Джефри Дивър
Престъпления с неочакван край
Том първи

Анотация

С джентълменско кимване към О. Хенри и Едгар Алън По несравнимото въображение на Джефри Дивър създава една великолепна колекция, в която нищо не е такова, каквото изглежда. Обитавана от странни герои, изпълнена с любопитни характери, резки обрати, неочаквани развръзки, в нейната сърцевина стоят мистериозната интрига и изненадата.

Нетрадиционни, нестандартни, създадени с финес и стил, криминалните разкази са интригуващи, провокативни, запомнящи се.

Голяма част от разказите са получили признание за качествата си чрез различни литературни награди. Но събрани заедно, те умножават своето въздействие.

Без Джонатан

Мариса Купър плавно зави с колата си по магистрала 232, по която трябваше да измине двайсетте мили от Портсмут до Грийн Харбър.

Това е същият път, помисли си тя, който двамата с Джонатан бяха изминавали хиляди пъти до търговския център и обратно, натоварени с ненужни покупки, глупави прищевки и случайни съкровища.

Когато преди седем години се преместиха в Мейн, минаха точно по този път, за да открият къщата на мечтите си.

Това беше пътят, който ги отведе до тържеството по случай годишнината им миналия май.

Но тази вечер всички тези спомени водеха в една посока — живота й без Джонатан.

Докато шофираше по пътя, изпълнен с мързеливи завои и с надеждата да се освободи от тези тежки, но упорити мисли, слънцето залязваше някъде далече зад гърба й.

Не мисли за това!

Огледай се, заповяда си тя. Виж суровия пейзаж — лилавите облаци, надвиснали над листата на клена и дъба, някои златисти, други червени като сърце. Виж слънцето — грейнала ивица, надиплена по кожата на планината, покрита с бучиниш и бор. Виж абсурдната колона крави, които като че ли залепени една след друга изминават ежедневния си маршрут обратно към обора. Виж и себе си — тридесет и четири годишна жена, седнала зад волана на пъргавата сребриста тойота, жена, устремена към нов живот.

Живот без Джонатан.

Двайсет минути по-късно тя стигна до Данървил и натисна спирачките пред първия от двата светофара в града. Докато колата работеше на празен ход и с включен съединител, Мариса хвърли поглед вдясно. Сърцето й леко подскочи от това, което видя.

Беше магазин за рибарско и ветроходно оборудване. Мариса неведнъж бе виждала на витрината реклама за някакво средство за поддръжка на параходни двигатели — в тази част на крайбрежието на Мейн лодките бяха неизбежни. Имаше ги по акварелите за туристи и по картините, по сувенирните чаши, по тениските и ключодържателите. И, естествено, имаше доста истински лодки навсякъде: плавателни съдове във водата, на сух док, в дворовете… Лодките в Нова Англия съответстваха на пикапите, качени на трупчета в селския Юг.

Но онова, което я порази толкова силно, бе, че яхтата от рекламата, която сега гледаше, беше Крис-Крафт. Голяма, може би 36 или 38 фута.

Точно като яхтата на Джонатан. Почти еднаква — същите цветове, същата конфигурация.

Джонатан купи своята преди пет години и въпреки че Мариса смяташе, че постепенно ще загуби интерес към нея (както на момчетата им омръзват новите играчки), той показа, че тя греши. Джонатан прекарваше почти всеки уикенд на нея — плаваше нагоре-надолу покрай брега и ловеше риба така, както стар рибар лови треска. Съпругът й носеше вкъщи най-доброто от улова, а нейната задача бе да почисти и сготви рибата.

О, Джонатан…

Мариса преглътна с мъка и пое дълбоко въздух, за да успокои бурно биещото си сърце.

Дочу клаксон зад гърба си. Беше светнало зелено. Продължи напред и отчаяно се опита да държи мислите за смъртта му далеч от съзнанието си — онази Крис-Крафт, която се люлееше нестабилно сред бурния сив Атлантик, падането на Джонатан зад борда, нейните ръце, вероятно ръкомахащи лудо, неговият глас и паническите му викове за помощ.

О, Джонатан…

Мариса подмина втория светофар на Данървил и продължи към брега. На фона на последните отблясъци слънчева светлина тя ясно виждаше пред себе си плитчините на Атлантика и с цялото си тяло усещаше студената смъртоносна вода.

Водата, виновна за живота й без Джонатан.

После си каза: Не. По-добре мисли за Дейл.

Дейл О’Баниън, мъжът, с когото щеше да вечеря в Грийн Харбър. Да, трябваше да мисли за него. Все пак това щеше да бъде първата й среща с мъж от дълго време.

Запозна се с него чрез обява в списание. Бяха разговаряли по телефона неколкократно и след продължителни колебания от двете страни — подобно на стъпките на валса — Мариса се почувства достатъчно комфортно, за да предложи среща. Спряха се на „Рибарника“ — популярен ресторант на кея.

Дейл бе споменал Оушънсайд Кафе, където се предлагаше по-добра храна. Така беше, но някога това бе любимият ресторант на Джонатан, а тя не можеше да се срещне с Дейл точно там.

Така че „Рибарника“ остана мястото на срещата.

Замисли се за телефонния им разговор от предишната вечер. Дейл беше казал: „Аз съм висок и доста добре сложен, леко оплешивяващ“.

Добре, това е чудесно, беше отговорила тя нервно. Аз съм сто шейсет и пет сантиметра, руса, ще нося лилава рокля.

Мислейки си за тези думи сега, тя си даде сметка как в този простичък разговор се съдържаше цялата същност на това да живееш сам и да се срещаш с хора, с които си се запознал по телефона. За нея срещите не представляваха проблем. В действителност Мариса ги очакваше с нетърпение. Запозна се с Джонатан, когато той завършваше медицина, а тя самата бе на двайсет и една. Сгодиха се почти веднага и този миг се оказа краят на социалния й живот като неомъжена. Но сега имаше намерение да се позабавлява — да се среща с интересни мъже, да започне отново да се наслаждава на секса… Дори в началото това да й струваше усилия, трябваше да се опита да се отпусне, да не показва огорчението си от живота и да не бъде твърде много вдовица.

Но мислите й отиваха в друга посока: Щеше ли действително да се влюби отново по начина, по който някога така безрезервно беше влюбена в Джонатан?

И щеше ли някой да обича безрезервно нея?

На следващия светофар Мариса протегна ръка, обърна огледалото към себе си и погледна в него. Слънцето вече беше под хоризонта, светлината бе слаба, но тя реши, че е преминала успешно теста с огледалото за обратно виждане. Видя пълни устни, гладко лице, напомнящо това на Мишел Пфайфър (поне в слабо осветения аксесоар на тойотата), малко носле. Освен това тялото й беше слабо, доста стегнато и въпреки че бе наясно, че гърдите й няма да й осигурят снимка на корицата на последния каталог на Виктория’с Сикрет, беше сигурна, че в чифт хубави тесни дънки дупето й би привлякло доста внимание.

Поне в Портсмът, Мейн.

По дяволите! Да, по дяволите, ще си намери добър мъж. Някой, който да оцени мъжкото момиче в нея, момичето, което се беше научило от дядо си в Тексас да язди и да стреля.

Или пък може би щеше да намери някой, който да оцени академичната й страна — писането на стихове, любовта й към преподаването, с което си изкарваше хляба веднага след като завърши колежа…

Или пък някой, с когото да се смее: на филмите, на гледките по улицата, на веселите и на тъпите вицове. Колко обичаше да се смее някога (и колко малко се смееше напоследък).

После Мариса Купър си помисли: Не, чакай, чакай… Ще си намери мъж, който да обича всичко в нея.

След това сълзите й потекоха и тя бързо отби колата от пътя — отдаде се на тъгата по Джонатан.

Не, не, не…

Изхвърли образа на съпруга си от съзнанието си.

Студената вода, сивата вода…

Пет минути по-късно вече се беше успокоила. Мариса внимателно изтри очите си, поправи си грима и сложи червило.

Влезе в центъра на Грийн Харбър и спря на паркинг близо до магазините и ресторантите, на половин пряка от кея.

Погледна часовника си. Едва шест и трийсет. Дейл беше казал, че ще бъде на работа до към седем и ще се срещнат към седем и трийсет.

Беше дошла в града по-рано, за да направи някои покупки — малко терапия с харчене на пари. След това щеше да отиде в ресторанта и да изчака Дейл О’Баниън.

Неочаквано се притесни: Дали може да седне сама в бара и да изпие чаша вино.

Каза си строго: Какво, по дяволите, си мислиш? Разбира се, че можеш да го направиш. Можеш да направиш каквото пожелаеш. Все пак това бе нейната вечер.

Хайде, давай, момиче. Започваш новия си живот.

 

 

За разлика от модерния Грийн Харбър, Мейн е предимно рибарски и индустриален град и като такъв е покрит с бараки и бунгала, обитателите на които предпочитат японски коли с голяма вместимост и, разбира се, джипове. Но точно извън града има група красиви къщи на хълм с изглед към залива. Колите, паркирани на алеите на тези къщи, са предимно лексус и акура, джиповете тук са издокарани с кожени салони и GPS системи, а не както съседите им от центъра с груби лепенки по броните или изписана рибата на Христос.

Този район дори си имаше, име — Сидър естейтс.

В жълто-кафявия си гащеризон Джоузеф Бингъм вървеше по алеята на една от тези къщи, поглеждайки часовника си. Провери отново адреса, за да е сигурен, че това е правилната къща и позвъни на вратата. Секунди по-късно красива жена малко над трийсетте му отвори. Беше слаба, с леко къдрава коса и дори през мрежата за комари миришеше на алкохол. Носеше тесни дънки и бял пуловер.

— Да?

— Аз съм от кабелната компания. — Джоузеф показа служебната си карта. — Трябва да пренастроя конверторните кутии.

Тя премигна.

— Телевизията?

— Точно така.

— Вчера си работеха. — Жената се обърна и хвърли поглед към големия сив телевизор в дневната си. — Да, даже гледах CNN преди малко. Беше си съвсем наред.

— Получавате само половината от каналите, които трябва. Така е в целия квартал. Трябва да ги настроим ръчно. Или може да се уговорим за по-удобно време, ако…

— Не, няма проблеми. Не искам да изпусна „Ченгета“. Заповядайте.

Джоузеф влезе. Усети погледа й по тялото си. Често се случваше. Не беше направил най-добрата кариера на света и не беше красив в класическия смисъл на думата, но затова пък беше в отлична форма — тренираше всеки ден и както му бяха казвали, „излъчваше“ някакъв вид мъжествена енергия. Самият той не знаеше дали е така. Харесваше му да мисли, че притежава добро самочувствие.

— Питие?

— Не може на работа.

— Сигурен ли сте?

— Аха.

Всъщност Джоузеф нямаше нищо против да изпие едно питие. Но това не беше подходящото място. Освен това с удоволствие предвкусваше чашата пино ноар след като свърши работата си тук. Хората често се изненадваха, че някой с неговата професия харесваше вино. А Джоузеф разбираше от вина.

— Аз съм Барбара — представи се жената.

— Здравейте, Барбара.

Тя го разведе из къщата, за да му покаже всяка една от разпределителните кутии, като продължаваше да отпива от питието си. Както изглежда, пиеше чист бърбън.

— Имате деца — отбеляза Джоузеф, посочвайки с глава към снимката на масата в кабинета. — Децата са прекрасни, нали?

— Ако харесвате върха на човешката напаст — измърмори тя.

Джоузеф натисна няколко бутона по разпределителната кутия и се изправи.

— Има ли още?

— Последната е в спалнята, елате. — Жената изведнъж спря. — Изчакайте малко…

Барбара отиде да си напълни чашата отново. След това се върна при него и го поведе нагоре по стълбите. Спря на площадката и отново го погледна.

— Къде са децата ви тази вечер? — попита Джоузеф.

— Напастите са при мръсника — каза тя и се засмя горчиво на собствената си шега. — С мъжа ми имаме общо попечителство.

— Значи сте съвсем сама в тази голяма къща?

— Да. Жалко, а?

Джозеф не знаеше дали е жалко, или не. Тя определено не изглеждаше за съжаление.

— Така — каза той. — В коя стая е кутията?

Бяха се спрели в коридора.

— А, да. Вярно. Елате — каза тя с нисък и съблазнителен глас.

В спалнята Барбара седна на неоправеното легло и отпи от питието. Джоузеф включи телевизора. Вървеше CNN.

— Ще пробвате ли дистанционното? — каза той, оглеждайки стаята.

— Разбира се.

Тя се обърна и в този момент той застана зад гърба й с въже, което току-що беше извадил от джоба си. Метна го около врата й и го усука здраво — използва молив вместо лост. Докато гърлото й се стягаше, а тя се опитваше отчаяно да се обърне и да го одере с нокти, краткият й писък заглъхна. Чашата падна на пода и се търкулна до стената. Алкохолът попи в завивките.

След секунди Барбара беше мъртва.

Джоузеф седна до мъртвото тяло и успокои дишането си. Барбара се бори за живота си изненадващо енергично. Наложи се да използва цялата си сила, за да я удържи и да може гаротата да си свърши работата.

Сложи си латексови ръкавици и изтри отпечатъците, които беше оставил из стаята. После вдигна мъртвото тяло на Барбара от леглото и го довлече в средата на стаята. Свали пуловера й и разкопча дънките й.

Изведнъж се спря. Момент. Как трябваше да се казва? Намръщен се замисли за разговора от предишната вечер.

Какво име си беше измислил?

После кимна. Правилно. Беше казал на Мариса Купър, че се казва Дейл Баниън. Погледна към часовника. Нямаше още седем. Имаше достатъчно време да приключи с това тук и да стигне до Грийн Харбър, където тя го чакаше. На бара можеше да си поръча чаша пино ноар.

Джоузеф свали ципа на дънките на Барбара и започна да ги изтегля към глезените й.

 

 

Мариса Купър седна на пейка в малък пуст парк и се сви, за да се предпази от студения вятър, който духаше на кея на Грийн Харбър. През вечнозелените дървета, люлеещи се от вятъра, тя се загледа в двойката, седнала в затворената предна палуба на голямата яхта, вързана за дока. Както имената на толкова много лодки наоколо и името на тази беше каламбур: Maine Street[1].

Мариса беше приключила с покупките — купи си забавно бельо (леко обезкуражена се зачуди дали някой друг щеше някога да я види облечена в него) и по пътя към ресторанта светлините на пристанището и лекото люлеене на тази елегантна яхта привлякоха вниманието й.

През плексигласовите прозорци на задната палуба на „Мейн стрийт“ Мариса видя мъж и жена, седнали близо един до друг. Пиеха шампанско. Хубава двойка — той беше висок и в добра форма, със силно прошарена коса, а тя бе руса и красива. Смееха се и разговаряха, флиртуваха като луди. После, когато изпиха шампанското, слязоха долу в каютата.

Тисовата врата се затвори с трясък.

Мислейки за бельото в чантата и за това как отново ще започне да излиза на срещи, Мариса отново си представи Дейл О’Баниън. Представи си как ще мине тази вечер. Стана й студено, изправи се и продължи към ресторанта.

На чаша шардоне (дръзко седнала сама на бара — само така, момиче), Мариса разсеяно се замисли за това какво би могла да работи. Не че беше много притисната от времето. Разполагаше с парите от застраховката. Имаше и спестявания. Къщата беше почти изплатена. Не й се налагаше да работи. Тя просто искаше да работи. Да преподава. Или да пише. Може би щеше да си намери работа в някой от местните вестници. Дори можеше да започне да учи медицина. Спомни си как Джонатан й казваше някои от нещата, които правеше в болницата и тя разбираше всичко. Мариса имаше много логичен ум и беше отлична ученичка. Ако беше решила да продължи образованието си след бакалавърската си степен преди години, щеше да получи пълна стипендия за магистратура.

Още вино.

Почувства се тъжна. Но само след миг очите й проблеснаха и тя беше най-веселото същество на бара. Смяната на настроенията й приличаше на движението на оранжевите шамандури, с които маркираха капаните за омари на дъното на сивия океан.

Смъртоносният океан.

Замисли се отново за мъжа, когото чакаше в светлината на свещите в този романтичен ресторант.

Паниката неочаквано я връхлетя. Дали не можеше да се обади на Дейл и да му каже, че още не е готова за това?

Върви си вкъщи, изпий още една чаша вино, пусни Моцарт, запали си огън. Задоволи се със собствената си компания.

Понечи да даде знак на бармана за сметката.

После внезапно в съзнанието й изникна спомен. Спомен от времето преди Джонатан. Спомни си детството си, как язди пони до дядо си, яхнал неговата висока Апалуса. Спомни си как изпитият старец спокойно вади револвера си и се прицелва надолу в гърмящата змия, която се е завила на кравай, готова да ухапе Шетланд, на който яздеше Мариса. Внезапният изстрел размаза змията и я превърна в кървава пихтия на пясъка.

Дядо й се беше притеснил, че малкото момиче ще се разстрои от гледката на смъртта. В края на пътеката те слязоха от конете. Той седна до нея и й каза да не се разстройва — наложило се да застреля змията. „Но няма страшно, миличко, душата на змията отлетя на небето.“ Тя се беше намръщила.

— Какво има? — попита дядо й.

— Много лошо. Искам да отиде в ада — отговори тогава тя. Сега й липсваше това смело момиченце. И знаеше, че ако се обади на Дейл, за да отмени уговорката, това ще бъде провал за нещо, което е важно за нея. Все едно да позволи на змията да ухапе понито й.

Не, Дейл беше първата стъпка, абсолютно необходимата стъпка, за да продължи живота си без Джонатан.

Внезапно той се появи — симпатичен оплешивяващ мъж. Чудесно тяло, отбеляза тя. Беше в тъмен костюм и с черна тениска под сакото, а не с бяла полиестерна риза и скучна вратовръзка, както беше обичайно в този район.

Тя помаха, докато той отвърна с чаровна усмивка и се приближи.

— Мариса? Аз съм Дейл.

Силно ръкостискане. Тя му отговори също толкова силно.

Той седна до нея на бара и поръча чаша пино ноар. Помириса го с удоволствие и чукна чашата си в нейната.

Отпиха.

— Не бях сигурна дали няма да закъснееш. Понякога е трудно човек да се измъкне от работа — каза тя.

Още една глътка вино.

— В общи линии аз сам определям работното си време — каза той.

Поговориха няколко минути и отидоха при салонния управител. Жената ги заведе до масата, която бяха поръчали. Секунди по-късно бяха настанени до прозореца. Прожекторите извън ресторанта светеха надолу към сивата вода. В първия момент гледката я разстрои — заради мислите за Джонатан и смъртоносния океан, но тя прогони тези мисли и се концентрира върху Дейл.

Водеха неангажиращ разговор. Той беше разведен и нямаше деца, въпреки че винаги искал.

С Джонатан също нямаха деца, каза тя.

Говориха за времето в Мейн, за политика.

— Пазарувала си. — Той направи знак с глава към пакета на бели и розови райета, който тя беше оставила до стола си.

— Дълго бельо — пошегува се тя. — Предполага се, че зимата ще е дълга.

Докато довършат бутилката вино, поговориха още малко, после всеки от тях изпи по още една чаша, макар на нея да й се стори, че пие повече от него.

Мариса започваше да се напива.

Внимавай, момиче. Умът ти трябва да остане бистър.

После си помисли за Джонатан и допи чашата.

Към десет часа той огледа опразващия се ресторант. После спря настойчив поглед върху нея и каза:

— Да излезем навън?

Поколеба се. Е, това е моментът, помисли си тя. Можеш да си тръгнеш или да излезеш с него.

Помисли за твърдото решение, което беше взела. Помисли за Джонатан.

— Да вървим — каза тя.

Навън двамата тръгнаха един до друг обратно към пустия парк, в който тя беше седяла. Стигнаха до същата пейка, тя кимна към нея и двамата седнаха. Дейл беше близо до нея. Мариса почувства присъствието му: близостта на силен мъж, нещо, което не беше усещала от известно време. Беше едновременно вълнуващо, успокояващо и смущаващо.

Погледнаха яхтата „Мейн стрийт“, едва видима през дърветата.

Приведени, седяха мълчаливо няколко минути, за да се предпазят от студа.

Дейл се протегна. Ръката му се изпъна на облегалката на пейката, не съвсем на рамото й, но Мариса усети мускулите му.

Колко е силен, помисли си тя.

Точно тогава погледна надолу и видя навитото бяло въже, което се подаваше от джоба му. Бе на път да падне. Кимна към въжето.

— Ще си изгубиш това нещо — каза тя.

Той погледна надолу. Вдигна го и го сгъна внимателно.

— Оръдие на труда — каза в отговор на въпросителния й поглед. После го напъха обратно в джоба си.

Дейл погледна обратно към „Мейн стрийт“. Двойката беше излязла от спалнята и отново пиеше шампанско на задната палуба.

— Това е той, нали, хубавият мъж — попита той.

— Да — отвърна тя. — Това е съпругът ми. Това е Джонатан.

Отново потрепери от студа и от отвращение — като гледаше как мъжът й целува дребничката блондинка.

Искаше да попита Дейл дали ще го направи тази вечер — да убие съпруга й, но реши, че вероятно както повечето професионални убийци и той би предпочел да говори с евфемизми. Попита само:

— Кога ще се случи?

 

 

Сега бавно се отдалечаваха от кея. Той беше видял онова, което му беше нужно.

— Кога? — повтори въпроса си тя.

— Зависи. Жената с него? Коя е?

— Една от неговите пачаври, някоя от медицинските сестри. Не знам. Може би Карън.

— Ще прекара ли нощта с него?

— Не. Шпионирам го от около месец. Ще я изрита около полунощ. Не може да понася прилепчиви любовници. Утре ще има друга. Но не преди обяд.

Дейл кимна.

— Тогава ще го направя тази вечер. След като тя си тръгне.

Дейл погледна към Мариса.

— Ще го направя както ти казах — след като заспи ще се кача на борда, ще го вържа и ще вляза няколко мили навътре в морето. Ще направя така, че да изглежда сякаш се е заплел във въжето на котвата и е паднал през борда. Пие ли много?

— Има ли вода в океана? — попита тя с горчивина.

— Добре, това ще помогне. Тогава ще откарам яхтата до Хънтингтън, а аз ще се върна. Ще я оставя на дрейф — завърши той и направи знак с глава към „Мейн стрийт“.

— Винаги ли правиш така, че да изглежда като инцидент — каза Мариса, чудейки се дали този въпрос не нарушава някакъв неписан протокол на наемните убийци.

— Винаги… когато мога — отговори той. — Тази работа, която трябваше да свърша тази вечер… Бях ти споменал. Трябваше да се погрижа за една жена в Ярмът. Тормозеше собствените си деца. Биеше ги, наричаше ги „напаст“. Отвратително. Не спираше да го прави, но съпругът й не можеше да накара децата да кажат на полицията. Не искали да й създават неприятности.

— Боже, какъв ужас!

Дейл кимна.

— Да, така е. Съпругът ме нае. Направих го да изглежда сякаш онзи изнасилвач от Апър Фолс е влязъл и я е убил.

Мариса обмисли последните му думи и попита:

— Ти…? Престорил си се на изнасилвач…

— О, боже, не — каза Дейл намръщено. — Никога не бих направил това. Просто сторих необходимото, за да изглежда така. Повярвай ми, доста е противно да се сдобиеш с употребяван кондом зад онзи салон за масажи на Найтсбридж стрийт. Значи, убийците си имат стандарти. Поне някои от тях.

Тя го огледа внимателно.

— Не се ли боиш, че съм полицай… или нещо такова? Че се опитвам да те натопя. Взех името ти от списание „Уърлдуайд солджър“.

— Когато се занимаваш с това достатъчно дълго, започваш да различаваш кои са истинските клиенти и кои не. Все пак прекарах последната седмица, за да те изучавам. Почтена си.

— Ако за една жена, която плаща на някого двайсет и пет хиляди долара, за да убият мъжа й, може да се каже, че е почтена… Но като говорим за това… — Тя извади дебел плик от джоба си и го подаде на Дейл.

Пликът изчезна в неговия джоб при бялото въже.

— Дейл… чакай, истинското ти име не е Дейл, нали?

— Не, но използвам това име за тази поръчка.

— Добре, Дейл, виж, той няма да усети нищо, нали? — попита тя. — Никаква болка?

— Нищичко. Дори да е в съзнание, тази вода е толкова студена, че той ще припадне и ще издъхне от шока преди да се удави.

Бяха стигнали до края на парка. Дейл попита:

— Сигурна ли си?

Мариса също се запита дали наистина иска Джонатан мъртъв.

Джонатан — мъжът, който всеки уикенд й казва, че отива на риба с момчетата, а в действителност води медицинските си сестри на яхтата за малките си любовни срещи; който харчи спестяванията им за тях; който обяви няколко години след сватбата, че си е направил вазектомия и не желае децата, които й беше обещал да имат; който говори с нея за работата си или за актуалните събития сякаш е десетгодишна и дори не я чува, когато му казва „Разбирам, скъпи. Аз съм умна жена“; който й опяваше непрекъснато, докато най-накрая успя да я накара да напусне работата си, която обичаше; който получава пристъпи на ярост всеки път, когато му каже, че иска да се върне на работа; който се оплаква, когато носи секси дрехи на публични места, въпреки че не спеше с нея от години; който прибягва до насилие всеки път, когато повдигне въпроса за развод, защото лекар в университетската болница има нужда от съпруга, за да просперира и защото е маниак на тема контрол…

Мариса Купър внезапно си представи размазания кървав труп на гърмящата змия на нагорещения тексаски пясък преди толкова години.

Лошо. Искам да отиде в ада…

— Сигурна съм — каза тя.

Дейл се ръкува с нея и каза:

— Ще се погрижа оттук нататък. Прибирай се вкъщи. Трябва да се упражняваш да бъдеш скърбяща вдовица.

— Ще се справя. От години съм скърбяща съпруга.

Мариса вдигна яката си високо и се отправи към паркинга. Не погледна назад, нито към съпруга си, нито към мъжа, който щеше да го убие. Качи се в тойотата, запали двигателя, намери рокстанция по радиото, усили звука и напусна Грийн Харбър.

По пътя свали прозорците. Колата се изпълни с остър есенен въздух, наситен с миризмата на пушек от горящи дърва и стари листа. Мариса подкара бързо в тъмнината на нощта с мисълта за бъдещето си без Джонатан.

На гости за уикенда

Тази нощ всичко се обърна с главата надолу — в огледалото за обратно виждане не забелязах светлини, но бях сигурен, че ни преследват и беше само въпрос на време да видя святкащата лампа.

Тот се опита да ми каже нещо, но аз му креснах да мълчи и надух буика до сто и двайсет. Шосето беше празно, само боровите гори чернееха наоколо.

— Леле, братче — изпъшка Тот.

Усетих, че ме наблюдава, но бях толкова бесен, че не исках дори да го погледна.

Аптеките никога не са лесни.

Нещо не ми вярвате ли? Ами загледайте се някога. Когато полицейските патрули обикалят с колите си, те минават много по-често покрай аптеките, отколкото където и да е другаде. Нали се сещате, заради валиума, перкодана и разните му там други лекарства. Човек може да си помисли, че куките ще дебнат денонощните магазини. Нищо подобно — в денонощните магазини е претъпкано с камери и там ще те заснемат като едното нищо. Така че никой, който си разбира от работата, ама наистина никой не тръгва да ги обира. А банките? Забрави! Забрави и банкоматите. Така де, колко можеш да прибереш? Триста-четиристотин. Да не говорим, че в тоя край бутонът „Бърз кеш“ ти пуска само двайсетачка. За к’во да си правиш труда?

А на нас ни трябваха пари — значи аптека, дори и да е по-трудно. Избрахме дрогерия „Ардмор“. В такова малко градче като Лигет Фолс това си е голям магазин. Лигет Фолс е на шейсет мили от Олбани и на стотина оттам, където живеем с Тот, на запад в планините. Човек може да си помисли, че не си струва да ограбваш магазин в такова място, но не е така. Защото както навсякъде, така и там хората имат нужда от лекарства, от шампоан и грим, само дето нямат дебитни карти, е, с малки изключения, може би. Затова плащат в брой.

— Леле, братче — прошепна отново Тот. — Погледни.

Това съвсем ме вбеси. Искаше ми се да му кресна: „К’во да гледам бе, кретен?“. Но после видях за какво говори и замълчах. Точно отпред. Беше като преди зазоряване. Само че светлината беше червена и като че ли пулсираше. Стана ми ясно — блокирали са шосето. Все пак това беше единствения път от Лигет Фолс до магистралата. Трябваше да се сетя.

— Имам идея — каза Тот.

Не исках да го слушам, но и не исках да участвам в още една престрелка. Не и при засада на пътя, когато ченгетата са се прикрили зад колите и ни чакат.

— Каква? — попитах рязко.

— Има едно градче, ей там. Виждаш ли светлините? Знам път, дето ще ни отведе там.

Тот е доста едър и ако не го познаваш, ще речеш, че е спокоен тип. Ама не е. Лесно излиза от релси. И сега се въртеше нервно и все поглеждаше към задната седалка. Идеше ми да го фрасна през устата и да му кажа да се отпусне.

— Къде е? — попитах. — Къде е това градче?

— На четири-пет мили. Отбивката не е маркирана, но я знам.

Бяхме в скапаната горна част на щата, където всичко е зелено. Ама мръсно зелено, нали разбираш? И всички сгради са сиви. Едни такива противни бараки, съборетини. Малки градчета, дето си нямат и един супер. И навсякъде хълмчета. Тук ги наричат планини, ама не са.

Тот спусна прозореца и отвън нахлу студено. След това пое дълбоко въздух и погледна към небето.

— Те могат да ни открият с ония… как бяха… сателитни неща.

— За к’во говориш?

— Нали се сещаш, могат да те наблюдават от много високо. Гледах го в един филм.

— Ти сериозно ли мислиш, че щатската полиция прави това? Да не си превъртял?

Не знам защо работя с тоя тип. А след всичко онова, което се случи в аптеката, няма и да си помисля да го правя повече.

Тот ми посочи отбивката и аз рязко завих. Каза ми, че градът е в подножието на Часовоя. Помня, че днес след обяд минахме покрай него на път за Лигет Фолс. Този Часовой е една грамадна скала, висока около шейсет метра. И ако я гледаш от определено място, прилича на човешка глава в профил с присвити очи. Индианците от този край са я имали за голяма работа. Дрън, дрън, дрън. Тот още тогава ми каза това, но аз не му обърнах внимание.

Сега пък тръпки ме побиха от това странно лице, така че хвърлих само един поглед и продължих да карам. Хич не ми хареса тоя Часовой. По начало не съм суеверен, но понякога… не знам.

— Уинчестър — каза Тот.

Имаше предвид името на градчето.

— Пет-шест хиляди души. Може да намерим празна къща, да скрием колата в гараж и да изчакаме да спрат търсенето. Ще чакаме до утре след обяд — неделя. Тогава всички виладжии се връщат с колите си в Бостън и Ню Йорк. Така ще се смесим с тълпата.

Някъде пред мен беше Часовоя. Бях сигурен, защото имаше тъмно пространство без звезди. А после, съвсем неочаквано, човекът отзад на пода започна да стене. За малко да получа удар.

— Ей, ти отзад, млъкни! — Блъснах седалката и оня се умълча.

Ама че нощ!

Бяхме отишли пред аптеката петнайсет минути преди да затвори. Както си трябва. ’Щото повечето клиенти са си тръгнали, а и много от служителите са си вдигнали гащите. Пък и хората са уморени и кат’ им опреш един „Смит и Уесън“ в лицето, правят к’вото им кажеш.

Ама не и тази вечер.

Бяхме си сложили маските и влязохме бавно. Тот изведе управителя от малкия му офис — един дебелак, дето взе, че се разциври. Това ме вбеси — голям мъж да се държи така. И докато Тот държеше клиентите и служителите на прицел, аз казах на хлапака на касата да я отвори и, божичко, що за маниер извади тоя. Сякаш е гледал всичките филми на Стивън Сегал или нещо подобно. Ама една целувка по бузата с моя „Смит и Уесън“ му промени мисленето и той се задейства. Псуваше ме, но действаше. Аз броях кинтите и вече бяхме събрали около три хиляди, когато чух някакво шумолене зад себе си и се обърнах. И к’во мислиш? Тот ровеше сред пакетите с чипс. Представяш ли си? Търсеше си „Доритос“!

Бях отместил поглед от хлапака само за секунда и к’во мислиш, че направи той? Хвърли една бутилка.

Ама не по мен. По прозореца. Тряс! И шибаният прозорец се счупи. Не чух аларма, но и без това половината от тия щуротии са безшумни. Бях толкова бесен, че ми идеше да го убия. На място.

Не го направих. Тот го уби.

Стреля по хлапака, бум, бум… Гадост. Всички се разбягаха, а Тот се обърна и стреля по една от служителките и по един клиент, просто така, без да мисли. Ама съвсем без причина. Служителката я улучи в крака, но мъжа, клиента, го гръмна на място. То си личеше, че е мъртъв.

А аз викам: „К’во правиш, бе? К’во правиш…“, а той вика: „Млъкни, млъкни, млъкни…“.

Стояхме там и си крещяхме, а после се усетихме, че трябва да се разкараме.

И така, тръгнахме ние, но к’во става — навън има полицай. Затова хлапакът е хвърлил бутилката, да му привлече вниманието. Ченгето излезе от колата, а ние сграбчихме друг клиент и го използвахме като щит, за да излезем навън. Ченгето извади пистолета си, кьори се в клиента, дето го държим и вика: „Всичко е наред, успокойте се“.

Няма да повярваш — Тот простреля и него. Не знам дали го уби, но имаше кръв. Явно тъпото му ченге не е носело предпазна жилетка. Идеше ми да убия Тот още там, на място. Така де, защо го направи? Не беше необходимо.

Хвърлихме клиента на задната седалка и го омотахме с лепенки. След това сритах стоповете и натиснах газта. Измъкнахме се от Лигет Фолс.

Всичко това стана само преди половин час, но за мен сякаш бяха минали седмици.

А сега карахме по това шосе, сред милион борови дървета, право към Часовоя.

 

 

Градчето Уинчестър беше тъмно.

Идея си нямам защо хората ходят на почивка на такива места. Да ти кажа, преди много години моят старец ме води на лов няколко пъти и ми хареса. Но да ходиш по такива места само да зяпаш храсталаци и да купуваш мебели, които наричат антики, но са си истински трошляк… Не знам.

Намерихме празна къща на една пресечка от главната улица. Отпред имаше куп вестници. Свих по пътеката и скрих буика тъкмо навреме. Две коли на щатската полиция профучаха по улицата. Били са зад нас на не повече от миля без включени светлини. Само че не са ни видели заради счупените стопове. Затова ни отминаха и отпрашиха към центъра.

Тот влезе в къщата без много да се церемони — счупи задния прозорец. Беше ваканционна къща, съвсем празна, хладилникът и телефонът бяха изключени, което беше добър знак — явно никой нямаше да се прибира скоро. Освен това въздухът беше застоял и имаше купчини стари книги и списания от лятото.

Вкарахме мъжа вътре и Тот започна да сваля качулката от главата му, но аз му викнах:

— Какво, по дяволите, правиш?

— Този тук звук не е издал — вика ми Тот. — Ами ако не може да диша?

Щях да падна. Преди половин час тоя същия пречука трима души, а сега се тревожи дали типът диша. Божичко! Аз само се изсмях. Но с отвращение, нали разбираш.

— А случайно да ти е минало през ума, че ние може и да не искаме да ни види? — казах аз.

Защото, нали разбираш, вече си бяхме свалили маските.

Гадно е, когато трябва да напомняш на хората такива неща. Мислех, че Тот има повече акъл. Но човек никога не знае.

Приближих се до прозореца и видях да минава още една полицейска кола. Сега се движеха по-бавно. Така правят. След шока, след първото втурване навън, се опомнят и започват да карат бавно и наистина да оглеждат за нещо особено, различно, нали разбираш. Затова не прибрах вестниците пред вратата. Иначе нещата нямаше да са същите като тази сутрин. Ченгетата наистина си падат по тези номера „а ла Коломбо“. За ченгетата мога цяла книга да напиша.

— Защо го направихте?

Говореше мъжът, дето го бяхме отвлекли.

— Защо? — прошепна той отново.

Тоя пък. Гласът му беше тих и звучеше доста спокойно. Като се имат предвид обстоятелствата, нали. Да ти кажа, първият път, когато участвах в престрелка, не бях на себе си дни наред след това. При това бях въоръжен.

Огледах го хубаво. Беше с карирана риза и дънки, но не беше от местните. Личеше си по обувките. Бяха богаташки обувки, каквито носят юпитата. Маската скриваше лицето му, но аз го помнех доста добре. Не беше млад, около четиридесет. Сбръчкано лице и кльощав. По-слаб от мен, а аз съм от онези, дето могат да ядат каквото си искат, без да дебелеят. Не знам защо. Просто така.

— Млък! — заповядах му аз.

Навън минаваше кола.

Той се засмя. Тихо. Като че ли искаше да каже: „Какво? Мислиш, че могат да ме чуят чак оттам?“.

Един вид ми се подиграваше. Това никак не ми хареса. Е, сигурно не можеха да чуят от толкова далеч, но нямаше да го търпя да ми се натяга, така че му казах:

— Млъкни. Не искам да ти чувам гласа.

Той млъкна. Просто си седеше в стола, където го сложи Тот. Но след малко отново попита:

— Защо го застреля? Не беше необходимо.

— Млъкни!

— Само ми кажи защо.

Извадих ножа, щракнах го, за да се отвори, и го забих в масата.

— Чу ли това? Нож марка „БЪК“ с осеминчово закалено острие и заключващ механизъм. Може да среже метален болт. Така че млъкни, да не го изпробвам върху теб.

А той отново се засмя с онзи свой смях. А може и да не се е засмял, може и да се опитваше да си поеме въздух. Но на мен ми заприлича на смях. Щеше ми се да го попитам кое му е толкова смешното, но си замълчах.

— Имаш ли пари в теб? — попита го Тот и измъкна портфейла му от задния му джоб. — Я глей!

И извади около пет-шестстотин.

— Леле!

Навън мина още една полицейска кола. Движеше се бавно. Имаше прожектор и ченгето го насочи към къщата, но не спряха. От другия край на града се чу сирена. После още една. Когато знаеш, че тези хора са навън и те търсят, изпитваш много особено чувство.

Взех портфейла от Тот и го прерових.

Рандал С. Уелър младши. Живееше в Кънектикът. На гости за уикенда. Както си и мислех. Имаше доста визитки, на които пишеше, че е вицепрезидент на голяма компютърна компания. Май тази, за която говореха по новините, че искала да купи IBM или нещо подобно. И тогава ми хрумна тази идея. Може да поискаме откуп за него. Така де, защо не? Ще спечелим половин милион, дори повече.

— Жена ми и децата ще се поболеят от тревога — каза Уелър.

Като чух това, тръпки ме побиха, защото тъкмо се бях загледал в една снимка от портфейла му. И к’ва снимка, ще попиташ — на жена му и децата.

— Няма да те пусна, така че млъкни — казах му аз. — Може да ми потрябваш.

— Имаш предвид като заложник? Това се случва само във филмите. Помисли — покажеш ли се, ще те застрелят, а ако се наложи, ще застрелят и мен. Така действат полицаите в реалния живот. Предай се. Поне ще останеш жив.

— Млъкни! — изкрещях аз.

Но той не млъкна.

— Пусни ме — продължи Уелър — и ще им кажа, че си се отнасял добре с мен, че стрелбата е била непредвидена и че вината не е твоя.

Наведох се и опрях ножа в гърлото му — откъм тъпата страна, не с острието, ’щото то е наистина много остро — и му казах да мълчи.

Мина още една кола, този път без светлини. Движеше се много бавно и изведнъж си помислих: „Ами ако започнат да претърсват всяка къща?“.

— Той защо ги уби? Защо го направи?

Странно, начинът по който каза „той“, ме накара да се почувствам по-добре. Един вид не обвиняваше мен. Така де, Тот беше виновен, не аз.

Уелър продължи:

— Не разбирам. Мъжът до щанда… онзи, високият… Просто си стоеше. Не направи нищо. А той просто го застреля.

Никой от нас не му отговори. Тот — вероятно защото и сам не знаеше защо го е застрелял, а аз — защото не се чувствах длъжен да отговарям на този тип. Беше в ръцете ми. Изцяло. И трябваше да му го покажа. Не ми беше притрябвало да говоря с него.

Но този мъж, Уелър, не каза нищо повече. Стана ми кофти. Усещах, че се натрупва напрежение. Защото, нали разбираш, никой не отговаряше на тъпите му въпроси. Човъркаше ме да кажа нещо, каквото и да е, но от друга страна това беше последното нещо, което исках да направя. Така че казах:

— Ще вкарам колата в гаража — и излязох навън.

Огледах гаража за нещо, което си струваше да отмъкна, но нямаше нищо освен една косачка за трева. Но как се продава такова нещо? Така че вкарах буика в гаража, затворих вратата и се върнах в къщата.

А после, майчице! Направо не можах да повярвам, че се случва. Когато влязох в хола, първото нещо, което чух, беше Тот да казва: „Няма начин, приятел. Няма да прецакам Джак Прескот“. Стоях като закован. Но да бяхте видели лицето на Тот. Веднага разбра, че пак я е оплескал.

Е, сега вече този Уелър ми знаеше името.

Не казах нищо. Не се налагаше. Тот започна да говори бързо и нервно:

— Той каза, че ще ми плати много кинти, ако го пусна. — Явно се опитваше да извърти нещата, един вид Уелър е виновен. — Аз нямаше да го направя, братче. Дори не си го помислих. Казах му „забрави!“.

— А от какъв зор спомена името ми?

— Не знам, братче. Той ме обърка. Не мислех.

Точно така. През цялата вечер изобщо не мислеше.

Въздъхнах, за да разбере, че ми е неприятно и го потупах по рамото.

— Окей — казах. — Беше дълга нощ. Тези неща се случват.

— Съжалявам, мой човек — заоправдава се пак Тот. — Наистина.

— М-да… Я по-добре върви в гаража или на горния етаж. Измисли си нещо. Известно време не искам да ми се мяркаш пред очите.

— Дадено.

Точно тогава, странна работа, Уелър издаде оня си звук, все едно хихикаше. Сякаш знаеше какво ще последва. Чудех се откъде ли можеше да знае?

Тот отиде да си вземе няколко списания, раницата с пистолета и резервните пълнители.

Да убиеш някого с нож обикновено е трудна работа. Казвам „обикновено“, въпреки че съм го правил само един път. Но не съм забравил — трудна и мърлява работа. Тази нощ, кой знае защо, бях изпълнен с онова чувство, което ме преследваше още от аптеката. Истинска лудост. Е, бях и леко превъртял. Така че щом Тот се обърна с гръб, аз го сграбчих през врата и го започнах. След няма и три минути всичко приключи. Издърпах тялото му зад дивана и после, защо не, свалих качулката на Уелър. Вече ми знаеше името. Защо да не ми види лицето?

Този Уелър си беше пътник. И двамата го знаехме.

— Смяташ да ме държиш като заложник, за да вземеш откуп, нали? — каза той.

Стоях до прозореца и гледах навън. По улицата мина още една полицейска кола с проблясващи светлини, които се отразяваха в ниските облаци. Отблясъците играеха и по лицето на Часовоя, което се извисяваше точно над главите ни.

Уелър имаше слабо лице и къса, елегантно подстригана коса. Имаше вид на типичен мазник бизнесмен. Очите му бяха тъмни и спокойни. Гласът му беше също такъв. Това, че не беше потресен от голямата локва кръв на килима и пода, ме вбеси още повече.

— Не — отговорих аз.

Той погледна нещата, които бях извадил от портфейла му и продължи, сякаш нищо не бях казал:

— Няма да стане. Забравяш отвличането. Нямам много пари и ако си видял визитките ми и си мислиш, че съм шеф в компанията, трябва да знаеш, че има още около петстотин заместник-директори. Компанията няма да плати и пукната пара за мен. А виждаш ли снимката с хлапетата? Правена е преди дванайсет години. Сега и двамата са в колеж. Плащам луди пари за такси.

— Къде? — попитах подигравателно. — Харвард?

— Единият е в Харвард — каза той малко троснато. — Другият е в Северозападния. Така че къщата е изцяло ипотекирана. Освен това как смяташ да продължиш отвличането съвсем сам? Не, не е по силите ти.

Уелър забеляза как го гледам и каза:

— Нямам предвид теб лично, Джак. Имам предвид сам човек. Нужни са ти партньори.

Знаех, че е прав.

В стаята настъпи тишина. И двамата мълчим, а стаята като че ли се изпълни със студена вода. Отидох до прозореца, но подът под краката ми изскърца и това още повече влоши нещата. Спомних си, че веднъж баща ми каза, че всяка къща има свой собствен глас и че някои къщи са весели, а други отчаяни. Да-а, тази беше модерна и чиста, а списанията „Нешънъл Джиографик“ бяха внимателно подредени. Но сега тази къща не беше нито весела, нито радостна.

Точно когато ми идеше да изкрещя от това напрежение, Уелър каза:

— Не искам да ме убиваш.

— Кой казва, че ще те убия?

Уелър ме погледна със странната си усмивчица.

— От двадесет и пет години съм търговец. Продавал съм домашни любимци и кадилаци, а през последните години продавам компютри. Така че съм наясно кога се опитват да ме изпързалят. Ти смяташ да ме убиеш. Това беше първото нещо, което си помисли, когато го чу — той кимна към Тот — да произнася името ти.

Успях само да се изсмея.

— Няма що, адски практично — ходещ детектор на лъжата — казах аз саркастично.

Но Уелър каза само: „Адски практично“, като че ли беше съгласен с мен.

— Не искам да те убивам.

— О, знам, че не искаш. Ти не искаше и приятелят ти да убие хората в аптеката. Забелязах го. Но въпреки това те бяха убити, а това утежнява ситуацията. Нали?

Тези негови очи. Просто ме пронизваха и нищо не можах да кажа.

— Но аз ще те разубедя — каза той.

Уелър звучеше абсолютно сигурен и това ме накара да се почувствам малко по-добре. Защото ми е по-лесно да убия някой нафукан кучи син, отколкото някой жалък тип. Затова се засмях.

— Ще ме разубедиш, така ли?

— Смятам да опитам.

— Не думай! И как мислиш да го направиш?

Уелър се изкашля.

— Първо нека сложим картите на масата. Видях лицето ти и знам името ти. Джак Прескот. Така е, нали? Ти си около метър и седемдесет, към седемдесет и пет килограма, с черна коса. Ще приемем, че мога да те идентифицирам. Не смятам да играя игрички и да кажа, че не съм те видял добре или не съм чул кой си. Или нещо подобно. Наясно сме с това, нали, Джак?

Кимнах, но завъртях очи — един вид всичко това са глупости. Но трябва да призная, че бях любопитен какво ще последва.

— Аз обещавам — каза той, — че няма да те предам. При никакви обстоятелства. Полицията няма да научи от мен нито името, нито описанието ти. Никога няма да свидетелствам срещу теб.

Говореше искрено, като свещеник. И го даваше много тежко. Е, той беше търговец, но аз нямах намерение да сключвам сделка. Но той не предполагаше, че са ми ясни номерата му. Нека ми разкрие намеренията си, нека си мисли, че съм се хванал. Когато настъпи часът, след като се измъкнем и сме някъде из горите на другия край на щата, го искам спокоен. Никакви писъци, никакво боричкане. Няколко удара с ножа или един-два изстрела и край.

— Разбираш ли какво точно ти казах?

Опитах се да изглеждам сериозен и отвърнах:

— Естествено. Мислиш си, че можеш да ме убедиш да не те убивам. Има ли причина да не го направя?

— О, гарантирам ти, че причини има. Особено една, която не можеш да пренебрегнеш.

— Да бе! И к’ва е тя?

— Ще стигна до нея след малко. Нека първо ти кажа практическите причини, заради които трябва да ме пуснеш. Първо, ти си мислиш, че трябва да ме убиеш, защото знам кой си. Така ли е? Е, колко дълго си мислиш, че името ти ще остане тайна? Приятелчето ти застреля ченге. Не съм запознат с полицейското разследване, освен това, което гледам по филмите. Но полицаите със сигурност ще изследват следите от гуми, ще разпитват свидетелите за номер и марка на колата и ще започнат от бензиностанциите, където може да сте спирали на път за тук.

Дрън-дрън. Въздух по налягане. Буикът беше краден. Така де, да не съм вчерашен.

— Дори ако колата е крадена — продължи Уелър, — те ще проверят всички следи, ще вземат всеки отпечатък от обувка на мястото на кражбата, ще разпитат всеки, който се е намирал там по времето, когато е изчезнала.

Аз продължих да се усмихвам така, все едно това, дето го приказваше, беше откачено. Но за застреляното ченге беше прав. Направиш ли такова нещо — много си загазил. И няма отърване. Не спират издирването, докато не те хванат.

— А когато идентифицират приятелчето ти — той кимна към кушетката, на която лежеше тялото на Тот, — ще го свържат с теб.

— Не го познавах добре — казах аз и това си беше самата истина. — Просто се мотаехме заедно през последните месеци.

Уелър се хвана за това.

— Къде? В някой бар или ресторант? Някой виждал ли ви е двамата някъде заедно?

Това ме вбеси и аз изкрещях:

— К’ви ги разправяш бе? Ченгетата и без това ще ме очистят, но ще повлека и теб. Как ти харесва това, а?

Уелър остана спокоен и каза:

— Просто ти казвам, че една от причините, поради които искаш да ме убиеш, е безсмислена. И още нещо, помисли — престрелката в аптеката не беше предумишлена. Беше… как се казва? В пристъп на емоции. Но ако убиеш мен, това ще бъде хладнокръвно убийство. Когато те хванат, ще те осъдят на смърт.

Когато те хванат. Да бе, направо паднах от смях. Не че в това, което казваше, нямаше смисъл, но истината е, че да убиваш не е нещо смислено. По дяволите, напълно безсмислено е, но понякога се налага да го направиш. Започна да ми става забавно. Прииска ми се да поспоря.

— Да, ама аз убих Тот — казах аз. — И то не в пристъп на емоции. А за това убийство със сигурност ще ми праснат инжекцията.

Уелър дори не се замисли.

— На кой му пука за него, човече? Никой не го е грижа дали сам се е убил, или го е блъснала кола. Той е убиец, боклук и ти можеш спокойно да го изхвърлиш от сметките. Ще има значение, ако убиеш мен. Аз ще съм „Невинния потърпевш“ в заглавията на вестниците. Аз, „Баща на две деца“. Убиеш ли ме, си мъртъв.

Опитах се да кажа нещо, но той продължи:

— Ето ти и още една причина да не искам да те издавам. Ти знаеш кой съм и къде живея. Знаеш, че имам семейство и колко е важно то за мен. Ако те предам, ти ще се обърнеш не само срещу мен, но и срещу нас. Никога не бих изложил семейството си на подобен риск. Нека те попитам нещо. Какво според теб е най-лошото, което може да ти се случи?

— Да те слушам как не спираш да дрънкаш.

Уелър се засмя. Явно се изненада, че имам чувство за хумор. След малко каза:

— Не, сериозно. Най-лошото.

— Не знам, не съм мислил.

— Да останеш без крак? Да оглушееш? Да изгубиш всичките си пари? Да ослепееш? А-а-а, май напипах болното място. Да ослепееш?

— Да, сигурно това е най-лошото, за което мога да се сетя — признах аз.

Така е, точно това ми се струваше наистина страшно. И преди ми е минавало през ума. ’Щото точно това се случи с моя старец. Плашеше ме не толкова, че вече няма да виждам, а че ще трябва да разчитам на други за… Господи, за всичко, предполагам.

— Добре, помисли си — каза Уелър. — Както ти се чувстваш при мисълта да ослепееш, така ще се чувства моето семейство, ако ме загубят. За тях ще е точно толкова ужасно. Не искаш да им причиниш такава болка, нали?

Не, не исках, но знаех, че трябва. Не ми се мислеше повече за това. Попитах го:

— И коя е последната причина, която искаш да ми кажеш?

— Последната причина — каза той почти шепнешком, но не продължи, огледа стаята, но така, сякаш умът му беше другаде.

— Е? — попитах аз. Бях любопитен. — Казвай.

Но Уелър само попита:

— Как мислиш, тези хора дали имат барче?

Този човек направо ми четеше мислите — тъкмо ми беше минало през ума, че едно питие ще ми дойде добре.

Отидох в кухнята. В хладилника, разбира се, нямаше бира, защото токът беше спрян и всичко беше разчистено. Но пък имаше бутилка скоч — предпочитано от мен питие.

Взех две чаши и занесох бутилката в хола. Мислех си, че това не е лоша идея. Когато дойдеше време да го направя, щеше да е по-лесно и за двама ни, ако сме леко пийнали. Наврях пистолета във врата му, срязах лентата, която стягаше ръцете му отзад, и я омотах отново, но този път оставих ръцете му отпред. Седнах и поставих ножа до мен отворен, в случай че опита нещо, въпреки че нямаше вид да замисля нещо.

Уелър забеляза етикета на бутилката и явно остана леко разочарован от евтината марка. Бях съгласен с него. Едно от нещата, които научих много отдавна беше — ако ще обираш, обирай богаташи.

Облегнах се назад, така че да мога да го държа под око.

— Последната причина. Така да бъде. Ще ти докажа, че трябва да ме пуснеш.

— Наистина?

— Всички други причини — практичните, хуманните… Разбирам, че не те е грижа за тях, не изглеждаш много убеден. Нали? Затова нека разгледаме единствената причина да ме освободиш.

Бях сигурен, че ще последват още глупости. Изобщо не очаквах да чуя онова, което изрече:

— Трябва да ме пуснеш заради самия себе си.

— Заради мен? К’ви ги говориш?

— Виж какво, Джак, не мисля, че си загубен.

— К’во искаш да кажеш с това „загубен“?

— Мисля, че има спасение за душата ти.

Бях като гръмнат. Изсмях се силно, не можах да се сдържа. Очаквах нещо по-добро от нафукан търговец вицепрезидент.

— Душа? Ти мислиш, че аз имам душа?

— Всеки има душа — каза той.

Шантава работа — сякаш остана учуден, че не мисля като него. Все едно бях казал: „Да не би да смяташ, че земята не е плоска?“. Или нещо подобно.

— Е, ако някога съм имал душа, тя вече е на път за ада.

Бях чул тази реплика в един филм. Като я казах, се опитах да се засмея, но не се получи. Защото излизаше, че този тип Уелър говореше за важни неща, а аз само се будалках. Това ме накара да се почувствам по някакъв начин евтин и маловажен. Спрях да се усмихвам и погледнах към Тот, който лежеше в ъгъла и мъртвите му очи гледаха ли, гледаха втренчено. Прииска ми се пак да го намушкам, толкова бях вбесен от тъпотиите му.

— Говорим за душата ти.

Изкисках се и отпих от уискито.

— Да бе, бас държа, че си от онези, дето четат шантави книги за ангели.

— Аз посещавам църква — призна Уелър, — но сега ти говоря за съвсем друго. Нямам предвид магия. Говоря за твоята съвест. Какво всъщност представлява Джак Прескот?

Какво ли? Можех дълго да му разказвам за социални работници, за детски психолози и други измисленяци, дето са учили нещо си, но нямат никаква представа от живота. Те си мислят, че разбират, но от думите, дето използват, веднага ти става ясно, че нищо не знаят. Когато ми заговори някой психолог или нещо подобно, ми вика: „Ти трудно се приспособяваш“ или „Ти отричаш гнева си“, такива работи. Като чуя това, веднага схващам, че тоя пред мен бъкел не разбира нито от дух, нито от душа.

— Не говоря за живот след смъртта — продължи Уелър. — Нито за морал, а за смисъла на живота на тази земя. Разбирам защо си скептичен, но ме послушай. Аз наистина вярвам, че ако си свързан с някого, ако му вярваш, ако му се доверяваш, тогава има надежда за теб.

— Надежда? Т’ва пък какво е? Надежда за к’во?

— Че ще станеш истински човек, че ще водиш истински живот.

Истински… Не знаех какво има предвид, но говореше така, сякаш му е ясно, че само кръгъл идиот не би го разбрал. Така че си замълчах.

— Да — продължи той, — има причини да се краде, има и причини да се убива. Но не мислиш ли, че общо взето е по-добре да не го правиш? Само си помисли. Защо вкарваме хората в затвора, ако имат право да убиват? Така е във всяко общество, не само у нас.

— И к’во от това? А-а-а, сетих се, ще реша да се откажа от лошите си навици. — Опитах се да го прекъсна, но още по средата на думите си се почувствах като пълен малоумник.

А той само повдигна вежди и каза:

— Може би. Кажи ми, Джак, как се почувства, когато приятелчето ти… как му беше името?

— Джо Рой Тот.

— Тот. Когато Тот застреля клиента до щанда? Как се почувства?

— Не знам.

— Той просто се обърна и го застреля. Без причина. Ти знаеше, че това не е редно, нали?

Опитах се да кажа нещо, но той продължи:

— Не, не ми отговаряй. Иска ти се да излъжеш. Но няма нищо притеснително. Подобно желание е инстинктивно при твоя начин на живот. По-важното е, че аз не искам да вярваш на лъжите, които ми казваш. Окей? А сега се опитай да надникнеш в сърцето си и да ми кажеш дали смяташ, че това, което направи Тот, е наистина нередно. Помисли за това, Джак. Ти знаеше още там, когато той стреля, че нещо не е наред.

Добре де, знаех. Тот оплеска всичко. Работата се скапа. И вината беше само негова.

Не казах нищо, само отпих глътка от скоча и погледнах през прозореца към проблясващите светлини из града. На моменти ми изглеждаха съвсем близо, понякога бяха сякаш много далече.

— Ако те пусна, ти ще им кажеш за мен.

Както всички останали. Всички ме предадоха. Баща ми — дори след като ослепя кучият му син, ме предаде на властите. Първият ми полицейски надзорник също ме предаде, предадоха ме съдиите, Сандра, шефът ми, когото наръгах…

— Не, няма — каза Уелър. — Говорим за споразумение. Аз не провалям сделки. Обещах, че няма да кажа на никого за теб, Джак. Дори на жена си. — Той се наведе напред, като придържаше чашата си с две ръце. — Ако ме освободиш, това ще наклони везните в твоя полза. Ще означава, че не си безнадежден случай. Гарантирам ти, че животът ти ще се промени. Този единствен жест — да ме пуснеш да си вървя — ще те промени завинаги. Е, може би не тази година или следващите пет. Но ще се промениш. Ще се откажеш от всичко това, всичко, което се случи там, в Лигет Фолс. Престъпленията, убийствата — ще спрат. Знам го.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам, че няма да кажеш на никого? — попитах и го погледнах изпод вежди.

— А, най-после стигнахме до същината — каза Уелър, като вдигна вързаните си ръце, за да отпие от скоча.

Отново настъпи онази стряскаща тишина. Накрая не издържах.

— И к’ва е тя? — попитах.

— Вярата.

Някъде съвсем близо навън запищя сирена. Казах му да млъкне и опрях пистолета в главата му. Ръцете му трепереха, но не направи нищо глупаво. Няколко минути по-късно, когато отново седнах, той продължи:

— Вярата. За това става въпрос. Човек, който има вяра, може да бъде спасен.

— Е, аз я нямам тази проклета вяра — казах аз, но той продължи да говори.

— Ако вярваш в друго човешко същество, значи имаш вяра.

— Защо, по дяволите, те е грижа дали ще бъда спасен или не?

— Защото животът е тежък и хората са жестоки. Казах ти, че ходя на църква. Много неща в библията са шантави, но в някои наистина вярвам. И едно от нещата, в които вярвам, е, че понякога се оказваме в дадена ситуация с определена цел. Точно това се случи тази нощ. Затова ти и аз се оказахме в аптеката по едно и също време. Ти също го усети, нали? Като знамение. Нещо се случва и ти подсказва какво да направиш или да не направиш.

Почувствах се странно, защото през цялото време, докато пътувахме към Лигет Фолс, си мислех, че става нещо особено. Не знаех точно какво, но усещах, че този път ще е различно.

— Ами ако всичко, което се случи тази нощ, е било с определена цел? — каза той. — Ето как стоят нещата при мен — жена ми беше настинала, затова излязох да й купя „Колдрекс“. Отидох в кварталната аптека, а не в голям магазин, за да спестя някой и друг долар. Ти пък точно по това време нахлу вътре. Така се случи, че и приятелчето ти — той кимна към тялото на Тот — беше с теб. Полицейската кола също като по случайност мина оттам точно тогава. А служителят зад щанда случайно я видя. Доста случайности, не мислиш ли?

После той каза нещо, от което ме побиха тръпки.

— И ето ни тук, в сянката на тази голяма скала, на това лице.

Дяволите да го вземат, това покриваше на сто процента всичко, дето си го мислех. Ама напълно — за Часовоя де. Не знам защо. Може би защото точно тогава гледах през прозореца и си мислех за него. Гаврътнах скоча и си налях още. Леле, направо превъртях!

— Като че ли той ни наблюдава и изчаква да вземем решение. Не мисля, че става въпрос само за теб. Може би целта е да се промени животът на всички ни. Например онзи клиент на щанда, който приятелят ти застреля. Може би му е дошло времето — да си отиде бързо, нали разбираш, преди да получи инсулт или рак. Може би онова момиче, служителката, е трябвало да бъде простреляна в крака, за да си подреди живота, да се откаже от алкохола или дрогата например.

— Ами ти? Какво ще кажеш за себе си?

— Ще ти кажа. Може би ти си доброто дело в моя живот. Години наред мисля само как да правя пари. Погледни в портфейла ми. Ей там, отзад.

Отворих го. Имаше пет-шест картички, нещо като сертификати: „Рендал Уелър — търговец на годината“, „Най-големите продажби за две последователни години“, „Търговец на годината за 1992 г.“.

Уелър продължи:

— В офиса ми има още много. Както и награди. За да ги спечеля, се налагаше да пренебрегвам всички около мен. Семейството ми, приятелите… Все хора, които вероятно са се нуждаели от моята помощ. А аз дори не съм ги забелязвал. Може би фактът, че ме отвлече, е знак да преосмисля живота си.

Най-странното беше, че всичко това ми звучеше смислено. Е, не беше лесно да си представя, че повече няма да извършвам обири, нито че няма да си извадя ножа или пистолета, ако се стигне до бой и се налага да очистя другия. Тези приказки, дето трябвало да обръщаш и другата буза, са само за смотаняци. Но пък беше напълно възможно някой ден животът ми да стане праволинеен — да си живея с някоя жена, съпруга евентуално, в къщичка и да не се държа с нея както със Сандра. Да правя това, което баща ми и майка ми, каквато и да е била тя, никога не са правили.

— Ако те пусна — казах аз, — ще трябва да им кажеш нещо.

Той сви рамене.

— Ще кажа, че си ме заключил в багажника и после си ме изхвърлил тук някъде. Лутал съм се наоколо, търсейки обитаема къща, и съм се загубил. Може да ми отнеме цял ден, докато намеря някой. Звучи правдоподобно.

— Да бе, но можеш да спреш някоя кола и след един час.

— Бих могъл, но няма да го направя.

— Все това повтаряш. Откъде да съм сигурен?

— Тук се намесва вярата. Не можеш да си сигурен. Няма гаранции.

— Е, както изглежда, аз не съм вярващ.

— В такъв случай аз съм мъртъв. А твоят живот никога няма да се промени. Край на историята.

Той сви рамене и се облегна назад.

Около нас отново настъпи онази тишина, която сега приличаше повече на грохот.

— Ти просто искаш… Какво точно искаш?

Уелър отпи от уискито.

— Ето какво ще ти предложа. Пусни ме да се разходя навън.

— О! Искаш да те пусна да подишаш чист въздух, така ли?

— Нека изляза навън и ти обещавам да се върна отново тук.

— Нещо като тест ли?

Той се замисли за секунда.

— Да. Тест.

— Но къде е вярата, за която говориш? Ще излезеш навън, ще се опиташ да избягаш и аз ще те гръмна.

— Не, ти ще прибереш пистолета някъде в къщата. В кухнята, например, така че да не можеш да го вземеш, ако побегна. Ще застанеш до прозореца, за да може да се виждаме един друг. Тук му е мястото да ти кажа, че съм бърз като вятъра — в колежа тренирах лека атлетика и все още тичам всеки божи ден.

— Знаеш, че ако избягаш и доведеш ченгетата, ще се лее кръв. Ще очистя първите петима, които прекрачат прага. Няма какво да ме спре. Това ще е кръв по твоите ръце.

— Знам, разбира се — каза той. — Но за да има ефект от теста, не трябва да мислиш така. Трябва да предполагаш най-лошото — че ако избягам, ще кажа всичко на ченгетата: Къде се намираш, че няма заложници и че имаш само един или два пистолета. И когато те пристигнат, ще те пратят право в ада, без да можеш да повлечеш дори един от тях със себе си. Ще умреш, при това мъчително, заради няколко скапани долара. Но, но, но… — Той вдигна ръце, за да ми попречи да отвърна. — Разбери, вярата означава риск.

— Т’ва е доста тъпо.

— Напротив. Би било най-умното нещо, което си правил през живота си.

Отпих една голяма глътка и се замислих.

— Вече я виждам — каза Уелър. — Част от вярата. Там е. Не много, но я има.

Триста дяволи! Май че наистина имаше нещо. ’Щото си мислех колко се вбесих на Тот, дето провали всичко. Не исках никой да бъде убит тази нощ. Направо ми се гадеше от цялата тая бълвоч около мен. Понякога е добре да си сам, да не зависиш от никого, но понякога е много гадно. А тоя тип, Уелър, сякаш ми сочеше нещо различно.

— Значи — казах аз, — искаш да оставя пистолета.

Уелър се огледа.

— Сложи го в кухнята и застани на вратата или до прозореца. Единственото, което смятам да направя, е да се разходя до улицата и обратно.

Погледнах през прозореца. Пътеката беше около петнайсет метра. От двете страни имаше храсти. Той можеше да духне и повече да не го видя.

По небето проблясваха светлини от полицейските коли.

— Няма да стане. Ти си превъртял.

Очаквах да ме моли или нещо подобно. Или по-скоро да се вкисне, което ми се случва, когато хората не правят каквото им казвам. Но не, той просто кимна.

— Окей, Джак. Все пак ти размисли. И това е добре — още не си готов. Уважавам това. — Уелър отпи мълчаливо малка глътка скоч, като гледаше в чашата.

После изведнъж блеснаха прожекторите. Бяха далече, но аз се стреснах и се отдръпнах от прозореца. Извадих пистолета. Чак тогава разбрах, че проклетите огромни прожектори нямат нищо общо с обира. Осветяваха Часовоя. Явно ги пускаха всяка вечер по това време.

Погледнах натам. Сега онзи каменяк изобщо не приличаше на лице. Просто една скала. Сиво-кафява, със смешни борчета, прораснали в цепнатините отстрани.

Загледах се в Часовоя една-две минути — как бди над града. И нещо от това, което Уелър говореше, проникна в ума ми. Не самите думи, а идеята. Мислех си за всички тези хора в града. Живееха си нормален живот. Виждаше се камбанарията на църквата и покривите на малките къщи. И много жълти светлинки. В далечината едва се различаваха хълмовете. За миг ми се прииска да съм в една от тези къщи. Да си седя там, да си гледам телевизия със съпругата.

Обърнах се и казах:

— Значи само ще се разходиш до пътя и обратно, така ли?

— Само това. Няма да избягам, а ти няма да посягаш към пистолета. Ние си вярваме. Толкова е просто.

Чух вятъра — тихо, неспирно свистене, което по някакъв странен начин ме успокояваше, въпреки че при други обстоятелства звукът щеше да ми се стори студен и пронизващ. Сякаш чувах глас. Не знам, нещо в мен ми казваше да го направя.

Не казах нищо повече, защото се чувствах на ръба и се страхувах Уелър да не каже нещо, което да ме накара да си променя решението. Взех пистолета, погледнах го за минута, после отидох в кухнята и го оставих на масата. Върнах се с ножа и срязах лентата около краката му. След това реших, че щом съм започнал, трябва да отида до край. Затова освободих и ръцете му. Уелър май се изненада. Само се усмихна, сякаш разбираше, че играя по правилата. Вдигнах го, за да се изправи, опрях острието до врата му и го заведох до вратата.

— Вършиш добро дело — каза той.

А аз си мислех: „Мамка му, не мога да повярвам. Това е откачено“, докато нещо в мен ми нашепваше: „Наръгай го, прережи гърлото на кучия му син, давай!“.

Не го направих. Отворих вратата, усетих студения есенен въздух, мириса на бор и пушек, чух вятъра в скалите и дърветата над нас. Казах му:

— Тръгвай.

Уелър закрачи, без да поглежда назад, за да види дали ще отскоча да взема пистолета… Вяра, предполагам. Продължи бавно към пътя.

Казвам ти, чувствах се много странно и на няколко пъти, когато минаваше покрай много тъмни места, където можеше да изчезне, си мислех: „Човече, това е откачено, аз съм превъртял“.

На моменти за малко да се паникьосам и да хукна за пистолета, но не го направих. Когато Уелър стигна до алеята, се улових, че задържам дъха си. Предполагах, че ще избяга. Очаквах този момент като човек, който се стяга, когато противникът му замахне към него или побегне. Тогава тялото крещи какво смята да направи преди още да го е направило. Само че при Уелър нямаше и помен от всичко това. Той стигна бавно до алеята, вдигна глава и погледна лицето на Часовоя, сякаш е обикновен турист.

После се обърна назад и ми кимна.

Точно тогава се появи полицейската кола. Беше на щатската полиция — тъмна, без включена лампа. Затова за малко да не я видя. Или може би защото така се бях вторачил в Уелър, че не виждах нищо друго.

Колата беше все още през две къщи и Уелър я видя едновременно с мен.

Помислих си: „Това е краят. По дяволите“. Но когато се обърнах, за да взема пистолета, мярнах движение край пътя и замръзнах на място.

Няма да повярваш. Уелър се хвърли на земята и се претърколи под едно дърво. Бързо затворих вратата. Наблюдавах от прозореца. Полицаят спря и освети пътеката. Лъчът беше много силен, движеше се нагоре-надолу и освети всеки храст, както и предната част на къщата. Но Уелър като че ли се беше заровил в боровите иглички, за да не го видят. Схващаш ли, той се криеше от кучия син. Правеше всичко възможно, за да не го забележат.

След малко колата продължи, прожекторът освети следващата къща и изчезна. През цялото време не изпусках Уелър от поглед, но той не направи нищо тъпо. Видях го да се изправя до дървото и да се изтупва. След това тръгна към къщата. Спокойно, все едно отиваше в кръчмата да се види с приятели.

Влезе вътре. Въздъхна леко, като че с облекчение, и се засмя. После протегна ръце напред. Аз дори не му бях казал да го прави. Овързах ги отново и той седна на стола, взе чашата си и отпи.

Дявол да го вземе, ще ти призная нещо. Самата истина. Чувствах се добре. Не, не, не бях видял светлина или други такива простотии. Само си мислех за всички хора в моя живот — баща ми, бившата ми, Тот или който и да е друг — на никого не съм вярвал. Никога не съм си позволявал да отида до края. А тук, тази вечер, го направих с непознат, който можеше да ме нарани. Чувството беше страшничко, но и хубаво.

Дребно нещо, съвсем дребно. Но може би така започват тези неща. Тогава осъзнах, че не съм бил прав. Можех да го пусна да си върви. Или пък да го оставя вързан тук със запушена уста. Щяха да минат ден-два, докато се измъкне. Но той щеше да се съгласи и на това. Сигурен бях. Освен това щях да си запиша името и адреса му. Да знае, че мога да открия и него, и семейството му. Но това беше само част от причината, заради която щях да го пусна. Не бях сигурен каква е останалата част. Имаше връзка с това, което току-що се случи, нещо между него и мен.

— Как се чувстваш? — попита той.

Нямах намерение да се разкривам. О, не, сър. Все пак казах:

— Онази кола, дето мина. Мислех, че е свършено с мен. Но ти не ме подведе.

— Ти също постъпи правилно, Джак. — После добави: — Сипи още по едно.

Напълних чашите до горе. Чукнахме се.

— За теб, Джак. И за вярата.

— За вярата.

Гаврътнах уискито и когато наведох глава, вдишвайки дълбоко, за да си избистря мозъка, точно тогава той го направи. Право в лицето.

Биваше си го, кучият му син.

Плисна чашата ниско, така че дори когато се присвих, а аз разбира се го направих, пиячката ме блъсна в очите. Леле, колко щипеше. Адски. Не беше за вярване. Виех от болка, докато посягах към ножа. Но беше твърде късно. Той беше планирал всичко. Знаеше точно какво ще направя, накъде ще се насоча. Заби коляно в брадичката ми и ми изби няколко зъба. Паднах по гръб, преди да успея да извадя ножа от джоба си. След това ме изрита с коляно в корема — едва тогава си спомних, че така и не си бях направил труда да му вържа краката — и ми изкара въздуха. Лежах там като парализиран и се опитвах да си поема дъх. Не можех. Болката беше нетърпима, но по-лошо беше чувството, че той ми няма доверие.

— Не, не, не — прошепнах аз. — Щях да го направя, човече. Не разбираш. Щях да те пусна.

Не виждах нищо, дори не чувах нищо, защото ушите ми бучаха. Едва си поемах дъх.

— Не разбираш ли, не разбираш ли?

Майчице, болката беше толкова силна. Толкова силна…

Уелър изглежда беше свалил лентата от ръцете си, сигурно я беше прегризал, защото ме претърколи по корем. Усетих как омотава ръцете ми, после ме завлече до един стол и ми завърза краката. Намери вода и я плисна в лицето, за да отмие уискито от очите ми. След това седна на един стол и дълго време се взира в мен, докато аз се опитвах да си поема въздух. После взе чашата си и сипа още уиски. Дръпнах се, защото си мислех, че пак ще ми го плисне в лицето, но той просто седеше, отпиваше от уискито и ме гледаше.

— Ти… Щях да те освободя. Наистина.

— Знам — каза той. Както винаги беше спокоен.

— Знаеш?

— Беше изписано на лицето ти. Забрави ли, че съм дългогодишен търговец. Знам кога съм спечелил сделка.

Аз съм як мъж, особено когато съм вбесен. Напрегнах всичките си сили, за да се освободя, но нямаше начин.

— Дявол да те вземе! — изкрещях. — Каза, че няма да ме предадеш. По дяволите всичките ти приказки за вярата…

— Ш-ш-шт — прошепна Уелър, облегна се назад, кръстоса крака, сякаш нищо не е станало и ме огледа от глава до пети. — Онзи мъж, който приятелят ти застреля в аптеката, клиентът на щанда. Помниш ли го?

Кимнах бавно.

— Беше мой приятел. С жена ми му гостувахме за уикенда. Заедно с децата, нашите и неговите.

Аз се опулих. Негов приятел? К’ви ги приказва?

— Аз не…

— Мълчи — каза той съвсем тихо. — Познавам го от години. Гери беше един от най-добрите ми приятели.

— Не исках никой да умира. Аз…

— Все пак някой умря и вината е твоя.

— Тот…

— Вината е твоя — прошепна той.

— Добре де, изигра ме. Повикай ченгетата и да приключваме, гаден лъжец.

— Ти май наистина не разбираш? — Уелър поклати глава.

Защо беше толкова спокоен? Ръцете му не трепереха. Не се оглеждаше нервно. Нищо подобно.

— Ако исках да те предам на полицаите, щях да спра онази кола преди малко. Казах ти, че няма да го направя. Така е. Дадох ти дума, че нищо няма да кажа на полицаите за теб и ще удържа на думата си. Последното нещо, което искам, е да те предам на властите.

— Какво искаш тогава? — изкрещях аз. — Кажи!

Опитвах се да разкъсам лентите, когато той щракна и отвори ножа ми. Спомних си нещо, което му бях казал.

О, божичко, не… О, не.

„Да, да съм сляп, предполагам. Това би било най-ужасното нещо, за което се сещам.“

— Какво смяташ да правиш? — прошепнах аз.

— Какво смятам да правя ли, Джак? — каза Уелър, докато опипваше острието с палец и ме гледаше в очите. — Ще ти кажа. Тази нощ отделих много време да те убеждавам, че не би трябвало да ме убиваш. А сега…

— Какво, човече? Какво?

— Сега ще отделя доста време да ти докажа, че е трябвало да го направиш.

После съвсем бавно Уелър си допи уискито, изправи се и пристъпи към мен с онази странна усмивчица на лицето.

Красива

Той вече я беше открил.

О, не, помисли си тя, Господи, не…

Очите й се изпълниха със сълзи. Разтърсвана от отвращение, тя се облегна на рамката на прозореца и се вгледа навън през един процеп на щорите.

Раздрънканият форд пикап, сив като бурния Атлантически океан, спря бавно само на неколкостотин метра нагоре по пътя пред къщата й в красивия квартал на Кроуел, Масачузетс, на север от Бостън. Това беше пикапът, от който тя изпитваше ужас; пикапът, който редовно се появяваше в сънищата й — понякога гумите му бяха в пламъци, понякога ауспухът му бълваше кръв, понякога го караше невидим шофьор, решен да изтръгне сърцето от гърдите й.

О, не…

Моторът угасна и докато изстиваше, тихо изпука. Смрачаваше се и вътрешността му беше тъмна, но тя знаеше, че човекът вътре я наблюдава. В мислите си тя виждаше лицето му така ясно, като че ли бе на десет стъпки от нея под яркото августовско слънце. Кари Суонсън знаеше, че в този миг на лицето му трепти познатата усмивка на нетърпение, че той подръпва меката част на ухото си — загрозена от две дупки от пиърсинг, инфектирани и отдавна зараснали, но оставили грозен белег. Знаеше още нещо — в този миг той дишаше тежко.

Самата тя се задъхваше от паника, ръцете й трепереха. Отдръпна се от прозореца, промъкна се до антрето, издърпа чекмеджето на малката масичка до стената и извади пистолета. Погледна отново навън.

Шофьорът не излезе от колата и не доближи къщата — играеше до болка познатата игра: да седи на предната седалка на таратайката си и да я наблюдава.

Беше я намерил само седмица след като се нанесе в този дом. Проследяване от повече от десет хиляди мили. Всичките й усилия да прикрие следите си се оказаха напразни.

Краткото спокойствие, на което се радваше от мига, в който пристигна тук, приключи.

Дейвид Дейл я беше открил.

 

 

Кари — по документи Катрин Кели Суонсън — беше чувствителна, мила, двадесет и осем годишна жена, израснала в Средния запад. Беше любознателна. Завърши университет с грамота и се готвеше за докторат. Кариерата й на модел, допреди да се премести тук, й осигуряваше както голяма банкова сметка, така и възможност редовно да работи на такива луксозни места като Париж, Кейп Таун, Лондон, Рио, Бали и Бермудите. Караше хубава кола, купуваше си скромни, но удобни къщи и осигуряваше на родителите си щедра издръжка.

На пръв поглед Съдбата се бе усмихнала на Кари, но в действителност младата жена имаше един убийствен проблем — беше невероятно красива.

Достигна окончателната си височина от метър и осемдесет на седемнайсет години, а теглото й никога не се бе променяло с повече от два-три килограма от сегашните й петдесет и пет. Косата й беше блестяща, естествено руса (може да я видите как се развява в забавен каданс в много реклами за шампоани), а кожата й имаше безупречен, прозрачен тен с цвят на яйчена черупка, така че гримьорите нямаха много работа на фотосесиите, освен леко да нанесат модните за момента червило и сенки за очи.

Известни списания като „Пийпъл“, „Ролинг Стоун“, „Пари Мач“ и лондонският „Таймс“ описваха Кари Суонсън като най-красивата жена. Борбата на изданията за нейна снимка бе жестока. А който успееше да спечели, публикуваше Кари само и единствено на първа корица.

Това, че омайната й красота може да й вреди, беше урок, който тя научи отдавна. Младата Кати — тя се превърна в „Кари, супермодела“ едва на двайсет години — копнееше за нормален живот на тийнейджър, но външният й вид се оказа постоянна пречка. Привличаха я интелектуалните и артистични групички в гимназията, но те пък я отхвърляха безкомпромисно, приемайки, че тя е или празноглава, или се опитва да се подиграва на по-непохватните ученици от този кръг.

От друга страна бе безпощадно преследвана от затворената клика на мажоретки и атлети, които с малки изключения не можеше да понася. Редовно я избираха за кралица на различни училищни паради и танци, дори когато отказваше да се състезава за титлата и това много я притесняваше.

Излизането на срещи беше още по-невъзможно. Повечето от приятните и интересни момчета се сковаваха като зайци в нейно присъствие и не смееха да я поканят на среща, убедени, че ще им откаже. Мъжкарите пък я преследваха безмилостно — въпреки че мотивът им беше, разбира се, да бъдат видени на обществено място с най-красивото момиче от училище, или да я вкарат в леглото си като трофейно завоевание. (Естествено, тези опити бяха безуспешни, но обидните слухове изобилстваха — изглежда, че колкото по-категоричен бе отказът, толкова по-невероятни бяха раздувките на отхвърленото момче.)

Четирите й години в Станфорд протекоха практически по същия начин — работа като модел, учене и часове самота, прекъсвани рядко от вечери и уикенди с малкото приятели, които не се интересуваха от външния й вид. (Не е чудно, че първата й любов — мъж, с когото все още поддържаше приятелски отношения — беше сляп).

Кари се надяваше, че животът й ще се промени, след като се дипломира, че магията на нейната красота няма да въздейства така силно върху по-зрелите хора, заети да правят кариера. Каква заблуда… Мъжете оставаха верни на съмнителната си мисия и пренебрегвайки Кари човека, я преследваха алчно и безумно както и преди. Ненавистта пък на жените беше дори по-силна отколкото в училище заради промяната на телата им — от възрастта, децата и застоялия живот.

Кари се отдаде на работата си на модел. За нея не беше трудно да си осигурява договори с „Форд“, „Елит“ и другите водещи агенции. Успешната й кариера, обаче, породи странна ирония. Кари се оказа отчайващо самотна и без всякакво лично пространство. Само защото беше красива и известна, напълно непознати хора се считаха за нейни интимни приятели и непрекъснато я заговаряха или й изпращаха пространни писма, в които споделяха интимните си тайни, искаха съвет или самите те я съветваха как да подреди живота си.

Така Кари някак неусетно намрази обикновените неща, които толкова харесваше като дете — да пазарува по Коледа, да играе софтбол, да тича, да ходи на риболов. Дори посещението в супермаркета често се превръщаше в ужасно преживяване — мъжете се пререждаха на опашката, за да застанат зад нея и най-безцеремонно да флиртуват.

Но истинският ужас я връхлетя с появата на Дейвид Дейл, мъжът в сивия пикап.

За първи път Кари го забеляза сред тълпа зяпачи преди две години, когато правеше снимки за списание „Вог“.

По време на фотосесиите винаги имаше зяпачи. Привличаха ги телата, които никога нямаше да имат, дизайнерските дрехи, които струваха една тяхна месечна заплата и разкошните лица, които иначе виждаха само по кориците на списанията.

Но в този мъж имаше нещо различно, нещо тревожно.

Не само масивното му тяло — беше над метър и осемдесет, с огромни крака, едри бедра и дълги, провиснали ръце. Онова, което я притесни, беше начинът, по който я гледаше през дебелите си старомодни очила — лицето му излъчваше фамилиарност.

Като че ли знаеше много неща за нея.

Неочаквано я потресе мисълта, че и тя го познава — беше го виждала и на други снимачни площадки.

По дяволите, помисли си тя, имам си опашка.

Отначало Дейвид Дейл просто се появяваше на фотосеансите, както тогава в Пасифик Гроув, Калифорния, паркираше пикапа си наблизо и стоеше мълчаливо извън района на снимачната площадка. После тя започна да го вижда и около модните агенции, които я наемаха.

По-късно дойдоха и писмата. Пишеше й за самотното си неспокойно детство, за смъртта на родителите си, за бившите си приятелки (историите звучаха доста измислени), за настоящата му работа като инженер по околната среда (по-скоро „горски“, реши Кари), за усилията, които влага срещу наднорменото си тегло… Пишеше й колко обича да играе на „Тъмници и дракони“ и какви точно телевизионни предавания гледа. Но по-смущаващо бе, че този човек разполагаше с ужасяващо подробна информация за нея — къде е израснала, какво е учила в Станфорд, какво харесва и какво не. Явно беше изчел всички интервюта, които някога бе давала. Стана му навик да й изпраща подаръци — обикновено невинни неща като пантофи, рамки за снимки, поставки за моливи. Още по-притеснително беше когато й изпращаше бельо — изящни артикули на Виктория Сикрет, точно в нейния размер, с учтиво приложена квитанция. Кари изхвърляше всичко.

