Каролине Танек, Юлиане Сартена, Мартина Линден, Сандра Хейдън

Пронизващата болка разкъсваше като нож гърдите му. Принц Рудолф искаше да стане и да извика, но не можа. Сякаш невидима сила го притискаше към леглото му. Той се опита поне да каже нещо, но гласът му се подчиняваше също толкова малко, колкото и тялото му.

Лош сън ли беше всичко това? Никога през живота си досега не се беше чувствал толкова безпомощен. Съзнанието му се рееше безцелно и той не успяваше да събере мислите си. Какво му се случваше? Да не бяха го упоили?

Последното, което си спомняше, беше, че беше излязъл да поязди верния си жребец Зилберщурм. Когато стигнаха до плажа, конят изведнъж се стресна и спря. Звукът беше като от пушка — може би в близката гора ловци стреляха по дивеч. Зилберщурм се изправи на задните си крака, оглеждайки се и цвилейки уплашено. Принцът се опита да се задържи на седлото, но не успя и… после дойде болката.

Той опита да отвори очи, но виждаше като през мъгла и се отказа. До него се чуваха гласове… бяха на трима души — двама мъже и една жена. И тримата бяха всичко друго, но не и състрадателни в това, което казваха.

— Изглежда много зле.

— Сърцето. Нищо не може да се направи. Докторът каза, че му остават най-много две години.

— Толкова много? Боже, как ще обясня това на кредиторите си? Разчитам на наследството. То е единственото, което може да ме спаси.

— Норман, не говори така! Ами ако чичо ти те чува?

— Чува ме друг път. Погледни го само — лекарите така са го упоили, че и болницата да се срути, нищо няма да усети.

Принц Рудолф изстена без глас. До леглото му беше племенникът му със свои приятели. Явно беше в болница. Това обясняваше монотонното бипкане на някакви уреди и машини, което го изнервяше до болка. Кога беше дошъл тук? Не помнеше. Единственото, което си спомни, беше болката — пронизващата, смразяваща вените му болка. В момента се чувстваше така, сякаш беше стогодишен грохнал старец, а всъщност беше само на около петдесет — мъж в разцвета на силите си, както казваха всички.

Принцът чу, че посетителите му излязоха от стаята. От перваза на прозореца се чуваше шумът на удрящите се в него капки дъжд. Явно времето пак се беше развалило. Есента тази година беше ужасна — студена и дъждовна.

Мислите му постепенно го отведоха някъде, където беше ходил много отдавна, и той отново заспа.

Когато Рудолф фон Розенек се събуди отново, до леглото му стоеше медицинска сестра. Той направи усилие да отвори очи и я погледна — беше на около 40 години, едра и силна. Напомни му за гувернантките от детството му. Русата й коса беше оформена в кок. Тя провери системата до леглото му и доволно кимна, удовлетворена от видяното.

— Къде… — той трябваше да положи още усилия, за да успее да довърши това, което искаше да каже — … къде съм?

— В частната клиника на професор Хофер — уведоми го сестрата.

Той погледна табелката с името на ревера й — „сестра Ирмгард“. Принцът се огледа. Беше сам в стаята. Стените бяха снежнобели също както рафтовете и нощното шкафче. На стената срещу леглото му имаше телевизор, който обаче беше изключен. Принц Рудолф и бездруго не обичаше да гледа телевизия, предпочиташе да прекарва свободното си време, четейки хубав роман. Библиотеката в замъка му беше пълна с всякакви книги.

— Племенникът ви беше тук преди малко, но си тръгна точно преди да се събудите — каза сестрата.

В гласа й усети неизказано неодобрение спрямо племенника, но не я обвини за това. Това момче имаше невероятното умение да дразни и ядосва всички около себе си.

— Защо съм тук? Счупил ли съм си нещо?

— Не, но при падането от коня сте получили инфаркт на миокарда. Професорът е в операция, но веднага след като приключи, ще дойде и ще ви обясни всичко.

— Инфаркт значи — тихо каза принцът. — Имам късмет, че въобще съм жив.

— Може да се каже, да.

— Кога ще мога да се върна у дома?

— Трябва да останете тук още няколко дни. С това болно сърце не можем да ви пуснем. Нужно е да ви се направи операция, след която трябва да промените коренно начина си на живот. Напрежението и стресът са отрова за вас.

Принц Рудолф кимна. Добре разбираше какво искаше да му каже медицинската сестра. Ако не изпълняваше препоръките на лекарите стриктно, нямаше да доживее до следващата Коледа. Трябваше му време, за да свикне с тази мисъл. Имаше проблеми със сърцето от много време, но нямаше представа, че ситуацията е толкова лоша.

Какво беше постигнал в живота си? Какво значение имаха парите и успеха на козметичния концерн, който беше създал, след като животът му се крепеше на косъм?

Никой нямаше да пророни и една сълза за него, когато си отидеше от този свят.

Мисълта за това го пронизваше по-силно от болката в сърцето.

Той беше самотен. Бракът на принц Рудолф не се оказа успешен. С жена му нямаха деца и това беше една от причините да се отчуждят един от друг още в първите години на съвместния си живот. Стана така, че те реално живееха разделени, макар и под един покрив. Жена му прекарваше по-голямата част от времето си в пътувания по света, а той работеше. Постоянно работеше. Преди няколко години жена му се разболя и скоро след това почина. На Рудолф не му беше останало нищо. В живота му нямаше любов. Любов… той беше обичал веднъж в живота си преди много, много години.

Изведнъж лицето му сякаш се озари.

„Мариане“, помисли си той и съзнанието му го отведе в отдавна отминалите времена на младостта му. Тя беше първата му любов. Единствената. Рудолф обаче се подчини на волята на семейството си, което не му позволи да се ожени за момиче без благороднически произход. Баща му никога нямаше да разреши това. Никога. Щеше да го лиши от наследство, ако беше проявил подобно своеволие. И да се бяха оженили, семейството му никога нямаше да признае Мариане за негова съпруга и майка на наследниците на рода му. Рудолф не искаше да й причини разочарованието да бъде унижена от родителите му. Той я изостави и се ожени за момиче от благородническо семейство.

Принц Рудолф безброй пъти си беше задавал въпроса дали не беше платил твърде висока цена за титлата си. Заради нея и парите на семейството принцът беше продал щастието си. Висока цена. Прекалено висока.

През всичките тези години той не беше спирал да мисли за Мариане. Какво ли се беше случило с нея? Каква ли беше станала тя? Как би реагирала, ако се срещнат? Спомня ли си изобщо за него?

Принц Рудолф се замисли за замъка си, където го очакваха само пусти стаи. Изведнъж го осени идея.

По всичко изглеждаше, че му остават няколко години живот и той не искаше да ги прекара сам за нищо на света. Трябваше да намери нещо, за което да си струва да доживее живота си… или някой…

Принцът реши да потърси Мариане и да разбере дали тя все още имаше чувства към него.

Изпълнен с надежди, той се протегна и взе телефона от нощното шкафче. Имаше човек, който можеше да открие къде беше Мариане.

— Ох, какво временце се е отворило само — задъхана каза Теса Валднер, затвори входната врата, остави кошницата, която носеше до себе си и изтръска водата от тъмните си къдрици.

Ноември беше донесъл студ и дъжд незапомнени от години. От няколко дни валеше като из ведро и много улици вече бяха наводнени. Ако продължаваше така, много скоро къщата им щеше да е напълно откъсната от света. Градинарите искаха да си отидат.

Двайсет и две годишната млада дама събу гумените си ботуши и окачи дъждобрана си на закачалката до вратата. След като се изсуши, доколкото можа, тя отиде в кухнята и сложи чайника на печката, за да си направи чай от лайка.

Майка й седеше на масата, хванала плетката си, броейки наум бримките. Вятърът и дъждът се блъскаха в прозорците. Теса погледна навън и повдигна вежди — лехите с цветя вече не се виждаха изпод водата.

„Колко хубаво би било сега да е пролет“ — помисли си тя.

Дните обаче ставаха все по-мрачни и по-къси, а първият сняг се очакваше съвсем скоро. Тръпки побиха Теса само при мисълта за снега. Тя се надяваше да не е толкова обилен, колкото миналата година.

— Трябва да си вземеш топъл душ и да си облечеш сухи дрехи — каза майка й, без да изпуска от поглед плетката си.

— Веднага. Първо обаче трябва да се погрижа за малкия господинчо тук — каза тя, отиде в коридора, взе кошницата и я сложи на масата. От нея се подаде една малка глава, която измяука.

Майка й остави плетката в скута си и не особено въодушевена от видяното я попита:

— Какво е това?

— Котенце. Намерих го по пътя за вкъщи. Виж, лапичката му е наранена.

— Да — погледна майка й. — Явно е стъпил на стъкло.

— Трябва да промия и превържа раната, преди да се е инфектирала — каза Теса, извади аптечката от кухненския шкаф и се погрижи за котето.

То очевидно изпитваше болка, но стоеше мирно. След като го превърза, то се сгуши до печката и замърка.

Помещението беше малко. В него имаше място само за печка, кухненски шкафове и маса. То обаче беше напълно достатъчно за Теса и майка й. Двете живееха в къща в провинцията, отдалечена на около час с кола от брега на морето. Тя беше заобиколена от безбрежни ливади, на които през лятото пасяха големи стада овце.

Къщата беше обрасла с диви лози. Над всеки прозорец имаше синьо-бяла чайка от дърво и съседите наричаха дома им „Къщата с чайките“.

До къщата имаше обор, в който прибираха овцете през студените месеци на годината. Обикновено майката на Теса се грижеше за животните и правеше сирене от млякото им. От известно време насам обаче болките в гърба й станаха много силни и Теса трябваше да я отмени в работата. Младата жена беше художник и понякога продаваше картините си с пейзажи на хора, дошли на почивка.

Теса направи чай и подаде едната чаша на майка си, а другата взе в ръце и блажено затвори очи.

„Кап, кап, кап“ — чуваше се отнякъде. Звукът я подразни и тя се огледа, за да види откъде идва.

— О, не — каза Теса. — Кранчето на чешмата пак капе.

— Да, цял ден е така — отвърна майка й.

— Ще го разглобя и ще го поправя.

— Да повикаме водопроводчика?

— Не. Сама ще се справя.

— Но ти имаш толкова много работа при животните, а аз не мога да ти помогна — отвърна майка й, сложи ръка на кръста си и леко изстена, опитвайки се да стане.

— Няма проблем, мамо, ще се справя — усмихна се Теса.

Майка й тъкмо се канеше да каже нещо, когато на вратата се позвъни.

— Кой ли идва толкова късно — каза Теса и отиде да отвори. За нейно най-голямо учудване пред вратата стоеше куриер със синя униформа. Тя го погледна въпросително.

— Мариане Валднер?

— Това е майка ми.

— Това писмо е за нея — каза куриерът и й подаде бял плик. — Бихте ли подписали тук?

— Разбира се — каза Теса и сложи подписа си на електронния уред, който той й подаде.

Тя веднага отиде в кухнята и подаде писмото на майка си.

— Това е за теб, мамо.

— Кой пък ми изпраща писмо по куриер? — Мариане погледна подателя и когато прочете името му, сърцето и спря за миг.

— Кой го изпраща? — любопитно погледна Теса и забеляза, че подателят беше сложил печат с герб. В средата му имаше орел, разперил крила над лозята под него.

— Баща ти — тихо отвърна майка й.

— Не може да бъде. Нали е мъртъв?

— Ами… не е. Жив е.

Теса погледна майка си смаяно. Мариане й беше казала, че баща й е починал още преди да се роди. А сега се оказа, че е жив…

— Нищо не разбирам — каза Теса.

— Страхувах се, че този ден ще дойде — каза майка й. — Как да ти кажа, Теса, сложно е… с баща ти се разделихме много преди да се родиш.

— Но защо?

— С него бяхме от различни светове. Той беше богат аристократ с много възможности. Родителите му искаха да се ожени за богата наследница на знатен род, а не за бедна селянка като мен. Той не устоя на натиска им и се наложи да се разделим. Ако бяхме останали заедно, родителите му щяха да го лишат от наследство.

— Парите са били по-важни за него от теб, така ли?

Младата жена често се беше опитвала да си представи баща си. В съзнанието й той беше добър и достоен човек, а сега се оказа, че е изоставил майка й заради пари. Тя беше шокирана от тази новина.

Майка й я погледна загрижено.

— Не исках да мислиш за него, заради това ти казах, че е починал. Съжалявам, дете мое, мислех, че го правя за твое добро…

— А баща ми… той… знае ли за мен?

— Не. Когато се разделихме, не му казах, че съм бременна — отвърна Мариане, прехвърляйки плетката в ръцете си. — Ако той искаше да се върне при мен, щеше да го направи и без да знае за теб. Не исках да се ожени за мен само защото съм забременяла. Нищо хубаво не излиза от брак по сметка или по принуда.

— Не сте ли се чували или виждали след това?

— Не. Мислех, че отдавна ме е забравил.

— А какво иска от теб сега?

— Не знам. Нямам представа как ме е открил, но не желая да го виждам.

— Трябва поне да разбереш какво ти пише.

— Не искам да сипвам сол в старите рани. Прекалено хубаво беше всичко между нас тогава, не искам да го развалям.

— Но… — Теса се поколеба — аз бих искала да се запозная с него.

Майка й решително поклати глава.

— И дума да не става. И двете трябва да стоим далеч от него. Не искам ти да страдаш заради моите грешки.

Младата художничка замълча и се замисли. Откакто помнеше майка си, тя винаги беше сама. През годините беше имала много обожатели, но се държеше с тях така, все едно не съществуват. Теса си мислеше, че тя просто не може да забрави баща й. Защо сега не искаше да го вижда? Самата Теса изгаряше от любопитство да се запознае с него.

— Баща ти в никакъв случай няма да прекрачи прага на тази къща! — каза решително Мариане и сложи плетката в чантата си. — В никакъв случай!

Принц Рудолф беше всичко друго, но не и търпелив човек. Той никога не отлагаше нещо за по-късно. Беше свикнал да се справя с всичко бързо и резултатно. След като написа писмото и го прати по куриер, той с нетърпение зачака отговора на Мариане.

Мина ден, след него втори. След като и на третия ден не пристигна отговор, принцът реши да вземе нещата в свои ръце. Секретарят му беше открил адреса на Мариане, но принцът не искаше да се появи на вратата й просто така след толкова години и реши да й пише, че трябва непременно да я види.

Мълчанието й беше достатъчно красноречиво, но принц Рудолф отказа да го приеме за отговор, особено след като беше разбрал, че тя живее с дъщеря си. Теса беше на двайсет и две години — със сигурност беше негово дете.

Той имаше дъщеря! Дъщеря, за която до преди няколко дни изобщо не беше подозирал. Как е могла Мариане да не му каже нещо толкова важно? Защо е премълчала? Той беше готов да направи всичко за детето си. Всичко! Принцът беше загубил толкова много в живота си, а ето че сега и за него изгря светъл лъч. Светлият лъч на надеждата, че не е живял напразно и ще остави нещо след себе си.

Той каза на шофьора си адреса на Мариане и седна в лимузината си.

И този ден валеше като из ведро. И бездруго тъмният и мрачен ден вече отиваше към края си — свечеряваше се.

Лимузината паркира пред градината на Теса и Мариане. Принцът слезе, отиде до входната врата и позвъни. Не след дълго вратата отвори една красива млада дама.

Виждайки я, той загуби дар слово. Сърцето му заби учестено. Пред него стоеше Мариане — такава, каквато я помнеше отпреди повече от двайсет и две години! Не, това беше невъзможно, не можеше да е истина.

„Теса — помисли си той. — Боже господи, колко прилича на майка си!“

— Да, моля? — въпросително го погледна младата жена.

— Аз… — само това успя да каже той.

Зад Теса се появи друга жена, по-възрастна от нея. Мариане! Дъхът му спря. Той знаеше, че ще я срещне, но виждайки я отново, просто не знаеше какво да каже. Тя почти не се беше променила от последната им среща. О, Мариане! По гарвановочерната й гъста коса бяха започнали да се появяват сиви нишки, но тя си беше същата красива и елегантна жена с искрящи кафяви очи, която помнеше от младостта си. Мариане!

— Ти? — сподавено каза Мариане. — Какво търсиш тук?

— Искам да говоря с теб. Мога ли да вляза?

— Не! — отвърна Мариане.

Теса гледаше учудено ту майка си, ту непознатия човек. Тя го изгледа от глава до пети и я осени прозрение. Разбра кой е.

— Моля те, Мариане, наистина трябва да говоря с теб. Моля те.

Тя го погледна укорително.

— Какво искаш от мен, Рудолф? Защо сипваш сол в старите рани?

— Не прочете ли писмото ми?

— Не. Изгорих го.

Рудолф фон Розенек мълчаливо прокара ръка през косата си. Той беше прекарал часове в писане на писмото, подбирайки внимателно всяка дума, а тя дори не го беше прочела.

— Човекът ще подгизне в този дъжд, мамо. Нека го пуснем да влезе. Може поне да чуем какво има да каже, не мислиш ли? — защити баща си Теса.

Мариане повдигна вежди и въздъхна.

— Добре. Да влезе.

Принцът влезе. Той имаше чувството, че току-що беше извоювал малка победа. Теса погледна навън през отворената врата. Забеляза лимузината с шофьора, паркирана пред градината им.

— Това вашата кола ли е? — попита тя.

— Да.

— Имате шофьор? Какъв сте вие, господине, да не сте президент?

— Не точно — отвърна принцът и погледна към Мариане. — Тя не знае ли?

— Не, не знае и не трябва да узнава! Това само би усложнило живота й ненужно.

Теса въпросително повдигна вежди.

— Какво не трябва да знам?

Принц Рудолф пое дълбоко въздух.

— Аз съм принц Фон Розенек.

— Принц… — тя го погледна невярващо, но след това се усмихна. — Чудесно. Значи аз съм принцеса Фон Розенек.

— Така е — отвърна принц Рудолф.

Теса го погледна смаяно. Той не се шегуваше.

— Това не е важно — намеси се Мариане. — Какво значение има някаква си титла или име? Вятър и мъгла.

— Не си права — отговори й принцът. — Аз гледам много по-сериозно на отговорността към предците си.

— Така е, няма спор. Тази твоя отговорност се оказа много по-важна за теб от всичко останало — остро отвърна Мариане и без да каже и дума повече се обърна и тръгна по коридора към дневната.

Принц Рудолф я последва. Трябваше да се наведе, за да мине под ниската рамка на вратата на стаята, но я видя в последния момент и едва не се удари в нея. В главата си принцът чуваше само гласа на Мариане и обвиненията й към него.

Дъщеря му го гледаше така, сякаш беше дошъл от друга планета. За нея той беше чужд човек и това му причиняваше истинска болка.

Той все още не можеше да повярва, че има дъщеря и тя стои пред него тук и сега. Каква красива млада дама беше тя — истинско копие на майка си. Прекрасна, просто прекрасна и омагьосваща с дълбоките си кафяви очи.

— Имаш ли семейство? — попита го тя.

Рудолф се усмихна с облекчение — първата стъпка беше направена. Нямаше да е лесно да се реваншира за двайсет и две изгубени години, но все трябваше да започне отнякъде.

— Да, имам племенник. Той е малко по-голям от теб и живее в замъка ми. Родителите му починаха преди години в самолетна катастрофа. Освен него имам само далечни роднини.

— Уау — смаяно каза Теса. — Ние имаме семейство. Истинско семейство. А ти… ти си баща ми.

От големите й кафяви очи струеше радост и вълнение. Тя явно се отнасяше добронамерено и с разбиране към него, което той смяташе, че не заслужава. Нищо не извиняваше отсъствието му през всичките тези години това, че не беше потърсил майка й нито веднъж. Ако знаеше… ех, ако знаеше…

— Да. Семейство. Ние имаме семейство — отвърна той.

— Това е прекрасно! Досега бяхме само двете с мама.

— И това ни беше напълно достатъчно — каза Мариане и му хвърли гневен поглед.

Принц Рудолф я погледна. Искаше му се да я прегърне и притисне до себе си и да се въздържи му костваше неимоверни усилия. Мариане, ах Мариане… не беше се променила през всичките тези години — все същата огнена и темпераментна жена, която Рудолф помнеше от младостта си. Принцът се зарече да направи всичко по силите си, за да си я върне отново. Страстта му към нея беше останала също толкова силна, колкото в последния ден, когато я видя и й каза, че трябва да се разделят. Сърцето му тогава биеше само за нея и когато я видя отново днес, разбра, че това не се беше променило.

Погледът му бързо обходи малката дневна и се спря върху един зимен пейзаж с акварел над дивана.

— Тази картина е прекрасна. Кой е авторът й? — попита принцът.

— Аз — отвърна Теса.

— Наследила си таланта на баба си. В замъка има безброй нейни картини. Непременно трябва да ги видиш.

— С удоволствие бих ги разгледала.

— Нищо няма да разглеждаш! — гневно каза майка й. — Кракът ни няма да стъпи в замъка!

— Моля те, Мариане…

— Не! Ако случайно си забравил, ще ти припомня, че ти беше този, който ме изхвърли от живота си. Ти пожела да се разделим. Как смееш да идваш тук и да се държиш сякаш нищо не се е случило? Ти се ожени за друга, Рудолф!

— Така е. И съжалявах горчиво за това дълги години. Бракът ми беше нещастен, Мариане. Направих най-голямата грешка в живота си, разделяйки се с теб.

Мариане въздъхна.

— За какво си дошъл? Какво искаш от мен? — попита го тя, опитвайки се да звучи твърдо и непреклонно.

Не й се получи — не можеше да скрие, че дълбоко в себе си не беше безразлична към него, колкото и да се опитваше да изглежда обратното.

— За да те помоля да ми дадеш втори шанс. Бях глупав и искрено съжалявам за стореното. Колкото и да се опитвах, никога не можах да те забравя.

— Така значи. Е, аз пък отдавна съм те зачеркнала от живота си, драги мой.

Принцът смутено погледна надолу. Мариане беше студена и резервирана, поне външно, и той не я обвиняваше. Дъщеря му обаче, за разлика от майка си, беше усмихната и очевидно добре настроена към принц Рудолф. Ако той беше разбрал за съществуването й по-рано, нещата щяха да са много различни. Съдбата обаче беше решила да се срещнат тук и сега и принцът нямаше да позволи щастието му да си отиде отново. Не и този път.

— Как разбра къде живеем? — хладно попита Мариане.

— Секретарят ми поразпита тук-там. Как можа да не ми кажеш, че имам дъщеря? Аз имах право поне да знам за това!

— Ти загуби всичките си права в деня, в който ме изостави. Тогава не знаех, че ще имам дете. Разбрах за това няколко седмици по-късно, а ти не искаше да се виждаме повече. Какво трябваше да направя, да те моля ли?

— Можеше поне да ми кажеш, Мариане — въздъхна Рудолф. — Аз съм неин баща и щях да поема отговорността си. Станалото станало. Това, че в миналото съм направил грешки, не означава, че нямаме бъдеще заедно.

— Напротив, точно това означава — отвърна остро Мариане. — Как можеш да дойдеш тук и да очакваш, че всичко е простено и забравено? Не само че ме нарани, но и…

Тя не успя да довърши изречението си, защото Рудолф я притисна до себе си и я целуна. Мариане се опита да се отдръпне, но той й показа, че няма да я пусне и тя се отпусна в ръцете на единствената си и голяма любов.

Усещайки аромата и докосвайки тялото й отново след всичките тези години, той се почувства отново млад и щастлив. Колко му беше липсвала тя през тези двайсет и две мъчителни самотни години. Чувствата му към нея не бяха отслабнали, дори напротив — той я усещаше като неразделна част от себе си.

Мариане обаче отново се опита да се освободи от прегръдката му и този път успя.

— Какво ти става? Нямаш право да идваш тук и да… — тя не можеше да си поеме дъх от вълнение. — Напусни къщата ми! Веднага!

— Не, моля ви! — каза Теса. — Аз искам да го опозная по-добре. Все пак той е мой баща.

— Само биологичен баща… — Мариане не успя да довърши изречението си.

— Моля те, мамо. Искам да разбера що за човек е баща ми. Все пак не съм била с него толкова дълго време, а сега той е тук и иска да се реваншира за грешките си.

— Нищо не си изпуснала от това, че не си го познавала, повярвай ми.

— А защо не ме оставиш аз сама да преценя?

— Добре, както искаш — отвърна майка й гневно.

Принцът въздъхна тихо — още една малка победа.

— Бих искал да дойдеш с мен в замъка.

— В никакъв случай! — възпротиви се Мариане. — Какво ще стане с овцете ни?

— Ще намеря опитен работник, който да се грижи за тях.

— Не може! Не искам! — продължи да упорства Мариане.

— Моля те, мамо — каза Теса. — Който е казал „а“…

— Добре, както искаш. Но само една седмица. Една седмица и нито ден повече!

— Отлично — каза принцът.

Една седмица беше повече, отколкото смееше да се надява. Удаваше му се възможност да заведе дъщеря си в замъка — там, където беше мястото й. Но Рудолф беше наясно, че това беше първата крачка от много дълъг път обратно към Мариане и дъщеря им.

— Не, не, това просто няма да стане! — извика Фабиан Шварце, почервенял от ярост и гледайки събеседника си разярено.

Максимилиан фон Хартенщайн се постара да остане спокоен. Той знаеше, че беше в по-силна позиция от Фабиан и се стараеше да не дава израз на яда си.

— Напротив, ще стане и още как. Птичият остров е моя собственост и мога да правя с него каквото намеря за добре — спокойно каза Максимилиан.

— Не! Няма да разрешим да строите хотел в уникален биорезерват!

— И дума да не става. Аз вече съм назначил най-добрите архитекти и проектанти. Те ще се погрижат проектирането и строителството да са на най-високо ниво — каза принцът, бутна стола си леко назад, опря ръце на бюрото си и подпря брадичката си на тях.

Той погледна към опонента си, очаквайки аргументите му. Принцът беше известен с това, че действаше безкомпромисно, но честно и почтено. И този път беше решен да не отстъпва от плановете си само защото някакви природозащитници се притесняваха за някакви си птици.

На трийсет години принцът вече беше създал собствена корабостроителница и корабна транспортна компания. Работеше почти денонощно и за личен живот почти не му оставаше време, но беше твърде амбициозен, за да си позволи да се отпусне и да остави многобройните си проекти в ръцете на други хора. Смяташе, че бизнесът е като карането на колело — спреш ли да се движиш, падаш. Ето защо никога не позволяваше начинанията му да са в застой и сега беше решил да построи хотел на брега на Балтийско море. За целта беше купил цял остров, на който досега имаше само няколко бараки и беше напълно безлюден. Според Максимилиан островът беше идеален за почивка и предвиждаше, че хотелът ще привлече много клиенти.

— На острова живеят редки видове птици, които ще бъдат смущавани от шума първо от строежа, а след това и от гостите — каза посетителят.

— Силно се съмнявам — отвърна принц Максимилиан. — Аз лично ходих на острова няколко пъти. В подземния ми гараж в Ню Йорк има повече птици, отколкото там.

— Сега може би да. На острова обаче много скоро ще се заселят птици и ние трябва да им дадем тази възможност.

— Птиците могат да се заселват, където си поискат, не ми пречат. Само да не притесняват гостите ми. На острова аз ще построя хотел, господине, с над седемстотин легла, с всички удобства и безброй възможности за спа и спокойствие.

— Седемстотин… — човекът срещу него го погледна недоумяващо. — Как ще поберете толкова хора на този малък остров? Та той е свързан със сушата със съвсем малък насип с тесен път, по който две коли се разминават много трудно.

— Ще го укрепим и разширим.

Принцът си представи идиличната картина на построения хотел, който се е превърнал в предпочитана дестинация за търсещите почивка от напрегнатото ежедневие хора. Природозащитникът срещу него се опитваше да го убеди да се откаже от плановете си, но Максимилиан беше непреклонен и твърд като гранит. Събеседникът му не каза нищо повече и излезе от кабинета, затваряйки вратата след себе си с трясък.

Максимилиан поклати глава, усмихна се леко и се върна към работата си. Кабинетът му беше на десетия етаж на небостъргача, в който се помещаваха администрациите на компаниите му. В помещението преобладаваха стъкло и тъмен махагон, които му придаваха стилен и делови вид. Освен чашата за чай на бюрото на Максимилиан в кабинета му нямаше други лични вещи или поне не се виждаха. Нямаше нито цветя, нито снимки или сувенири само компютър, папки и документи. От прозореца имаше изглед към Балтийско море, но Максимилиан нямаше време за него.

Вратата се отвори и в кабинета влезе секретарката му.

— След един час сте на тенис, господин Фон Хартенщайн — напомни му тя.

— Добре че ме подсетихте, Барбара — усмихна се той й подписа едно писмо, което след това й подаде. — За днес приключихме. Можете да си вървите, заслужили сте си почивката.

— До утре — усмихна се тя и остави нова чаша с чай на бюрото му. Барбара работеше за принц Максимилиан от повече от пет години и знаеше, че ако пие кафе след 17:00 часа, получава стомашни болки.

Принцът изпи чая на един дъх, след което взе палтото и чантата си и тръгна към тенис кортовете.

До там го закара шофьорът му, а по пътя принцът прегледа още няколко документа.

Архитектът вече беше изпратил първите скици на хотела, които той разгледа и остана много доволен от видяното.

Сградата щеше да се състои от три отделни крила, като по този начин щеше да се слее с природата и едновременно с това да изглежда стилно и елегантно.

Принц Максимилиан си помисли, че може би нямаше да е лошо да предвидят построяването на спортен център към хотела.

Закритите тенис кортове се намираха почти до брега на морето. Модерната сграда беше бяла, а на входа имаше две мраморни статуи. Членският внос за клуба беше много висок и тук идваха само богати хора, които се познаваха много добре.

Докато принцът се качваше по стълбите към входа, задуха силен вятър и той усети, че от сивите облаци, надвиснали над града през целия ден, паднаха първите капки дъжд.

Във фоайето се чуваше приглушена музика — изпълнения на класически произведения на пиано. В него имаше бар, където сервираха най-вече фрешове, но и алкохолни напитки.

На масите бяха седнали неколцина от членовете на клуба, отпивайки от питиетата си и бъбрейки.

Максимилиан тъкмо се канеше да се присъедини към тях, когато чу името на свой стар приятел.

— Да, принц Фон Розенек.

— … направо нечувано. Да заведе в замъка си дъщерята, за чието съществуване не е знаел в продължение на двайсет и две години — просто невероятно.

Максимилиан погледна към говорещите. Те бяха облечени в спортни екипи и седяха много близо един до друг. Не беше ли това племенникът на принца и един от приятелите му със съмнителна репутация?

— Тя май е някаква селянка — присмя се ехидно Норман фон Розенек. — Изключено е тази овчарка да е наследница на рода.

— Кой знае дали изобщо му е дъщеря — отвърна събеседникът му. — Тази Мариане със сигурност ще се опита да се възползва от него. Позната история. Селянката и принцът — колко трогателно.

— Ще я видим тая работа — каза Норман. — Тази селянка ще бъде подложена на най-тежките ми тестове — изхили се той.

Събеседникът му също се изсмя злобно.

Максимилиан повдигна вежди. Реши да не се отбива на бара. Коя беше младата дама, която тези двамата обсъждаха? Максимилиан знаеше със сигурност, че ако тя живееше в замъка на принц Фон Розенек, със сигурност нямаше да й е лесно — Норман фон Розенек беше известен с лошия си нрав.

— Това е то, значи… — смаяно каза Теса, когато пред погледа й се появи замъкът Розенек.

Той се извисяваше над морето, гордо изправен върху една висока скала. От две страни замъкът беше заобиколен от гъста гора, а в двора му имаше голям фонтан със статуи на герои от древногръцката митология.

В съзнанието на младата художничка вече изникнаха няколко картини на този прекрасен замък. Тя усети как я засърбяха пръстите да хване четката и да сподели с платното впечатленията си от това приказно място. Тя току-що беше слязла от лимузината, с която я бяха докарали до замъка, а вече имаше чувството, че се е влюбила в него.

Баща й, който беше до нея, се усмихна. Теса все още не можеше да повярва, че е до него тук и сега. Кой можеше да предположи? Искаше да му зададе толкова много въпроси, че просто не знаеше откъде да започне. Искаше да знае всичко за него. Абсолютно всичко.

Майка й я погледна с недоверие. Когато тръгваха към замъка, майка й я беше предупредила, че баща й само използва хората, за да постигне целите си.

— Това е грешка, ужасна грешка — промърмори Мариане, докато принцът даваше указания на иконома къде да занесе багажа. — Той ще ни отпрати веднага щом му омръзнем. Веднъж вече го направи, няма да се поколебае да го стори пак.

— Може би се е променил, мамо.

— Хората не се променят току-така, Теса. Мислех, че си научила този урок.

Теса не отговори. Преди около две години тя беше имала лош опит с мъж, който се оказа непоправим женкар. Теса му се беше доверила, а той я беше разочаровал. Въпреки това тя силно вярваше в любовта и знаеше, че някъде там по широкия свят имаше мъж, който я чака и който е единственият за нея.

Гласът на баща й я извади от мислите й. Принц Рудолф й показа помещенията за прислугата и конюшните и й каза, че може да язди конете, когато и колкото поиска.

— Ако искаш, утре сутринта икономът може да ти донесе закуската в леглото — каза й той.

— О, много мило, но не е нужно. Аз винаги ставам много рано, за разлика от мама, която обича да си поспива до късно.

— Ами тогава можем да закусваме заедно. Аз също ставам много рано.

— Разбира се, би било чудесно — каза Теса, прехвърляйки кошницата с котенцето от едната си ръка в другата. Тя го беше взела със себе си, защото не искаше да го оставя само за цяла седмица.

— Каква прекрасна гледка — каза някой зад нея. — Самата селска непорочност в човешки образ.

Теса се обърна. Зад нея стоеше слаб млад мъж може би с няколко години по-възрастен от нея. Всичко у него беше някак безцветно — светлорусата коса, болезнено бледото лице, едва забележимите редки вежди, които сега беше повдигнал. Мъжът свали якето си, взе го в ръка и я погледна изпитателно.

— Ти искаш да си принцеса, така ли? — студено я попита той. — Роклята ти изглежда така, сякаш до преди малко си доила овцете в обора. А, забравих, ти наистина си овчарка.

Теса го погледна смаяно. Защо я обиждаше този непознат човек? Тя беше облечена в кафява вълнена рокля и жилетка. Облеклото й не беше модерно, но за сметка на това беше топло и удобно, а освен това подчертаваше елегантната й фигура.

— Що за поздрав, Норман? — ядосано попита баща й. — Къде останаха обноските ти?

— Извинявай, чичо Рудолф, но тя е много по-различна от това, което очаквах. Смятах, че ще е поне малко елегантна и ще има някаква класа. За съжаление съм сбъркал — с ехидна усмивка поклати глава той и й подаде ръка за поздрав. — Все пак добре дошли и от мен.

Гласът му беше толкова студен и лицемерен, че Теса неволно потрепери. След това дойде ръкостискането му. Ръката му беше хладна и влажна. Младата художничка се чувстваше така, сякаш се беше ръкувала с риба. Тя положи усилие да потисне импулса да избърше ръката, която беше докоснала неговата, в роклята си и отстъпи крачка назад.

Майка й поздрави принца сдържано.

— Нямаше и шест години, когато те видях за последен път — каза му тя. — Само пакости ти бяха в главата тогава.

„И явно това не се е променило особено“, помисли си Теса. Защо този човек се държеше така с нея? Ако беше заради наследството на принц Рудолф, Норман нямаше защо да се притеснява. Тя беше готова да му го отстъпи цялото с най-голямо удоволствие. Теса беше щастлива от това, че се беше запознала с баща си и не искаше нищо повече.

— Елате, ще ви покажа стаите ви — прекъсна мислите й принц Рудолф фон Розенек. Той ги отведе на първия етаж, където бяха спалните. В дългия коридор имаше много картини, повечето от които бяха с морски мотиви. — Баба ти ги е рисувала — каза на дъщеря си той, забелязвайки любопитния й поглед.

— Прекрасни са — каза тя.

— Да, тя беше много талантлива. Също като теб. Ако искаш, ще ти направим ателие.

— Това звучи прекрасно!

— Но е безсмислено — намеси се Мариане. — Няма да останем тук толкова дълго, че да можеш да го използваш. След „топлото“ посрещане на Норман съм готова да си тръгнем още сега.

— Моля те, Мариане, не говори така — отвърна Рудолф. — Аз ще се погрижа да се чувствате добре тук. Колкото до племенника ми, ще поговоря с него и обещавам, че няма да се държи с вас повече по този начин. Той просто не е свикнал да дели замъка и вниманието ми с никого другиго.

Теса се усмихна.

— Да, нали. Даже си мисля, че скоро ще станем най-добри приятели.

— Не ти трябват такива приятели! — ядосано каза майка й.

Принцът сложи ръка на сърцето си и тихо изстена.

— Татко! — ужасено го погледна Теса. — Лошо ли ти е?

— Малко — с усилие каза той. — Сърцето ми отказва да работи както преди. Радостта от идването ви ми дойде малко в повече.

— Трябва да си легнеш. Къде е стаята ти?

— Наблизо. В края на коридора.

Принцът се наведе напред, а Теса успя да го хване от едната страна, помагайки му да върви. Тя с ужас забеляза болезнено бледото му лице и си помисли, че може би е получил инфаркт. Боже господи, можеше ли да го загуби отново толкова скоро след като го беше открила?

Мариане мина от другата му страна и сложи ръката си през кръста му. Тя се опита да не покаже емоции и да запази сериозното си изражение, но Теса я познаваше твърде добре и забеляза загрижеността в погледа й.

— Благодаря ти, детето ми — каза принцът, след като го сложиха да легне в стаята му.

— Да ти донеса ли нещо, татко? Чаша вода или лекарства?

— Не, не, имам всичко, което ми трябва, тук в нощното шкафче. Нищо друго не ми трябва. Само ти, дете мое — усмихна й се той. — Ти върна слънцето в живота ми. Това е много повече, отколкото някога съм смеел да се надявам и да искам.

— Татко…

Принцът бръкна в нощното си шкафче и извади оттам две таблетки, които изпи. След това отново легна и затвори очи.

Принц Рудолф очевидно имаше нужда от почивка и двете жени тихо излязоха от стаята. Мариане остави вратата леко открехната, за да чуят, ако принцът имаше нужда от нещо. Икономът вече беше занесъл багажа им в стаите и ги чакаше в коридора.

— Мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

— Бихте ли извикали лекар за баща ми? Той не се чувства добре.

— Вече го направих. Докторът вече е на път.

— Добре — облекчено въздъхна Теса.

Младата художничка отиде в стаята си. Още с влизането беше смаяна от разкоша и аристократичната атмосфера в нея. Скъпите копринени тапети бяха в светлосив цвят, също както и брокатените завеси на големите прозорци. В средата на стаята стоеше огромно легло с балдахин, а до него — масичка с няколко книги върху нея.

Теса отиде до прозореца и се опита да го отвори. Порив на вятъра обаче не й позволи да го направи. Тя погледна навън и първото, което видя, беше малък остров на няколко километра от морския бряг.

— Какъв е този остров? — попита тя стоящия до нея иконом.

— Това е Птичият остров. Собственост е на господин Фон Хартенщайн, който ще построи там хотел.

— Колко жалко — каза Теса и отново погледна към островчето. То изглеждаше толкова красиво, уединено и романтично, че според нея беше грехота някой да строи там каквото и да било.

Теса сложи ръце на изящно изработения перваз на прозореца и изведнъж се усети свързана с този замък. Сърцето и заби учестено. Младата художничка предчувстваше, че престоят й тук щеше да е интересен и запомнящ се.

Какво ли я очакваше?

На следващата сутрин Теса стана много рано. Тя дръпна завесите и погледна през прозореца — морският бряг беше обвит в сутрешна мъгла и водата почти не се виждаше. Теса отвори прозореца и с пълни гърди пое от хладния, свеж и уханен морски въздух. Няколко ранобудни чайки лениво се рееха над замъка.

Теса затвори очи и изведнъж се почувства като в приказка. Тя живееше в замък! Истински замък!

Сутрешният хлад обаче бързо я върна в реалността. В Розенек беше доста по-студено, отколкото в тяхната малка къща. Дебелите стари стени бяха много трудни за отопляване и Теса се наметна с вълнената си жилетка.

От стаята на майка й не се чуваше нищо — тя сигурно още спеше. Мариане обичаше да си поспива до късно и не беше никак лесно човек да я събуди, ако трябваше да прави нещо рано сутрин.

Теса се облече и излезе, за да се разходи по плажа, наслаждавайки се на сутрешната идилия и тишина. Повей на хладния морски бриз я накара да закопчае и последното копче на жилетката си и да сложи ръце в джобовете й. Теса не видя никой друг на плажа в ранната утрин. През нощта беше валяло, но облаците се разсейваха и на хоризонта вече се виждаше сутрешното слънце. Есенният ден обещаваше да бъде ясен и приятен.

Теса се разходи, вдишвайки с пълни гърди свежия морски въздух, и след около половин час тръгна обратно към замъка. Когато стигна до конюшните, тя срещна мъж с брада, облечен в син гащеризон и обут с високи гумени ботуши.

— Добро утро, принцесо — поздрави я той.

Принцеса? Тя го погледна учудено.

— Мен ли имате предвид?

— Разбира се — усмихна се мъжът. — Тук има само една дъщеря на принца и това определено не съм аз.

Тя отвърна на усмивката му.

— Моля наричайте ме просто Теса.

— Това не би било уместно, принцесо.

— Но аз не съм…

— Напротив, напротив — прекъсна я той. — Всички в замъка ви очаквахме с нетърпение. Принцът не ни каза кога ще ви доведе тук, но всички знаехме, че ще е много скоро. Аз съм Том, конярят. Ако желаете да пояздите, с удоволствие ще оседлая за вас един от най-добрите ни коне.

— Звучи прекрасно, но не мога да яздя.

— Ще ви науча.

— За съжаление не мисля, че ще има време за това. С майка ми няма да останем за дълго тук.

— Така ли? — повдигна вежди Том. — Но вие сте принцесата на този замък. Той ви принадлежи.

— Не, Том, аз не съм наследница на рода, защото съм извънбрачно дете и баща ми не ме е признал. Това обаче не ме притеснява, аз съм щастлива, че най-после се запознах с него. За мен титлата няма никакво значение.

— Колко различна сте от братовчед си — замислено се усмихна възрастният човек.

Теса отвърна на усмивката му.

— Трябва да се прибирам в замъка — каза тя.

— Разбира се. Пожелавам ви добър апетит. Йост изглежда така все едно е глътнал бастун, но приготвя страшно вкусни неща за закуска.

— Кой е Йост?

— Икономът.

— О, разбирам — отвърна Теса, кимна за довиждане и се върна обратно в замъка.

Трапезарията беше на приземния етаж. От нея се излизаше на терасата през голяма стъклена врата, която все още беше заключена.

Голямата маса беше подредена със скъпи порцеланови съдове и сребърни прибори, а закуската вече беше сервирана — разнообразни сирена, салати и пастети. Сякаш от нищото се появи икономът и предложи на Теса бъркани яйца и вурстове. Тя с удоволствие си поръча и двете и погледна към панера с хляб — в него имаше над десет различни видове земели и хлебчета.

— Няма човек, който да може да изяде толкова много на закуска — сякаш на себе си каза тя.

Братовчед й вече седеше на масата, четейки сутрешния вестник.

— Няма нужда да изяждаш всичко — каза й той. — Трябва да има разнообразие.

— Да, но не е ли твърде много? Не мисля, че и половината от тази храна ще бъде изядена, а останалото ще бъде изхвърлено. Това е разхищение.

— Не е никакво разхищение, а начин на живот, който не е за всички. Но какво съм седнал да ти обяснявам, ти си нямаш и идея за какво ти говоря.

Теса го погледна.

— Какво съм ти направила?

— Нищо. Просто не ми харесва тук да идва някакво момиче от село, което твърди, че е дъщеря на принц Рудолф, и се опитва да налага вкуса си на всички. Или по-скоро безвкусицата си.

— Това не е вярно. Аз само искам да опозная баща си, нищо повече.

— Да, разбира се, как не. За толкова тъп ли ме смяташ? Въобще няма да се учудя, ако изобщо не си дъщеря на чичо, а чисто и просто някаква… — той прекъсна изречението си и поклати глава. — За да си част от това семейство, трябва да докажеш, че го заслужаваш. Аз лично силно се съмнявам, че си способна на това.

— Не ме ли чу? Не ме интересува нито замъкът, нито титлата. Искам само…

— Да опознаеш баща си, да, да, ясна си ми. Внимавай в картинката, момиченце. Много скоро тази приказка ще приключи за теб.

Теса повдигна вежди. Защо братовчед й се държеше с нея по този начин? Изглежда беше невъзможно да се поддържат нормални взаимоотношения с него, а Теса дори очакваше да бъдат приятели, все пак двамата бяха първи братовчеди — единствени най-близки роднини. Може би Норман се държеше по този начин, защото тя не произлизаше от благородническите кръгове и не беше получила образование и възпитание като неговите. Толкова ли бяха важни за него тези неща, или той просто се страхуваше за мястото си в замъка?

Докато размишляваше, в трапезарията влезе баща й.

— Добро утро на двама ви — каза принц Рудолф, седна на масата и икономът му донесе чаша чай. — Радвам се, че сте тук и двамата. Искам да говоря с вас.

— Надявам се да не продължи дълго — с отегчение отвърна Норман. — Имам бизнес среща в офиса и вече съм почти закъснял.

— Не се притеснявай, няма да отнеме много от ценното ти време. Исках да ви уведомя, че планирам да организирам бал в чест на Теса идния уикенд.

Теса преглътна сухо. Бал? Специално за нея? Младата художничка усети как стомахът й стана на топка.

— Това наистина не е нужно, татко.

— Напротив, нужно е. Приятелите ми трябва да се запознаят с теб. Ако нямаш рокля за случая, не се притеснявай — каза принцът и извади кредитната си карта от портфейла. — Ето, дете мое, излез и си купи нещо хубаво.

Тя неуверено посегна да вземе картата и усети злобния поглед на Норман.

— Аз… мога сама да си ушия рокля.

Норман презрително повдигна вежди.

— Искаш да си ушиеш вечерна рокля? Това няма да е селска вечеринка, а бал, на който ще присъстват само важни и богати хора. Иди и избери нещо скъпо — Шанел, Диор — парите са без значение.

Теса въздъхна.

— Добре, ще си купя рокля.

— Чудесно — каза баща й. — Шофьорът ми ще те закара до града.

Теса кимна. Да си купи скъпа вечерна рокля и да се вози с шофьор — всичко това беше толкова ново и необичайно за нея. Младата художничка се замисли дали ще издържи на подобен начин на живот.

Теса загуби всякакъв апетит. Тя стана от масата, извини се и отиде да намери майка си. Вървейки по дългия, постлан със скъп килим коридор, тя неочаквано и за самата себе си се усмихна.

Младата жена се замисли, че ако трябва да отидеш от една стая в друга в този замък, това си е направо фитнес тренировка. Замъкът беше толкова голям, а коридорите толкова дълги, че човек постоянно беше в движение.

Все още усмихвайки се, тя влезе в стаята на майка си.

Мариане вече се беше събудила и нервно се разхождаше из стаята. Лицето й се беше зачервило и тя изглеждаше разгневена.

— Защо не слезеш на закуска, мамо?

— Твърде ядосана съм, за да ям.

— Нещо не е наред ли?

— Баща ти… — тя замлъкна, защото едва си поемаше въздух. — Баща ти ме попита дали искам да се омъжа за него.

— Мамо! — Теса я погледна учудено. — Това е твърде неочаквано предложение…

— Той смята, че е чакал твърде дълго и няма повече време за губене. Не знам как си представя, че може да поправи грешката си от преди двайсет и две години просто така.

— Обясни ли ти защо бърза толкова?

— Казах му да си върви, преди да може да ми обясни каквото и да било. И дума да не става да се омъжвам за него, колкото и да искам да го направя заради теб. Просто не мога.

— Заради мен? Какво общо имам аз?

— Ако се омъжа за баща ти, ти ще станеш негова законна наследница. Ще бъдеш принцеса и един ден ще наследиш богатството му.

— Знаеш, че това не ме интересува, но ти все пак трябва добре да обмислиш предложението на татко. Не позволявай на щастието да си тръгне отново от теб!

— С баща ти бяхме и сме от различни светове. Животът заедно ще ни причини само нещастие. И на двама ни.

— Няма ли чувствата ви един към друг да ви помогнат да го преодолеете?

— Не, Теса. Моля те, избий си го от главата. Аз не изпитвам вече нищо към баща ти… освен може би гняв.

Тези думи прозвучаха тежко, но Теса знаеше, че не отговарят напълно на истината. Тя добре помнеше погледа и изражението на майка си, когато видя баща й за първи път след толкова години. Не, тя определено изпитваше нещо много различно от гняв към него.

Теса си помисли, че повече от всичко на света би искала да види майка си щастлива. Тя никога не беше поглеждала друг мъж през всичките тези години. Колкото и да упорстваше, не беше успяла да забрави баща й. Какво можеше да направи Теса, та двамата отново да се съберат?

— Имате посетител — каза икономът, излизайки на терасата. Теса беше седнала на един от столовете и наблюдаваше спокойното море. — Една журналистка ви очаква в приемната.

— Журналистка ли? Каза ли какво иска?

— Не знам. Да й кажа ли, че не искате да разговаряте с нея?

— Не, няма проблем, веднага ще отида при нея. Благодаря, Йост.

— Моля, госпожице — отвърна икономът и излезе с лек поклон.

Теса погледна чайките, които лениво крачеха по пясъка на плажа за последен път и отиде в приемната.

В едно от кожените кресла седеше червенокоса дама. Тя беше облечена с модерен стилен тъмен костюм с панталон, а в едната си ръка държеше папка. Жената изглеждаше добронамерена и беше на възрастта на Теса или малко по-голяма от нея. Теса си помисли, че професията й сигурно беше свързана с много пътувания и контакти с различни хора.

— Госпожица Валднер? Аз съм Нина фон Шутц — усмихна се посетителката и й подаде ръка за поздрав. — Работя във вестник „Всеки ден“ и бих искала да взема интервю от вас.

— От мен? Но защо? Искам да кажа… аз няма да съм ви интересна с нищо.

— Няма да сте интересна? — повтори журналистката и учудено повдигна вежди. — Не бих се изразила така, госпожице Валднер. Историята на живота ви е много любопитна — от момиче от провинцията до дъщеря на принц. Хиляди девойки на вашата възраст мечтаят за нещо подобно. Читателите ни с удоволствие биха научили повече за вас.

— Но аз съм… — Теса се поколеба как трябваше да продължи. Тя не беше принцеса. Поне не официално. Тя беше незаконородена и не предявяваше никакви претенции нито към богатството, нито към титлата на баща си. Но пък вече не можеше да твърди и че е просто момиче от провинцията — все пак живееше в замък и баща й беше не кой да е, а принц Рудолф фон Розенек. — Честно казано, самата аз вече не знам каква съм. Мисля, че читателите ви не биха били заинтересовани точно от мен.

— Повярвайте ми, госпожице Валднер, аз добре знам от какво се интересуват читателите ни.

— В момента нямам време, за да ви дам интервю. Трябва да отида в града, за да си купя вечерна рокля, макар че нямам представа какъв ще бъде балът, за който се подготвям. Не излизам често, да не говорим за танцова забава в замък…

— Аха, проблем с модните тенденции. Мога да ви бъда полезна — с надежда я погледна Нина фон Шутц. — Какво ще кажете да дойда с вас? Мога да ви дам полезни съвети, а в замяна ще взема от вас кратко интервю. Така ще си помогнем взаимно.

Теса се поколеба.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се. Модата е един от ресорните ми раздели във вестника. В добри ръце сте, повярвайте ми.

— Ами добре, да тръгваме тогава — усмихна се притеснено Теса.

— Да тръгваме — усмихна се облекчено Нина.

След малко двете млади жени бяха в лимузината на принца и шофьорът ги откара в града.

Теса се огледа смутено и погледът й спря на един магазин за дрехи на едро.

— Да опитаме ли там? — плахо попита тя.

— Не, не, това е по-скоро склад за дрехи. В него със сигурност няма да има това, което търсим.

— Разбирам. Къде предлагате да отидем?

— Ето там — каза Нина и посочи един бутик, който изглеждаше много изискан и скъп.

— Но аз не мога да си позволя такива скъпи неща.

— Как така? Не плаща ли баща ви?

— Предложи ми, даже ми даде кредитната си карта, но не искам да го използвам. Сама ще си купя роклята.

— Това, че иска да ви купи рокля, по никакъв начин не означава, че се възползвате от него. Постъпката му е напълно нормална — той е богат мъж, а вие сте единствената му дъщеря. Защо да не плати за роклята?

— Мислите ли? — неуверено попита Теса и погледна към бутика. Двете влязоха и още щом прекрачиха прага му, видяха колко елегантни и скъпи бяха дрехите в него. Великолепните рокли и тоалети, както и цените им, оставиха Теса безмълвна. Разкошът и разточителството бяха навсякъде.

— Допадна ли ви нещо на пръв поглед? — попита Нина.

Теса замислено погледна към вечерните рокли и неуверено посочи една от тях — бежова на цвят.

— О, не — каза Нина. — С тази рокля ще изглеждате като прабаба си. Най-малко цветът никак не би ви отивал.

Нина огледа роклите пред тях и погледът й се спря на една с прекрасен турскосин цвят. Роклята беше без рамене и вталена. Платът беше обшит със златни нишки, които блестяха като звезди на ясно нощно небе. Към роклята имаше шал, който би подчертал елегантните рамене на жената, която я носи.

— Пробвайте тази рокля — каза Нина. — Цветът ще отива много на тъмните ви коси. Мисля, че и размерът е вашият.

Продавачката, която беше приближила до тях, кимна одобрително.

Теса взе роклята, докосвайки я толкова внимателно, сякаш се страхуваше да не я счупи. Тя никога не беше обличала нещо толкова скъпо и когато тръгна към пробната, сърцето й заби учестено от притеснение.

Роклята изглеждаше прекрасно и сякаш беше шита специално за нея. Тя се огледа в голямото огледало, обърна се няколко пъти на всички страни и й се струваше, че сама не може да се познае. Теса приличаше на принцеса. Истинска принцеса.

— Е, как изглеждам — неуверено попита тя, излизайки от пробната. Всички в магазина я гледаха смаяни.

— Прекрасно! Просто прекрасно! — почти извика журналистката.

Теса се усмихна облекчено, съблече роклята и я плати.

Двете дами излязоха от бутика и се качиха в лимузината на принца.

— Искате ли да пием по кафе? — неуверено попита.

— С удоволствие. Какво ще кажете за кафенето отсреща, правят страхотно еспресо.

Двете слязоха от колата и отидоха в кафенето. Настаниха ги на уютна маса в ъгъла и двете си поръчаха еспресо и ябълков пай.

Журналистката разбърка кафето си, опита от пая и погледна към Теса.

— Та кажете ми, моля ви, как сте живели, преди да срещнете баща си?

— С майка ми, в къща в провинцията. Гледаме няколко овце, а аз рисувам и продавам картините си на хора, които идват на почивка в селото ни.

— Вие рисувате? Това е прекрасно. На мен винаги ми се е искало да притежавам подобен талант, но за съжаление и двете ми ръце са леви — усмихна се Нина.

— За сметка на това се справяте добре с писането — отвърна Теса.

— Така е. Работата обаче отнема по-голямата част от времето ми. А тя не може да замести семейството.

— Нямате ли си някого, Нина?

— Не. Просто нямам време за сериозна връзка. Постоянно съм на път отнякъде или за някъде. Кой мъж ще иска да живее с мен?

— Аз винаги съм искала да имам семейство. С майка ми живеем толкова спокойно и еднообразно, че много често ми се е искало на вратата да се появят роднини и да направят живота ни малко по-интересен — въздъхна Теса. — Човек обаче явно наистина трябва да внимава какво си пожелава.

— Какво имате предвид?

— Баща ми има племенник. Той никак не се радва да ме види в замъка. Ако зависеше от него, на мига щеше да ме прати обратно в селската ни къща. Той смята, че нямам право да бъда в замъка. Може би е прав.

— Глупости. Той просто ви завижда.

— За какво може да ми завижда? Той си живее прекрасно и е следващият принц Фон Розенек.

— Не и ако родителите ви се оженят. Тогава вие ще наследите всичко.

— Не смятам, че ще се стигне дотам, а аз и не искам да съм принцеса. Само това, че похарчих парите на баща ми за тази рокля, ме кара да се чувствам виновна и не на място.

— Но защо? Той самият ви е дал пълната свобода да правите с парите му каквото намерите за добре. Аз го разбирам — толкова години е бил далеч от вас, пропуснал е най-важните моменти в живота ви. Вие сега сте принцеса, без значение какво казват хората. Не забравяйте това никога.

Теса се усмихна.

— Чувствам се добре, че мога да поговоря с някого за това.

— Радвам се да го чуя — отвърна Нина и отговори на усмивката й. — Вие сте много по-различна от очакванията ми за вас. Мисля, че с вас можем да станем добри приятелки.

— Приятелки? — по страните на Теса се появи руменина. Тя харесваше журналистката, а и така или иначе в замъка нямаше много приятели. — Ами тогава нека си говорим на „ти“.

— Разбира се — отвърна Нина.

Теса забеляза, че на масата срещу тях седеше мъж с брада, който се опитваше да остане незабелязан. Под тъмния му костюм личеше мускулесто тяло и той не изглеждаше никак безобиден. Теса си помисли, че може би го беше видяла и в бутика, докато купуваше роклята. Да не би да я следеше?

— Какво ти е? Изглеждаш разтревожена — каза Нина.

— Не знам, може би съм параноичка, но мисля, че човекът отсреща ни следи.

— Мъжът с брадата? Аз също го забелязах. Предполагам, че това е бодигардът ти.

— Кой?

— Баща ти със сигурност няма да допусне да се разхождаш сама и да ти се случи нещо, все пак вече много хора знаят коя си. Предполагам, че е изпратил някого след теб, за да е сигурен, че си в безопасност.

— Ако е така, защо не ми е казал?

— Вероятно не иска да се чувстваш следена или контролирана. Добре е, че някой се грижи за безопасността ти. Положението, в което си сега, те поставя в нелека ситуация.

— Положението ми?

Теса не беше се замисляла за това, че в живота й ще настъпят промени, за които не беше и подозирала.

Седмица по-късно замъкът Розенек блестеше със светлините на десетките си кристални полилеи. В балната зала свиреше инструментален квартет и повечето от гостите танцуваха под звуците на прекрасната музика.

Принцът не беше жалил сили и средства за събитието тази вечер. Балната зала беше декорирана с безброй свежи рози, чийто аромат се носеше във въздуха. Шведската маса беше отрупана само с най-изисканите и скъпи деликатеси, а между гостите сновяха сервитьори с елегантни черни костюми и бели ръкавици и подноси с отбрани питиета.

Теса влезе в залата със свито сърце. Тя застана близо до входа и се огледа, за да се ориентира в обстановката. Младата художничка малко беше закъсняла, тъй като прическата й отне повече време от очакваното. Тя за миг сложи ръка върху елегантния кок, сякаш за да се увери, че е там и не е паднал.

Баща й я видя, че влиза и я погледна с възхищение. С елегантната си рокля и стилната си фризура тя го накара да се просълзи.

— Господи, Теса, приличаш на истински ангел! — успя да каже той.

Тя се усмихна неуверено.

— Надявам се да не те разочаровам тази вечер.

— Ти не можеш да ме разочароваш по никакъв начин, детето ми. Нещо обаче липсва на целия ти блясък — усмихна се той, извади от джоба на сакото си диадема със скъпоценни камъни и я сложи на главата й. — Беше на баба ти.

— Но тази диадема е толкова скъпа…

— Не мисли за това, миличка. Парите или стойността на каквото и да било са без значение за мен. Стига ми, че си тук сега и изглеждаш толкова ослепително. Истинска принцеса — каза баща й с възхищение. — Ще ми окажеш ли честта да открием вечерта заедно? — попита галантно той и хвана ръката й.

Теса за момент застина на мястото си. Тя си помисли, че напълно е забравила как се танцува виенски валс. Наляво и назад, надясно и напред… или пък обратно…? Тя не се чувстваше подготвена и уверена да танцува пред погледите на всички тези хора в залата.

Принц Рудолф излезе пред гостите заедно с дъщеря си. Музикантите спряха да свирят и всички очи се впериха в тях. Дрехите и бижутата на гостите блестяха под светлините на кристалните полилеи. Ароматът от парфюмите на дамите беше толкова осезаем, че на Теса почти й се зави свят.

— Драги мои гости и приятели, бих искал да ви представя дъщеря си Теса — започна принцът. — Повечето от вас знаят, че аз пропуснах всичко от живота й до сега. Днес обаче съм радостен да бъда заедно с нея тук пред вас. Надявам се тя да ме допусне в сърцето си така, както аз я приех завинаги в моето.

Любопитните погледи на гостите караха Теса да се усеща като пробождана с хиляди игли. Всички я гледаха изпитателно, някои дори вече си бяха изградили преценка за нея. Тя беше убедена, че всички се питаха какво прави тя тук и с какво право е в замъка.

Страните й бяха червени и горяха от напрежение. Тя въздъхна облекчено, когато баща й даде знак на музикантите и те засвириха валс.

Баща й я водеше толкова уверено в танца, че тя нямаше време да мисли дали изпълнява стъпките правилно или не. Теса с облекчение забеляза, че всички в залата танцуваха и вече почти никой не я гледаше.

След като валсът свърши, баща й я остави за малко сама, за да поздрави новодошлите. Майка й се беше смесила с хората в залата и Теса не можа да я открие с поглед. За момент младата художничка се почувства изгубена сред множеството елегантно облечени богати хора.

Теса усети, че й беше станало страшно горещо и реши да излезе на терасата, за да се освежи и да подиша чист въздух. Тръгвайки натам обаче тя се загледа в колието на една дама и неволно се блъсна във висок мъж, облечен в елегантен смокинг.

— Извинете — смутено каза Теса. — Отивах към терасата и…

— Няма проблем — усмихна се мъжът. — Винаги ли сте толкова устремена към целта си?

— Аз не… — изведнъж тя забрави какво иска да каже.

Мъжът беше добре сложен и много привлекателен. Смокингът му отиваше и той явно беше свикнал с подобни дрехи, защото го носеше съвсем естествено и непринудено като ежедневно облекло. Черната му коса беше късо подстригана, разкривайки благородните черти на лицето му и сините му очи. Мъжът изглеждаше в края на двайсетте или началото на трийсетте си години и излъчваше сила и увереност.

Теса си помисли, че много прилича на Брад Пит — дали пък не му беше роднина или дори брат?

— Аз също бях решил да изляза, за да пуша. Ще дойдете ли с мен? — галантно попита той.

— Аз… да… разбира се.

Двамата излязоха, той извади лула от вътрешния си джоб, напълни я и я запали, блажено вдишвайки от ароматния тютюн. Погледна я, поколеба се за миг, но после се усмихна и каза:

— Аз съм Максимилиан фон Хартенщайн. Приятел съм на баща ви.

Теса се замисли, беше чувала това име някъде…

— Вие сте човекът, който иска да съсипе Птичия остров, нали? — неочаквано каза тя.

Той повдигна вежди.

— Моля?

— Чух за плана ви да построите хотел там.

— Така е. Интересувате ли се от проекта?

— Не. Смятам, че не трябва да строите хотел там. От прозореца на стаята ми се вижда островът. Той е прекрасен такъв какъвто е. Ако построите хотел, ще го съсипете.

— Не трябва да заставаме на пътя на прогреса.

— Това не е никакъв прогрес, а унищожаване на красивата девствена природа.

— Аз няма да унищожа нищо, напротив — ще се погрижа природата на острова да бъде запазена, за да могат гостите да й се наслаждават.

Максимилиан не беше очаквал подобна реакция от нейна страна, но това, че имаше мнение и го защитаваше, му хареса. Жена с мнение — не беше никак лесно да срещнеш. Такава в неговите среди. Всички, които познаваше, се съгласяваха с него на секундата по какъвто и да било въпрос дали защото искаха да му се харесат, или просто защото нямаха собствено мнение…

— Вие искате да печелите за сметка на природата. Няма как да не я унищожите с този хотел — отговори тя.

— Не сте права — усмихна се той. — Аз също съм любител на природата и дори бих се нарекъл природозащитник. Хотелът по никакъв начин няма да й навреди, напротив — ще я направи достъпна за повече хора.

— Защо ли се съмнявам?

Максимилиан я погледна — тъмните й очи блестяха.

— Винаги ли си вадите изводи за хората така прибързано, или аз съм изключение?

С този въпрос я хвана неподготвена. Какво знаеше всъщност за него или за проекта му тя — само някакви слухове, нищо проверено или доказано. На практика не знаеше нищо нито за Максимилиан, нито за евентуалния бъдещ хотел.

— Извинете, не исках да съм груба.

— По-добре от престорена любезност.

— Понякога съм твърде директна с хората и им казвам това, което мисля. Иска ми се да не беше така, но за съжаление трудно го овладявам.

— Ами може би е добре да бъдете по-внимателна. Не всеки би приел искреността ви толкова добре като мен. Всеки друг от гостите тук би се обидил от подобно отношение — каза Максимилиан. — Чувствата не са добър съветник.

— Не се ли вслушвате в сърцето си?

— Веднъж се вслушах и направих ужасна грешка.

Теса видя как той свали погледа си от нея и се замисли, гледайки към пода на просторната тераса. Максимилиан очевидно си спомни за нещо неприятно, но преди Теса да успее да го попита какво е то, на терасата излезе Норман, правейки лек поклон.

— Искаш ли да танцуваме, Теса? — попита той и хвърли бърз поглед към Максимилиан. — Не започнахме добре, вината, за което е изцяло моя. Искам да се реванширам.

— Разбира се — отвърна тя и го последва към балната зала.

Братовчед й я дръпна силно към себе си и я завъртя в ритъма на ча-ча-ча толкова бурно, че й се зави свят.

— Не толкова бързо, моля те — каза тя, но той сякаш не я чуваше и я въртеше в кръг все по-бързо. — Норман!

Той я пусна изведнъж, тя се залюля, след това се хвана за нещо и в залата се чу оглушителен шум. Една жена изкрещя.

След няколко секунди Теса осъзна, че без да иска е съборила купа с пунш от масата. Купата беше почти пълна и цялото й съдържание се беше изляло върху жената, която седеше до масата.

Музиката спря и всички погледи се насочиха към Теса и жената със съсипаната от пунша рокля, която беше измокрена до кости. Тя се опита да се подсуши с една салфетка, но, разбира се, не можеше да попие няколкото литра лепкава течност от роклята си. Някой се изсмя ехидно, а повечето от гостите гледаха Теса снизходително.

В този момент тя искаше да потъне в земята.

— О, боже — извика тя, грабна няколко салфетки и се опита да помогне на жената да се подсуши. Тя обаче се дръпна ядосана.

— Няма нужда, благодаря ви — гневно каза тя.

До тях веднага дойде икономът.

— Елате — каза той. — Ще ви заведа да се преоблечете и ще изсушим роклята.

Теса го погледна с благодарност.

— Толкова съжалявам…

Жената я погледна възмутено и последва иконома.

— Откъде идва тази мис Непохватност, от конюшнята ли? — изсмя се някой.

Теса не издържа на това унижение и бързо излезе от залата. Младата жена отиде в стаята си и веднага щом влезе и затвори вратата, избухна в сълзи.

След няколко секунди на вратата се почука и баща й влезе.

— Какво има, миличка? Защо си тук?

— Изложих те пред всички, татко. Толкова съжалявам.

— Никого не си изложила. Такива неща се случват постоянно.

— Толкова ме е срам. Не само заради танца. Аз исках да разговарям с хората, но не познавам никого и не знам какво да им кажа и как да започна. Това не е моят свят. С мама трябва да си тръгнем от тук.

— Не, не и дума да не става. Човек може да се научи да танцува и да разговаря на банални теми с хора, които не познава, а и между нас казано, нищо не си загубила от това. Повечето от тях са лицемерни сноби. Ще ти взема учител, който ще ти помогне много бързо да се ориентираш как да се държиш в тези кръгове на обществото. Ще се научиш много бързо, повярвай ми. Не е никак сложно.

— Учител?

— Да, смятам, че ще ти бъде от полза. Искам ти да бъдеш моя наследница. Този замък един ден ще ти принадлежи и трябва да знаеш как трябва да се държи една господарка на замъка Розенек.

Теса стисна устни.

— Но в такъв случай ще трябва да остана за по-дълго тук. На мама това няма да й хареса.

— Не се притеснявай за това, аз ще се погрижа. Въпросът ми към теб е: искаш ли това, Теса?

— Аз… не знам… всичко стана толкова бързо. Досега живеехме двете с мама на село, а днес сме в замък…

— Не смяташ ли, че можете да свикнете и животът тук да ви хареса?

Теса се поколеба за момент, но после го погледна обнадеждено и кимна.

— Ще ми покажеш ли какво трябва да правя?

— За съжаление няма да имам време за това. Познавам обаче човек, който с радост ще ти помогне…

„Това не може да е истина!“ — помисли си Теса. Тя се вгледа в посетителя, който я очакваше в приемната. С него определено не бяха започнали познанството си по най-добрия начин.

Йост й беше казал, че „учителят“ й е пристигнал и я очаква. Цял предобед Теса беше прекарала в мисли за това кого ли беше избрал баща й.

Максимилиан фон Хартенщайн повдигна вежди.

— Съдейки по разочарованието в погледа ви, предполагам, че баща ви не ви е казал, че ще се срещнем.

Тя кимна.

— Винаги ли се изразявате толкова високопарно? — чистосърдечно го попита тя.

— Между високопарно и вежливо разликата е много малка. Ще се постарая да ви науча да я разпознавате.

— Съмнявам се, че ще има някаква полза от това. Роднините ми не ме харесват. Дори да им рецитирам Шекспир в оригинал, пак ще са против мен.

— Това не трябва да ви кара да се предавате или отчайвате.

— Не съм си го и помисляла. Просто ми е трудно, дяволски трудно.

— Зная какво се е случило. Братовчед ви е направил така, че да съборите купата — повдигна вежди принц Максимилиан. — Един мъж трябва да държи партньорката си здраво, а не да я пуска по такъв начин, без значение дали в танца или в живота.

Едно малко котенце дойде и се отърка в крака на Теса, мъркайки доволно.

— Какво е това? — попита принцът, поглеждайки го учудено.

— Руди — отвърна Теса. — Намерих го до една кофа и ми дожаля за него.

— Улично коте? Не се ли страхувате, че може да се разболеете от нещо?

— Не. Страхувах се за него. Когато го намерих, беше съвсем мъничък, а лапичката му беше наранена — каза Теса и погали котенцето. — Трябва да ви предупредя, че може би се захващате с невъзможна задача. Според братовчед ми аз съм твърде необразована и невъзпитана, за да мога да общувам с хората от вашите среди.

— Знанието се придобива, за разлика от доброто сърце — отвърна с усмивка Максимилиан. — А вашето сърце е добро, Теса, сигурен съм в това, макар че се познаваме от съвсем скоро. То е много по-важно от всички уроци за обноски и етикет — усмихна се той и й показа кашона с книги зад себе си.

— Какво е това?

— Книги. Някои от тях са за историята на семейството ви. Други са за етикет и обноски. Подбрал съм и някои романи, които могат да са ви много полезни за навлизане в темата.

Тя преглътна.

— Но да прочета всички тези книги би ми отнело години…

— Едва ли — каза Максимилиан фон Хартенщайн, извади някои от книгите и поиска от нея да ги сложи върху главата си и да балансира тежестта им така, че да не паднат.

