Корица
Бодрата Пратчетова традиция повелява магията да се консумира с много хумор. Точно такова пиршество ви очаква и в Света на дракона, където всички благоденстват под мъдрото управление на Шефа и само за разнообразие си спретват по някой бунт, за да не губят революционна форма.
Основно занимание на магьосниците в Света на дракона е да се притесняват за разходите около отглеждането на държавния дракон (и за това, че съсипва рододендроните), а техните колеги — многознайковците от Клуба на физиците и астрономите, са впрегнати в адски важната задача да открият как многообичаният престолонаследник Балтазар да се сдобие с какви да е магични сили. Срещу тях работи сопнатата вещица Интуиция, а важна роля имат един слабопаметен сфинкс, съседката Станка, видна специалистка по сапунките, цял куп богове от различни митологии, един верен стражник и неизбежния набор враждебни роднини, суетна ламя, влюбчив змей и принцове, няколко броя — въобще всичко, нужно за една забавна литературна бъркотия.
Категория
Фентъзи
Дата на издаване
Формат
  • хартиена
Място за сдобиване с книгата
http://choveshkata.net/blog/?p=4264

   Суматоха в Света на дракона

    Пролог

    1.

   Уловката на тайните проходи беше, че можеха да се използват и в двете посоки.
    Някой се промъкваше по тайния проход, за да влезе в замъка.
    Някой друг се промъкваше по тайния проход, за да излезе от замъка.
    — Какво правиш тук? — зададе логичния въпрос Елизабет, владетел на Света на дракона.
    — Ами, Шефе… — изфъфли мъжът, захапал кинжал в уста.
    Двамата се спогледаха, коленичили един срещу друг в калта. Мъжът нехайно скри кинжала зад гърба си.
    — За какво ти е този кинжал? — на Лиз не й убегна жеста му.
    — За да всявам страх и ужас.
    Тя го изгледа с подозрение.
    — А ти накъде? — контрира той.
    — Излизам — отвърна Лиз с достойнство.
    Опита да го заобиколи, но той не помръдна.
    — Няма да се скатаеш от екзекуцията, нали, Шефе?
    — Как смееш да ме обвиняваш в нещо така долно и подмолно? — възмути се тя.
    — Извинявай — смирено се отдръпна мъжът и я остави да пропълзи покрай него. Сетне отново захапа кинжала и продължи през прохода към кралската спалня.

    2.

   Градът осъмна облепен с плакати. „Посетете кралския преврат!“, призоваваха с готически шрифт те, „Бъдете част от разгневената тълпа! Почувствайте екипния дух — само за пет ринва!“. Отдолу, под гравюрата на тълпата, размахваща вили, коси и лопати, с по-дребен шрифт беше добавено: „Сечивата не са включени в пакета (всеки да си носи)“.
    А сред разгневената тълпа цареше смут.
    — Какво, по дяволите, е това? — градският ковач размахваше стрък цъфнал пащърнак.
    — Ми… пащърнак — отвърна момчето и нервно пристъпи от крак на крак. Сред множеството се понесе възмутено шушукане.
    — Аз за какво те пратих на пазара, а?
    — За домати! — храбро вдигна поглед момчето. — По-презрели!
    — Е? — ковачът нави ръкавите на ризата си и скръсти ръце пред гърдите си. — Е?
    — Ама нямаше домати! Пазарът е затворен, щото всички са на площада!
    — Тъй, тъй! — потвърдиха няколко от присъстващите търговци.
    — И откъде се взе тоя пащърнак? — смръщи вежди ковачът.
    — Набрах го сам — изпъчи се момчето, — от мойта собствена градина!
    — Яйца поне не намери ли?
    — Не! Но имам още арпаджик и праз лук!
    За демонстрация момчето извади и стрък праз от джоба на късите си гащи.
    — Предлагаш — провери дали е разбрал ковачът — да целим Шефа с праз лук и пащърнак?
    Момчето вдигна рамене.
    — Иначе щеше да стане голямо мазало — изтъкна. С което чашата преля.
    — Ние сме най-кошмарната разгневена тълпа — проплака ковачът. По червендалестите му бузи се стекоха няколко едри сълзи, които той изтри с юмрук. — Знаете ли аз за какви разгневени тълпи съм слушал от тате? С факли и вили, и… всичко!

   3.

