Включено в книгата
Оригинално заглавие
This Side of Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

3. ИРОНИЯ НА МЛАДОСТТА

Години след това, помислеше ли за Елинор, Еймъри сякаш чуваше отново стон на вятър и усещаше ледени острия да се забиват през сърцето му чак до гърба. В нощта, когато отяздиха до върха на хълма и видяха студената луна да препуска през облаците, той невъзвратимо изгуби още една част от себе си, а когато я изгуби, изгуби и способността си да жали за нея. Може да се каже, че с Елинор злото за последен път припълзя до Еймъри под маската на красотата. Елинор бе последното неземно тайнство, което диво го омая и пръсна душата му на отломки.

С нея въображението му вилнееше и тъкмо затова се изкачиха на най-високия хълм и гледаха как злата луна върлува над тях, защото знаеха, че виждат един в друг дявола. Елинор! Присъни ли се тя на Еймъри? След като отмина всичко, техните призраци продължиха играта си, но вдън душа и двамата се надяваха, че повече няма да се срещнат. Дали го претегляше безмерната тъга в очите й или собственото му отражение във великолепната яснота на ума й? Друго преживяване като това с Еймъри тя няма да изпита в живота си и ако прочете тези редове, ще каже: „И Еймъри не ще изпита друго преживяване като това с мен.“

Но няма да въздъхне, както и той няма да въздъхне.

Веднъж Елинор се опита да изрази духа на случилото се върху хартия:

И вехненето на нещата

ще се забравя…

като нас…

Мечтите със снега се стапят…

Сънят създава

този час:

денят, от радост озарен,

реален, но и наш си — личен,

щом пак се срещнем — ще е ден

най-безразличен.

 

Сълза от нас не ще изплува

за светлината,

        нито жал

за спомена, че те целувах —

ни в тишината

оживял

ще може призрак стар да скита,

        да движи тъмното море…

Сред пяна образите скрити

        не ще съзрем.

Скараха се страшно, защото Еймъри твърдеше, че „море“ и „съзрем“ не могат да се използуват като рима. А после Елинор измисли част от друго стихотворение, за което не можа да намери начало:

…Прехожда мъдростта… а дните влачат

вълни от нова мъдрост… Възрастта ни е

на път към старата — напразно плачем:

няма познание.

Елинор буйно ненавиждаше Мериланд. Тя принадлежеше към най-старото от старите семейства в околията Рамили и живееше с дядо си в грамадна мрачна къща. Родена бе и бе отраснала във Франция… Но аз сякаш ме започвам както трябва. И ще опитам друго начало.

Както обикновено, Еймъри се отегчаваше на село. Излизаше на дълги разходки сам — бродеше покрай царевични ниви, декламираше на глас „Улалюм“ и при-ветстваше Едгар По за пропиването му до смърт сред усмихнатото благополучие. Един следобед се зашля няколко мили навътре по непознат път, после се подведе по лошия съвет на някаква негърка, свърна през една гора… и окончателно се загуби. Тъкмо тогава прелитаща буря реши да се изсипе, за огромна негова досада небето почерня като смола и през дърветата, ненадейно преобразени в стаени привидения, заплющя дъжд. От далечината се затъркаля гръм, злокобно изтрещя в дефилето и се разпиля в заглъхващи откоси през гората. Той се препъваше като ослепял напред, душеше за излаз, докато накрая през мрежата от преплетени клонаци зърна процеп сред дърветата, където нескончаемите мълнии осветяваха открито пространство. Прибяга до окрайнината на гората и се подвоуми дали да прекоси полето, за да подири подслон в къщата, белязана от светещата точица в дъното му. Беше само пет и половина, но той виждаше едва на десет крачки пред себе си, освен когато светкавиците оголваха всичко наоколо в ярки и страшни очертания.

Внезапно странни звуци достигнаха слуха му. Песен на нисък дрезгав глас, момичешки глас, и който и да пееше, намираше се някъде съвсем наблизо. Година по-рано той навярно би се разсмял или би се разтреперал, но в неспокойствието на насъщния момент само спря и се заслуша, като остави думите да проникват в съзнанието му:

Виола със стон

под гол небосклон

през октомври ридае

и вяла печал

невидим кинжал

в гръдта е.

Нова мълния раздра небето, но пеенето продължи без трепване в гласа. Очевидно момичето бе някъде в полето и гласът като че ли неясно долиташе от купата сено на двайсетина крачки пред него.

После замлъкна. Замлъкна и отново подхвана странното песнопение, което се възнасяше нагоре, потрепваше във въздуха и падаше, преляло се с дъжда:

И блед, като в сън

чул тежкия звън

на часовника в здрача,

за всичко сега си спомням с тъга

и плача…[1]

— Кой е тоя дявол в околията Рамили — възнегодува Еймъри, — дето му е скимнало да изпълнява Верлен по собствена мелодия на една прогизнала купа сено?

— Има ли някой? — обади се гласът, неразтревожен ни най-малко — Кой си ти? Манфред, свети Христофор или кралица Виктория?

— Аз съм Дон Жуан! — импулсивно изкрещя Еймъри, надвиквайки бученето на дъжда и вятъра.

