На жена ми
Ще бъдеш хубава. И млада.
Облечена в червена рокля.
Ще сипе охра, старо злато
над тебе есента, така красива.
И въздухът — кристален, ще те гали.
Ще рони звън прохладен вятър
изгубен в остарели клони.
Там птиците ще гледат уморени.
А ти ще бъдеш хубава и млада.
Последните листа ще са червени
Лицето ти е сякаш от икона.
Светена със молитви и цветя.
И в погледа замислен на мадона
блести все още блясък от свещта.
И искам да припадна на колене,
към теб с очи — във смут и свян.
Греховен мир от мен да снеме
молитвен шепот и тамян…
И глухите акорди на камбана
над моите протегнати ръце,
да бъдат химните за двама
с поръсено от цвят небе…
… Страхувам се от влизащия в храма
ден пълен с толкова измама.
Колко е нежно да бъда със тебе…
Гълъбите кацат наблизо
и се преструват, че са дошли за солети…
Катеричката се усмихва свенливо
и с опашката си крие очите…
Паркът замира, и става тихо — сякаш е църква
Бабите ни гледат, и се кръстят, и молят.
Искам да вярвам, че те ни обичат,
защото и аз те обичам… А те ни проклинат.
Като буболечки навъсени плъзнаха хората
от трамваи, от спирки, от сергии и дупки.
Мъкнат картофи жените, мъжете — навъсени,
бързат да пият, ако не заспят — ще се къпят.
Въздъхна от сладост опожарена земята.
Литнаха горе даже и птици.
Небето — червено — като чаша със вино,
се излива полека надолу.
В блока отсреща — ръкави размаха прането.
Децата разменят картинки отдолу.
Няколко кучета, съседът по потник оправя колата.
Мирише от кофите на прокиснали дини.
Ще се мръкне полека… след мача и хляба.
Ще заспят тази нощ и прозорците.
Към луната ще литнат няколко прилепа.
Изгорели, в тревите ще млъкнат щурците.
Само едно куче, полудяло от жега
Цяла нощ озлобено, ще лае звездите.
Пир искам, ама истински!…
Ще поканя ония поети,
дето със листа си срязаха вените.
Оня нещастник, от гарата
дето в клозетите плачеше.
Ще измоля стражарина
да пусне от кауша крадливите циганки.
Нека дръннат дайрета!
Да мирише на печени мръвки
от дебелия задник на времето.
Ще хвърлям монети —
от скотски спестените левове.
Нека вземат децата!
Нека бъде пир, ама истински!
После пийнал и гол
ще си ида.
Утрото е синкаво, мъгливо.
Парят ми очите — нощ безсънна.
Ситнят кучета навън и хора,
свели погледи надолу,
пъплят без посока. Булевардът
е изцъклил мокро тяло.
Пръска сняг в прозореца ми, съска,
драска с нокти по стъклото.
Гладен съм и безработен.
Слушам
някъде накацали, унило
грачат врани без надежда.
Всичко е замръзнало. И духа.
Сякаш е обесено — пердето
се поклаща. Глухо, в мойта стая
се разхожда тишината.
Полъхна вятър… Вее се пердето.
А слънцето в прозорецът се плъзга
върху голото ти тяло… Косите ти се леят
като река по рамото ми… Не смея и да дишам.
С дъха си да не те събудя!
Толкова те обичам!
Дъжд все вали, мъглата се стеле сред тръните
където кучета зъзнат, враните дишат пресипнало,
там, където подпрян на бастунчето
моят Дядо стигна последно.
… За да остане завинаги тука.
Гробът е кален, дъжд все вали и под него мехурите,
полепени със сламки се въртят и се пукат,
пяната жълта е.
Бабите плачат, вият горките и молят се.
А небето е сиво и ниско надвиснало, гледа безчувствено.
Дядо е мокър и сам, мокро лицето му — жълтото.
Мирише на свещи и кал, враните гледат изцъклено.
Попът е черен и пиян, мърмори си нещо умислено.
Гробарите бяха двама намусени цигани.
И ето небето като завеса се спусна.
Въздъхна отгоре — щастлива родилка
зачената с огън, натежала от мъка.
Полъхна на свежест… Дори от реката
се дочуха гласовете на белите патки.
Звънът на козите… Песента на щуреца.
И псувните продрани — опърлен козарят
ругае небето и живо, и мъртво…
Ще захладее… Ще мръкне.
Към селската кръчма,
ще провлекат стъпки остарели галоши.
Над огнищата, старите баби
ще пречупят гърбици… Ще замирише на вкусно.
И после — над малките, тъмните къщи
като жар от огнище ще блеснат звездите.
… И днес оцеля, това българско село.
Помилуй, Господи!
Красива си… Изящна амфора!
Открита, някак като дар в морето,
сред скелети на кораби, медузи
и много гнили водорасли…
Красива си… Да можех да рисувам!
Да бях поет — да те докосна с думи…
Сега, смирен, пред тебе коленича,
и те докосвам плахо със дъха си.
В такава нощ се носят ангели и феи.
И сякаш синкав, сребърен — снегът
блести сред клоните, досегнали луната.
Дърветата тържествено мълчат.
И аз съм сам, но сещам — в мен е всичко
И звездното небе, и въздухът, и ти…
Протегнал длани — мракът и луната
не са ми чужди… Влюбени очи.
Във тази нощ, когато мокър сняг
полепва по крилата, тегне, цапа
и ангелите бели
над теб кръжат, объркани и неми…
Във тази нощ, когато вятър драска
в прозореца ми съскат зли прокоби…
И скитникът с усмивка, премръзнал гасне
на пейката във парка, прегърнал някой спомен…
И всичко свято и красиво
— изчезва:
мокър сняг и вятър, страшно,
затрупано от безразлично бяло.
Във тази нощ
— разкаян,
страдащ.
На вятър стон,
въздишка плаха…
Отново аз те благославям.
Неспокойни катерички в парка,
от клон на клон, в тревата търсят нещо.
И свраките са надменно важни,
облекли официалните костюми.
Лъха вятър… Сипят се листата.
Кестените — пожълтели таралежи,
Хвърлят своите бодливи брони.
Иде есен… Цветна, влажна.
А на локвите очите,
станали са сиви… неподвижни.
Моят син си има топка.
Гони я, и даже и говори.
Слънцето го гледа и се радва.
И замерят го със жълта шума
клоните, надвесени над него.
Вечерна тишина. И тъмнина. Покой.
Оставям във очите ми луната
да плъзга сребърна пътека.
Да можех в този миг да те погаля…
И да помълчим, отгоре — стихнали звездите
да шепнат звън и ехо — твоето име
да плъзга кроткия вечерен вятър.
Аз съм стих, а ти си музика!
Звучи в душата ми, а тя мечтае!
За теб…
Очите ми те галят.
Добри и влюбени, не искам да го крия…
Аз съм стих, а ти си музика!
До мене…
Да бъдеш ти, дланта ти да погаля
С нежност, както летен вятър…
Аз съм стих, а ти си музика…
Дано да се превърнем в песен!
Денят
е съня на звездите,
ето, че вече са будни.
В твойте коси
прозорецът плъзга сребърна сянка.
Тихо е.
Просто седя.
И те гледам.
Косите ти са златни… Залезът
рисува в тях букет цветя — червени, огнени.
И искам да съм този слънчев лъч — по скулите
където плъзга длан, стопен от нежност …
Да можех да съм вятър… Да можех в твоя сън
на пръсти леко, да не те събудя,
да вляза кротко, като в храм
и с устни, както пред икона
да те докосна… Стон
да бъде моята молитва,
която си мечтая да се сбъдне.
