Когато през есента на 2006 година се запознах лично с Мария Илиева, останах поразен от скритата сила, която излъчваха очите и. Прочетох внимателно стихосбирката и. И започнах да следя публикациите и в литературните сайтове в Интернет. Все повече въпроси изникваха пред мен, и все по-внимателно се вглеждах в детайлите на стиховете и. Беше ми необходимо да ги чета отново и отново, нужно ми бе време, за да осмисля отделни щрихи на нейния рисунък. Днес, година по-късно мога да кажа, че съм възторжен от сбъднатите си очаквания.
Мария Илиева!
Неподражаема, самобитна, само своя…
Трудно би могло да се сбърка неин стих — самобитността лъха от всяка строфа. А това се дължи на неподправения и талант, извиращ сякаш като извор от земята.
Плодородната, българска земя…
Земя, родила толкова мъка и толкова таланти.
Благодаря ти, майко!
* * *
Няма, и не може да има дефиниция за Поезия.
И слава Богу!
Поезията живее в изгрева.
В птицата.
В камъка.
В болката на скитника.
А всичко това съществува в творчеството на Мария.
И всеки анализ ще бъде излишен, защото, както казах — не може да се определи нещо не определяемо. Ще си позволя да използвам само една дума, в плахия си опит да обобщя сътвореното от нея — ЖИВОТ.
* * *
Живот…
Страх.
Красота.
Несигурност.
Екзистенциални въпроси.
Пронизана с една водеща нишка — нишката на Ариадна в лабиринта — а именно: ОБИЧ!
И всеки от нас, подобно Тезей, убили в себе си Минотавъра, намираме изход от безизходицата на мислите си. Кълбото на стиховете и ни отвеждат отвън… далеч… към топлото и голямо слънце.
Обичта лъха от всеки ред — любов и преклонение пред живото, пред хората, пред мъката и радостта…
Топло е в нейната книга.
Топло.
Лъха онази топлина, която липсва в делника ни.
Парещият дъх на задъхания, горещата длан на обичащия, въглените в очите на влюбения. Светът се пречупва през погледа и, става някак по-поносим и по-добър. Свят, в който се чувстваме като в майчина утроба-на топло, защитени и уверени. Колкото и авторката да поставя житейските си въпроси с несигурността в стиховете, много сила е необходима, за да можеш да достигнеш до съмнението, колебанието, тревогата… И още повече — да я извадиш на показ: кърваво, топло, голямо сърце…
Поезия!
…Красиво е!
* * *
Много пъти съм си задавал въпроса, как се ражда Поета. Нямам отговор.
Нямам отговор, как в обругана и бедна България са се появили имена като Вапцаров, Дебелянов, Вутимски… Хора, притиснати в ъгъла на делника и нуждата… Нямам и отговор, как Мария Илиева е надскочила делника, за да стигне до сакралната идея: СВЕТЪТ Е ТАКЪВ — ОБИЧАМ ГО!
* * *
С много плахи стъпки пристъпвам в нейния Храм.
Иконите са светли.
Обичта е истинска.
Страданието плаче.
Нямам свещ, за да я запаля.
Нямам думи, и не искам да разказвам.
Спомням си, че се бях пошегувал:
„…Кандидат-студентите ще са щастливи, когато твоите стихове се паднат като тема…“
Шега.
Но и истина.
Защото тя ще се изучава.
А кандидат-студентите, ще се радват, защото поезията и е истинска.
И достига до всеки.
* * *
Дядо ми беше починал вече.
Поклон!
Бяха минали години, отидох в селото, да се поклоня пред гроба му и… за нещо друго. Вечерта седнах в селската кръчма-беше пълно с миришещи на овце и градина хора, уморени и светли. Черпех ги, а те ме разпитваха кой съм.
Разказвах.
Хората вдигаха уморени и кимаха.
Казваха:
— Дядо ти беше голям гайдар!… Тука ни е разплаквал всичките…
Аз мълчах.
И вътрешно плачех от гордост.
Дядо ми беше жив.
И сега е жив.
Свирил е на гайда и е разплаквал хората с музиката си.
Мислих си през нощта, завит в юргана, миришещ на нафталин — „Какво е живота?“
На стената, от снимката — дядо мълчеше.
Мина време.
Днес имам отговор.
Животът е едно посадено дърво.
Дете.
Добро.
Една стихосбирка.
Нищо не е по-важно от това.
Тихата музика на Мария Илиева е доказателство за това.
Колко е хубаво!
Доматите поскъпват.
Хлябът — също.
Животът става все по труден.
От ден на ден сме все по-бедни.
Материално. Духом.
Сигурно така ни е орисано.
Не знам.
Спокоен съм сега.
Защото има нещо трайно.
Нещо хубаво.
За което да живеем.
Защото има Творчество.
Творци.
Заделили от парчето залък.
Искам да ви кажа, че в България,
освен мръсници,
има и Поети.
Поклон!
* * *
Мнозина си мислят, че съм песимист…
Не знам защо.
Напротив!
Спокоен съм.
И някак си-вярвам, че светът е по-добър. По-мъдър. И по-приемлив.
След идеята за духовната пустош — има оазиси.
Има надежда.
Има обич в хората.
Именно това ме крепи, и ми дава надеждата, че България има своята кауза.
Защото тя е родила и Ботев.
И Вутимски.
А от новото време — и Мария Илиева.
Завиждам на всички, които не са се докосвали до Поезията и…
Наистина — завиждам!
За онова, което ще преживеят.
Нека!
Нека замълчим пред таланта.
И да се помолим на Бог — да бъде!
Амин.
Потърсих твоя аромат
в догарящо-зелените ливади,
в разстеления топъл мрак,
потърсих погледа, очакващ.
С ръце докоснах те,
рисувах те с червено
с малиновата четка на зората,
и ръсеше по мене цвят от нежност
на устните ти
карамелената сладост.
И ласките ти стапяха ме
в буен ручей
под теб —
задъхан,
лъкатушещ.
Обливах те с дъха на зрели дюли
от натежали
плодовете на гръдта ми.
Сред побелели от копнеж желания
поисках изгрева
във шепите да хвана.
Протегнати със обич
доверчиви длани
ме погалиха
със шепота на вятъра.
Безмълвна, нощта се отпуска
като младо момиче в очите ти…
Плахо рисувам те в мислите.
С четка от огън и болка.
Не искам в буря светкавици,
а искам дъжд да измие лицата ни.
Да промие — болезнени — раните.
Да измие обидата, цялата!
Нека вали! — над въглени парещи!
Нежна мъгла от обич изплетена
от моите пръсти с влюбена прежда.
Рисуват те крилата на гълъби
по бялото платно на съня ми…
Нощта.
В лилаво сенките рисуват
и цвят на еделвайс
се сипе в теб.
С копнеж, подобно вятър
в косата ти заравям пръсти.
И стон изтръгват устните,
отпиващи от мен,
горещи като извор.
Прегръща те със поглед
тишината,
до болка споделена вечерта
рисува залез
тиха нежност…
Със бял воал намята се луната —
а аз докосвам те с коси.
Със трепет на девойка,
донесла стомните до
кладенец,
до теб,
задъхвам се, подобно нива
копнееща за своя дъжд
И вплитам пръсти с твоите,
изгубвам се в очите ти — небе…
Засвирва тънко повея с цигулка,
душата ми е музика,
щом нотите са писани от теб.
Тихо, звънът на китара,
разпали със вино нощта…
Проблясват звездите по чаши
със лято и червени мечти.
И звън на кристал и на шепот.
Очите ми греят по теб.
Под нежният стон на китара,
събличам те бавно със длан.
Като лястовици
се стрелкат мечтите
в небето
високо,
лазурно.
Пронизват с крилата
в дълбокия
устрем
летят
към сърцето
на късното слънце.
А слънцето с поглед,
погалва
лицето ти.
Аз съм щастливата сянка
на листа отронен…
Чувства бълбукат
извор,
сребърен,
бял.
Докосва краката ми
самодивено чисти.
Открадната целувка.
Срамежливо.
Копнежен стон.
До болка стиснати в юмруче
дълбаят пръстите
пламтяща рана.
От влюбеност се гушат птици
в очите ми… Без срам,
прокарвам длани през косите.
Сребристи… В бързия ти дъх
усещам вятъра копнежно.
Облива ме без свян.
Не заспива само луната,
кроткият вятър люлее завеса,
изтъкана от люляк и бели звезди.
Две очи в тишината говорят,
длани се сплитат…
Примира нощта.
Като устни отворен прозорец
шепне за обич… и сребърен бриз.
Пръсти прокрадва по голото рамо,
посипани плахо със моите коси.
Над теб разсипвам думи,
като цвят от вишни.
Събуждам те,
като дете
в новородени изгреви.
Ухание на бриз
оставя лятото догарящо.
Вълните милват те
във сребърния полумрак…
А стъпките блестят от кварц
във валс танцуват песъчинки.
Разпуснала косите черни,
нощта е огнена любовница…
Гласът ти топла музика е
в която гола, сластно се извивам
под звездите, блеснали в очите ти.
Непознат е градът ми без тебе.
Чужда е спирката.
И съседът дори.
Като прочетени вестници
се търкаля календарът със дни.
Измокрена, сива от грижи
по булеварда, душата пълзи.
Тихо, в синия въздух,
камбана звучи.
Със акорд
на сергиите сутрин.
Небето мълчи.
Дланта непогалена търси
във мене следа,
от тебе останала…
Със пръсти,
нарисувал си сива тъга.
Пепелникът е пълен със мисли.
Едри сълзи отрони небето.
Тежки, като юмрук по лицето.
Въздухът увисна,
замря като паяк
в дебелата паяжина.
Тихо.
Мъглата със длан
размаза пастелните тонове
по небето отсреща.
В което,
сърцето задъхано тичаше.
Уморени са птиците.
Тръгваш ли?
Пет часът сутринта е!
Плъзга се мракът в стените,
като оглушал прилеп от сграда.
Костеливи пръсти стискат ме
здраво!
Вече не дишам!
Гася светлините!
В тъмното скитат кошмари.
Хлебарки,
по шкафа със спомени.
С мен не говорят звездите!
Изгрева е тревожно очакване!
Сърцето с грохот се скита.
Тъгата е пълна до пръсване,
като прокисната диня.
Разкъсвам невидими спомени.
Дъхът ми боли от безсилие.
Луната ме гледа накриво,
свекърва подпийнала в утрин.
Забити са ноктите в дланите.
Нека боли!
Като прилепи истини стрелкат се.
Пречупи крилата си тъжното
минало.
Таванът е свел поглед над мен
и няма да си тръгна от очите му.
Ще ме следи…
Ще се стопя заедно с утрото,
като бучка масло върху сандвич.
Душата ми — кънтяща чиния
изтъркулена в мивката.
Просторът е виснал отгоре…
Остава само крачка,
няколко крачки
от кухнята
до парапета на моя балкон!
Стрелките в 5,
разперени като ръце на ковач,
коват моето разпятие!
Тишината
като паяк плете
паяжина залепена в гърдите!
Тихата кухня
е синя от сутрешна мъдрост.
И мисля, че всеки
е сам
на мечтите в своята клетка.
Утро,
от болка превито в шепа.