От купата сено прозвуча възторжен писък.

— Зная кой си — ти си русокосото момче, което обича „Улалюм“, познах те по гласа.

— Как да се кача? — извика той от подножието на купата сено, където, мокър до кости, вече бе се озовал. Откъм върха се появи една глава — беше тъй тъмно, че Еймъри успя да различи само перчем влажна коса и две очи, светещи като на котка.

— Изтичай назад — долетя гласът. — Засили се и скочи, а аз ще ти подам ръка. … не, не оттук, от другата страна.

Той последва упътването и когато се разтегна нагоре, до колене нагазил в сеното, една малка бяла ръка се протегна, стисна неговата и му помогна да се добере до високото.

— Ето те и теб, Жуане — посрещна го, извисила глас, жената с мокрите коси. — Ще минем и без „дон“-а, нали?

— Палецът ти е също като моя! — възкликна той.

— А ти държиш ръката ми, което е опасно, преди да си видял лицето ми.

Той я пусна мигновено.

Сякаш в отговор на негова молитва блесна светкавица и той жадно впи очи в тази, която седеше до него в мокрото сено на десет стъпки от земята. Но тя бе прикрила лицето си и той зърна само едно тъничко телце, тъмни, влажни, късо подстригани коси и нежни бели ръце с палци, извити назад като неговите.

— Седни — учтиво му предложи тя, когато мракът отново ги обгърна. — Ако се наместиш в тази хралупа точно срещу мен, ще ти подам половината от мушамата си, която ми служеше за непромокаема палатка, преди така грубо да нарушиш уединението ми.

— Поканен бях — весело отби нападката й Еймъри. — Сама ме покани, знаеш го прекрасно.

— Дон Жуан винаги успява да обърне нещата в своя полза — отвърна тя през смях, — но аз няма да те наричам повече така, защото косата ти е русочервеникава. По-добре ми издекламирай „Улалюм“, а аз ще съм Психея, твоята душа.

Еймъри засия, щастливо невидим през пелената от вятър и дъжд. Седяха един срещу друг в неголяма кухина в сеното, отчасти покрити с мушамата, а за останалото грижа имаше дъждът. Еймъри правеше отчаяни усилия да огледа Психея, но за зла воля светкавицата не благоволяваше да се яви и той чакаше, изгарящ от нетърпение. Господи! А ако не е красива, ако е четирийсетгодишна и е най-обикновена, боже мой! А я си представи, представи си само, че е луда. Но нещо му подсказваше, че последното предположение е недостойно. Провидението му изпращаше момиче, за да се разтуши, както бе пращало на Бенвенуто Челини мъже, за да ги убива, а той седи и гадае дали момичето не е лудо само защото така изцяло съвпада с неговото настроение.

— Не съм — промълви тя.

— Какво не си?

— Луда. Аз не си помислих, че си луд, когато те видях за първи път, така че не е честно ти да си го мислиш за мен.

— Откъде, по дяволите…

От мига, в който се срещнаха, Елинор и Еймъри можеха да подхванат „тема“, да замълчат, продължавайки мислите си наум, да произнесат след десет минути нещо на глас и да открият, че разсъжденията им са следвали една и съща пътека и са ги довели до сходни заключения, които на други хора биха изглеждали съвсем несвързани с първата мисъл.

— Кажи ми — попита я разпалено, като се наведе напред, — откъде знаеш за „Улалюм“, откъде знаеш какъв е цветът на косата ми? Как се казваш? Какво правиш тук? Отговори ми веднага на всичко!

Тогава блесна светкавица и сиянието отскочи надалеч, а той видя Елинор и за пръв път се взря в тия нейни очи. О, тя бе великолепна — бледа кожа с цвят на мрамор в звезден зрак, тънки вежди и очи, искрящи като зелени изумруди в ослепителното лъчение. Вещица на около деветнайсет, отсъди, едновременно зорка и мечтателна, с бледо очертана горна устна, пленително издаваща женската й слабост. Дъхът му спря и той облегна гръб назад о стената от сено.

— Сега вече ме видя — спокойно рече тя — и сигурно ще кажеш, че зелените ми очи прегарят мозъка ти.

— Какъв е цветът на косата ти? — попита я напрегнато. — Подстригана е късо, нали така?

— Да, подстригана е. Не знам какъв е цветът й — отвърна, потънала в мислите си, — безброй мъже са ме питали същото. Вероятно цветът й е неопределен, никой не се заглежда в косата ми за дълго. Но виж, очите ми са красиви, нали? Каквото и да кажеш, зная, че очите ми са красиви.

— Отговори на въпросите ми, Магдалена.

— Не ги запомних всичките… и не се казвам Магдалена, името ми е Елинор.

— Трябваше да се досетя. Приличаш на Елеонора — външността ти е като на Елеонора. Разбираш какво имам предвид.

Смълчаха се и се заслушаха в дъжда.

— Водата се стича във врата ми, братко по безумство — съобщи след време тя.

— Отговори ми на въпросите.