Красиво е сега. Навън е есен
Цветята гаснат, свили скръбно листи
привели чело ниско към земята
която ги очаква като хищник…
Отиват си ятата — няма вече птици
Последните изплакаха над мене
и паднаха за спомен перушинки…
Благодаря ви, мили… Спомени и есен.
Душата ми е пълна с жълта шума.
Отплуваха мечтите като птици…
Ята надежди, плахост… нежност
стопиха се зад небосклона… Ето
над мен небето е прозрачно и дълбоко.
Така бездънно, че е сякаш пропаст
Очите ми се хлъзгат и пропадат в него.
И аз летя, и падам, чезна…
Дано да падна, и да стане тихо.
Да бъде есен, моята последна есен…
Пак е есен. Пак вали.
Падат като сълзи по стъклата
капки, сивото небе
е подгизнало от тиха жалост.
Вятърът сред жълтите листа
къса спомени за топло лято
за горещи нощи, лунното море
пълно беше със русалки.
Галя по стъклото плахо с длан
някак ми се иска да разкажа
спомени за идващия ден…
Всичко безвъзвратно се повтаря.
Мълча… Не ми се казва нищо.
В прозореца се вглеждам дълго вечер
и гледам светлините вън, там хора ли живеят?
— Ядат, плодят се, мърдат, спят…
Животни сякаш.
И гледам ги без думи, те движат се без звук.
Делят ни сякаш стъклени прегради.
А всъщност съм един… животно като тях.
В клетката навряно… Напивам се и спя
И спя безсвястно, събуждам се така…
Че гледам утрото с омраза. После — нищо.
Пилея дните си… И ето — малко
останаха навярно — кръвното, сърцето…
По дяволите!… Все едно… И даже — нека!
Да блесне взрив, скалите на небето
да рухнат долу, да сринат градовете
създадени без мен…
Но стига! Безразлично е небето
залепнало отвън на хладния прозорец.
И аз мълча. И то мълчи.
Оглушителна е само тишината.
Ще бъде кротък звън… Въздишка на камбана.
И аз ще се усмихна, и ще стане тихо.
Свещеникът ще ме прекръсти и ще прочете молитва.
А аз ще бъда безразличен… и свободен.
Не се страхувам… Там ще те посрещна.
Дори безплътна, пак ще е гореща
дланта ми… Пръстите ще слеем.
Когато се усмихнеш,
аз ще се превърна в ангел.
Животът безпощадно продължава…
Повтарят се бедите, както дните
от седмицата — понеделник до неделя.
И все, едно и също… Само мъка!
Повтарят се, повтарят се нещата…
И нищо хубаво не става.
Все болен, безработен, беден.
И все така — дълбоко по нощите
изписвам стихове… и те такива!
Изтръгнати от тъмното, деца на мрака.
А после съмва, става светло, и отново
В прозореца ми, като в клетка — бесни псета
по мене лаят всичките въпроси.
А аз не съм готов да отговоря.
А аз не мога с нищо да се справя.
В годините си трупал съм провали…
Понякога се чувствам много гузен.
И после всичко се повтаря.
Дали ми котка мина път, дали прокле ме
със страшна злоба някой… Все едно и също.
А животът безпощадно продължава
Дъжд заваля, зачервиха покриви къщите.
И снегът се прибра на завет горе по билото.
Блеснаха сребърни локви, кална е селската улица.
Мина измокрено псе и галоши провлачила бабата,
крета превита надве, на бастунче подпряла годините.
На слама мирише, на овце и на пролет.
Ще вали, превали, ще се разпука като стомна небето.
Ще се усмихне отгоре, топло — червено и слънцето.
По старата круша ще започнат да се любят гугутките.
И овехтелият поп, от амвона на малката църквичка,
ще се моли на Бог, да благослови това българско село.
На гроба на дядо ще изникне букет от цветя,
които не намерих време да сложа.
Селско гробище, като кости са бели гробовете.
Натежали от влага, врани плъзгат криле над поляните.
Мина стара каручка, дигна прах, той се посипа над тръните
пълни с хлъзгави гущери и следи от кози, отишли под сенките.
Две стари жени махат с ръце към небето и вият прегракнало.
Откога все проклинат жълтото,
празно светило, отгоре увиснало.
Долу, кандилото тихо премигва със пламъче.
Без да мигне, от портрета ги гледа учуден мъртвеца.
Те плачат, а козите преживят на хлад под тополите.
Само псето дойде, прозя се и преглътна езика си — виснал е.
А мухите пият влага от него, а после го хапят сърдито.
Като свещ е стопено, ще падне още малко —
размекнато слънцето.
Псето излая от скука и се върна да гледа козите.
Небето е паднало ниско
и дъждът е студен, сякаш със нокти
драска със злоба по моя прозорец.
Блестят като очи на удавник
локви — безцветни, студени
и мъртви,
сред които един шарен чадър се поклаща.
Разхождат измокрено, провиснало куче.
* * *
Дъждът е изгризал със зъби
планината със бялото било.
И мъглата пълзи като болест,
понесла в себе си въглени черни
— ятата на черните врани.
Толкова е ниско небето,
че по ръбатите, сиви панели
се раздират крилата на враните.
* * *
Ще ми бъде навярно студено…
Вероятно ще бъде и тъжно.
На Смъртта градината вечна
в този ден ще е покрита със тиня.
Гробарите ще копаят моята дупка.
От дъжда тя ще прелива.
Те ще гребат, а тя ще се пълни…
Ще ме пуснат в дълбоката локва.
* * *
Бях посял на балкона, в сандъче
кокичета… Какво ли им стана?
Не дочакаха моята пролет.
Изгниха навярно… Гледам — пръстта им
е подгизнала — черна, студена.
Сандъчето ми заприлича на друго…
Не посях, а погребах цветята.
* * *
А все вали… Прониква във мене
студеният дъжд и ми изстиват ръцете.
Гледам пръстите, сякаш са чужди
почернели и сини… Къде да ги стопля?
Навярно и псето отсреща, е самотно и мокро.
С много дъжд е подгизнал езикът му
— виснал.
Само чадърът, неприемливо пъстър,
се поклаща под сивите капки.
Ще бъде неприлично хубаво!…
Изсъхналите баби ще получат удар.
Но нямам грях, не съм от тях — по пейките.
… Ще пием вино, голи на терасата.
Смехът ни ще открехне очилата на прозорците.
И като месия, аз ще им чета от притчите,
а ти ще бъдеш хубава и гола.
Съседите ще кимат: „… демокрация!…“
А после ще се бият и ще пият.
А аз ще те целувам под корема ти.
И това ще бъде неприлично хубаво!…
… Когато и да свърши — ще го има!
Не се страхувай ти…
Аз звън съм, стон на пролетна камбана,
на първо цвете, расло в снеговете.
Сред преспите и лед, аз пролетно и чисто —
Обичам те!…
Не слушай гласовете.
Ще дойда изморен и снежен като скитник,
с премръзнала уста ще шепна и оставя
една целувка… изстрадана и топла.
Ако ти поискаш… пак ще си отида.
Ситно вали, и е бяло, Господи! — тихо е…
Дишам дълбоко, и се задъхвам, опивам се
Мирише на студ, на смола, на чисто и хубаво
Като беловласи магьосници, стари борове мислят
И ме милват със клони, утешават ме бащински…
Аз вървя, и се чувствам добре, душата ми бяла е
Ситно вали, и е бяло, Господи! — тихо е…
Селце. Къщурки, клекнали
под стари покриви, зелени — циглите
от времето и гущери лениви.
Зелени само са тополите. А нивите
са празни — врани изкълваха ги.
Зад тях реката… Влачи патките,
листа увехнали и бяла перушина.