Теса го погледна смаяно.

— Това е нещо наистина ново за мен.

— Старите трикове много често са най-добрите.

— Добре тогава — примирено каза тя и сложи една от книгите върху главата си.

Тя тръгна напред, после се завъртя в кръг, а накрая дори леко подскочи, без книгата да падне.

— Отлично — каза Максимилиан. — Започваме много добре.

— Винаги ли сте толкова сериозен? — попита го тя.

— Винаги когато съм натоварен с подобна задача. Баща ви ми повери обучението ви и аз гледам много сериозно на това.

— Добри приятели ли сте с него?

— Преди години той ми спаси живота. Бяхме излезли в морето с яхта, една светкавица я удари и тя потъна. Баща ви беше видял случката от сушата и ми се притече на помощ. Доплува до мен в бурята и ме извади на брега. Принц Рудолф рискува живота си, за да ме спаси и аз никога няма да забравя това.

— Татко е добър човек, нали?

— Такъв е. Но нека се върнем към темата: разговорите. С всеки човек бихте могли да разговаряте на тема театър или литература.

— Страхувам се, че не разбирам много и от двете. Досега прекарвах времето си грижейки се за овцете или рисувайки. Не ми оставаше много време за други неща.

— Разбирам — замислено каза Максимилиан. — Знаете ли, темата на разговора не е от голямо значение. По-важното е да излъчвате увереност. Така показвате на събеседника си, че сте сигурна във възможностите си и че може да ви се довери.

Теса кимна.

— Разбирам. Това обаче не ми помага особено, ако не знам нищо по темата, която се обсъжда.

— От какво разбирате? От изобразително изкуство?

— О, да, това е област, в която имам много познания. Страхувам се обаче, че не много хора се интересуват от нея.

— Не се притеснявайте, благородниците невинаги обсъждат творчеството на Шекспир или Молиер в ежедневните си разговори. В повечето случаи просто клюкарстват — много обичат да научават пикантни подробности за живота на другите.

— И вие ли?

— Всъщност не. Освен това подобни теми са доста пиперливи и дори опасни. Повечето благородници имат десетки, дори стотици роднини по всякакви линии и човек трябва много да внимава с кого и за кого разговаря. Може да стане така, че да обсъждате братовчеда на събеседника си.

— Значи никакви клюки, разбирам. И без това знам твърде малко за хората от вашите среди.

— От нашите среди, Теса, и вие принадлежите към тях, не забравяйте това. Като изключим клюките, само времето остава възможна тема за разговор.

Теса въздъхна.

— Това е толкова скучно. Подобни теми ми действат като хапче за сън.

Максимилиан повдигна вежди.

— Май не вземате на сериозно съветите ми.

— А вие пък вземате всичко твърде на сериозно.

— Може и така да е. Аз съм отговорен човек, а на раменете ми е отговорността за служителите и компанията ми.

— А семейството?

— Нямам такова. Само далечни роднини.

— Колко тъжно — замислено отвърна Теса. — Всеки човек трябва да има семейство.

— Не знам дали е точно така — сухо отвърна той. — Много от хората, които познавам, са едва ли не врагове с роднините си. Карат се за какво ли не — имоти, наследство…

— Туше — усмихна се Теса. — Хванахте ме натясно — няма как да ви възразя за това.

Максимилиан й показа и обясни как трябва да се държи на официални вечери и приеми, какви дрехи да избере за различните поводи и как да се измъква от неудобни ситуации, използвайки чара и остроумието си.

След известно време Теса започна да се оплаква, че всички тези нови неща й идват в повече, но Максимилиан й обясни, че ако иска да постигне успех, в което и да е начинание, трябва не да хленчи, а да се концентрира и да даде най-доброто от себе си.

След два часа в компанията на Максимилиан Теса имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Тя се почувства страшно уморена и й ставаше все по-трудно да потиска прозевките си.

Максимилиан разбра, че за днес може би й беше дошло в повече и каза:

— Достатъчно като за първи ден. Следващия път ще упражним танците. Може би трябва да помолим иконома да махне купите с пунш от пътя ни. Не искам да залеем още някого и да съсипем хубавото питие.

Теса го погледна ядосано и скръсти ръце, готова да го нападне. В следващия момент обаче се замисли и го погледна въпросително.

— Пошегувахте се, нали?

— Аз? Да се шегувам? Сама казахте, че съм сухар. Не е в стила ми да пускам шеги.

— О, не — усмихна се тя. — Пошегувахте се.

Сините му очи светеха. Теса изведнъж, най-неочаквано и за самата себе си, се почувства силно привлечена от този мъж. На пръв поглед той изглеждаше сериозен и дори студен, но след като бяха прекарали няколко часа заедно, Теса осъзна, че той беше добър и благороден човек.

— Каква всъщност е ситуацията с Птичия остров?

— Планирам да построя хотел там. Ако искате, можем да отидем на острова заедно и да ви покажа всичко, което толкова ми харесва на това място.

— С удоволствие. Какво ще кажете за утре след обяд?

— Нека е вдругиден, през уикенда съм напълно свободен.

— Разбрахме се.

— Спомняш ли си за първия ни пикник заедно, Мариане? — попита принц Рудолф, който току-що беше излязъл на терасата, където седеше жената на сърцето му.

— Как да не си спомням. Отидохме на плажа и точно когато разопаковахме кошницата, заваля като из ведро.

— Така е. Още пазя снимките оттогава — каза принцът, бръкна във вътрешния си джоб и извади от там няколко снимки, които й подаде.

— Запазил си ги през всичките тези години? — учудено го погледна тя. На една от снимките те се бяха прегърнали и гледаха към поставения на статив фотоапарат. — Колко влюбени бяхме тогава… — прошепна тя.

— Пазих ги като очите си. За мен те са по-ценни от всичко на този свят, защото ми напомнят за теб.

Мариане продължи да разглежда снимките.

— Ти опъна нещо като палатка, за да ме предпазиш от дъжда. Направи я някак си от одеялото за пикник и няколко клона, които намери на плажа. Спомням си го сякаш беше вчера.

— После и двамата хванахме ужасна хрема — усмихна се принцът. — Никога няма да забравя тази първа вечер заедно.

— Замислял ли си се, че бракът ти може би щеше да е по-щастлив, ако ме беше забравил?

— Може и така да е. Не можех да те забравя. Никога.

— Това беше грешка. Това, че ни покани тук с Теса и ни затвори в този замък също е грешка. Та ти си ни назначил бодигардове! Да не мислиш, че не забелязвам?

— Не отричам. Сигурността ви е най-важна за мен.

— Вкъщи си бяхме в безопасност и без тези горили.

— Не и след като всички разбраха, че Теса е моя дъщеря. Мястото и на двете ви е тук при мен. В замъка сте на сигурно място. Ако искаш да си отидеш, не мога да те спра. Само те моля да премислиш.

— Добре знаеш, че никога не бих лишила Теса от тази възможност. Щом може да те приеме в сърцето си и иска да остане, няма да я спирам. Моето място обаче не е тук.

Той кимна.

— Преди не мислеше така.

— Тогава бях млада и наивна и ти повярвах.

— Никога не съм те лъгал, Мариане.

— Ако наистина си ме обичал, защо ме предаде?

Очите й се насълзиха въпреки усилието й да не даде воля на чувствата си.

— Тогава смятах, че имам дълг към фамилията си. Сега знам, че човек е длъжен да следва само и единствено собствените си чувства и желания. Иска ми се да можех да върна времето назад и да поправя стореното.

— Всички правим грешки — отвърна тя. — Надявам се, че правя това, което е правилно за Теса. Разбрах, че си уговорил принц Максимилиан да й помогне да свикне с нравите във вашето общество… мислиш ли, че ще успее? Разбирам, че искаш да я приобщиш към висшите кръгове, но тя не е като другите момичета, родени със сребърна лъжица в устата. Теса не се интересува от скъпи рокли и бижута. Тя не смята, че за да е пълноценен живота на една жена, тя непременно трябва да се омъжи.

Принц Рудолф я погледна.

— А ти? Твоят живот пълноценен ли е? — тихо я попита той.

— Беше, преди да се намесиш отново в него и да сипеш сол в старите рани. Извини ме, но ще си легна, боли ме гърбът.

Той гледаше след нея, докато се отдалечаваше. Мариане се беше просълзила и принцът знаеше, че той е причината за сълзите й. Това го накара да изпита болка.

Принц Рудолф отиде в библиотеката и се разположи в едно от големите кожени кресла. Много внимателно и задълбочено обмисли случилото се през последните няколко дни. Реши, че още в понеделник ще се обади на своя нотариус и ще го помоли да дойде в замъка. Беше твърдо решен да промени завещанието си в полза на Теса. Смяташе да го направи още в момента, в който беше научил за нея, но сега беше уверен повече от всякога. Той обаче знаеше, че за да си върне уважението и доверието на Мариане, трябва да направи или да промени нещо, с което да й покаже, че държи на нея и я обича. Но какво би могло да бъде то?

Докато принцът размишляваше, на вратата се почука и в библиотеката влезе племенникът му.

— Мога ли да те питам нещо, чичо Рудолф? Мога ли да направя парти в чест на Теса следващия уикенд? В тесен кръг само с най-близките ми приятели.

— Парти в нейна чест? Ти? Учудвам се да го чуя. Доколкото разбирам, ти никак не я харесваш.

— Ако трябва да бъда напълно честен, да, наистина не я харесвах особено. Тя влезе в живота ни твърде неочаквано и аз може би се уплаших от тази внезапна промяна. Тя обаче е чудесен човек и аз искам да й се реванширам за лошото си държание.

— Радвам се да го чуя. Аз обаче не мога да й наредя какво да прави. Питай я сам дали би искала.

— Разбира се, че ще я попитам. Исках само да знам, че ти си съгласен.

Рудолф фон Розенек се поколеба. Той не очакваше племенникът му да иска да се реваншира на Теса. От друга страна инициативата на Норман беше похвална — той очевидно беше свикнал с присъствието на Теса и искаше да подобри отношенията си с нея. Освен това беше добре Теса да се запознае с нови хора и да си намери приятели във висшите кръгове на обществото.

Принц Рудолф кимна.

— Мисля, че идеята е добра. Теса е единствената ти братовчедка и ще е чудесно да сте в добри отношения. Твоята подкрепа би й помогнала много.

— И аз мисля така, чичо Рудолф — усмихна се Норман.

Чичо му забеляза триумфиращия му поглед. Какво беше намислил Норман? Как така изведнъж реши да се реваншира на Теса?

Рудолф не успя да зададе на племенника си повече въпроси, защото той му пожела приятна вечер и бързо излезе от библиотеката.

Принцът замислено се облегна в креслото си. Добре осъзнаваше, че на Теса и майка й не им беше лесно да живеят в напълно непознатия и чужд за тях замък. Рудолф беше загубил доверието на Мариане и не беше никак лесно да го завоюва отново. Ако с нея се съберяха отново, щеше да е много по-лесно да помислят заедно за бъдещето на Теса. Но как можеше да стане това?

Дните в Розенек минаваха бързо. Теса запълваше времето си главно с рисуване, откривайки всеки ден нещо ново, което си струва да бъде изобразено на платното й. Последното й „откритие“ беше избата с многото бурета в нея. Тя често ходеше в семейния параклис зад замъка, където намираше уединение и вдъхновение за работата си. Тишината в него беше нарушавана само от плясъка на морските вълни.

В библиотеката Теса попадна на албум, в който имаше много снимки на баща й. На една от тях той беше съвсем малко момче и се смееше весело пред фотоапарата, хвалейки се с билките и тревите, които беше намерил.

На други снимки бяха баба й и дядо й. И двамата бяха усмихнати и изглеждаха много щастливи.

Норман й беше направил забележка, че прекарва твърде много време уединена с тези снимки, но тя трябваше да признае, че напоследък младият принц се държеше доста приятелски с нея. Въпреки това обаче тя беше отхвърлила поканата му за партито не само защото не искаше да прекара свободното си време с него, а и поради факта, че вече имаше уговорка с Максимилиан.

Когато започна да се приготвя за срещата с него, сърцето й заби учестено. Тя се улови, че си слагаше червило за трети път и пудреше носа си за четвърти.

Не беше ли прекалено всичко това? Все пак не излизаше на среща, а отиваше на урок при своя учител по обноски в обществото. Днес той щеше да й покаже Птичия остров и да й разкаже за бъдещите си планове за хотела. В това нямаше нищо романтично, но въпреки всичко сърцето й биеше толкова силно, че щеше да изскочи от гърдите й. Откакто беше осъзнала истинската същност на Максимилиан, когото първоначално беше сметнала за сухар, Теса се чувстваше привлечена от него.

„Това е абсурдно“ — помисли си тя. Та те се познаваха едва от няколко дни и се бяха срещали три или четири пъти. Освен всичко Теса смяташе, че с Максимилиан са твърде различни — той винаги обмисляше всичко много внимателно и се водеше от разума си, докато тя слушаше само сърцето си. Двамата бяха като огън и вода. Теса си наложи да спре да мисли за него, за да не направи нещо необмислено, за което след това да съжалява.

Тя пое дълбоко въздух и за пети път оправи роклята си. Беше избрала тъмна вълнена рокля с подходяща за цвета й жилетка. Младата художничка беше обула високи ботуши, подчертаващи стройните й и дълги крака.

Точно в 12:00 принцът дойде и я взе с колата си. В своето небрежно-елегантно черно кожено яке той изглеждаше много привлекателен. Теса затаи дъх. Двамата си размениха усмивки.

— Изглеждате чудесно днес — каза й той.

— Благодаря ви — отвърна тя и усети как се изчервява. — Ще тръгваме ли?

Максимилиан кимна и посочи колата, която беше паркирана близо до входа на замъка. Днес беше дошъл със зелен джип, който явно беше пътувал доста по черни пътища, защото целият беше в кал и драскотини.

Пътят за Птичия остров криволичеше между ниви и ливади. Духаше студен северен вятър и по небето започнаха да се появяват тъмни облаци.

Те стигнаха до една самотна ферма, където принцът паркира колата.

— От тук нататък трябва да продължим пеша — каза той. — На острова е забранено за автомобили.

Теса го последва по тесния насип, който водеше към Птичия остров. Около неравната бетонна настилка стърчаха високи дървета, чиито клони опираха в небето.

— Как ще минат седемстотин гости на хотела по този тесен път? — попита Теса. — Според мен това е напълно невъзможно.

— Ще построя нов път или ще разширя насипа.

— А какво ще стане с птиците, които живеят тук? Кормораните, щъркелите и чайките се нуждаят от тишина и спокойствие, за да отглеждат малките си.

— В близост до острова има много други места, на които могат да гнездят. Освен това птиците не са мой проблем. Аз съм купил този остров и мога да правя с него това, което сметна за необходимо. Не виждате ли колко прекрасна е природата тук? Това ще е рай за гостите на хотелския комплекс, които ще идват тук, за да си починат и релаксират. Кое според вас е по-важно — почивката на хората или гнездата на птиците?

Теса поклати глава.

— Хотели има навсякъде. Кътчета като това, недокоснати от човешка ръка, стават все по-малко.

— Може и така да е, но трябва да намеря начин да използвам острова възможно най-рационално.

— Не сте ли се замисляли, че нещата може би не са толкова прости, колкото ги представяте? — попита Теса, гледайки нагоре към кръжащите над тях чайки. От небето започнаха да падат малки снежинки. — Вижте, заваля първият сняг! — усмихна се Теса. — Значи трябва да побързаме да се върнем обратно, за да не останем тук блокирани. Пътят е много лош и без сняг.

— Не се ли радвате? — усмихната попита тя и се завъртя в кръг, хващайки снежинките с ръце. — Светът е толкова красив, когато вали сняг. Все едно всичко лошо си отива, скрито под бялата пелена. Толкова е хубаво!

— Заблуждавате се. Лошото нито си отива, нито се скрива. То е винаги сред нас.

Тя го погледна укорително.

— Винаги търсите негативното във всичко — каза му тя.

— Не във всичко — отвърна той.

Максимилиан изведнъж се наведе към нея и тя затаи дъх. Принцът беше толкова близо до нея, че тя можеше да усети дъха му, който заради студа изглеждаше като облак пара. Тя го погледна като омагьосана.

Той протегна ръка и докосна лицето й.

— Снежинките се топят върху кожата ви, Теса. Като мъжко сърце под погледа ви.

— Недейте, моля ви… не говорете така.

— Защо? Вярно е. Вие сте много специална, Теса.

— Не, не съм специална. Аз съм само художничка от провинцията, която гледа овце и се опитва да продава картините си, за да се изхранва. Това е всичко.

Максимилиан я погледна.

— За какво мечтаете, Теса?

— Това е лесен въпрос — усмихна се тя. — За семейство. Откакто срещнах баща ми, много искам родителите ми да се съберат отново. Мама беше сама прекалено дълго време. Трябва й мъж, който да я разбира и подкрепя.

— Всъщност те защо са се разделили?

— Семейството на баща ми е било против любовта им.

— Може би са имали основание за това.

— Как можахте да го кажете? — ядосано извика тя и го стрелна с гневен поглед. — Защо винаги сте толкова скептичен, когато става дума за чувства?

— Няма чувства — няма разочарования.

— Какво искате да кажете? А мечти? Поне мечти нямате ли?

— О, да, разбира се, че имам. Мечтая да построя хотел тук и с печалбата от него да осигуря бъдещето на компанията си.

Теса нямаше какво повече да каже. Тя огледа отново прекрасния пейзаж. По пътя обратно вървяха доста бързо, защото по брега вече започна да се трупа сняг.

На близкия кей Теса забеляза кораб, превърнат в ресторант. На голяма табела на кърмата пишеше, че предлагат прясно изпечена сьомга.

— Искате ли да хапнем? — попита принцът, забелязал погледа й.

Тя усети, че беше вече доста гладна и кимна. На осветения вход на ресторанта имаше касичка с молба за дарения и снимка на момиченце на около пет години с кърпа на главата. Теса бързо прочете текста под снимката.

— О, това момиченце има левкемия. Нужни са й пари за допълнителни изследвания. Явно са много скъпи. Спешно трябва да се трансплантира костен мозък.

Максимилиан погледна снимката, повдигна вежди и сложи ръка на кръста на Теса.

— Сигурно вече са се погрижили за нея — каза той.

— Едва ли. Ако беше така, тази касичка нямаше да е тук. Трябва да се направи нещо.

— Боже мой, Теса, вие искате да спасите целия свят! — отвърна Максимилиан и я погледна. — Досега не съм срещал жена като вас.

В погледа му се четеше искрено уважение.

— Това добре ли е или зле? — тихо попита тя.

Той се усмихна и леко я целуна по бузата.

— Май някой тук си проси комплименти. Сама си отговорете на въпроса — загадъчно я погледна принцът. — Хайде да си намерим места, защото умирам от глад.

Теса кимна и го последва. Цялото й тяло трептеше след докосването му. Струваше й се, че имаше треска — постоянно я обливаха студени и топли вълни. Чувството обаче беше приятно. Отдавна не се беше чувствала така привлечена от някой мъж. Всъщност никога не се беше чувствала толкова силно привлечена от някого.

Веднага след като влезе в замъка Розенек, Теса беше изненадана неприятно. Норман беше организирал партито въпреки изричния й отказ, канейки в замъка над четирийсет гости.

Младата художничка беше крайно изтощена от днешния излет. След обяда в ресторанта двамата с Максимилиан отново се разходиха из Птичия остров. Снеговалежът се беше усилил и когато принцът паркираше пред замъка Розенек, чистачките на джипа му едва успяваха да изчистят снега от стъклото.

Теса искаше да вземе горещ душ и след това да почете от една от книгите, които Максимилиан й беше дал. Предишните няколко дни не й остана време за това, но днес младата художничка беше твърдо решена да продължи обучението си по етикет и обноски.

На паркинга пред централния вход имаше десетки лимузини. Веднага щом Теса влезе в приемната, братовчед й се спусна към нея с широка усмивка. От зимната градина се чуваше музика.

— Ти най-после пристигна, мила ми братовчедке! Тъкмо навреме за партито.

— За кое парти?

— Моля те, не ми казвай, че си забравила поканата ми за днес — с престорено разочарование й каза той.

Зад него се появиха няколко души, които любопитно огледаха Теса. Те държаха чаши с шампанско и бяха облечени официално. Повечето от жените носеха вечерни рокли, а мъжете — смокинги.

Теса се смути от присъствието на всички тези хора. Тя прокара ръка през косата си, опитвайки се да я пооправи. Младата жена се притесни, че изглежда като току-що дошла от стопанския двор — мокра и кална. Как да се появи на парти в този вид?

— Нали ти казах, че днес нямам време за това!

— Така ли? — учудено попита той. — Сигурно ми е убягнало. Нищо, няма проблем, идваш тъкмо навреме, за да се запознаеш с приятелите ми.

— Какво? Сега? Трябва да се преоблека, а освен това съм и много уморена.

— Искаш да кажеш, че не искаш да се запознаеш с приятелите ми ли? — попита Норман. Той нарочно говореше високо, за да го чуят колкото се може повече от хората в приемната и зимната градина.

Теса се притесни още повече. Тя не искаше да бъде неучтива и да обиди приятелите на Норман, демонстративно тръгвайки си от партито. Не й оставаше нищо друго, освен да приеме поканата му, колкото и да не й се искаше.

— Не, с удоволствие ще се запозная с приятелите ти — каза тя, съблече палтото и оправи роклята си.

— Чудесно — каза Норман и сложи ръка на кръста й. — Нека те представя на някои от най-близките ми приятели.

Теса имаше неприятното чувство, че е попаднала в капан, поставен й от Норман. Той наистина ли искаше да я представи на тези хора, или просто целеше отново да я изложи? Надяваше ли се Норман братовчедка му отново да се прояви като непохватна селянка, или Теса беше станала твърде параноична?

Дори приятелското отношение и благоразположението му да бяха престорени, Теса се зарече да не допусне отново да я унижат.

Младата художничка положи усилие да се усмихне, повдигна брадичката си нагоре и каза:

— Нямам търпение да се запозная с тях.

— Така ли? — погледна я учуден той и за момент не знаеше как да реагира. След няколко секунди обаче успя да се овладее и каза: — Радвам се. Ела с мен.

Норман и Теса влязоха в зимната градина. Чуваше се приглушена джаз музика, а гостите разговаряха, обградени от прекрасните цветя и декоративни палми.

Норман я представи на толкова много хора, че тя не успя да запомни имената на всички.

— Каква интересна прическа имате — каза една баронеса, чието име Теса вече беше забравила. — Толкова е… естествена. Кой фризьор посещавате?

— Никой. Сама се подстригвам. А прическата ми днес е дело главно на снега отвън, нямах време да се оправя, след като се прибрах.

Теса се усмихна и прокара ръка през гъстата си коса, която все още беше мокра от снега.

— Колко… необичайно — каза баронесата и се обърна към иконома, който беше дошъл с нова табла, отрупана с коктейлни хапки.

Един от гостите с удоволствие й разказа за компютърната си фирма. Въпреки засилващото се главоболие Теса се усмихваше така, както Максимилиан я беше научил. Изведнъж тя забеляза баща си, седнал на един стол до прозореца.

— Татко! — извика тя и отиде до него. — Колко е хубаво, че си тук.

— Да. Какво ти е? Изглеждаш уплашена.

— Ами тук не познавам никого.

— Разбирам — усмихна се принцът. — Толкова много хора на едно място наистина могат да стресират човек. Едно от най-трудните неща, на които трябваше да се науча, когато бях млад, беше да свикна постоянно да се запознавам с нови хора.

— Мисля, че никога няма да свикна с това. Как може човек да запомни всички тези имена?

— Няма нужда да ги помниш. Аз се обръщам към всички, чиито имена не помня, или с „мило дете“ или с „драги ми приятелю“. Това действа безотказно.

— При мен обаче няма да се получи — въздъхна Теса. — Аз не мога да нарека някоя графиня, например онази там „мило дете“.

— Да, би било неуместно — усмихна се баща й. — Най-малко, защото си с повече от двайсет години по-млада от нея — каза принцът и се приближи към Теса. — Съжалявам, че не се чувстваш комфортно тук — каза й тихо той. — В тези кръгове обаче трябва да свикнеш с подобни неща. Усмихвай се, това е всичко, което трябва да правиш.

— Няма проблем. Аз исках да дойда.

— Може би трябва да заминем някъде за известно време. Така ще се отървем от светските „ангажименти“ и ще си починем на спокойствие. Какво мислиш по въпроса? Можем да отидем в някое далечно райско кътче, където не е студено и снежно както тук, а слънчево и топло. Карибите например.

— Това би било чудесно. И без това всичко тук е толкова различно от живота ми преди и трябва да науча толкова нови неща — отвърна Теса, но се замисли, че ако заминеха, нямаше да вижда Максимилиан за дълго. Тази перспектива никак не й хареса.

„Трябва да престана с тези романтични мечти — каза си наум Теса. — Максимилиан явно не се интересува от мен. Близостта ми очевидно не му е неприятна, той вижда в мен ученичка, която да въведе в тънкостите на изисканото държание и нищо повече…“

— Теса? — прекъсна мислите й Норман, който незабелязано се беше приближил до нея. — Време е. Трябва да кажеш няколко думи на гостите си.

— Но те не са мои гости, а твои. Освен това не искам… — Теса забеляза триумфиращия поглед на братовчед си. Норман явно с нетърпение очакваше тя отново да се изложи пред всички. Явно добронамереността му отново е била престорена. Какво очакваше той — че тя ще се предаде и ще напусне замъка и живота му? Ако беше така, значи се беше излъгал.

Теса повдигна брадичката си и се усмихна, излизайки пред гостите. Всички бяха твърде заети с разговорите си и никой не я забеляза. Теса взе една празна чаша за шампанско и леко почука по нея с една лъжичка. Звънът на кристала привлече всички погледи към нея. Теса усети как в гърлото й започна да расте буца, но беше решена този път да не изложи нито себе си, нито баща си, който с гордост я гледаше, седнал на стола си. Младата художничка се усмихна още по-широко.

— Радвам се, че сте дошли днес, за да се срещнете с мен — започна тя. — Това е голяма чест за мен и аз се надявам, че един ден с радост ще мога да заявя, че всички вие сте мои приятели. Случи се така, че станах част от фамилията Розенек съвсем скоро, но за мен принадлежността ми към нея е по-важна от всичко на света.

Повечето от гостите кимнаха одобрително. Погледите им бяха добронамерени и дори приятелски.

— След като днес сме се събрали тук — продължи тя, — бих искала да ви помоля да направите дарение. От него се нуждае малко момиченце, което страда от левкемия, а родителите й нямат достатъчно средства, за да платят за лечението й.

След като Теса разказа историята на детето, чиято снимка видя в кораба ресторант, за момент в залата настъпи пълна тишина. След това всички гости извадиха чековите си книжки и започнаха да пишат.

Мариане отиде до дъщеря си и я прегърна.

— Прекрасна реч. Моля се Богу да се намерят и още дарители, които да осигурят нужните за детето средства.

— Аз също се надявам. Когато днес с Максимилиан отидохме до Птичия остров и видях призива за помощ, реших, че трябва да направя нещо за детенцето. Партито на Норман беше идеална възможност. Тези хора са богати и с радост ще отделят малко от парите си за здравето на момиченцето.

— Защо сте излизали с принца? — недоверчиво попита Мариане.

— Показа ми Птичия остров.

— Аха, били сте на излет значи — повдигна вежди Мариане. — Не одобрявам прекалената ти близост с него.

— Той много ми помага да се науча как да се държа в обществото.

— Внимавай с него. Принц Максимилиан принадлежи към свят много различен от нашия. Не мога да спра да мисля, че може би не беше добра идея да се опитваш да се сближаваш с толкова различни от нас хора.

— Не се притеснявай, мамо. Аз се радвам най-много на това, че най-после срещнах баща си.

— Наистина? — погледна я с недоверие Мариане. — Аз лично не му вярвам. Преди двайсет и две години той ме нарани жестоко. Страхувам се, че може да постъпи така и с теб… дано не съм права…

— По дяволите — извика Нина фон Шутц. — Изпуснала съм партито на годината!

Теса се усмихна. Приятелката й беше дошла в замъка този следобед, за да поговорят и да изпият по чаша кафе. Двете бяха седнали в библиотеката и се наслаждаваха на ароматното си кафе и прясно изпечения сладкиш. От високите прозорци се виждаше гората. Клоните на всички дървета бяха напълно голи.

— Когато видях, че Норман е организирал партито въпреки изричния ми отказ, бях почти шокирана. След това обаче бързо се опомних и използвах възможността да набера средства за болното от левкемия момиченце. Идеята ми дойде изведнъж, но се оказа много добра, събрахме голяма сума.

— Чудесна идея, браво!

— Трябваше да видиш лицето на Норман, когато видя как всички извадиха чековите си книжки и започнаха да пишат нулите в тях. На братовчед ми никак не му хареса как се разви партито.

— Защо? — учудено я погледна Нина. — Той сигурно е доволен от това, че си успяла да се представиш добре и да набереш средства.

— Ами как да ти кажа, май никак не беше доволен от това. Норман искаше да се изложа пред всички.

— Тоест партито е било капан, така ли? — въпросително я погледна Нина, отмествайки една от червените къдрици от лицето си. — Ако е така, това означава, че иска да те изгони оттук. Сигурно се страхува, че ще му отнемеш титлата и наследството.

— Не се интересувам от тях.

— Ти, да. Аз обаче съм убедена, че баща ти иска да те направи единствена своя наследница.

Теса я погледна замислено.

— Ясно защо Норман гледа на мен като на натрапница и заплаха за титлата и парите на татко. Аз обаче не ги искам. Всичко, за което мечтая, е семейство…

— Пътят към ада е постлан с добри намерения.

— Явно Максимилиан все пак е имал право да бъде песимистично настроен.

— Господин Фон Хартенщайн? Какво общо имаш с него?

— Татко го помоли да ме научи как да се държа в обществото.

— Внимавай с него. Много жени са се влюбвали в принца и са оставали разочаровани. Той няма сърце, а калкулатор.

Теса поклати глава.

— Не си права.

— Не съм ли? Не знаеш ли за плановете му за Птичия остров? Само бизнес, пари и печалби са му в главата.

Теса въздъхна. Може би Нина имаше право за някои от нещата, които каза. Младата художничка обаче беше видяла в Максимилиан нещо, което убягваше на другите — дълбоко в себе си той беше добър и състрадателен човек. Често, когато си легнеше вечер, тя мислеше за нежното му докосване в деня, когато посетиха острова и след това обядваха на кораба ресторант. Теса се улавяше, че принцът беше в мислите й твърде често.

— Внимавай с този човек — прекъсна мислите й Нина. — Не искам да те разочарова както всички други досега.

— Не, не си права — отново каза Теса.

— Като гледам блясъка в очите ти, не се учудвам, че мислиш така — усмихна се Нина. — Кога ще се видите отново?

— Довечера. Ще дойде, за да ми помогне да се усъвършенствам в танците.

— Пази сърцето си от него, Теса. На пръв поглед може да изглежда като принца от приказките, но повярвай ми, Максимилиан фон Хартенщайн не е нищо повече от пресметлив и безчувствен бизнесмен.

Теса кимна замислено.

Когато след няколко часа икономът дойде, за да я уведоми, че принцът е пристигнал, в ушите й все още звучеше предупреждението на приятелката й. Тръпнеща в очакване да го види отново, Теса отиде в балната зала, където принцът вече я очакваше. Максимилиан дори беше пуснал музика — залата беше огласена от приглушените тонове на румба.

— Готова? — попита той.

Лъснатите му до блясък обувки отразяваха светлината на кристалните полилеи. Черният му костюм беше безупречно изгладен.

— Готова — тихо отвърна тя.

Принцът се приближи до нея и с лек поклон попита:

— Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен?

— С удоволствие — отвърна Теса и хвана ръката му. Сърцето й щеше да изскочи от вълнение.

След няколко секунди двамата се носеха по паркета на осветената от разкошните кристални полилеи зала.

Принцът броеше стъпките тихо, но тя постоянно се спъваше. В един момент започна да танцува по-енергично, представяйки си наум следващите стъпки.

— Вече вие водите — каза принцът.

— Това лошо ли е?

— Не е лошо, но е против правилата.

— Имате нещо против силните жени ли?

— Не, но етикетът изисква мъжете да водят, поне на дансинга.

— Няма ли да е по-добре партньорите да са равноправни?

— Не и в танца. Някой трябва да води и традицията повелява това да е мъжът.

— Толкова ли са важни за вас традициите?

— Те са създадени, за да се спазват, нали?

Теса изведнъж спря да танцува.

— Това противоречи на възпитанието ми. Майка ми ме е учила да не се съобразявам с общоприетото, ако то не отговаря на личните ми убеждения или желания. Аз никога няма да се впиша във вашия свят.

— Това е чудесно. Вие можете да внесете свежа струя в закостенялото ни „висше“ общество — приятелски се усмихна той. — Не искам да чувам неща от сорта на това, че няма да се впишете, където и да било. Вие сте смела, умна и прекрасна жена. Не вие трябва да се нагаждате към околните, а те към вас.

— Ах… — тя преглътна и не знаеше как да продължи. В гласа му имаше толкова много чувство и нежност, че Теса усети как гърдите й изведнъж станаха тесни за сърцето й и то всеки момент заплашваше да изхвръкне от вълнение.

Теса видя, че очите на Максимилиан светеха по начин, който беше непознат за нея досега.

— Ти си една малка магьосница — каза той и приближи лицето си до нейното така, че тя можеше да усети дъха му. Устните им се приближиха и…

— Виждам, че двамата добре се забавлявате — чу се познат глас. Норман беше влязъл незабелязано в залата. — Защо не си вземете стая в някой хотел? Такива сцени направо ме разплакват.

Магията на мига изчезна толкова бързо, колкото беше дошла.

— Какво искаш? — смутено попита Теса, оправяйки косата си.

— Искам да знам каква игра играете вие двамата.

— Какво искаш да кажеш? — объркано го погледна тя.

— Ако се омъжиш за мъж от висшето общество, запазваш добри шансове един ден да станеш принцеса — отвърна Норман и погледна Максимилиан предизвикателно. — Вие знаете това не по-зле от мен нали, господин Фон Хартенщайн?

— Радвайте се, че времената, в които мъж може да предизвика друг мъж на дуел за подобна обида са отминали — през зъби отвърна принцът.

— О, не, колко романтично. Наистина ли бихте рискували живота си за тази селянка, която няма нито стил, нито класа? — презрително погледна към Теса той. — Тя не притежава нито едно от качествата, които една принцеса трябва да има.

— Грешите, господине. Теса притежава всички необходими качества не само за принцеса, но ако щете за кралица или императрица. Тя е достоен човек, за разлика от вас.

Норман сви ръцете си в юмруци.

— Какво значи това?

— Много добре знаете. Откакто Теса е дошла в замъка, вие правите всичко възможно, за да вгорчите живота й.

— Ами все някой трябва да отвори очите на баща й и да му покаже каква селянка е довел в замъка си.

Норман не успя да продължи, защото от вратата някой извика:

— Норман!

Принц Рудолф беше влязъл в залата и смаяно гледаше племенника си.

— Как може да говориш така за братовчедка си? Ти много ме разочарова и… — той не успя да довърши. Изведнъж лицето му загуби цвета си и той се хвана с две ръце за сърцето.

— Татко! — извика Теса.

Принц Рудолф намери сили да се усмихне, сякаш за да я успокои, че всичко е наред. В следващия момент обаче лицето му пребледня още повече.

— Сърцето ми… — изстена той и падна в безсъзнание.

През следващите дни Теса не правеше нищо друго, освен да се грижи за баща си. Принцът беше получил сърдечна криза и трябваше да остане за известно време в болницата. Лекарите единодушно му препоръчаха да си вземе неколкоседмична почивка за някой балнеокурорт, но принцът не искаше и да чуе за това.

Теса знаеше, че той има основателна причина да не иска да замине за толкова дълго. Тази причина беше в началото на четирийсетте, имаше тъмна коса и се казваше Мариане.

Баща й не криеше колко много обичаше майка й и силно желаеше да бъде заедно с нея. Мариане обаче беше сдържана по отношение на чувствата си към него или поне що се отнасяше до изразяването им.

Теса беше започнала да се чувства много добре в замъка — почти като в родния си дом. Младата художничка обичаше да прекарва часове, взирайки се в морето и гледайки играта на вълните, които безмилостно се удряха в брега.

Понякога търсеше с поглед в далечината Птичия остров.

Съдбата му все още не беше ясна докрай. Строителните работи още не бяха започнали, но Теса беше сигурна, че Максимилиан няма да се откаже лесно от мечтите и плановете си. Хотелът щеше да бъде построен по един или друг начин.

Теса ходеше при баща си всеки ден и прекарваше часове с него. Докато беше в болницата, тя ходеше и в детското отделение и четеше приказки на децата там. Беше започнала да го прави още от първия ден, когато дойде при баща си.

Медицинските сестри нямаха нищо против присъствието й в отделението, а децата много се радваха. Нещо се беше преобърнало в нея след партито на братовчед й. Младата художничка беше решена да посвещава колкото може повече от времето и силите си, за да помага на другите.

Събирането на средства за болното от левкемия момиченце беше само началото. Теса искаше да събере играчки за тях, както и пари за осигуряване на подслон на бедни родители на болни деца, които се лекуваха в други градове.

Този следобед Максимилиан дойде до болницата, за да вземе Теса. Тя не беше сигурна дали той търсеше близостта й, или просто гледаше сериозно на задълженията си като неин учител. Младата художничка се чувстваше силно привлечена от него и много се надяваше той да отвърне на чувствата й.

Времето през деня беше лошо — валеше сняг и духаше силен вятър.

— Как е баща ти? — попита Максимилиан, опитвайки се да закопчае якето си.

— По-добре. Лекарите се надяват, че до края на седмицата ще могат да го изпишат. Препоръчват му почивка в балнеокурорт, но той не иска и да чуе.

— Разбирам го, не може да остави работата си.

— Не мисля, че причината е в работата му. Смятам, че иска да е тук заради майка ми. Татко се страхува, че ако замине, макар и за кратко, тя ще си тръгне и той ще я загуби завинаги.

— Мислиш ли? — повдигна вежди принцът.

Теса кимна.

— Не всички гледат на чувствата толкова скептично както ти.

— Не съм скептичен, просто имам доста голям опит, за да знам, че човек не трябва да се поддава на чувства.

Максимилиан поклати силно глава, сякаш искаше да се отърси от някакъв болезнен спомен, който беше нахлул в съзнанието му.

— Всичко е минало и не искам да се връщам към него. Извлякъл съм си нужните поуки.

Теса усети болката в гласа му.

— Какво се е случило?

— Тя се интересуваше само от титлата ми, буквално се опита да ме купи — отвърна принцът. — След това разбрах, че е обичала друг мъж. Добре че успях да разваля сватбата.

— О, боже — ужасена го погледна тя. — Каква тъжна история. Не се учудвам, че си спрял да вярваш в любовта. Не всички хора обаче са толкова пресметливи и лицемерни, не забравяй това. Никога.

— Теса — тихо каза Максимилиан, — аз не познавам много от добрите хора, за които говориш. Може би само… теб.

Тя погледна в очите му и видя колко искрен беше в този момент. Изведнъж Теса се почувства щастлива. Истински щастлива.

— Искаш ли да се разходим по брега? — предложи принцът.

— С удоволствие — отвърна Теса, закопча якето си догоре и оправи шапката си.

Брегът беше самотен и тих, чуваше се само шумът на вълните. Над тях кръжаха няколко чайки, които явно търсеха подслон в студеното време.

Теса забеляза в далечината една птица с тъмна окраска.

— Това не е ли корморан? — попита тя, гледайки към небето. — Мислех, че през зимата отлитат на юг.

— Обикновено отлитат и вече трябва да са стигнали. Този може да не е успял да настигне ятото и да е останал тук.

— Как ще оцелее в студа?

— Той е покрит с дебел слой пера и мазнина. Студът не му е чак такъв проблем, а по-скоро липсата на храна. Падне ли сняг, няма с какво да се храни.

— Бедничкият — тъжно каза Теса, гледайки към величествената птица.

— Теса… — Максимилиан я погледна и тя видя пламъка в очите му. — Досега не съм срещал толкова добра и състрадателна жена като теб. Мисля, че мога да те… — той млъкна, хвана нежно лицето й с двете си ръце и я целуна.

Теса се страхуваше, че това е сън и всеки момент ще се събуди… но сънят беше толкова прекрасен… Тя тихо изстена и се притисна в него. Да, сега вече беше сигурна — той искаше да бъде не само неин учител, а нещо много повече. Максимилиан беше отговорил на чувствата й и й го беше показал недвусмислено. Теса го прегърна още по-силно и сложи глава на рамото му.

— Какво правиш с мен, Теса… — чу го да казва Теса.

— Не знам, но ти правиш същото с мен — прошепна тя.

Двамата се притискаха силно един към друг, сякаш страхувайки се да не би силният вятър да ги отвее и раздели.

Нито Теса, нито Максимилиан предполагаха, че от замъка ги наблюдаваше някой, който кроеше коварен план.

— Той те е целунал? — смаяно попита Нина фон Шутц. — Това е невъзможно. Никога не съм предполагала, че той… уау…

— Да, уау — усмихна се Теса. — Аз самата не можех да повярвам.

— И? Как беше, разказвай! Целува ли се толкова добре, колкото изглежда?

— Даже по-добре — усмихната и замечтана отвърна Теса. — Беше като сън… най-прекрасният ми сън.

— Толкова се радвам за теб — отвърна Нина. — Трябва да ти призная обаче, че съм учудена. Мислех, че вместо сърце той има в гърдите си буца лед. Явно съм грешала…

— Грешала си — засмя се Теса и си спомни за топлата му прегръдка и допира на тялото му.

Тази сутрин Нина и Теса бяха излезли на пазар. Трябваше да купят костюми и официални рокли за Теса, тъй като тя все по-често участваше в благотворителни събития и официални приеми, на които трябваше да е облечена строго официално. Младата художничка вече нямаше никакви проблеми в общуването с хората от висшето общество и дори започна да се чувства много добре в компанията им. Тя беше разказала за това на Нина по време на една разходка по плажа. Журналистката беше на особено мнение по този въпрос.

— Добре е, че успяваш да се впишеш сред тези хора — каза й тя, — но според мен трябва много да внимаваш с тях. Повечето са крайно лицемерни и са големи клюкари. Внимавай какво им казваш и се пази от тях, най-вече от журналистите.

— Точно ти ли ме предупреждаваш да се пазя от колегите ти?

— Да. Знам за какво говоря, повярвай ми. Повечето от колегите ми търсят само сензация — евтина пикантерия, която ще продаде вестника или списанието и ще им гарантира висок хонорар.

— Говорейки за това, какво стана с интервюто, което искаше да вземеш от мен? — попита Теса.

— Забрави за него. Аз не пиша за приятелите си. Пази се много от журналистите, Теса, всичко, което те искат, е да се домогнат до личния ти живот и да намерят сензация.

— Сигурно си права — отвърна младата художничка. — Понякога обаче е много трудно в разговорите с всички тези хора на светските събития да не спомена нещо за себе си. Времето е хубава тема, но бързо се изчерпва — усмихна се тя.

— Как е баща ти? — попита Нина.

— Днес следобед го изписаха и вече си е вкъщи. Доволен е, че вече няма да му се налага да спазва строгия режим в болницата.

— Оправи ли се след онази неприятна случка?

— Засега е добре, но проблемите му със сърцето продължават — замислено каза Теса и по лицето й сякаш премина сянка. — Надявам се, че с мама ще се съберат отново. Боли ме само при мисълта, че татко може да живее отново съвсем сам в този замък.

— Не е сам, нали братовчед ти е с него.

— Да, как не. Норман няма да се поколебае да го прободе с нож в сърцето само за да получи наследството и титлата му… — Теса си спомни за лицемерния си братовчед и престорената му добронамереност на партито с приятелите му. Той повече от всичко искаше да я види унизена. — Норман… я чакай малко — Теса погледна през прозореца към кея.

Една малка лодка с гребла и опърпан флаг се удряше в прибоя. В нея седеше човек, който не помръдваше. Главата му беше някак безжизнено наведена надолу и това обезпокои Теса.

Младата художничка погледна към небето. То беше покрито със сиви облаци, от които всеки момент щеше да завали сняг. Силният вятър се блъскаше в прозорците.

— Ще отида да видя какво се е случило с този човек — каза Теса.

— Не е ли твърде опасно?

— Няма значение.

Теса бързо изтича до кея. Мъжът в лодката беше с посивяла коса и брада. На слепоочието му имаше рана, която кървеше. Когато Теса се приближи до лодката, той вдигна глава и я погледна.

— Боже господи, вие сте ранен! — извика младата художничка. — Можем ли да ви помогнем? Какво се е случило с вас?

— Не знам какво стана — тихо промълви човекът.

Той беше на около шейсет години. Беше облечен само с тениска и тънко яке. Ако не от раната, щеше да умре от студ в това време.

Нина, която беше дошла до Теса, го попита:

— Кой сте вие?

— Не зная… — отвърна човекът.

— Остави го — каза журналистката. — Не виждаш ли, че е пиян?

— Пиян? Не мисля… по-скоро е претърпял злополука — каза Теса и се качи в лодката. — Не можете да останете тук, ще замръзнете — каза му тя. — Елате с мен в замъка, там ще се стоплите. Ще повикам лекар да прегледа раните ви.

— Ще го вземеш в замъка? — невярващо я погледна Нина. — Но ти не познаваш този човек!

— Той е ранен и се нуждае от помощ. Не можем да го оставим тук — каза Теса и му помогна да стане, слагайки ръка на кръста му. — Ще можете ли да се изправите?

Той кимна. Нина въздъхна, качи се в лодката и го хвана от другата страна. Двете жени успяха да го заведат до замъка и го сложиха да легне в зеления салон.

Нина отиде да потърси иконома и да се обади на лекар, а Теса донесе одеяла и хавлии, с които да го стопли и подсуши. При вида на кръвта й прилоша, но си каза, че не трябва да се предава точно сега.

В салона влезе Норман. При вида на мокрия и кървящ странник той плесна с ръце и извика:

— Първо котка, сега и някакъв бездомник. Кого още ще довлечеш в замъка?

— Не можех да го остава на студа. Човекът е ранен, а и откъде знаеш, че е бездомник?

— Като го гледам как е облечен, не ми прилича на бизнесмен — презрително отговори Норман. — Не усещаш ли как смърди? Не се е къпал с дни!

— Да, но… — Теса не можа да довърши, защото в стаята влезе лекарят. Доктор Бергер беше личен лекар на семейството от години.

Той прегледа човека и се погрижи за раната му.

— Какво му е, докторе? — притеснено попита Теса.

— Все още ми е трудно да определя. Той не си спомня нищо, дори името си и не може да каже какво му се е случило. Със сигурност мога да кажа, че раната на главата му е много сериозна. Или е паднал в лодката, или някой го е ударил с твърд тъп предмет. Травмата е причинила загубата на паметта.

— Какво можем да направим за него, докторе?

— В никакъв случай не може да остане тук! — вместо лекаря отговори Норман.

— И не бива да остава, дори да искате — отвърна докторът. — Ще се обадя да дойде линейка. Трябва да бъде откаран в болницата, да му направят изследвания и да разберат какви са уврежданията му.

Докторът отиде до телефона и се обади в болницата.

— Не можеш да помогнеш на всеки просяк или бездомник, Теса — изсъска Норман. — Какво ни интересува този човек? Полицията щеше да се погрижи за него и толкова. Тук да не е приют за бездомници?

— Не мога безучастно да гледам как някой умира и да не му помогна!

— Можеше да се обадиш на шофьора да отиде и да му помогне. Ти си принцеса, а не обслужващ персонал! Не е твое задължение да се грижиш за когото и да било, още по-малко за просяци!

— Не мисля така. Точно това, че съм принцеса и имам повече възможности от другите хора, ме задължава да им помагам.

— Прекалено доверчива си. Не само към непознатите, но и към Максимилиан фон Хартенщайн.

Тя го погледна смаяно.

— Какво искаш да кажеш? Какво общо има Максимилиан с това?

— Оставяш се да те заслепи. Защо мислиш, че все още не е започнал строителните работи на Птичия остров?

— Нямам представа.

— Аз имам. Той е пред банкрут, а ти си идеалното решение на финансовите му проблеми. Като наследница на баща си един ден ще разполагаш с огромни средства. Всяка банка с радост ще отпусне кредит на бъдещия ти мъж и Максимилиан е наясно с това не по-зле от мен.

— Той не е толкова пресметлив — отвърна Теса.

— Явно наистина не го познаваш. Този човек ще направи всичко, за да успее бизнесът му.

Думите на Норман се забиха като нож в сърцето на Теса. Всичко в нея се бореше да не повярва на това, че Максимилиан иска само да я използва.

— С теб не започнахме добре — продължи братовчед й с престорена примиреност. — Не мога да те обвиня, че не ме харесваш. Аз обаче няма да позволя някой да измами член от семейството ми по такъв начин.

Теса стисна устни. Можеше ли да му вярва? Наистина ли Максимилиан се интересуваше само от наследството й?

— Той е добър приятел на татко — каза Теса. — Не би се отнесъл така с дъщерята на един от най-добрите си приятели.

— Много добър приятел му е, няма що. Защо сама не го попиташ какво забавя строежа на хотела? Ако е честен с теб, ще ти сподели за финансовите си проблеми.

Теса се замисли. Братовчед й звучеше убеден в това, което казваше. Тя изчака линейката да дойде и да вземе човека и след това веднага се качи в стаята си.

Взе телефона и набра номера на принца, но затвори, преди да е чула сигнала в слушалката. Реши да изчака до утре и лично да говори с него.

Само при мисълта, че той може би само я използваше, я болеше все едно я бяха намушкали с нож. Тя заплака.

Всичко дотук беше прекалено хубаво, за да е истина.

Теса не можа да заспи цяла нощ, раздирана от съмнения. Тя се опитваше да убеди сама себе си, че Норман отново се опитва да заплете интрига, а Максимилиан никога не би я използвал. Теса обаче осъзна, че знаеше твърде малко за младия принц. Как можеше да бъде сигурна какви бяха целите му? Самият Максимилиан заявяваше, че за него най-важни винаги са били бизнес делата му… дали тя не беше част от тях…

Дали не беше просто средство за осъществяване на целите му?

„Той никога не би се занимавал със селянка като мен, ако нямаше много основателна причина да го направи“, помисли си тя. Принцът беше благородник и танцуваше на паркета в балната зала както рибата плуваше във вода… а Теса беше просто непохватно момиче от провинцията — овчарка, която продаваше мляко, за да се издържа.

Когато се разсъмна, Теса осъзна, че не беше сигурна дали изобщо може да се довери на Максимилиан. Припомняйки си случилото се през последните няколко седмици, самочувствието и увереността на Теса се стопиха като пролетен сняг, огрян от априлското слънце.

Тя имаше нужда от утехата, която можеше да й даде нейната приятелка. Може би Нина щеше да успее да я убеди, че съмненията й са напразни. Младата журналистка умееше да слага нещата по местата им, а Теса се нуждаеше точно от това в този момент.

Тя се обади в редакцията на вестника.

— Съжалявам, но госпожица Фон Шутц в момента не е тук. Мога ли да й предам нещо? — отговориха от редакцията.

— Аз… — Теса млъкна, защото чу някой да говори на висок глас от другата страна на линията. Стори й се, че чу гласа на Нина, но не беше сигурна. Гласовете обаче ставаха все по-силни и Теса неволно чу разговора.

— Как можахте да направите това?!… За вас лоялност е непозната дума, нали?!… Ако не оправите това, което сте надробили…

Секретарката напомни за присъствието си от другата страна на линията:

— Да предам ли на госпожица Шутц да ви се обади? — попита почти шепнейки тя.

— Какво… а, да, моля ви. Кажете й, че Теса се е обадила. Тя знае коя съм.

— Разбрано. Приятен ден, госпожице.

Теса въздъхна и затвори телефона. Тя не беше наясно с работата във вестник, но знаеше, че подобни тежки разговори можеха да продължат много дълго.

Теса знаеше, че няма смисъл да чака до телефона обаждането на Нина, и реши да посети човека, на когото беше помогнала на плажа. Беше помолила баща си да й даде свои стари дрехи — няколко ризи, два панталона, една пижама и още няколко дреболии, които да му занесе. Докато самоличността му не се изяснеше, всяка помощ щеше да му е от полза.

Теса помоли шофьора на баща си да я закара до болницата.

Човекът беше настанен във вътрешното отделение в стая с още двама пациенти. Те бяха мъже на около шейсет години. Когато Теса влезе в болничната стая, двамата играеха шах на масичката до прозореца. Тя ги поздрави и отиде до леглото на човека, когото беше спасила.

Сивите му очи я гледаха с благодарност. Главата му беше превързана, а на ръката му имаше абокат.

Теса се усмихна.

— Как сте?

— Много добре. Лекарите ми дават лекарства за главоболието. Малко съм замаян заради мозъчното сътресение.

— Дано ви мине скоро — загрижено каза тя и сложи чантата с нещата, които беше донесла до леглото му. — Донесла съм ви малко дрехи — стари неща на баща ми. С него сте с почти еднакво телосложение и мисля, че ще ви станат. Всички дрехи са минали през химическо чистене.

— Но аз… не мога да приема…

— Разбира се, че можете — каза Теса, дръпна един от столовете и седна до леглото му. — Можете ли да си спомните нещо от живота си преди инцидента?

— За съжаление не си спомням нищо… помня единствено, че вчера ме извадихте от лодката. Всичко преди това ми е като в… мъгла. Полицаите ме разпитваха, но аз не можах да им кажа нищо — замислено каза възрастният човек.

— Спомените ви ще се върнат от само себе си. Не се напрягайте, само се измъчвате.

— Да, и лекарите казаха същото. Само че не се знае кога ще си спомня, може би след час, след месец или след години…

— След години? — учудено го погледна тя.

— Да — отвърна той. — Благодаря ви, че ме спасихте. Безкрайно съм ви задължен. Ако не бяхте вие, щях да умра от кръвозагуба.

— Радвам се, че ви видях от прозореца. Не ми костваше нищо.

— Защо ми се струвате замислена и тъжна? Да не би човекът до вас да е… — погледна я внимателно той.

— Ами… аз нямам човек до мен… всъщност може би имам… но не знам доколко сме един за друг…

— Това може да се разбере само с времето, мило дете. Не прибързвайте и не насилвайте нещата. Един ден сама ще разберете дали той е за вас или не. Дотогава се наслаждавайте на младостта си. Няма значение колко жаби ще целунете, важното е накрая да намерите принца от мечтите си — намигна й той.

Теса се усмихна. Изведнъж й олекна. Той беше прав — най-разумно беше да остави времето да покаже какви са намеренията на Максимилиан спрямо нея. Когато си помисли за него сърцето й отново заби нетърпеливо.

— Благодаря ви — каза тя. — Аз ще тръгвам. Мога ли да направя още нещо за вас?

— Да, ако не е твърде нахално, мога ли да ви помоля да ми донесете нещо за четене? Много ми е скучно цял ден в това легло.

— Няма проблем. Какво ви се чете? Нещо криминално или пък исторически роман?

— Няма значение. Бих прочел и телефонния указател, толкова ми е скучно тук.

— Ще видя дали имат указателя долу — пошегува се Теса. Човекът срещу нея също се засмя.

Тя излезе от стаята и отиде до будката във фоайето. След като огледа изложените книги, избра исторически приключенски роман от Бърнард Корнуел. Взе книгата и се обърна към лавицата със списанията. Докато избираше кое от всичките да вземе, погледът й попадна на последния брой на „Всеки ден“ и за момент застина на място, без да може да помръдне. На първата страница имаше голяма снимка на принц Максимилиан, който беше прегърнал някаква жена и я гледаше в очите. До голямата снимка имаше по-малка — на самата Теса. Заглавието гласеше „Ще победи ли любовта“.

Останала почти без дъх, тя взе вестника и прочете статията.

— Не — тихо каза тя. — Това не може да е истина. Той не може да направи такова нещо. Или…

В статията пишеше за тайната връзка на принца с една баронеса. Двойката обаче не афиширала отношенията си, защото принцът искал да се ожени за по-богата жена и така да реши финансовите си проблеми. Тази по-богата жена беше самата Теса — наследницата на фамилията Фон Розенек.

— О, боже — помисли си тя и тихо изстена. — О, Макс.

Най-лошите опасения на Теса се потвърдиха, и то как — със статия на първа страница в най-тиражния вестник. Явно Норман не беше излъгал или преувеличил. Най-важни за Максимилиан бяха парите. В момента й се прииска да размени всичките си нови вещи, рокли, костюми и обноски за любовта му. Теса обаче знаеше, че това е невъзможно.

Тя обаче не беше видяла най-лошото — автор на статията беше Нина.

— О, боже — тихо простена младата художничка.

Беше ли предадена и от приятелката си?

„Как можа да го направи — мислеше си Теса. — Аз й се доверих, а тя спекулира с нещастната ми любов и я поставя на първа страница на вестника. Тя ми обеща никога да не пише за мен… о, колко наивна съм била…“

От очите й бликнаха сълзи. Няколко от пациентите до нея я бяха разпознали и я гледаха с любопитство, но никой не посмя да я заговори. Теса изпитваше болка, която не можеше да опише с думи. Струваше й се, че някой й беше нанесъл удар с нож в сърцето и го забиваше все по-надълбоко.

— И двамата са ме предали — останала почти без дъх си каза тихо тя.

Мобилният й телефон звънна. Теса избърса сълзите си и погледна екрана — Нина! Младата художничка се поколеба, но в следващия миг натисна червената слушалка. Не искаше да говори нито с Нина, нито с Максимилиан.

Теса имаше чувството, че целият свят се е обърнал против нея.

Бяха минали три дни откакто видя статията във вестника. Оттогава почти не беше спала. В момента, в който затвореше очи, от тях бликваха сълзи на отчаяние и мъка. Теса се опитваше да си наложи да не плаче, но просто не можеше.

Максимилиан много пъти се беше опитвал да говори с нея и дори беше идвал в замъка, но Теса помоли иконома да го отпрати. Нина се опитваше да се свърже с нея по няколко пъти на ден, Теса обаче винаги й затваряше.

Младата художничка беше съкрушена. В един ден беше загубила мъжа, когото обичаше, и приятелката, която смяташе за най-добра.

Принц Рудолф фон Розенек не можеше да гледа повече дъщеря си така. В един снежен зимен ден той отиде в стаята й, седна до леглото и хвана ръката й.

— Не бъди тъжна — каза й той. — Един ден ще намериш мъжа, който истински ще те обича. Не трябва да се отчайваш или да се задоволяваш с нищо по-малко от това. Ти го заслужаваш.

— Надявах се, че Максимилиан е този мъж…

— Знам, но ако не е той, ще е някой друг. Трябва да престанеш да се криеш от всичко и всички в тази стая. Излез, разходи се, купи си някоя дреха, забрави за случилото се. Как ще намериш мъжа на мечтите си, ако не излезеш от замъка? Ако се самосъжаляваш и се затвориш в себе си, само ще си навредиш.

— Не знам как да продължа живота си. Не знам кой е моят свят, а в твоя очевидно не ме приемат. Ако си отида вкъщи обаче, ти ще ми липсваш ужасно много и пак няма да се чувствам на мястото си.

— Мило дете, каква грешка допуснах. Доведох те в замъка и поисках да те направя част от света си за няколко седмици. Само ако бях забелязал колко нещастна те прави това…

— Не, татко, радвам се, че най-после се срещнахме — през сълзи каза Теса и го прегърна. — Надявам се с мама да се съберете отново и да заживеете заедно, искам го повече от всичко.

— Не мисля, че тя ще ми повярва някога отново. Аз обърках всичко, миличка. Майка ти предпочита самотата пред моята компания. Тя е избрала да е сама и да няма приятели, а преди толкова обичаше да е с други хора. Не позволявай на Макс да направи същото с теб.

— Толкова ме боли, татко, ако знаеш колко ме боли. Не искам да виждам никого, предпочитам да съм сама.

— Ще бъде грешка. Излез от този замък, Теса, забавлявай се, живей и не позволявай на Макс да разбере, че те е наранил. Ако оставиш нещата както са сега, той ще излезе победител. Това ли искаш?

Теса изправи рамене и преглътна напиращите в очите й сълзи.

— Тази вечер има концерт в павилиона на плажа — струнен квартет, млади талантливи хора. Поканени са само гости от висшето общество. Искаш ли да отидем? — попита я принц Рудолф.

— В този студ?

— Не се притеснявай, ще затоплят мястото със специални съоръжения — големи газови печки. Е, ще трябва да сме с палта, но няма да замръзнем. Много е приятно да си на концерт и да гледаш как вали сняг.

Теса кимна.

— Защо не…

— Чудесно. Ще излезем, ще се повеселим. Със сигурност ще се почувстваш по-добре. Ще те оставя да се облечеш и оправиш и след половин час трябва да тръгнем, ако не искаме да закъснеем. Ще е по-добре да отидем пеша, няма смисъл да чакаме в колата в задръстванията.

— Чудесно — каза принцесата, усмихна се колебливо и стана.

Когато баща й излезе, тя бързо смени нощницата с удобен вълнен костюм с панталон и модерен пуловер. Оправи прическата си, сложи лек грим, взе си палтото и беше готова да тръгнат.

Теса се огледа в огледалото — изглеждаше болезнено бледа въпреки грима. Не можеше да се покаже в този вид пред други хора и набързо си сложи още руж и отново оправи косата си. Очите й все още бяха зачервени от плача, но това нямаше как да се оправи с грим.

Когато слезе, баща й вече я чакаше в преддверието. До него стоеше бодигардът му — Жан-Клод, който работеше за баща й от години.

Баща й сложи ръка на рамото й и заедно с Жан-Клод излязоха от замъка. Тръгнаха по крайбрежната улица и след няколко минути стигнаха до павилиона, където музикантите вече настройваха инструментите си. За принца бяха резервирали места на първия ред. Печките излъчваха силна топлина и Теса разкопча палтото си.

Павилионът имаше форма на мидена черупка и беше разположен почти на самия плаж. Навън валеше снежец, който кротко падаше под светлината на лампите.

Мястото до Теса очевидно беше резервирано, защото само то беше останало свободно. Малко преди началото на концерта дойде човекът, за когото беше запазено и седна. Той беше висок едър мъж. Теса му хвърли бегъл поглед. Максимилиан!?

Младата художничка погледна баща си учудено. Той повдигна вежди.

— Не знаех, че и Максимилиан ще дойде на концерта. Наистина.

Тя въздъхна.

— Теса, здравей — приятелски каза той. — Колко хубаво, че те виждам тук днес. Не успях да се свържа с теб през последните няколко дни и бях започнал да се притеснявам. Да не си болна?

— Не, имах много работа — отвърна разсеяно тя. Не искаше с нищо да му покаже колко я беше наранил.

Той я погледна въпросително.

— Всичко наред ли е?

— Да, защо да не е наред?

— Ами не знам… държиш се някак студено с мен.

— Сигурно е от времето — направи усилие да се пошегува и усмихне тя.

Погледът му й показа колко зле се чувстваше младият принц.

— Теса… — въздъхна той, но преди да продължи, музикантите започнаха да свирят. — Ще говорим по-късно — тихо каза той.

Принцесата поклати глава. Защо се беше съгласила да дойде на този концерт?

Тя беше толкова близо до принц Максимилиан и едновременно с това толкова далеч от него. Искаше да забрави за всичко случило се и да започне отношенията си с него отначало като приятели. Това обаче нямаше как да се случи и тя го знаеше. Дали наистина смяташе, че Теса няма да разбере за другата и за това, че той искаше само наследството й?

Всичко, за което мислеше Теса по време на концерта, беше как да се държи с принц Максимилиан така, че той да не разбере колко наранена е тя и да не му даде повод да триумфира.

Струнният квартет свиреше произведение от Моцарт, но тя само слушаше, без да чува нищо. Музикантите направиха пауза и публиката избухна в бурни аплодисменти, които извадиха Теса от мислите й.

— Какво ти е? — тихо попита Максимилиан, приближавайки лицето си до нейното. — През цялото време беше неспокойна все едно седиш не на стол, а на въглени.

— Видях един човек, с когото непременно искам да разговарям — отвърна Теса и погледна към сцената, до която стоеше мъж на нейните години.

Теса стана и тръгна към него.

— Здравейте, хареса ли ви концертът? — попита го тя и се обърна към Максимилиан така, че той да види усмивката, която подари на непознатия мъж.

Мъжът я погледна учудено, но след това любезно се усмихна и кимна.

— Да, беше чудесен. Подборът на произведенията не беше никак лош. Имам забележка само към басиста — мисля, че напрежението му дойде в повече и свиреше прекалено сковано.

— Така ли? Не съм забелязала.

— О, да. Не може да се сравни с концерта, на който бях в Ню Йорк — каза човекът и започна да й разказва за концертите, които е посещавал.

Темата никак не й беше интересна и Теса с усилие потискаше прозявките си. Когато удариха гонга за края на паузата, тя въздъхна с облекчение.

— Искате ли след концерта да отидем някъде на по питие? — предложи непознатият мъж. — Много бих искал да ви разкажа за балета на Болшой театър, който гледах в Москва.

— Съжалявам, но не мога — отвърна Теса и се върна на мястото си.

Тя усети разочарования поглед на непознатия мъж в гърба си.

Максимилиан я погледна изпитателно.

— Кой беше този?

— А, един приятел, с когото си говорим за културни събития.

— Така ли? Мислех, че не се интересуваш от подобни неща.

— Ами това е едно от многото неща, които не знаеш за мен. Това, че не посещавам концерти всеки ден, не означава, че не се интересувам от тях.

— Така е, наистина не съм знаел за това твое увлечение — поклати глава той. — Какво ново покрай теб?

— Покрай мен? Нищо. Нищичко. Може би само това, че вече не съм толкова наивна, за колкото си ме смятал.

— Какво искаш да кажеш? Никога не съм те смятал за наивна.

— Така ли?

— Разбира се. Трябва да поговорим насаме.

— Ами за съжаление съм много заета. Имам уговорки за следващите няколко дни.

— С мъже?

— И с мъже, да.

— Разбирам — отвърна той и по лицето му сякаш премина сянка. — А ние двамата?

— О, Максимилиан, с теб сме приятели, дори и когато нямам време да се видим.

— Приятели значи — през зъби отвърна той. — Това ли съм аз за теб? Приятел?

— Да — отвърна тя.

Погледът му й подсказа, че може би не всичко по отношение на чувствата и отношението му към нея й беше ясно. Когато музикантите започнаха да свирят отново, тя тихо му каза:

— Ти беше добър учител, Максимилиан, научи ме на много неща и аз никога няма да го забравя. Няма да ти позволя обаче да се възползваш от мен.

— Да се възползвам? Какво, за бога, искаш да кажеш?

— О, Максимилиан, моля те, не започвай — отвърна тя, стараейки се да сдържи сълзите си. — Много добре знаеш какво искам да кажа.

През следващите дни Теса се опита да забрави за Максимилиан и да изкорени от сърцето си чувствата си към него. За да се разсее и да не мисли за принца, тя почти всяка вечер ходеше на балове и партита. Теса не беше от най-общителните жени, но въпреки сдържаността си установи, че навсякъде се появяваха почитатели и обожатели, които правеха всичко възможно, за да получат вниманието й. Теса обаче отхвърляше всяко предложение, прекалено прясна беше раната, която Максимилиан й беше нанесъл.

След безбройните безсънни нощи, в които не можеше да спре сълзите си, Теса осъзна колко й липсваше старият й живот. Тя се улови, че постоянно мислеше за къщата на село и за спокойния живот, който водеха с майка й. Преди да дойде в замъка, Теса беше доволна от живота си, той беше прост и подреден. Сега беше наследница на титла и богатство и водеше живот, за който всички момичета на нейната възраст можеха само да мечтаят. Теса обаче беше нещастна — мъжът, когото обичаше, я беше предал.

Да бъде далеч от Макс й причиняваше болка. Ужасна, непреодолима болка.

Статията провали връзката й с младия принц. Теса усещаше презрение и съжаление в погледите на хората, с които се срещаше. Теса се страхуваше, че беше разочаровала принц Рудолф. Неговото име попадаше все по-често по страниците на жълтите вестници само заради историята с Максимилиан.

Младата художничка се чувстваше унизена и обидена.

— Не си направила нищо лошо, дете мое — каза й баща й. — Ти си дала сърцето си на Макс, няма нищо по-красиво и благородно от любовта. Той трябва да се срамува, че е наранил чувствата ти. Мисля да отида при него и да му кажа какво мисля за цялата тази абсурдна ситуация.

— Недей, татко — отвърна Теса. — Нищо няма да промениш, само ще се ядосаш. Това не е добре за здравето ти. Съжалявам, че развалих приятелството ви, татко.

— Глупости. Нищо не си развалила. Ти нямаш вина.

— Не искам да съм принцеса, татко. Иска ми се с мама да се върнем отново у дома на село. Тук всички ме наблюдават, вестниците пишат за мен… напрежението е твърде голямо. Имам чувството, че журналистите следят всяка моя стъпка. Това не е моят свят.

— О, Теса — въздъхна принц Рудолф. — Мислиш ли, че ако се върнеш в провинцията, ще промениш нещо от това, което вече се е случило?

— Да. Всичко ще е както преди.

— За съжаление не си права, детето ми. Журналистите вече те познават. Ще те последват и открият, където и да отидеш.

— Значи никъде няма да намеря спокойствие, така ли?

— Страхувам се, че няма. Имаш само един избор: да приемеш новия си живот и да вземеш най-доброто от него. Ти си принцесата на Розенек. И да избягаш, вече не можеш да го промениш.

Той беше прав. Теса не си беше представяла така новия си живот като дъщеря на принц.

Младата художничка облече палтото си и излезе, за да се разходи. Баща й предложи да я придружи, но тя отказа. Теса искаше да премисли всичко случило се през последните седмици сама и на спокойствие да реши какво да прави отсега нататък.

Теса излезе и тръгна по крайбрежната улица. Единственото, което чуваше, беше хрущенето на снега под краката й и чайките, които се рееха в небето над нея. Тя се замисли за Макс. Ами ако той се оженеше за своята тайна любов? Как трябваше да реагира Теса? Да стои безучастно или…

Унесена в мислите си, младата жена продължи по улицата покрай плажа. Изведнъж зад нея се чу женски глас.

— Теса?

Теса се обърна и видя зад себе си Нина фон Шутц.

— Какво правиш тук? — с ледено изражение попита младата принцеса.

— Надявах се да поговорим. Имам толкова неща да ти кажа.

— Няма какво да си кажем. Ти получи интервюто си, а аз — урок, че трябва много да внимавам кого наричам свой приятел.

— Не е това, което си мислиш, Теса.

— Не е ли?

— Не. Аз не съм писала статията.

— Не вярвам. Името ти стоеше под заглавието й. Освен това в нея имаше подробности, които само ти можеш да знаеш.

— Само аз или човек, който е много близо до теб — въздъхна Нина. — От дни мисля кой може да е написал статията и това не ми дава мира. Шефът не ми каза, колкото и да го молех. Наложи се да го замеря с една чаша за кафе, след като му вдигнах най-големия скандал, който редакцията помни. За съжаление не го уцелих.

— По-скоро за щастие. Ако го беше ударила, щеше да имаш големи неприятности.

— Все ми е тая. Напуснах.

— Сериозно ли?

— Да. Трябваше да го направя. Или според теб беше по-добре да гледам как омърсяват името ми? Ще заведа дело срещу бившия си шеф. Не може да се отнасят така с мен, а още по-малко с теб.