— Добре — казвам се Елинор Савидж. Живея в голяма стара къща на миля оттук по пътя. Най-близкият ми родственик, за когото мога да уведомя, е дядо ми — Рамили Савидж. Височина пет фута и четири инча, номер на часовника — три хиляди и седемдесет и седем. Нос — деликатно орлов, нрав — бесен…

— А мен — прекъсна я Еймъри — къде си ме виждала?

— Охо, значи си от ония мъже — отвърна тя надменно, — които трябва да налагат себе си като тема за разговор. Заповядай тогава, момчето ми, миналата седмица, както се печах на слънце зад един жив плет, чувам, че по пътя се задава мъж, който говори следното с приятно самодоволен глас:

„И когато нощта бе съвсем състарена,

а часовникът звезден клонеше към ден,

появи се от мъглявината стопена един блясък,

на края на пътя роден.“

Така че аз се ококорих над плета, но неизвестно защо, ти вече бе хукнал да бягаш и видях само прелестния ти тил. „Аха — казах си, — ето един мъж, по когото много от нас биха въздишали“… и така нататък в най-добрия ми ирландски…

— Разбрах — прекъсна я Еймъри. — А сега се върни към себе си.

— Добре. Аз съм от тия хора, които вървят през живота и раздават на другите вълнение, но самата аз почти не получавам, освен ако сама не го припиша на мъжете и нощи като тая. Имам обществената смелост да изляза на сцената, но не ми достига енергия за това. Нямам търпение да пиша книги и още не съм срещнала мъжа, с когото бих сключила брак. Но няма значение, все още съм само на осемнайсет.

Постепенно бурята утихваше и само призрачните тласъци на вятъра огъваха купата най-напред в една посока, а после мрачно я връщаха в другата. Еймъри беше в транс. Осезаваше безценността на всеки миг. Никога преди не бе срещал момиче като нея и никога нямаше да я възприеме както в този час. Не се чувстваше като действащо лице от пиеса, което би било естествено в тъй необикновена ситуация — не, изпитваше усещане, че се е завърнал у дома.

— Току-що стигнах до съдбовно решение — каза Елинор след кратко мълчание — и тъкмо затова съм тук, което дава отговор на още един от твоите въпроси. Преди малко реших, че не вярвам в безсмъртието!

— Така ли? Колко банално!

— Ужасно банално — съгласи се тя, — но въпреки това гнетящо, изтъркано, противно гнетящо. Дойдох тук, за да се измокря — като мокра кокошка. Мокрите кокошки винаги се отличават със съвършена яснота на мисленето — заключи тя.

— Продължавай — любезно я подкани Еймъри.

— Ами… не се страхувам от тъмно, затова нахлузих мушамата и гумените си ботуши и излязох. Разбираш ли, по-рано много се страхувах да кажа, че не вярвам в бога — нали мълнията щеше да ме порази, — а ето сега съм тук и тя, разбира се, не ме е ударила, но главното е, че този път вече не се боях от нея за разлика от миналата година, когато бях поклонничка на християнската наука[2]. Така доказах сама на себе си, че съм материалистка, и се сродявах със сеното, когато ти излезе от гората и замръзна в края й, уплашен до смърт.

— От какво да съм уплашен, малка негоднице! — възмути се Еймъри.

— От себе си! — викна тъй високо тя, че той подскочи. Тя плесна с ръце и се разсмя. — Видя ли, видя ли! Гузното съзнание — убий го, както сторих аз! Елинор Савидж, материолог — няма да подскачаш, няма да се стряскаш, ще стигаш навреме…

— Но аз не мога без душата си — възрази той. — Не мога да бъда само рационален и не искам да бъда просто молекулярен.

Тя се наклони напред, впи в него пламналите си очи и прошепна с някаква особена романтична безвъзвратност:

— И аз така си мислех, Жуане, страхувах се, че е така — ти си сантиментален. Не си като мен. Аз съм една малка романтична материалистка.

— Не съм сантиментален — аз също съм не по-малко романтичен от теб. Не знам дали ти е известно, но сантименталният човек си въобразява, че мигът ще бъде вечен, а романтикът отчаяно вярва, че не е така.

(Това бе едно от старите разграничения на Еймъри.)

— Парадокси. Тръгвам си — каза тъжно тя. — Я да слезем от сеното и да повървим до кръстопътя заедно.

Смъкнаха се бавно от гнездото си. Тя не му позволи да й помогне, махна му да се отстрани, грациозно тупна в меката кал и се помая, клекнала за миг, като се надсмя над себе си. После скочи на крака, мушна ръката си в неговата и тръгнаха на пръсти през полето, прескачайки от една на друга сушина. От локвите сякаш искреше неземна отрада, защото луната бе изгряла, а бурята бе препуснала към западния край на Мериланд. Всеки път, когато рамото на Елинор докоснеше неговото, той усещаше как ръцете му изстиват от смъртен страх да не изпусне осенената четка, с която въображението му рисуваше от нея вълшебства. Наблюдаваше я с крайчеца на окото, както правеше по-късно по време на техните разходки — тя беше пир и прокоба и той пожела съдбата да го бе обрекла да седи до края на дните си в купа сено и да гледа живота през нейните зелени очи. Тази вечер се извиси езическото в него и когато тя се разтопи, сиво-синкаво привидение в далечината на пътя, от глъбините на полята се надигна пеене и озвъни връщането му до къщя. Цяла нощ летни пеперуди прехвърчаха навътре и навън през прозореца на Еймъри. Цяла нощ могъща, усилваща се музика люля в мистичен блян сребревината, а той лежа буден в лъчистия мрак.