Белеят се и няколко козички
разхвърляни по голите баири,
където и козарят — с дълга гега
преживя кротко, даже куче няма.
Един сокол се рее горе
в небе, без облаци и слънце.
И тихо… Много тихо даже.
Не бие вече селската камбана
на църквичката, нито за умряло.
По пътя ровят, вдигат прах кокошки.
А в кръчмата мълчат и пият старци.
За зимата плетат, все още дрехи, баби.
Плетат, а никоя не знае
дали ще доплетат…
От глад проскубани, две псета вият
нагоре — към небето, злобно лаят
към Господа, и Господа проклинат.
Пропилях любовта си по кръчмите.
Пих много и не успях да докосна очите ти.
Оркестърът свиреше силно,
зад гърба ти се любих със курвите.
Една сервитьорка хвърли таблата с чашите,
тримата цигани се натъжиха и плакаха.
Не усетих кога си си тръгнала,
изтрезнях много късно, любовта беше свършила.
Ще повръщам дълго над лалетата
посети от грижовни баби, някъде край блока.
Едва ли ще намеря сили — лазейки
да изкача Голготата на стълбите.
И ще си остана там — сред фасове и вестници,
забил лице сред своите угризения.
И все едно!… Дано поне и изгревът
да не се вторачи в мене, заедно с комшиите.
Ще се наспя, ще изтрезнея и се върна
във враждебната за мене къща.
Поне помиярите ще ближат…
И сигурно и те ще се напият.
Като агнета вързани, блеещи
наредени пред бялата кланица
да отворят вратата очакваме.
И се радваме тихо — въжето
не е стегнал до болка касапина.
Можем даже да веем с опашки
И се душим с муцуни и дишаме.
Днеска ядохме сито, доволно е.
Пиян е бил, и не бърза много колача.
Чуваме кротката негова песен.
да се лее отвътре притихнала.
Вратата се зейва, и тегли я
за синджира овцата, поредната.
Тя се влачи — бяла, изцъклена,
а колачът я милва усмихнато.
Пак затварят, и ние си чакаме.
Мирише на тор и на слама, на хубаво.
Изрева се отвътре… замлъкна.
Пак се чу песента на касапина.
Селцето е погребано отдавна.
Като протегнати ръце чупливи
във сивото небе отгоре
процеждат пушек няколко комина.
И нейде кучето пролайва.
Останало и то само, какво ли джафка?
Изблея и овца, придрънка, млъкна.
Зад белите дувари някой псува.
Ще мръкне скоро. Натежало от звездите
ще падне бавничко небето.
Под черното му тяло ще угаснат всички лампи.
И кучето, и старецът, овцата.
Шепне дъждът…
Като от вълна мъглата
къса кълба по дърветата. Долу, реката
сякаш се крие под върби и сред пара,
само белите патки мъдруват във нея.
Дреме селцето.
Край дуварите никого няма.
От двора куче лавва и спира.
И звънец се дочува, преживя някъде крава.
За вода се понесла една немощна баба.
Дишам дълбоко.
Мирише на земя и погача.
На дъжд и на есен, на нещо старо и здраво.
Бди, моля те, Господи, над това българско село!
Аз съм мокър и чист, и усмихнат, и нужен.
Усмихвам се понякога, смирено
и махам с ръка — ех, дявол!
Косите ми са вече посребрени,
коремът ми виси, и няма сили
асансьорът, ако се е развалил.
Очите ми са някак уморени
и тъжно гледат в бягащият делник
изпълнен със поредните ми грешки.
43 години, толкова и провали!
Но нищо… Мене — кучета ме яли!
Децата ми растат, децата ми са здрави.
Жена ми се усмихва кротко вечер,
не съм предал, не съм отнел от залък,
дори на църква ходя и се моля.
Изписах стихове, душата ми тревожат
все още празните мечти и бели листи.
Но празни страници не съм оставял.
Каквото е могло — съм го направил.
И това е хубаво… Животът е нормален
завършек на едно начало.
Толкова дълго се молих за тебе…
Не усетих кога е догоряла свещта ми
и обляла със сълзи моите стиснати пръсти…
Не откъсвах очите от всички икони.
И все шепнах… Господи, чу ли?!
Храмът беше тържествено празен.
Не летяха нито ангели, нито плачеха баби.
А навънка светът ме посрещна — прашен и шарен.
Две циганета протягаха мургави длани.
На сянка в количката плачеше бебе.
А майка му пееше песен за Мечо.
Слънцето се усмихна зад облака кротко.
И знам, че то се усмихна за тебе.
… Ти си въздушна, прозрачна и лека.
Като горска мъгла се стелеш над мене.
И дланта ти — ефирна и мека
ме погали по белите скули…
Остарявам, сребриста брадата,
сякаш утринен скреж я посипал.
Изморявам се, падат листата,
иде есен, но колко красива…
Под лъчите на късното слънце
се усмихвам и чакам смирено
ти да дойдеш — въздушна и лека
ти, последното нещо красиво.
Тази сутрин,
първо видях слънцето.
То беше голямо и чисто.
И се усмихна.
После потърсих и теб.
Ти спеше.
От дъха ти бе станала розова стаята.
Въздухът беше изпълнен с нежност.
Аз те погалих с очите си.
Залез… Дърветата ни гледат
притихнали и бели птици
над нас смирено вятъра възпират.
А ти си като статуя красива,
пред която съм приседнал на колене.
И устните ми като полъх галят
бедрата ти. Мирише на трева и сладост.
Цветята с нас за нещо разговарят
и твойта длан е тяхно ехо.
Обичам те, красива и смълчана,
невинно гола, бяла и щастлива.
Все по-често се усмихвам на хората.
И те се усмихват, и става топло и хубаво.
Докосвам с ръка и небето, и слънцето.
Открих, че по тревата сутрин имало капчици.
И че залезът е красив, и някак — тържествен е.
Че смъртта е живот, а и двете — красиви са.
И че Тебе те има.
Вали… Безнадеждно…
Иде пак есен, мирише на влага и гнило,
лъхти от блатата на умрели надежди.
Плаче прозорецът, стичат се сълзи,
правят по него сребристи пътеки.
По коя ли от тях ще тръгна последно?
Води ли някоя някъде, в нещо?…
Драска дъждът, шумоли по листата…
Господи, нека това да е последната есен!…
Вечер. Като пух се сипе
сняг, край лампите прелита
подобно черни птици.
Тихо. Замръзнали колите
гушат се, надигнали гърбици
една след друга. Няма никой.
Две кучета от ъгъла злобяха,
но духна вятър, и се скриха.
Прозорците са пръсната сред мрака
със шепи огнена жарава.
Под която ми остава да замръзна.
Здравей, стара приятелко!… Пак ли си пила?
Пийни още мъничко… налей, че до болка съм трезвен.
По очите ти виждам — прашни пътища минала
а лицето ти — нива, набраздена от пръсти…
Налей!… И ме виж на какво ме превърнаха…
Така нека бъде… Да живеят простаците!
Като дрипави сенки сме повлекли подире си истини
дето никой не иска… Нека пием, приятелко!
Да запеем, после да полеем пода с повърнато.
Да ни подгонят със сопи разни диви селяци.
Все едно! — ще ни хванат… Тогава, на кладата
ще се смеем и вием, и ще им плезим насреща езици.
Доволните селяни ще запазят с факли огньовете.
Когато пищиме от болка, аз ще хвана ръката ти.
Като моите дни:
— еднакви,
капките сълзи
се стичат.
Падат.
Страдат.
Дъжд ръми. Вали.
Мокри тъмни стряхи.
Сиви облаци. Мъгли.
