Джани Родари
Приключенията на Лукчо

Анотация

Има книги, които всеки човек трябва да прочете на младини. Това са книгите, издържали проверката на времето, получили признанието на читателите от много поколения у нас и по света.

Издателство „Отечество“ предлага най-хубавите произведения на световноизвестни писатели за малки и големи.

Приключенията на Лукчо

Глава първа
В която Лукан настъпва принц Лимон

Лукчо беше син на Лукан и имаше седем братя и сестри: Лукчо, Лучка, Луканчо и така нататък — все с имена, подходящи за едно почтено лучено семейство. Трябва веднага да ви кажа, че това бяха добри, но твърде нещастни хора.

Какво искате, щом някой се роди лук, често си има работа със сълзи.

Лукан живееше с децата си в една дървена барака, малко по-голяма от щайга за зеленчук. Богаташите, които минаваха покрай тях, извръщаха носове с погнуса.

— Боже мой, как мирише на лук! — казваха те и подвикваха на кочияша да кара по-бързо.

Един път из тези места трябваше да мине и владетелят принц Лимон. Придворните се безпокояха за неговия нос.

— Какво ще каже негово височество, когато усети миризмата на бедняците?

— Бихме могли да ги парфюмираме — подсказа главният церемониал майстор.

Веднага една дузина лимончета бяха изпратени, за да парфюмират бедняците. Те оставиха в къщи сабите и оръжието си и помъкнаха варели и пръскачки. Варелите бяха пълни с одеколон, парфюм от теменужки и българска розова вода, най-хубавата в света.

Лукан, децата му и неговите роднини бяха извадени от бараките и наредени покрай стените. Напръскаха ги така добре, че Лукчо съвсем настина.

Изведнъж засвири тръба и владетелят пристигна, следван от свита лимони и лимончета. Принц Лимон беше облечен в жълто от главата до петите. Носеше жълта шапка, на която имаше златно звънче. Лимоните от свитата пък имаха сребърни звънчета, а лимончетата от по-долен разред — пиринчени. Чуваше се такова дрънчене, че хората се стичаха, като мислеха, че пристига цирк.

Лукан и Лукчо бяха в първата редица и хората зад тях ги блъскаха и ръгаха в гърба.

За да си отвори място, бедният старец започна да вика:

— Назад! Назад!

Принц Лимон го чу и кипна.

Той се спря пред Лукан, тропна с кривото си краче и строго му се скара:

— Какво сте се развикали „Назад! Назад!“? Не ви ли харесва, че моите верни поданици се блъскат, за да ме видят?

— Ваше височество — му пошепна главният церемониалмайстор, — този човек ми се вижда опасен смутител на реда. Няма да е зле да го поставим под наблюдение.

Веднага един стражар почна да следи Лукан със специален далекоглед за следене смутителите на реда. Всеки стражар имаше по един такъв далекоглед.

Горкият Лукан позеленя от страх.

— Ваше величество — се опита да каже той, — блъскат ме!

— И добре правят! — изрева принц Лимон. — Така трябва!

Тогава главният церемониалмайстор се обърна към тълпата и каза:

— Любими поданици, негово височество ви благодари за вашата привързаност и за блъскането. Блъскайте се, граждани, блъскайте се по-силно!

— Но те ще се стоварят върху вас! — опита се да каже Лукчо.

Веднага един стражар почна да следи и него с далекогледа си. Тогава Лукчо се измъкна, като се провря между краката на гражданите.

Отначало гражданите не се блъскаха много, за да не се контузят, но главният церемониалмайстор хвърляше към тях такива страшни погледи, че тълпата започна да се вълнува като вряща вода в казан. Блъсканицата се засили толкова, че Лукан стъпна право върху краката на принц Лимон. Негово височество, който имаше мазоли, видя всичките звезди на небесния свод без помощта на придворния астроном. Десет лимончета от долен чин се хвърлиха веднага върху нещастника Лукан и му поставиха белезници.

— Лукчо! Лукчо! — викаше старецът, докато го отвеждаха.

В тая минута Лукчо беше далече, но тълпата около него знаеше вече всичко. Дори, както бива в такива случаи, знаеше и нещо повече.

— Добре че го арестуваха, искаше да намушка с нож негово височество.

— Какво ще ми разправяте, той имаше картечница в малкия си джоб.

— В малкия си джоб ли? Хайде де, това не е възможно!

— Нима не чухте гърмежите?

Всъщност гърмежите бяха от ракетите в чест на принц Лимон, но хората се изплашиха толкова много, че се разбягаха кой накъдето види, понеже се страхуваха от лимончетата.

Лукчо искаше да каже на хората, че в джоба на баща му има само една угарка от евтина тосканска пура, но после реши, че ще е по-добре да мълчи. Бедният Лукчо! Той като че ли започна да недовижда с дясното си око. Оказа се, че там имаше една сълзичка, която искаше да се търкулне на всяка цена.

— Глупачка! — каза й Лукчо, като стисна зъби, за да си даде смелост.

Сълзичката се уплаши, обърна се кръгом и не се показа повече.

Накратко казано, Лукан беше осъден на доживотен затвор. Нещо повече, той трябваше да остане в затвора и след смъртта си, защото в затвора на принц Лимон имаше и гробища.

Лукчо отиде да го навести и го прегърна:

— Бедни ми татко! Затвориха те като престъпник заедно с най-лошите разбойници.

— Сине мой, ти нищо не разбираш — каза Лукан нежно. — В затвора днес лежат най-добрите хора.

— А какво лошо са направили?

— Нищо лошо. Затова са в затвора. Принц Лимон не харесва добрите хора.

Лукчо се замисли за миг и му се стори, че е разбрал.

— Тогава чест ли е за един човек да стои в затвора?

— Понякога да. Затворите са за крадците и убийците, но откакто управлява принц Лимон, убийците и крадците са в неговата свита, а в затвора отиват добрите граждани.

— Аз искам да стана добър гражданин — реши Лукчо, — но не искам да попадна в затвора. Ще дойда тук и ще освободя всички ви.

— Не си въобразявай много — усмихна се клетият старец, — няма да бъде толкова лесно.

В този момент дойде Лимона-тъмничар и ги предупреди, че времето за свиждане е изтекло.

— Лукчо — каза тогава бедният затворник, — ти си вече голям и можеш да се грижиш за себе си. За майка ти и за братчетата ти ще се грижи чичо ти Лук. Стегни се за път и тръгни по света да се учиш.

— Но аз нямам книги, а нямам и пари, за да си купя.

— Няма значение, ще изучаваш само един предмет — негодниците. Щом срещнеш някой насилник, спри се и го изучи добре.

— А после какво ще правя?

— Когато му дойде времето, сам ще се сетиш.

— Хайде, хайде — изръмжа Лимон-тъмничар, — стига сте дрънкали. А ти, сополанко, не се навъртай наоколо, за да не влезеш и ти в дранголника.

Лукчо искаше да му отговори както трябва, но реши, че няма смисъл да се остави да го затворят, преди да се е заловил за работа.

Той прегърна баща си и избяга.

Същият ден Лукчо заведе майка си и братчетата си при чичо Лук. Чичо Лук беше добър човек, малко по-щастлив от другите, понеже работеше — беше портиер. Лукчо нарами вързопчето си и тръгна на път.

Хвана първия път, който му се изпречи. И не сбърка, защото след два часа стигна до едно селце сред полето. Името на селцето не беше написано на първата къща, пък и тя не приличаше на къща, а на колибка, в която едва би се побрало едно малко куче. През прозореца надничаше някакво старче с червеникава брада, което гледаше тъжно и оплакваше нещастната си съдба.

Глава втора
Как Лукчо накара дон Домат да плаче за първи път

— Хей, вие — запита Лукчо, — отде ви хрумна да се заврете тука? Чудя се как ще излезете...

— Лесно — отговори старчето, — трудното е да влезеш. Млади момко, бих ви поканил с удоволствие на чаша бира. Но вътре двамина не можем се побра, а пък, и да си призная, нямам и бира.

— Все ми е едно — каза Лукчо, — не съм жаден. Това ли е вашата къща?

— Да — отговори старчето, което се казваше чичо Тиквичка, — малка е, но когато не духа вятър, върши работа.

Чичо Тиквичка беше завършил тъкмо предния ден своята къщичка. Трябва да знаете, че още от малък чичо Тиквичка беше решил да си направи къща и всяка година купуваше по една тухла.

За нещастие обаче той не знаеше да смята и затова от време на време молеше майстор Гроздан — обущаря, да му преброи тухлите.

— Чакай да видим — казваше майстор Гроздан, като се почесваше с шилото. — Шест по седем четиридесет и две... свалям девет, значи всичко са седемнадесет.

— Ще стигнат ли за една къща?

— Мисля, че няма да стигнат.

— Тогава?

— Какво да ти кажа? Щом не ти стигат за къща, направи си пейка.

— Не ми трябва пейка. Пейки има в парковете, а когато са заети, мога да стоя и прав.

Майстор Гроздан се почеса по главата с шилото, отначало зад дясното ухо, после зад лявото и влезе в обущарницата си.

Чичо Тиквичка реши да работи повече и да яде по-малко. Така всяка година спестяваше пари за три тухли, а понякога и за пет.

Беше заприличал на кибритена клечка, но купчината тухли растеше.

Хората казваха:

— Погледнете Тиквичка, като че ли вади тухлите от корема си. Всеки път, когато купчината порасне с една тухла, Тиквичка отслабва с един килограм.

Когато Тиквичка почувствува, че е остарял и не може повече да работи, извика отново майстор Гроздан и му каза:

— Моля ви се, пребройте пак тухлите.

Майстор Гроздан взе шилото, за да се почеше по главата, погледна към купчината тухли и отсече:

— Шест по седем четиридесет и две... сваляме девет... значи всичко са сто и осемнадесет.

— Ще стигнат ли за къща?

— Няма да стигнат.

— Тогава?

— Какво да ти кажа. Направи си кокошарник!

— Но аз нямам кокошки.

— Сложи в него някоя котка. Котките са полезни, понеже ловят мишки.

— Това е вярно, но аз нямам котка, а нямам и мишки.

— Просто не знам какво да ти кажа — изпухтя майстор Гроздан, като се чешеше яростно с шилото, — сто и осемнадесет са сто и осемнадесет, не е ли така?

— Щом го казва човек като вас, който знае да смята, сигурно е така.

Чичо Тиквичка въздъхна, после въздъхна още веднъж. И като видя, че с въздишки тухлите не се увеличават, почна да строи.

„Ще си направя една малка къща — си мислеше Тиквичка, докато работеше. — Не ми трябва дворец, пък и аз съм нисичък. А пък ако тухлите не ми стигнат, ще използувам няколко парчета картон.“

Чичо Тиквичка работеше съвсем бавно от страх да не изразходва бързо тухлите. Поставяше ги внимателно една върху друга, като че бяха от стъкло. А познаваше така добре тухлите си!

— Ето — казваше той, вземайки една тухла, милвайки я като котенце, — парите за тази тухла спестих преди десет години по Коледа. Купих я на пазара с парите, с които щях да си купя петел. Но нищо, ще ям петел, след като си построя къщата.

При всяка тухла чичо Тиквичка въздишаше дълбоко, дълбоко. Но когато изразходва всички тухли, останаха му още много въздишки, а къщата беше малка като гълъбарник.

„Ако бях гълъб — мислеше бедният Тиквичка, — щеше да ми е много удобно.“

А когато се опита да влезе, блъсна покрива с коляното си и за малко да събори цялата колиба.

„Остарявам и ставам разсеян, трябва да внимавам повече“ — си помисли той.

Тиквичка коленичи пред вратата, запълзя по лакти и колена и като въздишаше, влезе в къщичката си. Нещастията започнаха едва след като влезе: ако речеше да се изправи, щеше да събори покрива, а не можеше и да се изтегне, защото къщата беше тясна и къса. А краката? Преди всичко трябваше да си прибере краката за да не се мокрят, когато вали.

— Доколкото виждам — заключи Тиквичка, — не ми остава друго, освен да седна.

Така и направи. Седна и въздъхна.

Така си седеше сред къщата, като въздишаше предпазливо, а в рамките на прозореца лицето му сякаш беше портретът на самата тъга.

— Как се чувствувате? — запита го майстор Гроздан, който беше излязъл пред вратата на обущарницата си и наблюдаваше с любопитство.

— Благодаря, добре — отговори учтиво Тиквичка.

— Не ви ли е малко тясна в рамената?

— Не, добре ми е.

Майстор Гроздан се почеса както обикновено по главата и измърмори нещо, но не се разбра какво. Между това отвсякъде се трупаха любопитни да видят къщичката на Тиквичка. Дойдоха и група деца и най-малкото от тях скочи върху покрива на къщичката и започна да подскача и пее:

Чичо Тиквичка си има

една къщичка любима,

краката му в антрето,

ръцете му в мазето,

тялото в столовата,

а в спалнята главата.

— За бога, деца — молеше се чичо Тиквичка, — по-по-лека, ще ми съборите къщата!

За да ги укроти, той извади от джоба си три-четири червени и зелени бонбони, които се намираха там кой знае откога, и ги подаде на децата. Те се хвърлиха с викове и се сборичкаха при подялбата на плячката.

Оттогава, щом му останеха дребни пари, Тиквичка купуваше бонбони и ги поставяше на прозореца за децата, както се оставят трохи за врабчетата. Така той се сприятели с тях.

Понякога ги пускаше да влизат на смени в къщата, а той стоеше навън и внимаваше да не правят пакости.

Докато Тиквичка разправяше всичко това на Лукчо, откъм края на селото се вдигна облак прах и веднага се чу трясък от набързо затворени врати и прозорци. Жената на майстор Гроздан спусна с гръм ролетката.

Хората се заключваха в къщи, като че ли идваше буря. Дори кокошките, котките и кучетата се разбягаха във всички посоки, като търсеха да се скрият някъде.

Лукчо не можа да разбере навреме какво става: облакът прах беше вече прекосил със страшен трясък селото и спря пред къщичката на чичо Тиквичка.

Това беше една каляска, теглена от четири коня, поточно казано, от четири краставици, защото в тази страна, както вече сигурно сте разбрали, всичко живо беше в роднински връзки с някой зеленчук. От каляската изскочи една важна личност, облечена в зелено, с кръгло и червено лице, което изглеждаше, че ще се пръсне всеки миг като зрял домат.

И наистина тази личност беше дон Домат, главен управител и иконом на замъка на графините Череша. Лукчо реши, че той трябва да е много зъл човек, щом всички се разбягват при пристигането му, и за всеки случай се оттегли настрана.

Засега обаче дон Домат не правеше нищо лошо. Какво правеше? Гледаше втренчено чичо Тиквичка. Гледаше го втренчено и продължително, като клатеше заплашително глава, без да промълви дума.

Бедният чичо Тиквичка искаше да потъне вдън земя заедно с къщичката си.

Потта се лееше на потоци по челото му и влизаше в устата му, но той не се осмеляваше дори да вдигне ръка да се избърше. Потта беше солена и горчива.

Чичо Тиквичка затвори очи и се опита да си представи: — Ето Домат го няма вече. Аз и моята къщичка сме като моряк и малка лодка сред Тихия океан. Морето е небесносиньо и спокойно и нежно ни люлее. Ох, как нежно ни люлее, насам-натам... насам-натам...

Какъв ти Тих океан, какъв ти Атлантически океан!

Дон Домат беше хванал върха на покрива и го разтърсваше насам-натам с все сила.

Чичо Тиквичка отвори очи, когато дон Домат изрева така заплашително, че хората залостиха още по-плътно вратите и прозорците си, а който беше завъртял ключа само веднъж, го завъртя втори път.

— Крадец! — крещеше Домат. — Разбойник! Смутител на реда! Ти си построил дворец върху земята, която принадлежи на графините Череша. Ти имаш намерение да прекараш остатъка от живота си в леност, като се смееш зад гърба на две нещастни стари жени, вдовици и кръгли сирачета. Но аз ще ти дам да разбереш!

— Ваше превъзходителство! — молеше се Тиквичка. — Уверявам ви, че самият граф Череша ми разреши да си построя къщичка на това място.

— Граф Череша почина преди тридесет години, мир на костилката му! Земята принадлежи на графините и ти, Тиквичка, ще трябва да си обереш крушите. Това ще ти потвърди и адвокатът. Адвокате! Адвокате!

Господин Грах — адвокатът на селото — вероятно беше стоял през цялото време зад вратата на бюрото си в очакване да го повикат, защото изхвърча навън като грах от шушулката си. Винаги, когато слизаше в селото, Домат викаше адвоката, за да докаже правотата си.

— Тук съм, ваше превъзходителство! На вашите заповеди — изфъфли Грах, като се кланяше.

Но той беше толкова дребен, че никой не забеляза поклона му. От страх да не го помислят за невъзпитан Грах се поклони още веднъж, и то тъй дълбоко, че се преметна.

— Кажете на този човек, че в името на закона той трябва да напусне къщата си веднага. И доведете до знанието на всички, че графините Череша имат намерение да поставят в тоя кучкарник едно зло куче, да плаши децата, които от известно време са станали много нахални.

— Но вижте, аз... — започна да фъфли господин Грах, позеленявайки от страх.

— Какво ще виждам! Вие адвокат ли сте, или какво?

— Ваше превъзходителство, аз съм дипломиран по гражданско, религиозно и наказателно право в университета в Саламанка.

— Това е достатъчно. Щом сте адвокат, правото е на моя страна. Можете да си отидете.

— Да, господине! Да, господине! — и господин Грах изчезна като дим.

— Чу ли какво каза адвокатът? — запита Домат чичо Тиквичка.

— Но адвокатът нищо не каза, нищо.

— Как, ти се осмеляваш да ми възразяваш, нещастнико?

— Ваше превъзходителство, аз не съм промълвил нито дума — измърмори Тиквичка.

— Кой проговори тогава?

Домат хвърли наоколо заплашителен поглед.

— Мошеник! Разбойник! — се чу отново.

— Кой каза това! А, навярно е онзи стар смутител на реда, майстор Гроздан — реши Домат и като се отправи към дюкянчето на обущаря, почука с жезъла си по ролетката и изкрещя:

— Зная, зная, майстор Гроздане, че във вашата обущарница се говорят разни неща против мене и благородните графини Череша. Вие нямате капка уважение към двете нещастни жени вдовици и кръгли сирачета. Но ще дойде и вашият ред и тогава ще видим кой ще се смее.

— Ще дойде и твоят ред, Домате, и тогава ще се пукнеш! — каза отново гласът. И притежателят на гласа — Лукчо — се приближи спокойно с ръце в джобовете до страшния дон Домат, който дори и за миг не помисли, че не друг, а това момченце му бе казало обидните думи.

— Откъде изникна ти? Защо не си на работа?

— Аз не работя — каза Лукчо, — аз съм ученик.

— А какво учиш? Къде са книгите ти?

— Изучавам негодниците, ваше превъзходителство. Тъкмо сега попаднах на един и не искам да изпусна случая да го разуча добре.

— Негодник ли? Тук всички са негодници. Но ако си открил някой нов, покажи ми го.

— Разбира се, ваше превъзходителство — отговори Лукчо, като му намигна дяволито. Той бръкна още по-дълбоко в левия си джоб и извади едно огледалце, с което обичаше да си играе. Застана пред муцуната на Домат и бутна огледалото под носа му.

— Ето го, ваше превъзходителство. Разгледайте го добре!

Домат погледна с любопитство в огледалото. Кой знае какво се надяваше да види! Но, разбира се, той видя само лицето си, огненочервено, с малки и зли очи и уста, напомняща процепа на спестовна касичка.

Най-после разбра, че Лукчо се подиграва с него. Тогава просто побесня. Сграбчи момчето с две ръце за косата и започна да тегли.

— Ох, ох — крещеше Лукчо, без да престава да се смее. — Ваше превъзходителство, вие имате твърде много сила за един негодник. Вие сте силен колкото цяла дружина негодници.

— Ще ти дам да разбереш — крещеше Домат и дръпна толкова силно, че отскубна от главата на Лукчо цял кичур.

А после стана, каквото трябваше да стане, понеже това бе косата не на друг, а на Лукчо: след малко злият Домат усети ужасен сърбеж в очите и започна да лее сълзи като из ведро. Или по-точно, като из две ведра: сълзите течаха по бузите му като ручеи. Пътят се измокри, като че ли току-що бяха минали по него чистачите със своите маркучи.

„Досега не ми се е случвало такова нещо!“ — мислеше си учуден Домат. И наистина, понеже нямаше сърце, той не беше плакал никога, а и никога не беше белил лук. Всичко това му се видя толкова чудно, че той скочи в каляската, шибна конете и се понесе с пълна скорост. Но докато препускаше, се обърна и извика:

— Тиквичка, предупреден си... А ти, хлапе, ще заплатиш скъпо за тези сълзи.

Лукчо се смееше като луд, а чичо Тиквичка бършеше потта си.

Вратите и прозорците се отвориха едни след други. Само Грах не отвори своите. Майстор Гроздан вдигна ролетката и излезе, като се почесваше с въодушевление.

— Кълна се във всичкия канап на вселената! — викаше той. — Ето един хитрец, който можа да накара дон Домат да плаче. Откъде идваш, бе момченце?

И Лукчо трябваше да разкаже на всички патилата си, които вие вече знаете.

Глава трета
За това, колко е трудно за една стоножка да снабди с обуща децата си

Лукчо започна да работи в дюкянчето на майстор Гроздан и напредваше бързо в обущарския занаят: мажеше канапа с восък, очукваше подметките, забиваше кабари в обущата, вземаше мярка на клиентите.

Майстор Гроздан беше доволен, а и работите му вървяха добре, защото в дюкянчето му идваха мнозина, за да видят момчето, което беше накарало дон Домат да плаче.

Така Лукчо се запозна с много нови лица.

Пръв дойде с цигулката си под мишница маестро Круша, преподавател по музика. След него вървеше цял рояк мухи и оси, защото цигулката му беше направена от половината на една ароматна и сочна круша, а знайно е, че мухите налитат на круши. Случваше се, когато маестро Круша даваше концерт, слушателите да стават и да го предупреждават:

— Маестро, внимавайте: на цигулката ви е кацнала муха. Круша прекъсваше концерта и прогонваше с лъка мухата.

Понякога някое червейче успяваше да се промъкне в цигулката и издълбаваше в нея дълги тунели. Така инструментът се повреждаше и маестрото трябваше да си намери друг, за да не свири фалшиво.

После дойде Праз. Той беше градинар: над челото си имаше голям кичур коса, а пък мустаците му бяха дълги, дълги.

— Тези мустаци — обясни Праз на Лукчо — са моето нещастие. Когато жена ми трябва да простира прането, кара ме да седна на балкона, връзва мустаците ми на два гвоздея, един отляво и друг отдясно, и окачва на тях прането. А аз трябва да се пека на слънцето, докато дрехите изсъхнат. Ето виж следите от щипките.

И наистина по неговите мустаци на равни разстояния личаха следите от щипките.

Пристигна и едно семейство стоножки, баща и двама сина, които се казваха Стоножко и Стокрачко и не се свъртаха на едно място.

— Винаги ли са така немирни? — запита Лукчо.

— Какво? — отвърна татко Стоножка. — Сега са кротки като агънца. Би трябвало да ги видиш, когато майка им ги къпе: докато мие предните им крака, те изцапват задните, когато започне да мие задните, те изцапват предните. Всеки път, когато ги къпят, отива по един сандък сапун.

Майстор Гроздан запита:

— Е какво, ще им скроим ли едни хубави обуща на малките?

— За бога: сто чифта обуща! Би трябвало да работя цял живот, за да ги изплатя.

— Вярно — каза майстор Гроздан. — Пък и в моята обущарница няма достатъчно гьон и кожа за толкова обуща.

— Вижте кои са най-скъсани, да сменим поне тях.

Напразно Стоножко и Стокрачко се опитваха да не мърдат краката си, докато майстор Гроздан и Лукчо преглеждаха подметките и горниците на обущата.

— На този би трябвало да сменим първите два и освен това тридесетия чифт обуща.

— Тридесетият е още добър — побърза да каже татко Стоножка, — достатъчно е да поправим токовете.

— А на този трябва да подменим последните десет чифта от дясната редица.

— Колко пъти съм му казвал да не си влачи краката. Тези деца не ходят като хората. Те само знаят да скачат, да играят, да пълзят. И ето последствията: всички десни обувки се развалят преди левите.

Майстор Гроздан въздишаше:

— За децата е все едно дали имат сто крака, или само два. Те могат да скъсат сто чифта обуща само с един крак.

Най-после семейството Стоножки си тръгна: Стоножко и Стокрачко се измъкнаха бързо и плавно като на колелца. Татко Стоножка вървеше по-бавно, понеже понакуцваше. Но не много: куцаше само със седемнадесет крака.

Глава четвърта
В която Лукчо обсажда кучето Баф и го принуждава да се предаде от жажда

Какво стана в това време с къщичката на чичо Тиквичка? Стана следното. Една сутрин дон Домат се появи отново със своята каляска, теглена от четири краставици, но тоя път го придружаваха дванадесет стражари. Без да се церемонят много, те изхвърлиха чичо Тиквичка и настаниха в къщичката му едно много зло куче на име Баф.

— Така! — изкрещя Домат, като гледаше заплашително наоколо. — Сега децата от селото, а заедно с тях и онзи хлапак, който живее при майстор Гроздан, ще се научат да ме уважават.

— Добре, добре! — изръмжа Баф.

— А оня изкуфял старец Тиквичка ще разбере какво значи да не се подчинява на моите заповеди. Ако иска къща, за него има място в затвора. В затвора има място за всички.

— Добре, добре! — изръмжа отново Баф.

От прага на обущарницата майстор Гроздан и Лукчо наблюдаваха безпомощни цялата сцена.

Натъжен, чичо Тиквичка седна на един камък и започна да си глади брадата. При всяко поглаждане отскубваше по един косъм. Затова реши да не глади брадата си, за да не я оскубе съвсем. Седеше натъжен и отчаян на камъка и въздишаше; сигурно сте вече разбрали че Тиквичка имаше голям запас от въздишки.

Домат се качи в каляската. Баф застана мирно и взе за почест с опашката.

— А ти пази добре! — му заповяда дон Домат. След това шибна четирите краставици и каляската потегли.

Беше топъл и хубав летен ден. Баф се поразходи нагоре-надолу пред къщата, като размахваше опашка, за да си придаде важност. След това започна да се поти и си помисли, че не би било зле да изпие чаша бира. Огледа се наоколо, за да види дали няма някое момче, което да му купи бира от кръчмата. Но наоколо нямаше никой. Само Лукчо стоеше на прага на майстор Гроздановата обущарница и усукваше канап. Баф, кой знае как, подуши съмнителната му миризма и затова реши да не му се обажда. Но Лукчо беше забелязал, че кучето се измъчва от горещината.

„Струва ми се, че нещо ще се случи“ — помисли Лукчо.

Случи се това, че стана още по-горещо. Горкият Баф беше много жаден.

— Какво ли съм ял тази сутрин? Да не би да са ми сложили много сол в супата? Като че огън ми гори в гърлото, а пък езикът ми тежи, сякаш е от цимент.

Лукчо надникна през вратата.

— Ей! — едва-едва изскимтя Баф.

— Мене ли викате?

— Да, на вас говоря, младежо! Бихте ли ми донесли чаша лимонада?

— С удоволствие, господин Баф, но тъкмо сега моят майстор ми каза да сложа подметки на тези обуща и затова не мога.

И той веднага влезе в работилницата.

— Колко е невъзпитан! — измърмори кучето, като проклинаше синджира, който не му позволяваше да прескочи до кръчмата.

След известно време Лукчо се показа отново.

— Господине — изръмжа Баф, — бихте ли ми донесли чаша вода?

— С удоволствие — отговори веднага Лукчо, — но тъкмо сега моят майстор ми заповяда да поставя токове на обущата на свещеника.

На Лукчо му беше неприятно да гледа как нещастното куче се измъчва от жажда, но той не харесваше занаята на Баф, а освен това искаше да даде един добър урок и на Домат.

Към три часа следобед слънцето припичаше толкова силно, че даже и камъните се потяха. Баф едва издържаше. Тогава Лукчо наля вода в една бутилка и сипа в нея едно бяло прахче, което жената на майстор Гроздан взимаше вечер за сън. Бедната жена беше толкова нервна, че не можеше да заспи без този прах.

Лукчо запуши гърлото на бутилката с палеца си и я доближи до устата си, като се престори, че пие.

— Ах! — възкликна след това, като се потупваше по гърдите. — Колко е студена!

Баф преглътна един литър слюнка и за миг му се стори, че му е по-добре.

— Господин Лукчо — обади се той, — хубава ли е тази вода?

— И още как!

— А няма ли микроби?

— Какво казвате! Това е съвсем чиста вода, дестилирана от един професор от университета в село Барберино.

И Лукчо поднесе отново бутилката към устата си, като се престори, че пие.

— Господин Лукчо — се обади Баф, — защо бутилката остава винаги пълна?

— Трябва да знаете — отговори Лукчо, — че това е подарък от горкия ми дядо. Колкото и да пиеш, тя си остава винаги пълна.

— Бихте ли ми дали една глътка? Една кафена лъжичка ми е предостатъчна.

— Само една глътка? Ще ви дам половина дузина бутилки! — отвърна Лукчо. Можете да си представите колко му беше признателен Баф: благодареше му, ближеше му коленете, като размахваше опашка така, както никога не бе правил пред господарките си графини Череша.

Лукчо му подаде бутилката. Кучето я налапа, изпи водата с праха на един дъх и се канеше да запита:

— Нима вече свърши? А нали казахте, че оставала винаги пълна?

Но не можа да го каже, защото заспа веднага.

Лукчо го отвърза от синджира, метна го на гърба си и се запъти към замъка. Обърна се още веднъж назад, за да види как чичо Тиквичка влиза отново в къщата си: в рамката на прозореца лицето на старчето с неговата проскубана червеникава брада изглеждаше като портрета на самото щастие.

„Бедни Баф — мислеше Лукчо, като отиваше към замъка. — Трябваше да ти изиграя този номер. Кой знае дали ще ми благодариш за водата, когато се събудиш“.

Вратата на парка беше отворена; Лукчо остави кучето на тревата, помилва го нежно и каза: — Поздрави от мен дон Домат!

Баф отговори с радостен лай. Той сънуваше, че плува в едно планинско езеро, в езеро със студена и сладка вода и като плуваше, пиеше до насита и ставаше самият той вода, с опашка от вода, с уши и крака, леки като струите на водоскок.

— Сънувай в мир — каза Лукчо и се върна в селото.

Глава пета
Чичо Боровинка си поставя звънец против крадци

Като се върна в селото, Лукчо видя, че около къщата на чичо Тиквичка се бяха събрали много хора и спореха оживено. Право да си кажем, всички бяха твърде изплашени.

— Как ли ще постъпи сега дон Домат? — питаше загрижен маестро Круша.

— Мисля, че цялата история ще завърши зле. В края на краищата те са господарите и те командуват — се обади кака Тиква. Жената на Праз я подкрепи, хвана мустаците на мъжа си, сякаш бяха юзди, и му каза:

— Тръгвай! Да се прибираме, докато не е станало нещо.

Майстор Гроздан също клатеше глава:

— Домат бе изигран два пъти. Сега ще иска да си отмъсти — каза той.

Само чичо Тиквичка не се безпокоеше: той извади от джоба си най-хубави бонбони и черпеше всички, за да отпразнува събитието. Лукчо изяде един бонбон и каза:

— И аз мисля, че Домат няма да се предаде толкова лесно.

— Тогава... — се обади Тиквичка, като въздъхна. Цялата му радост изчезна както слънцето, когато го засенчи облак.

— Чуйте какво мисля — трябва да скрием къщата.

— Да скрием къщата ли?

— Точно така. Нямаше да предлагам да направим това, ако ставаше дума за замък, но една малка къща като тази лесно ще се скрие. Бас държа, че ще се побере в каручката на вехтошаря.

Бобчо, така се казваше синът на вехтошаря, изтича до къщи и след малко се върна с каручката.

— На нея ли ще я натоварим? — попита Тиквичка, загрижен да не би къщичката му да стане на парчета.

— Да, ще се побере — отговори Лукчо.

— А къде ще я караме? — попита отново Тиквичка.

— Бихме могли... — предложи майстор Гроздан — засега бихме могли да я скрием у нас в зимника. После ще видим.

— Ами ако Домат узнае?

Всички се обърнаха към господин Грах, който се навърташе наоколо, като се преструваше, че не чува нищо.

Адвокатът се изчерви и побърза да положи няколко лъжливи клетви:

— Домат няма да узнае нищо от мен. Аз не съм шпионин, аз съм адвокат.

— В зимника е влажно и къщата ми ще се развали — възрази плахо чичо Тиквичка. — Защо да не я скрием в гората?

— А кой ще я пази? — запита Лукчо.

— Аз познавам един човек — рече маестро Круша, — който живее в гората. Казва се чичо Боровинка. Бихме могли да му поверим къщата, а после ще решим какво да правим.

Съгласиха се да опитат. Натовариха набързо къщичката върху каручката на вехтошаря. Чичо Тиквичка въздъхна, прости се с нея и отиде да си почине след толкова вълнения в дома на кака Тиква, която му беше племенница.

Лукчо, Бобчо и маестрото се отправиха към гората, като тикаха каручката. Това не бе трудно: къщичката не беше по-тежка от клетка за врабчета.

Чичо Боровинка живееше в една стара бодлива кестенова обвивка. Той се беше разположил в нея с цялото си имущество, което се състоеше от половин ножица, ръждясало ножче за бръснене, една игла с макара конци и една кора от кашкавал.

Като чу какво му предлагаха, той се изплаши страшно. Тръпки го полазиха, като разбра, че ще трябва да живее в толкова голяма къща.

— Няма да приема никога, не, не мога, за какво ми е такъв дворец? Добре съм си така. Знаете ли какво казва поговорката? „Простирай се според кестеновата си обвивка.“

Но когато чу, че трябва да услужи на чичо Тиквичка, прие веднага:

— Чичо Тиквичка ли? Той винаги ми е бил симпатичен. Веднъж го предупредих, че една гъсеница лази по гърба му. Все едно, че му спасих живота.

Поставиха къщичката до дънера на един дъб. Лукчо, Бобчо и маестро Круша помогнаха на чичо Боровинка да пренесе цялото си имущество, сбогуваха се и му обещаха, че ще го навестят скоро с добри новини.

Щом остана сам, чичо Боровинка веднага започна да се страхува от крадци.

„Сега — мислеше си той — живея в голяма къща и сигурно ще ме оберат. А може и да ме бият, докато спя, понеже ще мислят, че съм много богат.“

Дълго мисли той, дълго си блъска главата и най-сетне реши да постави звънец на вратата на къщата. Под звънеца забоде картонче, на което написа с едри букви:

„Умоляват се господа крадците да звънят. Ще бъдат поканени да влязат и ще могат да видят с очите си, че нямам нищо за крадене.“

След като написа обявата, той се успокои и понеже слънцето беше вече залязло, легна да спи.

Към полунощ — дзън?! — звънецът го събуди.

— Кой е? — запита той, като надникна през прозорчето.

— Ние сме, крадците — отговори един груб глас.

— Идвам веднага, имайте малко търпение, докато си облека халата — отвърна чичо Боровинка.

Той облече халата, отвори вратата и покани крадците да огледат цялата къща. Крадците бяха двама здравеняци със страшни и дълги бради. Един по един, за да не си чукнат главите, те надникнаха в къщата и скоро се убедиха, че няма нищо за задигане.

— Видяхте ли, господа? Видяхте ли? — тържествуваше чичо Боровинка, като потриваше ръце.

— Хм, хм, хм — изръмжаха недоволно крадците.

— И аз съжалявам, честна дума — продължи Боровинка. — Все пак дали бих могъл да ви услужа с нещо? Искате ли да се обръснете? Имам едно ножче за бръснене; то е доста старо, тъй като е наследство от прадядо ми, но се надявам, че ще свърши работа.

Крадците се съгласиха. Обръснаха се, както можаха, с ръждясалото ножче, поблагодариха и си отидоха. В края на краищата те бяха добри хора и кой знае защо бяха станали професионални крадци.

Чичо Боровинка си легна и заспа. Към два часа през нощта звънецът издрънка отново. Бяха дошли други двама крадци. Той ги пусна да влязат. Но един по един, разбира се, за да не продънят къщата. Те не бяха брадясали, но единият от тях нямаше копчета на дрехите си. Чичо Боровинка му подари иглата и конеца си и му напомни да гледа винаги по земята, когато ходи.

— Защото — обясни той — по земята могат да се намерят много копчета.

И тези крадци си отидоха.

И така всяка нощ крадците будеха чичо Боровинка, звъняха, посещаваха го и си отиваха без плячка, но доволни, че са се запознали с един толкова добър и любезен човек.

Както виждате, къщата на чичо Тиквичка попадна в добри ръце. Ние ще я оставим и ще отидем да видим какво става другаде.

Глава шеста
Барон Портокал има неприятности с корема си,
а дук Мандарина заплашва, че ще се хвърли от бюфета

Време е да надникнем в замъка на графините Череша, които, както сте разбрали, бяха господарки на цялото село, на къщите, на земята, на църквата и на камбанарията й.

В деня, когато Лукчо пренесе къщата на чичо Тиквичка в гората, в замъка беше настанала голяма бъркотия, понеже бяха пристигнали роднини.

По-точно казано, бяха пристигнали двамина: барон Портокал и дук Мандарина. Барон Портокал беше братовчед на покойния съпруг на Череша първа. Дук Мандарина пък беше братовчед на покойния съпруг на Череша втора. Барон Портокал имаше извънредно голям търбух. И това беше съвсем естествено, защото той ядеше от сутрин до вечер и от вечер до сутрин, като спеше само по един час На денонощие.

На младини барон Портокал спеше цяла нощ, за да смели това, което беше изял през деня, но после си каза:

— Спането е губене на време, защото, докато спя, не мога да ям.

Затова реши да яде и нощем и да оставя само един час за храносмилането си. От всички негови имения, а те бяха много и пръснати по цялата област, пътуваха непрекъснато кервани с всякакви лакомства, за да утолят глада му. Клетите му селяни не знаеха вече какво да му пращат: яйца, кокошки, свини, волове, крави, зайци, плодове, зарзават, хляб, бисквити, торти. Баронът изяждаше всичко наведнъж. Имаше двама прислужници, които бяха натоварени да пъхат в устата му лакомствата, които пристигаха, и други двама, които сменяваха първите, когато се уморяваха.

Накрая селяните му съобщиха, че нямат вече какво да му изпращат.

— Пратете ми дърветата! — заповяда баронът. Селяните изтръгнаха всички дървета и му ги изпратиха.

Той изяде и тях с листата и корените, като ги потапяше в сол и зехтин.

Когато изяде всичките дървета, започна да продава земята си и с получените пари си купуваше храна. Когато продаде всичките си земи и остана гол като пушка, писа писмо на графиня Череша първа и тя го покани в замъка си.

Право да си кажем, Череша втора не се радваше много:

— Баронът със своя апетит ще изяде и нашите пари: ще излапа целия ни замък като чиния с макарони.

Череша първа се разплака:

— Ти не искаш да приемаш моите роднини. Бедничкият барон, ти не го обичаш.

— Добре, съгласна съм — каза тогава Череша втора, — покани барона. Но аз пък ще поканя дук Мандарина, братовчед на моя покоен съпруг.

— Покани го — отговори с презрение Череша първа, — той няма да изяде дори и едно пиленце. Твоят покоен съпруг, мир на костилката му, имаше дребни и мършави роднини, които едва се забелязваха с просто око. А роднините на моя покоен съпруг, също мир на костилката му, бяха все едри и грамадни и се виждаха отдалече.

Наистина човек можеше да забележи барон Портокал от голямо разстояние: от един километър той би могъл да бъде взет за могила.

Щом баронът пристигна, трябваше да се погрижат за един помощник, който да му поддържа корема, защото Портокал не можеше да се движи сам. Домат повика Фасул вехтошаря и му каза да докара каручката си. Фасул не я намери, защото, както знаете, беше я взел неговият син Бобчо. Затова той докара ръчната си количка. Домат помогна на барона да намести корема си в количката и след това извика:

— Тръгвай!

Фасул хвана дръжките на количката и бутна с всичка сила, но количката не мръдна.

Тогава повикаха двама слуги и с тяхна помощ баронът се поразходи из алеите на замъка. Отначало не обръщаха внимание на камъните: колелото на количката като че ли нарочно търсеше най-големите и остри камъни на алеите и коремът на клетия барон се тръскаше така, че той се изпоти здравата.

— Внимавайте в камъните! — молеше той.

Фасул и двамата слуги започнаха да внимават в камъните и количката започна да пропада в дупките на алеите. — Божичко, внимавайте в дупките! — умоляваше ги баронът.

Докато го разкарваха, той не беше забравил любимото си занимание и си похапваше от една печена пуйка, която неговата братовчедка Череша първа му беше приготвила за закуска.

Дук Мандарина също създаде доста главоболия на обитателите на замъка.

Клетата Ягодка — камериерката на Череша втора, не смогваше да му изглади ризите. Когато му ги носеше, дукът се мръщеше, започваше да плаче, покатерваше се на гардероба и викаше:

— Помощ! Помощ!

Череша втора дотърчаваше и се хващаше за косите:

— Мандарина, какво има?

— Ризите ми не са добре изгладени и аз искам да умра! За да го убеди да остане жив, Череша втора му подари всичките копринени ризи на покойния си съпруг.

Дук Мандарина веднага слезе от гардероба и започна да мери ризите.

След малко се чуха нови викове:

— Помощ! Помощ!

Череша втора пак притича с разтуптяно сърце.

— Братовчеде Мандарина, какво има?

— Загубих копчето си за яка и не искам вече да живея! Този път той се беше покачил на огледалото и заплашваше да се хвърли на пода с главата надолу.

За да го успокои, Череша втора му подари всичките копчета за яка на покойния си съпруг, които бяха от злато, сребро и скъпоценни камъни.

До вечерта Череша втора му даде всичките си скъпоценности. Дук Мандарина беше натрупал вече много сандъци, пълни с разни неща, и потриваше доволно ръце. Графините се уплашиха от лакомията на своите роднини и почнаха да изливат яда си върху клетия Черешко, който беше техен племенник и кръгло сираче.

— Готованко — му се караше Череша първа, — бягай веднага да си пишеш домашните.

— Написах ги.

— Напиши други! — заповядваше Череша втора. Послушният Черешко сядаше да пише нови домашни; всеки ден изписваше по цели тетрадки, а за една седмица купът от изписани тетрадки заприличваше на планина.

— Къде се шляеш, мързеливецо? — питаха го графините.

— Искам да се поразходя в парка.

— В парка се разхожда барон Портокал и там няма място за мързеливци като теб. Бягай веднага да си учиш уроците!

— Научих ги вече.

— Научи други!

Послушният Черешко отиваше да учи отново: всеки ден учеше стотици и стотици уроци и беше вече прочел всички книги от библиотеката на замъка.

Но когато го виждаха с книга в ръка, графините го мъмреха:

— Остави книгата, хлапако. Не виждаш ли, че ще я изхабиш?

— Но как ще уча уроците си, без да се докосвам до книгите?

— Учи ги наизуст.

Черешко се затваряше в стаята си и учеше, и учеше. И винаги, разбира се, без книги. Мъчеше се сам да отгатне всички неща и от много мислене го заболяваше главата. А графините му се караха отново:

— Ти си винаги болен, защото мислиш много. Престани да мислиш и ще спестиш парите за лекарства.

Изобщо, каквото и да правеше, Черешко не можеше да угоди на графините. Той просто не знаеше къде да се дене, за да не му се карат, и беше много, много нещастен.

Само Ягодка, камериерката на Череша втора, му беше близка. Ягодка съжаляваше нещастното момче, което никой не обичаше: беше любезна с него и вечер, преди да си легне, му носеше сладкиши.

Но една вечер барон Портокал изяде цялата торта. Дук Мандарина също искаше да си хапне от тортата. Той пак се покатери на бюфета и започна да крещи:

— Помощ! Помощ! Дръжте ме, ще се хвърля!

Но всичко беше напразно: баронът изяде всичко, без да му обърне внимание.

Череша втора коленичи пред бюфета и молеше братовчеда си да не се самоубива. За да го накара да слезе от бюфета, тя трябваше да му подари нещо, но нямаше вече какво.

Най-после, като разбра, че няма да получи нищо, дук Мандарина се укроти и слезе, подпомогнат от Домат, който цял се обля в пот.

Тъкмо в тоя миг Домат узна, че къщата на чичо Тиквичка е изчезнала. Без много да му мисли, изпрати молба до владетеля, принц Лимон, да му бъдат отпуснати двадесетина полицаи, т. е. лимончета.

Лимончетата пристигнаха на следния ден и възстановиха реда, т. е. обиколиха селото и арестуваха всичко живо.

Разбира се, арестуваха и майстор Гроздан. Обущарят взе шилото си, за да има с какво да се почесва по главата, и ги последва, мърморейки. Обаче лимончетата му взеха шилото.

— Не можете да носите оръжие със себе си — казаха те на майстор Гроздан.

— А с какво ще се чеша?

— Когато искате да се чешете, съобщете на командира ни и той ще се погрижи за това.

Тъй, когато майстор Гроздан искаше да се почеше, за да размисли, обаждаше се на командира на лимончетата и веднага едно лимонче започваше да го чеше със сабята си.

Арестуваха и маестро Круша. Позволиха му да си вземе цигулката и една свещ.

— За какво ви е тази свещ?

— Жена ми я сложи в джоба и ми каза, че в затворите на замъка е винаги тъмно.

Лимончетата арестуваха всички селяни с изключение на господин Грах, защото беше адвокат, и на Праз, когото не можаха да намерят.

Праз изобщо не беше се скрил. Той седеше спокойно на балкона, а на опънатите му мустаци беше проснато прането. Полицаите помислиха, че е прът за подпиране, и не му обърнаха внимание.

Тиквичка последва лимончетата, като въздишаше както обикновено.

— Защо въздишате толкова? — го попита строго началникът на лимончетата.

— Защото имам много въздишки. Цял живот съм работил и всеки ден спестявах по една въздишка. Сега са ми се набрали с хиляди и все трябва да ги изразходвам по някакъв начин.

От жените арестуваха само кака Тиква и понеже тя отказваше да върви, стражарите я бутнаха на земята и както бе обла — търкулнаха я чак до вратата на затвора.

Понеже бяха много хитри, лимончетата не арестуваха Лукчо, който си стоеше спокойно до една стена заедно с едно момиче на име Репичка и ги гледаше.

Лимончетата запитаха тъкмо тях, дали не са виждали един опасен смутител на реда на име Лукчо.

Те им отговориха, че са го видели, когато се е криел под шапката на техния началник, и избягаха, превивайки се от смях.

Още същия ден те отидоха да разгледат замъка. Лукчо реши, че трябва да освободят затворниците, и Репичка се съгласи веднага с него.

Глава седма
В която Черешко не обръща внимание на табелите на дон Мерудия

Замъкът се намираше на върха на хълма. Около него се простираше огромен парк. На входа му беше окачена табела, от едната страна на която пишеше: „Вход забранен“, а от другата — „Изход забранен“.

Първият надпис беше за деца от селото, за да не се изкушават да прескачат оградата и да играят под дърветата в парка. Вторият надпис се отнасяше за Черешко, за да го предпази от изкушението да излезе на разходка из селото.

Черешко се разхождаше сам-самичък из една алея, като внимаваше да не тъпче лехите и цветята. Неговият възпитател, дон Мерудия, беше наредил да окачат навсякъде табели, на които беше написано това, което Черешко можеше да прави, и това, което не можеше да прави.

Така например близо до басейна с червените рибки стърчеше следният надпис: „Забранява се на Черешко да бърка в басейна“.

Един друг надпис пък беше потопен в басейна: „Строго е забранено на рибите да говорят с Черешко“.

Сред лехите с цветя също имаше табели: „Черешко не трябва да пипа цветята, защото ще бъде оставен без десерт“.

Или: „Ако стъпче тревата, Черешко ще трябва да напише две хиляди пъти: аз съм възпитано момче“.

С такива гениални хрумвания дон Мерудия възпитаваше Черешко.

Младият граф беше искал позволение от благородните си лели да учи в селското училище заедно с другите деца, които той виждаше да отиват и да се връщат от учение, размахвайки чантите си като знамена. Но Череша първа се ужаси:

— Един граф от фамилията Череша на един чин със селяните! Невъзможно! — А Череша втора добави: — Как, панталоните на един граф Череша върху грубото дърво на един обикновен чин? Никога!

И така те наеха за Черешко един частен учител на име дон Мерудия, наречен така, защото си вреше носа навсякъде. Така например, ако Черешко, докато си готвеше домашното, се заглеждаше в мухата, която, кацнала на някое мастилено петно, искаше да се научи да пише, дон Мерудия изскачаше като изневиделица, изсекваше се в една голяма кърпа на сини и червени квадрати и започваше:

— Тежко на детето, което зяпа мухите. Една муха влече друга, то започва да зяпа паяците, после котките, после всички останали животни и забравя да си учи уроците. Който не учи уроците си, няма да стане добро момче. Който не стане добро момче, няма да стане добър човек. А лошите хора отиват в затвора, Черешко, престани да зяпаш тая муха, ако не искаш да отидеш в затвора.

Друг път, когато Черешко отваряше блока с намерението да нарисува хубава картинка, дон Мерудия изскачаше пак отнякъде, изсекваше се и започваше:

— Горко на децата, които, губят времето си, за да рисуват хубави картинки. Какво ще правят те, когато пораснат? Ще станат най-много бояджии, т. е. мръсни и зле облечени хора, които по цял ден и цяла нощ цапат стените и затова отиват напълно заслужено в затвора. Черешко, искаш ли да попаднеш в затвора?

От страх да не попадне в затвора Черешко не знаеше вече какво да прави.

За щастие по някой път дон Мерудия не се появяваше, защото лягаше да подремне или защото се заседяваше на масата пред шише ракия. В тези редки моменти Черешко се чувствуваше напълно свободен. Обаче дон Мерудия забеляза това и нареди да поставят табелите. По този начин той си поспиваше малко повече, защото беше сигурен, че неговият възпитаник няма да си губи времето и че докато се разхожда из парка, ще добива полезни знания.

Обаче Черешко, когато минаваше покрай табелите, сваляше очилата си и понеже не можеше да вижда написаното, продължаваше да мисли спокойно за своите работи.

Веднъж, когато той се разхождаше из парка, чу, че някой го вика:

— Господин графе! Господин графе!

Той се обърна и видя едно момче на негова възраст, зле облечено, но с умен и приятен вид, и едно момиченце на около десетина години. Косите на момиченцето бяха прибрани в плитка, която стърчеше като миша опашка.

Черешко се поклони и каза:

— Добър ден, господа. Аз нямам честа да ви познавам, но бих бил щастлив да се запозная с вас.

— Тогава защо не се приближите?

— Не мога. Табелата ми забранява да говоря с децата от селото.

— Но ние сме именно от селото, а вие вече говорите с нас.

— Щом е така, идвам веднага.

Черешко беше плах и добре възпитан, но в решителни моменти можеше да вземе смели решения. Той нагази смело в тревата, като я тъпчеше колкото можеше повече, и се доближи до вратата.

— Аз се казвам Репичка — се представи момиченцето. — А това е Лукчо.

— Много ми е приятно, госпожице. Приятно ми е, господин Лукчо. Слушал съм да говорят за вас.

— А от кого моля ви се?

— От дон Домат.

— Сигурно не е казал хубави неща за мене.

— Не, разбира се. Но точно затова си помислих, че трябва да сте много мил човек. И виждам, че не съм се излъгал.

Лукчо се усмихна:

— Много добре. Но тогава защо се церемоним да си правим взаимно реверанси и да си говорим на вие като стари придворни? Я да си говорим на ти!

Черешко изведнъж си спомни за една табела пред входа на кухнята, на която дон Мерудия беше написал: „Не трябва да се говори на ти с хората!“, защото беше заварил Черешко и Ягодка да разговарят приятелски. Въпреки това Черешко реши да не обърне внимание и на тази табела, както беше направил с табелата за тревата, и отговори:

— Съгласен съм. Да си говорим на ти. Репичка сияеше от радост.

— Какво ти казах, Лукчо? Младият граф е много мило момче.

— Благодаря ви, госпожице — каза Черешко, като се поклони. След това се изчерви и каза: — Благодаря, Репичке.

И тримата се засмяха доволни. Отначало Черешко се смееше сдържано, като си спомняше за една от табелите на дон Мерудия, според която той не трябваше да се смее, ако искаше да стане сериозно момче. Но когато видя, че Лукчо и Репичка се смеят от сърце, започна и той да се смее съвсем свободно.

Никога досега в двореца не бяха чували толкова сърдечен и искрен смях. В това време благородните графини седяха на верандата и пиеха чай.

Череша първа чу смеха и забеляза:

— Чувам някакъв странен шум. Череша втора кимна с глава:

— И аз чувам нещо такова. Трябва да е от дъжда.

— Позволявам си да забележа, че не вали — каза Череша първа с наставнически тон.

— Ако не вали, ще завали — възрази решително Череша втора, като погледна небето с надежда, че то ще потвърди думите й. Но небето беше чисто, като че ли беше измито и пометено от градската служба по чистотата само преди пет минути. Нямаше нито едно облаче по него.

— Според мен, шумът е от водоскока — се обади пак Череша първа.

— Не е от водоскока. Той е повреден и не работи.

— Но може би градинарят го е поправил.

Но градинарят въобще не беше забелязал, че водоскокът бе повреден.

Домат също бе дочул странния шум и се безпокоеше.

„В затвора на замъка — мислеше си той — има много затворници. Необходимо е да внимаваме, иначе можем да си имаме неприятности.“

Затова той реши да обиколи парка. Когато стигна зад замъка, където минаваше пътят от селото, той видя трите деца, които разговаряха и се смееха. Ако небето се продънеше и ангелите се изтърсеха отгоре един след друг, Домат не би се изненадал толкова. Черешко тъпчеше тревата! Черешко водеше приятелски разговор с двама дрипльовци!

Не стига това, но Домат позна в единия от дрипльовците момчето, което го беше накарало да лее сълзи като из ведро. Той просто побесня от яд и лицето му стана тъй червено, че ако в този момент минеха пожарникарите, щяха да помислят, че е избухнал пожар.

— Господин графе! — извика той със страшен глас. Черешко се обърна, пребледня и се хвана за решетката.

— Приятели — прошепна той, — бягайте, преди Домат да ви е направил нещо лошо. На мен няма да смее да направи нищо. Довиждане.

Лукчо и Репичка хукнаха, преследвани от виковете на дон Домат.

— Този път — се обади Репичка — нашата експедиция не успя.

Но Лукчо се усмихна:

— Кой ти каза? Ние спечелихме един приятел, а това не е малко.

В това време техният нов приятел се готвеше да понесе тежките упреци на Домат, на дон Мерудия, на Череша първа, на Череша втора, на барон Портокал и на дук Мандарина.

Знатните роднини бяха разбрали, че за да угодят на графините, трябва да тормозят Черешко и не пропускаха случай да го правят.

Черешко усещаше, че една буца свива гърлото му. Не го плашеха забележките, виковете и наказанията. Не се страхуваше от крясъците на графините, от проповедите на дон Мерудия, от подигравките на дук Мандарина. И въпреки това беше много нещастен. За първи път в живота си имаше двама приятели, за пръв път се беше смял от сърце, а ето че трябваше да изгуби отново всичко. Лукчо и Репичка бяха избягали надолу по хълма и може би той нямаше вече да ги види. Какво ли не би дал, за да бъде на тяхното място! Какво ли не би дал, за да бъде заедно с тях отвъд оградата, там, където няма табели, където можеше да ходи свободно из ливадите и да къса цветя!