Обикновено не обръщаше внимание на Дейл, но първият път, когато той паркира сивия си пикап пред къщата й в Санта Моника, Калифорния, тя изскочи навън и му поиска обяснение. Дейл не обърна никакво внимание на гнева й — само подръпваше обезобразеното си ухо, дишаше тежко като астматик, но някак зловещо, съзерцаваше я с обожание, изучаваше лицето й и си мърмореше: „Красива, красива“. Кари се прибра вкъщи разстроена, докато Дейл извади термос и си пийна от кафето. Беше напълно щастлив. Остана на улицата до полунощ — нещо, което скоро се превърна в ежедневен ритуал.

Дейл я следеше на улицата, сядаше в ресторанти, където тя се хранеше и от време на време пращаше на масата й бутилка евтино вино. Телефонният й номер не беше в указателя, препращаха пощата й до офиса на агента й, но все пак този мъж намираше начин да й изпраща бележчици. Кари беше една от малцината в Америка без email адрес в компютъра — беше сигурна, че Дейл ще открие адреса й и ще я залее със съобщения.

Разбира се, тя подаде оплакване в полицията. Но когато полицаите посетиха за първи път апартамента на Дейл в порутен блок в беден квартал, те намериха на видно място копие на щатския „Закон срещу преследване и дебнене“. Някои редове бяха подчертани — Дейвид Дейл знаеше точно докъде може да стигне. Все пак Кари успя да убеди един съдия да издаде забранителна заповед. Но тъй като Дейл всъщност никога не беше правил нещо незаконно, заповедта се ограничаваше само до забрана да влиза в нейния имот, което той и без това не беше правил.

Случката, която окончателно я извади от релси, стана миналия месец. Дейл беше започнал да следи малкото мъже, с които Кари дръзваше да излезе на среща. В този случай беше млад телевизионен продуцент. Един ден Дейл влязъл във фитнес клуба на този мъж и провел кратък разговор с него. След което продуцентът отмени срещата им за същата вечер, като й изпрати грубо съобщение, че не е трябвало да му спестява факта, че е сгодена. Този мъж така и не отговори повече на обажданията на Кари.

Този инцидент наложи повторно посещение от полицаите, но когато пристигнаха, апартаментът беше празен, а пикапът го нямаше.

Но Кари знаеше, че Дейл ще се върне. Затова прецени, че е време да реши проблема веднъж завинаги. И без това възнамеряваше да работи като модел само няколко години, затова реши, че сега е най-подходящият момент да се оттегли. Уведоми родителите си и няколко близки приятели, нае брокерска компания да даде къщата й под наем и се премести в Кроуел, Масачузетс — градче, в което преди няколко години прави снимки. Когато фотосеансите бяха приключили, Кари прекара в Кроуел още няколко дена и се влюби както в чистия въздух и красивия морски бряг, така и в хората от града. Те бяха дружелюбни, но успокоително резервирани към нея — очевидно едно красиво лице не накланяше много везните на тяхната строга ценностна система.

В една ранна неделна сутрин напусна Лос Анджелис. В два часа сутринта улиците бяха все още пусти и Кари беше сигурна, че ще забележи, ако я следят. Все пак тя се движеше по малки улички, криволичеше и спираше често, докато накрая беше сигурна, че се е отървала от Дейл. Докато шофираше през страната, въодушевена от перспективата за нов живот, тя дълго фантазираше как Дейл се самоубива.

Но сега знаеше, че кучият син е жив и здрав. И по някакъв начин беше разбрал къде се е преместила.

Тази нощ, сгушена в хола на новата си къща, Кари го чу как припалва пикапа. Машината забръмча на празни обороти, а изгорелите газове бълбукаха през ръждясалия ауспух — звуци, станали й до болка познати през последните години. След няколко минути пикапът потегли бавно и отмина.

Кари опря глава в килима и тихо заплака. Затвори очи.

Събуди се след девет часа, свита на кълбо, притиснала трийсет и осем калибровия пистолет до гърдите си — точно както като малко момиченце се будеше всяка сутрин, гушнала плюшеното си мече Бони.

 

 

По-късно същата сутрин огорчената Кари Суонсън седеше в кабинета на инспектор Брад Лесър, шеф на отдел „Углавни престъпления“ в полицейското управление на Кроуел.

Солиден, леко оплешивял, с потъмнели от слънцето лунички по носа, Лесър изслуша с разбиране нейната история. Поклати глава и попита:

— Как е разбрал, че сте тук?

Тя сви рамене.

— Няма да се учудя, ако е наел частен детектив.

Когато ставаше въпрос за Кари Суонсън, Дейл ставаше изключително изобретателен.

— Сид! — извика инспекторът един от цивилните полицаи.

Появи се спретнат млад мъж. Лесър представи Кари на Сид Харпър, запозна помощника си със случая и каза:

— Проучи този тип и изискай документите от… — Той погледна към Кари. — Кое полицейско управление може да държи досието му?

— По-скоро управления, инспекторе — каза Кари нервно. — Бих започнала със Санта Моника, Лос Анджелис и Калифорния. А после може би ще поискате да говорите с Бърбанк, Бевърли Хилс, Глендейл и Ориндж Каунти. Местя се непрекъснато, за да се отърва от него.

— И таз добра — каза Лесър, поклащайки глава.

Сид Харпър се върна след няколко минути.

— Ще ни изпратят досието от Ел Ей още тази нощ. От Санта Моника ще пристигне след два дни. Прегледах и договорите за покупко-продажби в нашия район. — Той надзърна в някакво листче. — Дейвид Дейл е купил апартамент в Парк Вю преди два дена. Това е на около четвърт миля от къщата на госпожица Суонсън.

Купил? — изненада се Лесър.

— Той казва, че ако притежава жилище в същия град, в който съм, се чувства по-близо до мен — обясни унило Кари.

— Ще разговаряме с него, госпожице Суонсън. И ще държим под око къщата ви. Ако направи нещо недопустимо, ще издадем ограничителна заповед.

— Знаете, че това няма да го спре — троснато каза Кари.

— Така е. До голяма степен сме с вързани ръце.

— От години слушам това. Време е да се направи нещо. — Кари се озърна и погледът й се спря на стойката с пушки на стената. Когато отмести очи, забеляза, че инспекторът я наблюдава с интерес.

Лесър изпрати Сид Харпър обратно в стаята му и се обърна към Кари:

— А сега ще ви покажа нещо, госпожице Суонсън. — Лесър се протегна и й подаде една снимка. — Отляво. Какво ще кажете?

Отдясно се виждаше ухилен луничав тийнейджър, отляво — млада жена в тога и шапка на абсолвент.

— Дъщеря ми Илейн.

— Красива е. Искате да ви кажа дали има шанс да стане модел ли?

— О, не. Моето момиче е на двайсет и пет години, почти колкото вас. И знаете ли, целият й живот е пред нея. Очакват я безброй хубави неща — съпруг, деца, пътешествия, работа.

Кари премести поглед от снимката върху спокойното лице на инспектора.

— И вие можете да мечтаете за същите неща, госпожице Суонсън — продължи Лесър. — Знам, че сте минали през ада и може би още известно време ще страдате. Но ако решите да вземете нещата в свои ръце, а аз имам чувството, че сте обмисляла тази възможност, това ще е краят на вашия живот.

Кари сви рамене и пренебрегвайки съвета попита:

— Какви са законите по отношение на самозащитата във вашия район?

— Защо ми задавате този въпрос? — прошепна Лесър.

— Какъв е отговорът?

Инспекторът се поколеба.

— Законите са доста строги — каза той. — Извън собствения си дом, дори на външните стълби, е практически невъзможно да се застреля невъоръжен човек и да се отървеш с твърдението, че е било при самозащита. И ще ви кажа още нещо — първото, за което гледаме при подобни разследвания, са следи от влачене на тялото и евентуално нож, пъхнат в ръката на убития. — Инспекторът замълча, след което добави: — И ако трябва да съм честен, госпожице Суонсън, ще ви кажа и още нещо — всяко жури ще ви погледне и ще си каже „Разбира се, че мъжете ще я преследват така, както молците се устремяват към светлината. Би трябвало да е по-дебелокожа“.

— По-добре да си вървя — въздъхна Кари.

Лесър се загледа в нея.

— Не си струва да си проваляте живота заради боклук като този ненормалник. Всички минаваме през трудни периоди. Дано Господ ни помага да ги преживеем — каза Лесър.

— Не вярвам в Бог — каза Кари, като си обличаше шлифера. — Той не би причинил това на никой.

— Не Бог е пратил Дейвид Дейл след вас — каза Лесър.

— Нямам предвид това — отвърна тя с гняв и вдигна треперещата си ръка с разперени пръсти към лицето си. — Това, което искам да кажа, е, че ако Той съществуваше, не би бил така жесток да ме създаде толкова красива.

 

 

В осем часа вечерта една автомобилна врата се хлопна пред къщата на Кари Суонсън.

Беше пикапът на Дейл.

С треперещи ръце Кари остави чашата с вино и изключи телевизора, който тя винаги гледаше с приглушен звук, за да чуе, ако Дейл реши да доближи къщата. Изтича до коридора и извади пистолета.

„Извън собствения си дом, дори на външните стълби, е практически невъзможно да застреляш невъоръжен човек и да се отървеш с твърдението, че е било при самозащита.“

Стиснала пистолета в ръка, Кари надникна иззад пердето на входната врата. Дейвид Дейл вървеше бавно към двора й с огромен букет цветя в ръцете. Той беше наясно, че не може да влиза в чужд имот, затова спря на улицата и се поклони от кръста надолу, както се прави в присъствието на кралски особи. После остави букета на тревата и подпря до него плик с писмо. Подреди внимателно цветята, сякаш бяха върху гроб, изправи се и ги погледна с възхищение. След това се върна в пикапа и потегли във ветровитата нощ.

Боса под студения ситен дъжд, Кари пристъпи навън, сграбчи цветята и ги хвърли в боклука. Върна се на верандата, спря под фенера и разкъса плика. Надяваше се инспектор Лесър да е говорил с Дейл и да го е принудил със заплахи да си тръгне. Може би това беше писмо за сбогом.

Но не беше така.

До моята най-красива любима.

Това беше чудесна идея — да се преместиш на източния бряг, имам предвид. В Калифорния имаше твърде много хора, които се съревноваваха (или както там се казва… ха, знаеш, че не ме бива в правописа!!!) за твоята обич и внимание и за мен означава много това, че не ги искаш в твоя живот! Също дето си напуснала работата на модел, така че да не трябва да те деля със света… И ти направи ВСИЧКО това за мен!!!

Знам, че ще бъдем щастливи тук.

Обичам те безкрайно и завинаги.

Дейвид

П. П. Познай какво? НАЙ-ПОСЛЕ намерих онзи брой на сп. „Ню Йорк Сийн“, където рекламираш кожените поли. Да, това е, което търсех от години. Можеш ли да повярваш!!!!! Толкова бях щастлив! Изрязах те и те залепих (така да се каже, ха!!!). В новия си апартамент имам стая „Кари“, точно като онази в старото ми жилище в Глендейл (което така и не дойде да видиш, буу-хуу!!!), но тези снимки реших да сложа в спалнята. Там има една много хубава лампа. Светлината й е мека като на свещ. Оставям я да свети цяла нощ. Сега дори ми се иска да сънувам кошмари, за да се събудя и да те видя.

Кари се прибра в къщата, затръшна вратата след себе си и спусна и трите резета. После се свлече на колене и плака от гняв, докато се изтощи и гърдите я заболяха. Накрая се успокои, пое си дъх и избърса лицето си с ръкав.

Дълго гледа пистолета, после го прибра в чекмеджето, седна на един стол и се вторачи в бруления от вятъра заден двор. Беше разбрала най-после, че единственото нещо, което може да сложи край на този кошмар е или смъртта на Дейл, или нейната собствена.

Отиде до бюрото и започна да рови в голямата купчина документи.

 

 

На Западна четиридесет и втора улица вонеше на дезинфектант.

Въпреки че Кари носеше най-обикновени дрехи — анцуг, бейзболна шапка и тъмни очила — трима от четиримата мъже, както и барманът, я изгледаха с удивление, а един клиент с размътен поглед й се ухили флиртаджийски, като показа повече венци, отколкото зъби в устата си. Четвъртият клиент хъркаше в края на бара. Всички освен спящия пушеха.

Поръча си коктейла на моделите — диетична кола с лимон — и седна на масичката в задната част на неуютното заведение.

Десет минути по-късно в бара влезе висок мъж с абаносова кожа, масивен гръден кош и огромни ръце. Той се вгледа през цигарения дим и се запъти към масата на Кари.

Кимна й и седна, като огледа с отвращение противния бар. Този мъж изглеждаше точно както тя си го спомняше от първата им среща. Това се случи преди една година в Доминиканската република, където беше на фотосеанс за списание „Ел“, а той си беше взел еднодневна почивка от проекта, по който работеше на Хаити. Когато след няколко напитки й разкри професията си и я попита дали би проявила интерес към човек с неговите умения, тя се разсмя на абсурдната идея. Все пак, спомняйки си за Дейвид Дейл, Кари му взе визитката.

— Защо не поиска да се срещнем у нас? — попита той.

— Заради него — каза тя, като снижи гласа си, сякаш самото произнасяне на местоимението можеше да призове Дейвид Дейл като някакъв демон. — Той ме следва навсякъде. Мисля, че не знае, че съм дошла в Ню Йорк. Но не мога да рискувам да разбере и за теб.

— Хей — провикна се дрезгаво барманът. — Искаш ли нещо? Тук не обслужваме масите.

Мъжът се извърна към бармана, който замлъкна под острия му поглед и започна да подрежда бутилките с евтини напитки.

Мъжът срещу Кари се прокашля и каза със сериозен глас:

— Ти ми обясни какво искаш, но има нещо, което трябва да ти кажа. Първо…

Кари вдигна ръка, за да го спре и прошепна:

— Ще ми кажеш, че е рисковано, ще ми кажеш, че може завинаги да проваля живота си, ще ми кажеш да се прибера вкъщи и да оставя полицията да се заеме с него.

— Да, в общи линии точно това исках да ти кажа. — Той се вгледа в присвитите й очи и когато тя не добави нищо, попита: — Сигурна ли си, че искаш да го направим по този начин?

Кари измъкна дебел бял плик от чантата си и го побутна към него.

— Тук са стоте хиляди долара. Това е моят отговор.

Мъжът се поколеба, после взе плика и го прибра в джоба си.

 

 

Почти месец след срещата си с Кари Суонсън инспектор Брад Лесър седеше в офиса си и наблюдаваше разсеяно дъжда, който се стичаше по прозорците. Откъм вратата се чу задъхан глас.

— Имаме проблем, инспекторе — каза Сид Харпър.

— А така. — Лесър се извъртя. Проблеми в такава нощ… просто чудесно. Можеше да се хване на бас, че каквото и да е, ще трябва да излезе навън, за да го разреши.

— Има резултат от подслушването — каза Харпър.

След срещата си с Кари Суонсън Лесър беше разговарял няколко пъти с Дейвид Дейл, като настояваше, дори го заплаши, да престане да тормози жената. Поведението на Дейл го вбеси. На пръв поглед мъжът пред него си даваше вид, че слуша внимателно какво му говори инспекторът, но очевидно не чу и дума от наставленията и с налудничава настоятелност обясни как двамата с Кари се обичат и е само въпрос на време да се оженят. Нещо повече, при последната им среща Дейл изгледа Лесър студено от горе до долу, след което се опита да го подложи на кръстосан разпит, явно убеден, че самото ченге си пада по нея.

Този инцидент толкова разстрои инспектора, че той успя да убеди районния съдия да разреши подслушване на телефона на Дейл.

— Какво се случи? — попита Лесър.

— Тя му се обади. Кари Суонсън позвъни на Дейл. Преди близо половин час. Беше страшно мила. Поиска да се видят.

— О! — само успя да каже Лесър.

— Може би го предизвиква — предположи Харпър.

Лесър завъртя ядосано глава. Точно от това се страхуваше. Още от момента, в който я видя да оглежда пушките в неговия офис, разбра, че тази жена е решила на всяка цена да спре Дейл.

През последните седмици Лесър често телефонираше на Кари в дома й. Нейното отношение към проблема все повече го тревожеше. Кари звучеше незаинтересована, едва ли не весела, дори когато пикапът на Дейл беше паркиран на обичайното си място пред къщата й. Лесър беше сигурен, че тя е взела своето решение и изчаква подходящ момент.

Този момент беше настъпил тази нощ.

— Къде ще се срещнат? У тях ли?

— Не. На стария кей, след Чарлз стрийт.

По дяволите, помисли си Лесър. Кеят беше идеалното място за убийство. Наоколо нямаше къщи и не можеше да се види от централната улица. На всичко отгоре имаше стъпала, които водеха до малка плаваща платформа, където Кари или някой, нает от нея, можеше лесно да отнесе тялото навътре в морето и там да се отърве от него.

Но Кари не предполагаше, че телефонът й се подслушва, нито пък знаеше, че полицията е толкова близо до нея. Ако извършеше убийство, щяха веднага да я арестуват. Очакваше я само една присъда — доживотна присъда за убийство от засада.

Лесър грабна палтото си и се втурна навън.

 

 

Полицейската кола спря рязко пред телената ограда на Чарлз стрийт. Лесър изскочи навън и се вгледа в кея, който се простираше на стотина метра пред него.

Мъглата и дъждът му пречеха, но той разпозна Дейвид Дейл. Беше облечен в шлифер и стиснал букет рози, бавно пристъпваше към Кари Суонсън. Високата жена стоеше с гръб към Дейл, опряла ръце на разнебитения парапет, с поглед, зареян в бушуващия сив океан.

Инспекторът изкрещя на Дейл да спре. Но шумът на вятъра и вълните беше оглушителен и нито преследвачът, нито жертвата можеха да чуят.

— Повдигни ме — извика Лесър на помощника си.

— Какво искаш да правиш?

Инспекторът сам сплете пръстите на ръцете на Харпър, постави дясното си стъпало върху тях и се преметна през оградата. Когато се приземи от другата страна, загуби равновесие и се претърколи болезнено върху скалата. Докато се изправи и ориентира, Дейл беше вече само на двайсетина стъпки от Кари.

— Повикай подкрепление и линейка — изкрещя Лесър и се затича по калния склон към кея, откопчавайки пистолета си тичешком. — Не мърдай! Полиция!

Но беше твърде късно.

Неочаквано Кари се обърна и пристъпи към Дейл. Над грохота на вълните Лесър не можа да чуе изстрелите, нито пък успя да види добре през дъждовната завеса, но нямаше никакво съмнение — Дейвид Дейл беше прострелян. Мъжът вдигна ръце към гърдите си, изпусна цветята, политна назад и се строполи на кея.

— Дяволите да я вземат! — изруга Лесър. Беше му ясно, че точно той е свидетелят, който ще тикне Кари Суонсън в затвора. Да беше го послушала. Но Лесър беше опитен професионалист, потисна чувствата си и спази всички процедури. Насочи пистолета си към младата жена и извика: — На земята! Веднага!

Тя се стресна от внезапната поява на ченгето, но веднага се подчини и легна по очи върху мокрите дъски на кея.

— Ръцете на гърба! — заповяда Лесър, бързо й сложи белезниците и се обърна към Дейвид Дейл, който се гърчеше, виеше в агонията си и се опитваше да се изправи на колене сред разпилените рози. Все пак беше жив. Лесър го обърна по гръб и разкъса ризата му, търсейки входната рана.

— Спокойно. Не мърдай! — Ръцете му пробягаха по гърдите, но не можа да открие огнестрелната рана. — Къде си улучен? Говори ми. Говори!

Едрият мъж продължи да се тресе и да ридае истерично.

Сид Харпър дотича запъхтян и коленичи до Дейл.

— Линейката ще пристигне след пет минути. Къде е улучен?

— Не знам. Не виждам раната — каза инспекторът.

Младият полицай също прегледа преследвача.

— Няма кръв.

Дейл продължаваше да стене, сякаш изпитваше нетърпима болка.

— О боже, не… не… — изпъшка той.

— Той е добре — извика Кари. — Не съм го наранила.

— Вдигни я — каза инспекторът на Харпър, като продължаваше внимателно да преглежда Дейл. — Не разбирам. Той…

— Исусе Христе! — прошепна изненадан Сид Харпър.

Лесър погледна към помощника си, който се беше втренчил в Кари с полуотворена уста. Инспекторът също се обърна и я погледна. Остана изумен.

— Наистина не съм го застреляла — настояваше Кари.

Но това Кари Суонсън ли беше? Жената имаше същия ръст, същата фигура и коса. Гласът също беше нейният. Но вместо невероятната красота, която се беше запечатала в паметта на Лесър от първата им среща, лицето на тази жена беше много различно: имаше грапав нос, тънки неравни устни, месеста брадичка, бръчки по челото и около очите.

— Вие… Коя сте вие? — заекна Лесър.

— Аз съм. Кари. — Тя се усмихна леко.

— Но… не разбирам.

Кари хвърли презрителен поглед към Дейл, който още лежеше на кея и каза на Лесър:

— Когато този мъж ме проследи до Кроуел, най-после разбрах какво трябва да се случи. Един от нас трябваше да умре… И аз избрах това да съм аз.

— Не разбирам.

Тя кимна.

— Аз убих жената, в която той се беше влюбил. Убих супермодела, инспекторе. — Кари се загледа в океана и продължи, дишайки тежко. — Миналата година бях на Карибите и се запознах с един пластичен хирург. Има офис в Манхатън, но държеше и безплатна клиника в Хаити, където е роден. Там оправя лицата на местните жители, пострадали при катастрофа.

Кари се засмя.

— Естествено, той се пошегува, че ако някога ми потрябва пластичен хирург, мога да му се обадя. Освен чувството за хумор ми допадна и благотворителната му дейност. А когато преди месец реших, че по някакъв начин трябва да се справя с Дейл, му се обадих. Прецених, че след като може да възвръща нормалния вид на обезобразени хора, ще може да направи така, че една красавица да изглежда като обикновена жена. Срещнахме се в Ню Йорк. Отначало той не искаше и да чуе за операцията, но си промени решението, когато му предложих сто хиляди за клиниката в Хаити.

Лесър я огледа внимателно. Кари в никакъв случай не беше грозна. Но изглеждаше като десет милиона други жени, които срещате на улицата и никога няма да се обърнете, за да ги погледнете повторно.

Крясъците на Дейвид Дейл се извисиха над воя на вятъра. Той пищеше не от физическа болка, а от ужас — че красотата, която го беше завладяла, вече не съществуваше.

— Не, не, не…

Кари се обърна към Лесър:

— Може ли да свалите тези неща от мен? — каза тя, вдигайки стегнатите си в белезници ръце.

Докато Кари се загръщаше по-плътно в палтото си, един нечовешки глас изведнъж изпълни въздуха:

— Как можа? — изкрещя Дейл и се повдигна на колене. — Как можа да ми причиниш това?

Кари приклекна пред него.

— На тебе ли? — попита тя яростно. — Как изглеждам, коя съм, как живея… тези неща нямат нищо общо с теб и никога не са имали!

Тя сграбчи главата му с две ръце и се опита да обърне лицето му към себе си.

— Погледни ме.

— Не. — Дейл се опита да държи лицето си извърнато.

— Погледни ме — повтори Кари.

Накрая той се отпусна.

— Обичаш ли ме сега, Дейвид? — попита тя със студена усмивка на лицето си.

Той се отдръпна от нея с отвращение, изправи се и се затича към крайбрежната улица.

Кари Суонсън изкрещя след него:

— Обичаш ли ме, Дейвид? Обичаш ли ме сега? Кажи!

 

 

— Хей, Кат — каза мъжът, загледан в количката с покупки, които тя буташе.

— Да?

Пластичната операция официално беше отстранила и „Кари“, затова тя приемаше само вариации на Катрин.

— Май нещо липсва? — отбеляза Карл и кимна към покупките.

— Какво?

— Някакви хрупанки — отговори той.

— О, не. — Докато оглеждаше покупките, тя се намръщи в привидна паника. — Какво ще кажеш за няколко пакета чипс?

— Добър избор. Ей сега се връщам.

Карл, добродушен мъж с неограничен брой обемисти, непретенциозни пуловери, се насочи бавно към сектора за пакетирани закуски. Той работеше като адвокат, не беше първа младост — точно пет години по-стар и пет сантиметра по-висок от нея. Запознаха се преди десетина дни на ежегодния фестивал на Свети Патрик в Кроуел и вече бяха прекарали пет-шест очарователни следобеда и вечери заедно, правейки абсолютно нищо.

Имаха ли бъдеще? Кати нямаше представа, но беше сигурна, че и двамата се наслаждаваха взаимно на компанията си. Вярно, Карл все още не беше прекарал нощта при нея, нито пък й беше споделил подробности за бившата си, а тези две неща бяха решаващи моменти в една връзка. Но нямаше причина да избързват. Катрин Суонсън не си търсеше мъж. Животът й представляваше приятно съчетание от преподаване на история в гимназията, джогинг по скалистия масачузетски бряг, работа по магистратурата си и сеанси при прекрасен терапевт, който й помагаше да забрави Дейвид Дейл — през последните шест месеца нямаше никаква вест от него.

Тя се придвижи напред към касата, опитвайки се да си спомни дали имат въглища за скарата. Мислеше си…

— Моля, госпожице, извинете ме — промърмори нисък мъжки глас зад нея. Веднага разпозна интонацията — напрегнат, интимен глас на маниак.

Нещо до болка познато се надигна в нея. Тя се извърна и видя млад мъж в шлифер и плетена шапка. Веднага си спомни стотиците непознати, които безпощадно я бяха преследвали на улицата, в ресторантите или на опашки като тази. Дланите й се изпотиха, сърцето й заби напрегнато, брадичката й затрепери. Отвори уста, но не успя да пророни нито дума.

В този миг Кати осъзна, че мъжът не гледа в нея. Погледът му беше впит в списанията на рафта до касата.

— Онзи „Ентъртейнмънт Уийкли“ — каза той. — Ще бъдете ли така добра?

Тя се пресегна и му подаде списанието. Без да й благодари, той бързо го прелисти и се спря на някаква статия. Кати не можеше да види какво пише, но забеляза няколкото снимки на млада брюнетка, в които той се беше вторачил.

Кати пое дълбоко дъх и се опита да се успокои. После вдигна треперещите си ръце към лицето си и се разсмя на глас. Мъжът вдигна поглед от снимката на своето момиче мечта, погледна я неразбиращо и отново се втренчи в списанието, без да прояви ни най-малко любопитство по отношение на тази висока, обикновена наглед жена. Кати избърса сълзите от очите си, обърна се и започна внимателно да нарежда продуктите от количката върху конвейерната лента.

За извършени услуги

— Първоначално смятах, че си въобразявам… но вече съм сигурна — съпругът ми се опитва да ме подлуди.

Доктор Хари Бърнстайн кимна и след кратка пауза прилежно записа думите на пациентката си в стенографския бележник, положен в скута му.

— Нямам предвид, че просто ме дразни и по този начин ме побърква — имам предвид, че ме кара да подлагам на съмнение здравия си разум. И го прави съвсем умишлено.

Зареяла поглед встрани от Хари, Патси Рандълф се обърна на кожената кушетка, за да погледне психиатъра си. Макар да държеше кабинета си на Парк авеню доста затъмнен по време на сеанси, той забеляза, че очите й са пълни със сълзи.

— Много сте разстроена — отбеляза той с кротък глас.

— Разбира се, че съм разстроена — отвърна тя. — Нещо повече — аз се страхувам.

Тази жена, наближаваща петдесетте, беше негова пациентка от два месеца. По време на сеансите едва не се бе просълзила, но досега не бе плакала. Сълзите са важен барометър на емоционалния климат. Някои пациенти с години не се разплакват пред лекарите си, но когато очите им започнат да се насълзяват, всеки вещ терапевт се сепва и застава нащрек.

Хари хвърли изучващ поглед към Патси, когато тя се обърна отново и зачовърка едно копче на възглавничката до бедрото си.

— Продължавайте — насърчи я той. — Разкажете ми.

Тя издърпа хартиена кърпичка от кутията до кушетката и внимателно избърса очите си — както винаги имаше безупречен грим.

— Моля ви — тихо каза Хари.

— Случвало се е вече няколко пъти — започна тя неохотно. — Снощи стана най-лошото. Бях в леглото, когато чух този глас. В началото не успях да го доловя съвсем ясно. Тогава той каза… — Тя се поколеба. — Каза, че е духът на баща ми.

Мотивите за терапията не ставаха по-ясни от това и Хари още по-дълбоко се съсредоточи.

— Сигурна ли сте, че не е било сън?

— Не, бях будна. Не можех да заспя и бях станала за чаша вода. След това започнах да кръстосвам из апартамента. Чувствах се като обезумяла. Легнах си отново в леглото. И гласът… имам предвид гласът на Питър… каза, че е духът на баща ми.

— Какво каза точно?

— Беше някакъв нескончаем брътвеж. Говореше за какво ли не от миналото ми. Случки от времето, когато бях малка. Не зная със сигурност. Трудно се чуваше.

— Това бяха ли неща, които съпругът ви знае?

— Не всички. — Гласът й стана дрезгав. — Но е възможно да ги е разбрал отнякъде. Ако е преглеждал писмата ми и годишниците. Такива неща.

— Сигурна ли сте, че именно той е говорил?

— Гласът звучеше горе-долу като този на Питър. Но, съгласете се, кой друг може да е бил? — Тя се изсмя с глас, наподобяващ кудкудякане. — Искам да кажа, едва ли може да е бил духът на баща ми, нали?

— Може би просто е говорел на сън.

За минута тя остана безмълвна.

— Виждате ли, там е работата… Той не си беше легнал. Беше в кабинета си и играеше някаква видеоигра.

Хари продължи да си записва.

— И сте го чула от кабинета?

— Трябва да е стоял зад вратата… О, докторе, звучи нелепо. Зная, че е така. Но си мисля, че беше коленичил зад вратата… тя е точно до спалнята… и шепнеше.

— Влязохте ли в кабинета? Попитахте ли го какво става?

— Отидох до вратата много бързо, но щом я отворих, той се беше върнал на бюрото.

Тя се вторачи в ръцете си и откри, че е накъсала на парченца носната си кърпичка. После крадешком погледна към Хари, за да разбере дали е забелязал невъздържаното й поведение, което, разбира се, беше така, след което пъхна хартийките в джоба на скъпия си бежов панталон.

— И след това?

— Попитах го дали е чул нещо, някакви гласове. А той ме погледна, все едно че не съм с всичкия си, и продължи да играе.

— И тази нощ повече не чухте никакви гласове?

— Не.

Хари заразглежда изпитателно пациентката си. Трябва да е била хубаво момиче на младини, помисли си той, защото сега беше хубава жена (терапевтите абсолютно винаги виждат детето у възрастния). Лицето й бе гладко и имаше леко вирнат нос като височайша особа от Кънектикът, която дълго и упорито обяснява как ще си направи пластична операция на носа, но така и не го прави. Спомни си, че Патси му бе казала, че теглото никога не й е било проблем: наемала си личен треньор винаги щом качи два-три килограма. Беше казала — с раздразнение, прикриващо тайна гордост — че мъжете често се опитвали да я свалят по баровете и кафенетата.

— Казвате, че се е случвало и преди? Да чувате този глас?

Отново последва колебание.

— Може би два-три пъти. И все през изминалите две седмици.

— Но защо Питър би искал да ви побърка?

Патси, която бе посетила Хари, демонстрирайки класическите симптоми на обичайната криза на средната възраст, досега не бе говорила много-много за съпруга си. Хари знаеше, че съпругът й е привлекателен, с няколко години по-млад от нея и не особено амбициозен. Бяха женени от три години — втори брак и за двамата — и като че ли нямаха кой знае колко общи интереси. Но това, разбира се, беше само версията на Патси. „Фактите“, които се разкриват в кабинета на един психиатър, понякога се оказваха доста хлъзгави. Хари Бърнстайн бе работил усилено, за да се превърне в жив детектор на лъжата и впечатлението му за брака бе, че има доста неизречени конфликти между съпруга и съпругата.

Патси обмисляше въпроса му.

— Не зная. Разказах на Сали…

Хари се сети, че бе споменавала Сали, нейната най-добра приятелка. Тя беше също такава почтена съпруга от Горен Ийст Сайд — една от онези дами, които дават обеди — и бе омъжена за директора на една от най-големите банки в Ню Йорк.

— Тя каза, че Питър може би ми завижда. Искам да кажа, само ни вижте — аз съм тази, която води светски живот, мои са приятелите, мои са парите…

Хари долови маниакална нотка в гласа й. На нея също не й убягна и бързо се овладя.

— Просто не проумявам защо го прави. Но той със сигурност знае.

— Говорила ли сте с него за това?

— Опитах се. Но той отрича всичко. — Тя поклати глава и в очите й отново набъбнаха сълзи. — А после… птичките.

— Птички?

Поредната носна кърпичка бе издърпана, употребена и накъсана на парченца. Този път тя не прикри уликите.

— Притежавам колекция керамични птички. Произведени са от Бьом[2]. Чували ли сте за тази фирма?

— Не.

— Много са скъпи. Немски са. Великолепна изработка. Някога принадлежаха на родителите ми. Когато баща ни почина, със Стив си поделихме наследството, но той взе повечето ценни фамилни реликви. Това наистина ме нарани. Аз пък успях да взема птичките.

Хари знаеше, че майка й бе починала преди десет години, а баща й преди около три. Той бил суров човек и имал слабост към по-големия брат на Патси, Стивън. Отнасял се снизходително към нея цял живот.

— Имам четири от тях. Бяха пет, но когато бях на дванайсет, счупих една от тях. Втурнах се в стаята — бях много развълнувана за нещо и исках да го разкажа на баща ми — блъснах се в масата и съборих една от фигурките. Врабчето. Счупи се. Баща ми ме напляска с върбова пръчка и ме изпрати в леглото без вечеря.

Аха, ето една важна случка. Хари си записа, но реши да не повдига случая засега.

— И?

— На сутринта, след като чух духа на баща ми за първи път… — Гласът й се изостри. — Искам да кажа, на сутринта след като Питър започна да ми шепне… Намерих една от птичките счупена. Лежеше на пода във всекидневната. Попитах Питър защо го е направил — знае колко много означават тези фигурки за мен, а той отрече. Каза, че сигурно съм ходила насън и сама съм я счупила. Но аз зная, че не е така. Трябва да го е сторил Питър — завърши тя със суровия си безумен глас.

Хари хвърли поглед към часовника. Ненавиждаше заветните закони на психоанализата: идеално разчетения сеанс от петдесет минути. Имаше още толкова много неща, в които искаше да се порови. Ала пациентите се нуждаят от постоянство и, според старата школа, от дисциплина.

— Съжалявам, но времето ни изтече — каза той.

Патси покорно стана. Хари отбеляза колко раздърпана изглежда. Е, да, гримът й бе старателно нанесен, но копчетата на блузата й бяха закопчани накриво. Или се бе облякла набързо, или просто не бе обърнала внимание. И една от каишките на скъпите й жълтеникавокафяви обувки също не бе закопчана.

Тя се изправи.

— Благодаря ви, докторе… Хубаво е, когато човек има с кого да сподели.

— Всичко ще се оправи. До следващата седмица.

След като Патси си тръгна от кабинета, Хари Бърнстайн седна на бюрото си. Завъртя се бавно на стола, втренчен в книгите си — „Ръководство за диагностициране и статистика на психическите смущения“ — том IV, „Психопатология на всекидневния живот“, „Наръчник на неврозите на Американската асоциация на психопатолозите“, томове от Фройд, Адлер, Юнг, Карън Хорни и стотици други. После погледна отново през прозореца, наблюдавайки как късните следобедни слънчеви лъчи падаха върху колите и такситата, които фучаха северно от Парк авеню.

Наблизо прехвръкна птица.

Замисли се за счупеното керамично врабче от детството на Патси и си даде сметка колко важен бе изминалият сеанс.

Не само за пациентката му. Но и за него.

Патси Рандълф, която днес бе само поредната умерено неудовлетворена пациентка на средна възраст, представи повратно събитие за доктор Харолд Дейвид Бърнстайн. Той беше в състояние да промени живота й из основи.

Хари се изсмя шумно, завъртя се отново на стола си като хлапе на детска площадка — веднъж, втори, трети път.

На вратата се появи фигура.

— Докторе?

Мириам, секретарката му, наклони глава, покрита със ситно накъдрена бяла коса.

— Добре ли сте?

— Всичко е наред. Защо питате?

— Ами, просто… Не съм ви чувала да се смеете от дълго време. Не мисля, че изобщо някога съм ви чувала да се смеете в кабинета.

А това бе още една причина да се разсмее. Това и направи.

Тя се намръщи, а в очите й се четеше тревога.

Хари престана да се смее и я погледна сериозно.

— А сега ме чуйте, освобождавам ви за остатъка от деня.

Тя го погледна озадачено.

— Но… вече е краят на работното време, докторе.

— Пошегувах се — поясни той. — Беше само шега. До утре.

Мириам го погледна предпазливо, неспособна, както изглежда, да разсее смаяното изражение от лицето си.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Всичко е наред. Лека нощ.

— Лека нощ, докторе.

След малко той чу как входната врата се затвори с щракване.

Хари се завъртя на стола си още веднъж, размишлявайки: Патси Рандълф… аз мога да те спася, но и ти можеш да ме спасиш.

А доктор Хари Бърнстайн беше човек, който силно се нуждаеше да бъде спасен. Защото ненавиждаше това, с което си изкарваше хляба.

Не професията, с която облекчаваше психическите и емоционалните проблеми на пациентите си — о, та той бе роден терапевт. По-добър от него трудно можеше да се намери. Това, което ненавиждаше, бе, че практикува психиатрия в Горен Ийст Сайд. Това беше последното нещо, с което изобщо бе искал да се занимава. Ала през втората година от следването си в Колумбийския медицински институт високият привлекателен студент срещна стройната красива помощник-ръководителка по проектите на Музея за модерно изкуство. Хари се ожени за Линда, преди да започне стажа си. Премести се от жилището си на петия етаж в сграда без асансьор близо до Харлем и се нанесе в градската й къща на Осемдесет и първа. Само след няколко седмици тя започна да променя живота му. Линда беше жена, която имаше високи изисквания към мъжа си (съвсем като Патси, в чиято безцеремонна забележка преди няколко седмици за липсата на амбиция у съпруга й Хари бе доловил силен гняв). Линда искаше пари, искаше да бъде в списъка на редовните посетители за благотворителни представления в Метрополитън опера, искаше да я глезят в четиризвездни ресторанти в Монако, Ница и Париж. Работлив, добродушен човек от скромно предградие на Ню Йорк, Хари знаеше, че слушайки Линда, поема в погрешна посока. Но беше влюбен в нея, затова продължи да я слуша. Купиха си жилище в многоетажна сграда на Мадисън авеню и той закачи фирмения си надпис (всъщност, тежка гравирана табелка от месинг) на вратата на този кабинет за три хиляди долара на месец, разположен на ъгъла на Парк и Седемдесет и осма.

В началото Хари се тревожеше за астрономическите сметки, които се трупаха. Но скоро парите потекоха. Не бе трудно да си набави клиенти — имаше предостатъчно неврози сред богатите и обезпечените на Манхатънския остров. Да оставим настрана факта, че много го биваше в работата му. Пациентите идваха, харесваха го и така започваха да го посещават всяка седмица.

„Никой не ме разбира, наистина имаме пари, но парите не са всичко и преди няколко дни икономката ме гледаше сякаш съм паднала от небето, а аз нямам никаква вина и толкова се ядосвам, когато майка ми иска да пазарува в единствения ми свободен ден и май Самюъл ми изневерява и май синът ми е гей и така и не мога да сваля тези седем килограма…“

Тревогите им може би бяха плебейски, дори смешно нищожни понякога, но лекарската клетва, както и характерът му, не позволяваха на Хари да ги омаловажава. Работеше усилено, за да помогне на пациентите си.

И през цялото време пренебрегваше това, с което наистина искаше да се занимава. А то бе да лекува тежки психически състояния — хора с параноидна шизофрения, хора с двуполюсна депресия и гранични личности, хора, които водеха печален живот и не можеха да се скрият от тази печал с парите, с които разполагаха пациентите на Хари.

От време на време Хари работеше на доброволни начала в различни клиники — най-вече в една малка клиника в Бруклин, където лекуваха бездомни мъже и жени, но предвид цялата си натовареност в кабинета на Парк авеню и режима от светски ангажименти на съпругата си, той нямаше как да посвещава много време на клиниката. Дълго се бореше с мисълта да зареже практиката си на Парк авеню. Разбира се, ако го беше направил, доходите му щяха да спаднат с деветдесет процента.

Няколко години след като се бяха оженили, двамата с Линда вече имаха две деца — две сладки дъщерички, които Хари много обичаше. С времето техните потребности станаха все по-скъпи и се оказаха приоритетни спрямо личното му удовлетворение. Освен това, макар да бе голям идеалист в много отношения, Хари бе разбрал, че Линда ще го напусне за нула време, ако започне на пълен работен ден в Бруклин.

Но иронията бе, че дори след като Линда наистина го напусна — заради някой, когото бе срещнала на един от светските благотворителни приеми, към които Хари изпитваше непоносимост и не посещаваше — той не бе в състояние да прекарва повече време в клиниката, отколкото когато бе женен. Дълговете, които беше натрупала Линда, докато бяха женени, бяха непосилни. Голямата му дъщеря учеше в скъп колеж, а по-малката се канеше да отиде в колежа „Васар“ през идната година.

И сега сред множеството му пациенти, които хленчеха за нищожните си недоволства, се появи Патси Рандълф, напълно безнадеждна пациентка: жена, която му говореше за духове, за съпруга си, който се опитвал да я побърка, жена, която наистина бе на ръба.

Един пациент, най-накрая, който щеше да даде на Хари шанс да преобрази живота си.

Тази вечер той не си направи труда да вечеря. Прибра се у дома и отиде направо в кабинета, където стояха струпани на високи камари цели течения на професионалните списания, които никога не си бе правил труда да изчете, тъй като разглеждаха сериозни психиатрични проблеми и не бяха особено приложими за пациентите, които лекуваше. Хари изрита обувките си на земята и започна да преглежда списанията, като си водеше бележки. Откри уебсайтове, посветени на невротичното поведение и прекара часове в интернет, зареждайки статии, които можеха да му бъдат полезни за състоянието на Патси.

Хари препрочиташе заплетена статия, на която попадна в „Журнал на психозите“ и която го изпълни с радостен трепет — тя беше ключът към разрешаването на нейния случай — когато се сепна, дочул остро изсвирване. Толкова бе погълнат от заниманието си… дали не бе забравил, че е включил чайника, за да си направи кафе? Ала в следващия миг хвърли поглед през прозореца и осъзна, че това изобщо не беше чайникът. Звукът идваше от птица, която пееше, кацнала на една клонка наблизо.

Беше минал цял час, откакто се бе съмнало.

 

 

На следващия сеанс Патси изглеждаше по-зле, отколкото предната седмица. Дрехите й не бяха изгладени. Косата й беше сплъстена, изглежда не бе мита с дни. Бялата й блуза беше набраздена от мръсотия, а яката беше скъсана, както и полата й. По чорапите й имаше бримки. Единствено гримът й беше усърдно нанесен.

— Здравейте, докторе — каза тя с мек глас. Звучеше плахо.

— Здравей, Патси, заповядай, влез… Не, днес не на кушетката. Седни срещу мен.

Тя се поколеба.

— Защо?

— Мисля да отложим обичайната ни работа и да се заемем с тази криза. Във връзка с гласовете. Бих искал да се гледаме очи в очи.

— Криза — повтори тя думата предпазливо, докато сядаше в удобното кресло срещу бюрото му. Скръсти ръце и погледна през прозореца — всичко това бяха послания от езика на тялото, които не убягнаха на Хари. Те показваха, че е нервна и заема отбранителна позиция.

— И така, разкажи ми какво ново от последния път, когато се видяхме? — попита той.

Патси му разказа. Имало още гласове — съпругът й продължавал да се преструва, че е духът на баща й, като й шепнел ужасни неща.

Хари попита какво е казал духът.

Каква лоша дъщеря е била, каква ужасна съпруга е сега, каква повърхностна приятелка, отговори тя. Защо не сложела край на живота си, за да престане да изпълва с болка живота на околните?

Хари набързо си записа нещо.

— Звучеше ли като гласа на баща ти? Имам предвид тона?

— Не беше баща ми — каза тя, като гласът й прегракна от гняв. — Беше съпругът ми, който се преструваше, че е баща ми. Вече ви казах.

— Знам. Но самото звучене? Тембърът?

Тя се замисли.

— Може би. Но съпругът ми го е виждал. Освен това има видеозаписи с татко. Питър трябва да ги е слушал и се е преправил на него.

— Къде беше Питър, когато го чу?

Тя заразглежда внимателно един рафт с книги.

— Не си беше точно вкъщи.

— Не беше ли?

— Не. Излезе за цигари. Но разбрах как го е направил. Сигурно е монтирал някакъв говорител и магнетофон. Или може би някой от онези преносими радиоприемници. — Гласът й заглъхна. — Питър също така е добър имитатор. Нали се сещате, умее да се преправя. Затова е могъл да имитира всички онези гласове.

— Всички гласове ли?

Тя се прокашля.

— Този път имаше още духове. — Гласът й отново се усили някак налудничаво. — Дядо ми. Майка ми. И други. Дори не знам кои бяха.

Патси се втренчи в него за миг, после сведе очи. Щракна закопчалката на чантата си с натрапчив жест, погледна вътре и извади пудриера и червило. Загледа ги втренчено, после ги остави настрана. Ръцете й трепереха.

Хари направи продължителна пауза.

— Патси… искам да те попитам нещо.

— Може да ме питате всичко, докторе.

— Просто да допуснем — в полза на доказателствата — че Питър не се е преструвал на всички тези духове. Откъде другаде би могло да са дошли гласовете?

— Не вярвате и дума от това, което казвам, нали? — отвърна рязко тя.

Най-трудната част от работата на психиатъра, докато преследва истината, е да убеди пациента си, че е на негова страна.

— Разбира се, че е възможно това, което казваш за съпруга си. Но нека да оставим това настрана и да допуснем, че има друга причина за гласовете — каза той спокойно.

— И тя е?

— Че ти наистина си чула нещо — може би как съпругът ти говори по телефона, може би шум от телевизора или от радиото, но каквото и да е било, то няма нищо общо с духове. Проектирала си собствените си мисли върху това, което си чула.

— Искате да кажете, че всичко е плод на въображението ми.

— Казвам, че може би думите сами по себе си са породени от подсъзнанието ти. Какво мислиш за това?

Тя се замисли върху казаното за миг.

— Не знам… Би могло. Предполагам, че това донякъде звучи разумно.

Хари се усмихна.

— Това е добре, Патси. Добре е като за начало, че го признаваш.

Тя изглеждаше доволна, като ученичка, която е получила похвала от преподавателя си.

После психиатърът стана сериозен.

— Сега още нещо — когато гласовете говорят, че трябва да се нараниш… ти няма да ги слушаш, нали?

— Няма, обещавам — отвърна му тя, усмихвайки се смело. — Разбира се, че няма да ги слушам.

— Точно така. — Той хвърли поглед към часовника си. — Виждам, че времето ни почти е изтекло, Патси. Искам да направиш нещо. Искам да си водиш дневник, в който да записваш какво ти казват гласовете.

— Дневник? Добре.

— Записвай всичко, което ти казват, а след това ще го прегледаме заедно.

Тя се изправи. Обърна се към него.

— Може би просто трябва да помоля някой от духовете да ме придружи на сеанса… но тогава ще се наложи да ми поискате двойна такса, нали?

Той се засмя.

— До следващата седмица.

 

 

В три часа сутринта на следващата сутрин Хари се събуди от телефонен звън.

— Доктор Бърнстайн?

— Да?

— На телефона е полицай Кавано от участъка.

Хари се изправи и се помъчи да прогони съня. Първата мисъл, която му хрумна, бе за Хърб — пациент от клиниката в Бруклин. Горкият човек бе шизофреник в лека форма, напълно безобиден, но непрекъснато го смазваха от бой заради грубото му заплашително поведение.

Но не това бе причината за обаждането.

— Вие сте психиатърът на госпожа Патриша Рандълф?

Сърцето му заби учестено.

— Да, аз съм. Тя добре ли е?

— Получихме обаждане… Намерихме я на улицата пред жилището й. Няма пострадали, но тя като че ли има истеричен пристъп.

— Веднага идвам.

 

 

Когато пристигна пред сградата, където живееше семейство Рандълф, намираща се през десет пресечки, Хари завари Патси и съпругът й във фоайето. До тях стоеше униформен полицай.

Хари знаеше, че семейство Рандълф са богати, но сградата бе по-хубава, отколкото очакваше. Беше една от най-луксозните многоетажни сгради, построена от Доналд Тръмп през осемдесетте. Беше чел в „Таймс“, че триетажните надстройки се продават за по двайсет милиона долара.

— Докторе — извика Патси, щом видя Хари.

Тя изтича към него. Хари бе предпазлив по отношение на физическите контакти с пациентите си. Знаеше всичко за насочването и пренасочването на чувства и желания — напълно нормалното привличане между пациента и неговия терапевт — но с подобен контакт трябваше да се борави предпазливо. Затова хвана Патси за раменете, така че да не може да го прегърне и я отведе до кушетката във фоайето.

— Господин Рандълф? — попита Хари, обръщайки се към съпруга й.

— Точно така.

— Аз съм Хари Бърнстайн.

Двамата мъже се здрависаха. Питър Рандълф доста се доближаваше до това, което беше очаквал Хари — елегантен, привлекателен, добре сложен мъж на около четиридесет. Очите му бяха изпълнени с гняв и смущение, имаше измъчен вид. Напомни на Хари за един пациент, когото бе лекувал за кратко — мъж, чието единствено оплакване бе, че му е трудно да живее при наличие на съпруга и две любовници. Питър бе облечен с бургундово червен копринен халат и меки кожени пантофи.

— Имате ли нещо против да разговарям с Патси насаме? — попита го Хари.

— Не. Ще бъда горе, ако ви потрябвам — думите бяха отправени едновременно към Хари и полицая.

Хари също хвърли поглед към ченгето, което отстъпи встрани и остави докторът да говори с пациентката си.

— Какво се случи? — обърна се Хари към Патси.

— Птичката — каза тя, давейки се в сълзи.

— Някоя от керамичните птички?

— Да — прошепна тя. — Той я счупи.

Хари внимателно я огледа. Тази вечер Патси беше в лошо състояние. Косата й беше на клечки, пеньоарът й — мърляв, ноктите на ръцете й — мръсни. Както на сеанса онзи ден. Само гримът й бе както трябва.

— Разкажи ми какво се случи.

— Бях заспала и тогава чух онзи глас да ми казва: „Бягай! Трябва да се измъкнеш. Те са съвсем близо. Те ще те наранят“. И аз скочих от леглото и изтичах в хола, а там… там имаше една птичка от бьомски порцелан. Червеношийката. Беше разбита на парченца, пръснати по целия под. Започнах да пищя, защото знаех, че са по петите ми. — Гласът й се усили. — Духовете… Те… искам да кажа Питър… беше по петите ми. Само си метнах пеньоара и избягах.

— И какво направи Питър?

— Той побягна след мен.

— Но той не те нарани, нали?

Патси се поколеба.

— Не. — Тя огледа студеното мраморно фоайе с параноичен поглед. — Ами… той всъщност извика полицията… Но не разбирате ли? Питър нямаше избор. Той трябваше да извика полицията. Нима не би постъпил така всеки, ако съпругата му избяга от апартамента, пищейки? Да не извика полицията би изглеждало подозрително… — Гласът й заглъхна.

Хари потърси с поглед белези за предозиране с медикаменти или алкохол. Не откри нищо.

Тя огледа още веднъж фоайето.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

Патси кимна.

— Съжалявам — каза тя. — Заради мен трябваше да изминете целия този път дотук през нощта.

— За това съм дошъл… Кажи ми, сега вече не чуваш гласове, нали?

— Не.

— А птичката? Дали не е било нещастен случай?

За миг тя се замисли върху думите му.

— Ами, Питър беше заспал… Може би съм я разглеждала преди това и съм я оставила на ръба на масата — звучеше напълно разумно. — Може пък и икономката да е била… Възможно е аз да съм я бутнала.

Полицаят погледна часовника си и закрачи наоколо.

— Мога ли да говоря с вас, докторе? — попита той.

Двамата мъже застанаха в един от ъглите на фоайето.

— Мисля си, че трябва да я отведа в центъра — провлачи ченгето с женствен маниер. — Дамата беше неконтролируема преди малко. Но случаят си е ваш. Смятате ли, че е ЕН?

Емоционално неуравновесена — диагнозата, с която автоматично влиза в сила изпращането й в психиатрия. Ако кажеше „да“, Патси щеше да бъде отведена и хоспитализирана.

Моментът беше критичен. Хари се замисли.

Аз мога да ти помогна и ти можеш да ми помогнеш…

— Дайте ми малко време — каза Хари на ченгето.

Той се върна при Патси и седна до нея.

— Имаме проблем. Полицията иска да те отведе в болница. И ако подадеш жалба, че Питър се опитва да те побърка или да те нарани, истината е, че съдията няма да ти повярва.

— Защо аз? Та аз не съм направила нищо! Гласовете бяха! Те… искам да кажа, Питър беше.

— Никой няма да ти повярва. Обикновено така се случва. Сега можеш да се върнеш горе и да продължиш живота си или те ще те отведат в централната болница. А ти не искаш това. Повярвай ми. Можеш ли да се овладееш?

Патси сведе глава към ръцете си.

— Да, докторе, мога — най-сетне каза тя.

— Добре… Патси, искам да те помоля за още нещо. Искам да разговарям със съпруга ти насаме. Може ли да му се обадя да ме посети?

— Защо? — попита тя с подозрителна гримаса.

— Защото съм твой лекар и искам да разбера каква е причината за твоите безпокойства.

Тя хвърли поглед към ченгето. Изгледа го мрачно.

— Съгласна съм.

— Добре.

След като Патси влезе в асансьора, ченгето каза:

— Не знам, докторе. Струва ми се, че тя не е съвсем в ред. В такива случаи… положението може да стане доста опасно. Виждал съм такива работи хиляди пъти.

— Тя има известни проблеми, но не е опасна.

— Готов ли сте да поемете подобен риск?

След миг Хари отвърна:

— Да, напълно.

 

 

— Как беше тя снощи, след като си тръгнах? — обърна се Хари към Питър Рандълф на следващата сутрин.

Двамата мъже седяха в кабинета на Хари.

— Добре, струва ми се. Беше по-спокойна. — Питър отпи кафето, което му бе донесла Мириам. — Какво точно става с нея?

— Съжалявам — отвърна Хари. — Нямам право да обсъждам особеностите в състоянието на съпругата ви с вас. Поверително е.

Очите на Питър припламнаха гневно за миг.

— Тогава защо поискахте да дойда тук?

— Защото имам нужда от помощта ви във връзка с лечението й. Наистина искате да се почувства по-добре, нали?

— Естествено, че е така. Аз много я обичам. — Той седна на самия край на стола. — Но не разбирам какво става. Нямаше й нищо до преди няколко месеца — когато започна да идва при вас, ако искате да знаете истината. Тогава нещата започнаха да се влошават.

— Когато хората посещават терапевт, понякога се изправят пред проблеми, които никога преди това не им се е налагало да разрешават. Мисля, че такъв е случаят и с Патси. Тя достига до същината на някои важни проблеми. А това може да бъде доста объркващо.

— Тя твърди, че се преструвам на дух — каза Питър саркастично. — Това ми прилича на нещо повече от объркване.

— Вашата съпруга се движи надолу по спирала и аз мога да я измъкна оттам… но няма да е лесно. Затова ми е необходима вашата помощ.

Питър сви рамене.

— Какво мога да направя?

— Преди всичко, да сте честен с мен — отвърна Хари.

— Разбира се.

— Поради някаква причина тя е започнала да ви асоциира с баща си. Таи силно негодувание към него и го прехвърля върху вас. Знаете ли защо ви е толкова ядосана?

За кратко настъпи мълчание.

— Хайде, кажете ми. Всичко, което изричате тук, е поверително — само между нас двамата.

— Сигурно й е дошла глупавата идея, че съм й изневерил.

— А така ли е?

— От къде на къде, по дяволите, си позволявате да ми задавате такъв въпрос?

— Просто се опитвам да разбера истината — разумно отвърна Хари.

Рандълф се успокои.

— Не, не съм й изневерявал. Тя е параноичка.

— И не сте казал или направил нещо, което може дълбоко да я разстрои или да разклати чувството й за реалност?

— Не — каза Питър.

— Какъв е капиталът й? — направо попита Хари.

Питър премигна.

— Имате предвид полиците и ценните й книжа ли?

— Чистият й капитал.

— Не знам точно. Около единайсет милиона.

Хари кимна.

— И парите са изцяло нейни, нали?

Сърдита гримаса премина през лицето на Питър Рандълф.

— Какво искате да знаете?

— Искам да знам дали ако Патси полудее, или се самоубие, вие ще вземете парите й?

— Вървете по дяволите! — изкрещя Рандълф, изправяйки се бързо на крака.

За миг Хари си помисли, че мъжът насреща му ще го удари. Той обаче измъкна портфейла от джоба на хълбока си и извади визитна картичка. После я подхвърли върху бюрото на Хари.

— Това е името на адвоката ни. Обадете се и му поискайте предбрачното споразумение. Ако Патриша бъде освидетелствана като душевноболна или ако умре, парите отиват в попечителски фонд. Аз не получавам нито пени.

Хари побутна визитката обратно.

— Няма да е необходимо… Съжалявам, ако съм ви оскърбил — каза той. — Грижата за пациентите ми е над всичко. Трябваше да се уверя, че нямате мотиви, за да й навредите.

Рандълф оправи ръкавелите си и закопча сакото си.

— Разбирам.

Хари кимна и внимателно огледа Питър Рандълф. Необходимо условие да бъдеш терапевт е способността бързо да преценяваш характерите. Сега той претегли мъжа насреща си и взе решение.

— Искам да предприема радикален подход спрямо Патси и вие трябва да ми помогнете.

— Радикален ли? Имате предвид да я изпратите в психиатрия?

— Не, това би било най-лошото за нея. Когато пациентите преживяват подобни състояния, ние не трябва да ги глезим. Трябва да бъдем твърди и да ги принудим самите те да бъдат твърди.

— Тоест?

— Не бъдете враждебен, но я принудете да не се изолира от живота. Тя ще иска да се затвори в себе си и да й се угажда. Не я обграждайте с твърде много внимание. Ако каже, че е твърде разстроена, за да отиде да напазарува или да излезе на вечеря, не й позволявайте да се измъкне. Настоявайте да направи това, което се изисква от нея.

— Сигурен ли сте, че това е най-правилното?

Сигурен ли? — мислено се запита Хари. Не, той не беше ни най-малко сигурен. Но вече беше взел своето решение. Трябваше да окаже силен натиск върху Патси.

— Нямаме друг избор — обърна се той към Питър.

Но след като съпругът си тръгна от кабинета, Хари изведнъж се сети за фразата, която често използваше един от преподавателите му в медицинския институт. Той казваше, че заболяването трябва да се атакува фронтално. „Трябва да унищожаваш, или да лекуваш.“

Хари не бе мислил върху тази фраза от години. Искаше му се и днес да не се беше сещал за нея.

 

 

На следващия ден Патси влезе в кабинета му без предварително уговорен час.

В клиниката в Бруклин това бе обичайна практика и на никого нямаше да направи впечатление. Но в кабинета на психиатъра на Парк авеню импровизираните сеанси бяха табу. Въпреки това Хари разбра по лицето й, че беше много разстроена и не повдигна въпроса за неочакваната й поява.

Щом той се изправи и затвори вратата, тя се строполи на кушетката и се сгуши на кълбо.

— Какво има, Патси? — попита той.

Хари забеляза, че дрехите й бяха по-раздърпани от всякога. Бяха разпокъсани и покрити с петна. Косата й бе чорлава. Ноктите на ръцете й — мръсни.

— Всичко вървеше толкова добре — изхлипа тя. — И после, както си седях в кабинета рано тази сутрин, чух отново духа на баща ми. Каза ми: „Те са съвсем близо. Не ти остава много време…“. „Какво имаш предвид“ — попитах аз. А той каза: „Виж във всекидневната“. Послушах го и там беше още една от моите птички! Беше разбита на парченца! — Тя отвори чантичката си и показа на Хари счупената керамична фигурка. — Сега остана само една! Ще умра, когато се счупи и тя. Сигурна съм. Питър ще я счупи тази вечер! А после ще ме убие.

— Той няма да те убие, Патси — спокойно отвърна Хари, пренебрегвайки търпеливо истеричния й пристъп.

— Мисля, че е добре да отида в болницата за известно време, докторе.

Хари стана и седна до нея на кушетката. Взе ръката й.

— Не.

— Какво?

— Това би било грешка — каза Хари.

— Защо? — извика тя.

— Защото не може да се криеш от тези проблеми. Трябва да се изправиш срещу тях.

— Ще се чувствам по-безопасно в някоя болница. Никой не би се опитал да ме убие в болницата.

— Никой няма да те убие, Патси. Трябва да ми вярваш.

— Не! Питър…

— Но Питър никога не се е опитвал да те нарани, нали?

Последва кратко мълчание.

— Не.

— Добре, ето какво искам да направиш. Слушай ме. Слушаш ли ме?

— Да.

— Ти знаеш, че независимо дали Питър се е преструвал, че ти казва онези думи, или те са плод на въображението ти, те не са били истина. Повтори го.

— Аз…

— Повтори го!

— Те не са били истина.

— Сега кажи: „Не е имало никакъв дух. Баща ми е мъртъв“.

— Не е имало никакъв дух. Баща ми е мъртъв.

— Браво! — засмя се Хари. — Хайде пак.

Тя повтори тази мантра няколко пъти, като все повече се успокояваше. Най-сетне по устните й пробягна плаха усмивка. После се намръщи.

— Но птичката… — Тя отново отвори чантичката си и извади счупената керамична фигурка, като крепеше парченцата в треперещата си ръка.

— Каквото и да се е случило с птичката, няма никакво значение. Тя е само парче порцелан.

— Но… — Тя сведе очи към натрошените късчета.

Хари се наклони напред.

— Чуй ме, Патси. Чуй ме внимателно. — После докторът продължи разпалено: — Искам да си отидеш у дома, да вземеш проклетата последна птичка и да я счупиш с все сила.

— Искате от мен да…

— Вземи един чук и я разбий на прах.

Тя започна да протестира, но после се усмихна.

— Дали ще мога да го направя?

— Хващам се на бас, че ще можеш. Просто трябва да си го позволиш. Отиди си у вас, изпий голяма чаша вино, намери чук и я счупи с все сила.

Хари протегна ръка под бюрото си и извади кошчето за боклук. Сложи го пред нея.

— Това са само парчета порцелан, Патси.

След малко тя хвърли парчетата от фигурката в кошчето.

— Браво, Патси.

И, мислейки си „да върви по дяволите пренасочването на чувства“, докторът силно прегърна пациентката си.

 

 

Същата вечер Патси Рандълф се прибра у дома и намери Питър седнал пред телевизора.

— Закъсня — каза той. — Къде беше?

— Пазарувах. Взех бутилка вино.

— Трябваше да ходим на гости у Джак и Луиз тази вечер. Не ми казвай, че си забравила.

— Не ми се ходи на гости — каза тя. — Не ми е добре. Аз…

— Не. Ще отидем. Няма да се измъкнеш. — Питър говореше със същия странен, рязък тон като през изминалата седмица.

— Може ли поне първо да се погрижа за няколко неща?

— Разбира се. Но не искам да закъсняваме.

Патси отиде в кухнята, отвори бутилка скъпо мерло и си сипа голяма чаша, точно както й беше казал доктор Бърнстайн. Отпи. Стана й хубаво. Много хубаво.

— Къде е чукът? — извика тя.

— Чук ли? За какво ти е притрябвал чукът?

— Трябва да поправя нещо.

— Мисля, че е в чекмеджето до хладилника.

Тя го намери. Занесе го във всекидневната. Хвърли поглед към последната птичка от бьомски порцелан, сова.

Питър погледна към инструмента и после пак се обърна към телевизора.

— Какво трябва да поправиш?

— Теб — отговори тя и стовари тъпата страна на чука върху главата му с всичка сила.

Трябваха й още няколко удара, за да го убие и щом свърши, тя се отдръпна назад и се загледа в удивителните шарки, образувани от кръвта по килима и кушетката. После отиде в спалнята и взе дневника си от нощната масичка — дневника, който доктор Бърнстайн я бе посъветвал да си води. Патси се върна във всекидневната, седна до трупа на съпруга си и нахвърля няколко изречения в тетрадката за това как най-сетне е накарала духовете да престанат да й говорят. Най-после бе намерила покой. Тя не написа всичко, което й се искаше — отнемаше твърде много време да пише, използвайки пръста си за писалка, а кръвта — за мастило.

Щом свърши, Патси вдигна чука и разби керамичната сова на прах.

И запищя с цяло гърло:

— Духовете са мъртви, духовете са мъртви, духовете са мъртви!

Много преди да прегракне от викане пристигна полицията и медицински екип. Когато я отведоха, беше облечена с усмирителна риза.

 

 

Седмица по-късно Хари Бърнстайн седеше в чакалнята на болницата в затвора. Знаеше, че представлява жалка гледка — не се беше бръснал с дни и носеше измачкани дрехи — всъщност същите, с които бе спал предната нощ. Гледаше втренчено мръсния под.

— Добре ли сте? — Въпросът дойде от висок слаб мъж с идеално поддържана брада. Носеше превъзходен костюм и очила с рамки Армани. Той беше главният адвокат от защитата на Патси.

— И през ум не ми е минавало, че ще го направи — каза му Хари. — Знаех наистина, че има риск. Знаех наистина, че нещо не е наред. Но си мислех, че държа всичко под контрол.

Адвокатът го погледна със съчувствие.

— Чух, че и вие сте си имали разни неприятности. Вашите пациенти…

Хари горчиво се изсмя.

— Масово ме напускат. Е, та нима и вие не бихте постъпили по същия начин? Психиатри на Парк авеню има колкото щеш. Защо да рискуват да посещават точно мен? Току-виж се окажат убийци или затворени в лудница.

Надзирателят отвори вратата.

— Доктор Бърнстайн, вече може да видите затворника.

Хари се изправи бавно, крепейки се на рамката на вратата.

Адвокатът го огледа изпитателно и каза:

— Може да се срещнем тези дни, за да решим как да се занимаем със случая. Защитата на невменяеми е трудно начинание в Ню Йорк, но с ваша помощ мога да успея. Ще я измъкнем от затвора… Кажете, докторе, ще се съвземете, нали?

Хари кимна едва-едва.

— Мога да ви уредя малка сума. Две хиляди… хонорар като вещо лице — любезно каза адвокатът.

— Благодаря — отвърна Хари. И моментално забрави за парите. Съзнанието му вече изцяло бе съсредоточено върху пациентката.

 

 

Стаята бе мрачна, точно както очакваше.

С побеляло лице и присвити очи Патси лежеше в леглото и гледаше през прозореца. Тя хвърли поглед към Хари, но като че ли не го позна.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Кой си ти? — намръщи се тя.

Той също не отговори на въпроса й.

— Не изглеждаш твърде зле, Патси.

— Мисля, че те познавам. Да, ти си… Чакай малко, ти дух ли си?

— Не, не съм дух. — Хари сложи куфарчето си на масата.

Очите й се плъзнаха по куфарчето, докато той го отваряше.

— Не мога да остана много, Патси. Приключвам практиката си. Трябва да се погрижа за доста работи. Но исках да ти донеса някои неща.

— Неща ли? — попита тя като дете. — За мен? Като на Коледа. Като на рождения ми ден.

— Хмм. — Хари заровичка в куфарчето. — Ето го и първото нещо. — Той извади фотокопие. — Това е статия от „Журнал на психолозите“. Намерих я в нощта след сеанса, когато за първи път ми каза за духовете. Добре е да я прочетеш.

— Не мога да чета — каза тя. — Не зная как — изсмя се налудничаво. — Плаши ме тукашната храна. Мисля, че наоколо има шпиони. Ще сложат разни неща в храната. Отвратителни неща. И отрова. Или натрошено стъкло. — Отново последва кикот.

Хари сложи статията до нея на леглото. Отиде до прозореца. Никакви дървета. Никакви птици. Само сивата централна част на Манхатън.

— Разказва се само за духове. В статията — каза той, хвърляйки поглед назад към нея.

Очите й се присвиха, а после лицето й бе обзето от страх.

— Духове — прошепна тя. — Тук има ли духове?

Хари се изсмя грубо.

— Виж, Патси, духовете бяха първата следа. След като спомена за тях по време на сеанса, твърдейки, че съпругът ти те влудява, си помислих, че нещо не звучи съвсем както трябва. Отидох си у дома и започнах да изследвам твоя случай.

Тя го гледаше втренчено, без да каже нито дума.

— Тази статия е посветена на значението на диагнозата в случаи, отнасящи се до психическото здраве. Нали разбираш, понякога в нечия полза е да се преструва на психично нестабилен — за да избегне отговорност. Да речем, войници, които не искат да се бият. Хора, които фалшифицират застрахователни документи. Хора, които са извършили престъпление. — Той се обърна. — Или такива, които се канят да извършат престъпление.

— Боя се от духове — каза Патси и гласът й се усили. — Боя се от духове. Не искам никакви духове тук! Боя се от…

Хари продължи, сякаш бе преподавател, който чете лекция.

— А духовете са една от класическите халюцинации, които използват нормалните хора, опитвайки се да убедят другите хора, че са ненормални.

Патси затвори уста.

— Прекрасна статия — продължи Хари, посочвайки я с глава. — Нали разбираш, духовете и призраците само изглеждат плод на халюциниращо съзнание. Но всъщност те са сложни метафизични понятия, които един наистина психичноболен човек изобщо не би проумял. Не, истинските шизофреници вярват, че действителният човек е там и им говори. Те мислят, че Наполеон или Хитлер, или Мерилин Монро наистина е в стаята при тях. Ти не би твърдяла, че си чула духа на баща си. В действителност би твърдяла, че си чула самия него.

Хари се наслади на напълно шокираното изражение върху лицето на пациентката си и продължи:

— След това, преди няколко седмици, ти призна, че гласовете може би са били в главата ти. Един истински психопат никога не би признал подобно нещо. Той би се заклел, че е напълно нормален. — Хари продължи по-бавно. — Имаше и някои други неща. Трябва да си чела някъде, че небрежният външен вид е белег за психическо заболяване. Дрехите ти бяха разпокъсани и мръсни, пропускаше да си закопчаеш каишките… но гримът ти винаги беше безупречен — дори в нощта, когато полицията ме извика в апартамента ти. В действителните случаи на проблеми с психическото здраве гримът е първото нещо, което ги издава. Пациентите просто си мажат целите лица с него. Свързано е с проблемите за прикриване на идентичността им — ако те интересува. О, и спомняш ли си? Ти попита дали някой дух може да присъства на сеансите ни? Това беше много забавно. Но психиатричната литература определя хумора като иронично съпоставяне на понятия, основаващи се на обичаен опит. Разбира се, това е в разрез с психическите процеси, протичащи у шизофрениците.

— Какво, по дяволите, означава това? — изсъска Патси.

— Лудите хора не се шегуват — обобщи той. — За мен това беше доказателство, че си напълно нормална.

Хари отново разгледа съдържанието на куфарчето.

— После… — Той вдигна очи с усмивка. — След като прочетох тази статия и заключих, че състоянието ти е само поза и като изслушах това, което ми казваше подсъзнанието ти за брака ти, установих, че ме използваш поради някаква причина, свързана със съпруга ти. Ето защо наех частен детектив.

— Мили боже, какво си направил?

— Това е неговият доклад. — Той сложи папката на леглото. — В общи линии в него се казва, че съпругът ти е имал извънбрачна връзка и е фалшифицирал чекове от главната ти банкова сметка. Знаела си за любовницата и за парите и си разговаряла с адвокат да се разведеш с него. Но Питър също е знаел, че и ти имаш извънбрачна връзка — със съпруга на приятелката ти Сали. Питър е използвал това, за да те изнудва да не се развеждаш с него.

Патси го гледаше втренчено, замръзнала на мястото си.

Той посочи с глава към доклада.

— О, можеш да прегледаш и него. Преструваш се, че не умееш да четеш? Това не минава при мен. Четенето няма нищо общо с шизофреничното поведение: то е въпрос на развитие и на коефициент на интелигентност.

Тя отвори доклада, прочете го и след това го захвърли с отвращение.

— Кучи син.

— Искаше да убиеш Питър и искаше да установя, че си психичноболна пред съдебната защита. Щеше да отидеш в частна клиника. След година щеше да се състои задължително преразглеждане на делото и хоп, ти щеше да издържиш тестовете и да те пуснат — каза Хари.

Патси поклати глава.

— Но ти знаеше, че целта ми бе да убия Питър и ме остави да го направя! По дяволите, ти дори ме насърчи да го направя.

— И когато се срещнах с Питър, аз пък го насърчих да ти се опълчи… Беше време да задвижим нещата. Започвах да се уморявам от сеансите ни. — След това лицето на Хари се помрачи от искрено съжаление. — Никога не съм си мислил, че наистина ще го убиеш, а само, че ще го нападнеш. Но, хей, какво да се прави? Психиатрията не е точна наука.

— Но защо не отиде в полицията? — каза тя, шепнейки, почти изпаднала в паника.

— Ааа, това е свързано с третото нещо, което съм ти донесъл.

„Аз мога да ти помогна и ти можеш да ми помогнеш…“

Хари извади пощенски плик от куфарчето си. Подаде й го.

— Какво е това?

— Сметката ми.

Тя го отвори. Извади лист хартия.

Най-отгоре беше написано „За извършени услуги“. А под него: „Десет милиона долара“.

— Да не си луд? — простена Патси.

Като се има предвид мястото, на което се намираха и темата на разговора им, Хари не можеше да не се усмихне на думите, които беше използвала.

— Питър беше така любезен да ми каже точно на колко възлиза състоянието ти. Оставям ти един милион… който вероятно ще ти потрябва, за да платиш на онзи твой първокласен адвокат. Струва ми се скъпичък. А сега ще ми е необходима сумата или заверен чек, преди да свидетелствам на процеса. Иначе ще се наложи да споделя пред съда моята честна диагноза за състоянието ти.

— Ти ме изнудваш!

— Предполагам, че е така.

— Защо?

— Защото с тези пари ще мога да си позволя да направя някои добри дела. И да помагам на хора, които наистина се нуждаят от помощ. — Хари посочи с поглед към сметката. — На твое място бих написал този чек бързичко — смъртното наказание е в сила в Ню Йорк. О, и между другото, на твое място бих престанал да разправям, че храната е отровна. По тези места, ако се зъбиш за храната, просто те слагат на изкуствено хранене. — Той вдигна куфарчето си.

— Чакай — каза Патси умоляващо. — Не си тръгвай! Нека да го обсъдим!

— Съжалявам. — Хари посочи с глава към часовника на стената. — Времето ни изтече.

Изкупителната жертва

Фаровете осветиха чувствения завой на пътя пред нея.

Криволичеше между тъмните борове, люшкайки се наляво-надясно и отново наляво-надясно. Мъглива вечер, мразовита пролет. Лексусът й плавно се отклони от осовата линия на мокрия асфалт и тя се зачуди дали бе изпила две мартината с Дон или три.

Само две, реши тя и увеличи скоростта.

Всяка делнична вечер шофираше по един и същи път — от работното си място в Ню Хампшир до дома, от другата страна на границата с Масачузетс — и всяка вечер си мислеше за едно и също нещо по този участък на шосе 28 — чувствени извивки.

Като баналния надпис на знака преди две мили: Soft Shoulder[3].

Както всяка вечер — леко пияна, слушайки Майкъл Болтън по радиото — тя би се изсмяла на думите, изписани върху жълтия ромб. Но в този миг беше в мрачно настроение.

Двайсет километра до дома.

Каролин отпусна от газта крака си, обут в копринен чорап. Белите й обувки Ферагамо с високи токове лежаха на седалката до нея (често шофираше боса — не толкова за да управлява по-добре, колкото да не си обели обувките в педалите). Насочи автомобила през последната поредица от чувствени извивки, водещи към малкото градче Дънинг.

Следваха бензиностанцията, смесеният магазин, фирмата за производство на пропан, старият мотел, магазинът за спиртни напитки и антикварното магазинче, в което тя никога — за петте години пътуване до и от болницата — не бе виждала някой да си купува нещо.

Намали скоростта на петдесет километра в час при ръждясалия комбайн — там алчните млади ченгета от Дънинг хващаха нарушителите с превишена скорост и тормозеха всеки, който караше превозно средство по-добро от буик. Спираше тук всяка вечер по пътя от работа за дома — за да зареди бензин и да си купи голяма чаша кафе — но служителите в бензиностанцията като че ли изобщо не забелязваха, че е редовна клиентка.

Щом излезе от колата, видя друг клиент — мъж с грубо лице и леко набола брада, който се бе облегнал на автомобила си и говореше по мобилния си телефон. Той поклати тъжно глава — онзи, с когото разговаряше, несъмнено му съобщаваше лоши новини.

Каролин пъхна накрайника на пистолета в резервоара на колата си и сложи езичето на дръжката. Изправи се и потръпна от студ. Беше облечена с бежовия си костюм Еван Пикоун, с дълбоко изрязано деколте, без блуза отдолу и с къса пола. С известно задоволство забеляза как очите на клиента се отделят от асфалта и се плъзгат внимателно по тялото й. Макар че в него имаше нещо недодялано — изсечените черти на лицето и месестите ръце — мъжът беше облечен добре. Гладък сив костюм и тъмен тренчкот с много джобове с капаци. Автомобилът му бе линкълн, златистокафяв. Струваше, пресметна тя, горе-долу колкото нейният. Беше благоразположена към мъже със скъпи коли.

Пистолетът на бензиновата колонка щракна и тя влезе в сградата, за да плати.

Чаша чисто кафе, пакетче бонбони Лайфсейвърс. Ментолови.

Без всякаква следа, че я е познал, докато й подаваше рестото, младият служител вдигна очи от портативния телевизор само колкото да хвърли поглед върху бюста й. Всъщност може би само лицето й не му бе познато.

Тя излезе навън, като гледаше към мъжа с линкълна, който захвърли телефона на автомобилната седалка и бръкна в джоба си, търсейки пари. Той отново хвърли поглед към нея.

После замръзна. Очите му се разшириха, приковани точно зад нея.

И в този миг тя усети как около талията й се извива нечия ръка и усети студено парче метал до ухото си.

— О, Господи…

— Затваряй си устата, госпожо — изрече със заекване в ухото й млад мъжки глас. Беше нервен и миришеше на уиски. — Качваме се в колата ти и изчезваме. Само да си гъкнала и си мъртва.

Каролин никога не бе нападана. Беше живяла в Чикаго и Ню Йорк, за кратко и в Париж, но единственият път, когато изобщо бе физически заплашвана, извършителят не беше бандит, а съпругата на мъжа, който живееше в отсрещния апартамент. Сега беше парализирана от страх.

— Моля ви, просто вземете ключовете — едва успя да каже тя, когато нападателят я повлече към колата й.

— Не става, маце. Трябваш ми точно толкова, колкото и колата ти.

— Моля ви, недейте! — простена тя. — Ще ви дам много пари. Ще…

— Затваряй си устата. Идваш с мен.

— Напротив! — Мъжът с линкълна се бе промъкнал до задната седалка на лексуса й и стоеше между тях двамата и автомобила. Погледът му беше твърд. Не изглеждаше уплашен. Затова пък хилавият младеж остана ужасен и насочи оръжието насреща му.

— Разкарай се, по дяволите, от пътя ми, господине. Никой няма да пострада, ако правите каквото ви казвам — извика той.

— Щом искаш колата, вземи я — спокойно отвърна мъжът. — Дори вземи моята кола. Нова е. Само на двайсет хиляди километра е — продължи той и протегна ключовете към него.

— Взимам нея и нейната кола, а ти ще се разкараш от тук. Не искам да те застрелям. — Оръжието в ръката му потрепери.

Беше мършав младок, простоват, с белезникава кафява коса, вързана на извита опашка.

Мъжът с линкълна се усмихна и продължи все така спокойно:

— Виж какво, приятел. Кражбата на коли не е кой знае какво престъпление. Но обвинението в отвличане или изнасилване? Забрави. Направо си заминаваш завинаги.

— Разкарай се, по дяволите, от пътя ми. — Гласът на младежа стана дрезгав. Той се придвижи на няколко метра, дърпайки Каролин със себе си. Тя хленчеше. Мразеше се за това, но не можеше да се овладее.

Мъжът с линкълна не помръдна от мястото си и хлапето насочи оръжието право в лицето му.

След това всичко се случи много бързо.

Мъжът с линкълна обърна длани към нападателя в знак, че се предава и леко отстъпи назад.

Задната врата на колата се отвори и хлапето я блъсна вътре. Мисълта, че никога не е била на задната седалка на собствения си автомобил, че е много тясно и ще си скъса чорапогащника, я изненада.

Нападателят се насочи към предната страна на колата и шофьорското място на лексуса, като изблъска от пътя си мъжа с линкълна, който все още стоеше с вдигнати ръце.

Каролин погледна отчаяно към витрината на бензиностанцията. Младият служител все още беше зад щанда — продължаваше да яде чипс и да зяпа „Роузан“ на малкото телевизорче.

Младежът понечи да се качи в автомобила, но спря и погледна назад — накрайникът на пистолета все още бе в резервоара.

Мъжът с линкълна се хвърли и сграбчи въоръжената ръка на нападателя, който зяпна смаяно и започна ожесточена борба да освободи ръката си. Но мъжът с линкълна бе по-силен. Каролин блъсна вратата до себе си и изскочи навън, когато двамата мъже се претърколиха върху капака на лексуса, вкопчени един в друг за оръжието. Мъжът с линкълна удари няколко пъти китката на противника си върху предното стъкло и черният пистолет отхвръкна от ръката му. Каролин хвърли бегъл поглед към него, когато оръжието се приземи в краката й. Пистолетът не изгърмя.

Никога не бе държала оръжие в ръцете си, но сега се наведе и вдигна пистолета. Почувства тежестта и топлината му. Без да се замисли, Каролин заби дулото в лицето на нападателя и той се свлече като дрипа.

Мъжът с линкълна — с цяла глава по-висок от хлапето — се претърколи от капака на колата и го вдигна за яката.

Нападателят се взря в смутените очи на Каролин и навярно прецени, че тя няма да стреля. С изненадваща сила той отблъсна мъжа с линкълна и офейка, потъвайки бързо в храсталака зад бензиностанцията.

Каролин насочи оръжието в тази посока.

— Стреляй в краката му, не в гърба му. Ще загазиш, ако го убиеш — настойчиво й извика мъжът с линкълна.

Но ръцете й започнаха да треперят и когато най-сетне успя да се овладее, нападателят беше изчезнал.

В далечината потегли кола и двамата ясно чуха продънения й ауспух. Последва свистене на гуми.

— О, Господи, о, Господи. — Каролин затвори очи и се подпря на колата.

Мъжът с линкълна дойде при нея.

— Добре ли си?

— Да — кимна тя. — Не. Не знам… Какво да кажа? Благодаря ти.

— Ъ-хъм… — Той кимна към оръжието в ръцете й, насочено лекомислено към корема му.

— О, съжалявам.

Тя му го подаде, но той сведе очи и каза:

— По-добре да е в теб, когато дойдат ченгетата. Не трябва да си имам много вземане-даване с оръжия.

В първия момент Каролин не разбра смисъла на думите му. За миг си помисли, че той се лекува и да хване оръжие за него би било равносилно на това някой от Анонимните алкохолици да си вземе питие. Може би хората ставаха зависими към оръжията така, както други хора като съпругът й например — се пристрастяваха към хазарта, жените или кокаина.

— Не разбирам.

— Имам досие.

Каза го без срам или гордост, но с тон, който предполагаше, че е свикнал да го споменава в самото начало на разговора, изваждайки истината наяве и проследявайки каква ще бъде реакцията. Каролин не реагира по никакъв начин и той продължи:

— Хванат ли ме с оръжие… ще си имам проблеми.

— О — каза тя, сякаш той беше служител на супермаркет, който й обясняваше, че е изтекъл срокът на талон за отстъпка за сос за спагети.

Очите му отново потънаха в бежовия й костюм. Е, по-точно в онази част на тялото, която не беше покрита от костюма.

Мъжът хвърли поглед към вътрешната част на бензиностанцията, където служителят очевидно продължаваше да си гледа телевизионното предаване и каза:

— По-добре да извикаме ченгетата. Този там със сигурност няма да го направи.

— Чакай — каза тя. — Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— За какво си осъден?

Той се поколеба.

— Ами — започна бавно. А после навярно реши, че Каролин, с хубавия си костюм, тясна пола, черни дантелени чорапи от Виктория’с Сикрет, точно тази Каролин, това прелестно ароматно парче („Опиум“, 49 долара за 30 милилитра) никога нямаше да бъде негова и затова нямаше какво да губи, затова й каза: — Нападение със смъртоносно оръжие. Пет параграфа. Виновен по всички. А, и съучастие в извършване на нападение. Е, да извикаме ли ченгетата?