Септември

Еймъри си избра стрък трева и методично го задъвка.

— Никога не се влюбвам през август, нито през септември — започна той.

— Кога тогава?

— По Коледа или Великден. Аз съм литургически поклонник.

— Великден! — Тя смръщи нос. — Уф! Пролет в корсет!

— Няма как Великден да не е скучен на пролетта. Великден приглажда къдриците си и носи строги костюми.

О, ти най-пъргав, сандалите връзвай.

Над ходилата разкошни и бързи —

тихо издекламира Елинор, а после добави: — За есента Денят на вси свети сигурно е по-добър от Деня на благодарността.

— Много по-добър, а на зимата чудесно отговаря коледната вечер, но лятото…

— Лятото си няма празник — изпревари го тя. — И ние с теб не можем да изкараме една лятна любов. Толкова много хора са я опитвали, че изразът е станал нарицателен. Лятото е само неизпълненото обещание на пролетта, измамник, заел мястото на топлите уханни нощи, които бленувам през април. Тъжно годишно време от живота без растеж… Време без празник.

— А Четвърти юли? — закачливо я подсети Еймъри.

— Не ставай смешен! — смъмра го тя с унищожителен поглед.

— Добре, кой може да изпълни обещанието на пролетта?

Тя се замисли.

— О, навярно раят, ако го има — отвърна след време, — някакъв езически рай… Би следвало ти да си материалист — добави най-неподходящо.

— Защо?

— Защото много приличаш на портретите на Рупърт Брук.

В някаква степен от момента, в който се запозна с Елинор, Еймъри се опитваше да подражава на Рупърт Брук. Неговите думи, отношението му към живота, към нея, към себе си — всичко това бе отражение на литературните настроения на починалия англичанин. Елинор често сядаше в тревата, вятърът лениво си играеше с късо подстриганата й коса, а гласът й дрезгавееше, докато пробягваше целия цикъл от „Гранчестър“ до „Уайкики“[3]. В поетичното четене на глас Елинор влагаше дълбока страст. Близостта им, не само духовната, но и физическата, сякаш бе по-пълна, когато четяха, отколкото когато тя се намираше в обятията му, а това се случваше често, защото от пръв поглед те почти се влюбиха. Но беше ли способен Еймъри сега на обич? Както винаги той можеше за половин час да препусне през цялата скала на чувствата, но дори в миговете, когато се отдаваха без остатък на въображението си, знаеше, че никой от двамата не може да обича, както бе обичал той преди. И затова, струва ми се, се обърнаха към Брук, Суинбърн и Шели. Шансът им беше в това да придадат на всичко красота и завършеност, богатство и фантазия. Трябваше да пуснат нежни златисти ластари от неговото въображение към нейното, за да заменят голямата дълбока любов, която никога не е била тъй близо и никога тъй недостижима като сън.

Обичаха да четат и препрочитат стихотворението на Суинбърн „Тържеството на времето“ и едно четиристишие от него звънтеше после в паметта му всеки път, когато в топли нощи виждаше светулки да блуждаят сред смрачени дървета и чуваше монотонен хор на жаби. Тогава Елинор сякаш изгряваше от мрака, заставаше до него и нейният гърлен глас с тембър на приглушени барабани повтаряше:

Струва ли си да плачем, да летят часовете

само в скръб за нещата досега овехтели —

за безплодна черупка, за повехнало цвете,

за дела въздържани и мечти отлетели?

Официално те се запознаха два дена по-късно и неговата леля му разказа историята й. Семейство Рамили се състоеше от двама души: стария мистър Рамили и неговата внучка Елинор. Тя бе живяла във Франция с неспокойната си майка, която, представи си Еймъри, сигурно бе приличала на неговата Биатрис, а след смъртта й се бе завърнала в Америка и заживяла в Мериланд. Отначало се заселила в Болтимор при един свой чичо ерген и се наложила да даде първия си бал, откриващ пътя кьм светския живот, още на седемнайсет години. Изкарала една бясна зима, а през март дошла на село след жестока разправия с всички свои болтиморски роднини, у които разбунила люто недоволство. Около нея се завъртяла доста разпусната компания — наливали се с алкохол в лимузини и се държали недопустимо пренебрежително и отвисоко с по-възрастните люде, а Елинор, с дързост, силно напомняща за големите булеварди, повеждала не една невинна душа, още излъчваща мириса на колежанската скамейка, по пътеките на бохемската разюзданост. Когато работата стигнала до ушите на чичо й — позабравил миналото си разгулник от една по-лицемерна епоха, — се разразила семейна сцена, от която Елинор излязла победена, но непокорена и негодуваща, за да потърси пристан при дядо си, който бродеше из околността, достигнал границата на старческото слабоумие. Това е всичко, което научи за нейната история, останалото тя му разказа сама, но по-късно.