За пръв път Черешко усети в сърцето си онова странно и ужасно нещо, което се нарича мъка. Това беше твърде много за него и Черешко почувствува, че няма да може да го понесе. Той се хвърли на земята и се разхълца отчаяно.

Домат го вдигна, взе го под мишница като вързоп и тръгна по алеята.

Глава осма
Доктор Кестен бива изгонен от замъка

Черешко продължи да плаче през цялата вечер. Дук Мандарина го подиграваше жестоко:

— Нашият Черешко ще се изхаби от плач — казваше той — и ще остане само неговата костилка.

Барон Портокал, както нерядко се случва с шишковците, имаше нещо добро в дъното на сърцето си. Той даже поднесе на Черешко късче от тортата, за да го утеши. Късчето торта беше съвсем малко — колкото кафена лъжичка, но като се има предвид лакомията на барона, тази щедрост не трябва да се подценява. Графините бяха просто побеснели:

— Нашият племенник е станал добър свирач на гайда — каза Череша първа.

— И добре му приляга, нали дружи със селяндурите — добави Череша втора.

— Утре — заплаши дон Мерудия, — утре ще те накарам да напишеш три хиляди пъти: не трябва да плача на масата, за да не смущавам храносмилането на моите сътрапезници.

Но когато разбраха, че Черешко няма да престане да плаче, те го изпратиха да спи.

Ягодка направи всичко, което беше по силите й, за да утеши нещастния млад граф, но нищо не помогна. Момичето се развълнува толкова много, че и то се разплака.

— Престани веднага да плачеш — заповяда Череша първа — или ще те уволня!

Накратко казано, Черешко легна тежко болен. Леглото се друсаше цяло от треската му, а прозорците звънтяха от кашлицата му.

Той бълнуваше и викаше постоянно:

— Лукчо! Лукчо!

Домат каза, че според него Черешко е бил изплашен от опасния престъпник, който обикаля из околността.

— Утре ще го арестувам — каза той на болния, като се надяваше да го утеши.

— Не, не, моля ви се! Арестувайте мен, хвърлете ме в най-тъмната килия, но недейте арестува Лукчо. Лукчо е добър. Лукчо е единственият ми приятел.

Дон Мерудия се изсекна:

— Момчето бълнува. Случаят е много тежък. Извикаха най-прочутите лекари.

Най-напред дойде доктор Мухомор и предписа отвара от сухи гъби.

Но отварата не даде очакваното въздействие. Напротив, доктор Мушмула забеляза, че гъбите са много опасни за този вид болест и че ще бъде по-добре на болния да бъде направен компрес от японски мушмули. Чаршафите се изпоцапаха от сока на мушмулите, но Черешко не показа признаци на подобрение.

— Според мен — каза доктор Коприва, — трябва да го разтрием с млади копривени листа.

— Но те ще го опарят! — възкликна изплашената Ягодка.

— Да. Затуй именно ще го разтрием с тях.

Започнаха да разтриват Черешко с копривени листа. Бедното момче се мяташе от болки и сърбеж.

— Виждате ли? — каза доволен доктор Коприва. — Младият господин граф показва по-голяма живост. Продължавайте лечението.

— Напълно погрешно — се произнесе ужасен професор Маруля. — Кое магаре предписа да го лекувате с коприва? Опитайте да му давате марули по двадесет на ден.

Ягодка извика тайно лекаря на бедняците, доктор Кестен, който живееше в гората под един кестен. Наричаха го лекар на бедняците, защото предписваше твърде малко лекарства и ги заплащаше от джоба си.

Когато доктор Кестен позвъни на вратата, слугите не искаха да го пуснат, защото беше дошъл без каляска.

— Доктор без каляска е доктор, който не си разбира от занаята — казаха те и се опитаха да му затворят вратата под носа.

— Но медицината не се вози в каляска — възрази търпеливо доктор Кестен.

— Доктор без каляска може да бъде само шарлатанин — казаха слугите и се опитаха отново да затворят вратата под носа му, но тъкмо тогава се появи дон Мерудия, който, както знаете, се вреше навсякъде, и заповяда на слугите да пуснат доктора.

Доктор Кестен прегледа болния от всички страни, огледа езика и очите му, провери му пулса, разпита го тихичко, след това си изми ръцете и каза само това:

— По-лоша болест аз не знам от тази да живееш сам!

— Какво искате да намекнете? — запита грубо дон Домат.

— Аз не намеквам нищо, само ви казвам истината, ако изобщо искате да я чуете. На момчето му няма нищо. Само страда малко от меланхолия.

— Що за болест е това? — запита Череша първа, която никога не беше боледувала от меланхолия. Трябва да кажем, че Череша първа имаше слабост към болестите. Щом чуеше да споменават някоя болест, веднага се разболяваше от нея, за да я опита. Беше толкова богата, че разноските за лекарства нямаха за нея никакво значение.

— Това не е болест, госпожо графиньо — отговори доктор Кестен. — Това е нещо като тъга. Момчето има нужда от другари. Защо не го пускате от време на време да играе с другите деца?..

Хич да не беше го казал — всички започнаха да викат в хор. Нещастният доктор беше обсипан с ругатни.

— Вървете си — заповяда Домат, — вървете си, преди да съм казал на слугите да ви изхвърлят!

— Как не ви е срам — прибави Череша втора, — как не ви е срам да злоупотребявате с нашето доверие, вие се примъкнахте с измама в нашия дом. Мога, стига да искам, да ви дам под съд за нарушение на неприкосновеността на жилището. Така ли е, господин адвокат?

И тя се обърна да поиска мнението на господин Грах, който беше винаги там, където имаха нужда от мнението му.

— Разбира се, госпожо графиньо.

И като извади от джоба бележника си, намери страницата, където бе сметката на графините Череша, и записа в нея: „Съвет относно даването под съд на доктор Кестен за нарушение неприкосновеността на жилището, хонорар — десет хиляди лири.“

И понеже си изкара с това дневната печалба, побърза да си отиде.

Глава девета
Командирът на плъховете бива принуден да се оттегли

Сигурно чакате с нетърпение да узнаете нещо за затворниците, т. е. за чичо Тиквичка, за маестро Круша, за кака Тиква, за майстор Гроздан и за другите селяни, които Домат беше арестувал и затворил в подземията на замъка.

Подземията бяха мрачни и пълни с плъхове, но за щастие Круша беше донесъл угарка от свещ. За да държи плъховете на разстояние, маестрото започна да свири на цигулка. Плъховете не обичат музика и затова бягаха, като проклинаха омразния инструмент, който не им позволяваше да се приближат.

Но накрая музиката на маестрото дотегна и на майстор Гроздан: маестрото имаше малко тъжен характер и свиреше само печални мелодии, които разплакваха хората. Всички помолиха маестрото да престане да свири.

При настъпилата тишина плъховете се строиха в три колони и потеглиха в атака. Плъхът, който ги командуваше, заповяда:

— Първа колона ще се спусне отляво и ще превземе свещта. Но тежко и горко ви, ако я повредите. Аз съм ви командир и пръв трябва да хапна от нея. Втора колона ще се насочи към цигулката. Тя е направена от половин сочна круша и навярно е много вкусна. Трета колона ще настъпи във фронт, за да отвлече вниманието на противника.

Командирите на отделните колони разясниха задачите на своите бойци. Плъха — командир се качи на един танк или по-право на една стара очукана керемида, поставена върху корема на един голям плъх, теглен за опашката от други десет плъха. Тръбачите засвириха сигнал за атака и сражението завърши в кратко време. Круша успя да запази цигулката, като я вдигна над полесражението, но свещта изчезна и нашите приятели останаха на тъмно.

Изчезна и нещо друго, но не му е още време да кажем какво.

Чичо Тиквичка не можеше да си намери място.

— За всичко съм виновен аз...

— Защо да сте виновен? — измърмори майстор Гроздан.

— Защото нямаше да стигнем дотук, ако не бях си втълпил в главата да си построя къща.

— Я по-добре мълчете — се обади кака Тиква. — Да не би вие да сте ни затворили тук.

— Аз съм стар, защо ми е къща — продължаваше Тиквичка. — Мога да живея под някоя пейка в парка. Моля ви се, извикайте пазачите. Кажете им, че ще подаря къщата на Домат и ще му кажа къде е скрита.

— Нищо няма да му казваш! — избухна майстор Гроздан.

Маестро Круша изтръгна няколко тъжни звука от цигулката си.

— Това ще вкара в беля и чичо Боровинка.

— Шшт! — прошепна кака Тиква. — Не споменавайте имена. Тук и стените имат уши.

Всички се огледаха изплашено, но наоколо беше толкова тъмно, че не можеха да видят дали наистина стените на затвора имат уши.

А стените наистина имаха уши. Или по-точно, имаха едно кръгло ухо, от което една дълга тръба водеше чак до стаята на Домат. По този таен телефон Домат можеше да подслушва разговорите в килията. За щастие в този момент Домат не слушаше, защото беше зает с болния Черешко.

Изведнъж тръбен звук наруши настъпилата тишина. Плъховете нападнаха отново, тъй като бяха решили да превземат на всяка цена цигулката на маестро Круша.

За да ги изплаши, музикантът се приготви да свири. Вдигна цигулката до брадата си, замахна вдъхновено с лъка и всички затаиха дъх. Но след известно време започнаха пак да дишат, защото цигулката не издаде никакъв звук.

— Какво, нещо не върви, а? — запита майстор Гроздан.

— Плъховете са ми изгризали лъка — извика Круша с глас, задавен от сълзи.

Плъховете бяха изгризали почти целия лък, бяха оставили само едно малко парче. Без лък професорът не можеше да свири, а плъховете напредваха, като издаваха диви бойни викове.

— Аз съм виновен за всичко — въздишаше чичо Тиквичка.

— Престанете да въздишате и помагайте — заповяда майстор Гроздан. — Вместо да въздишате, опитайте се да мяукате.

— Само до мяукане ми е сега — изхленчи Тиквичка. — Чудно ми е как един сериозен човек като вас може да се шегува при това положение.

Майстор Гроздан не му обърна внимание и измяука толкова добре, че плъховете се спряха.

— Мяу, мяу — мяукаше обущарят.

— Мяу, мяу — му пригласяше маестрото, като оплакваше безславния край на своя лък.

— Кълна се в дядо си, Плъхаран трети, цар на всички мазета и тавани, тук има котка! — извика Плъха-командир, като закова на място танка си.

— Предадени сме, господин генерал! — извика един от тримата капитани, задъхан от тичане. — Моите войници забелязаха една колона котки, въоръжени от глава до пети.

Войниците не бяха забелязали нищо. Те бяха само изплашени. Страхът кара човек да вижда несъществуващи неща.

— Мяу, мяу! — мяукаха отчаяно нашите затворници, Плъха-командир поглади опашката си. Винаги, когато беше разтревожен, той се поглаждаше по опашката. От много поглаждане опашката се беше толкова скъсила, че войниците го наричаха помежду си „генерал Безопашко“.

— Кълна се в паметта на прадядо ми, Плъхаран първи, император на всички хамбари: предателите ще бъдат наказани. Тръбачи, свирете отстъпление!

Капитаните не дочакаха да им повтарят заповедта. Тръбачите засвириха отстъпление и цялата войска се оттегли с най-голяма бързина, предвождана от генерал Безопашко, който шибаше безмилостно впрегнатите в танка плъхове.

Така нашите приятели успешно отблъснаха атаката.

Докато се радваха на победата, дочуха един гласец, който викаше:

— Чичо Тиквичка, чичо Тиквичка!

— Вие ли ме викате, маестро?

— Не — отвърна маестро Круша, — не съм ви викал.

— Но все пак стори ми се, че ме викате.

— Како Тикво, како Тикво! — обади се отново гласчето. Кака Тиква се обърна към майстор Гроздан:

— Майстор Гроздане, защо ме викате с такъв тънък глас?

— Какво ви прихваща! Аз не мога да говоря с тънък глас. Само се почесвам по главата, защото в нея има една мисъл, която сърби.

 

— Това съм аз — обади се гласчето, — това съм аз, Ягодка.

— А откъде се обаждаш?

— От стаята на дон Домат. Говоря ви по тайния телефон. Чувате ли ме?

— Да, чуваме те.

— И аз ви чувам много добре. След малко ще дойде" Домат. Трябва да ви предам едно важно съобщение.

— Кой праща съобщението?

— Лукчо. Казва, че не трябва да се тревожите и че той ще се погрижи да ви освободи от затвора. Не издавайте къде е къщата, не се огъвайте. Лукчо ще се погрижи за всичко.

Майстор Гроздан отговори:

— Няма да издадем нищо и ще се надяваме. Кажи на Лукчо да побърза, защото сме обсадени от плъхове и не знаем докога ще издържим. И друго: опитай се да ни изпратиш кибрит и свещ, защото плъховете изядоха нашата.

— Почакайте, ще се върна веднага.

— То се знае, че ще те чакаме, не можем да мръднем оттук.

След малко Ягодка се обади отново:

— Внимание, пускам свещта!

Дочу се шум, след малко нещо падна върху носа на чичо Тиквичка.

— Ето я, ето я! — извика радостен той. Свещта беше лоена и към нея бе прикрепена една кутия кибрит.

— Благодарим ти, Ягодке.

— Довиждане, бързам, защото Домат може да дойде всеки миг.

И наистина Домат бе влязъл в стаята си. Като видя Ягодка да се върти около тайния телефон, той се разгневи не на шега.

— Какво правиш тук?

— Почиствам тоя капан.

— Какъв капан?

— Този. Нали това е капан за мишки?

Домат въздъхна с облекчение. „Тя е толкова глупава — помисли си той, — че е взела моя таен телефон за капан за мишки“.

Това го развесели и той даже подари на Ягодка една обвивка от бонбон.

— Това е за теб — каза великодушно той. — Ближи тази обвивка. Тя е много сладка: преди две години в нея беше увит един много хубав бонбон.

Ягодка благодари на Домат с поклон и му каза:

— Седем години работя и това е вече третата обвивка от бонбон, която получавам от ваше превъзходителство.

— Виждаш ли — отговори Домат, — аз съм добър господар. Слушай ме, и ще бъдеш доволна.

— Който се задоволява с малко, е щастлив — каза Ягодка и след като се поклони, отиде да си гледа работата.

Домат потри ръце и си помисли:

„Сега ще почна да подслушвам по моя таен телефон. Сигурно затворниците ще говорят помежду си много интересни неща и може би ще узная къде е скрита проклетата къщичка“.

Но затворниците, които вече бяха предупредени от Ягодка, усетиха приближаването на Домат. Предполагайки, че ги подслушва, наговориха куп не дотам добри работи по негов адрес.

Домат искаше да извика: „Ще ви дам да разберете!“ — но понеже се пазеше да не се издаде, запуши слушалката на телефона, който всъщност беше една обикновена фуния за претакане на вино, и легна да спи.

Майстор Гроздан запали новата свещ. Всички погледнаха нагоре, видяха отвора на тайния телефон в един ъгъл на тавана и се изсмяха здравата, като си представиха как дон Домат се пука от яд.

Но тяхната радост трая малко. Един Плъх-разузнавач, като видя светлината в килията, надзърна да види какво става и веднага отиде да доложи на командира си.

— Господин генерал — каза радостно той, — котките са се оттеглили, а затворниците имат нова свещ.

Безопашко преглътна половин литър слюнка и облиза мустаците си, по които се бяха полепили останки от първата свещ.

— Тръбачи, свирете сбор! — заповяда той веднага. Когато войската се построи, Плъха-командир им държа една войнствена реч:

— Мои храбри войници, отечеството е в опасност! Затова се пригответе за бой. Искам да ми донесете новата свещ. Естествено, свещта ще изям аз с помощта на моите началници, но преди да започна да ям, ще ви позволя да я оближете на смени.

Плъховете закрещяха от въодушевление, нарамиха оръжията си и тръгнаха отново в атака.

Обаче този път майстор Гроздан се показа предвидлив и прикрепи свещта високо в една кухина на стената между две тухли. Плъховете скачаха напразно: не можеха да достигнат свещта. Най-хитрите се задоволиха да си отхапят от цигулката на Круша, но после се оттеглиха, защото Плъха-генерал, ядосан поради неуспешната атака, ги заплаши с разстрел.

И той изпълни заплахата си. Строи всичките си войници в една редица и на всеки десет души разстреля по един.

Същата вечер в парка на замъка имаше военен съвет. Лукчо, Ягодка и Репичка се срещнаха зад един храст, за да разискват върху положението. Разискваха така разгорещено, че не усетиха кучето Баф, което ги откри и се нахвърли бясно върху тях. Баф даже не удостои с поглед двете момиченца, а седна направо на гърдите на Лукчо и започна да лае, докато Домат не дойде да арестува нашия приятел.

Можете да си представите радостта на управителя.

— За да ти докажа особеното си благоволение — възкликна той, — ще отделя специално за теб Тайната дупка. Затворът не е достоен за теб.

— Правете, каквото искате — отговори Лукчо, без да се смути. И какво можеше да отговори? Или вие смятате, че трябваше да заплаче за това, че са го хванали?

Глава десета
Пътуване с една къртица от една в друга тъмница

Лукчо се събуди посред нощ, защото му се стори, че някой чука на вратата. Но тази мисъл му се видя толкова глупава, че той започна да се смее на себе си.

— Но все пак чух нещо — си каза Лукчо.

Докато мислеше какво може да го е събудило, шумът се повтори. Шумът беше постоянен и глух, като че ли наблизо някой удряше с търнокоп.

— Някой копае тунел — заключи Лукчо, след като опря ухо в стената на килията, откъдето идваше шумът.

В този миг част от мазилката на стената се откърти, после падна една тухла и след това нещо или някой скочи на пода на килията.

— По дяволите, къде съм? — запита един носов глас.

— В Тайната дупка — отговори Лукчо. — В най-мрачната килия на замъка. Затова ви моля да ме извините, загдето не мога да ви видя и поздравя както трябва.

— А вие кой сте? Моля да бъда извинена, но аз, знаете ли, съм навикнала на тъмнина, а това място е твърде светло за мен. На светло не виждам.

— Ясно. Вие сте навярно Къртицата.

— Точно така — отговори Къртицата. — Отдавна имах намерение да копая в тази посока, но все не ми оставаше време. Знаете ли, трябва да наглеждам и поддържам в изправност десетки километри тунели. Все отнякъде се просмуква вода, от нея хванах и хрема, а и проклетите червеи си нямат работа и не уважават труда на хората. Затова отлагах от седмица на седмица. Но тази сутрин си казах: „Госпожо Къртице, ако сте умна и искате наистина да опознаете света, започнете да копаете в нова посока. Така тръгнах и...“

Лукчо прекъсна непрестанното й бъбрене, за да се представи:

— Казвам се Лукчо и съм затворен тука от дон Домат.

— О, няма защо да се представяте — каза Къртицата, — познах ви по миризмата. Но искрено ви съжалявам. Сигурно е истинско мъчение човек да стои денем и нощем на такова светло място.

— А пък аз мисля, че е доста тъмно.

— Не се шегувайте с нещастието си. Искрено ви съжалявам. Ех, светът е много лош. Според мен, щом искат да затворят някого, поне да го сложат на тъмно, за да си починат очите му.

Лукчо разбра, че няма смисъл да спори за светлината и тъмнината с Къртицата. Тя беше свикнала със своите тъмни тунели и сигурно нейното мнение по въпроса се различаваше много от неговото.

— Признавам, че светлината ме дразни — въздъхна той.

— Видяхте ли? Нали ви казах? — Къртицата беше просто трогната.

— Ако вие не бяхте толкова голям ... — продължи тя.

— Аз ли? Аз съм много малък, уверявам ви. Бих могъл да се провра и през къртича дупка.

— Може би, може би, момко. Но ако искате да ми направите удоволствие, не наричайте дупки моите тунели; Впрочем аз бих могла да ви придружа донякъде.

— Бих могъл да се вмъкна в тунела, по който дойдохте — предложи Лукчо. — Но ще ви моля да ме водите, защото ме е страх да не се загубя. Чувал съм, че вашите тунели са твърде преплетени.

— Не. слушайте — отговори Къртицата, — много ми е скучно да вървя по един и същ път. Знаете ли какво предлагам? Ще изкопаем нов тунел.

— В коя посока? — запита веднага Лукчо.

— В която и да е — отговори Къртицата, — стига да стигнем до някое тъмно място, а не в някоя ужасна светла пещера като тази.

Лукчо помисли веднага за затвора, в който се намираха Тиквичка, Гроздан и другите. Те щяха да останат много изненадани да го видят да пристига изпод земята.

— Мисля, че ще бъде добре да копаем надясно — предложи той на Къртицата.

— Надясно или наляво, все ми е едно. Нека бъде надясно. Щом вие предпочитате.

И без да му мисли много, Къртицата тикна муцуната си в стената и започна да рови така ожесточено, че почти затрупа Лукчо с пръст. Той започна да кашля и кашля в продължение на четвърт час. След като престана да кашля и да киха, чу гласа на Къртицата, която го викаше:

— Е, хайде, ще дойдете ли с мен?

Лукчо се провря във входа на тунела, който беше достатъчно широк, за да може той да пълзи в него. Междувременно Къртицата, която продължаваше да рови, беше изминала със светкавична бързина вече няколко метра.

— Идвам, идвам, госпожо Къртице — извика той, като плюеше пръстта, която Къртицата хвърляше в устата му, но преди да продължи, се спря и запуши входа на тунела:

— Когато открият бягството ми, няма да узнаят накъде съм се измъкнал.

— Как сте? — запита Къртицата, продължавайки да копае.

— Отлично, благодаря — отговори Лукчо, — тук е съвсем тъмно.

— Нали ви казах, че веднага ще се почувствувате по-добре. Може би искате да поспрем за малко? Аз лично бих предпочела да не спирам, защото бързам, но може би вие не сте свикнали да тичате из тунелите.

— Да вървим — каза Лукчо, като си мислеше, че ако продължават да се движат със същата бързина, щяха да стигнат скоро до затвора.

— Добре. — Къртицата се понесе с пълна скорост и копаейки, вдигаше шум като компресор. Лукчо едва смогваше да я догонва.

Петнадесет минути след бягството на Лукчо и на Къртицата вратата на Тайната дупка се отвори. Домат влезе с тържествуващ вид.

С какво нетърпение бе чакал той тоя миг! Когато отиваше към затвора, му се стори, че е по-лек най-малко с двадесетина кила.

— Лукчо е в ръцете ми — говореше си той, като се пъчеше гордо. — Ще го накарам да си признае всичко от начало до край и после ще го обеся. След това ще освободя майстор Гроздан и другите глупаци. Няма за какво да се страхувам от тях. Ето вратата на Тайната дупка. Ха, ха, колко се радвам, само като си помисля за оня сополанко, който навярно се разкъсва сега от плач. Бас държа, че ще се хвърли в краката ми и ще проси милост. Обзалагам се, че ще лъсне обущата ми с езика си. Аз ще му позволя това, за да го накарам да се надява на спасение. А после, после ще му съобщя моето решение: смърт чрез обесване!

Но когато отвори вратата и запали джобното си фенерче, от затворника нямаше и помен. Килията беше празна, съвсем празна.

Домат не вярваше на очите си. Пазачите, които стояха около него, го видяха да става отначало оранжев, после зелен, син и най-сетне морав.

— Къде ли се е заврял? Лукчо, къде си се скрил? — въпросът беше излишен и глупав: та къде би могъл да се скрие Лукчо.

Домат погледна под нара, погледна в стомната, огледа тавана, пода и стените педя по педя — нищо! Затворникът беше изчезнал, беше се просто изпарил.

— Кой му помогна да избяга? — изкрещя със страшен глас Домат, като се обърна към пазачите.

Началникът на пазачите каза:

— Господин Домат, ключовете от килията бяха у вас. Домат се почеса по главата. Това беше вярно.

За да открие тайната, той седна сред килията, като мислеше:

„Най-напред ще седна. Когато човек седи, мисли по-добре, отколкото когато стои прав.“

Но и сядането не му помогна.

В тоя момент отнейде се появи течение и вратата се хлопна зад гърба му.

— Отворете, негодници! — извика Домат към пазачите, които бяха останали отвън.

— Не можем, ваше превъзходителство, ключалката щракна.

Домат се опита да отвори с ключа. Но ключалката беше направена така, че можеше да се отвори само отвън.

На Домат му идеше да се пръсне от яд.

Той пожълтя, почервеня, посиня, позеленя и заплаши пазачите, че ще ги разстреля на място, ако, докато преброи до сто, не отворят вратата.

Накрая, като не можаха да отворят вратата по друг начин; разбиха ключалката с динамит. От експлозията Домат се търкулна презглава и бе затрупан с пръст. Пазачите копаха дълго и накрая го извадиха, както се вадят картофи. Изнесоха го навън и прегледаха внимателно да не би да си е счупил нещо.

Счупил си беше носа. Сложиха му лепенка и той се затича към дома си. Срам го беше да се покаже пред хората с лепенката на носа.

Лукчо и Къртицата бяха вече доста далеч, но чуха шума от експлозията.

— Какво ли е пък това? — запита момчето.

— О, не се безпокойте — го успокои Къртицата. — Сигурно има маневри, Владетелят принц Лимон се смята за голям военачалник и не може да живее без война или поне без маневри.

Докато копаеше усърдно, Къртицата не пропускаше случай да похвали мрака и да каже колко много мрази светлината.

— Спомням си — разказваше Къртицата, — че веднъж трябваше да погледна една свещ. Уверявам ви, че избягах презглава, не можах просто да издържа.

— Да, разбира се — кимаше одобрително Лукчо, — някои свещи светят много силно.

— Какво говорите — продължи Къртицата, — тази свещ не беше запалена. Тежко и горко ми, ако пък гореше!

Лукчо се запита как ли една изгасена свещ може да дразни зрението, но в тоя момент Къртицата се спря.

— Чувам гласове — каза тя.

Лукчо наостри уши: чуваше някакъв далечен шум, но не можеше да различи никакви гласове.

— Чувате ли? — продължи Къртицата. — Където приказват, има хора, а където има хора, има и светлина. По-добре ще е да хванем някоя друга посока.

Лукчо наостри отново уши. Този път можа да познае гласа на майстор Гроздан. Не можеше да разбере какво говори, но беше невъзможно да е сбъркал, защото познаваше много добре гласа на обущаря. Искаше му се да викне, да се обади, че е той, но после си помисли:

„Засега е по-добре Къртицата да не знае, че това са мои познати. Трябва да помисля как да я убедя да продължи да копае в посока на затвора. Иначе всичките ми планове ще отидат по дяволите.“

— Госпожо Къртице — каза той, — чух да говорят за една много тъмна пещера, която, според моите пресмятания, трябва да е някъде наблизо.

— По-тъмна ли е от този тунел? — запита недоверчиво Къртицата.

— Много, много по-тъмна! — излъга Лукчо. — Мисля, че гласовете, които чувам, са на хора, които са дошли в пещерата, за да лекуват очите си.

— Хм ... — измънка Къртицата. — Цялата тая работа не ми харесва. Но щом вие държите да посетите тази пещера, приемам. Разбира се, на ваша отговорност.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен — замоли се Лукчо. — Нали живеем, за да се учим?

— Съгласна съм — заключи Къртицата, — но ако повредите очите си, толкова по-зле за вас.

След няколко минути те стигнаха съвсем близо до гласовете.

Лукчо чу дори Тиквичка, който се вайкаше:

— За всичко съм виновен аз, за всичко съм виновен аз... Поне да можеше да дойде Лукчо.

— Дали не греша, или наистина чувам вашето име? — каза Къртицата.

— Ах, моето име ли? — запита с престорено учудване Лукчо. — Не чух нищо.

В този миг се чу гласът на майстор Гроздан.

— Лукчо обеща, че ще дойде да ни освободи, и ще дойде. Аз не се съмнявам в това.

Къртицата се обади:

— Чухте ли? Говорят за вас. Не ми разправяйте, че не сте чули. Я по-добре ми кажете с какви намерения ме докарахте чак дотука?

— Госпожо Къртице — призна Лукчо, — може би трябваше да ви кажа веднага истината. Но сега ще ви кажа всичко. Гласовете, които чуваме, идват от затвора на замъка на графините Череша. В затвора се намират мои приятели. Аз съм обещал да ги освободя.

— И помислихте, че с моя помощ...

— Точно така, госпожо Къртице, вие бяхте толкова добра да изкопаете тунела. Бихте ли искали да изкопаете един друг тунел, за да могат да избягат моите приятели?

Къртицата помисли малко и каза:

— Добре, приятелю. За мен всички посоки са добри. Ще изкопая един тунел за вашите приятели.

Лукчо би я целунал, но муцуната й беше така зацапана с пръст, че не можеше да се разбере къде й е устата.

— Благодаря ви от сърце, госпожо Къртице. Ще ви бъда признателен до края на живота си.

— А сега — извика развълнувана Къртицата — да не губим време в приказки, а да отидем при вашите приятели!

Тя започна да копае отново и за няколко секунди проби стената, която ги отделяше от килията. Но за нещастие тъкмо когато Къртицата надзърташе в килията, майстор Гроздан драсна клечка кибрит, за да види колко е часът.

Пламъчето от кибритената клечка направи толкова силно впечатление на клетата Къртица, че тя се отдръпна, като да я бяха ударили по носа, обърна се кръгом и се понесе презглава по тунела, като изостави Лукчо.

— Довиждане, господин Лукчо — викаше тя, бягайки, — вие сте добро момче и аз бих искала да ви помогна. Но трябваше да ме предупредите, че ще попаднем в такъв ад с ужасно силна светлина. Не трябваше да ме лъжете така.

Тя бягаше толкова бързо, че зад нея стените на тунела се срутваха и кухината му се запълваше с пръст. След малко Лукчо не я чуваше вече. Той я поздрави тъжно в сърцето си: — Довиждане, стара Къртице! Светът е малък, може би някой ден ще се срещнем отново и ще мога да ти поискам прошка за лъжата.

След като се прости със своята спътница, Лукчо изчисти набързо лицето си с носната си кърпа и скочи в килията, весел и доволен.

— Добър ден, приятели мои — извика той с глас, който проехтя като тръба.

Можете да си представите колко се зарадваха! Всички се хвърлиха върху него и без малко щяха да го задушат от прегръдки. Само за миг го изчистиха от пръстта, с която беше посипан, щипеха го от радост, целуваха го, тупаха го по раменете.

— По-полека — молеше се Лукчо. — Ще ме направите на парчета.

Мина доста време, докато се успокоят. А когато Лукчо им разправи приключението си, тяхната радост се превърна в отчаяние.

— Значи и ти си сега затворник като нас — каза майстор Гроздан.

— Точно така — потвърди Лукчо.

— И пазачите ще те открият при нас.

— Едва ли — каза Лукчо, — мога винаги да се скрия в цигулката на маестро Круша.

— А кой ще ни помогне да излезем оттук? — измърмори кака Тиква.

— За всичко съм виновен аз ... — въздъхна Тиквичка. Лукчо искаше да ги ободри, но не успя въпреки усилията, които положи. Пък и да си признаем, и той беше малко отчаян.

Глава единадесета
В която узнаваме, че Домат спи с чорапи

Домат, разбира се, не каза и дума за бягството на Лукчо. Излъга, че го е прехвърлил в общата килия, и легна в кревата с лепенка на носа. Ягодка го следеше усърдно, но не успя да разбере къде крие ключа от затвора.

Затова реши да се посъветва с Черешко, който както знаете, беше все още болен и плачеше денем и нощем.

Щом узна за случилото се, Черешко престана да плаче:

— Значи Лукчо е в затвора? Не трябва да остане ни минутка повече! Дай ми веднага очилата.

— Какво ще правиш?

— Ще отида да го освободя — заяви решително младият граф. — Него и всички останали.

— Но ключовете са у Домат, как ще ги вземеш?

— Ще ги открадна. А ти приготви една хубава торта и сложи в нея приспивателен прах. Ще я отнесеш на Домат, който много обича торти, и щом заспи, изтичай да ми съобщиш. Аз пък ще направя една обиколка, за да разбера какво става в двореца.

Ягодка не можеше да се начуди на енергичността на младия граф.

— Как се промени изведнъж! Майчице, как се промени.

Всички, които Черешко срещна при своята разузнавателна обиколка, забелязаха същото. Графините, дон Мерудия и дук Мандарина го гледаха като гръмнати.

— Ами че той е оздравял! — забеляза Череша първа с радост в гласа.

— Аз пък мисля, че изобщо не е бил болен — изрече дукът. — Преструвал се е.

Череша втора побърза да се съгласи със своя капризен братовчед, защото се боеше да не би той да се покачи на някой гардероб и да почне да заплашва със самоубийство.

Черешко узна от един пазач, че Лукчо е избягал от Тайната дупка, и се зарадва много, но въпреки това реши да освободи другите затворници.

— Приятелките на Лукчо са и мои приятели! — си каза той.

Като разпита хитро пазачите, той узна, че Домат държи ключовете от затвора в единия си чорап.

— Работата е сложна — размисли Черешко. — Домат спи с чорапи. Трябва да го изчакам да заспи дълбоко, за да мога да му събуя чорапа, без да го събудя.

И той заповяда на Ягодка да постави в тортата двойна доза приспивателен прах.

Вечерта камериерката занесе на Домат една прекрасна шоколадова торта. Домат я излапа наведнъж.

— Ще останеш доволна от твоя господар — каза той. — Щом оздравея, ще ти подаря обвивката от един шоколад, който изядох миналата година. Ще видиш какъв чудесен мирис има!

От благодарност Ягодка се поклони чак до земята. Когато се изправи, Домат спеше вече здравата и хъркаше като цял оркестър, съставен само от контрабаси.

Ягодка извика Черешко и двамата, държейки се за ръка, се запътиха по коридорите на замъка към покоите на управителя.

Минаха покрай стаята на дук Мандарина, който се упражняваше в скачане. За да може да скача от шкафовете, и гардеробите, когато трябваше да си издействува нещо, му беше необходима сериозна тренировка.

Мандарина се тренираше нощем. Като погледнаха един след друг през ключалката, Ягодка и Черешко го видяха да скача като котка от гардероба на полилея, от кревата на огледалото. Мандарина се катереше по пердетата с невероятна скорост. Беше станал съвършен акробат.

В стаята на Домат не беше съвсем тъмно, Ягодка беше оставила капаците отворени, така че меката лунна светлина проникваше през прозореца.

Управителят хъркаше знаменито. В момента сънуваше, че Ягодка му носи друга шоколадова торта, голяма колкото колело на велосипед. Но ето че в съня му се зададе барон Портокал и като го заплаши, поиска половината от тортата. За да защити правата си, Домат извади сабята си. Баронът побягна, като биеше с камшика бедния Фасул, който, облян в пот, тикаше количката. Но щом баронът избяга, ето че пристигна дук Мандарина, който се качи на една висока топола и извика: „Или ще ми дадеш половината от тортата, или ще се хвърля надолу с главата“.

Изобщо Домат спеше неспокойно: всеки искаше да му отнеме от проклетата торта, а накрая и самата торта започна да му създава грижи. От шоколадена тя се превърна в картонена. Домат, без да подозира нещо, захапа тортата и устата му се напълни с картон — безвкусен и твърд като дърво.

Докато Домат се мяташе в съня си, Ягодка отметна покривката от краката му, а Черешко събу внимателно чорапите му и измъкна връзката с ключовете.

— Готово! — прошепна той на Ягодка. Момичето погледна Домат.

— Кой знае каква муцуна ще направи, като разбере.

— Да вървим, преди да се е събудил.

— Няма опасност, в тортата сложих толкова много прах, че би могла да приспи цяла войска.

Те излязоха на пръсти от стаята, затвориха вратата и се спуснаха внимателно по стълбите. Изведнъж Черешко се спря.

— А пазачите?

Ето ти на, не бяха се сетили за тях.

Ягодка започна да смуче пръста си. Мислите й се намираха в пръстите. Щом засмучеше пръста си, нужната мисъл й идваше веднага.

— Измислих! — рече тя. — Аз ще отида зад къщата и ще започна да викам за помощ, колкото ми глас държи. Ти ще извикаш пазачите и ще ги отправиш към мен. Щом останеш сам, ще отвориш затвора и всичко ще бъде в ред.

Така и направиха. Хитрината успя напълно. Ягодка извика с такъв сърцераздирателен глас, че дори и дърветата биха се изтръгнали из корените си, за да й се притекат на помощ. Пазачите излетяха като сачми от ловна пушка, окуражени от Черешко, който викаше:

— Тичайте, бързайте! Там има разбойници!

Като остана сам, Черешко отвори килията и остана много изненадан, като видя и Лукчо между затворниците.

— Лукчо, какво търсиш тук? Нали беше избягал?

— Ще ти разправям после. Сега няма време за губене.

— Насам! — направи знак Черешко, като им показа една пътека, която водеше право в гората. — Пазачите отидоха в обратна посока.

Понеже кака Тиква беше тежка и не можеше да тича, започнаха да я търкалят.

Лукчо остана последен и се сбогува сърдечно с младия граф, който се беше просълзил.

— Майсторски ги изигра — му каза той, — аз изобщо не повярвах, че си болен.

— Бягай, бягай, за да не те заловят отново.

— Ще се видим скоро, а що се отнася до Домат, обещавам ти да го наредя както му се полага.

С два скока Лукчо настигна другарите си и им помогна при търкалянето на кака Тиква. Черешко отиде да остави ключа на мястото му, т. е. в десния чорап на Домат.

В това време пазачите намериха Ягодка, обляна в сълзи. Камериерката беше накъсала престилката си и беше издраскала лицето си, за да ги накара да повярват, че е била нападната от разбойници.

— Накъде избягаха? — запитаха запъхтените пазачи.

— Нататък — отговори Ягодка, като посочи пътя, който водеше към селото.

Пазачите хукнаха към селото, обиколиха го два-три пъти и арестуваха една котка въпреки енергичните й протести.

— Това е свободна страна — мяукаше гневно Котката, — нямате право да ме арестувате. А освен това пристигнахте тъкмо в момента, когато плъхът, който аз дебна от два часа, се готвеше да напусне скривалището си.

— В затвора ще намерите плъхове, колкото искате — отговори началникът на пазачите.

След половин час се върнаха в замъка и можете да си представите колко се изненадаха, като намериха затвора празен.

Затвориха набързо Котката в килията, смъкнаха си пушките и сабите, натрупаха ги накуп и търтиха да бягат, защото се страхуваха от гнева на Домат.

На следната утрин Домат се събуди и се погледна в огледалото.

— Носът ми е оздравял — реши той, — мога да махна лепенката. Ще отида да разпитвам затворниците.

Взе със себе си господин Грах като адвокат и дон Мерудия, който трябваше да води протокол на разпита. Тримата се запътиха към затвора, като вървяха един зад друг с важни изражения на лицата. Домат извади ключа от десния си чорап, отвори вратата и отскочи назад, като бутна на земята дон Мерудия, който беше зад гърба му. От килията се чу едно жаловито „мяу“, „мяу“, което би могло да разплаче и камъните.

— Какво правите тук? — запита Домат Котката, като се съвзе от изненадата.

— Боли ме коремът! — се оплака Котката. — Моля ви се, пренесете ме в болница или поне извикайте лекар.

Котката беше ловила цяла нощ плъхове и така се беше натъпкала, че от устата й се подаваха най-малко двеста плъхови опашки.

Домат освободи Котката, като й разреши да лови в затвора плъхове, когато си иска, и й каза:

— Ако бъдете така добра да запазите опашките на изтребените от вас плъхове, за да можете да удостоверите своята полезна дейност, управлението на замъка ще ви отпусне една скромна пенсия.

Веднага след това Домат изпрати на губернатора една телеграма, която гласеше: „Положението замъка Череша сериозно точка Налага се вашето присъствие с един батальон лимончета точка“

Глава дванадесета
В която Праз се надсмива над мъчителите си

На другия ден в селото пристигна владетелят принц Лимон, придружен от четиридесет придворни лимона и един батальон лимончета. Както вече знаете, всички от двора на принц Лимон носеха на шапките си звънчета, които дрънкаха непрекъснато.

Праз, който решеше мустаците си пред огледалото, се надвеси през прозореца, за да види какво става. Лимончетата го арестуваха, преди да си бе довършил тоалета, и го откараха с единия мустак щръкнал нагоре, а с другия увиснал надолу.

— Почакайте поне да среша и левия си мустак — молеше Праз стражарите, докато го водеха към затвора.

— Мълчи. Иначе ще отрежем левия ти мустак, а след него и десния. Така ще ти спестим труда да ги решиш.

Праз млъкна, защото се страхуваше да не загуби единственото си богатство. Арестуваха и господин Грах. Адвокатът крещеше и се мяташе:

— Имате грешка! Аз съм адвокат и съм на служба при дон Домат! Станало е някакво недоразумение! Пуснете ме веднага!

Но сякаш говореше на стената. Никой не му обръщаше внимание.

Лимончетата се разположиха на лагер в парка. За известно време те се развличаха, като четяха табелите на дон Мерудия. После, за да не скучаят, започнаха да късат цветята, да ловят червените рибки, да чупят с камъни стъклата на парниците. Изобщо започнаха да правят големи пакости.

Графините си скубеха косите и тичаха от един началник при друг:

— Молим ви, господа, накарайте вашите хора да бъдат по-сдържани! Ще ни съсипят целия парк! Началниците се разгневиха.

— Нашите герои — отговориха те се нуждаят от развлечения след трудните си бойни дела. Вие би трябвало да бъдете малко по-признателни.

Графините си позволиха да възразят, че според тях арестуването на Праз и господин Грах не било чак толкова трудно. Тогава началникът отговори:

— Добре. Тогава ще им заповядам да арестуват и вас. Така поне ще си заслужите парите.

На графините не остана друго, освен да се оплачат на принц Лимон. Той се беше настанил с четиридесетте лимона в най-хубавите стаи на замъка, без да пита нито Домат, нито дон Мерудия, нито барона, нито дука, нито дори самите графини.

Баронът беше много загрижен.

— Ще видите — шепнеше той, — че ще изядат всичките ни запаси, а ние ще пукнем от глад. Ще останат тук, докато изядат всичко, а после ще си отидат и ще ни оставят да си чукаме главите. Това е истинско нещастие, ужасна катастрофа.

Владетелят извика при себе си Праз и започна да го разпитва. Дон Мерудия се изсекна в голямата си кърпа на квадрати и се приготви да води протокола на разпита, а Домат седна от дясната страна на владетеля, за да му подсказва.

Трябва да ви кажа, че принц Лимон, макар и да имаше на главата си златен звънец, не беше кой знае колко умен, а освен това той беше известен с разсеяността си. Така например, щом доведоха затворника, той възкликна:

— Я, какви хубави мустаци! Заклевам се, че в цялата страна не съм видял такива хубави, толкова дълги и така добре сресани мустаци.

Докато стоеше в затвора, Праз нямаше друга работа и през цялото време се беше занимавал само с мустаците си.

— Благодаря, ваше височество — отговори развълнувано той.

— Слушайте — продължи владетелят, — ще ви удостоя със званието кавалер на ордена на сребърния мустак. Хей, лимони!

Придворните дотичаха веднага.

— Донесете ми веднага короната на кавалера на сребърния мустак. — Придворните донесоха короната. Тя представляваше един навит сребърен мустак и се слагаше на главата.

Праз се смути много. Той очакваше да го разпитват, а вместо това го награждаваха с много висок орден.

Той се поклони. Принцът му постави короната на главата, прегърна го и го целуна по двата мустака и неочаквано стана да си върви, понеже, както ви казах, беше доста разсеян.

Тогава Домат се наведе и прошепна на ухото му:

— Ваше височество, позволявам си да забележа, че вие удостоихте с такова високо звание един долнопробен престъпник.

— От минутата, в която го удостоих със званието кавалер — отговори натъртено принц Лимон, — той не е вече престъпник. Но нека все пак го разпитаме.

Но като се обърна към Праз, той го запита дали знае къде са се скрили избягалите затворници. Праз отговори, че не знае нищо. След това принцът го запита дали знае къде е скрита къщата на чичо Тиквичка. Праз му отговори отново, че не знае нищо.

Домат кипна:

— Ваше височество, този човек лъже. Предлагам да го подложим на мъчения, докато си признае всичко.

— Добре, добре! — съгласи се веднага принц Лимон, като потриваше ръце. Той беше забравил, че само преди една минута бе наградил Праз и се радваше много при мисълта за мъченията, защото беше по душа лош и зъл.

— С какво да започна? — запита палачът, който пристигна с всичките си инструменти, т. е. вили, брадви, копия и кибрит за запалване на клада.

— Отскубнете мустаците му — заповяда владетелят. Палачът започна да тегли мустаците на господин Праз.

Но от дългото простиране на пране мустаците на Праз бяха станали така издръжливи, че палачът се изпоти три пъти и пак не можа да ги изскубне. Праз не усещаше никаква болка и се смееше от сърце. Палачът капна от умора и накрая дори припадна. Праз бе откаран в карцера и там го забравиха. Понеже никой не се сети за него, той беше принуден да се храни със сурови плъхове, а мустаците му пораснаха толкова много, че се намотаха и заприличаха на две макари електрически жици.

Дойде ред на господин Грах. Адвокатът се просна на земята и започна да целува краката на владетеля, като го молеше:

— Ваше височество, простете ми, аз съм невинен!

— Лошо, господин адвокате, много лошо. Ако бяхте виновен, щях да ви освободя веднага. Но щом сте невинен, още по-зле. Можете ли ни каза къде са избягалите затворници.

— Не, ваше височество — отговори господин Грах, треперейки от страх. Той наистина не знаеше нищо.

— Виждате ли? — възкликна принц Лимон. — Как да ви освободя, като не знаете нищо?

Господин Грах погледна умолително към Домат, но управителят се престори, че си чопли носа, и се загледа в тавана.

Господин Грах се почувствува загубен и същевременно се ядоса, че неговият господар и покровител го изоставя така подло.

— Можете ли да ми кажете — продължи принц Лимон — къде са скрили къщата на чичо Тиквичка?

Господин Грах знаеше къде е скрита къщичката, защото на времето беше подслушвал разговора между Лукчо и неговите съселяни.

„Ако им открия скривалището — мислеше си той, ще ме освободят. Но какво ще спечеля? Сега ми стана ясно колко струват господата. Докато използуваха адвокатския ми опит, за да мамят ближния си, ме канеха на вечеря и ми се подмазваха. Не, няма да им помогна. Нека се справят сами. Да става, каквото ще, от мене не ще узнаят нищо.“

И отговори с твърд глас:

— Не знам.

— Лъжете! — изрева Домат. — Знаете много добре, но не искате да кажете.

Тогава господин Грах не се сдържа. Изправи се на пръсти, за да изглежда по-висок, изгледа страшно Домат и извика:

— Вярно е, знам всичко. Зная много добре къде е скрита къщичката. Но никога няма да ви кажа, никога!

Принц Лимон го погледна изненадан.

— Помислете си — каза му той, — ако не проговорите, ще бъда принуден да ви обеся.

Грах усети, че от страх му треперят краката, и опипа шията си: струваше му се, че усеща въжето около врата си. Но вече беше решил.

— Добре, обесете ме — отговори гордо той, — обесете ме веднага!

След тези думи той стана бял като платно, нещо необичайно за едно грахово зърно, и припадна.

Дон Мерудия записа в протокола:

„Обвиняемият припадна от срам“.

След това се изсекна в кърпата и затвори протоколната книга: разпитът беше привършен.

Глава тринадесета
Грах спасява, без да иска, живота на дон Домат

Господин Грах се събуди по тъмно и си помисли, че е вече обесен.

„Аз съм мъртъв — каза си той — и това сигурно е адът. Чудя се само защо има толкова малко огън. Какво говоря, изобщо няма огън! Странен ад — тъмен и без огън.“

В този момент той чу как ключът се завъртя в ключалката. Сви се в ъгъла, като забрави, че не можеше да избяга, и се взря със страх към вратата, очаквайки, че оттам ще се появят стражите и палачът.

Стражите се появиха, но сред тях вместо палача влезе... дон Домат, овързан като салам.

Господин Грах скочи и поиска да се хвърли върху него, но после се спря:

„Какво правя? Ами че и той сега е затворник като мен.“ И въпреки че нямаше добри чувства към иконома, той го запита любезно:

— И вие ли сте арестуван?

— Арестуван ли? Осъден съм на смърт. Ще ме обесят призори след вас. За сведение мога да ви съобщя, че това е килията на обесените.

Адвокатът беше много изненадан.

— Принц Лимон — продължи Домат — е много ядосан, понеже не можа да хване края на цялата история. И знаете ли какво направи! Обвини ме пред графинята, че съм ръководител на съзаклятието срещу замъка, и ме осъди на смърт чрез обесване.

Господин Грах не знаеше дали да го съжалява, или да се радва.

— Щом е така, дон Домат, не падайте духом: ще умрем заедно.

— Това слабо ме утешава — забеляза управителят, — но както и да е, позволете ми да ви помоля за извинение, задето на вашия процес не се опитах да ви защитя. Нали разбирате, можех и аз да си загазя.

— О, всичко това е минало, да не говорим за него — отговори любезно господин Грах. — Ние сме сега другари по нещастие и трябва да си помагаме взаимно.

— И аз мисля така — каза Домат, явно ободрен. — Радвам се, че не ми се сърдите.

Той извади от джоба си парче торта и го раздели братски с господин Грах, който просто не повярва на очите си. — Това е всичко, което ми оставиха — каза Домат, клатейки тъжно глава.

— Няма какво да се прави, всичко се случва на тоя свят. До вчера бяхте истинския господар на замъка, а днес сте затворник.

Домат продължи да яде тортата, без да отговори.

— Знаете ли — каза той, — почти се радвам, че Лукчо ме изигра. В края на краищата той е хитро момче и вършеше всичко, подтикнат от благородното си сърце, за да помогне на бедните.

— Може би — съгласи се господин Грах.

— Кой знае — продължи Домат, — кой знае къде се крият избягалите затворници. Бих искал да направя нещо за тях.

— Какво можете да направите в състоянието, в което се намирате?

— Имате право. Пък и не ги зная къде са.

— И аз не ги зная — каза господин Грах, който се поразмекна от любезното отношение на Домат и стана по-приказлив, — но пък зная, къде е скрита къщичката на чичо Тиквичка.

При тези думи сърцето на Домат спря за миг да тупти.

„Домате — си каза веднага той, — внимавай добре какво ще каже тоя глупак. От това зависи дали ще успееш да се отървеш“.

— Наистина ли знаете? — продължи той, като се обърна към адвоката.

— Знам, разбира се, но никога няма да го кажа. Не искам да причинявам зло на клетите хора.

— Това ви прави чест, господин адвокате. Да бях на ваше място, и аз не бих ги издал. Не бих желал по моя вина да ги постигне нещастие.

— Щом е така — каза господин Грах, — аз съм щастлив да стисна вашата ръка.

Домат му подаде ръката си. Господин Грах се раздрънка съвсем.

— Знаете ли — каза весело той, — те са скрили къщата на две крачки от замъка, а ние, глупаците, не можахме да се сетим.

— Къде са я скрили? — запита Домат с престорена наивност.

— На вас мога да го открия — изсмя се господин Грах, — утре ще умрете с мен и ще отнесете тайната в гроба.

— Разбира се, вие знаете много добре, че ще умрем призори, а вятърът ще разнесе праха ни.

Господин Грах се приближи още повече до своя другар по съдба и шепнешком му довери, че къщата на чичо Тиквичка беше скрита в гората и оставена на чичо Боровинка.

Домат го дочака да свърши, след това му стисна сърдечно ръката и извика:

— Мой скъпи приятелю, благодаря ви, че ми доверихте тая важна новина. Вие ми спасихте живота.

— Живота ли ви спасих? Вие се шегувате!

— Не се шегувам — отговори Домат. Той стана и заудря вратата с юмруци, докато пазачите дойдоха да отворят.

— Заведете ме веднага при принц Лимон — заповяда той с обикновения си нахален тон. — Трябва да му кажа много важни неща.

И наистина Домат разказа всичко на принца, който не можеше да стои на едно място от радост.

Те решиха, че на следната утрин след екзекутирането на господин Грах ще трябва да отидат в гората и да вземат къщата.

Глава четиринадесета
Господин Грах увисва на въжето

Сред селския площад бе издигната една хубава бесилка. Точно под нея имаше капак, който щеше да се отвори, когато палачът натиснеше копчето, а когато капакът се отвореше, господин Грах щеше да падне в дупката и щеше да виси в нея, докато умре.

Когато извикаха господин Грах, за да го отведат към бесилката, той направи всичко възможно, за да спечели време. Отначало каза, че не се е обръснал, след това поиска да измие главата си, после се сети, че ноктите на краката му бяха твърде дълги и поиска да ги изреже.

Палачът протестираше, понеже всичко това беше губене на време, но тъй като желанието на осъдения на смърт е свещено, трябваше да потърсят ножички. Господин Грах ряза ноктите си цели два часа, но накрая се примири и тръгна.

Докато изкачваше стъпалата към бесилката, достраша го много. Трябваше да умре. Беше толкова малък и дебеличък, толкова зелен, с измита глава и изрязани нокти, а все пак трябваше да умре.

Забиха барабани. Палачът постави примката около врата на адвоката, преброи до тринадесет, защото беше суеверен, и натисна копчето. Капакът се отвори и господин Грах пропадна в тъмната дупка, като си мислеше:

„Този път наистина ще се мре!“

Но чу един носов глас, който казваше:

— Режете вие, господин Лукчо. При такава светлина не виждам добре.

Някой отряза въжето, което стягаше врата на господин Грах, и гласът се обади отново:

— Дайте му една глътка от този отличен картофен сироп; ние, къртиците, не ходим никъде без нашата походна аптечка.

Какво се беше случило?

Глава петнадесета
Обяснение на предшествуващата глава

Беше се случило следното: Ягодка бе предупредила Репичка за опасността, която заплашваше господин Грах. Репичка бе изтичала да предупреди Лукчо, който беше отседнал с избягалите затворници в една пещера, недалеч от къщичката на чичо Тиквичка.

Лукчо беше взел назаем от майстор Гроздан едно шило, за да чеше главата си, понеже положението беше сериозно и налагаше сериозно чесане.

След като се почеса, Лукчо върна шилото на майстор Гроздан и каза:

— Благодаря, измислих.

И изтича навън. Никой не го попита какво беше измислил.

Чичо Тиквичка се задоволи да въздъхне:

— Щом каза, че е измислил, значи наистина е измислил.

Лукчо се разхожда дълго време из нивите, преди да намери това, което търсеше. Най-после се намери в една ливада, осеяна с купчинки пръст. От време на време изникваше като гъба някоя нова купчина. Къртицата работеше.

Лукчо почака, докато една от купчинките пръст изникна под краката му, клекна и започна да вика:

— Госпожо Къртице! Госпожо Къртице! Аз съм, Лукчо!

— А, вие ли сте? — отговори сухо Къртицата. — Още съм полусляпа от последния път. Да не искате да ми предложите да пътуваме пак под земята, за да търсим светли пещери?

— Не говорете така, госпожо Къртице. Благодарение на вас успях да се свържа с моите приятели. Можахме да избягаме и сега живеем временно наблизо, в една пещера.

— Благодаря ви за сведенията, но те съвсем не ме интересуват. Довиждане.

— Госпожо Къртице! Госпожо Къртице! — извика отново Лукчо. — Изслушайте ме!

— Добре, казвайте, но хич не си представяйте, че имам намерение да ви помогна.

— Не е за мен. Касае се за адвоката Грах. Утре ще го обесят.

— Пада му се — отговори Къртицата, — бих помогнала с удоволствие да му сложат въжето. Адвокатите не са ми симпатични, а и Граха не обичам.

Лукчо трябваше да увещава дълго Къртицата, но беше сигурен, че ще успее: под грубата външност на Къртицата се криеше златно сърце и тя нямаше да откаже помощта си за едно справедливо дело.

