Включено в книгата
Оригинално заглавие
This Side of Paradise, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)

4. НАРЦИС Е УВОЛНЕН

В преходния период на Принстън, тоест през последните две години от следването на Еймъри, когато той стана свидетел на промените в университета, на разширяването на кръгозора му и извисяването до собствената му готическа красота чрез по-достойни начини от нощните шествия, изпъкнаха някои студенти, които разбуниха живота и внесоха в него пълнокръвие и дълбочина. Едни бяха изкарали първи курс, и то бесен първи курс, заедно с Еймъри; други бяха година по-млади, но тъкмо в началото на неговата последна година около малките масички в кафене „Насау“ те започнаха да оспорват на висок глас институциите, които Еймъри и безброй други преди него дълго бяха оспорвали тайно. Най-напред и сякаш случайно те приковаха вниманието върху някои книги, един определен тип романизирани биографии, които Еймъри нарече „романи-търсене“.

В „романите-търсене“ главният герой поема през живота, снабден с най-съвършените оръжия и по всяка вероятност с намерението да ги използува според обичайния им начин на приложение, а именно — да проправят сляпо и безогледно път на своя притежател, — само че в някакъв момент героят на „романа-търсене“ открива, че за тези оръжия може да се намери и по-благородна употреба. „Няма други богове“, „Зловещата улица“ и „Великото търсене“ бяха образци на този род книги; тъкмо последното от тези три произведения бе поразило въображението на Бърн Холидей и го бе изправило в началото на четвъртита му университетска година пред въпроса каква е стойността на това да бъде дипломатичен деспот в своя клуб на Проспект Авеню и да се къпе в ласкателната светлина на курсово величие. Пътят на Бърн до тази позиция определено бе минал по проходите, продълбани от аристократичния му произход. Чрез Кери Еймъри бе поддържал дремещо познанство с него, но тяхното приятелство започна едва през януари на последната година.

— Чу ли новината? — попита Том, прибирайки се късно в една дъждовна вечер с победоносното изражение, което винаги добиваше след успешен словесен турнир.

— Не. Да не са изключили някого? Или нова гемия е потънала?

— По-лошо. Горе-долу една трета от третокурсниците напускат клубовете си.

— Какво!

— Факт!

— Защо?

— Реформистки повеи, неща от тоя род. Бърн Холидей се крие зад тях. Тази вечер заседават президентите на клубовете, търсят начини за обединено противодействие.

— Каква е идеята зад тази акция?

— Ами клубовете вредели на принстънската демокрация, стрували скъпо, подчертавали социалните различия, губели време; познатите жалби, които често чуваш от разочаровани второкурсници. И Удро[1] смятал, че трябва да бъдат премахнати клубовете и ред други работи.

— Няма шега, няма измама?

— Ни най-малко. Аз даже мисля, че ще успеят.

— Я бързо ми разкажи по-подробно.

— Е — започна Том, — изглежда, че идеята се е зародила едновременно в няколко глави. Неотдавна разговаряхме с Бърн и той твърдеше, че това е логическият извод, до който ще стигне всеки интелигентен човек, направи ли си труда достатъчно да се замисли над нашата обществена система. На някакво си „дискусионно стълпо-творение“ се намерил кой да подхвърли идеята за премахване на клубовете и всички мигом я подели, въртяла се, кажи-речи, във всички умове и трябвало само искра, за да я разпали.

— Браво! Режа си главата, театърът ще е голям! А как се чувстват в „Кап енд Гаун“?

— Бесни са, разбира се. Седят и се карат, и ругаят, и вилнеят, и се разнежват, и налитат на бой. Във всички клубове — едно и също. Обиколих ги. Заклещят който радикал им падне и го обстрелват с въпроси.

— А радикалите как се държат?

— Съвсем добре. Бърн е дяволски добър оратор и е така обезоръжаващо искрен, че не можеш да му противоречиш. Очевидно за него оттеглянето от клуба е сто пъти по-важно, отколкото за нас да го предпазим от тази стъпка, та се почувствах глупаво, докато спорихме. Накрая заех възхитителната неутрална позиция. А Бърн, изглежда, си помисли, че ме е спечелил за идеята си.

— Викаш, че почти една трета от третокурсниците ще напуснат клубовете си?

— Кажи една четвърт, за по-сигурно.

— Кой можеше да си помисли, че това е възможно?

На вратата се почука енергично и се появи самият Бърн.

— Здравей, Еймъри, здравей, Том.

Еймъри стана.

— Добър вечер, Бърн. Извинявай, ако ти се вижда, че съм се разбързал. Отивам към Ренуик.

Бърн поривисто се обърна към него.

— Сигурно знаеш за какво държа да поговоря с Том, нямаме никакви тайни. Приятно ще ми бъде да останеш. С удоволствие.

Еймъри седна отново и когато Бърн се настани върху масата и се впусна в спор с Том, той се вгледа в този революционер по-внимателно от досега. С широкото си чело и волева брадичка, с чистотата в честния поглед на сивите си очи, които приличаха на очите на Кери, Бърн оставяше силно впечатление за човек на замаха и надеждността — упорит, това личеше, но неговата упоритост не беше твърдоглава, и само пет минути, след като заговори, Еймъри разбра, че в страстния му ентусиазъм няма нищо дилетантско.

Огромната сила, която Еймъри долови по-късно у Бърн Холидей, се различаваше от онова, с което Хъмбърд му бе вдъхвал възхищение. В този случай всичко започна с чисто умствения интерес. Хората, които дотогава бе възприемал като безспорно превъзхождащи го, го привличаха най-напред с ярката си индивидуалност, докато у Бърн липсваше този непосредствен магнетизъм, на който Еймъри обикновено предано се вричаше. Но онази вечер го порази пределната сериозност на Бърн — свойство, което Еймъри имаше навика да свързва само с отчайващата глупост — и безграничен възторг раздвижи замрели струни в душата му. Някак смътно Бърн олицетвори онази далечна земя, към която Еймъри хранеше надеждата, че се носи, и на която й бе време да се появи на хоризонта. Том, Еймъри и Алек бяха стигнали до задънена улица. Като че ли не ги обединяваха вече нови общи преживявания, защото Том и Алек бяха също тъй сляпо заети с разни комитети и съвети, както сляпо безделничеше Еймъри, и темите, които оставаха за разнищване — университетът, характерът на съвременния човек и други подобни, — бяха дъвкани и предъвквани в безброй постни събеседвания.

Тази вечер те обсъждаха до полунощ темата за клубовете и в общи линии се съгласиха с Бърн. На двамата съквартиранти тя вече не изглеждаше тъй жизненоважна, както преди две години, но логиката, с която Бърн оборваше обществената система, се покриваше така изцяло с всичко, което бяха мислили, че те по-скоро питаха, отколкото спореха и завиждаха на здравомислието, което позволяваше на този човек да се опълчи срещу всички традиции.

След това Еймъри поведе разговора в неизследвани посоки и откри, че Бърн плува и в други дълбоки води. Отдавна се интересувал от икономика и клонеше към социализма. Пацифизмът също занимаваше съзнанието му и той прилежно четеше списание „Масите“[2], както и Лев Толстой.

— А какво ще кажеш за религията? — попита го Еймъри.

— Не знам. Не съм наясно с куп неща… Едва наскоро открих, че ми е даден ум, и започнах да чета.

— Какво четеш?

— Всичко. Разбира се, принуден съм да отделям и избирам, но най-общо казано, книги, които ме карат да мисля. В момента съм се захванал с четирите евангелия и с „Разновидности на религиозния опит“.

— Кой събуди глада ти за четене?

— Може би Уелс и Толстой и един човек на име Едуард Карпентър[3]. Има повече от година, откакто започнах да чета усилено — по няколко линии едновременно, по линиите, които смятам за основни…

— А поезия?

— Честно казано, не онова, което вие наричате поезия, и не поради причини, близки до вашите — вие нали пишете и двамата, естествено е да гледате различно на нещата. Мен ме привлича Уитман.

— Уитман?

— Да, в него има подчертана етическа сила.

— За мой срам трябва да призная, че съм напълно бос по Уитман. А ти, Том? Том кимна смутено.

— Какво да ви кажа — продължи Бърн, — може да попаднете и на някои по-скучни стихотворения, но аз имам предвид творчеството му в цялост. Той е необятен, като Толстой. И двамата гледат света право в лицето и по свой начин, макар да са коренно различни, отстояват едни и същи ценности.

— Ти ще ме убиеш, Бърн — призна си Еймъри. — Чел сьм „Ана Каренина“ и „Кройцерова соната“, разбира се, но за мен Толстой е непроницаем като руския език.