Теса я гледаше смаяно.

— Значи не ти си написала статията за Макс и мен…

— Разбира се, че не. Аз ти бях обещала да не пиша нищо за теб, защото сме приятелки.

— Но кой я е написал тогава?

— Само ако знаех — през зъби каза Нина. — Как са нещата между теб и Макс?

— Никак. С майка ми ще си тръгнем от замъка и няма да го видя никога повече.

— Не можеш да направиш това!

— Трябва да го направя. Прочела си статията, Максимилиан си има друга.

Нина сложи ръка на рамото й.

— Никакъв шанс ли няма да се получат нещата между вас?

— Не — каза Теса, след което прегърна приятелката си и заплака.

Тази вечер валеше силен сняг.

Теса седеше в зеления салон с книга в ръка, но колкото и да се опитваше, не можеше да се потопи в света на приключенията на Гъливер. Тежки мисли постоянно преминаваха през главата й, колкото и да й се искаше да ги отпъди. Майка й веднага се беше съгласила да се върнат у дома и този въпрос можеше да се смята за уреден.

Теса обмисляше дали е уместно да покани баща си да им гостува за няколко седмици, когато икономът влезе и я уведоми, че има посетител.

В стаята влезе непознатият човек, когото Теса беше спасила. Тази вечер той не приличаше на просяк, даже напротив — беше облечен в елегантно палто, а брадата му беше подстригана и оформена. Той свали шапката си и любезно я поздрави.

— Радвам се да ви видя отново, Теса.

— А, вие ли сте? — каза тя, остави книгата и стана, подавайки му ръка за поздрав. — Какво ви води насам? Не трябва ли да сте в болницата?

— Не. Слава богу, вече съм здрав и съм добре.

— Това означава ли, че сте си спомнили кой сте?

— Точно така. Даже бих казал, че в паметта ми се криеха изненади и за самия мен. Всъщност не идвам заради себе си, а от името на Максимилиан.

— От името на кого…? Какво общо имате с него?

— Той е дядо ми — чу се глас зад възрастния човек.

Теса погледна към вратата — пред нея стоеше Максимилиан.

— Какво?

— Така е — каза човекът. — Аз съм Йозеф фон Хартенщайн, макар че за известно време го бях забравил.

— Но как е възможно? — обърна се Теса към Максимилиан. — Самият ти си ми казвал, че нямаш семейство. Още една лъжа, така ли?

— Не. С дядо не бяхме близки.

— Заради мен — въздъхна дядо му. — Аз го насилвах да се ожени за жена, която не обича. От години не сме се виждали или чували. Аз живея в Швейцария. Скоро си дойдох, за да се опитам да се върна в живота на Максимилиан. Случи се обаче инцидентът с лодката — нападнаха ме и ме ограбиха. След това ме намерихте вие, Теса.

— Беше случайност.

— Аз не вярвам в случайностите, а в съдбата — отвърна Йозеф фон Хартенщайн. — Внукът ми никога не е взел, дори не е искал нищо от мен — нито богатството ми, нито каквото и да е друго, никога не е искал и съвет от мен. Този път обаче аз реших да не го оставя на мира, докато не дойде тук, за да говори с вас. Знам, че сте разочарована от него, макар причината за това да не ми е понятна. Вие означавате много за него, Теса. Моля ви, изслушайте каквото има да ви каже.

Йозеф фон Хартенщайн беше безкрайно искрен и мил и Теса кимна.

— Добре — отвърна Теса. — Но не разбирам, Максимилиан. При положение че дядо ти е богат, как така имаш финансови затруднения?

— Нямам никакви финансови затруднения… Кой ти каза това?

— Братовчед ми. Аз мислех… той беше… — Теса не успя да довърши изречението си. Ами ако Норман я беше излъгал? — Чел ли си вестници скоро? — тихо го попита тя.

— Не. Не ме интересува какво пишат за мен. Защо?

— Носят се слухове, пишат се статии… според пресата ме използваш, за да се докопаш до наследството ми.

— Какво? — изсмя се той. — Аз нямам нужда от парите ти… от парите на баща ти. Компанията ми печели достатъчно. Кой ти разказа тези небивалици?

— Норман. Той ми каза, че заради затрудненото си финансово положение не можеш да започнеш строежа на хотела.

— Какво? Що за глупости… Теса, защо не си ми казала какво те тревожи?

— Повярвах на Норман.

— На човека, който би дал всичко, за да е следващият принц Фон Розенек? — Максимилиан я погледна сериозно. — Ако си тръгнеш оттук, той ще постигне целта си. Норман спекулира с това от години. Той смята, че титлата му принадлежи по право и прави всичко, за да те изгони от тук.

— Боже господи! — извика Теса. Сега всичко й се изясни. — Ето защо е било всичко…

— Кое всичко?

— Той е написал статията във „Всеки ден“ и я е подписал с чуждо име. Използвал е връзките си, за да я пробута. Искал е да ме раздели с приятелката ми и с теб и почти успя. Но как е могъл, за бога!?

Теса се обърна и излезе от салона, не можеше да стои повече в замъка. Максимилиан я настигна на стълбите пред централния вход.

— За бога, Теса, къде тръгна в този студ?

Тя погледна към небето. Валеше силен сняг, но Теса не усещаше нито него, нито свирепия студ. Страните й горяха.

— Аз се усъмних в теб несправедливо — каза тя. — Мислех, че си имаш друга и искаш да ме използваш заради наследството ми.

— Що за безумие? Искам да съм с теб дори да си най-бедната жена на света — погледна я нежно той. — Не знаеш ли колко много означаваш за мен? Начинът, по който се отнесе с мен на концерта, беше напълно неочакван за мен. Почти не съм спал оттогава, не можех да спра да мисля какво съм направил, за да те разочаровам толкова много.

— О, Макс…

— Ти си всичко за мен, Теса.

— Но блондинката от снимката…

— Коя блондинка — объркано попита той. — Валери ли? Боже, тя беше годеницата ми, за която разбрах, че ме е лъгала и я изгоних от дома си. Снимката сигурно е от преди години.

— От години… — Теса осъзна колко е грешала за всичко. — Ами хотелът? Защо не започва строежът?

— Много просто. Думите ти ме накараха да се замисля. — Максимилиан протегна ръце и нежно я прегърна. — Ти означаваш толкова много за мен, Теса. Моля те, не се съмнявай в мен никога повече. Не искам нито наследството, нито титлата ти. За мен си важна само ти. Искам да сме заедно, мила моя. Ако трябва да дойда у вас и да паса овцете, за да съм с теб, така да бъде.

Теса се усмихна през сълзи, представяйки си го как пасе овцете.

— Наистина ли?

— Да. Ти ме направи по-добър човек, Теса. Показа ми, че трябва по-често да се вслушвам в сърцето си. Ти си всичко, което искам.

— А ти си всичко, което аз искам — прошепна тя.

— Имам подарък за теб. От няколко дни го нося със себе си, но нямаше как да ти го дам.

Максимилиан извади малка кутийка, облечена с червено кадифе, от вътрешния джоб на якето си. Теса я отвори и намери в нея малко ключе.

— За къде е? — попита тя, оглеждайки го любопитно.

— За една лодка. С нея можеш да ходиш до Птичия остров винаги когато поискаш. Все пак той е твой, можеш да правиш с него каквото намериш за добре.

— Мой? — объркана попита тя.

— Птичият остров е прехвърлен на твое име. Той ти принадлежи. Също както и сърцето ми, Теса.

— О, Макс. Толкова те обичам!

Той я прегърна силно и устните им се сляха в целувка.

През пролетта в Розенек празнуваха романтичен годеж. Безброй съседи, приятели и познати на семейството пожелаха на двамата млади щастлив живот заедно.

Злонамерените слухове бяха отдавна забравени. Спомняше си ги само един човек — Норман. Принц Рудолф му беше намерил работа в чужбина и го беше изпратил там, за да преосмисли това, което беше причинил на братовчедка си и чичо си.

Принц Рудолф фон Розенек беше решен за нищо на света да не остави щастието да си отиде отново. Беше успял да спечели доверието на Мариане отново. Някои от гостите на годежа дори знаеха, че през лятото щяха да празнуват двойна сватба.

Условие за влюбване
Как принцеса Елена разбра за кого бие сърцето й

На принцеса Елена й беше омръзнало постоянно да я контролират. Тя скоро щеше да навърши осемнайсет години и беше сигурна, че е достатъчно голяма, за да взема важните за живота си решения сама.

Принц Едуард фон Фрайберг обаче не мислеше така. Той намираше повереницата си Елена за твърде млада и неопитна и дори безотговорна. Фактът, че за да участва на конкурс за модели беше готова да отложи дипломирането си, беше достатъчно красноречив.

Принцът не предполагаше, че принцесата се занимава с неща, които реално не й бяха интересни, само за да му покаже, че е независима и способна да се справя сама. Добре изглеждащият й настойник провокираше принцесата по начин, която тя не можеше да си обясни, поне не още.

— Повярвай ми, ти ще си на корицата — каза Щефани Вайгерт, докато си тръгваше от училище заедно с принцеса Елена.

Елена фон Монхайм се усмихна и поклати глава, вдишвайки с пълни гърди от свежия пролетен въздух. Той ухаеше на млада трева — работниците косяха голямото игрище до сградата на училището.

— Защо пък точно аз да съм на корицата?

— А кой да е, ако не ти? Никой не изглежда по-добре от теб с тази твоя дълга коса и красиво лице с благородни черти на принцеса…

— Глупости — каза Елена фон Монхайм, но Щефани беше твърдо уверена в това, което казва, и дори не я чу, а продължи:

— Елена, ти не само изглеждаш като принцеса от приказките, ти си истинска принцеса от плът и кръв. Няма списание за мода, което да откаже да те сложи на корицата.

Принцеса Елена все още беше доста скептично настроена, за разлика от приятелката си, която вече кроеше планове за бъдещето.

— Снимката ти на страниците на списанието ще е чудесна първа стъпка в света на модата за теб. Кое осемнайсетгодишно момиче не иска да стане част от този свят на слава, пари и безгрижен живот?

— Аз ще стана на осемнайсет чак през юли — скромно отвърна принцеса Елена.

— Е, и? Вече сме април. До юли остават по-малко от три месеца.

Принцеса Елена прокара ръка през косата си.

— Три месеца може и да не са много, но в случая са важни — каза тя. — Докато не навърша осемнайсет, не мога да вземам такива решения сама.

— Как така? Искам да кажа… — Щефани се замисли, опитвайки се да приведе в своя защита факти, за да не бъде голословна. — Пралеля ти не може да ти откаже, тя изпълнява всички твои желания.

— Леля Луизе няма да има нищо против, права си. Ти обаче забрави за настойника ми.

— О, боже, наистина забравих, че имаш настойник. Това ми звучи направо като от роман от XIX век. Вие благородниците живеете в по-различен свят от нас обикновените хора — замислено каза Щефани.

Принцеса Елена фон Монхайм прие тази забележка със смесени чувства. От една страна се чувстваше обременена от това, че вече беше почти на осемнайсет години, а за всяко свое решение трябваше да иска одобрение от настойника си. От друга страна обаче принц Едуард фон Фрайберг й беше опора в трудни моменти и винаги й помагаше с ценни и добре обмислени съвети.

— Я кажи как изглежда този твой настойник? — с усмивка попита Щефани. — Какъв е той? Старец с дълга бяла брада ли?

— Не, не е старец и няма дълга брада — троснато отвърна Елена, която се подразни от въпроса.

— Добре де, няма брада — продължи Щефани. — Но със сигурност е възрастен и достолепен господин, нали? Ако аз имах настойник…

Принцеса Елена въздъхна. Приятелката й явно имаше доста странна представа за това как изглежда един настойник. Тя искаше да види изражението й, когато се срещне с принц Едуард фон Фрайберг. Той не беше никак възрастен, а много добре изглеждащ млад мъж. Елена винаги с гордост заставаше до него, когато го представяше на някого или се появяваха на публични места заедно. Принцът обаче гледаше твърде сериозно на задълженията си към Елена и смяташе, че трябва да контролира и направлява всяка нейна стъпка до момента, в който навърши осемнайсет години.

Елена и Щефани седнаха на една пейка в двора на старата гимназия.

— Добре — каза Щефани. — Да оставим настойника ти засега.

— Ами не можем да го оставим — замислено каза Елена. — До осемнайсетия си рожден ден съм длъжна да се съобразявам с мнението му по всички въпроси.

— Добре де, разбрах. Само че той едва ли е наясно с това, че откриващият се пред теб шанс е уникален. Снимки, модни вестници и списания… истинска мечта. Какво по-хубаво може да има от това?

След като завършеше гимназия, Щефани искаше да учи моден дизайн. За нея светът на модата беше всичко — най-прекрасното, което човек може да иска и мечтае. Елена беше убедена, че приятелката й щеше да постигне успех в тази сфера. Щефани беше умна и упорита и не се предаваше пред нищо.

Щефани беше изпратила свои снимки и на Елена в едно модно списание, което търсеше „нови лица“. Принцеса Елена не беше особено въодушевена от идеята и с изненада разбра, че е избрана за фотосесия в Хамбург.

— Ами не съм много сигурна — отвърна Елена, знаейки, че принц Едуард едва ли щеше да погледне с добро око на тази фотосесия, все пак скоро й предстоеше дипломиране.

Щефани обаче беше по-въодушевена от всякога и нищо и никой не можеше да развали приповдигнатото й настроение.

— Само си представи твоя снимка на цяла страница, а под нея надпис: „Принцеса Елена фон Монхайм“.

Принцеса Елена се замисли за това как би реагирал настойникът й, виждайки списанието. Принц Едуард беше едва на трийсет и пет години, но в някои отношения беше твърде старомоден и дори закостенял. Със сигурност нямаше да му хареса фамилното име да стои в някакво си модно списание.

Това обаче беше нещо, което Щефани не можеше да разбере. За нея снимка на корицата беше чудесен старт на обещаваща кариера в света на модата — нито повече, нито по-малко.

Имаше и нещо друго, което можеше да провали пътуването до Хамбург за фотосесията.

— Лошото е, че следващата седмица имам изпити за завършване на гимназията. Няма да имам време за пътуване — каза Елена.

— Ако не използваш шанса си сега, едва ли някога ще получиш втори такъв — отвърна Щефани.

— Съгласна съм. Обаче фотосесията е чак в Хамбург, а в деня, в който трябва да пътувам, имам устен изпит. Ти знаеш това не по-зле от мен.

— Е и какво? Ще кажеш, че си болна.

— Болна? За изпит за завършване?

— Ще сме в Хамбург най-много два дни. Ще вземеш изпита на следващата дата. Ако бях на твое място, изобщо нямаше да се замисля. Е, разбира се, ако не се страхуваш от настойника си…

— Не бъди злобна! — ядоса се Елена. — Какво общо има той?

— Ами така, както изглежда, много общо. Самата ти каза, че зависиш от решението му.

— Той може да ми даде съвет, но аз ще направя това, което искам.

— Ами ето, значи не ти е нужно позволението му, за да пътуваш до Хамбург.

— Нека не говорим за настойника ми — каза Елена. — За днес ми дойде в повече.

Принц Едуард фон Фрайберг беше поел управлението на кантората на баща си в центъра на Мюнхен и бързо се беше утвърдил като успешен и много търсен юрист. Принцът винаги имаше много клиенти и ангажименти и беше много зает с работата си.

Точно когато принцеса Елена влезе в кабинета му, телефонът звънна, преди да успее да я поздрави. В същия момент в кабинета влезе и секретарката му, за да му съобщи за нов клиент.

— Извинете, господин Фон Фрайберг, отвън ви чака една дама.

Принц Едуард се изправи зад отрупаното си с папки и документи бюро, поздрави Елена и каза на секретарката:

— Дамата ще трябва малко да изчака. След няколко минути ще я приема — каза той.

Принцеса Елена беше свикнала с тази обстановка в кантората на настойника си. Той беше вечно зает и винаги бързаше за нещо или някъде. Принц Едуард обаче винаги намираше време за Елена, без значение какво трябваше да остави или отложи.

— Радвам се да те видя, Елена. Моля, седни — каза с усмивка Едуард. — Ако си жадна, на масичката отвън има чай и вода. Ти обаче прекрасно знаеш за нея — отново се усмихна той.

Тя кимна и си наля чаша вода.

— Какво те води при мен — попита принц Едуард фон Фрайберг. — Надявам се да нямаш проблеми в училище, разчитам да си сериозна и съзнателна.

Едуард изглеждаше много добре в строгия си черен костюм. Елена го харесваше и се стараеше да му го покаже. Принцът обаче явно отказваше да гледа на нея като на нещо повече от ученичка в гимназията, идваща при него, за да му каже какви проблеми има в училище или каква оценка са й поставили на контролното по математика. За Едуард Елена беше малкото момиченце с плитки, което познаваше от години и нищо повече.

— Аз почти приключих с училището — каза тя. — Скоро завършвам, забрави ли?

Той я погледна изненадано.

— А… да, да, разбира се. Тази година си абитуриентка, нали? Това е чудесно.

Абитуриентка… да, той беше прав, поне донякъде. Тя обаче реши да му покаже, че вече е достатъчно голяма и каза:

— Може да се наложи да приключа с училището, преди да стана абитуриентка.

Тя остана доволна от себе си — успя да изрази позицията си така, както беше намислила.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Каквото чу — опита се да не прозвучи троснато тя. — Смятам да прекъсна училище, за да започна кариера като модел.

Едуард повдигна вежди.

— Може ли да ме осветлиш малко по-подробно по въпроса?

— Ами много просто. Оставям завършването на заден план и ставам модел — отвърна тя, макар да осъзна колко детински прозвуча това.

— Не говориш сериозно, нали? — строго я погледна принц Едуард фон Фрайберг.

Елена усети, че краката й трепереха нервно.

— А защо да не говоря сериозно, ако мога да попитам?

— Защото това, което ми казваш, звучи лекомислено и глупаво.

— Защо да е лекомислено? Реномирано модно списание ми предложи фотосесия. Може да ме сложат на корицата като новото лице на сезона.

— „Новото лице на сезона“? — повтори Едуард фон Фрайберг. — Сезонът свършва бързо, Елена, а от това дали и как ще завършиш ще зависи целият ти живот оттук нататък.

— Но това предложение може да е шансът на живота ми — отвърна принцеса Елена.

Той се изправи. Принц Едуард — слаб, висок и добре сложен, в скъп костюм, се облегна на ръба на бюрото и погледна Елена така, че тя инстинктивно се сви на стола.

— На колко години си? — попита принц Едуард фон Фрайберг.

Принцесата се изчерви. Тя мразеше, когато станеше такъв и започнеше да й задава подобни въпроси с тежък тон.

— На седемнайсет съм и го знаеш много добре — събра смелост и отговори тя. — Съвсем скоро ще стана на осемнайсет и няма да завися от мнението на никого, дори и от това на настойника ми!

Той кимна.

— Като те слуша човек, едва ли ще ти даде повече от тринайсет години. Държиш се като упорито малко момиченце.

— Защо винаги трябва да се отнасяш с мен така, сякаш съм ученичка във втори клас? — ядосано извика тя. — Аз вече не съм дете, разбери!

— Никой не казва, че си дете.

— Но ти се държиш с мен все едно съм бебе! — отвърна гневно тя.

— Ами точно в този момент се държиш като такова — отговори принц Едуард.

Елена го погледна ядосано.

— Ти просто отказваш да ме приемеш на сериозно!

— Не е така — отвърна принцът. — Планът ти обаче е крайно необмислен. Да зарежеш обучението си на финалната права и да станеш модел, лоша идея, Елена, много лоша. Никой разумен човек не би те подкрепил.

Може би беше прав. Елена обаче беше решена да не се „даде без бой“.

— Защо постоянно се опитваш да категоризираш кое е разумно и кое не?

— Ами може би защото имам два пъти повече жизнен опит от теб. Замисляла ли си се върху това?

— Ти не можеш да разбереш днешните млади хора, Едуард, бъди сигурен в това — отговори Елена.

Тя се надяваше тази реплика да го накара да се замисли и дори малко да го ядоса. Принцът обаче избухна в искрен смях.

— Така било значи — отвърна той смеейки се.

— Да! Аз мога сама да вземам решенията, които определят живота ми! — заяви Елена.

— След три месеца — да. Сега — не — с приятелски, но твърде решителен тон отвърна принцът.

— Ти само ме контролираш!

— Това е мое задължение.

— Аз вече не съм дете! Аз съм… — принцесата млъкна, защото в кабинета отново влезе секретарката.

— Извинете, ваше височество, но новата клиентка, госпожа Фразели, е много нетърпелива, тя би искала…

— … да не чака повече — довърши изречението вместо нея самата клиентка, която влезе в кабинета.

Принцеса Елена я погледна учудено с полуотворена уста. Тази жена със сигурност нямаше да допусне да чака повече, все пак беше Лиза Фразели — звезда от киното, театъра и телевизията.

— Извинете, че нахлувам така, уважаеми господин Фон Фрайберг — обърна се към принца тя и му показа всичките си бели, перфектно оформени от специалистите в най-добрата мюнхенска клиника зъби. — Вашите услуги ми бяха препоръчани от приятели. Всички говорят колко сте добър в професията си и ето ме тук пред вас сега.

— Дали съм добър или не ще оставя на вас да прецените — спокойно и даже студено й каза той. — Първо очаквам да ми кажете по какъв въпрос сте дошли при мен.

Вместо да отговори, Лиза Фразели погледна многозначително към Елена, пърхайки с дългите си мигли. Адвокатът веднага разбра намека и пожела на Елена приятен ден, изпращайки я до вратата.

— Ще се видим довечера при леля Луизе. Тогава ще поговорим по въпроса за бъдещата ти кариера на модел.

— Какво иска Лиза Фразели от теб? — полюбопитства Елена.

— Не знам. Предполагам, че ще иска съвет по някакъв въпрос. Надявам се да го оцени по-добре от теб. Ако всичките ми клиенти намираха съветите ми за толкова неуместни, колкото ти, сега щях да съм безработен — усмихна се той.

Елена леко се нацупи на забележката, но любопитството й по отношение на Лиза Фразели не намаля. На нея не й трябваше фотосесия за корица на списание, всички отлично знаеха коя е.

С ясното съзнание, че не се е родил човекът, който да не изпълни, което и да е от желанията й, Лиза Фразели погледна уверено към принц Едуард.

— Добре знам, че сте зает и графикът ви е много напрегнат. Но вие ще приемете да работите за мен, нали? — попита тя с нетърпящ възражение тон, напълно подхождащ на самоуверената поза, която беше заела в креслото срещу него.

Принц Едуард се замисли, че обикновено хората, които идваха в кабинета му, първо чакаха да ги покани и тогава сядаха. Лиза Фразели обаче седна така, все едно се намираше у дома си — без да чака нито покана, нито позволение. Адвокатът я огледа. Да, тя беше изключително атрактивна и магнетична жена, точно както по телевизията или на страниците на списанията. Много от звездите, които беше виждал, на живо изглеждаха много по-зле, но не и тя.

— Ами за целта първо трябва да ми кажете по какъв въпрос смятате, че бих могъл да ви бъда полезен.

Тя се усмихна чаровно.

— Ами как да ви кажа… въпросът не е много приятен. Не знам дали следите пресата, но настоящият ми брак не се оказа никак успешен.

Принц Фрайберг предполагаше, че тя е дошла при него заради нещо подобно. Той не следеше светските новини, но със сигурност си спомняше, че този брак не беше първият за госпожа Фразели.

— Разбирам. От колко време сте омъжена?

— От една година. Вече живеем разделени — с усмивка отвърна Лиза Фразели.

Принц Едуард забеляза, че тя винаги щедро демонстрираше перфектните си зъби и деколте. Пластичните хирурзи и стоматолозите бяха свършили отлична работа, трябваше да им се признае.

— Една година? — Едуард беше имал връзки, които бяха продължили по-дълго.

— Ооо — каза Лиза и го погледна с изкусително сините си очи, пърхайки с изкуствените си мигли. — Този даже продължи много. Предишният ми брак се разпадна за шест месеца, а този преди него — за по-малко от три. Погледнато така може да се каже, че с настоящия ми съпруг сме изкарали много време заедно — каза Лиза Фразели и направи кратка пауза, след която лицето й придоби сериозно и дори гневно изражение. — Този нахалник обаче иска от мен финансова компенсация в случай на развод. Можете ли да си представите?

— Договорихте ли нещо преди брака? — попита Едуард фон Фрайберг. — Възможно ли е законът да е на негова страна?

— Откъде да знам — ядосано отвърна Лиза Фразели. — Никога не съм чела запетайките в договорите. Не са ме интересували, а и това не е нещо, в което съм силна. Точно заради това съм дошла при вас. Не мога да понасям този човек. Как смее да ми иска още и още пари?

— Хм — замислено каза принц Едуард.

Тя го погледна умолително. Прекрасните й сини очи бяха замъглени от сълзи.

— Ще защитавате ли интересите ми пред съда?

Едуард фон Фрайберг се опита да си представи целия случай от начало до край.

— Как да ви кажа, раздвоен съм. Много съм зает напоследък и…

— Моля ви! — почти плачейки каза тя.

— Добре, съгласен съм — отвърна принцът.

Пралелята на принцеса Елена — баронеса Луизе фон Бург, беше достолепна възрастна дама, която беше взела под крилото си малката Елена след преждевременната смърт на родителите й. Ако принц Едуард фон Фрайберг не беше участвал във възпитанието й като неин настойник и попечител, Елена със сигурност щеше да израсне много глезено дете.

Принцът обаче се беше погрижил да й осигури образование в елитно училище и да не допусне повереницата му да стане жертва на заобикалящите я пороци.

Пралеля й Луизе обаче винаги се стараеше да й угоди и понякога принц Едуард не беше съгласен с методите й — смяташе, че твърде много я глези.

Този следобед, както и всеки друг, принцеса Елена се прибра в къщата на пралеля си в Грюнвалд, където живееха само двете. На масата я очакваше прясно изпечен сладкиш.

— Реших, че малко силна храна ще ти дойде добре — каза леля Луизе. — Имаш толкова много за учене покрай завършването си, трябват ти сили.

— Много мило, лельо, благодаря ти — усмихна се Елена и седна на безупречно подредената маса за чай. Леля й сложи едно голямо парче сладкиш в чинията й.

— Сложих цели парченца ябълка — каза старата — Знам, че много ги обичаш.

— Да, лельо — каза Елена и с удоволствие отхапа от сладкиша. В следващия момент обаче се замисли, че не трябва да допуска да напълнее. Ако продължаваше да яде сладкишите на леля си, никога нямаше да може да стане успешен модел.

— Имаш ли още домашни, миличка? — попита леля й.

Елена се усмихна. Тя беше чувала този въпрос стотици, може би дори хиляди пъти от нея. Леля й гледаше на нея като на малко момиченце, а не като на порасналата и готова да се грижи сама за себе си абитуриентка, за която младата принцеса искаше да я смятат всички наоколо.

Младата принцеса обаче не се ядосваше на леля си за това, че гледаше на нея като на дете. Елена се дразнеше само на принц Едуард. Тя искаше адвокатът да говори с нея като равен с равен и да не оспорва решенията й, защото беше сигурна, че вече спокойно може да ги взема сама без негова помощ.

— Докато стане време за вечеря, ще уча в стаята си — отвърна Елена.

— Добре, добре, детето ми. Но не се преуморявай твърде много. Мисля, че младите момичета като теб не трябва да прекарват дните си, заровени в тези големи книги. По мое време беше друго. Всичко, което се искаше от нас, беше да знаем френски и да можем да свирим на пиано.

— Преувеличаваш, лельо — усмихна се Елена. — Не си чак толкова стара.

— Ами стара или не, догодина ставам на осемдесет. А и трябва да ти кажа, че родителите ми бяха доста старомодни в това отношение дори за времето си.

Елена се засмя.

— Да, знам. Ние благородниците сме останки от едно отдавна отминало време.

— Елена! Как можа да кажеш такова нещо! — скара й се леля й.

— Ами така мисля. Кой друг, освен мен, принцесата, има настойник?

— Ако имаш предвид принц Едуард, трябва всеки ден да благодарим на Бога за него. Той толкова много помогна във възпитанието ти. Макар че все още е доста млад, човек може да разчита на него винаги и за всичко. Прекрасен човек, просто прекрасен.

— Да, да — отегчено отвърна принцеса Елена.

— Трябва да се отнасяш с принц Едуард с нужното уважение и да си му благодарна за всичко, което прави за теб — каза леля й.

— Нямам нищо против принц Едуард, но вече съм голяма, лельо Луизе.

— На седемнайсет години изобщо не си голяма, дете мое.

— Аз съм почти на осемнайсет — коригира я Елена.

— Каква е разликата?

— На осемнайсет ставаш пълнолетен и можеш да се грижиш сам за себе си.

— Сега може би. По мое време, за да си пълнолетен, трябваше да си навършил двайсет и една години.

След тези думи леля й стана и излезе от стаята.

Принцеса Елена се замисли за това колко ужасно е да станеш пълнолетен чак на двайсет и една, след което се зае с остатъка от сладкиша.

Принц Едуард пристигна в къщата на баронеса Луизе, която се намираше в покрайнините на града, късно вечерта.

Преди да натисне месинговия звънец, той погледна часовника си и видя, че беше станало почти десет часа. Принц Едуард повдигна вежди. Беше глупаво от негова страна да се заеме с развода на Лиза Фразели, при положение че и без друго беше прекалено зает. Принцът обаче вече се беше съгласил и връщане назад нямаше. Той не беше човек, който щеше да допусне да не спази сроковете, с които се беше ангажирал.

Принц Едуард фон Фрайберг бързо мина през кокетната градина пред къщата, за да поздрави крехката възрастна дама, която беше излязла да му отвори.

— Здравейте, драги ми Едуард — сърдечно го поздрави старата баронеса. — Колко хубаво е да ви видим отново при нас.

— Извинете ме за късния час, баронесо — каза принцът. — Обаче обещах на Елена да дойда тази вечер, защото с нея имаме да обсъдим важен въпрос.

— Но мили ми принце, моля ви, вие сте добре дошъл в този дом по всяко време. За съжаление вече вечеряхме, но бих могла да ви предложа нещо за пиене — каза баронеса Луизе, докато влизаха в къщата.

— Една чаша чай би ми дошла добре — отвърна Едуард.

В момента не му се пиеше чай особено много, но знаеше, че баронесата го приготвяше с удоволствие, а през това време той щеше да има възможност да поговори с Елена насаме.

Само мисълта, че Елена може да прекъсне образованието си точно преди матурата, му докарваше главоболие, а това, че искаше да стане фотомодел, буквално преля чашата.

Когато влязоха във всекидневната, завариха Елена да чете списание за мода, удобно разположила се на дивана в стил бидермайер.

— Заради това ли искаш да прекъснеш учението си? — веднага започна принц Едуард фон Фрайберг, посочвайки списанието в ръцете й.

Елена реши, че принцът беше дошъл, за да я упреква в лекомислие и да се опитва да я убеди да не ходи в Хамбург. Тя се подготви за битка.

— С него се подготвям за фото сесията — отвърна принцеса Елена с възможно най-кроткия си и хрисим тон.

— Фотосесията, която няма да се състои — сухо отвърна принц Едуард. — Ако тя ще попречи на матурата и завършването ти, избий си от главата, че ще ходиш.

Принцеса Елена остави списанието и го погледна гневно. От очите й хвърчаха искри.

— Мисля, че вече обсъдихме това днес следобед — каза тя, стараейки се да сдържа яда си. — Аз съм почти пълнолетна и съм способна сама да решавам кое е добро за мен и кое не.

— Почти пълнолетна, не забравяй първата дума. Почти.

— През юли ставам на осемнайсет!

— Доколкото знам, все още сме април. След четиринайсети юли можеш да правиш каквото намериш за добре, при положение че си завършила училище, разбира се. Дотогава обаче, не.

— И защо не?

— Защото дотогава отговорността за теб и действията ти е моя. И аз не желая ти да жертваш бъдещето си заради някаква си глупава тийнейджърска мечта!

Елена се почувства засегната от това, че я нарече тийнейджър.

— Аз не съм тийнейджърка! — обидено каза тя.

— Тийнейджър е човек, който не е навършил двайсет години — отвърна принц Едуард.

— Същият си като леля Луизе. Според нея човек е пълнолетен, след като навърши двайсет и една.

— Правилна гледна точка.

Елена се изправи и ядосано хвърли списанието на земята. Тя се замисли защо беше толкова настоятелна за тази фотосесия. Реално погледнато това беше мечтата на приятелката й Щефани, не нейната.

Явно този път беше въпрос на принцип. Тя искаше да докаже на всички, че вече сама може да решава за себе си.

— Само ти остава да си пуснеш дълга бяла брада — язвително му каза Елена. — Така напълно ще се слееш с образа на патриарх и попечител.

— Благодаря за предложението — дипломатично отвърна адвокатът и се усмихна. — Аз обаче съм само настойник, не Дядо Коледа.

Тя го погледна и след това и двамата се засмяха.

Принц Едуард й подаде ръка.

— Хайде да се помирим, какво ще кажеш, таралежче?

Таралежче — така я наричаше като малка, когато беше направила пакост или „показваше бодли“.

Леля Луизе дойде, носейки малка табла.

— Ето, нека изпием по чаша горещ и ароматен чай. Елена, съкровище, би ли донесла захарта и лимона?

— Надявам се да няма проблеми с детето — обърна се тя към принц Едуард, след като Елена излезе, за да донесе лимон и захар.

Принцът поклати глава.

— Няма за какво да се притеснявате. Все пак трябва да свикнем с факта, че принцеса Елена вече не е малко момиче, а млада жена, която иска сама да избере пътя си в живота.

Принц Едуард фон Фрайберг се замисли. Едва сега осъзна какво беше казал. Принцеса Елена наистина отдавна вече не беше дете, колкото и да им беше трудно да го осъзнаят и приемат.

След няколко минути Елена се върна, носейки в едната си ръка захарница, а в другата малка чинийка с нарязани парченца лимон.

— Моля заповядайте — каза Елена и разтърси захарницата под носа на принца, хилейки се.

— Елена, моля те! — с престорена строгост каза леля й.

— Все още си таралежче, а? — усмихна се принц Едуард.

Принцеса Елена знаеше, че Едуард я наричаше така и заради упорството й да участва във фотосесията. Тя не искаше да провали матурата си, но пък от друга страна държеше да покаже на всички и най-вече на настойника си, че е достатъчно голяма, за да прави каквото реши.

Когато влакът пристигна на централната гара в Хамбург, вече беше започнал да вали дъжд. По радиоуредбата се чу гласът на диктора:

— Драги пътници, влакът от Мюнхен пристигна по разписание на трети коловоз.

Принцеса Елена взе чантата си и слезе на перона.

— Чакай ме, моля те — извика Щефани, която беше заклещила куфара си на вратата на влака. Най-накрая успя да се справи с него и двете тръгнаха към изхода на гарата.

— Кой град наричаха „сивия град на морето“? — попита Щефани, след като видя мокрия асфалт на улицата пред гарата.

— Хузум — отвърна Елена. — Лошото време обаче явно е навсякъде днес.

— Но в Мюнхен грееше слънце, когато тръгнахме.

— Мюнхен е на юг, а Хамбург — на север.

— Да — замислено каза Щефани. — Не можем да сбъркаме, че сме на север, нали?

— Ти нямаше нужда да идваш. Защо си губиш времето заради мен?

— Боже, мислиш ли, че бих пропуснала възможността да видя старта на кариерата на фотомодел на най-добрата си приятелка? Та нали аз те убедих да изпратим снимката ти, не помниш ли?

— Така е — замислено каза Елена. — И ми създаде куп проблеми.

— Настойникът си ли имаш предвид?

— Ако разбере къде съм сега, ще получи удар — отвърна Елена. — Това обаче няма значение сега.

— Е няма как да отложиш фотосесията само защото съвпада с изпита ти. Удар или не, ти си тук и сега и трябва да успееш.

— Принц Едуард не иска и да чуе за модната ми кариера — отвърна Елена. — Само при споменаването й се ядосва.

— Да, нали. Сега ми кажи, че ходи с цилиндър и фрак. Как може да е толкова закостенял и скучен?

Принцеса Елена се усмихна.

— Е, не точно с цилиндър и фрак, но като си помисля, може да му стоят добре.

— А, ето там едно такси — каза Щефани и махна.

Шофьорът спря и те се качиха.

Фотостудиото се намираше в самия център на града. Всичко в него беше модерно и елегантно.

Щефани остана в чакалнята, докато принцеса Елена беше представена на организаторите.

— Това е Марион. Тя ще се погрижи да изглеждате добре на снимките.

Марион — симпатична и много дейна млада дама, кимна приятелски на Елена.

— Гримът и прическата ви са наша грижа — каза й тя с усмивка.

Принцеса Елена никога не беше ползвала тежък грим. Тя много рядко прибягваше до гримиране изобщо, тъй като нямаше какво да крие по лицето си. Беше учудена да види стотиците кремове, пудри, червила, сенки и козметични средства, които дори не знаеше за какво са. Колко много атрибути само за един грим!

Докато Марион се занимаваше с първия слой на грима й, до нея дойде една фризьорка и започна да оправя прическата й.

— Прическата и гримът отнемат доста време, но накрая ще сте доволна от резултата — каза й Марион, оправяйки и оформяйки веждите й.

Резултатите наистина бяха забележителни. След като приключиха, принцеса Елена изглеждаше по-прекрасна от всякога.

— Добре, ние сме готови — каза Марион. — Можете да отидете в чакалнята на студиото и да си вземете кафе или енергийна напитка, за да се освежите за фотосесията.

Елена отиде на посоченото от Марион помещение и си взе само вода. Тя не понасяше кафе или други тонизиращи напитки. Това може би се дължеше на факта, че още от малка леля й Луизе я беше научила да пие само чай.

Точно отпиваше първата глътка от водата, когато в стаята влезе тъмнокос мъж и седна до нея.

Елена го погледна, стремейки се да не показва, че го зяпа. Той беше облечен в дизайнерски дънки, широка бяла риза и изглеждаше много добре. Младата принцеса си помисли, че й напомняше на пират и се усмихна леко.

„Пиратът“ я погледна.

— Здрасти — каза той.

— Здравей — отвърна Елена.

— За коя фотосесия си? — попита „пиратът“.

— О, аз не съм модел… тук съм… случайно — объркано отвърна Елена.

Мъжът се усмихна.

— Щом седиш тук, не си „случайно“. Не и с този професионален грим и прическа.

— Да — отговори принцесата. — Тук съм за „новото лице на сезона“.

Елена се замисли и се улови, че не си се представяше в ролята на „ново лице“, може би не можеше да свикне с всички нови неща, които видя тук в студиото. Младият мъж до нея явно знаеше какви фотосесии се провеждаха, очевидно беше в бранша.

— Чух за това — каза той. — Надявам се да имаш късмет и да се появиш на корицата.

— Благодаря. И ти ли си модел? — събра смелост и го попита тя.

„Пиратът“ се засмя.

— Да. Работата е много добра — приятна и добре платена. Имам късмет, че се търсят мъже с моята външност.

Елена го погледна. Не беше чудно, че го бяха наели — той изглеждаше много добре. Принцесата не можеше да се сети да е виждала по-привлекателен мъж скоро. Той не беше класически красив, а по-скоро добре сложен чаровен мъж. Елена си помисли, че излъчването му беше като на пантера. На тази асоциация я наведе начинът, по който той се изправи и отиде до масичката, за да си налее вода.

— Името ми е Фабиан Доеринг — каза той, след като се върна на дивана до нея. — Ти как се казваш?

— Елена. Елена фон Монхайм.

Мъжът отпи от водата си.

— Благородничка? Не е зле.

— Да — смутено отвърна Елена.

— Намирам това за чудесно. Да си благородник помага особено в нашия бранш. Знаеш ли какво, искаш ли след снимките да излезем да пийнем по питие?

Елена прие предложението му.

Фабиан Доеринг се оказа неин съгражданин, който беше дошъл в Хамбург за няколко дни, за да се снима в реклама за афтършейв.

— Аз всъщност съм икономист или поне би трябвало да стана такъв, след като завърша — обясни той, докато заедно с Елена и Щефани се настаняваха в сепаре в едно бистро близо до студиото. — Да си модел обаче е много по-доходоносно. Този бранш е много привлекателен откъм заплащане.

— Ако изглеждаш като него, със сигурност е — каза Щефани на приятелката си, докато Фабиан окачваше якето си на закачалката до вратата.

Принцеса Елена кимна мълчаливо. Приятелката й сигурно имаше право. С дизайнерските си дънки и риза Фабиан приличаше на млад преуспяващ бизнесмен.

— Какво ще пиете, дами? — попита той, сядайки в сепарето.

— За мен един сайдер — каза Щефани.

Фабиан погледна въпросително към Елена.

— Едно лате макиато — каза Елена.

Кафето с мляко не беше от любимите й напитки, но за разлика от чистото кафе Елена можеше да го пие спокойно, а и в момента не й беше до алкохол.

— Днес ще се прибирам в Мюнхен с колата и ще пия само кафе — каза Фабиан.

— Наистина ли? — попита Щефани.

— Да. Работата ми тук приключи, а и Хамбург е толкова скучен. Постоянно вали.

— Ние също трябва да се връщаме в Мюнхен днес — каза Щефани.

— Пътуваме с влака — поясни Елена.

— Защо не дойдете с мен? — предложи Фабиан. — В колата ми има достатъчно място.

— Супер! — въодушевено извика Щефани.

Фабиан погледна принцеса Елена и каза:

— Ами значи се разбрахме.

— Да… добре — каза Елена.

Тя си припомни десетките пъти, в които леля й я беше предупреждавала да не се качва в коли на непознати хора. От друга страна, Фабиан Доеринг не беше непознат. Даже вече можеха да се нарекат колеги. Елена знаеше, че много млади хора пътуваха с непознати, за да пестят пари, даже скоро беше попаднала на уебсайт за колективно пътуване.

Фабиан плати сметката и тримата излязоха от бистрото. Колата му — бяло спортно купе, беше паркирана отпред.

— Купих си го с хонорарите от миналия сезон — обясни той, докато палеше. — Сега обаче отново съм на червено.

Той се усмихна, показвайки идеалните си зъби, които скоро щяха да станат известни в цялата страна от рекламата на афтършейва.

— Така е в живота — продължи Фабиан. — Днес си цар, утре — просяк. Аз не съм привърженик на спестовността. Имам ли пари, харча ги смело. Един път се живее.

Щефани се облегна назад на луксозната седалка, а принцеса Елена изведнъж изпита истинско удоволствие, предвкусвайки пътуването. Само ако можеше да я види Едуард сега, сигурно веднага щеше да й обясни какво глупаво и непредпазливо дете е.

Седмица по-късно принц Едуард седеше в кабинета си, в който прекарваше по-голямата част от денонощието. Часовникът му показваше почти шест часа.

Последният му клиент днес беше Лиза Фразели.

— Мога ли да си тръгвам? — попита секретарката му, след като доведе госпожа Фразели в кабинета му.

— Разбира се, разбира се. Починете си добре — отвърна принцът.

— Имам ужасни угризения, адвокат Фон Фрайберг, просто ужасни — театрално започна Лиза Фразели, след като секретарката затвори вратата след себе си.

Едуард я погледна изненадан.

— Защо?

— Ами заради мен оставате в кантората си до толкова късно.

— Не се притеснявайте за това — любезно отвърна принцът. — Аз и бездруго съм най-работоспособен рано сутрин и късно вечер.

Лиза показа красивите си зъби в чаровна усмивка.

— Значи имаме нещо общо. Ние актьорите също сме нощни птици. Рано сутрин обаче не мога да правя нищо, денят ми обикновено започва след 11 часа сутринта.

— Мога да си представя — каза принцът. — Предполагам, че на снимачната площадка прекарвате повече време, отколкото вкъщи.

— Да, но не само там. Трябва да знаете, че театърът е голямата ми любов. Сега играя в най-новата постановка на Резиденц театър.

Той я погледна с интерес. Последните й думи прозвучаха наистина искрено. Явно актрисата Лиза Фразели беше дотолкова отдадена на работата си, че съпругата Лиза Фразели оставаше на заден план и нямаше как да има нормален брак.

Едуард фон Фрайберг обаче беше адвокат, не психолог. Интересуваха го само законовите рамки, в които можеше да защити клиентката си.

— Сключвали ли сте предбрачен договор с настоящия си съпруг? — делово започна той.

Лиза поклати глава.

— За съжаление не. Никога няма да се науча да бъда практична… Когато се омъжвам, съм сигурна, че ще е за цял живот. Отново обаче се оказа, че не е. Не ми харесват такива неща като предбрачни договори. Те означават, че хората си нямат доверие, още преди да са започнали да живеят заедно.

— Хм — замислено каза принц Едуард. Като адвокат подобна гледна точка му се струваше крайно неоснователна и неразумна. Абстрахирайки се за момент от служебните си задължения обаче, той намери Лиза за много добър и искрен човек.

— Освен това всички мъже, за които досега съм се омъжвала, са били много богати — продължи Лиза Фразели. — За тях парите бяха без значение, също както и за мен.

— А сегашният ви съпруг? Той не е толкова безразличен към парите, така ли? Или не е заможен като вас?

— О, не, той също има пари. Много пари. Обаче е много пресметлив и иска да ме изстиска, след като така и така се развеждаме. Много подло от негова страна, не смятате ли?

Принц Едуард повдигна рамене. В момента той не можеше да даде оценка на този човек, най-малкото защото не го познаваше.

Лиза въздъхна.

— Знаете ли, страхувам се, че може би още го обичам. Но не мога да живея повече с него. Невъзможно е.

— Защо не можете да живеете повече заедно — попита адвокатът, намествайки очилата си.

— Не мога да го понасям.

— Извинете за въпроса, но като адвокат трябва да знам какво означава това? Неприятен ви е физически или ви ядосва с действията си?

Лиза се усмихна чаровно, пърхайки с новия си чифт изкуствени мигли.

— Ами, как да ви кажа… той направи с мен най-лошото, което някой може да стори на жена.

Едуард фон Фрайберг повдигна вежди.

— Той ме отегчава — каза тя. — Това е най-ужасното, което някой може да направи с мен.

Лиза разбра объркването му и се засмя.

Принцът се изправи. Той не беше сигурен как да реагира на това, което току-що чу от клиентката си — дали да погледне откъм веселата страна, или да й покаже вратата. Отегчавал я?

Лиза видя, че адвокатът не погледна с добро око на казаното от нея и се усмихна виновно.

— Драги ми принце, моля ви, не ми се сърдете. Аз съм напълно откровена и сериозна с вас, макар че не смятам, че разводите трябва да се приемат чак толкова на сериозно. Какво е мнението ви по този въпрос?

— Разводите може би не, но сключването на брак трябва да се обмисли много сериозно — с неприкрита ирония отвърна Едуард фон Фрайберг.

— Добре — усмихна се Лиза. — Следващия път, преди да кажа „да“, ще обмисля решението си много внимателно.

— Точно това бих ви посъветвал и аз — отвърна адвокатът.

Лиза Фразели огледа атлетичната фигура на принца и усмивката й стана още по-широка.

— Знаете ли какво — каза тя — по това време на деня много огладнявам. Мога ли да ви поканя на вечеря в един малък уютен ресторант? Имам около два часа до вечерното си представление, смятам, че ще ни стигнат.

— Изключено.

Тя го погледна изненадано. Отказа ли й?

Принц Едуард й се усмихна.

— Изключено е вие да сте тази, която да ме покани на вечеря, госпожо Фразели. Аз с удоволствие бих ви поканил, стига вие да изберете заведението.

Те избраха малък, но много скъп и изискан италиански ресторант близо до театъра, където Лиза Фразели имаше представление тази вечер. Веднага щом влязоха, погледите на всички в ресторанта бяха приковани в Лиза и тя нямаше как да не ги забележи.

— Отначало ми харесваше вниманието, което получавах заради известността си — каза тя. — Напоследък обаче започна да ми омръзва винаги да съм под светлините на прожекторите и където и да отида, хората да ме гледат и обсъждат.

— Виждам това — кратко отвърна принцът.

— Човек обаче трябва да е много внимателен. Аз не искам да разочаровам почитателите си, защото благодарение на тях съм постигнала всичко — с чаровна усмивка каза тя, поглеждайки към принца. — Искате ли да дойдете с мен в театъра и да гледате постановката? Играя лейди Милфорд в „Коварство и любов“ от Шилер.

Принцът се усмихна.

— Защо не.

— Билетите най-вероятно са свършили преди седмици, но аз ще ви уредя място в ложите. Само трябва да отидем малко по-рано, за да се погрижа.

Двамата приключиха с вечерята и тръгнаха към театъра. По пътя Лиза Фразели спря до една вестникарска будка.

— Мога да се закълна, че видях тази млада дама в кантората ви, когато дойдох при вас за първи път — каза тя, сочейки корицата на едно модно списание.

— Така ли? — попита той и също погледна корицата. Изражението му изведнъж стана сериозно. — Не може да бъде! — почти извика той.

— Какво се е случило?

— Само момент — каза той и потърси дребни, за да купи списанието.

Взе го и още веднъж внимателно го разгледа. Нямаше съмнение.

— Нещо не е наред ли? — попита Лиза, усещайки раздразнението му. Актрисата се наведе и погледна корицата.

— Принцеса Елена фон Монхайм — прочете тя текста под голямата снимка на усмихнатото красиво момиче.

— Това е повереницата ми — кратко обясни принцът.

Той забеляза въпроса в очите й, но не беше в настроение да й обяснява какво предизвика гнева му.

— Извинете ме, но трябва веднага да се прибера — каза Едуард.

Лиза го погледна смаяно.

— А постановката?

— Извинявам се, но трябва да го отложим. Трябва да свърша нещо важно.

Принц Едуард влезе в стаята на Елена, без даже да почука.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита той, показвайки й списанието.

— С кое — невинно го погледна младата принцеса.

— С това — каза той, посочвайки корицата на модното списание.

— Какво за него? — все така невинно го гледаше Елена.

— Какво за него? — повтори той. — Обясни ми какво означава това!

— Нищо — отвърна Елена. — Просто списание.

— Списание, а? Много смешно, няма що. А коя е тази жена на корицата?

— Аз — кратко отвърна принцесата.

Принц Едуард нервно обикаляше из стаята. Принцесата не беше уважила забраната му.

— Ами снимах се в студиото и те са избрали тази снимка за корицата си — усмихнато отвърна Елена.

— Не се бяхме разбрали така.

— Не мога да си спомня да сме се разбирали, за каквото и да е — отвърна тя.

— Аз ти забраних да ходиш в Хамбург! — ядосано извика принц Едуард.

— На моята възраст никой нищо не може да ми забранява.

— Ако заради това не завършиш училище, ти си извършила най-глупавата и безотговорна постъпка в живота си! Матурата не е шега работа и ти нямаш време за подобни глупости!

— Не съм застрашила завършването си, по какъвто и да е начин — опита се да го успокои Елена. — Оказа се, че фотосесията не съвпада с изпитите ми. Няма защо да се ядосваш или да ми се караш.

— Има и още как! Аз ти забраних да работиш като модел, а ти не се съобрази с това…

— Едуард, аз съм достатъчно голяма, за да не можеш да ми забраняваш каквото и да било вече.

— Под снимката е името ти — принцеса Фон Монхайм. Как можа? — ядосано попита Едуард, посочвайки списанието.

— Какъв е проблемът?

— Фамилията на рода ти е на стотици години и е известна и уважавана. Не може да стои по някакви модни списания!

— Това списание е едно от най-реномираните — отговори Елена.

— Няма значение!

— Не живеем в XIX век, Едуард, моля те!

— Това, че си от благородническо потекло, е задължение и отговорност! Без значение кой век или хилядолетие сме!

И двамата се гледаха ядосано.

— Какво лошо има в това, че снимката ми е на корицата? Не съм гола или нещо подобно? Какъв е проблемът?

— Само това оставаше — да се появиш гола!

— Ами защо не? Следващия път може и така да се снимам — опита се да му се противопостави тя, но виждайки ядосания му поглед усети, че се изчерви. — Беше само шега… не смятам да се събличам…

— Шегата ти не беше никак смешна! Когато навършиш осемнайсет, можеш да се снимаш както си пожелаеш. На един въпрос не мога да си отговоря. Защо искаш да се занимаваш с това?

— Няма да се снимам гола, престани с това, моля те — отвърна Елена обидено. — Просто искам да бъда модел поне за кратко. Доставя ми удоволствие, а и плащат добре, не е никак лоша допълнителна работа — аргументира се тя, спомняйки си за скъпата лъскава кола на Фабиан Доеринг.

През последните няколко дни те се бяха виждали два или три пъти и Фабиан не пропускаше да отбележи, че това странично занимание му носи повече от добри доходи. Той все още учеше в университета и трябваше да плаща за обучението си. Елена се питаше как Фабиан успяваше да намери време за учене при всичките си ангажименти.

Принц Едуард я погледна и поклати глава.

— Откога на наследницата на рода Монхайм й трябва допълнителна работа? А изпитите ти?

— А защо не? Много хора работят, за да се издържат, докато учат.

— Да, но през ваканциите между семестрите, а не по време на сесиите и изпитите. Освен това аз никога не съм крил от теб, че родителите ти оставиха много сериозно наследство, което в момента управлявам от твое име. Няма нужда да се тревожиш за пари, Елена. Отказвал ли съм някога да ти дам пари? Ако са ти необходими, кажи ми и ще получиш.

Елена замълча. Тя знаеше, че принц Едуард фон Фрайберг имаше право. Адвокатът винаги й беше отпускал повече от достатъчно средства, за да не се притеснява за нищо. Разбира се, той винаги проверяваше доколко „разумни“ бяха покупките и разходите й, но никога не беше я лишавал от пари.

— След няколко месеца ще си пълнолетна и тогава ще станеш много богата млада дама — продължи принц Едуард. — Моля те, не ми излизай с оправданието, че парите от фотосесията са ти били необходими. И двамата знаем, че не е така.

Принцеса Елена седна на един стол, гневно удряйки с ръка по облегалката.

— Може би ми доставя удоволствие да го правя.

— Добре. Но моля те, отложи това удоволствие за времето, в което ще си навършила осемнайсет или поне докато не вземеш успешно всичките си изпити.

— Това си е моя работа — продължи да упорства принцесата.

Принц Едуард фон Фрайберг я погледна разочаровано.

— Понякога се питам — каза той с равен тон — къде отиде малкото будно и умно момиченце, което толкова много обичах.

Тонът му я накара да се замисли над постъпката и упорството си.

— Спомняш ли си, че когато беше на дванайсет, искаше да учиш ветеринарна медицина, а след това се насочи към биологията, защото опазването на околната среда беше много важно за теб — спомни си принц Едуард. — Тогава ти искаше да работиш, за да направиш света по-добро място за всички. Сега единствената ти амбиция е да си новото лице на сезона. Колко жалко, че идеалите, които имаше като малка, са изчезнали.

Последните думи на принц Едуард засегнаха Елена много повече от яда и гнева му.

— Ти не можеш да ме разбереш — безпомощно отвърна тя.

Принцът кимна.

— Страхувам се, че наистина не мога да те разбера. Преди с теб се разбирахме само с поглед. Сега нещата явно са се променили — замислено отговори той и тръгна към вратата. — Лека нощ, Елена.

Принц Едуард фон Фрайберг излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Елена чу как той затвори и входната врата и запали двигателя на колата си.

Принцесата грабна една възглавница от леглото си и ядосано я запрати на пода.

Едуард беше победил в спора.

След тежкия разговор с принц Едуард на следващия ден Елена много се зарадва, когато видя колата на Фабиан Доеринг пред училището. Той беше дошъл да я вземе и да я поздрави за първата й корица.

— Моите поздравления — усмихнат каза той. — Това е голям успех за теб. Имаш късмет, че сега се търсят жени, излъчващи класа като теб.

Той отвори багажника на купето, извади от него голям букет и й го подари.

— Колко мило от твоя страна — изненадано се усмихна Елена. — Мисля, че си първият човек, който се радва на успеха ми. Освен Щефани, разбира се. Тя е на седмото небе от радост.

— Вълнува се все едно тя е спечелила конкурса, така ли? — попита Фабиан леко раздразнено.

— Да, може би, но ти знаеш, че Щефани обича модата повече от всичко — отвърна Елена, която все още не можеше да откъсне поглед от огромния красив букет.

Фабиан кимна.

— Мога да си представя. За модел обаче не става, не е достатъчно красива.

— Не говори така — каза Елена в подкрепа на приятелката си. Този коментар я засегна.

— Моля те, не ме разбирай погрешно. Хиляди момичета мечтаят да станат известни фотомодели. За по-голямата част от тях това си остава мечта и нищо повече. Ти, за разлика от тях, имаш всички шансове да успееш. Повярвай ми обаче, този бизнес никак не е лек.

Елена го погледна изпитателно. Фабиан имаше вид на човек, който знае какво говори.

— Как посрещнаха успеха ти в „кралския двор“? — изхили се той.

Принцеса Елена се почувства засегната от тази шега, която сметна за крайно неуместна. Тя обаче се постара да не го покаже.

— Родителите ми, както ти казах, отдавна не са сред живите, а пралеля е твърде стара, за да осъзнае какво всъщност съм постигнала.

Фабиан я погледна въпросително.

— И ти си една малка принцеса, за която никой не се грижи, така ли?

Елена се поколеба за секунда.

— Не. Имам настойник.

Фабиан се засмя.

— Настойник? Наистина? Не знаех, че в XXI век някой може да има настойник.

Елена очакваше подобна реакция, повечето хора реагираха по подобен начин, когато разберяха, че има настойник.

— Разбира се — хладно отговори тя. — Родителите ми починаха, когато бях едва на десет години. Някой трябваше да се грижи за мен.

— Мислех, че старата дама — пралеля ти — се грижи за теб.

— Така е. Тя обаче е много възрастна и има неща, с които не може да се справи сама.

— С какво не би могла да се справи? — наостри уши Фабиан.

— Ами с правните въпроси например. А и трябва да има някой, който да се грижи за наследството ми.

— Явно наследството ти е значително, щом имаш нужда от човек, който да го управлява…

Принцеса Елена не знаеше как да отговори. Честността й понякога й изиграваше лоша шега.

Фабиан се усмихна, свали прозорците и потегли. Попътният вятър развя косите на Елена.

— Хайде да отидем до Италия — предложи той.

— До Италия? Сега?

Фабиан кимна и се усмихна широко.

— Езерото Гарда не е никак далеч. За час-два сме там, колата ми е доста бърза.

— Леля ме чака у дома…

— Обади й се и й кажи, че ще се прибереш в неделя вечерта.

— Искаш да кажеш, че ще сме там два дни?

— Защо не? — предизвикателно отвърна той. — Днес е петък, какъв е проблемът да прекарваш два дни извън дома? Или това е забранено на малката ни добре пазена принцеса?

Елена нямаше добро предчувствие за тази спонтанна покана, но пък от друга страна за нищо на света не искаше да я смятат за малко момиченце, което трябва да иска разрешение за всичко.

— Чудесна идея — каза тя. — Обаче аз не съм подготвена…

— Не се тревожи за това. Какво приключение ще е, ако си носим багаж. И аз не съм си взел дори четката за зъби.

За да се реваншира за отказа си да гледа постановката й, принц Едуард фон Фрайберг реши да покани клиентката си Лиза Фразели на изложба.

В галерия в центъра на Мюнхен бяха изложени безценни богатства, украшения и бижута на богати индийски семейства от миналото. Изложбата, озаглавена „Бижутата на махараджите“, се радваше на голям интерес.

Адвокат Фон Фрайберг беше умен човек и абсолютно правилно предположи, че Лиза Фразели би проявила голям интерес към подобни предмети. Коя жена не обича бижута?

Двамата бяха спрели до една витрина, в която скъп смарагд хвърляше тайнствените си отблясъци. Лиза Фразели се усмихна.

— Може би това, че диамантите са най-добрите приятели на жените, наистина е вярно — каза тя. — Може би даже единствените им приятели.

Принцът я погледна въпросително.

— Защо го казвате?

Лиза въздъхна.

— Ами след всички провалени бракове… ето ме сега отново пред развод… но вие отлично знаете това, Едуард, няма смисъл да ви го разказвам отново. Истинско щастие е, че мога да разчитам на помощта ви в този тежък момент.

— Разбира се, това ми е работата.

— Да, това ви е работата — усмихна се загадъчно тя, срещайки погледа му в отражението на витрината. — Аз съм сигурна, че вие не сте от типа мъже, които биха оставили дамата на сърцето си при първата трудност или проблем, Едуард — каза тя. — Мъже като вас се срещат все по-рядко.

Той не каза нищо, а отвърна на погледа й във витрината.

Лиза въздъхна.

— Аз имам много почитатели и обожатели. Сигурно всички, които ме гледат на сцената или на екрана, ми завиждат за живота, който водя. Аз обаче не съм щастлива, Едуард, най-вече заради неуспехите ми в любовта. Ето например, спокойно мога да заявя, че никой мъж не ме е обичал дотолкова, че да ми купи този смарагд тук.

Лиза каза последното с престорен патос, който накара Едуард да се засмее.

— Сигурно това се дължи на факта, че в наши дни вече няма махараджи.

Тя вдигна рамене.

— Може би сте прав. Не е лесно да срещнеш махараджа днес, а повечето мъже просто не са способни да направят такъв жест. Искам да кажа, че ако можех да избирам, бих живяла през Средновековието…

— … в дворец, пълен със слуги и пажове — пошегува се Едуард фон Фрайберг.

Тя се усмихна.

— Защо не. Или като любима на някой махараджа, който може да сложи всички смарагди на света в краката ми.

— Днес обаче вие не носите никакви бижута — отвърна принц Едуард, който беше забелязал липсата им още когато се срещнаха пред галерията.

— Въпрос на добър вкус — отвърна изискано тя. — При положение че ще ходя на изложба на бижута, аз самата не бих искала да изглеждам като коледна елха. Освен това не притежавам нищо, което да може да се мери с тези великолепни неща тук — въздъхна тя.

Принцът кимна. Той се замисли за това, че Лиза Фразели явно беше много повече от разглезената и капризна дива, за която повечето хора може би я смятаха. Тя беше много разумна и интелигентна жена, макар с постъпките си понякога да не го показваше.

Принц Едуард фон Фрайберг осъзна, че й се възхищаваше.

— Трябва да ви призная — каза Лиза Фразели, след като с принц Едуард излязоха от галерията и тръгнаха по централната улица, — че когато най-неочаквано си тръгнахте преди представлението ми, ви бях много ядосана.

— Надявам се да сте ми простили вече — усмихна се принц Едуард.

Лиза го погледна изпитателно.

— Почти. Всъщност аз съм малко любопитна. Мисля, че можете да се реванширате, ако ми обясните какви са взаимоотношенията ви с красивата млада дама на корицата на онова списание.

Изражението на принц Едуард фон Фрайберг се промени и това не остана незабелязано за Лиза.

— Ако това е тайна или не ви се говори за това, не искам да ви принуждавам да казвате каквото и да било — каза красивата дама.

Принц Едуард поклати глава.

— Не, не… не е никаква тайна, по-скоро е… — той прекъсна, търсейки най-подходящите думи. — По-скоро е семеен въпрос.

Лиза Фразели повдигна красивите си безупречно оформени вежди.

— Принцеса Фон Монхайм, нали така се казваше фотомоделът, е ваша роднина, така ли?

— Не… да, тя ми е повереница. Неин настойник съм, откакто беше на дванайсет години. Не сме роднини. Принцеса Елена загуби родителите си преди шест години. Баща ми стана неин настойник, след това аз започнах да изпълнявам тази функция, след като наследих кантората му. Казано накратко, отношенията ни са чисто делови като между настойник и повереница.

— Наистина ли? Извинете, но някак не мога да се съглася.

— Така е, права сте. Познавам я още от дете и между нас има силна емоционална връзка. Аз изпитвам чувство на дълг и отговорност към нея и бъдещето й.

— Според мен сте твърде млад, за да поемете функциите на баща на осемнайсетгодишна млада дама.

— Да, така е. Аз съм й по-скоро като по-голям брат.

— Какво е мнението ви за принцесата?

При мисълта за младата принцеса Едуард неволно се усмихна.

— Елена е чудесно момиче. Понякога обаче е прекалено упорита и дори бих казал твърдоглава — въздъхна той. — Решението й да участва във фотосесия по време на матурата с пример за това.

— Говорите за принцеса Фон Монхайм все едно е дете — забеляза Лиза Фразели.

— Да, така е. За мен тя все още е дете, колкото и да не й се иска да се съгласи с това.

Лиза Фразели замълча. Тя беше наясно, че принцеса Елена вече не е дете, нито дори тийнейджър, а зряла и много красива жена.

Едуард фон Фрайберг очевидно отказваше да приеме този факт. Лиза знаеше, че мъжете понякога са слепи за очевидни неща, и беше убедена, че случаят с принц Едуард и отношението му към принцеса Елена е точно такъв.

Всъщност може би така беше по-добре.

Когато принц Едуард фон Фрайберг се прибра у дома по-късно вечерта, първото, което направи, беше да провери съобщенията на телефонния си секретар. Първото беше с разтреперания глас на Луизе фон Бург:

— Тук е Бург. Драги ми Едуард, имам големи грижи. Елена не се прибра тази вечер. Всичко, което получих като обяснение, беше кратко обаждане, с което ме уведоми, че ще прекара уикенда на езерото Гарда в Италия. В Италия, представяте ли си! С някакъв млад мъж, когото не познавам. Извън себе си съм от притеснение. Не знам какво да правя. Ами ако са я отвлекли? Моля, обадете ми се възможно най-скоро.

Веднага щом чу съобщението, принцът взе ключовете от колата си и тръгна към къщата на старата баронеса в Грюнвалд.

— Слава на бога, че дойдохте — сърдечно го поздрави старата жена. — Моля влезте, да седнем. Тази новина ми причини нервно разстройство, което все още не мога да овладея, драги ми Едуард.

Принцът я последва. Баронесата беше толкова ядосана и извън себе си от страх за Елена, че дори забрави да му предложи обичайната чаша чай.

— Не е ли ужасно всичко това? — почти проплака баронеса Фон Бург. — Не знам какво се случва с Елена. До преди няколко дни беше толкова добро и разумно момиче, а сега е в Италия с някакъв непознат мъж. Боже господи!

— Не ви ли каза с кого заминава? — попита Едуард.

— Спомена името му, някой си Фабиан Доеринг, мисля, че така се казваше. Аз обаче не познавам този младеж. Никога не ми е разказвала за него, не мога да си спомня дори да ми е споменавала. Вие познавате ли го?

Принц Едуард поклати глава.

— Не, не го познавам и не съм чувал за него. Елена вече не ми се доверява така, както като малка. Ние с нея… — той прекъсна и се обърна към прозореца, търсейки точните думи — … страхувам се, че напоследък се отдалечихме един от друг.

Едуард осъзна, че от това признание го заболя, както и очакваше. Това, че в живота на Елена имаше мъж, за когото не знаеше, му причини още по-силна болка.

— Мислите ли, че трябва да уведомим полицията? — загрижено попита старата баронеса.

Едуард поклати глава. Това, че едно седемнайсетгодишно момиче беше решило да прекара уикенда в Италия с приятел, не беше причина да изпратят полицията да я търси.

— Не мисля, че би било уместно — каза принц Фон Фрайберг.

— По мое време това би било немислимо. Въпреки че времената оттогава са се променили, аз намирам поведението й за лекомислено и безотговорно. Не знам, може би просто съм старомодна.

— Аз също споделям мнението ви — отвърна принц Фон Фрайберг. Освен разочарованието, което изпитваше, той беше много ядосан от това, че Елена беше взела такова решение, без да поиска разрешение от него или леля си. Според Едуард принцесата е трябвало да уведоми старата баронеса много по-рано за плановете си да отпътува за Италия през уикенда. Леля й беше доста възрастна дама и подобни тревоги не се отразяваха никак добре на здравето й.

— Знаете ли, този път аз ще приготвя по чаша чай — предложи Едуард, опитвайки се да успокои старата дама.

Луизе фон Бург стана от стола си.

— И дума да не става. Вие сте гост в моя дом и аз ще се погрижа да се чувствате комфортно в него. Трябва обаче да ми обещаете, че след като Елена се върне, вие сериозно ще поговорите с нея за поведението й напоследък. Подобно държание не подхожда на една почтена млада дама — поклати глава баронесата. — Особено пък ако е принцеса като нашата Елена.

Принцесата стоеше на балкона на хотелската си стая в Италия.

Пейзажът, който се откриваше пред нея, беше прекрасен с типичната за Северна Италия природа и огледалните води на езерото.

— Не е ли прекрасно — каза Фабиан Доеринг, подавайки й чаша с мартини.

Принцеса Елена кимна. Тя си помисли, че сега би трябвало да бъде щастлива, просто нямаше причина, за да не е. Мъжът до нея беше галантен и красив — мечтата на всяка нормална жена. Кратката почивка беше прекрасна или поне трябваше да бъде такава. Елена затвори очи и усети топлия вятър по лицето си.

— Колко си сладка — каза той.

— Какво ще кажеш да се изкъпем в езерото — предложи Елена, отдръпвайки се от него и ставайки от стола.

— Както кажеш — отвърна Фабиан.

Двамата бързо събраха нужните им за плаж неща и отидоха на брега на езерото.

— Трябва да те предупредя, че водата все още е леденостудена — каза той. — Все пак сме едва началото на май.

В езерото имаше десетки платноходки, чиито платна се отразяваха в огледалната повърхност на кристалночистата му вода.

— Няма проблем — каза Елена, но щом докосна студената вода с крак, дъхът й секна. Наистина беше ледена.

Фабиан се засмя, влезе във водата и се гмурна, привличайки одобрителните погледи на няколко момичета на плажа.

Елена също реши да влезе във водата, но почти веднага излезе и се върна на брега — беше ужасно студена.

Фабиан се наслаждаваше на водата и слънцето. Елена забеляза, че той винаги заемаше позиция, в която да може да събере максимално равномерен тен. Тя си помисли, че това е напълно естествено за човек, който изкарва парите си, рекламирайки бельо, афтършейв и спортни облекла.

— Внимавай да не изгориш — загрижено й каза Фабиан. — Това е лошо не само за здравето, но и за кожата ти, която ще остарее много по-бързо.

— Ако така ще стана по-бързо на осемнайсет, може би пък не е чак толкова зле — отвърна многозначително принцеса Елена и се обърна по корем.

Той се изхили.

— Какво ще се случи, когато навършиш осемнайсет?

— Ще мога да правя каквото намеря за добре.

— Човек може да прави каквото намери за добре само и единствено когато има достатъчно пари, за да си го позволи. Когато навършиш осемнайсет, ще станеш ли приказно богата като принцесите от филмите и любовните романи?

Тя кимна.

— Колко хубаво, принчипеса. И какво ще правиш тогава?

— Кой знае. Може би ще опитам да стана професионален фотомодел.

— Засега си на прав път. Най-отговорно мога да го заявя — отвърна той и я погледна.

— Да. Но принц Едуард…

— Кой е принц Едуард?

— Настойникът, за когото ти разказах. Той никак не одобрява това ми желание. Притеснява се, че може да не завърша успешно гимназия заради фотосесиите.

— Ще можеш ли да завършиш?

— Разбира се. Даже съм с най-висок успех във випуска.

— Така значи, не само приказно красива, но и умна. Истинска принцеса. Питам се обаче, при положение че си наследница на богатство, защо ти е да учиш изобщо?

— Ще съм ти благодарна, ако не ме наричаш постоянно принцеса — троснато му каза Елена.

— Добре, аристократке моя.