Две души,
като гълъби, слепи от жалост
летят
и се търсят
в това тихо разсъмване!
Сълзите са кисели,
като дим на изгорелите въглища
във печка на премръзнал бездомник.
Без да мигна, гледам в прозореца.
И се лъжа, че чакам да съмне!
В безкрайните водовъртежи
мислите ми
уморени птици
изтичат в сивотата на зениците
свити от презрение…
Подобно котка,
гладна в сутрин
пред празната паничка.
В ръждивия канал на времето
изтича течността на мислите
зеленясала,
разяждаща
и кисела.
Истини.
Кому са нужни всички тези истини.
Край рухналите сгради на годините
паважът е покрит със лишеи
по които ситнят като призраци,
душите ялови родени.
Една след друга
падат
клоните
стари вестници
и капки на вини.
Дъжд.
Мъгли.
Сухи тръни — мокри
рано сутрин.
Сърцето тупка
бързо
треморно
и лудо…
Туп,
луп…
Туп,
луп…
Със тъмен ритъм бие
ударът — Живот!
Сърцето ми умира във мълчание.
Мълчание на многото очи,
мълчанието сутрин на сергиите
със подредени —
моите мечти.
Денят провлачва стъпките ми бити,
напукани пети…
Сълзи,
кърви,
ранената ми същност.
в ливадите на моята тинтява
запазила на жеравите песните
сбогуване
изтръгнато във есен,
със жълтото поле.
На морните косачи смеховете
студените им стомни със водата
родила заедно с потта им,
плодовете на житата,
където песенно щурците
не радват цъфналите детелини.
И виждам, че Жената с косата
при мене идва,
аз я викам…
Жената ми е много близка.
Над сивите и строги сгради
небето се търкаля като питка
и слънцето рисува безпощадно
затворения кръг на моите мисли.
Кръгът,
е очертал чертите
на моята безполезност.
Във тази нощ — изплетена дантела
от пръсти,
сребърни пера
дланта, като в гнездо събрала
излюпена от свещи светлина.
Ефирен допир…
Отпих от тебе със наслада.
Дъхът си спрях
от страх, че може би ще литнеш.
Във тази нощ красива
очите ти горяха като свещ
и пламнаха по мене всички клони.
Тревата запращя…
Сред свитите ми длани
усетих устните ти как кръжат…
Не чакам слънчевото утро.
Гнездо на нежност е нощта.
Магия ли си, или обич?…
Сънувах те. Ти беше огън.
И онзи мъж,
сред жълто слънце
сред градините на моя сън
поръсени от дъжд…
Облече с рози
моята свенливост.
Заплете в плетка
розовата прежда
и изтъка платно…
По което стъпих…
И пристъпих.
Завивката се изчерви
— подслушан шепот.
Като стара вълшебница
есента посипа косите ми
охра,
с цвят от любов…
Въздишка в тихата нощ
на птици,
сънуващи бъдеще…
Спомени
кръжат като лебеди
и търсят гнездата си,
за да се влюбят отново…
А те се влюбват — единствено.
В крилете си времето
носи
разлистена есен
душата ми,
тебе изрича…
Докосни,
докосни ме с плах трепет
приюти ме в постеля от мисли.
Ще се срещнат ли устните,
пълни с нежност?
(Препълнени чаши
с медовина, горчаща
от обречена сладост…)
Когато единия лебед умре
умира и другия.
Тиха есен е.
От прозорците пак заваля.
По стъклата се стичат
вадички, сякаш сълзи
от очите на много скърбящи.
(Погледни!
Сребърни стъпки извървени със
тебе).
С порив
на пожълтели цветя,
(мечтаещи лято…),
сърцата ни стават
на ваза, чуплива
от вятъра.
Затова прошепни,
че ти ме обичаш…
Дори ме лъжи!
Нямам нужда от истини.
По алеите, явно
сме изгубили всичко.
Нека падат листа!
Чуват барабанът на листи.
Кънтящ по алеите тихи.
И кълвачът усърдно в дървото,
как календарът чука по дати.
И човката, всъщност отваря
в битието ми кървава рана.
Дупка.
В която няма и червей.
Докосни с топли устни
в тихата есен
нещо свято от мен…
И пак след това
замълчи…
Небето плете, от бръчките плетка
Очите ми са мокри от дъжд.
По тихите алеи на парка
пред есенно искам да бъда.
И нека падат узрелите кестени
и нека мирише на свраки и дъжд.
Нека прегракнали враните
ме кълнат…
дрезгави.
И нека алеите хлъзгави,
да вещаят за влага и студ
ще бъда с роклята шарена.
И няма да нося чадър.
* * *
Когато единият лебед умира
другият се самоубива от скръб.
Беседка.
Бирени бутилки.
И фасове.
Издраскани греди:
„Обичам те до край!“
Дланта ти беше топла.
Очите ти — от кадифе.
Ти чете стихове.
И ми разказва нещо дълго.
Не запомних.
Попивах те с очи.
От желание пропуших много.
Видях, че много пушиш ти.
Едно и също ни гореше…
В зелената трева
ухажваха се гълъби.
И слънцето по панталона
те милваше…
Завиждах.
Навън вали…
Градът обвит е във асфалт
и аз съм сгушена пашкулено
сред сиво-черен булевард.
От сиво-черна пелена.
Дими забързано часовника,
като сутрешно кафе на крак.
Студено е… до костите.
Духат ветрове.
В душата ми изгряват слънчогледи,
щом мисля си за теб…
Полунощ,
дори луната
страда от безсъние.
Облаците пушат.
Синкав дим.
От цигара на желание.
Здрач…
И лунна светлина.
Лежейки в тревата, дъвча сламка.
Мълчанието като шепот
остава горчив вкус във устата.
В мъглата,
борови връхчета
се престуват на призраци.
Нарисувай ме с дъха си.
Искам в тебе да въздъхна,
като залеза след жътва.
Огнена, жива и млада!
Буйната река, от балкана донесла
мирис на билка
и вятъра волен
от планинските простори…
Поднеси ми устните бавно,
като червено яйце пред икона.
Нека ти дам от росата.
Изпивай ме бавно…
И искам да бъдеш задъхан:
като дете,
под чучура на извор,
запотено
от тичане в двора.
Като жадуване,
после, след сватба,
когато гайдарят е сънен.
Като хладна стомна,
по жътва
донесла усмивка в жетваря.
В теб носи ме!
Сребърно кръстче,
всеки миг галещо тебе.
Искам да дишам в гърдите
в рамене да бъда във вечер.
От изгревите направи пътека —
по която — босонога и бяла,
да стъпвам без страх по жарава.
Без страх ще тръгна в нея.
За да докосна твоята стъпка…
Ще сипе сняг, висулките ще звънкат.
Премръзнали със снежната премяна
големите дървета ще прегърнат
стаени в клони
сиви птички.
Премръзнали, треперещи и гладни.
Едно момче с червени бузи
ще дойде…
От дланта си да ги храни.
Напред ще се затича… или върне.
Търкулват се годините
— искри на броеница,
момчето ли порастна?…
Времето ли мина?
Раздал трохите на сърцето
със много обич…
Кълвяха враните без жалост.
Днес виждам го
в олющената пейка,
ръце протяга… търси птици.
Пристъпвам по блестящата пътека,
снегът изкърцва…
плаче всяка стъпка.
Ще го търся
във безпътната алея,
знам че той е там…
и мен ме чака.
Дори и да го няма,
ще попитам,
за него
птиците в парка.
Неуморно ще вървя,
през преспи,
безспир ще тичам.
И ще падам…
Дано да се смили над мене
тази зима.
С дъхът си искам
дланите да стопля.
По-нежен от майска роса,
по-топъл от утринен лъч,
ме погали сега с очи…
Усетих. И цяла потръпнах.
Позволи ми, макар и за миг,
да те стигна плахо със пръсти.
Затвори, като мене очи.
Нека слънцето всичко да каже.
Искам, като вятърът вън,
да стенеш под моите устни.
Ти си моят син небосклон,
в който е пълно с птици.
Сънуват ли птиците,
понесли в крилете си
огнени спомени…
Ветровете, подгонили
мислите скитащи
гаснат ли с тях?
Тъгуват ли,
черни зениците
в несбъднати нощи?
Сънуват ли птиците
преплитащи мрежи
от нощно мечтание,
сред падащи златни звезди?
Мечтите нестигнати…
Посоките търсят — невикани
— във белите нощи,
до болка самотни…
Сънуват ли птиците?
Тиха есен.
Сякаш болна.
Жълти сълзи от очите.
Кротко спорят с улуци
капки дъжд и тротоара.
По лицето ти
блестящи струйки…
Трия с длан челото.
Топло лъха от очите.
Топло е и в мене.
Стоим
на тази мокра пейка.
И листата ни покриват
в злато и в червено утро.
Есента ще бъде пролет.
Душата ми изпрана риза
простряна, капе по блакона
изцежда сбираната болка,
а ти си влажен сън в леглото
пристигнал в тъмно призори.
Когато, първите петли
припяват
и ръси розова роса.
А после,
мирът,
спокойствието,
тишината,
на първите лъчи…
Нахапана възглавницата тлее
за още час
и два,
когато делникът ще ми отнеме
усещането, че си до мен.
Защото ти си плам.
Изгарящата страст,
перо, докоснало гърдите,
милувката на летен бриз,
опърлило крила на славей.
Защото, ти си онзи мъж
мечтан и недочакан.
Длан,
протегната към някой паднал,
когато е студен асфалта,
набърчил челото от дъжд.
Не мога да си тръгна, и не искам.
На спирката тролеят ме очаква.
Горчи кафето… Неприятен дъх
издиша утрото в лицето.
А може би… навярно трябва,
бих искала, когато се събудя
да се престоря, че се смея.
До толкова да се смея, че очите
да заблестят от влага… А навънка,
безразлично утрото да съмне.
На ръката ти часовникът-гладиатор
размахва безпощадно двете саби.
И само час… и още малко.
Остават да погълне влака
усещане, че устните ми са в тебе.
Целувките ти изгорили мене…
Пожарите на страст… И бреме
на ясна невъзможност.
Моля те, бъди до мен!
Ще пишеш…
че навярно съм хубава.
Писмото ти ще крещи, че обичаш.
Сълза се отронва по роза
разцъфнала,
въздъхна и тръгна
от гарата стихнала.
След вагонът, ръката ми счупена
припадна като паднало клонче.
Усещам болката ти
по мене изгаряща.
Самотен перонът,
изстена тревожно.
Студените релси —
желязна посока
те взеха и стана студено.
Като рефрен от сбогуване
листата повтарят ти името.
И шептят,
и крещят,
и млъкват сред нищото.
Ще шепнат името…
листата последни
във клоните черни,
самотни, обрулени.
Как топло ни беше
и хубаво.
С насълзени очи,
ме гледа
улична котка.
Димът от цигарата,
се усуква прегърбена.
Навярно… Утре пак
ще те има.
Влакът ще тръгне от спирка
„Раздяла“,
за да те върне на гарата „Обич“!
Пременено със стара носия
небето — златист кехлибар,
над планината босо пристъпва
мирише на люляк и вино.
На щурци и тъкани килими,
забравени песни, звън на клепало.