— Той е най-великият човек от векове насам — възкликни Бърн възторжено. — Виждали ли сте на снимка каква древна рунтава глава има?

Говориха до три, от биологията до организираната религия, и когато Еймъри пропълзя разтреперан до леглото си, главата му гореше от мисли и от шока, че някой друг е открил пътеката, по която е могъл да тръгне той. Бърн Холидей така несъмнено се развиваше — а Еймъри си бе въобразявал, че сам прави същото. В действителност бе изпаднал до дълбок цинизъм спрямо всяко нещо, което пресечеше пътя му, ваеше образа на човешкото несъвършенство и добре, че четеше Шоу и Честъртън достатъчно обстойно, та да предпази съзнанието си от рифовете на декадентството — и ето че сега цялата умствена работа, извършена през последната година и половина, изведнъж му се видя безплодна и жалка, безсмислено изразходване на личността… а произшествието с него от миналата пролет създаваше мрачен фон на всичко, изпълваше половината от нощите му с непоносим ужас и му отнемаше способността да се моли. Той дори не беше католик и все пак, макар и призрачен, католицизмът бе единственият кодекс, който притежаваше — натруфения, пищно обреден, парадоксален католицизъм, чийто пророк бе Честъртън, а клакьори — разкаяли се литературни безпътници като Юисманс и Бурже, чийто американски опекун бе Ралф Адамс Крам[4] с неговото нископоклонничество пред катедралите от XIII век; католицизъм, който Еймъри бе получил наготово, който му бе удобен, без свещеници, без тайнства и без жертвоприношения.

Не можеше да заспи, затова запали нощната си лампа и издърпвайки „Кройцерова соната“, я претърси най-внимателно за кълновете на възторга у Бърн. Да бъдеш Бърн, внезапно се оказа толкова по-истинско нещо, отколкото да бъдеш умен. Но въздъхна… ами ако се натъкне на други безформени крака!

Прехвърли се мислено две години назад и видя Бърн като вечно забързан напрегнат първокурсник, мъждеещ в сянката на индивидуалността на брат си. А после си спомни една случка от втори курс, в която всички подозираха, че Бърн бе изиграл главна роля.

Голяма група студенти бяха чули разгорещения спор на декана Холистър с един шофьор на такси, който го бе докарал от гарата. По време на препирнята деканът бе подхвърлил, че за „тия пари може да си купи цялото такси“. Платил и си тръгнал, но на другата сутрин, когато влязъл в кабинета си, на мястото на бюрото му се мъдрело същото такси с надпис, който гласял: „Собственост на декана Холистър. Откупена и изплатена“… Двама опитни механици се трудили половин ден, за да разглобят колата на части, та да я изнесат от стаята, което само доказва, с каква нечувана енергия може да се прояви чувството за хумор на второкурсниците под едно умело водачество.

По-късно, през есента на същата година, Бърн отново предизвика сензация. Някоя си Филис Стаил, която шареше като совалка по празниците и баловете на всички университети, тоя път не бе получила покана за годишния мач между Харвард и Принстън.

Джеси Ферънби я бе довел на по-маловажен мач няколко седмици преди големия и я бе натресъл на Бърн, за да го избави от неговото женомразство.

— Ще дойдете ли на мача с Харвард? — я бе попитал непредпазливо Бърн само за да поддържа разговор.

— Ако ме поканите — откликнала живо Филис.

— Разбира се — отвърнал Бърн.

Той нямал опит с хитрините на Филис и бил сигурен, че разговорът им е просто блудкава шегичка. Но преди да мине час, разбрал, че здраво е уплетен. Филис се вкопчила в думата му и му сервирала плана си, като го осведомила с кой влак ще пристигне, и така го хвърлила в пълно отчаяние. Освен дето не можеше да понася Филис, той особено държеше, на този мач да не е с дама, за да окаже внимание на някакви приятели от Харвард.

— Ще види тя! — обяви той пред внушителната делегация, пристигнала в стаята му специално за да го избудалка. — Това ще й бъде последният мач, за който е успяла да си изпроси покана от невинен младенец.

— Но, Бърн, защо я покани, след като не я искаш?

— Бърн, ти май тайничко си луд по нея, там е твоята истинска беда.

— Какво можеш да направиш, Бърн? Какво можеш да направиш ти, Бърн, срещу Филис?

Бърн само поклати глава и изсипа куп закани, състоящи се предимно от фразата: „Ще види тя, ще види!“

Безгрижната Филис весело изнесе от влака своите двайсет и пет лета, но на перона погледът й срещна отблъскваща гледка. Там стояха Бърн и Фред Слоун, из-докарани до последното копче като потресаващи карикатури от университетски афиш. Бяха си купили крещящо ярки костюми с огромни торбести панталони и с гигантски подплънки на раменете. На главите си бяха натъкнали студентски барети, прищипнати отпред и опасани със спортни ленти в оранжево и черно, а под целулоидните им якички цъфтяха огнено оранжеви вратовръзки. Носеха черни препаски около ръкавите с оранжево „П“ върху тях и бастуни, около които се развяваше Принстънският вимпел, а за да бъде ефектът пълен, бяха добавили чорапи и носни кърпички в горните си джобчета в същата цветова гама. На подрънкваща верига водеха огромен свиреп котарак, изрисуван като тигър.

Една солидна част от тълпата на гарата вече ги зяпаше, разкъсвана между жалостивия ужас и неудържимия смях, и когато Филис ги приближи, отпуснала от изумление нежната си челюст, двамината се поклониха и я приветстваха с оглушително кънтящо колежанско скандиране, съвестно добавяйки накрая името „Филис“. С гласовити ласкателства и въодушевление тя бе преведена през цялото студентско градче, сподирена поне от петдесетина селски момчетии, през сподавения кикот на стотици бивши принстънци и гости, повечето от които нямаха представа, че се разиграва номер, а си мислеха, че Бърн и Фред са запалени спортсмени, които показват на избраното момиче университетския живот.

Не е трудно да си представим чувствата на Филис, докато тържествено я превеждаха пред трибуните на Харвард и Принстън, където седяха десетки нейни бивши обожатели. Тя се опита мъничко да ги изпревари, опита се да поизостане — но те не се откъсваха от нея, та да няма никакво съмнение в чия компания е, и тъй шумно й разказваха за приятелите си в отбора по ръгби, че тя почти чуваше шушукането на своите познати: „Филис Стайлс трябва съвсем да е изпаднала, щом е тръгнала с тия двамата.“

Такъв беше Бърн — динамичен в хумора си, сериозен в същността си. От този корен бе разцъфнала енергията, която в момента той се опитваше да насочи в едно русло с напредъка…

Изминаха седмици и дойде март, а безформените крака, които Еймъри очакваше, не се появиха. Стотина студенти от трети и четвърти курс се оттеглиха от клубовете си в настървен изблик на крайна праведност и в своето безсилие клубовете насочиха към Бърн своето най-могъщо оръжие: присмеха. Всеки, който го познаваше, го обичаше, но онова, зад което заставаше Бърн (а с времето то се разрастваше), попадна под камшика на много езици, тъй злостни, че всяка натура, по-крехка от неговата, щеше да се съсипе.

— Не те ли засяга, че губиш престижа си? — попита го Еймъри една вечер.

Бяха започнали да се отбиват един при друг по няколко пъти в седмицата.

— Разбира се, че не. Какво е престижът в най-добрия случай?

— Някои казват, че в политиката си доста оригинален.

Той гръмко се изсмя.

— И Фред Слоун ми го каза днес. Може и да започвам да ставам.

Един следобед задълбаха в тема, която от дълго време интересуваше Еймъри — влиянието на физическите данни върху формирането на характера. Бърн се впусна в биологическата страна на въпроса и по едно време каза:

— Разбира се, здравето играе голяма роля — един здрав човек има двойно повече шансове да стане добър.

— Не съм съгласен, не вярвам в „мускулестото християнство“.

— Аз пък вярвам… Убеден съм, че Христос е обладавал огромна физическа издръжливост.

— Не — възрази Еймъри. — По-скоро си го е налагал. Мисля, че когато е умирал, е бил един разсипан човек, а и великите светци не са били силни.

— Половината са били.

— Дори да го допуснем, аз все пак не мисля, че здравето е свързано с добрината. Безспорно за един велик светец е много полезно, ако издържа гигантски физически натоварвания, но тая мания по евтините проповедници, които се повдигат на пръсти, за да се представят за по-мъжествени, и мучат, че гимнастиката ще спаси света — не, Бърн, това не мога да приема.

