Запознах се с него по време на буря и при все че бяхме прекарали урагана на същата шхуна, аз го забелязах едва след като шхуната бе станала на парчета. Без съмнение бях го виждал между другите туземци от екипажа, но не бях си давал сметка за съществуването му, защото „Пьотит Жан“ беше доста претъпкана. Освен с десетимата туземни моряци, белите капитан, помощниккапитан, търговски агент и шестима пасажери в кабините, тя бе отплавала от Рангироа с около осемдесет и пет палубни пътници — жители на островите Паумоту и Таити, мъже, жени и деца, всеки с пътно сандъче извън рогозките, одеялата и вързопите с дрехи.
Ловът на бисери на островите Паумоту1 бе завършил и всички ловци се завръщаха в Таити. Шестимата пасажери бяхме търговци на бисери. Двама бяха американци, третият беше А Чун (най-честният китаец, когото съм познавал), имаше един германец, един полски евреин и най-после аз допълвах шесторката.
Ловът бе завършил добре. Никой от нас, както и никой от осемдесет и петте палубни пътници, нямаше причини да се оплаква. Всички бяха спечелили добре и всички предвкусваха почивката и развлеченията в Папеете.
Разбира се, „Пьотит Жан“ беше претоварена. Тя беше само седемдесеттонна и нямаше право да носи дори една десета част от наблъскалите се в нея хора. Трюмовете й бяха натъпкани и препълнени с бисерни миди и копра. Дори служебният склад беше догоре затрупан с миди. Цяло чудо бе, че моряците смогваха да я управляват. По палубата не можеше да се мине. Те просто се катереха насам-натам по перилата. Нощем стъпваха по заспалите на палубата, налягали — готов съм да се закълна — по двама един връз друг. Да, на палубата имаше
——
1 Друго название на архипелага Туамоту. Б. р.
и прасета, кокошки и чували с батати, а навсякъде, където можеше, бяха закачени низи от кокосови орехи, чийто сок пиеха, и връзки банани. От двете страни, между предните и главните ванти, бяха опънати въжета, достатъчно ниско, за да може предният утлегар да минава свободно над тях, а на всяко от тези въжета висяха поне по петдесет връзки банани, Пътуването обещаваше много неразбории, дори ако успеехме да го завършим за два-три дни, колкото щяха да са необходими, ако духаше силен югоизточен пасат. Но той не беше силен. След първите пет часа пасатът замря с десетина сподавени полъха. Затишието продължи цялата нощ и на другия ден — едно от тези затишия с ослепително блестящо огледално море, когато само мисълта да си отвориш очите е достатъчна да ти причини главоболие.
На втория ден умря един мъж от Великденския остров, един от най-добрите ловци на бисери в лагуната през тоя сезон. Умря от едра шарка, макар да не ми е ясно откъде е могла да се появи тази болест на борда, след като не бяхме чули нито за един случай на брега, когато напуснахме Рангироа. Но тя се бе появила и един човек умря, а трима други се разболяха.
Нямаше какво да се прави. Не можехме нито да отделим болните, нито да се грижим за тях. Бяхме наблъскани като сардели. Не ни оставаше нищо друго, освен да гнием и да мрем — искам да кажа, не ни оставаше нищо друго подир нощта, последвала първия смъртен случай. В тая нощ помощник капитанът, търговският агент, полският евреин и четирима туземни ловци на бисери избягаха с голямата китоловна лодка. За тях не чухме вече нищо. Но на сутринта капитанът веднага направи пробойни в останалите лодки и за нас не остана друг изход.
В този ден имаше два смъртни случая; на следващия — три; после скочиха на осем. Интересно беше да се види как приемаме тази работа. Туземците например изпаднаха в състояние на безмълвен, тъп страх. Капитанът — казваше се Удуз и беше французин — стана много нервен и бъбрив. Направо изпадна в истерия. Беше едър, месест мъж, тежеше най-малко двеста фунта и не след дълго се превърна в истинска друсаща се като желе планина от тлъстини.
Германецът, двамата американци и аз откупихме целия запас от шотландско уиски и захванахме да пием без изтрезняване. Теорията беше прекрасна, а именно: ако можехме да бъдем непрекъснато просмукани от алкохол, всеки микроб на едрата шарка, щом влезеше в допир с нас, щеше незабавно да се изпепели. И теорията даде желания резултат, макар и да трябва да призная, че капитан Удуз и А Чун също останаха незасегнати от болестта. Французинът не пиеше изобщо, пък А Чун си позволяваше само по една чаша на ден.
Времето беше хубаво. Слънцето вече се местеше на север и стоеше точно над главите ни. Нямаше никакъв вятър освен чести вихри, които духаха свирепо от пет минути до половин час и свършваха с проливен дъжд. След всеки вихър грейваше ужасното слънце, което изсмукваше облаци пара от подгизналата палуба.
Парата не беше приятна. Това бяха изпарения на смъртта, претоварени с милиони и милиони микроби. Щом я видехме да се вдига от мъртвите и умиращите, пийвахме си още уиски и обикновено обръщахме по две-три чаши почти без да го разреждаме с вода. Освен това възприехме правилото да пием още по няколко чаши всеки път, когато хвърляха мъртвите на акулите, които гъмжаха около нас.
Така мина една седмица, докато уискито свърши. И добре стана, че свърши, иначе нямаше да съм жив сега. Само трезвен човек можеше да преживее това, което последва, и ще ме разберете, като ви спомена незначителния факт, че единствено двама души можаха да го преживеят. Другият човек беше езичникът — поне така чух да го нарича капитан Удуз в момента, когато за първи път си дадох сметка за съществуването му. Но да си дойда на думата.
Именно в края на седмицата, когато нямаше вече уиски и търговците на бисери бяха трезви, случайно погледнах барометъра, който висеше при входа на кабината. Нормално край островите Паумоту той показваше 29,90, а доста обичайно беше да го видиш да се колебае между 29,85 и 30,00 или дори 30,05; но да го видиш, както го видях аз, паднал на 29,62, беше достатъчно, за да изтрезнее и най-пияният търговец на бисери, който е изпепелявал някога с шотландско уиски микроби на едрата шарка.
Обърнах внимание на капитан Удуз върху този факт, но узнах, че и той наблюдавал как барометърът пада от няколко часа. Можеше да се направи съвсем малко, но той го направи много добре, ако вземем под внимание обстоятелствата. Свали леките платна, скъси останалите, както се налагаше пред буря, опъна въжета, за да може човек да се държи, и зачака вятъра. Грешката му беше в това, което направи, след като излезе вятърът. Той обърна шхуната така, че вятърът да я духа откъм лявата носова част, и я спря, което беше правилно да се направи на юг от екватора, ако — и тъкмо там беше цялата грешка, — ако не се намираш точно на пътя на урагана.
А ние бяхме точно на пътя му. Можех да го разбера по непрекъснато засилващия се вятър и по също тъй непрекъснатото падане на барометъра. Казах му да обърне така, че вятърът да ни духа откъм лявата кърмова част, докато барометърът престане да пада, и тогава да спре. Спорихме и накрая той изпадна в истерия, но въпреки това не пожела да се помръдне. Най-лошото беше там, че не можах да убедя останалите търговци на бисери да ме подкрепят. Кой съм аз, та да зная за морето и навиците му повече от един капитан със съответна подготовка — положително си мислеха те.
Разбира се, морето страхотно се развълнува от вятъра и аз никога не ще забравя първите три вълни, които се удариха в „Пьотит Жан“. Тя престана да слуша кормилото, както става с корабите, когато ги спрат, и първата вълна помете всичко от палубата. Опънатите въжета можеха да послужат само на силните и здравите, но не бяха много от полза дори за тях, а жените и децата, бананите и кокосовите орехи, прасетата и пътните сандъчета, болните и умиращите се затъркаляха в плътна, вряскаща маса.
Втората вълна заля палубата на „Пьотит Жан“ до перилата и когато кърмата й потъна надолу, а носът подскочи към небето, целият нещастен товар от живи същества и багаж полетя назад. Това беше поток от човешки тела. Хората се носеха напред с главата, напред с краката, на една страна, премятаха се, превиваха се, кривяха се, гърчеха се и се сплескваха. От време на време някой се улавяше за
пилерсите или въжетата, но тежестта на телата зад него не му позволяваше да се задържи.
Видях едного да полита с главата напред право срещу кнехтовете на десния борд. Главата му се спука като яйце. Разбрах какво ни очаква и скочих върху покрива на кабината, а оттам върху самото главно платно. А Чун и един от американците се опитаха да направят същото, но аз бях с един скок пред тях. Американецът бе отнесен и изхвърлен през кърмата като сламка. А Чун се хвана за една от ръчките на щурвала и увисна на него. Но една снажна вахине1 от Раротонга се блъсна в него и обви ръка. около врата му. Той се вкопчи с другата си ръка в туземеца кормчия, обаче тъкмо в този миг шхуната рязко се наклони на десния си борд.
Потокът от човешки тела и вода, устремил се по прохода между кабината и перилата на левия борд, рязко промени посоката си и се понесе към десния борд. И тримата бяха отнесени — жената, А Чун и кормчията — и мога да се закълна, че видях А Чун да ми се усмихва с философско смирение, когато се преметна през перилата и изчезна.
Третата вълна — най-голямата — не направи толкова много пакости. Докато тя пристигне, почти всички се бяха заловили за такелажа. На палубата оставаха не повече от десетина задъхващи се, полу-удавени, зашеметени нещастници, които се търкаляха насам-натам или се мъчеха да допълзят до някое сигурно място. Те изчезнаха зад борда, както изчезнаха и останките на последните две лодки. В затишията между вълните другите търговци на бисери и аз успяхме да приберем петнадесетина жени и деца в кабината и запушихме всичките й отвори. В края на краищата това изобщо не помогна на нещастниците.
Вятър ли? Въпреки целия си опит никога нямаше да повярвам, че вятърът може да духа с такава сила. То не се поддава на описание. Как може да се опише един кошмар? Такова нещо беше и този вятър. Той свличаше дрехите от телата ни. Казвам свличаше и твърдя, че беше така. Ако искате, вярвайте. Аз само разказвам нещо, което съм видял и
——
1 В а х и н е — жена. Б. пр.
изпитал. Случва се понякога и сам да не го вярвам. Но го преживях и това е достатъчно. Беше чудовищен вятър, а най-чудовищното в него беше това, че непрестанно се усилваше.
Представете си .милиони, милиарди тонове пясък. Представете си този пясък да се носи с деветдесет, сто, сто и двадесет или колкото ви дойде наум мили в час. Представете си още, че той е невидим, неосезаем, но въпреки това напълно е запазил тежестта и плътността на пясъка. Представете си всичко това и може би ще добиете смътна представа за този вятър.
Сравнението с пясъка може да не е правилно. Сметнете, че е било тиня, невидима, неосезаема, но тежка като тиня. Не, нещо повече! Сметнете, че всяка молекула въздух е била сама по себе си планина от тиня. След това се опитайте да си представите натиска на безброй такива планини. Не, не е по силите ми да го опиша. В езика може да има достатъчно думи, за да се опишат обикновените условия на живота, но възможностите му не достигат за описване на условията, създадени от такъв страхотен напор на вятъра. Щеше да е по-добре, ако бях изпълнил първоначалното си намерение и не бях се опитвал да го описвам.
Ще кажа само, че морето, което отначало се бе развълнувало, застина под натиска на този вятър. Нещо повече: ураганът като че ли бе всмукал целия океан в бездната си и го мяташе в тази част от пространството, която доскоро беше заета от въздуха.
Разбира се, бяхме загубили платната си дълго преди това. Обаче капитан Удуз имаше на „Пьотит Жан“ нещо, което не бях виждал дотогава на шхуна от Южните морета — плаваща котва. Това беше конусовидна платнена торба с огромен железен обръч на края, който не й позволяваше да се затвори. Плаващата котва се управлява горе-долу като хвърчило и се забива във водата, както хвърчилото се забива във въздуха, но с малка разлика. Плаващата котва остава малко под повърхността на океана в отвесно положение. Дълго въже я съединява с шхуната. Благодарение на това „Пьотит Жан“ плаваше с нос срещу вятъра и срещу вълните, доколкото ги имаше.
Положението всъщност щеше да е благоприятно, ако не бяхме на пътя на бурята. Наистина вятърът
откъсна нашите платна от въжетата, отнесе стенгите и обърка безнадеждно шкотовете, но въпреки това щяхме да се отървем благополучно, ако не се намирахме точно пред приближаващия център на бурята. Това ни изяде главата. Бях зашеметен, изтръпнал, парализиран, изнемощял от непрекъснатия напор на вятъра и тъкмо вече бях готов да се откажа от борбата и да умра, когато върху ни налетя центърът на бурята. Ударът, който понесохме, представляваше съвършено затишие. Никакъв полъх не раздвижваше въздуха. А от това ни се гадеше.
Не забравяйте, че дълги часове страхотно бяхме напрягали мускулите си, за да устоим на ужасния натиск на вятъра. И после изведнъж натискът изчезна. Зная, че се чувствувах тъй, сякаш всеки миг щях да се раздуя и да се пръсна на парчета във всички посоки. Струваше ми се, че всеки атом, от който се състоеше тялото ми, отблъсква всеки друг атом и е готов да литне неудържимо в пространството. Но това трая само миг. Бяхме пред гибел.
Щом вятърът и натискът секнаха, морето се надигна. То се мяташе, бушуваше и се устремяваше право към облаците. Не забравяйте, че този невъобразим вятър духаше от всички посоки към центъра а затишието. Резултатът беше, че и вълните се надигаха от всички посоки. Нямаше вятър, който да ги спре. Те изскачаха като тапи от дъното на кофа с вода. Без ред, без постоянство. Бяха бучащи, беснеещи вълни. Най-малко осемдесет фута високи. Това не бяха дори вълни. Не приличаха на никоя вълна, видяна някога от човека.
Бяха плиски, чудовищни плиски и нищо друго. Осемдесет фута високи плиски. Осемдесет ли? По-високи от осемдесет фута. Те прехвърляха върховете на мачтите ни. Бяха водоскоци, взривове. Бяха пияни. Стоварваха се къде ли не и как ли не. Удряха се една в друга, блъскаха се. Втурваха се заедно, рухваха една връз друга или се сриваха едновременно в хиляди водопади. Това — този център на урагана — беше океан, какъвто човек никога не е сънувал. Беше бъркотия на бъркотиите. Анархия. Адски въртоп на побеснели морски води.
„Пьотит Жан“ ли? Не знам. Езичникът ми каза после, че и той не знае. Тя буквално бе разломена, разцепена на парчета, разбита на трески, унищожена. Когато дойдох на себе си, бях във водата и машинално плувах, макар да бях почти две трети удавен. Как съм се озовал там, не можех да си спомня. Спомнях си как „Пьотит Жан“ хвръкна на парчета, вероятно в същия миг, когато някакъв удар ме е лишил от съзнание. Но сега бях във водата и не ми оставаше нищо друго, освен да се боря докрай, при все че изходът от тази борба беше почти безнадежден. Вятърът духаше отново, вълнението беше много по-малко и не тъй стихийно и аз разбрах, че съм отминал центъра. За щастие наоколо нямаше акули. Ураганът бе разпръснал хищната орда, която бе обкръжила кораба на смъртта и се бе нахранила с мъртвите.
Беше към пладне, когато „Пьотит Жан“ се разби на парчета и сигурно бяха минали два часа, когато видях наблизо един от нейните люкове. По това време валеше силен дъжд и аз се сблъсках с този капак съвсем случайно. Късо парче въже се бе проточило от халката и разбрах, че ще издържа поне един ден, ако не се върнат акулите. След три часа, а може би и след малко повече, както плувах, вкопчен в капака, и съсредоточавах със затворени очи всичките си сили върху задачата да вдишам достатъчно въздух, за да се държа на повърхността, но в същото време да не нагълтам много вода, та да се удавя, стори ми Се, че чувам гласове. Дъждът бе спрял, вятърът и вълнението чувствително намаляваха. На по-малко от двадесет фута от мен на друг люков капак видях капитан Удуз и езичника. Биеха се заради капака — французинът поне се биеше.
— РаГеп пой!1 — изкрещя той и в същия миг го видях да рита туземеца.
Капитан Удуз бе загубил всичките си дрехи освен обувките, а те бяха тежки, високи. Беше жесток ритник, защото улучи езичника по устата и края на брадичката и почти го зашемети. Очаквах туземецът да си отмъсти, но той само плуваше с отчаян вид около капака на безопасно разстояние от десетина фута. Всеки път, когато някоя вълна го изтласкваше по-наблизо, французинът, хванал се с ръце за капака, го риташе с двата си крака. Освен това при
——
1 РаКеп по!г (фр.) — чернокож езичник. Б. пр.
всеки ритник наричаше този канака1 „мръсен езичник“.
— Ей сега ще дойда и ще те удавя, бяло говедо такова! — креснах аз.
Единственото нещо, което ми попречи да отида, беше, че се чувствувах твърде уморен. Само при мисълта за усилието да плувам дотам ми ставаше лошо. Затова извиках туземеца и разделих своя капак с него. Той ми каза, че се казва Отоо; каза ми още, че е родом от Бора Бора, най-западния от Дружествените острови. Както разбрах после, той докопал капака пръв и когато след известно време виДял капитан Удуз, предложил му да го разделят, а сетне бил изритан в знак на благодарност.
Така Отоо и аз се събрахме за първи път. Той не обичаше да се бие. Беше въплъщение на кротост и нежност, едно обично създание, макар че на ръст беше близо шест фута и имаше мускули на гладиатор. Не обичаше да се бие, но не беше и страхливец. Имаше сърце на лъв и през последвалите години съм го виждал да се излага на опасности, на каквито аз не бих и помислил да се изложа. Искам да кажа, че макар да не обичаше да се бие и винаги да избягваше предизвикателствата, никога не бягаше от разправията, след като бе започнала. А почнеше ли Отоо да се бие, това значеше: „Пази се!“ Никога не ще забравя какво направи той с Бил Кинг. Това се случи в немско Самоа. Бил Кинг се славеше като шампион от тежка категория на американския военен флот. Това беше огромно мъжище, истинска горила, един от онези буйствуващи типове, които удрят много сръчно наляво и надясно. Кавгата бе подхваната от Бил и едва след два ритника и един удар Отоо реши, че трябва да се бие. Струва ми се, че цялата работа не продължи и четири минути, но след като те изтекоха, Бил Кинг беше злополучен притежател на четири счупени ребра, счупена ръка и изкълчена плешка. Отоо не разбираше нищо от правилата на бокса. Беше просто варварин и Бил Кинг трябваше да лежи около три месеца, докато се съвземе от варварския побой, който си навлече този подир обед на брега край Апия.
——
1 Канака — туземец от Хавайските острови, полинезиец. Б. пр.
Но аз изпреварвам развоя на разказа си. Ние деляхме капака. Единият се просваше на капака и почиваше, докато другият, до гуша във водата, само се държеше за него с ръце. Така на смени, ту на капака, ту във водата, ние се носихме две денонощия по океана. Към края почти през цялото време аз не бях на себе си, а имаше моменти, когато чувах Отоо да бръщолеви и да бълнува на родния си език. Благодарение на непрекъснатото потапяне не умряхме от жажда; при все че морската вода и слънчевият зной чудесно ни осолиха и обгориха.
Накрая Отоо ми спаси живота, защото, когато дойдох на себе си, видях, че лежа на брега, на двадесетина фута от водата, заслонен от слънцето с един-два палмови листа. Никой друг освен Отоо не би могъл да ме довлече там и да забучи листата, за да ми пазят сянка. Той лежеше до мене. Пак загубих съзнание, а когато отново се свестих, беше прохладна и звездна нощ и Отоо притискаше към устните ми пълен със сок кокосов орех.
Ние бяхме единствените, които оцеляха от хората на „Пьотит Жан“. Вероятно капитан Удуз бе загинал от изтощение, защото след няколко дена морето изхвърли на брега капака му, но без него. Отоо и аз живяхме при туземците на атола една седмица; после един френски кръстосвач ни прибра и заведе в Таити. Обаче междувременно ние извършихме церемонията „размяна на имената“. В Южните морета тази церемония сближава двама мъже повече от родни братя. Това стана по мой почин и Отоо се захласна от възторг, когато му го предложих.
— Право е — каза той на таитянски. — Защото два дена заедно чакахме думата на смъртта.
— Но смъртта се запъна на тая дума — усмихнах се аз.
— Ти постъпи смело, господарю — отговори Отоо, — и смъртта не беше толкова подла, та да изрече думата си.
— Защо ме наричаш „господарю“? — попитах оскърбено. — Ние си разменихме имената. Аз съм за тебе Отоо. Ти си за мене Чарли. И между нас двамата ти ще бъдеш завинаги Чарли, а пък аз Отоо. Така повелява обичаят. А когато умрем, ако наистина се случи да се срещнем отвъд звездите и небето, ти пак ще бъдеш за мен Чарли и аз за теб Отоо.
— Да, господарю — отговори той и очите му заблестяха, насълзени от радост.
— Ето как! — възкликнах с негодувание.
— Има ли значение какво мълвят устните ми? — възрази той. — Това го правят само устните. Но аз винаги ще мисля Отоо. Всеки път, когато помисля за себе си, ще мисля за теб. Всеки път, когато хората ме нарекат с името ми, ще мисля за теб. И отвъд небето и звездите винаги и за вечни времена ти ще бъдеш за мен Отоо. Добре ли е така, господарю?
Скрих усмивката си и отговорих, че е добре.
Разделихме се в Папеете. Аз останах там, за да възстановя силите си, а той замина с един катер за родния си остров Бора Бора. След шест седмици се върна. Бях изненадан, защото ми бе разправял за жена си и бе споменал, че ще се откаже вече от далечни плавания.
— Къде отиваш, господарю? — попита след първите приветствия.
Свих рамене. Това беше труден въпрос. .
— По целия свят — отговорих, — по целия свят, по цялото море и по всички острови в морето.
— Ще дойда с теб — простичко рече той. — Жена ми е умряла.
Никога не съм имал брат, но ако се съди по братята на други хора, които съм виждал, съмнявам се дали някой е имал някога брат, който е бил за него това, което Отоо беше за мене. Беше ми и брат, и баща, и майка. И едно зная: аз станах по-честен и по-добър благодарение на Отоо. Малко ме беше грижа за другите, но трябваше да остана честен в очите на Отоо. Заради него не смеех да се опетня. Той ме превърна в свой идеал, като ме изтъка, боя се, главно от собствената си обич и обожание; а имаше моменти, в които съм бил пред прага на преизподнята и съм бил готов да се хвърля надолу с главата, ако не бе ме спирала мисълта за Отоо. Той се гордееше с мене и аз се проникнах от това чувство дотам, че едно от основните правила на личния ми кодекс стана да не върша нищо, което би накърнило тази негова гордост.
Естествено, не можех да разбера веднага чувствата, които той хранеше към мене. Отоо никога не
критикуваше, никога не порицаваше: постепенно ми стана ясно какво възвишено място ми бе отредил той и постепенно започнах да схващам каква болка можех да му причиня, ако поне с нещичко не се покажех в най-добра светлина.
Седемнадесет години не се разделихме; седемнадесет години той не се отделяше от мене, бдеше над мене, докато спях, лекуваше ме от треска, цереше раните ми… и получаваше рани, богато се биеше заради мен. Постъпваше на същите кораби с мене и заедно кръстосвахме Тихия океан от Хавай до Сидней и от протока Торес до островите Галапагос. Превозвахме отвлечени черни работници от Новите Хебредн и островите Лайя на запад чак до архипелага Луизиада, до Нова Британия, Нова Ирландия и Нови Хановер. Три пъти претърпяхме крушение — край островите РилбърТ; .край групата Санта Крус и край Фиджи. Купувахме и прибирахме всичко, което обещаваше по някой долар: бисери и бисерни миди, копра, трепанги1, костенуркови коруби и изхвърлени от морето отломки от корабокрушения.
Всичко започна в Папеете, когато той ми заяви, че ще пътува с мен до островите. В онези дни в Папеете имаше клуб, където се събираха закупчици на бисери, търговци, капитани и най-долните авантюристи на Южните морета. Там се играеше на големи суми, пиеше се много и ми се струва, че се прибирах по-късно, отколкото е редно и прилично. Но по което и време да тръгнех от клуба, Отоо ме чакаше отвън, за да ме изпрати до дома.
Отначало аз се подсмивах, после го смъмрях. Сетне му казах направо, че нямам нужда от бавачка. След това вече не го виждах, когато излизах от клуба. Съвсем случайно, подир седмица или седмица и нещо, открих, че той продължава да ме изпраща до дома, като се крие в сянката на манговите дървета на отсрещната страна. Какво можех да сторя? Ще ви кажа какво сторих.
Неусетно за самия себе си започнах да се прибирам по-рано. В дъждовни и бурни нощи, в разгара на безразсъдството и веселбата упорито ме преследваше мисълта за Отоо, който с отегчение ме
——
1 Т р е п а н г — морски охлюв, смятан за деликатес от китайците. Б. пр.
чакаше под мокрите мангови дървета. Той наистина направи от мен по-добър човек. При все че сам не се отличаваше с висока нравственост. И не признаваше общоприетата християнска етика. Всички на Бора Бора бяха християни, но Отоо беше езичник, единственият неверник на острова, груб материалист, който вярваше, че когато умре, ще умре завинаги. Вярваше само в честните отношения и справедливите постъпки. Дребната подлост според неговия морален кодекс беше почти толкова тежко прегрешение, колкото и безпричинното убийство, и аз съм убеден, че той уважаваше убиеца повече, отколкото човека, който се занимава с дребни мошеничества.
Отоо винаги бдеше над моето благополучие. Обмисляше предварително нещата вместо мене, преценяваше плановете ми и се интересуваше от тях повече от самия мен. Отначало, когато не подозирах този интерес, той се стараеше да отгатва намеренията ми, както например в Палеете, когато замислях да вляза в сдружение с един безчестен сънародник за някаква спекулация с гуано. Не знаех, че той е мошеник. Не го знаеше никой от белите в Папеете. Не го знаеше и Отоо, но като забелязал колко неразделни ставаме двамата, разузнал всичко вместо мене, и то без да го моля. Туземни моряци, дошли от всички краища на моретата, миткат по крайбрежието на Таити и Отоо, обзет само от недоверие, започнал да ги подпитва, докато събрал достатъчно данни, които да оправдаят подозренията му. О, хубава беше тази история с Рандолф Уотърс! Затова, когато Отоо ми разправи всичко, не можех да повярвам, но след като разказах наученото на самия Уотърс, той си призна без всякакви възражения и офейка с първия параход за Окланд.
Отначало, да си призная честно, просто негодувах, че Отоо си пъха носа в личните ми работи. Но знаех, че го върши съвсем безкористно, а скоро трябваше да призная, че е благоразумен и предвидлив. Винаги си отваряше очите на четири, за да не изпусне най-голямата изгода за мене, а пък имаше остър и далновиден поглед. С времето стана мой съветник дотам, че знаеше за търговските ми дела повече от самия мен. Той наистина вземаше интересите ми по-присърце, отколкото ги вземах аз. Проявявах великолепното нехайство на младостта, понеже предпочитах романтиката пред доларите, а приключенията пред удобната квартира и стоенето цяла вечер у дома. Затова беше добре, че има кой да бди над мен. Зная, че ако не беше Отоо, днес нямаше да
съм ЖИВ.
Да дам един от многобройните примери. Бях придобил известен опит в набиране на черни работници, преди да тръгна за бисери на островите Паумо-ту. Отоо и аз бяхме в Самоа, и то съвсем на сухо, без пукната пара, когато ми се представи случай да стана агент за набиране на черни работници на един бриг. Отоо постъпи като прост моряк и в течение на пет-шест години ние кръстосвахме с пет-шест различни кораба най-дивите части на Меланезия. Отоо гледаше винаги да бъде гребец на моята лодка. Имахме обичая при наемане на работници наемащият да слиза на брега. Прикриващата лодка оставаше в пълна готовност на няколкостотин фута от сушата, докато лодката на наемащия, също в пълна готовност, спираше до самия бряг. Когато слизах със стоките си и оставях кормчията готов, с вдигнато кормилно гребло, Отоо ставаше от мястото си на гребец и се преместваше на кърмата, където, покрит с парче платно, лежеше зареден уинчестър. Екипажът на лодката беше също въоръжен — техните шнайдери бяха на нланшира под ивицата брезент, закована покрай целия борд. Докато аз придумвах и убеждавах рунтавите човекоядци да дойдат да работят на плантациите в Куинсланд, Отоо ме пазеше. И често, много често ме предупреждаваше със снишен глас за подозрителни действия и застрашаващо ме вероломство. Бързият изстрел от пушката му, повалил някой дивак, беше понякога първото предупреждение за опасността. А когато-се втурвах към лодката, ръката му беше винаги протегната, за да ме издърпа вътре. Веднъж, спомням си, на Санта Ана лодката заседна тъкмо когато започна схватката. Прикриващата лодка се понесе на помощ, но стотината диваци можеха да ни затрият, преди тя да пристигне. Отоо се озова с един скок на брега, зарови ръце в купчината стоки и започна да хвърля наоколо тютюна, мънистата, томахавките, ножовете и басмите.
Чернокожите не устояха на изкушението. Докато те се боричкаха за тези съкровища, ние избутахме лодката от плитчината, качихме се и се отдалечихме на четиридесет фута от брега. А през следващите четири часа аз наех тридесет души от същия този бряг.
Случката, която ми идва наум, стана на Малаита, Най-дивия остров в източната част на Соломоновия архипелаг. Туземците се държаха извънредно дружелюбно, а откъде можехме да знаем, че цялото селище е събирало две години богатства, с които да откупи глава на бял човек? Всички тия разбойници са ловци на глави и смятат за особена скъпоценност главите на бели хора. Този, който вземеше главата, щеше да получи всичко събрано. Както казах, те
изглеждаха много дружелюбни, затова този ден се отдалечих по брега на цели сто крачки от лодката. Отоо ме бе предупредил и както винаги, когато не му обръщах внимание, си изпатих.
Преди да се усетя, цял облак копия полетя срещу мене из златистия гъстак от мангови дървета. Десетина се забиха в тялото ми. Втурнах се да бягам, но се препънах в едно от тях, здраво забучено в прасеца ми, и паднах. Рунтавите чернокожи се спуснаха към мен, всеки с томахавка на дълга дръжка и широк като ветрило край, за да ми отсекат главата. Наградата толкова ги блазнеше, че си пречеха един на друг. Удаде ми се да избягна няколко удара, като се мятах наляво и надясно по пясъка.
Сетне пристигна Отоо — Отоо варваринът. Успял бе някак да докопа тежък боен боздуган, а от близко разстояние той беше много по-сигурно оръжие от пушката. Отоо се озова всред гъмжилото, тъй че диваците не можеха да го пронижат с копие, а томахавките им като че ли бяха повече от безполезни. Отоо се биеше заради мен и бе изпаднал в стихийна ярост. Той въртеше боздугана с изумителна сръчност. Черепите им се разплескваха като презрели портокали. Едва когато ги принуди да отстъпят и
грабнал ме на ръце, се спусна да бяга, той получи първите си рани. Отоо стигна в лодката намушкан
с четири копия, грабна уинчестъра си и с всеки изстрел свали по един човек. После се качихме на шхуната и се заехме с раните си.
Седемнадесет години не се разделихме. Той ме направи каквото съм. Ако не беше той, днес щях да набирам работници, да бъда търговски агент или спомен в паметта на хората.
— Ти си харчиш парите, а след това тръгваш да печелиш други — каза той един ден. — Сега ти е лесно да печелиш пари. Но когато остарееш, ще си похарчил парите си, а не ще можеш да пътуваш и да печелиш нови. Зная, господарю. Наблюдавал съм как живеят белите хора. По островите има много старци, които някога са били млади и са могли да печелят пари също като тебе. Сега са стари, нямат нищо и чакат да пристигнат младежи като тебе, та да ти почерпят по някоя чашка. Чернокожият работник е роб на плантациите. Той получава двадесет долара на година. И върши тежка работа. Надзирателят не върши тежка работа. Само язди кон и надзирава работата на чернокожия. А получава хиляда и двеста долара на година. Аз съм моряк на шхуна. Получавам петнадесет долара на месец. Защото съм добър моряк. И върша тежка работа. Капитанът има двойна тента и пие бира от високи бутилки. Никога не съм го видял да тегли въже или да гребе. А получава сто и петдесет долара на месец. Аз съм моряк. Той е мореплавател. Господарю, мисля, че за теб ще е много хубаво да изучиш мореплаването.
Отоо ме подтикна да го направя. Той стана втори помощниккапитан на първата ми шхуна и се гордееше с моето командуване много повече, отколкото самия мен. После започна да ми втълпява:
— Капитанът е добре платен, господарю, но отговаря за кораба и това вечно му тежи. Собственикът печели повече — седи си на брега, има много слуги и си играе с парите.
— Вярно, обаче една шхуна, и то стара шхуна, струва пет хиляди долара — възразих. — Ще остарея, докато спестя пет хиляди долара.
— Белите хора умеят бързо да печелят пари — .продължи той и ми посочи обраслия с кокосови палми бряг.
Бяхме на Соломоновите острови по това време ш товарехме слонски орехи1 от източния бряг на Гуадалканал.
— От устието на тая река до устието на другата има две мили — каза той. — Местността е равнинна
——
1 Слонски орех — плод на вид южноамериканска палма. Б. пр.
и се простира дълбоко в острова. Сега не струва нищо. Догодина — кой знае? — или по догодина хората ще плащат много пари за тая земя. Мястото е удобно за пускане на котва. Големи параходи могат да спират близо до брега. Можеш да купиш тая земя на четири мили навътре от стария вожд за десет хиляди пръчки тютюн, десет бутилки уиски и една пушка шнайдер, което може да ти струва стотина долара. После ще запишеш покупката при комисаря, а догодина или по догодина ще я продадеш и ще станеш собственик на кораб.
Послушах го и думите му се сбъднаха, макар не след две, а след три години. После дойде сделката с ливадите на Гуадалканал — двадесет хиляди акра с правителствена концесия за деветстотин деветдесет и девет години срещу еднократно плащане. Бях собственик на концесията точно деветдесет дни, след което я продадох на едно дружество за цяло състояние. Винаги Отоо беше този, който гледаше напред и дебнеше удобния случай. На него се дължеше изваждането на потъналия „дон Кастър“, откупен на публичен търг за сто лири стерлинги и дал чиста печалба три хиляди лири след заплащането на всички разноски. Негов беше починът и за плантацията на Саваи, и за какаовата сделка на Уполу.
Ние вече не плавахме толкова, колкото едно време. Бях станал твърде заможен. Ожених се и жизненото ми равнище стана по-високо; но Отоо остава същият едновремешен Отоо и шеташе насам-натам из къщата или се мяркаше в кантората с дървената си лула в уста, с долна риза за един шилинг на гърба и лавалава1 за четири шилинга около бедрата. Не можех да го накарам да харчи пари. Не можех да му се отплатя с нищо друго освен с обич и бог ми е свидетел, че той я получаваше в пълна мярка от всички ни. Децата го обожаваха; ако се подаваше на глезене, жена ми положително щеше да го погуби.
Децата! Всъщност той беше този, който им помогна да стъпят на крака в практическия живот. Започна с това, че ги учеше да ходят. Бдеше над тях, когато бяха болни. Едно по едно, когато още едва щапукаха, ги водеше в лагуната и ги направи
——
1 Лавалава — набедрена кърпа. Б. пр.
земноводни. От него те научиха за навиците на рибите и начините да ги ловят повече, отколкото аз бях успял да науча през целия си живот. Същото беше и с джунглата. На седем години Том знаеше за горския свят повече от това, което някога си бях представял, че може да съществува. На шест години м Мери, без да трепне, се хвърли в морето от Слайдинг Рок, а пък аз съм виждал силни мъже да се отказват от този подвиг. А Франк, едва навършил
шест години, можеше да вади монети от осемнадесет
фута дълбочина.
— Моите хора от Бора Бора не обичат езичниците — те всички са християни; а пък аз не обичам християните от Бора Бора — каза ми той един ден, когато с намерение да го накарам да похарчи част от парите, които по право бяха негови, се мъчех да го убедя да посети с една от нашите шхуни родния си остров — специално пътуване, което се надявах да превърна в рекорд на безогледна разточителност.
Казвам „една от нашите шхуни“, при все че по закон навремето те принадлежаха на мен. Дълго се борих с него да стане мой съдружник.
— Ние сме съдружници от деня, в който потъна „Пьотит Жан“ — най-после каза той. — Но щом това е искреното ти желание, да станем съдружници, и пред закона. Аз не върша никаква работа, а въпреки това разноските ми са големи. Пия, ям и пуша повече, отколкото трябва; това струва много, зная. Не плащам за игрите на билярд, понеже играя на твоята маса; и все пак парите си вървят. Да ловиш риба на рифовете, е развлечение само за богати хора. Стойността на въдичките и на памучното влакно е направо скандална. Да, налага се да станем съдружници пред закона. Парите ми трябват. Ще си ги получавам от главния счетоводител в кантората.
Приготвихме документите и се регистрирахме. След една година бях принуден да се оплача.
— Чарли — казах аз, — ти си подъл дърт мошеник, стиснат скъперник, опърничав твърдоглавец. Ето, твоят дял в нашето съдружие за тази година възлиза на хиляди долари. Главният счетоводител ми даде този документ. Той гласи, че през годината си изтеглил само осемдесет и седем долара и двадесет цента.
— Имам ли още да взимам? — загрижено попита той.
— Казвам ти: хиляди и хиляди — отговорих аз. Лицето му светна, сякаш безкрайно му олекна.
— Това е хубаво — рече той. — Погрижи се главният счетоводител да прави сметките както трябва. Когато ми дотрябват, ще си ги поискам и не бива да липсва нито един цент. . . Липсва ли — добави строго след кратко мълчание, — ще трябва да приспаднем недостига от заплатата на счетоводителя.
А през цялото време, както научих после, завещанието му, съставено от Карудърс, което ме правеше единствен негов наследник, е лежало в касата на американския консул.
Но дойде краят, както идва край на всички човешки връзки. Това се случи на Соломоновите острови, където бяхме вършили най-големи дързости през дръзките си младини и където се бяхме озовали отново — главно за удоволствие, а между другото, за да пообиколим нашите владения на остров Флорида и да проверим възможностите за лов на бисери в протока Мболи. Стояхме на котва в Саво, където се бяхме отбили, за да си купим някои редки предмети.
Трябва да знаете, че Саво гъмжи от акули. Обичаят на рунтавите чернокожи да погребват мъртъвците си в морето не е отучил акулите да използуват близките води за свои сборища. Съдбата пожела на връщане да съм в мъничко, претоварено туземно кану и то да се преобърне. Четирима чернокожи и аз бяхме в него или по-скоро бяхме се вкопчили в него. Шхуната беше на стотина ярда. Тъкмо виках да пратят лодка, когато един от чернокожите започна да пищи. Беше се хванал за края на малкото кану, и той, и тази част на лодката няколко пъти потънаха под повърхността. После той се пусна и изчезна. Отвлече го акула.
Останалите трима диваци се опитаха да се покатерят от водата върху дъното на преобърнатото кану. Закрещях и ударих най-близкия с юмрук, но нямаше полза. Бяха загубили и ума и дума. Малкото кану с мъка би издържало и един от тях. Под тримата то се обърна, килна се на една страна и те отново паднаха във водата.
Отделих се и заплувах към шхуната, като се надявах, че ще ме приберат с лодката, преди да стигна до кораба. Един от диваците предпочете да дойде с мене и ние плувахме мълчешката един до друг, като от време на време потапяхме лица във водата и се оглеждахме за акули. Писъците на човека, останал при преобърнатото кану, ни известиха, че загива.
Тъкмо се взирах във водата, когато видях голяма акула да минава точно под мене. Беше дълга цели шестнадесет фута. Видях как стана всичко. Тя хвана чернокожия през кръста и го повлече, а нещастникът, с глава, рамене и ръце над водата, надаваше през цялото време сърцераздирателни вопли. Акулата го влачи така.няколкостотин фута, след това го завлече под повърхността.
Плувах настървено напред с надеждата, че това е била последната акула. Но имало още една. Дали беше същата, която бе нападнала туземците преди, или някоя, която се бе наяла другаде, не зная. Във всеки случай тя не бързаше като другите. Не можех да плувам много бързо, защото посвещавах голяма част от усилията си да следя къде е. Наблюдавах я, когато ме нападна за първи път. За щастие успях да я хвана с две ръце за носа и макар че устремът й щеше без малко да ме удави, сполучих да се опазя. Тя се извъртя настрана и започна да ме обикаля в кръг. Още веднъж се избавих от нея със същата маневра. Третото връхлитане не сполучи и за двете страни. Акулата изви тъкмо когато ръцете ми трябваше да я хванат за носа, но грапавата като гласпапир кожа (аз бях по фланелка без ръкави.) смъкна кожата на едната ми ръка от лакътя до рамото.
По това време бях вече дапнал и загубих всяка надежда. До шхуната все още оставаха стотина фута. Лицето ми беше във водата и аз наблюдавах как акулата се обръща за ново нападение, когато видях помежду ни да минава кафяво тяло. Беше Отоо.
— Плувай към шхуната, господарю! — каза той. Говореше весело, сякаш ставаше дума за някаква шега. — Аз познавам акулите. Акулата е мой брат.
Подчиних се и заплувах бавно напред, а Отоо плуваше около мене, като гледаше да е винаги между мене и акулата, отбиваше нападенията й и ме ободряваше.
— От шхуната са чули и сега се мъчат да спуснат лодката с въжета — обясни той след около една минута и се гмурна, за да отбие още едно нападение.
Когато шхуната беше на тридесет фута, бях почти загубен. Едва можех да се движа. От борда ни хвърляха въжета, но те все не стигаха до нас. Разбрала, че не я нападат, акулата стана по-дръзка. Няколко пъти щеше да ме хване, но Отоо винаги се озоваваше пред нея миг преди да е станало твърде късно. Разбира се, Отоо можеше да се спаси, стига да поискаше. Но той не ме оставяше.
— Сбогом, Чарли! С мен е свършено! — едва успях да изрека аз.
Чувствувах, че е дошъл краят, че след миг ще вдигна ръце и ще потъна.
Но Отоо се изсмя в лицето ми и каза:
— Ще ти покажа нов фокус. Ще накарам акулата да и прилошее!
Той остана зад мен, на мястото, откъдето акулата се готвеше да се нахвърли върху ми.
— Малко по-наляво! — извика след малко. — Там яма въже във водата. Наляво, господарю… наляво!
Промених посоката и посегнах слепешката. Почти бях загубил съзнание. Когато ръката ми стисна въжето, чух крясъци от борда. Обърнах се и погледнах. Нямаше и следа от Отоо. След миг той изскочи на повърхността. Двете му ръце бяха отхапани до китките, от тях бликаше кръв.
— Отоо! — извика ми тихичко. И аз видях в погЛеда му обичта, която трептеше и в гласа му.
Тогава, едва тогава, след толкова много години, той ме нарече с това име. — Сбогом, Отоо! — извика.
Сетне бе завлечен в дълбините, а мен ме вдигнаха на борда и там припаднах в прегръдките на капитана.
Така завърши своя живот Отоо, който ме спаси, направи ме човек и накрая отново ме спаси. Ние се срещнахме в безмилостен ураган и бяхме разделени от безмилостна акула след седемнадесет години другарство, каквото, смея да твърдя, никога не е съществувало между двама мъже, единия тъмнокож, а другия бял. Ако Йехова вижда от своя трон гибелта на всяка лястовичка, тогава и Отоо, единственият езичник от Бора Бора, няма да е между последните в неговото царство.
Той беше пияница шотландец и пиеше уискито си чисто, като започваше точно в шест часа сутринта и продължаваше на равни интервали през целия ден, докато си легнеше, което ставаше обикновено в полунощ. Спеше само по пет часа на денонощие, а през останалите деветнадесет часа беше тихо и порядъчно пиян. През осемте седмици, които прекарах на атола Улонг, нито веднъж не го видях трезвен. Всъщност той спеше толкова малко, че никога нямаше време да изтрезнее. Това беше най-съвършеният и най-прилежният и методичен пияница, когото някога съм виждал.
Казваше се Макалистър. Беше стар човек, едва се крепеше на пищялките си. Ръката му трепереше като на паралитик и това особено личеше, когато си наливаше уиски, но никога не го видях да разлее нито капка. Беше прекарал двадесет и осем години в Меланезия — от немска Нова Гвинея до немските Соломонови острови — и дотолкова се бе сраснал с тази част на света, че обикновено говореше на онова ужасно наречие, известно под името „ЬесЬе йе тегл“. Дори в разговор с мен употребяваше „слънцето стана“ вместо „разсъмна се“; „кай-кай пристигна“ вместо „обедът е готов“; „коремът ми се разхожда“ вместо „боли ме стомахът“. Беше дребен изсушен човечец, изгорен отвътре от палещия алкохол, а отвън — от палещото слънце. Това беше въглен, човек сгурия, мъничко одушевено късче още недоизстинала сгурия, което се движеше сковано и рязко като някакъв автомат. Да духнеше вятър, щеше да го отнесе. Тежеше някакви си деветдесет фунта.
Но силата на властта му беше огромна. Атолът Улонг е сто и четиридесет мили околовръст. В лагуната му може да се плава само с компас. По онова време беше населен от шест хиляди полинезийци,
——
Френското название на морска краставичка. В случая — наречието, разпространено по местата, където се ловят морски краставички. Б. пр.
все едри мъже и жени, мнозина по шест фута високи и по двеста фунта тежки. От Улонг до най-близката земя има двеста и петдесет мили. Два пъти в годината тук идваше малка шхуна, за да вземе копра. Единственият бял човек на Улонг беше Макалистър — дребен търговец и непоправим пияница; но той управляваше Улонг и неговите шест хиляди диваци с желязна ръка. Казваше „елате“ и те идваха, „вървете“ — и те отиваха. Волята и нарежданията му се изпълняваха безпрекословно. Той беше сприхав, както може да бъде само един старик шотландец, и постоянно се месеше в личните им работи. Когато Нугу, дъщерята на краля, реши да се омъжи за Хаунау, който живееше на другия край на атола, баща й се съгласи; но Макалистър каза „не“ и сватбата не се състоя. Когато кралят пожела да купи от главния жрец едно островче сред лагуната, Макалистър пак каза „не“. Кралят беше задлъжнял на компанията със сто и осемдесет хиляди кокосови ореха и Макалистър не позволи нито един кокосов орех да отиде другаде, докато не бе изплатен дългът, А при това кралят и народът му не обичаха.Макалистър. Напротив, страшно го ненавиждаха и както разбрах, всички жители на атола начело с жреците цели три месеца напразно правили заклинания да пукне. Насъсквали срещу него най-страшните си духове, но тъй като Макалистър в нищо не вярвал, духовете се оказали безсилни. При такъв пияница — шотландец никакви заклинания не помагат. Диваците събирали остатъците от храната, до която се били докосвали устните му, празните бутилки от уиски, изпити от него кокосови орехи, дори слюнката му и баяли как ли не над тях. Но Макалистър си живееше. Радваше се на превъзходно здраве. Не знаеше що е треска, кашлица или простуда; дизентерията го отминаваше; а злокачествените язви и гнусните кожни болести, които при този климат не щадят ни черни, ни бели, никога не се докосваха до него. Сигурно така се беше спиртосал, че никакъв микроб не можеше да живее в него. Аз си представях, че щом приближаваха окръжаващата го, наситена с алкохол атмосфера, микробите падаха на земята като дъжд от невидима пепел. Никой не го обичаше, дори микробите, а той обичаше само уискито и все пак живееше.
Бях озадачен. Не можех да разбера как е възможно шест хиляди туземци да търпят тиранията на това съсухрено старче. Цяло чудо беше, че не бе умрял скоропостижно още преди много години. За разлика от страхливите меланезийци местното племе се отличаваше с храброст и войнствен дух. В голямото гробище, при главите и краката на погребаните, се пазеха трофеи от минали кървави събития —
стъргала за китова мас, стари ръждясали щикове и саби, медни болтове, железни кърмови части, харпуни, тухли — очевидно от пещ на китоловен кораб — и стари бронзови пушки от шестнадесети век, които показваха, че тук са идвали корабите на първите испански мореплаватели. Не един кораб бе намерил своята гибел в тези води. Само преди тридесет години китоловният кораб „Блендърдейл“, спрял в лагуната за ремонт, бил пленен заедно с целия екипаж. Тук бе загинал и екипажът на шхуната „Гаскет“, която пренасяла сандалово дърво. Големият, френски платноходен кораб „Тулон“ попаднал в щил край атола и след остра схватка бил взет на абордаж от островитяните и потопен при входа на Липо; само капитанът и шепа моряци успели да избягат със спасителната лодка. А и испанските пушки говореха за гибелта на някои от първите изследователи. Всичко описано за споменатите кораби е вече достояние на историята и може да се намери в „Мореплавателски справочник за Южния Тихи океан“. Но има друга, неписана история, която тепърва щях да науча. Междувременно си блъсках главата да разбера защо шестте хиляди първобитни туземци не бяха се разправили досега с този уродлив шотландец деспот.
Един горещ следобед седяхме с Макалистър на верандата и гледахме лагуната, в която преливаха
— багрите на чуден скъпоценен камък. Зад нас, отвъд осеяните с палми пясъци, прибоят ревеше в крайбрежните скали. Беше адска жега. Намирахме се
на четири градуса южна ширина и слънцето, прекосило само преди няколко дни екватора в своя път на юг, беше точно в зенита си. Нямаше никакъв вятър — нито полъх дори. Сезонът на югоизточния пасат бе приключил по-рано, а северозападният мусон още не бе започнал да духа.
— Пет пари не струват техните танци — каза Макалистър.
Случайно бях казал, че полинезийските танци превъзхождат папуаските и сега Макалистър отричаше това не за друго, а просто защото си беше сприхав. Но в тая жега не ми се спореше и аз замълчах. Освен това никога не бях виждал как танцуват жителите на Уланг.
— Сега ще ви докажа — продължи той и повика чернокожото момче от Нови Хановер, което бе взел наскоро за готвач и домашен прислужник: — Ей, ти иди кажи на краля да дойде при мене.
Момчето отиде да изпълни поръката и скоро пред нас застана министърпредседателят, смутен, неспокоен, и взе да мърмори някакви извинения и обяснения. С две думи, кралят спял и не бивало да го смущават.
— Кралят е заспал здравата — каза той в заключение.
Това така вбеси Макалистър, че министърът хукна неудържимо и се върна със самия крал. Бяха, великолепна двойка, особено кралят, висок най-малко шест фута и три инча. В чертите му имаше нещо орлово, което така често се среща в чертите на североамериканските индианци. Беше не само роден, но и създаден да управлява. Очите му искряха, но той покорно изслуша и се подчини на заповедта да доведе двеста души мъже и жени от най-добрите танцьори в селището..И те наистина танцуваха пред нас в продължение на два убийствени часа под палещите лъчи на слънцето. Това ги караше още повече да ненавиждат Макалистър, но техните чувства никак не го интересуваха и той ги отпрати с ругатни и насмешки.
Робското покорство на тези великолепни диваци беше поразително. Как бе възможно това? Каква беше тайната на неговата власт? През следващите дни аз все повече се губех в догадки и макар непрекъснато да виждах доказателства за неоспоримата му власт, не можех да намеря ключа на тази тайна.
Един ден случайно изказах пред Макалистър разочарованието си, че не успях да се спогодя за покупката на две красиви раковини от най-малко пет лири. Бях предложил на собственика им двеста пачки тютюн, но той не отстъпи по-долу от триста пачки. Когато мимоходом разказах това на Макалистър, той изпрати незабавно да повикат човека, взе от него раковините и ми ги даде. Не ми позволи да дам повече от петдесет пачки тютюн. Собственикът им прие тютюна, очевидно доволен и предоволен, че се е отървал така леко. Що се отнася до мен, реших в бъдеще да си държа езика зад зъбите. И продължавах да умувам над тайната на властта на Макалистър. Дори се осмелих да го попитам направо за това, но той само хитро намигна и с дълбокомислен вид отпи от чашата си.
Една вечер излязохме с Оти — така се казваше изиграният туземец — да ловим риба в лагуната. Бях му дал тайно още сто и петдесет пачки тютюн
и той започна да се отнася към мен с уважение, граничещо с обожание — нещо удивително, защото Оти беше стар човек, поне два пъти по-възрастен от мене.
— Що за хора сте вие, капаните, също като малки деца — подхванах аз. — Нали е един, а вие, канаките, сте много. Като че сте някакви паленца — много се боите от . НЯма да ви изяде. Та той дори зъби няма. Защо толкова му се боите?
— А ако много канаки убият него? — попита
старецът.
— Той ще умре — отвърнах. — Навремето
вие канаките сума бели хора сте избили. Защо толкова се боите от този бял човек?
— Да, ние много убили — съгласи се той. — Истина казвам. Много! Но това отдавна. Едно време — аз бил млад — един шхуна спрял в атол. Вятър не .духал. Ние много канаки, качили много, много кану и тръпнали да хванем тоз шхуна. И ние хванали — истина казвам! — но голям бой паднал. Две-три бели хора стреляли като дявол. Нас не било страх. Приближили, качили шхуна — много канаки, може имало петдесет пъти десет. На шхуна било един
бяла жена. Аз не виждал бяла жена. Канаки убили много бели. Само капитан не умирал. И още петшест бели хора не умирал. Капитан давал команда. И бели хора стреляли. Други бели спуснали лодка. После всички през борд. Капитан свалил бяла жена. После всички гребали като дявол. Баща мой, той тогаз бил силен. Той хвърлил копие. Копие пробило една страна на бяла жена, излезло от друга,
истина казвам. Край на бяла жена. Мене не било страх. Много канака, нас не било страх.
Очевидно бях засегнал гордостта на стария Оти, защото той свали набедреника си й ми показа дълбок белег от куршум. Но преди да успея да проговоря, конецът на въдицата му силно се опъна. Оти хвана конеца и понечи да го изтегли, но рибата се беше завряла вече в коралите. Старецът ме погледна с укор, защото с разговора му бях отвлякъл вниманието, прехвърли се през борда с краката напред, преобърна се под водата и тръгна по конеца към дъното. Дълбочината тук беше десет разтега. Наведох се през борда и заследих пъргаво биещите крака, които все повече и повече се губеха, оставяйки във фосфорисциращите дълбини призрачна огнена следа. Десет разтега — шестдесет фута — това не значеше нищо за него, стареца, в сравнение със
скъпоценния конец и въдичката. След около минута, която ми се стори цяла вечност, го видях да изплува нагоре, обвит в искряща бяла пяна. Той изскочи на повърхността и хвърли в лодката десетфунтова треска — конецът и въдичката (все още забита здраво в устата на рибата) бяха цели-целинички.
— Може би на времето не ви е било страх — заядох го пак. — Но сега много ви е страх от .
— Да, много страх — призна той, очевидно без всякакво желание да продължи разговора на тази тема.
Още половин час мълчаливо вадехме и хвърляхме въдиците. Но ето че започнаха да кълват малки акули и след като ни отнесоха по една кука, ние
прибрахме въдиците и зачакахме да се разпръснат.
— Мене каже тебе истина — продума изведнъж Оти, — тогава ти разбере защо нас страх сега. Запалих лулата си и зачаках. Историята, която
Оти ми разказа на този ужасен „ЬесЬе о!етег“, предавам на нормален език. Но по дух и строй на повествованието разказът е такъв, какъвто го чух
от него.
— По онова време ние много се бяхме възгордели. Толкова пъти бяхме воювали с непознатите бели Хора, които идваха от морето, и всякога ги бяхме побеждавали. Немалка от нас загинаха, . но
какво значение имаше това в сравнение с купищата какви ли не съкровища, които намирахме на корабите? Ала един ден, преди около двайсет двайсет и пет години,на входа на лагуната се появи кораб и влезе право в нея. Беше голяма тримачтова шхуна. На борда й имаше петима бели и около четиридесет души екипаж — все черни от Нова Гвинея и Нова Британия; дошли бяха да ловят морски краставички. Шхуната хвърли котва при Паулу — на отсрещния бряг на лагуната, — а лодките й се пръснаха из цялата лагуна. По брега устроиха лагери, където сушеха морските краставички. Разделени по такъв начин, белите не представляваха вече сила, защото ловците в лагуната бяха на петдесет мили от кораба при Паулу, а някои бяха дори по-далеч.
Кралят и старейшините се събраха на съвет, а аз и неколцина други цял следобед и цяла нощ гребахме да стигнем другия край на лагуната и да съобщим на жителите на Паулу, че сутринта ще нападнем ненадейно всички лагери, а те трябва да завладеят шхуната. Макар уморени от гребане, ние, вестоносците, също участвувахме в нападението. На шхуната имаше двама бели — капитанът и вторият помощник — и петима-шестима черни. На брега хванахме капитана и трима матроси и ги убихме, но преди това капитанът уби с двата си револвера осем от нашите. Боят се водеше отблизо, виждаш ли, съвсем лице в лице.
Като чул пукотевицата, помощникът разбрал какво става и сложил храна, вода и едно платно в малка лодка — на дължина не повече от четири крачки. Ние се понесохме към шхуната, хиляда мъже с канута, осеяли цялата лагуна. Надувахме раковини, пеехме бойни песни и думкахме с веслата по канутата. Какво можеха да сторят един бял и трима черни срещу толкова народ? Нищо — и помощникът знаеше това.
Но белите са същински дяволи. Години наред съм ги наблюдавал и сега, когато съм вече старец, най-после разбрах защо белите успяха да завладеят всички острови в морето. Защото са същински дяволи. Да вземем тебе, който седиш с мен в кануто. Ти си почти още момче. Какво знаеш ти? Аз трябва всеки ден да те уча ту едно, ту друго. Когато бях
мъничък, знаех за рибите и техните навици повече, отколкото ти знаеш сега. Аз съм старец, но мога да сляза до дъното на лагуната, а ти има да ме гониш. Тогава, пита се, за какво те бива? За нищо друго, освен да се биеш. Не съм те виждал в бой, ала знам, че си като твоите братя и, можеш да се биеш като дявол. Иначе и ти си глупав като братята си. Не можеш да разбереш кога губиш. Готов си да се биеш до смърт, но тогава вече е твърде късно, за да разбереш, че си изгубил.
Сега слушай какво направи този помощниккапитан. Когато водата почерня от нашите канута и ние, надувайки раковините, обградихме шхуната, той спусна лодката и заедно с останалите трима черни загреба към изхода на лагуната. Ето че и той беше глупак, защото кой разумен човек ще се отправи в открито море с такава черупчица? Бордът й стърчеше едва половин педя над водата. След него тръгнаха двадесет канута, в които имаше двеста млади мъже. Ние гребяхме пет пъти по-бързо от неговите чернокожи. За него нямаше спасение, но нали си беше глупав, стоеше с пушка в лодката и стреляше ли, стреляше. Не беше добър стрелец, но ние се приближавахме към него и мнозина от нашите падаха ранени или убити. И въпреки всичко за него нямаше спасение.
Спомням си, че през цялото време пушеше пура. Когато стигнахме на четиридесет фута от него, той захвърли пушката, запали с пурата си шашка динамит и я хвърли срещу нас. Запалваше все нови и нови шашки и една след друга ги хвърляше срещу нас. Сега си обяснявам, че той сигурно е разцепвал краищата на фитилите и е пъхал в тях кибритени главички — много бързо се палеха. Освен това фитилите бяха съвсем къси. Понякога динамитът избухваше във въздуха, но по-често в някое кану. А избухмеше ли в кану, с кануто се свършваше. Половината от двадесетте лодки станаха на трески. Кануто, в което бях аз, също отиде по дяволите, а с него и двамата мои другари. Динамитът падна точно между тях. Останалите канута запрашиха назад. Тогава помощникът взе да вика по нас: „Уа! Уа! Уа!“ И пак хвана пушката и започна да ни стреля в гръб; много паднаха убити при това бягство. А през цялото време черните в неговата лодка гребяха здравата. Казах ли ти аз, този човек беше същински дявол.
Но не се размина само с това. Преди да напусне шхуната, той я бе подпалил и бе наредил всичкия барут и динамит по такъв начин, че да избухват едновременно. Стотици от нашите бяха на борда и се мъчеха да угасят пожара, когато шхуната хвръкна във въздуха. И така богатството, за което се бяхме били, ни убягна, а колко от нашите паднаха убити! Дори сега, след толкова години, ме спохождат кошмари, в които чувам помощника да крещи: „Уа! Уа! Уа!“ Крещи с гръмотевичен глас: „Уа! Уа! Уа!“ Във всеки случай онези в лагерите бяха избити до един.
Помощник капитанът се измъкна от лагуната с малката си лодчица и ние бяхме сигурни, че това ще бъде краят му, защото как е възможно една такава черупка, с четирима души в нея, да издържи в океана? Мина месец и една заран, в затишието между два пороя, в лагуната влезе някаква шхуна и хвърли котва срещу нашето селище. Кралят събра старейшините и се взе решение след два-три дена да нападнем шхуната. Междувременно, спазвайки обичая да изглеждаме винаги приятелски настроени, ние се отправихме с канута към шхуната, като взехме със себе си за обмен нанизи кокосови орехи, птици и прасета. Но щом многобройните ни канута се изравниха с шхуната, хората от борда й започнаха да стрелят по нас с пушките си и докато бягахме назад, аз видях помощника — дето бе излязъл в океана с малката лодчица, — който взе да подскача, да се върти и да крещи: „Уа! Уа! Уа!“
Същия следобед три лодки от шхуната, пълни с бели мъже, приближиха брега. Мъжете тръгнаха през селото, убивайки всеки срещнат. Освен това избиваха птици и прасета. Тия от нас, които се спасиха от куршумите, седнаха в канутата и избягаха в лагуната. Като погледнахме към брега, видяхме, че цялото село е в пламъци. Привечер забелязахме много канута да идват откъм Нихи, селището до протока Нихи на североизток. Това бяха хора, успели като нас да се спасят: селото им беше подпалено от втора шхуна, влязла през Нихи.
Мракът ни застигна на запад от Паулу, дето посред нощ дочухме женски стенания, после налетяхме на цял куп канута. В тях бяха бежанци от Паулу, също превърнато в пепелище, защото трета шхуна влязла в лагуната през протока при Паулу. Както виждаш, помощникът със своите трима черни не се бе удавил. Стигнал до Соломоновите острови и разказал на събратята си за случилото се в Уланг. Тогава събратята му решили да тръгнат, да ни накажат и ето че дойдоха с трите шхуни и сравниха със земята селищата ни.
Какво ни оставаше да правим? На сутринта две от шхуните се възползуваха от попътния вятър и ни застигнаха посред лагуната. Духаше силен пасат и те ни връхлетяха, потапяйки десетки канута. Пушките им не замлъкваха нито за миг. Ние се пръснахме кой накъдето види, както летящите риби се пръскат пред рибата меч, и понеже бяхме много, хиляди от нас успяха да се укрият на островите.
Но и след това шхуните продължаваха да ни преследват из цялата лагуна. Нощем ние благополучно се промъквахме край тях. Но на другия ден или след два-три дена шхуните се връщаха и ни погваха към отсрещния край на лагуната. И така ден след ден. Вече не знаехме броя на убитите. Вярно, ние бяхме много, а те — малко. Но какво можехме да сторим? Аз бях в едно от двайсетте канута, пълни с мъже, които не се страхуваха от смъртта. Нападнахме най-малката шхуна. Направиха ни на леш. Хвърляха динамит в канутата, а когато свършиха динамита, взеха да ни заливат с вряла вода. И пушките им не млъкваха нито за миг. Убиваха във водата оцелелите от разбитите канута. А помощникът подскачаше на мостика и крещеше: „Уа! Уа! Уа!“
Всяка къща и на най-малкия остров бе изгорена. Не остана живо прасе, ни птица. Запълваха кладенците ни с труповете на избитите или с коралови отломъци. Преди да дойдат трите шхуни, на Улонг живееха двайсет и пет хиляди души. Сега бяхме останали пет хиляди. А след като шхуните си заминаха, останахме, както ще видиш, едва три хиляди.
Най-после на трите шхуни им омръзна да ни гонят нагоре-надолу. Тогава се събраха при Нихи, на североизток И оттам започнаха да ни изтласкват на запад. Спуснаха във водата и деветте си лодки. Обхождаха всеки остров по пътя си. Изтласкваха ни, изтласкваха ни ден след ден. И всяка нощ трите шхуни и деветте лодки се нареждаха във верига ® от единия до другия край на лагуната, тъй че да не можем да бягаме назад.
Това изтласкване не можеше да продължи вече; но, защото лагуната все пак има край; най-после всички оцелели бяхме изтласкани на западния бряг. щ Отвъд него се простираше океанът. Бяхме десет хиляди души, заели пясъчмата ивица от вътрешния край на лагуната до скалите откъм океана, дето се разбива прибоят. Никой не можеше да легне. Просто нямаше място. Стояхме бедро до бедро, рамо до рамо. Два дена ни държаха така, а помощникът току се покатерваше на мачтата и ни се подиграваше, крещейки: „Уа! Уа! Уа!“ Ние вече съжалявахме, че преди месец бяхме вдигнали ръка срещу него и шхуната му. Два дни и две нощи стояхме на крак без никаква храна. Умираха децата, умираха старите и.немощните, умираха ранените. И което беше най-лошото, нямаше вода да утолим жаждата си, а слънцето два дена ни жареше и никъде нямаше сенчица. Много мъже и жени потърсиха спасение в океана, но се издавиха и прибоят изхвърли телата им на брега. После ни налетя нова напаст — рояци мухи. Някои от мъжете се опитаха да се доберат с плуване до шхуните, но,бяха избити до един. А ние, живите, истински се разкайвахме, че подтиквани от честолюбието си, бяхме нападнали тримачтовата шхуна, дошла на лов за морски краставички. Сутринта на третия ден при нас дойдоха с малка лодка капитаните на трите шхуни и оня помощниккапитан. Въоръжени с пушки и револвери, те поведоха преговори с нас. Обясниха ни, че престанали да ни унищожават просто защото се уморили да убиват. Ние ги уверихме, че се разкайваме и че никога вече няма да вдигнем ръка срещу бял човек и за да изразим нашата покорност, поръсихме главите си с пясък. Тогава жените и децата така се разреваха за вода, че известно време не можеше да се разбере какво говорят мъжете. После ни казаха какво наказание са ни определили. Трябваше да напълним трите шхуни с копра и морски краставички. Ние се съгласихме, защото ни мъчеше жажда, защото бяхме изгубили мъжеството си и знаехме, че в боя сме същински деца в сравнение с белите, които се бият като дяволи. Когато преговорите завършиха, помощникът стана и подигравателно закрещя: „Уа! Уа! Уа!“ После ние седнахме в канутата си и тръгнахме да търсим вода за пиене.
Седмици наред се трудихме — ловяхме и сушахме морски краставички, събирахме кокосови орехи и приготвяхме от тях копра. Ден и нощ над всички острови на Улонг се вдигаха облаци дим — ние изкупвахме вината си. Защото тези дни на смърт запечатаха с нажежено желязо в мозъка ни, че никога не бива да вдигаме ръка срещу бял човек.
Постепенно шхуните се напълниха с копра и морски краставички, а по нашите палми не остана кокосов орех. Тогава тримата капитани и помощникът пак ни повикаха на важен разговор. Те изразиха
радостта си, че сме си взели добра поука, а ние за хиляден път ги уверихме, че се разкайваме и никога вече няма да правим така. И пак си посипахме
главите с пясък. Тогава капитаните казаха, че всичко това е много хубаво, но за да ни покажат, че не са ни забравили, ще ни изпратят по един дявол на дяволите, когото никога да не забравяме и за когото винаги да си спомняме, щом речем да вдигнем ръка срещу бял човек. После помощникът още веднъж ни се надсмя и изкрещя: „Уа! Уа! Уа!“ Сетне шестима от нашите, които отдавна мислехме за
мъртви, бяха свалени на брега от шхуните, след което шхуните вдигнаха платна и се изнизаха през протока към Соломоновите острови.
Шестимата първи станаха жертва на страшния дявол, когото ни бяха изпратили капитаните.
— И ви порази тежка болест — прекъснах го аз, защото веднага разбрах трика. На една от шхуните е върлувала шарка и пленниците умишлено са
били заразени.
— Да, тежка болест — продължи Оти. — Това беше страшен дявол. Дори най-старите не бяха чували за такова нещо. Ние убихме последните останали живи жреци, защото не можеха да се справят с този дявол. Болестта бързо се разпространяваше. Вече казах, че на пясъчната ивица стояхме, бедро до бедро и рамо до рамо, десет хиляди души. Когато болестта си отиде, останаха живи само три хиляди. И тъй като всички кокосови орехи бяха превърнати в копра, настъпи глад.
— каза в заключение Оти, — той
мръсна гад. Той прогнил, червеите него кай-кайу той вони. Той псе, краставо псе, мухи него изядат. Ние не плашим се тоз търговец. Ние плашим се, защо той бял. Канака много добре знае какво убиеш бял човек. Тоз краставо псе търговец, него има братя много, те него не оставят и бият се като дявол. Ние не плашим се тоз жалки търговец. Някога той много ядосва канака и канака искат убият него, но канака спомня страшен дявол и канака чува помощник крещи „Уа! Уа! Уа!“ и канака не убива търговец.
Оти закачи на въдицата си парче стръв, което откъсна със зъби от една жива, мятаща се селия, и въдицата със стръвта полетя към дъното, оставяйки следа от бели пламъци.
— Акули направили избягване — рече той.
— Сега ще уловим много, много риба.
Конецът му рязко се опъна. Старецът започна бързо да го събира и накрая хвърли в дъното на лодката голяма, тежко дишаща треска.
— Слънцето стане и аз занесе на тоз жалки търговец подарък едно голямо риба — каза Оти.
Тежеше сто и десет фунта. Косата му беше ситно къдрава и негърска, а самият той беше черен. Особено черен. Нито синкавочерен, нито моравочерен, а с цвета на черна слива. Казваше се Мауки и беше син на главатар. За него имаше три „тамбо“. „Тамбо“ на меланезийски значи „табу“ и е първи братовчед на тази полинезийска дума. Трите „тамбо“ на Мауки бяха следните: първо, не биваше никога да се ръкува с жена, вито да допусне женска ръка да се допре до него или до някоя от личните му вещи; второ, не биваше никога да яде миди, нито някаква храна, стояла на огън, на който са били готвени миди; трето, не биваше никога да докосва крокодил, нито да пътува с кану, на което има частица от крокодил, дори и да не е по-голяма от зъб.
По-друга беше чернотата на зъбите му — те бяха наситено черни или, може би по-точно, черни като сажди. Такива ги направи само за една нощ майка му, като им сложи компрес от някакъв стрит на прах минерал, добиван от едно свлачище оттатък Порт Адамс. Порт Адамс е крайбрежно село в Малаита, а Малаита е най-дивият от Соломоновите острови — толкова див, че никакви търговци, нито плантатори не са успели да се задържат на него и досега; ала, от друга страна, от времето на най-ранните ловци на бисери и търговци на сандалово дърво до най-късните агенти за набиране на работна ръка, въоръжени с автоматични пушки и разполагащи с бензинови мотори, десетки бели авантюристи са били затрити там с томахавки и куршуми с мек връх от старовремски пушки. Така и днес, в двадесети век, Малаита си остава свърталище на агенти за набиране на работна ръка — те обикалят бреговете й търсят работници, които се уславят и обвързват да се трепят из плантациите на съседните по-цивилизовани острови по за тридесет долара на година. Туземците от тези съседни и по-цивилизовани острови са станали прекалено цивилизовани, за да работят в плантации.
Ушите на Мауки бяха пробити не на едно-две, а на двадесетина места. В една от по-малките дупки носеше глинената си лула. По-големите бяха твърде широки за тази цел. Лулата би паднала през тях. Всъщност в най-голямата дупка на всяко ухо той носеше обикновено кръгли дървени запушалки, цели четири инча в Диаметър. Общо взето, обиколката на тези дупки се равняваше на двадесет и половина инча. Мауки проявяваше многообразие във вкуса си. В различните по-малки дупки носеше такива неща, като празни гилзи от патрони, клинци от подкови, медни бурми, парчета канап, плетенки от въже, ивици от зелени листа, а когато преминеше дневният зной — алени цветове на ружа. От това става ясно, че за неговото благоденствие не бяха необходими джобове. А той не можеше и да има, понеже единствената му одежда се състоеше от парче басма, широко няколко инча. Джобния си нож носеше в косата, защипан на един къдрав кичур. Най-голямата му скъпоценност беше дръжка от порцеланова чаша, закачена на халка от костенуркова коруба, вдяната на свой ред в хрущяла между ноздрите му.
Но въпреки тези „разкрасявания“ Мауки имаше приятно лице. Хубаво лице, с каквото и мерило да го преценяваш, а за един меланезиец — дори изключително красиво. Единственият му недостатък беше липсата на мъжественост. Беше женствено, почти моминско. Чертите му бяха дребни, правилни и нежни. Брадичката и устата подсказваха слаб характер. Нито сила, нито воля се чувствуваше в челюстите, челото и носа. Единствено в очите можеше да се долови някакъв намек за скритите качества, които съставяха такъв голям дял от неговата природа и които другите не можеха да разберат. Тези скрити качества бяха решителност, упоритост, безстрашие, изобретателност и хитрост; а когато те намираха израз в някаква обмислена и изненадваща постъпка, всички наоколо му оставаха изумени.
Бащата на Мауки беше главатар на селището „Порт Адаме“ понеже беше роден и отрасъл край морския бряг, Мауки беше полу земноводно. Той знаеше навиците на рибите и стридите, а рифовете бяха
отворена книга за него. Разбираше и от управляване на кану. Да плува се научи, когато бе на една година. Седемгодишен можеше да задържа дъха си,за цяла минута и да се спуска право на дъното на дълбочина от тридесет фута. И седемгодишен бе отвлечен от обитателите на джунглата, които не умеят дори да плуват и се боят от солената вода. След това Мауки виждаше морето само отдалече, през пролуките в джунглата, и от откритите места по високите планински склонове. Той стана роб на стария Фанфоа, главния вожд на двадесетина села, пръснати из гъсталаците по ггредпланините на Малаита, чийто пушек в тиха утрин е горе-долу единственото нещо, което подсказва на пътуващите по море бели хора за гъмжащото във вътрешността население. Защото белите не навлизат в Малаита.
Опитвали се бяха да го сторят някога, в дните, когато търсеха злато, но всеки път оставяха главите
си да се хилят от опушените греди в хижите на обитателите на джунглата.
Когато Мауки навърши седемнадесет години, Фанфоа остана без тютюн. Без трошичка тютюн. Това
бяха тежки времена за всичките му села. Той бе направил голяма грешка. Суо беше толкова малко пристанище, че голяма шхуна не можеше да пусне котва в него. Заградено от мангови дървета, надвиснали над дълбоките води, то представляваше капан и в този капан влязоха двама бели мъже с малко двумачтово корабче. Те искаха да набират работници и носеха много тютюн и разни стоки, без да
говорим за трите пушки и предостатъчно бойни припаси В Соу не живееше никой от крайморското племе, затова хората от джунглата можеха да слязат до морето. Двумачтовото корабче свърши чудесна работа. Още първия ден събра двадесет работници. Дори старият Фанфоа се услови като работник. Но същия ден двадесетината новонаети работници отсякоха главите на двамата бели, избиха екипажа и изгориха корабчето. Тогава и три месеца след това, във всички села в джунглата имаше достатъчно и предостатъчно тютюн и стоки за размяна. После дойде военният кораб, който обсипа със снаряди планините на няколко мили навътре в острова и накара уплашените хора да напуснат селата и да се скрият дълбоко в джунглата. Сетне военният кораб изпрати на брега десантни групи. Селата бяха опожарени заедно с тютюна и стоките. Кокосовите палми и банановите дървета бяха изсечени, градините с таро — изкоренени, прасетата и кокошките — изклани.
Фанфоа получи добър урок, а междувременно бе останал и без тютюн. От друга страна, младежите му бяха толкова наплашени, че не искаха да се условят на работа при идващите агенти. Ето защо Фанфоа заповяда да заведат на брега неговия роб Мауки и да го условят срещу аванс от половин сандък тютюн, ножове, брадви, басма и мъниста, които той щеше да изработи с труда си в плантациите. Мауки беше ужасно уплашен, когато го заведоха на борда на шхуната. Беше агне, водено на заколение. Белите хора бяха свирепи същества. Ако не бяха свирепи, нямаше да дръзват постоянно да обикалят бреговете на Малаита и всички пристанища само по двама на шхуна, с екипажи от петнадесет до двадесет негри, а често пъти и до шестдесет-седемдесет чернокожи работници. Освен това винаги съществуваше опасност крайбрежното население внезапно да нападне шхуната и да избие всички моряци. Белите наистина бяха страшни. Освен това притежаваха какви ли не магии — пушки, които стрелят бързо и по много пъти, разни чудеса от желязо и пиринч, които карат шхуните да плават дори когато няма вятър, кутии, които говорят и се смеят, също както говорят и се смеят хората. Да, чувал бе и за един бял, който бил такъв магьосник, че можел, когато поиска, да извади и да тури пак на мястото им всичките си зъби.
Заведоха Мауки в кабината. Единият от белите стоеше на палубата и пазеше с два револвера, затъкнати в колана. Другият седеше в кабината пред някаква книга, в която пишеше чудновати знаци и черти. После той протегна пръчката за писане. Мауки едва я докосна с ръка и с това пое задължението да работи три години в плантациите на заводите за сапун „Лунно сияние“. Никой не му обясни, че свирепите бели хора ще се погрижат той да изпълни задължението си и че зад тях е цялата мощ и всички военни кораби на Великобритания.
На борда имаше и други черни от неизвестни, незнайни места и щом белият човек им заговори, те изтръгнаха дългото перо от косата на Мауки, остригаха го ниско и вързаха около кръста му лавалава от яркожълта басма.
След като прекара много дни на шхуната и след като видя повече земи и острови, отколкото би могъл да си представи, го свалиха в Ню Джорджия и го пратиха на работа в полето, да изкоренява джунглата и да реже тръстики. За първи път Мауки разбра какво значи да работиш. Това значеше да ставаш в зори, да се прибираш по тъмно и да се храниш два пъти на ден. А храната беше еднообразна.. Седмици наред не им даваха нищо друго освен батати, после седмици наред нищо друго освен ориз. Ден след ден той изрязваше ядките от кокосовите орехи и дълги дни и седмици поддържаше огньовете, на които опушваха копрата, и чак когато очите му се възпалиха, го преместиха да сече дървета. Той беше сръчен секач и след известно време го сложиха в бригадата за строене на мостове. Веднъж го преместиха за наказание в бригадата за прокарване на пътища. От време на време служеше като моряк на китоловните кораби, когато докарваха с тях копра от далечни брегове или когато белите хора отиваха да бият риба с динамит.
Покрай другото Мауки научи моряшкия английски жаргон, на който можеше да говори с всички бели хора и с всички работници, които иначе щяха да говорят на хиляда различни наречия. Научи и други неща за белите хора, главно това, че те държат на думата си. Кажат ли .на някой работник, че ще му дадат пръчка пресован тютюн, ще я получи.. Ако кажат на някой работник, че ще го направят на пихтия, в случай че стори едикакво си, щом стори това „едикакво си“, неизменно го правят на пихтия. Мауки не знаеше какво значи пихтия, но тази дума се срещаше в моряшкия жаргон и той си представяше, че това са кръвта и зъбите, които понякога вземаха участие в процеса на правенето на пихтия. Научи още едно нещо: те никога не удряха и не наказваха работника, ако той не се провинеше.. Дори когато бяха пияни — а те биваха често пияни, — белите никога не удряха, докато работникът не нарушеше някое правило.
Мауки не обичаше плантацията. Той мразеше работата и беше син на главатар. Освен това бяха изминали десет години, откакто Фанфоа го бе отвлякъл от Порт Адамс, и той тъгуваше за дома. Тъгуваше дори за робуването си при Фанфоа. Затова избяга. Задълба в джунглата с мисълта да стигне южния бряг и да открадне кану, с което да си отиде у дома в Порт Адамс. Но се разболя от треска и бе заловен и доведен обратно ни жив, ни мъртъв. Втори път избяга заедно с двама работници от Малаита. Те изминаха двадесет мили по крайбрежието и се укриха в хижата на свободен малаитЯнин, който живееше в това село. Ала късно през нощта дойдоха двама бели, които не се страхуваха от туземците в селото, направиха тримата бегълци на пихтия, вързаха ги като прасета и ги хвърлиха в китоловната лодка. А човекът, в чиято къща се бяха укрили — от него сигурно и пихтия не бе останала ако се съдеше по това как хвърчаха косата, кожата и зъбите му, — сигурно до края на живота си бе загубил желание да подслонява избягали работници. Мауки се поти още една година. После го направиха домашен слуга; сега се хранеше добре и нямаше грижи — само поддържаше чистотата в къщата и поднасяше на белите хора уиски и бира по всяко време на деня и през по-голямата част от нощта. Той обикна работата си, но повече обичаше Порт Адамс. Трябваше да служи още две години, а две години бяха прекалено много за измъчващата го тъга по дома. Бе поумнял след изслужената година, освен това, като домашен слуга, имаше по-големи възможности. Грижеше се за чистенето на пушките и знаеше къде виси ключът от склада. Той подготви бягството и една нощ десет малаитяни и един работник от Сан Кристобал се измъкнаха от казармата и довлякоха една от китоловните лодки до брега. Не друг, а Мауки им бе дал ключа, с който се отключваше катинарът на лодката, и не друг, а Мауки бе снабдил лодката с дванадесет пушки уинчестър, огромно количество бойни припаси, един сандък динамит с детонатори и фитил и десет сандъка тютюн.
Духаше северозападен мусон и те плаваха нощем на юг, а денем се криеха из усамотени необитавани островчета или смъкваха китоловната си лодка в джунглата на по-големите острови. Така стигнаха до Гуадалканал, заобиколиха го от едната му страна и прекосиха протоците Индиспенсъбъл до остров
Флорида. Тука убиха работника от Сан Кристобал, запазиха главата, а всичко друго сготвиха и изядоха. Брегът на Малаита беше само на двадесет мили, обаче през последната нощ силно течение и променливи ветрове им попречиха да преплават това разстояние. Зората ги завари все още на няколко мили от целта. Но със зората се появи и един катер, а в него имаше двама бели, които не се уплашиха от единадесетте малаитяни, въоръжени с дванадесет пушки. Мауки и другарите му бяха отведени обратно в Тулаги, където живееше големият бял господар на всички бели хора. А големият бял господар ги изправи пред съд, след което, един по един, бегълците бяха вързани, всеки получи по двадесет камшика и бе осъден да плати по петнадесет долара глоба. После ги изпратиха обратно в Ню Джорджия, където белите хора ги направиха на пихтия и ги върнаха на работа. Но Мауки вече не беше домашен слуга. Сложиха го в бригадата за прокарване на пътища. Глобата от петнадесет долара бе платена от белите хора, от които бе избягал, а на него му казаха, че ще трябва да ги отработи, което значеше още шест месеца труд. Освен това трябваше да заплати своя дял от откраднатия тютюн с още една година робски труд.
От Порт Адамс го деляха сега три години и половина, затова една нощ той открадна кану, укри се на островчетата в протоците Манинг, мина протоците и заплава покрай източното крайбрежие на остров Санта Изабел, но не бе изминал и две трети от разстоянието, белите го заловиха в лагуната Мериндж. След една седмица той избяга от тях и потъна в джунглата. В джунглата на Санта Изабел нямаше туземци, всички бяха крайбрежни жители и християни. Белите хора обявиха награда от петстотин пръчки тютюн и всеки път, когато Мауки слизаше край морето, за да открадне някое кану, крайморските жители го подгонваха. Така изминаха четири месеца; най-после, когато наградата бе увеличена на хиляда пръчки, той бе хванат и изпратен обратно в Ню Джорджия, в бригадата за прокарване на пътища. Хиляда пръчки тютюн струват петдесет долара, а Мауки трябваше сам да изплати наградата, което правеше една година и осем месеца труд. И тъй от Порт Адамс го отделяха сега пет години.
Тъгата му по дома стана още по-голяма, а не му се искаше да се смири, да се държи добре, да отработи петте години и така да се прибере вкъщи. Следващия път го хванаха тъкмо когато се канеше да бяга. За неговия случай докладваха на господин Хавбай, управител на заводите за сапун „Лунно сияние“ на острова, който го обяви за непоправим. Заводите имаха плантации на островите Санта Крус, на стотици мили път по море, и там изпращаха непоправимите работници от Соломоновите острови. Там изпратиха и Мауки, при все че той не стигна местоназначението си. Шхуната спря в Санта Ана,и през нощта Мауки преплува до брега, открадна,две пушки и сандък тютюн от местния агент на дружеството и избяга с кану към Сан Кристобал. Сега Малаита беше на петдесет-шестдесет мили на север.;Но когато се опита да ги преплава, излезе буря, която го отнесе обратно в Санта Ана и там агентът го задържа в окови до връщането на шхуната от Санта Крус. Агентът си прибра двете пушки, но сандъкът с тютюн остана за сметка на Мауки и му струваше още една година. Броят на годините, които сега дължеше на дружеството, нарасна на шест.
На връщане в Ню Джорджия шхуната пусна котва в протока Марауи, който се намира в югоизточния край на Гуадалканал. Мауки преплува до брега с белезниците на ръцете и избяга в джунглата. Шхуната продължи пътя си, но агентът на „Лунно сияние“ обяви награда от хиляда пръчки тютюн и Мауки бе доведен при него от жителите на джунглата, което добави още година и осем месеца към сметката му. Преди да пристигне шхуната, той се изплъзна още .веднъж, този път с китоловна лодка, заедно с един сандък тютюн, откраднат от агента. Силен северозападен вятър разби лодката му край Уги, където покръстените туземци му откраднаха тютюна, а самия него предадоха на местния агент на „Лунно сияние“. Откраднатият от туземците тютюн означаваше за него още една година и цялата сметка сега възлизаше на осем години и половина.
— Ще го изпратим на остров Лорд Хау — каза господин Хавбай. — Там е Бунстер; ще ги оставим да се оправят сами. Положението, както си го представям, ще се сведе до това, че Мауки ще свети маслото на Бунстер или Бунстер ще свети маслото на Мауки, а ние ще се отървем,от тях и в двата случая.
Ако човек потегли от лагуната Мериндж за остров Санта Изабел и се насочи право на север, без да се отклонява, като измине сто и петдесет мили, пред него ще изникнат от морето кораловите рифове на Лорд Хау. Лорд Хау представлява пръстен суша с около сто и петдесет мили обиколка и няколкостотин ярда ширина на най-широкото място, а на места се издига до десет фута над морското равнище. Вътре в този пясъчен пръстен има огромна лагуна, осеяна с коралови рифове. Лорд Хау не спада нито географски, нито етнологически към Соломоновите острови. Той е атол, докато Соломоновият архипелаг се състои от високи острови; населението му по произход и по език принадлежи към Полинезия, докато жителите на Соломоновите острови са меланезийци. Населението на Лорд Хау е придошло при преселването на полинезийците на запад, което продължава и до днес — североизточният пасат все още изхвърля на бреговете му големи канута с утлегари. Но очевидно е имало и незначително преселване на меланезийци в периода на северозападните мусони.
Никога никой не идва на Лорд Хау или Онтонг Джава, както го наричат понякога. „Томас Кук & син“ не продават билети за този остров и туристите нямат представа за съществуването му. Дори бял мисионер не е слизал на бреговете му. Петте хиляди туземци са толкова миролюбиви, колкото и първобитен. Макар че не са били винаги миролюбиви, „Ръководството за мореплаватели“ ги описва като враждебно настроени и коварни. Обаче хората, които съставят „Ръководството за мореплаватели“, никога не са чували за промяната, настъпила в сърцата на жителите, след като те преди немного години завладели голям тримачтов кораб и изклали целия екипаж с изключение на втория помощниккапитан. Той се спасил и занесъл новината на своите събратя. Капитаните на три търговски шхуни се върнали с него на Лорд Хау. Влезли с корабите си направо в лагуната и се заели да проповядват евангелието на белия човек — че само белите имат право да убиват бели, а всички по-долни племена нямат право да посягат на тях. Шхуните плавали нагоре-надолу из лагуната и сеели опустошение и смърт. На тесния пясъчен пръстен нямало възможност за спасение, нямало джунгла, в която да се избяга. Хората падали простреляни щом ги зърнели, а било невъзможно да не ги зърнат. Селата били опожарени, лодките — разбити на парчета, кокошките и прасетата — изклани, скъпоценните кокосови палми — изсечени. Това продължило цял месец, докато най-после шхуните отплавали; ала страхът от белия човек се запечатал дълбоко в душите на островитяните и те никога вече не си позволяваха безразсъдството да нападнат бял човек.
Макс Бунстер беше единственият бял на Лорд Хау и служеше на вездесъщите заводи за сапун „Лунно сияние“. А дружеството го бе изпратило на Лорд Хау просто за да се отърве от него, защото нямаше по-затънтено място от този остров. Това, че не го уволняваха, се дължеше на трудността да му намерят заместник. Той беше висок, снажен германец, не съвсем с ума си. Полулудост би било меко определение на състоянието му. Беше побойник и страхливец, и жестокостта му беше жестокост на страхливец. Когато постъпи в дружеството, отначало го назначиха на остров Саво. Когато изпратиха един туберкулозен колониален чиновник да го смени, той му нанесе побой с юмруци и го върна съсипан, със същата шхуна, която го бе докарала.
След това господин Хавбай избра един млад великан — йоркширец, който да смени Бунстер. йоркширецът имаше славата на боксьор и да се бие, беше за него нещо повече от насъщен хляб. Но Бунстер не искаше да се бие. Беше същинско агне… в продължение на десет дни. След това йоркширецът бе повален от двоен пристъп на дизентерия и треска. Тогава Бунстер се нахвърли върху него, събори го и двадесетина пъти скочи отгоре му. Уплашен от това, което можеше да стане, когато жертвата му се съвземе, Бунстер избяга с катер на Гувуту, където съобщи за пристигането си, като нанесе побой на един млад англичанин, осакатен вече в Бурската война от куршум, минал и през двете бедра.
Именно тогава господин Хавбай изпрати Бунстер на Лорд Хау, последната инстанция преди уволняване. Немецът отпразнува пристигането си, като изпи половин каса джин и дръпна хубав бой на възСтария, астматичен помощниккапитан на шхуната, която го докара. Когато шхуната си замина, Бунстер събра туземците на брега и ги подкани, да се преборят, като обеща един сандък тютюн на този, който успее да го повали. Трима туземци повали той, а четвъртият повали него, но вместо тютюн получи куршум в белите дробове.
Така започна царуването на Бунстер на Лорд Хау. В главното селище живееха три хиляди души, но то опустяваше дори посред бял ден, щом се зададеше Бунстер. От него бягаха всички — мъже, жени и деца. Дори кучетата и прасетата се махаха от пътя му, а кралят беше готов да се скрие под някоя рогозка. Двамата министър-председатели живееха в ужас от Бунстер, който никога и за нищо не спореше, а се разправяше само с юмруци.
И така, Мауки пристигна на Лорд Хау, за да робува на Бунстер цели осем години и половина. Да се избяга от Лорд Хау, беше невъзможно. За добро или за зло Бунстер и той трябваше да живеят заедно. Бунстер тежеше двеста фунта, Мауки тежеше сто и десет. Бунстер беше безчовечен изрод. Мауки беше първобитен дивак. И всеки от двамата имаше свои стремежи и навици.
Мауки нямаше представа що за човек е господарят, при когото трябва да служи. Никой не го бе предупредил и той смяташе за нещо съвсем естествено, че Бунстер, както и другите бели, ще пие много уиски и ще е повелител и законодател, който винаги държи на думата си и никога не бие работниците незаслужено. Бунстер имаше едно преимущество. Знаеше всичко за Мауки и злорадствуваше, че му е паднал в ръцете. Последният му готвач лежеше със счупена ръка и изкълчено рамо, затова Бунстер направи Мауки готвач и домашен слуга.
И Мауки скоро разбра, че има бели и бели. В същия ден, когато шхуната си замина, той получи нареждане да купи кокошка от Самизи, туземния мисионер от островите Тонга. Обаче Самизи бил отишъл на отсрещния бряг на лагуната и щял да си дойде чак след три дена. Мауки се завърна с тези сведения. Качи се по стръмното стълбище (къщата стоеше на колове, дванадесет фута над пясъка) и влезе във всекидневната да докладва. Агентът поиска кокошката. Мауки отвори уста да обясни, че мисионерът отсъствува. Но Бунстер не искаше да чуе никакви обяснения. Той замахна с юмрук. Ударът улучи Мауки по устата и го запрати във въздуха. Той изхвръкна през вратата на тясната веранда, счупи перилата и се строполи долу на пясъка. Устните му се превърнаха в смазана, безформена маса, а устата му беше пълна с кръв и счупени зъби.
— Сега ще знаеш, че такива не ми минават! — закрещя търговският представител, посинял от яд, като се наведе през счупените перила.
Мауки никога не бе срещал такъв бял човек и реши да се държи покорно и никога да не го дразни. Видя как Бунстер би гребците, а единия окова във вериги и остави три дена без храна само затова, че счупил клина на греблото при гребане. После чу приказките в селището и научи защо Бунстер си е взел трета жена (насила, както разправяха всички). Първата и втората лежаха в гробището, заровени в белия коралов пясък, с парчета коралова скала над главите и краката. Умрели, както се мълвеше, от побой. Той изтезаваше и третата си жена, както Мауки можеше сам да види.
Но каквото и да правеше, не можеше да не озлобява белия човек, който изглеждаше озлобен от самия живот. Когато мълчеше, Бунстер го биеше и наричаше навъсено животно. Когато говореше, го биеше за това, че отговарял. Когато се държеше сериозно, Бунстер го обвиняваше, че крои нещо, и му дръпваше един бой в аванс, а когато се мъчеше да бъде весел и се усмихваше, го набеждаваше, че се надсмивал на своя господар и повелител,;и пак го биеше. Бунстер беше демон. Жителите биха го пратили на оня свят, ако не помнеха урока от трите шхуни. Може би щяха да го пратят на оня свят въпреки всичко, ако имаше джунгла, в която да се укрият. Но положението беше такова, че убийството на бели хора, на кой да е бял човек, щеше да докара военен кораб, който да избие виновниците и да изсече скъпоценните кокосови палми. И гребците отдавна бяха решили да го удавят, да преобърнат катера, щом им се удаде случай. Само че Бунстер внимаваше лодката да не се преобърне.
Мауки не приличаше на тях и понеже нямаше
възможност да се избави, докато Бунстер беше жив, реши да умори белия човек. Бедата беше там, че ^ все не можеше да намери сгода. Бунстер беше винаги нащрек. Револверите му бяха под ръка ден и нощ. Не позволяваше никой да минава зад гърба му — Мауки научи това, след като бе повален няколко пъти. Бунстер знаеше, че трябва да се страхува повече от добродушния, дори миловиден малаитянин, отколкото от цялото население на Лорд Хау, затова с още по-голям жар прилагаше върху него своята програма за изтезания. А Мауки се държеше покорно, понасяше наказанията и чакаше.
Всички други бели бяха зачитали неговите „тамбо“, но не и Бунстер. Седмичната дажба тютюн на Мауки беше две пръчки. Бунстер ги даваше на жена си и заповядваше на Мауки да ги вземе от нейната ръка. Но това беше невъзможно и Мауки се отказваше от тютюна си. По същия начин Бунстер го принуждаваше неведнъж да остава без храна и да гладува по цели дни. Той получаваше нареждане да сготви яхния от едрите миди, които се въдеха в лагуната. Това беше невъзможно, защото мидите бяха „тамбо“. Шест пъти наред той отказа да докосне мидите и шест пъти Бунстер го би до безсъзнание. Бунстер знаеше, че момчето по-скоро ще умре, отколкото да пипне мида, но наричаше отказа му бунт и би го убил, ако имаше друг готвач, с когото да го замени.
Една от любимите шеги на агента беше да хване Мауки за къдравата коса и да блъска главата му в стената. Друга шега беше да изварди Мауки и да притисне изневиделица горящата си пура в месата му. Бунстер наричаше това „ваксиниране“ и ваксинираше Мауки безброй пъти всяка седмица. Веднъж, изпаднал в бяс, Бунстер дръпна порцелановата дръжка от носа му и направо разкъса хрущяла.
— Боже, каква мутра! — подхвърли той, когато видя как го бе разранил.
Кожата на акулата е като гласпапир, но кожата на рибата скат е като пила. В Южните морета туземците я използуват за заглаждане на своите кану и гребла. Бунстер накара да му направят ръкавица от кожа на скат. Когато я изпита за първи път върху Мауки, с едно плъзване на ръката раздра
кожата на гърба му от врата до подмишницата. Бунстер беше във възторг. Той запозна с ръкавицата жена си и най-усърдно я изпита върху гребците. След това погали и двамата министър-председатели, а те трябваше да се смеят и да приемат това като шега.
— Смейте се, да ви вземат дяволите, смейте се! — подканваше ги той.
Мауки опитваше ръкавицата най-много от всички. Не минаваше ден, без да бъде помилван с нея. Случваше се загубата на толкова много епидермис да не го оставя да заспи нощем, а често пъти духовитият господин Бунстер разраняваше наново полу-заздравелите места. Мауки търпеливо продължаваше да чака с дълбокото убеждение, че рано или късно ще дойде и неговото време. А той знаеше най-точно, до най-малката подробност, какво ще направи, когато дойде това време.
Една сутрин Бунстер се събуди в настроение да направи на пихтия цялата вселена. Той започна с Мауки и свърши с Мауки, а освен това съсипа от бой жена си и изпопреби всичките гребци. На закуска нарече кафето „помия“ и лисна врялата течност в лицето на Мауки. Към десет часа трепереше от треска, а половин час след това гореше в огън. Това не беше обикновен пристъп на малария. Той скоро се превърна в злокачествен и премина в черноводна треска. Минаваха дни, Бунстер отслабваше все повече и не можеше да стане от леглото. Мауки чакаше и наблюдаваше, а междувременно раните му заздравяха. Той нареди на гребците да изкарат катера на брега, да остържат дъното му и основно да го стегнат. Те сметнаха, че заповедта е на Бунстер, и я изпълниха. Но в това време Бунстер лежеше в безсъзнание и не даваше никакви заповеди. Дошло бе вече времето на Мауки, ала той все още изчакваше.
Когато най-лошото мина и Бунстер дойде в съзнание и започна да се съвзема, макар да лежеше безпомощен като бебе, Мауки прибра малкото дреболии, които имаше, включително дръжката от порцелановата чаша, в пътното си сандъче. След това отиде в селището и поговори с краля и двамата му министър-председатели.
— Тоя човек Бунстер, той добър човек, вие много го обича? — попита Мауки.
Те му обясниха в един глас, че съвсем не обичат агента. Министрите започнаха да изброяват всички унижения и злини, които бе струпал на главите им. Кралят не издържа и се разплака. Мауки грубо ги прекъсна:
— Вие знае мене? Аз голям човек, господар моята страна. Вие не обича тоя човек, белия господар. Аз не го обича. Много хубаво, вие сложи сто кокосови ореха, двеста кокосови ореха, триста кокосови ореха в катера. Щом свърши това, вие ляга спи като добър човек. Всички канака спи като добър човек. После дойде голяма врява от къщата, вие не чува тая врява. Вие всички спи, много силно спи.
По същия начин Мауки си поприказва и с гребците. После заповяда на жената на Бунстер да се върне в родния си дом. Ако беше отказала, щеше да го изправи пред голямо затруднение, защото неговото „тамбо“ не му позволяваше да вдигне ръка срещу нея.
Когато къщата опустя, той влезе в спалнята, където агентът лежеше, унесен в дрямка. Мауки прибра револверите, после сложи на ръката си ръкавицата от скат. Първото предупреждение, което получи Бунстер, беше тръкване с ръкавицата и кожата от носа му се смъкна.
— Хубаво, а? — захили се Мауки между два замаха, с единия от които одра челото, а с другия обели едната буза. — Смей се, да те вземат дяволите, смей се!
Мауки се трудеше най-усърдно и туземците, скрили се по къщите си, чуха „голямата врява“, която Бунстер вдигна и продължи да вдига още цял час и дори по-дълго.
Когато свърши, Мауки занесе на катера морския компас, всичките пушки и бойни припаси и се зае да го товари със сандъци тютюн. Докато беше зает с тази работа, някакво ужасно, одрано същество изскочи от къщата и с писъци се втурна да тича по брега, но падна на пясъка, където се загърчи и забръщолеви под палещото слънце. Мауки погледна към него и се подвоуми. После се приближи, отряза главата, уви я с рогозка и я прибра в раклата на кърмата на катера.
Туземците спаха толкова дълбоко до края на този дълъг горещ ден, че не видяха как катерът излезе през протока и,се насочи на юг, гонен от югоизточния пасат. И никой вече не зърна катера през дългото му пътуване до бреговете на Санта Изабел и изтощителното плаване срещу вятъра оттам до Малаита. Мауки слезе в Порт Адамс с толкова пушки и тютюн, колкото никога никой не бе притежавал дотогава. Но Мауки не остана там. Беше взел главата на бял човек и можеше да потърси убежище само в джунглата. Затова се върна в селата на джунглата, където застреля стария Фанфоа и петима-шестима главатари и стана главатар на всичките села. Когато умря баща му, братът на Мауки наследи властта му в Порт Адамс, крайбрежните жители се съюзиха с жителите на джунглата и този съюз стана най-силен между двестата враждуващи племена на Малаита.
Страхът на Мауки от всемогъщите заводи за сапун „Лунно сияние“ беше по-голям, отколкото страхът му от британското правителство, и наистина един ден до него, в джунглата, пристигна съобщение, с което му напомняха, че дължи на дружеството осем и половина години труд. Той изпрати положителен отговор и тогава се появи неизбежният бял човек — капитан на шхуна, единственият бял през царуването на Мауки, който се осмели да навлезе в джунглата и излезе от нея жив. Този човек не само излезе от джунглата, но отнесе със себе си и седемстотин,и петдесет долара в златни монети — паричната стойност на осем и половина години работа плюс костуемата цена на някакви пушки и сандъци тютюн.
Мауки вече не тежи сто и десет фунта: Обиколката на корема му е три пъти по-голяма от предишната. Сега той има четири жени. Има и много други неща: пушки и револвери, дръжка от порцеланова чаша и прекрасна сбирка глави на туземци от джунглата. Но най-скъпоценна от цялата му сбирка е една друга глава, съвсем изсъхнала и запазена, с пясъчноруса коса и жълтеникава брада, която той пази увита в най-хубавата, плетена от треви лавалава. Когато тръгва да воюва със селищата отвъд пределите на царството си, Мауки неизменно
изважда тази глава и усамотен в своя дворец от трева, дълго и задълбочено се вглежда в нея. В такива моменти селото потъва в мъртвешко мълчание и дори малчуганите не смеят да вдигат шум. Главата се почита като най-могъщата магия на Малаита и на нея се приписва величието на Мауки.
— Черните никога не ще разбират белите, нито белите ще разбират черните, докато черните са черни, а белите — бели.
Тъй каза капитан Уудуърд. Ние седяхме в салона на кръчмата на Чарли Робъртс в Апиа и пиехме от високи чаши „Абу Хамед“, приготвен и споделян с нас от гореспоменатия Чарли Робъртс, който твърдеше, че имал рецептата направо от Стивънз, прочут с това, че измислил „Абу Хамед“ по времето, когато бил подтикван от Нилска жажда — същият Стивънз, който бил автор на „С Кичънър до Хартум“ и паднал при обсадата на Лейдисмит.
Капитан Уудуърд, нисичък и набит, обгорен от четиридесет години тропическо слънце и с най-хубавите влажни черни очи, каквито съм виждал някога у мъж, имаше богат житейски опит. Плетеницата от белези на плешивото му теме подсказваше за близко познанство с томахавките на черните; за също толкова близко познанство подсказваше и дясната страна на врата му, отпред и отзад, където някога се забила и била издърпана една стрела. Както обясняваше, в случая той много бързал, стрелата му пречела да тича и той сметнал, че не може да отдели време да отчупи жилото и да извади стрелата оттам, откъдето бе влязла. В настоящия момент капитанът командуваше „Савайи“, големия параход, който набираше работници от западните краища за германските плантации
в Самоа.
— Половината беда е в глупостта на белите — каза Робъртс и спря, за да сръбне от чашата си да напсува с най-любезни изрази самоанския бюфетчик. — Ако белият си дадеше мъничко труд да разбере как работи умът на черния, повечето от неразбориите щяха да се избегнат.
— Виждал съм неколцина, които твърдяха, че разбирали чернокожите — отвърна капитан Уудуърд, — и винаги съм забелязвал, че те са били първите, на които им теглят един „кай-кай“ (да ги изядат). Вижте мисионерите в Нова Гвинея и на Новите Хибриди — Ероманга, островът на мъчениците, и всички други. Вижте австрийската експедиция, която била накълцана на парчета на Соломоновите острови, в джунглата на Гвадалканар. Ами я вижте капитаните на търговските кораби с двайсетгодишен опит, дето се хвалеха, че нямало чернокож, който да може някога да ги хване, и чиито глави до днес красят лавиците в плаващите жилища. Да вземем стария Джони Симонз — двайсет и шест години из дивите покрайнини на Меланезия, кълнеше се, че чернокожите били за него отворена книга и никога нямало да му видят сметката, пък се прости с живота в лагуната Марово в Нова Джорджия и една негърка и стар негър само с един крак (другият останал в устата на акула, когато се гмуркал да вади убита с динамит риба) му отрязали главата. Ами Били Уотс, със страшната слава на палач на чернокожи, човек, от когото и дяволът би се уплашил. Спомням си как стояхме на котва в Кейп Литъл, Нова Ирландия, нали знаете, когато черните откраднаха половин сандък тютюн… струваше му към три и половина долара. За възмездие той отиде на брега, застреля шест чернокожи, направи на пух и прах бойните им кану и опожари две села. И подир четири години, пак в Кейп Литъл, където бил на лов за трепанги с четирийсет негри от Буку, го нападнали на кораба му. За пет минути всички били мъртви, освен три момчета, които избягали с кану. Не ми разправяйте за разбиране на негри. Мисията на белия човек е да събира парсата от света, а това е достатъчно голяма задача, отредена за него. Къде ще му остане време да разбира негрите?
— Точно така — каза Робъртс. — Пък и като че ли някак си не е необходимо да разбираш черните изобщо. Право пропорционален на глупостта на белия е успехът му в събирането на парсата от света…
— И да вселява страх божий в сърцето на чернокожия — изтърси капитан Уудуърд. — Може да си прав, Робъртс. Може именно глупостта да му докарва успеха, а положително една от фазите на тази глупост е неспособността му да разбира черните. Но едно нещо е положително: белият трябва да управлява черните, ще не ще. Това е неизбежно. Това е съдба.
— И разбира се, белият е неизбежен — това е съдбата на чернокожия — прекъсна го Робъртс. — Кажи на белия, че има бисерни миди в някоя лагуна, която гъмжи от десет хиляди диви човекоядци, и той ще се запъти нататък сам-саменичък с пет-шест канаки, ловци на бисери, и тенекиен будилник вместо хронометър, всичките наблъскани като сардели на просторна петтонна черупка. Пошепни му, че са открили злато на Северния полюс и същото това неизбежно белокожо същество веднага ще потегли, въоръжено с кирка и лопата, един бел сланина и най-новия модел златарско корито, и което е най-важно, ще стигне там. Подскажи му, че има диаманти по нажежените до червено подстъпи на ада, и господин Белия ще щурмува подстъпите и ще накара самия сатана да върти кирката
и лопатата. Ето докъде се стига, като си глупав и неизбежен.
— Но, интересно, какво ли трябва да мисли черният човек за… за неизбежността — подхвърлих аз.
Капитан Уудуърд тихо се разсмя. В очите му се мерна унесен в спомени поглед.
— За мен е интересно само какво ли са помислили или още мислят чернокожите от Малу за неизбежността на тоя бял, който имахме на борда, когато ги посетихме с „Дукеса“ — обясни той.
Робъртс приготви още три „Абу Хамеда“.
— Това стана преди двадесет години. Казваше се Саксторф. Положително беше най-глупавият човек, когото някога съм виждал, но беше неизбежно като смъртта. Имаше само едно нещо, което тоя тип умееше да прави, — да стреля. Спомням си първия път, когато се сблъсках с него, точно тука, в Апиа, преди двадесет години. Беше преди твойто идване, Робъртс. Аз спях в хотела на Хенри Холандеца, където сега е пазарът. Чувал ли си за него? Той изкара хубави пари от контрабанда на оръжие за бунтовниците, продаде хотела и само шест седмици след това го убиха в Сидней при едно сбиване в кръчма.
Но Саксторф! Една нощ тъкмо вече заспивах, когато две котки започнаха концерт в двора. Скочих от леглото и бутнах прозореца с кана вода в ръце. Но точно тогава чух да се отваря прозорецът на съседната стая. Изтрещяха два изстрела и прозорецът се затвори. Не мога да ви опиша колко бързо стана всичко това. Не повече от десет секунди. Прозорецът се отвори, прас, прас! — изгърмя револверът, и прозорецът се затвори. Който и да беше, той не се спря да види резултата от изстрелите си. Той го знаеше. Разбирате ли ме? — Той го знаеше! Котешкият концерт вече не се поднови, а сутринта на двора лежаха двете виновнички, вкочанясали. За мене това беше цяло чудо. Още е цяло чудо. Първо, то стана на звездна светлина и Саксторф стреля, без да се цели; второ, той стреля толкова бързо, че двата гърмежа, се сляха в един двоен; и трето, той знаеше, че е улучил целта си, без да погледне и да види.
Два дена след това той дойде при мен на кораба. Тогава бях помощниккапитан на „Дукеса“, грамадна сто и петдесет тонна шхуна, роботърговски кораб. А трябва да ви кажа, че роботърговците бяха наистина роботърговци в ония дни. Нямаше никакви правителствени инспектори, нито пък правителствена закрила за нас. Беше чисто насилие, или печелиш или губиш, ако ти видят сметката, всичко се премълчава, а чернокожите ги събирахме от всеки остров в Южните морета, откъдето не ни изритваха. Та, Саксторф дойде на кораба, Джон Саксторф беше името, с което се нарече. Беше пясъчножълто човече, с пясъчен цвят на лицето и очите му също пясъчни.
Във външността му нямаше нищо особено. Вътрешният му мир беше също толкова безцветен, колкото и външността. Каза ми, че бил загазил и искал да замине с кораба. Щял да дойде като каютен прислужник, като готвач, суперкарго или като обикновен моряк. Не разбирал нищо от никоя от тия служби, но каза, че имал желание да се научи. Не ми трябваше, но неговата стрелба ми беше направила такова впечатление, че го взех като обикновен матрос със заплата три лири на месец.
Той наистина имаше желание да се научи, трябва да му го призная. Но по природа не беше способен да научи нищо. Беше толкова некадърен да изброи точките на компаса, колкото аз да смесвам коктейли като нашият Робъртс. А колкото за водене на кораб, първите си бели коси дължа на него. Никога не съм посмял да го оставя на щурвала при голямо вълнение, а остър завой и плавен завой оставаха за Саксторф неразгадаеми мистерии. Не можа да научи разликата между шкот и такелаж, не можа и толкова! Скобата на гафела и на кливера за него, бяха едно и също нещо. Кажеш му да отпусне прота и преди да се усетиш, той свалил нок гафела. Три пъти пада през борда, а не знаеше да плува. Винаги весел, никога не го хващаше морска болест и беше най-изпълнителният матрос, какъвто някога съм виждал. Беше необщителен по нрав. Никога не говореше за себе си. Историята му, доколкото тя засягаше нас, започваше от деня, когато постъпи на „Дукеса“. Къде се беше научил да стреля, само звездите можеха да кажат. Беше янки, — толкова можахме да разберем от гъгнивия му изговор. И това е всичко, каквото изобщо успяхме да научим.
Сега вече започваме да стигаме до същината на историята. На Новите Хибриди нямахме късмет, събрахме само четиринайсет работници за пет седмици и потеглихме с попътен югоизточен вятър за Соломоновите острови. Малаита и тогава както и сега, беше добро място за вербуване на работници и ние влязохме в Малу откъм северозападния край. Там има риф на брега и външен риф и да пуснеш котва, трябва да имаш нерви. Спряхме благополучно и му теглихме един гърмеж с динамита, сигнал да дойдат черните, за да ги вербуваме. За три дни обаче не можахме да придумаме нито един човек. Черните идваха към нас със своите кану със стотици, но само се смееха, когато им показвахме маниста, басми и брадвички и им разправяхме за прелестите на работата по плантациите в Самоа.
На четвъртия ден настъпи промяна. Петдесетина души се условиха и ние ги настанихме в главния трюм, разбира се с право да излизат на палубата. И разбира се, като хвърля поглед назад, това условяне на едро беше подозрително, но на времето ние помислихме, че някой властен главатар е вдигнал възбраната срещу вербуването. Сутринта на петия ден двете
ни лодки отидоха към брега, както винаги, — едната да прикрива другата, нали разбирате, в случай, че стане нещо. И както винаги петдесетте чернокожи бяха на палубата, безделничаха, приказваха си, пушеха и спяха. Саксторф и аз заедно с още четири моряци бяхме единствените, останали на борда. Гребците в двете лодки бяха туземци от Гилбъртовите острови. В едната беше капитанът, суперкаргото и вербувачът. В другата, прикриващата лодка, която оставаше на стотина крачки от брега, беше вторият помощник капитан. И двете лодки бяха добре въоръжени, макар да не се очакваха никакви неприятности.
Четирима от моряците, в тяхното число и Саксторф, лъскаха релинга на кърмата. Петият, моряк, с пушка в ръка, стоеше на пост при цистерната с вода, точно пред гротмачтата. Аз бях в предната част и с последни удари забивах нов клин в предния гафел. Тъкмо посягах да вдигна лулата си оттам, където я бях оставил, когато чух изстрел откъм брега. Изправих се да погледна. Нещо ме удари по тила, отчасти ме зашемети и ме просна на палубата. Първата ми мисъл беше, че нещо е дръпнало гафела нагоре, но още докато падах и преди да се стоваря на палубата, чух дяволски барабанен огън от пушките на лодките, а като се извъртях настрана, видях моряка, който стоеше на пост. Двама едри негри го държеха за ръцете, а трети го удряше изотзад по главата с томахавка.
Виждам го и сега: цистерната за вода, гротмачтата, разбойниците, хванали моряка, брадвичката, спускаща се на тила му, и всичко заляно от слънчев блясък. Не можех да откъсна погледа си от това нарастващо видение на смъртта. Струваше ми се, че томахавката се спуска ужасно дълго. Видях го да се строполясва, краката на моряка да се подгъват и той безжизнено да се отпуска. Черните насила го държеха изправен, докато го халосат още един-два пъти. Тогава и мен ме треснаха още два пъти по главата и аз реших, че съм умрял. Така реши и дивакът, който ме удари. Бях твърде безпомощен, за да се помръдна, и проснат там, наблюдавах как отрязват главата на часовия. Трябва да кажа, че те го направиха много ловко. Не им беше първица.
Пушечната стрелба от лодките беше секнала и аз не се съмнявах, че са им теглили ножа и всичко е свършено. Само след няколко мига щяха да дойдат и за моята глава. Изглежда сега режеха главите на моряците на кърмата. Главите се ценят на Малаита, особено белите. Те заемат почетно място в плаващите домове на крайморските диваци. Какви особени разкрасяващи качества намират в тях туземците от вътрешността, не знам, но и те ги ценят като крайморските.
У мен се породи смътно желание да се спася и аз запълзях на колене към винча, където успях да се изправя на крака. Оттам можах да погледна към кърмата и видях три глави
върху покрива на кабината — главите на тримата моряци, на които бях заповядвал толкова месеци. Черните видяха, че съм се изправил, и се запътиха към мен. Посегнах за револвера и открих, че са ми го взели. Не мога да кажа, че се бях уплашил. Няколко пъти съм бил близо до смъртта, но май че никога не е било по-лесно да се умре, отколкото точно тогава. Бях полузашеметен и като че ли нищо нямаше значение.
Първият чернокож се беше въоръжил със сатър от камбуза и се кривеше като маймуна, като се канеше да ме разсече от горе до долу. Но този удар остана ненанесен. Черният се строполи като чувал на палубата и аз видях как от устата му шурна кръв. Някак смътно чух да гръмва пушка и да продължава да гърми. Негър след негър се поваляха долу. В главата ми започна да се прояснява и аз си дадох сметка, че нито един изстрел не отиваше нахалост. С всяко изгърмяване на пушката падаше по един черен. Аз седнах на палубата до винча и погледнах нагоре. Курдисал се на салинга, седеше Саксторф. Как се беше добрал дотам, не мога да си представя, защото беше качил със себе си два винчестъра и не знам колко паласки с патрони, и сега правеше единственото нещо, за което беше годен.
Виждал съм стрелба и клане, но никога не съм виждал такова нещо. Аз седях до винча и гледах представлението. Бях премалял, нямах сили и виждах всичко като насън. Прас, прас, прас, прас! — изтрещяваше пушката и — туп, туп, туп, туп! — стоварваха се на палубата черните. Беше изумително да ги гледаш как падат. След първия устрем да ме хванат, когато десетина бяха паднали, те сякаш се парализираха, но той не спираше да изпразва пушката. По това време местните кану и двете лодки пристигнаха от брега, въоръжени със стари пушки и с винчестъри, които бяха пленили в лодките. Залпът, който отправиха срещу Саксторф, беше страхотен. За негово щастие черните ги бива само от близко разстояние. Те нямат обичай да опират пушките на рамото, а чакат, докато горе-долу стигнат до човека, и тогава стрелят от хълбок. Когато пушката му се нагорещи силно, Саксторф я смени. Това беше имал предвид, когато се бе качил с две пушки.
Изумителното беше скоростта, с която стреляше. А също така и това, че той улучваше всеки път. Ако някога е имало нещо неизбежно, този човек беше такъв. Бързината беше, която правеше клането така ужасяващо. Черните нямаха време да мислят. Когато смогваха да помислят, те бързаха да се хвърлят във водата, при което, разбира се, преобръщаха своите кану. Саксторф не спираше. Водата беше пълна с чернокожи и — бум, бум, бум! — той забиваше куршумите си в тях. Нито един нахалост, и аз чувах ясно тупкането на всеки куршум, когато се забиваше в човешката плът.
Черните се разпръснаха и заплуваха към брега. Водата
беше осеяна с появяващи се и потапящи се глави, а аз стоях и като насън наблюдавах всичко това — появяващите се глави и главите, които бяха завинаги потънали. Някои от изстрелите надалеч бяха великолепни. Само един човек стигна до брега, но когато се изправи, за да прегази плиткото, Саксторф го повали. Беше прекрасно. А когато единдвама чернокожи изтичаха да го измъкнат от водата, Саксторф повали и тях. Тогава си помислих, че всичко е свършено, но чух пушката да изтрещява пак. Един черен беше излязъл от каюткомпанията и втурнал се бегом към релинга, беше паднал насред пътя. Каюткомпанията трябва да е била пълна с тях. Аз наброих двайсет. Те се качваха един по един и се спускаха към релинга. Но не стигаха дотам. Това ми напомняше стрелба по панички. Черна фигура изскачаше от каюткомпанията, прас! — изгърмяваше пушката на Саксторф и черната фигура се строполясваше. Разбира се, тези долу не знаеха какво става на палубата и затова продължаваха да изскачат, докато не беше довършен и сетният.
Саксторф почака за по-сигурно и след това слезе на палубата. Той и аз бяхме всичко, което остана от пълния състав на екипажа на „Дукеса“, и аз бях много зле, а Саксторф беше безпомощен сега, след като свърши със стрелянето. По мои указания той проми раните на главата ми и ги заши. Друго нищо не можеше да се направи. Всички останали бяха мъртви. Помъчи се да вдигне платната. Саксторф вдигаше, а аз държех фала. Той пак беше предишният тъпоглав дръвник. Не можеше да свърши работа за пет пари и когато аз припаднах, с нас като че ли беше свършено.
Дойдох на себе си, а Саксторф седеше безпомощно, на релинга и чакаше да ме пита какво да прави. Казах му да прегледа ранените и да види няма ли такива, които могат да пълзят. Той събра шестима. Един, спомням си, беше със счупен крак, но Саксторф каза, че ръцете му били здрави. Лежах на сянка, пъдех мухите и ръководех операциите, а Саксторф командуваше инвалидната си бригада. Човек да не съм, ако той не накара тия нещастни чернокожи да изредят всичките рогатки на планшира, докато налучка фаловете. Един от тях пусна въжето насред тегленето и се свлече на палубата мъртъв; но Саксторф налагаше другите и ги караше да си вършат работата. Когато фокът и гротът бяха вдигнати, казах му да избие обицата от веригата на котвата и да освободи кораба. Накарах го да ми помогне да стигна на кърмата до щурвала, където щях да се опитам някак си да управлявам. Не мога да си представя сега как го направи, но вместо да избие обицата, пусна втората котва и се видяхме закотвени с две котви.
Най-после той сполучи да избие двете обици и да вдигне стаксела и кливера. „Дукеса“ изду платна и заплава към изхода. Палубата ни предлагаше изключително зрелище. Навред
имаше мъртви и умиращи чернокожи. Някои се бяха заврели на най-невъобразими места. Кабината беше претъпкана с тях — бяха се промъкнали там от палубата, за да се скрият. Наредих на Саксторф и погребалната му бригада да ги хвърлят през борда и те — живите и мъртвите — полетяха. Акулите получиха тлъста плячка тоя ден. Разбира се, четиримата наши убити моряци отидоха заедно с тях. Обаче главите им сложихме в чувал с тежести, та да няма начин течението да ги изхвърли на брега и да паднат в ръцете на черните.
Петимата ни пленници щях да използувам като екипаж, но те решиха другояче. Издебнаха удобен момент и се хвърлиха в морето. Саксторф повали двама във въздуха с револвера си и щеше да застреля и останалите трима във водата, ако не бях го спрял. Виждате ли, клането ми беше дошло до гуша, а и бяха ни помогнали да изведем шхуната. Но това се оказа напразна милост, защото акулите изядоха и тримата.
След като излязохме в открито море, получих възпаление на мозъка или нещо подобно. Както и да е, „Дукеса“ лежа в дрейф три седмици, докато се посъвзех и лека-полека стигнахме с нея в Сидней. Във всеки случай тия чернокожи от Малу научиха за вечни времена урока, че не е много здравословно да си играят с белия човек. В техния случай Саксторф беше положително неизбежен.
Чарли Робъртс изсвири продължително и каза:
— Да, и още как! Но какво стана с тоя Саксторф?
— Той се зае с лов на тюлени и стана майстор стрелец. Шест години беше славата и на двете флоти, от Виктория и от Сан Франциско. На седмата година шхуната му била хваната в Берингово море от руски кръстосвач и целият екипаж, така се разчу, бил натикан в солните мини в Сибир. Поне аз не съм чул за него нищо след това.
— Събиране на парсата от света — промърмори Робъртс. — Събиране на парсата от света. Е, хайде за тяхно здраве! Някой все трябва да го прави — да събира парсата от света, искам да кажа. —
Капитан Уудуърд потърка плетеницата от белези на плешивата си глава.
— Аз вече отработих моя дял в това отношение — каза той. — Стават четирийсет годинки. Това ще е последното ми пътуване. След него се връщам у дома.
— Обзалагам се на едно пиене, че няма да се върнете — закачи го Робъртс. — Вие ще си умрете в ярема.
Капитан Уудуърд веднага прие облога, но лично аз мисля, че Чарли Робъртс ще спечели пиенето.
Макар на вид да беше тежка и трудноподвижна, шхуната „Аораи“ лесно се управляваше при лекия ветрец и капитанът я докара съвсем близо и спря чак там, където вълните започваха да влекат към брега. Атолът Хикуеру лежеше ниско във водата; това беше кръг от ситен коралов пясък, широк стотина ярда, с обиколка двадесет мили, който се издигаше от три до пет стъпки над равнището на прилива. По дъното на огромната тиха лагуна имаше много бисерни миди и от палубата на шхуната се виждаше как оттатък тесния пръстен на атола работеха ловците на бисери. Но в лагуната не можеше да влезе дори и търговска шхуна. При попътен вятър катерите успяваха, да проникнат в нея през криволичещия и плитък проток, а шхуните спираха в открито море и изпращаха там само малките си лодки.
От „Аораи“ сръчно спуснаха лодка и в нея скочиха петима-шестима тъмнокожи моряци, голи, само с алени набедрени кърпи. Те хванаха греблата, а на дългото кърмово весло застана младеж, облечен с бели дрехи, по които се познава европеецът в тропиците. Обаче той не беше чистокръвен европеец[. Златният полинезийски оттенък личеше под помургавялата от слънцето кожа и изпълваше със златисти отблясъци и пламъчета мекото сияние на сините му очи. Това беше Раул, Александър Раул, най-малкият син на Мари Раул, богатата квартеронка, която притежаваше и се разпореждаше с половин дузина търговски шхуни като „Аораи“. Лодката премина водовъртежа в самото начало на протока, проби си път през кипящото крайбрежно вълнение и навлезе в огледално спокойната лагуна. Младият Раул скочи на белия пясък и се ръкува с висок туземец. Този мъж имаше великолепни гърди и рамена, но остатъкът от дясната му ръка и щръкналата на няколко пръста от месото побеляла от времето кост свидетелствуваха за схватка с акула, сложила край на попрището му като ловец на бисери и превърнала го в подлизурко и интригант на дребно.
— Научи ли се, Алек? — бяха първите му думи. — Мапуи намери бисер, и то какъв бисер. Такъв още никога не е бил изваждан на Хикуеру, нито на нЯкой друг от островите Паумоту, нито някъде другаде по света. Купи го. Той е още у него. И помни, че аз пръв ти го казах. Мапуи е глупак и ти ще можеш да го вземеш евтино. Имаш ли тютюн?
Раул се запъти направо по брега към една колиба под панданово дърво. Той беше търговски агент на майка си и имаше задължението да обикаля островите Паумоту и да закупува всичката копра, раковини и бисери, които, можеше да намери.
Младежът беше търговски агент отскоро, .това беше втората му служебна обиколка и тайно много се тревожеше, че му липсва опит в оценяването на бисери. Но когато Мапуи извади пред него своя бисер, Раул успя да потисне изумлението си и да запази равнодушно търговско изражение. Защото бисерът наистина го порази. Беше колкото гълъбово яйце, безупречно объл и с белота, в която играеха отблясъци от всички багри наоколо. Беше като жив. Раул никога не бе виждал друг като него. Когато Мапуи го сложи на дланта му, той Се изненада от неговата тежест. Това показваше, че бисерът е добър. Младежът внимателно го изследва с джобно увеличително стъкло. По бисера нямаше нито пукнатини, нито петна. Беше удивително чист и на Раул му се стори, че просто ще се стопи в ръцете му и ще изчезне във въздуха. На сянка той меко светеше, сияеше като някаква бледа луна. Беше тъй прозрачнобял, че когато Раул го пусна в чаша вода, не можа веднага да го види. Бисерът бързо потъна направо на дъното и Раул разбра, че тежестта му е превъзходна.
