Танцьорката от Идзу

Ясунари Кавабата
Елегия

Какъв тъжен обичай имат хората — да разговарят с мъртвите! Но още по-тъжно е това, че човек и след смъртта си продължава да съществува в съзнанието на другите такъв, какъвто е бил приживе.

„Съкровена същност на елегичната поезия е да открива сходството между човешката съдба и съдбата на растенията…“ Забравила съм името на философа, изрекъл тези думи, не зная дори началото и края на неговата мисъл, затова ми е трудно да съдя каква е същността на растенията — дали в тях не е заложена някаква по-дълбока сила от това, да се раждат и повяхват? И сега, когато съм обаяна от очарованието на елегичната поезия на будистките сутри и разговарям с вас — мъртвия, бих искала да се обърна по-скоро към алените цветове на ранно цъфтящата слива, а не към вас такъв, какъвто бяхте в живота. Защо да не си измисля чудна приказка и да си представя, че вие сте се въплътили в алените цветове, разпръснати около мен? Но защо непременно познати и близки за мен растения? Защо да не бъдете чуден цвят от незнайните планини на далечни земи? Бъдете такова цвете и аз ще разговарям с него, защото ви обичам, както и преди… Искам да си представя тези далечни планини, но не мога, не виждам нищо, усещам само аромата на цветята в моята стая.

Само че това е мъртъв аромат!

„Ха, но аз не бива да роптая“, помислих си и ето, че се разсмях.

Знаете ли, аз никога не съм обичала парфюмите. Помните може би онази нощ — оттогава са изминали вече 4 години, — вашата брачна нощ. Аз си бях у дома и изведнъж ме облъхна остър аромат. Почувствувах се смутена от разливащата се по голото ми тяло чужда за мен миризма. Главата ми се замая и за миг загубих съзнание. Точно в този час, в първата нощ на своето сватбено пътешествие, вие сте пръскали върху бялата постеля в хотелската стая парфюма на вашата съпруга.

А аз нищо не подозирах — вие избягахте, оженихте се тайно от мен. Узнах за това много по-късно, но в онзи час на нощта нищо не знаех.

Дали потопен в аромата на брачното ложе, не сте поискали прошка от мен? Дали случайно не сте си помислили какво би било, ако на мястото на младата ви съпруга бях аз?

Европейските парфюми са силни, острият им аромат е прекалено „земен“.

Тази вечер у дома се събрахме пет-шест мои стари приятелки. Започнахме да играем карута^[1], но нещо не ни спореше: дали защото новогодишните празници вече отлетяха, или защото бе късно да играем на карута — всяка от нас бе на възрастта, когато жената има съпруг и деца. От собственото ни дихание в стаята изведнъж стана прекалено душно. Дори ние самите забелязахме това. Баща ми запали китайски благовония. Въздухът стана по-свеж, но унинието не се разсея. Сякаш всички бяха в плен на собствените си мисли.

Спомените са нещо удивително красиво и аз съм убедена в това.

Представете си обаче какво би се получило, ако четиридесет-петдесет жени се съберат в една стая с много цветя и се отдадат на спомени. Цветята навярно ще увехнат. И не защото в съзнанието на тези жени е изплувало нещо неприятно. Просто в сравнение с бъдещето миналото е много по-осезаемо и реално.

Размислих се за такива твърде странни неща и си спомних за мама.

Като малка ме считаха за дете-чудо. Всичко започна с играта на карута. Нямах и пет години и не знаех една буква нито от катакана, нито от хирагана. Но веднъж в разгара на играта мама неочаквано ме погледна и попита:

— Тацуе, ти винаги кротко ни наблюдаваш. Може би вече си научила играта, а? — после тя ме погали по главата и продължи: — Ела, опитай. Току-виж си отгатнала. Изтегли поне една карта.

Възрастните веднага ми направиха място, отдръпнаха се и се вторачиха в мен, безпомощното дете. Всички ме гледаха с любопитство.

Моята дребна, по-малка и от картата ръка се отпусна съвсем спокойно върху най-близката до мама карта.

— Тази ли, мамо? — попитах наивно и я погледнах.

— А! — първа възкликна учудено мама. След нея заахкаха и останалите.

— Но това е чиста случайност — каза мама, — та тя още не знае буквите.

Но след случилото се гостите вероятно в знак на уважение към мен преустановиха играта. Четѝцата се обърна към мен и започна бавно да ми чете написаното върху картите. Аз опитах с още една карта и пак улучих. Изтеглих още и още и всеки път познавах, но не разбирах нито един от написаните върху картите стихове, макар и да ми ги прочитаха. Не знаех наизуст нито един от стиховете, не можех и да чета, но винаги отгатвах. Насочвах спокойно ръката си към някоя карта, а друга една ръка — ръката на мама — галеше косата ми и моята душа преливаше от радост.

Слухът за моите способности се разнесе мълниеносно. И вече винаги пред гости у дома или когато отивахме някъде с мама, аз играех на карута. Тази игра бе станала символ на нашата обич с мама. Постепенно започнах да проявявам още по-чудновати способности.

А днес, макар че вече зная наизуст стиховете от „Хякунин-ишшу“^[2] и разчитам написаното върху картите, аз играя много по-лошо, отколкото като дете, когато някаква незнайна сила движеше и ръководеше моята ръчичка.

Мама… Днес споменът за нея ми е противен като европейските парфюми. И причината сте пак вие. Мама не ви оставяше на мира, не преставаше да търси доказателства на вашите чувства към мен.

А доказателства имаше прекалено много. Може би тъкмо затова вие ме изоставихте, макар че любовта ни бе огромна и взаимна.

В онази нощ, когато далеч от вас аз внезапно бях обляна от аромата на вашето брачно ложе, в моята душа се затвори една врата.

След смъртта ви нито веднъж, аз нито веднъж не съм виждала вашия образ.

Нито веднъж не съм долавяла вашия глас.

Крилете на моя ангел се счупиха. Защото не желая да се възнеса в света на мъртвите, който обитавате вие. Не мислете, че се противя да напусна живота. Заради вас спокойно бих се разделила с него, стига да можех да се превърна в стръкче полско цвете. Тогава още утре бих ви последвала.

Аз казах: „Този аромат е мъртъв!“ — и се разсмях. Над какво ли? Над своята неприязън към изкуствените аромати — източните благовония обикновено свързвам с погребения и будистки служби. Над двете приказки за аромата, които неотдавна прочетох в две различни книги.

Първата приказка се съдържа в сутрата „Има“. Ето какво се разказва в нея: „В «Страната на благовонната» растели чудновати дървета и всяко си имало свой особен аромат. Под дърветата сядали мъдреците. Те вдъхвали техния мирис и постигали истината. А истините били толкова, колкото и ароматите.“

Ако непосветеният прочете учебник по физика, ще му се стори вероятно, че цветът, миризмата и звукът са явления от еднакво естество и се отличават само по това, че се възприемат от различни човешки органи. Какво странно, щом като и учените са склонни да създават правдоподобни теории като например тази за сродството на душевната сила с електромагнитните вълни…

… Живели някога двама влюбени. Мъжът много пътувал и пощенският гълъб разнасял непрестанно писмата им. Каква сила е движела гълъба през огромните разстояния помежду им? Влюбените вярвали, че това е силата на любовта, която се излъчва от техните писма… Казват, че се срещат котки, които виждат привидения… А често пъти животните предчувствуват съдбата на човека по-остро от самия него. Струва ми се, че съм ви разказвала как баща ми загуби нашия английски пойнтер по време на лов в Идзу. На осмия ден той се завърна съвсем измършавял и изтощен — никога не приемаше храна от другиго освен от господаря си. И все пак какво бе направлявало това куче от Идзу до Токио?

В сказанието за „Страната на благовонията“ мъдреците опознават различни истини под въздействието на един или друг аромат. Не ми се вярва това да е само един красив поетичен символ. В сказанието на Реймънд в „Страната на духовете“ духовна храна за хората са различните цветове, тъй както и мъдрите обитатели от „Страната на благовонията“ подхранват сърцата си с ухания и аромати.

Младши лейтенант Реймънд Лодж бил най-малкият син на сър Оливър Лодж. През 1914 г. той постъпил като доброволец в армията и бил зачислен във Втори южноланкширски полк. Оттам го изпратили на фронта и на 14 септември 1915 г. при щурма на хълма Фуше Реймънд бил убит. Наскоро след смъртта си Реймънд предал с помощта на медиуми (госпожа Ленард и господин Питърс) подробни сведения за „Страната на духовете“. По-късно баща му — професор Лодж — систематизирал тези сведения в една книга.

В госпожа Ленард се вселил духът на индийската девойка Фида, а в господин Питърс духът на стария италиански анахорет Мунстоун. (Затова медиумите говорели развален английски език.)

Реймънд, който обитавал третия кръг на „Страната на духовете“, се отправил един ден към петия. Там той видял величествен дворец, изграден от нещо подобно на алабастър.

Вътре белоснежното здание преливало като дъга. На една страна сияела червена светлина, на друга — синя, а в самия център — оранжева. При това цветовете не били резки въпреки ослепителното сияние, а, напротив, изглеждали удивително нежни. „Откъде ли се излъчват тези цветове?“ — помислил „господинът“ (така наричала Фида Реймънд) и се огледал. И тогава видял, че широките прозорци са с различни по цвят стъкла. Духовете на мъртвите се движели във вълните на светлините. Едни избирали розовия, други синия. Имало и такива, които се потапяли в оранжевия и жълтия. „Защо правят това?“ — недоумявал господинът. Но веднага му обяснили: розовият цвят е цвят на любовта, синият е лечител на душата, а оранжевият е цветът на мъдростта. Всяка душа се насочвала към желания цвят. Обяснили му също, че хората на земята още не разбират същността на светлината и цветовете, но и те все някога ще проумеят силата на ефектите на цветовете.

Може би сега вие се смеете. Но нали ние украсихме спалнята си тук на земята, като използувахме цветните ефекти. А и психиатрите са на мнение, че цветовете влияят на нервната система на човека, нали?

Реймънд разказал още една приказка — приказката за миризмите. Тя била също тъй наивна както приказката за цветовете.

… Ароматът на увехналите цветя се възнася на небето и там от него се раждат съвършено същите цветя като на земята. Изобщо всичко в „Страната на духовете“ възниква от мириса на земните неща. И наистина, ако се съсредоточим, може би ще успеем да почувствуваме, че всичко, което умира и се разлага, има своя специфична миризма. Съвсем различна е например миризмата на увехналата акация от тази на изсъхналия бамбук. Гниещото ленено платно издава една миризма, разлагащото се сукно друга. Тъкмо тези мъртви миризми се отправят на небето и там от тях се раждат хора, растения и предмети — съвършени копия на земните.

… Душата на човека не отлита от тялото изведнъж, а много бавно и постепенно. Нейният аромат се възнася на тънички като копринени нишки струйки, от които там горе, на небето, лека-полека се изгражда духовната плът на човека — съвършено подобие на земното му тяло. Така и в отвъдния свят човек остава такъв, какъвто е бил на земята. И в тялото на Реймънд не се променила нито частица по време на това тъй сложно превъплъщение, не паднала дори и мигла от клепачите му, дори и зъбите му, развалени и прогнили на земята, станали здрави и красиви.

В задгробния свят, в „Страната на духовете“ всички слепи проглеждат, всички куци прохождат. Там живеят същите като на земята коне, котки и птици, издигат се същите тухлени къщи. А от аромата на атмосферата или от незнайните есенции, които се получават от мъртвите миризми, се появяват цигарите, уискито, газираната вода. Има дори цигари и уиски — много примамливо, нали?

В „Страната на духовете“ децата продължават да растат и да се развиват. Там Реймънд се срещнал със свои братя и сестри, напуснали преждевременно земния живот. Те били вече големи — юноши и девойки. Реймънд бил поразен от духовната им красота — земните пороци нямали власт над тези създания. А най-прекрасна била една от сестрите му, приела омайния образ на девойката Лилия, в одежди, изтъкани от светлина с лилия в ръка… Как ли би ги възпял поетът?

В сравнение с „Божествената комедия“ на великия Данте или с ада и рая на гениалния мистик Сведенборг разказите на Реймънд за „Страната на духовете“ звучат наивно и са сякаш плод на детско въображение. Но мен не ме вълнува дали те са правдоподобни. Пленява ме тъкмо тяхната очарователно наивна приказност. Самият професор Лодж едва ли е вярвал на тези сведения за задгробния живот, той просто беседва с покойния си син, опитва се да даде своеобразно доказателство за безсмъртието на човешката душа. Професорът е посветил тази книга на милионите жени — майки и съпруги, загубили своите близки в голямата Европейска война. Чела съм наистина безброй разкази за връзките със задгробния свят, но никога не съм попадала на нещо, което тъй убедително да внушава безсмъртието на духовното съществуване. Не зная, може би сега, когато смъртта ме разделя с вас — моя любим, аз би трябвало да потърся утешение в тази книга. Но вместо утеха откривам само една-две забавни приказки.

Колко земни, примитивни и вулгарни са представите на европейците за задгробния живот. Данте и Сведенборг са гении, но могат ли да се сравняват техните описания за отвъдното с великолепните илюзии за онзи свят, който откриваме в будистките книги. Истина е, че и източните философи често отбягват този въпрос. Конфуций е писал: „Още не съм успял да вникна в тайните на живота, а как тогава да проумея тайните на смъртта?“ Но намирам все по-голяма утеха в някои будистки сутри, които звучат като ненадмината фантастична рапсодия за двата свята — този и отвъдния. Тези сутри са за мен най-прелестната елегична поезия.

В задгробния свят Реймънд среща индийската девойка Фида, чийто дух се вселява в госпожа Ленард. Защо тогава Реймънд говори с неописуем възторг за срещата си с Христос? Защо в небесния свят той не се среща и с Шакя Муни? Защо не разказва за онзи приказен отвъден свят, описан в будистките сутри? Има една такава будистка проповед. След като всички живи преминат през петте кръга на преосъществяванията в течение на стотици и хиляди вечности и изживеят неизчислими раждания и кончини, всеки за всекиго, някога и някъде е и баща, и майка. Всички мъже на света са любящи бащи, всички жени — страдащи майки.

Да, страдащи майки, така е казано.

И още: бащите са любящи благодетели, а майките — страдащи благодетелки.

Може би е неразумно йероглифът „хи“ да се тълкува просто като „страдащ“, но според будистката философия майчинското милосърдие превъзхожда бащинското.

Навярно добре си спомняте какво се случи, когато почина мама, как се учудих, когато ме попитахте неочаквано:

— За майка си ли мислиш?

Дъждът бе спрял, премахнат сякаш с магическа пръчка. Наоколо стана пусто и чисто, целият свят грейна, озарен от лъчите на ранното лятно слънце. През прозореца се виждаше как лека мараня се стеле над зелената морава. Слънцето бавно се спускаше на запад. Аз седях на коленете ви, зареяла поглед в далечината — дъбравата насреща изглеждаше ярка, а контурите й бяха сякаш очертани с по-тъмна краска. Изведнъж в края на моравата се появи някакво бледо сияние, сякаш отражение на залязващото слънце върху стелещата се мараня. Оттам се зададе мама…

При вас живеех против волята на родителите си. Но като видях мама, не изпитах капчица срам. Бях силно удивена и понечих да се изправя. Ала мама само стисна с лявата ръка гърлото си, сякаш да спре напиращите думи, и изчезна.

Рухнах върху коленете ви, и тогава вие ме попитахте:

— За майка си ли мислиш?

— И вие ли видяхте?

— Какво?

— Мама. Тя беше ей там.

— Къде?

— Ето там.

— Не, не съм я видял. Да не се е случило нещо с нея?

— Да, тя умря. Дойде да ми съобщи.

Тръгнах си веднага и се завърнах при баща си у дома. Не бяха пренесли тялото на мама от болницата. Дори не бях разбрала, че тя е боледувала, толкова рядко поддържах връзка с близките си. Починала от рак на езика. Дали това не беше искала да ми покаже, когато стискаше гърлото си? Издъхнала бе точно в онзи миг, когато се появи като видение пред мен.

Мама бе от онези истински „страдащи майки“, но дори и за нея аз никога не съм отправяла молитва пред олтара на празника Урабон. И никога не съм се опитвала чрез медиум да беседвам с нея и да чуя нещо за отвъдния свят. Бих предпочела тя да е младо дръвче от далечната дъбрава, с което да мога да си говоря.

Навярно душата, която претърпява безконечни раждания и кончини, е неспокойна и страдаща. Нали и Шакя Муни учи човешкия род да се изтръгне от кръговрата на преражданията и да постигне покой в Нирвана. И все пак, струва ми се, че няма на света сказание, в което да са „втъкани“ по-чародейни мечти от учението за преражданията. Това е най-красивата елегия за любовта, създадена от човека. Тази вяра съществува в Индия от времето на ведите и навярно тъкмо в това е духът на Изтока. В гръцката митология също има светли митове за цветята, в които се превъплътява човешката душа. И изобщо на Запад легендите за прераждането на човека в животни и растения са повече от звездите на небето. Да вземем например песента на Гретхен в затвора от „Фауст“. В нея се казва, че след като я убили и закопали, тя, Гретхен, се превърнала в птичка. И все пак още мъдреците в древността и учените днес, всички, които размишляват върху тайните на живота и смъртта, величаят човешката душа и вечно пренебрегват душите на растенията и животните. В продължение на хиляди години човекът най-безразсъдно е крачил по познатия и утъпкан път, без дори и през ум да му мине да се отклони, да се огледа наоколо. Може би тъкмо това е причината за самотата на неговата душа, която блуждае сам-самичка в една безбрежна пустиня. Но рано или късно човекът ще проумее истината, ще се обърне и ще поеме обратно по извървения вече дълъг път.

Сигурно ви е смешно, нали? Ще започнете да твърдите, че се връщам към пантеизма на древните народи и първобитните племена? Но нали учените, изследвайки всичко онова, от което е съставена материята, все повече се задълбочават и техните търсения и опити внушават мисълта за кръговрата на онова нещо, от което се състои целият материален свят. А нима идеята, че мирисът на всичко, загубило форма на земята, създава материята в отвъдния свят, не е само символичен химн на научната мисъл?

Защо, след като основният елемент на материята и нейната енергия са неразрушими, в младия живот на едно непросветено момиче можа да се сломи енергията на вечно търсещата душа? Не доказва ли това, че душата е само термин, обикновено прилагателно, отнасящо се до енергията, която преминава през всички земни и небесни създания?

Теорията на безсмъртието на душата отразява привързаността на живите хора към живота и към мъртвите. Тъжна илюзия е да се вярва, че в задгробния свят душата е носител на личностните белези на земната душа. Да вярваш, че земната същност на човека с неговата любов и неговата омраза се запазва в задгробния живот, че, макар и разделени от смъртта, родители и деца остават родители и деца, братя и сестри продължават да съществуват там като братя и сестри, както и в цялостната представа на западната цивилизация за света на мъртвите като подобие на земното общество, в което се възвеличават единствено човекът и неговата привързаност към живота, всичко това навява у мен безутешна самота.

Вместо в призрачно видение, бих искала, когато умра, да се превърна в бял гълъб или в стръкче анемониев цвят. Колко безгрижно и спокойно бихме живели тогава!

Още в школата на Питагор в древността са смятали, че душите на грешниците се вселяват в зверове и птици и изпитват техните животински страдания.

На третия ден след разпятието на Христос, когато все още кръвта по кръста не била засъхнала, той се възнесъл към небето и тленните му останки изчезнали. И стояли двама в блестящи дрехи от двете страни на кръста, и паднали те в голям страх, и казал им онзи човек:

— Защо търсите живия в мъртвия? Няма го тук, защото той възкресе. Спомнете си какво ви каза, когато бе в Галилея: „Синът човешки ще бъде предаден и разпънат на кръст от ръцете на престъпници и на третия ден ще възкръсне“.

Реймънд среща Исус Христос на небето, облечен в точно такива блестящи одежди. Изобщо в задгробния свят на Реймънд всички са облечени в нещо като мантии, изтъкани от светлина. Според неговите думи тази премяна е изплетена от събираните приживе съкровища на душите им. След смъртта земното съществуване на душата се превръща в нейна задгробна премяна. Това сказание е пропито с нравственото учение на земния свят.

Както в будисткия рай, така и в „Страната на мъртвите“ на Реймънд има седем кръга. Душата преминава през тях, като постепенно се пречиства и усъвършенствува.

Будисткото учение за кръговрата на преражданията е своеобразен символ на земния морал. По законите на кармата след смъртта всички живи същества се разплащат за своите земни деяния. Отплатата, която получават в отвъдния живот, е в причинно-следствена връзка с техните прегрешения или благодеяния на земята. Така ястребът може да се прероди в човек, човекът в пеперуда или в Буда… Какво осквернение на светлата будистка елегия!

Колко по-възвишено звучи песента за прераждането в древноегипетската „Книга на мъртвите“, колко повече светлина и оптимизъм излъчва легендата за Ирис и каква радост има в прераждането на Анемоне. В гръцката митология и луната, и звездите, и животните, и цветята — всички са божества, и тези божества скърбят и се радват като хората. От гръцките легенди лъха такова крепко душевно здраве, такъв пълнокръвен живот, сякаш танцуваш гол под ясното небе върху зелената морава! Там боговете просто и естествено се превръщат в цветя и стръкчета трева и се появяват като в игра на криеница. Така красивата горска нимфа Харита, укривайки се от погледа на нежелания юноша, се превръща в маргаритка. А Дафне, за да се спаси от безпътния Аполон и да запази непорочността и чистотата си, се превръща в лавров венец.

Красивият юноша Адонис, за да утеши след смъртта си тъгуващата по него любима Афродита се преражда в красивото цвете на щастието и дълголетието. Опечален от смъртта на своя любим приятел Хиацинт, Аполон превръща образа му в зюмбюл.

Не бих ли могла и аз да ви видя в някое алено сливово цвете, разцъфнало, да речем, в нишата на моята стая? Разговарям с цветето — разговарям с вас…

Не стават ли чудеса… В пламъка се ражда лотосът, в любовната страст се постига прозрението… Изоставена от вас, аз прозрях душата на Анемоне. Нима не е това смисълът на тези слова?

… Богът на вятъра, без сам да разбере, обикнал прекрасната Анемоне — богинята на гората. За това научила неговата възлюбена — богинята на цветята. Тя била обзета от страшна ревност и прогонила нищо неподозиращата и невинна Анемоне от своите владения. Анемоне прекарала в сълзи и отчаяние много дни и нощи сред полята. После си помислила: „Вместо да се измъчвам, по-добре е да стана полско цвете, да живея като приказно цвете и с душевната чистота на цветята да се радвам на всички земни и човешки блага“. Още не изрекла тези думи, и чудото станало. Само си помислила и от злочеста богиня се превърнала в красиво полско цвете, а на душата й мигом станало светло и спокойно.

И аз самата, откакто ме напуснахте, от ревност към Аяко, която ви отне от мен, дни и нощи копнеех да се преобразя в цветето Анемоне.

Много странно нещо са човешките сълзи. Но много по-странно е, че разговарям с вас тази нощ. Впрочем не ви казах нищо ново. Нима за това не са мечтали милиони хора столетия наред? Може би съм се родила жена, за да се въплъти в моята душа като в сълза елегичната поезия на света…

Когато бях ваша любима, всяка вечер, преди да ме погълне сънят, сълзите ми бликаха от щастие. А след като ви загубих, сълзите течаха по моите страни сутрин още щом отворех очи.

Когато заспивах до вас, вие никога не ми се присънвахте, но след нашата раздяла всяка вечер сънувах, че ме прегръщате, и плачех в съня си. А сутрин, когато се събуждах, изпитвах дълбока печал. И това състояние замени някогашните мигове на радостни сълзи вечер преди сън.

Аз все мисля и мисля… Ако на този свят ароматът и цветът са храна за сърцето, нима тогава любовта не може да бъде извор на щастие за женското сърце…

Когато ви имах, всичко наоколо се озаряваше от моето щастливо, любящо сърце и всичко беше необикновено. Дори покупката на якичка за кимоно или разрязването на костур в кухнята.

Но откакто ви загубих, всичко опустя и повехна — и ароматът на цветята, и песента на птиците. Запустя пътеката, свързваща моята душа с всичко земно и небесно. Тъгувах повече по загубената си любов, отколкото по любимия.

И започнах да чета елегии за кръговрата на превъплъщенията. Четях и сред птиците и зверовете откривах вас, откривах себе си, докато в един миг не почувствувах, че моята безгрижна и чиста любов към всичко прекрасно, към творенията на природата е отново в мен. И дали поради това тази моя елегия на просветлението не е пропита с такава тъга от човешките страсти. Ах, колко силно ви обичах!

И в онези дни, когато току-що ви бях срещнала, и сега, когато съзерцавам напъпилите алени цветове на сливовото дръвче, аз тихо и горещо се моля — нека моята душа подобно на волно течение да полети свободно към вас, където и да сте.

Помните ли, когато пред мен се яви видението на мама? Преди да успея да кажа и дума, вие ме попитахте — да не се е случило нещо с майка ти? Ние двамата бяхме като едно цяло. Нима можех да допусна, че има сила, която да ни раздели. Това внесе покой в душата ми. После заминах за погребението на мама и ви написах писмо. Първото след нашата раздяла. Седях у дома пред тристенното огледало на тоалетната масичка и пишех:

„Татко е сломен от скръб. Навярно ни е простил, защото даде съгласието си да се оженим. Не зная дали това е причината, но ми подари траурните одежди. Сега съм поотслабнала и се старая да изглеждам, както подобава при траур, но въпреки това съм красива. Официалните черни дрехи — никога не си ме виждал пременена така — наистина ми стоят добре. Колко бих искала да ме видиш такава, каквато съм сега в огледалото. Черното е красив цвят, но колко по-красиви ще бъдат ярките, светли тонове на моето сватбено кимоно. Ще се помоля на татко и той може би ще ми подари ярко кимоно. С всеки изминат ден все повече копнея да се върна при теб, но налага се още малко да потърпя, поне до тридесет и петия ден. Няма да бъде прилично, ако напусна сега дома си, както тогава. Бих искала да изкупя вината си. Предполагам, че Аяко идва да ти помага в домакинството.

Братчето ми не се отделя от мен, толкова е малък още, а така мило ме защищава пред всички роднини…

Ще взема със себе си и тази масичка с огледалото.“

Вашето писмо пристигна на следващия ден вечерта.

„… А ти навярно си много измъчена от нощните бдения и други грижи. Пази се, моля те. Аяко идва и много ми помага. Спомних си за твоята тоалетна масичка. Беше ми разказвала, че ти е подарък от твоята приятелка, французойката от мисионерското училище, която ти я оставила, преди да си замине. Ти все съжаляваше, че не си я взела тук със себе си. Сега, макар и далеч, струва ми се, че те виждам в огледалото — бледа и красива в черните си одежди. Как бих искал по-скоро да те облека в пъстрата сватбена премяна. Може и тук да ти приготвя всичко. Надявам се, че баща ти наистина ни е простил и е съгласен да се оженим. Но може би просто проявява слабост, защото е дълбоко покрусен. Никак не е красиво човек да се възползува от подобни състояния на другите, но какво да се прави…

Тацуе, как е братчето ти, което ти на времето си спасила от смърт?“

Това ваше писмо не бе отговор на моето, нито пък моето бе отклик на вашето. Ние си пишехме един на друг по едно и също време за едни и същи неща. Нито вие, нито аз се учудвахме на това. Туй бе само още едно доказателство за нашата любов. Бяхме свикнали с това още от самото начала, още преди да заживеем заедно.

Вие често ми казвахте: „Докато си при мен, Тацуе, от нищо не ме е страх, нищо лошо няма да ме сполети“. Казахте ми го и когато ви разказах онази нещастна случка с моя брат.

Нашето семейство наемаше през лятото вила на морския бряг. Един ден тъкмо бях излязла да изпера край кладенеца банските костюми, когато изведнъж ми се стори, че чувам брат ми да вика, че виждам бушуващите вълни на морето, платната на потъваща лодка, потъмняло от облаци небе… Изплаших се и вдигнах очи към небето. Времето беше слънчево и спокойно, но аз почувствувах тревога. Влязох бързо вкъщи и извиках на мама, че нещо страшно ще се случи с братчето ми. Тя пребледня, дръпна ме за ръката и двете полетяхме към брега. Брат ми точно се качваше в една лодка.

Две мои приятелки гимназистки и един студент първокурсник бяха решили този ден да отидат с яхта до едно курортно селище, отстоящо на две ри от нас. Бяха приготвили храна за целия ден — сандвичи, плодове, дори и сладолед. Осемгодишният ми брат се беше лепнал за тях, но сега мама не го пусна.

Времето беше чудесно, но на връщане, когато приятелите ми били още в открито море, внезапно задухал силен вятър, рукнал пороен дъжд и при опит да променят курса яхтата се обърнала. Тримата, здраво притиснати до мачтата, издържали до пристигането на спасителния катер. Нагълтали се с малко вода, но животът им не бил в опасност. Двете момичета не плуваха добре и студентът им бе помогнал със сетни сили, а какво ли щеше да се случи, ако с тях бе и едно дете?

Мама не пусна брат ми с лодката, защото вярваше в моята пророческа дарба.

Още като малка у мен се проявяваха удивителни качества. Бях се прославила с играта на карута и с това, че отгатвах старинните текстове върху картите. Чул за това, директорът на началното училище беше изявил желание да види „детето-чудо“. Един ден отидохме у тях заедно с мама. Тогава още не ходех на училище, едва можех да преброя до сто и не знаех арабските цифри, но с лекота можех да деля и умножавам. Давах бързи и правилни отговори на леки детски задачи за животни. Отговорите като че идваха ей така, от само себе си, без да се замислям и изчислявам. С лекота отговарях и на по-прости въпроси по география и история.

А тези мои необикновени способности се проявяваха само когато мама беше до мен.

Директорът наблюдаваше как играя на карута и не можеше да скрие възторга си. Охкаше, ахкаше, тупаше се по коленете от почуда, а мама му разказваше и за други мои способности: как ако някоя вещ изчезнеше от дома, аз винаги я откривах.

Директорът се позамисли, отвори книгата, която лежеше пред него на масата, и я поднесе към мама.

— Не вярвам обаче дъщеричката ви да може да разбере какво пише тук. Момиченце, на коя страница съм отворил?

Без да се замислям, изрекох една цифра, и това се оказа номерът на страницата, погледна ме и запита:

— А какво е написано тук?

— „Синец от кристали… цвят от глициния… сняг се сипе върху сливов цвят… едно прелестно дете яде ягоди…“

Това окончателно го порази.

— Невероятно! — възкликна той. — Това дете е чудо! Ясновидка! Я ми кажи как се казва книгата?

Замислих се за миг, поклатих глава и казах:

— „Макура-но-соши“^[3] на Сей Шонагон.

Това, което бях „прочела“, се отличаваше от написаното, което гласеше: „… цветовете на сливата под едрите снежинки… прелестният младенец вкусва ягоди…“

Но и сега ясно си спомням удивлението му и как мама сияеше от гордост.

В онези години аз не само знаех наизуст таблицата за умножение, но мое любимо занимание бе да отгатвам какво например ще бъде времето утре, колко малки ще роди нашето куче, кой ще дойде у дома на гости, в колко часа ще се завърне татко, а понякога предсказвах кога ще умре някой болен. Обикновено всичко се сбъдваше и това раздвижваше духовете на околните. Тяхното отношение ме насърчаваше и аз с наивността на дете все повече се увличах от тази игра.

Но колкото по-голяма ставах, толкова повече губех детската си непосредственост. Все по-рядко се появяваха и моите изключителни способности. Дали отлиташе от мен онзи ангел, който обитаваше детската ми душа?

Когато пораснах и станах девойка, този ангел понякога ме навестяваше, пронизваше ме като мълния и отново изчезваше.

А после една нощ усетих аромата на парфюма, с който вие пръскахте брачното си ложе с Аяко, и крилете на моя ангел окончателно се прекършиха. Впрочем вече говорих за това.

Едно от най-странните писма, които съм писала през младежките си години, е писмото до вас, онова за снега. Не бих имала сили да напиша повторно нещо подобно.

„Вероятно сега в Токио вали силен сняг. Сребристосивото овчарско куче лае яростно, дърпа се и иска да се хвърли върху възрастния човек, който чисти снега пред вашия дом. Кучето лае и така опъва синджира, че всеки момент ще събори зелената си колибка. Ако и срещу мен се нахвърли така, няма да мога в никакъв случай да се добера до дома ви. Човекът, който почиства снега, носи на гърба си детенце. Горкото, така неутешимо плаче. В този момент вие се появявате на двора и нежно започвате да успокоявате детето. Сигурно си мислите — какъв дрипав, жалък старец, а какво здраво миловидно детенце. Но човекът се оказва съвсем не толкова възрастен, колкото изглежда, просто несгодите са оставили отпечатък върху лицето му.

Преди вашата прислужница разчистваше снега, нали? Но един ден се появи този съсухрен просяк с детето на гръб. Той се кланяше и молеше: «Такъв немощен изкуфял човек като мен каква ли работа може да върши, пък и с това дете… Никой не ме ще дори снега да изрина. А детето от сутринта залък не е хапвало… Моля ви…»

Прислужницата ви ви намери в гостната да слушате Шопен. Вашата гостна е светла с белоснежни стени, а на стените, една срещу друга, висят две картини — маслена творба на Кога Харуе и гравюра на Хирошиге, изобразяваща зимен пейзаж, също и индийски батик с райски птици. Креслата са от зелена кожа, покрити с бели калъфи. На камината, също бяла, са поставени часовник и статуетки на странни животни, наподобяващи кенгуру. На масата ви има отворен албум със снимка на Исидора Дънкан, изпълняваща танц от старогръцка пиеса. В единия ъгъл на стаята е поставена декоративна масичка с карамфили, останали навярно от новогодишните празници — може би са подарък от красива дама, щом като все още ги пазите? Пердетата на прозорците са…“

Дори не бях виждала вашата гостна, просто дадох воля на въображението си. Когато на другия ден прегледах вестника, оказа се, че в Токио не бе валял сняг, денят е бил слънчев и ясен. Толкова много се смях.

Никога преди това не се бях замисляла как изглежда вашата гостна, дори насън не си я бях представяла. Докато пишех писмото, думите сякаш сами се подреждаха върху белия лист в едно описание на тази стая.

Вече бях решила да напусна дома си и да дойда при вас в Токио. Докато пътувах с влака, там бе навалял голям сняг, но аз вече бях забравила онова свое писмо за снега. Припомних си го едва когато пристъпих прага на вашата гостна. Хвърлих само един поглед наоколо и отмаляла се отпуснах в обятията ви. А до този момент ние не бяхме дори докосвали ръцете си.

— Ти ме обичаш, да, да, Тацуе. Когато получих писмото ти, веднага преместих колибката на кучето в задния двор.

— Вероятно и стаята си подредил съобразно моето описание?

— Тацуе, мила, не се надсмивай! Стаята винаги е била такава, нищо не съм пипнал.

— Не, не е възможно!

Едва тогава започнах да разглеждам подробно всичко.

— Но ти защо се учудваш, Тацуе? Виж, аз да се учудвам, да, но… Когато прочетох писмото ти, бях смаян. „Нима е тъй силна любовта й…“, мислех си аз… Може би духом ти често си бивала тук, при мен, иначе как би могла така добре да познаваш обстановката в тази стая. Убеден съм в това. И все пак, ако е така, ако твоята душа толкова често ме е навестявала, странно е, че ти самата никога не си стъпвала тук! Помислих си това и у мен се роди решението да ти пиша, за да те повикам при себе си. Да те повикам тук дори с цената да напуснеш родния си дом. Не ни ли свърза съдбата? Нали ми бе разказвала, че съм се появявал в сънищата ти, преди още да ме познаваш?

Да, моето сърце и вашето са биели в един и същи ритъм.

Това бе още едно доказателство за пашата любов.

На другата сутрин след моето пристигане се появи онзи старец и започна да разчиства снега пред вашия дом…

Всеки ден отивах да ви посрещна от работа. Вие работехте в една университетска лаборатория. Прибирахте се по различно време. От спирката на влака до дома ви имаше два пътя — единият минаваше през оживена търговска улица, а другият покрай малка горичка. Ние винаги се срещахме някъде по средата на пътя.

Където и да се намирах, каквото и да правех, аз винаги идвах при вас, когато ви бях нужна, без зов. А колко пъти, когато се прибирахте вечер вкъщи, аз ви поднасях това, за което си бяхте мислили през деня.

Може би имахме прекалено много доказателства за нашата любов? Толкова много, че в бъдеще не оставаше нищо друго освен раздялата.

Веднъж, когато изпращах Аяко на вратата, почувствувах някаква тревога. Не трябва да си тръгва сега, помислих си. Помолих я да остане. Не минаха и петнадесет минути, и от носа й рукна силна струя кръв. Какво ли щеше да й се случи, ако си беше тръгнала.

Но защо, защо постъпих така? Нима не усещах, че не сте безразличен към Аяко?

Ние тъй силно се обичахме! Самата аз бях предусетила тази любов. Но защо не можах да предугадя, че ще се ожените за Аяко. Защо не почувствувах, че скоро ще умрете? Защо вашата душа не ме предупреди за това?

Сънувах такъв сън. Вървя по тясна пътечка край брега… Аромат на разцъфнал олеандър, надвесил клони на синия фон на морето, встрани — пътен знак от дърво, над върховете на дърветата лека мараня… По пътечката насреща ни върви младеж, облечен в костюм на пилот с кожени ръкавици. Веждите му са гъсти, а като се усмихна, крайчецът на лявата му буза леко се приповдигна. Известно време двамата вървим един до друг и гърдите ми се преизпълват от внезапно нахлулата в мен любов.

Сънят свърши, събудих се и си помислих, че сигурно ще се омъжа за летец. Дълго не можех да забравя този сън. Ясно помнех подробностите — името на корабчето, което плаваше край брега — „Дай-го Мидори-мару“.

Оттогава изминаха няколко години. Веднъж дядо ми ме заведе в едно курортно градче с минерални бани. Никога не бях стъпвала там преди. Една сутрин много рано се разхождах по пътечка край брега, пейзажът — онзи, същият, както в съня! И насреща вървяхте… вие… Когато се срещнахме, стори ми се, че леко въздъхнахте.

— Извинете, откъде се минава за града? — попитахте.

Аз цялата пламнах и не зная защо извърнах лице към морето, а там край брега плаваше кораб. Върху кърмата му се четеше отчетливо надписът: „Дай-го Мидори-мару“!

Разтреперих се и закрачих мълчаливо напред. Вие ме последвахте.

— В града ли се прибирате? Бихте ли ми казали къде има магазин за авточасти или някаква работилница? Простете, че така безцеремонно ви заговарям, но с мен се случи беда… Пътувах с мотоциклета си и катастрофирах. Една каруца внезапно се изпречи на пътя ми. Конят се подплаши от шума на мотора и отскочи встрани. Завих рязко на другата страна и се ударих в една скала. Сега мотоциклетът ми е в ужасно състояние.

Не бяхме вървели дълго, но помежду ни се бяха стопили всички прегради.

— Знаете ли, струва ми се, че някъде съм ви срещала преди — рекох аз.

— Аз пък си мисля, защо не съм ви срещал досега? Тоест това, което и вие казахте…

После, когато ви съзирах отдалеч по улиците на градчето, дори и да бяхте с гръб към мен, аз мислено ви извиквах и вие се обръщахте.

Местата, където ходехме заедно, винаги ми се струваха познати. Нещата, които правехме заедно, сякаш някога вече бях правила. И въпреки всичко нишката, която свързваше сърцата ни, внезапно се скъса. Да, да, така беше. Забелязали ли сте как резонира камертонът, когато на цигулката изсвирят някоя нога? Такъв именно резонанс предизвикваше у мен вашата душа.

Но защо тогава нищо в мен не долови сигнала за вашата смърт? Може би се бе разстроил онзи механизъм в душата ми, който приемаше сигналите на вашата душа? А може би самата аз бях затворила прозореца към собствената си душа, страхувайки се, че със своята душевна сила, която не знае граници във времето и пространството, ще наруша спокойствието, вашето и на вашата съпруга?

Когато научих за смъртта ви, всичко в мен се вледени. Тогава повече от всякога пожелах да се преродя в цвете. Страстното войнство на душите от земния и отвъдния свят е в непрестанна борба да унищожи незримата граница между тези два свята, да изгради мост и път помежду им, да унищожи скръбта, породена от смъртта.

Може би!

Днес от „Страната на духовете“ до мен долитат вашите признания в любов. Но не, не ваша любима бих искала да бъда в задгробния живот. Колко по-красиво би било да се превърнем — вие и аз — в алени сливови цветове или в дъхав олеандър. А пърхащите от цвят на цвят пеперуди да вдигнат нашата сватба.

Тогава и аз нямаше защо да следвам този тъжен обичай на хората да разговарят с мъртвите.

Ясунари Кавабата
Танцьорката от Идзу

1

Пътят се виеше като змия и проходът Амаги, изглежда, беше вече съвсем наблизо, когато с невероятна сила ме връхлетя проливен дъжд, от който гъстите кедрови гори просветляха.

Бях на деветнадесет години. Вече четвърти ден пътувах из Идзу^[4] — с нахлупена ученическа фуражка и хакама^[5] върху яркосиньото памучно кимоно, с ученическа чанта през рамо. Изкачвах Амаги с тежките си високи дървени гета^[6]. Бях запленен от есенната прелест на преливащите се планини и девствени гори, но в сърцето ми се таеше едно очакване и аз забързано вървях напред. Едрите капки дъжд изведнъж започнаха да ме обливат. Изкачих бързо стръмната виеща се нагоре пътека и с мъка се добрах до една малка чайна недалеч от върха. Връхлетях вътре и отпускайки се, въздъхнах с облекчение. Отведнъж замрях. Нима така скоро се беше сбъднало моето очакване: в чайната седяха артистите.

Като ме видя, малката танцьорка отмести към мен възглавницата, върху която беше седнала. Едва можах да промърморя едно „аха“, и се отпуснах на пода. Бях задъхан от тичането по стръмната пътека и така изненадан, че думата „благодаря“ заседна на гърлото ми.

Седяхме един срещу друг, толкова близо, че започнах нервно да ровя за цигарите си. Тя приближи към мен пепелника. Аз, разбира се, продължавах да мълча.

Танцьорката изглеждаше около седемнадесет-осемнадесет годишна. Косите й бяха вдигнати в сложна и непонятна за мен прическа в старинен стил. От това изпълненото й с достойнство продълговато личице изглеждаше съвсем дребно, но всичко беше в изящна хармония. Тя приличаше на девойка от древна китайска приказка. С нея имаше още две млади жени, един двадесет и пет — шест годишен мъж и още една жена, надхвърлила четиридесетте. На два пъти бях срещал артистите. Първия път ги видях на път за Югашима, близо до моста на Югава; вероятно отиваха за Шудзенджи. Тогава танцьорката вървеше с двете млади жени и носеше през рамото си голям барабан. Отминах ги, но все се обръщах и дълго се взирах назад, почувствувал върху себе си товара на тяхното странствуване. След това се появиха в Югашима в странноприемницата, където бях отседнал. Бях гледал в захлас танца на младото момиче върху дъсчения под във вестибюла.

Онзи ден пътуваха за Шудзенджи, сега са в Югашима, а утре сигурно ще прехвърлят Амаги на юг към Югано, мислех си тогава аз. Все ще ги настигна отново някъде по планинския път. Седемте ри^[7] до Амаги не са чак толкова голямо разстояние. С тази надежда в сърцето забързано крачех напред. И ето че изведнъж ги срещнах в чайната, където бях влязъл да се подслоня.

След малко съдържателката ме поведе към една стая, която, изглежда, не се използуваше често, защото нямаше дори шоджи^[8]. Прозорецът гледаше надолу към клисурата — бездънно дълбока и недостъпна за погледа. Кожата ми беше настръхнала, зъбите ми потракваха, чувствувах, че треперя. Казах на жената, която влезе с чай, че ми е студено.

— Та вие сте мокър, господине. Елате с мен да се постоплите, да се изсушите — рече тя и ме поведе към своята стая.

Там беше запалено огнището и топлината ме лъхна веднага щом жената дръпна плъзгащата се врата. Застанах колебливо на прага. В единия ъгъл край самото огнище седеше старец — блед и подпухнал като удавник. Той обърна лениво към мен пожълтелите си и прогнили сякаш чак до зениците очи. Около себе си беше натрупал цяла планина от стари писма и книжни пакети и като че се бе заровил в тази хартиена камара. Стоях прав и гледах това създание, което приличаше повече на видение, отколкото на живо същество.

— Елате, елате насам. Това е моят мъж — каза жената. — Толкова зле изглежда… Но вие не се притеснявайте. Той не може да се движи… Заповядайте, елате насам.

Като не преставаше да се извинява, тя ми разказа, че старецът от дълги години боледувал от парализа и вече не можел да се помръдне. Планината от хартия около него били писмата, които получавал от различните краища на страната със съвети как да се лекува, и пакетите, в които му изпращали лекарствата. Той разпитвал пътуващите из района, четял обявленията във вестниците, събирал лекарства и рецепти от цялата страна. И нищо от тези писма и пакети не изхвърлял. Живеел сред тях и ги съзерцавал. С годините те се превърнали в планина от стара хартия.

Нямах сили да отговоря на жената и само стоях, забил поглед в огнището. От време на време къщата се разтърсваше от преминаващ автомобил. Защо ли старецът не бе напуснал тези планини, където и есента беше толкова студена, а много скоро всичко тук щеше да потъне в преспи сняг? От моята дреха се вдигаше нара, главата ме болеше от силния огън. Жената се бе измъкнала незабелязано и разговаряше вън с артистите.

— Значи това е момиченцето, което водехте миналия път. Колко е пораснало. Станало е красавица. Как бързо растат момичетата…

След около час чух, че групата взе да се стяга за път. Бях неспокоен, сърцето ми тръпнеше, но не намирах сили да стана и тръгна с тях. После ще успея да ги настигна, мислех си. Нищо, че бяха свикнали да вървят пеша, все пак са жени. Продължавах да стоя до огнището и да се терзая. Сега, когато вече не бяха наоколо, въображението ми, сякаш пуснато на свобода, започна живо да играе.

Жената се върна в стаята.

— Къде ли ще отседнат довечера? — попитах аз.

— Кой ги знае, господине. Където има клиенти, там отсядат. Тия никой не ги знае…

Неприкритото й презрение ме разтърси. Щом е така, тази вечер ще ги приютя при себе си, реших аз.

Навън леко ръмеше, но небето над прохода почти се беше прояснило. Жената настойчиво ме убеждаваше, че след десетина минути напълно ще се изясни, но повече не можех да остана.

— Със здраве, дядо — сърдечно се сбогувах със стареца и станах. Той с мъка обърна към мен жълтеникавите си очи и едва забележимо кимна с глава.

Вън жената ме догони.

— Господине, господине — викаше тя, — толкова пари, не мога да ги взема.

Тя се беше хванала здраво за чантата ми и ситнеше подире ми, като повтаряше все същото:

— Толкова пари! Та аз нищо не съм направила за вас… Ще ви запомня, като минавате пак оттук, ще ви се отблагодаря. Пак минете, няма да ви забравя!

Колко много благодарности за 50 сена^[9]! Това ме трогна до сълзи, побързах да настигна танцьорката и тази жена до мен ми пречеше. Най-после наближихме тунела и аз се обърнах към нея:

— Благодаря ви за гостоприемството. А сега се върнете, дядото остана сам.

Едва тогава тя се отдели от чантата ми.

В тунела беше тъмно и влажно, по гърба ми падаха едри капки, но в далечината, където беше изходът, светлееше пътят за Южен Идзу.

2

На излизане от тунела пътят започваше рязко да се вие и напомняше стреловидна мълния. От едната страна беше обграден с белокаменен парапет. Някъде в дъното на този врязан в планината път се открояваха дребните фигури на артистите. Нямаше и шест чо^[10], бързо щях да ги настигна. Когато се изравних с тях, ми се стори неудобно изведнъж да забавя ход, затова равнодушно отминах групата на жените. Малко по-напред вървеше сам мъжът. Когато ме видя, той спря.

— Лоста бърза крачка имате… Колко хубаво, че така се проясни.

Въздъхнах облекчен и тръгнах до него. Мъжът започна да ми задава най-различни въпроси. Когато видяха, че сме подхванали разговор, жените бързо се приближиха.

Мъжът носеше на гърба си голяма плетена кошница, а по-възрастната жена беше прегърнала малко кученце. Другата носеше някаква торба, а пък малката танцьорка беше нарамила своя барабан. Възрастната полека-лека се включи в нашия разговор. В това време по-голямото момиче, което също носеше тежка кошница, прошепна на танцьорката:

— Той е гимназист — и се разсмя, когато се обърнах.

— Все толкова мога да разбера — отвърна танцьорката. — При нас на острова идват много гимназисти.

От мъжа разбрах, че са от пристанищния град Хабу на остров Ошима. Пътешествували от пролетта, но вече застудяваше, пък и нямали зимни дрехи. Затова бързали да стигнат Шимода и оттам да се приберат на острова, като минат през топлите извори на Ито. Любувах се на красивите коси на малката танцьорка. Като разбрах, че са от Ошима, тя, кой знае защо, ми се стори още по-привлекателна.

Разпитвах мъжа за техния остров, но чух танцьорката да казва на момичето:

— При нас идват много гимназисти да плуват, нали?

— Сигурно през лятото — казах и се обърнах назад към тях. Тя се смути и едва чуто промълви:

— И през зимата.

— И през зимата ли? — попитах, но тя се обърна към другото момиче и се разсмя.

— Това дете е полудяло! — засмя се и възрастната жена.

До Югано оставаха още три ри. Пътят се спускаше покрай река Кавадзу. След като прехвърлихме прохода, пейзажът рязко се промени — дори в цвета на небето и на планината се усещаше югът. Ние с мъжа не прекъсвахме разговора си и вече се чувствувахме близки приятели.

Зад нас останаха малките селца Хагино и Нашимото. В подножието на планините вече се показваха сламените покриви на Югано. Най-после събрах смелост и казах на мъжа, че ще ги придружа до Шимода. Той много се зарадва.

Спряхме пред една запустяла странноприемница и възрастната жена ме погледна — очакваше да се сбогувам, но мъжът ми дойде на помощ:

— Той се кани да продължи с нас.

— А, чудесно — отвърна тя с неподправена топлота. — Нали има една приказка: „По път другар, в живота — съчувствие“. Дори и такива бедняци като нас могат да направят едно пътуване по-весело. Да влезем вътре, ще пийнем чай.

Момичетата бяха сякаш безразлични, но на мен ми се струваше, че ме наблюдават някак свенливо.

Изкачихме се на втория етаж и стоварихме багажа на пода. Татами^[11] и шоджи в стаята бяха износени и мръсни. Танцьорката донесе отдолу чай и когато седна пред мен, цялата пламна, ръцете й затрепериха и чашата се заклати на подложката. За да не я изпусне, момичето рязко постави чашата върху татамите и чаят се разля на пода. Останах слисан от смущението й.

— Ама че глупаво! — каза възмутена възрастната жена. — Това дете май вече е в опасната възраст. — После свъси вежди и метна една кърпа към танцьорката. Момичето я взе и започна да чисти трескаво пода.

Тази неочаквана забележка ме разтърси. Почувствувах как вълнението, което ме бе обзело при презрителните думи на жената от странноприемницата при Амаги, започва бавно да ме напуска.

Жената внимателно ме изгледа и изведнъж рече на седналото до нея момиче:

— Какво хубаво кимоно има господинът. А шарките са точно като на кимоното на Тамиджи. Нали го знаеш неговото кимоно, точно така е изпъстрено…

После се обърна към мен и пак ме заразглежда.

— Знаете ли, вашето кимоно е като на моя син. Имам син, ученик е… Като ви видях, си спомних за него… Толкова е скъпо всичко, и тия кимона…

— Къде учи вашият син? — попитах аз.

— В Кофу, там в началното училище, пети клас е…

— А, още е малък.

— Да-а, в Кофу е… Аз отдавна живея в Ошима, но сме от Кофу.

Почивахме близо час и мъжът предложи да ме заведе в някаква друга странноприемница. До този момент мислех, че ще отседна тук заедно с тях. Спуснахме се надолу по каменистата уличка и пресякохме моста, който водеше към топлите извори на отсрещния бряг на реката. Отвъд моста се виждаше градината на странноприемницата. Влязох веднага в къпалнята. Вече се бях натопил в басейна, когато мъжът отново се появи и двамата се разговорихме. Той ми разказа за себе си — бил на двадесет и четири години, жена му прекарала аборт, после преждевременно раждане, но детето починало наскоро след това. Имаше нещо твърде интелигентно в израза на лицето на мъжа и в начина, по който той разговаряше. Дали беше тръгнал с трупата от любопитство, или пък от увлечение по някое от момичетата?

Веднага след като излязохме от басейна, седнах да обядвам. Нямаше още три часа, а от Югашима бяхме потеглили сутринта в осем.

Мъжът си тръгна, но след малко ми извика от градината и ми махна с ръка. Хвърлих му една торбичка с пари.

— Извинявайте, че я пускам така — казах аз. — Купете си нещо вкусно. Обичате ли каки^[12]?

Той понечи да отмине, но се спря, вдигна торбичката и я метна обратно към мен.

— Не бива така — каза той.

Торбичката падна върху сламения покрив на долния етаж. Аз я взех и пак я хвърлих към него. Той, изглежда, не искаше повече да се съпротивлява, взе я и си тръгна.

Привечер заваля проливен дъжд. Планините посивяха и очертанията им се разтвориха в далечината. Рекичката край странноприемницата потъмня и се разбушува. В такъв дъжд артистите едва ли ще тръгнат да обикалят, мислех си аз. Не можех да стоя на едно място и на два-три пъти слизах долу до изворите. Стаята ми тънеше в мрак. Само през отвора на фусума^[13] на съседната стая проникваше лъч светлинка от фенера отвън.

Дум-дум… Някъде в далечината, едва доловимо сред яростния шум на дъжда, отекна плахото думкаме на барабана. Отворих рязко прозореца и се подадох навън. Стори ми се, че звукът приближава. Дъждът и вятърът ме удряха в лицето. Притворих очи, напрегнах слуха си, искаше ми се да отгатна накъде се движи барабанът, дали ще дойде насам. След малко долетя и звукът на шамисен^[14]. После възглас на жена, викове, смях. Значи все пак са ги повикали. На фона на общата глъчка се открояваха два-три женски гласа и гласовете на трима-четирима мъже. А може би като свършат, ще дойдат насам? Слушах и чаках. Но веселбата като че ли започна да надхвърля рамките на доброто настроение и се превръщаше в разгулен пир. Креслив женски глас, рязък като свистене на камшик, пронизваше на моменти мрака. Нервите ми бяха опънати, ала аз продължавах да седя скован до прозореца. С всеки звук на барабана в сърцето ми нахлуваше светлина: „Значи тя още седи там. Седи и удря барабана.“ Но заглъхнеха ли ударите му, усещах, че ще се пръсна. Сякаш потъвах в бездната на дъждовния мрак.

Долових шум от разбъркани стъпки — гонеха ли се, танцуваха ли? И отново тишина. Впивах очи в мрака. Каква беше тази тишина? Исках да пронижа тъмнината, да разбера какво ще стане с малката танцьорка. Остра болка свиваше сърцето ми.

Затворих прозореца и легнах, но тягостното чувство продължаваше да ме измъчва. Пак слязох при изворите и яростно заплясках във водата. Дъждът спря. Показа се луната. Окъпаната есенна вечер блестеше в своята свежест. Да изтичам така бос… да я потърся. Но какво ли можех да направя!

Минаваше два часът.

3

На другата сутрин, малко след девет, мъжът дойде в моята стая. Току-що бях станал. Поканих го заедно да слезем в басейна. Небето се бе прояснило, а рекичката течеше набъбнала от снощния дъжд и поглъщаше радостно гальовните лъчи на слънцето. Тягостното чувство от предната нощ сякаш бе сън. И все пак попитах мъжа:

— Снощи късно ли си легнахте? Веселбата май доста продължи…

— Какво, чуваше ли се?

— И още как.

— Местни люде. Какво ти веселие — само дето вдигат голяма врява. Нищо особено.

Говореше с известно безразличие и аз млъкнах.

— А! Погледнете натам отсреща — възкликна мъжът, като сочеше към другия край на къпалнята. — Вижте как се смеят… Сигурно са ни видели.

Сред изпаренията смътно се очертаваха силуетите на няколко души. И в този миг из сумрака на помещението една гола женска фигура изскочи навън, застана на ръба на платформата отпред и размаха ръце, сякаш искаше да полети. Беше малката танцьорка! Гледах бялата стройна фигурка с издължени крака и сърцето ми като че се обливаше от струя кристална вода. Поех дълбоко въздух и изведнъж започнах да се смея. Та тя беше дете, истинско дете! От радост, че ни е видяла, тя забрави всичко и изскочи навън под лъчите на утринното слънце. Вдигаше се на пръсти и протягаше към нас ръце. Смеех се с чувство на непомрачена радост. Ставаше ми все по-леко и продължавах да се смея.

Как се бях заблудил — бях я помислил за седемнадесет-осемнадесет годишно момиче… тази сложна прическа и дрехите й… такива едни момински.

Двамата с мъжа се върнахме в моята стая. Подир малко в градината се появи по-голямото момиче и започна да разглежда лехите с хризантеми. Танцьорката я беше последвала докъм средата на моста. От къпалнята излезе възрастната жена и погледна някак изкосо двете момичета. Малката танцьорка леко присви рамене, сякаш да обясни, че ще я гълчат, сетне прихна и се върна със забързани крачки назад. Възрастната дойде до моста и се провикна:

— Наминете после към нас.

— Елате, елате — пригласяше по-голямото момиче и двете поеха по моста към отсрещния бряг. Мъжът се заседя доста дълго в стаята ми.

Късно вечерта започнахме игра на го^[15] с един пътуващ търговец на хартия. Изведнъж откъм градината се дочуха звуците на барабан.

— Идват артистите! — възкликнах аз и понечих да стана.

— Хм, артисти… Не ме интересуват тия. Хайде, ваш ред е — каза търговецът, потропвайки по масата. Беше изцяло погълнат от играта. Докато се чудех как да се измъкна, артистите, види се, си отидоха.

— До-обър ве-ечер — чух изведнъж гласа на мъжа откъм градината.

Излязох в коридора и им махнах с ръка. Те нещо си зашушукаха, но след малко се появиха на входа. Двете момичета, застанали зад мъжа, се поклониха вежливо, като гейши. Обърнах се към търговеца:

— Отказвам се от играта. И без това губя.

— Какво-о! Та аз съм по-зле. Дайте да размислим, много сложна позиция.

Той не се и обърна към артистите. Преброи старателно всички пулове, обмисли внимателно всички ходове и хвърли още веднъж. Момичетата оставиха барабана и шамисена в единия ъгъл на стаята и започнаха да редят пулове върху другата маса.

Хвърлих и отново загубих.

— Я още веднъж. Да изиграем още една партия, а? — настояваше търговецът, а аз само се усмихвах, без да има защо. Той вдигна ръце и си тръгна.

Момичетата се приближиха към масата.

— Трябва ли още да обикаляте тази вечер? — попитах аз.

— А-а, трябва, ама… — каза мъжът и погледна към момичетата.

— Е, какво, да останем тук да поиграем малко, а?

— И-и, чудесно, чудесно!

— Няма ли да ви се карат?

— И да искаме, няма вече да намерим клиенти.

Подредихме отново пуловете за игра и останахме до след полунощ.

Когато си отидоха и малката танцьорка изчезна зад оградата, не можех и да помисля за сън. Излязох в коридора и подвикнах на търговеца.

— Ида, ида — отговори той ентусиазирано и изскочи от стаята си. — Сега цяла нощ ще играем. Голям мач ще бъде!

Аз също се чувствувах доста войнствено настроен.

4

Бяхме решили да тръгнем на другата сутрин в осем. Нахлупих ловджийската шапка, която си бях купил при топлите извори, напъхах фуражката в чантата и се запътих към тяхната странноприемница. Отвън забелязах, че вратата на втория етаж е открехната и уверено се заизкачвах нагоре. В коридора се спрях смутен — артистите още не бяха станали. Досами вратата лежеше танцьорката. Като ме видя, тя цялата поруменя и бързо прикри лицето си с ръце. До нея спеше другото момиче. По лицето на танцьорката все още личаха следите от снощния грим. По устните и в крайчеца на очите й имаше бледи размити петна от руж. Видът на тази крехка фигурка в постелята изпълни сърцето ми с радост. Все още сънена, прикрила с ръце лицето си, тя се обърна на другата страна, измъкна се изпод завивките и седна на пода.

— Благодарим ви за снощи — каза тя и направи изящен поклон.

Стоях до нея озадачен.

Мъжът спеше с по-младата жена. До този момент не бях и помислил, че може да му е жена.

Възрастната жена се понадигна от постелята.

— Извинете ни — рече тя. — Смятахме да тръгваме днес, но може да ни повикат на банкет тази вечер… Решихме да отложим за утре. Ако ви се налага да тръгвате, ще се видим в Шимода. Там винаги отсядаме в „Кошуя“, лесно ще ни намерите.

Почувствувах се изоставен.

— А защо и вие не отложите за утре? — обади се мъжът. — Ние няма как… майка ми настоява да останем… Я останете и вие.

— Така ще бъде най-добре — присъедини се и възрастната жена. — Такава чест ни направихте, че споделихте пътя си с нас, а ние… Но утре тръгваме, каквото и да става! Знаете ли, вдругиден се навършват 49 дни от смъртта на детето. Ще бързаме за службата в Шимода.

Реших да остана. Слязох долу да ги изчакам да се приготвят и поприказвах с управителя. Пръв се появи мъжът и предложи да се разходим. Наблизо, малко встрани от пътя, имаше чудно красив мост. Отидохме дотам и се спряхме. Той се облегна на парапета и пак подхвана да разказва за себе си. Работил известно време в една театрална трупа в Токио. И сега понякога участвувал в представления в Ошима. А когато ги канели на банкети, често пъти имитирал известни актьори. В багажа заедно с кухненските съдове си носел костюми и дълъг меч.

— Така и нищо не можах да постигна… Затова пък брат ми много се грижи за къщата и за всичко в Кофу. А аз там се чувствувам излишен.

— Аз пък мислех, че сте от Нагаока, с този герб на кимоното.

— А, не… По-младата жена е съпругата ми. Една година е по-малка от вас. Загубихме детето си, бяхме на път. Живя само една седмица и почина. Тя още не може да се съвземе. Възрастната жена е майка й. А пък младата танцьорка е моята сестра.

— Вие споменахте, че имате 14-годишна сестра…

— Е, да, това е тя. Поне нея исках да запазя от всичко това, но… разни причини, нямаше как.

Той се казваше Еичи, жена му — Чийоко, а танцьорката — Каору^[16]. Другото момиче се казваше Юрико, бяха я наели и в същност само тя единствена бе родом от Ошима. Изведнъж Еичи се натъжи, впи поглед надолу в течащата вода и очите му, поне така ми се стори, се навлажниха.

Поех обратно към странноприемницата. Танцьорката, отмила грима от лицето си, седеше край пътя и милваше едно кученце.

— Отбийте се после — казах й пътем.

— Да, но сама…

— Ами тогава с брат си…

— Добре, веднага ще дойда.

Еичи пристигна в странноприемницата сам.

— Къде са другите?

— Майка ми нещо вдигаше врява.

Тъкмо бяхме подхванали игра на го, и откъм моста се появиха момичетата. Изкачиха шумно стълбите до втория етаж, поклониха се, както винаги вежливо, и останаха приседнали на колене в коридора. Първа скочи Чийоко.

— Е, заповядайте, това е моята стая — подкани тя с усмивка.

Поиграхме около час и те тръгнаха към къпалнята. Настояваха да отида и аз. Опитах се да се измъкна, казах, че ще сляза по-късно, че се притеснявам да вляза в басейна заедно с три млади жени.

Не мина много време, и танцьорката се върна при мен сама.

— Чийоко рече, че ако дойдете веднага, ще ви изтрие гърба.

Не слязох долу. Танцьорката остана при мен и двамата играхме го. Тя играеше учудващо добре. С лекота биех Еичи и другите, бях навикнал на победи и това, че сега не трябваше да играя умишлено слабо, ми бе приятно. Бяхме съвсем сами и в началото тя малко се смущаваше, протягаше ръка от мястото си, без да смее да се приближи, но скоро се увлече в играта и цяла се надвеси над масата. Тъмните й коси, толкова красиви, нереални, почти докосваха гърдите ми. Изведнъж танцьорката поруменя.

— Извинявайте… Ще ми се карат — и излетя, както беше хвърлила своя пул. Възрастната жена стоеше при изворите отвъд рекичката. Чух как Чийоко и Юрико набързо излязоха от къпалнята и изчезнаха, без да ми се обадят.

И този ден Еичи остана в стаята ми до вечерта. Съдържателката, любезна и обикновена на вид жена, все ме предупреждаваше, че не си струва да се дава храна на разни скитници.

Вечерта отидох при артистите. Заварих танцьорката да свири на шамисен под напътствията на възрастната жена. Когато ме видя, спря, но жената я сгълча и тя подхвана наново. Еичи го бяха извикали на банкета в отсрещното заведение и оттук ясно го виждахме. Лицето му леко потрепваше и той като че ли пееше.

— Какво пее?

— Утаи^[17].

— Защо пък утаи?

— Никога не можеш да разбереш какво ще измисли.

В този момент вратата се отвори и един мъж на около четиридесет години, който се представи за търговец на пилета, повика момичетата да хапнат. Танцьорката и Юрико си взеха пръчиците за хранене и отидоха в съседната стая. Видях как започнаха да бодат в тавата с пиле, оставено недоядено от мъжа. На връщане към стаята търговецът леко подхвана танцьорката за раменете. Майката го погледна свирепо.

— Ей, я не пипай момичето! Не виждаш ли, че е още малко.

Танцьорката, като го нарече „чичо“, помоли онзи да й почете от сборника „Веселите пътешествия на княз Мито“. Но мъжът веднага си тръгна и тя помоли мен. Поех книгата с притаена надежда. И наистина момичето крадешком се приближи до мен. Когато започнах да чета, тя седна тъй близо до мен, че лицето й почти докосваше рамото ми. Гледаше ме съсредоточено, очите й проблясваха и не трепваха. Тези големи, черни, искрящи очи бяха най-голямото й достойнство. А смехът й бе смях на цвете. Смееше се като цвете — да, това определение наистина й прилягаше.

Дойде прислужницата от отсрещното заведение да повика танцьорката. Момичето приглади кимоното си и каза:

— Бързо ще се върна. Почакайте ме да почетем още малко.

На излизане вежливо се поклони, докосвайки с пръсти пода.

— И в никакъв случай да не пееш! — заръча майката. Момичето нарами барабана и леко кимна с глава.

Майката се обърна към мен:

— Точно сега гласът й се променя и не бива да пее.

В заведението отсреща танцьорката се виждаше така, сякаш бе в съседната стая — седеше чинно и удряше барабана. Сърцето ми затрептя ведно с лъчезарния му ритъм.

Майката също гледаше натам.

— Барабанът веднага създава настроение за веселба. Чийоко и Юрико също отидоха на банкета.

Не мина и час, и четиримата се върнаха.

— Ето, това е всичко — каза танцьорката и разтвори юмручето си. В ръката на майката падна монета от 50 сен.

Почетох й още малко от книгата. Другите тихо разговаряха. Споменаваха за мъртвото дете. Изглежда, е било много крехко, дори прозрачно, не е имало сили и да заплаче и все пак бе живяло една седмица.

Артистите не събуждаха у мен никакво любопитство, сякаш бях забравил що за хора са в същност. Простодушната ми топлота към тях, изглежда, беше проникнала до сърцата им. И ето, че накрая те ме поканиха да им гостувам в Ошима.

— Ще го настаним в къщичката на дядо. Там е широко и ако преместим стареца, ще бъде тихо и ще може да чете. Ще остане колкото си иска — обсъдиха артистите помежду си, а после се обърнаха към мен.

— Имаме две малки къщи, едната в планината е почти изоставена, там ще можете да останете.

Решено беше и това, че ще им помагам около Нова година, когато мислеха да представят една пиеса.

Започнах да разбирам, че скиталческият им живот не е толкова суров. В известен смисъл той бе дори безгрижен. Свързваше ги и силната родствена близост, а в сърцата си бяха съхранили дъха на родните поля. Само Юрико, която бяха наели, беше винаги плаха в мое присъствие или може би това бе от възрастта…

Тръгнах си след полунощ. Момичетата станаха да ме изпратят. Танцьорката ми подаде гетата, надникна навън и се вторачи в ясното небе.

— Каква луна-а… Утре сме в Шимода, колко се радвам. Ще накарам мама да ми купи нов гребен, ще отслужим молебен за бебето, а след това колко много неща можем да правим!… На кино обещаха да отидем…

За артистите, които обикаляха из района на топлите извори на Идзу-Сагами, Шимода беше място, към което силно се бяха привързали и за което тъгуваха като по роден край.

5

Всеки сам носеше багажа си, както когато прехвърляхме Амаги. Майката и сега притискаше до гърдите си кученцето, опряло предните си лапи върху ръцете й. То, изглежда, бе свикнало с пътешествията. Югано остана зад нас и ние отново навлизахме в планината. Погледнах към извисилото се над морето утринно слънце, което сгряваше утробата на планината. Встрани се разстилаше обширният светъл бряг на устието на река Кавадзу.

— Това там е Ошима, нали? — попитах аз.

— Виждате ли какъв голям остров е. Дори оттук изглежда голям. Ще дойдете, нали? — каза малката танцьорка.

Дали защото есенното небе се беше прояснило така бързо, но там, където се подаваше слънцето, морето бе забулено в пролетна мъгла. До Шимода оставаха още пет ри. Морето за малко се скри от погледите ни. Чийоко тихичко запя.

На едно място от пътя се отделяше друг, по-стръмен, но с близо двадесет чо по-кратък от главния. Когато ме попитаха по кой път да тръгнем, естествено, избрах по-краткия. Минаваше през гора, беше стръмен като стена и хлъзгав от окапалите есенни листа. Задъхвах се, но с някаква безразсъдна упоритост все повече ускорявах крачка и при всяка стъпка натисках с длани коляното си. Другите изостанаха и само гласовете им се чуваха измежду дърветата. Единствено танцьорката, с високо вдигнати нагоре поли на кимоното, бодро крачеше след мен. През цялото време вървеше няколко крачки отзад и нито се опитваше да скъси разстоянието помежду ни, нито пък изоставаше. Когато се обръщах назад и я заговарях, тя се спираше, усмихваше се слисано и ми отговаряше. А проговореше ли тя, аз пък спирах, за да я изчакам, и тя не тръгваше, докато не тръгнех аз.