Тя се опита да го замери с мократа си кърпа, но Фабиан се оказа по-бърз и я избегна. След това бързо притисна Елена до себе си и я целуна.

— Това е за наказание, задето се опита да ме уцелиш с хавлията — хилейки се каза той. — А сега разказвай. Какво още ти забранява този твой… настойник?

— Ако разбере, че прекарвам уикенда тук с теб, със сигурност няма да е въодушевен от постъпката ми.

— Но той не ме познава.

— Едуард ме мисли за дете, а аз не знам…

Тя прекъсна изречението си и не го довърши. Елена щеше да каже, че не знае дали принц Едуард би одобрил Фабиан. Тя се замисли. По-скоро не.

— Не знам как трябваше да му съобщя, че ще прекарам уикенда в Италия заедно с теб — довърши мисълта си Елена.

— Кажи му, че имаш намерение да се омъжиш за мен — предложи Фабиан. — Така със сигурност ще го ядосаш.

Принц Едуард фон Фрайберг държеше в ръката си чаша чай. Този път обаче той не я пиеше в къщата на баронеса Фон Бург, а на прясно окосената ливада в градината на замъка си.

През седмицата принц Едуард прекарваше повечето вечери в жилището си в града, но почти всеки уикенд се връщаше в малкия си, но кокетен бароков замък в провинцията, в който живееше сам.

Днес обаче компания му правеше една дама.

Лиза Фразели му подаде чашата си, за да й налее чай.

— Искате ли захар? — попита той.

— Не, благодаря ви. Трябва да внимавам за фигурата си. Освен това смятам, че захарта, лимонът и млякото само развалят хубавия чай.

Принцът се усмихна и разбърка чашата си.

— Да го пием тогава чист — предложи той.

— С удоволствие — усмихна се Лиза, обръщайки лицето си към слънцето. — Какъв прекрасен ден — каза тя, вдишвайки чистия пролетен въздух. — Толкова е топло, а сме едва началото на май. Човек може да си помисли, че сме в Италия, а не в Германия.

При споменаването на Италия настроението на Едуард фон Фрайберг се развали, изражението му се промени и Лиза веднага забеляза това. Тя се усмихна.

— Защо това, че повереницата ви иска да тръгне по собствен път ви ядосва?

— Личи ли ми?

— Разбира се, че ви личи.

— Защо искате да знаете това? — попита принц Едуард леко раздразнен от любопитството й.

— Драги ми Едуард, не си ли спомняте, че ми разказахте за уикенда, който принцеса Фон Монхайм е прекарала в Италия с някакъв млад мъж. Вие никак не бяхте въодушевен от тази постъпка. След това сменихме темата и настроението ви почти веднага се подобри. Сега отново споменах Италия и ето ви отново замислен и дори намръщен.

Принц Фон Фрайберг я погледна учудено. Толкова лесно ли беше човек да прочете мислите и да отгатне настроението му?

— Да, няма смисъл да отричам, нали? — усмихна се виновно той. — Наистина много се притеснявам за принцеса Елена. Поведението й напоследък никак не ми харесва.

Лиза въздъхна.

— Разбирам, че не ви е лесно да носите отговорност за принцеса Фон Монхайм. Както изглежда, младата дама никак не ви улеснява в това.

— Така е. По никакъв начин не ме улеснява, даже напротив, винаги прави точно обратното на това, което съм й казал.

— Напълно ви разбирам. Повечето момичета на нейната възраст са така. Сигурно и аз съм била такава — замислено каза Лиза. — Но нали скоро ще навърши осемнайсет години? Тогава тази отговорност ще падне от плещите ви — опита се да го утеши тя.

Принц Едуард замълча. Кой каза, че отговорността му към Елена автоматично ще отпадне в деня, в който навърши осемнайсет? Той повече от всичко на света искаше да я види като успяла в живота жена, на която глупавите идеи от тийнейджърските години да не попречат да се реализира като човек и професионалист.

— Не е ли прекалено хубав този пролетен ден, за да обременявате съзнанието си с тревоги за неща, които така или иначе не можете да промените? — прекъсна мислите му Лиза.

Той й се усмихна.

— Да, може би сте права.

— Не може би, със сигурност съм права, драги ми принце. Ако не вярвате, питайте бившите ми мъже. Те ще потвърдят казаното от мен и тогава със сигурност ще знаете защо се развеждам отново и отново.

Тази нейна забележка го накара да се засмее.

— Не знам за това, но със сигурност мога да разбера защо са се оженили за вас — галантно отговори принц Фон Фрайберг, Лиза го погледна. В очите й се четеше гордост.

— Наистина ли? — кокетно попита тя.

— Наистина.

— А вие не сте видели и малка част от положителните ми качества — загадъчно го погледна тя.

Принц Едуард се усмихна.

— Значи ми предстоят интересни часове и дни.

Лиза се наведе към него.

— Да започнем с целувка. Много съм добра в тази част.

Принцеса Елена се колебаеше дали да представи Фабиан на леля си, но той настояваше за това.

— Защо да не дойда у вас и да не ме запознаеш с леля си, при положение че почти всеки ден те водя и те вземам от училище? — попита той. — Да не искаш да кажеш, че се срамуваш от мен? Мислиш, че не съм достатъчно представителен ли?

Фабиан се засмя на думите си. Възможността някой да сметне него — Фабиан Доеринг, за недостатъчно представителен му се стори абсурдна.

— Добре, убеди ме — каза Елена, слизайки от спортната му кола. — Ела с мен вкъщи.

Баронеса Луизе се подразни от това, че принцеса Елена се прибира у дома с непознат млад мъж.

— Имам изненада за теб, лельо Луизе — каза принцесата. — Това е Фабиан Доеринг, мой приятел, с когото миналия уикенд ходихме до Италия.

Баронесата го изгледа критично. Значи това беше младежът, позволил си да отведе Елена в Италия без знанието и одобрението на принц Фон Фрайберг.

Баронеса Луизе не знаеше дали да се радва, че най-после се запознава с този младеж. Тя все още смяташе, че да я заведе в Италия беше крайно безразсъдно и безотговорно от негова страна.

Старата баронеса си помисли, че може би е прекалено старомодна в разсъжденията си. Освен това не можеше да ги държи на вратата.

— Разбира се. Заповядайте — неуверено каза Луизе фон Бург.

Първото, което старата баронеса забеляза във Фабиан Доеринг, бяха белите му зъби и красивото му лице с перфектен тен.

Фабиан щедро показваше зъбите си, опитвайки се да се усмихва колкото се може по-добронамерено и приятелски. Той обаче не успя да стане симпатичен на старата Луизе фон Бург.

— Сложила си три прибора на масата за чай — забеляза Елена. — Очакваш ли още някого?

— Да, принц Едуард. Той ще дойде всеки момент.

Елена се почувства доста неловко. Тя осъзна, че в къщата на леля й Фабиан беше като чуждо тяло.

— О, в такъв случай не бихме искали да ви притесняваме — каза Елена. — Ще опознаеш Фабиан някой друг ден.

— Но защо? — самоуверено попита Фабиан. — Така даже е по-добре, ще се запозная с всички.

Баронесата го стрелна с гневен поглед.

— Сигурен съм, че ще се намери още една чаша — каза той, забелязвайки трите скъпи порцеланови чаши на масата. Тя беше красиво подредена и постлана с бяла покривка, под която се виждаше палисандърът, от който беше направена.

Старите мебели на баронеса Фон Бург не бяха особено по вкуса на Фабиан Доеринг. Той предпочиташе хром и кожа, но все пак забеляза, че всичко в тази къща беше много изискано и със сигурност скъпо.

— Ще сложа прибори и чаша и за теб — каза Елена, нарушавайки тягостното мълчание в стаята.

— По-добре да изчакаме с чая, докато дойде принц Едуард — каза баронеса Луизе, обръщайки се към Елена.

— Както кажеш — отвърна принцесата и седна на масата. На вратата се позвъни и Елена неволно трепна.

— Това трябва да е Едуард — каза тя. — Да отворя ли?

— Остави — отвърна баронесата. — Икономката е още тук, тя ще свърши тази работа.

В преддверието се чуха силни гласове.

Фабиан се подготви за срещата с настойника на Елена. Той очакваше да види някакъв скучен сухар, който няма нищо друго в главата, освен документи, договори, закони и наредби.

Принц Едуард фон Фрайберг влезе във всекидневната и Фабиан осъзна, че предварителната му представа ни най-малко не се покрива с действителността. Този настойник беше доста по-млад, отколкото Фабиан очакваше — беше най-много на трийсет и пет години. Принц Едуард беше облечен елегантно и излъчваше авторитет и класа. На младия фотомодел веднага му стана ясно, че ако този настойник се окажеше против връзката му с Елена, нямаше да е никак лесно да я задържи до себе си.

Принц Едуард спокойно изгледа Фабиан, спирайки погледа на сивите си очи върху него за няколко секунди. Първото му впечатление не беше никак добро. Принц Фон Фрайберг знаеше, че мъже като него се харесват на жените и в повечето случаи имат много обожателки. Едуард обаче познаваше добре този тип мъже. Беше се сблъсквал с много от тях при бракоразводните дела на клиентките си. Според него Фабиан Доеринг използваше чара си, за да омае Елена, но за него тя едва ли беше нещо повече от потенциална касичка с много пари.

Елена гледаше напрегнато ту към Фабиан, ту към принц Едуард.

— Нека ви представя — наруши мълчанието тя. — Това е Фабиан, драги ми Едуард. Фабиан, това е настойникът ми принц Едуард фон Фрайберг.

— Елена и аз бяхме заедно в Италия миналия уикенд — с широка усмивка обяви Фабиан, след като двамата с принца се бяха ръкували.

— Чух за това — хладно отвърна принц Едуард.

Точно тази случка беше поводът за идването му днес. Баронеса Луизе го беше помолила да поговори сериозно с Елена за поведението й напоследък.

— В тази къща не е прието да отиваме някъде, без да се обадим и да предупредим предварително — каза адвокат Фон Фрайберг. — Леля ти много се разтревожи за теб, Елена — обърна се към повереницата си той.

— Но аз й се обадих от мобилния — защити се принцесата.

Елена веднага разбра, че срещата няма да се получи. Защо трябваше Едуард да поставя в такова неудобно положение и нея, и госта й?

Баронеса Луизе се постара да разведри нажежената до червено обстановка в стаята.

— За малко да забравя за сладкиша — каза тя. — Елена, би ли казала на икономката да го извади от фурната, да го нареже и да го донесе, моля.

Принцесата тръгна към вратата.

— С какво се занимавате професионално — попита Едуард, обръщайки се към Фабиан.

— Следвам — отговори той с широка усмивка.

— Мога ли да попитам какво?

— Разбира се — отвърна Фабиан все така усмихнат.

Едуард си помисли, че той си беше сложил тази гримаса, преди да влезе в къщата, и беше забравил да я смени.

— Следвам в университета на живота, а покрай него и икономика — опита се отново да бъде остроумен той. — Освен това работя като модел. С Елена се запознахме в Хамбург, докато чакахме във фотостудиото за сесия.

— Разбирам — отвърна принц Едуард и съмненията му по отношение на Фабиан станаха още по-големи. Фотомодел? Принц Фон Фрайберг си помисли, че може би беше твърде старомоден, но със сигурност не можеше да има доверие на човек, който се снима в реклами за мъжко бельо.

Фабиан усети недоверието в погледа му и реши да се защити.

— Елена иска да работи в модния бизнес, след като завърши гимназия — каза той. — Макар че доколкото разбрах, съвсем скоро тя ще наследи пари, с които няма да й се налага да работи каквото и да било — провокативно допълни Фабиан с все същата широка усмивка.

— Засега принцесата все още е под моето попечителство — отвърна принц Едуард. Думите му прозвучаха така, сякаш каза: „Засега принцесата е под моя закрила“.

— Да, но тя скоро ще стане пълнолетна — каза Фабиан, обръщайки се към принцесата. — Партито за осемнайсетия й рожден ден със сигурност ще е чудесно. Много се радвам за теб, съкровище.

В този момент на Елена й се искаше да потъне в земята от неудобство. Младата принцеса знаеше, че поведението на Фабиан е крайно неподходящо за случая. Тя обаче знаеше и че то беше провокирано от студеното държание на Едуард, който по този начин предизвикваше Фабиан. Желанието й да опонира на принц Едуард ставаше все по-голямо.

— Аз също се радвам, че скоро ще стана на осемнайсет — каза Елена. — Осемнайсетият ми рожден ден ще е първият ден от свободата ми.

— Разбира се — отвърна принц Едуард с ирония. — Досега съм те държал с железни окови и белезници и на рождения ти ден ще дойда, за да ги сваля.

— Още захар? — нервно попита баронеса Луизе.

— Не, благодаря — каза принц Едуард. — Има четири начина да развалиш хубавия чай — с лимон, мляко, захар или ако го пиеш в неприятна компания.

След тези думи принцът стана и направи лек поклон.

— Извинете ме, но имам друга среща — каза той.

— Разбира се — отвърна Елена. — Всички знаем, че си женен за кантората си.

Принц Едуард се обърна към нея.

— Става дума за среща от личен характер — поясни той.

Старата баронеса изпрати принц Фон Фрайберг до входната врата.

— Как намирате младия мъж, когото е довела Елена? — попита го тя.

— Честно да ви кажа, силно се съмнявам в добрия й вкус, след като се запознах с него — отговори принц Едуард.

Старата баронеса беше напълно съгласна с принц Фон Фрайберг.

— Да се надяваме, че е просто временно увлечение — замислено отвърна тя.

Може би Фабиан наистина щеше да си остане временно увлечение за Елена, ако поведението на Едуард не я беше провокирало да му се противопостави и да покаже, че е независима жена, а не малко момиче.

Добре, леля й Луизе и Едуард не харесваха Фабиан. Това превръщаше връзката й с него във въпрос на чест.

Фабиан Доеринг от своя страна правеше всичко възможно, за да подтикне принцеса Елена да се противопостави на леля си и принц Фон Фрайберг.

— Ще те разбера напълно, ако искаш да прекратиш връзката си с мен — каза й той. — Аз не съм достоен за теб, все пак съм само обикновено момче от предградията и изкарвам парите си, позирайки за реклами на дрехи и афтършейв. Аз определено не съм добра партия за принцеса, която скоро ще стане наследница на семейното богатство.

— Не говори глупости — отвърна Елена.

— Защо да са глупости? Защо не попиташ принц Едуард какво мисли за мен? Аз знам отговора и преди да ми го кажеш. Настойникът ти ме ненавижда и дори не се опитва да го прикрие.

— А защо да го прикрива, ако не те харесва? — попита принцеса Елена. — Едуард винаги е бил прям и искрен.

— Ами тогава и аз ще съм прям и искрен — язвително отвърна Фабиан. — Не мога да го понасям. Лошото е обаче, че ти зависиш от него и одобрението му.

Фабиан улучи точно десетката. Принцесата се разгневи.

— Изобщо не завися от него! Ако зависех, сега нямаше да сме заедно!

— Така или иначе ти не ми отделяш много време — продължи с хитрия си план Фабиан.

— Аз завършвам училище и имам изпити, забрави ли? — опита се да се оправдае принцесата.

— Винаги ми излизаш с това.

— Последният ми изпит е другата седмица.

— Слава богу.

— Ами ти? Няма ли да направиш нещо за образованието си?

Фабиан махна отегчено с ръка.

— Сега обучението ми не ме интересува — каза той.

— Как така?

— Ами така. Напоследък мисля само за теб и изпитите и всичко друго остава на заден план — отвърна той и я погледна. Тя се усмихна, а Фабиан протегна ръка към нея. — Ела тук сладурано, стига с тази матура.

— Как така стига с тази матура? — стрелна го с поглед тя и бутна ръката му.

— Искам да ме разбереш правилно, Елена. Искам да кажа, че за мен е без значение дали ще завършиш или не. Аз те обичам и искам да си моя жена със или без образование. Искам само ти да си до мен.

— Фабиан, ние се познаваме от няколко седмици…

Той я погледна обидено.

— Добре. Както си и знаех, аз не съм достатъчно добър за теб…

— Стига с тези глупости! Аз дори не съм навършила осемнайсет.

— Но скоро ще ги навършиш, съкровище мое. Тогава никой няма да може да ти забрани да се омъжиш за мъжа, когото обичаш. Даже и господин настойникът ти.

Принцеса Елена замълча. Тя не знаеше как да отговори. Не беше сигурна дори дали го обичаше.

— Аз, разбира се, ще ти вляза в положението, ако не искаш да се омъжиш за мен — продължи с играта той. — Все пак аз съм обикновен човек, който едва ли ще бъде приет добре в аристократичното ти семейство. Само кажи и изчезвам от живота ти…

— О, не, стига, не говори така — разколебано отвърна Елена.

Точно това искаше да чуе той.

— Най-лошото е, че според мен той не иска нищо друго, освен парите й — каза принц Едуард. — Сигурен съм в това.

Двамата бяха в жилището й и след малко щяха да тръгнат за прием. Връзката им вече беше станала достояние на мюнхенските светски хроникьори и всички говореха за нея. Нямаше прием или галавечеря в града, чиито организатори да не искат да ги имат в списъка с гостите си.

Лиза Фразели беше доволна, че отново е под светлините на прожекторите и всички й обръщаха подобаващо внимание, където и да отидеше.

Принц Едуард с лекота щеше да се лиши от удоволствието да присъства на повечето светски събития, на които ги канеха, но все пак беше кавалер и нямаше как да не е до Лиза. Принцът свикна постоянно да е на светски събития и да си говори с присъстващите там на непринудени теми.

— Толкова ли богата ще стане принцеса Елена, когато навърши осемнайсет? — с не особено голям интерес попита Лиза. В момента за нея по-важен беше въпросът коя спирала да използва и какви сенки да си сложи.

— Да. Преди смъртта си родителите й притежаваха голям брой акции в печеливши предприятия.

— Акции? — повтори Лиза, нанасяйки сенки под лявото си око. — На акции невинаги може да се разчита. Днес печелиш, утре губиш…

Принц Едуард се засмя.

— Не знаех, че се интересуваш от инвестиции — каза той.

— Не се интересувам — равнодушно отвърна Лиза, макар да знаеше, че това не беше точно така. — Познавам обаче точните хора, на които мога да се доверя по такива въпроси — намигна му тя. — Вторият ми съпруг, с когото поддържаме приятелски отношения, е инвестиционен банкер. Вчера се чухме по телефона и стана дума за акции, които в продължение на години се смятаха за най-сигурната и доходоносна инвестиция, а съвсем скоро са загубили почти цялата си стойност. В техните среди сега се говори само за това.

— Да, такива неща се случват постоянно — отвърна Едуард. — Да инвестираш в акции е рисковано, както и всяка друга инвестиция с висока доходност. Няма гаранции.

Лиза го погледна в огледалото и кимна.

— При определени обстоятелства обаче могат да са и много доходни — каза тя.

— Част от състоянието на принцеса Елена превърнах в злато преди няколко години — замислено каза принц Едуард. — Акциите, които съм избрал за нея, спадат към най-сигурните.

— Знаеш ли какво — каза Лиза. — Защо да не ти дам телефона на Даниел.

— Кой Даниел? Да не е Даниел Милер?

— Точно той. Обади му се от мое име и го помоли за съвет.

Идеята не се стори никак лоша на принца. Той знаеше кой е Даниел Милер — инвестиционен банкер на висок пост в американска банка със силни позиции на Уолстрийт.

— Обади му се в Ню Йорк. Той няма да има нищо против да ти помогне със съвет, щом аз съм ти дала номера му — каза Лиза. — Сега обаче трябва да тръгваме, защото ще закъснеем.

Принц Едуард й подаде ръка и погледна в огледалото. Безспорно двамата бяха много елегантна двойка. Защо пък той да не стане четвъртият й съпруг? Все пак тя не беше получавала благородническа титла в нито един от трите си предишни брака…

Вторият съпруг на Лиза Даниел Милер наистина беше много отзивчив и любезен по телефона.

— Разбирам. Обаждате се по препоръка на Лиза. Трябва да ви съобщя, че акциите, които притежавате, са на ръба на пълен срив.

— Но как е възможно? От десетилетия те са смятани за едни от най-сигурните вложения… — объркан отвърна принц Едуард фон Фрайберг.

— Знам. Борсата обаче е едно от най-променливите неща в наши дни. Напоследък често ставаме свидетели на изненади, които не са били очаквани и от най-големите специалисти и анализатори.

— Съветвате ме да продам акциите, така ли?

— Точно така. Колкото се може по-бързо.

— Благодаря за съвета. Смятам да го последвам, защото искам сигурна инвестиция. Парите, с които оперирам, не са мои, а на повереницата ми.

— Ще се радвам, ако съм ви бил полезен със съвета си. Макар че с Лиза сме разделени от години, ние сме добри приятели. А приятелите на моите приятели са и мои приятели. Как е Лиза?

— Доколкото мога да преценя, много добре.

От другата страна на линията събеседникът му явно се усмихна.

— Мога да си представя. Макар че отново е в процес на развод, сигурен съм, че Лиза няма да се предаде. Тя е като котка, винаги пада на краката си — каза Даниел Милер.

— Надявам се да е така. Все пак аз защитавам интересите й — спокойно каза Едуард фон Фрайберг.

— Знам това. Вие сте й адвокат, нали? — отвърна Даниел Милер. — Доколкото разбирам обаче вие сте поели и друга роля в живота й. Искам да кажа, не я съветвате само по правни въпроси…

Принц Едуард замълча. Той мразеше недискретността.

— Няма нужда да ми разказвате нищо — успокои го бившият съпруг на Лиза Фразели. — Пожелавам на вас и Лиза да сте щастливи заедно. Знайте обаче, че в живота на Лиза има само една голяма любов и тя е…

— … работата й — довърши изречението му Едуард.

— Не точно — отвърна Даниел Милер. — Голямата любов на Лиза е самата тя. При положение че знаете това обаче, нещата между вас може да се получат чудесно.

Принцеса Елена огледа критично люляковите клонки, които току-що бе сложила в една от големите кристални вази на леля си Луизе. Тя реши, че ще изглеждат по-добре, ако махне част от листата. Светлозеленото обаче много й харесваше.

Елена беше набрала люляка от градината на къщата. Принцесата беше прекарала целия следобед на терасата, учейки за утрешния си изпит.

Искаше да достави радост на леля си Луизе, макар и малка, и набра букета за нея. Елена се чувстваше задължена и дори виновна спрямо нея, защото знаеше, че старата жена се тревожи за бъдещето й. Освен това искаше да й се реваншира и заради Фабиан, когото старата баронеса не можеше да понася.

— Аз съм достатъчно голяма, за да зная какво искам — каза си тихо Елена при мисълта за Фабиан Доеринг.

— О, колко хубаво! — радостно извика старата баронеса, влизайки в стаята. — Обожавам люляк. Как прекрасно ухае! Само да не капне вода от вазата върху масата, все пак е скъп бидермайер.

— Не се притеснявай — успокои я принцеса Елена. — Подсушила съм я добре.

— Колко си досетлива — усмихна се баронесата и погали Елена по косата. — Ти си чудесно дете, макар и да ни създаваш грижи напоследък.

— Никога не съм искала да ви създавам грижи — отвърна Елена.

— Знам, знам. Ти си се влюбила в този младеж, но това се случва с младите.

На Елена й се стори, че леля й говори все едно я успокоява за беля, която е направила.

— Едуард каза ли нещо за Фабиан? — попита принцесата, стараейки се да бъде максимално дипломатична. Тя не искаше да признае, но мнението на наставника й беше важно за нея.

Леля Луизе оправи букета и подреди клонките още по-добре.

— Не, нищо не е казвал. Поне аз не знам за такова нещо. Трябва да призная обаче, че напоследък го виждам много рядко.

— Сигурно пак стои в кантората си до късни доби, заровен в документите си — предположи Елена. Тя се чувстваше донякъде засегната от това, че Едуард напоследък не й обръщаше никакво внимание.

Баронесата се засмя.

— Не, не стои до късно в кантората. Прекарва голяма част от времето си с госпожа Фразели.

— С Лиза Фразели? — почти извика Елена.

— Да — отвърна леля й. — Красивата актриса, скоро я даваха по телевизията. Сещаш се коя е, нали?

Принцеса Елена кимна. Тя много добре си спомни коя е Лиза Фразели. Денят, в който беше дошла в кантората му, ясно изплува в съзнанието на принцесата.

— Толкова ли е важен случаят й за него? — попита Елена.

Баронеса Луизе се усмихна.

— Да. И не само случаят с развода й. Връзката им е от по-личен характер.

— Аха — отвърна Елена, стремейки се да звучи колкото се може по-незаинтересовано.

— Знаеш ли, мисля, че принц Едуард може би е влюбен в госпожа Фразели — каза старата баронеса. — Всъщност аз намирам това за чудесно. Все пак Едуард е в най-добрите си години и отдавна му е време да помисли за женитба. Дали тази актриса е подходяща за негова съпруга или не, е съвсем отделен въпрос. Както ти сама знаеш, сърцето не се подчинява на правила.

Баронесата погледна букета. Сега, след като го беше подредила, й хареса много повече.

Елена погледна вазата замислено.

— Мисля, че е идиотско да се занимава с жена, която е в процес на развод — каза тя.

— Е да, не е особено мъдра постъпка, но Едуард фон Фрайберг все пак е преди всичко мъж — отвърна леля й.

Елена не беше никак доволна от това обяснение. Едуард, нейният настойник, който винаги я беше съветвал да е умерена и разумна, сега се впускаше в афера с Лиза Фразели? Елена си ги представи заедно и веднага заключи, че те не са един за друг.

— Той все още има задължения към мен — каза Елена и осъзна колко детински прозвуча.

— Нали самата ти винаги си се оплаквала, че прекалено много се меси в живота ти — отвърна леля й. — Освен това вече си почти на осемнайсет.

Елена не отговори. Тя беше по-разярена от всякога и старата баронеса забеляза това.

— Дете мое, трябва да се радваш за Едуард. Не смяташ ли, че е егоистично да гледаш по този начин на щастието му?

— О, моля те, лельо — извика Елена и се затича към стаята си. Качвайки се по стълбите, тя се огледа в голямото огледало на втория етаж и с изненада установи, че се беше изчервила, а от очите й хвърчаха искри.

— Да върви по дяволите — каза сама на себе си тя. — Щом иска да е с тази актриса, така да бъде. Аз пък ще се омъжа за Фабиан. Защо пък не?

Дните на последните изпити на Елена бяха доста топли. Времето беше много хубаво и в деня на завършването.

В аулата на гимназията цареше празнично настроение, поддържано от музиката на училищния оркестър.

Всеки абитуриент беше извикван по име, за да му връчат дипломата. Баронеса Луизе гледаше церемонията с просълзени очи.

— Стига, баронесо, ще плачем, когато се омъжи — пошегува се принц Едуард, който седеше до старата леля на Елена. Погледът му попадна на Фабиан Доеринг, който също беше дошъл на тържеството.

Принцеса Елена получи дипломата си и отиде при тях.

— Сърдечни благопожелания за успех и занапред, миличка — през сълзи каза леля й и я прегърна.

Принц Едуард й подаде ръка.

— Сърдечни благопожелания и от мен. Радвам се, че завърши с отличие. Оттук нататък пътищата в живота са отворени за теб.

— Благодаря — каза Елена.

— Какви са плановете ти за бъдещето, дете мое? — попита баронеса Луизе.

Принцесата повдигна рамене.

— Преди всичко искам да се насладя на свободата си.

— За да е свободен човек, трябва да е независим във всяко едно отношение — отбеляза принц Едуард фон Фрайберг.

Елена разбра, че Едуард намекваше за връзката й с Фабиан, и го погледна с престорена невинност.

— Сериозни думи, драги ми Едуард — каза тя и без да дочака отговор продължи: — Всъщност ти как така си сам тази вечер? Как така са те пуснали? Доколкото разбрах, напоследък не ходиш никъде без госпожа Фразели.

Едуард повдигна вежди.

— Така ли? Може би си права. Лиза има постановка в театъра тази вечер.

— Колко жалко — с престорено съжаление каза Елена. — Мисля, че тя задължително трябваше да присъства. Все пак аз още не съм имала удоволствието да ми я представиш.

— Не знаех, че имаш такова силно желание да се запознаеш с нея — каза учуден Едуард.

— Защо не? Намирам го за напълно нормално — отвърна Елена. — Все пак ти познаваш мъжа, на когото принадлежи сърцето ми, и за когото смятам да се омъжа.

След тези думи тя протегна ръце към Фабиан, който се беше приближил до нея.

— Да, познавам господин Доеринг — кратко отвърна принц Едуард и се обърна на другата страна, гледайки към абитуриентите. Той искрено се надяваше Елена да не е сериозна в намерението си да се омъжи за този човек.

Залата се опразни и всички излязоха в украсения и осветен училищен двор, където сервираха напитки и коктейлни хапки.

— Колко е хубаво, че и Фабиан е тук — каза Щефани, която се беше приближила до Елена и кавалера й. Фабиан се отдалечи към масата с напитките и Щефани побърза да прошепне на приятелката си: — Всички ти завиждат за Фабиан, той изглежда божествено. Аз обаче трябва да ти кажа, че намирам за доста симпатичен онзи мъж с елегантния костюм ей там до масата — каза тя, сочейки към принц Едуард.

Елена се изхили.

— Кой, оня очилатко ли?

— Очилатко? — изненадано повтори Щефани. — Имам предвид високия и добре сложен мъж до старата дама ей там.

— А, да. Това е настойникът ми — невинно каза Елена.

— Аха — каза Щефани и неволно отвори уста.

Всички приятелки на Елена тайно гледаха към Фабиан и го обсъждаха.

— Той е фотомодел — гордо им каза Щефани. Човек можеше да помисли, че Фабиан е дошъл на празненството с нея, а не с Елена, толкова доволна беше, съобщавайки им кой е.

Фабиан знаеше, че дамите го заглеждат. Той беше свикнал с женското внимание, което винаги го радваше.

— Какъв надут пуяк — каза принц Едуард на старата баронеса, гледайки към Фабиан.

— Младежко увлечение, драги ми Едуард, нищо повече от младежко увлечение — отвърна баронесата.

— Надявам се да се окажете права — отвърна принц Фон Фрайберг. — Елена е много твърдоглава и като нищо ще се омъжи за този хубавец.

— Да, за него тя би била чудесна партия — замислено каза баронесата. — Особено след като навърши пълнолетие.

— Надявам се и тя да го осъзнае! — каза ядосан принц Едуард.

Фабиан Доеринг беше абсолютно наясно с това, че принцеса Елена беше чудесна партия за него. За него титлата й не беше от такова значение. Всичко, което го интересуваше, бяха парите й.

За него на този свят нямаше нищо по-секси от шума на банкнотите. Това, че принцесата беше и много красива, беше бонус към голямото й наследство. Само то имаше значение за него сега.

Фабиан обаче не предполагаше, че всъщност финансовото положение на Елена след осемнайсетия й рожден ден може би нямаше да е толкова розово.

Баронеса Луизе беше първата, научила за сътресенията.

Както всяка сутрин, така и днес старата дама седеше на прекрасно подредената си маса за закуска. Тя обичаше това време, което посвещаваше единствено и само на себе си.

Ако беше учебно време, Елена вече щеше да е за училище. Принцесата обаче вече беше завършила и не й се налагаше да става рано. Тя или си поспиваше до късно, или четеше книга в леглото си.

Баронеса Луизе се наслаждаваше на тишината и спокойствието у дома си. Тя с наслада си наля първата чаша чай за деня и взе вестника, който току-що й бяха донесли. Тя смяташе за много неучтиво да се чете вестник на масата в присъствието на други хора, но в момента беше сама и можеше да си позволи тази „неучтивост“. Баронесата отхапа от хлебчето с масло и погледна заглавията.

На първа страница пишеше за скандал в личния живот на някакъв политик, явно хората никога нямаше да престанат да се интересуват от случващото се в живота на богатите и известните. Пишеха, че някой продавал фалшиво червено вино. Какво ли не правеха някои за пари. На следващите страници имаше голяма статия за идващите поройни дъждове. Баронесата се надяваше да не наводнят мазето й. Стойността на някакви акции паднала почти до нула. Случва се. Всъщност… за кои акции ставаше дума? Баронесата прочете статията. Самата тя никога не беше притежавала акции. Тези, които се обезценили, доскоро били смятани за най-сигурните. Изведнъж баронеса Луизе изтръпна. Не бяха ли това акциите, в които беше вложено наследството на принцеса Елена?

Луизе фон Бург остави хлебчето обратно в чинията си и стана от масата. Дотук със спокойствието й на закуска. Ако наистина това бяха акциите, в които бяха вложени парите на Елена, тя имаше проблем. Много сериозен проблем.

Баронесата извика икономката си и я помоли да види дали Елена е станала и да я доведе в дневната.

— Какво е станало, лельо Луизе — попита Елена, която след няколко минути слезе във всекидневната, сънена и още по нощница.

— Виж тук, дете мое. Прочетох нещо във вестника, което много ме разтревожи.

— Какво те е притеснило толкова? Изглеждаш ужасена — попита Елена, вземайки вестника от ръцете й. — Но това е икономическата страница… Лельо, знаеш, че аз не разбирам нищо от финанси.

— Аз също — отвърна баронеса Луизе. — Но името на компанията, чиито акции са се сринали, прикова вниманието ми както никога досега.

Баронесата замълча и загрижено погледна към племенницата си.

— Елена, страхувам се, че това са акциите, в които е вложено наследството ти — уплашено каза старата жена.

Изражението на Елена мигновено се промени.

— Мисля, че имаш право — тихо каза тя.

— Трябва веднага да се обадим на принц Едуард и да му кажем за станалото — загрижено отвърна баронеса Луизе, взе телефона и набра номера му.

Той вдигна след първото позвъняване.

— Едуард, много сме разтревожени — почти извика баронесата. — Прочетохме във вестника за срива на акциите. Знаеш ли вече за това?

— Да, знам — потвърди принцът.

— Това акциите, в които е вложено наследството на Елена ли са?

— Да, това са акциите, в които беше инвестирано наследството на принцеса Елена — спокойно и без никакво колебание отвърна принц Едуард. — Загубили са почти цялата си стойност.

— Но това е ужасно — отвърна баронесата. — Нищо ли не може да се направи?

— Страхувам се, че не, баронесо. Никой не може да върне назад борсовата търговия.

— Но какво да кажа на Елена… как да й съобщя, че…

От другата страна на линията последва кратка пауза. След това принцът каза със спокоен глас:

— Кажете й да свикне с мисълта, че няма да бъде много богата наследница.

— Колко ужасно!

— Кажете й също така, че с това светът не свършва. Тя определено няма да е бедна, но вече не разполага с милиони.

След тези думи той пожела на баронесата приятен ден и затвори телефона.

Баронесата се обърна към племенницата си.

— Страхувам се — започна тя с неуверен тон — че за осемнайсетия си рожден ден няма да получиш голямото наследство, което очакваше.

Принцеса Елена не беше особено притеснена от лошата новина. Много малко хора по света ставаха милионери по случай осемнайсетия си рожден ден и явно тя нямаше да бъде една от тях. Със сигурност в живота на човек можеха да се случат много по-лоши и непоправими неща от това да загуби пари, за които никога не се е трудил и дори не е виждал.

Елена дори се почувства някак облекчена. С намаляването на наследството й от плещите й падна товар. Тя беше в много добро настроение и съобщи на Фабиан какво се беше случило още същия ден.

— Мили ми Фабиан — каза му тя, — трябва да свикнеш с мисълта, че вече не съм богата наследница.

Фабиан, който караше колата си на път за приятели, които живееха извън града, рязко наби спирачки.

— Какво каза? — неприятно изненадан попита той.

— Спрял си по средата на пътя, Фабиан! — припомни му принцесата.

Той отби до бордюра, след това се замисли за секунди и продължи.

Принцеса Елена много внимателно наблюдаваше реакциите му. Възможно ли беше той да се интересуваше само от наследството й?

— Не четеш ли борсовите новини? — попита го тя.

— Не, защо да ги чета?

— Всъщност имаш право. Те никак, ама никак не са интересни. Днес пишеше за акции, чиято стойност е паднала само за няколко часа. Това са били акциите, в които е инвестирано наследството ми.

— Твоите акции?

Той я погледна почти разтреперан.

— Искаш да кажеш, че ти…

— Искам да кажа, че вече не съм наследница на богатство. Но да ти призная, все едно ми е.

— Как може да ти е все едно че си изгубила милиони? — извика ядосан той.

— А защо не? Парите сами по себе си не правят хората щастливи. Или вече не съм достатъчно добра за теб, след като се оказа, че нямам пари? — попита го тя, влизайки в тона му.

— Не говори глупости, моля те — отвърна той, но през целия ден остана кисел, мълчалив и много резервиран спрямо Елена.

Вечерта, преди да я върне у дома й, Фабиан се върна на темата, която очевидно много го вълнуваше.

— Едно не мога да разбера — каза той. — Защо този умник настойникът ти не се е погрижил да продаде акциите навреме, преди да се обезценят?

— Никой нормален човек не е можел и да си помисли, че тези акции ще се обезценят толкова бързо — отвърна Елена. — Те са били смятани за най-сигурната инвестиция.

— Най-сигурната инвестиция друг път — каза Фабиан. — Възможно ли е онзи лешояд да е пожертвал наследството ти, за да се облагодетелства?

Още докато казваше това, Фабиан знаеше какъв ще е отговорът й. Тя никога нямаше да се усъмни в принц Едуард, прекалено добре и отдавна го познаваше.

Принцеса Елена го изгледа хладно.

— Не смятам, че принц Едуард би се облагодетелствал за моя сметка — отвърна тя. Колкото и да спореше с настойника си по някои въпроси, за почтеността му беше абсолютно сигурна. — За какво са му моите пари? Неговият род е крезовски богат.

— Добре, добре, не ме нападай, защото мисля за теб — отвърна троснато Фабиан. — Все пак жалко за парите.

Той я целуна вяло и тя слезе от колата. След това той запали и изчезна от погледа й с мръсна газ.

Времето през следващите дни се задържа много горещо. Елена няколко пъти ходи на басейн, но през по-голямата част от времето си стоеше вкъщи.

Младата принцеса прекарваше дълги часове в обмисляне на това как да продължи живота си сега, след като вече беше получила диплома за завършена с отличие гимназия. Нещата се бяха променили и след обезценяването на акциите тя вече не беше наследница на милиони. Трябваше да си избере професия, с която да се изхранва.

От модното списание в Хамбург, на което стана „лице на сезона“, не й се бяха обаждали повече. Принцеса Елена не знаеше дали трябва да бъде тъжна от този факт или пък не чак толкова. След като не се е случило, значи не е било писано.

Фабиан също не й се беше обадил повече след онзи ден, в който разбра, че наследството й се е стопило като пролетен сняг.

— Какво стана с господин Доеринг — попита я леля й, на която отсъствието на Фабиан не беше убягнало.

Принцесата вдигна рамене.

— Нямам никаква представа.

— Не вървят ли нещата между вас? — попита баронесата.

— Да не би да ти липсва Фабиан? — контрира я Елена.

— Боже господи, не, как ти дойде наум — отвърна старата дама. — Мислех, че на теб може да ти липсва.

— Не, не ми липсва — отвърна Елена.

— Тогава не разбирам защо си се намръщила така — каза леля й. Старата баронеса се вгледа в племенницата си. Помисли си, че може би все още й е трудно да преодолее загубата на по-голямата част от наследството си и за да я разсее, предложи: — Знаеш ли, за да не скучаеш, ако искаш, можеш да набереш малини. Първите вече са узрели и мога да направя с тях чудесни сладкиши.

Принцеса Елена разбра, че леля й искаше да я утеши и се засмя.

— Разбира се, лельо Луизе. Ще донеса една кошничка.

— Вземи по-голяма. Ще имаме гости за чай.

— Така ли? Кой?

— Принц Едуард ще дойде заедно с госпожа Фразели. Най-после ще ни я представи. Това е чудесно, не смяташ ли?

— Да, разбира се — малко отнесено отвърна Елена.

— Надявам се сладкишът ми с малини да се хареса на госпожа Фразели — загрижено каза старата баронеса. — Все пак тя е известна филмова звезда и едва ли би яла какво да е.

Елена се въздържа от коментар по темата, колкото и да й се искаше да се изкаже остроумно. Помисли си, че може да сложи люта чушка в сладкиша на госпожа Фразели. Искаше й се да види физиономията й, когато попадне на нея. При тази мисъл Елена леко се усмихна.

От къде на къде тази разглезена и егоцентрична актриса щеше да идва на чай у тях? Принцеса Елена сметна това за ненужно и неуместно.

Ами Едуард? Мъжът, на когото се беше възхищавала като дете и който й беше служил за пример, сега беше загубил ума си по тази префърцунена актриса.

Елена започна да бере малини, късайки ги ядосано от храста.

— Благодаря ти от все сърце — каза леля й, след като Елена занесе малините в кухнята.

— Моля — кратко отвърна Елена и се обърна към вратата.

Леля й обаче искаше да й каже още нещо.

— Елена — започна старата баронеса с мек тон, — имам чувството, че напоследък си някак резервирана само като чуеш името на принц Едуард. Повярвай ми, той няма никаква вина за загубата от акциите. Не е знаел.

Принцесата се обърна към леля си.

— Аз не го обвинявам за нищо — отвърна тя.

Елена беше искрена. И за секунда не си беше помислила да обвини Едуард за загубата. Леля й Луизе се притесняваше твърде много за това да не би отношението на принцесата към Едуард да се промени заради случилото се на фондовата борса.

— Много съжалявам, че това се случи точно преди осемнайсетия ти рожден ден, мило дете — каза баронеса Луизе. — Но знаеш ли, аз съм вече стара дама и няма да живея вечно. Когато си отида, всичко тук ще бъде твое — каза тя и с жест сякаш обгърна къщата. — Няма на кого да оставя това, което имам, освен на теб.

— Лельо, чуй се само! — извика Елена. — Говориш така все едно си на сто години! Не искам да получавам нищо от никого. Ще живея така, както сама успея да подредя живота си. Няма нищо по-хубаво от това човек да постигне нещо сам.

Баронеса Луизе кимна одобрително.

— Понякога звучиш така, сякаш няма да станеш на осемнайсет, а на осемдесет. Може би е правилно днешните младежи да стават пълнолетни на осемнайсет години.

Принцеса Елена се усмихна. Тя знаеше, че от устата на старата баронеса тези думи бяха комплимент.

— Сладкишът с малини е наистина превъзходен!

Лиза Фразели похвали прясно изпечения от баронеса Луизе сладкиш по начин, който според Елена беше превзет и лицемерен както всичко у тази жена. Принцесата определено не хранеше симпатии към нея. Елена смяташе всичко у нея за прекалено натрапчиво — от парфюма до поведението и престореното й приятелско отношение към принцесата.

Лиза Фразели също не хранеше особена симпатия към Елена, макар да не го показваше. Актрисата на сцената беше актриса и в живота.

— Елена сама набра малините от градината — похвали я баронеса Луизе.

— Колко хубаво — каза Лиза и се усмихна с престорена любезност. — Сигурно затова сладкишът е толкова вкусен.

Елена направи отегчена физиономия, която обаче не остана незабелязана от принц Едуард. Той я забеляза и стрелна Елена с поглед. Принцесата погледна виновно към чинията си.

След като приключиха с чая и сладкиша, леля Луизе предложи да излязат в градината. Елена каза, че се чувства уморена и се качи в стаята си.

— О, моля ви не й се сърдете — каза старата баронеса. — Според мен страда заради един млад мъж, който не й се е обаждал напоследък.

— О, бедната — съчувствено каза Лиза. — Знам как се чувства, все пак съм пред края на третия си брак. Ние жените трябва да сме силни и винаги да вярваме, че новата любов ще е истинската.

Последното си изречение Лиза Фразели каза, гледайки към принц Едуард фон Фрайберг. Той обаче не разбра намека или се направи, че не го разбира.

— Този… как се казваше… Фабиан Доеринг не се ли е обаждал — попита принцът, признавайки си наум, че всъщност беше доволен от това.

Баронесата поклати глава.

— Не. Доколкото мога да преценя, нещата между тях са приключили.

— Бедното дете — каза Лиза.

— По-добре за нея — подхвърли принц Едуард.

— Мога ли да разгледам лехите ви с рози, баронесо? — обърна се към Луизе фон Бург Лиза Фразели. — Забелязах, че имате много редки стари английски сортове. Аз съм голям любител на розите.

— Но разбира се — с радост отвърна старата баронеса. Тя беше особено горда с розите си.

Докато двете жени си говореха и разглеждаха лехите с рози, принц Едуард влезе в къщата, за да поговори с Елена.

Намери я в стаята й. Когато почука и влезе, тя държеше в ръцете си книга, която се предполагаше, че чете. Принцът обаче веднага разбра, че Елена мислеше за нещо друго.

— Преча ли? — любезно попита той.

Тя вдигна глава.

— Да.

Принц Едуард се усмихна.

— Благодаря, много мило от твоя страна. Не се тревожи, няма да остана твърде дълго. Всъщност само исках да разбера как си.

— Как да съм?

— Ами не знам, не ми изглеждаш в особено добро настроение. Леля Луизе предполага, че страдаш заради Фабиан Доеринг.

— Що за глупости? Защо пък да страдам заради него?

— Ами например защото вече не ти се обажда и дори не иска да те види.

— Стига с този Фабиан! — извика Елена. — Ами ти? Твоята Лиза Фразели да не е по-хубава?

Принцът я погледна смаяно. Какво общо имаше Лиза?

— Елена — с мек тон започна той, — идвам при теб като приятел и искам да разбера как си. Това е всичко.

— Колко благородно от твоя страна.

— Стига, моля те, не се дръж така. Знаеш ли, мисля, че донякъде аз съм виновен за това, че Фабиан не ти се обажда.

— Защо да е заради теб? — учудено го погледна тя.

— Ами предполагам, че е разбрал за акциите от наследството ти. Оттогава не сте се виждали, нали?

Елена чак сега осъзна какво се беше случило. Младата принцеса се изчерви от срам. Така значи…

— И така да е — каза тя и стана — какво общо имаш ти?

Принц Едуард въздъхна.

— Ами аз съм твой настойник и се грижа за наследството ти.

— По никакъв начин не те обвинявам за загубата от акциите — каза Елена. — Нямало е как да предвидиш какво ще се случи.

— Напротив — отвърна принцът. — Имаше как.

Елена го погледна учудено.

Едуард кимна.

— Беше предвидимо и знаех, че ще се случи.

— Но… тогава не разбирам… защо не си продал акциите? — учудено попита Елена.

Едуард се усмихна.

— Кой казва, че не съм ги продал?

— Какво? Да не искаш да кажеш, че…

Принцът кимна.

— Точно така. Катастрофата на фондовата борса по какъв начин не засегна наследството ти. За осемнайсетия си рожден ден ще получиш толкова, колкото имаше преди акциите да се сринат. Даже малко повече — намигна й той. — Продадох акциите с добра печалба.

— Но защо не ми каза? — смаяно го погледна тя. — Всички останахме с впечатлението, че съм загубила по-голямата част от наследството си.

Едуард я погледна.

— Точно заради това бих искал да се извиня.

— Но защо не ни каза още тогава? Защо ти беше да го криеш?

— Мила Елена, за мен реакцията на Фабиан Доеринг на тази новина беше много по-важна от самото финансово положение. Както забелязваш, подозренията ми се оправдаха. Младежът не иска да те види повече, интересът му към теб изчезна заедно с акциите.

Принцеса Елена се почувства дълбоко засегната.

— Искаш да ми докажеш, че мъжете не обичат мен, а парите ми, така ли? Благодаря ти много, Едуард!

Принц Фон Фрайберг беше изненадан от реакцията й.

— Елена, моля те да бъдеш разумна и да премислиш всичко добре. Не всички мъже са като Фабиан Доеринг. Ти си прекрасна жена и със сигурност ще намериш мъж, който да те обича заради това, което си, а не заради парите ти.

Елена стоеше пред него — млада, огорчена и със сълзи на ярост и безсилие в очите. Това обаче не бяха сълзите на дете, а на истинска жена — наранена и нещастна.

Едуард усети, че му се прииска да я прегърне и да я утеши така, както правеше, когато беше дете и нещо лошо й се беше случило. Сега обаче усети, че между тях стои непреодолима бариера.

— Уверявам те, Елена, ще намериш мъж, който да обича теб, а не наследството ти.

— Чудесно. Ако не си играеш игрички както с Фабиан, може и да не успееш да ми попречиш да го направя!

Принц Едуард се ядоса. Как можеше Елена все още да мисли за този използвач?

— Ами ако смяташ, че си загубила от това, че той не ти се обажда и не иска да те види, кажи му, че отново си наследница на милиони. Обзалагам се, че отново ще намери време за теб — презрително каза Едуард.

— Благодаря. Не искам да купувам мъжете.

— Ами тогава се радвай, че е далеч от теб, Елена. Фабиан Доеринг очевидно е точно от типа мъже, които се интересуват единствено и само от пари. Аз исках да ти докажа, че съм прав, за твоя собствена защита.

— Нямам нужда от защитници — отвърна Елена. — Не разбра ли, нямам! Ти все си мислиш, че правиш най-правилните неща и винаги искаш да ме ограничаваш!

— Трябва да съм много внимателен и предпазлив за теб и бъдещето ти — отвърна замислено Едуард.

— Внимавай за себе си, не за мен! Аз не се меся в личния ти живот, не се меси и ти в моя!

Принц Фон Фрайберг повдигна вежди.

Елена му хвърли ядосан поглед.

— Нека и аз ти дам един съвет — каза тя. — Лиза Фразели се е развела с трима мъже. Внимавай да не станеш четвъртият.

Аплодисментите, които Лиза Фразели получи след представлението, бяха впечатляващи. Самата тя преброи, че я извикаха на бис осем пъти. Не би могла да не е доволна от този резултат.

След последния — осми поклон, тя отиде в гримьорната си, за да свали тежкия грим и голямата перука. Докато се преобличаше, десетки хора оставяха букети за нея на уредниците в театъра. Лиза обаче не се интересуваше особено от тях.

Тя чакаше принц Едуард и държеше той лично да й подари цветя.

— Как намираш представлението? — попита го тя, след като влезе при нея.

— Много ми допадна — отвърна принц Фон Фрайберг.

— Очаквах да си по-ентусиазиран — с усмивка, но и с известно разочарование отвърна Лиза.

— Знаеш, че не съм по високопарните думи — отговори Едуард.

— Прав си — отвърна Лиза. — Сериозен, сдържан и понякога прекалено откровен — такъв си ти според мен.

Принц Едуард повдигна вежди. Може би тя очакваше от него да се извини за това, което е. Лиза обаче не го остави да мисли повече за това, защото мигновено се хвърли на врата му.

— Точно това обичам в теб — каза тя, целувайки го по врата. — Ти отговаряш на представата ми за истински аристократ. Това е точната роля за теб.

— Радвам се — равнодушно отвърна Едуард. — Само че не е роля, а част от истинския живот.

— Още по-добре — отговори Лиза. — Остави театъра на мен.

— С удоволствие — каза принц Едуард. — Само че понякога ми е трудно да разгранича кое е игра и кое не.

Лиза се засмя.

— За нас актрисите често е трудно да направим разлика. Но да оставим дълбокомислените разсъждения. Ще дойдеш ли в бара? С колегите ще празнуваме.

Едуард се поколеба. Лиза постоянно имаше повод за празнуване и всичките тези неспирни празненства бяха започнали да му идват в повече. Освен това той не познаваше колегите й.

Лиза Фразели забеляза колебанието му. Тя осъзнаваше, че принц Едуард фон Фрайберг не е мъж, когото може да разнася със себе си по коктейли и партита, за да се показва с него.

— Ако предпочиташ, можем да отидем някъде само двамата — предложи тя.

— Трябва да призная, че този вариант би ми бил много по-приятен.

— Добре тогава. Само че ще трябва да излезем незабелязано и да се вмъкнем бързо в колата ти, преди някой да ни види — съучастнически каза Лиза.

Веднага след като седнаха в лимузината на Едуард, тя го прегърна страстно и го целуна. След това го остави да шофира, за да могат бързо да се измъкнат от паркинга на театъра, и погледна замислено навън.

— За какво мислиш? — попита принцът, докато потегляше.

Лиза се усмихна.

— Чудя се какъв да е цветът на роклята ми на годежа ни.

Четиринайсети юли беше много важна дата.

Няколко дни преди нея в замъка на принц Едуард бяха започнали приготовления за този ден, в който щяха да бъдат отпразнувани два много важни повода — годежът на принц Едуард и пълнолетието на принцеса Елена.

Принц Фон Фрайберг смяташе, че по-важното от двете събития е годежът му с Лиза Фразели, но в мислите му осемнайсетият рожден ден на Елена заемаше много повече място. Принцът се надяваше Елена да поеме по правилния път в живота си, след като станеше пълнолетна.

За гостите и организацията на събитието се грижеше самата Лиза Фразели.

Тя обикаляше из замъка със списъка с гости в ръка.

— Така… поканите за моите приятели вече са изпратени и може би дори са ги получили. Ще дойдат съпруг номер едно, съпруг номер две и ако нямаш нищо против, съпруг номер три — разводът вече е почти приключил и аз искам да запазим добрите си отношения. Освен тях ще присъстват и много хора от киното и театъра, както и специално подбрани от мен представители на хайлайфа в Мюнхен. По отношение на принцеса Елена обаче не знам какво да правя. Кого да поканя за рождения ден на това дете? Някои от приятелите й от училище, леля й, разбира се… кой друг, имаш ли идея?

Принц Едуард фон Фрайберг поклати глава.

— Младежът, когото не можеше да понасяш, е изчезнал от живота й. Това много ме радва — каза Лиза.

— За щастие, да — отвърна принц Едуард.

Лиза Фразели се усмихна.

— Мисля, че ако живеехме във времената, в които мъжете са излизали на дуели, ти със сигурност щеше да предизвикаш този младеж — каза тя.

Едуард фон Фрайберг повдигна рамене.

— Може би си права — отвърна той.

Принцът знаеше, че наистина беше точно така. Той никак не харесваше този Фабиан Доеринг и как иначе — та той искаше само наследството й!

Лиза го погледна замислено.

— За щастие принцеса Елена скоро ще навърши осемнайсет и от раменете ти ще падне товара да се грижиш за нея.

Едуард не отговори. Изглежда годеницата му беше много доволна от това, че Елена след няколко дни навършваше пълнолетие и ангажиментите му към нея отпадаха. Явно Лиза Фразели искаше да отстрани Елена фон Монхайм от живота си, по-скоро от общия им живот. Едуард обаче нямаше да може просто да спре да се грижи за Елена на петнайсети юли, нямаше как да стане просто така. Ако Лиза знаеше за това, със сигурност нямаше да й хареса. На Елена още по-малко.

— Бих искал Елена да дойде в замъка преди представянето на официалните гости — каза Едуард.

— Нужно ли е това?

Той кимна.

— Да. Все пак това е денят, в който тя прекрачва в живота на възрастните. Не искам да я лиша от това удоволствие.

Лиза вдигна рамене.

— Щом така предпочиташ — отегчено каза тя.

Още щом видя Елена да влиза в библиотеката на замъка Фрайберг, Едуард веднага стана и й подаде ръка.

— Най-сърдечни благопожелания, мила Елена — каза принцът. — Ето че най-после дойде денят, в който ще станеш на осемнайсет.

— Благодаря — студено и резервирано отвърна принцеса Фон Монхайм.

— Седни, седни, моля те — каза принцът.

Елена се разположи в едно от кожените кресла.

И принц Едуард, и принцеса Елена се чувстваха неловко. Постоянните им спорове от последните седмици не се бяха отразили добре на взаимоотношенията им.

Елена беше облечена с бежова рокля, която не беше подходяща за повода. Всички дами тази вечер щяха да са с официални вечерни тоалети. Едуард обаче се съмняваше, че някоя от тях може да изглежда по-добре от Елена въпреки небрежното й облекло. Принцеса Елена почти не беше сложила грим и изглеждаше прекрасно, пуснала свободно дългите коси по раменете си.

Едуард се замисли, че досега не беше забелязал колко привлекателна жена беше Елена. Привлекателна и вече пораснала. Доскоро той беше виждал в нея само детето, което имаше нужда от закрила и съвети, а ето че днес пред него стоеше една прекрасна млада дама, която почти сигурно искаше да го отстрани от живота си колкото се може по-бързо и да стане независима. Едуард не знаеше защо, но тази мисъл му причини болка.

— Елена — каза той, но усети, че може би дава прекалено много воля на чувствата си и замълча за момент, стараейки се да смени тона си. Принцът се усмихна. — Надявам се да не съм бил толкова лош настойник, за колкото ме смяташе през последните няколко месеца.

— Никога не съм мислила, че си лош настойник — отвърна принцеса Елена. Тя не искаше Едуард да остане с впечатлението, че е направил нещо не както трябва. — Аз само исках да разбереш, че вече не съм дете. Това е всичко.

— Така е, права си — отговори замислено Едуард. — Ти си вече зряла жена, колкото и да ми е трудно да свикна с тази мисъл.

— Ако чак сега го забелязваш, явно наистина ти е отнело много време, за да го разбереш — хапливо отвърна Елена.

Принц Фон Фрайберг се усмихна.

— Може би си права. Днес обаче е много специален ден.

— Не само за мен, но и за теб — отвърна принцеса Елена.

— Защо?

— Нали празнувате годежа си с Лиза Фразели, забрави ли?

— А, да, разбира се — отговори принц Едуард, малко смутен от това, че му бяха нужни няколко секунди, за да си спомни собствения си годеж.

— Ти беше добър, разумен и грижовен настойник — каза Елена след настаналата за кратко тишина. — Винаги ми казваше истината, без да ми спестяваш нищо от нея.

— Така е — отвърна Едуард.

— Сега, след като вече съм официално „пораснала“ и с теб си говорим като възрастни, мога ли да кажа мнението си?

Той я погледна любопитно.

— Моля те да го направиш.

— Мисля, че правиш голяма грешка.

— С кое?

— С този годеж.

Принц Едуард беше очаквал всичко друго, но не и да получи съвет от Елена за живота си. Той я погледна изненадан.

— Не разбирам защо…

— Какво не разбираш? — прекъсна го Елена. — Ти ме предупреди за Фабиан и трябва да призная, че беше напълно прав да не му вярваш. А какво правиш ти сега? Сгодяваш се за жена, която има зад себе си три провалени брака и сигурно още поне пет за в бъдеще.

— Елена, моля те, това са неща, на които ти не можеш да бъдеш съдница — отвърна Едуард.

— Да, нали? А ти защо реши да бъдеш съдник на Фабиан Доеринг? Кое ти даде това право?

— Това е друго, Елена, и ти много добре го знаеш.

— Не е друго, същото е.

Принц Едуард беше станал от креслото и нервно ходеше по скъпия килим.

Принцеса Елена го погледна ядосано.

— Все ти трябва да си загриженият, нали? — извика тя. — Опитвайки се да помогнеш на другите, сега си на път да направиш най-голямата грешка в живота си.

— Не харесваш Лиза, нали? — попита я Едуард. — Защо? С какво е предизвикала това отношение?

Принцеса Елена усети, че се изчерви. Тя нямаше желание да обяснява точно на него — адвоката, защо не харесва бъдещата му годеница.

— Не съм казала, че не я харесвам — отвърна Елена. — Обаче съм абсолютно сигурна, че тя не е жената за теб. Лиза Фразели е човек, който мисли единствено и само за себе си. Ако не беше такава, предишните й бракове нямаше да се провалят. Освен това е и твърде стара за теб.

— Елена, моля те!

— Но аз казвам истината. Тази жена е доста над твоята възраст.

— Ами в случай че не си забелязала, и аз не съм много млад вече — отвърна Едуард. — В сравнение с теб, мило дете, дори съм възрастен.

— Що за глупости? Ти си на трийсет и пет, а Лиза е доста по-възрастна от теб. Тя е на над 40 години. Може да не се забелязва от пръв поглед, но човек не може да върне времето назад или да промени рождената си дата. Минало й е времето да се омъжва, Едуард.

— Достатъчно, Елена! — почти извика Едуард. — Отиваш твърде далеч. Не подобава на жена с твоя ранг да говори така.

Принцеса Елена осъзна, че наистина си беше позволила прекалено много.

— Извинявай — каза тя и наведе глава.

Едуард въздъхна.

— Нека забравим това — каза той. — Днес не е ден, в който да се караме. Все пак и двамата сме големи хора, нали? — усмихна се принцът.

Принцеса Елена също опита да се усмихне без особен успех. Тя се чувстваше нещастна и неразбрана.

Принцът отиде до масата, взе грижливо опакован пакет и й го подаде.

— Заповядай — каза той. — Това е една малка изненада, която подготвих за теб.

— Подарък за рождения ми ден ли?

Едуард кимна.

— Може ли да го разопаковам?

— Разбира се.

Елена развърза панделката, разви хартията и отвори кутията. В нея имаше скъп албум с кожени корици. Елена го отвори и усети как в нея се разля топлина. Тя се усмихна.

— Снимки от предишните ми рождени дни!

— По свещите можеш да познаеш на колко години си ставала на всеки от тях — усмихнат каза принц Едуард.

— Има и снимки от излетите, които правехме с теб. Тук сме в планината. Мисля, че ходихме там за тринайсетия ми рожден ден. Щях да падна, точно когато се качвахме на лифта, но ти ме хвана, помниш ли?

— Разбира се. Трябва винаги да си внимателна, надявам се това да ти е било за урок — усмихна се Едуард.

— А, а тук е Кора, старата немска овчарка на леля Луизе. Много обичах да си играя с нея.

— Да, така беше. Като дете ти много обичаше животните.

— Аз ги обичам и сега. Не съм се променила чак толкова много оттогава — каза Елена.

— Наистина ли? — замислено я погледна той. — А аз си мислех, че искаш вече да не си малката Елена.

Принцесата се усмихна.

— Аз не искам да ме смятат за малката Елена. Като човек едва ли съм се променила много оттогава, просто вече съм достатъчно голяма, за да вземам сама решения.

Едуард я погледна.

— От днес официално можеш да го правиш, без да се съобразяваш с никого — каза той. — С теб си оставаме приятели, нали?

Тя кимна и му подаде ръка.

Докосването на ръцете им подейства неочаквано и за двамата.

Принцът осъзна колко трудно му беше да пусне ръката й. Елена затвори очи. Тя имаше чувството, че се беше върнала у дома след дълго пътуване.

В библиотеката влезе Лиза Фразели.

Гледката на Едуард и Елена сами в библиотеката никак не й допадна. Тя видя, че те държат ръцете си и без да знае какъв беше поводът за това се почувства като натрапник, който беше прекъснал нещо важно.

— Боже мой, Едуард — с хладен тон каза тя, — първите гости вече започнаха да пристигат, а ти гледаш някакви снимки? Моля те, осъзнай се, снимките няма да избягат, ще можеш да ги гледаш, когато поискаш, само не сега.

— Да, разбира се — отвърна Едуард. — Извини ме, идвам веднага.

Той стана и излезе от стаята.

Лиза изгледа принцеса Елена изпитателно.

— Ами вие, дете мое? Не искате ли да се подготвите, преди да започне празненството? Грим, прическа, облекло…

— Благодаря ви — със студена любезност отговори Елена, — но няма нужда.

— На ваше място сериозно бих се замислила за това — остро отговори Лиза.

— На моята възраст няма нужда да използвам много грим — каза Елена.

Двете жени се гледаха с неприкрита неприязън.

Принц Едуард се върна обратно в библиотеката.

— Какво чакате още? Сам ли да посрещам гостите?

— Идваме веднага — отвърна Лиза.

Тримата слязоха в приемната, поздравявайки гостите с добре дошли. Лиза Фразели, годеницата на принца, облечена в черна вечерна рокля с дълбоко деколте, застана от лявата му страна. Отдясно на Едуард беше Елена — не толкова официално облечена, но в никакъв случай по-малко красива.

Всичко беше организирано перфектно. По-късно вечерта се очакваше да завали и големите маси, постлани с бели покривки, бяха разположени в трапезарията на замъка.

В приемната имаше достатъчно място за дансинг. Малък оркестър се грижеше за доброто настроение на гостите.

Лиза Фразели обаче не беше никак доволна от вечерта. Повечето от гостите първо отиваха при Елена, за да я поздравят за рождения й ден, и чак след това при нея.

— Миличка Елена — каза леля й, — пожелавам ти всичко най-хубаво за твоя осемнайсети рожден ден. Боже мой, ти вече си истинска млада дама — погледна я с гордост старата баронеса. Тя едва сдържаше сълзите си.

Елена я прегърна.

— На колкото и години да стана, аз винаги ще съм твоята малка Елена, а ти — моята леля Луизе — каза й тя.

Старата баронеса кимна трогната и се обърна към принца.

— Мили ми Едуард, не можете да си представите колко признателна и благодарна съм ви за това, че през всичките тези години ми помагахте толкова много за възпитанието на Елена — каза тя и стисна ръката му, след което погледна към Лиза. — Боже мой, за малко да забравя да честитя годежа ви. Колко глупаво от моя страна. Пожелавам ви всичко най-хубаво в бъдещия ви общ живот.

Лиза прие това закъсняло благопожелание със студена усмивка. Тя отново беше поставена на второ място и това никак не й харесваше.

Старата херцогиня Фон Аренс, която се придвижваше много трудно и се подпираше на бастун, се обърна първо към Лиза:

— Поздравявам ви по случай годежа ви — каза тя с неочаквано силен и твърд глас. Погледът й се спря на принцеса Елена. — Освен това ви поздравявам и за прекрасната дъщеря — допълни херцогинята.

Лиза смутено поклати глава, а Елена едва потисна смеха си.

— Принцеса Елена не е дъщеря на годеницата ми, а моя повереница — каза принц Едуард.

— Аха, разбирам — каза старата херцогиня и влезе в приемната.

Лиза Фразели беше съкрушена. Как можеха да я помислят за майка на осемнайсетгодишна дъщеря?

Актрисата използва първата удобна възможност, за да се оплаче на Едуард.

— Беше ужасна идея да празнуваме годежа си в един ден с рождения ден на Елена — каза през зъби тя. — Всички поздравяват първо нея и ми развалиха вечерта.

— Моля те, Лиза, не говори така — каза принц Едуард.

— Напротив — отвърна Лиза Фразели. — Занапред не искам да я виждам в къщата ни!

Принцът разбра, че ако й отвърнеше така, както му се искаше, щеше да влезе в спор или може би скандал, които щяха да са крайно неподходящи точно тук и сега. Рано или късно обаче щеше да се наложи да се върнат на тази тема.

За щастие на принца оркестърът засвири валс за годениците.

Принц Едуард направи лек поклон и покани годеницата си на дансинга.

Лиза се зарадва — най-после щеше да е център на вниманието.

Принцеса Елена стоеше при другите гости до дансинга и гледаше танцуващите.

Едва ли в залата имаше някой, който да отрече, че принц Едуард и Лиза Фразели бяха прекрасна двойка. Принцът беше слаб, висок и добре сложен в тъмния си костюм, а от предизвикателната черна рокля с дълбоко деколте на Лиза струеше сексапил.

— Каква чудесна танцьорка е госпожа Фразели — каза някой до Елена. — Удоволствие за окото е да ги гледаш заедно.

Принцеса Елена обаче не смяташе така. Гледката на Едуард и Лиза Фразели един до друг й причиняваше почти физическа болка и стомахът й се свиваше.

До нея застана сервитьор с бели ръкавици, носещ поднос с чаши шампанско.

Принцеса Елена взе една чаша и я изпи до дъно на екс, въпреки че почти не пиеше алкохол.

Валсът свърши и всички бурно заръкопляскаха на танцуващите. Само Елена не ги аплодира. Тя остави празната чаша от шампанско на подноса и си взе друга, която изпи също толкова бързо.

Когато принцесата изпи трета чаша, сервитьорът започна да я гледа доста учудено.

Оркестърът засвири фокстрот и много двойки излязоха на дансинга.

Принц Едуард беше оставил Лиза при приятелите й и дойде при Елена.

— Ще танцуваме ли? — покани я той.

Елена си помисли, че едва ли може да се сравнява с танцовите умения на Лиза Фразели, но реши, че не може да му откаже и прие подадената от него ръка.

— Да, да танцуваме — каза принцесата.

Когато отидоха на дансинга, Елена усети, че главата й се върти. Тя се почувства така, сякаш всеки момент можеше да загуби равновесие, и сложи ръце на раменете му.

Едуард усети близостта й и я погледна. Очите й бяха полузатворени.

Учуден от самия себе си, той се усети внезапно и неочаквано привлечен от нея. Ако сега бяха сами, щеше да се отдаде на желанието да докосне тялото и да целуне устните й.

Танцът продължаваше и двамата бяха само на дъх разстояние един от друг. Елена повдигна очи и го погледна.

— Целуни ме — прошепна тя.

Тези думи върнаха принц Едуард обратно в реалността. Въпреки че му костваше неимоверни усилия, той се опомни и леко се отдръпна от принцесата.

— Елена, пияна си — със сериозен тон й каза той.

— Пияна ли съм?

— Да. А сега се осъзнай и се вземи в ръце!

Елена го изгледа гневно. Принц Едуард фон Фрайберг я беше отхвърлил. Тя едва ли не му се беше предложила, а той й отказа.

Обхванаха я гняв и срам.

— Вървете по дяволите ти и твоите добри обноски! — почти извика тя и посегна към таблата на близкия до нея сервитьор, за да вземе още една чаша шампанско.

— Престани! — каза Едуард. — Достатъчно шампанско изпи вече.

Елена се обърна към него и принцът видя сълзи в очите й.

— Не ми се бъркай — отвърна тя. — Пък и мисля, че днес има добър повод за празнуване — годежът ти. — Елена взе една чаша и вдигна наздравица: — За бъдещия ви дълъг и щастлив живот — каза тя.

Едуард посегна и хвана китката й.

— Престани с това! — каза той с тих, но решителен глас.

— И какво, ако не престана? — опълчи му се вече пълнолетната принцеса. — Какво, ако искам да се държа както намеря за добре с хората около мен, без да се вслушвам в нечии съвети и без да се съобразявам със стереотипи и етикет? Както всеки човек аз имам чувства, Едуард, и… — тя млъкна, защото осъзна, че не трябваше да изрича думите, които бяха на устата й.

Елена не можеше просто да каже „… защото те обичам“. Не биваше да го прави, защото Едуард вече беше сгоден за друга. Връзката между Елена и принца се прекъсваше днес — тя навършваше осемнайсет и той вече не беше неин настойник. След като Едуард фон Фрайберг нямаше повече работа в живота й, тя също смяташе, че няма работа в неговия.

В този момент до тях приближи Лиза Фразели. Тя видя тъжното изражение на Елена и с престорено съжаление каза:

— Мило дете, съдейки по изражението на прекрасната ти физиономия, почти оставам с впечатлението, че ти изобщо не се забавляваш тази вечер. Усмихни се, днес е рожденият ти ден. Отсега нататък ти не си момиче, а жена.

„И още как вече не е момиче“, помисли си Едуард и се постара да запази спокойствие, без да изразява вълнуващото го в момента. Какво се беше случило между него и Елена днес? Може би всичко беше просто някакво недоразумение. За пръв път в живота си той не знаеше какво да прави.

— Едуард, ти си допуснал сериозна грешка — гласът на Лиза го извади от мислите му. — Не си поканил за младата госпожица фокусник, който да извади от цилиндъра си бял заек. Може би това щеше да оправи настроението й.

— Фокусникът щеше да оправи настроението ми със сигурност, ако можеше да вкара вас в големия си цилиндър и никога да не излезете оттам — отвърна Елена достатъчно силно, за да могат да я чуят повечето гости около нея. — Тогава бих била наистина доволна.