— Не — отвърна тя, прибирайки оръжието в жабката на колата си. — Мисля, че трябва да пийнем по нещо.

И кимна към фоайето на мотела от другата страна на шосето.

 

 

Събудиха се три часа по-късно.

Той приличаше на пушач, но всъщност не беше. Приличаше й на човек, който пие и пи наистина, но само една бира на фона на нейните три от стека с шест бири, които купиха от магазинчето до мотела, след като и двамата изпиха по едно мартини в бара.

Загледаха се в напукания таван.

— Трябва ли да се прибираш някъде?

— Нима не е така при всички?

— Имам предвид сега. Тази нощ.

— Не. Просто днес съм в района. Утре се прибирам вкъщи.

Домът му, обясни той, докато пиеха мартинито, бил в Бостън. Щял да пренощува в хотел „Кортярд“ в Кламат.

Името му било Лорънс — категорично не „Лари“. След като излязъл от затвора, влязъл в правия път и се отказал от работата си да събира дългове от разни хора, които той описа смътно като „местни бизнесмени“.

— Събирах лихви от заеми — поясни той. — Лихвата върху заемите, които вземат големите риби. Трябва да се плаща лихва.

— Като в „Роки“.

— Да, нещо такова — леко се усмихна Лорънс.

Когато попита за фамилията му, погледът му стана мътен и макар че отвърна „Андърсън“, по същия начин можеше да каже „Смит“.

„Нито едното от двете“ отговори той на въпроса й дали е женен и дали има семейство и тя беше склонна да му вярва.

Единственото, което знаеше за него със сигурност, бе, че е невероятен любовник.

Чувствена линия, чувствени извивки…

И раменете му съвсем не бяха меки.

Почти цели два часа те се бяха целували, докосвали, наслаждавали и притискали един до друг. В него нямаше нищо перверзно, нищо странно. Той беше просто обсебващ. Единствено така можеше да го опише. Силните му ръце, които я обгръщаха, едрото му тяло върху нейното…

Сега, когато лежаха в топлото евтино легло, тя гледаше как гръдният му кош се повдига и отпуска. Върху него имаше ужасен белег, ясно различим под черните къдрави косъмчета. Искаше й се да го попита от какво е белегът, но не се реши.

— Лорънс?

Той я погледна предпазливо. Това беше блаженият миг след сливането. Рисковано време. Налагаше се да се спазват известни условности. Честността бе опасна, но откровеността беше необходимост. Синонимите на „обвързване“, „любов“ и „бъдеще“ — ако не и самите тези думи — бяха погубили много безметежни вечери.

Но Каролин съвсем не мислеше за такива неща. Тя си представяше черния пистолет в жабката на колата и острия обезумял глас на мъжа, който едва не я отвлече.

— Сега с какво си изкарваш хляба? — попита го тя.

Последва пауза.

— По едно време продавах авточасти. Бях управител на един магазин. В момента не съм нито едното, нито другото.

— Уволниха ли те?

— Да. — Той се протегна и костите му изпукаха. — Имаш ли досие, веднага те уволняват, стига само някое хлапе в канцеларията да си вземе кутийка с кламери за вкъщи. Винаги си първият заподозрян. Днес дойдох в Хамънд на интервю за работа. Не стана.

Каролин си спомни мрачното му изражение, докато говореше по мобилния телефон.

— А сега може ли аз да те попитам нещо? — попита той.

— Естествено. Омъжена съм, нямам деца. Обичам секса и прекалявам с пиенето. Нещо друго?

— Защо не пожела да извикаме полиция?

— Дори не трепна от страх там, защо? — попита тя вместо отговор.

Той отново сви широките си рамене.

— И преди са насочвали оръжие срещу мен. Мога да разбера кога някой ще го използва и кога не. О, само ако онова хлапе беше спец в тия работи, щях да ти кажа сбогом, мадам, и да се надявам, че местните полицаи ще дойдат, преди да е станало твърде късно.

— Някога убивал ли си човек?

В отговор последва колебание.

— Край на твоите въпроси, докато не отговориш на моите — каза той. — Защо не позволи да извикаме ченгетата?

— Защото имам делово предложение за теб.

— Какво, да не би да ти трябват някакви авточасти?

— Не, искам да убиеш съпруга ми.

— Разведи се с него — каза Лорънс. — Нали за това са адвокатите.

— Той притежава голямо състояние.

— Ако ти изневерява, ще получиш половината. Може би и повече.

— Ами…

— О, вината не е у него. — Лорънс се засмя и посочи с ръка леглото, в което лежаха. — Така ми се струва. Кой изневери първи?

— Той беше — каза тя и добави: — Е, поне първи беше спипан да кръшка.

— Лош късмет. Но аз не съм наемен убиец. Никога не съм бил такъв.

— Какво да кажа, за да те убедя?

— Нищо.

— Добре, какво да направя, за да те убедя? — Тя прокара ръце по тялото му и закачливо го ощипа по бедрото. — Петдесет хиляди.

Той се засмя. Престана да се усмихва и попита:

— Петдесет хиляди? — замълча за миг и продължи: — Излежах си присъдата. Не ми допадна.

— Сто хиляди?

Колебанието продължи вероятно дори по-малко от секунда, но на Каролин й се стори твърде дълго.

— Не бих казал — отвърна той.

— „Не бих казал“ не е същото като „не“.

— Не е лесно да убиеш някого. Е, в интерес на истината това е лесно. Но да се измъкнеш, е трудно. Почти невъзможно е.

Както правеше често на заседанията, които провеждаше в болницата, когато подчинените й идваха с оправдания защо не са внесли докладите или предложенията си навреме, Каролин каза:

— Казваш „почти“. Казваш, че е „трудно“. Но всичко това ми показва, че е изпълнимо.

— Заплашвала ли си го някога?

Тя сви рамене.

— Веднъж го засякох с любовницата му в търговския център. Изпуснах си нервите. Казах, че ще ги убия и двамата… Не, струва ми се, че казах, че ми се ще да са мъртви, когато реша да се разправям с тях.

— О.

— Не мисля, че някой друг ме е чул.

— Е — каза той бавно като лекар, който формулира диагнозата, — имаш мотив да го убиеш. Това е проблем. Това означава, че трябва да си намериш изкупителна жертва. Трябва да направиш така, че да изглежда, че е по-вероятно някой друг да е извършил престъплението вместо теб, дори да имаш мотив. Трябва ни…

— Друг заподозрян?

— Да.

Тя се усмихна и отпусна гърди върху тялото му.

— Крадец на коли, например? Или нападател?

— Разбира се. — Очите му се отместиха към бензиностанцията и той кимна. — Онова хлапе, например, пистолетът му е у нас…

Стан имаше няколко пистолета. Каролин си спомни формулярите, които съпругът й трябваше да попълва, за да ги купи. Знаеше, че оръжейните магазини водеха обширна документация за притежаване на оръжие. Отбеляза този факт.

— Може пистолетът да е краден, може да не е негов — каза Лорънс.

— Отпечатъците му са останали върху пистолета.

— Трябва да ги заличим. Пипала си пистолета, не помниш ли? — но после се засмя.

— Какво?

— Дори да почистим пистолета, върху куршумите си остават неговите отпечатъци.

Тя зарови лице във врата му.

— Но — продължи Лорънс — той е просто крадец на коли. Наистина ли искаш да стовариш върху него обвинение в убийство?

— Той щеше да ме изнасили — подчерта тя. — Може би дори да ме убие. Погледни от този ъгъл: ще направим добро, като го пратим в затвора, преди да е наранил някого.

— Сто хиляди? — Лорънс се втренчи в тавана. — Нали се сещаш за всичките социални работници и съветници… в затвора имам предвид. Ще питат какви ли не смахнати неща. Какво ме е подтикнало към противообществени прояви? Към какво е бил насочен гневът ми? Дали съм имал тежко детство? — Той се изсмя. — Не им допаднаха отговорите ми. Казах им, че мога да изкарвам по пет хиляди на ден само като чупя ръцете на разни жалки кретени. Кой, по дяволите, не иска такава работа?

— Имаш шанса да натрупаш известни спестявания. — Тя го целуна по ухото и прошепна думите, които винаги я караха да потръпва от вълнение: — Без данъчно облагане.

Лорънс се замисли за миг.

— Трябва да го подготвим внимателно. Може да открием мотела, където мъжът ти се среща с любовницата си…

— Знам кой е. Винаги ходят на едно и също място.

— Как стават тия работи? — изсмя се той. — Бях женен десет години и никога не съм кръшкал. Тя ли си тръгва първа? Или пък той?

— Тя си тръгва първа. Той остава след нея, за да плати стаята.

— Добре и след като плати, се качва в колата. А аз съм там и го чакам.

— И го застрелваш.

Лорънс се изсмя.

— На паркинга пред мотела ли? С всичките хора наоколо? Не мисля така. Не, ще го принудя да ме закара на някое безлюдно място. И там ще го направя. Ще изглежда, че сме се сбили и съм го застрелял. После съм се паникьосал, изскочил съм от колата и съм избягал. Ще се отърва от оръжието по пътя. Ти ще ме последваш и ще ме вземеш с колата си… Кога ще го направим? Колкото по-скоро, толкова по-добре. Парите ми трябват. Имам големи разноски по линкълна.

— Стан обикновено се вижда с нея във вторник вечер и в четвъртък.

— Днес е вторник — каза той.

— Вече са в мотела.

— Добре, тогава вдругиден. Със сигурност. Планът е добър. Имаме оръжието на убийството, за което никой не може да ни уличи. Добър мотив. И изкупителна жертва.

Каролин отново се претърколи върху Лорънс и го възседна, усещайки как интересът му към нейното тяло а ла Памела Андерсън мигновено се възвръща. И си помисли: Определено имаме изкупителна жертва, Лорънс. Ти, бивш мошеник, изгонен от работа, човек с огромен мотив да ограби Стан… и да го убие с тази цел.

— Мисля, че ще се получи — каза той.

— И аз така си мисля — каза Каролин и захапа долната му устна.

 

 

Чувствени извивки…

Автомобилът леко се поклащаше напред-назад.

Беше четвъртък, поредната мрачна пролетна вечер. Каролин беше облечена с тъмносиня блуза с дълъг ръкав и плисирана пола под коляното. Няколко от сътрудниците й в болницата я бяха изгледали изненадано. Днес липсваше дълбокото деколте, както и полата, опъната по бедрата й, и напращелите от плътта й копчета. Косата й беше опъната назад в семпла опашка, без никакъв лак за коса. Беше решила, че след анонимното си обаждане в полицията, с което съобщи, че някакъв мъж стрелял по друг в зелен кадилак, трябва да стигне колкото се може по-бързо до дома си и да се приготви да бъде целомъдрена невинна вдовица. Едва ли би имала време да си сменя костюма.

Осъзна, че се намира в особено състояние: беше почти възбудена. Плавното плъзгане на автомобила, хладният въздух върху кожата й. И, не можеше да отрече, че беше възбудена от мисълта за Стан, който агонизира.

По същия начин й действаше и мисълта, че ще се докопа до парите му. Той беше такъв скъперник. Дори отказа да й купи проклетия лексус. Наложи се да го вземе на изплащане.

Мисълта за Лорънс също я възбуждаше.

Такъв страхотен любовник беше той.

И още по-добра изкупителна жертва.

Много кофти, Лари.

Въпреки всичко, нямаше да е лесно. Не можеше да извика ченгетата от телефона в колата, разбира се, защото щеше да остави запис от разговора. Затова реши сама да избере мястото на нападението. На Лари щеше да му се стори разумно — все пак тя беше местна, той нямаше как да познава района. Щеше да му предложи да закара Стан до Кардифските водопади. Там шосето се спускаше в стръмна долина. Само на километър и половина нагоре по шосето се намираше магазин, пред който имаше два телефона.

Щеше да ги последва и след като Лари убиеше Стан и тръгнеше за срещата с нея, тя щеше да се промъкне от колата си и да спука задната гума на кадилака на Стан с кухненския нож, който беше в чантичката й (тази сутрин беше изпуснала въздуха от резервната гума). След това щеше да зареже Стан и да отпраши към магазина, да се обади на ченгетата и да натисне газта към дома си. Лорънс щеше да бъде в капан в долината. Би му отнело четиридесет минути да се измъкне пеша, а ченгетата щяха да пристигнат там само за няколко минути.

Идеално.

Мислите й отново се понесоха към хотел „Херитидж“, където в този момент беше съпругът й.

Представи си ги заедно в леглото.

Представи си любовницата му Лорета Сампълс… Лори… жена, в която нямаше нищо забележително. Руса, отегчително хубавичка. Когато Каролин ги беше проследила в търговския център, Лори носеше нелепа черна шапка с широка периферия и вървеше близо до Стан, чийто лакът направо беше забит в гръдния й кош. Двамата едва не се бяха сблъскали с вещаещата смърт съпруга. О, Каролин изпита страхотно удоволствие от този малък скандал.

Ло-ри…

Какво ли правеха точно сега, зачуди се Каролин и сграбчи толкова силно волана на лексуса, че пръстите й се сгърчиха от болка. Дали не пиеха вино? Дали той целуваше стъпалата на краката й? Дали лежеше върху нея и прибираше прораслата си кафява коса зад ушите си?

Тогава се появи мотелът, който Лорънс използваше и тя рязко заби спирачки. Каролин пое бавно наоколо, както се бяха разбрали и той се показа иззад група храсти. Качи се в движение в колата.

— Давай — каза той.

Тя отпраши обратно по същия път.

Очакваше, че ще бъде облечен, ами да, като убиец. Като командос, може би. Поне с черен пуловер и дънки или нещо подобно. Но той беше облечен просто с един от деловите си костюми под претенциозния тренчкот. Десенът на вратовръзката му беше на мънички жълти рибки. Грозно и безвкусно. Поради някаква причина това я накара да се успокои, че ще го предаде на полицията.

— Сигурна ли си, че е в хотела?

— Обади се и каза, че ще закъснее за вечеря. Имал среща с Бил Матиесон.

— А ако наистина е така?

— Не, освен ако срещата им е в Лондон, където е Бил тази седмица. Според секретарката му.

Лорънс горчиво се изсмя.

— Щом ще лъжеш, измисли си добра лъжа — каза той. После погледна часовника на ръката си. — Какво знаеш за любовницата му?

При тези думи Каролин се разтърси от гореща вълна от ревност.

— Има малки цици и не е зле да си направи пластична операция на носа.

— И тя ли е омъжена?

— Да. Тя е точно като Стан. Богата кучка. Наследила парите на татенцето си и вече си мисли, че всичко може да й се размине. Направо са си един за друг.

— Добре, да се надяваме, че тя ще си тръгне първа. Свидетелите не са желани — каза той и си сложи тесни работни ръкавици от памук.

— Не използваш ли гумени ръкавици?

— Не — каза той. — Памучните са по-добри. Не оставят отпечатъци отвътре. И не може да те разкрият по ръкавиците.

— О — каза тя, предполагайки, че Лорънс Андърсън Смит или Мъжът с линкълна, или Любовникът, доста си го е бивало по събирането на неизплатени дългове.

Той отвори жабката и извади пистолета. Каролин бегло го погледна. Всички оръжия й изглеждаха напълно еднакви. Черни и опасни.

Отвори го и Каролин видя, че в шестте отделения има шест куршума.

— Почисти ли го? — попита Лорънс.

— Не — каза тя. — Не знам как.

— Просто… го почистваш — изсмя се той, извади хартиена кърпичка от кутията на таблото и внимателно почисти металната повърхност. — Така — каза той. — Готово.

Насреща им беше хотелът. Осветените в червено надписи „Свободни стаи“ пулсираха вяло. Долнопробно местенце. (Каролин подчерта, че нейните любовници я водеха в прилични хотели, където се предлага и закуска. Или поне в „Хаят“.)

Паркира на улицата с изглед към паркинга. Кадилакът на Стан беше там. Зачуди се коя ли беше колата на Лори.

— Сещам се за едно подходящо място, където може да го направиш — каза тя, сякаш идеята току-що й бе хрумнала. — Кардифските водопади, шосе 58. На около десет километра от тук. Съвсем безлюдно е. Просто продължете по отбивката за Мейпъл около два километра до бензиностанцията и после свийте вляво. Ще излезете на шосе 58.

— Чудесно — кимна той и после каза: — Ти не мърдай от тук. Ще се скрия в храстите. Ще го хвана в кадилака и ще тръгнем натам. Ще намеря някакво място встрани от шосето. Ти ни последвай.

— Добре — успя да каже Каролин и си пое дълбоко дъх.

— След това ще ме оставиш в хотела ми и ще се прибереш. Щом не се прибере тази нощ, обади се на ченгетата. Не забравяй — не преигравай, когато разбереш какво се е случило. По-добре да изглеждаш поразена пред тях, отколкото да изпадаш в истерия. Да си придадеш съкрушен вид.

— Само поразена, никакви истерии — кимна тя.

После той се наведе и грубо я сграбчи за врата, претегляйки устните й към своите. Тя отвърна на целувката също толкова грубо. Хареса й перверзната тръпка, която изпита при допира на ръкавиците до врата си. Може би някой път трябваше да пробва секс с еротични костюми с Дон. Или с някой друг любовник. Може би с кожени дрехи щеше да бъде забавно…

Той я освободи от хватката си и тя го погледна в очите.

— Успех — каза тя.

Той слезе, клекна до колата и се огледа. Улицата беше пуста. Все така прегърбен, той пробяга през ивицата неосветен участък покрай хотела и изчезна зад редицата чемшири.

Каролин отпусна глава на кожената облегалка и включи радиото.

Сега, най-накрая, като капки студен дъжд, я връхлетя нервното напрежение. Отвътре я обзе ужасът от предстоящата вечер и ръцете й започнаха да треперят.

Какво правя, запита се тя.

Отговорът дойде от само себе си — това, което отдавна трябваше да направиш. Изведнъж безпокойството й преля в ярост. Мразя тези проклети дрехи, искам да съм облечена страхотно, да съм излязла да пия хубаво вино и мартини, искам този идиот Стан да се разкара от живота ми, искам всичко да свърши. Искам…

Последва двукратен остър пукот откъм хотела.

Тя седеше облегната назад с поглед, втренчен към паркинга в кадилака на Стан.

Още два гърмежа. Приличаха на изстрели от оръжие. Няколко прозорци в хотела светнаха.

Каролин усети страха в себе си като студен камък.

Не, не. Това беше само шум от недоизгорели автомобилни газове. Нищо повече. Тя обходи паркинга с поглед. Още лампи светнаха. Отвориха се врати. Няколко човека излязоха на терасите и се заозъртаха.

След това усети някакво движение вдясно от себе си. Погледна натам.

Лорънс стоеше в сянката. Очите му бяха широко отворени, а върху лицето му се четеше ужас. За стомаха ли се държеше? Дали не беше прострелян? Не можа да разбере.

— Какво? — изпищя Каролин.

Той се огледа, обзет от паника, след това размаха като обезумял ръце към нея да се маха. Устните му беззвучно изрекоха: „Тръгвай… тръгвай. Прибирай се бързо“. И след това отново изчезна в храстите.

Дали някой от охраната или пък цивилен полицай не го беше видял с пистолета? Дали самият Стан не беше въоръжен?

От кабинета на управителя на хотела излязоха двама души — дебела жена с тюркоазен работен гащеризон и хилав мъж, облечен с бяла риза с къс ръкав. Те огледаха сградата във формата на буквата U, казаха си нещо, след това се заслушаха какво говорят хората по терасите и на тротоара пред стаите на приземния етаж. Каролин не можа да разбере какво казват.

Погледна назад към мястото, от което Лорънс я беше предупредил. От него нямаше никаква следа.

Време е да тръгвам, помисли си тя. Положението е опасно.

Натисна газта.

Но щом колата тръгна, се чу меко пукане и свистене от спадаща гума.

Не! Не сега! Моля те…

Продължи. Гостите на хотела и двамата, които бяха излезли от кабинета на управителя, проследиха с поглед лексуса, който се отклони надолу по улицата. След това задната гума се изхлузи от джантата и автомобилът рязко спря, удряйки се в бордюра.

— По дяволите! По дяволите, по дяволите! — изкрещя тя, като удари с юмрук по волана.

В огледалото за обратно виждане видя светещ буркан — към хотела летеше полицейска кола.

Не, не…

Младите полицаи погледнаха към автомобила й, но го отминаха и паркираха в горната част на улицата. Отидоха при тълпата от гости на хотела, скупчила се в офиса на управителя. Няколко души посочиха към стая на първия етаж и ченгетата забързаха натам.

Появиха се още две патрулки, а след тях и четвъртита линейка.

Да избягам или да остана?

По дяволите, те може да разпознаят колата ми. Щеше да изглежда по-подозрително, ако избяга.

Ще си измисля някаква история. Съпругът ми се обади и ме помоли да го взема с колата.

Съпругът ми искаше да се срещнем тук…

Случайно видях колата на съпруга ми…

Ченгетата почукаха на вратата на стая 103 и тъй като не последва никакъв отговор, хилавият мъж с бялата риза отключи вратата. Той се отдръпна, когато ченгетата с извадено оръжие нахлуха вътре.

Единият излезе навън и каза нещо на служителите от линейката. Полицаите бавно влязоха в стаята. Ако това беше стаята на Стан и ако Стан беше вътре, Каролин предположи, че е мъртъв.

Но какво се беше случило? Какво…

По стъклото на колата се чу почукване. Тя изпищя и се обърна. До нея стоеше едро ченге и Каролин го зяпна с отворена уста.

— Госпожо, бихте ли преместили колата си? — любезно попита набитото късоподстригано ченге.

— Аз… Гумата… Спукана е.

— Проблем ли има, госпожо?

— Не. Няма проблем. Аз само… Само дето ми се спука гумата.

— Може ли да видя шофьорската ви книжка и регистрационния талон, моля?

— Защо?

— Ако обичате, книжката и талона.

— Да, разбира се — каза тя, гледайки втренчено полицая, значката и предавателя му, но не помръдна.

Изминаха няколко секунди.

— Веднага!

— Аз…

— Госпожо, държите се странно. Ако обичате, излезте от автомобила.

— Да, полицай, веднага… — Тя се усмихна и се наведе към него, притискайки ръце към тялото си. Но щом хвърли поглед към озадачената му физиономия, осъзна, че привличащата вниманието вдлъбнатина между гърдите й беше скрита от консервативната й синя блуза.

Излезе от колата и му подаде документите си.

— Пила ли сте?

— Не, полицай. Е, изпих една бира преди няколко часа. Тоест, две.

— Ясно.

След това Каролин погледна към задната гума и се намръщи. Сякаш някой беше поставил капан под гумата — парче дърво с няколко пирона, забити в него.

Ченгето забеляза погледа й.

— Проклети дечурлига! Понякога си правят такива шеги. Мислят си, че е много забавно. Това ли е настоящият ви адрес? — каза той, като кимна към шофьорската й книжка.

— Да — каза тя разсеяно. Очите й бяха отправени към хотелската стая. Бяха дошли още полицейски коли, вече бяха десетина и сигналните им буркани светеха тревожно в червено и синьо. Двама костюмирани мъже със значки около вратовете — единият с буйна коса, а другият плешив, пристигнаха и влязоха в стая 103.

Ченгето отиде до задната част на лексуса, за да провери регистрационния номер на колата. Изглеждаше спокоен и разумен. Каролин започна да се успокоява.

Ще я пусне да си върви, разбира се, че ще я пусне. Всичко ще бъде наред. Просто запази спокойствие. Те изобщо няма да се досетят за нищо.

В този момент предавателят на късоподстриганото ченге изпука.

— Двойно убийство в хотел „Херитидж“. Жертвите са Лорета Сампълс, бяла жена, трийсет и две годишна и Станли Сиарели, бял мъж, трийсет и девет годишен.

— Какво? — смаяно каза ченгето, като вдигна очи от шофьорската книжка в ръцете си.

— О, Господи — успя да каже Каролин Сиарели.

— Детектив! — извика пътният полицай на плешивия мъж със значката около врата. — Мисля, че е по-добре да дойдете насам.

Пет минути по-късно тя седеше на задната седалка на патрулката, където я бяха помолили да остане, докато приключи всичко, но поне не й бяха сложили белезници.

Един млад полицай отиде тичешком при детективите. Държеше голяма пластмасова торба, в която беше пистолетът, който Лорънс очевидно беше изпуснал по време на бягството си.

— Какво имаме тук? — попита единият детектив.

— Вероятно оръжието на убийството — каза младият полицай някак твърде настойчиво. Думите му бяха посрещнати с насмешка от обиграните детективи Мът и Джеф.

— Да видим — каза оплешивяващият детектив. — Ей, Чарли, имаме ли латентни отпечатъци?

Един полицай с латексови ръкавици отиде при тях. Носеше кутия с прикрепена към нея пръчица, която приличаше на малка неонова лампа. Полицаят освети оръжието със зеленикава светлина, като внимателно го разглеждаше.

— Не, никакви следи.

Слава богу, Лорънс беше заличил отпечатъците.

— Тук обаче има нещо — продължи Чарли, като извади лупа. — Прилича на парченце синя материя, която се е закачила за предпазителя. — Той внимателно го разгледа. — Да, със сигурност е от хартиена носна кърпичка.

О, Господи, не…

Тя погледна назад и видя, че късоподстриганото ченге отиде до лексуса, взе нещо и се върна.

— Вижте какво намерих в колата, сър.

Той посочи смачканата синя хартиена кърпичка, която Лорънс беше изпуснал на пода, след като беше почистил оръжието.

Е, и какво от това? Имаше стотици хиляди кутии с хартиени носни кърпички из страната. Как можеха да докажат…

Чарли внимателно разгъна кърпичката. В средата имаше триъгълна дупка — където късчето хартия от оръжието щеше да пасне като последното парченце от мозайка.

При детективите дойде още един полицай, който носеше памучните ръкавици на Лорънс. Детективът с буйната коса ги вдигна и ги подуши.

— Дамски парфюм.

Каролин също усети аромата. „Опиум“.

— Сър — извика друго ченге, — проверих регистрацията на оръжието. На жертвата е. На Станли Сиарели.

Не, невъзможно! Това беше същото оръжие, което държеше нападателят! Беше сигурна. Дали не го беше откраднал от кабинета на Стан? Но как?

Каролин осъзна, че всички ченгета са приковали очи в нея.

— Госпожо Сиарели? — каза детективът с буйната коса и свали белезниците от колана си. — Изправете се и се обърнете, моля!

— Не, не, вие не разбирате — проплака тя.

След като й прочете правата и я върна да седне на задната седалка на патрулката, тя чу едва доловимо свистене на гуми в далечината. Каролин се загледа в приближаващата се кола, но мислите й бяха другаде.

Добре, да помисля, каза си тя. Да предположим, че Лорънс и нападателят са съучастници. Може би нападателят е негов приятел. Откраднали са пистолета на Стан. Аз спрях в Дънинг, за да си купя кафе и да заредя. Може би са ме следили и са разбрали, че спирам там всяка вечер. Нагласили са всичко да изглежда като нападение, после аз преспах с Лорънс…

Но защо?

Каква е целта му? Кой в крайна сметка е той?

Точно в този момент колата, която препускаше с бясна скорост към хотела, заби рязко спирачки наблизо. Беше златистокафяв линкълн.

Лорънс изскочи от колата, оставяйки вратата зейнала зад гърба си и панически се втурна към стая 103.

— Не, не! Жена ми…

Едно ченге го възпря и го отстрани от вратата. Лорънс ридаеше:

— Тръгнах веднага, щом се обадихте! Не мога да повярвам! Не, не, не…

Ченгето обгърна с ръка раменете му под луксозния тъмносин тренчкот и отведе ридаещият мъж при детективите, които го гледаха със съчувствие. Плешивият тихо го попита:

— Името ви Сампълс ли е?

— Да — каза той, мъчейки се да овладее скръбта си. — Лорънс Сампълс. — И задъхано попита: — Искате да кажете… че тя ми е изневерявала? Моята съпруга ми е изневерявала? И някой я е убил?

Трябва да направиш така, че да изглежда, че е по-вероятно някой друг да е извършил престъплението вместо теб, дори да имаш мотив…

И за миг, незабелязано от полицаите, Лорънс хвърли поглед към Каролин, поглед, който показваше, че истински се забавлява. След това, когато тя започна да му крещи, обзета от ярост, и да блъска окованите си китки по стъклото, очите му отново се замъглиха от мъка и той ги скри с треперещи ръце.

— О, Лори… Лори… Това не е истина! Не, не, не…

Несъвпадение на гледните точки

— Ако можех, щях да ви помогна — каза момчето. — Но не мога.

— Не можеш, а? — попита Боз, наблюдавайки го, примижал изпод щръкналия си кестеняв перчем. — Не можеш ли? Или не искаш?

— Да, той знае нещо — каза партньорът му Ед.

— Изобщо не се съмнявам — добави Боз и сви пръсти около полицейската си палка за седемдесет и девет долара и деветдесет и девет цента — истинско вносно качество, лъскава и черна.

— Не, Боз. Не мога, наистина. Хайде де.

Нагорещен от автомобилни газове здрач. Беше августовска вечер в долината Шенандоа и широката река, която течеше под прозореца на стаята за разпити в шерифството изобщо не охлаждаше въздуха. В други градове горещината подтикваше местните към невъздържани и дръзки постъпки. Но в Калдон, Вирджиния, малко градче с население от 8 400 души, такава горещина обикновено изпращаше повечето рокери, негодници и тийнейджъри по домовете им — в техните бунгала и каравани, където зяпаха, замаяни от трева или бира, HBO или ESPN (сателитните чинии бяха важно средство за предотвратяване на престъпността по тези места).

Тази вечер обаче беше различна. Наместниците на шерифа бяха изтръгнати от вцепенението си от първия за града въоръжен грабеж и престрелка, който се случваше от четири години насам — честна дума, истински обир на брониран автомобил. Шериф Елм Тапин неохотно се връщаше от риболовна екскурзия в Северна Каролина, а по-късно тази вечер трябваше да пристигнат и агенти от ФБР.

Това обаче нямаше да спре тях двамата да разнищят случая сами. Имаха заподозрян в ареста, а тук, насреща им, и свидетел. Макар и по принуда.

Ед седна срещу Нейт Спода. Зад гърба му го наричаха „момче“, но той всъщност изобщо не беше момче. Наближаваше трийсетте и беше само с три години по-млад от самите наместници. И тримата се бяха засекли за една година в гимназията „Натаниъл Хоторн“ — тогава Нейт беше първокурсник, а те двама завършваха. Нейт все така си беше хилав като върлина, очите му бяха пронизващи и хлътнали като на типичен сериен убиец и в целия град беше известен със зловещия си вид, който си мъкнеше още от гимназията.

— И така, Нейт — каза Ед любезно, — знаем, че си видял нещо.

— Хайде де — каза момчето с умолителен глас, като неспокойно потропа с пръсти по кокалестото си коляно. — Не съм. Наистина.

Боз, дебелото ченге, задъханото ченге, изпотеното ченге продължи разпита, когато партньорът му го подкани с поглед:

— Нейт, това не съответства на нашата информация. Ти седиш на верандата си и бездействаш часове наред. Просто си седиш там и гледаш реката. — Той спря и избърса челото си. — Защо го правиш? — попита той любопитно.

— Не знам.

Ала всеки в града знаеше отговора. А той беше, че когато Нейт учеше в прогимназията, родителите му се бяха удавили при нещастен случай с лодка в същата тази река, която момчето съзерцаваше по цял ден, докато четеше книги и списания (Франсис от пощенската станция твърдеше, че се е абонирал за някои „адски смешни“ списания, но не можеше да каже нищо повече за тях, тъй като все пак беше федерален служител) и слушаше някаква извратена музика, която пускаше прекалено силно. След смъртта на родителите му някакъв чичо отседна за известно време при момчето — стар мазен тип от Западна Вирджиния (е, целият град си имаше собствено мнение за това споразумение за съжителство). Та този тип живя при момчето, докато завърши гимназия и когато Нейт стана на осемнайсет, замина да учи в колеж. Четири години по-късно Ед и Боз вече бяха отбили военната си служба, придобивайки нужните умения и се бяха завърнали у дома. И кой, мислите, се появи през месец юни същата година за тяхна изненада, пък и на целия град? Да, Нейт. Той изпъди чичо си да си ходи на запад и заживя сам в онази мрачна призрачна къща на брега на реката, преживявайки, както предполагаха те, от спестовния влог на родителите си (никой в Калдон никога не беше натрупвал нещо, което отговаряше на думата „наследство“).

Докато учеха в гимназията, наместниците не харесваха Нейт. Не заради начина, по който се обличаше или заради походката му, или заради начина, по който не си решеше косата (която беше адски дълга, ужасяващо дълга). Те не харесваха начина, по който говореше на другите хлапета — с някакъв извратен шепот. Не харесваха и начина, по който говореше с момичетата — не по нормалния начин, той не се шегуваше, нито клюкарстваше, а просто говореше тихо, по някакъв особен начин, който сякаш ги хипнотизираше. Нейт беше в клуба по френски. Беше и в клуба по информатика. В клуба по шах дори, за бога. Разбира се, той не практикуваше никакъв спорт и само като се сетеха за всичките онези пъти в час, когато никой не успяваше да отговори на въпросите на господин Хардън[4] и тогава Нейт — когото училището преди няколко години беше произвело в зубрача-чекиджия[5] — се понасяше важно към дъската, за да напише правилния отговор с педалския си почерк, обгръщайки се целият в облак от тебеширен прах. След това точно този Нейт се обръщаше към класа и всички преставаха да се подхилват, стреснати от страшния му поглед. Тормозеха го, разбира се. Мятаха му кецовете върху жиците за високо напрежение. Но на кого ли не му се беше случвало? На всичко отгоре той си го просеше. Все седеше на верандата, четеше книги (вероятно порно) и слушаше онази зловеща музика (вероятно сатанинска, както беше предположил един друг наместник)… Да, той просто не беше нормален.

И като говорим за нормални неща: винаги, когато постъпваше съобщение за сексуално престъпление, Боз и Ед подозираха Нейт. Така и не успяха да го уличат в нещо, но изчезнеше ли за дълго време, наместниците бяха напълно убедени, че е потънал в горите и полетата из околностите на Лърей, за да наднича през прозорците на момичешките спални (или по-вероятно — на момчешките). Те знаеха, че Нейт е воайор — на верандата си имаше телескоп, точно до люлеещия се стол, на който винаги седеше — столът на майка му (и, точно така, целият град си имаше мнение и по този въпрос). Ненормален. Да, това беше думата.

Затова наместниците в шерифството на Калдон, или поне Ед и Боз, не пропускаха възможност да си изпълняват дълга, тоест да вкарват Нейт в правия път. Точно както правеха в гимназията. Видеха ли го да си купува хранителни продукти, те се усмихваха и казваха: „Имаш ли нужда от помощ“, което всъщност означаваше: „Защо не се ожениш, педал?“.

Или ако караше колело към Рейбърн Хил, те го настигаха с патрулката, включваха сирената и викаха по високоговорителя: „Отбий вляво!“. Веднъж направо му бяха изкарали акъла в някакви къпинови храсти.

Но той никога не схващаше намеците. Просто продължаваше да прави това, което правеше — да носи тъмния си тренчкот почти през цялото време, да живее позорния си живот и да отстъпва път на Ед и Боз, когато се сблъскаше с тях на главната улица. Точно както правеше по коридорите на гимназията „Хоторн“.

Затова Ед трябваше да си признае, че изпита задоволство, когато хванаха натясно Нейт в стаята за разпити. Момчето беше уплашено, потръпващо нервно и унило в лятната жега.

— Той трябва да е вървял точно покрай къщата ти — продължи Боз с негодуващ тон. — Не може да не си го видял.

— Хм. Не го видях.

„Той“ беше Лестър Ботс, който в момента седеше брадясал и вмирисан в съседната килия. Мърлявият тридесет и пет годишен рецидивист от години беше болното място на шерифството в Калдон. Никога не беше осъждан за нищо, но наместниците знаеха, че той стои в основата на много от дребните престъпления в района. Лестър беше бял боклук, който мяташе неприлични погледи на добрите момичета в града и дори на думи не беше християнин.

Точно този Лестър понастоящем беше главният заподозрян в тазвечерния обир. Той нямаше никакво алиби за времето между пет и шест часа вечерта — периодът, в който беше извършена кражбата. И макар че шофьорът на бронираната кола и неговият колега не бяха успели да видят лицето му заради скиорския шлем, оръжието на обирджията беше никелиран револвер колт — точно същото оръжие, каквото Лестър беше размахал на пияна глава в крайпътното заведение на Ърв неотдавна. Освен това през изминалата седмица имаше съобщение, че човек с телосложението на Лестър е откраднал двеста грама Товекс от строителната фирма „Амундсън“. А точно такъв беше експлозивът, с който беше взривена вратата на бронирания камион. В шест и половина същата вечер го бяха заловили — от него се лееше пот и се държеше доста гузно, докато се опитваше да се прибере на автостоп у дома по шосе 334, макар че имаше съвсем сносен шевролет у дома, който запали още първия път, когато Ед завъртя ключа, за да провери дали твърдението на Лестър, че автомобилът не е в движение, е вярно. Тогава той носеше и дълъг ловджийски нож и просто скалъпи някакъв отговор, когато го попитаха каква е причината („Ами, аз ей така, нали знаете, нося си го.“).

Оперативният наръчник на шерифството даде обяснение на всичко, свързано с мотивите, средствата и възможностите при разследване на углавно престъпление. Боз и Ед разчепкаха целия случай. Беше лесен и прост. Не, у тях не се таеше никакво съмнение, че Лестър го е извършил. И тъй като имотът на Нейт беше в непосредствена близост до мястото на обира и мястото, където заловиха Лестър, също така нямаше никакво съмнение, че Нейт е могъл да се озове близо до местопрестъплението.

Боз въздъхна.

— Просто ни кажи, че си го видял — каза той и леко потропа по масата.

— Не мога. Това не е вярно.

Преди беше скапаняк и сега пак си е скапаняк. Боже…

— Виж какво, Нейт — продължи Боз, сякаш говореше на петгодишно хлапе, — може би не схващаш колко е сериозна ситуацията. Лестър е цапардосал шофьора на бронираната кола по главата с гаечен ключ, докато е пикаел в тоалетната на „Тексако“ на шосе 4. След това отишъл до камиона и застрелял на място колегата му…

— О, не. Добре ли е той?

— Никой не е добре, и двамата са застреляни на място — изсъска Боз. — Не ме прекъсвай.

— Извинявай.

— След това отишъл с камиона до шосе „Мортън Удс“ и взривил задната врата. Натоварил парите в друга кола и отпрашил на запад — право към твоята къща. Заловихме Лестър от другата страна на имота ти преди час. Трябвало е да мине покрай къщата ти, за да стигне до мястото, където го намерихме. Какво мислиш за това?

— Мисля, че… Ами, звучи разумно. Но не го видях. Съжалявам.

Боз се замисли за кратко.

— Виж, Нейт — каза той най-накрая, — явно гледните ни точки се разминават по този въпрос.

— Гледните ни точки ли? — попита Нейт неуверено.

— Светът, в който живееш, е различен от нашия — с раздразнение продължи наместникът. — Знаем що за човек е Лестър. Попадаме на такива отрепки всеки ден.

— Отрепки ли?

— Мислиш, че като си траеш и всичко ще се размине — допълни Ед. — Но не е така. Познаваме Лестър. Знаем на какво е способен.

— И на какво толкова? — попита Нейт. Опитваше се да звучи смело. Но ръцете му бяха свити и трепереха в скута му.

— Да изпробва острието на проклетия си нож върху теб! Това как ти се струва? — изкрещя Боз. — Господи! Ти изобщо не схващаш май, а?

Те играеха ролите на доброто и лошото ченге. В наръчника имаше цял раздел за това.

— Да речем, че сега няма да го изобличиш — спокойно му каза Ед. — Той ще се отърве. Колко мислиш, че ще му трябва, за да те открие?

— Според вас, защото си мисли, че съм свидетел ли?

— Ще те намери и ще ти види сметката — рязко каза Боз. — Ами да, за нула време. Вече започва да не ми пука.

— Хайде де — обърна се Ед към партньора си. — По-кротко с горкото хлапе.

След това погледна уплашената физиономия на Нейт.

— Но ако го пипнем за въоръжен грабеж и опит за убийство… Трийсет години зад решетките не му мърдат. И ти ще си безопасност.

— Искам да постъпя правилно — каза Нейт. — Но… — Гласът му заглъхна.

— Боз, той иска да помогне. Сигурен съм.

— Така е — искрено каза Нейт и потънал в размисъл, стисна очи. — Но не мога да излъжа. Просто не мога. Баща ми… Нали помните баща ми? Учил ме е никога да не лъжа.

Баща му беше един никаквец, който дори не можеше да плува. Ето какво знаеха за баща му.

Боз отлепи тениската си от тлъстия си гръден кош и разгледа тъмните петна пот под мишниците. След това закрачи в кръг около момчето, въздишайки.

Нейт се присви от страх, сякаш се боеше, че отново може да загуби кецовете си.

Най-сетне Ед заяви със спокоен глас:

— Нейт, знаеш, че сме си имали търкания.

— Ами, момчета, вие доста ме тормозехте в училище.

— По дяволите, така ли? Само се майтапехме — искрено отвърна Ед. — Правехме така само с хлапетата, които ни допадаха.

— Нима? — каза Нейт.

— Но понякога — продължи Ед, — предполагам, че сме попрекалявали. Знаеш как е. Шляеш се насам-натам, блъскаш и те засърбяват ръцете.

Нито един от двамата не си мислеше, че този дребен гущер някога е блъскал (за бога, човек трябва да се занимава поне с един спорт).

— Виж, Нейт, искаш ли да забравим миналото? — Ед протегна ръка. — Готов съм да ти се извиня за всичко, което сме ти причинили.

Нейт се втренчи в месестата ръка на Ед.

Да му се не види, помисли си Ед, тоя ще вземе да се разплаче. Той хвърли поглед към Боз, който каза:

— И аз го подкрепям, Нейт. — В наръчника се казваше, че след като обектът бъде пречупен, лошото ченге трябва да се промени и да започне да се държи като добро ченге. — Съжалявам за това, което сме ти причинили.

— Хайде де, Нейт. Какво ще кажеш? Да захвърлим противоречията зад гърба си.

Нейт погледна първо единия, после другия наместник с уплашена физиономия. Взе ръката на Ед и предпазливо я разтърси. На Ед му се прииска да я избърше, след като разделиха дланите си, но само се усмихна и каза:

— Дай сега да видим по мъжки какво можеш да ни кажеш?

— Добре. Наистина видях някого. Но не мога да се закълна, че беше Лестър.

Ед и Боз си размениха хладни погледи.

Нейт продължи бързо:

— Почакайте. Оставете ме да ви кажа какво видях.

Боз, който имаше по-лош почерк от двамата, но правописът му беше по-добър, отвори тефтер и започна да пише.

— Седях на верандата и четях.

Порно, най-вероятно.

— И слушах музика.

„Сатана, обичам те. Вземи ме, вземи ме, вземи ме…“

Ед стоеше с окуражителна усмивка на лицето.

— Продължавай — изшептя той.

— Добре. Чух кола по шосе „Барлоу“. Помня го, защото шосе „Барлоу“ не е особено близо, но колата вдигаше страшен шум, затова си помислих, че ауспухът й не е в ред или нещо такова.

— И после?

— Добре… — Гласът на Нейт стана дрезгав. — После видях, че някой тичаше из тревата по посока на реката срещу къщата ми. И като че ли носеше някакви големи бели торби.

Бинго!

— Близо до пещерите, нали? — попита Боз.

Не толкова удобно колкото Лърей, но достатъчно широко, за да се скрият половин милион долара.

Ед хвърли поглед към него и кимна.

— И той влезе в една от пещерите? — попита той Нейт.

— Така ми се струва. Не можах да видя точно заради черната върба, която расте там.

— И не можеш изобщо да ни го опишеш? — попита Боз с усмивка, като адски много му се искаше отново да бъде лошото ченге.

— Съжалявам — изхленчи Нейт. — Щях да ви помогна, ако можех. Гъстата трева и дървото ми пречеха. Просто не успях да видя.

Мазен педал…

Но поне ги беше насочил в правилната посока. Щяха да намерят някакви физически улики, които да покажат, че е бил Лестър.

— Добре, Нейт — каза Ед, — оказа ни голяма помощ. Ще проверим някои неща. Мисля, че е по-добре да те задържим тук, докато се върнем. Заради собствената ти безопасност.

— И не мога да си тръгна? — попита той, приглаждайки перчема си. — Много искам да се прибера вкъщи. Имам да върша сума ти неща.

С участието на „Плейбой“ и дясната ти ръка, а?, каза си Боз наум.

— Не, по-добре стой тук. Няма да се бавим.

— Чакайте — каза Нейт неспокойно. — Лестър може ли да излезе от килията?

Боз погледна Ед.

— Е, стига бе, на практика е невъзможно да се измъкне от тази килия — каза Ед и кимна.

— На практика ли? — попита момчето.

— Не бе, всичко е наред.

— Разбира се, че всичко е наред.

— Чакайте…

Двамата излязоха навън и се насочиха към патрулката. Теглиха чоп и Боз спечели да седне на шофьорското място.

— Ехааа — каза Ед, — момчето здравата ще се препотява всеки път, когато Лестър си размърда задника на стола.

— Идеално — каза Боз и натисна газта.

 

 

Бяха изненадани.

В колата си говориха и решиха, че Нейт си е измислил почти всичко, което им каза, само и само да се прибере у дома. Но не беше така. Веднага щом поеха по шосе „Барлоу“, забелязаха пресни следи от гуми, които личаха дори на оскъдната вечерна светлина.

— Я гледай ти.

Последваха следите в шубрака от нискорасъл бучиниш и хвойна и с извадени оръжия, както повеляваше наръчникът, се озоваха пред спортен понтиак.

— Не се е задържал много тук — каза Боз, като се протегна към скарата на автомобила и пипна радиатора.

— Ключовете са на таблото. Запали я да видим дали момчето е чуло същия шум.

Боз запали двигателя с манивелата и от ауспуха излезе звук като от малък самолет.

— Много тъпо да бягаш с такава кола — извика той. — Тоя Лестър няма капка мозък.

— Изкарай я оттам. Да я огледаме.

Боз премести стария автомобил на една полянка, където имаше повече светлина и изключи мотора.

Не откриха никакви физически улики нито на предните, нито на задните седалки.

— По дяволите — промърмори Боз, ровейки в жабката.

— Ха така, я гледай ти — извика Ед, като надникна в багажника.

После извади от там обемист чувал за пари с надпис на „Брониран транспорт инкасо“, претъпкан и тежък. Отвори го и извади дебели пачки с банкноти от сто долара.

— Стига бе — каза Ед, след като ги преброи. — Излиза, че са деветнайсет хиляди.

— По дяволите, това е заплатата ми без извънредните дежурства. Просто си стоят тук. Погледни.

— Чудя се къде са останалите пари.

— В коя посока е реката?

— Насам. Близо е.

Поеха пеша през тревата, през острицата и папурите, които опасваха Шенандоа. Претърсиха за отпечатъци от стъпки високата трева, но не откриха нищо.

— Можем да ги търсим и на сутринта. Дай да отидем до пещерите, да хвърлим един поглед и там.

Ед и Боз се спуснаха към брега на реката. Ясно се виждаше къщата на Нейт, която гледаше към стръмната скала. Наблизо бяха входовете на няколко пещери.

— Онези пещери ей там. Те трябва да са.

Двамата продължиха по протежението на реката към високата черна върба, за която беше споменал Нейт.

Пак хвърлиха чоп и този път Боз изгуби. Застана на четири крака и дишайки тежко в нажежения непрогледен въздух, потъна във вътрешността на най-голямата пещера.

След пет минути Ед се наведе и извика:

— Добре ли си?

В следващия миг се наложи да се предпази от още един брезентов чувал, който излетя от гърлото на пещерата.

— Мили боже, какво имаме тук?

Оказа се, че са осемдесет хиляди долара.

— Тук няма повече — каза задъхано Боз, като се измъкна навън. — Лестър сигурно е скрил чувалите в различни пещери.

— Но защо? — зачуди се Ед. — Щом сме намерили един чувал тук, значи ще претърсим всичко, докато намерим и другите.

— Няма капка мозък, затова.

Претърсиха още няколко пещери, понасяйки жегата, сърбежа от потта и гаденето от вонята на умряла риба, но не намериха никакви пари повече.

Наведоха очи към чувала в пълно мълчание. През един проход на Масанутънс Ед погледна към небето и почти пълната луна, която грееше с ослепителен блясък и надежда. Застанали от двете страни на чувала, двамата мъже се поклащаха на пети като нервни момчета на танцова забава в прогимназията. Речният нанос под краката им беше гладък, черен и мек като хиляди други купчини пясък из Шенандоа, брегове, по които те двамата толкова много пъти бяха ловили риба, пили бира и — в сферата на фантазиите си — бяха правили любов със сервитьорки от крайпътни заведения и мажоретки.

— Това са много пари — каза Ед.

— Така си е — отвърна Боз, разтягайки сричките на думите. — Какво предлагаш, Едуард?

— Ами аз…

— Хайде, не го увъртай.

— Мисля, че само двама души знаят за това, като изключим нас.

— Нейт и Лестър. Продължавай.

— Та какво ще стане, ако… Просто разсъждавам на глас. Какво ще стане, ако се озоват, съвсем случайно, разбира се, в една и съща стая в участъка. Ако, да речем, Лестър се сдобие с ножа си.

— Съвсем случайно.

— Разбира се.

— Ами, ще види сметката на Нейт и ще го оставим да се вмирише като рибите наоколо.

— Естествено, ако това се случи — продължи Ед, — ще се наложи да застреляме Лестър, нали?

— Да, ще трябва. Затворникът е избягал, бил е въоръжен…

— Ще е кофти да стане така.

— Но ще е неизбежно — заключи Боз и продължи: — Тоя Нейт е опасен.

— Никога не ми е допадал.

— Той е от ония типове, дето в един момент превъртат. Като нищо би се покатерил на върха на кулата на баптистката църква и би открил стрелба с пушка.

— Не се и съмнявам.

— Къде е ножът на Лестър?

— В чекмеджето с уликите. Но може да се озове отново на горния етаж.

— Сигурни ли сме, че искаме да го направим?

Ед разгърна брезентовия чувал и погледна вътре. Същото направи и Боз с продължителен втренчен поглед.

— Хайде да изпием по една бира — каза Боз.

— Добре — съгласи се Ед, макар че употребата на алкохол по време на дежурство беше изрично забранена в наръчника.

 

 

Един час по-късно двамата се промъкнаха през задния вход на участъка.

Боз отиде в стаята, където държаха уликите и взе ножа на Лестър. Изкачи на пръсти стълбите към горния етаж, увери се, че шериф Тапин все още не се е върнал и се шмугна в стаята за разпити. Остави ножа на масата под една папка — прикрит, но не кой знае колко, и невинно излезе в коридора.

Ед отведе Лестър Ботс до вратата. Ръцете му бяха стегнати в белезници пред тялото, нещо, което беше категорично в разрез с правилата, и го съпроводи вътре.

— По дяволите, изобщо не разбирам за какво сте ме затворили — каза мъжът. Оредяващата му коса беше мазна и стърчеше във всички посоки. Дрехите му бяха кални и като че ли не бяха прани месеци наред.

— Сядай и си затваряй устата — изръмжа Боз. — Затворили сме те, защото Нейт Спода те разпозна, че ти си същият, който тази вечер е укрил чувалите от бронираната кола за инкасо край реката.

— Този кучи син! — изрева Лестър и се надигна.

Боз го блъсна обратно на стола.

— Да, разпозна те веднага по тази твоя татуировка, която е най-грозната жена, която съм виждал през целия си живот. Я кажи, това да не е майка ти?

— Нейт, значи — измърмори Лестър, гледайки към вратата. — Скоро ще бъде труп. О, ще си плати това момченце!

— Стига приказки — каза Ед. — Слизаме долу за пет минути да проверим за служебния адвокат. Ще иска да си поговори с теб. Затова си налягай парцалите тук и недей да беснееш.

Двамата излязоха от стаята и заключиха вратата. Боз наклони глава и чу подрънкване от белезници по посока на масата. После доволно вдигна палци към Ед.

В края на коридора, натежал от августовска жега и влага, откриха Нейт Спода при автоматите за напитки. Седеше на счупена маса формика, отпиваше пепси и ядеше кексче „Туинки“.

— Ела насам, Нейт, имаме още няколко въпроса.

— След вас, сър — каза Ед, махайки с ръка.

Нейт отхапа още едно парче „Туинки“ и пое пред тях по коридора към стаята за разпити.

— Ще се разкрещи. Но трябва да оставим Лестър да го довърши, преди да влезем — прошепна Ед на Боз.

— Добре. Ей, Ед?

— Какво?

— Знаеш ли, че не съм убивал никого досега.

— Той е никой. Това е Лестър Ботс все пак. Освен това ще стреляме заедно. Едновременно. Така става ли? Това ще те успокои ли?

— Добре.

— И ако Нейт е още жив, стреляй и по него и ще кажем, че е било…

— … случайно.

— Точно така.

Пред вратата Нейт се обърна и прокара кексчето с безалкохолно. На брадичката му имаше крем от кексчето. Отвратително.

— А, само едно нещо — започна момчето.

— Нейт, няма да те бавим. След малко ще те закараме у вас — каза Ед и отключи вратата. — Влизай. Ей сега идваме.

— Разбира се. Но само да кажа…

— Просто влизай.

Нейт се подвоуми, обзет от съмнение. После натисна дръжката на вратата.

— Нейт — извика мъжки глас.

Боз и Ед рязко се обърнаха и видяха трима мъже, които идваха по коридора. Бяха костюмирани. И ако това не са федерални агенти, помисли си Боз, аз съм призракът на Елвис. Мамка му!

— Здравейте, агент Бигълоу — весело каза Нейт.

Той ги познава?! Сърцето на Ед заби ускорено. Може би са го разпитали, докато не сме били тук?… Добре, мисли, мисли, по дяволите. Какво ли може да им е казал? Какво да направим?

Но не можеше да мисли.

Нямам капка мозък…

Агентът беше висок мрачен мъж, леко оплешивяващ, като късата му руса коса с монашески бретон стигаше точно до малките му уши. Той, както и другите двама мъже, извадиха светкавично картите си — да, без съмнение бяха агенти от ФБР — и първият попита:

— Вие сте шерифски наместник Бозуърт Пелър, а вие сте шерифски наместник Едуард Ранкин?

— Да, сър — чинно отвърнаха те.

Господи, неспазването на мярката за задържане на затворник се наказва с отстраняване от длъжност — мислеше си Боз.

Ед, който си мислеше почти същото, се обърна към Нейт и каза:

— Виж какво, Нейт, хайде да се върнем до лавката. Да си вземеш нещо газирано?

— Или „Туинки“. Бива си ги, нали?

— Вътре е по-хладно — каза Нейт и нахълта в стаята, където го дебнеха Лестър и острият му като бръснач нож.

— Не! — изкрещя Боз.

— Какво има, колега? — попита един от агентите на ФБР.

— А, нищо — бързо отвърна Боз.

Боз и Ед бяха вперили очи във вратата, зад която в този миг Нейт вероятно лежеше наръган с нож. После с мъка се обърнаха обратно към федералните представители на закона.

Недоумяваха как да го спасят. Да, разбира се… ако Лестър побегнеше навън, целият облян в кръв, с нож в ръка, все пак можеха да го арестуват. Агентите дори може би щяха да им помогнат.

По дяволите, отвътре не се чуваше никакъв шум. Може би Лестър беше прерязал гърлото на Нейт изневиделица и сега се мъчеше да избяга през прозореца.

— Да влезем вътре — предложи Бигълоу, като кимна с глава към вратата. — Трябва да обсъдим случая.

— Ами, не знам дали точно сега да го правим.

— Защо не? — каза един от агентите. — Нейт каза, че вътре било по-хладно.

— След вас — каза агент Бигълоу, като махна с ръка към двамата наместници.

Те си размениха погледи и прекрачвайки прага на стаята, поставиха ръце близо до дръжките на служебните си револвери.

Лестър седеше на един стол, кръстосал крака и отпуснал окованите си ръце в скута. От другата страна на масата срещу него седеше Нейт Спода и прелистваше опърпано издание на оперативния наръчник на шерифството. Ножът беше на същото място, където го беше оставил Боз.

Благодаря ти, мили боже…

Боз погледна Ед.

Мълчание.

Ед пръв се окопити:

— Предполагам, че се чудите защо заподозреният е тук, агент Бигълоу. Мисля, че е станало някакво недоразумение, нали, Боз? Не трябваше ли тук да е служебният адвокат?

— И аз тъкмо това си мислех. Разбира се. Недоразумение.

— За какъв заподозрян говорите? — попита Бигълоу.

— Хм, ами, ето този, Лестър.

— Или повдигайте обвинения, или ме пускайте веднага, по дяволите — излая мъжът.

— Кой пък е той? Какво прави тук — попита Бигълоу.

— Ами, арестувахме го за обира тази вечер — отвърна Боз. Тонът на гласа му сякаш питаше „Да не пропускам нещо?“.

— Така ли? — измърмори агентът. — Защо?

— Ами… — беше единственото, което Боз събра смелост да изрече. Дали не бяха изложили случая на риск със слабата си полемика?

Четвъртият агент от ФБР влезе в стаята и подаде някаква папка на Бигълоу. Той зачете внимателно, като кимаше с глава. После вдигна очи и каза:

— Добре. Имаме предполагаем мотив.

Боз потръпна от облекчение и отправи лукава усмивка към Лестър.

— Мислеше, че си отървал кожата, а? Е…

Бигълоу поклати лъскавото си теме и само след миг другите агенти вече бяха свалили оръжията и коланите от Боз и Ед, включително и прескъпата, произведена в Тайван палка, с която Боз толкова се гордееше.

— Имате право да мълчите…

Останалата част от правата на арестуваните се процеди от стиснатите му устни и когато свърши, им поставиха белезници.

— Какво става? — извика Боз.

Бигълоу потупа папката, която му бяха донесли преди това.

— Преди малко получихме данните от екипа, който изследва наличието на улики по колата на бягството. По цялата кола бяха открити вашите пръстови отпечатъци. Освен това открихме множество отпечатъци от полицейски обувки като вашите, които водят към реката близо до дома на господин Спода.

— Аз изкарах колата на заден ход, за да я претърся — възрази Боз. — Това е всичко.

— Без ръкавици? Без присъствието на криминален екип на мястото?

— Ами, случаят беше ясен…

— Също така намерихме повече от деветдесет хиляди долара в багажника на личния ви автомобил, полицай Ранкин.

— Просто не успяхме да ги впишем в доклада. При цялото това…

— Вълнение — каза Боз. — Нали разбирате.

— Прегледайте чувалите — каза Ед. — Целите ще са покрити с отпечатъци на Лестър.

— Всъщност — отвърна Бигълоу с невъзмутимостта на служител на Макдоналдс — не е така. Има отпечатъци само от вас двамата. А в жабката на колата ти открихме хромиран пистолет трийсет и осми калибър. Предварителната балистична експертиза показа, че това съвпада с оръжието, използвано при обира. А, и скиорски шлем освен това. Което съвпада с влакната, открити в бронирания камион.

— Чакайте… това е нагласено. Нямате доказателства. Това са само косвени улики.

— Опасяваме се, че не е така. Разполагаме с очевидец.

— Кой? — каза Боз и хвърли поглед към коридора.

— Нейт, това ли са мъжете, които видя да вървят край реката близо до дома ти точно след обира днес следобед?

Нейт погледна към Боз и после към Ед.

— Да, сър. Те са.

— Лъжец! — извика Ед.

— Бяха ли с униформи?

— Да, точно както са в момента.

— Какво става тук, по дяволите? — просъска Боз.

Ед се задави и хвърли унищожителен поглед към Нейт:

— Ти, малък…

— Господа, прехвърляме ви във федералния арест в Арлингтън. Оттам може да си извикате адвокати — каза Бигълоу.

— Той лъже — изкрещя Боз. — Каза ни, че не е видял кой е стоял в храстите.

Най-накрая Бигълоу се ухили.

— Е, едва ли би казал точно на вас, че ви е видял в храстите, нали? Двама хулигани с пистолети и палки, които са му надзиратели. Беше твърде ужасен дори когато каза истината на нас.

— Не, чуйте ме — умолително каза Ед. — Вие не разбирате. Иска просто да ни натопи, защото се заяждахме с него в гимназията.

Агентът зад Бигълоу се изкикоти.

— Направо покъртително. Отведете ги в затворническия камион.

Мъжете излязоха. Бигълоу нареди да свалят белезниците на Лестър Ботс.

— Сега може да си вървиш.

Мършавият мъж огледа презрително стаята и излезе с наперена походка.

— Може ли и аз да си вървя? — попита Нейт.

— Разбира се, сър. — Бигълоу разтърси ръката му. — Обзалагам се, че сте имали изтощителен ден.

 

 

Нейт Спода постави компактдиска и натисна копчето за включване. Обикновено късно вечер слушаше Дебюси или Равел — нещо успокояващо. Но тази вечер предпочете Сергей Прокофиев. Музиката беше необуздана и възторжена. Такова беше и настроението на Нейт.

Той слушаше класическа музика по цял ден, музика, която се лееше на предната веранда от усилватели за по хиляда долара. Нейт често се смееше сам, като си припомняше случая, когато беше дочул някой в града да казва, че слушал „сатанинска“ музика. Не беше сигурен кое точно е било произведението във възхвала на дявола, но съдейки по времето, когато чу тази забележка, Нейт предполагаше, че търговецът на зърно е дочул музика от Рахманинов.

Съжалявам, че не беше кънтри, приятели…

Влезе в къщата и започна да гаси осветлението. Остави включени само лампите над картините, които осветяваха произведенията на Миро и Джаксън Полок — отново в унисон с настроението му. Скоро трябваше да отиде в Париж. Един търговец, негов приятел, се беше сдобил с две малки творби на Пикасо и беше обещал на Нейт пръв да ги огледа. Освен това му липсваше Жанет, не я беше виждал от един месец.

Заразхожда се безцелно по верандата.

Беше почти полунощ. Седна в люлеещия се стол на майка си, притежаван някога от Джон Ф. Кенеди, и втренчи поглед нагоре. По това време на годината небето над долината Шенандоа бе твърде мъгливо и не се виждаше ясно — местните се шегуваха, че Калдон е трябвало да бъде кръстен Калдрон[6]. Но тази вечер там, където черното на дърветата се преливаше с черното на небето, блестеше рояк от звезди, простиращ се в полусферата над главата му. Остана така седнал няколко минути, наслаждавайки се на съзвездията и луната.

Чу шума от стъпки много преди да види фигурата, която идваше по пътя.

— Хей — извика той.

— Хей — отвърна Лестър Ботс.

Мъжът се изкачи по стълбите, пуфтейки, и стовари четири тежки брезентови чувала на боядисаната в сиво веранда. После седна, както обикновено, не на някой от столовете, а на самата веранда, опрял гръб на една от подпорите.

— И им остави над деветдесет хиляди? — попита Нейт.

— Съжалявам — каза Лестър раболепно, дори почтително на шефа си. — Грешно съм ги преброил.

Нейт се изсмя.

— Идеята май не е била лоша. — Беше си помислил, че Боз и Ед ще се хванат на въдицата за финансова измама, ако им оставят само тридесет-четиридесет хиляди в пещерата и в колата, с която бяха избягали. Размахай сума, равняваща се на две годишни заплати, която не се облага с никакви данъци, пред лицето на един човек и в девет от десет случаи си го купил. Но при такъв голям удар вероятно е добра идея да разполагаш с допълнителна примамка.

Нейт и Лестър пак щяха да вземат 400 000 долара чисти пари.

— Трябва да ги замразим за известно време, нищо, че са в брой, нали? — попита Лестър.

— Тук наистина трябва да внимаваме — отвърна Нейт.

По правило двамата никога не действаха на територията на Вирджиния. Обикновено пътуваха до Ню Йорк, Калифорния или Флорида за обирите си. Но когато Нейт научи от свой познат в Колумбия, че местният клон на „Брониран транспорт инкасо“ ще превозва пари до нова банка в Лърей, просто не устоя. Нейт знаеше, че охраната е на ниско ниво и вероятно никога не е поемала по-сериозна задача от курсовете за осребряване на чековете в дни за плащане до местните фабрики. Парите го изкушаваха, разбира се. Но онова, което наклони везните, беше, че Нейт осъзна, че за да проработи планът им, имаха нужда от двама несъзнателни участници, за предпочитане представители на закона. Изобщо не се поколеба кои да избере. Младежкото озлобление е също толкова трайно колкото това на отхвърлените любовници.

— Наистина ли се наложи да го застреляш? — попита Нейт. Имаше предвид охраната. Едно от правилата му беше никога да не намесва оръжие, освен ако не е напълно наложително.

— Беше само някакво хлапе. Стори ми се, че ще използва оръжието си. Действах предпазливо, само му пукнах едно-две ребра.

Нейт кимна, вперил очи към небето. Надяваше се да види падаща звезда. Но не видя нито една.

— Съжаляваш ли за тях? — попита Лестър след малко.

— За кого, за охраната ли?

— Не, за Ед и Боз.

Нейт помисли за кратко над това. Музиката и уханният въздух на късното лято, ритмичната симфония на насекоми и жаби настройваха Нейт на философска вълна.

— Мисля си за нещо, което каза Боз. За това как гледните ни точки с него и Ед се разминават. Говореше за обира, но всъщност говореше за това какъв е бил моят живот и техният — съзнателно или не.

— По-скоро не.

— Но има логика — отвърна той. — Много добре обобщава нещата. Разликата между нас… Можех спокойно да си живея с нея, ако тези момчета просто си бяха вървели по пътя, в училище и след това. Но те не го направиха. Не. При всяка удобна възможност го превръщаха в проблем. Много лошо. Но това беше техен избор.

— Е, добре че всички не сте имали една и съща гледна точка — каза Лестър също толкова самовглъбено. — Да пием за различията.

— Да пием за различията.

Двамата мъже се чукнаха с бирените кутии и отпиха.

Нейт се наведе напред и започна да разделя парите на две равни купчини.

Триъгълник

— Може и да отида в Балтимор.

— Имаш предвид… — Тя го изгледа внимателно.

— Другата събота и неделя. Когато ще ходиш на моминското парти на Кристи.

— За да се видиш с…

— Дъг — отвърна той.

— Наистина ли? — Мо Андърсън разгледа внимателно ноктите на ръцете си, които лакираше в яркочервено. Цветът не му харесваше, но не й каза нищо. Тя продължи: — Един куп жени ще се мотаят наоколо — голяма скука. Добре ще си прекараш в Мериленд. Ще бъде забавно.

— И аз така си мисля — каза Пит Андърсън.

Седеше срещу Мо на предната веранда. Къщата им бе раздвижена, на различни нива и се намираше в предградията на окръг Уестчестър. Беше юни и въздухът бе наситен с мириса на жасмин, насаден от Моли по-рано през пролетта. Преди Пит обичаше мириса на жасмин. Но вече му се гадеше от него.

Мо огледа изпитателно маникюра си и остана доволна, че никъде не е одраскала лака си. Престори се на отегчена от факта, че Пит ще се вижда с Дъг, който не само бе неин шеф, но бе и важна клечка и държеше цялото Източно крайбрежие. Дъг беше поканил Мо и Пит на гости в родното си място, но по същото време тя беше планирала моминско парти за племенницата си.

— Но тогава защо не дойдеш сам? — беше предложил Дъг на Пит.

Пит беше отговорил, че ще си помисли.

Разбира се, тя само изглеждаше отегчена от идеята Пит да отиде без нея. Но беше посредствена актриса. Пит беше сигурен, че Мо е доста развълнувана от мисълта за тази среща и знаеше защо. Но за разлика от Мо той умееше да се преструва. Затова продължи да съзерцава светулките и да си трае. Правеше се на глупак.

Седяха мълчаливо и докато отпиваха от питиетата си, ледът глухо потракваше в пластмасовите чаши. Беше първият ден на лятото и в предния двор сигурно имаше стотици светулки.

— Знам, че обещах да разчистя гаража — каза той и леко потръпна. — Но…

— Не, това може да почака. Мисля, че е чудесна идея да отидеш до там.

Убеден съм, че за теб идеята е чудесна, помисли си Пит. Но не й го каза. В последно време си мислеше много неща.

Пит се потеше — повече от вълнение, отколкото от жегата — и изтри влагата от лицето и късо подстриганата си руса коса със салфетка.

Телефонът иззвъня и Мо отиде да го вдигне.

— Баща ти е — каза тя, натъртвайки с онзи неин рязък тон, щом се върна. После седна и не продума нищо повече. Просто взе питието и отново огледа изпитателно ноктите си.

Пит стана и отиде в кухнята. Баща му живееше в Уисконсин, недалеч от езерото Мичиган. Пит го обичаше и му се щеше да живееха по-близо един до друг. Но Мо не харесваше баща му и винаги мърмореше, когато Пит искаше да отиде да го види. Пит така и не разбра какъв беше проблемът между Мо и баща му. Но се вбесяваше от факта, че тя се държи толкова зле с него и не иска да говори за това.

Вбесяваше го и факта, че Мо като че ли поставяше Пит между чука и наковалнята. Понякога дори се чувстваше виновен, че изобщо има баща.

Беше му приятно да си говорят, но затвори само след пет минути, защото усещаше, че на Мо това не й се нрави. Пит се върна на верандата.

— В събота — каза той. — Тогава ще отида на гости на Дъг.

— Мисля, че за събота ще е чудесно — отвърна Мо.

Чудесно значи…

Двамата влязоха вътре и известно време гледаха телевизия. След това, в единайсет, Мо погледна часовника на ръката си, протегна го към него и каза:

— Става късно. Време е да си лягаме.

А щом Мо казваше, че е време да си лягат, значи наистина беше така.

 

 

По-късно през нощта, когато тя вече спеше, Пит слезе на долния етаж в кабинета. Пресегна се зад един ред книги, подредени върху вградените лавици и извади голям запечатан пощенски плик.

Взе го и отиде в работилницата си в сутерена. Отвори плика и извади от там книга. Заглавието й беше „Триъгълник“. Пит я беше открил в раздела за криминална литература на местната книжарница на старо, след като бе прехвърлил близо двайсет книги за убийства по действителни случаи. Пит никога не беше крал каквото и да било през целия си живот, но в този ден внимателно огледа книжарницата и небрежно пъхна книгата в непромокаемото си яке. След това невъзмутимо излезе. Налагаше се да я открадне. Пит се опасяваше, че ако всичко върви по план, служителят може и да си спомни кой е купил книгата, а полицията да я използва като доказателство.

„Триъгълник“ беше автентичната история за двойка от Колорадо Спрингс. Жената беше омъжена за човек на име Рой. Но също така се срещаше с друг мъж — Ханк, местен дърводелец и приятел на семейството. Рой разбрал това и причакал Ханк навън, докато той катерел някаква планинска пътека, след това се промъкнал и го блъснал от една скала. Ханк се вкопчил за корена на някакво дърво, но го изпуснал — или Рой премазал ръцете му, не било ясно — и Ханк срещнал смъртта си трийсет метра по-надолу върху скалите в долината. Рой се върнал у дома и изпил едно питие с жена си, за да види реакцията й, когато се обадили да съобщят, че Ханк е мъртъв.

Пит не разбираше нищичко от престъпления. Всичко, което знаеше, беше от това, което бе гледал по телевизията и по филмите. Никой от престъпниците, които показваха в тези предавания, не изглеждаше особено умен и добрите винаги го залавяха, макар че и те самите не изглеждаха кой знае колко по-умни от лошите. Но престъплението от Колорадо беше добре изпипано. Убийството беше извършено без оръжие, а уликите бяха много малко. Единствената причина за залавянето на Рой беше, че не се бе огледал за свидетели.

Стига убиецът да се е огледал наоколо преди това, той е щял да види групата лагеруващи, които са имали идеален изглед към Ханк Гибсън, който летял с писък надолу към кървавата си гибел, и към Рой, който стоял на ръба на скалата и го наблюдавал…

„Триъгълник“ се превърна в „библията“ на Пит. Изчете я от кора до кора, за да види как Рой е подготвил престъплението и да разбере как го е разследвала полицията.

Тази нощ, докато Мо спеше, Пит прочете „Триъгълник“ още веднъж. Обърна особено внимание на онези части, които беше подчертал. След това се качи отново горе, сложи книгата на дъното на куфара си и легна на кушетката в кабинета, зареял поглед през прозореца към смътната светлина на летните звезди, обмисляйки пътуването до Мериленд от всички възможни ъгли.

Защото искаше да е сигурен, че ще се измъкне безнаказано от престъплението. Не искаше да прекара живота си зад решетките — като Рой.

О, разбира се, че имаше риск. Пит го знаеше. Но нищо нямаше да го спре. Дъг трябваше да умре.

Пит осъзна, че е обмислял тази идея в дъното на съзнанието си от месеци, скоро след като Мо се срещна с Дъг.

Тя работеше за фармацевтична фирма в Уестчестър — същата фирма, в която Дъг беше мениджър по продажбите, а офисът му беше в централата на фирмата в Балтимор. Запознаха се, когато той дойде във филиала на фирмата в Ню Йорк за конференция по продажбите. Мо беше казала на Пит, че ще вечеря „с един човек“ от фирмата, но не каза с кого. Пит не се усъмни в нищо, докато не я чу случайно да разказва на една от приятелките си по телефона за един много интересен тип, за когото работи. Но тогава тя усети, че Пит е наблизо и можеше да чуе, и промени темата.

През следващите няколко месеца Пит забеляза, че Мо стана отнесена и му обръщаше все по-малко внимание. Но я чуваше да говори за Дъг все по-често и по-често.

Една вечер Пит я попита за него.

— О, Дъг ли? — каза тя раздразнено. — Какво за него, той ми е шеф. И приятел. Това е всичко. Не може ли да имам приятели? Не ми ли е позволено?

Пит забеляза, че Мо започна да прекарва много време на телефона и в интернет. Опита се да прегледа сметките за телефона, за да разбере дали се е обаждала до Балтимор, но тя ги беше скрила или изхвърлила. Опита се също да прочете имейлите й, но откри, че си е сменила паролата. Стихията на Пит обаче бяха компютрите и той лесно проникна в акаунта й. Но когато се опита да прочете имейлите й, откри, че ги е изтрила до един от главния сървър.

Беше толкова разярен, че едва не строши компютъра.

След това, за ужас на Пит, Мо започна да кани Дъг на вечеря в дома им, когато той идваше в Уестчестър по работа. Той беше по-възрастен от Мо и доста по-едър. Истински лигав плужек според Пит. Тези вечери бяха най-лошото от цялата работа… Тримата седяха заедно около масата и Дъг се опитваше да омае Пит — разпитваше го за компютри, спорт, въобще за всичко, което Мо явно бе разказала на Дъг, че занимава Пит. Но всичко беше някак тромаво и си личеше, че на него хич не му пука за Пит. Този мъж не откъсваше очи от Мо, когато си мислеше, че Пит не ги наблюдава.

По това време Пит непрекъснато подлагаше Мо на проверки. Понякога си даваше вид, че отива да гледа някакво състезание с приятели, но се прибираше преждевременно вкъщи и откриваше, че и тя е излязла. После тя се прибираше към осем-девет часа и изглеждаше смаяна, тъй като не бе очаквала да го завари вкъщи, и казваше, че е работила до късно, въпреки че беше само офис мениджър и едва ли някога беше работила до по-късно от пет, преди да срещне Дъг. Веднъж, когато твърдеше, че е в офиса си, Пит звънна на телефона на Дъг в Балтимор и разбра от записа на секретаря, че той е извън града за няколко дни.

Всичко се променяше. Мо и Пит вечеряха заедно, но не беше същото като преди. Не ходеха на пикник и не излизаха да се разхождат вечер. И вече не седяха заедно на верандата, не съзерцаваха светулките и не правеха планове за пътешествия, които искаха да направят.

— Не го харесвам — каза Пит. — Дъг имам предвид.

— О, стига с твоята ревност. Той е просто добър приятел, това е всичко. И двамата ни харесва.

— Не, мен не ме харесва.

— Разбира се, че те харесва. Няма за какво да се тревожиш.

Но Пит определено се тревожеше. Миналия месец дори изпадна в паника, когато намери една бележка в дамската й чанта. „Д. Г. — неделя, мотел, 14 ч.“, пишеше на нея. Фамилията на Дъг беше Грант.

Тази неделя Пит се постара да не се издаде, когато Мо каза „Излизам за малко, скъпи“.

— Къде?

— На покупки. Ще се върна към пет.

Помисли си дали да не я попита къде точно отива, но реши, че идеята не е добра. Можеше да заподозре нещо. Затова отвърна весело „Добре, ще се видим по-късно“.

В мига, в който автомобилът й излезе от алеята пред къщата, той започна да звъни по мотелите в района и да разпитва за гост на име Дъглас Грант.

— Един момент, моля. Сега ще ви свържа — каза служителят в „Уестчестър Мотър Ин“.

Пит веднага затвори.

Стигна до мотела за петнайсет минути и, естествено, колата на Мо беше там, паркирана пред една от вратите. Пит се промъкна близо до стаята. Завесата беше спусната и лампите бяха изгасени, но прозорецът беше открехнат. Пит долавяше откъслечни думи от разговора.

— Това не ми харесва.

— Това…? — попита тя.

— Цветът. Искам да си лакираш ноктите в червено. Секси е. Не ми харесва цветът, който носиш. Какъв е?

— Праскова.

— Харесва ми яркочервено — каза Дъг.

— Ами добре.

Последва смях. А след това дълга тишина. Пит се опита да надникне вътре, но не видя нищо. Най-накрая Мо каза:

— Трябва да поговорим. За Пит.

— Надушил е нещо — каза Дъг. — Сигурен съм.

— Напоследък е станал някакъв ужасен шпионин — продължи тя с онази остра нотка в гласа, която Пит ненавиждаше. — Понякога направо ми се иска да го удуша.

Пит затвори очи, когато чу Мо да изрича тези думи. Стисна клепачи толкова силно, че имаше чувството, че може никога повече да не успее да ги отвори.

Чу звук от отваряне на консервена кутия. Бира, предположи той.

— И какво толкова, ако разбере — каза той.

— Какво толкова ли? Все едно не ти казах какво се случва със съпругата в този щат при развод, ако е имала извънбрачна връзка! Никаква издръжка. Трябва да внимаваме. Свикнала съм с определен стандарт на живот.

— Тогава какво да правим? — попита Дъг.

— Мислих за това. Струва ми се, че трябва да направиш нещо с него.

— Да направя нещо с него? — В гласа на Дъг също се прокрадна остра нотка. — Да му взема еднопосочен билет…

— Стига де.

— Добре, сладурче, извинявай. Но какво искаш да кажеш с това?

— Че трябва да го опознаеш.

— Шегуваш се.

— Да му докажеш, че си ми просто шеф.

Дъг се изсмя и каза с мек, нисък глас:

— Нима ей това тук показва, че съм ти само шеф?

Тя също се изсмя:

— Престани. Опитвам се да водя сериозен разговор.

— Е, какво? Да отидем заедно на някой мач ли?

— Не, трябва да е нещо повече. Покани го на гости.

— О, това ще бъде забавно — каза го със същия нахакан тон, който понякога използваше и Мо.

— Не, мисля, че е подходящо — продължи тя. — Покани ни и двамата. Може би през почивните дни, когато ще съм заета с моминското парти на племенницата ми. Няма да мога да дойда. Може би той ще дойде сам. Вие двамата се пошляйте и купонясвайте. Престори се, че си имаш приятелка или нещо такова.

— Няма да се върже на това.

— Пит е умен само когато се отнася за компютри и спорт. За всичко останало е пълен глупак.

Пит стисна до болка ръцете си. Едва не си изкълчи палеца — като онзи път, когато си посрещна пръста, докато играеше баскетбол.

— Това означава, че трябва да се преструвам, че го харесвам.

— Точно така. Нищо няма да ти стане.

— Нека да бъде друг път през почивните дни. И ти ще дойдеш с него.

— Не — каза тя. — Побърквам се, когато не съм с теб.

Последва пауза. След това Дъг каза:

— Е, добре, по дяволите. Ще го направя.

Пит, който се беше снишил върху ивицата пожълтяла трева сред изхвърлените кутии от газирани напитки, се разтресе от ярост. Впрегна цялата си воля, за да се удържи да не изкрещи.

Прибра се бързо у дома, просна се на кушетката в кабинета и пусна играта.

Когато Мо се прибра — съвсем не в пет, както бе обещала, а в шест и половина — той се престори на заспал.

Тази нощ реши какво да направи. На следващия ден отиде в книжарницата и открадна книгата „Триъгълник“.

 

 

В събота Мо го откара до летището.

— Ще се позабавлявате двамата заедно, нали?

— Иска ли питане — отвърна Пит. Звучеше весел, защото наистина му беше весело. — Чудесно ще си прекараме.

В деня на убийството, докато жена му и нейният любовник пийвали вино в стая на хотел „Маунтън Вю“, Рой обядвал с бизнес партньор. Мъжът, който пожелал да остане анонимен, съобщава, че Рой бил в необичайно приповдигнато настроение. Депресията му като че ли била преминала и той отново бил щастлив.

Чудесно, чудесно, чудесно…

Мо го целуна и след това силно го прегърна. Той не отвърна на целувката й, макар да я прегърна, напомняйки си, че трябва да бъде добър артист.

— Нямаш търпение да заминеш, нали? — попита го тя.

— И още как — отвърна той и това беше самата истина.

— Обичам те — каза тя.

— И аз те обичам — отговори той.

Е, това не беше истина. Ненавиждаше я. Надяваше се, че самолетът му ще излети навреме. Не искаше да чака тук с нея по-дълго, отколкото се налагаше.

Главната стюардеса, красива руса жена, непрекъснато си намираше повод да спира до мястото му. За Пит това не беше нещо необичайно. Жените го харесваха. Безброй пъти беше чувал, че е сладък, привлекателен и очарователен. Жените винаги се навеждаха близо до него и му говореха такива неща, докосваха ръката му, притискаха рамото му. Но днес той отговаряше на въпросите на стюардесата само с „да“ и „не“. И продължаваше да чете „Триъгълник“. Препрочиташе откъсите, които бе подчертал. Запаметяваше ги.

Стараеше се да научи всичко за пръстовите отпечатъци, за разпитването на свидетели, за отпечатъците от стъпки и за веществените доказателства. Много неща не разбираше, но му стана пределно ясно колко хитри са ченгетата и че трябваше много да внимава, ако иска да убие Дъг и да се измъкне.

— След малко кацаме — съобщи стюардесата. — Моля, закопчайте коланите!

Тя му се усмихна.

Пит закопча колана си и продължи да чете.

Тялото на Ханк Гибсън паднало от трийсет и четири метра. Приземил се на дясната си страна и от над двестата кости, от които е изградено човешкото тяло, седемдесет и седем били счупени. Ребрата му били пробили всички основни вътрешни органи, а черепът му бил сплескан от едната страна.

— Добре дошли в Балтимор. Местното време е дванайсет и двайсет и пет — каза стюардесата. — Моля, останете по местата си със закопчани колани до пълното спиране на двигателите и изключване на светлинния сигнал за коланите. Благодаря ви.

Съдебният лекар изчислил, че Ханк е падал със 130 километра в час към земята и смъртта на практика е настъпила мигновено.

Добре дошли в Балтимор…

 

 

Дъг го посрещна на летището. Стисна ръката му.

— Как си? — попита Дъг.

— Добре.

Всичко беше толкова абсурдно. Щеше да прекара почивните дни с човек, когото Мо познаваше толкова добре и когото Пит почти не познаваше.

Щеше да ходи из планините с някой, когото почти не познаваше.

Щеше да убие човека, когото почти не познаваше…

Вървеше близо до Дъг.

— Бих пийнал една бира с раци — каза Дъг, когато се качиха в колата. — Гладен ли си?

— Естествено.

Спряха край брега и влязоха в някаква стара кръчма. Мястото направо смърдеше. Миришеше на препарата, с който Мо почистваше пода, когато Рандълф, малкият им лабрадор ретривър, свършеше някоя беля върху килима.

Дъг подсвирна на сервитьорката още преди да седнат.

— Ей, маце, дали ще се справиш с двама истински мъжаги? — извика той и й пусна една от онези усмивки, които Пит беше забелязвал няколко пъти да отправя към Мо.

Пит отмести поглед, леко сконфузен, но най-вече отвратен.

Когато започнаха да се хранят, Дъг се кротна, макар че това вероятно се дължеше повече на бирата, отколкото на храната. Както ставаше и с Мо след третата чаша Гало вечер.

Пит не говореше много. Дъг се мъчеше да бъде весел. Направо не млъкваше, но ръсеше само глупости. Пит не му обръщаше внимание.