Пътеката се виеше и ставаше все по-стръмна. Аз ускорявах крачка, а танцьорката съсредоточено се изкачваше все на същото разстояние зад мен. В планината беше тихо. Вече не се чуваха гласовете на останалите.

— Къде имате къща в Токио?

— Аз живея в общежитие.

— Ходила съм веднъж в Токио. Танцувах на празника на вишните. Малка бях, сега вече нищо не помня.

И после пак подхвана:

— А баща имате ли?

Или пък:

— В Кофу били ли сте?

Разпитваше ме за разни неща, бъбреше за киното в Шимода, за детето, което починало.

Изкачихме се на върха. Всред изсъхналите есенни листа имаше малка скамейка. Танцьорката остави барабана, избърса потта от лицето си и погледна към напрашените си крака. Реши да ги изтрие, но тутакси се приведе пред мен и понечи да отърси праха от краищата на моето кимоно. Отдръпнах се рязко, тя се олюля и се опря на коленете си. Така приседнала, се захвана старателно да почиства полите на дрехата ми, после се изправи и оправи собственото си кимоно, което беше вдигнала, за да може да върви по-удобно. Стоях прав и дълбоко поемах въздух.

— Седнете да отдъхнете — каза тя.

Долетя ято птички. Стана страшно тихо, толкова тихо, че се долавяше дори шумоленето на мъртвите листа по клоните, но които бяха накацали птичките.

— Защо вървите така бързо?

Момичето беше доста изтощено. Аз лениво ударих с пръсти по барабана и птичките отлетяха.

— Да имаше вода…

— Ще отида да потърся — скочи с готовност тя.

Скри се в пожълтяващата гора, но скоро се върна с празни ръце.

— Докато сте в Ошима, с какво се занимавате?

Тя на един дъх изрече няколко женски имена и започна да ми разказва разбъркано и неясно. Говореше, но като че ли не за Ошима, може би за Кофу, вероятно за нейни приятелки, с които учила в началното училище. Разказваше така, както й идваха наум спомените.

След около десетина минути двете по-млади жени и мъжът се добраха до върха. Възрастната жена дойде след тях.

На слизане умишлено изостанах и спокойно разговарях с Еичи. Скоро танцьорката изтича към нас и каза:

— Там долу има извор. Чакат ви да пиете пръв.

Като чух за водата, се затичах. Свежата струя извираше изпод сенчестите скали. Жените стояха около извора.

— Заповядайте пръв — каза майката. — Не искахме да я размътим, преди да пиете вие.

Загребах с шепи и отпих от студената вода. Жените дълго не можеха да се отделят от извора — пиеха вода, мокреха кърпите си и отмиваха потта от лицата си.

Спуснахме се надолу по пътя и излязохме на пътя за Шимода. Оттам се виждаше димът от огньовете на въглищарите. Спряхме да починем до куп съчки край пътя. Танцьорката приклекна и започна да разчесва с розовия си гребен козината на кучето.

— Ще счупиш зъбите на гребена — смъмра я майката.

— Нищо. Нали ще ми купиш нов в Шимода.

Още в Югано смятах да й поискам този гребен, който тя носеше втъкнат отпред в косите си. И сега ми стана неприятно, когато я гледах как реши с него кучето.

От другата страна на шосето видяхме купчина отсечен бамбук. Двамата с Еичи решихме, че от него стават чудесни бастуни. Продължихме по пътя, но ето че след малко ни догони танцьорката. Зад гърба й се подаваше дебела бамбукова пръчка.

— Какво ще я правиш? — попита Еичи.

Тя се смути и я поднесе към мен.

— Ще му я дам. Тази беше най-дебелата.

— Такава голяма пръчка! Нали веднага ще разберат, че си я откраднала. Хайде, върни я.

Танцьорката остави пръчката при купчината, избра друга — по-тънка, и отново дотича при нас. Подаде ми я, а после, заморена от тичането, се просна по гръб на пътечката между оризищата и зачака жените.

Ние с Еичи продължихме напред. След малко зад себе си дочух гласа на танцьорката:

— Просто трябва да ги извади и да си сложи златни…

Обърнах се и видях, че крачи редом с Чийоко. Възрастната жена и Юрико вървяха малко по-назад.

— Да, трябва да му се каже — съгласи се Чийоко, вероятно не забелязала, че съм се обърнал.

Изглежда, говореха за мен Сигурно Чийоко беше споменала за неравните ми зъби и танцьорката беше предложила да си сложа златни. Но от техния разговор не ми ставаше неприятно, нито пък исках да се вслушам по-внимателно. Толкова силно бе чувството ми на близост и топлота към тези хора.

Отзад продължиха да разговарят тихо.

— Добър е, нали? — Чух отново гласа на танцьорката.

— Да, добър човек изглежда.

— Добър е, наистина е добър, добър!

Думите прозвучаха непресторено и чистосърдечно. Гласът й с детска непосредственост озвучаваше мислите й. И аз повярвах на този глас — значи наистина съм добър човек. Вдигнах радостен поглед към грейналите планини и слаба болка ме накара да присвия очи.

Бях на 19 години и характерът ми ме измъчваше жестоко. Родителите ми бяха починали и това бе отровило съществуването ми. Задушаващото ме униние бе станало нетърпимо и аз тръгнах да пътувам из Идзу. Не мога да кажа с думи какво означаваше за мен това, че ме приемаха нормално, че ме смятаха за добър в обикновения човешки смисъл.

Планините просветляваха — наближавахме Шимода и морето. Размахвах бамбуковата си пръчка и отсичах връхчетата на есенните треви.

По пътя при входа на някои от селата имаше големи дървени табели: „Забранено за просяци и артисти!“

6

Странноприемницата „Кошуя“ се намираше в началото на града, ако идваш от север. Последвах артистите към втория етаж, който беше като мансарда. Нямаше таван, а когато седнах до прозореца, който гледаше към улицата, покривът сякаш притисна главата ми.

— Не те ли болят раменете? А ръцете? — суетеше се възрастната жена около танцьорката.

— Нищо ми няма! Ето, мога и да свиря — отвърна тя и грациозно изви ръце.

— Е, хубаво тогава.

Опитах се да вдигна барабана.

— Ама че тежи!

— Тежи, повече, отколкото предполагахте, на ли? По-тежък е от чантата ви — разсмя се тя.

Артистите весело и шумно се поздравяваха с другите гости на странноприемницата. Това бяха главно странствуващи като тях музиканти, артисти и амбулантни търговци. Шимода бе гнездо за такива прелетни птици.

В стаята надникна детето на управителката, то едва пристъпваше на крехките си крачка. Танцьорката му подаде една съвсем нова медна монета.

Когато станах да си вървя, танцьорката изтича преди мен на входа и като ми подаде гета, тихичко каза:

— Нали ще ме заведете на кино?

С Еичи тръгнахме за друга странноприемница, собственост на бившия кмет на града. Един мъж с доста изпаднал вид ни показваше донякъде пътя, но после ни изостави. Щом се настаних, влязохме в къпалнята, а после хапнахме прясна риба за обяд. Когато Еичи се накани да си върви, аз му подадох книжна торбичка с остатъка от парите ми за път.

— Купете малко цветя за детето… за помена утре — казах аз.

Трябваше да потегля на другата сутрин с парахода за Токио. Нямах повече пари. На артистите казах, че започвам училище. Така те нямаше да настояват да остана с тях.

След вечеря излязох да се поразходя. Вървях сам. Минах през моста към северната част на града, изкачих се на хълма и оттам се полюбувах на пристанищния град. На връщане се отбих в „Кошуя“. Артистите вечеряха.

— Няма ли да опитате и вие? — покани ме майката, измъкна от куфара една паничка и пръчици за хранене и ги подаде на Юрико да ги измие.

Молеха ме да отложа заминаването си с още един ден, на утринта бе поменът на детето, та поне за това да остана. Но аз използувах за претекст училището и отказах.

— Е, тогава ще ви чакаме през зимната ваканция — рече майката. — Само ни съобщете кога ще пристигнете, ще ви чакаме всички на пристанището. И никакъв хотел, ще отседнете при нас.

Когато в стаята останаха само Чийоко и Юрико, аз ги поканих да отидем на кино. Чийоко, бледа и изморена, притисна с ръце корема си и отвърна:

— Не съм добре. И този път… не издържам на толкова ходене.

Юрико се притесни и заби поглед в пода.

Танцьорката си играеше долу с децата. Когато ме видя, изтича при възрастната жена и започна да моли да я пусне с мен на кино. След малко дойде при мен и някак посрамена и унила ми подаде гета.

— Наистина, защо не отиде с него самичка? — намеси се Еичи, но майката беше непреклонна. Трудно ми беше да разбера точно защо.

Когато излизах, танцьорката бе приклекнала до входа и галеше кученцето. Стори ми се, че няма сили дори да вдигне очи към мен. Толкова замислена и отчуждена изглеждаше. Не се реших да я заговоря и отминах.

Отидох на кино сам. Под светлината на мъничката лампа една жена зачете пояснителния текст. Станах и веднага се прибрах. Приседнах до прозореца в стаята си с лакти, опрени на перваза, и дълго гледах нощния град. И все ми се струваше, че в далечината чувам ударите на барабан.

7

Около седем на другата сутрин още закусвах, когато Еичи ми извика откъм улицата. Беше облечен в черно хаори^[18] с герб, изглежда, в моя чест. Жените не се виждаха. Изведнъж почувствувах отново самота.

Еичи се качи в стаята ми.

— Всички искаха да ви изпратят — каза той, но снощи стояхме до късно и другите не можаха да станат. Помолиха да ги извините. Ще ви чакат през зимата.

Студен есенен вятър пронизваше свежото утро на града. По пътя Еичи ми купи четири кутии цигари, каки и одеколон „Каору“.

— Сестра ми се казва Каору — каза той и лекичко се усмихна. — На парахода е хубаво да се ядат каки, помагат при морска болест. Мандарините не действуват добре.

— А аз защо да не ви дам това — казах, като нахлупих на главата му ловджийската си шапка. От чантата извадих фуражката и пригладих гънките й. Двамата се засмяхме.

Тръгнахме към кея. Край брега съгледах малката фигурка на танцьорката и сърцето ми замря. Приближих се към нея, но тя остана неподвижна, само леко приведе глава за поздрав. Беше толкова трогателна със следите грим от предишната вечер. Ружът в краищата на клепачите й придаваше разгневен вид на това по детски благородно лице.

— Другите ще дойдат ли? — попита Еичи.

Танцьорката поклати глава.

— Още ли спят? — отново попита той.

Тя кимна.

Докато Еичи ми купуваше билет, аз се опитах да заговоря момичето, но то гледаше вторачено натам, където каналът се вливаше в морето. Не пророни нито дума. Само от време на време кимаше леко с глава, преди още да съм се доизказал.

Изведнъж към мен се втурна мъж с вид на работник.

— Ето този човек ще свърши работа — каза той. — Нали пътувате за Токио. Искам да ви попитам, тази жена тук дали не може да пътува с вас.

На нея, горката, синът й работеше в сребърните мини в Рендайджи, но при голямата грипна епидемия почина и той, и снахата. Тия трима внуци поставиха. Решихме да се прибере на село, по-добре ще е там, ама не може сама да се оправи. Качете я на влака на Уено, като пристигнете на острова. Тя отива за Мито. Ще ви притесним малко, но няма как… погрижете се за нея… нещастна жена е — задъхано изрече той.

Старицата гледаше безучастно. На гърба й беше привързано най-малкото дете. Другите — момиченца на по три и пет години — висяха на ръцете й. От избелялата й бохча се подаваха кутии с храна. Няколко миньори се въртяха около нея и я успокояваха. Охотно поех грижата за жената.

Параходът силно се люлееше. Танцьорката стоеше все така с плътно свити устни и гледаше втренчено някъде напред. Щом стъпих на въжената стълба, аз се обърнах назад, за да кажа сбогом, но само кимнах леко с глава. Параходът потегли. Еичи размахваше ловджийската шапка, която току-що му бях подарил. Вече се бяхме доста отдалечили, когато видях да се развява една бяла кърпа. Беше на малката танцьорка.

Параходът излезе от залива на Шимода и докато южният бряг на полуостров Идзу чезнеше в далечината, облегнат на парапета, гледах вторачено в открито море към Ошима. Танцьорката… раздялата… всичко оставаше някъде назад, далеч в миналото.

Какво ли беше станало със старицата? Тръгнах към каютата и видях, че са я наобиколили няколко души и изглежда, я утешаваха. Успокоих се и влязох в съседната каюта. Вълните в залива Сагами бяха големи и както седях, се поклащах ту наляво, ту надясно. Мина един моряк и раздаде малки метални съдове за тия, на които им бе прилошало. Полегнах на една страна и подложих за възглавница чантата си. Главата ми сякаш беше празна, загубил бях чувството за време. Очите ми се навлажниха и по чантата започнаха да се стичат сълзи.

До мен лежеше един юноша. Оказа се син на фабрикант от Кавазу. Отивал в Токио да се готви приемните изпити в гимназията. Изглежда, ученическата ми фуражка го предразполагаше за разговор. След малко той ме попита:

— Нещо лошо ли ви се е случило?

— Разделих се с един човек.

Казах го много искрено. Не се притеснявах от сълзите си. Не мислех за нищо. Като че плувах тихо в някакъв сън на ободрително удовлетворение.

Не бях и усетил кога се е мръкнало. На брега в Аджиро и Атами се виждаха вече светлинки. Стана ми хладно, усетих глад. Юношата отвори бамбукова кутия и я протегна към мен. Започнах да ям спокойно, бях забравил, че храната не е моя. След това се завих с ученическата пелерина на момчето и притворих очи. Плувах в някаква прелестна пустота и всяка човешка любезност и доброта приемах напълно естествено. Съвсем естествено ми се струваше и това, че утре ще заведа старицата до гара Уено и ще й купя билет за село. Всичко сякаш се сливаше в едно цяло.

Осветлението в каютата угасна. Все по-силно се усещаше миризмата на море и прясна риба. В непрогледния мрак чувствувах топлината на тялото на юношата до себе си. Дадох воля на напиращите сълзи. Главата ми сякаш бе пълна с кристална вода, която капка по капка изтичаше, без да оставя нищо след себе си. Само чувството за едно приказно очарование.

Кендзабуро Ое
Седмица за почит на старостта

Гостната, в която сестрата покани тримата студенти, беше грамадна и тъмна като склад, на прозорците бяха спуснати плътни завеси. Самотна стая, където отвън не проникваше нито светлина, нито звук. Приличаше на вехтошарски магазин заради натрупаните без ред камари изоставени мебели. Тримата студенти запримигаха бързо, за да свикнат с неочаквания мрак — идваха от ярката дневна светлина, от която зеленината в двора пред къщата изглеждаше още по-наситена. Те се придвижиха към посочените им от сестрата столове в средата на стаята, като се блъскаха постоянно в мебелите, и въздъхнаха с облекчение, когато най-сетне успяха да седнат. Полази ги смътен страх. Стаята приличаше на гора от стари захвърлени мебели. Само сестрата се движеше спокойно и сигурно като нощно животно. Тя постави пред столовете им висок лампион, дръпна шнурчето и мъждукаща жълта светлина освети напрегнатите им лица. За миг те се спогледаха, сякаш за да проникнат в тайната на другия, сетне отново забиха поглед пред себе си. Пред столовете, поставени в редица, имаше ниско легло, а зад него — сиво-зеленикави завеси. От единия край на леглото с изпъната шия, внимателно и предпазливо като невестулка ги наблюдаваше старец. Главата му бе малка, почти детска, с късо подстригана коса. Само очите му бяха като на орел.

— От днес в продължение на седмица тези студенти ще ви разказват какво става по света. Но знайте, че ви е забранено да се вълнувате. Тъй че — само по тридесет минути! Моля ви да спазвате времето! — каза настойчиво и властно сестрата зад гърба на студентите.

— Благодаря ви, че дойдохте! Отдавна вече лежа тук затворен… Да… И ето че изведнъж ми се прииска, преди да умра, да чуя какво става по света. Има-няма десетина години — нито съм прелиствал вестник, нито съм слушал радио… Интересно какво ли е станало и с тях сега? — каза старецът с тих пресипнал глас.

— И телевизия не е гледал — допълни сестрата.

— Знаете ли, вие сте първите хора, които ме посещават, откакто съм затворен тук! Благодаря ви. С удоволствие очаквам разказите ви! — продължи радостно старецът.

— Господинът е от филологическия факултет, този господин — от биологическия, а госпожицата — от педагогическия. За днес мисля, че е достатъчно. Ще приключим със запознанството — отсече сестрата. Изглеждаше над петдесетгодишна, на двете си бузи имаше дълбоки и груби бръчки, които приличаха на рани и й придаваха сърдит, може да се каже дори, свиреп вид.

— Добре, добре. Така да бъде. Хм, и тази жена като мен няма понятие какво става по света. Питаш я за нещо, а тя така ще ти отговори, че нищо не можеш разбра! — рече старецът и скришом се засмя. Смехът му бе почти беззвучен като въздишка.

— И така, млади господа! — подкани сестрата студентите да си вървят, като вече дърпаше шнурчето на лампиона.

В този миг някъде от дъното на дълбокия мрак се разнесе тревожният глас на стареца:

— Още нещо. Последно. Кажете ми, преди да си тръгнете, какво е общото мнение — добре ли върви светът? Мога ли да умра спокойно?

— Всичко е наред! Съвсем наред! — отговори някак неуверено, но за сметка на това много развълнувано и запалено филологът.

После студентите се разделиха със стареца, който с неохота ги пусна да си вървят, и отново се потопиха в ярката дневна светлина. Бузите км пламтяха и пареха, а очите им бяха станали съвсем тесни — като на монголци. Тръгнаха мълчаливо един до друг. Изглеждаха успокоени и разтоварени от пътя, ала никой от тях дори не понечи да хвърли поглед назад към дома-склад. Вървяха по тревата все по-бързо и по-бързо, сякаш от самотната крепост-затвор на деветдесетгодишния старец се процеждаха миазми, които вещаеха смърт и се опитваха да ги задушат.

Отначало сестрата крачеше до студентите с неестествено разперени ръце, сякаш бе поклонник на култа към слънцето, но полека-лека започна да изостава. По едно време се затича, за да ги настигне и рече:

— Както ви предупредих от самото начало, трябва да му говорите, че светът се къпе в щастие! Ето например, когато ти днес каза: „Всичко е наред! Съвсем наред!“, щеше да е още по-добре, ако и останалите двама те бяха подкрепили!

Биологът и студентката бързо и нервно занимаха, като бръчкаха лицата си от ярката слънчева светлина. Да, наистина и двамата трябваше да подкрепят думите на филолога! Та нали бяха наети на работа именно за това — да очертаят пред деветдесетгодишния смъртник цветуща и успокояваща илюзорна картина на съвременния свят!

Пред външната порта на двора студентите се сбогуваха със сестрата и така завърши първият ден от тяхната работа.

Излязоха от имението и се запътиха към метрото, като от време на време прескачаха леко канавката край пътя. Лицата им бяха облени в пот.

— Май няма да е чак толкова лесно, кол кого ми се струваше! — каза натъжено биологът.

— Като чух отначало, че е на деветдесет години, си представях, че лицето му е съвсем набръчкано и отпуснато. А той все пак изглежда доста нормално! Какво ще кажете?

— Е, така е, ама че е стар — стар е! И както каза сестрата, май няма да изкара това лято! — добави студентката.

— Все пак всичко ли е наред по света?! Знаеш ли, като те слушах отстрани да отговаряш: „Всичко е наред! Съвсем наред!“, в мен се надигна чувство на протест — каза биологът. — Извинявай, че не те подкрепих тогава. Затова е.

— Добре де, как трябваше да отговоря според теб? Дори да не бяхме давали обещание на сестрата! — развика се ядосано филологът. — Можеш ли ти ей така, с лека ръка да хвърлиш в отчаяние старец, който е вече с единия крак в гроба, че да го умориш още по-бързо?!

— То това е друго… Но знаеш ли, мисля, че никой не би могъл да отговори точно на този въпрос. Ако изобщо някой може да каже дали светът върви добре или зле, това е само бог. Не, подобни неща не са по силите на обикновения човек!

— Така е. Никой не може да отсъди вярно за съвременния свят! Трябва да ти кажа, че и аз нямам намерение да дърдоря всякакви небивалици ей така, с лекота, както ни помоли сестрата! Дори пред такъв човек като този старец, който не подозира какво е ставало през последните десетина години! Просто ще му разказвам за света така, както си го представям след двадесет години! Но ще говоря, сякаш става дума за сегашния свят. Вместо бъдеще време ще използвам сегашно. В края на краищата, ако си представиш, че говориш за света след двадесет години, лъжата ще престане да бъде лъжа! — каза филологът.

— Хм, значи в твоя бъдещ свят през осемдесетте години всичко ще е наред?! Бих искал и за мен да е така! — цинично отвърна биологът. Дразнеше се от факта, че филологът се натрапва за лидер на групата.

— Както и да е. Когато говоря на стареца, вие ще трябва да влезете в тон. Иначе съвсем ще му разбъркаме главата! Нека си мисли, че става дума за настоящето, а ние тримата ще си знаем, че говорим за утопията на утрешния ден. Това е единственият изход!

— Хубаво, да речем, че ще се постараем да влезем в тон. Но знаеш ли, струва ми се, че понякога такива добри и грижовни хора като теб причиняват само неприятности!

— Както и да е! Надявам се на вашата помощ. Тази нощ ще мисля за картината на най-светлото бъдеще. Хм, по начало съм песимист… Знаете ли, този старец започва да ми харесва!

— Аз също ще се постарая да вляза в тон. Само че много ви моля да не се отплесвате по някакви съвсем сложни утопии! Мен ако питате, единственото ми желание е тази седмица да мине благополучно и да си получа парите — чистосърдечно си призна практичната студентка.

Между другото тези трима очарователни млади хора щяха да получат за своята работа — по тридесет минути всеки ден в продължение на седмица — по десет хиляди йени. Това беше фантастична сума и когато съобщението се появи на дъската за обявления, имаше много желаещи, тъй че се наложи да се хвърля жребий и тези тримата бяха късметлиите. Та ето защо по начало бяха в чудесно настроение и се отнасяха великодушно един към друг. Преди да се разделят на перона в метрото, те обсъдиха плановете си за пътувания през лятната ваканция. Бяха двадесетгодишни и духът на смъртта, обгърнал плътно деветдесетгодишния старец в тъмната стая, се бе превърнал вече за тях в далечен незначителен спомен.

Във вторник старецът изглеждаше много изморен и вече не държеше главата си наострено като невестулка. Бяха го сложили да лежи по гръб и изпосталялото му тяло едва-едва се очертаваше под тънкото лятно одеялце. Сестрата предупреди няколко пъти студентите да не го тревожат и излезе от стаята, а старецът мигом се обърна към тях, като се стараеше да не показва какво му е:

— Щастливи ли са децата, които се раждат сега по света?

— Да, щастливи са. Но има и такива, които се раждат ненормални — без да мисли, избърбори студентката.

— Да не би майките да пият някакви лекарства и затова да става така? — невероятно бързо и подвижно подхвана старецът.

— Да, приспивателно — отговори студентката, като й идеше да пропадне в дън земята.

Не само филологът, но и биологът я стрелна с очи сърдито и гневно. Студентката усети каква грешка е направила и моментално се изчерви цялата чак до тила.

— Значи жените не се радват, когато забременеят, а гълтат всякакви хапове! Да, сигурно безпокойството всред младите майки расте!

В този миг филологът се намеси нервно в разговора, за да попречи на студентката да отговори по-нататък:

— Да, но и ненормалните деца растат щастливи! За тях се създават добри условия, има специално оборудвани клиники. Тези дни във вестниците имаше снимка на един такъв урод, който постъпил на работа и дори се оженил.

Явно той мислено включи в своя бъдещ утопичен свят и специално оборудвани клиники за уроди.

— Сигурно хората все така продължават да умират от рак? — бе следващият въпрос на стареца.

— О, нищо подобно! Броят на болните бързо намалява! Не е далеч денят, когато никой вече няма да умира от рак! Ще стане като с туберкулозата например — каза филологът с върховно напрежение на силите. — Средната продължителност на живота на японците е нараснала невероятно през последните десетина години.

— Излиза, че в центъра на Токио по Гиндза сноват старци, а сред тях се разхожда щастлив уродът под ръка с младата си жена, ако изобщо може да я хване под ръка! Хм, така ли изглежда Гиндза сега? — попита невинно старецът.

И тримата се вцепениха за миг и се втренчиха безмълвно в него. Под жълто-зеленото одеяло се подаваше ключицата му с кожа в мръснокафяв цвят, а главата му изглеждаше ужасяващо малка като на мъртвец. Откъде имаше сили собственикът на това кльощаво дрипаво тяло да мълви с безцветните си и сухи като чироз устни иронични думи по адрес на тримата млади студенти?!

— А какво става с автомобилните катастрофи? — попита отново с равен глас старецът.

— Намаляват! — решително отвърна филологът.

— Броят на колите не се ли увеличава?

— О не, напротив! Увеличава се, и то със страшна бързина! Почти всеки гражданин се вози на собствената си кола, тъй че ние сме станали вече нация на автомобилистите! По брой на колите на глава от населението се приближаваме до нивото на Америка отпреди десет години!

— Тогава е много странно, че няма катастрофи. Да не би пък тези автомобилисти да са като охлювите и да не излизат от скъпоценните си коли, докато не станат на парчета?!

— Пътищата станаха хубави! В същност цяла Япония е опасана с модерна пътна мрежа, а в Токио магистралите са направо великолепни! — отвърна с напрежение филологът, като бузите му порозовяха.

— А, така значи! Катастрофи вече няма! Все по-малко хора умират от рак, все по-малко хора загиват при автомобилни катастрофи… В такъв случай каква е сега най-разпространената причина за смърт? Щом като Япония не е пренаселена, значи всяка година хората все така продължават да умират!

— Да, прав сте, по…

— От каква болест умират хората? Да не би вместо рака да се е появила някаква нова страшна болест? — настойчиво и педантично продължи да изяснява старецът.

И тримата студенти замълчаха смутени и объркани. След двадесет години, в нашия утопичен свят ние, японците, все така ще умираме от някаква си най-банална смърт! Каква ли ще е тя?

— А, това ще да е! — извика старецът, сякаш сам се бе сетил за нещо. Той обърна малката си главица, положена върху конопената възглавница, към студентите, които замислено мълчаха, и ги стрелна с орловия си поглед. — Сигурно най-голям е броят на самоубийствата! Навярно всички се самоубиват!

В сряда съвсем изнемощелият старец първо попита венчал ли се е Негово Императорско Височество престолонаследникът. Въпросът постави натясно студентите и те смутено се спогледаха. Ами ако този дядо беше някакъв заклет монархист?! Та нали много старци бяха получили шок, когато принцът се ожени! Как ли ще реагира? В крайна сметка студентката, най-решителната по характер от тримата, отсече:

— Да, ожени се. Има си и бебе.

— За дама от благороден произход, нали? — попита старецът.

Филологът и биологът следяха с очи студентката, която се беше хванала в капана, и с цялото си държане показваха, че си измиват ръцете. Тя ужасно се възмути и реши да нанесе удар на стареца с откровеността си:

— Ами! Няма нищо общо нито с императорското семейство, нито с аристократичната среда! Ожени се за най-обикновена девойка!

Студентите изтръпнаха и с ужас зачакаха отговора на стареца. Той обаче запази хладнокръвие:

— Това е добре. Подобни неща е имало и в старите времена. Спомняте ли си стихотворението от „Маньошу“^[19]?

Дете мило, рано ранило,

сред хълми зелени

с кошничка малка

билки да дириш…

Студентите изведнъж се отпуснаха след силното напрежение и радостно въздъхнаха от облекчение.

— Кажете ми, продължава ли императорското семейство да привлича сърцата на японците? — попита старецът.

— Да, така изглежда — отвърна студентката.

— Значи властта все още е в ръцете на консервативната партия? — продължи да се интересува старецът.

Преди да отговори, студентката хвърли поглед към филолога. Представителят на бъдещия свят неохотно й кимна. Вместо да й каже с унил и отпаднал глас: „Да, и след двадесет години властта ще бъде в ръцете на консерваторите!“, той само кимна. Тогава студентката отговори:

— Да, така е!

— Щом като пътищата са станали по-добри, значи са нараснали данъците! И ето, в продължение на десетина години консерваторите успяват да запазят властта в ръцете си, като увеличават данъците… Сигурно сред населението има недоволство и вълнения! Кажете ми, така ли е?

— О, не! Няма нищо подобно! — притече се на помощ на студентката филологът, тъй като тя отново го бе погледнала безпомощно и отчаяно.

— Значи сред японците няма недоволни?

— Та нали ако съществуваше някакво голямо недоволство, консервативната партия едва ли щеше да спечели изборите!

— Наистина ли мислиш така? — недоверчиво попита старецът и за миг впи поглед във филолога. Той се изчерви до ушите, но за щастие старецът престана да го измъчва. — Значи политическият климат в страната е особено благоприятен! Така ли е? Кажете, а не е ли имало напоследък някаква война, я в Корея, я в Тайван, от която японците да си напълнят джобовете?

— Не, не е имало война. Не може и да има отсега нататък — отвърна филологът.

— Защо твърдиш, че и отсега нататък няма да има?

— Ами защото ако избухне нова война, тя ще бъде ядрена. А ядрена война не може да има! — каза филологът разпалено и убедено, като очите му заблестяха.

— А, такава ли била работата! Значи хич да не се надявам, че ще умра заедно с цялото човечество в ядрена война, а търпеливо да чакам старческата си смърт! — каза старецът като че с някакво съжаление в гласа.

— Да, изключено е човечеството да загине при ядрена катастрофа! Това е вече неоспорим факт. Системата за контролиране на бутоните за ядреното оръжие е напълно усъвършенствувана и няма опасност дори от случайност — отвърна филологът.

— Но американският и съветският президент едва ли са успели да постигнат някакво мирно разрешение на въпроса!

— Не, но между двата лагера, разполагащи с ядрено оръжие, има стабилно равновесие на страха.

— Взаимна парализа, така ли?! Ала дори Вашингтон и Москва да са застинали в някакво равновесие на страха, сигурно тук-таме избухват локални войни? Войни-заместители или нещо подобно.

— Да, имаше такива войни във Виетнам и Лаос, но те са вече минало — каза решително филологът, като се гмурна още по-надълбоко в утопичното бъдеще, в което плуваше. В същност той постоянно се опитваше да бъде колкото може по-добър и да се погрижи за душата на стареца…

— И там ли има равновесие на страха? Сигурно е така. Навярно и виетнамците са получили ядрено оръжие! Да, светът прогресира невероятно бързо! Кажете, а да не би вместо тези войни да са започнали войни между племената? Някакви съвсем малки войни?

— Ъ-ъ, ъ-ъ! — повтаряше през цялото време филологът, като се опитваше колкото може по-бързо да се измъкне от това положение. — И все пак мирът…

— Пак равновесие на страха?! Да не би и племенните вождове в Лаос да са се обзавели с някакви малки атомни бомби?! Тогава значи са се появили войни между отделните индивиди! Сигурно хората, заобиколени от всички страни с високите стени на многостепенното равновесие на страха, са станали бездънно опустошени и самотни! — каза старецът с ужас в гласа.

— Да, но войната вече е изчезнала от лицето на земята! — отвърна с плачлив глас филологът.

— Значи — рай на земята! Но ако отделните хора се борят неистово помежду си, къде остават любовта към ближния, любовта към човечеството?! Сигурно вече ги няма!

— Мисля, че в крайна сметка те ще бъдат възкресени!

— А възможно ли е това, преди да бъде съборена майсторски изработената дървена кула на равновесието на страха?

— Все някога непременно…

— Все някога. Кога ли ще е това?

Филологът, окончателно изнемощял, пропадна в бездната на мълчанието. Утопичният свят в главата му започна да вони отвратително от киселата отрова, която се изцеждаше от новия тип войни — войните между индивидите.

— Все някога. Това ще стане… — гласът на стареца, тих и пресипнал, отново живна около оста на иронията и пробяга като мишка покрай мебелите в стаята-склад. — Това ще стане, когато марсианците нападнат Земята! Ще настъпи мир и разбирателство между отделните индивиди, всички ще станат съмишленици, ще бъдат сключени съюзи между племената, държавите ще разберат безсмислието на враждите помежду си. Ала това ще стане чак когато марсианците нападнат Земята! И кой знае, може би тогава Земята ще бъде унищожена само за няколко часа!

Старецът сам се засмя тихо и задавено като болно дете. И тримата студенти потръпнаха и наведоха надолу вкаменелите си лица. Бузите на филолога, побелели от напрежение, конвулсивно потреперваха. Той искаше да освободи стареца от подобна представа за бъдещето и нервничеше, защото не можеше да намери подходящ начин. А не беше ли тази мрачна картина отровно цвете, пораснало от семената на собствената му добронамереност? Не беше ли извършил той нещо ужасно нелепо и жестоко — да разкрие пред умиращия старец картините на ада? Мрачните мисли и опасения в главата на филолога лека-полека започнаха да се предават и на биолога и студентката. Само деветдесетгодишният старец, обгърнат от слаба светлина в леглото си на фона на сиво-зеленикавите завеси, беше жизнен, преизпълнен с любопитство и изглеждаше в най-добро разположение на духа. Но като гледаха сияещото му от удовлетворение лице, на студентите в миг им се стори, че някъде в дълбочината на смолистите му орлови очи пробягна сянка на отчаяние.

В четвъртък и петък тримата студенти начело с филолога положиха всички усилия, за да загладят пропуските и да очертаят пред стареца, който гледаше очи в очи смъртта, картина на божествено щастие и благоденствие. Но колкото повече се стараеха, водени от най-добри чувства, толкова по-дълбока бездна на отчаяние зейваше пред очите на стареца. Това ги обезкуражаваше и ги смазваше. При мисълта какъв прашен удар му нанасят и биологът, и студентката започнаха да се стараят с все сили наравно с филолога, за да разсеят мрачните му мисли. Те измъкваха един през друг от съзнанието си утопични представи за илюзорното бъдеще и ги шепнеха на стареца вместо истината за сегашния ден. Ала постепенно красивите им думи потъваха във водовъртежа от въпроси и отговори, в който старецът ги въвличаше с пресипналия си глас, и в крайна сметка се получаваше точно обратното на това, което искаха. Неизвестно как се чувствуваше старецът в леглото си в къщата склад след тридесетминутните разговори, но тримата студенти си тръгваха смъртно изморени и изстискани, преследвани от постоянно дразнещото ги безсилие, и дълго не можеха да се възстановят след прекалената възбуда.

Трябва да беше в петък, към края на последния разговор. Старецът попита как се развива напоследък младежта в идейно отношение и биологът му отвърна:

— Май младежта си е все същата, както и преди десет години. Но вече не избухват кървави сблъсъци и борби, както тогава. Или, така да се каже, ние преодоляхме идейните си разногласия и между нас възтържествува истинска дружба и приятелство.

Наложи се да отговаря той, тъй като филологът съвсем се беше умълчал към края на днешния разговор и не проявяваше желание да отговаря първи. Биологът от своя страна вече се беше отказал от първоначалното си цинично отношение и неистово се стараеше да извади стареца от отчаянието в името на последните дни от живота му.

— Така значи… Японските младежи, дори най-левите, изобщо не се оплакват от високите цени, които им налага консервативната партия?! А може би това, което вие наричате истинска дружба, означава само, че те са загубили безвъзвратно желанието си за противодействие и борба? Не мислите ли например, че младежта напълно е деградирала?

— О, не, не! Така изглежда само на повърхността — че младежта е деградирала и от безсилие се стреми към мир и разбирателство!… — съвсем объркан, отвърна биологът.

— А, така ли? Значи пак същото — война между отделните индивиди?! И все пак някой ден потисканото негодувание и злоба могат да се взривят и тогава ще избухнат кървави стълкновения между студентите и младите полицаи! Ти нямаш ли подобно предчувствие?

— Не, нямам. Ние вярваме в едно бъдеще, което ще е изпълнено с повече надежди! — отговори биологът с пресилено висок глас, за да прикрие липсата на каквато и да било вяра в собствените си думи и това го накара да изглежда дори жалък.

— А, да не забравя! Утре е последният ден и имам една молба към вас. Искам да ви помоля да ми разкажете какви надежди възлагате на двадесет и първия век. Днес-утре аз ще умра, но вие ще доживеете до двадесет и първия век и сигурно си представяте по някакъв начин неговия облик! Ето защо бих искал да чуя вашите представи и въжделения за светлото бъдеще. С удоволствие ще очаквам разказите ви. От сърце ви го казвам — рече старецът и притвори очи.

Щом излязоха навън, филологът помоли другите двама да го почакат малко и заедно със сестрата, която беше дошла да уточни часа, се запъти към главната порта на имението, като скришом и шепнеше нещо. Биологът и студентката го чакаха, застинали в дълбоко мълчание — струваше им се, че откакто са тръгнали на училище, за пръв път получават такова трудно домашно. Очите им бяха почти плътно затворени поради ярката светлина, а мирисът на пот съвсем неочаквано ги караше да се чувствуват близки. Най-сетне дотърча и филологът. Бузите му странно пламтяха и гледаше гузно. Щом излязоха на улицата, той изтърси с дебел и висок глас:

— Аз, такова… Утре няма да дойда! Получих парите си за петте дни!

Думите му прозвучаха нагло откровено. Биологът и студентката се втренчиха в него с нескрито възмущение.

— Но това е жестоко! Нали идеята за утопичните брътвежи беше твое изобретение! Подло е да ни изоставяш сега! Да ни прехвърляш най-страшната утрешна работа! — разкрещя се биологът, като се тресеше нервно, побелял като платно от възмущение.

Филологът също бе разтреперан и си личеше, че отвътре го изгаря чувство на срам. На биолога му идеше да го набие в този миг.

— Страх ме е! Струва ми се, че ако продължа да говоря със стареца, ще го накарам да потъне още по-надълбоко в това блато на отчаяние и нещастие. Нали ви казах, че по начало съм песимист. И все пак никога досега не бях си представял толкова мрачно бъдещето! И всичко това заради мъчителните разговори с този старец! Ох, не съм и сънувал дори, че може да се случи такова нещо! — умолително го загледа филологът, а очилата му странно блестяха, сякаш от страх.

— Ами ако вземем и честно си признаем, че всичко, което сме говорили до днес, е лъжа? И честно да му разкажем за сегашното положение, а? — предложи студентката.

— Изключено е! Старецът ще умре от удар! Та нали дори когато слушаше разказите ни за утопичното бъдеще, тон изравяше на дъното им най-различни картини от ада! Тогава мислиш ли, че няма да получи инфаркт, като разбере едно след друго, че майката, която уби ненормалното си дете, е призната от съда за невинна, че раковите болници са препълнени, че мръсната война в Лаос продължава?! — разгорещи се филологът, неволно повишил глас.

— Да, но ако не се откажем от това, което говорихме до днес, старецът ще продължи да си мисли, че по Гиндза бавно се разхождат уроди и всички хора по света водят война на ненавистта помежду си! — възрази студентката.

Горещият вятър вдигна облаци прах по разкопаната улица, понесе ги нависоко, сетне ги стовари върху студентите. Младият багерист, възседнал високата седалка на спокойно напредващия багер, имаше ясен и добродушен поглед. Той изгледа с учудване и недоумение тримата студенти, потънали в бездната на печал и отчаяние.

— Ох, какво направихме?! Какво направихме с този старец на прага на смъртта?! — изстена филологът. Сълзите образуваха черни бръчки по сухите му и мръсни бузи. — Не ме презирайте за това, че няма да дойда утре! Страх ме е! Вземете моя дял и се почерпете!

— Глупости! В никакъв случай! — истерично се разкрещя студентката, като се дръпна назад.

Биологът също поклати отрицателно глава в отговор на умолителния поглед на филолога и сякаш сам на себе си каза мрачно:

— Да върви по дяволите тоя старец! Как така изведнъж му е хрумнало на деветдесет години отново да се заинтересува за света?! А можеше да си умре спокойно в мрачната и тиха стая! Можеше да умре като един от най-щастливите старци на света! О, той, той е виновен за всичко! Проклет да бъде!

В неделя един час по-късно от определеното време (бе чакала студентите да дойдат) сестрата влезе в стаята със сиво-зеленикавите завески. От предишната й пъргавина не бе останало нищо — бе отпусната и изморена.

— Явно студентите няма да дойдат. Ще трябва да им изпратим останалите пари в университета по пощата.

Старецът в леглото сви голите си кльощави рамене. Той също изглеждаше много разочарован:

— Какво става? Пак ли същото?! — започна да повтаря той възмутено.

— Вие прекалено много ги измъчвате! Не ви отива на възрастта! — сърдито го изгледа сестрата.

Старецът не отговори нищо. Скочи от противоположната страна на леглото пъргаво като маймуна и дръпна сиво-зеленикавите завески. Зад тях имаше светла съвременна стая, която гледаше към градината, обляна от ярките лъчи на обедното лятно слънце. Стаята беше наблъскана с всевъзможни неща — телевизор, стереоуредба, маса, отрупана с вестници и списания. Личеше, че старецът не може да живее без всичко това.

Той натисна копчето на телевизора и за да не губи няколкото секунди, докато образът се появи на екрана, захвана бодро да прави гимнастическите упражнения за старци от вестника. Малкото му мускулесто тяло се движеше бързо като маймуна — извиваше се, сгъваше се, разгъваше се. Когато стигна до упражненията за врата, той се обърна към сестрата и се провикна с пресипнал глас:

— Отвращавам се от оскъдната фантазия на съвременната младеж! Следващия път да повикаме още по-млади, що ли? Какво в същност представлява прехвалената ни младеж, за която толкова много се говори напоследък?!

Кендзабуро Ое
Небесното чудовище Агуи

Когато съм сам в стаята, превързвам дясното си око с черна лента като пират. Правя така, защото с дясното око не виждам почти нищо, макар да не личи отстрани. Е, не че съвсем не виждам, но все пак. Щом река да погледна света с две очи, върху ясния, светъл и бистър свят плътно се наслагва друг — тъмен, мрачен, смътен. Ето защо, дори когато вървя по изрядно павирани улици, ме преследва усещане за несигурност и опасност; сковавам се от ужас като мишка, изпълзяла от канала; в лъчезарните и ведри лица на приятелите си откривам следи от нещастие и преумора; в миг губя почва под краката си, парализиран от отровата на безизходицата, която се прокрадва в мен и при най-обикновения всекидневен разговор. Но в крайна сметка навярно ще свикна. Ако това не стане, решил съм да нося черната лента не само в стаята, но и на улицата, пред приятели. Нека непознатите се подхилват и ме смятат за старомоден, нека се обръщат по улицата, не съм на възраст, когато подобни неща дразнят.

А сега искам да ви разкажа как за първи път в живота си спечелих пари. В същност заговорих за дясното си око, защото в момента, когато се случи нещастието, съвсем неочаквано, без каквато да било връзка, си спомних за първите пари в живота си, макар да бяха минали десет години. Навярно омразата, която тогава пламна в сърцето ми и загложди цялото ми същество, в миг се стопи и ме накара да си спомня за това. Кой знае, накрая може би ще разкажа и за самото нещастие.

Когато преди десет години за първи път спечелих пари, зрението и на двете ми очи беше 2.0 диоптъра. А сега с едното вече съм съвсем зле. Времето започна да се движи. Времето, което отскочи от окото ми, ударено с камък като от трамплин. Когато за първи път срещнах този сантиментален луд, все още възприемах Времето буквално, като дете. Нямах острото усещане, че Времето зад гърба ми ме наблюдава, а Времето пред мен ме очаква.

Преди десет години бях осемнадесетгодишен, тежах петдесет килограма и бях висок 170 сантиметра. Току-що бях постъпил в университета и си търсех някаква работа. Тогава не знаех добре френски, но много исках да си купя двата тома на „Очарована душа“. При това — московското издание с предговор на руски език. Беше странно издание — не само предговорът, но и бележките, и коментарите бяха написани със славянската азбука, а текстът — на френски език, тъпче между двата вида букви се образуваше тънка черна ивица. На всичко отгоре беше по-солидно, по-хубаво и по-евтино от френското издание. Когато го открих в книжарницата за чужда литература, дори не проявих никакъв интерес към Ромен Ролан, но изведнъж започнах да се измъчвам от мисълта, че трябва на всяка цена да се сдобия с двата тома. По онова време ми се случваше понякога да изпадам в доста странно настроение, при все че самият аз дори не подозирах какво става с мен. Когато ме обхващаше подобно настроение, не намирах в него нищо тревожно.

Отскоро бях постъпил в университета и още не фигурирах в студентските списъци. Затова реших да търся работа чрез различни познати. В крайна сметка чичо ми ме представи на някакъв банкер, който ми предложи работа.

Гледал ли си филма „Харви“? — попита ме той.

— Да, гледах го — отвърнах, като направих жалък опит да се усмихна, въпреки че за първи път изпадах в положението на човек, когото наемат на работа. Във филма „Харви“ Джеймз Стюарт живее с въображаем заек, голям колкото мечка. Щях да се пръсна от смях, когато го гледах.

— Напоследък синът ми страда от манията, че го преследва някакво подобно чудовище. Напусна работа и седи затворен вкъщи. Понякога ми се ще да го накарам да поизлезе, но няма с кого да го изпратя навън. Съгласен ли си да го придружаваш? — попита ме делово банкерът с все същата любезна усмивка.

Знаех доста неща за сина на банкера — младия композитор Д. Беше авангарден музикант с награда от Франция, Италия, а снимката му постоянно се срещаше из списанията в рубриката „Хората на изкуството на утрешна Япония“. Не бях слушал нищо от основните му произведения, но бях гледал няколко филма с негова музика. В единия — приключенски филм за безпътни младежи, имаше изключително лирична музикална тема, изпълнявана на хармоника. Хубава беше. Когато гледах филма, майсторството на този тридесетгодишен мъж (всъщност, когато композиторът ме нае на работа, беше двадесет и осем годишен, сиреч точно толкова, колкото съм аз сега) предизвика у мен смътно безпокойство и възбуди фантазията ми. Отстъпих хармониката си на по-малкия ми брат в годината, когато тръгнах на училище. Бях чувал за младия композитор и други неща освен общоизвестните. Знаех например, че е забъркан в скандални истории. Вътрешно не се поддавам на клюки, но все пак ми бяха известни някои подробности около смъртта на първородното му бебе, довели до развода му; знаех, че поддържа връзка с една киноактриса. Ала въпреки сравнителната си осведоменост нямах и понятие, че страдал от мания за преследване, и то от някакъв чудовищен заек като онзи във филма с Джеймс Стюард; за първи път чувах, че е напуснал работа и седи затворен вкъщи. Каква ли бе диагнозата на болестта му — тежка неврастения или пък направо шизофрения? — замислих се аз.

— Какво имате пред вид, като казвате „да го придружавам“? Разбира се, много ще се радвам да ви бъда полезен… — и най-сетне успях да скалъпя нещо като усмивка.

Този път се опитах да потисна в себе си напиращото любопитство и безпокойство, да му внуша искреното си съчувствие — но внимателно и с мярка, да го предам с израза на лицето и с гласа си. Не че настоявах за тази работа. Но това беше първият подобен опит в живота ми и от все сърце исках да се покажа възпитан и почтителен.

— Когато синът ми реши да излезе някъде из Токио, ще трябва да сте с него. Вкъщи е поверен на грижите на една медицинска сестра и досега не е проявявал грубост към нея. Тъй че и вие няма от какво да се боите!

Думите му ме накараха да се почувствувам като войник, уличен в малодушие и страх. Изчервих се и направих опит да загладя лошото впечатление.

— Обичам музиката и от всички най-много уважавам композиторите. С удоволствие ще придружавам господин Д. Ще ми бъде приятно и да разговарям с него — изломотих.

— Напоследък той изглежда напълно завладян от манията си и не говори за нищо друго — отвърна сухо и хладно банкерът и ме накара да се изчервя още повече. — Ще ви помоля още утре да го посетите.

— Имате пред вид да посетя дома ви, нали?

— Е, не е стигнал чак дотам, че да го приберат в лудницата! Вкъщи е! — каза банкерът с тон на абсолютно злонамерен човек.

— Ако ме наемете на работа, ще мина да се представя — казах засрамено, задавян от сълзи.

— О, не мога да кажа нищо. В същност той сам ще решава, тъй че моето мнение едва ли е необходимо. (Думите му събудиха у мен чувството на неприязън и аз реших: „Добре! Така да бъде! Отсега нататък ще считам господин Д. за свой работодател!“) Бих искал от теб да внимаваш, когато излизате на улицата, да не се замесва в различни разправии и скандални истории. Важно е за бъдещата му кариера, а и за доверието на клиентите към мен. Това е всичко.

„Така значи — помислих си, — излиза, че ми възлагат важна морална роля да бдя над семейството на банкера да не се почерни отново с отровата на скандала!“ Външно, разбира се, само кимнах в знак на съгласие, за да затопля с огънчето на доверие студеното сърце на банкера.

Но така и не посмях да попитам за най-важното — онова, което бе сковало здраво сърцето ми в този миг. Вярно, трудно е да попиташ нещо подобно: „Значи чудовището, което преследва сина ви, е някакъв двуметров заек като онзи от филма «Харви»? А може би е някакъв космат снежен човек?!“ Така че, вместо да задам въпроса, който ме интересуваше, продължавах да мълча.

Разбира се, едва ли бих могъл да попитам и самия композитор, но се успокоявах с мисълта, че щом се сближа със сестрата, ще успея да измъкна тайната от нея.

Като капак на всичко, когато вървях по коридора на връщане от кабинета на банкера, целият се тресях от чувство на унижение и позор като Жулиен Сорел след среща с важен човек; едно след друго си спомнях различни незначителни подробности и се опитвах да оценя поведението си и ефекта от него.

Една от причините при завършване на университета да не се явя на изпити за постъпване на работа бе и споменът за неприятната среща с банкера.

И въпреки всичко на следващия ден след часовете аз се качих на влакчето и се запътих към крайградската вилна зона, където се намираше имението на банкера.

Спомням си, че когато почуках на външната врата на имението, приличащо на крепост, отвътре се раздадоха вледеняващи крясъци на диви зверове като среднощ в зоологическа градина: „И-и, и-и…“ Бях шокиран и обезкуражен — мина ми през главата, че това е гласът на моя работодател, и започнах да отстъпвам назад. За щастие в мен тогава не се породи съмнение, че този страховит глас принадлежи на чудовището — като заека от филма с Джеймс Стюарт, — което преследваше композитора.

Бях толкова откровено потресен, че слугата, който ме придружаваше, се разсмя на глас, без дори да се прикрива. В този миг през храстите забелязах в отдалечения полутъмен прозорец на пристройката още един човек, който се смееше, но беззвучно. Това беше мъжът, който ме бе наел на работа. Смееше се като лице от филм, чийто звук е прекъснат за малко. А ревовете на дивите зверове извираха отнякъде около него и се понасяха на всички посоки. Като се заслушах, разбрах, че вият няколко звяра от един и същи вид. При това толкова тънко, че звучеше като нещо извънземно. Слугата ме заведе до входа и ме остави сам. Опитах се да възвърна смелостта си, като си казах, че ревовете на дивите зверове навярно са записи от фонотеката на композитора; събрах сили, пооправих се и отворих вратата.

Вътре пристройката напомняше занималня в детска градина. Широката приемна беше така наблъскана с вещи, че буквално нямаше къде да стъпи човек — две пиана, един електрически орган, няколко магнетофона, грамофон, „миксери“ — апарати за презаписи — така ги наричахме в радиоточката, където работех като ученик в гимназията — и т.н., и т.н… По средата на стаята се въргаляше червена месингова туба, просната като куче. Точно така си бях представял работния кабинет на композитора и дори започна да ми се струва, че съм виждал някъде нещо подобно. А това, че Д. е напуснал работа и седи затворен вкъщи, сигурно е някаква грешка от страна на бащата! Композиторът се наведе да спре магнетофона. Някъде из дълбочината на систематичния хаос Д. направи сръчно движение с ръцете си и ревовете на дивите животни бяха всмукани мигновено в дълбоката тъмна дупка на мълчанието. След това ме погледна и по лицето му пробягна невинна и любопитна детска усмивка. Хвърлих бегъл поглед на цялата стая и като разбрах, че сестрата я няма, станах предпазлив, макар по всичко да личеше, че, както беше казал банкерът, Д. не е склонен към грубости.

— Чух за теб от баща ми. Е, хайде, заповядай! Ето оттам! — каза композиторът с равен и хубав глас.

Събух обувките си и без да обувам чехли, стъпих направо на килима. Огледах се, за да потърся нещо за сядане, но освен малкото кръгло столче между пианата в органа нямаше нищо — дори възглавници. Застанах неловко прав с прибрани крака между празните шкафове за касети и някакъв барабан. Самият композитор се беше изправил с ръце на хълбоците и аз се почудих кога ли ще седне. Той продължаваше да ми се усмихва, без да ме покани да седна.

— Това одеве маймуни ли бяха? — опитах се да прекъсна мълчанието, от което напрежението нарастваше.

— Ами, не! Носорози! Пускам ги на бързи обороти и увеличавам звука докрай — отвърна композиторът. — В същност може и да не са носорози. Но поне за такова са ми го дали. Сега, когато си вече тук, ще мога сам да отида да ги запиша.

— Значи ме наемате на работа?

— Разбира се! Не съм те повикал днес, за да те изпитвам! Та може ли ненормален да подлага на изпит здравомислещ?! — хладнокръвно и дори сякаш засрамено отвърна мъжът, който стана мой работодател.

В този миг ме изпълни със самоотвращение заради раболепното ми и угодническо отношение: „Значи ме наемате на работа?!“ Композиторът се различаваше изцяло от деловия си баща. Трябваше да бъда по-искрен с него.

— Много ви моля, не се наричайте ненормален. Това ме смущава — помолих го. Дори да бе продиктувано от желанието ми да бъда откровен с него, все пак прозвуча доста нелепо.

Но композиторът възприе думите ми сериозно и чистосърдечно:

— Да, да. Така да бъде. Ще ви бъде по-лесно да си вършите работата!

„Работата“ е доста неясна дума. Няколкото месеца, през които веднъж седмично го посещавах, „работата“ ми се ограничаваше с посещенията в зоологическата градина, където той записваше рева на носорозите, и в обиколки из Токио било с някакво превозно средство или пеша. Тъй че явно думата „работа“ в този случай употребявахме твърде условно. В същност що се отнася до мен, то аз наистина извърших голяма работа. Веднъж дори ходих чак до Киото по негово поръчение.

— И така, откога започваме? — попитах.

— Ако си съгласен, можем да започнем още днес.

— Нямам нищо против.

— Хубаво. Ще трябва да се приготвя, тъй че бъди добър да ме почакаш отпред.

С тези думи работодателят ми започна предпазливо да се промъква навътре в стаята, като внимателно прескачаше музикални инструменти, техники и ноти, сякаш газеше из блато. В дъното отвори една боядисана в черно врата и излезе през нея. В миг успях да съзра сестрата — доста възрастна жена с продълговато мрачно лице, набраздено с дълги и дълбоки бръчки. Тя подхвана композитора с дясната ръка, а с лявата затвори вратата. Помислих си, че както е тръгнало, едва ли ще мога да поговоря със сестрата, преди да излезем. Спрях се пред най-тъмната врата в полутъмната стая и започнах да обувам обувките си. В мен непрекъснато нарастваше безпокойство във връзка с предстоящата работа. Този мъж постоянно ми се усмихваше, отговаряше ми дори когато проявявах прекалено любопитство, но не направи от своя страна никакъв опит да подхване разговор. А може би трябваше да пазя мълчание? — минаваше ми през ума.

„Отпред“ — можеше да се разбира двояко, а аз исках да се покажа в най-добра светлина при първата си работа, затова застанах пред външната порта, откъдето се виждаше надалеч, и зачаках своя работодател.

Той бе дребен слаб човек с глава малко по-голяма от обикновеното. Имаше неправилен череп и голямо издадено чело, върху което се спускаха кичури чиста коса — личеше си, че иска на всяка цена челото му да изглежда по-ниско. Долната част на лицето му бе малка, а зъбите му бяха ужасно криви. Но приветливата усмивка, която му придаваше спокойствие и благородство, много му отиваше — може би това се дължеше на дълбоките му очи. А, общо взето, приличаше на куче. Върху сиви панталони от трико носеше пуловер на тънки райета като колони бълхи. Когато вървеше, гърбът му изглеждаше извит като на котка, а ръцете — необикновено дълги.

Най-сетне той се показа в далечината до задния вход. Върху раирания пуловер беше облякъл бледосиньо кожено палто и бе обул спортни обувки с бели гумени подметки. Приличаше на учител по пеене от началното училище. В ръцете си държеше черен шал и като че ли не можеше да реши дали да го сложи на врата си. Щом ме видя, той ми се усмихна виновно. Оттогава нататък при срещите ни винаги беше облечен по един и същи начин, освен когато лежеше на леглото си в болничната стая. Спомням си добре облеклото му, защото мъжете, които носят къси кожени палта, ми напомнят някак си на преоблечени жени. Но това безформено палто, цветът — много му приличаха. Той се промъкна направо между храстите, като стискаше черния шал в дясната си ръка. Спря пред мен, повдигна ръката си и ме загледа въпросително. После внезапно уви шала около врата си. Беше четири часът следобед и навън бе вече студено.

Той излезе пръв през външната порта и тъкмо се бях запътил да го последвам (между нас вече съществуваха отношенията: работодател — подчинен), когато изведнъж усетих, че някой ме наблюдава внимателно. Обърнах се. В отдалечения прозорец, от който на идване ме следеше композиторът, съзрях старата сестра с лице, набраздено от дълбоки бръчки-рани — бе стиснала устни като костенурка и ни гледаше така, сякаш изпращаше войници-смъртници. Реших колкото може по-бързо да хвана сестрата и да я разпитам подробно за болестта на работодателя ми. Все пак обстоятелството, че не ми даде напътствия как да придружавам нейния болен — шизофреник, а може би и луд, — не говореше ли за немарливост в работата? Не беше ли това неин служебен дълг, така да се каже? А може би моят работодател бе съвсем безопасен и нямаше нужда от никакви предупреждения?

Щом излязохме на тротоара, той вдигна хлътналите си като на уморена жена очи и стреснато огледа улицата с именията, които изглеждаха необитаеми, взря се в редиците на покривите. Не зная дали това бяха симптоми на лудост, но явно имаше склонност към изненадващи, несвързани и бързи действия. Сетне вдигна очи към ясното късноесенно небе и ожесточено замига. Може би изглеждаше така заради дълбоките му очи с цвета на силен чай, но на мен ми се стори, че погледът му е много изразителен. След като примигна няколко пъти, отново впи очи в небесните висини, сякаш търсеше нещо съвсем определено. Вървях малко отзад и встрани от него и внимателно го следях с поглед. Освен движението на очите му изключително потресаващо впечатление ми направи движението на адамовата му ябълка — голяма колкото юмрук. Помислих си, че е трябвало да стане грамаден мъж, но поради някакви увреждания в детска възраст не е пораснал и само от врата нагоре напомняше за онова, което му е било съдено да стане.

Работодателят ми свали очи от небето и щом улови недоумяващия ми поглед, каза със спокоен, но достатъчно твърд и нетърпящ възражения глас:

— В слънчево време много добре се виждат онези, които висят в небето. И То е там. Когато излизам под открито небе, често слиза на земята.

Уплаших се и започнах да се чудя как ще се справя със страховете му, които се проявиха толкова скоро. Как трябва да постъпя — дали да се преструвам, че вярвам в съществуването на това То? Много луд ли е той, или е само някакъв комик, който иска да ме въвлече в шегичките си? В този миг на крайна обърканост композиторът ми подаде ръка за помощ:

— Зная, че не ги виждаш. Нещо повече — сигурен съм, че дори То да слезе от небето тук, до мен, ти пак няма да го видиш! Само ще те помоля да не се учудваш, когато започна да говоря с Него. Ако изведнъж прихнеш да се смееш или се опиташ да ме накараш да млъкна, То ще получи шок, разбираш ли? Освен това, ако докато говоря с Него, почувствуваш, че искаш да ми кимнеш — моля те, стори го, при това на всяка цена одобрително! Как да ти кажа, разказвам му за Токио като за някакъв рай! Дори да ти изглежда лудост, представяй си, че е глупава пародийна сценка, и потърпи малко, а?! Кимай ми одобрително. Когато То слезе от небето…

Слушах работодателя си най-внимателно и разсъждавах по неговите искания. Това То — какво е? Голям колкото човек заек, който си е свил гнездо в небето?! Но вместо да изразя недоумението си на глас, попитах колкото може по-непринудено:

— Как най-добре ще мога да разбера, че е до вас?

— По вида ми! То слиза при мен само когато съм на улицата.

— А когато се качите в някоя кола?

— И в кола, и във влак, щом съм до прозореца, То идва винаги. Случвало ми се е да се натъквам на Него дори когато стоя до прозореца вкъщи.

— Добре, а сега? — попитах с ужас. Чувствувах се като тъп ученик, който не може да схване основните аритметични правила.

— Сега сме само двамата с теб — отговори великодушно работодателят ми. — И така, днес предлагам да се качим на влак, тъй като отдавна не съм се возил, и да отидем в Шинджуку.

Запътихме се към гарата на частната железница. През цялото време бях абсолютно нащрек, за да не изпусна, ако се появи нещо до работодателя ми. По всяка вероятност, докато чакахме влака, То така и не дойде. Стигнах до този извод чрез наблюдения — композиторът Д. не отговори на нито един от поздравите на хората, които минаваха по улицата край гарата. Той умишлено пренебрегваше онези, които се опитваха да влязат в контакт с него, сякаш докрай отричаше факта на своето съществуване и с вида си искаше да покаже, че онова, което се отразява в очите на хората, мълвящи поздрави, е в същност призрак, когото те приемат за реално човешко същество.

Това самоигнориращо отношение се прояви и на касата, и при контрольора. Д. ми подаде хиляда йени и ми каза да купя два билета, но когато понечих да му подам неговия, не си го взе. Докато чаках контрольора да перфорира билетите ни, Д. мина покрай него съвсем безучастно — като прозрачен човек. Във влака продължаваше да се държи така, сякаш другите пътници го смятат за празно пространство. Сви се на най-закътаното местенце в ъгъла, притвори очи и потъна в мълчание. Стоях изправен до него и с нарастващо напрежение очаквах кога през прозореца отзад ще влезе Онова и ще се настани до него. Разбира се, че не вярвах в съществуването на чудовището. Но се стараех да не изпусна мига, в който работодателят ми ще бъде обхванат от налудничавата си идея, защото, така или иначе, ми плащаха. През цялото време, докато пътувахме до Шинджуку, той се бе наежил като малко диво зверче и аз, естествено, реших, че небесният му посетител още не е дошъл. Но това беше само предположение. Може би тон се бе свил в черупката на мълчанието като охлюв само защото освен нас двамата имаше и други хора.

Скоро обаче дойде мигът, когато можах да се убедя в правотата на предположението си. Стана напълно ясно (напълно ясно — по реакциите), че някой е посетил композитора Д. Вървяхме направо по една уличка пред гарата. Беше точно преди залез-слънце и минувачите бяха редки. Запътихме се към някакво място, където се бяха събрали неколцина души. Присъединихме се към тях. Надникнахме и видяхме, че по средата, заобиколен от всички страни с хора, съсредоточено се въртеше около себе си старец, изглеждащ напълно погълнат от работата си. Беше почтен на вид човек с тъмен костюм и жилетка; в едната си ръка държеше кожена чанта, а в другата — чадър като прилеп. Бялата му коса, напръскана с брилянтин, бе леко разрошена. Издаваше странни звуци — като плаващ тюлен, и неистово се въртеше, потропвайки с крака, сякаш бе обезумял пред Смъртта. Лицата на хората, които го наблюдаваха, постепенно се разтваряха в спускащия се бавно мрак, а студът ги изсушаваше. Само лицето на стареца бе разгорещено, мораво и потно.

В този миг изведнъж забелязах, че Д., който трябваше да стои до мен, се бе оттеглил няколко крачки назад и от лявата си страна сякаш държеше за рамото някакво прозрачно невидимо същество, високо горе-долу колкото него. Той бе вдигнал лявата си ръка, бе образувал с нея нещо като кръг и нежно и изразително надничаше някъде малко над кръга. Тълпата бе изцяло погълната от стареца, затова никой не се заинтригува от странните движения на Д. Но аз изтръпнах от ужас. Д. бавно изви лице към мен. Видът му бе такъв, сякаш искаше да ми представи свой добър приятел, но аз съвсем не знаех как трябва да се държа. Стоях — силно смутен и зачервен, и се чувствувах като през ученическите си години, когато веднъж забравих думите от пиесата, в която участвувах. В дъното на дълбоките очи на Д., който внимателно ме наблюдаваше, блесна пламъче на раздразнение. Той искаше от мен да дам пояснения на небесния пришълец, пояснения за стареца, който продължаваше да се върти около себе си с все сили и напълно сериозно, но пояснения в духа на рая. Ала единственото нещо, което изплува в пламналата ми глава, бе, че старецът е болен от хорея.

Щом наведох тъжно глава и потънах в мълчание, угасна и питащият поглед на работодателя ми. Той разтвори ръката си така, сякаш се разделяше с приятел. След това описа с поглед една вертикална линия — от земята до небето. Накрая и адамовата му ябълка съвсем очевидно се вдигна нагоре. Призракът се бе върнал на небето. Започнах да изгарям от срам, че не изпълних добре служебния си дълг.

Работодателят ми се приближи към мен и каза:

— Хайде да вземем такси и да се прибираме. С Него вече се видях, а и ти се измори.

Отдъхнах си при тия думи, които отбелязаха края на първия ми работен ден. Наистина се чувствувах ужасно преуморен от продължителното напрежение.

Качихме се в едно такси с плътно затворени прозорци и се отправихме към имението на Д. Получих парите за деня и си излязох. Но не тръгнах направо към гарата. Спрях се откъм сенчестата страна на електрическия стълб пред имението и се облегнах. В разгара на залеза, когато небето се оцвети в тъмночервено, в мига, преди да падне пълен мрак, портата на имението се отвори и оттам излезе сестрата с избеляла рокля с къси ръкави и със съвсем нов дамски велосипед. Приближих се към нея, преди да е успяла да се качи на колелото. Без бялата престилка тя изглеждаше като съвсем обикновена старица, а далеч от композитора не ми се струваше никак мистериозна. На всичко отгоре отстъпи назад, щом ме видя. Нямаше как да се качи на колелото, а явно не желаеше да спре, тъй че тръгна пеша, като го буташе. Аз закрачих до нея и поисках заплашително да ми разкаже за болестта на нашия общ работодател. Отначало тя нервно се дърпаше, но аз сграбчих здраво дръжката на велосипеда и тя нямаше какво да прави. Когато отвори уста, ми заприлича на говореща костенурка — грамадната й долна челюст се затваряше с трясък след всяка дума.

— То е дебело бебе с бели памучни ританки, голямо е колкото кенгуру. Казва, че слизало от небето. Това бебе-призрак се страхувало от кучета и полицаи. Викали му Агуи. Дори да забележиш, че е при него, по-добре се прави, че нищо не си видял и хич не те интересува! Имаш работа с ненормален! Ей, и да не го водиш по разни съмнителни места, дори да иска! Остава само да хване и някоя венерическа болест, че тогаз ще я втасаме!

Изчервих се и пуснах дръжката на велосипеда. Сестрата я хвана, натисна педалите с тънките си крака, дръпна силно звънеца и с пълна скорост изчезна в нощния мрак. О-о, дебело бебе с бели памучни ританки, голямо колкото кенгуру!

Когато следващата седмица отново се появих пред композитора, той се втренчи в мен с дълбоките си тъмнокафяви очи и каза:

— Причакал си сестрата и си я разпитвал за Онова, което слиза при мен от небето! Гориш в работата си!

Каза го без укор, но думите му ме объркаха и смутиха.

Този ден се качихме на същата гара на частната железница, само че в обратна посока — извън града, и се запътихме към лунапарка по брега на река Тамагава. Возихме се на най-различни неща. За мой късмет голямото колкото кенгуру бебе слезе от небето при Д. точно когато той се возеше сам на едни влакчета, наречени „небесни вагони“. Тези дървени кабинки, които приличаха на лодки, движени от вятъра, бавно се отлепяха от земята и се издигаха нагоре в небесните висини. Видях от пейката долу, че моят работодател говори нещо с летящия си посетител. Той не пожела да слезе от вагончето, докато съществото, което бе при него, не пое към небето — на няколко пъти ми правеше знак и ме караше да тичам за билети.

От този ден имам още един живописен спомен. Когато прекосихме лунапарка и се насочихме към изхода, композиторът изведнъж смутено се спря на площадката за детско автомобилно рали, току-що циментирана. Изпадна в силна възбуда, като видя, че случайно е оставил отпечатък от подметката си върху цимента. За нищо на света не искаше да помръдне от мястото си, докато не отидох да преговарям с работниците. Договорих се с тях за цената и в крайна сметка успях да му занеса изкъртения циментов отпечатък. Тогава за пръв път се сблъсках с тираничната му натура. Опитвах се да го оправдая, казвах си, че сигурно ще съжалява за грубите си думи, когато се качим във влака.

— Аз не съществувам в рамките на сегашното Време! Поне така е в съзнанието ми. Ти знаеш ли правилата за пътуване в миналото с машината на времето? Ако някой например се върне в света отпреди десет хиляди години, той няма право да оставя в него никакви следи. Защо ли? Ами защото той реално не съществува в истинското Време отпреди десет хиляди години и ако направи нещо, макар и съвсем незначително, ще изкриви историята. Аз самият не живея в настоящото време и затова не бива да оставям никакви следи в него.

— А? Значи сте се отказали да живеете в настоящото Време?

При тези думи работодателят ми се сви като топка за голф, затвори се в себе си и напълно ме презря. Разкайвах се за прекалената си бъбривост. Бях прехвърлил границите на позволеното, но това се дължеше на прекалено големия ми интерес към проблемите на Д. Май най-добре ще е да следвам съветите на сестрата — да се правя, че не разбирам и нищо не ме интересува. Реших отсега нататък да не си завирам носа в тайните на работодателя ми.