Тръгвам си от своето име.
Губя след твоите стъпки.
Няма те.
Ръми.
Полудели са тревите… Дъжд.
Пропука се небето като нива,
през лятото — по сушавото време.
От колко време плаче.
И стана сиво… Капките шептят
за нещо свое, а земята се изцъкли.
И локвите се бръчат като пияници
пред първа чаша, рано сутринта.
Ще се удавят птиците… И мишките
ще плуват — мокри и подпухнали
към пълните със дъжд канали.
Брадата ми ще побелее скоро.
Косата ще опада.
И аз ще седна кротко, прегърбен от години
сред жълтите листа във парка,
където влюбени шептят и малките деца играят.
И всичко това е толкова нормално.
Животът си отива…
Мъглив ли изгревът?
Или от дим е станала
мъглива стаята?
Демони гоних през нощта.
И сили не останаха.
Мирише и на страх, и бездни, и на сяра.
Посоки не намерих.
Само лабиринти.
Израних ръцете си да мъкна камъни.
Да развалям и да зидам нови зидове.
Стени,
въпроси,
тъмни спомени…
И нищо не построих. Остана блян онази къщичка
с брезите покрай нея…
В тази синкава и тъмна стая
не желае даже слънцето да влезе… И дъх не ми
достига.
Купчина от цигари
като глисти се преплитат в пепелника…
И пих, и пуших.
Сънувах и кошмари,
забил пламтящите очи в стената.
От погледа си съм оставил дупки
прогорени,
черни, пълни с пепел…
И ето че дохожда утро —
мъгливо, сиво,
сякаш е гугутка,
пребита с камък,
лежи в прозореца
умряла.
Луна, звезди, прозорците не светят.
Отдавна е заспал градът, мирише и на есен.
И светят в жълто празни булеварди,
по които само кучета вървят…
Така и не заспах, сред тъмното блуждаха
отровни спомени, и призраци, и феи…
Докосвах ги с очи, а те летяха,
отлитаха една след друга…
Демоните — стояха над мен и гледаха ехидно.
Пътища… раздели…
Да можех — хей, така — да кажа и да тръгна.
По тези жълти булеварди, под мигащите светофари
протегнал длан, да стана скитник, просяк…
… И пак да те намеря.
От стъпките на миналите хора
душата ми е като булеварда —
циментова и празна.
… Дори да те намеря, какво ли ще те правя?
Кротко вали по червените покриви.
И мирише на топла земя, кокошките мигат утихнали.
Ръси се цвят, дърветата млади и бели са
Скоро пак ще родят, като бременни булки се срамят
Пийнали дядовци към дома са повлекли галошите.
Тихо мърморят, че ги чака кавгата край портата.
От кога все скучае престарялата баба.
Блее овца, от скука полайва и кучето.
И е мокро и тихо, бълбукат мехури по локвите.
Чувствам се болен и стар, но е чисто и хубаво.
Прегаря слънцето.
Тържествено и тихо,
сред изрисувания в злато храм
нашепва есента молитва
за опрощение и за покой
на погребаното вече лято.
Тежи небето — тъмносиньо, заплодено с дъжд.
И вдигат се, отлитат черни врани
от празното, разровено поле,
където няколко женици
все още ровят във пръстта.
Край тях преживят кончета в каруци.
Полъхна вятър. Блесна, зашумя
и тежки капки… После тресна…
И замириса прашната земя
на зърно и на пот, човешка мъка.
Издигна пара… Есенният дъжд
подгони и последната каручка.
Във нея, някакво дете
в пазвата си скри едно кутренце
да го предпази от дъжда.
Кутрето се показа и залая,
и мършавото конче се обади.
Детето се изправи, викна, свирна.
И стана мокро, тъжно и прекрасно.
Красиво е небето… Залезът,
е в тихата хармония… Кланям се,
над теб — защото ти си слънцето,
погалило сребристите ми скули… —
Да прозвучи акорд!… Ти сложи пръстите
върху клавишите… И пианото проплака,
стените се простиха със картините,
рисувани от някой, по стените…
И там, се срутиха надеждите,
че ти ще бъдеш моя, мога ли да стигна
без мен, отминали годините…
И да обещая… бъдеще?
Остава ми — небето…
Красиво, есенно и нежно…
В която аз съм лист,
отронен без посока.
Защото съм безсънен. Призори
понякога пристъпвам към леглата
на двете ми деца… И гледам ги.
Дъха си спирам, за да спят спокойни.
Красиви са… Приличат ми на ангели!
И без да мисля, ги прекръствам тихо.
И става мило… Ето, че безсмъртен съм
щом те ми се усмихват във съня си.
Когато и да тръгна под звездите
над мен ще плуват ангели и птици.
И вятърът ще бъде нежен
защото ще е полъх от дланта ти.
Усмихвам се, и толкова красиво
усещам как ме благославяш.
А ти си истинска, и аз ти вярвам.
Родена в плът, жена, а всъщност
си шепот в храма, Божия молитва.
Кристална утрин… Розова и чиста,
като коремчето на бебе… Птица
една, в храста скрита, благославя
и слънцето, небето… Мене също.
Да можех и аз така… Да падна на колене
в парка, там — във празната алея.
Да бъда благодарен, както тази птица,
а не да срещам утрото безсънен…
Красиво за последно, есенното цвете
очаква примирено свойта зима.
Есен е… Увиснали дюлите
са надули кореми като млади невести.
Пожълтяло полето и пълно с гущери
страшна напасти! Пропищяха скакалците от нея.
Дреме селцето… Само кокошки и дядовци.
Из градините куцат прегъбени бабите.
Ровят земята, сякаш избират си място във нея.
И къщурката сякаш от скръб се е свила.
Още малко ще падне. Сирота и глуха е.
Даже мишките не живеят вече из нея.
Есен е … Увиснали дюлите
са събрали за спомен златото на слънцето.
Дреме селцето…
Един подир друг ще си идат и старците.
А аз ще продам на дядо ми къщата.
Залезът е плах като момиче
докоснало със длан върха на планината.
От нежност — в охра, старо злато
окъпана е Витоша… Невинно чиста.
Две птички в клоните споделят
за своите влюбени копнежи. Деца играят.
Отгоре сипе се воал — ефирен е, коприна,
облечен в тъмнина покой. Прохлада.
Макар и на балкона, като в храм
посегнах със ръка да се прекръстя.
Спря да вали… И птици запяха.
Пролетта диша вън, дърветата млади и потни.
Искри всяка капка по тях. Вятърът люби се с облаци
и те свенливо се дърпат. И е светло, и синьо е…
Ангели бели се спускат и милват цветята,
които Бог е създавал само за тебе…
Без да дишам, едва
аз погалвам росата в тревата.
Да бъдеш тайно влюбен — скрито цвете
да сее аромат във тебе,
когато есента разнася топли багри
под сините простори.
И ти да сещаш — сетен звън и сетен полъх
под сплетените клони,
не са сами безплътни стъпки,
и как е тя до тебе…
По жълтите алеи, пожълтели листи гонят
със смях невинните деца.
Които никога не ще да бъдат наши.
Разлиствам дневниците… Кой ли
ще ги докосне с бели ръкавици?
И както ангел — светъл ще се вчита,
ще мисли дълго… Ще разлиства.
Накрая ще прости.
Не ще ги и погледнат… Хлябът,
ще ги разлисти бързичко, като чиновник.
Ще ме напсува… После със молива
ще сложи резолюция… И толкова!
Децата ми ще ги нахвърлят в пликове,
ония, дето ги раздават без пари във супера.
И в някой ден — разравяйки боклуците,
мангалинът ще бъде благодарен.