— Е, какво искаш за него? — запита той със сполучливо престорено безразличие.
— Искам. . . — заговори Мапуи, а зад него, оградили сякаш в рамка тъмното му лице, мургавите лица на две жени и едно момиче закимаха одобрително на всичко, което той искаше. Подали напред глави, те горяха от потискано нетърпение, очите им алчно искряха.
— Искам къща — продължи Мапуи. — Тя трябва да има покрив от поцинкована ламарина и осмоъгълен часовник с топузи. Трябва да бъде тридесет и шест стъпки дълга и да има веранда наоколо. В средата трябва да има голяма стая с кръгла маса сред нея и с осмоъгълен часовник с топузи на Стената. Трябва да има четири спални, по две от двете страни на голямата стая, и във всяка спалня трябва да има желязно легло, два стола и умивалник. А зад къщата трябва да има кухня, хубава кухня, с тенджери и тигани, и печка. И ти трябва да построиш тази къща на моя остров, на Факарава.
— Това ли е всичко? — попита с недоверие Раул.
— Трябва да има шевна машина — рече Тефара, жената на Мапуи.
— И да не забравиш осмоъгълния часовник с топузите добави Наури, майката на Мапуи.
— Да, това е всичко — каза Мапуи.
Младият Раул прихна да се смее. Смя се дълго и от сърце. Но докато се смееше, тайно решаваше наум аритметична задача. Никога през живота си не бе строил къща и имаше смътна представа за строежите. Докато се смееше, той пресмяташе стойността на пътуването до Таити за материали, стойността на самите материали, на пътуването обратно до Факарава, разтоварването на тези материали и изграждането на къщата. Щеше да излезе четири . хиляди френски долара, ако предвидеше и нещичко в повече за всеки случай… четири хиляди френски долара се равняваха на двадесет хиляди франка. Това беше невъзможно. Откъде можеше да узнае колко струва такъв бисер? Двадесет Хиляди франка бяха много пари, при това трябваше да ги даде майка му.
— Мапуи — каза той, — ти си голям глупак. Определи цена в пари.
Ала Мапуи поклати глава и трите глави зад гърба му се заклатиха заедно с неговата.
— Искам къща — отвърна той. — Тя трябва да бъде тридесет и шест стъпки дълга, да има верадда наоколо…
— Добре, добре — прекъсна го Раул. — Разбрах всичко за твоята къща, но няма да го бъде. Ще ти дам хиляда чилийски долара.
Четирите глави единодушно се заклатиха в знак на мълчалив отказ.
— И сто чилийски долара в стоки.
— Искам къща — започна Мапуи.
— За какво ти е тази къща? — попита Раул. — Още първият ураган ще я отнесе в морето. Бъди сигурен в това. Капитан Рафи казва, че ей сега може да се извие ураган.
— Ама не и на Факарава — отвърна Мапуи. — Брегът там е по-висок. На този остров може. Всеки ураган може да поМете Хикуеру. Аз искам къща на Факарава. Тя трябва да бъде тридесет и шест стъпки дълга, с веранда наоколо…
И Раул отново изслуша описанието на къщата. Той се мъчи няколко часа да избие от главата на Мапуи мисълта за къщата, но майката и жената на Мапуи и дъщеря му Нгакура го поддържаха в решението му да иска къща. Докато слушаше за двадесети път подробното описание на тази желана къща, Раул видя през отворената врата, че на брега спира втората лодка на шхуната. Моряците останаха на греблата, сякаш за да покажат, че бързат да си отидат. От лодката скочи първият помощниккапитан на „Аораи“, размени няколко думи с едноръкия туземец и забърза към Раул. Внезапно притъмня — черен облак закри слънцето. Раул видя как през лагуната се приближава злокобна бразда, образувана от устрема на вятъра.
— Капитан Рафи казва, че трябва да се махате по дяволите от тука — рече му вместо поздрав помощниккапитанът. — Дори да има раковини, ще трябва да рискуваме и да ги приберем после — това казва той. Барометърът е паднал на двадесет и девет и седем десети.
Поривът на вятъра блъсна пандановото дърво над главите им, профуча между палмите оттатък и с глух трясък запрати на земята няколко зрели кокосови ореха. След това от далечината се зададе дъжд; той наближаваше с рева на бурята, от която водата на лагуната закипя, подгонена на бразди напред. Първите капки рязко затрополиха по листата, когато Раул скочи на крака.
— Хиляда чилийски долара в брой, Мапуи — каза той. — И двеста чилийски долара в стоки.
— Искам къща… — започна туземецът.
— Мапуи! — закрещя Раул, за да надделее рева на вятъра. — Ти си глупак!
Той изскочи от колибата и борейки се с бурята, рамо до рамо с помощниккапитана, закрачи по брега към лодката. Тя не се виждаше. Тропическият дъжд се лееше около тях като плътна завеса, тъй че те виждаха само брега под краката си и яростните вълни, които се мятаха от лагуната и захапваха пясъка. Сред пороя се появи някаква фигура. Беше Хуру-Хуру, едноръкият мъж.
— Взе ли бисера? — извика той в ухото на Раул.
— Мапуи е глупак! — кресна му в отговор младежът и в поройния дъжд след миг всеки от тях загуби другия от погледа си.
След половин час, застанал на гледащия към морето бряг на атола, Хуру-Хуру видя как вдигаха двете лодки на борда и „Аораи“ насочи нос към открито море. А близо до „Аораи“ видя друга шхуна, току-що донесена от крилете на бурята, да се приближава и да спуска лодка във водата. Той я познаваше. Беше „Орохена“, собственост на Торики, търговеца метис, който сам вършеше работата на търговски агент и сигурно стоеше и сега на кърмата на лодката. Хуру-Хуру се закиска. Знаеше, че Мапуи е длъжник на Торики за стоки, взети още миналата година.
Бурята бе преминала. Жаркото слънце пламтеше, а лагуната пак бе заприличала на огледало. Но въздухът беше лепкав като клей и толкова тежък, че притискаше белите дробове и затрудняваше дишането.
— Чу ли новината, Торики? — попита Хуру-Хуру. — Мапуи намери бисер. Такъв бисер никога не е бил изваждан на Хикуеру, нито на някой друг от островите Паумоту, нито някъде другаде в целия свят. Мапуи е глупак. Освен това той ти дължи пари. Помни, че аз пръв ти го казах. Имаш ли тютюн?
И Торики се запъти към колибата на Мапуи, която бе направена от трева. Беше властен човек, но същевременно и доста глупав. Той хвърли небрежен,поглед към чудния бисер — погледна го само за миг — и небрежно го пусна в джоба си.
— Имаш късмет — рече. — Бисерът е хубав. Ще ти отпусна кредит за стоки.
— Аз искам къща — започна съкрушено Мапуи. — Тя трябва да бъде тридесет и шест стъпки. . .
— Тридесет и шест стъпки, баба ти! — отговори му търговецът. — Трябва да си платиш дълговете, ето какво ти трябва. Ти ми дължеше хиляда и двеста чилийски долара. Чудесно; сега вече не ми ги дължиш. Сметката е уредена. Освен това ще ти открия кредит за двеста чилийски долара. Ако успея да продам бисера добре, когато отида в Таити, ще ти увелича кредита с още сто долара — ще станат триста. Но помни, само. ако продам бисера на Добра цена. Може дори да загубя от тая сделка.
Мапуи скръбно скръсти ръце и обори глава. БЯха му отнели бисера. Вместо да получи къща, бе платил дълга си. Нямаше да види нищо срещу бисера.
— Ти си глупак — каза Тефара.
— Ти си глупак — каза Наури, майка му. — Защо му позволи да ти вземе бисера?
— Какво можех да направя? — възрази Мапуи. — Дължах му тези пари. Той знаеше, че имам бисера. Сами чухте, че поиска да го види. Не съм му казал. Някой друг му е казал. А наистина му дължах пари.
— Мапуи е глупак — взе да го дразни Нгакура.
Тя беше на дванадесет години и още нищо не разбираше. Мапуи изля яда си върху нея, като й удари такъв юмрук по ухото, че тя се катурна на земята; в това време Тефара и Наури избухнаха в плач и продължаваха да му натякват, както е присъщо на жените.
Хуру-Хуру, който продължаваше да дебне на брега, видя, че трета позната шхуна спря пред протока, който водеше към атола, и спусна лодка. Това беше „Хира“ — подходящо име, защото шхуната беше собственост на немския евреин Леви, най-големия закупчик на бисери, а Хира, както се знае, е таитянският бог на риболовците и крадците.
— Чу ли новината? — запита Хуру-Хуру, когато Леви, дебел мъж с месести, неправилни черти, стъпи на брега. — Мапуи намери бисер. Такъв бисер никога не е бил изваждан на Хикуеру, на никой от островите Паумоту, в целия свят. Мапуи е глупак. Продаде го на Торики за хиляда и четиристотин чилийски долара, аз подслушвах отвън и чух. Торики също е глупак. Можеш да го вземеш евтино от него. Помни, че аз пръв ти го казах. Имаш ли тютюн?
— Къде е Торики?
— В къщата на капитан Линч, пие абсент. От цял час е там.
И докато Леви и Торики пиеха абсент и се пазаряха за бисера, Хуру-Хуру подслушваше и чу как сключиха пазарлъка за огромната сума двадесет и пет хиляди франка.
Точно тогава „Орохена“ и „Хира“ се приближиха до брега, започнаха да стрелят с топовете си и отчаяно да сигнализират. Тримата мъже излязоха вън тъкмо навреме, за да видят как двете шхуни, подхванати от бурята, която ги наклоняваше ниско над побелялата вода, бързо се обръщат и поемат навътре в морето, прибирайки в движение главните платна и кливерите. После дъждът ги скри от погледа.
— Щом премине бурята, ще се върнат — рече Торики. — Май че ще е по-до бре да се махаме от тука.
— Сигурно барометърът е паднал още повече — каза капитан Линч.
Той беше белобрад морски капитан, твърде стар, за да плава, разбрал, че единственият начин да остане в приятелски отношения със своята астма е да заживее на Хикуеру. Той влезе да погледне барометъра.
— Боже господи! — долетя до тях възклицанието му; те се втурнаха в стаята и заедно с него се вторачиха в стрелката, която показваше двадесет и девет и две десети.
Те пак излязоха, този път, за да огледат тревожно океана и небето. Бурята бе отминала, обаче небето все още беше покрито с облаци. Двете шхуни, а подир тях и третата се виждаха да се носят с всички платна обратно към острова. Вятърът промени посоката си и ги накара да поотпуснат платната, а след още пет минути внезапно налетял порив от противоположна посока ги удари право отпред и хората на брега видяха как на корабите бързат да разхлабят или съвсем да махнат въжетата на предните платна. Бученето на прйбоя беше страшно, глухо заплашително — започваше силно вълнение. Страхотна светкавица блесна пред очите им и озари притъмнелия ден, край тях бясно изтрещя гръмотевица.
Торики и Леви се затекоха към лодките си.
Леви се клатушкаше като полудял от страх хипопотам.
Когато изхвръкнаха от протока, двете лодки минаха край навлизащата там лодка от „Аораи“. На кърмата стоеше Раул и подвикваше на гребците. Безсилен да прогони от ума си мисълта за бисера, той се връщаше да се съгласи с исканата от Мапуи цена — построяването на къща. Младежът слезе на брега при такъв яростен пристъп на гръмотевичната буря, че се сблъска с Хуру-Хуру, преди да може да го види. — Закъсня — кресна Хуру-Хуру. — Мапуи го продаде на Торики за хиляда и четиристотин чилийски долара, а Тори го продаде на Леви за двадесет и пет хиляди франка. Леви пък ще го продаде във Франция за сто хиляди франка. Имаш ли тютюн? На Раул му олекна. Тревогите за бисера свършиха. Нямаше защо да се безпокои повече, макар да не бе получил бисера. Но не повярва на Хуру-Хуру. Можеше да допусне, че Мапуи го е продал за хиляда и четиристотин чилийски долара, обаче това, че Леви, който разбираше от бисери, бе платил двадесет и пет хиляди франка, беше прекалено. Раул реши да разпита капитан Линч, но когато влезе в дома на престарелия моряк, намери го вторачен в барометъра. — Колко показва според теб? — тревожно го запита капитан Линч, избърса очилата си и отново се втренчи в уреда.
— Двадесет и девет и една десета — каза Раул. — Никога досега не съм го виждал да пада толкова ниско.
— Нищо чудно! — изсумтя капитанът. — Петдесет години и като хлапе, и като мъж съм плавал по всички морета и никога досега не съм виждал барометър да пада толкова ниско. Слушай!
Те се смълчаха за миг; прибоят тътнеше и разтърсваше къщата. После и двамата излязоха. Бурята беше преминала. Видяха „Аораи“, спряла на завет на около миля от брега, да се вдига и лудо да се мята върху огромни вълни, които във величествено шествие се носеха от североизток и свирепо налитаха върху кораловия бряг. Един моряк от лодката посочи устието на протока и поклати глава. Раул погледна натам и видя бял хаос от кипяща пяна.
— Май че ще остана да спя при вас, капитане — рече той; след това се обърна към моряка и му заповяда да изтегли лодката на брега и да намери подслон за себе си и за своите другари.
— Точно двадесет и девет — съобщи капитан Линч, който бе отишъл да погледне още веднъж барометъра и сега се връщаше със стол в ръка.
Старецът седна и се загледа в развилнялото се море. Слънцето се показа иззад облаците, денят стана още по-задушен, нищо не нарушаваше мъртвото затишие. Вълните продължаваха да стават все по-високи.
— Откъде се вземат тези вълни, не мога да разбера — промърмори с раздразнение Раул. — Няма никакъв вятър, а погледнете, вижте ей онази там!
Дълга няколко мили, понесла товар от десетки хиляди тона, вълната се стовари върху крехкия атол и той се разтърси като от земетресение. Капитан Линч се стресна.
— Боже! — възкликна той, понадигна се от стола и отново се отпусна.
— А няма никакъв вятър — повтори Раул. — Щях да разбера, ако имаше вятър.
— Скоро ще има и вятър, недей се тревожи за него — мрачно му отговори старецът.
Двамата мъже се смълчаха. По кожата им падаха в безброй мънички капчици, които образуваха мокри петънца, те на свой ред се сливаха в струйки, които се стичаха на земята. И двамата се задъхваха, при което усилията на стареца бяха особено болезнени. Една вълна заля брега, близна дънерите на кокосовите палми и се разби току в краката им.
— Къде, къде над точката на най-високия прилив — забеляза капитан Линч, — а пък аз живея тук от единадесет години. — Той погледна часовника си. — Три часът:
Край тях печално минаха мъж и жена, последвани от пъстра върволица дечурлига и кучета, спряха отвъд къщата и след дълго колебание седнаха на пясъка. Подир няколко минути от противоположна посока се зададе друго семейство; мъжете и жените носеха най-различна покъщнина. И скоро около къщата на капитана се насъбраха неколкостотин души от двата пола и от всички възрасти. Той викна на една от новодошлите, жена с кърмаче на ръце, и тя му отговори, че къщата й току-що била отнесена в лагуната.
Това беше най-високата точка на сушата,за мили и мили наоколо, но на много места огромните вълни вече свободно прехвърляха и от двете страни тесния пръстен на атола и се разливаха в лагуната. Пръстенът на атола имаше двадесет мили обиколка и никъде не надминаваше триста стъпки ширина. Ловът на бисери беше в разгара си и тука се бяха събрали туземци от всички околни острови, дори чак от Таити.
— Тук има хиляда и двеста души мъже, жени и деца — каза капитан Линч. — Интересно, колко ли ще има утре сутрин.
— Но защо не духа вятър? Това искам да зная — обади се Раул.
— Не се безпокой, млади човече, не се безпокой; тепърва ще има да патиш.
Капитан Линч още не бе доизрекъл думите си и грамадна водна маса връхлетя върху атола. Морската вода за кипя около тях и се вдигна на три инча под столовете. Тих стон на страх се изтръгна от много жени. Стиснали ръце, децата не сваляха очи от исполинските талази и жално плачеха. Кокошки и котки разтревожено заджапаха .във водата и сякаш се бяха наговорили — с летене и катерене потърсиха убежище на покрива на капитановата къща. Един паумотанец се изкачи на кокосова палма с кошница новородени кученца и на двадесет стъпки над земята върза кошницата за дървото. Майката със скимтене и джафкане остана да се боричка долу с водата.
А слънцето блестеше все така ярко и мъртвото затишие продължаваше. Те седяха и наблюдаваха вълнението и лудото подмятане на „Аораи“. Капитан Линч бе впил поглед във връхлитащите огромни водни планини, но накрая не можа да изтърпи да ги гледа повече. Той закри лицето си с ръце, за да не ги вижда; после влезе в къщата.
— Двадесет и осем и шест десети — тихо рече той, когато се върна.
В ръката си носеше кълбо тънко въже. Наряза го на парчета по дванадесет стъпки, даде едно на Раул, едно задържа за себе си, а останалите даде на жените и ги посъветва да си изберат по някое дърво и да се качат на него. Лек ветрец полъхна от североизток и като усети неговия повей по бузата си, Раул сякаш се ободри. Той видя „Аораи“ да опъва платна и да се отправя към морето и съжали, че не беше на шхуната. Тя поне щеше да избяга, пък колкото за атола… Една вълна прехвърли брега и за малко не повали, млади деца; тогава той си избра дърво. След това се сети за барометъра и изтича пак в къщата. На вратата се сблъска със запътилия се също натам капитан Линч и двамата влязоха заедно.
— Двадесет и осем и две десети — промълви старият моряк. — Скоро тук ще бъде истински ад.., Какво беше това?
Въздухът като че ли се изпълни с някакъв устрем. Къщата се люшна и затрепера и те чуха мощно бучене. Прозорците затракаха. Две стъкла се счупиха; вятърът нахълта в стаята и ги удари с такава сила, че всички залитнаха. Срещуположната врата се хлопна и бравата се изкърти. Бялата дръжка се строши на парчета на пода. Стените на стаята се издуха като балон, внезапно напълнен с газ. После се разнесе нов бумтеж, който приличаше на топовна стрелба, и гребенът на нова вълна се разби в стената на къщата. Капитан Линч погледна часовника си. Беше четири часът. Той облече куртка от дебело синьо сукно, откачи барометъра и го мушна в дълбокия си джоб. Друга вълна с тежък тътен се удари в къщата и леката постройка се наклони, завъртя се на основите си и хлътна; подът се изкриви под ъгъл от десет градуса.
Раул излезе пръв. Вятърът го подхвана, завъртя го и го понесе. Той забеляза, че сега духаше от изток. С голямо усилие младежът се хвърли на пясъка, сви се и успя да се задържи на едно място. Капитан Линч, подхванат като някаква сламчица, се строполи отгоре му. Двама моряци от „Аораи“ се отделиха от кокосовата палма, в която се бяха вкопчили, и им се притекоха на помощ, като се навеждаха срещу вятъра под най-невероятни ъгли, бореха се и на всяка стъпка забиваха пръсти в земята. Ставите на стареца бяха сковани и той не можеше да се катери, затова моряците снадиха няколко парчета въже, затеглиха го нагоре по дънера, като го издигаха с по няколко стъпки при всяко дръпване, и най-сетне успяха да го вържат за върха на дървото, на петдесет стъпки от земята. Раул се върза със своето парче въже ниско за едно съседно дърво и остана там да гледа. Вятърът беше страхотен. Младежът не бе и сънувал, че може да има толкова силен вятър. Една вълна се прехвърли през атола и преди да се оттече в лагуната, измокри Раул до колене. Слънцето се бе скрило, настъпи оловен полумрак. Няколко капки дъжд удариха косо младежа. Те връхлетяха със силата на оловни сачми. Бузите му пламнаха от болката, смъдящите очи неволно се напълниха със сълзи. Неколкостотин туземци се бяха приютили по дърветата и в друг случай Раул би се смял на купчинките хора, увиснали като гроздове по върховете. Сетне, с гъвкавостта на истински таитянин, той се сви в кръста, обхвана дънера на дървото с ръце, опря ходила на ствола и се покатери нагоре. На върха намери две жени, две деца и един мъж. Малко момиченце притискаше в прегръдките си котка.
Кацнал високо на палмата, младежът махна с ръка на капитан Линч и сърцатият старец му махна в отговор. Небето ужаси Раул. То се бе снишило съвсем — просто като че ли висеше над главата му — и от оловносиво бе станало черно. Много от хората бяха още на земята, струпани около дърветата, вкопчили се в дънерите им. Няколко такива купчинки се молеха, а сред една от тях мормонски мисионер призоваваше бога. До слуха на Раул долетя зловещ звук, ритмичен, едва доловим, като цвърчене на далечен щурец, който трая само миг, но този миг събуди у него смътна мисъл за рая и за небесна музика. Младежът се огледа и видя в подножието на друго дърво голям грозд хора, които се държаха с въжета и един за друг. Видя, че главите им се поклащат ритмично, а устните им помръдват. Никакъв звук не стигаше до него, но Раул разбра, че пеят църковни песни.
А вятърът продължаваше да се усилва. Младежът не можеше да измисли начин да измери силата му, защото тя отдавна бе надхвърлила всичките му представи за вятър; въпреки това нещо му подсказваше, че вихърът бе станал още по-стихиен. Недалече едно дърво рухна изкоренено и тръшна своя товар от човешки същества на земята. Една вълна помете тясната ивица земя и те изчезнаха. Всичко ставаше много бързо. На фона на кипящата бяла пяна в лагуната Раул видя кафяво рамо и черна глава. В следващия миг и те се изгубиха. Други дървета се превиваха, падаха и се кръстосваха, сЯкаш бяха клечки кибрит. Раул бе изумен от силата на вятъра. Неговото дърво също застрашително се клатеше, една от жените ридаеше и притискаше към себе си момиченцето, а то все още стискаше котката.
Мъжът, който държеше другото дете, докосна ръката на Раул и му посочи нещо долу. Младежът погледна и видя мормонската черква да се люшка като пияна на стотина стъпки от тях. Тя беше изтръгната от корен и вятърът и вълните я носеха и блъскаха към лагуната. Страхотна водна стена я подхвана, преобърна и блъсна в петшест кокосови палми. Гроздовете от увиснали хора се посипаха като зрели кокосови орехи. Вълната се оттече и те останаха на земята; някои лежаха неподвижно, други се превиваха и гърчеха. Кой знае защо, те му напомняха мравки. Раул не беше поразен. Беше се издигнал над границите на ужаса. Когато следващата вълна очисти пясъка от човешките останки, той прие това като нещо напълно естествено. Трета вълна, по-исполинска от всички, които бе видял досега, метна черквата в лагуната и тя отплава в мрака по посока на вятъра, полупотънала, напомняща Ноевия ковчег.
Раул потърси с поглед къщата на капитан Линч и с изненада откри, че е изчезнала. Да, всичко ставаше много бързо. Той забеляза, че много от оцелелите хора бяха слезли от дърветата на земята. Вятърът се бе засилил още повече. Това личеше и по дървото, на което седеше. То вече не се клатеше, нито се огъваше. Беше почти неподвижно, превито от вятъра под непроменящ се ъгъл, и само трептеше. Но от това трептене на Раул му се гадеше. То напомняше трептенето на камертон или езичето на звънче. Лошото беше честотата на трептенията. Макар да се държеше на корените си, дървото нямаше да устои дълго на напора. Щеше да се счупи.
Едно дърво се бе пречупило вече. Раул не бе го видял как се пречупи, но пред очите му беше остатъкът — дънер, прекършен на половината разстояние до върха. Човек не можеше да разбере какво става, ако не го видеше. Трясъкът от сгромолясването на дърветата и горестните човешки ридания се губеха в ширещия се мощен тътен. Когато стана нещастието, младежът случайно бе погледнал към капитан Линч. Той видя как стволът на дървото се пречупи през средата и беззвучно се раздели. Върхът на дървото заедно с трима моряци от „Аораи“ и със стария капитан се понесе над лагуната. Той не падна на земята, а полетя във въздуха като сламка. Раул проследи неговия полет на стотина крачки, докато капитанът се удари във водата. Младежът напрегна зрението си и беше сигурен, че видя капитан Линч да му маха за сбогом.
Раул реши да не чака повече. Той побутна туземеца и му направи знаци да слезе на земята. Мъжът се съгласи, обаче жените се бяха сковали от ужас, затова той предпочете да остане при тях. Раул преметна въжето около дървото и се плъзна надолу. Поток солена вода мина над главата му. Младежът притаи дъх и отчаяно се вкопчи във въжето. Водата се оттече и заслонен от дънера, той отново пое дъх. Върза въжето по-здраво и в същия миг отгоре му връхлетя нова вълна. Една от жените се плъзна при него, но мъжът остана при другата жена, двете деца и котката.
Търговският агент бе забелязал, че хората, притискащи се в подножието на другите дървета, постоянно оредяваха. Сега виждаше как става това наоколо. Трябваше да употреби цялата си сила, за да се задържи, а жената, която бе слязла при него, все повече губеше сили. Щом поредната вълна отминеше, той най-напред се изненадваше, че е още до дървото, а после се изненадваше, че и жената е все още там. Най-сетне след една такава вълна видя, че е сам. Погледна нагоре. Върхът на дървото също бе изчезнал. На половината от предишната височина трептеше пречупеният край на ствола. Раул беше спасен. Корените все още крепяха дървото, но то се бе освободило от напора на вятъра. Той се заизкачва нагоре. Беше толкова отслабнал, че се катереше бавно, заливан от прииждащите вълни, докато най-после се издигна над тях. Тогава се върза за дънера и събра сили да посрещне нощта и всичко друго, което можеше да го сполети.
Чувствуваше се много самотен в тъмнината. От време на време му се струваше, че е настъпил краят на света и той е последният жив човек. А вятърът все се усилваше. Усилваше се с всеки час. Когато според пресмятанията му беше около единадесет часът, вятърът стана непоносим. Това беше страхотно, чудовищно нещо, някаква беснееща хала, някаква стена, която помиташе всичко, отминаваше и отново налиташе, помиташе и отминаваше — една стена без край. Струваше му се, че е станал лек и ефирен; че сам той се движи, а всичко друго е неподвижно; че нещо го носи с невъобразима скорост през безкрайна плътна среда. Вятърът не беше вече движещ се въздух. Той бе станал осезаем като вода или живак. Раул изпитваше чувството, че може да пъхне ръката си в него и да го къса на парчета, както се къса месо от заклан бик; че може да се вкопчи във въздуха и да се притисне към него, както човек може да се притисне към повърхността на скала.
Вятърът го задушаваше. Раул не можеше да се обърне с лице към него и да диша, защото въздухът нахълтваше през устата и ноздрите и издуваше белите му дробове като мехури. В такива мигове му се струваше, че тялото му е натъпкано и набъбнало от суха пръст. Можеше да диша само като притиснеше устни към дънера на дървото. Изтощаваше го и този непрекъснат устрем на вятъра. Тялото и умът му отмаляваха. Младежът вече не гледаше, не мислеше, той беше в полусъзнание. Целият му разум се беше съсредоточил само в една мисъл: „Ето какво е ураган!“ На моменти тази единствена мисъл упорито му се натрапваше. Тя приличаше на мъждукащо огънче, което припламва от време на време. Час по час тя го изтръгваше от обхваналото го вцепенение: „Ето какво е ураган!“ След това той отново изпадаше във вцепенение.
Силата на урагана трая от единадесет часа вечерта до три сутринта, а дървото, в което се бяха вкопчили Мапуи и неговите жени, се пречупи в единадесет. Мапуи се издигна на повърхността на лагуната, все още стиснал в ръце дъщеря си Нгакура. Само островитянин от Южните морета можеше да остане жив в такава яростна стихия. Пандановото дърво, за което се беше вързал, се преобръщаше в кипящата пяна; единствено благодарение на това, че ту се хващаше за него и изчакваше, ту бързо местеше ръцете си, той успяваше да извади на повърхността своята глава и главата на Нгакура на достатъчно чести промеждутъци, за да могат да поемат дъх. Но това беше повече вода, отколкото въздух — летящи пръски от вълните и дъжда, който се лееше на почти хоризонтални струи. До отсрещния;бряг на лагуната имаше десет мили. Мятащи се дънери, дъски, остатъци от лодки и развалини на къщи убиваха девет от всеки десет нещастници, останали живи след преминаването на лагуната. Ураганът ги хвърляше полуудавени, изнемощели в този беснеещ купел на стихиите и ги смазваше в безформена кървава пихтия. Но Мапуи имаше късмет. На него му бе съдено да бъде десетият човек; така му отреди прищявката на съдбата. Изскочи на пясъка с двадесетина кървящи рани. Лявата ръка на Нгакура беше счупена, пръстите на дясната бяха смазани; едната буза и челото бяха раздрани до костта. Той се докопа до едно оцеляло дърво и се хвана за него, без да пусне момичето. хриптеше от недостиг на въздух; водите на лагуната го заливаха до колената, а понякога и до кръста.. В три часа сутринта гръбнакът на урагана се пречупи. Към пет вече духаше само силен вятър и нищо повече. А към шест настъпи пълно затишие и грейна слънце. Морето се бе укротило. В кипящите още води на края на лагуната Мапуи виждаше разкъсаните тела на онези, които не бяха успели да стигнат до сушата. Без съмнение Дефара на Мапуи беше между тях. Той тръгна по брега да ги търси между труповете и откри жена си, просната наполовина в водата, наполовина на пясъка. Мапуи седна и заплака, като издаваше резки животински звуци, с каквито първобитните хора изразяват скръбта си. Жената с мъка се размърда и изстена. Мапуи се вгледа. Тя не само че беше жива, но беше и съвсем здрава. Тефара просто спеше. И тя бе имала късмета на всеки десети човек.
От хиляда и двеста души миналата вечер бяха; оцелели само триста. Мормонският мисионер и един жандарм извършиха преброяването. Лагуната беше задръстена с трупове. Не бе останала нито една колиба. На целия атол нямаше камък върху камък. Бяха се запазили само по една на всеки петдесет кокосови палми, но и те бяха в жалко състояние и на никоя от тях не бе останал нито един орех. Нямаше вода за пиене. Плитките кладенци, в които се събираше дъждовната вода от повърхността, се бяха напълнили със сол. От лагуната измъкнаха няколко чувала мокро брашно. Спасилите се изрязваха сърцевината на повалените кокосови палми и я ядяха. Тук-там се вмъкваха в малки, изровени в пясъка дупки, покрити с остатъци от тенекиени покриви. Мисионерът направи .груб дестилатор, но с него не можеше да превари вода за триста души. Към края на втория ден, когато се къпеше, Раул усети, че жаждата му донякъде се е уталожила. Той каза това на другите и скоро човек можеше да види триста души мъже, жени и деца, нагазили до шия в лагуната, да се мъчат да попият вода през кожата си. Труповете на другарите им плуваха около тях, те стъпваха по телата, които още лежаха на дъното, на третия ден хората погребаха загиналите и зачакаха, спасителните параходи.
През това време Наури, която ураганът бе откъснал от семейството и. бе повлякъл в друга посока, изживяваше друго приключение. Тя се вкопчи в една намерена рендосана дъска, която разраняваше и жулеше тялото й и забиваше в него безбройни трески, а бурята я прехвърли през атола и отнесе в открито море. Тука, блъскана от невъобразими водни планини, тя изпусна дъската. Наури беше стара, към шестдесетгодишна жена, но беше родена на островите Паумоту и дял живот бе виждала пред очите си това море. Както плуваше в мрака, както се давеше, задушаваше и мъчеше да поеме малко въздух, един кокосов орех силно я удари по рамото. В същия миг тя реши какво да прави и сграбчи ореха. В течение на един час старицата събра още седем ореха. Вързани заедно, те образуваха спасителен пояс, който й запази живота, макар че в същото време заплашваше да я смаже на пихтия. Наури беше дебела жена и скоро цяла се покри със синини; но тя бе преживяла доста урагани, затова се помоли на своя бог на акулите да я опази от тях и зачака стихването на вятъра. Обаче към три часа старицата така се бе вдървйла, че не усети края на бурята. Не усети и настъпването на мъртвото затишие в шест часа. Стресна се и дойде на себе си едва когато морето я изхвърли на пясъка. Тя заби в него изподраните си и окървавени ръце и крака и запълзя, борейки се с дърпащите я назад вълни, докато излезе от техния обсег.
Наури знаеше къде е Тази земя, не можеше да бъде нищо друго освен мъничкото островче Такоко-та. Там нямаше лагуна. Никой не живееше на него. До Хикуеру имаше петнадесет мили. Наури не можеше да види Хикуеру, но знаеше, че той лежи на юг. Дните минаваха и тя поддържаше живота си с кокосовите орехи, които я бяха задържали над водата. Те я снабдяваха и с питие, и с храна. Обаче Наури не пиеше, колкото й се искаше, нито ядеше до насита. Избавлението беше съмнително. Тя видя на хоризонта пушека на спасителните параходи, но можеше ли да се надява, че някой от тях ще дойде до самотния, безлюден Такокота.
Отначало я измъчваха много труповете. Морето упорито ги изхвърляше на нейната ивица пясък и тя също тъй упорито, напрегнала всички сили, ги блъскаше обратно в морето, където акулите ги разкъсваха и поглъщаха. Когато силите й изневериха и телата на мъртъвците накичиха брега на нейния остров с всяваща ужас огърлица, старицата се дръпна колкото може по-далече от тях, но Такокота беше една педя земя.
На десетия ден се свърши и последният й кокосов орех и тя започна да се измъчва от жажда. Наури,се затътри по пясъка и затърси други орехи. Чудно й се виждаше, че по водата плуват толкова много трупове, а няма орехи. Положително по морето плуваха повече кокосови орехи, отколкото мъртъвци! Най-после старицата се отчая и се просна от изтощение. Дошъл бе краят. Не й оставаше нищо друго, освен да чака смъртта.
Когато се опомни от обзелия я унес, Наури бавно си даде сметка, че се е втренчила в кичур жълточервеникава коса на главата на някакъв труп. Вълните ту мятаха удавника към нея, ту го дърпаха назад. Трупът се обърна и Наури видя, че той няма лице. И все пак имаше нещо познато в този кичур жълточервеникава коса. Мина един час. Старицата не се мъчеше да познае удавника. Тя чакаше смъртта и за нея нямаше никакво значение кой може да е бил по-рано този страшен труп.
Но когато часът изтече, Наури бавно се надигна и се загледа в мъртвеца. Една по-голяма вълна го бе изхвърлила извън обсега на по-малките. Да, тя беше права, този кичур червена коса можеше да принадлежи само на един човек от островите Пау-моту. Това беше Леви, немският евреин, човекът, който купи бисера и го отнесе с „Хира“. Е, едно нещо беше съвсем ясно: „Хира“ е загинала. Богът на риболовците и крадците, комуто се кланяше този търговец на бисери, бе стоварил гнева си върху самия него.
Наури припълзя до мъртвеца. Вълните бяха раздрали ризата му и тя видя широкия кожен пояс за пари на кръста. Старицата затаи дъх и задърпа катарамите. Те се откопчаха по-лесно, отколкото очакваше и тя бързо запълзя по пясъка настрана от трупа и повлече пояса след себе си. Наури се залови да разкопчава едно подир друго джобчетата му, но всичките бяха празни. Къде ли можеше да го е сложил? Намери го в най-крайното джобче — първия и единствен бисер, купен от търговеца при тази обиколка. Пропълзя още няколко крачки, за да се отърве от вонята на пояса, и разгледа бисера. Беше същият, който Мапуи беше намерил, а Торики му бе отнел. Старата жена опита с ръка тежестта му и гальовно го затъркаля напредназад по дланта си. Но тя не виждаше красотата му. Вместо нея Наури виждаше къщата, която Мапуи, Тефара и самата тя така грижливо бяха изградили в своето въображение. Щом погледнеше бисера, виждаше къщата с всичките й подробности, включително и осмоъгълния часовник с топузи на стената. Заради това си струваше да поживее.
Тя откъсна парче от своето аху и върза здраво бисера на шията си. След това с пъшкане и стонове старицата тръгна да обикаля брега, твърдо решила да намери кокосови орехи. Скоро намери един, а когато се поогледа, видя и втори. Счупи единия, изпи миришещия на мухъл сок и изяде до последна хапка сърцевината. След малко се натъкна на разбито кану. Скобата за греблото липсваше, но Наури не губеше надежда и преди да настъпи нощта, намери и нея. Всяка находка беше знамение. Този бисер беше талисман. Късно следобед тя видя, че над водата плава дървен сандък. Като го измъкваше на брега, нещо затрака и тя намери в него десет кутии лакерда. Наури заудря една от тях о лодката. Кутията се проби и тя изсмука соса. След това няколко часа се мъчи да изкара рибата, като продължаваше да чука кутията и да вади от нея залък по залък.
Още осем дена Наури чака помощ. В това време прикрепи скобата на лодката, като използува вместо въже всички влакна от кокосови орехи, които можа да намери, както и сетните остатъци от своето аху. Лодката беше много напукана, а Наури нямаше с какво да запуши пукнатините, но си направи от кокосови черупки черпак за изхвърляне на водата и го сложи в кануто. Най-трудно й беше да си направи гребло. С парче тенекия тя отряза до самата кожа цялата си коса. От нея оплете връв и с тази връв върза три стъпки дълга дръжка от метла за една дъска от консервения сандък. А със зъби изгриза клинове, с които заклещи връвта.
На осемнадесетия ден в полунощ Наури изведе кануто през прибоя и потегли към Хикуеру. Беше стара. Лишенията бяха стопили нейните тлъстини и сега бе останала, кажи-речи, само кожа и кости и няколко жилави мускула. Кануто беше голямо и би трябвало да има трима здрави гребци. Ала Наури го караше сама, с някакво жалко подобие на гребло. Отгоре на това лодката течеше толкова много, че една трета от времето отиваше за изгребване на водата. Когато съвсем се развидели, Наури напразно потърси с поглед Хикуеру. Зад нея Такокота бе потънал в далечината. Слънцето жареше голото й тяло и я караше да се поти. Оставаха й още две кутии лакерда; през деня тя ги проби и изпи цялата течност. Не можеше да губи време да вади рибата. Течението я отнасяше на запад, но дали напредваше и на юг — не знаеше.
Рано следобед, застанала права в кануто, Наури зърна Хикуеру. Безбройните му кокосови палми бяха изчезнали. Пред погледа й стърчаха само тук-там, на големи разстояния едно от друго, пречупени стволове на дървета. Тази гледка я ободри. Беше по-близо, отколкото предполагаше. Течението я отнасяше на запад. Наури се бореше с него и продължаваше да гребе. Клинчетата, с които бе заклещила връвта на греблото, се разхлабваха и доста начесто старицата губеше по много време да ги затяга. Освен това трябваше и да изгребва водата. След всеки два часа гребане трябваше цял час да изхвърля водата. И непрекъснато се отклоняваше на запад.
Към залез Хикуеру лежеше на три мили югозападно от нея. Имаше пълнолуние; към осем часа сушата бе на две мили източно. Наури се бори още един час, но сушата оставаше все тъй далече. Попаднала бе в най-силното течение, кануто беше твърде голямо, греблото — съвсем негодно; премного време и енергия хабеше за изгребване на водата. Освен това беше много изтощена и все повече губеше сили. Въпреки усилията й кануто все се отклоняваше на запад.
Наури прошепна молитва към бога на акулите, скочи от ладията и заплува. Водата я освежи и кануто скоро остана далеч зад гърба и. След един час сушата беше значително по-близо. Но изведнъж я обзе ужас. Право пред нея, на по-малко от двадесет стъпки, голяма перка разсече водата. Старата жена продължи неотклонно да плува към .нея, а перката се плъзна бавно настрана, изви надясно и описа кръг около Наури. Старицата не я изпускаше от поглед и плуваше напред. Щом перката изчезнеше, тя се обръщаше по очи и се заглеждаше във водата. Щом перката се появеше отново, Наури започваше пак да плува. Чудовището беше мързеливо — това беше ясно. Без съмнение бе имало предостатъчна храна след урагана. Наури знаеше, че ако е гладно, няма да,се поколебае и ще се нахвърли върху нея. Беше петнадесет стъпки дълго и с едно захапване — Наури знаеше това — можеше да я разкъса на две.
Но тя нямаше време да мисли за хищника. И да плуваше, и да не плуваше, течението все я влечеше настрана от сушата. Мина половин час и акулата стана по-смела. Разбрала, че старицата не представлява опасност, тя започна да стеснява кръговете, да идва по-близо и дръзко я заглеждаше, когато се плъзгаше край нея. Наури беше сигурна, че рано или късно акулата ще събере достатъчно смелост да се хвърли върху нея. И реши да действува първа. Съзнаваше, че това е отчаяна постъпка. Беше стара, сама в морето, изтощена от гладуване и лишения; въпреки всичко трябваше да изпревари този морски тигър и да го нападне първа. Старицата продължаваше да плува и да изчаква удобен миг. Най-после акулата бавно мина само на осем стъпки от нея. Наури се спусна неочаквано към хищника, сякаш искаше да го нападне. Той бясно плесна с опашка, хукна да бяга, закачи старата с грапавата си кожа и одра ръката й от лакътя до рамото. Плуваше бързо, във все по-широки кръгове, и най-сетне изчезна.
В изкопана в пясъка дупка, покрита с парчета, покривна ламарина, лежаха Мапуи и Тефара и се караха.
— Ако беше направил, както ти казвах — за хиляден път се нахвърляше върху него Тефара, — ако беше скрил бисера и не беше разправял на никого., сега щеше да го имаш.
— Нали Хуру-Хуру беше до мене, когато отворих раковината… не ти ли го казах вече много, много и много пъти?
— А сега няма да си имаме къща. Раул ми рече днес, че ако ти не си бил продал бисера на Торики….
— Не съм му го продавал. Торики ме ограби.
— … че ако не си бил продал бисера, той щял да ти даде пет хиляди френски долара, което прави десет хиляди чилийски долара.
— Говорил е с майка си — обясни Мапуи. — Тя разбира от бисери.
— А сега бисерът е загубен — изплака Тефара.
— С него се изплатих на Торики. Все едно, че съм взел хиляда и двеста долара.
— Торики е умрял — извика жена му. — Никой, не е чул нито дума за неговата шхуна. Тя е потънала като „Аораи“ и „Хира“. Ще ти плати ли Торики тристата долара, които беше обещал. Не, защото Торики е умрял. Ако не бе намерил бисера, щеше ли сега да дължиш на Торики хиляда и двеста долара? Не, защото Торики е умрял, а на мъртвец не можеш да платиш.
— Но Леви не е платил на Торики — забеляза. Мапуи. — Дал му е само парче хартия, срещу което щели да му дадат парите в Папеете; а сега Леви е умрял и не може да плати; и Торики е мъртъв, и хартията е загинала с него, а бисерът е загинал с Леви. Ти си права, Тефара. Загубих бисера и не получих нищо за него. Хайде сега да спим.
Изведнъж той вдигна ръка и се ослуша. Отвън долиташе звук, сякаш някой дишаше тежко и мъчително. Нечия ръка опипваше рогозката, която служеше за врата.
— Кой е? — извика Мапуи.
— Наури — отговори отвън един глас. — Можете ли ми каза къде е моят син Мапуи?
Тефара изпищя и се хвана за ръката на мъжа си.
— Призрак! — избъбра тя. — Призрак!
Мапуи прежълтя. Той се притисна страхливо към жена си.
— Добра жено — заговори Мапуи със заекване, като се мъчеше да преправи гласа си, — познавам добре сина ти. Той живее на източната страна на лагуната.
Отвън се чу въздишка. Мапуи почувствува облекчение. Излъгал бе призрака.
— А откъде идваш, добра жено? — запита той.
— От морето — прозвуча печалният отговор.
— Знаех си аз! Знаех си! — записка Тефара и се заклати назад-напред.
— Откога Тефара спи в чужда къща? — запита гласът на Наури пред рогозката.
Мапуи изгледа уплашено и укорно жена си. Гласът й ги бе издал.
— И откога Мапуи, моят син, се е отрекъл от старата си майка? — продължаваше гласът.
— Не, не, не съм… Мапуи не се е отрекъл от тебе — провикна се той. — Аз не съм Мапуи. Той е на източния край на лагуната, та нали ти казах!
Наури седна на постилките и се разплака. Рогозката започна да се клати.
— Какво правиш? — попита Мапуи.
— Влизам вътре — рече гласът на Наури.
Единият край на рогозката се повдигна. Тефара се помъчи да се скрие под одеялото, но Мапуи се държеше за нея. Трябваше да се държи за нещо. Дърпайки се един друг, разтреперани, с тракащи зъби, и двамата гледаха опулено повдигащата се рогозка. И видяха Наури, от която струеше морска вода, без аху, да пропълзява вътре. Те се претърколиха по-далеч от нея и се сбиха за одеялото на Нгагура, с което искаха да си покрият главите.
— Би могъл да дадеш на старата си майка една глътка вода — каза жалостиво призракът.
— Дай й вода! — заповяда с разтреперан глас Тефара.
— Дай й вода! — Мапуи прехвърли заповедта върху Нгакура.
И двамата изритаха Нгакура изпод одеялото. След миг Мапуи надзърна и видя, че призракът пие вода. Когато призракът протегна треперещата си ръка и я сложи върху неговата, той усети тежестта й и се убеди, че това не е призрак. Тогава Мапуи се измъкна изпод завивките, повлякъл и Тефара, а след няколко минути и тримата слушаха разказа на Наури. Когато старицата им разправи за Леви и сложи бисера в ръката на снаха си, дори Тефара призна, че свекърва й не е привидение.
— Утре сутрин — рече Тефара — ще продадеш бисера на Раул за пет хиляди френски долара.
— Ами къщата? — възрази Наури.
— Той ще построи къщата — отвърна Тефара. — Казва, че щяла да струва четири хиляди френски долара. Освен това ще ни открие кредит за хиляда френски долара, което прави две хиляди чилийски.
— И тя ще бъде тридесет и шест стъпки дълга? — запита Наури.
— Да — отговори Мапуи, — тридесет и шест стъпки.
— И в средната стая ще има осмоъгълен часовник с топузи?
— Да, и кръгла маса също.
— Дай ми тогава нещо да ям, че съм гладна — каза със задоволство Наури. — След това ще спим, защото съм уморена. А пък утре ще си поприказваме още за къщата, преди да продадем бисера. По-добре ще е да вземем хилядата френски долара в брой. Винаги е по-изгодно да имаш парите, отколкото да купуваш на кредит от търговците.
— Може ли един мъж (имам предвид джентълмен) да каже за някоя жена, че е свиня?
Дребното човече хвърли това предизвикателство към цялата група, изтегна се в лежащия стол и продължи бавно да пие лимонадата си с вид, в който се смесваха самоувереност с настръхнала войнственост. Никой не му отговори. Всички бяха свикнали с дребното човече, с неговата избухливост, и с надутите му приказки.
— Повтарям: той каза в мое присъствие, че някоя си дама, която никой от вас не познава, била свиня. Не каза „постъпи като свиня“. Грубо заяви, че тя била свиня. А аз смятам, че никой мъж не би могъл да каже такова нещо за една жена.
Доктор Досън невъзмутимо посмукваше черната си лула. Матюз, прегърнал свитите си колена, задълбочено следеше полета на един гларус. Суит, довършил своето уиски със сода, търсеше с поглед палубния прислужник.
— Питам ви, господин Трилоур, може ли един мъж да каже за някоя жена, че е свиня?
Трилоур, който случайно седеше до него, се стресна от това неочаквано нападение и не можеше да разбере какви основания е дал някога на дребното човече да предположи че би могъл да нарече някоя жена свиня.
— Бих казал — колебливо проточи той отговора си, че това… ъ-ъ-ъ… зависи от… ъ-ъ-ъ… от дамата. Дребното човече се смая.
— Искате да кажете, че… — развълнувано се запъна то!
— Че съм виждал женски същества, които са били не по-добри от свини… а дори и по-лоши.
Настъпи продължително напрегнато мълчание. Дребното човече изглеждаше попарено от непристойната грубост на отговора. На лицето му се изписа неизказана болка и обида.
— Вие ни разправихте за един мъж, който направил не красива забележка, и изразихте мнението си за него — заговори Трилоур със сдържан, равен тон. — Аз сега ще ви разкажа за една жена… извинете, моля, — за една дама и когато свърша, ще ви помоля да изразите мнението си за нея. Ще я нарека госпожица Каръдърз, главно поради това, че не се казва така. Това стана на един от параходите на компанията „П. &. О.“ и се случи само преди няколко години.
Госпожица Каръдърз бе очарователна. Не, това не е правилната дума. Тя бе изумителна. Беше млада девойка й благовъзпитана дама. Баща й беше висш служител, чието име, ако го спомена, ще се окаже известно на всички ви. Беше с майка си и две камериерки и отиваше при стареца, без значение къде, в Ориента.
Беше — моля да ме извините, че повтарям, — беше изумителна. Това е единствената подходяща дума. Дори и най-незначителните прилагателни, приложеха ли се за нея, придобиваха значението на превъзходна степен. Нямаше нищо, което да не правеше по-добре от всяка жена и от повечето мъже. Пееше, свиреше — ах! — както един вития казал някога за Наполеон, тя беше извън конкуренция. Как плуваше! Би могла да спечели състояние и слава като професионална състезателка. Беше една от тези редки жени, които могат да смъкнат всичките си финтифлюшки и с прост бански костюм да изглеждат още по-красиви. Как се обличаше! Като истинска художничка.
Но как плуваше! Физически беше съвършена жена — предполагам, че разбирате какво искам да кажа: не груба и мускулеста, като акробатките, но с най-изящна линия и нежна, крехка фигура. А наред с това — сила. Как умееше да плува, това беше чудо! Вие знаете колко прекрасна е женската ръка — от лакътя до китката, искам да кажа: сладката извивка от закръгления бицепс с лек намек за мускул, надолу от малкия лакът със стегната нежна изпъкналост към китката, малка, невъобразимо малка, заоблена и силна. Такива бяха нейните ръце. И все пак, да я види човек да плува отсечения бърз английски кроул и да дава такива постижения беше… е, аз разбирам от анатомия, и спорт, и така нататък, но все пак за мене оставаше тайна как го правеше.
Можеше да остане под водата две минути. Проверявал съм я с хронометър. Никой на борда, освен Денитсън, не можеше да събере от дъното толкова монети на едно гмуркане. В предната част на горната палуба имаше голям брезентов басейн с морска вода, дълбок шест стъпки. Ние хвърляхме в него дребни монети. Виждал съм я да се хвърля от мостика в тези шест стъпки вода — не малък подвиг само по себе си! — и да изважда не по-малко от четирийсет и седем монети, разпръснати по цялото дъно на басейна. Денитсън, мълчалив млад англичанин, нито веднъж не я надмина в този фокус, макар и да държеше никога да не падне по-долу.
Морето бе нейна стихия, наистина. Но и сушата беше нейна стихия, и ездата беше нейна стихия… и… тя беше съвършена във всичко. Като я видеше човек, самото изящество в изящния си тоалет, заобиколена от петшест пламенни обожатели, безразлична и небрежна към тях, или обсипваща ги, засипваща ги, сразяваща ги с блестящата си духовитост, казваше си, че е създадена само за това и нищо друго. В такива моменти съм се принуждавал да си спомня нейния рекорд от четирийсет и седем монети, събрани от дъното на плувния басейн. Но такава беше тя, това предвечно чудо — жена, която върши всичко добре.
Тя пленяваше всяко живо същество с панталони наоколо си. И аз също — нямам нищо против да си го призная — ходех по петите й наред с всички други. Млади кутрета и стари побелели песове, които би трябвало отдавна да са поумнели, ах, те всички се навъртаха, пълзяха около фустите й и скимтяха и се умилкваха, щом тя им свирнеше. Нито един не можеше да й устои — от младия Ардмоур, розово деветнадесетгодишно херувимче, който отиваше да заеме мястото, си в Консулската служба, до стария капитан Бентли, прошарен, остарял по моретата, който изглеждаше толкова способен на нежни чувства, колкото някой китайски идол. Имаше и един симпатичен човечец на средна възраст, май че се казваше Пъркинс, който забрави, че пътува заедно с жена си, докато госпожица Каръдърз не му отряза квитанцията и не го постави на място.
Мъжете бяха като восък в ръцете й. Тя ги стопяваше и или бавно си играеше с тях, или ги изпепеляваше, както й хрумнеше. Нямаше дори един прислужник, който, въпреки цялата й надменност и сдържаност, при първата й дума да би се поколебал да обърне чиния супа и върху самия капитан. Всички сте виждали такива жени — нещо като блян за мъжете по целия свят. Като покорителка на мъже тя бе ненадмината. Беше като удар с бич, като жило и пламък, като електрическа искра. О, повярвайте, понякога имаше проблясъци на духовност, които изгаряха през нейната хубост и прелъстителност и докарваха жертвата до състоянието на пълен и разтреперан от страх идиот.
И да не пропуснете да отбележите, във връзка с това, което ще последва, че тя беше горделива. Гордостта на расата, гордостта на кастата, гордостта на жена, гордостта на силата — те всички говореха в нея, — една странна, своенравна и страшна гордост.
Тя се разпореждаше с кораба, тя се разпореждаше с неговия курс, тя се разпореждаше с всичко, разпореждаше се и с Денитсън. Това, че беше изпреварил цялата глутница, признаваше и най-тъпият между нас. В това, че тя го харесваше и че това чувство се засилваше, нямаше никакво съмнение. Сигурен съм, че тя го гледаше с по-благосклонен поглед,
отколкото някога бе гледала друг мъж. Ние продължавахме да се прекланяме пред нея и вечно се навъртахме наоколо и чакахме да ни свирне, макар и да знаехме, че Денитсън е взел голяма преднина в надбягването. Какво щеше да стане не ще узнаем никога, защото ние пристигнахме в Коломбо и се случи нещо друго.
Нали знаете Коломбо и как туземните момчета се хвърлят да вадят монети от гъмжащия с акули залив. Разбира се, те се осмеляват да го правят само сред крайбрежни акули, които се хранят с риба. Почти не се поддава на обяснение как разпознават акулите и усещат присъствието на истински людоед — тигрова акула например или сива акула, дошла тук от австралийските води. Само да се появи една от тях и преди още пасажерите да могат да се сетят какво става, и сетният майчин син е вече изскочил от водата, побягнал като луд от опасността.
Беше следобед и госпожица Каръдърз седеше, както обикновено, под палубната тента, заобиколена от свитата си. Беше свирнала на стария капитан Бентли и той й беше позволил нещо, което не беше позволявал никога преди… нито след това: беше разрешил на хлапетата да се качат на горната палуба. Виждате ли, госпожица Каръдърз беше плувец и това й беше интересно. Тя събра всичките ни дребни пари и сама ги хвърляше във водата, по една монета и цели шепи, като определяше условията на състезанията, мъмреше за несполуките, даваше допълнителни награди на отличилите се със сръчност победители — с една дума, дирижираше цялото представление.
Особено я увличаха скоковете им. Нали знаете, при скачането надолу с краката е много трудно да запазиш отвесно положение във въздуха. Центърът на тежестта на мъжкото тяло е високо и те дърпа да се преметнеш. Но хлапаците използуваха похват, за който тя заяви, че бил нов за нея и искала да го научи. Когато скачаха от шлюпбалките за спасителните лодки, те се хвърляха надолу с лице и рамена наведени напред, устремили поглед във водата. И чак в последния миг рязко се изправяха и влизаха във водата съвсем отвесно.
Беше хубава гледка. Те се гмуркаха не чак толкова добре, но имаше между тях едно момче, което го правеше прекрасно и това, и всички други фокуси. Сигурно го беше учил някой бял, защото то правеше истински скок „лястовица“ и аз не съм виждал някой да го прави по-красиво. Нали знаете, с главата напред от голяма височина и цялата работа е да се влезе във водата под прав ъгъл. Сбъркаш ли ъгъла, това значи да си изкривиш гръбнака и да останеш сакат за цял живот. А мнозина некадърници то е докарвало и до смърт. Но това момче знаеше да го прави — при един скок то се хвърли от седемдесет стъпки височина от рангоута — притиснало ръце към гърдите, отметнало глава, то политаше повече като птица, напред и нагоре, напред и надолу, с тяло, изпънато плоско във въздуха така, че ако се удареше в повърхността на водата в това положение, щеше да се разцепи на две като херинга. Но в момента преди да стигне водата, главата се навеждаше напред, ръцете се изтягаха и се сключваха в дъга пред главата, снагата се извиваше грациозно надолу и влизаше във водата точно както трябва.
Момчето повтаряше това час по час, възхищавахме му се всички и особено госпожица Каръдърз. В никой случай не беше повече от дванайсет или тринайсетгодишно, но беше безспорно най-сръчно от всички.. Беше любимец на цялата дружина и неин водач. Макар и да имаше мнозина по-големи от него, те признаваха предводителството му. Беше красиво момче, жив гъвкав млад бог от бронз, с широко раздалечени очи, будни и смели — въздушно мехурче, прашинка, прекрасно припламване и искрица на живота. Вие сте виждали чудесни, великолепни създания — животни, какво да е, леопард, кон — неспокойни, неуморими, твърде живи, за да се спрат на едно място, с гладки мускули, с всяко движение — самата грация, всяко действие — диво, неудържимо, а над всичко това — преливащо от прекомерната жизненост, блясъка и великолепието на живата светлина. Момчето ги притежаваше. Животът бликаше от него като някакво сияние. Той се таеше в лъскавината на кожата му. Пламтеше в неговите очи. Кълна се, че можех почти да го чуя как пращи в него. Като го погледнеше човек, сякаш полъх от озон изпълваше ноздрите му — толкова свежо и младо беше това момче, излъчващо такова здраве;, така необуздано буйно.
Такова беше това момче. И тъкмо то даде сигнал за тревога сред цялата веселба. Хлапетата се втурнаха към площадката на мостчето — плуваха всяко по най-бърз за него начин, безразборно, с ритане и плискане, с уплашени лица, катереха се, скачаха, хвърляха се как да е, само да излязат, протягаха един на друг спасителна ръка, докато се наредиха всички на мостика, вперили очи във водата.
— Какво има? — попита госпожица Каръдърз.
— Сигурно някоя акула — отговори капитан Бентли. — Имат късмет, че не е хванала някого от тях.
— Страх ли ги е от акули? — попита тя пак.
— А вас не ви ли е страх? — отговори й с въпрос капитанът.
Тя потрепери, погледна през борда във водата и направи малка гримаса.
— За нищо на света не бих влязла във водата, където може да има акула — каза девойката и отново потрепери. — Те са ужасни! Ужасни!
Момчетата се качиха на горната палуба, скупчиха се до релинга и загледаха с обожание госпожица Каръдърз, която
им беше хвърляла такова изобилие от бакшиши. Понеже представлението бе свършило, капитан Бентли им направи знак да си вървят. Но девойката го спря.
— Една минутка, моля ви се, господин капитан. Винаги са ми казвали, че туземците не се страхували от акули.
Тя повика с пръст момчето, което правеше лястовичия скок, и му направи знак да се хвърли още веднъж. То поклати глава и заедно с цялата команда зад гърба му се изсмя, сякаш беше чуло хубава шега.
— Акула — обясни то и посочи водата.
— Не — каза девойката. — Няма никаква акула. Но момчето кимна със сигурност, а другите зад него закимаха със същата сигурност.
— Не, не, не! — възкликна тя. След това се обърна към нас: — Кой ще ми даде назаем половин крона и един суверен1?
Тозчас към нея се протегнаха петшест ръце с крони и суверени и тя прие двете монети от младия Ардмоур.
Госпожица Каръдърз вдигна половината крона да я видят момчетата. Но те не се втурнаха презглава към релинга, за да се приготвят за скок. Хлапетата останаха по местата си и смутено се хилеха. Тя предложи монетата на всяко едно поотделно, и всяко от тях, когато му дойдеше редът, потъркваше единия си крак в прасеца на другия и поклащаше глава и се хилеше. Тогава девойката хвърли половината крона във водата. С тъжни, изпълнени със съжаление погледи те проследиха сребристия полет във въздуха, но нито един не се помръдна да се хвърли подир нея.
— Да не направите същото със суверена — каза й полугласно Денитсън.
Тя не му обърна внимание и вдигна монетата пред очите на момчето, което правеше лястовичия скок.
— Недейте — обади се капитан Бентли. — Аз не бих хвърлил в морето и болна котка, когато наблизо има акула.
Обаче девойката се изсмя, решила да изпълни прищявката си, и продължи да съблазнява момчето.
— Не го изкушавайте — настояваше Денитсън. — Това е цяло състояние за него и току виж, че е скочило подир монетата.!
— Вие не бихте ли скочили? — рязко се обърна тя към него и добави по-меко: — Ако я хвърля аз? Денитсън поклати глава.
— Много високо се оценявате — забеляза тя. — За колко суверена бихте скочили?
——
1 Половин крона — сребърна монета от два и половина шилинга; — суверен — златна лира. — Б. пр.
— Няма толкова монети, колкото биха ме накарали да се хвърля — отговори той.
Госпожица Каръдърз за миг се замисли, забравила за момчето в схватката си с Денитсън.
— Зарад мене? — попита тя много тихо.
— За да ви спася живота — да. Но не и зарад друго.
Девойката се обърна отново към момчето. Тя пак вдигна монетата пред очите му. След това се престори, че я хвърля, и то неволно направи половин крачка към релинга, но бе спряно от резките укорни викове на другарите си. В гласовете им се долавяше и озлобление.
— Зная, че вие само си играете — каза Денитсън. — Играйте си колкото щете, но за бога, не хвърляйте монетата.
Дали беше някакъв странен каприз, или тя не вярваше, че ще може да убеди момчето — мъчно е да се каже. Това бе изненада за всички ни. Монетата хвръкна със златен блясък изпод сянката на тентата и полетя в сияйна дъга към морето. Преди да може да го спре някоя ръка, момчето се хвърли през релинга и полетя в изящна извивка подир монетата. И то, и монетата се озоваха във въздуха едновременно. Беше красива гледка. Суверенът се вряза по ръб във водата и на същото това място, почти в същия мит, кажи-речи без да вдигне пръски; се гмурна и момчето.
От черните хлапета, чието зрение беше по-остро от нашето; се изтръгна вик. Всички се спуснахме към релинга. Не ми разправяйте, че акулата трябвало да се обърне по гръб. Тази не се обърна. Застанали високо над нея, ние видяхме всичко в бистрата вода. Акулата беше голям звяр и с първото си изхвърляне прехапа момчето на две.
Някой от нас измърмори нещо — не зная кой, — може да съм:бил аз. След това настъпи мълчание. Първа заговори госпожица Каръдърз. Лицето й бе бледо като на мъртвец.
— Аз… и на ум не ми е идвало… — промълви тя с пресеклив истеричен смях.
Беше призовала цялата си гордост, за да запази самооббладание. Тя погледна умолително Денитсън, после изгледа поред всички ни. В очите й се четеше безграничен ужас, устните й трепереха. Ние постъпихме жестоко — о, зная, като си помисля за това сега. Но не направихме нищо.
— Господин Денитсън — рече тя. — Том, ще ми помогнете ли да сляза долу?
Той не промени посоката на погледа си — най-суровия поглед, който съм виждал в очите на някой мъж, — дори не мигна. Само извади цигара от табакерата си и я запали. От гърлото на капитан Бентли се изтръгна някакъв неприятен звук и той се изхрачи в морето. Това беше всичко, — това и мълчанието.
Тя се обърна и тръгна с твърди крачки по палубата. След
двадесетина стъпки девойката се олюля и се опря с ръка о стената, за да се задържи на крака. И така продължи, като се държеше за стените на кабините и вървеше много бавно. Трилоур млъкна. Той обърна глава и подари на дребното човече студен въпросителен поглед.
— Е — каза той най-после. — Как бихте я нарекли вие? Дребното човече с мъка преглътна.
— Не мога нищо да кажа — рече то. — Нищо не мога да кажа.
Хавай е чудновато място. В социално отношение всичко у него е, така да се каже, объркано. Не че нещата не са както трябва — те са кажи-речи прекалено в ред. И все пак са някак си наопаки. Най-затвореният кръг там е „мисионерската компания“. Човек остава доста изненадан, като разбере, че в Хавай невзрачният, търсещ мъченичество мисионер е заел почетно място на трапезата на богатата аристокрация. Но това си е така. Смирените жители на Нова Англия, които дойдоха тук през третото десетилетие на деветнайсетия век, пристигнаха с възвишената цел да научат канаките на истинната вяра — .преклонението пред единствения, наистина действителен и неоспорим бог. В това, както и в цивилизоването на канаките, те постигнаха такива успехи, че след две или три поколения канаките фактически изчезнаха. Такъв беше плодът от семето на словото божие; а плодът от семето на мисионерите (техните синове и внуци) стигна до притежанието на самите острови — земята, пристанищата, градските парцели и захарните плантации. Мисионерът, който дойде да даде хляба на живота, остана да лапа докрай на езическия пир.
Но това не е онази хавайска чудатост, за която започнах да разказвам; само че човек не може да говори за хавайските работи, без да спомене мисионерите. Да вземем Джак Кърсдейл, за когото исках да разкажа. И той беше от мисионерско потекло, тоест по линията на баба си. Дядо му бил старият Бенджамин Кърсдейл — тьрговецянки, който започнал в миналото с продажбата на уиски и джин и по-късно натрупал милион. Има и друго странно нещо: старите мисионери и старите търговци били смъртни врагове. Интересите им, знаете, не съвпадали. Но техните деца се помирили, като се изпоженили помежду си и си поделили островите.
Животът в Хавай е песен. Ето как Стодард1 изразява това в своя „Хавай нои“:
„Животът твой е музика — с мелодия по-лесен! Всеки остров строфа е, а цялото е песен“.
---
1 Ричард Хенри Стодард (1825–1903) — американски поет. — Б. пр.
И прав е бил. Златиста плът имат тамошните жители Туземките са узрели под слънцето Юнони, туземците — бронзови Аполони. Те пеят и танцуват, окичени целите в цветя и с цветни венци на главите. И ако не броим неподатливата „мисионерска компания“, белите мъже се поддават на климата и на слънцето; колкото и заети да са, те са склонни да танцуват, да пеят и да кичат главите си със цветя. Джак Кърсдейл беше един от тях. Никога не съм виждал по-зает човек от него. Той беше неколкократен милионер — захарен магнат, кафеен плантатор, един от първите каучукови плантатори, собственик на скотовъдна ферма и основател на три от всеки четири нови предприятия, създавани на островите. Беше светски човек, член на клуба, собственик На яхта, ерген, и при това такъв хубавец, по каквито щуреят маминките с дъщери за омъжване. Между другото, Джак беше завършил йейлския университет и главата му беше натъпкана — повече от тази на всеки друг островитянин, когото познавам — с важни статистики и научни данни за Хавайските острови. Той работеше неимоверно много и пееше, танцуваше и кичеше косата си с цветя не по’малко от всички други безделници.
Имаше кураж и дваж се беше бил на дуел — и двата пъти по политически причини, — когато е бил още неопитен младеж, който прави първите си смели стъпки в политиката. Джак всъщност е Йграл твърде похвална и решителна, роля в последната революция, когато била свалена местната династия. по това време едра не е бил повече от шестнайсетгодишен. За да можете да оцените правилно случилото се по-късно, подчертавам — не беше страхливец. Виждал съм го в двора на ранчото Халеакала как укротява един четиригодишен жребец, който две години не искаше и да знае за шпорите на каубоите на фон Темпски. Трябва да разкажа и една друга случка. Това беше долу в Кона — или по-точно горе, защото хората в Кона презират живота на височина по-долу от хиляда фута. Всички бяхме на верандата във вилата на доктор Гудхю. Разговарях с Доти Феърчайлд, когато стана това. Една грамадна стоножка — беше седем инча, защото след това я измерихме — падна от мертека над главите ни точно в прическата й. Признавам си, отвратителният й вид ме парализира, не бях в състояние да мръдна и умът ми отказа да работи. Там, на две крачки от мен, противнйй отровен дявол се гърчеше в косите на Доти и всеки момент можеше да падне на голите й рамене — току-що бяхме излезли навън слеД вечерята.
— Какво има? — попита тя, като започна да вдига ръка към главата си.
— Недей! — извиках аз. — Недей!
— Но какво става? — настояваше тя, започнала да се плаши от ужаса, изписан в очите ми и върху заекващите ми устни.
Възклицанието ми привлече вниманието на Кърсдейл. Той хвърли нехаен поглед към нас, но този поглед му беше достатъчен да разбере всичко. Дойде при нас, но без да бърза.
— Не мърдай, моля ти се, Доти — каза Джак спокойно. В действията му нямаше никакво колебание, нито пък припряност. — Ще ми позволиш ли — каза той, хвана с ръката си нейното шалче и го пристегна здраво около раменете й, така че стоножката да не падне в корсета й. С другата ръка — дясната — бръкна в косата на Доти, хвана отвратителната твар колкото може по-близо до задната част на шийката; после стискайки я здраво между палеца и показалеца, я махна от косата й. Това беше най-страшното и героично зрелище, което човек може да си представи. Побиха ме тръпки. Стоножката седем инча гърчещи се крака — се кършеше, сплиташе и блъскаше около ръката на Джак; тялото й се увиваше около пръстите, а краката дълбаеха в кожата и драскаха, докато звярът се опитваше да се освободи. Стоножката го ухапа два пъти, видях това, въпреки че докато я пускаше на пътеката и я мачкаше в пясъка, Джак уверяваше дамите, че не бил ухапан. Но пет минути по-късно го видях в кабинета на доктор Гудхю, който разрязваше ухапаните места и му биеше инжекции с калиев перманганат; На другата сутрин ръката на Кърсдейл се изду като варел и отокът спадна едва след три седмици.
Всичко това няма нищо общо с моя разказ, но не можех да не го разправя, за да ви стане ясно, че Джак Кърсдейл в никакъв случай не беше страхливец. Това бе най-ярката проява на кураж, която съм виждал някога. Джак изобщо не трепна, по устните му през цялото време играеше усмивка, и той пъхна пръсти в косата на Доти Феърчайлд така игриво, като че ли бъркаше в кутия със солени бадеми. И все пак съдено ми било да видя именно този човек, занемял от страх — страх, хиляди пъти по-силен от този, който ме обхвана, когато видях в косата на Доти Феърчайлд гърчещата се твар, увиснала над очите й и над деколтето на нейния корсаж.
Интересувах се от проказата, а по тази тема, както и по всяка друга тема на острова, Джак имаше енциклопедични познания. Всъщност проказата беше една от неговите страсти. Той беше ревностен защитник на колонията в Молокай, където изолираха всички прокажени от островите. Раздухвани от демагозите, жестокостите на Молокай, където мъже и жени бяха не само откъснати от приятели и семейство, но и заставени да живеят във вечен плен до самата си смърт, бяха предмет на много разговори и съчувствие сред местните жители. За прокажените нямаше помилване, нямаше никакво смекчаване на присъдата. Над портала на Молокай беше написано: „Надежда всяка оставете.“
— Казвам ти, те са щастливи там — настояваше Кърс
дейл. — И далеч по-добре от техните приятели и роднини навън, на които им няма нищо. Ужасите на Молокай — ама че глупости! Мога да те разведа из която и да е болница или бедняшки квартал, в който и да е от големите градове в света и да ти покажа хиляди пъти по-големи ужаси. Живата смърт! Създания, които някога били хора! Глупости! Трябва да видиш тези живи смъртници как се надбягват с коне на Четвърти юли1. Някои са собственици на лодки, а един има моторница. Те нямат други грижи, освен да прекарват времето си добре. Храна, подслон, дрехи, медицинска помощ — всичко е на тяхно разположение. Те са питомци на Територията2. Климатът там е далеч по-приятен от този в Хонолулу, а природата разкошна. Сам не бих имал нищо против да ида там и да прекарам остатъка от живота си. Това е прелестно място.
Така говореше Кърсдейл за веселите прокажени. Не се страхуваше от проказата, сам казваше това. Казваше също, че той, или който и да е друг бял, нямат шанс и едно на милион да се заразят, макар по-късно и да призна, че един негов съученик Алфред Стартър, се заразил, отишъл в Молокай и умрял там.
— Знаеш ли — обясняваше Кърсдейл, — едно време нямало никакъв сигурен начин за откриване на проказата. Достатъчно било да намерят нещо странно или ненормално, за да изпратят човек в Молокай. Така че там били изпращани десетки хора, които са толкова прокажени, колкото ти или аз. Но сега вече не правят такива грешки. Анализите на Дирекцията на здравеопазването са безпогрешни. Забавното е, че когато откриха анализа, незабавно отидоха в Молокай и го изпробваха. Тогава разбраха, че много от хората там не са прокажени. Такива веднага бяха освободени. Дали са се радвали, че се махат? Когато напускали колонията, те ридаели по-силно, отколкото при тръгването от Хонолулу на път за там. Един даже се оженил за някаква прокажена в последния стадий и после пишеше трогателни писма до Дирекцията, като протестираше, задето го изгонили, защото никой не бил в състояние да се грижи по-добре от него за бедната му жена.
— Какъв е този безпогрешен анализ? — попитах аз.
.- Бактериологичният анализ. Няма отърване от него. Доктор Хърви — той е нашият експерт — пръв приложи тук този анализ. Истински магьосник. Знае за проказата повече от всеки друг; и ако някога бъде открит лек за тази болест, откривателят ще бъде той. А колкото за анализа, това е много просто нещо. Успяха да изолират и да проучат бацила.
---
1 Националният празник на САЩ. — Б. пр.
2 Хавайските острови, в миналото подопечна територия на САЩ. — Б. пр.
Сега могат да разпознават този бацил. Достатъчно е да клъцнат от заподозряния парченце кожа и да я подложат на бактериологичен анализ. Човек без всякакви видими симптоми може да бъка с бацили.
— Тогава ти или аз, доколкото разбирам, може би сега сме пълни с бацили — предположих аз. Кърсдейл сви рамене и се разсмя.
— Кой може да каже. Инкубационният период е седем години. Ако имаш някакви съмнения, иди се консултирай с доктор Хърви. Просто ще клъцне парченце от кожата ти и ще ти каже за миг.
По-късно Джак ме запозна с доктор Хърви, който ме отрупа с доклади и брошури на Дирекцията на тази тема и ме отведе в Калихи — приемателния пункт в Хонолулу, където преглеждаха съмнителните и задържаха заболелите до изпращането им в Молокай. Такива заточения ставаха обикновено един път в месеца, когато след последното сбогом натоварваха прокажените на малкия параход „Ноуо“ и ги превозваха до колонията.
Един следобед, докато пишех писма в клуба, Джак Кърсдейл се отби при мен.
— Точно ти ми трябваше — рече той вместо поздрав. — Ще ти покажа най-печалната страна на въпроса: воплите на прокажените, когато тръгват за Молокай. След няколко минути „Ноуо“ ще ги вземе на борда си. Но да те предупредя — не позволявай чувствата ти да бъдат терзани; колкото и да е истинска скръбта им, те ще ридаят далеч по-горко след година, ако Дирекцията се опита да ги махне от Молокай. Имаме време само по за едно уиски със сода. Навън чака файтон. Най-много за пет минути сме на кея.
Пристигнахме на кея. По надлъжните греди на пристана бяха насядали сред своите рогозки, одеяла и най-различен багаж около четирийсет опечалени клетници. „Ноуо“ току-що бе пристигнал и се привързваше към лихтера1, който стоеше между него и пристана. Някой си Маквей, управител на колонията, надзираваше качването на парахода. Запознаха ме с него и с доктор Джорджес — лекар от Дирекцията, когото вече бях срещал в Калихи. Прокажените бяха печална компания. Лицата на повечето бяха отвратителни — твърде безобразни, за да мога да ги опиша. Но тук-таме забелязах доста прилични физиономии без никакви явни признаци за коварната болест върху тях. Обърнах внимание на едно от тях: малко бяло момиченце, най-много дванайсетгодишно, със сини очи и златиста коса. Върху едната му буза обаче личеше характерната за проказата подутина. На забележката ми за това,
---
1 Помощен кораб. — Б. пр.
колко тъжно .е, необикновеното й присъствие сред кафявокожите злочестници доктор Джорджес отговори:
— О, как да ви кажа. Днес е радостен ден в живота й. Тя е от Кауай. Баща й е звяр. И сега когато е развила болестта, тя ще отиде при майка си, в колонията. Майка й беше изпратена там преди три години — един много тежък случай.
— Не винаги може да се съди по външните признаци — обясни Маквей. — Този човек там, едрият момък, който изглежда отлично, като че ли нищо му няма; случайно зная, че има пукната язва на ходилото си и друга — на плешката. Пък има и други. Ето, виждате ли ръката на онова момиче — тази, която пуши цигара. Погледнете изкривените й пръсти. Това е анестетичната форма проказа, засяга нервите. Може да отрежете пръстите й с тъп нож, или пък да ги изстържете на ренде за индийско орехче — тя няма да усети абсолютно нищо.
— Добре, ами тази хубава жена там — упорствувах аз. — Положително на нея й няма нищо, нали? Тя е толкова прекрасна и, изобщо, великолепна.
— Ужасен случай — подхвърли през рамо Маквей, който вече се обръщаше, за да отиде с Кърсдейл към другия край на кея.
Жената беше красива, чиста полинезийка. С оскъдните си познания за расата и нейните типични представители заключих, че тя произлиза от рода на някой стар вожд. Беше най-много на двайсет и три-четири години. Тялото й имаше великолепни контури и пропорции, и тя едва що бе започнала да придобива пищните форми на жената от нейната раса.
— Това беше удар за всички ни — обади се самичък доктор Джорджес. — Пък и тя дойде доброволно, никой не подозираше. Прихванала някак си болестта. Уверявам ви, това разстрои всички. Но успяхме да го потулим от вестниците. Никой освен нас и нейното семейство не знае какво е станало с нея. Всъщност, ако попитате някого в Хонолулу, той ще ви каже, че според него, тя е някъде по Европа. Именно по нейна молба пазим такава тайна. Бедничката, тя е доста горда.
— Но коя е тя? От тона ви съдя, че положително е известна личност.
— Чували ли сте някога за Люси Мокунуи?
— Люси Мокунуи? — повторих аз. Преследваше ме мисълта за нещо познато. Поклатих глава отрицателно. — Струва ми се, че името ми е познато, но не мога да си спомня.
— Да не познавате Люси Мокунуй! Славеят на Хавай. Простете. Разбира се, вие сте нов тук и не може да знаете, Люси Мокунуи беше най-обожаваната жена в Хонолулу, пък ако щете и в цял Хавай.
— Казвате „беше“.
— И точно така е. С нея е свършено. — Той присви рамене съжалително. — Десетина „хаолес“… простете, искам да кажа бели мъже, загубиха главите си по нея в едно или друго време. При това, дребосъкът не влиза в сметката. Десетината, които споменах, бяха известни и хора с положение. Ако поискаше:, тя можеше да се омъжи за сина на главния съдия. Казвате, хубава била. А да я чуете как пее. Най-добрата туземна певица на Хавайските острови. Гласът й бе чисто сребро и разтопено слънце. Обожавахме я. Първото й турне в Америка беше с Кралския хавайски оркестър. След това пътува сама още два пъти — даваше концерти.
— А, сега се сетих. Слушах я преди две години с Бостонския симфоничен оркестър. Ето коя била, спомням си я сега.
Обзе ме мрачна печал. В най-добрия случай животът беше нещо безсмислено. Някакви си две години и това прелестно създание, на върха на великолепната си кариера, очакваше да бъде заточена с група прокажени в Молокай. В паметта ми изплуваха стиховете на Хенли1.
Бедният скитник разкрива своите злочести рани; животът, струва ми се, е грешка и позор.
Присвих се при мисълта за собственото си бъдеще. Ако такава страшна съдба е сполетяла Люси Мокунуи, каква ли ще бъде моята орисия, или на когото и да било друг? Съзнавах ясно, че приживе ние сме сред самата смърт; но да бъдеш сред живата смърт, да умираш и да не си мъртъв; да бъдеш едно от тези обречени създания, които някога са били мъже — да, и жени; като Люси Мокунуи, събрала в себе си целия чар на Полинезия; при това артистка, и толкова обичана от мъжете. .. Страхувам се, че вълнението ми трябва да е проличало, защото доктор Джорджес побърза да ме увери, че те били много щастливи там, в колонията.
Всичко това беше така немислимо жестоко. Не можех да
се насиля да я погледна. Малко по-далеч, зад опънатото въже, охранявано от полицай, стояха роднините и приятелите на заминаващите. Не им бе разрешено да приближават. Нямаше последни прегръдки, прощални целувки. Подвикваха помежду си — последни заръки, последни думи на обич; последни, неколкократно повтаряни наставления. Тези зад въжето гледаха със страшна напрегнатост. За последен път те виждаха лицата на своите обични, защото това бяха живите смъртници, които корабът udjdbd.ud извозваше до гробището Молокай.
Доктор Джорджес даде команда и злочестите клетници мудно се изправиха; нарамили багажа си, те с олюляване започнаха да прекосяват лихтера и да се качват на парахода, Това беше погребална процесия. И изведнъж хората зад въжето започнаха да ридаят — смразяващи кръвта, сърцераздирателни вопли. Никога не бях виждал такава мъка и, надявай се, никога няма да видя отново. Кърсдейл и Маквей все още стояха на другия край на пристана и говореха задълбочено — политика, разбира се, тъй като и двамата бяха страшно увлечени в тази специална игра. Когато Люси Мокунуи мина покрай мен, аз я погледнах крадешком. Тя беше хубава; бе хубава и по нашите норми — един от тези редки цветове, които цъфтят веднъж на много поколения. И точно тя, от всички жени, беше обречена да отиде в Молокай. Люси пристъпваше като кралица; през лихтера тя премина на борда на парахода и отиде на откритата палуба на кърмата, където — скупчени покрай перилата — прокажените ридаеха към своите скъпи на брега.
Въжетата бяха прибрани и „Ноуо“ започна да се отдалечава от кея. Воплите се усилиха. Каква мъка и отчаяние! Тъкмо си повтарях твърдо, че никога вече няма да присъствувам на отплаването на „Ноуо“, когато Маквей и Кърсдейл се върнаха. Очите на последния искряха, а на устните му все още играеше усмивка на задоволство. Очевидно политическите разговори бяха приключили благоприятно. Въжето беше хвърлено настрана и около нас на кея се струпаха ридаещите роднини на прокажените.
— Това е нейната майка — прошепна доктор Джорджес и кимна към застаналата до мен старица, която се олюляваше напред-kdpdo и наблюдаваше втренчено как параходът се изнизва пред замъглените й от сълзи очи. Забелязах, че Люси Мокунуи също ридаеше. Но изведнъж спря и втренчи поглед в Кърсдейл. После протегна ръце напред със същия прелестен, чувствен жест, с който Олга Недърсоул1 сякаш прегръща публиката, и с разтворени обятия извика:
— Сбогом, Джак! Сбогом!
Той чу вика и вдигна глава. Няма човек, който да е изпитвал такъв смразяващ страх. Джак се олюля на кея, лицето му пребледня до корена на косите и той някак си се сви и смали в дрехите си. Вдигна ръце и изохка. „Боже мой! Боже мой!“ После, с големи усилия, се овладя.
— Сбогом, Люси! Сбогом! — извика Джак. И изправен на кея, й махаше с ръка, докато „Ноуо“ се отдалечи съвсем и лицата на облегналите се на кърмовия релинг се превърнаха в смътни, неопределени петна.
— Мислех, че знаеш — обади се Маквей, който го разглеждаше с любопитство. — Та кой друг, ако не ти, трябваше Да знае. Мислех, че именно затова си тук.
— Сега вече зная — отвърна Кърсдейл с ужасна сериозност. — Къде е файтонът?
---
Уилям Ърнест Хенли (1849–1903) — английски поет. — Б. пр.
1 Английска актриса (1870–1951). — Б. пр.
Той се запъти към него бързо, почти тичешком. Наложи се и аз да подтичвам, за да не изостана.
— Карай при доктор Хърви — каза Джак на кочияша. — Колкото можеш по-бързо.
Отпусна се на седалката, като дишаше тежко и с отворена уста. Лицето му беше пребледняло още повече. Устата беше присвита, а по челото и над горната устна беше избила пот. Изглеждаше да изживява страшна агония.
— За бога, Мартин, накарай тези коне да се раздвижат — избухна ’Джак внезапно. — Шибни ги с камшика! Чуваш ли? Шибни ги с камшика!
— Няма да мога да ги удържа, сър — възрази кочияшът.
— Нищо. Ще платя глобата вместо теб и ще те оправя с полицията. Дай им да разберат. Така! По-бързо! По-бързо!
,- Пък аз нищо да не зная, нищо да не зная! — мърмореше си Джак, отпуснал се на седалката, и бършеше потта с разтреперани ръце.
Файтонът подскачаше, олюляваше се и се накланяше на завоите с такава лудешка бързина, че беше невъзможно да разговаряме. Пък и нямаше за какво. Но можех да чуя как той си мърмори непрекъснато: „Пък аз нищо да не зная, нищо да не зная!“
Никъде не може да се видят такива изпращания като тези на пристанището в Хонолулу. Големият транспортен параход беше под пара, готов да потегли. На палубите му имаше хиляда души; на пристанището стояха пет хиляди. По стълбата слизаха и се.качваха туземни принцове и принцеси, захарни крале и висши длъжностни лица от Хавайските острови. Зад пристана, насочвани от местната полиция, се нареждаха в дълги редици файтоните и леките коли на аристокрацията от Хонолулу. На пристана Кралската хавайска духова музика свиреше „Алоха Ое“, а когато тя свърши, струнният оркестър от местни музиканти поде от палубата на парахода същата мелодия и гласът на певицата се извиси като птичка над инструментите и пристанищната глъчка. Това беше сребърен глас — като гласа на вятъра в тръстиките, — който с всеки свой ясен и безпогрешен тон казваше „сбогом“.
Отпред зад перилото на долната палуба бяха строени в дълбочина по шестима младежи, облечени в каки, чиито бронзови лица издаваха, че са служили три години под жаркото слънце. Но това „сбогом“ не беше за тях. Не беше и за облечения в бяло капитан, който стоеше на високия мостик и далечен като звездите, наблюдаваше шумната тълпа под себе си. Това „сбогом“ не беше и за младите офицери откъм кърмата, които се връщаха от Филипините, нито за белоликите жени край тях, поуморени от този климат. В предната част на задната палуба стояха двадесетина американски сенатори със съпругите и дъщерите си — туристическа група, която цял месец беше гощавана и поена, беше тъпкана със статистически данни и мъкната по вулканичните хълмове и из залените с лава котловини, за да види красотите и богатствата на Хаваите. Тъкмо за тази туристическа група транспортният параход беше повикан в Хонолулу, тъкмо с тази туристическа група се сбогуваше Хонолулу.
Сенаторите бяха окичени с гирлянди от цветя. м На якия врат и пълните гърди на сенатора Джереми Самбрук тежаха десетина венеца. Сред този куп от цветове и цветчета се подаваше главата му и по-голямата част от загорялото му и потно лице. Тези цветя му се струваха отвратителни и той гледаше на тълпата на пристана с окото на статистик, който не вижда нищо от красотата й, но се взира отвъд тази тълпа — в работната сила, фабриките, железопътните линии и плантациите, чийто символ беше тя. Той виждаше природни богатства, мислеше за разработването им и дотолкова беше погълнат от мечтите си за материални успехи и влияние, че не забелязваше дъщеря си, която разговаряше до него с един младеж със спретнат летен костюм и сламена шапка, чиито искрящи очи сякаш не виждаха друго освен нея и нито за миг не изпускаха лицето й. Ако сенаторът Джереми се вгледаше в дъщеря си, щеше да забележи, че младото петнадесетгодишно момиче, което той само преди един месец бе довел в Хаваите, сега беше вече жена.
Хавай има благодатен климат и Дороти Самбрук беше живяла тук при изключително благодатни условия. Крехка, бледа, със сини очи, които, малко уморени от взиране в страниците на книгите, плахо се мъчеха да разберат живота — такава беше тя преди един месец. Сега тези очи бяха топли, а не уморени, слънцето бе поопърлило бузите й, тялото й бе започнало да се закръгля многообещаващо. През този месец тя бе зарязала книгите, защото по-голямо удоволствие й доставяше да чете книгата на живота. Беше яздила коне, беше изкачвала вулкани, беше се научила да плува в прибоя. Тропикът бе влязъл в кръвта й и сега тя сияеше от топлината и загара на слънцето. Целия месец й бе правил компания един човек — Стийвън Найт, спортист, майстор на сърфа, бронзов бог на морето, който улавяше разпенените вълни, скачаше на гърбовете им и ги яздеше към брега.
Дороти Самбрук не долавяше промяната. Тя все още живееше със съзнанието, че е малко момиче, и поведението на Стийв в този час на раздяла я изненада и смути. Бе гледала на него като на приятел в игрите и през миналия месец той наистина й беше такъв приятел; но сега не се прощаваше с нея като приятел. Ту говореше възбудено и несвързано, ту изведнъж млъкваше. Понякога не я чуваше какво казва или ако я чуваше, не успяваше да отговори по обичайния си начин. Смущаваше я погледът му. Преди не беше забелязала, че той има такива искрЯщи очи. В тях имаше нещо, което я плашеше. Тя не издържаше погледа му и постоянно свеждаше очи. И все пак в този поглед имаше нещо примамливо и тя непрекъснато го търсеше, за да улови тоя властен, копнеещ блясък, какъвто никога преди не бе виждала в човешки очи. И тя самата беше необикновено объркана и възбудена.
Голямата бяла параходна сирена изсвири оглушително и окичената с цветя тълпа се люшна към края на пристана. Дороти Самбрук запуши с ръце ушите си; и когато се намръщи от този пронизителен звук, отново забеляза властния копнеещ блясък в очите на Стийв. Бе се загледал в ушите й, нежно розови и прозрачни под косите лъчи на следобедното слънце. Запленена, тя с любопитство наблюдаваше този странен блясък в очите му, докато той разбра, че е хванат на местопрестъплението. Дороти видя как се изчерви силно и го чу да изрича нещо несвързано.. Беше смутен, пък и самата тя усети смущение. Стюарди сновяха насам-натам и припряно подканяха тези, които няма да пътуват, да слязат. Стийв протегна ръка. Когато усети стискането на тази ръка, улавяла стотици пъти нейната — на сърфа и по покритите с лава склонове, — тя разбра по нов начин думите на песента, чиито жални чисти звуци се лееха от устата на хавайката.
Ka halia ko aloha kai hiki mai,
Ke hone ae nei i kǹu mowana.
O oe no kàu aloha
Aloko et haua nei.
Беше научила от Стийв мелодията, думите и значението им — така поне бе мислил до този миг; но в момента, когато почувствува последното стискане на пръстите и топлия допир на дланите, тя за първи път разбра истинското значение на песента. Дороти почти не видя кога той си тръгна, нито можа да го забележи на претъпканата стълба, защото бе потънала в плетеницата на спомените си и преживяваше отново току-що изминалите четири седмици, виждайки събитията в нова светлина.
При пристигането на групата сенатори Стийв бе избран в комитета, който трябваше да се погрижи за приятното им прекарване. На плажа Уейкики именно той им показа за първи път изкуството на; сърфинга: заплава върху тясната си дъска навътре в морето, докато се превърна в изчезващо петънце, после изведнъж пак се появи, израствайки като морски бог из кипежа от бяла пяна — все по-голям и по-голям — рамене, гърди, бедра, докато се изправи върху димящия гребен на огромна, дълга цяла миля вълна, от която, с крака, потънали в пръски пяна, се устреми към брега със скоростта на експрес и спокойно стъпи на пясъка пред изумените им погледи. Тогава за първи път бе видяла Стийв. Той беше най-младият мъж от комитета, всъщност младеж на двадесет години. Стийв не ги бе забавлявал с речи, нито пък се бе опитал да блести на приеми. Бе дал своя принос за приятното им прекарване,: показвайки умението си на плажа Уейкики, при гонитбата на диви стада по Мауна Кеа, при обяздването на диви коне в ранчото Халеакала.
Дороти не бе проявила никакъв интерес към безкрайните статистически данни и вечните речи на останалите членове на комитета. Стийв също. И именно със Стийв тя се бе измъкнала от празненството на открито в Хамакуа и от Ейб Луисън, кафеения плантатор, който в продължение на два убийствени часа бе говорил за кафе, за кафе и само за кафе. Тъкмо тогава, докато яздеха между циатеите, Стийвй бе казал думите на „Алоха Ое“ — песента, с която всяко село, ранчо и плантация изпращаше гостуващите сенатори.
Още от самото начало тя прекарваше голяма част от времето си със Стийв. Той бе станал неин приятел. Дороти го взе за себе си, докато баща й се стараеше да вземе за себе си статистическите данни за острова. У нея имаше твърде много нежност, за да тиранизира своя приятел, и все пак тя подличко. му се налагаше, освен когато биваха в кану, на езда или на сърф — тогава пък той се разпореждаше, а тя му се подчиняваше. И сега, при това последно пеене на песента, когато откачиха въжетата и големият параход започна бавно да се отделя от пристана, тя разбра, че Стийв беше за нея нещо повече от приятел.
Пет хиляди гласа пееха „Алоха Ое“ — „Ще те обичам, докато се срещнем пак“ — и в този първи миг на осъзната любов тя разбра, че се разделят със Стийв. Дали ще се срещнат някога пак? От него бе научила думите на песента. Спомни си как го бе слушала да ги пее отново и отново под онова дърво край Уейкики. Нима тези думи бяха пророчество? И тя се бе възхищавала от гласа му, бе му казала, че пее толкова изразително. Този спомен я накара да се засмее високо, нервно. Толкова изразително! А в песента той бе излял сърцето си. Сега й стана ясно, но беше твърде късно. Защо не й се бе обяснил? Но изведнъж се сети, че момичета на нейната възраст не се женят. „И все пак момичета на моята възраст се женят — в Хаваите“ — помисли си тя веднага след това. В Хаваите тя бе узряла — в Хаваите, които позлатяват кожата и жените узряват под милувката на слънцето.
Погледът й напразно шареше из гъстата тълпа на пристана. Къде се бе дянал той? Дороти чувствуваше, че е готова да даде всичко, само да може да го зърне още веднъж; почти се надяваше, че някаква смъртоносна болест ще сполети самотния капитан на мостика и заминаването ще бъде отложено. За първи път в живота си погледна баща си изпитателно и с някакъв нов страх забеляза неговите волеви и решителни черти. Страшно би било да му се противопостави. И какви изгледи за успех има тя при едно такова сблъскване? Ах, защо Стийв не й се бе обяснил? Сега беше твърде късно. Защо не й се бе обяснил тогава под дървото край Уейкики?
Изведнъж със свито сърце се досети, че знае защо. Какво бе чула един ден? Да, разбира се, на чая у мисис Стантън, онзи следобед, когато дамите от „мисионерското общество“ бяха поканили жените на сенаторите. Мисис Ходжкинс, високата руса жена, зададе въпроса. Картината изпъкна живо в паметта й: широката веранда, тропическите цветя, безшумните прислужници азиатци, бръмченето на многото женски гласове и въпросът, който мисис Хода
——
1Х а у (хавайски) — ниско тропическо дърво, известно на Американския континент под името махагон. В. пр
кинс бе задала на групата край нея. Мисис Ходжкинс години наред не бе се откъсвала от континента и очевидно искаше да се осведоми за свои стари приятелки на острова от моминските години. „Как х во стана със Сузи Мейдуел?“ — попита тя. „О, изобщо не я виждаме вече — отговори й друга жена. — Тя се омъжи за Уили Купеле.“ Тогава жената на сенатора Берънд се засмя и поиска да знае защо женитбата е накарала приятелките на Сузи да скъсат с нея. „Хапахаоле — беше отговорът. — Той беше мелез, разбирате ли, а ние от островите трябва да мислим за децата си.“
Дороти се обърна към баща си, решила да опита.
— Папа, ако Стийв дойде някога в Съединените щати, може ли да ни дойде на гости?
— Кой? Стийв?
— Да, Стийвън Найт — ти го познаваш. Само преди пет минути се сбогува с него. Може ли, ако някога попадне в Съединените щати, да ни дойде на гости?
— Не, разбира се — отвърна кратко Джереми Самбрук. — Стийвън Найт е хапахаоле, а ти знаеш какво значи това.
— О — въздъхна Дороти и усети безсилно отчаяние да се промъква в сърцето й.
Стийв не беше хапахаоле — тя знаеше това; но знаеше също, че в жилите му има частица тропическо слънце и то беше достатъчно, за да не може да се ожени за нея. Странен свят! Ето например достопочтеният А. С. Клегхорн се бе оженил за мургава принцеса от рода Камеамеа и въпреки това мъжете считаха за чест познанството си с него, а на следобедните чайове у тях можеха да се видят най-изключителните жени от свръхизключителното „мисионерско общество“. А ето че със Стийв беше друго. Никой нямаше нищо против той да я учи да кара сърф, да я води за ръка през най-опасните места на кратера на Килауеа. Той можеше да вечеря с нея и с баща й, да танцува с нея, да бъде член на комитета, който трябваше да им осигури приятно прекарване; но понеже в жилите му имаше тропическо слънце, не можеше да се ожени за нея.
А пък и той с нищо не се издаде. Трябваше да й каже, за да знае. Беше толкова хубав. Образът му изплува пред мисления й взор и тя започна да се наслаждава несъзнателно на изяществото на великолепното му тяло, на прекрасните му плещи, на неговата сила, с която така леко я повдигаше на коня, носеше я сигурно през тътнещите вълни или я мъкнеше с пикела си по острия вулканичен хребег на Дома на слънцето.
Имаше нещо по-неуловимо и тайнствено, което тя си спомни и което едва сега започваше да разбира — обаянието на мъжа, който е само мъж и нищо друго, мъжествен мъж. Дороти се опомни, внезапно засрамена от мислите, които й бяха минали през ума. Страните й поруменяха, но кръвта бързо се оттегли и момичето побледня при мисълта, че никога вече няма да го види. Носът на парахода вече пореше водата и задната палуба се изравни с края на пристана.
— Ето го Стийв — каза баща й. — Махни му за сбогом, Дороти.
Стийв я гледаше с копнеещ поглед и видя в лицето й нещо, което не бе виждал преди. По бликналата на лицето му радост тя разбра, че и той е разбрал. Във въздуха кънтеше песента:
Обичам те.
Ще те обичам, докато се срещнем пак.
Нямаше нужда да говорят, за да си кажат това, което искаха. Пътниците около Дороти хвърляха гирляндите от цветя към приятелите си на пристана. Стийв протегна ръце с умолителен поглед. Тя измъкна своя венец през главата си, но той се бе заплел в гердана от източни перли, който Мервин, един възрастен захарен крал, бе окачил на врата й, докато ги отвеждаше с баща й с колата си към пристанището.
Тя задърпа гердана, но той не се отделяше от венеца. Параходът се движеше неотклонно напред. Стийв беше точно под нея. Сега беше моментът. В следващия миг щеше да го подмине. Тя изхлипа и Джереми Самбрук я изгледа въпросително.
— Дороти! — викна той остро.
Тя решително дръпна гердана и сред дъжд от перли цветята паднаха в ръцете на любимия й. Дороти го гледа, докато сълзи премрежиха очите й и тя зарови лице в рамото на Джереми Самбрук, който
забрави любимите си статистически данни и се чудеше защо момиченцата толкова бързат да пораснат. Тълпата продължаваше да пее и песента заглъхваше в далечината, все още пропита от чувствената любовна нега на Хаваите, но думите се впиваха в сърцето на Дороти като остриета, защото бяха неверни.
Аlоhа о, Аlоhа о,e ke onaona no ho ika lipo.
——
1 Прегръщам те, ахой ао, и ще се срещнем пак.
— Понеже сме болни, отнемат ни свободата. Ние се подчинявахме на закона. Не вършехме нищо лошо. И въпреки това искат да ни хвърлят в затвора. Молокаи е затвор. Знаете го. Ето Ниули, сестра му, бе изпратена в Молокаи преди седем години. Не я е видял оттогава. Нито ще я види някога. Тя трябва да стои там, докато умре. Това не става по нейна воля. Нито по волята на Ниули. Става по волята на белите хора, които управляват страната. А какви са тези бели хора? Знаем какви са. Знаем го от бащите си и от бащите на нашите бащи. Пък и имаше защо да приказват смирено, защото ние бяхме много, бяхме силни и всички острови бяха наши. Както вече казах, те говореха смирено. Бяха два вида. Едните искаха от нас позволение, великодушно позволение, да ни проповядват словото божие. Другите искаха от нас позволение, великодушно позволение да търгуват с нас. Това беше началото. Днес всички острови са техни, цялата земя, всичкият добитък — всичко е тяхно. Тези, които ни проповядваха словото божие, и онези, които ни проповядваха словото-на рома, се обединиха и станаха големи началници. Живеят като царе в къщи с много стаи, имат множество слуги, които се грижат за тях. Хората, които нямаха нищо, сега имат всичко и ако вие или аз, или кой да е капака гладува, те ни се подиграват и казват: „Добре де, защо не работите? За това са плантациите!“
Кулау млъкна. Вдигна едната си ръка и с възлести, разкривени пръсти свали яркоцветния венец от ружи, който красеше черните му коси. Лунната светлина заливаше всичко наоколо със сребро. Беше мирна нощ, при все че всички, които седяха около него и го слушаха, имаха вид на хора, пострадали в бой. Имаха лъвски лица. У едного, където би трябвало да има нос, зееше дупка, у другиго на мястото на изгнила ръка висеше късо чуканче. Тридесет души мъже и жени, отлъчени от хората, защото бЯха белязани със знака на звяра.
Седяха те, накичени с цветя, в уханната лъчиста нощ и от устните им се отронваха дрезгави звуци, а в гърлата им хриптеше одобрение на речта на Кулау. Тези същества са били някога мъже и жени. Но вече не бяха такива. Бяха чудовища с лица и тела, представляващи, страшна карикатура на всичко човешко. Бяха ужасно осакатени и обезобразени, сякаш с хилядолетия са били измъчвани в ада. Ръцете им, ако още съществуваха, напомняха лапи на харпии. Лицата им представляваха несполучливи и объркани маски, изпочупени и смазани от някакъв безумен бог, който си е играл с машината на живота. У някои този безумен бог бе заличил половината лице, а една жена ронеше парливи сълзи от две ужасни кухини, където някога са били очите. Някои се измъчваха от болки и от гърдите им се изтръгваха стенания. Други кашляха със звук, напомнящ цепене на платно. Двама бяха идиоти и приличаха повече на огромни маймуни, дотолкова разкривени при създаването им, че и една маймуна дори би изглеждала ангел пред тях. С венци от увехнали златисти цветя, натежали на главите им, те се кривяха и бръщолевеха в лунното сияние. Единият, с подуто ухо, провиснало като ветрило до рамото, откъсна прекрасно оранжевоалено цвете и закичи чудовищното си ухо, което се поклащаше при всяко мръдване.
А Кулау беше цар на тия същества. Тук беше неговото царство — тази потънала в цветя клисура, с надвиснали чукари и зъбери, от които долиташе врещене на диви кози. От три страни се издигаха мрачни стени, нагиздени с фантастични завеси от тропическа растителност и със зейнали в тях отвори на пещери — скалните леговища на поданиците на Кулау. Откъм четвъртата страна клисурата завършваше със страхотна пропаст и там, далече долу, се виждаха върховете на по-ниски планини и чуки, в чието подножие се пенеха и ечаха крайбрежните вълни на Тихия океан. При хубаво време на скалистия бряг, откъдето започваше долината Калалау, можеше да спре лодка; но само при много хубаво време. Тогава и хладнокръвен планинец би могъл да се изкачи от брега до горния край на долината Калалау, в този
кът сред върховете, където царуваше Кулау; ала този планинец трябваше да е с много голямо самообладание и да познава козите пътеки. Истинско чудо беше, че тълпата човешки останки, от които се състоеше племето на Кулау, бе успяла въпреки цялата си безпомощност и неволя да се довлече по стръмните кози пътеки до това непристъпно място.
— Братя… — подхвана Кулау.
Но един от кривящите се маймуноподобни изроди нададе безумен вик и Кулау почака, докато пронизителният кикот се блъсне от една скалиста стена в друга и отекне далече в мъртвилото на нощта.
— Братя, не е ли чудно? Земята беше наша, а ето, вече не е наша. Какво ни дадоха за нашата земя тези проповедници на словото божие и словото на рома? Получил ли е кой и да е от вас един долар, поне един долар, за тази земя? А тя е все пак тяхна и те ни казват, че можем да отидем да работим на тази тяхна земя, но всичко, което получим от нашия труд, ще бъде тяхно. А пък едно време не е трябвало да работим. И отгоре на всичко, когато се разболеем, ни отнемат свободата.
— Кой докара тук тази болест, Кулау? — попита Килолиана, мършав и жилав мъж с лице, което приличаше толкова много на ухилен фавн, че човек неволно очакваше да види раздвоени копита на краката му. А краката му наистина бяха раздвоени, но цепнатините по тях представляваха страшни язви и моравочервени гнойници. Въпреки всичко това беше Килолиана, най-смелият катерач измежду всички тях, човекът, който познаваше всяка козя пътечка и бе довел Кулау и нещастните му поданици в далечните пущинаци на Калалау.
— Виж, това е хубав въпрос — отговори Кулау. — Понеже отказахме да обработваме безкрайните полета със захарна тръстика, където едно време са пасли нашите коне, те докараха през морето роби китайци. А с тях дойде и китайската болест, от която се разболяхме и заради която искат да ни заточат!на Молокаи. Ние сме се родили на Кауаи. Ходили
сме на другите острови, едни тук, други — там, на Оаху, на Мауи, на Хавай, на Хонолулу. Въпреки това винаги сме се връщали на Кауаи. Защо сме се връщали? Сигурно има причина. Причината е, че обичаме Кауаи. Тук сме се родили. Тук сме живели.
И тук ще умрем… освен… освен ако между нас има малодушни. Те не ни трябват. Тяхното място е на Молокаи. Ако има такива, нека не остават тук. Утре войниците ще слязат на брега. Нека малодушните отидат при тях. Веднага ще ги изпратят на Молокаи. А ние — ние ще останем и ще се бием. Но знайте, че няма да уМрем. Ние имаме пушки. Знаете тесните пътечки, по които хората трябва да пълзят един след друг. Аз, Кулау, някогашният ловец на диви бикове от Ниихау, мога да задържа пътеката сам срещу хиляда мъже. Ето Капалеи, който е бил някога съдия на хората и почитан човек, а сега е подгонен плъх като вас и като мене. Чуйте го. Той е мъдър.
Капалеи стана. Някога е бил съдия. Завършил бе колежа в Пунахоу. Седял бе на една трапеза с лордове, началници и високопоставени представители на чужди сили, които закриляха интересите на търговците и мисионерите. Такъв е бил Капалеи. Ала сега, както каза Кулау, беше подгонен плъх, човек извън закона, потънал толкова дълбоко в тинята на човешкия ужас, щото стоеше и над закона, и под нето. От лицето му бяха останали само зеещи дупки и очи без мигли, които горяха под окапали вежди.
— Да не започваме размирици — заговори той. — Ние искаме да ни оставят на мира. Но ако не ни оставят на мира, тогава размириците идат от тях и им се пада да бъдат наказани. Както виждате, пръстите ми са окапали. — Той вдигна чуканчетата си, та да ги видят всички. — Но все още ми е останала едната става от палеца и тя може да натиска спусъка така твърдо, както го е натискал едно време окапалият й съсед. Ние обичаме Кауаи. Да живеем тук или да умрем тук, но да не отиваме в затвора на Молокаи. Болестта не е наша. Ние не сме прегрешавали. Хората, които проповядваха словото божие и словото на рома, докараха болестта заедно с робите кули, които обработват откраднатата земя. Аз бях съдия. Зная закона, разбирам какво е справедливост и ви казвам, че не е справедливо да откраднеш на един човек земята, да го заразиш с китайската болест и след това да го хвърлиш за цял живот в затвора.
— Животът е кратък, а дните му са изпълнени
с мъка — рече Кулау. — Да пием, да танцуваме и да бъдем щастливи, колкото можем.
От едно от скалните леговища донесоха кратуни и те тръгнаха от ръка на ръка. Кратуните бяха пълни с люта ракия от корените на растението ти й когато течният огън се разля по жилите и нахлу в мозъка, хората забравиха, че са били някога мъже и жени, защото отново станаха мъже и жени. Жената, която ронеше парливи сълзи от празните очни кухини, се превърна в истинска жена, трептяща от живот, когато прекара пръсти по струните на юкулели1 и издигна глас в първобитен любовен зов, какъвто сигурно се е носил из горските гъстаци.на първичния свят. Въздухът закънтя от нейния нежноповелителен и изкушаващ повик. На една рогозка, в такт с песента на жената, танцуваше Килолиана. Не можеше да има никакво съмнение. Всичките му движения бяха танц на любовта, а до него, на рогозката, танцуваше жена, чиито широки бедра и високи гърди съвсем не съответствуваха на разяденото от болестта лице. Това беше танц на живи Мъртъвци, защото в техните разкапващи се тела животът все още разпалваше любов и копнежи. Жената, от чиито невиждащи очи се лееха парливи сълзи, не преставаше да надава любовния си зов, танцуващите продължаваха танца на любовта, а кратуните продължаваха да минават от ръка в ръка, докато в съзнанието на всички се пробудиха призраците на спомена и желанието. А до жената на рогозката танцуваше стройна девойка с красиво и непокътнато лице, но по ръцете, които вдигаше и отпускаше, вече личаха разрушителните белези на болестта. А двамата идиоти с кривене и странни звуци танцуваха настрана някаква фантастична пародия на любовен танц, окарикатурен от тях, както самите те бяха окарикатурени от живота.
Ала любовният зов на жената секна недовършен, кратуните се търкулнаха на земята, танцуващите спряха и всички впериха очи в безкрая над морето, където в озарения от луната въздух като блед призрак блесна ракета.
— Войниците — промълви Кулау. — Утре ще има сражение. Добре е да поспим, та да бъдем готови.
——
’Юкулели — вид хавайска китара. Б. пр.
Прокажените се подчиниха, промъкнаха се в леговищата в скалите и само Кулау остана да седи неподвижно в лунното сияние, с пушка на колене, загледан далече долу в приближаващите към брега лодки.
Далечният горен край на долината Калалау беше добре избран за убежище. С изключение на Килслиана, който знаеше обиколните пътеки нагоре по отвесните стени, никой не можеше да стигне клисурата, освен ако минеше по острия като нож гребен. Този преход беше дълъг сто крачки. В най-добрия случай едва ли беше по-широк от една педя. От двете страни зееше бездна. Едно подхлъзване надясно или наляво и човек политаше към смъртта. Но успееше ли да мине, щеше да се намери в земен рай. Море от растителност къпеше долината, разливаше зелените си вълни от стена до стена, спускаше се от всяка издатина на водопади от лози и запращаше пръски от папрат и въздушни корени в многобройните цепнатини. През дългите месеци от царуването на Кулау той и неговите поданици бяха воювали с това растително море. Изтикали бяха задушаващата джунгла и буйната пъстрота на нейните цветя зад дивите банани, портокали и манго. На малки полянки растеше див арорут1, по каменните тераси с натрупала се по тях пръст имаше лехи с таро2 и пъпеши; на всяко открито място, където проникваше слънчева светлина, растяха папая3, натежали от златисти плодове.
Кулау бе избягал от ниската долина край брега в това убежище. Ако сега го подгонеха и от тука, той знаеше клисури между върховете, извисяващи се в пазвите на планините, където можеше да отиде и да заживее с поданиците си. А сега лежеше, сложил до себе си пушката, и през завесата на сплетения листак се взираше във войниците долу на брега. Кулау забеляза, че са докарали големи оръдия, които отразяваха блясъка на слънцето като огледала. Острият гребен лежеше точно пред него. Той виждаше как по пътеката нагоре, към върха,
1.Арорут — американско тропическо растение, от което се получава много хранително нишесте. Б. пр.
2. Таро — тропическо растение с ядливи корени. Б. пр. 3.Папая — тропическо дърво с ядливи плодове. Б. пр.
пълзят мънички като точици хора. Прокаженият знаеше, че това не са войници, а полицаи. Ако те не успеят; ще се намесят и войниците, о Кулау погали с обич цевта на пушката със сгърчената си ръка и провери дали по мушката не се е набил прах. Беше се научил да стреля като ловец на диви бикове на Ниихау, където още не бяха забравили изкусната му и точна стрелба. Когато бавно пъплещите точици се приближиха и станаха по-големи, той определи разстоянието, прецени какво отклонение може да даде вятърът, който духаше под прав ъгъл спрямо мерната линия, и пресметна дали няма да надхвърли целта, която беше доста по-ниско от него. Реши да не стреля. Издаде присъствието си едва когато те стигнаха началото на гребена. Кулау не се показа, а заговори от гъстака.
— Какво търсите? — запита той.
— Търсим Кулау Прокажения — отговори човекът, който водеше туземната полиция, но сам беше синеок американец.
— Трябва да се върнете — рече Кулау.
Прокажения познаваше този човек, помощникшериф, защото именно той го бе подгонил от Ниихау, през Кауаи, до долината на Калалау, а оттам в клисурата.
— Кой си ти? — запита шерифът.
— Аз съм Кулау Прокажения — гласеше отговорът.
— Излизай тогава. Ти ни трябваш. Жив или мъртъв. Твоята глава е оценена за хиляда долара. Не можеш да ни избягаш.
Кулау високо се изсмя в гъстака.
— Излизай! — заповяда шерифът, но в отговор настъпи мълчание.
Американецът се посъветва с полицаите и Кулау разбра, че те се канеха да се хвърлят срещу него;
— Кулау — извика шерифът. — Кулау, идвам да те хвана.
— Тогава погледни добре слънцето, морето и небето, защото ги виждаш за последен път.
— Е, добре де, Кулау — помирително каза шерифът. — Зная, че винаги улучваш целта. Но ти няма да ме застреляш. Никога не съм ти сторил зло.
Кулау изсумтя в храсталака.
— Слушай, ти знаеш, че никога не съм ти сторил зло, нали? — не млъкваше шерифът.
— Ти ми причиняваш зло, като се мъчиш да ме хвърлиш в затвор — отговори Прокажения. — Причиняваш ми зло и като се мъчиш да получиш хиляда долара за моята глава. Ако искаш да останеш жив, не мърдай от мястото си. . .
— Трябва да дойда и да те хвана. Съжалявам, но това е мой дълг.
— Ще умреш, преди да стигнеш дотук.
Шерифът не беше страхливец. И все пак не можеше да се реши. Той надникна в пропастта от двете страни и плъзна поглед по острия ръб, по който трябваше да мине. След това взе някакво решение.
— Кулау — викна той. Но гъстакът мълчеше.
— Кулау, не стреляй. Идвам.
Шерифът се обърна, даде някакви нареждания на полицаите и пое по опасния път. Напредваше бавно. Това приличаше на ходене по въже. Нямаше за какво да се хване, наоколо имаше само въздух. Лавата на вулканичната скала се трошеше под краката му и парчетата, които се откъсваха, политаха от двете страни в бездната. Слънцето прежуряше, лицето му потъна в пот. Но той не преставаше да върви напред, докато не стигна до средата на пътя.
— Стой! — заповяда от гъстака Кулау. — Още една крачка и ще стрелям.
Шерифът спря и се олюля, мъчейки се да запази равновесие над пропастта. Лицето му беше бледо, но в очите светеше решителност. Той облиза пресъхналите си устни, преди да проговори:
— Няма да ме застреляш, Кулау. Зная, че няма да ме застреляш.
Отново тръгна напред. Куршумът го накара да се извие настрана. Когато полетя надолу, на лицето му бяха изписани яд и изненада. Опита се да се спаси, като се хвърли напреко върху острия ръб, обаче смъртта го застигна веднага. В следния миг острият ръб беше празен. После започна нападението. Петима полицаи, един подир друг, се затичаха със завидна решителност по острия гребен. Едновременно с това останалите от потерята откриха огън по гъстака. Това беше лудост. Кулау натисна спусъка толкова бързо, че петте изстрела се сляха в едно изтрещяване. Той промени мястото си, приклекнал под куршумите, които свиреха и се врязваха в храстите, и надзърна през гъстака. Четирима от полицаите бяха последвали шерифа. Петият, още жив, лежеше напреко на острия гребен. Оттатък, спрели стрелбата, стояха останалите живи полицаи. За тях нямаше спасение на голата скала. Преди да успеят да се смъкнат долу, Кулау щеше да ги избие до един. той не стреляше и след като се посъветваха, един от тях свали бялата си риза и я размаха като флаг. Съпроводен от друг, той се запъти по острия ръб към ранения си другар. Кулау с нищо не се издаде, остана да ги наблюдава как бавно се оттеглят, като слизат към долината и се превръщат в точици. След два часа Кулау наблюдаваше от друг храст отряд полицаи, които се мъчеха да се изкачат от противоположната страна на долината. Той виждаше как дивите кози бягат пред тях, а те се изкачваха все по-високо и по-високо, докато най-сетне Прокажения се усъмни в своята преценка и изпрати да повикат Килолиана, който веднага допълзя при него.
— Не, там няма път — рече Килолиана.
— Ами козите? — попита Кулау.
— Те идват от съседната долина, но не могат да преминат в тази. Път няма. Тези хора не са по-умни от козите. Може да паднат и да се убият. Хайде, да ги огледаме.
— Храбри мъже са — каза Кулау. — Да погледаме.
Двамата останаха да лежат един до друг сред виещия се повет, с надвиснали над главите им цветове на и наблюдаваха как дребните като прашинки хора се катерят нагоре, докато накрая се случи това, което очакваха: трима души се подхлъзнаха, търкулнаха, свлякоха, преметнаха се от една издатина в скалите и полетяха цели петстотин стъпки надолу.
Килолиана се засмя.
— Няма да ни тревожат повече — забеляза Килолиана.
— Имат оръдия — отвърна Кулау. — Войниците още не са си казали думата.
В сънливия следобеден пек повечето прокажени спяха в скалните си леговища. Сложил на колене почистената, заредена пушка, Кулау дремеше пред
входа на своята бърлога. Момичето със сгърчената кожа лежеше долу в гъстака и пазеше острия гребен, когато тътнежът на някакъв взрив на брега стресна Кулау и прогони съня му. В следния миг нещо сякаш раздра въздуха. Страшният тътен уплаши Прокажения. Стори му се, че всички богове са вкопчили ръце в обвивката на небето и я разкъсват тъй, както Жените цепят парче платно. Но звукът от това раздиране беше невероятно силен и бързо се приближаваше. Кулау плахо вдигна очи, сякаш очакваше да види. Сетне снарядът избухна високо на скалата над главата му в стълб от черен дим. Чукарът се раздроби и парчетата се посипаха в подножието.
Кулау прокара ръка по изпотеното си чело. Беше страхотно потресен. Никога досега не бе чувал оръдейна стрелба и тя се оказа по-ужасна от всичко, което можеше да си представи.
— Един — каза Капалеи, решил изведнъж да брои изстрелите.
Л Вторият и третият снаряд с писък прелетяха през скалистата стена и избухнаха, където не можеха да ги видят. Капалеи отмерено броеше. Прокажените се струпаха на откритото място пред пещерите. Отначало се уплашиха, но тъй като снарядите продължаваха да прелитат над главите им, те се успокоиха и започнаха да се любуват на зрелището, двамата идиоти кряскаха от възторг и правеха дивашки скокове при прелитането на всеки раздиращ въздуха снаряд. Кулау започна да си възвръща самообладанието. Стрелбата не причиняваше никаква вреда. Явно с такива големи снаряди и от толкова голямо разстояние войниците не можеха да се прицелват така точно, както с пушка. Но ето че в положението настъпи промяна. Снарядите започнаха да избухват пред целта. Един се бръсна долу, в гъстака до острия гребен. Кулау се сети за момичето, което лежеше там на пост, и изтича да види. Когато се вмъкна в храстите, там все още димеше. Остана изумен. Клоните бяха разчекнати и изпочупени. Там, където бе лежало момичето, имаше дупка в земята. Самото момиче беше разкъсано на парчета. Снарядът бе избухнал точно върху него.
Кулау надникна, за да се увери, че войниците не се опитват да преминат гребена, и веднага се завтече
обратно към пещерите. А снарядите не спираха да стенат, вият и пищят край него и долината тътнеше и ехтеше от взривовете. Когато вече можеше да види пещерите, пред очите му ,се мярнаха двамата идиоти, които подскачаха, хванали се ръка за ръка с остатъците от окапалите си пръсти. Още докато тичаше, Кулау видя стълб черен пушек да бликва от земята близо до идиотите. Взривът ги раздели и захвърли на разни страни. Единият остана да лежи неподвижно, но другият запълзя по ръце към пещерата. Краката се влачеха безпомощно подире му, от тялото му бликаше кръв. Целият беше в кръв и скимтеше като кученце. Останалите прокажени, с изключение на Капалеи, се бяха изпокрили в пещерите.
Седемнадесет промълви Канален. Осемнадесет добави той.
Последният снаряд се пръсна току пред входа на една от пещерите. Този взрив накара всички да изскочат пак навън. Обаче от улучената пещера не се показа никой. През парливия и лют дим Кулау пропълзя вътре. Там се търкаляха четири ужасно обезобразени трупа. Единият беше на жената с невиждащите очи, които и до този миг не бяха спрели да ронят сълзи.
Когато излезе, Кулау намери поданиците си изпаднали в паника; те вече започваха да се катерят по козята пътека, която водеше от клисурата към безредно струпаните върхове и пропасти. Раненият идиот тихичко скимтеше, влачеше се с ръце по земята и се мъчеше да ги следва. Ала още при първата стръмнина по стената силите му изневериха и той изостана.
По-добре ще е да го убием рече Кулау на Капалеи, който продължаваше да седи на същото място.
Двадесет и два отговори Капалеи. Да, би било по-разумно да го убием. Двадесет и три. . . Двадесет и четири.
Идиотът рязко изписка, когато видя насочената срещу него пушка. Кулау се поколеба и свали оръжието.
Не е лесно да го направиш забеляза той.
Ти си глупак, двадесет и шест, двадесет и седем каза Капалеи. Чакай да ти покажа.
Той се изправи и с тежък къс скала в ръка се приближи до ранения. Когато вдигна камъка, за да го стовари, един снаряд попадна точно в нещастника и го освободи от необходимостта да извърши намисленото, а същевременно сложи край и на неговото броене.
Кулау остана сам в клисурата. Видя как последните му поданици затътриха сакатите си тела през вала и изчезнаха. Тогава се обърна и слезе в гъстака, където бе загинало момичето. Оръдейната стрелба все още продължаваше, но Кулау остана там, защото забеляза, че далече долу войниците бяха започнали да се изкачват. Един снаряд се пръсна на шест-седем крачки. Притиснал се към земята, Кулау чу как парчетата прелетяха над него. Дъжд от цветове на хау се изсипа отгоре му. Кулау вдигна глава да погледне надолу към пътеката и въздъхна. Много го беше страх. И куршумите бяха страшни, но оръдейната стрелба беше непоносима. Винаги, когато край него изсвистяваше снаряд, той потреперваше и се свиваше; но винаги отново вдигаше глава да наблюдава пътеката.
Най-сетне стрелбата секна. „Сигурно са спрели, защото войниците са вече много близо“ — помисли си той. Те пълзяха по пътеката един подир друг и Кулау се опита да ги преброи, но обърка сметката. Във всеки случай имаше стотина войници и всички бяха дошли заради Кулау Прокажения. За миг го обзе чувство на гордост. С оръдия и пушки, с полиция и войници, идваха заради него, заради един човек или по-скоро. заради обезобразената човешка развалина. За него, жив или мъртъв, предлагаха хиляда долара. Никога през целия си живот не бе притежавал толкова много пари. Тази мисъл го изпълни с огорчение. Капалеи беше прав. Той, Кулау, не бе сторил никакво зло. Понеже имаха нужда от работна ръка за откраднатата земя, хаоле1 бяха докарали китайските кули, а с тях бе дошла и болестта. Сега, понеже бе хванал тази болест, струваше хиляда долара. Но не самият той. Неговият за нищо негоден леш, изгнил от болестта или разкъсан от избухнал снаряд — ето кое струваше толкова много пари.
——
1 Хаоле — бял човек. Б. пр.
Когато войниците стигнаха до острия като нож гребен Кулау понечи да ги предупреди. Обаче погледът му се спря върху трупа на убитото момиче и той замълча. Когато шест души се решиха да тръгнат по острия ръб, Прокажения откри огън. И не спря, докато острият ръб опустя. Кулау изпразни магазина, напълни го отново и го изпразни още веднъж. И продължаваше да стреля. Всички претърпени обиди пламтяха в ума му и той бе обзет от стихийна жажда за мъст. Войниците, проточили се по цялата дължина на козята пътека, стреляха и при все че бяха залегнали и търсеха укритие във всяка дори и най-малка вдлъбнатина, бяха открита мишена за Кулау. Куршумите свистяха и плющяха около него; от време на време някой рикошираше и остро изсвирваше във въздуха. Един куршум раздра кожата на черепа му, втори го парна по ключицата, без да разкъса кожата.
Беше клане, което се вършеше само от един човек. Войниците започнаха да отстъпват, след като вдигнаха ранените си другари. Както ги косеше, Кулау усети миризма на изгоряло месо. Огледа се и едва тогава разбра, че горяха собствените му ръце — толкова се бе загряла пушката. Проказата бе почти напълно разрушила нервите. Макар че месото гореше и миризмата достигаше до носа му, той не усещаше нищо друго.
Кулау лежеше в гъстака и се усмихваше, ала изведнъж се сети за оръдията. Без съмнение щяха отново да открият стрелба по него, този път точно по гъстака, от който ги бе косил. Едва успя да промени позицията си и да се скрие зад малка издатина на скалата, където, както бе забелязал, не падаха никакви снаряди, и огънят се поднови. Кулау преброи изстрелите. Още шестдесет снаряда се стовариха в клисурата, преди оръдията да замлъкнат. Малкото пространство беше така изровено от ями, че не можеше да се допусне там да е останало живо същество. Така мислеха навярно войниците, защото под палещите лъчи на следобедното слънце отново се заизкачваха по козята пътека. И пак се развихри бой за острия гребен, и те пак отстъпиха и слязоха на брега.
Още два дена Кулау пази гребена, макар войниците да го атакуваха и да сипеха снаряди в прикритието му. Тогава на билото зад клисурата дойде Пахау, прокаженото момче, и му викна, че Килолиана отишъл на лов за кози, за да имат какво да ядат, но там паднал и загинал, а жените се изплашили и не знаели какво да правят. Кулау повика момчето долу, даде му пушка и го остави да пази гребена. Завари племето си обезверено. Повечето бяха твърде безпомощни, за да се грижат за прехраната си при такива непоносими условия, и всички гладуваха. Той избра две жени и един мъж, у които болестта не беше толкова напреднала, и ги изпрати обратно в клисурата да донесат храна и рогозки. Ободри и утеши останалите и дори най-малодушните се заловиха да правят колиби.