Сребърен вятър рисува по стрехи
ромол на извор… и дъх на бръшлян.
Тихо вървим и мълчим.
След глухите стъпки
душата простенва…
И моли забрава.
Тази вечер трапезата пълна е,
масата посипах със бяла покривка.
Свети кристалът във злато облечен.
Лудо е виното, пенливо, червено.
Свещи разпалено сенките гонят…
Очаквам… тихия звън на вратата,
намерил посока
сред празните улици.
Не звъни… Просто влез във душата,
за тебе открехнала
порти на съмване.
Плахо пристъпваш,
ела във сърцето,
посегни
и вземи си искрица от огъня
запален за тебе със болка от обич.
Нека в самотните нощи
в тебе да лумне.
И нека те топли,
и нека с милувка
горещите устни
от плам да потръпнат…
Поседни тук до мен…
И тънките чаши
във песен любовна,
трептящо да звъннат.
Усмихни се отново, кажи ми:
„Наздраве!“
Превърни ме цяла
във топла прегръдка.
Не прошепвай дали ще останеш…
Не разказвай за други огнища.
Много си минал,
пътят оставил е пепел,
със поглед изръсвам
среброто в косите.
Горещо целувай,
дланите с шепот ме милват,
думи не казвай,
навярно усещаш…
Очите говорят,
прегръщай ме нежно!
Нека бъде нашата празнична вечер!
Заплела минзухари във косите,
със люлякови длани ще погаля
недоспало утрото в очите ти.
С целувка мила ще го будя,
със изворна вода ще те облея…
В гръдта за тебе съм събрала
дъхът на праскови и свежест нежна.
Ще бъда утринно-красива,
с поглед теменужен те прегръщам.
Ще положа здравец за постеля,
животворната вода за тебе взела,
през девет планини понесла менци.
Лицето ти ще мия с чисти сълзи,
пред тебе коленичила и боса…
Ще пеят чучулигите
във слънчеви дървета,
сред белите лъчи,
в любов и в песен.
Милувка утринна — небето…
Ти дишай!
И пламен порив ще покрие,
с воалът румен шепота на
ветровете.
Ще дойда — свята обич,
да те погаля
с непростима нежност…
Очите ти са уморени…
Като птици,
премръзнали във снежното поле.
Много зими,
навярно приютил си в теб.
Ще те сгрея с огън.
В шепите донесла съм ти жар.
Моля те — вземи ги,
въглени изгарят ме без жал.
Ще бъда плаха пролет.
Ти, като цветче във сняг,
в моите ласки ще разцъфнеш.
С чист и нежен аромат.
Прелитат крайбрежните птици
край залеза тъжен, на юг.
Замлъкват шумящи вълните,
луната се скри в своя кът.
Тревожен е мракът бездомен,
в душата ми броди мъгла…
Захвърля ме вятър сред пясък,
откъснати щом са,
умират цветя.
Раковина със пясък.
Дом изоставен.
Долепена до мене
чувам вълните.
И русалки зелени,
как сипят косите
сред танца на миди
и слънце и вятър.
В окопа има само тишина…
Пукот,
проблясна.
Гръм огласи тъмнината.
Стон на ранени…
Мракът ли плаче?
Дебне врагът от засада.
Зейнала паст на чудовище
е пълната с трупове яма.
Мамо, къде си?
Татко,
аз съм твоето малко момче.
Което яздеше клон
и държеше дървена сабя.
В треска изгарям…
Факли пламтят отдалече.
Вражески лагер отсреща…
Екот…
На барут замириса.
И на кръв
топла,
човешка…
От болка простена пръстта.
И страх, като мишка
по телата пълзи.
…Докторе, вижте го моля!
Отворил посинелите устни
войникът опита нещо да каже…
После се спря.
Вече всичко е ясно.
Очите замряха.
Ръката отпусна на пода.
Пречупена снимката падна.
Изтъркана
в черно и бяло…
Пристъп болезнен.
Тежко се вдигат гърдите.
Въздух не стига.
Пребледнели мъртвешки звездите
падат
една подир
друга.
Почернено небето въздъхна.
Хрип от гърдите.
Разтворена рана.
Черна,
дълбока,
кървяща.
Сън неспокоен унася,
призрачни сенки се мятат…
Умира нощта и ражда се утро,
безоко.
Не се ли превърнах във навик
сред делник със заучени фрази?
Ветровете — посоки поели
ме разделят далече от тебе.
Със вихрите скитам
сред бури, метежи.
Очите ми спомени дирят…
Целунати устните пазят ли мене
или други очакващо вече копнеят?
Красиво бе…
И нека така да остане.
Пропуснати стъпки
след мене кънтят
под червения залез.
Неказани думи
увиснаха
като труп на бесило.
Фасадите
ме погледнаха злобно,
неоново празни.
Тишината — кънти.
Глуха
и ледена.
Мъгла, полепена по мене.
Притъмня.
Небето сбърчи очите —
оловни и сиви.
Горчи от безсмислици.
Бездомният вятър
скита из еднопосочните улици
сред разбитите павета от спомени.
Очите ми станаха точки.
Коте,
премръзнало
край улични локви.
Реклами от кръчми
светят по пътя,
по който стъпки,
на много предателства
кънтят зловещо и глухо.
Всичко крещи!
Крясък, дерящ по стените.
Котето пристъпи
и поиска
първата кола
да го премаже.
Старата лодка плува в морето
по следите на моите сънища.
Шепне нощта откровение,
скрива зад тъмните клони
очите ти, мене потърсили.
А млада луната огрява лицето ти.
До брега полека доплавам —
на дните ми бледите стъпки
да търся
в невъзможни и зрими посоки.
По белият пясък пристъпвам,
откривам следите на медузи
издълбани черупки и миди,
които в сърцето
до болка се врязват.
В сърцето,
дълбоко
в кръвта ми —
вулкани изригват
и спомени диплят
във нежна прегръдка
с вълните.
Кръговрат…
Море,
приюти ме във миг на обреченост…
Защото, навън
с пясъчни пръсти
брулят ме сините нощи…
И смирена
нощта
ме завива с тъгата си.
А някъде другаде,
в мене дълбоко
копнее вълни,
като морска русалка
уморена душата ми.
Достигам до предела —
вълноломът,
където се разбиват ветровете.
Същността ми,
по брега на тихото мълчание
стъпва с разранени пръсти…
Във теб обричам се закотвена да
бъда —
лодка
в заслона топъл на дланта ти.
Ти рисуваш тялото ми с устни.
Вечер, край камината — с очи.
тихо шепнеш… Дланите със обич
по лицето ми искри горят.
В тази нощ, изплетена от нежност,
наметни ме от звездите със палто.
Пламъците жадно да приплъзват
към копнящата ми голота.
Скрита зад очите си, усещам
как отпиваш ти от моята чаша.
Мечтите ми са тайната пътека,
в която стъпвам бос —
да съм със тебе.
Красива си, със бяла роба
гората те загръща с дъх на свежест.
С кадифена длан желая да погаля
и девствената рокля да отметна.
Да скъсам с нокти всяка суета,
свенливите копнежи да разголя.
В скута ти да прислоня глава.
Задъхан,
и червен,
и потен!
Прекрасна си…
Притискаш ме във теб.
Тъй крехка като цвете.
Опивам се от твоята уста.
Разтворила ме целият до дъно.
Как да те погаля
със морския залез,
да прошепна името,
с летния бриз?
Да те намеря
сред пъстрия пясък
и залюлям
сред кротки вълни?
С тих плясък нашепва прибоя
как да премина хоризонта до теб?
В пясъчни стъпки
след тебе да бродя…
Днес си далеч…!
В хоризонта —
бялата чайка,
малката лодка
с червени платна.
Като русалка,
на топлия пясък
разцъфнало-женствена,
нежна и гола,
с длан
те зова…
Повикай ме тихо…
там сред вълните.
Тази нощ пожелай ме,
и аз ще съм твоя!
Вятър подухна в живота ми.
Променлив и сив, като зимен.
Някак вървя, сигурно стъпвам.
Пътят е мокър, блести
от множество простички истини.
Въпроси, от които боли…
Някак, забравих земята на дядо ми.
Някак съм станала делнична, зла.
Ще ми се да поседна на пейката.
А дъждът — нека вали!
Нека си кажат, спрели се — хората:
„— Тая е луда, нали?!“
Времето тича след мен по
просторите,
с ръкави на ризи, вместо ръце.
Аз съм жена, не онези — от филмите.
Просто съм тази, дето сега,
стои под дъжда, на мократа улица
и стиска цигара в ръка.
Ще погаля
с момина сълза
лицето ти…
По тялото
ще спусна ръка,
като мъгла във утро.
Бели самодиви,
събират капки от роса,
за да те измия с тях.
Ще целувам пръстите ти,
с поглед ще те милвам…
Ще събирам тази разпиляна
нежност,
през годините прошарила
брадата ти…
И пак, пред теб ще коленича
днес,
заслушана в гласа ти.
Как тихо,
кротко ми говориш
и галиш ме със топли длани.
Роса,
с толкова обич сбрана
21.11.2006 г.
Като капки от дъжд
мъгливи,
горчиви
сълзите ромолят във нощта.
Спомен, като бяла фея
босонога,
с рокля
със цвят на цъфнало кокиче
сипе сребърни коси.
Тялото ми помни,
как ръцете,
вятър сякаш,
полъх тих
носеха ме във прегръдка.
Бебе бях.
А татко — ти.
Топлата завивка на очите,
беше
меко
кадифе…
Утрото почука глухо.
Вмъкна се като крадец.
Посивя прозорецът от болка.
Нож…
В лявото ми на гърдите.
Рана.
Пепелник…
С кафе,
черно и горчиво, като мисъл.
Истина ли бе?…
Безпощадно прозаичен е перонът.
Полицай разхожда пистолет.
Чантите са пълни с усмивки,
смачкани, като билет
от непотребното завръщане.
Във очите на поет,
има болка…
Много болка.
Делникът е строг
кондуктор с черна чанта.
Перфораторът е сив.
Прави дупки всеки миг
в белотата на гърдите ми.
Сякаш си икона,
светиш цял
от прозореца на влака.
Гледам те с молитва.
Безмълвно събличаш ме с поглед.
Стоя пред теб пречистена… Гола.
Под дъха ти — пламнала във огън.
очакващо тръпна… И стон!
Докосваш ме със своите мигли.
Пред тебе съм лист трепетлика.
Със устните си бавно,
като пролетен дъжд
ме разлистваш.
Полъхва вятър…
Като приказка е нежна вечерта.
Ухание на мрак приплъзва леко
кристали сребърни звънят.
Кънти сърцето, скрито в мрака
камбана в стар параклис.
Далече гасне тихо ехо
сред клоните в листата.
Дихание…
Направо от гърдите
на звездното небе.
С което заедно за въздух плача.
И теб жадувам, като ангел бял.
Шуми нощта…
От длан милувка
прокрадната сред моите коси.
Не искам цветя от пазара.
Реклами,
обвити в целофанени устни.
Аз знам, че за мен ще изпишеш
в небето, за тебе колко съм нужна.
И знам, че за мен ще заплачеш,
душата въздъхне ли тихо
от болка,
в небето заплаква и ангел.