Така и стана: накрая Къртицата се развълнува и извика:

— Стига сте приказвали, господин Лукчо. Вие говорите прекалено много. Я по-добре ми кажете накъде трябва да ровя.

— Посока север-североизток — отговори веднага Лукчо, като подскочи от радост.

Къртицата изрови със светкавична бързина един тунел чак до бесилката. Тя и Лукчо се притаиха под нея. Когато капакът се отвори и господин Грах падна заедно с въжето, на което беше закачен, и увисна на него като зидарски отвес, Лукчо преряза въжето и даде на адвоката да пие от картофения сироп, който Къртицата беше донесла със себе си. После му удари няколко плесници, за да го накара да дойде на себе си, защото Грах беше зашеметен и мислеше, че е вече мъртъв и че се разхожда из рая.

— Ах, господин Лукчо — извика той, — и вие ли сте мъртъв? Какво щастие да се намерим двамата в рая.

— Господин адвокате, събудете се — намеси се Къртицата, — това не е нито раят, нито адът. А аз не съм нито свети Петър, нито дяволът, аз съм една стара Къртица и бързам да си отида. Затова побързайте да се измъкнете и гледайте да не попадате често на пътя ми. Винаги, когато срещна Лукчо, получавам слънчев удар.

Всъщност дупката беше тъмна, но за Къртицата тя бе толкова светла, че вече я беше заболяла главата.

Най-подир господин Грах разбра, че се беше отървал благодарение на Лукчо и на Къртицата и започна да им благодари. Прегръщаше ги един след друг, после поиска да прегърне и двамата наведнъж, но ръцете му бяха къси и това не му се удаде.

Щом се поуспокои, всички се впуснаха на път по новия тунел, който Къртицата изкопа чак до пещерата, където се намираха майстор Гроздан, чичо Тиквичка, Круша и останалите.

Всички се зарадваха, като видяха Грах; те бяха забравили, че в миналото той беше техен противник.

Къртицата със сълзи на очи се сбогува с приятелите си, като каза:

— Ако сте хора със здрав разум, трябва да дойдете с мене под земята: там няма бесилки, няма домати, лимони и лимончета. Там е спокойно и което е още по-важно, там е тъмно. За всеки случай, ако ви потрябвам, пуснете едно съобщение в тази дупка. Аз ще минавам от време на време, за да науча нещо за вас. А сега довиждане.

Всички я поздравиха сърдечно. Докато се сбогуваха, Грах се плесна силно по челото, толкова силно, че се търкулна на земята.

— Колко съм глупав! Колко съм разсеян! Моята разсеяност ще ме провали!

— Забравихте ли нещо? — попита любезно кака Тиква, като го повдигна от земята и му изчетка дрехите.

Грах разправи за приключението си с Домат и завърши с думите:

— Сега сигурно лимончетата са отишли в гората да вземат къщата.

Лукчо хукна като куршум и стигна до дъба на чичо Боровинка.

Но къщата беше изчезнала.

Чичо Боровинка се беше скрил между два корена на дъба и плачеше отчаяно:

— Ах, моята хубава къща! Ах, моята хубава къщичка!

— Лимончетата ли я отнесоха?

— Да, и взеха всичко със себе си. И половината ножица, и ножчето за бръснене, и табелката, и звънеца.

Лукчо не се почеса по главата. Този път трябваше да се чеше с две шила, за да измисли нещо, а нямаше под ръка нито едно. Той постави ласкаво ръка върху рамото на чичо Боровинка и го придружи до пещерата.

Когато пристигнаха, никой не ги попита за нищо. Всички разбраха, че Домат беше поискал да си отмъсти и че този път беше успял.

Глава шестнадесета
Приключенията на мистер Морков и кучето Дръж

Мистер Морков...

Но почакайте, кой е той? За тази личност досега не сме чули нищо: откъде изскочи? Какво иска? Дребен ли е, или висок, дебел или тънък? Сега ще ви обясня.

Като се увери, че затворниците са избягали, принц Лимон заповяда да се претърси полето наоколо. Лимончетата, въоръжени с гребла, претърсиха старателно нивите и ливадите, горите и пътищата, за да намерят нашите герои. Работиха денем и нощем и събраха куп хартии и съчки, но от Лукчо и от приятелите му нямаше и помен.

— За нищо не ви бива — крещеше владетелят, — само развалихте греблата! Почти всички гребла са със счупени зъби. Заслужавате да изпочупя вашите зъби.

От страх лимончетата затракаха със зъби и четвърт час се чуваше само: тик-тик-тик, като че валеше град.

Един придворен лимон, който от време на време ходеше на кино, забеляза:

— Мисля, че е време да повикаме един детектив.

— Какво е това детектив?

— Детективът се занимава с разследвания. Например ако сте изгубили копче, той ще го намери като две и две четири. Също ако сте изгубили цял батальон войници или ако ви избягат затворници, той само ще си сложи очилата и ще ги намери за миг.

— Щом е така, пратете да повикат някой детектив.

— Аз познавам един, който е тъкмо за нас — предложи придворният. — Казва се мистер Морков.

Ето сега знаете кой е мистер Морков. Щом пристигне, ще ви кажа как е облечен и какви са мустаците му.

Не, това не мога да ви кажа, защото мистер Морков нямаше мустаци. Затова пък имаше куче, ловджийско куче, на име Дръж; То му помагаше да носи уредите си. Защото мистер Морков не отиваше никъде, без да носи със себе си една дузина бинокли и далекогледи, стотина компаса, десетки фотографически апарата, един микроскоп, една мрежа за ловене на пеперуди и едно пакетче сол.

— За какво ви служи солта? — попита го владетелят.

— С разрешение на ваше височество слагам солта на опашките на избягалите затворници и след това ги хващам в мрежата за пеперуди.

Владетелят въздъхна:

— Страхувам се, че този път солта няма да ви послужи. Избягалите затворници нямат опашки.

— Случаят е много тежък — забеляза строго мистер Морков. — Как ще ги заловя, щом нямат опашки? Къде ще сложа солта? С разрешение на ваше височество не биваше да позволите на затворниците да избягат. Или преди да ги оставите да избягат, трябваше да им закачите опашки, та после лесно да се ловят.

— Виждал съм на кино — се намеси придворният лимон, за който ви казах по-рано — понякога да залавят бегълците, като им слагат сол не на опашките, а на главата.

— Това е отживяла система! — отвърна с презрение мистер Морков.

— Това е една много, много отживяла система! — повтори Дръж.

Кучето на разузнавача имаше тази особеност: често повтаряше думите на господаря си, като прибавяше и своето мнение обикновено с думите „много, много“.

— Дойде ми една друга идея — каза мистер Морков.

— Дойдоха ми много, много други идеи — повтори Дръж, като клатеше важно ушите си.

— Можем да употребим пипер вместо сол.

— Точно така! — съгласи се възторжено владетелят. — Вие ще им хвърлите пипер в очите и те веднага ще се предадат.

— И аз така мисля — забеляза Домат, — но, за да им хвърлите пипер в очите, трябва първо да ги открием.

— Това е по-трудно — съгласи се мистер Морков, — но ще се опитам с помощта на моите уреди.

Мистер Морков беше детектив на място, той не правеше нищо без инструментите си. Например за да отиде да спи, той употреби три компаса: един, за да се насочи към стълбата, друг, за да намери вратата на своята стая, и трети, за да открие леглото си.

Черешко мина оттам, за да хвърли един поглед, и видя как мистер Морков и кучето Дръж, проснати на пода, наблюдаваха компаса и разискваха оживено.

— Господа, какво правите на пода? Да не би да търсите по килима дупки, през които биха могли да избягат затворниците?

— Търся леглото си, млади господин графе. Всеки може да намери леглото си с просто око. Но един разузнавач трябва да действува с помощта на науката. Професионалният ми дълг изисква от мен да използувам в подобни случаи редица уреди. Компасът, както знаете, е снабден с магнитна игла, която винаги сочи на север. Като вървя в тази посока, аз ще намеря леглото си, без да сбъркам.

Случи се обаче така, че като тръгна в тази посока, детективът блъсна главата си в огледалото на гардероба и понеже имаше твърда глава, го разтроши на хиляди парчета, едно от които отряза, падайки, опашката на кучето Дръж.

— Изглежда, че нашите изчисления са погрешни — каза Морков.

— Изглежда, че нашите изчисления са много, много погрешни — потвърди Дръж.

— Да подирим в друга посока!

— Да подирим в много, много други посоки! — се съгласи Дръж. — Само да не водят към огледала.

Този път вместо компас мистер Морков употреби един от своите мощни морски бинокли. Той прилепи окото си към него и започна да се върти наляво и надясно.

— Какво виждате, шефе? — попита Дръж.

— Виждам един прозорец: затворен е, има червени завески и по четиринадесет стъкла на всяко крило.

— Откритието е много важно — извика Дръж, — четиринадесет и четиринадесет прави двадесет и осем. Ако тръгнем в тази посока, може да си докараме двадесет и осем рани по главата. Кой знае какво ще остане от опашката ми!

Морков насочи бинокъла в друга посока.

— Какво виждате, шефе? — попита тревожно Дръж.

— Виждам някаква постройка от ковано желязо. Много интересна постройка. Има три крака, съединени с железен обръч. На върха се вижда бял покрив, който — по всичко личи — е емайлиран.

Дръж беше удивен от мнението на господаря си.

— Шефе — забеляза той, — ако не се лъжа, никой до този момент не е открил емайлирани покриви.

— Ние ще бъдем първите — продължи Морков. — Един детектив трябва да умее да открие хиляди тайнствени неща в една обикновена спалня.

Упътиха се по посока на постройката от ковано желязо с емайлиран покрив, но преди това се проснаха на пода, като долепиха ухо до него, за да се уверят, че в околността не се движат коне. След като изминаха около десет крачки, те дойдоха под желязната постройка, и то толкова под нея, че покривът й се катурна.

Какво беше учудването на прочутия детектив и на още по-прочутото му куче Дръж, когато от покрива на постройката върху техните глави и рамене се изля студен душ. Те застанаха неподвижно, като се страхуваха от по-нататъшни неприятности и оставиха търпеливо водата да се стича по косите, по лицата, по врата и по гърба им.

— Мисля — промърмори недоволно Морков, — че това е леген.

— Мисля — добави Дръж, — че това е леген с много, много вода, предназначена за миене.

Морков се надигна, следван от верния си помощник. Той откри лесно леглото, което беше само на метър и половина от тях, и се отправи към него, изпълнен с достойнство, като продължаваше да прави дълбокомислени забележки като тази:

— Нашата професия е свързана с много опасности. Измокрихме си главите с водата от легена, но затова пък открихме леглото.

— Измокрихме много, много главите си — забеляза, от своя страна, кучето. На него не му провървя. То трябваше да спи върху килима, като използува за възглавница обувките на господаря си. Затова пък Морков хърка цяла нощ и се събуди чак когато слънцето изгря.

— Дръж, на работа! — извика ласкаво той.

— Господарю, аз съм готов — отговори Дръж и седна върху парченцето опашка, което му беше останало след злополуката с огледалото.

Не можаха да измият лицата си, защото бяха излели водата. Дръж се задоволи да оближе мустаците си, след това облиза и лицето на господаря си. После двамата слязоха заедно в градината и започнаха своите издирвания за откриване на бегълците.

Най-напред детективът измъкна от джоба си една торбичка за игра на томбола.

Той помоли кучето да извади един номер. Дръж бръкна с лапата си в торбичката и извади числото седем.

— Трябва да направим седем крачки вдясно — реши Морков, след като помисли няколко минути.

Направиха седем крачки вдясно и попаднаха в един гъстак коприва. Дръж опари остатъка от опашката си, който за няколко минути стана червен като чушка.

— Изглежда,, че сме допуснали грешка — каза детективът.

— Изглежда, че сме допуснали много, много грешки — се съгласи печално кучето.

— Да опитаме с друго число.

— Да опитаме с много, много други числа.

Този път излезе числото двадесет и осем и мистер Морков реши, че трябва да се направят двадесет и осем крачки вляво.

Направиха двадесет и осем крачки и цопнаха в басейна с червените рибки.

— Помощ! Потъвам! — викаше прочутият детектив.

— Ето ме, господарю! — излая с готовност Дръж, хвана го със зъби за яката и го измъкна на брега.

Седнаха на ръба на басейна да сушат дрехите си.

— Направих едно ценно откритие — каза Морков.

— Много, много ценно — съгласи се Дръж, — но и твърде мокро.

— Мисля, че затворниците са избягали през басейна с червените рибки.

— Може би са изкопали тунел точно под басейна. Повикаха Домат и му казаха да нареди да копаят под басейна: имали сериозни съмнения, че затворниците са избягали оттам. Но Домат отказа категорично да разваля басейна. Той каза, че, според него, затворниците са избрали друг, по-лесен път и помоли мистер Морков да подири следите им в друга посока.

Морков въздъхна и поклати глава.

— Ето ти човешката благодарност — каза той, — аз се потя и даже се къпя непрекъснато, а вместо да ми помагат, местните власти всячески ме затрудняват.

За щастие оттам като че ли случайно мина Черешко и детективът го попита дали не знае друг изход от парка освен тунела, изкопан под басейна с червените рибки.

— Разбира се — отговори Черешко, — може да се излезе през главната врата.

Мистер Морков бързо размисли и реши, че идеята може би е добра.

Той поблагодари топло на младия граф и се отправи към главната врата, следван от Дръж, като непрекъснато отърсваше водата от гърба си.

Черешко ги последва, като се преструваше на любопитно момченце, и щом видя, че се упътиха към гората, изсвири с два пръста в уста.

Морков се обърна внезапно.

— Какво има?

— Нищо, господин Морков. Съобщавам на едно врабченце, че съм сложил за него трохи на прозореца си.

— Каква благородна душа имате, млади господин графе! — мистер Морков се поклони и продължи разходката си.

На изсвирването на Черешко, навярно се досещате, отговори едно друго изсвирване, не така звучно, разбира се, а глухо и предпазливо. В окрайнината на гората надясно от детектива се раздвижи един храст. Черешко се усмихна: неговите приятели бяха на поста си. Той ги бе предупредил за пристигането на мистер Морков и бе изработил заедно с тях един малък боен план.

Детективът също видя, че храстът се раздвижи; хвърли се на земята, следван от Дръж, и замря.

— Ние сме обкръжени — прошепна детективът, като плюеше праха, който му беше влязъл в носа и устата.

— Ние сме много, много обкръжени — прошепна в отговор кучето.

— Нашата задача — продължи Морков — става от минута на минута все по-тежка. Но ние трябва да намерим затворниците на всяка цена.

— Ние трябва да намерим много, много затворници. Морков се съсредоточи, за да помисли малко.

После огледа храсталака с един туристически бинокъл.

— Няма вече никой — забеляза той. — Пиратите са се оттеглили.

— Пиратите ли? — попита Дръж. — С пирати ли имаме работа?

— Разбира се! — извика строго Морков. — Кой друг освен пиратите се крие зад храсталаците и ги раздвижва предпазливо и тайнствено? Попаднали сме на една страшна банда пирати. Не ни остава нищо друго, освен да вървим по следите им: те ще ни отведат до скривалището на бегълците.

Дръж не можеше да се начуди на остроумието на своя господар.

Междувременно пиратите се оттеглиха, като се движеха доста открито между храстите. Или по-право пиратите не се виждаха, а се виждаха храстите, които се движеха. Морков знаеше, че зад тях се криеха пиратите, които се оттегляха, за да се изскубнат от него и от неизбежния плен.

Пиратите не се виждаха и по друга причина, но за това ще говорим после.

След стотина метра пътят навлизаше в гората. Морков и Дръж навлязоха, без да се колебаят, направиха няколко крачки, после спряха под сянката на един дъб, за да си починат и уяснят положението.

Детективът извади от торбата с уреди микроскопа и започна да разследва внимателно праха по пътеката.

— Няма ли никаква следа, господарю? — попита тревожно Дръж.

— Никаква следа.

Точно в този момент някой изсвири продължително и един задавен глас извика:

— Ооох! Ооох!

Морков и Дръж се проснаха отново на земята. Викът се повтори два или три пъти. Нямаше съмнение: пиратите си даваха сигнали.

— Ние сме в опасност — реши Морков, без да трепне, и улови мрежата за пеперуди.

— Ние сме много, много в опасност — повтори като ехо кучето.

— Пиратите преустановиха оттеглянето си и ни обхождат, за да ни ударят в тил. Бъди готов с пипера. Щом се покажат, хвърли пипера в очите им и аз ще ги хвана с мрежата за пеперуди.

— Планът е много смел — каза Дръж възхитен, — но аз съм чувал, че пиратите са въоръжени с тежки огнестрелни оръдия. Какво ще стане, ако след като ги хванем, те избягат и започнат да стрелят?

— Проклятие! — сепна се Морков. — За това не бях помислил.

— Аз мисля — продължи кучето, като се надуваше, задето бе успяло да затрудни прочутия детектив, — че може да употребим системата на „Ловец и заек“.

— По-точно? — запита Морков.

— Тази система се употребява в чужбина за лов на зайци. Около мястото, където се предполага, че ще мине заекът, между две дървета се опъва въже. Близо до въжето се оставя един тъп нож. Когато подгоненият от ловците заек стигне до въжето, извиква: „Проклятие!“, но веднага вижда ножа и си казва: „Нищо, ще си послужа с този нож!“ Но както ви казах, ловците са избрали нож, който не реже. Заекът се поти, мъчи се, проклина, но нищо не му помага. Той не успява да пререже въжето, ловците се хвърлят върху него и го залавят.

— Системата е много остроумна — се съгласи Морков, — но за нещастие не нося тъп нож. Имам съвсем остри бръсначи, първо качество, испанска изработка. А нямам и въже.

— Тогава нищо няма да стане — обади се Дръж.

В този миг на няколко крачки от двамата детективи някой извика със задавен глас:

— Мистер Морков! Мистер Морков!

— Женски глас! — каза разузнавачът изумен.

— Мистер Морков! Мистер Морков! — продължи умолително гласът.

Дръж се осмели да изкаже своето мнение.

— Според мене — каза той, — една жена се намира в опасност. Може би тя се намира в ръцете на пиратите, които искат да я отвлекат като заложница. Смятам, че трябва да направим всичко възможно, за да я освободим.

— Не може — каза Морков, раздразнен от дързостта на своя помощник. — Трябва да заловим бегълците, а не да се занимаваме с освобождаване на пленници. На нас е поставена определена цел, ние не можем да правим тъкмо обратното на това, за което ни плащат.

Междувременно гласът продължаваше да моли с плачевен тон:

— Мистер Морков! Помогнете ми, моля ви се! Помощ! „Една жена иска помощта ми — разсъждаваше детективът. — Бих ли могъл да й откажа, нима нямам сърце?“

Твърде разтревожен, той се пипна под сакото и въздъхна облекчено, след като установи, че сърцето му още бие.

Гласът се отдалечаваше на север. В тази посока храстите се вълнуваха силно. Чуваше се шум от стъпки и от глуха и ожесточена борба.

Морков скочи, следван от Дръж, и се затича на север, без да откъсва погледа от компаса.

Някой се изсмя зад гърба му.

Морков спря възмутен, обърна се към неизвестното лице, което се смееше зад гърба му, и извика с най-голямото душевно благородство, на което беше способен:

— Смей се! Смей се, подли пирате! Най-добре се смее, който се смее последен!

Пиратът отново се засмя и после се задави от кашлица.

Задави се, понеже Репичка го бе ударила здраво по гърба, за да го накара да престане да се смее. Бобчо — пиратът беше той — сложи носната си кърпичка пред устата, за да продължи да се смее.

— Тъкмо успяхме да го наредим — прошепна строго Репичка, — а ти искаш всичко да развалиш.

— Но той вярва, че ние сме пирати — каза Бобчо, за да се оправдае.

— Ела! — каза Репичка. — Дано не го изпуснем. Морков и Дръж се затичаха отново на север, следвайки шума на стъпките и на сподавената борба, която продължаваше да се чува от тази посока, т. е. продължиха да преследват две дечица — Чушко и Картофка, които се преструваха, че се борят.

Картофка се спираше от време на време и викаше с тънък гласец, за да бъде сигурна, че Морков няма да загуби следите им.

— Помощ! Помощ! Господин детектив, аз съм пленена от пиратите, елате да ме освободите!

Както сигурно сте се досетили, децата бяха успели да привлекат детектива доста далече от пещерата, в която се криеха Лукчо и другите наши приятели. Но техният план не се ограничаваше само в това.

В това се увериха скоро и Морков, и Дръж. Даже Дръж се увери пръв. По едно време, когато му се струваше, че почти достигна със зъбите си пиратите и се готвеше да им даде добър урок, случи му се нещо странно.

— О, небеса! Аз летя! — едва успя да извика той.

И наистина той летеше, закачен на един капан, който го метна със страшна сила към върха на един дъб и го притисна о стъблото му, овързан като салам.

Морков беше останал няколко крачки назад и когато зави по пътеката, не видя своя верен помощник.

— Дръж! — извика той. Никакъв отговор.

„Сигурно е хукнал да гони някой заек. От десет години служи при мене, но още не съм го отучил от лошия навик да се заплесва.“

Като не чу нищо, той повика отново:

— Дръж! Дръж!

— Тук съм, шефе! — му отвърна един плачевен и неузнаваем глас.

Гласът идваше нейде отвисоко. Детективът погледна нагоре, видя Дръж, закачен на най-високия клон на дъба.

— Какво правиш там! — запита той строго. — Смяташ ли, че моментът е подходящ да се катериш по дърветата! Сега време за игра ли е? Я слез веднага! Да не мислиш, че пиратите ще ни чакат! Ако загубим следите им, кой ще освободи хубавата пленница?

— Чакайте да ви обясня, шефе! — молеше Дръж, като напразно се опитваше да се освободи от капана.

— Няма какво да обясняваш — продължи възмутен мистер Морков, — разбирам много добре, че не искаш да преследваш пиратите, а предпочиташ да се катериш по дърветата и да ловиш катерици. Няма какво да ме лъжеш. Аз съм сериозен детектив, най-известният в Европа и Америка, и не мога да държа на служба някакъв си палячо, който не може да отмине дърво, без да се изкуши да се покачи на него. Хубаво занимание за помощника на един детектив като мен.

— Шефе, шефе, оставете ме да говоря.

— Говори, колкото си искаш, аз няма да стоя да те слушам. Аз си имам съвсем друга работа. Трябва да изпълня дълга си и нищо не може да ме отклони от пътя ми. Сбогом, Дръж! Пожелавам ти да си намериш по-весела професия и по-малко строг господар. Пожелавам на себе си да намеря по-сериозен помощник. Вчера в парка на замъка видях едно ловджийско куче, което е тъкмо за мен: честно, скромно и пълно с достойнство. Сигурно и през ума му няма да мине да се занимава с лов на гъсеници по дъбовете. Сбогом, прочее, о невярно куче!..

Като чу да го обиждат така, бедният Дръж заплака.

— Господарю, господарю, внимавайте, за да не ви сполети същото!

— Не ме разсмивай! Никога през живота си не съм се качвал на дърво и сигурно няма да последвам твоя пример да се отвличам от професията си и да прегръщам дърветата.

Но тъкмо когато произнасяше тези благородни думи, мистер Морков почувствува, че нещо го стегна около кръста, някаква пружина изщрака и той усети, че лети между клоните на дърветата. Докато летеше, той разбра, че това е същият дъб, на който се беше качил Дръж. Той се намери на две педи от опашката на своето куче, стегнат здраво за стъблото с едно дебело въже.

— Нали ви казах — се обади кучето с плачевния си глас. Морков полагаше ужасни усилия, за да запази достойнството си в това неудобно положение.

— Ти нищо не ми каза, ти беше длъжен да ме предупредиш, че ще падна в клопка, вместо да ми губиш времето с празни приказки.

Дръж прехапа устни, за да не отговори. Разбираше отлично душевното състояние на господаря си и не искаше да му причини излишни вълнения.

— Тъй, значи попаднахме в клопка — констатира Морков, — да помислим сега как да се освободим.

— Няма да е толкова лесно — каза едно гласче отдолу.

„Но това е гласът на прекрасната пленница!“ — помисли си Морков. Той погледна надолу, очаквайки да види банда страшни пирати с ножове между зъбите, мъкнещи една обляна в сълзи принцеса; но вместо това видя група деца, които се търкаляха по земята от смях.

Репичка, Картофка, Бобчо и Чушко се прегръщаха, смееха се, играеха хоро около дъба и пееха:

— Хоп-троп, чичо ле, Морков си изпати зле, на дървото той и Дръж качиха се изведнъж!

— Господа — започна строго детективът. — Господа, бъдете така добри да ми обясните що за шега е това.

— Ние не сме господа — отговори Бобчо, — ние сме пирати.

— А ние сме пленени принцеси.

— Свалете ме веднага оттук, в противен случай ще бъда принуден да взема строги мерки.

— Ще вземем много, много строги мерки — добави кучето, като размахваше ядосано остатъка от опашката си.

— Не вярвам да успеете да вземете много, много мерки, докато сте в това положение — каза Репичка.

— Ще се постараем да ви държим горе колкото е възможно повече.

Мистер Морков млъкна, понеже не знаеше какво да отговори. Положението беше тежко, но достатъчно ясно.

— Положението е ясно — прошепна той в ухото на Дръж.

— Много, много ясно — се съгласи печално Дръж.

— Ние сме пленени от банда хлапета — продължи детективът, — какъв срам. Освен това навярно децата са подкупени от бегълците, за да ни отвлекат от следите им.

— Сигурно децата са много, много подкупени — добави кучето. — Но се чудя на умението, с което ни приготвиха този капан.

Дръж щеше да се учуди още повече, ако знаеше, че капанът беше приготвен лично от Черешко. Младият граф беше чел много книги за приключения, пътешествия и лов на големи хищници. Като никога досега той реши да се справи сам с положението, без да чака помощ от Лукчо, и наистина успя.

Скрит зад един храст, той наблюдаваше сцената, доволен от своето дело.

„Двама противници — мислеше си той — са обезвредени за известно време“. — И се отдалечи, като потриваше доволно ръце.

Репичка и другите се отправиха към пещерата, за да съобщят на Лукчо за случката. Но като пристигнаха в пещерата, не намериха никого. Пещерата беше пуста. Пепелта в огнището беше студена: най-малко от два дни в него не беше пален огън.

Глава седемнадесета
Лукчо се сприятелява с един симпатичен мечок

Да се върнем сега два дни назад, иначе няма да узнаем какво се беше случило в пещерата.

Тиквичка и Боровинка все още не можеха да се примирят със загубата на къщичката. Те бяха така привързани към сто и осемнадесетте тухли, че ги обичаха като сто и осемнадесет деца. Нещастието ги сближи, дори Тиквичка обеща на чичо Боровинка:

— Ако намерим отново нашата къщичка, ще дойдете да живеете при мене.

Боровинка прие със сълзи на очи. Тиквичка, както сигурно сте забелязали, не казваше „моята“ къщичка, а „нашата“ къщичка. Така казваше и Боровинка. Но Боровинка скърбеше и за половината ножица, за ръждясалото ножче за бръснене, наследено от прадядото, и за другите си богатства.

Даже веднъж се скараха, като спореха кой обича повече къщичката. Чичо Тиквичка твърдеше, че Боровинка не може да я обича колкото него.

— Аз се потих цял живот, докато я построя.

— Но живяхте в нея толкова малко: а пък аз живях в нея почти цяла седмица. — Споровете им обаче не траяха много, защото когато се стъмнеше, вместо да се карат, трябваше да мислят как да се пазят от вълците.

В гората имаше вълци, мечки и други диви животни и нашите приятели бяха принудени вечер да палят огън, за да ги държат на разстояние.

Имаше опасност от замъка да забележат огъня, но все пак трябваше да се пазят от вълците, нали така?

Вълците идваха на няколко метра от пещерата и хвърляха кръвожадни погледи към кака Тиква, която беше кръгла и дебела и щеше да бъде добра закуска за тях.

— Излишно е да ме гледате така — викаше възмутено кака Тиква, — все едно, няма да хапнете дори и ръката ми.

Накрая вълците така изгладняваха, че започнаха да се молят.

— Како Тикво — казваха те, като се държаха на разстояние от огъня, за да не се опърлят, — дайте ни поне един пръст. Какво е един пръст за вас, вие имате десет на ръцете и десет на краката, всичко двадесет.

— Колкото за вълци, смятате добре. Но това няма да ви помогне.

Вълците мърмореха малко, после се отдалечаваха и за да се утешат, разкъсваха всички зайци, които срещаха.

По-късно пристигаше и Мечока и хвърляше лакоми погледи към кака Тиква.

— Колко ми харесвате, госпожо Тиква — казваше Мечока.

— И вие ми харесвате, господин Мечок, но бих ви предпочела във вид на наденици.

— Какво говорите, госпожо Тикво! Аз бих ви ял препечена и посипана с пудра захар.

И Мечока започваше да души: струваше му се, че долавя миризмата на печена тиква.

Лукчо му подхвърли един суров картоф.

— Опитайте се да залъжете глада си с това.

— Винаги съм мразел лука — кипна Мечока. — Само разплаква хората. Просто не мога да разбера защо някои ядат лук.

— Слушайте — предложи Лукчо, — вместо да идвате да ни плашите всяка вечер, а знаете много добре, че от това няма никаква полза, защото имаме много кибрит и поне два месеца ще палим огън и ще ви държим далече от кълките ни, вместо да бъдем врагове, защо да не станем приятели?

— Къде се е чуло и видяло — измърмори Мечока — мечка с лук да другарува?

— Защо пък не — отговори Лукчо, — на тая земя всички могат да бъдат приятели. Има място и за мечките, и за лука.

— Вярно е, има място за всички. Но тогава защо хората ни хващат и ни слагат в клетки? Знаете ли, че баща ми и майка ми са затворени в зоологическата градина на владетеля?

— И моят баща е затворен в замъка.

Като чу, че и бащата на Лукчо е в затвора, Мечока се разчувствува.

— Отдавна ли е там?

— От много месеци. Осъден е на доживотен строг тъмничен затвор, но няма да излезе и след смъртта си, защото в затвора на владетеля има и гробища.

— Също и моите родители са осъдени на затвор и няма да излязат от клетката и след смъртта си, защото ще бъдат погребани с почести в парка на принц Лимон.

Мечока въздъхна.

— Ако искаш — предложи той, — може да станем приятели. В края на краищата няма за какво да се мразим. Моят прадядо, известният петнист Мечок, ми разправяше, че е чувал от родителите си, че едно време в гората всички са живеели в мир. Хората и мечките били приятели и никой не причинявал зло на другите.

— Тези времена могат да се върнат — каза Лукчо. — Един ден всички ще бъдем приятели. Хората и мечките ще бъдат учтиви едни към други и когато се срещат, ще си свалят шапка.

Мечока изглеждаше озадачен.

— Тогава ще трябва да си купя шапка, защото нямам — каза той.

Лукчо се засмя.

— Казах го само така. Ще можете да поздравявате по вашия начин, като се покланяте или подрусвате грациозно.

Мечока се поклони и започна да се подрусва грациозно, както му беше казал Лукчо.

Майстор Гроздан взе шилото, за да се почеше.

— Никога не съм виждал толкова учтива мечка — повтаряше удивено той.

Господин Грах, като адвокат, се държеше по-въздържано.

— Не бих му се доверявал толкова — разправяше той, — Мечока може да се преструва.

Но Лукчо не му обърна внимание: направи един проход по средата на огъня и помогна на Мечока да влезе в пещерата, без да си опърли козината. После го представи като свой приятел на другарите си. Маестро Круша, който тъкмо беше привършил да настройва инструмента си, импровизира един концерт в негова чест.

Мечока се съгласи с удоволствие да поиграе пред домакините и всички прекараха приятно вечерта.

Когато Мечока се сбогува и тръгна, Лукчо стана и го придружи. Лукчо беше такъв: не обичаше да говори много за своите неприятности, но често се замисляше и натъжаваше, без да се издава пред хората.

Тази вечер той се бе замислил за клетия си баща, Който беше в затвора, и му се доиска да сподели мъката си с Мечока.

— Какво ли правят — запита Лукчо — сега нашите родители?

— Аз никога не съм ходил в града — отговори Мечока, — но едно врабче, с което сме близки, прелита често нататък и ми носи новини за родителите ми. Казва, че те никога не спели и че денем и нощем мечтаели за свобода. Аз не знам какво е това свобода. Бих предпочел да мечтаят за мене, най-после и аз съм им син.

— Да си свободен, значи да нямаш господари — отговори Лукчо.

— Владетелят не бил лош господар. Врабчето ми каза, че баща ми и майка ми идоли до насита и се развличали, като гледат хората, които минават пред клетката им. Владетелят бил много внимателен, сложил ги е в клетка, откъдето те могат да виждат много хора. Въпреки това те искали да се върнат в гората. Но същото врабче ми каза, че това било невъзможно, защото клетката била от желязо и пръчките й били много здрави. Лукчо въздъхна.

— На мене ли си седнал да ги разправяш? Когато бях при баща си в затвора, разгледах внимателно стените. Невъзможно е човек да се измъкне оттам. Въпреки това аз обещах на баща си да го освободя и ще се опитам да направя това, когато се подготвя.

— Ти си смело момче — каза Мечока. — И аз бих искал да освободя родителите си, но не зная пътя за града и се страхувам да не се загубя.

— Слушай — рече ненадейно Лукчо, — можем да направим нещо. Ако ми позволиш да те яхна, преди полунощ ще бъдем в града.

— Какво си намислил? — запита развълнувано Мечока.

— Ще отидем при твоите родители. За мен ще бъде все едно, че съм видял баща си.

Мечката не чака да му повторят поканата. Наведе се, за да може Лукчо да се качи на гърба му, и хукна с пълна бързина.

Лукчо му казваше накъде да върви.

— Наляво! Надясно! — или пък: — Да заобиколим тая къща! Сега внимавай! Влизаме в града. Зоологическата градина е в тази посока. Тихо! Да не вдигаме шум!

Глава осемнадесета
Запознанство с един тюлен, който обичаше много да приказва

В зоологическата градина цареше пълна тишина. Пазачът спеше при Слона с глава върху хобота му. Той хъркаше дълбоко и не се пробуди, когато Лукчо и Мечока почукаха предпазливо на вратата.

Слона отмести внимателно главата на пазача, постави я на една купчина слама, без да се помръдне, проточи хобота си и отвори вратата, като избърбори:

— Влез!

Нашите герои влязоха предпазливо.

— Добър вечер, господин Слон! — каза Лукчо. — Извинявайте, че ви безпокоим в този късен час.

— О, нищо, нищо — отговори Слона, — още не съм заспал. Мъчех се да разбера какво ли сънува моят пазач.

Винаги се опитвам да отгатвам сънищата му. По тях може да се познае дали един човек е лош, или добър.

Слона беше стар индийски философ и затова мислите му бяха винаги доста заплетени.

— Решихме да се допитаме до вас — каза Лукчо, — защото чухме, че сте много мъдър. Бихте ли могли да ни кажете, как можем да изведем майката и бащата на този Мечок от зоологическата градина?

— Да — промърмори Слона между двата си зъба. — Бих могъл да ви помогна, но какъв смисъл има? В гората не е по-добре, отколкото в клетката, а в клетката не е по-зле, отколкото в гората. Затова смятам, че ще бъде най-добре всеки да си остане на мястото. Но ако държите много на това — добави веднага той, — знайте, че ключът от клетката на мечките е в джоба на моя пазач. Ще се опитам да го измъкна, без да го събудя. Той спи дълбоко и няма да усети нищо.

Лукчо и Мечока не вярваха, че такава сложна работа може да се извърши с помощта на хобота. Но Слона си служеше така умело с него, че пазачът не усети нищо.

— Ето ключа — каза Слона, като измъкна хобота си от джоба на пазача, — само че ви моля после да го върнете.

— Бъдете спокоен — каза Лукчо. — Много ви благодарим. Вие наистина ли не искате да избягате с нас?

— Ако имах намерение да бягам, сигурно не бих чакал вашата помощ. Желая ви добра сполука.

И като подхвана отново с хобота си главата на пазача, Слона започна да го люлее леко, за да спи той по-дълбоко, докато нашите приятели си свършеха работата.

Лукчо и Мечока се измъкнаха навън и се отправиха към клетката на мечките.

— Ей, Ей!

— Шшт! Шшт! — изсъска изплашено Лукчо. — Кой вика?

— Шшт! Шшт! — отговори подигравателно гласът. —

Кой вика?

— Престани да вдигаш шум, ще събудиш пазача!

А гласът се обади отново:

— Престани да вдигаш пазача, ще събудиш шум — и веднага след това добави: — Колко съм глупав, обърках се.

— Това е Папагала — прошепна Лукчо на Мечока. — повтаря всичко, каквото чуе. Но тъй като не разбира нищо от това, което чува, и от това, което казва, често се случва да бърка словореда.

Мечока не искаше да обиди Папагала и го запита:

— Може ли да се мине оттук за клетката на мечките?

Папагала отговори;

— Може ли да се мине оттук за мечките на клетката? Ох, колко съм глупав, пак се обърках.

Като видяха, че от него няма да научат нищо, нашите приятели продължиха внимателно. Една маймуна ги повика от клетката си с леко изсвирване.

— Хей, господа, елате насам!

— Нямаме време — отвърна Мечока, — имаме работа.

— Отделете ми само една минутка: от два дни се опитвам да счупя този лешник и не мога. Помогнете ми.

— Ще ви помогнем на връщане — каза Лукчо.

— Ами, приказвате си на вятъра — рече Маймуната, като клатеше глава. — И аз се обадих, за да се намеря на работа. Хич не се интересувам от този лешник и от всички лешници на света. Бих искала да се върна отново в гората, да подскачам между клоните и да хвърлям кокосови орехи по главите на пътешествениците. Каква полза ще има от кокосовите орехи, ако маймуните не ги хвърлят по главите на изследователите? Не, бих искала да зная за какво служат изследователите, ако няма кой да замерва главите им с кокосови орехи? Вече не зная кога съм хвърлила за последен път кокосов орех. Помня само, че този път изследователят имаше бръсната червена глава и беше истинско удоволствие да се меря в нея. Спомням си също, че ...

Но Лукчо и Мечока вече бяха далеч и не я чуваха.

— Маймуните — обясняваше Лукчо на Мечока — са глупави животни, които си губят времето в приказки. Започват да говорят за нещо и човек никога не знае с какво ще свършат. Но все пак съжалявам тази нещастница. Защо не спи? Защото не може да счупи лешника ли? Не, тя не спи, защото мечтае за далечната си родна гора.

Лъва също не спеше: погледна ги с крайчеца на окото си и даже не се обърна да види накъде отиват. Той беше благородно и умно животно и не се интересуваше от хор ските работи.

Така Лукчо и Мечока стигнаха без мъчнотии до клетката на мечката.

Бедните старци веднага познаха синчето си и му протегнаха лапите си през решетките.

Лукчо ги остави да се поздравят и прегърнат, после отвори клетката и каза:

— Стига сте хленчили! Вратата е отворена и ако не бяга те веднага, пазачът ще се събуди и тогава прощавай, свобода.

Като излязоха от клетката, затворниците продължиха да се поздравяват и прегръщат с Мечока, защото решетките вече не ги разделяха от техния син.

Лукчо беше също доста развълнуван.

„Клети ми татко — мислеше си той, — ние с тебе също ще се прегръщаме дълго, дълго, когато те освободя от затвора“.

— А сега да вървим! — каза той високо.

Двете стари мечки искаха да се сбогуват с едно семейство бели мечки, които живееха до едно езерце, после поискаха да наминат към клетката на Жирафата, която за жалост вече спеше. Междувременно в градината настъпи известно раздвижване и новината за заминаването на мечките проникна навсякъде.

Мечките бяха обичани от всички, но имаха и врагове. Един Тюлен, който не можеше да ги понася поради стара семейна вражда, започна да ръмжи толкова силно, че пазачът се събуди, макар да спеше дълбоко.

— Какво става? — запита той Слона.

— Не зная, пък и какво искате да се случи? На тоя свят няма нищо ново и нищо ново не ще се случи и тази нощ. Да не мислите, че сте на кино, където всеки десет минути се случва нещо ново и интересно!

— Може би си прав — каза пазачът, — все пак ще пообиколя.

Като излезе навън, той почти налетя върху тримата бегълци.

— Помощ! — завика той. — Помощ!

Неговите помощници се събудиха и заобиколиха градината. Бягството стана невъзможно.

Лукчо и трите мечки се хвърлиха в едно езерце и се скриха под водата, като подаваха само носовете си.

Но за нещастие бяха попаднали в езерото на Тюлена.

— Ха! Ха! — се изсмя някой зад гърба им. Това беше Тюлена.

— С ваше позволение ще се посмея малко — каза той. — Ха! Ха!

— Господине — се обади Лукчо, треперейки от студ, — разбирам радостта ви. Но мислите ли, че е добре да се хилите зад гърба ни точно когато ни търсят!

— Охо, и още как! Ей сега ще кажа на пазача да ви хване.

Тюлена отиде веднага при пазача и неговите помощници. Мечките бяха уловени, даже пазачът се учуди, че залови три, докато търсеше само две. Освен това хвана и едно ново животно от неизвестен вид, което говореше като човек и което му каза:

— Господин пазач, както виждате, тук има някакво недоразумение. Аз не съм мечка.

— Виждам, но какво правеше в езерото?

— Къпех се.

— Щом е така, ще платиш глоба, защото къпането в градските градини е забранено.

— Аз нямам пари, но ако бъдете така добър...

— Аз не съм добър и докато не платиш глобата, ще те затворя при маймуните. Ще прекараш там нощта и после ще видим.

Отначало Маймунката го прие много любезно и започна веднага да бръщолеви.

— Разправях ви — каза тя, като седна на опашката си — за изследователя с червената глава. Щом ви казвам, че беше червена, значи, че наистина е била такава. Аз никога не лъжа, освен, то се знае, когато е необходимо. Но да си кажа правото, обичам лъжите. Лъжите имат особена сладост. Когато лъжа, чувствувам в устата си една сладост, една такава сладост, като че ли ...

— Слушайте — помоли я Лукчо, — не може ли да отложите разказа си за утре сутринта? Искам да поспя добре. защото имам нужда да възстановя силите си.

— Не може ли поне да ви изпея една приспивна песен? — предложи Маймуната.

— Не, благодаря, ще заспя и без нея.

— Може ли да ви под вия завивката?

— Не виждате ли, че няма завивка?

— Казах го, за да се намирам на приказки — промърмори Маймуната, — исках само да бъда учтива. Но щом искате да се покажа невъзпитана, ще го сторя веднага.

И Маймуната му обърна гръб засегната. Лукчо се усмихна и се възползува от случая, за да заспи. Маймуната очакваше, че Лукчо ще я помоли да се обърне отново, но като не чу нищо, реши да вземе сама почина. Тогава видя, че момчето беше вече заспало, и обидена повече от всякога, се сви в един ъгъл.

Лукчо остана два дни в клетката на маймуните. Децата, които отиваха в зоологическата градина заедно с бавачките си, се радваха и се смееха, понеже никога досега не бяха виждали маймуна, облечена като тях.

На третия ден Лукчо успя да изпрати една бележка на Черешко, който дойде в града с първия влак, плати глобата и нареди да го освободят веднага.

Лукчо го разпита най-напред за приятелите си и се разтревожи много, като узна, че те са изчезнали безследно.

— Просто не мога да разбера — каза той, като наведе глава. — Пещерата беше сигурно скривалище. Какво ли ги е накарало да я напуснат?

Глава деветнадесета
Описание на едно необикновено влакче

Черешко и Лукчо се качиха на влака, за да се върнат в замъка.

Чакайте, за този влак още нищо не съм ви казал. А той беше един наистина необикновен влак! Имаше само един вагон и всичките места бяха до прозорчетата, така че всички можеха да се любуват на местността, без да се карат. А за децата това беше истинска благодат. Влакчето беше удобно и за дебелите хора, защото в стените на вагона имаше издутини нарочно за тях. Дебелите хора се качваха, разполагаха в тях коремите си и се чувствуваха много добре.

Тъкмо когато се готвеха да се качат във влакчето, Черешко чу гласа на Фасул, който казваше:

— Хайде; господин бароне. Ще блъснем още веднъж и ще се нареди.

Барон Портокал се качваше във влака, но неговият голям корем му причиняваше много неприятности. Фасул не успя да го изкачи на стъпалото. Той повика на помощ двама носачи, но и те не можаха да го помръднат. Най-после се притече на помощ и началникът на гарата и започна да бута с тях. Понеже буташе със свирка в уста, по едно време от усилие изсвири.

Машинистът помисли, че това е сигналът за тръгване, натисна ръчката и влакът потегли.

— Стой! Стой! — викаше началникът на гарата.

— Помощ! Помощ! — викаше барон Портокал.

Но това беше добре дошло за него, защото влакът, като тръгна, го блъсна и той полетя във вагона. Баронът въздъхна с облекчение, намести корема си в специалната вдлъбнатина и веднага отвори торбата с припаси, в която имаше цял печен овен.

Всичко това помогна на Черешко и на Лукчо да се качат във вагона, без да бъдат забелязани.

По време на пътуването баронът не ги видя, защото беше зает с ядене. Фасул ги забеляза, но Черешко му даде знак да мълчи. Вехтошарят отговори с кимане, че е разбрал и че няма да ги издаде.

Та значи, преди да пристигне баронът, думата ми беше за влака. Машинистът на този влак беше също особен. Вярно е, че като машинист беше много добър. Но падаше и малко поет. Щом минеше край някоя разцъфнала ливада, той спираше локомотива и слизаше да си набере букетче маргаритки или теменужки.

Хората протестираха:

— Кога най-после ще тръгнем?

— Това е безобразие! Върнете ни обратно парите!

— А бе, тоя локомотив с цветя ли ще го карате, или с въглища? — се обаждаше някой веселяк.

Интересен беше и кондукторът. Той беше много възпитан човек. Когато имаше мъгла, хората се оплакваха, че не виждат пейзажа.

— Що за железница е това — протестираха любителите на изгледи, — гледаш от прозорчето, а нищо не се вижда, като че ли човек пътува в затворен сандък.

— Да не са ни помислили за стока в товарен влак? Тогава кондукторът, учтив и търпелив, заставаше зад пътниците и започваше да им показва местността с пръст. Той я познаваше наизуст и нямаше нужда да гледа, за да обяснява.

— Тук вдясно — казваше той — има прелез, а на прелеза стои една руса кантонерка и маха с червеното си байраче. Тя е хубава девойка, облечена в бяло и синьо.

Хората поглеждаха и макар да не виждаха нищо друго освен мъглата, все пак бяха доволни и се усмихваха.

— Тука, точно срещу нас — продължаваше кондукторът, — има едно езеро. Езерото е голямо, с остров и лодка. Платното на лодката е квадратно и червено, а на върха на мачтата се развява синьо байраче с много жълти звездички. Вълните са спокойни, рибите изкачат на повърхността и птиците ги ловят. Вълните са сини.

Хората поглеждаха и не виждаха друго освен сивите вълни на мъглата, но отново се усмихваха доволно.

Барон Портокал се качваше на този влак, за да слуша описанието на местността. Той беше твърде мързелив и винаги зает с ядене, за да гледа през прозорчето. Предпочиташе да яде печения овен и да му се наслаждава със затворени очи, докато мекият учтив глас на кондуктора обясняваше:

— Тук наляво има стадо овце. Те са съвсем бели, има само едно черно агънце, което подскача радостно и хрупка само маргаритки. Зелената тревица още не му харесва. Най-старата овца има звънец. Чувате ли?

И хората наистина чуваха звъна на звънчето: дрин... дрин...

Така хората се убеждаваха, че кондукторът не ги лъже.

Черешко и Лукчо се заслушаха в разказа на кондуктора и забравиха за известно време неприятностите си.

Кой от нас не забравя грижите си, когато влакът сладко ни люлее, а покрай прозорчето препускат дървета, хълмове, къщи: Същото е и когато не ги виждаме от мъглата, нали знаем, че те са по местата си и никой не ги е откраднал.

Представете си освен това, че възпитаният и добре осведомен глас на кондуктора ви описва и обяснява всичко най-подробно, сякаш по вълшебство сам вдига завесата на мъглата!

Но да оставим нашите приятели, настанени удобно във влакчето, почти под носа на замаяния от миризмата на печеното барон Портокал и да надзърнем другаде.

Тъкмо когато влакът минаваше край гората, мистер Морков и Дръж бяха освободени от един дървар, след като бяха престояли три дни на върха на дъба.

Двамата детективи се поразтъпкаха и потеглиха бързо, за да продължат издирванията си. Когато дърварят, след като ги проследи учудено с поглед, се готвеше да отсече дъба, отнейде се зададе един взвод лимончета, командуван от един Лимон втора степен.

— Мирррно! — изкомандува Лимон втора степен. Дърварят пусна брадвата и застана мирно.

— Свободно! — заповяда пак Лимон втора степен. Дърварят застана свободно.

— Видяхте ли да минават оттука двама души, тоест господар и куче?

Трябва да знаете, че в замъка бяха много разтревожени от изчезването на Морков и Дръж. Затова решиха да изпратят този взвод лимончета да ги търси. Като всички бедни хора дърварят не вярваше много на полицията. Когато освободи онези двама души, които бяха вързани за дъба, те веднага долепиха ухо о земята, за да разберат дали не идват индийците, и той помисли, че има работа с двама луди. Но за нищо на света не би казал това на полицаите.

„Щом ги търсят, за да ги арестуват — помисли си той, — трябва да са добри хора.“

— Те тръгнаха нататък — каза дърварят, като показа в обратната посока на онази, в която се беше отдалечил Морков.

— Чудесно! — извика Лимон втора степен. — Веднага ще ги стигнем. Мирно!

Дърварят застана мирно, поздрави и ги изгледа, докато те се отдалечаваха с най-голяма бързина. После избърса потта от челото си и продължи да сече дъба.

След около четвърт час се чу шум от стъпките на много хора. Из гората изскочиха майстор Гроздан, Тиквичка, Грах, Круша и кака Тиква, които го запитаха в хор дали не е виждал Лукчо.

— Аз не го познавам — отговори учуденият дървар, — но оттук не е минавало никакво момче.

— Ако го видите, съобщете му, че го търсим от три дни — каза майстор Гроздан, който изглеждаше да е началник на групата. И групата изчезна с пълна скорост.

Когато му оставаше още малко, за да отсече дъба, пред дърваря изскочиха Лукчо и Черешко. Младият граф беше решил да не се връща в къщи, докато не помогне на Лукчо да открие другарите си. Дърварят им разказа за майстор Гроздан и другите и Лукчо разбра, че приятелите му го търсят. Така се разреши загадката на тяхното изчезване.

Преди настъпването на вечерта покрай дърваря минаха много други хора. Най-напред минаха Репичка и другите деца. Те търсеха Лукчо. След това се зададоха Домат и дон Мерудия. Те търсеха Черешко, като предполагаха, че е отвлечен от бегълците.

Но за бедния дървар този ден изненадите не бяха още свършили. Към залез слънце той чу дрънчене на много звънчета и вдигна глава. В първия момент помисли, че са лимончетата, които видя сутринта. Но този път беше самият принц Лимон, който, разтревожен от това, че войниците му не се бяха още завърнали, бе тръгнал да ги дири. Графините Череша го следваха в каляската си. Те бяха доволни и весели, като че ли отиваха на лов. Дърварят се опита да се скрие. Той знаеше, че бедните не трябва никога да се показват пред принц Лимон, защото смущаваха храносмилането му.

Но един Лимон първа степен, който седеше в каляската от дясната страна на принца, видя дърваря и извика:

— Хей, дрипльо!

— Слушам, ваше превъзходителство — запелтечи дърварят.

— Минавал ли е оттук един взвод лимончета? Дърварят, както знаете, беше видял много повече от един взвод войници. Но когато човек говори с принц Лимон, по-добре е нищо да не знае. Затова той отговори, че нищо не знае. Ако беше казал: „Да, видях ги“ — щяха да му задават други въпроси и може би щяха да го накажат и тикнат в затвора.

Тъй като нищо не знаеше, не му направиха нищо. Колоната на принца тръгна в същата посока, по която сутринта бяха минали лимончетата. Вечерният здрач се спускаше бързо. В интереса на нашия разказ ще го накараме да избърза, за да се стъмни веднага. На тъмно разказите са много по-интересни. И не само разказите, но и преследването.

И докато вечерният здрач падаше над гората, нашата история вече заприлича на надбягване, в което биха могли да участвуват с успех и шампиони по колоездене, жалко че ги нямаше.

Вместо тях участвуваха: Морков, който разузнаваше, войниците, които търсеха Морков, принцът, който търсеше войниците, майстор Гроздан, Репичка, които търсеха Лукчо, Домат и дон Мерудия, които търсеха Черешко.

А под земята, ако не сте се още досетили, Къртицата търсеше всички. Предния ден Къртица беше наминала към пещерата, в която се криеха избягалите затворници, и беше намерила една бележка, в която пишеше:

— Черешко е изчезнал. Отиваме да го търсим. Ако знаете нещо, съобщете ни веднага!

Щом като прочете бележката, Къртицата започна да рови трескаво във всички посоки. Над главата си чуваше стъпки на хора, които минаваха поединично, на малки и големи групи. Те се движеха толкова бързо, че когато Къртицата излизаше навън, за да ги види, бяха вече изчезнали.

„Чудна работа — помисли си Къртицата, — сякаш всички се гонят в кръг!“

Нямаше ги само вълците.

Вълците въобще не се показаха: те мислеха, че има голяма хайка, и се бяха изпокрили в бърлогите си.

Глава двадесета
Дук Мандарина и жълтата бутилка

Със заминаването на впусналите се в ловни приключения графини барон Портокал и дук Мандарина останаха пълни господари на положението в замъка. Там в замъка нямаше никой друг освен тях, като се изключи, разбира се, прислугата.

Първият, който се досети, че замъкът беше изоставен от стопаните му, беше дукът. По едно време той се покачи на един прозорец и по стар навик заплаши, че ще се хвърли в пропастта, ако... Но никой не чу заплахата му.

„Чудно — помисли си той, като бръкна с пръст в носа си, — досега някой все трябваше да довтаса. Защо още никой не се появява? Сигурно не съм извикал достатъчно силно.“

Дукът извика още няколко пъти, но някак без много убеждение и отиде при барона.

— Скъпи братовчеде — каза той, като влизаше.

— Хм! — изръмжа баронът, като изплю едно пилешко крилце, което го беше задавило.

— Знаете ли новината?

— Да не са докарали нови кокошки в курника? — попита баронът, който предния ден беше установил, че е изчерпал птичите запаси в замъка и в селото.

— Какви ти кокошки — отговори дукът, — ние сме сами. Изоставени сме. Замъкът е пуст.

Баронът се разтревожи не на шега.

— А кой ще приготви вечерята?

— Седнали сте да се тревожите за вечерята! А какво ще кажете, ако се възползуваме от отсъствието на нашите любими братовчедки и поогледаме зимниците на замъка? Чувал съм, че в тях има много скъпи вина.

— Не е вярно — отговори баронът, — на масата сервират само вина от трето качество, които ми причиняват киселина в стомаха.

— То се знае — каза дукът, — на вас дават от лошите вина, а в зимника държат хубавите, за да си ги пият, като заминете.

Дукът не се интересуваше толкова от хубавото вино. Всъщност той искаше да хвърли, без да бъде обезпокояван, един поглед на подземията, защото беше чувал, че там в една от стените графините са зазидали съкровището на граф Череша, за да не го делят с никого.

— Ако това, което казвате, е истина — съгласи се баронът поразен, — не ще е зле да хвърлим един поглед. Нашите братовчедки вършат тежък грях, като крият от нас хубавите си вина в зимника. Трябва да им помогнем да спасят душите си. Според мен това е наш дълг.