— Да взема да звънна на приятелката ми — изведнъж каза Дъг. — Да видя дали не иска да дойде при нас.

— Имаш приятелка? Как се казва?

— Ъ-ъ-ъ. Кати — каза той.

На табелката на сервитьорката пишеше „Здрасти! Аз съм Катлийн“.

— Хайде, ще бъде забавно — каза Пит.

— Май тези дни щеше да ходи извън града — отвърна Дъг, избягвайки погледа на Пит. — Ще й звънна по-късно все пак.

Пит е умен само когато се отнася за компютри и спорт. За всичко останало е пълен глупак…

Най-сетне Дъг погледна часовника си и каза:

— Е, какво ти се прави?

Пит се престори, че размишлява за минута и попита:

— Да се покатерим някъде?

— Да се катерим ли?

— Да, няма ли някакви планински пътеки?

Дъг допи бирата си и поклати глава:

— Не, не знам такива места.

Пит отново почувства, че го обзема гняв — ръцете му трепереха, кръвта бучеше в ушите му, но много умело успя да го прикрие и се опита да измисли нещо. И сега, какво да направи? Беше разчитал, че Дъг ще се съгласи с него каквото и да поиска. Беше разчитал, че ще намери хубава висока скала.

Тялото на Ханк Гибсън паднало от трийсет и четири метра…

Но след това Дъг продължи:

— Но ако искаш да сме някъде сред природата, може да отидем на лов.

— На лов ли?

— Вярно, сезонът сега е закрит за едър дивеч — каза Дъг. — Но винаги има зайци и катерици.

— Ами…

— Имам подходящо оръжие.

Пит се поколеба само за миг и каза:

— Добре. Да ходим на лов.

 

 

— Често ли стреляш? — попита го Дъг.

— От време на време.

В действителност Пит беше добър стрелец. Баща му го беше научил как се зарежда и почиства оръжие и как се борави с него. („Никога не насочвай оръжие към нещо, освен ако не си готов да го застреляш.“)

Но Пит не искаше Дъг да знае, че разбира от оръжия, затова го остави да му покаже как се зарежда малката двайсет и два калиброва пушка, как да запъне ударника и къде се намира предпазителят.

Аз съм хиляда пъти по-добър актьор от Мо, помисли си той.

Бяха в къщата на Дъг, която беше доста хубава. Намираше се в гората и беше обширна, със стени от камък и големи прозорци. Обзавеждането нямаше нищо общо с евтините мебели в дома на Мо и Пит. Състоеше се предимно от антики.

А това потискаше Пит още повече, дразнеше го допълнително, защото знаеше, че Мо обича парите, както и самите хора, които имат пари, дори да бяха идиоти като Дъг. Затова когато видя хубавата къща на Дъг, разбра, че ако Мо някога я видеше, щеше да желае Дъг още повече. След това се зачуди дали наистина не я беше виждала. Преди няколко месеца Пит беше ходил до Уисконсин, за да види баща си и братовчедите си. Може би Мо тогава беше идвала дотук, за да прекара нощта с Дъг.

— Е? — каза Дъг. — Готов ли си?

— Къде отиваме? — попита Пит.

— Има една подходяща местност на около два километра оттук. Не е забранена за ловуване. Каквото ударим, взимаме си го.

— Звучи ми добре — каза Пит.

Качиха се в колата и Дъг подкара по шосето.

— По-добре си сложи колана — предупреди го Дъг. — Карам като луд.

 

 

Пит оглеждаше огромното пусто поле.

Нямаше жива душа.

— Какво? — попита Дъг и Пит осъзна, че мъжът го гледа втренчено.

— Казах, че е много тихо.

И безлюдно. Никакви свидетели. Като онези, които са осуетили плановете на Рой в „Триъгълник“.

— Никой не знае това място. Открих го веднъж, докато скитах сам. — Дъг го каза с такава гордост, сякаш беше изнамерил лек за рака. — Да видим — продължи той, като вдигна пушката и гръмна.

Тряс…

Не успя да уцели консервената кутия, поставена на около десетина метра.

— Малко съм поизгубил форма — каза той. — Ама се забавляваме, а?

— И още как — отвърна Пит.

Дъг стреля отново, три пъти, и с последния изстрел уцели консервената кутия. Тя отскочи във въздуха.

— Ха така!

Дъг презареди и двамата поеха през високата трева и храсталака.

Вървяха пет минути.

— Ето — каза Дъг. — Можеш ли да уцелиш онази скала ей там.

Той сочеше към бяла скала на около пет метра от тях. Пит нарочно пропусна. Изпразни целия пълнител.

— Не е зле — каза Дъг. — С последните изстрели почти уцели.

Пит беше сигурен, че Дъг му се подиграва, но замълча, презареди и двамата продължиха да вървят през тревата.

— Е? — каза Дъг. — Как е тя?

— Добре. Чудесно.

Винаги, когато Мо беше разстроена и Пит я попиташе как е, тя отговаряше „Чудесно. Чудесно съм“. Което изобщо не означаваше, че се чувства чудесно. Означаваше „Не ми се говори за нищо с теб. Имам тайни от теб“.

„Вече не те обичам.“

Двамата прескочиха няколко повалени дънера и поеха по някакъв хълм. Сред тревата имаше сини цветя и маргаритки. Мо обичаше да се занимава с градинарство и все ходеше до разсадника, за да си купува растения. Понякога се връщаше с празни ръце и Пит се усъмни дали в тези случаи тя всъщност не се виждаше с Дъг. Отново се ядоса. Ръцете му се изпотиха, зъбите му изскърцаха.

— Поправиха ли й колата? — попита Дъг. — Разправяше, че нещо не е наред със скоростната кутия.

Откъде беше разбрал? Колата се счупи едва преди четири дни. Дали Дъг не е бил там без Пит да знае?

Дъг погледна Пит и повтори въпроса. Пит премигна.

— А, нейната кола ли? Да, всичко е наред. Ремонтираха я.

Малко по-късно се почувства по-добре, защото това означаваше, че всъщност не са разговаряли вчера, иначе тя щеше да му е казала, че колата е поправена.

От друга страна, в момента Дъг може би го лъжеше. Само си даваше вид, че тя не му е казала за колата, докато всъщност са говорили за това.

Пит погледна подпухналото лице на Дъг и не можа да разбере дали да му вярва, или не. Изглеждаше съвсем невинен, но Пит се беше научил, че хората, които изглеждат невинни, често имат най-голяма вина. Рой, съпругът от „Триъгълник“, е бил диригент на църковен хор. Съдейки по усмихнатата му снимка в книгата, човек никога не би предположил, че е в състояние да убие някого.

Мислеше за книгата, мислеше за убийството.

Пит разглеждаше внимателно местността. Да, ето там… на около двайсет метра. Ограда. Висока метър и половина. Щеше да свърши чудесна работа.

Чудесно…

Чудесно като Мо.

Мо, която желаеше Дъг повече отколкото желаеше Пит.

— Какво търсиш? — попита Дъг.

— Нещо, по което да стрелям.

И си помисли: свидетели. Ето това търся.

— Хайде да минем оттук — каза Пит и се отправи към оградата.

Дъг сви рамене.

— Добре. Защо не?

Когато наближиха, Пит разгледа оградата — дървени стълбове, около два метра и половина всеки, и пет реда ръждива тел.

Не беше лесно човек да се прехвърли от другата страна, но не беше бодлива тел, както на другите огради, покрай които бяха минали. Освен това Пит не искаше оградата да е твърде лесна за катерене. Беше обмислил всичко. Имаше план.

Рой обмислял убийството седмици наред. Това било обсебило всеки негов миг, с изключение на времето, когато спял. Бил начертал карти и скици и планирал всеки детайл до крайна степен. В мислите му това било съвършеното престъпление…

— И с какво се занимава приятелката ти? — попита Пит.

— Ъ-ъ-ъ, приятелката ми ли? Работи в Балтимор.

— Аха. И какво по-точно?

— В един офис. На голяма фирма.

— Аха.

Стигнаха близо до оградата.

— Разведен ли си? Мо май казваше, че си разведен — продължи Пит.

— Така е. С Бети се разделихме преди две години.

— Виждате ли се?

— С кого? С Бети? Не. Всеки тръгна по своя път.

— Имате ли деца?

— Не.

Разбира се, че не. Когато имаш деца, трябва да мислиш за още някой. Не може да мислиш само за себе си през цялото време.

Като Дъг. Като Мо.

Пит отново се огледа наоколо. За катерици и зайци, за свидетели.

Дъг спря и също се огледа наоколо. Пит се зачуди защо, но тогава Дъг извади бутилка бира от раницата си, пресуши я на един дъх и я хвърли на земята.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Дъг.

— Не — отвърна Пит. Щеше да бъде добре Дъг да е леко пиян, когато го намерят. Щяха да му направят кръвни проби. Такава беше процедурата. Така бяха установили, че Ханк е пил, когато откарали останките от тялото му (все пак е падал със 130 километра в час) в болницата на Колорадо Спрингс и там проверили съдържанието на алкохола кръвта му.

Оградата беше само на пет метра от тях.

— О, я гледай ти — каза Пит. — Ей там. Виж.

Той посочи към тревата от другата страна на оградата.

— Какво? — попита Дъг.

— Видях два заека.

— Сериозно? Къде?

— Ще ти покажа. Ела.

— Добре. Хайде — каза Дъг.

Тръгнаха към оградата. Изведнъж Дъг се пресегна и взе пушката на Пит.

— Ще я държа, докато прескочиш. Да не стане някоя беля.

Господи… Пит замръзна от ужас. В този миг осъзна, че Дъг щеше да направи тъкмо това, което беше намислил Пит. Той беше планирал да държи оръжието на Дъг вместо него. И тогава, когато Дъг щеше да се покачи върху оградата, Пит щеше да го застреля. Щеше да го нагласи да изглежда, че Дъг се е опитвал да държи пушката си, докато прескача оградата, но я е изпуснал и тя е произвела изстрел.

Рой се осланял на старото юридическо правило, че това, което изглежда като нещастен случай, вероятно е нещастен случай…

Пит не помръдна. Стори му се, че видя нещо особено в погледа на Дъг, нещо подло и подигравателно. Напомни му за изражението на Мо. На Пит му беше достатъчен един поглед към тези очи, за да разбере колко много го мразеше Дъг и колко много обичаше Мо.

— Искаш аз да прескоча пръв? — попита Пит. Не помръдваше, чудеше се дали не трябва да побегне.

— Разбира се — каза Дъг. — Давай пръв. След това ще ти подам пушките.

А в очите му се четеше „Да не се страхуваш да прескочиш оградата, а? Да не се страхуваш да се обърнеш с гръб към мен, а?“.

След това и Дъг започна да се оглежда наоколо.

Търсеше свидетели, също както беше направил Пит.

— Давай — подкани го Дъг.

Пит, чиито ръце трепереха, но сега от страх, започна да се катери. „Това е — мислеше си той. — Ще ме застреля. Трябваше да остана още пред мотела миналия месец! Дъг и Мо са продължили да си говорят и са планирали как той ще ме покани да дойда тук, ще се прави на много любезен и след това ще ме застреля.“

Спомни си, че Дъг беше предложил да отидат на лов.

Но ако побягна, помисли си Пит, той ще ме преследва докрай и ще ме застреля. Дори да ме застреля в гръб, пак ще твърди, че е било нещастен случай.

Адвокатът на Рой пледирал пред съдебните заседатели, че несъмнено двамата мъже са се срещнали на пътеката и са се сбили, но падането на Ханк е било нещастен случай. Той призовал съдебните заседатели да признаят, че в най-лошия случай Рой е виновен за убийство по непредпазливост…

Пит постави крака си на първия ред от телената ограда. Започна да се катери.

Вторият ред от оградата…

Сърцето на Пит биеше с милион удара в минута. Трябваше да спре за малко, за да избърше дланите си.

Стори му се, че чу шепот, сякаш Дъг сам си говореше. Пит прехвърли крак през последния ред от телената ограда. Тогава чу звука от запъване на ударника.

И дрезгавият шепот на Дъг:

— Труп си.

Пит простена.

Тряс!

Краткият, пронизителен звук от пушка двайсет и втори калибър огласи полето.

Пит издаде задавен вик и се огледа наоколо, като едва не падна от оградата.

— По дяволите — измърмори Дъг. Беше се прицелил далеч от оградата. Кимна по посока на няколко дървета. — Катерица. Разминах се с пет сантиметра.

— Катерица — повтори Пит като обезумял. — И не успя да я уцелиш.

— Заради някакви си пет шибани сантиметра.

С разтреперани ръце Пит се прехвърли от другата страна на оградата и се спусна на земята.

— Добре ли си? — попита Дъг. — Малко особено изглеждаш.

— Чудесно — каза той.

Чудесно, чудесно, чудесно…

Дъг подаде оръжието на Пит и започна да се катери по оградата. Пит се поколеба. После остави пушката си на земята и хвана здраво пушката на Дъг. Приближи се до оградата, за да застане точно под Дъг.

— Погледни — каза Дъг, когато застана най-отгоре. Стоеше разкрачен — десният му крак беше от едната страна на оградата, левият от другата. — Ей там — продължи той и посочи наблизо.

Голям сив заек с клепнали уши, клекнал на задницата си, стоеше само на пет метра от тях.

— Давай! — прошепна Дъг. — Бива те в стрелбата.

Пит нарами пушката. Тя сочеше към земята, точно между заека и Дъг.

— Хайде! Какво чакаш?

Рой бил обвинен в предумишлено убийство от първа степен и осъден на доживотен затвор. Въпреки това той почти щял да извърши съвършеното убийство. Ако не бил един малък каприз на съдбата, той щял да се измъкне…

Пит погледна към заека и после погледна към Дъг.

— Няма ли да стреляш?

Хм, добре, помисли си той.

Пит вдигна пушката и натисна спусъка веднъж.

Дъг простена и притисна малката дупка от куршума в гърдите си.

— Но… но… Не!

Падна назад от оградата и се просна върху парче засъхнала кал. Остана напълно неподвижен. Уплашен от шума на изстрела, заекът подскочи в тревата и изчезна в гъстия къпинак. Мо беше засадила купища такива храсти в задния двор на къщата им.

 

 

Самолетът намали височина и бавно се понесе към летището.

Пит гледа кълбестите облаци и пътниците на съседните седалки, чете списанието и каталога със стоките на самолетната компания. Беше отегчен. Нямаше я книгата му, за да чете. Преди да разговаря с мерилендската полиция за смъртта на Дъг, изхвърли „Триъгълник“ в кофа за боклук.

Една от причините, поради които съдът обвинил Рой, била, че след обиск на къщата му полицаите открили няколко книги за прикриване на улики. Рой не дал удовлетворително обяснение за наличието им…

Малкият самолет изплува от облаците с изключен мотор и кацна на летището на Уайт Плейнс. Пит извади раницата си изпод седалката пред него и излезе от самолета. Мина по подвижната стълба покрай главната стюардеса — висока чернокожа жена, и размени с нея няколко думи за полета.

Видя Мо на изхода. Изглеждаше като вцепенена. Беше с тъмни очила и Пит предположи, че е плакала. Пръстите й стискаха хартиена кърпичка.

Ноктите й вече не бяха яркочервени, забеляза той.

Не бяха и с цвят на праскова.

Бяха си просто с естествен цвят.

Главната стюардеса отиде при Мо.

— Вие ли сте госпожа Джил Андърсън?

Мо кимна.

Жената й поднесе лист хартия.

— Ето тук. Бихте ли подписали, ако обичате?

Все така вцепенена, Мо взе химикалката, която й подаде жената и подписа документа.

Това беше формуляр за непълнолетно лице без придружител на борда на самолета. Възрастните трябваше да подпишат такъв документ, с който се разрешаваше децата им да пътуват сами. Родителят, на когото се предаваше детето, също трябваше да се подпише. След като родителите му се разведоха, Пит летеше напред-назад между баща си в Уисконсин и майка си в Уайт Плейнс толкова често, че вече знаеше всичко за процедурите по летищата, които се прилагаха спрямо деца, пътуващи без придружител.

— Трябва да отбележа — обърна се служителката към Мо, като отправи усмивка надолу към Пит, — че той е най-възпитаният младеж, когото съм виждала през всички полети. На колко години си, Пит?

— На десет — отговори той. — Но другата седмица ставам на единайсет.

Тя притисна рамото му. След това погледна към Мо.

— Ужасно съжалявам за случилото се — каза тя с мек глас. — Полицаят, който качи Пит на самолета, каза, че приятелят ви е загинал в нещастен случай по време на лов.

— Не — каза Мо, борейки се със себе си да изрече думите, — не ми беше приятел.

Разбира се, че ти беше приятел, помисли си Пит. Освен ако не искаш съдът да го разбере, защото тогава татко повече няма да ти изплаща издръжката.

И точно заради това тя и Дъг толкова се бяха старали да убедят Пит, че Дъг бил „само приятел“.

Не може ли да имам приятели? Не ми ли е позволено?

Не, не ти е позволено, помисли си Пит. Няма да се отървеш и да зарежеш сина си, така както заряза татко.

— Може ли да тръгваме за вкъщи, Мо? — попита той с възможно най-тъжната си физиономия. — Наистина се чувствам много странно от това, което се случи.

— Разбира се, скъпи.

— Мо ли? — попита служителката.

Вперила поглед през прозореца, Мо отвърна:

— Името ми е Джил. Но когато беше на пет, Пит се опита да изпише „мамо“ върху картичката за рождения ми ден. Успя да напише само буквите „М“ и „О“. Остана ми нещо като прякор.

— Каква мила история — каза жената и погледна така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Пит, ще се радвам съвсем скоро да се върнеш и пак да летиш с нас.

— Добре.

— Хей, ами как ще отпразнуваш рождения си ден?

— Не знам — каза той. После вдигна очи към майка си. — Мислех си да отидем на разходка в планината. В Колорадо. Само ние двамата.

Ноктюрно

Обгърнат от мъгливия пролетен въздух, младото ченге вървеше през Сентръл парк и се питаше кога ли ще се изсипе проливният дъжд, обещан от синоптиците от Девети канал за късните часове на нощта в западната част на Манхатън.

Дежурният полицай Антъни Винченцо пое на запад, прекоси Кълъмбъс, а след това и Бродуей, слушайки разсеяно пращенето на микрофона на своята радиостанция „Моторола“, закрепена на рамото на униформената му риза под черния дъждобран.

Погледна часовника на ръката си. Наближаваше единайсет часа.

— По дяволите — изстена той и ускори крачка.

Беше в лошо настроение, защото прекара по-голямата част от дежурството си в полицейското управление в писане на доклад за арест, след което пък трябваше да придружи самия нарушител — млад сериен крадец — до Белвю. Задържаният беше взел свръхдоза. Вероятно преди Тони да го залови, крадецът бе погълнал цялата дрога, която е носил в себе си, като по този начин си бе спестил прокурорското обвинение за притежание на наркотици в допълнение към обвинението за кражба. Тони поклати невярващо глава. Господи, какви хора — сега не само че щеше да загази заради кражбата, но щяха и да му натикат тръба където трябва, за да му промият стомаха.

Така или иначе заради ареста Тони пропусна най-хубавата част от дежурството си, защото всяка нощ през последния час от обиколката си случайно или съвсем умишлено той се озоваваше между две улици в Уест Севънтис, точно там, където се намираше Нюйоркската концертна зала — тъмнокафява сграда, построена през деветнайсети век. Сградата не беше добре звукоизолирана и ако застанеше близо до някой прозорец, лесно можеше да слуша изпълненията. Тази възможност Тони приемаше като преимущество на работата си. И чувстваше, че има право на това. От дете искаше да стане ченге, но не обикновено ченге, а детектив. Проблемът беше, че съвсем скоро бе прехвърлил двайсетте си години, а за младок като него беше адски трудно да получи златна значка. Преди изобщо да разгледат назначаването му в детективския отдел, трябваше да изтърпи още поне четири-пет години досадни патрули. Затова бе решил, че щом е задължен да прави патрулни обиколки, то тогава можеше да си избере свой собствен маршрут. Което пък носеше със себе си някои плюсове. Не ставаше въпрос за безплатни понички и кафе — Тони искаше музика.

Защото Тони обичаше музиката почти толкова, колкото работата си на ченге.

Обичаше всякаква музика. Притежаваше дисковете на „Скуиръл Нат Зипърс“[7], плочите на Тони Бенет[8] от петдесетте и записите на Джанго Райнхарт[9] от четиридесетте, изпълненията на Даяна Рос на плочи от 48 оборота и на Фатс Уолър[10] на плочи от 78 оборота, а „Белия албум“ на „Бийтълс“ си бе набавил във всички съществуващи формати: на компактдиск, дългосвиреща плоча, магнетофонна лента, аудиокасета и ролка. Ако се продаваше и на пиано ролка, непременно щеше да има и такова копие.

Обичаше дори и класическата музика, винаги я беше харесвал, още от дете. Естествено, този факт можеше да бъде рискован за човек, израснал в Бей Ридж, Бруклин, и да му коства здрав пердах на паркинга след училище, ако си го признаеше пред някого. Въпреки това Тони слушаше класика и не го криеше. Беше наследил любовта към музиката от родителите си. Преди да забременее с първия от тримата му по-големи братя, майка му свиреше на орган в погребалната зала. Тя отдавна беше прекъснала работата си на органист, но продължи да свири на старото пиано във всекидневната на къщата близнак на Четвърта улица, в която живееха. Бащата на Тони също разбираше от музика. Той свиреше на баян и цитра и притежаваше навярно хиляда грамофонни плочи, главно оперни изпълнения и класически италиански канцонети.

Тази вечер, когато стигна до аварийния изход на концертната зала, където обичаше да застава, за да слуша концертите, Тони успя да чуе само последните акорди на някаква симфония, последвани от въодушевените аплодисменти и викове. Представлението беше изнесено от „Ню Американ Симфъни Оркестра“, разбра той от афиша, и програмата им се бе състояла изцяло от произведения на Моцарт. Тони ядосано цъкна с език, съжалявайки, че е пропуснал спектакъла. Тони обичаше Моцарт. Баща му не спря да върти плочата с „Дон Жуан“, докато тя не се изтри. Възрастният човек крачеше из всекидневната, кимайки в такт с музиката, като си мърмореше: „Моцарт е добър! Да, Моцарт е добър!“.

Публиката започна да напуска залата. Тони си взе брошура за предстоящ концерт и реши да погледне служебния вход. Понякога успяваше да си размени някоя дума с музикантите и това беше голяма тръпка за него.

Пое към ъгъла, сви вдясно и се натъкна на грабеж.

На около половин метър от него млад мъж със скиорска маска, анцуг и маратонки беше насочил пистолет, щръкнал от предния джоб на черната му блуза, срещу един от музикантите — висок, безупречно облечен мъж в смокинг, около петдесет и пет годишен. Нападателят искаше да вземе цигулката му.

— Не! — извика мъжът. — Не я вземайте! Не може да го направите!

Тони мигновено извади служебния си пистолет „Глок“, сниши се и обяви по радиостанцията си:

— Тук три, осем, осем, четири — обир на Седемдесет и седма и Ривърсайд. Изпратете веднага подкрепление. Заподозреният е въоръжен!

И престъпникът, и жертвата го чуха и се обърнаха към него.

Очите на нападателя се разшириха от страх, когато забеляза готовото за стрелба оръжие.

— Горе ръцете! — изкрещя Тони. — Веднага!

Момчето за миг се вцепени, след което рязко издърпа музиканта пред себе си като щит. Високият мъж продължаваше отчаяно да стиска калъфа на цигулката.

— Моля ви! Не я вземайте! — не преставаше да повтаря той.

С треперещи ръце Тони се опита да се прицели в главата на нападателя, но се отказа. Малкото, което се виждаше от черната скиорска маска, се сливаше със сенките на улицата. Нямаше ясна мишена.

— Не мърдай — каза момчето с прегракнал глас. — Ще го убия.

Тони се изправи, вдигна лявата си ръка с дланта навън.

— Добре. Ето, никой няма да пострада — каза той. — Всичко ще се подреди.

В далечината прозвучаха сирени.

— Дай ми я! — изкрещя момчето.

— Не! — Високият мъж се завъртя и стовари юмрука си върху главата на момчето.

— Не! — изкрещя Тони.

Беше сигурен, че ще последва изстрел и мъжът ще се строполи на земята. Тогава той трябваше също да дръпне спусъка на собствения си пистолет и за първи път да убие човек при изпълнение на служебните си задължения.

Но момчето не стреля. Точно в този миг вратата на служебния вход се отвори и се появиха още шестима музиканти, които панически се разпръснаха, като няколко от тях се озоваха между Тони и нападателя. Момчето изтръгна цигулката от ръцете на музиканта и побягна.

Тони отново вдигна пистолета си и изкрещя: „Спри! Ще стрелям!“. Но момчето продължи да тича. Тони се прицели в гърба му и започна плавно да натиска спусъка. След това спря и отпусна оръжието. Въздъхна и се втурна след него, но момчето беше изчезнало. След миг Тони чу шум от запалване на мотор и стар сив автомобил — не успя да види нито номера, нито марката — се отдели рязко от бордюра и изчезна към жилищната част на града. Тони веднага съобщи за бягството, спусна се към музиканта и му помогна да се изправи на крака.

— Добре ли сте, господине?

— Не, не съм добре — злъчно отвърна музикантът, притискайки ръце към гърдите си. Той се гърчеше в агония. Лицето му беше яркочервено, а от челото му се стичаше пот.

— Прострелян ли сте? — попита Тони, като си мислеше, че може да не е чул изстрела, ако пистолетът е бил двадесет и втори или двадесет и пети калибър.

Но музикантът нямаше това предвид. Присвил очи от ярост, той се изправи.

— Тази цигулка — каза той с треперещ от възмущение глас — е Страдивариус. Струва над половин милион долара. — Той хвърли пронизващ поглед към Тони. — Защо, по дяволите, не го застреляхте, полицай? Защо?

 

 

Шефът на Тони, сержант Вик Уебър, последван от двама детективи от същия район, първи пристигна на местопрестъплението. А след минута, тъй като се беше разчуло, че Едуард Питкин, диригент, композитор и първа цигулка в „Ню Американ Симфъни Оркестра“, е бил ограбен и му е бил отнет безценният инструмент, се появиха четирима детективи от Главното управление. Както винаги, непоканени, медиите изникнаха на пълчища.

Питкин, все така безупречен, с изключение на една едва забележима дупка на панталоните на, поне така се стори на Тони в този момент, префърцуненото си костюмче, стоеше скръстил ръце, а лицето му оставаше набраздено от гняв. Изглежда трудно си поемаше въздух, но беше прогонил лекарите като досадни мухи.

— Това е недопустимо. Напълно недопустимо — каза той на Уебър.

Посивелият мъж, който приличаше повече на военен, отколкото на сержант в полицията, се опита да му обясни:

— Господин Питкин, съжалявам за загубата…

— Загуба ли? Говорите сякаш е открадната кредитната ми карта!

— … но полицай Винченцо не е могъл да направи нищо повече.

— Онова хлапе щеше да ме убие, а той — Питкин посочи с глава към Тони — го остави да се измъкне. С моята цигулка! В целия свят няма втори такъв инструмент.

Не е точно така, помисли си Тони.

Отгледан от баща, който обичаше да поднася късчета музикални подробности на масата за хранене, докато майка му поднасяше тортелини, Тони си спомни как баща му веднъж важно беше обявил на жена си и децата си, че са запазени около шестстотин цигулки Антонио Страдивариус — едва около половината от всички, изработени от италианския майстор.

Но в този миг Тони реши, че е по-добре да не споделя този любопитен факт с цигуларя.

— Всичко е протекло като по учебник — продължи Уебър, който не беше особено заинтригуван от уникалността на откраднатата вещ.

— Ами тогава учебникът трябва да бъде сменен — отсече Питкин.

— Нямах ясна мишена — намеси се Тони. Беше ядосан, че се налага да се защитава пред цивилно лице. — Не може ей така да стреляш по заподозрения в гръб.

— Той беше престъпник — каза Питкин. — И, боже мой, нямаше кой знае какво… Искам да кажа, че беше черен.

Лицето на Уебър застина. Той хвърли поглед към главния детектив, закръглен, четиридесетгодишен мъж, който присви очи.

— Съжалявам — бързо каза Питкин. — Просто е ужасяващо, когато някой тикне пистолет в ребрата ти.

— Хей! — извика един репортер от тълпата. — Защо не направите изявление?

Тони тъкмо щеше да каже нещо, но детективът отвърна:

— За момента не даваме изявления. Главният ще даде пресконференция след половин час.

Към Питкин се приближи друг детектив.

— Какво можете да ни кажете за нападателя?

Питкин се замисли за момент.

— Струва ми се, че беше висок около метър и осемдесет…

— И осемдесет и пет — поправи го Тони. — Беше по-висок от вас.

Със своите метър и шейсет и пет Тони Винченцо имаше добър поглед върху чуждия ръст.

— Беше набит — продължи Питкин. След това хвърли поглед към Уебър, натъртвайки върху последната дума: — Беше афроамериканец. Носеше черна маска за ски и черни спортни дрехи.

— И червено-черни маратонки „Найк“ — допълни Тони.

— И скъп часовник. „Ролекс“. Чудя се кого ли е убил, за да се сдобие с него? — Този път погледът му се прехвърли върху Тони. — Кой ли ще е следващият, когото ще убие? След като сега успя да избяга, кой ли може да го спре?

— Нещо друго? — попита детективът, придържайки се към същността.

— Почакайте. Спомням си нещо. Имаше някакъв прах върху ръцете му. Бял прах.

Детективите се спогледаха. Един от тях каза:

— Наркотици. Кокаин. Хероин. Може би е имал нужда да си вземе дозата, а вие сте попаднал в неподходящото време на неподходящото място. Добре, господине, това ни върши работа. Имаме откъде да започнем. Дадохте ни ценна информация.

Детективите се отдалечиха бързо към паркирания наблизо черен форд и отпрашиха.

Млада жена, облечена с червена рокля, се приближи към Уебър, Тони и цигуларя.

— Господин Питкин, аз съм от кметството — съобщи тя. — Господин кметът ме помоли да ви изкажа най-дълбоки извинения от името на гражданите на Ню Йорк. Няма да спрем, докато не ви върнем цигулката и не затворим нападателя ви зад решетките.

Но Питкин не се бе успокоил ни най-малко.

— Ето какво получавам за благодарност, че посещавам подобни места — процеди той. После кимна към концертната зала, макар вероятно да имаше предвид целия град. — Отсега нататък ще правя само студийни изпълнения. Каква полза има да изнасям концерти? Слушателите седят като пънове, кашлят и подсмърчат, дори не се обличат официално. Знаете ли какво е да свириш Брамс за публика, облечена с дънки и тениски?… И на всичкото отгоре да ми се случи такова нещо!

— Ще направим всичко възможно, господине — каза тя. — Обещавам ви.

Цигуларят изобщо не я чу.

— Тази цигулка… Тя струва повече отколкото къщата ми в града.

— Ами… — започна тя.

— Тя е направена през 1722 година. Паганини е свирил на нея. Била е собственост на Вивалди в продължение на пет години. Присъствала е на първото представление на „Бохеми“. Акомпанирала е на Карузо и Мария Калас, а когато Доминго ме помоли да свиря с него в „Албърт Хол“, именно това беше инструментът, на който свирих…

Очите му се отместиха към Уебър и той попита с искрено любопитство:

— Разбирате ли какво ви говоря?

— Не съвсем, господине — бодро отвърна сержантът. След това се обърна към Тони: — Ела насам, искам да говоря с теб.

 

 

Все още не валеше, но ситният дъждец се бе превърнал в гъста студена мъгла.

— Ти разбираш от музика. Кой, по дяволите, е този човек? — попита го Уебър, когато застанаха един до друг край аварийния изход.

— Питкин ли? Той е диригент и композитор. Нали се сещате, като Бърнстейн.

— Кой?

— Ленърд Бърнстейн. „Уестсайдска история“.

— О, искаш да кажеш, че е известен.

— Той е нещо като Мик Джагър на класическата музика.

— Мамка му — присви устни сержантът. — Това значи, че целият свят се е вторачил в нас, а?

— Предполагам.

— Кажи ми истината. Нямаше ли някакъв начин да спипаш извършителя?

— Не — поклати глава Тони. — Когато беше с лице към мен, нямах ясна мишена, обстановката не беше чиста. Куршумът можеше да отиде навсякъде. А след това ми оставаше само гърбът му.

Уебър въздъхна и лицето му стана още по-кисело от обикновено.

— Значи трябва да започнем преследването. — Погледна часовника си. Наближаваше полунощ. — Обиколката ти приключи. Напиши си доклада и се прибирай у дома.

Тони вдигна ръка.

— Имам едно подаръче.

— Какво?

— Молбата ми.

Формулярът за кандидатстване в детективския отдел. Поредният, който щеше да се присъедини към останалите около три хиляди формуляра. Или по-скоро, под останалите три хиляди формуляра.

През годините служба Уебър бе виждал какво ли не и затова веднага схвана накъде се е упътил Тони и се ухили. Нещото, което беше в състояние да изстреля молбата ти най-отгоре в купчината, беше задържането на нашумял престъпник — сериен убиец или някой, убил ченге или пък монахиня.

Или човекът, откраднал цигулка, оценена на половин милион долара и накарал кмета да се извинява.

— Искаш да поемеш част от случая? — попита все още усмихнат Уебър.

— Не — отвърна Тони. — Искам целия случай.

— Не можеш да поемеш целия случай. Можеш да получиш четири часа. Половин обиколка. Но без извънредни часове. И ще работиш с детективите. — Сержантът се вгледа в очите на младото ченге. — Нямаш намерение да работиш с детективите, нали?

— Не.

Уебър се замисли.

— Добре. Но слушай, Винченцо, за да свършиш работа, ни трябва извършителят, а не само проклетата цигулка. — Той кимна към жената от кметството. — Трябва им някой, когото да разпънат на кръст.

— Разбрано.

— Залавяй се. Времето ти тече.

Тони тръгна към полицейското управление, но неочаквано спря и се върна към Питкин и помощничката на кмета. Застана пред музиканта и вдигна очи към него.

— Имам един въпрос. Споменахте Паганини, нали?

В отговор последва премигване.

— Да, така е. И какво от това?

— Ами, ето ви една историйка за Паганини. Веднъж приятелите му решили да му погодят номер — написали музика за цигулка, която била толкова сложна, че просто не можела да се изсвири. Човешките ръце не били в състояние да се движат по такъв начин. Оставили творбата си на стойка за ноти и поканили Паганини. Той влязъл в стаята, хвърлил поглед на нотите, отишъл в ъгъла, взел цигулката си и я настроил. После, забележете, погледнал към приятелите си и се усмихнал. И изсвирил цялото произведение безупречно. По памет. Направо ги шашнал. Не е ли страхотна история, а?

За миг Питкин се втренчи с леден поглед в Тони.

— Трябваше да застреляте крадеца, полицай!

После се обърна и се качи в лимузината, специално изпратена за него.

— „Шери-Недърланд“ — каза той.

Вратата се затръшна.

 

 

Тони се обади на Жан Мари от полицейското управление и й каза да не го чака, защото ще се прибере късно. Имал специално поръчение.

— Не е опасно, нали, скъпи?

— Не, но искат да помогна по случая с онази важна клечка, музикантът.

— Наистина ли? Това е страхотно.

— Да се наспиш. Обичам те.

— И аз те обичам.

След това Тони се преоблече в цивилни дрехи и се отправи към жилищната част на града със собствената си кола. Дънките и маратонките бяха само за удобство — нямаше начин да работи под прикритие там, където отиваше — билярдната зала „Джони Би“ на 125-та улица, защото там щеше да бъде единственият бял. А и на никой друг на челото не беше така ясно изписано „ченге“, както на Тони Винченцо. Но това не беше от значение. Тони нямаше да заблуждава никого. Беше работил на улицата предостатъчно, за да знае, че има само един начин да се изкопчи информация от хора, които не са склонни да ти я дадат: чрез покупко-продажба. Разбира се, той не разполагаше с пари за доносници, тъй като беше само патрулиращ полицай, но реши, че все пак има оферта, с която да търгува.

— Хей, Сам — провикна се той, отивайки към бара.

— Привет, Тони. Какво те води насам? — попита с дрезгав глас възрастният белокос барман. — Търсиш място, където да поиграеш ли?

— Не, търся един задник.

— Наоколо има колкото щеш — махна с ръка Сам.

— Моят човек се е покрил някъде. Сви нещо тази вечер и ми се изплъзна.

— Лични работи, а?

Тони не отговори.

— Как е брат ти?

— Били ли? Ти как си мислиш? На теб ще ти хареса ли да прекараш четири години в килия три на три метра и да те очакват още четири години?

— Няма да ми хареса. Но също така не ми се иска да бях на мястото на касиерката, заплашена от брат ти, че ще я застреля.

— Така е, но той все пак не я застреля, нали?

— Я ми кажи, на Били дали ще му хареса да знае, че му остават… да речем три, а не четири години?

Сам присви очи и плъзна чаша с бира към Тони.

— Не знам — завъртя глава Сам. — Но със сигурност ще му хареса, ако вместо четири, му остава само една година.

Тони вдигна чашата и я преполови на един дъх.

— А какво ще кажеш за осемнайсет месеца?

Сам поклати глава и се усмихна.

— Ти печелиш, ченге. Можеш ли да го уредиш?

Тони кимна. Можеше да получи подкрепата на кмета — все пак имиджа на Ню Йорк беше заложен на карта.

— Да, мога.

— Има и едно „но“, ченге. Няма да рискувам да ми надупчат задника, ако се разчуе, че съм издал някое лошо момче.

— Видях го как действа. Няма за какво да се притесняваш. Сам е. Не принадлежи към някоя банда. Освен това си избра неподходяща жертва и ще бъде зад решетките доста дълго време. Ще остарее и ще побелее, докато се измъкне от затвора в Осининг.

— Разполагаш ли с име?

— Не.

— Как изглежда? — попита Сам.

— Да ти приличам на човек, който вижда през скиорски маски? — попита в отговор Тони.

— О!

— Метър и осемдесет и пет, плюс-минус. Едър. Носеше черни спортни дрехи и червено-черни маратонки „Найк“. А, и имитация на „Ролекс“.

Тони беше сигурен, че е имитация, защото никой крадец, докато е на работа, не беше достатъчно тъп да носи часовник за три хиляди долара — много лесно би могъл да го повреди или загуби.

— И играе билярд — допълни той.

— Откъде знаеш?

— Знам го.

Защото каквото и да си мислеха детективите от централната част на града, Тони знаеше, че прахът, който Питкин бе видял по ръцете му, беше от креда за билярдни щеки. Никой наркодилър или наркоман не беше толкова нехаен към кокаина или хероина, че да остави видими следи от тях по ръцете си. А дори и това да се случеше, щеше да ги оближе на мига. Ето защо Тони беше тук — той знаеше, че престъпникът вероятно е много сериозен играч на билярд, щом има следи от креда по ръцете си. И макар в Ню Йорк да имаше много билярдни зали, единици бяха тези, които обслужваха големите играчи, а още по-малко тези, които обслужваха чернокожи големи играчи.

След дълъг размисъл барманът тъжно поклати глава:

— Човече, ще ми се да можех да ти кажа, че съм го виждал. Сещаш ли се обаче за залата „Ъптаун Билярдс“?

— На „Лекс“ ли?

— Да — каза Сам. — Тази вечер имат турнир. Петстотин кинта. Знам, че много играчи ходят там. Провери го. Търси Из. Дребен тип, който се мотае в дъното. Кажи му, че ме познаваш и всичко ще бъде наред.

— Добре, ако всичко се получи както трябва, ще говоря с когото трябва и ще съкратим присъдата на брат ти.

— Благодаря ти, човече. Искаш ли още една бира?

— Имаш ли още Смоуки Робинсън? — попита на свой ред Тони, като кимна към джубокса.

Сам се намръщи възмутено.

— Разбира се, че имам.

— Запазвам си правото за друг път, Сам!

 

 

В „Ъптаун Билярдс“ Тони срещна много по-хладен прием, но затова пък намери Из, който наистина беше дребен и наистина беше в дъното на залата. Из не беше от онези смотльовци, които се мотаят из залите без полза. Когато Тони го откри, дребното човече изпразваше джобовете на някакъв доста обигран и нахакан млад играч от солидна пачка банкноти, като обстрелваше масата на осма топка[11] без дори много-много да следи играта. След като прибра парите в джоба си и проследи с поглед как загубилият се изнизва от залата, Из се обърна към Тони и вдигна оскубаната си вежда.

Тони се представи и спомена името на Сам.

Из го гледаше сякаш беше гола стена.

— Търся един човек — продължи Тони и описа престъпника.

Без да каже нито дума Из се отдръпна встрани и проведе телефонен разговор. Тони чу достатъчно, за да разбере, че Из говори със Сам, за да провери истинността на думите му. После се върна при билярдната маса и постави топките в рамката.

— Да — каза Из, все едно говореше на себе си, — имаше един такъв тип тук по-рано. Спомням си ролекса. Когато играеше, го сваляше и го оставяше на бара. Оттам знам, че е имитация. Последният път този тип се справяше добре, но се провали във втория фрейм. Твърде много се напъваше, нали разбираш какво имам предвид? Никога не можеш да спечелиш, ако играеш така. Щом започнеш да се напъваш, си загубил.

— Често ли се навърта тук?

— Понякога. Виждал съм го из квартала. Обикновено се движи сам.

— Как се казва? — попита Тони и на мига се сбогува с пет двайсетачки.

Из отиде до бара и запрелиства купчина влажни оръфани листове. Участниците в турнира, предположи Тони.

— Девън… Девън Уилямс. Да, това трябва да е той. Познавам всички останали.

Още сто долара смениха собственика си.

— Имаш ли адреса му?

— Ето ти го.

Беше на 131-а улица, само на четири преки от залата.

— Благодаря ти, човече. До скоро.

Из не отговори. Взе две топки — едната шарена, другата едноцветна и ги пусна в джобовете. След това тръгна около масата, мърморейки си:

— Решения, шибани решения.

Когато излезе на Лексингтън авеню, Тони се подпря на стената. Ако извикаше подкрепление, те щяха да разберат какво се случва. Детективите щяха да връхлетят като ястреби и да му отмъкнат случая на мига. И тогава някой друг щеше да се окичи с нашивки, а шансът за назначение в детективския отдел да изчезне.

Добре, реши Тони. Този случай е мой.

И така, въоръжен със своя пистолет „Глок“ и резервния револвер, пристегнат към коляното, Тони Винченцо потъна в Харлем. В този квартал мъглата и въздухът бяха толкова тежки, че поглъщаха звуците на града. Сякаш беше в друго време и на друго място — в гора или може би в планина. Тихо, много тихо и мрачно. В съзнанието му изплува една дума. Понятие, което веднъж бе използвал баща му, говорейки за музика: ноктюрно. Тони не беше сигурен какво означаваше това, но чувстваше, че по някакъв начин е свързано с нощта. И затова реши, че самата музика е изпълнена с покой.

Което беше адски забавно, да му се не види, помисли си той. Беше се захванал да залови въоръжен и опасен престъпник съвсем сам. И си мислеше за музика, изпълнена с покой.

Ноктюрно…

Пет минути по-късно вече беше пред жилището на Девън Уилямс.

Изключи звука на радиостанцията си и закачи микрофона на коженото си яке. Така дори и да бъде прострелян, Тони щеше да има възможност да съобщи, че полицай има нужда от помощ. Закачи служебната си значка на джоба на якето и извади пистолета си.

Промъкна се в коридора и прочете списъка на живеещите в сградата. Уилямс се помещаваше в апартамент на първия етаж. Тони отново излезе навън и се покатери по аварийната стълба. Прозорецът беше отворен, но завесите бяха спуснати. Вътре не се виждаше ясно, въпреки че Тони успя да зърне Уилямс, който нервно крачеше из стая, която вероятно бе кухнята. Бинго!

Уилямс държеше в ръка калъфа с цигулката и все още беше облечен със спортния си екип. А това означаваше, че по всяка вероятност е въоръжен.

Тони си пое дълбоко дъх.

Добре, а сега? Мисълта за подкрепление изникна отново, но той я прогони.

Не… Това беше неговият шанс, който се случваше веднъж в живота. Направи ли го сам, ще получи златната значка.

Или ще го убият!

Не мисли за това.

Просто действай!

Тони прескочи безшумно през прозореца и се озова в малка гостна стая. Усети мирис на вкисната храна и мръсни дрехи. Придвижи се бавно до вестибюла и спря точно пред кухнята. Ръцете му бяха потни, особено тази с пистолета, и той внимателно ги избърса.

Добре, направи го.

Едно… Две…

Тони замръзна.

От кухнята се чу музика. Музика от цигулка.

Леко стържеща, леко скърцаща. Като звук от ръждясала врата. Но после, след като свирещият настрои цигулката, тоновете станаха чисти и звучни. Тони, с разтуптяно сърце, прилепил се плътно към стената, надигна глава, щом чу, че цигуларят засвири някакъв джазов рефрен.

Значи вътре имаше двама души, може би и повече. Посредникът на Уилямс вероятно. Или може би самият купувач на Страдивариуса. Дали това означаваше и повече оръжия?

Да извикам ли подкрепление сега?

Не, помисли си Тони. Твърде късно е. Нямаше какво да направи, освен да действа.

Приведен напред, той изскочи иззад ъгъла и вдигна пистолета на нивото на очите.

— Не мърдай! Всички да не мърдат!

Но там нямаше никакви „всички“.

Там беше само високият, кръглолик Девън Уилямс, поставил цигулката под брадичката си и хванал лъка в дясната си ръка. При влизането на Тони той ахна от изненада и остана със зяпнала уста и ококорени очи.

— Човече, изкара ми акъла. — Раменете му бавно се отпуснаха и от гърдите му се отрони въздишка. — Човече, това си ти. Ченгето.

— Ти ли си Девън Уилямс?

— Да, аз съм.

— Остави я.

Уилямс бавно положи цигулката на масата.

— Изпразни джобовете си.

— Ей, човече, намали малко децибелите. В съседната стая има деца. Заспали са.

Тони се засмя вътрешно на строгото разпореждане на момчето.

— Има ли някой друг?

— Не, само децата.

— Не би ме излъгал точно сега, нали?

— Не, човече. — Уилямс въздъхна възмутено. — Не лъжа.

— Изпразни джобовете си. Няма да повтарям.

Момчето изпълни казаното.

— Къде е желязото? — изсъска Тони.

— Какво желязо?

— Не се прави на интересен. Оръжието ти.

— Оръжие ли? Нямам оръжие.

— Видях го тази вечер. Пред концертната зала.

Уилямс махна с ръка към масата.

— Ето това използвах. — Той посочи към голяма дъвка във формата на пура, увита в целофан. — Просто я държах в джоба си. Видях го веднъж в един филм.

— Я не ме баламосвай.

— Нищо подобно. — Той обърна джобовете си, както и големия джоб на блузата си. Бяха празни.

Докато му слагаше белезници, Тони внимателно го огледа.

— На колко години си?

— На седемнайсет.

— Тук ли живееш?

— Аха.

— Сам?

— Не, човече, казах ти, с децата.

— Твои ли са?

Момчето се изсмя.

— Братя и сестри са ми.

— Къде са родителите ти?

Отново последва смях.

— Където и да са, не са тук.

Тони му прочете правата. Мислеше си: намерих престъпника, намерих цигулката и никой не пострада. Съвсем скоро вече ще бъда детектив Винченцо.

— Слушай, Девън, кажи ми името на посредника си, а аз ще кажа на детективите, че си съдействал на следствието.

— Нямам посредник.

— Глупости! Как щеше да продадеш цигулката без посредник?

— Нямаше да я продавам. Откраднах я за себе си.

— За себе си ли?

— Точно това ти казвам. За да свиря. Да изкарам малко пари по подлезите.

— Глупости.

— Вярно е.

— Защо ти трябваше да рискуваш толкова? Защо просто не си купи една цигулка? Не е беемве все пак. Можеше да си вземеш някоя от заложна къща за две-три стотачки.

— Да бе, откъде да взема триста долара? Моят старец ни заряза, майка ми също… кой знае заради кой любовник, а аз останах сам с децата. Трябват пари за храна, дрехи, за детска градина. Е, с какво да купя цигулка, човече? Никакви пари нямам.

— Къде се научи да свириш? В училище ли?

— Да, в училище. Много ме биваше. — Той се усмихна и Тони забеляза проблясването на златен зъб.

— И какво, прекъсна, за да работиш ли?

— Аха, когато татко ни заряза. Преди няколко години.

— И просто ей така реши да се заловиш пак с цигулката? Защото от това може да изкарваш повече пари, отколкото от билярд. Прав ли съм?

Уилямс премигна. След това въздъхна ядосано, осъзнавайки как са го разкрили.

— Това, което ми плащат, за да редя кашони в супермаркета, просто не е достатъчно, човече. — Той затвори очи и горчиво се изсмя. — Затова влязох в системата. По дяволите. Никога не съм си мислил, че ще ми се случи. Човече, много се мъчих да не се замесвам. Просто исках да изкарам достатъчно, за да доведа леля ми тук. От Северна Каролина. За да ми помага да се грижа за децата. Каза, че ще дойде, но няма пари за път. Струва към две хиляди.

— Знаеш какво казват: кривнеш ли от правия път, чака те съд.

— Глупости. — Уилямс беше вперил очи в цигулката с любопитство, почти с копнеж.

Тони се вгледа в тъмните очи на младия мъж.

— Чуй какво ще направим — каза му той. — Ще сваля тези белезници за няколко минути, за да посвириш малко, за последен път.

Последва колеблива усмивка.

— Наистина ли?

— Разбира се. Но те предупреждавам, че ако мръднеш и на сантиметър, ще паркирам куршум в задника ти.

— Не, човече. Нямаш проблеми.

Тони отключи белезниците и се отдръпна назад, като насочи пистолета към арестанта си.

Момчето взе цигулката и поде друг рефрен. Вече започваше да придобива усет. Този път звукът беше много по-звънък и плътен. Подхвана „Върви да кажеш на леля Роди“[12] и изсвири няколко вариации по нея. След това няколко кратки класически упражнения. Нещо от Бах, помисли си Тони. И част от „Не съм лошо момче“[13]. И няколко парчета, които си спомняше, че майка му свиреше, когато беше малък. Най-накрая Уилямс свърши, въздъхна и сложи инструмента в калъфа. После посочи с глава към него:

— Забавно, а? Месеци наред мислиш как ще откраднеш нещо и накрая си готов да го направиш, а се оказва, че си взел някакъв стар боклук, целият повреден и какво ли не още.

Тони също се вгледа в резките по дървото, драскотините и захабената шийка на цигулката.

Струва повече от къщата ми в града…

— Добре, синко, време е да вървим. — Той взе белезниците от масата. — Ще вземем някой от социалната служба да се грижи за децата.

Когато погледна към спалнята, усмивката на Уилямс помръкна.

— Човече — каза той, — човече.

 

 

Фоайето на хотел „Шери-Недърланд“ се стори твърде голо на Тони Винченцо, който съдеше за качеството на хотелите по продължителността на времето за продажба на намалени напитки в бара и наличието на хромирани повърхности на квадратен метър във фоайето. Но това беше територия за богати хора, а какво знаеше той за богатите?

На всичко отгоре беше малко. И изглеждаше още по-малко, защото беше претъпкано с репортери и ченгета. Там беше и жената с червената рокля от кабинета на кмета. Сержант Уебър също беше там и също така изглеждаше вкиснат, че са го измъкнали от леглото в два часа сутринта заради показно в името на някакъв задник, колкото и известен да беше той.

Тони влезе във фоайето, носейки цигулката под мишница и спря пред Уебър, чиято вечно начумерена физиономия допълнително се смръщваше, когато пропъждаше репортерските въпроси.

Целият сияещ, фризиран, Едуард Питкин, облечен с костюм и вратовръзка (Господи, дори по това време!), излезе от асансьора и застана под ослепителния блясък на прожекторите. Той пристъпи напред, за да вземе цигулката. Но Тони не му я подаде. Вместо това разтърси ръката на музиканта.

Питкин за миг се стъписа, но после — осъзнавайки, че наоколо е пълно с репортери — отново се усмихна и каза:

— Какво мога да кажа, полицай? Безкрайно съм ви благодарен.

— За какво?

Музикантът отново се стъписа.

— Ами задето върнахте моя Страдивариус.

Тони сподавено се изсмя и Питкин на мига се намръщи. След това ченгето махна с ръка към тълпата.

— Ела насам, не се срамувай!

Девън Уилямс, облечен с униформата си от супермаркета и работните си обувки, мина неуверено през гората от репортери.

Питкин се обърна към Уебър.

— Защо не е с белезници? — попита той, обзет от ярост.

Сержантът погледна Тони, като безмълвно си задаваше същия въпрос.

Тони поклати глава.

— Искам да кажа, защо да слагам белезници на човека, който върна вашата цигулка?

— Той… какво?

— Разкажете ни какво се случи — изкрещя някакъв репортер.

Уебър кимна и Тони застана в полукръга от репортери. Прокашля се.

— Забелязах извършителя на Сто двадесет и пета улица. Носеше въпросната цигулка и побягна. Този млад човек, Девън Уилямс, излагайки се на огромна опасност, се намеси и се хвърли върху нападателя. Успя да спаси инструмента. Виновникът избяга. Втурнах се след него, но за съжаление той се измъкна.

Беше се притеснявал, че думите щяха да звучат като заучени, каквито си и бяха. Но, по дяволите, всички са свикнали как говорят ченгетата. Ако звучиш твърде нормално, никой не ти вярва.

— Тъкмо си мислех, че прилича на… искам да кажа… — каза Питкин.

Тони продължи:

— Видях извършителя без скиорската маска. Нямаше нищо общо с господин Уилямс. — След това хвърли поглед към Питкин: — Освен факта, че и двамата са афроамериканци. Помолих господин Уилямс да се присъедини тук към нас, за да може да получи възнаграждението си. Той отказа, но аз настоях да дойде. Смятам, че съвестните граждани трябва да бъдат, нали знаете, насърчавани.

— Колко е възнаграждението, господин Питкин? — провикна се един репортер.

— Ами, не съм… пет хиляди долара.

— Какво? — прошепна намръщен Тони.

— Десет, ако инструментът е невредим — бързо добави Питкин.

Тони му подаде калъфа. Музикантът рязко се обърна и отиде до една маса близо до рецепцията. Отвори калъфа и изпитателно огледа цигулката.

— Всичко наред ли е? — извика Тони.

— Да, да, в чудесно състояние е.

Уебър привика с пръст Тони. Двамата отидоха в ъгъла на фоайето.

— Какво става, по дяволите? — измърмори сержантът.

Тони сви рамене.

— Това, което казах, шефе.

Сержантът въздъхна.

— Нямаш извършител на деянието, така ли?

— Така е. Измъкна се.

— И хлапето взе цигулката. Не ти. Това хич няма да е от полза за молбата ти.

— Вече го разбрах, шефе.

Уебър огледа Тони от горе до долу и продължи със сподавен глас:

— Но това пък означава, че няма да искаш тъкмо този случай да влиза в доклада, нали?

— Не, не искам.

— Лош късмет.

— Да — каза Тони — Лош.

— Хей, господин Уилямс — извика един репортер. — Господин Уилямс?

Уилямс се огледа, непривикнал да чува „господин“ заедно с фамилното си име.

— Какво има? — попита той, започвайки да схваща.

— Бихте ли дошъл насам, за да отговорите на няколко въпроса?

— Хм, да, предполагам.

Щом младият мъж се отправи неловко към нарастващата тълпа от репортери, Тони се наклони напред с широка усмивка на лицето си и го хвана за ръката. Момчето спря и наведе ухо към Тони, който му прошепна:

— Девън, трябва да се прибирам, но само да проверя пак… щом леля ти дойде тук, ще ми сготви свински джолан със зеле, нали?

— Тя е най-добрата!

— А остатъкът от парите отива в сметка за децата?

Уилямс се усмихна и златният зъб отново проблесна.

— Дадено, полицай!

Двамата си стиснаха ръцете.

Когато Уилямс застана пред камерите, Тони си обличаше дъждобрана. Спря се при въртящите се врати и погледна назад.

— Господин Уилямс, кажете ни, обичате ли музика?

— Ъ-ъ-ъ, да. Обичам музиката.

— Рап ли харесвате?

— Не, не ми харесва особено.

— Свирите ли на нещо?

— Малко на пиано и китара.

— След този случай смятате ли, че може да започнете да учите цигулка?

— Ами, сигурно. — Той хвърли поглед към Едуард Питкин. Музикантът погледна скептично младия мъж, сякаш беше от друга планета.

Без да отмества очи от Питкин, Уилямс продължи:

— Виждал съм разни хора да свирят на такива работи и не изглежда кой знае колко трудно. Искам да кажа, че поне на мен така ми се струва.

— Господин Уилямс, още един въпрос…

Тони Винченцо излезе навън в нощта. Мъглата се беше вдигнала и най-накрая дъждът беше започнал да вали — равномерен и хладен, но странно тих. Нощта все още бе изпълнена с покой. Жан Мари щеше да е заспала, но въпреки това Тони искаше да се прибере у дома. Да пийне една бира, да си пусне някой диск. Моцарт беше добър. Но Смоуки Робинсън беше още по-добър.

На риболов

— Тате, не отивай!

— Разсънвай се, млада госпожице!

— Моля?

— Какво й е на малката ми Джеси-Беси?

— Не знам. Нищо.

Алекс седна на ръба на леглото и гушна момиченцето. Почувства топлината на телцето й, обвито от онзи специфичен, разтапящ сърцето мирис на пробуждащо се дете.

Откъм кухнята се чу тракане на съдове, течаща вода, затръшване на вратата на хладилника — обичайните звуци за неделна утрин. Беше рано, едва шест и половина. Малкото момиче разтри очи.

— Мислех си… че днес може да отидем да видим пингвините в зоологическата градина. Ти каза, че скоро може да го направим. И ако се налага да ходиш до езерото, ама наистина се налага, може вместо това да идем в „Сентръл Парк“ и да покараме лодка като онзи път. Помниш ли?

Алекс потръпна с престорено възмущение:

— Че що за риби бих могъл да хвана точно там? Противни риби с по три очи и люспи, които светят в тъмното.

— Не е нужно да ловиш риба. Може само да погребем и да нахраним патиците.

Той погледна през прозореца към мъгливия сив хоризонт на Ню Джърси, прострял се над река Хъдсън. Целият град изглеждаше потънал в сън. И вероятно беше така.

— Моля те, тате! Остани у дома с нас.

— Вчера цял ден си играхме — заяви той, сякаш това можеше да я убеди, че днес ще мине някак и без него. Той, разбира се, беше наясно, че детската логика няма нищо общо с тази на възрастните. Въпреки това продължи: — Бяхме във Ф. А. О. Шварц[14] и в Рокфелер Сентър и ти купих два, броих ги, два хотдога. А после в сладкарница „Румпелмайер“.

— Но това си беше за вчера!

Детската логика, помисли си Алекс, е абсолютно непоклатима.

— И какво яде ти при този Румпелщилцхен[15]?

Когато логиката се проваляше и паметта му изневеряваше.

Осемгодишното момиченце подръпна нощницата си.

— Бананов сплит.

— Сериозно? — изглеждаше стъписан. — Не може да бъде!

— И ти яде, много добре знаеш. И ти беше там.

— Колко беше голям?

— Ти знаеш!

— Нищичко не знам, нищичко не помня — каза той със силен немски акцент.

— Хеееееей толкова голям! — Тя широко разпери ръце.

— Невъзможно — каза Алекс. — Щеше да се пукнеш като балон. Прас!

Докато той я гъделичкаше, тя се заля от смях.

— Скачай от леглото! — заяви той. — Ще закусваме заедно, преди да тръгна.

— Тате — настоя тя, но Алекс избяга от стаята й.

Той събра рибарските си такъми, струпа ги пред вратата и влезе в кухнята. Целуна Сю по врата и плъзна ръце по тялото й, докато тя мяташе палачинки в тигана.

Докато наливаше портокалов сок в три чаши, Алекс каза:

— Не ме пуска да тръгна днес. Никога досега не го е правила.

През последната година всеки месец той си вземаше по един-два свободни дни, за да ходи за риба в околностите на Ню Йорк.

Жена му сложи купчината палачинки в една чиния и ги остави близо до печката, за да не изстиват. След това погледна към коридора, където дъщеричката им, обута в лилавите си пантофки с динозавърчето Барни, влезе сънено в банята и затръшна вратата зад гърба си.

— Снощи Джеси гледаше телевизия — каза Сю. — Не обърнах внимание какво гледа, защото довършвах едно домашно. След малко обаче избяга от стаята разплакана. Не видях какво е било предаването, но проверих в справочника с програмата. Беше някакъв филм за баща, който е отвлечен и взет за заложник. Похитителят го убива и преследва жена му и дъщеря му. Предполагам, че е имало доста потресаващи сцени. Поговорих си с нея за това, но тя беше много разстроена.

Алекс кимна бавно. Като малък беше гледал много филми на ужасите и уестърни, в които всички се избиваха. Всъщност в прожекциите през съботните следобеди той намираше убежище от грубия си и сприхав баща. Когато порасна, изобщо не се замисляше за насилието във филмите или по телевизията — докато самият той не стана баща. От този момент автоматично започна да пресява всичко, което гледаше Джесика. Не го смущаваше това, че тя знаеше, че смъртта и насилието съществуват. Искаше да я предпази от самоцелната, всяваща ужас кървава сеч, с която бяха пропити популярните предавания.

— Тя се страхува, че някой ще ме отвлече, докато ловя риба? — попита той и се усмихна.

— Тя е само на осем. Светът навън е огромен и лош.

С децата наистина е много трудно, помисли си той. Да ги учиш да бъдат предпазливи с непознати, да усещат истинските опасности, но да не ги уплашиш до такава степен от живота, че да не могат да се справят. Усвояването на умението да правиш разлика между действителното и мнимото често е трудно за възрастните, какво остава за децата.

След пет минути цялото семейство седеше около масата. Алекс и Сю преглеждаха неделния брой на „Таймс“, като се зачитаха в някой и друг материал, сторил им се интересен. Джесика, в компанията на плюшения мечок Раул, последователно изяде първо бекона си, след това порцията си палачинки и накрая купа зърнена закуска.

Момиченцето се престори, че дава на Раул лъжица зърнена каша и попита замислено:

— Защо обичаш да ловиш риба, тате?

— Така се разтоварвам.

— О!

Зърнената закуска беше във формата на някакви анимационни герои. Костенурките нинджа, помисли си Алекс.

— Баща ти има нужда от време за почивка. Знаеш колко много работи.

Като творчески директор на рекламна агенция на Медисън авеню, Алекс редовно се случваше да навърта по шейсет-седемдесет работни часа седмично.

— Той е личност от тип А[16] във всяко отношение — добави Сю.

— Мислех си, че имаш секретарка, тате. Тя не набира ли текстовете вместо теб?

Родителите й се разсмяха.

— Не, миличка — каза Сю. — Това означава, че татко е човек, който работи много, много. Всичко, което върши, трябва да го приближава все повече към целта. Иначе не представлява интерес за него. — Тя потри мускулестия гръб на Алекс. — Затова рекламите му са толкова добри.

— Кола Коалата! — Лицето на Джесика грейна.

За да изненада момиченцето, Алекс тъкмо беше донесъл у дома някои от оригиналните плаки с изображението на анимационния герой, който беше създал, за да рекламира един продукт, чийто производител се надяваше да превземе голяма част от пазарния дял на „Пепси“ и „Кока-Кола“. Рисунките на пухкавото животинче висяха гордо на стената в стаята й до портретите на Циклопс, Джийн Грей и Хиксмен. Там бяха и Спайдърмен, и Пауър Рейнджърите, разбира се.

— Риболовът ми помага да се разтоварвам — повтори Алек, като вдигна глава от спортната страница.

— О!

Сю опакова обяда му и сипа кафе в термоса.

— Тате? — Все така унило, момиченцето втренчи очи в лъжицата и я остави да потъне в купата.

— Какво, Джеси-Беси?

— Участвал ли си някога в битка?

— Битка ли? Слава богу, не. — Той се разсмя: — Е, в гимназията се е случвало. Но оттогава не.

— Победи ли?

— В гимназията ли? Разпердушиних го. Патрик Брискоу. Открадна ми джобните пари. Оставих го да ги вземе. Ляво кроше и дясна кука. Техничен нокаут в три рунда.

Тя кимна, глътна една колония или школа, може би, костенурки нинджа и постави обратно лъжицата.

— А сега можеш ли да победиш някого?

— Не вярвам в боя. Възрастните не бива да се бият. Те могат да разрешават с думи споровете си.

— Ами ако някой крадец те преследва? Можеш ли да го нокаутираш?

— Само ми виж мускулите. Аз Шварценегер ли съм, или какво?

Той нави ръкавите на карираната си ловна риза марка „Абъркромби“ и стегна мускула си. Момиченцето удивено вдигна вежди.

Същото стори и Сю.

Алекс плащаше близо две хиляди долара годишно за членството си в един спортен клуб в центъра на Манхатън.

— Миличка… — Алекс се наведе напред и сложи ръка върху рамото на момиченцето. — Нали знаеш, че нещата, които показват по телевизията, като онзи филм, който гледа, са измислени. Не бива да си мислиш, че истинският живот е такъв. Хората по начало са добри.

— Просто ми се иска днес да не ходиш.

— Защо точно днес?

Тя погледна навън.

— Слънцето не свети.

— Е, че това е най-подходящото време за риболов. Рибата не може да ме види. Хей, тиквичке, слушай какво… ами ако ти донеса нещо?

Лицето й засия.

— Наистина ли?

— Да. Какво искаш да бъде?

— Не зная. Чакай, сетих се. Нещо за колекцията ни. Като миналия път.

— Дадено, сладурче. Имаш го.

Миналата година Алекс беше ходил на психолог. Чувстваше се на ръба на психически срив, мъчейки се да съвместява ролите си на претоварен ръководител, съпруг на студентка по право, баща и обременен син (собственият му баща, често пиян и винаги с необуздано поведение, беше настанен в скъпа клиника за душевноболни, която Алекс едва можеше да си позволи). Терапевтът го беше посъветвал да се занимава с нещо само за себе си — хоби или спорт. Първоначално той отхвърли идеята като безполезен каприз, но лекарят строго го предупреди, че безмилостното напрежение, на което беше подложен, щеше да го убие за няколко години, ако не направи нещо, за да си помогне сам да се разтоварва.

След значителен размисъл Алекс избра да се занимава със сладководен риболов (благодарение на който щеше да се откъсва от града) и с колекциониране. Джесика, която не прояви никакъв интерес към „гнусния“ спорт, стана негов съзаклятник в сферата на колекционирането. Алекс донасяше у дома „екземплярите“, а момиченцето ги описваше на компютъра, поставяше ги в рамка или ги подреждаше. Напоследък се бяха съсредоточили върху колекционирането на ръчни часовници.

— Сега, млада госпожице — попита я той тази сутрин, — мога ли да тръгвам, за да наловя вечерята ни?

— Мисля, че да — отвърна момиченцето, макар че сбърчи носле при мисълта да яде риба. Но Алекс съзря известно облекчение в сините й очи.

Когато вече се беше запиляла да играе на компютъра, Алекс помогна на Сю да измие чиниите.

— Нищо й няма — каза той. — Просто трябва повече да внимаваме какво гледа. В това е проблемът — смесването на измислица и действителност… Ей, какво става?

С мрачно изражение жена му продължаваше да бърше една напълно суха чиния.

— А, нищо. Просто… Преди не се бях замисляла, че ходиш съвсем сам по разни пусти места. Имам предвид, че човек винаги си мисли как някой може да го нападне в града, но там наоколо поне има хора, които да се притекат на помощ. И ченгетата са на няколко минути път.

Алекс я прегърна.

— Мястото не е кой знае колко затънтено. Само на няколко часа северно от тук е.

— Зная. Но не ми беше минавало през ума да се тревожа, докато Джеси не заговори за това.

Той се отдръпна назад и строго поклати пръст насреща й.

— Добре, млада госпожо. Никаква телевизия вече и за двете ви.

Тя се засмя и го шляпна по задника.

— Бързо да се прибираш. И да почистиш рибата, преди да си дойдеш. Помниш ли какво чудо беше миналия път?

— Да, да.

— Хей, скъпи — започна тя, — наистина ли си се бил в гимназията?

Той хвърли поглед към стаята на Джесика и прошепна:

— Онова за трите рунда ли? По-скоро бяха три секунди. Блъснах Пат, после той ме блъсна и директорът ни изпрати да си ходим по домовете с бележки до родителите.

— Не знаех, че с Джон Уейн[17] имате нещо общо. — Усмивката й помръкна. — Чакаме те жив и здрав у дома — изрече тя традиционните думи на нейното семейство за сбогуване. И още веднъж го целуна.

 

 

Алекс се отклони от магистралата, включи системата за задвижване на четирите колела на своя нисан патфайндър и пое по един мръсен път към езерото Улф — обширен и дълбок воден басейн в планината Адирондак. Когато навлезе навътре в гъстата гора, Алекс реши, че е съгласен с дъщеричката си: еднообразният пейзаж имаше нужда от слънчева светлина. Мартенското небе беше сиво и ветровито, а оголените дървета бяха почернели от утринния дъжд. Повалени клони и дънери изпълваха дрипавата гора като вкаменени кости.

Алекс усети познатото чувство на тревога в стомаха си. Напрежение и стрес — проклятието на неговия живот. Бавно пое въздух, като се насилваше да се успокои, мислейки за жена си и дъщеря си.

Хайде, момче, каза си той. Тук си, за да се разтовариш. Това е смисълът. Отпусни се.

Измина още седемстотин метра през все по-гъстата гора.

Пустош.

Времето не беше студено, но вероятността да вали, предположи той, явно беше изплашила рибарите, които идваха тук през почивните дни. Единственото превозно средство, което видя от километри насам, беше разнебитен пикап, изпръскан и затънал в калта. Алекс измина още петдесетина метра до мястото, където пътят се губеше, и паркира.

Прохладният мирис на водата го примами и той пое напред, хванал кутията с такъмите и въдицата в една ръка, а обяда и термоса в другата. Проправи си път през бял бор, хвойна и бучиниш към няколко малки хълмчета, покрити с мъх. Мина покрай дърво, върху което бяха кацнали седем големи черни гарвана. Те сякаш го проследиха, докато минаваше под наблюдателницата им, прилична на скелет. След това се измъкна от гористата местност и се спусна по каменист склон към езерото.

Застанал на брега на тясно скалисто заливче, Алекс огледа водната повърхност. Широко вероятно километър и половина, езерото преливаше във всички отблясъци на сивото, набраздено от вълнички в средата и се изглаждаше като ленено платно към брега. Пустотата не го натъжаваше особено, но и не прогонваше тревожните му чувства. Затвори очи и вдиша чистия въздух. Но вместо успокоение, усети как в него нещо бушува — някакъв страх, суров, наелектризиращ — и той се обърна, сигурен, че някой го наблюдава. Не се виждаше жива душа, но беше убеден, че не е сам. Гората беше твърде гъста и непроницаема. Някой можеше лесно да го шпионира от хиляди различни кътчета.

Спо-кой-но, каза си той, разтегляйки думата. Градът е зад гърба ти, всички проблеми в работата, напрежението и стресът. Забрави ги. Тук си, за да се успокоиш.

В продължение на един час той се отдаде на здрав риболов, като първо мяташе на жива стръв, а после на изкуствена примамка. След това премина на блесна и няколко пъти рибата клъвна, но така и не се закачи на кукичката. Веднъж, точно когато метна във въздуха зелената, подобна на жаба примамка, чу как зад него изпука клонка. Болезнени тръпки полазиха по гърба му. Обърна се бързо и огледа гората. Нямаше никого.

Докато избираше друга примамка, Алекс хвърли поглед към идеално подредената си и почистена кутия за инструменти, в която слагаше рибарските си такъми. Очите му се спряха върху безупречно излъскания и наточен рибарски нож. В съзнанието се прокрадна смътен спомен как преди години баща му сваля колана си, навива го около юмрука си и казва на малкия тогава Алекс да си свали джинсите и да се наведе. „Оставил си тази отвертка навън, момче. Колко пъти да ти повтарям, че трябва да се отнасяш с уважение към инструментите си? Смазвай тези, които ръждясват, подсушавай онези, които се изкривяват и поддържай ножовете си остри като бръснач. Сега ще те наложа пет пъти, задето си съсипал отвертката. Приготви се. Едно…“

Той така и не разбра за каква отвертка говореше баща му. Може би изобщо не бе имало такава. Но след този случай малкият Алекс, а сега и големият Алекс винаги смазваше, подсушаваше и точеше инструментите си. Въпреки това осъзнаваше, че подходът на баща му е бил крайно неправилен. Алекс можеше да научи както трябва Джеси-Беси да живее, без да се налага да си изпуска нервите, без побои и крясъци. Без всички тези травми, чиито последствия оставаха завинаги.

Беше се успокоил за малко, но мислите за баща му отново го изпълниха с тревога. Спомни си разговора, който беше водил по-рано с дъщеря си — за спречкванията и училищните побойници — и това също го изпълни с тревога. Алекс осъзнаваше, че трупа всичко в себе си. Зачуди се дали ако тогава бе говорил с баща си очи в очи, щеше да изпитва такова болезнено напрежение и стрес сега. Алекс предпочиташе да избира по-лекия път и да избягва конфронтациите.

Юмручен бой… нов начин за самопомощ, каза си той и се изсмя.

Хвърли неохотно въдицата още няколко пъти, после закачи блесната към макарата и пое на изток край брега. Стъпваше предпазливо от камък на камък, като гледаше надолу през цялото време, внимавайки по хлъзгавите камъни. Веднъж едва не падна в студената черна вода, докато съзерцаваше отраженията на забързаните ивици облаци, все по-сиви и по-сиви в мазната водна повърхност току до краката му.

Тъй като се беше съсредоточил къде стъпва, той не забеляза мъжа, докато не стигна на десетина-дванайсет крачки от него. Алекс спря. Шофьорът на пикапа, реши той, като се сниши край брега.

Непознатият беше прехвърлил четиридесетте, носеше джинси и спортна риза. Сух и жилав, в лицето му имаше нещо лисичо, впечатление, което се засилваше още повече от небръснатата му от няколко дни брада. В дясната си ръка държеше поцинкована тръба, вдигната над главата му. С лявата стискаше опашката на щука, като придържаше мятащото се и проблясващо тяло на рибата към скалата. Той обърна очи към Алекс, огледа скъпата му дизайнерска екипировка и след това стовари тръбата върху главата на рибата и я уби с един удар. Метна я в кофата и взе пръта и макарата.

— Как е? — попита Алекс.

Мъжът кимна.

— Кълве ли?

— Бива. — Непознатият отново измери с поглед дрехите му, отиде до брега и започна да замята въдицата.

— Нищо не хванах.

В продължение на минута мъжът не продума. Метна и блесната отплува навътре в езерото.

— На какво си? — попита той най-сетне.

— На тракалка[18]. Поводът ми е петнайсет сантиметра. Корда за седемдесет и пет килограма.

— Аха. — Сякаш това обясняваше защо не хващаше нищо. Не каза нищо повече. Алекс усети как тревожните чувства запърхаха в душата му като гарванови криле. Рибарите по принцип бяха сред най-дружелюбните, готови винаги да споделят познанията си за примамки и места за риболов. Все пак не се съревноваваха кой ще улови единствената риба в цялото проклето езеро, помисли си той.

Какво толкова трудно, по дяволите, има в това да си учтив, зачуди се той. Ако хората се държаха така както трябва, по онзи порядъчен начин, по който той уверяваше Джеси, че се държат, светът щеше да е различен — свят без омраза, без гняв, без уплашени малки момиченца, без момчета, които се страхуват от бащите си и когато пораснат, се превръщат в угрижени мъже.

— Колко ти е часът?

— Към дванайсет и половина. Някъде там.

Алекс посочи с глава към дървената масичка и пейка наблизо:

— Ще имаш ли нещо против да си изям обяда тук?

— Прави каквото искаш.

Той седна, отвори пакета и извади сандвич и ябълка. Ръката му напипа и нещо друго — лист от скицник, сгънат на четири. Когато го разгъна, Алекс усети как го обзема силно вълнение. Джесика му бе нарисувала картина с цветните моливи, които й беше купил за рождения й ден миналия месец. На картината беше нарисуван той — мъж с четвъртито лице, гладко избръснат и с гъста черна коса, който дърпа на въдицата си акула, десет пъти по-голяма от самия него. Лицето на рибата имаше ужасено изражение. Отдолу Джесика беше написала следното:

Всички риби да се пазят — с моя татко ще загазят!

Джесика Беси Молан

Отново се замисли с обич за семейството си и гневът му премина. Започна бавно да яде сандвича и отвори термоса. Знаеше, че другият рибар гледа към него.

— Хей, искаш ли кафе? Жена ми специално го е направила. Френско е.

— Не мога да пия кафе. Имам стомашни проблеми.

Не се усмихна, нито го погледна. Дори не му благодари. Мъжът си събра такъмите и отиде до един пън, отсечен гладко на около половин метър от земята като масичка и изпоцапан с петна от засъхнала кръв. Сложи кофата, която носеше, и извади от нея една риба. Отряза бързо главата й с дълъг остър нож и разряза хлъзгавия корем, като изгребваше вътрешностите с пръсти. Захвърли главата и червата на два-три метра към рояк гарвани, които само това чакаха, за да започнат да се бият шумно за мократа лепкава плът. Мъжът метна почистения труп обратно в кървавата кофа.

Алекс се огледа и видя, че са съвсем сами. Чуваше се само лекото плискане от водата на езерото и граченето на обезумелите гарвани. Понечи да отхапе от сандвича си, но при вида на птиците, които разкъсваха хлъзгавите вътрешности, започна да му се повдига и той бутна храната настрана.

Точно тогава забеляза парче хартия на земята. Явно вятърът го беше духнал от таблото за съобщения в участъка за пикници или се беше отлепило от дъжда. Стана му любопитно, отиде до него и го вдигна. Макар че хартията беше повредена от водата, той все пак успя да разчете думите. Съобщението не беше от ловно-рибарското дружество, както си и мислеше. Беше от шерифството.

Усети остър спазъм на тревога, когато прочете недвусмисленото съобщение. В него се предлагаше награда от 50 000 долара на всеки, който предостави информация за убиеца на четирима души в района на парка край езерото Улф, извършени през последните шест месеца. Жертвите били убити с нож, но мотивът явно не е бил обир — липсвали само някои ценни вещи. Предполагало се, че смъртта им била причинена от същия човек, който убил двамата планинари в един парк в Кънектикът миналия месец. Никой не успял да го види добре, макар че един свидетел го описвал като висок и слаб мъж, прехвърлил четиридесетте.

Алекс усети, че кожата му сякаш пари и погледна към мястото, където стоеше рибарят.

Но той беше изчезнал.

Такъмите му обаче си бяха там. Мъжът просто беше оставил всичко и беше потънал в гората. Почти всичко, всъщност. Алекс забеляза, че непознатият беше взел ножа със себе си.

Съобщението на шерифа падна от ръката му. Алекс отново обходи с поглед гората във всички посоки. Никаква следа. Никакъв звук.

Погълна кафето, чийто вкус сега изобщо не усети, и дълбоко си пое въздух. Успокой се, строго си заповяда той. Спокойно, спокойно, спокойно…

„Не отивай, тате… Моля те!“

Той завинти капачката на термоса, гледайки ръцете си, които силно трепереха. Наистина ли се чу пукот от гората зад него? Не можеше да определи, защото главата му бучеше от тревога. Алекс пое по пътеката през скалите, която водеше навътре в гората.

Измина само няколко метра.

Ботушите му за 300 долара, марка „Л. Л. Бийн“, се хлъзнаха по някаква гладка гранитна отломка и той се прекатури в плитък речен пролом. Кутията с рибарските принадлежности падна и се отвори, като цялото й съдържание се разпиля по подгизналото дъно. Алекс се приземи на краката си, но се блъсна в една скала и се претърколи по гръб, при което навехна единия си крак. Изкрещя.

Стенейки на глас, той се запревива напред-назад.

— Ох, боли… Ох, Господи…

Тогава се чу шум от стъпки. Мършавият рибар надничаше от скалата над него. Лицето му беше опръскано с кръв от енергичното кормене на рибата. Зад него гарваните грачеха като обезумели.

— Глезенът ми — изохка Алекс.

— Идвам да ти помогна — каза той бавно. — Не мърдай.

Но вместо да се спусне по краткия наклон, от който беше паднал Алекс, мъжът изчезна зад висока скала, стърчаща от земята.

Алекс отново простена. Започна да вика мъжа, но се спря. Ослуша се внимателно, но не чу нищо. Само след миг обаче долови приближаващите се стъпки на мъжа изотзад. Непознатият беше заобиколил и идваше към Алекс по тясна пътечка между две огромни скали.

Той продължаваше да стиска крака си с ръце и усети как сърцето му се блъска в гърдите, изпълнено с ужасяваща тревога. Алекс се приплъзна така, че да бъде с лице към мъжа, когато дойде при него.

Стъпките приближиха.

— Ехо? — извика Алекс с пресъхнало гърло.

Никакъв отговор.

Звукът от триенето на ботуши по пясък премина в звук на ботуши по скала, когато раздърпаният мъж приближи. Носеше малка метална кутия в лявата си ръка.

Той спря на място, застанал точно над Алекс, като го оглеждаше. След това каза:

— Лошо стана, че отидох да си взема обяда от камиона тъкмо сега. — Той кимна към металната кутия. — Щях да те предупредя, че тези скали са по-хлъзгави от змиорки. Има по-безопасен път. Не се тревожи сега. Учех медицина по едно време. Дай да го видя тоя глезен. — Той се наведе и добави: — Извинявам се, че те гледах като паднал от космоса, господине. Откакто започнаха тези убийства, проверявам всеки, който се приближи твърде много.

„Участвал ли си някога в битка, тате?“

— Недей да се тревожиш сега — смотолеви мъжът, съсредоточен върху крака на Алекс, — ще се оправиш за нула време.

Не, миличка, мразя побоите… Предпочитам да хващам противника неподготвен…

Алекс скочи на крака, като извади светкавично собствения си нож. Застана зад смаяния рибар и го сграбчи през врата. Лъхна го миризма на нечиста коса, мръсни дрехи и острия дъх на рибешки вътрешности. Вкара ножа с дръжка от еленов рог в корема на мъжа. Гласът на мъжа се изви в пронизителен писък.

Щом прокара бавно острието нагоре към потръпващия гръден кош на мъжа, Алекс със задоволство установи, че, както и с другите жертви тук и в Кънектикът, онази тревога, която кипеше в него, изчезна веднага — точно в мига, в който жертвата умираше. Също така забеляза, че преструването на ранен рибар продължаваше да бъде успешен начин да предразполага жертвите. Наистина, все още беше обезпокоен от съобщението на шерифството — някой сигурно го беше съзрял при последното убийство. Е, добре, пошегува се той със себе си, просто трябваше да си намери ново място за риболов. Може би беше време да опита в Джърси.

Той бавно отпусна мъжа на земята, където той легна по гръб, треперейки. Алекс хвърли поглед към шосето, но паркът бе все така пуст. Наведе се надолу и с доволна усмивка на лицето си внимателно огледа мъжа. Не, не беше напълно мъртъв все още, макар че скоро щеше да бъде, може би преди гарваните да се заловят с него.

А може би не.

Алекс се изкатери обратно на пътеката и изпи втора чаша кафе. Тази му достави огромно удоволствие. Сю наистина беше майсторка на еспресото. След това педантично почисти кръвта от ножа. Не само защото не искаше да оставя улики, които да разобличат престъплението, но просто защото Алекс добре си беше научил урока — той винаги смазваше, подсушаваше и точеше инструментите си.

 

 

По-късно същата вечер Алекс се прибра у дома. Даваха „60 минути“[19], Джесика и Сю седяха пред телевизора с голяма купа пуканки. Остана доволен, че предаването беше посветено на злоупотребите на държавен доставчик, а не на някое убийство, изнасилване или на нещо друго, което би разстроило момиченцето. Той силно прегърна и двете.

— Ей, Джеси-Беси, как е най-прекрасната дъщеричка на света?

— Липсваше ми, тате. С мама пекохме джинджифилови меденки с формата на момченца и момиченца, а аз направих кученце.

Той намигна на Сю и позна по лицето й, че е доволна да го види в толкова добро настроение. Още по-доволна беше, когато той й каза, че всичката риба, която хванал, била много дребна и се наложило да я хвърли обратно във водата. Тя обичаше спорта, но рибата за нея беше само предястие, което се сервира от мъж с черен костюм, който умело я обезкостява, докато ти отпиваш чаша хубаво, изстудено бяло вино.

— Донесе ли ми нещо, тате? — престорено свенливо попита Джесика, като наклони глава на една страна така, че дългата й руса коса се преметна през рамото й.

„Един ден ще разбива мъжките сърца“, помисли си за пореден път Алекс.

