Юлиане Сартена, Мартина Линден, Сандра Хейдън
За какво ти е любов

За какво ти е любов?
Когато Валери смяташе да сключи брак по сметка

Принцеса Валерия фон Фрайнау трябва да наследя милиони. Камък пада от сърцето на младата жена. Семейството й има финансови затруднения, а обичаният замък поглъща луди пари. Изгледите никак не са розови и наследството е нужно на принцесата — от него зависи бъдещето на семейството й.

Има обаче един проблем: Валери ще получи сумата само ако се омъжи до двайсет и петия си рожден ден. А той е след четири седмици!

Бързо се намира жених, определя се дата за сватбата, а за любов никой не е нужно да мисли. Засега…

Този път принцеса Матилда Хенриете Шарлоте Летиция Валери фон Фрайнау изпълни заканата си. Бяха свикнали два пъти в годината да заявява, че умира, за да държи под напрежение роднините и бъдещи наследници на значителното й състояние. Този път обаче тя завинаги каза сбогом на този свят.

— Тя почина в мир — лично съобщи новината за кончината й семейният адвокат д-р Бекстрьом.

Думите му бяха отправени към принц Арнолд фон Фрайнау, племенник на починалата. Тъй като старата дама беше останала неомъжена и бездетна, Арнолд фон Фрайнау и семейството му бяха най-близките й и единствени роднини.

Принцът кимна. Въпреки че мисълта му се стори безкрайно неуместна, през главата му премина, че тази кончина е единственото мирно нещо, което леля Матилда някога е сторила.

— Ще трябва да се погрижим за погребението — веднага прагматично отбеляза принцеса Луизе.

— Последното желание на леля ви беше да бъде положена в семейната гробница на фамилия Фон Фрайнау — поясни възрастният адвокат. — Тя е оставила писмени разпореждания за всичко, свързано с погребението. Трябва да има само бели цветя. В никакъв случай карамфили, защото те винаги са й се стрували доста обикновени. Сама е подбрала и музиката, която да звучи на гроба й. Не е оставила на случайността и най-малката дреболия…

— Както винаги — не се сдържа да не отбележи принц Фрайнау.

— С удоволствие ще ви помогна с организирането на погребалната церемония — предложи старият адвокат. — Но вече не съм отговорен за отварянето на завещанието.

— Но защо не, драги Бекстрьом? — попита принц Арнолд.

— Не ставам по-млад, принце. Затова ще се откажа от кантората. Всъщност вече го направих. Принцеса Матилда обаче беше най-старата ми клиентка, затова реших лично да намина при семейството.

Арнолд фон Фрайнау се трогна.

— Бяхте ни добър адвокат, господин Бекстрьом. Ще ни бъде трудно да се справяме без вас.

— Мога да ви успокоя. Делата ми остават в добри ръце. Племенникът ми Холгер Бекстрьом ще поеме всичките ми клиенти. Ако семейството ви желае да му се довери така, както на мен, с чиста съвест мога да ви го препоръчам. Той е още съвсем млад и понякога има странни идеи, както е типично за младите, но го смятам за умна глава и за достоен приемник.

Принцът кимна.

— Благодаря ви, господин Бекстрьом.

Възрастният господин се сбогува и принц Арнолд остана с жена си Луизе в салона на замъка.

— Трябва да съобщим на децата, че е починала пралеля им и че ще трябва да се подготвят за помпозно погребение — заключи принц Арнолд.

Съпругата му се съгласи.

— А те къде са?

— Каролин е при съученичка, а Валери е още на лекции, но мисля, че скоро ще се върне.

Не след дълго принцеса Валери влезе в салона. Тя беше по-голямата дъщеря. На почти двайсет и пет години, тя беше изключително атрактивна млада дама.

— Здравейте! — безгрижно поздрави тя родителите си. — Нали нямате нищо против да попътувам из Италия? От семинара по история ще проучваме следите на изчезналата култура на етруските.

— Естествено, че нямаме нищо против такова пътуване — каза принц Арнолд на дъщеря си, — но за съжаление този път няма да е възможно.

— Не се притеснявайте за парите, спестила съм — успокои ги принцесата, добре запозната с постоянните финансови затруднения на семейството.

Принц Арнолд пишеше научни трудове, получаващи известно признание сред специалистите, които обаче носеха малко пари. А поддръжката на стария замък поглъщаше огромни суми. Да не говорим за спешния ремонт, от който се нуждаеше сградата.

— Не става дума за това. За жалост всички ще трябва да присъстваме на погребение — обърна се принцеса Луизе към дъщеря си.

— Господи! Кой е умрял? — уплашено попита Валери.

— Пралеля ви Матилда — отговори майка й.

Валери се отпусна на дивана с копринена дамаска и се опита да си представи лицето на пралеля си. Отдавна не я беше виждала. Но добре си спомняше някои от приумиците на старата дама. Леля Матилда, например, винаги настояваше Валери да се движи из къщи с книга на главата.

— За да си оправиш стойката. Ти си принцеса и осанката ти трябва да е царствена. Ако се влачиш като днешните млади момичета, по-късно няма да си намериш мъж. Или поне не достоен мъж.

Пред леля Матилда винаги трябваше да се държи изискано и възпитано. Валери се усмихна. Една от най-големите грижи на леля Матилда беше, че Валери може да остане без мъж. Трудно за разбиране опасение, като се вземе предвид колко хубава беше русокосата принцеса.

Причината за тази фикс идея вероятно се криеше във факта, че самата леля Матилда никога не се беше омъжвала. Както и да е, Валери всъщност харесваше своенравната стара дама.

— Добрата леля Матилда — отбеляза тя след кратко мълчание. — Много съжалявам. Но тя доживя преклонна възраст.

— Почти до сто години — уточни бащата. — Тя познаваше един съвсем различен свят, което обяснява странното й поведение.

Валери кимна.

— Да, така е. Странно. Следвам история и се интересувам от стари етруски находки, но никога не ми е хрумвало, че и животът на възрастните хора също е изпълнен с история и истории.

— Но е така. Между другото, леля Матилда беше твоя кръстница — припомни принцът на дъщеря си. — Дори си кръстена на нея. Между безбройните имена на пралеля ти беше и Валери.

— И то все още ми харесва — с усмивка отбеляза принцеса Луизе.

Дъщеря й също й отвърна с усмивка. Тя също нямаше нищо против името си.

— Предполагам, че леля Матилда се е погрижила най-вече за теб — каза накрая принцеса Луизе.

Тя изрече това, което витаеше из стаята още от посещението на д-р Бекстрьом.

— Как се е погрижила? — попита Валери разсеяно.

— В завещанието си.

— Мислите, че ми е завещала нещо? — учуди се Валери.

Баща й се прокашля.

— Надяваме се — рече той накрая. — Все пак сме единствените й роднини, а ти си нейна кръщелница. А пралеля ви беше доста заможна. Боя се обаче, че звучи ужасно грозно, че обсъждаме тази тема сега — бързо добави той. — Нека първо мине погребението. Ще изчакаме отварянето на завещанието.

По-малката сестра на Валери засегна темата за парите и наследството с по-малко притеснения.

— Много ще ме е яд — оживено се обърна тя към голямата си сестра по пътя към кантората на д-р Бекстрьом, — ако само ти наследиш всички пари на леля Матилда. Трябва ли да остана без нищо само защото са ти дали едно от нейните имена?

— Каролин, не се говори така — скастри я майка й.

Валери обаче се засмя добродушно.

— Защо не? Права е. Но не се безпокой. Ако изобщо наследя нещо, ще го поделя с всички вас.

— Много мило. Досега обаче никой от нас нищо не е наследил. Дръжте се прилично! — нареди Луизе фон Фрайнау на двете си дъщери.

Пристигнаха до грижливо ремонтираната сграда на кметството, построена през XIX век, в която се намираше адвокатската кантора.

Принц Фрайнау се изненада, че старият д-р Бекстрьом не ги посрещна както обикновено. Вместо това ги помолиха да изчакат за миг младия му приемник.

— Дано този племенник е кадърен — промърмори с леко негодувание принцът. — Бих предпочел старият Бекстрьом да беше уредил лично и този въпрос.

— Татко, трябва да си малко по-гъвкав — посъветва го по-малката му дъщеря. — В училище ни учат да не се придържаме само към установения ред.

— Нечувано — възмути се принц Арнолд. — Не споделям подобни възгледи. По-добре да бяхме те изпратили в частно училище.

Принцесата изкриви лице, защото много добре знаеше, че за съжаление не могат да си позволят частното училище — поне засега.

В този момент вратата се отвори и влезе младият Бекстрьом.

Първото впечатление на принцеса Валери беше, че външният му вид никак не отговаря на представата за адвокат. Нито носеше очила, нито куфарче за документи. Държеше се свободно и младежки. Въпреки това излъчваше авторитет и имаше здраво ръкостискане.

— Заповядайте моля — покани той семейството.

Луизе и Арнолд фон Фрайнау седнаха срещу Холгер Бекстрьом, а двете им дъщери се разположиха отляво и отдясно на родителите си.

Освен тях присъстваха старата готвачка на леля Матилда, чието лице беше почервеняло от напрежение, и други хора от персонала.

Отначало Холгер Бекстрьом прочете точките, отнасящи се за верните служители на старата принцеса. После ги помоли да напуснат стаята.

— По-добре ще е — поясни той, — ако истинското отваряне на завещанието стане в тесен семеен кръг.

— Разбира се — потвърди принцеса Луизе. — Това се разбира от само себе си.

На принцеса Валери й се стори, че младият адвокат се затруднява да започне.

— Най-добре първо да ви прочета завещанието на починалата ви леля, съответно пралеля — рече той и очите му сякаш се спряха за повече време върху принцеса Валери.

Несъзнателно всички присъстващи се изпънаха на столовете си. Листът в ръцете на Холгер Бекстрьом прошумоля:

— „С настоящото аз, принцеса Матилда Хенриете Шарлоте Летиция Валери фон Фрайнау, определям цялото ми имущество…“

Цялото семейство притаи дъх.

— „… да се присъди на една моя роднина, а именно на кръщелницата ми принцеса Валери фон Фрайнау.“

Валери усети как се изчерви. Не й беше приятно, че се озова изведнъж в центъра на вниманието на всички присъстващи, макар че това бяха само нейните близки и младият адвокат. Същевременно не можеше да повярва. Знаеше, че леля Матилда е много богата. Но че тя, една бедна студентка, изведнъж стана по-богата с няколко милиона евро, това първо трябваше да се осмисли.

Около нея гласовете се засилиха:

— Това е повече отколкото очаквахме!

— А ние като родители нищо ли няма да получим?

— Защо не ме кръстихте Валери? Можеше да ме наречете даже и Хенриете!

— Какво значение има? Парите остават в семейството.

Холгер Бекстрьом направи лек жест сякаш дирижираше малък оркестър и всички млъкнаха.

— Мога ли да помоля още веднъж за вниманието ви? Това не е всичко.

— Не е всичко? — повтори изненадана майката на Валери.

Холгер Бекстрьом кимна.

— Да, за съжаление. Има допълнение, което лично аз смятам за нещо повече от своенравно.

— Какво допълнение? — недоверчиво попита принц Арнолд. Твърде добре познаваше леля си, за да очаква неприятна изненада.

— Текстът продължава така: „Гореспоменатото присъждане да се осъществи само ако кръщелницата ми Валери се омъжи преди двайсет и петия си рожден ден. Ако дотогава тя не е сключила брак, цялото ми имущество да се предостави на някоя фондация“.

След това разкритие за секунда настъпи пълна тишина. После се извиси гласът на принцеса Луизе:

— На фондация?

— Само защото не съм омъжена? — допълни Валери.

— Но това е лудост! — отбеляза принц Арнолд.

— Господи, Валери, след четири седмици ставаш на двайсет и пет. Откъде толкова бързо ще намериш съпруг? — този прям въпрос зададе Каролин.

Валери погледна възбудените и безпомощни лица на близките си. После погледът й се срещна с този на Холгер Бекстрьом. Стори й се, че той я приковава с очи. Забеляза също, че изражението му беше съчувствено, но и малко развеселено.

Близките й говореха един през друг. Валери преглътна. Почувства се заобиколена от луди. Сякаш младият адвокат беше единственият разумен човек в помещението. Принцесата неволно се обърна към него.

— Какво да правя? — попита тя.

— Наистина ли си задавате този въпрос? — отговори той спокойно.

Принцесата сведе глава и внезапно се засрами. Разбра, че той намира това условие за напълно неприемливо. Може би имаше право.

Но тя знаеше също, че семейството й със сигурност е на друго мнение.

Щом се прибраха в замъка Фрайнау и останаха сами, горещите дискусии продължиха.

— Преди да напише завещанието си, Матилда напълно е откачила — изстена принц Арнолд. — Пралеля ти винаги е била ексцентрична, Валери. Но трябва да призная, че с това условие в завещанието е уцелила десетката.

— Всичко е само защото тя самата никога не е била омъжена — мъдро отбеляза Каролин.

— Дете, ти не разбираш нищо от това — постави я на място майка й.

— Но то е очевидно — защити се принцеса Каролин. — Леля Матилда е съжалила, че никога не се е омъжила. И се е страхувала, че и с кръщелницата й може да се случи същото.

— Пълна глупост. Валери е хиляда пъти по-хубава от Матилда на младини! — сърдито извика принцеса Луизе.

— Не е вярно — отрече принцът. — Ти я познаваш само като старица. На времето Матилда е била смятана за хубавица.

— Защо тогава е останала без мъж? — пожела да разбере принцеса Валери.

— Красотата не е всичко — обясни баща й. — Още тогава е била твърде своенравна. Все не намирала някой достатъчно добър.

— Хубаво — рече Валери. — Значи решението да не се омъжи си е било нейно. Защо непременно иска да принуди мен да се омъжа толкова бързо? Не разбирам.

— Проектирани страхове — отбеляза Каролин, кимайки дълбокомислено.

Отскоро изучаваше допълнително психология и лазеше с нея по нервите на всички.

Принцеса Луизе изтри прозренията на петнайсетгодишната си дъщеря с едно махване на ръка. По-важният проблем според нея беше ограниченото време, с което разполагаха.

— Коя дата е днес? — Извика тя нервно.

— Двайсети март.

Принцесата сплете пръсти.

— А на двайсет и осми април Валери става на двайсет и пет. Нямаме много време. Валери, трябва ти мъж, възможно най-бързо.

Принцеса Валери усети у нея да се надига съпротива.

— Извинявай, мамо, но ми се струва, че и аз имам думата. Много добре знаете, че нямам връзка. И при най-добро желание нямам представа как ще се сдобия със съпруг за пет седмици.

— Не би трябвало да е толкова трудно — каза принцеса Луизе.

 

Принцът скромно се изкашля.

— Никой не желае да те притиска, детето ми, но става дума за милиони евро.

Думата „милиони“, тоест няколко милиона, накара всички пак да онемеят. Бяха невъобразимо много пари.

Очите на Каролин блестяха.

— Най-после мога да получа коня, който толкова отдавна искам. Никой от класа ми не разбира как така нямам кон, щом съм принцеса и живея в замък, а наоколо има толкова празни конюшни.

— А пък аз бих могъл да постегна точно тези конюшни, които вече се рушат — отбеляза принц Арнолд.

— Най-сетне ще можем да си позволим достатъчно персонал — намеси се и принцеса Луизе. — Една чистачка два пъти седмично, не е кой знае какво за цял замък. Дори когато сме затворили цялото западно крило, защото плаче за ремонт.

— Да, имотът ни спешно има нужда от ремонт — с въздишка потвърди принц Арнолд. — В противен случай всичко ще рухне някой ден.

Тази възможност се стори ужасна на всички, защото дълбоко в сърцето си всеки член на семейството обичаше красивия стар замък — техния дом.

— Е, добре, разбрах — предаде се принцеса Валери.

— Слава богу! За толкова пари бих се омъжила и за Квазимодо — заяви Каролин.

— Той щеше да е съвсем подходящ за теб — злобно й отвърна принцеса Валери.

— Стига глупости, момичета — прекрати спора принцесата. — Сега ни трябва мъж не за Каролин, а за Валери. И не ни е нужен Квазимодо, а разумно решение. Все някъде може да се намери един годен за женитба млад мъж!

— Имаш толкова колеги — несигурно предложи принц Арнолд на дъщеря си.

— Някой безизвестен колега? — възмути се жена му. — Невъзможно.

— Да закача ли на дъската за обяви в университета: „Търся сносен съпруг за принцеса, ставаща скоро на двайсет и пет“? — попита Валери.

— Днес и бездруго търсят мъжете си в интернет — намеси се Каролин.

— Само това ни липсваше — единодушно се възпротивиха принц и принцеса Фон Фрайнау.

— Само трябва да напишеш, че скоро ще наследиш милиони и веднага някой ще се хване — каза Каролин.

— Е, ще се откажем от някой, който иска парите на Валери — отбеляза принцеса Луизе.

— Да. Достатъчно е, че ние искаме наследството на леля Матилда — потвърди Валери с черен хумор.

— Престанете вече да говорите такива глупости — сърдито ги прекъсна принц Арнолд. — Валери е красива млада жена от прекрасно семейство. Все ще се намери подходящ жених.

— Още от пясъчника има много обожатели — подметна Каролин.

— Точно така! — възбудено се обади принцеса Луизе. — Ще се насочим към най-верния и най-стар обожател на Валери.

— И кой е той? — осведоми се принцесата.

— Северин, разбира се!

Валери неволно се изсмя. Отдавна не беше се сещала за граф Северин фон Видек. Той беше стар неин приятел от детството и чудесен другар. Бяха неразделни до една определена възраст. Тогава Северин замина за чужбина, но те все още поддържаха връзка.

— Северин винаги е бил в краката ти — заяви принцеса Луизе не без майчинска гордост.

— Мамо, мисля, че преувеличаваш — отрече Валери.

Но беше вярно, че Северин беше добър приятел. Никога обаче не беше гледала на него като на кандидат за женитба. Беше й прекалено близък, едва ли не като брат.

— Но Северин не ми ли е братовчед? — сети се тя.

— Много далечен — успокои я майка й. — Кръвното родство е толкова далечно, че не би попречило на сключването на брак.

— Майка ти е права — подкрепи предложението и принц Арнолд. — Северин фон Видек е точно съпруг за теб!

Граф Северин беше в парка и разглеждаше стика си за голф, когато новата прислужница на родителите му, облечена в семпла черна рокля с бяла престилка, се приближи към него и му подаде телефона.

— Разговор за вас, граф Видек.

Северин й намигна весело. Момичето беше хубаво, а той винаги забелязваше хубавите момичета. Освен това днес беше един от първите меки и слънчеви пролетни дни, в които човек просто имаше добро настроение.

Когато чу в слушалката гласа на принцеса Валери, настроението му се повиши още повече. Днес изглежда му вървеше.

— Здравей, Валери. Колко хубаво, че се обаждаш. Как си?

— Благодаря, добре. Искаше ми се да се видим и да обсъдим нещо.

— Чудесна идея! — извика Северин фон Видек развълнуван. — Знаеш, че винаги се радвам на посещенията ти. Кога имаш време? Още днес? Можем да пием чай навън. Много е топло за март.

— Добре. Ако нямаш нищо против, ще дойда след час — каза тя.

— Радвам се — увери я той.

Валери затвори и погледът й срещна този на сестра й Каролин, която беше я слушала с интерес.

— Как точно да го направя? — попита Валери. — Да отида и да кажа: „Северин, ела да се оженим сега“?

Каролин си сложи маска на многознайница и отхвърли:

— Не, не. Трябва да постъпиш по съвсем друг начин. Извади от гардероба някоя страхотна дрешка, по възможност черна с дълбоко деколте, облечи я, отиди при него и го побъркай…

— По-скоро ти си се побъркала — засмя се Валери. — Да ме пази Бог от разюзданите фантазии на някоя петнайсетгодишна!

— Жалко, толкова хубаво си го представих — отвърна Каролин, видимо засегната.

— По-добре престани да си представяш подобни неща. Плашещо е — предупреди я Валери, докато изваждаше от гардероба си джинси и скромна светлосиня блуза.

Върза дългата си руса коса на конска опашка и излезе.

 

 

Когато се срещнаха, граф Северин все още носеше светлия си панталон за голф и пуловер без ръкави. С дългото си кльощаво тяло и русия кичур, постоянно падащ над очите му, той имаше вид на симпатично момче.

— Наистина се радвам, че дойде — заяви той, докато отвеждаше Валери до хубаво подредената маса на терасата на замъка. — Искаш ли чаша чай?

— Да, с удоволствие.

Той наля чай на Валери, но се спъна от престараване и разля цялата чаша върху дрехите й.

Подобна несръчност беше нещо типично за Северин и накара принцесата да прихне.

— Виждам, че си си все същият.

Той се захили засрамено.

— Боя се, че е така.

Валери взе салфетка и подсуши джинсите си.

— Чу ли, че почина пралеля ми Матилда? — попита тя възможно най-непринудено.

— Прочетох във вестника. Моите съболезнования. Но старата дама достигна до преклонна възраст.

— Така е — потвърди принцесата.

— Трябваше ли да дойда на погребението? — попита графът с леко чувство на вина.

— Не — успокои го Валери. — Разказвам ти само защото завещанието на леля Матилда ни обърка.

Северин отново понечи да й налее чай и Валери дискретно се опита да спаси дрехите си.

— Така ли? Защо?

— Защото аз наследявам почти всичко.

— Но това е много радостно. Честито!

— Да, но не е толкова просто. Знаеш ли, става дума за огромно състояние…

— Ами още по-хубаво. Баща ти ще се радва. Книгите му не носят голяма печалба…

Младият граф млъкна, защото реши, че е бил неучтив. Но Валери не се засегна от прямотата му.

— Прав си, разбира се. От години вече сме на ръба. Само замъкът гълта толкова пари. А и не можеш да забогатееш от исторически книги.

Граф Северин кимна.

— Представям си. А леля ти не помагаше ли, докато беше жива.

Валери въздъхна:

— Не. Но не ни улеснява и с наследството.

— Защо?

Принцеса Валери отпи глътка чай.

— Спешно ми е нужен мъж — направо изстреля тя.

Северин я зяпна развеселен и невярващ.

— Нуждаеш се от мъж?

— Да, от съпруг.

— Извинявай, но понякога трудно разбирам — рече Северин объркан. — Би ли повторила последното изречение?

Принцеса Валери стана нетърпелива. Нямаше право, но цялата ситуация я притесняваше и сега несъобразителността на Северин я подразни. Въпреки че можеше да го разбере.

— Не е толкова трудно за разбиране. Търся мъж, за когото да се омъжа. При това възможно най-бързо. Преди двайсет и осми април.

— Преди двайсет и осми април? Защо по дяволите преди двайсет и осми април? — поиска да разбере Северин.

— Защото тогава ставам на двайсет и пет.

— Зная, че имаш рожден ден на двайсет и осми април, но не разбирам защо дотогава непременно ти е нужен съпруг. — Северин се разсмя. — Да не би да трябва да влезе в огромна торта и изненадващо да изскочи с голяма панделка около врата?

— Нямаш основание да ми се подиграваш — отбеляза Валери. — Нещата са много сериозни. Иначе милионите ми ще отидат за някоя фондация.

— За коя фондация?

— Не зная — отговори Валери ядосано. — Може би за някоя за беззъби кучета или нещо подобно.

Имитирайки отчаяние, Северин се хвана с две ръце за главата.

— Значи, мила моя Валери, трябва да призная — ако си решила да ме объркаш, успя напълно. Не мога да го кажа по друг начин. За каква фондация говориш всъщност?

— За фондацията, при която ще отиде наследството ми, ако не се омъжа до двайсет и петия си рожден ден. Така пише в завещанието на леля Матилда. Разбра ли най-после?

Северин кимна.

— Така значи. Трябва да си омъжена, за да наследиш всичко.

После тихичко подсвирна през зъби.

Принцеса Валери кимна.

— Шантаво — коментира Северин.

Валери отново остави чашата си на масата.

— Е, сега ще се ожениш ли за мен, или не?

— Какво? Аз?

— Ти, разбира се. Кой друг?

Той я погледна слисан. После широко се ухили.

— Ти съвсем сериозно ли искаш да се оженим?

— Днес не ми е до шеги — промърмори принцесата.

— Мила моя Валери, трябва да призная, че това е най-романтичното предложение за женитба, на което може да се надява един мъж — не без ирония отбеляза Северин.

Валери усети как се изчервява. Естествено, той имаше право. Беше невъзможна. Цялата ситуация беше абсурдна.

За щастие Северин имаше достатъчно чувство за хумор, за да погледне леко на нещата. Изглежда не й се сърдеше.

— Тъй като сърцето ми винаги ти е принадлежало, прекрасна Валери, разбира се, ще приема предложението ти.

Принцесата го целуна по бузата.

— Благодаря, Северин. Ти си истински приятел.

Олекна й.

— Надявам се да е така — намигна й той и вдигна каната. — Още една чаша чай за нашия годеж?

— Ще се омъжваш? Още преди рождения ти ден? Но той е съвсем скоро! Не може да бъде.

Най-добрата приятелка и колежка на принцеса Валери Сесилия Бранднер не можа да скрие изненадата си.

Валери кимна утвърдително.

— Не само искам да се омъжа, а и трябва.

— Трябва?

Сесилия прокара пръсти през косата си и поразбърка още малко хубавите си кестеняви къдрици. Видът на чорлавата й приятелка накара принцеса Валери да се разсмее:

— Не е това, което си мислиш. Не съм бременна. Въпреки това е задължително да се омъжа възможно най-бързо.

— А все казваше, че няма да бързаш — отбеляза Сесилия.

— Вярно е. По принцип не бих го направила, но…

— … се влюби до уши — допълни Сесилия.

— Глупости.

— Да не би да не си се влюбила?

Принцесата поклати глава.

— Не за съжаление. Става дума за брак по сметка.

На Валери й се стори, че сега къдриците по главата на приятелката й щръкнаха още по-възмутено.

— Шегуваш се.

— Не. Изобщо не ми е до шеги. Историята е напълно сериозна.

— Валери! Защо искаш да се омъжиш по сметка?

Принцесата въздъхна дълбоко.

— Както може би знаеш, това често се случва в аристократичните семейства.