Обаче онези, които изпрати за храна, не се върнаха и той се запъти обратно към клисурата. Когато излезе на върха на стената, изтрещяха петшест пушки. Един куршум простреля рамото му, друг се сплеска на канарата и отскочилото парче от нея поряза бузата му. Докато ставаше всичко това, преди да се дръпне назад, той забеляза, че клисурата гъмжи от войници. Собствените му хора го бяха предали. Оръдейната стрелба ги бе изплашила и те бяха предпочели да ги затворят на Молокаи.
Кулау отстъпи назад и свали един от патрондашите си. Залепнал между скалите, изчака да се очертаят ясно пред погледа му главата и раменете на първия войник и тогава натисна спусъка. Малко след третия изстрел, вместо глава и рамене, над ръба на стената се показа бяло знаме.
— Какво искате? — попита той.
— Тебе, ако си Кулау Прокажения — гласеше отговорът.
Кулау забрави къде се намира, забрави всичко — лежеше и се удивляваше на чудната упоритост на тези хаоле, които искаха да наложат волята си, пък ако ще и небето да се продъни. Да, искаха да наложат волята си на всички и на всичко, ако ще и да загинат, докато сполучат. И той можеше само да им се възхищава, като помислеше за тази воля, която беше по-силна от живота и караше всички да се прекланят пред заповедите им. Той се убеди в безнадеждността на Своята борба. Не можеше да се противопостави на ужасяващата воля на хаоле. И хиляда души да убиеш, те пак щяха да изникнат,
все по-многобройни и по-многобройни, като морския пясък, и да се нахвърлят върху него. Не знаеха какво е поражение. Това беше тяхна слабост и тяхно достойнство. Тъкмо то липсваше на неговия народ. Сега Кулау разбра как една шепа проповедници на бога и проповедници на рома са могли да завладеят страната. Това е станало, защото. . .
— Е, какво ще кажеш? Ще дойдеш ли с мене?
Беше гласът на човека, който не се виждаше изпод бялото знаме. Ето че и той, като всеки хаоле, се стремеше право към целта.
— Да поприказваме най-напред — обади се Кулау.
Човекът подаде глава и рамене, а сетне и цялата си снага. Беше младеж на около двадесет и пет години, голобрад и синеок, строен и стегнат в капитанската си униформа. Той запристъпя напред, докато Кулау не го спря, и седна на петшест разкрача от него.
— Смел човек си ти — промълви учудено Кулау. — Можех да те убия като муха.
— Нямаше да го сториш — отговори офицерът.
— Защо?
— Защото си човек, Кулау, макар и лош човек. Зная кой си. Ти убиваш честно.
Кулау изсумтя, но в душата си беше поласкан.
— Какво направи с моите хора? — запита той. — С момчето, двете жени и мъжа?
— Те се предадоха, а сега идвам, за да се предадеш и ти.
Кулау се изсмя недоверчиво.
— Аз съм свободен човек — заяви той. — Не съм направил нищо лошо. Единственото нещо, което искам, е да ме оставите на мира. Свободен съм живял и свободен ще умра. Никога няма да се предам.
— Тогава твоите хора са по-умни от тебе — отвърна младият капитан. — Виж ги, идват.
Кулау се обърна и загледа приближаващите се остатъци от племето си. Със стонове и въздишки, страшното шествие се проточи край него в цялата си окаяна злочестина. На Кулау бе съдено да вкуси още по-голяма горчивина, защото на минаване те го обсипваха с хули и обиди, а задъхващата се вещица, с която приключваше върволицата, спря, протегна напред мършавите си лапи на харпия, заклати озъбената си мъртвешка глава и прокле Кулау. Един
по един те се спускаха през ръба на издатината и се предаваха на скритите войници.
— Сега можеш да си вървиш — каза Кулау на Капитана. — Никога няма да се предам. Това е последната ми дума. Сбогом. Капитанът се плъзна по скалата при войниците си.
В последния миг, без парламентьорски флаг, той вдигна с ножницата от сабята фуражката си и куршумът на Кулау я прониза.
Този следобед с оръдейния огън от брега прогониха Кулау от клисурата, а когато се оттегли високо в непристъпните гънки между зкалите, войниците потеглиха подир него. Шест седмици го гонеха от гънка в гънка, по вулканични върхове и по кози пътеки. Щом Кулау се скриеше в гъстаците от лантана, те се нареждаха в верига като излезли на хайка ловци и го гонеха като див заек през лантаната и храсталаците от Шгуава. Но той все се извърташе, връщаше се по следите си и се изплъзваше. Нямаше никаква възможност а го хванат натясно. Когато го обкръжаваха много близо, точната му стрелба ги държеше на разстояние и те отнасяха ранените по козите пътеки долу на брега. Имаше случаи, когато се прицелваха в кафявото му тяло, подало се за миг сред храстите. Веднъж пет души го застигнаха на открита козя пътека между две теснини. Те изпразниха пушките си по него, а той продължи да се катери с куцане по шеметния си път. След това намериха кървави петна и разбраха, че са го ранили. В края на шестата седмица се отказаха. Войниците и полицаите се върнаха в Хонолулу и оставиха долината Калалау в негово владение, макар че от време на време ловци на глави тръгваха да го гонят само за да намерят собствената си смърт.
— Подир две години Кулау се промъкна за сетен път в един гъстак и легна сред листа и цветове на див джинджифил. Свободен бе живял и свободен умираше. Започна леко да ръми и той метна парцаливо одеяло върху обезобразените остатъци от краката си. Тялото му беше покрито с мушама.
Кулау сложи на гърдите си своя маузер и отдели един миг, за да избърше с обич влагата от цевта.
На ръката, с която бършеше, вече нямаше нито един пръст, с който би могъл да натисне спусъка.
Той затвори очи, понеже по обзелата го слабост и по замайването в главата бе разбрал, че краят му е близо. Като див звяр бе потърсил потайно убежище, за да умре. В полусъзнание, с безцелно блуждаещите си мисли Кулау се върна назад, към живота през ранната си младост на Ниихау. Когато животът започна да гасне и трополенето на дъжда да заглъхва в ушите, стори му се, че пак укротява диви коне, че необяздени жребци се вдигат на задните си крака и ритат под него, а стремената му са вързани едно за друго под коремите им, или че бясно се носи по заградения корал и каубоите, които му помагат, бягат и скачат през оградата. В следния миг, сякаш съвсем естествено, той се видя да гони диви бикове по високопланинските пасбища, да ги хваща с примка и да ги отвежда в долините. Потта и прахолякът зад оградата, където дамгосваха добитъка, отново пареше очите и смъдеше в ноздрите му.
Цялата му жизнерадостна, пълнокръвна младост стана отново негово притежание, докато острите болки на приближаващия край не го върнаха към действителността. Кулау вдигна обезобразените си ръце и ги загледа с почуда. Че как? Кога? Защо е трябвало здравето на необузданата му младост да се превърне в това? После си спомни всичко и още веднъж, само за миг, стана Кулау Прокажения. Клепачите му уморено се затвориха и ромонът на дъжда стихна в ушите. Безкрайна тръпка пробяга по тялото му. После и тя отмина. Кулау повдигна глава, но тя отново клюмна. Тогава очите му се отвориха и не се затвориха вече. Последната му мисъл беше за неговия маузер и той го притисна до гърдите със скръстени останали без пръсти ръце.
Не може да се отрече, че условията на Соломоновите острови са сурови. Наистина, по света има и по-опасни места. Но на новака, който изобщо не познава грубите хора и нрави, Соломоновите острови могат да се сторят наистина страшни.
Вярно е, че там постоянно върлуват треската и дизентерията, че гъмжат отвратителни кожни болести, че въздухът е наситен с отрови, които проникват във всяка пора, драскотина или рана и предизвикват зловредни язви, че мнозина силни мъже, избягнали там смъртта, се завръщат в страните си като развалини. Вярно е също, че туземните жители на Соломоновите острови са див народ, който с голяма охота яде човешко месо и има слабост към събирането на човешки глави. Най-висша спортсменска проява за тях е да издебнат човека изотзад и да му нанесат с томахавка ловък удар, с който прекъсват гръбначния стълб в основата на черепа. Не по-малко вярно е, че на някои от островите, като например Малаита, за положението на човека в обществото се съди по броя на извършените от него убийства. Главите са разменно средство, а главите на белите са изключително ценни. Много често десетина села събират миза, която допълват месец след месец, докато един ден някой храбър войн представи глава на бял, прясна и кървава, и вземе мизата.
Всичко казано дотук е напълно вярно и въпреки това има бели, които прекарват по двадесетина години на Соломоновите острови, а и след като отпътуват, изпитват носталгия по тях. Човек трябва само да е внимателен — и да има късмет, — за да преживее дълго време на тия острови; но трябва да е също и от подходяща порода. Душата му трябва да е белязана с отличителния знак на всемогъщия бял човек. Той трябва да бъде всемогъщ. Трябва да нехае за опасностите, да има огромно самочувствие и расов егоизъм, които да го водят до убеждението, че един бял винаги може да се справи с хиляда чернокожи, а в неделя спокойно може да очисти и две хиляди. Защото така белият човек е станал всемогъщ. О, и още нещо: белият, който иска да бъде неизбежен, трябва не само да презира по-низшите раси и да има високо мнение за себе си; той не трябва да има и голямо въображение. Не трябва да разбира много добре инстинктите, нравите и мисловните процеси на черните, жълтите и мургавите, защото не по този начин бялата раса е утъпкала своя царствен път по света.
Берти Аркрайт не беше неизбежен. Той беше твърде чувствителен, твърде деликатно устроен и имаше твърде развито въображение. Беше твърде уязвим. Реагираше твърде болезнено на заобикалящата го действителност. Затова Соломоновите острови бяха последното място на света, където би трябвало да отиде. Но Берти не идваше тук с намерение да остане. Реши, че петседмичен престой до пристигането на следващия параход ще задоволи зова на дивото, който дърпаше струните на цялото му същество. Така поне, макар и с други думи, каза той на дамите туристки на „Макембо“; и те го боготворяха като герой, защото бяха дами и щяха да си стоят в безопасност на палубата, докато параходът измине своя път през Соломоновите острови.
На борда имаше още един пасажер, който не привличаше вниманието на дамите. Той беше дребничък, сбърчен, нищо и никакъв човечец с изсушена кожа, добила цвят на махагон. Името му в списъка на пасажерите няма значение, но другото му име — капитан Малу — будеше страхопочитание у негрите от Нови Хановер до Новите Хебриди и с него те плашеха непослушните деца. Той бе използувал диваците;и диващината и благодарение на треската и лишенията, пукота на шнайдерите и плясъка на надзирателските камшици бе натрупал пет милиона във вид на морски краставички, сандалово дърво, седеф, костенуркови черупки, растителна слонова кост, копра, пасбища, търговски пунктове и плантации. В счупеното кутре на капитан Малу имаше повече всемогъщество, отколкото в цялото същество на Берти Аркрайт. Но дамите туристки нямаше по какво друго да съдят за двамата мъже освен по външността
им, а Берти Аркрайт действително беше мъж с чудесна външност.
Берти се разговори с капитан Малу в пушалнята и му довери, че има намерение да се запознае отблизо със суровия, пълен с опасности живот на Соломоновите острови. Капитан Малу се съгласи, че това е амбициозно намерение, което заслужава похвала. Ала капитанът се заинтересува от Берти едва след няколко дена, когато младият авантюрист настоя да му покаже автоматичния си пистолет. Берти обясни действието на механизма и го показа нагледно, пъхайки заредения пълнител в дръжката.
— Толкова е просто — каза той и изтегли назад външната цев. — При това положение пистолетът е зареден и е готов за стрелба. Сега остава само да дърпам спусъка — осем пъти — колкото бързо мога да движа пръста си. Вижте предпазителя. Това най-много ми харесва. Няма никаква опасност. Съвсем сигурна работа. — Той измъкна пълнителя. — Вижте, че няма никаква опасност.
И както държеше пистолета, го насочи към стомаха на капитан Малу. Сините очи на капитана следяха неотклонно дулото.
— Бихте ли го насочили някъде другаде — помоли капитанът.
— Няма никаква опасност — увери го Берти. — Извадил съм пълнителя. Сега пистолетът не е зареден, разбирате ли.
— И празно оръжие стреля.
— Но не и това.
— Насочете го все пак другаде.
Гласът на капитан Малу беше равен, металически и нисък, но очите му не изпускаха нито за миг дулото, докато Берти не го отклони встрани.
— На бас по пет лири, че не е зареден — разгорещи се Берти.
Капитанът поклати глава.
— Тогава аз ще ви докажа.
Берти понечи да опре дулото о слепоочието си очевидно с намерение да дръпне спусъка.
— Само за секунда — каза спокойно капитан Малу и протегна ръка. — Дайте да го видя.
Той насочи пистолета към морето и дръпна спусъка. Отекна силен изстрел и едновременно с него се чу рязкото изщракване на автоматичния механизъм,
който изхвърли встрани на палубата гореща и димЯща гилза. Берти зина от изумление.
— Но аз изтеглих веднъж затвора, нали? — взе да обяснява той. — Каква глупост от моя страна, няма що.
Засмя се унило и седна в един шезлонг. Кръвта се бе оттеглила от лицето му и под очите му проличаха тъмни кръгове. Ръцете му трепереха и не можеха да поднесат към устата подскачащата цигара. Той беше твърде уязвим; видя се проснат на палубата с пръснат череп.
— Истинска — подаде той, — истинска.
— Хубаво оръжие — ’каза капитан Малу и му върна пистолета.
Комисарят се завръщаше от Сидней на борда на „Макембо“ и с негово разрешение параходът спря в Уги, за да слезе някакъв мисионер. А в пристанището на Уги бе пуснала котва яхтата „Арла“ с шкипер капитан Хансън. „Арла“ бе един от многото съдове, чийто собственик беше капитан Малу, и именно по негово предложение и покана Берти се качи на борда на „Арла“, която в продължение на четири дни щеше да набира работна ръка по брега на Малаита. След това „Арла“ щеше да го откара в плантацията Реминдж (също собственост на капитан Малу), където Берти би могъл да остане една седмица, а след това да замине за Тулаги, седалището на местната власт, където пък щеше да гостува на комисаря. Капитан Малу направи и две други предложения, след чието упоменаване той ще изчезне от нашия разказ. Едното направи пред капитан Хансън, а другото пред господин Хариуел, управител на плантацията Реминдж. И двете предложения бяха сходни по дух, а именно да се даде възможност на господин Бертрам Аркрайт да види живота на Соломоновите острови в цялата му суровост и жестокост. Според слуховете капитан Малу бил намекнал също, че който представи на господин Аркрайт някоя по-ярка картина от живота на Соломоновите острови, ще получи каса шотландско уиски.
— Да, Суорц винаги си е бил страшно дебелоглав. Виждате ли, извежда четирима от своя екипаж в Тулаги, за да ги наложат с камшици — официално, разбира се, — и после ги връща с лодката! Времето беше доста бурно и лодката се обърнала почти в пристанището. Удави се само Суорц. Нещастен случай, разбира се.
— Така ли? Наистина? — попита Берти без особен интерес, вторачил поглед в чернокожия на кормилото.
Уги остана зад кърмата и „Арла“ се плъзгаше по лятното море към горските брегове на Малаита. Кормчията, който привличаше погледа на Берти, правеше впечатление с огромния пирон, забоден като шиш през носа му. На врата си имаше наниз от копчета за панталони. През дупките на ушите му висяха на връв ключ за отваряне на консерви, счупена дръжка на четка за зъби, глинена лула, зъбчато колело от будилник и няколко гилзи от патрони за уинчестър. На гърдите му висеше половинка от порцеланова чиния. Около четиридесет също така нагиздени чернокожи лежаха по палубата — петнадесет от тях бяха корабният екипаж, останалите — току-що набрана работна ръка.
— Разбира се, че беше нещастен случай — проговори помощниккапитанът Джейкъбс, слабичък черноок мъж, който приличаше повече на професор, отколкото на моряк. — С Джони Бедип щеше без малко да се случи същото. Връщал неколцина, след като ги нашляпали с камшик, и те обърнали лодката. Те плували добре, ама и той не пада по-долу и двама от тях се удавили. Джони използувал едно весло и пистолет. Пак нещастен случай, разбира се.
— Такива нещастни случаи са нещо съвсем обикновено — забеляза шкиперът. — Виждате ли този човек на кормилото, господин Аркрайт? Той е човекоядец. Преди шест месеца той и другите от екипажа удавиха тогавашния капитан на „Арла“. И то на палубата, сър, ей там отзад, при бизанмачтата.
— Палубата беше в ужасно състояние — обади се помощникът.
— Добре ли разбрах?… — подхвана Берти.
— Да, точно тъй — каза капитан Хансън. — Това беше случайно удавяне.
— Но на палубата…
— Точно така. Нямам нищо против да ви кажа, поверително, разбира се, че те използували една брадва.
— И това е екипажът, който сега командувате? Капитан Хансън кимна.
— Предишният капитан беше прекалено невнимателен — поясни помощникът. — И щом се обърнал с гръб, те му видели сметката.
— Налага се да избягваме излишен шум — каза шкиперът. — Властта винаги защищава черния. Не можеш да стреляш пръв. Трябва да оставиш черния да стреля пръв, иначе властите те обвиняват в убийство и те изпращат във Фиджи. Затова има толкова много нещастни случаи.
Обедът беше готов и Берти и шкиперът слязоха долу, а помощникът остана да бди на палубата.
— Не изпускай от поглед оня черен дявол Ауики — предупреди шкиперът помощника си. — От няколко дни видът му не ми се нрави.
Вече привършваха обеда и шкиперът бе стигнал до средата на разказа си за пленяването на „Скотиш чийфс“.
— Да — обясняваше той, — това беше най-хубавият кораб по крайбрежието. Но не успял да обърне навреме и преди да се блъсне в рифа, канутата налетели върху него. На борда имало петима бели и екипаж от двайсет души — момчета от Санта Крус и Самоа, а само отговорникът за стоката успял да се спаси. Освен това имало и шейсет новобранци. И всички били направени кай-кай. Какво е кай-кай ли? О, извинете. Искам да кажа, били изядени. А ето какво стана с „Джеймс Едуърдс“, чудесен кораб…
Но в този миг помощникътт изпсува ядно на палубата и се разнесоха дивашки викове. Чуха се три револверни изстрела, а след тях — силен плясък. Капитан Хансън тутакси излетя по стълбата и Берти видя с възхищение как още щом скочи, измъкна пистолета си. Берти се изкачи по-предпазливо и се подвоуми, преди да покаже главата си на палубата. Но нищо особено не се случи. Помощникът, с револвер в ръка, трепереше от възбуда. Внезапно се сепна и отскочи леко встрани, сякаш откъм гърба го застрашаваше някаква опасност.
— Един от туземците падна през борда — каза помощникът със странен, напрегнат глас. — Не знаеше да плува.
— Кой именно? — попита шкиперът.
— Ауики — чу се в отговор.
— Но, да ви кажа право, аз чух изстрели — рече Берти разтреперан от вълнение, защото надушваше
някакво произшествие, и то произшествие, което, за щастие е отминало.
Помощникът се озъби:
— По дяволите, това е лъжа! Не е даден дори, един изстрел. Черният просто падна през борда.
Капитан Хансън изгледа Берти с немигащи, безстрастни очи.
— На мен… на мен ми се стори… — подхвана Берти.
— Изстрели ли? — попита капитан Хансън унесено. — Изстрели ли? Чухте ли някакви изстрели, господин Джейкъбс?
— Нито един — отвърна господин Джейкъбс. Шкиперът погледна победоносно госта си и каза:
— Очевидно, нещастен случай. Хайде да слезем, господин Аркрайт, и да довършим обеда си.
Тази нощ Берти спа в капитанската кабина, малка каюта до главната кабина. Предната й стена беше украсена с пирамида от карабини. Над койката висяха още три карабини. Под койката имаше голямо чекмедже и като го отвори, той откри, че е пълно с амуниции, динамит и няколко кутии детонатори. Берти предпочете да легне на скамейката отсреща. Погледът му веднага бе привлечен от корабния дневник, оставен на малката масичка. Берти не знаеше, че капитан Малу бе приготвил този дневник специално за случая и прочете в него как на двадесет и първи септември двама души от екипажа паднали през борда и се удавили. Но той четеше и между редовете и разбра каква е работата. Прочете как спасителната лодка на „Арла“ била нападната при Суо, при което загинали трима души; как шкиперът .хванал готвача да готви в кухнята човешко месо, купено от екипажа във Фуи; как от случайно избухване на динамит при изстрелването на сигнал загинал цял екипаж; прочете за нощни нападения; за бягства от пристанища по-късна доба; за нападения
на горски жители сред обрасли с коренища блата, за нападения с лодки в по-широките протоци. Нещо, което се повтаряше с монотонна честота, беше смърт от дизентерия. Той забеляза с уплаха, че и двама бели бяха умрели от дизентерия — гости на „Арла“ — като самия него.
— Знаете ли — обърна се на другия ден Берти към капитан Хансън, — трябва да ви кажа, че хвърлих един поглед на корабния ви дневник.
Шкиперът веднага си даде вид, че е ядосан, заДето дневникът е оставен да се подхвърля насам-натам.
— И да ви кажа ли, тази история с дизентерията е измама, също като вашите нещастни случаи — продължи Берти. — Какво всъщност означава в случая дизентерията?
Шкиперът, явно възхитен от прозорливостта на госта си, се приготви отначало да отхвърли с възмущение предположението му, после се предаде благородно.
— Виждате ли, работата стои така, господин Аркрайт. Тези острови са си спечелили доста лошо име. С всеки изминат ден става все по-трудно човек да наеме бели моряци. Да речем, че бъде убит някой от екипажа. Компанията трябва да направи какво ли ле, докато намери друг на негово място. Но ако морякът си умре просто от болест, тогава всичко е наред. Новаците не се плашат от болести. Единственото, от което се боят, е да не бъдат убити. Когато поех този кораб, аз също мислех, че предишният шкипер е умрял от дизентерия. После беше вече твърде късно. Бях подписал договора.
— Освен това — обади се Джейкъбс, — общо взето, има доста много нещастни случаи. Това не звучи правдоподобно. Но властта си е виновна. Белият няма право да се защищава от черните.
— Да, да вземем случая с „Принцеса“ и нейния помощниккапитан, някакъв американец — продължи шкиперът. — На борда имало петима бели, плюс един правителствен чиновник. Капитанът, чиновникът и отговорникът за стоката слезли на брега с две лодки. Избили ги до един. На борда останали помощникът, боцманът и петнадесетина души от екипажа. Откъм брега се задали пълчища негри. Докато помощникът се обърне, боцманът и екипажът били избити — още при първата атака. Помощникът грабва три пълни патрондаша и два уинчестъра и се покатерва на реята. Единствено той бил оцелял, затова не можем да го виним, че се побъркал. Пукал с едната карабина, докато се нагорещила толкова, че не можел да я държи, после грабнал другата. Палубата почерняла от негри. А той чистел ли, чистел.
Повалял ги, като се прехвърляли през борда да бягат, повалял ги в лодките им. Тогава те наскачали във водата, решени да се спасяват с плуване, но нали бил полудял, очистил още петима-шестима. И какво получил за това?
— Седем години във Фиджи — подхвърли помощникът.
— Властите казаха, че нямал право да стреля, след като черните наскачали във водата — поясни шкиперът.
— Затова сега умират от дизентерия — добави помощникът.
— Интересно — рече Берти и изпита желание това пътешествие да свърши.
По-късно през този ден той има разговор с чернокожия, за когото му бяха казали, че е човекоядец. Името на този приятел беше Сумасаи. Беше прекарал три години в някаква плантация в Куинсланд. Ходил бе в Самоа, Фиджи и Сидней; а като моряк бе обиколил с шхуни за набиране на матроси Нова Британия, Нова Ирландия, Нова Гвинея и Адмиралтейските острови. Освен това беше шегобиец и в разговора с Берти следваше примера на капитана си. Да, бил изял много хора. Колко? Не можел да си спомни броя им. Да, и бели; те били много вкусни, ако не са болни. Веднъж изял и един болен.
— Честна дума — възкликна канибалът, спомняйки си за този случай, — щях да пукна. Коремът ми се обърна.
Берти потрепера и го попита пази ли главите. Да, Сумасаи имал няколко, скрити на брега, добре запазени, изсушени на слънце и опушени. Едната била на капитана на някаква шхуна. С дълги бакедбарди. Щял да я продаде за две лири. Негърските глави бил готов да продаде и по една лира. Имал и няколко детски глави в не много добро състояние, та щял да иска за тях по десет шилинга.
Пет минути по-късно Берти се озова на стълбата До един негър с някаква ужасна кожна болест. Той по-бърза да се отдръпне. След като разпита, узна, че това е проказа. Тогава хукна надолу и се изми с антисептичен сапун. Този ден много пъти се ми с такъв сапун, защото всеки туземец на борда беше заразен от една или друга зловредна болест.
Когато „Арла“ хвърли котва сред обрасли с коренища блата, около борда опънаха два реда бодлива тел. Това беше вече сериозна работа и Берти щом видя откъм брега да се приближават канута с негри, въоръжени с копия, лъкове, стрели и шнайдери, пожела по-горещо от всякога пътешествието да свърши по-скоро.
Тази вечер туземците не бързаха да напуснат кораба при залез слънце. Когато помощникът им заповяда да слязат на брега, те най-нахално му се изрепчиха.
— Остави, аз ще ги оправя — каза капитан Хансън и се спусна долу.
След малко се върна и показа на Берти шашка динамит, към която бе прикачена въдица. Всеки може да бъде излъган с увито в хартия шише хлородин1 с къс безвреден фитил на края. Така бяха излъгани и Берти, и туземците. Когато капитан Хансън запали фитила и закачи въдицата за набедреника на един туземец, той бе обзет от такова горещо желание да стигне брега, че не се сети дори да махне набедреника си. Втурна се напред, а фитилът съскаше и пукаше на задника му: туземците, изпречили се на пътя му, се хвърляха през глава през бодливата тел. Берти беше ужасен. Капитан Хансън също. Той бе забравил своите двадесет и пет нови матроси, на всеки от които бе платил по тридесет шилинга аванс. Те се прехвърлиха през борда заедно с туземците от брега, следвани от негъра със съскащата бутилка хлородин.
Берти не видя бутилката да избухва; но помощникът
възпламени в това време шашка динамит на кърмата, където тя нямаше да навреди никому, и Берти беше готов да се закълне пред всеки адмиралтейски съд, че негърът е бил разкъсан на парчета.
Бягството на двадесет и петимата нови матроси струваше на „Арла“ четиридесет лири и тъй като те бяха хванали гората, нямаше никаква надежда да ги върнат. Шкиперът и помощникът му се заеха да удавят скръбта си в студен чай. Студеният чай бе сипан,в бутилки от уиски, затова Берти не знаеше, че те се наливат именно със студен чай. Той знаеше само, че двамата се напиха здравата и
——
1 Търговско наименование на лекарство, употребявано против стомашно разстройство и кашлица. Б. пр.
спориха разпалено и продължително какво да съобщят за разкъсания от динамита негър — дали, че е умрял от дизентерия, или, че случайно се е удавил. Когато и двамата захъркаха, Берти беше единственият бял, който остана да бди до зори, страхувайки се от нападение откъм брега и от бунт сред екипажа. „Арла“ остана още три дена край този бряг и още три нощи шкиперът и помощникът се напиваха здравата със студен чай и оставяха Берти да бди. Те знаеха, че на него може да се разчита, а той беше убеден, че ако остане жив, ще докладва на капитан Малу за тяхното пиянство. Най-после „Арла“ хвърли котва край плантацията Реминдж на остров Гуадалканал, Берти слезе на брега с въздишка на облекчение и се здрависа с управителя. Господин Хариуел беше подготвен да го посрещне.
— Не се безпокойте, ако някои от нашите хора ви изглеждат умърлуШени — каза поверително господин Хариуел, като го дръпна настрани. — Говори се, че ще избухне бунт и трябва да ви призная, че има някои подозрителни признаци, но лично аз смятам, че всичко това е празна работа.
— Колко. .. колко чернокожи имате в плантацията? — попита Берти със свито сърце.
— В момента работим с четиристотин души — отговори живо Хариуел. — Но ние тримата, с ваша помощ, разбира се, и с шкипера и помощника на „Арла“, ще можем да се справим с тях.
— Берти се обърна да се представи на някой си Мактавиш, магазинер на плантацията; който едва отвърна на поздрава му — толкова бързаше да си Додаде оставката.
— Знаете, че съм женен човек, господин Хариуел, не мога да си позволя да остана повече. Нещо се мъти, това е ясно като бял ден. Черните се готвят да вдигнат бунт и тук ще се повтори ужасът от Хохоно.
— Какъв ужас в Хохоно? — попита Берти, след като управителят убеди магазинера да остане на работа до края на месеца.
— О, той има предвид плантацията Хохоно на остров Изабел — отговори управителят. — Там негрите убиха петимата бели, които бяха слезли на брега, плениха шхуната им, убиха капитана и помощника и избягаха вкупом на Малаита. Но аз винаги съм казвал, че ония от Хохоно са нехайни. Ние тук не дремем, нас не могат ни изненада. Хайде, господин Аркрайт, елате да видите какъв изглед се открива от верандата.
Берти беше прекомерно зает от мисълта по какъв начин да се измъкне до Тулаги и да се настани у комисаря, та не видя много нещо от изгледа. Той все още размишляваше по този въпрос, когато съвсем наблизо, зад гърба му, изгърмя пушка. В същия миг ръката му едва не бе изкълчена — така силно господин Хариуел го дръпна в стаята.
— Размина ви се за малко, драги мой — рече управителят, като го опипваше да види дали не е ударен. — Не мога да ви кажа колко съжалявам. Но никак не можех,да допусна, посред бял ден…
Берти беше пребледнял.
— Така видяха сметката на другия управител — изтърси Мактавиш. — Чудо момче беше то. Цялата веранда бе опръскана с мозъка му. Забелязахте ли онова тъмно петно там между стълбите и вратата?
Берти с четири очи чакаше да изпие коктейла, който Хариуел му приготви и поднесе; но преди да се докосне до него, влезе някакъв човек с брич и ботуши.
— Сега пък какво има? — попита управителят и погледна новодошлия в лицето. — Да не е придошла реката?
— Каква ти река — негрите! Един изскочи от тръстиката и гръмна по мен от десетина крачки. С шнайдер и стреля от бедро. Искам само да знам откъде е взел шнайдера този дявол? О, извинявайте. Драго ми е да се запозная с вас, господин Аркрайт.
— Господин Браун е мой помощник — обясни Хариуел. — А сега да си пийнем.
— Но откъде все пак е взел този шнайдер? — настоя господин Браун. — Винаги съм казвал, че не бива да държим тия пушки в къщата.
— Но те са си тук — каза господин Хариуел, давайки си вид, че се горещи. Браун се усмихна недоверчиво.
— Елате да се уверите — каза управителят.
Берти отиде с тях в канцеларията, дето Хариуел посочи тържествуващо една голяма амбалажна каса в прашния ъгъл.
— Добре де, тогава откъде тоя мръсник е взел шнайдера? — продължаваше Браун.
В този миг Мактавиш вдигна касата. Управителят подскочи от удивление, после махна капака. Касата беше празна. Те се спогледаха в мълчалив ужас. Хариуел клюмна умърлушен. Тогава Мактавиш изпсува.
— Нали непрекъснато повтарях, че не бива да се доверяваме на прислугата в къщата.
— Работата изглежда наистина сериозна — призна Хариуел, — но ще се справим. Трябва само да пораздрусаме тия кръвожадни негри. Елате да обядваме, господа, но вземете, ако обичате, и пушките си, а вие, господин Браун, бъдете така добър да приготвите петдесет шашки динамит. Пригответе къси фитили. Ще им дадем добър урок. А сега, господа, заповядайте.
Едно от нещата, които Берти ненавиждаше, беше ориз с шафран. Но така се случи, че само той яде от съблазнителния омлет. Привършваше вече яденето, когато и Хариуел си взе от омлета. Опита една хапка и взе да плюе шумно.
— Втори път вече — каза мрачно Мактавиш. Хариуел все още кашляше и плюеше.
— Какво втори път? — с разтреперан глас попита Берти.
— Отрова — беше отговорът. — Този готвач ще бъде обесен.
— Така си отиде счетоводителят от Кейп Марш — каза Браун. — Ужасна смърт. Разправят, че писъците му се чували на три мили.
— Ще окова тоя готвач във вериги — избухна Хариуел. — Добре, че разбрахме навреме.
Берти седеше като вцепенен. Лицето му бе загубило цвета си. Той се опита да каже нещо, но от гърлото му излязоха само нечленоразделни звуци. Всички го гледаха уплашено.
— Нима ядохте! Нима ядохте! — възкликна Мактавиш с напрегнат глас.
— Да, ядох, и то много, цяла чиния! — отпуши се Берти като изскочил над водата гмуркач, който изведнъж си поема дъх.
Ужасната тишина продължи половин минута и Берти прочете в очите им съдбата си
— Може пък да не е било отрова — рече унило Хариуел.
— Повикайте готвача — каза Браун. Почти веднага влезе готвачът — ухилено чернокожо момче с продупчен нос и пробити уши.
— Ела тук, Уиуи, какво е това? — изрева Хариуел и посочи заканително омлета.
По лицето на Уиуи се изписа съвсем естествена уплаха и смущение.
— Кай-кай, хубаво ядене — промърмори той в своя защита.
— Накарайте го да яде от омлета — предложи Мактавиш. — Така най-добре ще го проверим.
Хариуел напълни една лъжица и скоЧи след готвача, който побягна ужасен.
— Това решава въпроса — произнесе тържествено Браун. — Той не ще да яде.
— Господин Браун, бъдете така добър да го оковете във вериги — каза Хариуел и се обърна безгрижно към Берти: — Всичко е наред, приятелю, комисарят ще се разправи с него; и ако умрете, той ще увисне на бесилото, бъдете сигурен.
— Не вярвам да го обесят — възрази Мактавиш.
— Но, господа, господа! — извика Берти. — Помислете все пак и за мене.
Хариуел сви съчувствено рамене.
— Съжалявам, драги мой, но това е туземна отрова, а срещу туземните отрови няма противосредства. Помъчете се да се поуспокоите и ако. . .
Два силни изстрела навън прекъснаха разговора, след което Браун се върна, напълни отново карабината си и седна на масата.
— Готвачът е мъртъв — каза той. — Треска. Остра атака.
— Тъкмо обяснявах на господин Аркрайт, че за туземните отрови няма противосредства…
— Освен джин — прекъсна го Браун. Хариуел се нарече разсеян идиот и хукна за бутилката с джин.
— Пийте го чист, човече — предупреди той Берти, който изгълта набързо една голяма чаша, две трети пълна със силния алкохол, и така се закашля и задави от парливото питие, че сълзи потекоха по бузите му.
Хариуел премери пулса и температурата му, давайки си вид, че се грижи за него, и изказа съмнение омлетът да е бил отровен. Браун и Мактавиш също започнаха да се съмняват: но Берти долови неискрена нотка в гласовете им. Изгубил вече всякакъв апетит, той крадешком провери пулса си под масата. Нямаше никакво съмнение, че пулсът му беше ускорен, но и през ум не му мина да отдаде това на изпития джин. Мактавиш излезе с пушка в ръка на верандата да разузнае положението.
— Събират се при готварницата — съобщи той. — Имат безброй шнайдери. Хрумна ми нещо: да се промъкнем от другата страна и да ги ударим във фланг. Първи да нанесем удар, разбирате ли? Ще дойдете ли, Браун?
Хариуел продължаваше да яде, а Берти откри, че пулсът му се е ускорил с още пет удара. Той неволно подскочи, когато се разнесоха първите гърмежи. Сред пукота на шнайдерите различи стрелбата на уинчестърите на Браун и Мактавиш — всичко на фона на адски крясъци и викове.
— Подгонили са ги — подхвърли Хариуел, когато гласовете и изстрелите започнаха да заглъхват в далечината.
Браун и Мактавиш току-що се бяха върнали на масата, когато Мактавиш пак излезе да разузнае.
— Докопали са динамит — каза той.
— Тогава нека и ние ги насолим с динамит — предложи Хариуел.
Тримата натъпкаха джобовете си с по петшест шашки динамит, взеха по една запалена пура и се отправиха към вратата. И тогава стана, каквото стана. Впоследствие обвиниха за това Мактавиш и той призна, че динамитът дошъл малко множко. Във всеки случай под къщата избухна взрив, който я подхвърли нагоре, но след това тя пак легна на основите си. Половината порцеланови съдове на масата се изпотрошиха, а часовникът, който се навиваше на осем дена, спря. С викове за мъст тримата мъже се втурнаха в нощта и взривовете започнаха.
Когато се върнаха, Берти го нямаше. Довлякъл се до канцеларията, той се бе барикадирал и лежеше на пода, унесен в пиянски кошмарен сън — наоколо му се водеше мъжествена битка и той умираше по хиляди начини.
На заранта, съсипан и с главоболие от джина, той изпълзя навън и откри, че слънцето все още свети, а на небето вероятно все още има бог, защото домакините му бяха здрави и читави. Хариуел взе да го убеждава да остане повече, но Берти държеше да замине незабавно с „Арла“ за Тулаги; там той не мръдна от къщата на комисаря, докато не дойде следващият презокеански параход.
На парахода пак имаше дами туристки и Берти пак беше герой, докато капитан Малу, както обикновено, минаваше незабелязан. Но капитан Малу изпрати от Сидней две каси от най-доброто уиски на пазара, защото не можа да реши дали капитан Хансън или господин Хариуел бе представил на Берти Аркрайт по-ярка картина от живота на Соломоновите острови.
За разлика от жените в повечето топли страни хавайките не се състаряват бързо и остават красиви дори на старини. Всеки, който има опит в която и да е част на света освен в Хаваите, би дал най-много петдесет години на жената, седнала под дървото хау, а тя нито беше гримирана, нито се опитваше да прикрие някак разрушителната работа на времето. Но децата й, внуците й и Роско Скандуел, за когото беше омъжена от петдесет години, знаеха много добре, че е на шестдесет и четири години, а на двадесет и втори юни ще навърши шестдесет и пет. Но тя изглеждаше много по-млада, при все че четеше списанието си с очила, които току сваляше, щом решеше да хвърли поглед към моравата, където играеха дечурлигата.
Имаше нещо благородно в нея — благородно като старото, голямо колкото къща дърво, под което тя седеше, сякаш наистина беше в къща — такъв простор и уют имаше под сянката на неговата корона; благородно като моравата — този скъп зелен килим, който се простираше пред не по-малко благородното, красиво и скъпо жилище. През завесата от високи палми откъм брега проблясваше океанът — синият му цвят отвъд рифа преминаваше в индигов към хоризонта, а при самия риф блестеше цяла гама от ясписови, изумрудени и турмалинови краски.
Това беше само една от многото къщи на Мартз Скандуел. Градското й жилище между първия и втория фонтан на Нуану Драйв, на няколко мили от Хонолулу, беше същински дворец. Стотици гости се бяха наслаждавали на удобствата, които предлагаха къщата й в планината Танталус, тази на вулканичния склон, планинската й вила (маука), морската й вила (макаи) на най-големия от островите, по (И тази къща — тук в курорта Уайкики — не отстъпваше на останалите по красота, благородство и Разходи за поддържането, й. Ето че и сега две япончета подкастряха китайските рози, трето сръчно подрязваше дългия жив плет от нощни кактуси, които скоро щяха да пуснат своите тайнствени нощни цветове. Японец лакей в безупречно бял памучен костюм излезе от къщата с приборите за чай, следван от японка в кимоно, красива и лека като пеперуда. Грабнала в ръка няколко хавлии, друга прислужница японка прекосяваше поляната право към къпалнЯта, откъдето вече излизаха децата с бански костюми. По-нататък, под палмите край морето, две китайски гувернантки с дълги, черни плитки и в красива национална носия — бели йешони1 и тесни дълги панталони — наглеждаха по едно бебе в количка.
И всички тези слуги, гувернантки и внуци бяха на Марта Скандуел. Неин беше и цветът на кожата у внуците й — тоя цвят, добит от хавайското слънце, който не можеш да сбъркаш с никой друг. Децата бяха само една осма или една шестнайста хавайци, което значи, че в жилите им течеше седем осми или петнайсет шестнайсти бяла кръв, но тя не можеше да заличи златистокафявия загар на Полинезия. Но и в този случай само опитен наблюдател би се досетил, че тия палави дечурлига не са чистокръвни бели. Дядо им, Роско Скандуел, беше бял; Марта — три четвърти бяла; синовете и дъщерите им — седем осми бели; внуците — петнайсет шестнайсти или седем осми в случаите, когато бащите или майките им бяха встъпвали в брак с такива. Като самите тях. Родът беше отличен и по мъжка, и по женска линия: Роско беше пряк потомък на пуритани от Нова Англия, а Марта произхождаше — също по права линия — от рода на хавайски вожд, чиито деди са били възпявани в песни хиляди години преди усвояването на писменото слово.
Пред къщата спря автомобил и от него слезе жена, на вид не повече от шестдесетгодишна, която прекоси моравата с чевръста походка на запазена четиридесетгодишна жена, макар че всъщност беше навършила шестдесет и осем. Марта стана да я посрещне и двете се прегърнаха и целунаха в уста с чисто хавайска сърдечност — лицата и всичките им движения красноречиво говореха за преливащите у
——
1 Женска връхна дреха с три четвърти дължина без ревери. Б. пр.
тях искрени чувства. Чуваха се само възклицания като „сестрице Бела“, „сестрице Марта“, примесени с несвързани въпроси за здравето, за този чичо, онзи брат или едикоя си леля, докато най-сетне първото вълнение от срещата премина и с насълзени от умилемие очи двете седнаха една срещу друга на масата с чая. Човек би рекъл, че не са се виждали години наред. А всъщност раздялата им бе траяла само два месеца. При това едната беше на шестдесет и четири години, а другата на шестдесет и осем. Но не забравяйте, че в гърдите на всяка от тях биеше четвъртинка хавайско сърце, сгрято от много слънце и много обич.; Децата се устремиха към леля Бела като вълни към бряг и след като тя щедро ги награди с целувки и прегръдки, се върнаха с гувернантките си на моравата.
— Реших да прекарам няколко дни тук край морето — пасатите вече стихнаха — обясни Марта.
— Та ти си вече от две седмици тука — усмихна
се мило Бела на по-малката си сестра. — Научих от Едуард. Посрещна ме на пристанището и като занастоява да отида най-напред да видя Луиза, Дороти и първото му внуче. Той просто душа дава за него.
— Боже мой! — възкликна Марта. — Две седмици! Как хвърчи това време!
— Къде е Ани? Ами Маргарет? — попита Бела.
Марта сви широките си рамене, изразявайки по този начин своята голяма, снизходителна обич към вече не младите, но лекомислени дъщери, които по цял следобед оставяха децата си под нейните грижи.
— Маргарет е на събрание на Дружеството по залесяване — намислили са да засадят дръвчета и китайски рози по двете страни на Кулакуа авеню — каза Марта. — Пък ние ще изхабиме автомобилни гуми за осемдесет долара, за да събере седемдесет и пет долара за английския Червен кръст, нали днес плащат членския си внос.
— Роско сигурно тържествува — рече Бела и забеляза как очите на сестра й светнаха гордо. — Още в Сан Франциско научих за първите дивиденти на компанията „Хула“. Помниш ли, че когато акциите струваха по седемдесет и пет цента, вложих хиляда долара за децата на бедната Аби и казах, че ще продам акциите, ако се покачат на десет долара.
— И всички се Смееха на тебе и на всеки, който купуваше от тия акции. Но Роско знаеше какво върши. Сега вървят по двадесет и четири долара.
— Аз продадох моите по радиото, от парахода — по двадесет долара — продължи Бела. — И сега Аби шие тоалет след тоалет. Ще заминава с Мей и Тутси за Париж.
— Ами Карл? — попита Марта.
— О, той ще следва в Нелекия университет…
— Който отдавна би завършил, ако ти… Впрочем много добре знаеш — подхвърли Марта.
Бела призна вината си — тя все се канеше да издържа в университета сина на училищната си другарка — и добави добродушно:
— Все пак не е ли по-добре да се издържа с акциите на „Хула“? Може дори да се каже, че ще го издържа Рооко, нали, когато купувах акциите, се доверих на неговия здрав разум. — Тя се огледа бавно и очите й сякаш поемаха не само красотата, уюта и покоя на всичко, върху което се спираха, но и красотата, уюта и покоя на другите оазиси като този, разпръснати по островите. После въздъхна доволно и добави: — Нашите мъже ни създадоха богат живот със зестрите, които им донесохме.
— И щастлив… — допълни Марта и, кой знае защо, млъкна изведнъж.
— И щастлив за всички освен за сестра ви Бела — завърши добродушно мисълта й Бела.
— Не сполучи ти с този брак — каза тихо Марта, изпълнена с нежност и съчувствие. — Беше още толкова млада. Що му трябваше на чичо Робърт да бърза да те жени.
— Бях едва деветнадесетгодишна — съгласи се Бела. — Но Джордж Кастнър в нищо не е виновен. Я виж какво направи за мен той от гроба. Чичо Робърт постъпи умно. Знаеше, че Джордж е далновиден, енергичен и упорит. Още тогава, преди петдесет години, Джордж разбра колко пари могат да донесат водите на Наала — тогава, когато никой не ценеше тези води. Хората мислеха, че се хвърля да купува земи за пасбища. А той купуваше бъдещата вода за този край — и сама знаеш как преуспя. Понякога ме хваща срам, като си помисля какви доходи имам сега. Не, каквото и да говорим, Джордж: няма вина, че бракът ни не провървя. Ако не
беше умрял, и до ден днешен бих могла да съм щастлива с него, убедена съм в това. — Тя бавно поклати глава. — Не, вината не е негова. Той не е виновен. Дори аз. И ако все пак някой е виновен… — усмихна се тъжно и ласкаво и така смекчи впечатлението от това, което се готвеше да каже — ако все пак някой е виновен, това е чичо Джон.
— Чичо Джон! — ахна Марта, изумена.
— Щом търсим виновника, аз бих казала чичо Робърт. от къде на къде чичо Джон! Бела само се усмихна в отговор.
— Та нали чичо Робърт те накара да се омъжиш за Джордж Кастнър! — държеше на своето сестра и.
— Безспорно — кимна глава Бела. — Само че
всичко се свежда не до мъжа, а до един кон. Поисках от чичо Джон да ми даде един кон и той ми даде.
Така се случи всичко.
Настъпи мълчание, пълно с недоизречени мисли и тайни; и докато Марта Скандуел се вслушваше в гласовете на децата и в тихото гълчене на гувернантките, които се връщаха от плажа, изведнъж усети, че цяла потръпва от дръзка решителност. Тя прогони децата с махване на ръка.
— Бягайте, сладките, бягайте. Баба и леля Бела имат да си говорят нещо.
Високите, звънки детски гласчета постепенно утихнаха към другия край на поляната, а Марта със
свито сърце се взираше в скръбните следи, които известна, полувековна печал бе оставила по лицето на сестра й. Защото близо петдесет години вече наблюдаваше тези следи. Като подтисна в себе си райската мекота и плахост, тя се осмели да наруши полувековното мълчание.
— Бела — подзе Марта, — ние нищо не знаем. Ти никога нищо не си ни казвала. Но толкова често, толкова често се чудехме…
— И нищо не питахте — промълви Бела с благодарност.
— Но сега най-после питам. Вече сме пред залеза. Чуй ти! Понякога ми става страшно, като си помисля, че това са внуците ми, моите внуци — а самата аз сякаш до вчера бях волна, безгрижна девойка, яздех коне, къпех се в големия прибой, събирах раковини при отлив и се надсмивах над десетина обожатели. Сега, когато вече залязваме, нека забравим всичко освен едно — че ти си моя скъпа сестра, а аз — твоя.
В очите и на двете имаше сълзи. Бела очевидно се готвеше да заговори.
— Ние мислехме, че вината е у Джордж Кастнър — продължи Марта, — а за подробностите можехме само да гадаем. Той беше студен човек. Ти — хавайка с гореща кръв. Може и да е бил груб. Уолкот винаги казваше, че той сигурно те бие. ..
— Не, не! — прекъсна я Бела. — Джордж Кастнър никога не е бил нито груб, нито жесток. Понякога дори ми се искаше да е такъв. Но той нито веднъж не е посегнал да ме удари. Нито веднъж не е вдигнал ръка срещу мен. Нито веднъж не ми е повишавал тон. Нито веднъж, вярваш ли? Моля те, сестрице, повярвай ми — никога не сме повишили глас, никога не сме се скарали. Но тази негова къща — нашата къща — в Наала беше цялата сива. Всичко в нея беше сиво, студено и мъртво. А в мене блестяха всичките багри на слънцето и земята, на моята кръв и кръвта на дедите ми. Беше ми много студено, сиво и студено с този студен и сив мой съпруг. Ти знаеш, Марта, че той беше целият сив. Сив като портретите на Емерсън, които имахме в училище. Дори кожата му беше сива. Никога не хващаше загар, макар че по цели дни яздеше при слънце и вятър. И отвътре беше тъй сив, както и отвън.
А аз бях едва деветнадесетгодишна, когато чичо Робърт реши да ни ожени. Какво разбирах аз? Чичо Робърт поговори с мене. Обясни ми, че богатствата и земите на Хаваите постепенно преминават в ръцете на белите; че именията на хавайските вождове се изплъзват през пръстите им. Каза ми, че когато знатни хавайки се омъжат за бели, именията им, под ръководството на белите мъже, се увеличават и процъфтяват. Напомни ми как дядо Уилтън получил в зестра безплодните земи на баба Уилтън, а после разширил имението си и създал ранчото в Килохана. . .
— Още тогава то отстъпваше само на ранчото на Паркър — каза гордо Марта.
— Каза ми още, че ако баща ни е бил предвидлив като дядо, половината от Паркъровите земи са щели да се присъединят към Килохана и тогава това ранчо щяло да стане най-богатото на Хаваите. Той ми каза, че цените на месото никога, никога няма да паднат. И че бъдещето на Хаваите е в захарта. Това беше преди петдесет години и ето че той се оказа повече от прав. Освен това чичо Робърт казваше, че Джордж Кастнър вижда далеч и ще стигне далеч, че ние сме много сестри, а земите на Силохана се полагат по право на братята, та ако се омъжа за Джордж, бъдещето ми ще бъде от сигурно по-сигурно.
Бях деветнадесетгодишна. Тъкмо се бях завърнала от Кралското училище — тогава нашите момичета още не ходеха да се учат в Щатите. Ти, сестрице, беше една от първите, които получиха образованието си в Америка. Какво разбирах аз от Любов, от мъже, камо ли пък от брак? Всички жени се омъжват, мислех си. Това е тяхното предназначение в живота. Мама, баба — всички се бяха омъжили. И моето предназначение в живота беше да се омъжа за Джордж Кастнър. Така казваше и чичо Робърт, а аз знаех, че той е много умен. И тага отидох да живея с моя мъж в онази сива къща.Ти я помниш. Никакво дръвче нямаше наоколо,
Само хълмисти пасбища, високи планини отзад, а долу морето; и вятър — вятър, който духаше и от север, и от юг, и от югозапад. Но аз не бих обърнала внимание, както не обръщахме внимание на това в Килохана, ако домът ми и мъжът ми не бяха така сиви. Живеехме сами. Той управляваше в Наала земите на Гленови, които се бяха прибрали от Шотландия. Хиляда и осемстотин долара годишно плюс крави, коне, пастири и дом за живеене — ето, какво получаваше. — За ония години не е било малко — забеляза Марта.
— Но за работата, която вършеше Джордж Кастнър, беше много малко — възрази Бела. — Живях с него три години. Как една сутрин не стана по-късно от четири и половина! До дън душа беше предан на господарите си. Нито веднъж не ги излъга дори с едно пени, не жалеше време и сили в работата. Може би тъкмо затова животът ни беше толкова сив. — Но слушай, Марта, от тези хиляда и осемстотин долара всяка година слагаше настрана хиляда и шестотин. Представяш ли си? Двамата живеехме: с двеста долара годишно. Добре, че не пиеше и не пушеше. От тези пари се и обличахме. Аз сама си шиех роклите. Можеш да си ги представиш. Дърва за горене ни носеха, но цялата останала работа вършех аз. Готвех, печах, перях…
— Ти, която още от рождение си била обградена от слуги! — съжали я Марта. — В Килохана имахме най-малко цяла рота.
— Но най-ужасното беше това голо, гладно, оскъдно съществуване! — повиши глас Бела. — С един фунт кафе трябваше да изкарвам не знам колко време! Нова метла не се купуваше, докато от старата не останеше само кочанът! И вечно говеждо! Прясно или сушено — сутрин, обед, вечер! И овесена каша! Оттогава не съм сложила в уста ни овесена, ни някаква друга каша.
Тя стана изведнъж, направи няколко крачки и впери невиждащ поглед в многоцветното море, докато се успокои. След това се върна на стола си с онази великолепна, уверена, грациозна, благородна походка, от която никакъв примес не може да лиши хавайката. С тънката си и светла кожа Бела Кастнър много приличаше на бяла жена. Но високата гръд, гордо вдигнатата глава, продълговатите кафяви очи под полуспуснатите клепки и царствено извитите вежди, нежните очертания на малката уста, която и досега — след шестдесет и осем години — говореше за сладостта на нейните целувки — всичко това създаваше образа на една дъщеря на древните хавайски вождове, който се бе изявил напълно въпреки смешението с бели. По-висока от сестра си, Бела като че ли имаше и по-царствена осанка.
— И да ти кажа, ние се прославихме като негостоприемни хора — засмя се Бела почти весело. — От Наала до най-близкия покрив имаше много мили. Закъснели или застигнати от буря пътници се отбиваха понякога да пренощуват у нас. Ти знаеш как посрещаха, как посрещат и сега гости в големите чифлици. А ние ставахме за смях. Какво ни интересува мнението на хората — казваше Джордж. –. Те живеят ден за ден. След двадесет години,;Бела, ще дойде Нашият ред. Тогава те все още ще бъдат там, където са днес, и ще имат нужда от нас. Тогава ще трябва да ги храним, те ще имат нужда
от това — и ние ще ги храним добре; защото ще бъдем богати, Бела, не смея да ти кажа колко богати. Аз си зная работата, а ти трябва да имаш вяра в мене.
И Джордж се оказа прав. Той не доживя да види това, но след двадесет години моят месечен доход възлизаше на хиляда долара. А колко е сега,
не зная, ей богу! Но тогава бях на деветнадесет години и казвах на Джордж: „Сега! Сега! Ние живеем сега. След двадесет години може би няма да ни има. Нужна ми е нова метла. И има по-добро по-качествено кафе, което струва само два цента повече от тази помия, дето я пием. А защо да не мога Да си опържа яйца с масло — сега? О, как ми се иска да имам поне една нова покривка за маса. Ами чаршафите ни! Срам ме е да поканя някого да преспи у дома, добре, че гости рядко се решават да се отбият.“ „Имай търпение, Бела — отвръщаше . — Много скоро, само след няколко години, тези, които сега се гнусят да седнат на трапезата ни или да легнат на нашата постеля, ще се гордеят да получат покана от нас — ако дотогава са живи. Помниш как умря лани Стийвънс — той си живееше леко и безгрижно, приятел беше на всекиго, освен на себе си. Ония от дружеството трябваше да поемат разноските по погребението, защото той не остави нищо освен дългове. И колко още вървят по този път. Ето, дори брат ти Хал. Ако продължава
така, и пет години няма да живее още, а колко неприятности създава на чичовците си. АМИ принц илолило. Гледам го, носи се на коня със свита от десет хавайци безделници — все здрави момчета, първо-добре ще е да поработят и се погрижат за бъдещето си, защото Лилолило никога, никога няма да стане крал на Хаваите. Няма да доживее да стане крал.“
Джордж беше прав. Хал умря. Принц Лилолило остана. И все пак Джордж не излезе съвсем прав. който нито пиеше, нито пушеше, който се бой да не му се откъснат ръцете, ако те притисне силно, да не загуби секунда в някоя целувка, Който неизменно ставаше преди първи петли и лягаше, преди да е изгоряла и една десета от газта в лампата, той, който съвсем не мислеше да умира, умря по-рано и от Хал, и от принц Лилолило.
„Имай търпение, Бела — казваше ми чичо Робърт. — Джордж Кастнър е човек с бъдеще. Добър мъж съм ти избрал. Твоите сегашни лишения са лишения по пътя към обетованата земя. Хавайците няма вечно да управляват Хаваите. Както им се изплъзват имотите из ръцете, тъй ще им се изплъзне и властта. Политическата власт и владеенето на земята са неделими. Предстоят големи промени и преобразования, никой не знае какви и колко, но-едно е ясно: в края на краищата белите ще вземат и земята, и властта. И тогава ти ще бъдеш най-знатната жена на островите — сигурен съм в това, защото съм убеден, че Джордж Кастнър ще управлява Хаваите. Така е съдено. Винаги става така, когато белите се сблъскат с по-слаби раси. Аз, чичо ти Робърт, който съм наполовина хаваец, наполовина бял, знам какво говоря. Имай търпение, Бела, имай търпение.“
„Скъпа ми Бела“ — казваше чичо Джон; и аз. разбирах колко нежност към мене таи в сърцето си. Слава богу, той никога не ме съветваше да бъда търпелива. Досещаше се. Беше много умен. Беше сърдечен и човечен, а затова и по-умен от чичо Робърт и Джордж Кастнър — те търсеха земното, не възвишеното, водеха сметки в дебели книги, а не брояха ударите на сърцето, което бие ведно с друго сърце, редяха колони от числа, а не помисляха за любовните погледи, думи и ласки. „Скъпа ми Бела“ — казваше чичо Джон. Досещаше се. Ти си чувала, че той е бил възлюбеният на принцеса Наоми. И й е останал верен. Любил е само веднъж. Говореха, че след смъртта й станал малко особен. Така си и беше. Любил е веднъж и завинаги. Помниш ли онази забравена стая в Килохана, в която влязохме чак след смъртта му и видяхме, че там е направил олтар на принцесата? „Скъпа ми Бела“ — не ми казваше нищо повече, но аз знаех, че той се досеща.
А бях само на деветнадесет години, с горещо хавайско сърце, въпреки трите четвърти бяла кръв, и не знаех нищо друго освен детските години, прекарани сред разкоша на Килохана, Кралското училище в Хонолулу, сивия ми мъж в Наала с неговите сиви разсъждения, трезвост и пестеливост и двамата ми бездетни чичовци — единия с хладен проницателен ум, другия — с разбито сърце и вечни мечти по мъртвата принцеса.
Ти само си представи този сив дом! А аз бях изVраснала сред безгрижието, удоволствията, вечния смях и радостите на Килохана, на Мада, на Пууваа! Помниш в какъв разкош живеехме по онова време. И ще повярваш ли, можеш ли да повярваш, Марта, че единствената шевна машина, която имах в Наала, беше от тези, донесени от първия мисионер — малка, съвсем разнебитена и при това ръчна? На сватбата чичо Робърт и чичо Джон подариха на мъжа ми по пет хиляди долара. Но той ги помоли да пазят това в тайна. Знаехме само четиримата. И докато аз сама шиех евтините си рокли на тая разнебитена машина, Джордж купуваше с парите земи — знаеш къде, по високите места, — купуваше малки участъци и всеки път отчаяно се пазареше като последен бедняк. А сега само каналите ми носи четиридесет хиляди на година.
Но струваше ли си всичко това? Аз гладувах, Поне веднъж да бе ме притиснал до задушаване в ръцете си! Поне веднъж да ми бе отделил един тен и да забрави работата и своя дълг пред господарите! Понякога ми идваше да крещя или да плисна в лицето му паницата с тая вечна каша, или пък,да разбия на пух и прах тая шевна машина и да танцувам хула върху останките й — само и само да го накарам да избухне, да излезе от кожата си, да бъде човек, да бъде звяр, ако ще, но да бъде жив, а не някакъв сив, бездушен истукан. Скръбното изражение изчезна от лицето на Бела тя се разсмя искрено и весело при тези спомени. — И когато бивах в такова настроение, той ме поглеждаше със сериозен вид, проверяваше сериозноста ми, поглеждаше езика ми, препоръчваше ми с сериозен тон рициново масло и ме караше да си легна рано и да си сложа топли тухли, уверявайки ме, че на сутринта ще се чувствувам по-добре. О, това лягане рано! Цяло събитие беше да се заседим до девет часа. Обикновено си лягахме в осем. За икономия на газ. В Наала обяд не се полагаше — а помниш в Килохана каква голяма трапеза слагахме на обед? Но с Джордж само вечеряхме. После той сядаше до лампата от единия край на масата и цял час четеше стари списания, взети от някого, а аз, седнала насреща му, кърпех чорапите и бельото му. Винаги носеше евтини, долнокачествени неща. Легнеше ли си, лягах и аз. Нима можехме да си позволим такова разточителство — лампата да гори само за един. И винаги си лягаше по един и същи начин: навиваше часовника си, отбелязваше в дневника какво е било времето през деня, сваляше обувките си — непременно първо дясната, после лявата — и ги поставяше една до друга пред кревата, откъм своята страна.
По-чистоплътен човек не съм виждала. Сменяше бельото си всеки ден. А аз перях ли, перях. Беше чист до болезненост. Бръснеше се по два пъти на ден. Изразходваше повече вода от който и да било хаваец. А работеше за двама бели, дори повече. И разбираше какво бъдеще имат водите на Наала.
— И те направи богата, но не и щастлива — каза Марта.
Бела кимна с въздишка.
— В края на краищата какво е богатството, Марта? Ето, докарах си с парахода нов „ПиърсАроу“. Третият за две години. Но, боже мой, какво значат всички автомобили и всички доходи на света в сравнение с един любим човек — любовник, другар и съпруг, с когото да делиш труд, скърби и радости, с един-единствен мъж, любовник и съпруг…
Гласът й затихна. Двете седяха мълчаливо в меката тишина. През поляната към тях закуцука с тояжка в ръка старица — сбръчкана, сгърбена, свита одве под тежестта на цял век. Очите й — две цепки между изсъхналите клепачи — бяха остри като на орел. Тя се отпусна на земята в краката на Бела и замърмори на хавайски с беззъбата си уста, затананика възхвали към Бела и всичките й деди,. като ги съчета с импровизирано приветствие по случай завръщането й през голямата вода — от Калифорния. Без да престава да тананика, тя заразтрива ловко със старите си пръсти обутите в копринени чорапи крака на Бела — от глезена до коляното и нагоре.
После изпя песен и на Марта, масажира краката й и двете сестри със сълзи на очи заговориха със старата прислужница на древния език, взеха да й задават вечните въпроси за нейното здраве, за възрастта й, за прапра внуците — нали ги беше масажирала още като деца в голямата къща в Килохана, а нейната майка беше баба и така от поколение на поколение. След като поговориха с нея колкото се полагаше, Марта стана, придружи я до къщата, даде й пари и нареди на високомерните и красиви прислужнички японки да се погрижат за грохналата хавайка, да я нагостят с пои, което се приготвя от корените на водна лилия, с ямака, т. е. сурова риба със счукани орехи, и лиму, едно водорасло за беззъби старци, лесно смилаемо и приятно на вкус. Това бяха старите феодални отношения: вярност на обикновения човек към господаря, грижа от страна на господаря към обикновения човек: а Марта, три четвърти бяла, с англосаксонска кръв в жилите си, не по-зле от чистокръвна хавайка помнеше и спазваше изчезващите някогашни обичаи.
Тя тръгна обратно към голямото дърво, а Бела проследи движенията й и сякаш я прегръщаше и милваше с любещия си поглед. Марта беше по-ниска от Бела, но само мъничко по-ниска и не така царствена в походката си; и все пак тя беше истинска дъщеря на полинезииските вождове, красива и великолепно сложена, несъстарена, а само смекчена от времето, с чудесна фигура, която добре се очертаваше под полусвободната черна копринена рокля с богати поли и черна дантела по края — рокля, по-скъпа от парижки тоалет.
Наблюдавайки двете сестри, които подновиха разговора си, всеки би забелязал поразителната прилика между тях: еднакъв чист, прав профил, широки скули, голямо чело, сребристи буйни коси, нежни уста, говорещи за закърмена отпреди десетилетия и вече привична гордост, прекрасни тънки извити вежди над не по-малко прекрасни продълговати кафяви очи. Ръцете им, почти непроменени от годините, впечатляваха с тънките заострени пръсти, които още от люлката са били масажирани с обич от стари хавайки като тази, която сега гощаваха с пои, ямака и лиму.
— Така изкарахме една година — поднови разказа си Бела — и да ти кажа, нещата взеха да се оправят. Започнах да свиквам с Джордж. Така са устроени жените. Поне аз съм такава. Пък и той всъщност беше добър човек. И справедлив. Притежаваше всички стари пуритански добродетели. Започнах да свиквам с него, да се привързвам, дори, бих казала, да го обичам. И ако чичо Джон не ми бе дал тогава коня, сигурна съм, че щях да го обикна, истински и щях да живея в мир и щастие с него, разбира се, малко скучничко щастие.
Но разбери, аз не познавах никакъв друг мъж,, мъж, който да е различен от него, по-добър от него. Започнах да изпитвам радост, като го гледах да чете в краткия промеждутък между вечерята и лягането, да изпитвам радост, когато дочувах тропота на копитата на коня му, с който се връщаше вечер от безкрайните обиколки из ранчото. А редките му, но искрени похвали ме караха да примирам от щастие — да, Марта, аз даже се червях от неговите кратки справедливи похвали за една или друга работа, която бях свършила както трябва. И всичко щеше да си върви гладко до края на съвместния ни живот, ако не бе се наложило да замине с параход за Хонолулу. Пак по работа. Щеше да отсъствува най-малко две седмици, за да уреди първо някои работи на Гленови, а после — свои: да купи още земи в Наала. Знаеш ли, купуваше диви планински участъци около самия вододел, в които нямаше нищо ценно освен водата, и те вървяха само по петдесет цента акърът. Имах нужда от малко разнообразие, та пожелах да отида с него в Хонолулу. Но той — нали все мислеше за икономии — реши да ме прати в Килохана. Това пътуване до родния ми дом не само нямаше да му струва нищо, но щеше да му даде възможност да икономиса и тия жалки центове, които бих изразходвала за храна, ако останех в Наала — а за него това означаваше още: няколко акра земя. Но в Килохана чичо Джон се съгласи да ми даде кон.
През първите дни у дома се чувствувах като в рая. Отначало просто не ми се вярваше, че на света може да има толкова много храна. Невероятното разсипничество на продукти ме ужасяваше. Във всичко виждах разсипничество — така добре ме бе дресирал мъжът ми. Ами че там не само слугите, но и стари техни роднини и най-далечни познати се хранеха по-добре, отколкото ние с Джордж. Знаеш как’ беше и в Килохана, и у Паркърови — всеки ден се колеше крава, бързоходци доставяха риба от езерата в Уайпио и Кихоло, винаги се ядеше само най-хубавото и най-скъпото…
А каква обич, как всички в нашето семейство се обичат! Знаеш какъв беше чичо Джон. А там бяха и братята ни Уолкот и Едуард и всичките по-малки сестри, само ти и Сали липсвахте — още не бяхте свършили училище. Точно тогава бяха дошли на гости леля Елизабет и леля Джанет с мъжа си и всичките дечурлига. По цял ден прегръдки, целувки и мили думи — всичко, което ми бе липсвало през тези дълги и скучни дванадесет месеца. Жадувах за такъв живот. Приличах на корабокрушенец, който най-после е достигнал с лодката си бряг, където при дънерите на палмите бълбукат студени извори.
И тогава се появиха те, идваха с коне от Кауай-хае, където бяха дошли с кралската яхта — цяла кавалкада, двама по двама, всички окичени с гирлянди от цветя, млади, щастливи и весели, на коне от Паркъровото ранчо, тридесет души, а с тях сто от Паркъровите каубои и още толкова техни собствени слуги — истински кралски кортеж. Разбира се, този излет беше устроен от принцеса Лихуе — ние още тогава знаехме, че я гори и топи страшна болест, туберкулоза; но с принцесата бяха и племенниците й: принц Лилолило, когото навсякъде посрещаха като бъдещ крал, и братята му — принц Кахекили и принц Камалау. Съпровождаше я и Ела Хигинсуърт — тя с право твърдеше, че по линия на Кауаи в нея има повече кралска кръв, отколкото в управляващото кралско семейство; че и Дора Найлс, и Емили Лоукрофт, и… но защо да ти ги изреждам всичките. С Ела Хигинсуърт живеехме в една стая в пансиона към Кралското училище. Те спряха у нас да отдъхнат за един час: пиршество не направихме, защото пиршество ги очакваше у Паркърови, но за мъжете имаше бира и по-силни напитки, а за жените — цитронада, портокали и освежителни пъпеши.
То бяха прегръдки с Ела Хигинсуърт, че и с принцесата, която ме помнеше, и с всички останали момичета и жени, а после Ела поговори с принцесата и тя ме покани да се присъединя към тях — да ги догоня в Мана, откъдето щяха да тръгнат след два дена. Бях луда, луда от щастие, особено след едногодишното заточение в тази сива Наала. И все още
бях на деветнадесет години, една седмица ми оставаше да навърша двадесет.
О, и през ум не ми минаваше как може да свърши всичко това. Толкова се заплеснах с жените, че не обърнах внимание на Лилолило, забелязах го само отдалече да стърчи високо над останалите мъже. Никога не бях ходила на такъв излет. Помнех;, как приемаха знатните гости в Килохана и Мана, но тогава бях още малка и не ме канеха, после заминах да се уча и накрая се омъжих. Знаех какво ми предстои — две седмици райско блаженство, почти! нищо, като си представех нови дванадесет месеца в Наала.
И така, помолих чичо Джон да ми даде кон, което всъщност означаваше три коня — още един за слугата и един товарен. Тогава още нямаше шосета нито автомобили. А какъв кон ми се падна! Казваше се Хило. Ти не го знаеш. Още беше на училище и преди да се върнеш на другата година, той счупи врата си и врата на ездача по време на лов на диви говеда в Мауна Кеа. Може би си чула за ездача — млад американец, флотски офицер.
— Лейтенант Баусфийлд — кимна Марта.
— Но Хило беше чудо! За първи път го възсядаше жена. Близо четиригодишен, току-що обязден. Беше толкова черен и гладък, че на силна светлина блестеше като сребро. Това беше най-едрият яздитен кон в цялото ранчо — от кралския жребец Спарклингдю и една дива кобила; само преди няколко седмици му бяха метнали ласото. В живота си не съм виждала такава красота. Приличаше досущ на планински кон — здрав и добре развит, със заоблени широки гърди и шия на чистокръвен бегач — стройна, но не кльощава, а пък какви чудесни заострени уши — не толкова малки, че да изглеждат! зли, нито прекалено големи като на инатесто муле. Краката му също бяха чудесни — с безупречна форма и сигурна стъпка, с такива дълги, гъвкави глезени, че като си на седлото, не усещаш кога стъпва.
— Спомням си — прекъсна я Марта, — веднъж; чух принц Лилолило да казва на чичо Джон, че си най-добрата ездачка на Хаваите. Това беше две години по-късно, когато се бях върнала от училище, а ти още живееше в Наала.
— Нима каза така! — възкликна Бела. Кръвта
нахлу в лицето й, а продълговатите кафяви очи заблестяха — тя се пренесе в миналото, при любимия си, който близо преди половин век се бе превърнал в прах. Но от благородна скромност, тъй присъща на хавайките, тя потули този изблик на чувства с нови възхвали за Хило: — Ах, когато ме носеше нагоре-надолу по тревистите хълмове, струваше ми се, че прескачам бариери насън — сякаш излиташе над високата трева, скачаше като елен, като заек, като фокстериер, разбираш ли? А как танцуваше, как се вдигаше на задните си крака, как държеше главата си! Това беше кон за пълководец, за един Наполеон или Кичънър. Пък очите му едни такива… не зли, а умни, хитри, сякаш все криеше някоя шега и аха да се разсмее.
Та помолих чичо Джон да ми даде Хило. Чичо Джон ме погледна, погледнах го и аз и почувствувах, че си мисли: „Скъпа ми Бела“ и макар да гледаше мене, пред него стоеше образът на принцеса Наоми. И чичо Джон се съгласи. Така се случи всичко. Но той настоя първо да изпробвам Хило — или по-право себе си, — без някой да ме гледа. Огън, огън ти казвам! Но в него нямаше никаква злоба, никакво коварство. Току измисляше разни номера, но аз се правех, че не забелязвам. Не се боях и това ми даваше възможност да го карам непрекъснато да чувствува моята воля, тъй че нито за миг не можеше да си представи, че не аз съм господар на положението.
Често съм се питала помислял ли е чичо Джон как може да завърши всичко това. И на мен самата не ми бе минало през ум в деня, когато пристигнах с коня при принцесата в Мана. А там бяха направили едно пиршество! Знаеш как умееха Паркърови да посрещат гости. Лов на глигани ли не щеш, лов на диви говеда ли не щеш, обяздване ли не щеш… Помещенията за слугите бяха претъпкани. Надошли бяха всички каубои от ранчото. И всички момичета от Уаймеа, Уайпио, Хонокаа и Паауило; и сега са пред очите ми — насядали на редици върху каменния зид на говедарника и плетат венци за възлюбените си. А какви нощи, упойващи нощи, с песни и танци, и навсякъде под дърветата в имението — влюбени двойки. Принцът…
Бела млъкна и прехапа устни със ситните си, все
още безупречни зъби. Мъчейки се да се овладее, тя зарея поглед към далечния син хоризонт. Като се успокои, пак се обърна към сестра си.
— Истински принц беше той, Марта. Ти си го виждала в Килохана преди. . . след като се прибра у дома от учение. Хващаше окото на всяка жена, пък и на всеки мъж. Двадесет и пет годишен беше — красавец, в разцвета на младостта си, голям и силен физически, голям и силен по дух. Каквото и буйно веселие да ставаше, каквито и лудешки забавления да имаше, той сякаш никога не забравяше, че е от кралски род и всичките му деди са били вождове — като се почне още от онзи, за когото има песни — който преплавал с кануто си до Таити и Раиатеа и обратно. Той беше благороден, мил, приветлив, общителен, любезен с всекиго, но и строг, суров и рязък, когато биваше много ядосан. Трудно ми е да изразя това. Беше мъж, до мозъка на костите си, и принц до мозъка на костите си, в него имаше някакво момчешко добродушие и желязна твърдост, тъй че ако бе стъпил на престола, щеше да бъде един добър и силен крал.
И досега го виждам — такъв, какъвто беше в този първи ден, когато се докоснах до ръката му и разговарях с него. . . размених само няколко думи, и то плахо, съвсем не като жена, която от цяла година вече е омъжена за един сив чужденец. Половин век измина от тази среща — ти помниш как се обличаха тогава нашите младежи: бели обувки, бели панталони, бяла копринена риза, а през кръста широк испански пояс в ярък цвят, — половин век измина, а все още пазя този образ в сърцето си. Той стоеше на поляната заобиколен от приятели, а Ела Хигинсуърт ме поведе да ме представи. Тъкмо тогава принцеса Лихуе й подхвърли някаква закачка, та Ела се спря да й отвърне и ме остави на една-две крачки пред себе си.
И докато стоях така, смутена и развълнувана, той случайно ме забеляза. Боже, как ясно го виждам и сега — отметнал леко глава назад и в цялата му фигура нещо лъчисто, властно и удивително безгрижно — една свойствена само нему поза. Погледите ни се срещнаха. Той леко се наклони напред. Не зная какво стана. Заповед ли ми даде и аз се подчиних? Не знам. Знам само, че бях хубава в този ден — с венец от дъхави цветя на главата и с чудната рокля на принцеса Наоми, която чичо Джон извади за мене от забранената стая; знам още, че се отправих към него сама през поляната, а той остави приятелите си и тръгна да ме посрещне. Вървяхме през моравата един срещу друг, като че за нас нямаше друг път в живота.
Много красива ли бях като млада, Марта? Не зная. Не зная. Но в този миг, когато цялата му красота и царствена мъжественост проникнаха до самото ми сърце, изведнъж почувствувах и своята красота — как да ти кажа? — като че ли той излъчваше съвършенство, което проникваше в мен и ми се отразяваше.
Не си казахме нито дума. Но знам, че вдигнах глава и с поглед отвърнах ясно на гърма и тръбния звук на немия призив и че ако в тази минута ме застрашеше смърт, пак бих му се принесла в дар, което сигурно личеше по лицето, по очите, по тялото, по учестеното ми дишане. Красива ли бях, Марта, когато тъкмо навършвах двадесет години, много красива ли бях?
И шестдесет и четири годишната Марта погледна
шестдесет и осем годишната Бела и кимна, а в себе
си оцени и онази Бела, която седеше пред нея сега — горда глава върху все още закръглена и добре оформена шия, по-дълга, отколкото е обикновено
у хавайките, властно лице с високи скули и високо
извити вежди; гъсти вълнисти коси, вдигнати на висока прическа, искрящи със среброто на времето и в
рязък контраст с ясно очертаните, тънки черни вежди и дълбоките кафяви очи. И сякаш позаслепена
от това, което видя, Марта плъзна поглед по великолепната гръд на Бела, по пищното, изваяно тяло,
към краката в копринени чорапи и обувки с висок
ток — крака малки, закръглени, със съвършено, високо извито ходило.
— Веднъж е младост — засмя се Бела. — Лило-лило беше истински принц. По-късно, през нашите чудни дни и нощи край пеещите води, заспалия прибой или по планинските пътища, изучих всяка черта на лицето му, всяко негово изражение. Как познавах тези прекрасни дръзки очи, този нос — нос на истински потомък на крал Камеамеа — и най-малката извивка на устата Му. На света няма по-красива уста от устата на хаваеца, Марта.
А какво тяло! Той беше целият царствен атлет — от непокорната права коса до яките бронзови глезени. Онзи ден чух да казват за един от внуците на Уайлдър, че бил „царят .на Харвард“. Хайде де! Как биха нарекли моя Лилолило, ако можеха да го съпоставят с този младок и с целия отбор на Харвардския университет!
Бела млъкна, пое дълбоко дъх и скри в широката пола фините си малки ръце. Лека руменина се разля по лицето й, а очите й заблестяха — тя отново преживяваше щастливите си дни с принца.
— Е, досещаш се какво стана, нали? — сви предизвикателно рамене Бела и погледна сестра си право в очите. — Оставихме веселото имение на Паркърови и продължихме веселия излет — надолу по втвърдената лава към Кихоло, където се къпахме, ловихме риба, пирувахме и спахме на топлия пясък под палмите; оттам нагоре към Пуувааваа — лов на глигани, гонитба на диви коне с ласа, лов на диви овни по високите пасбища; после през Кона, та в планините, след това надолу към кралския дворец а Каилуа и там пак къпане — в Кеаухоу, в залива Кеалакекуа, Напоопоо и Хонаунау. Навсякъде хората излизаха да ни посрещат с цветя, даряваха ни с плодове, риба, прасета; със сърца, препълнени с обич и песен, те покорно свеждаха глави пред членовете на кралското семейство, а от устата им се чуваха ту възгласи на възхищение, ту песни за отколешни и незабравими дни.
Всичко стана, както се очакваше, Марта. Знаеш какви сме ние хавайците. Какви бяхме преди петдесет години. Лилолило беше прекрасен. Аз бях полудяла. Лилолило можеше да подлуди всяка жена, И ставах дваж по-неразумна, като си спомнех, че ме очаква сивият студен дом в Наала. Знаех какъв ще бъде краят. Нямах никакви съмнения. И никакви надежди. В онези години не можеше и да се мисли за развод. Жената на Джордж Кастнър никога не можеше да стане кралица на Хаваите, дори ако преобразованията, които предричаше чичо Робърт, се извършеха не толкова скоро и Лилолило успееше да стане крал. Но аз и не помислях за трона. Искаше ми се само да стана царица на сърцето на Лилолило — негова съпруга и другарка. Ала не се заблуждавах. Което е невъзможно, невъзможно е,.не градях въздушни кули.
Самият въздух около нас беше наситен с любов. О, как ме любеше Лилолило! Украсяваше главата ми с венци, неговите бързоходци ми носеха цветя чак от градините на Мана — помниш ги; тичаха с цветята по петдесет мили през планини и втвърдена лава и ми ги донасяха в саксийки от бананова кора, свежи, сякаш току-що са били откъснати; нежнорозови пъпки на дълги стъбла — като нанизи от неаполитански корал. А при пиршествата, при безкрайните пиршества трябваше да седя винаги до него на рогозката на Макалоа — лично негова, на която не смееха да сядат обикновени смъртни, освен ако той пожелаеше и разрешеше. И трябваше да топя пръстите си в неговата лична па уай холои (купа), в чиято топла вода плуваха дъхави цветове. Да, без да го е грижа, че всички виждат благоволението му към мен, той ме караше да вземам от неговите блюда и сол, и червен пипер, и лиму, и счукани орехи, а риба ядях от неговата дървена талерка от коу, в която е ял при такива излети и самият Камеамеа. На мене ми поднасяха и всички лакомства, предназначени само за Лилолило и принцесата. Вееха ми с неговите ветрила от пера и неговите слуги бяха мои слуги, и самият той беше мой; и от увенчаната с цветя глава до блажените нозе аз бях обичана жена.
Бела пак прехапа устни и зарея поглед към морето, докато се успокои и сложи в ред мислите си.
— Вървяхме все по-нататък и по-нататък — през Кона и Кау, Хупулоа и Капуа до Хонуапо и Пуналуу; цял един живот, събран в тези две кратки седмици. Цветето разцъфтява само веднъж. Това беше времето на моя цъфтеж — Лилолило край мен, а аз на моя чуден Хило, същинска кралица — не на Хаваите, а на Лилолило и любовта. Казваше ми, че съм слънчев лъч върху черния гръб на левиатан; нежна капка роса върху димящия гребен на течна лава; дъга върху гръмоносен облак. . .
Бела млъкна за миг.
— Няма да ти казвам как той ме наричаше — продължи сериозно тя, — но неговите думи бяха любовен плам и чиста красота, той редеше песни за мене, песни за звездни нощи, и ми ги пееше пред всички, когато пирувахме изтегнати на рогозките, аз — до него на рогозката на Макалоа.
Наближихме Килауеа и с това дивният сън наближи края си; естествено, хвърлихме в кипящия кратер нашите дарове за богинята на огъня Пеле — венци, риба, пои, загърнато в листа. После се спуснахме надолу през старата Пуна, веселихме се, танцувахме и пяхме ъ Кохоуалеа, Камаили и Опихикао, къпахме се в бистрите води на Калапаноките езера. Най-после излязохме на крайбрежието, в Хило.
Това беше краят. Не разменихме нито дума. Но и без думи беше ясно, че това е краят. Яхтата го чакаше. Бяхме закъснели с дни. От Хонолулу дойдоха вести, че кралят съвсем се е побъркал, че католически и протестантски мисионери кроят тайно заговори, че възникват неприятности с Франция. Те заминаха от Хило със смях, с цветя и песни — тъй както две седмици преди това бяха пристигнали в Кауайхае. Беше весело изпращане, носеше се смях, разменяха се шеги, последни напътствия, поздрави. Когато котвата се вдигна, хор от момчета на Лилолило запя прощална песен от палубата, а ние, насядали в големите лодки, видяхме как вятърът изду платната и яхтата започна да се отдалечава от брега.
Докато траеше суматохата и възбудата около изпращането, Лилолило, забравил за всички, с които трябваше да се сбогува или да размени по някоя дума и шега, се беше навел през борда и гледаше право към мене. На главата си носеше венеца, който сама му бях изплела и сложила. Заминаващите започнаха да хвърлят своите венци на приятелите си в лодките. Аз не се надявах, не чаках… И все пак като че ли се надявах мъничко, но това не личеше на лицето ми, което беше гордо — и весело като на всички останали. Но Лилолило направи това, което знаех, че ще направи, което очаквах от самото начало. Като ме гледаше прямо и открито в очите, свали от главата си моя чудесен венец и го скъса на две. Видях устните му да произнасят беззвучно само една дума — пау (край). Без да сваля очи от мен, той скъса двете половини на венеца още на две и хвърли тия останки — не на мен, а във водата, която ни делеше. Пау. Всичко бе свършено…
Бела дълго мълча, вперила поглед в морския хоризонт. Марта не се решаваше да изрече с думи своето съчувствие, но очите й се бяха овлажнили.
— Този ден тръгнах обратно по стария лош път край брега на Хамакуа — продължи Бела с глас, суров и сух отначало. — Този ден не беше толкова труден. Бях зашеметена. Дотолкова бях завладяна от чудните преживявания, които трябваше да забравя, та не съзнавах, че трябва да забравя. Прекарах нощта в Лаупахоехое. Знаеш ли, очаквах една безсънна нощ. Но уморена от ездата и все още зашеметена, спах цяла нощ като пребита.
Следният ден беше ужасен — с непрекъснат вятър и проливен дъжд. Боже, как духаше и валеше! Пътят стана невъзможен. Конете се хлъзгаха и падаха на всяка крачка. Каубоят, когото чичо Джон ми бе дал, отначало искаше да се върнем, но после тръгна покорно след мен и само клатеше глава и мърмореше, че съм полудяла. Товарния кон оставихме в Кукуихаеле. На едно място трябваше едва ли не да плуваме в река от кал. В Уаймеа се наложи каубоят да смени коня си. Но моят Хило издържа докрай. От ранни зори до полунощ не слязох от седлото, докато най-после стигнахме Килохана, чичо Джон ме пое от коня, внесе ме на ръце в къщата, вдигна прислужничките от сън, за да ме преоблекат и разтрият, а той ми наля топло вино и ме остави да спя. Сигурно съм бълнувала и крещяла насън. Сигурно чичо Джон се е досетил за всичко. Но никога думица не е казал — нито другиму, нито на мен. Каквото и да е угадил, заключил го е в непристъпната стая с олтара на принцеса Наоми.
Запазила съм някои откъслечни спомени от този ден: съкрушена, изпълнена с безсилна ярост срещу съдбата, а дъждът плющи и разпуснатите ми коси се сплитат и лепнат по лицето и гърдите ми; потокът оТ сълзи се смесва с цялата тази мокрота, аз беснея от злоба и негодувание срещу света, устроен тъй лошо и несправедливо. Помня, че блъсках с юмруци по седлото, ругаех каубоя, забивах шпори в хълбоците на нещастния красавец Хило и се молех от сърце и душа той да се разбеснее, да се изправи на задните си крака и падайки, да ме смаже под себе си — тогава мъжете няма вече да се наслаждават на красивото ми тяло — или да ме хвърли от пътя в дъното
на пропастта и тогава за мен да кажат пау — тъй безвъзвратно, както го изрече само с устни Лилолило, когато скъса моя венец и го хвърли в морето…
Джордж се забави в Хонолулу повече, отколкото се предвиждаше. Когато се върна в Наала, аз вече го чаках там. Мъжът ми ме прегърна тържествено, целуна ме равнодушно в устата, прегледа важно езика ми, каза, че не съм добре, даде ми рициново масло и ме сложи да спя с топли тухли на краката. И аз отново станах част от сивия живот в Наала — като част от часовников механизъм, като зъбец или колелце, което неспирно и неумолимо се върти, върти, върти. И Джордж пак ставаше всяка сутрин в четири и половина и излизаше с коня си в пет. И пак вечната овесена каша, и пак отвратителното евтино кафе, и пак това говеждо — прясно и сушено, прясно и сушено. Готвех, печах и перях. Въртях ръчката на разнебитената машина и шиех евтините си рокли. Вечер след вечер, през безкрайната вечност на още две години, седях срещу него на масата до осем часа, кърпех му евтините чорапи и долнокачественото бельо, а той четеше миналогодишни списания, взети от някого, защото му се свидеше да се абонира. После идваше време за спане — газта пари струва — и той навиваше часовника си, вписваше в дневника какво е било времето, сваляше обувките си — първо дясната — и ги поставяше една до друга пред кревата, откъм своята страна.
Но сега вече нямаше и следа от привързаността, която бях започнала да изпитвам към Джордж, преди принцеса Лихуе да ме покани на излета и преди чичо Джон да ми даде коня. Ето, виждаш ли, Марта, всичко това нямаше да се случи, ако чичо Джон бе отказал да ми даде коня. Но сега вече бях познала любовта и познавах Лилолило; нима след това мъжът ми можеше да спечели моето уважение и привързаност? През следващите две години в Наала живееше една мъртва жена, която някак си ходеше, разговаряше, печеше, переше, кърпеше чорапи и икономисваше газ…
Лекарите казваха, че цялата причина била в неговото долнокачествено, недостатъчно топло бельо — нали и в зимните бури все ходеше по върховете на Наала да търси извори. Неговата смърт не ми причини мъка. Аз вече се бях измъчила. Но не ме и зарадва. Радостта ми бе умряла още когато Лилолило хвърли моя венец в морето и нозете ми забравиха какво значи упоението на танца. Лилолило почина месец след Джордж Не го бях виждала повече след раздялата в Хило. Охо, после имах обожатели колкото щеш. Но и аз се оказах като чичо Джон. Можех да отдам сърцето си само веднъж. В Килохана чичо Джон бе направил олтар на принцеса Наоми.
От петдесет години и за Лилолило има такъв олтар — в моето сърце. И ти си първата, Марта, която допуснах до този олтар.
Още един автомобил зави и спря пред къщата и на моравата се появи мъжът на Марта. Изправен, строен, с посивяла глава и войнишка осанка, Роско Кандуел беше един от „петимата големи“, които, събрали в ръцете си огромни средства, определяха съдбините на Хаваите. Макар и да беше чистокръвен бял, роден в Нова Англия, той сърдечно прегърна и разцелува Бела по хавайски обичай. Скандуел от пръв поглед разбра, че тук се е водил чисто женски разговор, и макар у двете сестри да личеше дълбоко вълнение, мъдростта на годините ще им помогне да се успокоят бързо.
— Елси пристига с дечурлигата, току-що получих радиограма от парахода — съобщи той, след като целуна и жена си. — Ще останат няколко дни у нас, а после ще продължат към Мауи.
— Смятах да те настаня в розовата стая, Бела — заразсъждава гласно Марта. — Но тя ще е по-удобна за Елси с децата и гувернантките, та тебе ще сложа в стаята на кралица Ема.
— Още по-добре, аз и миналия път бях в нея — рече Бела.
Роско Скандуел, който отлично знаеше какво значи любовта в Хаваите, изправен, строен, представителен, застана между двете добре сложени сестри и като прегърна всяка през великолепната талия, тръгна с тях към дома.
Кормчията хаваец завъртя щурвала, „Малахини“ се обърна с нос към вятъра и се изправи. Предните платна увиснаха; разнесе се отривистото плющене на краищата на въжетата по платната и скърцането на бързо въртящи се скрипци; вятърът отново изду платната, шхуната се наклони и взе друг курс. Макар че беше още ранно утро и духаше силен вятър, петимата бели на юта бяха облечени много леко. Дейвид Грийф и неговият гост, англичанинът Мълхол, бяха още по пижами и с китайски пантофи, обути на бос крак. Капитанът и помощникът му — по тънки долни фланелки и с платнени панталони, а отговорникът за стоката все още държеше в ръце фланелката си и никак не му се щеше да я облече. По челото му бе избила пот и той жадно подлагаше гърди на вятъра, който не носеше никаква прохлада.
— Душно, и вятърът не помага — оплака се той.
— А какво става там на запад? Това искам да знам — додаде Грийф.
— Няма да трае дълго — обади се помощниккапитанът, холандец на име Херман. — Вятърът цяла нощ се мени — пет минути духа от една страна, десет минути от друга, един час от трета.
— Готви се нещо, готви се нещо — произнесе мрачно капитан Уорфийлд, разчеса с пръсти гъстата си брада на две и вдигна глава към вятъра с напразна надежда да се разхлади. — Цели две седмици вече времето е шантаво. От три седмици обичайният пасат не е духал. Всичко се е объркало. Вчера при залез барометърът взе да се колебае и сега още се колебае, но познавачите казват, че това нищо не значи. Каквото и да казват, на мене това не ми харесва. Действува ми на нервите, знаете. Барометърът играеше така и когато „Ланкастър“’ отиде по дяволите. Тогава бях още новак и хлапак, но помня много добре
всичко. Корабът беше нов-новеничък, четиримачтов, със стоманена обшивка и това бе първото му плаване. Старият капитан не можа да понесе този удар. От четиридесет години служеше в компанията. Залиня и след година умря.
Въпреки вятъра и ранния час хората се задушаваха от жега. Вятърът само ги караше да очакват прохладата, но не я донасяше. Да не беше така наситен с влага, човек би рекъл, че духа от Сахара. Нямаше мъгла, нито следа от мъгла и все пак далечината изглеждаше замъглена. По небето не се виждаха отделни облаци, но то беше покрито с такава плътна завеса, че слънцето не можеше да проникне През нея.
— Готови за обръщане! — изкомандува спокойно, но строго капитан Уорфийлд.
Тъмнокожите матроси хавайци, само по набедреници, се отправиха с плавни бързи движения към предните платна и скрипците на рангоутите.
— Рул на подветрения борд!
Кормчията завъртя мигновено щурвала и „МалаХИни“ със стремително и красиво движение смени посоката.
— Господи! Чудесна е! — възхити се Мълхол. — Не знаех, че моряците търговци използуват яхти в Южните морета.
— Отначало е била построена в Глостър като рибарски съд — поясни Грийф, — но глостърските съдове не отстъпват на никоя яхта и по корпус, и по такелаж, и по бърз ход.
— Но входът на лагуната е пред нас, защо не влезнете? — забеляза критично англичанинът.
— Опитайте, капитане — предложи Грийф. — Покажете му какво значи да влезеш в лагуна при силен отлив.
— Косо към вятъра! — изкомандува капитанът.
— Косо към вятъра — повтори хаваецът и завъртя леко щурвала.
„Малахини“ се насочи право към тесния вход на лагуната на голям, дълъг атол с тясна овална форма. Той изглеждаше образуван от три атола, които някога са се разпаднали и сраснали в един. Пясъчният пръстен беше изпъстрен с кокосови палми, но там, където атолът беше много нисък, палми не растяха и през тия пролуки лагуната проблясваше като леко набраздено огледало. Тя се простираше на много квадратни мили и при отлив водите й се втурваха към единствения тесен проток. Той беше толкова тесен, а напорът на водите при отлив толкова силен, че не приличаше на обикновен вход на лагуна, а на буйна, бърза река. Водата бучеше, кипеше на въртопи и се мяташе навън, образувайки остри, зъбати, белопенести вълни. Те връхлитаха сега откъм носа на „Малахини“ и с всеки свой удар като с железен клин я отблъскваха към единия бряг на протока. Тя бе навлязла вече доста навътре в протока, но в този миг се оказа така притисната към кораловия бряг, че се наложи да завие. Шхуната се обърна с борд към течението и то стремително я понесе към открито море.
— Сега е време да пуснете в ход вашия нов скъп мотор — каза Грийф с добродушна насмешка.
Всички знаеха, че капитан Уорфийлд има слабост към този мотор. Беше молил и уговарял Грийф, докато най-после Грийф даде съгласието си за покупката.
— Той ще оправдае парите си — отвърна капитанът. — Ще видите. Един мотор е по-надежден от всякаква застраховка; а вие много добре знаете, че никой не се наема да застрахова кораби, които плават в архипелага Пуамоту.
Грийф посочи малкия тендер зад тях, който също се бе насочил към устието на лагуната.
— Обзалагам се за пет франка, че „Нухива“ ще влезе преди нас.
— И още как — съгласи се капитан Уорфийлд. — За размерите си той има много мощен мотор. В сравнение с него нашата шхуна е презокеански параход. а има всичко на всичко четиридесет конски сили. „Нухива“ има десет конски сили, но нали е малък, лети като птица. Може да се плъзга и в адски разпенено море, но такова течение е невъзможно да преодолее. Та скоростта на този поток е най-малко десет възла.
И със скорост от десет възла течението изтласка „Малахини“ в открито море, като я блъскаше и подмяташе насам-натам.
— След половин час отливът ще свърши и тогава ще влезем — каза сърдито капитан Уорфийлд, а следващите му думи показаха какво го дразнеше. — Парле не е имал право да дава на атола своето име. На всички английски карти, пък и на френските той е обозначен като Хикихохо. Атолът е открит от Бугенфвил, който му е оставил местното название. — Не е ли все едно как се казва? — рече отговорникът за стоката, който бе пъхнал вече ръце в ръкавите на фланелката си, но все не му се искаше да я облече. — Важното е, че атолът сега е под носа ни, а там е и старият Парле с бисерите си.
— А кой е видял тези бисери? — попита Херман и изгледа всички поред.
— Та кой не знае за тях? — отвърна отговорникът и се обърна към кормчията. — Разкажи им, ТаиХо-Цтаури.
Поласкан и малко смутен от оказаното му внимание, хаваецът завъртя леко щурвала. . — Брат ми е ловил бисери за Парле тричетири месеца. Той много говореше за бисерите. Хикихохо е добро място, тук ги има много.
— Но старецът никога не е продал и един бисер на търговците — намеси се капитанът.
— А разправят, че когато тръгнал да посрещне херман в Таити, помъкнал пълна шапка с бисери;за нея — додаде отговорникът. — Това е било преди петнадесет години, а оттогава кой знае още колко е натрупал. Събирал и седеф. Сума хора са видели купищата черупки от бисерни миди — стотици тонове. Казват, че лагуната е обрана докрай. Може би за това е обявил този търг. — Ако наистина смята да разпродаде натрупаното, това ще бъде най-голямата продажба на бисери в архипелага през тази година — каза Грийф. — Я слушайте, нищо не разбирам! — не издържа Мълхол, измъчен като всички от влажния зной. — за какво става дума? Кой е този старик? И какви са тия бисери? Защо говорите с недомлъвки?
— Хикихохо е собственост на стария Парле — отвърна отговорникът. — Парле притежава цяло състояние от бисери, събирани години наред. Преди няколко седмици обяви, че ще продаде всичко; разпродажбата ще стане утре. Виждате ли колко мачти стърчат над лагуната?
— Доколкото разбирам, това са осем шхуни — каза Херман.
— Какво търсят осем шхуни в това забравено от бога място? — продължи отговорникът за стоката. — За цяла година тук не можеш събра и един товар копра. Следователно те са дошли за разпродажбата, за която идваме и ние. Със същата цел и „Нухива“ пердаши след нас, макар че не ми е ясно какво може да купи. Негов собственик и капитан е Нари Херинг, син на английски евреин и туземка, но единственият му капитал са нахалството, дълговете и неплатените сметки за уиски. В тия неща е гений. Толкова е задлъжнял, че няма търговец в Напеете, който да не се интересува от неговото благополучие. Какво ли не правят търговците, за да му дадат възможност да изкара нещо? Те нямат друг изход, а пък за Нари това е добре дошло. Аз например никому нищо не дължа, но каква полза? Ако припадна ей тук на брега, ще ме оставят да пукна като куче. Защото никога няма да загубят от това. Виж, с Нари Херинг е друго. Как биха се разтичали, ако той легне болен! И звездите ще му свалят, щом потрябва. Много пари са им вързани в него. Та не могат да го оставят на произвола на съдбата. У дома си ще го приберат и ще се грижат за него като за роден брат. Да ви кажа право, от честността полза няма, колкото и да ни я препоръчват.
— Какво общо има този Нари с нашия разговор? — не издържа англичанинът и като се обърна към Грийф, каза: — Що за басня са тия бисери? Обяснете всичко последователно.
— Ще трябва да помагате — предупреди Грийф останалите и започна да разказва: — Старикът Парле е голям чудак. Доколкото го познавам, струва ми се, че не е с всичкия си. Както и да е, чуйте сега историята. Парле е чистокръвен французин. Лично той ми каза веднъж, че е парижанин. И говорът му е чисто парижки. Дойде по тия места много отдавна. Хвана се с търговия и с какво ли не още. И така попадна на Хикихохо. Залови се да търгува, когато разменната търговия беше в разцвета си. На Хикихохо живееха стотина туземци — от бедни по-бедни. Той се ожени за тяхната кралица — според, туземния обред. И когато тя умря, наследи всичките й владения. После избухна епидемия от морбили, от която оцеляха не повече от десетина туземци. Парле, като крал, ги хранеше, а те работеха за него. Трябва да ви кажа, че преди да умре, кралицата роди момиче. Кръстиха го Арманд. Когато момиченцето стана на три години, Парле го изпрати в един манастир в Папеете, а на седем или осемгодишна възраст го изпрати във Франция. Досещате се какво ще излезе, нали? Парле, капиталист и крал на един от островите на архипелага Пуамоту, не можеше да изпрати единствената си дъщеря другаде освен в най-добрия и най-аристократичния френски манастир — знаете, че в добрата стара Франция не съществуват расови предразсъдъци. Възпитавали са Арманд като принцеса, пък и самата тя се чувствуваше принцеса. При това мислеше, че е чистокръвна бяла, и дори не подозираше, че в произхода й може да има нещо не в ред.
И сега идва трагедията. Старецът открай време си беше малко смахнат и толкова дълго живееше на Хикихохо като неограничен властелин, та накрая си въобрази, че е истински крал, а дъщеря му — истинска принцеса. Когато Арманд навърши осемнадесет години, той реши да я прибере при себе си. Натрупал бе вече купища пари, както се казва. Построи огромна къща на Хикихохо, а в Папеете — великолепно бунгало. Арманд трябваше да пристигне с пощенския параход от Нова Зеландия и старецът тръгна с шхуната си да я посрещне в Папеете. И може би всичко щеше да мине благополучно напук на всички надути кокошки и тъпи говеда в Папеете, ако не бе се разразил ураганът. Струва ми се, че това беше годината, когато водата заля Ману-Хуни и над хиляда души се издавиха. Така ли е?
Всички кимнаха, а капитан Уорфийлд добави:
— Тогава плавах с „Магпай“. Бурята ни изхвърли на сушата — шхуната с целия екипаж и готвача. Натика ни в кокосовите палми на четвърт миля от брега. Това стана при входа на Таохайския залив, а се смята, че това пристанище е защитено от бури.
— И тъй — продължи Грийф — старият Парле попада в същия ураган и пристига в Папеете с цяла шапка перли едва три седмици по-късно. Бурята изхвърлила на брега и неговата шхуна, та трябвало да я изправят и да подлагат плазове, за да я довлекат до водата, която била на половин миля.
В това време Арманд го чакала в Папеете. Никой от местните жители не я навестил. Самата тя, по френски обичай, направила посещение на губернатора и на пристанищния лекар. Те я приели, но техните кокошки се били измъкнали от къщи, а след това не й върнали посещението. Да, тя била отритната, отхвърлена от обществото, макар да не подозирала това; но те по деликатен начин я накарали да разбере. Там имало някакъв весел млад лейтенант от един френски крайцер. Тя завладяла сърцето му, но не и ума му. Можете да си представите какъв удар е било всичко това за момичето, образовано, красиво, възпитано като истинска аристократка, разгалено от всичко онова, което може да се купи с пари в старата Франция. Той сви рамене. — Не е трудно да отгатнете края. В бунгалото на Парле имаше един слуга японец. Той видял със собствените си очи разказваше после, че тя постъпила като истински самурай. Взела кинжала — без бързане, без безумна жажда за смърт, — взела кинжала, допряла внимателно острието му там, където е сърцето, и с две ръце го натиснала бавно и уверено.
Парле пристига със своите перли едва след това. Разправят, че имал една перла на стойност шестдесет хиляди франка. Питър Гий я видял и както ми каза, сам предложил за нея толкова. Старецът съвсем се смахнал. Държали го два дена в колониалния клуб в усмирителна риза…
— Чичото на жена му, един стар туземец, го освободил от ризата и го пуснал — прибави отговорникът.
— И тогава старият Парле се развилнял — продължи Грийф. — Ранил с три куршума подлеца лейтенант…
— Така че той лежа три месеца в лазарета — вмъкна капитан Уорфийлд.
— Лиснал чаша вино в лицето на губернатора; бил се на дуел с пристанищния лекар; пребил от бой слугите му туземци; нахълтал в болницата, строшил две ребра и ключицата на един санитар и дим да го няма. Хукнал към шхуната си с револвер във всяка ръка и крещял: „Дайте насам началника на полицията с всичките му жандарми! Нека ме арестуват, ако смеят.“ Й отплавал за Хикихохо. Разправят, че оттогава не е напускал острова.
Отговорникът кимна:
— Това беше преди петнадесет години, оттогава не е мръднал оттам.
— И не е престанал да трупа бисери — каза капитанът. — Луд, съвсем побъркан. Тръпки ме побиват, като се сетя за него. И същински магьосник.
— Какво, кашо? — попита Мълхол.
— Господар на стихиите — така поне вярват туземците. Попитайте ТаиХотаури. Хей, ТаиХотаури, я кажи какво прави старият Парле със стихиите.
— Каквото прави дяволът — отвърна хаваецът. — Нали знам. Каже ли да има буря, ще има буря. Каже ли да няма вятър, няма вятър.
— Да, истински стар магьосник — рече Мълхол.
— Тия бисери носят нещастие — изтърси внезапно ТаиХотаури и мрачно поклати глава. — Парле казва, ще продава. Идват много шхуни. Тогава Парле прави голям ураган и край. Ще видите. Всички туземци казват така.
— Но сега е тъкмо времето на ураганите — усмихна се кисело капитан Уорфийлд. — Туземците не са далеч от истината. Ето, и сега нещо се готви; аз бих предпочел „Малахини“ да е на хиляди мили оттук.
— Той си е смахнат, разбира се — заключи Грийф. — Неведнъж съм се мъчил да го разбера. Но
главата му е съвсем объркана. Осемнадесет години
Арманд беше всичко за него. И досега той понякога вярва, че е жива, но още не се е върнала от Франция. Това донякъде обяснява защо не иска да се раздели с бисерите си. А как ненавижда белите! Никога не забравя, че те са причина за смъртта й, макар почти винаги да забравя, че тя е мъртва…
— Ето на! Къде е вашият вятър?
Платната увиснаха безсилно над главите им и капитан Уорфийлд изруга през зъби. Горещината и без това беше непоносима, а сега, при липсата на вятър,
стана невъзможна. По лицата на всички шуртеше вота, ту един, ту друг поемаше тежко дъх и търсеше жално повече въздух.
— Ето го пак вятъра — изменил е посоката с осем румба. Обърни гикшкотите! Живо!
Матросите се спуснаха да изпълнят заповедта на капитана и цели пет минути шхуната плава право към входа на лагуната, преодолявайки силното течение. Но вятърът отново стихна, сетне духна от предишната посока и пак трябваше да обърнат платната.
Ето и „Нухива“ — каза Грийф. — Пуснали са мотора. Вижте как се нос!и
— Готово ли е всичко? — попита капитанът механика, португалец метис, който се подаде от малкия люк пред самата капитанска кабина, бършейки потното си лице с топка омазнени кълчища.
— Готово — отговори механикът.
— Тогава пускай!
Механикът изчезна в бърлогата си и миг след това се разнесе хъркането и пращенето на заглушителя; но шхуната не можа да запази преднина. Докато тя изминеше два фута, малкият тендер успяваше да направи три и бързо я застигна и изпревари. На палубата му се виждаха само туземци. Човекът, който го управляваше, им махна насмешливо с ръка за поздрав и довиждане.
— Това е Нари Херинг — каза Грийф на Мълхол, — този едрият, на щурвала. Най-нахалният и най-безсъвестният негодник в целия архипелаг.
След пет минути хавайците на „Малахини“ нададоха радостен вик и всички погледи се насочиха към „Нухйва“. С мотора на тендера бе станало нещо и те го настигаха. Матросите на „Малахини“ се покатериха по мачтите и взеха да се присмиват на съперниците си; малкият тендер се бе наклонил под напора на вятъра, а отливът го отнасяше назад.
— Това се казва мотор! — възхити се Грийф от мотора на „Малахини“, когато пред тях се разкри лагуната и корабът зави, за да пусне котва.
Макар и явно доволен, капитан Уорфийлд изръмжа в отговор:
— Ще си изкара парите, не бойте се.
„Малахини“ се промъкна в средата на малката флотилия, където най-после намери свободно място да хвърли котва.
— Ето го и Айзък с „Доли“ — рече Грийф и махна ръка за поздрав. — И Питър Ги й с „Роберта“. Може ли без него на такава продажба на бисери! А ето и Франчини с „Кактус“. Всички търговци са се събрали. Старият Парле ще вземе добри пари, бъдете сигурни.
— Онези още не са оправили мотора си — присмя се капитан Уорфийлд.
Той се бе загледал натам, където между палмите около лагуната се виждаха платната на „Нухива“.
Къщата на Парле беше голяма двуетажна постройка от калифорнийски дървен материал, покрита с поцинкована ламарина. Тя дотолкова не отговаряше на тънкия пръстен на атола, че стърчеше на пясъчната ивица като някое страшилище. Щом „Малахини“ хвърли котва, капитанът и останалите тръгнаха да посетят Парле, както изискваше учтивостта. Капитаните и търговците от другите кораби се бяха събрали вече в голямата стая и разглеждаха бисерите, чиято разпродажба щеше да се извърши на следния ден. Тъмнокожи слуги — жители на острова и роднини на Парле — сновяха нагоре-надолу и разнасяха уиски и абсент. Между тази необикновена компания с покашлюване и хихикане се движеше и самият Парле — жалка развалина, в която трудно можеше да се познае някогашният висок и силен мъж. Очите му, потънали в орбитите, бяха трескави, бузите му — дълбоко хлътнали. Косата му беше вече оредяла на места, като мустаците и козята му брадичка.
— Господи! — прошепна тихо Мълхол. — Същински дългоног Наполеон Трети — само че изсушен, спечен и спаружен. Кожа. и кости. Нищо чудно, че държи главата си все на една страна. Как иначе ще пази равновесие?
— Ще има буря — каза старецът на Грийф вместо поздрав. — Вие сигурно съвсем не сте равнодушен към бисерите, щом сте дошли в такъв ден.
— Човек и в ада би отишъл за такива бисери — засмя се искрено Грийф и плъзна поглед по изложбата на масата.
— И други са дошли за тях — просъска старият Парле. — Я вижте този! — Той посочи голям великолепен бисер, почти колкото орех, който беше поставен отделно върху парче велур. — Шейсет хиляди франка ми даваха за него в Таити. А утре хората Ще дадат и повече, стига да не ги отнесе ураганът. Този бисер го намери мой братовчед, по-право братовчед на жена ми. Туземец. При това крадец. Взе, че го скри. А бисерът си беше мой. Неговият братовчед, който се пада роднина и на мен — ние тук сме все рода, — го уби, грабна бисера и избяга в Ноо-Нау с кораб. Тръгнах да го гоня, но вождът на
жителите В Ноо-Нау го бе убил заради този бисер, преди да гО стигна там. Да, да, тук на масата има доста мъртъвци. Ще пиете ли, капитане? Вашето лице ми е непознато. Нов ли сте по тия места?
— Това е капитан Робинсън от „Роберта“ — запозна ги Грийф.
— В това време Мълхол се здрависваше с Питър Гий. Не съм и сънувал, че на света има толкова бисери — рече Мълхол.
— Толкова много накуп и аз не съм виждал — призна Питър Гий.
— Колко ли може да струват? — попита Мълхол.
— Петдесет-шейсет хиляди английски лири — за нас изкупвачите. А в Париж… — той сви рамене.
Мълхол избърса потта, която се стичаше в очите му. Всички в стаята се обливаха в пот и дишаха тежко. Лед нямаше, та уискито и абсентът бяха като топъл чай.
— Да, да — кудкудякаше Парле. — Много мъртъвци лежат на тази маса. Познавам добре всички тия бисери. Виждате ли тези три — чудесно подбрани, нали? Един ловец от Великденския остров ги улови за мен само за една седмица. На другата седмица него го улови акула — откъсна му ръката, после получи отравяме на кръвта и това го довърши. А онзи там, големият с неправилната форма, не е нещо особено, ще съм доволен, ако утре ми дадат за него двайсет франка — а е изваден от двайсет и два разтега дълбочина. Ловецът беше от Раротонта. Счупи всички рекорди. С очите си го видях. Но след два часа умря — я дробовете му се бяха пръснали, я бе получил кесонова болест. А как крещеше, преди да умре! На няколко мили можеше да се чуе. Такъв юначага туземец вече не съм видял. Шестима от моите ловци умряха от кесонова болест. И още много хора ще умрат, още много ще умрат.
— Стига си кряскал, Парле! — не се стърпя един от капитаните. — Буря няма да има.
— Ако бях силен, както някога, веднага щях да вдигна котва и да се омета оттук — отвърна Парле със старческия си фалцет. — Начаса щях да се омета, ако бях силен и млад и още можех да усетя вкуса на виното. Но вие ще останете. До един ще останете. Аз и не бих ви съветвал тъй, ако мислех, че ще ме послушате. Лешояди от мърша бягат ли? Ха
Пийнете още по чашка, мои храбри моряци. Да, да, кой ще се излага на опасности заради няколко зрънца от миди! Я вижте тия красавци! Разпродажбата започва утре, точно в десет. Старият Парле разпродава бисерите си и лешоядите се събират… А стария Парле навремето беше по-силен от всички тях и още мнозина ще погребе!
— Ако и това не е мръсен скот! — прошепна отговорникът на Питър Гий.
— И да има буря, какво от това? — каза капитанът на „Доли“. — Хикихохо никога още не е бил заливан.
— Значи вероятно е да дойде и неговият ред — възрази капитан Уорфийлд. — Нямам вяра в този остров.
— Кой кряка сега? — упрекна го Грийф. — Ще пукна от мъка, ако загубя новия мотор, преди да си е изкарал разноските — отвърна мрачно капитан Уорфийлд.
С неочаквана пъргавина Парле се шмугна през тълпата към барометъра на стената.
— Гледайте тук, мои храбри моряци! — извика Парле ликуващ. .
й Човекът, който беше най-близо до барометъра, се взря в него. На лицето му се изписа изненада.
— Паднал е с десет — кратко рече той, но на всички лица се изписа тревога и всеки сякаш беше готов да се хвърли още сега към вратата.
— Слушайте! — изкомандува Парле. В настъпилата тишина долетя шумът на прибоя — необичайно силен, той се разбиваше в брега с грохот и рев.
— Надига се голямо вълнение каза някой и всички се втурнаха към прозорците. Между палмите се виждаше океанът. Огромни сини вълни настъпваха отмерено към кораловия бряг. Няколко минути всички наблюдаваха необикновената гледка, разговаряйки тихо, и всички забелязаха, че вълните стават все по-големи. Океанът, се вълнуваше при пълно безветрие, беше толкова зловещ, че хората снишаваха неволно глас. Парле ги стресна с неочаквания си грак:
— Все още има време да излезете в открито море, храбри джентълмени, нали имате лодки, можете да си измъкнете шхуните от лагуната на буксир.
— Не се безпокой, старче — каза Дарлинг, помощник-капитанът на „Кактус“, едър двадесет и пет годишен младеж. — Бурята е встрани, на юг, и ще ни отмине. Няма и да я усетим.
Всички въздъхнаха с облекчение. Разговорите се подновиха, гласовете станаха по-гръмки. Някои от търговците дори се върнаха до масата и отново заразглеждаха бисерите. Парле се разкряка още по-силно.
— Така и трябва — насърчи той хората около масата. — И краят на света да настъпи, вие пак ще търгувате.
— Утре ще изкупим всичко — увери го Айзък.
— Значи ще купувате в ад.
Взрив от недоверчив смях вбеси стареца. Вън от кожата си, той се нахвърли срещу Дарлинг:
— Откога сукалчета като тебе взеха да разбират от бури? И от кого е съставена карта на движението на ураганите в архипелага Пуамоту? Интересно в кои книги сте намерили такава карта? Плавал съм по тия места, когато и най-старите от вас още не са били родени. Знам какво говоря. Като се движат на изток, ураганите описват такава огромна дъга, че се получава почти права линия. А когато се движат на запад, правят остър завой. Спомнете си картата. Обяснете ми защо ураганът през деветдесет и първа смете Аури и Хиолау? Цялата работа е в дъгата, храбреци мои, каква дъга описва! След час-два, най-много три, и тук ще излезе вятър. Я чуйте.
Мощен удар разтърси с грохот кораловите основи на атола. Къщата затрепера. С бутилки уиски и абсент в ръце тъмнокожите слуги се запритискаха един към друг, сякаш търсеха закрила, и се вторачиха през прозорците в грамадната вълна, която прехвърли брега и допълзя до един от навесите за копра.
Парле погледна барометъра, ухили се и злорадо изгледа гостите си. Капитан Уорфийлд отиде да види барометъра.
— Двайсет и девет и седемдесет и пет — съобщи той. — Паднал е още с пет. Старият дявол е прав. Надига се буря. Правете каквото искате, но аз се връщам на „Малахини“.
— Става все по-тъмно — каза Айзък почти шепнешком.
— Господи! Също като на сцена! — рече Мълхол
Грийф, след като погледна часовника си. — Десет часът сутринта, а сякаш припада здрач. Сега започва трагедията. Дайте тиха музика, В отговор нов грохот разтърси атола и къщата. в панически страх хората се хвърлиха към вратата. В тоя полумрак запотените им лица изглеждаха призрачни. Айзък се задъхваше като асматик от задушаващата жега.
— Какво се разбързахте? — ехидно се хилеше Парле на разотиващите се гости. — Пийнете по едно за по път, храбри джентълмени.
Но никой не го слушаше. Когато гостите се запътиха към брега по пътеката, очертана в краищата с раковини, старикът подаде глава от вратата и извика:
— Не забравяйте, господа, че утре в десет часа сутринта старият Парле ще разпродава своите бисери!
На брега се разигра интересна сцена. Хората се качваха припряно в лодките и те една подир друга се отделяха от брега. Притъмня още повече. Тягостното безветрие продължаваше и когато вълните се разбиваха о брега от външната страна на атола, пясъчната ивица потреперваше. Нари Херинг се шляеше лениво по пясъка. Гледаше как капитаните и търговците бързат да отплават и се хилеше. С него бяха Трима от матросите му хавайци и ТаиХотаури.
— Влизай в лодката и хващай едно весло — заповяда капитан Уорфийлд на кормчията си. ТайХотаури приближи нехайно към капитана, а Херинг и хавайците останаха на около четири крачки.
Вече няма да работя при тебе, капитане — каза високо и предизвикателно Таи Хотуари; но изражението на лицето му противоречеше на този тон, и още повече че той усилено намигаше на капитана. — Удари ме, капитане — прошепна хапливо той и пак Смигна многозначително.
Капитан Уорфийлд разбра намека и реши да изиграе добре ролята си. Той вдигна юмрук и изрева:
— Влизай в лодката, мръсна свиня, или ще те смачкам на пихтия.
Храбрецът отстъпи и се наежи; тогава Грийф застана между тях, решил да успокои капитана.
— Отивам да работя на „Нухива“ — каза Таи-Хотаури и тръгна към Херинг и матросите му.
— Връщай се веднага! — кресна след него Уорфийлд. — Той е свободен човек, капитане — обади се Нари Херинг. — Преди работеше при мене и сега пак ще работи при мене — това е всичко.
— Хайде, че трябва да вървим на шхуната — каза нетърпеливо Грийф. — Я колко притъмня.
Капитан Уорфийлд се предаде, но щом лодката се отдалечи, той се изправи на кърмата и размаха юмрук към брега.
— Ще си разчистя сметките с тебе, Нари! — извика Уорфийлд. — От толкова капитани само ти се намери да отмъкваш чужди моряци.
После седна на мястото си.
— Какво ли има наум ТаиХотаури? — запита се след малко той. — Намислил е нещо, но какво именно?
Щом лодката се доближи до „Малахини“, от борда се подаде разтревоженото лице на Херман.
— Барометърът хвърчи надолу — съобщи той. — Ще има ураган. Наредих да приготвят втората котва
от десния борд.
— Пригответе и голямата — разпореди се капитан Уорфийлд, поемайки ръководството, — Няколко души да изтеглят тази лодка. Обърнете я с дъното нагоре и я закрепете здраво.
Екипажите на всички шхуни бяха заети с работа. Дрънчаха котвени вериги; един след друг съдовете вдигаха котва, обръщаха се, а после пускаха и втора котва. Тези, които имаха трета котва, като „Малахини“, се готвеха да спуснат и нея, след като се разбереше от коя посока ще задуха вятърът.
Мощният рев на прибоя отвън се усилваше все повече, но лагуната беше още спокойна и гладка като огледало. Около къщата на Парле нямаше никакви признаци на живот. При навесите за лодките, копрата и седефа нямаше жива душа.
С удоволствие бих вдигнал котва и бих се омел — каза Грийф. — И ако наоколо беше открито море, така и щях да направя, но тук сме в капан: вериги от атоли се простират и на север, и на изток, все пак най-добре е да не мърдаме. Как мислите,
капитан Уорфийлд? д
— Съгласен съм с вас, макар че при буря лагуната е безопасна като воденичен яз. Питам се само от коя страна ще връхлети ураганът. Охо! Един от складовете на Парле вече отиде, Те видяха как един от навесите за копра се наклони и рухна, пометен от разпенената вълна, която прехвърли пясъчната ивица и се изля в лагуната.
— Прехвърли! — възкликна Мълхол. — И това е само началото. Ето пак!
НОва вълна поде останките от навеса и ги пръсна на пясъка. Трета ги разби окончателно и ги изхвърли в лагуната.
— Да задуха поне, че да се разхладим — процеди махолм. — Не мога вече да дишам. Адска жега. Опекох се като в пещ. С един удар на ножа си той отвори кокосов орех. Като изпи съдържанието му. Останалите последваха примера му, а в това време друга вълна разби пред очите им още един навес, под който бяха складирани черупки от бисерни миди. Сега барометърът показваше двадесет и девет и петдесет. Изглежда, че сме се оказали едва ли не в самият център на ниското налягане — каза весело Уорфиилд. — Нито веднъж не съм попадал в сърцето на ураган. Това ще бъде нещо ново и за вас, Мълхол. както хвърчи барометърът надолу, няма да е шега това.
Капитан Уорфийлд ахна и всички се обърнаха към него. С бинокъла си той оглеждаше югоизточния край на лагуната.
— Ето че идва — каза тихо той. виждаше се и без бинокъл. Необикновена пелена от мъгла стремително се носеше към тях, пълзейки по самата повърхност на лагуната. Пред нея палмите се огъваха ниско и от тях хвърчаха откъснати листа. Ведно с вятъра по лагуната пълзеше ясно очертала ивица потъмняла, кипнала вода. И в тая ивица, сякаш й бяха предводители, се появяваха въртопчета, породени от вятъра. Зад тъмната ивица следваше друга, огледално гладка и спокойна, широка четвърт миля. Подир нея още една — тъмна, разбунена от вятъра ивица, зад която цялата
лагуна кипеше в бяла пяна.
— Каква е пък тази гладка ивица? — попита
Мълхол.
— Щил — отговори Уорфийлд.
— Но той се движи със същата скорост, с която и вятърът — възрази Мълхол.
— Иначе не може и да бъде; ако вятърът го застигне, няма да има никакъв щил. Това е двоен шквал. Веднъж попаднах в такъв край Саван. Ама беше един! Бам! — връхлетя ни, после настъпи пълно затишие и пак ни връхлетя. Внимание! Наближава ни. Погледнете „Роберта“.
Вятърът, срещнал на пътя си най-напред „Роберта“, която стоеше с отпуснати котвени вериги, я подхвърли като сламка. Но веригите мигом се опънаха и шхуната, опряна рязко, застана с нос срещу вятъра. Първият напор на бурята подемаше шхуните една след друга, но веригите веднага се изопваха и ги задържаха. Когато котвата дръпна рязко „Малахини“, Мълхол и неколцина от хавайците не успяха да се задържат на крака.
Изведнъж вятърът изчезна. Летящата ивица на шкила ги бе достигнала. Грийф запали клечка кибрит,. без да й прави завет, и тя спокойно се разгоря в неподвижния въздух. Беше полумрак. Облачното небе, надвиснало ниско от часове, сега като че ли легна
връз самия океан.
Но ето че вторият напор на урагана връхлетя „Роберта“ и тя, а след нея и останалите шхуни опънаха веригите. Побелялото от ярост море кипеше с малки пръскащи се вълни. Палубата на „Малахини“ се тресеше. Здраво опънатите фалове барабаняха по мачтите, а целият такелаж тътнеше неистово, сякаш под ударите на нечия великанска ръка. Невъзможно беше да се диша срещу вятъра. Мълхол, който заедно с другите се бе скрил на завет до кабината, се убеди в това; само за секунда дробовете му се напълниха с толкова много въздух, че щеше да се задуши, ако не бе успял да се обърне и да си поеме дъх.
— Невероятно! — промълви той, но никой не го чу. Херман и няколко матроси пълзяха на четири
крака напред, за да пуснат и третата котва. Грийф спря капитан Уорфийлд и посочи „Роберта“. Тя се движеше към тях, влачейки котвите. Уорфийлд извика в ухото на Грийф:
— И ние се мъкнем така.
Грийф се хвърли към щурвала, завъртя го рязко „Малахини“ се обърна наляво. „Роберта“ мина само на петнадесетина крачки от тях с кърмата напред. Грийф и спътниците му махнаха на Питър и капитан Робинсън, който с няколко матроси се суетеше на носа на „Роберта“.
— Питър е решил да се откаже от котвите — извика Грийф. — Ще опита да излезе от лагуната. Нищо друго не му остава, шхуната мъкне котвите.
— Но нашите държат — викна в отговор капитан Уорфиилд. — Вижте, „Кактус“ ей сега ще връхлети върху „Мизи“. Ще се ударят здравата. До този момент „Мизи“ стоеше на едно място, но „Кактус“ я удари с цялата си тежест и я повлече;
Та двете склещени шхуни се носеха ведно по кипналата белота. Виждаше се как моряците режат опъналите се въжета на двата съда, за да ги отделят един от друг.
Освободена от котвите и вдигнала кливера, „Роберта“ се насочваше към протока в северозападния край на лагуната. От „Малахини“ я видяха как се вмъкна в протока и излезе в открито море. Но „Мизи“ и „Кактус“ не успяха да се откачат и бурята ги хвърли на брега, половин миля от изхода на лагуната.
А вятърът непрекъснато се усилваше. Човек трябваше да напряга всички сили, за да издържи на напора му, а ако се наложеше да пълзи по палубата срещу него, след няколко минути съвсем изнемощяваше. Херман и хавайците упорито вършеха своята
работа — връзваха и укрепваха всичко, което може да се укрепи. Вятърът раздра и смъкна от гърбовете им тънките фланелки. Те се движеха бавно, сякаш телата им тежаха с тонове, все търсеха някаква опора и не я пускаха, преди да са се хванали за друга. Свободните краища на въжетата стояха в хоризонтално положение, вятърът ги разнищваше и малко по малко ги разкъсваше и отнасяше.