След това излязохме още няколко пъти с композитора из Токио и моята нова тактика ми донесе успехи. Сега той сам започна да ме въвлича енергично в проблемите си.

Ето какво се случи един ден. За първи път, откакто бях започнал работа, композиторът ме уведоми за мястото, където щяхме да ходим — луксозен като първокласен хотел жилищен блок в района Дайкан’яма. Трябваше да стигнем до блока, Д. да ме чака в кафенето долу, а аз да се кача сам и да получа нещо, за което той вече се беше уточнил по телефона. Щях да го получа от бившата му жена, която живееше там сама. Почуках на тежката врата, която приличаше на порта на строго охранявана затворническа килия, каквито бях виждал по филмите (по онова време често ходех на кино и дори ми се струва, че около 95 процента от общата си култура черпех от тях). Показа се ниска жена с кръгло румено лице, закачено върху къса, дебела шия. Заповяда ми да си събуя обувките, да вляза вътре и да седна на дивана до прозореца. Помислих си, че така е прието сред хората от елита да се отнасят към непознатите. За да откажа да взема багажа за работодателя ми на вратата и веднага да си тръгна — от мен, синът на бедни хора, се искаше твърде голяма смелост, смелост да се противопоставя на върхушката на японското общество, смелост, равна на тази на месаря, заплашил Луи XIV. Изпълних заповедите на бившата жена на Д. Беше първият случаи в живота ми, когато стъпих в такова нещо, което наричаха „дом в американски стил“. Жената ми наля бира. Тя изглеждаше малко по-възрастна от Д., държеше се надменно и високомерно и си придаваше важност, като говореше. Но, общо взето, бе въздебела и кръгла, тъй че не излъчваше никакво достойнство. Беше облечена в памучна подплатена индийска дреха, от която се подаваха дебелите й ръце, а на врата й висеше златна огърлица с диамант, изработена сякаш от майстор-златар в империята на инките. Като си помисля, виждам, че в тези мои наблюдения също се чувствува ясно мирисът на филмите. От прозореца се виждаха улиците около гара Шибуя. Жената ужасно се притесняваше от ярката светлина, която влизаше през прозореца, и дълго се наглася как да седне. Най-сетне се настани, като точно срещу мен лъснаха червено-черните й кръгли крака, и започна да ми задава въпроси като на разпит. Навярно бях единственият й източник на информация за мъжа, с който се беше разделила. Взех високата чаша, която побираше точно една малка бутилка, и започнах да пия горчивата черна бира, като сърбах, сякаш беше горещо кафе. Отговарях на въпросите й, доколкото можех, но сведенията ми за Д. бяха непълни и несигурни, тъй че не успях да задоволя любопитството на бившата му жена. А когато ме попита дали го посещава киноактрисата, желанието ми да й отговарям се изпари напълно. Стана ми неприятно. Какво я засягаше това, след като се бяха разделили?! Нямаше ли поне малко женска гордост?! Накрая бившата му жена ме попита:

— Има ли още разни призрачни видения?

— Да. Бебе, грамадно колкото кенгуру, с бели памучни ританки. Казвало се Агуи. Сестрата ми каза. Обикновено виси в небето и понякога слиза при Д. — отговорих разпалено на въпроса, но който поне със сигурност можех да кажа нещо.

— Значи Агуи? Да не би да е духът на нашето умряло бебе? Нарича го Агуи, защото бебето ни от раждането до смъртта си успя да изрече само едно нещо: „Агу-у-и!“ Какви капризи! Да нарече така призрака, който го преследва! — бе вледеняващият отговор на жената. От устата й ме лъхна отблъскваща неприятна миризма.

— Нашето бебе се роди с огромен израстък отзад на тила, така че приличаше на човек с две глави. Лекарите поставиха погрешна диагноза — казаха, че имало мозъчна херния. Като чу това, Д. се посъветва с тях и за да предпази мен и себе си от ужасната трагедия, уби детето. Мисля, че вместо мляко му е давал само подсладена вода, колкото и да плаче. Не можеше да свикне с мисълта, че ще бъде наследен от бебе с акъл колкото на едно растение (така предричаше лекарят), и затова го умори. Какъв жесток егоизъм! Не мислите ли, че е така?! При аутопсията обаче се оказа, че израстъкът е най-обикновен доброкачествен тумор. Това беше голям шок за Д. и оттогава се появиха призрачните му видения. Изпари се смелостта му, която подхранваше егоизма му. И както преди това отне на детето правото на живот, сега лиши себе си от правото да живее активно. Не, не се самоуби. Само избяга от действителността в света на призрачните видения. Но могат ли ръцете, изцапани с кръв, да станат чисти, дори да се криеш от действителността?! Опитва се да се залъгва с Агуи, но ръцете му са изцапани.

Стана ми неловко за работодателя ми, докато слушах жестоката преценка на бившата му жена. Обърнах се към нея — лицето й беше станало още по-червено, навярно възбудено от собственото и красноречие — и й нанесох удар:

— А вие къде бяхте тогава? Нали вие сте майката!

— Родих с цезарово сечение и около седмица бях в кома с висока температура. Тъй, че когато дойдох на себе си, всичко бе вече свършило — прие тя предизвикателството и се запъти към кухнята. — Искате ли още бира?

— Не, благодаря ви. Бих ви помолил само да ми дадете това, което трябва да занеса на Д.

— Добре. Тогава почакайте малко. Трябва да си изплакна устата. Имам пиорея и през десет минути трябва да си плакна устата. Сигурно мирише непонятно?

Получих от бившата жена на Д. плик с месингов ключ вътре. Когато се наведох да си завържа връзките на обувките, тя попита зад гърба ми в кои университет уча, спомена някакъв вестник и каза важно.

— Чух, че във вашето общежитие никой не се е абонирал за него! Скоро баща ми ще стане собственик.

Отминах думите й с мълчаливо презрение.

Канех се да се кача в асансьора, когато в миг остро съмнение прободе гърдите ми като с нож, сякаш бях направен от масло. Трябваше да помисля. Затова реших да се откажа от асансьора и да сляза по стълбите. Ако бившата му жена беше права за неговото състояние, то нямаше ли опасност Д. да отвори с този месингов ключ някаква кутийка, да извади от нея цианкалий и да се самоубие? Така, без да стигна до никакво решение, застанах пред Д. в кафенето долу. Той седеше с притворени очи, без да се докосва до чашата с чай… Д. отричаше факта на своето съществуване в това Време и твърдеше, че е пришълец от друго Време, тъй че едва ли би могъл да схване материалната същност на Времето, в което живееха хората около него.

— Ходих при нея — казах с твърдото решение да го излъжа. — Досега бъбрихме за разни неща, но тя така и не ми даде нищо.

Работодателят ме изгледа със спокоен израз на лицето, но в дъното на дълбоките му очи като изплашено малко псе пробягна сянка. Докато се возихме в таксито, през цялото време поглеждах скришом към него и мълчах, обзет от силно вълнение. Той с нищо не показа дали бе разкрил лъжата ми. А в джоба на ризата ми тежеше месинговият ключ.

Задържах ключа само седмица. Бях започнал вече да мисля, че предположението за самоубийството на Д. е изблик на сантименталност от моя страна, а и се изплаших, че може да попита бившата си жена, тъй че сложих ключа в луксозен плик и го изпратих в имението му с бърза поща.

Когато на следващия ден със свито сърце отидох в имението, заварих Д. да изгаря на бунището пред пристройката грамадна копа ноти. Трябва да бяха неговите собствени композиции. Изглежда, ги беше извадил с ключа. Този ден не отидохме никъде. Вместо това помогнах на Д. да изгори всички ноти. След това изкопах дупка и започнах да заривам пепелта. В този миг работодателят ми заговори с тих и нисък глас сякаш сам на себе си. Призракът отново бе слязъл от небето при него. Небесното чудовище с несъмнено милото име Агуи остана при работодателя ми десетина минути.

Всеки път, когато излизахме заедно и Д. общуваше с бебето призрак, което слизаше от небето, аз вървях на няколко крачки отзад и встрани от него, за да не им преча, но успях да изпълня първоначалните му заръки само наполовина — не се учудвах, но не можах да свикна с одобрителното кимане. В крайна сметка Д., изглежда, се примири с това. Работата ми се оказа дори по-лека, отколкото предполагах. Композиторът не приличаше на човек, който би направил скандал. Ние кръстосвахме спокойно токийските улици и думите на баща му започнаха да ми се струват нелепи. Бях успял вече да си купя московското издание на „Очарована душа“, но никак не ми се щеше да се отказвам от чудесната си работа. Двамата с работодателя ми ходехме на най-различни места. Д. искаше да разгледа отново всички концертни зали, където бяха изпълнявани негови произведения; един ден отидохме дори до училището, което беше завършил. Посещавахме местата, където се беше забавлявал на времето — кръчми, кина, закрити басейни; стигахме до тях и се връщахме обратно, без да влизаме вътре. Освен това Д. обичаше да се вози на различни превозни средства — обиколихме например всички линии на метрото. Под земята бебето небесно чудовище нямаше как да ни намери и аз можех спокойно да се наслаждавам на пътуването. Е, когато срещахме по пътя си полицай или куче, изтръпвах от напрежение, защото ми идваха наум думите на сестрата, но за щастие това не съвпадаше с появата на Агуи. Открих сам за себе си, че съм заобичал работата си. Не че обичах работодателя си Д. или пък неговия призрак — бебето с големина на кенгуру, — просто ми харесваше работата.

Един ден композиторът ме попита дали не бих направил кратко пътуване заради него. Разбира се, пътните разноски щеше да поеме той, а освен това щеше да ми плати четворно — двойно за двата дни, тъй като трябваше да пренощувам в хотел. Целта на пътуването беше да отида в Киото и да се срещна вместо него с бившата му любовница — киноактрисата. Приех с радост и въодушевление. Така започна моето комично и патетично пътуване.

Д. ми даде адреса на хотела, който тя му бе изпратила в писмо, и ми съобщи деня, когато щеше да го чака. След това ми обясни какво трябва да й предам; той по същество не живее в сегашно Време, дошъл е в него с машината на времето от бъдещето, отдалечено на десет хиляди години от нас, и затова няма право да пише дори писма, защото така ще остави следи от новото си съществуване. Запомних наизуст всичко, което трябваше да съобщя на киноактрисата.

За щастие късно вечерта успях да се срещна с нея в хотелското барче в Киото, да й разкажа за работата си и да й обясня защо самият Д. не може да дойде. Запознах я с възгледите му за Времето и й предадох дума по дума всичко, което ми беше заръчал да й кажа.

— Д. ви моди да не свързвате сегашния му развод с онова, което ви е обещал. Каза, че не може да се срещне с вас, тъй като не живее в нашето Време — промълвих със зачервено лице, като ясно осъзнавах цялата сложност на задачата си.

— Хм, хм… Моят малък Д. Интересно, а какво мислите вие самият? Дошли сте чак до Киото! — попита киноактрисата.

— Мисля, че са някакви капризи — отговорих с думите на бившата жена на Д.

— Да, това е в неговия стил! Сега и спрямо вас се държи така — да ви изпраща тук с подобно поръчение!

— Аз съм нает на работа и получавам пари.

— Какво пиете? Опитайте малко коняк.

Последвах съвета й. Дотогава пиех черна бира, като тази в дома на бившата жена на Д., но бях помолил да сложат вътре яйце, за да я омекотят. Срещата с любовницата на Д., кой знае защо, бе предизвикала в съзнанието ми асоциация с дома на бившата му жена като психологически удар в билярда. Киноактрисата пиеше коняк от самото начало. За пръв път в живота си пих вносен коняк.

— Какъв е този призрак, който му се явява. Това бебе, голямо колкото кенгуру. Рагби ли беше?

— Агуи. Това е било единственото, което е произнесло през живота си.

— Значи Д. е решил, че то е съобщило името си?! Какъв нежен баща! Ако това бебе се беше родило нормално, Д. щеше да се разведе и да се ожени за мен. Дори в деня, когато се роди, бяхме двамата заедно в леглото в хотела. Тогава се обадиха по телефона и ни съобщиха ужасната новина. Д. скочи и отиде в болницата. И оттогава не се е обаждал — при тези думи киноактрисата отпи голяма глътка коняк, взе бутилката „Хенеси“ от масата, наля си отново пълна чаша, сякаш бе плодов сок, и на един дъх я пресуши.

Нашата маса беше скрита зад витринката с цигари на бара. На стената до мен висеше лъчезарен плакат, на който киноактрисата рекламираше бира. Актрисата от плаката със сърцевидно лице и чувствен нос сияеше в злато като бирата. Жената пред мен не изглеждаше толкова ослепителна, на челото й, точно под косата, имаше дълбока вдлъбнатина, в която можеше да влезе пръст на възрастен човек, но именно това я караше да изглежда много по човешки, отколкото образа от плаката.

От главата й не излизаше мисълта за бебето.

— Да умреш, преди да си извършил каквото и да било човешко действие, да умреш без спомени, без преживявания — е страшно, нали? Това е смъртта на едно бебе. Страшно е, нали?!

— Не е страшно за самото бебе — измърморих смутено.

— Да, но ако си помислиш за света след смъртта… — каза актрисата. В логиката й имаше много залитания. — Ако той съществува, то духовете на умрелите вечно живеят в него със спомените си; живеят такива, каквито са били в мига на смъртта. А духът на едно нищо неразбиращо бебе — какво ли прави след смъртта?! С какви спомени преминава във вечността?

Пиех коняка си смутен и потънал в мълчание.

— Изпитвам страх от смъртта и често мисля за тези неща. Не се презирайте за това, че не можете веднага да отговорите на съмненията ми. Знаете ли, струва ми се, че от мига на смъртта на бебето Д. е решил да не си създава пови спомени, сякаш също е мъртъв, и затова се е отказал да съществува активно в реалното Време. В замяна на това той се стреми постепенно да създаде спомени на бебето призрак и го вика при себе си в различни краища на Токио.

Точно така мислех и аз. В сърцето си почувствувах, че тази пияна актриса с дълбока вдлъбнатина на челото беше способен психолог. Несъмнено по характер тя подхождаше повече на композитора Д., отколкото онази червендалеста жена — дъщерята на човека, който ламтеше да стане вестникарски бос. В този миг усетих, че дори в Киото, в отсъствието на работодателя ми, продължавам да мисля за него — като предан слуга. И през цялото време, докато разговаряхме с актрисата, от главата ми не излизаше мисълта за призрака, чието появяване очаквах с напрежение винаги, когато излизахме с Д.

Дойде време да затварят бара, а аз още не си бях запазил стая в хотела. По-рано не бях ходил в хотел и не знаех как става това. Но благодарение на актрисата, чието лице бе добре познато тук, успях все пак да получа стая. Когато стигнахме с асансьора до етажа, актрисата ме покани в стаята си да пийнем още по чашка. За това, което се случи оттам нататък, в пияната ми глава останаха някакви комични и патетични спомени.

Тя ме сложи да седна на един стол, после се върна към вратата, огледа коридора, изгаси лампата в стаята, отново я светна, седна на леглото, за да опита пружината, пусна за малко водата в банята — изобщо извърши ред несвързани действия. Най-накрая седна до мен, наля ми обещаната чашка, а на себе си сипа кока-кола и започна да ми разправя за някакъв мъж, който я преследвал, когато вече се любела с Д.; как преспала с него, а Д., като разбрал, така я ударил, че й се разклатили зъбите. После ме попита дали студентите си падат по секса. Отговорих й, че зависи от студентите. Изведнъж актрисата възприе позата на майка, която гълчи детето си, че не е легнало толкова късно, и ми каза да потърся стаята си и да си лягам. Пожелах й лека нощ, прибрах се в своята стая, гмурнах се в леглото и веднага заспах. На разсъмване се събудих — гърлото ми гореше.

Но най-комичното и патетичното се случи след това. Щом се събудих, през главата ми мина мисълта, че актрисата ме бе поканила в стаята си предишната нощ с желанието да прелъсти един студент, изгарящ за секс. В този миг в мен пламна ярост и отчайващо желание. Още не бях спал с жена.

Бях пиян от първото Хенеси в живота си и в главата ми беше нахлула отровната страст на осемнадесетгодишните. Беше пет часът сутринта и по коридорите на хотела нямаше жива душа. Хукнах като разярена пантера и стъпките ми отекнаха в празния коридор. Хвърлих се към стаята на актрисата — вратата беше полуотворена. Връхлетях вътре — тя седеше с гръб към мен пред тоалетката с козметични принадлежности. Какво трябваше да направя?! Промъкнах се до нея, разтворих ръце и я сграбчих за врата. В този миг тя се обърна — на лицето й сияеше широка усмивка. Стана, взе ръцете ми в своите, разклати ги дружелюбно, сякаш посрещаше скъп гост, и пропя: „Добро утро! Добро утро! Добро утро!“ Сетне ме сложи да седна, придърпа масичката за сервиране и така — гримирана наполовина — се нагласи до мен да закусва. Разделихме си двамата кафето и препечения хляб, които бяха успели вече да й сервират. Прегледахме и сутрешния вестник. По едно време тя се обърна към мен и ми каза съвсем мило: „Ти одеве май искаше да ме изнасилиш, а?“ Спуснах се към вратата, а тя продължи да се гримира. Дотърчах до своята стая и се гмурнах в леглото, като се тресях, сякаш бял болен от малария.

Опасявах се, че Д. ще научи за този инцидент, но след това между нас нито веднъж не стана дума за киноактрисата. Слава богу, можех спокойно да продължа работата си.

Дойде зимата. Този следобед бяхме реши ли да обиколим именията и полята около дома на Д. с велосипеди. Аз карах един ръждясал стар велосипед, а Д. бе взел новото лъскаво колело на сестрата. Правихме кръгове около дома му, като все повече увеличавахме радиуса; завирахме се между току-що построените нови блокове, катерехме се по хълмовете сред околните поля. Бяхме потни, чувствувахме се разтоварени, въодушевлението ни нарастваше. Като казвам „ние“, включвам и Д., защото през този ден не само аз, но и той беше в изключително ведро настроение и дори си подсвиркваше с уста една соната за флейта и клавесин от Бах. Беше Сицилиана. В гимназията, преди да започнат изпитите, свирех на флейта и знаех добре тази соната. Така и не можах да стана добър флейтист, но оттогава получих лошия навик да издавам напред горната си устна като тапир. Някои от приятелите ми твърдяха, че това се дължало на изпъкналата ми горна челюст. И все пак истина е, че повечето флейтисти приличат на тапири.

Носех се плавно с колелото и започнах да пригласям на Д. Оказа се обаче трудно едновременно да карам колело и да свиря с уста, така че след малко започнах да се задъхвам, а мелодията ми зазвуча на пресекулки. Но Д. продължаваше да си тананика гладко и с лекота. Засрамено млъкнах, а Д. се обърна към мен така, както си свиреше със закръглени устни, като шаран, който си поема въздух, и ми се усмихна. Вярно е, че имаше разлика в колелата, но все пак Д. беше двадесет и осем годишен дребен болен човек, а аз — осемнадесетгодишен студент, слаб и висок. Тъй че съвсем неестествено беше да се изморя пръв, да остана без дихание. Беше несправедливо и възмутително. Ведрото ми настроение мигновено се помрачи и аз изпитах дълбока омраза към цялата си работа.

Причерня ми от злоба и с все сила натиснах педалите. На всичко отгоре нарочно се проврях в тясна пътечка, покрита с чакъл, между зеленчуковите градини. След малко се обърнах назад — работодателят ми се бе навел с цялото тяло напред, голямата му глава се поклащаше върху тесните рамене и той с все сили се мъчеше да ме настигне. Спрях, като се опрях с единия крак в телената ограда из зеленчуковата градина, за да го изчакам. Изпитах остър срам заради детинския номер, който му бях скроил.

Работодателят ми се приближаваше стремглаво към мен, като продължаваше да поклаща глава. В този миг разбрах, че призракът е при него. Той караше плътно в левия край на пътечката, а призракът препускаше или летеше от дясната страна на колелото. Д. бе обърнал глава към Него и му шепнеше нещо оживено, сякаш за да му вдъхне кураж, а отстрани изглеждаше, че клати глава. Приличаше на човек, който кара встрани от състезател по маратон и му подвиква окуражаващо и ободряващо. Помислих си, че прави така, защото си внушава, че Агуи тича до колелото му. Навярно това странно бебе с бели памучни ританки, голямо колкото кенгуру, се носеше до него с големи кенгурови стъпки. Побиха ме тръпки. Отблъснах се с крак от телената ограда и подкарах колелото напред в очакване работодателят ми и неговото призрачно чудовище Агуи да ме настигнат.

Не че бях започнал наистина да вярвам в съществуването на въображаемото бебе. Заклел се бях да се пазя да не загубя здравия си разум и да внимавам по съвета на сестрата да не стане като в някой малко сериозен невротичен фарс: лудият си е луд, но в крайна сметка и психиатърът от лудницата се побърква; придържах се последователно към тази позиция. А да не би този ненормален композитор съвсем съзнателно и хладнокръвно да разиграва спектакъл с колелото, за да ме накара да повярвам в лъжата, която веднъж вече беше казал?! Дори си помислих: горкият, сигурно не му е лесно! Ето защо продължавах да спазвам разумна дистанция. И въпреки всичко с мен се случи нещо странно.

Ето как започна. Както си карахме по тясната пътечка между зеленчуковите градини — аз на около метър пред Д., — изведнъж съвсем неочаквано и неотвратимо върху пас се изля като проливен дъжд силен кучешки лай. Вдигнах очи и видях, че по пътечката към нас се приближава глутница кучета. Бяха десетина млади и яки добермана, високи около петдесет-шестдесет сантиметра. Те препускаха едно до друго по тясната пътечка и надаваха свиреп вой. Зад тях с последни сили се мъкнеше някакъв човек със зелени работни дрехи и ги държеше на тънка черна кожена верижка — но не беше ясно дали той ги води, или пък те го влачат след себе си. Черни песове с лъскава козина като тюлени, с едва забележими шоколадови ивици от муцуните към гърдите, с къси отрязани опашки! Те препускаха силно наведени напред, обзети от дива агресивност; дишаха тежко и настъпваха към нас с яростен вой, от който им излизаше пяна на муцуните. Зад зеленчуковите градини се простираха широки поля. Навярно мъжът ги беше водил там да ги тренира и сега ги прибираше вкъщи.

Изтръпнах от ужас. Слязох от колелото и безпомощно загледах телената ограда. Тя стигаше до гърдите ми — бе невъзможно дори за мен да я прескоча, а какво оставаше за дребен човек като композитора. В пламналата ми глава, парализирана от отровата на ужаса, за миг ясно се очерта картината на трагедията, която щеше да се случи само след няколко секунди. Щом се приближат песовете, Д. ще се изплаши, че неговото Агуи ще бъде нападнато от онова, от което най-много се страхуваше. Ще чуе навярно плача на бебето, стреснато от кучешката глутница. Не ще и съмнение, че ще се хвърли върху песовете, за да защити своето бебе. И тогава ще бъде разкъсан на парчета от свирепите добермани. Или може би ще се опита да избяга заедно с бебето, но когато понечи да прескочи телената ограда, те ще го настигнат и ще се случи пак същото. Тресях се от предчувствия за смразяващата трагедия. Докато стоях така, без да предприема нищо, черношоколадовите сатанински песове вече плътно се приближиха — настръхнали, жестоки, разкъсващи въздуха с чудовищните си челюсти; чувах как острите им нокти дращят по чакъла. В този миг разбрах, че не мога да направя нищо нито за Д., нито за бебето му. Размекнах се като перверзен тип, заловен на местопрестъплението, и бях погълнат от мрака на своя ужас. Започнах да отстъпвам назад към оградата, докато не почувствувах в гърба си телта, сложих пред себе си велосипеда като защитна стена и затворих очи. Когато ме лъхна вонята на кръвожадните зверове и в ушите ми закънтяха техните стъпки и рев, изведнъж под плътно затворените ми клепачи закапаха сълзи. Вълната на ужаса ме заля и ме отнесе в небитието…

Някой сложи ръка на рамото ми — с нежност и сърдечна доброта, които внушаваха доверие. Стори ми се, че е Агуи. Не, това беше ръката на моя работодател. Не бе имало никаква ужасяваща трагедия — той бе пуснал сатанинските песове да профучат покрай него. Въпреки това под затворените ми клепачи се събираха сълзи и аз продължавах да плача. На моите години не биваше да плача пред чужди хора, но ужасът за миг ме върна в детството. Сетне двамата с Д. (той вече не обръщаше внимание на Агуи — навярно бебето си беше отишло, докато аз плачех) тръгнахме бавно покрай телената ограда, като бутахме велосипедите си — посърнали и мълчаливи, сякаш бяхме пленници в концентрационен лагер; тръгнахме към ливадите, където хората играеха бейзбол и тренираха кучетата си. Оставихме настрани колелата и се опънахме на тревата. Потокът от сълзи бе измил гордостта ми, непокорството, съмнението. Д. също не беше вече нащрек с мен. Сложих ръце под главата си и притворих очи — след сълзите главата ми се стори учудващо лека. Д. лежеше до мен, облегнат на лакът, и ми разказваше за света на Агуи, като надничаше в лицето ми.

— Знаеш ли стихотворението на Накахара Чуа „Срам“^[20]?

В печалното небе

всред сплетените клони

са скупчени душите

на мъртвите деца.

Очи притварям — и

мамонтови стада

препускат над полята.

Старинен странен сън.

Мисля, че това е една страна от света на моето умряло бебе. Освен това виждал ли си гравюрите на Уилям Блейк? Особено „Христос отхвърля пира на сатаната“ или пък „Утринните звезди пеят в хор?“ И на двете гравюри в небето са изобразени човешки същества — толкова реални, колкото и тези на земята. Струва ми се, че те също внушават един аспект от света, който аз виждам. Веднъж в една картина на Дали открих нещо много близко до моя свят — в небето, на стотина метра над земята, се носеха различни полупрозрачни същества, които излъчваха сияние с цвета на бяла слонова кост. Ето това е моят свят. А съществата, изпълнили небето и плуващи в него всред снопове светлина, са онези, които сме изгубили в живота си на земята. Те блещукат като амеби, гледани под микроскоп, и обитават небесните простори ма около сто метра височина над земята. Понякога слизат оттам при нас — като нашето Агуи (каза „нашето“ и аз не възразих, но това не означава, че приемах думите му). За да могат очите ти да ги видят и ушите ти да ги чуят, когато слязат при пас на земята, трябва да се жертвуваш. Но има мигове, когато и без жертви, и без усилия човек прозрява. Както беше с теб преди малко.

Без жертви, без усилия, само с малко сълзи — сякаш искаше да каже работодателят ми. В същност сълзите ми бяха породени от ужаса и в глобалната безпомощност пред дълга, които не изпълних; плачех, обзет от смътен страх пред реалните трудности, които отсега нататък ми предстояха в живота (бях се провалил в първата работа, която ми носеше пари, в този т.нар. модел на истинския живот да защитя лудия композитор; това ме изпълваше с тягостни предчувствия; че няма да се справя с трудните задачи, които животът ми готвеше в бъдеще). Не се опитах да разубеждавам работодателя си. Продължавах да го слушам кротко.

— Ти си съвсем млад и сигурно в твоя живот няма още такова същество, което да си загубил, да не можеш да забравиш, всеки миг от живота си болезнено да усещаш отсъствието му. Стометрова небесна висина все още не означава за теб нищо друго освен небе! Но запомни: това е склад, който само засега е празен. А може би все пак си загубил нещо скъпо за сърцето ти?

Кой знае защо, в този миг си спомних за бившата му любовница — киноактрисата с вдлъбнатината на челото, с която тъй странно се срещнах в Киото. Е, естествено, не можех да твърдя, че в нейно лице съм изгубил нещо много важно за себе си! Просто сълзите бяха разяли главата ми и пчелите на сантименталността се бяха промъкнали в пукнатините и дупките.

— Губил ли си скъпо същество? — настойчиво попита работодателят ми за първи път, откакто се познавахме.

Реших да кажа нещо глупаво, за да прикрия смущението си.

— Загубих един котарак.

— Сиамски ли?

— Ами, обикновен котарак на оранжеви ивици! Изчезна преди седмица.

— Седмица, казваш… Още може да се върне! Не им ли е сега времето да скитат?

— И аз мисля така, но ми се струва, че няма да се върне!

— Защо?

— Той беше силен котарак и си имаше свои владения. А днес сутринта видях една хилава котка да се разхожда съвсем спокойно из неговите владения. Не, няма да се върне котаракът!

В този миг си дадох сметка, че вместо с чувство за хумор разказвах историята за моя котарак с пресипнал от мъка глас.

— Значи в твоето небе плува един котарак — каза работодателят ми напълно сериозно.

Затворих очи и си представих полупрозрачен котарак, голям колкото аеростат, който се рее из небето и пръска светлина — бяла като слонова кост. Изглеждаше смешно, но ми стана някак мило.

— Броят на съществата, които висят в небето над нас, се увеличава със стремителна бързина. За да предотвратя това, след смъртта на моето бебе аз престанах да живея в реалното Време на земния живот. И тъй като не живея вече в това време, не срещам никого и никого не губя; небето на сто метра над мен не че пременя — каза работодателят ми съвсем умиротворително.

Само този разплут котарак на оранжеви ивици ли се намира в моето небе? — мислех си. Отворих широко очи и вдигнах поглед към ясното предзалезно зимно небе, но от страх отново ги затворих. Мина ми през главата някаква детинска мисъл: ами какво ще стане, ако наистина видя в небето светлината на онези, които губим във Времето на земния свят?! Изплаших се от себе си — такъв, какъвто щях да стана, след като ги видя.

Лежахме още дълго на тревата — две сродил души, обвързани заедно с пасивния кръг на тъгата. Постепенно възвърнах душевното си равновесие.

Не ми отиваше на мен — осемнадесетгодишния прагматик — да се поддавам на влиянието на ненормалния композитор! — осъждах сам себе си. И все пак тогава май така и не успях да възвърна напълно душевното си равновесие. В този ден, когато ме полазиха тръпки на непонятен за мен страх, бях най-близко до емоционалния свят на моя работодател, най-близо до скупчените белезникави светлини в небето на сто метра над земята. Толкова близо, че в мен останаха последствията от болестта.

Така дойде и последният ден на нашата връзка. Бе точно преди Коледа. Бях получил от Д. един ден предварително подарък — ръчен часовник, и затова си спомням много добре датата. Следобед в продължение на около половин час валя ситен пухкав сняг. Отидохме на Гиндза, но там вече пъплеха тълпите, затова решихме да се вдигнем до пристанището в Токийския залив. Д. искаше да види някакъв чилийски товарен кораб, който трябвало да хвърли котва същия ден. А на мен ми се искаше да се кача на някой кораб, защото си представях как блестят върху палубата падналите снежинки. Тръгнахме пеша от Гиндза към пристанището. Точно когато минавахме покрай Кабуки-дза, Д. се загледа в черното небе, откъдето продължаваше да се сипе сняг. В този миг при него слезе Агуи. Аз, както винаги, вървях на няколко крачки встрани и зад Д., и неговия призрак. Така стигнахме до голямо кръстовище. Точно когато Д. и призракът му стъпиха на уличното платно, светофарът се смени. Д. спря. В същия миг се понесоха грамадните и тромави като слонове камиони, пренасящи новогодишни стоки. И тогава, тогава изведнъж Д. нададе вик, простря ръце напред, сякаш искаше да защити някого, и се хвърли между камионите. Всичко стана мигновено — сякаш изскочи пружина. Гледах тъпо отстрани.

— Самоубийство! Той се самоуби! — развика се с треперещ глас някакъв мъж до мен.

Нямах време да мисля дали е самоубийство, или не. Кръстовището се задръсти с грамадни натоварени камиони-слонове, а аз стоях на колене до Д., държах кървящото му тяло и се тресях като псе. Не знаех какво да правя. Дотърча някакъв полицаи, сетне отново изчезна. Д. не беше още мъртъв. Но изглеждаше по-ужасно, отколкото ако беше умрял. Той умираше — умираше върху мокрия от снега паваж в локви кръв и някаква течност като дървесна смола. Снежното небе се разцепи и от него като в испанска катедрала се посипа величествена светлина; освети кръвта и тя заблестя като най-глупашко олио. Студът и любопитството се бореха върху лицата на хората и постепенно около нас се натрупа тълпа от зяпачи с изпръхнала кожа — всички се бяха вторачили в моя работодател, а над главите ни се носеха като звънчета звуците на коледната песничка „Джингъл белс“ подобно на ято изплашени гълъби. Продължавах да стоя на колене край Д. и, кой знае защо, се вслушвах в далечината — отнякъде се носеха викове. Хората около мен се бяха умълчали, сковани от студ, и виковете звучаха чуждо и без смисъл. Никога след това не ми се случи да наостря така уши, никога повече не чух подобни викове.

Скоро дойде линейката. Качиха в нея работодателя ми — в безсъзнание. Беше изцапан с кръв и кал, цялото му тяло се беше сякаш свило от силния шок, а белите подметки на спортните обувки му придаваха вид на ранен слепец. В линейката се качихме аз, лекарят, членът на противопожарната охрана и някакъв юноша на моята възраст. Оказа се, че е шофьорът на тежкотоварния камион, който беше блъснал Д. Изглеждаше съвсем смутен и объркан. Линейката започна да си пробива път през разнородната човешка тълпа по Гиндза. Скоро прочетох някакви статистики, от които разбрах, че през онази година на Гиндза е имало рекорден брой хора. Щом чуеха сирената, те спираха и ни изпращаха с очи, лицата им изразяваха сдържана загриженост. Гледах ги и в някакво кътче на сбърканата ми глава ме бодна мисълта, че така наречената загадъчна японска усмивка в същност не съществува, макар да изглежда истинска. А през това време Д. така и не дойде на себе си — лежеше на наклоненото легло в линейката, кръвта му изтичаше и той бавно се приближаваше към смъртта. Най-сетне стигнахме болницата. Санитарите качиха Д. на носилка и го занесоха някъде навътре. Кой знае откъде, отново се появи полицаят от Гиндза и започна да ми задава въпроси. Чак тогава ми разрешиха да отида до стаята, където беше пренесен Д. Отпред имаше пейка, на която вече се бе настанил шофьорът. Седнах до него и зачаках. Отначало той започна да се оплаква, че всичко му се обърквало и не можел да си свърши работата, но след около два часа проплака съвсем по детски, че оглади ял и това някак охлади враждебното ми чувство към него. След още известно време се появи банкерът с жена си и трите си дъщери, облечени явно за някакво тържество. Те минаха покрай нас, без да ни обърнат внимание. И четирите жени бяха ниски и закръглени, с червендалести лица — като бившата жена на Д. През цялото време, докато чаках, ме глождеше съмнение. Дали пък работодателят ми от самото начало не бе решил да се самоубие? Преди да стори това, бе уредил всичко с бившата си жена и с любовницата си, бе изгорил партитурите на своите произведения, бе обиколил всички места, с които го свързваха някакви спомени, а мене беше наел, защото имаше нужда от някакъв добряк да го съпровожда! И всичките тези истории за призрачното бебе, което виси на сто метра над земята, беше измислил, само за да ми хвърли прах в очите?! Излиза, че аз съм му послужил само за да се самоубие! Младият шофьор бе задрямал на рамото ми и от време на време се разтърсваше от конвулсии. Сигурно сънуваше кошмари — как връхлита с камиона си върху човек.

Късно вечерта банкерът се показа на вратата на болничната стая и ме повика. Внимателно махнах главата на шофьора от рамото си и станах. Банкерът ми плати парите за този ден и ме покани в стаята. Д. лежеше на леглото и от ноздрите му стърчаха гумени тръбички, сякаш искаше да ме разсмее. Неволно отстъпих назад пред вида на опушеното му черно лице. Но чувствувах, че не мога да се отърся от ужасното съмнение, което ме беше обзело, и попитах моя умиращ работодател:

— Само затова ли ме нае на работа — да се самоубиеш! А цялата история с Агуи беше само прикритие, така ли?!

И в този миг, задавян от сълзи, изкрещях нещо съвсем неочаквано за самия себе си:

— Почти ти бях повярвал за Агуи!

По смаленото черно лице на Д. пробяга лека усмивка — малко подигравателна, но в същото време пълна с приятелско съчувствие. Тя се отрази в замъглените ми от сълзи очи. Банкерът ме изведе от стаята. Изтрих сълзите си и реших да се прибера вкъщи. Младият шофьор продължаваше да спи на пейката, силно наклонен на едната страна. Пуснах в джоба му банкнотата от хиляда йени, която бях получил. На следващия ден във вечерните вестници се появи съобщение за смъртта на композитора.

И така, един ден през пролетта, както си вървях по улицата, съвсем неочаквано, без каквато и да било причина, някакви хлапета се уплашиха от мен и ме замериха с камък. Не зная с какво им внуших страх. Важното е, че децата, обзети от ужас, бяха станали агресивни и ме замериха с камък, голям колкото юмрук. Свлякох се на колене и с ръка напипах над окото си бучка разкъсана плът, а със здравото си око наблюдавах как кръвта ми се стича и попива бавно в мръсната земя, сякаш я привлича с магнит. В този миг усетих как едно мило и родно същество, голямо колкото кенгуру, се вдигна от земята и се понесе към прозрачното зимно небе, трептящо като сълза. Довиждане, Агуи! — прошепнах в сърцето си, неочаквано за самия себе си. Омразата ми към непознатите хлапета изведнъж се стопи. Разбрах, че през тези десет години времето бе запълнило небето зад мен с белезникави фигури. И те не излъчваха просто невинна светлина.

В мига на тази благородна жертва, когато бях ударен от децата, в този единствен миг, бях надарен със силата да усетя съществото, което слезе от небето над мен.

Кобо Абе
Изкусителят

Стихна грохотът и на последния влак по главната линия. Двете пейки в чакалнята бяха окупирани от две жени, които се канеха да прекарат тук нощта в очакване на първия сутрешен влак. Малко по-късно в чакалнята влезе много висок слаб мъж. Беше облечен в тясна и прекалено къса за ръста му риза с отворена яка, веждите му бяха гъсти и свъсени, а главата — обръсната като на будистки монах. Мъжът огледа помещението, после се обърна към железничаря, който тъкмо затваряше гишето за билети, и със слаб глас попита:

— Остават още пет часа… може ли тук… да поспя?

Железничарят не пророни дума, само кимна и продължи да закача тежките железни решетки. Едната жена беше възрастна, другата — по-млада. Сякаш по предварителна уговорка всяка бе сложила кошницата си на края на своята пейка и се бе изтегнала в цял ръст. И двете се правеха на заспали. Жените носеха мръсни тъмносини престилки и бяха забрадили главите си с еднакви кърпи, на които бе изписано името на някакъв хотел. По всичко личеше, че са тръгнали на пазар. По-младата, от чиято пазва се подаваше червено калъфче с карта за пътуване, лежеше на почернялата от мръсотия пейка пред гишето за билети. Другата — възрастната — се бе разположила на пейката до лавката, по която все още личаха следи от боя и бе изрисувана някаква реклама за карамели.

Мъжът ги огледа, като че ли искаше да ги сравни, и закрачи бавно и тежко. Все покрай стените на чакалнята. След трета обиколка спря пред възрастната и като мачкаше ръце, рече умолително:

— Мо-мо-може ли, извинете, да ми ос-ос-осво-бодите…

Без да помръдне, жената отвори леко очи и погледна безизразно мъжа. Но изведнъж той заби поглед в крака й, който висеше от пейката, и се наведе рязко над него, сякаш за да го отмести. Жената се дръпна панически. Внезапно мъжът нададе вик и се изплю. На пода се лепна мръсна и суха храчка.

— Няма ли да-да… да ми отстъпите… малко местенце?…

— Печели тоз, който пръв е седнал — неохотно отвърна жената.

— Ей там… — посочи мъжът пейката на по-младата. Пръстът му бе къс и напукан — За-за-защо не сед-не-нете двете заедно, а…

— Защото цяло лято само ние сме си ги използували тия пейки, разбра ли.

— Ами да. Питай когото щеш. Всеки ще ти каже, че са си наши — припряно се обади и по-младата, — тя вече не се правеше на заспала. — Който е закъснял, няма право да приказва такива работи.

— Да, ама аз съм из-из-изморен… Искам да полегна… да поспя…

— И ние сме изморени — сърдито отсече възрастната и дръпна кърпата върху лицето си.

Мъжът се изплю. Младата зацъка и се обърна на другата страна. Бамбуковата й кошница изскърца. Известно време мъжът стоеше с отпусната глава и чакаше. Лампата в стаята на дежурния загасна, вън излезе вятър и стъклата на прозорците задрънчаха. Мъжът сви зиморничаво рамене. Ризата му с отворена яка явно не бе съобразена със сезона. Той потърка ожесточено ръце, после поглади лениво брадичката си и с неочаквана решителност махна кърпата от лицето на възрастната. Тя запримигва от светлината. На челото й се вряза дълбока бръчка. Сякаш за да я успокои, мъжът разпери ръце, размаха ги и подхвана:

— Много моля, от-от-отмес-тете се… Аз-аз съм на ст-страшно важна работа… уморен съм… много… много… Там, идете там…

Възрастната понечи да каже нещо, но лицето й мигом се сгърчи от уплаха. Защото усети нещо необуздано, нещо бясно в тия негови ръце, в здравите им кокалести пръсти. Стори й се, че те се приближават към гърлото й и всеки миг ще го стиснат.

— Пре-преместете се, моля ви…

Тя може би си въобразяваше, но и гласът му вече звучеше по-иначе. А дясната му ръка се плъзна към джоба на панталона.

— Ти още ли се разправяш бе — извика от своето място по-младата, но на възрастната и тези думи се сториха много странни. Сякаш не звучаха тук, в тази чакалня, а бог знае къде. Тя се свлече от пейката и се отпусна на колене на пода. После се вкопчи в кошницата си и бавно се изправи.

Със сетни сили мъжът се стовари на пейката. Сетне се втренчи в гърба на възрастната, която, притиснала кошницата до корема си, бавно се отдалечаваше. След миг той протегна врат и шумно се изплю.

По-младата се надигна с досада, премесена с известно недоумение. Изглежда, се вбеси не само от мъжа, но и от възрастната, която така лесно му отстъпи пейката си. А тя се обърна назад, сякаш да се извини. Оня седеше, събрал прилежно ръце. Но кой знае защо, й се стори, че на потъмнялото му безжизнено лице се е запечатал израз на мъчително разочарование. Недоумяваше защо в същност толкова се изплаши от него.

— Тоя е шантав… — измърмори тя и сложи кошницата си върху кошницата на по-младата. След това ги избута към средата на пейката и седна от другата им страна.

— Какви са тия идиотщини — избоботи по-младата, бръкна в своята кошница и извади варено яйце. Започна да го бели. Възрастната запали мрачно цигара.

Мъжът сякаш не можеше да реши какво точно да прави с дългото си тяло, приведе гръб, сложи ръце между широко разтворените си колене и впи жаден поглед в двете жени. Те седяха, заболи очи в пода, и не смееха да вдигнат глави. След малко подпряха гръб на кошниците и се приготвиха да спят. Мъжът вдигна яката на ризата си, изпусна продължителна въздишка, прегъна се одве и отпусна глава на ръцете си.

В чакалнята настъпи дълбока тишина. И вятърът стихна. Тишината се нарушаваше само от някакво тихо шумолене — може би зад лавката мишки късаха стари вестници — и от мъжа, който плюеше през всеки десет минути.

Мина доста време. Внезапно отекна шумът от нечии стъпки. Те пресичаха площада и се приближаваха към гарата. Стъпките бяха бавни, но се забиваха отмерено в чакъла и от тях се долавяше някаква натрапчива предпазливост.

Ако бяха на полицая, тръгнал на обиколка из района си, несъмнено щяха да отекват по-делово. А за неуспял да си намери място в хотела човек пък беше твърде късно. Стъпките едва ли принадлежаха на някого, който бързаше да не изтърве първия влак. До влака оставаше още много време. Онези тримата в чакалнята спяха дълбоко, иначе стъпките непременно щяха да им се сторят странни и да се превърнат целите в слух.

Стъпките спряха неуверено пред стъклената врата и останаха известно време там. После някой рязко отвори вратата, влезе, обърна се и внимателно я затвори след себе си. Тримата едновременно отвориха очи. Новодошлият — разтревожен, изглежда, — без да се огледа, мина покрай пейката на жените и се отправи към гишето за проверка на билети. Там спря, вдигна глава и започна съсредоточено да изучава разписанието на влаковете. Носеше простичък летен костюм, с прекалено издути джобове и изобщо имаше вид на чиновник. Човекът стискаше в ръка голяма, доста мръсна носна кърпа и докато бършеше с нея врата си, кимаше непрекъснато.

Мъжът на пейката наблюдаваше новодошлия и мигаше. Получили заповедта на нервите, мускулите на цялото му тяло изведнъж се напрегнаха. Дребничкият в летния костюм се завъртя на пета и двамата мъже се озоваха един срещу друг. И тогава Големия едва чуто изстена и скочи на крака. Но Дребничкия, неизвестно защо, изпадна в далеч по-голяма паника. Безкрайно объркан, той хвърли поглед към вратата, премери светкавично разстоянието от себе си до нея и от себе си до Големия, но след като проумя, че няма никакви шансове да се измъкне, сякаш за да се предпази, сви ръце в лактите. Устата му се изкриви в иронична усмивка и Дребничкия пронизително изпищя. Всичко това приличаше на сцена от комедия.

— Колко ловко ме откри, а? Готвил си ми значи засада. Предположил си, че ще дойда тук.

Големия вдигна в недоумение рамене, мушна дясната си ръка под ризата и трескаво зачеса гърдите си, а с лявата притисна джоба на панталона си, без да откъсва очи от вратата. Види се, също си правеше сметка как да се измъкне. Затаили дъх, двете жени бяха замръзнали по местата си.

А Дребничкия продължи:

— Не се безпокой. Няма да избягам. Знам ти силата. Предавам се.

— Ама аз…

— Ами да. Няма да правя повече никакви опити за бягство… Аз и не предполагах, че си по петите ми… Колко лесно ме хвана в своя капан. И ето ме в ръцете ти. Може ли да седна до теб?

— Не-не-не се приближавай — изстена Големия и сви юмруци.

Дребничкия сведе поглед и едва-едва се усмихна.

— В джоба си имаш нож, нали? А аз съм страхливец.

Големия понечи да каже нещо, но се запъна, долната му устна увисна безпомощно и той тежко въздъхна. Явно беше силно смутен и объркан.

А Дребничкия, останал сякаш без капчица сила, взе да пристъпва от крак на крак.

— Нямам намерение да ти създавам повече главоболия. Вдигам ръце пред победата на разума. Прекланям се най-чистосърдечно пред нея — избърбори бързо Дребничкия, но забелязал двете жени, изведнъж уплашено се засмя: — Ей, вие, лелки, аз съм заловен от този човек! Много печално, нали?

— Ама аз… — пак се помъчи да каже нещо Големия, но само преглътна надигналата се високо в гърлото му слюнка.

Дребничкия моментално продължи:

— Не възразяваш, нали, да седна ей там до теб… Ако кажеш: „Горе ръцете!“, веднага ги вдигам. Претърсвай ме, ако щеш, прави с мен каквото искаш. Ти много добре знаеш, нали, че съм готов да понеса каквото и да било интелектуално поражение… Умните приемат и поражението с удоволствие… — бърбореше той и физиономията му си оставаше все така спокойна. Но в същото време Дребничкия напрегнато следеше Големия, готов мигновено да улови и най-малката промяна у него. Бърбореше и бавно пристъпяше към пейката. Най-сетне стигна до нея и седна като на тръни на самия й край.

— Една цигара? — предложи той.

Големия се разяри, вдигна ръка, но после се отказа от намерението си и я отпусна. Сграбчи една цигара и избоботи:

— Не можеш ме излъга…

— Тъй, я. Теб човек не може те излъга… Не ще и дума, че по сила нямаш равен. Да не съм луд да правя глупости. Ама и главата ти, драги, е като серкме… Чак до такава степен да успееш да разгадаеш плановете ми! Трябва още веднъж да премисля всичко от начало до край, та дано разбера как си успял да ги разгадаеш. Ох, ох, от сутринта ме е заболял един кътник…

— Ме-ме-мен също ме…

— Така-а-а ли?… Много странно съвпадение!… Наистина удивително!…

— Но аз тебе… може би ти…

— Да, да, аз съм вече спокоен и напълно примирен с това, което стана…

— Ама защо…

— Какво защо? — Дребничкия облиза устните си с върха на езика и весело се засмя. Смехът идеше сякаш нейде от дълбините на гърлото му.

А Големия така силно стисна ръце, че пръстите му побеляха, и високо изрева:

— За-защо? Кажи! К-к-кажи да видим… К-к-какво си дошъл, твоя милост, да търсиш тук?… Кажи д-д-де…

— Ще кажа, ще кажа, няма защо чак толкова да се сърдиш… Ама така, де. Време има, колкото щеш, пък и аз искам да поразмисля на спокойствие. Сега наистина ще се възползувам от случая да поразсъждавам спокойно. Така или иначе, съм твой пленник… Ще рече, че напълно си ме разгадал и вече знаеш и онова, което криех в дъното на душата си. А сега сигурно искаш и от устата ми да го чуеш, т.е. да провериш на място и точно развитието на събитията. Успех, голям успех, драги! Но и на мен, да си призная, ми се ще да узная как успя с такава точност да разбереш къде се каня да отида… Аз, да ти кажа, мисля, че нашият, този де, човешкият живот, е следствие на разума. Приятно е и да губиш, и да печелиш. В живота всичко се подчинява на разума и ако той вземе да те подведе, трябва без всякакви приказки да склониш глава. Нали съм прав, а, лелички?… — обърна се неочаквано Дребничкия към двете жени. — Какво да се заяжда и разправя човек при всяка победа или поражение. Разбереш ли, че нямаш шансове да спечелиш една борба, по-добре изобщо не я започвай. Тайната на решението се крие в това, до каква степен си в състояние да проумееш замислите на своя партньор. Без да си наясно с тях, рискуваш да се натъкнеш на непредвидени обстоятелства. Ето да кажем, само като пример, разбира се, че аз и вие двете започнем борба. Целта е джобът на противника. Играта е без правила и в нея всичко се допуска — измама, заплахи и, ако щете, дори убийство. Шансовете за победа са изцяло на моя страна. Не защото съм мъж и съм по-силен от вас. Не, нищо подобно. Ами защото по дрехите и багажа ви вече съм отгатнал и каква ви е работата, и какъв е животът ви, и какъв ви е начинът на мислене. Затова пък вие двете нищичко не знаете за мен. Така че аз съм в съвършено изгодна позиция. И ето ви сега на вас ситуация… — за миг Дребничкия млъкна и стисна устни, сякаш изчакваше да види какъв е ефектът от думите му.

Жените се свиха от уплаха, а Големия свъси вежди и потъна в дълбок размисъл.

— … Аз, да кажем — продължи Дребничкия, — изведнъж успявам да се измъкна оттук. Но моят човек, разбира се, моментално ме спипва. Аз обаче го хаквам много сполучливо в някое слабо място и, представете си, го съсипвам. Той изревава от болка и пада, а аз го хващам за шията и край! После извличам трупа, оставям го в клозета и се връщам при вас. Вие се тресете от ужас, а аз ви казвам: „Ей, вие двете, всичко видяхте, нали? Много ми е мъчно, но при това положение не мога да ви оставя живи. Налага се да се присъедините към трупа и да прекарате остатъка от нощта заедно с него. Там в клозета ужасно вони и просто се чудя как ще издържите. Та за да не ви карам да я миришете тая смрад, ще ви направя дребната услуга да ви прережа гръкляните… Но, от друга страна, никак не ми се ще да постъпвам така отвратително с вас. Та ако ми обещаете, де, че ще си държите езика зад зъбите и ми дадете париците си да ви ги пазя, тогава…“ И така с ваше съгласие, разбира се, аз ви опразвам джобовете, отмъквам ви нанякъде, в гората, да речем, и ви завързвам. Всяка за отделно дърво. Но ето, че ви откриват, вие разказвате всичко и съответните власти незабавно претърсват клозета. Само че там няма никакъв труп. Защото цялата оная работа с моя човек е най-обикновен театър. И престъпникът, и преследвачът са чиста измислица. Ние сме две приятелчета, които чудесно се разбират. В края на краищата вашите показания събуждат съмнение, обвиняват ви, че дрънкате врели-некипели, а парите сами сте си ги похарчили и вие двечките сте разобличени в лъжа. Е, какво ще кажете за такъв сценарий? Още в самото начало е пределно ясно, че нямате шансове за победа. Тъй че борбата е безсмислена. „Примирете се и без много приказки изпразвайте джобовете си!“… Може и така, нали? С други думи, победа без капчица пролята кръв — заключи Дребничкия, прехапа долната си устна и се разтресе в беззвучен смях. После запали нова цигара и продължи: — Ама вижте какво, няма защо да правите такива уплашени физиономии. Моят човек наистина ме преследва и аз съм заловен, повярвайте ми. Направя ли опит за бягство, убитият ще съм само аз. А това, така да се каже, е… Пък и, да ме простите, но като ви гледам двечките, не вярвам в джобовете ви да има нещо, за което да си струва човек да устройва спектакли.

По-младата се изсекна и понечи да каже нещо, но Големия изстена и с глас, който издаваше мъчително объркване, викна:

— Стига! Я кажи, ей, ти, кой си!

— Аз ли? Питаш ме кой съм аз? — възкликна дълбоко учуден Дребничкия.

— Да, ти, кой си?

— Аха-а-а… Разбрах! Мно-ого добре разбрах. Това значи била тайната ма твоите замиели. Чудесно! Великолепно! Излиза, че ти, човекът, който има за задача да ме залови, си присвояваш моята роля, така ли? Решил си, че ще ме хванеш само ако се поставиш на мое място. Ами да, как не се сетих. Това е желязно правило. Само че си отишъл твърде далече, прекалено дълбоко, искам да кажа, си се вживял в моята роля. Да, да, вживял си се до степен да забравиш кой в същност си ти. Че ти вече дори не знаеш кой съм аз! Това е като да гледаш собственото си отражение с огромно огледало и да не можеш да разбереш кого всъщност виждаш. Да-а-а, признавам, че като детектив си блестящ талант!

Лицето на Големия се изкриви в сърдита гримаса и той притисна с пръсти слепоочията си.

— А пък аз, да ти призная — понижи глас Дребничкия, — от одеве все се чудя защо си се облякъл в тая риза. Но сега вече ми е ясно. Ти си решил да се облечеш така, както бях облечен аз, когато избягах, и със зъбобола — пак същото. Ти и чрез болката се мъчиш да се превъплътиш в мен. Само и само да ме хванеш. Не-е, да ме прощаваш… Ама слушай, щом ти си вече аз… щом до такава степен си заприличал ма мен, в такъв случай сега сигурно ти се ще и да драснеш, а? Ха-ха-ха… Благодарил бих на съдбата, ако ме зарежеш и изчезнеш… Какво-о-о?… Ама аз се шегувам бе. Не виждаш ли, че съм вече напълно примирен. И все пак какъв печален край, по дяволите! Къде в същност сбърках? Още от самото начало си давах ясна сметка, че щом имам работа с човек като теб, едно, организирано по най-баналния начин бягство, е съвършено загубена работа. Сигурен бях, че ще се опиташ да станеш това, което съм аз. Затова, освен да се помъча да те надхитря, друг изход нямах. И логично построения план е достатъчно да поддаде само едно звено. Оттам нататък цялата верига започва неумолимо да се разпада. Ето защо реших да я карам без всякакви планове, ей тъй, както падне. Но и това е чиста глупост. Дори да го сториш, отстрани нали те гледат. Цялата ти логика отива по дяволите. Когато се правиш на луд например…

Големия простена сподавено и се изплю, а Дребничкия се напрегна, готов сякаш всеки миг да скочи и да побегне. Но най-неочаквано Големия избухна в смях и започна да се люшка напред-назад. От устата му излизаше по-скоро не смях, а някакво странно съскане. Дребничкия се захили:

— Аз в същност реших да се престоря на луд и да се спасявам, както дойде. Затова намислих да взема влак от тая гара и да задуя, накъдето ми видят очите. Все едно накъде. Но ти предугади намеренията ми. Защо, как?… Не, не, почакай, не ми казвай! Позволи ми да размисля и сам да разбера как си го сторил. Все пак колко ми е мъчно, че съм такъв идиот… Имало е значи нещо в намеренията ми, такова, разбираш ли, съвсем елементарно за разгадаване. Какво ли ме макара да дойда тук? Ето и сега ме вика. Нещо тъмно, страшно… зловещо и потънало в кръв. Вика ме значи, идвам аз тук и обръчът, стиснал ме до задушаване, изведнъж се скъсва. Да, нещо такова ме повика тук. Да, да, и то, струва ми се, има връзка с нечия смърт… Смърт, т.е. пари или жена… Парите обаче предполагат умисъл, отлично скроен план, тъй че нещото е по-скоро жена… Хм, жена ли?… Почакай… жена… жена… жена, избягала с друг… гара, на която двамата сменят влака… По дяволите!… Какво отвратително съвпадение… В такъв случай ти…

Големия бе свил шепите си така, сякаш се канеше да загребе вода и гледаше втренчено в тях, онемял и неподвижен. Дребничкия кимна и погледна с крайчеца на окото си двете жени.

— Да-а, точно така… Щом като човешкото съществуване и изобщо всичко на този свят носи отпечатъка на страданието, вместо да я чакаш сама да се върне, по-добре е да се дигнеш и да идеш да я убиеш. Това, жената, винаги се хвърля да бяга на гари, където се сменят влакове, т.е. на големи железопътни възли… В името на собствената си безопасност е най-добре да я убиеш, жената де, тъкмо на такава гара… Нещо като ремонт на пътя, един вид…

Големия едва чуто изстена и завъртя глава. Двете жени се бяха отпуснали на пейката и пак се правеха на заспали. Но трябва да им беше кораво, защото се размърдаха.

— На времето, когато на една такава гара уби жената, пред теб се опъна широк и равен път, нали? — попита тихичко Дребничкия.

— Да… — измърмори Големия и потърка длани о коленете си.

— Ти го запомни. Затова, без да кроиш предварителни планове, колкото повече се вживяваше в ролята, толкова по-ясна ставаше и твоята цел — да ме хванеш на някоя голяма гара, на железопътен възел, нали? С една дума, когато и мислите ти станаха досущ като моите, нещо те накара да дойдеш тук.

— Да, да, точно така…

— И все пак колко печално е да те виждат като на длан… всичко онова, което ревностно криеш в душата си…

— Така е, така е…

— Аз най-чистосърдечно признавам и приемам своето поражение. Но не искаш ли все пак да започнем всичко отначало, а? Не, не да го повтаряме. Да не си помислиш, че искам да те измамя. Нищо подобно. Предлагам ти да го направим само теоретически, разбираш ли? Още с първия влак се връщам с теб. Само че по целия път, докато стигнем до мястото, аз все ще се опитвам да отвлека вниманието ти и да се измъкна. А ти щом забележиш такова нещо, достатъчно е да ми викнеш само „Видях!“ и аз веднага ще си седна на задника. Няма да ти причиня тревоги, че да се наложи да ме биеш, завързваш и прочее. В това отношение можеш да не се тревожиш, защото съм порядъчен. Все пак съм човек с достойнство. Но внимавай, защото откъснеш ли очи от мен, или ще изчезна, или пак ще направя опит да убия присъствуващите тук по някаква щастлива случайност жени… Ще го направя само заради уважението, което изпитвам към теб. Но викнеш ли „Виждам!“, и веднага преставам да правя каквото и да било. Може да ти изглежда невъзможно, но не отричай, че е забавно… едно такова обзалагане… Гониш ме значи, но само мислено… На времето ми разказаха нещо подобно. Един бил страхотно запален по го^[21]. Пристрастил се човекът към тая игра и от ден на ден все повече затъвал, докато най-сетне не се отровил напълно. Правел опити да се откаже, но напразно. И нощем даже играел върху постелята и ридаел. Ама и аз с тая моя уста ги приказвам едни…

— Да, така е — изведнъж се засмя Големия. Но и този път от устата му не излезе смях, а някакъв странен звук, подобен на духане в бутилка.

— Така ами — ухили се Дребничкия. — Та ето какво, обзалагаме се значи с теб двамата… Сега е три часът… Първият влак е в четири и четиридесет… Дотогава аз или ще убия ония там жени, или на връщане ще се опитам да ти избягам… Имаме достатъчно време. Какво ще кажеш малко да дремнем, а? Можем да помолим лелките да не затварят очи и да ни вардят. На тях бездруго едва ли им е приятна мисълта да бъдат убити. Почна ли да правя нещо подозрително, те двете надават вик и те събуждат. Достатъчно е да речеш само: „Виждам, виждам“, и всичко се оправя… Съгласни ли сте бе, ей вие двете?…

Жените отвориха очи, погледнаха Дребничкия, но не посмяха дори да кимнат. По-младата само вдигна края на дрехата си и крадешком обърса избилата по челото й пот. Дребничкия издаде напред долната си устна и нагло се изхили. Като видя това, Големия зина и започна лениво да глади брадичката си. После неуверено попита:

— Може ли да спя?…

— Може, може…

Сякаш хипнотизиран, Големия сложи лакътя си на облегалката на пейката, отпусна глава и затвори очи. Само след миг вече хъркаше. От устата му излизаше такъв силен звук, сякаш някой тътреше тежки трупи по пясък. Дребничкия обърна усмихнатото си лице към жените, кимна им все така засмян, и им обърна гръб. После скри лице в дланите си и също заспа. Притаили дъх, двете жени се вслушваха напрегнато в равномерното дишане на мъжете. Просто не можеха да повярват, че опия спят, затова все се споглеждаха с тревога и въздишаха, примирени с участта си да седят будни чак докато съмне, без да откъсват очи от другата пейка.

След известно време лампата в дежурната светна, започнаха да се чуват гласове. Жените си отдъхнаха и се спогледаха. Съветваха се с поглед дали да извикат за помощ. Но така и не се решиха да го сторят. Може би се бояха да не станат за смях. Сигурно случилото се бе само някаква глупава шега.

В чакалнята влезе старец, когото жените познаваха по физиономия. Той носеше същата като техните бамбукова кошница. Жените отвърнаха на поздрава му, после посочиха двамата мъже на отсрещната пейка и описаха кръг над главите си.

— Какво бе? — високо попита старецът, който и без това не чуваше много добре. Викът му разбуди Дребничкия. Той стана и енергично се протегна. В този момент Големия изрева и така опъна крака, че насмалко не се изсули от пейката. Дребничкия се изсмя и рече:

— И аз бях заспал дълбоко, дълбоко… Всичко е наред… Пък и жените отърваха кожата и това е просто чудесно…

Намусени, двете извърнаха глави. Дребничкия отново седна и все така засмян, пошушна на ухото на Големия, който седеше с отсъствуващ вид, като че ли бе обгърнат в гъста, мъгла:

— Но имай пред вид, че обзалагането тепърва предстои. Една игра е честна само когато и двамата играчи са напълно будни, нали? Аз за жалост не успях да убия жените, но затова пък непременно ще се опитам да ти се изплъзна. Да ме пазиш с четири очи, чуваш ли?… Щом отворят касата, ще трябва да идеш да презавериш билетите. И тогава да не пирувам аз, ей.

Големия бе забил поглед в една точка над ухото на Дребничкия. Малките му черни зеници още повече се смалиха и той подозрително присви очи. После плю и се изсекна.

Двамата заедно отидоха да пикаят. Когато се върнаха, пътниците в чакалнята бяха вече петима. Изглежда, жените бяха успели да им разкажат нощното си приключение, защото като по даден знак и петимата се обърнаха и ги зяпнаха. Но докато започна проверката на билети, нищо особено не се случи.

Влакът влезе в гарата. Двамата благополучно се качиха. Успяха да намерят само едно свободно място. Готов сякаш всеки миг да прихне, Дребничкия попита:

— Е, кой от нас ще седне? Редно е да седнеш ти, за да ме следиш. Но колко лесно е да избяга човек, ако е прав. От друга страна, и да пазиш е по-добре, като си прав, нали? Излиза май, че аз ще се възползувам от мястото.

Големия изгледа подозрително спътника си и направи някакво доста неопределено движение с ръка. Дребничкия кимна и седна.

— Ей, добре си отваряй очите и ме пази, чуваш ли?

Влакът премина и през осмата гара. Бяха успели да изпият по бутилка мляко с кафе и да изядат по един сандвич с мармалад. Докато пътуваха до нужната им гара, нищо особено не се случи.

Излязоха на площада пред гарата и като отбягваше погледа на Големия, от който нито за секунда не можеше да се отърве, Дребничкия рече с глас, пълен с примирение:

— Нямам, изглежда, никакъв шанс. Ама ти изобщо не откъсваш очи от мен. Нервите ти са като от стомана, ей. Страх да го хване човек. Но още не бива да се отпускаш, да бъдеш невнимателен. А сега какво ще вземем, трамвай, или рейс, или може би такси? Най-сигурно е май таксито. Или пък, напротив, там, дето гледат повече очи, по-трудно е да се избяга. Ако вземем пред вид какво ни чака, след като слезем, най-добре е да се качим на рейс, не мислиш ли?

— Добре, рейс… — избоботи Големия. Той като че ли се задушаваше от тревога.

Пръв се качи Дребничкия. На всяка следваща спирка рейсът се пълнеше все повече. По едно време Дребничкия, притиснат от всички страни, извърна глава назад и весело рече:

— Ей ти, внимавай!

Големия смукна дълбоко болния си зъб, лицето му се сгърчи и той взе да диша на пресекулки. Но Докато стигнат, нищо не се случи.

Слязоха от рейса и пред очите им се ширна безкрайно и спокойно поле. Зеленчуковите градини на отсрещния бряг на малката рекичка бяха започнали да пожълтяват. През градините се виеше тесен, покрит с чакъл път. Той опираше до невисок хълм от червеникава пръст. В подножието му бяха разположени няколко редици сгради. Сините керемиди на покривите им сияеха от слънцето.

— Остават ни само още пет минутки пеша, нали? — обади се тихо Дребничкия. — Аз явно загубих. Но ти все още не бива да се отпускаш, да бъдеш невнимателен. Наоколо има и канавки, и дебели борове. Най-интересното в играта е последният миг.

Вместо отговор, Големия стисна с две ръце гърлото си и мъчително простена. Ъглите на очите му изведнъж потъмняха и хлътнаха.

— Е, какво?

— Няма да ме измамиш… — измърмори Големия. Думите му се процедиха през зъбите заедно с гъстата му храчка.

Двамата вървяха, без да откъснат очи един от друг. Крачеха толкова близо, че бедрата им се докосваха. Но докато стигнат до главната порта, нищо не се случи.

През портата минаха все така плътно един до друг. А насред двора Дребничкия прошепна:

— Ето, че най-сетне успя да ме домъкнеш обратно. Изглежда, неми остава нищо друго, освен да сваля оръжието и да се предам.

От устата на Големия излезе нещо средно между смях и вой. Той с все сили се удари в гърдите. Но неочаквано от сянката на високата ограда изскочиха четирима-петима здравеняци в бели престилки. Те се нахвърлиха върху Големия. Ръцете им действуваха бързо и безпогрешно. Той закрещя:

— Ей, бъркате! Другият, ей там…

Но усмирителната риза стисна и вика му. Големия губеше свободата на тялото си и обръщаше назад пълните си с бяс очи, а Дребничкия го наблюдаваше и кимаше ли, кимаше:

— Да-а, единствената утеха е да внушиш на човек, че всичко, което прави, го прави по своя собствена воля.

юни, 1957 г.

Кобо Абе
Натрапниците

I

Тъкмо бях заспал, когато отново ме разбуди шум от приближаващи се стъпки. Това бяха стъпките на няколко човека, които очевидно се стараеха да вървят внимателно, но въпреки това шумът, който създаваха, беше неприятен. С досада започнах да се въртя в леглото и накрая се завих с одеялото презглава.

Ехото от крачките бе придружено със странно шумолене, което наподобяваше влаченето по пода на опашка на някакво влечуго. Стъпките отекнаха по стълбите, после минаха покрай тоалетната и приближиха стаята ми.

„Ама че животни! — помислих си с раздразнение. — Сигурно е пак онзи убиец — застрахователният агент. Повлякъл е със себе си крадци и мошеници.“ Но трополенето отмина към стая № 8 и аз мислено изругах: „Нима тази кривокрака проститутка е домъкнала петима клиенти наведнъж?“ Но крачките отминаха и вратата на осма стая. „Вероятно отиват в стая № 9 — съобразих аз. — Да не би крадците на коли да са пребили онзи шофьор?“

Но стъпките отминаха и № 9… Оставаше само стая № 10, т.е. моята, ако те не възнамеряваха да се натъкнат на стената в дъното на коридора. Като осъзнах това, тялото ми се напрегна като пружина и така рязко се надигнах, че главата ми едва не се откачи и не остана върху възглавницата. „Кои ли ще ме търси посред нощ и по каква ли работа? — трескаво си помислих аз. — Не помня да съм извършил нещо лошо.“

Фосфоресциращите стрелки на часовника до възглавницата показваха 3 часа и 20 минути. Оправих полите на халата си, придърпах към себе си панталоните и застинах в очакване. Стъпките спряха пред моята врата. Затаих дишането си и напрегнато се заослушвах. За миг настъпи пълна тишина, като безмълвие над пропаст. В този напрегнат покой дори жуженето на насекомите се възприемаше като оглушаващ тайфун… Чувствувах как тъпанчетата ми ще се спукат от напрежение.

Чу се леко драскане, след това тихо, но отчетливо почукване, в което се чувствуваше властност и сила. Със същата сила в отговор затуптя и моето сърце. Чуха се приглушени гласове и след кратка пауза чукането се повтори по-силно. „Кой е?“ — въпросът ми остана някъде в стомаха. Гласът ми не излезе навън и под езика ми се събра лепкава слюнка. Чукането по вратата се засили и бе последвано от неясен шум. „Кой е?“ Този път се опитах да задам въпроса по-силно, но гласът ми сякаш не излизаше от устата ми, а от ушите.

— Господин К…?! — произнесе името ми вежливо и без грешка мъж ма средна възраст. — Извинявайте, че така късно ви безпокоим.