— Е, добре. Принцеса си — отбеляза Сесилия. — Досега това ни най-малко не е пречило на приятелството ни, защото винаги си се държала като нормален и разумен човек, здраво стъпил на земята. Но сега да си призная се съмнявам в разсъдъка ти. При това дълбоко! Като че ли чрез сватбата си уреждаш политически въпрос. Това е абсурдно.

— Нищо не разбираш — подхвърли Валери.

Сесилия си пое дъх, за да се успокои.

— За кого смяташ да се омъжиш? За някой мрачен благородник с гърбица и кози крак, защото на третия ви рожден ден са ви врекли един на друг?

Принцеса Валери си представи граф Северин с непокорния рус кичур, който постоянно падаше на челото му, и неволно се засмя. Образът му толкова малко съвпадаше с представата на Сесилия.

— Не, не. Ще те успокоя. Бъдещият ми съпруг е всичко друго, освен мрачен благородник с гърбица и кози крак. По-точно става въпрос за мил млад мъж, с когото сме приятели от детските години и който освен това е мой далечен братовчед.

— Познавам ли го? — попита Сесилия.

— Не. Доколкото знам, никога не сте се виждали. Казва се Северин фон Видек. Но сигурно скоро ще се запознаете. Защото исках да те попитам дали за следващите седмици можеш да се преместиш при нас в замъка, за да ми помогнеш с подготовката на сватбата. Ще се радвам, освен това, ако ми станеш шаферка.

— Добре — каза Сесилия. — Но може би преди това можеш да ми обясниш на спокойствие защо ти е толкова нужен този брак по сметка.

— Принудена съм по икономически причини — рече принцесата.

— Значи той е богат?

— Заможен е. Но не е в това въпросът. Става дума за мен. Ще стана много богата, ако се омъжа преди двайсет и петия си рожден ден.

— Защо? — поинтересува се Сесилия.

— Защото в такъв случай ще наследя милиони от починалата ми пралеля Матилда.

— По дяволите — успя да изрече Сесилия. — А ако не се омъжиш, какво ще стане?

— В такъв случай всичко ще отиде за някоя фондация. Така пише в завещанието.

Сесилия се отпусна на един стол.

— Божичко! Защо пралеля ти е оставила такова странно завещание?

Принцеса Валери въздъхна.

— Може би защото тя самата никога не е била омъжена и се е бояла, че и аз като стара над двайсет и шест годишна мома вече няма да мога да си намеря мъж.

Сесилия прихна.

— Вие благородниците сте напълно откачени. След тези разкрития ми е нужна глътка чай. Ще пийнеш една чаша с мен, нали?

Принцесата кимна примирено. Днес чаят й дойде в повече, но както изглеждаше, щеше да й се наложи да изпие още много чай, преди да обясни на всеки защо трябва да се омъжи толкова набързо преди рождения си ден.

Холгер Бекстрьом беше застанал до бюрото в адвокатската си кантора и замислено гледаше младата си клиентка.

Принцеса Валери беше облечена със скромен тъмен костюм, който много отиваше на русата й коса. Този път беше се постарала повече в избора на тоалета, защото имаше чувството, че това ще укрепи самочувствието й. В действителност беше твърде нервна и се надяваше младият адвокат да не го забележи.

— Заповядайте, седнете, принцесо — покани я Холгер Бекстрьом.

Валери седна и се опита да разбере по изражението му какво мисли. Сигурно смяташе и нея, и цялото й семейство за напълно побъркани. Но мъжествените му черти не издаваха чувствата му.

— Да ви предложа ли чаша чай? Секретарката ми бързо ще го приготви — предложи той.

— О, благодаря, с удоволствие. Чаша чай ще ми дойде добре — излъга принцесата.

Холгер Бекстрьом уведоми секретарката, а после двамата останаха мълчаливи за миг.

Накрая Валери се насили да започне:

— Идвам заради завещанието на пралеля ми.

Той се усмихна:

— Почти познах. Какво решение взехте?

— Приемам условията на завещанието — заяви Валери и усети как се изчерви при тези думи.

Странно. Не й беше неудобно да направи предложение за женитба на граф Северин, въпреки че ситуацията беше толкова глупава. За щастие Северин реагира точно според очакванията й: малко развеселен, но дружелюбен, сякаш ставаше дума за някоя от предишните й детски лудории.

Не я притесни и слисването на приятелката й Сесилия, когато й разкри, че ще се омъжва.

Но сега, пред този млад мъж, когото виждаше за втори път в живота си, принцесата изведнъж се засрами. Това, с което се захващаше, не беше ли доста съмнително?

Въпреки че усети погледа на Холгер Бекстрьом, насочен към нея, тя не се осмели да вдигне очи към него.

— Предполагам, че нямате нищо против, ако приема условията? — попита тя заядливо. Не гледаше него, а бюрото му.

Холгер Бекстрьом не успя да отговори веднага, защото влезе секретарката. Тя постави леко потракващата табла върху плота и наля чай.

— Благодаря — промърмори принцесата и бързо грабна чашата си, като че не можеше да оцелее без чай.

Щом секретарката излезе, Холгер Бекстрьом каза със спокоен глас:

— Естествено, че не ми е позволено да давам оценка на личните ви решения.

— Звучи сякаш следва едно „но“ — предположи принцеса Валери.

Той направи кратка пауза, после се надигна и застана с гръб към прозореца точно срещу Валери.

— Ако трябва да съм честен, ще призная: на езика ми е едно голямо „но“.

— Но защо? Ако се омъжа преди двайсет и петия си рожден ден, нищо няма да ми попречи да наследя имуществото на леля — с усилие изрече принцесата.

— Не, разбира се. В такъв случай нищо не пречи на наследяването — съгласи се Холгер Бекстрьом, — но може би нещо все пак е против подобна женитба.

Принцеса Валери подскочи. Не се почувства добре на мястото си. Сякаш беше изправена на съд. Започна да крачи нервно напред-назад.

— На ваше място бих премислил всичко още веднъж — предложи той.

Тъкмо защото знаеше, че е прав, и защото се чувстваше жалка в ролята си, тя енергично поклати глава.

— Вече съм решила — заяви Валери възможно най-високомерно.

Той замълча, но тя усети упрека в това мълчание. Божичко, какво ли си мислеше за нея? Но засягаше ли го в края на краищата? Чичо му, старият Бекстрьом, би промърморил нещо за деликатността на ситуацията, но същевременно би демонстрирал разбиране. А какво правеше този господин? Гледаше Валери така, като че тя беше на път да извърши престъпление!

— Не разбирам какво ще попречи на това да се омъжа — попита Валери.

— Наистина ли? — поинтересува се той.

— Наистина! — твърдо заяви принцесата, въпреки че й бяха известни всички минуси. По някакъв начин тя се продаваше. Знаеше го.

— Е, добре — гласът му прозвуча учтиво, но дистанцирано. — В такъв случай предпочитам да прехвърля процедурата по наследството на мой колега.

— Но защо? — попита Валери уплашена.

Отговорът дойде бърз и кратък:

— Защото не желая да подкрепям подобна търговия с крави.

Принцеса Валери почувства как кръвта й се качи в главата.

— Как си позволявате да ми говорите по този начин! — изкрещя тя вбесена. — Знам какво правя, а вие не сте морален съдник на семейството ми!

— Не, аз съм адвокатът ви. И съм приятел на истината. Това е всичко — невъзмутимо заяви той.

— Така значи. Вие сте приятел на истината — отвърна Валери засегната. — А каква е според вас истината?

Той седна на ръба на бюрото и я погледна в очите.

— Веднага ще ви кажа. Мисля, че пралеля ви беше егоцентрична и тиранична стара дама. Представата, че една жена на повече от двайсет и пет вече не може да си намери мъж, е налудничава и изкривена. И вие го знаете толкова добре, колкото и аз. Всичко това не е нищо друго, освен опит за изнудване.

Валери кимна. Той със сигурност имаше право.

Адвокатът продължи:

— Не се познаваме отдавна, но да си призная, мислех ви за самостоятелна и разумна жена, която няма да участва в подобна игра. За жалост явно съм се излъгал. Искат от вас да се омъжите набързо, за да наследите имуществото на леля си. И какво правите вие? Вместо да разгласите на целия свят, че смятате подобна сделка за недостойна, вие приемате условията.

— Ще се омъжа за граф Северин фон Видек — стар приятел от детството. Разбираме се отлично и със сигурност…

— … нямаше да се омъжите за него, ако не беше завещанието на вашата пралеля — допълни Холгер Бекстрьом.

Без да иска, се беше разгорещил. Какво му стана, та реши да се бърка в личния живот на принцесата? Това не го засягаше. Но не можеше просто да стои и да гледа как тази Валери фон Фрайнау се забърква в нещо, което според него беше грешка.

— Е, добре — призна принцесата. — Имате право. Никога нямаше да ми хрумне да се омъжа за граф Северин, ако не беше завещанието. Но толкова ли е странно това? В замъка на родителите ми всички дограми тракат, парното по горните етажи почти не работи, чешмата капе, а конюшните скоро ще се срутят. Въпреки това продължаваме да обичаме замъка от цялото си сърце. Освен това имам сестра, по-малка от мен с десет години, за чието образование са необходими пари. Искам да осигуря на майка ми спокойни старини, а на баща ми — материалната сигурност, за да продължи да пише умни книги, които освен него и ограниченият кръг от специалисти никой никога няма да прочете — тя спря за малко, за да си поеме дъх. — Милионите на леля Матилда ще са много полезни в тази ситуация. Така, сега знаете всичко. Ако искате, ме съдете.

— Боже господи! Не съм тук, за да ви съдя! — извика Холгер Бекстрьом. Той също беше развълнуван.

— Защо тогава ме упреквате?

— Не ви упреквам.

— Напротив. Изживявате се като пазител на нравите!

— Пълна глупост! Не става дума за това. Но бракът е съюз за цял живот. Сключва се заради някакъв идеал. За да вървят съпрузите заедно през живота. В добро и лошо. Вие не сте жена, която ще се омъжи за мъж заради парите. Да се обвържете с някого, когото не обичате? Не можете да го направите.

— Мога и още как — увери го принцеса Валери.

Обикновено приготовленията за сватба са доста стресиращи, а какво остава, когато всичко трябва да се организира в най-кратък срок. Така се струваше на принцеса Валери, когато в замъка Фрайнау ревностно започнаха да се подготвят за сватбата й с граф Северин.

Навсякъде бяха разхвърляни каталози и кройки на сватбени рокли. Принцеса Луизе се занимаваше с надписването на картички за масата, а принц Арнолд се опитваше да поправи каменните плочи в параклиса. Каролин беше наказана да полира тежките стари сребърни прибори.

— Каква полза от монограмите и гербовете по сребърните лъжици, когато няма иконом, който да се погрижи за тях — оплакваше се тя.

— Икономът никога нямаше да се хване сам да чисти среброто, а щеше да възложи тази работа на други — поучи Валери сестра си.

— Абсолютно не е в духа на времето — мърмореше Каролин. — По-добре да вземем пластмасови прибори и картонени чаши.

Северин фон Видек приемаше цялата бъркотия с чувство за хумор.

— Мисля, че трябва малко да се поупражня за ролята си на младоженец. Като си помисля, че почти цял живот чаках да се оженя за красивата си братовчедка, а сега всичко трябва да стане за секунди — каза той през смях.

— Преувеличаваш — сряза го Валери. — Първо, не си ме чакал цял живот и, второ, не трябва да се оженим за секунди, а след още четири седмици. Между другото, днес ще дойде приятелката ми Сесилия, за да ми помогне с приготовленията. Обади се, че колата й е повредена и затова пътува с влака. Можеш ли да я посрещнеш на гарата? Аз трябва да помогна на мама с картичките.

— Разбира се — увери я Северин. — В колко часа пристига?

Принцесата хвърли поглед на ръчния си часовник и се изплаши:

— О, след половин час. Бъди така добър, моля те, и тръгни веднага, иначе ще трябва да чака.

— Бързам да изпълня желанията на моята красива невеста — ухилен я успокои Северин.

— За теб сякаш всичко е една голяма шега — малко раздразнено каза принцесата.

Лицето му стана сериозно за секунда.

— А не е ли?

Валери неволно се сети за предупреждението на Холгер Бекстрьом.

— Не знам — отговори тя. — Всъщност женитбата трябва да е нещо сериозно. Не мислиш ли? — после се опита да изтрие всички смущаващи я мисли. — Говоря глупости. Защо да не се забавляваме, докато подготвяме сватбата си?

Той приятелски я целуна по бузата.

— Ще побързам и скоро ще се върна.

— Не се притеснявай.

На вратата младият граф се обърна още веднъж.

— Преди да забравя — как да позная приятелката ти Сесилия?

Валери се замисли.

— Хубава е и има непокорна разкошна къдрава коса, която винаги изглежда, като че ли спешно трябва да посети фризьор.

— Хм — изсумтя Северин. — Надявам се наоколо да няма много млади жени с буйни гриви.

На гарата обаче установи, че има много хора, които изглеждаха така, сякаш спешно им трябваше фризьор. Смешно как се променяше перспективата, когато най-голямо внимание се обръщаше на косата.

Възрастният полуплешив господин във всеки случай не влизаше в сметките.

Може би младото момиче с расти? То обаче му хвърли пренебрежителен поглед.

Безпомощен, Северин отметна веселия кичур от челото си. Май и на него му трябваше нова прическа.

В този момент към него се приближи изключително красива млада жена с тъмна коса. Тя много му хареса, но за съжаление нямаше непослушни къдрици. Въпреки това жената го заговори:

— Извинете, моля, дали не сте случайно Северин фон Видек?

Той закима усърдно.

— Да, аз съм.

Тя му подаде ръка и се усмихна:

— Казвам се Сесилия. Приятелка на Валери. Валери ми изпрати есемес, че ще ме посрещнете.

Той зарадван разтърси ръката й.

— Добре че ме открихте. На мен не ми беше толкова лесно.

— И аз така си помислих. Валери обаче каза, че ще ви позная по русия кичур. Така и стана.

Той се засмя.

— Ама и Валери описва хората… За русия кичур е вярно, но вие… На фризьор ли бяхте?

Тя го погледна изненадана:

— Не. Защо?

Той се захили.

— Валери каза нещо за къдрици. И аз през цялото време търсех къдрава коса.

Сесилия прихна непринудено. Откритото му държание й се стори много мило. Въпреки че беше хубав и носеше титлата граф, той изглежда беше всичко друго, но не и скучен.

— Валери има право, но понякога прибирам косата си назад и тогава къдриците не се виждат добре. Въпреки че пак се завиват малко отстрани.

Той я изгледа проучващо и се съгласи. Малките опърничави къдрички изглеждаха много хубави, помисли си той тайно.

Сесилия посегна към раницата, която беше оставила на земята, но той я изпревари.

— Оставете на мен, моля.

— Не е тежка.

— Въпреки това.

Без да търпи повече да му противоречат, той нарами раницата и двамата се запътиха към паркинга.

„Жалко всъщност, че малко от днешните млади мъже са възпитаници на старата школа“, помисли си Сесилия, докато граф Северин й отваряше вратата на колата със съвсем естествен жест. Без съмнение благородниците имаха своите предимства. Кой друг от връстниците й й отваряше вратата? Положението задължава! Макар че в благородническите семейства имаше неща, които трудно разбираше — например странното завещание на пралелята на Валери.

Наистина шантаво, че приятелката й възнамерява така прибързано да се омъжи за този мъж. Въпреки че прави доста приятно впечатление.

Сесилия неволно отправи към него замислен поглед. Северин й се усмихна, преди да запали мотора. Не беше във възторг, че трябва да посрещне първия гост за сватбата на гарата, но пък беше приятно изненадан от най-добрата приятелка на Валери.

— Какво се случи с колата ви? — осведоми се граф Северин, докато шофираше. — Валери каза, че се е повредила.

Сесилия вдигна безпомощно рамене:

— Не зная точно какво й е. Не разбирам много от автомобили. Днес сутринта просто не пожела да запали. Това често се случва.

— Ако желаете, мога да погледна някой път. Може би ще открия повредата — предложи Северин.

— Разбирате ли от коли? — попита Сесилия малко изненадана. Младият рус граф не приличаше кой знае колко на занимаващ се с тежък труд автомеханик.

Северин кимна.

— Малко. Имам слабост към колите. Или поне към старите коли.

Сесилия се разсмя.

— Е, тогава сте само за моята кола. Тя не е точно олдтаймер, но като си помисли човек, че старата трошка има вече поне петнайсет години зад гърба си и че показва все повече дефекти.

Той й намигна.

— Точно за мен. Истинско предизвикателство.

Те стигнаха до замъка Фрайнау в добро настроение.

— Притеснявате ли се малко вече? — попита Сесилия, докато се изкачваха по стълбите към замъка.

Той се учуди.

— Притеснен? Защо?

— Заради предстоящата сватба с Валери, разбира се.

— Ах, да.

Граф Северин се улови, че за момент беше забравил за сватбата.

— Аз ще бъда шаферка — издаде Сесилия.

Той се усмихна.

— Много добре. Тогава ще се виждаме често през следващите дни.

— Сигурно. Нали съм разквартирувана тук до сватбата. Освен това — усмихна се тя дяволито — вие ми обещахте да се погрижите за старата ми кола.

Принцеса Валери седеше потънала в мисли пред един каталог за булчински рокли. Повечето й се струваха меко казано безвкусни. Представяше си нещо съвсем скромно, без панделки и къдрички. Не искаше и булчински воал.

По принцип не искаше никаква булчинска рокля. Стигаше й само граждански брак. В края на краищата беше нужно единствено брачното свидетелство да се представи на Холгер Бекстрьом — нищо повече, за да наследи леля Матилда.

Всичките тези булчински рокли, напомнящи за радост и слънчеви лъчи, изведнъж страшно я ядосаха. Със замах захвърли лъскавото списание на пода.

В същия момент в стаята влезе Каролин.

— Холгер Бекстрьом е долу в приемната — рече тя. — Иска да разговаря с теб.

Неволно Валери оправи прическата си и за миг съжали, че е с най-старите си джинси и не е гримирана. Но това беше идиотско! Какво значение имаше как е облечена.

— Холгер Бекстрьом? Какво иска?

— Не ми каза.

— Кажи му тогава да ме почака в салона. Веднага идвам. Или почакай! В салона не е подредено, нали?

— Знаеш, че у нас напоследък никъде не е подредено — невъзмутимо изрече Каролин. — Цялото семейство е заето да лъска фамилните съкровища за твоята сватба. Всички кристални чаши са на масата в салона.

— Това не прави добро впечатление. По-добре го заведи в стаята за закуска — реши Валери.

— И така става — рече Каролин и направи лека гримаса. — Вече свикнах да играя ролята на иконом и на момиче за всичко. Дали да не ви направя и чай?

— Не, благодаря. Не е нужно. Ще е достатъчно, ако не ни пречиш — заяви еднозначно Валери.

Каролин излезе видимо обидена, а Валери още веднъж разреса косата си с четка, преди да отиде в стаята за закуска.

Там вече я очакваше Холгер Бекстрьом. Правеше големи крачки напред-назад и обмисляше какво да каже, когато Валери се появи.

Беше решил все пак да продължи да се занимава с наследството на Матилда фон Фрайнау. Не заради професионален интерес, а защото съдбата на тази млада, хубава принцеса просто не му даваше мира.

Когато принцеса Валери влезе, той беше поне толкова нервен, колкото и тя. Но и двамата се опитаха да го прикрият.

— Много мило, че наминахте — поздрави го принцеса Валери.

— Посещението ми не е лично — побърза да поясни Холгер. — Само исках да ви донеса някои документи, които трябва да попълните във връзка с наследството.

Това беше истина. Но той прекрасно знаеше, че можеше да изпрати документите и по пощата.

— Така ли — каза Валери, като се опита да прикрие разочарованието, предизвикано от това пояснение. Какво всъщност очакваше? Че е дошъл да я види? Че толкова го интересува нейната личност? Не знаеше на какво се дължи, но мнението на младия адвокат за нея я интересуваше много повече, отколкото искаше да си признае.

— Значи все пак няма да се откажете от моя случай? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не. Надявам се да не ми се сърдите, че обмислях подобна възможност.

— Не, не се сърдя — тя се усмихна несигурно. — Дори донякъде разбирам аргументите ви.

— Радвам се да го чуя.

За миг те замълчаха смутени.

Валери търсеше думите.

— Със сигурност е необичайно да се омъжиш само защото някакво завещание го изисква. Но си мисля, че пралеля ми наистина се е страхувала да не остана стара мома.

Холгер Бекстрьом поклати глава:

— Но нали вие не споделяте тези страхове?

— Разбира се, че не — увери го Валери.

— Защо тогава се поддавате? Просто не мога да го проумея — избухна той.

— Знаете защо.

— Заради презрения Мамон ли?

— Презрения Мамон, Хубаво говорите. Все пак са милиони — сухо отбеляза принцесата.

Той се извърна към нея:

— Много пари, не отричам, но би трябвало да съществуват неща далеч по-важни от парите.

— Не ме съдете така строго — помоли го принцесата.

Той въздъхна.

— Не желая да съм в ролята на наставник. Тя никак не ми допада. Но за някои неща съм ужасно старомоден. Например що се отнася до брака. Все пак е обещание за цял живот. Не бива да го правим зависим от външни фактори като парите например. Дори и когато става въпрос за толкова голяма сума — той я погледна твърдо. — Може би звучи глупаво, но мисля, че човек трябва да се ожени по любов.

Принцесата усети как се изчервява до корените на косата.

— Имате право. Но в този случай не мога да се съобразявам само със себе си. Трябва да се погрижа и за родителите и сестра ми. И за семейния имот. Всичко друго би било ужасно егоистично от моя страна.

— А мислите ли и за годеника си? За мъжа, за когото ще се омъжите, без да го обичате? — попита Холгер Бекстрьом.

— Е, Северин е информиран за всичко. Никога не съм го лъгала — поясни Валери.

— И това са необходимите предпоставки за обвързване за цял живот? — остана скептичен младият адвокат.

— По дяволите! Не мога да го променя! — изкрещя вбесена Валери, като яростта й бе насочена най-вече към нея самата, а не към него.

— Естествено можете да го промените. Все още можете да се откажете от решението си. Никой не държи пистолет зад гърба ви.

— Нищо не разбирате. Цялото ми семейство ще ме обяви за луда, ако се откажа от наследството.

— Но животът и решението са си ваши — обърна внимание той. — Става дума за вашето бъдеще и вашето щастие. Никой няма право да ви принуди да направите нещо, което не желаете.

— Добре се разбирам със Северин — поясни Валери.

— И това достатъчно ли е? — попита той със спокоен глас.

— Трябва да е достатъчно!

— Тази позиция според мен не е правилната основа за сключване на брак.

— Защо не? Разумно е да се постъпи така.

Той решително поклати глава.

— Бракът без любов според мен не може да е нещо разумно.

Принцесата, почувствала се засегната от думите му, потърси спасение в една неистинска арогантност:

— В нашите кръгове браковете по сметка винаги са били на дневен ред.

— Преди в определени кръгове е било обичайно и да си сипват отрова в храната — пресече я той. — Въпреки това ми се струва, че тези норми днес вече не са приемливи.

— Не се тревожете. Нямам намерение да се отърва от съпруга си с помощта на отрова — успокои го принцесата.

— Избрах този пример само за да ви обърна внимание, че не живеем в Средновековието — поясни той.

— Благодаря за уточнението — иронизира го Валери.

— Останах с впечатление, че не ви е ясно — сериозно отговори той.

Принцесата скочи. Знаеше, че е прав за всичко. Но точно това я правеше толкова безпомощна.

— Трябва да ви е напълно безразлично поради какви причини се омъжвам! — извика тя.

Той кимна мълчаливо. Трябваше да признае, че тя имаше основание да очаква това. Но не беше така. Принцеса Валери не му беше безразлична.

Дявол знае защо, но Холгер просто не искаше тя да се омъжи само защото пралеля й е направила откачено завещание. Мислеше, че тъкмо тази нежна, руса принцеса е жена, която трябва да се омъжи по любов. И само по любов! Младият адвокат почти имаше усещането, че трябва да я защити.

Но как да й го обясни? Сигурно нямаше да го разбере. И как да го направи, когато на него самия му беше трудно да проумее собственото си поведение в този случай.

— Мисля, че е по-добре да оставим тази тема — каза той спокойно. — Лично аз нямам отношение към плановете ви за женитба. Боя се, че правите грешка, но това е мое лично мнение. Вие сигурно си имате свои основания — направи лек поклон и отстъпи към вратата. — Най-добре ще е да си тръгна.

Принцесата се загледа след него. Нямаше усещането, че е спечелила битката.

В антрето Холгер Бекстрьом се сблъска с принцеса Луизе.

— Мили Бекстрьом! Каква изненада. Не знаех, че сте тук.

— Минах само за някои документи — поясни той.

— Така ли? Успяхте ли да поговорите с Валери?

Той кимна.

— Бедното дете вече не знае на кой свят е. Толкова сватбени приготовления. Добрата Матилда ни надроби хубава попара със завещанието си. Но такива са роднините на мъжа ми. Доколкото мога да си спомня, тази линия ни е причинявала само ядове.

Принцесата пое дъх, сякаш имаше намерение да продължи, но не каза нищо. Може би й се стори, че не е много подходящо да говори толкова непринудено за семейните взаимоотношения.

Младият адвокат беше различен от стария Бекстрьом. Д-р Бекстрьом приемаше всяко решение на височайшите си клиенти. Племенникът му не го правеше. Виждаше се, че има собствено мнение, което не беше непременно нещо лошо.

— Харесва ли ви работата в кантората на чичо ви?

Холгер Бекстрьом кимна малко сковано.

Принцесата се усмихна. Допадаше й хубавият млад мъж. Изглеждаше такъв идеалист — почти като рицар от детска книжка.

— Колко невъзпитано от моя страна — каза изведнъж принцесата. — Непременно трябва да останете за вечеря!

— Съжалявам, но…

— Без „но“! — прекъсна го принцеса Луизе с тон, нетърпящ възражение. — Трябва да ви кажа, че до сватбата при нас ще живее приятелката на Валери Сесилия, за да помага при приготовленията. Липсва ни кавалер за нея. Бъдете така любезен и поемете тази задача за днешната вечер.

Холгер Бекстрьом се поколеба. Всъщност възнамеряваше веднага да си тръгне от замъка Фрайнау.

Принцесата му се усмихна.

— Моля!