    Бунтовниците бяха объркани.
    — Няма я — установи главатарят на шайката, мъж суров на вид и непоколебим на дело.
    — Проверихте ли в гардероба? — градският озеленител метна подозрителен поглед към големия кралски гардероб.
    — Няколко пъти! — отвърна друг от бунтовниците, дизайнер на свободна практика и околийски маникюрист. — Преобладават цветовете от миналия сезон!
    — Лилаво? — поинтересува се главатарят. — Жалко, че му мина модата, ходеше ми на тена.
    Бунтовниците тъкмо изразяваха съгласието си, когато тайният капак в пода се отвори и оттам изникна мъж, захапал кинжал.
    — Ето ме и мен! — изплю кинжала той.
    — Къде се губиш? — посрещна го главатарят.
    — Закъснях — обясни мъжът — и охраната на входа се беше сменила.
    — Сфинксът?
    — Аха. Не ме пусна и заобиколих през тайния проход. По пътя засякох Шефа.
    Главатарят премига.
    — Шефа? — попита. После реши, че не е вложил достатъчно емоция, и се поправи: — Шефа?!
    — Шефа — потвърди бунтовникът.
    Главатарят го хвана за яката и го притегли.
    — Тъпак! — изкрещя в лицето му. — Идиот!
    — Няма страшно — зауспокоява го новодошлият, — тя обеща да не бяга.
    — Естествено, че ще ти обещае! Тя винаги обещава, после я хваща сценичната треска, и ходи я търси из горите!
    Духът на бунтовниците рухна.
    — Сега какво? — промълви педикюристът. — Отменяме ли преврата?
    — И дума да не става! — беше непоколебим главатарят. — Просто ще й пратим Интуиция.

    4.

    Лиз бягаше сред дърветата и изпитваше угризения. Първо, беше обещала да не бяга. Второ, беше излъгала бунтовника в тайния проход. И трето, от притеснение си гризеше ноктите — навик, който се опитваше да изкорени през последните стотина години.
    Освен това беше изправена пред дилема. Влад я бе накарал да се закълне тържествено в короната и скиптъра, че няма да се телепортира преди екзекуцията.
    — Е, какво пък? — промърмори. След като така и така беше погазила ред морални и етични норми, можеше да пренебрегне и това. Вдигна ръка във въздуха и понечи да щракне с пръсти. Леден, костелив юмрук се стегна около китката й.
    — Не позна — погъделичка я по ухото нечий дъх. Сетне Лиз наистина се телепортира. Само че вместо на самотен тропически остров се оказа на площада.

    5.

    Стълбите на ешафода проскърцаха, когато се изкачваше по тях. Тълпата я посрещна с възгласи. Наоколо запрехвърча пащърнак. Долу, на площада, вещицата Интуиция съсредоточено разглеждаше ноктите си. Ако не я познаваше, Лиз би решила, че се чувства виновна. Палачът се огледа безпомощно.
    — Сега какво? — прошепна в ухото й.
    Лиз вдигна рамене.
    — Здравейте! — помаха сковано. Краката й трепереха от притеснение.
    — Здравей, Шефе! — отвърна тълпата в един глас.
    — Чудесен ден за обесване, нали? — любезно се поинтересува градският ковач.
    — Направо прекрасен — съгласи се Лиз.
    — Възславен — допълни палачът.
    Настъпи неловко мълчание.
    — Умри, вещице! — изрева ковачът, за да разчупи леда. Тълпата поде вика му. Към ешафода полетя нов залп пащърнак.
    — Къде е Влад? — използва момента, за да прошепне трескаво палачът.
    — Не знам — също шепнешком отвърна тя, — обеща да не закъснява.

    6.

    Влад беше изпаднал в творческа криза.
    — Радетел, свидетел — изброяваше той, надвесен над дълъг пергамент с перо в ръка, — светъл?
    Трескаво дописа последния стих на пергамента.
    — Защото за достойния владетел — прочете — наш'та Лиз е пример светъл!
    — Не става. Това, последното, ще го смънкам — реши след кратък размисъл.
    Сетне зарови лице в ръцете си и потъна в самосъжаление. Градският часовник би осем.
    — По дяволите! — сепна се Влад. Трескаво нави пергамента, наметна мантията и изхвърча от стаята.

    7.