Че чуеш ли вик,
ще тръгнеш в мъглата,
разстелена в бели талази
на съмване,
ръката ми с обич да търсиш…
И знам,
че ще тичаш със вятъра,
ще литнеш с крилете на птица,
за да потънеш в очите
— зелена морава.
Върху мен ще рисуваш с дъха си
дъги пъстроцветни и облаци бели,
сред които със длани горещи
ще ме любиш,
изпълнен с нежност…
Свенливо се усмихват
хризантемите бели
Поникнали в очите ми,
само за тебе.
Звездите, в спотаен копнеж
въздишат върху мен.
И аз съм стон.
Превърната в лъх,
изтръгнат от гърдите ти, дълбоко.
Музика във мен.
Звън над теб.
Пиеш устните ми с вкус
на горски ягоди.
Тръпчиви.
И пролетен нектар
от цъфналите теменужки
по бузите ми лепне
Жадно!
До премала.
Под дланите ти,
като огънче на свещ
догарям…
Превръщам тъмното
във светлина.
Сама се стапям в нея.
Стон.
Откъсната душа,
пърха като пеперуда бяла.
Искам да откъсна,
със устни
бледнеещия пламък на луната.
Вятърът зъл е.
Бурно морето.
Оковано небето в олово.
Дъждът наболява.
Нагарча
от сълзи.
Писък на чайка,
полет на гларус,
безнадежно последен
в гърдите.
Плачат вълните.
Белите пръски
се разбиват
без миг на пощада
в скалите
студени
и сиви.
Разкъсвам окови.
Вече е време.
Волно разпервам крилете
и в полет
политам.
Хоризонтът зове ме очакващ…
Искам…
С ръцете си вятъра
да те залюлее като мъничко цвете.
Птица да бях…
Да те взема с крилата си
и отнеса надалеч,
където се раждат мечти
и желания…
Ела!
Наметни ме със звездното сияние.
Нека е тъмна нощта…
Съблечи ме!
Нека да бъда на изгрева лъч …
Искам спокойно да спиш
на ръката ми …
Сънна мъгла
по тебе да сипя.
Над нас ще е бяла луната.
Край която ще бляскат звезди.
Преведи ме боса в росата
през високия брод към душата ти,
за да бъда във теб…
И остана.
Как исках, със „добре дошъл“,
на прага дървен да те срещна,
от раменете тихата обида
като раница да махна.
Въздишката дълбока да откъсна,
подобно трън, забит в душата.
Да ми разкажеш, искам,
за момчето с русите къдрици,
което с плюшеното мече,
разказваше на детството мечтите.
И как под одеалото с фенерче,
впускаше се в битки със злодеи,
и как, във боя станал победител,
се унасяше в прегръдката на феи.
И исках, там, до тебе да приседна,
отвън, край дървената стълба,
където тичал си, възседнал пръчка
и плакал над ожулените длани.
И искам нежно да целуна тези рани.
Да слушам, за младежа в униформа,
последвал пътя на сърцето,
преметнал автомат през рамо —
от кървави следи как пари.
Как с обич е създал детето,
сред прах, отломки и пожари…
Да слушам и да плача с тебе,
сълзите във пелин да се превърнат,
а ние с тебе жадно да отпием.
И искам с миро да измия
болката през всичките години.
… Да видя този мъж, раздаващ
без остатък обичта, да каже
как за втори път открил живота,
е намерил вяра във децата…
Как смисъл в изкуството открил е,
и трудно ли е да погледнеш Господ?
И как, успява тази обич
към цветенцето малко да запази
и влюбения взор на птиците,
отлитащи към алените залези,
да види…
Свалила тежестта от плещите,
събирам съчки…
Нека,
лумне огънят в огнище,
разпалено от спомени и бъдеще.
И топла питка да разчупя,
ухаеща на ръж и изорана нива,
а две очи молитва да шептят
за теб.
Без думи говори ми.
А когато вечерта погали ни
със кадифените си пръсти,
и блеснат сребърни шевици
на луна по роклята извезана
Със козяк и със черга
да те завия, стопля…
Ще ти налея
вино в чашата от лято.
При тебе обич, искам да притихна.
Да сещам, как бълнуваш с устни,
нагорчали от тръпчива сладост.
Да тръгнем заедно, натам,
от където всичко е започнало.
За да се завърнем заедно.
Не дойде тази пролет,
толкова дълго очаквана,
с бяла премяна.
С розови пъпки
разцъфнали в клоните.
Спомени плачат в душата ми.
Не намерих художника!
Изсъхна палитрата…
Цветята станаха жълти.
Може би… пропуснах да кажа,
колко той ми е нужен!…
Закрещя небето от болка.
Писък и стон се изплака.
Тишината, черна проплака,
като вдовица.
Тътен…
С грохот се разби прибоя,
камбанен екот издрънча в душата,
като хвърлена чаша.
Отекна нямо,
ударът оковен,
с ръждясал звук проскърца…
И виждам глутници,
изпаднали във транс,
крещящи — „още!“
И глухо барабанът тътне
методично,
в транс
ударите на сърцето…
Тимпан.
Последни сълзите се стичат
като дъжд, прокапал от небето.
Обикалят вещици във полукръг,
танцуват голи,
чупят криви пръсти
около мен,
И в мен,
демони — приятели, светици
пред иконите изплюха се
без жал,
без капка милост,
кладата гори…
цвърчи…
изпечената плът.
Пламти от завист,
все по-силно
искри прехвърчат,
падат птиците убити.
Ехидни са усмивките.
Пред теб — горят ме.
Облечена във бяла рокля.
Ще се превърна в пепел,
която в дланите ще събереш.
А аз ще кацна, като птица…
от рамото…
не съм и отлетяла.
Когато огънят угасне,
ще ме събереш със устни.
Страх ме е, от неизказаните думи,
от всичките преглътнати мечти,
несдъвкани желания,
от неизречените мисли ме е страх…
От нищото…
От нищото страхувам се…
От нищото!
И тези разпиляни по паважа
стари вестници
след време ще разказват минало…
За което, никой няма да попита.
Във тези прашни,
празни улици
без цвят…
Душите ни са посивели!
Клошарите край кофите —
щастливи,
прегръщат празната бутилка,
дори за това,
че другите ги псуват
е някаква утеха днес.
И повод, беззъбо да се смеят на
дребната ни същност.
А кучетата злобно вият.
Да, страх ме е във този свят
от изхабена делничност,
от липсата на вяра…
Конфекция на чувства.
Манекени-хора.
Неоновите лампи
са препълнени със лицемерие…
Да, страх ме е!
Крясък в тъмнината… Ехо.
И няма кой приятел да ти каже,
че той бълнува също,
буди се треперещ.
Страхът от утрешния ден,
предчувствието, че ще полази
след някой час, подобно паяк,
делник.
И ще се озъби на прозореца!
Че, вчера бе предателство!
А утрото… какво е?
Да можеш да прегърнеш някой,
да му шепнеш:
— Страх ме е,
Да, страх ме е!
— И мен… — задъхан да отвърне.
Поовехтяли добродетели
ветреят се във тъмен ъгъл
и питам се какво ще дойде утре…
И… страх ме е!
Поетите са днес бедняци,
но са свободни те,
и тяхното богатство
е друго, малко по-различно
от капещите изби
в които гнием…
Сред бурканите от делници.
… И никой няма да ги спре!
Сред сивите си мисли,
не ще да ги наврете,
в бетонните кутийки,
в които,
заровени по двама-трима
преплитаме си дните.
А там, пред храма Божий,
със бялата брада,
един усмихнат старец
с изпросени стотинки
гълъбите храни.
Децата си играят в парка
и кротко той ги благославя…
Един живот безценен е…
Със вяра,
построи врата към Рая.
А колко струва тази вяра?
Богат е този старец, чист е,
макар без покрив и едничка стая…
Защо са му,
защо са му, когато
земята цялата
е негов дом…
На гладния подайте къшей хляб,
на бедния една от ризите…
Да, страх ме е от този свят!
Кажете, хора, как така
не ви е — сякаш — никак страх
и как живеете сами?!
Да, страх ме е!
Да, страх ме е…
за вас.
Притискаш ме в теб.
Със длани лицето ми париш.
Дъхът ти е жарък, огнище от лято.
Заскрежените клони посипват
прашец по косите.
Тиха е бялата зима,
с нас е притихнала.
Шепне гората твоето име.
Чувам, във ехото — мене.
Залезът пръска ръжда по очите.
И снегът, като огнище е златен.
Вземи ме със себе си…
Недей ме оставя.
Скоро ще мръкне
и в мен ще е тъмно.
Вземи ме със себе си…
моя обич, последна!
Изтупах прахта на мечтите,
от скръб побелели в косите.
Смълчано е утрото.
Дъжд във очите.
Ще се върнеш ли?!
Дланите питат те,
търсещи…
Бушува сивото море…
Протегнах длан да те докосна,
а бялата и хладната мъгла,
зарови пръсти по косите.
И пръска бурното море
искри
и гъста пяна
Топлите сълзи,
попиха в хладен пясък…
Изчезна с гаснещия фар…
С полетът на гларус.
С плач на чайка
отиде си
последното доверие.
Бабите проснаха мокрите черги,
на простора от есенен дъжд.
Домакините носят торбите
към своите кухни,
сякаш във църква.
Подпряла съм длан във стъклото,
От прозорецът лъха на делник.
Ще те видя ли пак?
Сиви камиони,
със съскане вдигат боклука.
А лудият се смее…
От ъглите те следват празни очи.
Неверни и грешно е,
някак в душите.
Храм, превърнат в кръчма.
Сиви и кални са станали дните ни.
Като празна бутилка подритват,
всеки паднал с тежки ботуши.
Студените пръсти
на демони,
лепят се на очите безжално.
Без мисъл са дните ни.
Гледат те стъклено,
топчета, вместо зеници.
И студено е…
Задъхваш се, вакумна стаята,
хладилник на всичките чувства.
Не намирам във нея
глътчица въздух.
Като на лента
датите минват край теб,
забързани,
нищо не казват.
Само кикот…
В хладилникът,
обесени прасета се смеят.
Витрини, като очи на мъртвец,
изцъклено гледат небето.
Някой плаче, но никой не чува,
само лудия за миг се поспира
и ръцете размахва, на нещо се смее.
На конче завързал
овехтяло ветрило,
криви беззъбата празна усмивка —
неествествено някак, е весел.
Дори му е топло.
А небето,
като прокъсана черга,
изтупва сняг на парцали
и в локвите в миг, посивява.
Стените са с цвят на балони.
Докосвам студените сгради,
неволно ръцете си драскам.
Минават сиви палта покрай мене
— восъчни кукли, овехтели и бледи.
Очите са празни и неми.
Арлекино танцува
във дъжда.
Смразяващо духа.
Като улично куче, вятърът тича
и хапе лицето
на моето време.
Протегнал ръцете нагоре
и дърпа
хвърчилото, лудия.
Смехът му полепва
по мене.
Като, зачервена топла питка
се изтъркули слънцето
по небосклона.
Жерави с крилата галят планините,
посинели от тъга по склона.
Мръква се. Нощта притихва.