Лиза се изчерви.

— Това е нечувано! — извика тя. — Едуард, направи нещо!

— Елена, моля те! — каза с остър тон принц Фон Фрайберг.

— Защо направо не ме шамаросате и двамата? Нали съм малко дете! — извика Елена и с ярост хвърли чашата с шампанско на пода. Тя се разби на хиляди парченца.

За секунда в залата настана пълна тишина. След това започнаха да се чуват гласове и дори смях. Явно скандалът се харесваше на присъстващите.

Елена се обърна, мина през дансинга и тръгна към изхода.

За секунда принц Едуард остана като ударен от гръм, след това се опомни и я последва.

Оркестърът започна да свири, но никой не го забеляза.

Лиза хвана ръката на Едуард.

— Къде отиваш? — гневно извика тя.

Принц Фон Фрайберг я погледна.

— Трябва да настигна Елена. В това състояние не може да се прибере у дома сама. Освен всичко друго навън вали като из ведро.

— И защо да не може, ако смея да попитам? Тя е дошла с колата си.

— Прекалено много пи — отвърна Едуард.

— Вече е пълнолетна и трябва сама да носи отговорност за постъпките си — гневно каза Лиза, без да пуска ръката му.

— Лиза, моля те. Не мога да я оставя сама точно сега. Не и в това състояние. Аз съм отговорен за нея! — каза Едуард и се опита да освободи ръката си от нейната.

— От днес не си отговорен за нищо, свързано с принцеса Елена! — ядосано отговори Лиза Фразели. — Тя вече е на осемнайсет и може да се оправя сама. Ако не може да шофира и се удари в първото дърво, толкова по-зле за нея!

Едуард учудено я погледна. Лиза беше извън кожата си от ярост.

— Извини ме — каза принцът и тръгна към изхода.

Лиза тръгна след него.

— Ако сега тръгнеш след нея, няма да ме видиш повече — изсъска тя. — Когато се върнеш, няма да съм вече тук. Решавай!

Принц Едуард поклати глава.

— Съжалявам, Лиза, но трябва да отида — каза той и леко се усмихна. — Какво пък, това не е сватбеният ни ден, а само годеж. Поне няма да вляза в списъка с бившите ти съпрузи.

Лиза беше очаквала това да се случи рано или късно.

— Добре тогава. Добре е, че нещата се изясниха — каза тя. — От самото начало знаех, че я обичаш, но се надявах да не го осъзнаеш. Жалко — вдигна рамене Лиза. — Мисля, че ако се бяхме оженили, нямаше да станеш един от бившите ми съпрузи. Въпреки това ти пожелавам щастие с малката принцеса. В крайна сметка човек не може да има всичко на този свят.

Едуард кимна, отвори вратата и излезе. Навън валеше като из ведро.

Елена не беше сигурна дали погледът й беше замъглен от дъжда или от сълзите, които се стичаха по страните й.

Шосето пред нея блестеше, мокро от проливния дъжд. Чистачките не смогваха да изчистят водата от предното стъкло на колата й.

Елена се замисли за богато украсения и осветен от кристални полилеи замък и официално облечените хора, които продължаваха да празнуват и без нея.

Младата принцеса беше решила повече никога да не прекрачи прага на замъка на Едуард. Той се беше сгодил за Лиза Фразели, а Елена се беше изложила пред всички гости.

Принцесата усети, че страните й се изчервиха от срам. Тя се срамуваше не защото беше счупила чашата, а от това, че буквално се беше хвърлила на врата на Едуард.

Тя никога нямаше да му прости, че я отхвърли, макар че принцът не можеше да постъпи по друг начин — все пак тази вечер се сгодяваше за друга.

Това обаче й беше все едно. Беше изпила много шампанско и се беше влюбила в мъж, който се оказа отдаден на друга. Може би точно заради това се беше страхувала да осъзнае любовта си към него преди — за да не го загуби завинаги.

Но как можеше и да е другояче — Едуард винаги беше гледал на нея като на малко и беззащитно дете, което имаше нужда от наставления и съвети.

Гневна на себе си, тя натисна газта. На следващия завой Елена се опита да намали, но разбра, че е загубила контрол над колата. Тя се завъртя, обърна се в другата посока и спря в банкета.

След първоначалния шок Елена се опомни, отвори вратата и слезе, стъпвайки на мократа земя. Канавката се беше превърнала в истинска река. Елена се опита да я прескочи, но не можа, стъпи в нея и загуби едната си обувка.

— Проклето време! — изкрещя тя.

Елена се опомни и осъзна, че сама не може да върне колата обратно на пътя.

Кой можеше да помоли за помощ? Със сигурност не Едуард или някой от гостите му…

Елена потърси телефона си, за да се обади на пътна помощ. Екранът обаче беше тъмен, явно батерията се беше изтощила.

Изглежда всичко тази вечер се беше обърнало срещу младата принцеса.

Тя тъкмо се канеше да се върне обратно в колата и да се опита да я изкара на пътя, когато лицето й беше осветено от фаровете на друг автомобил.

Надяваше се да е някой, който да може да й помогне.

Колата спря и от нея слезе мъж. Висок и елегантен мъж с риза и смокинг.

Едуард!

О, не, тя не искаше да го вижда точно сега. Не и след сцената, която беше направила.

Искаше да си спести неудобството да го срещне след скандала, който беше станал по нейна вина. Принцесата се обърна и побягна нагоре по пътя. Загуби и другата си обувка, но сега това нямаше никакво значение.

— Елена!

Тя не го чу и продължи нататък.

След няколко секунди две силни ръце я хванаха за раменете и я спряха.

— По дяволите, Елена, какво правиш?

След тези думи Едуард я обърна към себе си.

— Остави ме на мира! — извика принцесата, опитвайки се да се освободи от хватката му.

— Няма да стане — каза той, продължавайки да я притиска към себе си.

— Нямаш право на това! — извика Елена.

— Не, напротив. Имам.

— Защо?

Едуард я погледна. Лицето й беше мокро от дъжда. Притисна я още по-силно и я целуна.

Елена забрави за всичко, случило се тази вечер, и отвърна на целувката, отпускайки се в ръцете му. И двамата бяха мокри до кости.

— Няма да те пусна, защото те обичам, малко глупаче — каза принц Едуард, след като двамата тръгнаха към колата му.

— А Лиза?

— Ще намери друг за ролята на четвърти съпруг. Няма да съм аз. Имам по-важни неща за вършене.

— И какви са те?

— Трябва да се грижа за моята бивша повереница. Не искам да й се случи нищо лошо сега, когато вече сама взема решенията си.

— Аха, така било значи…

Той я прекъсна с нова целувка.

— Като юрист и човек искам да се обвържа отново с теб пред Бога и закона.

— И как?

— Като се оженя за теб — засмя се той. — Явно съм обречен да се грижа за вас, принцесо Фон Монхайм. Завинаги.

Усмивката ти омагьосва всички
Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?

Карала фон Щернберг е влюбена. Барон Карстен фон Холмен е спечелил сърцето й и прави всичко, за да бъде любимата му жена щастлива. Баронът понякога е ревнив, но какво от това — ревнува, значи обича. Или поне така си мисли младата Карла.

Карола фон Щернберг решава да последва любимия си и да се премести заедно с него в родното му място в Северна Германия. Тук, на стотици километри от родния дом на Карола, става ясно какъв човек е Карстен всъщност — мъж с две лица, който не се спира пред нищо, за да опази от други мъже жената, която „притежава“.

Карола фон Щернберг си наля кафе и с чашата в ръка отиде до големия прозорец на офиса си. Замислена, тя се загледа в покривите на околните сгради. Младият мъж, с когото се беше запознала преди обяд, просто не й излизаше от главата. Барон Карстен фон Холмен не само изглеждаше много добре, но беше и неустоимо чаровен. Двамата бяха разменили само няколко думи, но гласът му просто отказваше да излезе от съзнанието й.

Карола въздъхна и се върна обратно на бюрото си. Тя погледна часовника си — още два часа до края на работния ден. Макар че имаше много за вършене, на Карола й се струваше, че времето просто беше спряло. Тя работеше за Бернд Зайц — агент на недвижими имоти, специализирал се в сделки със скъпи жилища за много богати клиенти, и харесваше работата си.

Карола беше започнала тук съвсем случайно. Беше дипломиран икономист и нямаше намерение до края на живота си да се занимава с това, но за момента работата я устройваше.

Този следобед беше сама в офиса. Бернд Зайц беше с клиент в квартал Дегерлох, а секретарката му имаше почивен ден. Карола се занимаваше с това да организира колкото може повече огледи на двустайни апартаменти в Щутгарт за клиент от Америка, който имаше само няколко часа на разположение, за да си избере жилище.

Телефонът звънна и извади Карола от мислите й. Тя вдигна слушалката и се представи.

— Колко хубаво, че точно вие вдигнахте телефона, госпожице Фон Щернберг — чу се гласът на Карстен фон Холмен от другата страна. — Извинявам се, че ви притеснявам, докато сте на работа.

— Изобщо не ме притеснявате, господин Фон Холмен.

— Аз не се обаждам, за да говоря с Бернд, а с вас, госпожице Щернберг — отвърна барон Карстен фон Холмен. — Имате ли планове за тази вечер? Ако ли не, аз бих искал да ви поканя на вечеря, в случай че нямате нищо против, разбира се.

Правилно ли го беше чула? Той искаше да я изведе на вечеря?

— Не… нямам планове — чу се да казва тя. В следващия момент обаче се сети, че имаше уговорка да отиде на кино заедно с приятелката си Юта.

— Чудесно, госпожице Щернберг — каза барон Фон Холмен. — Не познавам Щутгарт добре. Предлагам да се срещнем при стария замък. Със сигурност знам как да стигна до него, хотелът ми е на няколко минути пеш. Чувството ми за ориентация не е особено силно — засмя се той.

— Старият замък е чудесно място за среща — отвърна Карола и прокара ръка през русата си коса, отмятайки я назад.

Защо я беше поканил на вечеря барон Карстен фон Холмен? При срещата им по-рано през деня той не беше показал, че се интересува от нея…

— Какво ще кажете за седем и половина? — предложи Карстен. — Устройва ли ви, госпожице Фон Щернберг?

— Да, разбира се — отвърна Карола.

— Ами тогава до довечера. Радвам се, че ще се срещнем отново — каза младият барон Фон Холмен и затвори.

Карола държеше слушалката в ръка, сякаш забравила, че трябва да я остави обратно на мястото й. Тя пое дълбоко въздух и усети, че сърцето й щеше да изскочи от вълнение. Отне й няколко минути, за да дойде отново на себе си. Карстен фон Холмен я беше поканил на вечеря? Само преди няколко минути Карола беше сигурна, че няма никакъв шанс да се видят отново, а какво се случи…

Юта!

Карола бързо набра номера на приятелката си, която работеше като кредитен консултант в една банка. Преди повече от седмица двете се бяха уговорили да отидат на кино тази вечер.

— Не ми казвай, че е изникнало нещо — чу гласа на Юта Райсман. — Цял ден си мисля за киното и срещата ни и ги очаквах с нетърпение. Като извинение мога да приема само ангажимент с мъж.

Типично за Юта. Приятелката й от години искаше да я събере с някой мъж, но все не й се удаваше.

— Ами всъщност наистина е с мъж — отвърна Карола и й обясни набързо за барон Карстен фон Холмен. — Шефът ми се запознал с него миналата година по време на почивката си и бързо станали приятели.

— С какво се занимава? Как изглежда? Карола, моля те, ако не искаш да ме обидиш, разкажи ми повече за него!

— Семейството му притежава огромно имение в Шлезвиг-Холщайн — отвърна Карола. — Господин Фон Холмен е в Щутгарт само за няколко дни. Той… той изглежда много добре — светъл, висок, добре сложен… със сини очи — Карола усети, че се изчерви. — Казвам ти, Юта, имам чувството, че с тези очи може да стигне до дъното на душата ми. А гласът му… трябва да го чуеш…

— Звучи ми като любов от пръв поглед — каза Юта.

Карола поклати глава.

— Не, той просто ми направи много силно впечатление. Никога преди не съм срещала мъж като него… не че се виждам с кой знае колко много хора напоследък. Нали не ми се сърдиш?

— О, не, много съм ти сърдита, Карола. За да ти простя, утре трябва да ми се обадиш и да ми разкажеш всичко за тази вечер.

— Обещавам.

— Чудесно — отвърна Юта. — И да не скриеш нищо от мен, искам да знам всичко, всяка целувка.

— Няма да има целувки — усмихна се Карола.

— Да, да, знам — отвърна Юта и пожела на приятелката си приятно изкарване на вечерта.

Карола се замисли за думите й и несъзнателно се усмихна. В живота й досега мъжете не бяха имали особено голяма роля. Тя дори не можеше да си спомни някога да е била истински влюбена. Защо този път да е различно? Защо да очаква да се влюби? Не, сигурно с Карстен фон Холмен щяха да прекарат една приятна вечер заедно, а след това всеки щеше да поеме по пътя си и никога да не се видят повече. Все пак той живееше в Шлезвиг-Холщайн, а тя в Щутгарт, деляха ги стотици километри.

Карола започна да разглежда снимките, които бяха на бюрото й. На тях имаше обявени за продажба на къщи. Тя напразно се опита да убеди сама себе си, че тази вечер не беше нищо повече от делова среща с клиент. Карола нямаше търпение да стане седем и половина и й стана още по-трудно да се концентрира върху работата си. Какво да облече, какви обувки да избере, какви бижута…

Какво й ставаше? Самата Карола не можеше да си спомни някога да се беше чувствала така. Дали Юта не беше права? Дали не се беше влюбила в Карстен фон Холмен от пръв поглед? Невъзможно. Такива неща се случваха на другите жени, но не и на нея. Не и на нея.

Карола фон Щернберг пристигна на площада пред замъка малко след седем часа. Тя беше дошла с трамвай, тъй като вечер беше почти невъзможно да се намери място за паркиране в центъра. До срещата имаше още доста време и тя се разходи около новия замък, чиято фасада беше осветена от десетки лампи.

Карола беше отделила много време и внимание, за да се подготви и да изглежда добре тази вечер. Много повече, отколкото би отделила, ако щеше да ходи на кино с Юта. Роклята с цвят на люляк, която носеше, беше купила само преди две седмици и обличаше за първи път. Тя й стоеше като ушита специално за нея, а цветът й беше в хармония със светлата й кожа и дългата й руса коса. Зелените й очи бяха подчертани със сенки и спирала за мигли.

Старият замък се извисяваше от лявата страна на площада. Преди няколко седмици Карола и Юта бяха посетили разкопките под него. След това се бяха качили на една от кулите, където бяха изложени бижута и корони на вютембергските крале.

Младата жена излезе от парка и тръгна към стария замък. Тя не беше минала и половината път до него, когато срещу нея се появи барон Карстен фон Холмен. В ръката си държеше една-единствена роза.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Фон Щернберг — каза баронът, хвана подадената й за поздрав ръка и й подари розата. — Много се радвам, че успяхме да се срещнем — усмихна се той и я огледа. — Изглеждате прекрасно.

— Благодаря за поканата, господин Фон Холмен — отвърна Карола и усети, че се изчерви. За да прикрие смущението си, тя вдигна розата и я помириса. — Ухае чудесно — каза тя.

— Радвам се, че ви харесва — каза барон Фон Холмен. — В наши дни много трудно се намират цветя с естествен аромат. Повечето са изкуствено отгледани. В имението ми в Шлезвиг-Холщайн има прекрасна розова градина. Баба ми е засадила розите в нея малко след сватбата си.

Младият барон не можеше да откъсне поглед от Карола. Още на първата им среща той беше намерил поразителна прилика между нея и първата си съпруга. Само при мисълта за Сандра в гърдите му се надигаше остра пронизваща болка. Колко я беше обичал. Той беше готов да сложи целия свят в краката й…

— Колко ще останете в Щутгарт, господин Фон Холмен? — попита Карола, докато вървяха към замъка.

— За съжаление още утре трябва да отпътувам — отвърна баронът. — Такъв е животът. Това обаче няма да е последното ми посещение в Щутгарт — каза Карстен и уверено хвана ръката й.

Карола усети, че близостта му й беше много приятна. Двамата минаха през пешеходната зона и влязоха в скъпия ресторант, в който Карстен фон Холмен беше залазил маса. Той любезно й помогна да седне.

— Един аперитив? — предложи Карстен, виждайки, че сервитьорът се приближава към тях.

— Едно шери, моля — каза Карола.

Малко по-късно сервитьорът донесе шери за нея и мартини за Карстен.

— Наздраве — каза баронът. — За хубавата вечер тук и сега.

— Наздраве — отвърна с усмивка Карола.

След като поръчаха храната, келнерът донесе като комплимент от заведението малка чиния с различни видове пай и парченца портокал. Малко по-късно им донесоха салата с ягоди и топли гъби.

Карстен фон Холмен й разказа за имението си в Шлезвиг-Холщайн, което беше наследил от баща си и поддържаше и управляваше с помощта на дългогодишния управител на семейните имоти. Основната тема на разговора бяха обучението му по икономика и привързаността му към Шлезвиг-Холщайн.

— Не бих могъл да си представя да живея някъде другаде повече от няколко дни — каза баронът. — Още като дете не можех да си представя, че на света има по-прекрасно място от провинцията, в която съм роден и израснал. Не ми трябва нищо друго.

— Нямате ли желание да посетите и други държави? — попита Карола. — Аз всяка година прекарвам отпуска си във Флорида. Родителите ми имат къща там. Винаги когато имам възможност да пътувам, го правя с удоволствие — каза тя и си взе една гъба. — Откакто баща ми се пенсионира, родителите ми прекарват половината от времето си в Германия, а другата половина — в Америка.

— Аз също пътувам с удоволствие винаги когато имам възможност — каза Карстен. — Преди няколко години например бях в Австралия.

За секунда баронът си представи, че вижда Сандра на плажа — боса и с руси коси, развявани от вятъра. На устните й имаше усмивка.

— Аз също много бих искала да отида в Австралия някой ден. Също и в Нова Зеландия — каза Карола и се усмихна. Тя обаче видя, че баронът се замисли и веднага смени темата. — Тази сутрин господин Зайц спомена за книгата, която майка ви е написала. Аз също се интересувам от антики и история.

— Сега тя работи върху втората си книга. Тя е свързана най-вече с мебели, украшения и произведения на изкуството от XV век. Майка ми е експерт в тази област. Аз за съжаление не разбирам нищо от тази материя. Вкъщи е пълно с антични предмети. Имам чувството, че сме се върнали назад във времето.

Карола не можа да му отговори, тъй като в този момент в ресторанта влязоха двама млади мъже. Единият от тях дойде до тяхната маса.

— Добър вечер — каза той, обръщайки се към Карола. — Колко е малък светът, а, Каро? Не съм и предполагал, че ще те срещна тук.

— Животът е пълен с изненади, Тимо — отвърна тя и запозна Карстен с новодошлия мъж. — С Тимо, господин Вагнер, се познаваме още от ученици — обясни тя и забеляза как по лицето на Карстен фон Холмен сякаш премина сянка.

— Радвам се да се запознаем, господин Вагнер — каза Карстен. Гласът му звучеше хладно и дори някак враждебно.

— Аз също, господин Холмен — отвърна Тимо. — Няма да ви безпокоя повече. Приятна вечер — каза той и отиде на масата, на която приятелят му вече беше седнал.

Възможно ли беше барон Фон Холмен да ревнува? Карола не искаше да повярва на това. Просто нямаше причина. Карола се усмихна.

— Ако й изпратя една от книгите й, дали майка ви ще бъде така добра да ми даде автограф? — попита тя, опитвайки се да смени темата.

— Какви са взаимоотношенията ви с този Тимо Вагнер? — попита Карстен фон Холмен, без да си дава труд да отговори на въпроса й. — Близък приятел ли ви е?

— Не. Познаваме се от много отдавна, но сме просто добри познати.

Карстен се усмихна.

— За майка ми ще е удоволствие да ви даде автограф — каза той, взе чашата си с вино и запретна ръкава на ризата си. Погледът на Карола попадна върху доста голям белег на ръката му. Баронът забеляза погледа й и каза: — Преди няколко години ме ухапа едно голямо куче. Но стига за мен. Нека говорим за вас и семейството ви. С какво се занимаваше баща ви?

— Преди да получи инфаркт преди около две години, беше банкер. А вашето семейство? Освен майка ви, имате ли други роднини? — попита Карола.

— Имам сестра — отвърна Карстен и допря салфетка до устните си. — Елизабет е с осем години по-малка от мен. След две седмици ще стане на двайсет. Преди няколко години претърпя инцидент по време на езда и оттогава не говори.

— Много съжалявам — отвърна Карола.

— Да, ужасно — отвърна Карстен. — Още не мога да си обясня как се случи. Тя язди от малка и е отлична ездачка. Даже се занимаваше професионално и специалистите й предричаха бляскава кариера. Животът обаче е пълен с изненади. След инцидента тя се чувства неуверена и не говори. Десетки психолози полагаха неимоверни усилия да й помогнат, но без успех. И думичка не излиза от устата й — въздъхна Карстен. — Вие имате ли братя или сестри?

— Не, нямам — отвърна Карола и отпи от виното. — Родителите ми не можели да имат собствени деца. Осиновили са ме, когато съм била на около година.

Карстен затаи дъх. И Сандра беше осиновено дете!

— Търсили ли сте биологичните си родители?

— Знам само, че са починали и че нямат живи роднини — отвърна Карола. — Не съм и имала нужда да ги търся. Семейство Фон Щернберг се погрижи да изживея прекрасно детство. Аз съм им признателна и ги обичам с цялото си сърце — с усмивка каза Карола и остави приборите си на ръба на чинията. — Родителите ми са в Маями. Идват си след шест седмици.

— Ще се постарая да съм в Щутгарт, когато си дойдат — каза Карстен. — Много бих искал да се запозная с тях.

— Най-сърдечно ви каня.

— Благодаря — отвърна той. — Тази вечер е много специална за мен, госпожице Фон Щернберг. Тя е началото на прекрасна връзка.

Баронът нежно хвана ръката й и допря пръстите й до устните си.

Карола се почувства като в транс. Погледът му я беше пленил и омагьосал. В продължение на няколко секунди тя буквално забрави къде се намира. Младата жена никога не се беше чувствала така. Тя не искаше барон Фон Холмен да се връща в Шлезвиг-Холщайн и едновременно с това мислеше, че може би щеше да е по-добре никога да не се бяха срещали. Карола се плашеше от самата себе си и властта, която той имаше над нея само с погледа и гласа си. Този страх обаче не я правеше нещастна, а напротив — изпълваше я с необяснима за самата нея радост и топлина.

— Може ли да ви налея — каза той, пускайки ръката й. Карола имаше чувството, че устните и допирът му бяха оставили по кожата й следи, които я караха да диша учестено и да се чувства така, сякаш е на седмото небе. Баронът наля вино. — Да пием за времето, което е пред нас и чиито тайни скоро ще узнаем.

— Наздраве за най-необичайния тост, който съм чувала — с усмивка отвърна Карола, вдигайки чашата си.

— Не е ли истина? — сериозно попита барон Карстен. — Бъдещето ни е загадка за нас. Стъпка по стъпка ние вървим към него и разбираме какво ни е подготвила съдбата.

Карстен се усмихна и сложи ръката си върху нейната. Карола се улови, че допирът му й беше много приятен. Погледът й попадна на розата, която сервитьорът беше сложил във ваза на масата им. Тя искаше да я запази, за да й напомня за срещата им тази вечер.

— Ще ви се обадя утре — каза Карстен.

— Разбира се — каза Карола и написа телефонния си номер.

Баронът се усмихна и сложи листчето в джоба на сакото си. Той поиска сметката и тръгна към хотела си.

Карола го гледаше, докато се загуби от погледа й. Имаше толкова много да разказва на Юта. Възможно ли беше това да е голямата й любов? Младата жена си спомни за докосването му. Тя беше обзета от страст, каквато не беше изпитвала никога досега.

Тази вечер щеше да промени живота й, без значение дали го искаше или не.

— Колко е хубаво отново да си у дома — каза принц Морис фон Науенщайн и пое дълбоко свежия морски въздух, който влизаше през отворените прозорци на бялото му ауди.

Погледът му премина през безбрежните зелени ливади и къщите, покривите на повечето от които бяха в сивкав цвят. Като ръководител на организация за защита на околната среда и животните той беше посетил няколко азиатски страни, пострадали от скорошните наводнения. Последните няколко дни беше в САЩ, където организираше и ръководеше различни проекти за опазване на флората и фауната.

— След напрегнатите седмици, които прекара само в работа, е разбираемо, че се радваш да си отново у дома, Морис — каза с две години по-малкият му брат, който го беше взел от летището. — Сигурно много искаш да се наспиш.

— Наистина съм доста уморен — въздъхна принц Морис. — Каквото и да правим, оказва се, че е капка вода върху горещ камък. Днес спасяваме застрашен вид, а утре той отново е пред изчезване. Светът около нас е толкова крехък, а ние с лека ръка го разрушаваме.

— Колко ще останеш в Науенщайн?

— За съжаление само няколко дни. Всъщност няма да заминавам веднага за чужбина, трябва да отида до Хамбург, имам работа в офиса ни там — каза Морис и погледна към брат си. — Нещо не е наред ли, Кристофър? Още на летището забелязах, че се държиш някак необичайно. Да не е нещо с татко? — попита Морис и сложи ръка на рамото на брат си. — Преди да замина, той ми се оплака, че има проблеми със сърцето. Когато му се обадих преди няколко дни ми каза, че всичко е наред.

— Не, не, всичко е наред с татко, чувства се отлично — каза Кристофър. — Майка също е добре. Става дума за Ровър.

Младият принц спря колата в една отбивка и тъжно погледна в далечината с реещ се поглед. Ровър беше куче — нюфаундленд, което Морис беше получил за шестнайсетия си рожден ден — едно съвсем малко кутре, което забавляваше всички с некоординираните си смешни движения.

— Да не е болен? — попита Морис.

Кристофър поклати глава.

— Татко и нашият лесничей са го намерили застрелян в гората, докато са оглеждали дърветата за сеч наесен.

— Знае ли се кой го е направил? — попита Морис.

Той се сети за лакомствата, които беше донесъл за Ровър от САЩ. Колко много беше искал да го зарадва.

Кристофър повдигна глава.

— Много съжалявам, Морис.

Брат му кимна.

— Къде са го намерили?

— На границата с Холмен — отвърна Кристофър.

— Точно както си и мислех — каза Морис и стисна юмруци. — Обзалагам се, че Карстен го е застрелял. Още днес ще отида при него. Да застреля едно старо куче — голямо геройство, няма що!

— Може да е бил управителят на имението му — предположи Кристофър. — Не бих имал доверие за нищо на този човек — каза той и се облегна назад. — С татко отидохме в Холмен още същия ден. Разбира се, отрекоха да имат нещо общо със случката. Според Карстен е бил бракониер, но както знаеш, в нашите гори от години не са хващали бракониери.

— Ще го накарам да ми каже истината — отвърна Морис.

— Карстен е в Щутгарт. Видях го на летището, докато чекираше багажа си. От няколко седмици често пътува до там.

— Да няма приятелка в Щутгарт?

— И да има, дано тя да осъзнае какъв човек е, докато е време.

— Карстен може да се представи в съвсем различна светлина от това, което всъщност представлява — отвърна принц Морис.

Той се замисли за това как преди три години Карстен фон Холмен се беше опитал да се промъкне в замъка Науенщайн през нощта, защото подозираше, че жена му се е скрила там.

Кристофър запали двигателя и продължи към замъка, до който оставаха още около два километра.

— Още като дете Карстен беше болезнено ревнив — каза Морис. — Това не се е променило до днес. Дори собствената му сестра беше като трън в очите му, защото беше обещаваща млада надежда в конния спорт. Няма да забравя как на едно състезание с коне той ми каза, че Елизабет си е счупила врата и кариерата й в конния спорт е приключила, преди да е започнала. Тогава той беше на деветнайсет, а тя едва на единайсет години.

— Кой знае дали той няма нещо общо с този инцидент — каза Кристофър.

Семействата Науенщайн и Фон Холмен в миналото бяха много близки. Това обаче се беше променило след смъртта на бащата на Карстен.

Пред тях се отвори бялата врата на парка и бялото ауди пое по алеята към централния вход на замъка. Замъкът Науенщайн беше голяма сграда с тухлена фасада, която преди около две години беше ремонтирана и изцяло обновена. Навсякъде около замъка растяха диви рози, а кулите му бяха обвити в бръшлян. Над централния вход стоеше гербът на Науенщайн — лъвска глава с мечове от двете страни.

В приемната на замъка Морис и Кристофър бяха посрещнати от майка им — принцеса Мехтхилд фон Науенщайн. Тя беше дама на средна възраст с елегантна фигура и дълга руса коса.

— Изглеждаш уморен, Морис — каза тя, прегърна сина си и го целуна по челото. — Успя ли да свършиш това, което беше планирал?

— Пътуването беше успешно, майко, доволен съм — отвърна принц Морис и се наведе да погали персийската котка, която се отъркваше галено в крака му. — Ела, Лейди — каза той и я вдигна.

Лейди доволно измърка и когато Морис я пусна обратно на пода, изтича при икономката, която я чакаше до стълбите.

— Май Лейди е гладна — каза Морис.

— Невъзможно — отвърна майка му. — Преди половин час й дадох цяла консерва с котешка храна. Тя яде само най-хубавата.

— Явно котката знае какво иска — каза принц Кристофър.

— Да не си пробвал котешка храна, звучиш доста уверено — пошегува се Морис.

— И да съм, няма да издам тайната си — отвърна с усмивка брат му. — Джентълмените сме дискретни хора.

Карола фон Щернберг стоеше в залата за пристигащи на летището в Щутгарт и чакаше Карстен. През последните седмици той беше идвал няколко пъти при нея. След запознанството й с Карстен животът на Карола се беше променил много. Тя нетърпеливо очакваше часовете, в които можеха да бъдат заедно. Още на втората им среща Карстен беше проявил смелост да прекрачи границата и да я целуне.

Младата жена гледаше с трепет и нетърпение към стъклената врата, от която трябваше да излезе Карстен. Тя беше толкова напрегната, че не забеляза младия мъж зад себе си. Той сложи ръка на рамото й. Карола се стресна и се обърна към него.

— Извинявай, не исках да те уплаша — каза Тимо Вагнер. — Дойдох да посрещна майка ми. Беше за няколко дни в Хамбург.

— А аз чакам приятеля ми — отвърна Карола.

С Тимо не бяха се срещали от онази вечер в ресторанта. И двамата се радваха да се видят отново и докато чакаха си поговориха за случки от миналото и общи приятели.

Барон Фон Холмен влезе в залата за пристигащи. Веднага щом видя Тимо и Карола заедно, лицето му почервеня от ярост. Той си спомни, че това беше младият мъж, когото бяха срещнали в ресторанта. Пак ли тоя! Карстен едва се сдържа да не му посегне. Как си позволяваше отново да разговаря с Карола?!

— Тимо!

Той се обърна.

В този момент Карола видя, че и Карстен беше излязъл. Тя забеляза раздразнението му, но се усмихна и тръгна към него.

— Какво ти е, Карстен? — попита тя, виждайки отблизо зачервеното му от ярост лице.

— Не мога да те гледам как говориш с друг мъж, Карола! — отвърна той и се опита да потисне яда си. — Ако не означаваше толкова много за мен… — той я прегърна. — Липсваше ми — каза Карстен и я целуна.

Карстен и Карола се качиха в колата й и отидоха в хотела, където тя му беше запазила стая. Докато баронът се настаняваше, Карола седна в лоби бара и си поръча капучино. Тази вечер тя беше решила да представи Карстен на родителите си, които се бяха върнали преди дни от Америка. Карола беше сигурна, че те ще одобрят избора й.

— Този твой Карстен не само изглежда добре, но очевидно е и много чаровен — беше казала майка й, когато Карола й беше показала негова снимка.

Младата жена вече не се съмняваше дали това, което изпитваше към Карстен, беше любов. Той беше на първо място в живота й. Работата й и дори приятелството й с Юта бяха останали на заден план. Когато се разделяха и той се връщаше в имението си в Шлезвиг-Холщайн, Карола започваше да брои часовете, които оставаха до следващата им среща. Младата жена дори беше обмисляла възможността да се премести в Олденбург, за да бъде по-близо до Карстен.

Къщата на семейство Щернберг се намираше в щутгартския квартал Габленберг. Кокетната постройка се издигаше сред голяма градина, за която целогодишно се грижеше градинарят на семейството. В зимната градина, чиито стъклени врати през лятото бяха постоянно отворени, имаше лимонови, портокалови, смокинови и бадемови дръвчета. В градината имаше още тенис корт и плувен басейн. Родителите на Карола имаха още двама служители — икономка и нейния съпруг, които се грижеха нищо да не липсва на семейство Щернберг. Когато родителите на Карола бяха в къщата си във Флорида, икономката и мъжът й обсипваха с грижите си само младата дама и се стараеха да угодят на всяко нейно желание.

Карстен беше проучил родителите на Карола. Той беше разбрал, че те имаха повече пари, отколкото някога можеха да похарчат, а Карола беше единствената им наследница. Парите на осиновителите й не бяха основната причина Карстен да се интересува от Карола. Тя много му напомняше на Сандра, особено когато се усмихваше и омагьосваше всички около себе си. Карстен постоянно мислеше за Сандра и не можеше да я забрави въпреки изминалите години.

Мариса и Франк фон Щернберг посрещнаха младия барон, който беше донесъл цветя на домакинята, топло и сърдечно и той беше очарован от отношението им.

— Какъв чудесен млад мъж, Карола — каза икономката Клара, когато двете отидоха в кухнята, за да проверят дали вечерята беше готова. — Пази го, все пак не всеки ден се срещаш с истински барон.

— Така и смятам да направя, Клара — отвърна с усмивка Карола. — Нямам никакво намерение да се разделям с него.

По време на вечерята Карстен и родителите на Карола разговаряха много приятно и непринудено. Баронът им разказа за имението и работата си, похвали се колко добра работа върши управителят на имотите му в Шлезвиг-Холщайн и не пропусна да отбележи колко е щастлив, че винаги когато пътува и отсъства от имението си, с пълно доверие го оставя в ръцете на управителя, знаейки, че може да разчита на него за всичко. Карстен разказа и за починалия си баща, с което събуди искреното съчувствие на Мариса и Франк фон Щернберг.

— Майка ми изпълняваше и все още изпълнява всяко мое желание — каза Карстен. — Баща ми за сметка на това беше по-строг с мен.

— Повечето бащи са „лошите ченгета“ в семейството — пошегува се Карола.

Баща й се усмихна.

— Аз май не влизам в тази графа — каза Франк фон Щернберг. — Не мога да си спомня някога да си ми поискала нещо и аз да не съм го изпълнил на момента.

След вечеря четиримата излязоха на терасата. Родителите на Карола скоро им пожелаха приятна вечер и се оттеглиха в спалнята си, за да дадат възможност на младите да останат сами.

— Преди два дни секретарката на майка ми подаде молба за напускане — каза Карстен фон Холмен. — Предизвестието, което е дала, изтича след две седмици. Какво ще кажеш да работиш за майка ми? — попита баронът и сложи ръка на рамото й.

Предложението му дойде така внезапно за Карола, че тя не знаеше какво да отговори. От много време обмисляше да се премести в Олденбург, но все още не беше сигурна, че е готова да е с Карстен. Когато го нямаше до нея, той много й липсваше, но от друга страна болезнената му ревност я плашеше.

— Защо се колебаеш, Карола? — попита той. — Когато предложих на майка ми ти да й станеш секретарка, тя беше много въодушевена от тази възможност. Ти се интересуваш от областта, в която тя работи, мястото е идеално за теб.

— Ами ако не отговоря на очакванията на майка ти?

— Глупости — отвърна той и й намигна. — Ако поиска, човек може да се научи на всичко — усмихна се Карстен, сложи ръка на рамото й и я погледна. — Не мога повече да прекарвам дните си далеч от теб, Карола. Искам да си до мен ден и нощ, за да чувам гласа и да усещам аромата ти… не разбираш ли колко много означаваш за мен?

— Знам, че ме обичаш, Карстен. Аз също те обичам — отвърна смутено тя.

Карстен я прегърна.

— Карола, нужна си ми като въздуха, който дишам, за да живея. Ти си светлината в живота ми. Не мога да живея повече без теб.

Карола усети, че краката й се подкосяват. Преди да успее да каже нещо, той я притисна към себе си и я целуна толкова страстно и силно, че всички думи изчезнаха от съзнанието й. Тя обожаваше докосването му, прегръдката му и усещането, че е неин. Само неин завинаги. Карола искаше да прекара всяка оставаща минута от живота си с този човек. Дори той да я оковеше с ревността си, това щяха да са окови от злато, окови на любов и страст.

Карстен усети как колебанието й бързо изчезна. С нея в живота му отново щеше да се върне Сандра. Сандра, която Карстен беше решен никога повече да не изпусне. Сърцето на Карола щеше да принадлежи само и единствено на него. Младият барон щеше да се погрижи за това. Той знаеше как. Карстен импулсивно я дръпна отново към себе си и обсипа лицето й с целувки.

Четири седмици по-късно Карола фон Щернберг и Карстен фон Холмен пътуваха заедно към Шлезвиг-Холщайн. Те бяха тръгнали от Щутгарт с нейната кола рано сутринта и вече бяха подминали Хамбург. Раздялата с родителите й и с Юта никак не беше лесна, но Карола щеше да ги посети през есента.

— Надявам се да си наясно в какво приключение се впускаш, Каро — каза й Юта при последната им среща. — Ще ми липсваш, но след като знам, че ще си щастлива, не ми остава нищо друго, освен да очаквам следващата ни среща.

Двете си бяха обещали да се чуват всеки ден и Карола беше решена да спази обещанието си.

— Дано това да не е грешка, мила моя — каза й баща й, след като я прегърна за сбогом. — Намирам приятеля ти за много симпатичен, но имай предвид, че ти все още не знаеш какъв човек е, досега си виждала само добрата му страна. Обещай ми, че ако нещо в отношенията ви не е наред, ти няма да се поколебаеш да си тръгнеш от Холмен, дори при най-малкото съмнение в общото ви бъдеще.

Карола беше обещала да послуша съвета му. Тя за нищо на света не искаше да тревожи баща си, по какъвто и да е повод. Младата жена обаче беше напълно сигурна, че бъдещето й беше свързано само и единствено с Карстен. Какво повече можеше да иска от мъжа до себе си, освен безграничната и безрезервна любов, която й даваше?

— Затвори очи, мила — каза Карстен фон Холмен, когато вече почти бяха стигнали в имението.

Карола удовлетвори желанието му, преливаща от вълнение и трепетно очакване. Усети, че се отклониха от пътя, който водеше към Кил, и завиха надясно. Отнякъде се чуваше блеене на овце. Излая куче. Карстен отново зави. Въздухът ухаеше на прясно окосена трева и жасмин. Асфалтовият път свърши и те продължиха по алея, постлана с чакъл.

— Не отваряй още очи — каза Карстен, слезе от колата и отвори вратата й. Той се наведе над нея, откопча предпазния колан и хвана ръката й. — Внимавай да не удариш главата си — каза баронът, помагайки й да слезе от колата.

Карола слезе с негова помощ. Тя вдигна лице и усети последните слънчеви лъчи.

— А сега отвори очи — каза Карстен и сложи ръка на кръста й. Първото, което младата жена видя, след като отвори очи, беше снежнобяла сграда с висока кула, върху която щъркели си бяха направили гнездо. Двойна стълба водеше до централния вход на къщата. Рамките на прозорците, в които се отразяваше светлината на залязващото слънце, бяха от черно дърво.

Малко встрани от голямата къща, скрита сред високи кестени, имаше още една бяла сграда. Тя беше едноетажна и не изглеждаше добре поддържана. Покритият със сиви плочи покрив очевидно се нуждаеше от спешен ремонт. В тази къща живееха хората от персонала. Карстен й беше обяснил, че дядо му е построил тази сграда, за да осигури на семейството си уединение и спокойствие от любопитните погледи на обслужващия персонал.

— Е, какво ще кажеш? — гордо попита Карстен. — Как ти се струва бъдещият ти дом?

— Чудя се къде ще живея, при положение че ще съм секретарка на майка ти — при вас или в къщата за персонала?

— Ще трябва да помисля по този въпрос — каза с усмивка той и посочи входа на къщата. — Майка ми трябва да е тук — каза той и хвана ръката й, повеждайки я натам.

Дагмар фон Холмен веднага забеляза колко много Карола приличаше на починалата й снаха.

— Добре дошли в Холмен, госпожице Фон Щернберг — каза тя и й подаде ръка за поздрав. — Карстен постоянно говори за вас. Аз на практика зная толкова много, че имам чувството, че се познаваме от години.

— Благодаря за топлото посрещане, госпожо Фон Холмен — отвърна Карола. Майката на Карстен й допадна още от първия миг, в който се запознаха. Силното й и сърдечно ръкостискане й хареса. Баронесата беше нисичка жена — с една глава по-ниска от сина си. Чертите на лицата им обаче си приличаха поразително, а цветът на очите и косите им бяха абсолютно еднакви.

— Радвам се, че ще мога да работя с вас — каза Дагмар фон Холмен. — При положение че се интересувате от старинни предмети, работата няма да ви се стори скучна или безинтересна.

Баронесата покани Карола в облицованата с дъбова ламперия приемна на къщата. Срещу покритите с тъмен килим стълби имаше две кресла, които изглеждаха много удобни, и една маса, върху която имаше няколко книги. Картините на стената изобразяваха езерото Остенде от различни ъгли.

Дагмар фон Холмен представи Карола на персонала. Освен управителя на имението той включваше и една готвачка и две домашни помощници. Те също веднага забелязаха поразителната прилика между Карола и починалата съпруга на младия барон.

Карстен заведе Карола в стаята, която беше приготвена специално за нея. Тя беше на втория етаж на къщата и имаше малък балкон. Сандра беше живяла в тази стая преди сватбата им.

Карола бързо се почувства уютно и почти като у дома си тук. Обстановката в стаята много й допадна — мебелите от XVIII век, тапетите и картината, изобразяваща деца, които си играят в имението, й се сториха прекрасни. Тя не подозираше, че картината скриваше малка врата.

— Харесва ли ти твоето царство? — попита Карстен.

— Стаята е прекрасна — отвърна тя.

На вечеря Карола се запозна със сестрата на Карстен, Елизабет фон Холмен. Тя беше бледо младо момиче, чийто стеснителен поглед някак докосна душата на Карола. Карола остана с впечатлението, че Елизабет беше човек, свикнал да живее в нечия сянка. Карстен беше разказал на Карола, че сестра му не е общителна и в повечето случаи дори се храни в стаята си, която също се намираше на втория етаж на имението.

Нито Карстен, нито майка му показваха, че обръщат каквото и да било внимание на присъствието на Елизабет в стаята. Младото момиче през цялото време стоеше изолирано и не вдигна поглед от чинията си.

След вечеря Карола отиде в стаята си, за да си вземе якето. Карстен изкара колата си от гаража и я паркира пред къщата, чакайки Карола. След няколко минути тя дойде, двамата се качиха в колата и отидоха на плажа. Там те събуха обувките си и тръгнаха по топлия пясък весели и безгрижни като деца, измъкнали се от зоркия поглед на родителите си. Мирисът на море и шумът на вълните изпълваха всичко наоколо.

Карола вдиша дълбоко от свежия морски въздух. В далечината се виждаше кораб, чиито светлини блестяха в тъмнината. Вдясно от тях плажът преминаваше във висока стръмна скала.

— Какво прекрасно място — каза Карола, докато вървяха по плажа, хванати ръка за ръка.

Младият барон погледна нагоре към небето.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, мила моя — каза той. — По-добре е да го чуеш от мен, отколкото от някой друг.

Карстен спря и нервно прокара ръка през косата си.

— Какво е то? — погледна го в очите Карола.

Той пое дълбоко въздух.

— Моля те, не ми се сърди за това, че не съм ти го казал по-рано. Просто все не успявах да намеря подходящия момент. Карола, аз вече бях женен веднъж.

Младата жена неволно направи крачка назад.

— Наистина трябваше да ми кажеш много по-рано. Разведени ли сте?

Карстен поклати глава.

— Не, не сме разведени. Аз не одобрявам развода, за мен бракът е свещен съюз, който не може да бъде разрушен с подписи върху документи. Сандра загуби живота си трагично. Оттогава минаха три години. През първите месеци след смъртта й аз бях като в транс. Не можех да приема мисълта, че никога повече няма да видя любимата си жена… — той отново прокара ръка през косата си. — Сандра много приличаше на теб, мила моя. Когато те видях за първи път, помислих, че имам халюцинация.

„Вечерта на изненадите“ — помисли си Карола. Тя не можеше да му се сърди, че й казваше за починалата си жена чак сега — едва ли му беше лесно да засегне тази тема. Въпреки всичко обаче Карола се чувстваше измамена и предадена от него. В кого се беше влюбил той — в нея или в образа на починалата си съпруга?

— Къде се запознахте? — попита Карола, опитвайки се да звучи спокойно.

— В Австралия — отвърна той. — Сандра беше отгледана там от свои роднини. Родителите й са починали, когато е била много малка. Беше любов от пръв поглед.

Още нещо общо, което имаха със Сандра — и двете бяха загубили родителите си много рано.

— Колко дълго бяхте женени?

— Почти две години. Ние… по дяволите! — извика младият барон, взе камък и го хвърли по едно кафяво куче, което тичаше по плажа. То излая жално и изчезна между храстите. — Мразя, когато някакви помияри се появяват изневиделица!

— Но кучето не ни е направило нищо! — възкликна Карола.

Карстен нави ръкава си и й показа белега на китката си.

— И аз така си мислех, докато едно такова не ме захапа. А изглеждаше толкова мило и добро. Не трябва да ги пускат без надзор!

Карола докосна ръката му.

— Моля те, не се ядосвай, Карстен.

Той я погледна и я целуна нежно.

— Сърдиш ли ми се за това, че не ти бях казал за първия си брак, мила моя? Аз… страхувах се да не те загубя. Ти означаваш толкова много за мен, Карола — каза Карстен и я притисна до себе си.

— Не, не ти се сърдя — отвърна тя. — Само че искам да ми обещаеш, че за в бъдеще няма да криеш нищо от мен, Карстен. Ако е писано да бъдем заедно и сме един за друг…

Той не я остави да довърши, а я целуна. Карола не можеше да спре да мисли за всичко случило се тази вечер. Защо не й беше казал по-рано? Можеше ли да му вярва? Ами ако криеше и още нещо? Карола обаче си наложи да не се поддава на тези мисли. Карстен я обичаше и това беше най-важното. Тук и сега.

Времето минаваше, а Карола продължаваше да се чувства прекрасно в имението Холмен, където всички изпълняваха всяко нейно желание. Майката на Карстен се оказа чудесен работодател. Тя виждаше в Карола не толкова своя секретарка, колкото бъдещата си снаха. Двете прекарваха дълги часове в разговори за античните предмети и безбройните пътувания по целия свят, които Дагмар Холмен беше предприемала. След смъртта на Сандра обаче майката на Карстен почти не беше напускала имението.

Карола много искаше да я попита каква е причината за това, но изпитваше неудобство, което надделяваше над любопитството й. Дагмар фон Холмен почти не говореше за снаха си, макар Карстен няколко пъти да беше споменавал, че тя много я е обичала. Карола реши, че случилото се със Сандра със сигурност е много болезнено за майка му, и реши да не повдига темата.

Елизабет фон Холмен почти не се появяваше. След първата вечеря на Карола в имението сестрата на Карстен не се беше хранила в трапезарията заедно с тях нито веднъж. Младата жена живееше усамотена в стаята си. Карола я беше виждала няколко пъти да се разхожда в парка и веднъж на плажа, където беше застанала неподвижна и гледаше водата, без да помръдне с часове.

— Понякога ми се струва, че Карстен и майка му буквално са забравили за съществуването на Елизабет — каза Карола на Юта в един от телефонните им разговори. — Елизабет рисува прекрасни картини. Една от тях е в къщата за персонала — подарила я на управителя на имението за Коледа. В кабинета на майка й няма нито една нейна картина.

— Явно тя контактува много повече с персонала, отколкото с брат си и майка си — каза Юта. — Сигурно нещо се е случило в миналото. Питай приятеля си.

— Карстен избягва да говори за сестра си.

— Разбирам. Въпреки това мисля, че би било добре да разбереш каква е причината за държанието й и отношението на роднините й към нея. Аз лично бих го направила.

Карола се усмихна.

— Ще го попитам, когато имам възможност за това — обеща тя. — Ти ме познаваш, Юта, любопитна е второто ми име. Поне майка ми смята така.

— Трябва да ти кажа, че има право — отвърна Юта.

Барон Карстен фон Холмен отдели много време, за да покаже на Карола не само имението, но и голяма част от Шлезвиг-Холщайн. Двамата използваха всяка свободна минута за излети и разходки. Карола посети градове, в които никога не беше ходила досега — Олденбург, Шлезвиг, Капели и Екернфьорде. През уикендите те ходиха и до Дания.

Този следобед Карола беше освободена от работа, тъй като Дагмар фон Холмен имаше час при лекаря си. Карстен и управителят на имението се занимаваха с ливадите, на които пасяха конете и кравите на стопанството. Карола реши да използва възможността да разгледа книгите в библиотеката на Холмен. Досега тя не беше намерила време за това.

Когато Карстен се прибра у дома, той завари Карола до една карта на околността, която беше разтворила на масата до камината на библиотеката. Баронът нежно сложи ръка на рамото й.

— Радвам се, че се интересуваш от Шлезвиг-Холщайн, мила моя — каза той.

Карола го погледна.

— Изглеждаш ми уморен, Карстен — каза тя и докосна рамото му.

— Възможно е — каза той и вдигна рамене.

— Никога не си ми разказвал за Науенщайн — каза Карола и показа замъка на картата. — Те са ни съседи. Има ли връзка между родовете ви? Ти… — Карола млъкна, защото забеляза, че лицето на приятеля й изведнъж придоби напрегнат и ядосан вид.

— Не искам да говоря за тях — отговори Карстен. — Семейство Науенщайн може да са ни съседи, но с тях живеем в различни светове. С тях нямаме нито приятелски, нито бизнес взаимоотношения.

Хладният му тон подсказа на Карола, че не трябва да задава повече въпроси за семейство Науенщайн.

— Искаш ли да отидем да се поразходим — предложи тя. — В случай че не си твърде уморен, разбира се.

— За разходка с теб никога няма да съм твърде уморен — усмихнат отвърна той и я целуна по челото. — Дай ми десет минути да се преоблека — каза Карстен и бързо излезе от библиотеката.

Карола прибра картата, откъдето я беше взела, погледна затворената врата и се замисли защо Карстен мразеше толкова много семейство Науенщайн. От това, което й каза, Карола разбра, че към тях баронът изпитваше само и единствено омраза и ненавист. На какво ли се дължеше това?

Карола усещаше, че Карстен крие от нея много неща. Той й беше обещал за в бъдеще да бъде напълно искрен с нея, но младата жена знаеше, че приятелят й имаше твърде много тайни, които отказваше да сподели. Понякога Карола го усещаше като напълно чужд човек, макар никога досега да не се беше съмнявала в любовта му към нея. Всъщност кого обичаше той — Карола или починалата си съпруга Сандра? Не, Карола знаеше, че е по-добре да не мисли за това. Карстен я носеше на ръце и изпълняваше всяко нейно желание. Тя нямаше причина да не му вярва.

На вечеря Дагмар фон Холмен и Карола разбраха, че Карстен трябваше рано на следващата сутрин да отиде в Хамбург, за да се срещне с директора на завод за производство на машини, който бързаше, понеже по-късно през деня щеше да пътува за Мюнхен. Карстен щеше да използва възможността, за да се срещне и с доставчик на хранителни стоки.

— Утре ще бъде дълъг ден за мен, Карола — каза й той, когато останаха сами в стаята й. — Съгласна ли си да ти се обаждам, когато мога?

— Разбира се — каза тя и го прегърна. — Денят без теб и за мен ще е много дълъг.

— Ще ти донеса нещо хубаво от Хамбург — обеща Карстен и силно я прегърна.

Елизабет фон Холмен се качи по стълбите до втория етаж. Тя видя Карола и брат си, които се целуваха. Остана неподвижна за няколко секунди, след което тихо мина по коридора и отиде в стаята си. Тя затвори вратата, облегна се на нея и заплака.

Преди да си легне, Карола излезе на балкона за няколко минути. Лятната вечер беше приятно топла и спокойна, огласяна само от веселата песен на славей.

Малко след полунощ Карола се събуди от някакъв шум. След няколкосекундно търсене намери ключа на нощната лампа и я запали. Едва отворила очи, тя видя, че на нощното й шкафче имаше малко ковчеже от черно лъскаво дърво. То беше обковано с красиви месингови орнаменти.

Карола взе ковчежето. Когато го докосна, усети остра пронизваща болка в сърцето. Остана неподвижна в леглото си с ковчежето в ръка за няколко секунди, след което се опомни и вдигна капака му.

Вътре очевидно нямаше нищо поне на пръв поглед. Карола обаче го огледа внимателно и видя, че от вътрешната страна на дъното му имаше малка издатина. Тя я натисна и се оказа, че ковчежето е с двойно дъно. От малката кухина тя извади златна верижка. На нея имаше окачен златен полумесец, а на задната му страна беше поставен лунен камък с гравирано върху него нейното име.

Карола затвори ковчежето и го остави обратно на нощното шкафче. Искаше й се да отиде в стаята на приятеля си и да му благодари за чудесния подарък, но видя, че беше станало вече много късно и реши да го отложи за следващия ден. Карола угаси лампата и заспа, мислейки си за Карстен.

В сънищата й тази нощ обаче беше не барон Фон Холмен, а малко момиче, което стоеше на един хълм и гледаше луната.

Принц Морис фон Науенщайн влезе в просторната кухня на замъка, където Агнес Шмид, която работеше за семейството от преди той да се роди, отваряше кутия котешка храна за Лейди. Котката измяука и още щом видя Агнес да слага чинийката на земята, лакомо се нахвърли на храната в нея.

— Ако я види някой непознат, ще си каже, че бедното коте не е яло от дни — усмихна се принц Морис.

— Надявам се Организацията за защита на животните да не разбере за това — усмихна се готвачката. — Какво ви води насам?

— Вашият сладкиш с кокос — отвърна принц Морис. — Утре заминавам за Берлин за три дни и бих искал да ми приготвите от него.

— Има няколко готови, които съм замразила във фризера. Ще ги извадя, за да са готови — каза готвачката и отиде до мивката, за да измие ръцете си.

С крайчеца на окото си тя видя, че Морис отвори хладилника и извади оттам кутийка с крем карамел.

— Ами обядът? — попита готвачката.

— Не сте ме видели да вземам крем карамела — усмихна се принц Морис, взе кутийката и отиде в кабинета си. Той седна на бюрото и с удоволствие започна да яде от вкусния десерт. Младият мъж много обичаше да си взема тайно неща от хладилника. Това му напомняше времето, когато беше малко момче.

Днес семейство Фон Науенщайн щеше да обядва на терасата на замъка, която беше обградена с невисока каменна стена. Две стълбища водеха надолу към парка, където гордо се разхождаха няколко пауна.

— Днес на плажа видях младата дама, която Карстен е довел в Холмен — каза принц Кристофър фон Науенщайн.

— А самият Карстен не беше ли там? — учудено попита брат му. — Според мен първото нещо, което той ще направи с жената, в която се влюби след Сандра, е да я окове във вериги.

Кристофър поклати глава.

— Някой трябва да отвори очите на тази млада дама — замислено каза Кристофър.

— Не, Кристофър, ние няма да се намесваме! — каза строго баща му принц Фредерик фон Науенщайн.

— Ами ако свърши като Сандра? — попита Морис.

Баща му го погледна.

— Напълно ви разбирам, Морис. С брат ти сте чудесни момчета, но от мен знайте — не можете да спасите целия свят, нито да го направите по-добър. Макар че ти няма да се откажеш да опитваш, нали — усмихна се той и намигна на сина си.

Принцът беше много горд с работата на по-големия си син и още от самото начало, когато младият принц реши да отдаде силите си на борбата за защита на природата и животните, му оказваше пълна и безрезервна подкрепа.

— Доколкото разбрах, Дагмар е назначила момичето за своя секретарка — каза съпругата на принца. — Само като си помисля, че семействата ни бяха толкова близки до не толкова отдавна. Ние двете с Дагмар се разбирахме отлично.

Мъжът й кимна.

— Торвалд фон Холмен беше сред най-добрите ми приятели. Той обаче си отиде, когато Карстен беше само на двайсет и една и все още имаше нужда от твърдата ръка на баща си. Дагмар много го разглези.

— А само няколко седмици след смъртта на баща му се случи нещастието със сестра му Елизабет — замислено каза принцеса Мехтхилд. Тя си спомни, че момичето прекара няколко седмици в кома. Лекарите почти бяха загубили надежда, че ще се събуди отново, но най-неочаквано тя беше отворила очи и се беше възстановила за неочаквано кратко време.

— Това са само предположения, Кристофър — отвърна баща му. — Едва ли някога ще разберем какво е довело до тази ужасна случка с Елизабет. Дори тя да знае, няма как да ни каже.

— Спокойно може да го напише — каза Морис. — Явно обаче и тя не иска да си спомня за това.

— Не забравяй колко дълго беше в кома, Морис. Може би горкото дете не може да си спомни нищо от този ден — каза майка му. — Иска ми се да можех да се погрижа за бедното момиче. Откакто баща й почина, Дагмар обръща внимание само и единствено на сина си.

Принц Морис размисли над думите на майка си по време на разходката си по плажа в късния следобед. След това обаче остави мислите за Елизабет фон Холмен настрана, защото трябваше да се съсредоточи върху новия си проект. Все още липсваха спонсори и инвеститори и той трябваше да намери решение на този сериозен проблем при пътуването си в Берлин.

Морис се беше улисал в мислите си и не беше забелязал колко далеч бе стигнал. Изведнъж видя белите камъни, които маркираха границата на имота им с този на семейство Фон Холмен. Принцът погледна към старата запусната мелница, в която той, Кристофър и Карстен често играеха като малки. Родителите им бяха забранили да играят в старата сграда, но те постоянно нарушаваха забраната.

На една от стените на мелницата беше подпряно старо червено колело, което сякаш стоеше там от години.

Принц Морис се приближи до мелницата. С гръб към него стоеше млада дама, която правеше снимки на старата сграда. Младият принц предположи, че това е жената, за която брат му беше разказал на обяд.

— Здравейте — каза той, внимавайки да не я уплаши.

Тя се обърна.

— Здравейте — усмихна се Карола.

Морис остана смаян. В първия момент си помисли, че пред него стоеше Сандра от плът и кръв. Нейната усмивка беше също толкова красива като на тази млада жена.

— Позволете ми да се представя — каза принцът. — Аз съм Морис фон Науенщайн.

— Карола фон Щернберг — представи се тя, премести фотоапарата от дясната в лявата си ръка и му я подаде за поздрав. — От дни използвам всяка свободна минута, за да снимам — каза тя. — Постоянно откривам нови и нови места, които искам да запечатам с обектива.

— Явно ви харесва тук, госпожице Фон Щернберг — усмихна се Морис.

— Да, прекрасно е — отвърна Карола. Морис й стана симпатичен от първия момент, в който го видя. Тя прецени, че принцът е в средата на двайсетте си години. Късата му тъмна коса подхождаше на мъжественото лице и кафявите му очи. Принцът беше облечен небрежно, но много стилно и елегантно.

— Доколкото разбрах, вие сте новата секретарка на госпожа Фон Холмен — каза Морис. Той се улови, че не можеше да свали поглед от тази жена. Принцът с удоволствие би я опознал по-добре, но знаеше, че това не е възможно. От няколко години отношенията между семействата Фон Холмен и Фон Науенщайн бяха много обтегнати.

— Да, работата ми доставя голямо удоволствие — отвърна Карола, поглеждайки към старата мелница. — Аз дори не трябва да съм тук сега — каза тя. — Карстен… искам да кажа господин Фон Холмен ме предупреди да не преминавам границата. Мелницата обаче толкова ми хареса… вие можете спокойно да ме обвините в навлизане в чужда собственост, принц Науенщайн.

— Бъдете спокойна, госпожице Фон Щернберг, от наша страна нямате повод за притеснение. Съпругата на Карстен също често идваше тук. — „Как може две жени, които нямат нищо общо една с друга, да си приличат толкова много?“ — помисли си Морис, гледайки към Карола. Сандра и Карола фон Щернберг спокойно можеха да бъдат сестри, толкова много прилики имаше помежду им.

— Познавахте ли добре Сандра фон Холмен? — попита Карола.

Защо да не й кажеше истината? Защо да не я научеше?

— Бих казал, че със Сандра ни свързваше приятелство — отвърна Морис и си спомни колко често съпругата на Карстен беше изплаквала душата си пред него. — Самоубийството й много ни натъжи.

Карола го погледна смаяно.

— Самоубийство? — едва успя да изрече тя. Карстен й беше казал, че е починала при инцидент!

— Не знаехте ли за това? — попита принц Морис.

— Не — поклати глава тя. — Къде е станало?

— Скочи от скалите на брега.

— Не е ли възможно да е било нещастен случай… да се е подхлъзнала?

— Сандра познаваше всеки сантиметър от брега като дланта на ръката си. Според нас е било самоубийство. Според полицията също.

Морис затвори очи за няколко секунди.

— Брат ми и аз намерихме Сандра на брега — каза той. — Установи се, че е била мъртва от няколко часа. Случило се е през нощта.

— А защо?

„Имаше повече от основателни причини“ — помисли си Морис.

— Сандра страдаше от тежки депресии — каза той й пое дълбоко въздух. — Не бих искал да правя предположения или дори да говоря повече за това. Може би е най-добре да попитате господин Фон Холмен.

Карола кимна и погледна часовника си.

— И бездруго ми е време да се връщам — каза тя. — Карстен е в Хамбург. Обади ми се оттам и ми каза, че ще си е у дома около шест часа.

— Господин Фон Холмен е доста нетърпелив мъж. Най-добре ще е да не го карате да чака — каза Морис. — Ще се радвам да се срещнем отново, госпожице Фон Щернберг.

— Защо не — усмихна се Карола. — Все пак сме съседи, много вероятно е да се видим пак.

Младата жена сложи фотоапарата в чантата си и отиде към колелото си.

— Довиждане — каза тя и тръгна през белите камъни. Когато се обърна, видя, че Морис все още гледаше след нея. Той забеляза погледа й и й махна.

Смъртта на Сандра не излизаше от главата на Карола. Инцидент ли беше? Можеше ли полицията да греши? Карстен смяташе, че е било нещастен случай. Дали наистина вярваше в това, или просто криеше нещо от нея?

Карстен със сигурност нямаше да се зарадва на новината, че Карола се е срещнала с принц Морис. Да му кажеше ли изобщо? Тя не искаше да крие нищо от него или да има тайни. Ако искаха любовта им да има бъдеще, трябваше да си казват всичко.

Тази вечер Карола реши, че трябва да разговаря с приятеля си веднага след вечеря. Дагмар фон Холмен им пожела лека нощ и се оттегли в спалнята си. Карстен беше споменал на Карола, че майка му страда от проблеми със съня и взема приспивателни. Двамата излязоха в парка, хванати за ръка. Карола се загледа в тъмните прозорци на имението и видя, че свети само в стаята на Елизабет.

— Не успях да ти благодаря за прекрасния подарък, мили мой — каза Карола. — Ковчежето е прекрасно. Бързо разбрах, че е с двойно дъно и намерих верижката — усмихна се Карола, дръпна шала си и му показа верижката с полумесеца на врата си. — Явно умееш да изненадваш приятно.

Карстен фон Холмен беше изненадан и едновременно с това ужасен от чутото току-що. Съпругата му имаше черно ковчеже, което никой не беше виждал след смъртта й. Освен това Карстен никога не беше виждал тази верижка. Той хвана полумесеца и го разгледа.

— Харесва ли ти? — попита той, след като се окопити.

— Да — отвърна тя и хвана ръката му. — Студено ли ти е, Карстен? Пръстите ти са ледени.

— Не, всичко е наред.

— А защо си гравирал само моето име, а не и твоето?

На златния полумесец е гравирано името на Карола? Кой може да го е направил? Карстен затвори очи и преброи до десет наум.

— Глупаво от моя страна, нали? — каза той и я притисна към себе си. — Това обаче трябва да ти покаже колко много те обичам, мила моя. Ти си в мислите ми ден и нощ, Карола. Ти и само ти.

— Толкова много ли означавам за теб? — вгледа се в очите му тя и в следващия момент сякаш видя пред себе си Морис фон Науенщайн, който й шепнеше нещо. Карола веднага си наложи да не мисли за него.

— Какво ти е? — попита Карстен, забелязал смущението й.

— Нищо — отвърна тя и реши да не му разказва за срещата с Морис. Имаше време и за това.

— Иска ми се да бях поет, за да опиша любовта си към теб с най-красивите думи, мила моя — каза Карстен. — Нищо не може да застане на пътя на любовта ни — погледна я в очите той и я прегърна толкова силно, че тя едва успя да си поеме дъх. — Нищо няма да ни раздели, мила моя. Аз ще се погрижа за това — каза Карстен и страстно я целуна.

Карола си легна малко преди полунощ. Тя дълго не можа да заспи, мислейки за срещата си с принц Морис и предполагаемото самоубийство на Сандра. Карола се питаше какво беше предизвикало депресиите й. Искала е да се върне в Австралия или е била нещастна в брака си с Карстен? Възможно ли беше омразата на Карстен към семейство Науенщайн да е свързана със Сандра и смъртта й? Дали не я е ревнувал от Морис?

Когато Карола най-после заспа, й се присъниха две малки момиченца, които си играеха на една поляна. Едното беше малко по-голямо. И двете имаха сини очи и руса коса. Децата държаха по едно ковчеже. От тях те извадиха златни верижки. На верижката на по-голямото момиче беше гравирано името на Карола, а на другото — на Сандра.

Една голяма ръка взе по-голямото момиче и го отнесе. По-малкото тръгна след него, но малките му крачета не издържаха дълго и то седна на поляната само…

— Сандра!

Карола се събуди от собствения си писък. Объркана, тя се изправи и погледна през прозореца. Зад завесите се процеждаше първата дневна светлина. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Карола се чувстваше съкрушена. Тя усещаше някаква носталгия, която не можеше да си обясни.

Карола откопча верижката. Малко по малко младата жена се успокои. Тя се замисли дали трябва да сподели съня си с Карстен, но се сети, че той не беше от хората, които вярват на сънища. Не беше само това. Тя усети, че се страхува да му каже за съня си.

Младата жена затвори очи и се опита да си припомни целия този сън от начало до край. Тя се запита чия ли беше голямата ръка, която раздели по-голямото от по-малкото момиче. Тя отново докосна верижката, сякаш се страхуваше да не я открадне някой.

На следващия ден Карола успя да види Карстен съвсем за кратко само на закуска и на обяд. Баронът прекара целия предобед в конюшните, защото местният ветеринар беше дошъл на посещение. След обяд Карстен провери доставките и фактурите за тях. Това беше работа, която не искаше да оставя на управителя на имението.

Дагмар Холмен и Карола работиха до около четири следобед по нова глава от книгата й, след което двете пиха кафе заедно. Дагмар отиде в Олденбург, а Карола реши да използва свободното време, за да посети църквата и гробището на близкото село, където беше погребана Сандра. На Карола й се струваше, че там ще успее да разбере защо младата жена е посегнала на живота си.

Досега Карола беше ходила два пъти в църквата в селото с Карстен и майка му. В Холмен беше традиция в неделя да се присъства на службата. Карола нямаше нищо против този обичай, дори й беше приятно да ходи в храма.

Селската църква беше почти празна — в нея имаше само две възрастни жени. Карола тихо влезе и отиде до олтара, до който имаше украсени със стъклопис прозорци. Художникът, който ги беше изрисувал преди повече от две столетия, беше изобразил някои от хората, които стояха под кръста така, че да приличат на предците на Карстен. Те бяха правили щедри дарения на църквата.

Карола излезе по каменното стълбище, което водеше към гробището в двора. Срещу нея стоеше градинарят, бутащ ръчна количка пълна с плевели, които току-що беше почистил. Той спря и я погледна любопитно.

— Мога ли да ви помогна, млада госпожице? — попита градинарят. Не виждаше често непознати в гробището.

— Бих искала да отида до семейния гроб на семейство Фон Холмен — отвърна тя.

— Тръгнете по втората алея вдясно. Като стигнете до онези кленове ей там, ще го видите, съвсем близо до тях е. Един ангел от черен мрамор ще ви покаже пътя, не можете да го сбъркате.

— Благодаря — усмихна се Карола и тръгна.

След по-малко от две минути тя стигна до кленовете, които бяха естествената граница между гробовете на селяните и тези на семейство Фон Холмен. Ангелът от черен мрамор, за който й спомена градинарят, беше разположен над висока врата от ковано желязо в бялата стена, зад която бяха гробовете на семейството.

Когато премина през вратата, Карола усети прекрасен аромат на рози. Те растяха не само в лехите до стената, но и между гробовете. Бронзовите орнаменти на надгробните плочи блестяха на слънцето.

Младата дама видя, че не е сама. Наблизо един мъж с гръб към нея слагаше рози във ваза до една надгробна плоча. Той се изправи и бавно се обърна. Кафявите му очи блестяха.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Фон Щернберг — каза той. — Какво ви води насам?

— Исках да дойда на гроба на Сандра фон Холмен — каза Карола и дори не се опита да скрие радостта си от срещата с принц Морис.

— Точно пред него сте — отвърна принцът. — Аз понякога идвам тук и нося цветя на Сандра. Освен градинаря никой друг не се грижи за гроба — каза принц Морис и сложи ръка на студения камък на надгробната плоча. — Тя не заслужава това.

— Аз мислех, че Карстен…

— Господин Фон Холмен не е идвал тук от погребението на съпругата си — прекъсна я Морис. — Какво ще кажете да изпием по чаша кафе. В близкото село има едно кафене точно на плажа. Много е приятно.

Карола се поколеба. Тя се запита как ли би реагирал Карстен, ако разбереше, че е приела поканата на Морис. От друга страна той нямаше право да контролира живота й по подобен начин. Тя можеше сама да взема решенията за себе си.

— Разбира се, ваше височество, с удоволствие.

— Чудесно — каза Морис и погледна гроба за последен път. — Предполагам, че сте тук с колата си, нали? — попита той. Карола кимна. — Тогава предлагам да карате след мен.

„Какво правиш?“ — помисли си Карола, докато се качваше в колата си. Тя се чувстваше като дете, което нарушаваше забраната на родителите си. Младата жена обаче не искаше да откаже поканата на принц Морис, щеше да е неучтиво. Все пак това беше само чаша кафе и нищо повече.

Селото беше на няколко километра от гробището. Карола паркира колата си зад лимузината на принца. Тесен черен път водеше към плажа надолу.

Над кафенето летяха чайки. Карола закри слънцето с ръка и погледна нагоре. Птиците спокойно кръжаха над плажа, лениво оглеждайки всички и всичко от високо.

— Гледали ли сте филма „Джонатан Чайката“? — попита Карола.

— Да. Чел съм и книгата — отвърна Морис. — Откакто я прочетох, често гледам чайките и се опитвам да открия сред тях някой Джонатан — чайка, която да е по-различна от другите и да не се страхува от новото и непознатото.

— Ето го вашият Джонатан — каза Карола и посочи чайката, която кръжеше точно над тях. — Винаги когато чуя или видя чайка, в ушите ми отеква музиката от филма.