Мълхолм побутна тези, които бяха около него, и посочи към брега. Навесите на Парле бяха изчезнали,
а къщата му се клатеше като пияна. Вятърът духаше по дължината на атола, така че редицата кокосови палми, разпростряла се на няколко мили предпазваше къщата. Но огромните океански вълни които прехвърляха атола, подкопаваха и рушаха основите й. Тя се бе наклонила вече на една страна и всеки момент щеше да рухне. Тук-таме се виждаха хора, привързани за палмите. Дърветата не се люлееха, не се клатеха. Превити неподвижно от вятъра, те само трепереха зловещо. Под тях по пясъка се стелеше бялата пяна на вълните.
Откъм далечния край на лагуната също прииждаха огромни вълни. Те набираха сила по протежение на десетте мили и ту заливаха шхуните, ту ги вдигаха на гребените си. „Малахини“ започна да зарива нос до самия полубак и от време на време палубата се пълнеше с вода до парапета.
— Сега е време за вашия мотор! — с все сила извика Грийф.
Капитан Уорфийлд се добра пълзешком до механика и даде гръмко и отчетливо нарежданията си.
Моторът заработи с пълни обороти и „Малахини“ — започна да се държи по-добре. И сега зариваше нос във вълните, но не дърпаше така яростно котвената верига. И все пак те не се отпуснаха. Моторът от четиридесет конски сили успя само да отслаби опъна и нищо повече.
Вятърът продължаваше да се усилва. Хвърлила котва до „Малахини“, но малко по-близо до брега с още непоправен мотор и без капитан на борда, ката „Нухива“ беше съвсем зле. Зариваше нос под вълните толкова често и толкова дълбоко, че хората от „Малахини“ губеха надежда да я видят отново.
Към три часа следобед я заляха две вълни една след друга. „Нухива“ вече не се показа. Мълхол погледна въпросително Грийф.
— Издъни люковете — изкрещя в отговор той.
Капитан Уорфийлд посочи „Уинифред“, малка шхуна, която се мяташе и подскачаше от другата страна на „Малахини“; капитанът закрещя нещо в ухото на Грийф, но дой него разбра. достигаха само неясни откъслечни думи — останалото се губеше в рева на урагана,
— Прогнило корито… Котвата го държи…
то самото как се държи още?. . . Старо е като Ноевия ковчег.
След час Херман посочи същата шхуна. Почти цялата й носова част заедно с фок мачтата и битенгите бе изчезнала при резките сътресения от дърпането на котвата. Обърната с борд към вълните, тя попадна между две и предната й част изчезна под водата; така, полупотопена, вятърът я подгони към брега.
Сега бяха останали пет шхуни, от които само „Малахини“ имаше мотор. Страхувайки се да не ги сполети участта на „Нухива“ или „Уинифред“, две от тях последваха примера на „Роберта“: прерязаха котвените си вериги и се понесоха към изхода на лагуната. Първата беше „Дали“, но вятърът отнесе кливера й и тя се разби на брега недалеч от „Мизи“ и „Кактус“. Това не спря „Моана“, която също преряза веригата си и сподели съдбата й.
— Екстра моторче си имаме, а? — извика капитан Уорфийлд на Грийф.
Собственикът на шхуната му стисна ръка.
— Ще си изкара парите! — викна той в отговор. — Вятърът се обръща на юг, сега ще ни е по-леко.
Вятърът духаше с нарастваща сила, но постепенно измени посоката си, докато се обърна на югюго-запад, тъй че трите шхуни застанаха перпендикулярно на брега. Ураганът грабна останките от къщата на Парле, запрати ги в лагуната и ги подгони към оцелелите съдове. Отминавайки „Малахини“, цялата купчина се стовари върху „Папара“, на четвърт миля зад нея. Екипажът се хвърли към бака и след четвърт час отчаяни усилия изхвърли останките от къщата, но „Папара“ загуби фокмачтата и бушприта си.
Вляво от „Малахини“ и малко по-близо до брега стоеше „Тахаа“ — стройна, досущ като яхта, но с несъразмерно тежки рангоути. Котвите й все още я държаха, но капитанът, като видя, че вятърът не отслабва, нареди да отрежат мачтите.
— Заслужавате поздравления за този мотор — каза Грийф на капитан Уорфийлд. — Благодарение на него няма да ни се наложи да режем мачтите.
Капитанът поклати глава със съмнение.
С промяната на вятъра вълнението в лагуната намаля, но сега океанските вълни, прехвърлящи атола, подхвърляха шхуните ту нагоре, ту надолу. На брега почти не останаха палми. Някои бяха покосени, други — изкоренени. Пред очите на хората от „Малахини“ една палма се счупи по средата и горната й част, където се бяха вкопчили трима души, полетя в лагуната. Двама от тях се пуснаха и доплуваха до „Тахаа“. Не след дълго, непосредствено преди да се смрачи, единият скочи от борда на „Тахаа“ и заплува уверено през пенливите режещи вълни към „Малахини“.
— Това е ТаиХотаури — позна го Грийф. — Сега ще чуем новини.
Хаваецът се хвана за ватерщага, покатери се на носа и запълзя по палубата. Оставиха го да си поеме дъх и да се приюти що-годе на завет при кабината, след което той започна да разказва — откъслечно, по-скоро с жестове, отколкото с думи.
— Нари… Проклет разбойник!… Искаше да открадне. .. перлите… Убие Парле… Човек убие Парле… Никой не знае кой… Трима хавайци, Нари и аз… пет боба в шапката… Нари каза един боб черен. .. никой не знае… Убие Парле… Нари проклет лъжец… Всички бобове черни… И петте черни… Под навеса за копра тъмно… Всички извадиха черни. .. Духна силен вятър… трябваше спасяваме… Всички на дърветата… Тези бисери носят нещастие, нали казах… носят нещастие.
— Къде е Парле? — викна Грийф.
— На дърво… с трима своите хавайци. Нари и един хаваец на друго дърво… Мое дърво отиде по дяволите: аз доплувах до шхуната.
— А бисерите къде са?
— На дървото, у Парле. Нари може да пипне.
Като крещеше в ухото на всеки поотделно, Грийф им повтори разказаното от ТаиХотаури. Вбесен повече от всички, капитан Уорфийлд заскърца със зъби.
Херман се спусна в трюма и се върна с фенер, но щом вдигнаха фенера над кабината, вятърът го угаси. По-голям успех имаха с фенера на компаса, който бе запален с общи усилия.
— Каква приятна нощ! — викна Грийф в ухото на Мълхол. — И вятърът се усилва.
— Каква скорост има?
— Сто мили в час… а може и двеста. Знам ли? В живота си не съм виждал такъв вятър.
Огромните талази, прехвърлящи атола, усилваха вълнението в лагуната. Ураганът гонеше водите на океана на стотици мили обратно, срещу отлива, тъй че отливът съвсем не се чувствуваше. А щом започна приливът, настъпващите към атола вълни станаха още по-големи. Луната и вятърът се бяха сговорили да изсипят върху Хикихохо целия Тихи океан.
Капитан Уорфийлд се върна от машинното, където редовно надзърташе, и съобщи, че механикът лежи в несвяст.
— Не можем да оставим мотора да спре — добави той безпомощно.
— Добре — каза Грийф, — изкарайте механика на палубата. Аз ще го сменя.
Люкът на машинното беше плътно затворен и там можеше да се влезе само през един тесен проход от каютата. Човек можеше да се задуши от горещината и бензиновите изпарения. Грийф огледа набързо, но с опитно око мотора и всички снаряжения в малкото помещение, после духна газената лампа. И заработи на тъмно — блещукаше само краят на цигарите, които палеше една от друга. Колкото и да беше спокоен, скоро пролича, че нервите му започват да не издържат в тази килия, където беше затворен с едно механизирано чудовище, което се напъваше, пъшкаше и стенеше в крещящата тъмнина. Разголен до кръста, изплескан с грес и машинно масло, целият в драскотини и синини, защото при клатушкането си шхуната го подмяташе насам-натам, с глава замаяна от изпаренията, той работеше часове наред, като ту благославяше, ту проклинаше мотора и всичките му части. Запалването започна да изневерява. Горивото постъпваше неравмомерно и, което е най-лошото, цилиндрите започнаха да се прегряват. После направиха съвещание в каютата; механикът взе да ги увещава и да моли да спрат мотора за половин час, за да изстине, а в това време да оправят охлаждането. Капитан Уорфийлд се обяви решително против изключването на мотора. Механикът се кълнеше, че в такъв случай моторът ще свърши и ще спре завинаги. С възпалени очи, целият изпоцапан и изподраскан, Грийф ги изруга и се разпореди както той си знаеше. Заповяда на Мълхол, Херман и отговорника да останат в каютата и да филтрират бензина по два-три пъти. В пода на машинното пробиха отвор и един от матросите започна да облива цилиндрите с вода от трюма, а Гриф се зае да смазва всички подвижни части.
— Не знаех, че сте такъв специалист по бензина — възхити се капитан Уорфиилд, когато Гриф влезе в каютата да глътне малко по-чист въздух.
— Аз се къпя в бензин — процеди яростно той. — Пия бензин. . .
За какво друго Гриф използуваше бензина остана неизвестно защото в този миг „Малахини“ заби рязко нос във водата и всички в каютата се лашнаха в предната стена заедно с бензина, който филтрираха. Няколко минути не можеха да се изправят на крака, валяха се насам-натам и се блъскаха от стена в стена. Върху шхуната се стовариха една след друга три огромни вълни и тя скърцаше, стенеше и трепереше под непоносимия товар на водата, заляла палубата и. Гриф пропълзя до мотора, капитан Уорфиилд изчака удобен момент да се изкачи на палубата.
Той се върна чак след половин час.
— Отнесен е велботът — съобщи Уорфиилд. — и каикът. Всичко е отнесено освен палубата и люковете. Ако не беше моторът, щяхме да свършим. Потдържайте го.
Към полунощ главата и дробовете на механика се прочистиха достатъчно от бензиновите пари и той смени Трийф, който се изкачи на палубата, за да прочисти своите дробове. Присъедини се към останалите, които се бяха сгушили зад кабината, и макар че с ръцете се държаха за каквото могат, за по-сигурно се бяха привързали и с въжета. Това беше една пъстра човешка смесица, защото и за хавайците нямаше друго убежище. Някои от тях по покана на капитан Уорфийлд се вмъкнаха в каютата, но бензиновите пари скоро ги прогониха. „Малахини“ ту изчезваше между вълните, ту щръкваше на гребените им, и хората вдишваха не въздух, а някаква смес от въздух, пръски и вода. — Мръсна работа, Мълхол! — викна Грийф на госта си между две вълни. Мълхол, който се давеше и кашляше, успя само да кимне в отговор. Шпигатите не успяваха да пропуснат
огромният товар вода на палубата. Щом водата се излееше
през единия борт, „Малахини“ се
накланяше с другия или пък вирваше нос към небето
и тогава водната лавина заливаше палубата от край до край. Пороят се устремяваше към стълбите, изливаше се и връз кабината, като потапяше и брулеше укрилите се зад нея хора, после изтичаше като водопад през кърмата. Молхол го видя пръв и го посочи на Гриф. Беше Нари Херинг — свит на кълбо, той се крепеше някак си на палубата, осветена от слабата светлина на фенера: беше съвсем гол, само с колан на кръста, в който беше затъкнат нож.
Капитан Уорфиилд се отвърза и се промъкна как да е между останалите. Когато фенерът освети лицето му, то трепереше от гняв. Видяха го, че вика нещо, но вятърът отнасяше думите му. Той не пожела да се наведе над ухото на Херинг, за да може ония да го чуе. Само му посочи борда. И Нари Херинг разбра. Зъбите му блеснаха в дръзка, подигравателна усмивка и той се изправи — една великолепна фигура на мъж.
— Това е убийство! — викна Молхолм на Гриф.
— Нима той не се готвеше да убие стария Парле? — отвърна Гриф.
В този миг водата се бе отекла от юта и „Малахини“ стоеше в нормално положение. Нари тръгна безстрашно към борда, ала вятъра го повали. Тогава той запълзя и изчезна в тъмнината, но всички бяха уверени, че е скочил през борда. „Малахини“ заби отново нос и когато водата се оттече към кърмата, Гриф се добра до Молхолм и викна в ухото му:
— Няма опасност. Той е известен в Тайти като човека-риба. В състояние е да преплува лагуната и да излезе на другия край на атола — ако от атола е останало нещо.
Подир пет минути, когато новата вълна заля шхуната, върху кабината, и от там върху хората зад нея се изсипаха човешки тела. Гриф и другарите му ги хванаха, изчакаха да се оттече водата и тогава ги свалиха долу и разбраха кои са. Неподвижен, със склопени очи, стария Парле лежеше възнак на пода. Другите двама бяха неговите роднини — хавайци. И тримата бяха голи, потънали в кръв. Счупената ръка на единия хаваец висеше безпомощно. От зиналата рана в черепа на другия течеше обилно кръв.
— Нари ли е извършил това? — попита Молхолм.
Грийф поклати глава.
— Не. Блъснали са се в палубата и кабината.
Изведнъж всички се спогледаха омаяни и недоумяващи. Какво ставаше? Не можаха да проумеят веднага, че вятърът е спрял. Сякаш някой го бе отсякъл с нож. Шхуната се люшкаше върху вълните, теглеше котвените вериги и за първи път хората можаха да чуят как те трещят и скърцат. За първи път чуха и плясъка на водата по палубата. Механикът изключи витлото и спря мотора.
— Намираме се в мъртвата точка на циклона — изкрещя Грийф. — Сега вятърът ще измени посоката си. И ще задуха още по-силно. — Той погледна барометъра. — Двайсет и девет и трийсет и две.
Той не можеше да говори по-тихо — толкова часове се бе надвиквал с бурята, че сега, в настъпилата тишина, гръмкият му глас едва не оглуши другите.
— Всичките му ребра са потрошени — каза отговорникът, опипвайки Парле. — Още диша, но вече е на път за оня свят.
Старият Парле изохка, помръдна безсилно ръка и отвори очи. Погледът му беше ясен, позна ги.
— Мои храбри джентълмени — зашепна той на пресекулки, — не забравяйте. . . разпродажбата. . ., десет часа. . . в ада.
Очите му се затвориха, долната му челюст увисна, но той успя да овладее за миг предсмъртните спазми и за последен път се изкикоти високо и подигравателно.
Демоните на небето и морето отново се разбесняха. Познатият вече рев на урагана проглуши ушите им. Вятърът удари „Малахини“ отстрани и тя съвсем легна на борд, но котвите я дръпнаха, шхуната се изправи рязко и се обърна с нос срещу вятъра. Моторът отново заработи.
— Духа на северозапад — извика капитанът на Грийф, който се появи на палубата. — Скочи с осем румба.
— Сега Нари никога няма да преплува лагуната — каза Грийф.
— Толкова по-зле за нас, ураганът ще го довлече обратно.
Щом центърът на циклона отмина, барометърът започна да се качва. Същевременно вятърът бързо утихваше. И когато той вече не беше нищо повече от обикновен щорм, моторът с последно напрежение на своите четиридесет конски сили потръпна, откъсна се от фундамента си, подскочи във въздуха и падна на една страна. От трюма нахлу вода, заля го със свистене и всичко изчезна в облаци пара. Механикът проплака от отчаяние, но Грийф погледна с нежност железните останки и влезе в кабината да избърше омаслените си гърди и ръце. .
Слънцето беше вече високо и духаше нежен летен бриз, когато Грийф излезе на палубата, след като бе зашил черепа на единия от роднините на Парле и бе наместил ръката на другия. „Малахини“ се намираше близо до брега. Херман и екипажът прибираха котвите и оправяха оплелите се вериги. „Папара“ и „Тахаа“ бяха изчезнали; капитан Уорфийлд внимателно оглеждаше с бинокъла си отсрещния край на атола.
— Няма и помен от тях — каза той. — Ето какво става, когато нямаш мотор. Сигурно вятърът ги е отнесъл в открито море, преди да смени посоката си.
На брега, там, където преди стърчеше къщата на Парле, нямаше и следа от жилище. По протежение на тристата ярда, където океанът бе прехвърлял пръстена на атола, не бе останало( нито едно дърво, нито един дънер дори. По-нататък стърчаха тук-таме самотни палми, но повечето бяха
прекършени почти до корен.
ТаиХотаури забеляза нещо да мърда в короната на една от оцелелите палми. На „Малахини“ не бяха останали лодки, затова той се хвърли във водата, доплува до брега и се покатери на палмата.
После се върна и от шхуната му помогнаха да изкачи,на палубата млада туземка от домочадието на Парле. Но преди самата тя да се качи на борда, туземката им подаде разнебитена кошница. В нея имаше куп слепи котета — всички мъртви с изключение на едно, което мяукаше немощно и се мъчеше непохватно да се изправи на крака.
— Охо! — възкликна Молхол. — Кого виждам?
Всички погледнаха към брега, където се разхождаше един човек. Той се движеше нехайно и небрежно, сякаш бе излязъл на сутрешна разходка Капитан Уорфийлд скръцна зъби. Беше Нари Херинг.
— Здравейте, капитане! — извика Нари, когато.. се изравни с „Малахини“. — Няма ли да ме поканите да закуся на борда?
В лицето на капитана нахлу кръв, та чак вратът му почервеня. Той-се опита да каже нещо но се задави.
— Аз ще ти… ще ти… — беше всичко, което-успя да изрече.
Нагазил с металния си корпус дълбоко във водата под тежестта на пшеницата в трюмовете си, „Пирене“ се движеше едва-едва, така че човекът от малкото кану можа по-лесно да се качи на борда. Когато погледът му се изравни с борда и той вече виждаше палубата, стори му се, че различи лек, почти незабележим дим. Това приличаше по-скоро на мираж, на някаква трептяща прозрачна завеса, която изведнъж се разпростря пред очите му. За малко да вдигне ръка да я отмахне, но в същия миг си помисли, че остарява вече и е време да поръча да му донесат очила от Сан Франциско.
Като се прехвърли на борда, той погледна нагоре към високите мачти, после към помпите. Те не работеха. На пръв поглед нищо лошо не бе се случило и човекът се учуди защо корабът бе дал тревожен сигнал. Сети се за своите щастливи островитяни и си рече: дано не е някаква болест. Навярно корабът бе привършил водата и хранителните си припаси. Новодошлият се ръкува с капитана, чието изпито лице и угрижен поглед недвусмислено говореха, че го е сполетяла беда, незнайно каква. В същия миг усети лека, неопределена миризма. Напомняше миризмата на прегорял хляб, но малко по-различна.
Човекът се огледа с любопитство наоколо. На няколко крачки от него един моряк с изнурено лице калафатеше палубата. Както се бе загледал в моряка, видя изпод ръцете му да се издига внезапно тънка струйка дим, която се изви и завъртя нагоре и изчезна. Той вече бе стъпил на палубата. Усети, че под краката му пари — топлината бързо проникваше през загрубялата кожа на босите му нозе. Сега разбра какво нещастие бе сполетяло кораба. Веднага устреми поглед към предната му част, откъдето целият екипаж — все моряци с изнурени лица — го гледаше с нетърпеливо очакване. Погледът на влажните му кафяви очи мина над тях като благословия, облекчи болката им, обгърна ги като плащ на велик покой.
— От колко време гори, капитане? — попита той с глас толкова нежен и спокоен, че приличаше на гукане на гълъб.
Отначало капитанът усети как покоят и блаженството на този глас проникват и в него; после го завладя съзнанието за всичко, което бе изживял и все още изживяваше и се почувствува засегнат. С какво право този дрипав бараба с брезентни панталони и памучна риза внушава покой и блаженство — на него и на изстрадалата му и измъчена душа? Капитанът не стигна до този въпрос по пътя на разсъжденията: неосъзнати чувства го караха да негодува.
— От петнадесет дена — отговори той кратко. — Но кой сте вие?
— Казвам се Маккой — чу се отговорът, в който звучеше ласка и състрадание.
— Искам да кажа лоцман ли сте?
Маккой предаде благословията на погледа си на високия широкоплещест мъж с измъчено небръснато лице, който се присъедини към капитана.
— Всички тук сме лоцмани, капитане, аз познавам всяка педя от тези води.
Но капитанът беше нетърпелив.
— На мен са ми нужни представители на властта. Искам да поговоря с тях и да ги порицая.
— В такъв случай можете да поговорите с мене.
Пак този покой, внушаван по невидими пътища, а неговият кораб гори като пещ под краката му! Капитанът вдигна вежди нетърпеливо и нервно и стисна юмрук, като че се готвеше да нанесе удар.
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той.
— Аз съм главният представител на властта — отвърна Маккой все с този невъобразимо мек и нежен глас.
Високият широкоплещест мъж избухна в остър, по-скоро истеричен, отколкото весел смях. И той, и капитанът изгледаха Маккой с недоверие и почуда. Не можеха да си представят, че този босоног бараба ще се държи с такова достойнство. Ризата му беше разкопчана, та се виждаха посивелите косми на гърдите му; фланелка не носеше. Вехтата сламена шапка не можеше да скрие невчесаните му сиви коси. До средата на гърдите му се спускаше неподрязана патриархална брада. Във всеки магазин за конфекция той би могъл да се поднови от глава до пети само срещу два шилинга.
— Да имате родствена връзка с Маккой от кораба „Баунти“? — попита капитанът.
— Той е мой прадядо.
— О! — възкликна капитанът и се замисли. — Казвам се Дейвънпорт, а това е господин Кониг, първият ми помощник.
Ръкуваха се.
— А сега да пристъпим към работа. — Капитанът говореше бързо, защото се налагаше да се действува с най-голяма скорост. — Горим вече две седмици. Всеки момент корабът може да се превърне в ад. Затова взех курс към Питкеърн. Искам да го изкарам на бряг или да го потопя в плитчина, та да спася корпуса.
— В такъв случай сте направили грешка, капитане — рече Маккой. — Трябваше да гоните Мангарева. Там има удобен бряг и лагуна, чиста като речен вир.
— Но сега сме тук, както виждате — отвърна първият помощник. — Там е работата, че вече сме тук. И трябва да направим нещо.
Маккой поклати любезно глава.
— Тук нищо не можете да направите. Няма пясъчен бряг. Няма дори къде да хвърлите котва.
— Глупости! — каза помощникът. — Глупости! — повтори той високо, докато капитанът му правеше знаци да не се държи грубо. — Какви ми ги разправяте? Тогава къде държите корабите си, а? Шхуните или платноходките, или каквото имате там? А? Отговорете де!
Маккой се усмихваше меко, както и говореше. Усмивката му беше милувка, ласка, която обгръщаше уморения помощник, за да му вдъхне мира и покоя на безметежната душа на Маккой.
— Нямаме нито шхуни, нито платноходки — отговори той, — а канутата си изнасяме горе на скалите.
— Трябва да ми покажете как става това — изръмжа помощникът. — А как ходите до другите острови? Кажете ми де!
— Не ходим. Като губернатор на Питкеърн отивам понякога аз. Когато бях по-млад, пътувах — понякога с търговските шхуни, но най-вече с мисионерския бриг. Но брига го няма вече и разчитаме само на случайно минаващи кораби. Случвало се е в годината да минат до шест. Някой път по цяла година и дори повече не минава никакъв кораб. Вашият е първият от седем месеца насам.
— Да не искате да кажете, че… — започна помощникът.
Но капитан Дейвънпорт се намеси:
— Хайде стига. Губим време. Какво трябва да направим, господин Маккой?
Старецът обърна своите кафяви, кротки като жена очи към брега и капитанът и помощника проследиха погледа му — той се спря върху самата скала на Питкеърн, после върху скупчения на носа екипаж, който нетърпеливо чакаше да се вземе някакво решение. Маккой не бързаше. Обмисляше спокойно и бавно, стъпка по стъпка, с увереността на един разум, който никога не е обезпокояван или измъчван от живота.
— Вятърът сега е слаб — рече той най-после. — Има силно течение в западна посока.
— Тъкмо това ни накара да тръгнем по посока на вятъра — прекъсна го капитанът, за да не го мислят за неопитен в мореплавателското изкуство.
— Да, тъкмо това ви е накарало да тръгнете по посока на вятъра — продължи Маккой. — Добре, но днес не можете да плавате срещу това течение. А дори да успеете, никъде наоколо няма бряг. Корабът ви ще бъде безвъзвратно загубен.
Той млъкна, а капитанът и помощникът му се спогледаха отчаяно.
— Но аз ще ви кажа какво можете да направите. Тази вечер, около полунощ, вятърът ще се усили — виждате ли онези облачета и онова черното там отвъд оня нос? Оттам ще задуха, от югоизток и то здравата. До Мангарева има триста мили. Ползувайте попътния вятър. Там ще намерите баш пристан за кораба си.
Помощникът поклати глава.
— Елате в каютата да хвърлим поглед на картата — каза капитанът.
Маккой се задуши от отровния въздух в затворената каюта. Струйки невидими газове щипеха очите му и ги подлютяваха. Подът под босите му нозе беше още по-горещ, почти непоносимо горещ. Тялото му се обливаше в пот. Той се огледа наоколо почти уплашено. Само по някакво чудо каютата още не беше пламнала. Маккой изпита чувството, че се намира в някаква огромна пещ, в която горещината всеки миг може да се увеличи страхотно и да го изсуши като стръкче трева.
Когато вдигна единия си крак и потри нагорещеното ходило о крачола на панталона си, помощникът избухна в неистов гръмогласен смях.
— Преддверието на ада — каза той. — А самият ад е точно отдолу, под краката ви.
— Жега! — възкликна неволно Маккой и избърса лицето си с носна кърпа.
— Ето къде е Мангарева — рече капитанът, като се наведе над масата и посочи едно черно петънце сред бялата пустота на картата. — А тук, помежду, има друг остров. Защо да не тръгнем към него?
Маккой не гледаше картата.
— Това е остров Кресънт — обади се той. — Островът е безлюден и се подава едва два-три фута над водата. Лагуна има, но няма вход. Не, Мангарева е най-близкото място за вашата цел.
— Нека бъде Мангарева тогава — каза капитан Дейвънпорт и с това прекъсна помощника си, който сърдито запротестира. — Извикайте екипажа, господин Кониг.
Без възражения матросите се помъкнаха уморено по палубата, като се мъчеха да бързат. Всяко тяхно движение издаваше изнемогата им. И готвачът се измъкна от кухнята, за да чуе какво ще се каже, а до него се подреди и юнгата.
Когато капитан Дейвънпорт обясни какво е положението и съобщи, че възнамерява да се отправят към Мангарева, вдигна се невъобразима врява. Над общия гърлен ропот се разнесоха неразбираеми гневни викове, а тук-там отчетливо се чуваше някоя псувня, дума или израз. За миг над целия този шум се извиси някакъв писклив глас, който закрещя на кокни:
— Луд! Не ти стигат петнайсет дена в тоя ад, ами сега иска пак да тръгнем в открито море с този, плаващ ад!
Капитанът не можеше да ги усмири, но Маккой като че ги порица и успокои само с благия си вид: ропотът и ругатните замряха и целият екипаж — с изключение на неколцина, които гледаха с тревожни лица капитана — безмълвно отправиха прощален поглед към зелените върхове и навъсения бряг на Питкеърн.
Гласът на Маккой се извиси нежен като пролетен зефир.
— Капитане, струва ми се, някои казаха, че умират от глад.
— Не е лъжа — отвърна капитанът. — През последните два дни съм хапнал само един сухар и парченце сьомга. Делим поравно всичко. Виждате ли, когато открихме пожара, незабавно задраихме, за да задушим огъня. И тогава видяхме колко малко храна има в бюфета. Но беше вече късно. Не смеехме да отворим склада. Гладни ли били? Ами че и аз съм гладен като тях.
Той пак заговори на матросите и пак се разнесоха гърлен ропот и ругатни; в изкривените от гняв лица на моряците имаше нещо животинско. Вторият и третият помощник се бяха присъединили към капитана и стояха до нето в предния край на юта. Лицата им бяха сковани и безизразни; бунтът на екипажа, изглежда, им бе дотегнал до смърт. Капитан Дейвънпорт погледна въпросително първия си помощник, а той само безпомощно сви рамене.
— Виждате ли — обърна се капитанът към Маккой, — не можем да принудим матросите да оставят този сигурен остров и да излязат в открито море с горящия кораб. Две седмици вече седят в тоя плаващ ковчег. Преуморени са, прегладнели са, до гуша им е дошло. Ще лавираме към Питкеърн.
Но вятърът беше слаб, дъното на „Пирене“ се нуждаеше от почистване и корабът не можеше да плава срещу силното западно течение. След два часа той бе загубил три мили. Матросите работеха ожесточено, като че ли само със сила можеха да накарат „Пирене“ да върви срещу противодействуващите природни сили. Но лавирайки ту вдясно, ту вляво, корабът неизменно се отклоняваше на запад. Капитанът крачеше неспокойно напред-назад, като се спираше от време на време да погледне блуждаещите струйки дим и да проследи от коя част на палубата идват. Дърводелецът непрекъснато се мъчеше да открие от кои пролуки излиза димът и когато успяваше, ги калафатеше здраво.
— Е, какво мислите? — обърна се най-после капитанът към Маккой, който по детски любопитно наблюдаваше дърводелеца.
Маккой погледна към брега, който вече се губеше в сгъстяващата се мъгла.
— Мисля, че ще е по-добре да се насочим към Мангарева. С този попътен вятър ще стигнем там утре вечер.
— Ами ако огънят избухне? Това може да стане всеки миг.
— Пригответе лодките. Ако корабът пламне, същият този вятър ще ви помогне да стигнете с лодки до Мангарева.
Капитан Дейвънпорт се замисли за миг и после Маккой чу въпроса, който не искаше да чува, но със сигурност очакваше:
— Нямам карта на Мангарева. На голямата карта той е само една точица. Няма да зная къде да потърся входа на лагуната. Бихте ли дошли с мен, за да ви използувам като лоцман?
Лицето на Маккой си остана все тъй ведро.
— Разбира се, капитане — отговори той така спокойно и безгрижно, както би приел една покана за обед. — Ще дойда с вас до Мангарева.
Пак повикаха матросите на кърмата и капитанът им съобщи решението, взето на юта.
— Помъчихме се да направим каквото можем, но виждате, че не напредваме. Течението отклонява кораба. Този господин е уважаемият Маккой, главен съдия и губернатор на остров Питкеърн. Той ще ни придружи до Мангарева. Както виждате, положението не е толкова опасно. Той не би направил такова предложение, ако това може да му струва живота. Пък каквито и опасности да ни предстоят, щом той по своя воля идва с нас и е готов да се изложи на тях, ние не можем да останем по-назад. Какво ще кажете за Мангарева?
Този път не се вдигна врява. Присъствието на Маккой, увереността и спокойствието, които се излъчваха от него, бяха оказали въздействие. Матросите тихичко разговаряха помежду си. Подканяха някого да излезе напред. Те бяха единодушни, че от тяхно име трябва да каже няколко думи матросът, който говореше кокни, и го изтикаха напред. Тази достойна личност, преизпълнена от съзнанието за геройския подвиг, който щеше да извърши заедно с другарите си, извика със святкащи очи:
— Ще вървим, па да става каквото ще!
Екипажът измърмори, че е съгласен, и се разотиде.
— Един момент — обърна се Маккой към капитана, който тъкмо се готвеше да даде заповеди на помощника си. — Първо трябва да отида до брега.
Кониг остана като ударен от гръм и изгледа Маккой, сякаш имаше пред себе си умопобъркан.
— Да отидете до брега ли? — извика капитанът. — Но защо? Това ще ви отнеме три часа с вашето кану.
Маккой измери с поглед разстоянието и кимна.
— Да. Сега е шест часът. Не мога да стигна до брега преди девет. Докато събера хората, ще стане десет. Довечера, щом се усили вятърът, използувайте го, за да можете да ме вземете утре сутрин.
— Кажете, в името на здравия разум и разсъдък — избухна капитанът, — за какво ви е притрябвало сега да събирате хората си? Не разбирате ли, че моят кораб гори под краката ми?
Маккой беше спокоен като море в летен ден и гневът на капитана не го развълнува ни най-малко.
— Да, капитане — изгука той със своя гълъбов глас, — много добре разбирам, че корабът ви гори. Тъкмо затова ще ви придружа до Мангарева. Но трябва да получа позволение да дойда с вас. Такъв е обичаят ни. Не е нещо маловажно губернаторът да напусне острова. Може да пострадат народните интереси, затова народът има право чрез гласуване да ми разреши или да ми забрани да замина. Но моят народ ще ми разреши, убеден съм в това.
— Сигурен ли сте?
— Съвсем сигурен.
— Тогава, щом сте убеден, че ще ви разрешат, защо си правите труда да ги питате? Помислете колко ще се забавим — цяла нощ!
— Такъв е обичаят ни — отговори невъзмутимо Маккой. — Освен това аз съм губернатор и трябва да се разпоредя как да се управлява островът, докато отсъствувам.
— Но до Мангарева има само двадесет и четири часа път — възрази капитанът. — Дори ако връщането при насрещен вятър ви отнеме шест пъти повече време, пак ще се приберете само след една седмица.
По лицето на Маккой се разля широката му добродушна усмивка.
— Край Питкеърн рядко минават кораби, а когато минават, те идват обикновено от Сан Франциско или от нос Хорн. Ще имам голям късмет, ако успея да се прибера след шест месеца. Може да отсъствувам и година, а може да се наложи да отида и до Сан Франциско, за да намеря кораб, който да ме върне. Веднъж баща ми напусна Питкеърн уж за три месеца, а успя да се върне чак след две години. На всичко отгоре вие нямате храна. Ако се наложи да плавате с лодките и времето се развали, ще минат дни, преди да стигнете земя. Затова утре заран ще ви докарам две канута храна. Най-добре ще е да донеса сушени банани. Усили ли се вятърът, използувайте го. Колкото повече се приближите до острова, толкова повече храна ще мога да ви докарам. Довиждане.
Той протегна ръка. Капитанът я пое и никак не му се щеше да я пусне. Държеше се за нея като удавник за спасителен пояс.
— Как мога да съм сигурен, че ще се върнете сутринта? — попита той.
— Точно това е! — възкликна помощникът. — Как можем да сме сигурни, че не гледа да духне, за да си спаси кожата?
Маккой не каза нищо. Само ги изгледа благо и кротко и на тях им се стори, че получиха част от неговата неизчерпаема душевна увереност.
Капитанът пусна ръката му, а Маккой с един последен поглед, чиято благодат обгърна целия екипаж, се прехвърли през борда и се спусна в кануто.
Вятърът се усили и „Пирене“, макар и с облепено с водорасли и раковини дъно, се отдалечи на шест мили от западното течение. На разсъмване, когато Питкеърн беше на три мили пред тях, капитан Дейвънпорт забеляза две канута да приближават кораба. Маккой отново се покатери и скочи през борда на нажежената палуба. След него на кораба бяха стоварени много пакети изсушени банани — всеки пакет увит в сушени листа.
— А сега, капитане — каза Маккой, — вдигайте всички платна и жив или мъртъв гонете Мангарева. Аз, знаете, не съм мореплавател — обясняваше той малко по-късно, застанал зад капитана, който гледаше ту към реите, ту през борда и преценяваше скоростта на „Пирене“. — Трябва да откарате кораба до Мангарева. Забележите ли земя, тогава ставам лоцман. С каква скорост се движим според вас?
— Единайсет възла — отговори капитан Дейвънпорт, като хвърли последен поглед към водата, която бягаше край борда.
— Единайсет. Ако запазим тази скорост, утре заран между осем и девет ще зърнем Мангарева. Към десет или най-късно единайсет ще докарам кораба до брега. И тогава — край на всички тревоги.
На капитана му се стори, че този блажен миг е настъпил вече — толкова голяма беше убедителната сила на Маккой. Повече от две седмици капитан Дейвънпорт управляваше този горящ кораб и това му бе струвало такива усилия и напрежение, щото си мислеше, че не може да издържа повече.
Вятърът го удари с още по-мощен напор в гърба и изсвири в ушите му. Той прецени силата му и веднага погледна през борда.
— Вятърът непрекъснато се усилва — съобщи капитанът. — Сега старото корито прави близо дванайсет възла. Ако поддържа тази скорост, довечера ще свием някои платна.
През целия ден „Пирене“, със своя товар от тлеещ огън, пореше разпененото море. С настъпването на нощта прибраха бомбрамселите и брамселите и корабът продължи да се носи в тъмнината, преследван от рева на големите пенливи вълни. Благоприятният вятър даде резултат — на целия кораб се чувствуваше явно облекчение. Към края на вахтата някоя безгрижна душа подхвана песен, а когато удари осем, вече целият екипаж пееше.
Капитан Дейвънпорт нареди да изнесат одеялата му и да ги постелят на покрива на капитанската кабина.
— Вече забравих какво значи сън — обясни той на Маккой. — Не мога да издържам повече. Но можете да ме събудите по всяко време, щом решите, че е необходимо.
В три часа сутринта някой го подръпна леко за ръката и той се събуди. Надигна се бързо и примигна срещу небето, все още замаян от тежкия сън. Вятърът пееше в такелажа бойната си песен, а побеснялото море блъскаше „Пирене“. Корабът рязко се накланяше ту на една, ту на друга страна и вода често-често заливаше горната палуба. Маккой крещеше нещо, но капитанът не можеше да чуе. Тогава Дейвънпорт се пресегна, хвана Маккой за рамото и го притегли към себе си така, че ухото му да бъде по-близо до устата на губернатора.
— Часът е три — чу той гласа на Маккой, който, все още звучеше като гълъбово гукане, но беше странно приглушен, като че идеше нейде отдалеч. — Изминали сме двеста и петдесет мили. Остров Кресънт е само на трийсет мили от нас, някъде там, право насреща. На него няма фар. Ако продължаваме да се носим напред, ще се разбием и ще отидем по дяволите — и ние, и корабът.
— Как мислите — дали да не легнем на дрейф?
— Да, да легнем на дрейф до разсъмване. Това ще ни забави само четири часа.
И тъй „Пирене“ със своя огнен товар легна на дрейф и поведе борба със зъбатата буря, като посрещаше и разбиваше налитащите вълни. Това бе черупка, пълна със запалителен материал, а тия буболечки върху нея, на косъм от смъртта, с върховни усилия й помагаха в борбата.
— Съвсем необичайно явление е тази буря — каза Маккой на капитана в каютата, дето се бяха приютили. — По правило по това време на годината не би трябвало да има буря. Изобщо напоследък времето е необичайно. Пасатите спряха, а ето че сега духа точно по посоката от която идват те. — Той посочи с ръка в тъмнината, като че погледът му пробягваше стотици мили напред. — Ето там, на запад. Нещо страшно се мъти някъде там — ураган или нещо подобно. Имаме късмет, че сме толкова далеч на изток. Тази буря е нищо — добави. — Не може да трае дълго. Това поне мога да ви кажа.
Призори бурята поутихна. Но зората им разкри нова опасност. Над морето бе легнала мъгла или по-скоро млечна омара, която имаше плътността на мъгла, тъй като пречеше да се вижда, но се стелеше на съвсем тънък слой, защото слънцето проникваше през нея и тя пламтеше от сиянието на лъчите му.
От палубата на „Пирене“ излизаше повече дим, отколкото предния ден, и веселото настроение на командния състав и екипажа изчезна. От готварницата долиташе хленченето на юнгата. Това беше първото му пътуване и сърцето му се свиваше от страх пред смъртта. Капитанът се шляеше нагоре-надолу като привидение, хапеше нервно мустака си и се чумереше, без да може да реши какво да предприеме.
— Какво смятате? — попита Дейвънпорт, спирайки се при Маккой, който закусваше с пържени банани и чаша вода.
Маккой изяде последния банан, пресуши чашата и бавно се огледа. Очите му кротко се смееха, когато отговори:
— Как да ви кажа, капитане, горим не горим, да караме. Палубите няма да издържат безкрайно. Тази сутрин са още по-нагорещени. Имате ли да ми дадете едни обувки. Вече ми става трудно с тия боси крака.
Докато обръщаха по посока на вятъра, „Пирене“ загреба две големи вълни и първият помощник изказа пожелание тази вода да навлезе в трюмовете, ако това можеше да стане, без да се отварят люковете. Маккой се наведе над компаса, за да види курса.
— Аз бих се помъчил да го държа по̀ към вятъра — каза той. — Течението ни отнася.
— Обърнах с още един румб — обясни капитанът. — Не стига ли?
— Аз бих дал два румба, капитане. Тази нищо и никаква буря ускори западното течение повече, отколкото можете да си представите.
Капитан Дейвънпорт се съгласи на румб и половина, след което, придружен от Маккой и първия помощник, се изкачи на марса, за да наблюдава дали няма да се появи земя. „Пирене“ вече не лежеше на дрейф и с вдигнати платна достигаше десет възла. Вълните бързо намаляваха. Но мъглата не се разпръсваше и към десет часа капитан Дейвънпорт започна да нервничи. Всички матроси бяха по местата си, готови при първото предупреждение, че се вижда земя, да скочат като дяволи, за да обърнат кораба. Земята пред тях — един заливан от прибоя риф — можеше да се окаже опасен, защото при тази мъгла щяха да я забележат в последния момент.
Измина един час. Тримата наблюдатели на марса се взираха напрегнато в млечното сияние.
— Ами ако сме пропуснали Мангарева? — попита внезапно капитан Дейвънпорт.
Без да се обръща, Маккой отвърна меко:
— Какво от това? Давайте напред, капитане. Друг избор няма. Пред нас е цял архипелаг — Туамоту. Рифове и атоли колкото щеш — по протежение на хиляда мили. Все ще стигнем някъде.
— Тогава напред. — Капитан Дейвънпорт даде да се разбере, че смята да слезе на палубата. — Пропуснали сме Мангарева. Бог знае къде има друг архипелаг. По-добре да бях обърнал на два румба — спря той след малко. — Това проклето течение обърква всички сметки на мореплавателя.
— Старите мореплаватели наричат Туамоту „Опасния архипелаг“ — каза Маккой, когато вече бяха слезли на палубата. — Наименованието се дължи донейде тъкмо на това течение.
— Веднъж в Сидней разговарях с един мой приятел моряк — намеси се Кониг. — Пътуваше с търговски кораби из тоя архипелаг. Та той ми каза, че осигуровката била осемнайсет процента. Вярно ли е?
Маккой кимна усмихнат.
— Вярно е, само че никой не приема осигуровки — поясни той. — Всяка година собствениците спадат двайсет на сто от стойността на шхуните си.
— Велики боже! — възкликна капитан Дейвънпорт. — Това значи, че животът на една шхуна е само пет години! — Той поклати унило глава и промърмори: — Опасни води, опасни води!
Отново влязоха в каютата, за да погледнат голямата карта; но отровният дим ги прогони и те изскочиха на палубата, задавени от кашлица.
— Това е остров Моренхаут — показа Капитан Дейвънпорт на картата, която вече бе разгърнал на покрива на каютата. — В никакъв случай няма по-малко от сто мили до там.
— Сто и десет. Може да стигнем, но е много трудно — със съмнение поклати глава Маккой. — Може да изкарам кораба на брега, но може и да го разбия в рифа. Опасно място, много опасно място.
— Ще рискуваме — реши капитан Дейвънпорт и се залови да изчислява курса.
Още следобеда свиха част от платната, за да не подминат острова през нощта. При втората вахта екипажът възвърна доброто си настроение. Земята беше толкова наблизо, че на сутринта щеше да се свърши с тревогите им.
Но на сутринта не се виждаше нищо освен ослепителното тропическо слънце. Югоизточният пасат духаше сега откъм изток и гонеше „Пирене“ със скорост девет възла. Капитан Дейвънпорт привърши изчисленията си и съобщи, че остров Моренхаут е на не повече от десет мили пред тях. „Пирене“ измина тези десет мили; измина и още десет; но наблюдателите на трите мачти не виждаха нищо освен пустото, окъпано в слънце море.
— Казвам ви, че пред нас има земя — извика им капитанът от юта.
Маккой се усмихна успокоително, но капитанът се огледа като побъркан, грабна секстанта си и хвърли поглед към хронометъра.
— Знаех си, че съм прав — почти изкрещя той, след като определи мястото на кораба. — Двайсет и един и двайсет и пет южна; сто трийсет и шест и две западна. Нали ви казах! А вие какво изчислихте, мистър Кониг?
Първият помощник погледна собствените си изчисления и тихо каза:
— Двайсет и един и двайсет и пет — точно; но дължината ми е сто трийсет и шест и четиридесет и осем. Тук има чувствителна разлика…
Но капитан Дейвънпорт отмина с такова презрително мълчание неговите изчисления, че го накара да скръцне със зъби и да изругае злобно под носа си.
— Дръж под вятъра — заповяда капитанът на кормчията. — Три румба — дръж така!
После пак се залови с цифрите и започна да изчислява отново. От лицето му се лееше пот. Той хапеше мустаците си, устните, молива и гледаше числата, като че виждаше привидение. Изведнъж с резки силни движения смачка изписаната хартия в юмрука си и я стъпка. Кониг се ухили злобно и се отдалечи, а капитан Дейвънпорт се облегна на кабината и половин час не продума, отправил поглед по посока на вятъра с израз на безнадеждност на замисленото си лице.
— Господин Маккой — рязко наруши той мълчанието, — на картата е отбелязана група острови името им не е означено, — ей там на север или северозапад, на около четиридесет мили от нас. Това са островите Актеон. Какво ще кажете за тях?
— Те са четири и все ниски — отговори Маккой. — Напред е Матуери — безлюден, без вход за лагуната. После идва Тенарунга. На него живееха шепа хора, но може и да са го напуснали вече. Всеки случай няма вход за кораб — само за лодка, дълбочината е един разтег. Другите два са Вехауга и Теуараро. Безлюдни, без входове, много ниски. В тази ивица няма място за „Пирене“. Ще се разбие на парчета.
— Чуйте го! — побесня капитан Дейвънпорт. — Лагуни! Без входове! За какво, по дяволите, са дадени островите? Добре тогава — излая той като възбуден териер, — на картата са дадени цял куп рифове на северозапад. Какво ще кажете за тях? Има ли някой от тях вход, през който да вкарам кораба си?
Маккой размисляше спокойно, без да поглежда картата. Всички тези острови, рифове, плитчини, лагуни, входове и разстояния бяха нанесени върху картата на паметта му. Той ги познаваше тъй, както градският жител познава сградите, улиците и уличките в своя град.
— Папакена и Ванавана са на северозапад, на сто мили и дори повече — рече той. — Единият безлюден, а доколкото разбрах, хората от другия се преселили на остров Кадмус. Всеки случай нито единият, нито другият има вход за лагуната. Ахинуи е на още сто мили нататък, на северозапад. Без вход, безлюден.
— Добре, на четирийсет мили отвъд тях има два острова, нали? — попита капитанът и вдигна глава от картата.
— Парос и Мануханги — без входове, безлюдни. Ненгоненго пък е на още четирийсет мили зад тях, той е безлюден и без вход. Обаче има един остров Хао. Точно такъв ни трябва. Лагуната му е трийсет мили дълга и пет широка. Хора колкото щеш; и вода се намира. А през входа на лагуната може да мине и най-големият кораб.
Той млъкна и погледна загрижено капитан Дейвънпорт, който, наведен над картата с пергел в ръка, бе изпъшкал.
— Няма ли лагуна с вход някъде по-близо от остров Хао? — запита капитанът.
— Няма, капитане, тази е най-близката.
— Тъй, това прави триста и четиридесет мили. — Капитан Дейвънпорт говореше много бавно, решително. — Не мога да рискувам живота на всичките си хора. Ще блъсна кораба в някой от Актеоновите острови. Ех, хубав кораб е — добави той със съжаление, след като промени курса, внимавайки повече от всякога за западното течение.
Подир един час небето потъмня. Югоизточният пасат все още духаше, но над океана се извиха гъсти вихрушки.
— Ще стигнем до островите в един часа — уверено заяви капитан Дейвънпорт. — Най-късно в два. Маккой, изведете кораба на острова, където има хора.
Слънцето вече не се показа, а в един часа не се виждаше никаква земя. Капитан Дейвънпорт погледна килватера, който се отклоняваше от правата линия.
— Боже всемогъщи! — изпъшка той. — Източно течение! Погледнете!
На Кониг не му се вярваше. Маккой уклончиво заяви, че няма причина в този архипелаг да не се появи източно течение. След пет минути една вихрушка препречи временно пътя на попътния вятър и „Пирене“ тежко се заклати в нейната фуния.
— Къде е лотът? Дайте го веднага насам! — извика капитан Дейвънпорт. Хвана въжето на лота и проследи как то образува „корем“ на североизток. — Ето вижте! Хванете и вие.
Маккой и помощникът стиснаха въжето и усетиха как то бръмчи и трепти неудържимо, хванато от силното течение.
— Скоростта на течението е четири възла — каза Кониг.
— Източно течение вместо западно — рече капитан Дейвънпорт и изгледа с укор Маккой, сякаш той беше виновен за това.
— Ето една от причините, капитане, поради което осигуровката на корабите, плаващи в тия води, е осемнайсет процента — отвърна весело Маккой — никога не се знае. Теченията винаги се менят. На времето дойде един човек с яхта „Каско“ — пише книги, но не помня вече името му. Той подмина Такароа на тридесет мили и стигна Тикей само поради променливите течения. Сега вятърът бие отстрани, обърни няколко румба, та да бие по-отзад.
— Но откъде да знам колко ме отклонява това течение? — ядоса се капитанът. — Откъде да знам по колко румба да обърна?
— И аз не знам, капитане — каза Маккой съвсем меко.
Попътният вятър пак задуха и подгони право пред себе си „Пирене“, чиято палуба димеше и пушеше в сивата светлина на деня. После корабът зави, започна да се движи ту наляво, ту надясно, пресичаше собствената си следа и кръстосва морето, търсейки островите Актеон, които наблюдателите на мачтите все не можеха да видят.
Капитан Дейвънпорт беше извън себе си. Яростта му се изразяваше в мрачно мълчание и целия след обяд той или крачеше по юта, или стоеше облегнат на вантите. Привечер, без дори да се посъветва с Маккой, насочи кораба на северозапад. Кониг, който скришом хвърляше погледи към картата и компаса, и Маккой, който открито и простодушно поглеждаше компаса, разбраха, че плават към остров. Към полунощ вихрушките спряха и се появиха звезди. По всичко изглеждаше, че денят ще бъде ясен, и това ободри капитан Дейвънпорт.
— Сутринта ще определя мястото на кораба — каза капитанът на Маккой, — макар че е истинска загадка на каква ширина се намираме. Но аз ще ползувам Сомнеровия метод и ще установя. Известен ли ви е този метод?
След това той обясни подробно метода на Маккой.
Денят се оказа ясен, пасатът духаше упорито от изток и „Пирене“ не по-малко упорито плаваше с девет възла. Капитанът и помощникът определиха местоположението на кораба по Сомнеровия метод и се уточниха, на обед пак уточниха мястото и свериха сутрешните наблюдения с обедните.
— Още двайсет и четири часа и ще стигнем — каза уверено капитан Дейвънпорт на Маккой. — Цяло чудо е, че палубите на старото корито все още се държат. Но няма да оцелеят. Няма да оцелеят. Вижте как с всеки изминал ден димят все повече и повече. И все пак палубата е яка, прясно зифтосана в Сан Франциско. Бях изненадан, когато огънят избухна и трябваше да запушим люковете. Я вижте!
Замълча и със зинала уста се вторачи в струята дим, която се кълбеше и виеше в подветрената страна на бизанмачтата, на двадесет фута над палубата.
— Отде пък се взе там? — попита той възмутено.
Под тази струя нямаше дим. Промъкнала се през палубата, запазена на завет от мачтата, по някакъв каприз тя се бе оформила и ставала видима едва на тази височина. Виейки се, димът се отдалечи от мачтата и за миг се задържа над капитана като някакво злокобно знамение. В следния миг вятърът го разнесе и устата на капитана дойде в нормално положение.
— Та, както ви казвах, бях изненадан, когато запушихме люковете. Палубата беше плътно зифтосана и все пак пропущаше дим като сито. Оттогава насам все зифтосваме ли зифтосваме. Отдолу трябва да има страхотно налягане, за да изтласква толкова много дим през нея.
Следобед пак се заоблачи и времето стана дъжделиво и бурно. Вятърът току променяше посоката си между югоизток и североизток, а към полунощ „Пирене“ бе изненадан и от силен вятър откъм югозапад, който продължи да духа неспирно.
— Няма да стигнем до Хао по-рано от десет-единайсет — каза разочаровано капитан Дейвънпорт в седем часа сутринта, когато мимолетната надежда, че ще изгрее слънце, бе погребана от вълма облаци на изток. — Какво става с теченията? — унило попита той в следващия миг.
Наблюдателите на мачтите не видяха земя и през целия ден ту ръмеше тих дъжд, ту напираше бесен вятър. Привечер откъм запад заприиждаха големи вълни. Барометърът падна на двадесет и девет и петдесет. Вятър нямаше, но въпреки това застрашителното вълнение все се увеличаваше. Скоро „Пирене“ запрепуска лудо по огромните вълни, които връхлитаха в безкрайна редица от тъмнината на запад. Вахтените прибраха с най-голяма бързина част от платната и когато умореният екипаж привърши работа, в мрака се чуха диви, заплашителни гласове, които роптаеха и се оплакваха. По едно време извикаха на кърмата вахтените от десния борд, за да по-притегнат кое-що, и матросите открито показаха, че са сърдити и не желаят да работят. Във всяко тяхно бавно движение имаше протест и заплаха. Въздухът беше влажен и лепкав като клей, а при тази липса на вятър всички матроси се задъхваха и жадуваха да дишат с пълни гърди. Пот се стичаше по лицата и голите ръце. Капитан Дейвънпорт, с лице по-изпито и изнурено от всякога, с непрестанно взиращи се, угрижени очи, изпитваше потискащото чувство, че им предстои бедствие.
— Бурята е далеч на запад — каза насърчително Маккой. — В най-лошия случай ще ни закачи с края си.
Но капитан Дейвънпорт не прие това успокоение и под светлината на един фенер зачете онази глава от своя наръчник, в която се обясняваше как трябва да действуват капитаните при циклонни бури. Някъде откъм средата на кораба долетя хленченето на юнгата, което наруши тишината.
— Я млъквай! — изрева капитан Дейвънпорт, и то толкова силно, че всички на борда се стреснаха, а виновникът зави неистово от страх и ужас.
— Господин Кониг — каза капитанът с разтреперан от гняв и нерви глас, — моля ви се, запушете с някой парцал устата на това пеленаче.
Но при момчето отиде не Кониг, а Маккой и след няколко минути то се успокои и заспа.
Малко преди да се зазори, от югоизток долетя първият полъх, който скоро се превърна в силен вятър. Всички матроси излязоха на палубата и зачакаха решението, което ще се вземе.
— Сега сме добре, капитане — каза Маккой, застанал близо до Дейвънпорт. — Ураганът е на запад, а ние сме южно от него. Този вятър е последица от вакуума. Няма да се усили повече. Може да вдигнете платната.
— Но какъв е смисълът? Накъде ще плаваме? Втори ден вече не сме определяли мястото на кораба, а трябваше да видим остров Хао вчера сутринта. В каква посока се намира той — северна, южна, в източна или каква? Кажете ми това и аз тутакси ще вдигна платната.
— Аз не съм мореплавател, капитане — каза Маккой меко както обикновено.
— А пък аз смятах, че съм — отвърна капитанът, — преди да попадна в тоя архипелаг.
По обед се разнесе гласът на наблюдателя: „Подводни скали отпред!“ Извиха и започнаха да отпускат и да прибират платната едно по едно. Корабът се плъзгаше по водата, борейки се с течението, което застрашаваше да го отнесе право към скалите. Командири и матроси заработиха като бесни — готвачът и юнгата, самият капитан и Маккой, всички помагаха. Отърваха се на косъм. Това беше плитчина с голи, опасни скали, над които морето неспирно се разбиваше — тук дори морски птици не кацаха да починат, камо ли човек да оцелее. Течението довлече кораба на стотина ярда от плитчината, след което го спаси вятърът и още в същия миг задъханият екипаж, свършил вече работата си, изсипа порой ругатни връз главата на Маккой — Маккой, който бе дошъл на борда и бе предложил да отидат до Мангарева, който ги бе подмамил да оставят остров Питкеърн и да тръгнат към сигурна гибел в тия опасни и страшни води. Но спокойната душа на Маккой беше несмутима. Той им се усмихна — просто, мило и доброжелателно — и на неговата възвишена доброта като че проникна някак в черните им мрачни души, засрами ги и тези хора задуши в гърлата им готовите да изхвръкнат ругатни.
— Опасни води! Опасни води! — замърмори капитан Дейвънпорт, след като корабът му мина невредим край плитчината; но изведнъж млъкна и се втренчи в нея — тя трябваше да бъде точно зад кърмата, а се оказа встрани, откъдето духаше вятърът, и се отдалечаваше бързо по посока на вятъра.
Капитанът седна и закри лице с длани. И първият помощник, и Маккой, и целият екипаж видяха това, което той бе видял. Южно от плитчината източно течение ги бе понесло към нея; северно плитчината не по-малко бързо течение бе грабнало кораба и го отнасяше.
— Бях чувал за този архипелаг Туамоту — простена капитанът и вдигна побелялото си лице. — Капитан Мойъндейл ми разправяше за него, след като бе претърпял корабокрушение в тия води. А пък аз му се присмивах зад гърба. Прости ми, боже, присмивах му се. Каква е тази плитчина? — обърна се внезапно към Маккой.
— Не зная, капитане.
— Защо не знаете?
— Защото нито съм я виждал, нито съм я чувал. Но знам, че не е отбелязана на картите. Тези води никога не са били напълно изследвани.
— Значи не знаете къде се намираме?
— Знам толкова, колкото и вие — меко отвърна Маккой.
В четири часа следобед забелязаха кокосови палми, които на пръв поглед растяха във водата. Малко по-късно над морето се очерта нисък атол.
— Сега знам къде сме, капитане. — Маккой свали бинокъла от очите си. — Това е остров Резолюшън. Намираме се на четирийсет мили отвъд остров Хао, а имаме насрещен вятър.
— Тогава пригответе се да изведете кораба на брега. Къде е входът?
— През него може да мине само кану. Но щом веднъж знаем къде сме, можем да се насочим към Барклай де Толи. Той е само на сто и двайсет мили оттук, на северозапад. При този вятър ще стигнем там към девет часа утре заран.
Капитан Дейвънпорт гледаше картата и се чудеше какво решение да вземе.
— Ако разбием кораба тук — добави Маккой, — пак ще трябва да стигнем до Барклай де Толи, само че с лодки.
Капитанът даде своите заповеди и „Пирене“ пак пое курс в това негостоприемно море.
По обед на другия ден отчаяние и недоволство царяха на димящата палуба. Течението се бе усилило вятърът бе отслабнал и „Пирене“ се отклоняваше на запад. Наблюдателят зърна Барклай де Толи на изток, едва забележим от мачтата, и „Пирене“ Напусто се мъчи с часове да се насочи към него. Кокосовите палми блуждаеха непрестанно на хоризонта като мираж, който можеше да се види само от мачтата. От палубата те не се виждаха — закриваше ги кръглата форма на земята.
Капитан Дейвънпорт още веднъж се допита до Маккой и до картата. Макемо се намираше на седемдесет и пет мили на югоизток. Лагуната му беше тридесет мили дълга, с чудесен вход. Когато капитан Дейвънпорт даде своите заповеди, екипажът отказа да се подчини. Матросите заявиха, че този адски огън под краката им е дошъл до гуша. Пред тях има земя. Какво, ако не успеят с кораба? Нали имат лодки? Корабът нека изгори. Собственият им живот все пак им е по-скъп. Досега бяха служили вярно на кораба, сега ще служат на себе си.
Отстранявайки от пътя си втория и третия помощник, те се хвърлиха към лодките и се заеха да ги свалят, за да ги спуснат във водата. С револвер в ръце капитан Дейвънпорт и първият помощник се насочиха към края на юта, когато Маккой, който се бе качил на покрива на капитанската каюта, заговори.
Той се обърна към моряците и още при първия звук на неговия гълъбов, гукащ глас те се спряха да го чуят. Маккой им предаваше своя неизразим мир и покой. Мекият му глас и ясните мисли струяха към тях в магически поток, укротяваха ги мимо волята им. Той ги върна към отдавна забравени неща, някои си припомниха люлчините песни от детинството и успокояващата милувка на майчината ръка в края на деня. И ето че на света нямаше вече трудности, нямаше опасности, нямаше ядове. Всичко си беше както трябва да бъде, съвсем редно бе да обърнат гръб на сушата пред тях и отново да се впуснат в морето с този адски огън под краката си.
Маккой говореше просто; но тайната не беше в казаното. Самата му личност говореше по-красноречиво от всяка дума, която той би могъл да произнесе. Това беше някаква душевна алхимия, загадъчно неуловима и дълбоко проникновена — тайнствено лъчение на духа, примамващо, ласкаво и смирено, и изключително властно. То беше просветление за тъмните дълбини на душите им, чистотата и благостта, много по-силна от принудата на лъскавите смъртоносни револвери…
Матросите се колебаеха, не им се искаше да се разотидат; тези, които бяха спуснали скрипците, ги прибраха. После един, втори, трети и накрая всички се отдалечиха с тромава походка.
Лицето на Маккой[1] сияеше по детски радостно, когато той слезе от покрива на каютата. Нямаше смут. Следователно не можеше да се каже, че е бил избягнат смут. Изобщо не е имало никакъв смут, защото в блажения мир, в който живееше той, нямаше място за такова нещо.
— Вие ги хипнотизирахте — пошушна му ухилен Кониг.
— Момчетата са добри — отговори Маккой. — Имат добри сърца. Преживели са усилни дни, работили са усилно и ще работят усилно до края.
Помощникът нямаше време да отговори. Гласът му затръби заповеди, матросите наскачаха да ги изпълнят и „Пирене“ бавно взе да възвива, докато носът се насочи към Макемо.
Вятърът духаше съвсем леко, а след залез слънце почти спря. Жегата беше нетърпима и хората напразно се мъчеха да заспят. Палубата беше толкова нагорещена, че не можеше да се легне на нея. Отровни пари се промъкваха през процепите, пълзяха като зли духове по палубата, прокрадваха се в ноздрите и гърлата на невнимателните и ги караха да кихат и кашлят. Звездите лениво примигваха на далечния небосвод; на изток се появи лунният диск и докосна със светлината си безбройните вълма, нишки и прозрачни облачета дим, които се усукваха, стелеха и виеха над палубата, извън борда и около мачтите и вантите.
— Кажете ми какво е станало с ония от „Баунти“, след като стигнали Питкеърн? — попита капитан Дейвънпорт, търкайки възпалените си очи. — В доклада, който съм чел, се казва, че изгорили кораба, но това било открито години по-късно. А какво е станало междувременно? Винаги ми е било интересно да узная. Това са били все хора с примка на шията. Имало е и туземци сред тях. И жени. Това ме кара да мисля, че е избухнала някоя свада.
— Наистина е имало свада — отвърна Маккой. — Те били лоши хора. При най-малък повод се карали за жените. Един от метежниците, Уилямс, изгубил жена си. Всички жени били таитянки. Неговата жена паднала от скалите, когато ловяла морски птици. Тогава той отнел жената на един от туземците. Това разгневило туземците и те избили почти всички метежници. Тогава спасилите се метежници избили всички туземци. Жените помагали. Освен това туземците се избивали един друг. Всеки убивал когото свари. Страшни хора. Тимити бил убит от двама свои събратя туземци, както решели косите му в знак на дружба. Двамата били изпратени от белите. После белите ги убили. Жената на Тулалу го убила в една пещера, защото искала да се омъжи за бял. Много проклети хора. Подир две години от туземците не останал нито един, а от белите останали само четирима: Йънг, Джон Адамс, моят прадядо Маккой и Куинтъл. И той бил много проклет. Веднъж отхапал ухото на жена си само защото не му наловила, достатъчно риба.
— Ей, че проклета сган! — възкликна Кониг.
— Да, много проклета — съгласи се Маккой и спокойно продължи да гука за кръвопролитията и страстите на своите непокорни деди. — Моят прадядо избягнал смъртта, а после загинал от собствената си ръка. Научил се да прави дестилиран алкохол от корените на кордилината. Най-добрият му приятел бил Куинтъл и двамата пиели непрекъснато. Накрая Маккой полудял, вързал един камък на шията си и скочил в морето.
Жената на Куинтъл, тази, дето й отхапал ухото, също паднала от скалите и загинала. Тогава Куинтъл отишъл при Йънг и поискал жена му, после отишъл при Адамс и поискал и неговата жена. Адамс и Йънг се страхували от Куинтъл. Знаели, че ще ги убие. Затова двамата го убили с брадва. След това умрял и Йънг. С това се сложило край на всички свади.
— И аз така мисля — промърмори капитан Дейвънпорт. — Адамс нямал кого да убива.
— Да, сам бог отвърнал лице от тях — заключи Маккой.
Сутринта духаше съвсем слаб ветрец от изток, и капитан Дейвънпорт не можеше да напредва на юг, затова обърна кораба тъй, че вятърът да бие косо откъм левия борд. Капитанът се страхуваше от това ужасно западно течение, което толкова пъти му бе попречвало да се приюти в някое пристанище. Затишието продължи през целия ден и цялата нощ; матросите, които вече получаваха намалена дажба сушени банани, роптаеха. Те все повече слабееха и се оплакваха, че от тази строга бананова диета имат болки в стомаха. През целия ден течението отнасяше кораба на запад и не подухваше никакъв вятър, за да може „Пирене“ да се насочи на юг. Към средата на първата вахта забелязаха кокосови палми на юг — качулатите им корени над водата показваха, че под тях има нисък атол.
— Това е остров Таенга — обясни Маккой. — Тази нощ ни е нужен вятър, иначе ще пропуснем Макемо.
— Къде се дяна тоя югоизточен пасат? — попита капитанът. — Защо не духа? Какво става?
— Причината са изпаренията от големите лагуни — такива има много в тия води — поясни Маккой. — Изпаренията объркват установените въздушни течения. Дори обръщат вятъра в обратна посока и той духа на пориви от югозапад. Това е Опасният архипелаг, капитане.
Капитан Дейвънпорт се обърна към стареца, отвори уста и понечи да изругае, но се въздържа. Присъствието на Маккой беше упрек срещу богохулствата, които се въртяха в главата на капитана и бяха готови да изхвръкнат от устата му. През всички тези дни, докато бяха заедно, влиянието на Маккой растеше. Капитан Дейвънпорт беше морски властелин, не се боеше от никого, никога не сдържаше езика си, а ето че сега не можеше да изругае в присъствието на този старец с женствени кафяви очи и гълъбов глас. Като осъзна това, капитан Дейвънпорт остана изумен. Този старец беше просто семето на Маккой — Маккой от „Баунти“, бунтовникът, избягал от бесилото, приготвено за него в Англия, онзи Маккой, който беше символ на злото в онези далечни дни на кръвопролития, похот и страшна смърт на остров Питкеърн.
Капитан Дейвънпорт не беше религиозен, но в този миг изпита непреодолимо желание да се наведе в краката на стареца и да му каже… и той не знаеше какво. Това беше по-скоро чувство, което го разтърси, а не свързана мисъл и той смътно съзнаваше колко е недостоен и нищожен пред този човек, чист като дете и нежен като жена.
Разбира се, капитанът не можеше да се унижи по такъв начин пред очите на подчинените си. А пък и гневът, който го подтикваше да ругае, все още бушуваше в него. Изведнъж той удари стената на каютата със стиснат юмрук и извика:
— Слушайте, стари човече, аз няма да се дам. Този архипелаг ме заблуждава и разиграва като някой глупак. Но аз няма да се дам. Ще карам кораба, ще карам, ще карам, ще карам, докато го измъкна от тия води и намеря пристан за него, та ако ще и до Китай да стигна. Дори всички да избягат, аз ще остана на кораба. Ще му дам да разбере на тоя Туамоту. Няма да се оставя. Добър си ми е корабът и аз ще остана на него, докато има дъска, на която да стъпя. Разбрахте ли?
— И аз ще остана с вас, капитане — каза Маккой.
През нощта от юг задуха лек променлив вятър. Побеснелият капитан на кораба с огнения товар все наблюдаваше и изчисляваше колко ги е отклонило западното течение и току се потулваше някъде да изругае тихо, та да не го чуе Маккой.
Утрото пак им разкри палми на юг.
— Това е подветрената страна на Макемо — каза Маккой. — Катиу е само на няколко мили в западна посока. Може да стигнем дотам.
Но течението между двата острова ги отнесе на северозапад и в един часа следобед те видяха палмите на Катиу да изникват над морето и после пак да изчезват в него.
След няколко минути, тъкмо когато капитанът бе открил, че друго течение, откъм североизток, грабна кораба, наблюдателите на мачтите зърнаха палми на северозапад.
— Това е Рарака — рече Мак Кой. — Не можем да стигнем до него без вятър. Течението ни отнася на югозапад. Но трябва да следим. Няколко мили по-нататък минава едно течение на север, което после завива на северозапад. То ще ни отдалечи от Факарава, а Факарава е място, където „Пирене“ може да хвърли котва.
— Нека ни отдалечава, мам… колкото си ще — кипна капитан Дейвънпорт. — Каквото и да стане, ще намерим къде да хвърлим котва.
Но напрежението на „Пирене“ стигаше връхната си точка. Палубата беше толкова нагорещена, че трябваха само още няколко градуса, за да избухне в пламъци. На много места дори дебелите подметки не можеха да предпазят матросите и те бяха принудени да подскачат, за да не си изгорят краката. Всички до един бяха с възпалени очи, кашляха и се давеха като туберкулозни. Следобед свалиха и приготвиха лодките. Сложиха в тях последните няколко пакета сушени банани, както и уредите на капитана и помощниците му. Капитан Дейвънпорт сложи дори хронометъра в баркаса, опасявайки се, че палубата всеки миг може да пламне.
Цяла нощ не можаха да се отърват от този страх; при първите лъчи на зората, с хлътнали очи и мъртвешки лица, те се взираха един в друг, сякаш изненадани, че корабът все още е цял и те все още са живи.
Капитан Дейвънпорт оглеждаше палубата, като вървеше бързо, ту подскачаше, което никак не подхождаше на положението му.
— Всичко е вече въпрос на часове, ако не на минути — извести той, като се върна на юта.
От мачтата долетя вик: „Земя!“ От палубата земята не се виждаше и Маккой се качи на мачтата, а капитанът използува това, за да излее в псувни част от набраната в сърцето му мъка. Но една тъмна ивица във водата в североизточна посока го накара да прекъсне псувните. Тя не се дължеше на внезапен порив, а на обичайния вятър — пасатът, който беше спрял, а сега духаше с осем румба разлика от нормалната си посока, но все пак духаше.
— Дръж към вятъра, капитане — каза Маккой, и слезе на юта. — Това е източният край на Факарава, ще минем през входа при страничен вятър, вдигнати платна.
След един час кокосовите палми ма ниският остров се виждаха от палубата. Всички изпитваха тягостното чувство, че корабът всеки миг може да пламне. Капитан Дейвънпорт нареди да спуснат трите лодки зад кърмата и във всяка от тях да се настани по един матрос. „Пирене“ се плъзгаше покрай брега — само на някакви си четиристотин ярда от самия прибой.
— Пригответе се да обърнете, капитане — предупреди Маккой.
След минута пръстенът на сушата се разтвори, разкривайки тесен вход и зад него лагуна — голямо огледало, тридесет мили на дължина и три на ширина.
— Хайде, капитане.
За последен път реите на „Пирене“ описваха дъга — корабът се подчини на кормилото и се насочи към входа. Едва бяха направили завоя, когато всички матроси и помощник-капитани се хвърлиха към юта в панически ужас. Нищо не бе се случило, но те очакваха нещо да се случи. Не биха могли да кажат защо. Просто чувствуваха, че нещо ще се случи. Маккой тръгна напред да заеме място на носа, та корабът да влезе под негова команда в лагуната; но капитанът го сграбчи за ръката и го завъртя.
— Командувайте оттук — каза той. — Опасно е да се прекосява палубата. Какво става? — попита той след миг. — Стоим на едно място.
Маккой се усмихна.
— Вървим срещу течение, което има скорост седем възла, капитане — рече той. — Последица от оттичането на отлива през входа.
След още един час „Пирене“ едва бе изминал собствената си дължина, но вятърът започна да се усилва и корабът се понесе напред.
— По-добре някои да слязат в лодките — изкомандува капитан Дейвънпорт.
Думите му още не бяха отзвучали и матросите вече се готвеха да изпълнят заповедта, когато палубата в средната част на кораба хвръкна сред пламъци и дим към платната и мачтите — части от нея се загнездиха там, а останалото падна в морето. Вятърът духаше по борд и само това спаси хората, скупчени на кърмата. Те се втурнаха презглава да слязат в лодките, но гласът на Маккой, излъчващ дълбоко спокойствие и безкрайно търпение, ги спря.
— Не се тревожете — каза той. — Всичко е в ред. Някой да свали юнгата, моля.
В уплахата си кормчията бе оставил щурвала и капитан Дейвънпорт скочи и стисна ръкохватките тъкмо навреме — иначе течението щеше да грабне кораба и да го блъсне в брега.
— Заемете се с лодките — каза капитанът на Кониг. — Скъсете буксирното въже на едната, така че тя да дойде точно под кърмата… Като се прехвърля през борда, да мога да скоча право в нея.
— Дайте още половин румб, капитане — разнесе се гласът на Маккой.
Капитан Дейвънпорт трепна. Мислеше, че вече е сам на кораба.
— Да, още половин румб.
В средата корабът представляваше открита разтопена пещ, бълваща огромни облаци дим, които се боричкаха високо над мачтите и напълно закриваха половината му част. Приютил се до бизанвантите, Маккой още продължаваше да изпълнява трудната си задача — да направлява кораба в този сложен проход. Мястото, където бе избухнал, огънят пълзеше към кърмата. Внушително издигащите се платна на гротмачтата лумнаха и изчезнаха зад завеса от пламъци. Макар да не виждаха предните платна, капитанът и Маккой знаеха, че те все още вършат работа.
— Дано само не изгорят всички платна, преди да сме влезли в лагуната — въздъхна капитанът.
— Ще влезем — успокои го Маккой с огромна смиреност. — Имаме много време. Положително ще влезем. А вмъкнем ли се веднъж, ще обърнем кърмата към вятъра — така хем димът няма да идва към нас, хем огънят няма да се разпространи към кърмата.
Един огнен език се втурна по бизанмачтата, прехвърли се жадно към най-ниските платна, но не успя да ги достигне и изчезна. Отгоре полетя горящо въже и падна точно на врата на капитан Дейвънпорт. Той подскочи като ужилен и светкавично махна нахалния огън от себе си.
— Какъв курс държим, капитане?
— Северозапад-запад.
— Дръжте запад-северозапад. — Капитан Дейвънпорт завъртя щурвала и приведе кораба в дадения курс.
— Запад-север, капитане.
— Да запад-север.
— А сега запад.
Навлизайки в лагуната, „Пирене“ бавно, румб, по румб, описа дъга така, че вятърът сега духаше кърмата; и румб по румб, с такава спокойна увереност, като че имаше хиляди години пред себе си, навлизаше в лагуната. Маккой напевно определяше курса.
— Още един румб, капитане.
— Да, един румб.
Капитан Дейвънпорт обърна няколко ръкохватки, после внезапно върна малко щурвала, за да изправи курса.
— Дръжте така.
— Държа така — точно.
Макар че сега вятърът духаше в кърмата, капитан Дейвънпорт беше принуден да хвърля коси погледи към компаса и да пуска щурвала ту с едната, ту с другата ръка, за да потърка или предпази изприщените си бузи. Брадата на Мак Кой се пърлеше и свиваше. Миризмата удари капитана в носа и го накара да се обърне и да погледне с неочаквана загриженост. Капитан Дейвънпорт пускаше от време на време някоя от ръкохватките, за да потърка изприщените си ръце о панталоните. Огнена струя грабна всички платна на бизанмачтата и принуди двамата мъже да се наведат и да закрият лица.
— Сега — каза Маккой, като хвърли поглед към ниския бряг — четири румба към вятъра, капитане, и после го остави.
Късове и парчета от горящи въжета и платна падаха около тях и върху тях. Катраненият дим от едно тлеещо в краката на капитана въже го накара да се закашля до припадък, но той не изпусна щурвала.
„Пирене“ удари на дъно с вирнат нос, повлече се напред и спря. От удара се посипаха горящи отломки, които паднаха около тях. Корабът пак се придвижи напред и удари втори път. Потроши крехките корали под кила си, плъзна се още малко и удари трети път.
— На борд — изкомандува Маккой. — На борд, нали? — добави той меко след малко.
— Корабът не иска да отговори — отвърна капитанът.
— Нищо. Ето че завива. — Маккой се взря през борда. — Чист, бял пясък. По-добро не може да се желае. Чудесен пристан.
Когато „Пирене“ възви и вятърът вече не биеше отзад, страшен дим и пламъци връхлетяха кърмата. Капитан Дейвънпорт остави щурвала със свито от болка сърце. Хвана се за фалината на лодката, която бе досами кърмата, сетне потърси с поглед Маккой — той се бе отдръпнал встрани, за да го пропусне да мине.
— Първо вие — извика капитанът, сграбчи го за рамото и едва не го изхвърли през борда.
Но пламъците и димът бяха вече толкова страшни, че той го последва незабавно — двамата се заспускаха по въжето и слязоха едновременно в лодката. Без да чака заповеди, морякът на носа сряза фалината с ножа си. Веслата, готови за действие, се забиха във водата и лодката се стрелна напред.
— Чудесен пристан, капитане — промълви Маккой и хвърли поглед назад.
— Да, чудесен пристан, за който трябва да благодарим на вас.
Трите лодки бързо приближаваха белия бряг от корали, а зад него, в края на палмова горичка, се виждаха няколко сламени къщи и двайсетина възбудени туземци, зяпнали с широко отворени очи кладата, която бе намерила бряг.
Лодките заораха в пясъка и хората наскачаха на брега.
— А сега — рече Мак Кой — трябва да се погрижа за връщането си в Питкеърн.
„УилиУо“ бе хвърлил котва в прохода между крайбрежния и външния риф. Откъм външния долиташе приглушеният плисък на ленив прибой, но защитената ивица вода, на не повече от стотина ярда от белия бряг с пясък от разтрошени корали, беше огледално гладка. Макар проходът да бе тесен, а „УилиУо“ — закотвен на най-плиткото място, където можеше да се завърти, котвената му верига се спускаше и издигаше на цели сто фута. Пътят й можеше да се проследи по дъното от живи корали. Като някаква гигантска змия свободно отпуснатата част на ръждивата верига се виеше по океанското дъно, кръстосваше се и се пресичаше на няколко места, и свършваше накрая с неподвижната котва. Едра моруна, сиво-кафява и изпъстрена със светли петна, се стрелкаше предпазливо между коралите. Други риби, с причудливи форми и цветове, се държаха с предизвикателно безразличие дори и когато някоя голяма акула мързеливо се приближаваше и подплашваше моруната към любимите й процепи.
На предната палуба десетина чернокожи туткаво и непохватно лъскаха тиковия релинг. Бяха несръчни в работата си като стадо маймуни. Всъщност те много приличаха на маймуни от някакъв уголемен, праисторически вид. В погледите им се четеше маймунска тъга и раздразнителност, лицата им бяха дори по-неправилНи от маймунските, а с неокосмените си тела бяха далеч по-голи от която и да е маймуна, защото нямаха върху си никакви дрехи. Накичени бяха така, както никога не е била никоя маймуна. В дупки, пробити в ушите, носеха къси глинени лули, халки от коруба на костенурка, огромни дървени тапи, ръждиви гвоздеи и празни гилзи от патрони. Най-малката дупка в ушите беше от калибъра на уинчестър; някои от най-големите дупки бяха с диаметър по цял инч, а на всяко ухо имаше средно по три до петшест дупки. През носовете им бяха промушени клинове и игли от излъскана кост или вкаменени черупки. Върху гърдите на един висеше бяла топчеста дръжка от врата, върху гърдите на друг — дръжка от порцеланова чаша, върху гърдите на трети — месингово зъбчато колело от будилник. Те дърдореха със странни, пискливи гласове и взети заедно, не свършваха повече работа от един бял моряк. На кърмата, под тента, стояха двама бели мъже. двамата носеха обикновени долни ризи, а около слабините си бяха увили парче плат. Отпред, на кръста, бяха затъкнали по един револвер и кесия тютюн. По кожата им лъщяха безброй капчици пот. Тук-там капчиците се сливаха в малки ручейчета, които се стичаха върху нажежената палуба и почти Мигновено се изпаряваха. Мършавият черноок мъж изтри с пръсти ручейче щипеща пот от челото си, тръсна я на земята и уморено изруга. Уморено и унйило той загледа морето отвъд външния риф и върховете на палмите по брега.
— По дяволите, още е осем часът, а до пладне ще стане истински пек — жално проточи той. — господи, защо не духне малко ветрец. Никога ли няма да се измъкнем оттук?
Другият, строен двадесет и пет годишен немец, имаше високо чело на учен и скосена брадичка не си направи труда да отговори. В момента изсипваше хинин на прах върху цигарена книжка. Като оваля солидна доза от лекарството в плътно топче, той го хвърли в устата си и го глътна без вода.
— Ех, да имаше малко уиски — изпъшка първият след петнадесетминутно мълчание. Измина още толкова време, преди немецът да рече без връзка:
Съсипа ме тая треска. Да знаеш, че щом стигнем Сидней, ще те напусна, Грифитс. И повече не искам да чуя за тропиците. Голям глупак бях, че Постъпих при теб.
— Не може да се каже, че си кой знае какъв помощниккапитан — отвърна Грифитс, прекалено подтиснат от горещината, за да говори разгорещено. — Когато на брега в Гувуту чуха, че съм те наел, всички се изсмяха. Какво? Якобсен? — казаха те. — От него човек не може да скрие бутилка; била тя с джин или със сярна киселина, веднага ще я надуши! Няма що, ти оправда славата си. Благодарение на теб от две седмици не съм пийнал и капка,
след като задигна всичките ми запаси.
— Ако и тебе сега те газеше така тая гадна треска, щеше да ме разбереш — изскимтя помощникът.
— Та аз нищо не казвам — отговори Грифитс. —
Само се моля на господа да ми изпрати нещо за
пиене, малко ветрец или каквото и да е там. Още
утре ще ме втресе и мен.
Помощникът му подаде хинина. Той оваля на
топче също такава голяма доза, пъхна го в устата
си и го глътна сухо.
— Господи! Господи! — изстена той. — Мечтая някъде да има страна, където да няма хинин. Проклета дяволска горчилка! Цели тонове съм изгълтал през живота си.
Той отново заоглежда морето за някакви признаци на вятър. Нямаше ги обичайните облаци, придружаващи пасатите, а ниското слънце, което едва бе започнало да се изкачва към зенита, превръщаше цялото небе в нажежен месинг. Човек сякаш не само усещаше, но и виждаше тази жега, и Грифитс напразно потърси облекчение, като погледна към брега. Белият пясък пареше до болка очните му ябълки. Палмите, съвършено неподвижни, с плоски силуети, открояващи се на фона на неосвежителната зеленина на гъстата джунгла, твърде много приличаха на картонен декор. Малките чернокожи хлапета, които си играеха голи сред ослепителния блясък на пясъка и слънцето, представляваха оскърбителна и болезнена гледка за слънчасалия мъж. Той изпита известно облекчение, когато едно момченце, както тичаше, се спъна и цопна на четири крака във възтоплата морска вода.
Едно възклицание на чернокожите накара двамата мъже да извърнат поглед към морето. Иззад близкия нос, на четвърт миля от тях, покрай рифа, пред очите им се появи дълго черно кану.
— Гумийци от съседния залив — отсъди помощникът.
Един от чернокожите дойде на кърмата, като стъпваше по горещата палуба с безразличието на човек, чиито боси нозе не усещат топлина. Това също причини болка на Грифитс и той затвори очи. Но в следващия миг широко ги отвори.
— Бял господар спира с гумиец — рече чернокожият.
Двамата мъже рипнаха на крака и се взряха в кануто. На кърмата ясно се виждаше сомбрерото на бяЛ човек. Мигновено върху лицето на помощника
се изписа тревога.
— Това е Грийф — каза той.
Грифитс дълго го гледа, докато се увери, после цинично изруга.
— Какво търси тук? — поиска той обяснение… от помощника, от изнемогващото море и небе, от безмилостно пламтящото слънце и от цялата свръх нажежена и неумолима вселена, с която бе свързана неговата съдба.
Помощникът се закиска.
— Казах ти, че няма да се измъкнеш толкова
лесно — рече той. Но Грифитс не го слушаше.
— При всичките си пари да довтаса тук като някой бирник — даде воля на възмущението си той, почти примрял от гняв. — Той е пълен с пари, червив е с пари, до пръсване е натъпкан с пари. Със сигурност знам, че е продал Ирингските си плантации за триста хиляди лири. Самият Бел ми го каза, последния път, когато се напихме в Гузуту. Има милиони и милиони, а ме преследва като Шайлок Маурили 1 за няколко банкноти, с които не би си запалил лулата. — грифитс се нахвърли върху помощника: — То, зная, че си ми го казал. Хайде, каж, продължавай да го казваш. И какво е това, дето си
Изказал?
— Казах ти, че не го познаваш, ако си мислиш,да отплуваш,
ще можеш да напуснеш Соломоновите острови, без да си му платил. Тоя Грийф е истински дявол, не е честен. Знам това. Казах ти, че може да пръсне хилядарка, ей така, за развлечение, а за едни нещастни пари да се бори като акула за ръждясала консервена кутия. Щом ти казвам, значи знам. Нима не подари своята „Балакула“ на мисията в Куинсланд, й като те загубиха своя „Ивнинг стар“ край Сан Инстобал? А „Балакула“ струваше най-малко три хиляди лири. Не преби ли Стротърс така, че трябваше да остане на легло две седмици, и то само заради някаква си разлика в сметката от две лири и десет шилинга, и защото Стротърс нахалствувал и се опитвал да доведе измамата докрай.
— Да ослепея дано! — извика Грифитс, обзет от
безсилна ярост.
Но Помощникът продължи да нарежда:
— Казвам ти, че само един честен човек може да
излезе на глава с честен човек като него, а на Соломоновите острови още не е стъпвал човек, който може да го направи. Хора като теб и мен не могат да излязат на глава с него. Ние сме твърде прогнили, прогнили сме от главата до петите. Ти имаш долу много повече от хиляда и двеста лири. Плати му и забрави тая история.
Но Грифитс изскърца със зъби и силно стисна тънките си устни върху тях.
— Аз ще изляза на глава с него — промърмори той, по-скоро на себе си и на безпощадното слънчево кълбо, отколкото на помощника. Обърна се и понечи да слезе надолу, после пак се обърна.
— Виж какво, Якобсен. Той ще е тук чак след четвърт час. Ти с мен ли си? Мога ли да разчитам на теб?
— Разбира се, че можеш да разчиташ на мен. Та нали изпих всичкото ти уиски. Какво смяташ да правиш?
— Не смятам да го убивам, ако мога да избегна това. Но няма да му платя. Трябва да си наясно.
Якобсен равнодушно сви рамене, примирен със съдбата, а Грифитс пристъпи към трапа и заслиза надолу.
През ниския риф Якобсен гледаше как кануто се изравнява с техния кеч и продължава към входа на прохода. Грифитс се върна на палубата, с изцапани с мастило палец и показалец на дясната ръка. Подир петнадесет минути кануто спря до тяхтата. Мъжът със сомбрерото се изправи.
— Здравей, Грифитс — каза той. — Здравей, Якобсен.
С ръка върху релинга, той се извърна към тъмнокожия си екипаж.
— Вие, момчета, спира тука кану съвсем. Когато се прехвърли през релинга и скочи на палубата, в тежкото му наглед тяло можеше да се долови котешка гъвкавост. Както другите двама и той
беше оскъдно облечен. Евтината долна риза и набедрената препаска не успяваха да скрият добре сложената му снага. Бе мускулест, но мускулите му не бяха издути и буцести. Бяха леко заоблени и когато се движеха, се приплъзваха леко като коприна под гладката загоряла кожа. С годините, прекарани под жаркото слънце, лицето му също бе загоряло, станало мургаво като на испанец. Жълторусите устаци никак не подхождаха на тази мургавина, а ясносините очи зашеметяваха онзи, който ги погледнеше. Трудно беше човек да си представи, че и кожата му някога е била светла.
— Вас пък какъв вятър ви довя насам? — попита
Грифитс, като се здрависваха. — Мислех, че сте
някъде към островите Санта Крус.
— Бях там — отвърна новодошлият. — Но направихме бърз преход. „Уъндър“ е зад носа, в Заква Гума, чака вятър. Туземците ми казаха, че тук имало някакъв кеч и аз реших да намина и да видя как е?
— Слаба работа. Повечето от навесите за копра са празни и я има, я няма петшест тона слонски орехи. Жените всичките ги хвана треската и си отидоха, а мъжете не могат да ги накарат да се вържат в блатата. За нищо не ги бива. Бих ви предложил нещо за пиене, но помощникът изпразни и Последната ми бутилка. Господи, защо не подухне малко ветрец.
Грифитс помести с подчертано равнодушие погледа си от единия към другия и се разсмя.
— Радвам се, че безветрието се задържа — каза Грийф. — Така успях да ви сваря тук. Моят супер касиер изрови онази ваша бележчица и аз я донесох. Помощникът учтиво се отдръпна и остави капитана сам да си сърба попарата. — Съжалявам, Грийф, ужасно съжалявам, но нямам толкова пари. Трябва да ми дадете още малко време.
Грийф се облегна на трапа; по лицето му се изписа почуда и огорчение.
— Просто е невероятно как се научават да лъжат хората на Соломоновите острови — сподели той. — Истината не им е присъща. Да вземем капитан
ган Йенсен. Бих се заклел в неговата честност.
А пък той ми каза само преди пет дена… искате ли да знаете какво ми каза? Грифитс облиза устни.
— Продължавайте.
— Ами каза ми, че сте разпродали…, че сте разпродали всичко, уредили сте си сметките и сте потеглили към Новите Хебриди.
— Той е проклет лъжец! — разпалено извика Грифитс.
Грийф кимна.
— И аз бих казал същото. Той дори има нахалството да ми каже, че е купил от вас две от станциите ви — Маури и Кахула. Каза, че ви е платил хиляда и седемстотин златни лири за всичко —
клиентела, стоки, кредит и копра.
Очите на Грифитс се присвиха и бляснаха. Той го направи неволно, но Грийф го забеляза и бавно
завъртя очи.
— А Парсънс, търговският ви агент в Хикимави, ми каза, че компанията „Фълкръм“ е откупила от вас тази станция. Той пък защо ли лъже?
Грифитс, изнервен от слънцето и болестта, избухна. Цялото озлобление, стаено в душата му, се надигна в лицето му и той разкривено се озъби.
— Вижте какво, Грийф, какъв смисъл има да си играете с мен така? Вие знаете и аз зная, че вие знаете. Добре, така да бъде. Аз наистина разпродадох всичко и наистина заминавам. Е, и какво ще
направите сега?
Грийф сви рамене, а на лицето му не трепна и сянка на решителност. Изражението му бе на човек, изпаднал в затруднение.
— Тук няма съдебни органи — изтъкна преимуществото си Грифитс. — Тулаги е на сто и петдесет мили. Аз имам разрешително за отплаване и съм на собствения си кораб. Нищо не може да ми попречи да потегля. Вие нямате право да ме спрете. Само защото ви дължа една малка сума. И по дяволите! Не можете да ме спрете. Запишете си го на челото.
Лицето на Грийф придоби още по-изненадано и
огорчено изражение.
— Искате да кажете, Грифитс, че ще си присвоите тези хиляда и двеста лири?
— Горе-долу е така, драги. И няма никакъв смисъл да се нагрубяваме. Ето, излиза вятър. По-добре
е да си тръгнете, преди да съм потеглил, инак ще потопя кануто ви.
— Наистина, Грифитс, това, което казвате, е почти вярно. Аз не мога да ви спра. — Грийф затършува в торбичката, закачена на колана с револвера, и измъкна някакъв изпомачкан лист, който приличаше на официален документ.
— Но може би това ще ви спре. Прочетете го внимателно. И можете да си го запишете на челото. Заповядайте. — Какво е това?
— Адмиралтейска заповед за задържане. Бягството ви на Новите Хебриди няма да ви спаси. Заповедта може да се изпълни навсякъде. След като разгледа документа, Грифитс се подвоуми и преглътна. Със сключени вежди той заобмисля този нов развой на събитията. После изведнъж Дигна очи, лицето му бе спокойно и излъчваше само искреност.
— Били сте по-умен, отколкото ви мислех, Дрийф — каза той. — Здраво ме държите в ръцете си. Глупаво бе да се опитвам да ви изиграя. Якобсен ми казваше, че няма да мога, а аз не исках да го чуя. Но е бил прав, а и вие също сте прав. Парите са долу. Да слезем и да си оправим сметките. Той понечи да слезе, после се отдръпна встрани, да позволи на госта си да мине пръв, и в същия миг погледна към морето, нататък, където мрачните пориви на вятъра раздвижваха водата.
— Оберете котвата — нареди той на помощника. — Вдигнете платната и бъдете готови за отплаване.
Когато сядаше на ръба на койката на помощника, с лице към малката масичка и притиснат до нея, Грийф забеляза ръкохватката на револвер, която едва се подаваше изпод възглавницата. Върху закачената на панти на носовата преграда масичка, имаше писалка и мастило и оръфан корабен дневник.
— О, пет пари не давам, че разкрихте подлата измама — предизвикателно рече Грифитс. — твърде дълго съм в тропиците. Аз съм болен човек, опасно болен човек. А уискито и слънцето, и треската ме направиха и безнравствен. За мен сега нищо не е прекалено подло, нито.прекалено низко и мода разбера защо черните се ядат един друг, и събират глави, и тем подобни. Аз също бих могъл да го направя. Затова гледам на опита си да присвоя тази сумичка като на съвсем безобидна измама. Съжалявам, че не мога да ви предложа нещо за пиене.
Грийф не каза нищо и другият се захвана да отключва голямо, много очукано сандъче за пари. Откъм палубата долитаха пискливи викове и поскръцването и потракването на скрипците, докато черно-кожият екипаж вдигаше грота и бизана. Грийф наблюдаваше една едра хлебарка, която пълзеше върху омазнената боядисана маса. Грифитс раздразнено изруга и отнесе сандъчето до стъпалата на трапа, където беше по-светло. Тук, приведен над сандъчето с гръб към госта си, той стрелна ръце към пушката, подпряна до стъпалата, и в същия миг рязко се завъртя.
— А сега, да не си мръднал — заповяда той. Грийф се усмихна, присмехулно вдигна вежди и се подчини. Лявата му ръка бе опряна на койката до него, дясната лежеше върху масата. Неговият револвер висеше открито върху десния му хълбок. Но той не беше забравил другия под възглавницата.
— Хм! — подсмихна се Грифитс. — Всички на Соломоновите острови са хипнотизирани от теб, но трябва да ти кажа, че аз не съм. Сега ще те хвърля през борда заедно с адмиралтейската ти заповед, но преди това трябва да направиш нещо. Вдигни онзи корабен дневник.
Другият с любопитство погледна към дневника, но не се помръдна.
— Казвам ти, че съм болен човек, Грийф. Ще те застрелям със същата лекота, с която бих смачкал хлебарка. Вдигни онзи дневник ти казвам!
Той наистина изглеждаше болен и изпитото му лице нервно потрепваше от обзелата го ярост. Грийф вдигна дневника и го остави настрана. Отдолу имаше изписан лист от бележник.
— Прочети го! — заповяда Грифитс. — Прочети го на глас.
Грийф се подчини; но докато четеше, пръстите на лявата му ръка безкрайно бавно и търпеливо запълзяха към дръжката на оръжието под възглавницата.
„Борда на кеча «УилиУо», залива Бомби, остров Анна, Соломоновите острови — зачете той. — С настоящото удостоверявам, че след като получих дължимата ми сума, слагам подписа си тук и напълно освобождавам от всички дългове, които е имал към мен Харисън Дж. Грифитс, който на тази дата ми изплати хиляда и двеста лири стерлинги.“ — С тази разписка в ръцете ми — ухили се Грифитс — адмиралтейската ти заповед не струва дори колкото хартията, на която е написана. Поддиши се.
— Няма никакъв смисъл, Грифитс — каза Грийф. — д В Съдът няма да уважи документ, подписан по принуда.
— В такъв случай не виждам какво ти пречи да го подпишеш.
— О, съвсем нищо, само че бих могъл да ти спестя купища неприятности, ако не го подпиша.
Пръстите на Грийф бяха стигнали до револвера докато говореше, с дясната ръка той си играеше с писалката, а с лявата започна бавно и неусетно да придърпва оръжието към себе си. Когато най-сетне го обхвана с ръка, със среден пръст на спусъка, а показалеца изпънат върху барабана и по протежение на цевта, той се почуди какъв ли късмет ще има при стрелба наслуки с лявата ръка.
— Не се притеснявай за мен — подигравателно рече Грифитс. — И недей да забравяш, че Якобсен ще свидетелствува, че ме е видял да ти връщам парите. А сега се подпиши, подпиши се отдолу с цялото си име, Дейвид Грийф, и постави датата.
Откъм палубата долетя шум от дърпане на шкоти и потропване на въженцата за рифоване върху платнищата. В кабината те усетиха как „УилиУо“ се накланя на една страна, насочва се остро срещу вятъра и се изправя. Дейвид Грийф още се двоумеше. Откъм носа долетя неравномерното потракване на фаловете на кливера през макарите. Малкият съд се наклони и през стените на кабината долетя бълбукане и плискане на вода.
— Хайде, размърдай се! — извика Грифитс. — Котвата е вдигната.
Дулото на пушката, на разстояние четири фута, бе насочено право към него, когато Грийф реши да действува. При първите колебливи пориви на вятъра Грифитс помръдна, за да запази равновесие и пушката трепна. Грийф се възползва от това трепване, посегна, сякаш да подпише документа, и в същия миг като котка извърши редица бързи и сложни движения. Той се приведе надолу и се хвърли напред с тяло, а лявата му ръка светкавично се измъкна изпод прикритието на масичката и при единственото рязко дръпване на самозапъващия се спусък разчете времето толкова добре, че изстреля куршума, щом дулото се вдигна напред. Никак не се забави и Грифитс. Дулото на неговото оръжие се наклони, за да пресрещне навеждащото се тяло и той гръмна наслуки — пушката и револверът изтрещяха едновременно.
Грийф усети остра, пареща болка, когато куршумът ожули кожата на рамото му, и разбра, че неговият изстрел не е улучил. Стремителният му скок напред го доведе до Грифитс, преди той да може да стреля повторно, и като го хвана ниско през тялото, здраво приклещи двете му ръце, които още държаха пушката. После силно заби дулото на револвера, който още бе в лявата му ръка, в корема на другия. Под напора на гнева си и парещата болка от ожулената кожа, пръстът му вече вдигаше ударника, когато вълната на гняв отмина и той се опомни. От кануто долу до трапа се чуваха възмутените викове на неговите гребци.
Всичко ставаше за секунди. В действията му като че нямаше прекъсване, когато стисна Грифитс в ръцете си и стремително го понесе нагоре по стръмните стъпала. Отвън го посрещна ослепителният блясък на слънцето. На кормилото стоеше ухилен чернокож моряк, а „УилиУо“, наклонен на една страна от вятъра, пореше вълните. Зад кърмата се виждаше бързо изоставащото кану. Грийф обърна глава. Откъм средата на палубата, с револвер в ръка, към него се бе втурнал помощникът. С два скока, като продължаваше да държи безпомощния Грифитс, Грийф се озова до релинга и се хвърли във водата.
Двамата мъже потънаха, вкопчени един в друг но Грийф се изскубна, рязко се отблъсна с колене от гърдите на другия и го натисна надолу. Стъпил с двата си крака върху раменете на Грифитс, той го потопи още по-дълбоко и в същото време се оттласна на повърхността. Едва бе показал главата си на слънчевата светлина, когато на по-малко от фут от лицето му и в бърза последователност два плясъка във водата му известиха, че Якобсен знае как се държи револвер. Възможност за трети изстрел нямаше, защото Грийф напълни дробовете си с въздух и потъна. Той заплува под водата и се показа отгоре чак когато видя над главата си кануто и вдигащите пяна гребла. Докато се покатери през борда, „УилиУо“ пое срещу вятъра, за да смени галса. — Живо, живо! — извика Грийф на гребците. — давайте момчета стига тоя бряг бързо време!
Без ни най-малко да се срамува, той обърна гръб на битката и побягна да се скрие. „УилиУо“ бе принуден да забави ход, за да прибере капитана си, и това даде възможност на Грийф да вземе преднина. Въртяха се всички гребла, кануто се носеше с голяма скорост, когато се блъсна в брега, и те наскачаха от него и затичаха през пясъка към дърветата. Но преди да се доберат до прикритието, на три пъти куршуми вдигнаха пясъка пред тях. После Навлязоха сред спасителната зеленина на джунглата.
Грийф наблюдаваше как „УилиУо“ се насочва остро срещу вятъра, излиза от прохода и поема на север с отпуснати платна, защото вятърът сега духаше откъм борда. Когато кечът се скриваше зад носа, той видя да се вдига марселът. Един от гумийците, чернокож, почти петдесетгодишен, грозно обезобразен и белязан от кожни болести и стари рани, вдигна поглед към него и се ухили. — Аз мисли — рече той, — тоз приятел капитан: твърде много сърдит тебе.
Грийф се засмя и следван от гребците, се запъти обратно през пясъка към кануто.
Колко милиона имаше Дейвид Грийф не знаеше нито един човек на Соломоновите острови, защото той притежаваше земи и предприятия из целия огромен Южен Пасифик. От Самоа до Нова Гвинея и чак на север от екватора бяха разпръснати плантациите му. Той владееше концесии за лов на бисери на островите Паумоту. Макар и името му да не се споменаваше открито, в действителност той беше Немската компания, която търгуваше на френските
Маркизки острови. Всички островни групи бяха осеяни с търговските му станции, а много бяха и корабите му, които ги обслужваха. Той притежаваше атоли, толкова дребни и отдалечени, че най-малките му шхуни и кечове посещаваха самотните търговски агенти само веднъж в годината.
В Сидней, на Касълрей стрийт, канторите му заемаха три етажа. Но той рядко се появяваше в тези кантори. Предпочиташе да е винаги в движение между островите, да надушва възможности за нови предприятия, да проверява и съживява стари, да живее в кипежа на удоволствия и приключения в безброй техни невероятни превъплъщения. Той купи на безценица останките на големия параход „Гавон“, претърпял корабокрушение, и като го извади от дъното, постигна невъзможното и прибра в джоба си четвърт милион. В архипелага Луизиана засади първите каучукови плантации, а на БораБора изкорени тамошния памук и накара безгрижните островитяни да отглеждат какао. Не друг, а той взе безлюдния остров ЛалуКа, засели го с полинезийци от атола ОнтонгЯва и засади четири хиляди акра с кокосови палми. И тъкмо той помири враждуващите племена на Таити и завъртя голямата сделка с богатия на гуано остров Хикиху.
Собствените му кораби набираха работна ръка за него. Те превозваха туземци от Санта Крус на Новите Хебриди, туземци от Новите Хебриди на островите Банкс и човекоядците — ловци на глави от Малаита в плантациите на Ню Джоржия. От Тонга до Гилбъртовите острови и чак до далечния архипелаг Луизиада неговите агенти обикаляха островите, за да наемат работници. Киловете на неговите кораби браздяха океана във всички посоки. Беше собственик на няколко парахода, които се движеха по редовни линии между островите, макар че рядко пътуваше с тях, тъй като предпочиташе по-вълнуващото и по-примитивно плаване с вятър и платна.
Най-малко четиридесетгодишен, той изглеждаше на не повече от тридесет. Но празноскитащите моряци по пристанищата на Южните морета си спомняха пристигането му на островите преди двадесет години, когато над устните му вече бяха наболи копринени жълторуси мустаци. За разлика от други бели в тропиците, той беше там, защото му харесваше. Защитната пигментация на кожата му бе превъзходна. Беше роден за слънце. Само един човек на десет хиляди можеше да има такава устойчивост на слънцето като неговата. Невидимите свръхбързи светлинни вълни не успяваха да проникнат в него. Другите бели бяха проницаеми. Слънцето преминаваше през кожата им, разкъсваше и унищожаваше тъкани и нерви, докато те се поболяваха духом и тялом, забравяха повечето от десетте божи заповеди, оскотяваха, много скоро се пропиваха до смърт или пък оставаха живи, но така подивяваха, че понякога пристигаха военни кораби да ги усмирят и да спрат буйствата им.
Но Дейвид Грийф бе истински син на слънцето и процъфтяваше под лъчите му. С годините само бе станал по-мургав, но през тази мургавина прозираше онзи златист оттенък, с който грее кожата на полинезиеца. Ала сините му очи бяха запазили синевата си, мустаците му все още бяха жълторуси, а чертите на лицето му бяха неизменните черти, просъществували векове наред в английската раса. По кръв бе англичанин, макар ония, които се мислеха за осведомени, да твърдяха, че най-малкото е бил роден в Америка. За разлика от тях, той не бе дошъл чак в Южните морета да търси дом и препитание. Всъщност той бе донесъл със себе си и дома, . и препитанието. Появил се бе на островите Пау-моту. Бе пристигнал с неголяма яхта като неин капитан и собственик, младеж, който търси романтика и приключения по окъпаните в слънце пътища на тропиците. Пристигнал бе с ураган, чиито гигантски вълни го бяха запокитили заедно с яхтата сред горичка от кокосови палми на около триста ярда от прибоя. Шест месеца след това бил спасен от катер, излязъл на лов за бисерни миди. Но слънцето било проникнало в кръвта му. На Таити вместо да се качи на параход за вкъщи той купил една шхуна, натоварил я със стоки за размяна, наел ловци на бисери и закръстосвал из Опасния архипелаг.
Златистият блясък, с който светеше лицето му, изтичаше като разтопено злато от връхчетата на пръстите му. Всичко, до което се докосваше, се превръщаше в злато, но той играеше не заради златото, а заради самата игра. Това беше мъжка игра — грубите обноски и безмилостното вземане-даване между авантюристи, в чиито жили течеше кръв като неговата или кръвта на половината народи на Европа и останалата част от света, — и беше добра игра; но безмерно по-силна бе любовта му към всичко друго, от което е съставен животът на скитника из Южните морета: миризмата на рифовете, безкрайната изящност на живите корали в плитчините на огледалногладките лагуни; зашеметяващо ярките багри на изгревите, разпилени с необуздана щедрост; украсените с горички от палми островчета, разположени сред тюркоазенозелени глъбини; опияняващата свежест на пасатите; надигането и спадането на равномерните, увенчани с гребени, вълни;
движещата се палуба под краката, издутите платна над главата; нагиздените с венци от цветя златокожи мъже и девойки на Полинезия, полудеца и полубогове; а дори и страшните диваци на Маланезия, ловци на глави и човекоядци, полудяволи и истински зверове.
И тъй, преливащ от енергия и изпълнен с проста радост от живота, той, милионерът, галеник на слънцето, се отклони от далечния си път заради играта с Харисън Грифитс за една нищожна сума. Това бе негова прищявка, негово желание, изява на личността му и на слънчевата топлина, която се разливаше в него. Това бе развлечение, шега, проблем, част от играта, в която мъничко рискуваше живота си заради радостта да играе.
Ранното утро завари „Уъндър“ да плава със стегнати платна срещу вятъра покрай брега на Гуадалканар. Движеше се бавно под замиращия полъх на вятъра откъм сушата. На изток тежки, плътни облаци обещаваха подновяване на югоизточните пасати, придружавани от внезапни вихрушки и дъждовни бури. Пред нея по същия курс като „Уъндър“ покрай брега плаваше малък кеч, който те бавно застигаха. Това обаче не беше „УилиУо“, и като свали далекогледа, капитан Уорд, на борда на „Уъндър“, каза, че е „Каури“.
Грийф, току-що изкачил се на палубата, въздъхна със съжаление.
— Ех, защо не е „УилиУо“ — каза той.
— Вие наистина не обичате да ви побеждават — съчувствено отбеляза Денби, неговият суперкарго.
— Така е. — Грийф замълча, после се разсмя, искрено развеселен. — Твърдо съм убеден, че Грифитс е мошеник и че вчера се държа доста подло с мен. „Подпиши се — вика ми, — подпиши се с цялото си име и постави датата!“ А Якобсен, тоя жалък плъх, го подкрепяше. Беше си чиста проба пиратство, сякаш се е върнало времето на главореза
Хейс.
— Ако не бяхте мой работодател, господин Грийф,
бих ви казал откровено какво мисля аз — обади се
капитан Уорд.
— Хайде, изплюйте камъчето — подкани го Грийф.
— Ами, добре… — капитанът се подвоуми и се покашля. — При всичките ви пари, само един глупак би рискувал като вас да се захване с тия двама гадове. Защо го правите?
— Честно казано, не знам, капитане. Предполагам, че просто така ми се иска. А вие можете ли да ми посочите някаква по-добра причина за онова,
което вършите?
— С тая щура глава някой хубав ден ще ви пръснат черепа — промърмори в отговор капитан Уорд V. пристъпи към компасната кутия, за да определи местонахождението на един връх, който току-що бе прерязал облаците над Гуадалканар.
С последен напор вятърът откъм сушата се засили и „Уъндър“, като се хлъзгаше бързо по водата, се изравни с „Каури“ и започна да го задминава. В двете посоки полетяха поздрави, после Дейвид Грийф се провикна:
— Да сте виждали скоро „УилиУо“? Капитанът, босоног и със сомбреро, ловко усука и притегна избелялата синя лавалава около кръста си и изплю тютюнев сок през борда.
— О, да! — отвърна той. — Снощи Грифитс беше хвърлил котва в Саво, товареше прасета и ямс и зареждаше резервоарите с вода. Помислих си, че е потеглил на дълго плаване, но той каза, че не е. Защо? Искате да го видите ли?
— Да, но ако го видите преди мен, не му казвайте, че сме се срещали.
Капитанът кимна и се позамисли, после се придвижи напред по своята палуба, за да се изравни с по-бързия съд.
— Слушайте! — извика той. — Якобсен ми каза че днес следобед щели да се отбият в Габера. Каза! че щели да пренощуват там и да натоварят батати.
— На Соломоновите острови единствено в Габера! има водещи светлини — каза Грийф, когато шхуната бе набрала достатъчно преднина. — Прав ли съм; капитане?
Капитанът кимна.
— А малкият залив от тази страна, точно зад носа, май не е много удобно място за закотвяне, а?
— Никак. Там има само коралови рифове и плитчини, и опасно крайбрежно вълнение. Точно в него се разби „Моли“ преди три години.
Грийф се втренчи право пред себе си с невиждащи очи в продължение на цяла минута, сякаш се, мъчеше да си представи някакъв образ. После ъгълчетата на очите му се присвиха, а краищата на жълторусите му мустаци щръкнаха в усмивка.;
— Ще хвърлим котва в Габера — каза той. — И
се движете близо до малкия залив от тази страна. Искам да ме свалите със спасителна лодка, като минем оттам. Ще взема и шестима гребци, раздайте им пушки. Ще се върна на борда, преди да съмне.
По лицето на капитана се изписа подозрение, което бързо премина в упрек.
— О, само една малка шега, капитане — оправда се Грийф с извиняващ се вид на ученик, хванат от възрастен в някаква пакост.
Капитан Уорд изсумтя, но Денби бе целият внимание.
— Бих искал да дойда с вас, господин Грийф — каза той.
Грийф кимна в знак на съгласие.
— Вземете няколко брадви и мачете — каза той. — О, между другото и два силни фенера. Проверете дали са пълни с газ.
Един час преди залез слънце „Уъндър“ стремително се носеше край малкия залив. Вятърът се бе засилил и започнаха да се вдигат големи вълни.
Плитчините към брега вече бяха побелели от кипящата пяна, докато тези по-навътре в морето засега личаха само по безцветната вода. Когато шхуната зави срещу вятъра и кливерът и стакселът бяха прехвърлени, спуснаха във водата спасителната лодка. В нея скочиха шестима туземци от Санта Крус, намъкнали панталони и въоръжени с пушки. Денби, с фенерите в ръце, скочи на кърмата. Грийф, който вървеше след него, се поспря до релинга.
— Молете се нощта да е тъмна, капитане —
каза той.
— Ще бъде — отвърна капитанът. — И без друго няма луна, а няма да има и небе. Ще е и малко
бурна.
Тази прогноза накара лицето на Грийф да засияе, което подсили още повече златистия блясък на загорялата му кожа. Той скочи долу до Денби.
— Потегляй! — заповяда капитан Уорд. — Прибери предните платна! Завърти кормилото! Така! Задръж! Дръж този курс!
С издути платна „Уъндър“ зави зад носа и пое към Габера, а спасителната лодка, тласкана от шест гребла и управлявана от Грийф, се насочи към брега. С изключително майсторство той преведе лодката през тесния, криволичещ канал, през който не би могъл да мине съд по-голям от спасителна лодка, докато плитчините и рифовете останаха зад тях и те стигнаха до тихия, леко набразден бряг.
Следващия час работиха усилено. Грийф ходеше насам-натам сред дивите кокосови палми и шубраците и подбираше дърветата.
— Сече туй дърво, сече онуй дърво — нареждаше той на чернокожите. — Не сече онуй друго дърво — каза той, като поклати глава.
Накрая беше разчистен клиновиден отрязък от джунглата. Близо до брега остана една висока палма. На върха на клина се възправяше друга. Смрачаваше се, когато запалиха фенерите, качиха ги на двете дървета и ги завързаха.
— Оня далечният фенер е много нависоко — Дейвид Грийф критично го огледа. — Смъкнете го десетина фута по-надолу, Денби.
„УилиУо“ пореше водата и оставяше след себе си диря от пяна, защото дъхът на отминаващата буря бе още силен. Чернокожите вдигаха големия грот, който бе свален в движение, когато напорът на вятъра беше най-мощен. Якобсен, който надзираваше работата, им заповяда да хвърлят фаловете на палубата и да бъдат готови, а сам той отиде на носа, откъм подветрената страна, и застана до Грифитс. Двамата се взираха напрегнато, с широко отворени очи в плътната стена на мрака, през която летяха, наострили уши да чуят шума на разбиващите се в невидимия бряг вълни. Този шум в момента бе единственият им ориентир за воденето на кеча;
Вятърът поотслабна, облачната мантия изтъня и
се разкъса, и на слабата, мъждукаща звездна светлина се открои обраслият с джунгла бряг. Пред тях, точно от подветрената страна, изникна нащърбен скалист нос. И двамата напрегнаха взор към него.
— Нос Амбой — обяви Грифитс. — Водата там
е достатъчно дълбока. Якобсен, застани на кормилото, докато установим курса. Хайде, размърдай се!
Босоног и с голи крака, с оцеждаща се дъждовна вода от оскъдното му облекло, помощникът се затича към кърмата и смени чернокожия на кормилото.
— В каква посока се движим?
— Югюгозапад!
— Още един румб на запад! Готово ли е?
— Готово!
Грифитс прецени новото положение на нос Амбой спрямо курса на „УилиУо“.
— Още половин румб на запад! — извика той.
— Половин румб на запад! — долетя отговорът. — Готово!
— Така! Дръж така!
— Курсът е установен! — Якобсен предаде кормилото на дивака. — Тебе води кеч добър, ясно? — а предупреди го той. — Не води добър, строша твойта проклета черна глава.
Той отиде отново на носа и застана до другия;
облаците отново се сгъстиха, мъжделивата звездна
светлина изчезна, засвири вятър и се разрази нова буря.
— Внимавай за грота! — изрева Грифитс в ухото на помощника, като същевременно следеше поведението на кеча.
Той се наклони силно настрани и релингът от подветрената страна се скри под водата, докато Грифитс измерваше силата на вятъра и търсеше пролука в стихията му. Възтоплата морска вода, в която тук-там проблясваха фосфоресциращи капчици, се плискаше в глезените и коленете му. Вятърът засвири по-висока нота, а вантите и щаговете отговориха в хор с пронизително свистене, докато „УилиУо“ се килваше все по-настрани и надолу.
— Сваляйте грота! — изрева Грифитс, скочи към дерикфаловете, изблъска чернокожия, който ги държеше, и ги развърза.
Якобсен вършеше същото с гафелгарделите. Голямото платно се сгромоляса на палубата и чернокожите с викове и ревове се нахвърлиха върху непокорното платнище. Помощникът откри един, който се спотайваше в тъмното, удари нещастника с юмрук в лицето и го натири да си върши работата.
Бурята бушуваше с пълна сила, а „УилиУо“ още пореше вълните с малкото си платно. Отново двамата мъже стояха на носа и напразно се взираха вхоризонтално шибащия дъжд.
— Всичко е наред — рече Грифитс. — Този дъжд. няма да трае дълго. Можем да държим същия курс,. докато зърнем светлините. Ще хвърлим котва на тринадесет клафтера. В нощ като тази не би било зле да са четиридесет и пет. После привържете грота.. Няма да ни трябва.
Половин час по-късно изнуреният му взор бе възнаграден с проблясъка на две светлини.
— Ето ги, Якобсен. Аз ще застана на кормилото-Свали форстаксела и бъди готов за спускане на котвата. Накарай черните да се размърдат.
На кърмата, с ръце върху кормилото, Грифитс поддържаше същия курс, докато двете светлини застанаха една зад друга, после рязко го промени и насочи право към тях. Той чу рева и грохота на прибоя, но реши, че е много далеч — както и би трябвало да бъде в Габера.
Чу изплашения вик на помощника и вече завърташе кормилото с все сили докрай, когато „УилиУо“ се удари. В същия миг гротмачтата рухна върху носа. Следващите пет минути цареше ужас. Всички бяха вкопчили в нещо ръце, докато корпусът се на дигна нагоре и се сгромоляса върху крехките корали и топлите вълни ги заляха. Със стържене и хрущене „УилиУо“ премина над рифа и спря неподвижен в сравнително спокойните води на плиткия канал зад него.
Оборил глава на гърдите, Грифитс седеше на покрива на кабината, обзет от безмълвен гняв и мъка. По едно време вдигна глава и хвърли свиреп поглед към двете бели светлини, едната малко по-високо от другата и точно зад нея.
— Там са си — рече той. — А това не е Габера Какво, по дяволите, е тогава?
Макар че прибоят още ревеше и през плитчината до тях долитаха водни пръски или ги заливаше някоя по-висока вълна, вятърът утихна и се появйха звезди. Откъм брега се чу шум на гребла.
— Какво е станало тук? Земетресение ли? — провикна се Грифитс. — Дъното е съвсем променено! Стотици пъти съм хвърлял котва тук на тринадесет
кластера. Ти ли си, Уилсън?!
До кеча спря спасителна лодка и един мъж се прехвърли през релинга. На слабата светлина Грифитс съзря, насочен в лицето му автоматичен колтд а като вдигна очи, видя Дейвид Грийф.
— Не, никога преди не си хвърлял котва тук — засмя се Грийф. — Габера е точно зад носа и аз ще бъда там веднага щом си получа онази малка сума от хиляда и двеста лири. Няма да си губим времето с разписки. У мен е твойта хартийка и просто ще ти я върна.
— Ти си сторил това! — извика Грифитс и скочи
на крака във внезапен изблик на ярост. — Нагласил си тези водещи светлини! Заради теб се разбихме, и…
— Спокойно! Спокойно! — гласът на Грийф звучеше хладно и заплашително. — А сега ще те помоля за онези хиляда и двеста лири. — Грифитс почувствува, че го обзема огромно безсилие. Завладя го дълбоко отвращение — отвращение към слънчевите земи и съсипващия слънчев пек,
към безплодността на всичките му стремления, към този синеок, златокож свръхчовек, който го срази окончателно.
— Якобсен — отрони той, — моля те, отвори сандъчето и дай на тоя… на тоя кръвопиец… хиляда и двеста лири.
Макар от зоркия му поглед да не убягваше обещаващата възможност за някое приключение и да бе винаги готов неочакваното да скочи върху него иззад най-близката кокосова палма, Дейвид Грийф не бе осенен от предчувствие, когато спря погледа си върху Алойшъс Панкбърн. Това стана на малкия параход „Бърт“. Беше оставил шхуната си да го последва и бе взел парахода за краткото разстояние от Раиатеа до Папеете. Когато за пръв път видя Алойшъс Панкбърн, този, понаправил главата, господин си пиеше самотен коктейла в малкото барче между палубите, точно до бръснарницата. А когато половин час по-късно Грийф стана от бръснарския стол, Алойшъс Панкбърн все още се подпираше на бара и си пиеше самичък.
Обаче не е хубаво човек да пие сам и като мина край него, Грийф му хвърли внимателен и критичен поглед. Видя един добре сложен млад мъж, тридесетгодишен, с правилни черти, добре облечен, и очевидно според установеното разделение на света от доброто общество. Но в едва долавящата се немарливост, в треперещата от нетърпение ръка, която разливаше питието, в неспокойния, блуждаещ поглед Грийф съзря несъмнените белези на хроничния алкохолик.
След вечеря отново се натъкна на Панкбърн. Този път това стана на палубата — младият мъж, вкопчил се в релинга, бе вперил поглед в далечината към неясните силуети на мъж и жена, седнали в допрени един до друг шезлонги и лееше пиянски сълзи. Грийф забеляза, че ръката на мъжа е обгърнала кръста на жената. Алойшъс Панкбърн продължаваше да гледа и да плаче.
— Няма за какво да плачете — дружелюбно рече Грийф.
Панкбърн го погледна и от очите му рукнаха сълзи на дълбоко самосъжаление.
— Тежко е! — изхлипа той. — Тежко! Тежко! Този човек е мой секретар. Аз съм го наел. Плащам му добри пари. А ето как ги печели той.
— Ами защо тогава не сложите край на това? — посъветва го Грийф.
— Не мога. Тя ще ме лиши от уискито ми. Тя е моята болногледачка, дипломирана медицинска сестра,
— В такъв случай уволнете нея и си пийте колкото ви душа иска.
— Не мога. Той държи всичките ми пари. Ако аз го направя, няма да ми даде и петак да си купя една чаша.
Тази печална перспектива предизвика нов порой от сълзи. Грийф бе заинтригуван. Макар и да познаваше многообразието на живота, никога не би могъл да си представи положение като това.
— Те бяха наети да се грижат за мен — хленчеше Панкбърн, — да ме държат далеч от чашката. А ето как го вършат, като се прегръщат открито из целия параход и ме оставят да се напивам до смърт. Не е честно, казвам ви. Не е честно. Изпратиха ги
с мен точно за да не ми позволяват да пия, а те ме оставят да се напивам като свиня само за да не им се пречкам. Ако се оплача, ме заплашват, че няма вече да пийна нито капка повече. Какво може да стори един нещастник? Смъртта ми ще тежи на тяхната съвест и толкоз. Хайде да слезем долу и да си пийнем,
Той се пусна от релинга и щеше да падне, ако Грийф не го беше хванал под ръка. Той сякаш се преобрази, стегна се, нападателно вирна напред брадичка, а в очите му проблясна твърдост.
— Няма да ги оставя да ме убият. И ще съжаляват. Предложих им петдесет хиляди… по-нататък, разбира се. Изсмяха се. Те не знаят. Но аз
знам.
Той затършува в джоба на сакото си и измъкна някакъв предмет, който блясна на слабата светлина.
— Те не знаят какво означава това. Но аз знам. — Той погледна Грийф с внезапно подозрение. — Какво според вас е това, а? Какво е това?
Дейвид Грийф за миг си представи как този пропаднал пияница намушва двамата млади влюбени с меден клин, защото в ръката си той държеше именно меден клин, от онези, които са се използвали в миналото на корабите.
— Майка ми си мисли, че съм тук, за да се излекувам от пиенето. Тя не знае. Аз подкупих доктора да ми предпише пътешествие по море. Когато стигнем в Папеете, секретарят ми ще наеме шхуна и ще отплаваме. Но те дори и не са сънували. Мислят си, че е заради пиенето. Аз знам. Само аз знам. Лека нощ, господине. Отивам да си легна… освен. . . ъъ. .. ако не ми направите компания за една чашка за лека нощ. Една последна чашка, нали знаете.
През следващата седмица в Папеете Грийф на много пъти зърваше Алойшъс Панкбърн при странни обстоятелства. Виждаха го и всички други в столицата на малкия остров, защото нито крайбрежието, нито пансионът на Лавина не са били така скандализирани от години. По пладне, гологлав и само по плувки, Алойшъс Панкбърн изтичваше по главната улица от пансиона на Лавина до морето. Веднъж излезе срещу един огняр от „Бърт“ в боксов мач във „Фоли Бержер“, който беше обявен, че ще е от четири рунда, и бе нокаутиран във втория. В момент на умопомрачение се опита да се удави в локва, дълбока два фута; пиян направи великолепен скок от петдесет фута височина от такелажа на закотвения на кея „Марипоза“; нае катера „Торо“ за сума, много по-висока от продажната му цена и се отърва само защото секретарят му отказа да финансира сделката. Откупи стоката на стария прокажен слепец на пазарището и запродава банани, батати и плодове на хлебно дърво на толкова ниски цени, че бяха извикани полицаи, за да разпръснат тълпата туземци, привлечени от евтинията. Всъщност полицията го арестува три пъти за размирно поведение и три пъти секретарят му прекъсваше любовните си занимания, докато плати глобите, наложени от бедствуващата управа на колонията.
После „Марипоза“ отплава за Сан Франциско, а апартаментът за младоженци бе зает от секретаря и медицинската сестра, току-що венчани. Преди
да заминат, секретарят умишлено бе връчил на Алойшъс осем петлирови банкноти и както бе предвидил, няколко дни по-късно Алойшъс се събуди и откри, че е без пукната пара и на ръба на делириум тременс. Лавина, която се славеше с доброто си сърце дори измежду измета от мошеници и негодници, скитащи из Южния Пасифик, се погрижи за него и не допусна във възвръщащото му се съзнание да проникне мисълта, че няма нито секретар, нито пари, за да си плати пансиона.
Няколко вечери по-късно Дейвид Грийф, който се излежаваше под тентата на кърмата на „Китиуейк“ и безцелно преглеждаше скучните колонки на столичния „Аван Курьор“, изведнъж се надигна и едва не потърка очи. Бе невероятно, ала така си стоеше там. Старата романтика на Южните морета не беше мъртва. Той прочете:
ОБЯВА: „Заменям половината печалба от заровено съкровище на стойност пет милиона франка срещу превозването на един човек до неизвестен остров в Тихия океан и приспособления за отнасяне на плячката. Търсете Фоли, в пансиона на Лавина.“
Грийф погледна часовника си. Още бе рано, едва осем часът.