— Разбира се — съгласи се дукът, навеждайки се над ухото на барона, — но добре ще е да освободим за днес Фасул. Ще отидем сами в подземията. Аз ще тикам количката ви.

Баронът веднага се съгласи и Фасул получи неочаквано половиндневен отпуск.

Но защо, ще попитате вие, дукът не искаше да слезе сам в подземията, щом толкова се интересуваше от съкровището? Защото ако някой ги забележеше, той би могъл да хвърли вината на Портокал. Беше си приготвил и отговора:

— Какво да правя, трябваше да го придружа: беше жаден и търсеше бутилка.

Като потъркваше мислено ръцете си, дукът ги употреби в действителност да бута количката, в която баронът беше сложил корема си. Количката му се струваше твърде тежка, но за щастие трябваше да слязат само няколко етажа. Дукът изобщо не мислеше за връщането. „Все ще се справя по някакъв начин“ — си каза той. Тежкият корем на Портокал го теглеше с такава скорост надолу, че ако вратата на подземието беше заключена, той щеше да се сплеска в нея като муха. За щастие вратата беше отворена: дукът се втурна в коридора и прекоси като стрела целия зимник между два реда огромни бъчви, над които се виждаха милиони бутилки вино с прашни етикети.

— Спрете! Спрете! — викаше баронът. — Вижте каква божия благодат.

— Ще спрем по-нататък — отговаряше дукът, — по-нататък има по-хубаво вино.

Като виждаше как се плъзгат от двете му страни тези армии бъчви и бъчонки, тези строени батальони от бутилки, дамаджанки и дамаджани, баронът се топеше от желание и беше готов да се разплаче.

— Сбогом, прощавайте, милички мои — казваше той на бутилките, като въздишаше сърцераздирателно, — прощавайте, няма да ви видя никога вече.

Най-после дукът почувствува, че инерцията на количката намалява, и успя да спре. Точно на това място в лявата редица бутилки се отваряше един проход, а в дъното на прохода той забеляза една вратичка.

Баронът, седнал удобно на земята, протягаше ръце наляво и надясно, хващаше по две бутилки наведнъж, отпушваше ги със зъбите си, които от постоянните тренировки бяха станали извънредно здрави, и изливаше цялото им съдържание в стомаха си, като прекъсваше работата си само за да въздъхне доволно. Дукът го погледна малко, после се вмъкна в прохода.

— Къде отивате, любими братовчеде? Защо не се възползувате и вие от божията благодат?

— Отивам да потърся за вас една бутилка от най-прочутата марка, която забелязах хей там в дъното.

— Небето ще ви възнагради за вашите грижи — къркореше баронът между две глътки, — вие напихте един жаден и никога няма да умрете от жажда. Вратичката нямаше ключалка.

— Чудно — промърмори дукът, — може би вратичката се отваря с някакъв таен механизъм.

Той започна да опипва вратичката сантиметър по сантиметър, като търсеше секретната ключалка, но колкото и да търсеше, вратичката си оставаше неподвижна.

Междувременно баронът, който беше пресушил бутилките, които се намираха около него, се дотътра на свой ред в прохода между бъчвите и стигна зад гърба на Мандарина, който се потеше и се суетеше безуспешно.

— Какво правите, скъпи братовчеде?

— Опитвам се да отворя тази врата. Мисля, че тука зад нея са скрити най-скъпите вина. Ще бъда много доволен, ако успея да я отворя.

— Не се тревожете! Вместо това, понеже сте сръчен и ловък, подайте ми онази бутилка с жълтия етикет. Сигурно е китайско вино, каквото не съм пил досега.

Дукът се поизмъчи, докато съзря бутилката, която му показваше баронът.

Най-после я забеляза. Бутилката беше обикновена по размер и не се отличаваше по Нищо от другите бутилки. Само цветът й беше малко по-особен. Всички други бутилки имаха червени етикети. А тази беше с жълт етикет. Като проклинаше в сърцето си неутолимата жажда на барона, дукът протегна разсеяно ръка към бутилката.

Чудно, бутилката като че ли беше закована за етажерката. Дукът трябваше да я отдели със сила.

— Като че ли е пълна с олово — забеляза учуден той. Но когато тя се отдели от етажерката, вратичката се завъртя безшумно върху пантите. Баронът го гледаше учуден.

— Мандарина! Мандарина! — извика той. — Това не било бутилка, а таен ключ. Вижте: вие отворихте вратичката!

„Аха, ето къде бил тайният механизъм“ — помисли дукът. Но той нема време да завърши мисълта си. Вратичката се разтвори и на прага се появи една малка личност, която се поклони много учтиво и извика със звънливо гласче:

— Добър ден, господа. Много ви благодаря за услугата. От три часа безуспешно се мъча да отворя тази врата. Как успяхте да откриете, че ще искам да мина насам?

— Черешко! — извикаха едновременно дукът и баронът. — Скъпи Черешко! — прибави баронът, който беше вече на градус и чувствуваше прилив на нежност.

— Скъпи Черешко! Ела да те прегърна! Дукът не беше чак толкова въодушевен.

„Какво прави тука този малък нахалник?“ — се питаше той, като се пукаше от яд. Но за да не се издаде, каза учтиво:

— Скъпи братовчеде, за нас е истинско удоволствие да отгатваме твоите желания.

— Но тъй като — отвърна бързо Черешко, — тъй като не съм ви осведомил, че ще се върна в замъка именно по този път през подземието, а в замъка няма никой друг освен вас, предполагам, че сте влезли тук с някое недотам честно намерение. Но ще видим тази работа после. Засега приятно ми е да ви представя моите приятели.

И като се отдръпна, Черешко пропусна един след друг всичките си приятели: Лукчо, Репичка, майстор Гроздан, чичо Тиквичка, адвоката и т. н., и т. н.

— Но това е цяло нашествие! — забеляза удивен Мандарина.

Това наистина беше нашествие и идеята за него беше хрумнала на Черешко. След като бяха скитали дълго из гората, нашите приятели най-после се бяха намерили и бяха усетили, че всичките им неприятели с изключение на дука и барона са вън от замъка. Черешко, който знаеше за съществуването на тайния проход, водещ от гората в зимника, им предложи да завладеят неприятелската крепост.

И както видяхте, планът му успя отлично. Те затвориха дука в стаята му и поръчаха на Фасул да го пази.

А баронът остана в зимника, защото никой не искаше да го качва по стълбите.

Глава двадесет и първа
Мистер Морков бива назначен за чуждестранен военен съветник

Когато нощта се спусна и обви с мрак замъка, някои започнаха да се тревожат.

— Но какво ще правим? — питаше кака Тиква. — Не можем да останем тука завинаги! Това не е наша къща. Ние си имаме домове и работа.

— Няма да останем тук завинаги — отговори Лукчо, — ще преговаряме с нашите неприятели. Ще искаме само свобода за всички. Когато се убедим, че няма да направят зло на никого, ще излезем от замъка.

— Но как ще се браним? — се обади господин Грах.

Отбраната на един замък като този е доста трудна операция. Необходими са познания по тактика, стратегия и балистика.

— Какво е това балистика? — попита кака Тиква. — Господин адвокат, не ни залъгвайте с непознати думи!

— Балистика, това значи артилерийско дело — обясни адвокатът, като се изчерви. — Искам да кажа, че между нас няма нито един генерал. Как ще се защищаваме без генерал?

— В гората има най-малко четиридесет генерала — каза Лукчо — и въпреки това не успяха да ни хванат.

— Ще видим — промърмори господин Грах.

Мисълта, че ще трябва да издържи една дълга обсада, без да бъде ръководен от генерал, който да разбира от стратегия, тактика и балистика, го караше да трепери от страх.

— Ние нямаме оръдия — се намеси предпазливо чичо Тиквичка.

— Нямаме и картечници — добави Праз.

— Нямаме пушки — допълни майстор Гроздан.

— Имаме всичко, каквото ни е нужно — каза Лукчо, — не се тревожете. Впрочем не е ли време за лягане?

Те отидоха да спят. В леглото на барон Портокал се побраха седем души и пак остана място. Чичо Боровинка и чичо Тиквичка отидоха да спят в своята къщичка, която беше долу до входната врата.

Кучето Баф, което се беше настанило вътре, ги посрещна доста неприязнено, но понеже почиташе законите, върна се в старата си кучешка колиба, когато му доказаха, че къщата не му принадлежи.

Тиквичка седна и се показа на прозорчето, докато Боровинка се изтягаше върху краката му.

— Каква хубава нощ — каза Тиквичка, — каква спокойна нощ! Има даже и ракети.

Наистина принц Лимон беше организирал в гората празненство, за да развлича графините. Той завързваше по няколко лимончета пред дулата на оръдията и ги изстрелваше към небето. Летящите лимончета представляваха прекрасна гледка.

По едно време обаче Домат се приближи до принца и му прошепна на ухото:

— Ваше височество! Вие ще прахосате цялата армия! Тогава принцът заповяда да прекратят стрелбата и каза:

— Колко жалко!

— Ето — каза Тиквичка, като гледаше от прозорчето си. — Ракетите свършиха.

Принц Лимон преброи войниците, които му оставаха.

Имаше достатъчно, за да продължи гонитбата на затворниците, но все пак щеше да бъде по-благоразумно да дочака сутринта. Той заповяда да опънат една хубава палатка за графините, които от любопитство и възбуждение не можаха да заспят. Към полунощ Домат излезе да се поразходи, за да успокои нервите си.

Аз забравих да ви кажа, че празникът с ракетите го беше ядосал. „Що за глупост — мислеше си Домат — да се прахосват за ракети толкова хубави лимончета!“ Той се покачи на една могила, като се надяваше да открие лагерния огън на избягалите затворници, ако бяха запалили такъв. Но вместо това за най-голямо свое учудване той видя, че прозорците на замъка светят.

„Баронът и дукът се веселят — помисли той раздразнен. — Като заловим бегълците и свършим с Лукчо, ще трябва да помисля и за тия двама готовановци“.

Докато наблюдаваше замъка, той се ядосваше все повече и повече.

„Непрокопсаници! — мислеше ядосаният Домат. — Пладнешки разбойници! Те ще разорят глупавите графини, а и за мене ще оставят само огризките!“

Светлините в замъка угасваха една след друга. Остана да свети само един прозорец.

— Дук Мандарина не може да спи на тъмно — процеди Домат през зъби, — страх го е, много го е страх. Но какво прави сега? Гледай колко е глупав! Развлича се, като пали и гаси лампите. Накрая от щракане ще счупи ключа. Ще предизвика късо съединение и пожар. Престани! Спри, ти казвам! Престани, ти казвам!

Домат не усети, че вика колкото му глас държи. Отначало му се стори че дукът си играе нарочно, за да го ядоса. Но по едно време започна да подозира, че има нещо нередно.

„Ами ако това са сигнали? — помисли той, поразен от постоянството на играта. — Да, но кой ще дава тия сигнали и защо? Какво ли не бих дал, за да узная какво значи всичко това! Три къси светвания... три дълги... пак три къси... тъмно. И сега почва пак: три къси... три дълги светвания... три къси. Обзалагам се, че е отворил радиото и че щрака ключа в такт с музиката. Весели се, негодникът му с негодник!“

Домат се върна към лагера и като срещна един сановник от свитата, който изглеждаше образован, попита го дали разбира от сигнали.

— Разбира се — отговори Лимон, — аз съм доктор по сигнализация, имам диплом от университета в село Камерино.

— А какво означава този сигнал? — и Домат му описа сигнала, който идваше от прозореца на дук Мандарина.

— Това е SOS, което значи „спасете нашите души“. Изобщо сигнал за помощ.

„Помощ? — помисли изненадан Домат. — Значи не е игра. Дукът иска да ни съобщи нещо. Щом предава този сигнал, той сигурно е в опасност.“

И без да му мисли много, той се отправи бързо към замъка. Като стигна до входната врата, той изсвири, за да извика Баф. Той очакваше, че Баф ще изскочи от хубавата си нова къщичка. Но за негова голяма изненада Баф излезе с увиснали уши от старата си колиба.

— Какво става? — запита Домат.

— Аз почитам закона — отговори мрачно кучето. — Законните собственици ми показаха необорими документи и не можах да постъпя иначе, освен да им отстъпя.

— Кои собственици?

— Някои си Тиквичка и Боровинка.

— Къде са сега?

— В къщата си, спят. Или поне предполагам, че спят, защото не мога да разбера как Тиквичка, който едва може да седне в къщичката си, би могъл да спи там.

— А кой е в замъка?

— О, много хора, цял куп поканени. Хора от долен произход: разни обущари, цигулари, лукове и така нататък.

— Искаш да кажеш, че Лукчо е тук?

— Да, мисля че така се казваше един от гостите. Доколкото можах да разбера, дук Мандарина е много обиден. Затворил се е в апартаментите си и не излиза от тях.

„Това значи, че дукът е затворен“ — размисли Домат, за когото всяка дума на кучето носеше нова изненада.

— А барон Портокал — продължи Баф — се е затворил не в своите апартаменти, а в зимника. Вече няколко часа оттам гърмят непрестанно отпушени бутилки и това е много весело.

„Проклет пияница!“ — помисли Домат.

— Не мога да разбера — продължи кучето — защо младият граф Черешко дружи с хора от толкова долен произход, като забравя своя произход и положение.

Домат се затича веднага назад към лагера, за да събуди принца и графините и да им съобщи страшната новина. Графините пожелаха да се върнат веднага в замъка, но принцът възрази.

— Снощните развлечения намалиха значително силата на моята войска. Нямаме достатъчен брой войници, за да предприемем едно нощно нападение. Ще чакаме зората.

Той заповяда да повикат дон Мерудия, който разбираше от смятане, и му поръча да преброи войниците, които бяха останали след кръвопролитното нощно увеселение. Дон Мерудия се снабди с тебешир и черна плоча и обиколи палатките, като отбелязваше с кръстче всеки войник и с две кръстчета всеки генерал или сановник от свитата. Оказа се, че са останали седемнадесет лимончета и около четиридесет генерала, без да се смятат Домат, дон Мерудия, принц Лимон, графините, Морков, Дръж и конете.

Домат не виждаше ползата от конете, но дон Мерудия забеляза, че при обсада конните части са много полезни. Започна голям стратегически спор. Накрая дон Мерудия успя да убеди принц Лимон и той му повери командуването на една конна част.

Планът на битката беше проучен с помощта на мистер Морков, който за случая беше повишен в чин чуждестранен военен съветник.

Най-напред той посъветва всички да боядисат лицата си в черно, за да уплашат обсадените. Принцът накара да отпушат много бутилки, обгори тапите и сам с удоволствие почерни лицата на своите генерали.

— Каква чест за нас! — казаха генералите, като се покланяха. Принцът използуваше този поклон, за да почерни и вратовете им.

Към изгрев слънце боядисването беше благополучно привършено. Принцът беше много доволен и настоя графините и Домат също да се почернят.

— Положението е много тежко — каза той, — а освен това не сме употребили още всички тапи.

Графините се примириха със сълзи на очи. Атаката започна точно в седем часа.

Глава двадесет и втора
Без да иска, барон Портокал премазва двадесет свои генерали

Първата част от плана на атаката се състоеше в следното: кучето Дръж трябваше да се възползува от естественото приятелство, което го свързваше с кучето Баф, и трябваше да го накара да отвори главната врата на парка. През нея в бърз набег трябваше да нахлуят кавалерийските ескадрони, командувани от дон Мерудия. Първата част от атаката обаче пропадна напълно, защото се оказа, че вратата не само не беше заключена, но беше широко разтворена; Баф, застанал мирно, беше взел за почест с оръжието си, т. е. с опашката си. Дръж се върна назад твърде уплашен и съобщи чудното събитие.

— Тук се мъти нещо — каза мистер Морков, като употреби любимия израз на чуждестранните военни съветници.

— Тук се мъти много, много нещо — добави Дръж.

— Откъде ли са ги взели тези кокошки? — попита принцът.

— Кои кокошки?

— Тези, които мътят.

— Не става дума за кокошки, които мътят, ваше височество. Щом са оставили главната врата отворена, значи ни готвят някаква клопка.

— Тогава ще влезем отзад — реши принцът.

Но и задната вратичка беше отворена. Стратезите на принца не знаеха какво да правят. На принца почна да му омръзва тази война.

— Тя вече трае много дълго! — оплака се той на Домат. — Дълго трае и е много трудна. Ако знаех, че ще бъде така, нямаше да я започвам.

Накрая принцът се реши на един смел личен подвиг: той построи в една редица четиридесетте си генерала и изкомандува:

— Миррр-но!

Четиридесетте генерала се изпънаха като един.

— Ходом марш! Едно, две, едно, две...

Храбрият взвод премина вратата и се запъти към замъка, който, както знаете, беше на върха на хълма. Изкачването беше доста уморително. Принцът започна да се поти и се върна назад, като остави командуването на един Лимон първа степен.

— Продължавайте вие — каза той. — Аз отивам да подготвя общата атака. И без това първата линия на неприятеля е вече пробита благодарение на личната ми намеса.

Лимон първа степен отдаде чест и пое командуването. След десет крачки той даде на войниците си пет минути почивка. Тъкмо се готвеше да отдаде заповед за последната атака — до замъка оставаха още няколко стотина метра, — когато се чу страхотен тътен и един снаряд с невиждани размери се затъркаля по стръмнината по посока на четиридесетте генерала. Те, без да чакат заповедта на Лимон първа степен, се обърнаха кръгом и се оттеглиха надолу с пълна скорост. Но тяхната пълна скорост беше много по-малка от скоростта на тайнствената лавина, която за няколко секунди ги настигна, премаза двадесетина от тях като зрели сливи и продължи да се търкаля надолу, премина входната врата, отблъсна кавалерията на дон Мерудия, която се готвеше за набег, и преобърна каляската на графините Череша.

Когато снарядът се спря, всички видяха, че това не беше нито магнетична мина, нито бъчва с динамит, а самият нещастен барон Портокал.

— Скъпи братовчеде! — извика развълнувана Череша първа, притичвайки към него напрашена и разрошена от падането.

— Госпожо, нямам чест да ви познавам, никога не съм бил в Африка.

— Но това съм аз, Череша първа!

— О, небеса! Защо сте се маскирали така?

— По стратегически причини. А вие защо се търкаляхте така по стръмнината?

— За да ви дойда на помощ. Наистина, сторих го по малко груб начин, признавам, но нямах друг избор. Цяла нощ се мъчих да се освободя от зимника, където тези бандити ме бяха затворили. Представете си, прегризах със зъби вратата.

— Изгризали сте навярно и половин дузина бъчви — промърмори кисело Домат.

— Като излязох навън, започнах да се търкалям надолу по хълма и премачках едно негърско племе, подкупено от ония бандити, за да превземе замъка.

Когато Череша първа му обясни, че това са били четиридесет генерала, бедният барон не можеше да се успокои, но в дъното на душата си се почувствува доволен от своята мощ.

Принц Лимон, който току-що беше завършил утринната си баня, излезе от палатката си. Той видя какво е станало и помисли отначало, че неприятелят е направил излаз, но остана още по-неприятно изненадан, когато узна, че нещастието е било предизвикано от съюзник с добри намерения.

— Аз не съм подписвал военни съюзи с никого. Воювам самичък — каза възмутено той и като събра останките от войската си, която заедно с генералите, войниците и други не наброяваше повече от тридесет души, произнесе следната реч:

 

— Да ме пази бог от приятелите, с неприятелите сам ще се справя!

Знае се, че принцовете не ценят приятелството. Те винаги си спечелват опасни неприятности и тогава се утешават, като цитират безсмислени поговорки.

След половин час започна втората атака. Десет избрани лимончета изтичаха нагоре по стръмнината, издавайки дивашки викове, за да изплашат поне жените и децата, които се намираха между обсадените. Те бяха приети много учтиво. Даже много, много, както би казала Дръж. Лукчо беше наредил да свържат пожарните помпи с най-големите бъчви от зимника и когато нападателите се приближиха, заповяда:

— Вино!

Би трябвало да изкомандува „огън!“ ще кажат тези, които дирят навсякъде недостатъци, но помпите бяха за гасене на пожар, а не за палене.

Нападателите бяха облени от мощни червени и благоуханни струи. Виното влизаше в устата и носа им, като заплашваше да ги удави.

Те се обърнаха, макар и с нежелание, кръгом и започнаха да слизат надолу, преследвани от струите на помпите. Те стигнаха долу напълно пияни за голям ужас на графините. Представете си виковете на принца:

— Позор! Заслужавате да ви пребия от бой. Само простаците пият червено вино на гладен стомах. Ето че още десет души излязоха от строя.

Десетте бойци един след друг се изтегнаха в краката на негово височество и захъркаха силно. Положението ставаше все по-критично. Домат се хвана за косите и изкрещя на мистер Морков.

— Дайте ни някакъв съвет! Нали сте чуждестранен военен съветник?

В замъка, както можете да си представите, въодушевлението нямаше граници.

Голяма част от неприятелите вече беше ликвидирана. Може би след малко между двата червени стълба на входната врата щеше да се покаже бяло знаме.

Глава двадесет и трета
Лукчо се запознава с един паяк, който разнася писма

Не, излишно е да ви заблуждавам: между двата стълба на входната врата не се показа никакво бяло знаме. Вместо това се появи цяла дивизия лимончета, току-що пристигнали от столицата. И на нашите приятели не остана нищо друго, освен да се предадат или да избягат.

Но и да избягат не успяха, защото тунелът, който водеше в гората, беше зает от войските на принца.

Кой им беше съобщил за този тунел?

И това не мога да скрия от вас: господин Грах, виждайки, че нещата вървят зле, бе преминал на страната на неприятеля от страх да не го обесят втори път.

Радостта на Домат от залавянето на Лукчо беше толкова голяма, че той освободи всички други затворници да се върнат по къщите си. Черешко за наказание бе затворен на тавана.

Цяла рота лимончета придружи Лукчо до затвора. Те го хвърлиха в една подземна килия.

Там два пъти на ден пазачът му носеше чорба от вода и хляб. Лукчо я изгълтваше, без да види дори какво яде, защото беше гладен, и освен това, защото в затвора нямаше светлина. Лукчо прекарваше остатъка от деня на нара и си мислеше:

„Да можех поне да срещна баща си, поне да можех да му съобщя, че и аз съм тука!“

Пред килията на Лукчо се разхождаше денем и нощем патрул от лимончета, които удряха силно с токовете си.

— Сложете си поне подметки от гума! — викаше Лукчо, понеже не можеше да заспи. Но те не му обръщаха никакво внимание.

След една седмица дойдоха да го вземат.

— Къде ме водите? — запита Лукчо, като мислеше, че го карат на бесилката. Но те го изведоха на двора за разходка. Лукчо трябваше да се скара на краката си, които бяха отвикнали да го носят, а след това се зае и с очите си, които бяха отвикнали от светлината и не искаха да се отварят.

Дворът беше кръгъл и затворниците, облечени в дрехи на бели и черни черти, обикаляха в кръг, наредени един зад Друг.

Разговорите бяха строго забранени. В центъра на кръга стоеше един пазач и отмерваше такта с един барабан.

— Едно... две... едно... две...

Лукчо влезе в редицата и тръгна след един прегърбен затворник със сиви коси. От време на време той кашляше и раменете му потрепваха болезнено.

„Бедният старец — мислеше Лукчо, — ако не беше толкова стар, щеше да прилича на татко.“ По едно време старият затворник беше обхванат от толкова силен пристъп на кашлица, че залитна и трябваше да се опре на стената, за да не падне. Лукчо се притича, за да го подкрепи, и го погледна в лицето, прорязано от хиляди бръчки. Затворникът също го погледна с поизгасналите си очи, после го хвана за раменете и прошепна:

— Лукчо! Сине мой!

— Татко, колко си остарял!

Баща и син се прегърнаха и заплакаха.

— Лукчо, не плачи — прошепна старецът, — бъди смел!

— Аз не плача, татко. Мъчно ми е само, че си остарял и болен. Аз бях обещал да дойда да те освободя.

— Не се отчайвай, ще се върнат и за нас щастливите дни!

Но точно в този момент пазачът, който отмерваше такта, удари силно барабана си.

— Ей там! Вие двамата! Не виждате ли, че ми разваля те цялата редица! Ходом марш!

Лукан се откъсна бързо от сина си и отново се включи в редицата. Обиколиха двора още два пъти. После редицата започна да влиза в коридора, който водеше към килиите.

— Ще намеря начин да се свържа с теб — прошепна Лукан.

— Но как?

— Ще видиш. Дръж се, Лукчо!

— Довиждане, татко!

И старецът изчезна в своята килия. Килията на Лукчо беше два етажа по-долу, под земята. Сега, след като видя баща си, тя не му се струваше толкова тъмна. Ако човек се вгледаше добре, през прозорчето откъм коридора идваше малко светлина, колкото да се видят щиковете на лимончетата, които минаваха пред килията.

На следния ден, докато се развличаше да брои щиковете, Лукчо чу, че някой го вика. Но не можеше да разбере откъде.

— Кой ме вика? — попита учудено той.

— Погледни към стената.

— Какво ще гледам, като не мога да я видя.

— Погледни близо до прозорчето.

— Сега те видях. Но ти си Паяк. Какво търсиш тук под земята? Мухите не обичат влагата.

— Аз съм Куция паяк и си имам мрежа на горния етаж. Когато съм гладен, отивам да я навестя и винаги намирам по нещо.

Един пазач удари силно по вратата.

— Тишина там вътре? С кого говориш?

— Казвам молитвите, които зная от майка си — отговори Лукчо.

— Казвай ги тихо — отвърна пазачът, — пречиш ни да вървим в крак.

Лимончетата бяха толкова глупави, че когато чуеха някакъв звук, объркваха стъпката.

Куция паяк слезе по-ниско и прошепна с мекото си гласче.

— Нося съобщение от баща ти.

И наистина той пусна едно листче, което учуденият Лукчо вдигна и прочете на един дъх. Там пишеше:

„Скъпи Лукчо, зная за всичките ти приключения. Не се ядосвай, че не стана тъй, както ти се искаше. На твое място бих направил същото. Няма да ти навреди, ако поседиш малко в затвора. Ще можеш да продължиш учението си и ще подредиш мислите си. Лицето, което ти предава това листче, е нашият пощенски раздавач. Можеш да му имаш пълно доверие. Прегръща те сърдечно баща ти Лукан.“

— Свърши ли да четеш? — попита Паяка.

— Да, свърших.

— Добре, тогава сдъвчи листчето и го глътни. Пазачите не бива да го намерят.

— Готово — каза Лукчо, като дъвчеше листчето.

— А сега — каза Паяка — довиждане.

— Къде отиваш?

— Отивам да разнасям пощата.

Лукчо забеляза, че на врата на Паяка висеше една пощенска чанта, която беше пълна с листчета.

— На кого носиш тези листчета?

— От пет години се занимавам с този занаят: всяка сутрин обикалям килиите и събирам писмата, после ги раздавам. Пазачите никога не са ме открили и никога не са ми намирали нито едно листче, така затворниците могат да си разменят новини.

— Но как се снабдяват с хартия?

— Те изобщо не пишат върху хартия, пишат върху парченца от ризите си.

— Сега разбирам защо това листче имаше такъв вкус — каза Лукчо.

— Мастилото — продължи Паяка — се прави от чорбата, като се изстърже в нея малко тухла от стената.

— Разбрах — каза Лукчо. — Намини утре към моята килия. Ще ти предам писма.

— Добре — обеща Паяка и тръгна да си върви. Едва тогава Лукчо забеляза, че Паяка куца.

— Ударил ли си се?

— Ами, нищо ми няма. Това е само от ревматизма. Не мога да понасям влагата. Стар съм, имам голяма нужда да отида малко на село. Там имам брат, който живее в една царевична нива: всяка сутрин опва мрежата си между два стръка трева и цял ден се наслаждава на чистия въздух и слънцето. Толкова пъти ми е писал да отида да го видя, жалко, че сега съм зает с тази работа. Според мене, когато човек поеме едно задължение, трябва да го изпълнява. Освен това имам зъб на принц Лимон, защото един негов слуга уби баща ми. Премаза бедния старец на стената на кухнята! Петното още стои там. От време на време отивам да го видя и си викам, надявам се, че един ден принцът ще загине, на някоя стена и от него дори и петно няма да остане. Нали така?

— Не съм виждал никога толкова благороден паяк — каза Лукчо учтиво.

— Всеки прави, каквото може — каза скромно Паяка и накуцвайки, стигна до прозорчето, мина под носа на двама тъмничари, които се бяха спрели да видят дали всичко в килията е в ред, и продължи своята обиколка.

Глава двадесет и четвърта
Лукчо губи надежда

Лукчо накъса едно парче от ризата си на малки парченца.

„Ето, хартията за писане е готова — помисли доволен той, — а сега да почакам да ми донесат мастилото.“

Когато пазачът му донесе чорбата, той не сръбна от нея. Настърга с лъжицата малко тухла от стената и изсипа настърганото във водата. Разбърка я малко и после с дръжката на лъжицата написа писмата, които беше си намислил.

„Скъпи татко — се казваше в първото писмо, — помня, че обещах да те освободя. Моментът за това наближава. Намислих един план, който ще ни позволи да избягаме.

Целува те: твой Лукчо“.

Във второто писмо, адресирано до Къртицата, той пишеше:

„Скъпа ми Къртице, не мисли, че съм те забравил. В затвора няма какво да правя и непрекъснато мисля за старите си приятели. Като мислих и премислих, реших, че може би ти ще можеш да ми помогнеш да изляза оттук и да освободя моя татко. Това е малко мъчно, признавам, но ако ти успееш да събереш стотина къртици и ги накараш да ти помогнат, няма да е невъзможно. Очаквам бързия ти отговор, тоест очаквам момента, когато ще изскочиш в килията ми.

Твоят стар приятел: Лукчо.

Послепис: Този път няма да те заболят очите. Килията е по-тъмна от мастилен кладенец.“

Третото писмо беше за Черешко и гласеше:

„Скъпи Черешко, нямам новини от тебе, но съм сигурен, че нашето поражение не те е отчаяло. Обещавам ти, че веднъж завинаги ще поставя дон Домат на мястото му. В затвора мислих за толкова неща, за които вън не бих имал време. Ти трябва да ми помогнеш да изляза оттук. Предай на Къртицата моето писмо, знаеш къде. Ще ти изпратя други нареждания. Поздрави всички: Лукчо“.

Той скри трите писма под възглавницата, изсипа мастилото, което му беше останало, в една малка дупка под леглото, върна паничката на тъмничаря, който мина за вечерна проверка, и заспа.

На следната заран Куция паяк му донесе друго писмо от баща му. Бедният Лукан чакаше с нетърпение да получи новини от Лукчо, но му препоръчваше да не изразходва много бързо ризата си.

Лукчо откъсна почти половината си риза, просна я на земята, потопи пръста си в мастилницата, тоест в дупката под леглото, и започна да пише.

— Какво правиш! — извика раздавачът възмутен. — Ако употребяваш толкова големи листове, след една седмица няма да имаш повече хартия за писане.

— Не се тревожи — отговори Лукчо, — след една седмица аз няма да съм вече тука.

— Синко, ти се мамиш!

— Може би. Но вместо да стоиш да ми четеш проповеди, не би ли могъл да ми помогнеш?

— Бих ти помогнал с всичките си осем крака. Какво си намислил?

— Искам да нарисувам на тази половина от ризата един план на затвора, като отбележа точно разните етажи, стената, двора и всичко останало.

— О, не е трудно, познавам затвора сантиметър по сантиметър.

С помощта на Куция паяк Лукчо бързо нахвърли картата на затвора и отбеляза двора с едно кръстче.

— Защо нарисува това кръстче? — попита Паяка.

— Ще ти обясня друг път — отговори Лукчо уклончиво. — Сега ще ти предам едно писмо за моя татко, а тези две писма и картата ще предадеш на един мой приятел.

— Вън от затвора?

— Да. На младия граф Черешко.

— Далече ли живее?

— В замъка на Череша.

— Зная къде е. Имам братовчед, който работи в стряхата на замъка. Толкова пъти ме е канил, да отида да го видя, но никога не съм имал време. Казва, че се е наредил добре. Но ако отида там, кой ще разнася пощата?

— За отиване и връщане, както куцаш, ще ти са необходими два дни. Два дни може и без поща.

— Не бих се отлъчил от моята служба — каза Куция паяк, — но щом не е пътуване за удоволствие...

— Съвсем не — каза Лукчо, — пътуването е много важно и задачата е твърде отговорна. Помисли, че от изхода на твоето пътуване може да зависи свободата на всички затворници.

— На всички?

— На всички — обеща Лукчо.

— Тогава веднага щом свърша обиколката си, ще тръгна на път.

— Не зная как да ти благодаря.

— И няма нужда — отговори Паяка, — ако затворът се опразни, ще мога най-сетне да отида да живея на село.

Той сложи трите писма в чантата си, метна я през рамо и се отправи, накуцвайки, към прозореца.

— Довиждане! — прошепна Лукчо, като мушна носа си между решетките, за да следи раздавача, който се изкачваше към тавана, за да пътува по-спокойно. — И добър път!

Паяка изчезна в мрака и от този момент Лукчо започна да брои часовете и минутите. След двадесет и четири часа той помисли:

„Сега Паяка трябва да е в околностите на замъка. Там сигурно ще намери някой да му покаже пътя. Ако при това научат, че е братовчед на този известен паяк от стряхата, може и да го придружат.“

Струваше му се, че вижда малкото старо паяче да се катери, накуцвайки, до стряхата, да пита за стаята на Черешко, да слиза по стените и се приближава до леглото на младия граф и да го буди с шепот, за да му предаде писмата.

Но и след това Лукчо не се успокои. Паяка можеше да се върне всеки момент. Мина един ден, минаха два, а Паяка не се появи. Минаха три дена. Затворниците бяха разтревожени, защото нямаше поща. Паяка не беше разкрил на никого, тайната си мисия, а беше казал, че ще вземе отпуск за няколко дни. Много затворници си мислеха скрито, че Паяка ги е изоставил на произвола на съдбата, за да отиде да живее в селото, за което постоянно си мечтаеше. Лукчо не знаеше какво да мисли.

Четвъртият ден беше ден за разходка, но Лукчо не видя баща си и никой не можа да му даде сведения за него. Върна се в килията твърде обезсърчен и се хвърли върху нара. Той беше загубил всяка надежда.

Глава двадесет и пета
Приключенията на куция паяк и Седем и половина

Какво се беше случило на Паяка-раздавач? Ще ви разкажа накратко неговата история.

Паяка излезе от затвора и веднага се отправи надолу по булеварда, като вървеше край тротоара, за да не го премажат колите. Колелото на един велосипедист го докосна и за малко щеше да го сплеска. Той едва успя да се отдръпне.

„Майчице! — помисли той уплашен. — Току-виж, моето пътешествие завърши, преди да е започнало.“

За щастие той откри един канал и се вмъкна през решетката. Още не беше успял да влезе, и чу, че го викат.

Беше един негов стар познат, далечен роднина по бащина линия, който някога също бе живял в кухнята на замъка. Казваше се Седем и половина, защото имаше седем крака и половина — другата половина на осмия си крак той беше загубил при едно пътешествие. По-право при един удар с метла.

Куция паяк поздрави Седем и половина с голямо уважение и двамата тръгнаха рамо до рамо, като заговориха за добрите стари времена.

От време на време Седем и половина се спираше, за да разправи някоя подробност около случката с метлата, но Куция паяк продължаваше да върви, без да се поддава на изкушението да си побъбри.

— Закъде бързаш толкова! — попита най-после Седем и половина.

— Отивам да навестя своя братовчед — отговори уклончиво Куция паяк, който не искаше да разправя цялата история за Лукчо, за младия граф и за Къртицата.

— Този, дето живее в замъка Череша? Точно той ме покани да прекарам една седмица под неговата стряха. Просто ще взема да те придружа, сега нямам бърза работа.

Куция паяк не знаеше отначало дали да се радва, или не, но после реши, че като са двама, времето ще минава по-бързо и ще си помагат, ако се случи нещо по пътя.

— Ще ми бъде много приятно — отговори той, — но дали бихте желали да вървите малко по-бързо, защото трябва да изпълня една поръчка и не искам да закъснея.

— Все още ли си пощенски раздавач в затвора? — попита Седем и половина.

— Сега си дадох оставката — отговори Куция паяк. Седем и половина му беше приятел, но има неща, които и приятелите не бива да знаят.

Като си бъбреха така, двамата излязоха най-после вън от чертата на града и успяха да се измъкнат от канала. Куция паяк въздъхна с облекчение, защото в канала имаше лоша миризма, от която му се повдигаше. Беше хубав ден и вятърът си играеше в уханната трева. Седем и половина отваряше устата си, като че ли искаше да вдъхне всичкия въздух наведнъж.

— Каква красота! — възкликна той. — От три години не съм подавал нос вън от моя канал, а сега ми се струва, че няма да се върна никога там и ще се установя завинаги в полето.

— Полето е вече много населено — забеляза Куция паяк, посочвайки на другаря си една дълга редица мравки, които бяха заети с пренасянето на една гъсеница към мравуняка.

— Вие, господа, май не обичате чужда компания! — се обади злобно един щурец, който стоеше на прага на своята дупка.

Седем и половина искаше на всяка цена да спре и да му изясни своето становище по въпроса за полето. Щуреца отговори, Седем и половина отвърна, Щуреца се разгорещи. Седем и половина започна да вика и спорът не преставаше, а времето течеше.

Много народ се насъбра, да слуша спорещите: щурци, калинки, мушици. Един врабец, който изпълняваше полицейска длъжност, забеляза събранието и се впусна да го разпръсне, като се насочи към Седем и половина.

— Ето един добър залък за моите малки — промърмори на себе си той.

Една мушица първа нададе тревога:

— Внимание, полиция!

За миг всички изчезнаха, като че ли земята ги погълна. Куция паяк и Седем и половина се скриха в дупката на Щуреца, който бързо затвори вратата и застана зад нея на пост.

Седем и половина трепереше като лист, а Куция паяк започна да съжалява, че е взел със себе си такъв бъбрив другар, който го караше да губи време и привличаше вниманието на полицията.

„Загазих си — мислеше старият раздавач. — Сигурно Врабеца ме е отбелязал в черния си списък, а когато човек е белязан, лошо му се пише.“

Той се обърна към Седем и половина и му каза:

— Както виждате, пътуването е опасно, какво ще кажете, ако се разделим тука?

— Чудя ти се — извика Седем и половина, — отначало ме убеждаваше да те следвам накрай света, а сега искаш да ме оставиш насред път.

— Вие тръгнахте след мене по собствено желание. Но не е там работата, трябва да изпълня една поръчка в замъка и не смятам да прекарвам деня в тази дупка, макар, разбира се, да съм благодарен на Щуреца за гостоприемството, което ни оказа.

— И аз ще дойда с тебе — каза Седем и половина. — Обещах на твоя братовчед, че ще отида да го навестя, и искам да устоя на обещанието си.

— Тогава да вървим! — рече Куция паяк.

— Почакайте за миг да видя дали е тука полицията — рече Щуреца.

Той отвори внимателно вратата: Врабеца беше още там. Той изследваше внимателно тревата стрък по стрък.

Седем и половина изпусна угрижен една дълга въздишка и каза, че при това положение те не бива да направят нито една крачка навън и че той няма да позволи на Куция паяк да мръдне.

— Не ти позволявам да рискуваш живота си — каза той, — познавах баща ти и се чувствувам, задължен към него.

Не оставаше нищо друго освен да се чака. И тъй като Врабеца не мръдна за миг, целият ден мина в празно чакане. Едва при залез слънце полицията се оттегли в казармите си, тоест в кипариса, който се издигаше край близкото гробище, и нашите двама пътешественици можаха да тръгнат на път.

Куция паяк беше много ядосан, загдето беше загубил целия ден.

През нощта двамата извървяха доста път, но по едно време Седем и половина заяви, че е уморен и иска да почива.

— Не може! — протестираше Куция паяк. — Невъзможно е! Аз няма да спра.

— Искаш значи да ме оставиш на средата на пътя, и при това нощем. Така ли постъпваш със старите приятели на баща си? Ах, как бих искал бедният старец да е тука, за да може да те укори, както заслужаваш.

Той прави, струва и най-после Куция паяк трябваше да се примири. Намериха си място под водосточната тръба на една черква и се разположиха да почиват.

Излишно е да ви казвам, че Куция паяк не можа да мигне цяла нощ и гневно наблюдаваше стария си спътник, който блажено хъркаше.

„Ако не беше той, сега щях да съм пристигнал и може би вече щях да съм поел обратния път“.

Щом небето започна да се прояснява на изток, той го събуди без много церемонии.

— Да тръгваме! — заповяда Куция паяк.

Но сега пък трябваше да чака Седем и половина да се измие. Старият бърборко ми дълго седемте си и половина крака и чак след това заяви, че е готов да върви.

Сутринта премина без други приключения. Към пладне трябваше да се скрият от погледа на един друг врабец, който заплашително се приближаваше. Те се сгушиха в нещо като тесен проход. Когато се увериха, че опасността бе минала, те излязоха и се намериха на едно равно пространство без трева и утъпкано във всички посоки от неразпознаваеми стъпки.

— Чудно място — забеляза Седем и половина, — бих казал, че цяла армия е минала оттука.

От едната страна на равнището се издигаше ниска постройка, откъдето се чуваха подозрителни гласове.

— Аз не съм любопитен — каза Седем и половина, — но бих дал едно парченце от осмия си крак, за да узная къде се намираме и кой живее вътре.

Куция паяк продължаваше да крачи бързо, без да се оглежда наоколо. Беше смъртно уморен, защото не беше мигнал през нощта, и главата го болеше, понеже беше започнал да слънчасва. Имаше странно предчувствие, че никога няма да стигне в замъка, струваше му се, като че ли замъкът, вместо да се приближава, се отдалечаваше все повече и повече. Кой знае дали бяха вървели в правилна посока: вече би трябвало да се вижда поне най-високата кула. И двамата бяха стари, а освен това и без очила, защото никой не е виждал досега паяк с очила — беше напълно възможно да са минали край замъка, без да го забележат. Куция паяк беше погълнат от тези мисли, когато една малка зелена гъсеница мина бързо край тях, като викаше:

— Спасявайте се, идат кокошките!

— Загубени сме! — извика ужасен Седем и половина. Той беше чувал за тези ужасни неприятели и започна да тича с всичките сили на седемте си крака, като подскачаше върху остатъка от осмия.

Куция паяк не можа да избяга така бързо, защото беше разсеян, а и никога не беше чувал да се говори за кокошки. Когато един от тези огромни хищници го връхлетя, той едва има присъствие на духа да откачи чантата от врата си, да я хвърли на раменете на стария си приятел и да му извика.

— Занеси пратката на ...

Но не успя да каже на кого трябваше да се занесе пратката.

Кокошката го глътна наведнъж. Бедни Куци паяче, ти няма вече да носиш пощата от килия в килия, няма да се спираш да побъбриш със затворниците! Вече никой няма да те види да се качваш, накуцвайки, по влажните мрачни стени на затвора!

Кончината на Куция паяк беше спасила Седем и половина, който успя да достигне мрежата на кокошарника — защото равното място беше именно кокошарник! — и да се спаси, преди кокошката да се обърне към него. След това от усилията и от преживения страх той припадна. Когато дойде на себе си не можа да си спомни къде е. Слънцето се готвеше да залезе, значи беше лежал в безсъзнание доста дълго време.

На няколко метра от себе си той видя заплашителния профил на кокошката, която през всичкото това време не го беше изпуснала из очи и продължаваше да скубе перушината на врата си, като се мъчеше да се провре през мрежата.

Видът на ужасната човка веднага му припомни тъжния край на Куция паяк. Седем и половина проля една сълза в негова памет, опита се да стане и забеляза, че половината му крак беше затиснат от нещо. Той видя чантата, която Куция паяк му беше хвърлил преди да умре и която преди това той самият не беше забелязал поради липса на време. Той си спомни последните думи на доблестния раздавач: „Занеси пратката на...“

— На кого? — се запита Седем и половина. — И каква пратка? Няма ли да е по-добре да хвърля тази чанта в първата дупка и да се върна в моя канал?

Там няма врабци, няма кокошки. Ех, има наистина лоша миризма, но поне няма опасности. Ще надникна в чантата, но само от любопитство.

Той започна да чете писмата и малко по малко очите му се пълнеха със сълзи, трябваше да ги бърше, за да продължава четенето.

— И нищо да не ми каже! А аз го карах да си губи времето с моите дрънканици, когато е трябвало да изпълни толкова важна задача. Не, не, ясно: Куция паяк загина по моя вина. Сега мой дълг е да връча последната му пратка. И дори ако трябва и аз да умра, поне ще съм направил нещо заради честната памет на своя верен приятел. О, помня баща му от времената, когато бяхме заедно в кухните на двореца на владетеля! Аз плаках над петното, което той остави там на средата между пода и тавана.

И той се впусна на път, без дори да помисли за сън, и призори стигна в замъка. Намери лесно пътя за стряхата. Там Паяка-братовчед го прие много сърдечно. Седем и половина му разправи всичките си приключения. Двамата заедно предадоха писмата на Черешко, който все още живееше на тавана за наказание. После Паяка-братовчед предложи на Седем и половина да му гостува през цялото лято и старият бъбривец прие с радост. Той много се боеше от обратния път.

Глава двадесет и шеста
Където се говори за един тъмничар, който не знае да смята

Една сутрин тъмничарят, който носеше на Лукчо супата от хляб и вода, сложи на земята паничката, спря се, загледа за момент Лукчо със строг вид и каза:

— Баща ти е зле. Много е болен.

Лукчо искаше да узнае нещо повече, да зададе някои въпроси, но тъмничарят му каза само, че баща му не може да излиза от своята килия, и после добави:

— Внимавай добре да не издадеш пред някой, че аз съм ти казал. Може да ме уволнят, а трябва да издържам семейство.

Лукчо бе поразен. Очевидно униформата не беше достатъчна, за да направи от човека тъмничар: този старец с грубо лице беше в края на краищата един баща на семейство, който не бе успял да намери по-добър занаят, за да изхрани децата си.

Този ден беше ден за разходка. Затворниците излязоха на двора и започнаха да обикалят в кръг, а един пазач отмерваше такта, като биеше барабана:

— Едно... две... едно... две...

„Едно... — мислеше Лукчо. — Паяка-раздавач изчезна, без да се обади повече. Минаха десет дни, откак замина, и едва ли ще се върне. Не е предал съобщението, иначе Къртицата щеше да дойде... Едно... две... Татко е болен и за бягство и дума не може да става. Как да го пренесем? Кой знае колко време ще трябва да живее в нелегалност, без лекари и без лекарства. Драги Лукчо, остави всяка надежда и се примири с това, че ще трябва да прекараш целия си живот в затвора... И да останеш в него и след смъртта си“ — прибави си той наум, като хвърли поглед към гробището на затвора, което се виждаше през едно прозорче в стената на двора.

Този ден разходката изглеждаше по-тъжна от всеки друг път. Затворниците в униформи на черни и бели резки вървяха приведени и никой не се опитваше да прошепне някоя дума на съседа си, както обикновено правеха. Всички мечтаеха за свободата, но този ден тя им се виждаше далечна, по-далечна от слънцето, скрито зад облаците в този мъглив и дъждовен ден. Като че ли, за да засили общата тъга, започна да вали дъжд. Затворниците се сгърбиха още повече, но продължаваха да вървят, защото по правилника разходката трябваше да се състои при всякакво време.

По едно време Лукчо дочу, че го викат.

— Лукчо — шепнеше един добре познат носов глас, — забави на следващия кръг.

— Къртицата! — каза си Лукчо и сърцето му подскочи от радост. — Пристигна! Тука е!

Веднага след това помисли за баща си, затворен в своята килия.

Той толкова бързаше да се върне на това място на кръга, където беше чул гласа на Къртицата, че блъсна с крак затворника, който вървеше пред него. Той се обърна ядосан:

— Внимавай къде стъпваш!

— Не се сърди — прошепна Лукчо, — предай веднага новината, след четвърт час всички ще бъдем вън от затвора.

— Луд ли си? — отвърна затворникът.

— Прави каквото ти казвам! Предай да бъдат готови! Ще бягаме по време на разходката.

Затворникът помисли, че няма да загуби нищо, ако предаде съобщението. Преди кръгът да завърши, стъпките на затворниците станаха по-весели и по-живи. Гърбовете им се изправиха. Даже и пазачът, който биеше барабана, забеляза промяната:

— Много добре! — извика той. — Изпъчи гърдите! Прибери корема! Назад рамената! Едно... две... едно... две...

Това не беше вече разходка на група затворници, а маршировка на рота войници.

Когато стигна мястото, където беше чул гласа на Къртицата, Лукчо забави хода си.

— Тунелът е готов. Изходът се намира на една крачка надясно от тебе, трябва само да скочиш, и земята ще пропадне под краката ти, защото оставихме един съвсем тънък пласт.

— Ще започнем при следната обиколка — отговори Лукчо.

Къртицата каза още нещо, но Лукчо беше вече отминал. Той ритна отново затворника, който беше пред него, и прошепна:

— При следната обиколка, щом те ритна с крак, скочи една крачка вляво и се друсни силно!

Затворникът искаше да запита нещо, но в това време тъмничарят, който биеше барабана, гледаше точно към тях.

Трябваше да се направи нещо, да се отвлече вниманието му. Предадоха по кръга и по едно време един затворник извика:

— Ай!

— Какво става? — извика пазачът, като се обърна внезапно.

— Настъпиха ме по мазола — отговори затворникът. Докато пазачът гледаше заплашително тази част на редицата, другият й край беше стигнал вече изхода на тунела.

Лукчо ритна затворника, който беше пред него. Той скочи наляво, натисна с крак земята и пропадна. На това място остана дупка, достатъчно голяма да мине един човек, и Лукчо предаде:

— При всяка обиколка ще бяга по един затворник — този, когото ритна.

Така и стана. При всяка обиколка един затворник отскачаше настрана, скачаше в дупката и изчезваше.

— Ай! Ай!

— Какво става? — крещеше пазачът.

— Настъпиха ме по мазола — отговаряше плачевен глас.

— Тази сутрин само се настъпвате, внимавайте повече. След пет или шест обиколки тъмничарят започна да гледа кръга от затворници, който го заобикаляше, с известно безпокойство. „Чудно — мислеше той, — кълна се, че редицата е станала по-къса.“

За да се убеди, че така му се е сторило, той започна да брои затворниците. Но тъй като те обикаляха в кръг, не можа да си спомни откъде беше започнал да брои и ги преброи два пъти.

Така сметката не излизаше, защото затворниците излязоха повече.

— Как е възможно да се увеличи числото им? Не е възможно да са се умножили! Колко глупаво нещо е смятането!

Както вече разбрахте, тъмничарят не беше много силен по този предмет. Той започна да прави сметката отначало и всеки път, когато броеше затворниците, те увеличаваха числото си. Накрая реши да не ги брои повече. Погледна редицата и си потърка очите: невъзможно! Бяха останали само половината затворници!

Той повдигна очи към небето, за да види дали някой затворник не се носи из облаците, и точно в този миг един друг затворник скочи и изчезна.

Оставаха двадесет и осем затворници. През цялото време Лукчо не преставаше да мисли за баща си. Всеки път, когато някой затворник скачаше наляво и се вмъкнеше в тунела, сърцето му се свиваше:

— О, ако беше татко!

Но Лукан беше затворен в своята килия и беше немислимо да го освободят. Лукчо реши в сърцето си, че ще остави да избягат всички затворници, а той сам ще остане с баща си. Не искаше свобода, щом като старият Лукан не може да се радва на нея.

Сега оставаха петнадесет затворници, десет, девет, осем, седем...

Тъмничарят беше толкова учуден, че продължаваше да бие машинално барабана. „Дяволска работа! — мислеше той отчаяно. — При всеки кръг изчезва по един, какво да правя? — Остават още седем минути до края на разходката. Ами ако всичките изчезнат преди края на разходката? Ето сега останаха всичко седем. Какво казвам, вече са само пет.“

Сърцето на Лукчо се свиваше от мъка. Той се опита да повика Къртицата, но не получи отговор. А искаше да я поздрави, да й каже защо не може да избяга.

И в този момент тъмничарят реши да сложи край на вълшебството, което беше причина да изчезнат под носа му всичките затворници, и извика:

— Стой!

Оставаха четирима затворници и Лукчо.

Те застанаха мирно и се спогледаха.

— Хайде веднага — извика Лукчо, — докато пазачът не е дал тревога.

Затворниците не чакаха да ги канят. Един след друг те се хвърлиха в тунела. Лукчо стоеше и ги гледаше тъжно. Но по едно време почувствува, че го теглят за краката. Другарите му бяха отгатнали намерението му и без много да се церемонят, го завлякоха надолу по тунела.

— Не ставай глупак! — викаха те. — Вън от затвора ще бъдеш по-полезен на баща си. Хайде по-скоро.

— Чакайте ме! Чакайте ме! — викаше, плачейки тъмничарят, който най-после беше открил измамата. — Идвам и аз. Не ме изоставяйте! Принцът ще ме обеси! Вземете ме със себе си!

— Да го почакаме — нареди Лукчо. — И на него дължим малко, че успяхме да избягаме.

— Но все пак да побързаме — каза един носов глас зад него. — Тука е така светло, че ще получа слънчев удар.

— Мила Къртице — отговори Лукчо, — не бива да бягаме, татко ми лежи болен в килията си!

Къртицата се почеса по главата.

— Зная къде е килията му — каза тя, — изучих много добре плана на затвора, който ти ми прати, но ще имаме ли време? Трябваше да ме предупредиш по-рано.

Тя издаде един особен звук и за миг стотина къртици се събраха пред Лукчо.

— Трябва да изкопаем още един малък тунел — каза старата Къртица. — Въпрос на четвърт час. — Къртиците се хвърлиха тутакси в указаната посока. За няколко минути те достигнаха килията на Лукан. Лукчо пръв скочи вътре. Татко му беше там. Изтегнат върху нара, той бълнуваше.

Едва успяха да го отнесат в тунела, защото пазачите нахълтаха в килията. Те търсеха затворниците и не можеха да си обяснят къде може да са се дянали. Когато разбраха, че затворниците са избягали, пазачите си представиха с ужас жестоките наказания, които принцът ще им наложи, и всички дружно хвърлиха оръжията си и на свой ред се вмъкнаха в тунелите, изкопани от къртиците.

Като стигнаха вън от града, те се скриха в къщите на селяните, хвърлиха униформите си и облякоха работни дрехи. Захвърлиха също и звънчетата, които носеха на шапките си. Ще ги съберем ние и ще ги дадем на децата да играят.

Какво питате? Къде е Лукчо ли? А, забравих да ви кажа: Къртицата и Лукчо, като мислеха, че пазачите ги преследват, изкопаха друг тунел и изоставиха прохода, който водеше към полето. Ето защо не се срещнаха с пазачите на затвора. Как? Питате сега къде са? Търпение, ще узнаете и това.

Глава двадесет и седма
В която принц Лимон урежда нов вид конни състезания

Принц Лимон бе намислил да устрои голям празник.

„Моите поданици трябва да се развличат — мислеше принц Лимон, — така няма да имат време да мислят за теглата си.“

Той организира голямо конно надбягване, в което трябваше да вземат участие всички придворни лимони от първа, втора и трета степен, разбира се, като ездачи, не като коне.

Това състезание имаше следната особеност: конете трябваше да теглят коли, на които бяха сложени спирачки. Преди тръгването лимоните поставиха тежки и здрави спирачки на колелата на колите и принцът сам мина да ги огледа, за да види как действуват.

Спирачките действуваха така добре, че колелата на колите никак не можеха да се въртят: така конете трябваше да употребяват сто пъти по-големи усилия, за да теглят колите.