— Разбира се, че съм ти донесъл.

— Нещо за нашата колекция ли е?

— Да.

Той зарови в джоба си и й поднесе подаръка.

— Какво е това, тате? О, направо е върховно! — каза тя и сърцето му заликува от задоволство, когато видя как поема ръчния часовник в ръка.

— Виж, мамо, това не е просто часовник. Има си компас. И може да се слага на колана. Чудесно!

— Харесва ли ти?

— Ще му направя специална кутийка — каза момиченцето. — Радвам се, че си у дома, тате.

Дъщеричката му силно го прегърна. Тогава Сю се провикна от трапезарията, че вечерята е готова и ги моли да дойдат и да седнат на масата.

Воайорът

Той, разбира се, нямаше никакъв шанс с нея.

Тя беше далече над неговото ниво.

И все пак Родни Пулман, на четиридесет и четири години и два пъти и половина повече в обиколката на талията си нямаше как да не бъде съблазнен от вида на наемателката на 10В, когато тя се нанесе в неговия блок преди шест месеца. Защото всеки мъж може да си помечтае.

Самият Пулман се беше преместил преди две години в Лос Анджелис от Дес Мойнес с фокусирани надежди, но отслабена енергия. Желанието му бе да стане филмов продуцент. Добре си спомняше как месеци наред разпращаше биографията си из Града на мечтите, но резултатите не бяха обещаващи. Най-накрая разбра, че предишната му професия на продавач на промишлени климатици в Средния Запад няма как да му отвори вратите на компании, чиито клиенти включваха Том Кат, Джордж Клуни и Джей Ло. Но въпреки този провал той успя, както писа и на родителите си, да се впише в картината на Южна Калифорния. Е, може би хората тук бяха по-повърхностни от тези в Айова и понякога имаше чувството, че самият той се носи по течението. Но пък какво течение! Тук беше Обетованата земя — широки магистрали, копринена мъгла над плажовете, пясък между пръстите, гигантски комплекси с киносалони, денонощни пицарии и януарски температури като през месец май в Дес Мойнес…

Пулман се отърси от разочарованието, че не стана магнат, намери си работа като управител на книжарница във верига магазини в Уестууд и животът му потръгна приятно.

Беше доволен. Е, почти.

Съществуваше известен проблем с интимния живот. От десет години Пулман беше разведен. Бяха се оженили веднага след дипломирането си. След развода от време на време излизаше на срещи, но установи, че е трудно да има сериозна връзка. Никоя от жените, с които излизаше, а повечето от тях бяха напълно непознати, не знаеше почти нищо за филмите — неговата единствена страст в живота.

(„О, Род, не е ли странно, аз също обичам класиката… Ами да, гледала съм «Титаник» поне сто пъти. Така де, знам го наизуст… Хайде, разкажи ми за този Орбисън Уелс, дето ми спомена за него.“) Обикновено разговорът се ограничаваше до скучни хвалби за децата им и оплаквания от грубото отношение на бившите им съпрузи. Освен това гаджетата му в повечето случаи си купуваха дрехите от долнопробни магазинчета и бяха — как да го каже — с яко западняшко телосложение.

Е, срещал се беше и с няколко красавици — например Сали Вон, претендентка за титлата Мис Айова 2002 — но тази връзка не стигна до никъде, а след нея той закопня за по-свеж дивеч в ловните си полета.

Лос Анджелис беше идеалното място. Тук беше струпан огромен инвентар от най-разкошните създания на земята. Но те не бяха само красиви. Не, тези жени бяха и интелигентни. Чуваше ги в кафенето на книжарницата как говорят за изкуство и политика на чаша нискомаслено лате. Бяха умни, оживени, забавни. Ето, вчера се заслуша в две двайсетгодишни, облечени в прилепнали екипи за фитнес. Спореха за странно звучащия инструмент в саундтрака на „Третия мъж“. „Мисля, че е ксилофон, или може би акордеон, не бе, сигурно е…“

На Пулман му идеше да изкрещи „Цитра!“, но реши, че една намеса не би се приела добре (а освен това усети, че онази, която грешеше, щеше да е адски вкисната, което пък ще прецака шанса му евентуално да излезе с една от тях).

Колекцията от DVD-та на едно типично момиче от Ел Ей със сигурност няма да съдържа сълзливи лиготии, а по-скоро: „Крадецът на велосипеди“, „Мъжът, който знаеше твърде много“, „Броненосецът Потьомкин“, „Кралят на желанието“, „Манджурският кандидат“… Да, но как да се запознае с такова момиче… Там беше проблемът. Как само мразеше първия напън, етапът на „Здрасти, аз съм Род, а ти как се казваш?“. Закръгленичък, тромав и срамежлив, той винаги зацикляше.

Надяваше се, че работата му в книжарницата ще го доближи до бляскавите жители на Холивуд, ще го представи в светлината на човек с цел — като търговец, например, или ще го постави в ситуация, където някой се обръща към него с въпрос и тогава той ще може да упражни чара си не по-зле от всеки друг. Но в магазина, веднага щом отговореше на въпроса на клиентка, тя повече не се нуждаеше от него. А що се отнася до останалите служители в магазина, те бяха или загубеняци на средна възраст, или младоци, обсебени от собствената си кариера (опитвайки се, хайде познайте де, да пишат сценарии, да режисират филми или да играят в тях, разбира се).

Крайно изтощен, Пулман се беше отказал от романтиката.

И точно тогава се нанесе наемателката в 10В.

Тами Хъдзън — научи името й от домоуправителя още на следващата сутрин — беше малко по-стара от зашеметяващите млади създания, които можеш да видиш в Айви или в задния бар на Бевърли Уилшър. Пулман реши, че е на около 33–34 години, което беше добре — поносима възрастова граница.

Тя беше разкошна — с дълга гарвановочерна коса, често вързана на игрива опашка или кокетно завита на кок. Беше висока и, както си личеше под жълто-черната ликра на трикото за джогинг, слаба и мускулеста. Тичаше всеки ден и понякога на път за магазина сутрин той я виждаше в задния двор на комплекса да практикува някакъв вид бойно изкуство сред хладната утринна мъгла.

Понрави му се и още нещо: Тами изпитваше огромна радост от живота. Тя пътуваше често и — ако се съди по това, което успяваше да дочуе — си имаше местенце в Бая или поне беше близка с някой, който имаше — защото често прекарваше уикендите си там. Караше яркочервен скутер Веспа, което му напомняше за Одри Хепбърн във „Ваканция в Рим“, а колата й беше старо MG, което караше с бясна скорост.

Не се изненада, че почти всеки ден излиза от апартамента си с портфолио. Естествено, че участваше в някой филм. С изразителното си лице би била чудесна актриса на характерни роли. „Беше ли я гледал някъде?“ — чудеше се той. Защото филмите, които Родни Пулман не беше гледал, бяха малко.

Родни обмисли положението и реши, че е напълно възможно да излязат заедно и дори между тях да се получи нещо сериозно. Всъщност той не изглеждаше зле. Е, имаше шкембенце, но това важеше за повечето преуспели бизнесмени — жените нямаха нищо против, стига мъжът да притежава чар, който да неутрализира този недостатък. Имаше гъста, кестенява коса, без нито един бял косъм и добре очертана челюст, която скриваше до голяма степен двойната му брадичка. Не пушеше, пиеше само вино, при това умерено, и винаги плащаше сметките в ресторанта.

Но както често му се случваше, колкото повече обмисляше тази връзка, толкова повече, като рояк пчели, го налягаха съмнения. Как би могъл стеснителен мъж като него да се запознае с нея по друг начин, освен просто да се приближи и да се представи? Но ако си проиграеш първия шанс, а той знаеше това от личен опит, не можеш да се върнеш и да започнеш отново, не и с красавица като Тами. И така, месеци наред Пулман я обожаваше от разстояние, мъчейки се да измисли начин да разчупи леда без да заприлича на глупак. И най-накрая в една хладна априлска вечер съдбата му се усмихна. Беше към седем часа, Пулман си стоеше край прозореца и гледаше към двора, когато забеляза движение откъм храстите от другата страна на алеята срещу апартамента на Тами. След малко движението се повтори и той видя лек отблясък, като отражение от стъкло. Пулман мигновено загаси лампата и спусна щорите. После коленичи, надникна навън и видя мъж, клекнал сред храстите, който сякаш се взираше в прозореца на Тами. Мъжът носеше сивата униформа на градинарите на комплекса.

Пулман се изправи и се премести в спалнята, откъдето дворът се виждаше по-добре. Да, нямаше никакво съмнение. Кльощавият младеж дебнеше някого. Държеше в ръце малък бинокъл.

Проклет перверзник, помисли си Пулман.

Първата му реакция беше да позвъни на 911 и той грабна слушалката. Но веднага си помисли: „Я чакай… може би ще успея някак си да се възползвам от това“.

И затвори телефона. Пердетата на прозореца на Тами се спуснаха. Пулман погледна отново към воайора и тръпки го полазиха, когато видя как раменете на мъжа по поддръжката се отпуснаха в израз на разочарование — сякаш се беше надявал да я види да се съблича, преди да влезе в банята. Въпреки това мъжът не промени позицията си, изчаквайки възможност да поднови шпионирането си. Но вратата на Тами се отвори и тя излезе. Беше облечена в розовия си потник и прилепнали панталони на цветчета. Синята й кожена чанта „Коуч“ беше преметната през рамо, а слънчевите й очила стърчаха, пъхнати в косата, която тази вечер беше разпусната.

За да не го забележи, воайорът приклекна още по-ниско сред храстите.

Тами заключи вратата и тръгна по алеята към паркинга.

„Къде е човекът по поддръжката? — зачуди се разтревожен Пулман. — Дали не се доближава пълзешком към нея?“ Но тъкмо грабна телефона и натисна 9, когато видя мъжът да се надига. Не се е канил да напада — просто си е събирал инструментите. Стискайки ги в ръце, той се обърна и тръгна в обратната посока, към задната част на сградата.

Тами стигна до паркинга и се скри от погледа, а след малко бръмченето на мотора и свистенето на гуми изпълниха нощта, докато тя се отдалечаваше бързо в малката си зелена кола.

Тази вечер Пулман си остана вкъщи, поръча си пица и не откъсна поглед от двора. Минаха часове — нямаше и помен от Тами, нито от преследвача й. За малко да заспи, но си направи черно и горещо кафе, изпи го и си наложи да стои буден и да наблюдава двора. С тръпка на вълнение си мислеше, че това е точно като в трилъра на Хичкок „Задният прозорец“, в който Джими Стюарт, прикован към инвалиден стол в дома си, прекарва времето си като наднича в прозорците на съседите си. „Задният прозорец“ беше един от любимите филми на Пулман и той се зачуди дали Тами го е гледала. По всяка вероятност да, поклати мълчаливо глава Пулман.

В девет часа вечерта все още нямаше и следа от Тами или от кльощавия воайор. Пулман слезе по стълбите, заобиколи зад сградата и отиде при домоуправителя.

— Кой е младежът по поддръжката? Оня, блондинът?

— Блондин ли? — попита набитият мъж, отмятайки мазен кичур коса от челото си. Лъхаше на бира.

— Да, един такъв дребен.

— Преди каза блондин.

— Точно така, оня, с русата коса — каза Пулман раздразнено. — Сещаш ли се за кого говоря? — Домоуправителят беше англоговорещ и между тях не трябваше да съществува езикова бариера. Вероятно беше тъп.

— Стори ми се, че нарече някого „блондин“. Като например: „Скивай този блонди“. Никой не говори така за мъж — продължи да се прави на интересен домоуправителят.

— Така ли? Мъжът е рус. И нисък. Подкастряше живия плет и събираше листа с греблото днес. Сещаш ли се за кого говоря?

— Да, да. Сетих се — най-накрая кимна домоуправителят.

— Как се казва?

— Не знам. Не съм го назначил аз. Не се занимавам с хората по поддръжката. Тях ги наема бордът.

— Каква му е историята?

— История ли? Мете, коси тревата, събира с греблото. Това е. Защо?

— За някоя фирма ли работи?

— Предполагам.

— А тя обезпечена ли е? — попита Пулман.

— За която работи ли?

— Да, същата.

— Сигурно. Казах ти, че бордът…

— … го е наел. Разбрах. Значи нищо не знаеш за него?

— Защо?

— Просто питам.

Домоуправителят се затътри обратно в апартамента си, мръщейки се, сякаш несправедливо е бил обвинен в нещо, а Пулман бързо се качи обратно горе.

Тами се прибра в един часа сутринта. Изглеждаше точно толкова кипяща от енергия и секси, както и когато излезе. Отиде до вратата си, отключи, влезе вътре и я тресна.

На Пулман му се стори, че докато беше на прага, тя изглеждаше леко обезпокоена, като че бе видяла или чула нещо, затова грабна бинокъла и го насочи към храстите. Нямаше признаци мъжът да се е върнал, но той не искаше да рискува. Излезе в антрето, тихо слезе долу и застана в сянката близо до храстите, където по-рано се беше спотайвал воайорът, отдаден на гадните си игрички. Около него жужаха мухички, през храстите проблясваха светлинки и Пулман можеше да чуе далечния вой на койоти, които скитаха сред хълмовете по пътя за Малибу.

Но иначе всичко беше тихо и спокойно. Нямаше и помен от човека по поддръжката.

След като лампите на Тами изгаснаха, Пулман изчака половин час и като не видя нищо друго освен домашния котарак, който се промъкна покрай него, се върна в апартамента си с мъглявото убеждение, че тази ситуация може да се окаже златна мина за любовния му живот, въпреки че още не беше решил как най-добре да я оползотвори. Първият въпрос, на който трябваше да си отговори, бе: „Представлява ли този тип истинска заплаха?“. Пулман беше чувал, че воайорите са като хората с фетиши и ексхибиционистите. Те, по принцип, не са опасни: заменят нормалните сексуални взаимоотношения с емоционално отдалечения и за тях по-безопасен акт на наблюдаване на мъже или жени, докато си фантазират за тях, въпреки че през цялото време си мислят, че желаят нормална връзка. Известно е, разбира се, че изнасилвачите понякога дебнат жертвите си, за да научат навиците им и ежедневния им график, преди да ги нападнат, но болшинството от воайорите дори не биха си помислили да заговорят жертвите си, камо ли да ги нападнат. Най-вероятно градинарят беше безобиден. Освен това беше слабичък, свит хлапак. С уменията си по карате Тами би могла да го повали с един удар. Не, реши Пулман, нямаше никаква опасност жената да пострада, в случай че той изчака и не насочи полицията към него.

Пулман се хвърли на леглото и затвори очи, но не можа да заспи — превъзбуденият му мозък продължаваше да се бори с проблема как да превърне тази ситуация в шанс да покани Тами на среща. Мятайки се неспокойно, той заспа едва половин час преди времето за ставане. Когато будилникът иззвъня в седем часа, стана замаян от леглото и погледна навън.

Лампите в апартамента на Тами светеха. Пулман си я представи как прави сутрешната си гимнастика или се наслаждава на закуската си от плодово кисело мляко и билков чай, доволна и в пълно неведение за воайора. От който, впрочем, нямаше и следа. Това беше обезпокояващо. Да не би този комплекс да е бил само една от поредните дестинации за мъжа? Ами ако никога повече не се появи? Това щеше да провали всичките му планове. Пулман остана до прозореца възможно най-дълго, надявайки се воайорът да се върне. Но когато стана осем часа и повече не можеше да чака — след петнадесет минути трябваше да е на работа, Пулман си взе набързо един душ и се отправи към паркинга. Олюляваше се, главата го болеше от липсата на сън, а очите му сълзяха на жаркото слънце. Тъкмо се канеше да влезе в очукания си сатурн, когато на паркинга спря пикап с лого „Озеленяване Пасифик“.

Пулман затаи дъх.

Да, беше воайорът! Той слезе, взе си инструментите и един термос и се запъти към двора. Пулман приклекна зад колата си. Мъжът се вмъкна зад същите храсти, където дебнеше и вчера и започна да подкастря живия плет, който вече беше идеално подрязан. Жадните му очи дори не поглеждаха към ножицата, а бяха приковани в прозореца на спалнята на Тами.

Пулман отправи благодарност към бога, който, според възпитанието получено в Средния Запад, може би съществуваше, и забърза обратно към апартамента си, като мина по задната алея, за да не го види младежът.

Едно от задълженията на Пулман беше да отваря сутрин книжарницата, но днес той нямаше никакво намерение да изтърве своя шанс. Затова извади мобилния си телефон и позвъни на директорката на отдел „Човешки ресурси“ на магазина. Преправи си гласа и прегракнало обясни, че е болен и няма да отиде на работа.

— О-о-о — каза тя несигурно.

Едва сега Пулман си спомни, че другият помощник-управител днес излиза в годишен отпуск, което означаваше, че на шефката ще й е адски трудно да намери кой да отвори. Пулман се закашля мъчително, но жената не прояви съчувствие, а каза хладно:

— Уведомете ме дали ще дойдете утре. И следващият път ме предупредете по-рано.

— Аз…

Щрак.

Пулман сви рамене. Имаше си по-сериозни грижи на главата. Докато се връщаше в апартамента, премисли някои от плановете, които беше начертал, въртейки се в леглото.

„Здравейте, не се познаваме. Живея отсреща. Просто си мислех, че е добре да го знаете…“ Или може би: „Здравейте. Аз съм ваш съсед. Не мисля, че сме се запознавали. Не искам да ви плаша, но в онези храсти има мъж, който от два дена ви дебне“.

Не, не казвай два дена. Ще се запита защо не си казал нищо досега.

„Извинете, госпожице, не се познаваме и не се обръщайте. Има един мъж в онези храсти от другата страна на алеята. Наблюдава апартамента ви с бинокъл. Мисля, че е воайор или нещо подобно.“

След известно колебание Пулман реши, че нито един от тези подходи не му харесва. Тя може да реагира само с едно „О, благодаря“, а после да затвори вратата и да се обади на ченгетата. И тогава край на Родни Пулман.

Не, трябваше да направи нещо драматично — нещо, което да впечатли една толкова изискана, готина и определено трудно впечатляема жена като Тами Хъдзън.

Пулман се взря с присвити очи към двора и видя, че воайорът се е доближил до апартамента й, с очи все така натрапчиво впити в прозореца й. Слънцето се отразяваше в остриетата на ножицата, която издаваше зловещо „чат, чат“. Инструментът беше дълъг и изглеждаше добре наточен. Пулман се зачуди дали преценката му не беше грешна. Може би този тип наистина беше опасен.

Всъщност точно тази мисъл му даде идеята как най-добре да режисира едно запознанство с красивата наемателка на 10В.

Пулман се изправи, приближи се до дрешника и започна да рови, докато не намери старата си бейзболна бухалка. Не си падаше много по спорта, но когато го назначиха в книжарницата и разбра, че си имат собствен отбор, си купи бухалка и ръкавица. Това беше добър начин да се запознае със служителките. Но се оказа, че играчите са само мъже и той скоро отпадна от отбора.

Пулман хвърли поглед навън — нямаше следа от Тами, но воайорът беше все още там и щракаше енергично с ножицата.

Чат, чат…

Пулман сграбчи бухалката, излезе от апартамента, слезе до обиколната пътека на първия етаж и тихичко се промъкна в сенките зад преследвача. Планът му беше да изчака, докато Тами тръгне за редовното си сутрешно прослушване. Щом тя подмине воайора, Пулман ще изтича до мъжа, размахвайки бухалката и ще й изкрещи да се обади на полицията, защото този мъж я дебне.

Ще държи мъжа легнал по корем, докато пристигнат ченгетата, а това означаваше, че с Тами ще имат десетина минути, за да си поговорят.

„Не, не, не беше кой знае какво. Казвам се Род Пулман. А вие сте?… Приятно ми е да се запознаем, Тами… Не, наистина, просто изпълнявам дълга си на гражданин… Е, добре, ето какво, ако наистина искате да ми се отплатите, може да ми разрешите да ви заведа на вечеря.“

Избърса потните си длани в дънките и стисна още по-здраво дръжката на бухалката.

„Разбира се, събота става. Може би…“

Шумът от отварянето на външната врата на Тами прекъсна фантазиите му.

Тя излезе и закри очи със скъпите си слънчеви очила. Днес тъмната й коса беше украсена с яркочервена лента, която пасваше на лака й за нокти на ръцете и краката.

Синята й чанта беше преметната през рамо. С портфолио в ръка тя тръгна по алеята.

Воайорът застина. Щракането спря.

Пулман стисна още по-здраво бухалката. Пое дълбоко дъх и си повтори още веднъж репликите.

По местата, готови…

Но ето че воайорът се отдръпна. Остави ножиците на земята и започна да сваля ципа от предната част на гащеризона си.

Какво…? Боже мили, той си пъха ръката.

Наистина се кани да я изнасили.

— Не! — изкрещя Пулман и се втурна напред, размахвайки бухалката.

— Хей! — Изнасилвачът премига уплашено и се дръпна назад, препъвайки се в малка дървена оградка около една от лехите. Когато падна, той извика от болка — дробовете му бяха останали без въздух, едва си поемаше дъх.

Тами спря и се обърна в недоумение към тях. Пулман изкрещя:

— Позвънете в полицията. Този мъж ви наблюдаваше. Той е изнасилвач! — после се обърна към русокосия мъж и размаха бухалката — Не мърдай! Ще те…

Заглушителна експлозия, точно зад него, прекъсна думите му.

Пулман изрева от ужас и се строполи на колене при вида на куршумите, които се забиха в главата и врата на преследвача, образувайки кървава мъгла около него.

Мъжът потръпна веднъж и се отпусна мъртъв на земята.

— Божичко — прошепна Пулман и бавно се изправи на крака. Обърна се към Тами и с изненада видя, че тя държи голям черен пистолет, който беше извадила от скъпата си чанта. Беше приклекнала и се оглеждаше като войник в засада.

Значи тя не изучаваше само карате за самоотбрана, а имаше и разрешително за оръжие. Е, Пулман беше чувал, че това е вярно за много жени в Ел Ей, но от друга страна той не беше сигурен, че можеш ей така да застреляш някой мъж, който лежи безобидно на земята и всъщност не те е нападнал.

— Ей ти — извика Тами и пристъпи напред.

Пулман се обърна. Можа да види красивите сини очи на жената и диамантените й обеци, проблясващи на слънцето; долови парфюма й с дъх на цветя, смесен с острата барутна миризма от пушека на пистолета.

— Аз ли? — попита той.

— Да, дръж — каза тя и му подаде портфолиото.

— Това за мен ли е?

Но тя не отговори. Обърна се и побягна по алеята зад комплекса — ярко цветно петно, което се стрелна и изчезна след минута.

Докато Пулман се взираше с недоумение в портфолиото, чу шум от стъпки зад себе си и миг след това беше сграбчен от няколко яки ръце.

В следващия момент се озова проснат по корем върху изключително добре почистената морава.

От адвоката си Пулман научи, че Тами Хъдзън е една от най-преуспелите и най-неуловими търговци на дрога в Южна Калифорния. По всяка вероятност тя беше организирала вноса от Мексико на стотици килограми висококачествен кокаин през последната година. (Затова бяха честите й пътувания на юг от границата.) Това, че караше очукана, стара спортна кола и живееше в такова невзрачно място като апартаментите „Пасифик Армс“, я държеше извън радарите на прокуратурата и полицията, за които беше по-лесно да откриват и проследяват босове, живеещи на широко в Бевърли Хилс и Палм Спрингс. Седнал срещу Пулман в центъра за предварителен арест, адвокатът му съобщи неприятната новина, че прокуратурата не възнамерява да оттегли нито едно от обвиненията срещу него.

— Но аз нищо не съм направил — проплака Пулман.

Адвокатът, четиридесетгодишен мъж със загар и къдрав кичур над очите, се засмя иронично, сякаш беше чувал това обяснение хиляди пъти. Той обясни, че прокурорът се е заканил да падат глави. Първо, убито е ченге — русокосият мъж, който се правеше на воайор, всъщност бил полицай под прикритие, работещ уж за фирма по озеленяване. Задачата му е била да докладва кога Тами излиза от апартамента си. След което други полицаи или агенти на прокуратурата поемали наблюдението и я следвали в немаркирани коли и бусове. (Когато Пулман си беше помислил, че мъжът си сваля ципа, подготвяйки се за изнасилване, той всъщност е искал да извади радиостанцията си от вътрешен джоб и да предупреди групата за следене, че Тами излиза.)

— Но…

— Нека да довърша. — Адвокатът добави, че полицаите са възмутени, тъй като заради Пулман Тами е успяла да се измъкне. А ФБР и прокуратурата смятат, че тя вече е напуснала страната.

— Но те не могат да предполагат, че съм й помагал! Това ли си мислят?

— Да. — Адвокатът каза също, че обяснението на Пулман за събитията през последните няколко дни са били посрещнати с повдигане на вежди. Например, полицията се пита защо, въпреки че е забелязал воайора предишния ден, не й е казал още тогава. Ако неговата загриженост е била свързана със сигурността на една невинна жена, както той твърди, защо не я е предупредил за опасността веднага щом е разбрал? Обяснението му, направено с почервеняло от срам лице, че е искал да използва воайора като повод за запознанство с Тами беше посрещнато от адвоката с поглед, който изразяваше недоверие, освен ако не беше съжаление към толкова жалък клиент.

А защо е трябвало да лъже работодателя си, че е болен? Според полицията това има смисъл само ако е действал като наблюдател за Тами. На днешния ден е трябвало да бъде проведен голям трансфер на дрога и според тях Пулман е останал вкъщи, за да подсигури безпрепятственото излизане на Тами, за да достави стоката. Според тяхната теория той е взел работника по поддръжката за човек на закона и го е нападнал, за да даде възможност на Тами да избяга.

Имало и веществени доказателства: както неговите, така и нейните отпечатъци са по портфолиото, което се оказа, че не съдържа фотоси или демо касети, а килограм чист кокаин.

— Тя ми го подаде — каза Пулман неубедително, — за да ми отвлече вниманието и да може да избяга. Бас държа, че е било за това.

Адвокатът дори не си направи труда да запише това обяснение.

Но най-уличаващо от всичко беше твърдението му, че не я познава.

— Виж — каза адвокатът, — ако наистина не я познаваше или не си имал някаква връзка с нея, бихме могли да убедим журито да повярва на всички други твои твърдения.

— Но аз наистина не я познавам. Кълна се.

Адвокатът леко сви рамене.

— Родни, точно там е проблемът.

— Както вече ви казах, предпочитам „Род“.

— Има проблем.

— Какъв? — Пулман се почеса по главата, а белезниците издрънчаха като приглушени камбанки.

— Претърсили са апартамента ти.

— О, така ли? Имат ли право?

Последва смях.

— Арестуван си за предумишлено убийство, нападение, подстрекателство и съучастничество в търговия с дрога. Да, Род, имат право — каза адвокатът.

— О — едва успя да каже Пулман.

— И знаеш ли какво са намерили?

Той знаеше много добре какво са намерили. Облегна се назад и се загледа в пода, като си играеше разсеяно с белезниците, докато адвокатът четеше някакъв документ:

— Стари пластмасови кофички от мляко с отпечатъците на Тами, две бутилки от вино, кутия от билков чай и празни кутии от ягоди. Списания с нейното име на опаковката. Касова бележка с номера от нейна карта от магазин в Бевърли Сентър. Чаша от кафе „Старбъкс“ с отпечатъци от червило и нейно ДНК по ръба…

— ДНК? И това ли са проверили?

— Ченгетата това правят.

— Кълна се, че никога не е влизала в апартамента ми. Всичките тези неща… Аз просто… Ами аз такова… взех ги от боклука й.

— От боклука?

— Видях някои неща зад апартамента й. Не мислех, че е кой знае какво.

— На тоалетката ти има двайсетина нейни снимки.

— Ами просто щракнах тайничко няколко. Тя не гледа в обектива — може да обясните това на ченгетата. Ако я познавах, тя щеше да гледа в обектива, нали?

— Род.

— Не, изслушайте ме. Ако сме били заедно някъде, тя щеше да гледа към мен, към фотоапарата. — Гласът на Пулман потрепери от отчаяние. — Нали се сещате? „Кажи зеле“… Такива неща. Но не е така. Това значи, че не сме били заедно. Логично е. Не мислите ли, че има смисъл?

Пулман замълча, но след малко добави:

— Просто исках да се запозная с нея. Не бяхме близки.

— Намерили са и бинокъл. Според тях си го използвал да наблюдаваш вратата й и да я предупреждаваш, ако някой е решил да нахлуе в апартамента й.

— Това беше, за да мога… за да я наблюдавам. Тя наистина е хубава. — Пулман сви рамене и погледът му се измести отново към пода.

— Според мен единственото нещо, което мога да направя, е да разговарям с прокурора за споразумение. Вярвай ми, нямаме интерес да се явяваме пред съда. Мога да успея да ти издействам петнайсет-двайсет години.

— Двайсет години?

— Ще говоря с тях. Да видим какво ще кажат.

Адвокатът отиде до вратата на стаята за разпити и потропа, за да дойде пазачът. След малко тя се отвори.

— Още нещо — каза Пулман.

Адвокатът се обърна и повдигна вежди.

— Сами Вон.

— Кой?

— Номинирана за Мис Айова. Преди пет години.

— Какво за нея?

— Продадох й една кола и излязохме един път, но тя не прояви интерес и повече не се видяхме. Почти същото нещо се случи и с нея.

— Същото нещо?

— Като Сами. Наблюдавах я повече, отколкото би трябвало.

— Дебнел си я?

Пулман понечи да възрази за термина, но после кимна.

— Арестуваха ме. Затова се преместих тук. Исках да започна на чисто. Да създам истинска връзка.

— Каква беше присъдата ти в Айова?

— Шест месеца условно и една година консултации.

— Май не са имали ефект… консултациите?

— Не, не са.

— Ще прегледам съдебните протоколи. Прокурорът може и да се хване. Но ти стана причина да изпусне важен престъпник, така че ще иска нещо в замяна. Вероятно ще предявят обвинение в преследване и нарушаване на личното пространство. Ще лежиш може би година или осемнайсет месеца.

— По-добре от двайсет години.

— Ще видя какво мога да направя.

Адвокатът прекрачи прага.

— Още един въпрос — каза Пулман, като вдигна очи.

— Какво?

— Полицията ще използва ли всичките неща, които са намерили? Като улики.

— От апартамента ти ли?

— Точно така.

— Вероятно не. Обикновено подбират най-доброто.

— Тогава мислите ли, че мога да взема няколко от снимките на Тами — да си ги закача тук на стената? Няма прозорци. Няма какво да гледам.

Адвокатът се поколеба. Отначало си помисли, че Пулман се шегува. Но когато разбра, че говори сериозно, каза:

— Знаеш ли, Родни, това май не е най-доброто хрумване на света.

— Само си помислих.

Адвокатът си тръгна и един едър надзирател влезе в стаята, хвана Родни Пулман за ръката и го изведе в коридора, по който щеше да го върне обратно в килията.

Двоен риск

— Аз съм най-добрият.

— Ъ-хъ, ъ-хъ. Имам ли избор?

Пол Лекроа се облегна назад в стария дъбов стол и погледна надолу към ръката, която човъркаше парченце фурнир с формата на Илинойс.

— Казвал ли си някога молитва? — попита той в отговор с баритоновия си глас.

Когато Джери Пилсет вдигна ръце и си подръпна ухото, белезниците му издрънчаха. Лекроа познаваше младия мъж от цели четири часа, през които Пилсет си подръпна дясното ухо поне десетина пъти.

— Не-е. Не се моля — каза кльощавият младеж през кривите си зъби.

— Не е лошо да започнеш, Джери. И да благодариш на добрия Господ, че съм тук. Песента ти е изпята.

— Имам господин Гудуин.

М-да. Гудуин, двадесет и девет годишен обществен защитник. Неволен съконспиратор на местните съдии, така че клиентите му да получат присъди три пъти по-дълги от заслуженото. Нещастник сред нещастници.

— Задръж Гудуин, щом искаш. — Лекроа опря италианските си обувки с цвят на кестен в бетонния под и блъсна стола назад. — Все ми е тая.

— Чакай. Просто той ми е адвокат откакто ме арестуваха. — И добави многозначително: — Пет месеца.

— Чел съм документите, Джери — каза сухо Лекроа. — Знам от колко време се търкаляте заедно.

Пилсет премига. Като не можа да осмисли казаното, попита:

— Искаш да кажеш, че си по-добър от него, така ли? — Той престана да гледа гузно и си даде сметка какво се крие зад безупречната сребриста коса на Лекроа, спретнатата му фигура и мъдрото лице с властна челюст.

— Ти май наистина не знаеш кой съм, така ли е? — Лекроа, който иначе би бил възмутен от подобно невежество, не остана изненадан. В края на краищата той се намираше в Хамилтън — забутано градче с население по-малко от жителите на родния квартал на Лекроа, Източен Манхатън.

— Знам само, че Хари — той е шефът на надзирателите днес — идва и ми вика да загася телевизора и да си замъкна задника в конферентната зала. Имало някакъв адвокат, дето искал да ме види, а сега ти ми викаш, че искаш да поемеш делото ми и значи трябва да разкарам господин Гудуин. Господин Гудуин, който през цялото време се държа много свястно.

— Виж какво, Джери, както чувам, Гудуин се държи свястно с всички. Със съдията, с прокурора, със свидетелите на прокурора. Затова е скапан адвокат, а ти много си загазил.

Пилсет се почувства притиснат в ъгъла, което се случваше с всеки, прекарал повече от пет минути с Лекроа. Затова реши да нанесе удар.

Вероятно точно това се е случило и в онази юнска нощ, помисли си Лекроа.

— Я ми кажи, ти пък защо се мислиш за толкова добър?

Лекроа се зачуди: „Дали да не го задуша с професионалната си автобиография? Да му издекламирам ролята си в първия съдебен процес на братята Менендес? Или оправдателната присъда на онази съпруга от Сакраменто, обвинена в предумишлен палеж и убийство на съпруга си? Ами сочната присъда «невинна» за Фред Джонсън — красивата крадла от Кабрини-Грийн в Чикаго, на която, дами и господа, бяха промили мозъка и принудили да помага на едно военно формирование, не, не на банда, а революционно ядро и да убият трима клиенти в един магазин в южния край на града? Ами прословутият психопрофил в списание «Таймс»?“.

Но Лекроа само повтори:

— Няма по-добър от мен, Джери. — И остави изпепеляващият лазер на погледа си да финализира аргумента му.

— Процесът е утре. Кво знаеш за делото? Може ли… тъй де… да го отложим? — Трите срички се отрониха с лекота, твърде плавно. Беше му отнело дълго време да научи какво означава тази дума и как се произнася.

— Не се налага. Запознат съм с всички факти. Последните три дена това правих.

— Три дена. — Последва премигване и ново подръпване на ухото. Това беше първата им среща. Защо му е трябвало на Лекроа да се запознава с делото му през последните три дена?

Лекроа обаче не обясни. Той никога не обясняваше нищо и на никого, особено на клиенти, освен ако не беше крайно наложително.

— Ама ти не каза ли, че си от Ню Йорк или нещо такова? Можеш ли да водиш дело тук?

— Няма проблем. Гудуин ще ми даде да го водя. Защото е свестен тип. И безгръбначно влечуго.

— Ама той не ми взема пари. Ти безплатно ли ще ми водиш делото?

„Той наистина нищо не знае за мен. Удивително!“

— Не, Джери. Аз никога не работя безплатно. Хората не те уважават, ако работиш без пари.

— Господин Гудуин…

— Никой не уважава Гудуин.

— Аз го уважавам.

— Твоето уважение не се брои, Джери. Чичо ти поема разноските.

— Чичо Джеймс?

Лекроа кимна.

— Той е добър човек. Дано не е заложил фермата си.

„Той не е добър човек, Джери — помисли си Лекроа. — Той е глупак. Защото си мисли, че все още има надежда за теб. И пет пари не давам дали е ипотекирал фермата си.“

— Та какво ще кажеш, Джери?

— Ами, предполагам. Само че има нещо, което трябва да знаеш.

Раздрънквайки веригите, той се придърпа напред, брадясалото му лице се наклони, а устните му се разкривиха в усмивка.

Но Лекроа вдигна ръката си с добре поддържан маникюр и размаха показалец:

— Сега ще ми кажеш някоя голяма тайна, нали? Че не си убил Патриша Кабът. Че си напълно невинен. Че са те подмамили на местопрестъплението. Че всичко е една голяма грешка. Че ти просто случайно си минавал оттам.

— Ами аз…

— Не, Джери, не е грешка.

Пилсет погледна объркано към Лекроа. Адвокатът обичаше да го гледат точно така. Той беше сила, беше феномен. Никой прокурор не го беше побеждавал, никой клиент не го беше засенчвал.

— Преди два месеца, на втори юни, си бил нает от Чарлс Арнолд Кабът да окосиш моравата и да изхвърлиш куп загнили дърва за огрев близо до къщата му в Бентана, най-тузарският квартал в Хамилтън. Той те е наемал на няколко пъти и преди това и ти изобщо не си го харесвал — той е от този тип мъже, които винаги членуват в някой ексклузивен клуб — но все пак си свършил работата и си взел петдесетте долара, за които сте се спазарили. Не ти е дал бакшиш. Същата вечер си се напил и колкото повече си се наливал, толкова повече си побеснявал от мисълта, че никога не ти е плащал както трябва — въпреки че ти никога не си предявявал претенции и си отивал, щом те е викал.

— Чакай…

— Ш-ш-ш. На следващия ден, когато Кабът и жена му са били извън дома си, ти все още си бил пиян и бесен. Нахлул си в къщата и докато си режел жиците, свързващи стереоуредбата на стойност две хиляди долара с колоните, Патриша Кабът се е прибрала неочаквано. Тя здравата те е изплашила и ти си я ударил с чука, с който си разбил вратата от гаража към кухнята. Тя е загубила съзнание, но е била жива. Ти си я вързал. Вероятно си си мислил, че по-късно може и да я изнасилиш. Не ме гледай по този начин, Джери. Тя е била на тридесет и четири, красива и в несвяст. А я се погледни. Някога да си имал гадже? Не мисля. После си се паникьосал. Жената се е съвзела и е започнала да крещи. Ти си сложил край на всичко с чука и си хукнал през вратата. Мъжът те е видял с окървавения чук, стереото и куп дискове в ръцете. Обадил се е на ченгетата и те са те закопчали. Правилно ли предадох събитията?

— Не бях взел всичките им дискове. Оставих тези на Майкъл Болтън.

— Не смей да ми се правиш на забавен.

Пилсет отново си подръпна ухото.

— Е, горе-долу това се случи — каза той.

— Добре, Джери. Слушай. Това е малко градче и хората са доста глуповати. Аз смятам, че съм най-добрият защитник в цялата страна, а твоят случай е ясен като бял ден. Ти си го направил, всички знаят, че ти си го направил и доказателствата са изцяло срещу теб. В този щат няма смъртна присъда, но са доста щедри, когато трябва да раздават доживотни присъди без право на помилване. Така. Това те чака.

— Да бе. Знайш ли к’во си мисля? Мисля си, че ти пък няма как да загубиш в тая ситуация.

Май тия в Хамилтън не са толкова тъпи, колкото си мислиш.

Младият мъж продължи:

— Домъкваш се чак от Ню Йорк. Водиш делото и си тръгваш. Ако ме измъкнеш, ставаш знаменитост, прибираш си парите и те дават по телевизията как си спечелил безнадеждно дело. Ако пък загубиш делото, пак си прибираш парите и на никой не му пука, щото аз съм зад решетките, както би трябвало.

Лекроа не можа да сдържи усмивката си.

— Джери, Джери, Джери. Това най ми харесва в тази работа. Между нас няма недомлъвки.

— Кво е недомлъвки?

— Няма значение.

— Да те питам нещо. — Той се смръщи.

— Не бързай…

— Да речем, че ме измъкнеш. Може ли пак да ме погнат?

— Не. Това ще бъде „двоен риск“. Затова тази страна е толкова велика. Щом веднъж журито каже, че си невинен и те пуснат на свобода, прокурорът с пръст не може да те пипне… Е, ще ме наемеш ли? Ще пратим ли Гудуин в юридическата библиотека, където му е мястото?

Пилсет си подръпна ухото. Веригите издрънчаха.

— Май да.

— Тогава да се хващаме на работа.

През годините професионалната биография на Пол Лекроа беше сериозно изглаждана. Като начало бе завършил правен колеж — вечерно обучение. Това, обаче, не би звучало сериозно в многото статии, които той си фантазираше, че ще се публикуват за него, така че веднага след дипломирането си подаде документите за квалификационен курс в Кеймбридж, в който можеше да се запише всеки адвокат, след като се изръси пет стотарки. Поради това твърдението, че е „възпитаник на Харвард“ беше вярно.

Намери си работа и срещу минимална заплата преписваше и картотекираше юридически документи по пътнотранспортни произшествия. Това му даде възможност да твърди, че е изкарал стажа си, пишейки становища за съдии по криминални дела.

Отвори частна кантора в почерняла от мръсотия сграда над китайско складово помещение, близо до Мейдън лейн в центъра на Манхатън, което го направи „партньор във фирма на Уолстрийт, специализирана във финансови престъпления“. Но тези леки забежки в историята на Пол Лекроа (добре де, роден Пол Вито Лакоста), тези малки издънки не намаляваха неговия талант — невероятната му способност да разнищва противниците си в съдебната зала. А това е талант, който никой адвокат не може да симулира. Лекроа успяваше да открие всички налични факти около самото дело, страните по делото, съдията, прокурора, а после ги притискаше здраво, изцеждаше ги, мачкаше ги като пластилин. В неговите ръце те се превръщаха в оръжие, в шлем, във вирус или прикритие. В нощта преди делото на Пилсет той прекара един час с бедния Гудуин, от когото изцеди и най-малката подробност във връзка с делото, после два часа с журналисти и десет часа, за да се запознае с две неща: полицейския доклад и пространен документ, изготвен от негов частен разследващ агент, нает преди три дни, когато Джеймс Пилсет, чичото на Джери, го ангажира, като плати първоначалната такса.

Лекроа веднага забеляза, че макар и косвените улики срещу Пилсет да бяха съществени, най-сериозната заплаха представляваше самият Чарлс Кабът. Имаха голям късмет, разбира се, че той беше единственият свидетел, но пък за нещастие той беше съпругът на убитата жена. Рисковано е да подлагаш на съмнение твърденията на свидетел, който освен това беше и потърпевш от престъплението.

Но господин Пол Виктор Лекроа вземаше по четиристотин долара на час при петцифрова първоначална такса точно поради това, че желаеше — не, настояваше — да поема подобни рискове.

С усмивка на лицето той си поръча голяма каничка кафе от румсървис. И докато убиецът Джери Пилсет и свестният Ал Гудуин, както и цялото простолюдие на окръг Хамилтън сънуваха простите си сънища, Лекроа се подготви за битката.

Пристигна рано в съдебната зала, както правеше винаги и остана да седи прилежно на масата на защитата, докато залата се пълнеше със свидетели, публика и (да, благодаря ти, Господи, пресата). Лекроа дискретно флиртуваше с обективите на камерите, докато преценяваше прокурора (Вече беше научил, че е завършил местен университет, има петнадесетгодишен трудов стаж и е напълно обезличен от безперспективната си служба, която е трябвало да напусне преди тринадесет години.)

Лекроа обърна поглед към един мъж в дъното на съдебната зала.

Чарлс Кабът. Той седеше до жена на около шейсет години — майка или тъща, прецени Лекроа, съдейки по сълзите. Адвокатът остана леко обезпокоен. Беше си представял Кабът като надут представител на заможната средна класа от предградията, на когото журито не би симпатизирало. Но този мъж — въпреки че беше на около четиридесет — имаше момчешки вид. Косата му беше тъмноруса и леко разрошена, носеше поизмачкано спортно сако, обикновен панталон и раирана връзка. Дружелюбен застрахователен агент. Кабът успокояваше жената и от време на време проронваше по някоя и друга сълза. Беше точно онзи тип вдовец, който може да грабне сърцето на журито.

Е, Лекроа бе попадал и в по-тежки ситуации. Имал е дела, в които се е налагало да напада скърбящи майки и овдовели съпруги, дори объркани деца. Просто ще трябва да наостри сетивата си като музикант, който усеща реакцията на публиката и се води по нея. Би могъл…

Лекроа изведнъж осъзна, че Кабът го гледа втренчено. Очите на мъжа приличаха на студени железни топчета. Докато се опитваше да задържи погледа на Кабът, Лекроа потръпна, а това не му се беше случвало в съда. Това продължи само миг. Все пак Лекроа остана доволен от предизвикателството. Нещо в погледа на Кабът промени нещата и ги направи много лични и за Лекроа щеше да бъде много по-лесно да направи това, което бе решил. Погледите им отново се сблъскаха. Премина електричество. После се чу отваряне на врата и всички станаха на крака, когато видяха да влиза съдебният пристав.

— Внимание, съдебният състав на окръг Хамилтън, първи район, влиза в заседание под председателството на почитаемия съдия Дженингс П. Мартел. Всички, които имат какво да кажат, да се изправят пред съда.

Пилсет, облечен в идиотски кафеникав костюм, беше изведен внимателно от стаичката за задържане. Обвиняемият седна до адвоката си и се ухили глупаво, докато Лекроа не му каза да престане. Пилсет подръпна ухото си няколко пъти с ръка, която вече не беше закопчана с белезници.

Когато Лекроа погледна отново към Кабът, металният поглед се беше отместил от адвоката и бе прикован в тила на мъжа, който бе убил жена му с чук, купен от „Сиърс“ за 4.99.

Прокурорът представи доказателствения материал, след което Лекроа разнищваше показанията на лабораторните техници и полицаите в продължение на половин час — въпреки че обработката на местопрестъплението беше извършено учудващо добре за такъв невзрачен полицейски участък.

Маловажна победа за прокурора, призна си Лекроа. После съдът призова Чарлс Кабът.

Вдовецът оправи вратовръзката си, прегърна жената до него и се отправи към свидетелската банка.

Воден от стандартните въпроси на прокурора, мъжът разказа спокойно какво е видял на трети юни. Кратко, но пропито с тъга. Някоя и друга сълза. Лекроа оцени представянето като неубедително, въпреки че накъсаната реч на мъжа със сигурност привлече вниманието на журито. Но адвокатът беше очаквал това — хората обичат трагедиите толкова, колкото и романтиката и почти колкото секса.

— Нямам повече въпроси, Ваша чест — каза прокурорът и хвърли поглед към Лекроа.

Адвокатът стана бавно, разкопча сакото си и прокара ръка през косата си, като леко я разроши. Пристъпи бавно пред свидетеля. Когато започна да говори, се обръщаше към журито.

— Искрено ви съчувствам за нещастието, господин Кабът.

Свидетелят кимна, въпреки че по погледа му личеше, че е нащрек.

Лекроа продължи:

— Смъртта на млада жена е ужасно нещо. Наистина ужасно. Непростимо.

— Така е. Благодаря.

Очите на заседателите изучаваха обезпокоеното лице на Лекроа, който хвърли поглед към свидетелското място. Кабът не знаеше какво да каже. Беше сигурен, че ще бъде атакуван и почувства безпокойство. Очите му вече не бяха като стоманени остриета. Бяха предпазливи. Добре. Хората повече ненавиждат свидетелите, които казват истината предпазливо, отколкото самоуверените лъжци. Лекроа се обърна отново към дванадесетте мъже и жени, които представляваха неговата публика. Усмихна се, но никой не отвърна на усмивката му. Няма значение. Това беше само увертюрата.

Той се приближи към масата, взе една от папките и се върна обратно при заседателите.

— Господин Кабът, с какво си изкарвате прехраната?

Въпросът го изненада и той се огледа.

— Притежавам компания… За производство на кутии за компютри и свързаното с тях оборудване.

— Много пари ли печелите?

— Възразявам.

Съдията се прокашля и каза:

— Отхвърля се. Но, господин Лекроа, имайте предвид, че съвсем скоро ще трябва да направите връзката.

— Със сигурност, Ваша чест. И така, господин Кабът, моля, отговорете.

— Миналата година имахме продажби за осем милиона — каза Кабът.

— А заплатата ви възлезе на колко?

— Около двеста хиляди.

— А жена ви, тя също ли работеше за компанията? — повиши глас Лекроа.

— На непълен работен ден. В борда на директорите. Работеше и като консултант.

— Разбирам. А тя колко печелеше?

— Не знам точно.

— Все пак? Някаква приблизителна сума, господин Кабът?

— Около сто хиляди.

— Сериозно? Интересно.

Лекроа прелисти бавно папката, докато журито се чудеше какво толкова интересно може да има в тази информация.

— Как беше финансирана първоначално вашата компания? — изстреля неочаквано въпроса си Лекроа и вдигна поглед от папката.

— Възразявам, Ваша чест — каза прокурорът с посивяло лице. Младият му помощник кимаше енергично с глава, сякаш всяко кимване беше юридически цитат в подкрепа на шефа му.

— Имате ли нещо конкретно предвид, господин Лекроа, или сме свидетели на един от вашите прословути опити за налучкване? — попита съдията.

Идеално. Лекроа се обърна към заседателите и повдигна леко очи без съдията да забележи. „Виждате ли какво трябва да търпя?“, сякаш питаше безмълвно той. И беше възнаграден с конспиративна усмивка от един от заседателите.

А после, слава на Бога, от още един.

— Имам предвид нещо съвсем конкретно, Ваша чест, въпреки че на някой от присъстващите това никак няма да се хареса.

Последните му думи предизвикаха шушукане.

Съдията изсумтя:

— Ще видим. Отхвърля се. Отговорете, господин Кабът.

— Доколкото си спомням, финансирането беше доста сложно.

— Хайде тогава да опростим нещата. Бащата на съпругата ви е богат бизнесмен, нали?

— Не знам какво имате предвид под богат. — Кабът преглътна.

— Дванайсет милиона дали попадат някъде в рамките на тази дефиниция?

— Предполагам… донякъде.

Няколко от заседателите се подсмихнаха заедно с Лекроа.

— Вашият тъст не спонсорира ли компанията ви?

— Изплатих му всяко пени…

— Господин Кабът — попита търпеливо Лекроа, — хайде да опростим нещата. Кажете ни само какъв процент от компанията притежаваше съпругата ви.

Ново колебание.

— Четиридесет и девет.

— А вие?

— Четиридесет и девет.

— А кой притежава останалите два процента?

— Трябва да е баща й.

— А в случай на смърт кой получава нейните дялове?

Моментно колебание.

— Ако имахме деца…

— Имате ли деца?

— Не.

— Така. Тогава нека чуем какво в действителност ще се случи с дяловия капитал на съпругата ви.

— Предполагам, че ще бъде прехвърлен на мен. Не бях мислил за това.

Внимавай с импровизацията. Също като диригент на оркестър. Леко с палката. Не добавяй: „Значи вие имате облага от смъртта на жена си“ или „Значи вие ще имате пълен контрол над компанията“. Заседателите не блестят с ум, но и най-тъпият е започнал да разбира накъде сме се насочили.

Кабът отпи глътка вода, разля малко върху сакото си и избръска капките.

— Господин Кабът, нека се върнем на месец юни. Наехте Джери Пилсет да ви свърши някаква работа на втори, денят преди смъртта на съпругата ви. Така ли е?

Не „преди убийството й“. Винаги поддържай неутралитет.

— Да.

— А преди това сте го наемал няколко пъти, нали?

— Да.

— Кога беше първият път?

— Не знам, може би преди шест месеца.

— От колко време знаете, че Джери живее в Хамилтън?

— Предполагам от пет-шест години — отговори неуверено Кабът.

— И въпреки че знаете за него от шест години, никога не сте го наемали за работа до преди миналата пролет?

— Ами не, но…

— Въпреки че е имало много поводи.

— Не. Но се канех да кажа, че…

— Да видим… Втори юни какъв ден беше, господин Кабът?

Кабът хвърли поглед към журито.

— Не помня — отговори той.

— Беше петък.

— Щом казвате.

— Не аз го казвам, господин Кабът, а моят календар „Холмарк“ — и той показа джобно календарче, украсено със снимка на пухкави кученца.

Няколко от заседателите се изкискаха.

— И по кое време на деня се очакваше той да свърши работата?

— Не знам.

— Рано?

— Не съвсем рано.

— Не съвсем рано — повтори бавно Лекроа, а после рязко попита: — Не беше ли всъщност в късния следобед и вечерта?

— Може би.

Лекроа направи няколко крачки със свъсени вежди.

— Не е ли странно, че сте наел някой да върши работа по двора в петъчната нощ?

— Не беше нощ. Беше се здрачило и…

— Моля отговорете на въпроса — повиши глас адвокатът.

— Изобщо не ми хрумна, че може да има нещо странно.

— Разбирам. Бихте ли ни казали за каква точно работа го наехте?

Кабът погледна навъсено.

— Да окоси ливадата и да изнесе загнилите дърва за огрев.

— Загнили?

— Е, бяха ги нападнали термити.

— Цялата купчина ли беше наядена от термити?

Кабът погледна към прокурора, чието белезникаво лице лъщеше от притеснение, после премести погледа си върху неговия помощник, който със сигурност също щеше да бъде загрижен, ако не беше толкова объркан в момента. Джери Пилсет продължаваше да си подръпва ухото и да се взира мрачно в пода.

— Хайде — подкани го съдията — отговорете на въпроса.

— Не знам. Видях дупки от термити. Къщата ми е с дървени подпори и не исках да рискувам да я нападнат.

— Значи сте забелязали някакви следи от термити, но купчината дърва не беше изцяло унищожена, така ли е?

— Не знам. Може би. — Кабът се засмя смутено.

— Ще рече, че е имало известно количество — може би голямо количество — здрави дърва.

— Вероятно. Какво значение…

— Но поради някаква причина сте искали Джери Пилсет да разкара цялата купчина. И да направи това точно в тази петъчна нощ.

— Защо ми задавате всичките тези въпроси?

— За да се добера до истината — изстреля Лекроа. — Нали за това сме тук? А сега, сър, ни кажете купчината дърва беше ли покрита с нещо?

Последва леко свиване на веждите. Кабът се зачуди защо Лекроа обръща внимание на този факт, но се получи едно чудесно подозрително изражение.

— Да. Със стар брезент — отговори той.

— А този брезент беше ли затиснат в земята?

— Да, беше.

— И вие сам сте покрили дървата с брезента?

— Да.

— Кога? — заинтересува се Лекроа.

— Не помня.

— Така ли? Може ли да е било само няколко дена преди да наемете Джери?

— Не… Възможно е.

— Джери спомена ли нещо за брезента?

— Не си спомням.

Лекроа произнесе търпеливо:

— Джери не ви ли каза, че колчетата са забити много здраво в земята и че за да ги извади, трябва първо да ги разхлаби с нещо, за да махне покривалото?

Кабът погледна притеснено към съдията и преглътна така, все едно се нуждаеше на момента от глътка вода. Ръцете му трепереха твърде силно.

— Трябва ли да отговарям на тези въпроси? — попита той.

— Трябва — важно каза съдията.

— Може би.

— И вие не му ли казахте, че в гаража има инструменти, които може да използва при нужда?

Още една многозначителна пауза. Кабът потърси отговора в потъмнялата мазилка на тавана.

— Може и да съм.

— А-а. — Лицето на Лекроа светна. Вече почти половината жури беше с него, понесено от музиката и възбудено от възможните обрати. — Бихте ли казали на нашите приятели от журито, сър, колко инструмента имате в гаража си?

— Не знам, за бога.

Богохулство пред журито. Божествено лоши маниери.

— Ще бъда по-точен — опита се да помогне Лекроа. — Колко чука притежавате?

— Чукове? — Кабът погледна към оръжието на убийството, изложено на масата на прокурора и кафяво от засъхналата кръв на жена му. Заседателите също погледнаха натам.

— Само един. Онзи.

— Значи — Лекроа повиши глас, — когато сте казали на Джери да вземе инструмент от гаража, за да разхлаби колчетата, които сте набили в земята, сте знаели, че има само един инструмент, който той може да вземе? Този чук.

— Не… Искам да кажа, не знам какво е използвал…

— Не знаехте, че е използвал този чук, за да разхлаби колчетата?

— Ами, това го знаех, но… — Погледът му помръкна. — Защо ме об…?

— Защо какво, сър?

Кабът се облегна назад.

Лекроа се наведе към свидетеля.

— Искахте да кажете защо ви обвинявам, нали? Защо бих ви обвинил в каквото и да е?

— Съжалявам.

— Добре, господин Лекроа. Нека продължим — измърмори съдията.

— Разбира се, Ваша чест. Следователно, в резултат на вашия съвет да използва този чук, сега има негови отпечатани по оръжието на убийството. Така ли е?

Кабът погледна втренчено вбесеното лице на прокурора.

— Не знам.

— Не знаете?

Соната за свидетел и жури.

— Може и да е така, но…

— Господине, нека продължим. На този ден, втори юни, след като Джери Пилсет е окосил ливадата и е натоварил дървата в пикапа си, за да ги извози, вие сте го поканили вътре да му платите. Така ли е?

— Да.

— И го поканихте в хола. Така ли е?

— Не помня.

Лекроа прелисти папката така, сякаш тя беше пълна с улики от местопрестъплението и с показания на свидетели. Загледа се известно време в една страница, която беше празна, също както и останалите, след което затвори папката.

— Не помните?

Кабът също се загледа в папката.

— Е, предполагам, че е така — тихо каза той.

— Предложили сте му чаша вода.

— Възможно е.

— Направихте ли го, или не?

— Да! Предложих му.

— И му показахте най-новата си придобивка, новата си стерео уредба. Онази, която твърдите, че той е откраднал.

— Разговаряхме за музика и си помислих, че може да му е интересно.

— Ясно. — Лекроа смръщи вежди. — Извинете, господин Кабът, имам нужда от помощта ви. Това ми изглежда странно. Имаме човек, който е работил часове наред в лятната горещина. Целият е мръсен и потен… а вие го каните вътре. Не в антрето, не в кухнята, а в хола.

— Просто проявих любезност.

— Браво на вас. Само че в резултат на тази ваша… любезност, отпечатъците от обувките му са по килима, а от пръстите му — по стереото, чашата за вода, дръжката на вратата и кой знае още къде.

— Какви ги говорите? — попита Кабът. Изражението му беше дори по-добро от това, за което Лекроа се беше надявал. Трябваше да изглежда шокиран, но всъщност излъчваше неприязън и потайност. Типично изражение „Никсън“.

— Моля, отговорете, сър.

— Предполагам, че може да има някои негови отпечатъци по разни неща, но това не…

— Благодаря. А сега, господин Кабът, бихте ли казали на журито — помолихте ли Джери Пилсет да дойде и на следващия ден?

— Какво?

— Казахте ли на Джери да дойде в дома ви на следващия ден? Което ще рече в събота, трети юни.

— Не, не съм.

Лекроа вдигна драматично вежди. Разтвори отново папката, намери друг важен празен лист и се направи, че чете.

— Не сте казали на Джери Пилсет, цитирам: „Добра работа свърши, Джери. Ела пак утре към пет. Искам да свършиш още нещо“?

— Не съм казвал такова нещо. Не.

Подигравателен поглед.

— Отричате да сте казал това?

Кабът се поколеба, хвърли поглед към прокурора и пророни едно тихо:

— Да.

— Господин Кабът, Негова чест ще ви напомни, че да лъжете под клетва е лъжесвидетелство и е сериозно престъпление. Отговорете на въпроса. Казахте ли, или не на Джери Пилсет да дойде отново в дома ви в пет часа в събота, трети юни?

— Не, не съм. Наистина, кълна се. — От стреса гласът му изтъня.

Лекроа обожаваше, когато това се случваше, защото така дори най̀ ангелският свидетел звучеше като лъжец.

А думички като „наистина“ и „кълна се“ засилваха лъжливите акорди.

Жалък нещастник.

Лекроа се обърна към журито и въздъхна тежко. Забеляза още няколко симпатизиращи усмивки. Някои дори поклащаха глава в израз на споделен гняв към лъжесвидетеля. Очевидно второ действие от представлението на Лекроа мина добре.

— Така — промърмори скептично адвокатът. — Нека се върнем към събитията от трети юни, сър.

Кабът отпусна ръце в скута си. Типичен защитен жест, реакция на стреса. Но понякога заседателите тълкуваха тази поза по друг начин — вина.

— Казахте на съда, че сте се върнал вкъщи около пет часа. Така ли е?

— Да.

— Къде бяхте преди това?

— В офиса.

— В събота?

Кабът се опита да се усмихне.

— Когато имате собствен бизнес, често работите и в събота. Поне аз го правя — каза той.

— Върнали сте се към пет и сте заварили Джери Пилсет на прага.

— Да. С чука в ръка.

— Окървавеният чук.

— Да.

— Беше окървавен, нали?

— Да.

Още едно прелистване на прословутата папка. Този път се загледа в документ, на който наистина имаше нещо написано.

— Хм-м-м. Полицията е намерила колата ви на паркинг на около петнадесет метра от вратата, където твърдите, че сте видял Джери. Това ли е вашата позиция?

— Колата беше точно там. Това е истината.

Лекроа не отстъпи и на инч от постигнатото.

— Защо колата ви е била толкова далече от къщата?

— Аз… ами, когато наближих къщата, се паникьосах и се блъснах в бордюра. Бях притеснен за съпругата си.

— Но всъщност не сте могли да видите жена си, нали?

Последва пауза.

— Ами, не. Но можех да видя чука, кръвта.

— Петнадесет метра не е малко разстояние, господин Кабът. Наистина ли видяхте чука в ръката на Джери?

През цялото време Лекроа наричаше обвиняемия „Джери“. Журито трябваше да гледа на него като на човешко същество и дори като на личен приятел. Заседателите трябваше да почувстват, че всъщност той е жертвата.

— Разбира се, че го видях — отговори Кабът.

— И кръвта по него?

— Сигурен съм, че я видях. Аз…

Лекроа атакува:

— Сигурен сте, че сте я видял.

Леко глисандо на сарказъм. Обърна друга страница и зачете, клатейки глава.

— Зрението ви не е много добро, нали? — Адвокатът вдигна поглед. — Всъщност законът ви задължава да шофирате с очила или контактни лещи, нали?

— Аз… — Кабът явно не очакваше задълбочените проучвания, които беше провел Лекроа. Все пак той се усмихна. — Точно така. И бях с очила, когато се приближавах към дома си. Така че можех да видя окървавения чук в ръката му.

— Ако това е така, сър, защо по-късно същата вечер един полицай ви ги е донесъл в къщата? Намерил ги е в колата ви. — Това беше в полицейския доклад.

— Аз не… Чакайте, трябва да съм… Вероятно съм ги свалил, за да се обадя по мобилния телефон в колата… да позвъня на полицията. Очилата са за далечно виждане. Изглежда съм забравил да си ги сложа отново.

— Разбирам. Значи твърдите, че сте видял мъж на прага на дома си с окървавен чук, свалили сте очилата за шофиране и сте набрали 911.

— Да, предполагам, че е така.

Свидетелят не обърна внимание на думата „твърдите“ в неговата реплика, но заседателите винаги забелязват.

— Това ще рече, че сте набрали 911 от колата?

— Обадих се веднага, разбира се.

— Но без да излизате от колата? Твърдите, че виждате мъж на прага си с окървавен чук в ръка и въпреки това паркирате на петнадесет метра от къщата, оставате в колата, където сте в безопасност, и оттам се обаждате за помощ? Защо не изскочихте от колата, за да видите какво става? Как е жена ви?

— Така и направих.

— Но след като сте позвънили на 911.

— Не знам. Аз… Възможно е да съм се обадил и след това.

— Но в такъв случай очилата ви нямаше да са в колата.

Кабът се мяташе като щука, захапала кукичката.

— Не знам. Паникьосах се. Не помня какво стана.

Което, разбира се, беше самата истина и точно затова не представляваше никакъв интерес за Лекроа.

Той се отдалечи на около десет стъпки от банката на свидетеля, спря се и се обърна към Кабът. Заседателите като че ли се наведоха напред в очакване на следващия ход.

— В колко часа си тръгнахте от офиса на трети юни, събота?

— Не знам.

— Твърдите, че сте пристигнали в дома си към пет часа. С кола разстоянието се взема за десет минути. Значи трябва да сте тръгнал към четири и половина. Направо вкъщи ли се прибрахте?

— Аз… Трябваше да свърша някои неща.

— Какви? Къде?

— Не помня. Защо мислите, че ще си спомням?

— Струва ми се, че не би било трудно да си спомните поне едно или две места, на които сте се отбили през тези два часа.

— Два часа? — Кабът се намуси.

— Напуснали сте офиса в три часа следобед.

Свидетелят се вторачи в инквизитора си.

— Според видеокасетата от охранителната камера във фоайето на вашата сграда — поясни Лекроа.

— Може и да съм си тръгнал по това време. Беше отдавна. Толкова ми е тежко. Трудно ми е да си спомня… — Гласът му заглъхна.

Лекроа разлисти доклада на частния детектив, докато намери фотокопията на банковото извлечение на Кабът и осребрените чекове.

— Коя е Мери Хенстрот? — попита многозначително адвокатът.

Погледът на Кабът се пречупи под този на адвоката.

— Как разбрахте за…?

„Върша си проклетата работа“ — би могъл да обясни Лекроа.

— Коя е тя?

— Една приятелка. Тя…

— Приятелка, значи. От колко време се познавате?

— Не знам. От няколко години.

— Къде живее тя?

— В Гилрой.

— Гилрой е на петнадесет минути с кола от Хамилтън, нали?

— Зависи.

— Зависи? От това колко сте нетърпелив да стигнете по-скоро в Гилрой?

— Възразявам.

— Приема се. Ако обичате, господин Лекроа — намеси се съдията.

— Извинете, Ваша чест. И така, господин Кабът, на трети юни тази година написахте ли чек на госпожица Хенстрот на стойност петстотин долара?

Кабът затвори очи, стисна зъби и кимна.

— Отговорете за протокола, моля.

— Да.

— И лично ли предадохте този чек?

— Не помня — промълви той.

— След като си тръгнахте от работа, не отидохте ли с колата си в Гилрой и по време на вашата… визита… не дадохте ли на госпожица Хенстрот чек за петстотин долара?

— Възможно е да съм го направил.

— Писали ли сте и други чекове на нейно име през последните години?

— Да.

Последва шепот.

— По-високо, ако обичате, сър.

— Да.

— Тези и другите чекове пак лично ли предадохте на госпожица Хенстрот?

— Някои от тях. Повечето.

— Значи е логично да приемем, че и чекът, който сте написали на трети юни, също сте го предали лично.

— Казах, че може да е било така — измърмори той.

— Тези чекове, които сте писали на вашата „приятелка“ през последните години, са били на сметката на компанията, а не на общата семейна сметка, така ли е?

— Да.

— Значи е логично да приемем, че съпругата ви не е получавала банкови извлечения за изплащането на тези чекове? Така е, нали?

— Да. — Раменете на свидетеля се отпуснаха. Незначителен жест, но Лекроа беше сигурен, че много от заседателите са го забелязали. Нещо повече — те всички видяха как прокурорът хвърли гневно молива си на масата и прошепна нещо на смутения си помощник, който кимна още по-смутено.

— За какво бяха тези пари?

— Аз… не помня.

Перфектно. По-добре да спре на този уклончив отговор, вместо да продължи с въпросите и да даде възможност на Кабът да измисли правдоподобна лъжа.

— Ясно. Казахте ли на жена си, че ще се видите с госпожица Хенстрот този следобед?

— Аз… не, не й казах.

— Така си и мислех — промърмори Лекроа, загледан в онемелите от вълнение съдебни заседатели, очаровани от този нов мотив в неговата симфония.

— Ваша чест — извика гневно прокурорът.

— Оттеглям се — каза Лекроа и извади от папката намачкан лист, на който имаше написан на ръка текст, който приличаше на писмо, но всъщност беше чернова на реч, която Лекроа беше изнесъл пред Американската асоциация на съдебните адвокати миналата година.

Той прочете бавно първия параграф, поклащайки глава. Дори прокурорите се наведоха напред в трескаво очакване. След малко той прибра писмото и вдигна поглед.

— Взаимоотношенията ви с госпожица Хенстрот са романтични, нали? — попита той безцеремонно.

Кабът се опита да си придаде възмутен вид.

— Това е възмутително… — изсъска той.

— О, моля ви, господин Кабът. Имате наглостта да обвинявате един невинен мъж в убийство, а се възмущавате, когато ви задавам въпроси за любовницата ви.

— Възразявам.

— Оттеглям се, Ваша чест.

Лекроа поклати глава и хвърли поглед към журито, в който се четеше въпроса: „Що за чудовище имаме тук?“, след което направи няколко крачки, докато прелистваше папката. Отвори на последната страница, зачете се, поклати глава, после я хвърли върху масата на защитата със замах. Извърна се към Кабът и извика:

— Не е ли истина, че сте имали връзка с Мери Хенстрот през последните няколко години?

— Не!

— Не е ли истина, че сте се страхували, че ако се разведете с жена си, ще загубите контрол над компанията, от която тя и баща й притежават петдесет и един процент?

— Това е лъжа! — изкрещя Кабът.

— Не е ли истина, че на трети юни тази година сте напуснали работа рано, отбили сте се в дома на Мери Хенстрот в Гилрой, правили сте секс с нея, а после сте се отправили към дома си, където сте причакали съпругата си с чук в ръка? Онзи чук там, доказателствена улика А?

— Не, не, не!

— След това сте я пребили до смърт. Върнали сте се в колата си и сте изчакали да се появи Джери Пилсет, според уговорката ви. Когато той е пристигнал, вие сте си свалили очилата, за да наберете номера на полицията на мобилния си телефон и да съобщите, че той — един невинен мъж — е извършил убийство.

— Не, това не е вярно! Абсурдно е!

— Възразявам!

— Не е ли истина — извика Лекроа, — че вие сте убил Патриша, вашата любяща съпруга, напълно хладнокръвно?

— Не!

— Приема се! Господин Лекроа, достатъчно. Няма да разреша повече театралничене в моята съдебна зала.

Но някакъв си селски съдия не можеше да възпре този адвокат. Енергията му беше неизчерпаема, подхранвана от шепота и възклицанията на зрителите, така че изпълненият му с възмущение глас се издигна и изпълни съдебната зала.

— Не е ли истина, не е ли истина, не е ли истина?

Неговата публика в ложата на съдебните заседатели стоеше напрегнато, сякаш готова да скочи и да избухне в аплодисменти в чест на диригента, докато ужасеният поглед на Чарлс Кабът се рееше панически из съдебната зала и очите му вече не приличаха на топчета стоманен гняв. Той беше безмълвен, гласът му пресекна. Сякаш мъртвата му съпруга се беше материализирала зад него и беше обгърнала врата му с ръце, за да изцеди малкото останал живот в престъпното му сърце.

 

 

Бяха необходими три часа, за да издадат оправдателни присъди по всички обвинения.

Не е рекорд, но все пак задоволително, помисли си Лекроа, докато седеше в хотелската си стая същата вечер. Беше ядосан, че е изпуснал последния от двата ежедневни полета от Хамилтън, но имаше чаша уиски на масичката, музика на портативния си CD-плейър, а краката му си почиваха на перваза на прозореца, обути в черни италиански чорапи, фини като дамски чорапогащник. Той се забавляваше, като си припомняше победата и се чудеше дали да не похарчи част от хонорара си за лек лифтинг на отпуснатите си бузи.

На вратата се почука.

Лекроа отвори и в стаята влезе чичото на Джери Пилсет. Първият път, когато се срещнаха, адвокатът не му обърна особено внимание, но сега осъзна — по острия поглед и изискания костюм — че не е някакъв мърляв коняр. Вероятно имаше връзки с някоя от големите корпоративни фермерски компании и изобщо не му се бе налагало да ипотекира имота си.

Лекроа съжали, че е поискал само седемдесет и пет хиляди като хонорар за делото. Трябваше да поиска кръгла стотарка. Е, здраве да е.

Възрастният Пилсет прие чаша уиски и гаврътна по-голямата част от питието.

— Да, сър. Имам нужда от това след днешните вълнения. Да, сър.

Той извади плик от джоба си и го постави на масата.

— Остатъкът от хонорара ви. Да си призная, не очаквах да успеете. Дори за влизане с взлом не го осъдиха — добави мъжът леко учуден.

— Е, нямаше как да го направят, нали? Или е виновен за всичко, или е невинен за всичко.

— Сигурно.

Лекроа кимна към парите.

— Много хора не биха направили това. Дори за член на семейството.

— Аз съм твърд привърженик на това роднините да се подкрепят. Да са готови да направят всичко необходимо.

— Хубаво отношение — вметна адвокатът.

— Казахте го сякаш не вярвате в отношения, чувства или в родствени връзки.

— Не съм имал случай да вярвам или да се съмнявам — отвърна Лекроа. — Моят живот е моята работа.

— Да измъквате хора от затвора?

— Предпочитам да го наричам „опазване на справедливостта“.

— Справедливост? — изсумтя възрастният мъж. — Ще ви кажа, гледах съдебния процес на О. Джей. И чух един коментатор след обявяването на присъдата. Той каза: „Стана ясно, че ако имаш пари — независимо от коя раса си — можеш да си купиш справедливост“. Това ме разсмя. Какво приказва за справедливост? Ако имаш пари, можеш да си купиш СВОБОДА. Без да има нужда от справедливост.

Лекроа потупа плика.

— А вие какво купувате?

Пилсет се засмя.

— Душевно спокойствие, ето какво. То е по-добро от справедливостта и свободата, взети заедно. Е, как понесе племенникът ми това изпитание?

— Оживя.

— Не си е вкъщи. Тук ли е отседнал?

Лекроа поклати глава.

— Реши, че известно време няма да е добре дошъл в Хамилтън, така че отиде на едно място на Западно шосе 32 — Мотел „Скайвю“. Мисля, че иска да ви види. Да ви благодари лично.

— Ще му се обадим, аз и жената, ще го заведем на вечеря. — Мъжът си допи уискито и остави чашата. — Е, господине, и вашата работа не е лесна. Не ви завиждам. — Той огледа адвоката с изпитателния си поглед. — Най-вече не ви завиждам за будните нощи. С тая ваша съвест…

При тези думи лицето на Лекроа леко се помрачи, но после разцъфна в усмивка.

— Господине, спа като къпан. От край време.

Двамата мъже си стиснаха ръцете и се насочиха към вратата. Чичото на Джери излезе в коридора, но после спря и се обърна.

— О, още нещо. На ваше място ще следя новините — каза той и после добави многозначително: — Ще чуете неща, над които може да се наложи да помислите.

Лекроа затвори вратата и се върна към неудобния стол и великолепното уиски.

Нещата, за които ще се наложи да помисля.

В шест часа той взе дистанционното, включи телевизора и намери канала с местните новини. На екрана се виждаше хубава млада репортерка, която държеше микрофон пред устата си.

— Този следобед, докато прокурорите разпитваха оправдания заподозрян Джералд Пилсет за ролята на Чарлс Кабът в смъртта на жена му, Пилсет направи шокиращо признание. Едно твърдение, което той повтори по-късно пред репортери.

О, Господи. Не. Не може да го направи!

Лекроа се наведе напред с отворена уста.

На екрана се появи Джери, който се усмихваше с онази негова изкривена усмивка и си подръпваше ухото.

— Разбира се, че аз я убих. Казах го на адвоката си още в началото. Но никой нищо не може да направи вече. Той ми каза, че не могат да ме съдят повторно. Викат му „двоен риск“. Тъй де, те и първия път нямаха достатъчно доказателства. Вината си е тяхна.

Лекроа усети, че го полазват тръпки.

Погледна отново към русата репортерка.

— Същият този адвокат, Пол Лекроа от Ню Йорк Сити, предизвика вълнения в съдебната зала по-рано днес, когато изказа предположението, че самият бизнесмен от Хамилтън, Чарлс Кабът, е убил съпругата си, защото е бил влюбен в друга жена. Полицията обаче е открила, че жената, с която Лекроа обвини Кабът, че е имал връзка, е всъщност сестра Мери Хелън Хенстрот, седемдесет и пет годишна монахиня, която управлява младежки център в Гилрой. Кабът и съпругата му често са работили като доброволци в центъра и са го спонсорирали с хиляди долари.

Господи!

— Полицията също обори и другата теория на Лекроа, че Кабът може да е убил съпругата си, за да поеме контрол на компанията, на която е президент. Независимо от факта, че притежава минимален дялов капитал, след проучване на документите на корпорацията беше установено, че Патриша Кабът и нейният баща доброволно са прехвърлили сто процента от капитала на Кабът, веднага след като той с изплатил заема от петдесет хиляди долара, дадени му от тъста му преди пет години, за да започне бизнес.

Не, не и не!

— Щатските прокурори проучват възможността да повдигнат обвинения срещу Лекроа за опетняване на репутация и злоупотреба със съдебната система.

Вбесен, Лекроа запрати дистанционното на другия край на стаята, където то се разби на малки парчета.

Телефонът иззвъня.

— Господин Лекроа, аз съм от новинарския канал на местната телевизия. Бихте ли коментирали твърдението, че умишлено сте обвинил невинен човек…

— Не.

Тряс.

Отново се позвъни.

— Ало?

— Аз съм репортер от „Ню Йорк Таймс“…

Тряс.

— Да?

— Ти ли си оня скапан мошеник? Само да те фана…

Тряс.

Лекроа изключи телефона, стана и започна да крачи напред-назад.

Без паника. Не е кой знае какво. След някой и друг ден всички ще са го забравили. Вината не беше негова. Негов дълг е да защитава клиента си, използвайки всичките си умения. Но докато се опитваше да си вдъхне увереност, той си представи проучването на комисията по етика и се чудеше как ще обяснява всичко това на клиентите си, на приятелите си от голф клуба, на жените, с които излизаше…

Този Пилсет. Какъв пълен глупак. Той…

Лекроа се вцепени. На телевизионния екран се появи около петдесетгодишен мъж. Небръснат, с измачкана бяла риза. Репортер извън кадър го питаше за отношението му към присъдата на Пилсет. Но онова, което привлече вниманието на Лекроа, беше надписът в дъното на екрана: „Джеймс Пилсет, чичо на оправдания заподозрян“. Това не беше мъжът, който го беше наел и който го беше посетил преди един час, за да му плати хонорара.

— Амчи-и — каза провлечено чичото — Джери винаги си е бил калпазанин. Никога не прайше к’вото тря’а. Заслужаваше си боя. А днес да се отърве… Не мо’а да го разбера. Не е читава тая работа.

Лекроа се втурна към бюрото и отвори плика. Вътре беше цялата сума от останалия хонорар. Но не беше чек, а в брой — също както и първоначалната такса. Нямаше никаква бележка, нищо с име или подпис.

Кой, по дяволите, беше този?

Включи телефона и набра мотел „Скайвю“.

Телефонът звъня, звъня, звъня.

Накрая някой вдигна.

— Ало?

— Джери, обажда се Лекроа. Слушай…

— Съжалявам — отвърна мъжки глас, — Джери е малко обвързан в момента.

— Кой е на телефона?

Пауза.

— Привет, адвокате.

— Кой сте вие? — попита Лекроа.

От другата страна се чу тих смях.

— Не ме ли позна? Толкова дълго си говорихме днес в съда. Разочарован съм.

Кабът. Беше Чарлс Кабът.

Как беше попаднал в мотелската стая на Джери? Лекроа беше единственият, който знаеше къде се крие той.

— Объркан ли си, адвокате?

Но не, спомни си Лекроа, той не беше единственият, който знаеше. Беше казал на мъжа, представящ се за чичото на Джери за „Скайвю“.

— Кой беше мъжът, който ми плати? — прошепна Лекроа. — Кой беше?

— Не се ли сещаш?

— Не.

Но още докато го казваше, всичко му стана ясно. Лекроа затвори очи и седна на леглото.

— Твоят тъст.

Богатият бизнесмен. Бащата на Патриша.

„Твърдо вярвам в това роднините да се подкрепят.“

— Той ме е наел, значи?

— Ние двамата — каза Кабът.

— За да защитавам убиеца на жена ти? Защо?

Кабът въздъхна.

— Ти как мислиш, адвокате?

Постепенно мислите на Лекроа се подреждаха — като лед върху ноемврийско езеро.

— Защото в този щат няма смъртна присъда — прошепна той.

— Точно така, адвокате. Джери можеше и да отиде в затвора до живот, но това не ни беше достатъчно.

Единственият начин, по който Кабът и неговият тъст можеха да се доберат до Джери, беше да направят така, че да бъде оправдан. Затова са наели най-добрият защитник по углавни дела в цялата страна.

Лекроа се изсмя с омерзение. Излиза, че Кабът го е водил за носа по време на процеса. Правил се е на виновен, без да обяснява неща, лесни за обяснение, привидно изплашен от пресилените обвинения на Лекроа. Изведнъж адвокатът си спомни думите на Кабът: „Джери е малко обвързан в момента…“.

— О, Господи, каните се да го убиете, нали?

— Джери ли? А, в момента сме му на посещение — аз и бащата на Патси. Но трябва да знаеш, че се страхувам от неговата депресия. За Джери става въпрос. Страхувам се да не направи някоя глупост. Дори заплаши, че ще се обеси. Колко жалко. Но, разбира се, човек сам решава съдбата си. Кой съм аз, за да се меся?

— Ще разкажа на полицията — заплаши Лекроа.

— Сериозно ли говориш, адвокате? Е, може и да го направиш. Ще бъде моята дума срещу твоята. Но трябва да ти кажа, че след днешното ти изпълнение в съда акциите ти не са особено високи в нашия край. Нито пък тези на Джери.

— Ти за какво плащаш?

— За спокойна съвест, нищо повече. Съжалявам, че трябва да затварям — продължи Кабът, — но ми се струва, че чувам странни звуци от другата стая. А там е Джери. По-добре да изтичам да видя какво става. Сега си спомням, че май видях въже там някъде.

По линията от голямо разстояние се долови отчаян стон.

— Какво беше това? — извика Лекроа.

— О, наистина трябва да вървя. Всичко хубаво, адвокате. Надявам се престоят в Хамилтън да ти е допаднал.

— Почакай!

Щрак.

Празната картичка

Дребните неща.

Като това, че си тръгваше от офиса в пет, но понякога не се прибираше у дома до шест и двайсет.

Той знаеше, че жена му шофира бързо и можеше да пропътува разстоянието вероятно за четиридесет минути по това време на деня. Тогава къде прекарваше оставащите минути?

Дребните неща. Като телефонните обаждания.

Прибираше се у дома и заварваше Мери на телефона й, неизменно, тя му се усмихваше и му изпращаше малка въздушна целувка от другия край на стаята. Но като че ли тонът на гласа й се променяше веднага щом го видеше и бързаше да затвори. Тогава Денис отиваше да си вземе душ и се преструваше, че е забравил да си вземе чиста кърпа и се провикваше „моля те, скъпа“ към Мери да му донесе, и когато тя изчезваше в пералното помещение, той отиваше в кухнята, размишляваше около минута, но след това се решаваше и натискаше копчето за повторно избиране на номера от последното обаждане на телефона. Понякога се оказваше, че е говорила с някоя съседка или с майка си. Но понякога никой не вдигаше. Спомняше си, че веднъж беше гледал някакъв филм, нещо за шпиони, и един тип звънеше на друг, и оставяха телефона да иззвъни два пъти, а после се обаждаха точно след една минута и онзи знаеше, че е безопасно да вдигне. Денис се опитваше да познае цифрите по звука от набирането, но ставаше твърде бързо.

Чувстваше се неловко, защото се държеше като параноик. Но после се появяваше поредното дребно нещо и той отново ставаше подозрителен. Като с виното. Понякога срещаше жена си на прага на просторната им къща в колониален стил в Уестчестър, след като е била навън. Отиваше бързо при нея и я целуваше силно. Тя реагираше изненадано на неговата страст. Но понякога той долавяше мирис на вино в дъха й. Тя твърдеше, че била на църковно събрание за набиране на средства у Пати или Кит. Но нима на църковните събрания се пие вино? Денис Линдън не беше убеден.

Подозренията на Денис към жена му намирисваха на криза на средната възраст. Но донякъде бяха основателни. Той беше твърде щедър — това беше неговият проблем — и жените, с които се оказваше в живота си, винаги се възползваха от него. Никога не си беше мислил, че това ще се случи и с Мери — проницателна, амбициозна бизнесдама, но малко след като се бяха оженили, преди пет години, той беше започнал да се съмнява в нея. Не беше кой знае какво, но той стана предпазлив. Понякога в живота се налага да си хитър.

Всъщност не беше открил никакво доказателство, не и до преди три месеца, в края на септември — след като Денис се срещна с най-добрия си приятел Сид Фарнсуърт на чашка в Уайт Плейнс.

— Не знам, имам странното чувство, че тя се среща с някого — беше смотолевил Денис, прегърбен над водката си с тоник.

— Кой? Мери ли? — Сид беше поклатил глава. — Ти си луд. Тя те обича.

Двамата мъже се познаваха още от колежа и Сид бе сред малкото хора, които бяха напълно откровени с Денис.