— Господин Карлсен — извика той по посока на една светеща лула. — Повикайте екипажа на спасителната лодка. Отивам на брега.
Откъм носа се извиси дрезгавият глас на помощника норвежец и шестима снажни туземци от остров Рапа прекъснаха песента си и заеха местата си в лодката.
— Търся Фоли, господин Фоли, предполагам — каза Дейвид Грийф на Лавина.
Забеляза в очите й искра на любопитство, когато тя извърна глава и извика нещо на туземния език през две отворени стаи към кухнята в двора. След няколко минути с леки стъпки влезе босонога туземна девойка и поклати глава.
Разочарованието на Лавина бе очевидно.
— Вие сте на борда на „Китиуейк“, нали? — попита тя. — Ще му кажа, че сте идвали.
— Значи е мъж? — запита Грийф.
Лавина кимна.
Надявам се, че ще можете да му помогнете,
капитан Грийф. Аз съм само една състрадателна жена. Какво знам аз? Но той е мил човек, а може и да казва истината. Знам ли? Вие ще разберете. Не сте добродушен глупак като мен. Не бихте ли пийнали един коктейл?
Завърнал се на шхуната си, Дейвид Грийф дремеше в един шезлонг, захлупен със списание отпреди три месеца, когато някакви хълцащи, хлипащи звуци откъм водата го събудиха. Той отвори очи. От чилийския крайцер, на четвърт миля от тях, се чу камбанен звън за смяна на вахтата. Беше полунощ. Зад борда се чу плясък и ново изхлипване. На него му прозвуча като някоя земноводна твар или пък плач на самотен нещастник, който излива горчивите си скърби пред цялата вселена.
С един скок Дейвид Грийф се озова до ниския релинг. Там долу, откъдето се чуваше хлипането, се виждаше кръг развълнувана, фосфоресцираща вода. Той се надвеси през релинга и здраво прихвана под мишницата някакъв човек, задърпа го и го заповдига нагоре, местейки бързо ръката си, докато измъкна на палубата голия Алойшъс Панкбърн.
— Нямах пукната пара — оплака се той. — Трябваше да плувам, но не можах да намеря трапа. Беше отчайващо. Извинете ме. Ако ми дадете една хавлиена кърпа, за да си я вържа на кръста, и нещо силничко да пийна, ще заприличам на себе си. Аз съм мистър Фоли, а вие, предполагам, сте същият капитан Грийф, който ме е търсил, когато бях излязъл. Не, не съм пиян. И не ми е студено. Не ме гледайте, че треперя. Лавина ми даде само две чашки днес. Едва не припаднах от ужас, това е и вече бяха започнали да ми се привиждат разни неща, когато не можах да намеря трапа. Ще ви бъда много благодарен, ако ме заведете долу. Вие сте единственият, който се обади на обявата ми.
Клетникът трепереше в топлата нощ и долу, в кабината, преди да му даде хавлиена кърпа, Грийф се погрижи в ръката му да се озове половин водна чаша уиски.
— А сега разказвайте — рече Грийф, когато гостът му бе облечен с риза и дочени панталони. — Каква беше тая ваша обява? Слушам ви.
Панкбърн погледна към бутилката с уиски, но Грийф поклати глава.
— Добре, капитане, както кажете, макар че се заклевам в онова, което е останало от честта ми, че не съм пиян… ни най-малко. Също така това, което ще ви разкажа, е вярно, а ще ви го разкажа накратко, защото ми е ясно, че сте делови и енергичен човек. Освен това организмът ви е здрав. Алкохолът никога не е плъзвал из тялото ви като милиони червейчета, които разяждат всяка негова клетка. Никога не сте били в пъкъла. Аз съм там сега. Горя в пламъци. А сега слушайте.
Майка ми е жива. Тя е англичанка. Аз съм роден в Австралия. Получих образованието си в университетите в Йорк и Иейл. Аз съм магистър по хуманитарните науки, доктор по философия, а за нищо не ме бива. Нещо повече, алкохолик съм. Бях спортист. Правех скокове във вода от цели сто и десет фута. Имам няколко любителски рекорда. Плувам като риба. Получавах уроци по кроул от първия Кавил. Плувал съм тридесет мили в бурно море. Принадлежи ми и един друг рекорд. Видял съм сметката на повече уиски от който и да е мъж на моите години. Готов съм да открадна от вас пари, за да си купя чаша уиски. Накрая ще ви кажа истината.
Баща ми беше американец, възпитаник на военноморската академия в Анаполис. По време на Гражданската война е бил юнкер. През 1866 година е бил помощник на „Суони“. Капитан на кораба бил Пол Шърли. През 1866 „Суони“ товарил въглища на един остров в Тихия океан, чието име не искам да споменавам, и под протекторат, който тогава не е бил установен и който ще остане неназован. На брега, зад тезгяха на една кръчма, баща ми видял три медни клина, корабни клинове.
Дейвид Грийф спокойно се усмихна.
— Мисля, че мога да ви кажа името на острова, където са товарили въглища, и под чий протекторат е сега.
— Ами за трите клина? — Панкбърн зададе въпроса не по-малко спокойно. — Продължавайте, защото сега те са у мен.
— Разбира се. Били са в кръчмата на немеца
Оскар в Пеено-Пеенее. Джони Блак ги донесъл от шхуната си вечерта, когато умрял. Той току-що се бил върнал от продължително плаване на запад, където ловил трепанги и закупувал сандалово дърво. Историята е известна на всички по крайбрежието. Панкбърн поклати глава.
— Продължавайте — подкани го той.
— Разбира се, било е, преди аз да дойда по тези места — обясни Грийф. — Разказвам само това, което съм чул. После пристигнал еквадорският крайцер, и то от запад на път за дома. Офицерите разпознали клиновете. Джони Блак бил мъртъв. Но те хванали помощника му и корабния дневник. И отплавали на запад. Шест месеца по-късно, отново на път за дома, спрели в Пеено-Пеенее. Не били открили острова, а историята се разчула.
— Когато революционерите настъпвали към ГуаЯкил — подхвана разказа Панкбърн, — федеративните офицери, които смятали, че няма надежда да задържат града, прибрали парите от държавната хазна, около един милион долара в злато, но в английска валута, и ги натоварили на американската шхуна „Флърт“. Щели да потеглят на разсъмване. Но капитанът американец се измъкнал посред нощ. Продължавайте.
— Това е стара история — заразказва отново Грийф. — В пристанището нямало друг кораб. Федеративните предводители не могли да избягат. Притиснати с гръб до стената, не им оставало нищо друго, освен да задържат града. От Кито с усилен марш пристигнал Рохас Салсед и разбил обсадата. Революцията била потушена и единственият древен параход, който съставлявал еквадорския флот, бил изпратен след „Флърт“. Настигнали я между островите Банкс и Новите Хебриди, легнала на дрейф и вдигнала флаг за бедствие. Капитанът бил умрял предния ден: малария.
— А помощникът? — реши да провери осведомеността му Панкбърн.
— Помощникът бил убит една седмица преди това от туземците на един от островите в архипелага Банкс, когато изпратили на брега лодка за вода. Били останали без щурман. Екипажът бил подложен на мъчения. Това било нарушение на международните закони. Хората искали да признаят, но не можели. Разказали за трите клина, забити в дърветата на брега, но къде бил островът, не знаели. На запад, далеч на запад, това било всичко, което знаели. По-нататък историята има две версии. Едната е, че всички умрели от мъченията. Другата е, че оцелелите били обесени на носа. Във всеки случай еквадорският крайцер се завърнал в родината без съкровището. Джони Блак донесъл трите клина в Пеено-Пеенее и ги оставил в кръчмата на немеца Оскар, но как и къде ги е намерил, не разказал на никого. Панкбърн с мъка погледна към бутилката с уиски.
— Само два пръста — изхленчи той. Грийф помисли и му наля мъничко. Очите на Панкбърн заискриха и той отново се съживи.
— Точно тук се появявам аз с липсващите подробности — каза той. — Джони Блак все пак е разказал. Разказал е на баща ми. Писал му е от Левука, преди да продължи към Пеено-Пеенее, където умрял. Баща ми му бил спасил живота при сбиване една вечер във Валпарайсо. Някакъв китаец, търговец на бисери от остров Търсди, който търсел нови места за ловуване на север от Нова Гвинея, купил клиновете от един негър. Джони Блак платил за тях според теглото на медта. Както и китаецът, той не подозирал нищо, но на връщане спрял за морски костенурки на същия бряг, където казахте, че е бил убит помощникът от „Флърт“. Само че той не бил убит. Туземците го държали в плен и той умирал от гангрена на челюстната кост, където бил ранен от стрела в схватката на брега. Преди да умре, разказал всичко на Джони Блак. Джони Блак писал на баща ми от Левука. Дните му били преброени — рак. Баща ми, десет години след това, вече капитан на „Пери“, взел клиновете от немеца Оскар. И от баща ми, нали разбирате, според последната му воля в завещанието, аз получих клиновете и данните. Знам острова, ширината и дължината на брега, където трите клина били забити в дърветата. Сега те са в пансиона на Лавина. Ширината и дължината са в главата ми. Е, какво ще кажете?
— Съмнителна история — мигновено отсъди Грийф. — Защо баща ви не е отишъл сам да си прибере съкровището?
— Не му трябваше. Почина някакъв негов чичо и му остави цяло състояние. Той напусна флота, но
в Бостън стана жертва на върлуващата епидемия от медицински сестри и майка ми се разведе с него. Освен това и тя получи наследство с около тридесет хиляди годишен доход и се пресели в Нова Зеландия. До смъртта на баща ми миналата година аз бях разделен между двамата, половината от времето прекарвах в Нова Зеландия, другата половина в Съединените щати. Сега съм изцяло във властта на майка ми. Той ми остави парите си — о, няколко милиона, но майка ми уреди да ме поставят под опека заради пиенето. Пари имам колкото щете, а не мога да пипна и едно пени извън мизерните им подаяния. Но моят старец, който бе подочул, че пия ми остави трите клина и данните за съкровището.! Направил го чрез адвокатите си, без знанието на майка ми; казал, че то било повече от всякаква осигуровка за живот и че ако ми стиска да отида и да го намеря, ще мога да се наливам до козирката, докато умра. Милиони в ръцете на опекуните ми, купищата парици на майка ми, които ще бъдат мои, ако ме превари в гроба, още един милион, който чака да бъде изровен, а в това време аз съм принуден да прося от Лавина за по две чашки на ден. Истински ад, дали? Особено като се има предвид жаждата ми.
— Къде се намира островът?
— Далеч оттук.
— Кажете името му.
— В никакъв случай, капитан Грийф. И без това ще спечелите половин милион без много труд. Ще плавате по мои указания и едва когато навлезем навътре в океана и изминем част от пътя, ще ви кажа, но не и преди това.
Грийф вдигна рамене и не пожела да говори повече за това.
— Ще ви налея още една чашка, а после ще изпратя лодката да ви закара до брега — каза той.
Панкбърн се слиса. След почти петминутен спор, със себе си той облиза устни и отстъпи.
— Ако обещаете, че ще тръгнете, ще ви кажа сега.
— Разбира се, че искам да тръгна. Нали затова ви потърсих. Кажете ми името на острова.
Панкбърн погледна към бутилката.;
— Бих изпил тази чашка сега, капитане.
— Няма да стане. Щях да ви дам една чашка,
ако си бяхте тръгнали. Но щом ще ми кажете името на острова, трябва да го направите на трезва глава.
— Остров Франсис, щом настоявате. Бугенвил го е нарекъл Барбур.
— Сам-самичък там далеч в Коралово море — рече Грийф. — Знам го. Намира се между Нова Ирландия и Нова Гвинея. Сега е една мизерна дупка, но по времето, когато хората от „Флърт“ са забили трите клина и когато ги е получил китайският търговец на бисери, е бил съвсем прилично място. Параходът „Кастър“, който набираше работна ръка за плантациите на Уполу, беше унищожен там преди две години й всичките моряци бяха избити. Добре познавах капитана му. Немците изпратиха крайцер, изстреляха няколко залпа към джунглата, опожариха петшест села, избиха двама-трима чернокожи и доста прасета и… и това бе всичко. Негрите там винаги са си били лоши, но преди четирийсет години станали направо ужасни. Това е било, когато са унищожили един китоловен кораб. Чакайте да видя. Как се казваше?
Той пристъпи към полицата с книги, измъкна дебелия „Справочник на Южния Пасифик“ и го запрелиства.
— Да. Ето го. Франсис, или Барбур — той прескачаше излишното. — Туземци войнолюбиви и коварни. .. меланезийци… човекоядци. Китоловен кораб „Уестър“ унищожен… да, така се казваше. Плитчини… носове… места за закотвяне… а, Редскар, залив Оуен, залив Ликикили, може би е някъде тук; силно нарязана брегова линия, блата, обрасли с мангрови дървета, дъно на девет клафтера, удобно за захващане на котва, когато бялата рязка на скалата сочи западюгозапад. — Грийф вдигна очи. — Това е вашият бряг, Панкбърн, готов съм да се закълна.
— Ще тръгнете ли? — нетърпеливо попита другият. Грийф кимна.
— Струва си да опитаме. Ако ставаше въпрос за сто милиона или за някаква подобна налудничава сума, не бих повярвал и за миг. Ще отплаваме утре, но имам едно условие. Вие изцяло трябва да се подчинявате на моите заповеди.
Гостът му закима радостно, съгласен на всичко.
— А това означава никакво пиене.
— Ще ми е доста трудно — изскимтя Панкбърн.
— Това са моите условия. Ще се погрижа да не се отрази зле на здравето ви. И ще работите… тежка работа, работа на обикновен моряк. Ще стоите на вахта и всичко останало, обаче ще се храните и ще спите при нас, на кърмата.
— Съгласен — Панкбърн протегна ръка, за да скрепят споразумението. — Ако това не ме довърши — прибави той. .
Дейвид Грийф щедро наля три пръста в чашата и му я подаде.
— Тогава ето последната ви чаша. Пийте. Панкбърн протегна ръка, но тя не стигна чашата. Във внезапен пристъп на решителност, той се подвоуми, изпъна рамене и изправи глава.
— Мисля, че не искам — започна той, после, безсилен да устои на глозгащата го страст, бързо се пресегна към чашата, сякаш се страхуваше, че ще му я отнемат.
Дълъг е преходът от Папеете на Дружествените острови до Коралово море — от 150 западна до 150 източна дължина — по права линия това е все едно да се прекоси Атлантическият океан. Но „Китиуейк“ не се движеше по права линия. Многобройните интереси на Дейвид Грийф често ги отклоняваха от курса. Той спря да огледа набързо безлюдния остров Роуз, за да види дали може да бъде населен с хора и засаден с кокосови палми. След това поднесе почитанията си на Туй Мануа от Източен Самоа и хитро се опита да получи дял от монопола върху търговията на трите острова на този умиращ крал. В Апиа качи неколцина агенти, на път за новите им назначения, и натовари стоки за Гилбъртовите острови. Отби се на атола ОнтонгЯва, провери как вървят работите в плантациите му на остров Изабел и закупи земи от вождовете на крайбрежните племена в северозападна Малаита. И по целия този криволичещ път се мъчеше да направи от Алойшъс Панкбърн истински мъж.
Този ненаситен пияница, макар и да живееше на кърмата, бе заставен да върши работата на обикновен моряк. И не само поемаше щурвала и стоеше на вахта, дърпаше шкотове и въжетата на талията, но му възлагаха най-мръсната и най-тежка работа. Увиснал нависоко в такелажа в боцмански стол, той остъргваше мачтите и ги смазваше от горе до долу. Гърбът го заболяваше да жули палубата с къс пемза и да я търка с прясна вар, но това развиваше похабените, отпуснати мускули. Когато „Китиуейк“ хвърлеше котва и туземните моряци се гмуркаха под водата, за да изстъргват медната обшивка на дъното с влахнести черупки от кокосови орехи, Панкбърн трябваше да се гмурка заедно с останалите, и то толкова пъти, колкото и всеки друг от екипажа.
— Погледни се — каза му Грийф. — А беше направо половин човек, когато дойде на борда. Не си изпил нито една чаша, не умря, а отровата е почти изхвърлена от теб. Трудът направи това. Той е по-добро средство от разни там медицински сестри и секретари. Заповядай, ако си жаден. Опитай това.
С няколко сръчни удара на тежкия нож Грийф изряза триъгълно парче от черупката на върха на кокосов орех, обелен от влакнестата обвивка. Рядката хладна течност с лек вкус на мляко се разпени и шупна до ръба. Панкбърн пое природната чаша с поклон, отметна глава и я задържа така, докато не изпразни черупката. Той изпиваше много от тези орехи всеки ден. Чернокожият слуга, шестдесетгодишен туземец от Новите Хебриди, и неговият помощник, единадесетгодишно момче от остров Ларк, се грижеха те никога да не му липсват.
Панкбърн не възразяваше срещу тежката работа. Той се нахвърляше на работата, никога не кръшкаше, винаги преварваше туземните моряци и скачаше пръв да изпълни дадената заповед. Но страданията му, докато изтласка алкохола от организма си, бяха наистина епични. Дори и когато последната капка от отровата бе изхвърлена, страстта, като натрапчива мисъл, остана в съзнанието му. Тъй беше, когато, след като даде честна дума, той слезе на брега в Апиа и се опита да извади от строя кръчмите, като изпие всичките им налични запаси. Тъй беше и когато в два часа сутринта Дейвид Грийф го намери пред „Тиволи“, откъдето бе изхвърлен от Чарли Робъртс заради буйствата му. Алойшъс, както и
преди, изплакваше скърбите си на звездите. Но този път той отмерваше ритъма с обли коралови камъчета, които с удивителна точност хвърляше през прозорците на Чарли Робъртс.
Дейвид Грийф го отведе със себе си, но изчака следващото утро, за да се заеме с него. Това, което стана на палубата на „Китиуейк“, в никакъв случай не можеше да се види в някоя забавачница. Грийф го удряше с голи юмруци, бъхтеше го и го налагаше — това бе най-жестокият побой, който бе получавал през живота си.
— За доброто на душата ти, Панкбърн — така Грийф подчертаваше всеки удар. — За доброто на майка ти. За поколението, което ще дойде след теб. За доброто на света и на вселената, и на цялото бъдно човечество. А сега, за да ти набия добре урока в главата, ще повторим всичко отначало. Това за доброто на душата ти. Това заради майка ти, а това заради малките дечица, немечтани и неродени, чиято майка ще обичаш заради тях, и заради любовта, когато с моя помощ възвърнеш мъжеството си. Хайде, вземи си лекарството. Още не съм свършил с тебе. Едва започвам. Има още много причини и сега ще ти ги изредя една по една.
Кафявите моряци и чернокожите слуги и готвачът зяпаха и се хилеха. И през ум не им минаваше да поставят под съмнение загадъчните и неразбираеми постъпки на белите. Що се отнася до Карлсен, помощника, той не изпитваше жалост и одобряваше лечението, прилагано от неговия работодател;
докато Олбрайт, суперкаргото, само подръпваше мустак и се подсмихваше. Те бяха хора моряци. Животът им бе суров. А с проблема за пиенето, засягащ тях самите, както и другите около тях, бяха се научили да се справят по начини, които едва ли се преподават в медицинските колежи.
— Момче! Кофа чиста вода и кърпа! — заповяда Грийф, след като свърши. — Две кофи и две кърпи — добави той, като погледна собствените си ръце.
— Няма що, бива си те — каза той на Панкбърн. — Всичко провали. Бях изкарал напълно отровата от тебе. А сега направо смърдиш на нея. Трябва да започнем отначало. Господин Олбрайт, нали знаете оная стара верига, затрупана на пристана за лодки. Открийте собственика й, купете я и я докарайте на борда. Трябва да има към сто и петдесет клафтера. Панкбърн! Утре сутринта започваш да изчукваш ръждата от нея. Като свършиш, ще я изтъркаш с шкурка. После ще я боядисаш. И нищо друго няма да правиш, докато тази верига не заблести като нова.
Алойшъс Панкбърн поклати глава.
— Напускам. Остров Франсис може да върви по дяволите, хич не ме интересува. Аз да не съм ти роб. Бъди така добър веднага да ме свалиш на брега. Аз съм бял човек. Не можеш да се отнасяш така с мен.
— Господин Карлсен, ще се погрижите господин Панкбърн да остане на борда.
— Скъпо ще ти струва това! — извика Панкбърн. .— Не можеш да ме задържаш!
— Мога да ти дръпна още един бой — отвърна Грийф. — И ще ти кажа само едно нещо, впиянчен хлапако; ще продължавам да те бъхтя, докато ми се натъртят юмруците или докато у теб не се събуди желание да изчукваш ръждата. Взел съм те в ръцете си и ще направя човек от тебе дори ако се наложи да те убия. Бъди готов следобед да завъртиш чука. Господин Олбрайт, веднага докарайте тая верига на борда. Господин Карлсен, пратете лодките да я вземат. И не изпускайте от очи Панкбърн. Ако започне да залита или го втресе, дайте му да пийне, но мъничко. Може да има нужда от една глътка след снощи.
Останалото време, докато „Китиуейк“ стоеше на котва в Апиа, Алойшъс Панкбърн изчукваше ръждата. Чукаше по десет часа на ден. И през целия дълъг преход до Гилбъртовите острови продължаваше да чука. После започна търкането с шкурка. Сто и петдесет клафтера са деветстотин фута и всяка брънка от дългата верига бе изтъркана и излъскана като нова. А когато и последната брънка бе повторно боядисана с черна боя, той показа на какво е способен.
— Хайде, дай ми още някоя мръсна работа — каза той на Грийф. — Ще оправя и останалите вериги, ако кажеш. И вече няма защо да се тревожиш за мен. Няма да пийна нито капка повече. Ще тренирам. Когато ме наби, пробуди гордостта ми, но нека ти кажа, че то бе само временно. Ще тренирам! Ще тренирам, докато целият не стана толкова твърд и толкова чист, колкото тази верига. И някой ден, господ ще даде, Дейвид Грийф, някъде, някак ще бъда в такава форма, че ще те набия, както ме наби ти. Така ще ти размажа физиономията, че и собствените ти негри да не те познаят! Грийф ликуваше.
— Сега говориш като мъж! — извика той. — Единственият начин някога да ме набиеш е да станеш мъж. А тогава може би…
Той замълча с надеждата, че другият ще схване намека. Алойшъс се позамисли, а после изведнъж в очите му просветна нещо подобно на прозрение.
— Мисълта ти беше, че тогава няма да искам? Грийф кимна.
— По дяволите, така е — скръбно изрече Алойшъс. — Наистина вярвам, че няма да искам. Разбирам мисълта ти. Но въпреки това ще продължавам така и ще стана друг човек.
Топлата светлина, която струеше от загорялото лице на Грийф, сякаш стана още по-топла. Той протегна ръка.
— Нанкбърн, в този миг те обичам заради думите ти.
Алойшъс стисна ръката му и поклати глава с тъжно откровение.
— Грийф — проплака той, — ти ме ядоса, ти пробуди гордостта ми и страхувам се, че този път завинаги.
В един зноен тропически ден, когато замираше и последният полъх на далечния югоизточен пасат и настъпваше сезонът на северозападните мусони, на хоризонта пред „Китиуйек“ изникна от морето обраслият с джунгли бряг на остров Франсис. С помощта на компас и бинокъл Грийф намери вулкана, отбелязан на картата под името Редскар, мина край залива Оуен, намери входа на залива Ликикили,
загуби и сетния ветрец. Двете спасителни лодки бяха спуснати на вода, Карлсен хвана лота и теглена, шхуната бавно навлезе в тесния, дълбоко врязан в сушата залив. На брега нямаше пясъчна ивица. Манпровите дървета започваха от самата вода, а зад тях се издигаше стръмният бряг, обрасъл с джунгла, сред която тук-там стърчаха нащърбени чукари. След една миля, когато бялата рязка на издадената скала сочеше западюгозапад, лотът потвърди верността на данните в „Справочника“ и котвата се спусна с трясък на девет клафтера.
Останалата част от деня и следобеда на следващия ден те прекараха в очакване, без да напускат борда на „Китиуйек“. Не се появи нито едно кану. Нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Само от време на време изпляскваше някоя риба или се разкряскваха папагали какаду и това сякаш бяха единствените живи твари. Веднъж обаче една огромна пеперуда, с размах на крилете дванадесет инча, изпърха високо над върховете на мачтите и се зарея към отсрещната джунгла.
— Няма смисъл да изпращаме лодка, веднага ще я нападнат — каза Грийф.
Панкбърн не можеше да повярва и предложи да слезе на брега сам и дори да плува до там, ако не му дадат малката лодка.
— Те не са забравили немския крайцер — поясни Грийф. — Готов съм да се обзаложа, че гъсталакът гъмжи от хора в този миг. Вие как мислите, господин Карлсен?
Старият моряк, преживял много приключения на островите, определено беше съгласен с него.
Късно следобед на втория ден Грийф заповяда да спуснат на вода една спасителна лодка. Той зае мястото си на носа, в устата му димеше запалена цигара, а в ръка държеше пръчка динамит с къс фитил, защото си беше наумил да налови купища риба. До седалките сложиха шест уинчестъра. Олбрайт, който бе на кърмовото гребло, с едно пресЯгане можеше да взема маузера си. Те наближиха брега и поеха покрай избуялата стена от зеленина. От време на време спираха и си почиваха на греблата сред дълбока тишина.
— Две срещу едно, че гъсталакът гъмжи от хора… в лири, разбира се — прошепна Олбрайт.
Панкбърн отново се ослуша и прие облога. След пет минути съзряха ято кефали. Кафявите гребци задържаха греблата. Грийф допря късия фитил до цигарата си и хвърли пръчката. Фитилът беше толкова къс, че динамитът се взриви в мига, в който стигна водата. И в същия този миг гъсталакът оживя. Разнесоха се неистови предизвикателни крясъци и черни и голи тела заподскачаха между мангревите дървета като маймуни.
В спасителната лодка всички грабнаха пушките.
После започна изчакването. Стотина чернокожи, неколцина от които бяха въоръжени с древни шнайдери, а повечето с томахавки, закалени на огън копия и стрели с костен връх, се скупчиха върху коренищата, които стърчаха над залива. Не се чуваше нито дума. Двете групи се гледаха през двадесет фута вода. Стар, едноок негър с четинесто лице бе подпрял на хълбока си шнайдер и го държеше насочен срещу Олбрайт, който от своя страна го покриваше с маузера си. Няколко минути продължи тази жива картина. Поразените риби изплуваха на повърхността или още се мятаха полузашеметени в прозрачните дълбини.
— Всичко е наред, момчета — спокойно каза
Грийф. — Оставете пушките и скачайте във водата. Мистър Олбрайт, хвърлете тютюна на онзи едноок звяр.
Докато гребците се гмуркаха за рибата, Олбрайт хвърли връзка тютюн на брега. Едноокият кимна с глава и сгърчи лице при опита да изрази дружелюбие. Пушките бяха свалени, лъковете отпуснати, а стрелите върнати обратно в колчаните.
— Познават тютюна — обади се Грийф, докато гребяха назад към шхуната. — Ще имаме гости. Господин Олбрайт, ще извадите един сандък тютюн и няколко ножа. Ето, идва едно кану.
Едноокия, както подобава на войн и предводител, гребеше към тях сам, за да се изправи срещу опасността, застрашаваща племето му. Карлсен, надвесен над релинга, за да помогне н а госта да се качи на борда, извърна глава и небрежно пророни
— Те са изровили парите, господин Грийф. старикът целият е накичен с тях.
Едноокия се запрепъва на палубата миролюбиво ухилен, но без да успее да скрие страха, който, макар и победен, още не го напускаше. Бе куц с единия крак и обяснението се криеше в ужасния белег, дълбок няколко инча, който прорязваше бедрото от хълбока до коляното. Дрехи върху си нямаше никакви, нямаше дори една връв, но носът му бе продупчен на десетина места и във всяка дупка имаше издялани кости, щръкнали като бодли на таралеж. Около врата и върху мръсните му гърди бе провесен наниз от златни лири. На ушите му бяха закачени сребърни монети от половин крона, а от хрущяла, разделящ ноздрите, висеше голяма монета от едно пени, потъмняла и зеленясала, но ясно различима.
— Грийф, почакай малко — каза Панкбърн, като си придаде напълно безразличен вид. — Казваш, че са виждали само мъниста и тютюн. Много добре. Ето какво ще направим тогава. Те са намерили съкровището и ние трябва да им го измъкнем, като им предложим стоки за размяна. Събери настрани целия екипаж и им обясни, че трябва да проявяват интерес само към пенитата. Схващаш ли? Златните монети трябва да се посрещат с презрение, а сребърните да се приемат просто от снизхождение. Трябва да се искат само пенита.
Панкбърн взе ръководството на размяната. За пенито от носа на Едноокия даде десет пръчки тютюн. Сделката беше явна несправедливост, тъй като всяка пръчка струваше на Грийф един цент. Но срещу монетите от половин крона Панкбърн даде само по една пръчка. Наниза от лири не искаше и да погледне. Колкото повече отказваше, толкова повече Едноокия настояваше за размяната. Накрая, със сърдит и раздразнен вид, сякаш правеше голяма отстъпка, Панкбърн му даде две пръчки за наниза от десет лири.
— Свалям ти шапка — каза Грийф на Панкбърн същия ден на вечеря. — Много остроумно. Ти обърна стойностната система. Те ще си мислят, че пенитата са най-ценното им притежание, а лирите не струват нищо. Затова ще си пазят пенитата и ще ни принуждават да приемаме лири. Панкбърн, пия за твое здраве! Момче! Още една чаша чай за господин Панкбърн.
Последва златна седмица. От зори до мрак не намаляваше върволицата от канута, спрели на двеста фута от тях. Това бе граничната линия. Туземните моряци, въоръжени с пушки, следяха никой да не я престъпва. Не беше разрешено до шхуната да се доближава повече от едно кану, нито пък на палубата да се качва повече от един чернокож. Тук, под тентата, четиримата бели мъже въртяха търговията, като се сменяха на всеки час. Размяната се извършваше по установения между Панкбърн и Едноокия курс. За пет златни лири се получаваше пръчка тютюн; за сто лири, двадесет пръчки. Така някой човекоядец с лукав поглед оставяше на масата хиляда долара в злато и предоволен напускаше борда с тютюн за четиридесет цента в ръката.
— Надявам се, че няма да ни се свърши тютюнът — полугласно изрази съмненията си Карлсен, когато разрязаха на две един нов сандък.
Олбрайт се засмя.
— Долу имаме петдесет сандъка — каза той, — а по мои пресмятания срещу три сандъка получаваме сто хиляди долара. Били са заровени само един милион долара, значи тридесет сандъка би трябвало да ни стигнат. Макар че, естествено трябва да се предвиди и известно количество за среброто и за пенитата. Оная еквадорска банда трябва да е омела хазната до шушка.
Появяваха се много малко пенита и шилинги, макар че Панкъри непрестанно питаше, и нагничаше за тях. Изглеждаше, че пемитата са единственото, което желае, и очите му алчно заблестяваха, когато някой му дадеше едно пени. Както бе пресилил, диваците стигнаха до извода, че след като златото е с малка стойност, то трябва да се освободят първо от него. Всяко пени, което струваше петдесет пъти повече от една златна лира; трябваше да се скътва и пази като съкровище. Няма съмнение, че в бърлогите си сред джунглата старите белобради мъдреци бяха свикали съвет и се бяха споразумели да вдигнат цената на пенитата, след като се отърват от безполезното злато. Кой знае? Може пък и да успеят да склонят белите чужденци да им дадат по двадесет пръчки за една скъпоценна медна парица.
Към края на седмицата търговията залиня. Златният поток почти пресъхна. От време на време някой неохотно се разделяше с едно пени срещу десет пръчки, но постъпиха няколко хиляди долара в сребро.
Сутринта на осмия ден търговията пресекна. Назрял бе моментът белобрадите мъдреци да осъществят плана си и да поискат по двадесет пръчки за едно пени. Едноокия предаде искането им. Белите мъже, изглежда, го посрещнаха много сериозно, защото се събраха вкупом и заговориха с приглушени гласове. Ако Едноокия разбираше английски, всичко щеше да му се изясни.
— Досега сме прибрали малко повече от осемстотин хиляди, без да смятаме среброто — каза Грийф. — И едва ли има повече. Най-вероятно другите двеста хиляди са у племената от вътрешността на острова. Върнем ли се след три месеца, диваците от крайбрежието ще са взели парите от тях чрез размяна; и дотогава ще са привършили тютюна.
— Би било грях да правим размяна за пенита засмя се Олбрайт. — Това е в противоречие със спестовническата жилка в търговската ми душа.
— Подухва лек ветрец откъм сушата — рече Грийф, като гледаше Панкбърн. — Ти какво ще кажеш?
Панкбърн кимна.
— Много добре! — Грийф завъртя леко глава, за да провери с кожата на бузата си колко слаб и непостоянен е вятърът. — Господин Карлсен, да се обере котвата и да се развържат платната. Бъдете готови за спускане на лодките за буксир. На този ветрец не можем да разчитаме.
Той вдигна един отворен сандък тютюн, в който имаше шестстотин-седемстотин пръчки, пусна го в ръцете на Едноокия и помогна на слисания дивак Да се прехвърли през релинга. Когато фокът започна да се вдига на мачтата, от канутата, спрели зад граничната линия, се надигна вопъл на ужас. И когато бе изтеглена котвата и „Китиуейк“ потегли под лекия вятър. Едноокия, без да се страхува от насочените срещу него пушки, загреба успоредно с тях и заръкомаха като луд, за да покаже, че племето е съгласно да разменят едно пени за десет пръчки.
Момче! Кокосов орех! — извика Панкбърн.
— Сега отиваш в Сидней — каза Грийф. — после какво?
— Ще се върна с теб за онези двеста хиляди отвърна Панкбърн. — Междувременно ще си построя една шхуна. Освен това ще призова пред съда опекуните си, да представят основанията, поради, които не мога да получа парите на баща си. Какви са основанията за запора;
Никакви основания! Аз ще им посоча основанията, поради които имам правото да ги получа.
Той гордо стегна бицепсите си под тънкия ръкав,;
пресегна се към двамата чернокожи слуги и ги вдигна над главата си като две гири.
— Бързо! Натегнете талията на утлегара! — извика Карлсен от кърмата, където разперваше криле гротът.
Панкбърн пусна слугите, затича се и стигна пръв като изпревари с два скока един туземен моряк.
От многото си шхуни, кечове и катери, които шетаха между островите в Южните морета, Дейвид Грийф обичаше най-много „Ратлър“, приличащата на яхта деветнадесеттонна шхуна, толкова бързоходна, че си беше спечелила слава от едно време, когато още бе контрабандирала опиум от Сан Диего до Пюджет Саунд, нападала внезапно тюленови колонии в Берингово море и превозвала оръжие до Далечния изток. Непоносимо проклятие за държавните служители, тя е била предмет на възхищение за всички моряци и гордостта на корабостроителите, които я бяха създали. Дори и сега, след четиридесет години плаване, тя си беше все още същата „Ратлър“ и се носеше по морето все по същия изумителен начин, тъй че моряците трябваше да я видят, за да го повярват, и ставаше причина за много разгорещени спречквания — словесни и юмручни — по пристанищата на цялото крайбрежие от Валпарайсо до Манилския залив.
Тази вечер тя плаваше остро срещу вятъра, големият й грот бе безсилно увиснал, шкаторините й изплющяваха слабо всеки път, когато се издигаше върху гладка вълна и леко се плъзгаше с четири възла, гонена от почти недоловимия полъх на бриза. Цял час вече Дейвид Грийф стоеше облегнат на релинга при фоквантите на подветрената страна и гледаше прорязваната от шхуната равна, светеща диря. Леката въздушна вълна, отблъсвана от предните платна, галеше лицето и гърдите му с упоителна хладинка и той се прехласваше от качествата на своята шхуна.
— Ех!… Не е ли красавица, Тауте, красавица!— подхвърли той на наблюдателЯ канака, като галеше обичливо с ръка тиковото дърво на релинга.
— Вярно, господарю — отвърна Тауте с плътен гръден глас, типичен за полинезийците. — От трийсет години съм по корабите, ама друг като тоя не зная. На Раиатеа ние го наричаме „Фанауао“.
— „Родената от зората“ — преведе Грийф галеното название. — Кой я нарекъл така?
Тауте тъкмо се канеше да отговори, но изведнъж съсредоточено заби поглед напред. Грийф погледна:
в същата посока.
— Земя! — каза Тауте.
— Да, Фуатино — съгласи се Грийф с очи вперени в точката, където блесналият от звезди хоризонт беше нащърбен, от черно петно. — Добре. Аз, ще кажа на капитана.
„Ратлър“ продължи да се плъзга, докато очертанията на острова не станаха видими и осезаеми, до
като не се чу сънливият рев на прибоя и врещенето на кози, докато вятърът откъм сушата не донесе до тях ароматния дъх на цветя.
— Ако не беше тая цепнатина, шхуната щеше да мине през прохода в такава нощ — със съжаление отбеляза капитан Глас и погледна към щурвала, здраво найтован от кормчията.
„Ратлър“ спря на една миля от брега и легна н а дрейф, да дочака съмването, та на светло да
предприеме опасното влизане във вътрешния залив. Беше прекрасна тропическа нощ, без никакъв признак на дъжд или шквал. На бака моряците от Раиа1 теа налягаха да спят на палубата, където ги бяха заварили задълженията им. Капитанът, помощникът му и Грийф си постлаха със същото безразличие на кърмата. Те лежаха на одеялата си, пушеха и сънливо разменяха полугласни предположения за Матаара, кралицата на Фуатино, и за любовната история на дъщеря й Наумоо и Мотуаро.
— И дума да не става, те са си от романтично коляно — каза Браун, помощниккапитанът. — Романтични са като нас, белите.
— Романтични като Пилзах — изсмя се Грийф и тая работа бързо ги хваща. Преди колко време беше, капитане, като ви заряза?
— Единайсет години — изсумтя ядно капитан Глас.
— Разправете ми я тази история — помоли Браун. — Казват, че оттогава не е напускал Фуа тино. Вярно ли е?
— Точно така — измърмори капитанът. — Влюбен е в жена си, тая малка мръсница. Открадна го от мен, а по-добър моряк не е имало в търговската флота. . . Нали е холандец.
— Немец — поправи го Грийф.
— То е едно и също — възрази капитанът. — Морето се лиши от добър моряк нея вечер, когато той слезе на брега и Нотуту спря погледа си на него. Види се, харесали са се. И дорде да мигне човек, тя сложи на главата му венец от някакви бели цветя, а не се минаха и пет минути и двамата побягнаха със смях по брега, хванали се за ръка като малки деца. Дано да е взривил тая голяма коралова издатина в прохода. Винаги повреждам един-два листа от медната обшивка, като минавам край нея.
— Разправете ми по-нататък — настоя Браун.
— Друго няма. Това го свърши веднага. Оженил се същата вечер. Не се върна вече на борда. Отидох да го видя на другия ден. Намерих го в сламена хижа в гъсталака, белокож дивак, целият разкрасен с цветя и не знам що си, да свири на китара. Изглеждаше съвсем смахнат. Каза ми да изпратя нещата му на брега. Аз му казах, че когато пукна, тогава ще му ги пратя. И това е всичко. Нея ще я видите утре. Имат си вече три дечица, чудесни палавници. Нося му грамофон и не знам колко плочи.
— И тогава вие го направихте свой търговски агент, господин Грийф? — попита помощниккапитанът.
— Че какво друго можех да направя? Фуатино е остров на любовта, а Пилзах е роб на любовта. Освен това познава туземците.. . един от най-добрите търговски агенти, които имам или изобщо някога съм имал.— На него човек може да се осланя. Утре. ще го видите.
— Слушайте, млади човече — забоботи заплашително капитан Глас на помощника си. — Романтичен ли сте? Защото ако сте, ще си стоите на борда. Фуатино е остров на романтично безумие. Всеки е влюбен в някого. Те живеят с любовта. Тя е в кокосовото мляко или във въздуха, или в морето. Историята на острова за последните десет хиляди години е само низ от любовни похождения. Аз зная. Говорил съм със старците. И хвана ли ви на брега ръка
за ръка със.. .
Внезапно той млъкна и това накара другите двама мъже да се обърнат към него. Те проследиха погледа му, устремил се над тях към гротвантите и видяха това, което виждаше той: кафява ръка, мускулеста и мокра, а до нея от морето се вдигна втора кафява ръка. След това се появи глава с къдрици като на елф, а сетне и лице с дяволити черни очи и бръчици на волен горски смях.
— Господи! — пошепна Браун. — Та това е фавн, морски фавн!
— Това е човекъткоза — обади се Глас.
— Това е Маурири — каза Грийф. — Той е мой кръвен брат по силата на свещената клетва според тукащния обичай. Неговото име е мое, а моето е негово.
Над релинга се показаха кафяви плещи и великолепни гърди и с лекота, без всякакво усилие цялата внушителна снага се прехвърли през релинга и безшумно стъпи на палубата. Браун, който би могъл да бъде и нещо повече от помощниккапитан на една островна шхуна, бе възхитен. Всичките знания, насъбрани от книгите, говореха за безсъмнената прилика на този гост от морските глъбини с фавн. Но тъжен фавн — отсъди младият мъж, когато златистокафявото горско божество закрачи към Дейвид Грийф, който му бе протегнал ръка.
— Дейвид! — посрещна го Дейвид Грийф.
— Маурири, Голям братко! — промълви Маурири. И след това по обичая на мъжете, които са дали клетва за побратимяване, двамата продължиха да се обръщат един към друг не с другото име. а със своето. Освен това те говореха на полинезийското наречие на Фуатино и Браун можеше само да седи и да гадае за какво приказват.
— Много отдалече преплува, за да ми кажеш „талофа“ — рече Грийф, когато гостът седна и от него потече вода по палубата.
— Много дни и нощи съм те чакал да дойдеш, Голям братко — отговори Маурили. — Седях на Голямата скала, където държим динамита, на който ме направихте пазач. Видях ви, като стигнахте входа в залива и се върнахте назад в мрака. Знаех, че ще чакате до сутринта и затова тръгнах подир вас. Голяма беда ни е сполетяла. Матаара толкова дни плаче и те чака да дойдеш. Тя е стара жена, а Мотуаро е умрял и тя скърби.
— Ожени ли се той за Наумоо? — попита Грийф, след като поклати глава и въздъхна според обичая.
— Да. Накрая те избягаха да живеят с козите, докато Матаара им прости и те се върнаха да живеят с нея в Големия дом. Но сега той е умрял и Наумоо скоро ще умре също. Голяма е бедата ни, Голям братко. Тори умря и ТатиТори, и Петоо, и Нари, и Пилзах, и други.
— И Пилзах ли? — възкликна Грийф. — Да не е имало мор?
— Много убиване имаше. Слушай, Голям братко. Преди три седмици дойде непозната шхуна. От Голямата скала видях топселите й в морето. Изтеглиха я с лодките си през прохода, но не се придърпваха край големия риф и шхуната се удари много пъти. Сега е на брега и й подсилват счупените ребра. На борда има осем бели мъже. Имат жени от някой остров далече на изток. Жените говорят на език, дето по много неща прилича на нашия, само че е друг. Но ние го разбираме. Казват, че били отвлечени от мъжете на шхуната. Не сме сигурни, защото те пеят, и танцуват, и се веселят.
— А мъжете? — прекъсна го Грийф.
— Те говорят на френски. Аз зная, защото на твоята шхуна много отдавна имаше помощниккапитан, който говореше френски. Има двама главни мъже и те не приличат на другите. Те са синеоки като теб и са демони. Единият е по-голям демон от другия.
Не ни плащат за нашите ямс, таро и плодове да хлебното дърво. Отнемат от нас всичко и ако се оплакваме, убиват. Така убиха Тори, и ТатиТори, и Петоо, и други. Ние не можем да се бием, защото нямаме пушки, имаме само две-три стари пушки. Те насилват нашите жени. Така убиха Мотуаро, който се спусна да брани Наумоо, а нея сега са отвели на борда на шхуната си. Заради същото убиха Пилзах. Тоя главния от двамата главни мъже, Големия леон, стреля в него веднъж, когато беше във велбота си, и два пъти, когато се мъчеше да изпълзи по пясъка на брега. Пилзах беше смел мъж и туту сега седи в хижата и плаче безспир. Много от хората ги е страх и са избягали да живеят при козите. Но високо в планините няма храна за всички. А мъжете не искат да излизат за риба н не работят вече в градините заради демоните, които им отнемат всичко каквото имат. И ние сме готови да се бием. Голям братко, трябват ни пушки и много патрони.
Аз изпратих да кажат на нашите мъже, преди да тръгна при тебе, и те чакат. Непознатите бели знаят, че си дошъл. Дай ми лодка и пушки и аз ще се върна преди изгрев. А когато дойдеш утре, ще чакам да ни дадеш знак да убием непознатите бели Те трябва да бъдат убити. Голям братко, ти винаги си бил наш кръвен брат и мъжете и жените са се молили на много богове да дойдеш. И ти дойде.
— Аз ще тръгна с лодката с тебе — каза Грийф
— Не, Голям братко — възрази Маурири. — Ти трябва да бъдеш на шхуната. Непознатите бели ги е страх от шхуната, не от нас. Ние ще имаме пушки, а те няма да го знаят. Чак когато видят идването на шхуната ти, ще се уплашат. Изпрати млад мъж с лодката.
Така стана, че Браун, развълнуван от тази романтика и от приключенията, за които бе чел и си бе представял, но никога не беше изживявал, зае своето място на кърмовата седалка на велбота, натоварен с пушки и патрони, с четирима гребци от Раиатеа и управляван от златистокафявия, доплувал по морето фавн, насочил се в топлия тропически мрак към полумитичния остров на любовта Фуата но, завладян от пирати на двадесетия век.
Ако теглим черта от Джалуит, един от Маршалските острови, до Бугенвил на Соломоновите острови и я пресечем на два градуса южна ширина черта, теглена от Укуор, един от Каролинските острови, ще се натъкнем на този окъпан от слънце морски простор на планинския остров Фуатино. Населен от племе, сродно с хавайци, самоанци, таитЯ ни и маори, Фуатино представлява клин, забит от Полинезия далеч на запад и между Меланезия и Микронезия. И същия този остров Фуатино Дейвид Грийф съзря сутринта на две мили източно и по права линия спрямо изгряващото слънце. Все още духаше същия едва доловим бриз и „Ратлър“ с плъзгаше по гладкото море със скорост, която би била във висша степен задоволителна за островна шхуна при дваж или триж по-силен бриз.
Фуатино беше не друго, а древен кратер, който
някакъв първичен катаклизъм бе издигнал нагоре от морското дъно. Западната част, изпочупена и натрошена до морското равнище, образуваше входа в самият кратер, превърнал се в пристанище. Така Фуатино приличаше на скалиста подкова, обърната с петата на запад. И „Ратлър“ се насочваше към отвора на тая пета. Капитан Глас, с бинокъл в ръка, току се взираше в начертаната от самия него карта, която бе разгърнал върху покрива на кабината; изведнъж той се изправи и на лицето му се изписа тревога, смесена с примирение.
— Започва — отрони той. — Треска. Чаках я чак утре. Винаги ми взема душата, господин Грийф. След пет минути няма да съм на себе си. Ще трябва вие да въведете шхуната вътре. Момче! Приготви ми койката! Повечко одеяла! Напълни грейката! Толкова е тихо, господин Грийф… мисля, че ще можете да минете големия риф без придърпване. Плавайте на бакщаг и я засилете. Тя е единственият кораб в южния Тихи океан, който може да го направи, а вие знаете как става това. Можете да минете край самата Голяма скала, само да внимавате с гротгика.
Той изрече всичко това бързо, почти като някой пиян — замаяният му ум се бореше с нарастващата сила на маларичния пристъп. Когато със залитане се запъти надолу по трапа, лицето му вече бе мораво на петна, като от някакво чудовищно възпаление или гангрена. Очите му се изцъклиха, ръцете трепереха, зъбите му тракаха спазматично от студ.
— Два часа, докато започна да се потя — продължи той между чаткането на зъбите с мъртвешка усмивка. — После още един-два часа и ще се оправя. Зная как протича това проклето нещо до сетната минутка. Вввие ввввземете ккком…
Гласът му заглъхна в неразбрано запъване, когато се свлече в кабината, и работодателят му пое командуването. „Ратлър“ тъкмо навлизаше в прохода. Двата края на подковообразния остров представляваха два огромни скалисти върха, високи по хиляда фута, и двата почти откъснати от сушата и свързани с нея с нисък и тесен полуостров. Между двата края имаше пролука от около половин миля, кажи-речи задръстена от коралов риф, прострял се напреко от южния край. Проходът, който капитан Глас бе нарекъл „Цепнатина“, се врязваше в този риф, извиваше право на север и минаваше в подножието на отвесната скала. На това място, с грито гик почти докосващ скалата отляво, като погледнеше надолу откъм десния борд, Грийф можеше да види дъното на по-малко от два клафтера да се издига стръмно нагоре. С велбота, който ги влачеше, А за да осигури управлението и да ги предпази от тласкащото ги към скалата обратно течение, Грийф се възползва от едва доловимите полъхвания на променливия бриз, въведе „Ратлър“ и се плъзна край големия коралов риф без придърпване. Всъщност той се поотърка в корала, но толкова малко, че не отпра медната обшивка.
Пред тях се откри пристанището на Фуатино. Това беше кръгло водно пространство, с диаметър пет мили, заградено с бели коралови брегове, откъдето обраслите със зеленина склонове се издигаха стремително към навъсените стени на кратера. Върховете представляваха редица назъбени вулканични чукари, увенчани и обкръжени с облаци, предвещаващи наближаването на пасата. Всяка гънка, всяка пукнатина в ронещата се лава предлагаше опора на пълзящи, виещи се лози и дървета — бухнала зелена растителност. Водни поточета, като ивици мъгла, извиваха и лъкатушеха по отвесни надолнища от стотици фута. И за да се допълни омаята на гледката, влажният въздух беше напоен с уханието на жълта касия.
Борейки се с едва доловимите полъхвания на променливия вятър, "Ратлър" навлезе в залива. След като заповяда да качат велбота на борда, Грийф заоглежда брега с бинокъл. Нямаше признаци на живот. В бляскавия зной на тропическото слънце всичко спеше. Не се виждаха никакви посрещачи. Нататък, на северния бряг, където редица кокосови палми закриваха селището, той зърна под навесите черните носове на канутата. На пясъка на равен кил стоеше неизвестната шхуна. Нито на борда, нито около нея се виждаше някакво движение. Чак когато стигнаха на петдесет ярда от брега, Грийф заповяда да пуснат котвата на четиридесет клафтера; По средата на залива преди много години беше пускал лот до триста клафтера, без да стигне дъното, това можеше да се очаква от такъв огромен
кратер като този на Фуатино. Когато веригата за ° гърмя, заизнизвайки се от клюза, той забеляза няколко туземки, едри и пищни, каквито са само жените от Полинезия, с надиплени „аху“ и венци от цветя да изскачат на палубата на непознатата шхуна. А видя и това, което те не видяха: как от камбуза се измъкна набита фигура на някакъв мъж, скочи на пясъка и се гмурна в зеленото прикритие на гъстака. Докато прибираха и сгъваха платната, опъваха тентите и навиваха шкотите и въжетата, както е редно да бъдат в пристанище, Дейвид Грийф крачеше по палубата и напразно търсеше да види признак на живот другаде освен на непознатата шхуна. Веднъж, без съмнение, чу отдалече по посока на Голямата скала да гръмва пушка. Други изстрели не се чуха и той реши, че някой ловец е стрелял по дива коза.
След като мина още един час, капитан Глас спря да трепери под планината от одеяла и започна да се облива страхотно с пот.
— След половин час ще се оправя — промълви той със слаб глас.
— Чудесно! — отговори Грийф. — Тук цари мъртвило и аз ще сляза на брега да се видя с Матаара и да разбера какво става.
— Това е опасна банда, отваряйте очите си на четири — предупреди го капитанът. — Ако не се върнете до един час, намерете начин да ме известите.
Грийф улови румпела и четирима от раиатейските му моряци се заловиха за греблата. Когато слязоха на брега, той изгледа с любопитство жените под тентата на шхуната. Реши да им помаха с ръка, те се закискаха и му помахаха в отговор.
— „Талофа“! — извика той. Те разбраха поздрава, но отвърнаха „Иорана“ и той разбра, че са от Обществените острови.
— Хуахине — без колебание определи острова един от моряците.
Грийф ги попита откъде са и те с кикотене отговориха:
— Хуахине.
— Прилича на шхуната на стария Дюпюи — полугласно каза Грийф на таитянски. — Недейте ги
заглежда чак толкова. Какво мислите, а? Не е ли „Валета“?
Когато слязоха от велбота и го поиздърпаха на брега, моряците хвърлиха скришом по някой бегъл поглед към кораба.
— „Валета“ е — каза Тауте. — Тя загуби стенгата си преди седем години. В Папеете й сложиха нова. Десет фута по-къса. Точно тя е.
Идете нататък и поприказвайте с жените, момчета. От Раиатеа кажи-речи може да се види Хуахине и сигурно ще познавате някои от тях. Разберете всичко, каквото можете. И ако се появи някой от белите, не влизайте в разправия.
Цяло пълчище раци-отшелници с шумолене побягнаха пред него, когато тръгна нагоре по пясъка, но нямаше прасета, които да ровят и грухтят под палмите. Кокосовите орехи се търкаляха, където бяха паднали, а под навесите не личеше да се суши копра. Трудът и редът бяха изчезнали. Направените от трева хижи бяха всички до една изоставени. Натъкна се на старец, сляп, беззъб, целия сбръчкан;
той седеше на сянка и забръщолеви от страх, когато му заговори. Селото изглежда сякаш поразено от чума, помисли си Грийф, когато най-после стигна до Големия дом. Навред цареше запустение и разтурия. Нямаше мъже и девойки с венци от цветя, мургави бебета не се търкаляха в сянката на аво-кадокпте дървета. Старата кралица Матаара бе клекнала на прага и се поклащаше напред н назад. Тя отново се разплака, като го видя, и се завайка за своята неволя, за това, че не е останал никой от слугите й, за да му окаже гостоприемство.
— И тъй те отвлякоха Наумоо — завърши тя. — Мотуаро е мъртъв. Моят народ избяга и гладува при козите. И няма никой, който поне да ти отвори кокосов орех да пиеш. О, Брате, твоите бели братя са демони!
— Те не са ми братя, Матаара — утеши я Грийф. — Те са грабители и свини и аз ще очистя острова от тях…
Той млъкна и се извъртя наполовина, а ръката му се стрелна към кръста, измъкна големия колт и го насочи към някакъв мъж, превил се одве и втурнал се към него иззад дърветата. Грийф не натисна спусъка, нито пък мъжът спря да тича, докато не
се просна по очи в краката му и не заниза несекващи неразбрани звуци. Той позна у него човека, който беше избягал от „Валета“ и се бе шмугнал в гъсталаците, но можа да разбере какво мънкаше, когато го вдигна и загледа кривенето на устата му
с цепната заешка устна.
— Спаси ме, господарю, спаси ме! — умоляваше го беглецът на английски, макар че несъмнено бе туземец от Южните морета. — Аз те познавам! Спаси ме!
И изведнъж го заля с поток от объркани, несвързани думи, докато Грийф не го хвана за раменете и не го разтърси така, че да го накара да млъкне.
— Аз те познавам — каза той. — Преди две години ти беше готвач във френския хотел в Папеете. Всички те наричаха „Заешката устна“.
Беглецът усърдно закима.
— Сега съм кок на „Валета“. — Той плюеше и пръскаше плюнки и устата му се гърчеше в страхотно усилие да се пребори с недостатъка. — Аз те познавам. Виждал съм те в хотела. Виждал съм те при Лавина. Виждал съм те на „Китиуейк“. Виждал съм те в пристанището на „Марипоза“. Ти си капитан Грийф и ти ще ме спасиш. Тия хора са демони. Те убиха капитан Дюпюи. Мене ме накараха да убия половината екипаж. Двамина застреляха на салинга. Останалите избиха във водата. Аз ги познавах всичките. Те отвлякоха момичетата от Хуахине. Подсилиха се със затворници от Ноумеа. Ограбваха търговците на Новите Хебриди. Убиха търговския агент във Ваникори и отвлякоха оттам две жени. . .
Но Грийф вече не го слушаше. Зад дърветата откъм пристанището се чуха пушечни изстрели и той затича към брега. Пирати от Таити н каторжници от Нова Каледония! Чудесна шапка главорези, която сега нападаше и неговата шхуна. Заешката устна тичаше подир него и продължаваше с пръскане на слюнки и плюене да изрежда деянията на белите демони.
Стрелбата престана внезапно, както беше започнала, но Грийф продължаваше да тича напред, докато на един завой не се сблъска с Маурили, който тичаше насреща му откъм брега.
— Голям братко — запъхтяно заговори той, — аз
закъснях. Те заграбиха шхуната ти. Ела! Защо! сега ще търсят теб. — а
Той тръгна обратно нагоре, по пътеката към вътрешността.
— Къде е Браун? — запита Грийф.
— На Голямата скала. Ще ти разправя после
Хайде ела!
— Ами моряците ми от велбота? Маурири беше разтревожен до отчаяние.
— Те са при жените на непознатата шхуна. Тях няма да ги убият. Това е самата истина. На демоните им трябват моряци. Но теб ще те убият. Слушай! — От водата се чу прегракнал тенор да пее френска ловджийска песен. — Те слизат на брега , Взели са твоята шхуна, това видях. Ела!
Без да трепери за собствения живот и кожа, Дейвид Грийф все пак не проявяваше престорена смелост. Знаеше кога да се бие и кога да бяга а сега се налагаше да бяга, той не се съмняваше в това. Нагоре по пътеката, покрай стареца, покрай Матаара, клекнала на прага на Големия дом, той тичаше след Маурири. И непосредствено след него като куче се мъкнеше Заешката устна. Отзад долитаха виковете на гонещите ги, ала скоростта, с която ги водеше Маурири, бе главоломна;
Широката пътека се стесни, изви вдясно и се заизкачва нагоре. Последната хижа остана зад гърба им и пътят, през високи гъсталаци и огромни рояци. златисти оси, се извиваше стръмно нагоре и се превръщаше в козя пътека. Маурири посочи гола издатина на вулканична скала пред тях и виещата се по нея диря,
— Минем: оттатък, ще бъдем в безопасност, Голям братко — рече той. — Белите демони не смеят да тръгнат по тая пътека, защото там търкалям камъни върху главите им, а друг път няма. Те винаги спират тука и стрелят, когато ние минаваме по скалата. Ела! След четвърт час те спряха там, където пътеката продължаваше по откритата скала.
— Чакай, а като тръгнеш, минавай бързо — предупреди Маурири.
Той изскочи на слънце и отдолу изгърмяха бързо една след друга няколко пушки. Куршумите плющяха около него и от камъните се вдигаха облачета прах, но той мина незасегнат. Грийф тръгна подире му и един от куршумите попадна толкова близо, че вдигналият се прах го парна по бузата. Не можаха да улучат и Заешката устна, макар че той мина доста по-бавно.
Остатъка от деня те прекараха на голяма височина в една долчинка сред лавата, където растяха на тераси таро и папайа. И тука Грийф състави своя план и научи всичко за положението.
— Нямахме късмет — разказваше Маурири. — Тъкмо тая нощ белите демони бяха решили да отидат на риба. Когато минахме прохода, беше тъмно. Те бяха излезли с лодки и канута. И винаги носят пушки със себе си. Убиха един моряк от Раиатеа. Браун беше много смел. Ние се опитахме да стигнем другия край на залива, но те ни препречиха пътя и ни вкараха между скалата и селото. Пушките и мунициите спасихме, но лодката остана у тях. Така те научиха за твоето пристигане. Браун сега е от тая страна на Голямата скала с пушките и патроните.
— Ами защо не се е прехвърлил през върха на Голямата, скала да ме предупреди, когато навлизах
в залива? — укори го Грийф.
— Те не знаят пътя. Само козите и аз го знаем. А аз го забравих това нещо, защото тръгнах пълзешком през гъсталаците, за да стигна до водата и да доплувам при теб. Обаче демоните бяха в гората и стреляха по Браун и раиатейските моряци, а мен ме гониха до съмване и цялата сутрин ме търсиха в низините. После ти дойде с шхуната и те наблюдаваха, докато ти слезе на брега; тогава аз избягах през гъстака, ала ти беше вече на брега.
— Ти ли даде тоя изстрел?
— Да, за да те предупредя. Но те излязоха умни и стреляха по мен, а това беше последният ми патрон.
— А сега да чуя теб, Заешка устна — каза Грийф.
на кока от „Валета“.
Неговият разказ беше дълъг и много подробен.. Една година плавал на „Валета“ между Таити и островите Паумоту. Старият Дюпюи бил собственик
и капитан. За последното си плаване той взел от Таити двама непознати като търговски агент и помощниккапитан. Водил и още един непознат за свой агент на Фанрики. Имената на помощниккапитана и търговския агент били Раул ван Асвелд и Карл Лепсиус.
— Те са братя; зная го, защото ги чух да си говорят в тъмното на палубата, когато мислеха, че никой не ги слуша — обясни Заешката устна.
„Валета“ правила рейсове до островите Лоу да Прибира седефа и бисерите от станциите на Дюпюи. Франс Амундсън, третият непознат, сменил Пиер Голар във Фанрики. Пиер Голар се качил на борда, за да се върне в Таити. Туземците от Фанрики разправяли, че той носел една кварта бисери, за да ги предаде на Дюпюи. Първата нощ след отплаването от Фанрики в кабината се стреляло. После труповете на Дюпюи и Пиер Голар били хвърлени през борда. Таитянските моряци избягали в бака. Два дена стояли без храна долу и „Валета“ дрейфувала. Тогава Раул ван Асвелд сложил в храната отрова и накарал Заешката устна да я сготви и да я занесе на моряците. Половината от тях умрели.!
— Беше насочил пушка срещу мене, господари); какво можех да сторя? — захленчи Заешката устна. Двама от останалите се качиха на такелажа и ги застреляха. До Фанрики имаше десет мили. Другите
скочиха да плуват. Тях ги застреляха, както плуваха.;
Само аз останах жив и двамата демони; от мен искаха да им готвя. Този ден те се върнаха във Фанрики,и прибраха Франс Амундсън, понеже и той беше техен н човек.
Следваха кошмарните преживявания на Заешката устна, докато шхуната с дълги преходи отивала на запад. Той бил единственият жив свидетел и знаел, че са щели да го убият, ако не бил готвач. В Нумеа към тях се присъединили петима каторжници. Заешката устна не го пускали да слиза на брега на нито един от островите и Грийф бил първият външен човек, с когото говорел.
— А сега те ще ме убият — завърши той, като пръскаше слюнки, — защото знаят, че съм ти разправил. Не аз не съм чак толкова страхлив, ще остана с вас, господарю, и ще умра с вас.
Човекъткоза поклати глава и се изправи.
— Лежи тук и почивай — каза той на Грийф. — Ще падне много плуване довечера. Колкото за тоя готвач, сега ще го заведа на по-високите места, където моите братя живеят с козите.
— Добре е, че плуваш като истински мъж, Голям братко — пошепна Маурири.
От долчинката сред лавата те бяха слезли до края на залива. Сега плуваха тихо, без плискане, Маурили бе пръв. Черните стени на кратера се издигаха над тях, та чак им се струваше, че плуват в дъното на огромна купа. Над тях небето просветваше с лъчистия си звезден прах. Пред тях се виждаше фенерът на „Ратлър“, а от палубата й, смекчени от разстоянието долитаха звуци на евангелски химн, пуснат на грамофона, предназначен за Пилзах.
Двамата плувци се отклониха наляво, настрана от завзетата шхуна. Когато химнът свърши, от борда се чуха смях и песни, след това пак пуснаха грамофона. Колко уместно беше това, усмихна се на себе си Грийф, когато над тъмната вода зазвуча „Води
ме, блага светлина“.
— Трябва да минем през прохода и да стигнем Голямата скала — обади се шепнешком Маурири. — Демоните държат низината. Слушай!
Пет-шест изстрела на неравни интервали потвърдиха, че Браун все още държи скалите .и че пиратите са обсадили тесния провлак.
След още един час те доплуваха под чернеещата се Голяма скала. Маурири пипнешком отведе Грийф до един процеп, по който двамата се покатериха на стотина фута до тясна издатина.
— Остани тук — каза Маурили. — Аз отивам при Браун. Сутринта ще се върна.
— Ще дойда с тебе, братко — отговори Грийф. Маурири се изсмя в мрака.
— Дори и ти, Голям братко, не можеш да го направиш. Аз съм човекът-коза и само аз на целия уатино мога да се прехвърля през Голямата скала нощем. А дори и аз сега ще го направя за първи път. Дай си ръката. Усещаш ли! Тука е скрит динамитът
на Пилзах. Легни близо до стената и можеш да спиш, без да паднеш. Аз тръгвам.
И високо над бушуващия риф, на тясна издатина, до един тон динамит, Дейвид Грийф състави своя план на действия; след това сложи глава на ръката си и заспа.
Сутринта, когато Маурири го преведе през върха на Голямата скала, Дейвид Грийф разбра, защо не би могъл да мине там, нощем. Въпреки привичната смелост на моряка пред височината и несигурното задържане, той се удиви, че можа да го направи и посред бял ден. Имаше места, където по най-подробни. указания на Маурири, се отпускаше напред през дълбоки сто фута цепнатини така, че с протегнати напред ръце да се хване за отсрещната стена и след това да придърпа краката си през пропастта. Веднъж трябваше да направи десетфутов скок над зейнала на петстотин фута бездна до дванайсет фута по-ниска тясна издатина. И въпреки присъщото му самообладание се подвоуми, пред друга издатина, широка някакви си дванадесет инча, където като че ли нямаше изобщо за какво да се хване. И Маурили, като го видя да се люшка, изви собственото си тяло през урвата, за да го издърпа, и същевременно го удари рязко по гърба, та да се сепне. Оттогава той завинаги окончателно разбра защо бяха нарекли Маурили „човекъткоза“.
Като укрепление Голямата скала имаше своите добри страни, но имаше и недостатъци. Беше непревземаема при нападение и двама души биха могли да я държат срещу десет хиляди. А също така тя пазеше изхода към откритото море. Двете шхуни, Раул ван Аювелд и шайката му от главорези бяха затворени като в бутилка. Грийф с цял тон динамит, който беше преместил по-високо на скалата, беше господар на положението. Той го показа една сутрин, когато шхуните се опитаха да излязат в морето. „Валета“ плаваше напред, теглена на буксир от велбот, в който гребяха пленени фуатинци. Грийф и човекъткоза надзъртаха право надолу от безопасно прикритие в скалите триста фута над тях. До себе си бяха сложили пушките и голяма връзка динамит на пръчки с прикрепени фитили и детонатори. Когато лодката доплава под тях, Маурири поклати глава:
— Те са наши братя. Не можем да стреляме. Те са на „Валета“ имаше няколко от моряците на Грийф от остров Раиатеа. На кърмата имаше още един на щурвала. Пиратите бяха долу или на другата шхуна, с изключение на едного с пушка в ръка по средата на палубата. За прикритие той притискаше до себе си Наумоо, дъщерята на старата кралица.
— Този е главният демон — пошепна Маурили — и е синеок като тебе. Той е страшен човек. Виж! Държи Наумоо, за да не можем да стреляме в него.
Поради слабия ветрец и лекото течение на прилива шхуната се движеше бавно.
— Говорите ли английски? — им извика отгоре Грийф.
Мъжът се стресна, изправи пушката отвесно и погледна нагоре. Имаше нещо бързо и котешко в движенията му, а по загорялото му русо лице се четеше настръхнала бойна готовност. Беше лице на убиец.
— Да — отговори той. — Какво искате?
— Върнете се назад или ще вдигна шхуната ви във въздуха — предупреди Грийф. Той раздуха една главня и пошепна: — Кажи на Наумоо да се изтръгне от него и да изтича на кърмата.
От „Ратлър“, която се движеше на малко разстояние зад тях, изтрещяха изстрели и куршумите заплющяха по скалата. Ван Асвелд се изсмя предизвикателно, а Маурири предупреди жената на родния и език. Когато стигнаха точно под тях, Грийф я видя да се дърпа от мъжа. В същия миг той допря главнята до главичката от кибритена клечка, мушната в Цепнатия край на късия фитил, изскочи от прикритието и хвърли динамита. Ван Асвелд беше сполучил Да хване момичето и се боричкаше с него. Човекъткоза го държеше на мушка и чакаше удобен момент. Динамитът падна на палубата, както беше вързан, подскочи и се търколи в шпигата на левия борд. Ван Асвелд го видя и се подвуоми, след това той и момичето се втурнаха презглава към кърмата. Човекъткоза гръмна, но само направи на трески ъгъла на камбуза. Дъждът от куршуми от „Ратлър“ се усили и двамата на скалата се снижиха и зачакаха. Маурили понечи да види какво става долу, но Грийф го задържа.
О — Фитилът беше много дълъг — рече той. — Ще го имам предвид следващия път.
Мина половин минута, докато се чуе взривът. Известно време те не можеха да разберат какво е станало, защото стрелците от „Ратлър“ ги бяха взели на прицел и поддържаха непрекъснат огън. Веднъж, въпреки изсвирилите край ушите му няколко куршума, Грийф рискува да надзърне. С откъснат борд и релинга на бака „Валета“ потъваше, а течението я влачеше обратно в пристанището. Мъжете и хуахинките, който се бяха крили в надстройката й, бяха доплували под прикритието на огъня до „Ратлър“ и сега се катереха на борда. Фуатинците, които бяха влачили шхуната с велбота, бяха отвързали буксира и минали обратно през прохода, сега гребяха като луди към южния бряг.
От полуострова гръмнаха четири пушки и възвестиха, че Браун и моряците му са се спуснали на брега и са се присъединили към схватката. Куршумите, обстрелващи скалата, секнаха и Грийф с Маурили се включиха в стрелбата. Но те не можеха да причинят голяма вреда, защото пиратите от „Ратлър“ стреляха под прикритието на палубните надстройки а вятърът и течението отнасяха шхуната все по-навътре в залива.
Две неща, извършени от Раул ван Асвелд, свидетелствуваха за неговата съобразителност и присъствие на духа и предизвикаха възхищението на Грийф. Като стреляше от „Ратлър“, Раул принуди бягащите фуатинци да се върнат и се предадат. В същото време той изпрати половината си главорези с лодката на „Ратлър“ да слязат на брега и да се прехвърлят през полуострова и по този начин не позволи на Браун да се оттегли на главната част от острова. И до края на утрото възобновяващата се от време на време стрелба подсказваше на Грийф, че отблъскват Браун към другата страна на Голямата скала. Положението оставаше непроменено, освен това, че бяха загубили „Валета“.
Недостатъците на позицията върху Голямата скала бяха от жизнено значение. Нямаше нито вода, нито храна. Няколко нощи подред, придружен от едного от раиатейските моряци, Маурили отиваше с плуване до края на залива за припаси. После една нощ над водата лумнаха огньове и загърмяха изстрели. След това Голямата скала остана отрязана и откъм морето.
— Смешно положение — отбеляза Браун, защото сега той изживяваше приключенията, които според чутото и четеното били нещо обикновено в Южните морета. — Ние ли държим и не ги пускаме, и Раул се държи и не ни пуска. Той не може да се измъкне, а ние може да умрем от глад, докато го държим.
— Ако завали, вдлъбнатините в скалите ще се напълнят — каза Маурили. Това беше първото им денонощие без вода. — Голям братко, довечера двамата с теб ще идем за вода. То е работа за силни мъже.
Тази нощ с изцедени и плътно запушени черупки от кокосови орехи, от по една кварта вместимост всяка, той поведе Грийф надолу при водата откъм полуостровната страна на Голямата скала. Те преплуваха не повече от стотина фута. Дочуваха проскърцването на гребла на велбота или удара на някое гребло в корпуса на кануто, а от време на време виждаха да припламва клечка кибрит, когато моряци от дебнещите ги лодки палеха цигара или лула.
— Чакай тук — пошепна Маурили — и дръж, орехите.
Той се обърна и се гмурна. Грийф, загледан надолу, проследи фосфоресциращата диря да проблясва, помръква и изчезна. След дълъг миг Маурили безшумно се появи на повърхността до него.
— Ето! Пий!
Ореховата черупка беше пълна и Грийф се напи с прясна сладка вода, дошла от солените дълбини.
— Извира от сушата — обясни Маурили.
— На дъното ли?
— Не. Дъното е толкова далече долу, колкото са високи планините горе. Извира на петдесет фута дълбочина. Спусни се надолу, докато усетиш хладината й.
Грийф дълбоко пое въздух няколко пъти, както правят ловците на бисери, завъртя се и се гмурна.
Усещаше водата солена на устните и топла на тялото, но най-после, много по-надолу, тя стана чувствително по-хладка и блудкава. Сетне изведнъж тялото му навлезе в студен подземен поток. Той махна малката запушалка от ореха и когато хладната вода забълбука навътре, видя как край него с фосфоресциращ блясък, като някой морски дух, бавно и тромаво мина голяма риба.
След това той остана на повърхността да държи, нарастващата тежест на ореховите черупки, а Маурили се гмуркаше и ги пълнеше една по една.
— Има акули — забеляза Грийф, когато двамата заплаваха обратно към брега.
— Какво от това! — отговори Маурили. — Те са тия, дето ядат риба. Ние, фуатинците, сме братя; с акулите, дето ядат риба.
— Ами тигровите акули? Виждал съм ги тука.
— Когато те дойдат, Голям братко, няма да имаме вече вода за пиене… освен ако завали.
Една седмица след това Маурили и приятелски моряк се върнаха с празни съдове. В залива бяха дошли тигрови акули. На следващия ден на скалата,
се измъчваха от жажда.
— Ще трябва да рискуваме — реши Грийф. — Довечера за вода ще отида аз с Маутау. Утре вечер,! братко, ще отидеш ти с Техаа. Само три кварти беше наточил Грийф, когато се появиха тигровите акули и ги подгониха към брега На скалата. Те бяха шестима, а в изнурителния зной на тропиците само една пинта влага на ден не е достатъчна за човешкото тяло. На другата вечер Маурали и Техаа се върнаха без вода. А на третата Браун разбра напълно какво значи жажда, когато устните се напукват до кръв, устата се покрива със зърнест слуз и става твърде малка за подпухналия език.
По тъмно Грийф тръгна с Маутау. Те се гмуркаха подред през солената вода до хладния сладководен поток и пиеха до насита, докато се напълнят кокосовите им съдове. С последната черупка трябваше да се спусне Маутау и Грийф, който наблюдаваше от повърхността, видя да блясват водните призраци
и цялото фосфоресциращо развитие на борбата. Върна се сам, но без да изостави тежките скъпоценни орехови черупки.
Храната им беше малко. На скалата не растеше нищо, а склоновете й, покрити с миди на равнището на морето, където се разбиваше прибоят, бяха твърде стръмни и не можеха да се стигнат. Тук и там, където позволяваха цепнатините в скалата, можеха да намерят по някоя вмирисана мида и морски таралеж. На няколко пъти улавяха с примка фрегати и други морски птици. Веднъж с къс месо от фрегата сполучиха да хванат акула. След това с ревниво пазеното месо успяваха да хванат други акули.
Но най-остро продължаваха да чувствуват липсата на вода. Маурили се молеше на козия бог за дъжд. Тауте се молеше на мисионерския бог, а двамата му съплеменници — островитяни призоваваха божествата от миналия си езически живот. Грийф се подсмиваше и размишляваше. Но Браун с безумен поглед, с оплезен почернял език, кълнеше. Особено много кълнеше грамофона, който в прохладния здрач не спираше да свири евангелски химни на борда на „Ратлър“. До полуда го докарваше най-вече „Отвъд смеха, отвъд тъгата“. Изглежда, че него най-много го харесваха на шхуната, защото го пущаха най-често. Браун, гладен и жаден, наполовина изумял от изтощение и болки, можеше да лежи сред канарите безразличен и да слуша дрънчене на кжулели и китари, пеенето на хулахула и полуцърковните химни на хуахинките, но;щом гласовете на хора „Тринити“ се понесяха над водата, той съвсем обезумяваше. Една вечер прегракналият тенор взе да приглася на грамофона:
Отвъд смеха, отвъд тъгата
ще бъда скоро аз. Отвъд мрака и светлината, отвъд туй всичко на земята
ще бъда скоро аз,
ще бъда скоро аз.
И тогава Браун стана. Без да гледа, той изпразни цялата пачка патрони срещу шхуната. Надигна се смях на мъже и жени, а от полуострова му отго вориха
——
Стиховете в този том преведе Сидер Флорин. Б. р.
вори плющене на куршуми; прегракналият тенор продължаваше да пее и Браун продължи да стреля, докато химнът не свърши.
Тази нощ Грийф и Маурили се върнаха само с една кокосова черупка вода. Шест инча дълго парче кожа липсваше от рамото на Грийф, остъргана от подобната на шкурка кожа на акула, от която той бе успял да се изплъзне.
Рано сутринта на друг един ден, преди слънцето да бе зажарило с всичката си сила, Раул ван Асвелд направи предложение да преговарят.
Браун донесе вестта от предния пост между скалите. Грийф беше клекнал пред малък огън и печеше къс месо от акула. Предишното денонощие бяха имали късмет. Бяха събрали водорасли и морски таралежи. Техаа беше уловил акула, а Маурили бе хванал доста голям октопод в подножието на цепнатината, където пазеха динамита. Освен това в тъмнината бяха направили две сполучливи плувания за вода, преди да ги подушат тигровите акули.
— Каза, че би искал да дойде да поговори с вас, Но аз зная какво му трябва на тоя гад. Иска да види дали не умираме вече от глад.
— Доведете го — каза Грийф.
— И тогава ще го убием! — възкликна радостно човекъткоза.
Грийф поклати глава.
— Но той е убиец, Голям братко, звяр и дявол! — запротестира човекъткоза.
— Не бива да го убиваме, братко. Не е в нашите обичаи да нарушаваме думата си.
— Това е глупав обичай.
— И все пак е наш обичай — отвърна строго Грийф и обърна парчето месо над жаравата, при което забеляза колко жадно го поглежда и подушва въздуха Техаа. — Когато дойде Големия демон, няма да правиш така, Техаа. Ще си дадеш вид, че не познаваш глада. Я опечи тия морски таралежи, а ти, братко, сготви октопода. Нищо няма да оставяте. Сгответе всичко.
И все още зает с печенето на месото, Грийф се
изправи, когато Раул ван Асвелд дойде в техния стан, придружен от голям ирландски териер. Раул не направи грешката да протегне ръка.
— Здравейте! — рече той. — Чувал съм за вас.
— Аз пък бих желал никога да не съм чувал за вас — отговори Грийф.
— Аз също — отвърна му Раул. — Първо, преди да разбера, че сте вие, мислех, че си имам работа с обикновен капитан на търговска шхуна. Затова успяхте да ме хванете в клопка.
— Мен пък ме е срам да призная, че ви бях подценил — усмихна се Грийф. — Взех ви за дребен крайбрежен обирник, а не за наистина обигран пират и убиец. Затова загубих шхуната си. Сега, струва ми се, сме квит.
Раул ядно се изчерви под загара, но се сдържа.
Очите му шареха по натрупаната храна и пълните кокосови съдини, макар и да прикриваше съмнението и изненадата си. Беше висок, слаб и добре сложен и докато го разглеждаше, Грийф преценяваше характера по лицето му. Очите гледаха остро и смело, но бяха поставени малко близо едно до друго — не изкривяваха лицето, а само бяха мъничко по-близо едно до друго, за да съответствуват на широкото чело, волевата брадичка и долна челюст и раздалечените скули. Сила! Тя лъхаше от лицето му и все пак Грийф усещаше, че на този човек му липсва нещо недоловимо.
— Ние и двамата сме силни мъже — каза Раул с поклон. — Преди стотина години можехме да воюваме за империи.
Сега беше редът на Грийф да се поклони,
— Но ето че сега водим низка борба за налагане на колониалните закани на тия империи, чиито съдбини сме могли да определим преди стотина години.
— И всичко става на прах и пепел — откликна Раул с библейски цитат и седна до огъня. — Закусвайте си. Не ме гледайте мене.
— Няма ли да похапнете с нас? — покани го Грийф. Раул го изгледа изпитателно и прие.
— Целият съм лепкав от пот — забеляза той. —
Може ли да се измия?
Грийф кимна и нареди на Маурили да донесе един кокосов съд. Раул загледа човекакоза в очите, но не видя нищо освен безизразно равнодушие, когато скъпоценната кварта вода се изля на земята.
— Кучето е жадно — рече Раул.
Грийф кимна и още един кокосов съд бе поднесе на кучето.
И пак Раул се завзира в очите на туземците, но не научи нищо.
— Съжалявам, нямаме кафе — извини се Грийф. — Ще трябва да пиете чиста водица. Дай една черупка,! Техаа. Опитайте от тая акула. След това има октопод,! морски таралежи и салата от водорасли. Съжалявам,! че нямаме фрегат. Момчетата ги домързя вчера, та останахме без птиче месо.
Въпреки, апетита, който не би му попречил да дъвче железни пирони натопени в лой, Грийф ядеше нехайно и хвърляше огризките на кучето.
— Майче все още не мога да свикна с тая първобитна храна — въздъхна той и остави яденето. — Виж, консервите на „Ратлър“! От тях бих си хапнал здравата, но тия боклуци. .. — Той взе голямо парче акулово печено и го хвърли на кучето. — Сигурно ще им свикна, ако не се предадете скоро. .
Раул враждебно се изсмя.;
— Аз дойдох да предложа условия — заяви той натъртено. Грийф поклати глава.
— За условия не става дума. Аз съм ви хванал натясно и нямам намерение да ви пусна.
— Вие мислите, че можете да ме задържите в тая дупка! — провикна се Раул.
— Вие няма да я напуснете освен с белезници. — Грийф измери госта с преценяващ поглед. — Имал съм работа с такива като вас и преди. Ние доста добре прочистихме Южните морета. Но вие сте.. . как да го кажа? … Един вид анахронизъм. Вие сте една отживелица и ние трябва да се отървем от вас.! Лично аз бих ви посъветвал да се върнете на шхуната и да си пръснете мозъка. Това е единственият
начин да избегнете другото, което ви очаква.
Преговорите, доколкото те засягаха Раул, се оказаха безплодни и той се върна на своите позиции убеден, че хората на Голямата скала могат да се държат с години, макар че много бързо щеше да се разубеди, ако би могъл да види как Техаа и раиатейците, щом той се обърна гърбом и изчезна от погледа, запълзяха из канарите и засмукаха и захрускаха огризките, недоядени от кучето му.
— Сега ние седим гладни, братко — каза Грийф,— но така е по-добре, Маурили, отколкото да гладуваме дълги дни напред. След като се наяде при нас до пръсване и се напи до насита с хубава вода, той няма да остане дълго на Фуатино. Може още утре да се опита да си тръгне. Тая нощ ние с тебе ще спим оттатък върха на скалата, а Техаа, той е добър стрелец, ще спи с нас, ако се реши да мине през върха.
Техаа, единствен от раиатейците, бе достатъчно добър катерач, за да се осмели да преодолее опасния път и зората го завари в защитено от канари местенце, на стотина крачки вдясно от Грийф и Маурили.
Първото предупреждение бяха гърмежите от полуострова, които подсказваха, че Браун и двамата раиатейци са открили огън по започналите да се оттеглят към брега пирати и че ги преследват през гъстака. От орловото си гнездо на върха на скалата Грийф още цял час не можеше да види нищо, докато най-после се появи „Ратлър“, плаваща към прохода. Както и първия път, пленените фуатинци я влачеха на буксир с лодки. По нареждане на Грийф Маурили им даваше указания, докато минаваха бавно под тях. До Грийф лежаха няколко пачки динамит на пръчки, добре стегнати и с извънредно къси фитили.
На палубата на „Ратлър“ имаше много хора. На носа, сред раиатейските моряци с пушка в ръка бе застанал един главорез, за когото Маурили каза, че е братът на Раул. На кърмата до рулевия стоеше Друг. За него бе вързана през кръста, но така, че да не му пречи, старата кралица Матаара. От другата страна на рулевия, с ръка придържана от превръзка се виждаше капитан Глас. По средата, както и преди, Вързан през кръста за Наумоо стоеше Раул.
— Добро утро, господин Дейвид Грийф — извика Раул.
— Все пак аз ви предупредих, че ще напуснете острова само с белезници — отговори натъртено Грийф.
— Няма да убиете всички ваши хора, които са тук при мен на борда — гласеше отговорът на бандита. Шхуната се движеше бавно, на тласъци, както
я влачеха моряците от велбота, и вече се намираше почти точно под скалата. Гребците, без да спират, поотпуснаха греблата, но пиратът с пушката, който стоеше на носа, веднага ги заплаши.
— Хвърляй, Голям братко! — извика Наумоо Маурили
на фуатински. — Аз съм изпълнена със скръб и искам да умра. Ножът му е готов, за да пререже въжето, но аз ще го хвана здраво. Не се бой, Голям братко. Хвърляй, хвърляй направо и сбогом!
Грийф се поколеба, после отпусна главнята, която Маурили раздухваше.
— Хвърляй! — подкани го човекъткоза. Грийф все още се двоумеше.
— Ако те излязат в морето, Наумоо все едно ще умре. Помисли за всички други. Какво е нейният живот пред живота на многото?
— Ако хвърлите динамит или дадете един-единствен изстрел, ние ще избием всички на борда — извика им Раул. — Аз ви хванах натясно, Дейвид Грийф. Вие не можете да убиете тези хора, а аз мога. Ти си затваряй устата! — Последните думи бяха отправени към Наумоо, която нареждаше на родният си език и която Раул стисна за гърлото с едната си, ръка, за да я накара да млъкне. Тя от своя страна го стисна с двете ръце и загледа умолително нагоре към Грийф.
— Хвърляйте, господин Грийф, за да пукнат всичките! — избоботи с плътния си глас капитанът. — Маурили Те са мръсни убийци и кабината е натъпкана с тях,
Главорезът, който беше вързан за старата кралица, се обърна наполовина, за да заплаши капитан Глас с пушката си, в това време Техаа от позицията си по-нататък на скалата, гръмна срещу него. Пиратът изпусна пушката от ръката си и на лицето му се изписа безгранично удивление, краката му се подгънаха, той се смъкна на палубата и повлече с себе си кралицата.
— Ляво на борд! Дай ляво на борд! — закрещя Грийф.
Капитан Глас и канавата рязко завъртяха щурвала и носът на „Ратлър“ се насочи срещу скалата. По средата Раул все още се бореше с Наумоо. Брат му се притече на помощ от носа, като остана незасегнадт от бързата стрелба на Техаа и човекакоза. Когато братът на Раул допря дулото на пушката си до хълбока на Наумоо, Грийф доближи главнята до главичката от кибритена клечка с цепнатия край на фитила. Още докато хвърляше с двете ръце голямата връзка динамит, пушката гръмна и Наумоо падна на палубата едновременно с динамита. Този път фитилът беше достатъчно къс. Взривът екна в мига, в който динамитът стигна палубата, и тази част от „Ратлър“ заедно с Раул, брат му и Наумоо изчезна завинаги. Бордът на шхуната бе станал на трески и тя веднага започна да потъва. Всичките ракатейски моряци от бака се хвърлиха във водата. Капитан Глас посрещна първия пират, изскочил по трапа от кабината, с ритник право в лицето, но го събориха и прегазиха в блъсканицата. След главорезите изскочиха хуахинките и когато се хвърлиха през борда, „Ратлър“ потъна и застана на кила си близо до основите на скалата. Салингите й още стърчаха над водата, когато тя стигна дъното.
Отправил поглед надолу, Грийф виждаше всичко, което ставаше под повърхността. Видя Матаара на дълбочина от един клафтер да се отвързва от мъртвия пират и да плува нагоре. Когато подаде глава от водата, тя забеляза капитан Глас, който не можеше да плува, да потъва на няколко ярда от нея. Кралицата, макар и стара жена, но островитянка, се обърна, доближи се до него, повдигна го и го насочи към стърчащите салинги.
Пет глави, руси и кестеняви, се виждаха тук и там на повърхността между черните глави на полинезийците. Грийф, вдигнал пушка, изчакваше удобен случай да гръмне. Но човекъткоза след една минута сполучи и те видяха един труп мудно да отива на дъното. Обаче раиатейските моряци, едри и мускулести, полуриби, довършиха отмъщението. Те бързо отделиха русите и кестенявите глави. Грийф и Другите видяха отгоре как четиримата останали живи бандити бяха хванати, стиснати, повлечени дълбоко надолу и удавени като псета.
След десет минути всичко свърши. Жените от
Хуахине със смях и кикот се хванаха за борда на велбота, който бе влачил шхуната. Раиатейските моряци чакаха заповеди около салинга, където се бяха хванали капитан Глас и Матаара.
— Бедничката ми „Ратлър“! — охкаше капитанът.
— Нищо подобно — отговори Грийф. — За една седмица ще я вдигнем, ще сложим нови ребра в средната част и ще потеглим на път: — След това се обърна към кралицата: — А ти Маурили как си, сестро?
— Наумоо я няма, и Мотуаро го няма, братко, но Фуатино е пак наш. Денят е още млад. Ще прати дума на целия ми народ по високите места при козите. И довечера отново, и както никога преди, ще пируваме и ще се веселим в Големия дом.
— От колко години вече й трябват нови ребра зад траверсната преграда — каза капитан Глас. — Но хронометрите няма да можем да използваме до края на плаването.
— Почти ме е страх да ви заведа на Ню Гибън — каза Дейвид Грийф. — Едва когато вие и англичаните ми дадохте свобода на действие и оставихте острова на мира, успяхме да постигнем някакви резултати.
Валенщайн, германският правителствен комисар от Бугенвил, си наля уиски със сода и се усмихна.
— Ние ви сваляме шапка, господин Грийф — заговори той на безупречен английски. — Това, което сте направили на този дяволски остров, е цяло чудо. И ние ще продължим да не се месим. Той си е дяволски остров, а старият Кохо е най-големият главен дявол от всичките тях. Никога нямаше да можем да го накараме да се подчини. Той е лъжец и не е глупав. Той е чернокож Наполеон, Талейран, който събира човешки глави и яде човешко месо. Спомням си, преди шест години, когато отидох там с английски кръстосвач. Черните бяха офейкали в гъсталаците, разбира се. Но намерихме неколцина, които не могли да избягат. Една от тях беше последната му жена. Бяха я обесили за едната ръка на припек за две денонощия. Ние я свалихме, но въпреки това тя умря. А приковани с колове в течаща вода намерихме три други жени. Всичките им кости бяха строшени, а ставите смазани. Смята се, че такава подготовка ги прави крехки за ядене. Бяха още живи. Жизнеспособността им е изумителна. Една от тях, най-старата, изтрая почти десет дена. Да, това бе образец на предпочитаните от Кохо ястия. Нищо чудно, че е див ззяр. Как изобщо сте го укротили, за нас остава неразрешима загадка.
— Не бих го нарекъл точно укротен — отговори Грийф. — Макар и да идва от време на време мирничък и послушен.
— Това е повече, отколкото ние постигнахме с нашите кръстосвачи. Нито германците са го виждали някога, нито пък англичаните. Вие сте първият.
Не, пръв е бил Мактавиш — възрази Грийф.
— А, да, спомням си го: дребничкият, съсухрен шотландец. — Валенщайн отпи от уискито си. — Наричат го „Умиротворйтелят“, нали?
Грийф кимна.
— И разправят, че заплатата, която получава от вас, е по-голяма от моята или на английския комисар, а?
— Боя се, че е така — призна Грийф. — И без да се обиждате, наистина я заслужава. Той обикновено остава там, където има метеж. Той е магьосник. Той е този, който закрепи позициите ми на Ню Гибън. Сега е на Малаита, разработва за мен плантация.
— Първата ли?
— На Малаита няма дори и станция, търговски пост. Вербувачите на работници все още слагат покрив на лодките си и както едно време, бодлива тел на релинга. Ето я и плантацията. След половин час ще сме там. — Той подаде бинокъла на госта си. — Вляво от бунгалото се виждат навесите за лодки. Отвъд са бараките. А вдясно са сушилните за копра. Вече сушим доста много. Старият Кохо се е цивилизовал достатъчно, за да кара поданиците си да донасят орехите. Ей го устието на потока, където сте намерили трите жени, сложени за омекотяване.
— „Уъндър“ се насочи право към котвеното място. Яхтата се издигаше и спускаше по люшкащите я гладки като огледало вълни, разкъсани тук-там от браздички зад кърмата. Настъпваше краят на мусоните и въздухът бе тежък и лепкав от тропическата влага, небето бе претрупан оловен хаос от безформени облаци. Те забулваха на върволици скалистия остров и се заплитаха във венци, подгонени от бурните пориви на вятъра, а през тях мрачно надзъртаха крайморските носове и върхове от вътрешността. На един чукар знойно пламтеше косо падащ слънчев лъч, на друг, по-малко от миля по-нататък, беснееше щорм и се изсипваше яростно пороен дъжд.
Това беше влажният, плодороден, див остров Ню Гибън, разположен на петдесет мили откъм подветрената страна на Шоазьол. Географски той принадлежеше към Соломоновите острови. Политически демаркационната линия на германското и английското влияние го разполовяваше, което налагаше съвместния контрол на двамата правителствени комисари. В случая с Ню Гибън този контрол съществуваше само във вида в колониалните администрации на двете части. Всъщност нямаше изобщо никакъв контрол, то пък някога бе имало. Ловците на трепанги едно не са го отминавали. Търговците на сандалово дърво, след твърде неприятни случки, се бяха отказали от него. Роботърговците не бяха сполучили да вербуват нито един работник от острова и след като на шхуната „Дорсет“ намериха избити всичките моряци, го бяха оставили на мира. След време едно малко дружество се опита да разработи плантация за кокосови орехи, но я изостави, след като няколко управители и доста от наетите работници забиха главите си. Германски и английски кръстосвачи не можаха да накарат диваците да се вслушат в гласа на здравия разум. Четири пъти мисионерски дружества се бяха опитвали да завоюват острова, но и четирите пъти бяха отблъснати, кога от болести, кога от кланета. Последвали пак кръстосвачи, пак усмирителни експедиции и всичките останали безплодни. Човекоядците винаги се бяха отегляли в горите и се бяха присмивали на свирещите снаряди. След заминаването на бойните кораби, не е имало нищо по-лесно наново да издигнат колиби от клони на мястото на изгорените и да иззидат наново пещите.
Ню Гибън беше голям остров, цели сто и петдесет мили дълъг и наполовината на това широк. Наветрената му страна беше скалиста и нарязана, без котвени места и заливчета, и беше населен с десетки воюващи помежду си племена, поне така е било преди Кохо да се издигне като Камехамеха и със силата на оръжието и значителна държавническа дарба да спои трайно племената в конфедерация. Политиката му да не допуска общуване с белите е била във висша степен правилна, доколкото се отнасяше до оцеляването на неговите поданици; а след Посещението на последния кръстосвач той беше правил каквото си иска, докато Дейвид Грийф и Мактавиш Умиротворителя не бяха слезли на безлюдния бряг, където навремето са били построени германските бунгало и бараки и разните сгради на английската мисия.
Последвали войни, лъжлив мир и пак войни. Съсухреният дребен шотландец умееше да създава спречквания също както и да ги изглажда, и понеже не се задоволяваше да владее крайбрежието, беше докарал туземци от Малаита и беше нахълтал по пътеките на дивите прасета във вътрешността на гъсталаците. Той опожаряваше села, докато на Кохо му дойде до гуша да ги възстановява, а когато взе в плен и сина на Кохо, принуди стария вожд да дойде да преговаря. Именно тогава Мактавиш установи съотношението в размяната на главите. Срещу всяка глава на свой човек той обеща да взема по десет глави от племето на Кохо. След като Кохо се убеди, че шотландецът е човек, който държи на думата си, за първи път настъпи истински мир. Междувременно Мактавиш беше построил бунгалото и бараките, бе разчистил горските гъстаци по крайбрежието и бе засадил плантацията. Подир това беше поел нататък, да оправя размириците на Тасмановия атол, където бе избухнал мор от черна шарка и магьосниците го бяха приписали на плантацията на Грийф. Веднъж, една година по-късно, пак го бяха повикали да оправя работите на Ню Гибън и Кохо, след като плати наложената му глоба от двеста хиляди кокосови ореха, реши, че е по-евтино да спазва мира и да продава орехите. Пък и младежкият му плам бе вече попрегорял. Той остаряваше и куцаше с единия си крак, защото прасецът му бе прострелян с пушка.
— Познавах един тип в Хавай — каза Грийф, — управител на плантация за захарна тръстика, който си служеше с чук и голям пирон.
Те седяха на широката веранда на бунгалото и наблюдаваха как Уърт лекува болните работници. Бяха туземци от Ню Джорджия и този с болния зъб беше оставен последен. Уърт тъкмо се беше провалил в първия си опит. Той избърса потта от челото с едната си ръка и размаха клещите с другата.
— И е счупил не една челюст — заяви той намръщено.
Грийф поклати глава. Валенщайн се усмихна и повдигна вежди.
— Поне твърдеше, че не е чупил — възрази Грийф. — Нещо повече: уверяваше, че винаги успява още при първия опит.
— Виждал съм да го правят, когато бях втори домощниккапитан на кораб за лимонов сок — обади се капитан Уорд. — Началството използваше чук за калафатене и стоманена свая. И вадеше зъбите с първия удар: чиста работа!
-Аз предпочитам клещите — промърмори мрачно Уърт и вкара инструмента в устата на чернокожия. Когато взе да дърпа, работникът застена и подскочи. — Я ми помогнете и го дръжте да не скача — помоли управителят на плантацията.
Грийф и Валенщайн хванаха черния от двете страни и го натиснаха. Той от своя страна се сборичка с тях и стисна клещите със зъби. И всички се заклатиха напред и назад. Такова напрежение в задушливия зной ги накара да се изпотят. Черният се изпоти също, но това беше изпотяване от раздиращата го болка. Столът, на който седеше, се прекатури. Капитан Уорд спря, както си наливаше уиски И им подвикна, за да ги окуражи. Уърт се замоли на асистентите си да не пускат пациента, а сам продължи да извива зъба, докато той не изпращя, и тогава се помъчи направо да го издърпа.
И никой от тях не забеляза дребния чернокож, Който с куцукане се изкачи по стъпалата и спря да ги погледа. Кохо беше консерватор. Дедите му преди него не бяха носили дрехи, не носеше и той, нямаше дори и метната през рамото връв. Многото Заразни дупки в носа, устните и ушите говореха за това, че слабостта му към разкрасяване отдавна бе угаснала. Дупките в долния край на ушите му бяха скъсани, но за размерите им свидетелствуваха висналите ивици изсъхнала плът, които стигаха до раменете. Сега той държеше само на удобството и в една от по-малките дупки в дясното си ухо носеше къса глинена лула. През кръста бе препасан с евтин колан и между изкуствената кожа и собствената му кожа бе затъкнато голо острие на дълъг нож. На колана висеше бамбукова кутийка за бетел Й вар. В ръка държеше едрокалибърна пушка шнайдер с къса цев. Беше неописуемо мръсен, тук-там Обезобразен от зараснали рани; най-грозен бе белегът, оставен от куршума, който бе отнесъл половината от левия му прасец. Хлътналите навътре уст
ни подсказваха, че са му останали вече твърде малко зъби. Лицето и тялото му бяха изпосталели и сбръчкани, обаче черните, подобни на мъниста очи, малки и разположени близо едно до друго, бяха много будни; но неспокойни и злобни, те приличаха повече на маймунски, отколкото на човешки.
Той наблюдаваше и се хилеше като някоя хитра маймуна. Удоволствието, доставено му от страданието на пациента, бе неподправено, понеже светът, в който живееше, беше свят на болки. Беше изтърпял своя дял и причинил на другите много повече. Когато зъбът се отдели от тясното си гнездо в челюстта и клещите застъргаха по другите зъби и изскочиха от устата с късащ нервите звук, очите на стария Кохо направо заблестяха и той загледа с ликуване нещастния чернокож, рухнал на пода на верандата с ужасен стон и стиснал главата си с двете ръце.
— Струва ми се, че ще припадне — каза Грийф и се наведе над жертвата. — Капитан Уорд, дайте му, моля ви се, чаша уиски. А няма да е зле да пийнете и вие, Уърт: разтреперали сте се като лист.
— Май и аз бих пил — обади се Валенщайн, който бършеше потта от лицето си. Очите му доловиха сянката на Кохо върху пода и я проследиха до самия престарял вожд. — Хей, тоя пък кой е?
— Здравей, Кохо! — поздрави приветливо Грийф, но, разбира се, не му протегна ръка.
Това беше едно от многото табута, отредени на Кохо от магьосниците, когато се бе родил: неговата плът никога да не допре плътта на бял човек. Уърт и Уорд, капитанът на „Уъндър“, поздравиха Кохо, но Уърт се навъси, когато видя пушката, защото едно от неговите табута пък беше никой туземец, дошъл в плантацията, да не носи оръжие. Пушките имаха неприятния обичай да гръмват от хълбок при подобни обстоятелства. Управителят плесна с ръце и веднага дотича черен домашен слуга, доведен от Сан Кристобал. По знак на Уърт той взе пушката от госта и я занесе вътре в бунгалото.
— Кохо — заговори Грийф на разваления английски на туземците, за да представи германския комисар, — това човек господар, него в Бугенвил .. аз казва, него голям господар много.
Кохо, подсетил се за посещенията на разни германски кръстосвачи, се усмихна с пламъче на неясни спомени в очите.
— Не се ръкувайте с него, Валенщайн — предупреди Грийф. — Табу, нали разбирате. — След това се обърна пак към Кохо: — Аз казва тебе, ти пак събра много тлъстини. Време вече тебе ожениш се за нова Мери, а?
— Мене много стар човек — отговори Кохо и уморено поклати глава. — Мене не харесва вече него Мери. Мене не харесва яде тях, кай-кай. Близо мене съвсем умре. — Крадешком той отправи многозначителен поглед към Уърт, който беше отметнал глава и вдигнал до устата висока чаша. — Мене обича него ром. Грийф поклати глава:
— Него табу черен човек.
— Него черен човек не табу — възрази Кохо и кймна към стенещия работник.
Него човек болен — обясни Грийф. Мене човек болен. Тебе човек голям лъжец — засмя се Грийф. — табу, всичко време табу. Сега, Кохо, ние има говори него човек, заедно него голям човек господар. И той, Валенщайн и старият вожд седнаха на верандата да обсъждат държавни дела. Кохо бе Похвален за спазване на мира, а той с много извинения за старческата си немощ се закълна да го Опазва занапред и завинаги. След това разискваха въпроса за разработване на германска плантация двадесет мили по-нататък по брега. Земята, разбира се, щяха да купят от Кохо и цената бе установена в тютюн, ножове, мъниста, лули, брадвички, и мидени пари — всичко освен спиртни напитки. Докато се водеше разговорът, Кохо понадзърташе през прозореца и наблюдаваше как Уърт Обърква разни лекарства и оставя шишетата обратно на рафтчето на аптечката. Видя също как управителят завърши работата и си сипа чаша уиски. Кохо грижливо си взе бележка за бутилката. Но макар и да се забави цял час след като приключиха расговорите, не се случи нито за миг в стаята да Има никой. Когато Грийф и Уърт седнаха да говорят по работа, Кохо се отказа.
— Мене отиде него шхуната — заяви той, обърна и закуцука навън.
— Ех, как западат могъщите — изсмя се Грийф. — Само като си помисля, че тая развалина е бил Кохо, най-свирепият и кръвожаден убиец на Соломоновите острови, който през целия си живот не е зачитал две от най-великите световни сили… А сега отива на шхуната и ще се мъчи да изпроси от Денби чаша уиски.
Търговският агент на „Уъндър“ за последен път в живота си изигра номер на туземец. Той беше в каюткомпанията и проверяваше списъка на стоките, които се откарваха с велботите на брега, когато Кохо с куцукане слезе по трапа и седна срещу него на масата.
— Мене близо съвсем умре — изля тежката си мъка старият вожд. — Мене не обича вече него Мери. Мене не иска вече него кай-кай. Мене вече много болен човек. Мене скоро свърши. — Настъпи продължително мълчание, по време на което по лицето му се изписа неизразима загриженост за стомаха, който той потупа плахо, сякаш искаше да подскаже, че го боли. — Корем него мене много болен. — Последва ново замълчаване, което подканваше Денби да направи някаква забележка. То завърши с дълга, тягостна въздишка. — Мене обича него ром.
Денби безсърдечно се изсмя. Старият човекоядец и преди се бе мъчил да изпроси нещо за пиене, ала най-строгото табу, наложено от Грийф и Мактавиш, беше забраната на алкохол за туземците от Ню Гибън.
Бедата беше там, че Кохо бе придобил вкус към него. На младини беше изпитал насладата от пиянството, когато бе изклал всичко живо на шхуната „Дорсет“, но за зла врага, беше я изпитал заедно с всичките си съплеменници и запасите им не изтраяха много дълго. После, когато беше повел голите си воини да разгромят германската плантация, беше постъпил по-умно и бе присвоил всичките питиета само за себе си. Резултатът бе едно безразборно пиянство, като се започне от бира, подправена с хинин, та до абсент и кайсиево бренди. Пиянството продължи с месеци и разпали у него жажда, която
щеше да го преследва, докато умре. Предразположен към алкохола, както всички диваци, цялата му снага ламтеше за него. Той копнееше за това изкъпване, за усещането, че някакви личинки са плъзнали топло и сладостно в мозъка му, от което му даваше хубаво и радостно и го обземаше безкраен възторг. А в безсъдържателната му старост, когато войните и пиршествата го изморяваха, а едновременшните вражди бяха прегорели, той жадуваше все повече и повече за живителния огън, който излизаше като течност от бутилките — от какви ли не бутилки, — защото той си ги спомняше много добре. Старецът седеше с часове на слънце и от време на време му потичаха лиги, когато скръбно си спомняше безподобната оргия след опустошаването на германската плантация.
Денби прояви съчувствие. Той разпита стария Кохо за неразположението и му предложи таблетки Против запек от чекмеджето с лекарства, церове и голямо разнообразие от най-различни безобидни Хапчета и капсули. Но Кохо твърдо отказа. Навремето, когато беше изклал моряците от „Дорсет“, беше захапал капсула с хинин, освен това двама от воините му, след като бяха опитали някакъв бял прах, се бяха проснали на земята и много скоро след това мъчително бяха умрели. Не, той не вярваше в лекарства. Но течностите от бутилки, хладно Пламтящите дарители на младост и топло греещите сътворители на блянове! Нищо чудно, че белите хора ги ценяха толкова много и отказваха да лекуват
с тях.
— Ром, него добър човек — жално повтаряше той пак и пак с отегчителното търпение на старците.
Тъкмо тогава Денби направи грешката и му изигра лоша шега. Той се дръпна зад Кохо, отключи шкафа с лекарствата и извади шише от четири унЦии с етикет „синапена есенция“. Като се преструваше, че го отпушва и пие от съдържанието, в огледалото на носовата преграда той забеляза Кохо, извил се наполовина назад, напрегнато да го наблюдава. Денби млясна с устни, поизкашля се от удоволствие и сложи шишето на мястото му. Без да заключи пак шкафа, той се върна на стола си и като се позабави, се качи на палубата, остана до трапа и се ослуша. След няколко мига тишината долу се
наруши от страшна дрезгава, задушаваща кашлица. Денби се позасмя и с непринуден вид слезе по трапа. Шишето беше на мястото си и старецът седеше в същата поза. Денби се удиви от желязното му самообладание. Устата, устните и езикът и всичките му чувствителни лигавици пламтяха в огън. Той се задъхваше и на няколко пъти малко остана да се закашля. Въпреки волята сълзи пълнеха очите му и се стичаха по бузите. Един обикновен човек би кашлял и се давил половин час. Но лицето на стария Кохо бе мрачно и спокойно. Беше се досетил, че са му изиграли шега и в очите му се появи изражение на омраза и злоба, толкова първобитна, толкова пъклена, че по гърба на Денби полазиха студени тръпки. Кохо гордо се изправи.
— Мене отива — каза той. — Ти вика един лодка вземе мене.
След като изпрати Грийф и Уърт, които тръгнаха на коне да обиколят плантацията, Валенщайн се разположи в голямата всекидневна и се зае да разглоби и почисти автоматичния си пистолет с парцали и оръжейно масло. На масата до него стоеше вечната бутилка уиски и куп шишета със сода. Случайно там имаше и още една не съвсем пълна бутилка. Тя също беше от уиски, което личеше по етикета, но в нея Уърт беше забъркал нещо за мазане на конете и бе забравил да я прибере.
Както си работеше, Валенщайн хвърли поглед през прозореца и видя Кохо да идва по пътеката към бунгалото. Вождът куцукаше много бързо, обаче когато се качи на верандата и влезе в стаята, тръгна бавно и гордо. Той седна и загледа как германецът чисти оръжието. Макар устата, устните и езикът му да пламтяха, той с нищо не го показа. Като минаха пет Минути, заговори:
— Ром, него добър нещо. Мене обича ром.
Валенщайн се усмихна и поклати глава, и тогава вироглавото дяволче в него му подсказа да направи това, което щеше да бъде неговата последна шега, изиграна на туземец. Всъщност хрумването се породи от приликата между двете бутилки. Той остави
частите от пистолета и си наля уиски със сода. както беше застанал между Кохо и масата, Валентин размени местата на двете бутилки, изпи чашата си до дъно, престори се, че търси нещо и излезе. Отвън чу изненадано задавяне и кашлица, ала като се върна, старият вожд седеше както преди. сместа в бутилката обаче беше намаляла и беше разклатена.
Кохо се изправи, плесна с ръце и когато домашният слуга се показа, даде му знак, че си иска пушката. Момчето донесе оръжието и според обичая поведе госта по пътеката. Чак след като излязоха през вратата, слугата даде пушката на собственика й.;аленщайн се подсмиваше и гледаше как старият куцукаше по брега към реката.
Подир няколко минути, когато сглобяваше пистолета си, той чу далече да изгърмява пушка. За миг се сети за Кохо, но повече не помисли за това. Уърт Грийф бяха взели със себе си ловни пушки и сигурно някой от тях беше стрелял по гълъб. Валентайн се отпусна, позасмя се, засука русия си мустак, задряма. Стресна го възбуденият глас на Уърт, който крещеше:
— Бий там него голямото камбана! Бий него силно го! Бий с всички сили!
Валенщайн изскочи на верандата тъкмо навреме
за да види как управителят прескочи с коня си ниската ограда около бунгалото и се понесе по брега след тиф, който бясно препускаше напред. Силно пращене и пушек се издигаха зад кокосовите палми и обясняваха какво е станало. Горяха навесите за лоди бараките. Голямата камбана на плантацията
биеше оглушително; германският комисар се затича
по брега и видя велботите трескаво да се отблъскват
от шхуната.
Бараките и навесите за лодки с покриви от трева суха като прахан, бяха обгърнати от пламъци. Грийф изскочи от кухнята, понесъл за единия крак гоЛо черно дете. То беше обезглавено.
— Готвачката е там вътре — рече той на Уърт — тя е без глава. Много е тежка, пък и аз трябваше да се махам.
— Виновният съм аз — каза Валенщайн. — Това е направил старият Кохо. Аз му дадох да пие от конското лекарство на Уърт.
— Предполагам, че е хванал гората — обади се Уърт, скочи на коня си и го пришпори. — Оливър е там, при реката. Дано да не е налетял на него.
Управителят препусна в галоп между дърветата. След няколко минути, когато обвъглените останки от бараките се срутиха, го чуха да вика и всички се впуснаха натам. Настигнаха го на самия речен бряг. Все още седеше на седлото, странно пребледнял, и гледаше нещо на земята. Беше трупът на Оливър, младият помощник управител, при все че беше трудно да се познае, защото беше без глава. Черните работници, дошли тичешком от полетата, сега се стълпиха задъхано наоколо и по нареждане на Грийф направиха набързо носилка за убития.
Валенщайн се разтърси от пристъп на истинска германска скръб и разкаяние. Очите му неприкрито се наляха със сълзи, сетне той спря да се окайва и започна да кълне. Пламналият в него гняв беше също толкова германски, както и ругатните, а когато понечи да грабне двуцевката на Уърт, на устата му бе избила пяна.
— Да ги нямаме такива! — сурово заповяда Грийф. — Я се стегнете, Валенщайн! Не ставайте глупак!
— Нима ще го оставите да избяга? — безумно закрещя германецът.
— Той е избягал. Гъстаците започват ей тук, от реката. То си личи, къде е прегазил. Той вече е стигнал пътеките на дивите прасета. То е все едно да търсиш игла в копа сено и ако тръгнем да гоним него, някои от младите му воини ще ни видят сметката. Освен другото всички пътеки са пълни с капани — вълчи ями, отровни бодли и какво ли не. Мактавиш и неговите диваци са единствените, които могат да се справят с тия пътеки и дори и от тях миналия път загинаха трима души. Хайде върнете се в къщата. Довечера ще чуете, ще затръбят раковините и ще забумтят бойните тъпани, и ще се развихри цяло сатанинско веселие. Те няма да ни нападнат, но дръжте работниците по-близо до къщата, господин Уърт. Хайде!
На връщане по пътеката се натъкнаха на чернокож, който хленчеше и нареждаше на висок глас.
— Затвори него уста, дето твоя! — кресна му Уърт. — Какво име ти прави него врява?
— Него човек Кохо свърши него две буламакау— й-овори черният и многозначително прекара показалеца през гърлото си.
— Заклал е кравите — каза Грийф. — Това значи, известно време няма да имате мляко, Уърт. Ще се погрижа да ви изпратят две крави от Уги.
Валенщайн не можеше да се утеши, докато слезлият на брега Денби не си призна за дозата синапена есенция. След това германският комисар дори се развесели, макар и да засука русите си мустаци свирепо и да продължи да кълне Соломоновите острови с псувни, отбрани от четири езика. . На другата сутрин, както се виждаше от стенга на „Уъндър“, от гъстаците се издигаха безброй сигнали. От нос на нос и обратно през непрогледната джунгла стълбовете дим се виеха, издигаха се на кълба и говореха. Затънтени селища и по-високите върхове, отвъд най-далечните набези, които някога се бе впускал Мактавиш, се присъединяваха към тревожния разговор. От другата страна на реката не спираше страхотното надуване на раковини и отвсякъде, екнал в тихия въздух, долиташе от много мили плътният бумтящ отглас на големите бойни тъпани, направени от огромни дъНери, обгорени отвътре с огън и издълбани със сечива от камък и морски черупки. — Нищо не ви заплашва, докато не мърдате от тука. — каза Грийф на управителя. — Аз трябва да продължа за Гувуту. Те няма да излязат на открито да ви нападнат. Дръжте работниците тука. Спрете разчистването, докато това не премине. Изпратите ли някоя отделна група, те ще я избият. И каквото и да правите, да не се излъжете да навлезете в гъстаците да гоните Кохо. Направите ли това, той ще ви очисти. Единственото, което трябва да правите, е да чакате Мактавиш. Аз ще го изпратя с команда негови туземци от Малаита. Той е единственият човек, който може да навлезе във вътрешността. А докато той дойде, ще оставя при вас ДенВи. Вие не възразявате, нали, господин Денби? Ще изпратя Мактавиш с „Уанда“ и ще можете да тръгнете с нея и да се върнете на „Уъндър“. Капитан Уърд ще се справи без вас тоя път.; — Точно това щях да предложа и самият аз — отговори Денби. — Никога и през ум не ми е минавало, че с една шега може да се забърка цялата тая каша. Виждате ли, в известно отношение се
смятам виновен за това.
— Виновен съм и аз — намеси се Валенщайн.
— Но пръв започнах аз — настоя търговският агент.
— Може да е така, но аз го продължих.
— А Кохо го довърши — добави Грийф.
— Във всеки случай ще остана и аз — заяви германецът.
— Аз мислех, че вие идвате с мен в Гувуту —
к възрази Грийф. — Щях да дойда. Но тоя остров се намира от части под мое ведомство, а аз се проявих като пълен глупак. Ще остана и ще помогна всичко да се оправи.
От Гувуту Грийф изпрати подробни нареждания за набиране на работници, с един кеч, който тъкмо тръгваше за Малаита. Капитан Уорд отплава с „Уъндър“ до островите Санта Крус, а Грийф взе назаем от английския комисар велбот с екипаж от черни каторжници и прекоси протока, за да огледа ливадите оттатък Пендуфрин.
Подир три седмици с издути платна при силен вятър той мина край кораловите плитчини и преодолявайки прибоя, стигна спокойното котвено място на Гувуту. Пристанището беше празно, ако не се смяташе един малък кеч, застанал близо до крайбрежния риф. Грийф позна, че е „Уанда“. Той очевидно беше току-що пристигнал през протока Тулаги, защото чернокожите моряци още се занимаваха с прибиране на платната. Когато застана до кета, сам Мактавиш протегна ръка, за да му помогне да прескочи през релинга.
— Какво се е случило — попита Грийф. — Още ли не сте тръгнали? Мактавиш кимна:
— Дори се върнах. На борда всичко е наред.
— Как е Ню Гибън?
— Беше си на място, когато го видях за последен път, ако не смятаме липсата на някои незначителни украшения на общата гледка.
Мактавиш беше от тихите буйни хора, дребен като Кохо и съсухрен като него, с махагонов цвят на лицето и безизразни очички, които приличаха повече на два остри върха на свредел, отколкото на очи. шотландец, Безстрашен, без прояви на въодушевление, неподатлив на болести, безразличен спрямо Зимата и сантименталностите, той беше мършав, жесток, и безпощаден. като змия. За Грийф беше пределно ясно, че сегашният му кисел вид предвещава лоши новини, — Хайде, изплюйте камъчето! — каза той. — Как е станало? — Това е нещо, което трябва строго да се осъди, и срам и позор, за шегите с тия диви чернокожи — отговори Мактавиш. — А те са и много скъпи. Елате долу, господин Грийф. Ще ви бъде по-леко да чуете и видите с чаша уиски в ръка. Моля, минете. — Как оправихте положението — запита го Грийф, те двамата седнаха в кабината. Дребничкият шотландец поклати глава. — Нямаше какво да оправям. Всичко зависи от това, как гледате на нещата. Иначе би могло да се каже, че всичко е било оправено — забележете! — съвсем оправено, преди още да стигна там. — А плантацията, човече? Плантацията? Няма никаква плантация. Многогодишният друд е изравнен със земята. Всичко е така, както бе, когато започнахме, откъдето мисионерите бяха започнали, откъдето германците бяха започнали… и където бяха свършили. На пристана не е останал камък върху камък. Сградите са черни пепелища. И сетното дърво е отсечено и дивите прага изкореняват ямса и бататите. Тия работници от Ню Джорджия, чудесни момчета бяха, сто души, доста пари ви струваха на вас. И да ви кажа истината, нито един не е останал.
Той млъкна и взе да бърка в голям шкаф под трапа.
— Ами Уърт? И Денби? Й Валенщайн?
— Точно това ви разправям. Ето, погледнете. Мактавиш измъкна чувал, съшит от оризова рогозка и изтърси съдържанието му на пода. Дейвид рийф рязко скочи, защото, вцепенен, видя пред себе си главите на тримата мъже, които бе оставйл на Ню Гибън. Русите мустаци на Валенщайн
вече не стърчаха свирепо засукани, а висяха клюмнали от горната устна.
— Не зная как е станало това — мрачно продължи гласът на шотландеца. — Но предполагам, че са навлезли в гъстаците да гонят тоя дърт мизерник
— А къде е Кохо? — попита Грийф.
— В гъстаците си е и е пиян-залян. Затова можах да докопам главите. Беше толкова пиян, че не го държаха краката. Измъкнаха го на гръб от селото, когато нахълтахме там. И ако ме освободите от тия глави, ще ви бъда много признателен. — Той спря за малко и въздъхна. — Предполагам, че ще им устроят редовно погребение. Макар че, както си мисля, те биха били чудесни антики. Всеки почтен музей би платил по стотина лири за парче. Няма да е зле да пийнете още една чаша. Изглеждате малко пребледнял… Ха така, обърнете я тая чаша и ако бихте приели моя съвет, господин Грийф, трябва най-решително да се опълчите против разните шеги с чернокожите. Те винаги носят неприятности и са много скъпи като развлечение.
Островът Фиту-Айва беше последната независима полинезийска крепост в Южните морета. Три обстоятелства допринасяха за независимостта на Фиту-Айва. Първото и второто бяха уединението му войнствеността на неговото население. Но в края на краищата тези обстоятелства не биха спасили острова, ако Япония, Франция, Великобритания, Германия и Съединените щати не бяха проявили едновременно интересите си към него. Подобно на гавроши, които се дърпат за едно пени, те се счепкаха за острова и така си пречеха едни на други. военните плавателни съдове на петте сили се скупчиха в единственото малко пристанище на Фиту-Аива. Носеха се слухове за война, отправяха се заплахи. Хората из целия свят четяха по време на сутрешната си закуска информация за Фиту-Айва. И както се изрази навремето един матрос янки, й всички стъпиха едновременно в една и съща копаня. Ето защо остров Фиту-Айва избягна даже и обединения протекторат и неговият крал Тулифау, или Ууи Тулифау, продължаваше да раздава височайше Правосъдие от своя дворец, изграден с калифорнийско дърво от един сиднейски търговец. Туй Ту-ифаУ беше крал от главата до петите, крал от първата секунда на своя живот. Нещо повече, когато навършиха петдесет и осем години и пет месеца неговото владичество, кралят беше само на петдесет и осем години и три месеца. Това ще рече, той бе царствувал с пет милиона секунди повече, отколкото бе живял на този свят, защото го бяха коронясали два месеца преди да се роди.
Беше крал в истинския смисъл на думата, фигурата му беше царствена и се извисяваше на шест Й половина фута. Без да бъде излишно пълен, той тежеше триста и двадесет фунта. Впрочем подобен ръст и тегло не бяха рядкост сред полинезийските вождове. Жена му — кралица Сепели, беше висока шест фута и три инча и тежеше двеста и шестдесет
фунта, докато нейният брат Уилиами, който командуваше армията в промеждутъците, когато се оттегляше за малко от поста първи министър, я надвишаваше с един инч на ръст и точно с петдесет фунта по тегло. Туй Тулифау имаше весел нрав и беше голям почитател на хапването и пийването. Също тъй весели и добродушни бяха и всички негови поданици, освен когато се разгневяваха. Тогава бяха способни да замерват с умрели прасета тези, които възбуждаха техния гняв. Независимо от всичко, когато се наложеше, те умееха да се сражават като моарийците, в това неведнъж се бяха убеждавали в миналото разбойниците — търговци на сандалово дърво и роби, когато стъпваха на техния бряг.
„Кентени“, шхуната на Грийф, премина през Каменните стълбове при входа на залива преди цели два часа и сега пълзеше към пристанището, гонена от лекия полъх на бриза, който не се решаваше да задуха истински. Вечерта беше прохладна и звездна. Всички се суетяха на кърмата и очакваха шхуната, която пълзеше като охлюв, да се добере до удобно място, за да хвърли котвата. Уили Смий, магазинерът, изскочи от кабината и веднага привлече вниманието на останалите с новите дрехи, които бе облякъл по случай слизането си на сушата. Помощниккапитанът огледа ризата му, ушита от най-тънка бяла коприна, и се закиска.
— Сигурно тази вечер отиваш на танци? — подхвърли Грийф.
— Не — отвърна вместо него помощниккапитанът. — Това е в чест на Таитуа. Уили е влюбен до уши в нея.
— Нищо подобно — започна да протестира Уили.
— Тогава тя е влюбена в теб, а това е едно и също — продължи помощниккапитанът. — Няма да мине и половин час, след като слезеш на брега, и ти, с венец на главата и цвете зад ухото, ще прегърнеш твоята Таитуа.
— Това е най-обикновена завист — изсумтя Уили
Смий. — И на тебе ти се иска да я прегърнеш, ама
не можеш.
— То е само защото не мога да си намеря такава риза. Обзалагам се на половин крона, че ще отплуваш от Фиту-Айва без ризата.
— И ако не я получи Таитуа, тогава навярно ще я вземе Туй Тулифау — предупреди го Грийф. — Гледай да не му се мяркаш пред очите с тази риза, инак ще трябва да се простиш с нея.
— Точно така — съгласи се капитан Бойг, като откъсна за миг поглед от блещукащите светлинки на къщите, пръснати по брега, които наблюдаваше. — Когато пристигнахме тук миналия път, той наложи глоба на един от моите канаки и му взе модерния колан и ножа заедно с ножницата. — Капитанът се обърна към своя помощник. — Можете да хвърлите котва, господин Меш. Не отпускайте много веригата. Няма изгледи да задуха, а утре сутринта може да се преместим срещу навесите със
сушените кокосови ядки.
Минута по-късно котвата полетя с дрънчене надолу. До борда вече стоеше спусната във водата лодка и групата, която отиваше на брега, се настани в нея. Освен канаките, които слизаха до един на сушата, в лодката бяха Грийф и Уили. В началото на малкия коралов кей Уили Смий смънка някакво извинение, отдели се от своя шеф и изчезна в палмовата алея. Грийф се отправи в противоположна посока, покрай фасадата на стара мисионерска черква. Тук на брега, сред гробовете, леко облечени в аху и лавалава, окичени с венчета, гирлянди и големи, фосфоресциращи ружи, втикнати в косите им, танцуваха младежи и девойки. Малко по-нататък Грийф мина край дълга колиба химине, направена от трева, където няколко десетки по-възрастни хора, насядали в дълги редици, пееха стари черковни песни, научени от мисионери, за които вече никой не си спомняше. Той мина и край двореца на Туй Тулифау. По светлините и шума Грийф разбра, че там, както обикновено, пируваха. От всички щастливи острови в Южните морета Фиту-Айва беше най-щастливият. Тук пируваха и се веселяха при раждания и смърт и с еднакво усърдие чествуваха както умрелите, така и още неродените.
Грийф продължаваше да се движи по Пътя на ракитите, който криволичеше и се виеше през роси ни цветя и папратовидни водорасли. Топлият въздух беше изпълнен с благоухания, а над главата на фона на звездното небе, се открояваха отрупани с плодове мангови дървета, величествени авокадод и корони на стройни палми. Тук-там се мяркаха колиби от трева. От мрака долитаха гласове и смях. Малко по-далече, в морето, проблясваха светлинки и се дочуваше тиха песен — рибарите се завръщаха от рифа.
Най-после Грийф кривна встрани от пътя и в тъмното се препъна в едно прасе, което изгрухтя недоволно. Той надникна през отворената врата и видя як, възстар туземец, седнал на куп рогозки. От време на време туземецът замахваше несъзнателно към босите си крака с връзка кокосови нишки и разгонваше мухите. Той носеше очила и четеше съсредоточено някаква книга. Грийф беше убеден: че е библия на английски. Човекът беше Иеремия — неговият търговски агент, кръстен на пророк Иеремия.