Когато принцът даде сигнала за тръгване, бедните коне забиха копитата си в земята, изпънаха краката си, започнаха да теглят с всички сили, като изпускаха пяна от устата, но не успяваха да помръднат колите и на педя. Тогава лимоните започнаха да ги бият жестоко с богато украсените си камшици.

Една-две от колите се придвижиха с няколко сантиметра и принцът изръкопляска доволен. После той сам слезе на пистата и започна да бие конете наляво и надясно, нещо, което му доставяше, изглежда, огромно удоволствие.

— Бийте моя кон, ваше височество! Не, бийте моя! — викаха лимоните, за да му угодят.

Принцът шибаше до изнемога.

Конете, полудели от ужас, се напрягаха и краката им се огъваха, като че ли щяха да се счупят.

Тази жестока игра беше измислена от принц Лимон, защото, както казваше той, всички коне могат да тичат, като им отпуснеш юздата! Но я ми покажете кон, който тича, когато е спънат!

Всъщност той обичаше да бие конете и организираше тези празненства, за да утоли тази си страст.

Хората се ужасяваха, но бяха принудени да присъствуват, защото принцът беше заповядал да се развличат и трябваше да се развличат.

Внезапно принцът остана с камшик, вдигнат във въздуха, а очите му се разшириха толкова, че още малко и щяха да изскочат навън. Краката му се разтрепераха, лицето му стана по-жълто отвсякога и под жълтата шапка косите му щръкнаха изведнъж и златното звънче отчаяно издрънка.

Бедният принц Лимон видя как земята пред него се отваря.

Първо се беше образувала една вдлъбнатина, после още една, после се беше появила една купчина пръст по средата на настилката на пътя, една гърбица от пръст като тези, които правят къртиците в полето. Накрая купчината се разпука, пукнатината се разшири, появи се една глава, после две рамена и някакво малко живо същество изскочи от земята, като си помагаше с лакти и колене: Лукчо!

Чу се носовият глас на Къртицата, която викаше уплашено:

— Лукчо, върни се, сбъркахме пътя!

Но Лукчо изобщо не я чу. Пред него стоеше принц Лимон, неподвижен като каменна статуя, с изплашено и изпотено лице. Едната му ръка беше вдигната и държеше камшик. Сърцето на Лукчо се сви.

Без да мисли какво прави, той се приближи до владетеля и измъкна камшика от ръцете му. Размаха го и изплющя във въздуха, като че да го опита, после удари силно по гърба принца, който беше толкова изненадан, че не се опита да се защити.

— Ай! — извика владетелят.

Лукчо отново вдигна камшика. Тогава владетелят се обърна и побягна презглава. Това бе сигналът. Зад Лукчо се появиха като по чудо избягалите затворници и тълпата с радостни викове ги разпозна един след друг. Бащата виждаше сина си, жената своя мъж.

За миг полицейските кордони бяха разкъсани, тълпата се изля на пътя, вдигна на ръце затворниците и ги понесе триумфално. Придворните лимони, уплашени, се опитаха да избягат. Но колите, както знаете, бяха запрени със спирачки и не се мръднаха нито на педя. Така лимоните бяха заловени и здраво вързани един за друг.

Принц Лимон обаче има време да скочи в своята каляска, която не участвуваше в надбягването и затова беше без спирачка, и запраши с пълна скорост. Той даже и не помисли да се върне в двореца си, а пое направо по пътя за полето, като удряше конете с една тояга, за да ги накара да тичат по-бързо. Конете бяха послушни и се впуснаха в такъв галоп, че каляската се обърна и принцът се заби с главата надолу в едно торище.

— Място, подходящо за него! — би казал Лукчо, ако можеше да го види.

Глава двадесет и осма
Домат облага с данък лошото време

Докато в града се разиграваха надбягванията със спънатите коне, в един от салоните на замъка Череша, който се използуваше за съдебна зала, Домат беше събрал всички жители на селото за разглеждане на едно много важно дело.

Излишно е да ви казвам, че председател беше самият Домат. Адвокат беше, естествено, господин Грах. Дон Мерудия изпълняваше писарската длъжност и пишеше отговорите в една дебела книга, и то с лявата си ръка, за да може да продължи да си бърка в носа с дясната.

Хората бяха много изплашени, защото когато се събираше съдът, винаги се случваха неприятни работи. Последния път например съдът беше решил, че въздухът е собственост на графините Череша, и затова всеки, който диша, трябваше да плаща наем на управата на замъка. Веднъж в месеца Домат обикаляше къщите, караше хората да дишат дълбоко и вземаше мярка на дъха им, после правеше някакви умножения и накрая определяше размера на данъка. Чичо Тиквичка, както знаете, въздишаше непрекъснато и затова беше обложен с извънредно висок данък.

Дон Домат пръв взе думата и каза всред дълбоката тишина:

— Напоследък приходите на замъка са твърде оскъдни. Както знаете, двете бедни стари госпожи, пълни сираци, живеят в голяма мизерия и се намират в печалната необходимост да издържат дука Мандарина и барона Портокал, за да не ги оставят да умрат от глад.

Майстор Гроздан хвърли поглед към барона, който седеше в един ъгъл със затворени очи и вкусваше от една заешка яхния с гарнитура от врабчета.

— Тука не се хвърлят погледи — заяви строго Домат, — престанете да гледате така или ще бъда принуден да опразня залата.

Майстор Гроздан побърза да забие погледа във върха на обувките си.

— Благородните графини, наши любими господарки, представиха иск, написан на обгербвана хартия, за да добият признание на едно важно тяхно право. Адвокате, прочетете документа!

Господин Грах се надигна, изкашля се, изпъчи важно гърдите си и зачете:

— Долуподписаните Череша първа и Череша втора смятат, че бидейки собственички на въздуха, трябва да бъдат признати и за собственички на дъжда. Затова те искат от всички граждани да им заплащат в бъдеще такса, възлизаща на сто лири за обикновен валеж, на двеста лири за буря с гръмотевици и светкавици, на триста лири за снеговалеж и на четиристотин лири за градушка. Следват подписи.

Господин Грах седна. Председателят попита:

— Правилно ли са поставени гербовите марки?

— Да, господин председателю — отговори господин Грах, като скочи отново на крака.

— Много добре — заключи Домат, — щом като гербовите марки са в ред, значи графините имат право и съдът се оттегля на съвещание, за да произнесе присъдата.

Дон Домат стана, повдигна тогата си, която се беше смъкнала от раменете му, и се оттегли в една стаичка, за да обмисли присъдата.

Маестро Круша бутна леко с лакът съседа си и кротко му прошепна:

— Мислите ли, че е правилно да се плаща и за градушката? Разбирам за дъждовете и за снега, те са полезни за посевите, но една градушка е сама по себе си цяло нещастие, а те я облагат отгоре на всичко с най-високата такса.

Праз не отговори. Той продължаваше да глади нервно мустаците си, подпомаган от жена си, която по този начин си изкарваше яда.

Майстор Гроздан потърси в своя джоб шилото, за да се почеше по главата, но си спомни, че при влизането в залата трябваше да предаде оръжието си. Дон Мерудия не изпускаше от очи събранието и си вземаше непрекъснато бележки.

„Круша мърмори. Праз глади мустаците си. Кака Тиква пъшка. Чичо Тиквичка въздъхна два пъти...“

Той правеше точно като онези ученици, които учителката кара да записват на черната дъска имената на немирните, докато тя приказва в коридора с колежките си.

В графата на добрите дон Мерудия написа:

„Дук Мандарина е добър. Барон Портокал е много добър, яде тридесет и четвъртото врабче.“

„Ах — мислеше си майстор Гроздан, — ако беше тука Лукчо, някои неща нямаше да стават. Откак Лукчо е в затвора, нас ни държат като роби. Не смеем да отворим уста от страх, че дон Мерудия ще ни запише в тефтера си.“

Той беше прав, защото тия, които дон Мерудия записваше в графата на лошите, после трябваше да плащат глоба. Майстор Гроздан плащаше по една глоба почти всеки ден А някои дни му се случваше да плати и по две глоби.

Най-после съдът, тоест Домат, се върна в залата.

— Станете прави! — заповяда дон Мерудия, но сам остана седнал.

— Внимание, ще прочета присъдата — каза дон Домат. — Ето я: Съдът признава, че графините имат право да изискват заплащане за дъжда и за другите атмосферни явления. Затова постановява, както следва: всеки гражданин трябва да внася в управлението на замъка два пъти повече от това, което искат графините.

През залата премина ропот.

— Тишина! — извика дон Домат. — Предупреждавам ви, че ще опразня залата. Не съм свършил. Съдът реши също, че трябва да се плаща наем за росата, сланата, мъглата и другите форми влага. Присъдата влиза в сила от този момент.

Всички погледнаха уплашено през прозорците, като се надяваха да видят ясно небе. Но уви! Те видяха, че се приближава буря.

„Леле-мале! — помисли майстор Гроздан. — Сега ще изгърмят четиристотин лири!“

— Проклети облаци!

Домат погледна през прозореца и по неговото дебело и червено лице се разля усмивка.

— Ваше превъзходителство — извика господин Грах, — имаме щастие: барометърът пада. Почти сигурно е, че ще имаме лошо време.

Всички му хвърлиха по един поглед, пълен с омраза, и си спечелиха по една забележка от дон Мерудия, който не прощаваше никому.

След няколко минути бурята наистина се разрази и господин Грах взе направо да танцува от радост върху бюрото на председателя, а майстор Гроздан въпреки гнева си трябваше да си наложи да гледа по-съсредоточено върховете на обувките си, за да не му лепнат някоя нова глоба.

Бедните хора от селото гледаха дъжда, като че ли беше краят на света. Гръмотевиците им се струваха като оръдейни изстрели, а светкавиците като че ли поразяваха всички в сърцата.

Дон Мерудия намокри химическия си молив с език и започна бързо да пресмята колко ще спечели от тази божия благодат управлението на замъка. Излезе една доста голяма сума; като се прибавеха и глобите пък, получаваше се цяло богатство.

Кака Тиква започна да плаче, жената на Праз веднага я последва и накваси мустаците на мъжа си, защото с тях бършеше сълзите си.

Домат се ядоса много и изгони всички от залата.

Бедняците излязоха на дъжда и се отправиха надолу по наклона, без да бързат. Пет пари не даваха за това, че щяха да се намокрят и да настинат. Край голямото нещастие малките не се забелязват.

По пътя за селото имаше един прелез и нашите приятели, трябваше да се спрат, защото видяха, че идваше влак. А да се гледа влакът, когато минава през прелеза, е винаги интересно. Най-напред се вижда машината, която пухти и изхвърля пушек из комина. От прозорчето се вижда машинистът с цвете между зъбите. Той дърпа весело въженцето на свирката. Във вагоните се виждат хора, които са били на панаира, селяни със сламени шапки, селянки с черни забрадки. На последния вагон...

— Боже мой! — извика кака Тиква. — Я погледнете последния вагон!

— Човек би помислил — изказа се предпазливо Тиквичка, — човек би помислил, че това са мечки.

Три мечки надничаха от прозореца и наблюдаваха с интерес гледката.

— Това никога не се е виждало — заяви Праз и мустаците му щръкнаха от възмущение.

Една от мечките има нахалството да ги поздрави. — Проклета негодница! — извика след нея майстор Гроздан. — И отгоре на всичко ни се подиграваш!

Но мечката продължаваше да поздравява, даже и когато влакът бе далече. Тя махаше с лапите си и накрая така се надвеси, че за малко щеше да падне. За щастие другите две я хванаха за опашката и я издърпаха вътре.

Нашите приятели пристигнаха на гарата, тъкмо когато влакът спираше. Там видяха отново трите мечки, които слизаха, като се клатеха тромаво. Най-старата от тях предаде билетите на носача.

— Това са мечки от цирка — каза презрително майстор Гроздан, — дошли са да дават представление. Сега ще видим и укротителя. Сигурен съм, че е някой от тези стари немци с червена брада и кларнет.

Укротителят обаче имаше зелена шапчица, чифт сини панталонки, закърпени на колената... и освен това едно дяволито и умно личице... и освен това такъв израз, сякаш беше намислил някаква весела лудория.

— Лукчо! — извика майстор Гроздан и се затича. Беше именно Лукчо, който, преди да се върне в селото, беше минал през зоологическата градина и беше освободил семейството на мечките. Пазачът беше толкова доволен, като го видя отново, че би му подарил и Слона, ако Лукчо го бе поискал.

Но Слона не искаше да повярва, че бе извършена революция, и остана в клетката си, за да пише спомените си.

Представете си прегръдките, целувките, разказите и така нататък, и така нататък и всичко това ставаше под дъжда. И това е най-интересното: когато някой е радостен, хич не го е грижа за малките неприятности и не се страхува, че ще настине.

Маестро Круша продължаваше да стиска ръката на най-малкото мече и да заеква развълнувано:

— Спомняте ли си, когато танцувахте под звуците на цигулката?

Мечето си спомни и започна веднага да танцува, докато момчетата пляскаха с ръце.

Разбира се, Черешко бе веднага осведомен за завръщането на Лукчо: представете си как се прегърнаха двамата приятели.

— Хайде, време е да прекъснем празненството — каза по едно време Лукчо — Трябва да ви изложа един малък план...

Но докато той им излага плана си, нека видим за момент какво бе станало с принц Лимон.

Глава двадесет и девета
Една буря, която не иска да престане

Оставихме владетеля да стои с глава, завряна в торището под претекст, че там се чувствува удобно.

— Тук е топло и спокойно — казваше владетелят и плюеше сламките, които му влизаха в устата. — Ще остана тука, докато моите телохранители възстановяват обществения ред.

Тъй като беше избягал, без да се обръща, той не знаеше, че неговите телохранители бяха избягали, че лимоните му бяха до един в затвора и че в селото беше обявена република.

Когато дъждът започна да мокри обилно задната част на тялото му, принцът измени решението си.

— Това място е влажно — каза той, — по-добре ще бъде да се преместя нейде по на сухо. — Той започна да рита и накрая успя да се измъкне от торището.

Тогава забеляза, че се намира само на няколко крачки от замъка Череша.

— Как съм стигнал дотука, дявол да го вземе? — се попита той, чистейки очите си от тора.

Той се скри зад една купа сено, за да остави да мине някакво шествие (вие знаете за кого се отнася), после се отправи нагоре по склона. Позвъни и Ягодка дойде да му отвори.

— Графините не приемат просяци — каза девойката и блъсна вратата под носа му.

— Как просяк! Аз съм владетелят! Ягодка го погледна със съжаление.

— Бедни човече — каза тя, — бедността ви е взела ума.

— Каква бедност, аз съм свръхбогат!

— Това е трудно за вярване — прибави Ягодка и започна да бърше лицето му с кърпичка.

— Престанете да ме бършете и известете веднага графините за моето пристигане!

— Какво става тука? — попита дон Мерудия, който минаваше оттам, като се секнеше.

— Един бедняк, който си представя, че е владетелят. На дон Мерудия беше достатъчно да хвърли само един поглед, за да познае принца.

— Преоблякох се така, за да опозная отблизо своя народ — заяви Лимон, който се срамуваше от състоянието, в което се намираше.

— Заповядайте, ваше височество — каза дон Мерудия с дълбок поклон.

Владетелят влезе, след като хвърли гневен поглед към Ягодка.

Графините започнаха да възхваляват грижите на принца за народа.

Вижте само с какви неприятни неща трябва да се занимава.

— Благото на народа преди всичко! — отговаряше владетелят, без даже да се изчерви, защото никой не е виждал Лимона да се изчервява.

— Как ваше височество намира народа си?

— Щастлив и доволен — заяви принцът. — Не познавам по-щастлив народ от моя!

Той не знаеше, че казва истината. Неговият народ наистина беше щастлив в този момент, защото се беше отървал от него.

— Дали ваше височество се нуждае от кон, за да се върне в замъка? — попита Домат.

— Не, не! — отговори живо принцът. — Ще почакам да мине бурята.

— Бих желал да привлека вниманието на ваше височество — каза управителят — върху обстоятелството, че бурята престана и че слънцето отново грее.

— Имате дързостта да ми противоречите! — изкрещя принцът, като тропна с крак.

— Наистина не мога да си обясня вашата смелост — забеляза барон Портокал. — Щом като негово височество казва, че има буря, по въпроса не може да се спори.

Всички започнаха да говорят за времето.

— Какво лошо време — каза Череша първа, гледайки през прозореца към градината, в която слънцето караше да блестят като скъпоценности цветята, измокрени от току-що преминалата буря.

— Какъв ужасен дъжд, вижте как вали като из ведро! — каза Череша втора, като гледаше един слънчев лъч, който слизаше косо иззад един облак и весело се отразяваше в езерцето с червените рибки.

— Чуйте какви гръмотевици! — каза дук Мандарина, като запуши ушите си и се преструваше на уплашен.

Череша първа измисли нещо гениално.

— Ягодке — каза тя, — тичай бързо да затвориш всички капаци.

Ягодка се затича да затваря капаците на замъка и след малко в стаите зацари пълен мрак.

В салона запалиха лампата и Череша втора въздъхна:

— Каква страшна нощ!

— Страх ме е! — каза принц Лимон в момент на искреност.

Всички започнаха да треперят като листове, за да му вдъхнат смелост.

По едно време Домат се приближи до прозореца, открехна капака и боязливо каза:

— Струва ми се, че бурята започва да утихва.

— Не, не утихва! — извика принцът, като погледна накриво слънчевия лъч, който се бе промъкнал в стаята.

Доматът побърза да затвори и се съгласи, че всъщност навън продължава да вали като из ведро.

— Ваше височество — каза баронът, който с нетърпение чакаше да седне на масата, — не бихте ли желали да си похапнете? — Но принцът отказа:

— Това време ми убива апетита.

Баронът не разбираше какво общо има вечерята с времето, но тъй като всички побързаха да кажат, че и на тях бурята е убила апетита, той заяви:

— Аз казах само така, ваше височество! Гръмотевиците ми причиняват такива стомашни болки, че не бих могъл да погълна дори едно бульонче.

Всъщност, ако би могъл, той би погълнал няколко стола, но не беше удобно да противоречи на владетеля.

А той, уморен от преживяванията през деня, заспа в креслото. Завиха го с едно одеяло и отидоха на вечеря. Домат яде съвсем малко. После бързо стана и каза, че отива да си легне. Но вместо да си легне, той се измъкна в градината и се отправи към селото.

— Искам да хвърля един поглед. Страхът на принца е много подозрителен. Не бих се учудил, ако е избухнала революция.

При тази дума тръпки полазиха по гърба му. Забрани си да мисли за нея, но колкото повече я пъдеше, толкова повече проклетата думичка танцуваше пред очите му с всичките си букви: Р — като Рим, Е — като Етна, В — като Венеция, и така нататък.

По едно време му се стори, че някой го следи. Той залегна до един сипей и зачака. След няколко минути край него мина господин Грах, който стъпваше внимателно, като че ли ходеше по яйца.

У адвоката възникна подозрение: като видя Домат да се измъква в парка, веднага тръгна по следите му.

— Тука нещо се мъти — каза той, — не бива да го изгубвам от очи.

Домат се готвеше да излезе от скривалището си, когато се появи още една сянка.

Той клекна отново зад сипея и я остави да го отмине. Този път беше дон Мерудия, който беше решил да проследи адвоката.

С носа си Мерудия беше надушил, че нещо става, и не искаше да остане неосведомен.

Дук Мандарина пък беше подушил миризмата на Мерудия и бе тръгнал по следите на възпитателя.

— Няма да се учудя, ако след малко се появи и баронът — промърмори Домат, като задържаше дъха си, за да не го открият.

И наистина, ето че се появи и баронът. Виждайки дука да излиза, Портокал беше помислил, че той отива някъде на вечеря, и беше решил да не изпусне случая да се натъпче още веднъж. Фасул се задъхваше, като теглеше количката, но в тъмното не се виждаха нито камъните, нито дупките и баронът получаваше в корема такива удари, че скимтеше като кученце.

Баронът беше последен. Домат излезе от скривалището си и тръгна по петите му.

Така прекараха нощта във взаимно следене. Господин Грах се мъчеше напразно да настигне Домат, който беше останал последен в редицата, Дон Мерудия следеше господин Грах. Дукът преследваше дон Мерудия. Баронът не губеше от погледа си дука. Домат пък вървеше по стъпките на барона. Всеки следеше внимателно движенията на този, който беше пред него, без да подозира, че сам е следен. На няколко пъти те сменяха местата си: господин Грах, който беше пръв например, ставаше втори, защото дон Мерудия често свиваше по по-кратки пътечки и го изпреварваше. Тогава не се успокояваха, докато не установяха първоначалния ред. Тъй те прекараха нощта във взаимно дебнене и не можаха да разберат какво се беше случило в селото. Когато се съмна, всички бяха смъртно уморени.

Решиха да се върнат в замъка. Като се срещнаха из алеите на парка, те се поздравиха и се запитаха взаимно за здравето, като си разправяха куп лъжи.

— Къде сте били? — каза дон Домат, като се обърна към господин Грах.

— Бях свидетел на сватбата на брат си.

— Чудно, обикновено бракосъчетанията не се извършват нощем!

— Моят брат е твърде своенравен — отговори адвокатът, като се изчерви. Домат се ухили: той знаеше, че Грах няма братя.

Дон Мерудия каза, че бил на пощата. Дукът и баронът казаха, че са ходили да ловят риба и много се учудиха, че не са се срещнали на реката.

Всички бяха така уморени, че ходеха със затворени очи и само един от тях видя, че върху кулата на замъка се развява знамето на републиката.

Там го бяха окачили Лукчо и Черешко същата нощ. И сега стояха горе и очакваха да видят какво ще се случи.

Епилог
В който Домат плаче за втори път

Този, който беше видял знамето на републиката, закрепено на кулата, помисли, че това е шега на Черешко, и като се разсърди много, реши да направи веднага две неща: първо, да скъса това ужасно знаме, и второ, да натупа добре младия граф, защото този път беше наистина прекалил.

Ето го, той се качва по стълбите, като взима по четири стъпала наведнъж и на всяка крачка се надува от гняв. Надува се толкова много, че аз даже се боя да не би, като се изкачи горе, да не може да мине през вратичката, която извежда към терасата на кулата. Чувам страшните му стъпки, които отекват в тишината като удари от чук. След малко ще бъде горе. Ще мине ли, или няма да мине? На какво се обзалагате? Ето го, пристигна, обзаложихте ли се?

Добре, веднага ще ви кажа, че печелят тия, които казваха, че няма да мине. Наистина Домат (той беше този, който се качваше по стълбите, не го ли познахте?) се беше надул толкова, че вратичката се оказа много тясна за него.

Сега той беше на две крачки от ужасното знаме, което се развяваше на слънцето, и не можеше да го скъса, не можеше даже да го хване с ръка. И до пръта на знамето, близо до младия граф, който нервно си триеше очилата, се виждаше не друг а сам Лукчо, омразният неприятел, който го бе принудил да плаче за пръв път.

— Добър ден, господин Домат — каза Лукчо и се поклони.

Внимавай, Лукчо! Уви! Този хубав поклон приближи главата му на нужното разстояние: на Домат остана само да протегне ръка и нашият герой бе хванат за косите както в деня на своето пристигане в селото.

Домат беше толкова разгневен, че в момента забрави какво бе станало тогава, когато дърпаше тези коси. Той ги опна с всички сили и историята се повтори: един кичур остана в ръката му и веднага Домат почувствува щипене в очите. От клепачите му закапаха сълзи като орехи и зачукаха по пода: так... так...

Този път обаче Домат не плачеше само от косите на Лукчо, плачеше и от яд, защото беше разбрал всичко.

„Това е краят! Това е краят!“ — мислеше горчиво управителят, давейки се в собствените си сълзи.

Ние бихме го оставили да се удави на драго сърце, но великодушният Лукчо го спаси. Така Домат можа да избяга надолу по стълбите на кулата и да се заключи, плачейки, в стаята си.

Каква бъркотия настъпи след това, не ви е работа! Принцът се събужда, излиза навън, вижда знамето, затичва се по една алея, без да пророни дума, и забожда пак глава в торището с надежда, че там няма да го намерят. Баронът се събужда и извиква Фасул. Фасул не се събужда, а започва да бута количката със затворени очи. Чак когато излизат на двора, слънчевата светлина го събужда. Но той съглежда и друга светлина освен тази на слънцето. Откъде иде тя? Фасул вдига очи и вижда знамето и щом го вижда, сякаш го разтърсва електрически ток.

— Дръж количката! Дръж количката! — вика уплашеният барон.

Но Фасул не държи количката и баронът се търкулва позорно по наклона (както тогава, когато смачка двадесетте генерала) и попада в басейна с червените рибки и трябват много усилия, за да бъде измъкнат оттам.

Дук Мандарина се събужда, изтичва при басейна, скача на крилцата на ангелчето, което хвърля вода през устата си, и вика:

— Махнете веднага знамето или ще се удавя!

— Наистина ли? — казва Фасул и го блъсва.

След малко изваждат дука с една червена рибка в устата. Бедната червена рибка, тя е мислела, че отива в някаква нова пещера, и единствена заплати с живота си. Мир на геройските й перки!

От този момент събитията се подгонват едно друго. И нека се гонят: дните отлитат един след друг като листовете на календара, седмиците се нижат така бързо, че не можем да видим нищо. Като че ли сме на кино и апаратът е полудял и лентата бяга като бясна и когато отново започва да се върти както трябва, всичко е вече променено. Принцът и графините отидоха в изгнание. За принца е ясно, но графините защо си отидоха? Никой нямаше да им направи лошо. Е, в края на краищата, щом са отишли в изгнание, много им здраве!

Баронът стана тънък, тънък.

В първите дни на републиката, понеже не намираше никой, който да бута количката, и не можеше да си дири храна, той беше принуден да изразходва запасите си от тлъстина, които бързо намаляха. За две седмици баронът загуби половината от тежестта си, т. е. около 300 килограма. Когато отслабна толкова, че можеше вече да ходи, той започна да проси по ъглите на улицата, но хората плюеха в ръката му и не му даваха нищо.

— Ти не си бедняк, преструваш се на беден: по-добре иди да работиш.

— Не мога да намеря работа!

— Иди на гарата да пренасяш куфари.

Така и направи. От носене на куфари стана тънък като джобно ножче. От всеки от старите си костюми той успя да си направи половин дузина нови. Но един костюм остана непрекроен. Когато му отидете на гости, той ще ви го покаже тайно.

— Гледайте — ще каже, — гледайте колко бях дебел едно време!

— Не е възможно! — ще кажете вие удивени.

— Не вярвате, а? — ще се засмее баронът тържествуващ. — Попитайте, попитайте какви времена бяха тогава! Само в един ден изяждах толкова, колкото сега ми стига за три месеца. Гледайте какъв корем, какъв гръб, какъв задник!

А дукът? Ах, той не си мърда пръста дори и живее на гърба на барона. Всеки път, когато баронът му отказва нещо, той се качва на полилея и заплашва, че ще се убие, ако не го задоволят. И баронът, който е запазил от времето, когато беше дебел, само мекото си сърце, му угажда, като въздиша.

Чичо Тиквичка, напротив, вече не въздиша: сега е главен градинар на замъка и Домат е негов подчинен. Не ви ли харесва, че още се говори за Домат? Той беше известно време в затвора, но после му простиха. Сега мисли само да сади зеле и да коси тревата. Вярно, понякога се оплаква, но скришом, когато срещне Мерудия, който сега е разсилен в замъка.

Замък с разсилен? Изглежда ви чудно, но е така? Замъкът не е вече замък, а дом за игра. За деца, разбира се: има зала за пинг-понг, зала за рисуване, зала за куклен театър, за кино и така нататък. Разбира се, има и най-хубавата игра, тоест училището. Лукчо и Черешко седят един до друг на един чин и учат смятане, езици, история и всички други предмети, които човек трябва да знае, за да се предпазва от негодниците и да ги държи далеч от себе си. — Защото — казва често Лукан на сина си — негодниците на света са много и тези, които изгонихме, могат да се върнат.

Но аз съм сигурен, че няма да се върнат. Няма да се върне дори господин Грах, който избяга, без да се покаже, защото имаше твърде много грехове на съвестта си. Казват, че бил адвокат в една чужда страна, но мен това не ме интересува. Доволен съм, че излезе от нашата приказка, преди приказката да е свършила.

Щеше да е много неприятно да го влача със себе си до края. Забравих да ви кажа, че кмет на селото е майстор Гроздан, който, за да бъде на висотата на своето ново положение, се отказа от навика да си чеше главата с шилото. Само в тежки случаи се почесва с молива, но това е дребна работа.

Една сутрин стените на селото осъмнаха, покрити с големи надписи. По стените пишеше: „Да живее кметът!“

Кака Тиква пръсна слуха, че надписите си ги е написал сам майстор Гроздан.

— И това ми било кмет — каза лелята, — да пише нощем по стените.

Но всичко туй е лъжа. Надписите са от ръката на Праз, или по-точно, не от ръката, а от мустака му. Праз наистина беше ги написал с мустаците си, след като ги беше потопил в мастило. Това може да ви се каже, защото няма да ви дойде наум да подражавате на Праз. Нали сте още малки и не са ви поникнали още мустаци. Сега нашата история е напълно завършена. Наистина по света има още доста замъци и доста други негодници освен лимоните, но един по един всички те ще си отидат и в техните паркове ще заиграят децата. И нека бъде тъй, ние нямаме нищо против, нали?

Джелсомино в Страната на лъжците

Джелсомино строшава дъската, вкарва гол… и поправя играта

Това е историята на Джелсомино[1], както сам той ми я разказа. Докато я слушах, почти оглушах, макар че си бях натикал в ушите половин килограм памук. Да, наистина гласът на Джелсомино е толкова силен, че когато той говори, така да се каже, „тихичко“, могат да го чуят и пътниците в реактивните самолети, които летят на десет хиляди метра височина над морското равнище и над главата на самия Джелсомино.

Днес той е тенор, известен от единия полюс до другия, и носи нашумял и малко помпозен псевдоним, който няма смисъл да споменавам тук, тъй като сигурно сте го срещнали поне сто пъти по вестниците. Джелсомино е неговото кръщелно име и с това име ще го наричаме и в нашата история.

И така, имало едно време едно дете, при това съвсем обикновено, дори малко по-дребничко от другите, но още щом проплакало, то показало, че притежава изключително силен глас.

Когато Джелсомино се родил, хората от цялото село наскачали посреднощ — сметнали, че фабричните сирени свирят за работа. Всъщност изпискал Джелсомино, за да опита гласа си, както всички новородени деца. За щастие Джелсомино скоро се научил да спи от вечерта до сутринта, както правят всички порядъчни хора, с изключение на журналистите от ежедневниците и нощните пазачи. Неговият пръв писък се разнасял точно в седем часа сутрин, когато хората трябвало да се будят за работа. По този начин фабричните сирени станали съвсем излишни и скоро ръждясали.

Като навършил шест години, Джелсомино тръгнал на училище. В началото на първия учебен ден учителят започнал да проверява учениците по списъка и когато стигнал до буквата Д, извикал:

— Джелсомино?

— Тук! — отговорил възторжено новият ученик. Чул се страшен трясък. Завалял град от трески: черната дъска станала на хиляди парчета.

— Кой хвърли камък по черната дъска? — попитал учителят, като протегнал ръка към показалката.

Никой не отговорил.

— Ще почна да извиквам отново — казал учителят. И действително той отново почнал от буквата А и при всяко име питал:

— Ти ли хвърли камъка?

— Не съм аз! Не съм аз! — отговаряли децата изплашено.

Когато стигнал до буквата Д, Джелсомино също станал и отговорил:

— Не съм аз…

Но не успял да завърши изречението — и стъклата на прозореца били сполетени от съдбата на черната дъска. Този път учителят отварял добре очите си и бил съвсем сигурен, че нито един от неговите четиридесет ученика не се е докоснал до прашката си.

„Трябва да е някой отвън — помислил си учителят. — Някой от онези палавници, които вместо да идват на училище, ходят на лов за птичи гнезда. Ще го пипна аз него за ухото и право в участъка.“

Онази сутрин всичко свършило дотам. Следващата сутрин учителят отново започнал проверката и отново стигнал до Джелсомино.

— Тук! — отговорил нашият герой, като се оглеждал, горд, че ходи на училище.

— Трас-джан! — му отговорил прозорецът и поставените от прислужника само половин час преди това стъкла паднали в двора.

— Странно нещо — казал учителят, — неприятностите се случват винаги когато се стигне до твоето име. Ясно е, момчето ми, че гласът ти е много силен. Той, подобно на циклон, кара въздуха да трепери. Ако не искаш да разориш училището и общината, от днес нататък ти ще трябва да шепнеш. Ясно ли е?

Джелсомино, почервенял от смущение и срам, се помъчил да се оправдае:

— Но аз не съм виновен!

— Трас-трак! — му отговорила новата черна дъска, която прислужникът бил взел от склада рано сутринта.

— Ето доказателството! — заключил учителят. Но като забелязал едрите сълзи, които се стичали по бузите на Джелсомино, слязъл от катедрата, приближил се до него и го погалил бащински по главата. — Слушай, момчето ми, глас като твоя може да ти донесе страшни неприятности или голямо бъдеще. Засега ще бъде добре, ако го използваш колкото може по-малко. Най-добре ще бъде повече да си мълчиш!

От този ден за Джелсомино започнали неописуеми страдания: за да не причинява други нещастия в училище, трябвало да натиква в устата си кърпа, но дори и през това препятствие гласът му се чувал така силно, че другарчетата му трябвало да си запушват ушите. Учителят го вдигал колкото може по-рядко. Въпреки това Джелсомино бил много добър ученик и учителят бил сигурен, че той винаги си знае уроците. А вкъщи след първото нещастие (на масата, като разказвал какво се случило в училище, направил на сол дванадесет чаши) също най-строго му забранили да си отваря устата.

За разтуха трябвало да излиза на открито, далеч от селото: в гората, на брега на езерото, в полето. Когато бил напълно сигурен, че е сам и че се намира на достатъчно разстояние от стъклата на съселяните си, лягал по корем на земята и започвал да пее. След няколко минути около него всичко започвало да кипи: къртици, буболечки, мравки, всички животинки, които живеят под земята, започвали да бягат на километри, като смятали, че има земетресение.

Един-единствен път Джелсомино забравил, че трябва да бъде предпазлив. Това станало един неделен ден, когато на стадиона се играел важен футболен мач. Джелсомино не бил голям запалянко, но играта постепенно сгряла кръвта му. По едно време отборът на неговото село, подкрепен от одобрителните викове на привържениците си, минал в атака. Аз сам не зная точно какво означава да се мине „в атака“, тъй като не познавам правилата на футболната игра, но това са неща, които Джелсомино ми разказа точно с тези думи. Вие навярно ще разберете за какво става дума, ако следите спортните вестници.

— Хайде, нашите! Хайде, нашите! — започнали да викат запалянковците.

— Хайде, нашите! — извикал и Джелсомино с пълен глас.

Точно в този миг дясното крило подал на център-нападателя, но топката се отклонила от някаква невидима сила и попаднала в противниковата врата, като прелетяла между краката на вратаря.

— Гол! — викали зрителите.

— Какъв удар — коментирал наблизо някой. — Видяхте ли как бе отрязан? Измерен до милиметър. Златен крак има този играч!

Когато дошъл на себе си, Джелсомино разбрал какво бил направил. „Няма съмнение — помислил си той, — че гола вкарах аз с моя глас. Трябва да мълча, иначе докъде ще стигне спортът? Нещо повече, трябва да вкарам гол и на другия отбор, за да изравня резултата.“

И действително във второто полувреме се представил удобен случай. Когато противниковият отбор бил в нападение, Джелсомино отново извикал и вкарал топката във вратата на отбора на своето село. Сърцето му се късало, разбира се, и дори по-късно, след много години, като ми разказваше тази случка, Джелсомино добави:

— Бих предпочел да ми отрежат един пръст, отколкото да вкарам този гол, но трябваше да го направя.

— Друг на твое място щеше да направи така, че да победи неговият отбор.

Друг може, но не и Джелсомино. Той бил справедлив и чист като езерна вода.

И тъй минали години, Джелсомино израснал и станал юноша: не много висок, дори по-скоро нисък, отколкото висок, по-скоро слаб, отколкото пълен, юноша, достоен за името си, и ако му бяха дали друго, по-тежко име, би се прегърбил под неговата тежест. По това време той отдавна вече бил престанал да ходи на училище, бил добър селски стопанин и такъв навярно щял да си остане и за него нямаше да има нищо особено за разказване, ако не му се било случило неприятното приключение, за което сега ще научите.

Пред съседите недей разказва ти, че гласът ти като гръм ехти

Една сутрин Джелсомино отишъл на полето и видял, че крушите вече са узрели. Такива са си крушите: без да ви кажат нищо, работят, работят и една сутрин отивате да ги видите, а те вече са узрели и е дошло време да се берат.

„Жалко, че не взех стълбата — казал си Джелсомино. — Ще се върна вкъщи да я взема, ще донеса и един прът, за да обруля високите клони.“

Но точно тогава му хрумнало нещо.

„Защо да не опитам с гласа си!“ — помислил си той.

И хем на шега, хем сериозно застанал под дървото и извикал:

— Хайде, хоп!

— Тап-топ-туп! — му отговорили крушите и започнали да падат около него като едър град.

Джелсомино отишъл под друго дърво и направил същото. Всеки път, когато извиквал: „Хайде, хоп!“, крушите се откъсвали от клона, като че ли чакали само заповедта му, за да паднат на земята. Тази работа развеселила Джелсомино.

„Спестявам си труда — помислил си той, — жалко, че по-рано не се сетих да използвам гласа си, вместо да мъкна стълба и прът.“

Докато Джелсомино ходел из овощната градина, видял го един селянин, който копаел в съседната нива. Той започнал да си търка очите, да щипе носа си и когато се уверил, че не сънува, изтичал да повика жена си.

— Гледай, гледай! — казал й той с треперещ глас. — Джелсомино сигурно е магьосник.

Жената погледнала и паднала на колене:

— Джелсомино е светец!

— Казвам ти, че е магьосник!

— А пък аз ти казвам, че е светец!

Мъжът и жената, които до този ден винаги си били живели задружно, почнали голям спор. Мъжът хванал мотиката, а жената — лопатата, и били готови с оръжие в ръка да защитават становищата си, но в този миг мъжът предложил:

— Хайде да отидем да повикаме съседите. Нека погледат и те, да видим какво ще кажат.

Мисълта да повикат и други хора, с които ще има за какво да си поговорят, накарала жената да остави лопатата. До вечерта цялото село вече знаело какво се било случило и хората се разделили на две: едните твърдели, че Джелсомино е светец, а другите — че Джелсомино е магьосник. Споровете се надигали като морските вълни по време на мистрал[2]. Стигнало се дори до сблъсквания и имало ранени, за щастие леко. Един селянин например се опарил с лулата си, тъй като в разгара на спора я лапнал обратно. Полицаите не знаели какво да правят и кого да арестуват. Те започнали да ходят от група на група, като призовавали към спокойствие и двете страни.

Най-запалените се отправили към градината на Джелсомино: едни — за да вземат нещо за спомен, тъй като я смятали за благословена земя; други — за да я опустошат, защото я смятали за омагьосана. Джелсомино, като видял тълпата, помислил, че някъде е избухнал пожар, и грабнал една кофа, за да помага при потушаване на пожара. Но тълпата се спряла пред неговата врата и Джелсомино разбрал, че се говори за него.

— Ето го! Ето го!

— Той е светец!

— Какъв ти светец, той е магьосник! Има и кофа, за да прави магии. Ето гледайте!

— Добре че сме надалеч, иначе ако хвърли върху нас от това нещо, загубени сме.

— Какво ще хвърли?

— Не виждате ли? В кофата има смола от ада, капне ли на тебе, дупка пробива и няма лекар, който да може да я запуши.

— Той е светец! Той е светец!

— Джелсомино, видяхме те! Ти заповядваш на плодовете да зреят — и те зреят, казваш им да паднат — и те падат от дърветата.

— Ама всички вие луди ли сте? — попитал ги Джелсомино. — Не разбрахте ли, че това е от гласа ми, който раздвижва въздуха като циклон?

— Да, да, знаем, знаем! — обадила се една жена. — Ти правиш чудеса с гласа си.

— Какви ти чудеса, това са магии! — обадил се друг. Джелсомино хвърлил ядосано кофата на земята, влязъл у дома си и заключил вратата.

„Свърши се с моето спокойствие — помислил си той. — Вече и крачка няма да мога да направя, без хората да хукват подире ми. Вечер, докато заспят, ще говорят само за мен и ще плашат децата, като им разказват, че съм магьосник. По-добре е да замина. Какво ще правя в това село? Родителите ми починаха, най-добрите ми приятели загинаха във войната. Ще тръгна по света и ще се опитам да преуспея с гласа си. Има хора, на които плащат, за да пеят. Чудна работа — да ти плащат за нещо, което ти прави удоволствие, но е така! Може би и аз ще успея да стана певец.“

След като взел това решение, Джелсомино събрал малкото си вещи в една раница и излязъл на улицата. От двете му страни се насъбрали хора, които шушукали помежду си. Джелсомино не поглеждал никого и не казвал нищо. Но когато се отдалечил на достатъчно разстояние, обърнал се, за да види за последен път родната си къща.

Тълпата продължавала да стои неподвижно.

„Сега ще им изиграя хубава шега“ — помислил си Джелсомино. Поел си дълбоко въздух и извикал:

— Сбогом!

Джелсомино извикал с цялата сила на гласа си. Последиците от този поздрав били незабавни: неочакваният вятър отнесъл шапките от главите на мъжете, а някои по-възрастни жени се оказали с глави, по-голи от яйце, и се спуснали да гонят отнесените от вятъра перуки.

— Сбогом! Сбогом! — повтарял Джелсомино, като се смеел от сърце на първата лоша постъпка, която правел през живота си.

Шапките и перуките се издигнали като птици към облаците, понесени от необикновената сила на Джелсоминовия глас, и само за няколко минути се изгубили от погледа. По-късно станало известно, че са паднали на много километри далеч от селото, а някои дори преминали границата.

Няколко дни по-късно Джелсомино също прекосил границата и се озовал в най-чудната страна на света.

От тази глава нека всички узнаят, че котките лаят

Първото нещо, което Джелсомино намерил, като пристигнал в тази чудновата страна, била една сребърна монета, която лъщяла на земята край тротоара.

„Чудно — помислил си Джелсомино, — че никой не я е намерил, аз обаче няма да я изпусна. Малкото пари, които имах, се свършиха още вчера и днес не съм сложил залък хляб в устата си. Но най-напред ще попитам хората наоколо дали някой не я е загубил.“

Приближил се към групата хора, които го наблюдавали, като си шушукали, и им показал монетата.

— Някой от вас, господа, да е загубил тази монета? — запитал той с тих глас, за да не ги изплаши.

— Върви си по пътя и не показвай тази монета, ако не искаш да имаш ядове! — бил отговорът, който получил.

— Прощавайте! — прошепнал Джелсомино смутено. И без да се бави, се отправил към магазина, на чиято табела пишело: „Хранителни и други продукти“.

На витрината вместо колбаси и буркани с мармалад били изложени тетрадки, кутии с бои и шишета мастило.

"Това сигурно са „другите продукти“ — помислил си Джелсомино и влязъл в магазина.

— Добър вечер! — тържествено го посрещнал търговецът.

„Право да си кажа — разсъждавал Джелсомино, — още не съм чул да бие обяд, но хайде, няма да правя въпрос.“

И пак с тих глас, макар и твърде силен за нормалните човешки уши, запитал:

— Имате ли хляб?

— Имаме, разбира се, драги господине. Колко желаете? Едно шише или две? Червен или чер?

— Чер не, разбира се! — отговорил Джелсомино. — При това наистина ли го продавате в шишета?

Търговецът прихнал да се смее.

— А как искате да го продаваме? Може би при вас го режат на филии? Гледайте, гледайте какъв хубав хляб имаме!

И докато разговаряли, той му показал цяла етажерка, върху която, подредени по-добре от батальон войници, стоели стотици разноцветни шишета мастило. В магазина изобщо не се виждала и следа от хранителни продукти: нито парченце сирене, нито троха хляб.

„Този дали не е луд! — помислил си Джелсомино. — По-добре ще бъде да не споря с него.“

— Действително чудесен хляб — казал той, като посочил едно шише с червено мастило, най-вече за да чуе какво ще му отговори търговецът.

— Нали? — рекъл той, засиял от удоволствие, че хвалят стоката му. — Това е най-хубавият зелен хляб, който някога изобщо е пускан на пазара.

— Зелен ли?

— Разбира се! Извинете, но може би вие не виждате добре?

Джелсомино бил напълно сигурен, че вижда шише с червено мастило и вече търсел някакво извинение, за да излезе от магазина и да отиде при друг, по-малко луд търговец. Тогава неочаквано му хрумнала една идея.

— Вижте какво — казал той, — хляб ще дойда да купя по-късно. А сега бихте ли могли да ми посочите магазин, където мога да купя мастило, и то хубаво?

— Разбира се — отговорил търговецът и на лицето му отново разцъфтяла широка усмивка, — ето там отсреща е най-известната книжарница в града.

На отсрещната витрина били изложени най-различни видове хляб и тестени произведения: спагети, макарони, планини от различни видове сирене, купища колбаси.

„Точно както си и мислех — казал си Джелсомино. — Онзи търговец е направо луд и нарича хляба мастило, а мастилото — хляб. Тук картината е по-успокоителна.“

Джелсомино влязъл в магазина и поискал половин килограм хляб.

— Хляб ли? — побързал да отговори услужливият продавач. — Вие очевидно сте сгрешили! Хляб се продава хей там отсреща. Както виждате, ние продаваме само книжарски стоки.

И с широко разперени ръце той показал всички неща за ядене, които изпълвали магазина.

„Разбрах — заключил в себе си Джелсомино. — В тази страна трябва да говориш обратното на това, което мислиш. Ако наричаш хляба хляб, не те разбират.“

— Дайте ми половин килограм мастило! — казал той. Продавачът му отмерил половин килограм хляб и му го подал опакован, както е редът.

— Искам малко и от онова — добавил Джелсомино, посочвайки към една пита пармско сирене, без обаче да рискува да го назове.

— Ах, малко гума за триене, нали? — запитал продавачът. — Да, веднага ще ви премеря.

Той отрязал хубаво парче от сиренето, претеглил го и го опаковал в хартия.

Джелсомино си отдъхнал и подал намерената малко преди това сребърна монета.

Продавачът я взел и в продължение на няколко минути я изследвал най-старателно. Хвърлял я няколко пъти върху тезгяха, за да чуе звъна й, разглеждал я с лупа, опитвал я дори със зъби и най-сетне я върнал на Джелсомино, като отсъдил студено:

— Много съжалявам, младежо, но твоята монета е истинска.

— Слава богу! — усмихнал се Джелсомино доволен.

— Какво ти слава богу! Казвам ти, че тази монета е истинска и не мога да я приема. Дай ми тук стоката и си заминавай! Имаш късмет, че не ми се ще да излизам навън и да викам полиция. Знаеш ли какво е наказанието за разпространение на истински монети? Затвор!

— Но аз…

— Не викай толкова, аз не съм глух! Отивай си и като се върнеш с фалшива монета, стоката ще бъде твоя. Дори няма да разопаковам пакета. Ето, оставям го тук настрана, виждаш ли? Хайде, лека нощ!

Джелсомино сложил юмрук на устата си, за да не извика. Докато изминавал малкото разстояние, което деляло тезгяха от вратата, между Джелсомино и неговия глас се развил следният диалог:

Гласът: Искаш ли да изпусна едно „ах“ и витрината да стане на сол?

Джелсомино: Недей, моля ти се! Едва съм пристигнал в тази страна и без това всичко ми върви накриво.

Гласът: Да, но аз трябва да изразходвам силите си, иначе ще експлодирам. Ти си ми господар, ти трябва да ми кажеш как!

Джелсомино: Имай търпение, най-напред да излезем от магазина на този луд човек. Не искам да го разорявам. Има нещо в тази страна, което не мога да разбера.

Гласът: Побързай, защото не мога повече да издържам. Ето, ето, не мога повече, ще викам… и ще превърна всичко на пух и прах…

Джелсомино забързал и свил по една тясна уличка. Огледал се — наоколо нямало никой. Тогава снел ръка от устата си и издал едно леко „ах“, за да се освободи от обзелия го гняв. Една улична лампа и саксия с цветя, която паднала от един балкон, се разбили на паважа. Джелсомино въздъхнал:

— Когато се сдобия с пари, ще изпратя пощенски запис на общината за счупената лампа и саксията с цветя на онзи балкон. Но дали не счупих и нещо друго?

— Нищо друго! — отговорило му едно нежно гласче между две изкашляния.

Джелсомино се огледал, за да установи откъде иде гласецът, и видял едно коте или поне нещо, което отдалеч можело да се вземе за коте: цялото червено, червено като мак. То било само с три крачета и най-странното било, че имало само контурите на коте, подобно на онези картинки, които децата рисуват по стените.

— Я гледай — коте, което може да говори! — учудил се Джелсомино.

— Признавам, че съм малко особено коте. Например зная да чета и да пиша, защото съм син на един училищен тебешир.

— Син на кого?

— Тук, на тази стена, ме нарисува едно момиченце с късче тебешир, откраднато от училище. Но тъй като се зададе един полицай и момиченцето трябваше да бяга, то успя да ми нарисува само три крака. Затова съм куцо и реших, че името ми трябва да бъде Дзопино[3]. Малко съм настинал и кашлям, тъй като мазилката беше влажна, а там прекарах цялата зима.

На зида наистина имало белег, сякаш оттам била отлепена рисунката на Дзопино.

— Но как слезе от стената? — попитал го Джелсомино.

— За това трябва да благодаря на твоя глас. Ако беше извикал малко по-силно, може би щеше да събориш зида и щеше да бъде цяло нещастие. А ето, за мен бе истинско щастие, че не успя да го събориш. Ах, колко е хубаво да можеш да ходиш дори и на три крака. Ти имаш само два и пак ти стигат, нали?

— Е, да! — признал Джелсомино. — Дори ми са много, тъй като ако имах само един, не бих напуснал дома си.

— Нещо не си много весел — забелязал Дзопино. — Какво ти се е случило?

Докато Джелсомино се готвел да разкаже своите преживелици, по уличката минало едно истинско коте с четири истински крака. По всяка вероятност трябва да е било много замислено, тъй като то дори не се обърнало да погледне нашите приятели.

— Мяу! — извикал му Дзопино.

На котешки език това значи „здравей!“. Котето се спряло изненадано или по-точно — възмутено от този поздрав.

— Името ми е Дзопино, а ти как се казваш?

Истинското коте се поколебало дали да отговори или не, но после сърдито отговорило:

— Фидо!

— Какво казва? — попитал Джелсомино, който естествено нищо не разбирал от котешки език.

— Казва, че името му било Фидо.

— Та това не е ли кучешко име?

— Точно така!

— Нищо не разбирам! — казал Джелсомино. — Най-напред търговец, който твърди, че ми дава мастило вместо хляб, а сега коте с кучешко име.

— Слушай какво, драги! — започнал да му обяснява Дзопино. — Той се мисли за куче. Искаш ли да чуеш?

И се обърнал към котето със сърдечен поздрав:

— Мяу, Фидо!

— Бау-бау! — отговорило котето разярено. — Засрами се! На какво прилича коте да мяука.

— Та аз съм коте — казал Дзопино, — макар че имам само три крака, нарисувани с червен тебешир.

— Ти си срам за нашия род. Ти си направо лъжец. Върви си по пътя! Не желая и миг повече да оставам и да говоря с теб. Пък и започва да вали, затова е по-добре да бързам за вкъщи да си взема чадъра.

След това Фидо си тръгнал, като се обръщал от време на време, за да излае.

— Какво каза?

— Каза, че вали!

Джелсомино погледнал небето: между покривите на сградите слънцето блестяло по-ярко от когато и да било, а по небето и с морски далекоглед човек не можел да открие някакъв облак.

— Да се надяваме, че бурите в тази чудновата страна са все като днешната. Струва ми се, че съм попаднал в някакъв объркан свят.

— Драги Джелсомино, ти чисто и просто си попаднал в Страната на лъжците. Тук законът повелява на всички да лъжат. И тежко на оня, който каже истината: наказанията предвиждат страшни глоби, с които им смъкват кожите.

И след това Дзопино, който от своя наблюдателен пункт на зида имал възможност да научи много неща, описал на Джелсомино надълго и нашироко положението в Страната на лъжците.

Дзопино честно ни разкрива една история горчива

— Трябва да знаеш… — започнал разказа си Дзопино. Аз обаче ще съкратя неговия разказ, за да не ви карам да губите много време.

Много преди Джелсомино да пристигне в тази чужда страна, тук бил пристигнал от морето хитър и смел пират, наречен Джакомоне — мъж, достатъчно едър и пълен, за да може да носи подобно име, без да се прегърби, и достатъчно възрастен, за да му се иска да си уреди живота.

„Ех, младостта вече си отиде! — казал си един ден той. — Дойде ми до гуша да скитам по морето. По-добре е да завладея някое островче и да се оттегля от досегашната си професия. Разбира се, няма да забравя и моите пирати: ще ги направя домоуправители, лакеи, конегледачи и няма да се оплакват от своя главатар.“

И след като решението било взето, Джакомоне започнал да търси подходящо островче. Но всички му се стрували малки или пък ако отговаряли на вкуса му — не се харесвали на останалите членове от бандата. Един искал на острова да има река, за да може да лови пъстърва, друг искал кино, трети — банка, за да даде под лихва печалбите си от пиратския занаят.

— Защо да не завладеем нещо по-голямо от едно обикновено островче? — предложили пиратите.

Работата завършила с това, че завладели цял един град с всичките му жители, с банките и театрите, с околните реки, по които можело да се ходи на риболов и на разходка с лодка в неделен ден. Всичко това, разбира се, не е нещо необикновено: много често се случва банда от пирати да завладее една или друга страна в някоя част на света. Щом завладели страната, Джакомоне побързал да смени името си — той се нарекъл крал Джакомоне I — и да назначи своите хора за адмирали, церемониалмайстори, царедворци и началници на пожарната команда.

Естествено Джакомоне издал и един закон, който задължавал всички да го наричат „Негово величество“ и който при неспазване предвиждал отрязване на езика за наказание. Но за да бъде сигурен, че никому няма и да хрумне да говори истината за него, Джакомоне заповядал на своите министри да преправят речника.

— Трябва да се сменят всички думи! — обяснил той. — Така например думата пират отсега нататък ще означава благородник. Така, когато някой каже, че съм пират, какво ще означава това на новия език? Ще означава, че съм чистокръвен благородник!

— Браво! Кълнем се във всички китове пирати! — заревали възторжено министрите. — Това е идея за музея!

— Сега всичко ясно ли е? — запитал ги Джакомоне. — Тогава почвайте: сменете значението на всички думи: на вещи, на животни и на хора! Например рано сутрин, вместо да се казва „добро утро“, ще се казва „лека нощ“. Така моите поданици ще започват деня с лъжа. Естествено преди лягане ще трябва да се казва „добър ден“.

— Прекрасно! — извикал един от министрите. — А вместо: „Какво красиво лице имате!“, трябва да се казва: „Лицето ви е само за плесници!“

В началото хората често се обърквали. Така например те отивали за хляб на фурната, като забравяли, че там се продават тетрадки и моливи и че хлябът се продавал в книжарницата. Или като се разхождали из парковете, случвало се някой да възкликне:

— Какви чудесни рози!

Тогава изведнъж от храстите изскачал някой от хората на крал Джакомоне с готови белезници.

— А така! Браво! Ето кой нарушава законите! Как ви дойде наум да наричате рози морковите?

— Моля за прошка! — започвал да заеква нарушителят на закона и бързал да изкаже възхищението си от другите цветя в градината. — Каква прекрасна коприва! — казвал той, като сочел теменужките.