След него по-млад женски глас добави:

— Толкова е късно наистина, а ние…

Задушевният тон, с който бяха изречени тези думи, някак си ме върна към действителността. Моят необясним страх се разсея така бързо, както росата се изпарява от слънцето. И отново пристъпване и влачене на нозе по пода, което сякаш подсказваше смущение…

Като се надсмивах над себе си заради обхваналата ме преди малко тревога, обух панталоните си и запалих осветлението. Дразнех се, че не мога да намеря колана си. Придържайки панталоните си с ръце, вече без да се колебая, решително отворих вратата и се озовах лице срещу лице с пришълците.

Пред мен стоеше мъж в черен костюм с папийонка, а до него жена, облечена в свободна рокля — вероятно негова съпруга. Встрани от нея се опираше на бастун сбръчкана старица, чиито венци бяха оголени в зловеща усмивка. Тя, изглежда, бе надхвърлила стоте. Зад тях се тълпяха деца, но беше трудно да се разбере веднага колко са — от двадесетгодишно със здраво телосложение момче до десетгодишно момиченце, което държеше на ръце бебе… Те запълваха целия коридор. Виждаха се глави, склонени наляво или надясно, виновни усмивки.

— Ще си позволим да влезем — каза мъжът, като се обърна към своите.

Не успях да кажа нито дума в отговор и те вкупом нахлуха в моята стая. Бяха девет души. Стаята ми изведнъж се оказа тясна.

— М-да, тесничко е тук — каза мъжът.

— Тясно е — потвърди дамата.

— Сега ще разтребя — промълвих аз объркан и протегнах ръка към одеялото.

— Нищо, не се безпокой — заяви бабичката, като задържа ръката ми с бастуна си. — Много съм изморена и ще си полегна.

„Ама че нахалство!“ — възмутих се вътрешно и се обърнах към мъжа, който бе изцяло погълнат от стремежа да изучи съдържанието на чекмеджетата на масата. В раздразнението си го хванах за ръката:

— Какво правите?

Въпреки резкия ми въпрос, той отговори съвсем спокойно, сякаш това, което вършеше, бе в реда на нещата:

— Нищо особено, търся цигари.

— Но кои сте вие и защо сте дошли тук?

— Питаш защо сме дошли? — учудено повдигна вежди мъжът и изведнъж съвсем нахално продължи: — Когато хората се завръщат у дома си, нима може да им се задава въпросът, защо правят това? Ти задаваш странен въпрос.

— Но това е някакъв абсурд! Тази стая е моя! — Аз се разгневих не на шега. — Не изглежда да сте пияни, но не е ли всичко това някаква ужасна глупост: съвсем непознати хора нахлуват в дома ти посред нощ и на всичко отгоре ти заявяват, че са си вкъщи. Шегите също трябва да са с мярка.

Мъжът изпъчи гърди, издаде напред долната си устна и с присвити очи ме измери от главата до петите:

— Не мога да те разбера. Защо трябва посред нощ да спориш за съвсем очевидни неща?! Поставяш ме в затруднено положение. Ще трябва да ти се обяснява чия в същност е стаята. — След тези думи той се обърна към своите хора. — Приятели, тук се е появил някакъв тип, който претендира за нашето жилище. За да защитим своя дом, е необходимо да организираме събрание. Мисля, че всички единодушно ще ми възложите председателския пост?

— Възлагаме ти го! — извикаха децата в един глас.

Неволно свих страхливо рамене, да не би шумът да разбуди съседите ми.

— И така — произнесе господинът — аз пристъпвам към задълженията си като председател на събранието. Дневният ред се състои от един-единствен въпрос: наше ли е това жилище, или не? Какво е мнението ви?

— Разбира се, че е наше — каза, повдигайки раменете си, най-едрото момче, здравеняк над 80 килограма.

— Дори за глупаците е ясно, че е така — процеди през зъби вторият по размери младеж, чиято външност също не вдъхваше доверие.

— Безспорно! — заявиха в хор останалите с изключение на спящата вече бабичка и бебето.

— Ето че всичко се изясни — обърна се към мен мъжът.

Аз избухнах:

— Какво означава всичко това? Що за глупости вършите?!

— Глупости ли казваш? — възрази господинът. — Ти наричаш глупост основния принцип на демокрацията, че всички трябва да се подчиняват на решението на мнозинството? И сякаш готов да се изплюе, изсъска: — Фашист!

— Приказвайте, каквото си щете — не се предавах аз. — Все едно, тази стая е моя и вие нямате никакви права над нея, така че постарайте се да освободите помещението. Махайте се по-бързо. Не желая да имам работа с побъркани!

— Фашист — заплашително отсече мъжът. — Такива типчета потъпкват мнението на мнозинството, когато нещо не им изнася, и са склонни да прибягват към насилие. Този тук е способен да изгони сред нощ на улицата една възрастна жена и безпомощни деца. Трябва да вземем мерки в защита на свободата…

— И да въоръжим лагера на хуманизма — продължи големият му син.

— На насилието трябва да противодействуваме със силата на справедливостта.

След миг бях обграден: около мен застанаха бащата, големият син, по-малкият син.

— Аз имам пети дан по джудо — каза мъжът, — дори на времето преподавах в полицейска школа.

— А аз бях шампион в колежа по борба — заяви големият син.

— А пък аз бях най-добър по бокс — добави на свой ред другият син.

Големият и по-малкият син хванаха ръцете ми, а бащата ме удари силно с юмрук под лъжичката. Панталоните ми се смъкнаха и в този унизителен вид загубих съзнание.

II

Когато се събудих, беше вече утро. Превит на две, лежах натикан под масата. От натрапниците все още никой не се беше събудил. Върху разхвърляните из стаята одеяла и дрехи хъркаше цялата банда. От прозореца виждах как през листата на дърветата се прокрадват лъчите на утринното слънце, от улицата се чуваха подвикванията на продавача на тофу^[22], донасяха се шумовете на всекидневието, а до мен, пред очите ми бяха тези груби, безцеремонни натрапници. Всичко беше толкова реално, че изпитах страх.

Насред стаята спеше мъжът: покрит със сакото си, той хъркаше, подложил ръце под главата си вместо възглавница. Вляво от леглото ми спеше старицата: устата й беше полуотворена и издадената й напред долна челюст се поклащаше наляво-надясно като махало. До нея лежеше жената. Едната й ръка и единият й крак бяха върху матрака на старицата. Широката й рокля изглеждаше на дневна светлина твърде необичайно. В такива дрехи се появяват на оперната сцена чуждестранните персонажи независимо от тяхната националност. Върху зелената намачкана рокля бяха зашити оранжеви парчета плат, които наподобяваха люспите на лошо изчистена риба. Полите й бяха вдигнати високо над коленете и при това неслучайно. От тази гледка се почувствувах зле.

Вдясно от мъжа хъркаха двамата големи синове, пъхнали глави в корема на баща си, долепили носовете си. Когато единият изхъркваше, кичур от косата на другия се изправяше. В нозете на мъжа се беше свило на кълбо миловидно момиче на около седемнадесет години. Косите й бяха разпуснати и в обятията си бе прегърнала бебето. До главата на мъжа, близо до масата, под която ме бяха напъхали, спяха в твърде странни пози момченце и момиченце в началото на пубертетната възраст. Струваше ми се, че дори насън момчето се опитваше да избяга; от време на време ходилата му потръпваха като от електрически ток. Момичето непрекъснато мърдаше устни и в изражението му имаше нещо отблъскващо.

Едва сега напълно осъзнах, че не сънувам. Все още замаян, направих опит да се измъкна изпод масата, при което костите ми изпукаха като пречупен бамбук. От този звук дамата се стресна и ритна старицата в хълбока. Тя изръмжа недоволно, но за късмет не се събуди.

Като придържах с ръце постоянно смъкващите ми се панталони, безпомощно застанах в ъгъла на стаята. Внезапно ме осени една съвсем ясна мисъл: „Та нали стаята е моя. Как можах да се оставя на тези типове?! Сега ще ги разблъскам и ще ги изхвърля.“ Ала тутакси си спомних как те се държаха с мен през нощта и се изплаших.

Всичко трябва да бъде решено по законен ред. Едва ли някой ще премълчи, ако забележи подобна несправедливост и нелепост. Мали съществуват общоприети норми?

Като се стараех да не вдигам шум, аз се приготвих да изляза навън. Взех си сакото и под него видях колана, който вчера не можах да открия. Прерових джобовете си. Изчезнало ми беше портмонето. Нямаше ги също запалката, лулата и кесията с тютюн. Трамвайната ми карта си беше на мястото, но сложените в нея купони за обед и снимката на С. (моята приятелка) бяха изчезнали.

В тях имаше само един счупен автоматичен молив и тефтерче. Бях потресен и въпреки това приех всичко като съвсем естествено. Реших да изляза навън, за да подишам свеж въздух и спокойно да обмисля какво да правя. Минах на пръсти покрай стената и през открехнатата врата се измъкнах в коридора. Тъкмо въздъхнах облекчено, когато почувствувах нечия ръка върху рамото си. Беше миловидното девойче. Страхувайки се сякаш от някого, тя плътно се приближи към мен и като ме облъхна с млечния си дъх, каза:

— Разрешете ми да ви дам един съвет: сложете да заври вода за чай и пригответе закуска, докато всички още спят. Сутрин братята ми винаги са в лошо настроение. Ако с нещо не им угодите, сигурно пак ще направят събрание и ще стане още по-зле за вас.

Аз нищо не отговорих. Исках да обуя обувките си, но се отказах. Внимателно отворих външната врата и излязох навън с обувки в ръка. Момичето пошепна, след мен:

— Даваме ви назаем само обувките и дрехите. Така реши нашето събрание, когато заспахте. — И като придържаше вратата отвътре, тя продължи: — Не казвайте, моля ви, на никого, че съм разговаряла с вас. Ако се разбере, ще си изпатя. Съчувствувам ви. — Усмихвайки ми се само с очи, девойчето бързо се върна в стаята.

Когато излязох от дома си, реших първо да се посъветвам с някого. Положението, в което изпаднах, ме накара горчиво да се разкайвам за досегашния си начин на живот. Сега, както никога преди, съжалявах, че не съм установил по-близки отношения със съседите си. Кой сега ще ми помогне? А може и да ми се подиграват. Незабелязано се промъкнах до тоалетната и най-сетне се обух. Изпиках се, плиснах лицето си и се избърсах с долната част на ризата. Почувствувах се по-бодър. У мен се събуди смелостта и дори успях да взема решение: ще се опитам да поговоря с домоуправителя Кобо! И наистина това вече беше някакъв изход. Но защо точно, за него помислих в този момент, като за човек, от когото да поискам помощ. От този скъперник с маймунска физиономия, човека, от когото винаги съм искал да се скрия, за да не ме тормози заради наема, и в когото винаги виждах своя враг № 1.

Домоуправителят Кобо се беше облегнал върху перваза на прозореца и пуфкаше с лулата си в такт със започналата по радиото утринна гимнастика. Присвитите му очи злобно гледаха към чешмата, около която се бяха скупчили домакините от къщата. Без дори да помръдне, той ме погледна изкосо и прикова в мен студения си поглед. След малко извади лулата от устата си и лилавите му устни, набраздени с малки бръчици, едва забележимо потрепнаха. Това означаваше, че Кобо сега ще изреве: „Наемът!“

Опитвайки се да го изпреваря, побързах да се приближа и като изобразих върху лицето си някакво подобие на усмивка, която въпреки доброто ми желание не се получи, поклоних се и казах:

— Господин Кобо, нужен ми е вашият съвет. — При тези думи устните му затрепериха още по-силно. Аз се обърках и на един дъх изговорих: — Вчера посред нощ някакви странни типове… — и като се стараех да не правя паузи, му разказах всичко от начало до край.

Той шумно изтърси лулата си и отново се втренчи в мен:

— Какво ми говорите? Почти нищо не разбирам.

— Какво не разбирате? Исках само да ви помоля, Кобо-сан, да потвърдите, че стая № 10 е моя.

— Все ми е едно на кого се води стаята. Аз я давам на онзи, който ми плаща за нея, а останалото не ме интересува.

— Както разбирам, този, който плаща, той получава правото да живее в стаята? Аз наемам № 10 и плащам за нея всеки месец. Никой няма право да нахлува при мен нощем, а още по-малко съвсем непознати хора.

— За какво говорите? Това не ми влиза в работата. Ще ви кажа откровено: когато давам стаите под наем, не ме интересуват хората, а парите. — Тук той отново впери поглед в мен: — А вашата стая, струва ми се, още не е платена? Ето, обяснете ми как ще си получа парите от вас?

Не си въобразявах, че разговорът ни ще бъде от леките, но не очаквах такова безразличие… Съвсем се отчаях. Върнах се на двора и застанах върху каменните плочки, загубил представа за времето.

— Здрасти! — някой неочаквано ме тупна по рамото и след това почувствувах, че нечия ръка ме хваща за лакътя. — Имаш вид на човек, който крои нещо.

Беше вторият син от натрапилото се семейство. В устата му стърчеше новата ми четка за зъби, а устните му бяха измазани с паста.

Той тутакси забеляза кокетната вдовичка от № 3, която раздухваше с ветрило въглените в огнището.

— Здравейте, госпожо! — махна й той с ръка, сякаш бяха познати от десетина години.

Вдовицата му хвърли многозначителен поглед и направи опит да се промъкне зад нас, ала той я задържа с думите: „Та вие сте цялата в брашно, позволете!“ — подскочи към нея и като я хвана за ръкава, започна да я глади по задните части, сякаш изтупваше дрехата й. А на мен каза: — Ей ти, татко ще организира събрание. Побързай!

Преди вдовичката ме заглеждаше и не един път някъде в тъмните ъгли на коридора повдигаше сякаш случайно пола, за да изглади бръчките по чорапите си. Но аз не проявявах към нея никакъв интерес и ако трябва да бъда откровен, бих казал, че в действителност не го и изпитвах. Но сега, когато пред очите ми тя флиртуваше с този отвратителен тип, аз не ревнувах, но ми стана страшно тъжно от мисълта, че целият ми бъдещ живот може да бъде разрушен под натиска на враждебните сили.

Без да проговоря, реших да изляза на улицата, но той не искаше да ме пусне:

— Събранието започва всеки момент. Ако не дойдеш, ще стане по-лошо за теб. Хайде!

В знак на мълчалив протест излязох на улицата. Да се разговаря с него беше безсмислено. И тук внезапно ме осени мисълта, че трябва да отида в най-близкия полицейски участък, въпреки че, общо взето, никога не съм изпитвал симпатии към подобни учреждения. Но може би тъкмо заради това, че не се сещах към кого да се обърна, реших да ида там, където най-малко ми се искаше да попадна.

В участъка имаше двама полицаи — млад и стар, които със скучаещ вид се бяха облегнали на столовете си и пушеха цигари. Още когато започнах да излагам същината на случая, младият демонстративно се извърна, разтвори бележника си, сякаш се беше сетил за нещо спешно, и започна нещо да си записва. Възрастният кимаше от време на време с глава, като че ли искаше да каже: „Слушам ви, слушам ви“, но изразът на лицето му беше разсеян.

— Да, ама че работа… — каза накрая той. — От подобни истории вече ни е дошло до гуша. Разбирате ли, сега сме много заети. Може би ще наминете друг път?

— Но влезте ми в положението. Работата не търпи отлагане, не разбирате ли? Взеха ми парите, стаята ми разхвърляха така, че…

— Но картата ти за транспорта е у теб, нали, така че можеш да отидеш на работа. Разбери, проблемът ти е такъв, че по-добре пие да не се намесваме. Ти казваш, че тези хора са ти съвсем непознати. Но ние не можем да се доверяваме само на показанията на едната страна. А те ще кажат, че добре те познават и дори вероятно ще настояват на това. Разполагаш ли с някакви доказателства, които да опровергаят техните твърдения?

— Здравият смисъл.

— Глупости! Той тук не подхожда. Необходими са веществени доказателства. Разбираш, че не ни трябва да се намесваме в подобни истории. Мисля, че няма да можем да ти помогнем. Но ти не се разстройвай, всичко ще се оправи от само себе си.

Исках да възразя, но се намеси младият полицай:

— Внимавай ти да не попаднеш при нас! — ехидно продума той, хвърли цигарата и като се престори, че иска да вземе телефонната слушалка, ловко ме изтика навън.

Беше още рано, но не ми се връщаше вкъщи и тръгнах направо за работа.

III

В почивката поканих С. да обядваме заедно, но в същия момент си спомних, че нямам в себе си никакви пари. Като забеляза смущението ми, С. с лекота го разсея:

— Нищо, нали днес получаваме? — весело каза тя и игриво ме плесна през ръката, сякаш ме канеше да се забавлявам заедно с нея.

Обзе ме тъга. Неувереността ми във всичко онова, което доскоро смятах за мое, ме изпълни със скептицизъм.

— Ето новата ми снимка — каза С., като ми подаде новия си портрет, на който изглеждаше още по-привлекателна, отколкото на онази, дето вчера ми взеха натрапниците заедно с купоните за обед. Обещах й, че винаги ще нося снимката със себе си.

„А дали да не й разкажа всичко?“ — помислих си аз, но преодолях това изкушение и реших, че след като все още не съм в състояние сам да се оправя, няма защо да я тревожа напразно.

Чувствувах се самотен, като че ли блуждаех в пространството. Загубих всякаква представа за времето… В съзнанието ми всичко беше объркано. В работата си не бях в състояние нищо да свърша. Към края на работния ден бях толкова измъчен и озлобен, че лицето ми придоби черно-зелен цвят. Най-накрая реших да се боря с натрапниците.

Тръгнах си от работа, без да давам никакви обяснения, и пъхнах в ръцете на С. (тя както винаги ме чакаше, а сега беше и разтревожена от поведението ми) плика със заплатата си:

— Моля те, отнеси ги у вас. Утре е неделя, ще отидем на кино. Ще мина да те взема.

Бързо прекосих двора и бях стъпил вече на първото стъпало, когато женски глас ме накара да се спра:

— К-сан! Какви интересни гости имате! — вдовицата от № 3 ехидно се изкиска.

Искаше ми се да ѝ отговоря с някоя солена думичка за отношенията й с втория син, ала се забавих и реших, че ще бъде по-добре да премълча.

В стаята цялото семейство беше седнало в кръг и вечеряше. Като изтри с длан устните си, мъжът широко се ухили:

— Появи се най-сетне! А защо сутринта не беше приготвил закуска? — Лицето му изведнъж стана страшно. — Тръгнал си, без дори да сложиш вода за чай! Измъчи ни. Ако и по-нататък продължаваш по този начин…

На това място жена му остави чашата си и с престорено учудване проговори:

— Ако продължава така и по-нататък…

Мъжът продължи:

— Лошо ти се пише. Ние тук трябва едва ли не да се разкъсваме на части: да купуваме съдове, да готвим. Караш ни в съвсем непознато място да се занимаваме с необичайна дейност. На какво прилича това?! Вземи си поука за в бъдеще. Добре, че днес си получил заплата, а то, след като купихме някои съдове от изтънялото ти портмоне, нищо не остана. Занапред те съветвам да съгласуваш всичките си покупки предварително с нас, за да не изпадаш в глупаво положение.

Сякаш някакви магически палци се бяха докоснали до разгорещеното ми лице и аз напълно забравих всички думи, които бях подготвил по пътя за вкъщи.

— Ти какво си се разположила! Я ставай! — каза мъжът на по-голямата дъщеря, която седеше накрая.

Тя стана, обърна се към мен и ми се усмихна само с очи. Някак насила седнах на мястото й. Не успях дори дъх да си поема, когато по-големият син ми рече:

— Може би ти като начало ще разчистиш съдовете и ще ни налееш чай?

Тук не издържах, скочих и в изстъпление закрещях:

— Стига сте дрънкали глупости! Не съм ви длъжен с нищо. Освен това имам пълното право да ви изхвърля оттук. Не възнамерявам повече да правя отстъпки. Махайте се!

— Да се махаме ли? Хич не си въобразявай! — нагло проговори вторият син, като огледа цялата компания. Всички дружно се изсмяха. Побиха ме тръпки, а в очите ми засмъдя.

— Този човек още не е свикнал със съвременния начин на живот. Жестоко е да му се присмиваме. — Ако с тези думи момичето не беше успокоило останалите, аз сигурно щях да изпадна в истерия. Думите на момичето не ми позволиха да избухна.

— Наистина ти си права — каза мъжът. — Ще бъдем демократични. На него още не са му известни демократичните принципи. Досадно е, разбира се, но ще трябва да го свикваме с демократизма, като периодически организираме събрания. Нека сега например да изберем председател и да вземем решение: длъжен ли е и той да раздига съдовете и да подварява чай, или не е длъжен? Кой ще бъде председател?

— Стани ти, молим те! — в един глас завикаха децата.

— И така — каза мъжът, — натоварен съм със задълженията на председателя. Ще обсъдим въпроса: какви са задълженията на този тук? Онези, които смятат, че той е длъжен, нека да гласуват.

При тези думи цялата банда се втренчи в мен, сякаш искаха да кажат: вижте го този глупак, който се съмнява в съвсем очевидни неща. От дружно изхвърлените нагоре ръце въздухът сякаш затрептя. И това, което направо ме изуми, бе, че и бебето, което още не можеше да говори, изпъна пухкавата си ръчичка.

— Ето, че всичко се реши с абсолютно мнозинство.

— Тате, я дай да запаля! — обади се вторият син.

— Да запалиш ли? Знай, че баща ти не е собственик на лавка за цигари. Люля да не се обръщате към мен с подобни нелепи молби.

— Не се шегувай, тате! Последната цигара изпуших преди три часа. Вие не знаете ли, че мога да изпадна в ярост, ако съм без тютюн!

— Стига, Джиро! — каза по-големият. — Вместо да се караме, нека помислим какво да правим. Да молиш баща ни за цигари не е изход, а само временно решение на проблема. И ти, тате, не се ядосвай, не слагай всичко на сърце. Ще потърсим кардинално решение на финансовия проблем. Преди малко татко спомена, че за щастие днес К-сан е получил заплата. Нека изчислим нашия бюджет… К-сан, изваждай плика!

Сбъдваха се най-лошите ми предположения. Изведнъж ми стана горещо, сякаш през мен премина електрически ток.

— Не знам какво си въобразявате, но парите щяха да бъдат полезни и за мен. Ако бях получил нещо, нямаше да ви го дам.

— Ти пак се хващаш за своето! — прекъсна ме мъжът. — Порядъчният човек не трябва да лъже. Кого искаш да измамиш? Въпреки че обяснението ти звучи правдоподобно, ти си ни ясен. Добре, време е да прибираш съдовете, защото кръвта на Джиро вече започва да кипи от никотинен глад. Така че вади парите и мърдай по-живо. А по-късно ще организираме важно събрание за разпределянето на бюджета. — Гласът му изведнъж стана по-суров. — Времето е пари. Ако ни бавиш, ще плащаш неустойка.

— Щом казах, че нямам, значи нямам — отсякох аз.

— Така ли?! Но ние имаме свое мнение по този въпрос.

Синовете многозначително се спогледаха и в един миг скокнаха и застанаха от двете ми страни.

— Ще трябва на практика да му докажем научно какво значи „има“ и какво означава „няма“ — каза по-големият.

— А ако той се опита да ни попречи, ще трябва да прибегнем до употребата на сила — добави средният.

Те ми извиха ръцете. Опитах се да се освободя, но те бяха много силни и съвсем не можех да се сравнявам с тях. Но тъй като у себе си нямах нищо, престанах да се съпротивявам и ги оставих да правят с мен каквото си искат.

С учудваща бързина и ловкост мъжът ме обискира от горе до долу. Измъкна трамвайната ми карта и я подаде на дъщеря си, която стоеше до него.

— Странно — произнесе той, като наклони леко глава. Погледна към единия син, след това към другия. А аз в душата си се радвах: „Е, намери ли нещо?“

В този момент дамата измъкна трамвайната ми карта от дъщерята и като видя върху нея снимката на С., занарежда с писклив глас:

— Каква мръсотия! Пак снимката на същата жена! Отвратително!

— Какво правите?! — извиках аз.

— Мамо, моля те, върни му я! — каза момичето.

— Почакай, майко, не я късай, тя ще ни потрябва. На гърба има подпис: „С“. Прилича на онази, чиято снимка ти скъса вчера. Ясно. Попаднахме на следа. Ще разберем къде е скрил заплатата си — проговори по-големият син, без да отпуска дясната ми ръка.

Тук се намеси мъжът:

— Да си призная, мислех, че имаш несподелена любов, но по всичко личи, че с това момиче си успял да се разбереш.

— Успял да се разбере… каква гнусота! — захленчи дамата.

— Престани — каза мъжът, — просто той е проявил съобразителност.

— Възложете тази работа на мен. Аз съм много добър за частен детектив.

С тези думи по-големият син отпусна ръката ми и се опита да вземе картата от майка си.

Но в този момент пред него изникна брат му.

— Почакай. Ние, разбира се, ти вярваме, но когато става дума за пари, не е ли по-добре да се откажем от соловите акции, за да избегнем взаимните подозрения? Ще дойда с тебе.

— Благодаря за предложението, Джиро, но да погледнем реално на нещата. Ще трябва да я търсим в съвсем непознат дом, а като начало трябва да открием този дом. В такива случаи по-добре е да се действува самостоятелно. Нали това е цяло изкуство?

Средният син се обърна към мен:

— Хей ти, а не е ли по-добре сам да ни разкажеш всичко?

По-големият иронично се усмихна:

— Може би си струва да изпробваме върху него хипнотичните заложби на татко? Нали му се доверяваме напълно в тази област?

— Какъв е този тон, Таро? — студено попита мъжът.

— Нищо особено не казвам — отговори невъзмутимо по-големият, — просто работата не търпи отлагане, защото нямаме пукната пара. Освен това може да отиде само един от нас, тъй като картата важи само за един. Следователно излиза, че аз съм най-подходящ.

Той се обърна към брат си:

— Представи си, че успея да открия този дом, а по-нататък? Момичето изглежда съвсем зелено. Най-добрият вариант е да й замотая акъла „тет-а-тет“.

— Тъкмо по моята част! — не се примиряваше вторият син. — Аз също ще дойда. За мен не е проблем да изментя контрольорите в трамвая. Защо ще трябва да ти отстъпвам момичето?

— Какви ги дрънкаш? За да я навиеш, трябва да си истински майстор и да действуваш внимателно. Ти постигна успех с вдовичката от първия етаж, но сега случаят е друг. Бих искал да видя какво ще постигнеш, ако действуваш по същия начин с момичето.

В разговора раздразнено се намеси мъжът:

— Чуйте вий, двамата! Хвалите се тук, а никой от вас няма опит в тези работи. Аз например…

— Какви мръсотии приказвате пак! — с хленчещ глас проговори жената, като поклати глава.

— Татко! — извика дъщерята.

По-малките деца се спогледаха и започнаха да хихикат. Като прикри беззъбата си уста с длан, старицата също се затресе в свистящ кикот.

— Е, стига! — заяви мъжът. — Щом е такава работата, нека Таро да иде сам. Нима му нямаме доверие? Ако успее с тази С., повече няма с пръст да я докоснем, нали, Джиро?

— Добре. Младите момиченца не ме интересуват — каза той.

— Каква мръсотия! — томително произнесе дамата.

— Е, аз тръгвам! — нагло ми се ухили по-големият.

Чувствувах, сякаш сърцето ми бе паднало и се бе разбило на прах подобно на старо дърво, разядено от червеи. Но като усетих изпитателния поглед на момичето, бързо извърнах глава и преглътнах сълзите си.

Вторият син изпрати големия до антрето с думите:

— Оправяй се там по-бързо! — след което се обърна и сякаш без да говори конкретно на някого, каза: — Аз също ще изляза за малко. Обещах на онази вдовица. Може и да я пратя по дяволите, но не би било зле да изпрося една цигара. Така че целта ми е продиктувана само от хигиенни съображения.

С ръце в джобовете, аз стоях, втренчил тъпо поглед в прозореца. Здрачаваше се. Над съседния покрив се издигна страховита луна, която приличаше на жълтък от яйце. Безцелно и съвсем несъзнателно тръгнах към антрето.

— Ти накъде? — от силния глас на мъжа трепнах и се обърнах. В същия миг нещо меко и влажно ме лепна по челото. По-малките брат и сестра се криеха зад гърба на старицата и ми правеха физиономии. Това беше дъвка. Без да бърза, мъжът се приближи към мен и каза:

— Не се шляй безцелно, ами се заеми с работа. Мислиш си, че щом синовете ми си отидоха, можеш да си развяваш байрака? Доколкото си спомням, вече споменах, че имам вече пети дан по джудо и че съм бил инструктор в полицейско училище. Изпълнявай бързо, за да не си усложняваме живота взаимно.

Дъщерята, която наблюдаваше всичко отстрани, се застъпи за мен:

— Татко! Той няма опит в домакинската работа. И затова няма никаква вина: виновно е обществото, което го е възпитало така. Той все още е под влияние на феодалните представи, че миенето на съдове е женска работа. В началото ще поема над него шефство.

Мъжът злъчно възрази:

— Какво, глупачке, защищаваш ли го?

— Нищо подобно. Но той може да изпочупи съдовете.

Като кукла на пружини аз вдигнах кошничката със съдовете и се затътрих след момичето. Сподирен от любопитните погледи на съседите между сивите стени, тръгнах към чешмата.

Ако оставим емоциите, работата се оказва съвсем проста. Момичето ми рече:

— Никога не вярвах, че сте толкова сръчен!

Подхвърли още няколко окуражителни думи, но аз запазих гробно мълчание. Не ми се вярваше, че още живея на този свят.

На връщане минахме покрай стая № 3. Оттам се носеха трепетни възклицания и стонове.

— Братчето ви! — заядливо казах аз. Но този път момичето премълча.

Стаята беше цялата в прах. Двете по-малки деца се бореха. Дамата спеше като мъртва, облегната на стената, а изпод вдигнатата й пола стърчаха чудовищните й крака. Старицата се беше облегнала на прозореца и се любуваше на луната със загадъчна усмивка. На коленете й ревеше бебето, сякаш го печаха живо. Мъжът седеше на масата, погълнат в четене.

— Свърши ли? — попита той, като изплю загасналата си цигара. — А сега приготви чай.

— Няма чай — отвърнах рязко.

— Никой не те пита има или няма. Казва ти се: приготви.

— Но щом няма, какво мога да направя?

— Измисли нещо. И в евангелието е казано: прави добро неуморно. И ако не пестиш усилията си, ще събираш плодовете. За общото благо не си жали труда. Христос е учил: щастието не се състои в това, да получаваш, а в това, да даваш. Така че иди при съседите и намери това щастие.

Мълчаливо се запътих към вратата, но мъжът вероятно премисли и ме спря:

— Я почакай! Ти сякаш си недоволен от нещо. Не се опитвай да го скриеш. Май си намислил да бягаш. Имай пред вид, че нищо няма да излезе от тази работа. Разпали огъня! А ти, Кикуко, заеми от някого чай. Ако не успееш, ще продадем 4–5 книги от тези тук.

IV

Наближаваше вече полунощ, когато по-големият син се завърна с несигурна крачка. Беше пиян като свиня. Цялото семейство веднага се размърда. Вторият брат гледаше по-големия с такава злоба, че изглеждаше всеки момент бе готов да се нахвърли върху него. А другият, като хълцаше силно, пулеше очи и мърмореше.

— Жабок под с-стряхата, птичка в н-небесата… Какво сте ме загледали? Завиждате ли? Всичко е наред.

Мъжът пристъпи към него:

— Къде са парите? Питам те, къде дяна парите?

— Парите ли? Май че ги пропих.

— Пропил ги! Погледнете го този, пропил ги! Ти сега ще видиш!

— А какво толкова? Хапнах, пийнах. Оставете ме на мира!

Кавгата се разпали. Намеси се и вторият син. Не ми стана ясно кой от желаещите отмъщение пръв пусна в ход ръцете си, но скоро в стаята настана истинска битка.

Съседите отдолу зачукаха по таваните си с дръжките на метли, други думкаха по стените с юмруци. Цялата къща се събуди и забръмча като разтревожен кошер. Накрая воюващите сили се изтощиха и отпуснаха ръце. Тук по-големият със смях извади бял плик.

— Какво е това?! — изблещи очи мъжът и като сграбчи плика, започна трескаво да брои банкнотите от по хиляда йени. Наброи осем и ги сравни с цифрата върху плика: — Ама че шеги! Да беше казал веднага: така и така, и всичко щеше да мине без загуби на калории.

По-големият продължаваше да се смее:

— Нищо, затова пък добре се загряхме. Такава кавга облекчава душата. А вашите глави не ги бива за нищо. Да не мислите, че ще пия със собствените си пари? Черпи ме онова момиче. Голяма сладурана е тази С. — Той ме погледна изкосо. — Аз дори се влюбих. Договорихме се утре да идем заедно на кино.

— Каква мръсотия, каква гнусота! — с плачещ глас проговори дамата. — Повече никой не се съобразява с мен.

Като изпи останалия студен чай, по-големият син се търколи да спи. С чувството на облекчение семейството се върна на предишните си позиции. Ту от единия, ту от другия ъгъл се чуваха въздишки.

Мъжът здраво стискаше в ръка плика с моята заплата, но все още не можеше да се успокои. Аз бях изнервен до крайност. Внезапно ме обхвана ярост, скокнах и се нахвърлих с юмруци върху него. Едва ли си струва да описвам какво се случи след това. Отново събрание и резолюция: парите станаха техни. В заключение на всичко — отвратителна синина под дясното ми око, причинена от юмрука на втория син.

— По-лесно можем да научим едно куче да говори, отколкото да вразумим този тип — заяви мъжът. — Ти все пак се постарай по-бързо да свикнеш с начина на живот на съвременните културни хора.

… Момичето тихичко хълцаше.

— Защо плачеш? — погледна я учудено бащата. — Каква е тази меланхолия? — Той повдигна кичура коса, паднал върху челото й. Лицето й бе бледо и печално.

— Не мисли и не се съмнявай! — мрачно проговори мъжът и огледа спящото семейство. — Спи — след което се обърна към мен: — Аз се ръководя от принципите на демокрацията… върху теб. Ще си позволя само един намек, който се надявам, че ще разбереш. Тази стая е малка. За десетина души дори само за една нощ тук не стига нито място, нито кислород. Между другото видях, че на тавана има килер, в който никой не живее. Как трябва да постъпи в този случай един скромен и отзивчив човек, когато всичко това му стане известно?

Цялата нощ воювах с мишките из килера, покрит с мрежа от паяжини. Без да мигна, разбит от страха, униженията и безсънието, аз умувах. Заклех се да отмъстя и съставих план за действие през следващия ден. Първо, ще ида при С., още преди да се е срещнала с по-големия син (тя е в опасност, ще й обясня положението, тя ще стане мой съюзник и ние заедно ще започнем борбата); второ, трябва да намеря някой добросъвестен адвокат; трето, да разлепя позиви с обръщение към съседите срещу повишаването на наемите (неотдавна морякът от № 2 окачи позив, който намери поддръжка у съседите).

Мина първият трамвай. Време е да тръгвам, реших аз, но в този момент някой отиде в тоалетната. В този кратък промеждутък ме налегна умората и заспах дълбоко.

V

Разбуди ме чукане по капандурата, през която се влизаше в килера. На тавана се процеждаше светлина и аз разбрах, че вече е разсъмнало.

— По-бързо, по-бързо! — ме подтикваше нечий глас.

Изтрих потеклата слюнка, отворих капандурата и видях голямата дъщеря — Кикуко.

— Идвам при вас — каза тя и седна до мен. — Сигурно сте огладнели? — и тя ми протегна парче хляб, намазан с масло.

— Колко е часът сега?

— Вече е обед.

— Ах, по дяволите! — Аз рязко се изправих.

Тя заговори със сконфузена усмивка.

— Ако смятате да ходите при С., вече сте закъснели.

— Какво искате да кажете?!

— Такива са човешките отношения. Грехът е предшествувал всичко.

— Крадци!

— Жал ми е за вас.

— Ненормални животни!

— Кои? Тези хора ли? Просто те си имат свои особености, но едва ли могат да бъдат наречени ненормални. Освен мама. Тя наистина е ненормална. Постоянно повтаря: гнусота… мръсотия… Сигурно е забравила всички останали думи и винаги повтаря това, което казва татко.

Аз учудено погледнах момичето.

— Ти да не би да си на моя страна?

— Да, аз те обичам.

Тук реших да променя първа точка от предварително набелязания план, да взема Кикуко за съюзник, за да подкопая отвътре вражеския лагер.

— Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, затова и дойдох при теб.

— Длъжен съм да намеря изход от това положение. Ти съгласна ли си с мен?

— Да, трябва бързо да се измъкнем оттук, и то по-бързо.

— Да се измъкнем… Ти си права. Трябва да се измъкнем. Нека помислим също как да изгоним тази компания.

— Да ги гоним ли? Ще избягаме двамата с теб.

— Точно това не трябва да правим. Ще прилича на отстъпление. Те трябва да бъдат изгонени, нали стаята е моя и това е ясно като бял ден. А и къде да бягаме? Жилищната криза върлува навсякъде.

— Аз имам пред вид друго. Бягство в друг смисъл — това е проблем на духа. Да избягаме по пътя на любовта, която ще ни даде сили да понесем всичко.

— Така ли! Значи ти имаш намерение да се примириш с действителността?

— Не, но нищо не може да се измени.

— Ето какво било! — Станах и избърсах полепналата по лицето ми паяжина. — Излиза, че все пак ти си ми враг. Може и специално да са те пратили, а пък аз ти повярвах!

— Знаех, че така ще кажеш. — Кикуко също стана. Лъхна ме ароматът на косите й. — Колко пъти се влюбвах в такива като теб, но нито веднъж не срещнах взаимност.

Гласът на Кикуко звучеше меланхолично. Чувствуваше се, че говори искрено. Това ме трогна, но да повярвам напълно на чувството й, не можех. „Колко пъти“…, неволно повторих аз и изведнъж до съзнанието ми достигна смисълът на тези думи. Обхвана ме ужас и реших да уточня.

— Значи мнозина като мен са попадали в лапите на вашето семейство?

Момичето кимна и сведе очи.

— А какво ставаше с тях след това?

Тя протегна към мен белите си ръце, гъвкави като риби, плаващи в сянката на подводни скали, и печалният й глас прозвуча още по-нежно:

— Изморени, те всички се отдадоха на вечен покой.

— С други думи, те са измрели?

Вълшебството на тавана изведнъж спусна пелена над очите ми. Аз притиснах момичето и го целунах. Нечии сълзи потекоха между лицата ни.

VI

Същата вечер натрапниците ме накараха да закова с гвоздей капандурата на покрива и да пробия дупка между стаята и килера. Сега на тавана можеше да се мине само през моята стая. По този начин се оказах под постоянен контрол.

Занизаха се дни на позор и унижения. Аз се превърнах в роб. На работа и обратно ме съпровождаха по-малките деца, негодяи, каквито светът не беше виждал. По пътя те се редуваха и изчезваха някъде, след което се връщаха с дъвки или бонбони, с часовници или огърлици. Понякога мъкнеха съвсем ненужни неща: отвертки, противозачатъчни таблетки. Понякога се случваше да ме черпят със своите остатъци. Тъй като бях непрекъснато гладен, вземах всичко, каквото ми даваха, и го изяждах.

Когато ме срещаше в службата, С. дори не ме поздравяваше. Тя умело се изплъзваше от всичките ми опити да се обясним. След около две седмици напусна работа. А аз продължавах да я обичам…

Вкъщи никога не ме оставяха без надзор. Струваше ми се, че ненормалната дама въобще не излизаше от стаята. В началото тя дори кокетничеше с мен (изглежда, й беше безразлично с кого ще го прави, защото понякога се задяваше и с някакъв невидим). Като разбра, че нямам намерение да проявя отзивчивост, тя започна да се отнася към мен с открита неприязън.

Момичето продължаваше да се отнася с благоразположение към мен, но отношенията ни не претърпяха развитие, тъй като практически нямахме възможност да оставаме сами. След една-единствена тайна среща разбрах, че благоразположението й към мен има определени граници. Другите членове на тази банда оставям на въображението ви.

Защо не избягах? Бягство не в духовния смисъл, както предлагаше Кикуко, а в действителност? Не се боях да се боря с тях и у мен още не беше разрушена надеждата. Чаках удобен случай.

Най-после такъв случай се появи. На връщане от работа забелязах на уличния ъгъл неотдавна издигнатата шатра на цирка. Знаех, че моите пазачи, по-малките брат и сестра, горят от желание да влязат там. След като умело раздразних любопитството им и им обещах да ги чакам наблизо, аз ги изпратих в цирка. Докато траеше представлението, около час и половина, реших да посетя една адвокатска кантора, която предварително бях набелязал.

Семейството на адвоката ми се стори многобройно. Из къщата бродеха много хора — деца и възрастни. Ту се появяваха, ту изчезваха. Най-накрая излезе дребен и измъчен човечец с жалка външност — това бе адвокатът. Забелязах, че по косите му беше полепнала паяжина и той смутено почесваше главата си. Целият му вид будеше страшно потискащо настроение дори у мен.

Помъчих се да изложа същината на моя проблем, но когато разбра за какво става дума, адвокатът бързо притисна пръст към устните си и прошепна: „По-тихо, по-тихо!“

Докато аз говорех, той неспокойно се оглеждаше наоколо. Накрая съвсем позеленя и ме попита:

— Това ли е всичко? — гласът му беше станал дрезгав. След това стана и ме хвана за ръката с явното намерение да ме изпрати.

— Съчувствувам ви, но с нищо не мога да ви помогна. — А шепнешком продължи: — Сега самият аз съм в плен на такива натрапници. Представете си само — тринадесет души! Поне да бях ерген като вас, а то за семеен човек е истинска трагедия! Жена ми взе децата и замина, по-точно те я принудиха. Всичките ми помощници ме напуснаха и сега сам съм и секретар, и иконом. За един месец отслабнах с тридесет килограма. Още един такъв месец и въобще няма да ме има.

На раздяла стиснах ръката на събрата си по нещастие:

— Нека бъдем приятели!

Той тъжно поклати глава:

— Не, по-добре не идвайте тук, моля ви!

VII

Предприех последен опит. Беше изключително трудно, защото вкъщи най-внимателно ме обискираха. И все пак успях: върху отделни листчета, събрани оттук-оттам, написах позив. Бяха около тридесет такива листчета със следното съдържание:

„Господа жители на този дом! Граждани с разум и съвест! Към вас се обръща един от вашите събратя, подложен на жестоко насилие. Неизвестно семейство извърши внезапно и незаконно нападение върху моето жилище и ми го отне. Загубих елементарната си свобода, заплашва ме гладна смърт. Освен това съм принуден да ги издържам с труда си. Те прикриват своите безобразия с красиви фрази и като се позовават на семейното мнозинство, вършат произвол.

Господа! Ако търпим подобно беззаконие, то ще разруши цялото общество. Това не е само мой личен проблем. Утре същата участ може да сполети и вас. Първо се обръщам към онези, които протестираха срещу повишаването на наемите. Нека отново се обединим, за да защитим по-съществени свободи! Моето, а и вашето спасение е в нашето единство. Долу мнимото мнозинство, да живее истинското мнозинство!“

Но как да разлепя листчетата? Наближаваше поредното изплащане на заплатите. Ако сега не взема решителни мерки, следващия месец ще бъда обречен на жалко съществуване. Един ден се престорих, че на всяка цена трябва да ида в тоалетната и там трескаво започнах да разлепвам листчетата.

Бях залепил само три, когато чух зад гърба си презрително сумтене. Обърнах се и видях мъжа и по-големия син.

— Работиш, а? — спогледаха се те и по лицата им преминаха леки усмивки. Те не направиха опит да смъкнат налепените позиви, пито ми попречиха да разлепя останалите и това беше най-неприятното. Напълно объркан, залепих още десетина, но загубих самообладание и се отказах.

— Мислех, че се е примирил най-сетне, а пък виж го ти! — каза синът.

— Я ела тук! — мъжът ме издърпа за ръкава.

— Да ги свалим ли? — попита синът.

— Не си струва, нека останат така като нагледен урок за по-нататък.

Грубо ми извиха ръцете и ме отведоха в стаята. След като тържествено показа пред цялото семейство останалите листчета, мъжът със скръбен глас разказа за случилото се. Вторият син, който се готвеше да излиза някъде, престана да се занимава с външния си вид и като изпъчи гърди, злобно ме изгледа. След това изразът на лицето му внезапно се промени и той нагло се разсмя. Кикуко ме гледаше с тъжен поглед. В очите й се четеше укор. Останалите бяха безучастни.

Мъжът говореше бавно и правеше паузи:

— Той, разбира се, е длъжен да отговаря за този позив. Първо, задето използува стените и ги замърсява, трябва да плати глоба: сто йени за листче. Залепил си десет листчета — това прави хиляда йени. По-нататък, получил ли си ти разрешение от домоуправителя да разлепваш позиви? Мисля, че не. За това също глоба — петстотин йени. Ние, разбира се, ще подкрепим управителя, а той на свой ред ще подкрепи нас. В този дом половината наематели са задлъжнели за квартирите си. И ти си въобразяваш, че те ще се противопоставят на домоуправителя? Остава другата половина, а на практика това са жените им. С тях ние сме нещо повече от приятели. Така че…

— Каква мръсотия! Каква мръсотия! — застена изведнъж дамата и прекрати разсъжденията на мъжа си. Момичето стоеше бледо с обезкуражен вид. Старицата с израз на утешителница гладеше дамата по гърба. Мълчаливо отидох да свалям налепените с такъв труд листчета.

Епилог

През една ветровита нощ от процепите на покрива в дома, в който живееше К., се посипаха позиви. Десетки, стотици, хиляди позиви се подхванаха от вятъра и се разнесоха по улиците. Никой не знаеше откъде идват тези листчета, но ги четяха десетки, стотици, хиляди хора.

Натрапниците възбудиха по този повод странно съдебно дело, като заявиха, че листчетата разнасят опасна заразна болест. Санитарната епидемиологична станция в града направи разследване и установи, че действително върху листчетата имало определен вид бактерии. Добросъвестни юристи заявиха, че такива бактерии могат да бъдат открити върху всички предмети, които не са дезинфекцирани. Ала на това изявление не беше обърнато внимание и властите приеха закон, забраняващ разпространението на листчетата.

Но няколко дни преди законът да влезе в сила, потокът на листчетата от тавана внезапно секна. Измъчен от заплахи и обезсилен от глад, К. най-после „се отдаде на вечен покой“. Той се обеси на ниския си таван, като подгъна краката си.

Тецуо Миура
Реката на търпението

Заведох Шино във Фукагава наскоро, след като се запознахме.

В същност Фукагава е родното й място, там живяла до 12-годишна възраст. Аз пристигнах в Токио едва миналата пролет от едно глухо място в Тохоку, а сега развеждах из Фукагава момичето, което бе родом оттам. Изглежда странно, но в действителност през последното лято на войната семейството им се евакуирало в Точиги и тя не бе виждала този изпепелен до основи район, където нямаше дори сянка от миналото. Затова пък аз редовно обикалях из Фукагава, поне два-три пъти в месеца, а понякога и всяка неделя. За мен този район бе станал едно от най-познатите ми места в Токио, като изключим маршрута до университета, който изминавах всеки ден сутрин и вечер.

Слязохме от влака на спирката до парка Тоио. Шино пое дълбоко въздух, сякаш искаше да усети миризмата на околната атмосфера, и се огледа. Беше горещ, ясен юлски ден. Над нагорещените от жаркото слънце улички със схлупени бараки се носеше сивкав прах и тегнеше омара.

— Ах, колко се е променило всичко тук! Като че ли съм пристигнала в съвсем непознат град… А ето онова там е може би училището — каза Шино отчаяно и посочи една триетажна сграда от железобетон, чиято обгоряла снага се препичаше на яркото слънце. — Друго нищо не мога да разпозная.

Шино бе учила в нея цели пет години.

— Не се отчайвай! Ще повървим и ти малко по малко ще се ориентираш. Все пак си живяла тук.

Шино се усмихна.

— Е, да. Колкото и да е, улиците поне не могат да се променят — тя погледна отново своето училище и добави:

— Чувала бях, че всичко е изгоряло, но никак не можех да си представя, че и училището… Нима е възможно да потъне в пламъци, нали е от железобетон! Просто не можех да повярвам. Едва сега разбирам…

Сякаш правеше някакво откритие. Тя се вглеждаше с невярващи очи в това, което бе останало от сградата, в черните дупки на прозорците, които напомняха килийки на овъглена медена пита.

— Хайде, хайде, ако така подробно разглеждаш всичко, няма да успеем — рекох й и се засмях.

Шино сви рамене.

— Добре, да тръгваме тогава. Какво ще ми покажеш най-напред?

— Може би Киба, а?

— А защо не Шюдзаки?

Шюдзаки се намираше отвъд канала, затова решихме да се разходим дотам, като минем през Киба. Пресякохме трамвайната линия, над която трептеше лека мараня, промъкнахме се през прострялата се върху улицата дълга сянка на училището и тръгнахме към водохранилището в Киба.

Шино искаше да види мястото, където за последен път се бях срещнал с брат си, а после да ми покаже къде се бе родила и отраснала.

Киба е район на дъскорезници и канали. Тук винаги духа силен вятър, които люлее плаващите във водохранилището салове. Вятърът носи миризмата на дървесина и застояла вода и в него има милиони невидими дървесни прашинки, които дразнят очите като лютив дим. Ако очите ти сълзят, значи не си от Киба.

Когато брат ми за първи път ме доведе в Киба, очите ми непрестанно сълзяха и това го разсмиваше. Тогава чувството, че се разхождам рамо до рамо с него, изпълваше гърдите ми с умиление, но от очите ми се стичаха сълзи. След три години, миналата пролет, аз отново бродех по улиците на Киба, но него вече го нямаше. Душата ми изгаряше от мъка, очите ми пак сълзяха. Такъв е тук вятърът. Или не можех да привикна, или просто не ми вървеше и винаги когато идвах тук, той се оказваше наситен с дървесен прах. Така или иначе, аз изгубих надежда и се примирих.

Но днес Киба бе някак различна от всеки друг път. Странно, но атмосферата по улиците ми се струваше непозната. И планините от дървен материал, и водохранилището излъчваха необичайна, заслепяваща очите светлина. Странен за моите уши бе и шумът на дъскорезниците. Всичко днес ме отблъскваше.

Аз обичах да се разхождам из улиците на Фукагава и познавах вече доста хора там — старицата, която продаваше цигари, разносвачът от ресторанта за соба^[23], пазачите от дърводелската работилница, шофьорите на камиони. След като брат ми изчезна, аз исках нещичко да разбера за последните мудни. Обикалях с тефтер в ръка и разпитвах. Отначало всички ме смятаха за детектив, но скоро започнаха приветливо да ми се усмихват. Днес обаче ми се струваше, че дори тези добродушни хорица ни оглеждаха изпитателно, а след нас извръщаха глави и си мърмореха нещо неразбираемо. Дори вятърът като че ли ме отбягваше — очите ми оставаха сухи. Защо тъкмо сега, когато сърцето ми преливаше от щастие, Киба сякаш не желаеше да ме приеме за свой?

Стояхме с Шино на брега на водохранилището, обърнати с лице към вятъра. Разчупеното от вълните слънце потрепваше на повърхността на водата. В далечината плаваха няколко дървени сала, а отвъд водохранилището се простираше огромно бунище със смет и оттам като жуженето на конски мухи долиташе странният шум на някакви машини.

— Е, това е Киба. Както виждаш, нищо особено — рекох и се изплюх във водата.

— Приятен вятър. Едва сега чувствувам, че съм във Фукагава.

Бях помъкнал със себе си Шино в тази горещина из тези чужди за мен места, а тя простодушно излагаше малкото си личице на вятъра, който разпиляваше косите й, и те полепваха по потното й чело и по бузите.

— Да се връщаме, а? Сигурно ти омръзна вече — предложих аз, защото изпитвах известно угризение, че доведох момичето тук. Но Шино поклати отрицателно глава и каза:

— Нали дойдохме специално, за да разгледаме района. Нека поостанем малко.

Тя сплете ръце около гърдите си, отпусна се на колене и попита с тъга в гласа:

— Това ли е мястото?

— Да — отвърнах.

Точно тук аз за последен път видях брат си. Той бе завършил приложна химия в техническия институт и по време на войната работеше в една лаборатория за взривни вещества към Военното министерство, в която правеха торпеда. След войната брат ми се премести на работа във фирмата за дървен материал тук, до водохранилището. Когато му дали визитна картичка, той с удивление прочел титлата си — назначен бил за директор. В тази фирма той работи 5 години. На четвъртата година аз завърших гимназия в Тохоку, пристигнах в Токио, постъпих в университета на негова издръжка. Бях шестото, последното дете в семейството и баща ми не можеше да ми помага финансово. Но за брат ми, изглежда, не представлявах никакво бреме. Когато ми трябваха пари, отивах в кантората му и той охотно ми даваше, като освен това ме угощаваше с янагава-дон^[24] и с други вкусни неща.

Така се изниза една година. Един пролетен ден — дълго време не го бях виждал — аз пристигнах в кантората му. Помещението бе като изоставено, край мангала седеше свит само един старик — пазачът. Каза ми, че директорът вероятно е на водохранилището. Аз минах през притихналите работилници и излязох на брега на водохранилището. Беше ранна пролет, но студеният вятър все още напомняше за зимата и диплеше в безброй гънки прозрачната вода. Съзрях брат си. Той беше сам. Държеше в ръка канджа, която му бе явно съвсем ненужна, и прескачаше от сал на сал. Беше съблякъл сакото си и белотата на ризата му заслепяваше до болка очите ми. Изведнъж изпитах силна тревога. Без да искам, извиках високо и той застина в нестабилна поза. Обърна се, видя ме. Започна бавно да се придвижва към брега. Аз се затичах по ръба на водохранилището, за да го посрещна. Застанахме един срещу друг, но помежду ни имаше десетина метра вода. Брат ми, който се олюляваше на единия край на сала, изкрещя силно:

— Какво има?

Отвърнах му, че както винаги имам нужда от пари. Той кимна и каза да взема спестовната книжка и печата му от бюрото в кантората и да изтегля колкото ми е нужно, но че днес имал много работа и ще се видим друг път. Стояхме известно време така — един срещу друг, и мълчаливо се наблюдавахме. Брат ми стоеше с гръб към клонящото на запад слънце и изглеждаше по-едър от преди. Очите му бяха хлътнали, а под тях лежаха черни сенки. От това главата му приличаше на череп. Благодарих му за парите и тръгнах. Изведнъж лицето му се оживи.

— И да не харчиш много, ей! — подвикна той и вдигна високо канджата. Повече не го видях.

Оттогава минаха три години и ето че днес ние с Шино стояхме на брега на водохранилището. Само че стопанинът му бе сменен.

— Не сте ли се виждали оттогава?

— Не.

— Какво се случи с него?

— Умря — успях да кажа съвсем спокойно. Бях свикнал с тази дума от детството си. Какво се случи със сестра ви? Умря. С брат ви? Умря. Удобна дума — умря. И толкоз. Нямаше какво повече да се добави. Не беше нужно да се обяснява.

— Да вървим. Водохранилище като водохранилище. Колкото и да гледаш — нищо не може да се промени.

Аз направих няколко крачки, а Шино, седнала на колене, притисна в молитва ръце и направи лек поклон към водата. Изпод яката й от креп проблесна дългата й бяла шия. Тръгнах и стъпките ми отекнаха силно над водата като ударите на клепалото на нощния пазач.

Поехме към Шюзаки.

Това бе единственото място във Фукагава, където кракът ми не бе стъпвал. Брат ми никога не ме бе водил там. Веднъж аз го навестих точно когато той гостуваше на президента на своята фирма, отседнал временно със семейството си в изгорялото училище на Шино. Тогава заедно от покрива на училището аз видях в далечината Шюдзаки.

Гледката бе необикновена. Ярко боядисаните къщурки с плътно долепени една до друга стрехи сякаш притискаха тесните улички. По покривите и прозорците се развяваха в такт червени и бели платнища. За мен, селското момче, гледката бе наистина любопитна.

— Искам да отидем там — помолих аз. Но брат ми се изчерви и ме нахока. Шюдзаки бе районът на публичните домове.

Докато стигнем до трамвайната линия, Шино си спомни много неща, а когато съгледа бамбуковите щори на старото магазинче, тя възкликна:

— А, вече ми е ясно — запляска с ръце и без да ме дочака, сви в една уличка.

Пътят се катереше нагоре и свършваше до широкия каменен мост над канала. Оттатък моста бе Шюдзаки.

В началото на моста имаше павилионче с разни стоки. В сянката на тръстиковия транспарант върху един шезлонг се бе изтегнала жена на средна възраст със землист цвят на лицето. Тя бе облечена в дълбоко изрязана отпред рокля. Жената наблюдаваше с присвити очи минувачите по улицата.

— Това е мостът Шюдзаки — каза Шино, поглади гальовно каменните перила, по които личаха черни ивици от пламъците на пожара, и учудено погледна към врязващата се в небето над моста висока арка. Шино прочете полугласно изписания с малки лампички надпис, който вечер може би грееше с ярка неонова светлина.

— „Рай Шюдзаки“! Рай? Звучи някак неприятно — рече смутено тя и по лицето й се разля руменина. После Шино забърза мълчаливо по моста. Сърцето ми неочаквано затуптя. Не че не бях бродил из подобни квартали. Напротив, често пъти, като пийнехме с приятели, ние се отбивахме в такива места и се отдавахме на евтините удоволствия. Но да се разхождам тук посред бял ден, и то с жената, която обичах, дори насън не си бях представял.

Ние минахме моста, завихме по уличката вляво и се озовахме пред квартала на публичните домове — повехнал под лъчите на парещото слънце, посивял като лице на болен. В притихналите улички, потънали в мръсотията от вечерта, отекваха само нашите стъпки. След няколко пресечки Шино внезапно спря. Тук, наблъскани плътно един до друг, бяха публичните домове. Шино се завъртя кръгом към мен и посочи един от тях — стара олющена сграда.

— Ето, тук съм се родила.

На лицето й се бе изписало дълбоко смущение, но в гласа й, ясен и чист, не трепваше и следа от малодушие.

— Майка ми е живяла тук, държала е стрелбище. Аз съм дъщеря на жена от „веселия квартал“.

Шино ме погледна право в очите и се усмихна. Но това й струваше немалко усилия. Челото й мигом се покри с капчици пот. Смущението й внезапно се предаде и на мен. От вълнение аз не можех да владея гласа си и когато се опитах да я успокоя, той прозвуча неестествено високо:

— Какво от това?

При тези мои думи чадърчето на Шино затрепери силно. Пръстите й, които го притискаха до тъмночервеното оби^[25] на кимоното й, бяха побелели. Шино ме изгледа внимателно с известен укор в очите и каза натъртено:

— Гледай и добре запомни!

И аз се загледах. Къщата бе с олющени розови стени. Кръгли калени колони, които като че се издигаха направо от пропуканата железобетонна основа, крепяха изкривен балкон в европейски стил. Над къщата като паяжина се преплитаха стари неонови лампи. Вечер те може би осветяваха окичените с фенери в примамливи цветове прозорци. Аз гледах и никак не можех да си представя, че този порутен и сгушен под лъчите на слънцето „дом за жени“ бе родната къща на Шино.

Върху чадърчето на Шино нещо изтропа, като че изведнъж бе завалял дъжд. Погледнах нагоре — на прозореца на втория етаж се бяха появили незабелязано няколко жени с разголени гърди и рамене. Те бяха подпрели брадички на проснатите по первазите футони^[26] и мълчаливо ни наблюдаваха с подпухналите си очи. Една от тях си бе изплюла дъвката право на чадърчето на Шино и сега всички се превиваха от смях, като издаваха странни носови звуци.

Шино наведе очи и тръгна мълчаливо напред, но след няколко крачки спря и се обърна рязко към мен:

— Какво, учуден ли си? Съжалявам — рече тя, сякаш се чувствуваше виновна за нещо, с огорчение добави: — Нищо лошо не искам да кажа за тези жени, но преди те не бяха такива. Сега за тях като че ли всичко е шега, просто да изтръпнеш. Разбирам, че времената са се променили, но това, в което са се превърнали те, е просто възмутително. Такава разпуснатост! Ако баща ми можеше да ги види, щеше да се огорчи.

— Баща ти? Какъв е той?

— Баща ми ли? — тя се засмя и наклони леко глава: — Баща ми е един безпътен човек. Сега вече е болен и е тъй безпомощен, че е невъзможно да му се сърдиш. В същност аз не знам кой знае колко за него. Само знам, че е най-големият син на собственик на бояджийска работилница в Точиги. Но не се учел и родителите му го лишили от наследство. Тогава той напуснал училище, разхайтил се, започнал да твърди, че е пропаднал човек и за нищо не го бива и в края на краищата се пропил. Но винаги на Бентен^[27] баща ми обличал празничното си копринено хаори и тръгвал по улиците на „веселия квартал“. Всички го наричали „господин точната стрела“. „Точната стрела“ било стрелбището на майка ми. Баща ми помагал, доколкото можел, на бедните джоро, бил им нещо като „душеприказчик“. Една от тях — казваше се О-нака от дома Тонеро, която, помня, бе много мила с мен, се разболя от туберкулоза. От ден на ден състоянието й се влошаваше и тя не можеше повече да работи, но срокът, за който бе наета, още не бе изтекъл. О-нака започна често да идва при баща ми за съвет, но това малко й помагаше и на празника на бога Фудо-мьоо^[28] тя изпи отрова и умря. Жените от дома Тонеро се оказаха изключително коравосърдечни и никой не пожела да се погрижи за формалностите около погребението. Баща ми се зае да уреди всичко. Помня как една вечер изнесе ковчега с тялото на О-нака през задния двор и го положи в една талига. Баща ми теглеше, а аз бутах отзад. Когато минавахме през Накано-чо, теляците от близката баня поливаха улицата, като загребваха вода с огромни черпаци от големи каци, в които се събираше дъждовна вода. Щом ни видяха, те до един тръгнаха след пас и ни проводиха чак до Голямата порта… От малка все с такива неща се занимавам…

Двамата с Шино тръгнахме през Накано-чо към Голямата порта, която се виждаше в далечината. Улицата беше широка, имаше и тротоар, по който блестяха витрините на приветливите магазинчета. Магазини като навсякъде. Ние се спогледахме и се разсмяхме безпричинно.

— Доста походихме, а?

— Да, но на мен ми олекна. Исках всичко да ти покажа. Ах, колко ми е леко на душата сега. — Шино обърна лице към небето, затвори очи и направи няколко крачки, но изведнъж спря и протегна към мен ръце. Стояхме пред моста Шюдзаки.

— Хайде да отидем в Асакуса, а?

— В Асакуса ли? Да не би да искаш да заминеш за Точиги?

Влакът за Точиги тръгваше от гара Асакуса.

— Не, не. Ще ми се просто да се поразходя. Докато скитахме из Шюдзаки, изведнъж ми се прииска да отидем и там. Баща ми обичаше Асакуса и често ме взимаше със себе си. Ходехме на кино, возехме се на въртележките в парка, а на връщане обезателно се отбивахме в бар „Камия“. На мен той поръчваше вино, а на себе си — коняк.

— Но така и така днес сме свободни и не е ли по-добре да заминем за Точиги?

В Точиги живееха бащата на Шино, сестрите и брат й.

— Така е, но тъкмо защото сме свободни, искам да правя неща, които друг път не мога. Иска ми се все пак да отидем в Асакуса^[29].

За миг си представих ежедневието на Шино, днешното й душевно състояние и за да й доставя удоволствие, веднага се съгласих да направим това, което тя пожелае.

Тя много се зарадва и разтърси неочаквано ръката ми, но изведнъж се сепна и се отдръпна рязко.

— Дали още съществува този бар „Камия“, а?

— Да, струва ми се. Веднъж на път за Точиги, като че ли го зърнах бегло от влака. Искам първо да отидем на кино, а след това в „Камия“. Аз ще пия вино, а ти коняк. Ще се чукнем за днешния ми подвиг.

— Тоест аз ще бъда твоят баща, а ти моята дъщеря, така ли?

— О-о, извини ме за глупостта.

Шино наведе глава и чадърчето й се спусна до раменете. Със ситни стъпки тя се затича през моста Шюдзаки.

С Шино се запознах през пролетта в ресторанта „Шинобугава“, който се намира до една гара по линията Яманоте. Аз учех в частен университет в северозападната част на Токио и живеех в студентско общежитие близо до този ресторант „Шинобугава“. Късно една вечер през март влязох случайно в него по повод абсолвентската сбирка на група студенти от общежитието. Тогава за първи път прекрачих прага на „Шинобугава“. Шино работеше там. Макар че се наричаше ресторант „Шинобугава“, нямаше нито представителна входна част, нито градина и в него се влизаше направо от улицата. На приземния етаж сервираха свински котлети и други ястия. Тук човек можеше да пийне направо на тезгяха, а в единия ъгъл продаваха и цигари. С една дума, това бе по-скоро закусвалня и затова тук рядко се отбиваше някой по-заможен господин с кола. Редовните посетители на заведението бяха предимно учители, чиновници от фирмите, бивши търговци на земи. Понякога в него нахлуваха момчета от съседните магазинчета за месо и риба в своите сини униформени дрехи. Те идваха заради жените в ресторанта. „Шинобугава“ бе наистина едно твърде скромно ресторантче в покрайнините на града, но и то си имаше име в квартала и цените на напитките бяха високи, тъй че трудно можехме да си позволим да го посещаваме.

Нашето общежитие се намираше в края на улицата, точно срещу „Шинобугава“. В него живеехме общо двадесет души — все земляци — повечето синове на рибари от крайбрежните селища от северната част на Тохоку.

Студентите от общежитието обичаха да се събират и да пият. Дали защото в борбата срещу студа там в Тохоку имаха навика да си попийват саке от големи чаени чаши, но всички момчета бяха много издръжливи на алкохол. Пиеше се по всякакъв повод — и от радост, и от мъка. Започваха да пият в общежитието, а после излизаха по заведенията. Обикновено ходеха в „Одион“ под моста или в ресторанта край железопътната линия. Там сакето бе силно. При по-специални случаи отиваха в някой ресторант за суши^[30], където към сакето даваха и суши. И тези пиршества не бяха радост.

Ние обаче не ходехме в „Шинобугава“. Всички твърдяха, че ресторантът не им бил по вкуса, че виното било разредено и не можело да се пие, но в същност „Шинобугава“ не беше за нашите джобове, а и тамошните момичета ни гледаха с досада. Пуснал се бе слух, че Шиота, син на богат рибар, здравеняк и красавец, една вечер тайно от нас се отбил в „Шинобугава“, но както влязъл, така и излязъл. Една от красавиците на заведението го изхвърлила и той си тръгнал мрачен и вбесен. Оттогава останалите, по-недодяланите момчета, се страхуваха от жените в „Шинобугава“.

Получи се обаче така, че в прощалната вечер на нашите абсолвенти ние все пак влязохме в „Шинобугава“. Един от абсолвентите — известен оратор и гуляйджия, още в началото произнесе прочувствено слово за живота в общежитието и между другото отбеляза, че сме обиколили вече всички кръчми наоколо освен една-единствена — „Шинобугава“. Нима можехме да се върнем по родните си места, без да сме били там? Думите му като че разпалиха едно дълго таено негодувание и всички горещо го подкрепихме.

И така, още същата вечер, след като си подложихме добре, ние, около десетина смелчаци, шумно нахлухме в „Шинобугава“. Вечерта беше студена и на бара в приземния етаж нямаше никой. Запътихме се натам. Подредихме се плътно един до друг около тезгяха и поръчахме подгрято саке. Изведнъж всички млъкнахме, защото съвсем неочаквано възбудата от алкохола се бе изпарила. Вече беше късно, наоколо цареше тишина и само откъм втория етаж долитаха звуците на шамисен.

— Слушайте, това е шамисен — възторжено възкликна един от студентите. Младият готвач зад тезгяха се разсмя. Ние се почувствувахме съвсем неловко и набързо допихме поръчаното саке. Ненадейно отнякъде се появиха две-три жени в кимона, които обслужваха другия край на бара. От горещото саке и топлия въздух изпитото преди това ни удари в главите. В грубия ни пиянски разговор, който внезапно подехме на доста висок глас, се промъкваха диалектни думи и това най-сетне разсмя трите жени. Някой подхвана спор с готвача за рибата и тогава всички се разпалихме. Това поне ни бе добре позната тема.

Бях вече порядъчно пиян. Не съм син на рибар и нямах понятие от риба, а и не издържах като другите на пиене. Облакътен върху тезгяха, аз седях неподвижно със затворени очи. По едно време момчето до мен ме побутна и прошепна в ухото ми:

— Я погледни. Ей я онази, дето изхвърлила Шиота.

Аз вторачих премрежените си очи натам, където сочеше той. От втория етаж безшумно се спускаха яркосините поли на кимоно, под което проблясваха белите таби. Иззад бамбуковата завеска, която тя леко отметна с чело, се появи изящната фигура на невисоко момиче с прибрани на тила коси. Момичето извърна леко глава към нас и се поклони. Носеше поднос с бутилчици саке. Когато мина край бара на път за кухнята, аз му подвикнах с пиянския си глас:

— Ей, една студена вода.

— Да, сега — отвърна момичето, усмихна се, направи нисък поклон и плавно отмина към дъното на коридора. Неговото изпълнено с музика „да, сега“ продължи дълго да отеква в ушите ми.

— Тази значи е изпъдила Шиота. Хм, просто да не повярваш. Външността лъже, лъже… — мърморех си под носа аз, подпрял с ръка натежалата си глава. Изведнъж чух зад себе си женски глас:

— Извинете, че ви накарах да чакате. — Обърнах се и видях същото момиче, появило се неизвестно кога и откъде. То стоеше зад мен с чаша в ръка. От смущение изпих на един дъх водата, но, кой знае защо, не ми се искаше да му върна веднага чашата.

— Сигурно сте дочули какво си мърморех — рекох, а тя само се усмихна с крайчеца на устните си — долната бе по-издадена, и отвърна простодушно:

— Чух само: „Външността лъже, лъже…“

— Имах пред вид вас.

Тя ме изгледа учудено, но нищо не каза.

— Разправят, че веднъж сте изгонили нашия Шиота…

— Изгонила ли съм го? Ами че той се държеше много нахално.

— Ако не се беше държал нахално, щяхте ли да го изгоните?

Тя лукаво се усмихна:

— Зависи кого.

— А мен например? — изрекох, без да искам, но изведнъж почувствувах, че съм напълно изтрезнял. Тя се засмя, наклони леко глава и отвърна:

— Та аз за първи път ви виждам. Откъде мога да знам.

— Така-а, тогава утре ще дойда пак.

— Моля, заповядайте. Само ме повикайте, веднага ще изляза.

