Светослав Минков

(автор и преводач)

Корица
Сърцето в картонената кутия
Роман-гротеска в седем невероятни приключения
Корица
Съчинения в два тома
Том втори — Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада

Фейлетони

Сваляне на всички:

Предговори

Сваляне на всички:

Новели

Повести

Очерци

Разкази

Сваляне на всички:

Приказки

Сваляне на всички:

Пътеписи

Сваляне на всички:

Приказки

По-долу е показана статията за Светослав Минков от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Светослав Минков
български писател
Светослав Минков 
Роден: 17 февруари 1902 г.
Починал: 22 ноември 1966 г. (64 г.)

Светослав Константинов Минков е български писател и преводач. Завършил е финансово дело. Считан е за „баща“ на модерната българска фантастика. Журналист с дългогодишна практика, работил е и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, книговодител.

Работил е и в българската легация в Токио. Сред многобройните му заглавия са сборниците „Синята хризантема“ (първата родна фантастична книга), „Игра на сенките“, „Къщата при последния фенер“, „Автомати“, „Дамата с рентгеновите очи“, романът „Сърцето в картонената кутия'“, написан в съавторство с Константин Константинов. В периода 1925-1927 г. е член на литературния кръг „Стрелец“.

Превежда Андерсеновите приказки, романите на Густав МайринкГолем“ (1926) и „Белият доминиканец“ (1930), „Хиляда и една нощ“ (1957), „Приказки на Шехеразада“ (1959, 1961, 1963, 1972, 1976) и др.

Член на Съюза на българските писатели (СБП).

Член на Българската комунистическа партия (БКП) от 1944 г. и на

Носител е на международната награда за мир „Нексьо“.

Удостоен е със званието Заслужил деятел на културата (1963).

Биография

Светослав Минков в Токио, 1942 – 1943 г. Източник: ДА „Архиви“
Заедно със съпругата си в Токио 14 юни 1942 г. Източник: ДА „Архиви“

Светослав Минков е роден през 1902 г. в Радомир и отраства в офицерското семейство на подполковник Константин Минков (1863–1918, роден в Лозенград) и съпругата му Иванка Бенчева (29.9.1868-5.4.1953). Той е последното, четвърто дете на своите родители. Първородният син е Асен Минков (1887–1913), завършил кавалерийската школа във Виена, поручик, загинал в Междусъюзническата война при Босилеград. Следва сестра му Теодора (Дора) Минкова, (1889 - ?), завършила гимназия в София и следвала Търговска академия във Виена. Войните й попречват да завърши. По-късно се омъжва за писателя Ст. Л. Костов. Трети е Иван Минков, който е член на военната организация на БКП и участник в подготовката за атентата в църквата „Света Неделя“.

Основно и прогимназиално образование получава в родния си град. Ззавършва средното си образование във Втора мъжка гимназия в София (1921) с кратко прекъсване, когато е изпратен да учи във военното училище във Вайскирхен (Австрия). Не е призован за военна служба и не участвува във войните, защото е „освободен по §1, буква от Р. Б.“. В гимназията негов учител е Божан Ангелов, който забелязва интереса на Минков към литература, неговите талант и усърдието, затова го насърчава със съвети. и го насърчава със съвети. За интереса на ученика към руската класика свидетелствува Сава Чукалов, който му преподава руски език.

Още като ученик Минков пише стихове разкази и фейлетони. Сестра му, Теодора (Дора) Минкова, по мъж Ст. Л. Костова, го свързва с изтъкнати писетелски среди. Следва славянска филология в Софийския университет. През 1922 Св. Минков и Владимир Полянов основават „Аргус” - първото и единствено за времето си издателство за фантастична литература. Заминава за Мюнхен, където учи в Търговско-стопанска академия (авг. 1922 - септ. 1923). В Германия се запознава с най-новото в немската и световна литература и живопис, изучава естетиката на модернистично диаболистично литературно направление. След завръщането си в България продължава образованието си в Свободния университет, но не го завършва. Издава първите си книги свързани с естетиката на диаболизма.