— Добре, да оставим тоя спор, и без това доникъде няма да стигнем, аз сам за себе си не съм си изяснил въпроса. Но в едно нещо съм напълно убеден — външността е от огромно значение.

— Цветът на очите и косите? — живо откликна Еймъри.

— Да.

— И ние с Том стигнахме до същия извод — съгласи се Еймъри. — Знаеш ли какво направихме: взехме годишниците от последните десет години и разгледахме снимките на членовете на Съвета на абсолвентите. Знам, че нямаш високо мнение за тази августейша организация, но в най-общ план тя все пак въплъщава успеха на това място. Та от всеки випуск тук приблизително едва трийсет и пет процента са русокоси, истински светли мъже, а във всеки Съвет русокосите са две трети. Не забравяй, че прегледахме албумите от десет години насам, а това означава, че на всеки петнайсет светли мъже от горните курсове един е член на Съвета, а от чернокосите — един на петдесет.

— Вярно е — съгласи се Бърн. — Светлият мъж е, общо името, от по-висш тип. Аз пък съм правил подобно проучване сред президентите на Съединените щати и открих, че доста повече от половината са светли, а като си помислиш само, че в нашата раса преобладават брюнетите!

— Хората приемат това подсъзнателно — каза Еймъри. — Забелязал ли си, че от русия човек всички очакват да говори? Ако една блондинка не умее да разговаря, веднага я кръщаваме „кукла“, ако един светъл мъж мълчи, смятаме го за глупак. А светът е пълен с „тъмнооки мълчаливи мъже“ и със „затворени брюнетки“ без капка мозък в главите си, но все тъй става, че никой не ги вини за тяхното безмълвие.

— И голямата уста, и квадратната брадичка, и подчертаният нос несъмнено са черти от лицето на висшия тип.

— Не съм много сигурен.

Еймъри беше за класическите пропорции.

— Така е, сега ще ти покажа. — И Бърн извади от бюрото си цяла колекция от снимки на брадати рунтави знаменитости — Толстой, Уитман, Карпентър и други. — Нали са прекрасни?

От учтивост Еймъри направи опит да се съгласи, но не издържа и се разсмя.

— Бърн, мисля, че това е най-уродливата компания, на която съм попадал. Като от приют за старци са.

— О, Еймъри, погледни само какво чело има Емерсън… и виж очите на Толстой.

В гласа му имаше укор. Еймъри поклати глава.

— Не! Можеш да кажеш, че са хора с внушителна външност или нещо подобно, но че са грозни, грозни са.

Без да се сконфузи, Бърн погали с любов широките чела, събра снимките и ги прибра в бюрото си.

Нощните разходки бяха едно от любимите му занимания и веднъж убеди Еймъри да тръгне с него.

— Мразя тъмнината — възпротиви се Еймъри. — Преди не беше така, освен когато фантазията ми особено се разлудуваше, но сега наистина я мразя, дотолкова, че даже изглупявам.

— Но това е безсмислено.

— Вероятно.

— Ще тръгнем на изток — предложи Бърн, — а после по оная плетеница от алеи през гората.

— Не ме привлича много — неохотно си призна Еймъри, — но да вървим, като си рекъл.

Тръгнаха с бърза стъпка и около час напредваха равномерно, погълнати от оживен разговор, докато светлините на Принстън останаха далеч зад тях, смалени в искрящи бели точки, равномерно, погълнати от оживен разговор, докато светлините на Принстън останаха далеч зад тях, смалени в искрящи бели точки.

— Всеки човек е въображение изпитва страх — каза сериозно Бърн. — И нощните разходки са едно от нещата, които ме плашеха в миналото. Сега ще ти разкажа защо мога вече да отида където си поискам, без да се боя.

— Разкажи ми — нетърпеливо го подкани Еймъри.

Наближаваха гората и нервният възторжен глас на Бърн се разпали с разказа.

— Започнах да идвам тук нощем сам някъде преди около три месеца и винаги спирах на оня кръстопът, дето току-що го минахме. Отпред чернееше гората, също както и сега, сенките се движеха, кучета виеха и никакъв човешки звук. Естествено, аз населявах гората с какви ли не ужаси, както сигурно и ти правиш в момента, нали?

— Да — потвърди Еймъри.

— Тогава започнах да правя разбор: въображението ми упорито забучваше страхотии в мрака, затова аз пък реших да забуча въображението си в мрака и да го накарам то да погледне мен; оставих го да се преобрази в скитащо куче, избягал каторжник или призрак, а после погледнах себе си как се задавам по пътя. И това подреди нещата — както винаги се подреждат, когато се поставиш цял-целеничък на чуждо място. Разбрах, че ако съм куче или каторжник, или призрак, няма да бъда по-голяма заплаха за Бърн Холидей, отколкото той за мен. После си помислих за часовника си. Може би е по-добре да се върна, да го оставя вкъщи и тогава да се престраша в гората. Не, прецених, че в крайна сметка е по-добре да изгубя един часовник, отколкото да се обърна назад и влязох, — не само минах по алеята, която я пресичаше, а се отклонявах и в шубраците, докато ужасът ми изчезна. Повтарях го всяка вечер, а една нощ седнах на земята и поспах. Тогава се убедих, че не ме е страх от тъмното.

— Божичко — изпъшка Еймъри, — не бих могъл да го направя. Щях да се върна при първото минаване на кола, когато след изчезването на фаровете мракът става още по-гъст.

— Я виж — забеляза Бърн след кратко мълчание, — извървели сме половината от пътя, хайде да се връщаме.

Завивайки обратно, той сс впусна в разговор за волята.

— В нея е всичко — уверяваше. — Тя е единствената разделителна линия между доброто и злото… Никога не съм срещал човек, който да живее скверно, а да не е слабоволев.

— А знаменитите престъпници?

— По правило те са душевноболни. Ако не са, тогава са малодушни. Явлението нормален волеви престъпник не съществува.

— Бърн, съвсем не съм съгласен с теб. Ами свръхчовекът?

— Какво свръхчовекът?

— Той носи злото, мисля, а е със силна воля и е нормален.

— Никога не съм го срещал. Все пак хващам се на бас, че или е глупак, или е ненормален.

— Аз пък съм го срещал безброй пъти и не е нито едното, нито другото. Затова мисля, че грешиш.

— Сигурен съм, че съм прав, затова и не приемам затвора, освен за душевноболните.

По този въпрос Еймъри не можеше да се съгласи. Струваше му се, че животът и историята гъмжат от силни престъпници, разсъдливи, но често заслепени от самоизмама; срещаха се в политиката и в деловите кръгове както и сред държавниците, кралете и пълноводните; но не можа да убеди Бърн и от тази точка пътищата им започнаха да се разминават.

Бърн се отдалечаваше все повече от заобикалящия го свят. Оттегли се от заместник-президентството на горния курс и се отдаде на четенето и разходките като на единствени цели в живота си. Факултативно взе да посещава следдипломните курсове по философия и биология и присъстваше на всички лекции с прочувствено напрегнат блясък в погледа, сякаш очакваше да чуе оня извод, до който лекторът никога нямаше да се добере. Понякога Еймъри го виждаше да се върти на мястото си и лицето му да пламва, когато в него лумнеше желанието да оспори дадена теза.

Появяваше се из улиците все по-разсеян и дори го обвиниха, че е станал сноб, но Еймъри знаеше, че такова нещо няма, макар че веднъж Бърн мина на четири крачки от него, без изобщо да го забележи, тъй като съзнанието му витаеше на хиляди мили разстояние, а Еймъри почти се задави от възторга, бликнал в него, докато го наблюдаваше отстрани. Бърн като че ли се изкачваше във висини, където кракът на другите никога не би могъл да стъпи.

— Казвам ти — заяви Еймъри на Том, — той е единственият човек сред познатите ми връстници, за когото съм готов да призная, че ме превъзхожда по умствени способности.

— Признаваш го в неудобен момент — хората вече го мислят за доста особен.

— Той просто стои глави над тях. Много добре знаеш, че и ти мислиш същото, когато разговаряш с него. Господи, Том, едно време ти успяваше да противостоиш на „хората“. Успехът съвсем те е обезличил.

Том силно се подразни.

— Какво чак толкоз се опитва да направи Бърн? Да стане първоразреден светец ли?

— Не, различен е от всички, които познаваш. Той не влиза в мистични братства. Не вярва в такива боклуци. Не си въобразява, че повече обществени басейни и добра дума в подходящ момент ще оправят злините на света. Ако искаш да знаеш, той дори не се отказва от чашката, когато му се допие.

— Само че определено завива в грешна посока.

— Разговаряли ли сте напоследък?

— Не.