Поне за някакво шише ракия,
надявам се — ще струват мойте дневници!
* * *
Да бяха само папките, тефтерите…
На куката, клошарят ще набучи
(оная кука — кривата, ръждивата)
43 от моите години.
* * *
А в този циганин, откривам своят брат.
Единствен почитател, и естет, ценител.
… Пропуснах да му кажа:
— Мой духовен брат!
И както съм го мразел — него и количката,
препълнена с бутилки и картони, смрад,
и псетата изплезени край кофите,
готови да те хапят за парченце хляб…
Оказа се, че той, и мургавата циганка,
довечера, със стадото деца,
от дневниците, стихове, романите,
ще бъдат истински доволни…
Дори ще бъдат пияни от възторзите,
на някой стих, превърнат във грамаж
и част от няколко кила хартия.
* * *
Но нека е така!… Не виждам драмите!
Ще ме изтрие гумата на времето.
И мен, и теб… Кому са нужни дрипите,
червените ни връзки и медалите?…
* * *
Защото, всъщност сме излишни…
И тези вкиснати истории — трагедии
на проваленият ни… някакъв живот,
безкрайните ни блудства и компромиси
не са потребни никому, и както нас
ще бъдат приютени във боклука…
Отгоре слънцето е спряло,
и само плаче есенно капчука
над цялото ми поколение.
Не знам дали усещате? — но няма въздух.
И като уплашен плъх, по-точно — мишка
се стрелка
на всеки дребната душица
от ъгъл в ъгъл, и цвърчи и съска…
Гнездо на пепелянка.
* * *
Не станах по-добър. Не станах нищо.
Сега съм стигнал две кутии.
Цигарите ме давят сутрин.
Денят ме трови непрестанно.
* * *
Дано да пощадят, поне тефтерите…
Изписани със стихове… Във тях душата ми
все още плаче, есенните залези
отронват звън… Една камбана
вещае благост, плаха нежност…
И има много обич… Искал съм,
да ви науча да обичате красиво.
Живях така, грешах, но беше хубаво.
Защото на мангалина — бутилката
е всъщност пълна с мойто минало.
А няма бъдеще, което
да има смисъл да се сбъдне,
ако в него Бог го няма.
И нужно е красиво
да живеете, деца…
* * *
Ще бъде ден… Ще дойде пролет — чиста
И ще завали отгоре — сребърните капки
ще забълбукат весело по локвите,
където малкото дете ще цапа босо…
Когато и децата ми си тръгнат…
И там — на аерогарата, през рамото си хвърлят
със шепа пръст, превърнала се в камък…
Когато след прегръдките, сълзите,
Гласът
от говорителите ги повика за последно…
И някакъв си самолет, като чудовище ги глътне
в сребристия търбух…
И перките му завъртят се,
и цялата земя започне да се мята с тях.
… Защо ли съм живял?… Защо ли съм създал деца?
Какво ще правя, Господи?!
… Тогава, ще си взема с последните пари едно такси:
— Проклетници!
По пътя ще мълча, ще пуша непрекъснато.
В чистата градинчица отпред — пред Парламента им,
ще си разкопчая панталона, ще изпсувам сигурно…
И ще изпикая цялата погнуса.
Падат както винаги листа и дъжд се ръси.
Стеле се мъгла, и мокрите комини
дишат като старци — на кисело и бедност.
Няма впрочем нищо драматично.
Както винаги е есен, циганки — метачки
махат с жълтите метли, карат се и викат.
Движат се коли и хора бързо дишат.
А аз съм болен, знам че съм обречен.
Ще бъда в болничен халат, ще влача стари чехли,
а санитарките след мен ще шепнат нещо скрито…
Ще изтекат последни дни зад болнични прозорци,
от там ще гледам есента и двете черни врани.
И те ще ме разглеждат, и ще станем близки.
Ще късам снопчета месо от голите си нерви
и те ще ги кълват, а аз ще гасна тихо…
А после ще ме върнат вкъщи — изяден и разнищен.
Ще падат пак листа, и дъжд по мен ще ръси.
Но нищо…
Враните поне ще бъдат дълго сити.
Много път извървях… Да те срещна!
И с курвите бях, и повръщах в кръчмата нощем.
Сервитьорът ме риташе злобно и дълго,
баща ми не ме пускаше вкъщи…
Трошах с юмруци прозорци и чаши.
(всъщност — исках да забравя за всичко…)
Погледни в очите ми, разгледай дланта ми…
Много рани имам и блеснали белези…
Посегни, погали тези гноясали спомени,
погледни в очите ми, макар и подпухнали…
Прекалено набраздени вече и двете са,
ти си красива и нежна, душата ми — груба е…
Отгоре като ангели се носят
две птици, гасне тиха вечер.
В прозореца говори булевардът
все още… Скоро ще утихне.
И нежна нощ, копринена и синя
над него ще се сипне като було…
Очаквам първата звездичка
да стигна с длан, и леко — с двете шепи
да я подаря в съня ти.
От залеза до изгрева — безшумно
се плъзгат сребърните пръсти
на луната… Докосват те с много нежност.
… Такава, на която аз не съм способен.
Затова те гледам… Вслушвам се в дъха ти.
Мечтая да съм лунен лъч…
И галя със очите си съня ти.
Припадам на колене,
душата ми молитва, ти — икона.
Уморен съм от раздели…
Моля те, бъди до мене.
Ръката ми — студена… Парчета лед ли бяха
Ръцете, вплели пръсти в нея…
Моля те, бъди до мене.
Изтрий с усмивка бръчките в очите
И тъмни спомени, покрий с милувка.
Обичам те, бъди до мене.
От прозореца виждам, че враните
са всъщност — едни многоточия
изпълнили сивият лист на небето…
И блестят, отразени в локвите,
техните черни крила — като капчици.
Много валя… И в душата ми
още сълзят на дърветата капките.
Пак е красиво… Но по своему — тъжно е…
Аз съм останал, все така — зад прозореца.
Искам да бъда със теб, но от враните
все ми се струва, че има нещо не казано…
И пак заваля…
Аз те питам, навярно сред капките,
във прозореца шепнейки, драскайки,
дали ти повтаряш моето име…
Под сводовете, в храма…
Където само свещите пращят
и дигат пламък горе към небето…
Където с тиха жалост и утеха
не свалят погледи от мен светците.
Душата ми е в своя дом.
За себе си не искам прошка.
Нито ще се моля.
Прекланям се и прося чудо,
за грешния, за болния, за оня
неискащ да посрещне вечерта…
Защото те и аз — едно сме.
Иконите ме гледат кротко
зад свещите с неземна благост.
Не му купувай четките! Той има.
Понякога рисува със кръвта си,
когато пръстите му са ранени…
Не го учи на нищо — твърде прост е!
С него си говори нощем слънце,
а денем си играе със звездите.
Запазил е, макар и остарял — детето.
И още си прегръща своя Мечо.
Сготви една гореща супа.
И каната със вино дай… Но свещи — запали му!
Да бъде нежен полумрак… И тихи трели
да ронят с обич… Влюбени — очите ти.
И ето — като врана
над мен очи склопи небето.
А уж се съмна… Или нощ и ден — еднакво
се раждат и умират неразделно.
Прозорецът мъжди… И в тъмно
навън шуми и дъжд… А в мене — тихо.
Глухо…
Дали на себе си — излишен,
или на всички станах безразличен?
Като змия отровна, във душата
се плъзна лоша мисъл…
И този ден красив е!…
Събудих се с поглед в телефона.
Където някак си нелепо си се скрила.
И чакам звън, и чакам да усетя
усмивката ти, пратена по жица.