— Направи от мухата слон с онази командировка до Сан Франциско миналата седмица.

— Какво имаш предвид с това, че е направила от мухата слон? Не е искала да ходи там ли?

— Не, определено искаше да отиде. Но аз не бях убеден, че идеята е добра.

— Ти си мислел, че идеята не е добра? — Сид не беше разбрал. — Какво искаш да кажеш?

— Притеснявах се, че ще се забърка в неприятности.

— Защо си мислеше така?

— Защото е красива жена, за какво друго? Всички винаги флиртуват с нея и й се натискат.

— На Мери? — Сид се беше изсмял. — Чакай малко. Мъжете флиртуват с жените. Ако не го правят, значи са обратни или мъртви. Но тя не флиртува с тях или нещо подобно. Тя просто е… мила. Усмихва се на всички.

— Мъжете го разбират погрешно и тогава, бум, това може да се превърне в проблем. Казах й, че не искам да ходи.

Сид беше отпил от бирата си, поглеждайки предпазливо приятеля си.

— Слушай, Дени, не може просто така да кажеш на жена си, че няма да й позволиш да направи нещо. Така не е редно, човече.

— Знам, знам. Не стигнах чак до там. Просто й казах нещо от сорта, че не искам да го прави. И тя ужасно се разстрои. Защо й трябваше да ходи? Защо пък беше толкова важно?

— Уф… може би защото е старши маркетинг мениджър и защото е трябвало да отиде на командировката? — саркастично беше попитал Сид.

— Като изключим това, че тя не отговаря за Западното крайбрежие.

— Моята фирма провежда конференциите си из цялата страна, Ден. Същото прави и твоята. Това няма нищо общо с територии… Мислеше си, че отива да се срещне с някого? С някакъв любовник?

— Като че ли е така. Да, за това се тревожех.

— Я се осъзнай.

— Звънях всяка вечер в хотела. Няколко пъти беше навън до към единайсет.

Сид обърна очи.

— Какво, да не би да има вечерен час? Било е командировка, за бога. Когато си извън града, до колко часа оставаш навън ти самият?

— Това е различно.

— О, да, разбира се. Различно. И защо си мислиш, че ти изневерява?

— Просто имам такова чувство — беше казал Денис. — Искам да кажа, че не знам защо би го направила. Погледни ме. Аз съм само на четиридесет и две. В страхотна форма съм — само ми пипни корема. Твърд като камък. Нямам един бял косъм. Нося вкъщи добра заплата. Водя я на вечеря, на кино…

— Виж какво, единственото, което знам, е, че давам известна свобода на Дорис. Тя ми е жена и аз й имам доверие. Отнасяй се по същия начин с Мери.

— Ти не разбираш — беше отвърнал мрачно Денис. — Не мога да ти го обясня.

— Това, което разбирам — беше се изсмял Сид, — е, че Мери е доброволка в асоциацията в полза на бездомните, участва в църковното настоятелство, организира партита като Марта Стюарт и успоредно с това работи на пълен работен ден. Тя е истинска светица.

— Светиците също прегрешават — беше изсъскал Денис.

— Виж какво, щом си толкова разтревожен, провери я — беше прошепнал Сид. — Следи къде ходи, колко време отсъства от къщи. Прегледай разписките й. Търси дребните неща.

— Дребните неща — повтори Денис. Усмихна се. Това му харесваше.

— Казвам ти, приятелче, ще се почувстваш като пълен идиот. Тя определено не ти изневерява.

 

 

Но иронията беше, че съветът на Сид изобщо не оневини Мери — не и в съзнанието на мъжа й. Не, той всъщност откри някои дребни неща: прибирането й у дома от работа траеше по-дълго, отколкото би трябвало, особения й тон, когато говореше по телефона, дъхът й, който лъхаше на вино… И всички тези неща подхраниха манията му да открие истината.

А сега, една снежна вечер, две седмици преди Коледа, Денис откри нещо голямо.

Беше пет и половина. Мери все още беше на работа и тази вечер щеше да закъснее, защото, както твърдеше тя, имала да пазарува разни работи за Коледа. Което беше чудесно за него („скъпа, бави се колкото искаш“), защото Денис тършуваше из спалнята им. Търсеше нещо, което го глождеше цял ден.

Тази сутрин, точно преди да тръгне за работа, Денис си беше изхлузил обувките и се беше промъкнал тихо край спалнята, където Мери се обличаше. Денис надникна в стаята и видя как тя изважда малък червен предмет от куфарчето си и бързо го скрива в най-долното чекмедже на нощното си шкафче. Беше изчакал за миг, а после беше влязъл в спалнята.

— Добре ли ми стои вратовръзката? — попита той на висок глас.

Жена му подскочи и се завъртя.

— Стресна ме — каза тя. Но бързо се оправи. Усмихна се и изобщо не погледна нито към отвореното куфарче, нито към нощното шкафче.

— Според мен чудесно — каза тя, оправяйки възела, и се обърна обратно към шкафа, за да продължи да се облича.

Денис тръгна към офиса си. Свърши малко работа, но прекара по-голямата част от деня вглъбен в себе си, размишлявайки за червения предмет най-долу в тоалетката. Нямаше никаква полза от това, че шефът му каза, че ще се проведе среща с клиенти следващата седмица в Бостън и го попита дали ще има възможност да присъства. Това само му напомни за пътуването на Мери до Сан Франциско и в него се загнезди мисълта, че вероятно и нейното пътуване също не е било задължително. Може би изобщо не се е налагало да ходи.

Денис си тръгна рано от офиса, върна се у дома, изтича на горния етаж и рязко издърпа чекмеджето на нощното й шкафче.

Каквото и да беше скрила там, вече го нямаше.

Дали не го беше взела със себе си? Дали не го беше подарила на някакъв любовник за Коледа?

Но не, не го беше взела. След половин час тършуване из всички скришни места в стаята, за които можа да се сети, той откри онова, което беше видял. Беше червен пощенски плик за коледна картичка, запечатан. След като беше заминал, тя го беше извадила от чекмеджето и го беше сложила в джоба на черния си копринен халат. Липсваше име или адрес от лицевата страна.

Той залюля плика и му се стори, че картичката е къс нажежена стомана. Усети, че пръстите му парят и едва успя да го вдигне. Картоненият квадрат му се стори ужасно тежък. Отиде в банята и заключи вратата за всеки случай, ако Мери подрани. Запремята плика в ръцете си. Десетина пъти. И още толкова. Внимателно го изучи. Не беше облизала капака на плика изцяло. Можеше да отлепи почти целия плик, но една част от него си оставаше здраво залепена и нямаше да успее да го отвори, без да разкъса хартията.

Затърси под мивката и намери старо бръснарско ножче. После в продължение на половин час внимателно стърга лепилото от капака на плика.

В шест и половина, когато му оставаше да доостърже още половин сантиметър, телефонът иззвъня и за разлика от друг път той всъщност се зарадва да чуе Мери да му казва, че ще закъснее. Каза, че била срещнала някакъв приятел в търговския център и щели да спрат да пийнат по нещо на път за вкъщи. Искаше ли Денис да дойде с тях?

Той й каза, че е твърде уморен, затвори и побърза да се върне в банята. Двайсет минути по-късно остърга и последното парченце лепило и с треперещи ръце отвори плика.

Извади картичката.

Отпред имаше рисунка на викторианска двойка — те се държаха за ръце и гледаха към заснежения заден двор на къщата, а наоколо им блещукаха свещи.

Той си пое дълбоко въздух и отвори картичката.

Беше празна.

И Денис Линдън разбра, че всички негови страхове бяха основателни. Имаше само една причина да дадеш на някого празна картичка. Тя и нейният любовник се страхуваха твърде много да не ги хванат, че да напишат нещо — дори съвсем безобидна бележка. По дяволите, сега, като се замислеше, една празна картичка беше по-лоша от надписана — подразбиращото се послание бе за толкова дълбока любов и страст, че думите не биха могли да изразят чувствата им.

Дребните неща…

Нещо в съзнанието му щракна и той вече знаеше без каквото и да е съмнение, че Мери наистина се среща с някого и това навярно продължаваше от месеци.

С кого?

Някой от фирмата, беше готов да се обзаложи той. Как можеше да разбере кой беше ходил с нея в Сан Франциско през септември? Вероятно можеше да се обади във фирмата и да се престори на служител на авиокомпания, който прави справка за пътните документи. Или на счетоводител? Или пък да се обади на мъжете в телефонния указател на фирмата й…

Обхвана го ярост.

Денис накъса картичката на десетки парченца, разпиля ги из стаята, след това се строполи на леглото и остана втренчил поглед в тавана в продължение на половин час. Мъчеше се да се успокои.

Но не успя. Продължи да разиграва отново всички възможности. Без съмнение Мери му изневеряваше. Благотворителните продажби в полза на църквата, пътуването към и от работа, обедните й почивки, вечерите, в които двете с Пати (е, тя поне твърдеше, че е била с Пати) оставаха в града, след като бяха ходили да пазаруват или на театър…

Телефонът иззвъня. Дали беше тя, зачуди се той. Сграбчи слушалката.

— Да?

Последва пауза.

— Ден? Добре ли си? — каза Сид Фарнсуърт.

— Не съвсем, не — каза той и му обясни какво беше открил.

— Само една… Казваш, че била празна?

— О, можеш да си сигурен, че беше празна.

— И не беше адресирана до никого?

— Не. Там е работата. Ето това е лошото.

Мълчание. После приятелят му каза:

— Виж какво ще ти кажа, Ден… Мисля си, че може би не е добре да си сам точно сега. Защо не излезеш с мен и Дорис да пийнем нещо?

— Не искам да пия нищо, по дяволите. Искам истината.

— Добре, добре — бързо каза Сид. — Но ми звучиш малко не на себе си, човече. Нека да намина до вас, ще гледаме спорт или нещо подобно. Или ще се качим до Джоуи.

Как можеше да му причини това? След всичко, което беше направил за нея! Беше я хранил, осигурил й беше покрив над главата, беше й подарил лексус. Задоволяваше я в леглото. Стремеше се да обуздава нрава си. И единственият път, когато я беше ударил… по дяволите, извини й се веднага след това и й купи кола, за да компенсира стореното. Беше направил всичко това за нея, а тя не беше оценила нищичко.

Лъжлива курва…

Къде, по дяволите, беше сега? Къде?

— Какво каза, Ден? Не те чух. Слушай. Тръгвам към…

Той погледна телефонната слушалка и я пусна върху вилката.

Сид живееше само на десет минути път. Денис трябваше да се махне веднага. Не искаше да го вижда. Не искаше приятелят му да го разубеди от това, което трябваше да направи.

Денис се изправи. Отиде до шкафа си и взе нещо, което той самият бе скрил неотдавна. Револвер „Смит енд Уесън“.

Облече якето си с подплата от пух — подарък за рождения му ден от Мери миналия октомври, купено от нея вероятно на път за хотела, където е имала среща с любовника си — и пусна оръжието в джоба си. Навън се качи в своя форд бронко и отпраши по алеята пред къщата.

 

 

Денис Линдън съвсем не беше глупак.

Знаеше местонахождението на всички заведения по пътя между офиса на Мери и дома им — все места, където беше склонна да се отбие с любовника си. Но също така знаеше къде беше вероятно да отиде по пътя към вкъщи от търговския център. (Той редовно спираше в много от тях, просто за да провери дали няма да я спипа.) Досега не я беше хванал, но тази вечер усещаше, че късметът е на негова страна.

И беше прав.

Черният лексус на Мери беше паркиран пред „Хъдсън Ин“.

Той наби спирачки по средата на алеята пред заведението и изскочи от колата. Една двойка, която беше поела към изхода, трябваше да се отклони от пътя си и му изсвири с клаксона. Той стовари юмрук върху гюрука на колата им, крещейки „Вървете по дяволите!“. Те се втренчиха в него ужасени. Извади оръжието от джоба си, отиде до прозореца и надникна вътре.

Да, там беше жена му: руса, стройна, с лице със сърцевидна форма. И седеше до любовника си.

Мъжът беше с десет години по-млад от Мери. Не беше хубав и имаше шкембе. Как можеше да се среща с такъв като него? Как беше възможно? Не изглеждаше и богат — носеше евтин безвкусен костюм. Не, имаше само една причина, поради която можеше да се вижда с него… Навярно го биваше в леглото.

Денис усети познатия метален вкус на яростта.

И тогава осъзна, че Мери носеше морскосинята рокля, която й беше купил миналата Коледа! Умишлено беше избрал рокля с висока яка, за да не може да излага на показ гърдите си на всеки зяпач. И осъзна, че тя я беше избрала днес като лична шега — за да го оскърби. Денис си представи как този гнусен дебелак бавно разкопчава копчетата, пъхайки тантурести пръсти под плата, докато Мери шепне думи, които този тлъст задник щеше да чува всеки път, когато погледне празната коледна картичка.

Денис Линдън искаше да крещи.

Загърби прозореца и тръгна към входната врата на заведението. Отвори я и влезе вътре, изблъсквайки един сервитьор от пътя си. Човекът падна на земята. Салонният управител съзря оръжието и ахна, отстъпвайки назад. Същото направиха и останалите.

Мери погледна към него, все още усмихвайки се на разговора с шишкото, след това лицето й пребледня.

— Денис, скъпи, какво…?

— Какво правя тук ли? — изрева той саркастично.

— Боже мой, оръжие! — Приятелчето й вдигна ръце. Препъвайки се, той заотстъпва назад и високият му стол се прекатури.

— Тук съм, скъпа — изкрещя той на Мери, — да свърша нещо, което трябваше да направя много отдавна.

— Денис, какви ги говориш?

— Кой е тоя? — попита пълният мъж с разширени от страх очи.

— Съпругът ми — прошепна Мери. — Денис, моля те, свали оръжието!

— Как се казваш? — изкрещя Денис на непознатия.

— Аз… казвам се Франк Чилтън. Аз…

Чилтън? Денис си спомни кой е той. Беше женен за Пати, добрата приятелка на Мери от църковното настоятелство. Значи мамеше и приятелката си.

Денис вдигна оръжието.

— Не, моля те! — помоли Франк. — Не ни наранявай!

Мери застана пред любовника си.

— Денис, за бога! Моля те, махни оръжието. Моля те!

— Щом мамиш някого — промърмори той, — ще има възмездие. О, можеш да си сигурна в това.

— Да мамя ли? Какво искаш да кажеш? — Актрисата у Мери изглеждаше невинна като дете.

Последва писък близо до тях и той чу женски глас.

— Франк! Мери!

Денис погледна към бара и видя млада жена, която замръзна, излизайки от тоалетната. Имаше ужасен израз на лицето. Тя изтича до Франк и го обви с ръце.

Какво ставаше тук?

Денис беше объркан. Това беше Пати.

С разширени очи, останала без дъх, Мери възкликна:

— Денис, да не си мислеше, че се срещам с Франк?

Той не каза нищо.

— Случайно срещнах Пати в търговския център — обясни тя. — Казах ти. Решихме да пийнем по нещо и тя се обади на Франк. Теб също те поканих. Но ти не пожела да дойдеш. Как можа да си помислиш…? — Тя плачеше. — Как можа…?

— О, добър опит. Знам какви си ги вършила. Може би не е той. Но има някой. — Той насочи оръжието към жена си. — Твърде много отсъствия, скъпа. Твърде много неща не си пасват съвсем, скъпа.

— О, Денис, нямам никаква представа за какво говориш. С никого не се срещам. Обичам те! Просто бях излязла тази вечер, за да ти купя коледен подарък. — Тя вдигна един плик с покупки.

— А картичка взе ли ми?

— Ка…

— Купи ли ми коледна картичка? — изкряска той.

— Да! — Още сълзи. — Разбира се.

— А за друг картичка купи ли?

Тя изглеждаше напълно объркана.

— Само за тези, които изпращаме двамата. За приятелите ни. За семейството ми…

— А какво ще кажеш за картичката, която скри в гардероба си?

Тя премигна.

— Имаш предвид тази в халата ми ли?

— Да! За кого е тя?

— За теб е! Това е твоята картичка.

— Тогава как така се случи, че е запечатана и празна? — попита той, усмихвайки се тържествуващо.

Сълзите бяха секнали и сега на лицето й се появи гняв. Такова изражение беше виждал само два пъти досега. Когато й беше казал, че няма да й позволи да се върне на работа и когато я беше помолил да не отива на онази командировка в Сан Франциско.

— Не съм я запечатвала — процеди тя. — Вчера валеше сняг, когато излизах от магазина на „Холмарк“. Капакът на плика се намокри и залепна. Щях да го отлепя, когато имам възможност. Скрих я, за да не я намериш.

Той сведе оръжието. Размишляваше. После се засмя с ледена усмивка.

— О, бива си те. Но няма да ме метнеш. — Прицели се в гърдите й и започна да натиска спусъка.

— Не, Денис, моля те! — проплака тя, вдигайки безпомощно ръце.

— Не мърдай! — изрева мъжки глас. — Хвърли оръжието! Веднага!

Денис се завъртя и се озова очи в очи с двама нюйоркски полицаи, насочили собствените си оръжия насреща му.

— Не, вие не разбирате — започна той, но докато говореше, неговият „Смит енд Уесън“ се отклони към ченгетата.

Двамата полицаи се поколебаха за частица от секундата, после стреляха.

 

 

Денис се възстановяваше в продължение на три седмици в болницата за арестанти, като през това време няколко психиатри му извършиха щателна оценка. Те препоръчаха експертиза за вменяемост преди процеса.

На експертизата, проведена в един студен ясен ден през февруари, дългата история на депресията на Денис, необуздан нрав и параноя излезе наяве. Дори ищецът се отказа от идеята да го установи пригоден, за да издържи процеса и призна, че е невменяем. Имаше обаче известно несъгласие относно вида болнично заведение, в което трябваше да бъде изпратен. Прокурорът искаше той да бъде изпратен за неопределено време в болница със строг режим, докато адвокатът на Денис настояваше да бъде под наблюдение в болнично заведение без надзор за около шест месеца.

Главният мотив в аргументацията на защитата беше, че всъщност никой не е бил застрашен от Денис, защото, както се оказа, ударникът бил отстранен и оръжието не можело да произведе изстрел. Денис е знаел това, обясни адвокатът, и едва ли е искал да изплаши хората.

Но едва изрекъл това, когато Денис скочи и изкрещя, че напротив, той наистина е мислел, че оръжието е в изправност.

— Както виждате, ударникът е ключът към целия случай!

След тези думи адвокатът на Денис въздъхна шумно и когато не успя да накара клиента си да млъкне, си седна възмутен.

— Може ли да говоря под клетва като свидетел? — попита Денис съдията.

— Това не е процес, господин Линдън.

— Но мога ли да говоря?

— Добре, продължете.

— Обмислях това дълго време, Ваша чест.

— Продължавате ли и сега? — попита отегченият съдия.

— Да, сър. И най-сетне го осъзнах. — Денис продължи да обяснява: Мери, каза той на съдията, имала афера с някого, вероятно не с шефа си, но все с някого. И организирала командировката до Сан Франциско, за да се срещне с него. — Зная го, защото се вглеждах в дребните неща. Моят приятел ми каза да търся дребните неща и аз така и направих.

— Дребните неща? — поинтересува се съдията.

— Да! — натърти Денис. — И тъкмо това започнах да правя. Разбирате ли, тя искаше да открия улики.

После обясни: Мери знаела, че той ще се опита да я убие, вследствие на което Денис щял да бъде арестуван или застрелян.

— Затова е махнала ударника от оръжието. Всичко е било подготвено.

— Разполагате ли с някакво доказателство за това, господин Линдън? — попита съдията.

Денис потвърди, че има, естествено. Прочел прогнозите за времето и установил, че не е валял дъжд или сняг в деня преди нападението.

— И какво общо има това? — попита съдията, хвърляйки поглед към адвоката на Денис, който безпомощно вдигна вежди.

Клиентът му се изсмя.

— Мокрият капак на плика, Ваша чест.

— Какво следва от това?

— Тя наистина е облизала капака на плика. Изобщо не е било заради снега, както твърдеше.

— Плик ли?

— Запечатала го е, за да си помисля, че ще го даде на любовника си. За да ме доведе до ръба. След това го е скрила, като е знаела, че я наблюдавам.

— Аха, разбирам. — Съдията започна да чете делата за следващия случай.

Тогава Денис изнесе дълга реч, която се въртеше около значимостта на празните послания — за това как неизреченото често може да бъде много по-лошо от изреченото.

— Послание като това, или, бих казал, не послание, определено би оправдало убийството на жена ми и любовника й. Не сте ли съгласен, Ваша чест?

Тъкмо в този момент съдията нареди Денис да бъде изведен от съдебната зала и постанови да бъде изпратен за неопределен срок в болница за невменяеми с максимално тежък режим в Уестчестър.

— Няма да метнеш никого! — изкрещя Денис към разплаканата си съпруга, която седеше в дъното на съдилището. Двамата пристави го изтласкаха през вратата и безумните му крясъци ехтяха из съда сякаш цяла вечност.

 

 

Осем месеца по-късно дежурният надзирател на залата за творчески занимания в психиатрията случайно попадна на кратко съобщение в местния вестник, в което се казваше, че бившата жена на Денис се омъжва отново — за инвестиционен банкер на име Сид Фарнсуърт.

В статията се споменаваше, че двойката отива на меден месец в Сан Франциско, който бил „любимият й град“ по думите на Мери. „Първата ни истинска среща със Сид беше там“.

Дежурният си помисли да спомене за това на Денис, но после реши, че историята може да го разстрои. Освен това пациентът беше, както винаги, изцяло погълнат от един от проектите си и не искаше да го безпокоят. Денис прекарваше по-голямата част от времето си напоследък седнал пред работния плот, зает с изработването на поздравителни картички от червена гланцова хартия. Даваше ги на дежурния с молбата да ги изпраща. Служителят никога не го правеше, разбира се. На пациентите не беше разрешено да изпращат поща от болницата. Но така или иначе дежурният нямаше как да ги изпрати — картичките винаги бяха празни. Денис никога не пишеше нищо вътре и винаги липсваше име или адрес върху лицевата страна на плика.

Заедно

— Малко са тези, много малко са хората, които имат щастието да открият такава изключителна любов. Любов, която е… повече. Която надминава всичко, случвало се преди.

— Предполагам, че е така.

— Убеден съм, че е така. Двамата с Алисън спадаме към тази категория. — Когато ме погледна с онази свойска усмивка, каквато си разменят приятелите от казармата, гласът на Манко се сниши в дискретен шепот. — Имал съм купища жени. Знаеш ме какъв съм, Франки, приятелю. Знаеш, че не съм се спирал.

Манко беше в настроение да се изявява и на мен не ми оставаше нищо друго освен да играя и да бъда онзи, на чийто гръб публиката се присмива.

— Така е, така си казвал, господин М.

— Сега, като поглеждам назад, разбирам, че някои от онези момичета са ми били любовници. А други са били просто… нали се сещаш, за една нощ — бум-прас и толкова. Докато не срещнах Алисън, не си давах сметка какво е любовта.

— Това е трансцендентна любов.

— Трансцендентна — кимайки бавно с глава, Манко сякаш опита думата на вкус. — Какво означава това?

След като се запознах с Манко не ми беше необходимо много време, за да разбера, че като цяло той беше неук, но затова пък никога не се двоумеше да признае своето невежество — нещо, което много интелигентни хора не правеха. Това беше и първото ми впечатление от него.

— Означава точно това, което описваш — обясних аз. — Любов, която се извисява над нещата, които обикновено виждаш и изпитваш.

— Аха. Харесва ми това, Франки, приятелю. Трансцендентна. Значи точно тази е думата. Такава е любовта ни. Някога обичал ли си по този начин?

— В известен смисъл, но много отдавна.

Донякъде това беше вярно. Но не казах нищо повече, защото независимо от това, че приемах Манко за приятел, нашите души бяха от различни светове и нямах намерение да споделям личния си живот с него. Не че имаше някакво значение — в момента той държеше да говори за жената, която беше центърът на неговата слънчева система.

— Алисън Морган. Алисън Кимбърли Морган. Баща й на галено я наричаше Кими. Но това са тъпотии. Това е детско име. А тя определено не е дете.

— Звучи ми южняшки. — Аз съм родом от Северна Каролина и ходех на училище с цял рояк момиченца.

— Аха, такова е. Но тя не е южнячка. От Охайо е. Там е родена и отраснала. — Манко погледна часовника си и се протегна. — Късно е. Време е за срещата ни.

— С Алисън?

Той кимна и се усмихна с характерната си усмивка, разкриваща всичките му зъби.

— Искам да кажа, че си готин по свой начин, Франки, но ако трябва да избирам между вас двамата…

Засмях се и сподавих прозявката си. Наистина беше късно — единайсет и двайсет вечерта, време, необичайно за мен да приключвам вечерята си, но не и за да съм въвлечен в разговор на чаша кафе. Но тъй като си нямах своя Алисън, за да бързам да се прибирам у дома, или някой друг, освен котката, често ми се случваше да виждам как стрелките на часовника ми превалят полунощ или един часа в компанията на приятели.

Манко бутна настрана чиниите от вечерята и наля още кафе.

— Няма да мигна цяла нощ — кротко възразих аз.

Той отмина думите ми със смях и попита дали искам още пай.

Когато отказах, той вдигна чашата си кафе.

— За моята Алисън. Да пием за нея! — каза той.

Допряхме ръбовете на чашите си със звънко дрънчене.

— Хей, господин М — казах аз, — щеше да ми разказваш за неприятностите. Нали се сещаш, с баща й.

Той се изхили подигравателно.

— Онзи кучи син ли? Знаеш какво се случи.

— Не и цялата история.

— Нима? — Той драматично отметна глава назад и нададе вопъл на престорен ужас. — Манко се проваля в работата.

Без да се усмихва, той се наведе напред и сграбчи силно ръката ми.

— Тази история не е хубава, Франки, приятелю. Не е като от „Семейни връзки“ или „Роузан“? Ще можеш ли да я смелиш?

Аз също се наведох напред и също така драматично промърморих:

— Пробвай ме.

Манко се изсмя и се настани в стола си. Щом вдигна чашата си, масата се разклати. Тя се клатеше по време на цялата вечеря, но той като че ли едва сега забеляза. Докато сгъне и пъхне парче вестник под по-късия крак, за да я укрепи, се забави и в този момент си дадох сметка, че той се зае със задачата с педантично старание. Беше съсредоточен и аз с удоволствие наблюдавах движенията на силните му ръце.

Манко беше човек, който изпитваше истинско удоволствие да се бъхти над разни неща. Беше висок към метър седемдесет и пет и макар че за мъжете е трудно — поне за мен — да оценяват външния вид на себеподобните си, бих го определил като красив. Единствената черта от външността му, която не беше в изправност, беше прическата му. Бях научил, че когато службата му във флота приключила, той запазил далеч не стилната си моряшка подстрижка. От това заключих, че опитът му в армията беше върховата точка в живота му. Оттогава насам беше работил във фабрики и на посредствени търговски длъжности, а ниско подрязаната коса беше спомен за по-добри, ако не и по-леки времена.

Разбира се, това беше моят възглед върху ситуацията в духа на терапевтичните методи от масовите списания. Може би този мъж просто предпочиташе да е с къса коса.

След като оправи масата, Манко опъна силните си стегнати крака напред и тогава разказвачът на истории влезе в действие. Това беше още една догадка към естеството на неговата душа: макар да не мисля, че някога през живота си се е качвал на сцена, той беше роден актьор.

— Та така. Знаеш ли Хилборн? Градът?

Поклатих отрицателно глава.

— В южната част на Охайо е. Вонящ град край реката. „Чемпиън“ някога имаха фабрика там. Все още работят няколко завода. За радиатори и тем подобни, не знам точно. Има и една голяма печатница, работи за Кливланд и Чикаго. „Братя Крюгер“. Докато бях в Сиатъл, изучих печатарството. На офсетни машини „Мил“. Оная работа с четирицветния и петцветния печат, нали се сещаш. Машина колкото къща. Можех да отпечатам цяло списание тип брошура сам, заедно с вложките. Да, сър, идеално напасване на цветоотделките и нито едно проклето телче върху циците от средното фолио… Да, Манко е факир на печата. Та така, прескачах аз от град на град. Накрая се озовах в Хилборн и се хванах на работа при „Братя Крюгер“. Като начало се наложи да зареждам хартия в машините, което беше голяма простотия, но ми плащаха по тринайсет долара на час и пресметнах, че мога да се издигна в работата.

Един ден претърпях злополука. Франки, виждал ли си някога как гланцираната хартия профучава през пресата? Храс, храс, храс. Като бръснач е, приятелю. Преряза ми ръката. Ето тук. — Той запретна ръкава си и ми показа доста зловещ белег. — Толкова лоша беше раната, че ме закараха в болница. Удариха ми ваксина против тетанус и ме зашиха. Не беше кой знае какво — Манко дори не изохка. После докторът излезе и дойде помощничката на медицинската сестра да ми каже как да я промивам и да ми даде някакви превръзки. — Гласът му заглъхна.

— И това е била Алисън?

— Да, сър. — Той замълча и се взря през прозореца към облачното небе. — Вярваш ли в съдбата?

— В известен смисъл да.

— Това „да“ или „не“ означава? — Манко винаги говореше простичко, очакваше същото и от другите и може би затова се намръщи, когато чу неопределеният ми отговор.

— Да, с някои уговорки.

Само за миг любовта обузда раздразнителността му и той се засмя, като добродушно ме смъмри:

— Е, по-добре да вярваш, Франки, защото наистина има такова нещо. Алисън и аз… ние бяхме орисани да бъдем заедно. Нали разбираш, ако не зареждах онзи трийсеткилограмов топ хартия, ако не се бях подхлъзнал точно в онзи момент, ако тя не работеше на извънредна смяна на мястото на болната си приятелка, ако, ако, ако… Разбираш ли какво ти говоря? Не съм ли прав?

Той замълча за миг и се облегна назад в скърцащия стол.

— О, Франки, тя беше фантастична. Само си представи, аз съм с десет сантиметра зейнала рана на ръката, с двайсет шева, сигурно здравата е текло кръв, и единственото, за което си мисля, е, че тя е най-красивата жена, която съм виждал някога.

— Виждал съм я на снимка — кимнах аз, но това не го възпря да продължи да я описва. Дори самото изричане на думите, свързани с нея, му доставяше наслада.

— Косата й е руса. Златисторуса. Естествена, не е с някакви мазила. И къдрава, но не тупирана, като на някоя от ония уличници с щръкналите коси. А лицето й… то е с формата на сърце. Тялото й… Има хубава фигура, това е. Да спрем дотук. — Погледът, който ми отправи, беше предупредителен. Тъкмо щях да го уверя, че нямам никакви нечисти помисли към Алисън Морган, когато той продължи: — На двайсет и една години е.

Сякаш отгатнал точно какво си помислих, той добави смутено:

— Каква разлика във възрастта, а?

Манко беше на трийсет и седем — с три години по-млад от мен, но разбрах това едва след като се запознах с него. Преди това смятах, че наближава трийсетте и дори сега ми беше трудно да променя първоначалната си преценка.

— Поканих я да излезем. Там. На място. В спешното отделение. Можеш ли да повярваш? Вероятно си е мислела: Как да се отърва от този кретен? Но всъщност беше заинтересувана от мен. Да, сър, личеше си. Думите и погледите са две различни неща и аз получих послание с главно „П“. Каза ми, че си имала правило никога да не излиза на среща с пациент. Тогава аз й казах: „Ами ако си омъжена за някой и той си пореже ръката в злополука и попадне в спешното отделение, а ти си там? Тогава ще бъдеш женена за пациент“. Тя се засмя и каза, че това било друго нещо. Тогава я извикаха, някаква катастрофа, и тя трябваше да върви. На другия ден се върнах с огромен букет рози. Тя се престори, че не ме помни и се държа, все едно че бях доставчик от цветарски магазин. „О, за коя стая са тези цветя?“ Казах й: „Те са за теб… ако имаш стаичка в сърцето си за мен“… Добре де, добре, това беше тъпо изказване. — Недодяланият бивш моряк запремята неловко чашката за кафе в ръцете си. — Но, ей, ако става, значи става.

Тук не можех да му противореча.

— Първата среща беше вълшебна — продължи той. — Вечеряхме в най-луксозния ресторант в града. Държаха го някакви французи. Струваше ми надницата за два дни. Беше много неловко, защото бях облечен с кожено яке, а се предполагаше да съм със сако. Такова беше мястото. Накараха ме да облека едно, което държаха на гардероб и то много-много не ми стана. Но на Алисън й беше все едно. Посмяхме се за това. Тя се беше издокарала с бяла рокля и шал в червено, жълто и синьо около врата. О, Господи, беше толкова красива! Прекарахме, не знам колко, три-четири часа спокойно там. Тя беше доста срамежлива. Не говореше много. През повечето време гледаше така, сякаш беше хипнотизирана. Колкото до мен, аз говорех ли, говорех, и понякога тя ме поглеждаше много смешно и след това се разсмиваше. И аз знаех много добре, че говоря несвързано, защото през цялото време я зяпах и не обръщах внимание какво приказвам. Изпихме цяла бутилка вино. Струваше петдесет кинта.

Манко винаги ми беше изглеждал като човек, който едновременно се впечатлява от парите и ги презира. Аз самият никога не бях изпитвал какво е да бъдеш богат, затова богатството просто винаги ме е смущавало.

— Беше най-доброто — каза той замечтано, извиквайки спомена в съзнанието си.

— Амброзия — предложих аз.

Той се изсмя както се случваше и друг път — по начин, който изразяваше едновременно развеселеност и насмешка — и продължи историята си:

— Разказах й всичко за Филипините, където бях разпределен за известно време във флота, и за това как съм пътувал на стоп из страната. Интересуваше се от всичко, което съм правил. Дори и от неща, с които не се гордея твърде много — измами, кражба на коли… Нали знаеш, когато бях хлапак, се бях забъркал в това… Разни работи, които всеки е правил.

Сподавих усмивката си. Говори за себе си, Манко.

— Тогава изневиделица небето навън се освети, фойерверки! Как да няма божии знаци? И знаеш ли за какво бяха? Беше Четвърти юли! Бях забравил за това, защото единственото, за което си мислех, беше да изляза с нея. Ето защо тя носеше шал в червено, жълто и синьо. Гледахме фойерверките през прозореца.

Очите му грейнаха.

— Същата вечер я изпратих до тях и стояхме на стълбите на къщата на родителите й — още живееше с тях. Поговорихме си още малко, после тя каза, че вече е време да отива в леглото. Схващаш ли? Можеше да каже: „Трябва да тръгвам“. Или просто „Лека нощ“. Но тя вмъкна думата „легло“. Знам, че когато човек е влюбен, търси някакви послания. Но в този случай това не беше плод на развинтеното въображение на Манко. Не, сър.

Навън започна да вали лек дъжд и вятърът се усили. Станах и затворих прозореца.

— На другия ден бях все така разсеян на работа. Мислех си за лицето й, за гласа й. Никоя друга жена не ми е действала така. В почивката й се обадих и я поканих да излезем заедно през почивните дни. Тя се съгласи и каза, че се радва да ме чуе. Това осмисли деня ми. По дяволите, това осмисли цялата седмица. След работа отидох в библиотеката и проверих някои неща. Открих нещо за фамилното й име. Морган — ако го произнесеш малко по-различно, означава „утро“ на немски. Зарових се в някои статии и за семейството й. Разбрах, че са богати. Не, не богати, а направо червиви с пари. Къщата в Хилборн не била единственият им имот. Имали и в Аспен и още една във Върмонт. А, и апартамент в Ню Йорк.

— Pied-a-terre[20].

Отново последва неговият кратък смях. После усмивката му изчезна.

— И след това, баща й… Томас Морган. — Той надзърна в чашата си като гадател, който предрича по чаените листенца. — Той е от онези хора, които преди сто години са наричали магнати.

— А сега как ще го наречеш?

Манко мрачно се изсмя, сякаш бях направил остроумна, но жестока забележка и вдигна чашата си към мен — тост, както изглежда — след това продължи.

— Този Морган наследил фирмата, дето произвежда уплътнители, дюзи и други такива работи. На около петдесет и пет е, но какъв здравеняк само! Едър тип, но не дебел. С увиснали черни мустаци и очите му те оглеждат като че ли ни най-малко не се интересува от теб, но същевременно те претегля, сякаш знае всяко твое прегрешение, всяка долна мисъл, която ти е хрумвала. Засякохме се, когато оставих Алисън до тях и тогава разбрах, усетих, че някой ден ще се изправим един срещу друг. Тогава не го мислех истински, но тази мисъл си беше някъде дълбоко в мен.

— Ами майка й?

— Майката на Алисън? Тя е от хайлайфа. Появява се по разни места, така ми каза Алисън. Човече, как звучи само. Направо си представям старата чанта, която ходи на бридж и чаени партита… Алисън е единственото им дете. — Лицето му внезапно потъмня. — Това, както си дадох сметка по-късно, обяснява много неща.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Защо баща й се захвана така здраво с моя случай. Ще стигна и дотам, Франки, не юркай Манко.

Усмихнах се в знак на уважение.

— Втората ни среща мина дори по-добре от първата. Гледахме някакъв филм, забравих кой, после я закарах до тях… — Гласът му се сниши. След това каза: — Поканих я да излезем след няколко дни, но тя каза, че не може. Същото се повтори на следващия и на по-следващия ден. В началото бях ядосан. После ме подгони параноята. Дали не се опитваше, нали се сещаш, да ме зареже? Но после ми обясни. При всяка възможност използвала времето и работела на две смени. Помислих си, че това е много странно. Все пак баща й е фрашкан с пари. Но, забележи, за това си е имало причина — тя е точно като мен. Независима. Прекъснала колежа, за да работи в болницата. Спестяваше си собствени пари, за да пътува. Не искаше да дължи нищо на нейния старец. Ето защо обичаше да ме слуша, като й говоря, като й разказвах как „напуснах Канзас, когато бях на седемнайсет и обикалях на стоп из страната и чужбина, и се забърквах в неприятности“. На Алисън й беше заложено отвътре да прави същото. Човече, това беше страхотно. Харесваше ми това, че имам жена, която притежава собствено мислене.

— И сега ли е така? — попитах аз, но Манко беше имунизиран срещу ирония.

— Някъде дълбоко в себе си мислех за всички места, на които ми се искаше да отида с нея. Изпращах й изрезки от списания за пътешествия. От „Нешънъл Джиографик“. На първата ни среща тя ми каза, че обича поезия и аз й пишех стихотворения за пътешествия. Забавно е. Не бях писал нищо преди това през целия си живот — няколко писма, може би, някакви тъпотии в училище — но тези стихотворения, човече, те просто се изляха от мен. Стотина.

И в следващия момент, бум, вече се бяхме влюбили. Виждаш ли, това е онова нещо… трансцендентната любов. Случва се на мига или не се случва изобщо. Две седмици и вече бяхме влюбени до уши. Бях готов да й предложа… А, виждам онзи поглед върху лицето ти, Франки, приятелю. Не си предполагал, че у Манко се крие такова нещо? Какво мога да кажа? И той е от тия, дето искат да свият гнездо все пак. Отидох във взаимоспомагателната каса и взех заем от петстотин кинта. Купих й пръстен с диамант. След това я поканих да излезем на вечеря в петък. Щях да дам пръстена на сервитьорката и да й кажа да го постави в чиния и да го донесе на масата, когато поискаме десерта. Страхотно, а? Та в петък бях вечерна смяна, от три до единайсет, заради премията, но се чупих в пет, а в шест и двайсет се появих пред къщата й. Навсякъде беше пълно с коли. Алисън излезе навън. Изглеждаше много неспокойна. Стомахът ми се сви. Нещо необичайно се случваше. Каза ми, че майка й давала тържество и имало проблем. Две прислужнички се разболели или нещо такова. Алисън трябвало да остане да помага на майка си. Помислих си, че това е доста странно. И двете пък да се разболеят по едно и също време? Каза ми, че ще се видим след ден-два.

В мига, в който тази мисъл достигна до съзнанието му, очите му станаха студени като камъни.

— Но това далеч не беше всичко — прошепна Манко. — По дяволите, много повече ме очакваше.

— Бащата на Алисън ли имаш предвид?

Но той не отговори на въпроса ми и се върна към разказа си за проваленото предложение за женитба.

— Това беше една от най-ужасните нощи в живота ми — промърмори той. — Бях се скатал от работа, затънал бях в борчове заради пръстена и дори не можех да остана пет минути насаме с нея. Човече, беше истински ад. Карах напред-назад цяла нощ. Събудих се призори в колата, до железопътната линия. И когато се прибрах вкъщи, нямах никакво съобщение от нея. Господи, направо бях съсипан. Същата сутрин й се обадих в болницата. Съжалявала за партито. Поканих я да излезем вечерта. Каза, че наистина не бивало, защото била страшно уморена — партито продължило до два след полунощ. Но защо пък да не излезем утре?

Очите на Манко си възвърнаха блясъка. Бях сигурен, че изражението му отразява приятен спомен от срещата им.

Но грешах.

Гласът му беше изпълнен с горчивина.

— О, какъв урок научихме само. Грешка е да подценяваш врага си, Франки. Слушай какво ти казва Манко. Никога не го прави. На това ни учеха в армията. Semper Fi[21]. Защото ние с Алисън, ние бяхме нападнати изневиделица. В уговорената вечер отидох до тях, за да я взема. Решил бях да я заведа на една скала край реката, нещо като местенце за влюбени, нали се сещаш, където да й предложа. Бях си научил речта наизуст. Репетирах цяла нощ. Поех към къщата, но тя стоеше на верандата и ми махна да ида при нея. О, Франки, тя беше прекрасна както винаги. Искаше ми се да я притисна до себе си, да я обгърна с ръце и никога да не я пускам. Но тя беше много сдържана. Отдръпна се от мен и не откъсна поглед от къщата. Лицето й беше бледо, а косата й вързана назад на опашка. Така не ми харесваше. Бях й казал, че обичам да я носи пусната. Затова, щом видях, че е на опашка, го приех като някакъв сигнал. Като зов за помощ. „Какво има“ — попитах я аз. Тя започна да плаче и каза, че вече не може да се виждаме. „Какво?“ — прошепнах аз. Господи, не можех да повярвам. Знаеш ли какво беше усещането? Като военната подготовка на Парис Айлънд, сещаш ли се? Стрелят с бойни патрони на сантиметри от главата ти по време на учението за преодоляване на препятствия. Веднъж един рикошира в мен. Бях с бронирана жилетка, но куршумът беше със стоманена глава и направо ме стовари на задник. Ето такова беше усещането и тогава. Попитах я защо. Тя каза, че според нея така е най-добре и не иска да навлиза в подробности. Тогава обаче аз започнах да схващам. Тя продължаваше да се оглежда и осъзнах, че някой стои зад вратата и слуша. Беше изплашена до смърт — ето каква беше причината. Умоляваше ме да не й звъня и да не идвам и си дадох сметка, че тя не го казва толкова на мен, колкото на онзи, който я следеше. Тогава и аз се включих в играта. Казах добре, щом тя иска така, ала-бала… После я придърпах към мен и й казах да не се тревожи. Че ще се погрижа за нея. Казах го шепнешком, като тайно послание. След това се прибрах вкъщи. Изчаках колкото можах и й се обадих, като се надявах да я сваря сама. Трябваше да говоря с нея, трябваше да чуя гласа й, нуждаех се от това като от въздух и вода. Но никой не вдигна телефона. Имаха телефонен секретар, но не оставих съобщение. Цяла събота и неделя изобщо не мигнах — твърде много мисли ме мъчеха. Разбираш ли, знаех какво се е случило. Знаех го съвсем точно.

Манко пое шумно въздух и продължи:

— В понеделник сутринта още в шест часа отидох в болницата и зачаках пред входа. Засякохме се точно преди да влезе вътре. Все още беше уплашена, озърташе се, като че ли някой я следи, също като на верандата преди това. Попитах я направо: „Заради баща ти е, нали?“. В първия миг тя не каза нищо, след това кимна и каза, че той й е забранил да се вижда с мен. Не е ли смешно това? Нима не е отживелица? Забранил й бил. „Той иска да се омъжиш за някое колежанче, нали? За някой от неговата среда?“ Тя каза, че не знае за това, само че той й казал повече да не се вижда с мен. Този кучи син!

Манко отпи от кафето си и насочи пръст срещу мен:

— Разбираш ли, Франки, любовта не струва пукната пара за хора като Томас Морган. Бизнес, общество, имидж, пари — ето това има значение за такива копелета. Човече, бях адски съсипан… Беше прекалено. Прегърнах я и казах: „Хайде да се махаме оттук. Веднага“. „Моля те — каза тя — трябва да си вървиш.“ Тогава видях защо беше нащрек. Баща й беше изпратил един от охранителите си да я шпионира. Той ни видя и тръгна на бегом към нас. Ако я беше докоснал, щях да му прекърша врата, кълна се. Но Алисън сграбчи ръката ми и ме помоли да бягам. „Въоръжен е“ — каза тя. „Не ми пука“ — казах й аз.

Манко повдигна едната си вежда.

— Но не беше съвсем вярно, Франки, приятелю. Трябва да ти призная, че здраво ме хвана шубето. Но Алисън каза, че не иска да пострадам. И че ако си тръгна, онзи тип няма да я нарани. Това звучеше разумно, но още не можех да си тръгна. Обърнах се и я хванах здраво: „Обичаш ли ме? Кажи ми! Трябва да зная. Кажи го!“. И тя го направи. Прошепна: „Обичам те“. Едва я чух, но и това ми стигаше. Знаех, че всичко ще се нареди. Каквото и да ставаше, ние си принадлежахме. След този случай се върнах към обичайното си всекидневие — работа, някоя и друга игра на софтбол с отбора от фабриката. Но през цялото време не преставах да пиша поезия и да й изпращам статии и писма. Пишех фалшиви адреси на подателя върху пликовете, за да не се досети баща й, че аз й пиша. Дори скрих няколко писма, адресирани до нея, във фирмени пликове на издателската клирингова къща! Как ти се струва това, а, Франки? Рядко се случваше да я видя лично. Веднъж забелязах, че е сама в една дрогерия и крадешком отидох при нея. Почерпих я чаша кафе. Каза колко се радва да ме види, но беше адски нервна и разбрах защо. Онези главорези пак бяха отвън. Говорихме си около две минути и тогава един от тях ни забеляза и аз трябваше да се изпарявам. Отървах се през задния вход. След това започнах да засичам тези тъмни коли да се навъртат около жилището ми или да ме следят по улицата. Имаха надпис „МХИ“. „Морган — химически изделия“. Държаха ме под око.

Веднъж един от тези типове ме спря в коридора пред жилището ми и каза, че Морган ще ми плати пет хиляди, за да напусна града. Изсмях му се. Каза също, че ако не стоя настрана от Алисън, ще си имам неприятности. Е, тогава му се нахвърлих. Сграбчих го, измъкнах пистолета му от кобура и го хвърлих на пода. След това го блъснах в стената и казах: „Отивай откъдето си дошъл и кажи на Морган да ни остави на мира, иначе той е този, който ще си има неприятности. Разбра ли ме добре?“. После го изритах надолу по стълбите и запратих пистолета след него. Трябва да ти призная, че здравата треперех. Непрекъснато се убеждавах колко могъщ е този човек.

— Парите са власт — подхвърлих аз.

— Да, тук си прав. Парите са власт. И Томас Морган щеше да използва цялата си власт, за да ни раздели. Знаеш ли защо? Защото аз бях заплаха. Бащите са ревниви. Пусни си което и да е токшоу. Опра, Сали Джес… Бащите мразят приятелите на дъщерите си. Това е като онзи едипов комплекс. Особено като се има предвид какво ти казах преди това — че Алисън е единственото им дете. Виждаш ли, аз бях бунтар, развейпрах, който изкарва трийсет кинта на час. Това, че Алисън ме обича толкова всеотдайно, беше като плесница върху лицето му. Тя го отхвърляше, него и всичко, което отстояваше той. — Лицето на Манко грейна от гордост заради смелостта на Алисън. След това усмивката му избледня. — Но Морган винаги беше на крачка пред нас. Един ден се скатах от работа и се промъкнах в болницата. Чаках цял час, но Алисън изобщо не се появи. Попитах къде е. Казаха ми, че вече не работи тук. Никой не ми даде ясен отговор, но накрая намерих една младичка сестра и тя ми каза, че баща й се обадил и им казал, че Алисън си взема отпуска. За известно време. Без обяснения. Дори не си била взела нещата от шкафчето. Господи! Всичките й планове да пътува, всичките ни планове бяха изтрити просто ей така. Позвъних у тях, за да й оставя съобщение, но той беше сменил номера на телефона и не беше дал новия номер, за да го включат в указателя. Трябва да ти кажа, направо не беше за вярване на какво беше способен тоя тип. И не спря до тук. След това се захвана с мен. Отивам на работа и началникът на отдела ми заявява, че съм уволнен. Имал съм твърде много отсъствия без причина. Това бяха пълни глупости — не бях отсъствал повече от другите. Но Морган сигурно беше приятел на братя Крюгер. И защото бях нов, синдикатът нямаше да се застъпи за мен. Оказах се на улицата. Просто ей така. Е, не можех да го бия в неговата игра, затова реших да играя по свои правила.

Манко се ухили и продължи нататък. Коленете ни се допряха и усетих енергията, която го изпълваше, да пулсира.

— О, аз не се тревожех за себе си. Но Алисън, тя е толкова… — Докато търсеше точната дума, ръцете му направиха особено движение, сякаш опъваше прежда между тях, миниатюрна плетеница от игра на котешка люлка[22].

— Крехка — предложих аз.

Начинът, по който щракна с пръсти, ме озадачи. Той се изправи.

— Точ-но. Крехка. Тя изобщо не можеше да се съпротивлява на баща си. Бързо трябваше да предприема нещо. Отидох в полицията. Исках да отидат в къщата и да проверят дали всичко е наред с нея. Това щеше да бъде и знак за баща й, че няма да приемат неговите простотии. — Манко подсвирна. — Грешка, Франки. Ужасна грешка. Морган отново ме беше изпреварил. Онзи сержант, някакъв огромен тип, ме приклещи в един ъгъл и каза, че ако не стоя настрана от дъщерята на Морган, семейството ще изиска ограничителна заповед. Ще свърша в пандиза. След това ме огледа и каза нещо като дали съм чувал за всички премеждия, които се случват на затворниците. Затворът бил опасно място. Човече, колко съм бил глупав само! Трябваше да се досетя, че Морган плаща и на ченгетата. Но тогава направо си бях изгубил ума. Не бях виждал Алисън седмици наред. Господи, дали не я беше изпратил в манастир или нещо подобно?

Манко замълча и спокойствието се върна върху лицето му.

— След това тя ми даде знак. Криех се в храстите в един малък парк от отсрещната страна на улицата и наблюдавах къщата с бинокъл. Исках само да я зърна, нищо повече. Исках да се уверя, че е добре. Трябва да ме е забелязала, защото през цялото време държа щорите вдигнати. О, човече, това беше тя! Лампата я осветяваше изотзад и от това косата й грееше. Беше като онези неща, дето ги виждат разни гурута.

— Аура.

— Точно така, точно така. Беше по нощница и виждах очертанията на тялото й под нея. Приличаше на ангел. А аз имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне, беше толкова невероятно. Тя беше там и ми показваше, че е добре и че й липсвам. След това спусна щорите и изгаси лампата. Прекарах цялата следваща седмица в планове. Парите ми свършваха. Отново благодарение на Томас Морган. Беше разгласил за мен из всички фабрики в града и никой не искаше да ме наеме. Събрах това, което имах, а то никак не беше много — някъде към хиляда и двеста кинта. Изчислих, че с тях може да отидем до Флорида. Там щях да имам шанс да си намеря работа в печатница, а Алисън да се хване в някоя болница.

След това Манко се изсмя и ме огледа критично.

— Мога да бъда честен с теб, Франк. Чувствам те близък.

Значи вече не бях приятелчето Франки. Бях повишен.

Пулсът ми се ускори и ме обзе вълнение.

— Факт е, че изглеждам твърд. Нали? — продължи Манко. — Но се страхувам. Ужасно се страхувам. Никога не съм участвал във военни действия. Гренада, Панама, Пустинна буря… Всички ги пропуснах, разбираш ли какво ти казвам? Никога не съм бил подлаган на изпитание. Винаги съм се чудел какво бих направил, ако ме обстрелват. Е, това беше моят шанс. Щях да спася Алисън. Затова реших да се изправя срещу самия Морган. Обадих се във фирмата му и казах на секретарката му, че съм репортер от списание „Охайо Бизнес“ и че искам да направя интервю с господин Морган. Опитахме се да намерим удобно време, в което да ме приеме. Направо не ми се вярваше — тя се върза на цялата история. Каза ми, че той ще бъде по работа в Мексико от дванайсети до двайсет и седми юли. Уговорих си среща за първи август, след това побързах да затворя. Притеснявах се да не би обаждането да се проследява. На дванайсети юли цял ден следих къщата. Действително Морган излезе с куфарче в ръка в десет сутринта и не се прибра през нощта. На алеята пред къщата беше паркирана охранителна кола и по това разбрах, че един от главорезите е в къщата. Но бях предвидил и това. В десет заваля. Точно като сега. — Той кимна към прозореца. — Помня, че се криех в храстите и бях страшно доволен от облачното време. Трябваше да покрия около три декара открит двор и ако имаше лунна светлина, охраната със сигурност щеше да ме забележи. Успях да се добера до къщата незабелязано и да се скрия под зелениката, за да си поема дъх. Настъпи време за разплата, Франк. Опрях се на стената на къщата, заслушан в дъжда и се чудех дали ще имам куража да се справя с това.

— Но си успял.

Манко се ухили като хлапак и си придаде скромен гангстерски вид а ла Пачино.

— Проникнах през мазето, промъкнах се до стаята й и я измъкнах от онова свърталище. Не взехме куфар, нищо. Просто побързахме да се махнем оттам колкото се може по-бързо. Ако щеш вярвай, никой не ни чу. Онзи тип от охраната беше във всекидневната, но беше заспал, докато гледа шоуто на Джей Лено. С Алисън се качихме в колата ми и отпрашихме по магистралата. Човече, бяхме свободни! По пътя, само аз и тя. Избягахме. Бяхме се отправили към онова приключение, за което Алисън винаги беше мечтала. Най-сетне и двамата бяхме щастливи. Насочих се към главната магистрала, карах с деветдесет и пет километра в час, точно на границата, защото не могат да те арестуват, ако караш само с пет километра над ограничението. Такова е правилото на щатската полиция, така чух някъде. Придържах се в дясното платно и насочих стария додж на изток-югоизток. Изобщо не спирахме. Охайо, Западна Вирджиния, Вирджиния, Северна Каролина. Веднъж щом започнахме да пресичаме граници, ми олекна. Баща й несъмнено щеше незабавно да се прибере от пътуването си и да извика местните ченгета, но дали щяха да известят и патрула на магистралата, аз лично се съмнявах. Все пак той трябваше да даде някакво обяснение — за това, че е държал дъщеря си като затворник и така нататък. — Манко поклати глава. — Но знаеш ли какво направих аз?

Можех да предположа от печалното изражение на лицето му.

— Подценил си врага?

Манко поклати глава.

— Томас Морган — замислено каза той. — Мисля, че трябва да е голям мафиот.

— Предполагам, че ги има и в Охайо.

— Този човек имаше приятели навсякъде. Сред полицаите във Вирджиния, в Каролина, навсякъде! Парите са власт, нали това си говорехме. Отправяхме се на юг по шосе 21 към Шарлът, когато се натъкнах на тях. Влязох в един крайпътен магазин да купя някаква храна и бира и познай какво стана! Точно там имаше няколко ченгета, които разпитваха продавача дали е забелязал някаква двойка да бяга от Охайо. Говореха за нас! Успях да се измъкна, без да ни забележат и газ да ни няма от там. Карахме още известно време, но вече се зазоряваше и решихме, че е по-добре да се покрием през деня. Спрях в един голям горски резерват. Прекарахме целия ден заедно. Просто лежахме там, ръцете ми я обгръщаха, главата й беше отпусната върху гърдите ми… Човече, лежахме в тревата до колата и аз й разказвах за местата, до които ще пътуваме — Филипините, Тайланд, Калифорния. Разказах й и какъв ще бъде живота ни във Флорида.

Той ме погледна с мрачно изражение върху изопнатото си лице.

— Можех да я имам, Франк. Разбираш ли какво ти казвам? Още там. На тревата. Безброй мушици жужаха край нас. Реката беше някъде наблизо и ясно се чуваше шумът от водопад. — Гласът на Манко премина в шепот. — Но нямаше да е редно. Исках всичко да е съвършено. Исках да сме си в нашия дом, във Флорида, в нашата спалня, да сме женени. Знам, че това звучи старомодно. Струва ти се глупаво от моя страна? Не мислиш така, нали?

— Не, Манко, изобщо не е глупаво. — Почувствах се неловко и се опитах да добавя още нещо. — Било е хубаво от твоя страна.

За кратко изглеждаше съкрушен, може би съжаляваше, че от глупост или пък от мъдрост беше избрал да запази връзката им непорочна.

— После — каза той с лукава усмивка — работата стана напечена. В полунощ отново поехме на юг. Някаква кола мина край нас, после наби спирачки и направи обратен завой. Тръгна подире ни. Хората на Морган. Отклоних се от магистралата и поех на изток по разни обиколни пътища. Човече, какво препускане беше! Тесни мостове, черни пътища. Профучавахме през малки градчета. Леле, Франки, приятелю, порех въздуха с четири колелета! Беше фантастично! Оставих ги да ми дишат праха, но знаех, че не можем да стигнем далече. Поне докато сме двамата. Реших, че е по-добре да се разделим. Познавах доста добре тази част от щата. Имах няколко приятелчета от армията родом от Уинстън-Салем. Бяхме ходили заедно на лов и отсядахме в една стара изоставена колиба близо до Чайна Гроув. Лутах се известно време, но накрая намерих мястото. Паркирах и се уверих, че колибата е празна. После седнахме в колата и аз я обгърнах с ръце. Придърпах я силно към себе си и й казах какво съм решил — че тя трябва да остане тук. Ако баща й се добереше до нея, всичко щеше да свърши. Със сигурност щеше да я прати някъде много далече. А защо да не й промие мозъка? Не се смей. Морган не би се спрял пред нищо. Дори когато се отнася за собствената му кръв и плът. Тя щеше да се крие тук, а аз щях да ги подмамя по друг път. После…

— Да?

— Щях да го причакам.

— Морган ли? Какво си бил намислил?

— Да свърша с него веднъж завинаги. Само ние двамата, той и аз. О, нямах намерение да го убивам. Само да му покажа, че не е господар на целия свят. Алисън ме умоляваше да не го правя. Тя знаеше колко опасен може да бъде. Но на мен не ми пукаше. Знаех, че той никога няма да ни остави на мира. Беше самият дявол. Ако не успеех да го спра, вечно щеше да ни преследва. Тя ме умоляваше да я взема със себе си, но знаех, че не мога да го направя. Тя трябваше да остане. За мен нямаше никакво съмнение. Виждаш ли, Франк, ето това, струва ми се, е любовта. Да не се страхуваш да вземеш решение за някой друг.

Манко, този недодялан философ.

— Тогава я притиснах силно към себе си и й казах да не се тревожи. Казах й, че сърцето ми не може да побере цялата любов, която изпитвам към нея. И че скоро отново ще бъдем заедно.

— Там беше ли безопасно, как мислиш?

— В хижата ли? Разбира се. Морган никога нямаше да я намери.

— В Чайна Гроув ли казваш, че е била?

— На половин час път. На езерото Бадин.

Разсмях се.

— Да не се занасяш с мен?

— Знаеш ли я?

— Естествено. Цяла вечност мина откакто ходех там да се къпя гол. — Кимнах в знак на съгласие, че изборът е бил добър. — Почти е невъзможно човек да види хижите на западния бряг.

— Освен това мястото е адски красиво. Докато се отдалечавах, помня, че си мислех колко хубаво би било, ако това беше нашата къща и как Алисън ще ме чака на вратата да се прибера у дома след работа.

Манко се изправи и отиде до прозореца. Взря се през отражението си във влажната нощ.

— След като си тръгнах, поех към шосето. Изскочих точно пред тях и се престорих, че се отправям назад към нея, но всъщност подведох копоите в обратната посока, нали се сещаш. Но те ме пипнаха… човече, всичките. Ченгетата, охраната… и самият Морган. Той ми се нахвърли… Беше ужасно разярен, лицето му беше почервеняло. Заплаши ме. А после започна да ме моли да му кажа къде се крие дъщеря му. Но аз не се пречупих. Думичка не му казах. Не ме интересуваха нито парите му, нито главорезите му. Парите са сила, но същото важи и за любовта. Дори не се наложи да се бия с него. Само ме погледна в очите и разбра, че съм спечелил. Дъщеря му обичаше мен, не него. Алисън беше в безопасност. Щяхме да бъдем заедно, само двамата. Бяхме победили Томас Морган — магнатът, богатият кучи син и баща на най-красивата жена на земята. Тогава той се обърна и тръгна към лимузината си. Е, тук историята свършва.

Помежду ни настъпи тишина. Беше почти полунощ и вече бях там повече от три часа. Протегнах се. Манко закрачи бавно, лицето му пламтеше от очакване.

— Знаеш ли, Франк, голяма част от живота ми не премина така, както исках. Животът на Алисън също. Може да нямаме друго, но имаме любовта си. А това ни стига.

— Трансцендентна любов.

Чу се звън и разбрах, че Манко отново беше допрял чашата си до моята. Изпихме всичко до дъно. Той погледна през прозореца към тъмнината на нощта. Дъждът беше спрял и бледата луна прозираше през облаците. Някакъв часовник започна да отмерва дванайсет. Манко се усмихна.

— Време е да тръгвам за срещата си с нея, Франк.

По вратата проехтя силен удар и тя внезапно се отвори. Изправих се сепнат.

Манко спокойно се обърна със същата усмивка на лицето си.

— Добър вечер, Тим — каза мъж на около шестдесет години. Беше облечен със смачкан кафяв костюм. Зад него няколко чифта очи се взряха в мен и Манко.

Леко ме загложди фактът, че чух кръщелното му име. Манко винаги беше давал да се разбере, че предпочита прякора си и считаше използването на Тим или Тимъти за обида. Но тази вечер дори не обърна внимание, само се усмихна. За миг настъпи тишина, когато друг мъж, облечен с бледосиня униформа, влезе в стаята с поднос в ръка и сложи в него мръсните чинии.

— Хареса ли ти, Манко? — попита той, като посочи с глава подноса.

— Амброзия — каза Манко и вдигна вежди към мен.

По-възрастният мъж кимна, после извади синкав документ от сакото си и го разгърна. Последва дълга пауза. След това с тържествен южняшки баритон зачете:

— Тимъти Албърт Манковиц, съобразно присъдата, произнесена съгласно отправеното към вас обвинение за отвличането и убийството на Алисън Кимбърли Морган, постановявам смъртното наказание, издадено от губернатора на щата Северна Калифорния, да бъде приведено в сила днес в полунощ.

Надзирателят подаде документа на Манко. Двамата с адвоката му вече се бяха запознали с копието, изпратено по факса от съда и тази вечер той погледна едва ли не с отегчение документа. Не забелязах по лицето му и сянка от абсолютното недоумение, което почти винаги се наблюдава по лицата на осъдените на смърт затворници, когато четат последната кореспонденция, която изобщо ще получат.

— Линията с губернатора е открита, Тим — каза началникът на затвора провлачено — и той е на бюрото си. Току-що разговарях с него. Но не мисля… искам да кажа, той вероятно няма да се намеси.

— От самото начало ти казах — спокойно отвърна Манко. — Дори не исках да обжалваме.

Служителят по изпълняването на екзекуцията, слаб, наглед делови мъж, който приличаше на чиновник от зърнената промишленост, закопча с белезници китките на Манко и му махна обувките.

Началникът на затвора ме подкани с жест да изляза навън и аз отидох в коридора. Противно на масовата представа за мрачно, готически зловещо преддверие към залата за екзекуции, това крило на затвора наподобяваше повече на твърде осветен коридор на неделно училище. Той сведе глава към мен:

— Е, подразбрахте ли нещо, отче?

Вдигнах очи от излъскания до блясък линолеум.

— Струва ми се, че да. Каза ми за една хижа край езерото Бадин. На западния бряг. Знаете ли я?

Надзирателят поклати глава.

— Но ще изпратим полицията да претърсят мястото с кучета. Надявам се да открият нещо — и добави шепнешком: — Господи, силно се надявам.

С това приключи моята мрачна задача в тази мрачна вечер.

 

 

Затворническите свещеници винаги извървяват последните тридесетина метра с осъдените, но рядко се използват като крайна мярка за измъкване на информация от затворниците. Бях се посъветвал с епископа и тази мисия видимо не нарушаваше обета ми. Все пак несъмнено си беше измама и щеше да ме гнети, предполагам, доста дълго време. Макар че щеше да ме гнети по-малко от мисълта за тялото на Алисън Морган, което лежеше в неосветен гроб, чието местонахождение Манко непреклонно отказваше да разкрие — последното му средство, както каза той, да я предпази от баща й.

Алисън Кимбърли Морган — преследвана безмилостно месеци наред, след като зарязала Манко след втората им среща. Отвлечена от собственото й легло и прекарана през четири щата, издирвана от ФБР и стотици полицаи, тръгнали по следите им. И накрая… накрая, когато станало ясно, че бленуваните планове на Манко да живеят заедно във Флорида никога нямало да се осъществят, била наръгана с нож смъртоносно, докато — както изглежда — той я притискал до себе си и й казвал, че сърцето му не е достатъчно голямо, за да побере цялата любов, която изпитва към нея.

До тази вечер единствената утеха на родителите й беше фактът, че е умряла бързо — кръвта й, изобилно разлята върху предната седалка на неговия додж, беше доказателство за това. Сега оставаше поне надеждата, че ще я погребат подобаващо и така ще й отдадат поне частица от обичта, от която, може би, а може би не, са я лишавали приживе.

Манко се появи в коридора. Беше обут с хартиени пантофи за еднократна употреба, каквито носят осъдените към залата за екзекуции. Надзирателят погледна часовника на ръката си и му направи знак да върви към дъното на коридора.

— Отиваш си с мир, нали, синко?

Манко се изсмя. Той беше единственият сред присъстващите, в чиито очи се четеше покой.

И защо не?

Скоро щеше да се присъедини към своята истинска любов. Щяха да бъдат отново заедно.

— Хареса ли ти историята ми, Франк?

Потвърдих. След това той ми се усмихна по някакъв особен начин — изражение, което сякаш съдържаше нотка на прошка и на още нещо, което мога да нарека предизвикателството на несломимия Манко. Навярно, замислих се аз, нямаше да ми тежи толкова много тазвечерната измама, колкото простичкият факт, че никога нямаше да узная дали Манко беше искрен с мен, или не.

Но кой ли можеше да разбере? Той беше, както вече казах, роден актьор.

Началникът на затвора ме погледна.

— Отче?

Поклатих глава.

— Опасявам се, че Манко се отказва да получи опрощение — казах аз. — Но би искал да му прочета няколко псалма.

— Алисън — искрено каза Манко — много обича поезия.

Извадих библията от джоба на дрехата си и щом поехме към дъното на коридора, крачейки рамо до рамо, започнах да чета.

Урок по покер

— Искам да участвам в някоя от вашите игри — каза момчето.

Наведен над хамбургера си в кафенето на Анджела, Келър вдигна очи към русия младеж, застанал прав до масата му със скръстени ръце и разкрачени крака, опитвайки се да изглежда спокоен. Всъщност момчето имаше вид на животно, което се старае с всички сили да се задържи право на задните си крака. Изглеждаше симпатичен, въпреки глупавите очила с дебели черни рамки, които беше сложил, бледото си лице и мършаво тяло.

Келър реши да не кани момчето да седне.

— Какви игри? — попита той, като отхапа от хамбургера и погледна часовника си.

Момчето забеляза жеста му.

— Ами например онази, която започва в осем довечера.

Келър се усмихна — дочу тракането на един от товарните влакове, които пресичаха периодично този район от северната част на града. В главата му внезапно изплува приятен спомен от мелодичното подрънкване на чашите на бара при преминаването на една такава дизелова композиция точно в момента, когато преди шест месеца сваляше своя флъш[23], който му спечели ценна ваза за 56 320 долара от трима бизнесмени от южната част на Франция. Тогава Келър спечели скъпата ваза само двайсет минути след обявяването на първата миза. Мъжете бълваха френски ругатни, но продължиха да губят и в края на онази дъждовна вечер се разделиха с още седемдесет хиляди.

— Как се казваш?

— Тони Стинглър.

— На колко си години?

— На осемнайсет.

— Дори ако има някаква игра, каквато всъщност няма, ти не можеш да играеш. Непълнолетен си. Няма да те пуснат в бара.

— Тя обаче ще се играе в задната стая на Сал. Няма да е в бара.

— Откъде научи това? — попита намръщен Келър. В края на четиридесетте, този мургав мъж беше все така силен и здрав както преди двадесет години. Когато задаваше въпроси с такъв тон, човекът насреща му преставаше да се прави на хитър и отговаряше точно и ясно.

— Имам приятел, който работи в пицария „Маркони“. Той е дочул разни неща.

— Кажи на тоя твой приятел, че трябва да внимава какво чува. И още повече да внимава на кого казва онова, което е чул.

Келър отново се приведе над хамбургера си.

— Виж. — Хлапето бръкна в джоба си и извади от там пачка банкноти. Предимно стотачки. Келър, който играеше хазарт от много по-ранна възраст от тази на момчето срещу него, можеше лесно да отгатне каква сума има в пачката. Хлапакът държеше в ръка около пет хиляди.

— Сериозен съм, човече — каза Тони. — Искам да играя с теб.

— Откъде взе това?

— Имам ги — повдигна рамене момчето.

— Не ми пробутвай разни детски залъгалки. Ако искаш да играеш покер, трябва да го направиш по правилата. А едно от тях гласи, че всеки играе със свои собствени пари. Ако си ги откраднал, веднага разкарай задника си оттук.

— Не съм ги откраднал — каза момчето, снишавайки гласа си. — Спечелих ги.

— На карти или от лотария?

— На карти.

Келър отхапа солидна хапка от хамбургера и отново вдигна поглед към момчето.

— Защо с мен? Има много други, с които да играеш.

Западащият град Елридж с население от около 200 000 се намираше в индустриалната стоманодобивна зона край голямата сива река Индиана. Освен че му липсваше класа, градът бе затънал в доста греховни занимания. Проститутките и стриптийз танцьорките бяха обичайна гледка. Но най-големият бизнес в града бе незаконният хазарт и причината за това беше съвсем практична — Атлантик сити и Невада не бяха много близо, а малкото индиански казина с лицензирани маси за покер събираха долнопробни аматьори.

— Защо с теб ли? — попита Тони. — Защото си най-добрият играч в града, а аз искам да играя с най-добрия.

— Какво пък беше това, някакви тъпи лайняни залпове в стил Джон Уейн.

— Кой е Джон Уейн?

— Господи… ти не си от нашия отбор, хлапе.

— Има още много от тези, там откъдето ги вземам. — Момчето стисна пачката. — Доста много.

Келър махна с ръка към парите и се огледа наоколо.

— Разкарай ги оттук.

Момчето ги прибра обратно в джоба.

Келър отново заби зъби в бургера, мислейки за времето, когато не много по-голям от това хлапе започна да проправя пътя си в покера, като се стараеше да участва в колкото се може повече игри. Единственият начин да научиш покера е да играеш за пари срещу най-добрите играчи, до които можеш да се докопаш, ден след ден, ден след ден. Да губиш и да печелиш.

— Откога играеш?

— От дванайсетгодишен.

— А какво мислят родителите ти за това, което правиш?

— Те са мъртви — каза хлапето с равен глас. — Живея с чичо си. Когато е тук. А той често отсъства.

— Съжалявам.

Тони вдигна рамене.

— Слушай, аз не бих допуснал в играта никой, който няма препоръки от някой надежден човек. Така че…

— Играх два пъти с Джими Лоугън. Познаваш го, нали?

Лоугън живееше в Мичиган и беше достоен играч. Залозите не бяха големи, но Келър беше изиграл няколко много добри игри срещу него.

— Иди си вземи сода или нещо друго. Върни се след двайсет минути.

— Хайде, човече. Не искам…

— Отивай за сода — изсъска мъжът. — И ако пак ме наречеш „човече“, ще ти счупя пръстите.

— Но…

— Тръгвай… — изхриптя дрезгаво Келър.

Ето това е да имаш деца, помисли си той, в чийто живот на професионален играч на покер нямаше място за жена и деца.

— Ще бъда ей там. — Тони кимна към зеления сенник на отсрещната страна на улицата.

Келър извади мобилния си телефон и се обади на Лоугън. Трябваше да внимава кой допуска в играта. Преди няколко месеца някакви настървени репортери, на които им беше омръзнало да пишат за корупцията на общинската администрация и скандалите в бизнес средите, направиха серия от репортажи за хазарта в града. „СРАМЪТ НА ГРАДА“ беше водещото заглавие на серията статии. Полицията беше притисната от кмета да затвори някои от по-големите салони и Келър трябваше да бъде внимателен. Но Джими Лоугън потвърди, че е проверил щателно момчето преди месец и нещо. Бил влязъл в играта със солидна сума, която загубил, но въпреки това на следващия ден отново дошъл. Покрил си загубата и продължил, като излязъл от играта с добра печалба. Лоугън също така бил разучил, че родителите на Тони му оставили 300 000 след смъртта си. Парите били внесени в попечителски фонд, но били освободени миналия месец при навършването на осемнайсетата година на хлапето.

Тези сведения събудиха интереса на Келър.

След обаждането той завърши обяда си.

Тони закъсня половин час. Когато влезе в кафенето, той не само че не бързаше нетърпеливо към масата му, а по-скоро влачеше крака.

— Добре — каза Келър, когато момчето застана пред него. — Тази вечер ще ти позволя да седнеш с нас за два часа. Но ще си тръгнеш, преди да започне играта с големите залози.

— Но… — с намръщено изражение отвори уста момчето.

— Това е сделка. Или я приемаш, или изчезваш.

— Предполагам, че ще приема.

— Донеси най-малко десет хиляди… И се опитай да не ги загубиш още в първите пет минути. Окей?

 

 

Миговете преди началото на играта са магични. Всеки от играчите с нетърпение очаква да запали силна кубинска пура, да поспори за Стоманените, Буталата или Джазмените, да разкаже виц — от онези, които мъжете разказват само помежду си.

Но усещанията, носени от тези малки удоволствия, изобщо не могат да се сравнят с емоцията, подхранвана от една доминираща в главите им мисъл: Ще спечеля ли?

Нека оставим настрана приказките за любовта към играта, за тръпката от предстоящия сблъсък… тези неща естествено ги има. Но онова, което отличава професионалният играч от дилетанта, е обсебващият стремеж да стане от масата с повече пари от тези, с които е седнал. Всеки професионалист, който твърди обратното, е лъжец.

Седнал в задимената, тъмна задна стая на Таверната на Сал сред кашони със салфетки, сламки и кафе, стекове бира, тон празни форми за лед и счупени столове, Келър усещаше тази тръпка. Тазвечерната игра щеше да започне с малки мизи (Келър ги наричаше пени-мизи, макар да не се приемаха залози под 10 долара), но щеше да продължи с високите залози късно през нощта, когато щяха да пристигнат двама сериозни играчи от Чикаго. Тогава огромни суми пари щяха да сменят притежателите си. Но наелектризиращото усещане, което той чувстваше при играта с големи залози, не беше много различно от онова, което сега пробождаше гърдите му или дори от онова, ако играеше за джобни пари. Гледайки голата дървена маса и неотворените тестета карти, струпани в средата, един въпрос занимаваше ума му: Ще спечеля ли?

Пристигнаха и другите играчи. Келър кимна за поздрав на Франк Уендъл, директор на счетоводния отдел на заводите „Грейт лейкс“. Пълен, нервен и непрекъснато потящ се, Уендъл се държеше така, все едно в следващия миг щяха да бъдат атакувани от полицията. Уендъл беше доброто момче в покер средите, сред които се движеше Келър. Той подхвърляше в разговора фрази като: „Знаете ли, в едно тесте от 52 карти има 5108 възможни флоша и само 78 възможни двойки. Странно, но човек се чувства по-сигурен, ако погледне числата“. И после с доволна усмивка се впущаше в разяснителна лекция за тези числа, която не прекъсваше, докато някой не му кажеше да си затваря устата.

Дундестият, гръмогласен, пушещ като комин Куентин Ласки, собственик на верига от автотенекеджийски сервизи, беше най-малко образованият, но затова пък най-богатият човек в стаята. Жителите на Елридж със сигурност бяха страшно лоши шофьори, защото сервизите му непрекъснато бяха претрупани с работа. Ласки играеше без скрупули и без много да му мисли — затова и губеше, и печелеше на едро. Последният от групата беше противоположност на Ласки. В края на шейсетте, слаб и сивокос, Лари Стантън бе израснал в града, цял живот бе работил в местна фабрика и после се беше пенсионирал. В Елридж стоеше само през част от годината, зимите прекарваше във Флорида. Вдовец, той имаше постоянен доход и беше консервативен и прецизен играч, който никога не печелеше или губеше големи суми. Келър гледаше на стареца като на някакъв вид талисман на играта.

Последен пристигна най-младият. Опитвайки се да изглежда спокоен, но видимо развълнуван, че ще участва в сериозна игра, Тони влезе в стаята. Беше облечен с торбести панталони, тениска, шапка с козирка и сърбаше кафе от пластмасова чаша. Какъв проклет тийнейджър — изсмя се вътрешно Келър.

Младежът беше представен на останалите играчи. Келър забеляза, че Стантън е неспокоен.

— Всичко е наред. Проверих го.

— Ами изглежда ми малко млад, не смятате ли?

— А може би вие сте малко стар — отвърна му хлапето. Но се усмихна добронамерено и подозрителността, която засенчваше лицето на Стантън, бавно се разсея.

Стантън беше банката. Взе пари от всички и започна да раздава чиповете. Белите бяха един долар, червените — пет, сините — десет, а жълтите — двайсет и пет.

— Окей, Тони, слушай сега. Ще ти кажа правилата, преди да започнем. Сега…

— Знам ги — прекъсна го Тони. — Всичко според Хойл.

— Не, всичко според мен — през смях каза Келър. — Забрави Хойл. Той никога не е чувал за покер.

— Какво искаш да кажеш? Той е написал правилата за всички игри — възрази Ласки.

— Не, не е — отвърна му Келър. — Така мислят хората. Защото Хойл е само един британски адвокат от седемнайсети век, написал малка книжка за три смешни игри — вист, кадрил и пикет.

— Но човек може да види навсякъде книги на Хойл — намеси се и Уендъл.

— Някои издатели са решили, че могат да продължат традицията и към първоначалните са добавили покера и всички останали съвременни игри.

— Не знаех това — каза Тони объркан, побутна очилата по-високо на носа си и се опита да изглежда заинтригуван.

— Извинявай, хлапе, ако сме те отегчили — каза остро Келър, — но имам новина за теб: да знаеш всичко за играта — дори и малките дреболии — е онова, което отличава мъжете от момчетата в покера.

Той го погледна настойчиво.

— Наостри си ушите, може случайно да научиш нещо.

— Как, по дяволите, може да чуе нещо, дори ако си наостри ушите? — избоботи Ласки и кимна към шапката на Тони. — Какъв си ти всъщност, някакъв проклет рапър ли? Махни тая гадост. Покажи малко уважение.

Тони смъкна шапката от главата си и я остави настрана. После вдигна капака на пластмасовата си чаша и сръбна от кафето.

Келър погледна купчината чипове пред момчето и каза:

— А сега забрави всичко, каквото сигурно ти е казал Джими Лоугън за покера, и всичко, което си научил от Хойл. Ние тук играем по правилата на големите момчета и правило номер едно е следното: Играем честно. Затова дръж всички свои чипове подредени пред себе си така, че всеки на масата да знае колко имаш.

— Добре — кимна момчето и започна да подрежда чиповете в спретнати купчинки.

— И още нещо — каза Уендъл. — Ако се случи чудо и започнеш да печелиш много пари, а някой от нас не може да види колко точно чипа имаш и те попита, ти трябва да му кажеш. До последния долар. Схвана ли?

— Да му кажа, ясно — кимна момчето.

Играта започна и Уендъл спечели. Когато започна да разбърква картите с дебелите си пръсти, Келър гледаше с наслада премятащите се карти и си мислеше: „На този свят няма нищо по-вълнуващо от покера“.

Играта съществуваше от близо двеста години. Беше започнала да се играе от огромния брой авантюристи и мошеници на корабите по река Мисисипи, заменяйки играта монте с три карти[24], при която дори най-непохватният измамник бързо се научаваше как да прибира парите на залагащите. В покера, който тогава се е играл с десет карти, включително и аса, играчите виждали по-големи възможности да се бориш за парите. Но това не било така, разбира се, не и попадайки в ръцете на опитните акули (наивниците едва ли биха настоявали така горещо да играят, ако знаеха, че името на играта идва от жаргонната дума от деветнайсети век за „портфейл“ — „поук“, изпразването на който всъщност е истинската цел на играта).

— Вдигаме мизата — обяви Уендъл. — Играта е с теглене на пет карти.

Има различни видове игри на покер. Но в тези, в които напоследък участваше Келър, играта с теглене на пет карти — „затворен покер“ или „джакпот“, както бяха официалните й имена — беше единствената, която се играеше. През годините той беше играл абсолютно всякакъв вид покер — от Калифорнийски лоубол дроу (най-популярната на запад от Скалистите планини) до стандартния Тексас Холдем. Всички те бяха интересни и вълнуващи по свой собствен начин, но Келър харесваше най-много джакпота, защото при него нямаше трикове, нямаше тайни правила — ти си сам срещу картите и другите играчи. Също както при бокса с голи юмруци. Мъж срещу мъж.

В затворения покер на играчите се раздават пет карти и после всеки има възможност да смени три от тях с надеждата да направи по-добри ръце. Добрите играчи като Келър отдавна бяха запомнили възможните комбинации от теглене на различен брой карти. Да кажем, че са му раздадени две тройки, вале, седем и двойка. Ако реши да запази двете тройки и валето и тегли други две вместо седмицата и двойката, той ще има шанс едно към пет да вземе още едно вале и да направи ръка от две двойки еднакви карти. А шансовете му да изтегли останалите две тройки от колодата, за да направи четири тройки, ще паднат на 1 към 1060. Но ако реши да запази само двете тройки и тегли нови три карти, шансовете му да направи ръка от четири еднакви карти се повишават на 1 към 359. Тъкмо познаването на тези съотношения и възможности отличава аматьорите от професионалистите и Келър си докарваше добър доход като професионалист.

Всеки даде залога си и Уендъл започна да раздава.

Келър се съсредоточи върху стратегията на Тони. Очакваше хлапето да играе дръзко, но като цяло то изглеждаше съсредоточено — сигурно искаше да почувства партньорите си и играта. Много младежи биха били шумни и неприятни, но момчето седеше тихо на стола си и играеше. Което обаче не означаваше, че не се нуждае от съвет.

— Тони, не си играй с чиповете. Това издава, че си нервен.

— Не си играех с тях. Аз…

— И има още едно правило — не спори с хората, които ти напомнят правилата. Ти имаш таланта да станеш добър играч, но трябва да мълчиш и да слушаш експертите.

— Слушай го, хлапе — избумтя Ласки. — Той е най-добрият. Изчислих, че с всички пари, които съм загубил тук, всъщност съм му купил скапания мерцедес. А питай ме дали е идвал поне веднъж в сервиза ми да го оправи? По дяволите, не… Казвай. — Той бутна чиповете напред.

— Аз нямам какво да поправям, Ласки. Добър шофьор съм. Също както съм добър играч на покер… Кажи „здрасти“ на дамите. — Келър свали три дами и взе пота от 900 долара.

— Да си го начукам — изграчи гневно Ласки.

— А сега още едно правило — каза Келър, кимайки към Ласки и после към Тони. — Никога не показвай емоции — нито когато губиш, нито когато печелиш. Това дава на твоите опоненти информация, която могат да използват срещу теб.

— Извинявай, че наруших правилата — измърмори Ласки към Келър. — Исках да кажа да ти го начукам.

Двайсет минути по-късно Тони вече имаше няколко загуби. На поредното раздаване той погледна петте карти, които беше получил, и когато Стантън заложи 10 долара, поклати глава. Отказа се от играта, без да тегли нито една карта и намръщено запремята в ръце капачето на чашата си за кафе.

— Защо фолдна[25]? — свъсено попита Келър.

— Нещо ми изчезна късметът.

— Тук няма такова нещо като да ти изчезне късметът — смъмри го Келър.

Уендъл кимна, бутайки към Тони картите, за да ги разбърка. Господин Постоянния отличник по покер отново се обади:

— Запомни и това. Всяка ръка на покера започва с ново разбъркване, затова той не е като блекджека — между ръцете няма връзка. Тук управляват законите на вероятността.