Разтворената пазва на небето
ръси разтопените жълтици
във очи, усмихващи се с обич.
Милва тих ветрец тревите,
а щурец с цигулка ги приспива.
Неразумни мисли връщат ме,
при тебе, във прегръдката,
където съм щастлива!
Намерих те, не съм те губила.
Макар и днес — във некролог.
Като плесница тежка — телеграма,
че свършил е един живот…
А куриерът беше гузен.
Подадох му стотинки като жар.
И той ме изостави, да угасне
в очите ми един пожар.
Тогава чух че духа вятър.
На улицата, някой сляп
потропваше с бастунче
бяло
пребледняло…
Пред моята съвест.
Земята въздъхна от тежест,
изкашля се в облаци прах.
Разтвориха клоните с трепет
дървета, сякаш са длан.
Отправиха тиха молитва и ето!
— Приведе небето чело.
На дъжд замириса.
Онзи ухаен, пролетен дъжд,
вливащ пожари направо във мене,
и чист небосклон.
Прохлада, измиваща грижите.
Дъжд, във който искаш да тичаш,
със песен под бисерни пръски,
премалял от любов да танцуваш
и с радост да цапаш през локвите.
Закъснялата пролет да пълни гърди
с аромата на люляк и цвят от липи.
Като загрижена майка,
със нежност,
небето своята блуза разтвори
и започна да кърми земята.
Мъждива светлина.
Фенери… Калдъръми.
По които плахо сещам
на Дебялянов тихи стъпки.
И сенки — бледи призраци,
край старите фенери.
Безсмъртен дух е приютен
в напуканите ръкоделия…
Пазач-самотник
на неразбулените тайни в песента,
на мъртвите поети.
Горят огньове еретически
във страници, узрели като злато…
Отеква конски тропот,
каретите звънят по калдъръма,
кънтящи от гласовете на кочияши
и стонове на бедните арменци…
И колко ли съдби безсмъртни
си заключил зад ковани порти…
Като стар ковач,
си везал от желязото дантели.
С дърво от стар олтар,
си стиснал здраво под тепетата
плачът и ехото на Времето!…
Припява в плач ревнивата латерна
на избледняла снимка,
със дъх на древност…
Струи напевно
мъдростта ти безтелесна,
от всеки камък,
пропит със кръв и дъх на пролет,
и с недописана история.
Луната — сребърно око
изтича над смълчаните комини.
Със топли длани нощта те гали,
разплита нишката в години.
Въздишка спотаена вечерта.
Изцежда мракът тишината в капка,
прихлупени очи — умира светлина,
душата свива се във ъгъл от
мълчание.
И неми са надеждите удавени,
със тъмен ритъм
бие
ударът живот,
пулсират вени…
Светофар премигва
и угасват във затвора на клепач.
Мълчание докосва ме
във тиха полунощ.
Прогорените следи болят
от неразбрани стъпки…
Загледана в отлитащата нощ,
аз пак се питам…
Стряскат се фасади
от сърцето блъскащо
разкъсва се нощта!
Говори ми!
Измислени, стрелките
с безразличие се движат…
Излишните неща са неми.
Тръгват си мечтите,
излитат като ято птици
— размити образи
във огледални отражения.
Докосна ме във топлия сумрак,
без думи…
Гъста тишина
във мен пропи се,
а нощта
разгърдена изплаква себе си,
в кървящи стихове…
Притъмня над мен небето!
Като олово тежат
сиви облаци…
И тъжат,
и ръмят.
Пътеки, извървени със тебе,
днес вече мълчат…
Усещам, че тихичко гаснеш.
Усещам,
по себе дъжд.
Сред рефренът на сивите капки,
чувам гласът ти.
Утихва…
Ти ми шептиш.
И виждам в прозореца тебе,
Пак си усмихнат,
и жив.
По лицето ти правят лунички,
шумолящите
капки
от
дъжд.
Духа вятър,
приплаква в мене,
като детенце изгубено вън
на тротоарът поседнало мокро,
и много само.
Ще тръгна по празната улица
да те пазя със своя чадър.
Ще се моля дъждът да пожали,
във прозорецът
твойто
лице.
Сред миражи…
Фалшиви оазиси,
като камила пред палмите стоя.
Трепти жега над пясъка.
Пустинните мисли са змии,
пълзящи към мене пресъхнали.
От копнеж, във устата горчи.
Ти ли си извора?
Небрежно небето мълчи.
Търся влажният полъх
в очите ти.
И жадувам за дъжд.
И лъжи.
Със копринената нежност
вечерта…
Все още я помня!
Музиката беше,
червена,
гъста като вино.
И дансингът бе шарен, като цвете,
намерено случайно в парка.
И устните ти бяха топли!
Прегръдката ти беше силна.
Ръката ти рисуваше с огън
извивка котешка в гърба ми…
А аз летях в небето.
… Звезди и бляскави комети.
И сещам всеки миг,
милувка от вечерта.
Копринената нежност
на дланта ти…
Колко пъти —
от мирис на борово клонче,
стръкче трева,
китка от рози,
съм била пияна
от тебе?…
Колко пъти,
в килимът на залез
мечтахме за допир,
за стон и въздишка…
Днес съм сама.
Гледам към кончето,
повлекло каручка
по булеварда на моята същност.
Пред което пристъпва
тъжно клошарят,
на моето кротко мечтание…
С пръсти треперещи
лицето ти милвам.
Листенца на цвете.
Въздишка във мрака.
Неизплакан стон
по прозореца чука…
Като дъжд.
И роса,
по стеблото на моето тяло.
Плаха нощта,
безсънна и тиха.
На луната очите червени
гледаха мен, а търсиха тебе.
Ти ли си това?
Към мене пристъпваш.
Гълъби литнаха от топлите длани.
Бяло перце ми погали лицето.
Покажи ми отново дивите рози.
Белите лебеди, как тихо гнездят.
Къде е момчето,
яхнало пръчката-конче,
войникът с тежък и сив автомат.
Стаила съм дъх…
И мога да чакам
като пролет и утро
да пристъпиш към мен.
Искам да бъда,
като птица в гнездо,
скрита на завет в твоите длани.
Гилотината
със стържене се вдигна.
Озъбена, проблесна като хищник.
Площадът се изпълни от тълпата.
Крещяща настървено да Го разпнат.
А Той бе в бяла риза.
И усмихнат.
Защото беше дал на всички.
Любов… мечти и поглед,
че красиво,
е слънцето край нас.
Свободен си!
Свечери се.
Стана нетърпимо.
Отброи часовникът
последните секунди.
Небето се раздра като завеса
и стана кървав залеза.
Гилотината се спусна със свистене.
И в миг-роди се птица!
Разпери белите крила.
И литна към небето.
Петък вечер е.
Делникът прихърква…
Невиждащи очи подпрени
в автобусно ежедневие.
Тръгващо по разписание…
В което аз съм част.
И просто пътник.
Както сме и всичките във времето.
Свободно място…
На него, до прозореца седи
един подпийнал скитник.
Странно!
— очилата са със златни рамки.
Повдигна лапата нагоре
(ръкавът беше скъсан):
— „Наздраве, българи!“
И аз се спрях.
Гласът му беше грапав
Но после кротнах се до него.
Присмех…
Автобусът беше пълен с пътници,
еднакви, като вестници.
Просъкаха очите…
Шепот тих… Излязоха езици.
Като плъхове от дупки
замърдаха очите…
Прилични господа и домакини
се взираха във него…
А той погледна през стъклото,
за нещо кимна,
и после ги разгледа като стадо.
Усмихна се и викна,
(оттекна до тавана):
— Кой от вас ще каже, мили…
Кой е писал:
„Човекът е човек тогава,
когато е на път…“?
Седалките мълчат.
Спогледаха се
стреснато костюмите,
обиците на госпожите,
очилата на чиновници
Замлъкнаха интригите.
Автобусът млъкна,
сякаш спря.
Кондукторът почти оказа се човек!
Отвърна:
— Пеньо Пенев!
А скитникът засмя се и го тупна:
— Ех, братле, ще пия и за теб!
Един със куфар, чиста кожа,
го дръпна, тихо съсна:
— Остави го, виждаш че е луд!
Кондукторът въздъхна.
А скитникът помръкна.
Не изпитах страх, а само болка,
дори посегнах към дланта му
и кимнах благодарно…
Промълвих му:
— Остави ги,
няма кой да чуе твоя глас…
Очите станаха големи.
Залюля се той,
надигна се и каза:
— И да ме убиете,
от мене полза няма,
ще ми вземете опинците съдрани!!!
Доволно се захили с беззъбата уста
и се обърса с опакото на ръкава.
Обърнаха се шлиферите.
Възмутено дадоха му гръб.
А той, разпери дланите към тях
и с блеснал поглед ревна:
— Нощта е черна и зловеща,
но нека бъде ден за вас,
негодници такива…!
И после на седалката се свлече,
със шише ракия и червено вино.
Ръцете му напукани и жълти,
приличаха на старо злато.
Заблестяха във очите ми сълзи,
докато го слушах как примира.
В съня му чувах, как шепти…
Скитникът цитираше Вапцаров…
Седалките се свиха
празни, зли
изпълнени с господа и домакини.
Вилнее косматия вятър в нощта.
Затворих очите.
Широко разтворих прозорците,
очаквайки
хладните пръсти
на сребриста луна
да поръсят със влага очите.
Кукумявката в тъмното плаче,
някой береше душа…
Мракът се спусна надолу и глухо
леден смях закънтя във ушите.
Загледана в този луд булевард,
закрещях…
Светлините отвънка блестяха,
заглъхнаха стъпките в сивия мрак.
Едно такси профуча и изсъска.
Зашептях без думи своята молитва.
Погледнах нагоре,
сред златистата броеница
на черно-кадифената бездна
две планети се срещнаха —
роди се звезда,
проблесна, благослови ме с ръка
и в мига,
умираща,
падна…
Притраква коловозът на живота,
а ти вървиш по него,
търсейки следата…
Релсите се раздвояват,
следват кръстопъти,
линиите се събират.
Стрелочникът
ти ръкомаха,
сочещ правилна посока,
но ние сме сами
по пътя към Голгота.
И може би,
не ще поемем,
може би — ще тръгнем…
Един към друг,
единият от юг,
а другият от изток,
с усмивка днес
сме пръстите преплели…
Над релсите
два бели гълъба
ще литнат към небето.
На пейката един тефтер,
прегърнал
между страниците роза…
Ще разлиства вятъра
със любопитство.
И палавите му ръце
ще галят стихове в него.
Искам да тръпна
отново в ръцете ти
изгаряща,
любяща
и утринна.
Изпий ми дъха
с въздишка отронена.
Тази нощ твоя съм…
Ела, като сън!
Душите ни топли са в зимния ден:
ласкаво галиш ме,
без дъх ме оставяш.
Със стон пак прошепвам
името в плен,
люби ме със нежност —
чиста и бяла!
Звездите в очите ти меко горят
и тихо,
и влюбено пеят отвънка.
Не искам да съмне,
нека чува се звън.
Ела, прегърни ме…
Ела, но не като сън.
Със огнени пръсти
извайваш греха ми.
Рисуваш душата,
до болка желан.