— А как се казваш?

— Шино.

Когато на другата сутрин се събудих, пред очите ми бе образът на Шино. Докато плисках лицето си със студена вода, аз с усмивка си припомнях снощното си необуздано пиянство. Но привечер, когато запалиха фенерите, сърцето ми изведнъж заби неспокойно и аз започнах да обикалям нервно из стаята, като се увещавах: „Обещах й, няма как. Само тази вечер и край… Да чуя веднъж нежното й «да», и тръгвам. И повече няма да стъпя там!“ Измъкнах се незабелязано от общежитието и забързах към „Шинобугава“. Скоро се озовах при бамбуковите щори на ресторанта, дръпнах ги рязко и се насочих към единия край на бара. После помолих тихичко една от жените:

— Дайте ми саке и… повикайте Шино.

Шино се появи веднага.

— Извинявайте за снощи — рекох аз, сведох поглед и мълчаливо отпих от сакето. Но Шино сякаш не забелязваше състоянието ми и непрекъснато се усмихваше, като ме гледаше изпитателно. На няколко пъти дойдоха да я викат от втория етаж, но тя ги отпращаше, като казваше, че е заета с нещо важно. Това още повече ме смути и не можех повече да седя така.

— Шино — промълвих аз.

— Да.

При това нейно „да“ аз скочих и полетях обратно към общежитието, сякаш някой ме гонеше.

Това продължи десет дни. Докато се опомня, с мен бе станало нещо странно. През деня се терзаех, не можех да се отърва от мисълта, че благоразположението на Шино към мен е чисто професионална привичка, нямах й доверие. Но вечер тези съмнения се изпаряваха и аз вярвах в искреността на момичето.

Вечер душата ми се успокояваше и аз се надсмивах над низките си помисли през деня. Заспивах спокойно, но сутрин отново на душата ми бе пусто, и аз се ненавиждах за нощните си блянове. Така затъвах все по-дълбоко в бездната между тези две чувства.

Една вечер през юни, както разговаряхме с Шино, аз се изтървах и казах, че във Фукагава съм загубил брат си. Като чу Фукагава, очите на Шино заблестяха и тя ми разкри, че това е родното й място. Вече осем години не била ходила там и много искала отново да види Фукагава. Предложих й да идем заедно някой ден. Изнизвах силно желание да видя Шино поне веднъж денем, огряна от лъчите на слънцето.

Но в „Шинобугава“ Шино имаше много постоянни клиенти и й беше трудно да вземе отпуск. Мина пял месец и едва на Задушница ние двамата най-после успяхме да осъществим пътуването до Фукагава. Тогава за първи път повярвах в искреността на Шино и моите дневни терзания се стопиха.

Когато се върнахме, аз се почувствувах виновен пред Шино. Виновен за това, че през този ден тя бе както винаги непринудена и весела, а аз се държах сковано. Същата вечер за първи път написах на Шино писмо. Не да моля за прошка. Пишех в името на пашата взаимна откровеност.

„Искам да ви разкажа нещо, което днес във Фукагава премълчах. Аз съм шестото дете в семейството. В ранното си детство имах двама братя и три сестри. Но когато навърших шест години, средната ми сестра се самоуби точно на рождения ми ден. Тя обичаше един човек, който не й отвръщаше с взаимност и след дълги терзания сестра ми се удави в морето, в пролива Цугару. През лятото на същата година по-голямата ми сестра също се самоуби. Смяташе се виновна за смъртта на средната. Погълнала отрова, тя бе издъхнала с глава върху своето кото^[31]. А през есента изчезна безследно големият ми брат. Той бе прекалено чувствителен, не можа вероятно да понесе смъртта на двете ни сестри. Може би е мъртъв, защото до ден-днешен няма и следа от него. Другият ми брат беше способен, сериозен човек и всичките ни надежди бяха отправени към него. Благодарение на него аз успях да постъпя в университета. Той именно живееше във Фукагава. Преди три години, в края на пролетта, заяви, че му трябват пари, за да открие собствено дървообработващо предприятие и със съгласието на нашите родители разпродаде цялото ни скромно имущество, а освен това зае пари от наши близки. След това изчезна. Никой не разбра причината за това. (Извинете, че в Киба ви излъгах.)

Вероломството на брат ми бе голям удар за цялото пи семейство. Баща ми получи инфаркт и грохна. Всички изпаднахме в отчаяние. Но лека-полека се оправихме. Сега аз съм всичко за своите родители и надеждата отново се върна в нашето семейство.

Никога не съм празнувал рождения си ден. Винаги ми се е струвало, че той е свързан с печалната гибел на моите братя и сестри. Но миналата година на този ден аз в момент на дълбока депресия се отправих към Фукагава.

Постепенно у мен се появи навикът да скитам из този район. Оттогава винаги, когато на душата ми стане тежко, се запътвам натам. По време на своите разходки аз се преборвам с призрака на брат си и духът ми укрепва.

Това е, което исках да ви кажа.“

Помолих продавачката на цигари от „Шинобугава“, едно миловидно момиче на име Токи, да предаде писмото на Шино. На другия ден пак чрез Токи получих отговор от Шино. Върху хартиена обвивка на хаши беше написан само един ред:

„Поканете ме на следващия си рожден ден“.

Бях влюбен в Шино до полуда.

Това се случи в края на юни. Научих, че Шино си има годеник. Каза ми го Шиота. По това време той напусна университета. Родителите му се бяха разорили и той трябваше да се върне на село. Преди да си тръгне, Шиота ми съобщи под секрет новината — за спомен.

Останах зашеметен. Шино си има годеник! Не можех да повярвам на ушите си. Предположих, че Шиота иска просто да си отмъсти, но той твърдеше, че източникът е достоверен и дори назова името на годеника — Мотомура Юкифуса. Видял двамата да се разхождат из Асакуса.

Макар че никак не му вярвах, обзе ме тревога и съмнението пусна корени в душата ми. „Нима ме е заблуждавала!“ Не можех да търпя нито миг тази неизвестност, затова хукнах към „Шинобугава“. Беше посред бял ден, яркото слънце заслепяваше очите ми и на мен ми се струваше, че всичко наоколо тъне в мрак.

Момичето на щанда за цигари дремеше. Разбутах я и я накарах да повика Шино. Слисана от вида ми, тя се спусна към вътрешните помещения.

Шино се появи със забързани ситни стъпки. Бе облечена с леко тъмносиньо кимоно, пристегнато с тънък пояс. Може би се бе ресала — дългата ѝ коса падаше свободно върху раменете. Днес Шино ми се стори необичайно красива и тази нейна красота засили подозренията ми. Сърцето ми се сви от болка.

Аз стоях пред нея и целият треперех.

— Какво, за бога, се е случило — попита тя и вдигна вежди в почуда.

— Познаваш ли Мотомура? Мотомура Юкифуса?

Шино се сепна.

— От кого разбра?

— Има ли значение? Вярно ли е, че този човек, този мъж е твой годеник?

Объркана, Шино примигна и сведе очи.

— Кажи ми — настоявах аз.

— Ще ти кажа. Всичко ще ти разкажа. Само че не сега, тук… Чакай ме довечера в седем часа на моста. Ще помоля да ме пуснат за малко и непременно ще дойда. А сега върви си. Моля те.

— В Шюдзаки ми каза, че зная вече всичко за теб. Значи ме излъга, така ли?

— Не — каза Шино и вдигна лицето си. — Мислех, че ще е по-добре да не ти казвам, затова премълчах. Но да те излъжа — не. По-скоро бих умряла!

Острите нотки в гласа й ме поразиха и аз млъкнах. Ние дълго се гледахме, докато аз не почувствувах, че се задушавам.

— Не можеш ли да дойдеш по-рано — в шест. Няма да издържа да чакам толкова дълго.

— Добре, в шест.

Аз изхвръкнах от „Шинобугава“, а Шино остана така — с изкривено от страдание лице. Тръгнах из улиците. Дълго бродих и постепенно всичко започна да ми се струва нелепо — аз самият, Шино, Мотомура, Шюдзаки, писмото. Влязох в първата попаднала ми обществена баня и няколко пъти се облях обилно с гореща вода. После се потопих в басейна и изведнъж в някакво ъгълче на мозъка ми проблесна една мисъл. Насмалко не изкрещях: „Да я отнема!“

Кръвта нахлу в главата ми. Как не се сетих по-рано? Да я отнема! Щом като Шино има годеник, трябва просто да я отнема. Аз плувах из широкия басейн, разпръсквах наоколо вода и си повтарях: „Ще я отнема, на всяка цена ще я отнема“.

Когато в шест часа отидох на моста, Шино вече ме чакаше. Ние закрачихме мълчаливо един до друг по една тиха уличка с красиви къщи. Вървяхме все покрай каменните огради.

— Това се случи миналата пролет — подхвана Шино с тих глас, като гледаше напред. — При нас дойде директорът на търговския отдел на една автомобилна фирма и ме попита не бих ли се омъжила за някой си Мотомура, търговски агент от същата фирма. Служителите от тази фирма са наши постоянни клиенти. Тоя Мотомура ме бил видял на едно новогодишно тържество и решил обезателно да се ожени за мен. Затова изпратил за посредник директора от фирмата при съдържателната на ресторанта. Директорът разказа, че Мотомура е способен търговец, с добра заплата, благ характер и изобщо — добър човек. Аз бях едва на 19 години, пък и кали работех на такова място, нямах никаква представа за брака. Освен това трябваше да изпращам пари на близките си. Затова предложението на директора много ме обърка и аз отказах. Но и той, и съдържателката започнаха да ме увещават, че Мотомура е добра партия. Директорът и Мотомура обещаха да поемат изцяло грижата за семейството ми. Тогава аз отстъпих и се съгласих. Колко глупава съм била! Така Мотомура стана мой годеник. В почивните дни двамата излизахме, ходехме на кино или да пием чай; но аз не изпитвах никаква радост. Не можех да свикна с него, а той трескаво се готвеше за сватбата. Все за това говореше — къде ще бъде церемонията, къде ще заминем на сватбено пътешествие (непременно със самолет). Всичко това така ми омръзна, че загубих всякакъв интерес към брака. Колкото повече Мотомура бързаше, толкова повече причини измислях, за да отложа деня на сватбата. И тогава Мотомура… — Шино изведнъж млъкна и се загледа право надолу в краката си.

— Какво Мотомура? Какво стана?

— Той искаше…

Аз пламнах, сърцето ми щеше да изхвръкне.

— И какво? Успя ли?

— Как не! — рече тя и се засмя безгрижно. — Но беше толкова настойчив, че се видях в чудо. Един ден заминах за Точиги, за да се посъветвам с баща си. А той беше бесен. Оказа се, че Мотомура вече е ходил да преговаря с него, но баща ми се въздържал да му даде отговор, защото аз все му пишех в писмата си, че годеникът хич не ми е по сърце. Баща ми винаги е водил безпътен живот, но бе категорично против брак при подобни условия. Посъветва ме да откажа, за да не се разкайвам после цял живот. Трябва да се омъжиш за човек, когото обичаш до смърт, каза той, и не можеш да живееш без него.

Аз спрях. И Шино спря на няколко крачки пред мен.

— Откажи му!

— Да.

— Все едно, че нищо не е било. Забрави го!

— Да.

— А на баща си кажи, че си намерила човека, за когото искаш да се омъжиш, по любов, без колебания.

Шино ме гледаше с широко отворени очи. Между лицата ни се издигна гореща вихрушка, всяко наше дихание ни замайваше и ни притегляше един към друг. Шино повдигна леко ръце и обхвана раменете си. Гърлото ми пресъхна от вълнение и аз едва успях да прошепна:

— Дързък ли съм?

— Не — каза тя и плахо се усмихна.

В края на есента състоянието на баща й внезапно се влоши. Той пиел от млад, а след като се преместили да живеят в Точиги, започнал да чувствува болки в черния дроб. После, когато починала майка й, болестта му се влошила. Само че парите, които му изпращала Шино, и доходите на брат й не стигали, за да се лекува, и той, изглежда, себе отчаял напълно. Шино се осведомяваше за неговото състояние от писмата на брат си и често говореше с дълбока тъга в гласа:

— Иска ми се да му помогна, но как? Горещият камък вода не държи.

Докато една сутрин Шино получи бърза телеграма. За това ми съобщи жената, която ни служеше за посредник. Аз веднага хукнах към „Шинобугава“. Там Шино ме очакваше, готова за път.

— Татко е много зле. Трябва веднага да замина. — Изглежда, бе имала време да дойде на себе си, защото разгърна със спокойни ръце телеграмата и ми я подаде.

— Ще те изпратя — успях само да кажа.

— Ще ти бъда благодарна.

— Да побързаме.

— Но ти, в този вид…

Бях по домашно кимоно и небръснат.

— Това смущава ли те?

— Не, стига ти да не се притесняваш.

— Тогава да тръгваме. По-бързо.

Стигнахме с трамвая до Китасенджо. Оттам Шино трябваше да вземе влака до Тобу, а от Тобу до градчето, където живееше болният й баща. Имаше още два часа път.

Докато стояхме на платформата и чакахме влака, Шино говореше с тон на безнадеждно примирение:

— Баща ми страда от болест, при която черният дроб непрекъснато се стопява, докато накрая стане като малко камъче. Знам, че вече е безнадеждно, но…

— Не бива да униваш… Трябва да бъдеш силна. Каквото и да се случи, не падай духом.

Докато в желанието си да я ободря аз бръщолевех подобни безсмислици, влакът пристигна. Шино извади от своето оби една сгъната хартийка и я пъхна в ръката ми.

— Прочети това, след като тръгне влакът.

— Ако за нещо съм ти нужен, веднага ми телеграфирай.

— Благодаря ти.

Тя нежно стисна ръката ми и потъна във вагона. После влакът се загуби в далечината, аз се отпуснах уморено на една пейка на самата платформа и разгънах бележката. Бе написана набързо и с молив. Обърнах листа към светлината и зачетох:

„Искам да те помоля, макар и за малко, да се срещнеш с моя баща. Измъчва ме мисълта, че нито един от родителите ми няма да те познава. Ще ми се поне баща ми да те види, за да умре спокоен за своята Шино.

Прости ми за тази настойчивост, но моля те, вземи утре влака в един часа. Аз ще изпратя сестра ми Тами да те чака на гарата.

И още нещо, което не се решавах да ти кажа — ние живеем в един храм. След като къщата ни въз Фукагава изгоря, ние се върнахме в Точиги, но нямаше къде да живеем. Тогава ни разрешиха да се настаним в храма, по-точно на неговата веранда. И досега живеем на тази веранда. Само, моля те, не ми казвай, че това те ужасява, не се учудвай, когато дойдеш.

Моля те, ела.

До утре. Дано само да успееш. Ако не го завариш жив, ще го видиш поне мъртъв.

Шино“

На другия ден взех влака, който тръгваше от Асакуса в един часа, и след три часа пристигнах в Точиги. Не успях да стъпя на малката гара, когато към мен се спусна едно момиче с късо подстригани коси и широко усмихнато лице. По правилния му нос и леко раздалечените очи веднага разбрах, че е сестричката на Шино.

— Вие сте Тами, нали? — попитах аз и тя кимна. После с ясен глас, като на урок, произнесе името ми.

— Как е баща ви?

— Лекарят казва, че е много зле, но още диша — момичето говореше на местен диалект, като повишаваше глас в края на думите.

— Това е добре — рекох аз и мислех, че желанието на Шино може би ще се сбъдне.

— Сестра ми казва, че татко няма да умре, докато не дойдете вие.

Може би Шино е искала да окуражи близките си и болния, от когото и лекарят вече се бе отказал. Това, че можех да бъда причината да се продължи, макар и само с няколко часа, един човешки живот, който чезнеше неумолимо към небитието, неволно ми вдъхна сили.

Минахме по уличката край железопътната линия, като вървяхме все покрай задните дворове на къщите. После забързахме през обраслите с храсти ливади.

В забуленото с облаци небе летяха червени водни копчета.

— Това по-краткият път ли е? — попитах.

— Не, по-дългият — отвърна Тами.

— А защо вървим по него?

— Нали татко трябва да ви дочака и тогава да умре — Тами произнесе тези думи съвсем сериозно и аз неволно забавих крачка, а тя заподскача бързо пред мен.

В края на пътя се показа кедрова горичка, над която летеше ято врани като разпръснати по небето сусамени зърна.

— Пфу, пак се появиха тези врани — сърдито подвикна Тами.

Като приближихме, видях, че това не е гора, а само ивица от самотно стърчащи дървета, зад която всичко бе изсечено.

Ние минахме през прогнили и кривнали се на една страна торни^[32]. В самия край на тази някогашна гора, от която бяха останали само голи пънове, се издигаше вече съвсем стара, но доста голяма сграда на храма. Това бе домът на Шино. Зад него се жълтееха полята.

Тами се затича напред и в същото време откъм високата тераса на храма към нас хукна Шино. Тя бе в тъмносиньо монпе^[33].

— Ето ме, пристигнах — казах аз.

— Добре дошъл, всички те очакваме.

Шино свали кърпата от главата си и започна нервно да я мачка. За една нощ очите й бяха хлътнали, устните й пресъхнали и побелели.

— Как се радвам, че успя!

— Да, много бързах.

Шино стоеше объркана и хапеше устни. Аз пръв се окопитих и с големи крачки се запътих към храма.

По всичко личеше, че храмът отдавна е престанал да бъде действуващ. От пищната му украса не бе останало нищо и само пред входа висеше парче от лентата на камбаната. Понечих да се промъкна под терасата, откъдето преди малко се бе появила Шино, но тя ме спря.

— Там е работилницата на брат ми. Ела оттук.

Наведох глава и тръгнах нагоре по стълбите.

Зад дървената врата на храма, в полумрака, мъждукаше бледа лампа. Помещението бе разделено на две половини; вътрешната част бе с едно стъпало по-висока. Там бяха натрупани най-различни малки и големи дървени кутии, в които вероятно се пазеха храмовите принадлежности. В предната половина подът бе покрит с извехтели татами, а в дъното до стар черен скрин лежеше бащата на Шино. Край възглавницата му бяха насядали брат й, другата й сестра и Тами. Братът на Шино беше занаятчия, а сестра й учеше в трети клас на прогимназията.

— Татко, татко, той дойде, дойде — каза Шино и се отпусна на колене до главата на болния, като разтърси леко раменете му. Неговото лице бе толкова измършавяло, че приличаше на мумия. Трудно бе да повярва човек, че това е лице на възрастен. Шино разтърсваше баща си, а главата му със затворени очи се полюляваше безпомощно. После тя го дръпна силно и изкрещя името ми. Болният само стенеше, но, изглежда, нямаше сили нито да отвори очи, нито да проговори.

— Той специално пристигна! Не разбираш ли, татко? — проплака Шино и се обърна за помощ към близките си. Тами долепи устни до ухото му и изкрещя:

— Годеникът на Шино, на Шино годеникът е тук.

Преди още да затихне гласът й, очите на болния едва забележимо се отвориха. Тами отново закрещя:

— Татко, годеникът на Шино. Всички сме около теб.

Осветените от червеникавата светлина на лампата очи на бащата се обърнаха бавно към мен, сякаш се бяха откъснали от очните кухини. Аз опрях ръце на пода, приведох се над него и промълвих тихо:

— Татко…

— А… вие ли сте? Приятно ми е… бащата на Шино.

Гласът му прозвуча неочаквано ясно, макар че едва мърдаше устните си. Изведнъж той се напрегна, понечи да вдигне глава, но аз го хванах за сухите като дъсчици рамене и го възпрях:

— Недейте, не бива.

— Глупак съм аз — простена той. — Не можах да отгледам децата си както трябва. Но Шино, моля ви, имайте грижа за Шино. — Едва изрече това и се задъха мъчително.

— Татко, нали го виждаш, виждаш ли го?

Шино така силно желаеше да ме види баща й, че започна да го моли настойчиво, като разтърсваше раменете му:

— Да, виждам го — отвърна той. Гласът му бе вече съвсем друг, изнемощял. Шино се сви безпомощно.

— Виждаш го, но кажи какъв човек ти се струва, татко?

Хлътналите му страни едва-едва се раздвижиха.

— Добър човек…

Клепачите му се отпуснаха и той продължи да мърда устни, но не се чуваше никакъв глас.

— Видя те, каза „добър човек“ — Шино ме погледна плахо, но веднага сведе очи. По заострената брадичка на болния закапаха сълзите й.

Бащата на Шино умря на другия ден. След смъртта му Шино и нейните близки трябваше да напуснат храма и всички се разпръснаха. Брат ѝ постъпи на работа във фабриката за метли, сестрите се приютиха при далечни роднини, а Шино тръгна с мен. На петдесет и седмия ден от смъртта на баща й ние последвахме съвета му и се оженихме „по любов“. В последния ден на годината двамата с нощния влак се отправихме от гара Уено за моя роден край.

Градчето бе потънало в мек, пухкав сняг. Слязохме от влака и тръгнахме по откритата платформа. Снегът полепваше като сребърен прашец по блестящите коси на Шино.

Щом ни зърна, майка ми отдалеч протегна към нас ръце, не можеше да скрие голямата си радост. По покритото й с бръчки лице се разливаше широка усмивка. Без да се смущава, Шино се приближи към нея и любезно се поклони за поздрав. Майка ми направи още по-дълбок поклон и топло я приветствува, като редеше думите напевно, както говорехме тук.

— Ай, ай, добре дошли… Как се радвам, как се радвам… Ето, това е пашата снежна страна — майка ми говореше, като отърсваше с длан снега, полепнал по раменете на Шино. Тя малко се смути, но смирено се остави на грижите й.

— Не биваше да идваш да ни посрещаш в този сняг, мамо — упрекнах я аз, а тя само плесна с ръце в недоумение.

— Какво приказваш? Синът ми да води невеста, а аз да не ги посрещна. Дори и кола съм поръчала.

Колата се движеше съвсем бавно по пътя, затрупан с пресен сняг, който хруптеше под тежките вериги на колелата.

Преминахме през заледената река и завихме надясно по стръмния тесен път, по който трудно щяхме да се разминем с друга кола.

— А-а, как ще изкараме през тоя сняг? — измърмори шофьорът и поклати недоверчиво глава.

Но мама рече:

— Опитай някак. Булка возиш.

— Булка ли? Това е друга работа. Ако в първия ден на Новата година водиш булка — това е на щастие. Не бива да спираме, трябва да изкараме, инак ще ни сполети зло.

Баща ми и сестра ми стояха под големия чадър край пътя, близо до дома. Шофьорът шеговито подсвирна с клаксона. Баща ми размаха дървената лопата за сняг, която държеше в ръка.

— Добре дошли, добре дошли — викаше той. Сестра ми прегърна Шино, скри я под чадъра и я поведе към къщи.

— От снощи вали и трупа ли, трупа, краят не му се вижда — оплака се баща ми.

— Защо си излязъл? Ще се простудиш — рекох, а той се засмя. Беше болен човек и изглеждаше по-превит и отслабнал в сравнение с миналата година.

— Казвам му да се пази, ама той не слуша — оплака се мама.

Стъмни се рано. Ние петимата се настанихме в гостната около мангала и започнахме да се гощаваме със сладкиши. Баща ми настояваше да му разкажа пак всичко отначало. Запалихме лампата. Мама и сестра ми станаха да приготвят вечерята. Шино ги последва и извади от куфара престилката си. Но като видя това, мама се притесни и хвана Шино за ръцете:

— Какво правиш, Шино! Та ти си младоженка. Трябва да седиш и да чакаш.

— Нека да помогна.

— И дума да не става. Двете с Кайо ще се справим. Ти седни, седни!

Като ги видяхме как всяка се мъчи да измъкне престилката от ръката на другата, ние с баща ми се разсмяхме.

— Мамо, остави Шино да помогне, щом иска.

Майка ми искрено се възмути от думите ми и рече: Какво приказваш! И това ми било младоженец. Булката още не влязла, а я хващат на работа в кухнята. Какво ще си помислят хората, ако видят?

— Не се безпокой. Тя не е като другите. Шино не разбира защо една млада булка да не може да помага. А хората, остави ги да си мислят, каквото искат. Все с хората ще се съобразяваме. Стига толкова! Вземете Шино с вас. Сигурно няма да ви е неприятно да домакинствувате заедно с нея.

— Е, хубаво, както кажеш — склони най-сетне мама, засмя се през сълзи и завърза престилката на Шино.

Шино не бе мигнала във влака, затова я отпратихме да си легне по-рано, а ние се събрахме в гостната, за да обсъдим подробностите по сватбата. Решено бе да направим тържеството на следната вечер в семеен кръг. Другите ни роднини живееха далеч, а близки и приятели в градчето нямахме. От самото начало не исках да вдигаме голяма сватба. Щеше ми се само да зарадвам старите, които, макар да бяха имали шест деца, за първи път посрещаха в дома си снаха. Затова реших да не им противореча и всичко да бъде, както те искат.

Баща ми и сестра ми си легнаха и ние с мама останахме сами в гостната. Седяхме известно време мълчаливо и слушахме как бълбука водата в котлето.

— Е, мога да те поздравя — прошепна тя.

Почувствувах се щастлив и само кимнах смирено.

— От писмата ти си бях създала известна представа, но ме безпокоеше това, че е работила в ресторант. Знаеш ли, веднъж я сънувах, без да съм я виждала. Личи си, че много е преживяла. Хич не прилича на другите момичета. Грижи се за нея, синко.

— А Кайо?

— Радва се. Сякаш тя се жени.

Изпитах облекчение. Единственото нещо, което ме безпокоеше около сватбата, бе отношението на сестра ми. От шестте деца бяхме останали само ние двамата. Тя беше болнава, очите й не бяха добре и носеше сини очила. Тази година навършваше 35 и бе изгубила надежда да се омъжи. Аз се чувствувах отговорен за нея. Не биваше в никакъв случай да угася малкия пламък, който все още тлееше в нейната трепетна душа. Страхувах се да не би моята женитба да й нанесе удар, да я накара още повече да се затвори в себе си, а знаех колко лесно ние в семейството се поддавахме на самотата.

Тази нощ аз трябваше да спя на втория етаж при сестра ми, а Шино остана долу с мама. Когато минавах по коридора, надзърнах в кухнята и видях, че сестра ми плискаше доста шумно лицето си. Знаех, че тя никога не лягаше, без да си измие старателно лицето, но този път ми се стори, че е плакала и се старае да скрие сълзите си. Дали Шино й бе харесала, или не, не знаех, но бях съвсем сигурен, че това събитие я бе разтърсило дълбоко.

На мое място някой от покойните ми братя и сестри щеше да се изкачи може би на пръсти на втория етаж, но аз нарочно прекалено шумно се отправих към Кайо и застанах зад нея.

— Ей — подвикнах и тя се обърна. Лицето й бе зачервено. Приближих се към нея и уж между другото я попитах:

— Е, как ти се струва моята невяста?

Сестра ми запримига с мокрите си ресници и се усмихна.

— Добро момиче е.

— Тя е вече твоя сестра. Как мислиш, ще се разбирате ли?

Тя нищо не каза, но отново се усмихна и леко като с мека котешка лапа ме потупа по гърдите. Това можеха да си позволят само близки хора.

— Благодаря ти — рекох и едва тогава почувствувах колко много съм случил с Шино.

На другия ден снегът спря. Вечерта изгря ярка пълна луна.

Аз облякох старинни празнични одежди. Родителите ми бяха в кимона с нашия фамилен герб. Баща ми боледуваше и рядко излизаше, но сега сам бе измъкнал от дъното на стария скрин това празнично кимоно, което вероятно не бе обличал десетина години. Той даже бе помолил да му го изгладят.

Шино нямаше сватбена премяна и затова облече единственото си официално кимоно. Сестра ми й подбра подходящо оби със златисти нишки на бял фон.

През стъклената врата на гостната се виждаше снежното поле. Двамата с Шино седяхме в центъра, а от двете ни страни — баща ми, майка ми и сестра ми до нея. Бяхме се подредили във формата на буквата „П“ около ниската масичка, върху която се червенееха големи печени костури.

Нямаше нито кумове, нито шафери, нито пък гости, които да изказват благопожелания. Навярно никъде по света не е имало по-скромна, но и по-задушевна, по-сърдечна сватба.

За мен и Шино нямаше по-подобаващ начин от този да влезем в новия си живот. Нашето верую бе да живеем скромно, дори пестеливо, но честно и с открито сърце.

Както бе прието, разменихме три пъти чашките със саке. В нашия дом като спомен от добрите стари времена имаше красиви сервизи, които вече никак не съответствуваха на сегашния ни начин на живот. Сватбен сервиз нямаше, защото никой не се бе женил. Затова ритуала изпълнихме с обикновени чашки. Сестра ми разливаше сакето, но понеже не виждаше добре, всеки път, когато чашката прелееше, тя смутено изохкваше и ние всички избухвахме в смях.

След церемонията най-неочаквано баща ми, който още от първата чашка се бе зачервил, предложи да попеем. Всички се учудихме. Никога не го бяхме чували да пее. Помислихме, че се шегува, но той вече бе заел тържествена поза и гръмко се изкашля. Дясната му ръка лежеше свита в юмрук на коляното и така силно трепереше, че се удряше о ръба на масичката. Обикновено така започваха спазмите на баща ми. Откакто се бе разболял, при малко вълнение пръстите на дясната му ръка започваха да треперят.

— Таа — каа — саа — гоо — пееше той и тръскаше глава.

В същност вместо песен през оределите му зъби се процеждаше само свистящото му дихание, а гласът му засядаше някъде в гърлото и езикът му се заплиташе.

— Моля те, спри — молеше го мама с насълзени очи, но той продължаваше.

— Татко, татко — рече сестра ми, като притискаше с ръце треперещите му пръсти. Баща ми обаче все повече се увличаше в песента и ударите по ръба на масичката ставаха все по-гръмки.

Наблюдавах мълчаливо тази малка свада между тримата. Родителите ми, преживели безмълвно измяната на своите деца — никой не бе оправдал надеждите им, сега се радваха по детски и бяха истински щастливи от тази среща. Беше ми болно да гледам своите близки, които вероятно за първи път изпитваха голямо човешко щастие. А Шино не подозираше нищо и се смееше до сълзи.

Тази вечер за пас двамата бе отреден вторият етаж. Аз прибрах набързо единия футон, като оставих само възглавницата, и рекох:

— Знаеш ли, тук, в Снежната страна, ние спим съвсем голи. Така е много по-топло, отколкото с нощно кимоно.

Бързо свалих кимоното и бельото си и се пъхнах в постелята. Шино дълго сгъваше дрехите ся, после загаси лампата, приседна до мен и плахо попита:

— И аз ли да спя така?

— Да, разбира се. Та ти си вече човек от този край.

Шино замълча и аз дочух само шумоленето на дрехите й. След малко до мен се промъкна нейната бледа снага.

За първи път държах Шино в ръцете си. Бях я виждал само в кимоно и тя винаги ми се струваше слаба. Но сега, като я докосвах, усещах, че тялото й е по-закръглено, а гърдите й преливаха в моите длани. Тялото й бе здраво и стегнато, но много податливо. Кожата й бе толкова нежна, че когато слях гърдите си с нейните, долових как тупти буйната кръв в жилите й. Тя цялата гореше, сякаш всяка нейна фибра бе докосната от пламък и скоро и двамата потънахме в този огън.

През тази нощ Шино бе една изящно моделирана кукла, а аз — неопитен кукловод, загубил напълно ума си. Лежахме притиснати един до друг и дълго не можехме да заспим.

— Топло е, нали? — прошепнах тихо аз.

— Да, много. Искам и в Токио да спим така — промълви Шино, сгушила се до гърдите ми.

Припомнихме си подробности от сватбеното ни тържество. Шино заговори искрено за това, колко й харесва моето семейство.

— Знаеш ли колко ме е срам, че нищо не умея да правя, но ще се уча. Едва сега проумявам колко глупаво съм преживяла своите двадесет години. Никога не съм мислила за себе си, потискала съм всяко свое желание… И все заради другите, за това, което е около мен. Търпях, търпях!

— Шино от брега на „Реката на търпението“.

— Не, не, ще забравя онази Шино и утре ще бъда друга, ще мисля само за нас двамата с теб. И всичко ще бъде тъй прекрасно!

Думите й се удавиха в дълбоката тишина на снежната нощ. Изведнъж отнякъде долетя ясен звън на камбанки. Той сякаш бавно приближаваше.

— Какво е това? — попита Шино.

— Шейна.

— Шейна?

— Да, от онези, дето се теглят от коне. Сигурно някой закъснял селянин се прибира, след като е пийнал в града.

— Искам да погледна.

Изскочихме в коридора така, както бяхме — голи, загърнати само в едно голямо подплатено кимоно. Аз леко открехнах капака на прозореца и хладна и остра като кинжал светлина освети безжалостно голото тяло на Шино.

Върху бялото снежно поле се открояваше тъмната сянка на шейната.

Потънал в топлото си одеяло, кочияшът дремеше и конете препускаха сами към селото. Подковите им танцуваха върху снега и проблясваха на лунната светлина.

Ние гледахме като омагьосани, докато не усетих, че Шино трепери.

— Хайде да лягаме. Утре ни чака път. Трябва поне малко да поспим.

— Нека заспим, преди да заглъхне песента на звънчетата.

Мушнахме се в постелята. Шино притисна до мен треперещото си тяло и с рамото си аз почувствувах, че зъбите й тракат.

Звънчетата замряха, само мелодията им продължи да отеква като далечно ехо в ушите ми.

— Чуваш ли?

Шино не отговори. Докоснах устните й. Тя спеше.

На другия ден ние с Шино се отправихме на сватбено пътешествие. Нямахме намерение да го правим само защото така е прието, но мама взе да ни увещава да заминем, макар и за един ден. Щеше да ни остане спомен, пък и в наше отсъствие можеха да свършат някоя и друга работа из къщи. Не ни оставаше нищо друго, освен да се съгласим. Заминахме за минералните извори в К. Селцето се намираше на север от нашия град, само на няколко спирки с влака. Като юноша, разочарован от всичко, аз напуснах училище и прекарах там цяла година. А сега ми се искаше и Шино да се потопи в мътнобялата вода на извора, в който някога аз отмивах дълбоките си душевни терзания.

Сутрешният влак бе пълен с търговци, но за щастие ние успяхме да седнем един срещу друг. Със сънени очи Шино разглеждаше през прозореца огрения от утринното слънце пейзаж. Но малко след като влакът потегли, тя се оживи, разтърси с две ръце коляното ми и извика:

— Погледни! Ето, вижда се!

Шино сочеше някъде навън, към прострелия се градец с ниски къщи, чиито покриви бяха затрупани със сняг, към заледената река, моста, пожарната кула и храма, към полегатите планини Китаками в далечината.

— Какво се вижда?

— Къщата, нашият дом.

И наистина сред снега, там, където чезнеше скованата от лед река, изплува сякаш нашата малка къща с окъпани от утринното слънце бели стени.

— Да-а, вижда се.

— Вижда се, нали? Това е моят дом!

Шино още по-силно притисна коляното ми. Разбирах нейната радост. Откакто се бе родила, през двадесетте години на своя живот Шино не бе имала истински дом и ето че сега през прозореца на влака, който я отвеждаше на сватбеното й пътешествие, тя намери „своя дом“. Изведнъж усетих учудените погледи на празнично пременените търговци, които отиваха да продадат първите си стоки за тази година. Хората се бяха смълчали и ни наблюдаваха. Аз само кимнах леко на Шино и почувствувах, че се изчервявам.

Тецуо Миура
Зимни блуждаещи огньове

1

Теглената от кон шейна мина през гъстата борова гора в равното и изскочи на брега на езерото. Над спокойната вода се разнесе ясният глас на звънче. Езерото бе заобиколено отвред от заснежените хълмове. Край брега то бе започнало да замръзва и сега изглеждаше двойно по-малко, отколкото през лятото, а мрачното зимно небе се оглеждаше в застиналата му оловносива повърхност.

Коларят, облечен в дълъг елек от кучешка кожа, обърна шейната към пристана, дръпна яростно юздата и извика: „Дий! Дий!“ Снегът под плазовете изскърца остро и шейната се наклони рязко на една страна. Под гюрука се раздаде пронизителен женски писък.

В шейната пътуваха три леко пийнали момчета, две момичета на тяхната възраст и двама непознати — мъж и жена. Не бяха тукашни и бог знае какво търсеха сега през зимата край потъналото в преспи езеро. А преди малко, когато шейната се наклони, изпищя едно от момичетата. То политна към момчето, което седеше до него, и за да го задържи, момчето нарочно го хвана през бюста.

Момчетата и момичетата бяха от младежкото дружество на селцето Хотарубе, което се намираше на отсрещния бряг на езерото. Бяха ходили до града да вземат на заем театрална завеса. Наближаваше Нова година по лунния календар и младежите от селото подготвяха представление. Може би там, в града, се бяха отбили да пийнат при някой познат. Момчетата държаха вързопа със завесата между себе си и без да обръщат внимание на ония двамата, пееха, викаха и си разменяха неприлични шеги. А мъжът и жената седяха притихнали в задния край на шейната.

Вече два часа, откакто пътуваха, а почти не си бяха разменили дума. Мъжът бе сложил глава в скута на жената и лежеше, завит с одеяло. И само от време на време тя се навеждаше над него и едва чуто го питаше:

— Добре ли си? Не ти ли е студено?

Мъжът често кашляше. Кашлицата му бе лека, но продължителна и той едва се съвземаше след пристъпите й.

Като чу ясния глас на звънчето, жената се сепна, надзърна през една дупка на гюрука и извика тихо. После разтърси леко раменете на мъжа:

— Езерото! Ото, езерото Джимпеки!

— А-а, пристигнахме ли? Най-сетне!

Той понечи да се надигне, но се закашля и отново отпусна глава върху коленете й. Тя не каза повече нищо, а започна да разтрива гърба му.

На брега на езерото от двете страни на малкия пристан имаше няколко затрупани със сняг къщи. От покрива на всяка висеше табела с надпис: „Магазин за сувенири“, но може би заради снега прозорците им бяха заковани с дъски и къщите изглеждаха необитаеми. Дъсченото мостче на пристана бе изгнило, тук-таме зееха дупки. Във водата сред малките рибарски лодки леко се полюшваше старо и съвсем олющено туристическо корабче.

Шейната наближи брега и от каютата на корабчето се подаде мъж на около четиридесет години. Беше облечен в торбеста зеленикава горна дреха, ушита, както изглежда, от военно одеяло — може би спомен от войната. От края й бяха минали само две години, затова някои от момчетата в шейната бяха облечени в къси шуби — част от униформата на стария Имперски флот, а други носеха панталони на летци. Вместо шал едно от момичетата бе наметнало на раменете си парче от парашут. Коларят беше обут в гетри.

Двамата непознати — мъжът и жената — слязоха последни от шейната. Трябваше им доста време, за да сгънат своето одеяло и го свият на вързоп. Жената бе в тъмносиньо палто и черен панталон, с високи мъжки гумени ботуши. Тя бе преметнала през рамо една от онези платнени торби, в които през войната всички носеха личните си вещи, в ръцете си държеше по един голям вързоп. Спътникът й бе в пълна униформа на старата пехота — шуба, панталони, гетри. Изключение правеше само гарнираната му със заешка кожа ушанка. Той слезе от шейната и веднага се разплати с коларя. Беше още съвсем млад, на не повече от двадесет и една-две години. Лицето му бе изпито и бледо, с хлътнали бузи и само устните — красиви и алени — загатваха възрастта му. Жената изглеждаше три-четири години по-голяма от него, но лицето й бе все още опънато и свежо. Докато коларят броеше парите, тя наблюдаваше с втренчен поглед парата, която се издигаше от потния гръб на коня. Черните й очи искряха и издаваха силен и твърд характер.

Когато се качиха на корабчето, капитанът — същият онзи мъж в торбестата горна дреха — ги изгледа подозрително и рече:

— Ей, вие двамата, за Хотарубе ли сте? Корабчето е направо за Хотарубе и само затам вземам пътници.

— Да, да, ние тъкмо в Хотарубе отиваме. Вземете ни, много ви моля — каза жената.

Стъклата на прозорците в каютата бяха избити, а отворите им — заковани с дъски. По пода вместо татами лежаха нахвърляни тънки рогозки. Младежите запокитиха небрежно вързопа с театралната завеса и излязоха на палубата. Мъжът и жената останаха сами. Тя постла в единия ъгъл на помещението одеяло и помогна на мъжа да легне. После отиде да затвори, но като видя, че вратата е откачена, върна се при мъжа, метна отгоре му друго одеяло и се отпусна на пода. След това опря гръб на дъсчената стена и взе главата му в скута си.

Най-сетне моторът забумтя, корабчето се затресе и бавно се отдели от пристана. През зейналата дупка на вратата нахлу леден вятър. Жената вдигна яката на палтото си и отпусна глава.

След малко капитанът донесе в каютата мангал. Това бе една обикновена тенекиена кутия с пробити дупки за вентилация.

— Дойде ми наум, че на пътешествениците може да им е студено — рече многозначително той.

Жената благодари и се обърна към мъжа:

— Ото, я виж, мангал. Няма ли да си постоплиш ръцете?

Мъжът подаде глава изпод одеялото и благодари на капитана, но не направи дори опит да стане. Може би се чувствуваше тъй изтощен, че нямаше сили да протегне ръка към топлинката. Капитанът извади от джоба си американска цигара и я запали от огъня на мангала.

— Вносни са. Няма ли да запалите и вие една? — обърна се той към мъжа.

Онзи понечи да отговори, но кашлицата го задави. Вместо него се обади жената:

— Не пуши. Той не пуши.

— През есента тук често идваше с джип един офицер от окупационната армия — взе да обяснява капитанът, сякаш търсеше оправдание за американските цигари. После отново се обърна към мъжа, който се бе успокоил и лежеше отпуснат, със затворени очи: — Сега ли чак ви демобилизираха?

— Да — отвърна мъжът и на устните му се появи лека стеснителна усмивка.

— В коя част служихте?

Мъжът каза номера и името на своето пехотно подразделение. Като го чу, капитанът извика от учудване и на лицето му се изписа странен израз. После обясни, че синът на негов приятел служел в същата част, но се бил демобилизирал веднага след обявяване на капитулацията.

— А вие толкова късно, толкова късно!…

— С него работата е съвсем друга — обясни припряно жената. — Той досега беше в болница, във военна болница. Едва онзи ден го изписаха.

— Онзи ден ли? — още повече се смая капитанът и започна да разглежда любопитно лицата на двамата. — Онзи ден значи. Че има ли още военни болници?

— Не, тя, болницата, вече не е военна. Преименуваха я на държавна. Но и в нея има от старите болни. И то доста.

— Така значи. Няма я вече армията, но не са изчезнали болестите, за които е виновна тя. Така, така. Добре де, ама щом като едва онзи ден са го изписали, защо веднага е тръгнал да пътува? Не е ли малко опасно? И то да дойде чак тук, в тоя затрупан със сняг край.

Мъжът затвори очи, а жената се вторачи в ръцете си, които държеше над тлеещите въглени. След малко вдигна глава и погледна студено капитана:

— Не се ли боите да оставяте корабчето толкова дълго без надзор?

— Не е страшно, защото имам отмяна. Цели трима капитани. — Имаше, изглежда, пред вид момчетата от шейната. — А вие при кого отивате в Хотарубе?

— Отиваме в хотела „Когецу“ — отвърна неохотно жената.

— В „Когецу“ ли? Да не сте близки на Тори?

— Кой е този Тори? — взря се тревожно в лицето на капитана жената. — Какъв Тори?

— Абе Торигура. Той се грижи за хотела.

— Не, не — поклати отрицателно глава тя.

— Може би сте роднини на жена му?

— Не, не сме.

— Я-а-а! — Капитанът примигна няколко пъти и се втренчи в лицето на жената.

— Освен съпрузите Торигура живее ли сега някой друг в „Когецу“? — попита тя и го изгледа подозрително. — Искам да кажа, някоя прислужница, нали разбирате?

— Прислужница ли? Струва ми се, че още миналата година те до една напуснаха.

— Как така напуснаха? Къде отидоха тогава?

— Ами по разни места, там, където и зимата се печелят пари. Кой където му хареса. Напуснаха не само прислужниците от „Когецу“, ами и момичетата от другите хотелчета. То, дойде ли зима, тук всичко се затваря. Хората бягат по другите минерални бани. Няма при нас работа през зимата.

На лицето на жената се изписа тревожно недоумение. Без да сваля очи от капитана, тя разтърси раменете на мъжа, но той вече бе отворил очи.

— Нали виждате какви диви планини са нашите — продължи капитанът. — Окапят ли листата на кленовете, и търговията малко по малко замира. И рейса го спират през ноември. А като падне снегът, всички пътища насам се затварят. От тия баири човек може да се измъкне само със ски или в краен случай с шейна. Нали и вие стигнахте дотук с шейна. Само че тя върви в хубави дни, когато не вали сняг и няма вятър. Иначе в тая дълбока долина… Голям късмет сте имали, така да знаете.

Същото им бе казал и железничарят на гарата в града. Когато го попитаха как да стигнат до езерото Джимпеки, той ококори очи, като да беше чул нещо прекалено глупаво, и няколко пъти повтори: „Ама вие за Джимпеки ли сте тръгнали?“ После съзря спрялата в единия край на площада пред гарата шейна, засмя се и рече:

„Родени сте с късмета си. Идете и помолете ония там да ви вземат. В спокойни дни като днешния на пристанището едно корабче изчаква шейната. Като сте тръгнали, ще стигнете до Джимпеки, само че не знам дали ще успеете да се върнете обратно.“

Така им бе казал железничарят.

— Вие да не сте дошли при някоя прислужница от „Когецу“? — попита капитанът.

— Да. При Терада Тами. Тя е една година по-голяма от мен — отвърна жената и припряно добави: — Тами му е сестра.

Мъжът се задави от кашлица и бавно се надигна. А капитанът започна трескаво да раздухва въглените в мангала. От тях се вдигна бяла пепел и той извърна бързо лице.

— Терада Тами, казвате. Аз не се отбивам в „Когецу“ и не ги знам там. Ама вие идете и попитайте. Може пък тя да е останала и да ви чака. Но дори и да е заминала, Тори ще ви каже къде е. Той сигурно знае адреса й. — После капитанът се надигна, измърмори едва чуто: „Е, аз да вървя“, и излезе.

Мъжът и жената останаха сами. Те седяха, облегнали гърбове на дъсчената стена, и не помръдваха. „Ами ако Тами наистина е напуснала хотела, какво ще правим тогава? Къде ще вървим двамата?“, измъчваше се дълбоко в сърцето си всеки. Но никой не смееше да пророни дума. Двамата гледаха втренчено в празната рамка на вратата, през която бе току-що изчезнал капитанът.

Много добре знаеха, че ако погледите им се срещнат, те едвам ще се сдържат и в един глас ще изрекат въпросите. А и двамата толкова се бояха от тях.

Моторът бумтеше равномерно. До ушите им долиташе плисъкът на водата. Вятърът се промъкваше между дъските на прозорците и свиреше тънко и пронизително. Двамата не знаеха към кой бряг на езерото пътуват. Корабчето се движеше, в това нямаше никакво съмнение, но гледката, затворена в рамката на вратата, бе неизменна. Планинските склонове тънеха в дълбок сняг и изглеждаха като отсечени с нож, а водата на езерото бе катранено черна.

— Слушай, Шима — обади се внезапно мъжът.

Жената се сепна и го погледна, но той остана все така загледан в дупката на вратата. Тя отново обърна очи натам. Все пак попита:

— Какво?

— Докато живееше в пристанището, случвало ли ти се е да съзреш в морето ивица суша? През зимата? — попита тон.

Погълната сякаш от свои мисли, жената мълчеше. После отвърна:

— Не, не ми се е случвало.

— Така ли? А аз съм виждал.

— Е, ти си рибар.

— Гледката оттук много ми напомня онази.

— В морето Санрику?

— В нашето море Санрику.

Брегът на залива Санрику бе също скалист и на много места склоновете на планината се спускаха чак до самата вода.

— В спокойни дни гледката беше като тази. Съвсем същата.

— А пък аз се почудих какво ли ти е дошло наум. Виж ти какво било… — започна тихо тя, но спря. Може би й се стори смешно, че той така неочаквано си е спомнил за техния залив. Жената се усмихна, но след миг очите й се наляха със сълзи.

2

Шима и Отоджи бяха родом от един пристанищен град. Родителите на Шима държаха кръчма близо до морето, а Отоджи бе син на рибар, който живееше ден за ден.

Като дете Отоджи няколко пъти бе ходил със сестра си в дома на Шима. Но не на гости, а да прибират своя пиян баща, когото намираха проснат върху някоя от оплесканите със соев сос маси в кръчмата.

Докато беше по-млад, баща му пиеше умерено. После, когато Отоджи стана на пет години, майка му неочаквано умря при раждане и оттогава баща му съвсем се пропи. Най-лошото беше, че от алкохола губеше съзнание. Често вечер някой от съседите притичваше при двете деца и още от улицата викаше: „Ай, бързо, баща ви лежи в несвяст!“ Случваше се в бурни дни, когато лодките не излизаха в морето, някой рибар да се отбие у тях, за да ги предупреди: „Баща ви се разхождаше из бамбуковата горичка“. Отоджи и сестра му знаеха смисъла на тези думи, затова изхвръкнаха от къщи и хукваха към уличката с кръчмите. Те търсеха баща си от кръчма на кръчма, докато не го откриеха примрял в някоя. Баща им се бе напивал и в кръчмата на Шима, устройвал бе пиянски сцени и на други места и хората в градчето познаваха нрава му.

Кръчмата на Шима бе по-различна от другите. Отвън над вратата й висеше дълго парче тъмносин плат, а на него бе изписана фирмата: „Шотоку“. Чак когато свърши шести клас, Отоджи започна да се срамува от хората заради баща си и винаги когато надничаше в „Шотоку“, нещо дълбоко в душата му го караше да се замисля дали на Шима не й е неприятно, че баща му е чест гост на заведението им.

Шима рядко слизаше в кръчмата, но веднъж се появи тъкмо когато майка й се оплакваше от безобразията на пияния му баща.

— Тук е кръчма и работата ни е да продаваме саке. Радваме се, когато посетителите пият, но тоя твой баща, напие ли се, винаги на излизане се бърше в платното над вратата — викаше с възмущение кръчмарката. — На нищо не прилича това! И кърпа съм му давала — не помага. Той си знае своето и туйто. Като си тръгне, непременно ще се избърше.

Отоджи изгаряше от срам и не смееше да вдигне глава. А Шима стоеше отстрани, мълчеше и се усмихваше. От този ден Отоджи заживя с убеждението, че Шима го презира. Но след време го сполетя нещастие и то заличи спомена за срама и за Шима. Един ден през есента, когато момчето постъпи в първи клас на гимназията, морето се разбунтува и погълна баща му заедно с лодката.

Тами и Отоджи останаха сам-самички на тоя свят. Смъртта на баща му го опечали дълбоко, но в душата си момчето се радваше, че все пак старият пияница умря не от пиене, а достойно, както подобава на истински рибар.

После Тами навърши двадесет години и замина на работа в главния град на префектурата. Наеха я като прислужница в един хотел. Отоджи остана в пристанището, но се пресели да живее при роднини. Докато баща му беше жив, тежеше му като камък на шията, но след като го загуби, Отоджи често си мислеше за него и дори усещаше тежката бащина ръка върху рамото си и горещия дъх на стария във врата си. Тези спомени винаги изпълваха сърцето на момчето с неизразима мъка. След смъртта му Отоджи нямаше вече нищо общо нито с кръчмата „Шотоку“, нито с нейната стопанка, нито с Шима и това го караше да се чувствува малко самотен, но после завърши гимназия и вече много рядко си спомняше за Шима и за баща си.

През следващите три години, които Отоджи прекара в пристанището, той срещна Шима два пъти, и то при твърде странни обстоятелства.

Една нощ Отоджи се връщаше от риболов. Той носеше тежката си кошница на гръб и крачеше бос по топлия пясък на брега. Вече наближаваше малката работилница за лодки, когато в сянката на скелета на някакъв недовършен катер женски глас извика: „Остави ме, моля ти се!“ После се раздаде пронизителен писък, от сянката изскочи жена в бяло лятно кимоно и хукна като обезумяла право срещу Отоджи.

— Чакай, Шима, спри! — викна след нея силен мъжки глас, но жената дори не се обърна, а прелетя покрай Отоджи, докосна леко рамото му — поне така му се стори — и се загуби в нощта. В притихналия мрак отекна само сребърният глас на звънчето, закачено на върха на дългата му въдица.

Мъжът бе решил може би да догони жената, но стреснат от звънчето, се закова на мястото си и двамата с Отоджи се озоваха на около два метра един срещу друг. Онзи бе облечен в риза с отворена яка. Известно време те стърчаха като вкаменени и се изучаваха с поглед. После мъжът се окопити и попита властно и грубо:

— Ти кой си бе?

— Тукашен съм. Връщам се от риба — отвърна плахо Отоджи.

Мъжът тихичко изцъка, обърна гръб и тръгна към работилницата.

Отоджи остана сам. Беше му страшно неприятно, че жената в бялото кимоно се оказа не някоя друга, а самата Шима. Той крачеше по топлия пясък на брега и плюеше от отвращение. После си помисли, че гласът на онзи мъж му е страшно познат и след малко се сети, че това е синът на търговеца на рибарски мрежи Курихара — студент в Токио.

Втория път Отоджи видя Шима в градинката под храма. Младият човек бе решил да опита вкуса на чуждия хляб и да замине на работа в Чоши, префектура Чиба. Вечерта, в деня преди да потегли на път, Отоджи се отби за последна молитва в храма. После, потънал в мисли, тръгна напосоки из сливовата горичка. Изведнъж до ушите му долетя познато скрибуцане. Нямаше нищо необичайно в този звук, Отоджи бе свикнал с него още от дете, но сега той за пръв път се разделяше с родния край и скрибуцането отекна мъчително в душата му. Отоджи отиде до края на горичката, погледна надолу и се изуми. На дървената греда сред градинката седеше Шима и се люлееше, а леката й лятна рокля се развяваше на вятъра. Наоколо нямаше жива душа. Шима беше навършила двадесет години, но се люшкаше съвсем по детски, а железните панти на гредата скърцаха и изпълваха сърцето на Отоджи с чувство на сладостна печал. В първия момент той реши, че Шима чака някого. Веднага му дойде наум синът на Курихара, но после се сети, че ваканцията отдавна мина и онзи е в Токио.

Поведението на Шима бе наистина твърде странно. Тя изглеждаше ужасно самотна и приличаше на изоставено от другарчетата си момиченце. Отоджи не можеше да повярва, че това е същата жена в бяло лятно кимоно, която през онази лятна нощ на брега се изтръгна от ръцете на мъжа и мина тичешком покрай него, докосвайки леко рамото му. Една и съща жена през деня и през нощта! Умът му просто не го побираше.

В Чоши Отоджи прекара почти три години. Най-странното беше, че винаги когато си мислеше за родния край, в съзнанието му изплуваше образът на Шима, люлееща се на гредата в градинката под храма. Той дори чуваше скърцането на пантите и в такива моменти изпитваше някакво сладостно и в същото време леко горчиво чувство. Отоджи не допускаше, че причината за него е само Шима, но във въображението му родният край се отъждествяваше с нейния образ.

После дойде съобщението да се яви на военна комисия в своя град и на Отоджи изведнъж му се прищя да се отбие в кръчмата със синьото платно над вратата, да седне на една от оплесканите със соев сос маси и да гаврътне с маниера на баща си чашка саке. Без сам да забележи, той бе достигнал възрастта, когато можеше спокойно да си го позволи.

И така, след дълго отсъствие, Отоджи се върна в родното пристанище. Но Шима вече не беше там. От другите момчета разбра, че отношенията й с младия Курихара се объркали и тя не можела да остане повече в града. Носеха се и слухове, че Шима забременяла от онзи и изчезнала нанякъде, за да потули работата. Отоджи загуби всякакво желание да влезе в кръчмата. Още повече, че в съответствие с военновременните закони продажбата на алкохол беше забранена и кръчмата се бе превърнала в долнопробно ресторантче, което предлагаше само соба и варен ориз със зеленчуци. Нямаше я и фирмата над вратата. Сега отстрани пред входа бе поставен циментов резервоар с вода за гасене на пожари при евентуални въздушни нападения на врага. Под стряхата бяха подпрени дълги бамбукови пръти — също за гасене на пожари.

В началото на пролетта на 1944 г. Отоджи получи призовка. Зачислиха го в пехотинския полк на Северната армия.

Той не помнеше някога да е боледувал сериозно. Изглеждаше доста слаб и кокалест, но от малък работеше и мускулите му бяха яки, а тялото — жилаво като камшик. В армията Отоджи постъпи със самочувствието, че е готов, ако се наложи, да издържи и на най-тежките учения и боеве. Плашеше го само гладът.

Един летен ден, когато под жарките лъчи на слънцето се упражняваха на двойки в бой с дървени пики, Отоджи усети, че му прималява от глад. Пред очите му притъмня и той неволно се спъна в захвърлената на земята пика на командира. Командирът излезе от кожата си от ярост. Той халоса Отоджи по гърба, после му заповяда да се бие с него, изби набързо дървеното оръжие от треперещите му ръце и отново го удари по гърба. След това го би дълго и с настървение, би го дотогава, докато Отоджи не рухна безчувствен на земята.

От същата вечер нататък Отоджи започна да чувствува силна болка в ребрата. Отначало мислеше, че е от побоя, и не й обръщаше особено внимание. Но с всеки изминат ден болката ставаше все по-силна. Синините изчезнаха, но отвътре нещо продължаваше да го гризе и състоянието му се влошаваше. Чувствуваше се безкрайно отпаднал и гореше от треска. Но най-странно му се виждаше това, че той, който до неотдавна се измъчваше постоянно от глад, вече нямаше никакъв апетит. Най-после Отоджи не можеше да става от постелята.

Командирът, който все ругаеше и не даваше и дума да се издума за болница, се видя принуден да го изпрати на преглед. Военният лекар установи, че от едната страна Отоджи има пукнато ребро, и веднага го прие на лечение.

Отоджи прекара около половин месец в хирургическото отделение. Болката в гърдите позатихна и той се почувствува малко по-добре. Един ден най-неочаквано в болницата се появи сестра му Тами. Той още не можеше да става и разговаряше с нея легнал. Първото нещо, което му дойде наум, като я видя, бе, че са я известили за състоянието му и разтревожена, тя веднага е потеглила за болницата. Оказа се обаче, че греши.

— Исках, преди да замина надалеч, да зърна поне лицето ти — започна Тами.

После обясни, че се е записала доброволка и заминава на работа в някакъв военен завод в Кавасаки.

— В хотела Еече не идват гости. Нямаме си ние с теб и дом, където да се върна. Помислих си: „Защо да не мога и аз като другите жени да правя снаряди“, и се записах доброволка.

Това бе дошла да му съобщи в болницата Тами. Всеки от тях усещаше с цялото си същество, че никак не е ясно каква съдба ще им отреди след раздялата утрешният ден.

На сбогуване Тами някак прекалено игриво викна:

— Какво, какво, нима може войник да плаче! — Тя бе забелязала сълзите в очите на брат си.

— Това е от болестта. Не плача аз, ами… — отвърна Отоджи.

— Да не би ребрата да са свързани с очите, а? — все така приповдигнато рече Тами.

— Имам температура. Очите ми се насълзяват от температурата.

Тами огледа бегло стаята, наведе се над брат си и сложи ръка на челото му. Но изведнъж я дръпна ужасена.

— Ото, ти ужасно гориш!

— Ами нали ти казвам, че сълзите са от температурата.

— Възможно ли е от едно пукнато ребро да вдигаш толкова температура?

— Не знам. Болката изчезна, но температурата ми се покачва.

— Това не ще да е току-така. Лекарите нищо ли не казват?

— В това отделение започнеш ли да се оправяш, минаваш на грижите на санитарите. Пък и кой ти мери температура?

— Господи, какво нещо!… — възкликна сестра му и очите й се разшириха от тревога.

Така я запомни Отоджи — с разширени от тревога очи.

3

Тами, разбира се, не беше в „Когецу“. Не защото бе заминала, за да припечели нещичко през зимата. Тами бе напуснала окончателно хотела още в края на лятото предната година.

Като се прекъсваха един друг, съпрузите Тори, които се грижеха за „Когецу“, разказаха, че Тами се решила да напусне по настояване на някой си господин Хаяма, който през войната — това успели да разберат от самата нея, й бил оказал доста услуги. Тами, изглежда, продължавала и след войната да поддържа кореспонденция с Хаяма, защото в разгара на лятото той дошъл да я навести. Бил около четиридесетгодишен, малко женствен на вид, но изискан и доста делови мъж. Разправял, че върши някаква търговия с партньори от окупационната армия и докато живял в хотела, се държал много почтено.

В „Когецу“ Хаяма отседнал само за няколко дни, а след време Тами, сякаш между другото, подхвърлила на жената на Тори: „Чудя се дали да напусна“. Госпожа Тори я попитала какво смята да прави, като напусне, а Тами отвърнала: „Ще ми се още веднъж да си опитам късмета в града. Пък и няма да съм все млада, я.“

След няколко дни тя получила писмо от Хаяма. Изглежда, че тъкмо то я накарало да вземе окончателно решение. Тами помолила да я освободят, събрала си багажа и заминала.

— Не съм съвсем сигурна, но тя май каза, че отива да живее в Киото — рече жената на Тори.

Шима и Отоджи попитаха дали не могат поне да узнаят адреса на господин Хаяма, но Тори обясни, че веднага след войната рядко някой отсядал в хотела и затова нямало и адресна книга. Дори Тами наистина да живееше в Киото, това не бе достатъчно, за да я намерят.

— Сестра ми споменавала ли ви е някога за мен? Да ви е казвала например, че щом се установи на постоянно място, непременно ще ви изпрати адреса си в случай, че аз я потърся тук. Нещо такова да е казвала? — попита Отоджи.

Съпрузите се спогледаха и жената се обади неуверено:

— Не. Веднъж само рече, че ако събере пари, ще започне заедно с брат си някаква търговия…

През юли миналата година Отоджи бе получил в болницата една най-обикновена пощенска картичка от сестра си. След това тя повече не му се обади.

— Ние все се надявахме, че ще ни изпрати попе адреса си, но ето че стана половин година, откакто напусна, а от Тами никаква вест… Ама то сега и светът е един объркан — промърмори Тори и хвърли дърво в малката тенекиена печка.

Шима и Отоджи нямаха сякаш желание да проронят дума. Те мълчаха и се вслушваха унесено в бумтенето на печката. Най-сетне Отоджи се обади едва чуто:

— Много моля да ме извините, но не се чувствувам добре. Бих искал, ако е възможно, да полегна.

— Вие май сте болен. Трябва наистина да сте се измъчили от този дълъг път — рече със съчувствие жената на Тори. — Но при нас ще можете да си починете. Сега не е сезон и целият хотел е празен. Няма да можем да ви обслужим, както му е редът, но поне е тихо и спокойно. Пък и постилки и завивки колкото щеш. И баня има. Чувствувайте се като у дома си и отдъхнете.

И без това нищо друго не им оставаше. Все едно не можеха още днес да се измъкнат оттук. А утре… Какво ще правят утре, щеше да реши вместо тях времето, зимата.

Шима помогна на жената на Тори да приготви и принесе в една от стаите завивки и бельо. Стаята се намираше в края на дългия коридор, съвсем близо до външната врата. Капаците на прозорците бяха плътно затворени, а лампата едва мъждукаше.

— Заедно ли да ви постилам?

Въпросът дойде неочаквано и Шима се обърка, но след миг отвърна:

— Да, заедно, заедно.

Жената на Тори сложи по два дюшека на всеки и направи меки постели като за особено важни гости. Отоджи веднага легна. Потъмнялото му и изпито от болестта лице приличаше на лицето на старец.

— Не мисли за нищо, ами се опитай да поспиш — промълви тихо Шима. Той леко се усмихна, но не отвори очи. После също така тихо рече:

— За какво ли да мисля.

Скоро Шима чу равното му и спокойно дишане. Отоджи бе потънал в дълбок сън. Тя поседя известно време до главата му, сетне етапа, излезе на пръсти от стаята и отиде в кухнята.

— Мога ли с нещо да ви помогна? — попита тя жената на Тори, която седеше до печката и кърпеше. Жената мило се усмихна и отвърна:

— Не се безпокойте. Мъжът ви заспа ли?

Шима си даде сметка, че за пръв път наричат Отоджи неин мъж, но иначе не можеше и да бъде.

— Да, спи… дълбоко. Много е изморен.

— Трудно ви е сигурно с него. То да гледаш болен… Какво му е?

— … Астма — рече Шима. Знаеше, че хората считат болните от туберкулоза за смъртници и че дори самото име на болестта поражда ужас.

Жената на Тори взе да разправя колко мъчителна е астмата. И сестра й дълги години страдала от същото.

— То на астмата студът май много й пречи, нали? Ако мъжът ви получи пристъп, какво ще правим?

— Не се бойте. Аз съм сестра.

— С болен на ръцете половин доктор става човек.

— Ама аз наистина съм сестра. Медицинска сестра, искам да кажа.

Очите на жената се разшириха от почуда.

— През цялата война работих във военна болница. Астмата ми е специалност, тъй че не се тревожете — рече Шима и се усмихна така, сякаш искаше да успокои не само жената, а и себе си…

Малко след залез-слънце в кухнята влезе Тори и съобщи, че банята е готова и гостите могат да се изкъпят веднага, щом пожелаят. Отоджи все още спеше, но дори и да беше буден, нямаше да може да се изкъпе, защото това му бе строго забранено от лекарите.

Шима влезе сама в банята и започна да се мие. Тя със съжаление разливаше горещата вода по ледените плочки на пода. Изведнъж вратата към коридора се отвори и някой влезе в преддверието на банята. Шима прикри с кърпа гърдите си и се вцепени. Върху изпотеното стъкло на вратата на банята се очерта сянката на Отоджи. Шима се поколеба, после извика:

— Отоджи, ти ли си. Можеш да влезеш, ако искаш.

Той открехна съвсем леко вратата и подаде лице през пролуката, но ярката светлина го заслепи и той отвърна поглед.

— Събудих се и гледам, няма те. Зачудих се къде ли си отишла.

— Никъде не съм отишла. Ето ме — рече Шима и го изгледа.

Отоджи бе облечен в две дебели кимона, а отгоре бе наметнал шубата.

— Ти ме прости, че се топля сама. После ще ти направя обтриване.

— Добре — кимна примирено той.

Обтриване с влажна кърпа се правеше само на тежко болни, които не можеха да напускат леглото.

— Студено е. Защо не отидеш оттатък в кухнята. Ще се сгрееш там до печката.

— Да — рече Отоджи, но продължи да стои нерешително до вратата.

— Студено е, нали ти казвам. Духа ми — извика сърдито Шима и отвърна очи от Отоджи.

Той се изхили смутено и понечи да затвори, но тя го спря.

— Отоджи!

— Какво, Шима?

— Аз това, за студа де, го казах просто на шега. Остави отворено, ако искаш.

После, сякаш бе сам-сама, тя се отвърна от втренчения му поглед и продължи да се къпе мълчаливо.

Вечерта Шима поиска разрешение от жената на Тори да стопли на печката леген вода. Занесе легена в тяхната стая и се зае да обтрива Отоджи. Боеше се да не го простуди, затова го накара да разголи най-напред едната половина на тялото си, а после другата. Ръцете й се движеха много бързо и Отоджи остана леко разочарован:

— Докато разбера и свърши — промърмори той.

— Ами ако изстинеш?

— В болницата го правеше по-бавно, по-нежно.

— Да се върнем там тогава — предложи тихо Шима.

Те бяха избягали от болницата.

— Не, тук е по-добре — промълви едва чуто Отоджи и въздъхна.

4

Лекарите установиха, че Отоджи е болен от туберкулоза и от хирургическото той бе прехвърлен незабавно в отделението за гръдно болни. Шима не разбра, че новият болен е Ото, синът на стария пияница, който толкова често се заседаваше в тяхната кръчма. След смъртта на баща си Отоджи бе срещал Шима и щом я зърна в отделението, веднага я позна. Бе я срещал, без тя да го забележи, да спре дори погледа си върху него. Но и без това тя едва ли би могла да открие момчето, което познаваше в детството си, в лицето на този болен младеж.

Не го позна по физиономия. И името му нищо не й подсказа. Шима знаеше, че фамилията на онзи пияница е Терада, но не подозираше, че синът му е Отоджи. Винаги бе мислила, че момчето се казва Ото.

Отоджи я позна от пръв поглед. Но това му изглеждаше толкова невероятно, че той просто се отказваше да вярва на очите си. Не бе чувал, че Шима е станала медицинска сестра, не бе и сънувал, че може да я срещне на такова място и при такива обстоятелства. Реши, че има някаква грешка, че сестрата е някаква съвсем непозната жена, която само прилича на Шима.

Първоначално го настаниха в голяма стая с петнадесет легла. Един ден Отоджи се престраши и попита съседа си по легло — ефрейтор от пехотата — как е името на тая и тая медицинска сестра. Ефрейторът се ухили и отвърна:

— Ти веднага се ориентираш към хубавото, а? Това е сестра Масумото — нашият ангел.

Отоджи за втори път се изуми. Не бе значи сгрешил, защото Масумото бе фамилията на семейството на Шима. Сърцето на Отоджи се изпълни и с радост, и с нежност. Да срещнеш в такова време земляк не е малка радост. А с Отоджи това се случи в момент, когато мисълта за болестта го изпълваше с ужас.

Но въпреки че сърцето му преливаше от радост и нежност, той не посмя да я заговори. Страхуваше се да го направи, защото Шима го гледаше като съвсем непознат човек, а и в своята снежно-бяла престилка тя му се струваше безкрайно красива и недостъпна. В нейно присъствие Отоджи се вцепеняваше от смущение и мигом извръщаше очи настрани. Той не смееше да й се обади и защото си даваше сметка, че с нея го свързва само споменът за стария му баща — чест гост в кръчмата на нейните родители.

Един път седмично сестрите от отделението обтриваха болните. Отоджи от все сърце се молеше поне веднъж да попадне на нея. Но когато това наистина се случи и Шима докосна с пръсти тялото му, той целият се разтрепера.

— Студено ли ви е? — попита го тя.

— Не, не, не ми е студено. Просто така.

— Отпуснете се, лежете спокойно. Аз бързо ще свърша.

— Да, добре. Ще се отпусна и ще лежа спокойно.