— Не, не, тези не ми минават! Вие вече извършихте престъплението. Ще прекарате известно време в затвора и ще се научите да лъжете.

А онова, което се е случвало в училищата, изобщо не може да се опише. Джакомоне наредил да се сменят всички числа от питагоровата таблица. За да се направи сбор, трябвало да се изважда. Вместо да се дели, трябвало да се умножава. Учителите не успявали да поправят задачите. А за учениците това било чудесна работа: колкото повече грешели, толкова по-сигурно било, че ще получат добра бележка.

А съчиненията?

Можете да си представите какво ставало, когато думите имали обратно значение. Ето например как един ученик, който по-късно бил награден с медал от фалшиво злато, развил темата „Опишете един хубав ден!“.

„Вчера валя: ах, какво удоволствие е да ходиш под дъжда, който пада на едри капки! Хората най-сетне можаха да оставят вкъщи чадърите и връхните си дрехи и да излязат навън по ризи. На мен не ми харесва, когато грее слънце: трябва да си стоиш вкъщи, за да не се измокриш, а нощем да наблюдаваш лъчите му, които тъжно осветяват керемидите на вратата.“

За да можете напълно да оцените съчинението, трябва да знаете, че на този език „керемидите на вратата“ означава „стъклата на прозореца“.

Но това не е достатъчно, за да разберете реда в страната. В Страната на лъжците дори животните трябвало да се научат да лъжат: кучетата да мяукат, котките да лаят, конете да мучат, а лъвът в клетката на зоологическата градина трябвало да църка, тъй като неговият рев бил определен за плъха.

Само рибите във водата и птиците във въздуха можели да си позволят да не държат сметка за законите на крал Джакомоне: рибите, защото винаги мълчат и никой не може да ги задължи да лъжат, а птиците — защото придворните кучкари не можели да ги арестуват. Птиците, както винаги, продължавали да си пеят и често се случвало хората печално да ги заглеждат.

— Щастливци! — въздишали хората. — Никой не може да им налага глоби.

Като слушал разказа на Дзопино, Джелсомино ставал все по-тъжен.

„Как ще живея в тази страна? Ако се изпусна да кажа истината с този мой силен глас, ще ме чуят всички пазачи на Джакомоне. А при това гласът ми е толкова непослушен: кой знае какви усилия ще ми струва да го държа мирен.“

— Сега вече знаеш всичко! — завършил разказа си Дзопино. — А искаш ли да знаеш още нещо? Гладен съм!

— И аз съм гладен. Почти бях забравил.

— Гладът е единственото нещо, което не може да се забрави. Времето не го плаши, точно обратното: колкото повече време минава, толкова по-силно усещаш глада. Все ще намерим нещо, ще видиш. Но най-напред искам да напиша нещо на тази стена, към която толкова дълго бях прикован.

И със своя крак от червен тебешир Дзопино написал върху белега на зида:

Мяу, да живее свободата!

Да се намери нещо за ядене не било лесна работа. През цялото време, докато обикаляли из града, Джелсомино непрекъснато гледал в земята с надежда да намери някоя фалшива монета. Дзопино, напротив, гледал хората, като че търсел някой свой познат.

— Ето я! — казал той най-после, като посочил една възрастна жена, която крачела бързешком по тротоара с голям пакет в ръце.

— Коя е тази жена?

— Леля Панокиа, покровителка на котките. Всяка вечер носи пакет с нещо за ядене за бездомните котки, които се събират близо до парка на двореца на Джакомоне.

Леля Панокиа, въпреки възрастта си, била строга жена, изправена, слаба и висока почти два метра. На пръв поглед човек би помислил, че е от онези жени, които гонят котките с метла. Но Дзопино бил прав — тя съвсем не била такава.

Джелсомино и неговият другар тръгнали след нея и стигнали до площадче, в дъното на което се виждал зид с остри стъкла от бутилки по него. Десетина изгладнели котки посрещнали леля Панокиа, като лаели в пълен безпорядък.

Тъкмо когато леля Панокиа развила пакета, за да изтърси съдържанието му на тротоара, Дзопино скочил сред котките и издал едно пискливо:

— Мяу!

Коте, което мяука, вместо да лае, било нещо наистина необикновено за тази страна. Изненадата била толкова голяма, че котките останали неподвижни като котешки статуи с отворени уста. Дзопино успял да грабне две глави от моруна и един гръбнак на камбала и с два скока се покатерил на зида на парка, прескочил го и се мушнал в един храст.

Джелсомино се огледал. Страшно му се искало и той, на свой ред, да прескочи зида, но леля Панокиа го гледала така подозрително, че не посмял.

„Не ми се ще да вдигам тревога“ — помислил си той. И като се преструвал на случаен минувач, завил в една странична улица.

След първия миг на изненада котките отново започнали да лаят, като дърпали полата на леля Панокиа, която, трябва да отбележим, била по-учудена и от тях. След това тя въздъхнала и им разпределила остатъка от храната, погледнала още веднъж към зида, зад който бил изчезнал Дзопино, и си тръгнала за вкъщи.

Едва отминал ъгъла, Джелсомино намерил фалшивата монета, която отдавна търсел, и така можал да си купи хляб и сирене (или както се казвало в тази страна — мастило и гума за триене). Нощта бързо се спуснала. Джелсомино бил уморен и страшно му се спяло. Той намерил една отворена врата, влязъл в избата и заспал върху купчина въглища.

В прозореца Дзопино вглежда се наслуки и вижда Джакомоне да крие сто перуки

Докато Джелсомино спи (без да подозира, че именно насън ще му се случи ново приключение, за което ще ви разкажа по-късно), нека тръгнем по следите на трите червени лапи на Дзопино. Главите от моруна и гръбнакът от камбала му се сторили прелестни. Той за пръв път слагал нещо в уста: докато бил на стената, никога не чувствал глад. Също така за първи път едно коте прекарало нощта в кралския парк. „Жалко, че и Джелсомино не е тук — мислел си той. — Иначе би могъл да направи серенада на крал Джакомоне и да му изпотроши всички стъкла.“

Като погледнал към двореца, забелязал цял ред осветени прозорци на най-горния етаж.

„Сигурно крал Джакомоне си ляга — казал си Дзопино. — Не бих искал да изпусна такова представление.“

Какъвто си бил пъргав, той се заизкачвал от един прозорец на друг и ето — погледнал в една огромна зала, която всъщност била само преддверието към спалнята на Негово величество.

Две безкрайни редици от лакеи, прислужници, придворни, адмирали, министри и други представители на властта дълбоко се покланяли при преминаването на дебелия и страшно грозен Джакомоне. Но той все пак имал две прекрасни неща: гъсти дълги къдрави коси с огнен оранжев цвят и теменужена нощница, на предницата на която било извезано името му.

При преминаването му всички се покланяли и почтително шепнели:

— Добър ден, Ваше Величество! Щастлив ден, господарю!

От време на време Джакомоне се спирал, за да се прозее и всеки път, когато правел това, някой придворен възпитано поставял ръка пред устата му. След това Джакомоне отново тръгвал, мърморейки:

— Тази сутрин съвсем не ми се спи. Чувствам се бодър като кукуряк.

Естествено той искал да каже точно обратното, но толкова бил свикнал да кара другите да лъжат, че сам казвал опашати лъжи и пръв си вярвал.

— Ваше Величество има лице само за плесници! — отбелязал, покланяйки се, един от министрите.

Джакомоне го изгледал кръвнишки, но навреме си спомнил, че тези думи означават, че има прекрасно лице: усмихнал се, прозял се пак, а след това се обърнал, помахал с ръка за поздрав към придворните, прибрал полите на нощницата си и се оттеглил в спалнята.

Дзопино отишъл на друг прозорец, за да може да продължи наблюденията си.

Щом останал сам, Негово величество Джакомоне веднага изтичал към огледалото и започнал да реше със златен гребен оранжевата си коса.

„Изглежда, много харесва косата си — мислел си Дзопино, — но в края на краищата има право: наистина косата му е хубава. Интересно как човек с такава коса е можал да стане пират. Трябвало е да стане художник или музикант.“

В този именно миг Джакомоне оставил гребена, нежно поел две къдрици край слепите очи и — едно, две, три! — с едно-единствено движение на ръката — готово, главата му останала гола като яйце. Дори един индиански воин не би могъл така бързо да скалпира някой от враговете си.

— Перука! — извикал Дзопино смаян.

Красивата коса с оранжев цвят не била друго, а хубава перука: под нея главата на Негово величество имала грозен розов цвят и била осеяна с брадавици и бучки, които Джакомоне опипвал, като въздишал тъжно. След това той разтворил един шкаф и пред смаяните очи на Дзопино се показали най-различни перуки: руси, сини, черни, сресани по сто различни начини. Джакомоне, който на публични места винаги се явявал с перуката с оранжев цвят, когато оставал сам, т. е. в леглото, обичал да сменя перуките си, за да се утешава за своята плешивост. Нямал никакво основание да се срамува от това, че косата му окапала: на почти всички нормални хора на известна възраст косата окапва. Джакомоне обаче бил друг човек: той не можел да понася главата си без грива.

Пред очите на Дзопино Негово величество пробвал десетина перуки, като се разхождал пред огледалото и се възхищавал на ефекта: гледал се в анфас, в профил и с едно огледалце оглеждал врата си като примадона, преди да излезе на сцената. Най-сетне една перука с виолетов цвят, цвета на нощницата му, особено много му допаднала. Той я сложил на главата си, легнал и загасил светлината.

Дзопино още половин час надничал тук-там от корнизите на прозорците на кралския дворец. Разбира се, това съвсем не подхожда на възпитан човек: и ако не е добре да се подслушва пред вратите, представете си колко по-лошо е да се наднича през прозорците. Да оставим настрана, разбира се, обстоятелството, че вие никога не бихте успели да го направите, тъй като нито сте котка, нито акробат. Особено много му харесал един от придворните, който, преди да си легне, съблякъл официалната си униформа, като разхвърлил на всички посоки пагони, отличия, саби. И знаете ли какво облякъл? Старите си дрехи на пират: панталони със закърпени колене, моряшка фланелка и черна лента на дясното око. В това облекло старият пират легнал не в леглото, а отгоре на балдахина, тъй като, изглежда, изпитвал носталгия по наблюдателния кош на главната мачта. След това запалил проста моряшка лула и жадно засмукал дима, чийто мирис Дзопино с големи усилия успял да понесе, без да се закашля.

„Гледай, гледай — казал си нашият наблюдател — каква е силата на истината: дори един стар пират обича истинските си дрехи.“

Дзопино решил, че е неблагоразумие да спи в парка, където имало опасност да бъде изненадан от някой пазач. Затова прескочил отново оградата и влязъл на главния градски площад. Очевидно това бил площадът, на който народът се събирал, за да слуша речите на крал Джакомоне. Дзопино се поогледал, за да намери някакво убежище, където да прекара нощта, но в същия миг усетил някакъв сърбеж по десния си крак.

„Чудно — измърморил той, — изглежда, съм хванал бълхи от Негово величество. Или може би от онзи стар пират.“

Сърбежът обаче бил малко по-различен: кракът го сърбял някак си отвътре, а не външно. Дзопино започнал да се пощи най-внимателно, но не открил никаква следа от бълхи.

„Сега разбрах — заключил той, — трябва да е желанието да пиша по стените. Спомням си, че снощи усетих същия сърбеж, когато благодарение на Джелсомино слязох на тази земя. Затова ще напиша нещо за краля на лъжците.“

Той се приближил предпазливо към фасадата на двореца и се огледал да разбере дали наоколо няма пазачи: но стражите, в хармония с всичко останало в този свят, където всичко било с главата надолу, спели дълбоко и хъркали. От време на време някой дежурен сержант правел обиколка, за да се увери дали няма будни стражи.

„Чудесно!“ — казал си Дзопино и с крачето си от червен тебешир, дясното, разбира се, написал на стената на двореца, точно встрани от главния вход:

Мяу!

Крал Джакомоне от яд се пука.

Знаем ний всички, че носи перука!

„Добър излезе надписът — рекъл си той, оглеждайки го. — Сега ще трябва да напиша още един от другата страна на входа.“

За четвърт час той написал сто пъти тези думи и накрая се почувствал изморен като ученик, който току-що е свършил да пише наложеното му наказание.

— А сега да си поспя!

Точно сред площада се издигала висока мраморна колона, върху която били изобразени подвизите на крал Джакомоне. Естествено там били всички негови открития. Изобразено било как Джакомоне разпределя богатствата си на бедните, как Джакомоне разгромява враговете, как Джакомоне изобретява чадъра, за да брани своите поданици от дъжда. На върха на колоната имало достатъчно място, за да може едно коте, при това само с три крака, да се излегне вън от всякакви опасности и да му удари един хубав сън. Дзопино се покатерил по колоната, като се залавял за скулптурите, настанил се по средата на капитела, завързал опашката си за гръмоотвода, за да не падне, и заспал веднага щом затворил очи.

Джакомоне произнася реч несполучлива и Дзопино след това насила си отива

Призори Дзопино се събудил от някакъв страшен шум.

„Дали докато съм спал, не е станало наводнение?“ — попитал се той. След това погледнал от върха на колоната и видял площада, претъпкан от народ. Не му трябвало много да разбере, че тези хора се били събрали, за да четат изрисуваните от него надписи по фасадата на двореца:

Мяу!

Крал Джакомоне от яд се пука.

Знаем ний всички, че носи перука!

В Страната на лъжците и най-малката истина предизвиквала по-голям шум, отколкото атомна бомба. От всички улици продължавали да прииждат хора, привлечени от шума и смеховете. Новодошлите смятали, че има някакво празненство.

— Какво се е случило? Да не сме победили в някаква война?

— Нещо повече, нещо повече!

— Да не се е родило момче на Негово величество?

— Нещо повече, нещо повече!

— Тогава сигурно са отменени данъците.

След това и новодошлите започвали да четат надписите на Дзопино и избухвали в смях. Виковете и смеховете достигнали до спалнята на крал Джакомоне и го събудили. Владетелят изтичал до прозореца и потрил радостно ръце:

— Каква красота! Гледайте колко много ме обича народът. Хората масово са се стекли да ми кажат лека нощ. Бързо! Бързо! Придворни и адмирали, донесете ми мантията и скиптъра! Искам веднага да изляза на балкона и да произнеса реч!

Но придворните проявили безпокойство, подозирайки, че може да се е случило нещо неприятно.

— Да изпратим най-напред някой да провери какво се е случило.

— Ваше Величество, ами ако е избухнала революция?

— Какво, революция ли? Та не виждате ли колко са весели хората.

— Е, да, но защо ли са толкова весели?

— Ясно е: защото след малко ще произнеса реч. Къде е секретарят ми?

— Ето ме, господарю!

Секретарят на крал Джакомоне винаги носел под мишница тежка чанта с готови за произнасяне речи. При това най-различни: поучителни, вълнуващи, забавни, но всички — от първата до последната, — пълни с лъжи. Той отворил чантата и извадил папка с надпис: „Реч по въпроса за отглеждането на ориза“.

— Не, в никакъв случай не искам реч по хранителни въпроси. На някой може да му хрумне, че е гладен, и ще ме слуша с нежелание.

— „Реч за откриването на дървеното конче“ — прочел друго заглавие секретарят.

— Това може и да влезе в работа. Всички знаят, че люлеещото се дървено конче съм го измислил аз. Преди да стана крал, дървените кончета не се люлееха.

— Ваше Величество, имам реч и за цвета на косите.

— Чудесно! Точно това е, което ми трябва! — възкликнал Джакомоне и погалил перуката си.

След това грабнал папката и изтичал към балкона. При появата на Негово величество избухнало нещо, което можело да бъде буря от аплодисменти или от неудържим смях. На повечето от придворните се сторило, че се касае за смях и подозрението им още повече се засилило. Джакомоне обаче взел шума за предизвикан от аплодисменти, поблагодарил на поданиците си с ведра усмивка и започнал да чете речта си. Не очаквайте, че ще можете да я прочетете тук така, както я произнесъл; не бихте разбрали нищо от нея, тъй като всичко било казано, разбира се, обратно. Аз сам ще ви я резюмирам и ще преведа значението, позовавайки се на паметта на Джелсомино. Крал Джакомоне започнал горе-долу така:

— Какво е главата без коса? Градина без цветя!

— Браво! — викал народът. — Истина е! Истина е! Думата „истина“ възбудила подозрението и на онези придворни, които досега не подозирали нищо. Но Джакомоне най-спокойно продължил речта си:

— Преди да стана крал на тази страна, хората си скубеха косите от отчаяние. Един след друг гражданите ставаха плешиви и фризьорите оставаха безработни.

— Браво! — възкликнал един гражданин. — Да живеят фризьорите, да живеят перуките!

Джакомоне за миг останал смаян. Споменаването на думата „перуки“ го засегнало дълбоко в сърцето. Във всеки случай той отхвърлил подозренията и продължил да чете речта си:

— Граждани, сега ще ви кажа защо косите с оранжев цвят са по-красиви от косите със зелен цвят.

В този миг един обезпокоен царедворец дръпнал Джакомоне за ръкава и му пошепнал на ухото:

— Ваше Величество, случило се е нещо ужасно!

— Казвай бързо какво се е случило!

— Обещайте ми най-напред, че няма да заповядате да ми отрежат езика, ако ви кажа истината.

— Добре, обещавам.

— Някой е написал по стените, че носите перука и затова именно хората се смеят.

Джакомоне изпуснал от ръцете си листовете, които, полюшквайки се, литнали над народа. Децата се спуснали да ги събират. Той нямало да се разгневи повече, ако му били казали, че се е запалил дворецът. Джакомоне тутакси заповядал на гвардията си да разгони хората от площада, а след това наредил да отрежат езика на придворния, който бил слязъл да види какво става и бил донесъл новината. Нещастникът в бързината си бил помолил да не му отрязват езика, като бил забравил, че за да запази езика си, трябвало да моли да не му режат носа. Тогава най-много можело да му отрежат носа, а езикът му щял да си остане. Гневът на Джакомоне не стихнал и след това. По цялото кралство била разпространена прокламация, с която се обещавали сто хиляди талера, фалшиви, разбира се, на този, който посочи автора на обидата, нанесена на Негово величество. На площада пред двореца, точно до колоната, издигнали гилотина, готова да отсече главата на дръзкия опозорител.

— Майчице! — извикал Дзопино, оттегляйки се по средата на капитела, и опипал шията си. — Не зная как се казва страх на езика на лъжците, но ако се казва смелост, тогава много съм смел.

От благоразумие той останал целия ден в своето убежище. Привечер, когато бил достатъчно сигурен, че не ще има лоша среща, той слязъл от колоната и тръгнал, като се оглеждал сто пъти, преди да направи всяка крачка. Когато слязъл на земята, задните му крака искали веднага да хукнат да бягат, но ето че отново почувствал онзи неприятен сърбеж в предния десен крак.

— Пак се наредих! — измърморил Дзопино. — За да се освободя от този сърбеж, пак трябва да напиша нещо неприятно за Джакомоне. Вижда се, че щом идвам от зида, не ще мога да мина ден от живота си, без да драскам наляво и надясно. А при това тук не виждам стени. Тогава ще пиша хей там.

И именно върху ножа на гилотината с червения тебешир на крака си написал следното ново съобщение за крал Джакомоне:

Мяу!

Истината се разкрива:

на владетеля главата е плешива!

Сърбежът му минал, но Дзопино с безпокойство забелязал, че кракът му се е скъсил с няколко милиметра.

— Аз и така съм си без един крак — измърморил той, — а ако изхабя и другия като писател, тогава с какво ще ходя?

— Междувременно ще ти помогна аз! — обадил се някакъв глас зад гърба му.

Ако бил само глас, Дзопино веднага би могъл да удари на бяг, но гласът бил съпроводен с две твърде здрави ръце, които веднага го хванали за врата. Ръцете и гласът били на една възрастна жена, висока почти два метра, суха и строга…

— Леля Панокиа!

— Именно аз! — казала старата жена. — Сега ще дойдеш с мен. Ще те науча аз как се краде храната на моите котки и как се Драска с тебешир по стените.

Дзопино се оставил да бъде завит в палтото на леля Панокиа, без да протестира, още повече че на входа на двореца се появили няколко стражи.

„Добре че леля Панокиа дойде навреме — помислил си той. — По-добре да съм в нейните ръце, отколкото в ръцете на Джакомоне.“

Дзопино най-безстрашно учи тука отново всички котки да мяукат

Леля Панокиа отнесла Дзопино вкъщи и го зашила за едно кресло. Да, именно зашила го с игла и конец, сякаш бил рисунка от онези, които се копират за бродиране върху покривка. Зашила го и преди да скъса конеца, направила двоен възел, за да не се разшие.

— Лельо Панокиа — казал Дзопино, като взел цялата работа на шега, — можеше поне да избереш син конец, щеше да отива по-добре на моя цвят. Този оранжев конец е ужасен. Напомня ми перуката на Джакомоне.

— Никак не са важни перуките сега — отговорила леля Панокиа. — Важното е да стоиш мирно и да не ми избягаш като онази вечер. Ти си рядко коте и от тебе очаквам големи неща.

— Аз съм си съвсем обикновено коте — казал скромно Дзопино.

— Ти си коте, което мяука, а такива сега се срещат рядко или по-точно — изобщо не се срещат. Сега котките лаят като кучета и, разбира се, лаят твърде зле, защото не са родени за подобно нещо. Аз обичам котките, а не кучетата. Имам седем вкъщи. Спят в кухнята. Всеки път, когато отворят уста, ми идва да ги изхвърля. Сто пъти съм се опитвала да ги науча да мяукат, но не разбират от дума. Изглежда, нямат доверие в мен.

Дзопино започнал да изпитва симпатия към възрастната жена, която, без да подозира, го била спасила от стражите и която понасяла с такава досада котки, които лаят.

— Във всеки случай за котките ще помислим утре — продължила леля Панокиа. — Тази вечер имаме друга работа.

Тя отишла до малък шкаф, взела една книга и показала на Дзопино заглавието: „Трактат върху чистотата“.

— Сега — съобщила леля Панокиа, като се настанила в едно кресло точно срещу Дзопино — ще ти прочета тази книга от първата до последната глава.

— Колко страници са, лелко?

— Не са много: само осемстотин двадесет и четири, включително и съдържанието, което, от мен да мине, няма да ти чета. „Глава първа: Защо не трябва да пишем името си по стените. Името е нещо ценно и съвсем не е за изхвърляне. Ако нарисувате хубава картина, на нея може да се подпишете. Ако изваяте хубава статуя, вашето име достойно може да стои на пиедестала й. Конструирайте една добра машина и ще имате право да я наречете с вашето име. Само ония, които не правят нищо добро на този свят и няма къде да сложат името си, се подписват по стените…“

— Съгласен съм! — казал Дзопино. — Но аз съвсем не съм писал своето име върху стените, а името на крал Джакомоне.

— Мълчи и слушай! „Глава втора: Защо не трябва да се пишат по стените имената на приятелите ни…“

— Имам един-единствен приятел — прекъснал я Дзопино. — Нещо повече, имах, но го изгубих… Не искам да слушам тази глава, защото ме натъжава…

— Ще трябва да я слушаш по принуждение, тъй като не можеш да се мърдаш от мястото си.

В този миг се чул звънец и леля Панокиа станала да отвори. Влязло момиченце на около десет години. Че било момиче, се разбирало само по косата, вързана на „конска опашка“. По всичко останало човек можел да помисли, че е момче, защото носело тесни панталони и риза на квадрати.

— Ромолета! — възкликнал Дзопино изненадан. Момиченцето се вгледало в него и запитало:

— Откъде се познаваме?

— Как така откъде? — отвърнал Дзопино. — Може да се каже, че ти почти си ми майка. Цветът ми не ти ли напомня нещо?

— Напомня ми — отговорила Ромолета — късчето тебешир, което веднъж бях взела назаем от кутията на черната дъска в училище.

— Назаем ли? — запитала леля Панокиа. — А учителката знаеше ли?

— Не успях да й кажа — обяснила Ромолета, — тъй като звънецът удари за обяд.

— Чудесно! — възкликнал Дзопино. — Може дори да се смята, че съм син на онова късче тебешир. Затова съм и образовано коте: говоря, чета, пиша и смятам. Разбира се, щях да ти бъда признателен, ако ме бе нарисувала с четири крака, но и така съм доволен.

— И аз съм много доволна, че те виждам отново. Кой знае колко много неща имаш да ми разкажеш!

— Тук, изглежда, всички са доволни — намесила се леля Панокиа, — с изключение на мен. Ясно е, че и двамата имате нужда да научите какво пише в тази книга. Ромолета, сядай тук!

Момиченцето приближило един стол и седнало, като свило крака, след като захвърлило обувките си. Леля Панокиа продължила да чете глава трета, в която се обяснявало защо не трябва да се пишат по стените лоши и обидни думи. Дзопино и Ромолета я слушали най-внимателно: Дзопино — защото бил зашит и не можел да прави друго, а Ромолета — с весели пламъчета в очите, чието значение ще разберете съвсем скоро.

Като стигнали до десета глава, леля Панокиа започнала да се прозява. Отначало се прозявала по два пъти на всяка страница, след това прозявките станали почести: по три на страница, по четири, след това по една на всеки два реда… после по една на всеки ред… по една на всяка дума… Най-сетне тя се прозяла по-дълго и когато затворила уста, затворили се и очите на добрата жена.

— Винаги става така — обяснила Ромолета, — заспива на средата на книгата.

— Е, а сега какво, трябва да чакаме да се събуди ли? — попитал Дзопино. — Така здраво ме е зашила, че ако искам да се прозея, не бих могъл да си отворя устата. А освен това трябва да побързам да намеря един приятел, когото не съм виждал от снощи.

— За това ще се погрижа аз! — казала Ромолета.

Тя взела ножици и без да вдига много шум, прерязала конците. Дзопино се смъкнал от креслото, скочил на пода и въздъхнал с облекчение.

— Бързо! — прошепнала Ромолета. — Ела да се измъкнем през кухнята.

Мракът в кухнята бил по-гъст от смола, но в един ъгъл се виждали четиринадесет зелени пламъчета.

— Усещам мирис на котки! — казал Дзопино. — Нещо повече, усещам мирис на седем котки.

— Това са котките на леля.

Откъм ъгъла се чул смехът на седемте котки.

— Братко — казал някакъв глас, — освен че си куц, но, изглежда, си и сляп. Не виждаш ли, че сме кучета като теб?

— Ама че лъжливи котки! — извикал, сериозно разгневен, Дзопино. — Имате щастие, че бързам, иначе щях да ви науча да мяукате, като ви изподраскам. И за това нещо леля Панокиа щеше да ми бъде само благодарна.

— Хайде де! — отговорили в хор седемте котки. Дзопино прекосил кухнята, като накуцвал, и отишъл при своите седем събратя.

— Мяу! — измяукал предизвикателно той.

Това накарало седемте котки да се почувстват много неудобно.

— Чухте ли? — казало най-малкото коте. — Наистина знае да мяука.

— Да, и нелошо за едно куче!

— Мяу! — повторил Дзопино. — Мяу-мяу-мяу!

— Сигурно ще е някой от ония, които имитират гласа на котките по радиото — казала най-старата от седемте. — Не му обръщайте внимание. Иска да му ръкопляскаме.

— Мяу! — измяукал пак Дзопино.

— Ако трябва да кажа истината — измърморило едно от седемте котета, — и аз бих искал да мяукам така добре. И ако искате да знаете, омръзна ми вече да лая. Всеки път, когато лая, ме хваща такъв страх, че козината ми настръхва.

— Глупак такъв! — казал Дзопино. — Знаеш ли защо се плашиш? Защото си коте, а не куче!

— Я не обиждай! Стига сме те слушали. Кой те знае какъв си!

— Коте съм като вас!

— Куче или коте, на мен повече би ми харесвало да мяукам! — казало малкото коте.

— А защо не опиташ? — насърчил го Дзопино. — Ще видиш колко е хубаво. В устата си ще усетиш вкус, по-сладък от…

— По-сладък от млякото на леля Панокиа ли? — попитало най-малкото коте.

— Сто пъти по-сладък!

— Струва ми се, че ей сега ще опитам! — казало най-малкото коте.

— Мяу-мяу! — насърчително мяукал Дзопино. — Хайде малко смелост, братя котаци, научете се да мяукате.

И докато Ромолета цяла се тресяла от смях, най-малкото от седемте започнало боязливо да мяука. Второто му пригласяло малко по-силно, а също и третото се присъединило към хора. Само миг след това и седемте започнали да мяукат като седем цигулки, насърчавани с пълен глас от Дзопино.

— Как ви се струва?

— Наистина е сладко.

— По-сладко от мляко със захар!

— Хей, по-тихо! — извикала Ромолета. — Ще събудите леля Панокиа. Хайде, Дзопино, тръгвай!

Но вече било твърде късно, за да могат да се вземат предпазни мерки. Леля Панокиа се била събудила и се появила на вратата на кухнята. Чуло се щракането на ключа на лампата и се видяло лицето на възрастната жена, обляно в сълзи от щастие.

— Котенцата ми, милите! Най-сетне, най-сетне!

Дзопино и Ромолета вече били избягали в двора.

Седемте котета останали за миг разколебани. Гледали господарката си и мяукали с половин глас, без да знаят какво да мислят за сълзите, които бликали от очите й. Те поглеждали към вратата и решили — едно подир опашката на друго — да се измъкнат в двора, без да престават да мяукат.

Леля Панокиа продължавала да бърше сълзите си и да нарежда:

— Чудесни! Чудесни сте ми! А котетата й отговаряли:

— Мяу! Мяу!

Свидетел на това странно зрелище станал обаче скрилият се господин Калимеро, собственик на къщата, който, за да даде и последната стая под наем, се бил заврял да живее в един тавански килер. Той бил отвратителен човек, грозен като всеки шпионин. Неведнъж господин Калимеро казвал на леля Панокиа да не държи животни вкъщи, но старата жена естествено не му обръщала никакво внимание.

Голяма част от времето си Калимеро прекарвал, като следял от таванското си прозорче какво правят другите. И тази вечер станало така, че именно той видял котките, чул ги да мяукат, чул и леля Панокиа да ги хвали, като повтаряла: „Браво! Чудесно, котетата ми!“

— Най-сетне! — казал Калимеро и потрил ръце. — Ето защо тази стара вещица ходи нагоре-надолу и събира безстопанствени кучета. И не за друго, а за да ги учи да мяукат. Този път ще я поставя на място. Веднага ще напиша писмо до министъра.

И като затворил прозореца, взел писалка, хартия и мастилница и написал:

Господин министре,

Случват се невероятни неща, които поставят на сурово изпитание търпението на гражданите. Госпожа леля Панокиа направи това и това и т. н., и т. н.

Подпис: приятел на лъжата

След това поставил писмото в плик и изтичал да го пусне в пощенската кутия. За нещастие точно когато Калимеро се връщал вкъщи, Ромолета и Дзопино се били спрели на улицата, за да правят нещо, за което заслужавали да им бъдат прочетени още десетина глави от книгата на леля Панокиа. Както вече знаете, от време на време Дзопино усещал особен сърбеж и тогава трябвало да пише по стените. Тъкмо тогава той пак се подчинявал на този сърбеж, а Ромолета го наблюдавала с известна завист, тъй като нямала в джоба си парченце тебешир. Но нито единият, нито другият забелязали, че Калимеро е зад тях.

Още като ги видял, шпионинът разбрал, че става нещо тайно. Притаил се в един вход и оттам съвсем спокойно и удобно можал да прочете новото съобщение на Дзопино, което гласяло:

Замяукат ли котките — същия ден Джакомоне ще падне, от гръм поразен!

Дзопино и Ромолета едва се отдалечили, когато Калимеро се затичал към вкъщи, потривайки ръце, и написал до министъра следното писмо:

„Ваше превъзходителство,

В състояние съм да ви съобщя, че авторите на писанията по стените, които обиждат нашия владетел, живеят у госпожа леля Панокиа. Касае се за нейната внучка Ромолета и за едно от кучетата, които тя е прибрала, за да ги учи да мяукат, противно на всички закони. Сигурен, че ще ми изплатите обещаното възнаграждение от сто хиляди фалшиви талера, подписвам се: Калимеро Полицата“

Междувременно на улицата Дзопино забелязал с известна загриженост, че неговият десен крак се бил скъсил с още няколко милиметра.

— Трябва да намеря начин да пиша, без да изхабявам крака си! — казал той и въздъхнал.

— Почакай! — казала Ромолета. — Колко съм глупава, че не се сетих по-рано. Познавам един художник, който живее тук наблизо. Неговата мансарда е винаги отворена, тъй като е беден като черковна мишка и не се страхува от крадци. Ще можеш да влезеш и да вземеш назаем някоя и друга боя и дори цяла кутия. Ела, ще ти покажа пътя и след това ще се върна вкъщи, тъй като не искам леля Панокиа да се безпокои за мен.

Бананито — известен художник в страната, своите четки захвърля и грабва камата

Съвсем сам в своята мансарда, художникът Бананито тази вечер не успял да заспи. Приседнал на едно столче, той наблюдавал картините си и тъжно размишлявал:

— Нещо им липсва. Ако не им липсваше това нещо, щяха да бъдат шедьоври. Но какво им липсва? Ето това е въпросът!

Точно в този миг Дзопино, който се бил покатерил на покрива и възнамерявал да влезе през прозореца, без да безпокои домакина, скочил на корниза.

„О, о, още сме будни! — измяукал наум Дзопино. — Ще почакам тук. Не искам да нахалствам. Когато Бананито заспи, ще му поискам назаем боите, без да ме усети. Междувременно я да хвърля поглед на картините му.“

Дъхът му спрял от това, което видял.

„Струва ми се — помислил Дзопино, — че има нещо в повече. Ако не беше то, картините щяха да са приемливи. Но какво точно е в повече? Има много крака! Онзи кон например има направо тринадесет крака. Като си помисля, че аз имам само три… Има и много носове: онзи портрет там има три носа. Съвсем не му завиждам на този господин: ако го хване хрема, ще трябва да употребява три носни кърпи едновременно. Но какво прави сега художникът?“

Бананито бил станал от столчето и си казвал:

„Може би липсва малко зелено… Да, да, точно това трябва да липсва.“

Той взел тубата със зелена боя, изстискал я върху палитрата и започнал да я нанася с четка върху всички картини: върху краката на коня, върху носовете на портрета, в очите на една госпожа, която била нарисувана с шест очи — по три от двете страни на лицето. След това Бананито отстъпил няколко крачки и примижал, за да може да прецени резултата от своята работа.

— Не, не! — измърморил художникът. — Трябва да липсва нещо друго. Картините са грозни, както и преди.

Дзопино не могъл да чуе тези думи от наблюдателния си пост, но видял как Бананито тъжно навел глава.

„Обзалагам се, че не е доволен — помислило си котето. — Не бих искал да съм в положението на онази жена с шест очи, когато й отслабне зрението. Кой знае колко много ще струват три чифта очила!“

Бананито взел друга туба, изстискал я върху палитрата и отново започнал да маже с четката картините, като подскачал из стаята като кон.

— Навярно трябва малко жълто… — говорел си той. — Сигурен съм, че трябва малко жълто.

„Оплескахме я! — помислил си Дзопино. — Сега ще направи страшна каша!“

Но Бананито вече бил захвърлил на земята палитрата и четката и ги тъпчел с крака, като скубел косите си.

„Ако продължава така — казало си котето, — главата му ще заприлича на главата на крал Джакомоне. Трябва да направя нещо, за да го успокоя. Да, но ако се обиди? Никой не обръща внимание на котешки съвети, а и при това почти никой не разбира котешки език.“

Бананито най-сетне се смилил над косите си.

— Стига! — решил той. — Ще взема от кухнята един нож и ще нарежа на парчета картините. Най-голямото парче трябва да бъде по-малко от конфета. Вижда се, че не съм роден за художник!

„Кухнята“ на Бананито била масичката в един от ъглите на мансардата, на която имало котлон, тенджерка, паница, вилици и лъжици. Масичката се намирала точно под прозореца и Дзопино трябвало да се скрие зад една ваза с цветя, за да не бъде забелязан. Но дори и да не се криел, Бананито нямало да го види, тъй като очите му били пълни със сълзи, едри като орехи.

„Сега какво ли прави? — питал се Дзопино. — Като че взема лъжица. Сигурно е гладен… Не, оставя лъжицата и взема вилица. Оставя и нея и взема нож. Започвам да се безпокоя. Дали няма намерение да убие някого? Кой знае, може би своите критици! Всъщност, щом картините му са толкова грозни, той трябва да се радва, тъй като когато ги изложи, хората не ще могат да кажат истината. Всички ще трябва да казват, че са шедьоври и той ще спечели чувал пари.“

Докато Дзопино разсъждавал така, Бананито извадил от чекмеджето точило и започнал да точи ножа.

— Искам да реже като бръснач! От моите произведения не бива да остане и следа!

„Ако възнамерява да убие някого — помислил си Дзопино, — навярно иска да бъде напълно сигурен, че ударът му ще успее. Ами ако е решил да се самоубие? Това ще бъде по-лошо от престъпление! Сега вече трябва да направя нещо! Няма време за губене. Капитолийските гъски спасиха Рим и аз мисля, че едно куцо коте също би могло да спаси един отчаян художник.“

И нашият малък герой скочил в стаята с трите си крака, като мяукал отчаяно. В същия миг вратата се отворила и в мансардата влязъл изпотен, задъхан, покрит в прах и вар… Познайте кой?

— Джелсомино!

— Дзопино!

— Колко се радвам, че отново те виждам!

— Но ти ли си наистина, скъпи Дзопино!

— Моля ти се, ако се съмняваш, преброй краката ми!

И пред очите на художника, който останал с ножа в ръка и с отворени уста, Джелсомино и Дзопино се прегърнали и затанцували, преливащи от радост.

По каква именно случайност нашият тенор изкачил тъкмо това стълбище, отворил тъкмо тази врата, и то тъкмо в този миг, ще ви обясня ей сега от игла до конец.

Заспи ли, Джелсомино започва да си пее и Домисол сред мрака открива го къде е

Джелсомино, както може би ще си спомните, бил заспал в една изба върху куп въглища. За легло, разбира се, не било много удобно, но когато човек е млад, не държи много на удобствата. Буците въглища, които му убивали, не попречили на Джелсомино дори да сънува.

По едно време, както си спял, той затананикал. Много хора имат навик да говорят насън, а Джелсомино — да тананика. След като се събудел, той не си спомнял нищо. Гласът му изигравал тези шеги — може би за да си отмъсти за дългото мълчание, което Джелсомино му налагал през деня. Нощем гласът му си връщал за всички случаи, когато неговият господар го задушавал в гърлото.

Но когато Джелсомино си тананикал „тихичко“, вдигал достатъчно шум, за да събуди половината град. Хората се подавали възмутени по прозорците и питали:

— Какво правят нощните пазачи? Няма ли кой да накара този пияница да млъкне?

Нощните пазачи напразно тичали нагоре-надолу, улиците навсякъде били пусти.

Сега се събудил и директорът на градската опера, който живеел на другия край на града, на около десетина километра от избата, в която спял Джелсомино.

— Какъв изключителен глас! — възкликнал той. — Това се казва тенор! Кой ли е този човек? Ако само мога да го открия, как бързо ще изпълня с публика операта! Този човек би могъл да ме спаси.

Трябва да отбележим наистина, че от известно време операта в този град била в криза, нещо повече, пред фалит. В Страната на лъжците певците били малко, а и те смятали за свой дълг да пеят фалшиво. И ясно защо: ако пеели добре, публиката викала: „Куче, престани да лаеш!“; ако пеели фалшиво, публиката викала: „Браво, брависимо! Бис!“ А общо взето певците предпочитат да им викат „браво“, отколкото да пеят добре.

Директорът на операта се облякъл набързо, излязъл на улицата и се отправил към центъра на града, откъдето му се струвало, че идва гласът. Няма да ви разказвам колко пъти му се струвало, че вече е открил мястото.

— Трябва да е в тази къща! Гласът иде от онзи прозорец там горе, в това няма съмнение.

След неколкочасово търсене, смъртно изморен и готов да се откаже, най-сетне стигнал до избата на Джелсомино и можете да си представите изненадата му, когато при бледата светлина на запалката си установил, че изключителният глас излиза от гърлото на едно заспало върху въглищата момче.

— Щом пее така силно, като спи, мога да си представя какво ще бъде, като е буден! — заключил директорът на операта, потривайки ръце. — Този човек е златна мина и както се вижда, той и не подозира това. Аз ще бъда единственият миньор и на негов гръб ще направя огромно състояние.

Той събудил Джелсомино и му се представил:

— Аз съм маестро Домисол. Изминах десет километра пеш, за да те открия. Ти непременно трябва да пееш в операта, и то още утре вечер. Хайде, ставай да вървим вкъщи и да направим една репетиция!

Джелсомино се опитал да откаже. Обяснявал, че му се спи, но маестро Домисол му обещал широко и удобно легло. Джелсомино му обяснявал, че никога не е учил музика, но маестрото се заклел, че човек с такъв глас няма никаква нужда дори да познава нотите. А в това време и самият глас на Джелсомино напирал:

— Смелост! Нали искаше да станеш певец? Приеми! Може би това ще бъде началото на твоето щастие.

Маестро Домисол сложил край на разискванията, като грабнал Джелсомино за ръка и го повлякъл насила след себе си. Завел го в дома си, седнал пред пианото, ударил един акорд по клавиатурата и заповядал:

— Пей!

— Няма ли да бъде по-добре да отворим прозорците? — попитал плахо Джелсомино.

— Не, не желая да безпокоя съседите.

— Какво да пея?

— Каквото искаш! Изпей някоя песничка от твоя край!

Джелсомино подхванал една песничка от своя край, като се мъчел благоразумно да пее тихичко и гледал с широко отворени очи към стъклата на прозорците, които треперели до счупване и малко им трябвало да станат на сол.

Стъклата не се счупили, но още в началото на втората строфа полилеят станал на парчета и стаята потънала в мрак.

— Отлично! — извикал маестро Домисол, като запалил свещ. — Прекрасно! Чудесно! От тридесет години в тази стая пеят тенори, а досега никой не е успял да счупи дори една чашка за кафе.

В началото на третата строфа със стъклата на прозорците се случило това, от което Джелсомино се страхувал. Маестро Домисол станал от пианото, спуснал се към него и го запрегръщал.

— Слушай, момчето ми — викал той, като плачел от ентусиазъм, — това е най-доброто доказателство, че не съм се излъгал. Ти ще станеш най-големият певец на всички времена! Публиката ще откачи колелата на автомобила ти, за да те носи на ръце към славата.

— Да, но аз нямам автомобил! — казал Джелсомино.

— Ще имаш десет, ще имаш по един за всеки ден от годината. Благодари на небето, че си срещнал маестро Домисол. Хайде, изпей още една песен.

51

Джелсомино опитал друга песен. За първи път някой го хвалел, че пее добре. Той не бил суетен, но хвалебствията се харесват на всички. Изпял още една песен, като този път дал малко по-голяма свобода на гласа си, но съвсем малко по-голяма, и то само на едно-две места. Това обаче било достатъчно, за да се развихри истинска буря.

Стъклата на прозорците на близките къщи зазвънтели едно след друго. Изплашените съседи се подавали на прозорците:

— Земетресение! Помощ! Спасявайте се кой както може!

Колите на пожарната команда хвърчали тревожно и свирели със сирените си. Улиците веднага се изпълнили с хора, които бягали към полето, като носели в ръце спящи деца и тикали колички, натоварени с покъщнина.

Маестро Домисол не се побирал в дрехите си от радост:

— Великолепно! Страхотно! Невиждано!

Той целунал сто пъти Джелсомино и изтичал да вземе шал, за да увие гърлото му и да го предпази от евентуално въздушно течение. След това го завел в столовата и му сложил ядене, което би стигнало да нахрани десет безработни.

— Яж, момчето ми, яж! — непрекъснато го канел маестрото. — Ето това пиленце е отлично за високите тонове. А онази овнешка плешка е много препоръчителна за уплътняване на ниските тонове. Яж! От днес ти си мой гост. Ще живееш в най-хубавата стая на къщата ми. Ще направим специална облицовка на стените, за да можеш да се упражняваш колкото си искаш, без да те чува никой.

На Джелсомино му се искало да изтича и да успокои изплашените хора или най-малкото да телефонира на пожарната команда, за да й спести излишните курсове, но маестро Домисол не му позволил:

— Остави тази работа, момчето ми! Ако си признаеш, ще трябва да плащаш всички изпочупени стъкла, а сега нямаш нито стотинка. Може и да те арестуват, а попаднеш ли веднъж в затвора, сбогом, музикална кариера!

— А ако причиня повреди и на театъра?

Домисол избухнал в смях:

— Театрите са направени специално за да могат певците да пеят в тях. Те могат да издържат не глас, а бомба. Сега иди да си легнеш, а аз ще приготвя афиш и ще го дам веднага за отпечатване.

Тук Джелсомино пее в театъра и кралската перука я отнася вятъра

Сутринта, когато гражданите се събудили, намерили разлепен по целия град следния афиш:

Тази сутрин (но не точно в 48 часа) отвратителният тенор Джелсомино,

истинско куче сред кучетата,

след многобройните му неуспехи и освирквания в най-големите оперни театри на Европа и Америка

съвсем няма да пее в градската опера.

Гражданството се умолява да не посети концерта.

Входните билети са безплатни.

Естествено тези думи трябвало да се разбират обратно и гражданите разбрали смисъла на обявата. Вместо „неуспехи“, трябвало да се разбира „триумфални успехи“, а това, че „съвсем няма да пее“, означавало тъкмо обратното: че Джелсомино ще пее точно в 48 часа, т. е. точно в 21 часа.

Джелсомино съвсем не искал да се споменава Америка.

— Та аз никога не съм бил в Америка! — протестирал той.

— Именно затова ще го пишем — настоявал маестро Домисол. — Това е лъжа и затова тъкмо така трябва да бъде написано. Ако беше ходил в Америка, трябваше да пишем, че си бил в Азия. Такъв е законът! Но ти не мисли за закона, а за пеенето!

Цялата сутрин, както нашите читатели вече знаят, била доста напрегната (тъкмо тогава станали известни думите на Дзопино, написани на фасадата на двореца). Следобед спокойствието отново се възстановило и много преди двадесет и един часа салонът на операта, както писали след това вестниците, бил „безлюден като пустиня“, с което искали да кажат, че бил претъпкан.

Публиката масово се стекла с надеждата да чуе истински певец. И наистина маестро Домисол, с цел да напълни салона, лично се погрижил да разпространи най-страхотни слухове за Джелсомино.

— Носете си памук, за да си запушите ушите — разправяли из града агентите на Домисол. — Този тенор е нещо ужасно и ще ви накара да изпитате адски страдания.

— Представете си десет бесни кучета, които лаят едновременно. Прибавете след това хор от сто котки, на които някой е запалил опашките, смесете го с писъка на една сирена на пожарната команда, ето това действително би наподобявало гласа на Джелсомино.

— Направо казано, чудовище!

— Истинско чудовище! Би трябвало да квака в блатата като жабок, а не в оперните зали. Нещо повече, би трябвало да пее под водата и да има някой, който да му натиска главата, за да не може да си вземе въздух и да се удави като бясно коте.

Тези приказки се разбирали обратно, както всичко друго в Страната на лъжците. Сега разбирате защо още много преди девет часа салонът бил претъпкан до такава степен, че игла да хвърлите, нямало да има къде да падне.

Точно в девет часа пристигнал в кралската ложа Негово величество Джакомоне I с оранжевата си перука, която носел с голямо достойнство. Всички присъстващи станали прави, поклонили се и отново седнали по местата си, като полагали усилия да не поглеждат перуката. Никой не си позволил да направи и най-малкия намек за станалия сутринта инцидент. Всички добре знаели, че салонът гъмжи от шпиони, готови да си запишат в бележника кой какво е казал. Домисол, който с нетърпение очаквал появяването на владетеля, погледнал какво става в салона през една дупка на завесата, дал знак на Джелсомино да бъде готов, а сам той отишъл при оркестъра. При първия сигнал на диригентската палка прозвучали и първите акорди на националния химн, който започвал така:

Да живее мъдрият ни крал!

Да пребъдат къдрите му с цвят на портокал!

Никой, разбира се, не посмял да се засмее. Имало хора, които после се клели, че в този миг Джакомоне леко се изчервил, трудно е обаче да им се вярва, защото за да изглежда по-млад, тази вечер той си бил сложил дебел пласт пудра.

Когато Джелсомино се появил на сцената, агентите на Домисол дали знак за виковете и освиркването:

— Долу Джелсомино!

— Махай се, куче!

— Върни се в блатото, жабок такъв!

Джелсомино посрещнал тези и други подобни викове с голямо спокойствие, прокашлял се и изчакал салонът да затихне. След това започнал първата песен от програмата с възможно най-тих глас, като стискал така устните си, че отдалеч изглеждало, сякаш пее със затворена уста. Той запял една обикновена песничка от своя край, но я пял с такова чувство, че скоро салонът се изпъстрил с носни кърпи. Хората не успявали да изтрият сълзите си. Песничката завършила с леко извишаване на гласа, но Джелсомино не само не се стараел да засили, а обратното, да снижи гласа си. И въпреки това той не успял да избегне една дузина „так-пум“. Много от лампите, които осветявали сцената, се пръснали, финалът бил заглушен от страшните викове и свиркането на публиката. Всички станали прави и започнали да викат:

— Върви си! Палячо! Не се показвай повече! Иди да правиш серенади на китовете!

Изобщо, ако вестниците можели да пишат истината, щели да съобщят: „Ентусиазмът бе неудържим!“

Джелсомино се поклонил и започнал втората песен. Този път трябва да признаем, че той малко се поотпуснал, тъй като харесвал песента, а да пее била единствената му страст. Публиката го слушала в екстаз. Джелсомино забравил, че трябва да бъде благоразумен, и взел височина, която предизвикала възторг на километри разстояние у хората, които не могли да намерят място в салона.

Джелсомино очаквал нови ръкопляскания или — по-добре казано, нова буря от освирквания и обиди. Вместо това, избухнал всеобщ смях, който го накарал да се вцепени. Публиката сякаш го забравила и като му обърнала гръб, гледала в една-единствена точка. Джелсомино също се загледал нататък и от това, което видял, кръвта замръзнала във вените му и гласът — в гърлото му. Високите тонове не успели да съборят тежките полилеи в салона, но затова пък резултатът бил много по-лош: оранжевата перука отлетяла от главата на крал Джакомоне. Владетелят барабанел нервно с пръсти по парапета на ложата и се мъчел да разбере на какво се дължи веселието. Бедният, той изобщо не подозирал нищо, а и никой не смеел да му каже истината, като си спомнял твърде добре какво станало сутринта с езика на прекалено ревностния придворен.

Домисол, който бил с гръб към салона, дал знак на Джелсомино да започне третата песен.

„Ако Джакомоне се излага — помислил си Джелсомино, — защо и аз да правя същото? Този път искам да пея наистина добре.“

И той запял добре, обзет от някакво страшно вдъхновение, и гласът му така мощно зазвучал, че още при първите тонове сградата започнала да се разпада. Най-напред паднали тежките полилеи, като затиснали неколцина от публиката, които не успели навреме да избягат. След това паднал един ред от ложите — централният, на който била кралската ложа. За свое щастие Джакомоне вече бил напуснал салона. Когато се погледнал в огледалото, за да провери дали не трябва да напудри отново бузите си, той с ужас открил, че е без перука.

После се говорело, че още същата вечер заповядал да отрежат езиците на всички придворни, които били с него в салона и които не му съобщили за злощастния случай.

Докато Джелсомино продължавал да пее, публиката панически бягала към изходите. Когато паднали и последната редица ложи, и целият балкон, в залата останали само Джелсомино и Домисол. Първият продължавал да пее със затворени очи, забравил, че е в театър, и отдал се напълно на удоволствието от пеенето, а Домисол, напротив, с широко отворени очи си скубел косите и крещял:

— Какво стана с театъра ми! Разорен съм! Разорен съм!

На площада пред операта публиката този път ентусиазирано викала:

— Браво! Браво!

Този път обаче хората викали по такъв начин, че телохранителите на Джакомоне се спогледали и един от тях казал:

— Дали не му викат браво, защото пее добре, а не защото пее лошо?

Джелсомино завършил с такъв финал, че раздвижил дори купчината развалини от сградата, откъдето се вдигнал огромен облак прах. Едва тогава той разбрал какво е направил. Тогава видял и Домисол, който заплашително размахвал диригентската палка, като се опитвал да го достигне, газейки планина от развалини.

„Кариерата ми като певец е свършена — помислил си Джелсомино и изпаднал в пълно отчаяние. — Да се опитам поне да спася кожата си.“

Той се измъкнал през една дупка на стената, излязъл на площада и прикривайки лицето си, се смесил с народа. След това се добрал до една безлюдна улица и хукнал като луд. Домисол, който не го изпускал от погледа си, тичал след него и викал:

— Спри се, нещастнико! Плати ми театъра!

Джелсомино свил в една тясна уличка, вмъкнал се в първия срещнат вход, изкачил се по стълбите до тавана, блъснал вратата и… ето го в ателието на Бананито в същия миг, в който Дзопино влизал през прозореца.

Ако един художник си знае занаята, рисунките му тръгват самички по земята

Бананито останал с отворена уста, като слушал Джелсомино и Дзопино да си разказват премеждията. Той продължавал да държи в ръка ножа, но вече дори не си спомнял защо го бил взел.

— Какво искахте да правите? — попитал го Дзопино с известно подозрение.

— Та това се питам и аз! — отговорил му Бананито. Достатъчно било обаче да се огледа наоколо, за да изпадне отново в най-черно отчаяние: картините му продължавали да стоят по местата си все така грозни, както в глава девета на нашия разказ.

— Както виждам, вие сте художник! — казал почтително Джелсомино, който дотогава нямал достатъчно време да открие това.

— Мислех се за такъв! — казал тъжно Бананито. — Мислех си, че съм художник. Но, изглежда, най-добре ще е да сменя професията си. И ще избера такава, при която цветовете ще имат най-малко значение. Ще стана например гробар и тогава ще работя само с черния цвят.

— Да, но в гробищата има и цветя! — забелязал Джелсомино. — На тази земя няма нищо, което да е само черно.

— Въглищата! — казал Дзопино.

— Но когато са запалени, те излъчват червена, бяла, синя светлина!

— Да, но черното мастило си е черно и толкоз!

— Но и с черно мастило могат да се напишат толкова пъстри и весели истории.

— Предавам се! — казал Дзопино. — Добре че не се обзаложих на един крак. Сега щяха да ми останат само два.

— Трябва да направя нещо — въздъхнал Бананито.

Като се разхождал из мансардата, Джелсомино се спрял пред портрета на мъж с три носа, който вече бил направил впечатление и на Дзопино.

— Кой е този?

— Един виден царедворец!

— Щастлив е, че има три носа: така ще усеща приятните аромати три пъти по-силно.

— О, това е дълга история. Като ми поръча да му направя портрета, изрично поиска да му нарисувам три носа. Дълго спорихме. Отначало исках да му нарисувам само един, после му предложих да се задоволи поне с два, но в края на краищата нямаше какво да се прави: той настояваше — или три, или никакъв портрет! А виждате ли какво излезе от тази работа? Плашило за непослушните деца!

— Изглежда, положението е същото и с този кон. Кралски кон ли е? — запитал Джелсомино.

— Кон ли? Не виждате ли, че е крава?

Джелсомино се почесал по врата.

— Може и да е крава, но на мен ми се струва, че е кон. Или по-точно казано, щеше да е кон, ако имаше четири крака, а не тринадесет, както има той. С тринадесет крака можеха да се нарисуват три коня и пак щеше да остане един крак в повече.