    — Можех да съм на тропически остров — мърмореше Лиз. — Можех да ви оставя да си разигравате бунтовете и да си взема отпуска.
    Палачът кимна с разбиране:
    — Аз имах записан час за маникюр.
    — На всеки… колко, петдесе-сто години? Абе май прекалено често ви се връзвам на акъла — продължи да нарежда Лиз, — да ме пита човек защо.
    — Счупих си нокътя на показалеца — палачът размаха счупения си нокът пред лицето й, — а не мога да го изравня сам.
    На площада тълпата започваше да се изнервя.
    — Свобода! Равенство! Братство! — скандираше градският ковач, размахал във въздуха стрък поувяхнал праз лук. — Хайде малко по-живо де!
    — Свърши ни пащърнакът — въздъхна главатарят на бунтовниците. Всъщност повечето от пащърнака тълпата беше хвърлила по тях, когато пристигнаха на площада и не водеха Шефа.
    — Кво стана с тая екзекуция? — провикна се ковачът към двамата на ешафода.
    — Ей сега! — отвърна палачът. — Чакаме слънцето да се вдигне над хоризонта.
    — За да ми блести косата по-живописно — допълни Лиз. Тълпата се кротна. Изглежда разбра съображенията им.
    А Влад още го нямаше.

    8.

    — Виж — опита се да го обясни на гигантския каменен лъв с човешка глава, — закъснявам.
    — Извинявай — въздъхна сфинксът, — не е нарочно.
    Но не се отдръпна от вратата.
    — Искам да изляза от замъка, ако не възразяваш — напомни Влад.
    — Не мога да се дръпна, докато не отговориш на гатанката ми.
    — Но аз съм от вътрешната страна! Искам да изляза!
    — И да влезеш във външния свят? — повдигна вежди сфинксът.
    — Да! — извика Влад, но после размисли: — Не! Това е подвеждащ въпрос, нали?
    — Нещо такова — допусна сфинксът. — Виж, Влад, наистина искам да те пусна, но са ме сложили на портата с някаква цел, неслучайно съм пазител на тази порта, портата е тук, аз я пазя…
    — Нямаше какво друго да те правим.
    — И така да е, трябва да отговориш на гатанката ми, за да преминеш.
    — Не си ми задал никаква гатанка!
    — Ха! А как ще отговориш на мълчанието?
    Сфинксът млъкна.
    — Не може да ми задаваш мълчание — изтъкна Влад.
    — Издъни се! — възтържествува сфинксът. — Отговаря се с мълчание.
    — Не се сещаш за гатанка, нали?
    — Напротив. Умът ми е остър като бръснач, откакто пия отвара от мандрагора.
    — Това трябва да го направите рекламен слоган.
    — Какво е слоган?
    — Мото в политическа, търговска или рекламна кампания. Ха! Отговорих ти!
    — Е… — сфинксът с нежелание се отдръпна от портата. — Май че да.

    9.

    Сред тълпата се мерна ръката на Влад, развяваща пергамент.
    — Време е! — разпозна го Лиз. — Хей, може ли за внимание?
    Погледите на множеството се вдигнаха към нея. Палачът надяна примката на врата й.
    — Свобода! — изкрещя тя след кратко колебание какво е прието да се крещи в подобни ситуации. Последваха няколко секунди, пълни с напрежение. Влад отвори уста да извика.
    — Не! — извика вместо него някой друг. По площада, сред конски тропот и пръхтене, се задаваше Александър. Яздеше ниско приведен, почти долепил лице до сребристата грива на коня. В ръка стискаше дръжката на дълъг меч и сипеше закани:
    — А си мръднал, а съм ти резнал ушите!
    — Тате! — опита да го спре Влад, но Алекс го игнорира. Спря коня пред ешафода и се възправи на седлото в целия си величествен гняв.
    — И окото ми няма да мигне, да знаеш — размаха меча си към палача.
    — Станала е някаква грешка… — смънка универсалната реплика за измъкване от напечени ситуации палачът. Сетне се опита да изглежда възможно най-незабележим в единия ъгъл на ешафода. Тълпата посрещна неочаквания обрат с възторжени възгласи.
    — Качвай се! — обърна се Алекс към Лиз и кимна към седлото. Тя го изгледа критично.
    — Александре — въздъхна, — какви ги вършиш?
    — Спасявам те! — изпъчи се той.
    — Тате бе! — Влад хвана коня за юздата и го отведе настрани. Тълпата ги изпрати с бурни ръкопляскания.
    — Какво правиш бе, тате? — тросна се Влад.
    Алекс го изгледа отвисоко.
    — Ами ти? — възмути се. — Седиш тук и зяпаш като…
    — Не бе, тате — въздъхна Влад, — това не е наистина. Фарс е. Инсценировка.
    — А? — не разбра Алекс.
    — Ей сега щях да прочета писмото за освобождаването й — додаде Влад. — Поема е, в рими. Щеше да трогне тълпата до сълзи!
    — А — разбра Алекс или поне така му се стори.
    — Ама чакай малко — разколеба се после, — защо?
    — На хората им е скучно иначе — вдигна рамене Влад. — Нали знаеш, един здрав бунт от време на време повдига духа. Според Шефа хората така и така ще се бунтуват, по-добре е да участва в организацията, отколкото да я изненадат.
    — А — този път наистина разбра Алекс.
    — Развали ми сценария — нацупи се Влад, — с тоя кон.
    — Стига де, откъде можех да знам? Ставам тая сутрин, тръгвам към кафенето и ха — на площада народ, мъкнат Шефа към някаква бесилка. Какво може да направи един порядъчен мъж в подобна ситуация?
    — Можеше да звъннеш и да питаш.
    — Нямаше време.
    — Е, в крайна сметка не се получи толкова зле — призна Влад. — Внесе неочаквано разнообразие в днешния бунт. Иначе вървеше малко клиширан.
    — Можеше да ти помогна със сценария — предложи Алекс, — ако беше питал.
    — Притискаше ме краен срок. Трябва да си внесем писатели.