— Аз също много я харесвам — каза Морис. — Това е любимата ми филмова музика — „Lonely Looking Sky“ („Самотно небе“). Искате ли да седнем на терасата?

— Даже настоявам за това — усмихна се Карола. — Обожавам морето.

— Аз също.

Настаниха се на маса точно до парапета на терасата. Донесоха им две кафета и прясно изпечени кифлички — специалитета на заведението. От чайките разговорът тръгна към работата на Морис. Той истински се зарадва на това, че Карола също се интересуваше от опазването на околната среда и животните и му задаваше въпроси за това, с което се занимаваше.

— Но стига сме говорили за мен — каза Морис. — Мога ли да ви попитам нещо, госпожице Фон Щернберг?

— Разбира се, ваше височество.

Морис повдигна вежди.

— Не искам повече да чувам „ваше височество“ от устата ви. Наричайте ме Морис.

— Не… не мога.

— Защо да не можете? — усмихна се той. Карола си помисли, че усмивката му беше прекрасна. — Аз също бих могъл да ви наричам с малкото ви име, ако ми позволите — каза той и леко докосна ръката й. — Ако трябва да бъда честен, това би ми доставило радост.

Защо не? Какво лошо можеше да има в това? Освен всичко друго Карола намираше Морис фон Науенщайн за много мил и добър човек.

— Съгласна — каза тя и усети, че се изчервява.

— Благодаря — каза той и се взря в очите й.

Карола отново се изчерви.

— Може ли да ми разкажете нещо повече за семейството си? — попита Морис. — Любопитството ми е свързано най-вече с поразителната ви прилика със Сандра.

— Ами доколкото знам, Сандра е израснала в Австралия, а аз съм родена в Щутгарт и живеех там до преди няколко седмици. Всъщност между мен и Сандра има нещо общо — и двете сме загубили родителите си. Аз съм била на около годинка, когато семейство Щернберг са ме осиновили.

— А знаете ли кои са биологичните ви родители?

— Не — поклати глава Карола. — Аз имах прекрасно детство — каза тя. — Родителите ми се погрижиха да не ми липсва нищо. Живеех като принцеса.

— Аз също имах прекрасно детство — каза Морис. — Родителите ни не ни забраняваха нищо, а ни оставяха сами да се уверим кое е добро и кое лошо. Няма нищо по-полезно от личния опит.

Принцът погледна замислено към водата.

— Когато бяхме деца, нашето семейство и Фон Холмен бяха приятели. Бащата на Карстен ми е кръстник. Когато обаче почина и Карстен наследи титлата му, взаимоотношенията между семействата ни охладняваха с всеки изминал ден. Само като си спомня, че с брат ми като деца бяхме неразделни с него…

— Не смятате ли, че тъгата по баща му може да го е накарала да се затвори в себе си? — попита Карола. — Мисля, че и на госпожа Фон Холмен й е отнело много време да свикне с мисълта за смъртта на съпруга й. Сигурна съм, че им е било много трудно.

— Родителите ми направиха всичко възможно да общуват с нея, особено майка ми — каза Морис. — Приятелството между двете обаче вече е в миналото, особено след инцидента с Елизабет. Ние дори не бяхме поканени на сватбата на Карстен и Сандра.

— А щяхте ли да отидете, ако бяхте получили покана?

— Да, разбира се. От наша страна никога не е имало проблем взаимоотношенията между семействата да си останат такива, каквито са били в продължение на стотици години преди смъртта на барон Торвалд фон Холмен.

Карола и Морис изпиха кафето си. Принцът плати сметката и й подаде ръка да стане. Принцът искаше да предупреди младата жена за това какво я очаква, ако продължи да бъде част от живота на Карстен, но не посмя да го направи. Той не можеше да си позволи да се меси във взаимоотношенията им. Възможно ли беше Карстен да се е променил? Принц Морис се сети за кучето си Ровър. Не, вълкът козината си мени, но не и нрава.

— Бъдете внимателна, Карола — каза й той, когато се разделяха. — Внимавайте.

— Разбира се — отвърна тя и се качи в колата си.

Младата жена нямаше представа, че думите на Морис се отнасяха не за кого да е, а за самия Карстен. Карола вече смело можеше да каже, че познава Морис и не можеше да си обясни защо семействата им бяха в лоши отношения. Съдейки по това, което младият принц й беше казал, тя не смяташе, че той изпитва омраза към Карстен. Защо тога…

Барон Карстен фон Холмен очакваше Карола в приемната на имението. От прозореца на стаята си той беше видял колата й, която влезе през входната врата на парка, и побърза да слезе в приемната, за да я посрещне.

— Къде беше? — попита я той веднага след като тя прекрачи прага на къщата. — Защо те няма толкова време? Притесних се за теб!

Карола застана неподвижна до вратата и го погледна смаяно.

— Какво означава това? — попита тя и без да дочака отговор, каза: — Отивам да се преоблека.

Карстен я настигна по коридора и стисна здраво ръката й. Тя изпита силна болка, но преди да успее да каже нещо, Карстен я дръпна в библиотеката и затвори вратата след себе си.

— Полудя ли?

— Не, не съм полудял — отвърна разярен той. — Мислиш ли, че ще допусна Морис отново да отнеме жена ми?

Морис и Сандра? Възможно ли беше двамата да са имали връзка? Това ли беше причината за омразата, която изпитваха един към друг… или поне омразата, която Карстен изпитваше към Морис.

— Карстен, моля те пусни ми ръката!

Той изпълни желанието й.

— Видели са ви. Били сте заедно в кафене. Хората ми имат очи навсякъде, Карола — злобно се изхили Карстен. — Нищо не може да им убегне.

— Следиш ли ме?

Карстен се облегна на бюрото.

— Аз вярвах на Сандра — каза той замислен. — И виж какво стана…

— Сигурен ли си, че те е мамила? — попита Карола.

— Морис, Кристофър и аз като деца бяхме постоянно заедно — нещо напълно нормално за съседски момчета. Аз обаче разбрах, че Морис прави всичко възможно да ми отнеме любовта на баща ми. Татко и бездруго не ме обичаше особено много… или поне никога не го е показвал. За него съществуваха само кръщелникът му и Елизабет — голямата надежда на ездата.

Карстен скръсти ръце и погледна надолу.

— Аз се запознах със Сандра след смъртта на баща ми. Оженихме се и аз бях най-щастливият мъж на света. Един ден видях Морис и съпругата ми заедно на плажа. Тя никога не си призна, но двамата изглеждаха толкова близки, толкова усмихнати… аз й забраних да го вижда повече. Сандра обаче продължи да се среща с него тайно от мен. В деня преди смъртта й се скарахме жестоко… — Карстен продължаваше да гледа към обувките си и килима на библиотеката.

— Защо не си ми казал, че жена ти се е самоубила?

Карстен се усмихна тъжно и замислено.

— Морис ти каза това, нали? — погледна към нея той. — Не, Карола, не съм убеден, че Сандра се е самоубила.

Младата жена не беше сигурна дали да му вярва. От една страна, се срамуваше от това, че се съмнява в него, но от друга, си казваше, че съмненията й едва ли са безпочвени.

— Ти няма да се виждаш повече с Морис, Карола! — каза Карстен. Думите му прозвучаха като заповед. Неотменима заповед.

Тя го погледна смаяно.

— Защо ми говориш така, Карстен? Как…

Той хвана раменете й и ги стисна толкова силно, че пръстите му се впиха в кожата й.

— Закълни се, че никога повече няма да се виждаш с Морис, Карола! — извика той.

Тонът му я плашеше.

Карола се опита да се отскубне от хватката му, но той беше много по-силен от нея. На помощ й се притече Елизабет, която беше чула гласове от библиотеката, вървейки по коридора. Младото момиче влезе, втурна се към Карстен и започна да го удря с малките си юмруци.

Баронът пусна раменете на Карола и погледна сестра си невярващо.

— Благодаря ти, Елизабет — каза Карола и се усмихна на младото момиче.

Елизабет се обърна и излезе.

Карстен погледна към Карола.

— Извинявай… аз… не исках да ти причиня болка. Всичко е заради Морис. Само мисълта за него ме кара да изляза извън кожата си от ярост.

— Ще отида в стаята си, за да се преоблека за вечеря — каза Карола и излезе от библиотеката.

На вратата тя почти се сблъска с Дагмар фон Холмен, която се беше върнала от Олденбург преди минути и беше чула скандала им.

— Моля ви, не вземайте присърце всичко, което синът ми ви казва, госпожице Фон Щернберг — каза й тя тихо и влезе в библиотеката.

— И ти ли, майко? — извика Карстен, виждайки я да влиза.

— Защо се скара с Карола? — попита тя и сложи чантата си на един стол. — Още от входната врата чух гласа ти. Това не подхожда на един Фон Холмен, Карстен!

— Морис отново се меси в живота ми — отвърна той и стисна юмруци. — Първо Сандра, сега и Карола. Няма да го оставя отново да съсипе живота ми! Карола е моя, само моя! — извика той и удари с юмрук по стената. Очакваше това да му причини болка, но за свое учудване не изпита нищо.

— Тя те обича, Карстен — каза майка му. — Карола е много добро момиче. Не трябва да се тревожиш за нищо. Морис фон Науенщайн не може да ти я вземе и той добре знае това.

Майка му го погледна и повдигна вежди.

— Взе ли си хапчетата? — попита го загрижено тя.

— О, остави ме на мира! — извика той, бутна майка си от пътя си и излезе от библиотеката.

Дагмар фон Холмен чу, че входната врата се затръшна силно. Тя седна на едно кресло и зарови лице в дланите си.

— Опасна игра играеш, Морис — каза Кристофър фон Науенщайн, който седеше с брат си в една от беседките в градината на замъка. — Обзалагам се, че пак си се виждал с Карола фон Щернберг.

— Срещнахме се случайно на гробището — отвърна брат му. — Какво да направя, като постоянно е там, където съм и аз?

— Да, нали? А кафето? — усмихна се Кристофър и му намигна. — Много често започнахте да се виждате напоследък.

— Приятно ми е да съм с Карола — отвърна Морис. — Предполагам, че и на нея й харесва да се измъкне от затвора на Карстен.

— Да не си влюбен?

— Не съм сигурен — замислено каза Морис. — Със Сандра ме свързваше само приятелство и желание да й помогна. При Карола… — той повдигна рамене. — В нейно присъствие се чувствам прекрасно, харесва ми да сме заедно. Освен това искам да разбера дали Карола и Сандра не са свързани по някакъв начин. За съжаление не зная нищо за биологичните родители на нито една от тях. Ако мога да намеря такава, тя може да ми помогне да разбера дали между двете има връзка.

— Мисля, че тази жена ти е взела ума, мили ми братко — усмихна се Кристофър. — Не забравяй обаче, че Карстен е болезнено ревнив. Ако ви завари с госпожица Фон Щернберг…

— Ние сме много внимателни.

— Е да, но са ви видели в кафенето на брега…

— Да… прав си. Карстен има очи навсякъде — каза Морис и взе Лейди в ръце. — Трябва да замина по работа, а честно да ти кажа, никак не ми се тръгва. Хубавото обаче е, че ще мога да се срещна с роднините на Сандра. За щастие те живеят близо до Сидни, а не на другия край на Австралия.

Морис погали Лейди и тя галено замърка.

— Моля те да наглеждаш Карола, докато ме няма — каза Морис на брат си.

— Нищо няма да й се случи, докато те няма, Морис — каза Кристофър. — За госпожица Фон Щернберг е по-опасно, когато си тук. Не се притеснявай, нищо няма да стане.

— Ех, какъв си ми реалист — усмихна се Морис, остави Лейди на земята и отиде в кабинета си.

Трябваше да свърши някои неща, свързани с предстоящото си пътуване. Не беше планирал да прекара следобеда в компанията на Карола и това беше объркало графика му. При мисълта за това той се усмихна, струваше си всяка минута.

Дали се влюбваше в Карола? Младият принц се замисли. Дали пък не бъркаше любопитството с любовта? Той никога не насилваше нещата, когато ставаше въпрос за жени, и беше решен да се придържа към този си принцип. А защо постоянно се срещаше с Карола фон Щернберг? Искаше да я предпази от грешка… наистина ли?

Морис въздъхна. Той не знаеше отговорите на тези въпроси. Нещата не бяха прости. Никак не бяха прости.

Веднага след обяда Карола фон Щернберг тръгна към старата мелница. Дагмар фон Холмен се беше оплакала от силно главоболие и се беше прибрала в стаята си, за да си почине. Карстен имаше работа с данъчния си консултант, който беше дошъл в имението рано сутринта.

Сутринта Карола беше провела дълъг разговор с Юта. Приятелката й я беше посъветвала да напусне работата си в Шлезвиг-Холщайн и да се върне обратно в Щутгарт. „Ревността на приятеля ти става нетърпима, а според мен ще се увеличава — каза Юта. — Не забравяй колко ревнуваше, когато в Щутгарт съвсем случайно се срещнахте с Тимо.“

Не, не, Карстен беше добър човек и я обичаше. Тя също. Младата жена се качи на колелото си и отиде до старата мелница. Тя с изненада забеляза, че принц Фон Науенщайн закъсняваше. Нищо. Тя облегна колелото си на една стена и седна в тревата. Видя една катеричка, която се катереше в клоните на висока липа и се усмихна.

Докато чакаше принц Фон Науенщайн, тя се замисли защо за нея беше толкова важно да се срещне с него. Карстен изрично й беше забранил да се вижда с Морис. Можеше ли срещата й с Морис днес да предизвика нов скандал с любимия й мъж?

Карола се замисли. Беше й приятно да се среща с Морис фон Науенщайн, не можеше да го отрече. С него се чувстваше някак сигурна и защитена. Той не я обсипваше с комплименти както Карстен, но излъчваше благородство и увереност. Карстен понякога й напомняше на разглезено дете, което държеше винаги да получи това, което иска. Морис от друга страна беше здраво стъпил на земята. Карола можеше да разговаря с него с часове и да не се умори или отегчи.

До мелницата спря кола. Вратата се отвори и от нея излезе принц Морис.

— Извинявам се за закъснението — каза той. — Задържаха ме на телефона.

— Няма проблем — отвърна Карола и се изправи. — Все пак имате много работа покрай заминаването си.

— Да, така е. Въпреки всичко исках да ви видя още веднъж, преди да замина — каза той и сложи ръка на кръста й. — Да се поразходим?

Карола знаеше, че трябва да отмести ръката му от талията си. Тя обаче не го направи. Харесваше й да е толкова близо до него, че да може да усеща ударите на сърцето му.

Те отидоха до едно езерце в гората, което беше направено от прадядото на Морис. Звукът от стъпките им беше приглушен от мъха под краката им. През листата на вековните дървета се процеждаше оскъдна слънчева светлина.

— Когато отида в Австралия, ще се опитам да намеря роднините на Сандра — каза Морис. — Искам да разбера дали между вас и нея има връзка.

— Не смятам, че е възможно аз и тя да имаме роднинска връзка — отвърна Карола. — От друга страна обаче, животът понякога ни поднася изненади, за които не сме и допускали, че биха могли да са възможни. — Карола докосна полумесеца на верижката си. — Виждали ли сте ковчеже с двойно дъно?

— Да, разбира се. Прави се, за да се скрие, че в него има нещо ценно. Ако знаеш как да отвориш двойното дъно обаче, разбираш, че то е именно там.

Карола му разказа за ковчежето, което намери на нощното си шкафче, и златната верижка в него.

— Сандра имаше черно ковчеже с месингов обков — каза Морис. — Тя ми беше разказала за него. Било й спомен от детството и затова го взела със себе си в Германия. Не е споменавала обаче за двойно дъно. Може би не е знаела за него.

— Ковчежето, което Карстен ми подари, е принадлежало на починалата му съпруга? — почти извика Карола. — Как е могъл да го направи? Това… аз всъщност не съм сигурна дали той ми е направил този подарък. Не ме питайте защо… просто някакво чувство — замислено каза тя и свали верижката, показвайки я на Морис. — Ако ковчежето е било на Сандра, как така моето име е на верижката?

— Още една тайна, която трябва да разгадаем — отвърна Морис. Той разгледа верижката, след което внимателно я закопча отново на шията й. Пръстите му леко докоснаха кожата й.

Карола изпита силно желание да го прегърне, да се хвърли в обятията му… Докосването на ръката му беше толкова топло, толкова… тя усети, че се изчерви от срам. Как можеше да…

— Смятам, че Елизабет ви е донесла ковчежето, за да ви предупреди или да насочи вниманието ви към нещо — каза Морис, след като продължиха нататък.

— Но ако иска да ми каже нещо, защо не ми го напише? С майка си общуват с бележки, макар и не много често. Двете нямат много общи теми за разговор.

— Преди инцидента Елизабет беше много лъчезарно и усмихнато дете. Случилото се не само отне способността й да говори, но и много я промени. Доколкото знам, тя се е затворила в себе си и отказва да контактува с други хора.

— Да, така е — замислено отвърна Карола. — Тя ходи из къщата като сянка.

Карола се сети за случката в библиотеката, когато Елизабет й се беше притекла на помощ след скандала с Карстен. Очевидно беше, че тя не питаеше топли чувства към брат си.

— Трябва да сте много внимателна, Карола — каза Морис. — От една страна, не искам да ви плаша, но от друга, се чувствам длъжен да ви предупредя да сте винаги нащрек с Карстен. Този човек има две лица, повярвайте ми.

Карола се замисли. Тя вече беше видяла и двете лица на приятеля си. Младата жена обаче беше решена да защити барон Фон Холмен.

— Хората се променят — отвърна тя.

Морис искаше да й отговори, но прецени, че няма смисъл да го прави. Искаше да й разкаже за смъртта на кучето си и за подозренията, които имаше за участието на Карстен в инцидента със сестра му, но не можеше да докаже нито едно от двете.

— Вие означавате много за мен. Искам да ви видя щастлива, това е всичко.

— Благодаря ви, Морис — усмихна се Карола. — Не се тревожете за мен — каза тя и усети, че у нея отново се надигна желание да се хвърли в обятията му. Младата жена несъзнателно направи крачка встрани.

— Всичко наред ли е? — попита принцът.

— Да… няма проблем — отвърна тя. — Мисля, че е време да се връщаме. Все пак ви предстои пътуване и трябва да се приготвите.

— Права сте, Карола. Бих искал да имам до себе си разумна жена като вас, която да ме сваля на земята, когато е нужно.

Тя се усмихна.

Морис не се шегуваше. Как му се искаше сега да я прегърне, да я отведе със себе си и никога да не се разделя с нея. След няколко минути Карола щеше да се качи на колелото си и да се върне при Карстен. Точно при него ли? Защо точно при него… отново…

Морис и Карола вървяха мълчаливо един до друг. И двамата не искаха да говорят за чувствата си. Морис не искаше да й признае, че се е влюбил в нея, а Карола беше раздирана от угризения, че се среща с принц Морис, въпреки изричното желание на Карстен да не го прави. Тя обичаше Карстен, а в същото време страшно много й се искаше Морис да я целуне тук и сега. Какво й ставаше?

— Приятно пътуване, Морис — каза Карола, когато стигнаха до мелницата.

— Благодаря — отвърна той. — Всичко хубаво.

Морис се наведе, целуна я по бузата и без да каже нищо повече изчезна в гората.

Карола вдигна ръка и докосна мястото, където я беше целунал, сякаш изпаднала в транс. Тя погледна към дърветата, зад които беше паркирана колата му.

Звънът на мобилния й телефон прекъсна мислите й. Тя вдигна.

— Къде си? — попита барон Карстен фон Холмен.

— Не знам точно — отвърна тя. — С колелото съм, някъде в гората.

Карола се уплаши от собствените си думи. Защо му обясняваше къде е? Дължеше ли му обяснение? Трябваше ли да крие нещо от него? Защо не му кажеше, че е до старата мелница?

Не можеше да му каже, защото щеше да предизвика подозрението му и отново да стане причина за скандал. Карола се замисли. Пропастта между нея и Карстен ставаше все по-голяма.

В неделя преди обяд Карола заедно със семейство Фон Холмен отидоха на неделната служба в църквата. След като тя приключи, Карстен и Карола отидоха в град Хузум — родното място на писателя Теодор Щорм.

Карола виждаше Северно море за първи път. Тя знаеше, че в Шлезвиг-Холщайн Северно и Балтийско море бяха само на километри едно от друго, но до този ден никога не беше идвала тук.

Двамата обядваха в ресторант на морския бряг, а след това посетиха замъка, който в миналото е бил обитаван от вдовици на херцози, а днес в него се уреждаха изложби. Седемте кули и червените стени на замъка бяха вдъхновили архитектите на датските замъци Фредериксборг и Розенборг.

Близо до входа на парка на замъка имаше къща, която някога е принадлежала на господарите на замъка. Карстен обърна внимание на приятелката си, че къщата беше украсена с фронтони и от четирите си страни.

Малко по-късно те прекосиха парка. От най-високата му точка се откриваше гледка към блатата и един остров, който беше свързан със сушата с насип.

Карстен й каза, че през пролетта целият парк на двореца е покрит с минзухари, които приличат на красив лилав килим.

— През март или април ще дойдем отново тук — каза баронът. — Никога няма да забравиш тази гледка — тя е просто божествена.

Карстен се наведе към нея и нежно я целуна.

— Мила моя, когато си до мен, слънцето грее и в най-непрогледната нощ. Искам да сложа целия свят в краката ти.

— Не ми трябва целият свят, за да съм щастлива, Карстен — отвърна Карола. — Стига ми до себе си да имам човек, на когото да мога безрезервно да се доверя.

Карстен погледна в очите й.

— Този човек съм аз, съкровище мое. Не можеш да си представиш колко много те обичам — каза младият барон и я целуна страстно, преди тя да успее да отговори.

„Иска ми се да можех да ти повярвам, Карстен — помисли си младата жена. — Иска ми се да бях сигурна в чувствата си към теб.“

С ревността си Карстен фон Холмен беше отишъл твърде далеч и беше наранил Карола с недоверието и постоянните си въпроси и подозрения. Тя не можеше да изтрие това от съзнанието си, колкото и да й се искаше.

Без да се притеснява от хората около тях в парка, Карстен падна на колене.

— Омъжи се за мен, Карола — погледна към нея той и хвана ръката й. — Ако започнем приготовленията утре или вдругиден, можем да се оженим още този месец.

— Моля те, Карстен, стани — каза Карола и се опита да му помогне да се изправи.

— Само ако ми кажеш „да“ — каза младият барон и обсипа ръцете й с целувки.

— Карстен, не искам да се обвързваме толкова скоро — каза Карола. — Познаваме се едва от няколко месеца. Нека си дадем малко време. Какво…

Той скочи. По челото му се появиха бръчки, а от очите му излизаха гневни искри.

— Не съм достатъчно добър за теб, така ли? — извика Карстен. — Надяваш се да се омъжиш за принц ли? Искаш Морис фон Науенщайн да те направи своя жена, така ли? Той ще те използва така, както използва Сандра!

— Карстен, моля те, успокой се — разтреперана му каза тя. — Какво ще си помислят хората?

— Хората! — извика той и махна с ръка. — Какво ме интересуват хората? Майната им на хората — с пяна на уста извика Карстен и хвана раменете й. — Срещаш се тайно с Морис, макар че изрично ти забраних, нали?

Карола се опита да се отскубне от ръцете му, но не успя — държеше я прекалено здраво и беше много силен.

Един възрастен човек се приближи до тях.

— Ако не оставите дамата, ще се обадя в полицията — каза той.

Карстен не реагира и човекът извади мобилния си телефон.

Междувременно още един мъж беше дошъл, за да се притече на помощ на Карола. Той хвана Карстен и го удари силно по рамото. Болката върна разсъдъка на младия барон. Той пусна Карола и се хвана за рамото.

— Благодаря ви за помощта — развълнувано каза Карола. С все още треперещи ръце тя се опита да оправи косата си.

— Как си позволявате да се намесвате в личните ни отношения — извика Карстен и стисна юмруци. Той едва успяваше да овладее гнева и яростта, които напираха в него. — Не смейте да ме докосвате! Знаете ли кой съм аз? Моите предци са минавали с конете си през телата на вашите!

— Не знам кой сте, но на ваше място щях да внимавам — отвърна младият мъж.

— Няма да си цапам ръцете с нищожество като вас — каза Карстен и се обърна към Карола. — Да тръгваме!

Карола не отговори. Тя обмисляше варианта да вземе хотелска стая в Хузум и на другата сутрин да замине за Щутгарт. Нещата й от Холмен можеха да й бъдат пратени по куриер.

— На ваше място нямаше да прекарам и секунда повече с този човек — каза младият мъж. — Но вие си знаете най-добре — усмихна се той и продължи. Възрастният човек също продължи разходката си.

— Карола, извинявай — каза Карстен. — Не исках да стане така… не исках да те нараня. Аз не съм от мъжете, които налагат волята си със сила.

— Не ти е за първи път — отвърна тя съкрушена. — Мислиш ли, че можеш да задържиш до себе си жена с тези нервни изблици?

— Моля те, наистина съжалявам… моля те, прости ми, мила моя — каза Карстен и протегна ръка към нея. — Това никога няма да се повтори. Аз ще се боря с ревността си, обещавам… ако не те обичах толкова много… — той избърса очите си.

Това истински сълзи ли бяха? Карола не можеше да повярва, че мъж като Карстен стоеше пред нея и плачеше като малко дете. Гневът, който изпитваше към него, изчезна и на негово място дойде съчувствие.

— Да си тръгваме — каза Карола.

— Прости ми, Карола, моля те, прости ми!

Карстен стоеше пред нея като ранено животно, молещо за милост. Карола се притесни, че той пак може да падне на колене. Тя беше решила да не позволи това. Баронът със сигурност щеше да се сеща за тази случка до края на живота си.

— Добре, прощавам ти — тихо каза тя.

Прошката обаче не означаваше, че тя е забравила какво се беше случило току-що. Карола знаеше, че ще й трябва още време, за да го осъзнае напълно.

— Благодаря — каза Карстен и пое дълбоко въздух. — Никога повече няма да допусна подобно нещо да се случи — обеща той. — Обичам те, мила моя, обичам те повече от всичко и затова се страхувам да не те загубя. Да си дадем малко време, няма проблем. Не е нужно да се женим през лятото, зимата също е чудесен сезон за сватби.

Те тръгнаха към изхода на парка. Карола искаше колкото се може по-скоро да се върне в Холмен и да размисли над всичко случило се днес. Струваше ли си да даде на Карстен още един шанс? Колко пъти трябваше да му прощава още? Заслужаваше ли той всичко това?

— От днес всичко ще е различно — каза Карстен. — Ще видиш, че мога да се променя. Аз съм способен да се преборя с ревността си — погледна я той и хвана ръката й. — Обожавам те, Карола, обожавам всичко в теб, обожавам земята, по която стъпваш. Ако те загубя, животът ми ще бъде лишен от смисъл.

— Карстен, чуй се само! Казах ти, че ти прощавам, не ти ли стига? Престани вече!

— Както желаеш, мила моя — отвърна Карстен, избърза пред нея, отиде до колата и й отвори вратата, помагайки й да се качи.

Когато Карстен се наведе, за да закопчае колана си, лицето му се допря до нейното.

Младата жена не изпита нищо. Докосването му не предизвика у нея нито трепет, нито желание да го целуне както преди. В момента тя чувстваше само страх. Страх от това да не вземе грешно решение.

През следващите пет дни Карстен реши да даде всичко от себе си, за да докаже любовта си на Карола. Той започна да взема редовно лекарствата, които лекарят му беше предписал срещу изблиците на гняв и ярост. Същите лекарства той трябваше да взема и след случилото се със Сандра.

Карола се чувстваше като самотно листо в короната на голямо дърво — вятърът я вееше ту в една, ту в друга посока. Тя не беше разказала на Юта за случилото се, защото добре познаваше приятелката си. Ако разбереше какво се е случило, тя лично щеше да дойде в Шлезвиг-Холщайн и да я отведе обратно в Щутгарт.

Карола не изпитваше никаква радост от работата си. Тя усещаше как Дагмар фон Холмен често я наблюдава мълчаливо. Понякога й се струваше, че работодателката й ще заговори за Карстен, но в последния момент се разколебава и не казва нищо.

Карола осъзнаваше, че не само Карстен я караше да остане в Холмен. Тя искаше да се срещне отново с принц Морис, който беше обещал да издири роднините на Сандра. Карола с нетърпение чакаше деня, в който Морис щеше да се върне в Германия.

Принцът й се обади веднага щом пристигна в Науенщайн. Той й каза, че самолетът му е кацнал рано сутринта и би искал да се срещнат след обяд. Карола искаше да остави всичко и веднага да тръгне към старата мелница.

През целия предобед тя беше работила заедно с Дагмар фон Холмен. Валеше още от сутринта и Карола се надяваше времето най-после да се проясни. Карстен беше зает с данъчния си консултант и управителя на имението. След обяд той щеше да пътува до Олденбург, което беше идеално за Карола.

Дагмар фон Холмен сложи очилата си.

— Нещата между вас и сина ми не вървят много добре. И сляпа да бях, щях да го забележа. Карстен понякога проявява тежък характер, но е добро момче, знайте това от мен.

— Нека си го кажем направо — Карстен е болезнено ревнив — отвърна Карола и сложи бележника си на бюрото. — За да бъда напълно откровена с вас, трябва да ви кажа, че това ме плаши.

— Той вече беше излъган веднъж, госпожице Фон Щернберг. Аз много харесвах Сандра, но не можех да й се доверя за нищо в седмиците преди смъртта й — каза Дагмар фон Холмен и нервно прокара ръка през косата си. — Освен че страдаше от тежки депресии, Сандра имаше връзка с принц Морис фон Науенщайн.

— Сигурна ли сте в това, госпожо Фон Холмен? — попита Карола. Морис никога не би я излъгал, тя беше убедена в това.

— Да, убедена съм — отвърна Дагмар фон Холмен. — Не се доверявайте на принц Морис, госпожице Фон Щернберг — тъжно се усмихна Дагмар. — Всички го смятат за добър и почтен човек, но повярвайте ми, Морис е вълк в овча кожа. Познавам го от дете. Още тогава успя да настрои покойния ми съпруг срещу Карстен. Морис се възползва от това, че Торвалд му беше кръстник, и постигна целта си — въздъхна Дагмар. — Това е една от причините, поради която аз избягвам да общувам със семейство Фон Науенщайн.

— Снаха ви се е срещала понякога с Морис, в което няма нищо чак толкова лошо или обезпокоително — каза Карола. — Но как може да сте сигурна, че е изневерявала на сина ви?

— Госпожице Фон Щернберг, ако бяхте на нейно място, защо бихте се срещали с този мъж? Едва ли сте толкова наивна, за да мислите, че Сандра и Морис са се виждали само за да си говорят. Сандра имаше съпруг, който обожаваше и земята под краката й. С него тя можеше да разговаря, на каквато тема поиска. За какво би й бил мъж като Морис? Само за разговори? Ако Сандра имаше нужда да говори с някого, и аз бях насреща. Не това е била причината да се среща с принц Морис, госпожице Щернберг.

— Понякога човек има нужда да поговори с някого извън семейството. Освен това…

— Не, Сандра не е имала нужда от подобно нещо — прекъсна я Дагмар фон Холмен. — Ако мога да си позволя да ви дам съвет, госпожице Фон Щернберг, моля ви, избягвайте всякакви контакти с този човек. Не рискувайте любовта на Карстен. За него вие сте всичко на този свят.

Карола не отговори. Тя погледна през прозореца. Навън се беше разразила буря и валеше много силно. Времето не беше никак подходящо да кара колело до старата мелница. Тя реши да отиде дотам с колата си.

— Може би вече сте се запитали дали да не напуснете Карстен — продължи Дагмар фон Холмен. — Моля, не го правете. Не вземайте прибързани решения — умолително каза тя и я погледна в очите. — Ще ми обещаете ли?

Карола нямаше никакво намерение да взема каквито и да било прибързани решения. Макар вече да не беше сигурна дали и доколко го обичаше, Карстен означаваше много за нея. Той обаче не беше мъжът, в когото тя се беше влюбила в родния Щутгарт, не беше човекът, който тя мислеше, че е. Карола беше пленена от чара и сърдечността му и не предполагаше за тъмната страна, която той сега щедро й разкриваше.

— Няма да взема подобно решение, госпожо Фон Холмен, и няма да направя стъпки в тази посока — обеща тя.

Дагмар фон Холмен въздъхна облекчено.

— Много се радвам — каза тя. — Както ви казах, Карстен ви обича с цялото си сърце.

Въпреки лошото време, Карстен замина за Олденбург, веднага след като обядваха.

— Ще се върна към пет часа — обеща той. — Прибрахме добитъка и конете още сутринта. Бурята може още да се усили довечера. В началото на годината буря събори голяма част от конюшните. Надявам се този път да имаме късмет.

— Карай внимателно, Карстен — каза Карола.

— Свикнал съм с времето тук — отвърна той, целуна я по челото и излезе.

Дагмар фон Холмен отново се оплака от главоболие и отиде в спалнята си и Карола успя да излезе незабелязано от къщата. Навън духаше студен вятър и тя сложи качулката на анорака си. Дъждът продължаваше да вали все така силно.

Младата дама изкара колата си от гаража и потегли към мелницата. Тя едва успяваше да шофира в проливния дъжд и силния вятър. Чистачките не успяваха да се преборят с водата от предното стъкло, а вятърът понякога буквално отместваше колата от пътя. Когато най-накрая стигна до старата мелница, тя с облекчение видя, че принц Морис вече я чакаше.

Карола слезе от колата, той я видя, изтича до нея и заедно влязоха в старата сграда.

— Студено е днес — каза Карола, все още треперейки. — Не избрахме добро време за срещата си.

— Погрижил съм се — каза Морис и й показа одеялото, което беше сложил на перваза на прозореца. Той й помогна да свали мокрия анорак. — Въпреки качулката косата ви се е намокрила — каза той.

— Добре ли пътувахте? — попита Карола. — Що за… — тя млъкна и се засмя на себе си. — Що за глупав въпрос ви зададох. Искам да кажа — радвам се да ви видя.

— Наистина ли? — усмихна се принц Морис и сложи одеялото на раменете й. — Ние… ходим по много тънък лед, Карола — каза принцът, леко докосвайки лицето й. Той я притегли към себе си, но преди тя да успее да направи каквото и да било, самият Морис се отдръпна крачка назад.

Карола се почувства разочарована, но и облекчена.

— Научихте ли нещо за роднините на Сандра?

Морис показа кутиите, които бяха в задната част на помещението.

— Да седнем — каза той и погледна към прозореца, в който се удряха дъждовните капки. — Чакайте! — извика Морис и премести две от кутиите в средата на помещението. — Така е по-добре.

Двамата седнаха един срещу друг.

— Биологичната майка на Сандра е от Сидни. Тя е починала почти веднага след раждането на дъщеря си. Година по-късно баща й се оженил повторно в Германия. Сандра е била на три години, когато се родила полусестра й. Тя бързо се привързала към нея — така ми каза леля й. За Коледа семейството посетило роднините на Сандра в Сидни. От някакъв свой чичо двете момиченца получили по едно ковчеже. Той казал, че двете по-късно ще разберат тайната им.

— Как се е казвала полусестрата на Сандра? — едва успя да промълви Карола.

— Казвала се Карола — каза принц Морис и хвана ръцете й. — Когато Карола била на годинка и половина, родителите й загинали при инцидент с влак. Преминавали са през железопътен прелез без маркировка и сигнализация, и влак е ударил колата им. По това време Сандра била у дома, за нея се грижела детегледачка, тъй като била болна от дребна шарка. Вие сте били в колата с родителите си. След удара сте изпаднали в кома. Лелята на Сандра пристигнала от Австралия и взела племенницата си. Когато по-късно разпитала какво се е случило с вас, разбрала, че сте се събудили от комата и сте била осиновена от банкерско семейство. Отказали да й дадат повече информация. Поради тази причина лелята на Сандра не е говорила с нея за сестричката й. С течение на времето споменът за сестра й избледнял и Сандра на практика забравила, че ви има.

— Ето каква е била връзката ни със Сандра — каза Карола и от очите й бликнаха сълзи. — Иска ми се да се бяхме видели поне още веднъж. Имала съм сестра, а не съм знаела нищо за нея.

Морис я прегърна.

— Роднините на Сандра с удоволствие ще се запознаят с вас.

— Аз с тях също — отвърна Карола и се усмихна. — Благодаря ви за всичко. Не мога да намеря думи, с които да ви опиша колко много означава това, което направихте за мен — каза Карола и импулсивно докосна полумесеца на верижката си. — Ще се опитам да се свържа с родителите ми във Флорида. Може би те знаят какво се е случило с моето ковчеже. Предполагам, че в двойното му дъно е имало верижка с името на Сандра.

— Възможно е — отвърна Морис.

В момента той полагаше неимоверни усилия да се въздържи да целуне жената срещу себе си. Роднините на Сандра му бяха казали някои неща и за Карстен. Те го бяха помолили да предпази Карола от този човек. Морис щеше да се погрижи и за това. Сега обаче Карола трябваше да свикне с мисълта, че е имала сестра, която е починала в Шлезвиг-Холщайн.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Карстен може да се е върнал от Олденбург по-рано от предвиденото.

— Пазете се, Карола.

— Разбира се, Морис.

И двамата не знаеха, че току-що са прекрачили граница, за чието съществуване дори не предполагаха. Младият принц й помогна да облече анорака си и да се качи в колата. След като седна зад волана, той я целуна по бузата.

— Ще се чуем, нали?

— Задължително — отвърна тя.

Морис затвори вратата й и се отдръпна. Въпреки дъжда и вятъра той остана на мястото си и гледаше след колата й, докато тя не се изгуби от погледа му. След това той се обърна и се качи в своята кола, която бе паркирал зад дърветата.

Карола успя да се прибере незабелязано в имението. Шумът от дъжда и все по-силният вятър заглушиха стъпките й, докато се качваше към централния вход. Тя се качи на втория етаж и тръгна към стаята си. Вървейки по коридора, Карола срещна Елизабет.

— Ти ли ми донесе ковчежето, Елизабет? — усмихната я попита тя.

Елизабет фон Холмен кимна.

— Успя ли да отвориш двойното дъно?

Елизабет кимна отново и се усмихна.

— Благодаря ти — каза Карола и докосна ръката й.

Елизабет се обърна и отиде в спалнята си.

„Иска ми се да можех да общувам с теб“ — помисли си Карола. Тя влезе в стаята си, съблече мокрите дрехи и си взе горещ душ. След това младата жена легна на леглото и се опита да се свърже с родителите си във Флорида от мобилния си телефон. Колкото и да набираше номера обаче, връзката не можеше да се осъществи.

Карола опита да се свърже с родителите си още няколко пъти, но не успя. Тя реши, че няма смисъл да набира повече и слезе в приемната. Там вече беше Дагмар фон Холмен, която седеше на дивана и разлистваше една книга.

— Какво време само, а? — каза тя, виждайки Карола. — Помолих госпожа Щол да направи чай. В това време предпочитам чай пред кафето.

— Аз също — отвърна Карола. — Може ли да се обадя на родителите си от библиотеката? С мобилния не мога да се свържа, въпреки че опитвах няколко пъти.

— Разбира се. Само че се съмнявам, че телефонът ще работи в това ужасно време — отвърна Дагмар фон Холмен и сложи книгата на масичката до себе си. — Надявам се Карстен да се прибере скоро. Не обичам да е навън и да кара в такова време.

— Той е опитен шофьор.

— Да, така е — отвърна госпожа Фон Холмен и погледна навън през затворената врата на терасата. — Няма повод за притеснения.

И в библиотеката прозорците бяха плътно затворени, но глухият тътен на бурята се чуваше отчетливо, вятърът и дъждът се удряха в стъклата на прозорците, а рафтовете с книги леко потреперваха при всеки гръм. Карола седна в креслото до масичката с телефона. Докато набираше номера, тя видя как вятърът навън огъваше вековните дървета почти до земята.

Този път имаше късмет — майка й вдигна. Карола веднага й каза за какво се обажда.

— Знаехте ли, че съм имала полусестра в Австралия? — попита тя.

— Не, мила моя, не сме знаели — отговори Мариса фон Щернберг. — Когато те осиновихме, знаехме само, че родителите ти са починали при автомобилна катастрофа, а ти си била в кома в продължения на няколко седмици. Казаха ни, че нито майка ти, нито баща ти имат роднини, които могат да предявят претенции към теб.

— Как ми се иска да се бях запознала със сестра си.

— Ако знаехме за нея, щяхме да направим всичко по силите си, за да се срещнете, Карола.

— Знам, мамо, знам — отвърна Карола. Тя й разказа за ковчежето и верижката в двойното му дъно.

— Учудих се как успях веднага да се досетя и да го отворя — каза Карола. — Все едно някаква сила водеше ръката ми в този момент.

— Не е толкова необичайно — отвърна Мариса фон Щернберг. — Когато те взехме, в куфара с нещата ти имаше и едно малко черно ковчеже, което оставихме в стаята ти заедно с другите ти вещи. Ти беше на около четири години, когато успя да отвориш двойното му дъно. В него имаше верижка с полумесец, на който пишеше „Сандра“.

— Защо не сте ми казали за това? Къде е ковчежето? А верижката? — Карола едва успяваше да овладее гласа си.

— Не знам дали си спомняш вилата ни в Бретан. Тя се запали и изгоря заради късо съединение. Това беше малко след петия ти рожден ден. Тогава бяхме на почивка във вилата, а ти беше взела ковчежето със себе си.

— Смътно си спомням за случката — замислено каза Карола. — А за ковчежето напълно съм забравила.

— Не сме говорили за инцидента след това — отвърна майка й. — Ако искаш, с татко ти можем да се върнем в Германия и да дойдем в Холмен.

— Би било добре — отвърна Карола. — Липсвате ми.

Карола още не беше затворила телефона, когато Карстен влезе в библиотеката. Той не беше съблякъл палтото си, а по челото му се виждаха мокри кичури коса.

— Майка ми каза, че си искала да говориш с родителите си спешно. Случило ли се е нещо? — попита той, свали палтото си и го остави да падне на пода.

— Ами… и да, и не — отвърна Карола. Тя не очакваше, че ще трябва да обясни на Карстен за случилото се толкова скоро и не беше готова с това, което искаше да му каже. — Жена ти ми е била полусестра. Тя…

— Умът ли си загуби? Как ти дойде наум това?

Карола събра целия си кураж. Тя знаеше, че ако му каже истината, Карстен ще се разгневи.

— Принц Фон Науенщайн се е срещнал с роднините на Сандра в Австралия. Той…

— С други думи отново си се срещала с него зад гърба ми, така ли? Как смееш да нарушаваш забраната ми? Не ти ли казах… — той се приближи до нея и й удари шамар.

Карола го погледна смаяно. Тя не можеше да повярва какво направи току-що приятелят й и почти не усети болка от удара по лицето си.

— Полудя ли? — извика тя и хвана китката му, преди да успее да я удари още веднъж.

— Аз ли съм полудял, кучко? Аз ли? — крещеше Карстен. — Същата си като Сандра! Ти ме лъжеш и мамиш от първия миг, в който ме видя! Аз ти дадох сърцето си, а ти го стъпка!

Лицето на Карстен фон Холмен беше почервеняло от ярост. Вените по челото му бяха изпъкнали, а от погледа му хвърчаха искри.

Той вече не беше мъжът, когото тя беше срещнала в Щутгарт — мъжът, който я беше запленил с чара и топлотата си.

Карстен крещеше като обезумял. Той я блъсна, освободи ръката си и посегна да я удари с юмрук.

Карола се отскубна от хватката му и избяга в най-далечния ъгъл на библиотеката. Карстен я последва, но преди да стигне до нея, чу гласа на майка си.

— Достатъчно, Карстен! — извика Дагмар фон Холмен и се изправи пред сина си. — Поведението ти е срам за семейство Фон Холмен! — каза тя и погледна към Карола. — Моля ви, отидете в стаята си, госпожице Щернберг.

Карола мина покрай тях и бързо излезе от библиотеката. Без да забележи домашната помощница и икономката, които бяха в приемната, тя се качи по стълбите към стаята си.

Карола влезе в спалнята си и затвори вратата след себе си. Тя се облегна на нея и усети, че цялата трепери. От очите й започнаха да се стичат сълзи, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й.

След няколко минути Карола успя да се успокои. Вече не трепереше и не дишаше толкова учестено. Младата жена успя да стигне до едно кресло и седна в него. Сега вече знаеше защо Сандра беше страдала от тежки депресии. Повече от ясно беше, че Карстен със своята ревност и нервни изблици беше съсипал живота й.

Тя не искаше да остане в Холмен и минута повече. Карола извади куфара и пътната си чанта от гардероба и започна да прибира дрехите си. Как можеше да е толкова сляпа? Как можа да се заблуди и да се довери на човек, който не можеше да владее собствените си постъпки?

На вратата се почука.

— Госпожице Фон Щернберг, мога ли да вляза?

— Да, госпожо Фон Холмен — отвърна Карола, дръпна резето и отвори вратата. Веднага след като Дагмар фон Холмен влезе, тя я залости отново.

Дагмар видя куфара и чантата на леглото й.

— Напълно ви разбирам, вие искате да напуснете Холмен час по-скоро — каза тя. — Въпреки това трябва да изчакате до утре. Бурята се усилва с всяка минута. Не можете да шофирате сега, това би било твърде опасно.

— Ако остана тук, рискувам живота си не по-малко, госпожо Фон Холмен — отвърна Карола. — Моля, кажете ми истината. Болен ли е Карстен?

— Не бих го нарекла болен — отговори Дагмар фон Холмен. — Той страда от болезнена ревност и става агресивен, ако някой не се съобрази с него. Предписаха му лекарства, но за съжаление не ги взема редовно.

— Значи никак не е болен — иронично отвърна Карола и се обърна към прозореца. — Добре, ще изчакам до утре сутринта. Дотогава обаче няма да излизам от тази стая.

— Накарах Карстен да вземе лекарството си. Няма защо да се боите от него поне засега.

Карола поклати глава.

— Не, не, стига ми това, което вече преживях. Сега знам на какво е била подложена Сандра и защо Елизабет обикаля къщата като сянка.

— Случилото се с дъщеря ми не е ваш проблем — хладно отговори Дагмар фон Холмен.

Карола беше прекалено ядосана и афектирана, за да не отговори на това.

— Напротив. Ако искате да помогнете на дъщеря си да излезе от затвора, в който синът ви я е вкарал, аз съм насреща.

Дагмар фон Холмен пребледня.

— Как смеете да ми говорите така? Иска ми се синът ми никога да не ви беше довеждал тук! — извика тя и дръпна резето. — Ще кажа да донесат вечерята ви горе — каза Дагмар и излезе. Карола отново пусна резето. Дали да не тръгне още сега? Дали да не пренощува в Науенщайн? Ако тръгне през гората…

Не, нямаше как да стане. В гората нямаше обхват и ако се случеше нещо… трябваше да остане в Холмен до сутринта. Тя се притесняваше, че Карстен може да я последва и да я настигне в гората, поради което предпочете да преспи залостена в Холмен.

В 19.30 часа една от домашните помощници й донесе вечерята. Карола отвори, взе таблата и залости вратата веднага щом момичето си тръгна. Тя не беше гладна, но пи малко чай. Той я постопли. Карола се опита да се свърже с Морис, но телефонът й нямаше обхват, може би заради бурята.

Часовете минаваха, а младата жена не можеше да заспи. Тя се страхуваше, че Карстен може да влезе в стаята, въпреки че беше залостила. Искаше й се никога да не го беше срещала. От друга страна покрай познанството си с него беше срещнала принц Морис и беше научила за сестра си. Въпреки преживяното, когато помисли за Морис, Карола се усмихна. Тя си спомни как той я целуна по бузата. Чувството беше прекрасно…

Младата жена задряма. В съня си тя видя голяма черна сянка, която я преследваше. Карола побягна, но сянката беше по-бърза. Тя я настигна и сложи ръка върху рамото й…

Карола извика и се събуди. Когато отвори очи, пред нея беше лицето на Карстен.

Как беше влязъл в стаята? Карола беше сигурна, че е пуснала резето.

— Не ми се прави на изненадана! — изсъска той. Гласът му Карола се премести от другата страна на леглото и скочи от него. Тя успя да стигне до вратата, преди Карстен да може да й попречи, отвори я и започна да вика за помощ.

— Викай колкото искаш — ехидно каза Карстен. — Персоналът не е в къщата, а майка ми взема приспивателни.

Той я дръпна обратно в леглото.

— Нищо няма да ти направя — каза Карстен. — Просто искам да ме изслушаш.

— Нямаме какво да си кажем.

— Мислиш ли, че ще те освободя току-така? Този път няма да допусна Морис да ме победи отново. Ако трябва, ще те заключа тук, докато се вразумиш — изхили се злобно той.

Виковете на Карола бяха събудили Елизабет. Тя влезе тихо през отворената врата и видя брат си, който стоеше до леглото на Карола. Карстен държеше ръцете на младата жена й не ги пускаше. Елизабет взе английската порцеланова фигура, която стоеше в една витрина и замахна…

Карстен усети движението на въздуха зад себе си. Той се обърна и попречи на сестра си да го удари, като в същия момент пусна ръцете на Карола. Фигурата падна на земята и се счупи на хиляди парченца. Елизабет се нахвърли на брат си.

Карола използва възможността и излезе през отворената врата. Тичайки по стълбите надолу, тя усети дъха на Карстен. Преди да успее да стигне до централния вход, той я хвана и я вдигна като перце, понасяйки я обратно към спалнята й.

Срещу тях излезе Елизабет. Лицето й беше разкървавено — брат й я беше ударил с юмрук. Той я избута от пътя си без никакво усилие и хвърли Карола на леглото.

— Моля те, Карстен, пусни ме!

Баронът взе мобилния й телефон, който беше на масичката.

— Утре ще говорим за всичко, Карола — с неочаквано спокойствие каза той. — Разбирам, че си ядосана. Всичко това е недоразумение.

Той се изхили.

— Приятни сънища — каза баронът и излезе, заключвайки вратата отвън.

Карола чу как ключалката щракна. Карстен й беше казал, че ключът от стаята й отдавна е изгубен и че в Холмен никоя стая не се заключва.

След няколко минути Карола стана и отиде в банята. Тя сякаш искаше да измие докосването на Карстен. В този момент усети, че изпитва органическа непоносимост към него. Тя намокри една хавлия и я сложи върху лицето си.

Как ли се беше вмъкнал Карстен в стаята й? Карола беше сигурна, че е залостила вратата. Резето беше пуснато, когато се събуди. Да не би в стаята да имаше тайна врата?

След няколко минути Карола вече беше намерила скритата зад картината врата. Тя обаче не можа да я отвори, защото не видя нито ключалка, нито брава. Явно се отваряше с помощта на някакъв скрит механизъм. Колкото и да го търсеше обаче, тя не успя да го намери.

Бурята вече не беше толкова силна. Карола отвори вратата на балкона. Все още валеше, но вятърът почти беше спрял. Карола се замисли дали не би могла да слезе по водосточната тръба, но като погледна надолу, се уплаши. Ако паднеше, можеше да се нарани лошо.

Гледайки през терасата, за свое учудване тя видя, че Елизабет стоеше под балкона, вперила поглед нагоре. Тя беше облечена с пижама, върху която беше наметнала дъждобран. Дали очакваше, че Карола ще излезе на балкона?

Младата жена веднага съобрази какво да направи.

— Чакай секунда — каза й тя, влезе в стаята, изпразни една тоалетна чантичка с червила и сенки и бързо написа бележка за Морис, след което отново излезе на балкона.

Карола потърси с поглед Елизабет и й хвърли чантичката. Момичето я хвана с две ръце.

— Занеси я в Науенщайн — каза колкото може по-тихо Карола, надявайки се Карстен да не гледа през прозореца на спалнята си.

Карола влезе в стаята, наметна се с едно одеяло и зарови лице в дланите си. В мислите си тя беше с Елизабет на път за Науенщайн. Карола беше радостна и благодарна, че младото момиче искаше да й помогне.

Елизабет фон Холмен стигна до замъка Науенщайн с последни сили. Въпреки дъждобрана тя беше мокра до кости и премръзнала. Елизабет подпря колелото на оградата, качи се до главния вход и натисна месинговия звънец — езика в устата на един от лъвовете до вратата.

След малко някой запали осветлението в преддверието. Едно малко прозорче до портала се отвори и от него се подаде главата на иконома.

— Госпожице Фон Холмен — извика той и веднага отвори. — Мокра сте до кости!

Елизабет му подаде чантичката и с пръст написа името на Морис във въздуха. Икономът бързо разбра за какво ставаше дума.

— Ще събудя негово височество, госпожице Фон Холмен — каза икономът, помогна й да съблече дъждобрана си, даде й едно одеяло да се завие и я сложи да седне на дивана. — Моля изчакайте тук. Сега се връщам.

Икономът изкачи стълбите, стигна до спалнята на принц Морис и почука на вратата.

Принцът се събуди от дълбокия си сън и погледна премрежено през светлината на нощната лампа.

— Какво има, Ханес? — попита принцът и се изправи.

— Госпожица Фон Холмен, искам да кажа Елизабет фон Холмен дойде в Науенщайн преди няколко минути, ваше височество. Младата дама е подгизнала. Когато й помогнах да свали дъждобрана си, забелязах, че отдолу е само по пижама. Явно някой я е ударил по лицето. Нещо се е случило в Холмен — каза икономът и подаде на принца чантичката. — Елизабет фон Холмен ми даде това.

— Ханес, събудете веднага брат ми. Шофьорът да изкара колата ми. С Кристофър трябва веднага да отидем в Холмен.

— Да събудя ли градинаря и помощниците му? Те могат да ви помогнат, ваше височество.

— Не, ще отидем само с брат ми — отвърна Морис, обличайки се. — Отидете и го събудете, Ханес!

Няколко минути по-късно двамата братя бяха в приемната на замъка Науенщайн. Икономът беше събудил домашната помощница, която се беше погрижила за Елизабет. Пред младото момиче имаше чаша горещ чай. По лицето й имаше следа от удара на Карстен.

— Ти остани в Науенщайн, Елизабет — каза принц Морис. — С Кристофър отиваме в Холмен, за да помогнем на Карола. — Елизабет поклати глава и написа „И аз ще дойда“ на листа, който домашната помощница й беше дала. „Карстен не е на себе си. Трябва да се опитам да събудя майка ми.“

— Може би ще е по-добре, ако тя дойде, Морис — каза Кристофър и се обърна към домашната помощница. — Моля подгответе една стая за гости. Всъщност нека са две. Елизабет може да реши, че не иска да остане в Холмен.

— И събудете майка ни — каза Морис. — Кажете й, че сме отишли в Холмен.

Пътят от Науенщайн до Холмен се вземаше за около петнайсет минути с кола, но в това време Морис не посмя да кара през гората. Отново беше започнало да вали много силно и чистачките не смогваха да се справят със стичащата се по предното стъкло вода.

Принц Морис спря колата под стълбите на централния вход на имението. С брат си и Елизабет слязоха от колата. Младата дама им посочи една врата, през която се влизаше в мазето на къщата.

От втория етаж към приемната се процеждаше слаба светлина. Ориентирайки се по нея, те се качиха по стълбите. Елизабет отиде до спалнята на майка си, за да я събуди.

Карола! Тя Морис и Кристофър се качиха на втория етаж. Освен тиктакането на стенния часовник в къщата цареше гробна тишина. Елизабет им беше показала къде е спалнята на Карола. Изпод вратата й се процеждаше светлина, която ги водеше.

Дебелият килим приглушаваше звука от стъпките им, но въпреки това Карстен, който дремеше в едно кресло пред стаята на Карола, ги чу и скочи.

— Как смеете да влизате в имота ми? — извика той на братята Науенщайн, след като овладя изненадата си.

— Карстен, вразуми се! — отвърна принц Морис.

— Да се вразумя? — изхили се той. — Аз съм по-разумен, отколкото си представяш. Мислиш ли, че ще ти позволя да вземеш любимата ми жена и да провалиш живота ми отново?

Карола чу гласовете, стана от леглото и заудря с юмруци по вратата.

— Заключена съм! Помогнете ми! — извика тя.

— Няма да я получите! — изкрещя Карстен и се втурна срещу двамата мъже, за да им попречи да отключат стаята. Той беше оставил ключа в ключалката, защото не очакваше някой да се притече на помощ на Карола.

Само за няколко секунди двамата братя успяха да се преборят с Карстен. Докато Кристофър го държеше, Морис бутна креслото настрани, отключи и отвори вратата. Карола се хвърли в обятията му. В този момент в коридора дойдоха Дагмар и Елизабет фон Холмен.

— Мога ли да попитам какво става тук? — възкликна Дагмар, която беше учудена да види принц Кристофър да държи сина й, а принц Морис да прегръща приятелката му.

— Синът ви ме заключи, госпожо Фон Холмен — отвърна Карола. — Погледнете Елизабет. Той я удари с юмрук в лицето.

— Елизабет не е заслужила нищо по-добро — с пяна на уста извика Карстен. — Тя искаше да помогне на Карола да избяга! — барон Фон Холмен изгледа презрително сестра си. — Първо ми открадна любовта на баща ми, а след това и твоята, майко! Като че нямаше какво по-добро да правиш от това да седиш в болницата ден и нощ! Не й стигаше това, но тя настрои и Карола срещу мен, и е мръсна интригантка!

— Елизабет не ме е настройвала срещу теб, Карстен — каза Карола. — Ти сам провали връзката ни. Ако не беше толкова мнителен и потаен, ако можеше да сдържаш ревността си…

Карстен се опита да се измъкне от хватката на Кристофър.

— Трябваше да си счупиш врата, когато падна от коня така, както бях планирал — през зъби просъска баронът, гледайки към сестра си.

Дагмар фон Холмен усети, че я обляха студени вълни. Дълбоко в себе си тя винаги беше знаела, че вината за инцидента с Елизабет е единствено и само на Карстен. Дагмар беше направила всичко възможно да помогне на сина си да се пребори с изблиците на гняв и ревност. До сватбата със Сандра изглеждаше така, сякаш той се беше справил с този проблем и майка му вярваше, че ще може отново да живее като нормален човек.

— Трябва да вземаш лекарствата си, Карстен — каза му тя. — Елизабет, моля те, донеси лекарствата на брат си. В банята му зад огледалото са.

— Искаш да ме приспиш ли майко?! — извика Карстен. — Забиваш ми нож в гърба? Предаваш единствения си син? Ти обичаш повече Морис, нали? Също като баща ми…

Елизабет се върна след няколко минути и подаде на майка си таблетките и чаша вода.

Дагмар фон Холмен взе две от тях.

— Бъди разумен, Карстен — каза тя и пъхна таблетките между устните му.

Гневът на Карстен фон Холмен изведнъж отшумя. Той глътна таблетките и отпи от водата, която майка му му даде.

— Предателка — с омраза й каза той.

Лекарствата подействаха само след няколко минути. Двамата братя Фон Науенщайн му помогнаха да слезе в приемната и го сложиха да седне в едно кресло, където да изчака идването на повикания от майка му лекар.

Карола фон Щернберг прибра и последните си неща в чантата, закопча я и седна на леглото, чакайки Морис. Младата жена беше смъртно уморена, но не можеше дори да мигне от вълнение. Тя все още не можеше да повярва, че ужасът от последните няколко часа вече е свършил. В ушите й звучаха думите на Карстен, изпълнени с омраза и ярост. Карола още веднъж се запита как е могла да се влюби в този човек.

Когато чу стъпките на Морис по коридора и го видя да влиза в стаята, лицето й се озари от усмивка.

— Благодаря много, Морис — каза Карола и стана от леглото. — Последните няколко часа бяха най-ужасните в живота ми.

— Всичко свърши, Карола, всичко свърши — отвърна Морис и силно я прегърна.

— Какво ще стане с Карстен?

— Докторът е при него. След малко ще дойде линейка, която ще го откара в психиатрична клиника. Майка му ще го придружи. Госпожа Фон Холмен ми каза, че след смъртта на Сандра тя не е смеела да отиде никъде извън имението, защото се е страхувала да не би болестта на Карстен да се влоши. Освен това се е страхувала да го остави сам с Елизабет.

— Можеше да ме предупреди по някакъв начин.

— Да, така е. За нея Карстен обаче е всичко на този свят. Тя се е надявала, че ще му повлияеш благотворно — каза Морис и нежно помилва лицето й. — Толкова се радвам, че Елизабет успя да дойде и да ни предупреди.

— Тя ще дойде ли с нас в Науенщайн?

Морис поклати глава.

— Не. Иска да остане в Холмен и да чака майка си. Тя се надява да започнат всичко отначало.

— Би било добре госпожа Фон Холмен да осъзнае, че има не само син, за когото трябва да се грижи, а и дъщеря, която с нищо не е заслужила пренебрежението й.

Морис се взря в очите й.

— А ти, Карола? Готова ли си за ново начало?

— Да. Само се надявам бързо да преодолея случилото се през последните седмици.

— Имаш цялото време на света — каза принц Морис и я целуна по челото.

Карола фон Щернберг се почувства добре дошла в замъка Науенщайн от първия момент, в който прекрачи прага му. Когато влезе, придружавана от двамата братя Фон Науенщайн, в приемната ги посрещна майка им. Тя прегърна младата дама и я увери, че в Науенщайн може и трябва да се чувства като у дома си. Принцесата придружи Карола до стаята за гости, която домашната помощница вече беше приготвила за нея. Там я очакваше не само меко легло, но и кана топъл чай и поднос с кекс и сладки.

— Ако можем да направим още нещо за вас, госпожице Фон Щернберг, само ни кажете — усмихна се принцесата. — Наспете се добре. Сигурна съм, че сте много уморена след всичко случило се днес.

— Така е, ваше височество — отвърна Карола. — Наистина се чувствам безкрайно уморена.

— Оставям те да си починеш, мило дете — усмихна се принцесата. — От цялото си сърце се радвам, че си при нас.

Карола не разопакова нещата си, които една от домашните помощници беше донесла. Тя само се съблече, облече нощницата си, отпи малко от чая и заспа.

На другата сутрин се събуди около единайсет часа. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае къде е и какво се беше случило.

През нощта Карола беше твърде уморена, за да огледа стаята. Обзавеждането беше достойно за истинска принцеса. Стените бяха покрити със сребристи копринени тапети на тъмни райета. Огромното легло беше от XVIII век, а гардеробът беше с ориенталски мотиви. Те си подхождаха с картината, разположена над мраморната камина. На нея беше изобразен Йерусалим, потънал в облаци.

Карола стана и отиде до прозореца. От него се откриваше гледка към парка и Балтийско море. Вляво в далечината се виждаше Холмен. Поглеждайки натам, Карола усети как я побиха тръпки. Предишната вечер беше най-ужасната в живота й.

Някой тихо почука на вратата и прекъсна мислите й.

— Да, моля — каза Карола.

В стаята влезе домашна помощница — младо момиче със синя рокля и бяла престилка.

— Добро утро, госпожице Фон Щернберг — поздрави я тя. — Исках да проверя дали вече сте будна. Ако искате да вземете вана, мога да ви оставя…

— Да, с удоволствие бих се изкъпала — отвърна Карола.

— Докато сте в банята, аз мога да ви помогна да подредите багажа си — предложи Анет.

Карола щеше да откаже, но се сети, че може би в задълженията на Анет влизаше да разопакова багажа на гостите на замъка и да подрежда дрехите им в гардероба и чекмеджетата.

— Да, моля, много мило от ваша страна — усмихна се Карола.

След няколко минути младата жена влезе в старомодната вана, наслаждавайки се на топлата вода. Карола си помисли, че само гледката на Холмен в далечината я кара да изтръпва. Миналата нощ беше преживяла най-големия ужас в живота си. Вратата към спалнята беше леко открехната. Карола чуваше стъпките на Анет, която отваряше гардероба и чекмеджетата.

Когато Карола излезе от банята, закуската й беше сервирана на масата. Анет й наля кафе.

— Принц Морис пита дали се чувствате достатъчно добре, за да слезете за обяд — плахо попита момичето.

Само при споменаването на името на Морис Карола усети как през нея премина топла вълна. Той беше дошъл в Холмен заедно с брат си, за да я освободи като рицар, влизащ в битка за своята дама…

— Веднага щом закуся, ще сляза — каза Карола.

— Желаете ли още нещо, госпожице Фон Щернберг?

— Не, благодаря, Анет.

— Ако имате нужда от нещо друго, само позвънете — каза момичето.

— Разбира се — усмихна се Карола. — Благодаря за всичко.

— Моля, госпожице Фон Щернберг — отвърна Анет и излезе.

Карола взе чашата с горещо кафе и отпи. Колко хубаво беше да седи сега тук и да не се страхува, че ще я заключат или ще й посегнат. Карола още веднъж мислено се обвини, че не е разбрала какъв човек е Карстен още отначало. Тя се славеше с това, че познаваше хората, но този път очевидно беше сбъркала в преценката си. Но нямаше как да промени случилото се. Освен това, ако не беше последвала Карстен в Шлезвиг-Холщайн, нямаше да се запознае с Морис.

— Където има светлина, има и сенки — беше й казвал баща й. Колко прав беше старият банкер.

След като се нахрани, Карола включи мобилния си телефон, който беше взела от Карстен. Тя се обади първо на родителите си във Флорида, а след това и на Юта. Всички бяха шокирани от случилото се, макар че и Юта, и майка й, и баща й имаха резерви спрямо Карстен от самото начало.

— Радвам се, че все пак всичко е завършило добре — каза й Юта. — Човек не може да те остави за малко сама, като палаво дете си! — засмя се тя.

Карола щеше да позвъни на Анет, за да я заведе в приемната, но в следващия момент реши, че и сама ще намери пътя дотам. Тя излезе от стаята и тръгна по коридора към стълбите. На всеки няколко крачки спираше, за да разгледа картините, окачени по стените. В червения килим, покриващ паркета в коридора, бяха втъкани златни нишки.

Докато слизаше по стълбите, до нея дотича Лейди. Котката измяука галено и започна да се умилква в краката й. Точно както Лейди беше предвидила, Карола се наведе и я взе.

— Да не сте скрили котешка храна в дрехите си? — попита принц Кристофър, който излизаше от апартамента си. — Лейди обикновено не се сприятелява толкова бързо с хората — усмихна се той. — Как прекарахте първата си нощ в Науенщайн?

— Спах много добре, благодаря, принц Кристофър — отвърна Карола. — Благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие — отвърна галантно принцът.

Кристофър, Карола и Лейди слязоха долу. В приемната ги посрещна една домашна помощница. Лейди скочи от ръцете на Карола и бързо закрачи към кухнята, където я очакваше обядът й. Домашната помощница я последва.

— Мисля, че Морис би искал да поговори с вас насаме, преди да ви представи на баща ни. Той, между другото, много иска да се запознае с вас — каза Кристофър и заведе Карола в кабинета на брат си. — Оставям ви сами — каза той и излезе.

Морис я прегърна.

— Как си? — попита той и нежно повдигна брадичката й. Погледите им се срещнаха. Той я прегърна силно. — Колко се радвам, че Елизабет дойде. Не ми се мисли какво можеше да се случи…

— Благодарение на помощта ви всичко завърши добре — отвърна Карола.

— Да се поразходим — предложи принцът и отвори вратата на терасата. Тя водеше към прекрасния парк, в който ухаеше на цъфнали цветя и прясно окосена трева.

Карола разказа на младия принц как ситуацията в Холмен беше ескалирала.

— Ако не беше бурята, щях да си тръгна още предишната вечер — каза Карола и ужасена си спомни за това как Карстен се беше промъкнал в стаята й. — Какво ще стане с него?

— Днес сутринта Дагмар фон Холмен ми се обади от болницата, в която са закарали Карстен. Изглежда, че снощи той напълно е загубил разсъдъка си. Ако не стане някакво чудо, Карстен фон Холмен ще прекара остатъка от живота си в психиатрична клиника.

— Ужасно — каза Карола и усети как очите й се напълниха със сълзи. Тя беше обичала този човек и не искаше той да свърши така.

— Прадядото на Карстен по майчина линия е страдал от същото заболяване. Днес разбрах това от госпожа Дагмар фон Холмен — отвърна Морис. — Тя се обвинява, че е отказала да приеме факта, че Карстен е болен също като дядо й. Госпожа Фон Холмен знае, че е била несправедлива спрямо дъщеря си и от сега нататък е решила да бъде колкото се може по-добра майка — каза Морис и сложи ръка на рамото на Карола.

Морис видя сълзите в очите на младата жена. Той нежно я погали по лицето.

— Искам да говоря с госпожа Фон Холмен. Не знам обаче дали тя ще ме приеме.

— Ще те приеме на драго сърце — отвърна Морис. — Много съжалява за случилото се. Ако нямаш нищо против, утре тя ще дойде в Науенщайн. Между другото днес ще докарат колата ти тук.

Пред тях се издигаше висок кестен. Морис й разказа, че когато бил млад и се влюбвал в някое момиче, баща му правел по една резка в кората му.

Морис сложи ръце на раменете й и я погледна.

— Карола, искам да останеш в Науенщайн — каза той. — Баща ми от години се кани да прегледа библиотеката и да я подреди. Би ли се заела с тази задача? Аз… — той нежно погали лицето й — … аз се влюбих в усмивката ти още първия път, когато те срещнах.

— Морис… аз… не знам. До преди няколко дни мислех, че обичам Карстен… как мога да съм сигурна в чувствата си?

— Аз мога да чакам, Карола — отвърна Морис. — Аз мога да чакам — повтори той и нежно я целуна.

За такава сватба в Шлезвиг-Холщайн не бяха чували от години. Подготовката за нея беше започнала месеци по рано. Гости от цяла Европа бяха дошли, за да споделят с младоженците най-щастливия ден в живота им. Семейство Фон Науенщайн бяха избрали за церемонията църквата „Ламберти“ в Олденбург, тъй като фамилията им беше свързана с нея от столетия.

Карола беше закусила в компанията на шаферките си, сред които бяха Юта и Елизабет фон Холмен. Дизайнерката на роклята, гримьорката и фризьорката й помагаха в последните приготовления. През нощта беше започнал да вали сняг и едно от най-съкровените желания на Карола се изпълни. След церемонията принц Морис и съпругата му щяха да стигнат до замъка Науенщайн с карета.

Елизабет вече не беше срамежливо момиче, а се беше превърнала в прекрасна млада дама. Семейство Фон Науенщайн и Дагмар фон Холмен бяха възобновили приятелските си взаимоотношения. Дагмар беше сред най-почетните гости на сватбата.

Повечето от гостите вече бяха тръгнали към църквата в Олденбург. Принц и принцеса Фон Науенщайн, майката на Карола и принц Кристофър също бяха тръгнали от замъка. Шофьор с лимузина щеше да откара младата двойка до Олденбург. Карола предполагаше, че баща й вече я чака в приемната. За него беше огромна радост и чест да отведе дъщеря си до олтара.

Карола се огледа в голямото огледало на стената. Това тя ли беше наистина? Обсипаната с перли рокля, воалът, който беше предаван от поколение на поколение булки в Науенщайн и дългият шлейф я правеха да изглежда като излязла от скъпа картина на виртуозен художник.

Дизайнерката, гримьорката и фризьорката излязоха от стаята по знак на принц Морис. Той застана зад булката.

Карола се обърна към него. Погледът й светеше от радост и щастие.

— Не трябва да си тук, Морис — каза тя. — Традицията повелява да ме видиш чак в църквата.

— Исках само да ти кажа колко съм щастлив днес, Карола — усмихна се принцът и внимателно, сякаш беше от порцелан, я прегърна. — Обичам те повече от живота си. Ще се постарая този блясък в очите ти никога да не изчезне.