— Значи нямаш никаква представа за него.

Спорът завърши в задънена улица, но Еймъри забеляза по-ясно от всякога колко се е променило отношението към Бърн в университета.

— Странно — каза Еймъри на Том една вечер, след като разговорите им по този повод бяха станали по-дружески, — че срещу радикализма на Бърн се опълчват най-яростно хората от категорията на фарисеите, тоест най-образованите в университета — редакторите на изданията ни, като теб и Ферънби, младите преподаватели… На неграмотните спортисти като Лангедък им се вижда ексцентричен, но се задоволяват просто със забележки от рода на „В главата на добрия стар Бърн са се увъртели странни идеи“ и минават на друга тема, фарисеите обаче… виж, те най-безпощадно му се подиграват.

На другата сутрин той срещна в една алея Бърн, забързан нанякъде след лекция. — В каква посока сте, царю?

— Към редакцията, за да видя Ферънби. — И размаха под носа на Еймъри сутрешния брой на „Принстониън“. — Написал е тая уводна.

— Жив ли ще го дереш?

— Не… но той добре ме е окарикатурил. Или аз съм го преценил неправилно, или той внезапно е станал най-презреният от радикалите на тоя свят.

Бърн забързано се отдалечи и едва след няколко дена Еймъри научи как е протекъл последвалият разговор. Бърн влязъл в редакционното светилище, весело размахвайки вестника.

— Здрасти, Джеси.

— Здравей, Савонарола.

— Току-що прочетох уводната ти.

— Колко си мил… не съм очаквал тази чест.

— Джеси, изкара ми ума.

— С какво по-точно?

— Не те ли е страх, че факултетната управа ще те подгони за богохулство?

— Какво?!

— Ами заради тая работа.

— Какво приказваш бе, уводната е за часовете по изпитна подготовка.

— Да, но този цитат…

— Какъв цитат?

— Ами този: „Който не е с мен, е против мен.“

— Какво му има?

Джеси бил озадачен, но не и разтревожен.

— На това място ти казваш… чакай да го намеря. — Бърн разтворил вестника и прочел: — „Който не е с мен, е против мен“, както е казал джентълменът, прословут само с умението си да дава недодялани определения и да прави наивни обобщения.

— Е, и какво? — По лицето на Ферънби пробягало безпокойство. — Казал го е Оливър Кромуел, струва ми се! А дали не беше Вашингтон или някой от светците? Ох, забравил съм.

Бърн гръмко се разсмял.

— Ех, Джеси, добрият ми мил Джеси.

— Кой го е казал, дявол да те вземе?

— Ами… — Бърн овладял гласа си — свети Матей приписва тези думи на Христос.

— Господи! — простенал Джеси и отстъпвайки в изненадата си назад, се строполил в кошчето за смет.

Еймъри пише стихотворение

Седмиците летяха една след друга. От време на време Еймъри отскачаше до Ню Йорк, за да подири щастливата случайност, която да го качи в нов-новеничък искрящо зелен автобус, та дано захаросаното му великолепие повдигне неговото настроение. Един ден се реши да влезе на представлението на възобновена постановка, чието заглавие му се стори смътно познато. Завесата се вдигна — той гледаше разсеяно към сцената, където се появи едно момиче. Няколкото реплики отзвънтяха в него и докоснаха далечна струна в паметта му. Къде?… Кога?…

Тогава един глас сякаш му пошепна, много нежен, звучен глас: „О, аз съм малка глупачка, казвай ми, когато сбъркам.“

Разгадаването го осени като светкавица и тутакси се яви ласкавият спомен за Изабел.

Върху празното поле на програмата той бързо изписа:

Ето пак сега се втренчвам в мрака украсен,

хайде със завесата махни встрани годините;

две години… имаше за нас бездеен ден,

когато не досаждаха щастливите кончини

на непрекипялата душа; и неизстинал

обичах твоите пламенни очи,

развеселен от смешния репертоар… пиесата за мен

е немощна сега — вълничка за крайбрежна глина.

Прозявайки се, в тази вечер втренчен, аз се скитам

сам… разбира се — бърборенето вече разврати

единствената сцена с чар за мене и наслада;

поплака малко ти, аз малко жал към теб изпитах…

тук, където мистър Хикс развода защити,

а Как-й-беше Името в ръцете му припада.

Все още спокоен

— Призраците са глупави твари — заяви Алек, — просто бавно загряват. Винаги мога да надхитря един призрак.

— Как? — попита Том.

— Зависи от това къде е. Да вземем за пример спалнята. Ако си поне малко предпазлив, призракът никога не може да те спипа в спалнята ти.

— Я виж ти, да допуснем тогава, че прибирайки се късно вечер, подозираш, че в спалнята ти се е намъкнал призрак — какви мерки ще вземеш? — заинтересува се Еймъри.

— Вземаш една пръчка — отговори Алек с наставническа почтителност, — дълга горе-долу колкото дръжка на метла. Първото нещо, което трябва да направиш, е да прочистиш стаята — затова нахлуваш вътре със затворени очи и запалваш всички лампи, после приближаваш дрешника и внимателно ръгваш с пръчката летящата врата навътре три или четири пъти. Ако нищо не се случи, можеш да отвориш очи. Но винаги, винаги най-напред яростно разръчкваш вътре с пръчката — никога не трябва първо да поглеждаш!

— Личи си старата келтска закалка — каза Том, без да се усмихне.

— Да, само че келтите първо се молят. Както и да е, използвай този метод да прочистиш дрешниците и изобщо зад всички врати…

— И под леглото — подсказа Еймъри.

— В никакъв случай, Еймъри! — извика Алек ужасен. — За леглото не важи, то иска друга тактика — държиш ли на разума си, оставяш леглото на мира… ако в стаята има призрак, а това е само в един от три случая, той почти винаги е под леглото.

— Значи… — започна Еймъри.

С махване на ръката Алек го накара да замълчи.

— Разбира се, за нищо на света не бива да поглеждаш. Заставаш насред стаята и преди той да разбере какво ще правиш, с внезапен скок се хвърлящ на леглото, но в никакъв случай не стъпвай близо до него — най-уязвимата ти част за призрака е твоят глезен, — добереш ли се обаче в леглото, ти си в безопасност. Той може да си лежи отдолу цяла нощ, но ти си на сигурно като посред бял ден. Ако и тогава се съмняваш, завий се през глава с одеялото.

— Том, не е ли страшно интересно туй, което чуваме!

— Нали? — грейна гордо Алек. — И сам съм го измислил. Аз съм сър Оливър Лодж[5] на Новия свят.

Еймъри отново се радваше с пълна душа на университетския живот. Възвърнало се бе чувството му, че върви напред по прав и ясен път; младостта клокочеше в него, набождаха му нови пера. Дори бе натрупал достатъчно запаси от енергия, та да опита нова поза.

— Еймъри, какво си мислиш, че постигаш, като се правиш на отнесен? — попита го един ден Алек и тъй като Еймъри се престори, че до вцепеняване е омаян от книгата, която чете, добави: — О, на мен поне не ми излизай с мистическите номера на Бърн.

Еймъри вдигна невинен поглед към него.

— Какво?

— Какво? — повтори като подигравателно ехо Алек. — Май се опитваш да оглупееш от възторг с помощта на… дай да видя книгата ти.

Грабна я, иронично я огледа.

— Доволен ли си? — обади се Еймъри, леко наежен.

— „Житието на света Тереза“ — прочете Алек на глас. — Уф, тъпотия!

— Слушай, Алек.

— Какво?

— Пречи ли ти?

— Кое да ми пречи?

— Дето се правя на отнесен и прочие.

— Откъде-накъде, разбира се, че не ми пречи.

— Тогава не ми разваляй удоволствието. Щом ми харесва да разправям на хората най-чистосърдечно, че се мисля за гений, остави ме на мира.

— Само че започват да те смятат за маниак — изсмя се Алек, — ако целиш това.

В края на краищата Еймъри надделя и Алек се съгласи в присъствието на други да приема играта за чиста монета, но при условие, че Еймъри ще му дава почивки, когато са на четири очи. И Еймъри „се развихри“ с голям замах: на вечерите в „Котидж“ мъкнеше невъобразими типове — аспиранти с налудничави погледи, преподаватели с шантави теории за бога и правителството — за невярващо изумление на високомерното клубно общество.

Когато камшиците на слънцето заплющяха по февруари и той весело преля в март, Еймъри прекара няколко неделни дни с монсеньор. Веднъж взе със себе си и Бърн, получи се отлично, защото еднакво се гордееше и наслаждаваше да ги покаже един на друг. Монсеньор го заведе един-два пъти на гости у Тортън Ханкок и също толкова в дома на някоя си мисис Лорънс — лудо влюбена в Рим американка, която допадна на Еймъри от пръв поглед.