В прелюдия нощна
се сипят звездите
от лунен порой
над тебе излят.
Как искам да вярвам,
че утро ще има,
че ти ще си моят
тих пристан и храм
в който прошепвам
молитва за обич…
Разгърдена стъпвам
във твоята длан.
Върху устните ти ще заспи луната
наметната със девствено зачатие.
Желанието ми е гола нестинарка,
нощта е полудяла от очакване…
И чувствата все още във зародиш,
цъфтят в душата ти
с първична плахост.
Дъхът ти,
стапя ме до изнемога
с безшумни длани
гали ме сумракът.
Свенливо-сребърни звезди утихват,
блаженно избледнели в тихо утро.
Ще те целуне с обич
розовият изгрев.
Пеперудена любов
в очите ти
ще затанцува.
Искам на глътки да пия от тебе
в нощ задъхана, топла.
Лалета от свян
да свият цветчета червени.
Да те погалят с листа,
разтреперени в порив.
И с гърлен стон,
на изтръгната страст
със мене да притихнат,
мечтите
на спящите гълъби.
Жаркият огън в дланите пари.
Тишината е нежна милувка.
Звездите блещукат копнежно.
Събрани… Усещай ме!
Среднощно горяща в очите ти,
със вино, червено от обич.
Пред тебе в трепет излята съм.
Като нестинарка пред огън.
Ще попия с мека кърпа
мокрото ти чело,
приседнала до тебе на леглото.
Ръката ти, трепереща
във моята, ще задържа…
Ще се моля —
огъня, изгарящ те да стихне,
над лекия ти сън ще бдя,
и нека е спокоен!
А на сутринта…
събрала в шепите си
топлина от слънцето,
на тебе ще я подаря.
И слънчев лъч от розовото утро
ще те милва,
небесносиня длан ще те погали
Ще целуне свежест
трепкащите клепки…
Отвара от вълшебно биле лековито
любовта ми ще ти поднесе…
Пухкави бели завивки
се носят в небето…
Менят се картини.
Цветно е.
Ала в мен не пристъпи
зората на пръсти. Премина
над мене облачна сянка…
Търся те с поглед зад нея,
за да те намеря…
Слънцето във моята стая!
Сбогуването ще е
неприлично дълго
във нощ излята от мастило!
И погледа ми в миг прегърбен
умира с залеза, зад билото!
Изстиват дланите,
замръзват.
И скреж
посипва устните ми
с пелерина.
Очите ми потъват
в бели преспи
от спомени навяти и
далечни…
Като стъпки
след заглъхналото ехо
на отдавна уморените пътеки…
Враната изграчи.
Впи омразен поглед
в мене!
Протегнах длан
да те докосна
сред клоните
одраскали небето.
Забиха се в сърцето.
Тръни!
В единствен миг —
пропуснат!
Потече кръв —
ръждиво-черна,
вече е студена
и отдавна мъртва…
Книгите по левче…
Разпродаваме душите си…
Кашоните
на клошарите
са мърляви.
Търговците ги пипат…
Подреждат ги по рафтове,
като непрани ризи на въжето.
Обесени съдбите ни,
полюшва се на воля
в посоката на вятъра.
Времето е канапено и равно.
Разровили сме всеки спомен
с огризки от кебапчета.
Салатите вонят на кисело,
помия на прасета.
Продадохме езика
на Ботев и Лилиев.
Оставихме сред бурени
гробовете
да бъдат дом на гущери,
гнезда на пепелянки.
Иконите във църквите
миришат на молци
и червеи…
Погребахме,
затрупахме със пръст
имената на поетите.
Неистово пищят,
на предците ни послания,
кънтят
в бездънното ни ежедневие.
Във което,
под неонови реклами
децата ни пълзят
влечуги сякаш в своето
непросвещение.
Дрънчат оковите на времето,
с вкус на теракот,
ръждясал от безумие.
колкото да купиш
Достоевски… Или друг поет.
И книгите мълчат!
Подредени във кашони.
И блудствани от многото ръце
на потни колбасари.
Чиновник с куфар,
домакиня с чанта…
Небето ме зове!
Защото там е слънце.
Има въздух.
И сещам тихите сълзи
Вутимски плаче.
А реката,
край Своге
все така тече…
А задниците се подрусват тежко.
Седалките на лимузини
са неприлично меки…
И удобни
са фетишите на времето.
Дебели вратове.
И лой
в очите на доволни крави.
Спрете!
Стига!
Пищят студени ветрове
на пунктове за тенекия и хартия.
Във които моите светове
ридаят със романите на Чехов.
Натежаха от мъка
крилата на птиците,
в очите им дъжд заваля.
Нависоко летяха,
но сили не стигнаха.
Сивият облак ниско пълзи…
Коренът му драска
на полето по тръните.
Мокри са те, и са сиви.
Мечтите увиснаха,
без сила, пречупени.
Тополите остри, сякаш ками
пронизоха хладно
крилата на полета.
Замириса на хлад и сиви мъгли.
Дърветата драскаха вятъра.
С вятър се носят,
бездомни и скитащи,
птици покой не намират…
И нямат гнезда.
В броеница накъсана,
превръщат се в ято.
Небето е тежко…
Мълчи.
А мечтаеха дъх и на пролет
и сини цветя.
Все още припляскват
с крилата по въздуха,
пълен на слънцето
със последни лъчи.
Ято от птици, не чакащо пролет…
Отлитат над мен, чувам плача,
на крилете, от вятър прекършени.
Опустяха поля,
във които се смеех и тичах
свободна.
Притихнал е залезът,
гаснещ в зениците.
Небето прегърна
мъртвите свои деца!
Обрулени листа пилеят се
под вятъра в душата ми.
Съскат сухите ми мисли,
пожълтели от очакване.
Дъжд вали, посипва ме
капчиците ситни
бръчки правят…
Глухо е.
Ще ме прегърнеш ли отново
с топлина на жълто лято?
Слънчогледите във мен
ръсят черно зърно.
Искам във косите ми
пак да сещам пръсти,
нежни,
както
тебе.
Сърцето ми — порцеланова чаша
се пръсна на пода.
Захвърли я като изсъхнало цвете
от ваза, прашасала в ъгъла.
От капчука — ръждясал от чакане,
прокапаха сълзи…
Небето ли плачеше?
И по перваза
сивите капки почукаха,
сякаш са ехото
на твоите тръгващи стъпки.
Почернени вдовици.
Прегърбени клони.
Небе.
Оловно.
И сиво.
Мечтите мълчат.
Спомени болни,
във мене крещят.
Пламък на свещ.
Жълти ръце.
От очите
отлитнаха птици.
Празни гнезда.
Суха трева.
Пуст булевард е света.
Тебе те няма.
— Мамо, искам да бъда Гагарин
да достигна луната.
— Спинкай любими… вече е късно.
— Мамо… искам да стигна луната.
— Спи малкия… Гагарин е един комунист.
Като крака на улична курва
е отворен прозореца…
И спомени влизат
нечисти,
немити,
дебелия пенис на времето.
Всяка утрин,
като зърна от кафе се търкаля
по пода на моята същност.
Пуша и гледам
фасади,
сиви, като убити гугутки.
Просяци длани протегнали
с овехтели дрипи облечени,
продрани от болка и истини.
Ще остави ли някой, къшейче хляб
за сирака дето се скита
на който домът му е
мост на река.
Под който грижливо
е клетникът скътал
едничко богатство —
одеало и залък.
Скръб,
и тъга
и печал.
Жали ли залезът зимен,
нощем, когато заспива.
По покривката има трохи
и от цигарата пепел.
Под буклуците има цветя
избродирани от моята баба.
Мързеливо избърсвам с ръка
и трохите на простия делник.
Пожълтелите, топли очи
на отдавна мъртвата баба.
Пералнята шляпа…
На мъжът ми нощните чувства
полепени по бели чаршафи.
На синът ми насраните гащи
омърсени сред първите стъпки.
— Мамо, далеч ли е Париж?
— Да, мамо… спинкай
— Мамо, искам да съм велик
— Няма!… Спинкай.
Вечер.
Като пияна гара,
където по пероните си пие бира,
дори и кучетата виждам
край релсите протегнали езици.
… А релсите са шизофренно бели
семафорът е безпощаден санитар
завързал с риза без движение
последният ми палав план.
Стрелките, като ножица пронизват
от циферблата черен на небето
измислено от някого си време.
Бездомните навън
са без часовник.
Луната
като салата
изпълва едната чиния
простряна на воля
на масата в моята кухня.
Друг няма.
Посивял градът ще осъмне,
в булевардът задавен от пушек
под моста ще дойде линейка
поредната хроника утре.
Нейните лампи
блестят минзухари във синьо.
— Мамо, сънувах комети… и
Господ…
— Ще ядеш ли сандвич със риба?
— Татко, дали ще се върне?
— Не е важно… измий си ръцете.
Само стъклото,
като някаква рамка
ревниво ще пази
последната скица…
Момченце,
в ръцете държащо хвърчило.
Горчи ми цигарата.
Празен е погледа,
птица ослепяла
в небето,
синьо не виждам.
А слънцето свети,
безжалостно парещо,
като залепени
в очите пендари.
Мисли застинали.
Голи са клоните.
Пусти гнездата на птиците.
Душата тихо ридае…
Малко момиченце,
с жълто чадърче
задъхано тича из парка.
Пепелникът е пълен
със много илюзии.
Заспива градът уморено.
Мълчат светофарите
глухо.
И ние мълчим.
Всичко вече е казано.
Часовникът рита със крак
и пристъпва,
сред смет
от изхабените усмивки.
Употребен
вече,
като тоалетна хартия
е дългия делник
Нощта вещае откровение.
След салати
и чаши,
има ли мисъл?
Съблечени са дрехите,
разплетени прическите.
Лежим сами. Манекени.
Напълно голи.
Край нас куцука,
ден,
провлачва
разранени от обувките,
крака
безпътно скитали на някъде.
Прокапва залезът със капките
на кръв.
Крила
на уморени птици.
Уплашено сърцето,
като животинче
затворено в гърдите
сред решетки,
на клетки,
тупти.
Голите стени,
притискат безпощадно с длани,
бетонираните от преструвки,
пресъхнали
и празни
две очи…
Като пияни любовници,
опипваме бавно с ръце
бедрата
на голите истини.
Сладострастна мъгла.
Пипала.
Вендузи полепват по устните.
И вместо огън пламтящ
пронизва ни вятър,
с игли,
вледенени
от скука.
Като фризер са хладни леглата.
Симулираме някаква близост.
Измислен оргазъм.
Капеща мивка.
Досада.
Очите ни търсят посока,
а срещат
тъмни мазета,
хоросан по стени.
Кънтят на глухо и празно.
Цветни стъкла,
на телевизионни мечти
дълбаят със нокти прозорците.
През които никой не вижда
голямата,
жълта
луна.
И, че има много звезди.
Няма посоки за никъде.
Асфалтирахме всяка поляна.
Дърветата превърнахме в мебели.
Сираче на ъгъла.
Плаче детенцето.
Това бях аз.
Ти.
Има ли връщане?
Със шарената топка,
червени балони,
и топлата длан…
Ръката на мама.
Мама…
Мама я няма.