Когато Луизе фон Фрайнау искаше нещо, можеше да е толкова чаровна, че на хората им ставаше трудно да отхвърлят желанието й. Така се случи сега и с Холгер. А освен всичко друго той беше и любопитен да се запознае с бъдещия съпруг на принцеса Валери. Макар че не му се искаше да си го признае.

— Колко мило от ваша страна, че ме измъквате от затруднението — каза принцеса Луизе, като че ли вече беше получила положителен отговор. Тя се отдалечи и остави Холгер в компанията на Каролин, която тъкмо слизаше по стълбите.

— Здрасти — рече младата принцеса и го изгледа с неприкрито любопитство.

— Здрасти — отговори Холгер с усмивка. Петнайсетгодишната многознайка затвърди убеждението му, че сгреши, като прие поканата на принцеса Луизе.

— Как е чичо ви, старият господин Бекстрьом? — осведоми се Каролин. — Радва ли се на пенсионерските години?

Неволно Холгер се усмихна на превзетите й изрази.

— Да, радва се на пенсионерските години — увери я той.

— Странно, изобщо не приличате на него.

— А защо не? — поинтересува се Холгер.

— Ами, той беше стар, а вие сте млад…

— Твърде проницателно твърдение.

Каролин не се смути.

— Освен това…

— Какво, освен това?

— Освен това съвсем не приличате на адвокат.

— А как изглеждам?

Тя кимна одобрително.

— Доста добре.

— Много ви благодаря — ухили се той.

— Във всеки случай не сте стар или закостенял — невъзмутимо продължи Каролин. — Мисля, че сте симпатичен.

Той избухна в смях:

— Е, благодаря за тази оценка. Мога да се гордея с нея.

— Да, можете — със сериозен тон го увери Каролин. — Малко са хората, които ми харесват от пръв поглед. Но останах с убеждението, че не сте във възторг от прибързания брак на Валери.

Той стана по-сдържан.

— Може и така да е — потвърди Холгер.

Каролин си сложи погледа на дълбинен психолог.

— Питам се само на какво ли се дължи това…

Холгер с облекчение видя приближаващия се принц Арнолд.

— Добър ден, господин Бекстрьом. Може ли да ви освободя от лапите на малката ми дъщеря и да ви поканя в трапезарията? Съпругата ми каза, че ще ни правите компания за вечеря. Заповядайте. Трябва да се запознаете с приятелката на Валери Сесилия и, разбира се, с годеника на дъщеря ми граф Северин.

Те заедно влязоха в трапезарията.

— Мога ли да ви представя? Господин Бекстрьом, племенник на стария ни семеен адвокат, а това е госпожица Сесилия Бранднер. Тя ще бъде шаферка на сватбата на дъщеря ми. А това е граф Северин фон Видек, годеникът.

Холгер Бекстрьом и граф Северин задържаха погледите си вперени един в друг за малко по-дълго, докато възпитано се здрависаха.

Значи това беше мъжът, за когото принцесата искаше да се омъжи заради парите. Противно на волята си Холгер трябваше да признае, че той не приличаше на чудовище. По-скоро беше ведър, симпатичен млад мъж. Някой, с когото можеш да правиш лудории. У младия адвокат се надигна нещо подобно на ревност.

В този миг вратата се отвори и в стаята влезе принцеса Валери.

— А, ето я моята дъщеря — зарадвано възкликна принц Арнолд. — Валери, майка ти успя да убеди господин Бекстрьом да ни прави компания за вечеря. Моля те, погрижи се за гостите ни, а аз ще погледна за виното.

Валери малко безпомощно премести поглед от годеника си към младия адвокат.

— Баща ти вече ни запозна — помогна й граф Северин.

— Така ли? Тогава не е нужно да го правя пак.

— Мен обаче съвсем ме забравиха — през смях обърна внимание върху себе си Сесилия.

— Извинявай, моля. Господин Бекстрьом, моята приятелка Сесилия Бранднер.

Холгер леко се поклони към Сесилия. После седнаха около масата.

— Как е чичо ви? — попита принцеса Луизе. — Не му ли липсва работата?

— Досега не се е оплакал — увери я младият адвокат.

Принц Фрайнау се върна с виното.

— Чичо ви добре познаваше леля ми Матилда. Предполагам, че своенравното завещание не го е изненадало особено.

— Възможно е — призна Холгер.

— Само дето трябва да свикна с мисълта, че изведнъж вкъщи предстои сватба — продължи принц Арнолд лекия разговор. — Въпреки че много се радвам на зетя — добави той, поглеждайки към Северин. — Най-добре да използваме повода и да пием за бъдещата двойка.

Той вдигна чаша и всички го последваха.

Когато чашата на принцеса Валери се докосна до тази на Холгер Бекстрьом, тя избегна погледа му. Не одобряваше идеята на майка си да покани младия адвокат на вечеря. На Сесилия не й беше притрябвал кавалер. Тя великолепно се забавляваше със Северин. Самата Валери обаче би предпочела да се скрие под масата. Поне докато в стаята беше този Холгер Бекстрьом, който изглежда я презираше от все сърце.

Граф Северин не се уплаши, че ще се изцапа. Въпреки че носеше светъл панталон, той пропълзя под колата на Сесилия.

— За бога, нямате ли поне работен комбинезон или нещо подобно? — ужасена попита Сесилия.

— Не ми е нужен — отговори Северин. — Но може би ще ми трябва джобно фенерче.

— Джобно фенерче — послушно повтори Сесилия. — Къде да го намеря? Не знам дали изобщо имам нещо такова.

— Мисля, че имам едно в багажника — осведоми я Северин.

Бяха отишли до жилището на Сесилия с малкия спортен автомобил на Северин, за да огледат старата й кола.

Сесилия донесе фенерчето.

— Е, сега вижда ли се? — попита тя.

Тя също пропълзя под колата и сега двамата лежаха един до друг на асфалта. Младият граф освети оста и колелата. После лъчът падна върху профила на Сесилия. Носът й беше също толкова черен, колкото и неговите ръце. Усмихнаха се един на друг като съзаклятници.

— Мисля, че тук няма нищо — рече Северин. — Най-добре ще е пак да погледна акумулатора.

Измъкнаха се изпод автомобила. Когато се изправиха един срещу друг и се погледнаха, избухнаха в смях.

— Приличате на Черен Петър — отбеляза Сесилия.

— Мога да ви върна комплимента — развеселен отговори граф Северин.

— За щастие има топла вода и сапун — рече Сесилия.

— После ще ги използваме. Сега трябва да открия защо колата ви е предала Богу дух.

— Мога да звънна и на автомеханика — предложи Сесилия.

Северин се възмути.

— Искате да ме обидите ли? Сам ще открия повредата. Вече е въпрос на чест.

— Е, добре — съгласи се Сесилия.

Той отвори капака на мотора и внимателно заразглежда машинариите на колата.

— Изглежда акумулаторът работи.

Взе една пръчка и провери нивото на маслото.

— И масло има достатъчно. Но ето: липсва вода! Кога за последен път сипахте?

Сесилия направи виновна физиономия:

— Честно казано, не зная.

— Е, поне открихме причината — доволно отбеляза Северни.

Заедно напълниха резервоара за вода.

— А сега ще направя кратка пробна обиколка — предложи Северин.

— Може ли и аз да дойда?

— Разбира се.

— Къде ще отидем?

— Някъде сред природата?

— Защо не?

Отидоха до една близка река, където имаше прекрасни алеи за разходка и възхитително заведение.

— Какво ще кажете да похапнем? — предложи Северин. — Заслужихме си го.

— Чудесна идея — съгласи се Сесилия. — Гладна съм като вълк.

Паркираха пред заведението и си избраха уютна маса за двама.

— Искате ли чаша бира? — попита Северин.

— Да. Подходящо питие за занаята.

Изпиха бирите си с наслада, а с тях похапнаха наденички с горчица и картофена салата.

— Мисля, че отдавна не ми е било така вкусно — установи със задоволство Северин.

— Гладът е най-добрият готвач — отбеляза Сесилия.

— Точно така. Заблуждаваме се, мислейки, че винаги трябва да си осигуряваме изискано меню.

— И въпреки това сигурно ядете такива ястия много по-често от мен — отбеляза Сесилия.

— Защо?

Тя почувства, че се изчерви.

— Ами защото сте от аристократично семейство. Тези неща някак си са свързани.

Той се засмя развеселен:

— Невинаги. Струва ми се, че представата ви за живота на аристокрацията е изградена от романите.

— Възможно е — призна Сесилия. — Аз самата съм обикновена студентка с малко пари и не мога да преценя.

— Приятелка сте на принцеса Валери — подсети я той.

Сесилия се усмихна.

— Това е така. Но за щастие въпреки аристократичния си произход Валери е съвсем нормална. Поне в повечето случаи.

Замълчаха за миг.

— В същия курс ли сте като Валери? — попита накрая Северни.

— Да. Валери обаче специализира антична история, а аз се насочих към началото на Новото време.

— Епохата на Великите географски открития. Разбирам.

— Правилно. Сигурно е било много вълнуващо, когато Христофор Колумб се е отправил към Америка.

— И аз мисля така — каза Северин. — Щом това ви интересува, сигурно често пътувате?

Очите на Сесилия светнаха.

— Да. През ваканцията смятах да обиколя Европа.

— С колата? — невярващо попита Северин.

— А защо не? Нали пак върви?

— Благодарение на грандиозната ми помощ.

— Благодарение на грандиозната ви помощ — похвали го Сесилия.

— Не забравяйте обаче да добавяте достатъчно вода и масло, когато тръгнете на голямото си европейско пътешествие — предупреди я графът.

— Не се притеснявайте.

— А и да зареждате бензин от време на време не би било зле.

— Много смешно.

Той се засмя.

— Най-добре ще е и аз да дойда. Тогава нищо лошо няма да ви се случи.

Очите на Сесилия проблеснаха.

— Би било великолепно. Но се боя, че няма да стане.

Северин не обърна внимание на този аргумент. Той въодушевено планираше как ще обиколи Европа със Сесилия и стария й автомобил.

— Защо да не стане?

Усмихната, Сесилия поклати глава:

— Защото по това време ще сте на сватбено пътешествие.

— Вече реши ли къде ще прекарате медения си месец?

Този въпрос зададе Каролин на сестра си, докато чакаха шивачката, която щеше да направи проба на сватбената рокля на Валери.

— Честно казано, не… Все още не съм си блъскала главата с това — призна Валери.

— А вече трябва да започнеш — предупреди я Каролин. Ще се жените след две седмици. А сватбеното пътешествие трябва да се организира. Само си помисли. Ще си богата. Ако пожелаеш, можеш да обиколиш цялото земно кълбо — Париж, Лондон, Токио, Сидни, Ню Йорк — целият свят е отворен за теб!

Каролин не успя да зарази с въодушевлението си и сестра си.

— Божичко! Толкова много неща трябва да свърша преди сватбата — изстена Валери. — Сега не мога да мисля за Париж, Сидни или Лондон.

— Изглежда за теб да се омъжиш означава единствено стрес — отбеляза Каролин, клатейки глава. — Не разбирам защо нямаш по-добро настроение. Когато порасна достатъчно, за да се омъжа, ще се насладя на този момент докрай.

— Само почакай — раздразнено каза Валери. — Освен това може би ще имаш щастието сама да избереш мъжа си.

— Но и ти го направи — подметна Каролин.

— Естествено. Но сама знаеш колко бързо трябваше да стане. Северин е, така да се каже, спасително решение.

— Думи на една щастлива булка — мъдро коментира Каролин. — Само гледай да не те чуе младоженецът.

Принцеса Валери замълча. Боеше се, че прекалено много е показала чувствата си.

Каролин, която въпреки пубертетското си многознайство можеше да е много чувствителна, се опита да утеши Валери:

— Тъкмо когато си притеснена, трябва да помислиш за медения си месец. Представи си как седиш заедно със Северни в гондола във Венеция. Това е много романтично, нали? Можете, разбира се, да обиколите света и със самолет.

Валери се опита да си представи медения си месец със Северин. Не й се удаде. А романтичните щрихи съвсем избледняха.

— Нямам време за подобни глупости — рязко отвърна тя.

— Жалко — рече Каролин. — Нека поне поиграем на една игра. Моля те, ще е забавно.

— Каква игра?

— Чакай малко.

Каролин изчезна и не след дълго се върна с глобус в ръка.

— Затвори очи и аз ще завъртя глобуса, със затворени очи ще докоснеш някое място. Това ще е целта на сватбеното ви пътешествие — предложи тя разпалено.

— Е, хубаво — предаде се Валери.

Тя затвори очи и пипна въртящия се глобус.

— Къде попаднах? — пожела да узнае тя.

— 41 градуса северна ширина и 46 градуса западна дължина — информира Каролин. — Насред Атлантическия океан.

— Колко романтично. Това не е ли горе-долу мястото, където е потънал „Титаник“?

— Възможно е.

— Какво разбрахме от това?

— Вероятно, че меденият ви месец ще потъне.

Принцесата се надигна.

— Вече се чувствам като айсберг. Мисля, че можеш да си прибереш глобуса. Шивачката идва.

Шивачката — много нагласена млада дама на име Илона, която определяше себе си като моден дизайнер, — влезе в стаята с цяла планина бял плат.

— Предпоследна проба — обяви тя. — Мисля, че трябва още малко да стесним талията. И се налага да помислим дали да не подгънем роклята още малко.

— По-добре ще е. Иначе все ще я настъпвам.

— Зависи и от това какви обувки ще обуете. Ако са с по-висок ток, не бива да скъсяваме прекалено роклята.

— Точно така, трябват ти високи токчета — намеси се Каролин.

— Само това ми липсваше — каза Валери, виждайки вече как се препъва по пътя към олтара.

— Най-добре първо облечете роклята.

Валери изпълни нареждането и се огледа в огледалото. Отражението й се стори чуждо.

— Прекрасна сте — похвали я Илона.

Валери поклати глава.

— Изобщо не се чувствам като булка — заяви тя.

— Това ще дойде.

Принцесата се съмняваше. Но това странно ли беше при дадените обстоятелства? В края на краищата не се омъжваше съвсем по собствено желание. Северин може и да беше симпатяга, но не беше мъжът на мечтите й. Затвори за миг очи и се опита да си представи мъжа на мечтите си. Неволно в съзнанието й се появи Холгер Бекстрьом. Тя ядосано се опита да прогони образа му. Отново отвори очи и се изплези на отражението си.

В този момент вратата се отвори и влезе граф Северин.

— Вън! — едновременно викнаха Каролин и Илона.

Северин спря изплашен на прага.

— Защо? Преча ли?

— Носи нещастие, ако младоженецът види сватбената рокля преди сватбата — обясни му Каролин.

— Глупости — каза Валери. — Влизай спокойно, Северин. Тъкмо ще ми кажеш дали роклята ти харесва.

Малко притеснен, младият граф седна.

— Намирам я за прекрасна — учтиво рече той, — въпреки че честно казано, почти не те познах.

— Виждаш ли — извика Валери. — И аз така се чувствам. Почти не се познавам, чувствам се чужда в булчинската си рокля.

— Така е, когато човек се жени — обади се Илона. — Със сигурност ще бъде сватбата на мечтите. Граф и принцеса — като приказка е.

И принцеса Валери, и граф Северни замълчаха. Не искаха да разрушат романтичните представи на младата жена.

— После трябва да обсъдим менюто — смени темата Валери. — Какво е любимото ти ястие, Северин?

— Наденички с картофена салата — отговори Северин, потънал в мисли.

Валери се разсмя:

— Скромно желание. Но не е особено подходящо за сватбена трапеза.

— Да, да, разбира се. Сигурно трябва да е меню с няколко ястия.

— Най-малко.

— Оставям избора на теб. Аз ям всичко.

— И аз бих взела мъж, който яде всичко — пошегува се дизайнерката. — Така, още една карфица и сме готови.

— Ще сляза долу да изпия чаша чай, за да довършиш пробата на спокойствие — предложи Северин.

— След малко ще дойда и аз.

Той излезе и Валери отново се преоблече.

— И помислете, моля, за цветята, които ще втъкнете в косите си — напомни Илона на принцесата.

— Ох, да. Трябва да се погрижа и за цветята. Да си призная — изобщо не разбирам защо толкова хора са хукнали да се женят. Смятам, че това е доста глуповат и досаден цирк.

— Ама, принцесо! Как може да говорите така?

— Нямах това предвид — успокои Валери шокираната млада жена. — Вероятно трябва да свикна с мисълта, че след две седмици ще съм омъжена.

— Ще имате най-красивата рокля, която човек може да си представи — заяви Илона не без известна гордост. — И ще изглеждате прекрасно в нея!

— Да — потвърди принцеса Валери. — За завиждане съм, нали?

— Наистина.

Принцесата се усмихна с лека, меланхолична усмивка.

— Сърдечно ви благодаря, Илона. Ще се видим още веднъж, когато са готови последните поправки по роклята.

Шивачката се сбогува, а Валери слезе на долния етаж, за да прави компания на годеника си на чаша чай.

— Мислил ли си вече къде ще бъде сватбеното ни пътешествие? — попита тя, подавайки му лимона.

— Честно казано, не съм. Но може би ще е добре да попътуваме из Европа със стара раздрънкана кола.

Валери го погледна учудено.

— Хубаво — отбеляза тя. — Все ще е по-добре от плаване с „Титаник“.

В утрото на сватбата над замъка Фрайнау беше блеснало синьо пролетно небе.

На покритата с чакъл площадка паркираха изискани лимузини и модерни спортни автомобили. Гостите бяха много и знатни.

— Чудесна комбинация — похвали херцогиня Фон Арау. Двамата са създадени един за друг. Аристокрацията се свързва с аристокрация. А ще се прибавят и пари — тя кимна одобрително към Северин. — Колко е елегантен младоженецът. Смятам, че сивият кътауей винаги изглежда добре. Особено когато човек е висок, строен и рус като нашия граф Северин. Но къде се крие булката?

Принцеса Валери стоеше до прозореца в бялата си булчинска рокля окичена с бижута и гледаше към двора на замъка, където се събираха гостите. През стъклото картината на множеството хора й се стори нереална и далечна.

— Няма ли вече да слизаме долу? — попита Сесилия, която беше помогнала на приятелката си да облече роклята и да втъкне цветята в косите си.

Валери поклати глава.

— Само момент. Малко ме боли коремът.

— Това е от вълнението. Нормално е — опита се да я успокои Сесилия.

— Възможно е. Но не искам да сляза сега.

— Но всички чакат теб.

— Точно това е лошото!

— И Северин те чака — установи Сесилия, щом погледът й попадна на стройната фигура на младия граф. Тя усети пронизваща болка, когато го видя в елегантния му сив кът. — Не знаеш колко ти завиждам! — изпусна се тя неволно.

Принцеса Валери погледна изненадана приятелката си:

— Завиждаш ми?

— Разбира се. Днес ти си щастливата булка.

Валери се отдръпна от прозореца.

— Булка — да, но за щастлива — не съм толкова сигурна.

— Имаш всички основания да си щастлива — каза Сесилия.

— Мислиш ли?

— Да.

Валери се заразхожда неспокойно напред-назад.

— Струва ми се, че направих голяма грешка, като се съгласих на тази сватба. Това е само тъпа търговия с крави, просто сделка, както го наричаме днес.

— Но ти го знаеше от самото начало.

— Да, знаех го — гласът на Валери прозвуча отчаяно. — Трябваше да послушам Холгер Бекстрьом. Той се опита да ме разубеди да се омъжвам само заради глупавото завещание.

— Много бих искала сега да съм на твоето място — прошепна Сесилия.

— Харесваш Северин, нали? — попита Валери.

Сесилия премълча отговора и продължи да гледа през прозореца. Наблюдаваше как хората поздравяват граф Северин, как разговарят, как някои от тях поглеждат часовниците си, защото булката се бавеше.

— Някои от гостите вече се запътиха към параклиса — каза тя на принцесата.

— Ами нека — извика принцесата отчаяно.

— Трябва да побързаме — настоя Сесилия.

— Ти върви. На мен ми трябва още малко време да се поуспокоя — помоли Валери.

— Няма ли да е по-добре да отидем двете?

— Не, тръгвай. Моля те!

След кратко колебание Сесилия послушно излезе от стаята.

Валери зае мястото до прозореца и погледна събраните гости.

Коремът я болеше все повече. Колко тъпа беше идеята да изпълни изискването на леля Матилда. Нещо у Валери се съпротивляваше. Не искаше това тържество, не искаше тази сватба, не искаше този мъж, а вече не искаше и парите. Да вървят по дяволите! Всичко беше фалшиво. Какво я интересуваха всичките тези хора долу?

Видя как баща й измъква от вътрешния джоб на сакото си големия златен джобен часовник — стара семейна реликва — и маха на гостите, за да ги прикани да се запътят към параклиса.

Докато те тръгваха нататък, Валери взе решение. Тя грабна шлейфа на роклята, взе ключа от колата и напусна замъка през някогашния вход за прислугата.

— Къде се бави Валери? — прошепна Северин на Сесилия, застанала до него пред олтара в очакване на булката.

Гостите вече бяха заели местата си на украсените с цветя пейки. Постепенно губеха търпение. Започнаха да се покашлят и да потропват с крака по пода.

— Къде по дяволите е дъщеря ти? — обърна се принц Арнолд към жена си.

— Не знам. Може би роклята не й стои както трябва.

— Смешно! Нали я пробва стотици пъти.

— И аз нямам представа.

Усещаше се как гостите стават все по-нетърпеливи.

— Кажи на органиста да изсвири някаква импровизация на органа, докато я чакаме — помоли принцът жена си. — Трябва да спечелим време.

Луизе фон Фрайнау стана, за да се разпореди. Очите на присъстващите се насочиха към нея. Почувства се като че ли трябва да мине между хора, биещи я с пръчки. Малко по-късно се върна огненочервена.

— Закъснението на Валери става все по-неловко — отбеляза тя. — Каролин, бъди така добра и погледни какво стана със сестра ти. Невъзможно е да продължаваме да стоим така със скръстени ръце.

Каролин кимна послушно.

— Може би вече не иска да се омъжва — отбеляза тя.

— Това ще е още по-хубаво. Не може просто да ни зареже така. А какво ще стане с наследството? Хайде, побързай. Веднага да идва. Горкият Северин стои отпред на олтара като поръчан и неприбран.

Вярно беше. Младият граф се чувстваше доста неприятно в ролята на жених без булка. Въпреки че присъствието на Сесилия странно го успокояваше.

— Тя наистина обеща, че ще дойде веднага — безпомощно прошепна тя.

— Дано. Един мъж се чувства глупаво, когато булката закъснява — отговори й той шепнешком.

— Може да й е станало лошо. Болеше я коремът — усъмни се Сесилия.

— Сега и мен ме заболя — сухо заяви Северин.

Каролин се върна, останала без дъх и си проправи път до родителите си.

— Изчезнала е — обяви тя, без дори да се опита да понижи глас.

Принц Арнолд и принцеса Луизе размениха ужасени погледи.

— Изчезнала е?

— Да. И колата й също.

— Ами сега! Какво ще правим? — завайка се принцесата.

Принц Арнолд се изправи.

— Мили гости, за съжаление се случи нещо непредвидено. Дъщеря ми внезапно се е почувствала зле. Налага се да отложим тържеството.

Сред гостите настана шумно оживление. Изглежда назряваше истински скандал.

Принцеса Луизе погледна първо към небето, а после насочи строг поглед към органиста. Той засвири.

Под гръмките празнични звуци на органа събраните отново излязоха от църквата — без венчавка и без булка, но с младоженец, който имаше чувството, че всички очи са насочени към него.

И принцеса Валери привлече вниманието. Беше непривична картинка: млада жена, изцяло нагласена като булка, промушва колата си на единственото място за паркиране в центъра и изчезва в адвокатската кантора „Бекстрьом & Бекстрьом“.

Холгер Бекстрьом тъкмо разговаряше по телефона, когато в кабинета му се втурна принцеса Валери в булчинска рокля и шлейф. Той я погледна сащисан.

Изглеждаше като извадена от някой приключенски филм, ако не и от филм на ужасите. Изкусната прическа беше пострадала в бързината, а шлейфът беше изцапан. Самата принцеса беше останала без дъх и не беше на себе си.

Младият адвокат безмълвно затвори телефона и се приближи към Валери. Тя му се усмихна едновременно триумфиращо и смутено.

— Направих го — заяви тя.

— Какво направихте? — стреснато попита Холгер Бекстрьом. За миг се уплаши, че е намушкала младоженеца или че е направила нещо драматично.

— Размислих — обяви Валери. — Толкова бяхте прав с всичките ви аргументи.

Тя избухна в смях, в който се смесваха истерия и облекчение.

— Първо се успокойте. Седнете и се отпуснете — каза Холгер. — Изпийте чаша чай. Или не! В този случай ще е по-добре да глътнете един коняк.

Наля й глътка коняк и Валери я гаврътна. Гърлото й пламна и тя се закашля.

Холгер я потупа по гърба.

— Бавно, бавно. Какво се случи всъщност?

— Избягах.

Той повдигна вежди и я погледна развеселен:

— С булчинската рокля?

— Днес трябваше да се омъжа — отвърна Валери, сякаш беше най-естественото нещо на света първо да облече роклята, а после да изчезне.

— Това означава ли, че сте избягали посред сватбата?

— Не по време на сватбата. Точно преди да започне — уточни принцесата. — Сигурно другите още са в параклиса и ме чакат.

Холгер Бекстрьом се люшкаше между веселието, ужаса и радостта. Значи все пак тя не беше искала този брак по сметка. Беше се освободила от натиска на семейството.

Погледна я и се разсмя.

— Ама че сте шантава — изплъзна му се от устата. Гласът му обаче прозвуча нежно.

— Избягах, защото ме убедихте, че човек не бива да се жени без любов — припряно заобяснява Валери. — Не можех да го направя, след като разбрах, че не обичам Северин и никога няма да го обикна.

Холгер беше клекнал до стола й и очите им бяха на едно равнище. Принцеса Валери усети близостта му, която караше сърцето й да бие учестено, усети и въздействието на алкохола.

— Вие сте виновен — изрече тя между смеха и плача. — Ти… си виновен — повтори после по-тихо. — Защото, едва след като се запознах с теб, усетих какво е да се влюбиш.