По-късно той получи писмо от монсеньор с интересен послепис:

Знаеш ли (гласеше то), че твоята трета братовчедка Клара Пейдж, вдовица от шест месеца и много бедна, живее във Филаделфия? Доколкото ми е известно, ти не я познаваш, но имам желание, като услуга към мен, да я посетиш. По мое мнение тя е забележителна жена и е точно на твоите години.

Еймъри въздъхна и реши да отиде, да направи услугата…

Клара

Тя бе невиждана… Еймъри не бе достоен за Клара, златокосата Клара, но и не съществуваше достоен мъж за нея. Нейната добрина беше над лъжеморала на ловджийките на съпрузи, извън скучното мерило на женските добродетели.

Скръбта витаеше около нея със светла лекота и когато я откри във Филаделфия, Еймъри си помисли, че нейните очи с цвят на синкава стомана таят само щастие; някаква скрита сила, някаква трезвост бяха израснали до завършеност в сблъсъка с нещастията, които бе принудена да срещне лице в лице. Тя бе сама на този свят с две дечица, почти без пари и — най-лошото от всичко — с орда от приятели. Тази зима във Филаделфия той я видя да посреща радушно тълпи от гости вечер след вечер, а както много добре знаеше, тя нямаше никаква прислуга освен малката негърка бавачка, която наглеждаше децата на горния етаж. Видя как един от най-големите развратници в града, вечно пиян мъж, чиято скандална слава се носеше надалеч, преседява цяла вечер срещу нея и обсъжда с невинна разпаленост проблемите на девическите пансиони. С какъв особен ум бе надарена Клара! Тя можеше да изтъче пленителен и незабравим разговор от най-тънкото мисловно влакънце, потрепнало в една гостна.

Мисълта, че бедността бе поразила това момиче, допадаше на неговия вкус към сложни ситуации. Той пристигна във Филаделфия с очакването да му обяснят, че Арк Стрийт № 921 се намира на окаяна уличка сред коптори. И дори изпита разочарование, когато се оказа, че съвсем не е така. Къщата беше старинна, от дълги години собственост на рода на нейния мъж. Една от по-възрастните лели, която се бе възпротивила срещу продажбата, бе предплатила на адвокат данъците за десет години напред и бе изчезнала към Хонолулу, оставяйки на Клара да се справя с отоплението както може. Така че жената, която го поздрави на прага, съвсем не беше с разчорлени коси и с гладно бебе на гърдите, съвсем не беше тъжна Пепеляшка. Обратно, от начина, по който го посрещна, Еймъри би могъл да предположи, че тя изобщо няма грижи в тоя живот.

Спокойно мъжество и ненатрапчив хумор контрапунктираха нейното здравомислие — и тя се уединяваше понякога в тях като в убежище. Умееше да върши най-прозаични работи (но бе достатъчно мъдра да не се поставя в смешно положение с „домашни изкуства“ като плетивото и бродерията), а после да вземе книга и да пусне въображението си да се носи на воля като променлив облак във вятъра. Златното сияние, което излъчваше, струеше от самите дълбини на нейното същество. Както камината, разпалена в тъмна стая, разпръсква отблясъци на романтична възвишеност по спокойните лица, наредили се наоколо, така тя хвърляше свои светлини и сенки из стаите, които обитаваше, и превръщаше скучния си чичо на преклонна възраст в мъж с отнесен старинен чар, преобразяваше случайно миналото пощальонче в обаятелен вълшебен Пук[6]. Отначало тази нейна способност някак дразнеше Еймъри. Той приемаше своята неповторимост за напълно достатъчна и силно го смущаваха опитите й да го надари с нови възхитителни черти заради удоволствието на останалите свои почитатели, събрали се около нея. Почувства се така, сякаш някой мил, но настойчив режисьор се опитва да му наложи ново тълкуване на ролята, която той играеше от години.

Но да слуша Клара да говори, Клара да разказва незначителна история за себе си, за карфицата на шапката си и за пийналия мъж… Мнозина се опитваха по-късно да преповторят анекдотите й, а при цялото им старание те прозвучаваха плоско. Хората я отрупваха с някакво целомъдрено внимание и с най-широките си, отдавна недарявани усмивки; Клара не затайваше сълзи, но когато хората й се усмихваха, очите им се навлажняваха.

В много редки случаи Еймъри оставаше за някой друг прелестен половин час, след като свитата се оттегляше, и ако беше късен следобед, се гощаваха с чай и филийки с конфитюр, а ако беше късна вечер, се „подкрепяха с кленов сок“, както обичаше да се изразява тя.

— Ти си изключителна! — поде баналната си тема Еймъри една привечер към шест часа, както се бе настанил на централния стол край масата със закуски.

— Ни най-малко — отвърна Клара. Тя търсеше салфетки в бюфета. — Аз съм съвсем скучна и обикновена. Една от ония жени, които не се интересуват от нищо освен от своите деца.

— Разправяй ги на други — подсмихна се Еймъри. — Знаеш, че си съвършено слънчева.

И я помоли за единственото нещо, което знаеше, че ще я смути. Обърна се към нея с думите, с които първият дотегливец се обърнал към Адам:

— Разкажи ми за себе си.

А тя му отвърна със словата, които навярно е изрекъл Адам:

— Няма нищо за разказване.

Но в края на краищата Адам вероятно е разкрил пред дотегливеца мислите си за нещата, над които е умувал нощем, когато в сухата трева цвъртели скакалците и когато снизходително трябва да е отбелязал колко различен е той от Ева, забравяйки колко различна е тя от него… Както и да е, тази вечер Клара разказа на Еймъри много неща за себе си. От шестнайсетата си година имала мъчен живот и образованието й рязко приключило заедно с волното време. Ровейки из библиотеката й, Еймъри попадна на похабена книга, от която се изплъзна жълт лист, и той безцеремонно го разгърна. Беше нейно стихотворение, написано в училище, в което се говореше за сива манастирска стена в сив ден, а отгоре й седи момиче с пелерина, развявана от вятъра, и си мисли за пъстрия свят. По правило подобни сантименталности го отегчаваха, но тези стихове бяха написани с такава искреност и настроение, че той просто видя Клара, Клара в хладен сив ден, отправила в далечината проницателен син взор, опитвайки се да съгледа трагедиите, прииждащи към нея през градините отвъд. Завидя й за това стихотворение. Колко силно искаше да бе дошъл при нея в такъв миг, да я види на стената, сякаш кацнала във въздуха над него, и да й говори романтични безразсъдства. И започна жестоко да ревнува от всичко, свързано с Клара: от миналото, от децата й, от мъжете и жените, които се тълпяха около нея, за да пият до дъно от прохладната й благост и да разтоварват уморените си съзнания като във всепоглъщаща игра.

— На теб никой не ти е скучен — възмути се той.

— Горе-долу половината от хората около мен са ми скучни — призна тя, — но мисля, че това не е тъй много, нали?

И се обърна да потърси в томчето на Браунинг нещо по въпроса. От всички негови познати тя бе единствената, която съумяваше да прекъсне разговора по средата, за да покаже пасаж или цитат от книга, без да го раздразни до умопомрачение. Правеше го често и с такова дълбоко увлечение, че той обикна да се любува на златната й коса, сведена над страницата, на едва смръщеното чело, докато дири изречението си.

В началото на март той вече прекарваше във Филаделфия всяка събота и неделя. Почти винаги при нея имаше и някой друг и тя като че ли не се стремеше да останат насаме, защото отлетяха премного възможности, в които само една нейна дума би му донесла пленителен половин час на обожание насаме. И все пак той се влюби неусетно и започна неудържимо да мисли за брак. Въпреки че неговото намерение не само кръжеше из ума му, а даже стигаше до устните, той скоро разбра, че желанието му няма дълбок корен. Веднъж сънува, че се е сбъдвало, и се събуди вледенен от страх, защото в съня му Клара беше глупава, златото в косата й се беше изпарило и тя бе заприличала на избеляла слама, а от езика й, сякаш подменен, се сипеха тягостни безсмислици. Но тя бе първата изтънчена жена, която срещаше в живота си, и един от малкото добри човеци, които някога бяха поглъщали вниманието му. Тя превръщаше добродушието си в достойнство. Еймъри си бе изградил мнението, че благородните най-често или влачат добрината си като задължение, или я изопачават в пресилена сърдечност, без, разбира се, да се броят неизменните позьори и фарисеи (но тях Еймъри никога не включваше сред спасените души).