И всичко това… и телефона,
обагрят утрото като фламинго.
Усмихвам се, погалвам късче слънце
облегнато на голото ми рамо.
Ръцете ти са вятър. Летен.
Задъхан, топъл, пълен с дъх на цвете
на горска билка… Есен
в очите ми назрява… Духа хладно
от сивото небе, подгизнало от птици…
Навярно жерави… Отплуват надалече,
поели път, със това последно лято…
Във което, ти си топлината.
И нежност, слънце… И тревата
красива, сякаш от коприна
до която се докоснах…
Иде зима.
Във която ще замръзна. Със усмивка
ще се вледеня, но това не бива да е тъжно.
Защото помня, колко нежна
милувка бе, когато ме прегърна.
Измислих те. Навярно — нощем,
когато във прозореца луната, болна
от болест и от мисли, кротко плака…
Измислих те. И сигурно затова — въздушна,
лъх нежен, сияние на ангел
над мене свеждаш длан, и сякаш вятър
погалва ме по пламналото чело.
И аз съм там. И ти си там — далече.
Високо някъде, над грапавите сгради.
Останало е още малко в моя земен път.
И като мъгла ще се издигна и те стигна.
И този звън въздушен…
Акорд дълбок, разтърсващ ни отвътре,
проникващ във всяка гънка
на длан, прилепнала в дланта ти…
И твоят зов смирен, и твоята молитва
сред този храм, пред Кръста покаяние,
ме карат да повярвам,
че Бог ни благославя.
Из мокрия парк само аз скитам.
Не, още един под дъжда е заситнил,
води изплезено куче. То трепери горкото.
Под чадъра стопанинът ме изгледа накриво.
Нека се мръщи, а аз се усмихвам!
Замириса на студ и на кално, и зима.
Из локвите плува пожълтялата шума
и кръгчета правят дъждовните капки.
Аз съм измокрен до кости, но весел.
От лицето ми капките мият умора,
лоши спомени, мисли, раздели…
Ще поседна във някоя схлупена кръчма
сред продавачки на вестници и пияни бакали.
Ще пийна чай и коняк, ще послушам.
И ще тръгна пак под дъжда… Не обичам чадъри.
Поръсиха листата в парка
косите ти… Обичам да се смееш!
Сред тази есен:
— сиви облаци,
в червено
дърветата облечени… Да виждам
усмивката ти.
В алеите да скитат
сред падналата шума — твойте стъпки.
И нека да ни лаят разни кучета!
И нека ни проклинат зли очички!
Нима не бе красиво лятото,
и още по-красива — есента ни?
От взиране в тъмнината
очите ми са почернели.
А аз съм част от утрото,
от залезът, от всичко…
А то е живо.
Божествено красиво.
Благодаря ти, че те има!
И цветето в стаята повехна…
Листата му увиснаха, а днес го галих…
Мечтае то — усмивката ти сипе
над него обич, целувките ти помни
на всеки лист… И аз ги помня…
Във стаята и въздухът копнее
да бъде с теб, да гали твойта кожа
красива като кадифе… Копнея.
Да се върна, пак да те открия.
С крайчеца на пръсти да те стигна
На твоят дъх да се облегна.
Да ти разкажа колко си красива.
По чистите листа на твойта кожа,
да изрисувам тъжното си име.
Да те целуна кротко.
И после пак да си отида.
Дълбока нощ… Мастилено красива.
Отгоре, сякаш мигащи свещици
звездите трепкат, като в храм.
И някъде навярно плуват, като птици
в безкрайното небе, безплътни сенки
на ангели и феи, на влюбени душите…
И аз се взирам да ги видя, сещам — вятър
шуми в дърветата, нашепва твойто име.
И вместо ангели, представям си — до мене
си ти — усмихната и гола. Толкова красива.
С ръка погалвам свойто тяло.
И чувствам как отгоре — фея
една, в нощта ще ме отнесе при тебе.
Дали на прага, миг преди онази зима
да покрие за последно, косите ми във бяло,
и леденият вятър да свие моите устни,
ще мога пак да те открия?…
Да бъда пак задъхан, да ти купя цвете
И там — под пролетния дъжд, на спирката да чакам,
да видя цветния чадър, и ти да бързаш…
Под стъпките ти локвите да станат цветни,
и аз да сещам мократа ти длан в дланта ми…
Тогава — под дъждът, цветя ще никнат по паважа
и релсите на бързия трамвай ще станат струни.
Когато ги докосна — като арфа,
ще ронят звън очите ти, ще бъдем толкова млади…
Дори за миг, дори за ден, преди да дойде зимата
Ще вали пак, прежуря увиснало слънцето.
И птиците нервно летят, тежи въздухът, пълен с демони.
Събират се облаци, космати и зли като кучета.
Не ми стига дъхът, в гърдите пулсира и стене
до болка сърцето ми.
Очите ми блъскат в небето, като врабче — във прозорецът.
Без да мога да спра, все вървя, а като чаша
са празни посоките.
Ти си до мен, а това е чисто и хубаво.
И ме научи по своему, да обичам и живота, и себе си.
Миг преди краят, ме накара да се страхувам от него.
Да можех да си тръгна — хей така — внезапно.
С усмивка на хлапак, заварен да се милва.
Смутено да се вдигна, да падне чаша с вино.
Жена ми да ме гледа, а аз да и намигна.
Зад мен да блъсна стола, нарочно — да се счупи.
Стопанката да ахне, а аз да и подсвирна.
И всички да замлъкнат, една жена да писне,
а аз да и опипам закръгления задник.
Да бъде неприлично, да стане страшна свада.
Жена ми да припадне, мъжете да политнат.
А аз да се усмихвам и кротко да си ида.
По — звучно от псувня, вратата да затворя.
И вече да ме няма… Да тракат колелата
на онзи влак случаен, в движение ще сляза.
Като каната отсреща — празна,
сред фасове и дим, и женски кикот, пияна
душата ми мълчи, а вънка се разсъмва.
Посрещнах утрото… не съм го срещал. Тука
пак пих, димях и май че плаках… Съмна.
И пак посягам — кана вино, келнер! Нека!
Със първите петли е тръгвал моя дядо
на нивата — да рови във земята с пръсти.
Наздраве, дядо!… Ето ти земята!
На гроба ти расте трева и няма кръст, кандило.
А аз съм тук… Аз и кана вино.
И няма нищо хубаво… И нищо грозно.
Не съм поет, брадясал и отчаян,
не съм бунтар, не съм герой… Наздраве, дядо!
Мечтая баня, топла супа, нежност…
… Сервитьорът се прозя и ме погледна.
От изгрева до залеза… Излишен
на себе си, а няма кой да питам.
Друго,
освен изкаляните улици и кафенето,
препълнено с чаши, дим и непознати,
нямам.
Пропука се челото,
от взиране, и погледът ми търси…
Все търси… Търси ли те още?
Очите ми са кротки вече, като псета
превити на кравай, под масата
в краката
на пияните бакали; залъци, усмивки
се ръсят… Мазни са ръцете,
и колко лепкаво е всичко обещано…
А подът е студен и безразличен.
И аз съм там, макар и да ме няма.
Защото аз отдавна съм си тръгнал.
Останаха на пода, старите обуща
едно палто и няколко стотинки.
С които ще даря на ъгъла просяка.
И после — чист и гол, ще мога да си ида.
След мен бакалите ще викат възмутено.
Вечерта припада, пръска ситен дъжд —
премръзнал, ветровит, бездомен.
По сградите, край този кръстопът,
една след друга — лампите, реклами
присветват, а отсреща — светофарът
намига като уличен гамен.
Прегърбени от вкисналия ден
и мокрите чадъри бързат хора.