— Да, но кравите имат тринадесет крака — протестирал Бананито. — Така учат и децата в училище!

Джелсомино и Дзопино се спогледали, като че искали да си кажат: „Ако беше лъжливо коте, щяхме да го научим да мяука, но на какво можем да научим този нещастник?“

— Според мен — казал Джелсомино — картината ще стане по-хубава, ако се махне някой и друг крак.

— Да, но после ще ми се смеят всички, а критиците ще предложат да бъда изпратен в лудницата. Ах, сега си спомням какво исках да направя с ножа: исках да нарежа на парчета картините си. И сега веднага ще направя това!

Той отишъл да вземе ножа и се върнал със заплашителен вид пред картината, на която в пълен безпорядък били нарисувани тринадесетте крака на коня, наричан от него крава.

Бананито вдигнал ножа, за да нанесе първия удар, но изведнъж като че ли променил намерението си.

— Това е резултат на толкова месечен труд! — въздъхнал той. — Мъчително е да го унищожиш със собствените си ръце.

— Ето един хубав израз! — казал Дзопино. — Когато си взема бележник, ще си го запиша, за да си го припомням. Но преди да нарежете картината, защо не опитате да направите това, което казва Джелсомино?

— Е, добре! — съгласил се Бананито. — Какво ще загубя от това? Никога не е късно да нарежа картините на парчета.

Той започнал ловко да стърже с ножа боята, докато изчезнали пет от тринадесетте крака.

— Струва ми се, че вече изглежда по-добре — насърчавал го Джелсомино.

— Тринадесет без пет прави осем — казал Дзопино. — Ако картината изобразяваше два коня, всичко щеше да е наред. Извинете, исках да кажа — две крави.

— Да махна ли още някой крак, а? — попитал Бананито и без да чака отговор, изтрил още два крака.

— Посоката е добра, смелост! Смелост! Още малко и — готово! — възкликнал Дзопино.

— Сега как ви се струва?

— Оставете само четири крака и да видим какво ще стане.

Когато краката останали четири, от платното се чуло радостно цвилене и веднага след това конят скочил на пода и обиколил мансардата в ситен тръс.

— Най-сетне, най-сетне, сега започвам да се чувствам по-добре. Там вътре бе наистина много тясно! — казал конят. Като минал край едно малко огледало, закачено на стената, конят се огледал критично, а след това самодоволно изцвилил:

— Колко съм красив! Наистина съм красив кон! Господа, просто не зная как да ви благодаря. Ако някога попаднете в моя край, ще ви дам възможност да пояздите.

— В кой край? Хей, спри се, спри се! — викнал подир коня Бананито.

Но конят вече бил изскочил през вратата право на стълбището. Чувал се само тропотът от четирите му копита, като скачал от площадка на площадка. Малко след това нашите приятели видели от прозореца прекрасното животно да прекосява уличката и да се отправя към полето.

От вълнение Бананито плувнал в пот.

— И все пак — казал той, когато успял да си поеме дъх, — това наистина беше кон! Щом той го казва, трябва да му вярвам. А като си помисля, че в училище с неговата фигура ме учиха да пиша буквата „к“ в думата крава!

— Карай, карай по-нататък! — настоял Дзопино с ентусиазъм. — Хайде да опитаме с друга картина!

Бананито отишъл при картината, която изобразявала камила с три гърбици: те приличали на дюни в пустинята. Започнал да стърже, стъргал, стъргал и най-сетне останали само две.

— Вече е по-добре — мърморел си той и продължавал трескаво да работи. — И тази картина започна да става хубава. Ах, дали и тя ще се превърне в истинска жива камила?

— Когато стане достатъчно хубава — да! — казал Джелсомино.

Но нищо не се случило: камилата продължавала да си стои на платното неподвижна, безразлична, като че нищо не я засягало.

— Опашките! — извикал изведнъж Дзопино. — Тя има три опашки, достатъчно за цяло камилско семейство.

Когато изчезнали излишните опашки, камилата най-тържествено слязла от платното, отдъхнала си с облекчение и отправила благодарствен поглед към Дзопино:

— Добре че се сети за опашките! Иначе рискувах да остана завинаги в тази мансарда. Знаете ли дали има пустини тук наоколо?

— Има една в центъра на града — казал Бананито. — Тя е обществена пустиня, но по това време е затворена.

— Той иска да каже, че има обществена градина — обяснил Дзопино на камилата. — Истински пустини е трудно да се намерят на по-близко разстояние от две-три хиляди километра. Но гледай да не те видят пазачите, в противен случай ще свършиш в зоологическата градина.

Преди да си тръгне, камилата също се огледала в огледалото и намерила, че е хубава. След това прекосила уличката в лек тръс; един нощен пазач, който я видял, не повярвал на очите си и започнал да се щипе, за да се събуди.

— Изглежда, започвам да остарявам — заключил той, когато камилата се скрила от погледа му. — Вече заспивам, когато съм на служба, и сънувам, че съм в Африка. Трябва да внимавам, иначе ще ме уволнят.

Нищо не можело вече да спре Бананито. Никаква заплаха със смърт или анонимно писмо. Той скачал от една картина на друга, работел с ножа и сияел от радост:

— Това се казва хирургия! За десет минути направих повече операции, отколкото професорите в болницата правят за десет дни.

Щом се очистели от лъжите, с които били пълни, картините ставали хубави, а ставайки хубави, те ставали верни и направо живи. Кучета, овце, кози скачали от платната и тръгвали по света, като търсели място, където ще могат да бъдат щастливи, а котките направо тръгвали да ловят мишки.

Бананито нарязал на парчета само една картина — портрета на царедвореца с трите носа. Имало опасност, ако му остави само един нос, и той да скочи от платното и да накаже художника, че е нарушил заповедите му. Джелсомино му помогнал да го направи на конфети.

Дзопино започнал да тършува с вид на човек, който търси нещо, и от недоволния му израз се разбрало, че не може да намери онова, което търсел.

— Коне, камили, придворни — мърморел той, — а нито парченце сирене. Дори плъховете бягат далеч от тази мансарда. Миризмата на глад не харесва никому. Гладът мирише по-лошо и от отрова.

Като надникнал в един тъмен ъгъл, той открил малко платно, една покрита с прах картинка, на задната страна на която живеела стоножка, която, обезпокоена от Дзопино, хукнала да бяга със стоте си крака. Те наистина били сто и тя нямало да се обиди, ако Бананито й нарисува един-два повече. Картинката представлявала нещо, което с много добра воля можело да се сравни със сложена маса. Върху една чиния например имало някакво чудовищно животно, което би могло да бъде печено пиле, ако имало само два крака, а така, както било нарисувано, приличало на роднина на стоножката.

„Ето една картина — помислил си Дзопино, — която бих желал да видя в действителност. Пиле с двадесетина кълки, какво удобство за едно семейство, за един гостилничар, за едно изгладняло коте! Жалко, че трябва да се изтрият повечето от краката, но няма какво да се прави. Пак ще остане достатъчно за следобедна закуска за трима души.“

Дзопино занесъл картината на Бананито и го помолил да поработи и върху нея с ножа си.

— Да, но пилето е варено — възразил Бананито. — Как може да оживее?

— На нас ни трябва именно варено, а не живо! — отговорил Дзопино.

На тази забележка художникът нямало какво да отговори, още повече че в този момент и той си спомнил, че не е хапвал нищо от предната вечер, погълнат изцяло от своята живопис.

Пилето не оживяло, но от картината изпаднало истинско, изпущащо пара и аромат пиле — като че току-що извадено от тенджерата.

— Няма съмнение, че като художник ще направиш кариера — казал Дзопино, захапвайки едното крило (двете кълки оставил за Джелсомино и Бананито), — но като готвач си ненадминат.

— Добре би било да има и малко вино — казал изведнъж Джелсомино, — но по това време кръчмите са затворени, а и да са отворени, няма полза, тъй като нямаме пари.

В този миг на Дзопино му дошла нова идея:

— Защо не нарисуваш чаша вино, а още по-добре — бутилка?

— Ще се опитам! — отговорил художникът, който още горял от ентусиазъм.

Той нарисувал една бутилка с вино и когато го оцветил, то станало толкова хубаво, че ако Джелсомино не побързал да хване бутилката, виното щяло да се разлее по пода.

Тримата приятели вдигнали тост за живописта, за певческото изкуство и за котетата. Но при последния тост Дзопино се натъжил и трябвало дълго да го молят, за да каже какво му тежи на сърцето.

— И все пак — решил да заговори най-сетне той — аз съм сбъркано коте като онези по платната допреди половин час. Имам само три крака и дори не мога да кажа, че съм изгубил четвъртия си във войната или под трамвая, защото ще излъжа. Кой знае дали Бананито…

Нямало нужда да добави нищо друго. Художникът вече взел четката и за миг изрисувал един хубав котешки крак, който щял да се хареса дори на Котарака с чизми. И най-доброто било, че кракът веднага се залепил на съответното място на тялото на Дзопино, който най-напред с несигурна стъпка, но после все по-уверено опитал да ходи с него из мансардата.

— Ах, красота! — започнал да мяука той. — Просто се родих. Толкова различен се чувствам сега, че направо бих искал да си сменя името.

— Какъв съм глупак! — извикал Бананито, като се ударил по челото. — Нарисувах този крак с маслени бои, докато другите ти крака са направени с тебешир.

— Нищо, нищо! — казал Дзопино. — Ще карам с него така, както си е. Ще си запазя и старото име, защото като размислих — пак ми подхожда. Предният ми десен крак се скъси най-малко с половин сантиметър от писането по стените.

Бананито настоял на всяка цена да отстъпи леглото си на Джелсомино. Той си легнал на земята върху куп стари платна. Дзопино се настанил в джоба на палтото на Бананито, закачено на вратата, и сънувал куп чудни сънища.

Дзопино вестника разгръща и попада на твърде неприятна изненада

Бананито излязъл от вкъщи рано сутринта, въоръжен с четки, платна и ентусиазъм и изгарящ от нетърпение да покаже колкото се може по-скоро своето майсторство на всички. Джелсомино още спял, но Дзопино придружил донякъде художника, като го съветвал:

— Рисувай цветя и ги продавай. Сигурен съм, че ще се върнеш с цял чувал фалшиви пари, толкова необходими в тая чудновата страна. Рисувай цветя, каквито няма през този сезон. Хората лесно могат да си купят другите от цветарниците. И още нещо: не рисувай мишки, защото ще изплашиш жените. Казвам ти го за твое добро, съвсем друго е с мен: аз бих ги схрускал с удоволствие.

След като се разделил с Бананито, Дзопино купил вестник, за да направи удоволствие на Джелсомино, като му покаже какво пише в печата за неговия концерт. Вестникът се наричал „Съвършен лъжец“ и, разбира се, целият бил пълен с лъжливи съобщения или такива, които трябвало да се разбират обратно.

Една статия например била озаглавена „Голяма победа на състезателя Персикети“. А ето и самия текст на информацията: „Известният шампион по бягане с чувал Флавио Персикети вчера спечели десетия етап от обиколката на кралството, откъсвайки се с двадесет минути от Ромоло Барони, стигнал втори, и с тридесет минути и петнадесет секунди от Пиеро Клементини, пристигнал трети. Групата, пристигнала един час след победителя, е била водена от Пасквалино Балсимели.“

Какво странно има в това, ще каже читателят. Състезанието бягане с чувал е състезание като всяко друго. Нещо повече, даже е по-интересно за гледане от колоездачните или автомобилните състезания. Всичко това е вярно, но читателите на „Съвършен лъжец“ знаели, че такова състезание изобщо не се е състояло, че Флавио Персикети, Ромоло Барони, Пиеро Клементини, Пасквалино Балсимели и „групата“ никога не са слагали крак в чувал и че не са и сънували да се състезават.

Работата обикновено ставала така. Всяка година вестникът организирал състезание за бягане с чувал на етапи, което изобщо не се провеждало. Но някои амбициозни граждани, за да видят името си във вестника, плащали, за да се включат, и след това всеки ден внасяли определена сума, за да спечелят етапа. Който давал най-много, той бил обявяван за победител и геройствата му се описвали надълго и нашироко във вестника, като го представяли за „шампион“, „супер ас“ и т. н. Редът на пристигането бил списъкът на направените вноски. През дните, в които вноските били слаби, вестникът си отмъщавал, като съобщавал, че групата е спала през целия път, че „асовете“ и състезателите от втора ръка едва са се влачили, че това е просто скандал и че шампиони като Персикети и Барони би трябвало да се постегнат през следващия етап, ако действително държат да останат любимци на публиката.

Всъщност Персикети бил производител на захарни изделия и появяването на името му във вестника служело за рекламиране на неговите произведения. И тъй като бил много богат, той почти винаги излизал пръв, с голямо предимство пред останалите. На финала винаги бил „посрещан с целувки и триумфално носен от публиката“, а нощем запалянковците правели серенади под прозореца на хотела му. Така поне пишел вестникът, тъй като всъщност „запалянковците“ не знаели не само да свирят или да пеят, а дори и тъпан да бият, и спокойно спели в леглата си.

На същата страница Дзопино видял и друго заглавие: „Избягната трагедия на ул. «Корнелия» — петима души не умряха и други десет не понесоха и най-малки наранявания“.

В информацията се казвало: „Вчера на десети километър от ул. «Корнелия» два автомобила, които се движеха в противоположни посоки с голяма скорост, изобщо не се сблъскаха. В избягнатото сблъскване не изгубиха живота си (следваха имената)… Други десет гуши (следваха имената им) не бяха ранени и следователно нямаше нужда да бъдат откарани в болницата.“

За съжаление това съобщение не било измислено, а било от ония, които трябвало да се разбират обратно.

Съобщението за концерта на Джелсомино било дадено по същия начин. Там се казвало например, че „известният тенор бе мълчал от първия до последния миг на концерта“. Вестникът помествал също така и снимка на развалините на сградата с текст: „Както читателят може да види със собствените си уши, не се е случило абсолютно нищо.“

Джелсомино и Дзопино много се забавлявали, като чели „Съвършен лъжец“ и особено литературната му страница, където било поместено и следното стихотворение:

Един готвач от Пиза помолил гущер: „Братко, отдавна се облизвам — ела да хапнем сладко! Ще хрускаме павета и зъбите си после ще чистим със рендета!“

— Не е напечатан отговорът на гущера — отбелязал Дзопино, — но си представям какъв е: сигурно са го чули как се кикоти от Апенините до Андите.

В края на последната колона на последната страница те открили кратко съобщение, озаглавено просто „Опровержение“. Там Джелсомино прочел следното:

„Опровергава се по най-категоричен начин, че тази нощ в три часа на ул. «Дълбок кладенец» полицията е арестувала госпожа леля Панокиа и внучката на същата — Ромолета. Естествено тези две лица не са били изпратени в лудницата към пет часа, както някои твърдят. Подпис: началник на полицията“

— Началник на лъжците — негодувал Дзопино. — Това означава, че двете нещастници са вече в лудницата и нещо ми подсказва, че всичко това е по моя вина.

— Гледай — прекъснал го Джелсомино, — чети тук! Има още едно опровержение.

То се отнасяло направо до Джелсомино и в него се казвало:

„Съвсем не е вярно, че полицията търси известния тенор Джелсомино. Затова няма никакво основание, тъй като Джелсомино съвсем не трябва да отговаря за нанесените вреди на градската опера. Затова всеки, който знае къде се укрива Джелсомино, не трябва да го съобщи на полицията, тъй като ще бъде най-сурово наказан.“

— Работата се усложнява — отбелязал Дзопино. — Ще бъде добре ти да не мърдаш от вкъщи. Аз ще изляза да видя какви новини има из града.

Джелсомино не искал да се примири да бездейства и да чака, но трябвало да признае, че Дзопино има право. Затова го оставил да излезе, а той се изтегнал на леглото и търпеливо се приготвил да прекара деня в безделие.

Редно е в Страната на лъжата правдата за болест да се смята

Оставихме леля Панокиа на къщната врата да слуша първите мяукания на котките си, щастлива като музикант, комуто се е паднало щастието да открие неизвестна симфония на Бетховен, останала в продължение на сто години в някое чекмедже. Оставихме Ромолета, когато бързаше да се върне вкъщи, след като беше посочила на Дзопино пътя за мансардата на Бананито. Малко след това леля и внучка спели спокойно в леглата си, без и да подозират, че писмата на Калимеро са раздвижили полицейския апарат. В три часа през нощта отделни части от този апарат — и по-точно едно отделение полицаи, нахлули в къщата по най-безцеремонен начин, накарали възрастната жена и момиченцето да се облекат колкото е възможно по-скоро и ги отвели в затвора.

Началникът на полицейското отделение, след като предал двете затворнички на началника на затвора, искал веднага да си отиде да спи, но се оказало, че погрешно си е направил сметката.

— Какво са сторили тези две лица? — попитал колегата му.

— Старата учеше кучетата да мяукат, а момичето е онова, което пише по стените. Две опасни престъпнички. На твое място бих ги вкарал в подземието и бих засилил охраната.

— Аз най-добре зная какво трябва да правя — отговорил началникът на затвора. — А сега да чуем какво казват те.

Разпитали първо леля Панокиа. Арестуването не я изплашило. Нищо не можело да смути нейното щастие, след като седемте котки най-сетне си възвърнали истинския глас. Затова тя с най-голямо спокойствие отговорила на всички въпроси.

— Не, не са кучета, а котки!

— В доклада пише, че са кучета.

— Не, те са котки, които ловят мишки.

— Та именно кучетата ловят мишки.

— Не, господине, котките ловят мишки и котките мяукат. А моите лаеха като всички котки в града. Но за щастие тази нощ за пръв път започнаха да мяукат.

— Тази жена е луда — казал началникът на затвора. — Нейното място е в лудницата. Госпожо, чувате ли се какво говорите?

— Истината и само истината!

— О, но тогава работата е съвсем ясна — извикал началникът на затвора. — Тя е луда за връзване. Не мога да я приема: това е затвор за хора със здрав разум. Лудите се изпращат в лудница!

И въпреки протестите на полицейския началник, който виждал как мечтите му за сладък сън се стопявали, той получил обратно леля Панокиа и цялата преписка, която се отнасяла до нея. След това пристъпили към разпита на Ромолета.

— Ти ли си писала по стените?

— Да, това е чистата истина!

— Чухте ли? — възкликнал началникът на затвора. — И тази е луда. Да се изпрати в лудницата! Вземай си обратно и момичето и ме остави на мира. Нямам време за губене с луди.

Позеленял от яд, полицейският началник качил в колата задържаните и ги откарал в лудницата, където веднага ги приели и ги затворили в една огромна стая заедно с други луди, които също се били изтървали да кажат истината.

Но не смятайте, че премеждията за тази нощ свършили с това.

Когато полицейският началник се върнал в канцеларията, кого, мислите, намерил там да го чака? Калимеро Полицата с шапка в ръка и с ужасна мазна усмивка на лицето.

— А вие какво искате?

— Ваше превъзходителство — започнал Калимеро, като се поклонил и усмихнал още по-мазно. — Дойдох да получа стоте хиляди фалшиви талера. Наградата се пада на мен, тъй като по моя заслуга бяха арестувани враговете на нашия владетел.

— Аха, значи вие сте онзи, който писа писмата — казал замислено началникът. — Но действително верни ли са нещата, които писахте?

— Ваше превъзходителство, това е самата истина, кълна се!

— Аха, аха! — възкликнал полицейският началник и по лицето му се разляла злорада усмивка. — Ето още един, който твърди, че казва истината. Приятелю мой, аз вече бях усетил, че нещо не сте в ред, но сега вие сам ми доказахте това. Хайде в лудницата!

— Милост, Ваше превъзходителство — започнал да вика Калимеро, като хвърлил шапката си на земята и започнал да я тъпче с крака в пристъп на отчаяние. — Не ми причинявайте това зло! Аз съм приятел на лъжата, писах го и в писмото!

— Вярно ли е, че сте приятел на лъжата?

— Вярно е! Самата истина е, кълна се!

— Ето, отново се хванахте — казал полицейският началник тържествуващо. — Два пъти вече се заклехте, че казвате истината. Хайде, тръгвайте и без много приказки! В лудницата ще се успокоите. Засега сте опасно луд и да ви оставя да се движите свободно, ще представлява заплаха за обществения ред.

— Вие искате да вземете наградата, която се пада на мен — продължавал да крещи Калимеро, като се мъчел да се измъкне от ръцете на полицаите.

— Чувате ли го? Ясно, че е в пристъп на лудост. Сложете му усмирителна риза и му запушете устата. Колкото до възнаграждението, помнете ми думите: не ще получи и стотинка, докато имам достатъчно големи джобове, за да прибера парите.

Така и Калимеро завършил в лудницата, където го затворили в отделна килия.

Най-сетне полицейският началник сметнал, че може да си отиде да спи, но от разни краища на града започнали да се получават тревожни сигнали:

— Ало, полицията ли е? Тук някъде има едно куче, което мяука. Може да е бясно. Изпратете някой да го прибере.

— Ало, полицията ли е? Слушайте, какво правят тези, които се занимават с прибирането на безстопанствени кучета? Пред вратата ни има куче, което мяука от половин час. Ако и утре бъде там, никой не ще може да излезе от дома ни, от страх да не бъде ухапан.

Полицейският началник веднага наредил да повикат кучкарите, разделил ги на групи, подсилени с подбрани полицаи, и ги разпратил из града да ловят „кучетата, които мяукат“ или — както читателят сам вече е разбрал — седемте котки на леля Панокиа.

Най-малкото коте било заловено само след половин час. То така се било унесло в мяукането, че не разбрало кога го заобиколили. Когато най-сетне видяло около себе си насъбралата се тълпа, помислило, че хората са се събрали да го слушат как мяука, и продължило да мяука с още по-голямо въодушевление. Един от онези, които били дошли да го хванат, се приближил към него приятелски, погалил го няколко пъти по гърба, но веднага след това го хванал здраво за врата и го бутнал в чувала.

Втората от седемте котки била хваната, докато стояла върху седлото на коня на един паметник и оттам приветствала с мяуканията си група иронични и насмешливо настроени котки, които след това отбелязали нейното залавяне с ужасен лай. Третата била открита поради спора й с едно куче.

— Луд ли си, та мяукаш? — казала котката на кучето.

— А според теб какво трябва да правя? Котка съм — мяукам — отговорило кучето.

— Извинявай, виждал ли си се някога в огледало? Ти си куче и трябва да лаеш. Аз съм коте и на мен се пада да мяукам. Ето чуй: мяу-мяу-мяууу.

Накрая, разбира се, завършили със страшен спор и кучкарите, без много да се бавят, хванали и двете животни, но след това пуснали кучето, тъй като то имало право да мяука.

След това хванали четвъртата, петата, шестата котка.

— Остава още една — приказвали помежду си кучкарите и полицаите, за да не заспят от умора.

Но каква била изненадата им, когато след многочасово търсене намерили не една, а две мяукащи котки.

— Изглежда, че са се умножили! — казал един от полицаите.

— Трябва да е заразително — прибавил друг.

Една от двете котки била седмата от котките на леля Панокиа, а другата чисто и просто бил Фидо, когото вече срещнахме в една от миналите глави на книгата и който след дълги размишления бил стигнал до заключението, че може би Дзопино бил прав, като го съветвал да мяука. Веднъж опитал и вече не му било възможно да лае, дори ако искал да прави това.

Фидо се оставил да го заловят, без да окаже съпротива. Седмата котка, която била най-старата от компанията, била много ловка и никак не й било трудно да се покатери на едно дърво. Там тя се забавлявала, като подлудявала своите преследвачи, мяукайки най-хубавите арии от котешкия си репертоар.

Необикновеното зрелище привлякло огромна тълпа и както обикновено се случва, тя се разделила на две: благоразумни, които насърчавали полицаите да сложат час по-скоро край на това зрелище, и шегаджии (а може би не само шегаджии), които подстрекавали котката, насърчавайки я с викове:

— Мяу! Мяу!

Насъбрала се и голяма тълпа котки, които упорито лаели срещу своя побратим — донякъде от завист, донякъде от яд. От време на време някоя от тях, обхваната от заразата, също започвала да мяука. Тогава кучкарите се хвърляли върху нея и я тиквали в чувала.

Наложило се да повикат пожарната команда и да запалят дървото, за да принудят упоритата котка да слезе. По този начин тълпата имала възможност да се порадва и на малкия пожар и всички се разотишли по къщите си напълно доволни.

Като преброили мяукащите котки, те се оказали двадесетина. Скоро след това всички били изпратени в лудницата, тъй като те по свой начин изразявали истината и следователно били сметнати за луди. Директорът на лудницата не знаел къде да ги сложи — дълго мислил и премислял, докато най-сетне решил да ги сложи в килията на Калимеро Полицата. Представете си колко е бил доволен шпионинът в такава компания, която му напомняла за причината на сполетялото го нещастие. Само след два часа той действително полудял и започнал да мяука и да мърка. Той сам се мислел за котка и когато една неблагоразумна мишка прекосила килията, пръв се хвърлил върху нея. Но мишката му оставила в устата само опашката си и се скрила в дупката си.

След като събрал всички тези сведения, Дзопино тръгнал за вкъщи, за да ги съобщи на Джелсомино. По едно време чул гласа на тенора, който подхващал една от известните песнички, които му били донесли толкова неприятности.

„Този път — помислил си Дзопино — мога да се обзаложа на четирите си крака, включително новия, че Джелсомино е заспал и сънува. Ако не побързам, полицаите ще стигнат преди мен.“

Пред къщата той заварил огромна тълпа, която слушала унесено. Никой не помръдвал, никой не говорел. И ако от време на време някое от околните стъкла ставало на сол, никой не излизал да протестира. Прекрасният глас на Джелсомино действал като магия. Дзопино забелязал двама млади полицаи със същото унесено изражение на лицето. Полицаите, както знаете, имали заповед да арестуват Джелсомино, но тези двамата нямали никакво намерение да го сторят. За нещастие обаче пристигнали и други полицаи и началникът им си разчистил път с лакти: изглежда, че той нямал много нежен слух, тъй като музиката на Джелсомино съвсем не го опиянявала.

Дзопино се изкачил по стълбите тичешком и връхлетял в мансардата като гръмотевица.

— Събуждай се! Събуждай се! — викнал той, като загъделичкал с опашката си Джелсомино по носа. — Концертът свърши! Полицията идва.

Джелсомино се стреснал и попитал:

— Къде съм?

— Ще ти кажа къде ще бъдеш след малко, ако не побързаме — отговорил Дзопино. — Ще бъдеш в дранголника!

— Пак ли пях?

— Хайде по-бързо, да бягаме по покривите.

— Ти говориш като коте, но аз не съм свикнал да танцувам по керемидите.

— Идвай бързо, ще се държиш за опашката ми!

— А къде ще отидем?

— Далеч оттук, това е сигурно! И все някъде ще стигнем.

Дзопино пръв изскочил от прозореца на мансардата върху покрива, а на Джелсомино не оставало друго, освен да го следва, като затворил очи, за да не му се завие свят.

Послушайте сега за патилата на най-доброто старче в страната

За щастие къщите в този град били по-нагъсто и от сардели и за Джелсомино не било много трудно да скача от покрив на покрив, насърчаван от Дзопино, комуто се искало да са малко по-отдалечени един от друг, за да може да направи някой и друг скок по свой вкус. По едно време обаче Джелсомино се подхлъзнал и паднал на една тераса, където някакво старче поливало цветята.

— Извинете — казал Джелсомино, като се държал за коляното, където се бил ударил. — Съвсем нямах намерение да идвам у вас по този начин.

— Няма защо да се извинявате — отговорило старчето любезно. — Щастлив съм, че сте ми дошли на гости. Лошото е, че сте си ударили крака. Надявам се, че няма нищо счупено.

Дзопино също се смъкнал от покрива и измяукал: „Мога ли да вляза?“

— Охо, ето и друг гост — казало старчето радостно. — Заповядайте, заповядайте! Много ми е приятно.

С всяка изминала минута коляното на Джелсомино се подувало все повече.

— Много съжалявам — продължило старчето, — че нямам никакъв стол да ви предложа да поседнете.

— Да го сложим на леглото — казал Дзопино, — ако не ви е неприятно, разбира се.

— Лошото е — обяснило старчето, — че нямам и легло. Ще отида да поискам стол от съседите.

— Не, моля ви се, няма нужда — побързал да каже Джелсомино. — Мога да поседя и на пода.

— Заповядайте вътре — поканило ги старчето. — Седнете на пода, а аз ей сега ще ви приготвя по едно хубаво кафе.

Стаичката на стареца била малка, но чиста и с хубави лъскави мебели: маса, писалище, гардероб. Но нямало никакъв стол, нито легло.

— Вие винаги прав ли стоите? — запитал Дзопино.

— По принуда! — отговорил старецът.

— И никога ли не спите?

— Спя прав, и то само понякога, много рядко. Не повече от няколко часа седмично.

Джелсомино и Дзопино се спогледали, като че искали да си кажат: „Ето още един, който разправя опашати лъжи.“

— Страхувам се да не съм много любопитен — казал Дзопино, — но на колко сте години?

— Не зная точно! Роден съм преди десет години, но трябва да съм на седемдесет и пет или седемдесет и шест ГОДИНИ.

От израза на лицата им старецът разбрал, че гостите не му вярват. Той въздъхнал и продължил:

— Това, което ви разказвам, не е лъжа, а невероятна история. Невероятна, но истинска! Ако искате, ще ви я разкажа, докато стане кафето. Името ми е Бенвенуто — започнал да разказва той, — но ме наричат „Бенвенуто, който никога не сяда“…

Бенвенуто бил син на вехтошар. Такова живо дете като него рядко се срещало. Едва го били вписали в регистрите, а Бенвенуто вече изскачал от пелените и тичал из вкъщи. Вечер го повивали и приспивали, а на сутринта краката му се подавали извън пелените. Люлката скоро му станала малка.

— Вижда се — казал баща му, — че бърза да порасне и да започне да помага за издръжката на семейството.

Вечер го слагали в леглото, а сутринта вече дрехите не му ставали. Обувките му били малки, а в ризите изобщо не можел да се побере.

— Ех, няма какво да се прави — казвала майка му. — За щастие в къщата на вехтошар парцали не липсват. Ще му ушия нова дреха.

Само за една седмица той толкова пораснал, че съседите смятали, че вече е време да тръгне на училище. Майка му го завела при учителя, който я посрещнал с думите:

— Защо не го доведохте в началото на учебната година? Вече сме във втория срок, как да го приема?

Когато майката обяснила на учителя, че Бенвенуто е само на седем дни, учителят направо се ядосал:

— На седем дни ли? Та аз да не съм бавачка, госпожо. Елате след шест години и тогава ще говорим по този въпрос!

Но когато вдигнал главата си от дневника, видял, че Бенвенуто е дори по-голям от другите му ученици. Сложил го на последния чин и започнал да обяснява, че две и две прави четири.

На обед звънецът ударил и всички деца изскочили от чиновете, за да си отидат. Само Бенвенуто не се помръдвал.

— Бенвенуто — извикал учителят, — какво чакаш? Ела да се наредиш в редицата!

— Не мога!

От осем часа сутринта до обед той толкова бил пораснал, че чинът му станал тесен. Наложило се да извикат прислужника, за да му помогне да се измъкне от чина.

На другата сутрин го сложили на по-голям чин, но на обед Бенвенуто пак не можал да излезе, тъй като и този чин му бил станал малък и той се чувствал като мишка в капан. Този път извикали дърводелец, за да разкове чина.

— Утре ще вземем един чин от пети клас — казал учителят, като се почесал по главата.

И действително на следващия ден той наредил да донесат един от най-големите чинове.

— Как е сега, удобно ли ти е?

— Широк е — отговорил Бенвенуто весело. И за да покаже, че наистина чинът е широк, сядал и ставал няколко пъти. Но всеки път, когато сядал, все по-трудно се измъквал от чина, а когато ударил звънецът на обед, и този чин му бил станал малък и пак трябвало да викат дърводелеца.

Директорът на училището и кметът започнали да протестират:

— Каква е тази работа, учителю? Изглежда, не успявате да поддържате дисциплината. Тази година чиновете се трошат като лешници. Трябва да следите по-отблизо тези палавници. Нима общината може да купува всеки ден нови чинове?

Най-сетне бащата решил да отведе сина си при първия лекар в града, на който разказал надълго и нашироко как стои работата.

— Ще видим — казал лекарят, слагайки очилата си, за да вижда по-добре. След това премерил Бенвенуто на височина и ширина.

— Сега седни! — казал лекарят.

Бенвенуто седнал и след минута лекарят казал:

— Стани!

Бенвенуто станал и лекарят отново го измерил на височина и ширина.

— Хм! — казал докторът, като изтрил очилата си с кърпа, за да бъде действително сигурен, че вижда добре. — Пак седни!

Той накарал Джелсомино да прави това няколко пъти и най-сетне отсякъл:

— Действително интересен случай! Това момче страда от нова болест, от която никой преди него не е страдал. Болестта му е такава, че като стои седнал, расте бързо. За него една минута се равнява на един ден. Лечението е следното: трябва да стои винаги прав. В противен случай само след няколко седмици ще го видите белобрад старец.

След заключението на лекаря животът на Бенвенуто съвсем се променил. В училище му дали специален чин — без седалка, за да не може дори да се изкуши да седне. Вкъщи трябвало да се храни прав и тежко му, ако се опитал да поседне и почине дори за миг.

— Внимавай, искаш да остарееш преждевременно ли?

— Ставай, ставай или искаш да ти побелее косата?

А не лягал ли да спи?

Не! Никакво легло, ако не искал да се събуди с бяла брада. Бенвенуто трябвало да се научи да спи прав като конете. Затова и съседите го кръстили „Бенвенуто, който никога не сяда“. И този прякор му останал за цял живот.

Един ден баща му се разболял и скоро след това бил на смъртно легло.

— Бенвенуто — казал той на сина си, преди да затвори завинаги очи, — сега грижата за семейството пада върху теб. Грижи се за майка си, която вече е стара и не може да работи. Намери си почтена работа. Работата няма да те уморява, напротив, така ще останеш млад, тъй като няма да ти остава време да седиш.

На следния ден след погребението Бенвенуто започнал да търси работа, но където и да отидел, хората му се смеели в лицето:

— Работа ли търсиш, момче? Да, но тук не се играе на топчета. Много си малък, за да постъпиш на работа във фабрика.

— Работа ли? Та нали ще ни глобят, ако те приемем на работа. Забранено е деца да се приемат на работа.

Бенвенуто не протестирал, но си мислел как да се справи с това положение.

Той се върнал вкъщи, седнал пред огледалото и зачакал.

— Докторът каза, че ако стоя седнал, ще остарея. Я да видим дали е вярно…

След няколко минути забелязал, че наистина расте, тъй като обувките му станали тесни. Той се събул и започнал да наблюдава краката си как растат. Когато се погледнал отново в огледалото, останал изненадан.

— Кой ли ще е този младеж с черни мустаци, който ме гледа? Струва ми се, че го познавам. Има нещо познато в лицето му…

Най-сетне разбрал каква е работата и започнал да се смее:

— Та това съм аз. Наистина колко бързо съм пораснал! А сега да ставам прав, защото не ми се иска да остарея…

Представете си какъв израз е имало лицето на майка му, когато видяла пред себе си такъв едър и здрав младеж с глас на морски вълк и мустаци на фелдфебел.

— Бенвенуто, детето ми, колко си променен!

— За добро е, майко. Сега ще мога да работя.

И без да ходи да търси работа, той изкарал количката на баща си и тръгнал по улиците, като викал:

— Вехтошаааря! Стааари нееща купуууваам!

— Какъв хубав младеж! Откъде си? — попитали го съседките, привлечени от хубавия му глас.

— Ама, Бенвенуто, ти ли си? Наистина ли си ти?

— Аз съм, аз съм! Само че се успах на един стол и се събудих с мустаци.

Така Бенвенуто започнал да работи. Всички го обичали. Винаги на крак, винаги енергичен, винаги готов да помогне на другите, винаги на работа. При това положение ясно е, че не можел да не бъде симпатичен на хората. По едно време дори искали да го изберат за кмет.

— Трябва ни човек като теб, който да не се задържа много на стола…

Но Бенвенуто не приел това предложение.

След няколко години умряла и майка му и Бенвенуто си помислил:

— Сега съм сам-самичък! Като се има предвид, че не мога да стоя седнал и да върша нещо, защото ще остарея, не е ли по-добре да тръгна по света и да видя нови неща?

Така и направил: взел количката с всички парцали на нея и тръгнал по света. Той ходел денем и нощем, без да се уморява, гледал непрекъснато нови неща и разговарял с хората.

— Чудесен момък сте — казвали му хората, — поседнете за малко да разменим две приказки.

— Две приказки могат да се разменят и като стои човек прав — отговарял Бенвенуто.

Той бил в непрекъснато движение и не остарявал. Веднъж, като минавал край една къщурка, станал свидетел на гледка, която пронизала сърцето му. Една болна жена лежала на легло, а около нея куп деца пълзели по земята, като пищели, едно от друго по-силно.

— Моля ви, момко… — едва промълвила жената, — ако нямате бърза работа, елате за малко. Аз не мога да се движа и да успокоя децата, а всяка тяхна сълза е като удар с нож в гърдите ми.

Бенвенуто влязъл, взел на ръце едно от децата и като се разхождал напред-назад, го приспал. Същото направил и с другите. Но последното, най-малкото, не се умирявало.

— Седнете за малко — казала жената — и го подръжте на ръце. Ако седнете, ще видите, че ще заспи.

Бенвенуто отишъл при огнището, където имало столче, седнал и детето престанало да плаче. То било наистина чудно дете и когато се смеело, като че цялата стая светвала. Бенвенуто му правил хиляди муцунки, за да го разсмива. Той му изпял и песничка и най-сетне детето заспало.

— Благодаря ви от цялото си сърце — казала жената. — Толкова се бях отчаяла, че ако не бяхте дошли, щях да се самоубия.

— Не, не казвайте това нещо дори и на шега — отговорил Бенвенуто.

И докато се готвел да си тръгне, погледът му паднал върху едно огледало, подпряно на корниза на огнището, и видял, че му се е появил един бял косъм.

„Бях забравил, че като седя, остарявам“ — помислил си Бенвенуто. След това вдигнал рамене, погледнал спящите деца и поел.

Друг път, когато минавал през едно село късно през нощта, видял един осветен прозорец. Вътре се виждала седнала зад стана девойка, която тъчела и въздишала.

— Какво ви е? — попитал я Бенвенуто.

— Три нощи вече не съм мигнала. До утре трябва да свърша тази работа. Ако не я свърша, няма да ми платят и семейството ми ще гладува. А може би ще ми вземат и стана. Какво ли не бих дала, за да мога да поспя поне половин час.

„Половин час — това са само тридесет минути — разсъждавал Бенвенуто. — Нищо няма да ми стане, ако седна и поработя тридесет минути на този стан.“

След това казал:

— Вижте какво, идете да поспите. Аз ще поработя вместо вас! Ужасно много ми се иска да опитам този стан. Толкова е хубав! След половин час ще ви повикам.

Девойката се отпуснала върху една скамейка и веднага заспала като котенце. Бенвенуто започнал да работи, но не посмял да я събуди, тъй като всеки път, когато се приближавал към нея, му се струвало, че тя сънува прекрасни сънища.

Зазорило се, слънцето изгряло и събудило девойката.

— Та вие ме оставихте да спя цялата нощ!

— Нищо! Нищо! Аз така добре се забавлявах.

— Напрашили сте си косата.

„Кой знае с колко години съм остарял!“ — помислил си Бенвенуто. Но никак не съжалявал, защото бил помогнал на девойката да свърши работата си. И тя била най-доволният и щастлив човек на света.

Друг път Бенвенуто видял един старец на смъртно легло.

— Съжалявам много — казал му старецът, като въздишал, — съжалявам много, че трябва да умра, без да изиграя една хубава игра на карти. Всичките ми приятели измряха преди мен.

— Щом това ще те зарадва — казал Бенвенуто, — и аз зная да играя карти.

Започнали да играят, но Бенвенуто стоял прав. Старецът го смъмрил:

— Защо стоиш прав и ми гледаш картите? Искаш непременно да спечелиш, така ли? Използваш обстоятелството, че съм нещастен старец.

Бенвенуто седнал на един стол и седял там до края на играта. Той бил смутен и непрекъснато бъркал. Старецът спечелил играта и потрил доволно ръце — като хлапак, който е крал круши и се е измъкнал безнаказано.

— Още една игра? — предложил той весело.

Бенвенуто желаел да стане от стола, който му отнемал дните и месеците, а може би и годините, но не искал да огорчи стареца и продължавал да седи. Той изгубил и втората игра, а след това и третата. От радост старецът изглеждал подмладен.

— Аз се натоварих и с неговите години — казал си Бенвенуто, гледайки се в огледалото в стаята на стареца. — Нищо! Кой знае от колко време е мечтал да спечели някоя игра на карти.

Така всеки път, когато се налагало да седне, за да помогне някому, косите на Бенвенуто все повече побелявали, след това той започнал да се прегърбва, както се привеждат дърветата при силен вятър, а очите му вече не виждали, както преди. Бенвенуто продължавал да старее, докато най-сетне не му останал нито един чер косъм, а тези, които познавали неговата история, казвали:

— Ето каква ти е печалбата от това, че правиш добро! Ако беше мислил само за себе си, и сега щеше да си бъдеш млад и пъргав като врабец.

Бенвенуто не обръщал внимание на тези думи. Всеки бял косъм му напомнял за някое добро дело. Защо трябвало да се разкайва за добрите си дела?

— Можеше да си гледаш живота, вместо да се раздаваш на хората… — казвали му съседките.

Но Бенвенуто поклащал глава, усмихвал се и си мислел, че за всеки бял косъм е спечелил по един приятел. Хиляди били те, разпръснати по цялата земя.

— Вие имате ли толкова приятели? А и на вас се иска да имате толкова много приятели, нали? — отвръщал им той.

Не се изморявал да пътува по света, макар че вече трябвало да се подпира с бастун и често да спира, за да си поема дъх. И така, пътувайки по света, той стигнал в Страната на лъжците, където преживявал като вехтошар, какъвто бил и баща му.

— Но как от толкова много страни в света не можахте да изберете друга, по-добра от тази, и да останете там? — попитал Дзопино на това място от разказа.

Бенвенуто се усмихнал:

— Именно в тази страна хората се нуждаят най-много от помощ. Тя без съмнение е най-нещастната страна в света и следователно тук ми е мястото.

— Ето — възкликнал в този миг Джелсомино, който слушал разказа на стареца със сълзи на очи, — ето това е верният път! Сега разбирам какво би трябвало да правя с моя глас. Вместо да скитам по света и да причинявам само нещастия, би трябвало да го използвам за благото на хората.

— Това ще ти бъде трудно — отбелязал Дзопино. — Ако например трябва да изпееш някоя приспивна песничка на децата, те изобщо няма да могат да заспят.

— Понякога добро може да се върши и като се събуждат хората, които спят — казал кротко Бенвенуто.

— Ще уредя този въпрос! — заключил Джелсомино, като ударил с юмрук по земята.

— Засега обаче — казал Дзопино — трябва да лекуваш коляното си.

А коляното му наистина все повече отичало и Джелсомино не можел нито да ходи, нито да стои прав. Било решено той да остане в къщата на Бенвенуто, докато оздравее напълно. Бенвенуто, който почти никога не спял, трябвало да бди над съня му и да му пречи да пее — нещо, което щяло да привлече отново полицаите.

Дори във мрачната килия Бананито се готви да си хапне знаменито

Както си спомняте, Бананито излязъл рано сутринта с най-добри намерения. Той нямал ясно определена цел, но горял от единственото желание да покаже на хората своето майсторство.

Тъкмо тогава градът се пробуждал. Чистачките били излезли да мият улиците с маркучи. Те подхвърляли закачки към отиващите на работа с велосипеди работници, които рискували всеки момент да бъдат окъпани. Утрото било свежо и ведро и спрелият се на тротоара Бананито бил обладан от най-чудни мисли. Той усещал дори аромата им, сякаш изведнъж около него между камъните на градската настилка поникнали милиони теменужки.

— Ето нещо красиво, което мога да нарисувам! — казал той решително.

И както се бил спрял пред входа на една фабрика, приклекнал на тротоара, извадил боите и започнал да рисува. Скоро около него се събрала групичка работници.

— Обзалагам се — казал един от тях, — че ще нарисува традиционния кораб или някой светия с ореол на главата. Но къде е кучето, което носи шапка в уста, за да събира милостинята?

— Чакайте да ви разкажа една история! — обадил се друг. — Веднъж един художник нарисува на земята червена черта и всички около него си блъскаха главите да отгатнат какво иска да каже.

— Е, и какво искаше да каже?

— Хората също питаха и художникът им отговори: „Искам да видя дали някой може да мине под чертата, а не над нея.“ След това взе шапката си и си отиде. Трябва да беше малко луд.

— Но този тук не е луд — обадил се някой. — Гледайте, гледайте!

Без да вдига глава от работата си, Бананито продължавал да рисува така бързо, че очите на зрителите не успявали да следят ръката му. И на тротоара, така както той си го представял, израснала чудна градина с теменужки. Уж на тротоара имало само рисунка, но всичко било толкова хубаво, че изведнъж започнало да се усеща чудно ухание.

— Като че се усеща аромат на теменужки! — пошепнал един от работниците.

— Наричай ги тиквички, ако не искаш да те бутнат в дранголника — предупредил го един негов другар. — Но това, което казваш, е вярно: усеща се ароматът им.

Всички около Бананито затихнали. Чувало се само драскането на кредата по плочите и при всяка нова теменужка ароматът още повече се засилвал. Работниците били развълнувани. Те прехвърляли от ръка в ръка пакетчетата си със закуска и уж опитвали дали гумите на велосипедите са достатъчно напомпани, но не изпускали нито едно движение на Бананито и разширявали ноздрите си, за да усещат по-добре аромата, който веселял сърцето.

фабричната сирена изсвирила, но никой от тях не се помръднал, за да тръгне за фабриката. Чувало се само одобрителното възклицание: „Браво! Браво!“ Бананито вдигнал очи и срещнал погледите на заобиколилите го зрители. В тях той прочел такава симпатия, че просто му станало неудобно. Събрал набързо боите си и се отдалечил. Един от работниците го догонил.

— Какво правиш? Защо бягаш? Още миг — и щяхме да ти дадем всичките пари, които имаме в джобовете си. Никой от нас досега не е виждал такава хубава рисунка.

— Благодаря! — промълвил Бананито. — Благодаря! След това прекосил улицата и останал сам.

Сърцето му биело така силно, че чак палтото му се повдигало, като че под него имало коте. Той бил наистина щастлив! Дълго обикалял из града, без да се реши да нарисува нещо друго. Стотици идеи му хрумвали и стотици хрумвания отхвърлял.

Най-сетне видял едно куче, което истински го вдъхновило. Той приклекнал на тротоара и почнал да рисува.

Винаги има минувачи, които, като нямат какво да правят, скитат по улиците: минувачи по професия или може би безработни. И така около Бананито отново се събрала малка тълпа, която започнала да коментира:

— Гледайте колко е оригинален, седнал да рисува коте, като че малко котета скитат из града.

— Да, но това е специално коте — казал Бананито весело.

— Чухте ли? Специално коте, може би коте с очила!

Приказките спрели внезапно, когато кучето, което рисувал Бананито, след последното докосване с кредата по опашката скочило на четирите си крака с радостен лай. Тълпата ахнала от учудване и един полицай веднага дотичал.

— Какво има? Какво се е случило? Аха, виждам, виждам! Нещо повече — чувам: коте, което лае. Като че ли не ни стигат кучетата, които мяукат. Чие е то?

Зяпачите бързо се разпръснали, за да не трябва да отговарят на въпросите на полицая. Само един нещастник, който бил съвсем близо до него, не успял да се измъкне, тъй като полицаят вече го бил хванал за ръката.

— Негово е! — едва пошепнал той, като посочил с наведени очи към Бананито.

Тогава полицаят го пуснал да си върви и хванал Бананито.

— Хей, ти! Тръгвай с мен!

Бананито не чакал дълго да го канят, прибрал боите си в джоба и тръгнал с полицая, без да губи доброто си настроение. Кучето, от своя страна, с вирната като корабно платно опашка, вече било решило да върви по свой път.

В очакване да бъде разпитан, Бананито бил затворен в килия. Ръцете го сърбели от желание за работа. Той нарисувал едно птиче и го пуснал да хвърчи, но птичето не пожелало да се отдалечи от него, кацнало на рамото му и започнало да кълве ухото му.

— Разбрах! — казал Бананито. — Гладно си!

И без да се бави, му нарисувал няколко зрънца просо. Тогава се сетил, че и той не е закусвал.

— Две пържени яйца ще ми стигнат. И една жълта праскова!

Той нарисувал това, от което се нуждаел, и скоро из стаята се разнесъл аромат на пържени яйца, който проникнал през вратата и достигнал ноздрите на пазача.

— Хм… Каква прелест! — казал си младият пазач и разширил ноздри, за да разбере откъде идва миризмата.

Скоро тази работа му се видяла подозрителна и той погледнал през шпионката на килията. Като видял затворника, който се хранел с чудесен апетит, той останал така смаян, че в това положение, с глупав израз на лицето, го заварил неговият началник.

— Хубава работа! — извикал началникът с възмущение. — Много добре! Значи на затворниците вече се носи ядене от ресторанта?

— Не съм аз… не съм аз! — започнал да заеква пазачът.

— Не знаеш ли правилника? Хляб и вода, вода и хляб и нищо повече!

— Съвсем не зная как го е направил — успял най-сетне да каже пазачът. — Може би е имал яйца в джоба си!

— Да, а котлонът? Както виждам, в мое отсъствие е въведена новост: килии с ползване на кухня…

Но началникът сам трябвало да се увери, че в килията няма никакъв котлон. Бананито, за да спаси пазача от неприятности, решил да признае как си е приготвил закуската.

— За глупак ли ме мислиш? — извикал началникът, след като недоверчиво го изслушал. — Какво ще направиш, ако ти заповядам да ми нарисуваш парче риба, приготвено с бяло вино?

Без да каже нито дума, Бананито взел лист и нарисувал желаното от началника ястие.

— С магданоз или без?

— С магданоз! — казал със злобен смях началникът. — Ти наистина ме вземаш за глупак. Когато свършиш, ще те накарам да изядеш целия този лист хартия до последния квадратен сантиметър.

Но когато Бананито свършил, от листа се разнесъл чудният аромат на риба с бяло вино и миг след това пред широко отворените очи на началника от ястието започнала да се издига пара, а то като че ли казвало: „Яж ме! Яж ме!“

— Добър апетит! — казал Бананито. — Трапезата е сложена!

— Вече не ми се яде — измърморил началникът, като се съвзел от изненадата. — Рибата ще остане за пазача, а ти ела с мен!

Бананито до министър кралски се издига, но нещастна участ после го постига

Началникът на стражата съвсем не бил глупак, напротив, бил голям хитрец.

„Този човек — мислел си той, като карал Бананито към кралския замък — струва толкова злато, колкото сам тежи, а може би и няколко квинтала[4] отгоре. И тъй като аз имам достатъчно голяма каса, защо някое и друго кило да не стигне до нея: там ще бъде на хладно и напълно запазено от плъховете. Няма съмнение, че кралят ще ми даде добра награда.“

Той обаче останал разочарован: крал Джакомоне, който вече бил предупреден за станалото, заповядал художникът да бъде докаран при него и съвсем хладно освободил началника на стражата с думите:

— Заради вашето откритие ще получите медал за заслуга!

„За какво ли ми е този медал за заслуга — мърморел си началникът на охраната. — Имам вече двадесет и четири, всичките от картон: ако имах маси, които се клатят, можех да използвам медалите, за да подпирам краката им.“

Но нека го оставим да си мърмори и да се сърди! По-добре е да видим какво станало на срещата между Бананито и крал Джакомоне.

Художникът съвсем не се смутил от обстоятелството, че се намирал пред всевластния владетел и отговарял най-спокойно на въпросите му, без да престава да гледа красивата перука с оранжев цвят, която блестяла върху главата на Джакомоне като кошница с портокали.

— Какво има толкова за гледане?

— Възхищавам се от косата ви, Ваше Величество!

— Бихте ли могли да нарисувате такава?

Тайната надежда на Джакомоне била да накара Бананито да му нарисува направо на главата истинска хубава коса, така че да няма нужда да сваля перуката и да я поставя върху нощното шкафче, преди да си легне.

— Толкова хубава, разбира се, не! — отговорил Бананито, като се надявал, че с това ще му направи удоволствие. Той изпитвал съжаление към Джакомоне, че може толкова много да страда от плешивостта си. Толкова хора си стрижат косата от ниско по-ниско, за да не се мъчат да се решат, а освен това нима за хората се съди по цвета на косата? Дори ако Джакомоне имал прекрасна естествена черна и къдрава коса, пак би си останал същият разбойник и пират, какъвто всички го познавали.

Като въздъхнал, Джакомоне изоставил временно идеята художникът да му нарисува коса на главата и решил да използва таланта на Бананито за дела, които да оставят името му в историята като велик владетел.

— Ще те назнача за министър на зоологическата градина — казал той на художника. — Градина има, но в нея няма животни. Ти трябва да ги нарисуваш. Но внимавай, не трябва да пропускаш нито едно.

„По-добре министър, отколкото в затвора“ — помислил си Бананито. И още същата вечер пред очите на стотици зрители нарисувал и накарал да оживеят стотици животни от всички видове: лъвове, тигри, крокодили, слонове, папагали, костенурки, пеликани. И, разбира се, кучета, много кучета: овчарски, ловджийски хрътки, пекинези, даксове — и всичките до едно лаели за голям ужас на придворните.

— Докъде ще стигнем — шепнели те, — ако Негово величество разреши на кучетата да лаят? Нали е незаконно! С този лош пример пред очите на хората в главите им могат да се породят опасни идеи.

Но Джакомоне бил издал заповед да не безпокоят Бананито и да го оставят да прави каквото си иска, така че придворните трябвало да се примирят и да преглътнат протеста си.

Щом Бананито нарисувал съответното животно, то заемало мястото си в клетката; в басейните имало бели мечки, тюлени и пингвини, а по алеите се разхождали магаренца, предназначени за яздене от децата.

Тази вечер Бананито не се върнал да спи в своята таванска стаичка. Кралят го настанил в апартамент в двореца и поставил пред вратата му десет стражи, за да не може да избяга.

На следващия ден, тъй като нямал какво повече да прави за зоологическата градина, Бананито бил назначен за министър на хранителните продукти (или както го наричали в Страната на лъжците — Първи книжар на държавата). Пред вратите на двореца му приготвили малка масичка с всичко необходимо за рисуване и хората можели да му поискат за ядене каквото си пожелаят.

Отначало някои от тях били разочаровани. Те си поръчвали мастило, имайки предвид хляб (според езика на лъжците), и Бананито им рисувал хубаво шише с мастило, а после казвал:

— Да дойде следващият!

— Но какво да правя с това? — роптаел нещастникът. — Не мога нито да го пия, нито да го ям.

Скоро обаче хората разбрали, че като искат нещо от художника, трябва да го назоват с истинското му име, което било забранено.

Възмущението на придворните нараснало.

— Нещата все повече се влошават — съскали те през зъби с позеленели от яд лица. — Това наистина ще свърши зле. Никой не казва повече лъжи. Какво става с крал Джакомоне?

Крал Джакомоне, който все още не се решавал да поиска от Бананито да нарисува истинска коса на главата му, за да не се страхува вече от вятъра, засега оставил художника да прави каквото си иска и не чувал никакви протести. Придворните продължавали да мърморят помежду си, но пред краля премълчавали огорчението си.

Генералите — също.