Кожата на Иеремия беше по-светла, отколкото у останалите жители на Фиту-Айва, но това беше напълно естествено за един чистокръвен самоанец,,
какъвто беше той. Възпитан от мисионери, той бе служил предано на тяхното дело като учител в западните коралови острови, населени с людоеди. За награда го бяха изпратили във Фиту-Айва, този: същински рай, където всички бяха добри миряни и нямаше кого да връща в правия път. За зла участ Иеремия беше прекалено начетен. Случайно попадналият в ръцете му том на Дарвин, свадливата му съпруга и една хубавичка вдовица от Фиту-Айва стигаха, за да го вкарат в редовете на заблудилите се. Това не беше вероотстъпничество. Въздействието на Дарвин беше такова, че го хвърли в интелектуална апатия. Каква беше ползата човек да се мъчи да опознае сложния и загадъчен свят, особено когато има зла жена? Иеремия започна да изпълнява с по-малко старание своите задължения, началниците му все по-настойчиво го заплашваха, че ще го върнат обратно на кораловите острови, и езикът на жена му ставаше съответно все по-остър. Туй Тулифау беше симпатичен монарх и всички знаеха, че когато си пийне порядъчно, неговата
кралица го потупва. От политически съображения — и кралицата произлизаше като него от царски род, а брат й командуваше армията — Туй Тулифау не можеше да се разведе. Но той можеше да разведе Иеремия и жена му и го направи. След това Иеремия се зае с търговия и се ожени за своята избраница. Опита се сам да върти търговия, но не му провървя главно поради разорителното покровителство на Туй Тулифау. Да откаже кредит на този весел монарх, означаваше да си навлече конфискация на имуществото: а да му отпусне кредит, беше равносилно на разорение. След като се разтакава цяла година по крайбрежието, Иеремия постъпи на служба при Грийф и ето вече дванадесет години с чест изпълняваше длъжността на търговски агент. Търговията вървеше много добре, защото Грийф беше първият човек, който успяваше да откаже кредит на краля или, ако му отпуснеше, съумяваше да си го прибере.
Когато Трийф влезе, Иеремия го погледна загрижено над рамките на очилата си, със същата загриженост отбеляза страницата, до която беше стигнал, сложи Библията настрани и стисна ръката му.
— Радвам се, че идвате лично — каза той.
— А как другояче да дойда? — засмя се Грийф. Но Иеремия не притежаваше никакво чувство за хумор, затова не обърна внимание на забележката му.
— Търговията на острова се намира в плачевно състояние! — каза бавно и тържествено той, като произнасяше тъжно многосричните думи. — Моят търговски баланс е отвратителен.
— Изглежда, търговията върви зле?
— Напротив, много добре. Рафтовете са празни, съвършено празни. Но… — В очите му блесна горделиво пламъче. — Но складът е натъпкан със стока. Държа го непрекъснато под ключ.
— Вероятно на Туй Тулифау си отпускал много неща на кредит?
— Тъкмо обратното. Нищо не е вземал на креДит, а освен това уреди и всичките си стари сметки.
— Не те разбирам, Иеремия — призна Грийф. — Що за шега? Рафтовете празни, всички стари сметки уредени, складът заключен, как да си обясня всичко това?
Иеремия не отвърна веднага. Пресегна се към задния край на рогозката и измъкна оттам голяма кутия. Грийф с учудване забеляза, че кутията не е заключена. Самоанецът обикновено беше особено предпазлив при нейното съхраняване. Кутията изглеждаше претъпкана с банкноти. Иеремия взе поставената най-отгоре банкнота и му я подаде.
— Ето обяснението!
В ръката на Грийф попадна една добре изработена банкнота и той прочете на нея: „Първата кралска банкнота на Фиту-Айва при поискване ще заплати на приносителя една лира стерлинга“. В центъра на банкнотата се виждаше неясно изображение на лицето на някакъв туземец. Отдолу стоеше подписът на Туй Тулифау и подписът на Фулуалеа, с пояснителен надпис: „Министър на финансите“.
— Кой, по дяволите, е този Фулуалеа? — попита Грийф. — Това е фиджианска дума и означава „Пера на слънцето“, нали?
— Точно така, Пера на слънцето. Така се е нарекъл този гнусен мошеник. Той дойде от Фиджи и преобърна търговията във Фиту-Айва с главата надолу.
— Навярно е някой хитрец от Левука? Иеремия поклати тъжно глава.
— Не, този негодник е бял човек. Присвоил си е това благородно и звучно фиджианско име и го е захвърлил в калта заради своите нечестни цели. Той научи Туй Тулифау да пие. Направи го пияница. И непрестанно го държи пиян. В замяна го назначиха за министър на финансите и му възложиха куп други работи. Той пусна тези фалшиви пари и принуди хората да ги приемат. Въведе данък върху складовете, данък върху ядките на кокосовите орехи, данък върху тютюна. Въведе ни са такси и правилници за влизане в пристанището и ред други данъци. От населението не събират никакви данъци, само от търговците. Когато въведоха данъка върху сушените ядки от кокосови орехи, аз съответно снижих цената, на която ги изкупувахме. Тогава, хората започнаха да роптаят и Перата на слънцето издаде нов закон. Старата цена се възстанови, като се забрани тя да се снижава от когото и да било. На мен наложи глоба две лири и пет прасета, защото всички знаеха, че имам точно пет прасета. Ще ги намерите записани в разходната книга. Хоу-кинс, търговският агент на компанията „Фолкръм“, бе глобен в началото с едно прасе, след това с джин и понеже продължи много да шуми около това, дойдоха войници и запалиха магазина му. Аз преустанових продажбите. Тогава Перата на слънцето отново ми наложи глоба и ме заплаши, че ще запали моя магазин, ако се опитам да наруша отново закона. Така продадох всичко, което се намираше по рафтовете, и ето че сега касата е претъпкана с ненужна хартия. Ще бъда огорчен, ако изплатите заплатата ми с тези пари, но това ще бъде справедливо, напълно справедливо. Кажете сега какво да правим?
Грийф сви рамене.
— Първо трябва да се срещна с този Пера на слънцето и да си изясня положението.
— Тогава побързайте — посъветва го Иеремия,— докато още не е успял да ви наложи безброй глоби. По такъв начин той обира всичките монети, които се намират в страната. Обрал е вече всичко, с изключение на парите, които са заровени в земята.
Като се връщаше обратно по Пътя на ракитите, под фенерите, които осветяваха входа на кралския дворец, Грийф срещна нисичък, пълен господин с измачкани памучни панталони и гладко избръснати румени бузи. Човекът тъкмо излизаше от двореца. Нещо от самоуверената му, твърда походка се стори познато на Грийф и той веднага се сети. Бе срещал този човек по бреговете на поне десетина пристанища по Южните морета.
— Корнелий Дизи ли виждам? — извика той.
— Да, а това сте вие, Грийф — отвърна мъжът и двамата си стиснаха ръцете.
— Ела с мен, на борда има чудесно ирландско уиски — покани го Грийф.
Корнелий изпъчи гърди и застана важно.
— Не, господин Грийф. Сега аз се наричам Фулуалеа и няма да успеете като едно време да ме съблазните с пиене. При това по волята на негово величество, милостивия крал Тулифау, аз съм министър на финансите. Изпълнявам и длъжността върховен съдия, освен в случаите, когато кралят сам пожелае да се позабавлява с везните на правосъдието.
Грийф подсвирна от учудване.
— Ти си значи Перата на слънцето!
— Предпочитам да ме наричате с моето местно име — поправи го той. — Имам чест да ви се представя: Фулуалеа. Без да забравям старото приятелство, господин Грийф, с голямо съжаление трябва да ви съобщя новината. Вие сте длъжен да заплатите законните вносни мита, така както и всеки друг търговец, който идва с намерението да ограбва жителите на кораловите острови, мирните полинезийци. Какво исках да кажа? Ах, да! Спомних си. Вие нарушихте правилника. Влязохте в пристанището на Фиту-Айва след залез слънце с престъпни намерения, без да запалите светлините на борда. Не ме прекъсвайте! Видях ви със собствените си очи. За това нарушение трябва да платите глоба в размер на пет лири. Имате ли джин на кораба? Това също е голямо нарушение. Животът на моряците в нашето благоустроено пристанище ни е много скъп и не можем да го излагаме на риск, за да спестите газ за едно пени. Защо не ми отговорите дали имате джин? Питам ви като началник на пристанището.
— Натоварил си се с много задължения — ухили се Грийф.
— Такъв е тежкият дълг на белия човек. Тези търговци мошеници са струпали всичко върху бедния Туй Тулифау, най-добрия от всички монарси из Южните морета, и смучат от царската трапеза. И аз именно, Корнелий-Фулуалеа, се заех да внедря тук законен ред. Много ми е неприятно да ви съобщя, но като началник на пристанището съм длъжен да ви обвиня и в нарушение на карантината.
— Каква карантина?
— Има нареждане от пристанищния лекар. Всякакви контакти с брега са забранени, докато корабът не мине през карантината. Представяте ли си какво страшно бедствие ще причините на доверчивите индонезийци, ако на вашия кораб има варицела или коклюш? Кой ще защити добродушните и доверчиви туземци? Аз, Фулуалеа, Перата на слънцето, съм се заел с тази велика мисия,
— А кой, по дяволите, е този пристанищен лекар? — заинтересува се Грийф.
— Аз, Фулуалеа. Вашето нарушение е много сериозно. Считайте, че сте глобен с пет сандъка първокласен холандски джин. Грийф избухна в искрен смях.
— Все ще се разберем някак си, Корнелий. Ела да пийнем по чашка на борда.
Перата на слънцето с величествен жест отклони предложението.
— Това е подкуп. С подкупи не се занимавам, защото не е в нрава ми. А защо не представихте корабните документи? Като началник на митницата ви глобявам пет лири и още две каси джин.
— Слушай, Корнелий. Разбирам да се пошегуваш, но това минава вече всякакви граници. Тук не е Левука. Окото ми няма да мигне да ти разбия носа. Не си въобразявай, че си ме изплашил.
Смутен и объркан, Перата на слънцето отстъпи.
— Само да смеете да ме докоснете — каза той със заплашителен глас. — Вие сте прав. Тук не е Левука. И тъкмо затова, защото сега зад гърба ми е Туй Тулифау и цялата кралска армия, аз мога и ще ви поставя на място. Трябва веднага да платите глобите, в противен случай ще конфискувам кораба ви. Вие не сте първият. И Питър Джии, закупчикът на перли, се промъкна в пристанището, нарушавайки всички правила, а отгоре на това вдигна страшна врява заради някакви си дребни глоби, които няма да плати; сега е на брега и обмисля как да не ги плати.
— Да не искаш да кажеш…
— Разбира се, че го направих. Изпълнявайки моята висока длъжност, конфискувах шхуната му. Една пета от нашата вярна армия сега се намира на борда й. Точно след седмица шхуната ще бъде продадена. В трюма й има десет тона раковини, които мога да отстъпя срещу джин. Това ще бъде изгодна сделка за вас. Колко джин казахте, че имате?
— Пак за джина ли?
— Защо не? Туй Тулифау пие по кралски. Вярно е, че кара мозъка ми да работи извънредно, за да измислям начини да го снабдявам с джин. Когато се напие, става страшно отстъпчив. Цялата банда придворни са вечно пияни. Безобразие! Е,;
мистър Грийф, ще заплатите ли доброволно глобата, или ще ме принудите да приложа по-строги
мерки?
Грийф се обърна, рязко към него.
— Корнелий, ти си пиян. Размисли и ела на себе си. Старите безгрижни дни отлетяха. Тези номера вече не ми минават.
— Ако мислите да се връщате на кораба, Грийф, аз ще ви спестя тази неприятност. Зная що за човек сте. Предвидих вашата твърдоглава упоритост и взех мерки. Ще намерите целия си екипаж на брега. Вашата шхуна е конфискувана!
Грийф пристъпи към него, като все още вярваше, че Корнелий се шегува. Фулуалеа отново изплашено отстъпи. Фигурата на някакъв едър мъж се мярна зад него в тъмнината.
— Ти ли си, Уилиами? — попита Фулуалеа с напевен глас. — Ето ти още един морски пират. Защити ме със силата на твоите ръце, о могъщи братко мой!
— Привет, Уилиами — обади се Грийф. — Откога Фиту-Айва се управлява от един левукски безделник? Той ми каза, че моята шхуна е конфискувана. Истина ли е това?
— Истина е — изръмжа басово Уилиами. — Имаш ли още копринени ризи като тази на Уили Смий? Туй Тулифау иска такава риза. Дочул е вече за нея.
— Ще я получи — прекъсна го Фулуалеа. — Кралят ще има и ризи, и шхуни.
— Твърде своеволно постъпваш, Корнелий — промърмори Грийф. — Това е явно разбойничество. Ти конфискуваш моята шхуна без всякакво основание.
— Как така без основание? Като че ли преди пет минути на същото това място вие не отказахте да заплатите глобите, които ви наложих?
— Но шхуната е била конфискувана преди това.
— Разбира се, но какво от това? Знаех, че вие ще откажете да платите. Всичко е законно, неправда не е допусната. Правдата, това е най-лъчезарната звезда, пред чийто сияещ олтар Дизи или Фу-
луалеа — което е едно и също — се прекланя винаги, о Махайте се, господин търговецо, или ще повикам дворцовата стража. Уилиами, този търговец е непо— д правим. Извикай стражата!
Уилиами наду свирката, която висеше на широките му голи гърди, завързана на шнур от кокосови нишки. Грийф замахна гневно с юмрук към Корнелий, но той се шмугна зад масивния гръб на Уилиамс, където беше на сигурно място. По пътеката:
на двореца вече тичаха дванадесет снажни полинезийци, високи по шест фута, и се строиха зад своя
началник. — Махайте се, господин търговецо — заповяда Корнелий. — Разговорът ни е приключен. Утре ще разгледаме вашите провинения в съда. Длъжен сте да се явите в двореца точно в десет часа, за да отговаряте за следните провинения: нарушение на общественото спокойствие, бунтарски и предателски изявления, дръзко нападение на върховен съдия с намерение за побой, нараняване и нанасяне на тежки осакатявания, неспазване на карантината, нарушаване на установените в пристанището правила и грубо незачитане на митническите норми. Утре, драги, утре сутринта, още преди да е паднал плодът от хлебните дървета, правосъдието ще си каже думата. И господ да има милост към душата ви!
Преди да бе дошло време за делото, Грийф, придружен от Питър Джин, успя да издействува среща с Туй Тулифау. Заобиколен от няколко вожда, кралят лежеше в дворцовата градина на рогозки, постлани под сянката на авокадови дървета. Въпреки ранния час дворцовите прислужнички неуморно разнасяха джин. Кралят се зарадва много, като видя своя стар приятел Давида, и изказа съжаление, че си е навлякъл неприятности с новите разпореждания. Но упорито избягваше да разисква повече този въпрос. На всички протести на ограбените търговци кралят отвръщаше с предложение да пийнат по чашка. „Наздраве“ беше неизменният му отговор. Само веднъж изрази своите чувства и каза, че Перата на слънцето е прекрасен човек и в двореца никога не е царяло такова благополучие като сега. В хазната за пръв път имало толкова много пари, а в двореца — толкова джин.
о — Много съм доволен от Фулуалеа — каза в заключение той. — Наздраве!
— Трябва да изчезваме оттук колкото се може по-скоро — пошепна малко по-късно Грийф на Питър Джим, — в противен случай съвсем ще се напием. Освен това след няколко минути ще ме съдят за палеж, ерес, проказа или бог знае още за какво друго, затова главата ми трябва да е бистра.
Когато се отдалечаваха от краля и неговите придворни, погледът на Грийф попадна за миг на кралица Сепели. Тя надничаше крадешком към своя августейши съпруг и неговите сътрапезници и по изражението на намръщеното й лице Грийф разбра, че трябва да действува само чрез нея.
В друг сенчест ъгъл на големия дворцов парк Корнелий председателствуваше съда. Заседанието, изглежда, бе започнало рамо, защото, когато Грийф пристигна, делото на Уилям Смий вече привършваше. Цялата кралска армия, с изключение на частта, която охраняваше конфискуваните морски съдове, присъствуваше,на съдебното заседание.
— Да стане подсъдимият — каза Корнелий, — за да изслуша справедливото и милостиво решение на съда. За безпътност и непристойно поведение, неподобаващо на един магазинер на кораб, съдът го наказва с глоба. Подсъдимият твърди, че няма пари. Добре. За съжаление нашият съд не разполага със затвор. Поради тази причина и предвид бедността на подсъдимия съдът го глобява една бяла копринена риза, по модел, изработка и качество еднаква с тази, която е в момента на гърба му.
Корнелий даде знак с глава и няколко войници отведоха Уили зад едно авокадово дърво. Минутка след това Уили се появи без въпросната дреха на гърба си и седна до Грийф.
— В какво си се провинил? — попита го Грийф.
— Да ме вземат мътните, ако зная. А вие какво престъпление сте извършили?
— Следващият — каза Корнелий със строго официален тон. — Обвиняеми Дейвид Грийф, станете! Съдът разгледа показанията по вашето дело, или поточно дела, и взе следното решение… Млъкнете! —
изрева той на Грийф, който се опита да го прекъсне. — Повтарям, че всички показания против вас са разгледани, и то най-внимателно. Съдът не желае да утежни положението на обвиняемия, затова се възползува от случая да го предупреди, че с подобно поведение ще си навлече присъда и за оскърбление на съда. За открито и нагло нарушение на установените в пристанището правила и норми, неспазване на карантината и нарушение на законите на мореплаването неговата шхуна „Контени“ се конфискува в полза на правителството на Фиту-Айва и след десет дни, считано от днес, ще бъде продадена на публичен търг заедно с всички нейни принадлежности и товари. Освен това за извършените от подсъдимия престъпления, като грубо и необуздано поведение и явно незачитане на законите, установени в кралството, същият се глобява сто лири стерлинги и четиринадесет каси джин. Подсъдими, не ви се дава думата. Отговорете само на един въпрос. Ще платите ли, или не?
Грийф поклати отрицателно глава.
— В такъв случай — продължи Корнелий — смятайте, че сте арестуван, но временно оставен на свобода, защото на острова няма затвор, в който да ви задържим. И накрая, на съда стана известно, че рано тази сутрин подсъдимият умишлено е изпратил подчинените нему канаии на рифа да ловят риба за закуска. Това е явно нарушение на правата на рибарите от Фиту-Айва. Нашата промишленост трябва да се защищава. Съдът порицава това действие на подсъдимия и при първото повторение на нарушението той и всички виновми ще бъдат изпратени веднага на каторжна работа по благоустрояването на Пътя на раяитите. Заседанието е закрито!
На излизане от кралския дворец Питър Джин побутна Грийф да погледне към Туй Тулифау, който все още се излежаваше върху рогозките. Ризата на Уили Смий, опъната до скъсване, вече обвиваше тлъстото му кралско тяло. — Всичко е ясно — каза Питър Джин на съвещанието в къщата на Иеремия. — Дизи вероятно е
събрал вече всички пари, които се намират на острова. Междувременно, за да не му пречи кралят,
той го пои с джина, който граби от нашите кораби. Когато му се удаде сгоден случай, ще заграби всички пари и ще офейка с твоята или моята шхуна.
— Той е долен човек — заяви Иеремия, като престана да трие стъклата на очилата си. — Негодник и мошеник. Заслужава да бъде замерен с умряло прасе, с вмирисано умряло прасе.
— Точно така — съгласи се Грийф. — Трябва да бъде ударен с мъртво прасе. Няма да се учудя, Иеремия, ако ти свършиш тази работа. Избери непременно едно мъртво и вече вмирисано прасе. Туй Тули фау е сега при навеса на лодките и отваря една от моите каси с шотландско уиски. Аз ще отида в двореца, за да разговарям тайно с кралицата. В това време ти извади малко стока от склада и я нареди по рафтовете. На теб, Хоукинс, също ще дам от моята стока. Ти, Питър, се заеми с немския магазин. Започнете да продавате и приемайте книжните пари. Бъдете спокойни, аз поемам всички евентуални загуби. След три дни, ако не се лъжа, ще се свика, всенародно събрание, в противен случай ще има революция. Ти, Иеремия, пръсни пратеници по целия:
остров, при рибарите, земеделците, навсякъде, даже, в планината при ловците на диви кози. Нека всички, се съберат в двореца на краля точно след три дни.
— А войниците? — възрази Иеремия.
— Аз поемам грижата за тях. От два месеца не са им плащали заплати. При това Уилиами е брат на кралицата. И не излагайте по рафтовете много стока наведнъж. Когато войниците дойдат да купуват с книжни пари, не им продавайте нищо.
— Тогава те ще изгорят магазините! — отвърна Иеремия.
— Оставете ги. Крал Тулифау ще заплати всичко, ако войниците се осмелят да го сторят.
— И моята риза ли ще заплати? — попита Уили Смий.
— Това си е чисто лична работа между вас двамата — отвърна Грийф,
— Гърбът на ризата е започнал да се пука — каза жално Уили. — Забелязах това още тази сутрин, пък
кралят я бе носил едва десетина минути. Платих тридесет шилинга за ризата, а успях да я облека само веднъж. — Откъде да взема умряло прасе? — попита Иеремия.
— Ще трябва да заколиш някое — отвърна Грийф. —
Заколи едно по-малко прасе.
— Едно малко прасе струва десет шилинга.
— Няма значение, запиши сумата в графата за текущи разходи.
Грийф помълча малко и добави:
— Ако искаш прасето да се вмирише добре, заколи го още сега.
— Ти, Давида, говориш прави думи — каза кралица Сепели. — Откакто дойде Фулуалеа, всички сякаш побесняха, а Туй Тулифау изтлупя от джина, с който се налива непрестанно. Ако не свика великия съвет, ще го набия. Когато е пиян, човек може лесно да се справи с него.
Тя сви юмрука си. Фигурата на амазонката беше така внушителна, а лицето й изразяваше такава решителност, че у Грийф не остана и капка съмнение относно свикването на съвета.
Езикът на Фиту-Айва беше близък до самоаиския, на който Грийф говореше като местен жител.
— Ти, Уилиами — каза тя, — спомена, че войниците искали монети и отказвали да вземат книжните пари, които им предлагал Фулуалеа. Убеди ги да вземат книжните пари и нареди още утре да им платят.
— Защо се вълнуваш толкова? — възрази Уилиами. — Кралят си е все така пиян,. Хазната е пълна с пари. Аз също съм доволен. Вкъщи имам две каси джин и йразлични други работи от магазините на Хоукинс.
— Ти, братко мой, си удивителен глупак — избухна Сепели. — Не чу ли какво каза Давида? За
какво ти са тези уши? Когато джинът и всичко друго, което си насъбрал в твоята къща, се свърши,
когато търговците престанат да ги носят на острова и Перата на слънцето избяга в Левука с всичките пари на Фиту-Айва, какво ще правиш тогава? Монетите са злато и сребро, а хартията, каквото и да я правиш, си остава все хартия. Уверявам те, че народът се възмущава. В двореца няма риба. хлямът и сладките картофи като че пропаднаха вдън земя вече не се раждат. Цяла седмица, откак от планината не са ни изпратили дори и една коза. Макар че Перата на слънцето принуждава търговците да изкупуват ядките на кокосовите, орехи по старите цени, хората не ги продават, защото разбират, че книжните пари не струват нищо. Ето, днес изпратиха хора в двадесет къщи. В нито една от тях не са намерили яйца. Може би Перата на слънцето е омагьосал кокошките? Това не зная, зная само, че яйца няма. Добре, че пияниците ядат малко, иначе в двореца щеше да настъпи глад. Кажи на твоите войници! да приемат заплатите си, макар че им ги плащат с книжни пари.
— Не забравяйте — предупреди Грийф, — при все че магазините ще бъдат отворени, на войниците няма да се продава нищо срещу книжни пари. След три..! дни ще се състои съветът и Перата на слънцето ще бъде мъртъв като заклано прасе.
В деня на съвета населението на острова се насъбра в Столицата. С кану и риболовни кораби, пеша’ и на магарета петте хиляди жители на Фиту-Айва се струпаха в града. Изминалите три дни бяха изпълнени с вълнуващи събития. Най-напред търговците започнаха да разпродават най-различни стоки. Те отказваха да продават само на войниците и ги
съветваха да се обърнат към Фулуалеа за монети.
„Нали на книжните пари пише — говореха търговците, — че при поискване срещу тях ще се дават монети?“ Единствено големият авторитет на Уилиами възпираше войниците да не опожарят магазините на
——
1 Я м (англ. уат) — вид тропическо растение, което използува за ядене. Б. пр.
търговците. Въпреки това едия от складовете на Грийф с сушени кокосови орехи изчезна в пламъците на пожара и Иеремия записа загубата за сметка на краля. Иеремия също стана жертва на ругатни и присмех; на всичко отгоре счупиха и очилата му. Пръстите на Уили Смий се обелиха. Обелиха ги трима разгорещени войници, които един след друг и с всичка сила удариха челюстите си в свитите му юмруци. Капитан Бойг получи същите наранявания. Единствен Питър Джии отърва кожата си, защото по щастлива случайност в неговите юмруци не се удариха челюст.и, а кошници с хляб.
Съветът се свика в дворцовия парк. Туй Тулифау щ седеше до кралица Сепели, заобиколен от своите сътрапезници — вождовете. Дясното око и дясната страна на брадата му бяха подути, като че ли и той се бе натъкнал на някой чужд юмрук. Тази сутрин в двореца се носеше слух, че кралица Сепели му бе хвърлила як съпружески бой. Във всеки случай нейният съпруг днес беше трезвен и тлъстото му тяло прозираше унило през разкопчаната копринена риза на Уили Омии. Туй Тулифау непрестанно утоляваше мъчителната си жажда с млади кокосови орехи. Извън парка, възпирани от войниците, се тълпяха обикновените хорица. В двореца бяха допуснати само някои по-дребни вождове, селски девойчета и местни красавици и пратениците със своите съветници. Корнелий Дизи, както подобава на едно високопоставено и уважавано лице, седеше отдясно на краля. От лявата страна на кралицата, точно срещу Корнелий, заобиколен от белите търговци, които го бяха избрали за свой представител, седеше Иеремия. Лишен от своите очила, той бе вперил късогледите си очи в министъра на финансите.
Един след друг ставаха и говореха пратениците от надветрената и подветрената страна на крайбрежието и пратениците от планинските села, всеки един поддържан от придружаващите го вождове и от по-незначителни оратори. Всички говореха за едно и също. Оплакваха се от книжните пари. Работите на острова вървели зле. Никой не сушал вече ядки от кокосови орехи. Народът станал недоверчив. До там дошли работите, че всички искали да изплатят своите задължения, а никой не желаел да получи обратно парите си. Кредиторите даже бягали от своите длъжници. И всичко само затова, защото книжните пари не стрували нищо. Цените непрестанно се увеличавали, а продуктите все по-мъчно се намирали на пазара. За едно пиле се плащало три пъти повече и когато го купиш, то се оказвало толкова жилаво, че ако не успееш да го продадеш веднага, умирало от старост. Бъдещето на целия остров било твърде мрачно, както показвали разни знамения й предвещания. Плъхове нападали някои области. Реколтата била слаба. Плодозете на ананозите1 дървета били малко. На подветрената страна на крайбрежието най-необяснимо окапали листата на най-хубавото авокадово дърво. Манговите плодове тази година били съвсем безвкусни. Червеи нападнали бананите. Рибата изчезнала от океана, навъдили се безброй акули. Дивите кози се покатерили по непристъпните височини. Брашното в складовете загорчало. Из планините се чувал от време на време някакъв тътен, а нощем бродели духове; една жена от ПунтаПуна изведнъж онемяла, в село Ейхо се родила коза с пет крака. Старейшините от селата бяха твърдо убедени, че всички тези злини се дължат на странните пари, пуснати от Фулуалеа.
От името на армията говори Уилиами. Той каза, че неговите войници са недоволни и се бунтуват. Въпреки кралската заповед търговците не приемали новите пари. Той не можел да каже нищо друго, но изглеждало, че странните пари на Фулуалеа са виновни за всичко.
След това от името на търговците думата взе Иеремия. Когато се изправи, всички забелязаха, че между широко разкрачените му нозе е поставена голяма кошница, изплетена от трева. Иеремия се разпростря върху качествата на тъканите, носени на острова от търговците, спомена тяхното разнообразие, красота и трайност, предимствата им пред местната тапа — промокаема, нетрайна и груба. Никой не носел вече тапа, докато преди да пристигнат на острова търговците, всички носели тапа, нищо друго освен тапа. А какво да каже за мрежите против комари, които се продават почти без пари в магазините и които и най-изкусният тъкач на мрежи във
——
А н а ново дърво — вид тропическо дърво. 5. пр.
Фиту-Айва не би могъл да измайстори и за хиляда години! По-нататък той се разпростря върху несравнимите достойнства на пушките и брадвите; на стоманените рибарски въдици, стигна чак до иглите, конците и риболовните влакна и приключи с бялото брашно и газта.
След това Иеремия изложи своите доводи в строга последователност, със съответните „първо“, „второ“ и следващи подточки, заговори за организацията на работата, за реда и цивилизацията. Твърдеше, че търговецът е носител на цивилизацията и неговата дейност трябва да се покровителствува, в противен случай той няма да идва на острова. Далече на запад имало острови, където не покровителствували търговците. И какъв бил резултатът? Търговците не посещавали тези острови и хората там живеели като диви животни. Ходели голи, за копринени ризи не били и чували (тук Иеремия насочи погледа си към краля и намигна многозначително) и се самоизяждали.
Подозрителните хартийки, пуснати от Перата на слънцето, не са никакви пари. Търговците знаели какво представляват истинските пари, затова не искали да ги приемат. Ако във Фиту-Айва настояват търговците да приемат тези пари, те щели да си заминат завинаги. Тогава днешните жители на Фиту-Айва, които са забравили как се тъче тапа, ще тръгнат голи и ще почнат да се изяждат едни други.
Иеремия говори цял час за още много други работи, като се връщаше винаги към това, колко непоносим щял да стане животът им, когато ги напуснат търговците.
— И тогава — каза в заключение той — знаете ли как ще наричат из целия свят жителите на Фиту-Айва? Кай-канака1, така ще ни наричат. Кай-канака, кай-канака!
Туй Тулифау каза само няколко думи.
— Ние чухме какво мисли народът, армията и търговците — каза той. — Сега е ред да чуем Перата на слънцето. Не може да се отрече, че той върши чудеса със своята финансова система. Неведнъж ми е обяснявал действието на тази система — заключи Туй Тулифау. — Всичко е много просто. Сега ще го обясни и на вас.
——
’ Людоеди. Б. а.
Корнелий заяви, че всичко идвало от белите търговци, които устроили заговор против него. Иеремия бил напълно прав за безбройните положителни качества на бялото брашно и газта. Жителите на Фиту-Айва не желаели да стават кай-канаки. Фиту Айва се стремял към цивилизацията, към все по-голяма и по-голяма цивилизация. В това се състояло и най-важното, затова те трябвало да го слушат?! много внимателно. Книжните пари били главният;! белег на най-висша цивилизация. Ето защо той, Перата на слънцето, ги въвел тук. По същата причина търговците се опълчили против тях. Те не желаят ли Фиту-Айва да стане цивилизована страна. А защо докарват стоките си във Фиту-Айва чак от другия край на океана? Той, Перата на слънцето, ще им
каже защо именно на това голямо събрание, и то;
право в лицето. В техните собствени страни хората били твърде много образовани, за да позволят на търговците да извличат такива огромни печалби
каквито изсмукват от Фиту-Айва. Ако жителите на острова станели цивилизован народ, цялата търговия на белите търговци щяла да се изпари във въздуха.! Тогава всеки човек от Фиту-Айва можел, ако пожелае, сам да стане търговец.
Ето защо белите търговци се бунтуват против книжните пари, които той, Перата на слънцето, въвел на острова. Защо го наричали Перата на слънцето? Затова, защото носи светлина от безбрежната вселена. Книжните пари — това е светлината. Крадците търговци не могат да виреят на светлина. Затова се борят против нея.
Той можел да докаже това пред славния народ на Фиту-Айва. И щял да го докаже чрез устата на, своите врагове. Известно било, че всички високо— цивилизовани народи са въвели системата на книжните пари. Нека самият Иеремия да каже не е ли така.
Иеремия мълчеше.
— Виждате ли — продължи Корнелий, — не отговаря. Не може да отрече истината. Англия, Франция, Германия, Америка, всички велики страни от Папалангата са въвели системата на книжните пари. Тя съществува от векове. Аз се обръщам към тебе, Иеремия, като към честен човек, който по-рано усърдно проповядваше божията вяра, можеш ли да отречеш,
че в тези велики страни съществува подобна система?
Иеремия не можа да отрече това и пръстите му заиграха нервно по връзките на кошницата, поставена до краката му.
— Виждате ли? Всичко, което казах, е истина — продължаваше Корнелий. — Иеремия също е съгласен с мен. А сега се обръщам към вас, добри хора
от Фиту-Айва. Ако книжните пари са подходящи за задморските страни, защо да не са подходящи и за Фиту-Айва?
— Не е така — извика Иеремия. — Хартийките на Перата на слънцето са съвсем различни от книжните пари на великите държави.
Очевидно Корнелий се бе подготвил за това възражение. Той вдигна високо във въздуха една от банкнотите, които бе въвел на острова, за да я видят добре ноиаките.
— Какво .е това? — попита той.
— Хартия, проста хартия — отвърна Иеремия.
— А това?
Този път Корнелий държеше в ръката си една английска банкнота.
— Това са английски книжни пари — обясни той;на съвета, като приближи банкнотата към Иеремия, за да я разгледа по-добре. — Кажи, Иеремия, вярно
ли е, че това са английски книжни пари?
Иеремия кимна неохотно с глава в знак на съгласие.
— Ти каза, че парите на Фиту-Айва не са нищо друго освен хартия. А тези английски пари какво са? Трябва да отговориш като честен човек. Всички очакваме твоя отговор, Иеремия!
— Те са… те са… — започна обърканият Иеремия, след това замънка отчаяно; той не беше силен а софистйката.
— Хартия, проста хартия — довърши вместо него Корнелий, като подражаваше неговия смутен говор.
По лицата на присъствуващите личеше, че Корнелий е успял да убеди всички. Кралят възторжено
Ръкопляскаше и говореше тихо:
— Всичко е ясно, съвсем ясно.
— Както виждате, Иеремия сам призна всичко. — т позата и лицето на Дизи струеше триумфът на победата. — Той не можа да открие никаква разлика, защото такава разлика не съществува. Нашите книжни пари са като английските. Те са истински пари.
В това време Грийф пошепна нещо на ухото на Иеремия, който кимна с глава и започна да говори:
— На всички папаланги е известно-, че английското правителство обменя книжните пари с монети.
Дизи се почувствува окончателно победител. Той размаха във въздуха една от банкнотите на Фиту-Айва.
— Нима тук,не е написано същото? Грийф пошепна нещо на Иеремия.
— Написано ли е, че срещу тези книжни пари ще заплащате монети? — попита Иеремия.
— Да, точно това е написано.
Грийф за трети път подсказа нещо на ИеремиЯ
— При поискване ли? — попита Иеремия.
— Да, при поискване — убеди го Корнелий.
— Тогава аз искам да обменя моите книжни пари още сега — заяви Иеремия, като измъкна малка пачка банкноти от кесията, която висеше на пояса му.
Корнелий обгърна пачката с бърз и пресметлив поглед.
— Добре — съгласи се той. — Аз ще ти дам веднага монетите. Колко пари имаш тук?
— Сега ще видим как действува нашата нова система — обяви кралят, като споделяше триумфа на своя министър.
— Чухте ли? Ще обмемя книжните пари с монети! — извика Иеремия на присъствуващите.
В същото време бръкна с две ръце в кошницата и започна да вади оттам още много други пачки с фитуайвански банкноти. Тогава във въздуха се разнесе някаква особена миризма, която усетиха всички в съвета.
— Аз имам хиляда двадесет и осем лири, двадесет шилинга и шест пенса — продължи Иеремия. — Ето и торба за монетите.
Корнелий се стъписа. Той не очакваше, че Иеремия ще поиска такава голяма сума, а и като огледа:
с тревожен поглед събранието, забеляза, че вождове, и пратеници измъкват от джобовете си цели пачки:
банкноти. Войниците, с двумесечните си заплати в:
ръце, напираха към съвета, а зад тях се тълпеше народът, помъкнал още повече пари.
— Вие създавате паника, за да унищожите нашата банка — обърна се укорително Корнелий към Грийф.
— Ето торба за монетите — настояваше Иеремия.
— Трябва да отложим обмяната — промълви отчаяно Корнелий. — Банката сега е затворена. Иеремия размаха пачка банкноти.
— Тук не пише нищо за работното време на банката. Пише: „при поискване“ и аз искам парите да ми се обменят сега!
— Кажете им да дойдат утре, о Туй Тулифау — обърна се Корнелий с молба към краля. — Утре всичко ще им бъде платено.
Туй Тулифау се подвоуми, но неговата кралица го изгледа страшно и мускулите на бронзовата й ръка се опънаха, когато сви заплашително юмрук. Той се опита да отмести погледа си от нея, но не успя. Кралят се изкашля нервно.
— Ние искаме да видим как действува твоята система — нареди той. — Хората са дошли отдалече.
— Нима искате да изплатя толкова много пари? — прошепна Дизи на краля.
Сепели чу какво каза Дизи и изсумтя така свирепо, че кралят неволно се отдръпна от нея.
— Не забравяй прасето — пошушна Грийф на Иеремия, който веднага стана.
С един жест Иеремия спря надигащия се порой от човешки гласове.
— Във Фиту-Айва съществуваше стар и почитан обичай — каза той. — Когато се докажеше, че някой човек е престъпник, чупеха всичките му стави с тояга, а след това го завързваха на кол и го оставяха на някоя плитчина в морето, докато акулите го изядат жив. За съжаление тези дни отдавна са минали. Но у нас все още се е запазил друг стар и почитан обичай. Той е познат на всички. Изобличеният в кражба и лъжа се бие с умряло прасе.
Бръкна с дясната си ръка в кошницата и макар че беше без очила, с умрялото прасе, което извади от нея, улучи точно врата на Дизи. Иеремия запрати прасето с такава сила, че министърът на финансите се търкулна встрани. Преди да се бе окопитил, с ловкост, неподозирана за жена, която тежи двеста и шестдесет фунта, към него се хвърли Сепели. С една ръка тя хвана Корнелий за яката на ризата, а с другата замахна с прасето и сред възторжения рев на своите възхитени поданици се разправи по кралски с него.
На Туй Тулифау не остана нищо друго, освен да се примири с позора на своя любимец. Той отхвърли, назад своето огромно, мазно тяло, излегна се върху рогозките и се разтресе от гръмогласен, исполински смях.
Когато Сепели пусна прасето и министъра, видя пратеник от надветрената страна на крайбрежието, повдигна веднага вмирисания труп на прасето. Корнелий се изправи и хукна да бяга, но хвърленото след него прасе го удари през краката и той отново се преметна. Народът и армията с викове и смях се включиха в забавлението. Както и да се кривеше, както и да се отскубваше, бившият министър на финансите беше посрещан или повалян от свистящото във въздуха прасе. Корнелий се мяташе между аво-кадоеите дървета и палмите като подплашен заек. Нито една ръка не се докосна до него, неговите мъчители дори му даваха път, но го преследваха упорито и непрекъснато запращаха прасето върху него.
Когато Корнелий и преследвачите му се скриха от погледа по Пътя на ракитите, Грийф поведе търговците към кралската хазна. До вечерта и последната фитуайванска банкнота бе обменена с монети.
В приятната прохлада на здрача от крайбрежния гъсталак се откъсна малка лодка от издълбано дърво и се насочи към шхуната „Кентени“. Лодката беше продънена и неизползваема, а човекът в нея гребеше бавно, като спираше от време на време, за да изгребва насъбралата се вътре вода. Матросите канаки злорадо се закискаха, когато човекът се приближи до шхуната и с мъчителни усилия започна:
да се изкачва към борда. Беше невероятно мръсен и имаше вид на замаян човек.
— Може ли да поговоря за малко с вас, господин Грийф? — попита той тъжно и смирено.
— Може, само че седни по-далече и откъм подветрената страна — отвърна Грийф. — Не, не, още по-далече. Така е по-добре.
Корнелий приседна на перилата на борда и хвана с две ръце главата си.
— Да, да — каза той, — от мен се носи зловоние като от труповете на бойно поле. Главата ми ще се пръсне от болки. Вратът ми сигурно е счупен, а всичките ми зъби се клатят. В ушите ми нещо бръмчи, като че там са свили гнездо безброй оси. Чак мозъкът на костите ми е разтърсен. Това, което преживях, прилича на земетресение и чума. Върху мен валеше град от прасета. — Замълча с въздишка, която премина в стон. — Преследваше ме ужасна смърт. Смърт, каквато не си е представял нито един поет. Да те изгризат плъхове, да те варят в казан с масло или да те разчекнат, завързан на два диви коня, безспорно би било твърде неприятно. Но да те бият до смърт с умряло прасе! — Той потръпна при ужасния спомен. — Това наистина надхвърля всякакво човешко въображение.
Капитан Бойг шумно изпусна въздух от носа си и се премести заедно със стола си по-далеч от Корнелий.
— Разбрах, че отивате в Ян, господин Грийф — продължи да говори Корнелий. — Искам да ви помоля за две неща: да ме заведете дотам и да ми дадете една глътка от онова уиски, от което се отказах в деня на вашето пристигане.
Грийф плесна с ръце на чернокожия прислужник и му нареди да донесе сапун и пешкири.
— Хайде, Корнелий, иди най-напред да се изкъпеш — каза той. — Момчето ще ти даде панталони и риза. Впрочем, преди да тръгнеш, кажи ми как се случи парите в хазната да излязат повече, отколкото пуснатите от теб книжни банкноти?
— Тези пари са мои, донесох ги със себе си, за да има с какво да започна.
— Ние взехме решение да поискаме обезщетение за всички разходи и загуби от Туй Тулифау — каза Грийф. — Така че намереният в хазната излишък Ще ти бъде върнат. Ще задържим само десет шилинга.
— За какво?
— Да не мислиш, че мъртвите прасета растат на дърветата? Сумата от десет шилинга, похарчени за прасето, е вписана в нашите разходи.
Корнелий потрепера отново при спомена за прасето и кимна с глава в знак на съгласие.
— Слава богу, че прасето беше по-малко и не струваше петнадесет или двадесет шилинга.
След като огледа внимателно за последен път ненарушения от нищо кръгозор на морето, Дейвид
Грийф се смъкна от салинга и бавно и мрачно заслиза по вантите на палубата.
— Атолът Люлю е потънал, господин Сноу — каза той на чакащия го загрижен млад помощниккапитан. — Ако навигацията не греши, атолът положително е на морското дъно, защото вече два пъти сме минали точно над него… или над мястото, където би трябвало да бъде. Или това е така, или хронометърът ни се е повредил, или аз съм забравил навигационната наука.
— Трябва да е хронометърът, господине — потвърди съмненията на собственика на яхтата помощниккапитанът. — Нали знаете, аз отделно направих:
наблюдения, изчислих ги и те съвпадаха с вашите..
— Да — промърмори Грийф и навъсено кимна, — и там, където се пресичаха вашите съмнърови линии, се пресякоха и моите, там трябваше да бъде самият център на атола ЛюЛю. Сигурно нещо не е наред с хронометъра: прескача някой зъбец или нещо такова.
Той отиде до релинга, върна се и хвърли тревожен поглед към килватера на „Чичо Тоби“. При доста силния попътен бриз шхуната се движеше с девет или десет възла.
— По-добре застанете срещу вятъра, господин
Сноу. Намалете платната и лавирайте срещу вятъра, по един-два часа на галс. Заоблачава се и не виждам как ще можем да направим наблюдения на звездите довечера; затова ще държим срещу вятъра, Ще определим широтата утре и ще открием ЛюЛю, като вървим по неговата широта. Така са правили всички стари мореплаватели.
Със своя бъчвообразен корпус, с тежкия си рангоут, високи бордове и холандски нос „Чичо Тоби“ беше най-бавната и най-надеждната яхта на Дейвид Грийф. Тя плаваше до островите от групите Банкс
и Санта Крус и на северозапад между няколко отделни атола, където туземците търговски агенти на Грийф събираха копра, коруби от костенурки и по някой и друг тон седеф. Понеже беше заварил капитана на легло с особено остър пристъп на треска, Грийф го беше заместил и бе поел командуването на „Чичо Тоби“ на шестмесечната му обиколка из атолите. Беше решил първото му пристанище да бъде ЛюЛю, който се намираше най-далече, и сега се оказа изгубен сред морето, с хронометър, който му играеше номера.
Нито една звезда не изгря тази нощ, нито пък слънцето се показа на следващия ден. Цареше задушно, влажно затишие, нарушавано от налитащи силни пориви на вятъра и поройни превалявания. От страх да не се отдалечи прекалено много, той остави „Чичо Тоби“ да легне на дрейф и последваха четири дни и нощи със скрито зад облаците небе. Слънцето изобщо не грейна, а в няколкото случая, когато звездите успяха да пробият, те се виждаха твърде неясно и бегло, за да могат да ги определят.-1 Беше вече станало пределно ясно и за най-неопитния новак, че стихиите се готвеха да се развилнеят. Когато се качваше на палубата, след като погледна барометъра, който не помръдваше от 29,90, Грийф се сблъска с ДжакиДжаки, чието лице бе не по-малко мрачно и тревожно от небето и въздуха. ДжакиДжаки, туземец от Тонга, опитен моряк, беше нещо като боцман и полувтори помощниккапитан на съставения от канаки екипаж.
— Голяма буря той дойде, аз мисли — каза той. — Аз види него съвсем също преди може би пет-шест пътя.
Грийф кимна:
— Иде ураган, вярно, ДжакиДжаки. Много скоро .барометърът, както пада, съвсем ще се издъни.
— Вярно — съгласи се туземецът. — Той духа същински дявол. След десетина минути на палубата се качи Сноу.
— Започва — съобщи той. — 29,85, пада и преЗ цялото време се колебае. А и жегата е страхотна!
не я ли усещате? — Той избърса челото си с ръце. — Чак ми се повдига. Като нищо може да се простя със закуската си.
ДжакиДжаки се захили:
— Мен същото. Всичко вътре мен ходи. Винаги така преди той задуха. Ама „Чичо Тоби“ добър. Той издържи всичко.
— Няма да е зле да вдигнете щормовия трисел на грота и щормовия кливер — каза Грийф на помощниккапитана. — И рифовайте всички работещи платна, преди да ги свалите. Не се знае от какво ще стане нужда. Пък като го правите, удвоете рифщертите.
Измина един час, потискащата задуха непрекъснато се засилваше, пълното затишие продължаваше, барометърът бе паднал на 29,70. На помощниккапитана, понеже беше млад мъж, му липсваше търпение да дочака зловещия миг. Той прекъсна безконечното си крачене и размаха ръце.
— Като ще идва, да идва! — закрещя той. — Това шикалкавене няма смисъл! И най-лошото да е, да дойде най-сетне! Добре сме се наредили: не знаем къде сме, хронометърът смахнат, а ураганът не се наканва да се развилнее!
Задръстеното с облаци небе доби меден цвят и сякаш пламтеше като вътрешността на огромен нажежен котел. Никой не остана долу. Туземците моряци се скупчиха на неспокойни групички по средата и на носа и си заговориха шепнешком, загледани тревожно в злокобното небе и не по-малко злокобното море, което дишаше с дълги, ниски, масленисти вълни..
— Прилича ми на газ, разбъркана с рициново масло — промърмори помощниккапитанът и се изплю с отвращение през борда. — Майка ми ме лекуваше с такива бъркочи, когато бях малък. Господи, как притъмня!
Зловещият меден отблясък бе изчезнал, небето бе помътняло и се бе снишило тъй, че се стъмни като през късен здрач. Дейвид Грийф, който добре знаеше какво трябва да се прави при ураган, все пак препрочете „Правилника за щормовете“, присвил:
очи, за да вижда буквите в оскъдната светлина. Не можеше да направи нищо, освен да дочака вятъра, за да разбере какво е положението му спрямо
вихрено носещия се гибелен център, който се приближаваше някъде от мрака. Беше три след пладне и барометърът бе паднал на 29,45, когато бурята ги връхлетя. Те я забелязаха! по водата — потъмнялото лице на морето, накъдрило
се в безкрайния си бяг от мънички зайчета. Това беше по-скоро бриз, духащ по траверса, и „Чичо Тоби“ продължаваше да се движи с издути щормови платна със скорост от четири възла.
— Не е кой знае какво — подметна подигравателно Сноу. — И то след такава грандиозна подготовка
— Туй вятър още бебе — съгласи се ДжакиДжаки — Той порасне голям мъж много скоро, вий види
Грийф заповяда да вдигнат фока, без да отдавате рифовете, и „Чичо Тоби“ ускори хода си под засилващия се бриз. Вятърът скоро порасна и стана голям мъж, но не се ограничи с това. Той само си духаше силно и по-силно, и продължаваше да се засилва,-!:като предизвестяваше всяко засилване със затишие,! последвано от все по-буйни пориви. Така нарастваше той и релингът на „Чичо Тоби“ вече беше все по-често под повърхността, отколкото над нея, а на шкафута кипеше разпенена вода, която не успяваше да се оттече през пити г а ти т е. Грийф погледна барометъра, той все още падаше.
— Центърът е някъде южно от нас — каза той на Сноу — и ние прорязваме пътя му и вървим право;
към него. Сега ще обърнем и ще тръгнем в противоположна посока. Това би трябвало да накара барометъра да се качи. Свалете фока, сега вече се оказва извън възможностите на шхуната, и бъдете готови да променим курса.;
Маневрата бе извършена и в дрезгавината, приличаща на първия вечерен мрак, „Чичо Тоби“ обърна и се понесе неудържимо на север напреко през беснеещия щорм.
— Това сега е надпрепускане — сподели Грийф с помощниккапитана след един-два часа. — Щормът описва голяма крива, няма начин да я изчисли човек, и ние или ще се измъкнем през нея, или ще попаднем в центъра й. Слава богу, барометърът стой на място. Всичко зависи от размера на кривата. Вълните са твърде високи, за да продължим. Лягаме на дрейф! Шхуната все едно ще си върви по тоя курс.
— Мислех си, че зная какво е вятър — изкрещя
Сноу в ухото на Грийф на другата сутрин. — Това не е вятър! Това е нещо невъобразимо! Нещо невъзможно! Поривите му сигурно стигат до деветдесет или сто мили в час. Умът не го побира! Бих ли могъл да го опиша на някого? Не, не бих? Ами я погледнете тия вълни! Плавал съм от нос Добра Надежда до Австралия, но никога не съм виждал нещо подобно! и Настъпи ден и слънцето трябва да беше изгряло преди един час, ала въпреки всичките си усилия не можеше да даде повече от дрезгав полумрак. Океанът представляваше величествено шествие от движещи се планини. Широки до една трета от милята долини зееха между огромните вълни. Дългите им склонове, запазени донякъде от яростта на вятъра, се пресичаха от редици по-малки вълни с пенести бели гребени, но от високите била на големите вятърът обрулваше гребените още докато се образуваха. Тази пяна се носеше на височината на мачтите и по-високо над морската повърхност.
— Най-лошото мина — отсъди Грийф. — Барометърът не престава да се качва. Вълните ще станат
още по-големи със стихването на вятъра. Аз ще полегна. Внимавайте за посоката на вятъра. Тя положително ще се промени. Събудете ме в дванайсет.
Надвечер, при огромни вълни и вятър, намалял след последната промяна на посоката до не повече от силен бриз, боцманът от Тояга забеляза преобърната шхуна. Както дрейфуваше, „Чичо Тоби“ мина пред носа й и те не можаха да разчетат името; но преди да мръкне, настигнаха малка двуостра лодка .със закръглено дъно, полупотънала, с бял надпис на носа. Сноу го разчете с помощта на бинокъла:
„Емили Л. З“.
— Шхуна на ловци на тюлени — реши Грийф. — Но какво търсят в тия води, съвсем не мога да разбера.
— Може да търсят съкровища — предположи Сноу. — „Софи Съдърламд“ и „Хърман“, ако си спомняте, също бяха шхуни за лов на тюлени, фрахтовани в Сан Франциско от типове, които си служат
с навигационни карти и винаги могат да тръгнат за определено място, а като стигнат там, да не намерят нищо.
След шеметна нощ на невъобразимо подмятане ту от бури, ту от стихващи вълни, без най-малък
полъх на вятъра, който да му върне устойчивостта, и след като „Чичо Тоби“ бе изтъркалял и оставил;
без душа всичко живо на борда, излезе слаб бриз и те вдигнаха платната. Към пладне повърхността на океана се успокои, облаците изтъняха, небето се изясни и те измериха височината на слънцето. Наблюдението им даде два градуса и петнадесет минути южна широта. С повредения хронометър не можеше да става и дума за измерване на дължината;.
— Ние сме някъде в границите от петстотин до хиляда мили по тая широта — забеляза Грийф, когато помощниккапитанът се наведе над картата. — ЛюЛю’ е някъде на юг, а тая част на океана е съвсем празна. Няма нито остров, нито риф, по който да регулираме! хронометъра. Остава ни само да. . . — Земя, капитане! — извика през люка боцманът. Грийф погледна празното място на картата, изсвири от изненада и безсилно се отпусна на стола.;
— Умът ми не го побира! — заговори той. — На:
това място не може да има земя. Никога още не сме дрейфували, нито сме се носили така. Цялото плаване е объркано. Ще бъдете ли така добър да се
качите горе, господин Сноу, и да видите какво му е станало на Джаки?
— Наистина е земя — викна след минута помощниккапитанът отгоре. — Вижда се от палубата. ..
върхове на кокосови палми… някакъв атол. . . В края на краищата може да е ЛюЛю. Грийф кимна утвърдително, когато загледа редицата палми: виждаха се само върховете, които като че ли изникваха от морето.
— Дръжте срещу вятъра, господин Сноу, и ще видим. Може само да се приближим на юг и ако островът се простира в тая посока, ще стигнем югозападния му край.
Палмите вероятно бяха много близо, за да се виждат от ниската палуба на шхуната, и колкото бавно да плаваше „Чичо Тоби“, ниската суша изникна от морето и големият брой палми ясно рисува кръга на атола.
— Красив е! — рече помощниккапитанът. — Съвършен кръг… изглежда като че е с диаметър осем-девет мили… Интересно, дали има вход в лагуната… Кой знае? Може да сме открили нов остров.
Те продължиха да плават покрай западната страна на атола и на къси галсове ту се доближаваха, ту се отдалечаваха от прибоя, разбиващ се в кораловата скала. От топа на мачтата канаката съобщи, че през палмите вижда лагуната с малко островче по средата.
— Аз зная какво мислите — подхвърли Грийф на помощника си.
Сноу, който нещо си мърмореше и клатеше глава, рязко вдигна очи с предизвикателно недоверие.
— Вие мислите, че входът ще бъде на северозапад — продължи Грийф, сякаш повтаряше научен урок. — Широк е два кабелта и се познава по три самотни кокосови палми на северната страна и пандануоови дървета на южната. Осем мили в диаметър, съвършен кръг и остров точно по средата.
— Да, това мислех — призна Сноу.
— А ето го и входа, тъкмо където трябваше да бъде…
— И трите палми — почти шепнешком отрони Сноу, — и панданусовите дървета. Ако на острова има и вятърна мелница, тогава това е. .. островът на Суидин Хол. Но то е невъзможно! Кой ли не го е търсил през последните десет години!
— Хол ви е изиграл мръсен номер в миналото, нали така? — запита Грийф. Сноу кимна:
— Затова сега работя при вас. Той направо ме разори. То беше явен грабеж. Бях купил в Сидней претърпялата крушение „Каскада“ с първите пари, които бях получил от едно наследство в родината.
— Тя пострада на остров Рождество, нали?
— Да, една нощ се блъснала в брега и се преобърнала. Пътниците и пощата били спасени. Тогава си купих малка островна шхуна, за която дадох всичките си останали пари, и трябваше да чакам окончателната сметка от изпълнителите на завещанието, за Да я стъкмя. И знаете ли какво направил Суидин Хол (той е бил по това време в Хонолулу): отплавал направо за остров Рождество. Не е имал нито права,. нито пълномощия. Когато аз стигнах там, от „КаскаДата“ бяха останали само корпусът и двигателят.
На борда й имаше и доста голям товар коприна. И тя дори се бе запазила неповредена. Това го научих после направо от неговия представител. Хол спечелил някъде около шейсет хиляди долара. Сноу сви рамене и загледа с празен поглед гладката повърхност на лагуната, където малки вълнички танцуваха на следобедното слънце. — Корабът си беше мой. Бях го купил на публичен търг. Бях рискувал на едро и бях загубил. Когато се върнах в Сидней, екипажът и някои от търговците, които ми бяха отпуснали кредит, предявиха иск за шхуната. Заложих часовника си и секстанта;
и работих известно време като огняр; най-после постъпих на служба в Новите Хибриди с осем лири
на месец. Сетне опитах късмета си като самостоятелен търговец и фалирах; постъпих като помощниккапитан на кораб, който отиваше да вербува работници в Тана и нататък във Фиджи, станах надзирател в германска плантация чак в Апия и накрая се настаних на „Чичо Тоби“.
— Виждали ли сте се някога със Суидин Хол?
Сноу поклати глава.
— Е, не е изключено да се видите с него сега. Ето
я и вятърната мелница. . Когато минаха през прохода, в центъра на лагуната пред тях се откри гъсто залесено островче; между, дърветата ясно се виждаше голяма холандска вятърна мелница.
— Както изглежда, няма никой вкъщи — каза Грийф, — иначе може би щяхте да сполучите да си
вземете парите.
По лицето на помощниккапитана се изписа жажда
за отмъщение, той стисна юмруци.:
— Не мога да го пипна по законен път. Той има твърде много пари сега. Но мога да му смъкна кожата колкото за шейсет хиляди долара. Надявам се да си е у дома.
— В такъв случай и аз се надявам да е тук
каза Грийф с одобрителна усмивка. — Предполага! че знаете описанието на острова от Бау-Оти?
— Да, както кажи-речи и всички други. Бедата е че Бау-Оти не знае нито ширината, нито дължината. Казва, че са плавали дълго от Гилбъртовите острови. това е всичко, което знае. Интересно, какво е станало с него.
— Преди една година го видях на брега на Таити.
Каза, че се канел да тръгне на плаване към островите Паумоту. Е, ето че пристигнахме. Хвърли лота,
ДжакиДжаки. Пригответе се да пуснете котвата, господин Сноу. Според Бау-Оти котвеното място е на триста ярда от западния бряг с дълбочина девет клафтера и коралови плитчини на югоизток. Ей ги ги плитчините. Колко измери, Джаки? и
— Девет клафтера.
— Пускайте, господин Сноу.
„Чичо Тоби“ се завъртя на котвата си, предните и платна заслизаха, моряците се втурнаха към фок и гротшкотите и фаловете.
Велботът спря на малкия коралов пристан и Дейвид Грийф и неговият помощниккапитан слязоха на брега.
— Човек би рекъл, че жилището е изоставено — забеляза Грийф, когато двамата се запътиха по пясъчната пътека към бунгалото. — Но аз усещам миризма, която съм усещал твърде често. Тука се работи или носът ми ме лъже. Лагуната е постлана с бисерни миди. Те не ги оставят да гният на хиляда мили далече оттук. Усещаш ли миризмата?
Това бунгало на Суидин Хол не приличаше на никое друго бунгало в тропиците. Сградата беше в стила на католическите мисии, а когато Грийф и помощникът му влязоха през отключената решетеста врата, видяха украса и мебели в същия стил на мисиите. Подът на голямата всекидневна бе постлан с най-изящни самоански рогозки. Имаше кушетки, канапенца в нишите на прозорците, уютни кътчета и билярд. Масичка за ръкоделие и кошничка, от която се подаваше тънък ленен плат с френска бродерия и забодена в него игла, свидетелствуваше за присъствието на жена. Решетките на прозорците и верандата смекчаваха ослепителната слънчева светлина до прохладно бледо сияние. Отблясъкът на бисерните електрически копчета привлече вниманието на Грийф.
— Акумулаторни батерии, дявол да го вземе, зареждани от вятърната мелница! — възкликна той и натисна копчетата. — И скрито осветление!
Припламнаха невидими крушки и стаята се изпълни с разсеяна златиста светлина. По стените имаше
много лавици с книги. Грииф запреглежда заглавията. Доста начетен за един любител на приключения, той забеляза широта и разнообразие на интереси, които надминаваха неговите знания. Срещаше стари познати и други, за които бе чувал, но не беше чел.. Имаше пълни събрания на съчиненията на Толстой, Тургенев и Горки, Фенимор Купър и Марк Твен, Юго, Зола и Сю, Флобер, Мопасан и Пол дьо Кок. Той запрелиства с любопитство Мечников, Вайнингер Шопенхауер и с учудване отвори страниците на Елис, Лидстън, КрафтЕбинг2, Форел3. В ръцете му беше „Разпространяването на расите“ от Удръф4, когато Сноу се завърна от по-подробно проучване на къщата.
— Емайлирана вана, отделно помещение за душ и плитка вана! — възкликна той. — Достойно за един цар! А сигурно и известна част от моите пари е отишла за всичко това. Трябва да има някой в къщата. Намерих скоро отворени кутии с масло и мляко и закачено прясно месо от костенурка. Отивам да видя какво друго ще намеря.
Грийф също излезе през врата в срещуположния край на всекидневната. Намери се в стая, която очевидно служеше за спалня на жена. Той надникна през врата от телена мрежа в засенчена и затъмнена лоджия. Там на кушетка спеше жена. В меката светлина изглеждаше необикновено хубава, с мургава испанска красота. На един стол до нея лежеше захлупен отворен роман. По цвета на бузите и Грийф прецени, че е отскоро в тропиците. След бърз оглед, той тихичко се върна тъкмо когато Сноу влезе във всекидневната през другата врата. Беше стиснал за ръката сбръчкан от старост чернокож, който се хилеше и обясняваше със знаци, че е ням.
——
1Елие, Хавелюк (1859–1939) — и лекар. Б. пр.
американски есеис
2рафтЕбинг, Ричард (1840–1902) хиатър и сексопсихопатолог. Б. пр.
невронен
3 Ф оре л, Огюст (1848–1931) — швейцарски невропатолог и психиатър, водил борба против алкохолизма, проституцията и венерическите болести („Половият въпрос“, 1905). Б. п^-
4 Удръф, Уилфорд (1807–1898) — американски мормонски мормонски историк, премахнал полигамията в мормонската секта. Б. пр.
— Намерих го да дреме в една колибка зад къщата — обясни помощниккапитанът. — Трябва да е готвачът. Не мога да измъкна от него нито дума. А вие какво намерихте?
— Една спяща царкиня. Шшшт! Някой идва.
— Ако е Хол — промърмори Сноу и стисна юмруци.
Грийф поклати глава:
— Няма да се сбивате. Тука има жена. Но ако е Хол, преди да си тръгнем, ще докарам работата така, че да можете да му теглите един бой.
Вратата се отвори и влезе едър, набит мъж. На колана си носеше тежък колт с дълга цев. След като им хвърли бърз, неспокоен поглед, той разтегна устата си в сърдечна усмивка и протегна ръка.
— Добре дошли, непознати гости. Но ако нямате нищо против, ще ви попитам как, за бога, намерихте моя остров?
— Ами, като сбъркахме курса — отговори Грийф и се ръкува.
— Казвам се Суидин Хол — продължи мъжът и се обърна да се ръкува със Сноу. — И нямам нищо против да кажа, че сте първите гости, които посрещам тук.
— А това е тайният ви остров, за който от години се говори по всички брегове — допълни Грийф. — Е, сега зная формулата за намирането му.
— И каква е тя? — живо запита Хол.
— Разбиваш хронометъра, забъркваш се с ураган и си отваряш очите, докато видиш да изникват от морето кокосови палми.
— А как се казвате? — попита Хол, след като се позасмя от немай-къде.
— Аксти. .. Фил Ансти — отвърна, без да се замисля Грийф. — Плавам с „Чичо Тоби“ от Гилбъртовите острови за Нова Гвинея и се мъча да установя на коя широта съм. Това е господин Грей, моят помощниккапитан, по-добър навигатор от мен, който въпреки това също се е скарал с хронометъра.
Грийф не знаеше какво го накара да излъже, но нещо му бе подсказало да го направи и той се беше подчинил. Смътно се догаждаше, че нещо не е наред, но не можеше да си обясни какво. Суидин Хол беше дебел, кръглолик мъж с усмихната уста и бръчици от смях около очите. Обаче Грийф от младини
беше разбрал колко измамен може да бъде този тип,. както и измамността на сините очи, които, премрежени външно от веселост, прикриват истинските мисли.
— Какво правите с моя готвач? … Загубили сте своя и се мъчите да го отмъкнете ли? — казваше Хол. — По-добре ще е да го пуснете, ако искате да вечеряте. Жена ми е тука и ще се радва да се запознае с вас… на обеда,- както го нарича тя, и все ми се кара, че го наричам „вечеря“, но аз съм старомоден. Нашите у дома обядваха по пладне. Не мога да се отърва от наученото в детството. Не искате ли да се поизмиете? Аз искам. Само ме погледнете.. Работих като каторжник… с ловците на бисери: вадим мидите, нали разбирате? Но то се знае, че вече сте го подушили.
Сноу се извини, че има работа на шхуната, и си отиде. Освен крайното нежелание да седне на трапезата на човека, който го бе ограбил, налагаше му се да втълпи на туземците от екипажа да не издадат лъжите на Грийф. Към единадесет часа Грийф се завърна на борда и завари помощника си да го чака.
— Нещо става на острова на Суидин Хол — поклати глава Грийф. — Не мога да разбера какво е, но го долавям. Как изглежда Суидин Хол?
Сноу повдигна рамене.
— Тоя човек там, на брега, не ще да е купил книгите, дето са на лавиците — заяви с убеждение Грийф. — Нито се е сещал някога за скрито осветление. Външно е самата любезност, но отвътре е груб като четка за дъски. Той е мазен мошеник. А приятелчетата му. . . казват се Уотсън и Горман, те дойдоха, след като вие си тръгнахте — истински морски разбойници на средна възраст, чукани и пречукани, зловредни като ръждиви пирони, само че два пъти по-страшни; опасни типове с револвери на колана, които съвсем не ми се виждат подходящи да бъдат в такива приятелски отношения със Суидин Хол. А жената! Тя е истинска дама. Сериозно го казвам. Знае толкова неща за Южна Америка, за Китай също. Сигурен съм, че е испанка, макар и да говори английски като роден език. Пътувала е. Говорихме за борба с бикове. Виждала ги в Гуаякил, в Мексико и в Севиля. Разбира много от тюленови кожи. Но пък има нещо, което ме озадачава. Тя разбира от музика. Попитах я дали свири. А той е наредил тая къща като дворец. Щом е така, защо не е докарал за нея пиано? И още нещо: тя е импулсивна и жива и той я наблюдава, щом заговори. Седи като на тръни или като на въглени, непрекъснато се намесва и насочва разговора. Слушайте, чували ли сте някога дали Суидин Хол е женен?
— Бога ми, не зная — отговори помощникът. — Никога не ми е идвало наум да мисля за такова нещо.
— Той я представи като госпожа Хол. И Уотсън и Горман я наричаха така. И те са редки екземпляри, тия двамата! Нищо не разбирам!
— И какво ще правите сега? — попита Сноу.
— Ами, ще поостана тука. Там, на брега, има книги, които искам да прочета. Да речем, че ще свалите утре сутринта тая стенга и изобщо ще прегледате всичко. Нали ни повъртя ураганът. А след като се захванете, ще постегнете и такелажа; Залавяйте се за работа и няма защо да бързате.
На другия ден Грийф намери нови основания за подозренията си. Той рано слезе на брега и тръгна да се поразходи през островчето до бараките, където живееха ловците на бисери. Те тъкмо се качваха в лодките, когато стигна дотам, и му направи впечатление, че за туземци те се държаха повече като каторжници. Тримата бели бяха там и Грийф забеляза, че и тримата носеха пушки. Хол го поздрави доста приветливо, обаче Горман и Уотсън грубо изсумтяха по едно „добро утро“ с навъсени лица.
След миг един канака, както се навеждаше да нагласи греблото си, загледа Грийф бавно и предпазливо му намигна. Лицето му се видя познато, един от хилядите туземни моряци и ловци на бисери, които беше срещал при скитанията си из островите.
— Не им казвай кой съм — обади се Грийф на таитянски. — Служил ли си на мой кораб?
Канаката кимна и устата му се отвори, но преди да
успее да проговори, Уотсън, който вече беше на кърмата, го пресече със свирепо „Да мълчиш!“.
— Моля да ме извините — промълви Грийф. — о Не биваше да си го позволявам.
— Няма нищо — намеси се Хол. — Бедата е там,
че те прекалено много приказват и не вършат достатъчно работа. Трябва да ги държим строго, иначе няма да вадят и толкова миди, че да си платят храната.
Грийф съчувствено се съгласи:
— Познавам ги. И в моя екипаж са все канаки… мързеливи свини. Човек трябва да ги стяга като негри, че и за половин ден работа не свършват.
— Какво му разправяхте на него? — изтърси безочливо Горман.
— Питах го как са мидите и от каква дълбочина ги вадят.
— Мидите са много — отговори на въпроса му Хол. — Сега работим на около десет клафтера. Ей там, няма и стотина ярда оттука. Искате ли да дойдете с нас?
Грийф прекара половин ден с лодките и яде в бунгалото. Подир пладне не прави нищо особено подремна в голямата всекидневна, почете и побъбра половин час с госпожа Хол. След вечеря игра билярд с мъжа й. Не беше имал случай досега да се срещне със Суидин Хол, но славата му като майстор на билярда се носеше по пристанищата от Левука до Хонолулу. Ала човекът, с когото Грийф игра тази вечер, се оказа съвсем посредствен играч. Жена му прояви по-голямо майсторство с щеката.
Когато се върна на борда на „Чичо Тоби“, Грийф изрита от леглото ДжакиДжаки. Описа му къде се намират бараките и го изпрати да преплува тихичко до острова и да поговори с канаките. След два часа ДжакиДжаки се върна. Изправи се мокър пред Грийф и поклати глава.
— Много чуден нещо — докладва той. — Един бял човек там цяло време. Той има голям пушка. Той лежи във вода и пази. Може беше дванайсет часа, друг бял човек дойде и вземе пушка. Първи бял човек легне спи. Другия сега там с пушка. Не добре. Мой не може приказва с капака. Мой се върне.
— Дявол да го вземе! — сподели Грийф със Сноу, след като ДжакиДжаки пак си легна. — На мен ми мирише на нещо повече от седеф. Тия тримата стоят на пост да пазят туземците си. Тоя човек е толкова Суидин Хол, колкото и аз.
На Сноу му хрумна нещо и той подсвирна.
— Сетих се! — възкликна той.
— А аз ще ви кажа какво сте се сетили — отвърна му Грийф. — Вие мислите, че „Емили Л.“ е била тяхна яхта.
— Точно така. Те вадят и чистят мидите, докато тя им докара още ловци или провизии, или и двете.
— И аз съм съгласен с вас. — Грийф погледна корабния часовник и се накани да отиде да спи. — Той е моряк. И тримата са моряци. Но не са от островите. Те са нови в тия води.
Сноу пак свирна:
— А „Емили Л.“ е загинала с целия си екипаж. Ние го знаем. Те са вързани тука, докато дойде Суидин Хол. Тогава той ще ги хване с всичките бисери и седеф.
— Или те ще завземат шхуната му.
— Дано! — отмъстително промърмори Сноу. — Бих искал да съм на тяхното място. Щях да си уредя сметката за тия шейсет хиляди.
Мина една седмица и през това време „Чичо Тоби“ бе подготвена да отплава, а Грийф беше успял да приспи всичките подозрения на шайката на брега. Дори Горман и Уотсън бяха приели, че е този, за когото се представяше. През цялата седмица Грийф им се молеше и им вадеше душата да му кажат на каква дължина е разположен островът.
— Нима ще ме оставите да тръгна оттука, без да зная къде съм? — решително настоя той най-после. — Без вашата дължина не мога да сверя хронометъра с линията на местонахождението си.
Хол със смях му отказа.
— Вие сте твърде добър навигатор, господин Ан за да не можете да стигнете до Нова Гвинея или някоя друга суша.
— А вие сте твърде добър навигатор, господин Хол, за да не знаете, че мога много лесно да стигна
до вашия остров ако плавам по неговата ширина..
Последния ден, както винаги поканен на вечеря Грийф видя за първи път бисерите, които те бяха събрали. Госпожа Хол изпадна във възторг и помоли мъжа си да донесе „ненагледните“ и половин час ги показва на Грийф. Възхищението му от тях бе непресторено, също както и изненадата, че са имали такъв богат улов.
— Лагуната не е била пипана — обясни Хол. — Вие сам видяхте, че повечето миди са едри и стари, Но интересното е, че повечето от ценните бисери извадихме само за една седмица от малко заливче. Това беше малка съкровищница. Като че нямаше празна мида: цели кварти, вярно, с дребни бисери, но и тези с идеална форма, почти всички от тая купчинка, са все от същото заливче.
Грийф ги прегледа и прецени, че стойността им е от сто до хиляда долара всеки, а няколкото отбрани големи струват много повече.
— Ах, ненагледните! Ненагледните ми! — повтаряше госпожа Хол и изведнъж се наведе и ги зацелува.
След няколко минути тя стана и пожела „лека нощ“.
— То е „сбогом“ — каза Грийф, когато й стисна ръка. — Ние потегляме призори.
— Толкова неочаквано! — възкликна тя, но Грийф неволно забеляза в очите на мъжа й да светва задоволство.
— Да — продължи Грийф, — поправките са довършени. Не мога да изкопча от мъжа ви дължината, на която е разположен островът, но все още се надявам, че той ще се смили.
Хол се изсмя и поклати глава, а когато жена му напусна стаята, предложи да пият по една прощална чаша преди лягане. Те пиеха, без да бързат, пушеха . и си приказваха.!
— На колко ги оценявате? — запита Грийф, като посочи наредените на масата бисери. — Искам да кажа, какво биха ви дали закупчиците на свободния
пазар?
— Ами седемдесет и пет до осемдесет хиляди нехайно каза Хол.
— Боя се, че ги подценявате. Аз разбирам малко от бисери. Да вземем тоя, големия. Той е съвършен.
Не по-малко от пет хиляди долара. Някой мултимилионер ще плати за него два пъти повече един ден, когато търговците вземат своя дял. Да не говорим за дребните, но вие имате цели кварти бисери с неправилна форма, а те сега стават модни. Цената им се покачва и удвоява от година на година.
Хол разгледа добитите бисери с по-голямо внимание, преброи отделните видове и направи сметката на глас.
— Вие сте прав — съгласи се той. — Ей така и сега струват сто хиляди.
— А на колко изчислявате разноските по работата? — продължи Грийф. — Вашето време, на двамата ви помощници и на ловците?
— Едно на друго пет хиляди.
— Тогава за вас остават чисти деветдесет и пет?
— Нещо такова. Но защо толкова ви интересува?
— Ами само се мъча… — Грийф позамълча и допи чашата си. — Само се мъча да стигна до някакво безпристрастно решение. Да речем, че ще закарам вас и вашите хора безплатно до Сидней и ще ви дам пет хиляди долара. .. или по-добре седем хиляди и петстотин. Поработили сте здравата.
Без да прояви вълнение, без да му трепне мускулче на лицето, събеседникът му застана нащрек и се стегна. Сърдечността изчезна от кръглото му лице като пламъче на духната свещ. Никакъв смях не замъгляваше погледа на очите, а дълбоко в тях прогледна безмилостната, опасна душа на този човек. Той заговори с нисък, предпазлив тон:
— Какво всъщност, по дяволите, искате да кажете с това?
Грийф нехайно запали изгасналата си пура.
— Не зная как точно да започна — подхвана той. — Положението е.. . ъъъ… неудобно. . . за вас. Виждате ли, аз се мъча да бъда справедлив. Доколкото виждам, вие сте поработили здравата. Не искам Да конфискувам бисерите. Искам да ви платя за времето и труда, и разноските.
В миг лицето на другия замръзна в изражение на непоклатимо убеждение.
— Аз пък мислех, че сте в Европа — измънка той. В очите му замъждука краткотрайна надежда — Хей, вие се шегувате с мен. Отде да зная дали сте Суидин Хол?
Грийф сви рамене.
— Би било проява на лош вкус да се пошегувам така след вашето гостоприемство. И проява на същия лош вкус би било да има двама СуидинХоловци на острова.
— Понеже вие сте Суидни Хол, тогава кой, по дяволите, съм аз? И това ли знаете?
— Не — безгрижно отговори Грийф. — Но бих искал да зная.
— Е, това не ви влиза в работата.
— Съгласен съм. Вашата самоличност не е толкова от значение. Между впрочем зная шхуната ви и по това мога да узная кой сте.
— Как й е името?
— „Емили Л.“.
— Вярно. Аз съм капитан Рафи, собственикът и капитанът й.
— Тюленовият бракониер? Чувал съм за вас. Какво, за бога, ви е докарало тук, в моите резервати?
— Трябваха ми пари. Тюленовите стада са на свършване.
— А в закътаните места по света полицията следи! по-строго, тъй ли?
— Горе-долу улучихте. А сега за това положенийце, господин Хол. Аз може да не ви се дам току-така. Какво ще правите тогава?
— Каквото казах. Дори и още нещо. Колко струва вашата „Емили Л.“?
— Тя си е изпяла песента. Не повече от десет хиляди, и то би било грабеж. Всеки път, като попадне на по-голямо вълнение, ме хваща страх, че баластът ще издъни обшивката.
— Той вече я е издънил, капитан Рафи. Аз я видях преобърната с дъното нагоре. Да речем, че би струвала седем хиляди и петстотин. Аз ще ви наброЯ петнадесет хиляди и ще ви закарам в Сидней. Не мърдайте ръцете от скута си. — Грийф се изправи отиде при него и взе револвера му. — Само една необходима предпазна мярка, капитане. Сега ще дой дете с мене на шхуната. Аз ще съобщя новината на госпожа Рафи и ще я доведа при вас.
— Трябва да ви кажа, че се държите много великодушно, господин Хол — заговори капитан Раф когато велботът се изравни с „Чичо Тоби“. — внимавайте с Горман и Уотсън. Те са опасни.
И между другото, не ми се ще да повдигам този въпрос, но вие опознахте жена ми. Аз й подарих четири-пет бисера. Уотсън и Горман нямаха нищо против.
— Нито дума повече, капитане. Нито дума. Те ще си останат нейни. Вие ли сте, господин Сноу? Водя ви един приятел, за когото искам да се погрижите:
капитан Рафи. Аз отивам на брега да взема жена му.
Дейвид Грийф седеше и пишеше на библиотечната маса във всекидневната на бунгалото. Вън зората се сипваше. Беше имал много работа тази нощ. В продължение на два истерични часа госпожа Рафи бе прибирала багажа на двамата. Горман го бяха хванали както спеше, но Уотсън, който стоеше на пост при ловците на бисери, се беше опитал да се съпротивлява. Работата не стигна до стрелба, но той се съгласи да отиде при другарите си на борда чак когато се увери, че всичко е проиграно. Временно, за удобство, той и Горман бяха сложени с белезници в кабината на помощниккапитана, госпожа Рафи затвориха в кабината на Грийф, а капитан Рафи вързаха за масата в каюткомпанията.
Грийф довърши документа и препрочете каквото бе написал:
На Суидин Хол за бисери, добити от лагуната му (по приблизителна оценка) 100000. На Хърбърт Сноу, изплатени в бисери за спасения след крушение параход „Каскада“ (по приблизителна оценка) 60000 На кап. Рафи заплата и разноски за добиване на бисери 7500 На кап. Рафи обезщетение за шхуната „Емили Л.“, загубена в ураган 7500 На гжа Рафи дарение, 5 големи бисера (по приблизителна оценка) 1000 За превоз до Сидней на 4 души по 120 480 Оловно белило за боядисване на двата велбота на Суидни Хол 9
На Суидин Хол разликата в бисери (по приблизителна оценка), които се намират в чекмеджето на библиотечната маса 23411
Всичко 100000 100000
Грийф се подписа, сложи датата, помисли и добави под сметката:
П. П. Дължа на Суидин Хол три книги, взети назаем от библиотеката: „Законът на психическите явления“ от Хъдсън, „Париж“ от Зола и „Проблемът на Азия“ от Махан. Тези книги или пълната им стойност може да се получат от кантората на Дейвид Грийф в Сидней.
Той изключи електрическото осветление, взе купчинката книги, грижливо сложи резето на входната врата и се запъти към чакащия го велбот.
На Гобото закупчиците слизат от шхуните си, а плантаторите идват от далечни диви брегове и всички до един слагат обувки, бели дочени панталони и разни други външни символи на цивилизацията. В Гобото се получава поща, уреждат се сметки и човек може да намери вестници, рядко по-стар’и от пет седмици, защото малкият остров, обкръжен с кораловите си рифове, предлага сигурно котвено място, в пристанището му се отбиват параходите и той служи за разпределителен пункт на целия архипелаг.
Животът на Гобото е трескав, нездравословен и за размерите на острова тук има повече случаи на неумерен алкохолизъм, отколкото на кое да е друго място в света. Гувуту на Соломоновите острови претендира, че там се пие дори между всяко пиене. Гобото не отрича това. Той само заявява, че в неговата хронология такъв промеждутък от време не съществува. Той изтъква също статистиката за своя внос, от която проличава много голямата консумация на спиртни напитки на глава от населението. Гувуту го обяснява с това, че Гобото върти много по-голяма търговия и се посещава от повече хора. Гобото възразява, че местното население е по-малобройно, а посетителите му страдат от по-силна жажда. И спорът продължава безконечно главно поради факта, че спорещите не остават живи достатъчно дълго, за да го разрешат.
Гобото не е голям. Островът е с диаметър само четвърт миля и на него са разположени адмиралгейски хангари за въглища (където няколко тона лежат недокоснати от двадесет години), бараки за шепа чернокожи работници, голям магазин и склад с ламаринени покриви и бунгало, в което живее управителят и двамата му служители. Те са бялото население. Средно един от тези тримата е винаги на легло от треска. Работата в Гобото е тежка. Политиката на дружеството е да обслужва клиентите си Добре, както са го разбрали нахълтващите конкурентни дружества, и задачата на управителя и помощниците му е да поддържат това обслужване. През цялата година тук пристигат отдалече търговци и вербувачи на работници с пресъхнали гърла, плантатори, също така отдалече и също с пресъхнали гърла, всичките страдащи от невъобразима жажда. Гобото е Меката на пиячите и след като се напиянствуват, те се връщат на шхуните и плантациите си, за да се съвземат.
На някои от по-неиздръжливите им трябват за това поне шест месеца между две посещения. Ала за управителя и помощниците му няма такива интервали. Те са си там и седмица след седмица, носени от мусони или югоизточни пасати, при тях пускат котва шхуни, натоварени с копра, слонски орехи, седеф, костенуркови коруби и жажда.
Работата на Гобото е много тежка. Затова заплатите са двойно по-големи, отколкото на други станции, а затова дружеството избира само смели и безстрашни хора тъкмо за тази станция. Те изтрайват не повече от година, година и нещо, когато, съсипани, ги изпращат;
обратно в Австралия или погребват останките им в пясъка на противоположната, наветрена страна на островчето. Джони Басет, почти легендарният герой на Гобото, счупил всички рекорди. Той беше безпаричен емигрант със забележителен организъм и изтрая седем години. Предсмъртното му желание е било надлежно изпълнено от неговите помощници,
които го спиртосали в буре уиски (платено от собствената им заплата) и го изпратили на семейството му в Англия.
Въпреки всичко това на Гобото се мъчеха да запазят благоприличния си вид. Колкото за това, макар нещо и да не им беше наред, те се държаха прилично и винаги бяха спазвали благоприличието,;
Затова голямото неписано правило на Гобото беше, че гостите трябва да си слагат панталони и обувки. Бричове, лавалава и голи бедра и пищяли не се допускаха. Когато капитан Иенсен, най-буйният от роботърговците, макар и потомък на стар род от първите нюйоркски заселници, пристана, облечен само с набедрена кърпа, долна риза и два револвера и ловджийски нож на кръста, той бе спрян пред самия бряг. Това стана по времето на Джой’яи Басет, който беше винаги педант по въпросите на
етикета. Запитан Иенсен се изправи на кърмата на своя велбот и обясни, че на шхуната му изобщо няма панталони. А също така заяви, че има намерение да слезе на брега. Хората от Гобото го гледаха, докато заздравее дупката от куршума, прострелял рамото му, а отгоре на това най-учтиво го помолиха да ги извини, понеже наистина не намериха панталони на шхуната му. И в края на краищата още първия ден, когато той можа да седне, Джони Басет любезно, но непреклонно помогна на госта да обуе чифт негови собствени панталони. Това е бил големият прецедент. През всички последвали години той никога не бил нарушен. Белите и панталоните бяха неразлъчни. Само черните ходеха голи. Панталоните бяха белег на кастата.
Освен с едно изключение тази вечер по нищо не се различаваше от всяка друга вечер. Седем души с блеснали очи, но стъпващи уверено на краката си, след цял ден уиски бяха завършили със завъртян коктейл и бяха седнали да вечерят. Бяха се докарали със сака, панталони и обувки. Джери Макмъртри, управителят, Еди Литъл и Джак Андрюс, деловодител, капитан Стейплър от набиращия работници кеч „Мери“, Дарби Шрайлитън, плантатор от Тито-Ито, Питър Джи, полукитаец, закупвач на бисери, който обикаляше от Цейлон до Паумоту, и Алфред Дийкън, случаен гост, слязъл тук от последния параход. Отначало черните слуги поднасяха вино на тези, които го пиеха, но скоро всички пак го обърнаха на уиски със сода и продължиха да спиртосват храната си още докато я дъвчеха, преди да стигне в калцираните им спиртосани стомаси.
Когато пиеха кафето, чуха да тътне през клюза котвена верига, което означаваше, че е пристигнал кораб.
— Това е Дейвид Грийф — обади се Питър Джи.
— Отде знаете? — попита заядливо Дийкън и веднага се помъчи да обори правотата на твърдението МУ: — Вие, драги мой, все се силите да покажете пред всеки новодошъл колко сте умен. Аз също съм поскитал по моретата и това познаване на кораба, когато платното му е петънце на хоризонта, или пък на човека по дрънченето на котвата му… това е… това са.. . чисти измишльотини!д Питър Джи си палеше цигарата и не отговори.
— Някои от черните са изумителни в това отношение — тактично се намеси Макмъртри. Също както другите, това поведение на госта подразни управителя. От момента, в който Питър Джи бе пристигнал след обяд, Дийкън открито се мъчеше да се заяде с него. Все оспорваше изказванията му и се държеше, общо взето, грубо.
— Може би защото Питър има китайска кръв — беше предположил Андрюс. — Дийкън е австралиец, нали, а те са побъркани на тая тема.
— Май че е това — беше се съгласил Макмъртри. — Но ние не можем да позволим никакво нагрубяване, особено пък на човек като Питър Джи, дето е по-бял от повечето бели.
В това отношение управителят никак не грешеше. Питър Джи беше от тези редки създания, които са и добри, и умни евроазиатци. Всъщност то се дължеше на безстрастната почтеност на китайската кръв, която смекчаваше безразсъдността и невъздържаността на английската, текла в жилите на баща му. Освен това той беше по-интелигентен от всички присъствуващи, говореше по-добре от тях английски, както и няколко други езика, познаваше и живееше повече според техните собствени идеали на благовъзпитаност, отколкото самите те. И в крайна сметка беше блага душица. Той осъждаше насилието, макар навремето да беше убивал хора. Буйството го отвращаваше. Винаги се пазеше от него като от чума.
Капитан Стейплър се намеси, за да помогне на Макмъртри:
— Спомням си, когато сменях шхуните и пристигах в Алтман, черните винаги познаваха, че съм аз. Не ме очакваха, още по-малко пък да дойда с друг кораб. Казваха на управителя на станцията, че съм аз. Той проверявал с бинокъла, защото не можел да им вярва. Но те бяха сигурни. Разправяха ми после как по всичко на шхуната личало, че е под моята команда.
Дийкън не му обърна внимание и продължи нападките си срещу закупвача на бисери.
— Как познавате по трополенето на котвата, че това е… как му беше името на тоя? — рече той предизвикателно.
— Има толкова много неща, които помагат да се стигне до това заключение — отговори Питър Джи. — Много е трудно да се обясни. За това ще трябва кажи-речи цял учебник.
— Така си и мислех — подигра му се Дийкън. — по-лесно е да дадеш обяснение, което не обяснява
— Кой ще играе бридж? — прекъсна го Еди Литъл, вторият помощник на управителя, като ги изгледа очаквателно и започна да разбърква картите. — Ти ще играеш, нали, Питър?
— Ако играе, значи той е блъфьор — пресече го Дийкън. — Започват да ми омръзват тия измишльотини. Господин Джи, много ще ме задължите и ще поправите мнението ми за вас, ако ми кажете по какво познавате кой е тоя човек, който току-що е пуснал котва. След това ще играя с вас на пикет.
— Бих предпочел бридж — отговори Питър. — Колкото за другото, то е горе-долу така: според звука това беше малък кораб, не е с гафелно стъкмяване. Не се чу нито свирка, нито сирена — значи пак малък кораб. Пусна котва близо до брега — пак малък кораб, защото параходите и големите платноходи трябва да пускат котва оттатък плитчината, дето е по средата. Входът на залива е с много извивки. Няма капитан на кораб за набиране на работници или пък на търговски кораб, който би посмял да мине през прохода след мръкване. Никой нов за тия места положително не би се решил. Имало е две изключения. Първото е бил Маргонвил. Но него го екзекутира върховният съд във Фиджи. Остава второто изключение, Дейвид Грийф. Денем и нощем, в каквото и да е време, той минава през прохода. Това е добре известно на всички. Ако Грийф беше някъде другаде, би съществувала възможността да е някой безразсъдно смел млад капитан. Но, първо, аз не съм чувал за такъв, нито някой друг е чувал.
Второ, Дейвид Грийф е в тия води, плава с „Гунгг“, която след няколко дни трябва да отплава от тук за Каро-Каро. Завчера приказвах с Грийф на „Гунгг“а в протока Сандфлай. Беше закарал там Управител на нова станция. Каза ми, че щял да се
отбие в Бейбо и след това в Гобото. Имал е достатъчно време да стигне дотук. Чух да пускат котва. Кой друг е могъл да бъде, ако не и Дейвид Грийф Капитан на „Гунга“ е Донован, а него го познаваме твърде добре, за да повярвам, че ще пристане в Гобото след мръкване, освен ако собственикът на кораба не заеме неговото място. Още няколко минути и Дейвид Грийф ще влезе през тая врата и ще каже: „На Гувуту само се пие между всяко пиене.’1“! Обзалагам се на петдесет лири, че той е човекът, който ще влезе, и че думите му ще бъдат „На Гувуту“ само се пие между всяко пиене.
За момента Дийкън бе сразен. Кръвта бавно нахлу в мрачното му лице.
— Е, той ви отговори — засмя се дружелюбно Макмъртри. — И аз от своя страна ще заложа две: жълтици за същото.
— Бридж! Кой ще играе бридж? — нетърпеливо се провикна Еди Литъл. — Хайде, Питър!
— Останалите можете да играете — заяви Дийкън. — Ние с него ще играем пикет.
— Бих предпочел бридж — меко отказа Питър Джи.
— Не играете ли пикет?, Закупвачът на бисери кимна.
— Че какво тогава! Може би ще успея да покажа, че разбирам от пикет повече, отколкото от котви,
— Ей, слушайте. . . — започна Макмъртри.;
— Вие можете да си играете бридж — отряза го Дийкън. — Ние предпочитаме пикет. Без желание, насила, Питър Джи бе въвлечен в игра, за която знаеше, че няма да излезе на добър край.
— Само един робер — каза той и отсече картите за раздаване.
— До колко? — попита Дийкън. Питър Джи сви рамене:
— До колкото искате.
— До сто… по пет лири на игра? Питър Джи се съгласи.
— При двойна игра, разбира се, десет лири?
— Добре — кимна Питър Джи.
На друга маса четирима от компанията се настаниха да играят бридж. Капитан Стейплър, който днес не играеше на карти, ги наблюдаваше и доливаше уиски в чашите, сложени до дясната ръка на всеки играч. Макмъртри със зле прикрито безпокойство следеше, доколкото му бе възможно, какво става при играчите на пикет. Другите му приятели англичани също бяха шокирани от държането на австралиеца и се тревожеха да не би той да извърши нещо неуместно. Това, че разпалва враждебността си към другаря им с китайска кръв и че всеки миг може да предизвика скандал, беше ясно за всички.
— Дано Питър да загуби — пророни полугласно Макмъртри.
— Как ще загуби, като му върви! — отговори Андрюс. — Той е цял магьосник на пикет. Зная го от личен опит.
Че на Питър Джи му вървеше, подсказваше непрекъснатото заяждане на Дийкън, който току си пълнеше чашата. Беше загубил първата игра, а от забележките му се разбираше, че губи и втората, когато вратата се отвори и влезе Дейвид Грийф.
— На Гувуту само се пие между всяко пиене! — подхвърли той нехайно на събралите се, преди да стисне ръката на управителя. — Здравей, Мак! Слушай, моят капитан остана в лодката. Има си копринена риза, вратовръзка, обувки за тенис, всичко, както си му е редът, но те моли да му пратиш едни панталони. Моите са му малки, но твоите ще станат. Здравей, Еди! Как си с твойто нгарингари? Ти си на крака, Джак? Чудото е станало. Треската не е повалила никого и никой не е много пиян! — Той въздъхна. — Изглежда, вечерта още не е напреднала. Здравей, Питър! Завъртя ли те онзи голям шквал,
един час след като се разделихме? На нас ни се наложи да пуснем втората котва.
Докато го запознаваха с Дийкън, Макмъртри
изпрати слуга с панталоните и когато капитан Донован влезе, беше се докарал както се полага на бял… поне на Гобото.
Дийкън загуби и втората игра и едно избухване оповести този факт. Питър Джи се зае задълбочено
да пали цигара и не се обади.
— Какво!… Не искате да играете повече, понеже
сте напред? — ядно запита Дийкън.
Грийф повдигна въпросително вежди и Макмъртри му отвърна с възмутено намръщване.
— Свършихме робера — отговори Питър Джи.
— Един робер е три игри,, Сега аз раздавам. Хайде! Питър Джи се примири и те започнаха третата игра. — Сополанко… плаче за бой.! — промърмори
Макмъртри на Грийф. — Слушайте, хайде да свършваме, момчета. Искам да го държа под око. Ако си позволи твърде много, ще го изхвърля вън на брега! с каквито и да са нарежданията на дружеството.
— Кой е той? — поинтересува се Грийф.
— Остана тук от последния параход. Нарежданията на дружеството са да се държим добре с него. Иска да вложи пари в плантация. Има от дружеството кредитно писмо за десет хиляди лири. В ума му е само едно: „Австралия само за белите“. Смята, че щом кожата му е бяла и щом баща му е бил в миналото главен прокурор на Австралийския съюз, той може да бъде гад. Затова се заяжда с Питър, а ти знаеш, че Питър е последният; човек в света, който причинява или си навлича неприятности. По дяволите дружеството! Не съм поемал задължението да ставам бавачка на невръстните му деца с банкови сметки. Хайде, напълни си чашата, Грийф. Тоя тип е глупак, глупав дърдорко!
— Може да е само от младостта — предположи Грийф.
— Не може да носи пиене, това е ясно. — Управителят кипеше от възмущение и яд. — Ако вдигне ръка срещу Питър, честна дума, сам аз ще му дръпна един бой на тоя мръсен дангалак!
Закупвачът на бисери измъкна колчетата, с които беше белязал точките на сметалото, и се облегна назад на стола. Беше спечелил третата игра. Той се обърна към Еди Литъл на другата маса:
— Е, сега съм готов за бридж.
— Аз на ваше място не бих кръшкал — изръмжа Дийкън.
— Но тая игра наистина ми омръзна — увери го
Питър Джи с обичайната си сдържаност.
— Хайде, не се дърпайте — настоя свадливо Дийкън. — Няма да ми вземете току-така парите! Аз загубих петнадесет лири. Хайде пак двойно, че да се изравним.
Макмъртри се канеше да се намеси, но Грийф го спря с поглед.
— Щом това ще е със сигурност последната игра, добре — отстъпи Питър Джи и събра картите. — Аз раздавам, струва ми се. Ако ви разбирам правилно, тая последна игра ще е за петнадесет лири. Или вие ще ми платите трийсет, или ще свършим наравно.
— Точно така, драги. Или свършваме наравно, или аз ви плащам трийсет.
— Май се разгорещявате, а? — забеляза Грийф и придърпа стола си по-близо.
Другите се изправиха или насядаха около масата, на Дийкън пак не му вървеше. Ясно беше, че е добър играч. Просто не му идваха карти. Но също така бе ясно, че не можеше да се примири спокойно и с лошия си късмет. Не можеше да се въздържи от грозни ругатни и се зъбеше на невъзмутимия си противник със смесена кръв. Накрая Питър Джи достигна стоте, докато Дийкън не беше направил и петдесет. Той безмълвно му отправи кръвнишки поглед.
— Разликата е грамадна — промълви Грийф.
— Почти двойно — додаде Питър Джи.
— Няма защо да ми го казвате — изръмжа Дийкън. — Учил съм смятане. Дължа ви четирийсет и пет лири. Ето ги, дръжте!
Начинът, по който хвърли деветте петлирови банкноти на масата, сам по себе си беше оскърбителен. Питър Джи стана още по-сдържан и с нищо не показа, че е засегнат.
— Вие имате случаен късмет, но не знаете да играете на карти, това мога да ви го кажа — продължаваше Дийкън. — Бих могъл да ви науча как се играе.
Питър Джи се усмихна и кимна в знак на съгласие, докато прибираше парите.
— Има една малка игра, казва се „казино“… интересно дали сте чували някога за нея?.. Детска игра.
— Виждал съм да я играят — каза тихо полукитаецът.
— Какво значи това? — възкликна троснато Дийкън. — Да не би да смятате, че можете да я играете?
— О, не, съвсем не. Боя се, че не съм достатъчно съобразителен за нея.
— Чудесна малка игра — добродушно се намеси Грийф. — Много я обичам.
Дийкън не му обърна внимание.
— Ще играя срещу вас по десет лири на игра, до трийсет и една точки. . . — предизвика той Питър Джи. — И ще ви покажа колко малко разбирате от карти. Хайде!
— Не, благодаря — отговори Питър Джи. — Чакат ме да попълня карето за бридж.
— Да, ела тука — подкани го нетърпеливо Еди Литъл. — Хайде, ела, Питър, да започваме.
— Страх ви е от една малка игра като казино! — присмя се Дийкън. — Може залогът да ви се вижда много голям. Ще играя с вас на едно пени… на половин пени, ако щете!
Държането му бе обидно и предизвикателно за всички тях. Макмъртри не можа да издържи повече:
— Чакайте малко, Дийкън. Той казва, че не иска да играе. Оставете го на мира.
Дийкън яростно се извъртя към своя домакин, но преди да успее да изтърси нещо оскърбително, Грийф спаси положението.
— Аз бих искал да поиграя с вас — обади се той.
— Какво разбирате вие от тая игра?
— Немного, обаче нямам нищо против да я науча.
— Знаете, тая вечер не ми се дават безплатни уроци.
— О, това ще го уредим — отговори Грийф. — Ще играя на каквато сума поискате… в рамките на здравия разум, разбира се.
Дийкън се опита да се отърве от неговата намеса с един удар:
— Ще играя с вас за сто лири на игра, ако това ви харесва.
Грийф засия от удоволствие:
— Така ще е добре, чудесно! Хайде да започваме. Ще броим ли изчистеното?
Дийкън се слиса. Беше очаквал, че един търговец от Гобото ще бъде направо сразен от такова предложение.
— Ще броим ли изчистеното? — повтори Грийф. Андрюс му беше донесъл нова колода и той вече махаше джокера.
— Положително не — отговори Дийкън. — Те жените играят така.
— Радвам се — възкликна Грийф. — И аз обичам по мъжки.
— Обичате по мъжки, а? Е, тогава знаете ли какво ще направим? Ще залагаме по петстотин лири на игра.
Сега Дийкън отново се слиса.
— Нямам нищо против — съгласи се Грийф и започна да разбърква картите. — Малките карти и пиките излизат първи, разбира се, а след това голямото и малкото казино и асата по реда на силата им в бриджа. Така ли?
— Събрали сте се куп шегобийци тука — изсмя се Дийкън, но смехът му прозвуча пресилено. — Отде да зная, че имате пари?
— Можете да го знаете точно толкова, колкото аз зная, че вие имате пари. Мак, с какъв кредит разполагам в дружеството?
— С какъвто пожелаеш — отговори управителят.
— Вие лично ли гарантирате за това? — рязко попита Дийкън.
— Разбира се, гарантирам — потвърди Макмъртри. — Можете да бъдете сигурен, че дружеството ще изплати срещу неговия подпис дори много по-голяма сума от тая във вашето кредитно писмо.
— Малкото раздава — каза Грийф и сложи колодата пред Дийкън.
Дийкън се поколеба, когато посегна да сече, и изгледа с раздразнено опасение лицата на всички наоколо. Служещите от станцията и капитаните кимнаха.
— Никого от вас не познавам — недоволно заговори Дийкън. — Отде да зная? Парите на книга не винаги са сигурни.
И тогава Питър Джи извади от джоба си портмоне, помоли Макмъртри да му услужи с писалка и се залови за работа.
— Още не съм започнал да закупувам — обясни той, — тъй че сметката е непокътната. Ще го джиросам на теб, Грийф. То е за петнайсет хиляди. Ето на, вижте!
Дийкън пое кредитното писмо, което Питър Джи остави на масата, прочете го бавно и погледна Макмъртри:
— Редовно ли е?
— Да. То е същото като вашето и с нищо не е по-лошо. Кредитните писма на дружеството са винаги редовни. Дийкън разсече картите, спечели раздаването, грижливо разбърка колодата. Но късметът пак беше против него и той загуби играта.
— Още една игра — подкани той. — Не сме казали колко ще играем и не можете да ми откажете, след като съм загубил.
Грийф разбърка картите и го остави да сече.
— Хайде да играем на хиляда — предложи Дикън, когато загуби и втората игра. А когато хилядата отиде при двата залога по петстотин, настоя да играят за две хиляди.
— Това е прогресия — предупреди Макмъртри
за което Дийкън го измери с гневен поглед. Но
управителят не отстъпваше: — Няма защо да се съгласяваш на прогресията, освен ако си глупак.;
— Кой играе тая игра? — кипна Дийкън срещу своя домакин. — Вие спечелихте от мене две хиляди. Ще играете ли на две хиляди?
Грийф кимна, четвъртата игра започна и Дийкън спечели. Явната непочтеност на такова залагане бе ясна за всички. Макар и да беше загубил три от четирите игри, Дийкън не беше загубил никакви пари. С детинската хитрина да удвоява мизата си след всяка загуба при първата спечелена игра, без значение след колко време, той щеше да си върне всичките пари.
Сега, при все че не го изрече, той прояви желание да спре, обаче Грийф сложи колодата за сечене.
— Как? — възкликна Дийкън. — Вие искате още?
— Още нищо не съм спечелил — упорито промърмори Грийф и започна да раздава. — Както казахте, по петстотин, нали?
Срамът за извършеното пареше Дийкън, защото-той отговори:
— Не, ще играем на хиляда. И знаете ли какво, до трийсет и едно е твърде дълго. Защо да не направим до двайсет и едно… ако не е прекалено бързо за вас?
— Така ще стане една приятна кратка игра — каза Грийф.
Играта вървеше по същия начин, както и преди. Дийкън загуби два пъти, удвои залога и пак изравни. Но Грийф не губеше търпение, при все че на
няколко пъти през следващия час те стигаха до същото положение. После се случи това, което той очакваше: дълга поредица загуби за Дийкън. Той удвои на четири хиляди и загуби, удвои на осем хиляди и загуби и тогава предложи да удвои на
шестнадесет хиляди. Грийф поклати глава:
— Не можете да направите това и го знаете. Вие имате само десет хиляди кредит от дружеството.
— Искате да кажете, че не ще ми позволите да действувам? — дрезгаво попита Дийкън. — Искате да кажете, че с осем хиляди лири мои пари ще се
откажете да играете?
Грийф се усмихна и пак поклати глава.
— Това е обир, направо обир! — продължи Дийкън. — Прибирате моите пари и не ми давате възможност да действувам?
— Не, вие грешите. Нямам нищо против да ви оставя да действувате в границите на вашите възможности. Вие разполагате с още две хиляди лири.
— Добре, ще играем на тях — прие Дийкън. —
Вие сечете.
Играта се водеше в мълчание, ако не се смятаха
сприхавите забележки и ругатни на Дийкън. Наблюдаващите мълчаливо си наливаха и посръбваха уискито от високите чаши. Грийф не обръщаше внимание на избухванията на противника си, а се съсредоточаваше в играта. Той наистина играеше на карти, а в колодата имаше петдесет и две, чието движение той трябваше да следи и наистина го следеше. На две трети от последната игра той свали
картите си.
— С тези карти аз излизам — заяви той. — Имам
двадесет и седем.
— Ами ако сте сгрешили? — възрази заплашително Дийкън с пребледняло и разкривено лице.
— Тогава ще съм загубил. Пребройте. Грийф му подаде взетите от него карти и Дийкън с треперещи пръсти ги провери. После отдръпна наполовина стола си от масата и изпразни чашата си. След това огледа заобикалящите го недружелюбни лица.
— Изглежда, ще трябва да хвана следващия параход за Сидней — пророни той, като за първи път говореше тихо и без гръмки думи.
Както Грийф се изрази после: „Ако беше хленчил или се беше развилнял, нямаше да му дам тая последна възможност. Но трябва да признаем, че той преглътна горчивото хапче като мъж, и аз трябваше да постъпя така.“ Дийкън погледна часовника си, престори се, че уморено се прозява, и понечи да се изправи. — Чакайте! — спря го Грийф. — Искате ли да продължите играта?
Дийкън се отпусна на стола, направи усилие да заговори, но не можа, облиза пресъхналите си устни и кимна.
— Ето капитан Донован тръгва призори с „Гунга“ за Каро-Каро — заговори Грийф, като че без;
всякаква връзка с темата. — Каро-Каро е пясъчен пръстен в морето с няколко хиляди кокосови палми. Там вирее панданус, но не могат да се отглеждат .батати, нито таро. Има около осемстотин туземци, крал и двама министърпредседатели и споменатите
трима са единствените, които носят някакви дрехи. То е една забравена от господа дупка и веднъж в годината аз изпращам там шхуна от Гобото. Водата за пиене е блудкава, но старият Том Бътлър изкара с нея десетина години. Той е единственият бял там и има петима гребци, момчета от Санта Крус, които биха избягали или биха го убили, ако можеха. Точно затова са били изпратени там. Те не могат да избягат. На него винаги му изпращат най-непоправимите от плантациите. Няма мисионери. Двама самоански учители са били пребити до смърт, когато са слезли там преди няколко години.
Естествено, вие се чудите защо ви го разправям всичко това. Но имайте търпение. Призори Донован тръгва на ежегодното си плаване до Каро-Каро. Том Бътлър е стар и става вече съвсем безпомощен. Опитах се да го пенсионирам в Австралия, обаче той казва, че искал да остане да умре на Каро-Каро, и това ще стане след една-две години. Той е чудат стар особняк. Сега му е времето да изпратя там някой бял да поеме неговата работа. Чудя се дали
бихте искали да я поемете. Ще трябва да останете две години.
Чакайте! Не съм свършил. Тая вечер вие често говорихте за действие. В безогледното залагане на
нещо, което не ви е струвало нито капка пот, няма
никакво действие. Парите, които изгубихте срещу мен, са ви били оставени от баща ви или от някой друг сродник, който се е потил за тях. Обаче две години работа като търговски агент на Каро-Каро ще значат нещо. Аз ще заложа десетте хиляди, които спечелих от вас, срещу две години от вашия живот, и Ако спечелите, парите са ваши. Ако загубите, ще
приемете службата на Каро-Каро и на разсъмване ще отплавате. Ето това би могло да се нарече истинско действие. Ще играете ли? Дийкън не можеше да проговори, в гърлото му бе заседнала буца. Той кимна и посочи към картите.
— И друго — добави Грийф. — Мога да направя нещо още по-хубаво. Ако загубите, две години от живота ви са мои… естествено, без заплата. Въпреки това аз ще ви давам заплата. Ако работите задоволително, ако изпълнявате всички нареждания и правила, ще ви платя за това време по пет хиляди лири годишно. Парите ще бъдат депозирани в дружеството, за да ви се изплатят с лихвите, когато изтече срокът. Добре ли е така?
— Прекалено добре — отвърна със запъване:
Дийкън. — Не сте справедлив спрямо себе си. Един търговски агент получава само десет до петнадесет. лири месечно.
— Пишете го тогава за сметка на действието — каза Грийф с тон, нетърпящ възражение. — А преди да започнем, аз ще нахвърлям някои от правилата. Тях ще си ги повтаряте на глас всяка сутрин през двете години… ако загубите. Те са за доброто. на вашата душа. След като сте ги повторили на глас седемстотин и тридесет каро-каровски сутрини, сигурен съм, че ще се запечатат в паметта ви завинаги. Услужи ми с писалката си, Мак. Сега, чакайте, да видя. . .
Той писа бързо и без да прекъсва, няколко минути, след това зачете на глас:
„Трябва винаги да помня, че един човек е толкова добър, колкото и всеки друг, освен когато по изключение сам той се смята за по-добър.
Колкото и да съм пиян, трябва, да оставам благороден. Благороден е човекът, който е благ. Забележка: По-добре ще е да не се напивам.
Когато играя мъжка игра с мъже, трябва да играя като мъж. Една хубава ругатня, употребена на място и рядко; върши добра работа. Многото ругатни загубват, значението си. Забележка: Никоя ругатня не може
да промени картите в ръката ти, нито да накара вятъра да задуха. Не може един мъж да си позволи да бъде нещо по-малко от мъж. Не може да си го позволи и срещу
десет хиляди лири.“
Отначало, докато той четеше, лицето на Дийкън побеля от гняв. После от врата до челото започна бавно да го залива страшна червенина, която все повече се засилваше до края на четенето.
— Толкова! Това ще е всичко — каза Грийф, сгъна листа и го хвърли по средата на масата. — Все още ли сте готов да играете играта?
— Аз го заслужавам — със запъване отрони Дийкън. — Държах се като хапльо. Господин Джи, преди да зная дали ще спечеля или ще загубя, искам да се извиня. Може да е било виновно уискито, но аз съм хапльо, грубиян, простак, мизерник във всяко отношение.
Той протегна ръка и полукитаецът я стисна, светнал от радост.
— Слушай, Грийф — каза той на един дъх, — момчето не е лошо. Откажи се от цялата тая работа и да я забравим с една последна чаша за „лека нощ“!
Грийф като че понечи да възрази, Дийкън се провикна:
— Не, няма да се съглася! Не съм кръшкач. Щом е Каро-Каро, да е Каро-Каро! И толкова!
— Правилно — каза Грийф и започна да разбърква картите. — Ако той е човек на място и отиДе на Каро-Каро, това с нищо няма да му навреди.
Двамата играеха еднакво добре и напрегнато. На три пъти раздаваха всички карти и излизаха наравно. В началото на петото и последно раздаване на Дийкън му трябваха три точки, за да излезе, а на Грийф четири. На Дийкън му трябваха картите, за да го спасят, и той се мъчеше да ги спечели. Вече не мърмореше и не ругаеше, и това беше най-добрата му игра тази вечер. По едно време му дойдоха двете черни аса и асо купа.
— Предполагам, че можете да познаете четирите
ми карти — подхвърли той на Грийф, когато привърши последното раздаване и видя какво има. Грийф кимна.
— Кажете тогава кои са.
— Вале пика, двойка пика, тройка купа и асо каро — гласеше отговорът.
Тези, които стояха зад Дийкън и виждаха картите му, с нищо не показаха дали Грийф ги е познал. Но той ги беше изредил правилно.
— Струва ми се, че вие играете казино по-добре от мен — призна Дийкън. — Аз мога да назова само три от вашите карти: вале, асо и голямо казино.
— Грешите. В колодата няма пет валета. Вие сте
взели три и сега държите четвъртото в ръката си.
— Прав сте, да му се не види! — потвърди Дийкън. — Наистина съм събрал три. Както и да е, аз ще изляза. Друго не ми трябва.
— Ще ви позволя да запазите малкото казино… — Грийф млъкна, за да пресметне. — Да, и
асото също, и пак аз ще взема точки и ще изляза с
голямото казино. Играйте.
— Нямате точки и аз печеля! — ликуващо възкликна Дийкън, след като играха последната ръка. — Аз излизам с малкото казино и четирите аса. С голямото казино и пиките вие имате само двайсет.
Грийф размаха взетите карти:
— Страхувам се, че имате някаква грешка.
— Не — заяви твърдо Дийкън. — Броил съм всяка взета карта. Това е нещо, в което нямам грешка. Аз имам двайсет и шест и вие имате двайсет и шест.
— Пребройте пак — рече Грийф.
Бавно и внимателно, с треперещи ръце, Дийкън преброи картите си — имаше двайсет и пет. Той посегна към средата на масата, взе написаните от Грийф правила и ги сложи в джоба. После допи чашата си и се изправи. Капитан Донован погледна часовника си, прозя се и също се изправи.
— На борда ли отивате, господин капитан? — попита Дийкън.
— Да — отговори Донован. — В колко часа искате да изпратя велбота да ви вземе?
— Ще дойда с вас сега. Пътьом ще приберем багажа ми от „Били“. Щях да отплавам с него за Бейбо утре сутринта. Дийкън стисна ръка на всички, след като те му, пожелаха на сбогуване добра сполука на Каро-Каро.
— Играе ли Том Бътлър на карти? — попита той Грийф.
— Пасианс — отговори Грийф.
— Тогава аз ще го науча на пасианс за двама. Дийкън тръгна към вратата, където го чакаше капитан Донован, и добави с въздишка: — Предполагам, че и той ще ме обере, ако играе, както играете всички вие, другите островитяни.
На яхтата „Самосет“ бяха направени големи приготовления за отпразнуването на Коледа. След като с месеци не се беше отбивала в никое цивилизовано пристанище, тя можеше да се похвали с твърде малко деликатеси в хранителните си припаси; въпреки това Мини Дънкан бе успяла да подготви истински пиршества както за каюткомпанията, така и за простите моряци.
— Слушай, Бойд — каза тя на мъжа си. — Ето това са двете менюта. За каюткомпанията: суров паламуд по туземски, супа от костенурка, омлет ала „Самосет“. . .
— Това пък какво ще е? — прекъсна я Бойд Дънкан.
— Е, щом държиш да знаеш, намерих една кутия консервирани гъби и пакет яйца на прах, които бяха паднали зад шкафа, а има и други неща, дето ще влязат в този омлет. Но не ме прекъсвай. Варени ямс, пържено таро, салата от авокади… ето на, видя ли как ме обърка! Освен това намерих последния фунт възхитителна сушена сепия. Ще има боб, печен по мексикански, ако успея да го набия в главата на Тойама, печена папайа с мед от Маркизките острови и накрая чудесна торта, тайната на която Тойама отказва да разкрие.
— Чудя се дали може да се забърка коктейл с тоя ром, дето го носим за разменна търговия? — мрачно промърмори Дънкан.
— А! Забравих! Ела с мен.
Жена му го хвана за ръка и го поведе през междинната вратичка към миниатюрната си кабина. Все тъй, без да го пусне, тя бръкна в отделението за шапки в шкафа и измъкна малка бутилка шампанско.
— Това завършва менюто! — възкликна той.
— Чакай!
Тя бръкна пак и тържествено извади обковано със сребро плоско шише за уиски, вдигна го срещу светлината от илюминатора и те видяха, че в шишето
беше останала една четвърт от съдържанието му.
— От колко седмици вече го пазя — обясни Мини. — Има колкото за тебе и за капитан Детмар.
— Кажи-речи нищо за двама души — рече недоволно Дънкан.
— Щеше да има повече, но дадох една чаша на Лоренцо, когато беше болен.
— Можеше да му дадеш ром — шеговито изръмжа Дънкан.
— Такова гадно нещо! На един болен! Не ставай толкова ненаситен, Бойд. Дори се радвам, че няма повече, заради капитан Детмар. Като пие, винаги става раздразнителен. А сега чуй за вечерята на моряците. Содени курабии, сладкиши, бонбони…
— Доста питателно, няма що!
— Хайде млъкни! Ориз с къри, ямс, таро, паламуд, разбира се, голяма торта, дето я прави Тойама, прасенце…
— Е, и таз хубава! — възрази той.
— Няма значение, Бойд. След три дена ще бъдем в Ату-Ату. Освен това прасенцето е мое. Тоя стария главатар, как му беше името, го подари на мен. Ти,сам го видя. И още две консерви говеждо месо. Това е тяхната вечеря. Сега за подаръците. Ще чакаме ли до утре, или ще им ги дадем тая вечер?
— На Бъдни вечер, на всяка цена — отсъди мъжът. — Ще повикаме всички на палубата в осем часа; аз ще ги почерпя по чашка ром, а след това ти ще раздадеш подаръците. Хайде да се качим на палубата. Тук долу е задушно. Надявам се на Лоренцо да му е тръгнало по-добре с динамото; без вентилаторите няма да можем кой знае колко да спим тая нощ, ако трябва да останем долу.
Те минаха през малката каюткомпания, качиха се по стръмния трап и излязоха на палубата. Слънцето залязваше и времето обещаваше ясна тропическа нощ. „Самосет“, издул фок и грот от двете страни, се плъзгаше мързеливо с четири възла по спокойното море. От люка на машинното отделение долитаха удари на чук. Двамата се запътиха към кърмата, където капитан Детмар, сложил единия си крак на релинга, смазваше механичния лаг. На щурвала стоеше висок туземец от Южните морета по бяла долна риза и червена набедрена кърпа.
Бойд Дънкан беше чудак. Поне за такъв го смятаха приятелите му. Достатъчно състоятелен, за да няма нужда да прави нищо, освен това, което му доставя удоволствие, той беше решил да обикаля света по необичаен и най-неудобен начин. Между другото имаше свои схващания за кораловите рифове, беше абсолютно несъгласен по този въпрос с Дарвин, беше изразил мнението си в няколко монографии и една книга, а сега се беше върнал към любимото си занятие да кръстосва Южните морета с мъничка тридесеттонна яхта и да проучва образуването на рифовете.
Жена му Мини Дънкан също бе провъзгласена
за чудачка, понеже с удоволствие споделяше безцелното му скитане. Между всичко друго, през шестте увлекателни години на техния брак тя се беше изкачила с него на Чимборасо1, бе пропътувала през зимата три хиляди мили с шейни и кучета в Аляска, бе яздила на кон от Канада до Мексико, бе кръстосала Средиземно море с десеттонен йол и бе гребала в кану от Германия до Черно море през сърцето на Европа. Те бяха двойка царствени скиталци, той — едър и широкоплещест, тя — дребна брюнетка, чиито сто и петнадесет фунта бяха изтъкани от воля и издръжливост, а освен това бяха приятни за окото.
Когато Дънкан купи „Самосет“ в Сан Франциско, тя бе търговска шхуна, но той направи преобразувания. Вътре я преустрои така, че трюмът се превърна в каюткомпания и кабини, след мидела по посока на кърмата бяха монтирани двигатели, динамо, хладилен агрегат, акумулаторни батерии, а далече към носа — цистерни за бензин. По необходимост екипажът й бе малоброен. Бойд, Мини и капитан Детмар бяха единствените бели на борда, макар че Лоренцо, дребничкият и изпоцапан с грес механик, имаше частични претенции да е бял, тъй като беше португалски мелез. Един японец служеше като готвач, а китаец — като юнга. В първоначалния екипаж бе имало четирима бели моряци, но един по един те не бяха могли да устоят пред обаянието на люшналите се от палми острови на Южните морета и бяха заместени с островитяни. Затова сега един от мургавите моряци беше от Великденския остров,
——
’ Чимборасо — угаснал вулкан в Еквадор, висок 6262 м. . п. р.
втори — от Каролинските острови, трети — от Пау-моту, а четвъртият бе великан самоанец. Сам той щурман, Бойд Дънкан делеше в морето като помощниккапитан вахтата с капитан Детмар, а от време на време и двамата заставаха на щурвала или като-наблюдатели. В случай на крайна нужда и Мина можеше да застане на щурвала и в такива критични моменти се показваше по-културна в управлението, отколкото туземците моряци.
Когато камбанката удари осем, всички се събраха при щурвала и Бойд Дънкан се появи с черна бутилка и канче. Рома поднасяше той лично, по половин канче на човек. Всеки един го гаврътваше, като кривеше лице от удоволствие, а след това силно-примляскваше в знак на одобрение, макар че питието беше достатъчно силно и достатъчно парливо, за да им изгори лигавиците. Пиха всички с изключение на Ли Гум, юнгата въздържател. След като извършиха този обред, те зачакаха следващия — раздаването на подаръците.
Щедро изваяни в полинезийски мащаб, с исполински снаги и огромни мускули, те по-скоро приличаха на куп деца, смееха се весело на разни дреболии и нетърпеливите им черни очи бляскаха на светлината на фенера, когато едрите тела се поклащаха при повдигането и люшкането на кораба.
Мини извикваше всекиго по име и връчваше подаръците, като придружаваше това с по някоя подходяща забележка, която допълваше общото веселие. За всички имаше евтини часовници, сгъваеми ножове, смайващи набори от въдици, пресован тютюн, кибрит и разкошни парчета памучен плат за набедрени кърпи. Че те обичаха Бойд Дънкан, явно личеше от гръмогласния смях, с който посрещаха и най-малкия му шеговит намек.
Застанал на щурвала с бледо лице, капитан Детмар наблюдаваше и се усмихваше само когато собственикът на яхтата случайно погледнеше към него. На два пъти той напускаше групата и слизаше долу, но оставаше там само по една минута. По-после, когато Лоренцо, Ли Гум и Тойама получаваха своите подаръци в каюткомпанията, той изчезна в кабината си още на два пъти. Защото не по друго време, а тъкмо в тоя час на веселие лукавият, който дремеше в душата на капитан Детмар, реши да се събуди. Може то и да не е било напълно грешка на лукавия, защото капитан Детмар, който от много .седмици насам се беше радвал тайно на голяма бутилка уиски, беше избрал да я отвори именно на Бъдни вечер.
Беше още рано — двата удара на камбанката току-що бяха съобщили, че е девет часът, — когато Дънкан и жена му стояха до люка на каюткомпанията, взиращи се срещу вятъра, и разискваха възможността да си постелят да спят на палубата. Малко черно облаче, което се очертаваше на хоризонта, криеше в себе си заплаха за дъждовен шквал и те обсъждаха тъкмо това, когато капитан Детмар, тръгнал пак от кърмата, за да слезе долу, ги изгледа .с внезапно подозрение. Той се спря и лицето му спазматично се сгърчи. После рече:
— Вие говорите за мен.
Гласът му прозвуча дрезгаво и в извивките се долавяше възбуда. Мини Дънкан се стресна, погледна застиналото лице на мъжа си, сети се как трябва да се държи и не проговори.
— Казвам, че вие говорехте за мен — този път почти с ръмжене повтори капитан Детмар.
Не залиташе, нито по някакъв друг начин се издаваше, че е пил, освен с гърченето на лицето.
— Мини, по-добре е да слезеш долу — тихо промълви Дънкан. — Кажи на Ли Гум, че ще спим долу. След малко тоя шквал ще измокри всичко.
Тя разбра намека и тръгна, като се забави само колкото с тревога да изгледа продължително лицата на двамата мъже.
Дънкан продължи да пухка с пурата си, докато не чу през отворения люк гласа на жена си, която приказваше с юнгата.
— Е? — попита заповеднически Дънкан, тихо, но рязко.
— Казах, че вие говорехте за мене. Казвам го пак. О, аз не съм сляп! Ден след ден ви виждах вас двамата да говорите за мен. Защо не дойдете да ми го кажете в очите? Аз зная, че вие знаете. И зная, че сте решили да ме уволните в Ату-Ату.
— Съжалявам, че се мъчите да забъркате такава Каша — спокойно му отвърна Дънкан.
Но капитан Детмар си беше наумил да предизвика разправия.
— Вие си знаете, че ще ме уволните. Смятате се за твърде добър, за да общувате с такива като мене… и вие, и жена ви.
— Бъдете любезен да не я намесвате в тая работа — предупреди Дънкан. — Какво искате?
— Искам да зная какво сте решили да правите.
— След сегашния разговор да ви уволня в Ату-Ату.
— През цялото време сте имали това намерение.
— Напротив, Към това ме принуждава сегашното ви поведение.
— На мен ли ще ги разправяте тия!
— Не мога да задържа на служба капитан, който ме нарича лъжец.
Капитан Детмар за миг се смути. Лицето и устните му се кривяха, но той не можеше да проговори. Дънкан хладнокръвно посмукваше пурата си и гледаше надигащия се облак на шквала откъм кърмата.
— Ли Гум донесе пощата на борда в Таити — подхвана пак капитан Детмар. — Бяхме вдигнали котвата и отплавахме. Вие прегледахте писмата си. чак след като излязохме от пристанището и тогава вече беше твърде късно. Затова не ме уволнихте в Таити. О, зная! Аз видях дългия плик, когато Ли Гум се качи на борда. Беше от губернатора на Калифорния, то беше напечатано на горния ъгъл, всеки можеше да го прочете Вие сте действували зад гърба ми. Някой от белите скитници моряци в Хонолулу ви е пошепнал и вие сте писали на губернатора, за да разберете. И това, дето ви донесе Ли Гум, е бил неговият отговор. Защо не дойдохте при мен като мъж? Не, трябвало е да правите справки тайничко, макар да сте знаели, че тая длъжност бе единственият ми шанс да стъпя отново на краката си. А щом прочетохте писмото от губернатора, веднага решихте да се отървете от мен. Четях го по лицето ви непрекъснато всичките тия месеци. Виждах и двама ви, от учтиви по-учтиви с мен през цялото време, да се криете по разни кътчета и да си говорите за мен и за тая история във Фриско.
— Свършихте ли? — попита Дънкан напрегнато,, с нисък глас.
Капитан Детмар не отговори.
— Тогава аз ще ви кажа едно-друго. Не ви уволних в Таити само заради тая история във Фриско-
Господ ми е свидетел, че вие достатъчно много ме предизвиквахте. Аз си мислех, че ако някой някога е имал нужда от случай да се реабилитира, този някой сте били вие. Ако не бяхте белязан, щях да ви уволня, когато научих, че сте ме обирали.