Изкаляният и премръзнал автобус
с погнуса ги повърна на паважа.
Бездомникът, отдавна вече пиян
на спирката ги среща със усмивка.
А аз не бързам, нямам и чадър.
Дано бездомникът да се смили накрая.
Да ме подхване кротко под ръка
И ме отведе на топло в свойта къща.
Тази сутрин паркът е мокър и тъжен.
Само свраки се разхождат из него.
Пейките са потъмнели и мокри — сълзите
на разлюбени влюбени и жални несрети.
Аз дойдох, а какво ли намирам в алеите?
Не получих покой на нощта под одеалото.
И кафето не пих, сутринта бе сприхава.
Скрих се на завет, под дървета, край храстите.
Само крадливите цигани се вглеждат в лицето ми
питащо.
Изморих се от ходене, а алеите — пусти са.
Свраки и врани спорят със мене прегракнало.
Газя из локвите, горчи от цигарите.
А небето над мен, раздира корем по дърветата —
бременно, тежко — ще проплаче след малко.
Аз вървя, не намирам покой и излишен съм.
В парка е пусто без тебе.
Клавиш на пиано…
Докоснат с дъх, погален с пръст.
Акорд!
И стон… Въздишка… Вино
с отблясъци от свещ… Красиво.
Очите ти във полумрака
излъчват нежност… Голотата
на двете ни тела… Водата
във ваната издига пара…
Мъгла и топлина. И много тихо
дланта ти ме докосва… Звън на чаша.
Свещта рисува сенки по стената.
И сякаш ангели летят над нас и гледат.
И както аз, и те ти се прекланят.
Цяла нощ валя. Драска по стъклото,
като малко пале, хвърлено навънка.
И аз не спах. Преброил съм всички капки
и всеки стон на улицата пуста.
Мечтая си за теб. Мечтая си до болка.
А вън е вече светло, сиво утро, мокро.
Прозорецът е набразден от ситни капки.
Докосвам ги с длан и в тях откривам букви.
Изписано е името ти там.
И пак вали. Небето слязло ниско
навън, шепти, повтаря, шушне…
Мъгли, ръми… Притиснат до челото
прозорецът е мътен от дъха ми.
Да погаля тялото ти, с тялото ми…
Искам!
Да бъде плаха нощ, в прозореца луната
— светилник блед, да ръси млечни сенки
в косите ти, и тихо да гадае
къде се плъзгат устните ми… Стон, въздишки
да пълнят с нежност тъмнината…
Сред която ти си толкова красива.
Над покривите, близо до звездите
домът на ангели е… Феите прозрачни,
на сребърни цигулки свирят…
И там е от кристал и музика — небето.
И пръстите докосват много леко
една със друга — дланите… Душите
на влюбени витаят и копнеят
да бъдат чисти и прозрачни.
Там звън и кротост на камбани
ще следват всяка наша стъпка.
Протягам леко длан, и нека
да се приберем в дома ни, скъпа…
Отлитам… Като птица
нагоре в бялото небе.
А там ме чакат музика и нежност.
Където ще съм ангел аз.
И когато се превърна в същност,
ще мога да се връщам пак.
… Децата ми ще бъдат будни,
а аз ще чакам да заспят.
За да ги целуна в съня им…
Приживе някак не успях.
Все по-голяма нежност изпитвам към тебе…
И не знам… Все по трудно намирам,
как да разкажа… Ти си порцеланова чаша,
която докосвам със устни.
И се страхувам…
Защото усещам — дъхът ми
как, може би, ще я счупи…
Като пролетна трева си нежна.
Невинен цвят, от слънцето погален
разцъфва твоята усмивка…
В очите ти очите ми се вглеждат.
Вятър
да беше моята ръка, по тебе да се плъзга,
да можех с дъх, без допир да те нарисувам…
Защото аз съм стон, защото съм въздишка
и мога да те нараня… А ти си толкова нежна.
И аз съм ти. И ти си аз… Акорд.
Откъснат стон. Задъхване. Оркестър.
Дълбоко в теб. И ти си в мен. Проникване
и тласък… Таванът в сън. Стените вън
са всъщност вътре. И няма кой, и няма как
да спре възторженият шепот…
След това покой. В телата — зной.
Крещи от щастие, една целувка.
Ще бъде слънчево и чисто… Клони
над нас ще се протягат, ще искам да ни галят
и ще ни поръсва сняг… Катерички малки
след нас ще ситнят, стъпките ни водят
из пустите алеи… Ще бъде хубаво и бяло.
Ще галя твойта длан, очите ни — горещи
ще пърлят по лицата ни, в сърцата ни огньове…
Под някой бор, величествен и влюбен
ще те погаля по косите и целуна.
Под устните ми, сещам колко
всъщност ме обичаш… Кожата настръхва,
и гърдите ти копнеят ласка…
Но не е това!… Очите ни се вплитат,
и рони звън една камбана
в църквата… Където няма
ни свещи, нито от амвона
не иска никой да ни благославя…
А ти са там, сама — икона.
И все пак светът е красив, и небето е пълно със птици.
Диша зимата — вятърът носи снежинки,
те си играят с враните.
Някъде кучета лаят — навярно за нещо са весели.
И не молят за хляб, за къщурка и топличко.
Все пак знам — нямам, не намирам във себе си силата
да отворя прозореца, да подсвирна,
да взема със шепи от слънцето
и сякаш е топка от сняг, да посегна и хвърля по бабата
дето долу примъква измръзнало чантата,
с мизерия пълна, с лук за обяд и със грижата…
Ех, бабо — засмей се! Виждаш ли малките
дето направиха Снежен човек — и той — смешен е
с нослето от морков… Погледни! — той маха ни
със ръка от метла, и е влюбен във зимата.
Дори да не мога да стана, да видя — светът е красив!
И небето е пълно със птици и снежинки свободни.
Да можех някъде на топло
ръце да сгрея, в топлото огнище
да вдига пара вряла супа…
С бутилка вино, тъжна песен
да мрънка в ъгъла брадясал скитник.
И аз да се превия, да се свия като куче
на пода, на дъските, под масата на завет.
И никой да не вика, да не тропа с обуща
по мен… Дано не ме ругае,
че очите ми ще кротнат като болни птици.
Че аз ще бъда сит, на топло, че е тихо.
Че дръзнал съм да спя, дори и да сънувам,
че някак съм човек… Да бъде топло, много искам.
Ръцете ми ще пожълтеят…
Ще сипят сгърчени листа дърветата.
И толкова хрупкава — пръстта
ще бъдат нежно прислонила ме.
И ти ще идваш… Мисля си,
ще бъдеш с черна шапка, както в книгите
И вятърът смирено ще преде
къдели сребърни в косите ти…
И там, на завет — сам самин
ще ти нашепвам неродени стихове.
И ти ще си отиваш без сълзи.
Дърветата ще се склонят над теб
и с моите ръце ще те помилват.
Дъжд, или повече сняг… Сред блестящите локви
скитат клошари, аз ги гледам и тъжно е.
Все вали, сякаш кал от небето
се сипе и цапа прозореца… Не виждам далеко.
Или очите ми станаха мътни.
Аз съм стар, уморен, и цигарата мачкам умислено.
Капките драскат в стъклото, и е тихо, безсмислено
Вънка светът е такъв — по неделному — простичък.
Размахват ръкави пранета, и пияни клатушкат се.
Две момчета се целуват на ъгъла… тръгнаха,
вплели длани в едно, като истински влюбени.
Прекръсти се бабата с кучето, кучето мокро е
изпика се смирено до храста, аз го гледам и скучно е.
Нека вали… да е скръбно, изкаляно.