Шима го помисли за прекалено стеснителен и целомъдрен. Но, така или иначе, тя трябваше да действува бързо, защото знаеше, че състоянието му е твърде тежко. На десния му дроб се бе отворила огромна каверна и плътта бързо и неумолимо се рушеше.

След година, точно по новогодишните празници, се случи така, че в коридора на връщане от клозета Отоджи внезапно повърна кръв. Същата вечер дежурна сестра беше Шима. Тя разбра, че в гърлото на болния е заседнал съсирек, бръкна ловко в устата му и бързо извади буцата кръв. После Отоджи бе пренесен в самостоятелна стая.

Той отвори очи едва на следващата вечер. Огледа се и видя, че до леглото му седи тя. Отоджи се вторачи в една точка на тавана и с пресипнал глас попита:

— Изпратихте ли вече втората телеграма?

Всички знаеха, че когато състоянието на болния стане безнадеждно, на близките му изпращат незабавно втората телеграма. Първата гласеше: „Тежко болен“, втората: „Състоянието критично“, а третата: „Известяваме ви за смъртта на вашия…“

— Не бива да разговаряте — рече Шима.

Като чу гласа й, той обърна към нея потъмнелите си очи. Едва различаваше чертите на лицето ѝ. Имаше чувството, че го гледа през матово стъкло.

— Вие сте дъщеря на собствениците на кръчмата „Шотоку“ и се казвате Шима, нали? — Гласът му бе тих и немощен като въздишка на смъртник, но Шима се сепна така, сякаш той бе изкрещял.

— А вие кой сте?…

— Моят баща ви причиняваше толкова неприятности. Аз съм Отоджи, синът на пияницата Кичиджи — думите сякаш сами изскачаха от устата му. Изплашена, Шима постави ръка на устните му.

— Не бива! Не говорете — повтори тя и по гласа й той разбра, че е развълнувана.

Кръвоизливът постепенно спря. След няколко дена Шима му каза:

— Много се изненадах наистина. Ти още от самото начало ли разбра коя съм?

Отоджи кимна.

— Защо тогава не ми се обади веднага? Защо толкова дълго мълча?

— И аз не знам защо. Все не можех да събера кураж.

— И едва онази вечер събра, така ли?

— Да. Помислих, че умирам. Готов бях да кажа каквото и да било. Ти сякаш ме бе омагьосала — обясни Отоджи и се засмя.

На Шима всичко това й се струваше невероятно, но при мисълта, че Отоджи е бил готов да крие до последно в душата си своята тайна, сърцето й се изпълни с жалост и нежност.

За медицинската сестра всички болни са равни. Но когато Шима обтриваше Отоджи, пръстите й ставаха особено нежни. Дори и тя самата го забеляза. По време на дежурство сядаше на леглото му, а той лежеше, без да откъсва очи от тавана, и двамата разговаряха за какво ли не. Никога обаче не отваряха дума за неговото състояние, за болестта му. Веднъж той й призна, че я бе видял да се люшка сама на гредата в градинката под храма и че споменът за това не напуска съзнанието му.

— Защо?

— Защо ли? Не знам. Не разбирам какво ми пречи да го забравя — отвърна тихо той.

Шима усети, че се изчервява като малко момиче.

— Какво правеше там сама?

— Просто си седях. И ужасно ми се искаше да умра.

Отоджи се усмихна като възрастен на дете.

— Защо искаше да умреш?

Шима не отвърна, а също се усмихна.

— Заради младия Курихара ли? — неочаквано попита той.

Шима се сепна и процеди сърдито през зъби:

— Да не говорим за това.

— Значи ти все пак възнамеряваш да се омъжиш за Курихара — попита той, без сам да разбира защо го направи.

След дълго колебание Шима отвърна:

— Това бе желанието на нашите родители.

— А твоето?

— А аз, вместо да умра, избрах да стана медицинска сестра. Ако срещна някой добър човек, готова съм да сложа съдбата си в неговите ръце. Това е то, моето желание. Мисля, че ако го сторя, ще постъпя много по-добре, отколкото да погубя живота си с човек, който ме отвращава. Тъй че, вместо да умра, завърших курсовете за медицински сестри на Червения кръст и получих назначение в тази болница. Това е моята история — рече Шима и плесна силно с ръце.

До лятото състоянието на Отоджи ту се подобряваше, ту рязко се влошаваше. Войната ставаше все по-страшна, бомбардировачите Б-29 превръщаха в пепелища села и градове. Отоджи си даваше сметка, че ако нападнат града, той не би могъл да се евакуира заедно с бялата болница.

— В случай на евакуация оставете ме тук — рече той веднъж на Шима.

Но тя се разсърди и почти изкрещя:

— Значи искаш да умреш сам на спокойствие, така ли? Тая няма да я бъде!

— Тогава остани и ти с мен, ако искаш.

Но една вечер в края на юли голям отряд бомбардировачи закръжи в небето над града. Шима с още една сестра положиха Отоджи на носилка и го пренесоха в боровата гора на хълма.

Същата нощ главният град на префектурата бе подложен на ожесточен огън. Небето се окървави и червената заря на пламъците освети небосвода над хълма. Отоджи лежеше на носилката до другите тежко болни и гледаше ужасяващото зарево между върховете на боровете. Всички мълчаха. Никой дори не покашляше. Болните лежаха, сковани от страх, и гледаха безмълвно удавеното в кървави пламъци небе.

И изведнъж в тази страшна тишина Отоджи усети, че настъпва сетният им час. Проумя го до болка ясно. Бе сигурен, че само след миг всичко наоколо, и дървета, и хора, щеше да потъне в кошмара на огъня.

Внезапно някой хвана ръката му. Не бе разбрал кога Шима е дошла до носилката. Тя седеше на колене, свела глава над него.

Ръката й гореше. И тогава Отоджи разбра, че не е сам. Сякаш за да се увери, че още е жив, той с всички сили стисна нейната ръка. И чу гръмкия хор на хиляди насекоми. До този момент дори не бе забелязал, че животът в гората продължава да кипи.

Когато на другия ден Шима обтриваше с влажна кърпа тялото му, в натиска на пръстите й той усети някаква нова топлота, нежност, загриженост. Този път тя дълго и внимателно търка излинялата му от постоянната треска кожа. После сякаш между другото рече:

— Знаеш ли, Курихара са го мобилизирали направо от университета.

— Кога?

— През март. Станало толкова бързо и неочаквано, че нямал време да ми се обади. Неотдавна получих писмо. Мислех да не ти казвам, но след страшната нощ в гората реших, че трябва всичко да знаеш.

Този ден небето бе толкова синьо и спокойно, сякаш страшната нощ бе някакъв кошмарен сън.

— Ясно, Шима. Решила си, че трябва всичко да знам, защото си погледнала смъртта в очите, нали?

Тя помълча известно време, после притисна силно с пръст дланта му.

— Смъртта… Ще умра, когато му дойде времето… заедно с теб — промълви много тихо и без да го погледне, излезе от стаята.

Мина юли, а по средата на август най-неочаквано обявиха капитулацията. Светът се обърна безшумно с главата надолу.

5

На сутринта Шима отвори очи, но в първия момент не разбра къде се намира. В притихналия мрак на стаята проникваше едва забележима светлинка. Тя се процеждаше през пролуките на капаците. Стаята бе прекалено тъмна и Шима съобрази, че това не е квартирката й до болницата. Тишината й се стори страшна. Тя наостри уши и изведнъж я обзе паника. За миг помисли, че в съня и са я пренесли, без да усети, в някакъв непознат свят.

Сетне долови нечие дишане. До нея спеше човек! Отоджи! Тогава Шима си спомни къде е и всичко застана на мястото си. Двамата с Отоджи се намираха в околностите на езерото Джимпеки.

Шима се облече и тихо се измъкна в коридора. Застана до прозореца и погледна навън. От надвисналата стряха се спускаха тежки парцали сняг. Бе страшно тихо. Тя тръгна по дългия коридор, но се сепна и спря. През ума й като светкавица премина мисълта, че щом вали, днес шейната няма да потегли към града. И те не ще могат да направят и крачка навън от това омагьосано място.

В кухнята се разнасяше аромат на току-що сварено мисоширу^[34].

— Не престава да вали за жалост. Снощи, като лягах, по небето светеха звезди, ама… То времето в планината само един господ го знае. Толкоз променливо е, че… — жената на Тори говореше така, сякаш се чувствуваше длъжна да се извини за времето. А вън снегът се засили. Падаше на едри гъсти парцали и скриваше дори боровата гора срещу прозореца на кухнята.

— Дали шейната ще тръгне днес за града? — с тревога в гласа попита Шима.

— Ако не спре… Но може и да тръгне. То по-страшно е да не затъне някъде по пътя.

После жената обясни, че всичко зависело от това, колко е натрупало по пътя.

— Скучно ви е сигурно — рече мило тя. — Ама все едно, че сте дошли на курорт. На минерални бани. Починете си при нас, отдъхнете.

Като разбра, че този ден едва ли ще успеят да заминат, Шима изведнъж изпадна в някакво странно спокойствие, което парализира сетивата й. И да стигнеха до града, какво от това. Нямаше къде да отидат, при кого да се приютят. Миризмата в кухнята събуждаше в душата й мили спомени.

— Мъжът ви още ли спи? — обади се зад гърба й жената на Тори. — Дали да слагам масата?

Шима се спря в коридора и надникна в стаята. Отоджи бе вече отворил очи.

— А-а, ти ли си? — тихо възкликна той.

— Че кой друг може да бъде?

— Помислих, че е сестра ми. Цяла нощ я сънувах.

Шима стисна устни и се взря в очите му, които още тичаха след съня.

— Колко е тихо, нали?

— Да, тихо е. Сигурно вали сняг.

— Как разбра?

— Ами разбрах. Чува се как пада.

През целия ден валя. Отоджи ставаше само за ядене. През останалото време спеше в стаята. Шима стопли вода на печката в кухнята и изпра своето и неговото бельо. От време на време отиваше да нагледа Отоджи. Той спеше като убит.

Тя се взираше в лицето му. То бе спокойно, по него още личаха следи от детска чистота и наивност. Шима дори си помисли, че за двадесет и три години той за пръв път спи спокойно. Помисли си също така, че насън Отоджи навярно се връща в своето детство, среща се със сестра си. После й дойде наум, че вече само в съня си той може да срещне Тами. Мисълта я разтърси и Шима отвърна очи от спящото лице на Отоджи.

В онзи мартенски ден, когато Тами най-неочаквано се появи в болницата, също валеше сняг. Шима крачеше по коридора. Изведнъж видя, че насреща й тича жената от регистрацията.

— Госпожице Масумото, госпожице Масумото, тъкмо вас търсех. Дошла е на свиждане сестрата на болния Терада, но нали сега всички почиват. Аз обясних, че по това време не пускаме, но тя настоява да влезе. Какво да правим?

Шима се слиса. Болницата беше вече държавна, но тук още се спазваха военните закони за вътрешен ред и през обедната почивка не пускаха посетители.

Но като чу кои е дошъл, Шима забърза по коридора.

На канапето в преддверието седеше една жена в яркозелено палто и пушеше. Косите й — дълги и прави — се спускаха като водопад върху раменете. Това бе Тами — сестрата на Отоджи.

Шима не я бе виждала отдавна и едва я позна. Не я позна веднага и Отоджи. Когато Шима я въведе в стаята му, той се стресна от вида на тая жена в яркозелено палто и прекалено силно начервени устни и в първия момент не проумя, че пред него стои родната му сестра.

— Толкова дълго те търсих — започна да обяснява Тами. Бях сигурна, че са те демобилизирали. Нима можех да допусна, че си все тук. Е, как си? Как се чувствуваш сега?

— Ами по-добре — отвърна Отоджи.

Но той в същност не бе никак добре. В последно време се измъчваше от мрачното убеждение, че усилията на лекарите да го изправят на крака са безсмислени. Отоджи бе загубил желание да се бори с болестта. Не вярваше, че ще оздравее. Знаеше, че дори и да се позакрепи, няма да е в състояние да излиза повече с лодката си в морето. Не можеше да си представи как би могъл да се изхранва. Той бе ловил риба и бе служил в армията. Извън това нищо друго не бе способен да прави.

— Важното е, че сме живи. Видяхме смъртта и нищо вече не ще ни уплаши, нали? Сега ни остана да изживеем подарените ни дни. — Тами говореше бързо, трескаво. После обеща да му се обади веднага, щом си намери хубава работа, и си отиде. А към средата на юли Отоджи получи от нея картичка. Тами пишеше, че работи в едно хотелче в село Хотарубе, околия Джимпеки. „Тук е тихо и спокойно. И въздухът е много чист. Като се пооправиш, непременно ела при мен. Едва ли ще намериш по-хубаво място за почивка.“

Отоджи никога преди не бе виждал сънища. Нито веднъж. Нито един, единствен сън дори. Но откакто получи картичката на сестра си, всяка нощ сънуваше заобиколеното отвред от планини райско езеро. Сънуваше го, макар никога да не го бе виждал. Затова, когато Шима му каза, че Курихара е дошъл да я вземе и двамата решиха да избягат от болницата, Отоджи мигом си спомни за райското място от своя сън, за езерото, което сега, през зимата, тънеше може би в дълбоки снегове.

Шима му съобщи, че Курихара дошъл да я търси в болницата, но тя помолила да му предадат, че е дежурна, и да го отпратят в квартирата й. Сестрите от болницата живееха на квартири в града.

— Казах, че дежурството ми свършва в шест вечерта. Сега вече не мога да се върна в квартирата си.

— Защо пък да не можеш? Върни се.

— Не, няма да се върна.

Какво смяташ да правиш тогава?

Шима мълчеше и хапеше устни. После неочаквано вдигна ръце и закри лицето си.

— Наистина не мога. Няма да се върна при човек, комуто веднъж съм пожелавала смъртта. Имало е такъв момент — рече тя и избухна в ридания.

— А аз заминавам за Джимпеки — промърмори като че на себе си Отоджи.

Шима отпусна ръце и го изгледа учудено. После спокойно и отчетливо изрече:

— И аз ще дойда с теб. Вземи ме със себе си.

Пристигнаха в Хотарубе. Раят на Отоджи наистина бе потънал в снегове. Само че стопанинът му го беше напуснал завинаги.

През нощта Отоджи се оплака, че му е студено. Шима бе току-що излязла от банята, затова прилепи горещото си тяло до неговото. Отоджи се сгуши в нея и мушна нос между гърдите й.

— Мирише на сапун. Ах, как ми се ще, преди да умра, поне веднъж да се потопя в гореща вана!

Шима помълча и тихо рече:

— Аз хубавичко ще те измия. От главата до петите.

6

На другия ден снегът спря, но се изви силен вятър.

На третия ден небето бе ясно и чисто. Само че вятърът бе натрупал снега на преспи и шейната отново не потегли за града.

— Няма смисъл да се тревожите за времето. А за да убиете скуката, можете довечера да отидете в училището. Там нашите младежи дават представление — помъчи се да ги успокои Тори.

Привечер откъм селото долетяха звуците на флейта и ударите на барабан. Артистите подканяха селяните да побързат за представлението.

И тази вечер Тори се спря пред стаята им и рече:

— Банята е готова. Но може би ще отложите за по-късно, а? Ако излезете къпани, ще се простудите.

Вътре мълчаха. След малко се обади гласът на жената:

— Не, още сега ще се изкъпем.

Не мина много време и жената дойде в кухнята. Помоли да й услужат със самобръсначка. Тори й подаде своя бръснач и започна смутено да обяснява, че не е много остър, но ако тя смята, че ще й свърши работа, разбира се, да го използува. Шима благодари и излезе, а Тори седна край бумтящата печка и запали лулата си. След известно време той стана и отиде в задния двор за дърва. Лампата в банята гореше, а вътре мъжът и жената пееха тихо някаква, както се стори на Тори, позната песен. Приличаше му на рибарска, но Тори така и не можа да си спомни как се казваше песента и къде я бе чувал.

Мъжът и жената се изкъпаха и след малко излязоха от стаята си облечени така, както в деня, когато пристигнаха в „Когецу“. Те попитаха Тори как да стигнат до училището.

— А-а, искате да видите представлението. То хубаво, ама няма ли да изстинете, както сте се загрели от банята.

Мъжът и жената го успокоиха и излязоха. Мъжът бе толкова гладко избръснат, че остричките му костеливи страни блестяха. Тори изпрати двамата до външната врата, а като се върна в кухнята, рече на жена си:

— Видя ли го как се беше докарал? То нали доскоро е било войниче.

— Какво искаш, млад човек. Я си спомни какво конте беше ти на младини. Срам да го хване човек — отвърна жена му и се засмя.

Същата вечер никой не видя двамата непознати на представлението. То свърши, но те не се върнаха в „Когецу“. Тори се разтревожи и отиде да ги търси в училището. Там завари младежите на малък банкет. Обясни им, че гостите не са се прибрали. Всички наскачаха и претърсиха целия район, но не ги откриха. Тогава в селото се вдигна паника.

На другата сутрин едно момиче, което живееше извън селото, разказа, че вечерта на път за къщи забелязало на върха на Високата скала да блещука огънче. Скалата бе встрани от пътя и висеше над самото езеро. Тя бе висока и толкова стръмна, че изглеждаше невъзможно да се покатери човек на върха й в дълбок сняг, и то нощем. Като видяло светлината, на момичето му хрумнало, че може да са блуждаещи огньове. Но понеже не било чувало, че зимата също се появяват блуждаещи огньове, то много се изплашило.

Селяните откриха двата трупа на брега на езерото. Мъжът и жената бяха, изглежда, скочили от върха на скалата. Жената лежеше по гръб на леда с пречупен врат. Мъжа намериха по̀ встрани. Той лежеше проснат по корем на самия край на леда и лицето му бе потопено във водата.

Бузите и на двамата бяха омазани с нещо като катран или сажди. Селяните много се озадачиха, но когато се изкачиха на скалата, разбраха каква е работата. Там, на върха, в сянката на изоставения параклис личаха следи от огън. Преди да скочат, мъжът и жената вероятно бяха палили огън. Селяните предположиха, че двамата са седели надвесени над пламъка и саждите са оставили черни петна по бузите им.

Най-странното беше, че труповете лежаха полуголи. Хората потърсиха дрехите им, но не ги намериха. После пак там, край следите от огъня, те откриха парче кожа — може би от шапката на мъжа — и две големи копчета — вероятно на жената. Необяснимо бе все пак защо, преди да умрат, мъжът и жената са палили огън. Едва ли само за да се постоплят. Може би, като са хвърляли в огъня дреха след дреха, всичко, което гори, двамата са искали да продължат още малко живота си. Сигурно са разбирали, че това е безсмислено, но продължавали да поддържат огъня, да отлагат страшния миг. А после, когато вече са нямали какво да горят и огънят започнал бавно да гасне, мъжът и жената се хвърлили от върха на скалата.

Труповете пренесоха в хотела. Жената на Тори ридаеше и говореше през сълзи:

— Щом са дошли тук с такова намерение, защо попе думичка не казаха. Как се бяха докарали, господи!

Тя намокри една кърпа в гореща вода и избърса лицата на мъжа и жената. Не се измиха само черните петна от сажди по бузите им.

Такеши Кайко
Великани и играчки

1

Сградата на сладкарската фирма „Самсон“ се намира в центъра на Токио. Разположена е срещу самата гара и в часовете пик сутрин и вечер през предния й двор преминават хиляди хора. Този площад е своего рода буферна зона. Цените на земята в центъра са много високи, но въпреки това „Самсон“ е предоставил двора си за обществено ползуване. Затова пък тълпата минава покрай стъклените витрини на огромната изложбена зала на фирмата, където целогодишно е изложено огромно количество най-разнообразни образци на производството на фирмата — като се започне от дъвка и се стигне до различните видове бонбони. Минувачите, щат не щат, неволно се заглеждат във витрината. Тъкмо заради тази реклама фирмата е отворила своя двор за публиката. Тротоарът е широк, а над него има навес. Тъй че в дъждовни дни тук може да се върви спокойно. На отделни места по площада са поставени пейки, а около тях има кътчета с цветя — истинско паркче. Изобщо „Самсон“ е изключително популярен в този район на многоетажни сгради.

От прозореца на моята стая на втория етаж се открива чудесна гледка към площада. От сутрин до вечер край стъклените витрини не секва потокът от хора. Същинско море. На два пъти през деня — сутринта и във вечерните часове — настъпва прилив. Истински парад на чиновниците. Страшно тъжно зрелище! Всички крачат с наведени глави — сутрин, за да не блести в очите им яркото слънце, вечер — от глад и умора. И все бързат, тичат. Стоманеният сандък ги изхвърля на партиди, на партиди и те заливат площада, минават край стъклените витрини и всмукани от широко отворените врати на служби и учреждения, потъват зад разнообразно оцветените железобетонни стени. Шумът от безчислените стъпки като грохот на морски вълни нахлува в стаята ми и резонира във всяка клетка на тялото ми.

Потокът от хора на площада никога не секва. Стъклените витрини целодневно вибрират от шума. Когато тълпата чиновници намалее, на смяна идват другите. Манекени и фоторепортери. Туристически групи от провинцията. Последователи на новоизлюпени религиозни секти. Домакини. Студенти. Търговци. Безработни. В съботните вечери — тълпи от влюбени без свое гнезденце. На Първи май — работници и полицаи. Хора с най-различни професии и възрасти се блъскат, понесени в неспирен водовъртеж, мокрени от дъжд, тънещи в праха. Винаги чувствувам тази тълпа зад гърба си. Веднъж от тази тълпа изплува Кьоко, но никога не се върна обратно в нея. С премигващи от яркото априлско слънце очи, усмихната, тя се бе измъкнала от навалицата и застана пред стъклените витрини.

Това се случи в един априлски понеделник рано следобед. Завеждащият отдела Айда ме извика по телефона да сляза в кафенето на първия етаж, което е врата до врата с изложбената зала. Край входа има щанд за сладкиши, а вътре сервират леки закуски. Бе часът за обедна почивка и кафенето гъмжеше от народ. Айда седеше на една маса в ъгъла до прозореца и разговаряше с някакво момиче. Седнах при тях и се вслушах в техния разговор.

Момичето бе с лице към слънцето. Усмивката откриваше редките му зъби. Момиче с кръгли очи, гъсти вежди и закачливо вирнат нос. На масата лежеше износена карирана чанта, която приличаше по-скоро на торба за дърводелски инструменти. В нея сигурно имаше филмови или модни списания с окъсани корици. Или найлонова козметична чантичка със счупена закопчалка. Какво друго можеше да носи в чантата си такова момиче. Лакът на ноктите му бе на места олющен, обувките му бяха покрити с прах. Такива момичета ги има колкото щеш в курсовете по шев и кройка или в тези по готварство.

По-късно разбрах, че Айда я забелязал съвсем случайно сред тълпата любопитни пред стъклените витрини, когато пререждал експонатите в изложбената зала. В този ден бе инсталиран новият английски автомат за опаковане на дъвка. Когато моторът заработил и металните пипала на машината започнали да превръщат светкавично розовите пластмасови парченца дъвка в изящни пакетчета, зрителите пред витрината изпаднали във възторг. Девойката, долепила нос до стъклото, преливала от възхищение и се смеела. Изразът на лицето й направил силно впечатление на Айда. Когато седнах на тяхната маса, те вече разговаряха оживено за някакъв филм на Уолт Дисней. Между тях се бе установила една особена фамилиарност. Като между племенница и вуйчо. Не знам как му се бе удало да замъкне това съвсем непознато момиче в кафенето. Види се, Айда твърде много бе разчитал на посребрените си коси, дълбоките бръчки под очите и чисто новия си светлосив костюм.

След миг той вече й разказваше светски клюки за джазови певици и кинозвезди. Тя се смееше от сърце, възмущаваше се, удивляваше се. После той я попита къде работи и записа телефонния й номер в тефтерчето си. Оказа се, че тя е чиновничка в една малка търговска фирма наблизо. Понякога й се налагало и да изпълнява задълженията на разсилен. По молба на Айда аз купих на момичето кутия с шоколади от щанда на входа.

— Ах, колко се радвам! Благодаря! Днес ми провървя — засмя се весело тя, намушка кутията в чантата си и я преметна през рамо. Един слънчев лъч огря горната й устна и нежният мъх блесна като сянката на рибка на дъното на езеро. Изглежда, тъкмо това бе и привлекателното у нея. Щом момичето си отиде, Айда побърза да разбере впечатлението ми от нея, но аз не можах да го зарадвам.

— Мисля обаче, че е фотогенична — измърмори той и се надигна, като се опитваше напразно да си запали цигарата със своята непокорна запалка.

Айда е акуратен и педантичен, но има две особени увлечения: модели и жени. И за двете черпи вдъхновение от улицата. По отношение на моделите той има способностите на добър професионалист. Може да моделира всичко — автомобили, реактивни самолети, параходи. От обикновена хартия, дърво и пластмасови изрезки прави поразително точни макети. На бюрото му сред купищата бумаги винаги се въргаля някакъв модел на автомобил или параход. Той краде дори от работното си време, за да моделира. Понякога, ако види на улицата някой нов, интересен модел на автомобил, Айда остава сам във фирмата до последния влак, изцяло погълнат от своите занимания. Странна е тази страст за мъж, надхвърлил 50-те, с посребрели коси, но всички ние сме свикнали с нея и не се учудваме.

Жените. Тази негова страст по-скоро е свързана с работата му. Тя е резултат от прекаленото му усърдие в службата. Айда завежда рекламния отдел, но освен това ръководи работата на художниците и дизайнерите. Определя какви да бъдат манекените за рекламните плакати и къде да се печатат, а чисто техническата работа обикновено поверява на дизайнерите. Той се нае доброволно със задачата да намери манекени. Очите му непрекъснато търсят в театъра, в метрото, сред тълпата. Когато се натъкне на нещо подходящо, той проследява обекта, изучава го от различни ъгли и при различна светлина. След това домъква жената във фирмата. Фотографират я и правят фотокомпозиция. Най-често моделът се оказва неподходящ. В чекмеджетата на неговото бюро има купища такива „бракувани“ снимки. Айда е опитен и много съвестен в работата си, но и той понякога се проваля. Веднъж цели три часа следил една девойка, прекачвал се от автобус на метро, от метро на автобус и когато най-сетне улучил момент да я заговори, тя го взела за търговец на жива стока и избягала. За нещастие той успял да й пробута визитната си картичка и на другия ден във фирмата дойде да протестира майката на момичето. Един от директорите повикал Айда и без да се съобразява със солидната му възраст, го скастрил доста сериозно. Този случай не промени Айда и като види жена, очите и краката му реагират инстинктивно. Какво да се прави!

Същото беше и с Кьоко. Няколко дни след срещата в кафенето Айда ме извика, незабелязано от колегите заръча да хвана такси и да чакам на площада. Намерих такси и зачаках, както ми бе заповядано. След малко той излезе от кафенето. Водеше Кьоко (кога беше успял да я намери?). Айда й позвънил най-неочаквано, тя тутакси затворила всички бумаги и се измъкнала от фирмата. Айда й каза, че ще й правят пробни снимки и Кьоко цялата пламна. А когато в колата чу името на Харукава, момичето съвсем се обърка. Ако знаела предварително, щяла да се облече по-добре, и косата да си направи. А така, в този вид! И без грим!

Само дето не се разплака. Въртеше се безпомощно, потупваше Айда укорително по рамото, тропаше с крак по пода. Имаше нещо котешко в реакцията й. Айда приемаше всичко това с ведра усмивка и за кой ли път повтаряше вежливо монолога си:

— Няма защо да се притеснявате. В ателието на Харукава има и вечерни тоалети, и козметика „Макс фактор“. А на апарата да не обръщате ни най-малко внимание. От вас се иска само да изобразите такова удоволствие, сякаш за първи път в живота си опитвате карамел „Му“: „Ах, колко е вкусно!“ Можете дори да се оближете. Всичко трябва да бъде естествено. Останалото оставете на Харукава.

Той произнасяше всичко това без капчица фамилиарност.

Известният фотограф Харукава е стар приятел на Айда. Като млад се увличал от сантиментални снимки и си бе спечелил слава със своята зла и остра наблюдателност и своеобразните си творчески похвати.

Сега Харукава прави само женски портрети, но не обикновени художествени и майсторски изпълнени снимки. Нищо подобно. Като насочва обектива си към известна кинозвезда, той все ще издебне бегла тщеславна усмивка или едва забележима бръчица на самота и умора върху прекрасната маска. Харукава е вечно забъркан в някаква скандална история. Ту филмова компания протестира, че на неговата снимка се вижда лошата кожа на току-що обявена за звезда актриса, ту пък е успял да се вмъкне в пробната и е заснел манекенка да гълта лакомо картофи. Той е надхвърлил средната възраст, но е все още ерген и макар че е безобразно тлъст и че често излага на показ недостатъците на жените, Харукава се ползува с огромен успех сред тях.

Срещата бе уговорена предварително по телефона и Харукава ни очакваше. Лицето му, подпухнало и уморено, бе насечено от дълбоки бръчки, а под очите му чернееха такива сенки, сякаш някой му бе нанесъл побой. Той се приближи и от него лъхна миризма на застоял коняк. Като отметна от челото си вече прошарените буйни коси, фотографът впи пронизващ поглед в Кьоко. Момичето се сви от уплаха. Реакцията й бе толкова детинска, че като тръгнахме нагоре по стълбите към студиото, Харукава недоволно измърмори на Айда:

— Та тя е още пеленаче.

Айда остана до края, но аз загубих интерес още преди да приключат първите снимки и се върнах във фирмата. От досегашния си опит знаех, че като избира момичета, Айда не се ръководи само от личния си вкус и симпатии, но тази Кьоко бе твърде нескопосана. Тя тъй се изплаши от Харукава и дотолкова се стресна от ослепителния блясък на лампите, че не можа да изрече нито дума и когато Харукава й казваше да заеме нужната поза, момичето се смущаваше като провинциалистка и замръзваше пред фотообектива. Вече мислех, че започвам да разбирам какво бе онова необикновено нещо в нейното лице, за което говореше Айда, но пред камерата тя съвсем се вдървяваше.

„Айда и ние кълвем каквото ни попадне!“ — помислих си. Но, както се оказа, гледах на нещата само с просто око.

След около седмица Харукава дойде във фирмата. Срещнахме се с него в кафенето. Той вонеше на алкохол, лицето му бе както обикновено отпуснато и алчно, но очите му хвърляха остри отблясъци.

Едва седнал, той измъкна един дебел плик.

— Одобрявам момичето! — каза той, като се ухили и с опакото на ръката започна да търка очите си.

В плика имаше около стотина снимки. Айда ги заразглежда трескаво, но внимателно се взираше във всяка, сетне набързо ги раздели на две купчини. Когато остави и последната снимка, се усмихна блажено. Запали цигара и като посочи по-малката купчина, каза на Харукава:

— Ще стане, нали?

— Ще стане.

Лицето на Харукава се разпъна в широка усмивка.

— В обектива това момиче е истинска красавица. А иначе от такова обикновено лице просто нищо не можеш да измъкнеш.

Айда се засмя нервно и потри ръце:

— Има огромна уста. Като се засмее, цяла кифла можеш да напъхаш.

— Забавно девойче.

Изплези си, разбираш ли, езика и насмалко не си облиза носа! Шашардиса ме! Каза, че това й бил коронен номер.

Харукава поговори още малко с Айда, после двамата се разбраха за хонорара и фотографът си отиде. Като останахме сами, Айда ми подаде снимките и ме помоли да ги държа при себе си. Занесох ги в стаята си и след като ги разгледах, ги заключих в чекмеджето на бюрото си. За тези пробни снимки заплатихме една доста голяма сума от специалния фонд, но след това Айда не отвори дума нито за снимките, нито за Кьоко.

Дълго време не видях Харукава и Кьоко. Едва когато излезе поредният брой на месечното фото списание „Камера-ай“, всичко ми стана ясно. Харукава бе разработил фото тема за Кьоко. Редакторът я бе озаглавил „О, младост!“ с подзаглавие: „Един обикновен ден на едно обикновено момиче“. Истински литературен шедьовър на шест страници! Материалът предизвика възторжен отклик в седмичните списания. Откакто съществуваше, „Камера-ай“ не познаваше такъв успех. Когато видях репортажа, проумях, че Айда и Харукава са направили успешен пробив от нов тип. Фотообективът бе преобразил напълно Кьоко.

„О, младост!“ бе репортажът за живота на едно обикновено момиче. Следвайки я като същински детектив, Харукава бе показал един неин ден — от ранна утрин до късна вечер. Показал я бе от няколко страни — и скромното й съществуване, и нейната самота, мъничкото й тщеславие, незначителните й радости, бедност. Подбрал бе такива снимки, в които зад ярката индивидуалност на Кьоко се прокрадваше образът на многомилионната маса обикновени японски момичета. Текстът поясняваше, че за да се подберат дванадесет фотографии, Харукава е заснел 600 кадъра.

Както гласеше подзаглавието, Кьоко бе едно най-обикновено момиче. Такава като нея човек може да срещне в претъпканото метро, по оживените булеварди, в слънчевите градини на покривите на високите здания. Сладкиши рано следобед. Витрините на магазините за дрехи. Дългите опашки пред студията за запис на грамофонни плочи. Вечер — порция рамен в евтина закусвалня. Дъх на застояла вода в обществената баня. У дома — по-малкият брат, наметнат с одеяло, изобразява супермен. Това бе нейното малко и обикновено ежедневие.

— В службата си тя държи в един ъгъл малък аквариум и развъжда попови лъжички. И не от онези, дребните, а едни такива муцунести, като мехурестите риби. Тия, дето стават на жаби за ядене. Тя казва, че трябвало да се хранят със специална храна. Това е май единственото, което я отличава от другите момичета — отговаряше Харукава на репортерите, когато се опитваха да изтръгнат от него нещо сензационно в живота на Кьоко.

Едва след като разгледах материала в списанието, за първи път почувствувах особеното в лицето на Кьоко. Прекалено големите очи, прекалено голямата уста, гъстите вежди, вирнатият нос. Тя съвсем не можеше да се нарече красива, но на снимките тези именно недостатъци придаваха на лицето й живот, правеха го необикновено. Това бе имал пред вид Харукава, когато каза на Айда, че в обектива тя е хубавица.

Кьоко поразяваше и привличаше със своята удивителна непосредственост, свежест и жизненост. Макар че при пробните снимки бе тъй вдървена, след това пред обектива на Лайката тя се бе отърсила от притеснението, усмихваше се широко, като показваше пломбите си, движеше се непринудено. И разказваше за себе си много изразително. Как ли бе успял да я предразположи Харукава? Може би този плувнал в тлъстини човек, на когото само очите излъчваха живот, притежаваше невероятна способност да убеждава хората. Тъкмо на това бе сигурно разчитал Айда, когато заведе при него Кьоко. Разбрах колко примитивно бях наблюдавал момичето и сега не ми оставаше нищо друго, освен да се възхищавам от резултата.

Измина близо месец от пробните снимки. Междувременно бе излязъл онзи брой на „Камера-ай“, седмичните списания бяха откликнали в един глас, имаше коментари и във вестниците, но Айда се държеше така, сякаш това не го засягаше. Той се бе погрижил името му да не се появи като откривател на Кьоко. Харукава и момичето му обещаха да запазят тайната. Оттегли се и предпазливо зачака. Дори аз не можах да проумея замислите му: разработил своята стратегия, той просто изчакваше, а в последния момент разкри картите си и победи.

Всеки месец в нашата фирма се провежда съвещание на завеждащите отдели. От средата на юни се предвиждаха разпродажби на стоки и затова на поредното съвещание присъствуваха членовете на управителния съвет и представители на филиалите в провинцията. Планът за разпродажбите бе обсъден още преди три месеца, взети бяха принципни решения, подготовката бе започнала и на съвещанието трябваше да се доизяснят само някои подробности. Решени бяха основните въпроси — какви премии да се определят за бонбоните карамел „Му“, какви премиални карти да се сложат в кутиите. Освен това — какъв процент да се определи като допълнителна печалба за търговците на едро и на дребно. Помислено бе и за това, на какви курорти да бъдат поканени търговците като поощрение. Заводите вече осъществяваха новия режим на работа.

Всичко вървеше гладко, но оставаше един-единствен неразрешен проблем. Той се обсъждаше вече три месеца, многократно се повдигаше на различни съвещания, без да се стигне до някакво решение. Въпросът бе, кого да изберем за модел на нашата търговска марка — по време на разпродажбите той щеше да фигурира на рекламните плакати и във вестниците. Да реши това влизаше в задълженията на Айда, но всеки път, когато някой от директорите или началниците на отдели и завеждащи сектори предложеше млада певица или популярна звезда, той винаги отклоняваше кандидатурата, като изтъкваше, че знаменитостите са твърде „изтъркани от реклами“. Поради неговото упорство разговорите все стигаха до задънена улица. Оставаше само месец до започването на разпродажбите, а все още не бе изготвен нито един рекламен плакат.

Айда отхвърляше една след друга млади звезди, изпълнители на детски песни, джазови певици и други знаменитости, които се ползуваха с популярност особено сред децата. Предложен бе дори шампион по свободна борба, но Айда измъкна веднага един вестник с негова реклама на телевизори и електрически самобръсначки. А когато назоваваха името на някоя известна манекенка, той сърдито поклащаше глава.

— Не става. Тя е вече окупирана от една фирма за плодови сокове и от една за козметика.

С директорите Айда спори на осакски диалект. Това е негов своеобразен тактически ход. Щом започнат деловите преговори, той се прикрива зад щита на осакския диалект. Затова пък в разговор с младите дизайнери за творбите на Шан или Ройпин той никога не използува този свой диалект. С членовете на управителния съвет обаче тутакси прибягва до любимата си защитна мярка. Или например, ако от някоя радиокомпания ни предложат участие в програма, след като отправя няколко язвителни критически бележки, той намеква, че е готов да приеме, но при преговорите за цената започва да размахва сметките си, хили се и гръмогласно заявява на осакски диалект:

— Е, какво, а сега да се поразправяме, а?

Знаех, че щом заговори на този диалект, Айда ставаше особено опасен.

На онова поредно съвещание той отново действуваше на своя диалект. Разговорът се разгорещи и веднъж отхвърлените герои повторно биваха повиквани на сцената. Той обаче до един ги подлагаше на нож. И не защото въпросните знаменитости, щом става дума за пари, бяха твърде непридирчиви и рекламираха всякакви стоки, Айда доказваше, че те просто няма да привлекат повече клиентела. Според неговата теория, ако даден манекен се превърне от символ на марка червило в емблема на бонбони, в очите на купувачите ще се стопи разликата между едната и другата фирма производител, ще се намали силата на въздействието и на двете реклами — и в крайна сметка те просто взаимно ще се унищожат.

— Може и така да е, но, от друга страна, всяка звезда си има поклонници. Те именно първи ще съзрат рекламата и най-добре ще я запомнят. А поклонниците са огромно мнозинство, не можем да ги пренебрегваме, нали така?

Въпросът бе поставен от член на управителния съвет. Айда кимна и лицето му стана сериозно, но тонът не се промени. Той изказа възторг от високата оценка, която ръководството дава на поклонниците, но след това съкруши противника си, като каза, че според него поклонниците спирали поглед върху афиша само за да се полюбуват на своите кумири, а на това, какво рекламират — никакво внимание не обръщали.

— Ако „Самсон“ беше рекламна кинокомпания, разбирам, но…

Директорът присви вежди и потъна в мълчание.

Следобед в продължение на три часа Айда се сражаваше сам със звездите, като прибягваше до всевъзможни софизми и изкусни хитрости, с което ги унищожи напълно. С това той обработи почвата за появата на Кьоко. След тричасов двубой обвинителите бяха напълно объркани, изтощени и разстроени. Началниците на отдели и завеждащите секции вече дремеха в задимената зала под лъчите на майското слънце.

— … С други думи, искаш да кажеш, че трябва да бъде някаква нова, никому неизвестна фигура, така ли? — попита един от директорите, отказвайки се от по-нататъшна борба. А Айда, убеден в пълната си победа над противника, отстъпи галантно.

— Да-а, това би било разумно… Някакъв изход все пак…

Отгатнал смисъла на тези негови маневри, един от директорите се подсмихна:

— Хайде, стига, казвай бързо какво си намислил. Толкова време загубихме.

Когато видях, че Айда измъква бавно от папката си „Камера ай“ и едно седмично списание, аз отидох в отдела и взех от бюрото си плика с пробните снимки на Кьоко. Айда стоеше с гръб към огрения от слънцето прозорец и изпъчил гърди, оглеждаше победоносно присъствуващите. Един от директорите, като зърна лицето на Кьоко на снимките, каза именно това, което и всички ние — Айда, Харукава и аз, смътно бяхме почувствували, но не можехме да изразим:

— Какво девойче! Същински дявол!

Двете списания минаваха от ръка на ръка — от членовете на управителния съвет към началниците на отдели, от началниците на отдели към завеждащите секции, а от тях — към шефовете на филиалите в провинцията. Някои дори не поглеждаха фотокомпозицията „О, младост!“, а се зачитаха жадно в седмичното списание. Там беше поместена критиката и отзвукът за репортажа, както и подробно за самата Кьоко. Наистина двама-трима от „обвинителите“ понечваха да възразят, но щом съзираха изражението на Айда, готов всеки момент да премине в настъпление на осакския си диалект, бързо-бързо отвръщаха поглед.

Сред настъпилото мълчание един от директорите попита:

— Никой ли още не се е докопал до това момиче?

Сякаш само това и чакаше Айда, грабна от ръцете ми плика със снимките и ги разпръсна върху голямата маса.

— Аз я открих!

И той обясни как е срещнал Кьоко, как я е завел за пробни снимки в ателието на Харукава. Добави, че е предупредил момичето да отказва всякакви ангажименти към други фирми, докато „Самсон“ официално не я покани да работи за тях.

С това приключиха всички спорове. Като едва прикриваше досадата си, един от директорите отклони поглед от Айда и изръмжа:

— Както и да е, нямаме повече време, така че…

Не стана дори дума за „за“ и „против“. Айда старателно бе унищожил всички останки от корабокрушението и след като се бе възползувал от единственото си оръжие — времето, бе поел върху себе си отговорността за съдбата на потъващите. Той им бе подхвърлил спасителния пояс — единственото, за което можеха да се уловят в този момент. Немислимо бе в рамките на един месец да се обходят театрите и снимачните площадки, за да се преговаря с разни звезди, да се определят хонорари, да се правят снимки и освен това да се отпечатат навреме рекламните плакати. Ето каква бе победата на Айда.

Веднага след съвещанието Айда телефонира на Харукава и го помоли да направи фотографиите за плаката, като договори деня и часа на снимките. Като приключи с Харукава, той позвъни на Кьоко, която работеше наблизо, и я покани да дойде с нас. Беше точно пет часът, работният ден свършваше и Кьоко се съгласи охотно. Двамата с Айда минахме да я вземем с колата. Когато Айда й каза, че фирмата ще сключи с нея договор и спомена хонорара, тя изпадна в силна възбуда и извика:

— Искам сенбей! (Курабии от оризово брашно.)

Искала да яде сенбей, завити в морски водорасли и полети със соев сос!

2

От няколко години ние се носим по течението и безспирно се борим с несигурността. Изразходваме огромни средства и усилия, но всичко е напразно. Докато в началото тревогата бе само смътно предчувствие или се изразяваше в колони от цифри, сега я усещаме като някакъв вътрешен орган. Думите, които си разменяме, са безжизнени и вяли.

Айда отказва да приема този мирис на гниеща плът и търси убежище в своите модели.

Какво става, не знам, но търговията с карамелени бонбони не върви. С това започва и свършва всичко. На членовете на ръководството, които издават безкомпромисни заповеди от своите тихи, уютни кабинети с охладителни инсталации, вероятно това признание не е по вкуса им. Тези самолюбиви старци навярно биха ни завлекли до прозореца, откъдето се вижда как от складовете излизат тежко натоварени камиони и как в сладкарските магазини непрестанно се тълпи народ. И една топла съсухрена ръка леко ще ни потупа по рамото, и един хриплив глас ще прошепне в ухото:

— Ето, виж, стоката върви. И е добре, но ти ще се постараеш още по-добре да се продава, нали? Необходимо е само старание и толкоз. Нямаш ли някоя хубава идейка, а?

Жалък глас с фалшиво благодушие. Старците се мъчат упорито да обърнат гръб на диаграмата за продажбите, която виси на стената.

Наистина, товарните камиони ежедневно откарват стока в града, а в сладкарските магазини не секва потокът от хора. Из градинките се търкалят празни кутии от бонбони. В неделните дни прахът в зоологическата градина има сладникав примес. Вечер младите момичета си лягат с книга и трескаво разгъват парафиновите обвивки на бонбоните. Една действителност, в която е примамливо да вярваме. Бонбоните се продават.

Върху бюрото ми обаче лежи едно листче с цифри: приходи и разходи. Достатъчно е само да го погледне човек, и всичко изчезва — и препълнените камиони, и потокът от хора, и сладникавият привкус на праха, и ръцете на младите момичета. Щом се отдръпна от прозореца, листчето започва да ми напомня плахо за скритата тревога. Вземам месечния бюлетин и продължавам с още една отсечка линията върху диаграмата на стената. Кривата продължава своя едва забележим спад. В тази линия е отразена действителността от последните няколко години. Дългата, силно начупена линия, веднъж достигнала най-високия връх, започва своя неудържим спад. Ние нито крачим по равнината, нито се изкачваме по полегат хълм. Има наистина тук-там и зигзаги по кривата, но като правило пътят се спуска стремително към бездната.

Ако се изчислят разходите за преоборудването на фабриките, за рекламата и заплатите на служителите и работниците, ако се изчисли процентът на чистата печалба и се сравни с тази крива, ще се изясни напълно колко тежко е състоянието на „Самсон“. И вече на човек няма да му се иска да се приближи до прозореца. Не тълпата на площада, а цифрите и кривата — на тях трябва само да се доверяваме.

В същност болен е не само „Самсон“. И „Аполон“, и „Херкулес“, пък и множеството средни и дребни производители са в същото положение. Истината е, че продажбата на карамелените бонбони не върви. Какво се бе променило във вкуса на децата?

Разработихме какви ли не теории. Първи се опитаха да разяснят положението търговските агенти. Тези сладкодумни рицари на капитализма, които бяха убедени, че благодарение на тях стоките се продават, успокояваха старците със своите изпълнени с жар измислици.

— Само този месец е така. Ами че през празничните дни валя дъжд и това обърна всичко. Какво чудно тогава, че стоката се залежа в складовете.

Но само да се оправи времето, и всичко ще бъде наред. Така мислят и търговците на едро, и големите фирми. Срещнах по време на една командировка един от „Аполон“. И той беше по-унил, но не се предаваше. „От дъжда е — казва, — само пълнежът в пирожките може да се разтопи, но не и ние. Мисля, че няма място за безпокойство“.

А за безпокойство имаше, разбира се, достатъчно основание. Ние работим в здание, построено по последна дума на архитектурата. Стените са боядисани в такива цветове, които по мнението на психолозите повишават максимално производителността на труда. Фабриките са напълно автоматизирани. През обедната почивка като средство за успокояване на нервната система се пуска валсова музика. И в тази модерна постановка ние сме принудени да отгадаваме какво ще ни сервира времето на следващия ден. За „Самсон“ метеорологичната станция е като маяк. Ако в празничните дни ще вали дъжд из цялата страна, огромни количества бонбони остават в складовете. А по-несъстоятелните родители си развързват кесията само в празнични дни. Докладите на търговските агенти бяха до известна степен верни. Тъй че старчоците клатеха глава и макар и неохотно, признаваха спада, изразен с езика на цифрите.

Само че това дело господне продължи и през следващите месеци, пък и нещата не се свеждаха само до дъжда. За да дадат обяснение за спада в цифрите, търговските агенти трябваше да търсят все нови и нови причини. Когато нямаше дъжд стачкуваха железниците; ако нямаше стачка — неочаквано потъваше някой туристически кораб, а в месеците, когато нито влаковете спираха, нито параходите потъваха, идваха природните бедствия — тайфуни, наводнения и големи пожари. Излизаше, че в тази малка островна страна все нещо пречеше на хората да ядат спокойно карамелени бонбони. След като се изчерпваха всички възможни бедствия, появяваше се някое ново, твърде оригинално обяснение: като например, че годината е особено плодородна, плодове има в изобилие, тъй че кое дете ще предпочете да яде карамел „Му“? А когато нямаше какво да измислят, търговските посредници твърдяха, че дребните търговци се възмущавали, задето ние им продаваме стоките по твърди цени, и ги заставяме да си изплащат полиците в четиридесетдневен срок. В това пък търговците виждаха гнета на крупния капитал. Всичко в общи линии беше близко до истината. И все пак нито едно от тези обяснения не биваше да се смята за абсолютно изчерпателно.

От друга страна, в производствения отдел, където основно внимание трябва да се обръща на вкуса на тълпата, даваха съвсем други обяснения. Отделът втълпяваше усърдно на старчоците, че времената са се променили. От края на Мейджи и през първите години на Гайшо карамелените бонбони са били екзотичен продукт. Японците, още не успели да вкусят европейската цивилизация, твърде охотно купували тази смес от масло, мляко, петмез и есенции. Освен това насърчителната реклама „Вкусно, хранително, здравословно“ правела силно впечатление на простодушните островитяни, които дотогава познавали само вкуса на националните нишестени сладкиши. Оригиналното хрумване да се подкрепи рекламата на сладкарските изделия с принципите на науката за храненето принадлежеше на „Аполон“. Като видяха нейното въздействие, другите фирми я последваха и си присвоиха символични названия — „Самсон“, „Херкулес“. А бедните японци в стремежа си да превъзмогнат комплекса по отношение на своята физика търсеха във всяка храна преди всичко хранителните й качества. С това започна бумът на карамелените бонбони. Макар че се налагаше да делят помежду си сравнително малкия пазар, всяка една от трите фирми се радваше на небивал успех.

Вкусът, който тези великани наложиха на широките маси, премина впоследствие през различни етапи и реализация. Последваха шоколадите, бисквитите, разните там бонбони и захарни плодове. Така във владенията на соевата паста и туршията от репички с гръм и овации нахлу блаженството на средния европеец. Но скоро тази екзотика се превърна в ежедневие, инерцията спадна. Кълновете на кризата се криеха в навика. Вкусът на тълпата се променя бавно, но решително. Имаше един междинен период по време на продължителната война, но след нея последва нов бум, макар тълпата да ни бе вече изпреварила със своя вкус. В първите следвоенни години хората се нахвърляха на карамелените бонбони било за да утолят глада си за сладко, или да се отдадат на сантиментални спомени за мирното време. Но ето че животът навлезе в обичайното си русло и карамелените бонбони загубиха своето очарование. Нашето производство вече не привличаше купувачите, карамелите им бяха омръзнали. Тъкмо тогава кривата в диаграмата отбеляза своя връх, след което започна бавно да пада.

Хората обаче имат примитивен и твърде печален инстинкт да подражават. Именно благодарение на този инстинкт ние за известен период от време успяхме да си възвърнем благоразположението на масите. Пуснахме в продажба дъвка точно такава, каквато дъвчеха победителите във войната. Но приходите бяха съвсем незначителни. Трябваше да се измислят нови концепции и дразнители.

Лабораториите започнаха да разработват нови вкусови вещества и създадоха опитни образци, някои от които бяха пуснати в продажба, като например бадемови карамели — ех, че екзотика, или пък дъвка, с пепсин — в тон с принципите на науката за храненето, бонбони с противоензимни вещества за укрепване на венците и двупластови сладко-солени бонбони, които отговаряха на традиционния вкус на японците към сладкото. С помощта на всевъзможни средства всички фирми атакуваха усърдно вкусовите усещания на купувача, но нито едно от тях нямаше широк успех. И старчоците въздишаха тежко сред гората от бутилчици с подправки и есенции.

По време на войната и трите фирми пуснаха галета, пакети висококалорийни хранителни продукти за армията и бежанците. В края на войната фабриките на „Самсон“, „Аполон“ и „Херкулес“ бяха разрушени, производството им западна, но в същност това само ускори прехода към масовото производство. Построени бяха нови фабрики с модерно оборудване. Бяха включени в действие автоматизирани смесители, заклокочиха котли, задишаха огромните пещи. Машините бълваха по шестстотин и петдесет карамела в минута, по един тон бисквити на час, по шест тона дропс дневно. Този поток ни понесе в своя вихър. А когато бумът свърши и настъпи известно равновесие, ние не можехме да се успокоим. Потокът ни носеше все по-нататък, макар и да се усещаха признаците на спада.

Отделът за пласмент бе обхванат от нервна треска, производствените звена се задъхваха от огромно напрежение, рекламният отдел изпадна в истерия. Ние се озовахме изправени пред една затворена врата, от която нямахме ключ. Фирмата започна да организира една след друга разпродажби на карамели. През последните няколко години сладкарските магазини привличаха малчуганите не с аромата на бонбоните, а с въздушните пистолети-играчки, с осеммилиметрови кинокамери и фотоапарати. Или с велосипедите, аквариумите с тропически рибки, велурените облекла и комплектите за бейзбол. Така великаните се превръщаха в дребни търговци.

Не може да се каже, че всички тези идеи се оказаха напълно безплодни. Някои донесоха облаги, други — не. След всяко ново капиталовложение кривата на диаграмата се начупваше и предизвикваше нервни конвулсии. Търговските посредници ту ликуваха, ту се ядосваха и пъшкаха. Често се случваше „Самсон“ да спечели преднина, като оставяше далеч зад себе си другите две фирми. Но разпродажбите все пак бяха само временно раздвижване на търсенето. Нещо като наркотик — след като престане да действува един дразнител, трябва да се търси незабавно друг, още по-силен. И великаните водеха отчаяна борба, поставяха в кутиите с карамелени бонбони все повече билетчета с печалби, събуждаха нови и нови мечти.

Колко средства и сили се хвърлиха! Колко пречки се измислиха срещу противника! И колко лъчезарни сънища и мечти се оказаха разбити на прах! След всяко подобно сражение милиони малчугани по градове и села оставаха обезверени, с пръст в уста, с измамени надежди, след като не получаваха обещаните печалби. А от тихите, уютни кабинети се чуваше една и съща команда: „Увеличавайте продажбите!“

Не, това вече не беше реклама, а някаква изпълнена с противоречия бъркотия, която ни струваше чудовищни средства.

Между другото всичко това не ни пречеше да осъзнаем собственото си поведение. Има и такъв пример. Това се бе случило по време на войната. На една от автострадите в щата Тенеси висели три огромни табла. На първото от тях били изобразени две магарета, завързани с общо въже, които се опитват да се приближат към купа сено. Всяко се дърпа в различна посока, така че животните не могат да се доближат до сеното. На второто табло магаретата откриват, че трябва да обединят силите и да се движат едно до друго. Така най-после стигат до сеното. На третото табло магаретата стоят доволно пред купата сено.

Това бе всичко. Няма обяснения, няма наставления. Но смисълът на таблата е ясен за всеки — необходимост от съвместни усилия по време на война. Сартр не е експерт по рекламата, но след като видял таблата, веднага схванал един по-дълбок смисъл и се оказал прав.

„Всеки, който види тези табла — казал той, — трябва сам да си направи извод. Когато схване смисъла на изображенията, ще му се стори, че именно той е открил тази истина и така ще се окаже наполовина убеден.“

Американците имат гениалната способност да улавят психиката на широките маси. Те считат, че рекламата трябва да въздействува преди всичко на подсъзнанието. Безспорно в периоди на подем и ние си позволяваме да се придържаме към подобна тактика. Айда караше своите дизайнери и редактори да рекламират само приятния вкус на карамелените бонбони. Той не се натрапва, не моли, не принуждава купувача. Рекламира не продукцията, а усещането. Знае се, че купувачът изпитва дълбоко недоверие към рекламата. Той не може да търпи да го принуждават да направи нещо. Тъкмо затова след войната, когато хората още блуждаеха из развалините, ние раздавахме щедро утехата, която им носеха нашите карамелени бонбони. Като идваха в сладкарските магазини, майките се опиваха от насладата сами, по свой вкус да избират стоката. И ако в такива моменти в тъмните глъбини на подсъзнанието им изплуваше ясният образ на рекламата на „Самсон“, а не на „Аполон“ или на „Херкулес“, тогава нашата цел бе постигната. Така смятаха всички, включително и Айда. Именно по това време художниците на „Самсон“ създадоха своите най-добри рекламни плакати. А нашите старчоци можеха спокойно да гледат кривата — една чудесна дълга траектория, наподобяваща полета на топката при игра на голф.

Разбира се, оптимизъм е възможен само в мирно време. Поне що се отнася до нашата фирма. Но щом се появиха първите признаци на депресията, ние мигом паднахме до равнището на дребни провокатори. За това говори и внушителният куп от младежки списания, разхвърляни върху бюрото ми. Ние затъвахме в мътното и лугаво блато на конкуренцията, особено по време на разпродажбите. Това оказваше вредно въздействие върху децата и младежите и предизвикваше бурния протест на родителските комитети и женските организации. Но ето че в края на миналата година представители на „Аполон“, „Самсон“ и „Херкулес“ се събраха на съвещание и се споразумяха да се въздържат от разпродажби. Не мина обаче и месец и плъзнаха тревожни слухове. Джентълменското споразумение бе нарушено. А на мен отново ми бе наредено да фабрикувам неосъществими мечти за малчуганите.

През февруари започнах да правя проучвания. Прегледах всички детски списания и книги. Като се започне от комиксите и се стигне до биографиите на разните знаменити личности, аз ги проанализирах и си направих съответните заключения за техния характер. Дори съставих таблици. След това започнах, да ходя по увеселителни паркове, мултипликационни филми, изложби на детски книги, бродех по пустеещи земи, където играеха деца. С други думи, от сутрин до вечер наблюдавах заниманията им, вслушвах се в гласовете им, опитвах се да разбера от какво най-много се увличат. Макар и фирмата да бе изпаднала в истерия, аз исках, доколкото е възможно, да реализирам своите сили. Нямах особена интуиция, нито пък ме биваше по спекулациите и хората. За да проверя своите непосредствени впечатления, наложи се да избера и проуча няколко големи и няколко по-малки града. Изучих вкусовете и интересите на децата буквално от игла до конец. На информационните бюра и филиалите в провинцията бяха заплатени огромни суми и аз събрах богати сведения и диаграми, които даваха представа за различни страни от живота на малчуганите. Необикновено внимателната подготовка за поредната операция говореше красноречиво за безизходната криза, пред която бяхме изправени. Докато се ровех в детските книжки от рода на „Човекът от гама-лъчи“, „Хидроармия“, „Кен-чан в джунглата“ и др., Айда летеше по магазините за играчки и сувенири. Не след дълго рекламният отдел се превърна в склад за играчки. По стените висяха кобури, въздушни револвери, непробиваеми шлемове, а по пода се разхождаше радиоуправляем робот и бръмчеше автомобил с дистанционно управление. По масите лежаха внушителни модели на параходи и аквариуми за тропически рибки. Щом купеше някоя нова играчка, Айда най-старателно я разглобяваше и отново я сглобяваше. Понякога така се увличаше от заниманията си с автомобилите с дистанционно управление, че лазеше по пода и едва не си претъркваше носа о килима.

Той изпадаше в особен възторг от американските револвери-играчки — те бяха досущ като истински — такива едни тежки, с кокалена дръжка, на която са гравирани шпори. Натискаш спусъка и барабанът започва да се върти. Само дето не изскачат патрони. Айда му нареждаше:

— А дулото я виж само колко е дълго! Това е то! Отлично направено! Веднага се вижда, че възрастните са се постарали за децата, не са пожалили сили. Все пак една такава печалба се пада на един от милион или от петстотин хиляди. Наистина си заслужава да се направи нещо подобно за децата!

Но това не означаваше, че Айда се е спрял именно на каубойските играчки. На мен той поверяваше проучването на цифровите данни, а самият купуваше от книжарниците всички възможни чуждестранни научно-популярни и научнофантастични книги, абсолютно всички комикси. Той, разбира се, не ги четеше, само изрязваше снимките и илюстрациите. Рисунки с космическа тематика той подбираше и от японските списания за юноши. Айда не пропускаше нито един филм за космоса и обезателно го гледаше в деня на премиерата. А ако все пак изпуснеше някой филм, откриваше и най-затънтеното кино, където го прожектираха.

Вече се досещах какво бе замислил; да измайстори космически скафандър. В японските магазини все още нямаше такива скафандри. В дебелия бележник на Айда, който той особено ценеше, се бяха появили чудновати рисунки на скафандри за междупланетни полети.

Ако по-късно в случая с никому неизвестната и не особено красива Кьоко Айда постигна своето с помощта на ловки маневри, то сега той водеше срещу членовете на управителния съвет съвършено открита и целенасочена атака. На съвещанието той се яви въоръжен с факти и цифри. Наистина тогава имаше достатъчно време. Това стана около месец, преди да открие Кьоко. На същото онова съвещание аз не получих право на глас. Само докладвах данните, които бях събрал. На базата на тези съвещания Айда поведе нашия безкомпасен кораб към своята цел. Въпреки че с него работехме в един отдел, той нищо не ми казваше предварително. Очевидно защото бе напълно уверен в успеха на своите маневри.

На съвещанието аз изложих резултатите от направеното проучване: кои детски програми на радиото и телевизията привличат най-голяма аудитория, какви разкази и повести заемат основно място в списанията за деца и юноши, кои филми се ползуват с най-голям успех и кои аспекти от живота най-много вълнуват децата. Освен това пред старчоците представих любимите герои на децата от пещери и клисури, от космодруми и далечни светове, събрах пред тях всички техни супермени и кумири. Когато приключих доклада си, се посипаха предложения и въпроси — какво именно да се подбере като печалба към кутиите с лакомства. Дирекционният съвет на фирмата се превърна в същинска комисия за оценка на детски играчки. Един от членовете на управителния съвет, който беше запалянко по бейзбол, предложи бейзболен костюм. Друг пък, привърженик на точните науки, се изказа в полза на микроскопите. Трети — страстен рибар, смяташе риболовния комплект за най-добра премия. А един от тях, който изпитваше ужас от женските организации, предложи да се договорим с някое детско издателство и като премия да се определи детска енциклопедия. Нито едно от предложенията обаче не отговаряше на всички изисквания едновременно: да бъде оригинално, ново, сензационно и напълно безвредно. Айда слушаше спокойно спора между директорите и изчакваше търпеливо да се уморят. От моя доклад той бе разбрал, че идеята му се потвърждава, и сега беше напълно спокоен.

Когато накрая пожелаха да чуят и неговото мнение, той стана и предаде на членовете на управителния съвет няколко бележника. Обясни им особеностите на космическия скафандър и ме помоли още веднъж да разкажа с какъв успех се ползува сред децата космическата фантастика. Аз отново се разрових из папките си и повторих какъв процент заемат между планетните пътешествия в детските вестници и списания, в програмите на радиото и телевизията. Мълчанието на старчоците можеше да се приеме като признак на съгласие.

За американските деца космическият шлем и космическото оръжие бяха обичайни играчки. Но японските малчугани ги познаваха само от комиксите. Залогът за успех се криеше в това, че бяха нещо ново. Освен това вестникарските тръстове се готвеха да организират изложба по космонавтика и замисляха кампания за разширяване на познанията за изкуствените спътници и ракетите. Очакваше се да бъде пуснат по екраните филмът на Дисней за космоса. Ако „Самсон“ установеше сътрудничество с вестниците и кинотеатрите, разходите по рекламата щяха чувствително да се съкратят, а резултатите да бъдат много по-значителни. А срещу твърдението, че подобни премии събуждат у децата меркантилност и влияят вредно върху детската психика и развиват авантюризъм, можеше да се действува, като се увеличи броят на по-обикновените награди, да речем, билети за изложби по космонавтика или за планетариуми. Освен това на всеки три месеца в периода на разпродажбите можеше вместо реклами да се поместват във вестниците и списанията научнофантастични разкази. Вероятно родителите биха се отнесли съвсем доброжелателно към това. А ако се установи и сътрудничество между учени и писатели, би могло да се роди нещо, което да бъде и научно издържано, и интересно за четене… Ето до това в общи линии се свеждаха доводите на Айда.

— Да… Е, това е… може би на пръв поглед моята концепция да изглежда ексцентрична, но кой знае дали няма да се окаже благонадеждна и да оправдае очакванията…

След това изпълнено с недомлъвки изказване Айда се върна на мястото си. „Традиционният му подход“ — помислих си аз. Сякаш не беше стопроцентово уверен в собственото си предложение и в последния момент търсеше подкрепата на другите. Добре измислено. Той си бе казал думата, но не бе отсъдил категорично. Отговорността щеше в крайна сметка да падне върху тези, които щяха да одобрят предложението му. За себе си той винаги оставяше една вратичка — в случай, че впоследствие вечно мърморещите старчоци започнеха да търсят сметка за провала. Разбирах, че зад неговата димна завеса се криеше мощна отбранителна линия.

В началото директорите застанаха слисани от оригиналната идея и недоверчиво заразглеждаха раздадените им бележници, но поясненията на Айда и цифровите данни, които аз приведох за различните области, като че ги заинтригуваха. Най-после един от тях запита:

— А от какво се прави този шлем?

— От пластмаса. Струва ми се, че надувната форма ще бъде по-изгодна от вакуумната. Помолих да ми направят тук някои изчисления.

И Айда предаде на членовете на управителния съвет сметките, направени от фирмата за пластмасови изделия. Той дори разполагаше с изчисления от фирмите за играчки и готово облекло. Останах изумен от неговата съобразителност.

— Господин Айда, а помислили сте за някаква емблема върху този шлем?

— Да, от едната страна мисля да залепим човека от гама-лъчи от сп. „Шьонен гурафу“, а от другата — мистър Комет от сп. „Спейс фан“…

— А ако ги заменим с емблемата на нашата фирма?

Айда се почеса по тила и призна пропуска си.

Директорът, който беше задал този въпрос, добави:

— Разбираш ли, нещо тук ме смущава. Да не се подведем по това, че щом американските деца се възхищават от тези неща, и нашите малчугани ще започнат също да се прехласват. Как мислиш, а?

Този въпрос обаче бе моментално заглушен от гласовете на останалите, които вече бяха убедени от цифрите, потвърждаващи интереса на децата към всичко, свързано с космоса. И все пак въпросът отекна тревожно в душата ми.

Проектът на Айда бе обсъден с всички подробности. Наистина, решение все още не бе взето, но, така или иначе, положението се изясни. Договорено бе да се установи връзка с уредниците на космическата изложба, с кинотеатрите, където ще се покаже новият филм на Дисней, и с вестниците, които ще отпечатат научнофантастични разкази, а след седмица да се проведе още едно съвещание и да се вземе окончателно решение.

С това в същност се отменяше джентълменското споразумение между трите фирми. Още същата вечер узнах, че „Аполон“ и „Херкулес“ също не са устояли на съблазнението и решили в средата на юни да организират разпродажба. Тази информация получихме от секретаря на един от нашите директори. Айда ми подаде бюлетина и се пльосна на въртящия се стол.

В бюлетина се излагаха накратко плановете на „Аполон“ и „Херкулес“, за които досега нищо не бе известно. Не знам как бе изтекла информацията, но фактът си оставаше факт. А може би и нашите конкуренти вече знаеха за днешното съвещание. Във всеки случай бяхме приключили с дипломатическата вежливост и лицемерие. Прочетох бюлетина. Всички мислеха само за едно: премиите. „Херкулес“ след дълго и изтощително учудване най-после бе измислил: да се подмамят децата с животни. Като основна премия фигурираше джобна маймунка, мармот, катеричка. Не се учудих. В животните имаше нещо много привлекателно, а разликата между тях и нашите космически скафандри беше във фантазията и реалността. Очевидно и двете идеи бяха родени от отчаянието.

Но след като погледнах проекта на „Аполон“, аз се стреснах. Просто не повярвах на очите си. Върху листа беше изписан само един ред:

„Голямата награда — стипендия за цял курс на обучение от началното училище до университета.“

Вдигнах глава. Айда мълчеше и си играеше с един модел на самолет. Гледах го право в тила, но той не се обърна. „Ех, сбърка ти!“ — помислих си аз. Мълчанието му изразяваше болка и мъка. Замисълът на „Аполон“ наистина бе гениален — защо да се хващаме с децата, когато можем да се обърнем непосредствено към родителите? „Аполон“ бе стрелял право в целта. А ние, слепите идиоти, преследвахме детските мечти! Не бе ли това удар право в сърцето на „Самсон“?

— Съсипаха ни! — казах на Айда, като му върнах бюлетина.

Той запали цигара, всмукна дълбоко и поклати глава. Въздъхнах и погледнах тъмнеещите прозорци. Стъклата трепереха от вечерния шум, който идеше от площада пред гарата. Борбата, не ще и дума, щеше да бъде тежка. Твърде често бяхме спекулирали с наградите — те така и никому не се падаха. Купувачите вече не ни вярваха. И деца, и родители се бяха отчаяли от безплодни мечти. Сигурно и на примамливото обявление на „Аполон“ нямаше да се учудят. Но когато децата им захленчеха за карамелени бонбони, те щяха да сравнят обещанията на трите фирми и макар и със скептична усмивка, да ги поведат към магазина на „Аполон“. Пък дори децата да не хленчеха за бонбони, майките, все едно, щяха да отскочат незабелязано до магазина още веднъж — проектът на „Аполон“ бе толкова убедителен.

Като продължаваше навъсено да мълчи, Айда намаза с лепило емблемата на реактивния самолет, залепи я върху крилото и дълго разглежда гънките.

— Президентът на „Аполон“ не беше ли християнин — казах аз. — Едно време той май забранил да се произвеждат един вид бонбони с уиски и сладкиши с ром. Не ви ли се струва, че това сега е негова идея?

Като примижа от цигарения дим, Айда отметна глава и категорично отхвърли предположението ми.

— Не е така. Просто бонбоните с уиски не се търсят толкова, колкото карамелите. Затова ги спряха от производство. Това е всичко.

Най-после Айда се откъсна от своя модел и вдигна глава. Отпусна рамене. Очите му бяха уморени. Нямаше я напористостта и дързостта от следобедното съвещание. С напълно променен глас той промърмори:

— Да-а, съсипаха ни, наистина. Имат там умни момчета.

Той прокара пръсти през посребрелите си коси, а бръчките около очите му се разсякоха от горчива усмивка.

Стояхме известно време така и мълчаливо пушехме. В стаята отекваха стъпките от неспирния поток на пешеходци по площада. Бръмчаха коли. Изсвирваха влакове.

— Ясно-о, изпревариха ни, макар и само на крачка — обадих се аз, — но разликата е все пак твърде незначителна. Нали в края на краищата наградата е само една.