И някак,
делникът посивя като старец,
подпрял на своя бастун
цялото време.
Бреме.
Без време.
Таваните на нашите мечти,
хоризонтите бели —
опушени, неми
над очите
увиснаха,
притиснаха.
смачкаха
на детето червената топка.
И плачат
залези,
ръждясали
(пирони, червени от рани)
от скука.
И птици отлитат.
Всеки ден се събират в ята.
Кръжат над панелите сиви,
пазарските чанти,
лакирани
нокти
на стръвни животни.
И после отлитат… Всеки ден си
отиват.
Били ли сме някога живи,
или родени сме глутница псета?
Разкъсахме със зъбите всичко
различно,
красиво,
мечтано…
Далечното превърнахме във близко.
За да можем със пръсти
да пипаме,
мачкаме,
лазим…
И да облизваме муцуни доволни.
На мечтите, голият скелет
в тъмния ъгъл ще захвърлим,
където е мръсно
и паяк виси,
над прашясалата същност
на душата ни.
Създаде дом, изпълен с нежност.
Постели подът със жарава,
душите нестинарски се разхождат.
Стените оцвети със седем цвята.
Небесна люлка за детето,
от ангелски крила опле въжето.
Освети го с обич със лъчи от злато.
Като в храм,
пристъпвам плахо вътре.
Отправила към тебе поглед.
Застели ми легло в сърцето,
където и в проливен дъжд
ще бъда суха и на топло.
С бяла обич, дом ми изгради.
Преплети с мен ръцете,
със обич протегнати.
Пусни ме в душата си —
бяла и светла.
Запали ме със огъня
тлял през годините,
приеми ме такава,
каквато съм в теб —
изплакана, чиста…
Стопли ме във мислите.
С дъх ме изгаряш,
изпълнен със жар…
Вечер докосваш —
разплакан от нежност.
В нощите дълги
бленуваш ме с плам…
повикай ме тихо,
в тази вечер копнежна…
Небето е синьо-безоблачно.
Тих вятър… нашепват вълните.
Следите със тебе открихме
Докоснахме дланите — птици.
Със устни събирахме сълзи,
горчиви
от дим на цигари.
Очите ни, вплитат желания…
Ще спре ли пламтящия залез
в сърцата
до болка отдадени?
Рани.
Пепел.
Утро.
Подът под краката ми се срути.
В скитница душата се превърна,
броди в сънищата,
сиво — тъжни.
със палтенцето от грижи.
Равните стени,
хладно — езразлични,
лъскави ками
влизат в гърдите…
Черна врана в мене
кацна.
Виснало небето.
Врана в гнездото.
Дни — неверници
(направо блудници)
след петите ми вървят
и стотинки искат.
Утрото ме чака със закана,
кацнала на сивия прозорец,
с лъскави очи
на врана.
Искам да обеся врана!
Клати се бесилото самотно.
Цевта е празна от безсилие.
Патроните са стреляни
на халос.
И някак радостно и демонично
надсмивах се над своето творение,
наричано и казано по книга
със името Любов.
Изплаках те във нощ!
Създадох те във утро.
Изкряска совата,
зловещо отговори мрака.
Поредна ангелска душа
погребах,
но аз не станах ангел.
А бях и съградил и храм…
Макар, че на олтара
бях сложил кости
и очи на жаба.
Издигнах я в култ,
а беше толкоз лесно
горчивата отрова да излея,
като чаша изветряло вино
на гърлото в сърцето.
На лъскавата сцена под прожектори
се вдигна прашната завеса.
Зад тази стъклена врата е Ада,
но ти не знаеш, малка моя…
Все още, ти не знаеш…
Защото съм закърмен в светлината
на лампите преди антракта
завесите превърнах във завивка
от които публиката плачеше.
В тишината се превърнах,
в маска.
Разбираш ли ме, мила — маска?!
Маска.
Животът ми е
множествен сценарий.
Ще те заведа
сред всичките кошмари…
В отсъствие на чувства и мечтание.
В бялата ти длан ще сложа
изкормените мишки на
предателство.
Мишки…
Познаваш ли канала?
И искам да откриеш храма
иконите да видиш във очите
над схлупеното, прашно рамо
на всички мои грехове
(признати и мечтани)
да видиш мен
и Бог…
И Той да ме прокле.
Препуска еднорогът златогрив,
в зелените поляни, ти си бяла…
Зората — къпана девойка,
над теб пристъпи розова и чиста…
Дълбоко дишам аромат
от влажната ти кожа…
Протягам длан,
а тя е слънчева усмивка.
Очите ми са полски цвят,
който със целувка
в косите ти закичих.
— Красива си! — щурец шепти.
Аз влюбен и щастлив съм,
Душата ми ликува и звъни
със полъха на юнски вятър.
Отпусни главата си в скута,
над теб очи да склоня
да милвам лицето,
до болка обичано…
Горещо да шепна молитва към Бог.
И пламък на свещ
и дъх на тамян
да върне
искрица надежда в очите.
От храма сумрачен
с вода чудотворна
със шепите си цял да те мия…
Да те поръся със билка за здраве.
Да станеш от одъра
със възвърнати сили
и пак да тръгнеш
по пътя пречистен.
Простряла длани над камината,
събирам сълзи от очите ти…
В нощта разравям въглени.
Пропука тишината,
неволно се роди искра.
Проблеснаха очите ти
под моята ръка.
В огнището
мирише на смола.
И топло.
От чашата на блудкавия ден
отпивам глътка…
Тя горчи!
И няма час,
и няма ден
и нощ,
да чувам вън, че нещо плаче.
Нещо, скита се бездомно,
във кръговрат от нощен полет
на изгубените кукумявки
надничащи в будния прозорец.
Алуминиевите дограми
са всъщност на затвор решетки.
От шум и въздух изолирани,
не чуваме на самотата писъка.
Не виждаме очите на луната,
затулени под плътните ни щори.
Зад които, някой плаче…
А искам глътка от росата,
искряща по тревата,
рано сутрин
Зелената пола на планината
да облека,
и в късна есен,
да бъда цяла нощ навън…
Под старите дъбрави,
заклатили замислено глави,
които ще ме прислонят в прегръдка,
с щедростта на пъстрия килим
на есенни цветя
и билки…
И искам да говоря със звездите
за теб,
за любовта,
за Бог…
А те, смирено да потрепват
да ми разкажат за съня
на есенните минзухари.
…Мечти…
Под черното небе,
те падат уморени.
Подобно пеперудки във фенер:
угасва взорът им,
прегарят своите криле,
и падат долу,
трепкайки с крачка…
Очите ми куцукат,
сякаш са подбити
от чакълът на обиди и ненавист.
Лицето ми се изподра от тръни,
от протегнатите пипала
на хищници.
Със яд и злоба гледате ме във
очите, защото мога да обичам.
Душата ми — планински извор
от който жадния ще пие…
Не поглеждаме на скитника очите
и не виждаме…
как болката
е впримчила бесило
около врата му.
Зад дебелите стъкла
на увитите грижливо задници,
душите ни прихванали са
плесен,
паяжини,
и прах
дебел и тлъст
и мазен
от фритюрника
на къкрещия делник…
Вървя…
не стигам никъде.
Не виждам вече.
Булевардът, като циганка,
е шарен с всичките реклами.
Колите профучават покрай мен.
И ми подсвиркват
мазните очи на разни селяни.
Душата ме боли.
И ми се плаче.
Зад превала
на пореден залез,
мечтая нежност.
Мечтая за залените поляни.
Мечтая да съм с теб.
Но, паркът
е така далеч…
И нямам сили вече.
Със стръкче момина сълза
ме погали по гърдите.
Настръхнаха…
Като в пролет птица,
достигнала предела на небето,
без сили
кацнах върху теб.
И ти гнездо
в шепите си сви.
Останах там…
На топло.
Защитена.
Радостно бие камбаната.
Тази сутрин врабчето е розово.
Гарата ме посрещна усмихнато.
Стрелочникът почука със чука
и зазвънтяха пролетни звуци…
Машинистът помаха да тръгвам.
Влакът ме отвежда към тебе.
Луната гледа ни свенливо.
В прозореца,
танцува пламъкът на свещ
в изящните извивки…
— Ще те прегърна с обич,
сладка моя…
Ти галиш ме с косите
разпиляни като злато…
— Ще намажа устните ти
с медовина,
във утринта пресъхнала
от нежност,
свежест да отпия…
Благословенна си като магия.
С листа от рози,
със дъх от устни
вятърът ще бъде музика.
Нека, пътят ти
застлан да бъде.
Бели хризантеми.
Бяло и платното
по което голо ходило
да сложиш…
През мен да минеш.
От стъпките ти
изворна вода
във мен ще бликне.
А аз ще бъда млада.
Поръсена със цвят на роза
поставена в кристална чашка.
Красиво е да съм със теб.
Нощта със мене ще се моли
за много птици във съня ти.
Устните отпиваха се дълго.
Като чаши.
С тих копнеж…
Виното бе тъмна вечер.
Звън кристален на очи.
Пръстите са бели от
желание.
Сенките на свещи в транс
скитат страстни по телата ни.
Занемяла е нощта.
Мечтите
са повехнали цветя
в очите ми,
а исках
топъл дъжд
да плисне под звездите…
С болезнено желание
са пълни дните ни,
със плах копнеж…
треперещи се търсят
дланите…
И водиш ме по път,
осеян с рози,
цъфтят пред нас
градини във червено.
И толкоз китно е,
и хубаво,
и топло
разцъфва пролет като цвете.
И пак до теб,
изпълнена със обич
тъй свидна,
плаха,
всеотдайна…
Сега съм хванала ръката ти…
Мигът е пълен,
като пълнолуние.
И търся те…
По улицата се размивам
със мъглата.
И няма никой.
Жълти са измокрените лампи.
Вятърът в душата ми наднича.
Вик във тишината!
Плаче ли окаяният скитник,
крясък ли изтръгнах от душата.
Дланите си плъзнах по вратата.
Ти ли я затвори, обич?
Моля се, в ръждивата ключалка
ключ да чуя, че приплъзваш…
Като милувка
с цвят на цвете,
галя те със мисълта си.
С обич дланите докосвам.
Лъх на вятър по косите
сребърно втъкани.
Искам… с теб да пия
тази чаша с лудо вино.
Дни-неверници да пъдя
Празни бъчви на години
нека да търкулна към реката.
Път да бъда, посадена роза,
ароматът, само тебе
летен дъжд да те поръси.
Със цвят на жасмин,
вечерта със пръсти заплита
дъх на треви
и милувка на залез.
Като ято от птици
свободни политат
мечти,
като сън на дете лъчезарни.
Дишат звездите.
Покрити във злато
от стопена,
червена милувка.
Затвори очи.
И ме чувствай.
Топлата длан на нощта
нека те гали,
заедно с мене.
Море…
Вълни,
изпълнени със пръските
на лунна вечер…
Късове,
от вятър и от пясък
скърцащ,
сух.
Пресъхнал кладенец с мечтите ми.
Сред тази нощ,
пристъпваща със непростима
плахост
във кошничка
с крила от нощни птици,
усещам дланите…
И устните.
Изгубвам се във тъмното
като комета.