Често отиваха да плуват и докато мързеливо се отпускаше във водата, Еймъри изключваше всички мисли от съзнанието си и лелееше само образа на трепкащи в омара пъстробагрени земи под слънце, ручащо през пияни от вятър дървета. Може ли човек да мисли, да се измъчва, да прави каквото и да е, освен да се плиска, гмурка и люлее на ръба на времето, когато гаснат месеците на цветята. Нека дните се изнизват — тъгата, спомените, болката отново да се пръкват някъде навън, но тук, още веднъж преди да тръгне на срещата си с тях, той искаше да се остави на течението и да бъде мил.

Имаше дни, в които Еймъри недоволстваше, задето животът се бе преобразил от плавно придвижване по прав път, простиращ се през съзвучно преливащи пейзажи чак до хоризонта, във върволица от бързо сменящи се несвързани сцени — две години на пот и кръв, нелепият бащински инстинкт, внезапно пробуден в него от Розалинд; получувствената, полуневротична напрегнатост на тази есен с Елинор. Той усещаше, че ще му трябва дълго време, по-дълго, отколкото изобщо някога щеше да намери, за да подреди тези тягостни снимки в албума на своя живот. Сякаш за половин час от своята младост той бе приседнал до банкетна маса и се опитваше да се наслади на пищни епикурейски блюда.

Даде си мъгляво обещание, че някой ден единството ще се роди. Месеци наред живя с усещането, че ту го носи реката на любовта и запленението, ту го засмукват водовъртежи, а във водовъртежите нямаше сили да мисли, искаше само да го подхване гребенът на нова вълна и отново да го понесе надалеч.

— Как си схождат безнадеждно издъхващата есен и нашата любов! — каза тъжно Елинор един ден, когато лежаха на брега, а от тях се стичаше вода.

— Циганското лято на нашите сърца — вмъкна той.

— Кажи ми — попита го тя най-после, — светла ли беше или тъмна?

— Светла.

— По-красива ли беше от мен?

— Не знам — отсече Еймъри.

Късно една вечер, когато се разхождаха, луната изплува и заля със смазващо великолепие земната градина, превърна я в царство на феи, където Еймъри и Елинор, бледи ефирни същества, въплътиха вечната красота в причудлива самодивска любовна игра. От лунния купол те свърнаха в петнистия мрак на някаква беседка, оплетена в диви лози, която насищаха тъй скръбни ухания, сякаш прозвънваше музика.

— Запали клечка кибрит — прошепна тя. — Искам да те видя.

„Драс!“ Лумване!

Нощта и разпуканите стволове на дърветата бяха като театрален декор и това, че се намираше тук с Елинор, въздушна и недействителна, се стори на Еймъри необяснимо познато. Помисли си как само миналото ни изглежда странно и невероятно. Кибритената клечка угасна.

— Тъмно е като в рог.

— Сега сме само гласове — пошушна Елинор, — слаби самотни гласове. Запали друга.

— Беше ми последната.

Изведнъж той я грабна в прегръдката си.

— Ти си моя, знаеш, че си моя! — извика диво… Луната се прокрадна през лозовите вейки и заслуша… светулките се спряха в шепота им, сякаш да откъснат погледа му от великолепието, сплело техните очи.

Краят на лятото

— „В тревите вятърът не вие, не вие вятър… от своите тайни вирове водата пие с огледалата си луната — погребва златен знак в студена литургия“ — напевно издекламира Елинор на дърветата, образуващи скелета на нощното тяло. — Призрачно е тук, нали? Я да пресечем гората и да намерим тайните вирове, ако можеш да водиш коня си, без да се препъва.

— Минава един часът след полунощ и ще видиш сто дяволи, докато стигнеш там — възпротиви се той, — а и твърде малко разбирам от коне, та да разседлавам после моя в абсолютна тъмнина.

— Не дрънкай глупости — най-неочаквано прошепна тя, след което се наклони от седлото си и лениво го потупа с дръжката на камшика. — Можеш да оставиш дъртата си кранта в нашата конюшня, а утре аз ще ти я пратя.

— Но утре в седем сутринта чичо трябва да ме изпрати на гарата точно с тая дърта кранта.

— Хайде, не разваляй удоволствието… и запомни, че си склонен към нерешителност, която ти пречи да бъдеш светлината на моя живот.

Еймъри доближи коня си до нейния, наклони се и сграбчи ръката й.

— Кажи, че съм решителен, иначе те смъквам от коня ти и те слагам да яздиш зад мен.

Тя го погледна, усмихна се и възбудено поклати глава.

— Хайде де!… Впрочем недей! Защо най-вълнуващите неща винаги са свързани с разни неудобства като например борбата, търсенето и ските в Канада? Впрочем май не съм ти казала — предстои ни да изкачим Харпъровото възвишение. Струва ми се, че по нашата програма това ще стане около пет часа.

— Ти си истински малък дявол — изръмжа Еймъри. — Ще ме държиш буден цяла нощ, а утре ще трябва да дремя във влака като емигрантски черноработник по целия път до Ню Йорк.