Работи като библиотекар (1924–1925) в Народната библиотека. Въведен от брат си Иван Минков (офицер, майор и деец на БКП) в т.нар. антифашистко движение, Светослав изпълнява куриерски задачи и други партийни поръчения. През април 1925 във връзка с Априлските събития е арестуван заедно с други писатели и е задържан 2 месеца в Дирекция на полицията. По-късно 1926 - 1942 работи като книговодител, началник бюро, библиотекар и др. в Българска централна кооперативна банка, Българска земеделска и кооперативна банка (БЗКБ). Същевременно работи и като редактор в различни издания и издателства. Посещава Бразилия и Аржентина като делегат на Международния конгрес на ПЕН-клубовете (от авг. до окт. 1936).

През 1941 е свидетел по първото дело срещу Никола Вапцаров, посочен от самия обвиняем, вероятно заради познанството на Минков с Бойка Вапцарова, която също е работила в БЗКБанка като чиновник, а той като помощник-библиотекар. Главен библиотекар в банката тоагава е известният български библиограф Тодор Боров. Минков забавя заминаването си за Япония, за да свидетелства в полза на Вапцаров, като се изказва по художествените достойнства на неговата поезия.

Участва в основаването на Българо-японското дружество за приятелство, а по-късно е служител в българската легация в Токио (май 1942 – ноември 1943) като драгоман (преводач). Освободен е от Министерство на външните работи и изповеданията на 21 март 1944 г.

Посещава нацистка Германия в състава на писателска делегация по линия на Немския културен институт в България по покана на министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс.

Деветосептемврийския преврат 1944 заварва писателя „безработен“. Постъпва веднага в редовете на комунистическата партия - БРП(к). Започва работа като коректор във в. Работническо дело (септ. 1944 - дек. 1945), редактор във в. „Отечествен фронт“ (1946), в сп. „Български войн“ (1952-1954), в Българска кинематография, главен редактор (1954–1956) и редактор (1956–1962) на издателство „Български писател“.

Писателят има страст и възможност да пътува в редица страни на Европа, Азия, Африка и Латинска Америка. Сътрудничи с разкази, стихове, фейлетони, приказки, пътеписи, статии, реплики и епиграми на редица периодични издания: Българан, Литературен глас, Литературни новини, Мисъл, Развигор, Съвременник, Кормило, ЛИК, Стрелец(Изток), Вестник на жената, сп. Хиперион, сп. Българска мисъл, сп. Златорог и др., а след 9 септември 1944 на в. Работническо дело, в. Литературен фронт, в. Стършел, сп. Септември, сп. Пламък и др.

През 1983 г. с решение на Изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет - гр. Перник, Окръжната библиотека получава името „Светослав Минков“, сега Регионална библиотека „Светослав Минков“.

Творчество

Получил солидно образование, добил разностранна култура, Минков е сред най-ерудираните български писатели. Неговото творчество не е особено богато като обем, но е богато на идеи.

Първата си белетристична творба, фейлетона „Биномът на Нютон“, Светослав Минков публикува в списание Българан през 1920 г. Следи списани „Везни“ на Гео Милев, с когото се свързва лично. От Мюнхен донася на главния редактор „хулиганските елегии“ на Николай Марангозов. Чете и се сближава с Христо Смирненски и заедно издават „Календар Българан“ за 1922.

Ранното му творчество се характеризира с подчертан интерес към страшното, демоничното, призрачното. В неговите разкази смъртта е вездесъща сила, а животът е само „игра на сенките“, както е и заглавието на един от неговите сборници. Героите на тези творби са обитатели на странни хотели, домове, гробища. Чрез „страшните“ места и демоничните опасности писателят се стреми да внуши идеята за преходността на съществуването, за липсата на истински смислени основания в делника. Героите са движени от неосъзнаваните импулси на психиката, техният душевен живот е подвластен на странни желания и видения. До голяма степен те са рожби на предварително изградена авторска теза. Неслучайно интересът към тези герои и сюжети, почерпени главно от чужди автори, бързо секва.