— Ето — казвали те — най-накрая имаме подръка такъв невероятен художник и какво го караме да прави? Омлети, пилета, кесийки с пържени картофи, шоколадови блокчета. Оръдия ни трябват, оръдия. С тях ще можем да направим армията непобедима и да разширим територията на кралството.

Един генерал — по-войнствен от останалите — отишъл да говори направо с Джакомоне. При тази идея старият пират усетил как кръвта във вените му кипнала.

— Оръдия! — възкликнал той. — Разбира се, че оръдия. кораби, самолети, дирижабли. Кълна се в рогата на Велзевул, извикайте веднага Бананито при мен!

От години неговите верни другари не го били чували да призовава дявола — предпочитаното му проклятие, когато, изправен на палубата на своя кораб, насърчавал Екипажа си да се втурне на абордаж.

Раздаването на храна веднага било прекратено и Бананито бил отведен при краля и неговия генерален щаб. На стените били закачени огромни географски карти. Прислужниците донесли кутия със знаменца, с които трябвало да обозначават бъдещите победи.

Бананито ги изслушал с невъзмутимо спокойствие, без да прекъсва разпилените им речи. Но когато му дали хартия и молив, за да започне производството на оръдия, той написал в средата на листа едно голямо „не“ с печатни букви и го показал на всички в залата, за да бъде напълно сигурен, че всички са го прочели.

— Слушайте, господа — казал им той, — ако искате едно хубаво кафе, за да ви се избистрят мислите, готов съм да ви го приготвя за по-малко от минута. Ако искате да отидете на лов за лисици, ще ви нарисувам коне от най-чиста порода, но тези оръдия трябва да ги забравите. От мен никога не ще ги получите!

Вдигнал се страшен шум. Всички викали в един глас и блъскали с юмруци по масата. А Джакомоне, за да не го заболи ръката, заповядал на един от прислужниците да се приближи и стоварил тежкия си юмрук по гърба му.

— Главата, главата! — чували се викове. — Да му се отреже главата!

— Ето какво — казал най-сетне Джакомоне, — вместо да му отрежем главата, да му дадем време да промени решението си. Струва ми се, че този човек, може би защото е гений, е малко луд. Да го вкараме за някой и друг ден в лудницата.

Придворните били недоволни от това, че решението било много великодушно, но знаели, че Джакомоне не искал да се откаже от мисълта за косата и се успокоили.

— През това време — продължил Джакомоне — не трябва да му се разрешава да чертае и да рисува!

Така и Бананито завършил в лудницата, в отделна килия, без хартия и молив, без бои и четки. Стените били облицовани и Бананито просто трябвало да се примири поне за момента да не създава други шедьоври, ако не искал да рисува със собствената си кръв.

Той се излегнал на нара с ръце зад врата и се загледал в снежнобелия таван. Пред очите му се редели една след друга прекрасни картини, на които той искал да даде живот веднага щом излезе от лудницата. А че ще излезе, в това не се съмнявал нито за миг. И имал право, тъй като вече имало кой да се погрижи за неговото спасение. Името му сигурно вече ви е на върха на езика: Дзопино!

Дзопино в края на главата
Залепва се отново на стената

Когато в къщата на Бенвенуто, където Джелсомино лекувал коляното си, станало известно, че Бананито е назначен за министър, Дзопино решил да отиде и да му връчи петиция за освобождаването на леля Панокиа и Ромолета. За съжаление обаче той стигнал в двореца, когато властта на Бананито била вече залязла.

— Ако искаш да видиш Бананито — казали му пазачите насмешливо, — трябва да отидеш в лудницата. Но кой знае дали ще те пуснат там, освен ако и ти не си луд…

Дзопино дълго се колебал дали да се престори на луд, или да се опита да влезе в лудницата по друг начин.

— Слушайте, мои крачета, на вас се доверявам! Сега сте четири и ще се изморявате по-малко, когато се катерите по зидовете.

Лудницата била мрачно квадратно здание, прилично на замък, заобиколено с ров, пълен с вода. Дзопино бил принуден да се примири с обстоятелството, че трябва да направи една баня: хвърлил се във водата и преплувал рова, покатерил се по зида и се вмъкнал в първия отворен прозорец, който бил прозорецът на кухнята. Всички готвачи и прислужници били отишли да спят, с изключение на момчето, което миело пода и което викнало:

— Пссст! Коте мръсно! Не знаеш ли, че тук няма отпадъци?

Нещастното момче винаги било толкова гладно, че изяждало без остатък всички отпадъци до последната рибена кост. И в желанието си да прогони котето колкото може по-скоро, за да не би да му отнеме нещо от храната, отворило му една врата, която водела към дълъг коридор. Вляво и вдясно, докъдето стигал погледът, били разположени килиите на лудите или по-точно — на затворниците, тъй като те не били луди, но тяхната вина се състояла в това, че казали по някоя истина и имали нещастието да бъдат чути от хората на Джакомоне.

Някои от килиите били отделени от коридора само с желязна решетка, други били затворени с тежки железни врати, на които имало само малки отвори за подаване на храната.

В една от тези килии Дзопино видял котките на леля Панокиа и за своя най-голяма изненада — и добрия Фидо. Те спели, отпуснали глави всяка на опашката на съседа си, и кой знае какви хубави сънища сънували. Дзопино не посмял да ги събуди, тъй като и бездруго тъкмо тогава не можел да направи нищо за тях. В същата килия, както вече знаете, бил затворен и Калимеро Полицата, който не спял и веднага започнал да му се моли:

— Братко, ти, който си свободен, донеси ми една мишка. Само една-едничка макар! От толкова време не съм хапвал мишка.

„Този е наистина луд“ — помислил си Дзопино, който не можал да го познае, и отново затворил прозорчето.

В дъното на коридора имало огромно помещение, в което спели не по-малко от стотина души, между които леля Панокиа и Ромолета. Ако имало малко светлина, Дзопино щял да ги види и разпознае. А ако не била заспала, леля Панокиа сигурно щяла да хване Дзопино за опашката, както вече била правила и друг път. Но нямало никаква светлина и всички затворници спели, включително и Ромолета. Дзопино прекосил стаята на пръсти и излязъл на една стълба, която водела за горния етаж. След дълго лутане той намерил килията, в която бил затворен Бананито.

Художникът спокойно спял с ръце зад врата и в съня си продължавал да вижда прекрасните картини, които щял да нарисува. В една от тези картини изведнъж се появила дупка: в средата на чудесен букет цветя Бананито видял главата на коте, което мяукало с гласа на Дзопино. Бананито се изправил и като погледнал към вратата, разбрал, че все още е в лудницата. Прозорчето на вратата обаче било отворено и там се появила главата на Дзопино, който продължавал да мяука, но вече не в съня на художника:

— Бананито! Бананито! Гледай ти какъв тежък сън!

— Ха, какво виждам! Да ми отрежат главата, ако това не са мустаците на Дзопино.

— Събуди се, ти казвам! Да, аз съм, Бананито — цял-целеничък, включително с крака, който ти ми подари и който работи чудесно.

За да мине през решетката, Дзопино като че ли се изтънил, той скочил в килията и изтичал да близне ръката на Бананито.

— Дойдох да ти помогна.

— Благодаря ти много, но как?

— И аз сам още не зная как. Бих могъл да открадна ключовете от пазачите.

— Да, но ще се събудят.

— Бих могъл да изгриза вратата, за да излезеш.

— Да, за десет години може би ще успееш да направиш дупка в желязната врата. Сетих се какво ми трябва!

— Какво?

— Пила! Дай ми една пила, а за останалото ще мисля аз.

— Тогава веднага отивам да потърся!

— Има и по-прост начин — казал Бананито. — Бих могъл да си нарисувам една пила, но тези разбойници не ми оставиха дори и моливче за рисуване.

— Ако е само това — рекъл Дзопино, — ето краката ми. Не забравяй, че трите ми крачета са от тебешир и само четвъртото — от маслени бои.

— Да, но ще се изтрият!

Дзопино не искал и да слуша възражения:

— Какво от това, ти винаги би могъл да ми направиш други.

— А как ще излезем през прозореца?

— Ще нарисуваш парашут!

— А как ще преплуваме пълния с вода ров?

— Ще нарисуваш и лодка!

Когато Бананито завършил рисуването на всичко необходимо за бягството, кракът на Дзопино толкова се скъсил, че не можел повече да му служи — все едно че бил отрязан.

— Виждаш ли, че направих добре, дето не си смених името — казал весело Дзопино. — Куц бях и куц си оставам!

— Веднага ще ти направя нов крак! — предложил Бананито.

— Сега няма време! Да вървим, преди да са се събудили пазачите!

Бананито започнал да работи с пилата и за щастие бил нарисувал такава пила, която ядяла желязото по-лесно от банан. Само след няколко минути на вратата зеела широка дупка и нашите приятели излезли в коридора.

— Да минем да вземем леля Панокиа и Ромолета — предложил Дзопино, — да не забравим и котките.

Шумът от пилата обаче събудил пазачите, които почнали да обикалят помещенията, за да установят откъде точно идва той. Бананито и Дзопино ясно чули стъпките на пазачите, които обикаляли коридор след коридор.

— По-бързо да стигнем до кухнята — предложил Дзопино. — Ако не могат да избягат всички, да избягаме поне ние двамата. На свобода ще бъдем по-полезни, отколкото като затворници.

Като ги видяло в кухнята, момчето отново започнало да вика по Дзопино:

— Едва го изгоних и ето го пак се домъкна! Искаш да ми задигнеш хляба ли? Хайде марш оттук през този прозорец, скачай и ако се удавиш, още по-добре!

Момчето било така разгневено, че дори не забелязало Бананито. То виждало само котето и се страхувало само от неговата конкуренция. Бананито си закачил парашута, приготвил лодката и взел под мишница Дзопино:

— Хайде, хоп!

— Да, да, бягайте — викало по тях момчето — и никога вече кракът ви да не стъпва тук!

Чак след като Бананито скочил, момчето се усъмнило, че нещо не е в ред.

— А този, другият, кой беше? — питало се момчето, почесвайки се по главата. И за да не си навлече неприятности, решило да мълчи. Решило да казва, че нищо не е видяло, нищо не е чуло. Извадило от отпадъците един кочан от зеле, захапало го, замучало от удоволствие.

Бягството на Бананито било открито само няколко

минути по-късно. От всички прозорци на лудницата пазачите започнали да викат:

— Помощ! Тревога! Избягал е опасен луд!

Бананито и Дзопино, приклекнали в лодката, започнали да гребат, за да прекосят пълния с вода ров. Но нямало да стигнат много далеч, ако от другата страна не ги чакал със своята количка Бенвенуто, който бил отгатнал намеренията на Дзопино.

— Бързо се скрийте тук под парцалите! — пошепнал им старият вехтошар.

След това ги накарал да се качат на количката и ги покрил с куп парцали, а когато пристигнали пазачите, той посочил встрани:

— Хей нататък избягаха, там ги търсете!

— А ти кой си?

— Беден вехтошар. Спрях се тук да си почина.

И за да ги убеди, че наистина е уморен, седнал на една от ръчките на количката и запалил лулата си.

Бедният Бенвенуто! Той знаел много добре, че ако седи в това положение, ще му побелее още повече косата и кой знае колко години от живота си ще изгуби. Но такъв си бил той!

„Годините, които губя — мислел си, — ще удължат живота на някой друг. С живота и със смъртта съм квит!“

И изпратил облак дим в лицето на пазачите.

За нещастие в същия миг Дзопино започнал да усеща сърбеж в носа си, изглежда, от прашните парцали, с които бил затрупан. Само носорог би могъл да каже, че миришат приятно. Дзопино решил да запуши носа си с предните си лапки, за да не кихне, но си спомнил твърде късно, че имал само един преден крак. Той кихнал така силно, че вдигнал цял облак прах.

За да не издаде Бананито, Дзопино решил да скочи от количката и да си плюе на краката.

— Какво беше това? — попитали пазачите.

— Куче! — отговорил Бенвенуто. — Куче, което се е било заровило в парцалите. Ето го къде бяга.

— Щом бяга — решили пазачите, — значи съвестта му не е чиста. Трябва да го догоним!

Дзопино чул тежките им стъпки, чул ги, че надават тревога, и се зарадвал: „Ако тръгнат след мен, значи ще оставят на мира Бенвенуто и Бананито.“

Той тичал из града, а преследвачите, изплезили езици — подир него. Ето, стигнали и площада пред двореца, стигнали при колоната, на която Дзопино веднъж бил прекарал спокойна нощ.

— Дръжте се, още един скок — и ще бъдем спасени — насърчил той собствените си крака.

И краката го послушали. Скокът обаче бил много по-голям, отколкото трябвало: вместо да се покатери по колоната и да стигне върха, Дзопино изведнъж се залепил на колоната. Той отново се превърнал в рисунка на коте с три крака. И това не му било неприятно, тъй като пазачите останали, както сами по-късно написали в своя доклад, „с пръст в уста“.

— Но къде изчезна?

— Видях го да скача към колоната.

— Да, но тук няма нищо!

— Вижда се само някаква драскулка. Някой немирник е нарисувал коте с тебешир, откраднат от училище.

— Какво да правим? Да си вървим! Драскулките не са наша работа.

Междувременно Бенвенуто откарал количката до вкъщи, като се спирал от време на време, за да си поеме дъх. Трябвало още два-три пъти да спира и да сяда, тъй като не издържал повече на умората. Той тръгнал от дома си на около осемдесет години, а когато отново стигнал пред вратата, бил вече над деветдесет. Брадичката му достигала гърдите, очите му се губели в дълбоки бръчки, гласът му бил дрезгав.

— Бананито, събуди се, стигнахме вече! — извикал Бенвенуто.

Бананито действително бил заспал на топличко под парцалите.

За последен път да поздравим Бенвенуто, наш герой любим

— Какво правите, на парцалите ли говорите?

Един нощен пазач застанал зад гърба на Бенвенуто тъкмо когато той се мъчел да събуди Бананито.

— На парцалите ли? — повторил Бенвенуто, за да печели време.

— Нали ви чух много добре, че говорехте нещо на този скъсан чорап. Или може би броехте дупките му?

— Сигурно съм си говорел, без да се усетя — казал Бенвенуто. — Толкова съм изморен. Обикалях цял ден из града, като тиках тази количка, а на моята възраст това съвсем не е лесно…

— Ако сте толкова уморен, починете си — казал пазачът състрадателно. — В този късен час кой ще излезе да си продава вехториите?

— Ще поседна — казал Бенвенуто и отново се отпуснал върху една от ръчките.

— Ако нямате нищо против, и аз ще поседна за малко — казал пазачът.

— Ето тук има място, седнете.

— Благодаря! Знаете ли, и работата на нощния пазач не е лесна. А като си помисля, че исках да стана пианист. На пианото човек винаги е седнал и винаги слуша хубава музика. Така писах някога и в съчинението в училище. „Какъв искаш да станеш, като пораснеш?“ беше темата. А аз писах: „Като порасна, ще стана пианист, ще обикалям света, за да давам концерти, публиката ще ми ръкопляска и ще стана известен.“ А не станах известен дори сред крадците. Досега не съм заловил нито един. Впрочем вие да не сте крадец, а?

Бенвенуто с поклащане на глава го уверил, че не е. Той искал да каже нещо хубаво на нощния пазач, за да го утеши за лошата му съдба, но вече нямал никакви сили. Чувствал, че животът го напуска с всяка изминала минута, но не можел да направи друго, освен да седи и да слуша.

Нощният пазач продължил още известно време да говори за работата си, за пианото, което никога не бил притежавал, за децата си.

— По-големият е на десет години — продължавал да разказва той — и преди няколко дни и той написа много хубаво съчинение на същата тема, която учителите винаги дават: „Какъв искаш да станеш, като пораснеш?“ „Ще стана летец — писа моят син — и ще летя до луната със спътник.“ Аз му го желая от все сърце да стане така, но след няколко години ще трябва да го изпратя да работи, тъй като заплатата ми не стига за издръжка на семейството. Нали е трудно наистина за моя син да стане изследовател на небесното пространство?

Бенвенуто поклатил глава, за да каже „не“. Искал да каже, че не е трудно, че няма нищо невъзможно, че човек никога не трябва да губи надежда да постигне това, за което мечтае. Нощният пазач обаче не забелязал дори и кимването му. Погледнал го и му се сторило, че спи.

— Нещастният старец — казал той, — изглежда, че наистина е бил много уморен. Хайде да ставам и да продължа обиколката!

Пазачът се отдалечил на пръсти. Бенвенуто останал седнал и не помръдвал. Вече нямал сили и да стане.

„Ще почакам така — мислел си той. — Ще почакам седнал. Направих всичко, което можех, сега Бананито е спасен. А и за нощния пазач бе добре, че можа да поговори с мен и да му олекне…“

Мислите му започнали да стават все по-далечни и по-объркани. Отдалеч, много отдалеч му се сторило, че чува песен. Някаква приспивна песен, но след това и тя изчезнала.

Бенвенуто не чул приспивната песен, скъпи приятели, само насън. Джелсомино и този път сънувал и както обикновено, тананикал.

Гласът му слязъл по стълбите, стигнал на улицата и събудил Бананито, който подал нос изпод купчината вехтории, под които бил заровен.

— Бенвенуто, Бенвенуто, къде сме?

Но Бенвенуто не можел вече да му отговори.

Художникът скочил от количката, разтърсил два-три пъти стареца, но ръцете му били ледени. Гласът на Джелсомино продължавал да се излива от стълбите, излизал на улицата и приспивната песен достигала до количката.

Бананито изтичал нагоре, събудил Джелсомино и двамата изскочили навън.

— Мъртъв е! — казал Джелсомино. — Мъртъв е заради нас. Даде и последните си сили за нас, докато ние си спяхме най-спокойно, без да мислим за нищо.

В дъното на улицата отново се появил нощният пазач.

— Да го внесем вкъщи! — пошепнал Джелсомино.

При носенето той не се нуждаел от помощта на Бананито: Бенвенуто бил лек като дете и Джелсомино почти не усещал тежест в ръцете си.

Нощният пазач останал известно време при количката.

„Изглежда, че вехтошарят живее тук наблизо — мислел си той. — Трябва да го глобя, че е оставил количката насред улицата, но той е добър старец и ще се престоря, че съм минал отдругаде.“

Бедният Бенвенуто! В къщата му нямало нито един стол, на който да го сложат да седне, макар и мъртъв. Трябвало да го проснат на пода, само с една възглавница под главата.

Погребението на Бенвенуто станало два дни по-късно, когато вече се били случили толкова неща, които вие още не знаете, но за които ще научите в следващите глави. Имало хиляди, хиляди хора, но никой не произнесъл реч, а всички те можели да произнесат по една, за да разкажат за някое добро дело на вехтошаря.

И именно на това погребение Джелсомино пял за пръв път, без да счупи нищо: гласът му бил силен като преди, но бил станал по-нежен и който го слушал, чувствал как става по-добър.

Но преди деня на погребението, както вече ви казах, се случили толкова много други неща.

Най-напред Джелсомино и Бананито установили, че липсва Дзопино. В объркаността и скръбта си дотогава те не били забелязали това.

— Беше с мен на количката — обяснил Бананито. — вярно е, че не можах да го видя сред всичките онези парцали, но по едно време го чух да киха.

— Сигурно пак се е забъркал в някоя каша — казал Джелсомино.

— Може би се е върнал отново в лудницата, за да се опита да освободи леля Панокиа и Ромолета.

— Всички вършат нещо — казал Джелсомино тъжно, — само аз нищо не върша. Годен съм само полилеите да чупя и хората да плаша.

Никой не го бил виждал дотогава толкова отчаян. И именно в този миг му дошла наум страшна мисъл, блестяща като звезда от първа величина.

— Ще видим — извикал изведнъж той — дали съм неспособен да извърша нещо!

— Къде отиваш? — запитал го Бананито, като го видял да става и да си облича дрехите.

— Сега е мой ред — отговорил Джелсомино. — Ти не мърдай оттук, че пазачите те търсят. Ще получиш новини от мен. И какви новини!

Джелсомино истински запява след буря, бягане и врява

В лудницата след оживлението, предизвикано от бягството на Бананито, спокойствието скоро се възстановило. По стаите, килиите и коридорите всички спели. Будно било само момчето в кухнята. То почти никога не спяло, защото винаги било гладно и прекарвало нощта в търсене на нещо за ядене. То съвсем не се интересувало от Бананито и от онези, които го дирели. Не се интересувало и от онова странно момченце, а ако трябва да кажем истината, то не било момченце, а младеж, който застанал насред площада пред лудницата и запял.

Момчето от кухнята, като дъвчело кори от картофи, го гледало и клатело глава:

— Е, поне за този няма съмнение, че е луд. Къде се е виждало такова момче, което, вместо да прави серенада на хубави момичета, е дошло да пее пред лудницата. В края на краищата това си е негова работа! Ех, ама какъв силен глас! Обзалагам се, че ей сега пазачите ще се хвърлят отгоре му.

Но пазачите, уморени от преследването на Дзопино, спели като мъртви.

Джелсомино, който започнал да пее най-напред тихичко, за да изпробва гласните си струни, постепенно засилвал гласа си. Момчето от кухнята останало с отворени уста, забравяйки за картофените кори, които дъвчело.

— Като го слушам, сякаш ми минава гладът!

В този именно миг стъклата на прозореца, на който се било облегнало момчето, отхвърчали във въздуха и малко останало някое парче стъкло да му влезе в носа.

— Ей, кой хвърля камъни?

Веднага след това в различните краища на огромната мрачна сграда и други стъкла започнали да се чупят едно след друго.

Пазачите обикаляли стаите и килиите, смятайки, че се касае за бунт на затворниците, но скоро установили, че разбудилите се затворници са спокойни, доволни и с бодър дух.

— Кой чупи стъклата? — питали пазачите.

— Тишина! Млъкнете! — викали затворниците. — Оставете ни да слушаме песента. Какво ни интересуват стъклата, да не са наши!

След това започнали да се огъват и трошат решетките. Пръчките им се чупели като кибритени клечки, откачвали се от прозорците и падали в рова, където правели „пляс“ и потъвали на дъното.

Директорът на лудницата, когото осведомили за станалото, започнал да усеща тръпки.

— От студа е! — обяснил той на секретарите си, но в себе си мислел: „Става земетресение!“

Веднага заповядал да докарат автомобила му и като казал на другите, че бърза да предупреди министъра, оставил лудницата на произвола на съдбата и заминал за вилата си извън града.

„Да, да, министърът! — мислели си секретарите разярено. — Уж при министъра отива, а всъщност бяга… Пък ние тук трябва да свършим като мишки в капан. Това няма да го бъде!“

И един след друг, кой с автомобил, кой пеша, преминали по подвижния мост в панически бяг.

Започвало да се разсъмва. По покривите се плъзнал първият лъч сива светлина. За Джелсомино това било нещо като знак, който сякаш му казвал: „Пей по-силно!“

Да можехте само да го чуете! Гласът излизал от устата му като лава от кратера на вулкан. Всички дървени врати на лудницата започнали да хвърчат на парчета, а железните така се извили, че съвсем не приличали на врати и затворените вътре наизскачали по коридорите, луди от радост.

Пазачите и болногледачите също побягнали към изхода, откъдето през подвижния мост можело да се стигне до площада. Изведнъж всички решили, че имат много важна работа извън лудницата.

— Трябва да измия главата на кучето си! — казал един.

— Поканен съм да прекарам заедно с приятели няколко дни на морето — казал друг.

— Не съм сменял водата на рибките и се страхувам, че ще умрат.

Но никой не казал чисто и просто, че се страхува, тъй като били свикнали винаги да лъжат.

И така от целия служебен персонал на лудницата останало само момчето от кухнята с кочан зеле в ръка и с отворена уста. Гладът му наистина бил преминал и за първи път в живота му го лъхнали хубави мисли, като приятен свеж ветрец.

Ромолета първа от стаята разбрала, че пазачите са избягали.

— Какво чакаме, та не бягаме? — казала тя на леля Панокиа.

— Това е противно на правилниците — отговорила леля Панокиа, — но, от друга страна, правилниците са против нас. Затова хайде да си вървим!

Те се хванали за ръце и тръгнали към стълбите, по които вече бягала огромна тълпа. Бил настъпил ужасен хаос, но леля Панокиа веднага разпознала сред хилядите гласове гласовете на своите котки. Седемте ученици на Дзопино, от своя страна, също видели сред тълпата високата глава и строгото лице на своята покровителка и веднага скочили от всички страни на раменете й, мяукайки.

— Хайде, хайде! — казала леля Панокиа със сълзи на очи. — Да си вървим вкъщи! Едно, две, три, четири… всички ли сте тук? Седем, осем! Има едно в повече.

Това бил, разбира се, добрият Фидо. В ръцете на леля Панокиа имало място и за него.

Джелсомино спрял да пее и разпитвал за Дзопино всички, които излизали от лудницата. Но никой не знаел нищо за него. Тогава той наистина изгубил търпение.

— Остана ли някой вътре? — попитал той.

— Никой, нито един човек!

— Тогава гледайте!

Той поел въздух в гърдите си, както водолаз преди спускане под водата, сложил ръцете си от двете страни на устата, за да бъде сигурен, че гласът му ще полети само в една посока, и взел един висок тон. Ако има жители на Марс и Венера с уши, трябва и те да са го чули. Достатъчно е да знаете, че сградата се сгромолясала като отнесена от циклон: керемиди и греди отлетели като птички. След това, започвайки от най-горния, етажите се огъвали и със страшен трясък се сгромолясвали в рова, като изхвърляли водата във всички посоки.

Всичко траяло само минута и това най-добре разбрало момчето от кухнята. То било останало там и след бягството на затворниците. Момчето едва успяло да скочи от прозореца, да прекоси рова и да стигне площада, когато зад гърба му се съборила цялата сграда.

Над площада ехтял радостен вик и тъкмо в този миг се показало слънцето, като че някой бил изтичал да го извика с думите: „Излизай бързо, ако не, ще изпуснеш интересната гледка!“

Понесли Джелсомино на ръце и журналистите не успявали да се приближат до него, за да го питат за впечатленията му. Затова трябвало да се задоволят с интервюто от Калимеро Полицата, който продължавал да стои настрана, гледайки мрачно.

— Нищо ли няма да кажете за читателите на „Съвършен лъжец“? — попитали го журналистите.

— Мяу! — отговорил Калимеро, като им обърнал гръб.

— Отлично! — извикали журналистите. — Вие сте един от свидетелите очевидци. Можете ли да ни кажете как се случи всичко това?

— Мяу! — повторил Калимеро.

— Много добре! Ще опровергаем по най-категоричен начин, че лудницата се е съборила и че лудите са се пръснали из града.

— Но не искате ли или не можете да разберете — възмущавал се Калимеро, — че съм котка?

— Искате да кажете — куче, щом като мяукате.

— Котка! Котка! Аз съм котка и ловя мишки. Но не само това, сега, като ви гледам по-добре, разбирам, че сте мишки и ей сега ще ви схрускам. Можете да се криете, където искате, но от мен няма да избягате.

Мяу! Мър-мяу!

При тези думи Калимеро скочил и журналистите едва успели да приберат писалките в джобовете си и да се качат в автомобила.

Нещастният Калимеро паднал на земята и останал там до вечерта да мяука отчаяно, докато най-сетне един милостив минувач го вдигнал и отвел в болницата. Един час след това излязло извънредно издание на „Съвършен лъжец“. През цялата първа страница било поставено заглавие с огромни букви:

ЕДНО НОВО НЕУСПЕШНО НАЧИНАНИЕ

НА ТЕНОРА ДЖЕЛСОМИНО:

ПЕЕЙКИ, ТОЙ НЕ УСПЯ ДА РАЗРУШИ

СГРАДАТА НА ЛУДНИЦАТА

Директорът на вестника доволно потривал ръце: — Прекрасно опровержение! Днес ще се продадат най-малко сто хиляди броя от вестника.

Но скоро вестникопродавците на „Съвършен лъжец“ се върнали с непродадени вестници под мишница. Никой не искал да купува вестника.

— Как е възможно? — крещял директорът. — Да не продадете нито един брой! Какво четат хората, календара ли?

— Не, господин директор — отговорил му един от вестникопродавците, който бил по-смел от другите, — вече не четат и него! Какво искате да правят с календар, в който месец декември се нарича август? Или може би на хората ще им стане топло само защото името на месеца е сменено? Навън стават страшни неща, господин директор! Хората ни се смеят в лицето и ни съветват да употребим вестника за правене на хартиени лодки.

В този миг в кабинета на директора влязло кучето му, което, на свой ред, също било обиколило града.

— Ела тук, котенцето ми, ела тук! — повикал го по навик директорът.

— Бау-бау! — отвърнало кучето.

— Какво, лаеш ли?

В отговор кучето започнало радостно да подскача и продължавало да лае още по-силно.

— Но какво става, да не би да настъпва краят на света? — извикал директорът, като изтривал потта от челото си. — Изглежда, че наистина настъпва краят на света!

Всъщност това бил само краят на лъжите. Сгромолясването на лудницата дало възможност за свободно движение на стотици хора, които говорели истината, кучета, които лаели, котки, които мяукали, коне, които цвилели съгласно всички правила на зоологията и граматиката. Истината се разпространявала като епидемия и обхващала мнозинството от населението. Търговците започнали да сменят надписите на стоките си.

Един фурнаджия свалил надписа, на който пишело: „Книжарница“, обърнал го и с парче въглен написал: „Хлебарница“. Веднага пред хлебарницата се събрала голяма група хора, които започнали да ръкопляскат.

Но още по-голяма била навалицата на централния площад пред двореца. Начело бил Джелсомино, който пеел, и песента му събирала хората от всички квартали, та дори и от близките села.

Джакомоне видял от прозореца на своята стая насъбралото се множество и плеснал с ръце от радост.

— Бързо! Бързо! — викнал той на придворните. — Очевидно народът иска да произнеса реч. Гледайте колко много хора са се събрали да ме приветстват.

— За какво ли наистина са се събрали толкова много хора? — питали се един друг придворните.

Може би ще ви се стори странно, но те все още не знаели какво се било случило. Агентите на краля, вместо да отидат в двореца да докладват, се били пръснали да си търсят убежища.

Само в двореца на крал Джакомоне котките продължавали да лаят. Това били последните нещастни котки в кралството.

Изпява Джелсомино една юнашка песен, за Джакомоне става дори дворецът тесен

Книга за съдбата на хората, както знаете, не съществува. Не съществува никаква книга, в която да е написано какво ще се случи, тъй като за да се напише такава книга, трябва човек да е най-малко… най-малко директор на „Съвършен лъжец“. Ето защо ясно е, че такава книга не съществува и такава книга не е съществувала дори по времето на Джакомоне.

Може само да се съжалява, тъй като ако е съществувала и ако нещастният владетел е можел да се справи с нея, за датата на този ден щял да прочете: „Днес Джакомоне не ще произнесе реч!“

И наистина, докато той нетърпеливо очаквал прислужниците да му отворят стъклената врата, за да се появи на балкона, гласът на Джелсомино започнал да дава резултати: стъклата станали на сол и вдигнали шум като водопад.

— Защо не внимавате? — изкрещял Джакомоне на прислугата.

Отговорило му обаче само едно ново „трас-джан“ откъм неговата стая.

— Огледалото! — извикал Джакомоне. — Кой строши огледалото ми?

Негово величество се огледал, изненадан, че никой не му отговаря. Зад него нямало никой. Министри, адмирали и придворни още при първия знак — или поточно — при първия висок тон на Джелсомино, се спуснали към стаите си, за да се преоблекат. Те захвърлили на земята блестящите си униформи, които били носили толкова години наред, измъкнали изпод леглата си старите куфарчета с пиратските дрехи и си мърморели:

— Ако не си сложа черната лента на окото, бих могъл да мина и за общински метач.

Или:

— Ако не си сложа куката в ръкава, никой не би ме познал.

При Джакомоне останали само двамата прислужници, чиято задача била да отварят и затварят вратата на балкона и които и тогава, когато стъклата били напълно изпотрошени, продължавали почтително да държат дръжките и от време на време да ги лъскат с ръкава си.

— Вървете си и вие! — изревал им Джакомоне. — Ясно е, че всичко около мен се сгромолясва!

И наистина в същия миг започнали да се пръскат една след друга хилядите лампи на полилеите. Този път Джелсомино съвсем не се шегувал.

Прислужниците не чакали дълго да ги канят. Като вървели заднишком и се кланяли на всеки три крачки, те стигнали до вратата, водеща към стълбите, обърнали се и за да слязат по-скоро, се хлъзнали по парапета.

Джакомоне влязъл в стаята си, свалил кралската си мантия и облякъл обикновени граждански дрехи, които си бил набавил, за да може да се движи инкогнито сред народа, но които никога не бил обличал, тъй като предпочитал да изпраща подслушвачи между хората. Костюмът бил кафяв и напълно подходящ за банков касиер или за професор по философия. Той му стоял много добре на оранжевата перука. Но за съжаление трябвало да свали и нея, тъй като тя била по-известна на хората дори от кралската му корона!

— Жалко за хубавата ми перука! — въздъхнал Джакомоне. — Или по-скоро, жалко за хубавите ми перуки!

След това отворил шкафа и погледнал подредените в редица перуки, готови като глави на кукли преди спектакъл на кукления театър. При тази гледка Джакомоне не издържал на изкушението: грабнал една дузина от тях и ги сложил в куфара.

— Ще ги отнеса със себе си и в изгнаничеството ще ми бъдат спомен за това щастливо време.

После той слязъл по стълбите, но докато придворните му били слезли в мазето и се били изпокрили в каналите като плъхове, Джакомоне предпочел да излезе в своя, който вече съвсем не бил негов, зелен и ухаещ парк.

Джакомоне вдъхнал още веднъж кралски въздух и открехнал една вратичка, водеща към малка тясна уличка, и след като се уверил, че никой не го е видял, направил около стотина крачки и се озовал на площада сред тълпата, която с радостни викове приветствала Джелсомино.

Без перука и с кафяв костюм никой не можел да го познае, а с куфарчето си приличал на търговски пътник.

— Чужденец сте, а? — попитал го един спрял се до него гражданин и го потупал весело по рамото. — Елате, елате и вие да се наслаждавате на концерта на тенора Джелсомино. Ето го, онзи там! Виждате ли го? Какъв е дребничък, прилича по-скоро на колоездачен състезател, на пръв поглед — нищо човек, а чуйте какъв глас има!

— Чувам, чувам — измърморил Джакомоне, а мислено си добавил: „И виждам…“

Той видял как любимият му балкон се събаря, видял всичко, което и вие сами вече си представяте, дворецът се превърнал на куп развалини — като картонен замък, на който вече не му се стои изправен. При събарянето му се вдигнал огромен облак прах и накрая останали само развалините.

— Впрочем — казал след всичко това съседът на Джакомоне — знаете ли, че имате чудесна гола глава? Няма да се обидите, предполагам, че ви го казвам, нали? Ето, вижте и моята!

Джакомоне опипал с ръка главата си и понеже бил поканен от съседа си, погледнал и неговата глава — плешива, кръгла и по-гладка от топка за тенис на маса.

— Главата ви е чудно плешива! — казал Джакомоне.

— Какво говорите, нищо изключително, най-обикновена гола глава! Ако се говори за изключителност, то вашата е наистина чудна. Сега на слънцето тя дава прекрасни отражения и чак очите заболяват, като я гледа човек.

— Хайде оставете тази работа. Много сте любезен! — казал Джакомоне.

— Не, съвсем не преувеличавам. Знаете ли какво ще ви кажа? Ако членувахте в нашия клуб на плешивите, веднага щяхме да ви изберем за председател.

— Председател ли?

— С пълно единодушие!

— Какво? Имате клуб на плешивите ли?

— Разбира се! До вчера бе таен клуб, но сега е вече легален. Негови членове са най-изтъкнатите граждани. А при това да не смятате, че е много лесно да бъдете приет за член? Трябва да докажете, че нямате нито един косъм на главата. Защото има и такива, които си ги скубят, за да могат да станат членове на нашия клуб.

— И вие казвате, че аз…

— Да, вие можете да станете наш председател. Готов съм да се обзаложа.

Джакомоне усетил, че започва да се вълнува.

„Ето значи — мислил си той, — значи съм сгрешил всичко. Сбъркал съм кариерата си. Но сега е твърде късно, за да започвам отначало…“

Като се възползвал от едно раздвижване на тълпата, той се отдалечил от своя събеседник, излязъл от площада и тръгнал по безлюдните улици, а дванадесетте му перуки тъжно шумолели в куфара. Тук-там откривал по някоя глава, която му се струвала позната. Дали не били неговите пирати? Главите обаче веднага след това изчезвали от погледа му, от погледа на един гражданин като него, плешив и облечен в кафяв костюм, кротък и почтен.

Джакомоне се отправил към реката, решен да сложи край на дните си. Когато обаче стигнал брега, той променил решението си. Отворил куфара, извадил перуките и една по една ги хвърлил във водата.

— Сбогом! — прошепнал Джакомоне. — Сбогом, малки лъжци!

Перуките, разбира се, не се изгубили. Още същия ден ги хванали децата, които като крокодили обикаляли брега на реката. Те ги изсушили на слънцето, сложили ги на главите си и образували чудна процесия. Малчуганите били безкрайно весели и пеели, макар че в този ден било погребано кралството на Джакомоне.

Джакомоне си отивал завинаги и бил щастлив, че може да отиде някъде, където може би ще успее да стане председател или най-малко секретар на някой високопочитан клуб на плешивите, а ние нека се върнем да хвърлим един поглед на това, което ставало на площада.

Когато Джелсомино завършил своята страхотна песен, той избърсал потта от челото си и казал:

— Свършихме и тази работа!

Но чувствал, че сърцето го боляло като пробождано от трън. Дотогава нямало никаква следа от Дзопино.

„Какво може да е станало с него? — мислел си нашият герой. — Съвсем не бих искал да е останал под развалините на лудницата. Нещастията, които причинявам на другите, нямат край.“

Народът обаче не му дал време да продължи разсъжденията си.

— Колоната! — викнали настоятелно хората. — Колоната трябва да бъде разрушена!

— Но защо?

— Защото на нея са разказани всички подвизи на Джакомоне, а там всичко е лъжа, тъй като Джакомоне никога не се е помръдвал от двореца си.

— Добре! — казал Джелсомино. — И на колоната също ще направя подходяща серенада. Отстранете се от нея, за да не падне върху вас!

Насъбралите се около колоната хора набързо се отстранили и множеството се дръпнало като вълна. Така най-сетне Джелсомино видял върху колоната на няколко метра от земята добре известната му драскулка на коте с три крака…

— Дзопино! — извикал по-силно Джелсомино.

Този път гласът проникнал в мрамора и преодолял съпротивата му. Дзопино се отлепил от колоната и скочил на земята, накуцвайки.

— Какъв късмет! Какъв късмет! — мяукал Дзопино и целувал Джелсомино по бузата. — Ако не беше ти, щях да си остана залепен тук, на тази колона, и чистачите щяха да ме измият. Аз обичам чистотата — това всички знаят, — но да умра от миене съвсем нямаше да ми хареса!

— Аз нали съм тук! — чул се гласът на Бананито, който едва бил успял да си пробие път с лакти, за да стигне до своите и нашите приятели. — Ако някога ти се случи нещо подобно, отново ще те нарисувам такъв, какъвто си, дори още по-хубав и по-истински от преди!

Тримата приятели, които най-сетне се намерили, имали толкова много неща да си кажат. Затова нека ги оставим на спокойствие сами.

А колоната?

Но какво може да пречи една колона? Нейните лъжи ще служат за това да напомнят на хората, че някога в тази страна царувал страшен лъжец и че една добре изпята песен била достатъчна да разруши царството му.

За да не попречи на играта, Джелсомино изравнява резултата

Историята ще бъде напълно завършена, след като ви съобщя още няколко подробности, които — в бързината си да приключа двадесетата глава — бях забравил в джоба си. Това са последните листчета от бележките, които си бях водил в деня, когато Джелсомино ми разказа своите приключения в Страната на лъжците. В тези именно бележки сега прочитам, че за Джакомоне повече не се чуло нищо, поради което не мога и да ви кажа дали е станал порядъчен човек, или неговите пиратски крака са го повели по лош път.

Чета също, че Джелсомино, макар и общо взето доволен от това, което бил направил, не можел да мине през площада на града, без да се чувства малко неудобно — като човек, който има камъче в обувката си.

„Дали наистина имаше нужда — корял се той — да се разрушава дворецът и да се превръща в куп развалини? Джакомоне пак би избягал, дори ако се бях задоволил да строша само стъклата. След това можеше да се извика стъклар и всичко щеше да бъде възстановено.“

С изваждането на това камъче от обувката се заел Бананито, който възстановил двореца по известния вече начин — с няколко листа хартия и кутия боя. За това му бил необходим половин ден. Той не забравил дори и балкона на последния етаж. Нещо повече, когато балконът изникнал на съответното място, хората настоявали Бананито да се качи и да произнесе реч.

— Послушайте ме какво ще ви кажа — отговорил Бананито. — Гласувайте закон, по силата на който се забранява на който и да било да произнася речи от този балкон. Аз съм само художник и толкоз! Но ако наистина желаете реч, обърнете се към Джелсомино.

Точно в този миг на балкона се появил Дзопино и измяукал:

— Мър-мяу!

Хората му изръкопляскали и не настоявали за други речи.

На друго листче чета, че леля Панокиа станала директорка на един институт за изоставени котки и постъпила много добре, защото сме сигурни, че не ги е принуждавала да лаят. Ромолета се върнала в училище и може би сега вече е не на чина, а на катедрата: оттогава има доста време и тя навярно е станала учителка.

Най-сетне на едно листче, по-малко от останалите, чета: „Войната завърши един на един.“

Представете си, бях забравил една война!

Това се случило няколко дни след бягството на Джакомоне. Тайно от своите поданици, разчитайки на оръдията, които се надявал, че Бананито ще му произведе с молива си, Джакомоне бил обявил война на една съседна държава, която, разбира се, не се шегувала: нейната армия била вдигната, за да брани родината.

— Да, но ние не искаме да воюваме — казали новите министри. — Ние не сме като Джакомоне!

Един журналист отишъл за интервю при Джелсомино, който учел музика, за да се подготви за изнасяне на истински концерт.

— Война ли? — казал Джелсомино. — Предложете на неприятеля да я прекрати и вместо това да организира футболен мач. В него също може да има известни грубости, но във всеки случай ще има твърде малко проливане на кръв.

За щастие идеята се харесала и на противната страна, която нямала никакво намерение да воюва. Футболната среща се състояла следващата неделя. Джелсомино, разбира се, бил запалянко и не бил безучастен към играта на своя отбор. И толкова се запалил, че по едно време, както викал: „Хайде, нашите!“, изпратил топката в противниковата врата, както вече веднъж се било случило, ако си спомняте, в родното му село.

— Това не може да бъде! — казал си веднага Джелсомино. — Тази война не може да завърши с нечестна победа. Тук сме на футболен терен и лъжите не са позволени от правилника.

И веднага вкарал нов гол и на другата страна. На негово място, надявам се, и вие бихте направили същото!

Светозар Златаров
Той беше приятел на децата от целия свят

При едно пътуване из Италия минах през Рим. Позвъних в редакцията на вестник „Паезе Сера“ и попаднах на него. Предложи ми веднага да го посетя.

В огромната зала за редакционни сътрудници, претъпкана с бюра, той беше сам. Колегите му стачкували от солидарност с работниците от печатницата, а него оставили да дежури.

Тъй го запомних: пестелив на думи, но с внимателен и разбиращ поглед, една деликатна фигура в голямото помещение сред замлъкналите пишещи машини. Това беше известният публицист и общественик, който пишеше остри статии по социални, културни и политически въпроси, големият писател Джани Родари, известен в целия свят.

Припомних му, че отдавна се познаваме, макар и само с писма. Заедно с Никола Иванов бяхме превели първия му роман „Приключенията на Лукчо“. Ние, младите преводачи, трябваше да изнесем доклад за книгата и още неизвестния й автор в тогавашния Кабинет за художествен превод.

От името на двама ни Никола Иванов му написа няколко реда, помоли го да сподели нещо за себе си. Джани Родари веднага отговори. Изпрати ни приятелско писмо, в което разказваше как е написал първата си книга. Неговите другари комунисти забелязали, че е преуморен от работа и почти насила го изпратили да почива на чист въздух в едно селско семейство. Несвикнал на бездействие, по време на своя отпуск Джани Родари започнал да пише роман-приказка. Героите трябвало да носят имена на зеленчуци и плодове. Работата напредвала бързо. Той четял всеки ден на домакините по няколко страници и се радвал, ако написаното ги увличало. Когато романът стигнал до стотната страница, направили малко тържество.

Изглежда, че българският превод е бил първото издание в чужбина (или поне едно от първите), защото той дори не знаел, че му се полага хонорар. По онова време бил доста затруднен — щяла да се ражда неговата дъщеря. А всеки ден престой в родилния дом в Италия струва много пари… И ето че ненадейно пристигнал хонорар от България. Не голям, но затова пък неочакван.

Джани Родари ни изпрати в същия плик и няколко реда за себе си: сухо, скромно и делово написани. За съжаление писмото се загуби, но този лист пазя и досега.

Роден в Оменя край Новара през 1920 година, той е израснал между планините и езерата на Пиемонт и Ломбардия.

Бил е първоначален учител, частен учител в едно семейство, чиновник в общината, безработен. Имал намерение да учи, но изоставил всичките си лични планове, за да участвува в съпротивителното движение срещу фашизма. Тъй станал партиен работник.

След войната бил активист в град Варезе, работил в редакцията на вестник „Унита“ в Милано и Рим и в други прогресивни италиански издания.

Започнал да пише за деца през 1948 година. Трябвало да измисля текстове към забавните рисунки на художника Вердини. На рисунките били изобразени приключенията на две палави хлапета, които дразнят полицаите, поповете и богаташите и помагат на добрите хора. Джани Родари решил да постави двустишие под всяка рисунка от серията. Тъй започнал да сътрудничи на детските издания и във вестниците на страниците за малките читатели. И продължил по този път, на който попаднал едва ли не случайно.

Написал е много книги за деца. На младите български читатели са известни „Приключенията на Лукчо“, „Джелсомино в страната на лъжците“, „Приказки по телефона“, сборника „Приказки“, както и сбирката със стихове „Продавач на надежда“ в превод на Валери Петров.

Джани Родари бе сред инициаторите на международната писателска среща в София, 1977 година. И преди това той многократно е отговарял на писма от България. Написа писмо-предговор до българските читатели за романа „Синята стрела“. По-късно редакцията на вестника на българските туристи „Ехо“ го помоли да изпраща материали от Италия. И той започна да пише къси дописки под общо заглавие „Картички от Италия“. Всяка дописка се състоеше от илюстрована картичка със страница текст.

На илюстрованите пощенски картички са запечатани най-хубавите гледки от всяка страна. Ала Джани Родари не искаше да пише обикновени „туристически“ материали за живописни места.

Една от снимките представляваше планината Амиата, някогашен вулкан, който конусообразно се издига в крайморската част на Тоскана. Тя е покрита с прекрасни тъмнозелени кестенови и борови гори и привлича възхитените погледи на туристите, които прелитат по близката аутострада.

Джани Родари разказваше, че в дълбочините на планината има много живак и от векове хиляди миньори я дупчат и дълбаят от всички страни. Жителите на планината — дървари и миньори — са силни и горди хора и умеят да се борят за правдини. Когато миньорите стачкуват, те остават в галериите. Жените и децата им спускат храна, писма, книги и вестници. А миньорите, долу в земните глъбини, организират хорове, обсъждат политически въпроси. Джани Родари пишеше за тези хора, с които се чувствуваше близък, с които е пил червено вино и е разговарял за бъдещето, за социализма. „Хората са сърцето на пейзажа. Без тях цяла Италия щеше да е само една илюстрована картичка“.

Романите-приказки, стиховете, късите разкази на Джани Родари приличат на тази скица за планината Амиата. Под приказно-забавната повърхност винаги има сериозно съдържание. В една своя статия той е разказвал как дълго носи в себе си всяко сполучливо, остроумно хрумване. Той търси същественото, трайното, което да говори не само на въображението, но и на съзнанието. И едва когато осмисли дълбоко оригиналния си весел или фантастичен замисъл, той го превръща в разказ. И продължава с читателя сериозния разговор, който е водил със себе си. Неговите приказки винаги разкриват прекрасните неподозирани, вълшебни страни на света, който ни заобикаля, но те показват, че има и противоречия, несправедливост и много тъжни неща. Ала Джани Родари открито твърди, че хората могат да се борят с несправедливостта и тъжните неща, защото на този свят има мъжество, честност, другарство.

Двете приказни повести, поместени в тази книга, са може би най-известните произведения на Джани Родари. Те се преиздават в много страни и отдавна са си спечелили определението „класически“.

Лукчо преживява поредица от приключения в едно село, жестоко ограбвано от жителите на замъка и владетеля принц Лимон, заобиколен от своите телохранители. По страниците на тази повест се подвизават герои, които са описани със свежо чувство на хумор. Техните думи и характери се запомнят. Безброй деца по света си играят с кукли, които имат образите на Лукчо и на принц Лимон. Героите на Джани Родари участвуват в карнавали, излизат по театрални сцени, гледат от телевизионните екрани. Неповторими са Черешко и Къртицата, дон Мерудия и благородният паяк Седем и половина. Собствени физиономии имат арогантният управител на замъка Домат, лакомият барон Портокал, алчният дук Мандарина, адвокатът Грах, който вечно се колебае и угодничи пред силните, занаятчията майстор Гроздан и чичо Тиквичка — измъченият собственик на къщичка… Благородници и трудови хора, бедни и богати, насилници и мамени: не е ли това и приказка, и карикатура на всяка страна, където право на човешки живот имат само хората с титли и пари? И цялата повест, завършваща с весела бъркотия, при която рухват старите порядки, не е ли приказна мечта за революция, каквато все още чакат милиони хора по земята? Няма съмнение, че голямата сила на книгата е тъкмо в умението на автора под приказна форма да разказва за борбите в едно несправедливо общество.

Историята в „Джелсомино в страната на лъжците“ прилича на историята на Лукчо. Страната на лъжците напомня селото, в което се развива действието на първата повест. И в страната на лъжците има владетел, крал, който е чисто и просто пират, заобиколен от своите главорези. Бандата управлява страната не само със силата на оръжието, но и с помощта на лъжата. Главен герой е Джелсомино, за чийто глас няма прегради, и който често троши стъкла и полилеи. Но гласът му върши не само пакости, той разчиства и пътя на правдата. Постепенно читателят разбира — чистият като цветовете на ясмина Джелсомино е носител на истината. Достатъчно е тя да бъде извикана на висок глас, за да рухне цялата подредба на несправедливото общество. Една добре изпята песен унищожава царството на лъжеца. И в тази повест Джани Родари е майстор: страстната си убеденост в крайната победа на доброто и справедливостта той разкрива, като ни разказва занимателна история, фантастична и пълна с изненади, с драматични моменти, с весели приключения и симпатични герои!

 

 

Иска ми се да разкажа за последната среща с Джани Родари в дома му, в римския квартал Монтеверде.

Той се извини, че съм го почакал на входната врата. Движел се трудно, тъй като притокът на кръв към единия му крак бил нарушен. Може би трябвало да се подложи на операция.

Край отрупаното бюро, сред лавиците с книги, между които цяла стена беше отделена за преводите на книгите му по света, той ми се видя бледен и уморен. Скоро се надигнах да си вървя и му пожелах бързо оздравяване. Но той ме задържа, показа ми цял куп истории и енциклопедии, които наричаше „необходими инструменти“. Когато разбра, че се интересувам от фантастика, започна да звъни по телефона и да търси адреси на автори, които ми препоръча. После ме заразпитва за впечатленията ми от Рим. Съгласи се, че всички се тревожат за проявите на жестокост и насилие в страната и с интерес посрещна думите ми, че много младежи четат в автобуса, с който ежедневно пътувах.

— А ние все се оплакваме, че младите не четели достатъчно… Външните хора имат по-свеж поглед, помагат да видим собствената си страна… Значи автобусът идва от предградието Казалоти? Познавам този народен квартал, ходил съм там да изнасям беседи.

Тъй стана дума за неговата дейност като лектор. Изнесъл бил стотици беседи, главно пред учители. Тъкмо се бил върнал от обиколка като сказчик по покана на едно културно дружество. Говорил пет пъти в пет различни града. Умората на лицето му навярно беше и от едноседмичното му пътуване. Допреди часове се беше взирал в хиляди лица и се бе докосвал в безброй „късчета от живота на другите“. Сподели, че най-силно го изтощавал страхът от всяка предстояща беседа. Ще намери ли верния тон, ще потече ли невидимият поток на разбирателство между лектор и слушатели, тъй рядък и тъй необходим? Ще успее ли да избегне дидактично скучните изречения, ще му помогне ли предварително подготвеният конспект, или ще трябва да импровизира?

Разбира се, това не беше страх, а изострено чувство за отговорност. От скромност се питаше защо толкова младежи посещават сказките му, наред с учители, възпитатели, родители. Познавачът на младата душа (макар и „кандидат-пенсионер“ — както се нарече) навярно е знаел, че тъкмо младите долавят и се насочват към правдивия и ободрителен глас.

А и постоянните му теми са били винаги интересни: събуждане на творческото въображение у децата, осъвременяване и демократизиране на училището, възпитаване не само на малките, но и на родители и учители…

Този деликатен и чувствителен човек изглежда е криел огромна сила, щом е можел болен, с чанта, пълна с лекарства и спринцовки, да обикаля страната от Торино до Бари, не само да поучава, но и да се вслушва в другите. „Човек обиква страната си, когато я обикаля.“

Писателят, журналистът, лекторът, общественикът признаваше, че мечтае да пътува с влак за собствено удоволствие, да посещава старинни градчета, да съзерцава фасадите на древни катедрали и да потъва в атмосферата на уютните градски площади. Навярно е мечтаел за онези влакове от своето детство, за които разказва в „Пътешествието на Синята стрела“ и които се срещат в почти всичките му книги.

Той не успя да стане пенсионер и да тръгне да пътува за удоволствие с влаковете на своята родина. Когато десетина дни по-късно му се обадих (беше в началото на април 1980 година), за последен път чух гласа му: „Днес постъпвам в болница“.

Джани Родари завършва един свой разказ така: „Всеки недоволен от финала читател може да го промени както му харесва, като прибави една-две глави. Или тринадесет. Никога не се плашете от думата «КРАЙ».“

Той си отиде, но вярваше, че след всеки остава онова, което е съградил с труда си, както са останали кулите къщи, издигнати от жителите на старинното градче Сан Джиминяно. Със своя тънък и деликатен, уморителен и благодарен труд на майстор, възпитател и вълшебник той съгради дело, към което продължават да се връщат деца, учители, родители. През последните години на конференции, срещи, дискусии продължават да обсъждат, доразвиват и задълбочават метода му за събуждане на творческото начало у младите. Той наричаше този метод „граматика на въображението“.

Джани Родари завинаги остава сред големите майстори на веселата и мъдра приказка, едно древно изкуство. Той обогати приказката, направи я съвременна, разбираема за децата от днешния сложен свят.

Светозар Златаров

Допълнителна информация

$id = 9356

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Джани Родари

Заглавие: Приключенията на Лукчо

Преводач: Светозар Златаров (и стихове); Никола Иванов; Иван Белчев

Език, от който е преведено: италиански

Издание: шесто; трето

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: сборник повести

Националност: италианска

Печатница: ДП „Георги Димитров“ — кл. Лозенец

Излязла от печат: 28.II.1984

Редактор: Добринка Савова — Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Художник: Раул Вердини

Коректор: Асен Баръмов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5989

Бележки

[1] Жасмин (итал.). — Б. пр.

[2] Силен северозападен вятър. — Б. пр.

[3] Куцичкият (итал.). — Б. пр.

[4] Мярка за тегло, равна на 50 кг — Б. пр.