Е, изрече го. Нещото, което и Валери разбра едва в този миг. Тя не можеше да се омъжи за Северин, защото мъжът на мечтите й трябваше да е като този млад адвокат. Сериозен, хладнокръвен и изключително привлекателен.

Думите й развълнуваха Холгер. Той спонтанно прегърна Валери. И на него му беше ясно, че изпитва към Валери нещо повече, отколкото към обикновена клиентка. Същевременно този внезапен изблик го изненада. Помисли за граф Северин, който в този момент стоеше пред олтара и чакаше булката си.

— Но така не може! — извика той.

— Какво не може? — попита Валери.

— Не можете просто да избягате по средата на сватбата!

— Разбира се, че мога. Виждате го.

Холгер се изправи и заснова напред-назад. Ситуацията го затрудняваше. Трябваше ли да подкрепи действията на принцесата, които бяха твърде недалновидни и егоистични?

Валери, която очакваше, че той ще я вземе в обятията си без резерви, изхълца.

— Първо ме критикувате, че искам да се омъжа за Северин, а сега ме упреквате, че съм избягала — укори го тя.

Холгер пристъпи към нея и я принуди да го погледне. Изглеждаше покъртително красива с размазания си грим и русите разбъркани коси. С усилие се възпря да не я привлече към себе си. Тъкмо защото се бореше с този импулс, гласът му прозвуча студено:

— По-лоша сте от малко дете! Не беше честно от ваша страна едва сега да размислите.

— И аз съжалявам, но едва като се стигна дотам, проумях, че просто не мога да се омъжа за Северин. Трябва да ме разберете!

Холгер пак се беше приближил до нея. С почти неволно движение той отметна един кичур от челото й.

Валери веднага реагира на докосването и уви ръце около него.

Той вдъхна нежния й аромат, зарови пръсти в косата й и изви главата й назад. Очите й бяха притворени, а устата — примамлива.

Никой мъж не можеше да устои на това изкушение. Наведе глава над нея и страстно я целуна.

Когато отново се отделиха един от друг, Валери го погледна щастлива и останала без дъх.

— Знаех си, че и ти ме обичаш. Все едно ми е какво приказват и мислят хората — тя се разсмя лудешки. — Трябва да се оженим възможно най-бързо. Вече имам булчинска рокля.

Тези думи сякаш удариха Холгер. Той стана и се отдалечи.

— Как да разбирам това? Едва се спасихте от олтара и напуснахте годеника си и вече търсите друг.

Тя го погледна стресната, защото не можа да проумее рязката промяна в настроението му.

— Какво лошо има в това?

Той горчиво се усмихна.

— Какво лошо има в това ли? Много просто: колкото и да ме ласкае предложението ви, принцесо, то поражда у мене впечатлението, че тук не става въпрос толкова за любов, а за лов на нов съпруг, който бързо трябва да бъде намерен преди двайсет и петия ви рожден ден. Вероятно съм само по-доброто решение от горкия граф Северин. Ако в деня на нашата сватба се намери някой по-подходящ мъж, може и да ме сполети участта на графа.

— Но това не е вярно — защити се Валери.

Случваше се нещо ужасно. Той не я разбираше. Как да му обясни колко греши, като я подозира.

— Изобщо нямах това предвид.

Обаче Холгер поклати глава. Непостоянството й го разколеба.

— Може би нямахте това предвид, но това е целта. Принцеса Валери фон Фрайнау трябва да си намери мъж преди двайсет и петия си рожден ден, за да наследи огромно състояние. Тъй като в момента имам честта да й харесвам повече от горкия граф Северин, тя се прехвърли на мен. Но най-важното във всичките й действия си остава състоянието на леля Матилда, възлизащо все пак на милиони. Така си е.

Валери пребледня. Почувства се дълбоко унизена.

— Не е така! А наследството от леля Матилда нямаше да разделя само със семейството ми, а и със съпруга ми…

— За бога! — ужасен извика той. — Тези пари завинаги ще останат между нас. Приличам на измамник, който се домогва до парите ти. Не искам жена, която гледа към наследството си, когато застава с мен пред венчалния олтар. Аз не съм подкупен!

Принцесата стана и с величествен жест хвана смачкания си шлейф.

— Разбирам — заяви тя, овладяно. — Даже и богатството не би ви накарало да се ожените за мен. Много благодаря. Но не се притеснявайте. Повече няма да ви преча.

Без да изчака отговора му, тя избяга от кантората.

Естествено, в замъка Фрайнау я очакваше нещо като наказателен съд. Цялото семейство се бе събрало в салона.

— Хубава работа свърши — поздрави Каролин сестра си още на входа. — Татко беснее, а мама непрекъснато се вайка. И Северин не е много благоразположен към теб, за което струва ми се, че не можеш да го упрекнеш.

— Представям си — каза съсипаната Валери.

С най-голямо удоволствие би се махнала отново, но Каролин я задържа.

— Първо влез. Другите са горе в салона.

Валери въздъхна.

— А къде са гостите?

— За щастие всички се разотидоха вече. Татко им каза, че изведнъж ужасно си се разболяла — спукване на апендикс или нещо подобно. Не мисля обаче, че някой му повярва. Е, поне бяха достатъчно учтиви да приемат това скалъпено обяснение.

— Мислиш ли, че непременно трябва да се кача горе? — попита Валери сестра си.

Каролин кимна мрачно.

— Трябва да го преживееш.

Валери се стегна.

— Е, щом трябва. Да отиваме тогава в бърлогата на лъва.

С виновно изражение и измачкана булчинска рокля тя се изправи през семейството си.

Принцеса Луизе започна офанзивата:

— Откъде идваш, за бога? Къде беше?

— Въпросът на майка ти е основателен — подкрепи обстрела Арнолд фон Фрайнау. — Преживяхме може би най-ужасния ден в живота ни.

„Аз също“, понечи да каже Валери, но предпочете да държи устата си затворена. Нищо не можеше да се сравни с унижението, което изтърпя при Холгер Бекстрьом. Да се хвърли на врата на мъж, да му направи предложение и да бъде отхвърлена — това сигурно беше най-лошото, което може да се случи на една жена.

— Съжалявам, ако съм ви причинила неприятности — измънка сломена тя. — Трябва да се извиня най-вече на теб, Северин — обърна се тя към графа, седнал на дивана до Сесилия.

— Всичко е наред — каза той великодушно.

Въпреки че се предполагаше, че е най-засегнат, той най-малко се сърдеше за бъркотията, предизвикана от Валери. Може би защото самият той нямаше големи очаквания за предстоящата сватба.

— Какво ще рече „Всичко е наред!“? Нищо не е наред! — разгневено изкрещя принцеса Луизе. — Наложи се баща ти да обяснява на гостите, че си с остър апендицит, за да потуши поне малко скандала.

— Лъжа, която ми беше крайно неприятна — увери я баща й. — Още повече че никой не ми повярва.

Принцеса Луизе се разхълца истерично:

— Как можа?

— Казах вече, че съжалявам — защити се принцесата. — Но не биваше да сключваме този брак. — Тя се обърна към графа: — Моля те, Северин, прости ми. Ти си ми приятел, вероятно най-добрият, който имам, но жените не се омъжват за най-добрия си приятел, а за мъжа, когото обичат.

— Но, дете, това са сантименталности! — извика майка й.

— Мисля, че Валери е права — подкрепи приятелката си Сесилия.

— Мила Сесилия, вие също сте млада. На вашата възраст се мечтае за любов — рече принцеса Луизе. — Ние обаче като родители на Валери и като хора в средата на жизнения си път виждаме нещата другояче.

— Еее — измърмори принцът леко засегнат. — Когато хората се женят, трябва да се харесват поне малко. Приказваш така, като че ли любов е чужда дума за нас.

Принцеса Луизе се изчерви.

— Разбира се, че нямам предвид това. Но тук става въпрос за нещо съвсем различно. Тук става въпрос не на последно място за наследството от леля Матилда.

— Именно! — обади се Валери. — За вас не съм нищо друго, освен златната гъска, която искате да заколите.

— Гъска си при всички случаи — отбеляза принцът, — но златна… А и никой не смята да те коли.

— Напротив. Тази сутрин ми се искаше да я убия — увери го принцеса Луизе. — Като се сетя за всичките ни гости. Какво ли са си помислили за нас? А и херцогиня Арау присъстваше. Тази стара клюкарка с ужасната си лилава шапка сигурно ще се погрижи да се разчуе навсякъде в обществото. Какво ще правим сега? — сключи тя ръце.

— Много просто. Възможно най-скоро сватбата трябва да се състои — реши принц Арнолд.

— Но много моля без мен — намеси се Северин.

Всички погледи се насочиха към него. Изглеждаше непривично сериозен.

— Мила Валери, не ти се сърдя — обърна се той направо към принцесата. — Но мисля, че си напълно права. Просто не си подхождаме. Поне не като семейна двойка. Затова няма още веднъж да поема ролята на жених.

Той погледна принцеса Луизе.

— Съжалявам, но ако Валери все още иска да се омъжи преди двайсет и петия си рожден ден, вече не съм на разположение.

Решението му коренно промени ситуацията. Досега всички смятаха, че сватбата може просто да се отложи. Но щом Северин се отказваше, бяха се върнали отново в изходна позиция и пак трябваше да търсят мъж за Валери.

Сесилия придружи Северин, който не желаеше повече да остава в замъка.

— Натъжихте ли се? — попита го тя, когато стигнаха до вратата.

Той се усмихна.

— Не, никак.

— Мислех си, че заради скандала… — каза Сесилия. — Но Валери няма вина. Родителите й доста я притиснаха. Това глупаво завещание…

Северин кимна.

— Цялата тази женитба е щура идея. Но не се сърдя на Валери. Напротив, имам основание да й бъда благодарен.

Тя го погледна изненадана:

— Благодарен? За какво?

Той се ухили.

— Ами вече знам какво е да си самотен младоженец пред олтара и да правиш тъпи физиономии.

— Хубав опит — разсмя се Сесилия.

— О, да. Но това не е истинската причина да съм й благодарен.

— Тогава ми издайте истинската причина.

— Действително ли е толкова трудно да се досетите? — попита сериозно той.

Сесилия отклони поглед, но той хвана брадичката й и я накара да го погледне.

— От все сърце съм благодарен на Валери, че ме спаси от брак, който щеше да ме направи също толкова нещастен, колкото и нея — той направи кратка пауза. — Странно нещо. Доколкото си спомням, мечтаех за хубавата ми братовчедка още като малко момче. Когато Валери ме попита дали ще се оженим, това ми се стори съвсем нормално и естествено. Но след това… — прекъсна той и поклати глава.

— Какво стана след това? — с тих глас попита Сесилия.

— След това се запознах с жената, която щеше да ни е шаферка, и всичко се промени.

Сесилия почервеня.

— Това ще рече…

— … това ще рече, че се влюбих в теб — допълни граф Северни. — При това от пръв поглед.

Сърцето й заби по-бързо.

Той хвана ръката й.

— Сега, след като сватбата се провали, най-после мога да призная чувствата си. Споделяш ли ги и ти? Поне мъничко?

Сесилия кимна щастлива.

Северин я прегърна. Устните му нежно докоснаха нейните. После той весело се разсмя.

— Оставиха ме пред олтара и въпреки това днес е най-хубавият ми ден. Не е ли шантав животът?

Сякаш през нощта природата беше решила навсякъде с пълна сила да настъпи пролетта. В парка на замъка разцъфнаха първите нарциси.

Но принцеса Валери, която се разхождаше сред това великолепие, не можеше да се отърве от мисълта, че това вероятно е последната пролет, която ще прекара в замъка Фрайнау.

След като избяга от сватбата си, а така се отдалечи от наследството, финансовото положение на семейството й се влоши повече от всякога.

Валери въздъхна. След няколко дни идваше рожденият й ден, а заместник — жених никъде не се виждаше. Освен това в момента й беше дошло до гуша от мъже.

Само да не я измъчваше чувството за вина!

Майка й открито говореше за необходимостта от публична продажба, а баща й се разхождаше с угрижено лице. Не само това обаче беше причина за нещастието на Валери. Най-много я болеше, когато се сетеше за разговора с Холгер Бекстрьом. Не биваше да му прави предложение. Споменът за преживяното поражение болеше прекалено. По-добре да отхвърли всяка мисъл за него.

— Валери! — чу тя гласа на Сесилия.

Принцесата вдигна очи и видя приятелката си да идва към нея през поляната. Още веднъж установи колко беше разцъфнала Сесилия през последните дни. Сякаш щеше да се пръсне от щастие. Валери подозираше каква е причината, но още не беше разговаряла със Сесилия за това. Сега й се предоставяше такава възможност и Валери реши да се възползва.

— Изглеждаш ослепително — отбеляза тя, когато Сесилия застана пред нея.

Приятелката й се усмихна.

— Благодаря за комплимента. Така се и чувствам. Животът е просто прекрасен.

— Мисля, че знам на какво се дължи това — рече Валери и Сесилия се засмя щастлива. — Влюбена си, нали? — продължи да я разпитва принцесата.

— Да — призна Сесилия.

— Ето поне един човек, който не ми се муси, че се отказах от сватбата със Северин — установи Валери с лека въздишка. — Не се лъжа, нали? Влюбена си в Северин.

Сесилия кимна, откъсвайки едно цвете.

— Да, в него съм влюбена. И съм ти безкрайно благодарна, че не се омъжи за него.

— Предполагам, че и той ми е благодарен за това — каза Валери. — Боя се, че в последно време се превърнах в ужаса за мъжете. Вече никой не иска да се ожени за мен. Колкото по-отчаяно ми търсят съпруг, толкова по-светкавично изчезват мъжете. Явно леля Матилда е имала право. На почти двайсет и пет вече не можеш да хванеш никого.

— А стига — спря я Сесилия. — Първо, не Северин избяга от теб, а ти — от него. Освен това защо говориш в множествено число? Доколкото ми е известно, опита само с един мъж.

Принцеса Валери се отпусна на едно повалено дърво в края на парка.

— Ах, Сесилия, толкова съм нещастна — призна тя.

— Но защо? — уплашено попита приятелката й. — Нали не е заради парите или Северин?

Принцесата махна с ръка.

— Не, за бога! Милият Северин. Ти му подхождаш много повече от мен. От цялото си сърце се радвам на щастието ви. Но мъжът, когото пожелах за себе си, не ме иска.

Сесилия не можеше да повярва.

— Мъж, който не иска да се ожени за теб. Кой е пък той?

— Холгер Бекстрьом.

— Адвокатът?

— Точно той.

Валери меланхолично си играеше с една тревичка.

— Не знаех, че помежду ви има нещо — изненадано възкликна Сесилия.

— Точно така. Нищо няма между нас — каза Валери. — Той ме намира отблъскваща.

— Каза ли ти го?

— Не — трябваше да признае принцесата. — Но, Сесилия, случи ми се нещо ужасно. Толкова се срамувам. Влюбих се в него и дори показах слабостта си и му предложих брак. А той отказа.

— Е, не е ли било доста прибързано от твоя страна направо да му направиш предложение? — внимателно попита Сесилия.

— Разбира се, че беше прибързано — призна принцесата. — Но ти знаеш, че спешно ми трябва мъж.

— Може би точно поради тази причина той не желае да ти стане съпруг — предположи Сесилия. — Мисля, че и аз на негово място нямаше да искам. Сигурно си мисли, че очакваш само да заеме мястото на Северин, за да ти осигури наследството.

Очите на Валери се напълниха със сълзи.

— Щом има толкова лошо мнение за мен, не искам и да знам за него — заяви тя.

— Съвсем естествено е да си мисли така.

— Не е вярно — отрече Валери. — И изобщо не искам да имам нищо общо с никой мъж по света! Ще остана бедна стара мома и ще продадем замъка Фрайнау. Толкова е просто.

— Недей веднага да преувеличаваш — предупреди я приятелката й.

— Не преувеличавам. Но щом Холгер не ме иска, не желая никой друг. Никога през живота ми.

— Наистина ли толкова го обичаш? — попита Сесилия.

— Да, по дяволите! — нещастно отбеляза Валери.

— Харесваш Валери, нали? — попита Сесилия граф Северин, с когото бяха седнали в едно улично кафене, за да хапнат първия сладолед за тази пролет.

Учуден, Северин сбърчи чело.

— Харесвам я, разбира се. Но като приятелка. — Хвърли й изпитателен поглед. — Да не би да ревнуваш?

Сесилия отрече решително.

— Що за безсмислица? Зная, че обичаш мен, а не Валери. Но Валери ми е приятелка и се боя, че е много нещастна.

Младият граф въздъхна.

— Да, знам. Семейството й прави живота й ад.

Сесилия измъкна една ягодка от чашата и я пъхна в устата си.

— И това. Но ми се струва, че с тях може да се справи. Има обаче и нещо друго…

— За какво говориш? — попита Северни.

— Валери е влюбена.

Северин се изненада.

— Валери е влюбена? В кого? Да не би в мен?

— Извинявай, че ще нараня егото ти — през смях рече Сесилия. — Ти си оставаш неин добър приятел. Влюбила се е в Холгер Бекстрьом.

— А, сега разбирам — извика Северин. — Затова заряза сватбата.

— Сигурно това е имало решаваща роля — каза Сесилия.

— Тогава й пожелавам да е толкова щастлива с адвоката си, колкото сме ние — сърдечно заяви Северин.

Сесилия въздъхна:

— И аз й го пожелавам, но изгледите не са толкова добри.

— Защо? — поинтересува се Северин и отпи от айскафето си.

— Както изглежда, Холгер не иска и да знае за нея.

— Хм — изръмжа Северин.

— Мисля, че трябва да направим нещо — решително заяви Сесилия, докато категорично бутна празната чаша за сладолед.

— Но какво можем да направим? — безпомощно попита Северин.

— Премислих нещата. Може би ще разговаряш с Холгер Бекстрьом — реши Сесилия.

— Аз? Защо точно аз? — учуди се Северин.

— А защо не ти? Като мъж с мъж. Струва ми се, че съдбата на Валери не е напълно безразлична на Холгер. Сигурно си мисли, че ти още я обичаш.

— Ако смяташ, че така ще помогна на Валери, бих опитал — съгласи се Северин. — Все пак до известна степен дължим щастието си на нея.

— И аз така мисля — съгласи се Сесилия. — Освен това, когато човек е щастлив, му се иска и всички останали да са щастливи. Още повече ако става дума за неговите приятели.

Граф Северин й се усмихна.

— Е, добре. Ще се опитам да разговарям с него като мъж с мъж.

Холгер Бекстрьом доста се изненада, когато граф Северин го потърси, за да си поприказват.

— Само за няколко минути — увери го Северин.

— Седнете моля — покани го Холгер.

— Идвам заради принцеса Валери — каза графът най-сетне, след като известно време се чуди откъде да започне.

При споменаването на това име Холгер неволно се вкамени. Принцесата го преследваше във всичките му мисли, а нищо не си пожелаваше по-горещо от това да я забрави.

Въпреки това привидно запази спокойствие.

— За какво става въпрос? — осведоми се той с възможно най-делови тон.

Северин пое въздух.

— Ами както сигурно знаете, сватбата ни с Валери не се състоя.

Холгер Бекстрьом кимна. Как можеше да не знае? Спомни си драматичната поява на Валери в кантората си. Спомни си разпуснатите й руси къдрици, уханието на кожата й и целувката, която допусна. На Холгер не му беше лесно да запази безучастното си изражение.

— Да, чух за това и съжалявам, че клиентката ми ви е въвлякла в тази неловка ситуация.

Лицето на Северин се разведри.

— О, не бива да съжалявате. Много се радвам, да ви призная.

Без да иска, Холгер повдигна вежди.

— Но да говорим без заобикалки — рече Северин. — Положението е следното: аз, изоставеният жених, съм изключително щастлив, а Валери е много нещастна.

— Защо сте щастлив? — попита Холгер.

— Защото, макар и да се възхищавам на Валери от цялата си душа и да я харесвам, не я обичам. За мене съществува само една жена — приятелката на Валери Сесилия. Сигурно си спомняте Сесилия. Бяхте и кавалер на вечерята в замъка Фрайнау.

— Естествено, сещам се за нея — потвърди адвокатът.

Той беше истински зарадван да чуе, че младият граф не е изоставеният, смазан жених, както си го представяше Холгер. Това донякъде извиняваше непостоянството на принцеса Валери.

— Радвам се, че гледате толкова положително на провалената сватба.

— Гледам на нея положително само що се отнася до моята персона — отговори Северин. — Но истински се притеснявам за Валери. Чрез спонтанната си постъпка тя донякъде помогна на щастието ми, но самата тя остана без съпруг. Вие знаете за положението на Валери в момента и колко настоява семейството й да си осигури наследството на Матилда фон Фрайнау.

Холгер се беше изправил и се разхождаше напред-назад.

— Да, известно ми е. Самият аз посъветвах принцеса Валери да не прибързва с женитбата. Стори ми се странно една съвременна млада жена да сключи брак, без да обича мъжа, за когото се омъжва. Не можех да си го представя точно за жена като Валери фон Фрайнау.

— Взела е съветите ви доста присърце — отбеляза Северин.

— Да, така е.

Северин продължи:

— Знаете ли, преценката и мнението ви изглежда са много важни за Валери. Не бихте ли могъл при създалата се ситуация…

— Какво? — остро го прекъсна Холгер, Надяваше се Северин да не му предложи да заеме мястото му.

— Дали не бихте посетили Валери, за да я посъветвате? — омиротворително попита Северин. — Или ви е все едно какво ще се случи с принцесата, с цялото й семейство и с наследството?

— Разбира се, че не ми е все едно! — изпусна се Холгер. — Поне що се отнася до принцесата — допълни той.

Граф Северин кимна доволен.

— Веднага си го помислих. Идете при нея, за да я утешите. Валери ще се радва да ви види. Със сигурност.

— Вън! — очите на принцеса Валери гневно блестяха. — Какво търсите тук? Искате да се уверите, че съм зле ли? Че ще отпразнувам двайсет и петия си рожден ден без съпруг, защото се вслушах в предупрежденията ви? Или пък дойдохте да ми се подиграете, защото ви се хвърлих на врата?

При тези думи гласът на Валери се пречупи.

Холгер, който стоеше срещу нея в салона на замъка Фрайнау, се опита да я успокои:

— Дойдох само за да видя как сте.

— И аз това казвам — извика принцесата, все още вбесена. — Дошъл сте, за да се убедите, че все още съм зле!

— Що за глупост? — ядосано й отвърна той. — Тук съм, защото донякъде се чувствам отговорен за вас.

— А, отговорен — повтори принцесата с убийствена ирония. — Трябва да се почувствам поласкана.

Тя стана, за да излезе от помещението, но той я задържа. Валери се опита да се измъкне, но силите й изневериха.

Холгер, който усети магнетичното въздействие на близостта й, бързо я пусна като че ли беше хванал нажежено желязо.

— Без мен сега вероятно щяхте да сте омъжена — отбеляза той.

— Точно така — съгласи се принцесата. — Ако не бях ви послушала, сега щях да съм омъжена жена и нямаше да се притеснявам заради предстоящия ми рожден ден. Майка ми щеше да е доволна, баща ми нямаше да се измъчва заради липсата на пари, замъкът нямаше да е застрашен, а сестра ми щеше да получи отлично образование. Никой нямаше да ме упреква. И тъй като и без това съм грозотия, в която никой мъж няма да се влюби, щеше да е все едно за кого ще се омъжа.

— Е, щом е така — отговори Холгер с фалшиво спокойствие, — тогава, честно казано, не виждам къде е проблемът.

Валери го стрелна с очи.

— Проблемът е в това, че толкова бързо не мога да намеря съпруг. Имам рожден ден в четвъртък. След три дни.

Той вдигна рамене.

— Не бих се притеснявал на ваше място. Има достатъчно мъже.

— Но трябва да се притеснявате! — разпалено отвърна принцесата.

— Така ли? Трябва ли? Защо?

— Защото се чувствам зле. И защото вината за това е изцяло ваша.

Последните думи Валери произнесе тихо. Поглеждайки бледото й лице, той се убеди, че тя казва истината. Беше потисната и нещастна. Изпита съчувствие към нея.

— Валери — продума той и тя се извърна към него.

Гласът му прозвуча приятелски и топло, почти нежно.

— Съжалявам, че съм виновен за ситуацията, в която се намирате. Нека бъдем приятели — предложи той.

Тя срещна погледа му.

— Как ще стане това? Та вие ме презирате.

Той поклати глава.

— Що за глупост! Защо да ви презирам? Как бих могъл и какво право имам? Самият аз съм допускал грешки. Трябваше да запазя мнението ми за брака за себе си… — той се запъна и млъкна. Затова пък се приближи към нея. — Няма ли да си подадем ръце?

Валери го погледна мълчаливо. Холгер хвана дясната й ръка и я стисна между двете си длани.

— Чувствам се отговорен за вас — заяви той. — И разбирам, че ситуацията, в която се намира семейството ви, е изключително неприятна. Затова ви предлагам помощта си.

— И как изглежда тази помощ?

— Ами търсите съпруг. Вината да осуетите сватбата с граф Северин беше моя. Държах твърде разпалена пледоария за брака по любов. Не биваше да го правя, защото, без да се омъжите, няма да получите наследството си. Не искам аз да съм виновен за това. С две думи: предлагам себе си за заместник на жениха.

Валери усети, че се изчервява.

— А какви са мотивите за благородното ви предложение? — попита тя.

— Приятелството.

— Разбирам — изрече принцесата с горчивина. — Приятелство, съжаление и чувство за отговорност.

Той кимна.

— Да, може и така да се каже.

Тя замълча.

— Това нищо ли е? — попита Холгер.

— Напротив — отвърна Валери с меланхолична усмивка. „Но е твърде малко“, продължи тя наум. Искаше любов, не приятелство. Но имаше ли избор?

Този път брачният договор трябваше да се подпише в гражданското в тесен семеен кръг. Принцеса Валери не беше облечена в бяло, а в черно.

— Малката черна рокля е задължителна част от всеки гардероб и е подходяща при всякакъв повод — подиграваше се тя в деня на подписването на отражението си в огледалото.

— Изглеждаш прелестна така — опита се да я утеши Сесилия. — И макар че този път роклята не е бяла, получаваш съпруга, който искаше. Или не е така?