— Шшшт! Някой идва по пътя… да тръгваме! Е-хеееей!

И с този вик, пораждащ вълна от тръпки по гърба на окъснелия пътник, тя насочи коня си към гората, а Еймъри бавно я последва, както я бе следвал ден след ден през последните три седмици.

Лятото си бе отишло, но той бе посветил тези дни на Елинор — наблюдаваше я как, същински лек и грациозен Манфред, гради свои кули от мисъл и фантазия и как пие до дъно наслада от престорената темпераментност на юношеството, а на масата по време на обед двамата заедно съчиняваха стихове.

Когато Суетата целуна Суетата, а оттогава има щастливи сто лета, той в размисъл за нея, пред всички на земята, очите й римува с живота и смъртта.

„Във времето ще трае спасена любовта ми!“ — той каза… но накрая с дъха му отлетя и Красотата вечна, че влюбените двама, когато си отидат — отива си и тя…

Умът му беше вечен, очите й не бяха. Изкуството бе вечно, но къдрите й — не.

„И който на куплета ще учи занаята, да спре, ако е мъдър, пред мъдрия сонет“… Тъй всички мои думи (най-истинските даже) теб могат да възпяват през хиляди лета, но кой ли ще узнае, че си била, да кажем, ти на един следобед самата Красота.

 

Еймъри написа това един ден, замислен за безразличието, с което се отнасяме към „Смуглата лейди от сонетите“, и за това, че я помним далеч не такава, каквато е искал да я обезсмърти великият бард. Защото след като е творил с такова божествено отчаяние, желанието на Шекспир трябва да е било тази жена да остане жива навеки… а днес за нас тя не представлява интерес… Иронията е в това, че ако за него поезията е била по-ценна от жената, сонетът щеше да е само очебийно подражателна реторика и след двайсет години никой нямаше да го чете…

Тази нощ Еймъри беше за последен път с Елинор. Тръгваше си заранта и се бяха уговорили да направят дълги прощална разходка с коне на хладна лунна светлина. Беше му казала, че иска да говорят, да разсъждава разумно (тя имаше предвид да позира на воля) може би за последен път в живота си. Така навлязоха в гората и яздиха половин час почти без дума да отронят, ако не се смятат нейните прошепнати „Дявол да те вземе!“, с които удостояваше нахалните драки — а шепнеше проклятията си, както никое друго момиче на света никога нямаша да ги прошепне. После започнаха да се изкачват по Харпъровото възвишение и пуснаха уморените коне кротко да вървят.

— Господи, колко е тихо тук! — промълви Елинор. — Много по-самотно, отколкото в гората.

— Мразя гората! — произнесе Еймъри и потрепера. — Мразя всякакви листа и храсталаци нощем. Виж колко е просторно тук и колко е леко на духа.

— Дълго изкачване по дълго нагорнище.

— Окъпано в студена лунна светлина.

— И най-важното — ти и аз.

Нощта бе тиха, правият път пред тях, който извеждаше до края на стръмнината, рядко познаваше стъпки независимо от часа. Случайна негърска колиба, сребристо сивееща в набразденото от скалните сенки лунно сияние, изръбваше тук-там дългата ивица гола земя. Отзад чернееше лентата на гората — тъмна глазура върху бяла торта, напред се обтягаше високият заострен хоризонт. Стана още по-студено — дотолкова, че в тях се вгнезди мраз и пропъди от паметта им всички топли нощи.

— Краят на лятото — каза тихо Елинор, — Чуй копитата на конете ни — чат-чат-ч-чат. Случвало ли ти се е да те сполети такава трескавост, че всички звуци да се раздробят на порои „чат-чат-чат“, докато си готов да се закълнеш, че цялата вечност се е пръснала на безброй початквания? Така се чувствам аз сега — звуци от копита на стари коне… Струва ми се, че конете и часовниците се отличават от нас само по това. Човек не може да живее „чат-чат-чат“, без да изгуби разсъдъка си.

Задуха леден вятър, Елинор се загърна в наметката си и потрепери.

— Много ли ти е студено? — попита я Еймъри.

— Не, мисля си за себе си, за старата си черна същност, истинската, чиято изначална честност ме предпазва от крайната проклетия, като ме принуждава да осъзнавам собствените си грехове.

Яздеха нагоре покрай ръба на скалата и Еймъри погледна встрани. На около трийсет метра долу в ниското, там, където урвата срещаше равнината, чернееше малка река, пробождана от искренето на бързата вода.