А ти със длан,
към лунната пътека
ме отвеждаш.
Звездите в хор
над мене пеят
с глас на ангел.
Тъжни, есенни цветя…
Кротко гаснат
в моите длани.
Ти си утринна мъгла.
Слънце в обедна омара.
Тихо гасна,
като в сън.
С кротки длани търся,
погледът ти, чужд за мен.
Пролетта
на нашата среща.
Във сенки
свещи и мълчание
(защото няма дъх, да кажем нищо)
откривам те
сред бягащи видения
край мен,
и горе — по тавана.
Нощта е зачервена и е гола.
Свещта гори.
И пламъкът пълзи
по тялото ти, като устни.
Сред свитите ми длани
нощта
(пулсиращ пенис)
примира от желание …
А ти си тук …
Подобно статуя.
На римски бог —
изваян в мечтите ми.
И ще си останеш тук.
Дори и да си тръгнеш.
Защото си роден в мислите.
Целувката, гори ме
до безпаметност.
Нима съм луда? — Луда съм!
Защото те открих.
А ти ме търси.
Дълго-през годините.
Разказа ми за всички пътища.
Очаквам днес
(в час на утро)
да отпиеш от росата,
на моето очакване.
Жадувам те…
Разтваряш ме.
Изпълваш ме.
След стон на страст,
притихвам …
А устните докосват
с нежност извора
на споделеното
от двама ни
мечтание.
Дай ми изгревът в прозореца.
В ранна утрин изкъпи ме
в росата на цветята …
Нека погледът ми бъде клонка,
сребърна и чиста…
Искам да пристъпя-гола.
Боса, по трънливата пътека.
Заблестяла
от щастливите ми сълзи.
На клада ли да бях изнесъл
чувствата събирани от всичките
бездомни монахини.
Да бях, запалил нощите,
и тези спомени,
злорадо да се смея над мръсниците!
Да бях,
изтръгнал им душите
една след друга,
а след това да ги обеся
в тяхната обител,
където, с пръстите си костеливи
изчоплиха очите на икони…
На колене да падна
в жертвения огън
от кладата да литнат врани
и да се разпръснат с крясък!
Праведните …
Блудниците — монахини…
Да бъдат радостни, щастливи!
Но Ти създал си ме по своя образ
и подобие,
научи ме да давам нежност,
свята обич,
на злото да отвръщам със добро
и плачейки, макар и разпнат,
пред Теб за всички …
тихо да се моля.
Смирен съм днес,
пристъпвам бавно към кладата.
А моите „спасени“
в хор крещят да бъда разпнат.
И нека ме разпънат, Господи!
Не ме е страх, защото съм обичал
подарил съм им мечти …
Дано не ги прахосат!
Ще запаля свещ …
И целият във свещ ще се превърна.
Последната светица,
ще ме понесе в себе си … в сърцето.
Над нас, небесните камбани
щастливо ще запеят
и тръгваме пречистени към тебе…
При себе си вземи ни!
Когато, другият е на ръба
надвиснал от последния етаж.
Когато, цялото небе
почернено като вдовица,
се прегърби в нощен писък
в юмруците ми свити от безсилие…
Тогава свещ запалвам,
на колене пред теб ще падна,
— Господи!
И моля те, за малък шанс…
Но Ти мълчиш …
Бръсначът е надвиснал
над главата ми,
блеснал като зъбите на хищник.
Отворил паст да ме погълне…
А мислите отнасят ме далече.
Там далеч… където, някъде
звучат фанфари
тържествено,
а после става
тихо…
Завесата на вечерта
в червено ще обагри
недоразбуденото още утро…
Тогава аз ще съм далече,
свободна като птица.
Навън ще бъде златна есен,
и ангели край мене ще летят.
Във Твоите крака ще падна…
Възможно ли е,
Ти да ми простиш?
В пътеките тихи
пристъпва нощта.
Самодива за тебе
разплита свила от злато,
изпратила залез
и дъжд от цветя.
Нежността на светулка
е вплела в косите си
вятър,
със който те милва.
И шепнат звездите.
В прозореца
щедрите клони притихват.
Прегръща те с трепет луната —
младо момиче
и знам, че с повея летен
в съня ти ще прати
на славеи нежните трели.
И ангели бели,
понесли се с арфи —
благо шептящи
молитва
над тебе!
Тази вечер луната е жълта погача
прясно омесена, топла и дъхава.
Вятърът нежно гали лицата
дъбравите крият
със клоните влюбени.
Тази нощ е дълбоко и меко небето
звънко разстила жълтици в нозете.
Лютики припяват
с камбанена песен,
а тихата обич, говори в ръцете.
Топлите длани са мека коприна
под която — завита,
се сгушвам във теб.
Ухае на топло и хубаво.
Като от топло огнище,
ухае на хляб, златист от желание.
От извора на думите
отпивам жадно,
пристъпила
пред прага на душата ти.
И чувствам,
че самият ти си храм.
А аз съм
блудна грешница.
И като в жертвеник
поставям себе си.
Облечена
във снежно — бяла роба.
Кръвта от раните
ще бъде светла.
Но знам,
не би могъл да ме раниш,
защото в храма има
много слънце!
Погледни в очите ми,
не съм светица,
а магьосница
и дивна чародейка.
С мечти ожарени,
треперещи за обич,
сред синкавия пламък
във огнището.
Ела със мен
сред дъхави ливади
с омайна билка
лицето ще докосна…
И то ще стане розово.
Очите ми са
въглени от клада
Не, наистина,
не съм светица!
Аз съм просто
влюбен ангел.
Замислен, огънят припуква.
Спомени разпалва
и догаря…
Дланите треперещи
ровят в жълта шума
парещи надежди…
Влажна есен…
Птица-Жар с крила,
тежко полетя,
скри се зад небето.
Ще се върне ли?…
Далеко скита вятъра,
подгонил
празни мисли…
Вярата ми, като птичка
писна и се впусна…
Сцепи се небето,
залезът прокапа
с капки кръв…
И сълзи,
ръждясали отдавна.
Прокънтя и тишината …
Ранена.
Дишаща кошута,
с поглед на дете …
Търсих билка.
Търсих обич.
Не намерих…
Глухо.
Побелели са от прах душите.
Миналото ни завърза здраво
с дебели,
грапави
въжета…
В дървото на измислен делник,
един безделник,
лежащ на канапето
застлано със възглавници от навик.
Животът: се превърна в примка.
БЕСИЛО!
Угасна последния лъч
като счупена крушка.
Оглушахме сред думи неказани,
стенания,
вопли и плач.
Пустини мисли —
побеснели се гонят,
като вълци във прерия.
На глухотата тъмните стъпки
закънтяха във стаята
полудяла
от крясък.
Стопи ли се моята вяра
в тролейбусния делник,
превозващ душите?
Пред витрини,
сергии,
салати по левче
продадох ли кротко очите?
Ослепях ли…
Или всички сме слепи?
Грешница съм!
В Твоя дом не мога да стъпя,
но ще коленича…
и сред гълъбите на площада
ще се моля!
Под червените човки,
под сняг от пера
ще съм малка…
И ще видя, колко
Ти си голям.
Ниско небето е виснало
измокрено,
черно
преметнато
върху острия хълбок отсреща.
Докосвам медали.
Тенекийки ръждясали,
трикольори.
Манерки изпразнени
от стария куфар на дядо.
Грехът е гнездото на паяци,
домуват от „Многая лета“…
Пипам на баба дантелите,
на татко овехтялата същност,
на мама плесниците в кухнята…
Отговор няма!
Тихо е.
Сякаш спокойно.
Дори — много спокойно.
Като пийнал кръчмарин
е доволен и сит,
прозорецът
сред всичките сгради…
Някъде кукумявка изкряска.
Мъртвите на могат да плачат.
Кафявата кръв по земята
(на всички от фронта)
е станала гнила
и днес
татул е родила.
Татулът е билка от злоба,
Чувах, че съседката слага,
да не снасят кокошки…
Земята…
онова Българско знаме
накраят —
в червено
от кръв
Знамето…
Под което много герои…
и моят си дядо
(някой си, някакъв, никакъв …)
месото от фронта
по което черните врани
и сови
мръсници
кълвяха със човки
червени и сини.
Разпиляха на дядо ми костите.
Избърсвам със длани
и мия със сълзи
сандъка на дядо.
В който няколко ризи
една Библия малка
и много медали
говорят за моята същност.
И не само за нея …
Защото, когато
се движа в трамвая
и виждам дървета
достатъчно стари
молитва не чувам
и разказ и мъка.
Трамваят е пълен,
със всяка седалка.
Понякога чувам …
(не знам в съня ми),
фелддебелът вика,
гласът му е бликащ
— извор размътен
понесъл телата
на удавени мишки.
— „Родината нека,
да бъде над всичко…“
И усещам земята…
Земята!
Земята топла от кръв,
как върху нея житата
избуяват
от пот,
кръв,
и сълзи на войник.
И усещам, че мирис
все още …
на страх
човешки страх
кисел вкус на пушек от барут
и кисел вкус
на зеленясал хляб.
За мъртвите,
какво си ти, Родино?
Под падналите знамена
годините са черна броеница
сълзите… мъжките сълзи
са пръснати медали по земята.
Животът се изнизва и отлита
обидена и черна птица.
Гърдите ме болят
и няма въздух,
но въздух няма
и там
в черните поля на Дойран,
където газови гранати
са пълнили гърдите жълти храчки
изплюти в кръв
в черна кръв
във черния окоп.
Усърдно враните кълват…
и чувам човките им по лицето
кълват…!
Жълти човки,
раздират Българското знаме
и го ядат
като стара мърша.
Оковани сме от пъпната си връв,
оковани във вериги — заточение.
Отгоре мрак.
Нощта потропва със ботуши
подобно пийнал капитан
с калашник в ръката.
И паднал със изцъклени очи
нагоре, в звездното небе се взираш,
където празното небе
небе …
Разбираш ли?!
Небе!
Като мастилница е мътно.
А в мене малкото дете
все още стиска вързано хвърчило
и тича по зелените поляни
защо ли?!
Татко, питам те — Защо?
Мамо …, бях ли твоето зайче
… на дядо куфарът мълчи
и сребърните му медали
са мокри …
Моите очи
докосват се до нещо свято.
Екот на картечница кънти
в сърцата ни
от упор!
Искам да го чуеш:
та
та
та
та
тря-я-яс
шрапнел,
право в стената от въпроси.
Има ли въпроси?
Чу ли,
канонадата на цяло време
взело вещицата зла,
дядо ми,
и много други.
Трамваят ми е подарил билет
продупчен, скъсан от кондуктор.
Ще стана утре точно в 6
на малкия закуска ще направя.
И кухнята облечена в слип
ще ме разглежда
похотливо — жадно.
… Обичам да повръщам сутрин.
Защото стария букет
от изсушени хризантеми
и латерни
пред шапките с цвят на сняг
(големи, някак си помпозни)
със дами
с привкус на виенски валс
го няма моя век…
… го няма.
Бих искала да пия вино
много вино…
да бъда с рокля
бяла като сватба
изкъпана и чиста
грешна!
С грешни пръсти да посмея
сандъчето на дядо,
с медалите да погреба …
И после да се кая.