Капитан Детмар като че се изненада, понечи да го прекъсне, но промени решението си.
— Да вземем случая с калафатенето на палубата, с бронзовите пинти на кормилото, с ремонта на двигателя, с новия спинакергик, с новите висилки за лодките и поправката на велбота. Сметката на корабостроителницата подписахте вие. Тя беше за четири хиляди сто двадесет и два франка. Според редовните им тарифи тя не можеше да бъде нито сантим повече от две хиляди и петстотин франка…
— Ако вярвате на думите на тия крайбрежни шарлатани повече, отколкото на моите… — заговори дрезгаво капитанът.
— Спестете си труда да лъжете повече — продължи ледено Дънкан. — Аз я проверих. Повиках Флобен пред самия губернатор и дъртият нехранимайко призна, че е надписал хиляда и шестстотин франка. Каза, че вие сте го подучили. Хиляда и двеста сте взели вие, а неговият дял бил четиристотин и уреждането на сметката. Не ме прекъсвайте. Имам долу негова клетвена декларация. Още тогава щях да ви сваля на брега, ако нямахте вече лоша слава. Трябваше да ви се даде този шанс да заличите петното от името си или окончателно да пропаднете. Е, какво ще кажете за всичко това?
— Какво каза губернаторът? — грубо запита капитан Детмар.
— Кой губернатор?
— Калифорнийският. И той ли ви излъга, както всички останали?
— Ще ви повторя какво ми е казал. Каза ми, че сте били осъден по косвени улики; че благодарение на това сте били осъден на доживотен затвор вместо на обесване; че докрай сте поддържали решително своята невинност; че сте били черната овца на семейство Детмар от Мериланд; че те от девет кладенеца вода докарвали, за да бъдете помилван; че Държането ви в затвора било най-образцово; че той бил прокурор по времето, когато сте били съден; че след като сте излежали седем години, той отстъпил
пред молбите на семейството ви и ви помилвал и дълбоко в себе си не вярвал вие да сте убили Мак суини.
Настъпи мълчание, през това време Дънкан продължи да проучва наближаващия шквал, а лицето на капитан Детмар ужасно се гърчеше.
— Е, губернаторът греши — заяви той и отривисто се изсмя. — Аз наистина убих Максуини. Аз наистина напих вахтения нея нощ. Аз пребих Мак суини до смърт в койката му; бих го с желязната свая, дето беше представена като веществено доказателство. Той не можеше да се отърве. Направих го на пихтия. Искате ли да знаете подробностите?
Дънкан го загледа с онзи странен поглед, с който човек гледа някакво чудовище, но не му отговори.
— О, мен не ме е страх да ви го разправя — продължи да се перчи капитан Детмар. — Свидетел няма. Освен това сега съм свободен човек. Помилвали са ме и, бога ми, никога вече не ще могат да ме натикат пак в тая дупка. С първия удар счупих челюстта на Максуини. Той спеше по гръб. Само рече: „Боже мой, Джим! Боже мой!“ Беше смешно да гледаш как се клати счупената му челюст, когато го каза. След това го смазах… Хей, искате ли да знаете другите подробности?
— Това ли е всичко, което имате да кажете? запита го в отговор Дънкан.
— Не е ли достатъчно? — сопна се капитан Детмар.
— Достатъчно е.
— И какво ще направите сега?
— Ще ви сваля на брега в Ату-Ату.
— А дотогава?
— Дотогава… — Дънкан млъкна за малко. Засилилият се вятър разроши косата му. Звездите над
главите им изчезнаха и „Самосет“ се отклони с четири румба от курса си в нехайните ръце на кормчията. — А дотогава освободете фаловете и си гледайте кормилото. Аз ще повикам моряците.
В следващия миг щквалът ги връхлетя. Капитан Детмар се втурна към кърмата, освободи намотаните фалове от нагелите и ги хвърли на палубата, готови за спускане на платната. Трима островитяни изскочиха от малката надстройка на бака; двама се спуснаха към фаловете и ги оставиха само на една намотка, а третият затвори люка към машинното отделение и включи вентилаторите. Долу Ли Гум и Тойама поставяха капаците на светлите люкове и закрепваха макарите за обтягане на въжетата. Дънкан свали и затвори капака на илюминатора към каюткомпанията и се позабави, докато първите капки дъжд го зашибаха по лицето и „Самосет“ се понесе неудържимо напред, като същевременно се наклони първо надясно, после наляво, щом поривите на вятъра издуха опънатите му платна.
Всички чакаха. Но нямаше нужда да свалят платната и да намаляват скоростта. Вятърът загуби силата си и тропическият дъжд се изля като из ведро върху тях. Чак тогава, когато опасността премина и канаките се заловиха отново да навиват фаловете върху нагелите, Бойд Дънкан слезе долу.
— Всичко е наред — обади се той весело на жена си. — Само един напън.
— А капитан Детмар? — попита тя.
— Пак беше пил и толкоз. Ще се отърва от него в Ату-Ату.
Но преди да легне на койката си, Дънкан запаса на голо, под горнището на пижамата, тежък автоматичен пистолет.
Заспа почти моментално, понеже имаше дарбата лесно да се отпуска. Вършеше всичко с напрежение като диваците, но в същия миг, щом необходимостта преминеше, се отпускаше и умствено, и физически. Така той спа, докато дъждът все още се лееше на палубата, а яхтата забиваше нос и се люшкаше в развилнялото се от шквала море.
Събуди се с чувството, че се задушава и че му тежи главата. Електрическите вентилатори бяха спрели и въздухът беше горещ и спарен. Проклинайки наум всички Лоренцовци и акумулаторни батерии, той чу жена си да се размърдва в съседната кабина и да отива в каюткомпанията. Явно се беше запътила към по-свеж въздух, помисли си той и реши, че това бе добър пример, който да последва. Дънкан обу чехлите си, стисна под мишница възглавница и одеяло и тръгна подир нея. Тъкмо когато вече излизаше от каюткомпанията, корабният часовник в кабината започна да бие и той поспря да го чуе. Беше два след полунощ. Отвън се чуваше как скърца петата на гафела върху мачтата. „Самосет“ се клатеше и изправяше на вълните и платната му глухо пърпореха от лекия бриз.
Вече стъпваше на влажната палуба, когато чу жена си да изписква. Беше писък на изненада и уплаха, който тозавърши с плясък зад борда. Дънкан изскочи и
изтича на кърмата. В дрезгавата светлина на звездите различи главата и раменете на Мини да изчезват зад кърмата в ленивата попътна струя. м — Какво беше това? — попита капитан Детмар,
който стоеше на щурвала.
— Госпожа Дънкан — отговори Дънкан, дръпна спасителен пояс от куката, на която беше закачен, и го хвърли зад кърмата. — Изнеси кливера надясно и застани срещу вятъра! — заповяда той.
И тогава Бойд Дънкан направи грешка: той се хвърли зад борда.
Когато изскочи на повърхността, зърна синята светлина на пояса, запалила се автоматично при падането му във водата. Дънкан заплува към нея и видя, че Мини вече бе стигнала там преди него.
— Здравей — рече той. — Искала си да се поразхладиш, а?
— О, Бойд! — беше нейният отговор и мократа й ръка се протегна и допря неговата.
Поради отслабване на батерията или поради повреда синята светлина премигна и угасна.
Когато се издигнаха върху гладкия гребен на една вълна, Дънкан се обърна да погледне „Самосет“, който се открояваше като неясно петно в тъмнината. Не се виждаха светлини, но се чуваше тревожна глъч. Той долови гласа на капитан Детмар да надделява над виковете на другите.
— Да ти кажа, той съвсем не бърза иззмърмори Дънкан. — Защо не обръща? А, ето сега го прави.
Те чуха да дрънчат блоковете на гика при прехвърлянето на платното на другата страна.
— Това беше гротът — промърмори той. — Завъртял е наляво, а аз му казах надясно.
Те пак се вдигнаха на една вълна, и пак, и пак, преди да могат да различат далечната зелена десно-бордова светлина на „Самосет“, но вместо да остане неподвижна, което щеше да значи, че яхтата идва към тях, тя започна да пресича тяхното поле на зрение.
Дънкан изруга:
— Защо тоя дръвник отива натам? Нали има компас! Нали знае в коя посока се намираме!
Ала зелената светлина, единственото, което можеха да видят, когато се издигаха върху гребена на някоя вълна, все повече се отдалечаваше от тях, макар да отиваше срещу вятъра и да ставаше все
по-мъждива и по-мъждива. Дънкан се провикна високо няколко пъти и всеки път те долавяха много слабо гласа на капитан Детмар, който кряскаше
заповеди.
— Как би могъл да ме чуе в тая врява! — недоволствуваше Дънкан. д
— Той прави така, за да не може екипажът да те
чуе — отговори Мини.
Имаше нещо в спокойния й глас, което привлече
вниманието му.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че той не се мъчи да ни прибере — продължи тя със същия сдържан тон. — Той ме хвърли зад борда.
— Да не грешиш?
— Как ще греша? Аз бях при гротвантите и гледах дали ни заплашва още дъжд. Той сигурно е напуснал щурвала и се е прокраднал зад мене. Бях се хванала с едната ръка за щага. Той дръпна ръката ми изотзад и ме хвърли зад борда. Много жалко, че не си го разбрал, иначе си щял да останеш на яхтата.
Дънкан изстена, но няколко минути не каза нито
дума. Зелената светлина промени посоката си.
— Яхтата се обърна — изрече той. — Ти си права. Той нарочно обикаля около нас и застава срещу вятъра. Срещу вятъра те никога не ще могат да ме
чуят. Но чакай малко.
Той дълго време се провиква през една минута.
Зелената светлина изчезна и на нейно място се появи червена, което показваше, че яхтата пак се е
обърнала.
— Мини — каза той най-сетне, — много ми е
мъчно да ти го кажа, но ти си се омъжила за един глупак. Само един глупак можеше да се хвърли в
морето като мен.
— Какъв шанс имаме да бъдем прибрани… от някой друг кораб, искам да кажа? — попита тя.
— Един на десет хиляди или на десет хиляди
милиона. Няма параход, нито търговска линия, която да минава през тая част на океана. А няма й китоловни кораби, които да кръстосват Южните морета. Може да попаднем на загубена търговска шхуна, тръгнала напреко от Тутуанга. Но аз случайно зная, че тоя остров го посещават само веднъж в годината. За нас шансът е един на милион.
— И ние ще заложим на тоя шанс — допълни тя смело.
— Ти си цяло чудо! — Той вдигна ръката и до! устните си. — А пък леля Елизабет винаги се е чудила какво съм ти харесал. Разбира се, ще заложим на тоя шанс. И ще спечелим като нищо! Да стане нещо друго би било немислимо. Да става каквото ще да става! Той свали тежкия пистолет от колана и го пусна! да потъне в морето. Колана обаче запази.
— Сега се мушни в пояса и се опитай да поспиш. Гмурни се.
Мини послушно се гмурна и изскочи вътре в люшкащия се кръг. Дънкан я завърза с ремъците, а след това с колана от пистолета, прехвърлен през едното рамо, се закопча за пояса отвън.
— Имаме достатъчно сили за целия ден утре — каза той. — Слава богу, водата е топла. Във всеки случай първите двадесет и четири часа няма да са, много мъчителни. И ако някой не ни прибере до съмване, ще трябва само да издържим още един ден и толкоз.
Половин час те мълчаха. Дънкан, отпуснал глава на ръката си, с която се бе уловил за пояса, като че ли спеше.
— Бойд — тихо го повика Мини.
— Мислех, че си заспала — изръмжа той.
— Бойд, ако не се отървем…
— Няма да ги приказваш такива! — прекъсна я неучтиво мъжът й. — Разбира се, че ще се отървем. В това няма никакво съмнение. Някъде в тоя океан има кораб, който държи курс направо към нас. Почакай и ще видиш. И все пак бих искал да имам в мозъка си радио. Сега аз ще поспя, щом ти не искаш.
Но както никога, сънят му не идваше. След един час той чу Мини да се размърдва и разбра, че е будна.
— Слушай, знаеш ли какво си мислех? — попита тя.
— Не. Какво?
— Че ще ти пожелая весела Коледа.
— Божичко! И наум не ми е дошло. Разбира се, днес е Коледа. Е, ще имаме още много Коледи. Ами ти знаеш ли аз какво си мислех? Колко жалко, че останахме без тая коледна вечеря. Почакай само, докато ми падне тоя Детмар! Ще му го изкарам през носа. И няма дори да е с желязна свая. Само с два голи юмрука и нищо друго.
Въпреки шегите Бойд нямаше голяма надежда. Той знаеше добре какво значи шанс един на милион и без да изпада в паника, беше сигурен, че им остават броени часове живот, броени часове, които неизбежно щяха да бъдат безизходна, ужасна трагедия.
Тропическото слънце изгря в безоблачно небе. Не се виждаше нищо. „Самосет“ беше отвъд кръгозора им. Когато слънцето се издигна по-високо, Дънкан разкъса панталоните от пижамата си на две и направи груби тюрбани. Намокрени с морска вода, те отбиваха палещите лъчи.
— Като си мисля за тая вечеря, наистина ме хваща я.- оплака се той, когато забеляза по лицето на жена си да се изписва тревожно изражение. — И искам ти да си с мен, когато си уреждам сметката с Детмар. Винаги съм бил против това жени да присъствуват на кръвопролитни сцени, но този случай е по-особен. Това ще бъде пердах! Дано не си разбия юмруците — добави той след кратко мълчание.
Дойде и отмина пладне, водата ги люшкаше в Центъра на малка, ограничена от полезрението им водна площ. Лекият полъх на замиращия пасат ги галеше и гладките талази на прекрасното лятно море еднообразно ги издигаха и спускаха надолу. Веднъж ги забеляза голяма птица и половин час обикаля около тях с величествен размах на крилете. Друг път огромен скат, двадесетина фута в диаметър, мина на няколко ярда от пояса.
По залез Мини започна да бълнува, тихичко, неразбрано, като бебе. Лицето на Дънкан се издължи, той я наблюдаваше и слушаше, а в ума си редеше планове как най-добре да сложи край на часовете на наближаващата агония. И така, докато премисляше, една голяма вълна ги издигна по-високо от друг път,
той обхвана с поглед морския кръгозор и видя нещо, което го накара да се провикне:
— Мини! Тя не отговори и Дънкан изкрещя името й отново в ухото с всичките сили, които можа да събере. Очите й се отвориха, в тях проблясваше съзнание,, смесено с унес. Той я запляска по ръцете и китките, докато болката от ударите не я свести.
— Ето го шанса един на милион — извика той. — При това е параход и държи курс право към нас Човек да не съм, ако това не е кръстосвач! Сетих
се! Това е „Анаполис“, който връща ония астрономи от Тутуанга!
Консулът на Съединените щати Лингфорд беше суетлив възстар господин и през двете години служба в Ату-Ату никога не беше се изправял пред такъв безпрецедентен случай, както изложеният му от Бойд Дънкан. Дънкан и жена му бяха оставени на Ату-Ату от „Анаполис“, продължил незабавно със своята група астрономи за Фиджи. — Това е бил хладнокръвен предумишлен опит за убийство — каза консулът Лингфорд. — Правосъдието ще предприеме необходимите мерки. Аз не зная как точно трябва да постъпя с капитан Детмар, но ако той дойде в Ату-Ату, бъдете сигурен, че спрямо него ще бъдат взети съответните мерки… ще бъдат взети. . . ъъъ.. . съответните мерки. Междувременно аз ще проуча закона. А сега няма ли вие и съпругата ви да останете на обед?
Дънкан тъкмо благодареше за поканата, когато Мини, която надзърташе през прозореца към пристанището, изведнъж се наведе напред и подръпна! мъжа си за ръката. Той проследи погледа й и видя „Самосет“, със свален наполовина флаг в знак на траур, да прибира платна и да пуска котва на някакви стотина крачки от тях.
— Ето го и моя кораб — каза Дънкан на консула. — А ето че са спуснали и баркаса и капитан Детмар се качва в него. Ако не греша в предположенията си, той идва да ви докладва за нашата смърт.
Лодката спря на белия бряг и като остави Лоренцо да човърка двигателя, капитан Детмар прекоси
пясъчната ивица и тръгна по пътеката нагоре към консулството.
— Нека ви изложи доклада си — каза Дънкан. — Ние ще минем в съседната стая и ще послушаме.
И през притворената врата той и жена му чуха капитан Детмар с плачлив глас да си описва гибелта на собствениците на шхуната.
— Аз се завъртях и се върнах точно на това място — завърши той. — От тях нямаше и следа. Виках и виках, но не се чу отговор. Лавирах ту на единия, ту на другия галс цели два часа и след това останах на дрейф до съмване и тогава кръстосвах напред и назад с двама наблюдатели на мачтата. Това е ужасно! Аз съм съкрушен! Господин Дънкан беше прекрасен човек и аз никога не ще мога…
Но той не можа да завърши изречението си, защото в този миг прекрасният му работодател излезе насреща му, като остави Мини на вратата. Бледото лице на капитан Детмар пребледня още повече.
— Аз направих всичко възможно да ви спася, господине… — започна той.
Отговор му дадоха стиснатите юмруци на Бойд, два юмрука, които се стовариха отдясно и отляво върху лицето на капитан Детмар. Капитан Детмар залитна назад, задържа се на крака и се нахвърли с вдигнати ръце върху своя работодател само за да бъде посрещнат с удар право между очите. Този път капитанът рухна, като смачка под себе си и пишещата машина, когато се просна на пода.
— Това не е позволено — запелтечи Лингфорд. — Моля ви, моля ви да се въздържате.
— Ще платя щетите в кабинета — отговори Дънкан н в същото време стовари още няколко стиснати юмрука върху очите и носа на Детмар.
Консулът Лингфорд подскачаше насам-натам в разтурията като мокра кокошка, докато мебелите в кабинета му ставаха на трески. Веднъж хвана Дънкан за ръката, но бе отхвърлен без дъх до средата на стаята. След това се замоли на Мини:
— Госпожо Дънкан, моля ви се, моля ви се, обуздайте съпруга си!
— Но тя, пребледняла и разтреперана, решително поклати глава и без да откъсва очи, продължи да наблюдава побоя.
— Това е нечувано! — провикна се консулът Линг форд, като се мъчеше да се отдръпне от премятащите се тела на двамата мъже. — Това е оскърбление за правителството на Съединените щати! И то ще бъде взето под внимание, предупреждавам ви! О, умолявам ви да престанете, господин Дънкан! Вие ще го убиете. Моля ви се, моля ви! Моля ви се… Но трясъкът на разбиваща се висока ваза с пурпурни хибискуси го лиши от способността да говори, Настъпи момент, когато капитан Детмар не можеше вече да се изправи. Той застана на ръце и колена, помъчи се безуспешно да се вдигне, но се захлупи на пода. Дънкан побутна с крак стенещите останки.
— Нищо му няма — заяви той. — Това, което получи от мен, е същото, а дори и по-малко от онова, което е правил с много моряци. !
— Боже мой, драги господине! — избухна консулът Лингфорд, с ужас вперил очи в човека, когото беше поканил на обед.
Дънкан неволно се закикоти, но се овладя.
— Моля да ме извините, господин Лингфорд. Боя:
се, че малко се поддадох на чувствата си.
Консулът Лингфорд преглътна и без да може да проговори, разсече въздуха с ръце.;
— Малко ли, драги мой? Малко? — най-после успя да изрече той.
— Бойд — тихо се обади Мини от вратата.
Той се обърна и я погледна.
— Ти си цяло чудо! — промълви тя.
— А сега, господин Лингфорд, аз свърших с него — каза Дънкан. — Предавам това, което е останало, на вас и правосъдието, й
— Това ли? — запита консулът с глас, в който; звучеше ужас.
— Това — потвърди Бойд Дънкан и мрачно погледна разбитите си юмруци.
С последния залък хляб Том Кинг обра сетните остатъци от кафявия сос по чинията си, лапна го и бавно и замислено го сдъвка. Когато стана от масата, усети с гнетящо чувство, че е много гладен. А при това бе ял само той. Двете деца в съседната стая бяха сложени да спят по-рано, та като заспят, да забравят, че са си легнали без вечеря. Жена му не хапна нищо; седнала мълчаливо, тя го бе наблюдавала със загрижен поглед. Беше слаба, състарена жена от работническата класа, запазила още следи от предишната си хубост. Брашното за соса бе взела назаем от съседката в отсрещната квартира. Последните две монети по половин пени бе похарчила, за да купи хляб.
Том седна до прозореца на разклатен стол, който изпращя под тежестта му, съвсем машинално сложи в уста лулата и бръкна в страничния джоб на сакото си. Липсата на тютюн го накара да осъзнае движението; той се намуси заради разсеяността си и прибра лулата. Движенията му бяха бавни, почти тромави, сякаш го потискаше товарът на собствените му мускули. Той имаше набита снага и тъпо изражение, а пък във външността му нямаше нищо особено привлекателно. Грубите му дрехи бяха вехти и висяха отгоре му като чувал. Горнището на обувките му беше твърде износено, за да задържи дебелите подметки, които също не изглеждаха нови. По евтината памучна риза за два шилинга имаше захабени петна от боя, а яката беше оръфана.
Но какъв беше Том Кинг, можеше безпогрешно Да се разбере по неговото лице. Това беше лице на типичен професионален боксьор, лице на човек, излизал дълги години на квадратния ринг, поради което у него се бяха появили и ясно личаха всички белези на свикнал да се бие звяр. Беше с подчертано мрачно лице и сякаш за да не може нито една негова черта Да убегне от погледа, беше гладко избръснато. Устните бяха безформени и придаваха на устата суров вид — толкова суров, че тя приличаше на заздравяла рана. Долната челюст беше жестока, зверска, ъгловата. Очите, неподвижни и с тежки клепки, гледаха почти безизразно изпод рошави, сключени вежди. При целия му животински облик най-животинското у него бяха очите. Те бяха сънливи — очи на лъв, на звяр, готов да се бие. Тясното чело извиваше рязко- назад към ниско остриганата коса, под която личеше всяка издутина на грозната глава. Носът, два пъти чупен и разкривяван от без З брой удари, и обезобразеното ухо, вечно подпухнало и два пъти по-голямо от обикновените размери, допълваха неговата красота, а брадата, макар и току-що обръсната, бе вече набола и придаваше на лицето синкавочерен оттенък.
Общо взето, това беше лице на човек, от когото може да се уплашиш, ако се сблъскаш с него в някоя тъмна уличка или на безлюдно място. И въпреки всичко Том Кинг не беше престъпник, нито бе извършил някога нещо престъпно. Ако не смятаме сбиванията, присъщи на хора от неговата черга, никому не бе сторил зло. Нито пък някой можеше да си спомни да е влизал някога в саморазправа. Том беше професионалист и цялата тази свирепа войнственост му служеше само за професионални прояви. Извън ринга беше муден, отстъпчив, а на младини, когато бе разполагал с пари, имаше ръка, твърде широка за личното му благосъстояние. Не беше злопаметен и имаше малко врагове. За него боксът беше занаят. На ринга удряше, за да причини болка; удряше, за да осакати; удряше, за да унищожи, в това нямаше зла умисъл. То беше чисто и просто негов занаят. Зрителите се събираха и плащаха, за да погледат как боксьорите се повалят един друг. Победителят получаваше лъвския дял от парите. . Когато излезе да се бие преди двадесет години с Улумулу Гуджър, Том Кинг знаеше, че челюстта на Гуджър е заздравяла само преди четири месеца,!
след като е била счупена на една среща в Нюкасъл. И се мъчеше да го удари именно там и счупи челюстта му в деветия рунд не защото желаеше зло на Гуджър, а защото това беше най-сигурният начин да го сломи и да спечели лъвския дял от парите. Нито пък Гуджър го намрази заради това. Такава беше играта, а те и двамата знаеха правилата й и ги спазваха.
Том Кинг не беше приказлив по природа, затова и сега седеше до прозореца, потънал в мрачно мълчание, втренчил поглед в ръцете си. Върху тези ръце изпъкваха големи, подути вени, а ставите на пръстите, разбити и обезобразени, свидетелствуваха за носената от тях служба. Том никога не бе чувал, че животът на човека е всъщност животът на кръвоносните му съдове, обаче добре разбираше какво означават тези разширени, издути вени. Сърцето му бе изтласкало през тях твърде много кръв при високо налягане. Те вече не му вършеха работа. Изхабил бе тяхната еластичност, а заедно с разширяването на вените бе загубил и своята издръжливост. Сега лесно се уморяваше. Не можеше вече да изкара двадесет напрегнати рунда, да се бие бясно, да се бие, да се бие, от гонг до гонг, да провежда едно след друго свирепи нападения, да го притискат до въжетата, а после и той на свой ред да притиска противника си до въжетата и да напада най-свирепо и най-устремено в този последен двадесети рунд, когато всички зрители са наскачали на крака и крещят, а той се нахвърля, удря, гмурка се, сипе град от удари и сам посреща град от удари; и през цялото време сърцето неизменно тласка кръв по послушните жили. Подулите се по време на боя вени винаги спадаха отново, макар и не съвсем — всеки път, отначало незабелязано, те оставаха малко по-широки. Сега Том се взираше в тях и в смазаните стави на пръстите си и за миг пред неговите очи се мярнаха прекрасните му младежки ръце, преди да бе разбил първата си става о главата на Бени Джоунс, известен още с прякора Уелското страшилище.
Гладът отново се събуди у него.
— Дяволска работа, как ми се яде къс месо! — гласно промърмори той, сви огромните си юмруци и сподавено изтърси една ругатня.
— Молих се и на Бурке, и на Соли — виновно рече жена му.
— И те не поискаха да дадат? — запита Том.
— Нито за половин пени. Бурке каза. . . — Жената не довърши.
— Продължавай! Какво ти каза?
— Мислел, че Сандъл ще ти тегли боя довечера, а пък и сметката ти при него била и без това достатъчно голяма.
Том Кинг изсумтя, но не отговори. Занимаваше го мисълта за бултериера, който бе имал на младини и който беше хранил до преяждане с месо. Бурк щеше да му даде на вяра хиляда пържоли… тогава Но времената се бяха променили. Том Кинг остаряваше, а старите боксьори, които излизат да се бия на срещи, уреждани от второстепенни клубове, не могат да разчитат да получат много нещо на вересия от търговците.
Още от сутринта Том копнееше за къс месо и този копнеж не бе стихнал. Не бе тренирал добре за тази среща. В Австралия годината излезе сушава, животът беше тежък и дори най-нередовна работа се намираше трудно. Нямаше партньор, с когото да тренира, пък и храната не беше нито от най-добрите, нито му стигаше. Няколко дни работеше обща работа, ако сполучеше да я намери, а рано сутрин тичаше около парка „Домейн“, за да поддържа във форма краката си. Ала трудно се тренира без партньор с жена и две деца, които трябва да храниш. Уговорената среща със Сандъл съвсем малко увеличи кредита му при търговците. Секретарят на клуба „Веселба“ му предплати три лири — сумата, която се падаше на победения — и отказа да даде нещо повече. От време на време Том успяваше да вземе назаем по няколко шилинга от стари другари, които биха му дали и повече, ако годината не беше сушава и ако самите те не бяха толкова натясно. А й нямаше защо да крие истината — подготовката му не беше задоволителна. Трябваше да се храни по-добре и да няма грижи. Освен това, когато човек стане на четиридесет години, за него е по-трудно да влезе във форма, отколкото ако е на двадесет.
— Колко е часът, Лизи? — рече Том. Жена му отиде да попита в отсрещната квартира и се върна.
— Осем без четвърт.
— Първата двойка ще почне след няколко минути — каза той. — Само за проба. След това идва срещата от четири рунда между Дилър Уелс и Грили и десет рунда между Старлайт и някакъв си ряк. Докато ми дойде редът, има повече от цял час.
Помълча още десетина минути и се изправи.
— Да ти кажа право, Лизи, не съм тренирал както трябва.
Взе шапката си и се запъти към вратата. Не поиска да целуне жена си — никога не я целуваше на излизане, — но тази вечер тя събра смелост да го целуне, обви ръце около врата му и го накара да се наведе към лицето й. Изглеждаше съвсем дребничка .до грамадната снага на мъжа си.
— На добър час, Том — рече тя. — Трябва да го биеш.
— Да, трябва да го бия — повтори Том. — И дума не може да става. Трябва да го бия и туйто!
Той се засмя с престорена веселост, а жената се притисна още повече към него. Над раменете и Том огледа голата стая. Това беше всичко, което имаше на света: стаята с неплатения наем, жената и децата. И сега го напускаше, за да излезе в мрака да търси храна за своята другарка и тези малки деца — не както съвременният работник отива да се залови за тежкия и еднообразен труд на своята машина, а по стар, първобитен, царствен, животински начин — като се бие за нея.
— Трябва да го бия — потрети той, но този път с нотка на отчаяние в гласа. — Ако спечеля, ще получа тридесет лири, ще мога да платя всичко, с което съм задлъжнял, а ще ни останат още доста пари. Ако загубя, няма да получа нищо — дори едно пени за трамваен билет. Секретарят ми даде всичко, което се полага на победения. Довиждане, старо. Ако спечеля, ще се върна направо у дома.
— Няма да си лягам и ще те чакам — викна тя подир него в коридора.
До клуба „Веселба“ имаше най-малко две мили и по пътя Том си спомняше как в дните на своята слава (веднъж бе спечелил шампионата в тежка категория за Нови Южен Уелс) отиваше на състезанията с файтон и как в повечето случаи някой, който залагаше по много пари за него, плащаше файтона и отиваше заедно с него. Сега Томи Бърно и онзи янки, негърът Джак Джонсън, се возят с леки коли. А той върви пеша! А пък знае, че да изминеш две мили пеша, не е най-добрата подготовка за боксова среща. Той е стар, а хората не са много благосклонни към старите. Не го бива вече за нищо освен за обща работа, но счупеният нос и подутото ухо му постилат зле дори и там. Том изпита съжаление, че не е научил някой занаят. В края на краищата така щеше да бъде по-добре. Но никой не му бе казал това, а дълбоко в душата си Том съзнаваше, че и да бяха му го казали, нямаше да послуша. Всичко беше толкова лесно. Много пари… напрегнати, славни срещи… продължителни почивки и безделие помежду… свита от разпалени ласкатели, потупвания по гърба, ръкостискания, контета, готови да го почерпят по чашка заради удоволствието да поприказват пет минутки с него… и целият блясък: бясно крещящите зрители, вихреният край, думите на съдията „Печели! Кинг!“, името му в спортните колони на вестниците на другата сутрин…
Това беше живот! Но сега, след като прехвърля дълго тези мисли в бавноподвижния си ум, му стана ясно, че тогава е премахвал от пътя си именно старците. Той е бил изгряващата Младост, а те — залязващата Старост. Нищо чудно, че е било лесно — вените им са били подути, ставите — смазани, а костите уморени от безбройните срещи, останали зад гърба им. Спомни си как в Ръш Кътърс Бей бе победил в осемнадесетия рунд стария Стоушър Бил и как старият Бил бе плакал след това в съблекалнята като малко дете. Може би старият Бил бе закъснял с наема. Може би е имал у дома си жена и две деца. А може в същия този ден Бил да е копнял за къс месо., Бил не пожела да му отстъпи в боя и той жестоко го натупа. Сега, след като изпита всичко това върху собствения си гръб, Том разбираше, че онази вечер преди двадесет години Стоушър Бил е залагал на нещо много по-голямо, отколкото младият Том Кинг който се биеше за слава и лесна печалба. Нищо чудно, че Стоушър Бил плака след това в съблекалнята.
Да, изглежда, че на всекиго му е отреден само определен брой срещи. Такъв е железният закон на играта. На едного може да са му отредени стотина тежки срещи, на друг — само двадесет; на всеки, в зависимост от телосложението и жилавостта на мишците, е отреден определен брой и щом попълни този брой, свършено е с него. Да, на него са му били отредени повече срещи, отколкото на мнозина други,? и той имаше зад гърба си много повече от падащия му се дял от тежки, съсипващи срещи — такива, които напрягат до спукване сърцето и белите дробове, лишават кръвоносните съдове от тяхната еластичност и превръщат в твърди възли гладките и гъвкави мишци на Младостта, похабяват нервите и издръжливостта и изморяват мозъка и костите с прекалено напъване и пресилена упоритост. Да, Том бе издържал повече от всички други. От старите му съперници на ринга не бе останал вече никой. Той беше последен от старата гвардия. Видял бе поражението на всички, а някои дължаха поражението си на самия него.
Бяха го слагали да се бие със старите и един подир друг той ги помиташе от пътя си и се смееше, когато те, както старият Стоушър Бил, плачеха в съблекалните. А сега сам той е стар и с него изпитват младежите. Например този тип Сандъл Дориъл от Нова Зеландия, след като поставил там рекорд. Но в Австралия никой нищо не знае за него и затова го слагат да се бие със стария Том Кинг. Ако Сандъл се представи добре, ще го пуснат да се бие с по-силни противници и ще му определят по-голямо възнаграждение; ето защо със сигурност може да се каже, че той ще се бие ожесточено. В този бой може да спечели всичко — пари, известност, кариера; а Том Кинг е побелял стар дръвник, който му прегражда пътя към славата и богатството. Том от своя страна не може да спечели нищо повече от тридесет лири, за да се разплати с хазаина, бакалина и другите търговци. И докато Том Кинг бавно премисляше всичко това, в тромавото му въображение изникна образът на Младостта, на всепобеждаващата Младост, която се издига ликуваща и несъкрушима, с:
гъвкави мишци и свилена кожа, със сърце и бели дробове, които никога не знаят умора — Младостта,, която се смее над всяко пестене на сили. Да, Младостта е безмилостна. Тя унищожава старите и не си дава сметка, че с това унищожава себе си. Тя разширява кръвоносните си съдове, премазва ставите си и на свой ред бива унищожена от Младостта, Защото Младостта е вечно млада. Старее само Старостта.
На улица „Касълри“ Том зави наляво и след три
——
Немезида — древногръцка богиня на справедливата отплата, на отмъщението или на възмездието. Б. пр.
пресечки стигна във „Веселба“. Тълпа от струпали се пред вратата улични хлапета почтително му направи път и Том чу едно от тях да казва на друго:
— Ето го! Това е Том Кинг!
Вътре, като вървеше към съблекалнята, той се сблъска със секретаря, млад мъж с проницателен поглед и хитро изражение, който се ръкува с него.
— Как се чувствуваш, Том? — попита секретарят.
— Здрав като бик — отговори Кинг, макар да знаеше, че лъже и че ако имаше една лира, още сега щеше да я даде за хубав къс месо.
Когато, последван от секундантите си, излезе от съблекалнята и се запъти по прохода към квадратния ринг в центъра на залата, сред тълпата избухнаха приветствия и ръкопляскания. Том се кланяше наляво и надясно, макар познатите му лица да бяха малко. Повечето бяха лица на хора, които не са били още родени, когато е жънал първите си лаври на квадратния ринг. Том леко скочи на издигнатата платформа, промуши се през въжетата, отиде в своя ъгъл и седна на сгъваемото столче. Джак Бол, съдията, се приближи и му стисна ръка. Бол бе свършил кариерата си боксьор и отпреди повече от десет години не се съгласяваше да излезе на ринга. Кинг се зарадва, че Бол ще му бъде съдия. И двамата бяха от старите. Ако си позволи със Съндъл нещо не съвсем по правилата, Том знаеше, че Бол положително няма да му държи сметка.
Един подир друг на ринга се покатерваха млади, начеващи боксьори от тежка категория и съдията ги представяше на зрителите. В същото време той обявяваше и техните предложения.
— Младият Пронто от Северен Сидней кани победителя на бой н залага петдесет лири — съобщи съдията.
Зрителите заръкопляскаха, след това заръкоплЯскаха отново, когато и Сандъл скочи през въжетата и седна в своя ъгъл. Том Кинг с любопитство го загледа през ринга — нали само след няколко минути те ще се срещнат в безпощаден двубой и всеки от тях ще напряга сетните си сили да бие другия до безсъзнание. Но не можеше да види почти нищо, понеже Сандъл, както и самият Том, носеше панталони и фланела върху трикото. Лицето му беше силно и хубаво, увенчано с къдрави руси коси, а дебелият мускулест врат подсказваше великолепно тяло.
Младият Пронто отиде в единия ъгъл, сетне в другия, стисна ръка на противниците и слезе от ринга. Предложенията продължаваха. Младостта не преставаше да се провира между въжетата — неизвестната, но ненаситна Младост — и високо заявяваше на човечеството, че е готова да премери сили и умение с победителя. Преди няколко години, в апогея на неговата непобедимост, тези предварителни подробности щяха да се видят на Том Кинг забавни и отегчителни. Ала сега той седеше като омагьосан, без да има сили да прогони видението на Младостта от очите си. Винаги бе имало младежи да се издигат в бокса, да се провират през въжетата и да кряскат предизвикателните си покани; и винаги бе имало старци, които трябваше да им отстъпят мястото си. Младите градяха успехите си върху телата на старите; те все прииждаха, все нови и нови младежи — ненаситната и несломима Младост, — изместваха старите, сами се състаряваха и се плъзгаха по същото надолнище, а зад тях непрекъснато ги избутваше и напираше вечната Младост — новите деца, изпълнени с живот, които тласкаха надолу по-старите, зад тях други деца и тъй до края на летоброенето — Младост, която налага своята воля и никога не ще умре.
Кинг хвърли поглед към журналистическата ложа и кимна на Морган от „Спортсмън“ и на Корбет от „Рефъри“. След това протегна ръце и Сид Съливан и Чарли Бейтс, негови секунданти, нахлузиха ръкавиците му и здраво ги завързаха, внимателно наблюдавани от един от секундантите на Сандъл, който първо щателно прегледа бинтовете на пръстите на Кинг. Един от неговите секунданти бе отишъл със същата задача в ъгъла на Сандъл. Секундантите на Сандъл свалиха панталоните му, а след като той се изправи, смъкнаха и фланелата. Том Кинг погледна и видя въплъщението на Младостта — широки гърди, жилаво тяло, с мишци, които играеха и мърдаха като живи под бялата атлазена кожа. Цялата снага на Сандъл трептеше от живот и Том Кинг разбра, че това е живот, чиято свежест още никога не е просмуквала през порите си болката от дългите схватки, за които Младостта плаща своята дан и от които излиза вече не толкова млада, колкото е била при влизането.
Двамата мъже се запътиха един към друг и когато гонгът прозвуча и секундантите се измъкнаха шумно от ринга заедно със сгъваемите столчета, те си стиснаха ръце и заеха позиция. И веднага, като някакъв механизъм от стомана и пружини, балансиран от чувствителен спусък, Сандъл подскочи на пръзти, оттели се назад и пак подскочи напред, отправи ляв удар в очите, десен в ребрата, изплъзна се от контраудара на противника си, отстъпи леко встрани и заплашително пристъпи отново напред.
Беше бърз и сръчен. Зрелището беше поразително, В залата гръмнаха викове на одобрение. Но Кинг не бе поразен. Бе водил твърде много боеве с твърде много младежи. Той знаеше точно колко струват тези удари, прекалено бързи и прекалено ловки, за да бъдат опасни. Очевидно Сандъл искаше да реши срещата още в самото начало. Това следваше да се очаква. Така приличаше на Младостта — да пилее своя блясък и превъзходство в буйна несдържаност и яростни схватки и да съсипва противника с безграничното великолепие на своята сила и ненаситност.
Сандъл настъпваше, отскачаше, нападаше отзад, отпред и отвред, бързоног и пламенен, живо чудо, изтъкано от бяла плът и смазващи мишци, които се напрягаха в непрекъснат, ослепителен натиск; той преминаваше от едно движение към друго — хиляди движения, всички целещи да унищожат Том Кинг, който стоеше между него и неговото благополучие.г И Том Кинг търпеливо понасяше всичко това. Том си знаеше работата и разбираше Младостта сега, когато сам той бе вече загубил своята младост. Нямаше какво да прави, докато противникът не загубил малко от своя жар — помисли Том и се поусмихна’ в душата си, когато нарочно се гмурна и изложи темето си на тежък удар. Тази хватка беше коварна,, но напълно допустима според правилата на бокса. Предполага се, че всеки сам трябва да се грижи за ставите си и ако някой непременно държи да удари противника си по темето, сам да си тегли и последиците. Кинг можеше да се гмурне по-ниско и да остави юмрука безобидно да префучи над него, обаче си спомни първите си боеве и ставата, смазана от главата на Уелското страшилище. Том се биеше по правилата. Това гмуркане целеше да разбие една от ставите на Сандъл. Сандъл надали щеше да обърне внимание на това сега. Той щеше да продължи с върховно нехайство да нанася такива тежки удари до края на боя. Ала по-късно, когато дългите схватки на ринга почнат да оказват своето въздействие, щеше да съжалява за тази става, щеше да погледне назад и да си спомни как я е смазал о главата на Том Кинг.
През целия първи рунд положението беше изключително в ръцете на Сандъл н зрителите ревяха от възторг пред бързината на вихрените му нападения. Той стоварваше върху Кинг лавини от удари, а Кинг не правеше нищо. Старият боксьор нито веднъж не замахна и се задоволяваше само да се прикрива, да блокира, да се гмурка и да влиза в клинч, за да избегне тежките удари. От време на време Том правеше лъжливи нападения, тръскаше глава след стоварилия се отгоре й тежък удар и тромаво се движеше насам-натам, без да се нахвърля, без да отскача или да губи дори капка сила. У Сандъл трябваше да поугасне жарът на Младостта, преди благоразумната Старост да се реши да й отплати. Всички движения на Кинг бяха равни и пресметливи, а мудните очи с надвисналите над тях тежки клепки му придаваха полузаспал или зашеметен вид. И все пак това бяха очи, които виждаха всичко — очи, които в течение на двадесет и няколко години, прекарани на ринга, се бяха научили да виждат всичко, Това бяха очи, които не примигваха и не замижаваха пред заплашващия ги удар, а гледаха невъзмутимо и измерваха разстоянието.
Върнал се в своя ъгъл за едноминутна почивка след рунда. Том Кинг се облегна назад, изпъна крака и опря под прав ъгъл ръце на въжетата; гърдите и коремът му високо и неприкрито се вдигаха, когато поемаше въздуха, тласкан към него от кърпите на секундантите. Със затворени очи той се вслушваше в гласовете на зрителите.
— Защо не се биеш, Том? — викаха мнозина от тях. — Да не те е страх от него, а?
— Мускулите му са сковани — долетя до Том забележката на един мъж от първата редица. — Той не може да се движи по-бързо. Две лири срещу една за Сандъл.
Гонгът удари и двамата боксьори тръгнаха един към друг от ъглите си. Сандъл измина три четвърти от ринга от нетърпение да подхване борбата, но Кинг се задоволи с по-късото разстояние. Това отговаряше на общото му решение да пести сили. Не беше добре трениран, не се бе нахранил добре и всяка крачка имаше значение. Освен това бе изминал две мили, преди да излезе на ринга. Този рунд беше повторение на предишния: Сандъл нападаше като вихрушка, а зрителите с възмутени викове питаха: защо Кинг не се бие. Ако не се сметнеха лъжливите нападения и няколкото тромави и слаби удара, той не правеше нищо друго, освен да блокира, да се извърта и да влиза в клинч. Сандъл искаше да ускори; хода на борбата, а Кинг от благоразумие отказваше да му достави това удоволствие. Той се усмихваше с някаква затрогваща тъга, изписана на обезобразеното му от бокса лице, и продължаваше да пази силите си с грижливост, на каквато е способна само Старостта. Сандъл беше самата Младост и пилееше силите си с щедрото разточителство на Младостта. Кинг беше майстор на ринга и притежаваше благоразумие, изковано в дълги, уморителни схватки. С безстрастен поглед и спокоен ум той наблюдаваше, движеше се бавно и чакаше да угасне буйният боен жар на Сандъл. На мнозина от зрителите им се стори, че Кинг е безнадеждно декласиран и те гласно изразяваха мнението си и залагаха три срещу едно за Сандъл. Но имаше и прозорливи хора, макар и малцина, които познаваха Кинг от едно време и приемаха облозите, сигурни в лесната си печалба.
Третият рунд започна по същия начин, едностранчиво — цялата инициатива беше в ръцете на Сандъл и само той се хвърляше да напада. Беше изтекла половин минута, когато Сандъл се забрави в самонадеяността си и се разкри. Очите на Кинг и дясната му ръка мигновено се стрелнаха. Това беше първият му истински удар — кроше със свита в лакътя ръка, за да му придаде сила, и с цялата тежест на полуизвъртялото се подир нея тяло. Той приличаше на привидно заспал лъв, който внезапно нанася мълниеносен удар с лапата си. Улучен отстрани в челюстта, Сандъл рухна като заклан вол. Зрителите хлъцнаха и започнаха с благоговение да изразяват полугласно своя възторг. Изглежда, че мускулите на Том съвсем не бяха сковани и той можеше да стовари удар като парен чук.
Сандъл беше зашеметен. Обърна се и се опита да се изправи, но резките викове на секундантите да изчака броенето, го спряха. Сандъл се вдигна на коляно, готов да скочи, и зачака, докато съдията, наведен над него, високо отброяваше секундите. На „девет“ младежът беше вече прав, готов да се бие, и когато го погледна, Том Кинг изпита съжаление, че ударът не го е улучил с два пръста по-близо до брадата. Това щеше да е нокаут и той щеше да занесе тридесетте лири у дома на жената и децата.
Рундът продължи до края на трите минути. Сандъл за пръв път се държеше с уважение към своя противник, а Кинг отново стана муден, очите му загледаха със стария сънлив поглед. Когато наближи краят на рунда, разбрал това по вида на приготвилите се да скочат в ринга секунданти, Кинг подмами противника в своя ъгъл. Щом удари гонгът, той незабавно се отпусна на стола, докато Сандъл трябваше да прекоси по диагонал целия квадрат до своя ъгъл. Това беше дреболия, но събрани заедно, дреболиите не са малко нещо. Сандъл бе принуден да направи няколко крачки повече, да изразходва излишни сили и да загуби част от скъпоценната едноминутна почивка. В началото на всеки рунд Кинг бавно се повличаше от ъгъла си и с това караше противника да изминава по-дълго разстояние. Краят на всеки рунд заварваше двамата да се бият в ъгъла на Кинг, тъй че Том можеше веднага да седне.
Изминаха още два рунда, в които Кинг пестеше силите си, а Сандъл ги пилееше. Опитът на младия боксьор да наложи на Кинг бързо темпо имаше своите неудобства за Кинг, понеже голяма част от многобройните сипещи се върху му удари попадаха в целта. Все пак Кинг упорито оставаше муден въпреки крясъците на разгорещените буйни глави, които искаха от него да се бие. В шестия рунд Сандъл пак се забрави и пак страшният десен юмрук на Кинг се стрелна към челюстта му, и пак Сандъл трябваше да изчака девет секунди.
На седмия рунд положението на Сандъл вече не беше толкова розово и той окончателно разбра, че това е най-тежката от всичките му досегашни срещи. Том Кинг беше стар, но с по-добър стар боксьор Сандъл още никога не бе се бил — стар боксьор, който никога не губи присъствие на духа, който е изключително ловък в защитата, чиито удари се стоварват като тежък боздуган и който може с двете си ръце да те изненада с нокаут. Въпреки това Том Кинг не смееше да удря често. Той нито за миг не забравяше смазаните си стави и помнеше, че трябва да пести всеки удар, щом тези стави трябва да издържат докрай. Както седеше в своя ъгъл и поглеждаше през ринга към противника си, изведнъж Том си помисли, че ако можеше неговият опит да се събере в едно с младостта на Сандъл, от това щеше да се получи световен шампион в тежка категория. Но тъкмо там беше бедата. Сандъл никога нямаше да стане световен шампион. Този опит му липсваше и той можеше да го придобие само с цената на Младостта; а когато придобиеше опита, Младостта щеше да е похабена за придобиването му.
Кинг използуваше всички предимства, които му бяха известни. Не пропускаше нито един случай да влезе в клинч и всеки път рамото му се врязваше в ребрата на противника. Според философията на ринга един удар с рамо не е по-лош от удар с юмрук, когато искаш да навредиш на противника, но е много по-изгоден по отношение на изразходването на силите. Освен това, когато влезеше в клинч, Кинг се отпускаше с цялата си тежест върху противника и не искаше да го остави. Това налагаше намесата на съдията и той ги разделяше, винаги подпомаган от Сандъл, който още не се бе научил да си почива. Той не можеше да се сдържа и да не си служи с великолепните си пъргави ръце и играещи мишци и когато старият боксьор влизаше в клинч, като го удряше по ребрата и криеше главата си под лявата му ръка, Сандъл почти неизменно замахваше с десния юмрук зад гърба си и удряше подалото се изпод мишницата му лице. Това беше ловък удар и зрителите се възхищаваха от него, но не беше опасен и следователно водеше само до излишно хабене на сили. Ала Сандъл беше неуморим и не признаваше никакви граници, а Кинг се подсмиваше и упорито търпеше.
Сандъл започна да прибягва до свиреп десен удар в тялото, който създаваше впечатлението, че Кинг яде страшен бой, и само старите познавачи на бокса можеха да оценят ловкото допиране на Кинг в лявата ръкавица до бицепса на противника тъкмо преди нанасянето на удара. Вярно е, че всеки път ударът попадаше в целта, но всеки път това допиране до бицепса отнемаше от силата му. В деветия рунд три пъти в една и съща минута полусвитата дясна ръка на Кинг излетя към челюстта на противника му; три пъти тялото на Сандъл се просваше с цялата си тежест на пода. Всеки път той използуваше полагащите му се девет секунди и едва тогава се изправяше, замаян и оглушен, но все още силен. Загубил бе доста от стремителноста си и вече не пилееше толкова сили. Биеше се мрачно, но все още продължаваше да залага на главното си достойнство — на Младостта. Главното достойнство на Кинг беше опитът. Откакто жизнеността му започна да намалява, а силите взеха да му изневеряват, той ги замени с хитрост, с умение, почерпано от схватките в течение на много години, и с грижливо пестене на силите. Беше се научил не само да не прави излишни движения, но и да кара противника да пилее своите сили. Непрестанно с лъжливи движения на краката, ръцете и тялото той продължаваше да принуждава Сандъл да отскача, да се гмурка и да се отклонява. Кинг си почиваше, но не даваше нито миг почивка на Сандъл. Това беше стратегията на Старостта.
В началото на десетия рунд Кинг започна да спира нападенията на противника си с ляв прав в лицето.
Сандъл стана по-предпазлив и взе да се прикрива с лявата ръка, сетне се гмуркаше и с размах нанасяше дясно кроше в главата. Този удар попадаше твърде високо, за да бъде много опасен, но когато Сандъл му го нанесе за първи път, Кинг изпита старото познато чувство, сякаш някакво черно було обгръщаше съзнанието му. Само миг, може би дори само за нищожно деление от този миг, животът секна у него. В един момент той видя противника и белите напрегнати лица зад него да изчезват от полето на зрението му; в следващия момент отново видя и противника, и лицата зад гърба му. Сякаш беше заспал за миг и току-що пак бе отворил очи, но този миг на безсъзнание беше толкова микроскопично кратък, че той не бе имал време да падне. Зрителите го видяха да залита и да подгъва колене, а след това да се съвзема, да навежда ниско брада и да закрива с лявото си рамо.
Сандъл повтори този удар няколко пъти, държейки Кинг в полузашеметено състояние, но след това старият боксьор си изработи начин на отбрана, който служеше същевременно и за контранападение. С лъжливо движение на лявата ръка Кинг отвлече вниманието на противника, после отстъпи половин крачка и в същия миг нанесе с все сила ъпъркът с дясната. Ударът бе пресметнат толкова точно, че се стовари върху лицето на Сандъл тъкмо когато то съвсем се бе навело при гмурването; Сандъл подхвръкна нагоре и се стовари по гръб, удряйки си главата и рамената в пода. Кинг сполучи да го повали по същия начин два пъти, а след това се развихри и с град от удари притисна противника си към въжетата. Той не даваше на Сандъл възможност! нито да си поеме дъх, нито да се овладее, а сипеше удар след удар, докато зрителите наскачаха прави и във въздуха екна непрекъснат рев на одобрение, Но Сандъл обладаваше ненадмината сила и издръжливост и успя да се задържи на крака. Нокаутът изглеждаше неизбежен и един полицейски капитан,, уплашен от страхотния бой, се изправи до ринга, за да спре борбата. Гонгът извести края на рунда а Сандъл се затътри към своя ъгъл, уверявайки капитана, че е здрав и читав. За да докаже това, той се преметна два пъти презглава назад и полицейският капитан се отказа от намерението си.
Облегнал се на въжетата в своя ъгъл, запъхтян, Том Кинг беше разочарован. Ако бяха прекратили боя, съдията, ще не ще, трябваше да отсъди победата на него и парите щяха да са негови. За разлика от Сандъл той не се биеше за слава или кариера, а за тридесетте лири. А сега Сандъл ще се съвземе през едноминутната почивка.
„Младостта ще си пробие път“ — тази поговорка изведнъж проблясна в ума на Кинг и той си спомни кога я бе чул за първи път — вечерта, когато бе съсипал Стоушър Бил. Контето, което го почерпи чаша уиски след боя, го потупа по рамото и му каза „Младостта ще си пробие път!“ Контето беше право. Онази вечер, в далечното минало, Том беше олицетворение на Младостта. Тази вечер Младостта седеше в отсрещния ъгъл. А той — той се биеше вече половин час, но беше старец. Ако се биеше като Сандъл, нямаше да издържи и петнадесет минути. Но работата беше там, че не можеше да се съвземе. Тези издути кръвоносни съдове и това жестоко преуморено сърце не му даваха възможност да събере сили в почивката след всеки рунд. Силите му не стигаха още отначало. Краката му тежаха и започваха да се схващат. Не бе трябвало да извърви пеша двете мили до клуба. Пък и този къс месо, за който копнееше, откакто бе станал сутринта! В душата му се надигна дълбока и страшна омраза против месарите, които бяха отказали да му дадат месо на вересия. Не е лесно за един стар човек да излезе да се бие, без да се е нахранил както трябва. Един къс месо е такава дреболия, най-многото — няколко пенса; а за него тоя къс месо значеше тридесет лири.
Щом гонгът извести началото на единадесетия рунд, Сандъл се хвърли напред, като се мъчеше да блесне с бодрост, каквато всъщност му липсваше. Кинг знаеше какво е това — само блъф, стар колкото и самия бокс. Той влезе в клинч, за да се спаси от нападението, после се откъсна и позволи на Сандъл да заеме позиция. Кинг искаше точно това. Той направи лъжлив замах с лявата ръка, накара Сандъл да се гмурне и да му нанесе долно кроше, сетне направи половин крачка назад и с един ъпъркът право в лицето повали Сандъл на пода. Сетне не го остави да си поеме дъх, макар че трябваше и сам да търпи удари; но той нанасяше много повече, притискаше Сандъл до въжетата, обсипваше го с крошета и какви ли не други удари, изтръгваше се от неговите клинчове или осуетяваше с удари опитите му да влезе в клинч и дори когато Сандъл залиташе, го подхващаше с едната си ръка, а с другата веднага го притискаше до въжетата, където не можеше Да падне.
Зрителите съвсем полудяха, всички бяха на негова страна и почти всички крещяха:
— Удряй, Том! Удряй! Удряй! В ръцете ти е, Том! В ръцете ти е!
Финалът обещаваше да бъде вихрен, а именно за това плащат боксовите зрители.
И Том Кинг, който в течение на половин час бе пестил своите сили, сега разточително ги пилееше в едно огромно усилие, на каквото още се смяташе способен. Това беше единственият му шанс — сега или никога. Силите му бързо се изчерпваха, но той се надяваше, че преди да секнат напълно, ще успее окончателно да повали противника си. И докато;! продължаваше да го бие и притиска, хладнокръвно, преценявайки тежестта на ударите и качеството на, нанасяните наранявания, Том разбра колко трудно е да свалиш в нокаут човек като Сандъл. Жизнеността и издръжливостта му бяха в апогея си — това бяха жизнеността и издръжливостта на Младостта. Сандъл положително имаше бъдеще. Боксът беше в кръвта му. Само младежи с такива жилави мишци ставаха истински боксьори.
Сандъл се олюляваше и залиташе, но и краката на Том Кинг се схващаха, а ставите на пръстите отказваха да му служат. Въпреки това той се напрягаше да нанася свирепи удари, всеки от които терзаеше измъчените му ръце. Макар че сега противникът почти не се нахвърляше върху него, той губеше сили толкова бързо, колкото и Сандъл. Ударите му попадаха в целта, ала в тях я нямаше вече предишната тежест и всеки удар му струваше огромно усилие на волята. Краката му бяха сякаш от олово и отстрани се виждаше ясно как ги влачи. Насърчени от този признак, поддръжниците на Сандъл започнаха да ободряват своя избраник с викове.
Кинг се видя принуден да събере сили. Нанесе два удара един подир друг — ляв, малко по-високо от целта, в слънчевия сплит, и десен кръстосан в челюстта. Ударите не бяха тежки, обаче Сандъл беше, толкова отслабнал и зашеметен, че падна и остана да лежи, обзет от тръпки. Съдията се изправи над него и започна високо да отброява в ухото му съдбоносните секунди. Ако не се вдигнеше, преди да бъде отброена десетата секунда, щеше да загуби срещата. Зрителите стояха, затаили дъх. Кинг почиваше на треперещите си крака. Беше го обхванала! смъртна слабост, виеше му се свят, пред очите му се люшкаше море от лица, а до слуха му, сякаш много отдалече, долиташе броенето на съдията. Въпреки? това смяташе, че е спечелил борбата. Не беше възможно човек, понесъл такъв бой, да стане.
Само Младостта можеше да стане и Сандъл стана. На четвъртата секунда той се обърна по лице и слепешката затърси въжетата. На седмата секунда се повдигна на коляно и остана да си почива така с олюляваща се като на пияница глава. Когато съдията извика: „Девет!“, Сандъл се изправи и застана в правилно изходно положение, прикрил с лявата ръка лицето, а с дясната — стомаха си. Запазил по този начин най-уязвимите места, той залитна напред, към Кинг, с надеждата да влезе в клинч и да спечели още време.
В мига, когато Сандъл стана, Кинг се нахвърли отгоре му, обаче двата удара, които отправи, бяха смекчени от изпречилите се ръце на противника. В следващия миг Сандъл успя да влезе в клинч и отчаяно се вкопчи в Том Кинг, въпреки усилията на съдията да ги раздели. Кинг помагаше на съдията да го отдели от противника. Той знаеше колко бързо се съвзема Младостта и знаеше, че ще победи Сандъл, ако предотврати това съвземане. Един здрав удар щеше да свърши работа. Сандъл беше победен, безспорно победен. Беше го надминал с майсторството си, с издръжливостта си, по точки. Сандъл със залитане излезе от клинч, увиснал на косъм между поражението и живота. Един хубав удар можеше да го повали и да завърши играта. С внезапно огорчение Том Кинг си спомни отново за къса месо и изпита съжаление, че няма силата, която то щеше да му даде за този решаващ удар. Той събра смелост, обаче ударът не беше достатъчно тежък, нито достатъчно бърз. Сандъл се олюля, но не падна, а само отстъпи към въжетата и се хвана за тях. Кинг се люшна подир него и с болка, която сякаш го разкъса, нанесе още един удар. Ала мишците му изневериха. Единственото, което му оставаше в боя, беше съобразителността, която гаснеше и се замъгляваше от изтощението. Ударът, предназначен за челюстта, улучи едва рамото. Искал бе да удари по-високо, обаче уморените мускули отказаха да се покорят. От тласъка на удара Том Кинг сам залитна назад и малко остана да падне. Опита се още веднъж. Този път съвсем не улучи и напълно загубил сили, падна върху Сандъл, влезе в клинч и се хвана за него, за да се задържи и да не рухне на пода.
Кинг не се опитваше да се освободи. Изстрелял бе всичките си патрони. Беше свършил. А Младостта си бе пробила път. Дори в клинча той усещаше как расте силата на Сандъл. Когато съдията ги раздели, Кинг видя Младостта да се съвзема пред очите му. С всеки миг Сандъл възстановяваше силите си. Ударите му, слаби и несполучливи отначало, станаха тежки и точни. Замъглените очи на Кинг видяха облечения с ръкавица юмрук да се насочва към челюстта му и реши да я запази, като се прикрие с ръка. Виждаше опасността, искаше да действува, но ръката му беше твърде тежка. Стори му се, че се е наляла с огромно количество олово. Тя не му се подчиняваше и с всичките си душевни сили Кинг се помъчи да я вдигне. А ето че облеченият с ръкавица юмрук улучи целта си. Нещо остро преряза Кинг като електрическа искра и в същия миг го обгърна някакво черно було.
Когато отново отвори очи, Том видя, че е в своя ъгъл, а крясъците на зрителите долетяха до него като рева на морските вълни при Бонди Бийч. Някой притискаше мокър сюнгер към тила му, а Сид Съливан пръскаше освежаваща струя студена вода по лицето и гърдите му. Ръкавиците му бяха вече свалени и навелият се над него Сандъл му стискаше ръка. Кинг не изпитваше никакво озлобление към човека, който го помете от пътя си, и отвърна на ръкостискането със сърдечност, от която го заболяха смазаните стави. След това Сандъл застана в средата на ринга и зрителите прекъснаха бесните си крясъци, за да чуят изявлението му, че приема поканата на младия Пронто и предлага да повишат допълнителният облог на сто лири. Кинг безучастно наблюдаваше как неговите секунданти бършат изляната върху тялото му вода, избърсват лицето му и се готвят да напуснат ринга. Усети глад. Това не беше обикновеният глождещ глад, а някаква безкрайна слабост, някаква тръпка в стомаха, която пронизваше цялото му тяло. Кинг си спомни онзи миг от срещата, когато Сандъл се олюляваше и залиташе, увиснал на косъм от поражението. Ах, един къс месо щеше да свърши работата! Това беше единственото, което не му бе достигнало за решаващия удар, и той бе загубил. Всичко стана тъй само заради един къс месо.
Секундантите го подхванаха, за да му помогнат да се провре между въжетата. Той се отскубна, промуши се без чужда помощ, скочи тежко на пода и тръгна след секундантите, които му проправяха път през претъпкания централен проход. Когато излезе от съблекалнята и се запъти към улицата, някакъв младеж го заговори на изхода.
— Защо не го повали, когато ти беше в ръцете? — запита го младежът.
— Я се махай по дяволите! — рече Том Кинг и слезе по стъпалата на тротоара.
Вратата на кръчмата на ъгъла широко се отвори и Кинг видя светлините и усмихнатите прислужнички, чу много гласове, спорещи за срещата, и звънтенето на монети по тезгяха. Някой му викна и го покани на чашка. Той явно се поколеба, но сетне отказа и продължи пътя си.
Нямаше пукната пара в джоба и двете мили път до вкъщи му се сториха много дълги. Той наистина остаряваше. Когато пресичаше парка „Домейн“, Том Кинг изведнъж се отпусна на една пейка, изтръпнал при мисълта за жена си, която седи и го чака, за да научи резултата. Това беше по-тежко от всякакъв нокаут и му се стори, че е почти невъзможно да го понесе.
Чувствуваше се слаб и огорчен, а болката в смазаните стави му напомняше, че дори да намери някаква обща работа, ще трябва да мине най-малко една седмица, преди да може да хване дръжката на кирка или лопата. Повдигаше му се от глад. Неволята го сломи и от очите му бликнаха непривични сълзи. Том закри лицето си с ръце и докато плачеше, си спомни за Стоушър Бил и за това, как го бе наредил онази вечер преди много години. Бедният стар Стоушър Бил! Сега Том разбираше защо Бил бе плакал в съблекалнята.
Старият Сан Франциско — впрочем това е Сан Франциско едва ли не до вчера, до деня преди земетресението — беше разделен на две от Прореза, Прорезът представляваше железен улей по средата на Маркет стрийт и оттам непрекъснато долиташе бръмченето на безкрайния кабел, теглещ нагоре и надолу вагоните, които винаги можеха да се закачват или:
откачват от него. Всъщност имаше два прореза, но за по-лесно опростеният жаргон на Запада ги бе обединил в едно, още повече, че думата бе придобила вече символично значение. Северно от Прореза се намираха театрите, хотелите, магазините, банките и солидните уважавани търговски фирми. Южно от Прореза бяха фабриките, бордеите, пералните, работилниците и жилищата на работниците.
Прорезът беше метафора, която изразяваше класовото разделение на обществото, и никой не прекосяваше така успешно тази метафора, както Фреди Дръмънд.Той привикна да живее в тези два свята и във всеки от тях се чувствуваше изключително добре. Фреди Дръмънд беше професор във факултета по социология при Калифорнийския университет и именно като професор до социология той за първи път прекоси Прореза, живя шест месеца в голямото работническо гето и написа „Неквалифицираният работник“ — книга, която навсякъде възхваляваха като ценен принос в напредничавата литература и като:
бляскав отговор на литературата на недоволните. От политическо и икономическо гледище това беше ’ едно крайно ортодоксално произведение. Председателите на големите железопътни компании изкупуваха цели издания, за да ги раздават на своите работници и чиновници. Само Обединението на производителите разпространи петдесет хиляди екземпляра. В известно отношение тази книга беше толкова порочна, колкото прославеното и всеизвестно „Послание до Гарсиа“, а в своята пагубна проповед на максимата „пести и бъди доволен“ не отстъпваше на книгата
„Мисис Уигс и нейната зелева градина“.
В началото на Фреди Дръмънд му беше ужасно трудно да се нагоди към работниците. Той не бе свикнал с техния нрав, а те пък още по-малко бяха свикнали с неговия. Гледаха го подозрително. Той нямаше минало. Не можеше да се каже, че преди е работил тук или там. Ръцете му бяха меки, а изключителната му учтивост — просто страшна. Отначало той си бе наумил да играе ролята на свободен и независим американец, решил да работи физическа работа и никому да не дава обяснения. Но скоро разбра, че това няма да мине. В началото работниците го приеха, макар много резервирано, като чудак. По-късно, когато вече започна по-добре да се оправя в новата среда, Фреди неусетно навлезе в по-подходяща роля — на човек, който е видял по-добри дни, много по-добри дни, но щастието му е изневерило,
разбира се, само временно.
Тук научи много неща и направи много, често
пъти погрешни обобщения, които могат да се видят по страниците на неговия „Неквалифициран работник“. Но благоразумен и консервативен като хората от своя кръг, той не бе забравил да се предпази с уговорката, че обобщенията му представляват само
„опит“.
Фреди Дръмънд доби първите си впечатления в
консервния завод „Уилмакс“, където му дадоха да работи на парче — трябваше да прави амбалажни каси. Някаква фабрика за амбалаж доставяше готовите части и от него се искаше само да ги сглобява и да ги сковава с малко чукче. Това не беше квалифициран труд, но се заплащаше на парче. Средният работник в консервния завод получаваше долар и половина на ден. Фред забеляза, че някои от хората на същата работа изкарват без много усилие и по долар и седемдесет и пет цента на ден. И още на третия ден и той успя да изкара толкова. Но беше амбициозен. Нямаше намерение да се мотае и тъй като беше необикновено способен, на четвъртия ден изкара вече два долара. А на петия, като се постегна, за да издържи на изтощителното напрежение, изкара два и половина. Другарите му започнаха да се мръщят и да го гледат навъсено, като на неразбираем за него жаргон подхвърляха, че някои се подмазват на господаря и искат да покажат колко са чевръсти,
но ще дойде видовден. Удивен, че При работата на парче тия хора клинчат, той направи извода, че мързелът е нещо вродено у неквалифицирания работник, и на другия ден изчука три долара. Но вечерта, на излизане от завода, работниците го заобиколиха и заговориха с него гневно, на не разбираем жаргон. Той не можа да схване какви подбуди се крият зад тяхната постъпка. Но самата постъпка беше изненадваща. Когато отказа да намали темпа на работата си и се разбъбри за независимостта на американския гражданин, за свободата на действие и достойнството на труда, те се заеха да намалят възможностите му да работи бързо. Завърза се жесток бой, защото Дръмънд беше едър мъж и при това спортист, но в края на краищата работниците го повалиха и така размазаха физиономията му и изпотъпкаха пръстите му, та чак след цяла седмица, прекарана на легло, той можа да стане и да си потърси друга работа. Всичко това е надлежно описано в споменатата първа негова книга, в главата „Тиранията на работническата класа“.
След известно време, когато вече работеше в друг цех на завода „Уилмакс“, където разнасяше плодове на работничките, той се опита да носи едновременно по две каси и другите разносвачи тутакси го изругаха. Това беше явно клинчене, но той разсъди, че е дошъл тук не да прави реформи, а да наблюдава. Ето защо оттук нататък вземаше само по една каса и тъй добре изучи кръшкаческото изкуство, че написа специална глава за него, завършвайки я с няколко обобщения, които все така бяха само „опит“.
През тези шест месеца Фреди Дръмънд работи на много места и се научи да подражава много сполучливо на истински работник. По природа лингвист, той си водеше записки в бележника и така добре изучи жаргона на работниците, че вече можеше да го говори и да се разбира с тях. Това му помогна да следи по-непосредствено начина им на мислене и да събере материал за една глава в някой бъдещ труд, която смяташе да нарече „Синтез на психологията на работническата класа“.
Преди да изплува пак на повърхността след това първо спускане на „дъното“, той откри, че е добър актьор, и прояви голяма гъвкавост на своята натура. И сам се удиви от способността си да се преобразява. Усвоил веднъж езика на работниците и преодолял многобройните капризни пристъпи на малодушие той разбра, че сега може да има достъп до всяко кътче от живота на работническата класа и така хубаво да се нагажда към този живот, че да се чувствува като у дома си. И Дръмънд писа в предговора към втората си книга, „Човекът на труда“, че се е постарал истински да опознае работниците, а единственият възможен начин за това е да работиш рамо до рамо с тях, да делиш с тях храна, постеля и развлечения, да споделяш мислите и чувствата им.
Фреди Дръмънд не беше дълбок мислител. Не вярваше в нови теории. Изхождаше винаги от общоприетите норми и критерии. Дисертацията му за Френската революция беше отбелязана в аналите на университета не само защото беше усърдна, обемиста и прецизна работа, но и защото беше най-сухото, най-скучно, най-формално и най-ортодоксално съчинение, писано някога на тази тема.
Дръмънд беше затворен човек, безкрайно сдържан по природа. Имаше малко приятели. Беше твърде необщителен, твърде студен. Нямаше пороци и никой не знаеше да се е поддал някога на съблазън. Ненавиждаше тютюна, презираше алкохола и никога не бяха го виждали да пие нещо по-силно от чаша леко винце на обед, и то рядко.
Когато беше студент в първи курс, другарите му го кръстиха „Ледника“. По-късно, като професор вече, стана известен под прякора „Хладилника“. Но го огорчаваше само едно — това умалително „Фреди“. То бе останало от времето, когато играеше като защитник в единадесеторката на университета, и неговата душа на формалист никога не успя да се примири с това име. И тъй той си остана завинаги „Фреди“, освен при официално обръщение; и в кошмарни съновидения му се представяше бъдещето, когато всички от неговата среда ще го наричат фамилиарно „стария Фреди“.
Впрочем той беше твърде млад за доктор по социологическите науки — едва двадесет и седем годишен, а изглеждаше дори по-млад. На вид изглеждаше като колежанин — висок и едър, гладко избръснат и непресторен, спретнат, простодушен и с цветущо здраве, известен като превъзходен спортист,
притежаващ скритата студена култура на въздържаните хора. Извън университета никога не говореше за научната си работа. Едва по-късно, когато книгите му привлякоха върху него досадното обществено внимание, той си позволяваше понякога да изнесе някой доклад пред литературно или икономическо,! дружество.
Фреди Дръмънд вършеше всичко правилно — прекалено правилно; в облеклото и държането си беше винаги безупречен. Не че беше денди. Съвсем не. Просто беше колежанин и по облекло и маниери досущ приличаше на онзи тип млади хора, които през последните години се изливат от нашите висши учебни заведения. Ръкостискането му беше доста здраво и силно. Сините му очи — студено сини, неубедително искрени. Гласът му, твърд и мъжествен,! с ясна и отчетлива дикция, звучеше приятно за ухото. Единственият недостатък на Фреди Дръмънд беше неговата въздържаност. Той никога не отстъпваше от нея. По времето, когато играеше футбол, колкото по-напрегната биваше играта, толкова по-хладнокръвен ставаше той. Фреди беше отличен боксьор, но го смятаха за автомат, който с неприсъща за човека точност на машина преценява разстоянието, отмерва ударите си, взема гард, блокира или влиза в клинч. Той рядко получаваше жестоки удари,! но и рядко нанасяше жестоки удари. Беше толкова благоразумен и толкова се владееше, че никога не допускаше ударът му да бъде по-силен, отколкото го е замислил. За него боксът беше само гимнастика! Така поддържаше формата си.
С течение на времето Фреди Дръмънд все по-често прекосяваше Прореза и се губеше на юг от Маркет стрийт. И зиме, и лете прекарваше почивните си дни по тия места и независимо дали оставаше цяла седмица или само в събота и неделя, времето прекарано там, винаги биваше за него полезно и приятно. Нали имаше да събира толкова много материал! Третата му книга, „Маси и господар“, беше въведена като учебник в американските университети и преди още сам да разбере това, той вече работеше върху четвъртата: „Пороците на непроизводителния работник“.
В душевния строй на този човек имаше някаква
странна чупка или отклонение. Може би това бе1
отвращение от заобикалящата го среда и полученото възпитание или пък от унаследената жилка от дедите, които поколение след поколение са били все кабинетни учени; каквото и да бе то, животът долу, сред работниците, му доставяше удоволствие. За собствената си среда той беше „Хладилника“, но тук той беше „Големия“ Бил Тотс, който умееше да пие, да пуши, да говори на жаргон,-да се бие и беше любимец на всички. Всички обичаха Бил и не едно момиче тичаше по него. В началото беше само добър актьор, но с течение на времето тази роля стана негова втора природа. Той вече не се преструваше и наистина започна да обича евтиния салам, бекона — храна, която Фреди Дръмънд не можеше да понася.
Това, което в началото вършеше по необходимост, се превърна в удоволствие. И когато наближаваше време да се върне в аудиториите и да се затвори пак в себе си, той си мислеше за това с чувство на съжаление. Върнал се у дома, Фреди често се хващаше, че с нетърпение очаква деня, когато пак ще може да прекоси Прореза и да се набеснее на воля. Той не беше покварен, но като Бил Тотс можеше да върши милион неща, които за Фреди Дръмънд бяха съвършено недопустими. Нещо повече, Фреди Дръмънд никога не би и помислил да ги върши. Това беше най-удивително. Фреди Дръмънд и Бил Тотс бяха две напълно различни същества с диаметрално противоположни желания, вкусове и подбуди. Бил Тотс с чиста съвест можеше да симулира в работата, докато Фреди Дръмънд осъждаше симулирането като позорна, престъпна, недостойна за американеца проява и бе отделил цели глави, за да заклейми този порок. Фреди Дръмънд не се интересуваше от танци, но Бил Тотс не пропускаше вечеринките в разни клубове като „Магнолия“, „Западна звезда“ и „Елит“. Той дори получи масивна сребърна купа, висока цели тридесет инча, за най-добро представяне на големия годишен маскен бал на месарските работници. Бил Тотс ухажваше момичетата, а и момичетата го ухажваха, докато Фреди Дръмънд обичаше да се представя за аскет, открито заявяваше, че е против избирателното право на жените, и жлъчно осъждаше в душата си съвместното обучение.
Заедно с дрехите Фреди Дръмънд променяше и държането си, и то без усилие. Преди да влезе в
мрачната малка стаичка, където се преобразяваше в Бил Тотс, движенията му бяха малко сковани. Вървеше прекалено изправен, с прекалено изопнати рамене, а лицето му беше сериозно, почти сурово и всъщност безизразно. Но появеше ли се в дрехите на Бил Тотс, той ставаше вече съвсем друг човек. Не че Бил Тотс ходеше отпуснат, но цялата му фигура добиваше гъвкавост и грация. Дори гласът му звучеше различно и Бил Тотс се смееше високо и от сърце, а от устата му често можеха да се чуят по-пиперливи думи и сегиз-тогиз по някоя псувня. Освен това Бил Тотс обичаше да се заседява до късно в кръчмите и понякога да спори незлобливо с другите работници. На излет в неделя и на връщане от кино и двете му ръце предателски издаваха, че се е обиграл да прихваща момичетата през кръста, а в шеговитите задиряния проявяваше такова тънко и приятно остроумие, каквото можеше да се очаква от един чудесен момък от работническата класа.
Той така изцяло се чувствуваше Бил Тотс, така изцяло се чувствуваше работник, истински жител на южната половина на града, че бе проникнат от класово съзнание не по-малко от другите работници, а към стачкоизменниците питаеше по-голяма омраза и от ревностните профсъюзни членове. По време на стачката на пристанищните работници Фреди Дръмънд успя някак си да се откъсне от това безподобно съчетание и хладнокръвно и критично да наблюдава отстрани с какво удоволствие Бил Тотс си разчиства сметките със стачкоизменниците докери. Защото Бил Тотс беше редовен член на профсъюза на докерите и имаше пълно право да негодува срещу тези, които искаха да му отнемат работата. Големия Бил беше толкова голям и толкова го биваше, че винаги излизаше напред, когато положението ставаше горещо. Преструвайки се отначало на негодуващ работник, Фреди Дръмънд, в ролята на второто си „аз“, започна да изпитва истинско негодувание и едва когато се връщаше в класическата атмосфера на университета, беше в състояние благоразумно и консервативно да обобщи наблюденията си върху „дъното“ и да ги изложи на книга, както подобава на учен социолог. Фреди Дръмънд ясно разбираше, че Бил Тотс няма широта на погледа, за да се издигне над класовото си съзнание. Но Бил Тотс не
можеше да разбере това. Щом видеше, че някой стачкоизменник му отнема работата, налиташе като „бик на червено“ и повече нищо не виждаше. Затова пък Фреди Дръмънд, с безупречно облекло и маниери, седнал на писалището си в кабинета или изправен пред курса по социология, виждаше всичко — на него му беше ясен и Бил Тотс, и всичко около Бил Тотс, и всичко около въпроса за стачкоизменниците и организираните работници, и връзката между този въпрос и икономическото благоденствие на Съединените щати, които водеха борба за световни пазари. А Бил Тотс наистина не можеше да види по-далеч от днешния обед или утрешния боксов мач в спортния клуб.
Едва когато започна да събира материал за книгата си „Жената и труда“, Фреди Дръмънд за първи път разбра каква опасност го грози. Досега твърде успешно му се удаваше да живее в тези два различни свята. Но този необикновен двойствен живот беше всъщност много неустойчив. И както си седеше в кабинета и размишляваше, той разбра, че така не може да продължава. В действителност това беше преходен етап и един ден неизбежно щеше да му се наложи да избере или единия, или другия свят. Не би могъл да продължава да живее и в двата. И както се бе загледал в редицата томове, които красяха горната полица на библиотеката му — това бяха все негови трудове, от дисертацията му до „Жената и труда“, — той реши, че този е именно светът, в който завинаги ще остане. Бил Тотс му беше свършил добра работа, но вече ставаше крайно опасен съучастник. Бил Тотс трябваше да престане да съществува.
Виновница за тревогата на Фреди Дръмънд беше Мери Кондън, председателка на Международния профсъюз на ръкавичарите. Той я видя за пръв път от галерията за публиката, на годишното събрание на Северозападната федерация на труда, видя я с очите на Бил Тотс, на когото тя много се хареса. Фреди Дръмънд не обичаше този тип жени. Какво от това, че тя имаше великолепно тяло, грациозно и гъвкаво като на пантера, че имаше възхитителни черни очи, които ту мятаха искри, ту ласкаво се смееха? Фреди не можеше да търпи жени, които преливат от жизненост и не проявяват никаква… е,
да речем, сдържаност. Той признаваше теорията за еволюцията, защото тя беше призната от учените в цял свят, и напълно вярваше, че човекът, достигнал вече висшата степен на развитие, е произлязъл от калната маса отвратителни низши организми. Но той мъничко се срамуваше от това родословие и предпочиташе да не мисли за него. Може би затова си налагаше такава сурова въздържаност и я проповядваше на другите, затова предпочиташе жени от собствения си тип, успели да се отърсят от това животинско и недостойно наследство на предците, жени, които чрез самодисциплина и сдържаност подчертават каква огромна пропаст ги дели от далечните им деди.
Бил Тотс беше чужд на такива мисли. Той хареса Мери Кондън още щом я видя в конгресната зала и още там си постави за цел да разбере що за човек е тя. Следния път я срещна съвсем случайно — тогава работеше с платформата на Пат Морис и. В една къща на Мишън стрийт, където даваха под наем мебелирани стаи, го повикаха да прибере на съхранение нечий сандък. Дъщерята на хазайката го въведе в малка стаичка, чиято наемателка, ръкавичарка, току-що бе откарана в болница. Но Бил не знаеше това. Той се наведе, вдигна големия сандък, метна го на раменете си и с мъка се изправи, обърнат гърбом към отворената врата. В същия миг чу зад себе си женски глас:
— Член ли сте на профсъюза?
— А на вас какво ви влиза в работата? — сряза непознатата той. — Хайде разкарайте се, че ми пречите на пътя. Не мога да се обърна.
Още неизрекъл това, някой го завъртя кръгом и така го блъсна, че той, колкото и да беше едър, щеше да изгуби равновесие, ако не се бе залепил за стената. Взе да ругае, но в същия миг очите му срещнаха гневно святкащия поглед на Мери Кондън.
— Разбира се, че членувам в профсъюза — каза той. — Само исках да ви подразня.
— Къде е картата ви? — попита тя с делови тон.
— В джоба ми. Но сега не мога да я извадя. Тоя тежък сандък ми пречи. Слезте с мен долу до колата и ще ви я покажа.
— Свалете сандъка — изкомандува тя.
— Но защо? Нали ви казвам, че имам карта.
— Свалете сандъка и толкоз. Няма да позволя на един стачкоизменник да взема този сандък. Засрамете се от себе си, дангалак такъв! Крадете хляба на честните хора. Защо не влезете в профсъюза да станете човек?
Лицето на Мери Кондън беше побледняло и тя очевидно беше страшно разгневена.
— Като си помисли само човек: такъв юначага, пък става предател на своята класа! Сигурно умирате да постъпите в полицията, та при следващата стачка да можете да стреляте по стачкуващите колари. Пък, кой знае, може би вече сте на служба в полицията? От вас това може да се.. .
— Стига де, това е вече много! — Бил тръшна сандъка на пода, изправи се и бръкна във вътрешния джоб на сакото си. — Нали ви казах, че исках само да ви подразня. Ето, гледайте!
В ръката си държеше редовна профсъюзна карта.
— Добре, приберете я — каза Мери Кондън. — и друг път не се шегувайте.
Лицето й се проясни, като видя с каква лекота той метна големия сандък на рамото си, и тя със светнали очи огледа едрата му гъвкава фигура. Но Бил не забеляза това. Беше зает със сандъка.
Следващия път срещна Мери Кондън по време на стачката на работниците от пералните. Наскоро основали свой съюз, те още нямаха опит и бяха помолили Мери Кондън да ръководи стачката им. Фреди Дръмънд бе предусетил какво се готви и бе изпратил Бил Тотс да влезе в профсъюза им и да разучи положението. Бил вече работеше в пералнята. В деня на стачката бе предложено на мъжете първи да оставят работата, за да дадат кураж на момичетата. Бил се случи близо до вратата на гладачното отделение, когато Мери Кондън понечи да влезе. Отговорникът на цеха, едър и як мъж, препречи пътя но Той съвсем не искаше неговите момичета да оставят работата си и бе решил да отучи Мери Кондън да се меси в чуждите дела. И когато Мери се опита да се промъкне край него, я хвана с месестата си ръка за рамото и я Отблъсна. Тя се огледа и видя Бил.
— Хей, Тотс — извика тя, — ями помогнете. Искам да вляза.
Бил трепна, приятно изненадан. Бе запомнила името му от профсъюзната карта. Само миг и отговорникът отхвръкна от вратата, крещейки яростно нещо за правата и закона, а в това време момичетата зарязаха машините. До края на тази кратка, но успешна стачка Бил остана край Мери Кондън като верен адютант и куриер, а когато стачката завърши, се завърна в университета, за да се превърне пак във Фреди Дръмънд и да се чуди какво намира Бил Тотс в тази жена.
За Фреди Дръмънд нямаше никаква опасност, но Бил се бе влюбил. В това не можеше да има съмнение и именно този факт послужи като първо предупреждение за Фреди Дръмънд. Добре, той си беше свършил работата и можеше вече да сложи край на приключенията. Нямаше нужда повече да прекосява Прореза. Новата му книга „Тактика и стратегия на работническата класа“ беше почти готова — оставаха му само последните три глави, а материал за тях имаше вече достатъчно.
Освен това стигна до заключението, че за да се утвърди здраво като Фреди Дръмънд, са му нужни по-тесни връзки с хората от неговата среда. Следователно беше време да се ожени и той напълно съзнаваше, че ако Фреди Дръмънд не се ожени, Бил Тотс положително ще стори това, а до какви усложнения ще се стигне тогава, е страшно дори да се помисли.
И тъй на сцената се появи Катрин Ван Ворст. Тя също беше завършила колеж, бе дъщеря на най-богатия професор, декан на факултета по философия. Когато направиха и обявиха годежа, Фреди Дръмън з, реши, че бракът му ще бъде изгоден във всяко отношение. Студена и спокойна на вид, аристократична и благотворно консервативна, Катрин Ван Ворст, макар нелишена от темперамент, беше въздържана не по-малко от Дръмънд.
Наглед всичко вървеше добре, но Фреди Дръмънд все още го привличаше зовът на „дъното“, все още го мамеше волният, безгрижен, неутежнен с отговорности живот в южната половина на града. Денят на сватбата наближаваше и Фреди Дръмънд разбираше, че вече достатъчно е беснял, но си мислеше колко хубаво би било да се хвърли пак в този живот, да стане още веднъж онзи симпатичен момък и нехранимайко, преди да се оттегли окончателно в сивите
аудитории и безбурния семеен живот. Изкушението беше още по-силно, защото последната глава на „Тактика и стратегия на работническата класа“ стоеше недописана, тъй като му липсваха някои съществени данни, които бе пропуснал да събере.
И ето че Фреди Дръмънд за последен път се превърна в Бил Тотс, събра необходимите данни и за беда пак срещна Мери Кондън. След като се върна в кабинета си, той с безпокойство си спомни за тази среща. Тя беше ново, настойчиво предупреждение. Бил Тотс се бе държал възмутително. Не стига, че се бе видял с нея в Централния работнически съвет, ами бе тръгнал да я изпраща и по пътя се бяха отбили в едно ресторантче да ядат миди. А преди да се разделят пред вратата й, бе я прегърнал и хубаво я бе нацелувал по устата. В ушите му още звучаха последните й думи — думи, произнесени нежно, с онова трогателно ридание в гласа, което само любовта може да роди: „Бил… мили, мили Бил.“
Фреди Дръмънд потръпна при спомена за това. Видя се пред прага на зейнала бездна. Многоженството не беше в характера му и той се ужаси от последиците, които криеше това положение. Трябваше да сложи край на този двойствен живот, избирайки едно от двете: или да стане изцяло Бил Тотс и да се ожени за Мери Кондън, или да си остане изцяло Фреди Дръмънд и да се ожени за Катрин Ван Ворст. Иначе неговото ужасно държане би заслужавало най-голямо презрение.
Следващите няколко месеца бяха месеци на работнически стачки, които нарушиха покоя на Сан Франциско. Профсъюзът и обединенията на работодателите кръстосаха шпаги, сякаш бяха решили веднъж завинаги да решат въпроса в полза на едните или на другите. А Фреди Дръмънд коригираше шпалти, четеше лекции и не искаше и да знае какво става. Той усърдно ухажваше Катрин Ван Ворст и с всеки изминат ден все повече я уважаваше и й се възхищаваше — не, той дори вече я обичаше.
Стачката на трамвайните работници го заинтересува, но по-малко, отколкото очакваше; а към голямата стачка на месарите се отнесе с пълно равнодушие. Духът на Бил Тотс беше успешно погребан и Фреди Дръмънд с обновена енергия се трудеше над една отдавна замислена брошура на тема „Печалбите намаляват“.
Един следобед, две седмици преди определения за сватбата ден, Катрин Ван Ворст го взе от къщи и го поведе да видят някакъв нов младежки клуб на работниците емигранти, от които тя се интересуваше. Тръгнаха с автомобила на брат й, в който се настаниха само двамата, ако не се смята шофьорът. Маркет стрийт и Гири стрийт излизат на Кърни стрийт, където се пресичат във вид на остро „V“. Фреди и Катрин идваха с автомобила по Маркет стрийт с намерение да вземат острия завой и да влязат в Гири стрийт. Но те не подозираха какво става на Гири стрийт и какво — по волята на съдбата — ги очаква на ъгъла. Фреди знаеше от вестниците, че е започнала стачката на месарите и че те водят ожесточена борба, но сега най-малко мислеше за това. Та нали до него седеше Катрин? Освен това в момента той обстойно й излагаше възгледите си за работническите поселища — възгледи, оформили се отчасти по време на похожденията на Бил Тотс.
По Гири стрийт се зададоха шест фургона с месо. До всеки колар стачкоизменник седеше по един полицай. Отпред, отзад и от двете страни на колоната крачеше охрана от сто полицаи. На почетно разстояние зад полицейския ариергард по продължение на няколко преки напредваше в редици, но с гневни възгласи многолюдна тълпа, заела цялата улица. Тръстът на месопроизводителите се опитваше да снабди хотелите с месо и ако може, да смаже стачката. Хотел „Сейнт Франсис“ бе получил вече месо с цената на много счупени прозорци и глави и сега експедицията отиваше на помощ на хотел „Палас“.
Без да забелязва нищо, Дръмънд продължаваше разговора си с Катрин, а автомобилът надуваше непрекъснато клаксона и лавираше между другите коли, докато най-после направи широк завой, за да влезе в Гири стрийт. Но в този миг пътят му бе препречен от голяма каруца с въглища, теглена от четири огромни коня, която изскочи от Кърни стрийт и като че се готвеше да свие в Маркет стрийт. Каруцарят спря в миг на нерешителност и шофьорът на Катрин, без да обръща внимание на предупредителните викове на полицаите, зави бавно вляво, нарушавайки правилата, за да мине пред каруцата.
Фреди мигом прекъсна разговора. Той изобщо не можа да го поднови, защото събитията се развиваха с калейдоскопична бързина. Чу рева на тълпата и зърна каските на полицаите около бавно движещите се фургони. В този миг каруцарят на колата с въглищата се окопити, шибна конете и ги погна към напредващата колона, после рязко ги спря и сложи спирачката и седна с вид на човек, който няма намерение да мърда оттук. Автомобилът на Катрин също беше принуден да спре, тъй като едрите пръхтящи коне се заковаха току пред него.
Преди шофьорът да успее да даде заден ход, в автомобила се вряза някаква раздрънкана платформа, карана от стар ирландец, който бе пуснал коня в галоп. Дръмънд веднага позна и коня, и платформата, защото неведнъж лично ги бе карал. Ирландецът беше Пат Морис и. От другата страна един фургон на пивоварния завод спря до каруцата с въглищата, а през това време по Кърни стрийт с бясно звънене се зададе трамвай, чийто ватман закрещя нещо на полицая, след което спря колата и съвсем задръсти улицата. Фургон след фургон прииждаха и спираха тук, увеличавайки още повече суматохата. Фургоните с месото бяха принудени да спрат. Полицията се оказа в капан. Ревът на тълпата, която се втурна напред, се усилваше все повече, а в това време полицаите взеха да се катерят по запречилите пътя коли.
— Загазихме — каза спокойно Дръмънд на
Катрин.
— Да — кимна тя не по-малко спокойно. — Какви диваци!
Сега той й се възхищаваше двойно повече. Тя действително беше жена по негов вкус. Не би я обвинил дори ако бе запищяла и се бе вкопчила в него, но това нейно държане — о, то беше великолепно. Тя седеше сред бушуващата наоколо буря, сякаш това не беше нищо повече от обикновено струпване на коли пред операта.
Полицията се мъчеше да отвори проход. Каруцарят на колата с въглищата — здравеняк, разсъблечен по риза — запали лулата си и седна да пуши. Той погледна снизходително капитана от полицията, който беснееше и го ругаеше, и в отговор само сви рамене. Отзад се зачу познатото туптуп на палки, които се стоварваха по главите, и се вдигна адски вой от проклятия, викове и крясъци. Скоро се разнесе още по-оглушителен шум, който показваше, че — тълпата си е пробила път през полицейската охрана и смъква стачкоизменниците от фургоните. Капитанът изпрати в подкрепа авангарда и тълпата бе отблъсната. Междувременно прозорците на високите административни сгради вдясно започнаха да се отварят един след друг и върху главите на полицаите и стачкоизменниците заваля дъжд от канцеларски предмети. Изпълнените с класово съзнание чиновници хвърляха кошчета, шишета с мастило, попивателни, дори пишещи машини — всичко, каквото паднеше под ръка, политаше във въздуха.
По заповед на капитана един полицай се покатери на високата седалка на колата с въглищата, за да арестува каруцаря. А той се надигна бавно и уж миролюбиво, пък току го сграбчи и го метна върху капитана. И когато каруцарят — млад великан — се качи на въглищата и грабна по една буца в ръце, вторият полицай, който тъкмо се катереше по каруцата отстрани, се отказа от намеренията си и скочи на паважа. Тогава капитанът заповяда на шестима от хората си да атакуват колата. Но каруцарят пъргаво се въртеше в кръг и поваляше полицаите с големи буци въглища.
Тълпата по тротоарите и коларите на останалите коли го поощряваха с възторжени викове. Ватманът, който нанасяше жестоки удари по каските с ръчката на спирачката, падна в ръцете на полицаите и бе смъкнат в безсъзнание от предната платформа. Капитанът, вбесен от енергичния отпор, лично оглави следващия набег срещу колата с въглищата. Двадесетина полицаи наобиколиха тази високостенна крепост. Но каруцарят действуваше с удесеторени сили. По седем-осем полицаи се претъркулваха наведнъж на паважа и под каруцата. Зает да отблъсква нападението в задната част на своята крепост, каруцарят се обърна тъкмо когато капитанът се мъчеше да се покачи на седалката отпред. Докато той все още беше във въздуха в съвсем неизгодно положение, каруцарят запрати срещу него една голяма буца. Тя удари капитана, право в гърдите и той политна назад, удари се в. задницата на единия кон, тупна на земята и се блъсна в задното колело на автомобила.
Катрин помисли, че е убит, но той се надигна и пак се понесе към каруцата. Тя протегна ръка и поглади коня, който още пръхтеше и трепереше. Но о. Дръмънд не забеляза това. Той не виждаше нищо освен битката на каруцата и някъде в дълбините на сложната му натура някакъв Бил Тотс се надигаше и се мъчеше да се върне към живот. Дръмънд ь-вярваше в закона, в порядъка и в установения ред, но скритият в него бунтар и дивак не признаваше нищо. Тогава Фреди Дръмънд призова на помощ своята желязна въздържаност. Но казано е, че дози, който е раздвоен, неминуемо ще рухне. А Фреди Дръмънд чувствуваше, че волята и силата му са раздвоени, че цялото, съставено от Фреди и Бил, се разпада на две. Той седеше в автомобила до Катрин Ван Ворст съвсем спокоен; но през очите му вече гледаше Бил Тотс и някъде зад тези очи се бореха за власт над общото си тяло Фреди Дръмънд, благоразумният и консервативен социолог, и Бил Тотс, класовоосъзнатият и войнствено настроен член на работническия профсъюз. И именно с очите на Бил Тотс Фреди Дръмънд видя неизбежния край на битката, която се водеше на каруцата. Той видя как един полицай се покатери на въглищата, след него втори, трети. Те едва се крепяха на неустойчивия куп въглища, но усилено размахваха дългите си палки. Една халоса каруцаря по главата Втора го удари по рамото, тъй като той успя да извърне глава. Очевидно съдбата му беше решена. Той неочаквано се хвърли напред, сграби двама полицаи и заедно с тях скочи на паважа, за да се предаде, без да ги изпуска нито за миг, макар че вече беше техен
пленник. —
Катрин Ван Ворст примря от отвращение при вида на тази кървава и зверска битка. Но след малко едно необикновено и съвсем неочаквано произшествие я накара да се окопити. Мъжът до нея нададе някакъв нечовешки дивашки вик и рипна от мястото си. Тя го видя как прескочи предната седалка, метна се на широкия гръб на коня и оттам — на каруцата. Тази стремителна атака беше като ураган. Преди офицерът на каруцата да съобрази какви са намеренията на този прилично облечен, но крайно възбуден господин, един юмручен удар се стовари в него и той полетя към паважа, описвайки дъга във въздуха. Един ритник в лицето запрати при него полицая, който се мъчеше да се качи горе. Трима други полицаи се хвърлиха горе и между тях и Бил Тотс се завърза страшен бой, в който една палка разцепи главата му, а сакото, жилетката и колосаната му риза бяха разкъсани. Но след минута тримата полицаи вече се търкаляха на улицата, а Бил Тотс, удържал позицията, обсипваше врага с буци въглища.
Капитанът храбро се хвърли напред, но бе спрян от една буца, която се пръсна в главата му и мигом го превърна в негър. Полицията трябваше да разчисти пътя, преди тълпата отзад да нахлуе, а Бил Тотс трябваше да задържи каруцата на мястото й, докато тълпата успее да нахлуе. И така боят продължи.
Тълпата позна своя защитник. Да, както винаги Големия Бил беше напред; и Катрин Ван Ворст смутено слушаше виковете „Бил!“, „Браво, Бил!“, които се носеха от всички страни. Пат Морис и подскачаше възторжено в колата си и крещеше:
— Изяж ги, Бил! Изяж ги! Изяж ги с парцалите! Катрин чу някаква жена да вика от тротоара:
— Пази се, Бил! Качват се отпред!
Бил се вслуша в предупреждението и с една точно запратена буца очисти предницата на колата от нападателите. Катрин Ван Ворст се обърна и видя на края на тротоара една жена със силно зачервени бузи и пламтящи черни очи, зяпнала прехласнато човека, който само допреди няколко минути беше Фреди Дръмънд.
От прозорците на сградите гръмнаха одобрителни възгласи. И отново заваляха столове и картотечни касетки. Тълпата вече бе пробила фронта от едната страна на колоната фургони, обграждаше по пътя си всеки попаднал й полицай и го налагаше. Хората смъкнаха стачкоизменниците от фургоните, прерязаха тегличите и погнаха уплашените коне. Много полицаи се свряха за по-сигурно под каруцата с въглища, някои пък се мъчеха да задържат конете за поводите или се мятаха на гърба им, но освободените животни се втурнаха към празния тротоар отсреща и се втурнаха по Маркет стрийт.
Катрин Ван Ворст пак чу гласа на жената, която преди малко предупреди Дръмънд за опасността. Тя отново бе изскочила на края на тротоара и
викаше:
— Удряй, Бил Сега ти е паднало! Удряй! Сега полицията бе пометена встрани. Бил Тотс скочи на земята и си проби път към жената на тротоара. Катрин Ван Ворст видя как тя обви ръце около него и го целуна в устата; и Катрин Ван Ворст ги проследи с любопитен поглед: прегърнал с една ръка жената, той тръгна по тротоара, като разговаряше и се смееше с нея с такава весела непринуденост, каквато Катрин никога не бе очаквала от Фреди Дръмънд.
Полицаите се върнаха и докато чакаха подкрепления и нови колари и коне, взеха да разчистват улицата. Свършила своята работа, тълпата се разотиваше, а Катрин Ван Ворст все още следеше с поглед човека, когото познаваше под името Фреди Дръмънд. Той стърчеше с цяла глава над тълпата. Ръката му все още бе на раменете на жената. Седнала в автомобила, Катрин ги видя да прекосяват Маркет стрийт и Прореза и да изчезват по Трета улица към работническото гето.
През следващите години Фреди Дръмънд вече не четеше лекции в Калифорнийския университет, не се появиха повече книги по въпросите на икономиката и труда с автор Фредерик А. Дръмънд. Затова пък израсна един нов работнически водач на име Уилям Тотс. Той се ожени за Мери Кондън, председателка на Международния профсъюз на ръкавичарските работници; и именно той организира прочутата стачка на готвачите и келнерите, в която преди успешния й завършек бяха привлечени десетки други профсъюзи — дори такива, които нямаха почти нищо общо с профсъюза на готвачите и келнерите, като например профсъюза на скубачите на кокошки и профсъюза на гробарите.
Коралите се множат, палмите растат, а човек си отива. Поговорка от Таити
А Чо не разбираше френски. Той седеше в претъпканата съдебна зала крайно уморен и отегчен и слушаше нестихващия гръмлив френски език, на който говореха чиновниците. За А Чо това беше само някакво крякане и той се удивляваше на глупостта на французите, които загубиха толкова време, за да открият убиеца на Чунг Га, и въпреки всичко не го откриха. Петстотинте кули от плантацията знаеха, че А Сан бе извършил убийство, а ето А Сан дори не бе арестуван. Наистина всички кули тайно се наговориха да не свидетелствуват един против друг, но всичко това беше толкова просто: французите би трябвало да са достатъчно способни да открият, че именно А Сан е търсеният. Колко са тъпи само тия французи!,
А Чо не бе извършил нищо, от което да се страхува. Той нямаше пръст в убийството. Вярно е, че бе присъствувал там и Шемер, надзирателят на плантацията, който се втурна веднага след станалото и го залови заедно с четирима-петима други. Но какво от това? Чунг Га беше намушкан само два пъти. Очевидно два удара не могат да бъдат нанесени от пет или шест души. Ако всеки удар е бил нанесен от различни хора, най-много двама можеше да са извършили убийството.
Така разсъждаваше А Чо, докато заедно с четиримата си другари извърташе и лъжеше в показанията пред съда. Чули шум при убийството и също като Шемер се втурнали към мястото. Пристигнали там преди него — това бе всичко. Е, вярно, Шемер тържествено заяви, че след като бил привлечен от шума, стоял поне пет минути навън; а когато влязъл, намерил обвиняемите вече вътре; не било възможно да влязат непосредствено преди него, защото той стоял до вратата. Но какво от това? А Чо и четиримата други обвиняеми казаха, че Шемер има грешка. В края на краищата ще ги пуснат. Те бяха уверени в това. Само за два удара с нож не могат
да отрежат главите на петима. Освен това никой от ония дяволи чужденци не бе видял убийството. Но французите са толкова глупави. А Чо знаеше много добре, че в Китай съдията би наредил да ги изтезават, за да научи истината. Заиграе ли тоягата, истината лесно се научава. Но французите не измъчват. Ама че глупци! И затова никога няма да открият кой уби Чунг Га.
Но А Чо не разбираше всичко. Английската компания, която притежаваше плантацията, бе докарала в Таити, и то при големи разходи, тези петстотин кули. Акционерите вдигаха врява за дивиденти, а компанията все още не им даваше нищо. Ето защо тя не искаше работниците, които й струваха скъпо, да започнат да се избиват един друг. А тук бяха и французите, които ревностно се стремяха да наложат достойнствата и добродетелите на френския закон. Няма нищо по-хубаво от това да се дава по един урок от време на време. Пък и за какво е Нова Каледония, ако не за да пращат там хора да изживяват дните си в мизерия и мъки, хора, наказани заради една единствена вина — че са били добри и човечни?
А Чо не разбираше всичко това. Седеше в залата и чакаше обърканото правосъдие да го освободи заедно с другарите му, за да се върнат в плантацията и да работят според уговореното в спогодбата. Присъдата ще бъде обявена скоро. Работата е вече към края. Той виждаше това. Няма вече показания, няма вече чесане на езици. Френските дяволи също бяха изморени и очевидно и те чакаха с нетърпение присъдата. Докато чакаше, той се върна мислено назад и си спомни времето, когато подписа договора и отпътува с кораба към Таити. Тежък беше животът в неговото крайбрежно село и като се обвърза с договор, за да работи в Южните морета за петдесет мексикански цента на ден, той се смяташе щастлив. В селото му имаше мъже, които работеха усилно цяла година за десет мексикански долара, и жени, които плетяха мрежи, също цяла година, за пет долара. В къщите на търговците пък имаше прислужнички, които получаваха четири долара пак за същия срок. А тук той щеше да получава петдесет цента на ден; за един ден, само за един ден щяха да му плащат такава царска сума! Какво от това,
че работата е тежка? Като изтече петата година, ще се върне вкъщи — това беше вписано в договора — и няма да е нужно да работи повече. Ще бъде богат за цял живот, със собствена къща, жена и деца, които ще растат и ще го почитат. Да, а зад къщата ще има градинка — място за размисъл и отмора, със златни рибки в малкото езерце, а на дръвчетата камбанки, които ще звънтят при полъха, на вятъра. Всичко това, разбира се, ще е оградено с висока стена, така че никой да не тревожи почивката и размишленията му.
Е, три от тези пет години изминаха.. Това, което бе вече припечелил, го правеше богат човек (в родината му) и само две години още се изпречваха на пътя между памучната плантация в Таити иразмисъла и отмората, които го очакваха. Но тъкмо сега той губеше от парите си само защото случайно бе присъствувал на убийството на Чунг Га. Три седмици вече лежеше в затвора и за всеки ден от тези три седмици беше изгубил по петдесет цента. Но сега ще произнесат присъдата и той ще се върне на работа.
А Чо беше двадесет и две годишен. Весел и добродушен, за него беше нещо обикновено да се усмихва. Имаше тънко тяло, както всички азиатци, а лицето му беше топчесто, кръгло като месечина. От него лъхаше благородно спокойствие и сърдечно добродушие — нещо необикновено за съселяните му. Дори погледът му потвърждаваше това. Той никога не създаваше тревоги и не участвуваше в свади. Не играеше и комар. Сърцето му не беше достатъчно кораво за сърце на комарджия. Дребни неща и прости удоволствия го правеха щастлив. Тайнствеността и покоят на хладната привечер след изтощителния труд в плантацията му доставяха безкрайно удоволствие. Можеше да седи с часове Загледан в някое самотно цвете, разсъждавайки върху тайните и загадките на битието. Една синя чапла на тънка ивица пясък, сребърните пръски от хвърчаща риба или бледорозовият залез над лагуната го караха да забрави напълно скучния изтощителен ден и тежкия бич на Шемер.
Шемер, Карл Шемер, беше звяр, жесток звяр. Но заслужаваше заплатата си. Той изсмукваше и последната капка от петстотинте роби; защото те
бяха роби, докато изтече договорът им. Не жалеше труда си, за да изтръгне сетната сила от тези петстотин запотени тела и да я превърне в бали пухкав памук, готов за износ. Властната му първобитна, здраво вкоренена в него жестокост му даваше възможност да осъществява това. За целта му помагаше и дебелият кожен камшик, три инча широк и един ярд дълъг, от който Шемер не се делеше и който, когато беше необходимо, шибаше голия гръб на някой кули, отеквайки като пистолетен изстрел. Този звук .се чуваше често, когато Шемер яздеше по разораното поле.
Веднъж, в началото на първата година от договора, той уби някакъв кули само с един удар на юмрука си. Наистина не пръсна главата му като яйце, но ударът беше достатъчно силен, за да повреди съдържанието й, и след като боледува седмица, човекът умря. Ала китайците не се оплакаха на дяволските французи, които управляваха в Таити. Те смятаха това за своя лична работа. Шемер беше техен проблем. Трябваше да избягват яростта му, така както избягваха отровата на стоножките, които се спотайваха в тревата или в дъждовните нощи пропълзяваха в спалните помещения. Шинаго, така ги наричаха ленивите чернокожи жители на острова, гледаха да не дразнят твърде много Шемер. Но това беше толкова трудно, колкото и да го задоволят с труда си. Както и да е, този удар на Шемеровия юмрук костуваше хиляди долари на компанията, ала за Шемер не последваха никакви неприятности.
Французите, които нямаха усет на колонизатори и правеха безрезултатни детински опити да разработят богатствата на острова, се радваха, като виждаха, че английската компания преуспява. Какво ги интересува тях Шемер и неговият опасен юмрук? Или шинагото, който умря? Та той беше само един шинаго. И освен това бе умрял от слънчев удар. Но тъкмо това, именно това правеше смъртта на този шинаго изключителна. Лекарят каза доста неща в рапорта си. Той беше съвсем безпристрастен. Трябваше да се плащат дивиденти, иначе към дългата редица неуспехи в историята на Таити щеше да се прибави още един,
Не може да ги разбере човек тези бели дяволи.
Докато седеше в залата в очакване на присъдата, А Чо размишляваше върху тяхната загадъчност. Нищо не издава онова, което става в главите им. Той бе виждал малцина от тях. Всички те си приличаха: офицерите и моряците от кораба, френските чиновници и няколкото бели от плантацията, включително Шемер. Мозъкът им работи по някакъв тайнствен начин, който не можеш да схванеш. Гневят се без видима причина и гневът им винаги е опасен. Тогава са като диви зверове. Тревожат се за дребни работи, а при случай могат да изсмучат силата дори на един шинаго. Не са въздържани като китайците. Чревоугодници са, ядат прекомерно и пият прекомерно. Един шинаго никога не може да знае дали дадена постъпка ще им достави удоволствие, или ще предизвика буря от гняв. Мислите на белите дяволи са скрити сякаш зад завеса, отвъд която погледът на шинагото не може да проникне. И на всичко отгоре това тяхно страхотно умение, тази способност да вършат всякаква работа, да движат нещата, да подчиняват на волята си всичко:
и пълзящата твар., и силата на природната стихия! Да, белите са странни и особени… и дяволи. Погледнете Шемер.
А Чо се чудеше защо толкова дълго се бави присъдата. Нито един от подсъдимите не бе докоснал Чунг Га. А Сан го уби сам. Извърши това, като изви главата му назад, сграбчи го с едната ръка За плитката, а с другата, пресягайки изотзад, заби ножа в тялото. Заби го на два пъти. Тук, в съдебната зала, като затвори очи, А Чо видя убийството още веднъж: караницата, непристойните думи, разменени между двамата, гнусните обиди, хвърлени върху достопочтени праотци, проклятия по адрес на незаченати още потомци; скока на А Сан, който сграбчи Чунг Га за плитката, ножа, който потъна на два пъти в плътта, бясното отваряне на вратата, нахълтването на Шемер, втурването към изхода й бягството на А Сан, развяващия се бич, с който Шемер ги натика в ъгъла, и револверния изстрел — сигнал за помощ. А Чо потрепера, изживявайки отново всичко това. Един удар на бича бе наранил бузата му, свличайки част от кожата. Шемер посочи белега от свидетелската скамейка, като удостоверяваше самоличността на А Чо. Едва сега белегът
бе започнал да зараства. Добър удар беше. За малко не извади окото му. Но сега А Чо забрави цялата случка, защото пред взора му изплува градината за размисъл и отмора, която ще има, когато се завърне у дома.
Той седеше с безучастно лице, докато съдията четеше присъдата. Лицата на четиримата му другари бяха също така безучастни. И те останаха непроменени, когато преводачът обясни, че съдът счита и петимата виновни за убийството на Чунг Га и че на А Чоу трябва да му бъде отрязана главата, А Чо да излежи двадесет години затвор в Нова Каледония, Уонг Ли — дванадесет години и А Тонг — десет години. Нямаше смисъл да се вълнуват за това. Дори лицето на А Чоу остана безизразно, въпреки че тъкмо неговата глава щеше да бъде отрязана. Съдията прибави няколко думи и преводачът обясни, че лицето на А Чоу, което е било засегнато най-силно от Шемеровия камшик, установява категорично самоличността му, че щом един от петимата трябва да умре, това трябва да бъде той. Фактът, че лицето на А Чо е също така силно ударено, доказва положително, че той присъствувал при убийството и несъмнено е участвувал в него, за което заслужава двадесет години каторга. И така подред до десетте години на А Тонг бе обяснена съответната причина за всяка присъда. „Нека шинаго запомнят добре този урок — провъзгласи съдът накрая, — защото те трябва да разберат, че законът в Таити ще бъде спазен, дори небесата да се продънят.“
Откараха петимата обратно в затвора. Те не бяха нито ужасени, нито огорчени. Присъдата, колкото и неочаквана, беше точно това, на което бяха свикнали, когато имаха работа с белите дяволи. От тях един шинаго едва ли може да очаква друго, освен най-неочакваното. Тежкото наказание за престъпление, което не бяха извършили, не беше по-странно от безбройните странни неща, които белите вършеха. А Чо наблюдаваше А Чоу с известно любопитство. Неговата глава ще бъде отрязана на гилотината, която е издигната вече в плантацията. За него няма да има преклонна старост, нито градина на спокойствието. А Чо философствуваше и разсъждаваше върху живота и смъртта. За себе си той не
се безпокоеше. Двадесет години са просто двадесет години. С толкова години градината се отдалечава от него — това е всичко. Млад е. Азиатското търпение е в мозъка на костите му. Той ще изчака тези двадесет години, а през това време горещата му кръв ще се поуталожи и градината на спокойната наслада ще му подхожда повече. Помисли какво име да й даде. Ще я нарече „Градина на утринния покой“. Тази мисъл го направи щастлив през целия ден и го подтикна да измисли поучителна максима за достойнството на търпението, която се оказа голяма утеха особено за Уонг Ли и А Тонг. А Чоу не искаше и да знае за максимата. Главата му щеше да бъде отделена от тялото толкова скоро, че нямаше нужда от търпение, за да дочака това събитие. Той пушеше с удоволствие, хранеше се добре, спеше добре и не се безпокоеше от бавния ход на времето.
Крюшо беше стражар, той беше изкарал двадесет години служба в колониите — от Нигерия и Сенегал до Южните морета, но тези двадесет години очевидно не бяха прояснили неговия мътен ум. Той беше така несъобразителен и тъп, както когато беше обикновен селянин от Южна Франция. Познаваше само дисциплината и страха от началството и разликата между бога и полицейския сержант се изразяваше за него само в различна мярка робско подчинение и покорство. Всъщност, освен в неделя, когато божите представители имаха думата, сержантът заемаше в неговия ум повече място от бога. Обикновено бог бе твърде далече, докато сержантът беше винаги съвсем близо.
Именно Крюшо получи заповедта на главния съдия до тъмничаря, в която беше наредено последният да предаде на Крюшо лицето А Чоу. Но случи се тъй, че предишната вечер главният съдия бе дал банкет на капитана и офицерите от френския военен кораб. Ръката му трепереше, докато пишеше заповедта, а очите така ужасно го боляха, че той не я прочете. В края на краищата подписваше смъртта на един шинаго. И така съдията не забеляза, че бе изпуснал последната буква от името на А Чоу. Заповедта гласеше „А Чо“ и когато Крюшо я представи, тъмничарят му предаде лицето А Чо. Крюшо настани това лице до себе си в каруцата, теглена от две мулета, и потегли.
А Чо се радваше, че е навън, на слънчева светлина. Седна до стражаря и засия. Сияеше повече от всякога, когато забеляза, че мулетата се насочиха на юг към Атимаоно. Несъмнено Шемер е пратил за него, за да го върнат обратно. Шемер иска той да работи за него. Много хубаво. А Чо ще работи добре. Никога няма да даде повод на Шемер да се оплаче. Денят беше горещ. Пасатите бяха спрели. Потяха се мулетата, потеше се Крюшо, потеше се и А Чо. Но той понасяше топлината най-търпеливо. Три години бе работил на плантацията под това слънце. Усмихваше се, усмихваше се толкова весело и така добродушно, че дори тежкият ум на Крюшо се размърда и се зачуди.
— Ти си много смешен — каза той най-после. А Чо кимна и се усмихна още повече. За разлика от съдията, Крюшо му говореше на езика на племето канака, който знаеха всички шинаго и всички дяволи чужденци. А Чо също разбираше този език.
— Много се смееш — мърмореше Крюшо, — а в такъв ден трябва да ти е мъчно.
— Радвам се, че съм вън от затвора.
— Това ли е всичко? — сви рамене стражарят.
— А нима то не стига? — беше отговорът.
— Не вярвам да се радваш на това, че ще ти отрежат главата.
А Чо го погледна с внезапно недоумение и каза:
— Защо, аз отивам в Атимаоно, за да работя на плантацията при Шемер. Не ме ли караш към Атимаоно?
Крюшо поглади замислено дългите си мустаци.
— Хм, добре — каза той най-после, като шибна с камшика дясното муле, — значи не знаеш.
— Какво да знам? — Смътна тревога започна Да обзема А Чо. — Шемер няма ли да ми разреши Да работя пак при него?
— След днешния ден, не! — Крюшо се разсмя силно. Хубава шега наистина. — Виждаш ли, от Днес нататък ти няма да можеш да работиш. Човек с отрязана глава сигурно не може да работи, а? — Той мушна с пръст шинагото в ребрата и се захили.
А Чо запази мълчание в продължение на една миля, в която мулетата бягаха в тръс. След това проговори:
— Шемер смята да ми отсече главата ли?
Крюшо кимна с усмивка.
— Има някаква грешка — каза А Чо мрачно. — Аз не съм шинагото, на когото трябва да му отрежат главата. Аз съм А Чо. Многоуважаемият съдия каза да ме затворят за двайсет години в Нова Каледония.
Стражарят се засмя отново. Хубава шега. Този смешен малък шинаго се опитва да измами гилотината. Мулетата минаха през горичка от кокосови палми и вече половин миля вървяха покрай блесналото море, когато А Чо проговори пак:
— Казвам ти, аз не съм А Чоу. Многоуважаемият съдия не каза, че трябва да отсекат моята глава.
— Не се страхувай — рече Крюшо с човеколюбивото намерение да успокои своя арестант. — Не е трудно да се умре по този начин. Става бързо, ей така — и той щракна с пръсти. — Не е като да увиснеш на въжето и цели пет минути да риташ и да правиш гримаси. Все едно че заколваш пиле с брадва. Отсичаш му главата и толкова. С човека е същото. Пфу! — и всичко е свършено. Не боли. Не можеш дори да разбереш дали боли. Не можеш да разбереш. Главата ти я няма, та не можеш да мислиш. Много е хубаво. Аз искам да умра по този начин, изведнъж. Ти си щастлив, че ще умреш така. А можеше да се заразиш от проказа и да се разпаднеш бавно, на парчета: един пръст, после друг, след това палецът, пръстите на краката… Знам един, дето го попариха с вряла вода. Два дни минаха, докато умре. От един километър можеше да го чуеш как вие. А ти? Ах, толкова е лесно! Чък! — и ножът прорязва врата ти. Всичко е свършено. А ножът може и да погъделичква дори. Кой знае? Никой умрял по този начин не се е върнал да каже.
Той сметна последните си думи за много духовита шега и половин минута се превива от смях. Веселостта му беше донякъде и привидна, но той смяташе за свой човешки дълг да ободри шинагото.
— Казвам ти, че аз съм А Чо — настояваше китаецът, — и не искам да ми отсекат главата.
Крюшо се навъси. Този шинаго отива вече твърде далеч с щуротиите си.
— Аз не съм А Чоу…
— Стига! — прекъсна го стражарят и изду бузи, за да изглежда по-свиреп.
— Казвам ти, че аз не съм… — започна отново
АЧо.
— Млък! — ревна Крюшо.
След това пътуването продължи в мълчание. От Папеете до Атимаоно има двадесет мили и когато шинагото се осмели да заговори пак, бяха изминали
повече от половината разстояние.
— Аз те видях в съдебната зала, когато много-уважаемият съдия издирваше вината ни — подхвана той. — Е, добре, не помниш ли, че А Чоу, оня, дето трябваше да му отрежат главата, беше висок
човек? Я ме погледни.
Той се изправи внезапно и Крюшо видя, че този беше нисък. И също тъй внезапно в паметта на Крюшо се мярна фигурата на А Чоу, а тази фигура беше висока. За стражаря всички шинаго бяха еднакви. Нямаше разлика в лицата. Но можеше да направи разлика между висок и нисък ръст и разбра, че до него на седалката седи друг човек. Той дръпна така рязко юздите, че окът изхвръкна напред,
помъквайки мамутите на мулетата.
— Виждаш ли, че е станала грешка — каза А
Чо, като се усмихна доволно.
Крюшо обаче мислеше. Вече .съжаляваше, че спря колата. Не можеше да се досети за грешката на съдията и му беше невъзможно Да я открие. Но много добре разбираше, че му бяха предали този шинаго, за да го отведе в Атимаоно, и че негов дълг беше да го заведе там. Какво от това, ако човекът не е същият и отрежат главата му? В края на краищата той е само шинаго, всичко е свършено и какво е всъщност един шинаго? А може и да няма грешка. Откъде да знае какво имат на ум началниците? Те си знаят най-добре работата, кой е той, та да мисли вместо тях? Веднъж, много отдавна, се бе опитал да стори това и сержантът му каза:
„Крюшо, ти си глупак. Колкото по-бързо разбереш това, толкова по-добре за тебе. Не си създаден да мислиш. Ще се подчиняваш и ще оставиш мисленето за началството.“ Споменът му причини болка. Ако се върне в Папеете, ще забави екзекуцията в Атимаоно и ако се окаже, че е сгрешил, ще получи мъмрене от сержанта, който чака в плантацията да
му докарат затворника. В такъв случай ще има мъмрене и от началството в Папеете.
Той замахна с камшика и потегли. Погледна часовника си. Ако кара така, ще закъснее половин час и сержантът ще се разгневи. Подкара мулетата в ускорен тръс. Колкото повече А Чо настояваше да обясни грешката, толкова по-опърничав ставаше Крюшо. Настроението му съвсем не се подобри, като разбра, че до него седи друг човек. Съзнанието, че не беше виновен за станалото, затвърди у него увереността, че това, което върши, макар и погрешно, е правилно. Той би предпочел съзнателно да съдействува за унищожението на дузина невинни шинаго, отколкото да си навлече гнева на сержанта.
А пък на А Чо, след като стражарят, го удари с дръжката на камшика по главата и му кресна да млъкне, не му остана друго, освен да мълчи. Дългото пътуване продължи в мълчание. А Чо обмисляше .странните постъпки на дяволските чужденци. Нямаше обяснение. Това, което правеха с него, съответствуваше на всичките им останали действия. Първо осъждат петима невинни, а след това искат да отсекат главата на човек, за когото дори те въпреки невежеството си смятаха, че не заслужава повече от двадесет години затвор. И той не можеше да направи нищо. Ще седи покорно и ще понесе онова, което тези господари на живота са му отредили; Изведнъж го обзе страх и го изби студена пот, но веднага надмогна страха. Опита се да се примири със съдбата си, като се мъчеше да си припомни пасажи от Ин Чих Уен („Трактат за спокойния живот“). Но същевременно не можеше да се откъсне от своята бленувана градина за размисъл и отмора. Това го смущава известно
време, докато го завладя напълно само мечтата му и А Чо се видя; седнал, в градината, заслушан в песента на камбанките и дръвчетата. И ето! Както седеше, отдаден на мечтите, той можа да си спомни и преповтори фрагмент от „Трактат за спокойния живот“.
Така времето мина неусетно, докато най-после стигнаха Атимаоно и мулетата се доближиха до ешафода, в чиято сянка стоеше нетърпеливият сержант. Подкараха А Чо по стълбата на ешафода. От едната страна под себе си той видя всички кули от плантацията. Шемер бе решил, че случаят е подходящ да се даде нагледен урок, и за целта бе събрал принудително всички кули от полето, за да присъствуват на екзекуцията. Като зърнаха А Чо, те зашепнаха помежду си. Разбраха грешката, но запазиха това за себе си. Безмилостните бели дяволи несъмнено бяха променили решението си. Вместо да отнемат живота на един невинен, отнемаха го на друг. А Чоу или А Чо — какво значение има кой? Те никога нямаше да разберат белите кучета, както и белите кучета не можеха да ги разберат. Главата на А Чо ще бъде отсечена, а двете години, които им оставаха, ще изтекат и те ще се върнат в Китай.
Гилотината бе направил самият Шемер. Той беше сръчен човек — не бе виждал никога гилотина, но френските чиновници му бяха обяснили принципа. По негово настояване наредиха екзекуцията да стане в Атимаоно вместо в Папеете. Шемер успя да ги убеди, че мястото на престъплението е най-подходящо за изпълнение на наказанието — това щеше да окаже благотворно въздействие върху петстотинте шинаго от плантацията. Шемер предложи сам да изпълни ролята на палача. Именно в качеството си на такъв немецът беше сега на платформата и изпробваше приспособлението, което-бе построил. Под гилотината лежеше къс бананово дърво с дебелина колкото човешки врат. А Чо наблюдаваше захласнат. Като завъртя една ръчка, Шемер издигна острието до върха на малкия скрипец, който бе направил. Едно дръпване, якото. въже освободи острието и то .префуча надолу, ..разсичайки трупчето дърво като бръснач.
— Как работи? — попита сержантът, като се качи на платформата. .
— Прекрасно — отговори ликуващият Шемер. — Нека ви покажа. Той завъртя отново ръчката, която издигаше острието, дръпна, въжето, ножът полетя надолу и се вряза в мекото дърво. Но този път се заби само на две трети от дебелината му. Сержантът се навъси.
— Не върши работа — рече той. Шемер избърса потта от челото си.
— Нужна е по-голяма тежест — каза той, отиде до края на платформата и заповяда на ковача Да донесе желязо от двадесет фунта. Когато
Д Шемер се наведе да прикрепи тежестта към острието, А Чо хвърли поглед към сержанта и видя възможността, която му се представяше. д — Многоуважаемият съдия каза, че трябва да се отсече главата на А Чоу — започна той.
Сержантът кимна нервно. Той си мислеше за петнадесетте мили езда, която му предстоеше този следобед към другия край на острова, и за Берта, дъщерята на Лафиер, търговеца на перли, която го очакваше там.
— Добре, ама аз не съм А Чоу. Аз съм А Чо. Многоуважаемият тъмничар е направил грешка. А Чоу е висок човек, а виждате, че аз съм нисък.
Сержантът го погледна бързо и видя грешката.
— Шемер! — извика той заповеднически. — Ела тук!
Немецът изгрухтя нещо, но остана наведен над работата си, докато парчето желязо бе затегнато така, че го задоволи напълно.
— Готов ли е вашият шинаго? — запита той.
— Я го погледни — отговори сержантът. — Този ли е шинагото?
Шемер бе изненадан. Той цветисто изпсува и погледна със съжаление уреда, който бе направил със собствените си ръце и чието действие жадуваше да види.
— Слушайте — каза той най-после, — не можем да отлагаме тая работа. Аз вече изгубих три работни часа от труда на тези петстотин шинаго. Още веднъж не мога да си позволя цялата тази загуба, затова, че човекът не бил същият. Да свършим представлението все едно с кого. Става въпрос за един шинаго.
Сержантът си спомни дългия път, който го чакаше, спомни си и за дъщерята на търговеца и започна да се колебае.