Айда само вдигна уморено глава. Погледна ме проницателно, сякаш търсеше в очите ми истината.

— Съвсем естествено. Да не сме просветителска организация — рязко отсече той. Стана, хвърли цигарата си на пода и я смачка с крак. Изведнъж се опомни, изпъна бързо гръб, изправи рамене. Възвърнал си бе напълно фигурата.

— Такива са правилата на играта! — каза той, отново изпълнен с енергия. Думите му бяха ледени като стоманен меч, а върху лицето му се разливаше спокойна усмивка.

Въздействието на рекламния плакат ние наричаме „оптическа измама“. Но сетивата на хората бяха вече притъпени от цвета, гласа и словото на рекламата. Кожата им бе загрубяла от умора и понякога не можеш да я пробиеш. Като че боледуваха от елефантиазис. И все пак бяха удивително чувствителни, както при токсични симптоми. Неприятното отхвърляха по рефлекторен път. Шаблонното не приемаха. Ние трябваше да се борим с тяхната визуална възприемчивост. За да привлечем погледа им, затъпял от всевъзможните дразнители, но и язвителен, необходимо бе нещо свежо, изключително сензационно.

През целия дългогодишен период на непосилен труд нито една наша реклама не бе предизвиквала такава силна реакция, както сегашният плакат. Айда ходеше всеки ден в завода за пластмасови изделия и накрая получи най-хубавия космически шлем, който бе възможно да се произведе при днешната техника. Той извика Кьоко, нахлузи го на главата й и й нареди да се усмихне така, че да се открият зъбите й. Харукава направи снимките. Айда създаде плакат, който противоречеше на всякакви общоприети норми на рекламата, и събра всички овации. Първо, рекламата оборваше теорията, че сладкото разваля зъбите. Второ, Кьоко не беше нито красавица, нито популярна звезда. Трето, една момчешка играчка се демонстрираше от момиче. А отгоре на всичко Айда използуваше снимка за търговски цели, в която нищо не бе променено. Между впрочем не го бе домързяло да подготви точно такава снимка, където вместо Кьоко бе заснет известен млад актьор. Разбира се, това се пазеше в тайна. Айда просто се беше застраховал в случай, че Кьоко се провали. Но резервната така и не ни потрябва. Плакатът с Кьоко завоюва мигновено потресаваща популярност.

Хората проявяват интерес към човешкото лице. Във всяко лице има някаква драма, била тя малка или голяма, която действува на околните. Специфичният подход на Айда се състоеше в това, да подбере такова лице, чиито характерни черти особено отчетливо да се отразят в една снимка и да могат да се подсилят при умела композиция. И той беше последователен в своите търсения. От мига, в който бе съгледал през стъклото на витрината усмихнатото лице на Кьоко на фона на яркото слънце, той я бе преценил в три плана — възможностите на фотообектива, композиционното майсторство на Харукава и техническото несъвършенство на печата.

— Това лице ще се задържи независимо и от най-грубите грешки при типографското ретуширане — казваше Айда. — В същност, ако не беше Харукава, нищо нямаше да излезе, той го оживи. Колкото и да е дяволита Кьоко, само с усмивки нищо не става.

До ушите ни достигнаха най-разнородни отзиви за плаката с Кьоко, но общото във всички бе, че тя пленява със своята младост, свежест, поразителна изразителност, несравнимо обаяние. Това напълно съвпадаше с отклика, който бе предизвикал фоторепортажът „О, младост!“. Като гледаха Кьоко и недотам правилните й зъби, хората забравяха за вредата от карамелените бонбони. Тях преди всичко ги поразяваше жизнеността на нейното лице. Тя бе момиче от тълпата и на тази тълпа принадлежеше нейната усмивка, нейната младост и бедност. Тя бе убедителна именно с близостта си с тази тълпа. И още нещо. С помощта на Кьоко Айда съумя да убеди хората, че карамелите не са просто едно евтино лакомство, а нещо чудесно, което им е необходимо, един непресъхващ източник на радост. С помощта на новото зрително възприятие бе съживено притъпеното вкусово усещане. От стените на сладкарските магазини и станциите на метрото, в къщите и театрите, отвсякъде се усмихваше сияещото лице на Кьоко, излъчващо толкова искрен възторг и удивление, че всички неволно започваха да се усмихват.

Плакатът украси улиците месец след като се бе появил фотоматериалът „О, младост!“. Когато го видяха, редакторите на популярните модни списания веднага си спомниха за момичето, което развъждаше в своя аквариум попови лъжички. Наложи се Айда да отговаря на множество телефонни позвънявания. Заедно с Кьоко той обходи немалко редакции. Като последва неговия съвет, тя разпрати свои снимки с препоръка от Харукава в различни списания и фотоателиета. След три седмици тя вече нямаше защо да работи в своята фирма. Модните списания и големите модни къщи тичаха по следите й. Кьоко бе усвоила прекрасно този израз на лицето, който й бяха подсказали Айда и Харукава. За нея той се превърна във визитна картичка. Позите можеха да се сменят, но усмивката на радостно учудване оставаше неизменна. Нейният успех се оказа стабилен и на новото поприще, а това още веднъж потвърди, че не бяхме сбъркали в сметките си. По идея секретът се крие в това, доколко рекламата прониква в подсъзнанието на купувача. Но да се определи това е почти напълно невъзможно. Единствено можехме да анализираме реакцията на отделни хора, а после с помощта на статистиката да подходим от частното към общото и да считаме така получените изводи за достоверни.

Айда помагаше на Кьоко, без да щади сили.

Колкото повече нарастваше популярността й, толкова повече погледи щеше да привлече плакатът на нашата фирма. Айда си даваше сметка за силата на това мощно оръжие. При сключването на договора той й бе поставил тежки условия: да не служи като реклама не само за конкурентите в нашата област, но и за каквито и да било фирми от друг бранш. Като компенсация той й бе осигурил крупни суми. И охотно й бе позволил да участвува в демонстрации на модни облекла, да публикува свои снимки във вестници и списания. Сега лицето и гласът на Кьоко работеха за нас чрез всевъзможни посредници — радиото, телевизията, рекламните брошури. Силата на успеха й бе многократно проверена.

Кьоко отдавна бе вече забравила своите попови лъжички и износената си карирана чанта. Разделила се бе с протритите си панталони и разкривените сандалети. Дори си боядиса косата. Когато дъвчеше дъвка, тя вече не си спомняше за опаковъчния автомат в изложбената зала на нашата фирма. Бе далеч от гаровия площад, от безцеремонните мъжки лакти в претъпканото метро. Сега Кьоко шествуваше под лъчите на изкуствените слънца, на приглушените звуци на валса: атмосферата в демонстрационните зали бе наситена с тънък лиризъм, от полумрака изплуваха разширени женски зеници, едва доловим шепот, последван от гръмки аплодисменти. Кьоко се появяваше на подиума, огряна от ярка светлина, усмихваше се, вдишваше горещия прах, ходеше така, че след себе си вдигаше множество малки вихрушки. Кимваше леко и изчезваше. Името й беше на устата на всяко младо момиче. Повтаряха го навред — в канцеларии и кафенета, в магазини и ресторанти.

Вечерта, когато тя за първи път се появи като манекен, Айда беше зает и вместо него аз я заведох на вечеря. Докато пиехме кафето, тя започна да ми разказва за бъдещите си планове. Искала да се занимава с джаз. Трябва да й беше стара мечта, защото го повтори няколко пъти. Казах й, че за това е необходимо да знае английски език, тогава тя изяви желание да си купи речник и след като излязохме от ресторанта, ние се отправихме към една книжарница. По рафтовете бе пълно с всевъзможни речници — от джобни до огромни оксфордски издания, в разкошни кожени подвързии със златни щампи. Свалях от лавиците една по една книгите, разлиствах ги и обяснявах на Кьоко особеностите на всеки речник, като назовавах и цената. Тя мълчаливо гледаше тази планина от книги. Изведнъж вдигна към мен учуден поглед.

— А каква е разликата между англо-японския и японско-английския речник? — попита тя шепнешком, като ме гледаше с широко отворени очи.

Аз се слисах. Успях само да поставя обратно книгата, която държах.

— Ти какво си правила в училище? — попитах малко след като се окопитих.

Върху винаги сияещото й лице се появи мрачен израз.

— Не ми трябва никакъв речник! — тросна се тя, обърна ми гръб и изхвръкна от книжарницата. Докато се осъзная, тя изчезна в някакво такси.

С дълбока горчивина се замислих за мрака, в който живееха хората от нейното съсловие. А аз, оказва се, без да искам, изиграх предателска роля спрямо нея. Струваше ми се, че я бях препънал точно когато се опитваше да изплува на повърхността. Бедната Кьоко! В нейната отдалечаваща се фигура бях почувствувал как слабите й рамене се огъват от болка. Върнах речниците върху лавицата и купих един в джобен формат, за начинаещи. Английските думи в него бяха с японска транскрипция. След това влязох в един музикален магазин и подбрах комплект плочи със записи на уроци по английски език за начинаещи. Помолих продавача да ги опакова заедно с речника и да ги изпрати на адреса на Кьоко.

„Войната на разпродажбите“, която започна в началото на юни, се развихри така, както предполагахме. Вестниците крещяха в пристъп на диво ликуване. Фирмите се опитваха да прикрият своята мъчителна тревога под булото на бурен оптимизъм, но въпреки това се долавяше някаква хаплива пустота. Като пред входа на театър, където се играе несполучлива пиеса. Изведнъж пред очите на децата бе изникнал приказен свят, а майките и бащите, едновременно огорчени и слисани, наблюдаваха великаните, които се представяха за безкористни благодетели.

„Самсон“ бе наводнил вестниците с примамливи обявления. Голямата награда — космически скафандър. Първа награда — космически шлем и револвер. Втора награда — ракета, пълна с карамели. Трета награда — билет за планетариум или за филм на Дисней по желание. Всеки, който купи по време на разпродажбите кутийка карамели, може безплатно да посети изложбата по космонавтика. От своя страна „Херкулес“ поведе контраатаки, и то не без успех. Маймунка, катеричка, ангорско зайче, мармот — такъв бе редът на печалбите на „Херкулес“. Във всяка кутийка карамели — безплатен билет за детски театър, открит в един парк през периода на разпродажбите. В програмата им: „Доктор Дулитъл отива в Африка“, „Пчелата Мая“, „Книга за джунглата“ и други в този дух. Шансовете на двете фирми бяха примерно давани, следваха един и същи курс и всяка се стараеше да разбере слабото място на другата.

На техния фон гласът на „Аполон“ звучеше много по-убедително и сериозно. Те не степенуваха печалбите, просто обещаваха стипендии на десет деца с печеливши билети. Всичко беше поставено на много солидна основа — „Аполон“ беше учредил специален „Фонд за поощрение на образованието“ с правата на юридическо лице. Фондът се задължаваше да изплаща стипендиите ежемесечно. На всичко отгоре „Аполон“ заяви, че това не е временна кампания и в никакъв случай не е някаква авантюра. Фондът щял да действува постоянно, независимо от състоянието на работите на фирмата. Като узна тази новост, Айда само изскърца със зъби.

— Лицемери!

„Аполон“ не наводняваше вестниците с главозамайващи обявления и усмихнати лица. Ограничиха се да поместят само едно подробно съобщение, адресирано „До всички майки“. Фирмата гордо, дори с известна обида уверяваше и подчертаваше, че идеята няма нищо общо с разпродажбата, че „Аполон“ е в отлично финансово състояние и мисли единствено как да отвори за децата вратата към щастието.

Реакцията бе изумителна. Всевъзможни женски и религиозни организации, институти, благотворителни комитети обсипваха редакциите на вестниците и списанията с възторжени писма. Всички възхваляваха „Аполон“ в дитирамби. А „Самсон“ и „Херкулес“ бяха безпощадно изтласкани встрани. В техните лозунги обикновените домакини долавяха лекомислие, пошлост и непристойно бодър тон. Телата на двамата великани бяха покрити изцяло с кървави рани. „Аполон“ беше отместил всички много хитро — получи очакваната реакция от онези слоеве на обществото, от които я очакваше. Фирмата обработи не децата, а възрастните, защото не децата пишеха писма до вестниците. Бяхме напълно обезоръжени.

И все пак „Самсон“ и „Херкулес“, получили тежки травми още в самото начало на битката, упорито продължаваха борбата в това тресавище на истерията. По юнските улици вилнееше рекламата. Аз самият изоставих проучвателната си дейност и тичах нагоре-надолу, натоварен със задачи на рекламния отдел. От страниците на вестниците космическият скафандър полетя към небесата. Над паркове и зоологически градини се носеха огромни балони, а когато паднеше здрач, те светваха. В центъра на гаровия площад, точно пред зданието на „Самсон“, се издигаше своеобразна статуя. Айда нае един човек — жива реклама, нареди му да нахлузи космическия скафандър, да се покатери върху каменна платформа и да заеме позата на паметник. На входа на изложбата по космонавтика пътешествениците в бъдещето приветствуваха посетителите. По стените на зданията пробягваха блещукащи електрореклами. По радиоуредбата звучеше ликуващият глас на Кьоко. Пред сладкарските магазини дежуреха в рекламни автомобили с образци на печалбите. В неделните дни хеликоптери пускаха листовки — Кьоко се смееше, обляна от лъчите на слънцето; смееше се, цялата покрита в прах. Веднага се появи и неин конкурент. „Херкулес“ бе примамил шампион по борба. Тяхната ограниченост беше поразителна. Бяха родили идеята да го преобразят в древногръцки герой, който се перчи върху търговската им марка с подканващ надпис: „Питателно, вкусно, здравословно“. Борецът се появяваше на естрадата на летния театър в кожени сандали и гащета от леопардова кожа. В ръцете си въртеше малка маймунка. За да си изпросва аплодисменти, той слизаше от естрадата, тръгваше между редовете и раздаваше на малките зрители кутийки с карамели. Намазан от главата до петите със зехтин, борецът изглеждаше силен и блестеше като бронзова статуя. При най-малкото движение мускулите му се издуваха, жилите му потръпваха. За мен той беше превъплъщение на някаква лишена от смисъл груба сила. Въпреки галантността на жестовете му и широките усмивки в него имаше нещо диво и извратено. Хипертрофираното му здраве и сила отблъскваха не по-малко от уродливостта. На ярките лъчи на слънцето той изглеждаше жалък като изложен за продан роб. След като видях бореца и „Доктор Дулитъл отива в Африка“, аз се разходих из парка. Това бяха владенията на „Херкулес“. По пейките, върху таблата за съобщения, по павилиони и боклукчийски кофи, навсякъде се мъдреха обявления с името на Херкулес и търговската им марка. Никъде нито една усмивка на Кьоко. При всички входове и изходи бяха изложени клетки с птици и разни малки животинки, около които се тълпяха рояци деца. Същинска зоологическа градина! Поогледах се и видях разхвърляните по земята празни кутии от карамели, но нито един билет за печалба. Възпламенени от слънцето, изпоцапани, прашни, децата лудуваха наоколо. Косите им излъчваха миризмата на напечена слама.

Какво ли нямаше тук! И въртележки с дървени кончета, и езеро с лодки, и атракцион „Маймунски остров“, и гигантско виенско колело. На фона на купесто-дъждовните летни облаци цареше празнична атмосфера на веселие, която се възнасяше нагоре към небесата. Седнах край езерото с лодките. В знойната жега деца и възрастни търпеливо чакаха своя ред на дългата опашка. Две плоскодънни лодки стремглаво се спускаха към езерото от изкуствения хълм. Първата се управляваше от един младеж, а втората — от човек на средна възраст. Младежът привлече вниманието ми с настървението, с което си вършеше работата.

Когато лодката се спуснеше във водата, младежът, ловко боравейки с бамбуковия прът, я откарваше към брега, поставяше я върху специална платформа и я изтегляше на върха на хълма. Децата заемаха места, младежът напълваше две ведра с вода, поставяше ги на дъното на лодката, изправяше се. Изсвирваше оглушително със свирката си и лодката политаше надолу по релсите. А той се накланяше напред и изливаше водата от ведрата върху релсите. Скоростта бе невероятна. Вятърът свистеше, панталоните на младежа се надуваха и плющяха като знаме. В момента, когато лодката се спуснеше във водата, той подскачаше и вдигаше ведрата високо над главата си. Това движение той вероятно правеше, за да избегне трясъка. По-възрастният човек също подскачаше, но някак вяло, само колкото да избегне удара. Лодката едва се докосваше до водата и той изтощено отблъскваше бамбуковите пръти, като я подкарваше към брега. А младежът пружинираше с крака като донски казак. Той отскачаше и с ведрата, и с бамбуковите пръти. От време на време шумно пляскаше с ръце. Дори се опитваше по няколко пъти да удря крак о крак. Зрителите не му ръкопляскаха, но това никак не го смущаваше. Всеки път той повтаряше старателно триковете си.

Усърдието му ме трогна. Младежът нямаше животинската сила на бореца, нито силните му мускули. Движенията му се отличаваха с точност и чистота. Може би познаваше децата по-добре от шампиона по борба и им служеше не заради парите, а защото това му доставяше удоволствие. Вечер, когато тази атракция приключеше и децата си отиваха колегите му вероятно се надсмиваха над усърдията му, но той едва ли се дразнеше. На другия ден пак грабваше бамбуковите весла и се изкачваше по изкуствения хълм. Методът му бе примитивен, но правилен. Не му ръкопляскаха, но затова пък в дълбините на детската памет, ведно с летящите лодки и проблясващата като дъга вода, имаше отредено място и за него. Ние с Айда може би се стараехме не по-малко от него, но дали усилията ни имаха някакъв смисъл? Бяхме смазани от многогодишна умора. Тъкмо затова останах възхитен от жизнеността и чистотата на неговите движения. Тръгнах си, а тези мисли продължаваха да ме вълнуват още дълго.

Айда все повече капваше. Сутрин идваше уморен на работа. Под очите му се появиха същите сенки като на Харукава. Сенките постепенно се превърнаха в бръчки, а после — в тъмни торбички, като дълбоки рани. Силите, които го преизпълваха по време на борбата с Кьоко, сега лека-полека пресъхваха. Той се претоварваше с работа. Понякога дори нямаше време да закрепи някое колело на започнат модел. Всеки ден ходеше на изложбата по космонавтика, направляваше механизма на рекламата, изучаваше основно всяка маневра на „Аполон“ и „Херкулес“ и обмисляше контрастратегия. Налагаше се освен това да преглежда всички снимки и текстове, да обсъжда с художниците и дизайнерите проектите за плакати, а вечер — да гледа телевизия и да слуша радио, за да може да прецени и по-пълно да използува всички възможности на Кьоко. В приемната ни от сутрин до вечер се тълпяха сътрудници на различни вестници и списания, които настървено предлагаха да ни продадат място по страниците си за реклама, Айда преговаряше с всеки на своя осакски диалект; увещаваше и заплашваше, правеше се на глупак и в края на краищата постигаше своето. Като изтощено се облягаше върху облегалката на креслото, той слушаше как те полуласкателно, полуискрено се възхищаваха от плаката с Кьоко, възхваляваха поразителната наблюдателност на Айда. Но само секунди след като приключваха, той ги пронизваше като с ледена кама.

— Да не съм ви някакъв прост снимач! — отрязваше ги той презрително.

Разбира се, това ставаше само след като всичко бе договорено и сделката сключена. А дотогава бе просто противно да го наблюдава човек. За да намали цената, той се умилкваше и угодничеше, цял сияеше, а от очите му като лъчи се пръскаха приветливи малки бръчици.

— Е, радвам се, отдавна чаках да чуя всичко това. Не можете да си представите колко ме успокоихте — казваше той, надигаше бавно натежалото си от умора тяло и като едва не прегръщаше смаяния си събеседник, потупваше го по рамото, поглаждаше ръката му. Едва ли този евтин макиавелизъм е най-действеният метод при сключване на сделки. Но ако съдим по резултатите, Айда винаги довеждаше преговорите до благоприятен край и на удивително ниска цена закупуваше място за (реклама) във вестниците или време (за предаване) по радиото. Впрочем трудно може да се каже доколко това зависеше от неговата ловкост. Всички те — и вестниците, и списанията, и радиокомпаниите — се изтощаваха от мелницата на крупните телевизионни компании, от приближаващата всеобща депресия и летния застой. Тъкмо затова пред Айда всички те проливаха горчиви сълзи. Разбира се, той се стараеше да използува течения от този род. В противен случай моментално би затънал във водовъртежа.

Изтощен бе не само Айда. От самото начало на разпродажбите и в заводите, и в канцелариите хората бяха претоварени с работа, редяха се един след друг дни на извънреден труд. Сега старчоците вече признаваха, че положението е безизходно, и сключваха с профсъюзите временни споразумения, за да ги задължат за извънредния и нощен труд в рамките на допустимото според трудовото законодателство. В заводите работниците припадаха, в канцелариите счетоводителите на фирмата капваха от умора като подкосени при електронноизчислителните машини, търговските посредници въртяха кормилото на моторолера в обратна посока и си чупеха ребрата. В амбулаториите все повече пациенти търсеха нещо успокояващо кръвната система, а анализът на кръвта им будеше тревога у лекарите. В името на мечтите на своите деца възрастните се лишаваха от съня си.

Веднъж, когато вървях по улицата, преживях нещо страшно. Връщах се от редакцията на едно юношеско списание, където се бяха съгласили да отпечатат някакъв научнофантастичен разказ. Пресичах трамвайната линия, но неочаквано светофарът светна червено и аз застанах на пресечката. Бях много уморен, краката ми тежаха, гърлото ми пресъхваше, лицето ми бе напластено с прах.

Беше топла вечер. Над улиците заедно с бензиновите пари се разстилаше сивкав здрач.

Автомобили — поток от метал и стъкло с най-разнообразни форми, се носеха с грохот в бурна надпревара. Изведнъж, неизвестно откъде върху паважа се появи една шапка. Вятърът я подхвана и тя се затъркаля между колите, като умело лавираше между колелата им. После долетя близо до мен. Не можех да откъсна очи от нея. Стори ми се като живо същество — меко, леко, с удивително свежа кожа. Беше съвсем нова, светлосива шапка без никаква гънчица. Отделяше се рязко на фона на мръсотията, а и бензина — сякаш събрала в себе си последните отблясъци на светлината. Но ето че съвсем близо до мен профуча кола. Колелата й безжалостно сплескаха шапката. Нещо в мен като че се скъса. Колата отлетя и за мен върху паважа остана само един мръсен, смачкан предмет… Огледах се наоколо. В сгъстяващия се здрач хората вървяха забързано, сякаш нищо не се бе случило. Сред шумната тълпа се чувствувах като на необитаем остров. Бях потресен. Защо шапката не изкрещя? Защо не рукна кръв и не се чу хрущене на счупени кости? Защо колата не удари спирачки, не дотичаха полицаи? А се бе случило нещо ужасно. Прониза ме остра болка, като че собственото ми тяло се бе оказало под колелата. Изнемогвах. После болката започна да се изпарява и постепенно ме напусна, разтопявайки се в мрака. Вечерните улици бяха прашни, шумни, излъчваха хлад. Вървях към площада, а около мен прелитаха хора, автомобили, здания, паметници. Едва тогава разбрах, че нямам сили да преодолея смазващата ме умора.

Случи се нещо, което отчасти измени хода на събитията, макар да не ни избави от непосилния товар: един от великаните се оттегли от полесражението. Нашият най-хитър конкурент „Аполон“ съвсем неочаквано допусна немарливост и банкрутира.

В един юлски ден някакъв ученик от началното училище се прибрал у дома след разходка извън града, полегнал и заспал. Вечерта майка му се опитала да го събуди и открила, че момчето е в безсъзнание. Лицето му било бледо, устните му пресъхнали. Лекарят установил отравяне. След инжекцията момчето се съвзело, но не можело да се вдигне от леглото. Оплаквало се от силно главоболие и слабост. Родителите му се опитали да установят какво е ял. В джобовете на панталоните му намерили кутия с бонбони на фирмата „Аполон“.

Така започна всичко. Лекарят написа писмо до един вестник, а към него приложи и кутийката бонбони. Когато писмото пристигнало в редакцията, станало ясно, че през този ден са получени още няколко такива оплаквания. Симптомите на отравянията били сходни. Незабавно започна разследване. Към производствения отдел на „Аполон“ се понесоха репортери. Сътрудниците на фирмата, след като уточниха серията и датата на производството на бонбоните, полетяха към завода. В състава на бонбоните имаше петмез, есенции и безвредни оцветители. Главният инженер на завода направи подробен химически анализ на всички съставни елементи и откри, че оцветителят съдържа отровно вещество.

Същия ден вечерните вестници публикуваха изявление на фирмата „Аполон“, в което се изказваше извинение за случилото се и се правеше признание, че е допусната небрежност при проверката на съставните елементи. Привеждаха се и резултатите от химическия анализ. Вероятно още същата вечер управлението на фирмата е провело спешно съвещание. В сутрешните вестници бе публикувано обръщение на „Аполон“, в което се предупреждаваше населението да се въздържа от консумирането на бонбоните на фирмата, докато не бъде иззета цялата несполучлива серия и не бъде заменена с нова. Камионите на фирмата полетяха към всички краища на страната. Търговските агенти конфискуваха от търговците на едро и от магазините непродадените количества бонбони. Но бе вече късно. Заредиха се дни на кошмар. В продължение на две седмици сутрешните и вечерните вестници изпълваха всяка своя втора и четвърта страница с крясъци, вопли и проклятия. От снимките гледаха изнурените лица на жертвите. Същите онези хора и организации, които съвсем неотдавна пееха дитирамби за образователния фонд на „Аполон“, сега крещяха неистово повече от всички. Детските вестници и женските ежеседмичници обвиняваха „Аполон“ във възмутителна небрежност. Майките шушукаха помежду си. Собствениците на сладкарски магазини изпадаха в нервни кризи. След като осъзна истинските размери на бедствието, „Аполон“ отново прибягна към изявление, адресирано „До всички майки“. Описвайки с похвална откровеност досадното произшествие и разкайвайки се за своите грехове, фирмата тържествено се кълнеше да компенсира на пострадалите всички щети и призоваваше до следващото свое обявление да се купуват изделията на други фирми. За да се избягнат евентуални недоразумения, фирмата престана да поставя премиални билети в кутийките с карамели, макар, както е известно, карамелите да нямат нищо общо с дробса. Но и това бе своего рода жест на покаяние. Освен това „Аполон“ изрази готовност да раздаде между ощетените цялата сума на фонда за насърчаване на образованието за настоящата година.

Още същата вечер, когато това изявление се появи във вестниците, „Аполон“ излезе официално от играта. Загаснаха неоновите му реклами, изчезнаха рекламните балони, по радиото и телевизията вече не се предаваха негови съобщения, от вестниците се не появяваха неговите обявления. Като гледаше как „Аполон“ най-добросъвестно изпълнява своите обещания, Айда само стенеше, без да каже нито дума.

Затова пък нашите търговски посредници ликуваха. Те решиха, че сега вече главните трудности са преодолени, пазарът се е разширил и че те отново ще могат да се развихрят. Но от това търговците на едро само се задушаваха. Пазарът бе все още ограничен, стоката се залежаваше в магазините. Наистина „Аполон“ имаше мощна търговска мрежа. Но кой щеше да купува карамели, ако не се раздаваха награди? По същество „Аполон“ вече беше банкрутирал. Но те сами си бяха разкървавили раната. Търговските посредници се окуражаваха взаимно, като твърдяха, че отсега нататък работата непременно ще потръгне. Неведнъж те се оживиха, станаха дори приветливи. В огромното здание на „Самсон“, където напоследък цареше униние, отново се чуваха смехове. Търговците всячески разкрасяваха описанията си за бедственото положение на „Аполон“, като имитираха как служителите й се кланяли унизително и молели търговците на едро да им изкупят продукцията. Тези разкази се предаваха от инстанция на инстанция — от служещите в отдела по пласмента на главния секретар, от главния секретар на завеждащите секции, после на началниците на отдели, на членовете на ръководството и накрая на директорите на управителния съвет. От първоизточника нататък информацията губеше своята сочност и грубост, но затова пък се изпълваше с подробности и изобщо ставаше напълно неузнаваема.

Наблюдавах всичко това с горчивина. Дразнех се, че хората ликуват, когато силният унищожава слабия. Все едно вече на всекиго бе ясно, че тълпата напълно се е отдръпнала от нашата продукция. Доскоро космическият скафандър, джобната маймунка и образователният фонд все някак поддържаха угасващия интерес на майките и децата. Но сега, когато всички надежди за стипендии рухнаха, невъзможно бе да си представиш дори, че майките ще се увлекат неочаквано от космоса и джунглите. Децата, разбира се, щяха да продължат да хленчат за бонбони и майките, отстъпвайки им, вероятно щяха да се отправят към магазините на „Самсон“ и „Херкулес“, но това не по свое желание. Това донякъде щеше да подпомогне разпродажбата, но нямаше да има решаваща сила. Ако не ги караха децата, майките сигурно нямаше да купят нищо. А и двете фирми забравяха, че вече толкова години водят сами срещу себе си подривна дейност, без да жалят нито сили, нито средства. През всичките тези години ние само с това се и занимавахме — да подронваме доверието към нашите обещания. В същност със самоубийство приключи не само „Аполон“. И „Самсон“, и „Херкулес“ си окачиха със собствените си ръце примката. Така че бе смешно да се разчита на някакъв успех само защото „Аполон“ се бе сгромолясал. Ние сами бяхме издигнали между себе си и купувачите стена на равнодушието и тя вече беше непробиваема. Ето защо фанатичният възторг на нашите търговци предизвикваше у мен незаглъхващо раздразнение.

„Самсон“ и „Херкулес“ останаха на полесражението с приблизително равни сили. Космическият скафандър, макар и да не притежаваше свежестта на животните, покоряваше със своята оригиналност. А детският театър, въпреки че не бе така широко рекламиран във вестниците както изложбата по космонавтика, се ползуваше с голяма популярност сред останалите през лятото в града деца. Ние сътрудничехме успешно с печата, а „Херкулес“ имаха тесни контакти с родителските съвети и образователните асоциации. Кьоко очарова възрастните, шампионът по борба бе любимец на децата. Ако в някакво списание се появяваше научнофантастичен разказ, „Херкулес“ незабавно поместваше в друго повест за джунглата. След премиерата на филма на Дисней за космоса, веднага се появи документалният филм „В дебрите на Африка“.

Борбата се водеше и в сферата на пласмента — ожесточено, безпощадно. Стоката постъпваше от производителя при търговеца на едро, от търговеца на едро — в магазините. По този начин производителят натискаше търговеца на едро, той от своя страна — дребните търговци. За дребните търговци бе въведена същата система на наградите както за децата. В успешна надпревара „Самсон“ и „Херкулес“ им изплащаха по време на разпродажбите процентни надбавки от печалбите и им правеха всевъзможни отстъпки. Към всяка десета кутийка с карамели се прилагаше специален талон. С това се даваше право на магазина да получи определена сума и освен това да участвува в лотария с печалби от хиляда до сто хиляди йени. Търговските посредници не знаеха покой нито денем, нито нощем, обикаляха из града, умоляваха със сълзи на очи клиентите, натрапваха им стоката си. Стигна се дотам, че поканиха всички търговци на едро и на дребно, участвували в разпродажбата, в един от големите курорти с минерални извори. „Самсон“ хукна към Хокайдо, „Херкулес“ — към Агами. Лееше се вино, млади жени. Техните представители поканиха търговците на едро и собствениците на големите магазини в залата на един от големите хотели и заявиха пред тях, че всички делови операции с търговците, които подбиват цените, ще бъдат прекратени. А за да предразположат клиентите, те предложиха да бъде продължен срокът за плащанията от четиридесет на осемдесет дни. Освен това изказаха готовност за отпускане на временни заеми на някои фалирали магазини. След официалната част последва обяд. Залата се изпълни с аромата на изискани ястия, но скоро огледалата и чашите помътняха от диханието на човешкото множество. Във въздуха се носеше тревожен шепот. И само от време на време се дочуваше гръмкият смях на някой търговски посредник.

Рекламите все така настойчиво приканваха купувачите. А съобщенията от многочислените филиали на фирмата с всеки изминат ден ставаха все по-тревожни. Като сравняваше данните на производствения отдел и на отдела по пласмента, Айда вече не се стараеше да прикрива своята дълбока угнетеност. Сенките под очите му ставаха все по-дълбоки, върху лицето му се появиха големи петна. С разчорлени посребрени коси той нервно се движеше из кабинета си и безжалостно чупеше крилете на своите модели реактивни самолети. Мълчеше, но на всички бе ясно — старецът полагаше неимоверно големи усилия, за да не се поддаде на отчаянието. И до края той не се отказа да се бори за осъществяването на една жалка илюзия. Той се задушаваше от отровата на цифрите, но продължаваше да се бори. Всеки ден ходеше в изложбената зала, суетеше се, даваше някакви дребни, незначителни указания. Не забелязваше нищо — нито парещото августовско слънце, нито праха, нито топящия се асфалт. С предишното си усърдие той определяше илюзията си върху знойните, потопени в ярка светлина улици. А аз работех неуморно за реализиране и на най-малките подробности на тази илюзия — обикалях редакции, тичах по студията на радиото и телевизията, разговарях с писатели и учени-физици.

Но ето че един прекрасен ден „Самсон“ получи удар право в сърцето. Фирмата „Мурата шьотен“ ни издаде полици, които банката отказа да приеме. Тази фирма беше в тесни дружески връзки със „Самсон“ от деня на своето създаване. Всеки път, когато изпадахме в трудно положение, „Мурата шьотен“ ни протягаше ръка за помощ. Тя бе наш верен съюзник, в нейни ръце бе съсредоточен почти целият ни пласмент. Сътрудничеството ни — взаимното предоставяне на капитали, обменът на служители — си бе създало добра слава в деловите среди.

Слуховете за това, че „Мурата шьотен“ изживява криза, се носеха от дълго време насам, но ние бяхме свикнали с тях и не им придавахме особено значение.

И когато „Мурата шьотен“ обяви, че задълженията й възлизат на сто милиона йени и че издава полици на стойност двадесет милиона йени, по цялото здание на „Самсон“ премина конвулсивна вълна. Вестта шеметно се плъзна по кабинети и канцеларии, спусна се по стълбите, нахлу през врати и прозорци, заля всяко кътче на сградата. Хората се събираха на групички и си шушукаха, сякаш изпитваха някакво горчиво удовлетворение от това, че предчувствията им са се оправдали. После отново се връщаха по бюрата си, понесли тежкото бреме на мълчанието.

Този ден ние с Айда ходихме в детския театър на „Херкулес“ и се върнахме във фирмата едва късно вечерта. На входа срещнахме един от търговските агенти, който ни разказа цялата история с най-големи подробности. Айда веднага се запъти към кабинета на един от директорите, от който долитаха сърдити спорещи гласове. Той скоро се появи. Уморено се пльосна върху въртящия се стол и заразказва. Решено било да се установят преки контакти с всички търговци на едро, които са обслужвали „Мурата шьотен“ с оглед контрол върху всички операции.

— Но как се стигна до всичко това? Заради консервите или заради карамелените бонбони? — попитах аз.

Айда се престори, че не е чул въпроса ми, и започна едно по едно да подрежда книжата си. Дишаше тежко, измършавелите му рамене леко потръпваха. Изведнъж вдигна глава и впери поглед в прозореца. Изправи се и очите му ядовито проблеснаха.

— Безобразие! Загасили са лампите.

Приближих се до прозореца. Закаченият на покрива надувен космонавт — нашата вечерна реклама, се полюшваше като огромна черна медуза. Айда се отдръпна рязко от прозореца и с обичайната си забързана походка тръгна към телефона, нервно повтаряйки нужния му номер. Видът му предизвика у мен известно съжаление. Сам-самичък на полесражението, помислих си аз.

След няколко дни Айда позвъни на Кьоко. Тя пристигна със служебна кола. Напоследък бях затънал в работа и не я бях виждал. Сега тя идваше при нас само два пъти седмично, в дните, когато се снимаше за телевизионната реклама на „Самсон“. Не беше вече необходимо да се явява при изготвянето на рекламния плакат на фирмата или за нашите радиопредавания. Разполагахме с множество нейни снимки и звукозаписи. Така че сега тя бе относително свободна. Сам Айда се бе погрижил за това. Той не искаше да й ангажира времето напразно. Тя съблюдаваше нашата договореност и отказваше да работи за други фирми. Поради това Кьоко бързо се утвърди като свободно работещ манекен. Името й се срещаше по всеки афиш за модно ревю. Списанията, разните илюстровани седмични издания предоставяха щедро своите страници и корици на нейната простодушна усмивка, която както преди предизвикваше всеобщ възторг. Сред създателите на модата се смяташе, че Кьоко е рядък талант с уникални физически данни. Някой дори бе казал: „Лице, което се среща веднъж на двадесет милиона“.

Срещата ни се състоя, както обикновено в кафенето на втория етаж. За два-три месеца Кьоко изцяло се бе променила. Запазила бе само навика да си пие плодовия сок със сламка, мушната между редките й зъби. Във всичко останало тя бе станала неузнаваема — пресен маникюр, свеж грим, тънък матов слой козметичен крем, който прикриваше лекия мъх по бузите й. От девойчето, което, смаяно от радост, бе поискало да яде сенбей, не бе останала и следа. Раменете й се бяха заоблили, в движенията й се бе появила една своеобразна грация, но кожата й бе загрубяла и повехнала от силната светлина на прожекторите.

Айда попийваше от кафето си и я разпитваше за новите й успехи. После премина към деловите въпроси. Поясни, че наближава денят на определянето на наградите на фирмата и поради това сега именно „Самсон“ трябваше да увеличи продажбите си. Молбата му бе тя да окаже съдействие при продажбата на карамелени бонбони по време на изложбата по космонавтика. Това би увеличило шансовете на фирмата в борбата с „Херкулес“.

— Да-а, има обаче и едно друго нещо — Айда отмести чашката си и се наведе напред. — Ще трябва да се облечеш в космически скафандър. Нали разбираш, на изложбата ти трябва да се появиш точно такава, както в рекламните плакати и по телевизията.

Айда се облегна назад, върху умореното му лице се появи приветлива усмивка. Свела очи, Кьоко известно време мълча. После дълбоко въздъхна и хвърли бърз поглед към Айда.

— Колко дни трябва да идвам тук?

Айда вдигна двете си ръце и разпери пръсти.

— Десет — каза той, но веднага се разсмя и отпусна едната си ръка. — Добре, пет. Пет дни са достатъчни. Разбирам, не трябва да те откъсваме за дълго време. Ще затрудним и теб, и модните списания. Значи само пет дни. От десет до четири. Разбира се, в промеждутъците ще ти даваме възможност за почивка. Е, ще ни помогнеш ли?

— Ами не знам как ще стане — тихо промълви тя. — Да речем, снимките за списанията могат да се правят и вечер, но имам записи, плочи… Когато съм уморена, гласът ми пада, нали разбирате…

— Плочи ли? — извика Айда в недоумение. Кьоко кимна и извади изпод масата папка с ноти. Оказа се, че всеки ден тя репетира в студиото на една фирма за музикални инструменти, която й бе предложила да опита силите си в джаза. Айда наистина всеки ден виждаше Кьоко по телевизията, но не бе и сънувал, че тя ще направи такава зашеметяваща кариера. Той глухо простена, съзнавайки своята непредпазливост, но вече бе късно. Той отново премина в настъпление и се позова на изключителните права на фирмата над нея. Кьоко го погледна право в очите и му напомни условията на нашия договор. Да, тя бе обещала да се явява по радиото и телевизията, да се снима за вестниците и списанията, но да бъде жива реклама — тя такова условие не си спомняше. Ударът бе неочакван, но Кьоко бе права. Напълно права от гледна точка на бизнеса. Айда съвсем се обърка. Той апелира към нейните човешки чувства, напомни й за труда, който бяхме положили, за да й открием път в живота. Кьоко слушаше внимателно, без да откъсва от него очи, и мълчеше. Мълчеше и толкоз. Невъзможно бе да я пронижеш, затворила се бе като раковина.

— Ясно, разбрах.

Айда едва сдържаше гнева си, само леко барабанеше по масата.

— Добре, повече няма да говорим за нашите изключителни права. Ще развалим и договора, след като приключи изложбата. Но те умолявам, опитай се да направиш това за нас. Само за пет дни. Джазът няма да ти избяга.

Той замълча и след малко едва чуто добави:

— Намирам се в ужасно затруднение. Кажи колко искаш? Ще ти платим специален хонорар.

Айда скръсти ръце и опря лакти върху масата. Навел глава, той изчакваше нейния отговор. Отначало Кьоко го гледаше с невярващи очи, но скоро се съвзе, извади от чантата си тефтерче и без колебание написа някаква цифра. Безмълвно поднесе тефтерчето на Айда. Той само хвърли поглед и очите му гневно проблеснаха.

— Подучили са те!

Почувствувала неговата болка, Кьоко мълчаливо отмести поглед. Айда бавно разкъса тефтерчето, смачка го и го захвърли на пода. Ярките лъчи на слънцето огряваха треперещото му лице.

Станах и напуснах масата. Излязох навън на площада, подишах малко въздух и се прибрах. Отправих се към тоалетните. Докато миех ръцете си, зад преградната стена дочух дълбока въздишка. На излизане съзрях Кьоко. Тя стоеше наведена над умивалника, почти опряла чело в огледалото. Беше бледа, затворила очи. Всеки миг можеше да припадне. По загрубялата й шия се бяха врязали дълбоки линии като на възрастна жена. Отминах я, а тя продължаваше да стои все така, сякаш се страхуваше да помръдне.

През целия този ден не излязох повече от канцеларията си. Нямаше вече за какво да тичам из града. Всичко бе свършило. Седях до прозореца и усърдно се занимавах с последната си задача. Бюрото ми бе отрупано с всевъзможни неща: справочници и списания, фотоматериали, проекти за космически скафандри, знаменца на страните, участвуващи в изложбата по космонавтика. Ровех се из тази планина от хартия и хвърлях всичко, което ми попадаше в ръцете. През прозореца нахлуваше миризмата на нажежен прах. Слънцето жарко приличаше, но полъхваше и хладен ветрец. Все пак можеше да се работи, но се стичаше пот по челото.

Минаваше пет часът, когато отпуснах ръце и се загледах през прозореца. На площада се стичаше все същата унила тълпа. Все същите хора — гладни, уморени, едва-едва влачеха нозете си към гарата на метрото. Изведнъж отнякъде се появи човек с пластмасов шлем и се покатери върху подиума в центъра на площада. Каква ужасна скулптура, помислих си аз. Никак не се вписва в обкръжаващата среда, не създава настроение. Тълпата го заобикаляше така, както реката камъните. Той бе един самотник сред морето от хора, сгради и автомобили. Никой не го поглеждаше. Когато се стъмни напълно, човекът слезе от платформата и се сля с нощта.

От непрестанния тропот на стотици нозе стените на сградата потреперваха, стъклата звънтяха. Механизмът действуваше, казах си аз. Действуваше върху гръдта на разрухата… А аз подреждах върху бюрото си детски албуми, за да може Айда да изгражда от тях илюзии. За тези илюзии едно момиче се усмихваше, роторът бумтеше, учените творяха. А майките преживяваха горчивината на несбъднатите мечти, търговците на едро претърпяваха банкрути, дребните предприемачи слагаха край на живота си. Кьоко се бе пласирала, а карамелите — не. Взирах се в мрака и ми се струваше, че сладкият мирис на карамелените бонбони се е смесил с дъх на гнило. Тридесет милиона йени и трудът на хиляди хора, които работеха със свръхчовешки сили. Къде бе потънало всичко това? Нима единственото, което ни се бе удало да направим, бе да впишем в крехката детска памет едно неясно видение?

Бях смазан от чувството за чудовищната нелепост на това, което ставаше. Облегнах се на перваза и запалих бавно цигара. Скоро дочух приближаващи се стъпки. На прага застана Айда. Той се усмихна леко, но не каза нищо. Влезе в стаята. Не бе пиян, не изглеждаше и особено уморен. Хвърли сакото си върху масата, свали панталоните си и остана по риза и гащета. После отвори стъкления шкаф. В ярката светлина на лампата проблесна космическият скафандър. Изтръпнах. Той надяваше сребристия костюм с яркочервената емблема на „Самсон“.

— Добре е, нали. Точно по мен.

Нахлузи на главата си и пластмасовия шлем.

— Ето така ще се поразходя — весело избоботи той изпод шлема. Удари няколко пъти антените и започна да се върти из стаята.

Станах и излязох в коридора. След мен долетя гръмкият глас на Айда. Той бе позвънил на метеорологичната служба да попита дали утре времето ще е хубаво. Когато слязох по стълбите, до мен достигна неговият тъжен смях. Вървях в нощта и си мислех, че досега един-единствен път моята духовна енергия бе изкристализирала. Това бе в онази вечер, когато по средата на уличното платно видях да се търкаля една сплесната шапка. Тогава исках да се хвърля под колелата на автомобилите, да чуя своя собствен вик, хрущенето на черепа си…

Преминах през мъртвите каменни блокове и се слях с тълпата под душното августовско небе.

Такеши Кайко
Голият крал

Таро Ота попадна в моето ателие благодарение на Ямагучи. Ямагучи преподаваше в едно начално училище, но и самият той беше художник. Той принадлежеше към групата на абстракционистите и когато предстоеше изложба, не ходеше в училището, а се отдаваше изцяло на картините си.

В случая с Таро стана така, че на Ямагучи му предстоеше самостоятелна изложба и макар Таро Ота да беше негов ученик, Ямагучи го прехвърли при мен. Време за работа му оставаше единствено вечер, след като се прибереше от училище, и той рисуваше до изтощение.

— Таро е единственият син на моя патрон. Като свърши изложбата, ще си го взема. А дотогава направи каквото можеш.

Така бях принуден да приема момчето.

Някои неща за Таро и родителите му бях чувал и по-рано от Ямагучи. Бащата на Таро беше собственик на фирма за бои, а г-жа Ота — негова втора жена. За нещастие на господин Ота истинската майка на Таро починала и тъй като той нямаше други деца, Таро остана единственият му син.

Ямагучи се беше запознал с госпожа Ота в училище на една от родителските срещи. След няколко такива случая той успя да се свърже с мъжа й и се сближи с него до такава степен, че Ота понякога му предлагаше да откупи една-две негови картини от общите или самостоятелните изложби, в които той участвуваше. Ямагучи знаеше какво да предприеме, когато се нуждаеше от нещо.

Напоследък фирмата, собственост на Ота, се беше разраснала бързо. Доскоро той не бе нещо повече от един самостоятелен среден производител. Но сега, след като разпростря могъщата си търговска мрежа върху пазара, фирмата му изпревари досегашните си съперници. Вече няма книжарница, която да не търгува с нейни материали. Дори и в моето ателие всички видове бои, които използувах с изключение на „гуашо“, който си правех сам, бяха произведени от фирмата „Ота“.

Като благодарност за покровителственото отношение от страна на Ота Ямагучи караше учениците си да използуват всички нови видове пастели, пуснати в продажба от фирмата на своя патрон, и записваше резултатите от опита в учителските дневници.

Според авангардните художници той изпробвал активно нови техники и оригиналните му експерименти като „колаж“, декалкомания, фротаж предизвиквали различни спорове. Дейността му получи висока оценка от страна на младите преподаватели, въпреки че тези нови техники, имащи за цел да предизвикат неочакван ефект, криеха в себе си опасност да превърнат индивидуалността на всяко дете в индивидуалност само на картина. Напоследък той откри „фотодизайна“. Поставяше различни предмети върху фотохартия и я осветяваше. Макар да бе критикуван, че тези материали са прекалено скъпи за учениците от началното училище — опитът му бе оценен като положителен.

— Докато тръгнат на училище, децата са стеснителни. Трябва внимателно да събуждаш въображението им и не бива да се спираш пред нищо — казваше Ямагучи на консервативно настроените, като се опълчваше срещу аргументите им, че експериментите му били прибързани и изкривявали целите и същността на детската рисунка.

„Колажът“ беше метод, при който произволно накъсани парчета цветна хартия, вестник или плат се залепваха едно върху друго. При „фротажа“ парчета от дърво или камък се покриват с хартия и с помощта на въглен върху хартията се отбелязваха жилите на дървото или камъка. „Декалкомания“ е метод на рисуване, при който върху листа се нанасят петна от водни бои и още преди да са изсъхнали, листът се прегъва на две и по този начин от лявата и от дясната му страна се образува неочакван десен. Тази идея хрумнала за първи път на Макс Ернст.

И все пак всичко това не се различаваше от един автоматичен принцип, който не изискваше особен опит и не позволяваше изява на детската индивидуалност. Наистина тези техники водеха до освобождаване на детската потиснатост. Аз самият го прилагах понякога. Невинаги се отнасях предпазливо към неестествената красота, проявяваща се в творенията на учениците на Ямагучи, защото схващах, че в методите му на работа и преподаване се криеше пресметливата му амбиция да стане известен.

Същевременно той приемаше да бъде покровителствуван, но често, когато разговаряше с мен, изразяваше недоброжелателното си отношение към госпожа Ота.

— В края на краищата тя не е нещо повече от една що-годе приятна дама от родителския комитет. Малко е по-щедра и от нея може да се измъкне някое и друго дарение.

Ямагучи злословеше за прекалената и демонстративна привързаност към заварения й син, за непрекъснатите й прояви извън дома й и дори подмяташе по нещо за брачния живот на господин и госпожа Ота. Изглежда, това беше единственият начин да компенсира уязвеното си самолюбие от това, че приема покровителството им. Ямагучи беше егоцентрик и в подходящи моменти умееше да прехвърля собствените си задължения върху другите.

Постъпи така и в случая с Таро. В същност до откриването на изложбата му оставаха броени дни, а той не можеше да откаже на молбата на господин и госпожа Ота. Затова, като се оправда със заетостта си, Ямагучи успя да се измъкне и този път.

— Ако Таро идва на уроците пеш, ще го приема. Но ако го водят с кола, не съм съгласен. Всичките ми ученици са деца на бедни служители и затова няма да допусна само той да пристига с кола.

Казах това и затворих телефона. А как Ямагучи е предал след това думите ми, не зная.

В уговорения ден госпожа Ота наистина дойде пеш, но на връщане, когато я изпращах до външната врата, забелязах, че на съседния ъгъл на улицата беше спряла нова кола. Като държеше сина си за ръка, госпожа Ота се упъти в тази посока. В същия момент от купето на тазгодишния модел „Сивил“ изскочи униформеният шофьор и застана пред вратата като телохранител.

В ателието учениците бяха съсредоточени над картините си и не видяха нищо, но аз бях огорчен.

Таро беше много по-уязвим, отколкото предполагах. Мълчаливо, свито и чувствително момче. Докато приказвах с госпожа Ота, той седеше вдървен на стола, без да мърда. В тази изправена стойка имаше нещо изтънчено като поза на джентълмен. За разлика от всички новопостъпващи деца, които отправяха блесналите си погледи към многобройните детски рисунки, окачени по стените на моята малка стая, която ми служеше едновременно за гостна, спалня и ателие, той не прояви ни най-малко любопитство или интерес. Седеше, осветен от проникващите през прозореца лъчи на следобедното неделно слънце и меланхолично наблюдаваше праха върху масата. Едва когато неговата мащеха произнасяше името му, той хвърляше към мен бързи погледи, в които се четеше уплаха, но когато виждаше, че не гледам към него, се успокояваше и лицето му отново ставаше безизразно.

Този нежен, красив профил ми направи силно впечатление.

Не зная дали сте забелязали, но децата излъчват от себе си специфична детска миризма. Аз винаги я усещах по дъха на ръцете и краката им. Тази миризма до такава степен попиваше в тялото ми, че понякога се питах дали и моята кожа не е детска. Тази топла, характерна миризма се разпръскваше от всяка една частица на детското тяло. Но аз нямах това усещане за Таро.

Нито книгите с приказки върху етажерката, нито детските рисунки и плакати върху стената бяха в състояние да променят изражението на лицето му. Моята стая се изпълваше с детски глъч, смях, боричкане, с детска фантазия, но нито едно от тези непосредствено избликнали чувства не бяха в състояние да въздействуват на Таро. С изключение на гънките по дрехата, които понякога му правеха впечатление, той беше в състояние да остане два или три часа в едно и също положение върху стола. Наблюдавайки ръцете му с грижливо подрязани нокти, чинно събрани върху двете му колена, той ми напомняше добре отгледано домашно кученце.

— Добре се учи, но е своенравен. И като че ли няма желание за нищо. Когато го карам да рисува, въпреки че е момче, рисува само кукли и лалета. Мъжът ми казва, че дори и да не рисува хубаво, няма защо да се тревожим, ако с останалите предмети е добре, но…

Макар да говореше за слабостите на заварения си син, госпожа Ота, изглежда, се гордееше с умението му да се държи възпитано. Ако не знаех, че тя му е мащеха, щях да помисля, че е истинската майка на Таро. Начинът, но който говореше, маниерите й бяха внимателни и плавни. А тоновете на роклята, която беше избрала — пастелни и меки. Тя съвсем не приличаше на лекомислена, обичаща развлеченията жена, каквато я описа Ямагучи, макар в случая да не ми харесваше, че натрапва опекунството си на Таро. И въпреки че се държеше като майка на голямо момче, второкласник, г-жа Ота не успяваше да прикрие младостта си, нито пък преизпълващата я свежест. От време на време в някой неин жест или изражение се проявяваше неукротима енергия.

Когато повдигаше ръка или помръдваше тялото си, забелязвах под роклята й изящните линии на гъвкавата й фигура. По гладката й изпъната шия не се виждаха излишни тлъстини.

— Съпругът ми е много зает и не е в състояние да се занимава с Таро. Затова реших да му купя учебник по рисуване, макар сама нищо да не разбирам. Карам го да рисува, но щом престана да го наблюдавам, той веднага се отказва.

Г-жа Ота с горчива усмивка разтвори скицника на Таро. Тя разгръщаше страниците му една по една и ми показваше всяка рисунка, като подробно обясняваше как е накарала Таро да я нарисува в един или друг случай. Синът й продължаваше да седи в същата поза на благовъзпитано момче и слушаше разговора внимателно. Взех от нея скицника и незабелязано прехвърлих разговора на друга тема.

Подобно на всяка майка, която се старае да вникне в детските рисунки, тя се опитваше чрез тях да разгадае душевното състояние на момчето. Но това не трябва да става в присъствието на детето. В такива случаи от желанието си да сторят добро, възрастните му причиняват ненужно страдание. Нали като рисуват, децата се опитват да пресъздадат действителността по свой начин, дори да поправят нещо в нея, а в случая някой грубо нахлува във вътрешния им свят и това им причинява болка, като че ли режат от плътта им, заливат раните им с киселина. В резултат на всичко това, аз се сблъсквах с една скована от страх буца човешка плът, чието привидно безразличие представлява само едно тънко защитно прикритие. В общи линии децата са езоповски жабчета. Ако майка им пророни някоя неодобрителна дума, те веднага настръхват и след това не могат да разберат причината за тяхната скованост, която започва да ги измъчва.

Сварих чай върху електрическия котлон и налях на г-жа Ота и Таро, като продължавах разговора ни върху ежедневни теми, опитвайки се да разбера в общи линии нещо за обстановката, в която живееше Таро. Госпожа Ота каза, че вкъщи Таро има домашен учител и е посещаван също от учител по пиано, но очевидно не се замисляше, че всичко това спомага да бъде унищожена вътрешната свобода на момчето. Аз й разказах за моя метод на преподаване и обещах, че ще се посъветвам с Ямагучи за Таро. При тези мои думи тя се стресна. Това ме учуди, тъй като реакцията й бе малко странна за проявената от нея досега сдържаност и вглъбеност.

— На този човек не може да се разчита — промълви тихо тя, страхувайки се да не би да я чуе Таро.

Тази фраза бе произнесена меко, но решително и аз почувствувах как нейната категоричност ме потиска. Погледът й за миг се спря върху мен и тя тутакси го отклони, но аз успях да забележа закачливия блясък в очите й.

Уговорихме се, че занятията ни с Таро ще започнат от следващата неделя и след като г-жа Ота и синът й си отидоха, аз разгърнах отново скицника на Таро. Както очаквах, видях само трамваи, лалета и пъстри кукли, които момчето беше нарисувало с цветни моливи. На тази възраст децата обикновено вече се отказват от условното плоскостно изобразяване на предметите и в работите им се прокрадва известна доза реализъм. От рисунките му, повтарящи се често, и то без подобрения, изглеждаше, че Таро е заседнал насред път в развитието си. Той беше започвал всяка от тях и я бе изоставял, без да я довърши, като на страниците бе оставял много свободно място. Чувствуваше се пълното му безразличие към предметите, които е рисувал, и никъде не се виждаше рисунка на човек. Това можеше да означава, че фантазията на момчето е потисната. Прелиствайки белите безмълвни страници, аз умувах как да го извадя от това състояние на мъчителна самотност.

Както се бяхме уговорили, Таро започна да посещава ателието ми от следващата неделя. Позвъних на госпожа Ота и настоятелно помолих момчето да не пристига с кола и да не бъде съпровождано от прислужница. Казах също да не носи със себе си скицник и бои, тъй като ще ползува, както другите мои ученици, това, което има в ателието ми. Страхувах се и от най-малкия повод, който би могъл да предизвика отчуждение между Таро и останалите деца. Когато идваше в ателието, това момче подгъваше колене и седеше като наказан, докато сам не му кажа да седне по-удобно. Ако децата започваха да ме питат как да нарисуват даден предмет, аз тутакси прехвърлях разговора на друга тема, за да им отвлека вниманието. Това го правех, защото не преподавах на учениците си техниката на рисуване, тъй като мисля, че усещанията за форма, пропорция и перспектива са вродени у децата. Желанието ми бе да им помогна да повярват в собствените си сили и да се избавят от своите комплекси. Вместо да им давам готов отговор, аз повеждах децата на интересно пътешествие из познатия им свят, като се превъплъщавах ту в разказвач, ту в поет и само понякога намеквах за вероятно решение на поставената им задача. Например, когато някое от децата нарисуваше трамвай, му задавах въпроса, защо в него няма хора. Детето започваше да хитрува:

— Трамваят е стигнал до крайната си спирка и всички пътници са излезли.

Аз вземах рисунката му и заедно с него продължавахме да я обсъждаме.

— Аха! Много добре! Няма никой, защото всички са си отишли — казвам аз и бързо се старая да си спомня от какво се интересуваше това момче.

Припомних си, че обича бейзбол и е страстен запалянко.

— Сега всичко ми е ясно — казах аз и се тупнах радостно по коляното. — Пътниците са бързали за бейзбол. Нали местата на стадиона могат да се заемат, ако не побързат…

На момчето му се искаше да се похвали:

— Ние не бързаме, защото с татко имаме абонаментни карти и местата ни са на първия ред!

Детето се вълнува, спори, протестира и доказва, като жестикулира с ръце и крака и се старае да обясни каква интересна игра е бейзболът. Аз издебвах подходящ момент и поставях пред него чист лист. И ако то си представяше образно играта и пред очите му мержелееха развълнуваните запалянковци, не издържаше, хващаше молива и празният трамвай се изпълваше с хора, завръщащи се от стадиона.

Разбира се, невинаги се постигаха еднакви резултати. Необходимо бе внимателно да се проучи начинът на живот и характерът на всяко от децата. Само тогава можеше да се намери верният подход към душата му. Искаше ми се да вярвам в това…

Измина вече доста време, а Таро още нито веднъж не бе поискал да нарисува нещо. Другите деца вдигаха шум, смееха се, а той седеше сам на пода, без да проявява интерес към нещо и от време на време тъжно се озърташе. Пред него лежаха празен лист, чисти, сухи легенчета за размесване на боите и самите бои, до които той не се докосваше.

Децата обичат да ровят в пясъка, защото приятното усещане за податливостта на материала ги отпуска и събужда въображението им. По тази логика се опитах да дам на Таро бутилка с разредена боя, за да рисува с пръсти.

— Ще си изцапам костюма и майка ми ще се сърди — каза той, мръщейки тънките си вежди и не потопи пръста си в боята.

Таро идваше точно в уреченото време и като проседяваше цял час, без да помръдне, си тръгваше. Като гледах след него и отбелязвах изправената му стойка, неволно се възхищавах от госпожа Ота за това как е шлифовала момчето.

Често ми се удаваше да освобождавам децата, които не искаха да рисуват, от сковаността им и се радвах, когато виждах как някое от тях вземаше в ръка молива или четчицата.

Един ден отидохме в парка. Сред учениците ми имаше още едно момче, което като Таро би могло да бъде причислено към групата на меланхоличните рисувачи на лалета, тъй като само оцветяваше готови рисунки и не знаеше, че може да рисува. Аз разстлах върху земята полиетиленова покривка и след като оставих върху нея предварително подготвените принадлежности за рисуване и хартия, седнах да се полюлея с момчето в намиращата се наблизо люлка. Отначало то се сви от страх, но след малко се оживи и когато люлката се залюля силно, закрещя от възторг:

— Уха, така ще стигнем небето!…

Това изживяване му даде необходимия тласък. Момчето поигра още около час и след това се зае да рисува. Мъртвите, застинали форми от предишните му картини бяха изчезнали. В рисунката му се усещаше много движение, тъй като момчето още бе под въздействието на опияняващия полет на люлката.

Често постигах добри резултати в тази насока, като организирах борба, надбягвания, теглене на въже и други игри. Но понякога физическото раздвижване на децата е само наполовина свършена работа. Те измислят какво ли не, за да не рисуват. Спомням си, че имаше едно момиченце, което се съгласи да вземе в ръка четчицата за рисуване едва след като й позволих да изпише цялата стена с позорния за обидилото я момче надпис „Тошио е глупак!“. А друго момче пък постоянно рисуваше борсук и след като всеки път го замазваше с дебел слой червена боя, въздъхваше с облекчение. Оказа се, че то има по-голям брат с прякор „Борсук“, който вечно го тормозел.

В случая с Таро ми беше доста трудно, защото нямах представа как живее. Можех само да гадая как прекарва дните си в красивата къща, обградена с изящна чугунена ограда. В същност вече знаех, че с помощта на частния учител и учителя по музика г-жа Ота усърдно шлифова Таро и строго наблюдава за поведението и маниерите му. Но аз не знаех какво бе отношението на Таро към всичко това. Досега не бях имал възможност да надникна в душата му. Той мълчеше почти през цялото време и за разлика от другите деца нищо не можеше да се отгатне от изражението на лицето му. Когато категорично ми отказа да натопи пръстите си в боята, реших да събера всички деца и след като те седнаха заедно с него около мен, започнах да им разказвам приказка. Таро слушаше внимателно, очите му блестяха умно, но моята приказка не го развълнува. След като я завърших, децата сграбчиха набързо четчици, бои и листове хартия и се пръснаха из ателието да рисуват. Таро обаче остана на мястото си.

Опитах няколко пъти да се люлея заедно с него, но нищо не постигнах. Когато люлката излиташе силно нагоре, той така силно се вкопчваше в страничните въжета, че ставите на ръцете му побеляваха от напрежение и упорито мълчеше. Не извика нито веднъж, нито пък се засмя. А когато го свалях от люлката, ръцете му бяха студени и влажни, все едно че докосвах корема на жаба. В такива моменти изпитвах угризения за проявените от мен дебелоочие и грубост — нали момчето не изпитваше нищо друго освен страх. В общи линии си изясних, че зад неговата привидно спокойна изразяваща безразличие външност се, крие дълбока чувственост, но не знаех как да надникна в душата му. Налагаше се да се полутам, докато от някоя случайно подхвърлена дума не налучкам нужния подход. Съществуваше обаче опасността Таро да произнесе тази дума съвсем тихо и аз да не го чуя, затова през цялото време, когато съм с него, трябваше да бъда нащрек.

В ателието ми идваха 20 ученици. Сред тях имаше едно момченце, което проявяваше следната особеност: каквото и да рисуваше, върху листа изобразяваше винаги точния брой на наблюдаваните от него хора или предмети. Ако например то си спомняше как от училище са ходили на туристически поход и в него са участвували 53 души, момчето рисуваше точно толкова изкачващи планина фигури. В такива случаи се налагаше да слепвам по няколко листа и картините му бяха дълги 1–2 метра.

Един път същото това момче ходило с по-големия си брат за раци. Когато дойде на следващия ден в ателието, то беше още под въздействието на слънцето, водата, пясъка и вчерашния улов, и веднага поиска да рисува.

— С брат ми хванахме 27 рака! — заяви то възторжено и след като взе лист хартия, отиде в любимия си ъгъл, седна на пода и се зае да рисува. Когато нарисува един рак, то въздъхна с облекчение и започна да разказва на седналите наблизо деца как този рак се опитал да избяга, след като го измъкнал изпод камъка.

— Пъхнах ръката си в дупката ето дотук! — гордо потупа то рамото си, а след това с края на молива изчисти засъхналата под ноктите му тиня и я показа на всички. Децата го обградиха отвсякъде и се надпреварваха кой да каже нещо повече за раците. В ателието стана много шумно.

Изведнъж Таро, който беше седнал сам в противоположния ъгъл, тихо се надигна, приближи се до групата деца и като се повдигна на пръсти, погледна над главите им към рисунката. След това се отдалечи, вероятно отново му бе доскучало, и се завърна на мястото си същият като преди — срамежлив и меланхоличен. Но когато мина край мен, го чух да промърмори:

— Трябвало е да ги ловят със сушени мекотели…

Почувствувах, че точно сега е моментът да намеря ключа към потайната врата.

Оставих бутилката с боя, приближих се до Таро и приседнах до него.

— Нима речният рак се лови със сушено мекотело? — попитах аз.

Въпросът бе неочакван за Таро и той се смути и наежи. Запалих цигара, за да му дам време и добавих, като учудено поклатих глава:

— С червей за стръв съм ловил, но за пръв път чувам, че можело и със сушени мекотели.

Момчето се успокои и отпусна рамене. Почука с четчиците върху листа хартия и уверено каза:

— Лови се и със сушени пипалца на октопод. Наистина става и с червей, но ако се използуват мекотели, не е необходимо да се сменя стръвта. Можете да си ловите с една стръв колкото си искате.

— Така ли? Само с една стръв?!

— Да.

— Виж ти — извадих цигарата от устата си и продължих: — Сушени пипалца на октопод… Но нали октоподът живее в морето. И какво излиза… че речната твар изяжда морската, така ли?…

Уплаших се да не би да съм пресилил малко. Нали момчето отново можеше да се затвори в себе си подобно раковина. Вече исках да стана и да се отдалеча, за да започна по-късно отначало, но Таро се обърна към мен с цялото си тяло.

— Речният рак обича миризмата на сушено морско мекотело. Честна дума! Знам, защото сам съм ловил! Преди, когато бях на село! — бързо проговори той, като се задъхваше, сякаш се страхуваше да не го прекъсна.

В светлокафявите му очи проблесна искрена обида — как мога да проявявам към него недоверие.

Стори ми се, че чувам превъртането на ключа в бравата на вратата, водеща към сърцето на момчето.

Нито г-жа Ота, нито пък Ямагучи ми бяха споменавали, че преди Таро е живял на село. Наистина, знаех, че г-жа Ота не му е родна майка, но си мислех, че е израснал в столицата. Наяве излиза, като че ли са асфалтирали поле, а в тъмнината под асфалта тихичко шумят тревите и дремят прозрачни езера, които само чакат слънчевите лъчи.

Но защо никой не ми каза, че момчето е израснало на село? Защо този факт се премълчава и се обкръжава с тайнственост? Би било глупаво да се предполага, че и г-жа Ота е от село. Наместих се по-удобно до Таро и продължихме разговора си, като говорехме само за раци.

На следващия ден за пръв път в педагогическата си практика пожертвувах заради един ученик интересите на всички. Беше понеделник и домашните учители на Таро имаха свободен ден, затова реших да отида с Таро на реката. Казах на учениците си, че следобед имам неотложна работа и ги освободих, а сам се отправих към къщата на семейство Ота. Вчера момчето говореше само за раци, но спомена бегло и майка си, която му давала сушени калмари. Стори ми се, че Таро не желаеше да си спомня за онези времена. Затова не разпитвах за нищо г-жа Ота, а й казах, че искам да взема Таро на разходка, за да нарисува пейзажи. Тя много се зарадва.

— Той ни е единственият, сигурно затова е такъв необщителен. Няма нито един приятел и играе само със съседското момиченце.

Почаках Таро в хола, тъй като той още не се бе завърнал от училище.

През това време г-жа Ота приготви боите и донесе прекрасен скицник — всички произведени от фирмата „Ота“. В хола беше светло, тъй като през стъклената стена огряваше слънцето. Младата жена бе облечена с тънък вълнен костюм в малинов цвят и когато сновеше из стаята, под леката материя прозираха очертанията на стройната й фигура.

След малко дойде и Таро, но като ме видя, се смути и поруменя. После изслуша г-жа Ота мълчаливо, остави ученическата си чанта и взе скицника — личеше, че й се подчинява безпрекословно. Госпожа Ота ми предложи да взема тяхната кола, но аз отказах.

На изхода забелязах, че Таро е облечен със светли панталони и нови маратонки.

— Страхувам се, че може да се изцапат — казах аз.

В отговор г-жа Ота вежливо се усмихна:

— Когато е с вас, сенсей, не е страшно.

Тръпки ме побиха от безразличието, с което бяха произнесени тези вежливи думи и те ме преследваха из целия път чак до реката.

Качихме се на трамвая до следващата спирка, където наблизо имаше дига. Таро подтичваше, като се опитваше да върви в крак с мен, и закрепеният на гърба му скицник го удряше отзад.

Особена тишина, каквато можеше да има само в понеделниците, витаеше над долината на реката, огрявана от лъчите на следобедното слънце. Водата искреше, тръстиките шумоляха и наоколо не се виждаше жива душа. Само покрай отсрещния бряг се движеше бавно рибарска лодка, която лавираше между забитите по дъното колове. Тя се движеше срещу течението, но от време на време спираше и тогава от нея се надигаше рибарят, който издърпваше коловете и отново ги забиваше в дъното. Хванах Таро за ръката и заедно се спуснахме по обраслата с трева дига.

— Вижте, той лови риба — възкликна Таро и в очите му забелязах учудване.

— Когато реката е толкова голяма, е трудно да се определи откъде минава рибата — обясних му аз. — Вчера той е забил коловете и около брега се е образувал нещо като вир. Рибата обича такива места и сигурно е отишла там.