— Гаден, гаден овехтял свят! — неочаквано избухна Елинор. — И най-жалкото нещо в него съм аз. Ох, защо съм момиче? Защо не съм глупава?… Погледни себе си, ти си по-глупав от мен, не много, но все пак, а можеш на воля да лудуваш и когато ти омръзне, да отидеш на друго място и отново да лудуваш, да се развличаш с момичета, без да се уплиташ в мрежите на чувствата, и да правиш каквото си поискаш, и винаги да има извинение за теб, а ето ме мен с ум, надарен за всичко, и въпреки това съм прикована към потъващия кораб на непредотвратимия брак. Ако бях родена след сто години, по-друго щеше да е, но сега какво ме чака? Трябва да се омъжа, подразбира се от само себе си. И за кого? За повечето мъже съм прекалено умна, но за да привлека вниманието им, длъжна съм да сляза на тяхното равнище и да търпя покровителственото им отношение към интелектуалните ми способности. С всяка пропусната за женитба година шансовете ми за първокласен мъж намаляват. В най-добрия случай мога да избирам съпруг от един или два града и, естествено, да се омъжа в подобаваща среда. Разбираш ли — наклони се отново към него, — харесвам умните мъже, и красивите също, и едва ли някой държи повече от мен на индивидуалността. Ох, а само в един човек от петдесет мъждука някаква представа за това какво е сексът. Фройд и прочие са ми известни, но е гадно всяка истинска любов на тоя свят да бъде деветдесет и девет процента страст и капка ревност.

Млъкна тъй неочаквано, както и започна.

— Разбира се, права си — съгласи се Еймъри. — Това е една отблъскваща, но непреодолима сила и тя е част от скрития механизъм на цялото ни поведение. Все едно актьорите да разкрият техниката на сценичните ефекти! Почакай малко да проследя до края мисълта си…

Той замълча в потърси подходяща метафора. Бяха се изкачили върху скалистото плато и яздеха по пътя наляво.

— Разбираш ли, всеки се нуждае от мантия, с която да загръща тази сила. Посредствените умове, второразредните платоновци, прибягват до останките от рицарската романтика, разредена с викторианско умиление, а ние, които се смятаме за интелектуалци, я потуляме, преструвайки се, че е друга страна от нашата същност, която няма нищо общо с просветления ни разум. Мамим се с илюзията, че осъзнаването й напълно ни освобождава от нейното робство. А истината е, че сексът е стаен в сърцевината дори на нашите най-чисти абстрактни разсъждения, дотолкова пропити сме от него, че замъглява погледа ни… Сега мога и искам да те целуна… — Той се наведе от седлото към нея, но тя се отдръпна.

— Но аз не мога… не мога да се целувам с теб сега… аз съм по-чувствителна.

— Не си по-чувствителна, а по-глупава тогава — заяви той, силно подразнен. — Интелектът не е по-сигурна застраховка срещу секса от условното благоприличие…

— Кое тогава е? — избухна тя. — Католическата църква или максимите на Конфуций?

Еймъри я погледна, наистина слисан.

— Това ли е твоят чудодеен цяр? — извика тя. — О, значи и ти си стар лицемер. Като хилядите смръщени свещеници, които държат във вечно покаяние кретените италианци и неграмотните ирландци с бръщолевиците си за шестата и деветата заповед. Но това също е мантия, патос, духовен грим и панацеи. Аз ти казвам, няма бог, нито дори ограничено абстрактно добро, затова то трябва да бъде изнамерено от отделния човек за отделния човек, тук, зад високите бели чела като моето, но ти си твърде голям позьор, за да го признаеш. — Тя пусна поводите и се закани с малките си юмручета на звездите. — Ако има бог, нека сега ме порази, нека ме порази!

— Дрънкаш за бога като закоравял атеист — сряза я Еймъри. Неговият материализъм, който винаги е бил съвсем тъничка обвивка, се раздра по всички шевове от кощунствата на Елинор… Тя знаеше, че е така, и това че тя знаеше, го вбесяваше. — И както повечето интелектуалци, които не успяват да си намерят подходяща вяра — продължи той с леден той — като Наполеон, Оскар Уайлд и останалите от вашия тип, ти грозно ще виеш за свещеник на смъртния си одър.

Елинор дръпна тъй рязко поводите, че конят се изправи на задни крака и Еймъри закова до нея.

— Така ли мислиш? — В гласа й отекна безумие и той замръзна. — Така ли мислиш? Тогава гледай! Сега ще скоча от скалата!

И преди той да се опомни и да й попречи, тя обърна коня си и главоломно полетя към ръба на платото.

Той се завъртя и се спусна след нея, тялото му — леден блок, нервите — оглушително раздрънкани. Не можеше да я спре. Луната бе зад облак и конят сляпо щеше да скочи в пропастта. Тогава, на някакви си три-четири метра от края на скалата, тя нададе пронизителен писък и се хвърли настрани — откъсна се от коня, претърколи се два пъти и замря в гъстия храсталак почти на метър от бездната. С неистово цвилене конят полетя надолу. След миг Еймъри беше до Елинор и видя, че очите й са широко разтворени.

— Елинор! — изкрещя.

Тя не отговори, но устните й се размърдаха и изведнъж в очите й избиха сълзи.

— Елинор, ранена ли си?

— Не, мисля, че не съм — едва промълви тя и се разплака. — Конят ми загина ли?

— Боже мой, как иначе!

— Ох! — простена тя. — Мислех, че и аз съм полетяла. Не съм разбрала кога…

Той внимателно й помогна да се изправи на крака и я повдигна да се качи на неговото седло. Така си тръгнаха към къщи — Еймъри вървеше и водеше коня, а тя, отпусната напред върху шията му, горчиво ридаеше.