— Да, получавам го — отговори с горчивина Валери. — Но защо го получавам? Защото ме обича? Не. Защото се чувства отговорен, защото иска да е порядъчен, защото иска да поправи последствията от големите си приказки за женитбата по любов, когато той самият е студен като риба. А аз не искам да се жени за мен от съжаление. Не разбираш ли? Това е най-лошото: мъжът, от когото очакваш любов, да може да ти дари единствено съжаление.

— Да — призна Сесилия. — Разбирам.

Валери вдигна рамене.

— Но каква полза? Не мога да избягам и този път. Макар и да го желая.

— Родителите ни ти поръчаха такси. Мисля, че този път искат да са сигурни, че ще дойдеш в гражданското. Ще погледна дали вече е пристигнало — каза Сесилия и забърза надолу по стълбите.

Във вестибюла срещна чакащия Холгер, който беше облечен в тъмен костюм, носеше букет в ръка и изглеждаше неприкрито нервен.

Сесилия си помисли за Валери, която горе си изплакваше очите заради този мъж и внезапно усети потребност да му каже мнението си и да го скастри:

— Знаете ли всъщност — започна тя доста рязко — как се чувства Валери?

Той се обърна изненадан към нея. Досега не беше разменял много думи с приятелката на Валери и войнственото й изражение го учуди.

— Защо питате? Какво й е?

— Чувства се зле — обясни Сесилия. — Много зле.

— Ако й е зле, трябва незабавно да повикаме лекар — уплашено извика Холгер.

— Не говоря за физическото, а за психическото й състояние — поучи го Сесилия. — Разклатено е душевното й равновесие. И знаете ли кой е виновен за това?

Холгер не знаеше какво да отвърне, но Сесилия изобщо не очакваше отговор. Вместо това тя се приближи към него.

— Единствено вие имате вина! — продължи тя.

— Това обвинение не е ли малко несправедливо? — защити се Холгер. — Все пак помагам на принцесата да се измъкне от затруднението, отивайки с нея под венчилото.

— Да. И защо го правите? Само за да й докажете колко сте великодушен. При това изобщо нямате повод за това. По-добре да бяхте благодарили на всички богове, че имате възможността да се ожените за жена като Валери. Било то и само на хартия. Тя е сърдечна, жизнена и щедра.

— Но все пак за нея на първо място е наследството — подметна горчиво Холгер.

Сесилия поклати енергично глава.

— Това изобщо не е вярно. Нима смятате, че иска наследството на пралеля си за себе си? Голяма грешка. Иска финансовата инжекция най-вече за семейството си и заради замъка. Какво лошо има тук?

— Искам само да кажа, че всъщност е все едно кого ще вземе за съпруг принцесата — поясни Холгер.

— О, не. Съвсем не е така — оживено го прекъсна Сесилия. — Що се отнася до нея, принцеса Валери е способна на чувства, които на вас май са ви напълно чужди. Или поне са ви познати само теоретично. Та тя ви обича! Разбрахте ли?

Холгер изслуша емоционалното изказване на Сесилия с истинско изумление.

— Откъде знаете, че Валери действително ме обича? Че чувствата й са искрени и че не се нуждае единствено от съпруг? Човек обърква нещата и проектира чувства — изрече той.

— Ами за разлика от вас не съм сляпа, а и тя ми го призна — отвърна Сесилия.

Холгер замълча. У него се надигна слабо, но осезаемо чувство на щастие. Ами ако беше вярно…

Сесилия сложи ръце на хълбоците си.

— Трябва да призная, че за човек, който се застъпва за любовта и отрича браковете по сметка, сте доста муден, когато любовта срещне вас. Дали ще повярвате, или не, но Валери се съгласи на този брак не защото й е нужен някакъв съпруг, а защото вие сте мъжът, когото обича — тя презрително цъкна с език. — Но вие мъжете понякога трудно загрявате!

С тези емоционални думи тя му обърна гръб. Тъкмо навреме, защото на стълбите се появи Валери.

За миг младоженците се гледаха, без да кажат дума. После Холгер подаде на принцесата ръка с малко вдървен официален жест.

Валери я хвана и двамата излязоха на двора, където вече ги чакаха принц и принцеса Фон Фрайнау, както и Каролин и граф Северин. Този път не бяха поканени други гости. Венчавката трябваше да се проведе в гражданското в най-тесен кръг.

— Двамата изглеждат така, сякаш отиват на ешафода — отбеляза Каролин, която вървеше след двойката към таксито.

— Няма да се търкалят глави — промърмори принцът. — Най-важното е този път сватбата да протече гладко. Не можем да понесем още един скандал. Шофьорът на таксито за всеки случай има нареждане да кара право към гражданското и да не се отклонява.

В гражданското на Валери й стана студено, но това вероятно се дължеше на ужасната й нервност. Даже малко трепереше.

Холгер усети това и изпита потребност да я закриля. Стисна ръката й, за да я успокои.

Валери си представи, че го прави от любов и за миг се предаде на щастливото усещане. После отново се стегна, за съжаление това беше само илюзия.

Гласът на служителя звучеше мило, но и малко обиграно.

— Решението да се ожените, е крачка, която трябва внимателно да се обмисли.

„Наистина, наистина“, помисли Валери.

— Човек поема отговорност, която обикновено е за цял живот. Затова бракът изисква смелост и постоянство. Качества, които са крайно необходими в обществото ни. Вие двамата сте намерили пътя дотук, защото се обичате и желаете да скрепите с печат любовта си.

Холгер внимателно погледна към принцесата. Лицето й не трепваше, но изглеждаше бледо и нежно.

Служителят продължи:

— Ако вие принцеса Валери фон Фрайнау и Холгер Бекстрьом стоите пред мен, защото сте решили да встъпите в брак, ви моля сега да кажете „Да“!

Той погледна двамата подканващо.

— Да — изрече Холгер с ясен глас.

Валери се поколеба за секунда.

— Ако сега пак се измъкне, ще й се случи нещо — прошепна принцеса Луизе на мъжа си.

— Да — промълви едва чуто принцесата и всички присъстващи си отдъхнаха с облекчение.

Служителят кимна със задоволство и посегна към писалката на писалището.

— Пожелавам ви много щастие по общия ви път. Сега ще ви помоля да поставите подписите си в книгата, за да приключим церемонията.

Със замах Холгер записа името си върху листа. Принцеса Валери се подписа до него. Служителят им подаде ръка.

— Вече сте съпруг и съпруга. Честито.

Малкото присъстващи се надигнаха, за да напуснат гражданското.

— Е, мили зетко, няма ли да целунете булката? — попита принц Арнолд Холгер, когато вече бяха седнали в малкия изискан ресторант.

Принцесата и Холгер се погледнаха смаяни над чашите с шампанско.

— Татко, моля те — пресече го Валери.

— Е, аз си мислех… заради ритуала — заоправдава се баща й. — На всички ни е ясно, че днес не става дума за обикновено сключване на брак.

— Храната обаче е изключителна — похвали принцеса Луизе менюто. — Валери, непременно опитай печените миди, а и зелената салата е отлична.

Принцеса Валери не се превземаше. Тя беше толкова изнервена, че не можеше да преглътне и хапка. Сесилия изгледа приятелката си съчувствено. Когато Валери излезе за момент, тя я последва.

— Какъв жалък фарс — оплака се принцесата. — Само веднъж да приключи обядът. Имам чувството, че ще продължи вечно. А ние с Холгер сме седнали един до друг и не знаем какво да си кажем.

— Как ще продължи това? — попита Сесилия.

— Уговорихме се да се разведем след една година фиктивен брак — осведоми я Валери. — Холгер не желае да получи и цент от наследството. Аз — също. Ще предоставя всичко на мама, татко и Каролин.

Сесилия кимна.

Валери спонтанно сключи ръце от отчаяние.

— И това трябва да е сватбеният ни ден. Трябва да призная, че преди си го представях другояче.

— Трябва да призная, че предпоставките за този брак бяха твърде необичайни — каза Сесилия.

— Твърде „необичайни“ нищо не означава. Защо Матилда не е успяла да се омъжи преди двайсет и петия си рожден ден? Защо никой мъж не й се е сторил достатъчно добър? И защо аз се поддадох на всичко това?

— Е, не е чак толкова лошо — опита се да успокои приятелката си Сесилия.

— Как да не е — отвърна принцеса Валери. — Вече изобщо не знам какво да направя.

Тя нервно закрачи нагоре-надолу.

— За тази вечер имаме резервиран апартамент в един хотел. Заради обичая. Все пак сме младоженци. Представи си! Това означава, че аз и Холгер трябва да прекараме нощта в младоженския апартамент.

— Е, и? — попита Сесилия. — Какво толкова? Вие сте възрастни, разумни хора.

— Колко противно звучи: възрастни, разумни хора! — повтори презрително принцесата. — Аз съвсем не съм разумна. Никога не съм била разумна. Не искам и да бъда. Предпочитам да избягам!

— Недей пак — каза Сесилия през смях. — Не можеш постоянно да бягаш от съпрузите си. Освен това вече нищо не би се променило. Вече сте женени.

Принцеса Валери кимна мрачно.

— Да, вече нищо не може да се върне назад. По закон сме мъж и жена.

Хотелът, в който току-що венчаната двойка трябваше да прекара първата си брачна нощ, беше един от така наречените романтични хотели и напълно отговаряше на името си. Представляваше хубав замък от епохата на грюндерството, боядисан в бяло и разположен в просторен парк.

Младоженският апартамент, резервиран за Валери и Холгер, предлагаше изискан лукс.

Само че каква полза от сапуните от розови листа в облицованата с мрамор баня, цветята в хола и свещниците в спалнята, когато романтиката беше изгубена за младата двойка?

Ако Холгер я обичаше, Валери би се радвала и на бедняшка колиба. Вместо това те стояха смутени един срещу друг сред тази романтична обстановка.

Подчинявайки се на някакъв вътрешен подтик, принцеса Валери закрачи към спалнята, взе копринената завивка и я занесе в хола.

— За да не ви притеснявам по какъвто и да било начин, ще прекарам нощта на дивана — заяви тя.

— И дума да не става — отсече Холгер.

Тя го погледна изненадана.

Той се прокашля.

— Щом някой трябва да спи на дивана, това ще съм аз. На вас, принцесо, предоставям удобното легло.

— Да, да, леглото и граховото зърно.

— Може и така да е — отговори той.

— Ами ако искам да предоставя удобното легло на вас?

— Това няма значение. Мъжът спи на дивана.

— О — отбеляза Валери иронично. — Досега не знаех, че в първата брачна нощ мъжът спи на дивана.

— Идеята да се пренесе завивката в хола не беше моя — отбеляза Холгер.

Принцесата не можа да го опровергае. Но какво друго й оставаше? Тя седна на дивана и започна да разплита дългата си руса коса.

Холгер се беше разположил на едно кресло и я гледаше с интерес.

— Може ли да гледате на другата страна? — помоли Валери.

— Наблюдавам как жена ми си развързва косата. Това сигурно е позволено.

Във внезапен пристъп на гняв принцеса Валери запрати фибите в ъгъла.

— Що за жалка комедия е всичко това! — извика тя. — Играем си на мъж и жена в романтичен хотел. Романтичен хотел! Колко смешно! Има ли нещо по-малко романтично от нашия брак?

— Как е възможно първата ни брачна нощ да е романтична, когато сме тук само заради обичая и за да се спазят изискванията от завещанието на пралеля ви — отговори Холгер.

— Ах — въздъхна Валери, — все това завещание!

— Учудвате ли се? То в края на краищата е в центъра и причината за нашата сватба.

Тя уморено вдигна рамене. Как да му обясни, че го обича? Че щеше да се омъжи за него дори и да не беше това завещание? Той не споделяше чувствата й.

Холгер замислено разглеждаше нежния й профил. Значи това е жената, за която се беше оженил. Колко фини са чертите й. Имаше ситни лунички по носа, с които приличаше на очарователно малко момиченце.

„Колко хубав щеше да е животът, ако всичко това не беше изкуствено“, помисли си той. Ако бяха обикновена млада влюбена двойка, която прекарва тук един романтичен уикенд или медения си месец. Изведнъж нямаше нищо друго, което той да си пожелава по-горещо.

 

— Колко жалко — промълви той.

— Кое е жалко? — попита принцеса Валери.

— Че се напъхахме в толкова нелепа ситуация.

Принцесата изпъна рамене.

— Аха, разбирам. Вече съжалявате за приятелската услуга.

— Не съм казал подобно нещо.

— Така прозвуча обаче. Не се безпокойте! Няма защо да се страхувате от мен. Със сигурност няма да ви досаждам — допълни тя, демонстративно обръщайки му гръб.

Той се загледа в стройния й гръб.

— За мен присъствието ви не е нещо досадно — увери я той. — В младоженския апартамент трябва да живее двойка. Сам човек би се почувствал ужасно самотен.

— Много смешно — отбеляза Валери, без да се обърне към него.

— Наистина е така. Ако има нещо, за което съжалявам, това са обстоятелствата, довели ни дотук. Тъкмо си мислех колко различно и колко по-хубаво щеше да е всичко, ако…

— Ако какво? — прекъсна го принцеса Валери.

Той замислено измъкна от вазата една от кадифените червени рози и я завъртя в ръка.

— Току-що си представих колко щастливи биха били тук двама влюбени.

Валери внимателно се извърна.

— Да — потвърди тя тихо.

Стори му се толкова ранима и прекрасна. Неволно пристъпи към нея.

В този миг на вратата дискретно се почука. Холгер отвори. Отвън стоеше камериерът с две чаши и бутилка шампанско.

— Хотелът подарява на всички младоженци бутилка шампанско — обяви той.

— Благодаря — отвърна Холгер.

Той пое таблата и извади бакшиш от джоба на сакото си. Камериерът се поклони леко и се оттегли.

— Позволяваш ли да ти налея — обърна се Холгер към принцесата.

— Да, моля — отговори Валери. — Само се питам за какво ще пием. Нашата сватба не е най-подходящото нещо.

— На първо време — брудершафт — предложи Холгер. — Все пак е доста непривично още да си говорим на вие, след като от няколко часа вече сме мъж и жена.

Валери се съгласи с него. Всеки нормален човек би ги сметнал за луди.

Той й подаде едната чаша. Принцесата отпи глътка от пенливото шампанско. После Холгер се наведе и нежно я целуна по бузата.

Принцеса Валери бързо остави чашата настрана.

— Не бива да пия много. Бързо ме хваща — обясни тя.

— Зная — каза Холгер през смях. — Ако си спомням добре, след като изпи глътка коняк, веднага ми направи предложение.

— От което става видно колко глупава беше идеята — отговори Валери.

— Глупава беше идеята на леля ти да те принуждава да се омъжиш — каза Холгер.

— Да, така е — потвърди принцесата. — При това изобщо не смятах да се омъжвам. А сега…

— Какво сега? — попита Холгер.

Тя наведе глава.

— Сега, когато съм омъжена, си представям, че би могло и да е хубаво.

— Все едно кой ще е мъжът до теб? — реши да уточни той.

— Не, разбира се! — разпалено му отвърна тя.

— Значи романтичните чувства, които те връхлитат, не се дължат само на шампанското и на романтичния хотел?

Тя ядосано тупна с крак.

— За каква ме смяташ? Пак ли трябва да повторя, че ти си мъжът, за когото исках да се омъжа. Със или без завещание. Защото бях толкова глупава, че да се влюбя в теб.

Той я наблюдаваше с усмивка, която ставаше все по-нежна.

— Да — заяви накрая, — точно това исках да чуя пак.

— И защо?

— Защото звучи толкова хубаво. И защото ме прави щастлив да си мисля, че не си се омъжила за мен от пресметливост, а от любов.

Той беше се приближил до нея и я прегърна.

— Какво да направя, за да ми повярваш? — тихо попита Валери.

— Да ме целунеш — отговори той.

— Не може.

— Защо? В края на краищата се намираме в романтичен сватбен апартамент и сме мъж и жена. Какво ни пречи?

Валери се опита да се измъкне от прегръдката му.

— Но ти не ме обичаш.

Той усмихнат поклати глава.

— Забрави ли какво е мнението ми за браковете по любов?

— И все пак ти се ожени за мен като приятел — рече Валери.

— Грешка. Само се убеждавах, че е така — отрече Холгер. — За да се защитя от собствените си чувства. Защото си мислех, че се интересуваш само от наследството и от това бързо да си намериш съпруг.

Валери го погледна щастлива.

— Сега вярваш ли ми, че те обичам?

— Да. Дълго те наблюдавах и знам, че не си жена, която умее да лъже.

— Това означава…

Той се разсмя.

— Това означава, че не съм склонен да разтрогнем брака си след година. И — привлече я той към себе си, — че можем да правим в първата си брачна нощ това, което подобава на току-що венчана двойка.

При тези думи той грабна завивката от дивана и демонстративно я отнесе в спалнята на голямото легло с балдахин.

Валери го наблюдаваше, без да възразява.

Той се върна, метна принцесата на рамо и я отнесе в спалнята също толкова енергично, както преди това постъпи със завивката.

Валери падна на мекото легло и щастлива потъна в ръцете му…

Влюбен и изгубен
Един принц се бори за любовта

Много задължения тежат на раменете на Леонардо фон Мюлберг. След ранната смърт на баща си той е наследил титлата. Младият мъж скърби за обичния си баща, но трябва да се погрижи и за къщата. Освен това майка му настоява за скорошна женитба и, разбира се, тя трябва да съответства на ранга им.

На Леонардо му идва в повече. Единствено музиката на младата пианистка Изабел Манголд му носи малко разтуха. Принцът постоянно слуша нейните сидита и се наслаждава на звуците, сътворени от вълшебните й ръце. Докато един ден той среща Изабел. Красивата пианистка преобръща живота на Леонардо надолу с главата…

Потънала в мисли, принцеса Гизела фон Мюлберг стоеше до гроба на мъжа си, починал преди година и половина от сърдечно заболяване. Бяха се обичали много. На принцесата все още й беше трудно да приеме смъртта му. В мислите си се виждаше изправена до него пред венчалния олтар на църквата в замъка Мюлберг. Въпреки че родителите на Гизела бяха уговорили брака им, на нея й беше лесно да каже „да“. Още когато видя Ернст-Йоахим за първи път, тя се влюби в него.

Гизела докосна с устни букета бели рози, който държеше в ръцете си.

— Обичам те, Ернст-Йоахим — прошепна тя, — ще те обичам до края на дните си, а и след това.

Със сълзи на очи тя положи розите върху лъскавата надгробна плоча от тъмен гранит. Малко след това неохотно напусна гробището. Всеки път се чувстваше така, сякаш предава съпруга си. Покрай редицата гробове тя бавно закрачи към портата от ковано желязо, която водеше обратно и парка на замъка.

Срещу гробището я чакаше лимузината й. Шофьорът се беше облегнал на калника. Като забеляза принцесата, застана мирно и отвори вратата на колата. Тя се настани безмълвно на задната седалка.

— Благодаря, Алфонс — изрече тя след известно мълчание.

Старото семейно гробище на Мюлберг се намираше на почти два километра от замъка, издигащ се като скъпоценен камък в средата на поддържания парк. Четириъгълната измазана тухлена постройка с ивици от червен пясъчник беше стъпила върху висока основа, от която широко стълбище водеше към парка. От лявата й страна се намираше отбранителна кула от тринайсети век. От години достъпът до кулата беше забранен. До покрития й с дървени плочи покрив се виеше бръшлян, който дискретно прикриваше следите на старостта, оставени от столетията по сивите зидове.

При хубаво време принцесата отиваше пеш до гробището, но сутринта валя с часове. Едва сега се проясняваше. На небето се показа искряща дъга. „Ще я приема за добър знак преди разговора ми с Леонардо“, помисли си Гизела. Преди три седмици осиновеният й син отпразнува трийсетия си рожден ден. Беше крайно време да се ожени.

Лимузината спря пред външното стълбище на замъка. Алфонс слезе и подаде ръка на принцесата. Тя грациозно изкачи стъпалата. В украсения с гипсови орнаменти салон я посрещна икономът, който взе мантото й.

— Синът ми в кабинета си ли е, господин Щайгер? — осведоми се тя.

— Да, ваша светлост. Преди пет минути бях при него — отговори възрастният човек.

— Благодаря, господин Щайгер.

Принцесата хвърли поглед към огледалото, окачено от дясната страна на салона, преди да пристъпи в късия покрит с паркет коридор, който водеше към кабинетите в замъка.

През затворената врата на кабинета се чуваше концерт за пиано от Сергей Рахманинов. Болезнена усмивка се изписа по устните на Гизела. Любовта към музиката Леонардо беше наследил от истинския си баща — нейния починал зет. Още докато беше малък, Леонардо най-много се радваше, когато го водеха на концерт.

Принцеса Гизела почука. Не чу отговор и влезе.

Принц Леонардо фон Мюлберг седеше до бюрото си, вглъбен в музиката.

— Може ли да ти попреча, Леонардо?

Младият принц се стресна.

— Извинявай, майко, не те чух — той се надигна да я посрещне.

— Нико — също — принцесата посочи малкия бял териер, легнал в кош до бюрото, който мигаше сънливо. — Да не повярваш, че някога в Шотландия тези кучета са били отглеждани за лов.

— Кой знае какво е правил Нико цяла сутрин — каза Леонардо и седна с майка си на дивана до камината. — Появи се до бюрото ми едва преди час и прегладнял се нахвърли на своя „Цезар“. Изгълта всичко до последната хапка. — После допълни през смях: — Може би искаше да спести работата на кухненския персонал, като изчисти купичката си до блясък.

Нико стана от коша си, протегна се, изтича към вратата и изчезна от стаята през отвора за кучета.

Принц Леонардо намали музиката.

— Запис на Изабел Манголд — отбеляза той. — Всеки път, когато я чуя, се сещам за концерта й в Нова Зеландия, на който бях преди три години. — Той премести едно кресло за майка си. — Да ти предложа нещо?

— Чаша джинджифилова лимонада — отговори принцесата и седна.

От вградения хладилник Леонардо взе бутилка джинджифилова лимонада и наля на майка си и на себе си, преди да седне срещу нея.

— Бях при баща ти на гробището — рече принцесата и отпи от чашата си. — Какво не бих дала, за да го видя само още веднъж!

— Знам колко силна беше любовта ви, майко. — Леонардо хвана ръката й. — И на мен ми е трудно да приема смъртта му. Понякога си мисля, че никога няма да стана достоен за наследството, което ми остави. Дядо и той направиха от Мюлберг това, което е днес.

— За това не бива да се притесняваш, Леонардо — каза принцеса Гизела. — Имаш чудесно образование, а и след специализацията ти в САЩ и Нова Зеландия натрупа още повече опит. В това отношение не се страхувам за Мюлберг.

— А в какво отношение тогава? — полюбопитства младият принц, въпреки че знаеше накъде бие майка му.

За миг Гизела фон Мюлберг впери поглед в прозореца.

— Когато сестра ми Хелен и съпругът й Хорст загинаха преди двадесет и три години по време на сахарската си експедиция, ние те осиновихме не само защото много те обичахме, а и за да осигурим наследник на Мюлберг. Тогава отдавна бяхме изгубили надежда да имаме свои деца. — Тя отпи още една глътка. — Баща ти и аз никога не съжалихме за това. Ти си синът, който винаги сме си пожелавали.

— А аз никога не съм имал основание да си пожелая други родители — увери я Леонардо.

Той почти не помнеше истинските си родители. Те бяха учени и пътуваха много. Първите му години бяха преминали почти изцяло в Мюлберг.

— Правиш ме безкрайно щастлива, Леонардо — призна принцесата. — За да продължиш рода, най-после трябва да се ожениш. Носиш велико име. Име, което значи нещо в Европа. Не позволявай един ден това име да бъде погребано с теб.

Леонардо с усилие потисна смеха си.

— Майко, още съм твърде млад, за да населя света с цял отряд Мюлберг.

— Не ми харесва, когато говориш така, Леонардо — смъмри го принцесата. — Лекомислието не подхожда на сериозната тема. — Тя сбърчи чело. — Не ми се ще да го споменавам, но продължението на рода Мюлберг е достатъчно важно, за да ти напомня, че злополуки са отнели живота на не малко млади хора.

Той разбираше притесненията на майка си, затова не се разсърди.

— Досега не съм се запознал с такава млада дама, която да накара сърцето ми да забие по-бързо — отвърна той.

— По-просто е, отколкото си го представяш, Леонардо — отвърна майка му. — Вече погледна ли списъка, който ти направих? В него ще намериш всички млади дами, чийто произход е подходящ за сключване на брак.

Леонардо стана и взе от най-горната лавица над бюрото си тънка папка, в която имаше не само списък на младите дами, а и снимки и информация за семействата им.

— Този списък за пазаруване ли имаш предвид?

— Напълно сериозна съм, Леонардо — възмути се Гизела фон Мюлберг. Младият принц призна, че е стигнал твърде далече:

— Моля за извинение, майко.

— Имаш го.

— Ще се информирам по-подробно в близко бъдеще — обеща той, — но не съм готов да сключа брак с жена, която не обичам. — Той се приближи до принцесата и постави ръка на рамото й. — Нямам ли право да изживея такава голяма любов като вашата?

На принцесата не й остана нищо друго, освен да се съгласи с него, макар че й беше трудно да си представи друга такава любов. Любовта между нея и мъжа й надживя дори торнадото, което преди двадесет и четири години заплашваше да разруши живота й. Само благодарение на нейната далновидност тогава бурята отмина, без да нанесе по-големи щети.

Изабел Манголд гледаше втренчено монитора до леглото на баба си. Тя седеше в удобно кресло и можеше да вдигне крака, но въпреки това сънят не идваше. Страхът за живота на баба й я оставяше без дъх. Тя нежно погали студената ръка на болната.

— Не ме оставяй, бабо — прошепна тя. — Какво ще правя без теб?

Предишната вечер Изабел имаше концерт в Роял Албърт Хол в Лондон. През паузата й съобщиха, че баба й е получила тежък сърдечен удар. Беше й невъзможно да продължи втората част на концерта. Вместо това тя веднага тръгна за Германия. Пристигна на франкфуртското летище посред нощ и веднага отиде в болницата.

Оттогава бяха минали двайсет и четири часа. През повечето време баба й беше унесена. Изабел не беше сигурна, че я е познала. Не можеше да направи нищо друго, освен да седи до леглото й и да не я оставя сама. Лекарите не й дадоха почти никаква надежда. Вероятно баба й нямаше да преживее тази нощ.