Света Цецилия

Над рокля кадифено сива,

под къдри ляти и ковани,

цвят на роза в мнимо страдание

пламва, повяхва — тя е красива;

от нея до него светът се насища

с отмала и блясък, и тихи въздишки,

с неуловимото той е обвят…

Смях, светкавица, розов цвят.

— Харесваш ли ме?

— Естествено — отвърна сериозно Клара.

— Защо?

— Преди всичко ние с теб имаме много общо. Някои неща, които идват спонтанно и в двама ни — или поне са идвали.

— Искаш да кажеш, че не съм развил заложбите си, както се полага?

Клара се поколеба.

— Е, не мога да отсъдя. Мъжът, разбира се, е принуден да преодолява много повече неща, а аз съм била заслонена.

— О, Клара, моля те, не го увъртай — прекъсна я Еймъри, — просто кажи какво мислиш за мен, ако нямаш нищо против!

— Добре, с най-голямо удоволствие.

Тя не се усмихна.

— Страшно си мила. Най-напред отговори ми на няколко въпроса. Болезнено самомнителен ли съм?

— Ами… не, суетата ти е безгранична, но за хората, които забелязват превеса й в теб, това може да бъде само забавно.

— Така значи.

— Но дълбоко в себе си ти наистина не си самолюбив. Можеш да попаднеш в третия ад на угнетението само ако помислиш, че са те обидили. Всъщност на теб ти липсва самоуважение.

— Два пъти в центъра на мишената. Как го правиш Клара? Ти просто не ми оставяш възможност дума да издумам.

— Така е по-добре, защото никога не мога да отсъдя за един човек какъв е, докато говори. Но аз още не съм свършила. Причината за тъй силната ти неувереност в себе си, макар най-сериозно да убеждаваш еснафите, случайно седнали до теб, че се смяташ за гений, е в това, че сам си си приписал какви ли не отблъскващи недостатъци и се опитваш да живееш според тях. Например ти все твърдиш, че си роб на уискито.

— Аз съм, потенциално.

— И разправяш, че си слаб характер, че ти липсва воля.

— Нямам капка воля — роб съм на чувствата, вкусовете, омразата си към скуката, на повечето от желанията си…

— Не е вярно! — Тя удари едно в друго две стиснати юмручета. — Ти си роб, окован, безпомощен роб на едно-единствено нещо в този свят — твоето въображение.

— Много интересно. Ако не си се отегчила, продължавай.

— Забелязала съм, че ако ти се иска да прескочиш за ден-два лекциите си, няма начин да не го направиш. Само че никога не вземаш решението си отведнъж, докато доводите да тръгнеш или да останеш са горе-долу ясни в съзнанието ти. Оставяш няколко часа въображението си да си поиграе е желанието и тогава избираш. Естествено, след малко свобода твоето въображение ти подсказва милион оправдания да останеш, така че когато решението ти се оформи, то вече не е истинско. Подправено е.

— Добре — възрази Еймъри, — но нима не е липса на воля да оставяш въображението си да се разиграва в нередното поле?

— Мило мое момче, тук е голямата ти грешка. Това няма нищо общо със силата на волята — безсмислена и безполезна фраза впрочем. Ти нямаш мнение — мнението, необходимо, за да решиш отведнъж, след като знаеш, че дадеш ли най-мъничка възможност на въображението си, то ще те подведе.

— Дяволите да ме вземат — възкликна удивено Еймъри, — ако съм очаквал да чуя подобно нещо!

Клара не възтържествува скрито. Незабавно смени темата. Но тя го накара да мисли и той стигна до извода, че е отчасти права. Почувства се като фабрикант, който, след като е обвинил в измама своя счетоводител, открива, че собственият му син, назначен на работа в същия отдел, подправя сметките веднъж в седмицата. Неговата бедна и наклеветена воля, която сам бе подхвърлял на собственото и приятелското обругаване, се изправи пред погледа му невинна, а способността му да отсъжда се потътри към затвора заедно с неуправляемото пакостно въображение, припкащо около нея с подигравателно доволство. Клара бе единственият човек, у когото той търсеше съвет, без да диктува отговора — освен може би в разговорите си с монсеньор Дарси.

Как обичаше всичко да прави с Клара! Да я придружава на покупки, беше рядък епикурейски блян. Във всеки магазин, където бе влизала, шушукаха за „красивата мисис Пейдж“.

— Хващам се на бас, че няма дълго да стои вдовица.

— Не е нужно да крещиш. Едва ли се интересува какво мислиш ти.

— Ама колко е красива само!

(Влиза етажният началник — мълчание, докато отмине, пресилено усмихнат.)

— От висшето общество е, нали?

— Да, но изглежда, че е обедняла, така поне говорят.

— Ох, момичета! Нали е прекрасна!

А Клара бе към всички еднакво лъчезарна. Еймъри подозираше, че търговците й правят отстъпки, понякога с нейно знание, друг път — без. Виждаше, че отлично се облича, че всяко нещо в къщата й е от най-добро качество и винаги я обслужва поне етажният началник.

Понякога в неделя отиваха заедно на църква — той крачеше до нея и се опиваше от капчиците мека влага, която оставаше върху страните й свежият въздух. Тя беше много набожна, от ранното си детство, и само бог знаеше какви висини достига и каква сила черпи оттам, когато се отпуснеше на колене и сведеше златистата си коса в светлината през стъклописите.

— Света Цецилия! — възкликна той съвсем неволно един ден и хората наоколо се обърнаха и ги изгледаха, свещеникът замлъкна насред проповедта си, а Клара и Еймъри поаленяха.

Беше последната им неделя, защото същата вечер той сам развали всичко. Не можа да превъзмогне себе си.

Вървяха в мартенския здрач, а беше топло като през юни и щастието на младостта изпълваше душата му, така че трябваше да заговори.

— Мисля си — подхвана той, — че ако изгубя вярата си в теб, ще изгубя вярата си в бога.

Погледна го тъй сепнато, че я попита какво й е.

— Нищо — отговори бавно тя, — само че петима мъже вече са ми казвали съвсем същото и това ме плаши.

— Клара, значи то ти е съдба!

Тя мълчеше.

— Изглежда, любовта за теб е… — започна той.

Тя рязко се обърна.

— Никога не съм изпитала любов.

Продължиха да вървят и той бавно осъзна колко много му е казала… никога не е изпитала любов… Изведнъж я видя само като дъщеря на светлината. Неговото същество отпадна от нейната висина и с прозрение почти като това на Йосиф, когато му се е разкрила безсмъртната святост на Мария, той почувства един-единствен копнеж — да докосне роклята й. А чу собствения си глас да произнася машинално:

— Обичам те, всичко благородно, което е заложено в мен, е… о, не мога да говоря, но, Клара, ако се върна след две години, когато ще мога да ти направя предложение да се оженим…

Тя поклати глава.

— Не — отвърна. — Никога повече няма да се омъжвам. Имам двете си деца и искам да съм изцяло тяхна. Харесвам те, харесвам умните мъже, а теб повече от всички, но ти ме познаваш достатъчно, за да знаеш, че никога няма да стана съпруга на умен мъж…

И внезапно млъкна.

— Еймъри.

— Какво?

— Ти не си влюбен в мен. И всъщност не си искал да се ожениш за мен, не е ли така?

— Виновна е здрачината — произнесе той недоумяващо. — Не усещах, че говоря на глас. Но те обичам… обожавам те… боготворя те…

— Ето, пак започваш — за пет секунди пробягваш целия си каталог от чувства.

Той се усмихна против волята си.

— Не ме изкарвай чак толкоз лека кавалерия, Клара, понякога наистина потискаш.

— От всички възможни неща ти най-малко си лека кавалерия — каза тя, наблягайки на всяка дума, хвана го под ръка и го погледна с широко отворени очи, а той зърна добрината им в гаснещата привечер. — Лекият кавалерист е вечен отрицател.

— Така ухае въздухът на пролет днес, такава топла сладост се таи в сърцето ти!

Тя пусна ръката му.

— Сега вече си добре и аз се чувствам великолепно. Дай ми една цигара. Не си ме виждал да пуша, нали? Е, запалвам си веднъж в месеца.

А после тази изумителна жена и Еймъри се надбягваха до ъгъла като две лудо палави деца, възбудени от бледо-синия сумрак.

— Утре ще избягам извън града — съобщи тя задъхано, спирайки в надеждния заслон извън светлината на електрическия стълб от ъгъла. — Грехота е да изпускам такива чудни дни, макар че аз май ги усещам по-силно в града.