Момчето кимна и игра срещу блъфирането на Стантън, за да вземе пота от 850 долара.

— Хей, ето че стана — обади се Келър. — Браво на теб.

— И какво? Ходиш ли на училище, хлапе? — попита Ласки след няколко скучни ръце.

— Две карти — каза момчето на Келър, който раздаваше картите. После отговори на въпроса на Ласки: — Уча компютърни науки в обществения колеж от една година. Но е много скучно. Смятам да се откажа.

— Компютри? — обади се Ундъл, като се изсмя иронично. — Високотехнологични джаджи? Поне знаеш нещичко по въпроса за вероятностите.

— А какво искаш да правиш, за да преживяваш? — попита Келър.

— Да играя карти професионално.

— Три карти — каза Ласки на Келър. А после се обърна към Тони с груб смях: — Искаш да ставаш професионален картоиграч? Никой не го прави. Е, Келър да, но никой друг от всички, които познавам.

И хвърляйки поглед към Стантън, попита:

— А ти какво ще кажеш, деденце, бил ли си някога професионал?

— Всъщност името ми е Лари. Две карти.

— Не исках да кажа нищо лошо, Лари.

— И две карти за раздавача — обади се Келър.

Старецът подреди картите си.

— Не, дори не съм си и помислял такова нещо. — И кимна към купчината от чипове пред себе си — тази вечер беше с почти равни печалби и загуби. — Аз играя добре, но шансът въпреки това е против мен. Какво правя с парите ли? Подсигурявам се шансът да бъде на моя страна.

Ласки изпръхтя:

— Точно това обаче те прави мъж, за бога. Да имаш дупе да играеш дори когато случайността е срещу теб. — После погледна Тони: — Ти ми изглеждаш така, като че ли имаш дупе. Прав ли съм?

— Вие ще ми кажете — отвърна момчето и свали две двойки еднакви карти, с които спечели пота от 1100 долара.

Ласки го погледна ядосано и каза:

— Да ти го начукам и на теб.

— Мисля, че това трябваше да значи „Да“ — каза Келър и всички на масата с изключение на Ласки се засмяха.

Играта продължи със серия от големи потове, които бяха спечелени или от Ласки, или от Тони. Най-накрая чиповете на Уендъл свършиха.

— Добре, аз бях дотук. Господа… за мен беше удоволствие да играя с вас.

Както винаги той нахлупи ниско бейзболната си шапка и се измъкна крадешком през задната врата с видимо облекчен вид, че и този път арестът му се е разминал.

Мобилният телефон на Келър иззвъня и той го вдигна:

— Да?… Добре. Знаете къде, нали?… В такъв случай ще се видим скоро.

Когато затвори, запали пура и се облегна назад, гледайки чиповете на момчето.

— Ти игра добре тази вечер — каза той на Тони. — Но е време да си тръгваш.

— Какво? Аз тъкмо загрях. Само десет часът е.

Келър кимна към мобилния телефон:

— След двайсет минути идва тежката артилерия. За тази вечер си приключил.

— Какво искаш да кажеш? Аз искам да продължа да играя.

— Това е игра за големи. Познавам момчетата от Чикаго.

— Играя добре. Ти сам го каза.

— Ти май не разбираш, Тони — обади се Лари Стантън, кимайки към чиповете. — Белите стават по десет долара всеки. Жълтите по двайсет и пет. Не можеш да играеш със залози като тези.

— Аз имам… — момчето погледна към чиповете — … около четирийсет хиляди.

— И можеш да ги загубиш след три или четири ръце.

— Нямам намерение да ги изгубя.

— О, братко — завъртя очи Ласки, — гласът на младостта!

— В играта с големи залози — каза Келър — всеки влиза със сто хиляди.

— Мога да ги намеря.

— По това време на нощта?

— Преди няколко години наследих известна сума пари. Държа вкъщи доста кеш, за да мога да играя. Ще ги взема от къщи — само на няколко мили оттук съм.

— Не — намеси се и Стантън. — Това не е за теб. Играта с толкова много пари е съвсем различна от сегашната.

— По дяволите, всички се държат с мен като с дете. Нали ме видяхте как играя? Добър съм, нали?

Келър замълча, погледна обиденото изражение на момчето и накрая каза:

— Върни се тук след половин час със стотачка, разбрано?

След като момчето тръгна, Келър обяви почивка, докато пристигнат хората от Чикаго. Ласки отиде да хапне сандвич, а Стантън и Келър влязоха в бара за по бира.

Стантън сръбна от своята „Нюкасъл“ и каза:

— Момчето си го бива.

— Има потенциал — потвърди Келър.

— И колко лошо смяташ да го ужилиш? Всичките сто хиляди ли ще му грабнеш?

— Това пък какво е?

— „Правило номер едно е следното: Играем честно“ — прошепна Стантън саркастично. — За какво, по дяволите, бяха тия приказки? Ти му замазваш очите. Използва по-голяма част от играта и половината от парите си, за да схванеш как хлапето тегли карти.

Келър се усмихна и издуха струя дим към тавана на бара. Старецът беше прав. Келър през цялото време губеше ръце, за да види как Тони тегли карти. И изводите бяха много поучителни. Момчето имаше своите силни страни, но му липсваше едно нещо — знания за вероятностите в покера. Той теглеше на сляпо. Келър не беше се занимавал с наука, но през годините беше положил доста усилия да изучи математиката на хазартните игри; Тони от друга страна може и да беше компютърен гуру, но нямаше и най-малка представа какви са му шансовете да изтегли флъш или фул хаус[26], или дори втори чифт. Комбинирано с ужасяващата неспособност на хлапето да блъфира, което Келър забеляза веднага, липсата на знания за вероятностите на играта го правеше пълна овчица.

— И освен това му пускаш аванси — добави Стантън с погнуса.

Още една точка за дядката. Той беше забелязал, че Келър беше пасувал при наддаването и беше пропускал реда си при добри ръце съвсем съзнателно — за да внуши на Тони увереност и да го накара да повярва, че Келър не е особено добър в блъфирането.

— Ти го подготвяше за големия си удар.

— Нали видя, че се опитах да го разубедя — вдигна ръце Келър.

— Глупости — възрази му Стантън. — Ти му каза да си ходи, като много добре знаеше каква ще е първата му реакция. Непременно да остане… Хайде, Келър, той няма толкова много пари, че да ги загуби.

— Наследил е доста добра сума.

— Значи го покани да играе с нас, след като си научил това?

— В интерес на истината той дойде при мен… Просто си кисел, защото хлапето гледа на теб като на минало свършено.

— Искаш да го използваш.

— Моето наистина правило номер едно в покера е: Стига да не мамиш в играта, можеш да правиш каквото искаш, за да манипулираш опонентите си — отвърна му Келър.

— Смяташ ли да споделиш това правило с Тони? — попита ехидно Стантън.

— Смятам да направя нещо по-добро — смятам да му направя една първокласна демонстрация. Нали иска да се научи да играе покер? Е, това ще бъде най-добрият урок, който някога ще получи.

— Значи мислиш, че като го разориш и му прибереш парите за училище, ще го направиш по-добър играч?

— Да, така мисля. Той и без това иска да напусне училище.

— Не е там работата. Проблемът е, че ти си професионалист, а той е момче.

— Той има претенциите, че е мъж. А едно от най-важните неща в живота на мъжа е, като те сритат по задника, да се поучиш от това.

— В обикновена игра, да. Но не и в такава, каквато предстои.

— Ти май имаш проблем, деденце? — ядосан, Келър се обърна рязко към събеседника си.

Стантън изви поглед и вдигна отбранително ръце:

— Прави каквото искаш. Това е твоята игра. Аз просто се опитвам да бъда гласът на съвестта.

— Ако човек играе по правилата, винаги има чиста съвест.

Откъм вратата долетя глас. Беше на Ласки.

— Те са тук.

Келър потупа Стантън по костеливото рамо:

— Хайде да отидем да спечелим малко пари.

 

 

Задната стая беше задимена още повече. Двамата новопристигнали бяха Елиът Ротщайн и Хари Пиймонт, бизнесмени от Ветровития град. Келър беше играл с тях няколко пъти преди, но не знаеше много за тях — и двамата мъже бяха споделили толкова за личния си живот, колкото лицата им за това какви карти държат. Възможно беше да са клечки в мафията, но можеха да са и директори на благотворителна организация за сираци. Всичко, което Келър знаеше за тях, беше, че са солидни играчи, плащат загубите си, без да се циганят и печелят, без да се надуват пред изгубилите.

И двамата бяха облечени в тъмни костюми и шити по поръчка бели ризи. Ротщайн имаше пръстен с розов диамант, а на врата на Пиймонт проблясваше масивна златна верига. И двамата носеха златни халки. Когато Тони пристигна, мъжете вече бяха свалили саката си, бяха седнали на масата и водеха неангажиращ разговор със Стантън и Ласки. Момчето седна на предишното си място, отвори капачето на нова чаша кафе и кимна към Ротщайн и Пиймонт.

Те се смръщиха и погледнаха към Келър:

— Кой е този? — измърмори подозрително Ротщайн.

— Всичко е наред.

— Ние си имаме правило да не играем с деца — обади се Пиймонт недоволно.

Тони се засмя и бутна глупавите си очила по-нагоре върху носа си.

— Вие, момчета, с вашите правила!

Той отвори един дебел плик и изсипа съдържанието му върху масата. Отброи дебела пачка и я пъхна обратно в джоба.

— Стотачка — каза той на Стантън, който хвърли мрачен поглед към Келър, но започна да отброява чипове за момчето.

Двамата нови играчи се спогледаха и мълчаливо решиха да направят ревизия на своите основни правила относно подрастващите в игрите на покер.

— Окей, играта е джакпот — обяви Кедър. — Минималният залог е петдесет, мизата е двайсет и пет.

На Пиймонт се падна да е дилър и играта започна.

През първия час ръцете се разпределяха почти по равно у всички, после Келър започна бавно да печели преднина. Тони държеше главата си над водата, втория по ред печелещ — но само защото, както изглеждаше, другите имаха лоши ръце. Момчето беше все още безнадежден случай, когато нещата опираха до това да пресметне шансовете при тегленето. При пет-шест от случаите той тегли само една карта и после пасува — което означаваше, че се опитва да направи стрейт[27] или флъш, като шансовете да направи това бяха само 1 към 20. Той или трябваше да смени три карти, което би му дало добри шансове да направи по-добра ръка, или да отиде на голям блъф, след като е теглил една карта, при което той можеше на няколко пъти да спечели пота.

Доволен, че е разгадал техниката на момчето, Келър започна да губи нарочно, когато усещаше, че Тони има добри карти, с цел да поласкае самочувствието му. Скоро хлапето удвои парите си и имаше чипове за 200 000 пред него.

Лари Стантън не изглеждаше доволен от плана на Келър да подведе момчето, но не казваше нищо и продължаваше да играе своята пресметлива, старческа игра, губейки бавно от другите играчи.

Гласът на съвестта…

Късно през нощта Ласки се отказа, защото беше изгубил около осемдесет хиляди.

— Мамка му, трябва да вдигна цените в сервиза — пошегува се той мрачно, отправяйки се към вратата. После погледна към дуото от Чикаго: — Когато си тръгвате, господа, не бихте ли могли да се блъснете в някоя спряла кола на път за магистралата? — А после кимна към Келър: — Ако пък вземете, че посмачкате неговия мерцедес, изобщо няма да имам нищо против.

Пиймонт се усмихна, а Ротщайн погледна Ласки така, сякаш онзи му говореше на японски или на суахили и се обърна отново към картите си, за да се опита да изработи от тях печеливша ръка.

Деденцето също скоро се отказа. Той все още имаше купчинка с чипове пред себе си, но едно друго правило в покера даваше право на всеки играч да се оттегли от играта по всяко време. Той осребри чиповете си и бутна стола си назад, за да си допие кафето и да наблюдава играта на останалите на масата.

Десет минути по-късно Ротщайн изгуби останалите си чипове от Тони в напрегнат и продължителен рунд на наддаване.

— По дяволите — ядосано каза той. — Приключвам. Никога досега не съм губил от момче — не и по този начин.

Тони държеше в ръка стрейт, а в очите му се четеше ясно разгадаем израз, който казваше: „Напротив, не си загубил от момче — вече не“.

Играта продължи още половин час с големи суми, които се разиграваха.

Повечето игри на покер не завършват с драматични последни ръце. Обикновено играчите свършваха парите или както деденцето се опомняха навреме и се измъкваха с подвита опашка.

Но понякога имаше драматични моменти.

И тъкмо това се случваше сега.

Тони разбърка картите и предложи на Келър да цепи, който раздели колодата на три. Тони събра картите и започна да раздава.

Пиймонт взе своите и като всички добри играчи на покер изобщо не ги размести (подреждането на картите може да даде на другите доста информация за ръката, която държи играчът).

Келър погледна своите и беше доволен да види, че е получил добра ръка: две двойки — дами и шестици. Много печеливша ръка в игра като тази.

Тони взе своите карти и ги разгледа, без да показва никаква реакция.

— Залагате ли? — попита Пиймонт, който пасува.

За да започне наддаването в този вид покер играчът се нуждае от двойка валета или нещо по-добро. Пасуването означаваше, че или Пиймонт няма такава добра комбинация, или пък има, но блъфира — избирайки да не наддава, за да накара другите играчи да мислят, че има слаба ръка.

Келър реши да се възползва от шанса си. Макар да имаше две двойки и можеше да открие наддаването, той пасува, което можеше да накара Тони да си направи извода, че ръката му е слаба.

Последва напрегнат момент. Ако Тони не направеше залог, те щяха да съберат картите си и да започнат друга игра и Келър щеше да провали една солидна ръка.

Но Тони погледна картите си и обяви залог от десет хиляди.

Очите на Келър светнаха от безпокойство, както би направил всеки добър играч на покер, за да блъфира, но вътрешно той ликуваше. Въдицата беше пусната.

— Отговарям — каза Пиймонт, избутвайки чиповете напред.

Така, размишляваше Келър, мъжът от Чикаго вероятно също блъфира.

Келър, с абсолютно безизразно лице, също отдели чипове за десет хиляди, после плъзна към общия залог още чипове.

— Отговарям на твоите десет и вдигам с двайсет и пет.

Тони прие новия залог и отново качи мизата. Пиймонт се поколеба, но остана в играта, Келър прие новия залог. Като раздаващ Тони взе горната карта от тестето и я сложи с лицето надолу пред себе си. После се обърна към Пиймонт:

— Колко?

— Две.

Тони плъзна към него две карти за размяна от тестето.

Умът на Келър започна веднага да пресмята възможните комбинации. Шансовете да получи три карти от една боя при първоначалното раздаване бяха много ниски, така по всяка вероятност Пиймонт има две еднакви и „кикър“ — единична силна карта, може би дама, поп или вале. Шансовете новите две карти да му помогнат да направи фул бяха само 1 към 119. А ако за негов късмет му бяха раздадени три карти от една боя, шансовете след като получи новите две карти да направи фул все още бяха ниски: 1 към 15.

Имайки предвид тази информация, той самият поиска една карта, подсказвайки на другите играчи, че има намерение да направи или фул, или стрейт, или флош — или пък просто блъфира. Той вдигна картата и я прибави към другите. Устните на Келър изобщо не помръднаха, но сърцето му се разтуптя, когато видя, че има фул и то много добър — три дами.

Тони взе три карти.

Окей, каза си Келър, да прегледаме статистиката. При вземането на три карти момчето сигнализира на другите, че е имал само една двойка. Така че за да бие фула на Келър, той трябва да има стрейт флош, четири от една боя или фул от попове или аса. Също като компютър, мозъкът на Келър пресметна различните вероятности това да се случи.

На основата на своите пресмятания за картите на Пиймонт и момчето, Келър заключи, че той вероятно има печелившата ръка на масата. Сега неговата цел беше да вдигне размера на пота.

Момчето отново побутна очилата си нагоре към основата на носа си и погледна към Пиймонт:

— Залагаш ли?

С тежка въздишка играчът от Чикаго избута напред купчинка чипове.

— Двайсет хиляди.

Келър беше участвал в едни от най-големите игри из страната — и като играч, и като наблюдател — и бе прекарал стотици часове, изучавайки начините, по които блъфират играчите. Дребните неща, които правят — жестове, погледи, кога се колебаят и кога играят, какво казват, кога се смеят. Сега, опирайки се на тези свои наблюдения, той започна да се държи така, че да накара другите двама да мислят, че има слаба ръка и смята да блъфира. Което означаваше, че започва да залага на едро.

След два кръга Пиймонт най-накрая се отказа — беше заложил 60 000 — и вероятно имаше скромна ръка. Но беше убеден, че Тони или Келър имат голяма ръка и нямаше намерение да хвърля повече пари на вятъра.

Отново дойде ред на Келър:

— Отговарям на твоите двайсет — каза той на Тони — и вдигам с още двайсет.

— Исусе! — възкликна шепнешком Стантън.

Келър му хвърли мрачен поглед и старецът замълча.

Тони въздъхна и отново погледна картите си, като че ли те можеха да му кажат какво да направи. Но те никога не казваха. Единствените отговори бяха в собственото сърце и в собствения ум.

Момчето имаше останали само петнайсет хиляди долара на масата. Той пъхна ръка в джоба си и извади плика. Кратко колебание. После измъкна и останалата част от парите. Преброи ги. Трийсет и осем хиляди. Още един миг колебание, докато гледаше към пачката банкноти.

Хайде, давай, молеше се мълчаливо Келър. Моля те…

— Чипове — каза накрая момчето с очи, вперени в Келър, който отвърна на погледа му отбранително и нервно — страхотен блъф.

Стантън също се колебаеше.

— Чипове — повтори момчето твърдо.

Старият мъж се подчини.

Тони пое дълбоко дъх и бутна чиповете на масата.

— Отговарям на твоите двайсет. И вдигам още десет.

Келър бутна напред купчинка от чипове за десет хиляди — малко драматично, както му се стори — и каза:

— Отговарям с десет. — Той поглед към онова, което му беше останало. — И давам още петнайсет — бутайки всички останали чипове в центъра на масата.

— Боже! — възкликна Пиймонт.

Дори сърдитият Ротщайн утихна, гледайки хипнотизиран огромния пот, който вече достигаше 450 000 долара.

За миг Келър почувства леко угризение. Той беше притиснал опонента си психологически, беше пресметнал вероятностите до последната възможна точка — накратко, беше направил всичко, което хлапакът не беше способен да направи. Но момчето претендираше да се отнасят с него като с мъж. Сам си го навлече.

— Залагам — каза Тони шепнешком, добавяйки почти всичките си чипове към пота.

Стантън извърна очи, сякаш избягвайки гледката на тежък пътен инцидент.

— Фул от дами — обяви Келър, сваляйки ги на масата.

— Гледай ти — прошепна Пиймонт.

Стантън въздъхна възмутено.

Тони свали картите си, откривайки фул хаус от три попа и двойка шестици.

— Май изглежда, че аз спечелих — каза той и спокойно придърпа чиповете към себе си.

— Олеле. Каква ръка… Радвам се, че излязох навреме.

Стантън се изсмя дрезгаво, а Ротщайн се обърна към Тони:

— Игра много добре.

— Просто късмет — вдигна рамене момчето.

Как, по дяволите, се случи това? Келър не можеше все още да разбере как е бил победен, трескаво премятайки през ума си всеки момент от играта. Разбира се, понякога, независимо как си пресмятал възможностите, съдбата те изиграва. И все пак той беше планирал всичко така перфектно.

— Май е време да си кажем лека нощ — обади се Пиймонт, подавайки останалите си чипове на Стантън, за да ги осребри и допълни иронично: — Току-що дадох повечето от проклетите си пари на някакъв си тийнейджър. — После се обърна към Ротщайн: — От днес нататък ще се придържаме стриктно към онова правило за децата, а?

Келър се облегна назад и се загледа в Тони, който беше започнал да подрежда чиповете на купчинки. Но вероятностите, продължи той да размишлява… Беше изчислил всичко така внимателно. Покерът е математика и инстинкт — как е възможно и двете да му изневерят напълно?

Тони побутна чиповете към Стантън, за да му ги осребри.

Звукът от влакова свирка изпълни отново стаята. Келър въздъхна, отбелязвайки, че този път тя беше сигнал за загуба — точно обратното на онова, което предупредителният сигнал бе означавал при играта с французите.

Звукът се усилваше. Само че… вслушан в звука, Келър осъзна, че този път е някак различен. Той вдигна поглед към стареца и към двамата мъже от Чикаго. Те бяха смръщили лица, споглеждайки се тревожно.

Защо? Имаше ли някакъв проблем?

Тони замръзна с ръце върху купчината с чипове.

Мамка му, помисли си Келър. Звукът не беше от свирката на влака, беше сирена.

Келър се оттласна от масата точно в момента, в който предната и задната врата зейнаха отворени едновременно, посипвайки с тресчици задната стая. Двама униформени полицаи с извадени пистолети нахлуха вътре.

— На пода, веднага, веднага!

— Не — изохка Тони, като стана и се обърна към по-близкия до него полицай.

— Хлапе — прошепна Келър строго, като вдигна ръце, — не прави глупости. Изпълнявай каквото ти казват.

Момчето се поколеба, погледна към черните оръжия и легна на пода.

Стантън бавно падна на колене.

— Мърдай, старче — викна едно от ченгетата.

— Старая се колкото мога.

Най-накрая, след като всички бяха легнали по корем и им бяха сложени белезници, ченгетата позволиха на играчите да седнат.

— И така, какво хванахме? — дочу се глас отвън, след което в стаята влезе оплешивяващ мъж в края на петдесетте, облечен в сив костюм.

Детектив Фанели, позна го Келър. По дяволите, не и той. Ченгето от години беше страстен поддръжник на идеята да прочисти грешния град Елридж от пороците му. Той беше подплашил много от по-дребните играчи и успяваше да провали една или две големи игри всяка година. Изглежда Келър му беше десертът за тази седмица.

Стантън въздъхна примирено. Изражението му беше като това на играчите от Чикаго. Момчето обаче изглеждаше ужасено. Келър знаеше, че не е заради ареста, а заради закона, според който всички пари при незаконен хазарт се конфискуват от държавата.

Фанели се намръщи, когато видя шофьорските книжки на Ротщайн и Пиймонт.

— Били сте целия този път от Чикаго дотук, за да бъдете арестувани? Това е голям трън в задника, а, момчета?

— Аз само гледах — запротестира Ротщайн. И кимна към масата, където беше неговото място. — Няма чипове, няма пари.

— Това просто значи, че си загубил — вдигна рамене детективът и премести поглед на Пиймонт.

— Искам адвокат — каза със слаб глас мъжът.

— Сигурен съм, че и адвокатът иска да те види, пресмятайки какъв голям хонорар ще лапне, за да се опита да ти спаси задника. Което той няма да направи, впрочем… А, Келър — поклати глава той. — Каква приятна изненада. Преследвам те от доста време. Ти наистина трябва да се преместиш във Вегас. Не знам дали следиш новините, но чух, че там хазартът е законен… А този кой е? — Фанели погледна към Стантън, взе портфейла му от един от полицаите и погледна личната му карта. — Какво, по дяволите, правиш тук, когато можеш да играеш маджонг в Тампа с цял куп дами?

— Не мога да си позволя залозите там.

— Старецът е умен задник — кимна мършавият детектив към другите ченгета. После погледна и към Тони. — А ти кой си?

— Не съм длъжен да ви кажа.

— Длъжен си. Това не ти е армията. Името и серийният ти номер не са ти написани на табелката. На колко си години?

— На осемнайсет. И аз искам адвокат.

— Добре, господин И-аз-искам-адвокат — изимитира го Фанели подигравателно. — Ще получиш такъв, когато те обвиня. А аз още не съм те обвинил.

— Кой ме изпя? — попита Келър.

— Няма да бъда така любезен, че да ти снеса името му, но да кажем, че си измъкнал пари на погрешния човек миналата година. На него никак не му е харесало и взе, че ми се обади.

Келър се намръщи. Измъкнал съм парите на погрешния човек миналата година… Ами този списък сигурно ще събере поне стотина имена.

Като погледна купчините чипове пред мястото на Тони, Фанели попита:

— Хубави цветове — червено, синьо, зелено. Каква им е мизата?

— Белите са десет кибритени клечки — обади се Ротщайн, — сините са…

— Я млъквай. — Той огледа стаята. — Къде е банката?

Никой не каза нищо.

— Е, ние така или иначе ще я намерим. Но нямам намерение да започвам оттук. Ще започна от бара и ще го нацепя на подпалки. После ще се преместим и в офиса на Сал. Ще потрошим всички мебели. Ще измъкнем всички чекмеджета… Хайде, казвайте, момчета, Сал не заслужава това, нали?

Келър въздъхна и кимна към Стантън, който пък посочи с глава към шкафа зад кафемашината. Един от полицаите извади оттам две кутии от пури.

— Исусе Христе! — възкликна Фанели, прехвърляйки набързо банкнотите. — Тук трябва да има около половин милион.

Той погледна към масата.

— Това са твоите чипове, така ли? — попита той Тони.

Момчето не отговори, но Фанели и не очакваше някакъв отговор. Той се засмя и огледа играчите.

— И вие се смятате за мъже — да оставите един хлапак да ви спука задниците на покер?

— Аз не съм хлапак.

— Да бе, да. — Детективът пак погледна към двете кутии с парите. После се приближи до другите двама полицаи, направиха кратко съвещание, след което двамата кимнаха и излязоха от стаята.

— Моите момчета трябва да проверят някои неща — каза Фанели. — Ще проверят някои сведения и ще потвърдят някои показания. — Той се засмя. После прекоси стаята, отиде до кафемашината и си наля чаша кафе. — Интересно, защо никой не пие нещо по-твърдо в тези игри? Страхувате се, че ще объркате дамата с някое вале?

— В интерес на истината — обади се Келър, — да.

Детективът отпи и каза с нисък глас:

— Слушайте ме, задници. Особено ти, хлапе. — Той насочи пръст към Тони и продължи да се разхожда из стаята. — Това тук тази вечер се случва в… да кажем напрегнато за мен време. Ние работим по сериозни престъпления, които очакваме да се случат в друга част на града.

Сериозни престъпления, повтори наум Келър. Ченгетата не говорят по тоя начин. Какво, по дяволите, иска да каже тая кука?

Последва усмивка:

— Затова ви предлагам сделка. Не ми се иска да губя време точно сега, за да ви арестувам. Трябва да се занимая с онези, другите случаи, за които ви споменах. А вие така или иначе сте загубили парите. Ако ви арестувам и вкарам в затвора, парите се конфискуват като доказателство и когато ви осъдят, което непременно ще стане, до последното пени отиват в държавата. Но ако… нека да предположим, няма доказателство, аз ще трябва да ви пусна да си вървите само с предупреждение. Това ще бъда идеално и за мен, защото ще ми остане време да се занимавам с другите случаи. Важните случаи.

— За които ще трябва да проверявате сведения точно сега? — обади се Тони.

— Млъкни, лигльо — засече го детективът, изказвайки на глас мислите на Келър.

— Е, какво ще кажете?

Мъжете се спогледаха.

— Не чух какво избирате? — отново попита ченгето.

Келър огледа лицата на своите доскорошни партньори. Накрая спря поглед и на Тони, който се намръщи и кимна с неохота.

— Ние ще сме доволни да ви помогнем да свършите по-бързо тук, Фанели. Поемаме нашата част от задължението, за да ви освободим да се занимаете с онези… как ги нарекохте… сериозни престъпления.

— Трябва да поддържаме имиджа на Елридж като образцов град — допълни и Стантън.

— Гражданите на Елридж ви благодарят за вашите усилия — каза детектив Фанели, пъхайки парите в джобовете на сакото си.

После отключи белезниците на всички, мушна и тях в джобовете си и излезе навън без да каже нито дума повече.

Мъжете размениха погледи на облекчение — с изключение на Тони, разбира се, върху чието лице се беше изписало изражението на чист и неподправен ужас. В края на краищата той беше човекът, който загуби най-много.

— Ти игра много добре тази вечер, хлапе — стисна ръката му Келър. — Съжалявам за издънката.

Момчето кимна и с почти незабележимо махване към останалите се запъти към задната врата.

Мъжете от Чикаго размениха помежду си няколко думи с нервен тон, после кимнаха за довиждане и също напуснаха задименото помещение. Стантън попита Келър дали иска да изпият по още една бира, но той поклати отрицателно глава и старият мъж влезе сам в бара. Келър седна на масата, вземайки разсеяно тесте карти, разбърка ги и започна да реди пасианс. Шокът от полицейската акция почти беше преминал, но онова, което го тревожеше, беше загубата от момчето, един добър, но не и голям играч.

След няколко минути картите в ръката му сякаш му дадоха сили, духът му се отърси от унинието и той си напомни за едно друго Правило на Келър: Добрите умения накрая винаги побеждават късмета.

Е, хлапето този път беше късметлия. Но ще има други игри, други възможности да освободи Тони или други като него от пачките им.

В света имаше постоянен наплив от самонадеяни хлапаци, на които човек да измъква парите, каза си Келър и постави черна десетка върху червено вале.

 

 

Застанал на релсите, загледан в изчезващия в мрака влак, Тони Стинглър се опитваше да не мисли за парите, които току-що беше спечелил, а после му бяха откраднали.

Почти половин милион.

Хартии и прах се въртяха във въздуха над линията, по която току-що беше минал влакът. Тони ги наблюдаваше разсеяно и си повтори нещо, което Келър му беше казал.

„Да знаеш всичко за играта — дори и жалките дреболии — е онова, което отличава мъжете от момчетата в покера.“

Но това изобщо не беше вярно, възрази му мислено Тони. Човек трябва да знае само едно нещо. Че без значение колко си добър, покерът винаги е игра на късмета.

И това е абсолютно сигурно.

Той се огледа наоколо, за да се увери, че е сам, после посегна към джоба си и извади капачето на чашата си за кафе. Махна фалшивото пластмасово дъно и изключи миниатюрно бутонче. После го пъхна внимателно в подплатения плик и отново го постави в джоба си. Приспособлението беше негово собствено изобретение. Миниатюрната камера в отвора за пиене на капачето заснемаше всички карти, когато Тони раздаваше, а миниатюрния процесор изпращаше информацията за вида и боята на картите към компютъра в колата на Тони. Всичко, което трябваше той да направи, беше да чукне капачето на определено място, за да каже на компютъра колко човека са в играта, и програмата, която сам бе създал, можеше да определи ръката на всеки. Тя определяше колко карти да тегли и дали да залага или да фолдва при всеки тур. После компютърът изпращаше инструкции към рамката на очилата му, които вибрираха според кода, и Тони съответно ги изпълняваше.

„Блъф за глупаци“ — беше нарекъл Тони програмата.

Перфектен план, перфектно изпълнен. Единственият му недостатък беше, че не предвиди проклетата полиция, която му открадна парите.

Тони погледна часовника си. Беше един часът. Нямаше защо да бърза да се прибира вкъщи, чичо му беше извън града на едно от неговите бизнес пътувания. Какво да прави? — зачуди се момчето. Пицарията на Маркони беше все още отворена и той реши да намине натам и да види авера си, онзи, който му беше снесъл за играта на Келър. И да хапне сандвич с кола.

Зад гърба му се разнесоха скърцащи стъпки. Той се обърна и видя Лари Стантън да върви бавно по алеята, насочвайки се към автобусната спирка.

— Хей — викна му старецът, като го забеляза. — Лижеш рани ли? Или мислиш да скачаш? — Той кимна към релсите.

Тони се изсмя кисело.

— Можеш ли да повярваш? Шибан късмет.

— А, полицейските акции са част от играта, ако играеш незаконно — каза Стантън. — Трябва да ги включиш в разходите.

— Половин милион като част от разходите? — възмутено възкликна Тони.

— Ужилването беше доста болезнено — кимна Стантън. — Но е по-добре от една година в дранголника.

— Предполагам.

Старецът се прозина.

— По-добре да се връщам вкъщи и да си събера багажа. Утре се връщам във Флорида. Кой би прекарал зимата в Елридж, ако не му се налага?

— Остана ли ти нещо? — попита Тони.

— Пари ли?… Малко. — Той се намръщи. — Много по-малко отколкото имах намерение да дам благодарение на теб и Келър.

— Почакай. — Момчето извади портфейла си и подаде на възрастния мъж сто долара.

— Не вземам подаяния.

— Да го наречем заем.

Стантън се поколеба за момент. После със смутен вид взе банкнотата и я прибра в джоба.

— Благодаря… По-добре да вървя. Автобусите скоро ще спрат. Е, беше ми приятно да играя с теб, синко. Имаш потенциал. Ще успееш.

Да, помисли си момчето, сигурен съм, че ще успея. Можещите, новаторите, младите… ние винаги ще побеждаваме хора като теб и Келър в крайна сметка. Така е устроен светът. Той се загледа след стареца, който бързаше, накуцвайки, надолу по пътя — стар и победен. Да ти се скъса сърцето, помисли си момчето. Застреляйте ме преди да съм станал като него.

Тони нахлупи шапката си, слезе от релсите и тръгна към колата си, като умът му вече се занимаваше с това къде да намери следващите си жертви.

 

 

Двайсет минути по-късно прашният общински автобус спря на спирката и Лари Стантън слезе.

Той тръгна надолу по улицата. Скоро стигна тъмна пресечка. Светофарът на кръстовището мигаше в жълто. Зави зад ъгъла и спря пред светлосиня краун виктория, на чийто багажник бе написано: Полиция.

А върху багажника бе облегнал мършавото си тяло детектив Джордж Фанели.

Ченгето се изправи и се приближи до Стантън. Другите двама полицаи, участвали в акцията малко преди това, стояха наблизо. И Фанели, и Стантън се огледаха наоколо и после си стиснаха ръцете. Детективът извади от джоба си плик и го подаде на Стантън.

— Твоята половина — двеста двайсет и две хиляди.

Стантън, без да ги брои, ги прибра.

— Добър удар беше — каза ченгето.

— Така си беше — съгласи се Стантън.

Той и Фанели всяка година правеха по един такъв удар, когато Стантън се връщаше за лятото в града. Стантън печелеше доверието на някой играч, като губеше пари в няколко от обикновените игри и после, когато се организираше игра с големи залози, съобщаваше на полицаите кога и къде ще е събитието. Фанели оправдаваше акцията с някое анонимно обаждане, вземаше банката като откуп и пущаше на свобода играчите. Участниците в незаконната игра бяха толкова доволни, че са отървали затвора и ще могат да продължат да играят, че никога не се оплакваха.

Колкото до Стантън, номер като този винаги му носеше по-добри приходи от хазарта.

Аз играя добре, но шансът въпреки това е против мен. Какво правя с парите ли? Подсигурявам се шансът да бъде на моя страна.

— Хей, Лари — извика един от полицаите на Стантън, — не исках да се държа като гадняр, като те закопчавах. Но си помислих, че така ще бъде много… нали разбираш… по-реалистично.

— Справи се идеално, Московиц. Роден си за актьор.

Стантън и детективът минаха покрай друга немаркирана полицейска кола и продължиха надолу по мръсната малка уличка. Те се познаваха от години, от времето, когато Стантън работеше като шеф на охраната на „Мидуест метал продъктс“.

— Добре ли си? — попита Фанели, гледайки как Стантън куца.

— Състезавах се с един тип на водни ски на женевското езеро. Закачих лодката. Не е сериозно.

— Кога заминаваш за Тампа?

— Утре.

— Със самолет ли?

— Не. С кола. — Той извади ключове от джоба си и отвори вратата на едно съвсем ново спортно BMW.

Фанели го изгледа с възхищение.

— Продал си лексуса?

— Реших да го задържа — каза Стантън и кимна към блестящите сребристи тасове. — Но исках и нещо по-секси, знаеш как е. Дамите от моя голф клуб харесват мъже в спортни коли. Дори и коленете им да са слаби.

Фанели поклати глава.

— Почувствах се кофти заради онова хлапе. Откъде е намерило пари да участва в такава игра?

— Това са парите му за университета или нещо такова. Наследил ги от техните.

— Искаш да кажеш, че току-що ограбихме един сирак? Ще ходя на изповед цял месец.

— Той е сирак, който измами и Келър, и всички останали.

— Какво?

Стантън се засмя:

— Отне ми малко време, докато го хвана. Най-накрая обаче разбрах игричката му. Сигурно има нещо като електронна камера в капачето на чашата си за кафе. Той винаги си играеше с нея на масата, като я доближаваше до картите, когато раздаваше — печелеше само когато той беше дилър. После след акцията проверих колата му — в нея имаше компютър и антена на задната седалка.

— По дяволите — ядосано каза Фанели. — Много глупаво хлапе. Ще свърши в моргата, ако не внимава. Изненадан съм, че Келър не го е усетил.

— Келър беше прекалено зает да изработи своята собствена шашма, като се опитваше да обере хлапето. — Стантън каза на детектива за желанието на Тони да стане професионален играч на покер.

Детективът се засмя:

— Значи Келър се е опитвал да обере момчето, момчето се е опитвало да обере джакпота, а в крайна сметка ние, старците, обрахме и двете. Това си е един полезен урок за по-младите.

Мъжете си стиснаха ръцете за довиждане.

— Ще се видим през пролетта, приятелю. Този път ще опитаме в Грийнпойнт. Чух, че там спретвали доста интересни игри със залози по наш вкус.

— Ще го направим — кимна му Стантън и запали колата си. Спря накрая на пресечката, внимателно се огледа и зави по главната улица, която щеше да го отведе до магистралата.

Коленичилият войник

— Той е там? Отново?

Една чиния падна на кухненския под и се разби на парчета.

— Гуен, слез в стаята за почивка! Веднага!

— Но, татко — прошепна тя, — как така е излязъл? Те казаха шест месеца. Те обещаха шест месеца. Най-малко!

Примижавайки, Рон надзърна през завесите и сърцето му се сви.

— Той е — въздъхна той. — Той е. Гуен, направи каквото ти казах! В стаята за почивка! Веднага! — След това изкрещя в трапезарията: — Дорис!

Жена му се втурна в кухнята.

— Какво има?

— Той се върна! Обади се на полицията!

— Върнал се е? — промърмори жената с мрачен глас.

— Прави каквото ти казвам. И Гуен, не искам той да те вижда! Слез на долния етаж. Няма да повтарям!

Дорис вдигна телефона и позвъни в шерифството. Трябваше да натисне само едно копче — откакто се помнеха номерът беше настроен за бързо избиране.

Рон излезе на задната веранда и погледна навън.

Часовете след вечеря в прохладните пролетни вечери като тази бяха най-спокойните мигове на годината в Локъст Гроув. Предградието се намираше на утешителните петдесет километра от Ню Йорк Сити на северния бряг на Лонг Айлънд. Тук живееха някои наистина много заможни хора — новобогаташи, както и такива, които се обличаха от Рокфелер Сентър и Морган. Също така няколко известни артисти и директори на рекламни агенции, макар селото да бе основано от хора като семейство Ашбъри, които живееха удобно в къщите си за шестстотин хиляди долара, пътуваха с влак или с автомобилите си до работните си места в Лонг Айлънд, където заемаха ръководни длъжности в издателски или компютърни компании.

В тази априлска вечер кучешкият дрян вече беше цъфнал и ароматът на градинска тор и трева, подрязана за първи път през годината, изпълваше влажния въздух. И в същата тази вечер зловещият силует на младия Харли Ебърс отново беше приведен в храстите през улицата срещу къщата на Рон Ашбъри и се взираше в прозореца на стаята на шестнадесетгодишната Гуен.

О, мили боже, помисли си отчаяно Рон. Не отново! Това не може да започне отново…

Дорис подаде слушалката на съпруга си и той помоли да разговаря с шериф Ханлън. Докато изчакваше да го свържат, Рон вдъхна застоялия метален мирис на облицовката на верандата, където бе опрял глава. Погледна през двора, на около тридесет метра, към храста, който се бе превърнал във фикс идея на мечтите му и съсредоточие на кошмарите му.

Беше хвойнов храст, дълъг около два и висок един метър, който красеше малкия обществен парк. Именно зад този омайващ храст двадесет и една годишният Харли Ебърс беше прекарал голяма част от последните осем месеца в чудатата си приведена поза, дебнейки Гуен.

— Как се е измъкнал? — зачуди се Дорис.

— Не виждам каква полза има — каза Гуен от кухнята, а в гласа й се прокрадна паника — да викаме полиция. Ще избяга преди да стигнат дотук. Винаги е така.

— Слизай долу — извика Рон. — Той не трябва да те вижда.

Стройното русо момиче с лице, красиво като ладроски порцелан се отдръпна назад.

— Страх ме е.

Дорис, висока, мускулеста жена, излъчваща увереността на нахъсана спортистка, каквато бе на двайсет години, обви с ръка раменете на дъщеря си.

— Не се тревожи, скъпа — каза тя. — Двамата с баща ти сме тук. Той няма да те нарани. Чуваш ли ме?

Момичето кимна колебливо и изчезна надолу по стълбите.

Рон Ашбъри не откъсваше леден поглед от фигурата до храста.

Жестока ирония бе, че тази трагедия сполетя точно Гуен.

Консервативен по природа, Рон винаги се бе ужасявал от безотговорността на семействата в града, до който пътуваше всеки ден. Бащи, напуснали децата си, пристрастени към наркотици майки, оръжия и банди, малки момичета, които започват да проституират… Той се закле, че никога нищо лошо няма да се случи на неговото малко момиченце. Планът му беше прост: ще закриля Гуен, ще я възпита както трябва, ще я научи на истински морални ценности, семейни ценности, за които, слава богу, хората отново бяха започнали да говорят. Ще я държи близо до дома, ще настоява да получава добри оценки, да се занимава със спорт, музика и да усвои социални умения.

След това, когато навърши осемнайсет, ще й даде свобода. Тогава тя ще бъде достатъчно голяма, за да взема правилни решения — за момчета, кариера, пари. Щеше да отиде в престижен колеж и след това да се върне на Северния бряг, за да се омъжи и да започне кариерата си. Отглеждането на дете беше сериозна, тежка работа. Но Рон виждаше резултатите от усилията си. Гуен беше изкарала деветдесет и девет процента на гимназиалните изпити ПСАТ. Тя никога не противоречеше на възрастните; треньорите й отбелязваха, че е една от най-добрите спортистки, с които са работили; никога не беше опитвала цигари или алкохол и изобщо не възропта, когато Рон й каза, че няма да получи шофьорска книжка, докато не навърши осемнайсет. Тя разбираше колко много я обича баща й и защо той не иска да я пусне да отиде в Манхатън с приятелките й или да прекара почивните дни на Файър Айлънд без по-възрастен придружител.

И затова на Рон му се струваше абсолютно несправедливо, че Харли Ебърс избра да преследва точно неговата дъщеря.

Всичко беше започнало миналата есен. Една вечер, през цялото време, докато се хранеха Гуен беше изключително мълчалива. Когато Рон я помоли да отиде да вземе книга от библиотеката му, за да почете на глас, Гуен изобщо не помръдна от прозореца на кухнята, втренчила поглед навън.

— Гуен, чуваш ли какво ти говоря? Помолих те да ми донесеш книга.

Тя се обърна и шокиран, той видя, че дъщеря му плаче.

— Скъпа, съжалявам — каза Рон автоматично и пристъпи към нея, за да я прегърне. Знаеше какъв е проблемът. Преди няколко дни тя беше попитала дали може да отиде на екскурзия до Вашингтон заедно с двама учители и шест момичета и момчета от класа по обществени науки. Рон обмисляше да я пусне. Но след като проучи групата и откри, че две от момичетата имаха проблеми с дисциплината — били забелязани да пият алкохол в парк близо до училището миналото лято, той съобщи на Гуен, че не може да отиде и тя изглеждаше разочарована. През онази вечер Рон сметна, че точно това я бе разтревожило.

— Иска ми се да можех да те пусна — каза той.

— О, не, татко, не е заради глупавата екскурзия. Това не ме интересува. Има нещо друго…

Ридаейки, тя се отпусна в прегръдките му. Беше изпълнен с непреодолима бащинска обич и непоносимо страдание от нейната мъка.

— Какво има, скъпа? Кажи ми. Можеш да ми кажеш всичко.

Тя хвърли поглед през прозореца.

Проследявайки нейния поглед, той видя в парка от другата страна на улицата фигура, приведена в храстите.

— О, татко, той ме следи!

Ужасен, Рон я отведе във всекидневната, като се провикна:

— Дорис, събираме се за семеен съвет. Ела тук! Веднага! — Той подкани с ръка жена си да дойде в стаята и след това седна до Гуен. — Какво има, миличка? Кажи ни.

Рон предпочиташе Дорис да взема Гуен от училище. Но понякога, когато жена му беше заета, позволяваше на Гуен да се прибира пеша до вкъщи. В Локъст Гроув нямаше лоши съседи, със сигурност не и по спретнатия и изрядно поддържан път до гимназията — най-големите опасности обикновено бяха от естетическо естество — някоя евтина паянтова къща или ято пластмасови фламинги, стада гипсови сърнички…

Или поне така смяташе Рон.

През онази есенна нощ Гуен, седнала с ръце в скута и заковала поглед в пода, примирено обясни:

— Днес се прибирах пеша към къщи. И тогава се появи онзи тип.

Сърцето на Рон се смрази, ръцете му се разтрепериха и той почувства как яростта започва да се надига в него.

— Кажи ни — каза Дорис. — Какво се случи?

— Нищо не се случи. Не точно. Той просто ме заговори. Както си вървеше. „Толкова си хубава. Обзалагам се, че си умна. Къде живееш?“

— Познаваше ли те?

— Не мисля. Цялото му поведение беше странно. Все едно че беше бавноразвиващ се, нали се сещате. Говореше неща, които нямат смисъл. Казах му, че вие не ми позволявате да говоря с непознати и изтичах у дома.

— О, горкичката! — Майка й я прегърна.

— Не мисля, че ме проследи. Но… — Тя прехапа устни. — Но това е той.

Рон се затича към храста, където беше видял младежа.

А той беше заел странна поза. Напомни на Рон за онези зелени пластмасови войничета, които си купуваше, когато беше дете — коленичил войник, прицелващ се с пушката си.

Момчето видя, че Рон се приближава и избяга.

В шерифството знаеха всичко за момчето. Родителите на Харли се били преместили в Локъст Гроув преди няколко месеца. На практика били прогонени от Риджфорд, Кънектикът, защото синът им си бил нарочил една блондинка, горе-долу на годините на Гуен и започнал да я следи. Момчето било на средно умствено ниво, но страдал от психично разстройство като по-малък. Полицията не била в състояние да го спре, защото бил наранил само един човек за всичките месеци дебнене — братът на момичето го бил нападнал. Харли едва не пребил момчето до смърт, но всички обвинения били оттеглени на основание за самозащита.

След тази история семейство Ебърс прекосили щата с надеждата да започнат на чисто.

Но единствената промяна беше, че Харли си бе намерил нова жертва: Гуен.

Момчето беше изпаднало в маниакалното си бдение: втренчен в класната стая на Гуен в училище и коленичил край хвойновия храст, не отлепвайки очи от спалнята на момичето.

Рон се опита да издейства ограничителна заповед, но без наличието на незаконно поведение от страна на Харли магистратите не можеха да издадат такава.

Накрая, след като Харли беше прекарал на пост край хвойновия храст шест поредни нощи, Рон връхлетя в щатското психиатрично отделение и настоя да бъдат взети някакви мерки. От отделението помолиха родителите на момчето да го изпратят в болница за специални грижи за шест месеца. Общината щяла да плати деветдесет процента от разноските. Семейство Ебърс се съгласиха и с принудителна заповед за хоспитализиране момчето беше отведено в Гардън Сити.

Но сега отново беше тук, коленичил като войник край позорно известния хвойнов храст, само седмица след като линейката го бе докарала.

Най-накрая шериф Ханлън вдигна телефона.

— Рон, щях да ти се обадя.

— Знаел си за него? — изкрещя Рон. — Защо, по дяволите, не ни каза? Той е там в момента.

— Аз самият току-що разбрах. Момчето разговаряло с някакъв психиатър в болницата. Очевидно е отговаряло както трябва и са решили да го пуснат. При продължително задържане с рискована заповед като тази, има опасност общината да бъде подведена под съдебна отговорност.

— А кой ще поеме съдебна отговорност за дъщеря ми? — процеди Рон.

— След няколко седмици ще има разпит на свидетели, но не могат да го държат в болницата до тогава. Вероятно и след разпита също, като се има предвид начинът, по който се развива.

Тази вечер, когато мъглата се разстла над Локъст Гроув, тази красива пролетна нощ, в която щурците цвърчаха като несмазани зъбчати колелца, Харли Ебърс беше замръзнал в прословутата си поза, а тъмните му очи търсеха едно нежно младо момиче, чийто баща точно в този момент вземаше решение, че това повече не може да продължава.

— Виж, Рон — каза шерифът със съчувствие, — зная, че е тежко. Но…

Рон блъсна слушалката върху вилката, като едва не откърти телефона от стената.

— Скъпи — започна Дорис.

Той не й обърна внимание, но щом се отправи към вратата, тя го хвана за ръката. Беше силна жена. Но Рон беше още по-силен и рязко се дръпна. Блъсна остъклената врата и тръгна през покритата с роса ливада към парка.

За негова изненада и удоволствие Харли не побягна, а се изправи от приведената си поза и скръсти ръце, чакайки Рон да се приближи.

Рон беше атлетичен. Играеше тенис и голф и плуваше като делфин. Сто дължини на ден, когато градският басейн беше отворен. Беше малко по-нисък от Харли, но когато се взря в издадените вежди на момчето и смущаващо хлътналите му очи, разбра в душата си, че е способен да убие младежа. С голи ръце дори, ако се наложеше.

И най-дребният повод щеше да е достатъчен, за да го направи.

— Татко, недей! — изпищя Гуен от верандата. Гласът й прозвуча като висок тон от цигулка, отеквайки през мъглата. — Не се излагай на опасност. Не си заслужава!

Рон се обърна и изсъска на дъщеря си:

— Влизай обратно вътре!

Харли махаше към къщата:

— Гуени, Гуени, Гуени… — Лицето му беше разтегнато в ужасяваща усмивка.

Лампите в съседските къщи светнаха, по прозорците и вратите се появиха лица.

Идеално, помисли си Рон. Само да направи и най-малкия жест към мен и ще го убия. Един куп свидетели ще ме подкрепят.

Той спря на две крачки от Харли, от чието лице усмивката вече бе изчезнала.

— Аз скочих. Те не можаха да убодат, нали? Да убодат, да убодат, не можаха да убодат. Затова… Аз… Скочих.

— Я ме слушай — измърмори Рон, свил юмруци до тялото си. — Много си близо. Разбираш ли какво ти говоря? Не ми пука дали ще ме арестуват, не ми пука дали ще ме осъдят. Ако не я оставиш на мира, ще те убия. Ясно ли е?

— Аз обичам моята Гуени, аз я обичам, обичам я, обичамя, обичамя, бичамя, бичамябичамябичамя. Тя ме обича, аз я обичам тя ме обича аз обичам тя обича аз обичам тя обича тя обича тяобича тябичатяобичатяобичааааааа…

— Хайде. Замахни срещу мен. Хайде. Пъзльо! Нямаш мозък, за да схванеш като голям човек, нали? Повръща ми се от теб.

Харли отпусна ръце. Добре, започва се…

Сърцето на Рон се сви и в ушите му се заблъска цял океан. Усети как ледената тръпка на адреналина прониза тялото му като ток.

Момчето се обърна и побягна.

Кучи син…

— Върни се тук!

Той препускаше надолу по улицата с дългите си като пергели крака, потъвайки в мъгливия здрач, а Рон го следваше.

В продължение на няколко пресечки.

Атлетичен, да, но едно четиридесет и три годишно тяло не притежава издръжливостта на някой, който е на половината от неговите години, така че след половин километър момчето дръпна напред и изчезна.

Останал без дъх, с рамо, болезнено схванато от бягането, Рон се дотътри до къщата си и се качи в лексуса си. Задъхвайки се, той изкрещя:

— Дорис! С Гуен да не сте мръднали оттук, заключете вратите! Отивам да го намеря.

Жена му възрази, но той не й обърна внимание и отпраши от алеята пред къщата.

Половин час по-късно, след като бе претърсил целия квартал без да намери никаква следа от момчето, той се върна у дома.

И намери дъщеря си обляна в сълзи.

Дорис и Гуен седяха във всекидневната. Щорите бяха спуснати, завесите дръпнати. Дорис държеше дълъг кухненски нож в силните си пръсти.

— Какво? — попита настоятелно Рон. — Какво става?

— Кажи на баща си — каза Дорис.

— О, татко, съжалявам. Мислех си, че така ще е най-добре.

— Какво? — Рон пристъпи напред, отпусна се на кушетката и сграбчи дъщеря си за раменете. — Кажи ми! — извика той.

— Той се върна — каза Гуен. — Беше до храста. И аз излязох да говоря с него.

— Какво си направила? Да не си луда? — кресна Рон, като се тресеше от ярост и страх при мисълта какво може да се е случило.

— Не можах да я спра. Опитах се, но… — каза Дорис.

— Страхувах се за теб. Страхувах се, че може да те нарани. Помислих си, че може да съм мила с него и да го помоля просто да си върви.

Въпреки ужаса, прилив на гордост от нейния кураж бликна в душата на Рон Ашбъри.

— Какво се случи? — попита той.

— О, татко, беше ужасно.

Чувството на гордост избледня и той се облегна назад, втренчил очи в бялото лице на дъщеря си.

— Докосна ли те? — прошепна Рон.

— Не… все още не.

— Какво имаш предвид с „все още“? — изръмжа Рон.

— Той каза… — С разплакано лице тя премести поглед от яростните очи на баща си към решителните очи на майка си. — Той каза, че при следващото пълнолуние, когато жените стават в определено състояние, заради тяхното, нали знаеш, месечното неразположение… При следващото пълнолуние… той ще ме намери, където и да съм… — Лицето й пламна от срам. Тя преглътна. — Не мога да го изрека. Не мога да ти кажа какво каза, че ще направи.

— Господи!

— Толкова се уплаших, че избягах обратно вкъщи.

Дорис, обърнала лицето си с характерната й силна челюст към прозореца, добави:

— И той продължи да стои там, втренчил очи в нас и сякаш пееше с онзи негов извратен глас. Веднага заключихме вратите. — Тя кимна към ножа, като го постави върху масата. — Взех го от кухнята, за всеки случай.

Тя ме обича, аз я обичам тя ме обича аз обичам тя обича аз обичам тя обича тя обича…

Жена му продължи:

— След това ти се върна и когато той видя фаровете на колата, избяга. Като че ли се отправи към тяхната къща.

Рон грабна телефона и натисна копчето за бързо избиране.

— Рон Ашбъри е — каза той на полицейската диспечерка.

— Да, сър, пак ли онова момче? — попита тя.

— Ханлън! Веднага!

Последва пауза.

— Изчакайте, ако обичате.

Шерифът вдигна от другата страна.

— Рон, какво, по дяволите, става тази вечер? Получих четири обаждания от съседите ти за това нещо — крясъци, хора тичали насам-натам.

Рон му обясни за заплахите.

— Все още са само думи, Рон.

— Мътните го взели, не ми пука за закона! Казал е, че на следващото пълнолуние ще изнасили момиченцето ми. Какво, по дяволите, искате, хора?

— Кога е следващото пълнолуние?

— Не знам, откъде да знам?

— Задръж за секунда. Имам календар… Ето. Другата седмица е. Ще изпратим някой да дежури край къщата ви през целия ден. Ако предприеме нещо, ще го пипнем.

— За какво? Навлизане в частна собственост? И ще бъде навън… след колко… седмица?

— Съжалявам, Рон. Такъв е законът.

— Знаеш ли какво можете да направите вие и вашият закон? Да вървите по дяволите!

— Рон, казах ти и преди — ако поемеш нещата в свои ръце, сериозно ще загазиш. А сега ти казвам лека нощ.

Рон отново блъсна силно телефонната слушалка върху вилката и този път тя отхвръкна от поставката на стената.

После изкрещя на Дорис:

— Стой тук. Не отключвай вратите.

— Рон, какво си намислил?

— Татко, недей…

Вратата се затръшна толкова силно, че едно стъкло се счупи, а линиите на пукнатината образуваха съвършена паяжина.

 

 

Рон паркира на ливадата, като едва не се блъсна в едно ръждясало камаро и едно комби, жълтозеленикаво, с изключение на предната броня, покрита с грунд в матовия кафяв цвят на засъхнала кръв.

Блъскайки по грапавата врата, той изкрещя:

— Искам да го видя. Отваряйте!

Най-сетне вратата се отвори и Рон влезе вътре. Къщата беше малка и в нея цареше пълен безпорядък. Храна, мръсни пластмасови чинии, кутии от бира, купчини дрехи, списания, вестници и навсякъде се стелеше острата миризма на животинска урина.

Той се промъкна край дребничката закръглена двойка, и двамата облечени с дънки и тениски. Наближаваха четиридесетте.

— Господин Ашбъри — неловко каза мъжът, гледайки към жена си.

— Тук ли е синът ви?

— Не знаем. Чуйте, сър, нямаме нищо общо с излизането му от онази болница. Изцяло поддържахме той да остане там, както мисля, че знаете.

— Какво искате да кажете с това, че не знаете къде е?

— Ту влиза, ту излиза — каза съпругата. — През прозореца на спалнята си. Понякога не го виждаме с дни.

— Да сте се опитвали някога да наложите дисциплина? Да сте опитвали някога да го наложите с колана? На какво прилича това? Така ли мислите, че трябва да ви надвиват децата?

Бащата печално се изсмя.

— Да не е направил още нещо? — каза жена му.

Като че това, което беше направило момчето, не беше достатъчно.

— О, той просто заплашва да я изнасили, само толкова.

— О, не, не. — Тя стисна до болка сухите си пръсти, накичени с евтини пръстени. — Но това са само приказки — изтърси жената. — При него винаги са само приказки.

Рон рязко се обърна, за да застане с лице към нея. Късата й черна коса направо плачеше да бъде измита и тя цялата беше вмирисана на прогнил лук.

— Всичко премина границата на приказките и аз няма да оставя нещата така. Искам да го видя.

Двамата се спогледаха и бащата го поведе по някакъв тъмен коридор към една от двете спални. Нещо — като че ли развалена храна — хрущеше под краката на Рон. Мъжът погледна през рамо, видя жена си, застанала във всекидневната, и каза:

— Съжалявам за всичко това, сър. Наистина съжалявам. Ще ми се да ми даваше сърце, нали разбирате, да го накарам да се махне.

— Това сме го пробвали — цинично каза Рон.

— Нямам предвид болница или затвор. — Гласът му се сниши в шепот. — Да се махне завинаги. Знаете какво имам предвид. Мислил съм за това. И тя също, но не го казва. Защото му е майка. Една нощ почти го направих. Докато беше заспал. — Той спря и погали едно хлътнало място в стената от гипсокартон, което, както изглежда, беше направено от юмрук. — Не бях достатъчно силен. Ще ми се да бях, но не можах да го направя.

Жена му се присъедини към тях и той замлъкна. Бащата почука плахо на вратата и когато не последва отговор, сви рамене.

— Не ни остава кой знае какво. Държи я заключена и не иска да ни даде ключ.

— О, за бога. — Рон отстъпи назад и блъсна вратата с крак.

— Не! — извика майката. — Ще побеснее. Недейте…

Вратата се отвори с трясък и Рон влезе вътре, като включи лампата. После спря стъписан.

За разлика от останалата част от къщата, стаята на Харли беше безупречна.

Леглото беше оправено и одеялата бяха изпънати като в покоите на някое конте. Бюрото беше подредено и лъснато. Килимът — изчистен с прахосмукачка. Лавиците бяха изрядни и всички книги бяха подредени по азбучен ред.

— Самичък го прави — каза майката на Харли с нотка на гордост. — Чисти. Виждате ли, всъщност не е толкова лош…

— Не е толкова лош? С всичкия си ли сте? Погледнете! Само погледнете!

По стените бяха закачени плакати от филми за Втората световна война, нацистки атрибути, свастики, кости. Щик на пушка висеше от едната стена. Миниатюрен самурайски меч бе изправен върху някакъв сандък. Един от плакатите изобразяваше сцена от комикс с мъж, който имаше ножове вместо крака и разкъсваше противника си. Във въздуха хвърчаха пръски кръв.

Три чифта лъснати до блясък военни ботуши стояха до леглото. Касета, озаглавена „Лицата на Смъртта“, беше сложена върху видеото до телевизора, по който не се виждаше никакво петънце.

Рон протегна ръка към вратата на килера.

— Не — твърдо каза майката. — Не ходете там. Той не ни пуска там. Не ни е позволено да го правим!

Двойната врата също беше заключена, но с едно рязко дръпване Рон откърти ламперията, като едва не я изтръгна от пантите.

От там изпопадаха страховити играчки — чудовища и вампири, персонажи от филми на ужасите, имитации на разчленени крайници, препарирани животни, скелет на змия, плакати на Фреди Крюгер[28], а в центъра на пода на килера беше главната атракция: олтар, посветен на Гуен.

Рон изкрещя ужасен и се строполи на колене, втренчен в страховитата картина. На стената бяха забодени няколко снимки на Гуен. Харли навярно ги беше направил в дните, когато се е прибирала пеша сама у дома от училище. На две от снимките тя очевидно се разхождаше по тротоара. На третата се беше обърнала и се усмихваше в далечината. А на четвъртата — която му подейства като удар с юмрук — тя се беше навела да завърже обувката си и късата й пола се беше вдигнала високо, разкривайки стройните й крака. Тази снимка заемаше централно място в светилището.

Тя ме обича, аз я обичам тя ме обича аз обичам тя обича аз обичам тя обича тя обича тя обича тя обичатя оби чатяоби чаааааа…

На пода между две свещи имаше нещо, което приличаше на бяло цвете, изникнало от евтина чаша за кафе, върху която беше щамповано името Гуен. Рон докосна цветето. Беше от плат… но какъв точно? Щом издърпа гащичките на момичето от чашата, той успя да издаде само дълбоко стенание и да притисне фината тъкан до гърдите си. Спомни си, че преди няколко месеца Дорис беше споменала, че намерила вратата към пералното помещение отворена. Значи той е бил в къщата!

В яростта си Рон разкъса снимката, на която Гуен се беше навела. След това и другите. Надроби ги със силните си пръсти.

— Моля ви, не го правете! Не, не! — извика майка му.

— Наистина недейте, господине!

— Харли ще побеснее. Не мога да издържам, когато е вбесен.

Рон се изправи на крака, запрати чашата към един нацистки флаг, където тя се разби на парченца, промъкна се край разтрепераната двойка, блъсна предната врата и закрачи по улицата.

— Къде си? — извика той. — Къде? Кучи син!

Спокойният здрач в Локъст Гроув беше прелял в спокойна нощ. Рон не видя нищо освен бледи светлини от околните къщи, не чу нищо освен собствения си глас, приглушен от мъглата, който отекваше обратно от десетки далечни места.

Рон скочи в колата си и пое, оставяйки дълги черни, подобни на червеи бразди от ударите на спирачките, когато се блъскаше в кофите за боклук, наредени край улицата.

 

 

Три часа по-късно той се прибра у дома.

Ярките предохранителни лампи бяха включени, една от тях беше насочена точно срещу хвойновия храст.

— Къде беше досега? — настоятелно попита Дорис. — Звънях на всеки, за когото се сетих, мъчейки се да те открия.

— Карах наоколо, търсех го. Наред ли е всичко? — попита той.

— Стори ми се, че чух някой да тършува в работилницата преди около час.

— И?

— Обадих се на полицията и те дойдоха. Нищо не откриха. Може да е бил някой енот. Прозорецът беше отворен. Но вратата беше заключена.

— Гуен?

— Тя е горе и спи. Намери ли го?

— Не, никаква следа. Поне се надявам, че го изплаших до смърт, така че няколко дни ще ни остави на мира. — Той се огледа наоколо. — Хайде да се уверим, че навсякъде е заключено.

Рон отиде до предната врата и щом я отвори, отстъпи назад стъписан при вида на масивен тъмен силует, изпълващ входа. Задъхвайки се, той инстинктивно отдръпна юмрука си.

— Стой, приятелче, кротко. — Шериф Ханлън пристъпи напред в осветения коридор.

Рон затвори облекчено очи.

— Изплаши ме.

— Същото мога да кажа и аз. Може ли да вляза?

— Да, да, разбира се — процеди Рон.

Шерифът влезе, кимвайки на Дорис, която го въведе във всекидневната. Той отказа предложеното му кафе.

Двамата, съпруг и съпруга, впериха очи в шерифа, едър мъж с жълтеникавокафява униформа. Той седна на кушетката и каза простичко:

— Харли Ебърс беше открит мъртъв преди около половин час. Бил е блъснат от влак на жп линията.

Дорис ахна. Шерифът кимна мрачно. Рон дори не се опита да скрие усмивката от лицето си.

— Слава на Господ, от когото произтичат всички блага.

Лицето на шерифа остана безизразно. Той погледна в бележника си.

— Къде беше през последните три часа, Рон? След като си тръгна от къщата на Ебърс?

— Бил си там? — попита Дорис.

Рон сключи пръсти, след това реши, че така изглежда гузен и ги разплете.

— Карах наоколо — отговори той. — Търсех Харли. Все някой трябваше да го направи. Като се има предвид, че вие не се заехте с това.

— И си го намерил — каза шерифът.

— Не, не го намерих.

— Да, сър. Е, някой със сигурност го е намерил. Рон, имаме сведения, че си заплашвал момчето тази вечер. Семейство Кларк и семейство Филипс са чули крясъци и са погледнали навън да видят какво става. Чули са те да казваш, че не ти пука дали ще те хванат, дори дали ще те осъдят, но искаш да го убиеш. И след това си тръгнал да го преследваш по Мейпъл.

— Ами, аз…

— След това получихме сведения, че си предизвикал безредици в дома на Ебърс и си избягал. — Той зачете от бележника си. — „В много превъзбудено душевно състояние“.

— Превъзбудено душевно състояние. Разбира се, че бях превъзбуден. Имаше част от бельото на дъщеря ми върху онзи проклет олтар в килера му.

Дорис закри устата си с ръка.

— И открих няколко нейни снимки, които й е направил по пътя за вкъщи от училище.

— И какво стана след това?

— Подкарах наоколо, като го търсех. Не го открих. Прибрах се вкъщи. Виж какво, шерифе, казах, че ще го убия. Така е. Признавам си го. И ако е бягал от мен и е бил блъснат, пресичайки линията, съжалявам. Ако това е, не знам как да се изразя, убийство по непредпазливост или нещо подобно, тогава арестувайте ме за това.

По широкото лице на шерифа пробяга бегла усмивка.

— Убийство по непредпазливост. Я да те попитам, да не си чел някъде за това? Или го чу по съдебния канал?

— Какво искаш да кажеш?

— Само че прозвуча като заучена реплика. Като че ли преди това си го обмислял. Някак много бързо го изстреля.

— Виж, не ме обвинявай, ако го е блъснал влак. На какво, по дяволите, се усмихваш?

— Смея се на това, че те бива. Мисля, че си наясно, че момчето е било мъртво, преди да мине влакът.

Дорис се намръщи. Главата й механично се завъртя към съпруга й.

Шерифът продължи:

— Някой му е смазал черепа с тъп предмет — това е била причината за смъртта — и го е завлякъл на няколко метра до жп линията. Оставил го е на релсите. Убиецът се е надявал, че като го блъсне влак, това ще прикрие уликите от ударите. Но колелото на влака е засегнало само врата му. Главата е била напълно непокътната, така че съдебният лекар беше напълно сигурен за причината за смъртта.

— Ами добре — каза Рон.

— Притежаваш ли стик за голф модел четиридесет и седем на „Арнълд Палмър“?

Последва дълга пауза.

— Не знам.

— Играеш ли голф?

— Да.

— Имаш ли собствени стикове?

— Цял живот си купувам стикове за голф.

— Питам, защото това е било оръжието на убийството. Струва ми се, че си го пребил до смърт, оставил си го на релсите и си хвърлил стика в езерото Хамънд. Само дето не си уцелил и той се е озовал в блатото край езерото, щръкнал право нагоре. На полицаите им бяха необходими само пет минути, за да го намерят.

Дорис се обърна към шерифа:

— Не, не е бил той! Някой проникна в работилницата ни тази вечер и вероятно е откраднал стика. Рон държи много от старите си стикове там. Някой трябва да е откраднал един от тях. Мога да го докажа — обадих ви се за това.

— Знам, госпожо Ашбъри. Но казахте, че нищо не липсвало.

— Не проверих стиковете. Не се сетих.

Рон преглътна.

— Мислиш, че съм толкова глупав да убия онова момче, след като се обадих на полицията и след като го заплаших пред свидетели?

— Хората правят глупави неща, когато са разстроени — каза шерифът. — И понякога правят някои доста умни неща, когато се преструват, че са разстроени.

— О, хайде де, шерифе. Мислиш ли, че щях да го направя със собствения си стик за голф?

— Който си възнамерявал да запратиш на дъното на езеро под два метра вода и кал. Между другото, независимо дали е твой или не, стикът е покрит с твоите отпечатъци.

— Как сте взели отпечатъците ми?

— От дома на семейство Ебърс. От вратата на килера на момчето и от някаква чаша за кафе, която си счупил. Сега, Рон, искам да ти задам още няколко въпроса.

Той погледна през прозореца на кухнята. Погледът му случайно се спря върху хвойновия храст.

— Не мисля, че искам да казвам каквото и да било повече — каза той.

— Това е твое право.

— И искам да се срещна с адвокат.

— Това също е твое право, сър. Ако обичаш, протегни си ръцете. Ще ти сложим тези белезници и ще те поразходим малко с колата.

 

 

От мига, в който Рон Ашбъри влезе в мъжкия поправителен дом в Монтаук, той стана герой, затова че беше направил такава огромна жертва, за да спаси малкото си момиченце.

И в деня, в който Гуен даде онова интервю за Канал 19, цялото крило на сградата беше в залата с телевизора и гледаше. Рон седеше мрачно на последния ред и слушаше разговора й с водещата.

„Имаше един долен тип, който беше откраднал бельото ми и ме беше снимал, докато се прибирам вкъщи от училище и по бански. Искам да кажа, че беше като истински маниак… а полицията не предприе нищо. Баща ми беше този, който ме спаси. Аз съм, как да кажа, безкрайно горда с него.“

Рон Ашбъри изслуша думите й и си помисли същото, което си беше мислил хиляди пъти от онази априлска нощ насетне: радвам се, че се гордееш с мен, миличка. Само че… не го направих аз. Аз не убих Харли Ебърс.

Точно след като го бяха арестували, адвокатът от защитата беше предположил, че убиецът може би е била Дорис, макар Рон да знаеше, че тя не би допуснала той да поеме вината. Освен това приятели и съседи потвърдиха, че тя е говорила по телефона с тях по времето на смъртта на момчето и ги е питала дали знаят къде е Рон. Разпечатките от телефоните също доказаха това.

След това идваше ред на бащата на Харли. Рон си спомни какво му беше казал мъжът по-рано през онази вечер. Но криволиченето на Рон по улицата беше предизвикало такава суматоха в квартала на семейство Ебърс, че неколцина любопитни съседи бяха следили под око къщата през остатъка от вечерта и свидетелстваха, че нито съпругът, нито съпругата са напускали жилището си през цялата нощ.

Рон дори беше прокарал теорията, че момчето се е самоубило. Знаело е, че Рон го преследва и, предвид разклатеното си психическо състояние, Харли е искал да отмъсти, да си го върне на семейство Ашбъри. Откраднал е стика за голф и се е скитал до железопътната линия, където се е удрял сам от безсилие, захвърлил е стика в езерото и е допълзял на релсите, за да умре. Адвокатът, който защитаваше Рон, опита с това, но прокурорът и полицаите се изсмяха.

И след това в миг на прозрение Рон осъзна.

Братът на момичето в Кънектикът! Момичето, което е било предишната жертва. Рон си представи сценария: младежът е дошъл в Локъст Гроув и е преследвал преследвача, търсейки мъст за сестра си и за поражението, което сам той беше претърпял. Братът — опасявайки се, че Харли всеки момент може да бъде изпратен обратно на сигурно място в болницата — решил да действа бързо и е проникнал в работилницата, за да се снабди с оръжие.

Прокурорът не беше харесал и тази теория и беше продължил със случая.

Всички препоръчваха на Рон да се признае за виновен, което той и направи в крайна сметка, изтощен да протестира, че е невинен. Нямаше процес — съдията прие признанието и го осъди на двайсет години. Можеше да бъде освободен условно след седем години. Тайно се надяваше, че момчето от Кънектикът ще размисли и ще си признае. Но до ден-днешен Рон Ашбъри беше гост на хората от щата Ню Йорк.

Както си седеше в залата с телевизора, втренчил поглед в образа на Гуен на екрана, играейки си разсеяно с ципа на оранжевия си гащеризон, Рон изведнъж смътно осъзна, че една мисъл натрапчиво го преследва. Каква беше тя?

Нещо, което Гуен беше казала на журналистката преди малко.

Чакай малко…

Какви са тези снимки, на които е по бански?

Сепна се.

Рон не беше намирал никакви снимки, на които тя е по бански, в килера на Харли. А и такива не бяха представени на процеса, тъй като нямаше процес. Изобщо не беше чувал за каквито и да било снимки по бански. Ако е имало такива, откъде може да е разбрала Гуен за тях?

Една ужасна мисъл го връхлетя, толкова ужасна, че чак беше смехотворна. Въпреки това Рон не се изсмя; беше длъжен да я обмисли — както и другите мисли, които избуяха като отвратителни плевели около нея: че единственият човек, който някога изобщо беше чувал Харли да заплашва Гуен с историята за пълнолунието, беше самата Гуен. Че никой не беше чувал гледната точка на Харли относно ситуацията — никой освен психиатъра в Гардън Сити и, като се замислеше за това, той беше пуснал момчето от болницата. Че всичко, което младежът изобщо беше казвал на Рон, беше, че той обича Гуен и тя го обича — нищо по-лошо от това, което всеки увлечен младеж би казал, макар поведението му да бе доста страховито.

Мислите на Рон препускаха бясно: те просто през цялото време приемаха историята на Гуен, че Харли я е дебнел по пътя към вкъщи от училище преди осем месеца. И през цялото време вярваха, че той я е преследвал и че тя не го е насърчавала.

Ами гащичките й?…

Възможно ли е тя самата да му ги е дала?

Внезапно обхванат от ярост, Рон скочи на крака — столът му полетя назад и шумно се стовари на пода. Един от надзирателите дойде при него и му даде знак да го вдигне.

Рон го направи, докато мислите бушуваха в главата му. Нима наистина се е случило — това, което си мислеше в момента? Възможно ли е?

Нима е… флиртувала с онзи психар през цялото време? Нима наистина му е позирала и му е дала бельото си?

Ах, тази малка мръсница!

Ще види тя като я напляска върху коляното си! Набързо ще я накаже да си стои вкъщи… Винаги го слушаше, след като я напляска, и колкото по-силно я биеше, толкова по-бързо тя влизаше в правия път. Щеше да се обади на Дорис и да я накара да натупа с хилката за пинг-понг момичето. Щеше да…

— Ей, Ашбъри — проехтя гласът на надзирателя, който гледаше лилавото освирепяло лице на Рон, вдигнато към екрана на телевизора. — Я по-кротко или се пръждосвай оттук!

Рон бавно се обърна към него.

И наистина се укроти. Докато си поемаше дълбоко въздух, той осъзна, че това е чиста проба параноя. Гуен беше чисто създание. Тя беше истинско въплъщение на невинността. Освен това, каза си той, разсъждавай логично. Каква причина би имала тя да флиртува с някой като Харли Ебърс и да го насърчава? Рон я беше възпитал както трябва. Беше я научил на истинските ценности. На семейните ценности. Тя изразяваше напълно представата му за това каква трябва да бъде една млада жена.

Но мислите за дъщеря му оставиха у него усещане за празнота и сърце не му даде да продължи да гледа интервюто. Рон обърна гръб на телевизора и се затътри към стаята за почивка, за да остане сам със себе си.

Той така и не чу края на интервюто, онази част, в която репортерът попита Гуен какво възнамерява да прави оттук нататък. Тя отвърна с момичешки кикот, че заминава за седмица във Вашингтон с учителя си и няколко съученици на екскурзия, която очаквала с нетърпение месеци наред. Дали отивала с приятеля си, попита репортерът. Нямала такъв, привидно срамежливо бе казало момичето. Все още не. Но определено си търсела.

След това репортерът попита какви са плановете й, след като завърши гимназия. Дали ще отиде в колеж?

Не, Гуен не вярвала, че колежът е за нея. Искала да прави нещо забавно, нещо, свързано с пътувания. Мислела си да се пробва в някой спорт. Голф най-вероятно. През последните няколко години баща й бил прекарал безброй часове, карайки я да упражнява ударите си.

— Винаги е казвал, че трябва да науча някой свестен спорт — обясни тя. — Доста изискваше от мен. Но едно ще ви кажа — имам страхотен удар.

— Знам, че ти е било тежко, но със сигурност изпитваш облекчение, че онова чудовище е изчезнало от живота ти — каза репортерът.

Гуен внезапно се изсмя по един особен начин, обърна се към камерите и каза:

— Нямате си ни най-малка представа.

Лоша по рождение

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

Думите на приспивната песен непрестанно звучаха в главата й, натрапчиви като потропването на орегонския дъжд по покрива и прозореца.

Песента, която беше пяла на Бет Ан, когато момиченцето беше три-четири годишно, се беше загнездила в главата й и не преставаше да звучи отново и отново. Двадесет и пет години бяха минали от онази вечер, когато двете, майка и дъщеря, седяха в кухнята на дома им в покрайнините на Детройт. Лиз Полимъс, тогава млада майка и съпруга, която все се стараеше да икономисва и работеше от сутрин до мрак, за да припечели някой и друг долар повече, се бе привела над масата.

Пееше на дъщеря си, седнала срещу нея, омаяна от сръчните майчини ръце.

Твойта майчица грижовна

винаги над теб ще бди.

Тихичко се нижат часовете,

спят дълбоко лесовете.

Лиз усети спазъм в дясната си ръка — онази, която така и не успя да заздравее както трябва — и си даде сметка, че все още здраво стиска слушалката на телефона. Току-що беше научила новината. Нейната дъщеря пътуваше към къщата й.

Дъщерята, с която повече от три години не беше разменила и едничка дума.

„Майчината обич ще те пази в тъмнината.“

Лиз най-сетне остави слушалката и почувства пареща болка от притока на кръв в ръката си. Седна на кушетката с бродирана тапицерия — кушетка, която семейството имаше открай време — и започна да разтрива изтръпналата си ръка. Чувстваше се замаяна, объркана, сякаш не беше сигурна дали обаждането по телефона беше истинско, или смътна сцена от някакъв сън.

Но не беше потънала в кротък сън. Не, Бет Ан пътуваше насам и след половин час щеше да почука на вратата на Лиз.

Навън дъждът продължаваше да вали все така равномерно и да се сипе върху боровете в двора на Лиз. Живееше в тази къщи от почти година — малък парцел на километри от най-близкото предградие. Повечето хора щяха да си помислят, че къщата е твърде малка и доста отдалечена. Но за Лиз тя беше оазис. Стройната слабичка вдовица беше непрестанно заета и не й оставаше много време за домакинстване. Можеше бързо да почисти къщата и отново да се залови за работа. И макар че трудно би могла да се нарече отшелница, тя бе доволна от неголемия пояс, обрасъл с гора, който я отделяше от съседите й. Освен това миниатюрната къща предлагаше достатъчно добро оправдание, ако някой от приятелите й проявеше желание „да се нанесе“ при нея. Жената просто поглеждаше към единствената спалня и обясняваше, че двама души биха полудели в толкова тясно пространство — след смъртта на съпруга си беше решила нито да се омъжва повторно, нито да живее с някой мъж на семейни начала.

В този миг се замисли за Джим. Дъщеря им беше напуснала родния дом и беше прекъснала всякакви връзки със семейството още преди той да почине. Болеше я, че момичето дори не се обади след смъртта му, да не говорим, че не дойде и за погребението. Обзе я гняв при мисълта за тази проява на коравосърдечие от страна на дъщеря й, но тя го потисна, като си напомни, че каквато и да беше целта на младата жена тази вечер, едва ли щеше да има време да изрови от паметта си дори частица от болезнените спомени, които лежаха между майка и дъщеря като останки от катастрофирал самолет.

Погледна към часовника. Сепна се, когато видя, че от обаждането бяха изминали вече десетина минути.

Обзета от безпокойство, тя влезе в стаята за шиене. Най-голямото помещение в къщата, тя беше украсена с ръчно изработени от нея и от майка й дантели и дузини големи макари — някои останали още от петдесетте и шестдесетте години. Всеки оттенък от божията палитра пъстрееше в тези конци. Имаше и кутии, пълни с кройки от Вог и Батърик. Най-голямата забележителност на интериора беше старата електрическа машина „Сингер“. Тя не можеше да прави сложни тегели като новите машини, нямаше лампички, индикатори или бутони. Машината беше четиридесетгодишно емайлирано в черно работно добиче — също като онази, която беше използвала майка й.

Лиз беше започнала да шие още дванайсетгодишна и в трудни времена това нейно умение я беше издържало. Тя обичаше всяка част на процеса: купуването на плата — да чува тупкането на топовете плат, които продавачката разгръщаше, докато отмери необходимата дължина (Лиз можеше да каже на жените с точност почти до сантиметър кога да спрат), да захваща с топлийки шумолящата полупрозрачна хартия към плата, да реже с големите назъбени ножици края на плата, да приготвя машината, да навива бобината, да вдява иглата… Имаше нещо толкова успокояващо в шиенето — да се съберат всички тези материали — памук от земята, вълна от животните — и от тях да се създаде нещо съвсем ново.

Най-лошият резултат от раняването й преди няколко години беше обездвижването на дясната й ръка, което й попречи да се доближи до машината в продължение на цели три непоносими месеца.

Шиенето беше като терапия за Лиз, да, но то беше и нещо повече, то беше част от нейната професия и именно то й помогна да се превърне в заможна жена — рафтовете около нея бяха пълни с дизайнерски дрехи, които очакваха умелите й ръце.

Вдигна очи към часовника. Петнайсет минути. Поредният пристъп на паника, който я остави без дъх.

Представи си толкова ясно онзи ден преди двадесет и пет години — Бет Ан в бархетната си пижама, седнала на паянтовата кухненска маса, вперила възхитен поглед в чевръстите й пръсти, докато Лиз й пееше.

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

Този спомен породи дузина други и вълнението на Лиз се надигна в сърцето й като нивото на водата в придошлия от дъждовете поток зад къщата й. Виж какво — твърдо заяви на самата себе си — не стой просто така… Направи нещо. Намери си занимание.

Намери морскосиньо сако в дрешника, отиде до масата, после се разрови в кошничката, докато намери подходящо по цвят вълнено парче. Щеше да го използва, за да направи джоб на дрехата. Лиз се захвана за работа, преглади плата, отбеляза размерите с креда, взе ножиците и внимателно го сряза. Съсредоточи се върху задачата си, но работата не успя напълно да отвлече мислите й от предстоящото посещение и спомените от преди толкова години.

Като случая с онази кражба от магазина например. Момичето беше на дванайсет. Лиз си спомни звъна на телефона и как отговори. Шефът на охраната на близкия универсален магазин разказа — за ужас на Лиз и Джим — че Бет Ан е била заловена с бижута на стойност почти хиляда долара, скрити в книжна торба.

Родителите бяха помолили управителя да не уведомява полицията. Бяха му казали, че сигурно е станала някаква грешка.

— Вижте — скептично заяви шефът на охраната, — открихме у нея пет часовника. И една огърлица. Бяха увити в торбата за продукти. Искам да кажа, че това не ми прилича на грешка.

Накрая, след множество уверения, че това е нелепа случайност и обещания, че тя повече няма да припари в магазина, управителят се беше съгласил да не намесва полицията.

Когато излязоха от магазина и семейството остана насаме, Лиз гневно се обърна към Бет Ан:

— Защо, за бога, направи това?

— Защо не? — монотонно отговори момичето, а на лицето й се изписа подигравателна усмивка.

— Това е глупаво.

— Много ми пука.

— Бет Ан… защо се държиш така?

— Как? — беше попитало момичето с престорено смущение.

Майка й се беше опитала да поведе разговор с нея — така, както обясняваха предаванията по телевизията и психолозите, че човек трябва да постъпва с децата си, но Бет Ан прояви отегчение и незаинтересованост. Лиз й отправи неопределено и очевидно напразно предупреждение и се отказа.

Сега си мислеше, че човек полага известни усилия при шиенето на сако или рокля и накрая получава дрехата, която е очаквал. Няма нищо загадъчно. Но човек полага хиляди пъти повече усилия за възпитаването на детето си, а резултатът е обратен на онова, което очаква и за което мечтае. Това й се струваше толкова несправедливо.