Младата жена се облегна назад и затвори очи. Досега не бе успяла да се свърже с родителите си, които от две години живееха във Флорида. Когато говориха последния път, майка и спомена нещо за заминаване. Изабел предположи, че се намират на място без телефонен обхват.

Изабел се беше родила преди двайсет и три години в Калифорния, където се бяха запознали родителите й. Баща й работеше като архитект и ръководител на проекти за една голяма американска компания, която строеше пътища и мостове за държавите от Персийския залив. Първите години от живота си Изабел прекара в Бахрейн и Дубай, а после я изпратиха при баба й в Германия, за да тръгне на училище там.

— Толкова много ти дължа, бабо — рече тя тихо. — Ти ми предаде любовта към музиката.

После докосна с два пръста бузата на старата жена.

Лена Вайлер отвори очи.

— Изабел? — попита тя почти беззвучно. — Изабел?

— Тук съм, бабо. — Младата жена завъртя нощната лампа така, че в стаята стана по-светло. — Не се притеснявай. Всичко ще се оправи.

Старата жена хвана китката на внучката си.

— Изабел, трябва да ти кажа нещо, преди да затворя очи завинаги.

— Бабо, дотогава има много време — опита се да успокои баба си Изабел.

— Не, остава ми съвсем малко време. Аз… — тя затвори очи, за да ги отвори веднага отново. — Изабел, слушай внимателно. Родителите ти… отдавна трябваше да ти кажат. Колко пъти съм ги молила. Колко пъти…

— Бабо, говоренето те изморява. Нека утре поприказваме за всичко.

— Не! — Захватът около китката на Изабел стана по-силен. — Утре може да е късно… Слушай, Изабел, моля те, слушай!

— Добре, слушам.

— Изабел, мое дете, ти не си дъщеря на Торстен Манголд — каза старата жена с пресекващ глас. — Родителите ти се запознаха, едва след като майка ти беше бременна с теб и…

Какви ги приказваше баба й? Разсъдъкът й ли се помрачи пред смъртта?

— Ти си дъщеря на починалия принц Фон Мюлберг. Той и майка ти имаха връзка, докато тя работеше като стажантка в детски дом в Шлезвиг-Холщайн. Този дом беше под патронажа на семейство Мюлберг. Тя… — старата жена прекъсна изтощена.

Не, това не можеше да е истина! Изабел дъщеря на принц! Изабел не повярва на нито една дума на баба си. Е, добре, тя не приличаше нито на баща си, нито на майка си. И двамата бяха тъмнокоси и имаха сини очи. Баба й също преди е била с тъмна коса.

Изабел хвана русите си коси. „Златната Мари“, баща й винаги я наричаше така, когато като малко момиченце седеше в скута му. „Нашата Златна Мари“.

— Изабел, ще намериш документите, които доказват произхода ти, на тавана на нашата къща. Прибрани са в ковчеже, скрито под стари дрехи, в раклата от осемнайсети век, която наследих от моята баба. Някой ден документите могат да се окажат важни за теб. Семейство Мюлберг… — гласът на болната отново секна.

— Спри да говориш, бабо, това те изтощава — каза Изабел. — Ще говорим за всичко, когато оздравееш.

— Тази светлина е толкова ослепителна… — Лена Вайлер затвори очи. — Ти беше слънчевият лъч в живота ми, Изабел. Когато свиреше за мен, все едно небето се разтваряше. И родителите ти те обичат повече от всичко. Винаги са искали най-доброто за теб. Те…

Старата жена пусна ръката на Изабел. Главата й клюмна безсилна. На монитора до леглото на Лена Вайлер се появиха прави линии.

Изабел взе ръката на баба си и я покри с целувки. Сълзи се стичаха по лицето й. Тя дори не ги забеляза. Не усети и ръката на медицинската сестра, поставена на рамото й. Как щеше да продължи да живее без баба си? Тя й беше опора, даваше й кураж, когато беше тъжна, от самото начало вярваше в нея и я подкрепяше в кариерата й. Изведнъж Изабел осъзна, че е била много по-близка с баба си, отколкото с родителите си.

— Обичам те, бабо — прошепна тя през сълзи и целуна мъртвата по челото.

Съсипана, Изабел излезе от магазина за цветя и се отправи към колата си. Погребението на баба й щеше да бъде в петък. Вчера най-после успя да се свърже с родителите си и те обещаха незабавно да пристигнат в Германия.

Пътуването до къщата на баба й не продължи повече от десетина минути. Изабел остави колата в гаража и изкачи стъпалата до входната врата. В къщата беше толкова тихо, че щеше да се чуе и звънът на падаща игла.

Изабел съблече якето си и го окачи на закачалката. След като си свари кафе в кухнята, седна до рояла във всекидневната. Като в транс изсвири всички произведения, които баба й обичаше. Между тях — и един валс от Шопен.

Лена Вайлер рано видя таланта на внучката си. В младежките си години и тя беше изнасяла концерти, но престана след раждането на дъщеря си. Изабел беше едва шестгодишна, когато родителите й я доведоха в Германия, за да живее при баба си и да посещава училище там. Само след няколко месеца тя вече вземаше уроци по пиано.

Младата жена престана да свири и затвори рояла. Една по една тя разгледа всяка снимка във витрината. На някои снимки беше с родителите си. Посегна към една от тях. Не, наистина не приличаше на родителите си!

От смъртта на баба й бяха изминали два дни. Още не беше се качвала на тавана, за да потърси ковчежето, за което й разказа умиращата.

Съществуваше ли то изобщо?

Изабел върна снимката на мястото й. Откъде баба й беше решила, че е дъщеря на принца? Вече беше чела за семейство Мюлберг. Но то не я интересуваше особено.

Тъй като родителите й още не бяха пристигнали, Изабел трябваше да се погрижи за всичко, свързано с погребението. Нямаше време да се рови в старите ракли на тавана.

Но това беше важно за баба й, безкрайно важно…

Младата жена се стегна. Дори да беше убедена, че няма да намери никакво ковчеже в раклата, тя реши да се качи горе и да погледне.

От години не беше ходила на тавана. Блъсна я спарен, прашен въздух, когато отвори капака. Изабел изкачи последните две стъпала, промъкна се през отвора и включи осветлението.

Таванът беше претъпкан с боклуци — точно както го помнеше. Там стояха шевна машина „Сингер“ от двайсетте години, стари пишещи машини, газови лампи, умивалник с мраморен плот, огледала, кашони с книги и един люлеещ се стол. Раклата, за която говореше бабата на Изабел, беше полускрита зад големи плетени кошове.

Изабел се поколеба, преди да отвори капака на раклата. Миризмата на нафталин се разнесе из целия таван. Тя внимателно вдигна износените дрехи.

Никакво ковчеже!

Изабел си отдъхна. Наближаващата смърт бе помрачила съзнанието на баба й. Такова нещо често се случвало. Горката баба! Тя…

Изабел замръзна. С дясната си ръка напипа нещо твърдо. Затаи дъх и не смееше да помръдне. Каквото и да беше скрито между дрехите, то не беше ковчеже. Не би трябвало да е.

Изабел затвори очи. Избута дрехите настрани. Пръстите й се плъзнаха по правоъгълна кутия. Изглежда капакът й беше покрит с кожа. Опипом намери ключалката.

Нямаше какво да прави. Трябваше да го разгледа. Рядко нещо й беше струвало толкова усилия.

Дълбоко пое въздух, преди да се застави да отвори очи. Погледът й падна върху облечена с червена кожа кутия, висока петнайсетина сантиметра, която още беше полускрита под дрехите. Тя я измъкна внимателно, сякаш можеше да я счупи, затвори капака на раклата и постави ковчежето отгоре. Не беше заключено. С треперещи пръсти младата жена повдигна капака му.

Вътре лежаха множество сгънати изписани листове, пликове, адресирани до майка й и седефена кутийка с няколко бижута, между които и един медальон. Когато Изабел го отвори, от малка снимка й се усмихна мъж на около четирийсет години. На другата страна беше гравирано: „Сърцето ми е твое“. Изабел обърна медальона и на гърба му откри герб с гравирана отдолу дата: 1828. Значи медальонът беше по-стар от снимката.

Младата жена затвори ковчежето, изправи се и тръгна към капака на пода. След малко слезе на първия етаж на къщата.

След като си направи още една чаша кафе, Изабел се зае да прегледа документите. В пликовете имаше любовни писма. Отначало се стесняваше да ги прочете, но после преодоля притеснението си.

В писмата Ернст-Йоахим фон Мюлберг говореше за това, колко обича майката на Изабел и как копнее за нея. Във всяко се оплакваше, че тя не му отговаря и я питаше защо избягва и да разговарят по телефона. Писмата бяха писани по времето, когато майка й вече отдавна не живееше в Германия.

Изабел се захвана за ръкописите. Намери договор от три страници между принцеса Гизела фон Мюлберг и Дагмар Вайлер, майката на Изабел. Дагмар се задължаваше веднага да прекъсне всякакъв контакт с Ернст-Йоахим фон Мюлберг, да замине за чужбина и да не разкрива пред никого, кой е бащата на детето й. В замяна принцесата обещаваше щедро да финансира старта на новия й живот и еднократно да изпрати пари за издръжка на детето по сметка в швейцарска банка.

В ковчежето лежеше и друго писмо. Дагмар Вайлер го беше изпратила на майка си Лена от САЩ и я молеше добре да скрие ковчежето с договора и бижутата. Освен това й съобщаваше за мъжа, с когото се е запознала и който искал да се ожени за нея. „Торстен ще бъде добър баща на детето ми — пишеше тя, — но той не подозира и никога няма да разбере кой е бащата на детето, което очаквам.“

Всяка дума, казана от баба й на смъртното ложе, е била истина.

Изабел зарови лице в ръцете си. Не можеше да повярва. През всичките тези години родителите й са я лъгали, накарали са я да повярва, че Торстен Манголд й е баща. През всичките тези години…

Тя бавно пое дъх. Не, не биваше да ги упреква. Беше имала хубаво детство, макар че през повечето време беше живяла далеч от родителите си. Изпълняваха всяко нейно желание. Баба й направи всичко по силите си, за да успява в живота. Може би даже беше по-добре така, вместо да израсне като извънбрачното дете на принц Фон Мюлберг.

Изабел взе медальона и го отвори. Отиде до огледалото със снимката на баща си в ръка. Беше наследила от него русите коси и кафявите очи, а също и извивката на носа…

Изабел взе лаптопа от спалнята си и влезе в интернет. Семейство Мюлберг имаше официална страница. На нея тя видя по-голяма снимка на принца. Сепна се, когато прочете, че принцът е починал преди година и половина.

Отчаяните му писма с нищо не подсказваха, че е подозирал за бременността на любимата си. За своя изненада Изабел установи, че й се иска поне да е имала възможност да се запознае с истинския си баща.

Имаше и снимки на принцеса Гизела фон Мюлберг и сина й Леонардо, сегашния принц. Тъй като той беше неин полубрат, Изабел напразно търси да открие някаква прилика със себе си в тясното аристократично лице. За разлика от родителите си той имаше тъмна чуплива коса и зелени очи. Младият принц бе застанал до един прекрасен жребец, който притискаше глава в него.

Една след друга Изабел разгледа и другите страници. На тях се виждаха не само замъкът и просторният парк към него, но и се разказваше за различните предприятия, собственост на Фон Мюлберг, и за притежаваните от тях имоти. На последната страница беше представена къщичката на пазача на замъка, където всяка година хора на изкуството прекарваха летните месеци. За тази година още не беше се намерил наемател.

„Значи и аз бих могла да се усамотя там за няколко седмици“, помисли Изабел. През есента започваше новото й турне. Дотогава всеки ден трябваше да се упражнява. Не можеше да остане в къщата на баба си. Затрупана от спомените, тя не би намерила нужното спокойствие, за да работи.

Телефонният звън я откъсна от размишленията й. Обаждаше се майка й. Съобщи й, че преди обяд на следващия ден ще пристигне във Франкфурт заедно с баща й.

— Ще ви посрещна на летището — обеща Изабел. Не спомена за ковчежето.

Много хора обичаха Лена Вайлер, защото тя се отнасяше с внимание към чуждите нужди. Колко често беше подкрепяла някого със съвет или с дела. Затова този петък с нея се сбогуваха не само роднини, но и съседи.

След погребението Дагмар Манголд и Изабел бяха поканили опечалените в един близък ресторант. Върнаха се вкъщи едва вечерта.

— Напълно съм съсипан — каза Торстен Манголд и пое мантото на жена си. — Или е от полета, или от годините.

— На шейсет не би трябвало да говориш за старост, татко — обади се Изабел. — Ще сваря чай.

Подаде на баща си мантото и шапката си и отиде в кухнята. Още сутринта беше приготвила чиния с хапки. Изми си ръцете, сложи да заври вода и приготви каната за чай.

Младата жена беше решила още същата вечер да разговаря с родителите си за Мюлберг. Тя докосна медальона, който носеше на верижка. В бъдеще той щеше да й е нещо като талисман.

— Да ти помогна ли, Бела? — попита майка й — хубава жена в началото на четирийсетте. Взе чинията с хапките. — Ще ги занеса в хола.

— Можеш да извадиш и чаши от шкафа — каза Изабел. — Изглеждаш изтощена.

— Смъртта на мама ме съсипа повече отколкото очаквах — призна Дагмар Манголд. — Сега се питам дали се грижих достатъчно за нея. Благодарих ли й някога, че те отгледа?

— Не бива да се упрекваш, мамо — Изабел я целуна по бузата. — Веднъж баба ми каза, че не си можела да й направиш по-голям подарък, когато си ме поверила на нея.

— Въпреки това! — Дагмар Манголд занесе чинията в хола.

Изабел я последва с чай, захар и сметана.

Младата жена изчака да изпият първата чаша, преди да сложи на масата ковчежето с писмата, договора и бижутата.

— Не смятах, че това ковчеже още съществува — рече Дагмар Манголд. — Дядо ми го подари за десетия ми рожден ден. Вътре съхранявах всичките си съкровища. — Тя поглади кожата. — Нима мама е запазила топчетата, пъстрите камъчета и мидичките, които събирах? — Тя понечи да отвори ковчежето.

Изабел хвана ръката й.

— Не, в нея няма нито топчета, нито камъчета, нито мидички. Малко преди да умре, баба ми довери една тайна и ми каза къде да намеря доказателствата.

Лицето на Дагмар стана пепеляво.

— Не е трябвало да го прави, Бела — прошепна тя прегракнало. — Опазих тайната през всичките тези години. — Тя се обърна към мъжа си: — Даже и на теб не казах кой е бащата на Изабел.

— Татко, наистина много те обичам. — Изабел седна до Торстен Манголд. — Но нямам ли право да узная кой е истинският ми баща?

— За мен ти си като плът от плътта ми — увери я Торстен Манголд. — Не бих обичал повече и собствена дъщеря.

— Никога не бих се усъмнила, татко — увери го Изабел.

Дагмар Манголд отвори ковчежето. Тя подаде документите на съпруга си.

— Истинският баща на Изабел е Ернст-Йоахим Мюлберг — рече тя. — Когато жена му разкри връзката ни, тя се срещна с мен в Хамбург. По разбираеми причини не пожела да се видим в детския дом, където работех като стажантка. Малко преди това бях разбрала, че съм бременна. Принцеса Гизела беше много внимателна и изпълнена с разбиране. Веднъж Ернст-Йоахим ми се беше оплакал колко жена му го пренебрегвала. Тя страдаше много повече от него от безплодието си…

— На страницата на семейство Мюлберг се споменава техен син на име Леонардо — вметна Изабел.

— Леонардо — повтори Дагмар Манголд. — Още тогава Леонардо живееше през повечето време в замъка Мюлберг. Той е племенник на принцесата. Когато майка му и баща му загинаха, Мюлберг го осиновиха.

— Значи не ми е полубрат?

— Не, изобщо не сте роднини. — Потънала в мисли, Дагмар отвори кутийката за бижута. — Подаръци от баща ти — отбеляза тя. — Когато заминах за Америка, нарочно оставих бижутата тук. — Тя отпи глътка чай. — Принцеса Гизела се обърна към съвестта ми. Обясни ми каква огромна отговорност е паднала на раменете ми. Помоли ме да не въвличам семейството й в скандал и че щом Ернст-Йоахим не бил достатъчно разумен, то поне аз да бъда. Успокои се, когато разбра, че не съм му казала, че съм бременна. Свят ми се зави от сумата, която ми предложи, за да изчезна от живота на мъжа й.

— Значи тя изобщо не се съмняваше, че мъжът й е бащата? — попита Торстен Манголд.

— Причината да нямат деца беше у нея, а не у Ернст–Йоахим. Въпреки че бях съвсем млада, едва на осемнайсет, не хранех никакви илюзии относно връзката ми с принца. Той обичаше жена си и никога нямаше да се разведе заради мен. Разводът би поставил под въпрос целия му живот.

Дагмар Манголд обви чашата с двете си ръце. Изабел видя колко тежко е за майка й да говори за всичко това.

— Приех предложението и написах прощално писмо на Ернст-Йоахим. После заминах за Швейцария, където принцесата ме настани в един пансион на брега на езерото Лугано. Там пристигна и адвокатът, оформил договора. Посети ме и майка ми. Спомена за някакъв мъж, който питал по телефона за мен, но не се представил. Предположихме, че е бил Ернст-Йоахим. От Швейцария заминах при леля Карен в САЩ, за да родя детето си там. Предадох документите и бижутата на мама.

— Мъдро решение от страна на майка ти да замине за САЩ. Иначе никога нямаше да се запознаем. — Торстен Манголд помилва ръката на жена си. — Оженихме се четири седмици, след като се запознахме. Беше любов от пръв поглед. Не можех да повярвам на щастието си. Все пак вече бях на трийсет и пет — възрастен мъж в сравнение с майка ти.

— Никога не съжалих, че се омъжих за теб — увери го Дагмар Манголд.

— А аз не мога да си представя по-добър баща — каза Изабел.

— Ернст-Йоахим никога нямаше да може да те признае, Бела. Ако тогава не бях толкова млада, щях да помисля за последствията от действията ни. Чувствах се поласкана, че съм желана от принц.

— Помисли ли къде ще живееш след смъртта на баба си, Бела? — попита Торстен Манголд. — Ела с нас във Флорида. Къщата ни е достатъчно голяма, за да побере и твоя роял — намигна й той.

— Може би някой ден — отвърна Изабел. — Засега смятам да остана в Германия.

Тя се сети за къщичката на пазача в замъка Мюлберг, която очакваше новия си наемател. Искаше да поживее поне няколко месеца там, където е бил домът на истинския й баща.

Принц Леонардо фон Мюлберг влезе в градинския павилион, в който се беше усамотила майка му, за да прочете новия криминален роман, пристигнал със сутрешната поща. Още като млада принцесата обичаше криминалетата. Мразеше да й пречат докато чете.

На мека възглавница до нея се беше разположил Нико. Заровил глава в лапите си, той спеше съня на праведните. Тъй като цяла сутрин беше лудял и беше помагал на градинаря, като изравяше дупки, където не трябва, той беше доста уморен.

Принцеса Гизела затвори книгата.

— Какво има, Леонардо? — попита тя с едва доловимо нетърпение в гласа. — Седни — тя посочи белия градински стол срещу пейката й.

— Както изглежда, имаме нова наемателка за къщичката на пазача — отвърна синът й. — Което само по себе си не е достатъчно, за да ти преча на четенето, майко. Но мисля, че ще те интересува кой смята да се настани в къщичката.

— Не си играй с търпението ми, Леонардо!

— Преди десет минути секретарят ми донесе запитването на млада дама. Изабел Манголд иска през лятото да се упражнява тук за новото си турне. Ще докара и рояла си.

Семейство Мюлберг винаги подбираше наемателите си много внимателно. Затова беше необходимо разрешението на принца, преди управителят да подпише договора за наем.

— Не можах да повярвам, когато прочетох името на наемателката — продължи Леонардо. — Точно Изабел Манголд!

— Ще каним младата дама от време на време в замъка — каза майка му. — Хубаво би било, ако успеем да я накараме да посвири за нас и няколко по-специални гости. — Увлечена в планове, тя чешеше Нико. — Може би ще се съгласи да изнесе малък концерт по случай рождения ми ден. Тази година нямам намерение да устройвам голямо парти. Тези времена отминаха, но нямам нищо против един концерт. Това би допаднало и на баща ти.

Леонардо се отказа да напомня на майка си, че починалият й съпруг би бил последният, който би й отказал голямо празненство.

— Идеята е чудесна — каза той. — Повярвай ми, истинско преживяване е да чуеш Изабел Манголд на живо. Никога преди не бях чувал някой да свири така. Няма да забравя онази вечер в Нова Зеландия.

— Освен това младата дама е и много красива — с лека ирония отбеляза принцесата.

— Наистина ли? — попита той смеейки се. — Не бях забелязал.

Принц Леонардо се върна в кабинета си. Взе един от дисковете, подредени на полица под сиди плейъра, и се взря в снимката на обложката. Изабел Манголд бе не само красива, а имаше и особено излъчване.

Върна диска на мястото му и помоли секретаря си да влезе, за да му продиктува писмо до младата пианистка. За него беше важно да й отговори лично.

Беше изключително хубав ден. Слънцето се усмихваше на небето сякаш нямаше намерение да залезе някога. Още преди обяд Изабел Манголд напусна хамбургския хотел, в който бе пренощувала. Олденбург остана зад гърба й и тя пътуваше към стръмния бряг. Малко преди плажа на Вайсенхойзер отби от главния път. По ливадите отдясно и отляво на тясното шосе пасяха коне и овце.

Постепенно ливадите преминаха в гъста смесена гора, която се разреди след два километра и се показа отворената врата на парк. От двете страни на портата се простираше не много висок бял зид, който се губеше в далечината между дърветата. Само на няколко метра зад портата се издигаше едноетажна тухлена постройка с покрив от дървени плочки, два комина и красив еркер, в чиито прозорци се отразяваше слънцето.

Изабел премина през портата и малко по-късно спря пред къщата. Тя правеше изключително гостоприемно впечатление с разноцветните рози, виещи се по стената до първия етаж, с цветните сандъчета пред входа и белите ивици около прозорците.

Правилно ли постъпваше Изабел? Често си задаваше този въпрос през последните двайсет и четири часа. Какво очакваше от посещението в Мюлберг? Изабел не можеше да си отговори. Родният й баща вече не беше жив, а принц Леонардо не й беше брат, както си помисли отначало. Какво тогава търсеше в Мюлберг?

Изабел слезе от колата. Колкото и да искаше да огледа замъка, дърветата й пречеха. Чувството, че е тук, беше особено. Стори й се, че върши нещо непозволено. Кой й даваше право да е тук? Баща й не беше научил за съществуването й и…

— Вие сигурно сте госпожица Манголд? — приятен глас я откъсна от мислите й.

Тя се извърна към доста пълна жена, която излезе от къщата. Изабел прецени, че е на около шейсет години. Лицето й, обрамчено от изрусени къдрици, бе набраздено от бръчици.

— Да, аз съм Изабел Манголд — потвърди младата жена.

— Едит Хансен. Аз съм икономката на замъка Мюлберг — представи се жената и хвана ръката на Изабел. — Добре дошла. Подготвили сме всичко за вас и сме направили място за рояла ви. — Тя надникна в колата.

Младата жена се разсмя.

— Колата ми е твърде малка за рояла. Ще го докарат след няколко часа!

— Колко глупаво от моя страна. — Госпожа Хансен се присъедини към смеха й. — Да ви помогна ли с багажа? После ще ви покажа къщата. През последната година ни гостува един художник, а преди това — скулптор.

Те заедно внесоха куфарите и пътните чанти в къщата. Надясно се влизаше в просторна кухня, а отляво се намираше салонът, обзаведен с удобни тапицирани мебели, килими и два шкафа от деветнайсети век. Имаше дори и камина, на чийто перваз стояха стар часовник и два свещника.

— Там може да поставим рояла ви — каза Едит Хансен и посочи свободното място близо до вратата към терасата.

— Да, ще се събере там. Сигурно ще се чувствам много добре в Мюлберг.

— Предполагам. — Госпожа Хансен я поведе към горните помещения по скърцаща дървена стълба. Отвори вратата на спалнята. — Не се плашете. Умивалникът е само декоративен. Негова светлост принц Ернст-Йоахим направи модерна баня, когато преди петнайсет години очакваше първия си гост тук.

— В сайта на фамилията прочетох, че принц Ернст-Йоахим е починал преди година и половина.

— Минаха почти двайсет месеца, откакто негова светлост ни напусна — въздъхна икономката. — Ударът беше тежък за съпругата му принцеса Гизела и техния син.

— Той какъв беше? — попита Изабел, въпреки че нямаше намерение да задава този въпрос.

Икономката въздъхна повторно.

— Строг, изискан и същевременно много мил. Дори когато имаше основание за недоволство, той никога не излизаше от ролята си. За всеки намираше добра дума и време да го изслуша. И обичаше жена си. Мисля, че няма друга такава любов на земята.

— Сигурно на сина му е трудно да следва пътя на баща си — отбеляза Изабел.

Какво ли щеше да каже добрата госпожа Хансен, ако знаеше с кого говори? Дори и огромната любов към жена му не беше попречила на принца да протегне ръце към друга.

— Принц Леонардо ще се научи да върви по пътя на баща си — отвърна Едит Хансен. — Той научи много от него. — Тя хвърли поглед през прозореца. — Да не повярва човек как лети времето. До неотдавна сегашният ни принц играеше с приятелите си футбол в парка и се катереше по дърветата. Нямаше дърво, на което да не се е покатерил. Два пъти си чупи ръката при падане. Не си мислете, че това го спря.

— Такива са момчетата — отбеляза Изабел.

— Ще ви оставя да разопаковате багажа си на спокойствие, госпожице Манголд. Ако желаете нещо, ми се обадете. До телефона в антрето ще откриете всички важни номера. Не се грижете за почистването, ще го поемат прислужниците от замъка.

Изабел изпрати Едит Хансен до вратата и се сбогува с нея. После отиде в кухнята, сложи вода за чай и отвори хладилника. В него имаше всичко необходимо за няколко дни. Не беше нужно веднага да ходи на пазар до близкото село.

След обяда Изабел се залови да разопакова куфарите и пътните чанти. Тъкмо привърши и през отворения прозорец чу как камионът на спедиторската фирма спря пред къщата.