— Клара, Клара! — възкликна Еймъри. — Какъв дявол-изкусител можеше да бъдеш ти, ако бог само малко бе наклонил душата ти в другата посока!

— Възможно е — отвърна тя, — но не мисля. Аз никога не си изгубвам разума, никога не ми се е случвало. Този малък изблик бе дан на пролетта.

— Като теб самата — каза той.

Продължиха да вървят.

— Не, отново бъркаш и как е възможно човек като теб, който сам високо цени отличния си ум, непрекъснато да греши по отношение на мен? Аз съм противоположното на всичко, което носи пролетта. Нещастна случайност е, че чертите ми напомнят идеала на някой сантиментален старогръцки скулптор, но те уверявам, ако имах друго лице, щях да бъда смирена монахиня в манастир, без… — Тя внезапно затича напред и дирята на извисения й глас го облъхна, докато я настигаше — моите безценни деца, при които веднага трябва да се върна.

Само с нея съумяваше той да разбере, че едно момиче може да предпочете друг мъж. Неведнъж Еймъри бе срещал омъжени жени, които бе познавал като девойки, навлизащи в живота, и вглеждайки се в тях, си бе представял, че открива нещо в лицата им, което му казва: „Как не успях да впримча теб!“

О, безграничната самонадеяност на този мъж!

Но тази вечер, вечер на звезди и музика, и светлата душа на Клара все още озаряваха пътищата, извървени заедно.

 

Златен, златен вятър… Златен тон от златни мандолини, златен рой от златни виолини, дави, уморява красотата… Кошница струящ разкош — не може смъртен да я удържи… О, какъв бог, млад и плодовит! Кой би предположил? Кой такова злато би дарил?

Еймъри се възмущава

Докато Еймъри говореше и мечтаеше, бавно и непредотвратимо, но с внезапен взлом накрая, войната заля целия бряг и отнесе пясъка, върху който се веселеше Принстън. Вечер гимнастическият салон ехтеше от строевната крачка на взвод след взвод, заличаващи очертанията на баскетболното игрище. Когато в края на следващата седмица Еймъри отиде във Вашингтон, нещо от духа на кризата се всели и в него и в спалния вагон на връщане се превърна в отвращение, тъй като на леглата срещу него се настаниха вмирисани преселници — най-вероятно гърци. Помисли си колко по-постижим е патриотизмът на еднородните нации, колко по-лесно се воюва, както бяха воювали колониите или Южняшката конфедерация. Тази нощ не можа да заспи, а слуша кикотенето и хъркането на чужденците, изпълващи вагона с тежката миризма на най-нова Америка.

В Принстън всички шумно се шегуваха пред хората, а тайно в себе си се утешаваха, че смъртта им поне ще бъде героична. Запалените литератори страстно четяха Рупърт Брук; салонните царе се вълнуваха ще позволи ли правителството на офицерите да носят униформи с английска кройка; неколцина от закоравелите безделници подадоха молби до най-закътаните разклонения на Военното министерство, за да получат лека служба и топло местенце.

Седмица по-късно Еймъри срещна Бърн и веднага разбра, че е безполезно да спори с него — Бьрн бе станал пацифист. Списанията на социалистите, повърхностният прочит на Толстой и собственият му изгарящ стремеж кьм кауза, която да мобилизира цялата душевна сила, заложена в него, бяха обусловили решението му да проповядва мира като личен идеал за всеки човек.

— Ако гражданите на Белгия — започна той — бяха продължили мирно да си вършат работите, когато германските войски стъпиха в страната им, армията щеше да се дезорганизира само за…

— Знам — прекъсна го Еймъри. — Всичко това съм го чувал и нямам никакво намерение да те агитирам. Може и да си прав, но дори да е така, ще минат стотици години, преди да дойде времето, когато несъпротивлението ще започне да става действителност.

— Но, Еймъри, разбери…

— На вятъра ще спорим…

— Добре.

— Само едно нещо ще ти кажа — не те карам да помислиш за семейството или приятелите си, защото знам, че за тях не даваш пукнат грош, ако не броим чувството ти за дълг, но, Бърн, не ти ли е минавало през ума, че списанията, които четеш, и обществата, в които влизаш, изобщо всички тия идеалисти, с които се запознаваш, може да са чисти германци?

— Естествено е някои от тях да са.

— А знаеш ли дали всички до един не са про-германци, само че от по-слабия вид — с германско-еврейски имена?

— Има и такава възможност, разбира се — отвърна бавно той. — Не мога да кажа със сигурност до каква степен заставането ми на тази позиция се дължи на пропагандата, на която съм се наслушал. Естествено, аз си мисля, че това се дължи на мое дълбоко вътрешно убеждение — в този момент сякаш виждам пред мен пътека, която трябва да извървя.

Сърцето на Еймъри се сви.

— Но помисли си само колко евтино е това — никой няма да те въздигне в мъченик, задето си пацифист, но ти сам ще се хвърлиш сред най-долните…

— Не мисля — прекъсна го Бърн.

— На мен пък ми намирисва на нюйоркско бохемство.

— Разбирам какво искаш да ми кажеш и тъкмо за това не смятам да те агитирам.

— Сам си, Бърн — ще говориш на хора, които не искат да те слушат, а колко много само господ ти е дал.

— Сигурно преди много години така е разсъждавал и светият великомъченик Стефан. Но е произнесъл проповедта си и е бил убит. Възможно е, издъхвайки, да си е мислил как всичко е било напразно. Но разбери, аз винаги съм чувствал, че по пътя към Дамаск Павел си е спомнил тъкмо за смъртта на Стефан и това го е накарало да проповядва словото Христово из целия свят.

— Продължавай.

— Това е — такъв е моят личен дълг. Дори ако в момента съм просто пионка, дори ако ме принесат в жертва. Боже мой, Еймъри, да не мислиш, че аз обичам германците!

— Е, нямам какво повече да кажа — стигам до края на всички логически разсъждения за несъпротивата, а там, като в изместен център, се възправя великанският призрак на човека, такъв, какъвто е и какъвто винаги ще бъде. И този великански призрак стои точно между едната логическа необходимост от Толстой и другата логическа необходимост от Ницше… — Еймъри ненадейно замлъкна. — Кога тръгваш?

— Другата седмица.

— Значи ще се видим.

Докато се отдалечаваше, на Еймъри се стори, че изражението му силно напомня лицето на Кери при сбогуването им под арката Блеър преди две години. И тъжно се запита защо не е способен да пристъпи към каквото и да е с изконната честност на някой от двамата.

— Бърн е фанатик — каза той на Том — и основно греши, но съм склонен да мисля, че е просто сляпо оръдие в ръцете на издатели анархисти и на подкупени от немците вестникоплетци, и все пак той е заседнал в мислите ми и просто е зачеркнал всичко, което има стойност…

Една седмица по-късно Бърн си тръгна някак тихо драматично. Разпродаде всички свои вещи и дойде да се сбогува на разнебитен стар велосипед, с който възнамеряваше да се добере до дома си в Пенсилвания.

— Петър отшелникът се прощава с кардинал Ришельо — подхвърли Алек, излегнал се на прозоречната ниша, докато Бърн и Еймъри си стискаха ръцете.

Но на Еймъри не му беше до шеги и докато изпращаше с поглед Бърн и гледаше как дългите му крака въртят педалите на нелепия велосипед и го отнасят извън кръгозора зад „Алекзандър Хол“, го прониза предчувствието, че му предстои тъжна седмица. Относно войната не изживяваше съмнения: в неговите очи Германия олицетворяваше всичко възмутително — грубия материализъм и чудовищния смазващ произвол. Но лицето на Бърн се вдълба в съзнанието му и му се повдигна от истерията, която се разразяваше наоколо.

— Каква, дявол да го вземе, е ползата от това изведнъж да развенчаем Гьоте — обърна се той към Алек и Том. — Защо трябва да се пишат книги, които доказват, че той е разпалил войната или пък че оня досаден свръхпрехвален Шилер е предрешен демон?

— Чел ли си нещо от кой да е от двамата? — попита го коварно Том.

— Не — призна си Еймъри.

— И аз не съм — засмя се той.

— Хората си лаят — намеси се спокойно Алек, — но Гьоте си стои на старата лавица в библиотеката, за да отегчи всеки, който поиска да го прочете!

Еймъри притихна и разговорът се измести.

— Ти къде ще се запишеш, Еймъри?

— В пехотата или в авиацията, не мога още да реша. Ненавиждам техниката, но какво да правя — авиацията страшно ми допада…

— И аз се колебая като Еймъри — каза Том. — Пехота или авиация… За мен, разбира се, авиацията представя романтичната страна на войната, както кавалерията едно време, нали разбирате. Но и аз като Еймъри не различавам буталния лост от конската сила.