Мачът гледат мъжете и псуват ракиено.
Край децата се нервят жените.
Мокро и сиво е.
Аз съм бял и добър
щом със болка се вглеждам във локвите.
Елате безнадеждни, унижени, скапани!
Елате в сива сутрин гладни и премръзнали.
Повлекли грижите и болести със дрипите
— ония, пълни с въшки, черни от въздишките.
Елате скитници, бездомници и пияници!…
Ще ви прегърна и ще плачем като братя.
Ще ви нагостя със канче вряла супа.
И после през прозореца ще викаме.
Ще викаме продрано като звярове.
Стражарите ще ни обесят заедно.
Дъжд е валяло…
И от белия сняг
не е останало нищо.
Кучета газят в калта
и пикаят по мътните локви.
В мен — кокичета няма.
И не трябват. Пролет няма да има.
* * *
Гледам света през прозореца.
Жалко.
Не целунах жена си. Децата
грабнаха своите чанти сърдито
и отидоха нещо да учат…
След всички заключих вратата.
Поне днес трябваше да е снежно и бяло.
* * *
Разлиствам дните си, като тетрадки.
Защо ли толкова много съм изписал?
Сред пожълтелите от влага листи
разчитам само тъжни думи.
И хора — някогашни, близки
ги виждам… Днес не са до мене.
Отишли са си… Аз ли съм си тръгвал?
И после… Ето ми самичък.
* * *
Да имах сили… Или малко вяра,
във храма да отида, да запаля свещи.
Приятел да повикам, пък дори и пияни
да се посмеем, после и да плачем.
А то… Навънка — черно, кално.
Примигва и ехидно светофара.
На масата лежи и дебне хищник.
След малко ще забие зъби в моите вени
бръсначът — свит, готов да скочи.
* * *
А днес поне, да беше чисто, бяло…
Да ръси сняг, в прозореца ми птички
да кацат, аз да ги нахраня
с хляб и обич, те да отлетят накрая
по своему доволни. Безразлични
че днес съм тука, утре — няма…
… Умирането не е сцена
и не е нужно публика да ръкопляска.
* * *
Измих и пода, хляб съм купил…
Да върша друго вече няма.
Ще попуша няколко цигари.
Ще си поплача сигурно, ще трябва малко време
да спра да дишам толкова силно…
Бръсначът не понася репетиции.
Защото много точно трябва да прережа
с живота свързаната пъпна връв.
… Сняг дано завали.
Погребението да е чисто и бяло.
Като бяла перушина
облаци се къдрят на къдели.
Синьо е, и чисто е небето
плъзгат се по него птици.
Слънчево и заснежено.
Тихо е във тази сутрин.
Клепнало уши, се ситни псето.
Мръзнало е под луната.
Цяла нощ го гледах — скита.
Душеше навярно по следите
дето са оставили звездите.
Заедно посрещнахме небето.
Мокро е стъклото от дъха ми.
Молех се за теб, и за съня ти.
С кучето сме вече близки
шепнахме си нощни тайни.
Ще пристъпиш бавно…
Жаравата ще те очаква.
И кървав ще е всеки пламък.
Но аз не съм при теб.
В ръцете ти — иконата,
ще бъде с облик на светец…
Но не и с мен.
И нега да е огнен огънят!
И нека да гори, и нека чисти — гнилото!
Пиян ще бъда, когато в кладата,
до тебе ще достигна — пламнал целия,
с горяща длан… Дано да те достигна!
И там — сред огъня,
сред много болка,
писъци,
разнищване…
Със тебе ще се разделим.
Ще се стопи снегът. Все някой ден
ще дойдат щъркели.
И първите цветя ще бъдат бели.
Небето ще се извали и ще поникнат облаци
И може би ще бъда жив, ще седна в парка
на пейката под цъфналите клони.
Децата ще изпълнят люлките
със смях и шарени балони.
Ще бъде многоцветно, както никога,
и топъл вятър ще разнасят птиците.
А може би не ще изпратя зимата.
Снегът ще ме покрие скоро целия.
Косите ми са бели, а брадата ми
Е вече цяла заскрежена… И студено е.
И знам… Ще заплачат и ще псуват хората,
когато ме погребват ще е снежно-ледено.
Но нищо!… Когато се стопи, и пръкнат жабите
по гроба ми ще кацат щъркели.
Като задъхани коне, пръхтящи, потни
сезоните препускаха и ето — пръскат бяла пяна
дърветата, миришещи на страст, и сякаш първа младост
опитват трепети и нежни ласки.
И въздухът е чист, проплаква дъжд и сипе благост
над влюбени момичета — цветя във парка
разцъфнали в измокрените пейки.
И всеки стрък е жив, треви се любят, дишат, страдат.
В очите на една невинна птичка
надникнало сред сплетените клони
съдържа се началото и края.
И беше слънце, бяха бури, сняг, и ето — вяла,
уморена, стара, белокоса баба
при мен приседна, трепкаща десница
едва прикрепя дървената тояга.
И дълго време, потна, запъхтяна
едва намери сили тихо да ридае
за нещо недочуто, което зная…
И после пак да замълчи.
Ето — залез, огнен като злато,
ръждив покрая, сякаш жива рана.
Внезапно облаци откриват небосклона
и става тихо, кротко, ясно,
спокойно, както е красив покоят…
За миг изправен, нежен вятър духа
и милва с длан напуканото чело.
Усмихнат, благ, и без да се покая,
пристъпвам… сетна стъпка правя.
Високо враните за сбогом грачат.
Зад мен старицата се кръсти, благославя.
И пада непрогледна нощ.
Накрая.
Под угрозата на пистолета,
допрян от утрото, направо във челото,
какво си мислиш — правя? — Нищо!…
Оставям се на стиховете, които
са писали мнозина самоубийци…
И си представям… После се проклинам!
… Не мога даже тока да си плащам!
Не искам мъдрости да слушам!
Красиво е… Красиво е небето
и птиците… Достигнал съм далеко!
В онзи мир, където има само обич,
и музика, и щрихи от картина…
Дори и данъчните служби да ме търсят
не могат — няма го адреса!
А аз съм вече ангел… няма ме… За тебе,
оставих пейката във парка-поща…
Когато си отида, ти — пиши ми!
Ще идвам вечер… Със листо от есен
ще ти отвръщам… Пък макар — и с песен.
Ще вали… Приклекна отгоре небето
черно и сиво, рошаво, диво и страшно.
Птичи ята неспокойно се стрелкат
нагоре-надолу, търсят скритото слънце.
Клатят дърветата изгорелите клони
и се сипят листа… май есен приижда.
Ето че лъхна — мирише на мокро и буря
проблесна, но няма го още гърма.
Тичат на някъде угрижени хора,
даже пъстри цветя — чадъри се зърват.
Вестник разлисти страници шумно
празната чашка ги прегледа набързо.
И пак полетя… Лавнаха псета и бебе
От количка проплака… Дядо един
тегли след себе си малката внучка.
Тя пък се дърпа за своята кукла…
Прах и листа… направо вихрушка! —
вдигат се горе, а после се сипят.
Притъмня… прогърмя.
Ей сега ще закапе!
Усмихнат очаквам дъжда
седнал на малката пейка.
Ще бъде красиво… Все някога!
Вън ситно вали, и е мокро, и хубаво.
Дърветата капят, ръсят листата си…
От жълтата шума ще поникнат кокичета.
И от нас, и от всичко… Ще нарисува художникът,
все някога — една топла и светла картина…
Нима съм излишен?! — Че отгоре, над гроба ми
ще пораснат красиви, червени лалета.
Един влюбен ще ги подари на любимата.
И това ще бъде много красиво.