    10.

    — Хайде бе! — провикна се един от зяпачите на площада. — Ще я спасяваш ли, или ще дрънкаш?
    Алекс му метна объркан поглед. Влад обаче съобрази по-бързо.
    — Дръжте я! — изкрещя той — Ще избяга!
    Бунтовниците се хвърлиха към Лиз с див рев. Алекс ги изпревари.
    Скочи от коня направо на ешафода, прегради пътя им и размаха меча над главата си.
    — А сте се приближили — процеди, — а съм ви декапитирал!
    Влад застана до него.
    — Спрете, предатели! — внезапно смени страната той. Вдигна ръка във въздуха, готов за заклинание.
    — А, да си ги нямаме такива! — възпротиви се главатарят. — Без магьосници!
    — Хубаво, без — отстъпи Влад. — Тате, ти си.
    Алекс изръмжа и направи широк кръг с меча над главата си.
    Главатарят, като най-схватлив, се хвана за гърлото, изхъхри и драматично се строполи на земята. Останалите послушно последваха примера му. Мечът изглеждаше остър.
    Насочил оръжието срещу тълпата, Алекс хвана юздите на коня.
    — Качвай се — нареди кратко на Лиз.
    — Хей, не можеш да ми нареждаш, аз съм Шефа тука!
    Той изпуфтя, качи се на коня и я издърпа напреки на седлото. По корем.
    — Това е унизително! — пробва да се изсули обратно тя, но Алекс я задържа и пришпори коня.
    Тълпата закрещя одобрително.

    11.

    — Е, какво беше това вчера? — поинтересува се Влад. По ъгълчетата на устните му потрепваше усмивка.
    Както всяка сутрин, двамата с Алекс седяха в кафенето на площада. По близката полянка тичаше драконът и изпаднал в пролетна еуфория, береше маргаритки, лески и коренища с гигантските си лапи.
    — Кое какво беше? — отвърна Алекс и сръбна от кафето си.
    — Сещаш се — Влад се нахили. — Ти я отмъкна на коня си. В този свят това си е предложение за женитба.
    Алекс въздъхна дълбоко. Облиза устни, стисна юмруци и посрещна проблема с достойнство.
    — Влад, моето момче, когато мъжът и жената се обичат…
    — Ако се каниш да ми четеш лекцията за птичките и пчеличките, искам да ти напомня, че съм на двадесет и шест години.
    — Всъщност — призна Алекс — никога не съм знаел за какви птички и пчелички става въпрос. Искам да кажа, не съм биолог, но ако птичка и пчеличка… такова, ще настане генетичен хаос.
    — Идеята май не е такава — допусна Влад. — Сега давай по същество.
    — Ще си имаш братче — изстреля Алекс.
    Влад премига.
    — Не сега де — побърза да добави Алекс. — След две години. Исках да поднеса информацията деликатно, обаче ти ме припираш и виждаш ли какво стана…
    — Две години? — повдигна вежди Влад. — Не е ли малко прекалено?
    — Две години, три месеца и шест дни, точно — потвърди Алекс.
    — А, ясновидството ти се обажда — разбра Влад. — Шефа знае ли?
    — Още не. Но май започва да се досеща.