— Как би могъл да изчезне, когато си до мен, мили мой? Имам чувството, че съм те търсила от деня, в който съм се родила. И ето че сега те открих.

Принцът я целуна и я пусна от обятията си.

— Трябва да тръгвам, мила моя — каза той. — Ще се видим в църквата.

Той целуна ръката й и излезе от стаята.

Карола се загледа след него.

„Може ли човек да бъде толкова щастлив, колкото съм аз днес?“ — помисли си тя.

— Да, може, сестричке. Разбира се, че може — чу гласа на Сандра тя.

Продай замък — подари сърце
Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц

Мими фон Ковалски беше приятно изненадана. Тя разбра, че е наследила замъка на свой далечен роднина граф. Сградата обаче е в окаяно състояние, а Мими не разполага със средства, за да я ремонтира, и ще трябва да я продаде.

Графиня Ута фон Боленберг се интересува от замъка и възлага на Филип Майнхард — неин приятел архитект, да направи проучване на състоянието на сградата. Мими се влюбва до уши в красивия архитект. Тя обаче не знае, че графиня Ута е използвана само за заблуда. Филип Майнхард всъщност е принц Филип фон Фрайентал — човек, на когото според завещанието й е забранено да продаде замъка.

Принц Леберехт не беше на себе си от ярост.

Той гледаше смаяно едрия мъж зад старинното бюро. Това не можеше да е истина! Той беше дошъл чак до Росток за отварянето на завещанието и не беше очаквал подобна неприятна изненада.

Мустаците на принц Леберехт трепереха от ярост. Улрих му беше приятел. Той му беше дал думата си!

— Не, не, не, вие бъркате, господине. Станала е някаква ужасна грешка! — извика принцът, хвърляйки гневен поглед към двете млади жени, които също бяха в стаята.

Те също бяха изненадани, но по никакъв начин не бяха ядосани — нямаха причина за това. Двете жени бяха наследниците. По-младата от тях изглеждаше по-щастлива от всякога. По-възрастната повдигна вежди и погледна загрижено към принца.

Възрастният нотариус зад старинното бюро поклати глава…

— Много съжалявам, ако сте имали други очаквания, ваше височество. Завещанието на граф Бенда обаче е недвусмислено и е написано повече от ясно. Мими и Карола фон Ковалски… — с неочаквано отривисто движение на дясната си ръка той посочи двете млади дами — … са единствените наследници на замъка Бенда, заедно с прилежащите му земи и всичко в него.

— Това не може да е истина, просто не може да е истина — извика принц Леберехт. — Улрих ми обеща замъка си в личен разговор. Той никога не би се отметнал от думата си. Тези жени са фалшифицирали завещанието му! Невъзможно е Улрих да ме е подвел!

— Много ви моля, господине — ядосано каза по-възрастната жена. — Та ние никога не сме виждали граф Бенда!

Мими фон Ковалски погледна гневно към принца. Дори да беше по-стар от тях — тя прецени, че беше на поне шейсет години — не можеше да си позволи да им говори така. Принц или не, не можеше просто така да ги обижда!

Една къдрица от дългата й коса падна на челото й. С бързо и отработено движение Мими я премести назад. Тя повдигна малката си кръгла брадичка, а гневният поглед на сивите й очи срещна този на принц Леберехт.

— Мими и Карола фон Ковалски са единствените живи роднини на граф Бенда — поясни нотариусът с колкото се може по-премерен и спокоен тон. — Може би граф Бенда се е почувствал задължен…

— Глупости! — гневно отвърна принцът. — Аз обявявам това завещание за фалшиво и искам експертиза! Улрих не е бил с ума си! — извика той и гневно погледна към Мими фон Ковалски. Той прецени, че красивата млада дама не може да му бъде достоен опонент. — Единствените живи роднини! Та те не са го виждали никога през живота си! Не ме разсмивайте!

— Далечни, но все пак роднини — отвърна Мими.

Тя се постара да остане спокойна въпреки нервните изблици на принца, за което нотариусът й беше безкрайно благодарен.

— Граф Бенда ви е оставил писмо, ваше височество — каза нотариусът и извади плик, който беше запечатан с червен восък с герба на Бенда. — Може би в него е обяснил причините за решението си — с надежда погледна плика старият нотариус и го подаде на принца.

Принц Леберехт ядосано грабна плика и стана от стола.

— Няма да оставя нещата така — извика той. — Никой не може да се отнася така с един принц Фон Фрайентал!

Мими погледна към нотариуса с облекчение.

— Боже господи — успя да промълви тя.

— Дааа — каза не по-малко шокираният нотариус, гледайки втренчено вратата, която принцът ядосано беше затръшнал след себе си. — Сега вие сте горди собственички на замък.

— Хм — замислено каза Мими. — Замъкът Бенда не е далеч оттук, нали?

Нотариусът кимна и въздъхна.

— На не повече от два часа с кола е, близо до Мюриц. За съжаление обаче сградата е в окаяно състояние.

— Опасявах се от това още от самото начало — въздъхна Мими.

— Не сте длъжни да приемате наследството, госпожице Фон Ковалски — отвърна нотариусът. — Имате достатъчно време, за да размислите.

— Разбира се, че ще приемем наследството — намеси се Карола, която всички наричаха галено Кара, и кръстоса слабите си красиви крака. Тази гледка привлече погледа на стария нотариус зад голямото бюро. — Замък, истински замък, боже мой.

Мими беше по-сдържана.

— Ще обмислим въпроса, доктор Шмулер — каза тя и се изправи. Кара направи същото веднага след нея.

— Преди да си тръгнете, уважаеми дами, бих искал да ви напомня една много важна клауза в завещанието — каза нотариусът. — Ако решите да приемете наследството, нямате право да продавате нито замъка, нито прилежащите му земи на принц Фон Фрайентал или на негови роднини. Това е изричното желание на починалия ви роднина.

— Разбира се, доктор Шмулер — увери го Мими и му подаде ръка за довиждане. — Ще се свържем с вас.

Кара също му подаде ръка и видя, че той се изчерви при допира й. Тя беше истинска красавица — елегантна впечатляваща жена, достойна за модел на всяко списание. Тя отметна назад русата си коса и му подари усмивка с изваяните си устни и идеално подредени зъби. Кара беше облечена в светлосива рокля с презрамки, която подчертаваше елегантната й фигура.

Когато двете дами затвориха вратата след себе си, доктор Шмулер въздъхна. Ех, ако беше малко по-млад…

Когато двете дами излязоха на улицата, Кара се хвърли на врата на сестра си и я прегърна.

— Истински замък! — извика тя. — Мими, наследили сме замък!

— Така е — спокойно отвърна сестра й. — Замък, който всеки момент може да се срути.

— О, стига де! Все пак е истински замък! Мими, това е фантастично! — извика Кара, която не беше на себе си от радост и вълнение. — Нека да отидем да го видим, Мими. Не е много далеч оттук, с колата ще стигнем бързо.

— Ами всъщност не е чак толкова близо — отвърна Мими. — Чу какво каза доктор Шмулер, дотам са два часа път с кола, а с моята бричка със сигурност ще са и повече.

— Моля те, Мими, моля те, моля те — погледна я с големите си сини очи Кара.

Сестра й обаче поклати глава.

— Трябва да се връщаме в Хамбург, Кара. Вече е късно, а аз успях да си взема само един ден отпуск — напомни й Мими.

Тя работеше като графичен дизайнер в голяма рекламна агенция и беше претоварена със задачи. Сестра й Кара работеше като фотограф на свободна практика. Тя не беше заета колкото Мими, защото се беше специализирала в сватбени снимки и обикновено работеше само няколко дни в седмицата. Кара беше много добра в областта си и си беше създала забележителна репутация в кръговете на висшето общество в Хамбург.

— А ти утре нямаше ли фотосесия? Не трябва ли да се подготвиш за нея? — изгледа укорително сестра си Мими.

Радостта на Кара от наследството според нея беше твърде прибързана и дори детинска. Мими знаеше, че да си собственик на замък не е толкова просто, колкото Кара си представяше. Мими беше наясно, че за да стопанисваш такъв имот, са необходими много средства за поддръжка и заплати на персонала. Средства, които двете с Кара нямаха. Освен това този замък беше и в много лошо състояние… може би щеше да се наложи да се откажат от наследството. Мими обаче знаеше, че щеше да е много трудно да убеди Кара да го направят.

— Не, вече съм се подготвила — отвърна Кара. — Семейство Ван Холен искат снимките на сватбата им да са на брега на Елба. Подготовката беше бърза и лесна и нямам какво повече да правя.

Мими въздъхна.

— Добре — каза тя, — ще отидем до замъка, само че не днес. Утре ще помоля да ми дадат отпуск, за да можем да го разгледаме на спокойствие и да решим как да действаме.

— Какво да решаваме? — засмя се Кара. — Разбира се, че ще живеем там. В замъка ще има много място, дори повече, отколкото ни е необходимо. Можем да си направим ателиета. Истински замък, боже мой, това е идеална сцена за сватбени снимки. А ти можеш да започнеш да работиш за себе си, нали винаги си искала това…

Мими се усмихна скептично.

— Това ще струва цяло състояние, Кара. Не разполагаме с такива средства.

Кара прегърна сестра си още веднъж.

— Не бъди черногледа, Мими. Всичко ще е наред, повярвай ми.

— Ти си непоправима мечтателка, Кара — замислено каза Мими.

Сестра й се засмя.

— Ти пък си прекалено голяма песимистка.

— По-скоро съм реалистка — отвърна Мими и тръгна към малката си стара кола, която беше паркирана от другата страна на улицата. — Поне една от нас трябва да гледа реално на нещата.

Кара седна в колата и се засмя.

— Песимистка такава!

Принц Леберехт се върна в замъка Фрайентал, който се намираше недалеч от Хамбург, точно навреме за вечеря. Принцът съвсем наскоро беше отворил парка на замъка си за външни посетители.

Самият замък беше прекрасна сграда със снежнобели стени и червен покрив. Много от посетителите напразно се опитваха да открият еркери или кули от четирите му страни, замъкът нямаше такива. От северната страна на сградата се издигаше една-единствена висока островърха кула.

Синът на Леберехт вече очакваше баща си, за да отпразнуват заедно наследството. Филип работеше като архитект в Хамбург и имаше разкошен мезонет в един от най-скъпите квартали на града с прекрасен изглед към Елба. Принц Леберехт имаше намерение да възложи на сина си задачата да ремонтира и възстанови запуснатия замък Бенда. Филип вече дори беше изготвил планове и чертежи за бъдещата си работа. Както се разбра по-рано днес обаче, явно беше избързал.

Принц Филип беше хубав мъж в средата на трийсетте си години. Той беше слаб и добре сложен, а тъмният му тен контрастираше с русата коса, която по примера на баща си носеше дълга почти до раменете.

Младият принц забеляза ядосаната физиономия на баща си, който седна до него на масата. За момент на Филип му се стори, че косата на баща му е станала още по-бяла.

— Хм — каза Филип, сипа си супа и вдиша прекрасния й аромат. — Не ми приличаш на човек, чиято отколешна мечта се е осъществила.

Филип знаеше колко много означаваше замъкът Бенда за баща му, който скоро беше навършил шейсет години. Като по-млад принц Леберехт беше прекарвал много време там. Майката на Филип, която беше починала още докато беше дете, произхождаше от Бенда.

— Мечта или не, плановете ми се объркаха — отвърна Леберехт и подаде чинията си на Филип, който я напълни. — Старият бандит ме е излъгал. Не е изпълнил обещанието си.

— Искаш да кажеш, че Улрих не ти е завещал замъка Бенда, така ли? — попита Филип, който не изглеждаше твърде изненадан.

Баща му кимна.

— Всичко, което ми е оставил, е някакво писмо. Замъкът Бенда сега принадлежи на две млади глупачки. Нечувано, просто нечувано!

Филип го изгледа учудено.

— Улрих е имал деца?

— Глупости — отвърна принц Леберехт. — Както добре знаеш, Улрих никога не се е женил. Двете кокошки са му някакви много далечни роднини. Старият разбойник е предпочел да остави замъка на тях вместо на мен.

— Но Улрих ти даде дума. Замъкът му беше пълна руина и можеше да се срути всеки момент. Без твоята финансова подкрепа нямаше да може да ремонтира и крилото, в което живееше. Какво му е станало? Той беше най-добрият ти приятел, за бога!

Филип не разбираше какво беше накарало наскоро починалият граф да направи това. Та той беше един от най-близките им семейни приятели. Граф Улрих беше държал Филип на коляното си, когато беше съвсем малък, той беше и първият му учител по езда.

— Приятел друг път — замислено отвърна принц Леберехт и остави приборите си на ръба на чинията. — Той ме е мразил, Филип!

Синът му поклати глава.

— Не мога да повярвам на това, татко. Чичо Улрих беше добродушен старец, който не можеше да мрази нищо и никого.

— Повярвай ми, Филип. В писмото му всичко е написано черно на бяло. Той не е могъл да ми прости, че навремето съм му отнел майка ти. Нямах представа колко много я е обичал. Тя е била всичко за него, а обичаше мен. Улрих не е могъл да се примири с това през всичките тези години. Правил се е на мой приятел, но всъщност ме е мразел от дъното на душата си. Бил е мил с мен, но привидно, защото аз спасих замъка от пълна разруха, като му помогнах финансово за най-неотложните ремонти. Улрих не е можел да понесе и това, че е финансово зависим от мен. С какъв човек съм си имал работа…

— Ти обаче му даде пари на драго сърце и с радост му помогна да ремонтира поне отчасти замъка си. Чичо Улрих добре знаеше колко много означава Бенда за теб. Доколкото си спомням, семейството му е било много богато, но след Втората световна война са загубили всичко. Всички земи и имоти на Бенда са останали в Източна Германия и чичо Улрих умря беден като църковна мишка.

— Така е. Бях напълно наясно, че Улрих не може да ми върне парите, но аз въпреки това му ги дадох, за да не остане без покрив над главата си на стари години. В замяна той обеща да ми завещае замъка Бенда или това, което е останало от него, на мен или на децата ми, в случай че се случи нещо непредвидено. Приех предложението му, макар да знаех, че за да се приведе този замък в нормален вид, са нужни страшно много пари.

— Кой можеше да се усъмни в думите на чичо Улрих… — замислено каза Филип.

— Така е. Сега обаче разбирам, че старият разбойник никога не е имал намерение да удържи на думата си. Омразата му към мен е била твърде силна. Той добре знаеше колко обичам Бенда и явно е решил, че след като съм му отнел жената, която е обичал, за нищо на света да не ми позволи да имам и замъка. Ето защо е направил това завещание — въздъхна принц Леберехт и се облегна назад в стола си. В очите му имаше сълзи. В продължение на десетилетия той беше смятал Улрих фон Бенда за свой най-добър приятел.

— Може би ще успеем да получим замъка по съдебен път — опита се да го утеши Филип. — Защо не говориш с адвоката ни?

Баща му се усмихна тъжно.

— Нямам нищо срещу двете глупачки, Филип. Завещанието е при нотариуса черно на бяло.

— А когато му даде парите за ремонта не сключихте ли някакъв договор? Не ми казвай, че си му ги дал просто така…

Баща му, който по принцип беше изключително стриктен по отношение на финансите си и не даваше и стотинка без договор и подпис, въздъхна и кимна.

— Улрих ми беше приятел и приех думата му за чиста монета — отвърна принц Леберехт и Филип видя как у него отново се надигна предишният гняв. — Аз обаче няма да оставя нещата така! Тези двете ще съсипят и без това полусрутения замък. Аз няма да го допусна.

— А защо не го купиш? — предложи Филип. — Те със сигурност ще се зарадват да осребрят наследството си. За какво им е тази съборетина? За да заприлича отново на замък, на Бенда са нужни много пари. Пари, с които те едва ли разполагат.

— Моят „приятел“ е бил достатъчно любезен да запише в завещанието си, че нямат право да го продадат нито на мен, нито на мои роднини. Колко предвидлив се оказа само старият разбойник, а?

— И това ако не е патова ситуация… — отвърна замислено Филип и погледна баща си. Старият принц го гледаше по начин, който Филип никак не харесваше, явно баща му беше намислил нещо.

— Имаш ли идея къде е Ута? — попита принц Леберехт.

Лицето на Филип промени изражението си.

— Знаеш, че е много заета в офиса си — отвърна той.

Баща му кимна.

— Знам, знам. Фирмата й за недвижими имоти изкарва много пари напоследък. Явно Ута си разбира от работата.

— Без съмнение — отвърна Филип.

Тонът на баща му звучеше така, сякаш готви поредната си хитра сделка и това никак не му харесваше.

— Изглежда не ти отделя много време напоследък — каза принц Леберехт, усмихна се и сложи ръка на рамото на сина си. — Трябва да се ожениш за нея, Филип. Защо се колебаеш още? От три години сте заедно, а и Ута е идеалната партия за теб. Не само че е графиня Фон Боленберг, но е и много добра и красива жена.

— Сигурно си прав за нея, татко — отвърна Филип с тон, който трябваше да покаже на баща му, че не иска да се бъркат в личния му живот. — Не ми казвай обаче кога и за кого да се женя, моля те.

— Нямах това предвид…

Филип въздъхна.

— Знам — отвърна той.

Разговорът за графиня Ута фон Боленберг, с която принц Филип имаше връзка от няколко години, подсказа на принц Леберехт идея, която той оцени като чудесна. След като Филип тръгна за Хамбург, баща му веднага взе телефона.

— Извинявам се, ако съм те притеснил, Ута, но имам нужда от услуга — без заобикалки започна принцът.

Графиня Ута се усмихна. Тя знаеше, че старият принц обичаше красивата й усмивка. Принц Леберехт имаше много добро мнение за графинята и тя не пропускаше да го затвърди при всеки удобен случай. Графиня Ута планираше много скоро да стане част от семейство Фрайентал и добре знаеше, че няма нищо по-полезно за целта от това принц Леберехт да е на нейна страна.

— Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, Леберехт — отвърна тя. — Какво мога да направя за теб?

— Можеш ли да ми купиш един замък? На твое име, но с мои пари.

Принц Леберехт никак не беше сигурен как ще реагира Ута на тази необичайна молба.

— Защо не? — отвърна Ута. Тя беше изненадана от чутото, но се постара да не го покаже. — За произволен замък ли говорим, или имаш нещо предвид? — засмя се тя. — Знаеш, че съм специалист в областта. Мога много бързо да ти препоръчам и осигуря най-доброто на пазара.

— Зная това и оценявам високо професионалните ти умения, Ута — отвърна принцът. — Става дума за замъка Бенда.

— О, така ли? — престори се на изненадана тя, макар че вече отдавна знаеше за отварянето на завещанието по-рано днес. — Завещанието не отговори на очакванията ти, така ли? — невинно попита тя.

— По никакъв начин — ядосан отвърна принцът. — Улрих е завещал Бенда на две сестри — Мими и Кара фон Ковалски. Аз лично не мога да бъда и купувач на замъка, Улрих се е погрижил и за това. Сигурно сега ме гледа от ада и ми се смее този стар разбойник!

— Искаш да съм ти прикритие, така ли? — веднага дойде на въпроса графиня Ута.

Тя го чу да въздъхва.

— Това по никакъв начин няма да ти навреди, Ута.

— Убедена съм в това, Леберехт. Ще се свържа със сестрите и ще разбера дали искат да продават.

— Моля те да го направиш, Ута. Ще съм ти безкрайно задължен.

Принц Леберехт затвори телефона и се приготви за лягане.

Ута остана до телефона и след като разговорът приключи. Тя изпитваше топли чувства към Леберехт и сега беше повече от радостна да разбере, че той гледаше на нея не само като на своя бъдеща снаха. В следващия момент обаче осъзна, че имаше малък проблем. Проблем, за който принцът не предполагаше.

В последно време Филип се беше отдръпнал от нея. Ута беше напълно наясно, че силната страст между тях отдавна си беше отишла, но тя много държеше на него. Тя беше убедена, че двамата са идеална двойка. Ута не се съмняваше, че тя беше най-добрата съпруга за него. Единственият и най-правилен избор, На Филип явно му беше нужен малък подтик, за да осъзнае това. Ута беше убедена, че ще успее да си го върне. Тя знаеше как.

Графиня Ута стана и се огледа в голямото елегантно огледало над камината. Тя беше с няколко години по-голяма от принц Филип, но това въобще не й личеше. Ута беше красива и стилна жена. Черната й коса се спускаше по фините й рамене и придаваше на острите черти на лицето й специфична красота. Погледът на черните й очи беше винаги прозорлив и загадъчен. Тя искаше Филип и щеше да го получи. Ута беше сигурна в това.

Мими точно беше отключила входната врата, когато чу телефонът да звъни. Тя бързо остави чантата и ключовете си на малката масичка в коридора и вдигна.

— Да, моля — все още задъхана каза тя.

— Недвижими имоти „Боленберг“ — чу любезен глас от другата страна. — С госпожица Фон Ковалски ли разговарям?

— Да, аз съм Мими фон Ковалски.

— Графиня Боленберг би искала да се срещне с вас, госпожице Фон Ковалски, Бихте ли могли да дойдете в офиса ни днес след обяд?

— Извинявам се, но не съм и чувала за фирмата ви. Нямам представа с какво бих могла да съм ви полезна — раздразнено отвърна Мими.

— О, не, графиня Боленберг смята, че тя би могла да бъде полезна на вас, не вие на нея, госпожице Фон Ковалски. Ние сме фирма за недвижими имоти и графиня Боленберг е най-изтъкнатият специалист в областта на имения, дворци и замъци — отвърна любезният глас отсреща.

— Замъци…? — Мими не знаеше как да отговори. Явно бързо се беше разчуло, че със сестра й са наследили замъка Бенда.

Мими беше подразнена от това неочаквано обаждане, но обмисли внимателно отговора си и реши, че няма да й навреди да разбере какво щеше да й каже тази графиня. След като беше специалист по такива имоти, може би щеше да е полезна в намирането на купувач за замъка Бенда.

— Днес след обяд ми е удобно — решително отвърна Мими.

— С кого говориш — попита Кара. Тя беше дошла у сестра си за обяд както всеки ден.

— Някой беше объркал номера — излъга Мими и бързо отиде в кухнята. Тя не умееше да лъже добре и не искаше сестра й да види лицето й в този момент. Със сигурност щеше да се досети, че нещо не е наред.

Кара беше толкова щастлива от наследството, че в този момент да се говори с нея за продажбата му беше загубена кауза. Кара все още отказваше да проумее, че двете със сестра й просто не можеха да си позволят да поддържат подобна сграда, а още по-малко да я ремонтират до степен, в която да стане годна за обитаване. Мими реши, че е по-добре да не й казва за срещата си с агентката на недвижими имоти. Кара не беше готова за това особено в сегашното си еуфорично настроение.

— Вдругиден можем да отидем до замъка, Мими — каза Кара. — Аз отмених всичките си ангажименти за тогава. Ти успя ли да вземеш отпуск?

Мими поклати глава.

— Говорих с шефа си, но той може да ме освободи едва следващата седмица, Кара. Имаме много поръчки, по които трябва да работя дотогава.

— Колко жалко — разочарована отвърна Кара.

— Ако искаш, можеш да отидеш сама — предложи Мими.

— Не, не ми се ходи сама. С теб наследихме замъка заедно и искам да сме двете, когато отидем там за пръв път.

Мими се усмихна и ощипа сестра си по бузата, сякаш беше малко момиченце. В някои отношения Кара наистина беше още дете, макар и скоро да беше навършила двайсет и осем години. Кара беше много успешен фотограф, но често се проявяваше като твърде наивна и имаше склонност да изопачава истината така, както би й се искало. Кара летеше в облаците, докато Мими здраво беше стъпила на земята. Мими се грижеше за ежедневните проблеми и въпроси, Кара в повечето случаи беше над тези неща. Мими беше напълно наясно, че когато премине еуфорията й, Кара ще осъзнае, че не могат да задържат замъка. Сега обаче реши да остави сестричката си да се порадва на момента.

Графиня Ута фон Боленберг направи впечатление на модерна и делова жена на Мими фон Ковалски, която влезе в офиса й, без да знае какво може да очаква от срещата си с нея. Графинята, облечена в шикозен червен костюм с панталон, се изправи зад бюрото си и подаде ръка на Мими. С облеклото, грима и прическата си графиня Ута се беше постарала да изглежда колкото се може по-млада, но Мими беше много наблюдателна и веднага забеляза малките издайнически бръчки около очите й. Тя прецени, че графинята е на около 40 години — колкото и да се стараеше да го прикрие.

Графиня Ута фон Боленберг не погледна с добро око на облеклото на Мими. Тя носеше дънки и пуловер и нямаше грим и прическа. Графинята веднага прецени, че жената срещу нея едва ли разполага с кой знае какви средства и щеше много да се зарадва на предложението й за замъка.

Мими седна и любопитно се огледа. Офисът на графиня Ута фон Боленберг беше в старинна къща на брега на Елба. Фирмата й заемаше само единия от етажите, на другите два имаше други наематели. Графиня Ута беше избрала първия етаж. Таванът на офиса й беше висок, с много орнаменти. Всичко в стаите създаваше усещане за лукс и комфорт — точно този ефект търсеше графиня Фон Боленберг.

Графинята седна зад модерното си бюро от матово стъкло и тъмно дърво.

— Бих искала да разговарям с вас за замъка Бенда — започна разговора тя, усмихвайки се любезно.

Мими повдигна вежди.

— Предположих, че това ще бъде темата на разговора ни — отвърна тя. Бенда. Тази дума не й излизаше от главата след разговора със секретарката на графинята по-рано днес. — Мога ли да попитам откъде научихте, че със сестра ми сме наследили замъка Бенда?

Графинята се усмихна колкото любезно, толкова и загадъчно.

— Имам своите контакти — отвърна тя. — Доколкото ми е известно, замъкът не е в добро състояние. Предполагам, че ще искате да го продадете. За тази цел аз мога да ви бъда много полезна.

— Много любезно от ваша страна, но сестра ми и аз все още не сме решили дали изобщо искаме да го продаваме — резервирано отвърна Мими.

Ута изгледа посетителката си учудено.

— Наясно сте, че замъкът е в окаяно състояние, нали? По моя информация вие и сестра ви не сте в състояние дори да го поддържате, да не говорим да инвестирате в ремонта му — каза графинята и изгледа седящата срещу себе си Мими. — Вие ми приличате на разумен човек, госпожице Ковалски. Ще ви предложа добра цена.

— Искате да кажете, че искате да го купите за себе си, така ли? — изненадано попита Мими. — Аз мислех, че ще се опитате да намерите купувач, все пак сте агент на недвижими имоти, нали?

— Да, разбира се, с това се занимавам. Аз обаче купувам имотите сама, след това ги ремонтирам или освежавам и ги продавам в състояние, в което да са привлекателни за клиентите ми — обясни Ута.

— Разбирам — отговори Мими. — Но замък… не е ли прекалено скъпа инвестиция?

— Аз имам много контакти, госпожице Фон Ковалски. Контакти, които, уверявам ви, вие нямате — започна да губи търпение графинята. — Е, интересува ли ви предложението ми?

— Мога поне да го обмисля, ако цената е справедлива — отвърна Мими.

Не този отговор беше очаквала графиня Ута фон Боленберг.

Тя назова сума, която накара Мими да се изсмее.

— Не — каза тя. — Дори замъкът да е пред разпад, няма да се съглася на подобна оферта.

Ута беше очаквала всичко друго, но не и тази жена да откаже офертата й, и то по такъв недвусмислен начин.

Тя успя да си наложи да се усмихне.

— За да ви предложа нова оферта, ще ми е нужно време за размисъл. Може би ще ми е необходима оценка на специалист, за да мога да преценя моментната стойност на сградата и цената, на която може да се продаде, след като се ремонтира.

— Това е ваше право, госпожице Фон Боленберг — отвърна Мими и стана. — Когато имате някакви новини, може да ми се обадите. Другата седмица със сестра ми възнамеряваме да отидем до замъка, за да го разгледаме. Тогава може би ще знам дали изобщо ще искаме да го продадем или не.

Графиня Ута фон Боленберг изпрати Мими фон Ковалски до изхода, след което се върна в кабинета си и отиде до прозореца. Гледката към Елба беше чудесна, както винаги, но този път тя не я забеляза. Тази Ковалски не беше никак глупава. Нямаше да е лесно да купят замъка на смешно ниската цена, която принцът очакваше. Явно принц Леберехт беше подценил възможностите на Мими фон Ковалски да преговаря и защитава интересите си.

Графиня Ута забеляза елегантния мъж, който се качваше. В момента, в който принц Филип стигна до вратата и се канеше да позвъни, тя се отвори и от нея излезе Мими фон Ковалски.

Вратата леко го удари, той загуби равновесие и за да не падне, изпусна цветята на земята. Двамата с Мими почти удариха главите си, навеждайки се да ги съберат. Графиня Ута фон Боленберг прехапа устни. Тази Ковалски не беше глупава, но графинята беше от друга класа, Ута се обърна към огледалото и оправи червилото и косата си.

Слизайки по стълбите до изхода, Мими беше обзета от неочаквано приятно чувство. Тя знаеше, че беше изиграла картите си по най-добрия начин и тази префърцунена агентка вече трябваше да е напълно наясно, че не може да си играе с нея и сестра й, нищо че не бяха богати благородници като нея.

Когато отвори вратата обаче, тя, без да иска, бутна стоящия отвън мъж и той изпусна букета, който носеше. Мими се притесни и усети, че се изчерви.

— Извинявам се много — каза той. — Вината е моя.

— Не, не — отвърна Мими — Аз трябваше да внимавам повече…

Тя му помогна да събере цветята — кървавочервени рози. Мислите й обаче бяха не в розите, а бяха свързани само с непознатия мъж. Гласът му беше дълбок и пленителен, очите му бяха красиви и дълбоки… Мими се замисли за това как беше успяла да забележи какви бяха очите му за секундата, в която го беше погледнала…

Този мъж определено беше специален. Мими усети как сърцето й заби забързано.

Тя се изправи и му подаде розите, които внимателно беше събрала. Ставайки, тя почти удари главата си в неговата. На ръката й имаше капчица кръв, явно бодлите на розите бяха одраскали кожата й.

— Много ви благодаря — отвърна той, поглеждайки я със сините си очи. Вземайки розите, той видя струйката кръв по ръката й. Мъжът сложи букета под мишница и й подаде кърпичка, която да сложи на кървящата си ръка.

— Наранихте се — каза той.

— О, не, няма проблем — отвърна Мими. Тя все пак взе кърпичката и уви ръката си с нея.

Мими усети, че се беше вторачила в него, но просто не можеше да направи друго, освен да гледа в сините му очи. Сините очи, в които просто се загуби.

Изведнъж като че ли светът спря да се върти и всичко утихна. В тази тишина Мими чуваше само ударите на сърцето си. Всичко у нея беше обсебено от този мъж — от очите, от косата, от гласа, от трапчинките на лицето, когато се усмихваше.

Мими се чувстваше като в транс. Какво й ставаше? Тя имаше чувството, че топла буря премина през цялото й тяло, а сърцето й гореше като огън. Младата жена беше обзета от непреодолимо желание да усети тялото му, да прокара ръце през косата му и да целуне устните му. Да бъде близо до него, това беше всичко, което Мими искаше.

Тя го погледна, останала без дъх. Какво се случваше? Това истина ли беше?

Филип също беше обзет от чувства, за които до този момент дори не предполагаше, че би могъл да изпита. Тази елегантна, макар и небрежно облечена жена, го привличаше като магнит. Красивото лице с чипо носле и сивите й очи му действаха така, както никоя жена досега не беше успяла. Той се вгледа в очите й и сякаш чувствата му се огледаха в тях.

Принц Филип беше завладян от тази жена. Бе обзет от силно желание да я притисне към себе си и да обсипе лицето й с целувки. Само здравият разум му попречи да го направи.

Този разум му помогна да забележи, че все още държеше ръката й, помагайки й да увие кърпичката около китката си.

С големи усилия на волята Филип успя да дойде на себе си. Той се поколеба за миг, но след това пусна ръката й, колкото и да не му се искаше.

— Благодаря ви много — каза Мими и понечи да му върне кърпичката.

Филип отказа с жест и отново я сложи на ръката й. Краткото докосване отново събуди вулкана от чувства, който се надигаше у него.

— Моля задръжте я — отвърна Филип. — Друг път ще ми я върнете.

Той усети, че почти не можеше да владее гласа си.

Мими кимна и тръгна към паркинга. Всяка стъпка, с която се отдалечаваше от него, беше като нож, който се забиваше в сърцето й. Здравият й разум постепенно взе връх над чувствата и страстта й. Тя се обърна назад, но той вече беше влязъл в сградата. Мими влезе в колата си и запали двигателя. Тя погледна напоената с кръв кърпичка.

Всичко това не беше реално — това беше просто сън.

Дали?

Тръпнеща в очакване, графиня Ута фон Боленберг се изправи.

Рози, рози!

Това можеше да означава само едно — най-съкровеното й желание щеше да бъде изпълнено днес.

Ута знаеше какво се беше случило. Просто на Филип му беше нужно малко време, за да изясни чувствата си.

Всъщност графинята беше права.

През последните седмици Филип се беше отдръпнал от нея, за да обмисли добре евентуалното им общо бъдеще. Графинята без съмнение беше красива и успяла жена. Баща му много я харесваше и искаше да я види като своя снаха. Ута пасваше идеално в семейството — тя беше с благороднически произход и имаше добра репутация сред висшите кръгове в Хамбург. Щеше да е перфектната принцеса.

Звучеше прекалено добре, за да е истина. И всъщност не беше истина.

От дълго време Филип усещаше, че нещо във връзката им не е наред. Страстта отдавна си беше отишла и на нейно място бяха дошли навикът и приятелството. Филип беше напълно наясно със себе си. Той не си представяше Ута като жената, с която да прекара остатъка от живота си. Принцът знаеше, че двамата нямат общо бъдеще.

Днес принц Филип беше дошъл в офиса на графиня Ута, за да й съобщи това. С букет рози, защото знаеше, че червените рози бяха любимите й цветя.

Дори у него да беше останала частица съмнение, че трябва да прекрати връзката си с Ута, то беше напълно разсеяно от срещата с непознатата жена на входа. С Ута бяха прекарали чудесни мигове заедно, но тя просто не беше жената на живота му.

Все още представяйки си красивата непозната, Филип влезе в офиса на графиня Ута.

— Филип — радостно извика Ута и се спусна към него, — каква приятна изненада!

— Радвам се, че намери време да ме приемеш — отвърна той и й поднесе розите. — За теб са.

Графиня Ута вдъхна аромата им.

— Прекрасни са — усмихната каза тя.

— Те са нещо като подарък за раздяла.

— Подарък за раздяла?

Лицето й изведнъж изгуби цвета си.

— Знам, че не това си очаквала, Ута, но нещата са такива, каквито са — отвърна Филип. Знаеше, че сцената няма да е приятна, затова започна без заобикалки. Той я прегърна.

— Какви са? Какво има? — попита Ута, сложи розите на бюрото си и усети мускулестите му рамене. Тя се притисна в него, но Филип прецени, че прегръдката беше станала прекалено дълга и леко я бутна.

— Не вярвам да не си забелязала, че връзката ни е изчерпана, Ута. Страстта отдавна си отиде. Всичко е минало.

— Но… как така. Ние се разбираме толкова добре… имаме си доверие… уважаваме се…

— Да, но това не е любов, Ута — отвърна Филип. — Аз не мога да прекарам живота си с жена, която не обичам, колкото и високо да те ценя като човек.

— Ти добре знаеш, че баща ти одобрява връзката ни — напомни му Ута.

Той кимна.

— Въпреки всичко нещата не вървят, Ута. Беше хубаво, но свърши. Съжалявам. Наистина съжалявам.

Филип тръгна към вратата, но преди да стигне до нея, чу зад себе си вика на Ута. Тя беше не толкова разочарована или нещастна, а най-вече гневна.

— Не можеш да ми причиниш това, Филип! Аз те обичам! Няма да те пусна да си отидеш просто така! — извика Ута.

Филип въздъхна. Беше решен да свърши с това днес.

— Ута, моля те, не усложнявай нещата — отегчено отвърна Филип.

— Да ги усложнявам? — извън себе си извика Ута. — Да ги усложнявам? Разбира се, че ще ги усложнявам! Няма да се измъкнеш просто така, Филип! Няма да ти позволя да ме захвърлиш, все едно съм някаква уличница! Ти имаш нужда от мен, Филип. Аз те обичам!

Принц Филип поклати глава.

— Ти не обичаш мен, Ута, а титлата ми. Искаш да станеш принцеса Фрайентал. На теб ти е нужна титлата, не аз.

— Аз ще съм прекрасна принцеса!

— Убеден съм — отвърна Филип. — Само че няма да стане.

— Друга ли има? — с неочаквано спокоен тон попита графиня Ута.

Филип затвори очи и образът на непознатата жена отново изникна пред него. Това ли беше жената на живота му? Жената от мечтите му? Филип беше убеден, че с нея щяха да се видят отново, знаеше, че ще се случи. Ако съдбата беше решила да са заедно, нямаше как да не се срещнат пак.

— Няма друга жена, Ута — тихо отговори той. — Не си прави илюзии. Искаше ми се да посрещнеш решението ми с малко повече достойнство. Всичко свърши. Пожелавам ти всичко най-хубаво, Ута.

Той излезе.

В продължение на няколко секунди Ута не успя да направи нищо друго, освен втренчено да гледа в затворената след него врата.

Надеждите й бяха изпепелени.

Графиня Фон Боленберг погледна към розите и на устните й се появи лукава усмивка. Не, тя нямаше да го пусне толкова лесно. Жена като нея не можеше просто да остави мъж като Филип да си тръгне от живота й. Нямаше да остави нещата така.

Ута взе розите и ги изхвърли в кошчето за боклук до бюрото си. Колкото и да обичаше червени рози, тя никога нямаше да ги приеме като подарък за раздяла. Със следващите рози, които щеше да й подари, Филип щеше да лази в краката й и да моли за прошка.

Графиня Фон Боленберг вдигна гордо глава. Никой не можеше да се отнася така с нея, дори самият принц Фон Фрайентал. Тя щеше да се погрижи той да се върне при нея много бързо. По-бързо, отколкото самият Филип предполагаше, че е възможно.

Филип не само щеше да се върне при нея, той щеше да моли за милост. Графиня Фон Боленберг щеше да го накара да моли за милост.

На следващия ден Филип беше дошъл в замъка на баща си за следобедно кафе. Принц Леберехт му се беше обадил по телефона и искаше да го види спешно, поради което Филип дойде във Фрайентал колкото може по-бързо.

За своя най-голяма изненада той завари графиня Ута фон Боленберг седнала в едно от креслата в стил бидермайер в приемната на замъка. Той трябваше да признае пред себе си, че Ута чудесно се вписваше в тази обстановка. Тя беше облечена в елегантен костюм, а на шията си имаше огърлица от перли. Ута обаче излъчваше студенина много повече, отколкото Филип можеше да понесе. Той се замисли, че дори в началото на връзката им, когато страстта помежду им беше по-силна от всякога, той не беше усетил у нея и капчица топлина. Тя беше все така студена като мраморна статуя.

— Я каква изненада — започна без заобикалки Филип и повдигна вежди. — Дошла си при баща ми, за да потърсиш от него съчувствие ли?

— Колкото и да ми е неприятна раздялата ви с графиня Фон Боленберг — отвърна принц Леберехт с най-сериозното си изражение, — има по-важни неща, за които трябва да говорим.

— Така ли? — отвърна принц Филип, седна на дивана и си наля кафе.

— С баща ти имаме общ бизнес проект — обясни му Ута. — Колкото и да не ти се вярва, в момента не става дума за теб — студено каза тя, но въпреки това за Филип беше ясно, че тя не беше готова да се раздели с него.

— Ута ми помага във връзка с много сериозен проблем — поясни баща му.

— Замъкът Бенда — каза Ута. — Аз мога да го купя, защото не нося името Фрайентал. Както изглежда и в бъдеще няма да нося тази фамилия.

— Което е твърде жалко — отбеляза принц Леберехт.

Принц Филип въздъхна.

— Знаех, че ще кажеш това, татко. Само се чудя как аз ще се впиша в играта ви.

— Мими фон Ковалски отказа първото ми предложение — каза Ута.

— Предполагам с основание — отвърна Филип. — Предполагам, че не е било никак изгодно.

Тя кимна.

— Всъщност предложението беше мое — каза принц Леберехт. — Аз вече съм инвестирал цяло състояние в Бенда и не смятам да плащам за тази съборетина повече, отколкото струва.

— Аха — каза Филип, който постепенно беше започнал да разбира за какво става въпрос.

— Точно така — каза баща му, стана и отиде до прозореца, от който се откриваше прекрасна гледка към парка на замъка Фрайентал. — Като архитект ти можеш да изготвиш проучване и доклад за състоянието му, нали?

— Искаш да установя състоянието на замъка и да оценя реалната му стойност, така ли? — по-скоро констатира, отколкото попита Филип.

— Искам да отидеш там с Ута и да го разгледаш много добре. Трябва да знам колко реално струва този замък и колко ще трябва да инвестирам, за да го приведа в нормален вид.

Тонът на принц Леберехт не търпеше възражение.

— Ами по принцип не виждам какъв би бил проблемът татко…

— Но…? — прекъсна го Ута.

Филип се усмихна иронично.

— Баща ми казал ли ти е как е минало отварянето на завещанието? Той се ядосал и е обидил двете наследници, след което най-безцеремонно си е тръгнал.

— Бях много разочарован — опита се да се защити принц Леберехт. — Завещанието на Улрих ме разгневи толкова, че буквално не знаех къде се намирам от ярост.

— Гневен или не, не си направил особено добро впечатление на сестрите Ковалски, татко — каза Филип. — Те едва ли ще искат да видят някого от фамилията Фрайентал, да не говорим да ми разрешат да правя огледи и оценки. За да направя пълна оценка така, както я искаш, ще ми трябва достъп до всяка стая на замъка. Предполагам, че наследниците няма да ми разрешат дори да вляза вътре.

— Хм — замислено каза баща му. — А защо трябва да се представяш като Фрайентал?

— Точно така — подкрепи го Ута. — Спокойно можеш да минеш инкогнито.

— Как точно смятате да стане това? — попита Филип.

— Много просто — отвърна Ута, въодушевена от идеята. — Ще се представиш за Филип… Майнхард. Сестрите Ковалски едва ли ще имат против опитен архитект да изготви безплатна оценка на имота им.

— Добра идея — каза принц Леберехт. — Така ще го направим.

— В Бенда никой не те познава — подкрепи го графиня Ута. Тя докосна ръката на Филип и го погледна умоляващо.

— Е, Филип? — тонът на баща му подсказваше, че той иска отговор на момента.

— Работя върху проект, който трябва да завърша. Мога да започна най-рано след две седмици.

— Добре — каза принц Леберехт. — След две седмици.

Кара седеше до сестра си в малката кола и не спираше да бъбри. Тя изгаряше от нетърпение и когато наближиха замъка Бенда, беше по-щастлива от всякога. През целия път Мими й отговаряше едносрично и Кара на няколко пъти я улови, че изобщо не я слуша. През последните няколко дни Мими беше станала много мълчалива.

— Какво ти е? — загрижено попита Кара. — Да не се е случило нещо?

Мими не отклони погледа си от пътя.

— Не. Какво трябва да се е случило?

— Ами не знам — отвърна Кара. — Почти не говориш, не ме слушаш, все едно съм някакво малко момиче, което едва издържаш. Аз съм ти сестра, Мими!

— Да, знам — отвърна Мими фон Ковалски. — Ти обаче живееш в съвсем различен свят от моя.

Кара се усмихна.

— Аз просто не се тревожа толкова много. Според мен ти сама си създаваш проблеми, Мими.

— Напротив. Проблемите съществуват и аз се старая да ги решавам.

— О, Мими, защо винаги си такава песимистка.

— А ти винаги летиш в облаците и не сваляш розовите си очила. Не всичко в живота е романтично, Кара.

Сестра й я погледна.

— И на теб малко романтика не би ти навредила — каза й тя.

— И къде да я намеря? — попита Мими. — Ето например кое е романтичното в това да срещнеш човек, за когото си сигурна, че повече никога няма да срещнеш.

Кара я погледна и в следващия момент се засмя.

— Влюбила си се, нали? О, Мими, та ти си влюбена!

— Хм — отвърна Мими, Тя знаеше, че любопитната й сестра нямаше да я остави на мира, докато не разбере всичко.

— Разказвай! Кой е той?

— Ами аз… не знам. Не знам кой беше всъщност.

— Как се запознахте? — продължи да пита Кара.

— Почти се сблъскахме. По невнимание — отвърна Мими и погледът й попадна на ръката, на която все още имаше драскотина от бодлите на червените рози. — Чувството беше необичайно, Кара. Необичайно и много силно. Имах чувството, че съм познавала този човек през целия си живот и страшно исках да го прегърна и целуна. Бях като в транс. Никога преди не ми се е случвало подобно нещо.

— Не ти се е случвало, защото не вярваш в голямата любов — отвърна Кара.

Тя добре знаеше на какво се дължеше това. Мими беше по-голямата от двете и беше преживяла много тежко раздялата на родителите им. Тя знаеше, че баща й мамеше майка им и й изневеряваше постоянно. До деня, в който не ги напусна и не заживя с друга жена. Майка й беше съсипана и някак се отчужди от живота и дъщерите си. Наложи се Мими да поеме отговорността за по-малката си сестра, когато беше още дете.

Тогава Мими смяташе, че Кара е прекалено малка, за да разбира какво се случва. По-малката й сестра обаче добре знаеше на какво се дължеше това, че Мими е прагматичен реалист. Баща им беше причината Мими да не може да се довери на никой мъж след раздялата му с майка им. Сега, когато беше срещнала любовта, със сигурност й беше много трудно да осъзнае какво се случва.

Мими се усмихна тъжно сама на себе си.

— Голямата любов е заблуда и илюзия, Кара. Точно ти би трябвало да знаеш това най-добре. На всеки няколко месеца я срещаш, а след това я захвърляш като носна кърпичка.

— Ами значи не е било голямата любов — отвърна Кара. — Това не означава, че никога няма да я срещна. Човек трябва да опитва, докато най-накрая успее да я открие.

Мими поклати глава.

— Никога не се предаваш, нали?

— Не. И ти би трябвало да правиш същото — отвърна Кара.

— Ако съдбата е отредила този непознат да бъде с теб, със сигурност ще го срещнеш отново, повярвай ми.

— О, Кара… — въздъхна Мими.

Всъщност сестра й беше запалила искрицата на надеждата в нея.

Срещата с непознатия мъж пред офиса на графиня Ута фон Боленберг не й излизаше от ума. През нощта тя го сънуваше, а през деня постоянно мислеше за него. Никога преди в живота си тя не беше изпитвала нещо подобно към човек, когото е видяла веднъж, и то само за няколко минути.

Мими беше разумен и прагматичен човек, животът я беше направил такава. Тя много трудно допускаше някого до себе си — страхуваше се да не повтори съдбата на майка си. Мими държеше винаги да контролира себе си и ситуацията, в която се намира. Майка им така и не успя да преодолее раздялата с баща им и преди няколко години почина с разбито от мъка сърце. До края на живота си тя го беше обичала и беше страдала по него. Не, Мими нямаше да позволи това да се случи и с нея.

Срещата с непознатия мъж обаче я изкара извън всякакъв контрол. Веднага след като го видя, здравият разум отстъпи място на изпепеляващата страст.

Любов ли беше това? Възможно ли беше Кара да е права?

Мими реши, че не е разумно да се поддава на чувствата си. Човек не можеше просто така да се влюби в някого, когото е виждал само веднъж, и то за кратко. Та те дори не знаеха имената си. Чувствата и отново започнаха да вземат връх. Мими не можеше да спре да мисли за него и очите му — тези сини очи, в които…

— Мими, Мими, виж, това е замъкът Бенда! Нашият замък — извика Кара и прекъсна мислите й.

Наистина! В края на пътя се беше появила висока врата от ковано желязо, на която имаше герб. Зад нея се очертаваха червените тухлени стени на голяма сграда, в четирите ъгъла на която се издигаха невисоки кули. Мими си помисли, че те много й приличат на гнезда на щъркели. Сивият покрив се открояваше на фона на раззеленилите се дървета.

Отдалеч Бенда наистина приличаше на замък, излязъл от приказка. Кара беше на седмото небе.

— Не е ли чудесен! — извика тя по-радостна от всякога.

Колкото повече приближаваха обаче, толкова по-явно ставаше окаяното състояние на замъка.

Мими спря колата пред високата врата, която беше полуотворена, и слезе. Тя имаше необяснимото чувство, че задължително трябва да влезе в градината на замъка пеш, а не с колата си.

Кара, която вече не беше толкова въодушевена, последва сестра си и двете влязоха в парка.

Алеята, която водеше към централния вход на замъка, беше застлана с камъни. Тя обаче почти не се виждаше, защото беше обрасла с бурени и храсти. До вратата от ковано желязо имаше руини на неголяма тухлена сграда. Мими предположи, че някога това е била портиерната.

Замъкът беше в окаяно състояние, в много по-лошо, отколкото Мими смяташе, че ще го завари. Стъклата на много от прозорците липсваха, а почти всички останали бяха мръсни до неузнаваемост. Покривът на западното крило се беше срутил. Под него се виждаха почернелите и почти изгнили от дъжда, снега и вятъра греди.

Мими се огледа и от дясната си страна забеляза сграда, която преди е била църквата на замъка. Част от нейния покрив също липсваше, а помпозната барокова фасада беше почти разрушена.

— Всъщност не е чак толкова лошо — чу сестра си Мими. — Е, покривът трябва да се оправи, но като поизмием прозорците и поизчистим, мисля, че можем да го приведем в съвсем приличен вид, не смяташ ли?

Мими поклати глава.

— Страхувам се, че няма да можем.

— О, моля те, стига с този песимизъм! Хайде да влезем — каза Кара и тръгна към стълбите, водещи до централния вход.

— Нямаме ключ. Той е при кмета — напомни й Мими.

За нейно учудване обаче Кара отвори вратата без никакво затруднение.

— Не е заключено — каза сестра й. — Хайде, ела… — Кара влезе и Мими я последва. Тя искаше да си поговори много сериозно с кмета. Как така бяха оставили отключено?

— Не е чак толкова зле — чу се гласът на Кара отвътре.

Мими трябваше да признае, че сестра й имаше право. Фоайето беше много изискано и елегантно. Всичко беше покрито с дебел слой прах, но тук разрухата почти не личеше.

Към горния етаж водеше двойно стълбище, покрито с червен килим. То завършваше в просторна галерия, чийто парапет беше от ковано желязо, на места позлатено. На няколко места присъстваше гербът на Бенда — същият, който бяха видели на вратата на парка. Явно предишните стопани на замъка се бяха погрижили хората, които идваха тук, да знаят в чий дом се намират.

Разхождайки се из помещенията, Мими и Кара установиха, че само някои от тях бяха ремонтирани и подновени. Това бяха стаите, в които беше живял граф Улрих. Следите от присъствието му в замъка все още бяха ясно забележими. Помещенията, които не беше обитавал, се намираха в окаяно състояние. Мазилката на таваните и стените беше паднала, тапетите бяха скъсани или подгизнали заради течащия покрив, стъклата на повечето прозорци бяха счупени, а дограмата — проядена от дървояди.

След като разгледаха наоколо, Кара започна да намира замъка за все по-романтично място за живеене, докато Мими мислеше само за разходите, свързани с поддръжката и ремонта му. Да се ремонтира и обнови щеше да струва цяло състояние. Дори двете да прекарваха цялото си време в работа по него, нямаше да им стигне цял живот, за да го оправят.

Не, Мими знаеше, че те няма как да задържат този замък. Тя трябваше да успее да убеди и сестра си в това. Да живеят в Бенда беше далеч над възможностите им.

Мими и Кара започнаха да се ориентират в многото стаи, коридори и зали на замъка. До спалнята на граф Улрих имаше две стаи, които очевидно бяха използвани за гостни. Таваните им бяха високи, тапетите — копринени, а мебелите — старинни и очевидно много ценни. Над камините имаше картини в позлатени рамки. От прозорците, на които имаше тежки завеси с брокат, се откриваше гледка към градината. В миналото тя сигурно е била много приятно място за разходки и почивка, но днес беше в окаяно състояние — занемарена и запусната от десетилетия.

Между двете стаи за гости имаше баня със старомодна вана, която също напомняше за някогашното величие на Бенда.

На сестрите Фон Ковалски най-много им допадна изцяло обновената кухня на приземния етаж. Помещението беше огромно, а голямата маса в центъра му предполагаше, че някога тук са работили много хора.

Двете сестри бяха доволни от това, че могат да прекарат сутринта тук сами. Те седяха на масата след не особено спокойната първа нощ в новия им дом, когато се позвъни.

Кара и Мими се спогледаха учудено.

— Откъде се чу това? — попита Кара.

Мими посочи няколко старомодни звънеца до вратата на кухнята. Всеки от тях имаше някакви лампички и надписи. Сега светеше лампата над звънеца с надпис „Централен вход“.

— Явно имаме посетител — каза Мими, докато Кара с интерес изучаваше старомодната система за известяване на персонала за нуждите на господарите.

— Дали всички звънци работят? — попита Кара и последва сестра си по широкия коридор към фоайето.

— Поне някои от тях със сигурност — отвърна Мими. — Всичко, в което няма електроника, е направено да служи вярно десетилетия наред.

Мими отвори тежката врата. Пред тях стоеше цяла делегация от хора, облечени с костюми. Този, който стоеше най-отпред, свали шапката си. Под нея се подаде къса посивяла коса.

— Здравейте, казвам се Холерих — представи се той. — Карстен Холерих. Аз съм кметът на Бенда. Вие, предполагам, сте сестрите Фон Ковалски.

Мими кимна.

— Как разбрахте, че сме пристигнали, господин Холерих? — учудено попита тя.

Кметът се усмихна.

— Селото е малко, госпожице Ковалски. Подобни неща се разчуват бързо.

— Разчуват се значи. Ами добре тогава, аз бих искала да започна с това, че когато дойдохме, замъкът беше отключен. Надяваме се нищо да не е било откраднато — отвърна Мими.

— О, не, със сигурност нищо не липсва. Граф Улрих се ползваше с уважението на всички ни. Докато той живееше тук, замъкът никога не се е заключвал. Дитер… — кметът се обърна към стоящия до него мъж, който въпреки широките си като на атлет рамене правеше впечатление на много елегантен мъж, облечен в сив костюм и модерна вратовръзка в цвят пепел от рози.

Той даде на кмета голям железен ключ. Карстен Холерих го взе и тържествено го връчи на Мими.

— Давам ви този ключ от името на всички жители на Бенда — каза той. — За мен и за всички тук е чест да ви приветстваме с добре дошли сред нас. Официално ви предавам ключа на замъка Бенда.

— Много мило от ваша страна, благодаря ви — развълнувана отговори Мими.

— Има някои неща, за които бихме искали да говорим с вас — каза кметът.

— За какво става дума? — попита Мими.

— Ами как да започна… нашата общност, както сте забелязали, е доста отдалечена от големите градове. Ние… как да кажа… не сме особено туристически ориентирано населено място.

— Безработицата по нашия край е много висока — каза мъжът, когото кметът беше нарекъл Дитер. — Ние бихме искали да променим това.

— Похвална инициатива — отвърна Мими, която все още не успяваше да разбере за какво става дума.

— Голям концерн има желание да построи увеселителен парк тук — обясни кметът. — За да направят тази инвестиция обаче те са поставили условие част от парка да станат замъкът и прилежащите му земи.

— Разбирам — отвърна Мими. — Вие бихте искали да купите замъка, така ли? — с надежда попита тя.

— За съжаление общината ни не разполага с такива средства — загрижено отвърна кметът. — Искаме обаче да ви предложим участие. Предложението на компанията е много щедро. Те ще поемат разходите за ремонта…

— Хм, това не звучи никак зле — отвърна Мими.

Кара обаче не споделяше мнението й.

— Какво? Ще допуснеш да направят от замъка туристическа атракция? Дума да не става.

— Граф Улрих казваше точно същото — чу се приятен мъжки глас и един човек от делегацията излезе напред.

Той не беше особено висок, но имаше слабо и атлетично тяло. Кара го намери за доста привлекателен. Той имаше тъмнокестенява коса с лек червеникав оттенък, която носеше вързана на конска опашка. Кара го изгледа от глава до пети.

— Какво искате, Сьоренсен? — ядосано се обърна към него кметът и критично изгледа облечения в дънки и карирана риза мъж.

— Господин Холерих, и вие, и аз, и всички тук знаем, че този увеселителен парк е лоша идея — отвърна той.

— Ами според мен предложението звучи разумно — намеси се Мими. — Господин…?

— Сьоренсен — представи се мъжът и леко се поклони. — Рюдигер Сьоренсен. Аз ръководя местното начално училище и ви съветвам да не се съгласявате с този проект, госпожице Фон Ковалски. Граф Улрих също беше твърдо против…

— Защото не обичаше модерните времена — прекъсна го ядосаният кмет.

— Не, кмете, граф Улрих просто обичаше този замък прекалено много, за да допусне подобно светотатство — отвърна Рюдигер Сьоренсен с уверен тон и погледна с благодарност Кара, която още от пръв поглед го беше впечатлила с красотата си. Той се покашля и продължи. — Замъкът Бенда има вековни традиции и историческата му значимост е твърде голяма, за да стане част от някакъв си увеселителен парк.

— Наистина ли? — чу се гласът на Кара. Тя гледаше младия учител с големите си сини очи и вече беше напълно сигурна, че той й е повече от симпатичен.

— Тук са вземани едни от най-важните решения по време на Тридесетгодишната война. По-късно в замъка са проведени мирните преговори — отговори Рюдигер Сьоренсен и погледна към красивата наследница на замъка, след което се обърна към Карстен Холерих. — Ние в никакъв случай не трябва да допуснем Бенда да се превърне в увеселителна атракция, господин кмете!

— Нека се въздържаме от прибързани решения — каза Мими.

— Не се оставайте еколозите фанатици да ви водят за носа, господин Сьоренсен — опита се да го дискредитира кметът. — Вие явно нямате никаква представа за какво става дума.

— Имам много по-добра представа, отколкото предполагате, господин Холерих — с решителен тон отвърна младият мъж.

— Сигурна съм, че ще има и други възможности за замъка — каза Мими и видя, че кметът беше твърде разочарован от този отговор.

— Това ли е решението ви?

— Страхувам се, че да — отвърна Мими. — Смятам, че господин Сьоренсен има право. Трябва да отдадем дължимото на тази исторически толкова значима сграда.

— Ами тогава… извинете за безпокойството — каза кметът, сложи си шапката и поведе делегацията си обратно към селото.

Кара се хвърли на врата на сестра си от радост.

— О, Мими! В никакъв случай няма да се съгласяваме тук да идват хиляди туристи.

— Напълно права сте — каза Рюдигер Сьоренсен.

— Да, предложението не беше особено удачно — замислено призна Мими. — Но какво ще правим тогава? Не можем да задържим замъка, нямаме средствата за това.

— Може би аз ще съм ви полезен в тази насока — каза Рюдигер, който не изпускаше красивата Кара от поглед. — Аз ръководя не само училището, но и общност от хора, които много обичат замъка и могат да помогнат за възстановяването му. Бихме искали част от замъка да стане музей.

— Мисля, че ни заинтригувахте, господин Сьоренсен — каза Мими. — Моля, влезте. Искате ли кафе?

Рюдигер Сьоренсен се почувства много добре в кухнята на замъка най-вече заради присъствието на Кара в нея. Той се улови, че не може да свали погледа си от красивата наследница. Тя бързо разбра това и му подари няколко усмивки и вълнуващи погледи на дълбоките си сини очи.

— Мисля, че идеята за музей в замъка е чудесна. Какво ще кажеш, Мими?

— Смятам, че преди да стигнем до там, има много работа, която трябва да бъде свършена — отвърна замислено Мими, която беше твърде заета с грижите около замъка, за да забележи разгарящата се страст между сестра й и Рюдигер Сьоренсен. — Не вярвам вашите приятели да могат да осигурят средства за цялостния ремонт на замъка, нали, господин Сьоренсен?

Рюдигер Сьоренсен сведе поглед.

— За съжаление наистина не разполагаме с такива средства. Но можем да ви осигурим работна ръка както за замъка, така и за градината.

Мими въздъхна и се сети за полусрутената църква.

— Звучи обнадеждаващо — успя да каже тя.

Сякаш прочел мислите й, Рюдигер отвърна:

— Знаете ли, че църквата, която е построена през XVII век, доскоро се използваше като силоз за зърнени храни?

— Колко жалко — каза Кара. — Църквата е прекрасна. От нея би станала чудесна сцена.

Рюдигер я погледна объркано.

— Сцена за какво? — попита той.

Мими се засмя.

— Сестра ми е фотограф, господин Сьоренсен. Иска да каже, че църквата би била чудесна сцена за сватбени снимки. Много богаташи от Хамбург ще бъдат заинтересовани.

— Аха — каза Рюдигер. На Мими и се стори, че по красивото му лице за момент премина сянка. — Значи имате опит с къщите и вилите на богатите.

Кара кимна.

— Да. Сега обаче аз имам замък. Тук е идеално за работата ми, просто прекрасно.

— Страхувам се, че докато Бенда е в такова окаяно състояние, никой няма да иска да си направи тук сватбените снимки, Кара — замислено каза сестра й.

Кара я погледна почти ядосано. Явно не беше съгласна напълно със сестра си.

— Сама чу, че хората могат да ни помогнат да го ремонтираме. Останалото лесно се оправя на фотошоп.

— Ти си непоправим оптимист — усмихна се Мими.

— Вижте я само как говори, господин Сьоренсен — усмихна се Кара. — Такава ли съм според вас?

— Светът е оцелял благодарение на оптимистите, госпожице Фон Ковалски — отвърна той.

— Кара. Наричайте ме Кара — каза тя и му подаде ръка.

— Рюдигер.

Малко след това Рюдигер Сьоренсен си тръгна. Кара го изпрати до вратата, след което се върна в кухнята, усмихвайки се леко.

— Не е ли прекрасен? — въздъхна Кара, а сестра й се усмихна. Тя познаваше тези въздишки.

— Добре изглежда — призна Мими.

Кара отиде до високите прозорци на кухнята и успя да види за последно учителя, който се отдалечаваше.

— Прекрасен мъж — каза тя. — Прекрасен.

Мими неволно си спомни за срещата си с непознатия светлокос мъж. Образът му се открояваше толкова ясно в съзнанието й, сякаш беше пред нея тук и сега.

Опитното око на Филип още отдалеч забеляза окаяното състояние, в което се намираше някога величественият замък Бенда.

— О, боже! — чу се да казва той.

— Толкова ли е зле?

— Много — отвърна той. — Разбирам обаче защо баща ми толкова държи на този стар замък. Сградата наистина е много интересна. Основната сграда, изглежда, е от епохата на Ренесанса, а крилата са в стил барок…

— Да, разбирам — прекъсна го графинята. Тя не беше особено въодушевена от културната и архитектурната стойност на замъка. Всичко, което я интересуваше, беше стойността му в пари. — Ще включиш всичко това в доклада си, нали?

— Можеш да разчиташ на това — вдъхновен от гледката на любимия на баща му замък отвърна Филип.

Ута прекара колата през отворената врата на градината и продължи по каменната алея.

— Спри за малко — каза Филип, който забеляза църквата на замъка.

От опита си с архитекти Ута знаеше, че те много харесват старинни църкви. Тя спря за малко колата, за да може Филип да слезе и да я разгледа, след което, без да каже нищо, продължи до стълбите пред централния вход и паркира пред тях.

По стълбите слезе млад мъж.

— Здравейте — махна му графиня Ута фон Боленберг.

Тя се учуди на небрежното облекло на този човек, когото сметна за някой от обслужващия персонал. Той имаше дълга тъмна коса, вързана на опашка, носеше слънчеви очила, а джинсите и тениската му бяха доста изцапани.

— Да, моля?

Рюдигер Сьоренсен, който с няколко свои приятели беше дошъл, за да помогне на Мими и Кара в почистването и подреждането, се учуди от гледката на шикозната дама в още по-шикозното й кабрио.

— Бихте ли взели багажа ми?

— Защо?

Графиня Ута фон Боленберг повдигна вежди.

— Защото ще живея тук — безцеремонно и дори ядосано отвърна тя. — А сега вземете куфарите ми и уведомете работодателите си, че съм пристигнала.

— За пристигането на кого да предам? — попита Рюдигер Сьоренсен с усмивка. Той разбра, че добре облечената госпожа го беше сметнала за някой от персонала на замъка.

— Ута фон Боленберг — отвърна графинята и му подаде визитна картичка, на която освен името стояха гербът и титлата й.

Рюдигер влезе вътре. Кара, която стоеше близо до стълбите, също облечена в джинси и тениска, беше видяла елегантната графиня.

— Коя е тази жена? — попита Кара.

— Това е графиня Ута фон Боленберг — съобщи Рюдигер. — Тя ще живее тук — каза той и още веднъж погледна визитната картичка. — Освен всичко друго графинята е агент на недвижими имоти.

— Вие трябва да сте Кара? — чу се гласът на графиня Ута фон Боленберг, която беше влязла. — Сестра ви не ви ли е уведомила, че ще пристигна?

— Не — раздразнено отвърна Кара. — Нямах никаква представа, че ще идвате. Какво желаете всъщност?

— Ами аз разговарях със сестра ви за бъдещата продажба на замъка…

— Какво? — прекъсна я Рюдигер, за което Кара му беше много благодарна. — Продажба? А кой е купувачът?

— Аз — отвърна графиня Ута фон Боленберг, подразнена от това, че някакъв човек от персонала си позволяваше да й задава подобни въпроси. — А вие кой сте, ако мога да знам?

— Рюдигер Сьоренсен — отвърна той с хладен глас. Младият мъж не можеше да си представи, че тази облечена като излязла от модно списание жена би могла да се интересува от замък в окаяно състояние. Тя сигурно планираше да го препродаде с голяма печалба. А може би работеше за туристическия концерн, който искаше да направи увеселителния парк. — Аз съм от кръга на приятелите на Бенда…

— … и ръководи началното училище в селото — допълни с гордост и уважение Кара. — Наистина ли със сестра ми сте обсъждали продажба на замъка?

— Точно така — отвърна графиня Ута фон Боленберг. — Трябва да ви кажа, че сестра ви беше доста заинтересована, което е твърде разбираемо с оглед на това, което виждам тук. Надявам се, че и вие ще проявите разум и ще се съгласите на продажба.

— Забравете за това — твърдо заяви Кара. — Не вярвам и на дума от това, което казвате. Сестра ми щеше да ми сподели, ако имаше подобни намерения — допълни Кара, мина покрай графинята и се изкачи по стълбите.

Филип отвори тежката дъбова врата и влезе в църквата. Той беше шокиран от гледката вътре. През полуразрушения покрив се процеждаха слънчеви лъчи, благодарение на които успя да разгледа в детайли намиращото се в окаяно състояние помещение. Олтарът и пейките бяха почти изгнили, а амвонът беше паднал от стената и лежеше на пода, счупен на няколко части. Стенописите, които някога със сигурност са били прекрасни, бяха почти напълно унищожени от влагата и времето.

Пред олтара лежаха останките от трона, засипани с парчета мазилка и керемиди. Готическите стъклописи на прозорците, които бяха оцелели непокътнати по някакво чудо, пропускаха част от слънчевата светлина и придаваха на помещението загадъчност и мистицизъм.

Принцът премина през помещението и спря пред купчина боклуци. Как беше възможно повече от 20 години след обединението на Източна и Западна Германия тази църква да изглежда по подобен начин? Филип предположи, че починалият граф Улрих е бил прекалено горд, за да поиска помощ от държавата и да спаси имота си от разруха. Поради тази причина старият човек беше приел парите на баща му, с които да ремонтира поне част от замъка.

Гледката на съсипаната църква, която някога е била прекрасна, величествена и пълна с хора и живот, дойде в повече на принц Филип. Той прокара пръсти през косата си.

Изведнъж Филип беше обладан от странното чувство, че не е сам в църквата. Той се обърна… и там беше тя.

Покрита с прах и парченца хоросан, тя стоеше там и го гледаше. Сивите й очи светеха като две малки звезди на покритото й със сиво-бял прах лице и го гледаха учудено.

За миг земята спря да се върти. Филип усети, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите.

След това отново се появи то — прекрасното, опияняващо чувство, което изпита при първата си среща с красивата непозната.

След няколко секунди Филип успя да дойде на себе си. Той пое дълбоко въздух, събра смелост и каза:

— Сигурен бях, че ще се видим отново.

Мими го погледна смаяно.

— Наистина ли?

Мими беше във вестиария, където беше почистила фреските и беше събрала голяма част от боклуците. Тя беше познала Филип, веднага щом го беше видяла да влиза.

Мими се сети за думите на сестра си: „Ако съдбата е отредила този непознат да бъде с теб, със сигурност ще го срещнеш отново“. Тя усети, че едва си поемаше дъх от вълнение и просто не можеше да свали поглед от непознатия.

Филип също стоеше като ударен от гръм. Той беше сигурен, че ще види тази жена отново, но не беше очаквал да е толкова скоро, тук и сега.

— Съмнявала ли си се? — попита той, гледайки лицето й, което беше много красиво въпреки мръсотията и праха.

Мими поклати глава. Всяко съмнение беше изчезнало. Тя не можеше да разбере само едно — как можеше да изпитва толкова силни чувства към човек, когото беше виждала само веднъж за секунди. Какво й ставаше?

С усмивка на щастие и облекчение Филип се доближи до нея. Преди обаче да успее да хване ръката й, зад тях се чу силен женски глас. Магията на момента си отиде също толкова бързо, колкото беше дошла.

— Мими!

Кара влетя в църквата почти на бегом. Тя дори не забеляза присъствието на Филип.

— Кажи ми, че не си се срещала с агент на недвижими имоти, за да обсъждате продажбата на замъка — обърна се тя към сестра си. — Моля те, кажи ми, че не си го направила.

Мими пое дълбоко въздух. Нужни й бяха няколко секунди, за да се върне обратно в реалността.

— Успокой се, Кара, моля те — успя да каже тя.

— Да се успокоя? — почервеняла от ярост извика Кара. — Да се успокоя значи! Много добре знаеш, че не съм съгласна замъка да се продава! Защо си ходила при тази жена?

— Кара, моля те — каза Мими, хвана ръката й и сестра й за миг се успокои.

Тя едва сега забеляза мъжа до Мими и го изгледа.

— Кой сте вие? — попита Кара.

— Това е Филип Майнхард, мой добър приятел — чу се гласът на Ута, която беше последвала Кара. — Господинът е архитект — представи го тя.

— С ваше разрешение ще направя оглед на замъка и прилежащите му сгради и ще изготвя доклад и оценка за стойността му. Ако не възразявате, разбира се — спокойно обясни Филип.

Той гледаше към Мими и беше забелязал, че тя също не може да откъсне очи от него.

— Доклад? Оценка? — извика ядосано Кара. — Не ни трябват оценки, защото няма да продаваме замъка. Точка по въпроса!

В очите на Кара имаше сълзи. Тя не знаеше дали се дължат на това, че режеше лук, или бяха предизвикани от яда и гнева, които я бяха обзели.

— Как си могла да отидеш при тази жена и да обсъждате продажбата на замъка, без изобщо да ме попиташ? — обърна се тя към Мими, която печеше зеленчуци на печката.

— Ами всъщност предложението дойде от нея — опита се да се защити Мими. — От офиса на графинята ми се обадиха. Всъщност да продадем замъка не е чак толкова лошо предложение, ние със сигурност не можем да си позволим да задържим замъка, Кара. Дори с помощта на Рюдигер Сьоренсен и приятелите му няма как да си го позволим. Просто нямаме достатъчно пари.