— В мен има жилка лудост — заекна тя, — два пътя досега съм правила подобни работи. Когато бях на единайсет години, майка ми… полудя… започна да буйства. Тогава живеехме във Виена…

По целия път на връщане, давейки се, тя разказва за себе си и заедно с луната любовта на Еймъри пое към бавен заник. Пред нейната врата по навик понечиха да се целунат за лека нощ, но тя не можа да се хвърли към прегръдката му, нито неговите ръце се протегнаха да я посрещнат, както в седмиците отпреди. Застинаха за миг, ненавиждащи се с горчива тъга. Но както бе обичал себе си в Елинор, така сега Еймъри мразеше само своето огледално отражение в нея. Техните измислени образи се пръснаха в бледото зазоряване като разтрошено стъкло. Звездите бяха угаснали отдавна, проплакваха само вихрите на вятъра и мълчанието между… но оголените души са най-клетото нещо на света и скоро той закрачи към къщи, разтворил духа си да поеме нова светлина с изгряващото слънце.

Стихотворение, което Елинор изпрати на Еймъри няколко години по-късно

Тук сме, смъртни, отвъд песента на водите,

шепнем, клокочим, понесли товар от лъчи —

сияйно дете е денят ни, притиснат в гърдите…

шепнем нечути, с безстрашни пред мрака очи.

Блуждаем сами… дали с блясъка бяхме сродени?

Дълбоко във времето Юни си пусна косата…

Обичахме сенки — неясни мистични гоблени,

през неподвижния въздух втъкани в тревата.

 

Това бе денят… а нощта друга приказка става,

бледен сън под сенки на светли дървета —

духове звездни, които са търсили слава,

шепнат за мир сред жалбите на ветровете,

шепнат за старите вери от дните разбити —

младостта е разменна монета за радости лунни:

това бе импулсът, езикът познат на душите,

това бе дългът ви платен на лихваря Юни.

 

Тук, в най-дълбокия сън, край води — няма случай

да се върнеш: не трябва да помниш, което изтича —

слънцето слънце да бе, да не пееше ручей,

ние сме заедно… сякаш… Така те обичах…

Но какво ни отне тази вечер, щом лятото мина

и ни върна пак вкъщи — ливадата бе подменена?

Какво се изсмя от безплътните в мрак детелини?

 

Боже!… Изплашен, ти трепна в съня си… простена…

Отминахме вече… пред ужаса днес сме архива.

Странен метал от звезда, изгряла над нас.

Неуморният смъртен лежи край водата, заспива,

тук, до това подменено объркано Аз…

Страхът ми е ехо: на Покоя аз бях дъщерята;

сега сме лица, гласове… а и те ще отекнат:

шепнем полулюбовта си отвъд песента на водата…

Младостта бе за лунната радост разменна монета.

 

Стихотворение, което Еймъри изпрати на Елинор и което той нарече „Лятна буря“

Плах вятър, вехнеща песен и листопади,

плах вятър и вехнещ смях отдалече…

и дъждове, над полетата — глас се обади…

 

Нашият облак сивокафяв се издига и бяга,

плъзга се в слънцето, пърха напред — повлече

своите братя. А сянка на гълъб пада

над гълъбарника; клоните — пълни с крила;

по долината, през викащите дървета,

по-тъмната буря полита — и въздушни тела,

носещи с новото дъх от потъналите морета,

и строен слаб гръм…

А аз се надявам…

чакам мъглите и дъждовете по-черни —

по-силния вятър, съдбовното було развяващ,

по-щастливия вятър в косите й…

Както вчера

той ме къса и учи, в задъхани струя ме блъсва —

буря — и вятърът, който познавам.

Имаше лято, когато ни капка не пръсва;

беше сезон от горещия вятър обвяван…

Сега отминаваш в мъглата… косата ти лъсва

в дъждовни вълни… с дива ирония в устни студени,

който отчаяна радост разкъсва —

от това беше сякаш по-зряла в началото с мене;

като двойник сега пред дъжда все напред се носиш,

над полето се носиш с цветята издухани, обезстъблени,

със стари надежди и с мъртви листа и любови все още —

като сън пребледняла, от старите дни изнурена.

(Шепоти ще пропълзяват сред мрака нарастващ…

вълна ще замре над горите.)

Нощта идва вече —

къса от нейните мокри гърди тази блуза плющяха

на дните, сълзиста по сънните хълми се свлече

върху зеления ужас коси да простре…

Любов към здрача… Любов към блестящото утро… Вечер…

ведри дървета… нетрепващи върхове…

 

Плах вятър и вехнещ смях отдалече…

Бележки

[1] Превод Кирил Кадийски. — Б. р.

[2] Християнската наука — религиозна доктрина, проповядваща изцеление на духовните и физическите недъзи чрез молитва. Основана в 1864 г. от Мери Бейкър Еди, тази доктрина се е радвала на многобройни привърженици в САЩ в края на XIX и началото на XX век.

[3] „Гранчестър“, „Уайкики“ — две от най-силните стихотворения на Рупърт Брук, писани в началото и в края на творческия му път.