Зорките сиви очи на Лиз огледаха вълненото сако, за да се увери, че джобът е прилепнал плътно на място. Тя спря за миг, вдигна поглед и се взря навън през прозореца в тъмните иглички на бора, но онова, което виждаше, бяха още горчиви спомени за Бет Ан.

Устато момиче! Бет Ан поглеждаше майка си или баща си право в очите и казваше: „Няма никакъв проклет начин да ме накарате да тръгна с вас!“ или: „Имате ли изобщо някаква шибана представа?“.

Може би трябваше да я възпитават по-строго. В семейството на Лиз налагаха с каиша, ако някое дете изругаеше или отговаряше на възрастни или ако не направеше онова, за което го бяха помолили родителите му. Тя и Джим никога не бяха пердашили Бет Ан; може би трябваше да я нашляпат един-два пъти. Веднъж един от служителите в склада, който Джим беше получил по наследство, се беше разболял и баща й беше помолил Бет Ан да му помогне. „По-добре да умра — беше му се троснала тя, — отколкото да се навра в онази лайняна дупка с теб!“

Баща й беше отстъпил смутено, но Лиз гневно се беше изправила пред дъщеря си.

— Не говори така на баща си!

— О? — саркастично беше попитало момичето. — И как трябва да му говоря? Като някоя покорна дъщеричка, която прави всичко, което той поиска? Може и това да е искал, ама не е намерил онзи, когото трябва.

Тогава тя беше грабнала чантичката си и се беше отправила към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се видя с приятели.

— Никъде няма да ходиш. Връщай се веднага!

В отговор Бет Ан беше тръшнала вратата. Джим се спусна след нея, но след миг тя беше изчезнала през скърцащия под обувките й двумесечен сив мичигански сняг.

Ами тези „приятели“?

Триш, Ерик и Шон… хлапета от семейства с ценности, които бяха абсолютно различни от тези на Лиз и Джим. Опитаха се да й забранят да дружи с тях. Но това, разбира се, се оказа безрезултатно.

— Не ми казвайте с кого да дружа! — гневно беше отсякла Бет Ан.

По онова време момичето беше осемнайсетгодишно и на ръст колкото майка си. Докато тя вървеше намръщено към вратата, Лиз смутено отстъпи назад.

— И какво ли пък знаете за тях? — продължи Бет Ан.

— Те не харесват нито мен, нито баща ти — това е всичко, което трябва да знам. Какво не им е наред на децата на Тод и Джоун? Или на Брад? Двамата с баща ти от години се знаем с тях.

— Какво не им е наред ли? — промърмори саркастично момичето. — Ами те са пълни смотаняци. — Тя грабна чантичката и цигарите, които беше започнала да пуши, и отново излезе с гръм и трясък от стаята.

С десния крак Лиз натисна педала на Сингера и като издаде характерния си шум, моторът на машината започна да потраква, докато иглата бързо подскачаше нагоре-надолу, изчезвайки в плата и оставяйки след себе си прав ред бодове около джоба.

Трак, трак, трак…

В прогимназията момичето никога не се прибираше у дома преди осем, а в гимназията се връщаше много по-късно. Понякога не се прибираше по цяла нощ. През уикендите също изчезваше и странеше от семейството.

Трак, трак, трак…

Ритмичното потракване на Сингера успокои донякъде Лиз, но не успя да се пребори с паниката й, когато тя отново погледна часовника. Дъщеря й можеше да пристигне тук всеки миг. Нейното момиче, нейното малко бебче…

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

И въпросът, който беше измъчвал Лиз години наред, отново се завърна: Какво се беше объркало? В продължение на безброй часове тя си припомняше ранните години на момичето, като се опитваше да проумее какво толкова беше сторила, за да отблъсне Бет Ан от себе си. Тя беше грижовна майка, живееща с проблемите на детето си, беше последователна и справедлива, беше готвила храна за семейството всеки ден, беше прала и гладила дрехите на момичето, беше й купувала всичко, от което имаше нужда. Единственото, за което се сещаше, беше, че проявяваше твърдост и неотстъпчивост в подхода си към възпитанието на момичето и понякога се държеше твърде строго.

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

И въпросът, който беше измъчвал Лиз години наред, отново се завърна: Какво се беше объркало? В продължение на безброй часове тя си припомняше ранните години на момичето, като се опитваше да проумее какво толкова беше сторила, за да отблъсне Бет Ан от себе си. Тя беше грижовна майка, живееща с проблемите на детето си, беше последователна и справедлива, беше готвила храна за семейството всеки ден, беше прала и гладила дрехите на момичето, беше й купувала всичко, от което имаше нужда. Единственото, за което се сещаше, беше, че проявяваше твърдост и неотстъпчивост в подхода си към възпитанието на момичето и понякога се държеше твърде строго.

Но това едва ли би могло да мине за престъпление. Освен това, Бет Ан проявяваше същата нетърпимост и към баща си — по-мекия от двамата родители. Сговорчив, сляпо привързан до степен да глези момичето, Джим беше идеалният баща. Той помагаше на Бет Ан и на приятелите й за домашните, а когато Лиз работеше, лично ги караше с колата до училището, вечер й четеше приказки, преди да заспи, а нощем ставаше да я завива. Измисляше „специални игри“, които да играят заедно с Бет Ан. Проявяваше такава родителска привързаност, която повечето деца биха обожавали.

Но момичето се гневеше и на него и правеше и невъзможното, за да не прекарват времето заедно.

Не, Лиз не се сещаше за никакви тъмни случки в миналото, за никакви травми, за никакви трагедии, които биха могли да отчуждят Бет Ан от семейството. Върна се отново до заключението, до което беше стигнала преди години: че колкото и несправедливо и жестоко да изглеждаше, нейната дъщеря просто се беше родила страшно различна от Лиз — нещо в зачеването се беше объркало и беше превърнало момичето в истинска бунтарка.

И като погледна плата, приглаждайки го с дългите си гладки пръсти, Лиз се замисли за още нещо: непокорна, да, но дали представляваше и заплаха?

Едва сега Лиз призна пред себе си, че част от притеснението, което я изпълваше тази вечер, се дължеше не само на предстоящия сблъсък с нейното своенравно дете; младата жена я плашеше.

Тя вдигна поглед от сакото и се вгледа в дъжда, който биеше по прозореца. Дясната й ръка болезнено потръпваше и тя си спомни онзи ужасен ден преди няколко години — денят, който завинаги я прокуди от Детройт и все още я караше да сънува кошмари, които я задушаваха. Лиз беше влязла в един бижутерски магазин и беше ахнала при вида на пистолета, насочен към нея. Тя все още виждаше жълтия проблясък, когато мъжът натисна спусъка, чуваше оглушителния гръм, чувстваше вцепенението от шока, когато куршумът се заби в ръката й и я отхвърли върху покрития с плочки под, докато тя пищеше.

Дъщеря й, разбира се, нямаше нищо общо с тази трагедия. И все пак Лиз беше осъзнала, че Бет Ан беше също така готова и способна да натисне спусъка, както беше сторил онзи мъж по време на обира — тя разполагаше с доказателство, че дъщеря й е опасна жена. Преди няколко години, когато Бет Ан напусна дома, Лиз беше отишла на гроба на Джим. Беше паднала гъста мъгла и Лиз вече приближаваше гроба, когато усети, че някой стои до него. За нейна голяма изненада се оказа, че това беше Бет Ан. Със силно разтуптяно сърце Лиз се отдръпна в мъглата. В продължение на един дълъг момент тя се двоуми, но накрая реши, че няма смелостта да се изправи пред момичето и реши да остави бележка върху предното стъкло на колата й.

Но когато приближи нейния шевролет, докато търсеше в чантата си химикал и листче хартия, погледна вътре и сърцето й се сви от онова, което видя: сако, купчина разхвърляни листи, полускрит под тях пистолет и няколко найлонови пликчета, в които имаше бял прах — наркотици, предположи Лиз.

О, да, помисли си тя сега, нейната дъщеря, малката Бет Ан Полимъс беше сто процента способна да убива. Лиз вдигна крак от педала и Сингера утихна. Повдигна скобата и отряза стърчащите конци. Облече сакото, пъхна няколко дреболии в джоба и след като се огледа в огледалото, реши, че е доволна от работата си.

После се взря в неясното си отражение.

Излез някъде! — прозвуча глас в главата й. Тя представлява заплаха! Излез веднага, преди Бет Ан да пристигне!

Но след моментен размисъл Лиз въздъхна. Една от главните причини да се пресели тук беше, че узна, че дъщеря й се е преместила да живее в северозападната част на Щатите. Лиз възнамеряваше да издири момичето, но установи, че изпитва странна неохота да направи това. Не, тя щеше да остане, щеше да се срещне с Бет Ан. Но нямаше да прояви глупост, не и след онзи обир.

Лиз окачи сакото на закачалка и се запъти към дрешника. Свали една кутия от горния рафт и погледна вътре.

Там имаше малък пистолет. Джим го беше нарекъл „дамски пистолет“, когато й го подари преди години. Тя го извади и впери поглед в оръжието.

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

После потрепери от отвращение. Не, не би могла да използва оръжие срещу дъщеря си. Не, разбира се.

Идеята да приспи момичето завинаги беше немислима.

И все пак… Ами ако трябваше да избира между своя живот и този на дъщеря си? Ами ако омразата, която разяждаше момичето отвътре, го накара да прекрачи границата на разума?

Способна ли беше да убие Бет Ан, за да спаси своя собствен живот?

На нито една майка не трябваше да се налага да прави подобен избор.

Колеба се доста време, после посегна да остави пистолета обратно. Но проблясък на светлини отвън я накара да спре. Фаровете на кола изпълниха предния двор и образуваха два жълти кръга върху стената на стаята.

Жената отново погледна към пистолета и вместо да го прибере в дрешника, го сложи на скрина до вратата и го заметна с малка покривка. После влезе във всекидневната и погледна през прозореца към колата, спряла на алеята. Фаровете все още светеха, чистачките сновяха бързо нагоре-надолу, а дъщеря й не се решаваше да излезе. Лиз подозираше, че не лошото време е причина момичето да остане вътре. След момент, проточил се доста дълго, фаровете изгаснаха.

Хайде, мисли позитивно, каза си Лиз. Може би дъщеря й се беше променила. Може би целта на посещението беше да се опита да изкупи всички онези предателства през годините. Най-после биха могли да положат усилия за установяване на нормални отношения помежду им.

Въпреки това тя погледна назад към стаята, където беше оставила пистолета върху скрина и си каза: Вземи го. Нека стои в джоба ти.

А после: Не, прибери го обратно в дрешника.

Лиз не направи нито едното, нито другото. Като остави пистолета върху скрина, тя отиде до вратата и я отвори, усещайки как влажната студена мъгла покри лицето й.

Дръпна се встрани от приближаващия силует на стройната висока млада жена. Бет Ан прекрачи прага и се спря. Остана така известно време, после затвори вратата след себе си. Лиз остана в средата на всекидневната, стиснала нервно ръце.

Като смъкна качулката на якето си, Бет Ан избърса мокрото си от дъжда изморено и поруменяло лице. Беше без грим. Беше на двайсет и осем, но изглеждаше по-възрастна. Косата й беше къса и изпод нея се подаваха малки обеци. Незнайно защо Лиз се зачуди дали някой ги беше подарил на момичето или тя сама си ги беше купила.

— Е, здравей, скъпа.

— Майко.

Лиз се поколеба, след това се усмихна мрачно.

— Едно време ми казваше „мамо“.

— Наистина ли?

— Да. Не помниш ли?

Поклащане на главата. Лиз си помисли, че тя помнеше, но не искаше да си признае. Тя огледа внимателно дъщеря си.

Бет Ан започна да разглежда малката всекидневна. Очите й се спряха на снимка, където беше заедно с баща си на пристана за лодки близо до дома им в Мичиган.

— Когато се обади, спомена, че някой ти казал, че съм тук. Кой? — попита Лиз.

— Няма значение. Някой. Живееш тук от… — Гласът й заглъхна.

— От няколко години. Искаш ли нещо за пиене?

— Не.

Лиз си спомни как беше хванала Бет Ан да отмъква бира, когато беше шестнайсетгодишна и се запита дали продължаваше да пие и дали сега има проблем с алкохола.

— Чай тогава? Кафе?

— Не. Ти знаеше, че съм се преместила на северозапад? — попита Бет Ан.

— Винаги говореше за тази част на Щатите, че искаш да се измъкнеш от… ами, да се измъкнеш от Мичиган и да дойдеш тук. После, като се изнесе, у дома пристигнаха няколко писма за теб. От някого в Сиатъл.

Бет Ан кимна. Дали не направи и лека гримаса? Сякаш се беше ядосала на себе си, че не е внимавала и е оставила указания за местонахождението си.

— А ти си се преместила в Портланд, за да си близо до мен?

— Предполагам, че да — усмихна се Лиз. — Започнах да те издирвам, но ме достраша. — Лиз усети как очите й се пълнят със сълзи, докато дъщеря й продължаваше да оглежда стаята. Къщата наистина беше малка, но мебелите, електрониката и вещите бяха от най-добрите — награда за усърдната работа на Лиз през последните няколко години. Две чувства се бореха в жената — тя хранеше смътна надежда, че момичето ще се изкуши да се помири с майка си, като види колко пари имаше Лиз, но едновременно с това изпитваше срам от разкоша, който я заобикаляше; дрехите на дъщеря й и евтините бижута, които носеше, показваха, че тя трудно свързва двата края.

Мълчанието беше като огън. То изгаряше кожата и сърцето на Лиз.

Бет Ан отпусна лявата си ръка и майка й забеляза малък годежен пръстен и най-обикновена венчална халка. В този момент сълзите потекоха от очите й.

— Ти…?

Младата жена проследи погледа на майка си до халката и кимна.

Лиз се запита що за човек беше нейният зет. Дали беше мекушав като Джим, някой, който успяваше да смекчи опърничавия нрав на дъщеря й? Или беше твърд? Като самата Бет Ан?

— Имаш ли деца? — попита Лиз.

— Не ти трябва да знаеш.

— Работиш ли?

— Питаш дали съм се променила ли, майко?

Лиз не искаше да чуе отговора на този въпрос и продължи бързо, привеждайки аргументи в своя полза.

— Мислех си — каза тя, а в гласа й се прокрадна отчаяние, — че може би няма да е зле да се преместя в Сиатъл. Можем да се виждаме… може дори да работим заедно. Можем да бъдем съдружници. Да делим по равно. Ще ни бъде толкова приятно. Винаги съм си мислела, че двете заедно ще бъдем страхотни. Винаги съм си мечтала…

— Двете с теб да работим заедно, майко? — Тя погледна към стаята за шиене, кимна към машината и към рафтовете с дрехи. — Това не е моят живот. Никога не е бил. Никога не би могъл да бъде. След всички тези години ти наистина не разбираш това, нали? — Думите и студеният тон, с който бяха произнесени, отговориха категорично на въпроса на Лиз: Не, момичето изобщо не се беше променило.

Гласът й прозвуча рязко.

— Защо си дошла, тогава? Какъв е смисълът да идваш?

— Мисля, че знаеш, нали така?

— Не, Бет Ан, не знам. Някакво психо отмъщение?

— Предполагам, може и така да се каже. — Тя отново огледа стаята. — Да вървим.

Лиз задиша учестено.

— Защо? Всичко, което правехме, беше за теб.

— Бих казала, направихте го на мен. — В ръката на дъщеря й се появи пистолет и черното дуло се насочи към Лиз. — Излизай — прошепна тя.

— Боже мой! Не! — Тя едва не изпъшка при спомена за престрелката в бижутерския магазин. Ръката й запулсира болезнено и по бузите й потекоха сълзи. Представи си пистолета върху скрина.

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

— Никъде няма да вървя! — каза Лиз, като изтри очи.

— И още как! Излизай.

— Какво смяташ да правиш? — отчаяно попита тя.

— Онова, което трябваше да направя преди доста време.

Лиз се подпря на стола. Дъщеря й забеляза лявата ръка на жената, която се беше плъзнала на няколко сантиметра от телефона.

— Не! — изръмжа Бет Ан. — Стой далеч от него.

Лиз погледна отчаяно слушалката и после се дръпна от телефона.

— Тръгвай с мен.

— Сега? В дъжда.

Бет Ан кимна.

— Чакай да си взема палто.

— До вратата виси едно.

— Не е достатъчно топло.

Бет Ан се поколеба, сякаш се канеше да каже, че дали палтото на майка й е топло няма значение, като се имаше предвид какво щеше да се случи. Но после кимна:

— Но не се опитвай да използваш телефона. Ще те наблюдавам.

Лиз прекрачи прага на стаята за шиене и взе синьото сако, по което доскоро беше работила. Бавно го облече, приковала поглед в покривката и купчинката, образувана от пистолета под нея. Хвърли поглед назад към всекидневната. Дъщеря й беше спряла поглед на поставена в рамка снимка на самата нея на единадесет-дванадесет години, застанала до баща си и майка си. Лиз бързо се пресегна и взе пистолета. Можеше да се обърне мигом, да го насочи към дъщеря си. Да й извика да хвърли собствения си пистолет.

Майко, чувствам, че седиш до мене цяла нощ…

Татко, знам, че ще ме чуеш, мигом щом извикам…

Но какво щеше да стане, ако Бет Ан не хвърлеше пистолета? Ако го вдигнеше с намерение да стреля? Какво щеше да направи Лиз тогава? Можеше ли да убие дъщеря си, за да спаси собствения си живот?

„Нанкай, нанкай, чедо мило, цяла нощ ти кротко спи…“

Бет Ан все още разглеждаше снимката, извърнала глава. Лиз би могла да го направи — да се обърне и да стреля. Тя усещаше тежестта на пистолета в треперещите си ръце.

После въздъхна. Отговорът бе „не“. Не би могла да нарани дъщеря си. Каквото и да се случеше там отвън в дъжда, тя не би могла да стреля по своето момиче. Оставяйки пистолета обратно, Лиз се върна при Бет Ан.

— Да вървим — каза дъщеря й и като й посочи своя собствен пистолет, окачен на колана на джинсите й, поведе майка си навън, хващайки я грубо за ръката. Това беше първият им физически контакт за последните четири години, даде си сметка Лиз.

Те спряха на верандата и Лиз се обърна към дъщеря си:

— Ако го направиш, ще съжаляваш цял живот.

— Не — отвърна й младата жена. — Ще съжалявам, ако не го направя.

Лиз усети как дъждът се смесва със сълзите по бузите й. Тя попита шепнешком:

— Какво толкова направих, че да ме намразиш така?

Въпросът остана без отговор, защото в този момент в двора влезе полицейска кола. Мъж на около трийсет години слезе от нея и се запъти към тях. Той кимна към Бет Ан:

— Аз съм Дан Хийт от орегонската щатска полиция.

Младата жена се ръкува с него.

— Детектив Бет Ан Полимъс от сиатълската полиция.

— Елизабет Полимъс, вие сте арестувана за убийство, опит за убийство, въоръжен грабеж и продажба на крадени вещи — обърна се официално Хийт към по-възрастната жена.

Бет Ан наблюдаваше как една полицайка претърсва майка й. После Хийт й кимна да отведе арестуваната в колата. Но Бет Ан я спря.

— Претърсете я по-щателно.

Полицайката премигна смутено, поглеждайки към жената, която изглеждаше крехка и невинна като дете, но се подчини. Тя се смръщи, стигайки до гърба й. Майката хвърли яростен поглед към дъщеря си, когато полицейската служителка я накара да си свали морскосиньото сако. Там тя откри пришит таен джоб, в който имаше малък нож и универсален ключ за белезници.

— Исусе! — възкликна полицайката.

Бет Ан въздъхна:

— Това е номер, който си спомням от детството. Тя пришиваше тайни джобове на всичките си дрехи. За да крие откраднатото и за оръжие. — Детектив Полимъс се изсмя горчиво: — Шиене и грабеж. Това бяха нейните таланти. Както и убийства.

— Как можа да направиш това на майка си? — извика Лиз гневно. — Юда!

Бет Ан наблюдаваше безстрастно как я отведоха до полицейската кола.

После двамата с Хийт влязоха във всекидневната. Докато полицейската служителка оглеждаше откраднатото имущество за стотици хиляди долари, с което беше претъпкана къщата, Хийт каза:

— Благодаря, детектив. Знам, че ви беше трудно. Беше наложително да я арестуваме, без да пострада някой.

Арестуването на Лиз Полимъс наистина би могло да доведе до кръвопролитие. Беше се случвало и преди. Преди няколко години, когато майка й и нейният любовник Брад Селбит се бяха опитали да ограбят един бижутерски магазин в Ан Арбър, Лиз била изненадана от охранителя. Той я прострелял в ръката. Това обаче не й беше попречило да грабне пистолета си с другата ръка и да застреля него и един клиент, а впоследствие и един от полицаите, отзовали се на сигнала за обир. Беше успяла да се измъкне, да напусне Мичиган и да се пресели в Портланд, където двамата с Брад бяха възобновили дейността си, като се придържаха към онова, в което най-много я биваше — грабежи на бижутерски магазини и бутици и продажба на дизайнерски облекла, които тя, използвайки уменията си на шивачка, преправяше и после продаваше на търговци на крадени вещи в други щати.

Един информатор беше съобщил на щатската полиция в Орегон, че зад поредицата от скорошни обири в северозападните щати стои Лиз Полимъс, която живее под фалшиво име в малка къща тук. Детективите от орегонската полиция, разследващи случая, бяха научили, че нейната дъщеря е детектив в полицейското управление на Сиатъл и бяха осигурили на Бет Ан хеликоптер до летището в Портланд. Тя беше пристигнала с кола сама, за да убеди майка си да се предаде, без да се съпротивлява.

— Тя беше включена в списъците за десетте най-издирвани престъпници в щата. Чух още, че и в Калифорния й се носела славата. Представете си — собствената ви майка. — Хийт млъкна, стори му се, че прояви нетактичност.

Но Бет Ан не се засегна.

— Така мина детството ми — въоръжени грабежи, кражби, пране на пари… — замислено каза тя. — Баща ми имаше склад, където криеха крадените вещи и търгуваха с тях. Това беше тяхното прикритие — бяха го наследили от неговия баща. Който, между другото, също беше в играта.

— Вашият дядо?

Тя кимна.

— Онзи склад… все още си го представям ясно. Усещам миризмата му. Студа. А съм била там само веднъж. Май бях осемгодишна тогава. Беше пълен с крадени вещи. Баща ми ме остави сама в офиса за малко, а аз надзърнах през вратата и видях как той и един от приятелите му биеха някакъв човек. Едва не го убиха.

— Звучи така, сякаш изобщо не са се крили от вас.

— Да се крият? Господи, те правеха всичко възможно да вкарат и мен в занаята. Баща ми играеше с мен онези „специални игри“, както им казваше. Е, от мен се искаше да ходя по къщите на приятелите ми и да разузнавам дали имат ценности и къде се намират. Или да оглеждам телевизорите и видеомагнетофоните в училище и да му докладвам къде ги държат и какви ключалки има на вратите.

Хийт смаяно поклати глава. После попита:

— Но никога не сте имали вземане-даване с полицията?

Тя се засмя.

— Всъщност, да — веднъж ме заловиха за кражба в магазин.

Хийт кимна.

— Бях на четиринайсет, когато откраднах пакет цигари. Още усещам колана на тате по задника си — каза той.

— Не, не — прекъсна го Бет Ан. — Заловиха ме, когато връщах стока, открадната от майка ми.

— Какво?

— Взе ме с нея в магазина за прикритие. Нали разбирате, жена и дете не изглеждат толкова подозрително, колкото сама жена. Видях я как мушна в джоба си няколко часовника и една огърлица. Когато се върнахме у дома, сложих вещите в една торба и я отнесох в магазина. Предполагам, охранителят е видял, че изглеждам гузна и ме пипна, преди да успея да върна нещата. Опрах пешкира. Искам да кажа, нямах намерение да предавам родителите си… Майка ми беше бясна. Честно, те така и не можеха да разберат защо не искам да тръгна по техния път.

— Трябва да поприказваш с д-р Фил или с някой негов колега.

— Бях там. И все още го посещавам. Спомените започнаха да се завръщат — каза тя и кимна. — От дванайсетата или тринайсетата ми година започнах да се опитвам да стоя колкото се може по-далеч от къщи. Занимавах се с всевъзможни извънучилищни дейности. През уикендите ходех като доброволка да помагам в болницата. Приятелите ми наистина ми помогнаха. Те бяха невероятни — избрах си ги сигурно защото бяха пълна противоположност на престъпниците, с които дружаха нашите. Посещавах занятията за подготовка за кандидатстване в колеж, участвах в клуба за дебати, в кръжока по латински. Дружах с всички, които бяха нормални и почтени. Като ученичка не ме биваше кой знае колко, но прекарвах толкова време в библиотеката или в учене по къщите на приятелите ми, че накрая спечелих пълна стипендия и завърших колеж.

— Къде се записахте?

— В Ан Арбър. С основна специалност наказателно право. Взех изпита за криминални науки и постъпих на работа в полицейското управление на Детройт. После се преместих тук и започнах работа в полицията в Сиатъл.

— И сте получила златна значка. Бързо сте станала детектив. — Хийт погледна към къщата. — Сама ли е живяла тук? Къде е баща ви?

— Мъртъв — спокойно отговори Бет Ан. — Тя го уби.

Какво?

— Почакайте, докато прочетете заповедта за екстрадиране от Мичиган. Навремето, разбира се, никой не знаеше това. Заключението в първоначалния доклад на съдебния лекар беше нещастен случай. Преди няколко месеца обаче един затворник в Мичиган си призна, че й помогнал. Майка ми разбрала, че баща ми задържа част от парите от съвместните им удари и издържа с тях любовницата си. Наела този тип да го убие и да направи така, че да изглежда като случайно удавяне.

— Съжалявам, детектив.

Бет Ан сви рамене.

— Винаги съм се питала дали бих могла да им простя. Спомням си веднъж, все още работех в отдела за наркотици в Детройт. Току-що бях приключила успешно операция на Сикс Майл. Конфискувах партида хероин. Пътувах към управлението, за да предам хероина в отдел „Улики“, когато видях, че се движа покрай гробището, където беше погребан баща ми. Отбих, отидох до гроба и се опитах да му простя. Но не можах. Разбрах, че никога няма да мога — нито на него, нито на майка ми. И тогава реших да напусна Мичиган.

— Майка ви омъжи ли се повторно?

— Хвана се със Селбит преди няколко години, но така и не се омъжи за него. Задържахте ли го вече?

— Не. Някъде наоколо е, но се укрива.

Бет Ан кимна към телефона.

— Майка ми се опита да използва телефона, когато пристигнах. Може би е искала да го предупреди. Ще проверя списъка с обажданията й. Това може да ви насочи към него.

— Добра идея, детектив. Довечера ще взема заповед за задържане.

Бет Ан се загледа през дъжда към мястото, откъдето полицейската кола беше отвела майка й преди няколко минути.

— Най-странното беше, че тя смяташе, че като се опитва да ме вкара в занаята, прави най-правилното нещо за мен. Тя си беше лоша по рождение — смяташе, че и аз трябва да бъда същата. Двамата с Дан са се родили лоши. Не можеха да проумеят как така съм се родила добра и защо не искам да се променя.

— Семейна ли сте? — попита Хийт.

— Съпругът ми е сержант в отдела за непълнолетни престъпници. — Бет Ан се усмихна. — И очакваме дете. Първото.

— Хей, това е чудесно.

— Смятам да работя до юни. После ще си взема неплатен отпуск за няколко години и ще се отдам на майчинството. — Тя почувства нужда да добави: „Защото децата са на първо място пред всичко останало“, но при тези обстоятелства не смяташе, че е необходимо да обяснява повече.

— Екипът за обработка на местопрестъпления ще отцепи мястото — каза Хийт. — Но ако искате да огледате наоколо, няма проблем. Може би има ваши снимки, които искате да вземете. Никой няма да възрази, ако вземете някоя и друга лична вещ.

Бет Ан почука с пръст по главата си.

— Тук имам повече спомени, отколкото ми трябват.

— Ясно.

Тя закопча ципа на якето си и вдигна качулката. Засмя се пресилено.

Хийт вдигна вежди.

— Знаете ли какъв е най-ранният ми спомен? — попита тя.

— Какъв?

— В кухнята на първата къща на родителите ми край Детройт. Седях на масата. Трябва да съм била на три. Майка ми ми пееше.

— Пееше? Като истинска майка.

Бет Ан се замисли.

— Не помня каква песен беше. Помня само, че пееше, за да отвлече вниманието ми. Да не си играя с онова, което правеше на масата.

— Какво правеше тя, шиеше ли? — Хийт кимна към стаята с шевната машина и рафтовете с крадени дрехи.

— Не — отговори жената. — Зареждаше амуниции.

— Сериозно ли говорите?

Тя кимна.

— Когато пораснах, проумях какво е правела. По това време родителите ми нямаха много пари и купуваха празни гилзи по оръжейните изложения и ги зареждаха. Помня само, че патроните бяха лъскави и аз исках да си играя с тях. Тя ми каза, че ако не ги пипам, ще ми попее.

След този разказ разговорът замря. Двамата полицейски служители се заслушаха в дъжда, който трополеше по покрива.

Лоша по рождение…

— Добре — най-накрая каза Бет Ан. — Прибирам се у дома.

Хийт я изпрати навън и двамата се сбогуваха. Бет Ан подкара наетата кола и се отправи по калния, криволичещ път, водещ към щатската магистрала.

Изведнъж някъде от гънките на паметта в главата й зазвуча мелодия. Тя изтананика няколко такта, но не успя да се сети за песента. Това я накара да почувства някакво неясно смущение. Бет Ан включи радиото и намери станцията Джамин’ на 95.5, „изпълваща нощта ви със златни хитове, време е за купон, Портланд…“. Усили звука и като потропваше по волана в такт с музиката, се отправи на север към летището.

Светът е сцена

Четири часа след като бяха запалени уличните фенери, Чарлс и Маргарет Купър се връщаха от театър. Вървяха към ферибота на Темза през безлюдната и отблъскваща част на Южен Лондон. В тези часове на нощта двамата обикновено бяха в малкото си жилище на Чаринг Крос с двете си малки деца и майката на Маргарет — проклета вдовица и истинска напаст. Но тази вечер младото семейство си позволи да отиде в „Глоуб“, за да посетят Уил Шекспир, когото Чарлс считаше за свой приятел. Преди доста години семействата на Шекспир и Чарлс притежаваха съседни земи на брега на Ейвън, а бащите им понякога бяха ходили заедно на лов със соколи и пили бира в стратфордските кръчми. За разлика от много други лондонски театри, които закриваха сезона, когато кралският двор летуваше извън града, „Глоуб“ даваше представления през цялата година и затова драматургът беше зает. Въпреки това Шекспир успя за кратко да се присъедини към семейство Купър, да пийнат шери „Джерез“ и бордо и да поговорят за най-новите спектакли.

В мъждивата лондонска вечер съпрузите вървяха бързо и внимаваха къде стъпват — предградията на юг от реката се славеха само с няколко надеждни фенери.

Летният въздух бе хладен. Маргарет носеше плътна вечерна рокля от лен, свободна на гърба и пристегната в горната си част. Предвид положението си на семейна жена, тя използваше рокли с достатъчно прибрано деколте, като по този начин прикриваше гърдите си, но избягваше да слага филцова или вълнена шапка, които бяха обичайни сред по-възрастните съпруги. Вместо тях Маргарет поставяше в косата си копринени панделки и няколко стъклени украшения. Чарлс беше с обикновен брич, блуза и кожена горна дреха.

— Вечерта бе възхитителна — каза Маргарет, като хвана още по-здраво ръката на съпруга си, когато свиха по тясната уличка. — Благодарна съм ти за това.

Чарлс леко се усмихна, фирмата му за внос на вино едва напоследък започна да отбелязва печалба. Всъщност през изминалите години те бяха в състояние да си позволяват само билети от едно пени и поради това бяха част от публиката, която стоеше наблъскана в централната галерия на театъра. Но отскоро търговията на Чарлс започна да показва известни приходи и тази вечер той бе изненадал съпругата си с места от три пенса в галерията, където седяха на възглавнички и хапваха ядки и ранно узряла круша.

Сепнаха се от вик зад тях и когато Чарлс се обърна, видя на петнайсетина метра от тях мъж с черна кадифена шапка и раздърпан парцалив жакет, който едва не се сблъска с минаващ наблизо ездач. Изглежда, че в стремежа си бързо да пресече улицата, мъжът не бе забелязал коня. Навярно всичко беше плод на въображението му или игра на светлината, но на Чарлс му се стори, че пешеходецът вдигна очи и когато забеляза погледа на Чарлс, припряно сви в една от тъмните улички.

Тъй като не желаеше да тревожи съпругата си, Чарлс не сподели усещането си за опасност и продължи разговора:

— Възможно е през следващата година да посетим „Блакфриарс“.

Маргарет се засмя — за този театър дори някои благородници избягваха да плащат входната такса от шест пенса, макар мястото да бе уютно и изискано и да се славеше с актьори от най-висока класа.

— Може би — каза тя колебливо.

Чарлс отново хвърли поглед зад тях, но от човека с шапката нямаше и следа.

Но когато свиха зад ъгъла по пътя, който водеше към ферибота, същият мъж се появи от съседната уличка. Вероятно бе успял да ги пресрещне тичешком и сега се изпречи насреща им запъхтян.

— Сър, мадам, умолявам ви да ми отделите минутка от времето си! — извика той.

Поредният просяк навярно, помисли си Чарлс, измъкна дълга кама от колана си и застана между съпругата си и непознатия, защото точно такива като него ставаха опасни, ако не им дадеш монета.

— О, не е необходимо да посягате към оръжието — каза мъжът, като кимна към камата. — Аз самият не съм въоръжен. — Той разпери празните си ръце. — Не съм въоръжен с кинжал, искам да кажа. Само с истината.

Странно създание беше той — очите му бяха хлътнали навътре в черепа, а кожата му, издаваща белезите на жълтеница, висеше по тялото му. По всяка вероятност преди години някоя уличница му беше оставила за спомен болката в костите и нямаше да мине дълго време, докато болестта напълно го довърши. Жакетът, който в първия момент Чарлс реши, че е краден от по-едър мъж, несъмнено бе негов и стоеше провиснал по измършавялото му тяло.

— Кой сте вие? — попита Чарлс.

— Аз съм един от онези, на които дължите посещението на тазвечерното представление, на които дължите професията си, на които дължите живота си в този прекрасен град. — Мъжът си пое въздух, изпълнен с влага, сяра и мръсотия и се изхрачи върху калдъръма.

— Обяснете кой сте и защо ме проследихте или, повярвайте ми, сър, ще вдигна тревога.

— Това е излишно, млади господин Купър — каза непознатият.

— Познавате ли ме?

— Определено, сър. Познавам ви твърде добре. — Жълтеникавите очи на мъжа станаха тревожни. — Нека да бъда откровен и да не говоря повече с недомлъвки. Името ми е Мар. Живея скитнически живот и щях да съм доволен да умра като скитник. Но преди две седмици нашият Господ Бог ми се яви на сън и ме призова да изкупя греховете в живота си, за не бъда лишен от достъп до мечтания от всички нас Райски двор. В интерес на истината, сър, мога да ви уверя, че ще ми трябват цели два живота, за да изкупя всичките си грехове, но тъй като ми остава едва частица от един, реших да избера най-тежкото деяние, което съм сторил и да намеря онзи, на когото съм навредил най-много.

Чарлс огледа немощния човек и прибра камата си.

— И как по-точно сте ми навредил?

— Както вече споменах, именно аз и няколко мои приятели, които до един сега са в ада на чумата и заразата, уверен съм в това, носим вината за края на идиличния ви живот в околностите на Стратфорд и за идването ви в този измамен град преди толкова много години.

— И защо мислите, че това е така?

— Умолявам ви, сър, кажете ми каква голяма трагедия е сполетяла живота ви?

Чарлс не се поколеба дори за миг:

— Загубата на баща ми и отнемането на земите ни.

Преди петнайсет години бащата на Чарлс — Ричард Купър бе обвинен от стратфордския шериф в бракониерски лов на сърни върху земите, собственост на лорд Уесткот, барон на Хабършир. Когато приставите на шерифството се опитали да го арестуват, той изпратил стрела срещу тях. Приставите го преследвали и след схватка го пронизали и убили. Ричард Купър бил заможен джентълмен и не му било нужно да бракониерства сърни. Въпреки това местният съд, изпълнен със съчувствие към благородническата класа, постановил земите да бъдат конфискувани в полза на Уесткот, който ги продал за внушителна сума. Лордът не дал и пукната пара на майката на Чарлс, която скоро след това починала от мъка. Осемнайсетгодишният Чарлс, единственото им дете, нямал друг избор, освен да се отправи към Лондон. Трудил се здраво няколко години, след това чиракувал във винарската търговия, станал член на гилдията и с течение на времето откъснал мислите си от трагедията.

Мар избърса отблъскващата си уста, откривайки зъби, не повече на брой от тези на повръщащо бебе и каза:

— Сигурен бях, че това щеше да е отговорът. — Той се огледа и прошепна: — Вярвайте ми, сър, имам сведения какво наистина се е случило в онзи печален ден.

— Продължавайте — нареди Чарлс.

— Уесткот по нищо не се различавал от благородниците в наши дни — каза Мар. — Цял живот пръскал много повече от средствата, с които разполагал, и дълговете му все повече нараствали.

Това беше добре известно на всеки, който четеше памфлетите от улица „Флийт“[29] или слушаше клюките по кръчмите. Много благородници разпродаваха имуществото от именията си и зестрите на дъщерите си, за да могат да заплащат цената на разточителния си живот.

— По онова време при Уесткот отишъл един негодник от долен произход на име Робърт Мъртоу — продължи Мар.

— Това име ми е познато — намеси се Маргарет. — Не мога да си спомня какви са причините, но то поражда у мен неприятни асоциации.

— Вярвайте ми, добра лейди, уверен съм, че е така. Мъртоу е благородник от Камарата на лордовете, но е от нисш сан. Сам си е купил титлата. Издирването на задлъжнели благородници отдавна е станало негов занаят и след като набележи целта си, Мъртоу подготвя план как да придобие земите или имуществото на някой нещастник по незаконен начин. Самият той взема тлъст дял от печалбата.

— И баща ми е станал жертва на подобен заговор? — прошепна Чарлс ужасен.

— Така е, сър. Аз самият и още няколко други мошеници, за които споменах, го причакахме на собствената му земя и завързан го отведохме в полетата на лорд Уесткот. Там, по предварителна уговорка, пристигнаха хората на шерифа и го убиха. До вкочаненото му тяло поставиха мъртъв елен, лък и колчан, за да нагласят така нещата, че уж е бракониерствал.

— Баща ти… убит — прошепна Маргарет.

— О, милостиви Боже в небесата — въздъхна Чарлс. Очите му припламнаха от ярост. Той отново извади камата си и притисна острието във врата на Мар. Скитникът не помръдна.

— Не, не трябва да го убиваш! Моля те! — Маргарет увисна на ръката му.

— Сър, не знаех, че хората на шерифа са замислили убийство. Предполагах, че само възнамеряват да измъкнат подкуп от вашия баща и да го освободят, както са свикнали да правят мнозина провинциални служители на закона — прошепна Мар. — При фаталния обрат на събитията през онзи ден нямаше по-изненадан служител от мен. Но независимо от това, аз съм точно толкова виновен за това отвратително престъпление, колкото и истинските убийци. Затова няма да моля за милост. Ако Господ направлява ръката ви, за да прережете гърлото ми като възмездие за стореното от мен, така да бъде.

Споменът за онази ужасна нощ връхлетя Чарлс и той ясно си спомни позорното откарване на мъртвото тяло на баща му до дома им от шерифа, отново чу скръбните вопли на майка си, пред очите му преминаха и последвалите безкрайни дни: тихото угасване на майка му, бедността и борбата да започне нов живот в Лондон. И въпреки това Чарлс се почувства неспособен да вдигне ръка и да промуши това жалко създание. Той бавно отдръпна камата и я върна в ножницата на пояса си. Огледа изпитателно Мар и съзря разкаяние върху лицето му, което подсказваше, че е говорил искрено.

— Ако Мъртоу е такъв, какъвто казвате, тогава мнозина биха имали причина да го презират. Как да съм сигурен, че не сте един от онези, които са оскърбени от него и не сте си измислил тази история, за да опетните репутацията му, както подсказва и името ви[30]? — попита Чарлс.

— За бога, сър, говоря истината. Горчивина към сър Мъртоу аз не тая̀, защото изборът за подлото деяние бе мой, а с него покварих душата си. Разбирам предубеденото ви гледище за моите мотиви, но мога да ви предоставя доказателство.

Мар извади от джоба си златен пръстен и го положи в ръката на Чарлс.

— Това е пръстенът печат на баща ми — възкликна младият мъж. — Виж, Маргарет, виждаш ли обърнатите му инициали? Помня как понякога седях вечер и гледах как баща ми притиска този пръстен в горещия и ален като роза восък, за да сложи печат на кореспонденцията си.

— Взех това като частично обезщетение за усилията ни. Приятелите ми се възползваха от монетите в кесията на баща ви. Безброй пъти съм си мислел: „Ако бях взел и похарчил парите му като тях, отървавайки се така от спомените за деянието ни, навярно тогава вината нямаше да ме гори като въглища в леярна през всичките тези години, както това мъничко късче злато“. Ала сега съм доволен, че го запазих, защото мога поне да го върна на законния му собственик, преди да захвърля тленната си обвивка.

— Баща ми, не аз, е законният му собственик — мрачно процеди Чарлс и здраво стисна пръстена в ръката си. Опря се на каменната стена и затрепери от гняв и мъка. След миг усети ръката на съпругата си върху своята. Юмрукът му, яростно сграбчил пръстена, се отпусна.

— Трябва да ги съдим. Уесткот и Мъртоу ще понесат ударите на правосъдието — обърна се към съпруга си Маргарет.

— Повярвайте ми, мадам, това не е възможно. Лорд Уесткот е мъртъв. Пет години минаха от онзи радостен ден. А неговият непрокопсан син е похарчил и последното пени от наследството. Земите са отнети от Короната заради неизплатени данъци.

— А Мъртоу? — попита Чарлс. — Жив ли е още?

— О, да, сър. Мъртоу е добре и живее в Лондон. Но той може да бъде застигнат от правосъдието дори още по-трудно, отколкото лорд Уесткот на небето. Защото сър Мъртоу се ползва с големи привилегии от херцога и други високопоставени особи в Двора. Мнозина сами са се възползвали от услугите на този подлец, за да намалят дълговете си. Съдиите в Кралския съд дори няма да изслушат иска ви и всъщност вие ще изложите на опасност свободата си, ако не и живота си, за да направите тези обвинения публично достояние. Желанието ми тази вечер не бе да ви подтиквам по безразсъдния път на отмъщението, сър. Възнамерявам само да изкупя греха си пред онзи, комуто съм навредил.

Чарлс впери поглед в Мар, а после каза:

— Вие сте лош човек, Мар, и макар да съм добър християнин, в сърцето си не намирам сили за прошка. Въпреки това ще се моля за душата ви. Може би Бог ще бъде по-милостив от мен. А сега се махнете от очите ми. Кълна се, че ако отново се изпречите на пътя ми, ще пледирате по делото си пред свещения небесен съд много по-скоро, отколкото възнамерявате.

— Да, господине. Така и ще бъде.

Чарлс погледна пръстена и внимателно го постави на ръката си. Когато отново вдигна очи, уличката беше пуста — Мар безшумно бе изчезнал в нощта.

На следващия ден, малко преди да запалят уличните фенери, Чарлс Купър затвори магазина си и се отправи към дома на своя приятел Хал Пепър, мъж горе-долу на годините на Чарлс, но с доста по-високи финансови възможности — Хал бе наследил няколко апартамента в един от добрите квартали на града, които отдаваше под наем с добра печалба.

Към тях се присъедини и едър мъж с бавни маниери и говор. Истинското му име беше изгубено в аналите на собствената му история и всички го знаеха просто като Стаут, макар че името не се отнасяше до телосложението му — колкото и да бе внушително — а до влечението му към тъмното пиво[31]. Двамата се бяха запознали преди няколко години, когато Чарлс започна да купува стока от Стаут, който правеше и продаваше бъчви и често се шегуваше, че той е бъчвар по занаят, а Чарлс — по рождение[32].

Тримата, сплотени от общите си интереси — карти, кръчми и най-вече любов към театъра, бяха станали близки приятели. За да гледат представления в театър „Суон“, „Роуз“ или „Глоуб“, Чарлс, Стаут и Хал често пътуваха с ферибота на юг по Темза. Хал Пепър имаше делови отношения и с Джеймс Бърбидж, построил повечето от лондонските театри. Нужно е да отбележим и още един факт — една от детските мечти на Чарлс бе да стане актьор. А колкото до отношението на Стаут към театъра — то се изчерпваше само с детинския му захлас към представленията, които той приемаше едва ли не за вход към света извън работническата класа на Лондон. Така че докато рендосваше дъгите на бъчвите и удряше нажежените до червено дъги с ковашкия си чук, Стаут можеше да рецитира стихове от последните произведения на Шекспир и Джонсън, или от класиците като покойните Кид и Марлоу, много нашумели напоследък. Стиховете им бе запомнил от представленията, а не от книгите — не го биваше много в четенето.

Когато Чарлс сподели историята, разказана му от Мар, те останаха смаяни от вестта за смъртта на Ричард Купър. Обсипаха го веднага с въпроси, но Чарлс сложи край на целия разговор с думите:

— Този, който е извършил това ужасно дело, ще умре от ръката ми, решен съм на това.

— Но — намеси се Стаут, — ако убиеш Мъртоу, подозренията веднага ще паднат върху теб като човек, оскърбен от деянията му спрямо баща ти.

— Не мисля така — отвърна Чарлс. — Лорд Уесткот е този, който е откраднал земята на баща ми. Мъртоу е бил само един посредник. Не, уверен съм, че този злодей е заговорничил срещу толкова много хора, че със сигурност проучването на всички, които имат причина да го убият, би отнело на констабъла цяла година. Вярвам, че мога да отмъстя и да избягам невредим.

Хал Пепър, който разполагаше със състояние и затова бе добре осведомен за съдебните процедури, се прокашля и каза:

— Не знаеш какво говориш. Мъртоу има високопоставени приятели, които няма да останат доволни, ако го загубят. Корупцията е хидра, многоглаво същество. Ти може да отрежеш една глава, но друга ще те отрови още преди първата отново да е израснала, а тя със сигурност ще израсне.

— Не ме интересува хидра ли е, или не.

— А съпругата ти? Какво ще кажеш за нея? — повиши глас Стаут. — Уверен съм, приятелю, че нея я интересува. А децата ти? Тях също ли няма да ги интересува, ако баща им бъде отведен и съсечен на четири?

Чарлс кимна към шпагата за фехтовка, закачена над камината на Хал.

— Мога да извикам Мъртоу на дуел.

— Лош избор. Мъртоу е изкусен фехтовчик — поклати глава Хал.

— Мога да спечеля. По-млад съм, навярно и по-силен.

— Но какво от това, ако го победиш? Ще те очаква аудиенция със съдебните заседатели в Кралския съд, а след това посещение при палача. — Хал възмутено махна с ръка. — Мътните те взели… в най-добрия случай ще свършиш като Джонсън.

Бен Джонсън, писателят и драматургът, убил човек при дуел преди няколко години, едва се бе отървал от екзекуцията. Беше се избавил само защото изрецитира стих 1 от Псалм 50 и пледира неподсъдност на духовенството в мирски съд[33]. Но наказанието му беше тежко: дамгосване с нажежено желязо.

— Все пак трябва да намеря начин, за да убия Мъртоу — извика Чарлс.

Хал продължи да го разубеждава:

— И какво ще спечелиш от смъртта му?

— Справедливост.

Лицето на Хал се сгърчи в иронична усмивка:

— Справедливост в Лондон? Това е като митичният еднорог, за който всички говорят, но никой не го е виждал.

Стаут извади глинената си лула, която се загуби в масивните му ръце на дърводелец, и я напълни с ароматен тютюн от Новия свят, който напоследък беше много модерен. Използва горяща сламка и когато тютюнът се разпали, силно вдиша. Скоро към тавана се извиха облаци дим. Той ги проследи с поглед и каза бавно на Хал:

— Подигравката ти не е напълно неуместна, приятелю, но скромният ми разум ми подсказва, че справедливостта, дори сред жителите на Лондон, не ни е напълно чужда. Какво ще кажете за представленията, които гледаме? Често пъти те изобилстват от справедливост. Трагедията за Фауст… и онази, която гледахме в „Глоуб“ преди две седмици, подписана от приятеля ни Уилям Шекспир: историята на Ричард III. Героите в нея са въплъщение на злото, но да не забравяме, че доброто възтържествува, както казва Хенри Тюдор, когато убива „проклетото куче“.

— Точно така — прошепна Чарлс.

— Но това са само роли, приятели мои — възрази Хал. — Мастилото, с което Кит Марлоу и Уил са написали тези пиеси, е по̀ действително от самите тях.

Но Чарлс не позволи да бъде отклонен от намерението си:

— Какво знаеш ти за този Мъртоу? От какво се интересува?

— От съпругите и парите на другите мъже — отвърна Хал.

— Нещо друго?

— Както вече казах, той е фехтовчик или поне така си въобразява. И препуска с хрътките си всеки път, когато се измъкне от Лондон в провинцията. Той е човек, опиянен от гордост. Ласкателствата никога не му стигат. Непрестанно се стреми да впечатли членовете на кралския двор.

— Къде живее?

Стаут и Хал останаха безмълвни, явно обезпокоени от фаталното намерение на приятеля си.

— Къде? — настоя Чарлс.

Хал въздъхна и махна с ръка, за да пропъди облаче дим от лулата на Стаут.

— Този тютюн е ужасен — отбеляза той.

— Вярвам ти, но затова пък ми действа успокояващо.

Хал помълча още миг и се обърна към Чарлс:

— Мъртоу притежава жилище, пригодно за човек с положение не по-високо от това на обикновен работник и далеч по-малко, отколкото се хвали. Но се намира близо до улица „Странд“ и благодарение на това редовно е в обкръжението на хора, по-влиятелни и по-богати от самия него. Ще го намериш в Уайтфриарс, близо до брега на реката.

— А къде прекарва времето си денем?

— Не съм сигурен, но предполагам, че като таен агент на кралския двор той посещава всеки ден двореца „Уайтхол“, за да види какви клюки и интриги може да научи и забърка сега, когато кралицата е в Гринуич.

— А какъв маршрут би избрал, за да стигне от жилището си до двореца? — обърна се Чарлс към Стаут, който покрай търговията си беше опознал повечето преплетени като лабиринт улици на Лондон.

— Чарлс — започна Стаут, — не ми харесва какво си намислил.

— Какъв маршрут? — настоя Чарлс.

— Ако е на кон, ще поеме на запад край брега на реката и после на юг, където Темза завива, а след това по Уайтхол — неохотно отговори мъжът.

— Знаеш ли коя е най-безлюдната част от вълнолома по този маршрут? — попита Чарлс.

— Най-малко посещаван е кеят „Темпъл“. Откакто адвокатските сдружения се умножиха и разшириха, в района вече има много по-малко магазини от преди — каза Стаут и добави многозначително: — Освен това е близо и до мястото, където приковават затворниците на равнището на водата, за да ги блъска приливът. Може би трябва сам да се оковеш там след престъплението, което ще извършиш, Чарлс. Така ще спестиш на прокурора на Короната цял ден работа.

— Скъпи приятелю — започна Хал, — умолявам те, забрави всички нечисти планове, които са в сърцето ти. Ти не можеш…

Но думите му бяха спрени от непоколебимостта в очите на приятеля им, който обходи с поглед приятелите си и каза:

— Тъй както пожарът, избухнал в някоя колиба, лумва и върху сламения покрив на съседите и продължава опустошителния си ход, докато унищожи цялата улица, така и много човешки животи бяха изпепелени с едничката смърт на баща ми. — Чарлс вдигна ръка, показвайки пръстена печат, който Мар му беше дал предния ден. Златото улови светлината от фенера на Хал и като че ли запламтя с цялата ярост, насъбрала се в сърцето на Чарлс. — Не мога да продължа да живея, ако не отмъстя за мерзката алхимия, която остави от един доблестен човек само това нищожно късче бездушен метал.

Хал и Стаут си размениха погледи и по-едрият от двамата се обърна към Чарлс:

— Добре, решен си, това на всички ни е ясно. Но вярвай, скъпи ми приятелю, каквото и да е деянието ти, ние сме на твоя страна.

Хал добави:

— Що се отнася до мен, аз ще се грижа за Маргарет и децата — ако се стигне дотам. Нищо няма да им липсва, ако е във възможностите ми да им го осигуря.

Чарлс ги прегърна, а после каза весело:

— А сега, господа, нощта е наша.

— Какво ще правим? — попита Стаут разтревожено. — Надявам се, че не си решен да извършиш убийството още тази вечер.

— Не, добри ми приятелю — ще ми трябват една-две седмици, за да съм готов да се изправя срещу този подлец. — Чарлс заровичка в кесията си и намери монети, достатъчно на брой за тазвечерните му планове. После каза: — Сега съм в настроение да изгледам някоя пиеса, а след това да посетим приятеля ни Уил Шекспир.

— Напълно съм съгласен, Чарлс — каза Хал, когато излязоха на улицата. И допълни шепнешком: — Макар че ако аз бях така силно решен да кажа лично на Господ колко ми е омръзнал живота, както изглежда, че си ти, щях да се въздържа от развлеченията и да се запътя по най-бързия начин към църквата, за да намеря някой свещенически задник и смирено да го целуна със своите безкрайно разкайващи се устни.

 

 

Констабълът, чийто пост се намираше на самия бряг на реката и близо до адвокатските сдружения, бе повече от доволен от ежедневието си. Да, срещаха се сводници, които предлагаха натруфени жени на мъжете по улицата и главорези, джебчии, измамници и хулигани. Но за разлика от оживената Чийпсайд с нейните магазинчетата, долнокачествени стоки или безумните предградия, южно от реката, под неговата юрисдикция попадаха преди всичко високопоставени господа и дами и често се случваше да изминат дни, без да се вдигне тревога.

Тази сутрин, в девет часа, набитият мъж седеше в канцеларията си и спореше с едрия си пристав Ред Джеймс за броя глави, които понастоящем почиваха набучени върху копия по Лондон Бридж.

— Главата си режа, че са трийсет и две — промърмори Ред Джеймс.

— Тогава я режи, защото грешиш, глупав гъсок такъв. Броят им не е повече от двайсет и пет.

— Преброих ги призори, а и според резките на рабоша[34] бяха трийсет и две.

Ред Джеймс запали свещ и извади тесте карти.

— Пести лойта — сряза го констабълът. — Пари струва, а свърши ли, трябва да ги извадим от джоба си. Ще играем на дневна светлина.

— Повярвай ми, сър — възрази Ред Джеймс, — ако съм гъсок, както твърдиш, тогава значи не мога да съм котка и затова не притежавам умението да виждам в тъмното.

След тези думи той запали още един фитил.

— Теб пък за какво ли те бива, сър? — повиши глас констабълът и точно когато реши да се изправи и да духне тънките лоени свещици, млад мъж, облечен в работни дрехи, дотича до прозореца.

— Господа, спешно търся констабъла! — задъхано каза той.

— И го намери.

— Сър, аз съм Хенри Роулингс и съм дошъл да вдигна тревога! Разиграва се страховито нападение.

— Какво е оплакването ти? — Констабълът огледа мъжа, които му се стори напълно невредим. — Не виждам по теб следи от кинжал или тояга.

— Не, аз не съм ранен, но друг навярно ще пострада. И, опасявам се, много тежко. Отивах към един магазин недалеч от брега на реката и…

— По-живо, човече, важна работа ни чака.

— … и един джентълмен ме придърпа настрана и ми посочи с пръст към кея „Темпъл“, където видяхме двама мъже да крачат с шпаги в ръце. Тогава чух по-младият от двамата да заявява намерението си да убие другия, който извика за помощ. След това започна дуела.

— Навярно някой сводник се е сбил с клиент за цената на жена — каза Ред Джеймс с отегчен глас и започна да разбърква картите. — Това не ни интересува.

— Не, сър, не е така. Единият от тях, по-възрастният, който беше в много неизгодно положение, е благородник от Камарата на лордовете. Робърт Мъртоу.

— Сър Мъртоу, приятел на Негова Светлост кмета на Лондон и фаворит на херцога! — Стъписан, констабълът скочи на крака.

— Същият, сър — потвърди младият мъж. — Дойдох при вас, за да вдигна тревога.

— Пристави! — извика констабълът и препаса шпагата и камата си. — Пристави, веднага при мен!

Залитайки, от спалните помещения, намиращи се близо до канцеларията, в стаята се появиха двама мъже. Сетивата им бяха замъглени от тежката венчавка на тазсутрешната дрямка и снощното вино.

— Сведения за насилие при кея „Темпъл“. Отиваме незабавно — нареди констабълът.

Ред Джеймс взе дълга пика, предпочитаното от него оръжие.

Мъжете бързо поеха навън в хладната утрин и свиха на юг към Темза, над която като агнешко руно тежко бяха надвиснали изпарения и мъгла. След пет минути вече бяха на портата, която гледаше към кея „Темпъл“, където, както ги бяха уверили, се разгаряше двубоят.

Един млад мъж се сражаваше пламенно със сър Мъртоу. Благородникът боравеше умело с шпагата, но беше облечен натруфено и тежко, както бе модерно по това време в кралския двор — облекло с турски мотиви, в това число златотъкан кафтан и тюрбан, украсен с пера — и поради това, че одеждите ограничаваха действията му, той губеше позиции пред младия си противник. В момента, в който младият мъж се отдръпна, за да нанесе удар на сър Мъртоу, констабълът изкрещя:

— Веднага прекратете битката! Хвърлете оръжията!

Но това, което можеше да свърши по мирен начин, прерасна в неочаквано нещастие за сър Мъртоу, който, сепнат от крясъка на констабъла, отпусна оръжието, с което се отбраняваше, и погледна нагоре по посока на гласа.

Нападателят продължи настъплението и острието се стовари върху гърдите на сър Мъртоу. Ударът не прониза жакета му, но сър Мъртоу беше повален върху оградата. Дървото поддаде и мъжът падна от над десет метра върху скалите. Ято лебеди се разхвърчаха, стреснати от тялото му, което се претърколи на брега на реката и после във водата, където потъна в мрачните дълбини.

— Арестувайте го! — изкрещя констабълът и тримата пристави се отправиха към главореза, а Ред Джеймс стовари върху му тояга, преди да може да избяга. Убиецът падна безчувствен в краката им.

Приставите се спуснаха надолу по една от стълбите и забързаха към брега на реката. Но от сър Мъртоу нямаше никаква следа.

— Днес беше извършено убийство в района на моята юрисдикция — обяви констабълът с мрачно изражение, макар да предвкусваше удоволствието от наградата и славата, които щеше да му донесе незабавното залавяне на злодея.

 

 

Главният прокурор на Короната Джонатан Болт, плешив мъж на четиридесет и страдащ от артрит, беше натоварен със задължението да подведе под съдебна отговорност Чарлс Купър за убийството на Робърт Мъртоу.

Седнал в канцеларията си, намираща се близо до двореца „Уайтхол“, в десет часа в деня, в който тялото на Мъртоу беше извадено от Темза, Болт си мислеше, че за престъпление като убийството на задник като Мъртоу едва ли си струва да се води следствие. Но аристокрацията отчаяно се нуждаеше от подлеци като Мъртоу, които да ги спасяват от собствената им глупост и разгулен живот, затова Болт беше посъветван да накаже Чарлс Купър за назидание. В канцеларията винаги ставаше течение и Болт се намръщи.

Прокурорът беше предупреден, че трябва така да процедира със случая, че уличаващите в престъпление бизнес афери на Мъртоу да не бъдат публично огласявани. Затова бе взето решение Купър да не бъде съден във Върховния съд, а в Съда на звездната камара, частното съдилище, създадено още по времето на Негово Височество Хенри VIII.

Съдът на звездната камара не притежаваше правомощия да издава смъртни присъди. Въпреки това, помисли си Болт, щеше да бъде отсъдено достатъчно тежко наказание. При признаване на убиеца за виновен, членовете на Звездната камара със сигурност щяха да заповядат ушите на Купър да бъдат отсечени, да бъде дамгосан, а след това да бъде изпратен в изгнание, навярно някъде в Америките, където да прекара остатъка от живота си като окаян просяк. Щяха да конфискуват имуществото му и семейството му щеше да остане на улицата.

Неписаният закон бе ясен: не създавай неприятности на фактическите приятели на аристокрацията.

След като разпита констабъла и свидетеля по случая — мъж на име Хенри Роулингс, Болт излезе от канцеларията си и се отправи към Уестминстър, сградата на правителството.

В преддверието, скрито дълбоко в търбуха на сградата, няколко адвокати и клиентите им очакваха да дойде редът им пред съда, но случаят на Купър беше поставен на първо място в регистъра на делата и затова Джонатан Болт ги подмина и влезе направо в Съда на звездната камара.

Мрачното помещение, близо до Тайния съвет на кралицата, беше много по-малко и скромно, отколкото предполагаше репутацията му. Доста неугледно, то можеше да се похвали само с осветление от свещи, портрет на Нейно Величество и изрисувани на тавана небесни тела, които бяха дали на мястото нетипичното му за съд име.

Когато влезе вътре, Болт забеляза затворника на подсъдимата скамейка. Чарлс Купър беше блед и слепоочията му бяха обвити с бинт. Двама едри въоръжени войници стояха зад затворника. Заседанията в Съда на звездната камара се провеждаха при закрити врата, но членовете на Камарата на лордовете бяха проявили снизходителност и разрешили на Маргарет Купър, съпругата на затворника, да присъства. Лицето й беше бяло като на съпруга й, а очите й зачервени от плач.

От страна на подсъдимия присъстваше мъж, в когото Болт разпозна находчив адвокат от Сдружението и още един, наближаващ четиридесетте, който му се стори смътно познат. Беше слаб, с оплешивяващо теме и прорасла кафява коса, облечен с риза, бричове и ниски полуботуши. Свидетелят на подсъдимия вероятно. Болт знаеше, че въз основа на фактите по случая Купър не можеше да избегне обявяването за виновен. Вместо това защитата по-скоро щеше да се съсредоточи върху смекчаване на присъдата. Основното предизвикателство за Болт щеше да бъде да предотврати успешния финал на тази тактика.

Болт зае мястото си до своите свидетели — констабълът и човекът, съобщил за деянието. Мъжът седеше нервно, сключил ръце пред себе си.

Вратата се отвори и в залата влязоха петима мъже с тоги и перуки — членовете на Съда на звездната камара — трима членове на Тайния съвет на кралицата и двама съдии от Кралския съд. Мъжете седнаха и подредиха книжата пред себе си.

Болт бе доволен. Той познаваше всеки един от тези мъже и съдейки по погледите им, беше убеден, че по всяка вероятност те вече бяха взели решение в полза на Короната. Чудеше се колко ли от тях се бяха възползвали от уменията на Мъртоу да премахва дългове. Вероятно всички.

Лорд-канцлерът[35], член на Тайния съвет на кралицата, зачете от лист хартия:

— Този извънреден съд, основан на справедливостта, свикан под властта на Нейно Кралско Величество кралица Елизабет, започва заседание. Всички вие, които сте се явили пред този съд, пристъпете напред и заявете мотивите си. Бог да пази Кралицата. — След това той впи поглед в затворника на подсъдимата скамейка и продължи с мрачен глас: — Короната осъжда теб, Чарлс Купър, за убийството на сър Робърт Мъртоу, рицар и благородник от Камарата на лордовете, когото ти, без подстрекателство или оправдание, си нападнал застрашително и си причинил смъртта му на петнайсети юни в четиридесет и втората година от управлението на нашата върховна господарка, Нейно Величество Кралицата. Следователят на Короната ще изложи случая пред канцлерите на справедливостта и съдиите, събрали се тук.

— С позволението на благородните люде, събрали се тук — започна Болт, — бих искал да кажа, че разполагаме с пределно ясно описание на случая и той ще отнеме нищожна част от времето ви. Винарят, на име Чарлс Купър, в присъствието на свидетели е извършил нападение и убийство спрямо сър Робърт Мъртоу на кея „Темпъл“, поради враждебност от неизяснен характер. Разполагаме със свидетел на това жестоко деяние, което не е било провокирано по никакъв начин.

— Призовете го.

Болт кимна към Хенри Роулингс, който се изправи и след като положи клетва, даде своите показания:

— Сър, вървях към кея „Темпъл“, когато един мъж ме призова да дойда бързо. Той каза: „Погледни, там става нещо страшно, та това е сър Робърт Мъртоу“. Вярвайте ми, господа, пред очите ни този затворник на подсъдимата скамейка предизвикваше с шпага сър Мъртоу. Сетне той се хвърли срещу злочестия лорд и изрече страховити слова.

— И какви бяха те?

— Горе-долу бяха следните, господа: „Умри, подлец!“. С което беше поставено началото на дуела. А сър Мъртоу извика: „На помощ! На помощ! Хора! Убийство, убийство!“. Тогава аз побягнах да потърся съдействието на констабъла. Завърнахме се с подкреплението на приставите и щом пристигнахме, видяхме как подсъдимият нанесе удар на горкия сър Мъртоу. Той падна през оградата, където намери гибелта си. Това беше най-ужасната и отблъскваща гледка, която съм виждал.

Съдът разреши на защитата да подложи на кръстосан разпит Роулингс, но адвокатът на Купър предпочете да не му задава въпроси.

След това Болт помоли констабъла да се изправи и да заеме мястото на свидетеля, където той разказа съвсем същата история. Когато приключи, адвокатът на Купър отново отказа да разпита и него.

— Това са всички показания по случая, милорди — каза Болт и седна.

Адвокатът от защитата се изправи и каза:

— С позволението на благородните съдебни заседатели бих искал затворникът да даде показания по злополуката и достопочтените канцлери и високоблагородните съдии ще прозрат, без съмнение, че това е само ужасно недоразумение.

Съдиите си размениха иронични погледи, а висшият канцлер нареди Чарлс Купър да се приближи и да положи клетва.

— Какво ще отвърнете на тези обвинения — попита един от съдиите на Кралския съд.

— Ще отвърна, че те, милорд, са погрешни. Смъртта на сър Мъртоу не беше нищо повече от трагична злополука.

— Злополука ли? — попита с насмешка един от членовете на Тайния съвет на Кралицата. — Как можете да наричате това „злополука“, при положение че сте нападнали човек с шпага и той е паднал от високия стръмен бряг, срещайки гибелта си? Може би причината за смъртта му са били скалите край брега на реката, но задвижващата сила е бил вашият удар, който го е запратил с главата надолу да срещне суровите канари.

— Да — поде друг, — уверен съм, че ако злочестият господин Мъртоу не е паднал, вие сте щели да го пронижете като глиган.

— Смея да твърдя, милорд, че нямаше да му навредя по никакъв начин. Защото ние не се сражавахме — ние се упражнявахме.

— Упражнявали сте се?

— Да, милорд. Имам амбиции да стана актьор в театъра. По професия обаче, както вече сте разбрал, съм търговец на вино. Намирах се на кея „Темпъл“, за да уредя доставката на бордо от Франция и тъй като разполагах с време в излишък, помислих си, че мога да се поупражнявам в театрална роля, която по една случайност включваше и фехтовка. Бях изцяло погълнат от заниманието си, когато сър Мъртоу мина край мен по пътя си към двореца „Уайтхол“. Той е, с прискърбие трябва да кажа „беше“, много изкусен фехтовчик и ме наблюдава за кратко, след което ми заяви нещо, което, уви, е самата истина — че уменията ми да боравя с шпага са твърде оскъдни. Завързахме разговор и аз казах, че ако ме удостои с честта да ми покаже няколко истински удари и контраудари, аз мога да се поинтересувам да му намеря малка роля на сцената. Това дълбоко го заинтригува и той ми предложи да се възползвам от значителните му познания за воденето на дуел. — Затворникът отмести поглед към констабъла. — Всичко щеше да бъде наред, ако този човек не ни беше обезпокоил и не беше станал причина сър Мъртоу да загуби опора. Аз едва допрях жакета му с шпагата си, Ваше Високоблагородие, и той отстъпи назад към оградата, която за нещастие беше разклатена. Що се отнася до мен, аз съм съкрушен от загубата на този добър човек.

В това имаше известна логика, помисли си мрачно прокурор Болт. Преди процеса се бе заинтересувал за Купър и бе научил, че той наистина често посещава театрите южно от Темза. Освен това като член на гилдията този Купър нямаше нужния мотив за извършването на грабеж или убийство. Със сигурност много лондончани щяха да се зарадват на смъртта на негодник като Мъртоу. Но тъй като желанието на аристокрацията бе случаят да бъде решен по бързото производство, Болт не бе разполагал с достатъчно време, за да проведе нужното разследване за някакви минали взаимоотношения между Купър и Мъртоу.

От своя страна рицарят, както знаеха всички, приживе беше суетен като паун и идеята да се изправи на сцената и да се перчи пред членовете на Кралския двор със сигурност би му допаднала.

Въпреки това дори Купър да казваше истината, аристокрацията би искала убиецът на Мъртоу да бъде наказан, независимо дали смъртта му бе нещастен случай, или не, а и в действителност петимата съдии изглеждаха малко повлияни от думите на затворника.

— Колкото до гневните и заплашителни слова, които свидетелят е чул и препредаде днес, те не бяха мои — продължи Купър.

— Чии са били тогава?

Купър хвърли поглед към адвоката си, който се изправи и каза:

— С ваше позволение, господа, разполагаме със свидетел, чиито клетвени показания ще допринесат за изясняването на събитията. С позволението на съда моля да бъде призован Уилям Шекспир.

О, да, помисли си Болт, ето кой бил свидетелят: прочутият драматург и режисьор на театралната трупа на лорд-шамбелана. Самият Болт беше гледал няколко негови пиеси в „Роуз“ и „Глоуб“. Какво се случваше тук?

Драматургът пристъпи в предната част на съдебната зала.

— Господин Шекспир, заклевате ли се в името на нашия благочестив Бог, че показанията ви ще бъдат честни и истинни?

— Заклевам се, милорд.

— Какво имате да кажете относно делото?

— С Ваше позволение, лорд-канцлер, тук съм, за да допълня показанията, които чухте преди това. Преди няколко седмици Чарлс Купър ме посети и каза, че винаги е бил любител на актьорския занаят и се надява да опита силите си на сцената. Предложих му да ми изрецитира нещо и забелязах, че той изпълни няколко откъса от мои творби с изключително изящество. Отвърнах му, че тъкмо сега нямам място за него в трупата, но му дадох откъси от ръкописа на пиесата, която пиша в момента и му казах да се упражнява. Когато Кралският двор се завърне през есента, уверих го аз, вероятно ще намеря роля за него.

— Как точно се отнася това към случая, господин Шекспир?

Драматургът извади от кожена кесия голям сноп изписан пергамент и зачете:

Влиза Касио. РОДРИГО: Познах му стъпките!… Умри, подлец!… Родриго нанася удар с шпагата си към Касио… КАСИО изважда оръжието си и наранява Родриго… РОДРИГО: Умирам!… Яго изотзад ранява Касио по крака и напуска сцената. КАСИО: Осакатиха ме! На помощ! Хора![36]

Шекспир замълча и поклати глава:

— Милорди, това бяха моите скромни слова.

— Умри, подлец… На помощ! Хора!… Та тези думи — каза висшият канцлер — с някои изменения са съвсем същите, които свидетелят е чул да си разменят затворникът и сър Мъртоу. Те са част от ваша пиеса?

— Да, милорд, така е. Тя все още не е представяна пред публика и в момента я преработвам. — Шекспир направи кратка пауза и добави: — Това ще бъде пиесата, която обещах да представя на Нейно Височество Кралицата, когато се завърне заедно с Двора през есента.

Един от членовете на Тайния съвет се намръщи и след това попита:

— Вие, ако не греша, се ползвате с благоразположението на Кралицата?

— Покорно искам да заявя, сър, че аз съм само един скромен драматург. Но мога да кажа с известно преувеличение, че Нейно Височество понякога е изразявала задоволство от работата ми.

Да му се не види, помисли си прокурорът. Шекспир всъщност наистина се ползваше с благоразположението на Кралицата. Този факт беше добре известен. Носеха се слухове, че в близките една-две години Нейно Величество щяла да нарече на негово име единствената кралска трупа от актьори. Развоят на делото сега беше ясен: обявяването на Купър за виновен би означавало съдиите да отхвърлят свидетелските показания на Шекспир. Кралицата щеше да разбере за това и неизбежно щеше да има последствия. Болт си припомни един израз, който гласеше: „Сто херцога срещу кралицата една, равно е на сто ковчега върху зелената трева“.

Висшият канцлер се обърна към другите представители на Тайния съвет и отново започнаха да се съвещават. Малко по-късно той се произнесе:

— В светлината на представените тук доказателства този съд, основан на справедливостта, постановява, че смъртта на сър Робърт Мъртоу не е причинена от човешки умисъл и вследствие на това Чарлс Купър е свободен да си върви невъзпрепятстван и неопетнен от всякакви по-нататъшни обвинения по този случай. — Той отправи суров поглед към прокурора. — Що се отнася до вас, сър Джонатан, ако това няма да представлява непреодолима трудност за вас в бъдеще, съдът ще оцени високо, ако вие се постараете най-малкото да прегледате свидетелските показания и да разговаряте със затворника преди изобщо да се осмелявате да губите времето на този съд.

— Така ще бъде, Ваше Благородие.

Един от съдиите се наведе напред, кимна към купчината пергамент, която драматургът прибираше в торбата си, и попита:

— Мога ли да ви запитам, господин Шекспир, как ще бъде озаглавена тази пиеса?

— Не зная със сигурност, милорд, какво ще бъде окончателното й наименование. За момента я наричам „Отело, мавърът от Венеция“.

— И мога ли да съм убеден от свидетелските показания, които чухме днес, че публиката ще се радва на изпълнението на добри дуели в това произведение?

— О, да, милорд.

— Добре. Предпочитам много повече такива пиеси, отколкото вашите комедии.

— Ако мога да си позволя тази дързост, сър, вярвам, че пиесата ще ви достави истинско удоволствие — каза Уилям Шекспир и се присъедини към Купър и съпругата му, които напускаха мрачната зала.

 

 

Същата вечер малко преди да запалят фенерите в града трима мъже седяха в кръчмата „Еднорогът и мечката“ в Чаринг Крос. И пред тримата — Чарлс Купър, Стаут и Уилям Шекспир имаше халба бира. Входът на кръчмата се изпълни от сянка и в кръчмата влезе мъж.

— Това не е ли непознатият мъж от кея? — попита Чарлс.

Когато чу думите му, Хал само поклати глава, направи знак да му се сервира бира и се присъедини към тях.

Чарлс вдигна халбата си:

— Добре се справи, приятелю!

Хал отпи голяма глътка и кимна гордо, за да изрази признателността си за комплимента. Ролята му в дръзката пиеса, написана съвместно от Уилям Шекспир и Чарлс Купър, бе решаваща. След като Чарлс бе спрял Мъртоу на кея и, както каза пред Съда, провокира любопитството му с обещание за сценична изява, задачата на Хал бе да хване в клопката си някой минувач в подходящия момент, за да стане свидетел на диалога между Чарлс и Мъртоу в началото на техния мним дуел. Хал беше дал на лакея Роулингс половин златна лира, за да вдигне тревога пред констабъла, който Шекспир, като майстор на заплетената фабула, бе решил, че задължително трябва да бъде свидетел на дуела.

Сега Шекспир огледа замислено Чарлс и каза:

— Що се отнася до изпълнението ти в съда, има още какво да учиш като актьор, макар като цяло — мъжът от Стратфорд не се сдържа и се усмихна — бих поел риска да заявя, че защити възхитително невинността си.

Уил Шекспир често отклоняваше посоката на разговора, за да вмъкне някой каламбур, което му доставяше голямо удоволствие. Ала и на Чарлс Купър не бяха чужди игрословиците. Той парира с думите:

— О, ала печалната истина, друже, е, че моето скромно красноречие в съда не може по никакъв начин да се сравни с твоето нескромно остроумие в кръчмите.

— Убеди ме! — извика Шекспир и мъжете гръмко се разсмяха.

— Да пием и за теб, приятелю — каза Чарлс и чукна халбата си в тази на Стаут.

Задачата на този мъжага бе да употреби с нужната вещина инструментите, с които иначе правеше бъчви, за да разхлаби оградата на кея „Темпъл“ до подходящата степен, за да не поддаде при обикновен допир, а да се разпадне, когато Мъртоу залитне отгоре й.

Стаут не бе така схватлив както Шекспир или Чарлс и не се и опита да вложи остроумие в отговора си. Само силно се изчерви от удоволствие за полученото признание.

След това Чарлс прегърна Шекспир:

— Но ти, Уил, точно ти беше в основата на всичко.

— Баща ти бе добър към мен и моето семейство и аз винаги с радост си спомням за него — отвърна му Шекспир. — Щастлив съм, че изиграх малка роля в отмъщението за смъртта му.

— Какво мога да направя, за да ти се отплатя за рисковете, които пое и усилията, които положи заради мен? — попита Чарлс.

— Всъщност ти вече го стори — отвърна драматургът. — Ти ме удостои с най-ценния дар, който може да получи един дилетант в писателския занаят.

— И какъв е той, Уил?

— Вдъхновение. Нашият заговор бе причината за раждането на сонет, който завърших само преди час. — Той извади парче хартия от жакета си. Огледа събралите се мъже и произнесе тържествено: — Стори ми се жалко, че Мъртоу не узна причината за смъртта си. В пиесите ми, нали разбирате, истината в края на краищата трябва да излезе наяве — тя трябва да бъде разбулена, поне на публиката, ако не на персонажите. Това, че Мъртоу умря в неведение за нашето отмъщение, ме накара да взема перото в ръка.

След това драматургът бавно прочете сонета:

На един негодник

Орел щом мярна в небесата аз,

си мисля пак за него — за човека,

жена и син подкрепял всеки час

грижовно по житейската пътека.

Когато зърна лешояд в нощта,

аз виждам пак негодника, отвлякъл

безмилостно добрия ми баща

от царството на живите към мрака…

Съдбата мъдра има си аршин

и всекиму въздава тя отплата.

Но аз като един достоен син

не изтърпях да чакам на Съдбата.

Мръсникът заслужаваше урок,

макар да знаем само аз и Бог.[37]

— Браво, Уил! — извика Хал Пепър.

Чарлс потупа драматурга по гърба.

— На Чарлс ли е посветено? — попита Стаут, взирайки се в парчето хартия. Устните му мърдаха бавно, опитвайки се да оформят думи.

— Мислено, да — отвърна Шекспир, обръщайки стихотворението така, че мъжагата да може да разчете редовете както трябва. После добави тихо: — Но не, струва ми се, явно, защото съдът би могъл да открие в него улики.

— Мисля, че най-удачно е въпреки това да не го публикуваш засега — каза Чарлс предпазливо.

— Не, друже, поне не за известно време — изсмя се Шекспир. — За такива строфи в момента няма търсене. Романс, романс и пак романс… това е единствената поетична форма, която се харчи в наши дни. Което, между впрочем, е направо вбесяващо. Не, аз ще го скрия на сигурно място и ще го извадя на бял свят едва когато светът забрави за Робърт Мъртоу. А сега май наближава време да запалят първите улични фенери, нали?

— Почти — отвърна Стаут.

— Послушайте ме тогава… Сега, щом над житейската ни пиеса се спусна финалната завеса, нека да се посветим на една, сътворена от въображението. Пиесата ми „Хамлет“ ще се играе тази вечер и моето присъствие там е необходимо. Чарлс, щом вземеш очарователната си съпруга, се качваме на ферибота и напред към „Глоуб“. Изпийте чашите до дъно, джентълмени, и да ни няма!

Допълнителна информация

$id = 9960

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Престъпления с неочакван край

Преводач: Милена Атанасова; Камелия Емилова; Виолета Касаветова; Тодор Кенов; Красимира Маврова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Кронос“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Пламен Мавров

ISBN: 978-954-366-015-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2891

Бележки

[1] Игра на думи между името на щата и прилагателното main (главен). — Бел.пр.

[2] Известна марка порцелан по името на основателя на фирмата Едуард Маршал Бьом. — Бел.пр.

[3] Непреводима игра на думи — soft shoulder (англ.) означава едновременно „пътен банкет“ и „меко рамо“. — Бел.пр.

[4] Непреводима игра на думи — фамилията Hardon и жаргонната дума hard-on (еректирал пенис) са омоними. — Бел.пр.

[5] Непреводима игра на думи с прозвището Bonewhacker — популярен герой от порнофилми. — Бел.пр.

[6] Caldron (от англ.) — (врящ) котел, казан. — Бел.пр.

[7] „Скуиръл Нат Зипърс“ (Squirrel Nut Zippers) — американска пънк-джаз група. — Бел.пр.

[8] Тони Бенет (р. 1926) — известен американски джаз и поп изпълнител. — Бел.пр.

[9] Джанго Райнхарт (1910–1953) — известен белгийски джаз-китарист от ромски произход. — Бел.пр.

[10] Фатс Уолър (1904–1943) — американски джаз-пианист, органист, композитор и комедиен изпълнител. — Бел.пр.

[11] Осма топка — вид билярдна игра, която се играе с 16 топки. — Бел.пр.

[12] Детска американска фолклорна песничка. — Бел.пр.

[13] Известна песен, изпълнявана от Ела Фицджералд и Луис Армстронг. — Бел.пр.

[14] Ф. А О. Шварц — известна американска верига магазини за играчки, основана през 1862 г. от немския емигрант Фредерик Аугуст Ото Шварц. — Бел.пр.

[15] Румпелщилцхен — джудже от едноименната немска приказка, преразказана от Братя Грим. — Бел.пр.

[16] Личност от тип А — (псих.) — силно амбициозни и упорити индивиди, често агресивни към околните. — Бел.пр.

[17] Джон Уейн (1907–1979) — американски филмов артист, герой в много уестърни. — Бел.пр.

[18] Тракалка — вид изкуствена примамка, която имитира движение на рибка по повърхността на водата и издава специфичен звук. — Бел.пр.

[19] „60 минути“ — известно американско предаване за разследваща журналистика. — Бел.пр.

[20] От френски, жилище, в което собствениците не пребивават постоянно. — Бел.пр.

[21] Съкратено от Semper Fidelius (от лат. — винаги верен), мото на американските военноморски сили. — Бел.пр.

[22] Популярна детска игра, при която с конец, опънат между пръстите на ръцете, се правят различни фигури. — Бел.пр.

[23] Пет карти от една боя. — Бел.пр.

[24] Хазартна игра с испански произход, при която играчът се обзалага за мястото на дадена карта от три, показани преди това и после поставени с лицето надолу. — Бел.пр.

[25] Фолдвам — отказвам се от участие. — Бел.пр.

[26] Една тройка и един чифт. — Бел.пр.

[27] Пет поредни карти от различни цветове. — Бел.пр.

[28] Фреди Крюгер — персонаж от поредицата филми на ужасите „Кошмари от Елм стрийт“, зомби сериен убиец. — Бел.пр.

[29] Улица „Флийт“ — известна улица в Лондон по името на река Флийт, където са били съсредоточени редакциите на повечето британски вестници. Името й продължава да се ползва като метонимия на британската преса, въпреки че и последният голям новинарски офис, този на Ройтерс, се премества през 2005 г. — Бел.пр.

[30] Непреводима игра на думи — името на героя Мар (англ. Marr) и глаголът mar (от англ. — петня, помрачавам) са омоними. — Бел.пр.

[31] Името на героя Стаут (англ. Stout) означава както „пълен, дебел“, така и „силна тъмна бира“. — Бел.пр.

[32] Непреводима игра на думи — фамилията на героя Купър (англ. Cooper) буквално означава „бъчвар“. — Бел.пр.

[33] Средновековен закон, според който духовник можел да бъде съден само от духовен съд, а по-късно се прилагал към всички лица, които можели да четат и пишат. Съдените по този начин обикновено получавали леко наказание. — Бел.пр.

[34] Гладка издялана пръчка или дъсчица, върху която в миналото са отбелязвани сметки, дати и други чрез врязване на чертички, дупки и други знаци. — Бел.пр.

[35] Лорд-канцлер — председател на Камарата на лордовете и министър на правосъдието в Англия. — Бел.пр.

[36] Откъс от трагедията „Отело, мавърът от Венеция“ от Уилям Шекспир, писана около 1603 г. Първото познато представление на пиесата се е състояло около 1 ноември 1604 г. в двореца „Уайтхол“ в Лондон. Превод на стиховете Валери Петров из: Уилям Шекспир. „Отело“, С., 2006 — Пето действие, първа сцена. — Бел.пр.

[37] Преводът на сонета е направен от Бойко Ламбовски= — Бел.ред.