Тъй като се оказа невъзможно да се внесе роялът през вратата, трябваше да го пренесат зад къщата и да се опитат да го вкарат през двойната врата за терасата. Най-после с малко усилия роялът беше поставен в салона.

Изабел даде на хората хубав бакшиш. Едва си тръгнаха и тя седна на рояла и прокара пръсти по клавишите. Потънала в мисли, започна да свири едно от любимите произведения на баба си.

Когато се смрачи, Изабел облече жилетка и излезе от къщата, за да се поразходи. Надяваше се да зърне замъка, без да я забележат. Чувстваше се като натрапница, макар и да нямаше основание. Все пак бе наела къщичката и никой не можеше да й забрани да разгледа парка.

Доста повървя, докато пред нея се появи замъкът. Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше като омагьосан. Скрита зад един дъб, тя видя мъж в рипсени панталони и светъл летен пуловер, който слизаше по стълбите. Той се спря и се загледа в нейната посока.

Изабел притаи дъх, но после осъзна, че младият мъж не може да я види. Запита се дали това не е принц Леонардо. От такова разстояние беше невъзможно да различи чертите му.

Докато се връщаше към къщата, тя размишляваше как да се държи занапред. Очакваше ли се от нея да се представи на домакините, или трябваше да изчака покана, за да влезе в замъка? Изабел съжали, че не се е осведомила. Все пак хазяи й бяха семейство Мюлберг.

„Ще изчакам — реши тя, — или ще попитам госпожа Хансен. Тя сигурно знае как са постъпили предишните наематели.“ По устните на Изабел пробяга усмивка. Както разбра от думите на икономката, като дете принц Леонардо е бил голям калпазанин. Това някак й допадна.

На следващата сутрин на вратата се позвъни. Изабел тъкмо беше закусила и смяташе да започне да се упражнява за турнето. Тя отвори изненадана и пред нея се изправи строен мъж с побелели слепоочия. Въпреки лятната жега той беше облечен в тъмен раиран костюм.

— Моля да ме извините за безпокойството, госпожице Манголд. — Той леко се поклони. — Аз съм Торбен Фишер, секретарят на принца.

— Заповядайте моля, — покани го Изабел.

— Много мило от ваша страна, но не искам да ви задържам. — Торбен Фишер извади от една папка плик с княжеския герб и го подаде на младата пианистка. — Принц Леонардо и принцеса Гизела ще се радват, ако днес следобед ги посетите на кафе.

Покана за замъка! Това реши въпроса как трябва да реагира.

— Моля ви, благодарете от мое име на принцесата и принца за поканата. С удоволствие ще я приема.

— Радвам се — каза секретарят. — Желая ви приятен ден.

Той кимна и се запъти към една тъмна лимузина, спряла на пътя.

Изабел изчака още малко, преди да затвори вратата. Стори й се забавно, че дори поканата за следобедно кафе в Мюлберг е увенчана с княжеския герб. Тя внимателно отвори плика. В него имаше картичка, която също носеше герба на Фон Мюлберг.

Какво да облече? Какво се носи на следобедно кафе в аристократично семейство? Лятната рокля на цветя подходяща ли ще е за случая? Не, по-добре нещо едноцветно или…

Изабел реши първо да седне пред рояла и да се поупражни. После можеше да продължи да си блъска главата за следобедния тоалет. Не трябваше да е нещо твърде изискано. Не бе поканена на вечеря.

По небето се появиха черни облаци и прогониха жегата. Силен вятър задуха в дърветата и храстите в градината. Глухи гръмотевици предвещаваха буря. След няколко минути започна да вали.

Изабел затвори прозореца на спалнята и вместо сандалите с не много висок ток обу ниски пантофки. С въздишка закачи лятната рокля в шкафа и взе лек кашмирен пуловер и тъмносиня пола.

Под тънкия пуловер се очертаваше медальонът със снимката на баща й. Докосна го леко. Само след броени минути щеше за първи път да влезе в замъка Мюлберг. Представи си колко хубаво би било там да я посрещне баща й. Той щеше да разпери ръце, да я притисне към себе си…

Но родният баща на Изабел изобщо не беше подозирал за съществуването й! А дори и да знаеше, нямаше да може да я признае. Изабел не се разбираше. Имаше чудесен баща, който я обичаше с цялото си сърце. Защо тогава така я заболя, че никога не е познавала истинския си баща? Отначало не се развълнува, а сега искаше да са били близки. Какво не би дала, за да докосне ръката му само веднъж. Изабел изпита дълбока ненавист към принцесата, изпратила майка й в чужбина, и същевременно се упрекваше, че е глупачка.

Щеше да е неразумно да отиде пеш до замъка в този дъжд. Изабел измина краткото разстояние с колата си. Едва успя да стигне до широкото стълбище и насреща й се появи икономът с огромен черен чадър.

Във вестибюла към нея се хвърли малък бял териер уести. С блеснали очи и оголени зъби той залая срещу Изабел, като същевременно така махаше с опашка, че цялата му задница се въртеше.

— Защитаваш си територията ли?

Изабел се наведе над малкото кученце. Протегна ръка към него. То спря да джавка и подуши пръстите й. Веднага след това легна по гръб и й даде да го почеше по корема.

— Мога само да се извиня за поведението на кучето ми, госпожице Манголд.

Изабел се изправи. Тя установи, че принц Леонардо в действителност изглежда също толкова добре, колкото и на снимките в интернет, ако не и по-добре.

— Харесвам уестита, ваша светлост — отговори тя. — Постоянно се изненадвам от смелостта на тези малки кученца.

— В Шотландия ги отглеждат като ловни кучета — каза Леонардо. — Много съм неучтив, госпожице Манголд. Дори не ви се представих. — Той й подаде ръка. — Леонардо фон Мюлберг. Майка ми и аз се радваме, че ще ни гостувате през лятото.

— Благодаря, ваша светлост.

— Моля, наричайте ме принц Леонардо.

— С удоволствие.

Леонардо посочи към отворения портал:

— Жалко, че вали. Ще трябва да пием кафе в салона. Майка ми с нетърпение очаква да се запознае с вас.

Младият принц отведе Изабел в летния салон с големи прозорци към терасата. Стените му украсяваха копринени тапети на цветя. Гипсовите орнаменти по тавана също изобразяваха цветя и лозови ластари. Светлите мебели в стил бидермайер и пастелните тапицирани кресла им подхождаха чудесно.

Принцеса Гизела фон Мюлберг седеше до вратата към терасата и четеше. Когато синът й и Изабел влязоха, тя остави книгата настрана и свали очилата. С пленителна усмивка поздрави младата пианистка.

— Майко, искам да ти представя Изабел Манголд — рече Леонардо. — Госпожице Манголд, принцеса Гизела.

— От сърце се радвам да ви приема в Мюлберг, госпожице Манголд. — Принцеса Гизела подаде ръка на гостенката. — Посвикнахте ли вече? Къщата на пазача е подходящо място да се оттегли човек от стреса на града и да си почине.

— Благодаря за посрещането, ваша светлост — отговори Изабел. — Но при мен не може да се говори много за почивка. Трябва да се упражнявам за есенното ми турне.

— Тогава ще се радваме да ни посвирите — мило каза принцесата и стана. Посочи към масичката, където беше сервирано кафето. — Заповядайте.

Леонардо помогна на Изабел да седне.

— Преди три години присъствах на концерта ви в Нова Зеландия — разказа той. — Беше запомняща се вечер. Между другото изсвирихте и „Песента за Земята“ на Густав Малер.

— Синът ми прекара известно време в Нова Зеландия — вметна принцесата.

— Сигурно сте видели от островите повече от мен, принц Леонардо — рече Изабел. — На мен времето не ми стигна, за да посетя дори една от прочутите Пещери на светулките, а да не говорим за гората с мамонтови дървета.

— Жалко наистина.

След знак на принцесата прислужницата наля кафе и отново се оттегли.

— Госпожица Манголд веднага се сприятели с Нико — отбеляза младият принц. — Той, разбира се, отначало изигра ролята на голямото силно куче.

— Родителите ми също имаха уести. Казваше се Шадоу и живя с тях в Дубай и Бахрейн. Когато ги посещавах през ваканцията, двамата с Шадоу бяхме неразделни.

— Значи не сте отраснала с родителите си? — попита принцесата с интерес.

— Не, при баба ми в Германия. Родителите ми искаха да ходя на училище тук. Баща ми ръководеше строежи в страните от Персийския залив. Преди две години се пенсионира. Сега родителите ми живеят във Флорида.

— А вие пътувате по света.

Леонардо не откъсваше очи от Изабел. Усещаше, че към нея го привлича не само любовта към музиката. Може би още в Нова Зеландия е усещал нещо повече. Младата жена излъчваше нещо, което караше у него да звъни струна, за чието съществуване досега не беше подозирал.

Докато пиеха кафе, разговаряха за музика и турнетата от последните години, заради които Изабел бе обиколила половината свят. Още на четиринайсет тя имаше участие в Метрополитън в Ню Йорк и я обявиха за вундеркинд.

— Сигурно сте с музиката още от люлката — предположи принцесата.

— От най-ранно детство баба ми е свирила на пиано и е имала концерти като млада. Когато после се родила майка ми, тя се концентрирала само върху семейството. На нея дължа кариерата си. Тя с всички сили ме подкрепяше и ми вдъхваше кураж, когато нещо не се получаваше така, както си го бях представяла.

— И синът ми свири на пиано от най-ранно детство.

— Свиренето ми е на светове далеч от вашето, госпожице Манголд — обади се Леонардо. — Жалко, че още вали. Бих желал да ви покажа парка.

— Това може да стане някой друг път — каза Изабел. — Няма да вали до края на лятото.

— Да се надяваме — засмя се Леонардо.

Нико влезе в салона и облиза муцунка.

— Май си е похапнал хубавичко — рече Изабел. — Прилича на уестито от телевизионната реклама, на което му сервират храна „Цезар“ с клонка магданоз.

— Е, на Нико му я даваме без магданоз — отговори Леонардо. — Но и той си я хапва с такова удоволствие като кучето от рекламата. Любимата му в момента е мини филетата със сос. — Младият принц въздъхна: — Безнадежден чревоугодник.

Нико се излегна в краката на Изабел. След малко постави глава върху стъпалото й, затвори очи и заспа.

Колкото и добре да се чувстваше Изабел в компанията на принца и майка му, след час и половина стана време да се сбогува, защото етикетът изискваше да не прекалява с гостуването.

Принц Леонардо придружи младата жена до колата й.

— Не забравяйте за разходката ни в парка, госпожице Манголд — помоли той, подавайки й ръка.

— С нетърпение я очаквам, принц Леонардо.

Тя му махна и се качи в колата.

Леонардо изчака да потегли, преди да се върне при майка си в летния салон.

— Какво мислиш за младата дама — осведоми се той.

— Госпожица Манголд ми направи много добро впечатление — отговори принцесата. — Има отлични маниери.

— Лятото обещава да е интересно. — Леонардо погледна плющящия дъжд.

— Какво имаш предвид, Леонардо?

— Нищо — отбеляза той и се обърна към майка си: — Ако нямаш нищо против, ще те оставя. Имам още работа.

— Не, нямам нищо против — каза Гизела фон Мюлберг. — Ще се погрижа за кореспонденцията си.

Принцеса Гизела и принц Леонардо заедно излязоха от летния салон. С леки стъпки Гизела пресече вестибюла, докато Леонардо се отправи към крилото с кабинетите, придружен от Нико.

Валя и на следващия ден. Това не попречи на Изабел. Веднага след закуска тя седна пред рояла да се упражнява. Прекъсна за кратко само за обяд.

Едва привечер затвори рояла и седна на терасата, защото дъждът вече беше престанал. Отдалеч дочу лая на Нико. Прозвуча остро изсвирване и настана пълна тишина, нарушавана единствено от мекото шумолене на вятъра в дърветата.

Изабел се поколеба дали да не тръгне по посока на лая, но не желаеше да се натрапва на принца.

Изабел рядко четеше женски списания и не знаеше какво се пише за семейство Мюлберг. Дали Леонардо фон Мюлберг си имаше приятелка? Така както изглеждаше Леонардо, можеше да се предположи. Сигурно и той като толкова други младежи от аристокрацията прекарваше част от зимата по местата за богатите и красивите, докато лятото вероятно беше определено за Ница, Монте Карло или за круиз в Южния Пасифик.

Не, не можеше да си представи, че му харесва да посвети времето си на сладкото неправене на нищо. Правеше впечатление на мъж, който знае какво иска и не се отклонява от предначертания път.

Изабел мислено се засмя. Едва се запозна с принц Леонардо и майка му и вече си позволяваше да определя към кой тип мъже се числи той. „Никога не преценявай човека по първото впечатление“, сякаш чу да казва баба й. „Той ти харесва?“ Изабел се сепна. Да, Леонардо фон Мюлберг й харесваше. Защо да не си го признае? Смяташе го за безкрайно симпатичен човек, на когото можеше да се довери изцяло. Не беше толкова сигурна за принцеса Гизела, което може би се дължеше и на факта, че принцесата беше принудила майка й да замине за чужбина, за да не причини неприятности на семейството й. Не можеше да го забрави. Но и майката на Изабел нямаше право да застава между принцесата и съпруга й. Добре, била е много млада, но…

Не, не биваше да съди така майка си! Изабел си спомни за книгата, която баба й й подари — „В мокасините на индианеца“. В нея ставаше дума за това, че никога не бива да си позволяваме да съдим човека, преди да сме били на негово място.

Изабел се върна в хола и затвори вратата към терасата. Пристъпи към витрината, където беше поставила снимка на родителите си с баба й.

— Обичам ви — увери ги тя, понеже се почувства виновна заради мислите си. — Не мога да си представя живота си без вас.

Тази нощ Изабел заспа, мислейки за семейството си. Сънува турнето. Седеше пред рояла на сцената, а зад нея беше оркестърът. Когато хвърли поглед към публиката, забеляза родителите и баба си. Махаха й.

На сутринта се събуди от слънчев лъч, промъкнал се през прозореца. Остана да лежи още малко със затворени очи, слушайки песента на птиците в градината.

След няколко минути излезе боса на балкона и погледна през парка към замъка. Дърветата го скриваха от погледа й. Можа да различи само горната част от знамето с герба на Фон Мюлберг, което се развяваше на покрива.

Изабел се облече и отиде в кухнята да си направи кафе. Заради хубавото време закуси на терасата. После пак седна пред рояла.

Принц Леонардо беше се запътил заедно с Нико към Изабел. Беше решил тази сутрин да й покаже парка. Още отдалеч чу свиренето на младата жена. Свирейки, тя се пренасяше в друго измерение. Краката му сякаш не стъпваха по земята, докато вървеше през парка, воден от музиката на Густав Малер.

Без да обръща внимание на музиката, Нико тичаше пред него. Спираше на всеки няколко метра, за да подуши цветята, храстите и камъните. Сърдито погледна след една катеричка, която се стрелна нагоре по една липа.

— Шшшт! — предупреди Леонардо кучето, когато стигнаха до къщичката на пазача. Той вдигна Нико и тихо отвори градинската врата. Спря за малко преди терасата, за да се наслади на разкриващата се картина.

Изабел седеше пред рояла с разпусната коса. Толкова беше потънала в музиката, че изобщо не го забеляза. Изящното й лице с големите кафяви очи и пълните устни изглеждаше озарено. Пръстите й се носеха по клавишите. Свиреше без партитура, сякаш всяка нота идваше право от сърцето й.

Нико се дърпаше в ръцете му. Когато не го пуснаха на земята, кучето сърдито излая.

Изабел като че ли излезе от транс. Тя се стресна, а после стана с усмивка и излезе на терасата.

— Добро утро, принц Леонардо. Не ви чух.

Леонардо пусна Нико и се отправи към нея.

— Ако някой трябва да се извинява, то това съм аз. Обикновено не се влиза през градината, а се звъни на вратата.

— Обикновено — повтори тя развеселена. — Заповядайте! — И посочи към салона. — И ти си добре дошъл, Нико.

Изабел се наведе към кученцето, легнало в краката й, и го погали.

Леонардо влезе в салона.

— Май не ме очаквахте, госпожице Манголд?

— А трябваше ли? — повдигна тя вежди.

— Снощи не ви ли се обади моят секретар, за да ви каже, че днес бих ви показал част от парка, ако времето го позволява?

— Не.

— Съжалявам. — Той ядосано сбърчи чело. — Грешката е моя. Сутринта трябваше да се уверя, че ви е позвънил. От друга страна, това не беше възможно, защото секретарят ми замина за Хамбург рано сутринта.

— Сигурно е забравил. Случва се. — Изабел затвори рояла. — С удоволствие ще разгледам парка. Само трябва да обуя други обувки. Седнете моля. Да ви предложа нещо? Чаша кока-кола?

— Не, благодаря. — Леонардо седна.

Изабел излезе.

Младият мъж огледа хола и забеляза снимката във витрината. Стана, за да я разгледа.

— Родителите ми — рече Изабел, когато се върна.

— Не е ли тежко да се живее далеч от семейството?

— Свикнала съм от дете. — Изабел затвори вратата към терасата. — Когато през ваканцията посещавах родителите си, заедно предприемахме много неща. А през отпуската си те идваха в Германия. Въпреки всичко имах прекрасно детство.

Един след друг излязоха през вратата.

— Аз почти не си спомням истинските си родители — рече принц Леонардо. — От все сърце съжалявам. Двамата са били учени и по-голямата част от годината са прекарвали в чужбина. Бих искал да ги попитам за толкова неща. Загинаха, когато бях още малък. — Той вдигна рамене. — Но що се отнася до детството ми, имах късмет. Осиновителите ми много се грижеха за мен.

— Приличаме си по нещо. Отраснали сме далеч от родителите си, но въпреки това и двамата сме имали щастливо детство — отбеляза Изабел.

— Може би сме се родили под щастлива звезда.

— Кой знае — каза Изабел.

Разходката из парка продължи почти два часа. Леонардо показа на младата жена не само оранжерията с екзотичните цветя и дървета, донесени от прадядото на починалия принц при пътуванията му из Африка и Азия, а и семейното гробище. За края запази църквата на замъка. Кръстът над олтара й беше направен от останките от викингски кораб, открит на плажа.

— Днес това не би се случило. Сега щяха да реконструират кораба и да го изложат в музея — каза младият принц.

— Знае ли се защо кръстът е бил изработен точно от това дърво?

— На този въпрос не отговаря даже семейната ни хроника. — Принц Леонардо посочи Нико, който послушно ги беше изчакал пред църквата. — Татко ми подари Нико преди няколко години. Оттогава ме придружава почти на всяка крачка.

— Що за човек беше баща ви? — попита Изабел. — И той ли обичаше музиката като вас?

Леонардо поклати глава.

— Татко не разбираше много от музика, но и не ми пречеше да свиря на пиано. — През поляната се запътиха към една алея, която ги отведе до езерце. Мястото изглеждаше като специално направено за срещи. — В сравнение с вашето свирене моето е само гимнастика за ръцете.

— От училище започнах да се упражнявам по четири часа дневно, а обикновено и по-дълго — каза Изабел. — Никога не съм искала да бъда друго, освен пианистка. Още като дете мечтаех за турнетата, заради които ще мога да пътувам из целия свят.

— Можете ли да си представите, че няма вече да ходите по турнета? — попита Леонардо. — Мисля, че за всеки идва време, когато му се приисква да си почине, да създаде семейство, да има деца.

— Едното не изключва другото — отвърна Изабел.

— И вашите деца ли ще израснат далеч от майка си и… — Леонардо направи гримаса. — Моля да ме извините. Това не ме засяга, госпожице Манголд.

— Още не съм мислила за това — призна си тя, когато седнаха на една пейка. — Разкажете ми за баща ви.

— Той беше мъж, достоен за уважение — отговори Леонардо. — Или поне аз го уважавах. Бих искал още да е с нас. Жалко, че не можете да се запознаете с него. Мисля, че щяхте да се разбирате.

Изабел не беше толкова сигурна, но отново съжали от цялата си душа, че не успя да види истинския си баща.

През следващите дни принц Леонардо фон Мюлберг все така нареждаше нещата, че уж случайно често срещаше Изабел в парка. Понякога той се криеше между високите дървета и я слушаше как свири. Всеки тон докосваше сърцето му. Можеше да слуша Изабел с часове. Само задълженията му го възпираха да не се поддаде на това изкушение. Колкото по-често я подслушваше, толкова по-голяма ставаше опасността да бъде разкрит.

Омагьосваха го не само изпълненията на Изабел. Близостта й го омайваше. Едва сега разбра, че се е влюбил в нея още в Нова Зеландия, без изобщо да я познава лично. В най-смелите си мечти (позволяваше си ги съвсем рядко) се виждаше как се разхожда с Изабел по плажа. Вървяха по един от разклатените вълноломи и се целуваха на лунна светлина.

На Изабел отдавна й беше направило впечатление, че Леонардо търси близостта й. Това я ласкаеше, а освен това, младият принц й харесваше. Докато се упражняваше за турнето си, тя често мислеше за него. Странно, но това не я разсейваше, а я вдъхновяваше. Представата, че свири само за Леонардо, беше прекрасна.

Малко само я измъчваше гузната й съвест. Когато при случайните си срещи те разговаряха за семействата си, тя изпитваше усещането, че го лъже. Това я потискаше, но той не биваше никога да научи истината.

Този петък принцеса Гизела фон Мюлберг бе поканила Изабел на вечеря. Както и предишния път, секретарят на принца й връчи покана. Тъй като не валеше, тази вечер Изабел отиде пеш до замъка. Вече почти беше стигнала сградата, когато край нея мина сива лимузина. Зад кормилото седеше белокос господин. Успя да хвърли само бегъл поглед на дамата до него.

Когато Изабел стигна до замъка, сивата лимузина вече стоеше на паркинга. Принцеса Гизела посрещна гостите на външното стълбище. Двете дами се целунаха. На Изабел й направи впечатление широката брилянтна гривна, която носеше принцесата.

— Ето я другата ни гостенка — обърна се принцесата към Изабел. — Прекрасно е, че ще прекарате днешната вечер с нас, госпожице Манголд.

С няколко думи тя запозна Изабел с възрастните хора, които се оказаха нейни приятели от Олденбург.

Принц Леонардо очакваше гостите в помещение с кожени кресла, чиито летящи врати водеха към трапезарията. Той им предложи аперитив. Когато подаде чашата на Изабел, уж неволно докосна ръката й.

— Ще ни доставите ли удоволствие да ни посвирите тази вечер? — попита тихо той.

— Разбира се — отговори Изабел.

— Вие сте ангел.

— Много грешите, принц Леонардо. Ще го разберете, когато ме опознаете повече.

Младата жена отпи от чашата си.

— Дайте ми шанс да ви опозная по-добре — отвърна той.

— Нека изчакаме — прекъсна го тя и осъзна, че беше на път да започне да флиртува с младия принц. Умът си ли изгуби? Харесваше й да си играе с огъня, а и Леонардо видимо се забавляваше.

Принцеса Гизела наблюдаваше младите незабелязано. Тя усещаше промяната у сина си през последните дни и тя я притесняваше. Въпреки че Изабел й беше симпатична, не й допадаше това, че Леонардо непрестанно търсеше близостта й. Беше поканила младата жена на вечеря само за да наблюдава взаимоотношенията й със сина й.

Под копринената рокля на Изабел се очертаваше медальон. Може би подарък от някой приятел. Принцесата се надяваше да е така. Щом Изабел го носеше до сърцето си, значи този приятел значеше много за нея.

Гизела фон Мюлберг отново се зачуди откъде младата жена й се струва толкова позната. Запозна се с Изабел едва наскоро. В широкия й кръг от приятели и познати нямаше нито един с името Манголд. Този въпрос я измъчваше често през последните дни.

Гонгът ги прикани на вечеря. Икономът отвори летящите врати към трапезарията, където ги очакваше кръглата маса, на която бяха подредени скъп порцелан, сребърни прибори и горящи свещи.

Граф и графиня Хоек, приятелите на принцесата, се бяха върнали едва преди дни от дълго пътуване из Карибите, Докато се хранеха, те разказаха за островите, които бяха посетили, и за прекрасните хотели, прилични на истински палати, където глезели гостите по двайсет и четири часа в денонощието.

— И вие доста сте пътували по света, госпожице Манголд, — обърна се графиня Хоек към Изабел. — Както разбрахме, сте израснали в Дубай и Бахрейн.

— Там прекарах само първите години от живота си, а по-късно — и ваканциите — отговори Изабел. — И днес си спомням за чудните нощи в градината на покрива на къщата ни, където спяхме на открито. Никъде небето не е толкова красиво както в пустинята.

— Това ми прилича на носталгия — определи графинята.

— Да, малко — призна Изабел. — Въпреки че винаги мога да си резервирам почивка там. — Тя вдигна рамене. — Все пак е различно. Родителите ми вече не живеят в Персийския залив. Ако сега отида в Бахрейн или Дубай, ще съм само гостенка и няма да се чувствам у дома.

— Разбираемо е — съгласи се с нея принцеса Гизела.

Прислужницата сервира сладолед с плодове, след което вечерята приключи. Отидоха в музикалния салон, където стоеше великолепен „Бехщайн“. Леонардо отведе Изабел до рояла. Би бил щастлив да я помоли той да й обръща страниците с нотите, но знаеше, че не са й нужни ноти.

Граф и графиня Хоек пожелаха да послушат Шопен. Пръстите на Изабел сякаш не докосваха клавишите. Тя свиреше със затворени очи и бе напълно отдадена на музиката. „Колко е красива“, помисли Леонардо развълнуван. Той с усилие се въздържаше да не отиде до нея и да не постави ръка на рамото й, само за да я докосне.

Към десет и половина семейство Хоек си тръгна. Принцеса Гизела, синът й и Изабел ги изпратиха до лимузината им. Те предложиха на Изабел да я откарат до къщичката на пазача, но преди Изабел да успее да отговори, Леонардо се намеси:

— Много мило от ваша страна, графиньо, но аз вече обещах на госпожица Манголд, че ще я изпратя.

— Е, щом е така — отбеляза графинята и хвърли на принцесата леко закачлив поглед. — За мен беше удоволствие. Ще запомня тази вечер, госпожице Манголд.

— Благодаря, графиньо.

Изабел се опита да прикрие радостта си от думите на Леонардо.