Недоволството на Еймъри от това, че не изпитва патриотичен захлас, кулминира в опита му да хвърли вината за войната върху предходното поколение… върху хората, които в 1870 година бяха приветствали Германия… върху войнстващите материалисти и възхвалителите на немската наука и деловитост. Така че един ден, на лекция по английска литература, докато слушаше преподавателя да цитира „Локсли Хол“, той мрачно и презрително се вдълбочи в Тенисън и във всичко, което той олицетворяваше, защото го приемаше за съвършен представител на викторианците.

Викторианци, вие как се плаче не узнахте,

но жътва най-горчива за децата си засяхте.

— дращеше Еймъри в тетрадката си. Преподавателят говореше нещо за мъдростта на Тенисън и петдесет глави се бяха свели, за да си го запишат. Еймъри обърна нова страница и отново взе да драска:

Потръпнаха, разбрали Дарвин път какъв посочи,

потръпнаха, щом валсът влезе, Нюман щом изскочи

Но валсът се бе появил много по-рано. Зачеркна строфата.

— … и озаглавено „Песен в епохата на реда“ — достигна отдалеч равният глас на професора. „Епоха на реда“ — господи! Всичко скрито-покрито в сандък, а викторианците, седнали върху капака, безметежно се усмихват… И от италианската си вила Браунинг се провиква доблестно: „Всичко е за добро.“ Еймъри продължи да пише:

Вий в храма коленичихте, чу Той, щом се наведе —

след упрек — за „Китай“, хвала — за вашите победи.

Защо никога не може да съчини повече от едно двустишие наведнъж? Сега му трябваше рима за:

Ще Го поправите с наука, тръгнал бе на зле…

Карай, не се получава.

И е възглас „Уредих го!“ в своя дом децата видяхте,

и петдесет години взели от Европа, чисти умряхте.

— Тази мисъл в известна степен принадлежи на Тенисън — долетя гласът на лектора. — Заглавието на Суинбърн „Песен в епохата на реда“ могат да носят редица стихотворения на Тенисън. Той идеализира реда, противопоставяйки го на хаоса, на разпиляването.

Най-после вдъхновението споходи Еймъри. Той обърна нова страница и през останалите двайсет минути, до края на лекцията писа настървено. После отиде до катедрата и остави откъснатия от тетрадката си лист.

— Ето едно стихотворение, посветено на викторианците, сър — произнесе хладно.

Преподавателят любопитно посегна към листа, докато Еймъри бързо се измъкна към вратата.

Ето какво бе написал:

В епоха на ред завеща ни

песни — да пеем ние,

куп доказателства — без същина

отговор в рими — да знаем,

 

ключа — за пазач на зандани,

древна камбана — да бие,

времето край бе на неяснотата,

ние — на времето края…

 

Шумяха морета семейни,

небеса — достижими леко,

артилерия, пазеща граници,

ръкавици — но не да се бием,

 

могъщи старинни вълнения

и блудкавина за всеки,

в епоха на ред завещани,

и езици — да пеем ние.

Краят на много неща

Началото на април се изниза в омара — омара в дълги вечери на верандата на клуба под звуците на „Бедна пеперуда“, долитащи от грамофона вътре… защото „Бедна пеперуда“ бе песента на отминалата година. Войната като че ли не ги докосваше и ако не бяха следобедните упражнения през ден по военна подготовка, щеше да е като пролетта на всеки абсолвентски випуск дотогава, но все пак Еймъри изпитваше острото усещане, че изживяват последната пролет на стария ред.

— Това е световният протест срещу свръхчовека — каза Еймъри.

— Навярно — съгласи се Алек.

— Свръхчовекът е несъвместим с която и да е утопия. Докато той се появява, винаги ще има бедствия и винаги думите му ще подклаждат дремещото зло, което люшка и тласка тълпата.

— А той, разбира се, е надарен човек, но без нравствена основа.

— Точно така. Струва ми се, че най-лошото, над което трябва да се замислим, е следното — всичко това вече се е случвало в миналото, въпросът: е колко скоро отново ще се повтори? Петдесет години след Ватерло Наполеон е станал за английските ученици такъв герой, какъвто е и Уелингтън. Знаем ли дали нашите внуни няма да издигат на пиедестал по същия начин Хинденбург?

— Коя е причината, за да се стигне дотам?

— Времето, по дяволите, и историците. Как не можем да се научим да гледаме на злото като на зло, независимо от това дали е оваляно в кал, в скука или във великолепие.

— Нима от четири години не се занимаваме само с това да хулим целия свят!

Дойде и последната им вечер. Том и Еймъри, на които предстоеше сутринта да се отправят към различни военно-тренировъчни лагери, избродиха по стар обичай потъмнелите алеи и сякаш виждаха наоколо лицата на изчезналите приятели.

— Тая вечер май и тревата гъмжи от призраци.

— Вилнеят из цялото градче.

Поспряха край „Литъл“ и погледаха възкачването на луната, която посребри плочестия покрив на „Дод“ и обля в синьо разшумелите дървета.

— Знаеш ли — пошепна Том, — сега в нас се слива преживяното от цялата разкошна младеж, буйствала тук двеста години.

От арката Блеър се затъркаля последната вълна от песни — сломени гласове пред дълга раздяла.

— И това, което оставяме тук, е много повече от курс състуденти. То е наследството на цялата ни младост. Отсега нататък сме просто едно поколение — прекъсваме всички нишки, които ни свързваха тук с поколенията от времето на високите ботуши и пластроните. През половината от нашите тъмносини нощи бродихме ръка за ръка с Бър[7] и с лекоумния Хари Лий[8]

— Точно такива са нощите — отплесна се Том, — най-лекият оттенък от друг цвят би ги развалил, би привнесъл в тях дошла екзотичност. Шпилове на фона на небе, обещаващо зора и синьо сияние по плочестите покриви — това събужда… по-скоро… болка…

— Сбогом, Аарон Бър! — провикна се Еймъри към пустия „Насау Хол“. — Ние с теб опознахме странни тайници на живота.

Гласът му олекна в тишината.

— Факлите угаснаха — прошепна Том. — О, Месалина, дългите сенки разчертават минарета по арената…

Наблизо отекнаха за миг гласовете на състудентите им и те се спогледаха с навлажнени очи.

— По дяволите!

— По дяволите!

 

Последна светлина замира и се разстила над земята — земята ниска и обширна — слънчевата земя на острията; вечерните духове настройват вече своите лири и блуждаят с песен — хор печален в коридорите и залите под дървесата; бледен пламък се мярка в нощта и отеква над кули — от замък на замък: О, виждащ сън и видение неуморно, изстискай листата на лотоса и запази аромата на краткия час.

Няма повече да чакаш сумрака на луната в усамотената долина на звездите и острията — вечното утро на желанията отмина във времето към земната привечер. Тук, Хераклите, намери ли в огъня и промените пророчеството, разпиляно в мъртвите години там, назад. Тази нощ желанието ми ще види в сенките на жаравата, в пламъци обвято, великолепието и тъгата на този свят.

Бележки

[1] Удро Уилсън (1856–1924) — президент на САЩ в периода 1912–1919 г. От 1902 до 1910 г. е бил президент на Принстънския университет

[2] „Масите“ — американски литературен месечник, в който са публикували произведенията си Джон Рид и редица други прогресивни писатели. Списанието е закрито в 1917 г. за антивоенна пропаганда

[3] Едуард Карпентър (1844–1929) — английски поет, естет и моралист. Завършил в Кеймбридж, той отхвърля възможността да се отдаде на духовническа кариера. Отначало започва да преподава точни науки, после приема идеите на социализма, става работник, приобщава се към живота на работническата класа. По-късно се посвещава на земеделски труд. Създава поезия, драми, естетически и религиозни изследвания, автор е на трудове по социална и нравствена психология.

[4] Ралф Адамс Крам (1863–1942) — американски архитект и писател, изтъкнат специалист по история на готическото изкуство. В 1911 г. престроява църквата „Св. Йоана“ в Ню Йорк, придавайки й готически форми.

[5] Оливър Лодж — английски физик, известен в с опитите си научно да обоснове спиритизма и възможностите за общуване с отвъдното

[6] Пук — нарицателно име на малки пакостливи духове от старите английски поверия

[7] Аарон Бър (1756–1838) — политически деец от епохата на Войните за независимост, вицепрезидент на САЩ в периода 1805–1807 г.

[8] Хари Лий (1756–1818) — генерал от американската армия от годините на Революцията