Седнахме недалеч от железобетонните руини на моста, който бе разрушен по време на война. Вместо него построиха нов, стоманен, по-надолу по течението. Над водата стърчаха изкривените останки, напомнящи за силния взрив. Издълбаната от бомбата яма се бе превърнала в малко, обрасло с тръстика езерце. Таро свали скицника и възнамеряваше да го разтвори, но аз го хванах за ръката и му намигнах.

— Хайде по-добре да поиграем и да наловим раци.

— Но какво ще каже мама…

Разсмях се и отново му намигнах:

— А ти й кажи, че аз съм взел рисунката ти.

— Да излъжа ли? — Таро ме погледна проницателно в очите. Мълчаливо се надигнах и тръгнах към тръстиките. При всяка моя крачка те сякаш оживяваха и на всички страни се разбягваха десетки, стотици раци. Като че ли от езерото изтичаха ручеи. Бутайки се с Таро, ние ловихме раци, настъпвахме ги с крака. Отначало Таро се стараеше да не се изцапа, но след като по маратонките му се появиха мръсни петна, той самоотвержено навлезе в тръстиките. Увлечен в занаята си, потапяше ръцете си до лакът в лепкавата тиня, чупеше ноктите си в корените на тръстиките. Постепенно той се отдалечи от мен и действуваше сам. От време на време чувах приглушени радостни възгласи. След като се уверих, че наблизо няма предателски ями, аз се върнах на предишното ни място.

Дощя ми се да си направя свирка от тръстика и дотолкова се увлякох в заниманието си, че не забелязах кога Таро се е приближил. Той стъпваше внимателно и лицето му бе пребледняло от вълнение. Като си пое дъх, той прошепна:

— Сенсей, там има шаран…

— Какво има?

— Шаран! Показа се и веднага се скри.

Таро нетърпеливо отметна залепналия на челото му кичур коса и тръгна обратно към езерцето, като се стараеше да стъпва безшумно. Аз го последвах и когато той се приближи до водата, видях го изведнъж да ляга по корем направо в калта. Наведох се и почувствувах с ръката си как потръпва слабото детско рамо. Той разпалено ми зашепна в ухото:

— Ето, погледнете! Избяга натам.

Там, където сочеше Таро, имаше гъсти водорасли. Те растяха от дъното съвършено прави като тънки фиданки. През тях преминаваха слънчевите лъчи и върху осветеното пясъчно дъно се движеха синкави сенки. Сякаш всичко живо в това езерце се беше притаило сред тези водорасли. Малки рибки, рачета й други водни животинки се появяваха от време на време върху светлия пясък и като се погрееха малко на слънце, отново се връщаха в гъсталака от водорасли.

Затаили дъх, ние с Таро разглеждахме приказния подводен свят. Под водата се виждаха пасбища, гори и пълни с обитатели странни замъци. Ето че на повърхността се появи ято мънички водни животинки, а сред водораслите заблестяха като сребърни остриета някакви рибки. По-нататък подскачаше смешно черен рак, който наподобяваше стъклена играчка. Слънцето започна да препича й почувствувах как по повърхността на водата подухна лек ветрец, който ме лизна по челото.

Бяхме изцяло погълнати от живота в езерцето, когато неочаквано се чу силен плясък и във водата премина огромна сянка, която тутакси се скри в гъсталака водорасли. Ятото водни животинки се разпръсна, ракът изчезна и върху светлия пясък по дъното се издигнаха мътни стълбчета. Водораслите продължително се разклащаха под тежкото тяло на шарана. Таро повдигна мокрото си лице и огорчено каза:

— Ето че избяга…

Той ме гледаше объркано. От косата му се донасяше миризма на тиня и водорасли. Очите му бяха насълзени, но блестяха така ярко и разпалено, че неволно си помислих — никакъв слабак не е, а е силно и здраво момче. Във въздуха се носеше сладникава миризма на детска пот.

От деня, в който двамата с Таро прекарахме на рекичката, между нас се образува мъничка, едва забележима пътечка. Щом дойдеше в ателието, момчето тутакси сядаше до мен, притискаше рамото си до моето рамо и внимателно наблюдаваше ръцете ми, които размесваха гуаша. Бях беден и не можех да купувам скъпи бои за момчетата. След като се убедих, че собственото ми производство гуаш не се различава кой знае колко от фабричното, започнах всеки ден да си я приготвям. Смесвам лепило, ленено масло и бои на прах. А понякога си правя сам дори маслените бои и обтягам платното на статива — в случай, че някое от по-големите момчета пожелае да порисува с маслени бои. Обикновено сядам на пода, настанявам децата наоколо си и действувайки с шпалката, им разказвам нещо.

Таро винаги внимателно слушаше разказите ми за животни и разни чудаци. На най-интересните места той отмяташе глава и тихичко се смееше. С цялото си същество усещах топлия му дъх, излизащ от красиво очертаните ноздри. Млечнобелите му, леко прозрачни по краищата зъби влажно проблясваха. Двамата много пъти си припомняхме за отскубналия се шаран.

Във водата всичко изглежда по-голямо, отколкото е в действителност. Но този наистина беше великан. Иначе водораслите нямаше да се разклатят толкова силно. Навярно той беше стопанинът на езерото.

Когато млъквах, ясните очи на Таро добиваха мечтателно изражение. Знаех — сега той вижда огромната риба, която се шмугва в храсталака от водорасли. Самият аз виждах това, като наблюдавах как се променят очите на Таро, докато разказвах — ту заблестяваха, ту помрачняваха. Така то ми даде тайния ключ към себе си.

В ателието ми идват към двадесет деца. И всяко ми поднася присъщите само на него думи и изрази. Рисуваше образи, родени от фантазията му. И само когато най-старателно се дешифрира този тайнопис, може да се проникне във вътрешния им свят. А пък всяко дете си има собствен шифър. С чужд шифър по-добре изобщо не се пъхай. Понякога питах едно момче, което управляваше кралство от кукли, какво е отношението на силите в министерския кабинет, който бе създал.

— Кой е главният сега? Мечката ли?

— Не, слонът.

— А какво стана с Дарума? Да не си е подал оставката?

— Да, напоследък не е на голяма почит. Падна от стълбата и си строши кокалите.

— Жалко, а беше разумен!…

Ето при такива разговори помежду ни се установяваше взаимно разбирателство. Скоро след като Таро ми даде малкия ключ от своята врата — той започна да ме прекъсва, когато разказвах, и да моли:

— Сенсей, дай ми хартия!

Това се повтори няколко пъти и аз се опитах да се пошегувам:

— Какво, пак ли ще ходиш в тоалетната?

— Уф, Сенсей! Ще рисувам.

Така, бъбрейки с мен, той полека-лека свикваше с хартията, четчиците, боите.

С една дума, Таро получи първия заряд енергия, ала засега самият той не излъчваше такава. За да започне да я излъчва, трябваше да мине доста време. Вътрешният му свят приличаше на морски бряг, осеян с отломъци от много корабокрушения. Иди, че се оправи в този хаос! Това още не беше по моите сили, нито по неговите. Засега той разговаряше с мен, молеше ме да му дам хартия, искаше му се страстно да рисува. Но щом вземеше в ръка четчиците, веднага се объркваше: и не знаеше какво да прави? Да иска помощ от своята мащеха ли? Да прекопирва картинки от учебника? Или отново и отново да рисува втръсналите му се кукли?… Той не умееше да рисува нищо друго и сега се измъчваше над чистия лист, не беше в състояние да пренесе върху хартията завладелите го образи. Понякога ми донасяше оплескан с боя лист и ми шепнеше:

— Сенсей, нарисувай го! Хайде, моля те, онзи шаран, хайде…

Притискаше се ласкаво и мъничко плахо до мен. Но зад това се долавяше разглезеното единствено дете — ако мълчах, той ме побутваше, мушкаше ме с пръст в гърдите, даже минаваше зад гърба ми и ме щипеше. И не лекичко, а с извинение, както силно впиваше двете си ноктенца в кожата. Аз потрепервах от пареща болка и чувствувах — момчето цялото се тресе. Но се радвах — най-после неговата обвивка започва да се смъква. Той ме атакуваше, мъчеше се да се освободи от сковаността си, която го измъчваше като тумор. В такива случаи аз се оставям да ме изядат. Не мога да се извъртам като Ямагучи. За да си спести силите, той привиква децата на автоматизъм. А пък аз непрекъснато се занимавам с най-различни деца, които идват в ателието да рисуват, така постепенно отвикнах да рисувам свои картини. Живите човечета ми замениха боите и платното.

Взех Таро и двамата отидохме за раци, за да го накарам да обикне пясъка, реката и езерото. За да се отпусне и да не бъде такъв чистник. И той почувствува колко прекрасна, колко мека и топла е земята. На другия ден, още щом дойде в ателието, аз му подадох шишенце с червена боя. Вече без гнусливост той отвори малкото шише, намокри пръста си и започна да оцветява листа, докато не го оцвети целия — обикновено така правят малчуганите от детската градина. После ми го протегна и рече смутено:

— Таласъм.

— Хм…

— Таласъм в планината — и почука с пръст по хартията.

Малко след като привърших да смесвам гуаша и запалих цигара, Таро пак дойде при мен. Попитах го само с очи какво има. С много сериозен вид той зашепна:

— Знаеш ли къде отиде таласъмът?

— В планината, нали?

Таро поклати недоволно глава. Уж случайно измъкнах чист лист хартия и казах:

— Ах, тия таласъми — много са чевръсти. Аз познавах един — щом се напие със саке и беж да го няма!

Очите на Таро заблестяха:

А къде отиде таласъмът?

— В Дания.

— Но… как излезе на улицата!

Той грабна листа от ръката ми, потопи четчицата в боята и започна да рисува — устремно, но неуверено. После той ми го подаде, преди още да изсъхне, и аз видях нещо безформено и неразбираемо.

— Таласъмът се превърна в момче — обяви той.

— Я гледай!…

— И се качи на автобус.

— Така ли!

— А след това хвърли топа.

Таро пак натопи пръста си в боята и оцвети част от рисунката.

Този ден той направи две рисунки. Интересно беше, че и двата пъти използува само червена боя. Това означаваше, че в емоционално отношение той изостава от връстниците си с няколко години. От опит зная, че червеният цвят е цвят на гнева, символ на атаката и на объркаността. Таро се бореше с нещо. Защо таласъмът изведнъж се беше превърнал в момче, беше слязъл от планината и се беше качил на автобус?

Таро няма приятели. Децата от моето ателие го потискат. Мащехата не му позволява да играе с невъзпитаните, омърляните дечурлига от улицата. И той си отмъщава за самотността с рисунката. Ето защо таласъмът се превърна в момче, а сетне умря. Така че странната измислица на Таро си има доста ясна причина. И той е прав посвоему.

Но аз не можех да се задоволя с това изящно логическо заключение. В яркочервената цапаница ми се привиждаше фигурката на Таро. Момчето се стремеше да се изтръгне от привичната среда, искаше му се да избяга някъде, но къде, къде?… Гледах оцветения в червено лист хартия, в който никой освен мен не би могъл да разбере нещо, и съзирах отворена рана. Тази рана неизбежно щеше да се задълбочава. Ето за какво си мислех, докато седях в смрачаващото се ателие, пропито със сладникава детска миризма.

Наскоро след това посетих госпожа Ота, като предварително й се обадих по телефона. Исках да я разпитам за някои неща. Отношенията ми с господин Ота бяха сложни, не такива като на Ямагучи. Не можах откровено да му кажа в какво виждам причината за особеното у Таро. Вече му нямах доверие. Той може и да е способен търговец, но е напълно лишен от бащински чувства. Тъй че само ще затрудни задачата ми.

Стоях в хола и със силна тревога очаквах да се появи стопанката на къщата. Как ще ме посрещне, с какви очи ще ме погледне? Но ето че тя влезе, както винаги цъфтяща, гледана жена, стегната, примерна майка и съпруга. Колко не й прилягаше всичко това — картината на нощната гара, последният електрически влак, миризмата на вино. Щом ме видя, тя се поклони дълбоко.

— Очаквах ви. Влезте, моля.

Заведе ме по коридора в гостната. Вече бях идвал в тази стая — когато поведох Таро към рекичката. По светлите стени танцуваха ярки отблясъци от пролетното слънце. Там, където лъчите му падаха върху картините, платното изглеждаше прозрачно. Картините очевидно бяха от художници, покровителствувани от господин Ота, и говореха за доста капризния вкус на стопанина. Тук всичко беше объркано — натюрморт в стила на Сезан, а до него — абстрактна творба на Ямагучи, подражание на Никълсън. Навярно господин Ота не бе подбирал картините лично — просто бе давал пари на секретаря си да ги купи. Докато чаках госпожа Ота да седне, запалих цигара.

Поведохме разговор и скоро започнах да се разкайвам, че съм дошъл. Госпожа Ота играеше уверено ролята на предана съпруга и мъдра майка. И непрекъснато изричаше шаблонни фрази. На нея и през ум не й минаваше, че я бях видял тогава, през нощта, на площада пред гарата. Разправях за характера на Таро, за рисунките му, а тя усърдно кимаше, съгласяваше се с мен във всичко. След това въздъхна:

— Да, нашият син е странно момче. Може би не е съвсем обикновен?

Целият й вид, дори гласът й изразяваха искрена загриженост, примесена с едва доловима ирония. Нищо не отговорих. От десет майки на моите ученици — все деца на бедни семейства — осем обикновено задават същия въпрос. Само че влагат съвсем друг смисъл в него — страхуват се, че децата им са необикновени. А когато започна да ги разубеждавам, те тутакси се умърлушват. Изобщо и така лошо, и инак пак лошо: кажеш, че детето е необикновено — плашат се, кажеш, че е обикновено — разстройват се. И всички реагират така, сякаш са се наговорили. Това може би се дължи на неосъзнатото желание на всяка майка да смята, че детето й е гениално.

— Напоследък Таро-кун се промени донякъде. Впрочем скоро самата вие ще се уверите в това.

С една дума, избягнах да отговоря на въпроса на госпожа Ота, защото не бях сигурен, че това наистина я интересува. Тя просто владее до съвършенство изкуството да води светски разговор — знае кога какво да запита, кога какво да отговори.

Обясних й как съм успял да науча от Таро, че е живял на село. И отново се възхитих от ловкостта, с която госпожата разиграваше ролята на примерна съпруга и грижовна майка. Честно казано, открих й картите си с известно опасение, но тя продължаваше да бъде напълно безгрижна.

— Навярно споменът как някога е ловил раци ще играе дълго време важна роля в душевния живот на Таро — казах. А след това уж случайно започнах да я разпитвам за тогавашното му житие-битие… — Доколкото зная, те двамата честичко са седели на брега на рекичката…

— С въдици в ръце — спокойно довърши предпазливата ми фраза госпожа Ота. — Майката на Таро е била прекрасна жена. Чувала съм, че се е отнасяла много сериозно към възпитанието му… Но сам разбирате — провинция, никакви развлечения, само някоя пътуваща трупа ще се отбие. Разправят, преди всеки спектакъл тя понякога цяла нощ четяла пиесата. И едва след като се уверявала, че е полезно за Таро да я види, го вземала със себе си. Доколкото мога да съдя, била е много изискан човек.

Госпожа Ота взе чашката с кафе от масичката, отпи малко и тъжно добави:

— Ами и аз се старая с всички сили… Но чувам само, че съм прекалено строга, че прекалено усърдно култивирам у него хубави маниери…

Тя сведе очи и остави безшумно чашката върху чинийката.

Така. Картата ми беше сразена. Почувствувах раздразнение и взех бързо да си припомням всичко, което знаех за тази жена. Спомних си как при първата ни среща тя с две думи направи характеристика на Ямагучи — тънка и убийствена. Спомних си как стягаше Таро за разходката до рекичката и как грижовните й думи не прилягаха на безразличното и отчуждено изражение на очите й. И изведнъж видях съвсем различни очи — загадъчно премрежени, размътени от виното, припомних си площада пред гарата в късния нощен час. И все пак най-силно се беше запечатал в душата ми един съвсем незначителен епизод — когато се стягаше с Таро за рекичката. Бяхме вече на вратата, аз погледнах съвсем новите му спортни обувки и казах на госпожа Ота, че той може да се изпоцапа. Тогава тя отвърна, че щом момчето е с мен — няма нищо страшно, нека се изпоцапа. И нищо повече. Но скоро усетих хлад — той вееше от онази част, на айсберга, която е скрита под водата… Нея явно я дразнеше, че първата госпожа Ота е минавала за образцова майка. Нямаше никакво съмнение. Прекалено усърдно се грижеше тя за маниерите на момчето и го дресираше. Впрочем най-вероятно бе, както казвах и на Ямагучи, тя да го правеше с най-добри подбуди. Разбира се, бе млада, неопитна, затова и не знаеше как трябва да възпитава детето. Майката го чувствува със сърцето си, но Таро не бе неин роден син. Непрекъснатото дресиране опустошава детската душа. Наистина госпожа Ота признаваше, че я осъждат за излишната й строгост, но едва ли разбираше какво зло причинява на момчето.

Забелязала, че съм изпил кафето си, тя натисна копчето на звънеца. Навярно в тяхната къща звънци има във всяка стая. Учтиво ме попита дали не искам зелен чай и нареди на прислугата да донесе. После излезе от стаята и след минута се върна с игли за плетене и кълбо вълнена прежда. Видях почти завършен детски пуловер. Тя го разгърна, погледна го на светлината и се усмихна.

— Вече е пролет, а пък аз… — и се залови да плете.

И пак потече непринуденият светски разговор.

Когато прислугата донесе чая и сладкиши, госпожа Ота започна упорито да ме черпи — изобщо проявяваше изключително внимание към мен. Беше ми странно, като си спомнях в този момент жената, която бях видял през нощта на площада пред гарата. Тя нито за секунда не изпускаше иглите от ръцете си. Пръстите й летяха, тичаха надясно и наляво, атакуваха вълнената прежда, пъхаха иглите в бримките — и нито веднъж не сбъркаха. Ето на, не бих си помислил, че е такава. Кой знае, може и да съм се излъгал в нея. След известно колебание реших да й повторя онова, което бях вече казал на господин Ота.

— Напоследък Таро-кун се промени донякъде. Но все пак ми се струва, че е много самотен. Единствено дете е — и тъкмо затова не се развива съвсем правилно. Ето например Таро-кун никога не рисува деца. Посъветвайте го по-често да играе с момчета.

Тя размисляше известно време, без да престава да плете, след това вдигна глава.

— Напълно сте прав. Той е толкова затворен, нищо не можеш да направиш с него. Мъжът ми казва, че аз и без друго прекалено се намесвам в живота му. Но пък и не мога да го оставя сам да се оправя. Ами че между съучениците му има и лоши деца. А ако взема да го съветвам, той тутакси ще се обиди и ще се затвори в себе си…

— Виждате ли, децата си имат свой особен свят.

— Вярно е, но…

— Извинявайте, ако това ви се стори грубо, но според мен Таро трябва да се учи да не бъде такава госпожичка. Нека се бие до разкървавяване. Не, разбира се, не го казвам в буквалния смисъл, аз изобщо не искам децата да устройват кръвопролития. Но нека поне сегиз-тогиз да полудува. Тогава и рисунките му ще бъдат истински. А това, дали рисува добре, или зле, е вече друг въпрос.

— Че защо?

— Ами защото бих искал да възпитам в децата преди всичко душевна сила, умение да се борят със средата. Нека си късат панталоните, нека си цапат ръцете. Само при такива деца се получават хубави рисунки — силни, истински. А така… Не, прекалено самотно живее Таро-кун…

— Струва ми се, че вие имате по-различно мнение от Ямагучи-сан.

— Ами той в училището си обработва децата като на конвейер. Щампова ли щампова. Да не вземе да се занимава с всяко поотделно… — Сепнах се, че говоря прекалено остро, и продължих, вече с по-спокоен тон: — След изложбата Ямагучи навярно също ще открие детско ателие. Тъй че, ако искате, можете да дадете Таро-кун там.

Госпожа Ота разбра отлично всичко, но не отвърна нищо и отново се залови за иглите. Като гледах бързо прелитащите й пръсти, си спомних как се изказваше тя за Ямагучи и реших, че Таро поне от него е спасен. Тя плете известно време, без да продума, след това спря, за да преброи бримките, и изведнъж тихо рече:

— Не само Таро е самотен…

Хвърли бегъл поглед през прозореца навън и иглите отново се задвижиха, сякаш тези думи изобщо не бяха произнесени. Като че ли пръстите й живееха самостоятелен живот, не се подчиняваха на чувствата — те сновяха неуморно и равномерно. За миг отново усетих в нея удивителното богатство на живота. Искаше ми се да надзърна в очите й. Под спуснатите клепачи навярно се таеше сиянието на нощта.

Думите напираха да изскочат от устата ми, но аз ги преглътнах. Бързите движения на пръстите й сякаш ме отблъскваха. Тези стени и суровото безмълвие на утрото притискаха тялото ми. Нямах сили да помръдна. Да, ясно е — под тъпичката обвивка на светското безразличие се крие същата горест, каквато бях усетил в първите рисунки на Таро.

Оставаше ми само да мълча — в този дом властвуваше господин Ота. И с иглите си госпожа Ота не плетеше, а убиваше…

Скоро след това получих от Ямагучи покана да посетя изложбата му. Той отиваше там след занятията в училище и затова отидох надвечер. Разписах се в книгата за посетители, след това започнах да разглеждам творбите му. Под лампите с дневна светлина бяха окачени около двадесет абстрактни картини — все приятни стайни мотивчета. Е, какво пък, значи пътищата ни с Ямагучи окончателно са се разделили. Той е забравил болката на ъгловатите, начупени линии и сега се различаваше, като експериментираше с различни материали и багри. С една дума, превърнал се бе в малък епигон на Никълсъновата школа.

В навечерието на откриването на изложбата Ямагучи се беше занимавал с платната си до късна нощ. Косите му бяха разрошени, от ръцете му лъхаше едва доловимата миризма на маслени бои. Побъбрихме си малко двамата в стаичката до изложбената зала.

— Татко Ота е увлечен от нова идея. Конкурс устройва. Предложи ми да бъда член на журито — каза небрежно Ямагучи, но по всичко личеше, че се радва, задето му е оказал такава чест.

Нея вечер получих от него куп сведения за семейство Ота.

Веднага след войната господин Ота напуснал фирмата, където тогава работел, и открил собствено предприятие. Построил малка фабрика и започнал да произвежда пастели. Отначало във фабриката се правело всичко ръчно. А след две години Ота така разширил предприятието си, че завладял половината пазар. Бил човек с неукротима енергия. През цялото това време жена му и детето живеели на село, а самият той — във фабриката, в стаята за дежурни. Не знаел ни сън, ни почивка, бъхтел денонощно. Така бил погълнат от работата си, че абсолютно не се интересувал от семейството си, дори писма не пишел, само веднъж месечно изпращал пари за издръжка. Изпращал редовно дори когато той самият бил в голямо затруднение. Впрочем, ако се замисли човек, тези му грижи се обяснявали по-скоро с навика да бъде акуратен в работите си, отколкото с привързаност към домашните му. Когато жена му умряла, той бил затънал в работа — готвел се да атакува конкурентите си — и отишъл на село само за един ден, за да вземе праха. Нямал време да се занимава с Таро, дал го на родителите си и оттогава вече не се интересувал как живее момчето.

И ето че грижата за това изоставено, незнаещо бащинска ласка дете поела сегашната госпожа Ота. Тя произхождала от старинно семейство, роднини на някакъв член на управителния съвет на фирмата Ота. Баща й имал фабрика за канцеларско оборудване, но по това време работите му не вървели. Господин Ота помогнал навреме с известен капитал, а след това го сватосали и се оженил за дъщеря му. Злите езици разправяли, че той я бил купил от баща и заедно с касовите апарати.

Но и след втората си женитба господин Ота не станал по-грижлив към семейството си. Макар фирмата му да закрепвала и да процъфтявала, той все не знаел почивка. Нямал никакви увлечения — не играел голф, не си намирал любовници. Всичките му сили, всичките му помисли били насочени към едно — да пласира повече бои и да разработва нови стратегически комбинации. За него семейството чисто и просто не съществувало. Купил голямата къща на някакъв разорил се аристократ, пиел коняк, пушел скъпи пури, но както преди сякаш живеел във фабричната стая на дежурния.

Оказала се до такъв пробивен бизнесмен, младата госпожа Ота се стъписала. Умна жена, тя прибягнала до най-различни хитрости — макар и безплодни, — за да скрие от страничните очи студенината на съпружеските им отношения. Но скоро махнала с ръка на мъжа си и с удвоен жар се заловила да вае Таро. И изваяла безжизнена глинена фигурка, която след туй дадоха на мен. Колкото и да се стараела мащехата, колкото и да се бъхтела, тя не можела да влезе в душата на момчето. Таро бързо се досетил, че усилените й грижи за него са плод на самотата й, изплашил се й побързал да се обгради с крепостен вал от лалета и кукли. Госпожа Ота се стараела с всички сили — станала член на асоциацията на родителите и учителите, включила се в кръжока за възпитание на децата, взела на Таро учител по музика и репетитор, сама му избирала другарчетата. Но във всичко това момчето виждало коварна задна мисъл — да го улови в мрежите си — и още повече се затворило в себе си. Госпожа Ота контролираше всяко движение на Таро, но нямаше никакво влияние над вътрешния му свят. Като майка тя беше много неопитна, а като съпруга — отчайващо самотна.

— Ако се замисли сериозно човек — казваше Ямагучи, — тя е извънредно нещастен човек. Татко Ота си има своя бизнес. При Таро се появи ти. А мадам няма къде да се дене. Една вечер рисувах вкъщи някаква картина и изведнъж тя довтаса. Дори не помня вече колко кръчми обиколихме тогава. Ужасно се страхувах да не й хрумне да откровеничи. Хванах се за пиенето като за спасителен пояс. А ако не бяхме пили — току-виж, се получила някаква сантиментална глупост…

Той помълча и уморено, без обичайната си циничност добави:

— Толкова уравновесена, спокойна наглед дама — а ето, оказва се, също може да стигне дотам. Не, разбира се, нямаше нито ридания, нито вопли. Но пиеше здравата. А аз накрая капитулирах. Да, тя казва, че много ти е благодарна, а ето че не би могла да пие с теб.

— Защо?

— Изглежда, ревнува.

— Ревнува Таро от тебе. Казва, че ти ще направиш на бърза ръка онова, над което тя без полза се бъхти толкова години. Страшно те хвалеше. С една дума, ти си й отнел Таро. А аз, неговият училищен преподавател, се компрометирах. И сега окончателно изгубих доверието й.

Ямагучи изгълта шумно изстиналия чай, усмихна се, край очите му се образува сноп бръчици. Адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу по слабата му дълга шия. Той остави чашката на масата и се замисли. След туй процеди през зъби:

— Тя пи с мен, защото ме презира.

Той разсеяно вдигна чашката, сложи я отново на мястото й и се залови да чупи кибритени клечки. Доста бързо впрочем се овладя. Събра припряно пръснатите по масата покани, мушна ги в джоба си и ми хвърли леден поглед:

— Извинявай, трябва да отида при един критик. Тъй че…

Отново ме гледаше хитричък кариерист. Излязох подир него и заслизах по стълбището. Гърбът и огромната му глава, която се поклащаше на тънката шия, издаваха глупава скръб.

След като се разделих с Ямагучи, се качих в метрото, слязох на моята гара и както обикновено, се запътих към кръчмицата, където често се отбивах. Там пих долнопробното саке от нащърбена чашка с тъмносини, доста експресивно нарисувани шарки, изобразяващи водовъртеж, замезявах си с дреболии и си мислех за очите на госпожа Ота — каквито ги видях през онази нощ. Ямагучи май в основни линии правилно бе разбрал какви са отношенията в това семейство. Изпълненият с отчаяние поглед на госпожа Ота тогава в хола, когато с Таро тръгвахме за рекичката, нейната странна отчужденост — нима това не бе свидетелство за самотност? А какво я бе накарало да изскочи от къщи? Не зная, навярно просто не можеше да понася повече самотата. Вероятно бе седяла в ярко осветената гостна, бе плела — и изведнъж бе почувствувала, че пръстите й замират. А след това на нощната гара алкохолът я бе ободрил и тя ми се стори блестяща и студена като кристал. Но ако й се бях обадил тогава, от нея може би щяха да се изтръгнат думи, изпълнени с мъчителна горест, къде-къде по близки за мен, отколкото светският й такт и ум. Зад стъклото блестяха влажни очи — погледът им беше разкъсал обичайната завеса на условността. Бледа от вълнение, за какво мислеше тя, в какво се взираше?

Кореспонденцията ми с Хелга се прекрати, но аз не се отказах от замисленото — да разкажа на децата Андерсенови приказки. За организирания от господин Ота конкурс писаха във вестниците и списанията.

* * *

Впрочем и в експеримента, който бях замислил в моята студия, също се криеха немалко опасности. Аз разказвах Андерсеновите приказки с прости, обикновени думи, без да изпадам в дидактика. Запазвах само сюжетната канава, а собствените имена и наименованията на страните и градовете изменях по японски маниер или чисто и просто ги пропусках. Защото ако децата почувствуват макар и най-малък намек за екзотика, те тутакси се спускат към илюстрованите книжки да търсят готови решения. Естествено, разбрах, че децата не живеят във вакуум. Старай се колкото си щеш, книжките с картинки ще изиграят ролята си. И след това достатъчно е само да протегнат ръка към натрупаните готови декори от познати пиеси и филми. Я се опитай например да накараш хлапетата да изхвърлят от главата си марионетките, които ги гледат от страниците на илюстрованите списания, от сцената на куклените театри, от екраните. Трябва поне да се постараеш те да изпълнят тези готови образи с някакво свое съдържание. Нека оживеят лебедите и оловните войничета от приказките. Нека подтикват детската фантазия, така както, да речем, люлката или шаранът. И още ето какво — Андерсен изобщо не увлича децата така, както смятат възрастните. Покорителите на джунглите и храбрите герои са много по-разбираеми и по-близки на дечурлигата, отколкото изтънчените русалчици и лебеди. Андерсен трябва да влезе в съзнанието им така естествено, както раците, които те ловят на някоя рекичка. Да говорят за него така просто, както говорят с майките си за някоя екскурзия извън града.

И ето че разказвах на децата приказките на Андерсен приблизително така, сякаш говорех с тях за промените в правителството на кукленото кралство или за това, къде се е запилял таласъмът. В стаята ми има камари детски книжки, но аз нарочно не ги показвах на моите момчета. Водех ги не на филмите на Дисней, а в зоологическата градина, не в картинни галерии, а на рекичката. Канех се да изпратя рисунките им в Дания, но не продумах нито думица за това. Хвалех всичките им рисунки и всекиму поставях отличен. Отначало децата никак не можеха да се освободят от училищните навици, бележките им бяха просто необходими. Но скоро моето благодушие им омръзна и те престанаха да се стараят заради самите бележки.

Смущаваше ме само едно — колко дълго ще трае моето влияние над тях? В ателието ми те идват само веднъж-два пъти седмично. А през останалото време просто не мога да се докопам до тях. Правя всичко децата да придобият свое „аз“, а през седмицата те напълно го загубват. В училището и вкъщи усърдно ги обливат със захарен сироп и аз отново и отново трябва да разчупвам захарната глазура. А това е страшно уморително. И все пак пътешествието из вътрешния свят на детето, дори и най-сложен и заплетен, никога не изтощава така, както мисълта за ледената пустиня, която заобикаля неговия дом. Тази мисъл ми отнема и последните сили. Остава ти само едно — да се наливаш с водка.

Отначало много се изморявах с Таро. А когато научих и най-интимните подробности за семейство Ота, стана ми още по-тежко. Разбрах — тук няма за какво да се вкопчиш. Съпрузите Ота вече няколко години убиваха момчето — единият с равнодушието си, другият — с прекомерната си опека. На много от моите ученици вкъщи е студено и неуютно. Но те не са особено богати или съвсем бедни семейства и са оставени да се оправят сами. Имат свой живот, свои интереси, имат си приятели и от тях лъха на влажна пръст. А ето Таро няма нищо. Намъчих се да втълпя това най-напред на господин Ота, а след туй и на жена му, но напразно. На тяхната помощ не можех да разчитам. Реших — ще се боря за Таро сам… Ето той си отива вкъщи, замазал с червена боя превърналия се в момче таласъм, и аз гледам подире му, виждам във въображението си благоустроената пустиня, която го чака вкъщи, и на душата ми е тревожно: какво ще стане следващия неделен ден?

Но полека-лека душата ми започна да се заражда с надежда. Таро явно се размразяваше, макар и бавно. Разговаряйки с мен, той свикна с ателието. Малко по малко се сближаваше с другите момчета — Рака, Чука, Бегача, Бръмбара, Пиката, започна да играе с тях в парка и на рекичката. Те го приеха в игрите си, макар и да е слабоват. Дърпаше с тях въже, боричкаше се. И вече не се изпотяваше от страх, когато се люшкахме на люлката. Но колко мъчително вървеше всичко това! Таро навлизаше в детската среда плахо, със страх. Най-често стоеше настрана, но веселите гласове на другарчетата му, неизчерпаемата им енергия го съживяваха. Колкото по-скучно му беше в училище и вкъщи, толкова по-силно го теглеше към ателието. Започнал рисунка, Таро мислеше за нея през цялата седмица. А когато дойдеше следващия път, рисуваше продължението. Веднъж нарисува къща, около къщата постави точки и ми обясни:

— Всички играят, а аз гледам през прозореца от втория етаж.

Оказа се, че къщата е училище, а точките — децата на двора. Той ги гледаше отгоре, защото него ден бил настинал и не му позволявали да излезе навън. На другата неделя къщата бе изчезнала от рисунката. Таро пак постави много, много точки, а встрани нарисува примитивна човешка фигурка.

— Аз тичам — обясни той.

— Значи настинката е минала.

Да. Скоро в училище ще има състезания и аз тренирам.

— У-у, колко много деца! Като попови лъжички в локва.

— Ами да! Защото училищният ни двор е много тесен.

Заведох го с другите момчета в парка. Там те се надбягваха. Таро има хубаво телосложение, но, както личи, малко спортува — тичаше тромаво, като изхвърляше напред крака и размахваше смешно ръце. Като се наиграха до насита, момчетата се върнаха на пейката, където беше постлана найлонова покривка. Таро веднага нарисува картинка и ми я показа.

— Сенсей, аз тичам.

Нямаше никакви точки. Само едно дете, нарисувано със силни цветове. Явен опит за самоутвърждаване. Момчето тичаше последно и затова беше нарисувало само себе си. Нито помен от останалите. Таро се притисна до мен и аз усетих малкото му, разгорещено от тичането тяло.

— Чудесно! Същински Затопек! Гледай ти, всички си надминал, никой не се вижда.

Таро въздъхна облекчено, очите му заблестяха.

— А в действителност аз тичах още по-бързо!

И като захвърли без ни най-малко съжаление току-що нарисуваната картинка, се спусна към пейката.

Оттогава Таро престана да рисува лалета и кукли. Подчинявайки се на минутно настроение, той вече рисуваше деца, животни, Ямагучи и мен. От гледна точка на техниката това беше безразлична цапаница. Но във всяка рисунка се долавяше някакъв символ — жалба или радостна песен, гневен възглас или глъхнещ вик. Най-малко ме тревожеше пластичността. На рисунките се появиха хора! Те се движеха, живееха и тъкмо това бе главното. Както и преди, с всички сили се стараех да го размърдам. Постепенно се установяваше връзка с външния свят. Таро започна да се ориентира по малко в пропорциите, в законите на перспективата. Оставаше ми само да го подкрепям съвсем незабележимо, за да не му позволя да се отклони от налучкания курс. Като че ли всичко беше наред. Между другото скоро се убедих, че на него дори и през ум не му минава да нарисува баща си или мащехата си.

Една вечер, в понеделник, се бях изтегнал на леглото след вечеря и прелиствах албума с репродукции на Ханс Ерни. След статията на Клод Роа бяха започнали да го наричат „швейцарския Пикасо“. На мен той винаги много ми е харесвал, но през последните години прекалено се беше усъвършенствувал и никак не можех вече да го следя. С възхищение разглеждах един от детайлите на негов плакат — сполучливо съчетание на реализъм с абстракция, когато изведнъж пред входа изскърцаха спирачките и спря кола. На вратата се почука.

Запалих лампата и отворих. На прага стояха шофьорът и Таро с папка под мишницата. На шофьора му беше явно неудобно, той свали униформената си фуражка и като се почесваше по врата, взе да обяснява:

— Не можеш се оправи с малчугана. Залепи се за мен — откарай ме, та ме откарай. Вкъщи ги няма нито господарят, нито госпожата. На детето наистина му стана скучно. Все разправяше, че иска да ви покаже някакви картинки. А вие, Сенсей, моля ви, не се сърдете.

— Няма нищо. Влизай, Таро.

Пуснах момчето да влезе. Шофьорът въздъхна облекчено и се отправи към колата.

— Ще го доведа, тъй че можете да си вървите — извиках подире му и заключих входната врата. Влязохме с Таро в стаята.

Прибрах от леглото старите списания, връзката, пепелника. Сложих албума на Ерни на рафта. След туй седнах на леглото и настаних Таро до себе си. Щом седна, момчето ме погледна учудено.

Сенсей…

— Е, какво има?

— Защо дюшекът ти е толкова тънък? Ей тук — виж, само калъфът е останал.

— Хм. Ами защото… Е, изобщо аз лежа внимателно, винаги на едно и също място. И краката си слагам на едно и също място. Затова пълнежът се е степал.

— И аз лежа внимателно, но на моя дюшек няма дупка.

— Ами ти си още малък и лек! Разбираш ли?

— Я гледай дупка.

— Е, да! Тъкмо там, където са краката.

Май че не го убедих. Той явно ме осъждаше за моята немарливост. Припряно запалих цигара и взех от него папката.

— Охо, колко много си нарисувал!

— Да, върнах се от училище и рисувах, рисувах.

— Сигурно си се уморил?

Наредих още незасъхналите рисунки на леглото. Погледнах ги и начаса разбрах какво е вълнувало Таро през този ден — Андерсеновите приказки, които им бях разказвал предния ден. Валеше дъжд и не можех да заведа момчетата нито в зоологическата градина, нито на рекичката. Целия ден посветихме на тези приказки. Определих реакцията на Таро по рисунките му. Момиченцето с кибритените клечки и русалчицата бяха доста тромави, а и цветовете не бяха подбрани сполучливо. Но все пак се чувствуваше, че Таро бързо израства и че този път здравата се е потрудил. Външно неговите рисунки не се различаваха кой знае колко от рисунките на другите деца, но нали само преди няколко месеца момчето бе напълно безпомощно. Разбира се, сега в душата му цареше пълна какофония, но нямаше съмнение — Таро бе на прав път. Наистина в изображението на момиченцето и русалката още личеше отпечатъкът на екзотичната щампа, но това по-скоро само показваше, че ми липсва педагогически талант, пък и изобщо рисунката на фантастична тема открива пред детето само ограничени възможности. Още веднъж прегледах и петте рисунки. Четири моментално сложих на пода до леглото. А петата!… Тя сякаш изскочи от вихъра на багрите. Бях толкова потресен, че отначало целият се размекнах. След това седнах по-удобно и старателно, без да пропускам нито детайл, изследвах рисунката. Светът й беше съвсем различен от този на другите четири. Покрай крепостен ров със засадени по протежението му борове върви човек с пещемал около бедрата и с прическа „чонмаге“^[35]. Под пояса си е втъкнал пръчка и крачи като войник, размахвайки ръце. Когато разбрах смисъла на рисунката, започнах да се треса от смях. Той извираше от гърлото ми, струеше като фонтан.

— Ха-ха-ха!

Не можех да се сдържам. Удрях се по коленете, хващах се за корема, но лицето ми течаха сълзи. Лицето на Таро се размаза пред очите ми. Самият той разглеждаше съсредоточено една стара запалка, която се валяше на масичката до леглото, и никак не можеше да разбере какво се е случило. Напълно объркан, Таро ме гледаше, а аз се задъхвах от смях. Накрая скочих така, че пружините на леглото изскърцаха. Ударих Таро по рамото и извиках:

— Ох, спасявай ме, ей сега ще се пукна от смях!

Таро погледна рисунката, лицето му мигом помръкна и той отново се залови да щрака запалката. Спуснах се към масичката, порових в чекмеджето, намерих една отвертка и я подадох на Таро.

— Хайде, разглоби я.

— А ако се счупи, тогава?

— Много важно! Нищо! Подарявам ти я.

Бузите на Таро поруменяха като цвете, очите му заискриха. Той взе отвертката, легна по очи на изтъркания матрак и започна да атакува запалката. Все още тресейки се от смях, аз се проснах до него. Опитът напълно успя. Сполука! Нелепа, невероятна сполука! Едва предния ден бях разказал на децата „Новите дрехи на краля“. Бях забелязал, че в тази Андерсенова приказка има по-малко реални неща, отколкото в другите. И реших — ще се постарая изобщо да мина без тях.

„Живял едно време един човек, страшно конте. Той бил много богат и важен, всичките си пари харчел за костюми и ги сменял час по час. Облече нов костюм и се перчи пред хората — е, как е, вика, красив ли съм? Отива ли ми новата дреха? Ах, колко красив вид имам!“

Така им разказвах тази приказка. От Андерсен остана само същността. Такива думи като „крал“, „дворец“, „придворни“, „шлейф“, макар и познати на децата, криеха опасност — те можеха да ги завлекат в дебрите на илюстрованите книжки.

Оловното войниче или малката русалка са много конкретни, тях не можеш ги изобрази отвлечено. В такива случаи децата обикновено се стараят да възпроизведат чуждоземната дреха, пейзажи, обичай. Четирите рисунки на Таро на теми от тези приказки навеждаха на мисълта за книжни илюстрации. Това е естествено и в случая нищо не може да се направи. Пък и изобщо не е чак толкова страшно, ако детето заимствува нещо от някоя книжка. Стига само да изпитва органична потребност да рисува. И все пак аз виждам задачата си в това, не да карам децата да рисуват принцеси с шлейфове и девойки със забрадки. Ето защо, когато разказвах на децата „Новите дрехи на краля“, исках да ги доведа до основната тема в приказката — да им покажа самолюбието и глупостта на властвуващите.

Таро си беше представил героя от приказката като „даймьо“^[36]. И затова беше нарисувал крепостен ров и борове. Спомних си разказите на госпожа Ота — на село момчето ходело с майка си на представления на пътуващи артисти. Сега Таро се вози в съвсем нов шевролет, живее в голяма къща с желязна ограда, сред грижливо поддържана градина и канарчета. А в рисунката се бяха появили пещемалът около бедрата и самурайската прическа „чонмаге“. Цялата работа е там, че бях разказал на децата единствено същността на приказката и не им бях натрапвал каквито и да било готови образи. На Таро му е било много по-лесно да възпроизведе върху хартията спомените от ранното детство. Тази рисунка носеше атмосферата на спектаклите на пътуващите артисти с техните старинни костюми и декорации. Някога, много отдавна, в малкия двор на селския храм, изпълнен с острата миризма на пот, ацетилен и загорял боб, са давали непретенциозните си представления артистите от площадния театър и момчето ги е гледало от полутъмната, построена набързо ложа, постлана с рогозки… Това е бил светът, в който то е живяло също толкова пълно и интензивно, както в света на речните раци и риби. В това нямаше никакво съмнение.

Гледах с ново чувство Таро — прострял се по корем, той самозабвено се занимаваше със старата запалка. Малчуганът беше рисувал цял ден, за да се спаси някак от самотата. А сега нито веднъж не погледна рисунките си. И наистина, за какво му бяха те, щом можеше за свое удоволствие да пощрака със запалката! Жизнената сила у децата е толкова голяма, че винаги ме разтърсва, макар и да я наблюдавам постоянно. Колко леко преминават децата от една действителност в друга! Ами че за тях всичко е толкова важно и интересно.

Когато Таро най-после отвинти капачката на запалката, аз му дадох парче тел. Той го пъхна в резервоарчето и измъкна оттам памук.

— Аз имам бензин. Да се опитаме да я запалим, а?

Донесох флаконче с бензин и камъче, дадох ги на Таро и му обясних как се зарежда запалката. Той старателно пъхна памука в една дупчица, в другата намести камъчето, след туй наля бензин върху памука и затегна винта.

— Почакай малко, бензинът трябва да попие в памука. Позатопли я с ръка, така той по-бързо ще се изкачи.

Стиснало в шепата си запалката и затворило очи, момчето започна бързо да брои, свивайки пръстите на другата си ръка. След това леко повдигна клепачи и каза:

— Когато бавачката ме къпе във ваната, аз винаги правя така.

Той отново зажумя, преброи до двадесет и разтвори шепата си. Запалката, се беше леко замъглила от топлата ръка.

— Ще се запали ли?

— Трябва да се запали. Опитай.

Той силно натисна колелцето, то щракна, посипаха се искри и се появи синкавото езиче на пламъка. Таро се разсмя, очите му станаха като цепки.

— Гори!

— Ти я зареди, тъй че вземи я. Играй си, колкото си щеш. Само че внимавай да не запалиш нещо, инак ще стане пожар.

След това двамата с него се занимавахме цял час. Преобърнахме всичко в стаята с краката нагоре. Борехме се, играехме на 20. После направих чай и налях чашките. На Таро сложих мляко, а на себе си скришом сипах картофена водка. Чукнахме се. На сбогуване му дадох книгата на Чапек „Голямата докторска приказка“, преработена за по-малки ученици. Излязохме на улицата. Таро крачеше до мен. Под мишница носеше книгата, а в ръката — старата запалка. Той непрекъснато я щракаше. Позвъних на тяхната врата. Излезе възрастна прислужница и започна горещо да ми благодари. Къде са родителите на Таро и какво правят, не каза. Къщата тънеше в мрак. Светеше само едно прозорче. Наоколо цареше мъртва тишина. Аз изпратих с поглед отдалечаващата се момчешка фигурка и почувствувах как от дълбините на съществото ми се надига силна пареща болка. Безмълвното тресавище погълна леките стъпки на Таро. Веселото му гласче, чуруликащо си нещо за запалката, се стопи в студената пустош.

Щом се върнах вкъщи, взех отново „Голият крал“ на Таро и дълго разглеждах рисунката. Сравнявах я с предишните, в които момчето се бореше решително с таласъма, цапотейки го с червена боя, или изобразяваше себе си, като се опитваше да се самоутвърди, и веднага си давах сметка колко бързо се развива то. Нали когато за пръв път дойде при мен, Таро беше неразработена безплодна почва — на нея не растеше ни стръкче трева. Тогава той седеше съвсем объркан на пода и не знаеше какво да прави с четчиците и боите. А сега си имаше свой собствен свят, сам го бе сътворил, сам му бе придал очертания и окраска. Че е заменил традиционните мустаци и корона с пещемал около бедрата и прическа „чонмаге“, не беше в същност елемент на критика. Критиката я нямаше в Андерсеновата приказка. А тук съществуваше светът на самия Таро, неговият — и само неговият. Той си го бе създал сам, без да прибягва до нечия помощ. Аз бях просто разказал приказката. Дори не предложих на децата да направят рисунка на тази тема — било тук, в ателието, или вкъщи. Следователно Таро бе рисувал, подчинявайки се единствено на вътрешната си потребност.

Сравних „Голият крал“ с другите рисунки — с рисунките на момиченцето с кибритените клечки. От гледна точка на техниката всички рисунки бяха приблизително еднакви — тромави, погрешно оцветени. Така е, но темата бе овладяна най-добре в „Голият крал“ — нямаше нищо излишно или внесено отвън. Чувствуваше се, че Андерсен изцяло е стигнал до Таро. Навярно и този образ, и този фон се бяха родили у него веднага, още докато разказвах приказката. Той мислено се бе спуснал към засадения с борове ров и бе тръгнал подир глупавия, самолюбие, жестоко излъган властелин. И вкъщи Таро не бе престанал да мисли за приказката. И ето че накрая сърцето му бе затуптяло по-силно, кръвта бе започнала да чука в слепоочията, подчинявайки се на властния ритъм — да грабне четката, да фиксира върху хартията преследващия го образ. Вероятно Таро никога досега не се бе чувствувал така свободен от убийствения гнет на богатската къща, от опеката на мащехата, не е бил толкова съсредоточен и самостоятелен. Задъхвайки се от нетърпение, момчето е рисувало боровете, крепостния ров и голия княз, без да мисли нито за баща си, нито за своята мащеха. А след това достатъчно беше да види старата запалка и да забрави моментално всички творчески мъки.

Е, сега всичко е наред, съвсем наред! Сега той ще устои! Сега ще може сам-самичък да се сражава и с мъртвешкото безмълвие на богаташката къща, и с баща си, и с мащехата, макар че борбата може би щеше да му струва скъпо.

Налях си солидна порция водка, поздравих човека с пояса под кръста, пресуших на един дъх чашката, хвърлих се на леглото и се засмях с пълно гърло.

След няколко дни по телефона ми се обади секретарят на господин Ота: конкурсът за детски рисунки започнал и ме канят на заседанието на журито. Завих рисунката на Таро във вестник и се запътих към една от изложбените зали, където се провеждаше конкурсът. На входа попитах къде да отида. Заведоха ме на втория етаж, в една огромна, обляна от слънце зала. Там бяха наредени в редици отрупани с рисунки маси и над всяка беше окачена табелка с темата. На една маса седяха членовете на журито и разглеждаха рисунки. Някакъв човек, както изглежда, служещ от фирмата на Ота, събираше на куп рисунки и ги изнасяше от залата, а в същото време през друга врата внасяха все нови и нови камари. Рисунките нямаха свършване. Слънцето блестеше, ярките багри пъстрееха, а въздухът беше спарен, имах чувството, че над рисунките се вдигат горещи изпарения. Да, господин Ота беше постигнал целта си! Струваше ми се, че от безбройните туби, шишенца, флакони извират водопади от бои.

— О-о! Вие дойдохте! Благодаря за оказаната ми чест!

От дъното на залата към мен се беше запътил господин Ота — веднага ме бе забелязал. Пръстите му бяха изцапани с бои, ръкавите му небрежно запретнати, челото покрито с капчици пот. Лъхна ме финият аромат на пура. Благодарих на господин Ота за подаръка — той изпълни обещанието си и ми изпрати толкова бои и хартия, че щеше да ми стигне за половин година, дори и да я пилеех щедро. Е, какво пък, остава му да получи рисунките на датските деца и с това деловите ни отношения свършваха.

— Е, какво ще кажете? Знаете ли колко рисунки са изпратени за конкурса? Шест камиона.

След като ме покани на подиума, където бяха поставени масички и столове за почивка, господин Ота посочи с широк жест залата и радостно каза:

— Юнаци! Колко много са нарисували! Разбира се, преподавалите също имат заслуга, но децата, децата са юнаци! Здравата са поработили. Толкова много картинки има, че няма да се посрамим пред Дания.

И господин Ота се разсмя високо. Очите му алчно блестяха. Най-после той смъкна маската си. Къде се дяна безупречният джентълмен, който разговаряше с мен в ресторанта на хотела и в кабинета на разкошната къща? Сега пред себе си виждах съвсем друг човек — пробивен, готов за борба.

Не, вие само погледнете! Какви юнаци! Изпратиха картини отвред, от всички краища на страната — от Хокайдо до Кюшю, дори и от най-затънтените кътчета. Просто виждам пред себе си всички дечурлига!

Този коравосърдечен гешефтар, равнодушен към собственото си дете, радостно се кискаше и смехът му гръмко отекваше в залата.

Изпих чашка кафе, слязох от подиума и тръгнах да разглеждам безбройните трофеи на господин Ота. Минавахме двамата с него от маса към маса. Зад масите седяха членовете на журито — художници, наблюдатели по въпросите на педагогиката — представители на най-различни течения и школи. Господин Ота се държеше с тях простичко, ръкуваше се весело с всички, смееше се, шегуваше се, като се опиваше от собственото си остроумие. Дори минаваше безшумно зад гърба им, за да събере падналите на пода рисунки. Какъв жизнерадостен филантроп, без сянка от високомерие и горделивост. Разбира се, той въртеше на пръст всички членове на журито, но не им позволяваше да го почувствуват. Когато един от тях му подаде рисунка и похвали хлапето за умението да си служи с цветните моливи, и го запита почтително за мнението му, той се усмихна и отговори съвсем уклончиво:

— Детската ръка натиска молива с тежест приблизително сто и седемдесет грама. Моята фирма се стреми да работи съгласно установените стандарти, следим моливът да пише леко. А какво ще се получи на практика, засега не ми е напълно ясно.

Очевидно господин Ота ни най-малко не беше склонен да натрапва оценките си на журито!

— Много ви благодаря! — казваше той на членовете на журито и учтиво се покланяше на всекиго поотделно. Той бе отново строго официален, закопчан до последното копче. А само преди няколко минути, на подиума, той победоносно оглеждаше залата и се смееше, без да скрива радостта от победата си. Да, не можех да се сравнявам с този търгаш.

Оставих господин Ота и тръгнах да обикалям залата самичък. По масите лежаха на акуратно подредени купчинки рисунките, спечелили конкурса. Бях жестоко разочарован. Която и да вземеше човек, тя напълно можеше да бъде илюстрация към някоя детска книжка. Всички до една бяха такива едни чистички, загладени, приятни, умело нарисувани. Безжизнени, измислени картинки. Сякаш децата, които са ги рисували, бяха абсолютно лишени от фантазия и непосредственост. Стандартни, застинали усмивки, отправени към публиката. Жилки щампи, повтарящи някогашните прекрасни образци. Аз и без това бях виждал десетки хиляди детски книжки, преминаващи от ръка в ръка, от къща в къща.

Напълно потиснат се затътрих към подиума и там се сблъсках лице с лице с Ямагучи — той току-що беше влязъл в залата. Зачервен от възбуда, разчорлен, със запретнати над лактите ръкави, той преливаше от самоувереност и с целия си вид показваше, че е затънал до гуша в работа. Седна до мен и тозчас взе да се оплаква:

— Татко Ота ми нареди да не започвам с караници. Просто се съсипах от сутринта само за това и мисля да не би да обидя един, втори, трети.

Ямагучи припряно смучеше пурата си и мърмореше ли, мърмореше. А физиономията му сияеше.

Той се възмущаваше най-вече от разнородния състав на журито:

— Виждаш ли, поканили са дори ей оня глупак! Ох, да бях избягал оттук!

В ъгъла на залата, накъдето сочеше, седеше един дебелак с дълги коси и триеше с носна кърпа мокрото си изпотено лице.

— Кой?

— Онзи ли?… — Ямагучи се намръщи презрително и подхвърли, сякаш плюе: — Специалист по лаковата рисунка.

Познах го. Той беше известен художник. На времето обяви, че обикновената лакова живопис е прекалено груба по форма и затова оказва вредно влияние върху децата. И веднага се залови да търгува с „лакова живопис от висша класа“. Разбира се, всичко това беше чисто мошеничество. Той беше противник на Ямагучи и в дискусиите по теория на детската рисунка влизаше в спор с него.

— Питам таткото, защо сте включили в журито такъв идиот? А той казва: не вдигай врява, моля те, в журито трябва да бъдат представени различните течения. Е, какво можеш да направиш!

— Та същността не е в теченията — се изтръгна от устата ми.

— А в какво?

— В боите. Защото те се използуват и в лаковата живопис. А на татко Ота му трябва само едно — да продава повече бои. Заради това той ще се „сработи“ с когото щеш. За това и конкурса измисли. А Андерсен е просто така, параван.

Ямагучи явно се беше ядосал от моите думи. Е, това вече не бях очаквал от него! Та нали господин Ота не можеше да ни чуе и аз си мислех, че Ямагучи ще се съгласи с мен. Ах, ето каква била работата — почувствувал се е оскърбен като член на журито. Подиграва се над останалите, а самият е във възторг, че са му оказали такава висока чест. И може би дори отлично се спогажда с човека, когото преди малко беше нарекъл глупак. Изпитах отвращение и заговорих още по-остро:

— Като дипломатически ход този конкурс може и да има някаква стойност. Но нищо повече. От него ще спечели само татко Ота виж, той хубави пари ще натрупа. А рисунките, които сте подбрали, да, една са направени с подсказване. В нито една от тях не е изразена и частица от индивидуалността на детето.

Ямагучи се втрещи от удивление. Той ме гледа, известно време, без да продума. След това рязко стана и слезе мълчаливо от подиума. Проследих го с поглед. Той се приближи до масата с табелка „Палечка“ и започна да преглежда рисунките. Отдели две и се върна при мен.

— Твърдиш, че не била изразена индивидуалността на детето? Глупости! Ето виж.

Той сложи двете рисунки на масата. На едната Палечка я обиждаше заядлива полска мишка, на другата — Палечка, вече станала царица, беше потънала сред цветя. Ямагучи започна да ми обяснява:

— Полската мишка е нарисувало момче. А „хепиенда“ — момиче. Моля, ето ти детска индивидуалност. Забележително е отразен вътрешният свят на момчето — свят на борба, и лиричният свят на момичето.

Не отговорих нищо, слязох в залата и се приближих до масата с табелка „Новите дрехи на краля“. Мъчех се да действувам незабелязано, взех най-горната от подбраните рисунки, след това клекнах, разгърнах вестника, в който беше увита рисунката на, Таро, и се върнах при Ямагучи. В този момент членовете на журито бяха вече приключили работата си и начело с господин Ота се качиха на подиума. Той се покланяше наляво и надясно, благодареше на всички за труда, и приветливо се усмихваше. Членовете на журито не оставаха по-назад и всякак възхваляваха господин Ота, организатора на този забележителен конкурс. На подиума стана тясно. Всички столове бяха заети.

Щом ме видя, Ямагучи ми посочи с очи другите — да отложим значи нашия спор за друг път. Но аз се направих, че не съм разбрал сигнала му, и сложих пред него на масата двете рисунки. На едната от тях гол човек със златна корона и с кайзеровски мустаци гордо шествуваше на фона на замък с бойници. На другата — покрай крепостен ров със засадени по протежението му борове крачеше голият княз с пещемал около бедрата.

Ямагучи смръщи вежди, но аз се постарах да не забележа и това.

Ето този, с короната — казах аз, — е спечелил конкурса, а този с пещемала — се е провалил. Авторът на първата рисунка е имал готов образец — може би краля от картите за игра, а може би картинка от някоя книжка. За да се предаде толкова точно чуждестранен колорит, се иска солидна подготовка.

Ямагучи дълго разглежда двете рисунки, сравняваше ги. По лицето му личеше, че е изненадан. И аз го разбирах — нали също не си представях подобно нещо, преди да видя произведението на Таро. Ямагучи бързо обърна рисунката — нямаше никакъв подпис. Недоумяващ, той избъбри:

— Момчето навярно е от някое село или рибарско селище.

Мислено оцених проницателността му и продължих:

— Нека сравним двете рисунки. От едната веднага проличава, че е направена от японско дете. Кое от двете деца е разбрало и предало Андерсен вярно? Кое е по-самобитно и честно? Ами че това е ясно на всекиго. Но защо короната спечели конкурса, а пещемалът пропадна!

Неволно бях повишил глас. Ямагучи не знаеше къде да се дене. Лицето му имаше нещастен израз. А аз гледах в тези хитри, бягащи очички и ми се искаше да го бия, да го бия безмилостно.

Сега вече нарочно говорех колкото се може по-високо, за да ме чуят членовете на журито — те седяха около малките масички и сърбаха кафе, наслаждавайки се на приятната умора.

Едва-що бях седнал на стола, и един от тях стана от мястото си и дойде при нас. Последваха го и останалите. Около нас се образува тълпа. От всички страни над мен надвиснаха дебели кореми.

Князът с пещемала изчезна от масата и се понесе от ръка на ръка, от очила към очила, като се полюшваше върху вълните от усмивки и неразбираеми възклицания.

— Това пък какво е?

— Изглежда, някой е решил да си направи шега с нас!

— Не заслужава дори да се гледа!

— Абсолютна глупост!

Гласовете се сливаха в общ шум. Не можех да разбера кой и какво говори. Членовете на журито си разменяха усмивки, смигаха си, злословеха. Някои ме разглеждаха с неприкрита неприязън, подхвърляха остроти по мой адрес и се отдалечаваха. Един измърмори:

— Той май не е съвсем нормален!

Накрая рисунката попадна в ръцете на човека, когото Ямагучи беше нарекъл глупак. Той я погледна и ми я върна. След това избърса нервно мазното си лице с носната кърпа и като изразяваше с целия си облик съчувствие, заговори:

— Идеята май е интересна. Но е разбрана прекалено примитивно. Нима може такъв интернационален писател като Андерсен да се тълкува тясно локално. В случая виновно е не толкова детето, колкото преподавателят.

Аз си замълчах — този поне каза нещо конкретно за рисунката на Таро, благодарен му бях и аз за това.

— Трудно е да се каже кое е по-важно — короната или пещемалът: ами че книжките с картинки играят такава роля в живота на детето!

През дебелите стъкла на очилата без рамки ме гледаше авторът на статии по въпросите на възпитанието на децата или може би председателят на журито, не знам. Взех под внимание забележката му и мислено го включих в моя списък.

Изведнъж нечий глас рече:

— Аз видях тази рисунка.

Беше плешивият дебеланко с румените бузи. Бях дори запомнил точно колко бенки има на лицето си.

Той позатегна колана си, присви ехидно очи и разпалено заяви:

— Да, видях тази рисунка и я обрисувах. Всички високопарни думи, които бяха казани тук, бият покрай целта. Просто е нарисувано лошо. Лошо й нищо повече. Ето защо и рисунката не спечели конкурса. И няма какво повече да говорим.

Наоколо радостно се закискаха.

В този момент зад гърбовете на членовете на журито се появи господин Ота. Всички се отдръпнаха, направиха му път и един през друг се заловиха да му обясняват, че става дума за една неумела, безвкусна, нескопосна рисунка по приказката „Новите дрехи на краля“. Стиснал между пръстите си скъпа пура и усмихвайки се приветливо, господин Ота погледна рисунката.

— На детето не са се досвидели боите. Браво! Юнак! Това е много хубаво — каза той и тутакси се отдалечи.

Какво пък, този поне се изказа честно.

Сега напред излезе Ямагучи, който до този момент мълчеше. Върнала се беше обичайната му самоувереност. Той като че излъчваше великодушно съчувствие и снизходителност. С целия си облик показваше, че е готов да забрави нападките ми и да ми подаде ръка за помиряване. Гледаше ме право в очите и започна да говори бавно, премервайки грижливо всяка своя дума:

— Е, добре, добре! Предавам се! Детето го е нарисувало честно. Нека да е безпомощно, тромаво, но затова пък е останало вярно на фантазията си. Наистина може да се поспори кое е по-правилно — короната или пещемалът. Но, общо взето, младият художник вярно е разбрал Андерсен.

Ямагучи се усмихна и повиши глас:

— И все пак нашият конкурс му е помогнал да разбере Андерсен. Ако не беше конкурсът, може би детето нямаше да вземе четчицата, дори и да бе разбрало приказката. А пък може и изобщо да не я е разбрало. Както и да е — рисунката е пред нас. А да нарисуваш — означава да осмислиш нещо. Следователно, дори само заради това нашият конкурс е необходим. В никакъв случай не може да бъде наречена безсмислена идеята.

Ама че ловък човек! Повиши глас точно толкова, че господин Ота да го чуе. Навярно бе чакал само подходящ момент. Докато другите се разчекваха, доказвайки своята проницателност и компетентност, той се беше подготвил както трябва, та в необходимия момент да блесне в главната роля и да им поднесе своето акуратничко като миниатюрна градина мненийце.

Скришно разглеждах стълпилите се около нас хора. Това пале Ямагучи с неговия менторски тон явно не им се харесваше. Макар да разбираха, че са свързани с него с едно въженце. Преизпълнени със съзнанието за собствената си стойност, те изпъчиха кореми. Какви ли не чувства се отразяваха в ситите им лица! И очарование от собствената им търпимост, и насмешка, и снизходителна ирония. Накрая всички се успокоиха, отново придобиха надменния си вид и с наслада се отдадоха на почивка. Не, не можех да изтърпя това. Като си помислиш само — тези хора, абсолютно неразбиращи децата и свикнали да се отдават в тихите си кабинети на възвишени размисли за физиологията на духа, сега дрънкаха какви ли не глупости, за да заякчат престижа си. Нима на тях можеше да им мине през ума, че децата ги бяха просто излъгали? Детето веднага разбира всички слабости на преподавателя и за да се избави от натиска му, прави само такива рисунки, които могат да му се харесат. Ето и сега из цялата зала бе струпана с планини от шлака, жалки отпадъци от интензивната работа, която се извършва непрестанно във вътрешния свят на детето. В този свят не действува онова, което не живее един и същ живот с децата. Къде могат те, тези „експерти“, да видят зад линиите и багрите на една рисунка онези потайности на съзнанието, които изпълват с жива кръв породените от детската фантазия образи, които дават отдушник на стремящата се към свобода плът! А ето че тези картини, купени от един търгаш, погубваха двадесет милиона златни жили.

Свих на руло „Голият крал“ и с най-спокоен тон казах:

— Моля да ме извините, че заблудих членовете на журито. Тази рисунка не беше представена за конкурса. Донесох я аз.

Усмивката изчезна от лицето на Ямагучи. Той се надигна и отвори широко уста. В очите му се четеше обърканост. Въздухът около мен се раздвижи, всички кореми из един път се размърдаха. Ямагучи изкриви уста в кисела подигравка.

— Някой ученик от твоята студия ли я е рисувал?

— Да.

Той помълча, след туй измънка със сподавен шепот:

— Кой?

Посочих с очи човека на средна възраст, който самотно пушеше пурата си в дъното на подиума, и натъртено рекох:

— Таро-кун.

Червенината се отдръпна от лицето на Ямагучи. Очите му станаха остри, засвяткаха със злобни светлинки. Гледаше ме, прехапал устна. Взирах се в наобиколилите ни лица. Наоколо всички се вълнуваха, въздишаха, скърцаха, пъшкаха.

— Тази рисунка е направил синът на господин Ота. Той се учи в училището, в което преподава Ямагучи. Но по рисуване го занимавам аз.

— О-о-о!…

— А-а-а!…

Омразата като гореща вълна се надигаше в мен, преливаше навън. Без да ставам от мястото си, аз огледах всички с втренчен поглед — художника с носна кърпа в ръка, наблюдателя с очила без рамка, дебелака с трите тъмночервени бенки на потното си лице и всички останали, които не познавах. Виждах студени очи, увиснали от омраза уста, смръщени вежди. Гледах всеки дотогава, докато не сведеше очи. И едва тогава премествах погледа на съседа му. Цареше гробна тишина. Но аз чувствувах — тези тежки, дебели тела се наливат със злоба. Ако някой от тях беше произнесъл дори и една дума, аз нямаше да издържа, щях да се хвърля да се бия, щях да започна да разобличавам, да смъквам маските. Никога дотогава Таро не ми беше толкова скъп, както в този момент.

Но ето че членовете на журито започнаха да се поглеждат, след туй като по команда впиха поглед в Ямагучи. В очите му вече го нямаше предишното сурово изражение, целият беше сякаш излинял, раменете му се бяха безсилно отпуснали. Уплашено озъртайки се встрани, той приглаждаше косата си. Къде се дянаха самоувереността и резкостта, с които преди малко четеше морал на членовете на журито! Пред мен стоеше вече не художник и дори не учител, а чисто и просто един жалък младок с тънка шия и уродливо голяма глава. Погледна ме страдалчески, понечи да отвори уста, но така и нищо не каза.

Напрежението се разсея. Ямагучи вече не съществуваше за членовете на журито. Те му обърнаха гръб и по един, но двама започнаха да слизат от подиума. Дебелият художник бършеше непрекъснато с кърпа челото си, наблюдателят гледаше пред себе си независимо и гордо, а попрегърбеният председател на журито, свикнал на всякакви изненади, запазваше присъствие на духа. Всички се сбогуваха с господин Ота и мълком напускаха залата. А той, без да подозира нещо, с учтива усмивка се кланяше наляво и надясно.

Навън слънцето ярко грееше. По пода струяха тънки ручейчета светлина. Внезапно почувствувах, чу бушуващата в душата ми люта омраза се превръща в неудържимо веселие. И хванал се за корема, се закисках като луд.

Допълнителна информация

$id = 9111

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Кендзабуро Ое; Ясунари Кавабата; Кобо Абе; Тецуо Миура; Такеши Кайко

Заглавие: Танцьорката от Идзу

Преводач: Добринка Добринова; Цветана Кръстева; Дора Барова; Георги Стоев

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: японски

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: сборник

Националност: японска

Печатница: ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: 13.VI.1983

Редактор: Дора Барова

Редактор на издателството: Малинка Баева

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Рецензент: Дора Барова

Художник: Ада Митрани

Коректор: Мария Бозева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9311

Танцьорката от Идзу
Японски новели

Добринка Добринова
Предговор

Ясунари Кавабата
Елегия

Ясунари Кавабата
Танцьорката от Идзу

1

2

3

4

5

6

7

Кендзабуро Ое
Седмица за почит на старостта

Кендзабуро Ое
Небесното чудовище Агуи

Кобо Абе
Изкусителят

Кобо Абе
Натрапниците

I

II

III

IV

V

VI

VII

Епилог

Тецуо Миура
Реката на търпението

Тецуо Миура
Зимни блуждаещи огньове

1

2

3

4

5

6

Такеши Кайко
Великани и играчки

1

2

Такеши Кайко
Голият крал

Танцьорката от ИдзуЯпонски новели

Добринка ДобриноваПредговор

Ясунари КавабатаЕлегия

Ясунари КавабатаТанцьорката от Идзу

1

2

3

4

5

6

7

Кендзабуро ОеСедмица за почит на старостта

Кендзабуро ОеНебесното чудовище Агуи

Кобо АбеИзкусителят

Кобо АбеНатрапниците

I

II

III

IV

V

VI

VII

Епилог

Тецуо МиураРеката на търпението

Тецуо МиураЗимни блуждаещи огньове

1

2

3

4

5

6

Такеши КайкоВеликани и играчки

1

2

Такеши КайкоГолият крал

Танцьорката от Идзу
Японски новели

Добринка Добринова
Предговор

Ясунари Кавабата
Елегия

Ясунари Кавабата
Танцьорката от Идзу

Кендзабуро Ое
Седмица за почит на старостта

Кендзабуро Ое
Небесното чудовище Агуи

Кобо Абе
Изкусителят

Кобо Абе
Натрапниците

Тецуо Миура
Реката на търпението

Тецуо Миура
Зимни блуждаещи огньове

Такеши Кайко
Великани и играчки

Такеши Кайко
Голият крал