— Ако се разбере, ще стоварят вината на Крюшо — подканяше го немецът. — Но почти няма вероятност да се разбере. Във всеки случай А Чоу няма да издаде.
— Каквото и да е, няма да обвинят Крюшо — каза сержантът. — Грешката ще да е на тъмничаря.
— Да свършим тогава. Нас не могат да ни обвинят. Та кой може да различи китайците един от друг? Ще кажем, че просто сме изпълнили нареждането с шинагото, който ни е бил предаден. При това аз наистина не мога да отлича втори път от работа тези кули. — Те говореха френски и А Чо макар да не знаеше нито дума от този език, разбра, че решаваха съдбата му. Разбра също, че решението зависи от сержанта и го зяпна в устата.
— Добре — каза сержантът. — Давай. Той е само един шинаго.
— Смятам да опитам още веднъж, за по-сигурно — й Шемер бутна напред трупчето дърво под ножа, който бе вече издигнал до върха.
А Чо се опита да си спомни максими от „Трактат за спокойния живот“. Дойде му наум „живей в разбирателство“, но това не подхождаше. Той нямаше да живее. Смъртта беше близо. Не, това не върви. „Прощавай злото“? Да, но нямаше зло, което да прости. Шемер и останалите вършеха това без злоба. За тях то беше просто част от работата, която трябваше да свършат, точно така, както прочистването на джунглата, копаенето на кладенци и засяването на памука бяха част от тази работа. Шемер дръпна въжето и А Чо забрави максимите. Ножът се стовари долу с трясък, отсичайки гладко парчето дърво.
— Прекрасно! — възкликна сержантът, като се спря да запали цигара. — Прекрасно, приятелю. Шемер беше доволен от похвалата.
— Ела насам, А Чоу — каза той на таитянски.
— Но аз не съм А Чоу… — започна А Чо.
— Млък! — беше отговорът. — Ако още веднъж отвориш уста, ще ти счупя главата.
Надзирателят го заплаши с юмрук и той замълча. Каква полза да протестира? Тези дяволски чужденци имат винаги особени разбирания. Той се остави да го привържат към изправената дъска, която имаше размера на тялото му. Шемер затегна здраво въжетата, толкова здраво, че те се врязаха в плътта му и я нараниха. Но той не се оплака. Болката нямаше да трае дълго. Почувствува, че повалят дъската, за да я поставят в хоризонтално положение, и затвори очи. В този миг той зърна за последен път своята градина за размисъл и отмора. Стори му се, че е седнал сред градината. Повяваше хладен ветрец и камбанките по дръвчетата звънтяха нежно. Някъде пееха птички, а иззад високата стена долиташе неясен шум от селото.
Тогава разбра, че дъската беше поставена вече хоризонтално. Мускулите го боляха от напрежение и усети, че лежи по гръб. Отвори очи. Точно над него ножът блестеше на слънцето. Той видя прибавената допълнителна тежест и забеляза, че един от възлите се бе разхлабил. Тогава чу гласа на сержанта, който се разнесе в отсечена команда. Д Чо затвори бързо очи. Не искаше да види как се спуска ножът. Но го почувствува. Беше един безкраен летящ миг и в този миг си спомни за Крюшо и това, което Крюшо бе казал. Но Крюшо грешеше. Ножът не гъделичкаше. Той разбра това, преди да престане да разбира.
Духай, ветре, хей-о Отнеси ни в Калифорния: Казват, в Сакраменто има купища злато!
Тази моряшка песен, която матросите пеят навсякъде по света, когато наблягат върху лостовете .на шпила, за да вдигнат котва На път за пристанището Фриско, се изпълняваше от едно хлапе. То изобщо не бе виждало море през живота си, но само на двеста фута под краката му се носеха бавно вълните на Сакраменто. Наричаха го „малкия“ Джери за разлика от „стария“ Джери, неговия баща: именно от него беше чул тази песен и от него беше наследил гъстата яркочервена коса, закачливите сини очи и светлата, изпъстрена с неизбежните лунички кожа.
Старият Джери беше моряк, прекарал половината от живота си под акомпанимента на звънливата моряшка песен. После, един ден, в някакво азиатско пристанище, той запя песента сериозно, докато с двадесетина другари се въртеше и пъхтеше в кръга около шпила. А щом хвърлиха котва в Сан Франциско, обърна гръб на своя кораб и на морето и отиде да огледа с очите си бреговете на Сакраменто.
Там видя и златото — намери си работа в мината „Жълтата мечта“, където се оказа извънредно полезен при прокарването на въжена линия за вагонетките с руда през реката, на височина двеста фута над водата.
След това пое надзора над въжената линия, поддържаше я в изправност, пускаше я в движение, привърза се към нея и сам стана неотделима част от инвентара на мината. После обикна хубавичката Маргарет Кели. Но тя скоро напусна него и малкия Джери, който едва що беше проходил, и заспа последния си дълъг сън в малкото гробище сред големите тъмни борове.
Старият Джери така и не се върна повече към морето. Той остана при своята въжена линия и щедро обсипваше нея и малкия Джери с цялата любов, на каквато бе способна душата му. Когато за мината „Жълтата мечта“ настъпиха черни дни, той остана на служба в компанията като пазач на почти изоставеното имущество.
Тази сутрин обаче го нямаше там. Виждаше се само малкият Джери, който седеше на прага на барачката и пееше старата моряшка песен. Беше се приготвил сам и изял закуската си и току-що беше излязъл навън да погледа божия свят. На двадесетина крачки пред него се намираше стоманеният барабан, около който се движеше безкрайното металическо въже. До барабана бе здраво завързана вагонетката. Като проследеше с поглед шеметния полет на кабелите към отсрещния бряг, Джери виждаше в далечината втория барабан и другата вагонетка.
Устройството работеше на принципа на земното притегляне: увличана от собственото си тегло, натоварената вагонетка минаваше над реката и едновременно дърпаше от отсрещния бряг празната вагонетка. Пълната вагонетка се разтоварваше, празната се натоварваше с руда и всичко се повтаряше отново. Откакто старият Джери бе поел надзора над въжената линия, това беше ставало десетки хиляди пъти.
Малкият Джери прекъсна песента при звука на приближаващи се стъпки. От тъмнеещата борова гора излезе висок човек със синя риза, преметнал през рамо пушка. Това беше Хол, пазачът на мината „Жълтият дракон“, която се намираше на около една миля нагоре по течението на реката и също имаше въжена линия.
— Здравей, хлапак! — поздрави Хол. — Какво правиш тук сам-самичък?
— Ами, живуркам си — подхвърли Джери небрежно, като че ли това за него беше нещо съвсем обикновено. — Тате замина.
— Къде отиде? — попита Хол.
— В Сан Франциско. Замина снощи. Брат му починал в техния край, та отиде при адвокатите. Ще си дойде чак утре вечер.
Джери разказваше всичко това с гордото съзнание за падналото му се задължение да наглежда имуществото на „Жълтата мечта“ и славното приключение да живее самичък — на канарата над реката и да си приготвя сам закуска, обед и вечеря.
— Е добре, пази се и не си играй с кабелите — каза Хол. — Отивам да видя дали мога да чукна някой елен в каньона „Сакатата крава“.
— Май се кани да вали — отбеляза Джери дълбокомислено.
— И да ме понамокри, няма страшно — разсмя се Хол, закрачи към гората и се скри между дърветата.
Предсказанието на Джери за дъжда се сбъдна, и още как. Към десет часа боровете се залюшкаха и застенаха, прозорците на барачката задрънчаха, и дъждът заплющя с яростни пориви. В единайсет и половина Джери накладе огъня и точно в дванайсет седна да обядва.
„Днес май няма излизане навън“ — реши той, след като изми няколкото чинии и ги нареди спретнато на мястото им; после си помисли дали Хол се е намокрил много и дали е успял да удари някой елен.
В един часа на вратата се почука и когато Джери отвори, в стаята нахлуха, сякаш носени от силния порив на вятъра, мъж и жена. Бяха мистър и мисис Спилейн — фермери, които живееха в уединена долина на десетина мили от брега на реката.
— Къде е Хол? — започна Спилейн рязко и припряно.
Джери забеляза, че фермерът беше развълнуван. Движенията му бяха отривисти, а мисис Спилейн изглеждаше много разтревожена от нещо. Тя беше слаба, бледа, измъчена жена, по чието лице личеше тежкия отпечатък на живот, прекаран в нерадостен и нескончаем труд. Същият този живот беше превил плещите на нейния съпруг и направил косата му пепелЯвосива.
— Отиде на лов в „Сакатата крава“ — отвърна Джери. — Да не сте искали да ви прехвърли на другия бряг?
Жената тихичко захълца, а Спилейн възкликна с досада и отиде до прозореца. Джери застана до него и също загледа навън към кабелите, които се губеха зад гъстата пелена на дъжда.
Обикновено жителите на горските пущинаци в този район преминаваха Сакраменто по въжената линия на „Жълтият дракон“. За прехвърлянето се заплащаше неголяма такса; от тези такси компанията изплащаше надниците на Хол.
— Трябва да се прехвърлим, Джери — рече Спилейн и посочи през рамо с палец към жена си. — Нейният баща е ранен в мината „Детелиново листо“. Експлозия станала. Казват, че няма да го бъде. Току-що ни съобщиха.
Джери почувствува как сърцето му се разтуптя. Разбра, че Спилейн иска да се прехвърлят по линията на „Жълтата мечта“. Но без баща си Джери не смееше да поеме такава отговорност — линията никога не е била използувана за превоз на хора, пък и отдавна вече не се използуваше изобщо.
— Може би Хол скоро ще се върне — промълви той. Спилейн поклати глава отрицателно.
— Къде е баща ти? — попита той.
— В Сан Франциско — отвърна Джери кратко. Спилейн изпъшка и яростно блъсна юмрук в дланта на
другата си ръка. Хълцането на жена му се превърна в плач, и Джери чу задавения й глас: „А тате умира, умира…“
Сълзите напираха и в неговите очи, и той стоеше нерешително, без да знае как да постъпи. Но Спилейн реши вместо него.
— Слушай, момчето ми — рече той решително, — жена ми и аз ще се прехвърлим по вашата линия. Ще я пуснеш ли?
Джери неволно отстъпи леко. Направи го несъзнателно, като че ли бягаше инстинктивно от нещо лошо.
— По-добре вижте дали Хол не се е върнал — предложи той.
— Ами ако не е?
Джери отново се подвоуми.
— Аз поемам риска — добави Спилейн. — Не разбираш ли, момче: ние просто трябва да преминем, и толкоз. Джери кимна неохотно.
— А да чакаме Хол няма никакъв смисъл — продължи; Спилейн. — Сам знаеш, не по-зле от мен, че няма да се е върнал от „Сакатата крава“ по това време на деня. Така че да, вървим да пускаме линията.
„Нищо чудно, че мисис Спилейн изглеждаше толкова изплашена, докато й помагахме да се качи в товарната вагонетка“ — помисли си Джери, втренчил поглед в зиналата зад вагонетката сякаш бездънна пропаст. Защото яростните пориви на вятъра така блъскаха пелената от дъжд и облаци в нея, че лежащият на седемстотин фута отсрещен бряг не се виждаше, а канарата в техните крака се спускаше отвесно надолу и се губеше в мъглявия въртоп. Изглеждаше като че ли по дъното имаше не двеста фута, а цяла миля.
— Готови?.- попита той.
— Пускааи — изрева Спилейн, като се опитваше да над; вие воя на вятъра. Беше се покатерил във вагонетката и стоеше до жена си, стиснал едната й ръка. Джери погледна на това с неодобрение.
— Както е засвирил вятърът, ще трябва да се държите и с двете си ръце — извика той.
Мъжът и жената веднага се пуснаха, хванаха се здраво за страните на вагонетката, а Джери бавно и внимателно освободи спирачката. Барабанът се завъртя, безкрайното въже започна кръгообразното си движение и вагонетката се плъзна бавно над бездната, увиснала на носещите си колела върху горния неподвижен кабел.
Той и преди беше пускал линията в движение, но сега това ставаше за пръв път без надзора на баща му. Джери регулираше скоростта на вагонетката с помощта на спирачката. Това беше необходимо, защото от време на време, при по-силните пориви на вятъра, вагонетката се разлюляваше силно. а малко преди да потъне в пелената от дъжд, сякаш едва не изтърси живия си товар в пропастта.
След това Джери можеше да съди за движението на вагонетката само по кабела. Той следеше внимателно неговото движение около барабана. „Триста фута“ — шепнеше си той, докато маркировките върху кабела се плъзгаха пред очите му — „триста и петдесет… четиристотин… четиристотин и…“ Кабелът спря. Джери освободи спирачката докрай, но кабелът не помръдна. Той го хвана с две ръце и се опита да го задвижи с енергични подръпвания. Не! Нещо бе станало. Но какво? Не можеше да се досети — вагонетката не се виждаше. Вдигна глава и с мъка можа да различи над бездната очертанията на празната вагонетка, която беше тръгнала от отсрещната скала със скорост, равна на скоростта на натоварената. Сега тя беше на около двеста и петдесет фута от този бряг. Това означаваше — той го знаеше, — че някъде сред сивата мъгла, на двеста фута над реката и на двеста и петдесет фута от другия бряг, Спилейн и жена му висяха неподвижно във въздуха.
Джери извика пронизително, с пълни дробове, три пъти, но сред бурята не долетя никакъв отговор. Не беше възможно нито той да ги чуе, нито те него. Докато за момент съобразяваше трескаво какво да предприеме, бързо бягащите облаци се разредиха и разкъсаха, и за миг той зърна долу придошлата Сакраменто и увисналата във въздуха вагонетка с хората. После облаците обвиха всичко още по-плътно.
Момчето прегледа внимателно барабана, но не откри нищо нередно. Очевидно повредата беше в барабана на отсрещния бряг. Ужаси се при мисълта за мъжа и жената, които висяха над пропастта, сред бурята, люшкани насам-натам в несигурната вагонетка, без да знаят какво става на брега. И като си помислеше само, че щяха да висят там, докато той не се прехвърли по линията на „Жълтия дракон“, за да прегледа барабана на другия бряг!
Изведнъж Джери се сети, че в барачката за инструменти има един полиспаст, изтича дотам и го донесе. Това беше двоен полиспаст. „Четворно по-голяма подемна сила“ — мърмореше, той на глас, докато закрепваше полиспаста към безкрайното въже. После затегли въжето на полиспаста — теглеше с все сила, докато започна да му се струва, че ръцете му изскочат от ставите и раменните мускули ще се разкъсат. Но кабелът не помръдна. Не оставаше нищо друго освен да премине на отсрещния бряг.
Вече беше мокър до кости, така, че даже не забелязваше дъжда, докато тичаше по пътеката към „Жълтият дракон“. Вятърът биеше в гърба му и беше лесно да се тича, макар че Хол не го чакаше там и нямаше кой да работи със спирачката и да регулира скоростта на вагонетката. Той обаче сам си направи спирачка от парче здраво въже, което прехвърли с клуп през горния носещ кабел.
Когато насред път, високо над реката, вятърът го пресрещна с пълната си сила, като люшкаше кабела, свиреше и фучеше около него, люлееше и накланяше вагонетката, Джери си представи още по-ясно състоянието на Спилейн и жена му. Тази мисъл му вдъхна нови сили, и след като стигна благополучно до брега, Джери се закатери с мъка по склона, срещу бурята, и се добра до въжената линия на „Жълтата мечта“.
Той разбра с ужас, че барабанът е в пълна изправност. Всичко беше в ред и в двата края на линията. Къде тогава е задръжката? Без съмнение, някъде по средата.
Вагонетката със Спилейнови се намираше само на двеста и петдесет фута от този бряг. През бясно въртящата се пелена от дъжд Джери различи фигурите на мъжа и жената, свили се на дъното на вагонетката под поройния дъжд и яростта на вятъра. Между два пристъпа на бурята той извика на Спилейн да провери носещите колела на вагонетката.
Спилейн го чу, защото Джери видя как се привдигна предпазливо на колене, прекара ръце по колелата, а после се обърна с лице към брега:
— Тук всичко е наред, момче!
Джери едва дочу приглушените думи, сякаш идваха от много далеч. Какво беше станало, тогава? Не оставаше друго, освен празната вагонетка, която не виждаше, но знаеше, че е някъде там, над страхотната бездна, двеста фута оттатък вагонетката на Спилейн.
Той незабавно взе решение. Беше само на четиринайсет години, жилав и слабоват, но животът му досега беше преминал в планината, баща му го беше научил на доста тънкости от моряшкия занаят и той не се страхуваше особено много от височините.
В кутията за инструменти, до барабана, намери стар френски ключ, един къс железен лост и сравнително ново конопено въже. Потърси напразно някакво парче дъска, от което да измайстори „моряшко столче“, но под ръка имаше само големи дъски, които нямаше как да разреже. Това го принуди да се откаже от по-удобното седло.
Джери си приготви друго, много просто седло. Прехвърли въжето през носещия кабел, на който висеше празната вагонетка, и направи голям клуп. Когато седна в този клуп, ръцете му достатъчно свободно достигаха кабела, а там, където въжето можеше да се претрие от кабела, той подложи куртката си, тъй като не можа да намери за тази цел парче от стар чувал.
Привършил набързо тези приготовления, седнал в клупа, той увисна над пропастта, и се задърпа по кабела с ръце. Беше взел със себе си френски ключ, късия железен лост и нЯколко фута въже. Кабелът вървеше под лек наклон нагоре, но това не му пречеше толкова, колкото вятърът. Когато яростните му пориви го залюшкаха насам-натам, като понякога едва не го засукваха около кабела, и когато отправяше поглед надолу към сивите дълбини, Джери разбра, че го е страх. Този кабел беше износен. Ами ако не издържи неговото тегло и напора на вятъра и се скъса?
Обзе го страх, истински страх; стомахът го присви и му се пригади, коленете му трепереха и той не можеше да ги спре.
Но продължи мъжествено пътя си. Кабелът беше стар и износен, от него стърчаха остри парчета разкъсана тел, които раздраха ръцете му до кръв, преди да реши да направи кратка почивка, през която поведе виком разговор със Спилейн. Тяхната вагонетка сега се намираше точно под него и разстоянието помежду им беше само няколко фута, така че Джери успя да обясни как стоят нещата, както и целта на своето пътешествие.
— Бих искал да ти помогна, но жена ми тук съвсем се разкисна — викна Спилейн към него, когато Джери потегли отново. — Както и да е, пази се, момчето ми! Сам се наредих така, а ето че сега ти трябва да ме оправяш!
— О, ще се справя! — извика Джери в отговор. — Кажете на мисис Спилейн, че само след минутка ще бъде на брега.
През поройния дъжд, който почти го заслепяваше, люшкайки се насам-натам като някакво бързо и неравномерно движещо се махало, с остри болки в изподраните си ръце, задъхан от усилията и от самия въздух, с който вятърът от време на време пълнеше до задушаване дробовете му, Джери накрая се добра до празната вагонетка.
Един единствен поглед му показа, че не беше предприел опасното пътешествие напразно. Предното носещо колело, чийто жлеб беше разяден от дълга употреба, бе изскочило и сега кабелът беше здраво приклещен между самото колело и вилката.
Едно нещо беше ясно: колелото трябваше да се откачи от вилката. Още едно нещо бе също така ясно, докато се откачи колелото, вагонетката трябваше да се привърже към кабела с донесеното от него въже.
След четвърт час работа не успя да направи нищо друго, освен да върже вагонетката. Шплентът, който крепеше колелото към оста, беше ръждясал и набит. Джери го заудря с едната ръка, а с другата се държеше доколкото можеше, но вятърът непрекъснато го люшкаше и въртеше и в повечето случаи той не можеше да уцели шплента. Девет десети от усилията му отиваха за това, да се задържи на мястото си. От страх да не изтърве ключа, той го привърза с носна кърпичка към китката си.
След половин час Джери успя да освободи шплента, но не можеше да го измъкне. Десетки пъти се канеше да зареже всичко — струваше му се, че напразно е преминал толкова опасности и положил всички тези усилия. После му хрумна нещо, трескаво пребърка джобовете си и намери каквото търсеше: дълъг, дебел гвоздей.
Ако не беше този гвоздей, попаднал кой знае как и кога в джоба му, щеше да се наложи отново да отива до брега и да се връща. Като провря гвоздея в главичката на шплента, най-после получи някаква опора и след миг шплентът бе измъкнат После Джери заудря и замушка с лоста, за да освободи самото колело, където то беше приклещено от кабела към вилката. След като свърши това, той го постави на мястото му и с помощта на въжето започна да повдига вагонетката, докато колелото легна отново върху кабела.
Но всичко това отне доста време. Повече от час и половина беше изминало, откакто се беше добрал до празната вагонетка. И едва сега Джери напусна своето „седло“ и се смъкна във вагонетката. Той отвърза задържащите въжета и носещите колела бавно се завъртяха. Вагонетката се движеше и момчето знаеше, че някъде зад него — макар че не можеше да я види — вагонетката със Спилейнови също се движи, но в обратна посока.
Сега нямаше нужда от спирачка, тъй като неговото тегло уравновесяваше достатъчно тежестта в другата вагонетка; и скоро от облаците мъгла изплува високата скала и старият, добре познат барабан, който равномерно се въртеше.
Джери слезе и здраво привърза вагонетката. Той направи това спокойно и грижливо, а после — съвсем негероично — се свлече до барабана и, без да обръща внимание на поройния дъжд и бурята, избухна в ридания.
За това имаше много причини: той плачеше отчасти поради нетърпимата болка в изподраните му ръце; отчасти от изтощение; отчасти от облекчение и от съзнанието, че се е освободил от продължилото толкова дълго време нервно напрежение; и до голяма степен от чувството на удовлетворение, че мъжът и жената бяха спасени.
Те не бяха тук, за да му благодарят, но той знаеше, че някъде зад тази ревяща, брулена от бурята пропаст те сега бързаха към мината „Детелиново листо“.
Джери се дотътри до барачката. Бялата дръжка на вратата почервеня от кръв, когато сложи ръка върху нея, но ри дори не забеляза това.
Беше доволен и горд от себе си, защото беше уверен, че е свършил добра работа, пък и беше достатъчно честен да признае в себе си, че е така. Но в мисълта му се въртеше скрито някакво малко съжаление: да можеше баща му да е тук, за да види всичко това!
За честен труд през този ден дай сили, господи, на мен. Умра ли, боже, още днес, труда си нека свърша с чест. Амин
— Джони, ако не станеш, няма да ти дам да сложиш хапка в устата си!
Заплахата не оказа никакво въздействие върху момчето. То продължаваше упорито да спи, като не искаше да се откъсне от съня, така както мечтателят — от своята мечта. Момчето бе свило леко ръце в юмруци и сега нанасяше с тях слаби, конвулсивни удари във въздуха. Тези удари бяха предназначени за майка му, но привикнала на това, тя ловко ги отбягваше, като същевременно грубо го раздрусваше за рамото.
— Остави ме на мира!
Този сподавен вопъл, изникнал някъде в дълбините на неговия сън, се извиси бързо нагоре и миг след това премина в гневен вик, после затихна и се превърна в жалък стон. Това беше животинският вик на същество, което мъчат, вик, пропит с безграничен протест и болка.
Но майката не му обърна внимание. Жена с тъжни очи и уморено лице, тя бе свикнала с това свое ежедневно задължение. Хвана завивките и ги задърпа. Момчето престана да размахва юмруци и се впи отчаяно в тях. Сви се на топка в края на леглото, все още със завивките отгоре си. Майката се опита да ги свали на пода. Момчето се противеше. Тогава жената напрегна сили и успя да изтегли момчето заедно със завивките, които то инстинктивно стискаше, за да се предпази от студа, който пощипваше тялото му.
Така то допълзя до края на леглото и за малко, не падна на пода с главата напред. Тук съзнанието му се пробуди. Момчето се повдигна и се задържа за миг на самия край на леглото. След това спусна крака на пода. В същия миг майка му го хвана за рамената и го разтърси силно. То отново замахна с юмруци, този път по-силно и по-целенасочено. В
същото време очите му се отвориха и майка му го пусна. Бе се събудило.
— Ставам! — промърмори то. Тя вдигна лампата и бързо излезе от стаята, като го остави в тъмното.
— Ще ти удържат от заплатата — предупреди го тя.
Джони не обърна внимание на тъмнината. Облече се и отиде в кухнята. Твърде тромавата му походка не подхождаше на неговото слабо тяло. Краката му се влачеха от собствената си тежест, което изглеждаше твърде странно, защото бяха много тънки. Той дръпна към масата един издънен стол.
— Джони! — извика рязко майка му. Той се надигна също така рязко и мълчаливо се приближи до омазнения, мръсен умивалник. От канала излизаше неприятна миризма, но той не й обърна внимание. Това, че един умивалник вони, беше за него съвсем естествено, както беше естествено сапунът да е измърсен от помия и да се пени мъчно. Джони не се и опита да го разпени. Плисна се с няколко шепи студена вода, която течеше от крана, и с това приключи миенето. Не си изми зъбите по простата причина, че никога не беше виждал четка за зъби, нито пък знаеше, че в света съществуват хора, които са толкова прости да си губят времето с миене на зъби.
— Можеш да се миеш поне веднъж на ден, без да ти напомнят за това! — упрекна го майка му.
Тя придържаше счупения похлупак на кафеничето, докато пълнеше двете чаши с кафе. Той не отвърна нищо, защото това беше една постоянна разправия между тях, а по този въпрос майка му бе твърда като скала. „Веднъж на ден“ означаваше задължението да измива сутрин лицето си. Той се избърса с един захабен пешкир — мокър, мръсен и оръфан, който остави влакънца по лицето му.
— Как ми се иска да не живеем толкова далеч — рече тя, когато той седна на масата. — Мъча се да правя всичко, което е по силите ми. Сам знаеш това. Тук плащаме за квартира един долар по-малко, което е голяма икономия за нас, и ни е по-широчко. Сам знаеш.
Джони почти не я слушаше. Бе чувал тези приказки и преди, безброй пъти. Кръгът на нейните разсъждения бе ограничен и тя все се връщаше към това колко им е трудно, че живеят далече от фабриките.
— Един долар означава повече храна — каза поучително той. — Предпочитам да ходя повечко, но и да ям повече.
Джони се хранеше бързо, дъвчеше надве-на три хляба и преглъщаше почти несдъвканите залци заедно с топлата, мътна течност, която наричаше кафе. Джони мислеше, че пие кафе, и то чудесно кафе. Това бе една от малкото илюзии, които животът бе запазил у него. Никога през живота си Джони не бе вкусвал истинско кафе.
Като допълнение към хляба имаше и малко парче студено свинско. Майка му напълни отново чашата. Като дояде хляба си, Джони се огледа за още. Тя разбра въпросителния му поглед.
— Е, не ставай такава лакомия, Джони — обади се тя, — ти получи своя дял. Братята и сестрите ти са по-малки от теб.
Той не отвърна нищо на отправения му упрек. Не обичаше да говори. И престана да хвърля жадни погледи. Никога не се оплакваше и се отличаваше с покорност, която беше ужасяваща, подобна на училището, в което я бе научил. Джони допи кафето, избърса уста с опакото на ръката си и понечи да стане.
— Почакай малко — каза бързо майка му. — Струва ми се, че мога да ти отрежа още една филийка, съвсем тъничка.
Тя приложи малка хитрина. Отряза филия от хляба, но пъхна филията и хляба обратно в кутията и му подаде една от своите две филии. Вярваше, че е успяла да го измами, но той видя хитрината й. Въпреки това Джони пое хляба без никакво угризение. Той разсъди философски, че поради своята постоянна болнавост майка му, така или иначе, не може да яде много.
Майката забеляза, че той дъвче хляба си сух, затова се пресегна и изля своето кафе в неговата чаша.
— Тази сутрин нещо не ми е добре на стомаха — обясни тя.
Едно далечно, проточено и остро изсвирване накара и двамата да скочат на крака. Майката погледна към тенекиения будилник, поставен на полицата. Стрелките сочеха пет и половина. Останалите работници от фабриката тъкмо се събуждаха от сън. Тя загърна раменете си с шал, а на главата си нахлупи охлузена, безформена стара шапка.
— Трябва да тичаме — каза тя, като намали фитила на лампата и го духна.
Излязоха пипнешком от стаята и се спуснаха по стълбите. Навън беше ясно и студено и Джони по тръпна при първия досег с хладния въздух. Звезди те все още блестяха ярко на небето, а градът спеше забулен в тъмнина. И двамата провлачваха краката си, като ходеха. В мускулите им нямаше никакъв стремеж да повдигат стъпалата от земята.;
След като вървяха петнадесет минути, без да проговорят, майка му кривна надясно.
— Не закъснявай! — прозвуча последното й напомняне от мрака, който я поглъщаше.
Той не отвърна нищо, а продължи да върви напред. В района на фабриките навсякъде около него се отваряха врати и скоро Джони се смеси с тълпата, която напираше в мрака. Когато мина през портала на фабриката, в която работеше, сирената отново изсвири. Той извърна глава на изток. Над покривите на къщите, нащърбили фона на небето, за почваше да пълзи бледа светлина. Това бе всичко, което Джони видя от раждащия се ден, после обърна гръб и се присъедини към тълпата работници.
Джони зае мястото си в една от дългите редици на машините. Пред него, над сандък, пълен с малки макарички, се въртяха бързо големи цеви. На тях той намотаваше ютените нишки от малките макарички.
Работата беше проста. Единственото, което се изискваше при нея, бе бързината. Малките макарички се размотаваха толкова бързо, а големите цеви, които се намотаваха, бяха толкова много, че не оставаше и минутка свободно време.
Джони работеше механично. Когато някоя малка макаричка се размотаеше, той използуваше лявата си ръка за спирачка, с която спираше намотаващата се цев, като в същото време с палец и показалец хващаше свободния край на нишката. В този миг дясната му ръка поемаше свободния край на другата макаричка. Тези две различни движения извършва ше бързо и едновременно с двете си ръце. След това,
подобно на светкавица, пръстите му завързваха двата края на нишките и отпускаха макарите. Нямаше нищо мъчно да се направи възелът. Веднъж даже се похвали, че може да завърже нишките и насън. И може би затова понякога нощем му се струваше, че работи цели години без прекъсване и завързва безброй нишки.
Някои от момчетата хитруваха, като не заменяха малките макарички с нови, след като се размотаеха, и по този начин губеха време, а машините работеха напразно. Затова имаше надзирател, който наблюдаваше да не се вършат подобни работи. Той хвана съседа на Джони в момента, в който прилагаше тази хитрина, и здравата му опъна ушите.
— Я погледни Джони! Защо и ти не работиш като него? — попита раздразнено надзирателят.
Макарите, с които работеше Джони, се въртяха с бясна бързина, но той не се развълнува от тази косвена похвала. Едно време това можеше да стане.. . но то бе отдавна, много отдавна. Лицето му остана равнодушно, докато слушаше как го сочат за пример. Беше образцов работник. Джони знаеше това. Често му го казваха. Похвалата стана толкова обикновено нещо, че престана да има каквото и да е значение за него. От образцов работник той се бе превърнал в образцова машина. Когато работата му не беше добра, това не се дължеше нито на него, Нито на машините, а на недоброкачествения материал. Както е невъзможно една изправна машина да изрязва лошокачествени пирони, така бе невъзможно и Джони да допуска грешки в своята работа.
В това нямаше нищо чудно. Той не помнеше да е стоял някога настрани от машините. Те просто се бяха сраснали с него: във всеки случай той бе израсъл с тях. Преди дванадесет години в тъкачната на същата тази фабрика едно събитие развълнува за малко работниците. Майката на Джони припадна. Сложиха я да легне на пода, сред грохота на машините, и извикаха две стари жени от становете им. Майсторът им помагаше. След няколко минути в тъкачната се появи едно ново същество, което не беше влязло заедно с другите работници през вратите на фабриката. Това бе Джони. Той се роди с трясъка и тътена на становете в ушите си и глътна още с първото поемане на дъх топлия влажен въздух,
изпълнен с памучни прашинки. Закашля се още същия ден, като се помъчи да изчисти от дробовете си този прах; по същата причина кашля и досега.
Момчето до Джони хълцаше и подсмърчаше Лицето му беше изкривено от омраза към надзирателя, който го наблюдаваше отдалече, но сега цевите се намотаваха бързо. Момчето сипеше ужасни ругатни към въртящите се пред очите му макари, ала на няколко крачки от него гласът му се поглъщаше веднага от трясъка на машините, обкръжил го като стена.
Джони не обръщаше никакво внимание на това ’ което ставаше наоколо. Възприемаше нещата по свой собствен начин. При това всичко, когато се повтаря често става досадно, а подобни случки той бе наблюдавал безброй пъти. Струваше му се също така безсмислено да се опълчва срещу надзирателя, както и да се противопоставя на волята на машината. Машините се правят, за да могат по някакъв начин да работят и да изпълняват известни задължения. Същото беше и с надзирателите.
Към единадесет часа в помещението настъпи вълнение. По напълно тайнствен начин вълнението моментално премина навсякъде. Еднокракото момче, което работеше от другата страна на Джони, заподскача бързо по пода към празната количка, с която превозваха макарите. То се шмугна и се скри в нея заедно с патериците си. Към тях приближаваше управителят на фабриката, придружен от млад мъж. Мъжът бе облечен много хубаво и носеше колосана риза — истински джентълмен според степенуването което Джони правеше на хората, а освен това бе инспектор.
Инспекторът оглеждаше остро момчетата, като минаваше край тях. От време на време се спираше и задаваше въпроси. Когато правеше това, той беше принуден да вика с всички сили и тогава лицето му се кривеше смешно от усилията, които полагаше, да го чуят. Бързият му поглед забеляза празната машина до Джони, но той не каза нищо. Джони също привлече вниманието му и инспекторът рязко се спря. Хвана Джони за ръката, дръпна го настрана от машината, но я пусна с учудено възклицание.
— Доста мършавичка — усмихна се загрижени управителят.
— Тънка като пищялка — последва отговор. — Погледнете краката му. Момчето има рахит, наистина още в началния стадий, но все пак го е пипнал, и Ако епилепсията не го довърши, за това ще бъде виновна туберкулозата, която ще свърши работата си по-бързо от нея.
Джони слушаше, но не разбираше нищо. Освен това бъдещите злини не го интересуваха. Сега в лицето на инспектора го заплашваше непосредствена и по-сериозна опасност.
— А сега, моето момче, искам да ми кажеш самата истина — каза или по-скоро изкряска инспекторът, като се наведе близо до ухото на момчето. — Колко си годишен?
— Четиринадесет — излъга Джони, и то с цялата сила на белите си дробове. Той излъга с такъв силен глас, че от гърдите му се изтръгна суха, остра кашлица, която откърти праха, полепвал се през цялата сутрин по дробовете му.
— Има вид най-малко на шестнадесетгодишен — каза управителят.
— Или на шестдесетгодишен — добави остро инспекторът.
— Той винаги е изглеждал така.
— Откога? — попита бързо инспекторът.
— Ами че от години. Никога не е изглеждал по-стар.
— Или по-млад, ако мога да забележа. Предполагам, че през годините, за които говорите, е работил тук?
— С малки прекъсвания, но това беше, преди да се гласува новият закон — побърза да добави управителят.
— Никой ли не работи на тази машина? — попита инспекторът, като посочи към оставената на произвола машина до Джони, на която полунамотаните цеви се въртяха като бесни.
— Така изглежда. — Управителят направи знак на надзирателя да се приближи и закрещя в ухото му, като сочеше към машината. — Никой — докладва той на инспектора.
Те отминаха, а Джони поднови работата си, облекчен, че опасността е преминала. Момчето с единия крак обаче нема такъв късмет. Инспекторът с острия поглед го измъкна от количката. Устните на
момчето трепереха, а по лицето му бе изписано изражение на човек, постигнат от тежко и непоправимо нещастие. Надзирателят го погледна удивен, като че виждаше момчето за първи път, докато на лицето на управителя се изписа ужас и крайно недоволство.
— Познавам го — каза инспекторът. — Той е на дванадесет години. Три пъти го уволнявам тази година от различни фабрики. Вашата е четвърта. Той се обърна към еднокракото момче:
— Ти ми даде честна дума, че ще тръгнеш на училище.
Момчето избухна в плач.
— Моля ви, господин инспекторе, две малки деца умряха в нашето семейство, ние сме ужасно бедни,
— А защо кашляш така? — попита инспекторът, като че го обвиняваше в някакво престъпление.
И еднокракото момче отвърна, сякаш се оправдаваше.
— А, това е нищо. Миналата седмица се простудих, господин инспекторе. Нищо повече.
В края на краищата еднокракото момче излезе от помещението заедно с инспектора, придружен от разтревожения и протестиращ управител.
След това еднообразието започна отново. Дългата сутрин и още по-дългия следобед най-сетне се изнизаха и сирената извести края на работното време. Сумракът беше вече паднал, когато Джони премина през портала на фабриката. Междувременно слънцето беше завършило пътя си по златната стълба на небето, заляло бе земята със своята благодатна топлина, беше се спуснало надолу и изчезнало на запад зад нащърбения от покривите на къщите хоризонт.
Вечерята беше единственото време през деня, в което семейството се хранеше заедно — времето, когато Джони виждаше своите по-малки братя и сестри. За него това беше равносилно на среща, защото чувствуваше себе си много стар, а децата отчайващо малки. Джони не можеше да търпи тяхната изключителна, учудваща жизненост. Не я разбираше. Неговото собствено детство отдавна бе минало. Той приличаше на сприхав старец, отегчен от необузданата им жизненост, която му се струваше глупава до безобразие. Седнал мълчаливо на масата, той ги наблюдаваше с мрачен поглед, като се утешаваше
при мисълта, че скоро и те ще трябва да тръгнат на работа. Тя ще ги поочука и ще ги направи улегнали солидни като него. Като всички хора, и Джони се
смяташе за мерило на вселената.
Докато вечеряха, майка му обясняваше по най-различни начини и с безкрайни повторения, че се мъчи да прави всичко, което е по силите й, затова след привършване на оскъдната вечеря Джони отмести стола си с чувство на облекчение и стана. Той се поколеба за миг дали да си легне, или да излезе пред вратата. Накрая избра второто. Той не отиде далече. Седна на площадката пред къщата, подгъна крака, приведе напред тесните си рамене, опря лакти на коленете и подпря брада на дланите си.
Джони седеше и не мислеше за нищо. Почиваше си. Мозъкът му дремеше. Братчетата и сестричките му излязоха навън и заиграха шумно около него с други деца. Един електрически глобус на ъгъла на улицата пръскаше светлината си върху развеселените деца. Джони бе мрачен и раздразнителен, децата знаеха това, но желанието да се забавляват ги подтикна да го подразнят. Те се заловиха за ръце и като подскачаха, в такт, запяха в лицето му разни безсмислени, но подигравателни песнички. Отначало той процеди през зъби някакви ругатни — ругатни, които беше научил от устата на разни надзиратели. Като разбра, че това е безполезно, потъна в упорито мълчание; само така можеше да запази достойнството си.
Брат му Уил, роден след него и току-що навършил десет години, ръководеше цялата лудория. Джони не хранеше особено нежни чувства към него. Преднината, която даваше на Уил във всичко, тровеше от много отдавна живота му. Джони бе твърдо убеден, че Уил му е страшно задължен, без да е благодарен ни най-малко за това. По времето, когато и той играеше по улиците, далече някъде в забуленото минало, ограбваха голяма част от времето му, определено за игра, като го принуждаваха да се грижи за Уил. Тогава Уил беше бебе и майка им, както и сега, прекарваше по цял ден из фабриките. На Джони се падна да изпълнява едновременно задълженията на баща и на майка.
Това, от което се отказваше и лишаваше Джони, не отиваше напразно. Уил бе добре сложен, доста
як, висок колкото по-големия си брат и даже по-пълен от него. Като че кръвта на единия преминаваше във вените на другия. С характерите им бе същото. Джони беше потиснат, изтощен, лишен от жизненост, докато по-малкият му брат пращеше от здраве и сили.
Подигравателната песен на децата ставаше все по-силна и по-силна. Като подскачаше, Уил се приближи до Джони и му се изплези. Джони посегна бързо с лявата си ръка и го хвана за врата. В същото време стовари кокалестия си юмрук върху носа на Уил. Юмрукът му бе жалък на вид, но очевидно можеше да причинява болка, която пролича от разнеслия се писък. Останалите деца нададоха изплашени викове, а Джени, сестрата на Джони, се втурна вкъщи.
Той отблъсна Уил, ритна го жестоко в краката, след това го сграбчи и натика лицето му в праха. Не го пусна, докато не натри няколко пъти лицето му в праха. В този момент долетя пребледняла майка му, обзета от безпокойство и майчински гняв.
— Защо не ме остави на мира? — отвърна Джони на нейните упреци. — Не вижда ли, че съм уморен?
— Аз съм голям колкото тебе — викаше сърдито Уил от прегръдките на майка си, с лице, изцапано от сълзи, кал и кръв. — Сега съм висок колкото теб, а ще стана и по-голям. Тогава ще те пречукам, помни ми думата.
— Трябва да ходиш на работа, щом си толкова голям — озъби се Джони. — Така си е. И ти трябва да се трудиш. Време е вече майка ти да те прати на работа.
— Той е още много малък — възрази майката. — Не виждаш ли, че е още дете?
— Аз бях по-малък от него, когато започнах да работя.
Джони отвори уста да изкаже цялата несправедливост, с която се бяха отнесли към него, но устата, му се затвори, без да продума нищо. С мрачен израз на лицето той се обърна и влезе вкъщи да спи. Вратата на стаята му беше отворена към кухнята, за да влиза топлина. Докато се събличаше в полутъмната стая, той чу как майка му разговаря с една
съседка, която беше влязла вътре. Майка му плачеше и думите й се прекъсваха от хълцания.
— Не мога да разбера какво става с Джони — чуваше я да говори той. — Не е бил никога такъв. Беше търпелив като ангел. Но е добро момче — побърза да го защити тя. — Работи съвестно. Истина е, че тръгна много рано на работа, но за това не съм виновна аз. Убедена съм, че правя всичко, което е
по силите ми.
От кухнята се дочу продължително хълцане и като затваряше очи, Джони промърмори на себе си:
„Истина е, че цял живот работя съвестно.“
На следната сутрин майка му отново трябваше да го разтърсва силно, за да го откъсне от прегръдките на съня. Последва оскъдна закуска, дълго ходене в тъмнината и бледата зора.на деня, която се сипваше над покривите на къщите и на която Джони обръщаше гръб, когато влизаше през портала на фабриката. Започваше нов ден от безкрайната върволица дни, които по нищо не се различаваха един от друг.
Въпреки всичко в неговия живот имаше разнообразие — когато сменяше една работа с друга или когато се разболееше. На шест години той беше и баща, и майка за Уил и останалите още по-малки деца. На седем постъпи във фабриката, където навиваше макари. На осем години се премести в друга фабрика. Новата му работа беше учудващо лека. Всичко, което се изискваше от него, бе да седи с малка пръчка в ръка и да направлява потока от платно, който течеше непрестанно край него. Този поток излизаше от една машина, минаваше през нагорещен цилиндър и продължаваше нанякъде. Джони седеше през цялото време на едно място в помещение, където не проникваше дневна светлина, а над главата му трептеше газената лампа. Така сякаш и той се превръщаше в част от механизма.
Въпреки влажната топлина Джони се чувствуваше много щастлив на тази работа, защото младостта изпълваше съзнанието му с блянове и илюзии. Докато очите му следяха димящото платно, което течеше безспир край него, мечтите му го пренасяха в един великолепен свят. Работата не изискваше никакво движение, нито пък някакъв размисъл. И Джони започна да мечтае все по-рядко и по-рядко, докато накрая умът му стана муден и бавно подвижен. Освен това той печелеше по два долара седмично, а с два долара човек успява само да прекрачи прага на гладната смърт и да поддържа съществуването си чрез хроническо недояждане.
Когато стана на девет години, Джони загуби работата си, защото се разболя от морбили. Щом оздравя, той постъпи в една стъкларска фабрика. Тук плащаха, повече, но се изискваше сръчност. Работеше се на парче и колкото по-голяма сръчност проявяваше, толкова повече печелеше. Тук имаше стимул. Под влияние на този стимул той стана забележителен работник.
Работата беше проста: привързваш стъклени запушалки към малки шишета. На пояса му висеше снопче връзки. Той притискаше шишетата между коленете си, за да може да работи с две ръце. От приведеното положение, в което седеше, тесните му рамене се прегърбиха, а гръдният му кош беше свит по десет часа на денонощие. Това бе вредно за белите дробове, но затова пък за един ден Джони успяваше да привърже запушалките на триста дузини шишета.
Управителят се гордееше с него и водеше посетители да го гледат как работи. За десет часа през ръцете му минаваха по триста дузини шишета. Това означаваше, че той бе придобил съвършенството на машината. Излишните движения бяха премахнати напълно. Всяко движение на слабите му ръце, всяко движение на тънките му пръсти беше бързо и отмерено. Работеше с голямо напрежение, в резултат на което стана много нервен. Нощем и в съня си напрягаше мускули, а през деня нямаше време да спре и почине. Джони работеше по цял ден и мускулите му непрестанно бяха напрегнати. Лицето му доби жълтеникав цвят, а кашлицата се усили. Сетне пневмонията порази слабите му бели дробове в хлътналия гръден кош и той загуби работата си в стъкларската фабрика.
Джони се върна отново в ютената фабрика, където по-рано навиваше макари. Сега му предстоеше повишение. Беше добър работник. Щеше да се премести в отделението за колосване, а по-късно — в тъкачната. Оттам нямаше накъде да се развива, освен да повишава квалификацията си.
Машините сега се въртяха по-бързо, отколкото,
когато работеше тук първия път, но за сметка на това умът му работеше по-бавно. Сега Джони вече не мечтаеше, въпреки че ранните му години бяха изпълнени с мечти. Веднъж дори се влюби. То бе по времето, когато направляваше платното над топлия цилиндър. Обект на любовта му беше дъщерята на управителя. Тя бе много по-голяма от него, вече госпожица, а той я видя само петшест пъти, и то от разстояние. Но това нямаше никакво значение. На повърхността на платнения поток, който течеше пред него, Джони рисуваше блестящо бъдеще, в което той извършваше чудеса, изобретяваше фантастични машини, виждаше се даже собственик на фабриката, а накрая вземаше любимата в прегръдките си и я целуваше невинно по челото.
Но това бе много отдавна, преди още да се състари и когато можеше да обича. По-късно тя се омъжи и замина, а неговият мозък задряма. Все пак това бе едно чудесно преживяване и той често си спомняше с удоволствие за него, така както мъжете и жените си спомнят за времето, когато са вярвали във феи. Той никога не бе вярвал във феи, нито в Дядо Коледа, но сляпо бе вярвал в щастливото бъдеще, което въображението му беше рисувало върху
димящото платно.
Той възмъжа много рано, Юношеството му започна на седем години, когато получи първата си заплата. У Джони се породи някакво чувство на независимост и оттогава отношенията между него и майка му се промениха. Той се държеше с нея като равен — като човек, който сам печели хляба си и е извоювал своето място в живота. Възмъжаването, пълното възмъжаване, настъпи на единадесет години, когато за шест месеца премина на нощна смяна. Децата престават да бъдат вече деца, щом почнат да
работят на нощни смени.
В живота му имаше няколко значителни събития. Едното от тях бе, когато майка му купи калифорнийски сушени сливи. Другите две — когато тя направи крем карамел. Тогава майка му,разказа за едно великолепно ядене, което щяла да направи — „плаващ остров“, както то нарече тя, „по-вкусен и от крем карамела“. Години наред Джони очакваше с нетърпение деня, в който щеше да седне на масата с „плаващия остров“ пред себе си, докато накрая при
числи и тази своя мечта към неосъществимите блянове.
Веднъж намери на тротоара сребърна монета от двадесет и пет цента. Това също представляваше голямо събитие в живота му, защото има трагични последици. Той знаеше как трябва да постъпи с монетата още в мига, в който тя блесна пред погледа му, преди да я бе вдигнал от земята. Храната вкъщи, както обикновено, не достигаше. Трябваше да отнесе монетата там, както правеше всяка съботна вечер със своята заплата. Беше му съвсем ясно как трябва да постъпи, но Джони никога не бе харчил пари за себе си, а така жадуваше за бонбони. Страшно обичаше бонбони, а ги бе вкусвал само в паметни дни от своя живот.
Той не се и помъчи да се оправдае. Знаеше добре, че върши грях, но въпреки това прегреши съвсем преднамерено, като похарчи петнадесет цента за бонбони. Останалите десет запази за бъдещи пиршества и тъй като не бе свикнал да носи пари в себе си, ги изгуби. Това се случи по времето, когато се терзаеше от угризенията на съвестта, и затова прие загубата на парите като божие наказание. Джони изпитваше особеното чувство, че страшният и гневен бог е някъде наблизо и го наблюдава. Бог го видя и веднага изпрати своето наказание, като му отне възможността да затъне напълно в греха.
В съзнанието си той винаги отчиташе тази постъпка като голямо престъпление в живота си и когато обръщаше поглед към миналото, съвестта му се пробуждаше и го терзаеше наново. Това смяташе за единственото тъмно петно върху своята чест. Възпитан в такъв дух, Джони винаги се разкайваше за своята постъпка. Не беше доволен от начина, по който изхарчи монетата. Можеше да я употреби по-разумно и ако тогава знаеше, че бог праща веднага наказание, щеше да го надхитри, като похарчи цялата монета наведнъж. Когато се връщаше отново към миналото, той похарчваше монетата хиляди пъти и всеки път по-успешно от предишния.
Джони имаше и друг спомен от миналото, смътен и избледнял, но запечатан завинаги в душата му. Споменът бе свързан с жестоките крака на баща му и бе по-скоро кошмар, отколкото спомен за нещо
определено — по-скоро някакво възприятие, което кара човек да се унася в сън и да се връща всред прадедите, които живеели по дърветата.
Този спомен никога не се явяваше на Джони на дневна светлина. Той се явяваше нощно време, в момента, когато съзнанието му постепенно отслабваше и замираше в съня. Събуждаше се, обзет от силен страх, и в първия миг му се струваше, че е легнал напреки на леглото. До себе си виждаше неясните очертания на майка си и баща си. Не помнеше как изглежда баща му. От него имаше само едно впечатление — че има жестоки крака и безмилостни
ритници.
Ранните му спомени се влачеха в живота заедно
с него, а нови нямаше. Всички дни приличаха досущ един на друг. Вчерашният ден или миналата година бяха същите, както и хиляда години или една минута. Нищо не се случваше. Нямаше събития, които да бележат хода на времето. То бе престанало да се движи и стоеше като замръзнало на едно място. Движеха се само въртящите се машини, но и те не отиваха никъде, въпреки че се въртяха все по-бързо.
Когато стана на четиринадесет години, той премина на работа в отделението за колосване. Ето това представляваше вече голямо събитие. Най-после се случи нещо, което, извън сънищата и седмичната заплата, заслужаваше да се запомни. Това събитие бележеше началото на цяла ера. То представляваше нещо като машинни олимпийски игри, нещо, с което започна ново летоброене. „Когато започнах да работя в отделението за колосване“ или „след“, или „преди да започна да работя в отделението за колосване“ бяха изрази, които можеха често да се
чуят от неговата уста.
Той отпразнува своя шестнадесети рожден ден с преминаване в тъкачната, където му дадоха стан. Тук отново имаше подтик за работа, защото се работеше на парче. И той отново се отличи, защото фабриките бяха превърнали глината, от която беше създаден, в чудесна машина. В края на третия месец заработи на два стана, а по-късно — на три и четири.
Към края на втората година, откакто започна работа в тъкачната, Джони изтъкаваше повече и от най-добрия тъкач и около два пъти повече от по-несръчните работници. Колкото по наближаваше пълният разцвет на своята работна сила, толкова и работите вкъщи вървяха по-добре. Не можеше да се каже, че по-голямата му заплата покрива всички нужди. Децата растяха и ядяха повече. Ходеха на
училище, а учебниците струват пари. И някак си колкото по-бързо работеше, толкова по-бързо се увеличаваха цените. Даже наемът на жилището отскочи нагоре, макар, че къщата едва се крепеше на основите си.
Джони се източи, но с високия си ръст изглеждаше по-слаб от всякога. Стана и по-нервен, а нервността го правеше сприхав и раздразнителен. Децата научиха от многократен горчив опит, че не бива да се закачат с него. Майка му го уважаваше, задето печели повече, но през това уважение прозираше страх.
В живота на Джони нямаше радост. Той не разбираше как се изнизват дните. Нощем спеше с потиснато съзнание. През останалото време работеше, но съзнанието му беше съзнание на машина. Освен за работата си не мислеше за нищо друго. Нямаше идеали, а живееше с единствената илюзия, че пие превъзходно кафе. Джони бе товарно добиче. Не живееше никакъв духовен живот; въпреки това дълбоко някъде в гънките на мозъка му, без самият той да подозира, се отмерваха и анализираха всеки час от неговия труд, всяко движение на неговите мускули и се извършваше подготовка за едно бъдещо действие, което щеше да учуди не само него, но и целия малък свят, който го заобикаляше.
Една късна пролетна вечер той се прибра вкъщи, обзет от необикновена умора. Когато седна на масата, във въздуха се чувствуваше някакво напрегнато очакване, но той не забеляза нищо. Започна да се храни мълчаливо, като механично пъхаше в устата си поставената пред него храна. Децата ахкаха и мляскаха с уста, като изразяваха с това задоволството си. Но той не чуваше нищо.
— Знаеш ли какво ядеш? — най-после попита отчаяно майка му.
Той устреми безжизнен поглед към поставената пред него чиния, а след това погледна майка си.
— „Плаващ остров“! — съобщи тържествено тя.
— О! — възкликна той.
— „Плаващ остров“! — извикаха в един глас и децата.
— О! — повторно каза той. Хапна две-три лъжици и добави: — Тази вечер нещо не съм гладен, Джони остави лъжицата, избута назад стола си и се надигна уморено от масата.
— Най-добре ще е да си легна.
Когато преминаваше през кухнята, краката му се влачеха много повече от друг път. Събличането му струваше огромни усилия, в очите му се появиха сълзи от напрежение, когато с мъка пропълзя в леглото, без да успее да свали едната си обувка. Чувствуваше, че в главата му нещо се надига и се издува и обвива мозъка му в мрак. Усещаше тънките си пръсти дебели колкото китката на ръката, а в крайчеца им някакво възприятие, смътно и неопределено като в мозъка. Кръстът го болеше ужасно. Боляха го всички кости и цялото тяло. В главата му засвистяха, забучаха и затряскаха милиони станове. Всичко наоколо се изпълни с летящи совалки. Те сновяха насам-натам като бесни, а между тях проблясваха звезди. Той работеше сам на хиляда стана, те се движеха все по-бързо и по-бързо, а неговият мозък се насукваше със същата бързина и се превръщаше във вътък, който се навиваше на хилядите летящи совалки.
На следната сутрин Джони не отиде на работа. Беше твърде много зает с огромната работа, създадена от хилядите станове, които бучаха в главата му. Майка му отиде на работа, но преди това изпрати да извикат лекар. Той каза, че това е случай на остро грипозно заболяване. Джени обслужваше брат си и изпълняваше нарежданията на лекаря.
Заболяването беше много сериозно и едва след седмица Джони се облече и пристъпи плахо из стаята. Лекарят каза, че след още една седмица той ще може да тръгне на работа. Майсторът на тъкачната го посети в неделя следобед, първия ден от оздравяването му. Той каза на майка му, че Джони е най-добрият тъкач във фабриката и че мястото му ще бъде запазено. Може да се върне на работа идната седмица.
— Защо не му благодариш, Джони? — попита обезпокоена майка му. — Той беше толкова зле, че още не може да дойде на себе си — обясни тя, като
се помъчи да се извини с това пред гостенина,
Джони седеше прегърбен, забил очи в пода. Остана в същото положение дълго след като майсторът си беше отишъл. Навън бе топло и следобед той излезе и приседна на площадката пред къщата. От време на време устните му помръдваха. Изглеждаше зает с някакво безкрайно изчисление.
На следващата сутрин, щом времето се затопли, той отново седна на площадката. Този път в ръцете си държеше молив и хартия и продължи да изчислява с усилие и растящо учудване.
— Кое число идва след милиона? — обърна се той към Уил, който се връщаше от училище. — Покажи ми как се пише!
Следобед свърши изчисленията си. Продължаваше да излиза всеки ден на площадката пред къщата, но без хартия и молив. Цялото му внимание се насочваше към едно дърво, което растеше на улицата. Той го съзерцаваше с часове и с особено внимание следеше как вятърът поклаща клоните му и шумоли в листата. През цялата седмица изглеждаше вглъбен в разговор със себе си. В неделя, както си седеше на площадката, той се изсмя високо няколко пъти и разтревожи майка си, която години наред не го бе чувала да се смее.
На следната сутрин, преди още да се разсъмне,:
тя се надвеси над леглото му, за да го вика на работа. Цялата седмица беше спал и затова се събуди лесно. Сега не се противеше, нито се опита да задържи завивките, които майка му отхвърли настрани. Продължи да лежи спокойно и също тъй спокойно каза:
— Няма смисъл, мамо.
— Ще закъснееш — рече тя, като мислеше, че той
още не се е разсънил,
— Буден съм, мамо, и ти казвам, че няма смисъл. Остави ме на мира. Няма да стана!
— Ще загубиш работата си! — извика тя.
— Няма да стана! — повтори Джони с необикновено равнодушен глас.
Тази сутрин и тя не отиде на работа. Новата болест на Джони не й приличаше на никоя от болестите, които знаеше. Можеше да разпознае треската и бълнуването, но това приличаше на лудост. ТЯ
дръпна завивките отгоре му и прати Джени да повика лекаря.
Когато той пристигна, Джони спеше спокойно, събуди се лесно и позволи да му премерят пулса.
— Нищо му няма — съобщи лекарят. — Много е изтощен, друго нищо му няма. Станал е само кожа и кости.
— Никога не е бил по-пълен — отвърна майка му.
— А сега, мамо, излез и ме остави да спя! Джони говореше бавно и кротко; по същия начин се обърна настрани и продължи да спи.
В десет часа се събуди и се облече. Отиде в кухнята и завари там майка си, доста уплашена.
— Аз заминавам, мамо — каза той, — и дойдох да се сбогуваме.
Тя скри лице в престилката, внезапно седна и заплака. Той чакаше търпеливо.
— Така си и мислех — рече тя през сълзи. — Къде отиваш? — попита накрая, като вдигна глава и го загледа със слисано лице, на което бе изписано слабо любопитство.
— Не зная… където ми видят очите. Докато говореше, дървото, което растеше на улицата, изплува пред него с ослепителна яснота. Стори му се, че то се скрива някъде у самия него, за да може да го вижда, когато пожелае.
— А работата ти? — попита майка му с треперещ глас.
— Никога вече няма да работя.
— Боже мой, Джони! — проплака тя. — Не говори така.
Това, което каза Джони, й звучеше като богохулство. Тя се ужаси от думите му, подобно на майка, която чува как детето й отрича бога.
— Какъв дявол ти е влязъл в главата? — попита тя, като правеше плахи опити да придаде твърдост на гласа си.
— Цифри — отвърна той. — Просто цифри и нищо друго. Тази седмица много цифри минаха през главата ми и да знаеш колко е чудно!
— Нищо не разбирам — изхлипа тя. Джони се усмихна кротко и майката почувствува, че от предишната му раздразнителност не е останала и следа.
— Ще ти обясня — продължи той. — Страшно
съм уморен. Какво ме уморява? Движението. Откакто съм се родил, се движа непрестанно. Уморен съм от това движение и отсега нататък няма повече да се движа. Помниш ли, когато работех в стъкларската фабрика? През ръцете ми минаваха триста дузини шишета на ден. Сега изчислих, че съм правил около десет различни движения за всяко шише. Това са тридесет и шест хиляди движения на ден. Десет дни — триста и шестдесет хиляди. Един месец — един милион и осемдесет хиляди движения. Да махнем тези осемдесет хиляди — говореше той с благородното снизхождение на филантроп, — да махнем! тези осемдесет хиляди, тогава за един месец пак се падат един милион, а това прави дванадесет милиона движения за година.
В тъкачницата извършвах двойно повече движения. Това прави двадесет и пет милиона Движения;
годишно и ми се струва, че се движа така от милион години.
Тази седмица не съм се помръднал. По цели часове не правех нито едно движение. Уверявам те беше чудесно: ей тъй, просто да си седиш с часове и да не вършиш нищо. Никога по-рано не съм се чувствувал щастлив. Нямах време за това, защото непрестанно се движех. Не успях да опозная щастието. Отсега нататък няма да върша нищо. Все ще седя и все ще почивам, и после пак ще почивам.
— А какво ще стане с Уил и другите деца? — попита отчаяно-тя.
— Това е то, Уил и децата! — повтори той. Сега в гласа му нямаше никаква горчивина. Отдавна знаеше стремежите на майка си относно по-малкия брат, но мисълта за това не го измъчваше повече. За него всичко беше вече без значение. Дори и това.
— Зная, мамо, че мечтаеше да изучиш Уил за счетоводител. От това няма да излезе нищо; аз заминавам. Той трябва да тръгне на работа.
— И всичко това, след като те отгледах? — проплака отново тя и понечи да закрие лице с престилката, но се отказа.
— Ти не си ме отгледала — отвърна той с нежна тъга. — Аз сам се отгледах, мамо, отгледах и Уил. Той е по-едър от мен,по-пълен и по-висок. Струва ми се, че когато съм бил малък, не си ме хранила
достатъчно. Когато Уил се роди и растеше, аз работех и припечелвах и неговата прехрана. Но с всичко това е свършено. Уил може да отиде на работа, както и аз направих, или да върви по дяволите, хич не ме е грижа. Аз съм уморен, заминавам. Няма ли да ми кажеш довиждане?
Майката не отговори. Беше скрила отново лице в престилката си и плачеше. Той се спря за момент на прага.
— Уверена съм, че правих всичко, което беше по силите ми — хлипаше тя.
Джони излезе от къщи и тръгна надолу по улицата. При вида на самотното дърво го обзе слабо задоволство. „Да, нищо няма да върша“ — промълви той на себе си полугласно. Погледна замислено към небето, но яркото слънце блесна в очите му и го заслепи.
Вървя дълго, като се движеше бавно. Мина край ютената фабрика. До ушите му достигна глухият тътен на тъкачната и той се усмихна. Това бе кротка, добродушна усмивка. Не изпитваше омраза към никого, даже и към бумтящите и трещящи машини. Не скърбеше за нищо, изпитваше само безкрайна жажда за спокойствие.
Колкото вървеше нататък, толкова къщите и фабриките оредяваха, а празните места ставаха все по-обширни. Най-после градът остана зад него, а той продължи да върви покрай железопътната линия по засипаната с листа пътечка. Не пристъпяше като човек. Изобщо не приличаше на човек, а на някаква пародия на човешко същество. Беше изкривено, недорасло и безименно късче трепкащ живот, което се движеше като болна маймуна, с увиснали ръце, отпуснати рамене и тесни гърди, смешно и страшно.
Той мина край малка железопътна гара и легна на тревата под едно дърво. Лежа така през целия следобед. От време на време задрямваше и мускулите му потрепваха конвулсивно в съня. Когато се събудеше, продължаваше да лежи неподвижно, като наблюдаваше птиците или се заглеждаше в небето през клоните на дървото, под което бе легнал. Един-Два пъти се изсмя на глас без причина.
Когато се здрачи и се спусна сумракът на настъпващата нощ, един товарен влак пристигна с грохот на гарата. Докато локомотивът лашкаше вагони по някаква странична линия, Джони се примъкна до влака. Отвори вратата на един празен вагон, неловко и с усилие се покатери в него и затвори вратата след себе си. Локомотивът изсвири. Джони лежеше. на пода и се усмихваше в тъмнината.
Той отиде бавно до ъгъла и погледна нагоре и надолу по напречната улица, но не видя нищо, освен оазисите светлина, проливана от уличните лампи на всяка пресечка. После бавно се върна по същия път. Беше сянка на човек и се плъзгаше безшумно, без излишни движения в полумрака. Целият беше нащрек, като див звяр в джунглата, силно впечатлителен и възприемчив. Всеки друг, който би се движил около него в тъмнината, би трябвало да прилича на сянка още повече от самия него, за да не го забележи.
Освен текущите сведения за положението на нещата, които получаваше от сетивата, за обикалящата го обстановка, той обладаваше едно по-изтънчено възприятие — „нюх“. Долавяше, че в къщата, пред която се беше спрял за миг, има деца, но той усещаше това без значителни усилия на възприятията си. В действителност обаче дори не си даваше сметка, че ги долавя — толкова неусетно му идваха те. И все пак, ако възникнеше миг, в който би му се наложило да направи нещо във връзка с тази къща, щеше да действува с предпоставката, че в нея има деца. Не си даваше сметка за нищо, което долавяше в обикалящата го обстановка.
По същия начин, без да знае как, той долови, че крачките, приближаващи се по напречната улица не го заплашват с никаква опасност. Преди още да види крачещия, разбра, че това е закъснял минувач, който бърза да се прибере. На пресечката минувачът се мярна пред очите му и се загуби нагоре по улицата. Наблюдаваше, забеляза в прозореца на ъгловата къща да припламва светлина и когато тя угасна, разбра, че е била клечка кибрит. Това беше несъзнателно уточняване на познато явление и през ума му мина мисълта: „Искал е да види колко е часът.“ В друга къща една стая беше осветена. Светлината гореше мъждиво, без да мига, и той си каза, че е стая на болник.
Особено го интересуваше една къща на отсрещната страна, на половината разстояние до ъгъла. На тази къща отделяше най-много внимание. Накъдето и да гледаше, накъдето
и да отиваше, погледът и крачките му винаги се връщаха към нея. Освен един отворен прозорец над входната врата в къщата нямаше нищо необикновено. Никой не влизаше, нито излизаше. Нищо не се случваше. Нямаше осветени прозорци, нито пък светлини, които да се появяват и да изчезват в някой от тях. Въпреки това тя беше в центъра на наблюденията му. Той се занътваше към нея всеки път, след като проучваше обстановката наоколо.
Въпреки своя нюх, не се чувствуваше сигурен. Прекалено остро съзнаваше опасността на положението си. Макар че крачките на случайния минувач не го разтревожиха, беше напрегнат, нервен и готов да се стресне като някоя Плаха сърна. Даваше си сметка за възможността други същества да дебнат наблизо в мрака — същества, подобни на самия него в движенията, възприятията и досетливостта.
Далече надолу по улицата пред очите му се мярна нещо, което се движеше. И той долови, че не беше закъснял минувач, а някой, който представляваше заплаха и опасност. Изсвири два пъти към къщата на отсрещната страна и се плъзна като сянка към ъгъла и зад него. Тука се спря и внимателно се огледа. Поуспокоил се, надзърна обратно зад ъгъла и заразглежда това, което се движеше и приближаваше. Беше отгатнал — полицай!
По напречната улица човекът отиде до другия ъгъл и продължи скришом да наблюдава мястото, което току-що напусна. Видя полицаят да върви нагоре по улицата. Тогава тръгна успоредно с неговия път и от следващия ъгъл пак го видя — отминаваше нататък; след това се върна по пътя, по който беше дошъл. Изсвири към къщата на отсрещната страна, а подир малко изсвири още веднъж. В изсвирването имаше успокояващи нотки, също както в предишното двойно изсвирване бе имало нотки на предупреждение.
Видя някаква тъмна фигура да се очертава върху навеса над входната врата и се спусна бавно по една от подпорите. После фигурата слезе по стъпалата, мина през желязната портичка и приела очертанията на човек, закрачи по тротоара. Наблюдаващият остана на своята страна на улицата, но тръгна наравно с другия към ъгъла, където пресече и се присъедини към него. Изглеждаше съвсем дребен до човека, на когото заговори.
— Как я свърши работата, Мат? — попита той. Другият неопределено изсумтя и направи няколко крачки, без да отговори.
— Смятам, че пипнах плячката — рече той.
Джим се засмя тихо в тъмнината и зачака да чуе повече. Пресечките оставаха една по една зад гърба им и той започна да губи търпение.
— Добре де, кажи нещо за тая плячка — подхвана той. — Изобщо, какво можа да гепиш?
— Много бях зает, за да правя сметки, но е тлъста. Толкова мога да ти кажа, Джим, тлъста плячка е. Не мога и да помисля колко е тлъста. Почакай, докато се върнем в стаята.
Джим го изгледа внимателно под уличния фенер на следващата пресечка и видя, че лицето му е малко мрачно и че държи лявата си ръка някак особено.
— Какво ти има на ръката? — попита той.
— Тоя тип ме ухапа. Дано не ме хване бяс. Понякога може да хванеш бяс от ухапване на човек, нали?
— Нахвърли се да те бие, а? — запита Джим, за да го насърчи.
Другият изсумтя.
— Човек по-лесно ще накара дявола да му разправи нещо, отколкото теб! — избухна ядно Джим. — Разкажи ми какво стана! Няма да ти струва пари да ми го кажеш, я!
— Трябва да съм го поудушил — отговори Мат. Сетне, сякаш за да обясни, добави: — Той ме усети.
— Ти я свърши добре тая работа. Не чух нито звук.
— Джим — отговори другият сериозно, — за такова нещо бесят. Аз му видях сметката. Трябваше. Той ме усети. Ще трябва да си поналягаме парцалите известно време.
Джим многозначително подсвирна.
— Чу ли ме, като изсвирих? — попита той изведнъж.
— То се знае. Всичко беше свършено. Тъкмо се канех да изляза.
— Беше фанте. Ама не обикаляше тоя квартал. Отмина го и си продължи нататък. Тогава се върнах и ти свирнах. Какво те накара да се забавиш толкова след това?
— Чаках, за да бъда сигурен — обясни Мат. — Да знаеш колко се зарадвах, като те чух да свириш пак. Не е лесно да се чака. Седях си там и мислих, мислих… ах, за какво ли не. Чудно нещо е, за какви работи може да мисли човек. А пък имаше и една проклета котка, която все швъкаше из къщата и ме стряскаше с шума.
— А плячката е тлъста! — ни в клин, ни в ръкав възкликна с радост Джим.
— Сигурен съм, като ти казвам, че е тлъста, Джим. Направо не ме сдържа да ги погледна пак.
Несъзнателно двамата ускориха крачките си. Но това не намали предпазливостта им. На два пъти промениха посоката, за да избегнат полицаи и положиха големи грижи да не ги види никой, докато се шмугнаха в тъмния коридор на къща с евтини мебелирани стаи в търговската част на града.
Чак когато стигнаха в тяхната си стая на най-горния етаж, драснаха клечка кибрит. Докато Джим палеше лампа, Мат заключи вратата и сложи резетата. Когато се обърна,
забеляза, че другарят му нетърпеливо чака. Мат се поусмихна, на припряността му.
— Тия фенерчета ги бива — каза той, като измъкна джобно електрическо фенерче и го заразглежда. — Но трябва да купим нова батерия. Доста е отслабнала. Един-два пъти си помислих, че ще ме остави на тъмно. Интересно разпределение в тая къща. Малко остана да се загубя. Неговата стая беше отляво и това доста ме пообърка.
— Аз ти казах, че е отляво — прекъсна го Джим.
— Ти ми каза, че е отдясно — продължи Мат. — Смятам, че зная какво си ми казал, пък ето го и плана, дето ми нарисува.
Той потършува в джоба на жилетката си и извади сгънато листче хартия. Когато го разгърна, Джим се наведе над него и го загледа.
— Наистина съм направил грешка — призна си той.
— Направил си, я! Отначало трябваше да налучквам.
— Но това няма вече значение — възкликна Джим. — Хайде да видим какво носиш.
— Има значение — сопна му се Мат.
- Има голямо значение. .. за мен. Аз съм тоя, дето поема целия риск. Аз си слагам главата в торбата, докато ти си стоиш на улицата. Трябва да си опичаш акъла и да внимаваш повече. Добре, ще ти покажа.
Мат бръкна небрежно в джоба на панталоните си и извади — шепа дребни брилянти. Той ги изсипа в бляскав поток върху мръсната маса. От Джим се изтръгна тежка псувня.
— Това е нищо — рече Мат с тържествуващо самодоволство. — Още не съм започнал.
Той продължи да вади плячката от джобовете си. Имаше много брилянти, увити в шамоа, които бяха по-големи от онези в първата шепа. От един джоб извади шепа много дребни шлифовани брилянтчета.
— Слънчев прах — подхвърли той, когато ги изсипа на отделна купчинка върху масата. Джим внимателно ги разгледа.
— Все пак, ще се продават по един-два долара парчето — каза той. — Това ли е всичко?
— Не ти ли стига? — попита го другият с обида в гласа.
— Стига, я! — отговори Джим с явно одобрение. — Повече отколкото очаквах. Не бих взел един цент по-малко от десет хиляди за целия куп.
— Десет хиляди! — повтори с презрение Мат. — Те струват два пъти повече или аз не разбирам нищо от скъпоценни камъни. Я погледни ей това парче!
Той го вдигна от искрящата купчина и поднесе към лампата с вид на познавач, като го претегляше и преценяваше.
— Струва една хилядарка само по себе си — избърза да го оцени Джим.
— Хилядарка на баба ти! — пренебрежително го сряза Мат. — Не можеш го купи и за три.
— Събуди ме! Трябва да сънувам! — Блясъкът на брилянтите привличаше погледа на Джим и той започна да избира по-едрите и да ги разглежда, — Ние сме богати хора, Мат… сега ще станем истински тузове.
— Ще минат години, докато успеем да ги продадем — беше по-практична мисълта на Мат.
— Ти само си помисли как ще живеем! Никаква друга работа, освен да ги продаваме малко по малко и да харчим парите.
Очите на Мат започнаха да бляскат, макар и мрачно — флегматичната му природа се събуждаше.
— Казах ти, че не можех и да помисля колко тлъста е плячката — промърмори той полугласно.
— Какъв удар! Какъв удар! — възторжено възкликна другият.
— Малко остана да забравя — рече Мат и бръкна във вътрешния джоб на сакото си.
От копринената хартия и шамоа, с които беше увита, се появи огърлица от едри бисери. Джим кажи-речи не я погледна.
— Имат цена — каза той и се върна към брилянтите.
Двамата потънаха в мълчание. Джим си играеше със скъпоценните камъни, прекарваше ги между пръстите, подреждаше ги на купчинки, пръскаше ги нашироко един до друг. Той беше мършав, съсухрен човечец, нервен, раздразнителен, избухлив и малокръвен — типично дете на мизерията, с некрасиви разкривени черти, малки очички, с вечно и трескаво гладно лице и уста, по котешки звероподобен, изроден до мозъка на костите.
Мат не пипаше брилянтите. Подпрял брадичката си с лакти на масата, примигваше тежко срещу бляскащата грамада. Беше във всяко отношение пълна противоположност на другия. Не беше градско чедо. С огромни мускули, космат, по сила и външен вид приличаше на горила. За него не съществуваше нищо свръхестествено. Очите му бяха изпъкнали, раздалечени н в тях като че ли се четеше някакво подчертано дружелюбие. Те вдъхваха доверие. Но при по-внимателно вглеждане проличаваше, че са мъничко по-изпъкнали и мъничко по-разширени.
— Всичко накуп струва петдесет хиляди — забеляза изведнъж Джим.
— Сто хиляди — каза Мат.
Мълчанието се възцари наново и продължи дълго време, докато бе нарушено отново от Джим:
— Какво ли, по дяволите, е правил с всичко това у дома си? Бих искал да го зная. Аз бих рекъл, че ги държи в желязната каса долу в дюкяна.
Мат тъкмо си представяше как беше изглеждал удушеният, както го беше видял за последен път в мъждивата светлина на електрическото фенерче, но не се стресна, когато Джим заговори за него.
— Кой знае — отговори той. — Може да се е готвил да зареже съдружника си. Може би е щял да избяга сутринта кой знае накъде, ако не бяхме ние. Мисля, че между честните хора има също толкова крадци, колкото и между крадците. Човек ги чете тия работи във вестниците, Джим. Съдружниците вечно един друг си забиват нож в гърба.
Чудновата, неспокойна тръпка се мярна в очите на Джим. Мат не се издаде, че го е забелязал, макар и да попита:
— За какво мислеше, Джим? Джим мъничко се пообърка за миг:
— За нищо — отговори той. — Мислех си само колко странно е било: всичките тия скъпоценности в къщата му. Какво те накара да ме попиташ?
— Нищо. Само се чудех, нищо повече.
Отново настъпи мълчание, прекъсвано от време на време от тихото и нервно кикотене на Джим. Той бе погълнат от пръснатите брилянти. Не че долавяше тяхната красота. Не си даваше сметка, че са красиви сами по себе си. Но от тях живото му въображение рисуваше видения за радостите на живота, които те щяха да заплатят, и предлаганото от тях обещание гъделичкаше всичките желания и стремежи на болния му мозък и хилава плът. От блестящите им огньове той изграждаше чудни замъци, с непрекъснати оргии в тях и изпитваше ужас пред това, което градеше. Именно тогава се кикотеше. Това беше твърде невероятно, за да бъде реално. И въпреки всичко брилянтите пламтяха на масата, раздухваха в него огъня на похотта и той се изсмиваше пак.
— Мисля, че нищо не ни пречи да ги преброим — каза неочаквано Мат, като се откъсна от собствените си видения. — Ти ме гледай, за да се увериш, че няма лъжа и измама, защото всичко трябва да е без лъжа и измама между нас, Джим. Разбра ли?
Това не се хареса на Джим и погледът му го издаде, а на Мат не се хареса това, което прочете в очите на другаря си.
— Разбра ли? — повтори Мат почти заплашително.
— Не сме ли живели винаги без лъжа и измама — отвърна Джим, за да се защити, въпреки че предателството вече се надигаше в него.
— Да няма лъжа и измама в трудни дни не струва нищо — рече сопнато Мат. — Важното е да няма, когато си се възмогнал. Когато нямаме нищо, не може да има лъжа и измама помежду ни. Сега сме богати и трябва да бъдем делови, честно делови. Разбра ли?
— Хубаво го рече — одобри Джим, но дълбоко в жалката му душица въпреки волята му започнаха да се надигат като вързани зверове злодейски и престъпни мисли.
Мат отиде до полицата за храна — зад газената печка с двете горелки. Изсипа чай от една книжна кесия, а от друга — люти чушки, върна се с кесиите при масата и сложи в тях малките брилянти от две големини. Сетне преброи големите камъни и ги уви в парчетата копринена хартия и шамоа.
— Сто четиридесет и седем средни парчета — отбеляза той инвентарното перо; — двадесет едри, два големи брилянта и един много голям; и две-три шепи мънички и парчетии.
Той погледна другаря си.
— Точно — отговори Джим.
Мат написа бройките на листче от бележник, направи препис и даде едното листче на своя другар, а другото задържа за себе си.
— Само за справка — рече той.
Сетне отново се отправи при полицата за храна и изсипа захарта от голяма книжна кесия. В нея сложи брилянтите, и големите и малките, върза я в шарена носна кърпа и я скри под възглавницата си. След това седна на крайчеца на леглото и се събу.
— И ти смяташ, че струват сто хиляди? — попита Джим, като спря да развързва обувката си и вдигна очи към него.
— Да — гласеше отговорът. — Веднъж видях едно момиче от танцувален салон в Аризона с лъскави камъчета. Не бяха истински. Тя каза, че ако били истински, нямало да танцува. Каза, че щели да струват като нищо петдесет хиляди, а нямаше и десетина парчета едно на друго.
— Кой ще ти се блъска за парче хляб? — тържествуващо попита Джим. — Да въртиш мотика и лопата! — продължи той с насмешка. — Да бях работил като вол цял живот и пестил всичките си надници, пак нямаше да имам и половината от това, което пипнахме тая вечер.
— Тебе те бива само да миеш чинии и не би могъл да изкараш повече от двайсетачка на месец и храна. Сметката ти не е за никъде, но разсъждението ти е право. Който иска, нека си работи. Аз съм пасал стада за трийсет на месец, когато бях млад и зелен. Е, сега съм по-стар и не паса стада.
Той си легна от едната страна на леглото. Джим загаси лампата и го последва от другата страна.
— Как ти е ръката? — дружелюбно попита Джим. Такова внимание беше необичайно, Мат си взе бележка за това и отговори:
— Мисля, че няма опасност от бяс. Какво те накара да ме
попиташ?
Джим усети в него да трепва чувство за виновност и наум напсува другаря си за навика му да задава неприятни въпроси, но на глас отговори:
— Нищо, само защото като че ли се беше поуплашил отначало. Какво ще правиш с твоя дял, Мат?
— Ще си купя говедовъдно стопанство в Аризона, ще си заживея и ще плащам на други да пасат добитъка за мен. Има неколцина, дето ми се иска да дойдат да ми се молят за работа, да ги вземат мътните! А сега си затваряй устата, Джим. Има време да мине, докато си купя това стопанство. Сега ми се спи.
Но Джим дълго лежа буден, нервно потрепваше, неспокойно се въртеше и се разсънваше веднага щом задремеше. Брилянтите все още бляскаха пред очите му и огньовете им го пареха. Мат, въпреки тежкото си телосложение, спеше леко, като див звяр, който слухти насън, и Джим забеляза, че колчем шавнеше, снагата на другаря му помръдваше достатъчно, за да покаже, че е доловил движението, и трепва, готов да се събуди. Всъщност Джим не можеше да разбере дали често Мат не беше буден. Веднъж тихо, както се говори в пълно съзнание, Мат му рече:
— Хайде, спи, Джим. Не се тревожи за брилянтите. Няма
да ти избягат.
— А Джим беше мислил, че тъкмо в този миг Мат положително спи.
Късно сутринта Мат се събуди от първото помръдване на Джим и след това се будеше и задремваше заедно с него до пладне, когато двамата станаха едновременно и се заловиха да се обличат.
— Аз ще изляза да купя вестник и хляб — каза Мат. — Ти направи кафето.
Както го слушаше, погледът на Джим неволно се откъсна от лицето на Мат и се насочи към възглавницата, под която лежеше пакетът, вързан в шарената носна кърпа. В същия миг Мат заприлича в лицето на див звяр.
— Виж какво, Джим — изръмжа той. — Ще играеш честно. Ако ми направиш някоя мръсотия, аз ще те наредя. Разбра ли? Ще те изям, Джим. Ти го знаеш. Ще ти прехапя гръцмула и ще те изям като някоя пържола.
Почернялата му кожа посиня от нахлулата кръв, а жълтите от тютюн зъби се оголиха от злобно дръпналите се устни. Джим потрепера и неволно се сви. Смъртна заплаха лъхаше от човека, когото гледаше. Едва предишната вечер този мъж с почерняло лице беше убил човек с ръцете си и това не беше смутило съня му. И Джим усети в душата му да се промъква чувството, че е виновен за редица мисли, заслужаващи това, с което го заплашваха.
Мат излезе и го остави разтреперан. Тогава омразата разкриви лицето на Джим и той изригна полугласно свирепи ругатни по посока на вратата. Изведнъж си спомни за скъпоценностите, изтича до леглото и затършува под възглавницата за шарената кърпа и я замачка с пръсти, за да се увери, че брилянтите са още вътре. Убедил се, че Мат не ги е отнесъл, Джим погледна газената печка и виновно се стресна. След това набързо я запали, напълни кафеника на чешмата и го сложи на огъня.
Кафето вреше, когато Мат се върна, и докато той наряза хляба и сложи парче масло на масата, Джим сипа кафе. Едва когато Джим седна и сръбна няколко глътки кафе, Мат извади от джоба си утринния вестник.
— Много сме се лъгали — заговори той. — Нали ти казах, че не мога и да помисля колко тлъста е плячката. Я виж това!
Той посочи заглавията на първата страница.
„ВЪЗМЕЗДИЕТО НАСТИГА БУЖАНОВ ПО ПЕТИТЕ — гласяха те. — УБИТ НАСЪН, СЛЕД КАТО ОБРАЛ СЪДРУЖНИКА СИ“.
— Ето ти го на! — възкликна Мат. — Обрал съдружника си, обрал го като някой мръсен крадец!
— „Изчезнали скъпоценности за половин милион“ — прочете на глас Джим. Той остави вестника и се вторачи в Мат.
— Нали тока ти казах — рече Мат. — Какво, по дяволите, разбираме ние от скъпоценни камъни? Половин милион!… А най-многото, на което можех да ги оценя аз, беше сто хиляди. Хайде, прочети го докрай.
Те зачетоха мълком, доближили глави, оставили недокоснатото кафе да изстива, и ту единият, ту другият не се стърпЯваше и прочиташе високо по нещо забележително от напечатаните факти.
— Бих искал да видя лицето на Мецнър, когато е отворил касата в магазина тая сутрин — подхвърли злорадо Джим.
— Той е изпратил голямото началство направо в дома на Бужанов — обясни Мат. — Хайде, чети нататък.
— „Канеше се да отплава снощи в десет със «Саджода» за Южните морета… параходът се забавил, поради извънреден товар…“
— Ето защо го хванахме в леглото — прекъсна го Мат. — Чист късмет… все едно, че сме улучили кон, за който залагат петдесет срещу едно.
— „Саджода“ отплава в шест тази сутрин…
— Не можа да я стигне — забеляза Мат. — Аз видях, че будилникът му беше сложен на пет. Щял е да има предостатъчно време… ако не бях дошъл аз и не бях сложил край на времето му. Карай нататък.
— „Адолф Мецнър в отчаяние… прочутата бисерна огърлица Хейторн… великолепен подбор от бисери… оценена от експерти — петдесет до седемдесет хиляди долара.“
Джим прекъсна четенето, за да изпсува мръсно и тържествено, като завърши с думите:
— Тия проклети мидени яйца да струват толкова пари! Той облиза устните си и додаде:
— Много са красиви, и дума да не става.
— „Големият бразилски брилянт — зачете той нататък. — Осемдесет хиляди долара… много скъпоценни камъни от най-чиста вода… няколко хиляди дребни елмази за не по-малко от четирийсет хиляди.“
— То си заслужавало да знае човек малко повече за скъпоценните камъни — усмихна се добродушно Мат.
— „Теорията на детективите — четеше Джим. — Крадците трябва да са знаели… ловко да са наблюдавали действията на Бужанов… трябва да са разбрали плана му и да са го проследили до къщата му с плодовете на грабежа…“
— „Ловко“ — глупости! — избухна Мат. — Така се спечелва голямо име… във вестниците. Откъде можехме да знаем, че е ограбил съдружника си?
— Абе нали пипнахме стоката! — ухили се Джим. — Хайде да ги видим пак.
Той отиде да се увери, че вратата е заключена и зарезена, а в това време Мат извади вързопа в шарената кърпа и го отвори на масата.
— Не само прекрасни, а! — възкликна Джим при вида на бисерите и за известно време не погледна нищо друго. — Според експертите, струват от петдесет до седемдесет хиляди долара.
— А жените ги обичат тия неща — забеляза Мат. — И са готови да направят всичко, за да се сдобият с тях: да продадат себе си, да извършат убийство, всичко.
— Също като теб и мен.
— Нищо подобно! — рязко отвърна Мат. — Аз съм готов да извърша зарад тях убийство, но не зарад самите тях, а зарад онова, което ще ми дадат. Там е разликата. Жените искат скъпоценните камъни зарад самите тях, а аз ги искам зарад жените и зарад нещата, които ще получа срещу тях.
— Колко хубаво, че мъжете и жените не искат едни и същи неща — подхвърли Джим.
— На това се крепи търговията — съгласи се Мат, — дето хората искат различни неща.
По-късно следобед Джим излезе да купи храна. Докато го нямаше Мат прибра брилянтите от масата, уви ги, както преди, и ги сложи под възглавницата. След това запали газената печка и се залови да вари вода за кафе. Подир няколко минути Джим се върна.
— Чудна работа! — забеляза той. — Улиците и магазините, и хората са си същите, както винаги. Нищо не се е променило. А аз вървях край всичките тях като милионер! Никой не ме погледна.
Мат равнодушно изсумтя. Той не можеше да разбере лекомислените хрумвания и прищевки на въображението на другаря си.
— Намери ли хубаво парче филе? — попита той.
— Да, два пръста дебело. Чудесно! Виж го.
Той отви бифтека и го поднесе на Мат — да се увери. След това Джим направи кафето и нареди масата, докато Мат пържеше бифтека.
— Недей слага прекалено много от оня червен пипер — предупреди Джим. — Не съм свикнал на твоята мексиканска кухня. Ти винаги готвиш прекалено люто.
Мат се изсмя глухо и продължи да готви. Джим сипа кафето, но първо сложи в нащърбената порцеланова чаша някакъв прах, който беше държал в джоба на жилетката, увит в оризова хартия. За тази цел беше застанал гърбом към другаря си, но не посмя да се озърне да го погледне. Мат постла на масата вестник, а на вестника сложи горещия тиган. Разряза бифтека на две и сложи парчетата на Джим и на себе си,
— Яж го, докато е горещ — посъветва той, и хванал ножа и вилицата, му даде пример.
— Чудесен е — отсъди Джим след първата хапка. — Но да ти кажа едно нещо правичката: никога няма да ти дойда на гости в това стопанство в Аризона, та няма защо и да ме каниш.
— Сега пък какво не ти харесва? — попита Мат.
— Адски люто е, ето какво — отговори Джим. — Мексиканската кухня в твойто стопанство ще ми дойде твърде много. Ако на оня свят ме очаква пъкълът, няма защо да си измъчвам вътрешностите на тоя. Проклетият пипер!
Той се усмихна, духна силно, за да разхлади пламналата си уста, пийна от кафето и продължи да яде бифтек.
— Изобщо какво мислиш ти за задгробния живот, Мат? — попита той след малко, като вътрешно се чудеше защо другарят му още не се е докоснал до кафето.
— Няма никакъв задгробен живот — отговори Мат, като се откъсна от бифтека, за да си сръбне за първи път от кафето. — Нито рай, нито ад, нито нещо друго. Човек получава всичко, каквото му се полага, още тука, в тоя живот.
— А после? — запита Джим, подтикнат от отвратителното си любопитство, защото знаеше, че гледа човек, който скоро ще умре. — Ами после? — повтори той.
— Видял ли си някога човек, умрял преди две седмици? — попита другият.
Джим поклати глава.
— Е, аз пък съм виждал. Приличаше на тоя бифтек, дето го ядем ти и аз. Едно време е бил биче, което е щръкляло из полето. Но сега е мърша и нищо повече. Само толкова, мърша и нищо повече. И това е в каквото ти, и аз, и всички хора се превръщаме: мърша.
Мат изпи кафето на един дъх й напълни чашата отново.
— Страх ли те е да умреш? — попита той. Джим поклати глава:
— Защо ще ме е страх? Нали не умирам изобщо. Отивам на оня свят и живея пак…
— За да крадеш, и лъжеш, и лицемерно да се разкайваш в още един живот, за да продължаваш ей така во веки веков? — рече подигравателно Мат.
— Може да се поправя — предложи оптимистично Джим. — Може в бъдещия ми живот да не стане нужда да крада.
Той рязко млъкна и с уплашено изражение на лицето се втренчи право напред.
— Какво ти е? — поиска да знае Мат.
— Нищо. Само се чудех… — Джим с усилие се облада — … за това умиране, нищо повече.
Но не можеше да се отърси от обзелия го страх. Като че ли нещо макар и невидимо, но злокобно, го беше отминало и хвърлило върху му неосезаемата сянка на присъствието си. Усети, че го обхваща лошо предчувствие. Щеше да се случи нещо страшно. Някаква беда беше надвиснала над него. Той гледаше вторачено през масата към другаря си. Не Можеше да разбере. Нима беше сбъркал й отровил сам себе си? Не^ Мат пиеше от нащърбената чаша, а той положително беше сложил отровата именно в нащърбената чаша. Всичко това е само въображение — помисли си Джим в следващия миг. То го беше мамило и преди. Глупак! Разбира се, той си въобразяваше. Разбира се, нещо щеше ей сега да се случи, но то щеше да се случи на Мат. Нали Мат беше изпил цялата чаша кафе!
Джим се поразвесели, довърши бифтека и изтопи соса.
— Когато бях малък… — започна той; но неочаквано млъкна.
Отново невидимото злокобно нещо се беше появило във въздуха и цялото му същество затрептя от предчувствието за надвиснала беда. Той долавяше, че някаква рушителна сила действува в плътта му, а във всичките мускули имаше усещането, че ей сега ще започнат да трепкат. Джим поривисто се облегна на стола си и също така поривисто се наведе напред и се подпря с лакти на масата. Една тръпка неясно пробегна по мускулите на тялото му. Беше като първото изшумоляване на листата, преди да лъхне вятърът. Стисна зъби. Тръпката се повтори — едно спазматично стягане на мускулите. Изпита паника пред бунта вътре в самия него. Мускулите вече не признаваха господството му над тях. Те пак се свиваха спазматично, въпреки волята му, защото им беше заповядал да не се стягат. Това бе революцията в самия него, това бе анархия, и той изпадна в ужас от безсилието си, когато плътта му се сви и сякаш го скова в мъртва хватка, тръпки го полазиха нагоре-гнадолу по гърба и пот изби по челото му. Джим обиколи с поглед стаята и всичките й подробности го поразиха със странно чувство за нещо познато. Също като че ли току-що се беше върнал от някакво дълго пътешествие. Той погледна през масата към другаря си. Мат го наблюдаваше и се усмихваше. Изражение на ужас се изписа по лицето на Джим.
— Боже мой, Мат! — изкрещя той. — Да не си ме отровил?
Мат се усмихваше и продължаваше да го наблюдава. В последвалия пристъп Джим не загуби съзнание. Мускулите му се свиваха, потрепваха и се гърчеха, боляха го и го смазваха в свирепата си хватка. И сред всичко това изведнъж видя, че Мат се държи някак странно. Мат вървеше по същия път. Усмивката беше угаснала на лицето му, изместена от напрегнато изражение, сякаш се вслушваше в нещо, нашепващо вътре в него, и се мъчеше да схване значението му. Мат се изправи, прекоси стаята, върна се и отново седна.
— Ти го направи, Джим — промълви той тихо.
— Но аз не мислех, че ти ще се опиташ да наредиш мен — с укор отвърна Джим.
— аз те наредих добре — каза Мат със стиснати зъби и трепереща снага. — Какво ми даде ти?
— Стрихнин.
— Същото, което и аз на тебе — реши да признае Мат. —
Оградена каша, нали?
— Ти лъжеш, Мат — рече умолително Джим. — Ти не си
ме отровил, нали?
— Разбира се, че те отрових; нито пък съм ти дал прекалено много. Сготвих ти го точно по вкус в твоята половина от бифтека… Чакай! Къде отиваш?
Джим се беше втурнал към вратата и дърпаше резетата. Мат се хвърли помежду и го блъсна назад.
— Аптеката! — пъшкаше Джим. — Аптеката!
— Не, няма да идеш! Ще си останеш тук! Няма да има никакво тичане навън, никакво разиграване на драма с отравяне на улицата… с всичките тия брилянти, сложени под възглавницата. Разбра ли? Дори и да не умреш, ще попаднеш в лапите на полицията и ще трябва да даваш не знам колко обяснения. Лекарството срещу отравяне е да вземеш нещо за повръщане,. Аз съм също толкова зле, колкото и ти и ще взема нещо за повръщане. Без друго това е единственото, което щяха да ти дадат и в аптеката.
Той блъсна Джим обратно към средата на стаята и пак
дръпна резетата. Когато отиваше при полицата за храна, прекара ръка през чело и обра едрата пот. Чу се как тя изплющя на пода. Джим, изтръпнал, видя как Мат взема буркана с горчица и изтича при чешмата. Там разбърка една чаша вода с горчица и я изпи на един дъх. Джим изтича подир него и посегна с треперещи ръце към празната чаша. Мат го отблъсна отново. Когато разбърка втора чаша, попита:
— Мислиш, че ще ми стигне една чаша? Можеш да почакаш, докато свърша.
Джим се затътри към вратата, но Мат го спря.
— Ако продължаваш да си играеш с тая врата, ще ти извия врата( Разбра ли? Ти ще пиеш, когато свърша аз. И ако това те спаси, все едно ще ти извия врата. Така или иначе не можеш се отърва. Много пъти съм ти казвал какво те чака, ако ми изиграеш някакъв номер.
— Но и ти ми изигра номер — с труд изрече Джим.
Мат пиеше втората чаша и не отговори. Потта беше премрежила очите на Джим и той едва можа да намери масата, откъдето си взе друга чаша. Но Мат разбъркваше трета чаша и както преди, го блъсна настрана.
— Казах ти да почакаш, докато свърша .аз — изръмжа Мат. — Махай се от пътя.
И Джим задържа своето гърчещо се тяло, като се хвана за мивката, изгаряйки от жажда за тази жълтеникава бърканица, която можеше да му спаси живота. Единствено усилието на волята му помагаше да стои, вкопчил се в мивката. Мускулите се силеха да го прегънат одве и да го съборят на земята. Мат изпи третата чаша и с мъка успя да се добере до един стол и да седне. Първият пристъп минаваше. Измъчващите го гърчове стихваха. Той приписа тези добри признаци на горчицата с вода. Във всеки случай беше се спасил. Мат избърса потта от лицето си и в един промеждутък на успокоенйе намери сили за любопитство. Той загледа другаря си.
Гърчовете бяха изтръгнали буркана с горчица от ръцете на Джим и съдържанието се беше разсипало по пода. Джим се наведе, за да огребе част от горчицата в чашата, но следващият гърч го събори, превил се, на земята. Мат се усмихна.
— Дръж горчицата! — насърчи го той. — Лекарството е добро. На мен ми помогна.
Джим го чу и обърна към него ужасено лице, разкривено от страдание и молба. Свиваше се от гърч след гърч, докато изпадна в конвулсии и се затъркаля по пода с пожълтели от горчицата лице и коса.
При тази гледка Мат дрезгаво се разсмя, но смехът му се пресече наполовина. Тръпка премина през тялото му. Започваше нов пристъп. Той се надигна и се довлече до мивката, където с пъхнат в устата показалец напразно се замъчи да ускори действието на своето средство за повръщане. На края
се вкопчи в мивката, както се беше вкопчил Джим, обзет от ужас, че ще падне на пода.
Пристъпът на Джим беше преминал и той седна, премалял и отпаднал, твърде слаб, за да се изправи, с чело потънало в пот и устни покрити с пяна, пожълтели от горчицата, в която се беше овъргалял. Разтърка очи с юмруци и от гърлото му се изтръгнаха стонове, подобни на скимтене.
— Какво си се разциврил? — грубо запита Мат между гърчовете си. — Остава ти само да умреш. А като умреш, ще си мъртъв.
— Аз… не… цивря… горчицата… ми… смъди… на… очите — отчайващо бавно изпъшка Джим.
Това беше последният му сполучлив опит да говори. След това несвързано забръщолеви, размахал треперещи ръце във въздуха, докато нова конвулсия го просна на пода.
Мат се довлече обратно до стола, преви се на него и сключил ръце около коленете, поведе борба с разкапващата се плът. Съвзе се от конвулсията безучастен и изнемощял. Погледна какво става с другия и го видя, че лежи неподвижен.
Опита се да си говори сам, да се шегува, за сетен път зловещо да се посмее на живота, но от устните му се изтръгнаха само несвързани звуци. Дойде му на у, че средството за повръщане бе излязло несполучливо и не му остава нищо друго, освен аптеката. Погледна към вратата и се изправи на крака. Опази се да не падне, като се вкопчи в стола. Започнал беше нов пристъп. И сред този припадък, когато тялото му и всичките му части се разкъсваха на парчета и с гърчене се сплитаха отново на възли, той впи пръсти в стола й го заблъска пред себе си към вратата. Последните остатъци от волята вече го напускаха, когато стигна. Завъртя ключа и дръпна едното резе. Заопипва за второто, но не го намери. Тогава облегна цялата си тежест на вратата и леко се смъкна на пода.
Макар да мъждееха само нощните лампи, тя обикаляше уверено из големите стаи и просторни
салони, като напразно търсеше недочетена стихосбирка, която бе затулила някъде и едва сега се беше сетила за нея. Когато запали лампите в гостната, тя изпъкна на светлината им, облечена с широк пеньоар от мек розов плат, богато поръбен с дантели на деколтето и по рамената. Пръстените още бяха на ръцете й, буйната руса коса още не беше разпусната. Нежно, изящно хубава, със слабо овално лице, червени устни, лека руменина по бузите, тя имаше сини очи, които с променливостта на хамелеон можеха по желание да погледнат широко отворени с наивността на девойка, да станат сурови
и сиви, със студен блясък, или да пламнат с непреклонен и властен жар.
Тя изгаси лампите, излезе и се запъти по коридора към сутрешния салон. На вратата спря и се
ослуша. От другия край я сепна не звук, а усещането за някакво движение. Можеше да се закълне, че не е чула нищо, и все пак бе настъпила някаква
промяна. Атмосферата на нощния покой се бе нарушила. Запита се кой ли от слугите може да броди из къщата. Икономът не — той бе известен с това, че си ляга рано освен в особени случаи. Не можеше да е камериерката й, понеже й бе позволила да излезе тази вечер.
Като продължи до трапезарията, откри, че вратата е затворена. Защо я отвори и влезе, не знаеше, но имаше чувството, че това, което събуди безпокойството й, каквото и да бе то, е там. Стаята тънеше в мрак, тя отиде опипом до ключа и го натисна. Когато ослепителната светлина блесна, тя се дръпна назад и възкликна. Извика само „О!“, и то не високо.
С лице към нея, до електрическия ключ, притиснал се до стената, стоеше някакъв мъж. В ръката си държеше насочен срещу нея револвер. Колкото
и да се беше уплашила, когато го съзря, тя забеляза, че оръжието е черно и с извънредно дълга цев. Тя го позна, беше колт. Мъжът беше среден на ръст, облечен просто, с кафяви очи и с почерняло от слънцето лице. Изглеждаше много спокоен. Револверът не трепваше и беше насочен срещу корема й, ръката му не бе изпъната, а с лакът опрян на хълбока.
— О! — рече тя. — Моля да ме извините. Вие ме стреснахте. Какво искате?
— Май че трябва да се измъкна — отвърна той смешно присвил устни. — Аз като че се загубих в това жилище и ако бъдете толкова добра да ми покажете къде е вратата, няма да направя нищо лошо и веднага ще си плюя на петите.
— Но какво правите тук? — поиска да знае тя и в гласа й прозвуча остра нотка на човек, свикнал да заповядва.
— Дошъл съм направо за грабеж, госпожице, това е то. Дошъл съм да поогледам и да видя какво-мога да задигна. Мислех, че ви няма вкъщи, като ви видях да излизате със стария с кола. Смятам, че трябва да е бил баща ви и вие сте госпожйца Сетлиф.
Госпожа Сетлиф разбра грешката, оцени неволния комплимент и реши да не разкрива заблуждението му.
— Откъде знаете, че съм госпожица Сетлиф?
— Това не е ли къщата на стария Сетлиф? Тя кимна.
— Не съм знаел, че има дъщеря, но смятам, че трябва да сте негова щерка. А сега, ако не ви създавам прекалено голяма грижа, ще ви бъда благодарен, ако ми покажете откъде да изляза.
— Защо пък? Вие сте крадец, грабител.
— Ако това си ми беше занаята, щях досега да съм свалил тия пръстени от ръцете ви, вместо да ви говоря учтиво — сопна се той. — Аз съм дошъл да изкарам нещо от стария Сетлиф, не да ограбвам жени. Ако ми се махнете от пътя, смятам, че и сам ще намеря откъде да изляза.
Госпожа Сетлиф беше проницателна жена и долови, че от такъв човек няма защо много да се страхува. Не беше типичен престъпник — в това беше сигурна. По приказките му разбра, че не е от големите градове и й се струваше, че усеща волния, по-непринуден лъх на безпределни, простори.
— Ами ако бях изпищяла? — полюбопитствува. тя. — Да кажем, че бях извикала за помощ? Нима щяхте да ме застреляте? Мене… една жена?
Тя забеляза мигновено смущение в кафявите му очи. Мъжът отговори бавно и замислено, сякаш се мъчеше да реши трудна задача:
— Смятам, че тогава щеше да се наложи, да ви стисна за гърлото и хубавичко да ви набъхтя.
— Една жена?
— Като нищо щеше да ми се наложи — отговори той и госпожа Сетлиф видя устните му мрачно да се свиват. — Вие сте само една слаба жена, но виждате ли, госпожице, не мога да се оставя да ме натикат в затвора. Не, госпожице, наистина не мога. Имам един приятел, дето ме чака там, на Запад. Той го е загазил и аз трябва да му помогна. — Устата му се сви още по-мрачно. — Мисля, че бих могъл да ви удуша, без чак много да ви заболи.
Тя го загледа с детинско изражение на наивно-неверие в очите.
— Никога още не съм виждала крадец — увери
го тя — и не зная как да ви кажа колко ми е интересно.
— Аз не съм крадец, госпожице. Не съм истински крадец — побърза да добави той, когато забеляза подигравателното й недоверие. — Изглеждам такъв тук, във вашата къща. Но сега за първи път съм се захванал с такава работа. Трябват ми пари — много ми трябват. Освен това смятам, че ще си прибера нещо, което имам да взимам.
— Не ви разбирам — усмихна се тя, за да го накара да продължи. — Дошли сте тук, за да ни
ограбите, а да ограбваш, значи да взимаш нещо, което не е твое.
— И да, и не, в този по-особен случай. Но смятам, че е по-добре да си тръгвам вече.
Той се запъти към вратата на трапезарията, но жената му препречи пътя, а каква прекрасна пречка представляваше тя! Лявата му ръка се протегна;
напред, сякаш за да я сграбчи, но той се разколеба. Беше явно завладян от нежната й женственост.
— Ето! — възкликна тя тържествуващо. — Знаех си, че няма да го направите. Крадецът се смути.
Жената весело се засмя.
— Има крадци и крадци, нали знаете? От вас не ме е страх, защото съм сигурна, че не сте от тези, които биха сторили зло на жена. Хайде, да си поприказваме малко. Никой няма да ни безпокои. Аз съм съвсем сама. Моят… баща ми пътува с влак за Ню Йорк. Всички слуги спят. Бих искала да ви дам нещо да хапнете — жените винаги слагат среднощна вечеря на крадците, които залавят, поне според разказите в списанията. Но аз не зная къде има храна. Може би ще пийнете нещичко?
Той се поколеба и не отговори, но тя забеляза в погледа му да се разгаря възхищението от нея.
— Нали не ви е страх? — запита тя. — Няма да ви отровя, Обещавам ви. Ще пия с вас, за да ви покажа, че няма нищо страшно.
— И вие ако не сте някакво чудо! — заяви той и:за първи път отпусна револвера и го остави да увисне отстрани. — Отсега нататък няма вече защо да ми разправят, че градските жени били страхливи. Вие не сте кой знае колко. .. само едно дребно хубаво женче. Ама май не сте никак от плашливите. Пък отгоре на всичко и доверие ми гласувате. Не са много жените, нито пък мъжете, дето биха се държали с човек с револвер така, както вие се държите с мен.
Тя се усмихна от удоволствие при този комплимент и отговори с много искрено изражение:
— То е, защото ви харесвам. Имате твърде честен вид за един крадец. Не би трябвало да правите такива неща. Ако не ви е провървяло, трябва да си намерите работа. Хайде, оставете някъде този отвратителен револвер и да обсъдим положението. Това, което трябва да направите, е да започнете да работите.
— Ама не в тоя град — забеляза той рязко. —
Изпотрепах си краката, стопих се да си търся работа. А бях хубав, едър мъж едно време… преди
да започна да си търся работа.
Веселият смях, с който посрещна язвителната му шега, явно му се хареса; тя веднага го забеляза и побърза да се възползува от това. Направо от вратата се запъти към бюфета.
— Хайде, трябва да ми разкажете всичко, докато
ви сипвам нещо за пиене. Какво да бъде? Уиски?
— Да, госпожице — отговори той и я последва, но все още продължаваше да държи револвера отпуснат до хълбока и да поглежда с притеснение отворената врата.
Жената му наля една чаша на бюфета.
— Обещах да пия с вас — рече тя колебливо. — Но не обичам уиски. Аз… предпочитам херес. Тя вдигна нерешително бутилката с херес, сякаш
искаше съгласието му.
— То се знае — кимна й той. — Уискито е мъжко питие. Никак не ми харесва, като гледам как го пият жените. Виното си е по-добре за тях.
Тя вдигна чашата си с разнежващо съчувствен
поглед.
— Пожелавам ви да си намерите добра служба… Но се прекъсна, като видя изражението на изненада и погнуса на лицето му. Едва допрял чашата,
той я отдръпна от устата.
— Какво има? — запита тя разтревожено. — Не ви ли харесва? Да не съм сгрешила нещо?
— На това уиски му има нещо. Стои като загоряло и опушено.
— Ах! Колко съм глупава! Дала съм ви скоч. Разбира се, вие сте свикнали на ръжено уиски. Чакайте да ви го сменя.
Почти с майчинска загриженост тя смени чашата с друга, потърси и намери нужната бутилка.
— По-добро ли е?.
— Да, госпожице. Няма пушек. Като нищо това е истинско хубаво уиски. Не съм пил нито чашка от една седмица. Направо се хлъзга: дето се казва, като масло; не е направено в химическа фабрика.
— Пияч ли сте? :
Това беше наполовина въпрос, наполовина предизвикателство.
— Не, госпожице, не чак толкова. Случвало се е да попрехвърля мярката и да се поразвилнея, но много рядко. Ама има и дни, когато тъкмо навреме ми пада да гаврътна нещо съвсем специално и тая чашка беше точно такава. А сега благодаря ви за вашата любезност, госпожице, и да си хващам пътя.
Госпожа Сетлиф не искаше да загуби своя крадец. Беше твърде улегнала жена, за да се отличава с романтизъм, но сегашното положение пораждаше възбуда, която й доставяше удоволствие. Освен това знаеше, че няма никаква опасност. Мъжът, въпреки волевата си брадичка и непоколебимия поглед в кафявите очи, беше крайно сговорчив. А пък и по-дълбоко в съзнанието й се мяркаше мисълта за слушащи я с възхищение приятелки. Щеше да е много жалко да се лиши от това.
— Не сте ми обяснили как грабежът във вашия случай е само прибиране на нещо, което си е ваше — рече тя. — Хайде, седнете и ми го обяснете тука, на масата.
Тя заобиколи, за да седне на своето място, а него настани от другата страна на ъгъла, срещу себе си. Той все още беше нащрек, както тя забелЯза, а очите му шареха зорко насам-натам и току се .връщаха със затаено възхищение към нея, но винаги само за миг. Забеляза също така, че докато тя говореше, той се вслушваше в други звуци, а не в нейния глас. Не изпускаше от погледа си и револвера, оставен на ъгъла на масата помежду им, с ръкохватката към дясната му ръка.
Но той беше в ново, непознато за него обкръжение. Този човек от Запада, запознат с потайностите,на горите и равнините, с остро зрение и слух, предпазлив и подозрителен, не знаеше, че под масата, близо до крака й имаше копче на електрически звънец. Не беше нито чувал, нито сънувал за такова приспособление и цялата му бдителност и недоверчивост не струваха .пукната пара.
— Работата стои така, госпожице — започна той в отговор на подканата й. — Старият Сетлиф веднъж ми изигра номер в малка сделка. Долна работа беше, но той надви. Всичко е редовно и законно, щом има зад него няколкостотин милиона. Аз не хленча, нито искам да наклеветя баща ви. Той и да ме види, няма да знае кой съм и сигур понятие си няма, че е отмъкнал нещо от мене. Много е голям, върти и се разправя с милиони, отде ще е чул за дребосък като мене! Той само командува. Има си какви ли не специалисти, дето мислят, кроят и работят за него; .някои от тях, чул съм, получавали повече пари от президента на Щатите. Аз съм само един от хилядите, дето са били измамени от баща ви, това е то! Знаете ли, имах си аз една дупка в земята, нищо и никаква миничка с агрегат от една конска сила. И когато сложиха ръка на целия Ай-дахо и реорганизираха металолеярния тръст, и станаха господари на всичко наоколо, и инсталираха големите хидравлични съоръжения в Туин Пайнс, е, съсипан бях и аз. Името ми бе зачеркнато, преди още да започнат да леят първата руда. Та затова тая нощ, както съм останал без пукната пара, а приятелят ми е в такава голяма нужда, наминах тук да задигна едно-друго от баща ви. Както съм изпаднал, сметнах, че един вид имам да го взимам.
— Да предположим, че всичко, което казвате, е така — отбеляза тя, — въпреки всичко то не променя кражбата с взлом в нещо друго. То не би ви оправдало пред съда.
— Зная — призна той смирено. — Това, което е право, не винаги е законно. Нали затова толкова се притеснявам да седя тук и да приказвам с вас. Не че вашата компания не ми е приятна, много дори ми е приятна, но просто не мога да се оставя да ме хванат. Зная какво ще ми направят в тоя град тука. Имаше един младеж, дето го осъдиха миналата седмица на пет години, задето взел от едного срещу дулото на револвера два долара и осемдесет и пет цента. Прочетох го във вестника. Когато времената са тежки и няма работа, човек от отчаяние върши какво ли не. Пък тогава тия, от които има какво да се отмъкне, и те като нищо правят отчаяни неща на другите. Спипат ли ме, не мога да се отърва с по-малко от десет години. Затова сега дращя да се измъкна.
— Не, чакайте! — Тя вдигна ръка да го задържи и същевременно махна крака си от звънеца, който беше натискала на пресекулки. — Вие още не сте ми казали името си.
Той се подвоуми.
— Наричайте ме Дейв.
— Тогава… Дейв… — тя се засмя с мило смущение. — Трябва да се направи нещо за вас. Вие сте млад човек и ето че тръгвате по лош път. Като започнете с такива опити да прибирате това, което-смятате, че ви се пада, по-нататък ще прибирате и онова, за което сте съвсем сигурен, че не ви се падаИ вие знаете какъв ще е краят. Вместо това трябва да ви намерим някакво почтено занятие.
— Трябват ми парите, и то още сега — отговори той упорито. — Те не са за мен, а за тоя приятел, дето ви разправях. Той се е забъркал в едни неприятности и трябва да му се помогне сега или е свършено с него.
— Аз мога да ви намеря служба — заговори тя бързо. — И… да, точно така! Ще ви дам назаем парите, които трябва да изпратите на приятеля си. Ще можете да ми ги върнете на части от заплатата си.
— Към триста долара биха стигнали — бавно отговори той. — Триста долара ще го оправят. Бих работил къртовски цяла година за толкова и още само колкото да преживея и някой и друг цент за тютюн.
— О! Вие пушите! Това не ми е дошло наум. Тя посегна над револвера към ръката му и посочи издаващите го пожълтели пръсти. Същевременно очите й измериха разстоянието на собствената й ръка и на неговата до револвера. Умираше от желание да го грабне с едно бързо движение. Сигурна беше, че може да го направи, и все пак не съвсем;
така тя се въздържа и отдръпна ръката си.
— Няма ли да запушите? — подкани го тя.
— Пуши ми се, та две не виждам.
— Че запушете. Аз нямам нищо против. Всъщност приятно ми е, когато пушат, искам да кажа, цигари.
Той бръкна в джоба си с лявата ръка, извади парченце амбалажна хартия и го пое с дясната ръка току до револвера. Отново бръкна и сложи върху хартишката щипка тъмен, едро рязан тютюн. След това се зае, с двете ръце върху револвера, да свива цигара.
— Ако съдя по начина, по който не се отделяте
от това отвратително оръжие, като че ли ви е страх
от мене — закачи го тя.
— Не че ме е страх от вас, госпожице, ами малко
ми е чоглаво предвид обстоятелствата.
— Но ето, аз не съм се уплашила от вас.
— Вие нямате какво да губите.
— Живота си — отвърна му тя.
— Това е вярно — веднага се съгласи крадецът. — И не сте се стреснали от мен. Може аз да съм прекалено предпазлив.
— Аз не бих ви направила нищо лошо — докато
казваше това, с пантофката си напипа копчето на звънеца и го натисна. Същевременно в очите й светеше искрена честност. — Вие умеете да преценявате мъжете, зная. И жените. Положително, когато аз се мъча да ви отклоня от престъпния живот и да ви намеря честна работа…
Той веднага побърза да се извини:
— Много ви моля да ми простите, госпожице. Сигур туй мойто притеснение не е много учтиво.
С тези думи той махна дясната си ръка от масата и след като си запали цигарата, я отпусна на
скута.
— Благодаря ви за доверието — пророни тя тихо, като се мъчеше упорито да не измерва с поглед разстоянието до револвера и продължи без прекъсване да натиска с крака си копчето на звънеца.
— А за тия триста долара — подхвана нейният гост. — Мога да ги изпратя телеграфически на Запад още сега през нощта. И съм съгласен да работя за тях и прехраната си цяла година.
— Вие ще печелите повече от това. Мога да ви обещая най-малко седемдесет и пет долара на месец. Разбирате ли от коне?
Лицето му светна и в очите му блеснаха пламъчета.
— Тогава елате да работите при мен… или при баща ми, по-право казано, макар че всички слуги ги наемам аз. Трябва ми втори кочияш.. .
— И да нося ливрея? — прекъсна я той рязко, а в гласа и присвитите му устни се долавяше подигравката на свободолюбивия западняк.
Тя се усмихна с разбиране:
— Явно това не подхожда. Чакайте да помисля.
Да. Умеете ли да обяздвате и да отглеждате жребци? Той кимна.
— Ние имаме коневъдно стопанство има свободно място за човек точно като вас. Ще го заемете ли?
— Ще ли питане, госпожице? — в гласа му прозвуча благодарност и въодушевление. — Изпратете ме там. Ще се хвана още утре и като нищо мога едно да ви обещая, госпожице. Никога няма да съжалявате, че сте помогнали на Хюи Люк, когато е бил в беда…
— Струва ми се, че ми казахте да ви наричам Дейв — упрекна го тя добродушно.
— Вярно е, госпожице. И много ви моля да ми простите. То си беше чиста лъжа. Истинското ми име е Хюи Люк. И ако ми дадете адреса на това коневъдно стопанство и пари за железницата, ще потегля за там още рано сутринта.
През цялото време на разговора госпожа Сетлиф не беше престанала да натиска звънеца. Беше звъняла по какъв ли не тревожен начин — три пъти късо и един път дълго, два пъти късо и един път дълго, пет пъти. Беше опитала дълга поредица от кратки иззвънявания, а веднъж беше натискала звънеца непрекъснато цели три минути. Не знаеше вече дали да упреква непробудния сън на глупавия иконом, или да повярва, че звънецът не е в ред.
— Толкова се радвам — каза тя, — толкова се радвам, че сте съгласен. Всичко ще се нареди съвсем лесно. Но първо ще трябва да ми имате доверие и да ми позволите да се кача горе да си взема портмонето. — Тя забеляза появилото се за миг съмнение в очите му и побърза да добави: — Нали аз пък ще ви дам на вяра триста долара.
— Вярвам ви, госпожице — любезно отвърна той. — Просто не мога да овладея нервите си.
— Да отида ли да взема парите?
Но преди да успее да получи съгласието му, до слуха й достигна отдалече лек, приглушен шум. Тя позна, че е от летящата врата към кухненските помещения. Но той беше толкова лек — по-скоро едва доловим полъх, отколкото звук, — че нямаше да го чуе, ако не беше наострила уши за него. Въпреки това мъжът го чу. Той се стресна по своя сдържан начин.
— Какво беше това? — попита Той, Вместо отговор лявата й ръка се стрелна към револвера и го грабна. Беше го изпреварила и беше имала късмет, защото в същия миг неговата, ръка се вдигна от скута и се отпусна на празното място, където бе лежал револверът.
— Седнете! — заповяда тя остро със съвсем нов за него глас. — Не мърдайте. Сложете ръцете си
на масата.
Беше си взела поука от него. Вместо да държи тежкото оръжие протегнато напред, ръкохватката му и лакътят й бяха опрени на масата, с дулото насочено не към главата, а към гърдите му. А той със спокоен вид се подчини на заповедите й, понеже виждаше, че дори ръката й да трепнеше при изстрела, нямаше никаква вероятност да не го улучи. Виждаше също, че револверът не се помръдва, нито пък ръката й трепери, а прекрасно знаеше каква дупка правят куршумите със заоблен връх. Очите му гледаха не жената, а петлето, което се беше повдигнало под натиска на показалеца й върху спусъка.
— Май ще е добре да ви предупредя, че тоя револвер има мек спусък. Не натискайте много силно, иначе ще ми направите дупка колкото орех.
Тя малко поотпусна спусъка.
— Така е по-добре — отбеляза той. — Най-добре ще е да го освободите съвсем. Нали виждате колко лесно се вдига. Стига да искате, едно леко дръпване ще го накара да се вдигне, да се върне и да направи на нищо целия ви хубав под.
Зад него се отвори врата и той чу някой да влиза. Но не обърна глава. Гледаше домакинята и му се стори, че вижда лице на друга жена — корава, студена, безмилостна и въпреки това блестяща в своята красота. Очите й също гледаха сурово и в тях бляскаше студен огън.
— Томас — заповяда тя, — иди на телефона и повикай полицията. Защо толкова се забави?
— Аз дойдох, щом чух звънеца, госпожо — отговори икономът.
Крадецът не сваляше очи от нея, нито тя от него, но когато спомена звънеца, тя забеляза в погледа му да се мярка недоумение.
— Моля да ме извините — заговори икономът
Зад гърба му, — но няма ли да е по-добре Да взема револвера и да събудя слугите?
— Не, позвъни на полицията. Аз мога да го задържа. Върви да се обадиш, бързо.
Икономът повлече обутите си с чехли крака и излезе, а мъжът и жената останаха да седят забили поглед един в друг. На нея това изживяване й доставяше рядко удоволствие и мислено тя чуваше приказките на хората от своята среда и виждаше съобщенията в светските колони на седмичниците как хубавата млада госпожа Сетлиф,без чужда помощ заловила въоръжен крадец. Това щеше да бъде сензация, тя беше сигурна.
— Когато получите присъдата, за която споменахте — каза тя студено, — ще имате време да размишлявате какъв глупак сте били да обсебвате чуждо имущество и да заплашвате жени с револвери. Ще имате време да си научите урока, както трябва. Сега ми кажете истината. Нали нямате никакъв приятел в беда? Всичко, което ми разправихте, беше лъжа?
Той не отговори. Макар очите му да бяха вперени в нея, погледът му като че ли беше празен. Действително в този миг тя беше забулена с мъгла за него и това, което виждаше, бяха залетите със слънце простори на Запада, където мъжете и жените бяха по-достойни от покварените жители на триж покварените градове на Изтока, с каквито се беше сблъскал тук.
— Продължавайте. Защо не говорите? Защо не ми кажете още някоя лъжа? Защо не ми се помолите да ви пусна?
— Бих ви помолил — заговори той, като облиза пресъхналите си устни, — бих ви помолил да ме пуснете, ако…
— Ако какво? — властно му подхвърли тя, когато той млъкна.
— Мъчех се да намеря дума, за която вие ме подсетихте. Както казах, бих ви се помолил, ако вие бяхте почтена жена.
Лицето и пребледня.
— Внимавайте! — предупреди го тя.
— Вие няма да ме убиете — рече крадецът с презрение. — Светът е доста гадно място, щом в него миткат твари като вас, но мисля си, не е чак
Толкова гнусен, за да ви позволи Да ми Теглите куршума. Вие, то се знае, сте проклета, но бедата с вас е там, че сте слаба в проклетията си. Колко му е да убиеш един човек, но на вас не ви стиска
Ь ето къде губите играта.
— Внимавайте какво говорите — повтори тя. —
Иначе, предупреждавам ви, ще си изпатите. Трябва да помните, че присъдата ви може да стане по-лека
или по-тежка.
— Нещо не му е наред на господа, та ви остави
да правите каквото си щете — забеляза той ни в клиь, ни в ръкав. — Съвсем не мога да разбера за какво мисли той, че да играе такива номера на нещастното човечество. Виж, ако аз бях господ… По-нататъшното му изказване бе прекъснато от влизането на иконома.
— Нещо му има на телефона, госпожо — съобщи той. — Жиците ли са се преплели или нещо друго, защото не мога да взема централата
— Иди извикай някого от слугите — нареди му домакинята. — Изпрати го да повика полицай, а
ти се върни тука.
Двамата отново останаха сами.
— Ще бъдете ли толкова добра да ми отговорите на един въпрос, госпожице? — обади се крадецът. — Тоя ваш слуга спомена нещо за звънец. Аз ви пазех като котка и вие положително не сте звънели на никакъв звънец.
— Той е под масата, нещастен глупчо. Аз го натисках с крака си.
— Благодаря ви, госпожице. Предполагах, че съм виждал такива като вас преди, ама сега вече Съм сигурен, че съм виждал. Аз ви говорих честно и с пълно доверие, а през цялото това време вие сте ме лъгали, без да мигнете.
Тя се изсмя подигравателно.
— Продължавайте. Разправяйте каквото си искате. То е много интересно.
— Вие ми правихте мили очи, правехте се на любезна и сърдечна, през цялото време използвахте това, че носите пола, а не панталони… и през цялото време сте натискали с крак звънеца под масата. Да, все пак има и нещо утешително. Предпочитам да съм беднякът Хюи Люк и да излежавам десет години в затвора, отколкото да съм във вашата кожа. Пъкълът е пълен с жени като вас, госпожице.
За известно време настъпи мълчание; крадецът не сваляше очи от нея, изучаваше я и вземаше някакво решение.
— Продължавайте — подкани го тя. — Кажете нещо.
— Да, госпожице, ще кажа нещо. Като нищо ще кажа. Знаете ли какво ще направя? Ей сега ще стана от този стол и ще изляза през тая врата. Бих си взел револвера от вас, само че вие може да направите глупостта да гръмнете. Можете да го задържите. Хубав револвер е. Както ви казах, аз ще изляза ей през тая врата. И вие няма да използвате тоя револвер. Трябва да ти стиска да убиеш човек, а на вас не ви стиска. Хайде, пригответе се и вижте дали можете да вдигнете спусъка. Аз няма да ви направя нищо. Ще изляза през тая врата н ето тръгвам.
Без да я изпуска от погледа си, той бутна назад стола и бавно се изправи. Петлето се вдигна наполовина. Жената го наблюдаваше. Мъжът също.
— Дръпнете по-силно — посъветва я той. — Не е вдигнат още и наполовина. Хайде, дръпнете спусъка и убийте човек. Точно това ви казвам: убийте човек, пръснете мозъка му на пода или направете в него дупка колкото юмрукът ми. Това значи да убиеш човек.
Петлето се върна обратно, нервно, но леко. Мъжът се обърна гърбом и бавно се запъти към вратата. Тя вдигна револвера така, че да го насочи в гърба му. Още два пъти петлето се вдигаше наполовина и нерешително се връщаше обратно.
На вратата крадецът се обърна за миг, преди да излезе. Устата му се изви презрително. Той проговори с нисък глас, провлечено, но в тона му прозвуча квинтесенцията на цялата погнуса, когато я нарече с отвратително и гадно име.