— Но тази агентка иска да купи замъка само за да го препродаде с голяма печалба. Тя се интересува само от парите и нищо повече — отговори Кара и избърса стичащите се по лицето й сълзи.

— Може би ще е най-добре да изчакаме оценката на архитекта — предложи Мими. — Може да се окаже, че положението не е чак толкова лошо. Според мен Филип много го харесва.

— Филип? — учудено я погледна Кара. — О, боже, значи това е тайнственият непознат — извика тя, стана и прегърна сестра си. — Нали ти казах — ако съдбата е решила да сте заедно, ще се срещнете отново. Нали ти казах?

Мими се засмя.

— Да, така е, каза ми и имаше право. Трябваше ли обаче да ме види, когато цялата бях покрита с прах и боклуци?

— О, Мими, ако някой те обича, за него няма значение как си облечена и дали си потънала в прах или не.

— Любов? — замислено отвърна Мими.

Дали чувството, което изпитваше към Филип, и което ден и нощ не й даваше покой, наистина беше любов?

— Влюбена ли си в него, Мими?

Усмивката на Мими ставаше все по-широка.

— Да — отвърна тя. — Влюбена съм в него. Влюбена до уши. Досега не ми се беше случвало нищо подобно, Кара. Това е толкова… необичайно… и прекрасно.

— Това е любов, Мими — увери я Кара и отново радостно я прегърна. — Любов е, повярвай ми. Истинската любов е прекрасна. Точно сега аз изпитвам същото.

Мими я погледна учудено.

— Така ли?

— Да. Знам, че и Рюдигер ме харесва. Питам се обаче защо е толкова сдържан.

— Може би иска да е сигурен в чувствата си, преди да ги признае пред теб — предположи Мими.

— Ти сигурна ли си в чувствата си към Филип?

— Сигурна съм, че между нас има необикновено силно привличане. Но дали то е голямата любов…? Не съм сигурна, Кара. Знаеш, че не вярвам в голямата любов.

Кара се засмя.

— Само че голямата любов не се интересува от това дали ти вярваш в нея или не. Тя просто идва и те отнася на крилете си.

Мими въздъхна.

— Любов или не, ако продължаваме така, ще закъснеем — каза тя. — След малко гостите ще са пред вратата ни.

Кара точно беше подредила масата в трапезарията, когато някой позвъни на входната врата. Мими беше поканила на вечеря графиня Ута фон Боленберг, Филип и Рюдигер Сьоренсен. Мими разчиташе, че неговото присъствие ще помогне на Кара да не е толкова емоционална в изказванията и решенията си. Мими фон Ковалски разчиташе, че на вечерята ще се създаде спокойна и уютна атмосфера, в която да успеят да обсъдят бъдещето на замъка Бенда на спокойствие.

Малко по-късно всички бяха седнали на масата и се наслаждаваха на приготвените от Мими ястия. Мими фон Ковалски беше чудесна готвачка, а Кара й беше помогнала в подготовката.

— Много съжалявам, че не можем да ви настаним в замъка — извини се Мими на графинята за пореден път.

— Намерихме чудесно хотелче в селото — вместо нея отвърна принц Филип и се усмихна любезно. — Хотел „Под липите“ се оказа великолепно място.

— Собственост е на кмета — каза Рюдигер.

— Стаите са ужасно неудобни — измърмори графиня Ута.

Филип се засмя.

— Не може да се примири, че няма собствена баня.

— Можем да ви предложим стаята, в която е починал граф Улрих — иронично предложи Кара. — Това е единствената спалня, която би могла да бъде използвана. Никой обаче не е влизал в нея след смъртта на граф Бенда. Нещата му са навсякъде и не е проветрявано…

Кара се изкикоти, а Филип и Мими едва сдържаха смеха си.

Рюдигер Сьоренсен не можеше да свали поглед от Кара. Чувствата му към нея ставаха все по-силни с всеки изминал ден, а Кара също му даваше да разбере, че не е безразлична към него. Рюдигер обаче не можеше да повярва, че красива жена с хубава работа в обществото на богатите и известните в Хамбург би се интересувала от селски учител като него.

Съмненията му все повече се усилваха, защото според него Кара постоянно гледаше към този Филип с прекалено голямо внимание. Рюдигер не се учудваше — архитектът определено беше от типа мъже, които се харесват на жените. Той беше елегантен, интелигентен и забавен — какво повече могат да искат дамите от един мъж?

— И? Какво трябва да стане със замъка Бенда според вас? — намеси се Рюдигер Сьоренсен.

На младия учител никак не се харесваше начинът, по който Кара гледа този архитект. Рюдигер не знаеше, че интересът на Кара към архитекта беше породен само и единствено от отношенията му с Мими. Младият учител реши, че Кара се интересува от архитекта като мъж и това предизвика у него прилив на необуздана ревност.

— С Мими решихме да изчакаме оценката и доклада на господин архитекта — усмихна се Кара.

— Хм — замислено каза Рюдигер Сьоренсен. — Това може да отнеме доста време.

— Така е — с широка усмивка отвърна Кара. — С Мими ще останем тук за известно време.

„И този Филип Майнхард също ще остане тук“ — помисли си Рюдигер Сьоренсен, но не го каза на глас.

— Ами значи няма за какво повече да говорим — отвърна учителят, сложи салфетката си на масата и се изправи. — Аз ще тръгвам — каза той и се отправи към вратата.

— Чакай — каза Кара. — Ще те изпратя.

— Благодаря, но не е нужно — хладно отвърна Рюдигер. — И сам ще намеря пътя.

Кара го погледна объркано.

— Какво му е?

— Сигурно се чувства излишен тук. Не без основание, ако ми позволите да отбележа — каза графиня Ута. — Все пак решението за това какво ще се случи със замъка не зависи от него.

— Да, но той ни е приятел — каза Кара, след което не се включи повече в разговора на масата.

Вечерята приключи скоро след като Рюдигер си беше тръгнал.

След като станаха от масата, Мими разтреби.

— Храната беше отлична — похвали я Филип. — Вие сте прекрасна готвачка, Мими.

— Радвам се, че ви е харесала — отвърна Мими. Тя се зарадва като чу тази похвала от Филип. Всеки път щом го погледнеше, тя усещаше как коленете й омекват и изпитваше непреодолимо желание да го прегърне.

Мими буквално не можеше да се познае. Досега тя беше гледала на себе си като на разумен, умерен и дори студен човек. Какво й беше направил този мъж? Защо не можеше да свали очи от него?

— Боже господи, съвсем забравих да прибера инструментите от вестиария — импулсивно каза Мими.

Това не беше лъжа. След като Филип и графинята бяха дошли, тя беше зарязала всичко, с което се беше занимавала през деня.

Мими стана, а Филип веднага предложи да й помогне. Графиня Ута ги изгледа учудено. След няколко секунди в замъка бяха само двете с Кара.

— Не смятате ли, че той е много интересен човек? — замислено каза Кара.

— Какво? Кой? Филип ли? — графиня Ута не беше сигурна, че е разбрала.

— Той също — отвърна Кара. — Аз обаче говорех за господин Сьоренсен.

— Господин Сьоренсен? — презрително се изсмя Ута. — Не знам доколко интересен би могъл да бъде един селски учител. Моят съвет е да не очаквате твърде много от него.

— Рюдигер знае повече за историята на този замък от всеки друг — язвително отвърна Кара. — Той иска да направи музей тук.

Ута повдигна вежди.

— Музей? За бога, няма смисъл от такова нещо. Някакъв малък селски музей по никакъв начин няма да разреши финансовите ви проблеми.

— Вие не спирате да мислите единствено и само за пари, нали? Според мен просто му завиждате, защото е много по-образован от вас — каза Кара, стана и излезе от трапезарията.

Графиня Ута остана сама в стаята. Тя взе чашата си с червено вино, което Мими беше сервирала с ордьовъра. Виното беше много добро и графинята предположи, че е от избата на граф Бенда. Сестрите Ковалски едва ли имаха толкова изискан вкус за вино. Графиня Ута все пак призна пред себе си, че Мими беше приготвила прекрасна вечеря.

Близостта на Филип караше Мими буквално да забрави къде се намира.

В тази приятна ранна лятна нощ той я придружи до църквата. Все още беше доста светло и те лесно успяха да намерят обраслата с бурени алея, водеща до нея.

Мими се наведе да вдигне една от кофите, които беше забравила, но се спъна и незнайно как и за самата нея попадна в силните ръце на Филип.

Внезапната близост и топлината на тялото му я накараха да онемее. Тя чуваше сърцето му да бие. Или не беше неговото, а нейното?

Погледите им се срещнаха, а след това — и устните.

Сега в света нямаше никой друг, освен тя и той. Нищо и никой друг нямаха значение. Те сякаш излязоха от времето и пространството и навлязоха в ново измерение и различна вселена. Сега важни бяха само двамата.

Филип я държеше в ръцете си и сякаш не искаше да я пусне никога повече. Тя беше жената на живота му. Филип беше сигурен в това, както в нищо друго в живота си досега. За него тя беше дар от съдбата.

— Мими!

Устните им се разделиха, но двамата останаха прегърнати. Никой от тях не искаше да пусне другия, сякаш от страх да не го загуби.

— Никога досега не ми се е случвало подобно нещо — тихо каза Филип, гледайки в блестящите й сиви очи.

— На мен също — отвърна тя. — Любов ли е?

Той кимна.

— Любов е, Мими. Никога не съм изпитвал толкова силни чувства към жена, както към теб сега. Имам чувството, че си част от мен, че съм те търсил още откакто съм се родил…

— Може би наистина е така — за изненада на самата себе си отвърна Мими. — Като гледам в очите ти, съм сигурна, че ти винаги си бил в душата и сърцето ми. Просто съдбата е решила да ни срещне едва сега.

Филип я целуна отново, карайки дъха й да спре.

— Обичам те, Мими — чу го да казва тя. — Обичам те.

Филип се поколеба за миг. Да й кажеше ли истината? Да й разкриеше ли кой е и защо беше дошъл в този замък?

Докосвайки устните и усещайки топлината на тялото на Мими обаче той забрави за всичко друго. Филип не можеше да мисли за нищо, освен за нея. Той беше щастлив, тя беше щастлива — какво можеше да е по-важно от това?

Филип и Мими бяха на седмото небе от щастие. Те винаги бяха заедно и това не остана незабелязано от графиня Ута.

Двамата обиколиха заедно всички стаи и пристройки на замъка, тъй като Филип трябваше да добие колкото се може по-пълна и всеобхватна представа за имота. Те не криеха чувствата си един към друг, не виждаха причина да го правят.

Графиня Ута се отегчаваше все повече с всеки изминал ден. Тя нямаше търпение Филип да приключи с работата си, за да може най-после да си тръгне от това проклето място.

Графинята беше обхваната от ревност — силна и болезнена ревност към Филип.

Той й принадлежеше!

Ута беше убедена, че историята с тази Мими фон Ковалски беше просто мимолетна авантюра и Филип ще я забрави веднага щом си тръгнат от Бенда. Колкото повече време минаваше обаче, толкова по-неспокойна ставаше Ута.

Филип никак не бързаше да приключи с работата си. Тук той беше намерил щастието си и като всеки нормален човек не искаше да си тръгне от него.

Този късен следобед Ута с огромно неудоволствие видя Филип и Мими да се изкачват по стълбите от мазето.

— Филип, бих се радвала, ако ми докладваш за резултатите от проучването си до момента — студено каза графинята и презрително погледна към Мими. — Насаме!

— Докладът ми още не е завършен — отговори Филип, без дори да си помисли да свали ръката си от кръста на Мими.

— Няма значение. Искам да разбера докъде си стигнал. Запазила съм маса в ресторанта на хотела.

Филип въздъхна.

— Трябва ли наистина да го правим?

— Трябва — раздразнено отвърна графиня Ута фон Боленберг. — Освен това вече е късно и трябва да се връщаме в селото.

— Не ми оставяш избор — отвърна Филип и въздъхна.

Той никак не беше доволен от това, че щеше да се наложи да прекара вечерта с бившата си приятелка. Принцът добре познаваше Ута и много добре знаеше, че тя ревнува от Мими.

— Да тръгваме — каза графиня Ута и тръгна към централния вход на замъка.

Филип прегърна Мими и я целуна по челото.

— Ако нямаш нищо против, по-късно довечера ще дойда пак, мила моя — каза й той.

— Ще те чакам — усмихна се замечтано Мими.

Тя го изпрати с поглед, гледайки след него и затвори вратата след себе си.

— Уау — чу тя гласа на Кара, която незабелязано беше дошла от кухнята. — Май наистина си влюбена, сестричке. Този архитект май ти взе ума.

Мими беше прекалено щастлива, за да отговори на шегата на сестра си. Вместо това силно я прегърна.

— Никога не съм била толкова щастлива. Никога през живота си, Кара. Можеш ли да си представиш?

— Не знам дали мога — отвърна Кара. — Наистина ли го обичаш?

— Разбира се, че да — отвърна Мими. — Само като си помисля за него и сърцето ми забива така, все едно ще изскочи от гърдите ми. А когато сме сами… — Мими не успя да довърши, защото при мисълта за Филип загуби дар слово. — Той означава всичко за мен, Кара — каза Мими, след като дойде на себе си. — Всичко на този свят.

— Радвам се, че това се случи точно на теб, сестричке — усмихна се Кара. — Сега разбра ли, че голямата любов не е илюзия?

Мими се усмихна.

— Бъркала съм, Кара. Колко съм бъркала.

Графиня Ута и принц Филип седяха един срещу друг на масата в ресторанта на хотелчето и ядяха мълчаливо.

Ута беше положила много усилия да изглежда ослепителна тази вечер. Тя беше облечена с жълта копринена рокля с дълбоко деколте. Знаеше колко много Филип обичаше тази рокля и я носеше, за да му напомни за добрите стари времена. Днес обаче той не беше обърнал внимание на външния й вид, което беше предизвикало у графиня Ута още по-силна ревност и гняв.

Филип бутна чинията пред себе си и сложи салфетката си на масата.

— Кухнята тук никак не е лоша — каза той, доволен от вечерята си.

— Моля те, Филип — презрително отвърна графинята.

— Ти си ужасен сноб — неочаквано остро отвърна Филип. — Това тук е гостилница, не петзвездният ресторант на хотел „Радисън“.

— Ами такава съм Филип. Не мога да те излъжа, че вечерята ми е харесала, защото не е — надменно каза графиня Ута. — Искам да си тръгнем оттук възможно най-скоро. Мога ли да знам колко време още ще ти е нужно, за да довършиш доклада си?

Всъщност докладът му изобщо не я интересуваше. За графиня Ута фон Боленберг по-важно от всичко сега беше Филип да е на колкото се може повече километри от Мими фон Ковалски. Ута беше убедена, че щом се разделят, всичко ще си дойде постарому и Филип отново ще бъде неин.

— Ще са ми нужни още няколко дни — отвърна Филип. — Разгледах всичко, направих снимки, взех проби. Разбира се, всичко това трябва да бъде прецизно изследвано и оценено — каза Филип и погледна към графинята. — Ако ти искаш да се върнеш в Хамбург, няма да те спирам…

Тя се изсмя.

— Иска ти се, нали? Не, мили мой, няма да те оставя в лапите на тази…

Филип я изгледа така, че тя забрави името на Мими.

— Не смей да ми говориш така! — остро отвърна той.

— По дяволите, Филип! Каква работа имаш ти с нея? Не ми казвай, че намеренията ти са сериозни. Тя е толкова… обикновена.

Филип се изсмя.

— Мими е всичко друго, но не и обикновена, Ута. Тя е чудесна жена. С нея се чувствам щастлив.

— А аз не съм, така ли? — обидено отвърна графинята.

— Ута, всичко между нас свърши, проумей го най-после! — каза Филип.

Принцът въздъхна. Той знаеше, че Ута нямаше да погледне с добро око на любовта му към Мими. Графинята не се отказваше лесно от целите си.

— Нищо не е свършило, Филип! Аз те обичам! Ти ми принадлежиш!

Принцът я погледна тъжно.

— Ако наистина е така, искрено съжалявам за теб.

Ута затаи дъх и затвори очи.

— Баща ти едва ли ще е радостен да разбере с кого се въргаляш в леглото — нанесе следващия си удар тя.

Филип обаче реагира неочаквано спокойно.

— Не бих бил толкова сигурен, Ута. Всичко, което баща ми иска за децата си, е да ги види щастливи. Мими ме прави щастлив, Ута. Никога преди не съм изпитвал такива чувства, нито към теб, нито към която и да е друга жена.

— Как можеш с лека ръка да захвърлиш всичко между нас? Всичките тези години…

— Ута, не прави сцени, моля те — каза Филип и стана от масата. — Заедно сме само от две години, като през последните няколко месеца почти не се виждахме. Приеми го, Ута. Всичко свърши.

— Не разбирам! — каза Ута и го последва по стълбите нагоре. Тя отказваше да се предаде току-така. — Какво толкова намери в нея? Аз няма да те дам на тази Мими, Филип. Тя не е за теб! Ти ми принадлежиш!

— Не, Ута, не разбираш. Ти не си за мен — отвърна Филип.

Графиня Ута фон Боленберг се хвърли на врата му и го целуна. Той я бутна и се отдръпна от нея, гледайки я със съжаление.

— Какво, за бога, правиш, Ута? Разбери, че сърцето ми принадлежи на Мими! Обичам я!

Без да каже нищо повече, Филип се качи в стаята си, оставяйки Ута да гледа смаяно след него.

Наранена и унизена, Ута фон Боленберг отиде в стаята си. Тя мразеше тази Мими. Мразеше я!

Графинята дръпна пердето на прозореца и погледна към замъка Бенда. При тази гледка омразата й само се засили.

Не, Ута нямаше да позволи тази никаквица да й отнеме принц Филип. Той й принадлежеше и тя щеше да се омъжи за него!

Без тази Мими Филип щеше да осъзнае коя беше жената на живота му. Това беше графиня Ута фон Боленберг. Тя и никоя друга.

Още на следващия ден графиня Ута се зае с изпълнението на плана си. Тя отиде в замъка и потърси Мими. След кратко издирване я намери в църквата, където разчистваше боклука пред олтара. Графинята я изгледа презрително — тя беше облечена в дънки и тениска, целите покрити с прах и мръсотия. Какво беше намерил Филип в тази жена?

— О! — с престорена изненада каза Ута. — Мислех, че ще намеря и Филип тук.

Мими се изправи и я погледна.

— Не, не е тук. На тавана е, иска да вземе още някои проби.

— Сам? Без вас? — надменно и презрително попита графиня Ута.

— Да — отвърна спокойно Мими. — Да му предам ли нещо?

— Всъщност да — отвърна графинята. — Можете да му кажете, че търпението ми е на изчерпване.

— Моля? — учудено я погледна Мими. — Той трябва съвсем скоро да приключи работата си. Или вие вече сте взели решение? Замъкът не ви харесва, така ли?

— Не, напротив — отговори Ута. — Намирам го за прекрасен. Замъкът Бенда е чудесно място за живеене на семейство с деца.

Мими беше изненадана, но се постара да не го покаже.

— Смятате да се омъжите? Моите поздравления. Кога ще е сватбата?

— Ами всичко зависи от това кога на Филип ще му омръзне да си играе игрички с вас — презрително отговори графиня Ута.

Мими повдигна вежди.

— Какво искате да кажете? — попита тя.

Наследницата на замъка Бенда усети, че напрежението между тях изведнъж ескалира. Сякаш ледена ръка докосна сърцето й.

— Не можете ли да се сетите сама? — отвърна графиня Ута. — За мен Филип е много повече от архитект и приятел. С него сме заедно от много време насам.

Мими пребледня.

— Лъжете — отговори тя.

— Защо да ви лъжа? Връзката ни с Филип е свободна и отворена, но и двамата знаем, че си принадлежим. След всяка авантюра той отново се връща при мен.

Думите на Ута се забиваха като стрели в сърцето на Мими.

— Не ви вярвам. Филип ме обича.

Графиня Ута се изсмя презрително.

— Мечтайте си, драга моя. Филип ще се ожени за мен. Съвсем наскоро ми направи предложение.

Мими беше решена да не остави така лесно щастието да си отиде от нея.

— Защо лъжете, госпожице Боленберг? Защо отказвате да приемете, че с Филип се обичаме?

Ута се изсмя отново.

— Той не обича вас, миличка, а мен — каза тя и направи кратка пауза. — Спомняте ли си деня, в който се срещнахте с Филип за първи път? За кого мислите, че бяха червените рози? И защо ги носеше? В този ден той ми направи предложение, миличка.

Розите бяха силен аргумент и Ута го знаеше. Тя избра точния момент, в който да го използва — червените рози са цветята на любовта, а Филип й беше донесъл цял букет. Кой носи червени рози на човек, когото не обича?

Мими пребледня и усети как коленете й омекват. Студената ръка беше стиснала сърцето й и не й даваше да диша. За момент й се стори, че умира.

Мими се обърна и почти тичайки, излезе от църквата.

Графиня Ута фон Боленберг я изгледа с ехидна усмивка. Тя беше сигурна, че е постигнала целта си.

Кара точно наливаше кафе в малки термоси за хората, които им помагаха в работата по замъка, когато Мими влезе в кухнята и се строполи върху пейката до голямата маса.

Кара погледна сестра си. При вида на мъртвешки бледото й лице тя едва не изпусна каната с кафе. Тя седна до сестра си и сложи ръка на нежните й рамене.

— Боже господи, Мими, какво ти е?

Кара не помнеше някога да е виждала сестра си в подобно състояние.

— Той ме е мамил, Кара — с последни сили каза Мими. — Филип никога не ме е обичал. Той само си е играл с мен.

— Филип? — почти извика Кара и поклати глава. — Не вярвам в това, Мими. Той обожава и земята, по която стъпваш. Какво те е навело на тези мисли?

— Графиня Ута ми каза, че е сгодена за него.

Мими не беше на себе си от мъка и разочарование. Всичко, в което беше вярвала и на което се беше надявала, изчезна за миг. Само допреди няколко минути тя беше най-щастливата жена на света. Сега всичко беше загубило смисъл и значение.

— Не вярвам и на дума от това — каза Кара. — Графинята ревнува. Как можеш да приемеш думите й за чиста монета?

— Заради розите — тихо отвърна Мими.

— Какви рози? — попита Кара. Гледайки сестра си, тя имаше чувството, че Мими беше загубила разсъдъка си.

— Когато се срещнахме за първи път, Филип носеше рози и отиваше при графинята. За да й предложи да се омъжи за него.

— Кой ти каза това? Графинята ли? — гневно попита Кара.

Мими кимна.

— Аз й вярвам, Кара. Защо иначе й е носил рози? Мъжете подаряват червени рози на жените, които обичат.

Кара мислено се съгласи с това заключение. Проклетите рози!

— Сигурно има логично обяснение за това — каза тя. — Защо не поговориш с Филип по въпроса?

— Не! — извика Мими. — Няма да говоря с него за нищо! Не искам да го виждам повече!

— Мими, полудя ли? — извика Кара, хвана сестра си за раменете и я разтърси, сякаш за да я накара да си върне разсъдъка. — Не можеш да вярваш на тази графиня. Трябва да говориш с Филип. Ако го обичаш…

— Не го обичам! — гневно извика Мими. — Мразя го!

Мими скочи и излезе от кухнята почти тичайки. След няколко секунди осъзна, че Кара имаше право. Тя трябваше да говори с Филип. Архитектът трябваше да знае колко много го мразеше.

Нищо неподозиращият Филип беше на тавана на замъка и вземаше проби от една от гредите. Той чу стъпки зад себе си и се обърна. Мими!

— Миличка — извика той и протегна ръце към нея, след което обаче забеляза студения израз на лицето й. — Какво се е случило?

— Ти ми кажи — отвърна тя с глас, който звучеше като стъкло, заплашващо всеки момент да се счупи на хиляди парченца.

— Какво да ти кажа? — учудено я погледна той.

— Когато се срещнахме за първи път, розите, които носеше, бяха за графиня Ута, нали?

— Да — отвърна Филип, без дори да се замисли да отрече. — Червените рози са любимите й цветя.

— Значи е вярно. Направил си й предложение за брак, нали? — попита Мими, но вече беше сигурна, че знае отговора.

— Не! Как ти дойде наум? — объркан попита Филип. — С Ута имахме връзка, но в този ден отидох при нея, за да й кажа, че между нас всичко е свършено.

— С червени рози за раздяла? — усмихна се тъжно Мими.

Тя не вярваше и на дума от това, което Филип й каза. Филип видя недоверието в погледа й и се опита да хване ръката й. Мими обаче се отдръпна от него.

— Точно така, за раздяла — увери я той. — Знаех, че Ута храни напразни надежди за общото ни бъдеще. Розите трябваше да й помогнат да преодолее раздялата ни по-лесно.

Мими поклати глава.

— Не, не, не! — извика тя. — Лъжеш ме! Графиня Ута ми каза, че ти искаш да се ожениш за нея. А защо не? Все пак тя е графиня, успешна в работата си и сигурно много богата. Тя е агент на имоти, ти — архитект. Идеална двойка сте. А аз… аз съм била само моментно увлечение… кратка авантюра и нищо повече.

Филип я гледаше учудено. Той разбра колко обидена и наранена беше Мими.

— Как можеш да вярваш на това, което ти е казала Ута? Тя ревнува, това е всичко — каза Филип. Мими се обърна, но той я завъртя към себе си и се опита да я прегърне. — Обичам те, Мими. Обичам те! Защо не ми вярваш?

Мими ядосано се отдръпна от него.

— Защото не ми казваш цялата истина! Ти и графинята от самото начало се интересувате единствено и само от замъка! Наистина ли мислехте, че щях да се съглася със смешното й предложение да вземе Бенда почти безплатно?

Филип я гледаше учудено.

— Мими, как можеш да си помислиш, че бих участвал в нещо подобно? Аз не върша нищо зад гърба ти. Обичам те, Мими!

Тя обаче продължаваше да не вярва на това, което Филип й казваше.

Тя го обичаше и му го беше признала. Но можеше ли да му вярва? Все пак се познаваха от няколко дни, ами ако я лъжеше? Дали Ута й беше наговорила лъжи, водена от сляпа ревност? Ако Мими не можеше да му се довери, какво бъдеще можеха да имат заедно?

— Любов? — извика Мими и отново се дръпна от ръцете, които той беше протегнал към нея. — Любовта е само илюзия!

Той я погледна — в очите му имаше смес от тъга, разочарование и гняв.

— Ако наистина вярваш в това, Мими, искрено те съжалявам.

Филип не каза нищо повече. Той взе чертежите си, мина покрай Мими и излезе от таванското помещение. За миг й се стори, че беше загубила нещо, което беше очаквала през целия си живот. След това дойде гневът, а после сълзите, които започнаха да се стичат по лицето й.

Той я беше излъгал и измамил! Филип никога не беше имал сериозни намерения спрямо нея!

Мими трябваше да се досети за това по-рано. Голямата любов не съществува! Всичко, което я беше свързвало с Филип, не беше нищо повече от физическа страст и нежни думи. Нищо повече.

Тя го мразеше! Колко много го мразеше!

След няколко минути Мими дойде на себе си и се опита да овладее сълзите си. Тя плачеше заради любов, за която вярваше, че е измама. Мими беше объркала щастието и голямата любов с мимолетната страст към един измамник.

Кара видя Филип да излиза от замъка. От пръв поглед разбра, че той беше извън себе си от ярост. Тя скочи и го настигна.

— Какво се е случило? — попита Кара.

Филип поклати глава.

— Всичко свърши! — отвърна той и продължи пътя си. Кара обаче нямаше намерение да остави нещата така. Тя го настигна и отново го спря.

— Можеш да уведомиш Мими, че няма да я притеснявам повече с присъствието си — каза Филип. — Тръгвам си от Бенда още днес.

Кара го погледна смаяно.

— Боже господи — само успя да каже тя.

Младата жена се върна обратно в замъка и потърси сестра си. Намери я на тавана — потънала в прах, опитвайки се да сдържи сълзите, които се стичаха по лицето й. Кара никога не беше виждала сестра си в подобно състояние. Мими винаги се стараеше да бъде силна и да не се поддава на чувствата си. Обикновено тя беше тази, която утешаваше по-малката си сестра.

Да види сестра си толкова наранена и слаба за Кара беше истински шок. Тя обаче знаеше, че сега трябва да е силна повече от всякога. Мими се нуждаеше от помощта й и Кара щеше да направи всичко, за да види сестра си отново щастлива.

— Всичко ще бъде наред — опита се да я утеши Кара и й подаде ръка, за да стане от прашния под.

— Нищо няма да е наред — изхлипа Мими. — Всичко свърши.

Кара й помогна да слезе по стълбите.

Във фоайето двете почти се сблъскаха с Рюдигер Сьоренсен, който беше дошъл, за да върне празните термоси от кафето. Да види Мими в това състояние за него беше не по-малък шок.

— Боже господи, какво е станало с теб? — попита той.

— Рюдигер, добре, че си тук — каза Кара. — Би ли сварил чай за Мими. Малко топъл чай ще ти се отрази добре, нали. Сестричке?

Рюдигер кимна и заедно с Мими и Кара тръгна към кухнята.

— Всичко е било лъжа — сякаш на себе си каза Мими. — Филип ме е измамил.

— Луда ли си? — ядосано отвърна Кара. — Филип те обича! Какво си му казала, за да го накараш да си тръгне така неочаквано?

— Истината.

— Коя истина?

— Че намеренията му към мен не са сериозни. Той и графинята се интересуват само от замъка. Графиня Ута ми каза, че с Филип планират да създадат семейство. Той се подигра с мен, Кара — през сълзи каза Мими. — Филип ще се ожени за графиня Ута!

— Той ли ти каза това? — невярващо попита Кара.

— Не! Той, разбира се, твърди обратното. Каза ми, че розите са били подарък за раздяла и че от онзи ден двамата с нея не са заедно… Това е лъжа! Той се опита да ми хвърли прах в очите, но аз няма да му позволя отново да ме измами!

— А замисляла ли си се за това, че той всъщност може би ти е казал истината? — попита Кара, гледайки сестра си в очите.

— Мъжете никога не казват истината, Кара — отвърна Мими. — Ти би трябвало да знаеш това по-добре от всеки друг.

— О, Мими — въздъхна Кара. — Защо не помислиш отново върху всичко, което се случи днес. Мисля, че след като осмислиш нещата, те няма да ти се струват толкова черни и непоправими. Сама ще осъзнаеш, че си направила голяма грешка, повярвай ми.

— Не съм направила никаква грешка — отвърна Мими.

Тя обаче реши да послуша съвета на Кара и отиде в стаята си.

Рюдигер Сьоренсен беше станал свидетел на разговор, който го беше оставил безмълвен. Той все още не можеше да осъзнае какво се случваше.

— Мими се е разделила с Филип, така ли? — успя да попита Рюдигер след няколко секунди мълчание.

Той знаеше колко много се обичаха двамата и през последните дни почти не ги беше виждал разделени. Какво се беше случило?

— Тази ужасна префърцунена графиня — ядосано извика Кара. — Тя е излъгала Мими, че е сгодена за Филип. Не мога да повярвам, че сестра ми се е хванала на въдицата толкова лесно. Графиня Ута просто ревнува — всеки може да го види. Трябва да си сляп, за да не го забележиш.

— Но Мими е говорила с Филип Майнхард, нали? Ако той е отрекъл, защо не му е повярвала? Доверие ли му няма?

Рюдигер наистина не можеше да си обясни поведението на Мими, а от друга страна добре разбираше защо Филип си беше тръгнал. Любов, която не се основава на взаимно доверие, не може да съществува дълго.

Кара си наля чай.

— Знаеш ли, Рюдигер — замислено каза тя, — според мен лъжите на графинята са наранили Мими, която обича Филип толкова силно, че се е оставила да бъде заслепена от тях. Любов като тази е нещо съвсем ново и непознато за Мими. Досега тя се пазеше от подобни чувства, може би защото баща ни никога не се е държал като джентълмен с майка ни.

— Мислиш ли? — замислено попита Рюдигер.

— Сигурна съм — отвърна Кара. — Досега Мими винаги се е пазела от мъжете и за нищо на света не искаше да се привързва към някого. Тя не вярваше в голямата любов до мига, в който не срещна Филип. Не съм виждала Мими такава, Рюдигер! Тя обича Филип повече от всичко, но се страхува, че ще бъде излъгана и ще повтори съдбата на майка ни. Затова е готова да повярва на подлата графиня, а не на Филип. Така подредени нещата се вписват по-добре в представата й за света. Тя не може да повярва, че е срещнала голямата си любов.

— Бедният Филип — отвърна Рюдигер. — Сигурно му е много трудно да загърби жената, която обича, и да си тръгне от нея само защото тя има предразсъдъци и предпочита да се довери не на него, а на графиня Ута. Мими му е показала, че не му вярва. Какво друго му остава?

— Предполагам, че си прав — замислено каза Кара. — Любов без доверие не може да съществува.

— Точно така — отвърна той. — Не може.

Кара се замисли и погледна в празната си чаша.

— А ти, Рюдигер? Ти вярваш ли в голямата любов? — изненадващо попита тя и затаи дъх в очакване на отговора му.

Той я погледна и се усмихна.

— Да. Разбира се, че вярвам в голямата любов.

— А намерил ли си я?

Рюдигер кимна.

— Да, намерил съм я. Тя седи до мен — каза той.

Този отговор беше напълно достатъчен на Кара. Тя се усмихна и го прегърна.

— О, Рюдигер, и аз те обичам. От първия ден, в който те видях, се влюбих в теб.

— Наистина ли?

— Не ми ли вярваш?

— Напротив, вярвам ти. Просто не мога да проумея, че това се случва точно на мен — селския учител. Ти си красива и успяла жена, Кара. Всички в света на богатите и известните в Хамбург те познават и уважават. Сигурен съм, че много мъже са готови да дадат всичко, за да са до теб. А аз, аз съм само учител в малко селце на края на света.

— Но аз искам само теб, Рюдигер.

Устните й му доказаха, че тя говореше самата истина. Кара го обичаше. Него, само и единствено него.

— Ти си всичко за мен, Кара — прошепна той и силно я притисна към себе си.

Принц Леберехт се канеше да си ляга, когато най-неочаквано в замъка се върна Филип заедно с графиня Ута.

Принцът се качваше по стълбите, облечен в халат и с нощна шапчица, когато тежката дъбова врата на централния вход се отвори.

Принц Леберехт веднага разбра, че нещо не беше наред. Беше му нужна само секунда да разбере колко нещастен е синът му само по изражението на лицето му.

— Случило ли се е нещо? — попита принц Леберехт.

— Питай приятелката си Ута фон Боленберг — троснато отвърна принц Филип, мина покрай баща си и се качи в стаята си, която се поддържаше винаги готова за него.

Принц Леберехт погледна смаяно след сина си, след което се обърна към графинята.

— Мога ли да помоля за обяснение?

— Ами Филип се забърка с тази Мими фон Ковалски — с презрителна усмивка отвърна Ута. — Това обаче се оказа моментно увлечение. Не се притеснявай, Леберехт, Филип ще се ожени за мен, за мен и за никоя друга.

Принцът беше шокиран от чутото.

— С Мими фон Ковалски? — тихо повтори той. — Тя знае ли, че Филип ми е син?

— Не, не мисля. Аз поне не съм й казала. Все пак аз се представям за купувач на замъка, нали? Ако двете знаеха за близките ми взаимоотношения със семейство Фрайентал, никога нямаше да се съгласят дори да преговаряме, нали?

— Много добре си постъпила — похвали я принцът. — А Филип защо е толкова разстроен?

— Разочарован е от това, че тази Ковалски го заряза. Още утре ще му мине — каза графиня Ута.

Този отговор беше напълно задоволителен за принц Леберехт.

— Искаш ли да пренощуваш тук? — попита я той.

— Да, ще ти бъда много благодарна. Вече е късно да се връщам в Хамбург.

Две седмици по-късно принц Леберехт беше започнал сериозно да се тревожи за сина си.

Филип се беше затворил в стаята си и не излизаше от нея дори за да се храни. Той не ходеше на работа и не желаеше да се вижда с никого.

Принц Леберехт седеше в кабинета си, който се намираше в съседство с голямата библиотека на замъка, и изучаваше старите планове на замъка Бенда, предоставени му от службата по кадастър в Росток. Филип отказваше да му даде доклада си и принц Леберехт сериозно обмисляше вариант да наеме друг архитект. Унесен в тези мисли, той почти не забеляза иконома, който влезе, за да му предаде, че е дошла графиня Ута фон Боленберг.

— А, Ута, здравей — каза принц Леберехт. — Радвам се, че си тук. Моля те, опитай се да говориш с Филип. Помоли го да ми даде доклада си за замъка Бенда.

— Разбира се, Леберехт, веднага ще се заема. Обаче знай, че няма да е лесно. Аз още вчера се опитах да говоря с него, но без резултат.

— Тази Мими явно сериозно му е замаяла главата — ядосано каза принц Леберехт.

— Мисля, че случката с нея много го нарани — каза графиня Ута и седна в креслото до камината. — Според мен това беше моментно увлечение.

— Хм — замислено каза принц Леберехт. — Филип едва ли би се държал така, ако отношенията му с тази жена наистина бяха само мимолетна връзка. Знаеш ли, Ута, аз наистина се тревожа за него. Не става дума само за този глупав доклад. Искам да видя Филип отново да живее нормално — да излиза, да се храни и да работи, а не по цял ден да стои затворен в стаята си.

— Ще му мине, Леберехт — каза Ута и кръстоса дългите си красиви крака.

— Не! — решително каза принцът. — Познавам Филип. Нещо се е случило в Бенда. Нещо, което го е засегнало дълбоко. Искам да знам какво е то!

Преди изненаданата Ута да успее да каже или направи нещо, принц Леберехт стана, отиде до стаята на сина си и почука на вратата.

— Отивай си! Нямам нужда от нищо — чу се гласът на Филип.

— Аз съм ти баща и ти ще ме пуснеш да вляза, Филип — извика принц Леберехт с тон, нетърпящ възражение. — От две седмици ме караш да стоя като просяк пред вратата ти. Стига толкова!

След няколко секунди принц Леберехт чу резето да се премества. Той веднага влезе в стаята. Не искаше да остави на сина си време да размисли и да заключи отново.

Въздухът в полутъмната стая беше доста застоял, явно Филип не беше проветрявал често през последните дни.

Филип стоеше до прозореца и слънчевите лъчи осветяваха лицето му. Баща му почти се стресна при вида на сина си — лицето му беше бледо, очите му бяха влезли навътре в орбитите си, а брадата му беше поне на една седмица.

Не, това, което се беше случило в Бенда, не е било мимолетно увлечение. Филип страдаше и това беше видно.

— Влюбил си се в тази Мими фон Ковалски, така ли? — попита принц Леберехт и седна на един стол, на чиято облегалка имаше няколко мръсни тениски и измачкани ризи.

— Да, така е — отвърна Филип. — Защо, да не би Ута да ти е разказала нещо друго? Тя е много добра в лъжите, убедих се в това.

— Какво ти направи тази Мими? — попита принцът и усети как у него се надигна гняв към тази жена. Как беше успяла да превърне сина му в развалина само за две седмици?

— Нищо не ми е направила, татко — отвърна Филип. — Абсолютно нищо. Тя не ми вярва, а какво е любов без доверие?

— Прав си, няма как двама души да се обичат, ако не си вярват — замислено отвърна принц Леберехт. — Кажи ми какво се случи, Филип, моля те. Когато споделиш проблемите си с някого, много често успяваш да им намериш решение само защото си ги изказал гласно. Защо си й толкова ядосан, при положение че я обичаш?

— Не съм ядосан, татко — поклати глава Филип. — Вече не. Просто съм тъжен. Аз вярвах, че Мими е жената на живота ми, разбираш ли? Това, което изпитвах и все още изпитвам към нея, е нещо много специално. То се случва веднъж в живота на човек… ако се случи изобщо. Мими е… част от душата ми, татко, част от мен.

— Толкова сериозно е значи — замислено каза принц Леберехт. Той отлично разбираше сина си. Самият Леберехт беше открил любовта на живота си в майката на Филип и не подозираше колко много го е мразел най-добрият му приятел за това, че се е оженил за нея.

— Мими обаче е повярвала на лъжите на Ута — продължи Филип. — Нищо, което й казах, не успя да я убеди, че не аз, а Ута я е измамила. Мими е убедена, че съм лъжец и че съм я заблуждавал от самото начало. Тя отказа да повярва, че розите, които занесох на Ута, бяха подарък за раздялата ни. Мими ми каза, че според нея с Ута сме един за друг и не се интересуваме от нищо друго, освен от замъка Бенда. За какво ми е замък, ако не мога да имам Мими, татко?

Принц Леберехт отлично беше разбрал какво се е случило със сина му. Да бъде смятан за лъжец и измамник от жената, която обичаше повече от всичко на света, със сигурност беше много тежко бреме за него. Недоверието й обаче не можеше да прекърши любовта му, явно тя беше прекалено силна.

— Обичаш я въпреки всичко, нали? — попита принц Леберехт, стана и прегърна сина си.

— Не мога да я забравя, татко. Мими е в душата ми, в кръвта ми… без нея не виждам смисъл да живея.

Принц Леберехт се усмихна.

— Всичко ще бъде наред Филип — каза той. — Обещавам ти, че всичко ще е наред.

Ута изгледа въпросително принц Леберехт, който влезе в библиотеката, тръшна вратата след себе си и й хвърли гневен поглед.

— И теб ли остави да стоиш като просяк пред вратата му? — попита графиня Ута.

— Този път не — отвърна принц Леберехт и графинята веднага разбра, че гневът му беше насочен срещу нея. — Този път разбрах причината за грижите му и както изглежда ти си главният виновник за тях.

— А какво трябваше да направя, Леберехт? Да гледам безучастно как тази никаквица Мими фон Ковалски се възползва от него ли?

— С интриги не можеш да спечелиш никой мъж, Ута — повдигна вежди принц Леберехт. — Любовта побеждава всичко и всички.

— Не смятам така — отвърна графинята, която се ядосваше все повече. — В любовта и войната всичко е позволено. А аз обичам. Обичам Филип!

Принц Леберехт я погледна със съжаление.

— Ута, бих бил щастлив да ви видя женени с Филип. Знаеш, че храня симпатии към теб. По никакъв начин обаче не одобрявам методите, с които си служиш, за да спечелиш любовта му. Те са вредни за всички и напълно погрешни.

Ута скочи от креслото като ужилена и го погледна гневно.

— Искаш да кажеш, че си съгласен бъдещият носител на титлата принц Фон Фрайентал да се ожени за някаква си… някаква си Мими фон Ковалски? Леберехт, моля те!

— Ти наистина не разбираш, нали? — отвърна принцът по-скоро със съжаление, отколкото с раздразнение. — Филип обича Мими фон Ковалски. Ако го беше видяла така, както го видях аз преди няколко минути, може би щеше да разбереш какво искам да кажа.

— Каква ти любов, за бога! Тази жена не е за него! — гневно извика Ута.

— Ти не разбираш, нали, Ута? Филип обича тази жена повече от всичко на света и е готов да се хвърли в огъня за нея. Мислиш ли, че ще застана между сина си и голямата му любов?

На вратата се появи икономът и леко се покашля, за да обяви присъствието си в библиотеката.

— Да, Франц? — погледна го принц Леберехт.

— Колата на ваше височество е готова — отвърна икономът.

Принц Леберехт кимна.

— Благодаря, Франц, идвам веднага.

— Какво ще правиш? — смаяно го погледна Ута.

— Ще разговарям С Мими фон Ковалски. Надявам се да успея да я убедя, че всичко, което си й наговорила е лъжа.

— Ами замъкът Бенда? — попита графиня Фон Боленберг, която го последва към фоайето.

— Щастието на сина ми за мен е по-важно от някакъв си полусрутен замък, Ута.

Ута застана на входа и смаяно гледаше след принц Леберехт, който се качи в луксозния си ролс-ройс. Тя и за момент не беше си помислила, че принцът би приел тази Мими фон Ковалски за своя снаха. Ута фон Боленберг беше убедена, че в лицето на принц Леберехт има силен съюзник в борбата си срещу Мими. Какво се оказа в действителност? За него щастието на сина му било по-важно от всичко. Врели-некипели!

Принц Леберехт съвсем скоро също щеше да узнае, че не може да се отнася с една графиня Фон Боленберг по този начин, все едно е ненужна вещ. Никой не може да го прави, пък бил той и принц!

Рюдигер и Кара разтревожени наблюдаваха как Мими от ден на ден чезнеше и се превръщаше в сянка на човека, когото познаваха от времето преди раздялата й с Филип. Мими се опитваше да не показва колко беше наранена, но самата тя осъзнаваше, че не може да го прикрие. Почти не говореше, отговаряше едносрично на въпроси, почти не спеше, а под очите й се бяха появили дълбоки тъмни кръгове.

Рюдигер и Кара не смееха да изразяват близостта си в нейно присъствие, за да не я наранят. И двамата се бяха опитали да разговарят с нея, но всичките им опити бяха ударили на камък. Само при споменаването на името Филип Майнхард тя преставаше да говори и отиваше в стаята си.

Когато видя Мими да сваля куфара си по стълбите, Кара реши да направи последен опит да поговори с нея.

— Искаш просто да заминеш, така ли? — попита Кара, която отказваше да приеме, че сестра й ще си тръгне от Бенда. — Ами ако Филип те потърси?

Мими повдигна вежди.

— Няма да ме потърси — отвърна тя. — Ти добре знаеш, че отпускът ми свърши, Кара. Трябва да се връщам на работа, но ти остани колкото искаш.

— Разбира се, че ще остана — отвърна Кара и подари на Рюдигер красивата си усмивка. Той взе куфара на Мими и го изнесе навън. — Не бъди твърдоглава, Мими! Той те обича!

Мими погледна сестра си и кимна.

— Не мога да го забравя, Кара, това е истината. Но не мога и да му простя. Той ме излъга и ме използва. Знаех си, че всичко е твърде хубаво, за да е истина. Твърде хубаво.

— Мими, предубедеността ти още от самото начало ти е попречила да повярваш, че случилото се с Филип всъщност може да е истина. Защо не вярваш в щастието, в любовта си, Мими? Той е за теб и те чака, сестричке, повярвай ми.

Мими поклати глава.

— Не, Кара, това е невъзможно, просто е невъзможно, не разбираш ли? Всичко, което ни свързваше с Филип, беше твърде невероятно, за да мога да му повярвам.

— Да, права си — с нотка на сарказъм отвърна Кара. — Ти още от самото начало беше изпълнена с недоверие и съмнения. Нужни ти бяха лъжите на тази ужасна жена, за да предадеш всичко, което цял живот си очаквала. Ти спря да вярваш в чувствата на Филип към теб и зачеркна своите към него. Мими, защо отказваш да се вслушаш в чувствата си? Защо никога не се вслушваш в тях?

— О, Кара, колко си наивна — раздразнено отвърна Мими. — Нито светът, нито любовта са толкова прости, колкото ти си представяш. Дори сега да мислиш, че си щастлива с твоя Рюдигер, много скоро ще осъзнаеш, че всичко е било илюзия.

— Грешиш, Мими, много грешиш — засегната от думите на сестра си отговори Кара. — Аз обичам Рюдигер и съм сигурна, че и той ме обича. Аз зная това и му вярвам. Рюдигер е най-прекрасният човек, когото някога съм срещала. Ние си принадлежим завинаги. С него сме две страни на една монета, Мими. Не е ли така и с теб и Филип?

Мими замълча. Кара беше улучила слабото й място. Тя не можеше просто да забрави Филип. С него се беше чувствала прекрасно. Когато Филип беше до нея, Мими имаше чувството, че раят беше слязъл на земята и те двамата бяха в него съвсем сами, без страх от никой и нищо. Тя мислеше, че щастието им ще продължи цяла вечност. Вечността обаче се беше оказала кратка. Твърде кратка.

Не, тя не можеше да му прости! Сигурно сега той седеше някъде с графиня Ута и двамата се смееха и се подиграваха на Мими, която бяха успели да оплетат в мрежите си.

— Те обаче няма да получат замъка — решително каза Мими. — Каквато и оферта да ни предложат, няма да сложат ръка върху Бенда.

Мими се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Никой, дори и Кара, не трябваше да вижда сълзите й.

— Защо се връщаш? — учудено попита Кара.

— Забравих нещо — отвърна Мими и влезе в стаята си.

Кара вдигна рамене и излезе навън. Пред стълбите вече беше паркирана колата на Мими, а Рюдигер беше прибрал куфара й в багажника. В този момент Мими видя, че през входа на парка мина черен ролс-ройс и тръгна по каменната алея към централния вход. На вратата на колата Кара видя герба на семейство Фон Фрайентал.

— Само те ми липсваха — ядосано каза Кара.

Рюдигер също видя лимузината, която премина по алеята и спря до него пред централния вход. Шофьор с униформа слезе и отвори задната дясна врата. От нея излезе възрастен господин с дълга бяла коса и къса добре поддържана брада. Той кимна на Кара и се качи нагоре по стълбите.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Фон Ковалски — поздрави я принц Леберехт.

Кара повдигна вежди.

— Иска ми се да можех да кажа същото — презрително отвърна тя.

Принц Леберехт се усмихна. Той и без друго не беше очаквал в Бенда да го посрещнат с отворени обятия. Двете сестри едва ли бяха забравили арогантното му и безпардонно поведение в кантората на нотариуса.

Принц Леберехт се обърна към Рюдигер.

— Фрайентал — представи се той и му подаде ръка.

— Сьоренсен — отвърна Рюдигер и вместо да приеме подадената от принца ръка за поздрав, сложи своята на кръста на Кара, сякаш уверявайки я, че ще я предпази от този човек, без значение за какво беше дошъл тук днес.

— Какво желаете, господин Фрайентал? — попита студено Кара. — Ако става дума за замъка…

— Не, не става дума за замъка — отвърна принц Леберехт. — Бих искал да разговарям със сестра ви Мими. Знам, че трябва да се извиня за поведението си в кантората на нотариуса. Тогава се държах не както би трябвало да се държи човек на моята възраст и положение, но сега става дума за сина ми. Аз няма да допусна сестра ви да го превърне в развалина.

Кара го погледна смаяно.

— Но ние не познаваме сина ви…

— Филип Майнхард? — каза Рюдигер Сьоренсен. — Архитектът?

Принц Леберехт кимна.

— Точно той.

— Филип е ваш син? — невярващо попита Кара.

След секунда тя се сети какво се беше случило. Филип Фрайентал беше дошъл в Бенда под фалшиво име, за да вземе замъка с измама. Мими е имала право — той я е лъгал от самото начало.

— Значи всичко е било фарс, така ли? — почти извика Кара, усещайки надигащата се у нея ярост.

— Не — решително отвърна принц Леберехт. — Моля, позволете ми да разговарям със сестра ви. Аз ще й обясня всичко.

Рюдигер, който усети, че Кара се настройваше все по-враждебно към принц Леберехт, реши да вземе нещата в свои ръце.

— Моля, влезте, ваше височество — каза той. — Наистина трябва да поговорим. Кара, моля те доведи сестра си. Тя трябва поне да изслуша негово височество.

— Благодаря — отвърна принц Леберехт и последва Рюдигер в малката стая, която служеше за всекидневна на Мими и Кара.

Когато Кара отвори вратата на стаята й, Мими седеше на леглото и се опитваше да овладее сълзите си. Те обаче отказваха да й се подчинят и се стичаха на вадички по страните й.

— Това е абсурдно! — извика Кара. — Филип е принц!

— Какво? — невярваща попита Мими. Умът ли си беше загубила Кара?

— Филип е син на принц Фон Фрайентал. Той те чака долу и иска да разговаря с теб.

— Филип е… какво? — Мими отказваше да повярва на току-що чутото.

— Той е принц, Мими. Истински принц. Това отваря две възможности пред теб.

— Така ли? — поклати глава Мими.

— Той или има сериозни намерения към теб и те обича…

— Или…?

— Или от самото начало те е заблуждавал и е действал зад гърба ти.

— Мисля, че второто е по-вероятно — убедено отвърна Мими.

— Тогава защо баща му е дошъл чак дотук? Ела, трябва поне да го изслушаме — каза Кара и хвана ръката на сестра си.

— Нямам избор нали? — едва видимо се усмихна Мими.

— Не, нямаш — отвърна Кара.

Принц Леберехт, който беше седнал на един кожен диван в стил бидермайер, стана веднага, след като видя двете сестри да влизат в стаята. Той веднага разбра, че Мими страдаше от раздялата с Филип не по-малко от сина му.

В очите на Мими обаче той видя решителност и обида от начина, по който семейство Фрайентал се бяха отнесли с нея.

Принцът спонтанно тръгна към нея и протегна ръка.

— Моля, повярвайте ми, Филип няма вина за случилото се. Той ви обича, Мими!

Мими прие подадената от принц Леберехт ръка резервирано.

— А тогава защо не ми каза кой е всъщност и че има намерение да се ожени за графинята… сега вече ми е напълно ясно защо двамата бяха толкова заинтересовани от замъка. Те просто искаха да използват чувствата ми към Филип за користните си цели. Аз бях жертвеният агнец!

— Разбирам гнева и огорчението ви — каза принц Леберехт. — Те обаче трябва да са насочени само и единствено към мен. Вината за всичко е изцяло моя.

Мими кимна.

— Не се и съмнявам в това. Вие още в кантората на нотариуса заявихте, че не сте съгласен със завещанието на граф Бенда и ще поискате повторна експертиза.

— Моля, простете ми — каза принц Леберехт и отново седна на дивана.

Мими отиде до прозореца и погледна към парка. С помощта на Рюдигер и приятелите му той придобиваше все по-подреден и приятен вид.

— Гневът ми беше израз на голямото ми разочарование — продължи принц Леберехт. — Граф Улрих ми беше дал дума да завещае замъка Бенда на мен или на децата ми като благодарност за това, че му отпуснах средства да направи частичен ремонт и да може да обитава част от сградата. Състоянието й преди ремонта беше още по-плачевно. С този замък ме свързват много спомени от детството и младостта ми, а освен това с граф Улрих бяхме приятели… или поне аз така мислех.

Принцът направи кратка пауза и прочисти гърлото си.

— За да успея да получа замъка Бенда въпреки волята на граф Улрих, ми хрумна идеята да използвам графиня Ута. Тогава не знаех, че синът ми е решил да се раздели с нея. Идеята Филип да се представи под фалшиво име също беше моя. Ако беше разкрил, че е Фон Фрайентал, вие със сигурност нямаше да го допуснете до замъка.

— Прав сте — отвърна Мими. — Все пак завещанието на граф Бенда изрично ни го забранява. Ако знаех кой е Филип, това щеше да ми спести много неприятности, които си създадох заради него.

— Защо не искате да му повярвате? — попита принц Леберехт и погледна към Мими. Той призна пред себе си, че тази жена му допада. Тя беше волева личност със силен характер, освен това беше привлекателна млада дама и той добре разбираше сина си, който беше загубил ума си по нея.

— Филип не ви е излъгал за нищо, Мими. Той никога не е имал намерение да се жени за графинята. Той обича вас, Мими. Само вас! В момента е болен от любов — не спи, не се храни, не излиза, дори не работи. Мими, Филип има нужда от вас, повярвайте ми! Без вас той отказва да живее така, както живееше, преди да ви срещне.

— Грешите, принце — отвърна Мими, продължавайки да гледа навън през прозореца. — За сина ви аз бях просто авантюра и нищо повече. Разбира се, че ще иска да се ожени за графиня, а не за мен. Тя ще бъде много по-добре приета във вашите кръгове…

— Мими, защо сте толкова упорита? — ядосано я прекъсна принц Леберехт. — Ако с Филип се обичате, вие ще бъдете приета в нашите кръгове не по-зле от графиня Ута. И, повярвайте ми, за сина ми вие сте всичко друго, но не и авантюра.

— За бога, Мими! — намеси се Кара. — Стига с това безсмислено упорство! Ти обичаш Филип и не можеш да живееш без него, също както той без теб. Вие сте един за друг, не разбираш ли? Защо най-после не приемеш, че не Филип те е излъгал, а графиня Ута? Всичко това е било едно голямо недоразумение, което обаче ще ви помогне да станете още по-близки и да преминете през всички трудности заедно.

— Ута ви е наговорила лъжи, Мими — подкрепи сестра й принц Леберехт. Той се почувства малко по-добре от това, че поне Кара му вярваше. — Самата Ута ми призна какво е говорила пред вас и това, уверявам ви, са само лъжи. Тя е успяла жена и не търпи някой да обърква плановете й. За да постигне целите си, Ута фон Боленберг не подбира средства и няма скрупули.

По лицето на Мими все още се четеше раздвоение, но Кара, която добре познаваше сестра си, видя, че в очите й имаше нова искра — искрата на надеждата.

— Моля ви, поговорете с Филип — каза принц Леберехт. — Кажете му, че го обичате или пък му заявете, че не искате да имате нищо общо с него и че трябва да избие мисълта за вас от главата си, но говорете с него. Животът му не може да продължава повече така.

Мими не отговори веднага. След няколко секунди обаче тя погледна решително към принца и кимна.

— Аз все още обичам Филип — каза тя. — Не знам обаче дали ще мога да му простя.

— Мими, моля те! — ядосано възкликна Кара. — Няма за какво да му прощаваш, осъзнай го, за бога! Според мен той трябва да прости на теб за това, че си толкова мнителна и недоверчива. Ти не искаше да повярваш, че…

Принц Леберехт направи жест, с който я помоли да спре.

— Няма нужда да спорим кой е виновен и кой на кого трябва да прощава — каза той. — Тук става дума за двама души, които се обичат и които трябва да са заедно. Мими, ще съм ви много благодарен, ако дойдете с мен. Да не губим нито секунда повече.

След малко Кара и Рюдигер видяха как лимузината на принца потегли. Кара въздъхна.

— Мислиш ли, че тези двамата ще се сдобрят? — попита тя.

Рюдигер сложи ръка на рамото й.

— Сигурен съм. Любовта е по-силна от всичко, мила моя.

— Филип е принц… кой можеше да предположи? — отново въздъхна Кара. — Мими се е влюбила в истински принц…

— Да, аз селският учител не съм толкова добра партия, нали? — отвърна Рюдигер и Кара долови ревност в тона му. Тя се усмихна, прегърна го и го целуна.

— Ти си моят принц, мили мой. Можеш да си сигурен в това.

— Колко сигурен?

— Напълно сигурен.

— Достатъчно сигурен, за да станеш моя жена?

Кара го погледна смаяно и след секунда се усмихна.

— О, да, мили мой. О, да — каза тя и го целуна. — Обичам те, Рюдигер Сьоренсен. Теб и никой друг.

Той се усмихна и хвана лицето й в ръце.

— Ти си щастието на живота ми, Кара. Ти си всичко за мен.

— Само се надявам, че всичко между Мими и Филип ще бъде наред — замислено каза Кара. — И двамата заслужават щастието си.

След около два часа Мими и принц Леберехт пристигнаха в замъка Фрайентал. Мими беше много изненадана от величествения парк на замъка. Той беше много по-голям и впечатляващ от този на Бенда. В снежнобелите стени на сградата се отразяваха лъчите на вечерното лятно слънце.

Принц Леберехт забеляза колко развълнувана от гледката беше Мими.

— Харесва ли ви? — с гордост попита той.

Мими кимна. През двата часа, прекарани в лимузината му, принц Леберехт беше успял да я убеди, че е сгрешила със съмненията си във Филип.

Принц Леберехт вече със сигурност знаеше, че Мими е здраво стъпила на земята умна млада жена. Тя беше сбъркала в преценката си за това на кого да вярва, избирайки да приеме думите на графинята за чиста монета, но принцът беше разбрал, че трудният й живот я беше направил недоверчива — страхуваше се да не бъде наранена като майка си.

Принц Леберехт беше убеден, че съдбата беше решила Мими и Филип да са заедно завинаги.

До тежката дъбова врата на замъка водеше двойна извита стълба. Преди да се качи, Мими забеляза голяма табела с надпис „Частен имот! Влизането забранено!“, която не можеше да бъде пропусната от никой, приближил се до входа на замъка Фрайентал.

Принц Леберехт забеляза погледа й.

— Отскоро паркът е отворен за външни посетители. Някои от тях обаче смятат, че могат да влязат и в замъка, а това не ни е приятно, тъй като ние все пак живеем тук.

Мими го последва нагоре по стълбите, без да отговори.

Когато влезе в елегантното фоайе на замъка, покрито с бял и черен мрамор, за своя най-голяма изненада тя видя, че до стълбите, водещи към горния етаж, я очакваше не кой да е, а самата графиня Фон Боленберг.

Мими се обърна да си тръгне, но принц Леберехт сложи ръка на рамото й.

— Тя няма да остане за дълго — увери я принцът и гневно погледна към графинята, повеждайки Мими по стълбите.

Те минаха по дълъг коридор, спряха пред една от вратите и принц Леберехт почука.

— Филип! — извика той и сърцето на Мими щеше да изскочи от гърдите й, когато чу гласа на любимия си.

— Отворено е.

— Моля, влезте, Мими — каза принц Леберехт. — На вас със сина ми сега ви е нужно време, за да поговорите. Моля, не забравяйте, че Филип не ви е излъгал за нищо. Представи ви се с друго име само заради мен.

Принцът изчака вратата да се затвори и веднага слезе във фоайето, където го очакваше Ута.

— Как можа, Леберехт?! — започна тя. — Как можа да доведеш тази жена тук?

— Филип я обича, Ута, и тя него също. Любовта е най-хубавото чувство, което човек може да изпита. Надявам се и ти да го разбереш някой ден.

— Но това е просто смешно — ядосано извика графиня Ута. — Романтични глупости!

Принц Леберехт повдигна вежди.

— Наистина ли смяташ така?

— Разбира се, че да — троснато отвърна графинята.

— Сега разбирам защо Филип е искал да се разделите — замислено каза принц Леберехт. — С теб той никога нямаше да е щастлив.

— А с тази повлекана Мими ще е щастлив, така ли? — извън себе си от ярост извика Ута.

— Отношението ти към госпожица Мими фон Ковалски е неприемливо и недопустимо, Ута. Моля те да се въздържаш!

— Да се въздържам? Заради тази? Полудя ли, Леберехт?!

Принц Леберехт погледна към графиня Ута фон Боленберг. Той имаше чувството, че я вижда за първи път в живота си.

— Смятам, че пътищата ни се разделят, Ута — решително каза той. — С постъпките си ти причини нещастие на сина ми. С жена, която лъже другите, служи си с измами, за да постигне целите си, и не показва ни най-малко съчувствие към проблемите на хората около себе си аз не искам да имам нищо общо.

— Какво? — смаяно го погледна тя.

— От този момент прекратявам всичките си лични и бизнес взаимоотношения с теб и фирмата ти. Можеш да си вървиш.

Извън себе си от гняв, графиня Ута изпълни желанието на принца, излезе от замъка и затвори тежката дъбова врата след себе си.

Принц Леберехт погледна затворената врата и въздъхна. Никога през живота си не беше се заблуждавал за някого така, както за Ута.

С бавни стъпки принцът отиде в кабинета си. Погледът му се спря върху картината над камината. На нея беше изобразен замъкът Бенда в някогашното си великолепие. Принц Леберехт се замисли за приятеля си граф Улрих. За него също се беше заблудил — смяташе го за най-добрия си приятел и не подозираше, че граф Бенда всъщност го е мразил повече от всеки и всичко.

Принцът се усмихна.

— Да, драги ми Улрих — каза тихо той. — Завещанието ти не може да направи нищо срещу чистата и истинска любов. Не си се замислял за това, нали, стари друже?

Принц Леберехт седна удобно в креслото си и се загледа в картината. Всичко, което в този момент искаше, беше Филип и Мими да се сдобрят. Все пак тя беше собственик на замъка Бенда, който беше скъп на сърцето на принца най-вече заради безграничната му любов към починалата му съпруга. Ако Мими и Филип се оженеха, Бенда щеше да остане в семейството.

Принц Леберехт се замисли, че сега трябва да благодари на съдбата за късмета, който му изпрати. В този миг той се почувства щастлив. Истински щастлив.

Мими влезе тихо и затвори вратата след себе си. Тя погледна към Филип и й се стори, че това не беше човекът, когото познаваше. Принцът се беше превърнал в сянка на самия себе си.

Мими осъзна, че той беше страдал от раздялата им не по-малко от самата нея. Сърцето й потръпна и в нея за миг се върнаха същите прекрасни чувства, които изпитваше, преди графиня Ута да й наговори лъжите си.

Между нея и Филип вече не можеше да застане никой и нищо.

— Филип — сякаш насън произнесе името на любимия си мъж тя.

Той стоеше там, до прозореца, слаб, блед и небръснат. За Мими обаче той си оставаше най-красивият мъж на земята.

— Мими — тихо каза принц Филип.

Сякаш водени от невидима сила, двамата се втурнаха един към друг. Той я прегърна, притисна я силно, сякаш страхувайки се, че отново ще я загуби, и страстно я целуна.

Усещайки топлината на тялото му Мими осъзна колко много й беше липсвал. Филип беше мъжът на живота й — Филип и никой друг. Сърцето и душата й му принадлежаха.

Той я притисна още по-силно и я целуна.

— Прости ми, мила моя. Прости ми за всичко, което направих.

Сгушена в него, Мими усещаше ударите на сърцето му.

— Ти трябва да ми простиш, любими мой — прошепна тя. — Аз не трябваше да вярвам на лъжите на графинята. Ти имаше право, Филип, трябваше да ти се доверя, а не да се съмнявам в теб. Никога повече няма да направя тази грешка, мили мой, обещавам ти. Никога.

— Доверието трябва да се заслужи — отвърна Филип. — А аз не бях докрай искрен с теб.

Мими въздъхна и се притисна в него. Тук тя беше у дома си. Тук тя му принадлежеше.

— Зная за това — отвърна Мими. — Заради баща си не си разкрил истинската си фамилия. Дори да знаех кой си в действителност, това нямаше да промени нищо, мили мой. Аз те обичам, без значение как се казваш. Мога само да те обичам, всичко друго е без значение.

— От първия ден, в който те срещнах, за мен съществуваш само ти, Мими. Ти и никоя друга. Не мога да спра да мисля за теб, мила моя. Ти си в сърцето ми, в душата ми, в кръвта ми. Не мога да приема, че ще живея без теб, Мими, но обвиненията ти бяха толкова тежки, толкова…

Тя сложи пръст на устните му. Не искаше да си спомня повече за случилото се с графиня Ута.

— Животът ми без теб беше пуст, Филип. С теб бяхме толкова щастливи заедно. Чак не ми се вярваше, че е истина. Когато графиня Ута ми наговори лъжите си, аз се отдръпнах от теб, защото се страхувах да не ме нараниш. Не можех да повярвам, че съдбата ми е отредила такова щастие, съмнявах се във всичко и всички. Опитах се да те изхвърля от ума и сърцето си, опитах се да те мразя, но не успях. Прости ми, Филип. Моля те, прости ми.

— Обичам те — прошепна Филип. — Обичам те и няма да допусна да се разделим отново, Мими. Никой и нищо повече няма да застане между нас. Няма да позволя!

— Никой и нищо — повтори тя и устните им се сляха в потвърждение.

През следващата година замъкът Бенда възвърна предишния си блясък и великолепие.

С щедрото финансиране от страна на принц Леберехт църквата на замъка беше изцяло възстановена, а самият замък Бенда — цялостно ремонтиран и възстановен. Принц Филип се погрижи замъкът да изглежда така, както в славното си минало, но не пропусна да осигури инсталирането на всички удобства на XXI век.

В този летен ден замъкът се къпеше в лъчите на топлото лятно слънце. Принц Леберехт го гледаше и не можеше да откъсне поглед от него. Всичко в Бенда му напомняше за детството и младостта.

Между стълбището на централния вход и входа на църквата беше постлан червен килим, по който щяха да минат младоженците и техните гости.

Във вечна вярност днес щяха да се врекат не само Филип и Мими, но и Рюдигер и Кара.

Камбанният звън огласи парка и изпълнената с гости църква. На входа на парка се бяха събрали хората от цялото село, които искаха да зърнат младоженците в този най-щастлив за тях ден.

Филип не можеше да откъсне поглед от Мими. Тя изглеждаше великолепно в елегантната си бяла рокля от коприна и жоржет — същинска принцеса. Единствените бижута, които булката носеше, бяха диадема от диаманти и смарагди и диамантено колие. Те бяха подарък от принц Леберехт, на чиято съпруга бяха принадлежали някога.

Преди да влязат в църквата, Филип взе ръката на Мими и я целуна.

— Обичам те — прошепна той. — Обичам те повече от всичко.

Мими му подари една от най-красивите си усмивки. Тя беше по-щастлива от всякога. Днес щеше да стане законна съпруга на Филип — заедно, докато смъртта ги раздели.

Църквата беше изпълнена от звъна на камбаните й музиката на органа.

Принц Леберехт едва сдържаше сълзите си, водейки бъдещата си снаха към олтара. Зад тях вървяха Рюдигер и Кара, която беше прекрасна в бялата си копринена рокля. Рюдигер не можеше да откъсне поглед от бъдещата си съпруга. Отначало му се струваше, че всичко е само прекрасен сън. След това обаче силно стисна ръката на прекрасната си булка и чу от нея мечтаното „да“.

Не, не беше сън.

Като че цялото щастие на света днес се беше събрало в замъка Бенда.

Слушайки думите на отеца, Мими се усмихна. Замъкът Бенда имаше своите нови господари. Той щеше да стане семейно гнездо не на едно, а на цели две семейства. В него имаше предостатъчно място за отглеждането на много деца. Мими се беше влюбила в това място и когато Филип й предложи да живеят там, тя с радост прие.

Тук тя беше намерила любовта си и тук почти беше я изгубила. Тук тя днес щеше да бъде благословена от свещеника и гостите сега и за вечни времена.

Филип сложи пръстена на ръката й. Тя погледна в сините му очи и отново сякаш се изгуби в тях.

— Обичам те — прошепна Мими.

— И аз те обичам, мила моя — чу тя гласа на Филип. — Сега и завинаги.

Допълнителна информация

$id = 8939

$source = Моята библиотека

Издание:

Заглавие: Аристократичен роман

Преводач: Горан Райновски

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Печатница: „Бет Принт“ АД

Редактор: Мирослав Бенковски

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Станислав Иванов

Коректор: Валя Калчева

ISBN: 987-954-398-322-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1359

Каролине Танек, Юлиане Сартена, Мартина Линден, Сандра Хейдън
Условие за влюбване

Ти си дъщеря на принц
Но красивата Теса може да провали шанса си

Условие за влюбване
Как принцеса Елена разбра за кого бие сърцето й

Усмивката ти омагьосва всички
Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?

Продай замък — подари сърце
Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц

Каролине Танек, Юлиане Сартена, Мартина Линден, Сандра ХейдънУсловие за влюбване

Ти си дъщеря на принцНо красивата Теса може да провали шанса си

Условие за влюбванеКак принцеса Елена разбра за кого бие сърцето й

Усмивката ти омагьосва всичкиЩе погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?

Продай замък — подари сърцеИнтригуващ роман за един замък и един чаровен принц

Каролине Танек, Юлиане Сартена, Мартина Линден, Сандра Хейдън
Условие за влюбване

Ти си дъщеря на принц
Но красивата Теса може да провали шанса си

Условие за влюбване
Как принцеса Елена разбра за кого бие сърцето й

Усмивката ти омагьосва всички
Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?

Продай замък — подари сърце
Интригуващ роман за един замък и един чаровен принц