Към края на 1920-те години Минков се преориентира към един по-друг тип разкази. Той изоставя своите ранни „страшни“ творби, започва да иронизира демоничните герои и сюжети. Показателен за това е разказът „Къщата при последния фенер“, където е развенчан митът за призраците. Погледът на учения е прогонил и последния призрак от този свят.

В сборниците си от този най-продуктивен творчески период писателят се утвърждава като изобразител на един механизиран, лишен от духовност живот. Като символ на този живот Минков най-често използва Америка и американската действителност. Човекът тук е станал послушно оръдие на силите на техниката и научните открития, той не притежава собствената духовна същност. Тази авторова позиция обяснява защо един от сборниците се нарича „Автомати“.

В друга част от разказите си от 1930-те години Минков изследва човешкото всекидневие. Той се интересува от скуката в един по-широк план – като невъзможност да се изживее смислено животът. Тук той следва голямата традиция на европейската литература – темата за така наречения малък човек. Това е обикновеният, неизвестен човек, който е изцяло зависим от прищевките на действителността. Лишен от каквато и да е творческа енергия, той доживява дните си в безсмислени занимания в безсмисления делник.

Със своите творби Минков се утвърждава и като един от първите значими представители на фантастичното в българската литература.

Произведения

  • „Синята хризантема“ (разкази, 1922)
  • „Часовник“ (гротески, 1924)
  • „Огнената птица“ (четири разказа, 1927)
  • „Игра на сенките“ (1928)
  • „Къщата при последния фенер“ (1931)
  • „Автомати“ (невероятни разкази, 1932; 1935; 1947)
  • „Сърцето в картонената кутия. Роман-гротеска в седем невероятни приключения“ (в съавт. с Константин Константинов) (1933; 1939; 1986)
  • „Дамата с рентгеновите очи“ (разкази, 1934; 1945; 1946; 1982)
  • „Чуднат касичка“ по Андерсен) (1934; 1940)
  • „Захарното момиче“ (приказки, 1935)
  • „Мадрид гори. История в телеграми за съпротивата на един град“ ( 1936; 1945)
  • „Маскираната лисица“ (приказка, 1936, 1957; 1962; 1968; 1984; 1991)
  • „Разкази в таралежова кожа“ (1936, 1947)
  • „Гост“ (разказ, 1938)
  • „Другата Америка. Едно пътуване отвъд екватора (1938; 1943; 1946)
  • „Желязната къщичка (1941)
  • „Японската литература. Начало, развитие, представители“ (1941)
  • „Маймунска младост“(разкази, 1942)
  • „Лъв и жаба“(1943)
  • „Лунатин“ (хумористични разкази, 1945)
  • „Избрани произведения“ (1947)
  • „Колет от Америка“ (разкази и фейлетони, 1950)
  • „Империя на глада“ (1952; 1956)
  • „Месечно“ (1954)
  • „Отвъд океана“ (разкази и очерци, 1954)
  • „Избрани произведения“ (1955)
  • „Цар Безсънко“ (приказки, 1956; 1972; 1973)
  • „Призракьт от Кандари“ (разкази, 1959)
  • „Бракоразводно сражение“ (разкази, I960)
  • „Избрани произведения в 2 т.“ (1962)
  • „Патент САС“ (четири разказа, 1963)
  • „Как гарджето стана певец“ (приказка, 1965)
  • „Снежният човек и врабчето“ (1965)
  • „Паноптикум „Лайхенвалд“ (разкази, 1966)
  • „Избрани разкази“ (1967)
  • „Джуджето Тинтирин“ (приказка, 1968)
  • „Приказки“ (1971; 1977)
  • „Алхимия на любовта“ (избрани разкази, 1972)
  • „Съчинения в 2 т.“ (1972)
  • „Разкази, пътеписи“ (1976)

Източници

Външни препратки