По пътя към къщата на пазача към тях се присъедини и Нико. Не вървяха по пътя, а обикаляха по алеите в парка.

Принц Леонардо посочи небето:

— Наистина ли небето над пустинята е по-красиво от това звездно небе?

— По-различно е, по-ясно, по-просторно… — Изабел тихо се засмя. — Не мога да го назова с думи. Освен това харесвам пустинята. Никъде не можеш така добре да осъзнаеш безкрайността на вселената както в пустинята.

— С други думи паркът, през който вървим сега, е безпощадно отречен от вас?

Изабел се спря.

— Как можете да кажете подобно нещо, принц Леонардо? Едва ли има по-прекрасен парк от този. До голяма степен заради него се чувствам така добре в Мюлберг.

— Само заради парка или може би… и малко… заради мен?

Ако истинският й баща е притежавал половината от чара на осиновения си син, то Изабел не се учудваше, че е омагьосал майка й.

— Къде ще ни отведе това, принц Леонардо? — попита тя с леко треперещ глас.

— Престанете най-сетне да ме наричате принц, госпожице Манголд — заповяда той. — Пропастта, която създава титлата, е трудно да бъде преодоляна. А аз не искам помежду ни да зее пропаст. — Той хвана ръцете й. — Това лято е много специално за мен.

„Той се е влюбил в мен“, стресна се Изабел. Планът не беше такъв. Тя само искаше да се запознае със семейство Мюлберг и… Изабел усети безкрайна топлина. Топлината пулсираше във вените й и караше очите й да блестят.

— Нека да продължим пътя си — рече тя със сведени очи.

— Не. — Той хвана брадичката й и я повдигна. — Не съм ви толкова безразличен, колкото показвате, Изабел. — Леонардо не желаеше повече да нарича младата жена с фамилното й име, когато бяха сами. — Лятото продължава и имаме предостатъчно време да му се насладим.

Той нежно отмести една къдрица от челото й.

— Майка ви няма да е очарована, ако ви наричам Леонардо! — каза Изабел в един безпомощен опит да му се противопостави, въпреки че дълбоко в сърцето си не го искаше.

— Тя няма да разбере — той понижи глас. — Това е нашата тайна, Изабел, поне засега.

— Добре, съгласна съм — отстъпи тя.

Вместо отговор той целуна върховете на пръстите й.

Нико, който се беше запилял нанякъде, се върна при тях. Започна да протестира, защото никой нямаше намерение да продължи разходката.

— Господарят ни вика — каза Леонардо и хвана Изабел под ръка, на което тя не се противопостави. — Много бих искал да отидем да потанцуваме. Моля ви, не казвайте „не“!

— Вие да не сте от хората, на които като им подадеш пръст, искат цялата ръка? — рече тя. — Изчакайте, Леонардо. Много бързо се случва всичко. До преди няколко минути за мене бяхте принц Леонардо, а сега…

— Не се залъгвайте, Изабел. В сърцето ви за вас отдавна съм Леонардо. Усещам, че изпитвате към мен повече, отколкото сте склонна да признаете.

— Не ви липсва самочувствие.

Изабел спря отново.

— Лъжа ли се? — погледна я той в очите.

— Няма да отговоря на този въпрос — каза тя и опита да прикрие объркването си със смях.

В мислите си наистина отдавна наричаше Леонардо с малкото му име, още повече че донякъде бяха и от едно семейство. Досега не беше срещала мъж, който да й стане толкова симпатичен още при запознанството.

— Този отговор ми е достатъчен — заяви той триумфиращо.

След малко стигнаха до къщичката на пазача. Леонардо взе ключа от ръката й и отключи. Тя се притесни, да не би да я помоли да направи кафе, но той се сбогува като джентълмен.

— Утре ще ви се обадя, Изабел — обеща принцът. — Благодаря за хубавата вечер. Най-много се насладих на разходката ни.

— Аз също — призна тя и се наведе към териера. — Добре пази господаря си, Нико.

— И двамата ще се пазим. — Той отстъпи крачка назад. — До утре, Изабел.

— До утре — отговори тя и влезе в къщата.

Бързо заключи вратата след себе си. През прозореца видя как Леонардо направи няколко крачки, спря се, обърна се и помаха още веднъж. С дълбока въздишка Изабел се отдели от вратата и отиде в кухнята, за да разхлади горящото си лице на чешмата.

Въпреки че преди принцеса Гизела с радост се бе съгласила Изабел Манголд да наеме къщичката на пазача, сега тя вече съжаляваше. За в бъдеще реши да приема само мъже наематели. Тогава нямаше да се страхува, че синът й ще си изгуби ума по тях. Когато излизаше на разходка с Нико, пътят му задължително минаваше край къщичката, в това принцесата беше сигурна. Тя напразно обмисляше какво да предприеме.

— Мога ли да поговоря с теб за няколко минути, Леонардо — попита тя в края на юли. — Става дума за тържеството по случай рождения ми ден. Изпратих покани на най-близките ми приятели. Спрях се на празнична вечеря, а след нея уютно ще си побъбрим на чаша вино или еспресо.

Принц Леонардо остави автоматичната си писалка настрана и се надигна.

— Да поседнем пред камината. — Изчака майка му да се настани, преди да попита: — Не беше ли планирала концерт на госпожица Манголд?

— Реших друго — отговори тя. — Надявам се, че още не си разговарял с госпожица Манголд за това.

— Не, оставих организацията на теб. Все пак това е твоят рожден ден. — Леонардо неволно сбърчи чело. — Има ли някаква по-специална причина за решението ти?

Тя кимна.

— Защо да не го призная, Леонардо? — Гизела фон Мюлберг погледна сина си в очите. — Не ми харесва колко близък си с младата дама. На път си да прекрачиш невидимата граница. Изабел Манголд може и да е изключителна пианистка, но произходът й е абсолютно неприемлив за един Фон Мюлберг.

— Не ставай смешна, майко!

— Самозабравяш се, Леонардо!

Младият мъж си наложи да се успокои. Позната му беше позицията на майка му. На дванайсетия му рожден ден тя му обърна внимание колко е важно след време да сключи равностоен брак.

— Какво имаш против едно безобидно приятелство?

— Това приятелство отдавна не е толкова безобидно, поне не от твоя страна — рече принцесата. — А дори и да е само приятелство, веднага щом се разчуе, няма да имаме и една спокойна минута. В жълтата преса ще ви оженят, преди да сте разбрали какво ви се случва. Ако решите да го опровергаете, ще стане още по-лошо. — Тя поклати глава в подкрепа на думите си. — Няма защо да ти припомням, че други благороднически семейства доста пострадаха от това.

Леонардо стана. Не го сдържаше в креслото. Започна нервно да се разхожда напред-назад в кабинета си. Разбираше опасенията на майка си, но все пак…

— Майко, защо да го крия? — възкликна той и спря пред майка си. — Влюбих се в Изабел.

— Значи все пак съм права.

— Не виждам никакъв проблем в това — каза той предизвикателно. — Спомняш ли си списъка с младите дами, който ми връчи преди няколко седмици? — Когато майка му кимна утвърдително, той продължи: — Изабел е с две глави над всяка от тях.

— Смятам, че първо трябва да се опиташ да опознаеш младите дами, преди да си позволиш да ги съдиш, Леонардо.

Принцесата се опита да овладее гнева си и да запази добрия тон.

— А защо си създаваш мнение за Изабел, без да я познаваш? — контраатакува Леонардо. — Дълбоко в сърцето си знам, че тя е жената, с която искам да прекарам остатъка от живота си.

— Леонардо, не ставай смешен. Госпожица Манголд живее в къщичката на пазача едва от четири седмици. — Устните на принцесата се разтегнаха в снизходителна и същевременно подигравателна усмивка. — Човек бързо се влюбва. Това не означава нищо. Обикновено любовта преминава по-бързо от очакванията. Когато това се случи, е важно бракът да е бил изграден върху солидна основа и…

— Майко, любовта, която свързваше двама ви с татко, не бе отлетяла след кратко време — напомни й Леонардо. — Продължаваш да го обичаш, въпреки че той си отиде от нас.

— Любовта, която ни свързваше с Ернст-Йоахим, беше нещо специално — рече принцеса Гизела. — И повярвай ми, Леонардо, тя не ни беше дадена даром. Борихме се за нея, градихме я през всеки ден от брака ни, справяхме се с всички бури и предизвикателства.

— Не съм от хората, които бягат при първата трудност — каза Леонардо. — Един равностоен брак може да е изграден върху нестабилна основа като всеки друг. Има толкова примери от последните трийсет години.

Принцеса Гизела фон Мюлберг се изправи.

— Нямам желание да разисквам повече тази тема с теб — заяви тя. — На твое място хубаво бих си помислила дали съм готова да поставя на карта доброто си име заради един флирт. — Тя се обърна към вратата. — А и трябва да имаш едно предвид, мили сине — домът на госпожица Манголд е светът на музиката. Ако е толкова разумна, за колкото я смятам, тя няма да се откаже от кариерата си заради една мимолетна любовна авантюра.

Съзнателно принцесата затвори вратата съвсем тихо, напускайки кабинета на сина си.

Принц Леонардо опря глава на ръцете си. С майка му рядко се караха. Обикновено преодоляваха разногласията, без да стигат до кавга. Той още веднъж преповтори наум последните минути. Наистина ли Изабел беше жената, с която искаше да прекара остатъка от живота си? За едно, принцесата имаше право. Те действително почти не се познаваха. Той дори не знаеше дали Изабел отвръща на чувствата му. Най-важна за нея беше музиката. Всичко останало беше на втори план.

През кучешкия отвор влезе Нико. Около муцунката му още имаше трохи от храна. Леонардо взе хартиена кърпичка, коленичи до уестито и го почисти.

— Твоят „Цезар“ е за стомаха, Нико — скара му се с обич. — Няма място по козината ти. На тялото ти са му нужни витамините и минералите, които съдържа храната ти. — Принцът се изправи с уестито в ръце. — Двамата с теб имаме нещо общо: и двамата сме луди по Изабел.

Въпреки яда си Леонардо се присмя сам на себе си. Докъде стигна — да търси утеха при кучето.

През последните седмици не бяха канили Изабел в замъка. Тя предполагаше, че принцесата не одобрява отношенията им с Леонардо. При това изобщо не можеше да става дума за истинска връзка. От време на време двамата правеха по някой излет.

Когато отиваха да се хранят заедно, избираха по-малки ресторанти, в които не познаваха Леонардо. Дълго говориха за това, че всъщност няма защо да се крият, но че е по-добре да избягват да привличат внимание. Това допадаше и на Изабел. Тя не желаеше турнето й да бъде засенчено от слухове за авантюра с принц Фон Мюлберг.

Досега самотата не беше притеснявала Изабел, но тази вечер й тежеше. В замъка празнуваха рождения ден на принцесата. В късния следобед покрай къщичката на пазача префучаха много лимузини. Изабел ги наблюдава, скрита зад пердето на кухненския прозорец. Видя и колата на граф и графиня Фон Хоек. Въпреки че не очакваше непременно да я поканят, изолацията я обиждаше.

Изабел излезе потисната от къщичката, за да се поразтъпче. По-голямата част от деня беше прекарала до рояла. Почти несъзнателно се насочи към замъка. Вратите към терасата бяха широко отворени. Изабел беше твърде далеч, за да успее да долови нещо от разговорите и музиката. Отдалеч изглеждаше, че тази вечер се забавлява всеки, само не и тя.

„Как мога да си мисля такива глупости“, казваше си тя и се опитваше да се надсмее над себе си. Тя просто не принадлежеше към висшето общество и никога нямаше да принадлежи. Въпреки че беше родна дъщеря на принца. За което тук никой не подозираше. Благодарение на баба си и на родителите си беше успяла да постигне нещо в живота. Какво повече желаеше?

Изабел усети как сълзите се стичат по лицето й. Тя посегна към медальона, измъкна го изпод пуловера и го отвори. Светлината на лампата, която беше на няколко метра от нея не беше достатъчна, за да различи чертите на мъжа от снимката. И не беше нужно. Тя нежно докосна снимката.

През последните седмици принц Леонардо често й бе разказвал за баща си и Изабел успя да си изгради представа за него. Принц Ернст-Йоахим трябва да е бил много мил човек, готов да изслуша всеки. Нищо чудно, че майка й се е влюбила в него.

Младата жена бавно се върна при къщичката на пазача. Реши да гледа някой филм. При последното си пътуване до Олденбург си беше купила няколко дивидита, които отдавна й се искаше да гледа, но досега не бе намерила нужното време.

В кухнята Изабел включи каната, за да си свари чай, отвори кутия бисквити и извади от хладилника купа с кайсии. Вече беше вечеряла, но трябваше по някакъв начин да запълни празнотата, която усещаше тази вечер.

След няколко минути тя удобно се разположи на дивана. С подвити крака и няколко възглавници зад гърба тя загледа мюзикъла „Мама Миа“.

Принц Леонардо фон Мюлберг се спря изненадан, когато през открехнатата врата на къщичката на пазача не чу класическа музика, а АББА. Той тихо отвори градинската порта и се изкачи по стъпалата на терасата. Тъй като завесите бяха спуснати, не можа да надникне в салона.

Той почука по стъклото.

— Ехо! — извика той.

Изабел се изненада. Въпреки музиката й се стори, че съвсем ясно дочу гласа на Леонардо. Възприятията й си правеха шега с нея. Със сигурност тази вечер Леонардо нямаше време за нея.

— Изабел, може ли да вляза?

Тя намали звука и попита несигурно:

— Леонардо?

— Да, аз съм!

Младата жена стана и дръпна завесата.

— Какво правите тук, Леонардо? — попита тя смаяна, като видя младия принц да стои на вратата, облечен с официален костюм. Той държеше в ръка бутилка шампанско.

— Помислих си, че ще се радвате да ви правя компания. — Той постави шампанското на малката масичка и погледна към телевизора. — Гледах мюзикъла в Хамбург. От сърце се смях.

— Да, затова и аз го пуснах.

Изабел изключи апарата.

— Като че ли не сте особено весела тази вечер — отбеляза Леонардо и я погледна изпитателно. — Моето присъствие ще промени ли нещо?

— Вече го промени — призна Изабел.

— Точно това исках да чуя — заяви той. — Доколкото знам, в кухненския шкаф има чаши за шампанско. Извинете ме.

Принцът излезе и веднага се върна с две чаши. Сръчно отвори бутилката и наля шампанско.

— Ще ви търсят в замъка — каза Изабел, когато й връчи пълната чаша. — Днес майка ви има рожден ден, това е нейният празник, гостите са нейни и…

— Не смятам да се бавя — отговори Леонардо. — Кой казва, че не съм дошъл само за да се чукна с вас за здравето на майка ми? Това е похвално.

Очите му проблеснаха.

— Така е — отбеляза Изабел натъртено. — А защо ли не ви вярвам? Сигурно ви е било скучно сред възрастните хора.

— Скуката не е основание да се измъкнеш незабелязано. — Той вдигна чашата за наздравица. — За тази вечер, Изабел. — Погледът му потъна в очите й. — Просто копнеех за вас. Исках непременно да ви видя още тази вечер и да бъда за малко с вас.

— А майка ви и гостите?

Той постави пръст на устните си:

— Не мислете за тях. Аз също не го правя. Не е ли време да си говорим на „ти“?

Отначало Изабел изобщо не опита да се съпротивлява.

— Да пием за „ти“ — предложи тя и вдигна чаша.

— Ето това е приказка! — Той отпи от чашата й. — Не подозираш откога чакам това. — След като и тя пи, той взе чашата и я сложи до своята на масата. — Сега липсва само целувката.

Очите му отново светнаха.

— Вече не казах ли веднъж, че на теб човек стига да ти подаде малкия си пръст… — понечи да каже Изабел, изчервявайки се.

— Как е възможно да имаш толкова лошо мнение за мен? — Леонардо нежно докосна устните й. — Не съм толкова безсрамен, колкото си мислиш.

Той я целуна по бузата.

За своя изненада Изабел установи, че не би имала нищо против една истинска целувка, но от друга страна й хареса неговата сдържаност. Не използва ситуацията.

Изабел запали свещи и угаси лампите. Леонардо пусна диск с Моцартовата „Малка нощна музика“. Те седнаха на дивана, отпиваха от шампанското и слушаха музика. След известно време младият принц прегърна Изабел, а тя се притисна до него.

— Хубаво е с теб — прошепна й той. — Чувствам как сърцата ни бият в съзвучие. — Той взе ръката й и я положи върху гърдите си. — Иска ми се лятото да продължи вечно.

— След турнето ще се върна в Германия — обеща Изабел. — Мога да наема къща близо до Мюлберг.

— Или пак да се нанесеш в къщата на пазача.

Тя му се усмихна.

— Леонардо, с това майка ти определено няма да се съгласи. Тя сигурно иска лятото вече да е свършило и аз да съм си заминала.

Младият принц искаше да възрази, но не можеше.

— Тя няма нищо против теб, Изабел, но се бои, че ще ти подаря сърцето си за вечни времена. За нея е много важно да сключа равностоен брак.

— Не я кори за това, Леонардо. Добре я разбирам. Вероятно от години е планирала всеки детайл от живота ти, а сега се появявам аз и всичко обърквам.

За няколко секунди сянка покри лицето й. Какво да стори, ако връзката им се окаже сериозна? Колко дълго можеше да запази в тайна кой е истинският й баща?

— Тогава ще се опитам да разбера майка си — обеща Леонардо. — Хубаво е да съм с теб, Изабел. — Той се изправи и я прегърна. — Колкото и да ми е трудно да те оставя сама, трябва да се връщам при майка ми и гостите й.

— Остана твърде дълго — каза Изабел.

— Ти означаваш твърде много за мен. — Той я целуна леко и стана. — Ще ме изпратиш ли до градинската порта?

Изабел се съгласи. Само разумът я спираше да го помоли да остане още малко.

Хванати под ръка, те слязоха по стъпалата на терасата и минаха през градината. Над тях луната светеше като сребърен диск. Сякаш видяла достатъчно, след малко тя изчезна зад белите облаци, които пламнаха отвътре.

— Днес ще заспя с мисълта за теб — обеща Изабел. Тя опря лице на бузата му. Хубаво беше да е толкова близо до него.

— И аз ще мисля за теб, мила — отвърна той. — Може би ще се срещнем в съня.

Пак я целуна спонтанно. И този път целувката не беше бегла.

Изабел обви ръце около него.

— Никого не бих срещнала в съня си с по-голямо удоволствие — каза тя и го целуна със страст, която изненада и нея самата.

На следващата сутрин принцеса Гизела не говореше на Леонардо. Предишната вечер се беше въздържала да го упреква пред гостите, но не му отговори, когато той й пожела лека нощ.

Сега седеше безмълвна срещу него на масата за закуска. Прислужничката и икономът, които ги обслужваха, усетиха студ въпреки хубавото лятно утро.

— Майко, бих искал да поговорим за снощи — каза Леонардо.

Мълчанието беше непоносимо за него. Още като дете майка му, макар и рядко, го наказваше с мълчание и още тогава за него то бе истинско изтезание.

Принцеса Гизела го удостои с леден поглед. Тя стана и излезе.

Леонардо се почуди дали да не я последва. Предположи, че ще е безсмислено. Както познаваше принцесата, тя изобщо нямаше да реагира, ако я помолеше за извинение. Като момче в такива случаи търсеше спасение при баща си…

А и защо да я моли да го извини? Е, не биваше да изоставя партито, за да отиде при Изабел, но не съжаляваше за това. При мисълта за Изабел настроението му се подобри. Вече говориха по телефона тази сутрин. Принцът реши да прекара вечерта с нея.

На Леонардо не му остана много време да мисли за майка си и Изабел. Секретарят му вече го чакаше. Преди обяд програмата им беше доста натоварена. А следобед трябваше да пътува за Кил, за да направи първата копка на жилищния комплекс, на който беше инвеститор.

Днес принцеса Гизела обядва в апартамента си. Имаше главоболие, а сдърпването с Леонардо й тежеше. Как можа синът й да предпочете компанията на Изабел Манголд пред нейната? И то на рождения й ден! Младата пианистка не оказваше добро влияние върху Леонардо. За съжаление нямаше причина да разтрогне договора за наем. А дори и да имаше, Леонардо би се противопоставил.

След обяда принцесата реши да се поразходи. Заедно с Нико излязоха от замъка и се насочиха към алеята, водеща към езерцето. Главоболието й поотслабна. Освежаващият вятър, идващ от близкото Балтийско море, й подейства добре.

Гизела трябваше да направи нещо. Не можеше да продължава така. Не биваше да позволи Леонардо да си изгуби ума по тази жена. Нещо не беше както трябва с хубавата пианистка. Гизела го усещаше от самото начало, макар че едва сега го осъзна.

— Защо не мога да се сетя, Нико, за кого ми напомня тя? — обърна се принцесата към кученцето. — Като че вътрешно се съпротивлявам.

Тя бавно продължи нататък. Почти беше стигнала до езерото, когато съзря седналата там Изабел Манголд. Слънцето оцветяваше русите коси на младата жена в златисточервено. Тя се припичаше със затворени очи.

Принцеса Гизела понечи да се върне. Не й се говореше с Изабел, но Нико с радостно джафкане хукна към пианистката.

„Предател“, помисли си Гизела фон Мюлберг. Въпреки огорчението се присмя сама на себе си.

Изабел отвори очи.

— Нико! — извика тя.

В същия момент кученцето вече се беше хвърлило в краката й. Тя стана и се наведе над него, за да го почеше по коремчето. При движението медальонът изпадна от деколтето й, без тя да забележи.

— Не исках да ви преча.

Изабел подскочи изплашена. Не беше разбрала, че Нико има придружител.

— Моля да ме извините, ваша светлост, но не ви забелязах.

Предния ден младата жена беше изпратила в замъка великолепен букет с поздравителна картичка. Почуди се дали не трябва да поздрави принцесата и лично.

— Няма нищо, госпожице Манголд. — Принцесата се вцепени при вида на медальона, но с огромно усилие се овладя, отклони поглед и дари Изабел с усмивка. — Искам сърдечно да благодаря за цветята и милите думи на картичката. От време на време ви чувам да свирите. Турнето ви със сигурност ще пожъне голям успех.

— Надявам се, ваша светлост.

Нико не я оставяше на мира. Той подскачаше около Изабел, докато тя повторно се наведе към него. Внезапно забеляза, че медальонът е излязъл от деколтето й. Бързо го мушна обратно. За щастие принцесата май не го бе видяла.

— При възможност пак трябва да ни посвирите — каза Гизела фон Мюлберг.

Изабел не можа да повярва на ушите си.

— С голямо удоволствие — отвърна тя.

Когато разговаряха с Леонардо в ранния следобед, той й каза, че майка му го наказва с ледено мълчание. Нима се е умилостивила междувременно?

— Радвам се. — Принцесата се сбогува. — Хайде, Нико! — подкани го тя. — Трябва да напиша още едно писмо, което трябва да замине с днешната поща, а теб те чака една вкуснотийка.

Думата „вкуснотийка“ имаше магическо въздействие върху Нико. Той сви по алеята и хукна към замъка.

Потънала в мислите си, принцесата го последва. Тя веднага позна медальона, макар че не го беше виждала от толкова години. Свекърва й често го носеше. От много поколения той беше част от фамилните бижута. След смъртта на свекърва й изчезна, заедно с още няколко украшения.

Принцесата предположи, че възрастната дама ги е подарила малко преди да умре. Тя беше много щедра жена, която често възнаграждаваше услугите, подарявайки бижу. Ернст-Йоахим би могъл да я спре, но той никога не направи такъв опит.

— Не искам аз да съм този, който й отнема радостта — казваше той.

А сега медальонът се появи на шията на Изабел Манголд. Кой й го е дал? И защо беше толкова важен за нея? Още преди седмици принцесата забеляза, че под дрехите Изабел носи някакво бижу.

Принцеса Гизела не ценеше много интернет, но седна пред компютъра си. Запита се защо по-рано не е потърсила повече информация за Изабел Манголд. У нея се зароди ужасно подозрение. Очите на починалия й съпруг я гледаха, когато надникваше в лицето на младата жена.

Принцеса Гизела написа името „Изабел Манголд“ в търсачката и излязоха над десет хиляди попадения. Веднага се зае да отваря страниците, които й се струваха благодатни. След час най-после откри нещо. На страницата имаше кратък текст за детството на Изабел и се споменаваха имената на родителите й: Дагмар Манголд, по баща Вайлер, и Торстен Манголд.

За няколко минути принцесата остана вкаменена пред компютъра. Миналото я застигна. Върна се в Мюлберг в образа на Изабел Манголд. Как стана така? Случайност ли беше, или Изабел Манголд беше дошла в Мюлберг, за да потърси отговорност от принцесата? Тъй като Изабел носеше медальона, не можеше да е случайност.

Гизела фон Мюлберг се изправи и нервно се заразхожда напред-назад. Мислите й се въртяха в кръг. Когато се приближи до прозореца, забеляза, че тъмни облаци покриват небето. Това лоша поличба ли беше?

Срещу писалището й висеше портрет на починалия принц. Тя замислено го съзерцаваше. Въпреки че така добре познаваше лицето му, не беше познала, че Изабел Манголд има неговите очи.

— Как можа да ми причиниш това, Ернст-Йоахим? — попита тя сломена. — Колко много искахме деца. Какво ли не опитах, за да ти даря дете? И сякаш за да ме накажеш за безплодието ми, ти създаде дете с едно осемнайсетгодишно момиче.

Тя покри лице с ръце. По страните й се стичаха сълзи. Принцесата уплашена ги изтри. След смъртта на съпруга си тя не беше плакала.

— Ернст-Йоахим, може и да не беше правилно да прогоня от живота ти Дагмар Вайлер. Но така спасих не само брака ни, а запазих и Мюлберг от скандал. Какво щеше да се случи, ако детето ти израснеше наоколо?

От гърдите на принцесата се изтръгна дълбока въздишка.

— Не, не беше грешка, Ернст-Йоахим — рече тя решително. — Може би не беше добре обмислено, но в никакъв случай не беше грешка.

Защо Изабел Манголд бе дошла в Мюлберг? Само от любопитство ли? Искала е да се запознае със семейството на истинския си баща? Какво смяташе да направи? Да си отмъсти ли искаше, като я отчужди от Леонардо? Затова ли беше протегнала пипалата си към него? Чакаше в засада като паяк в паяжината си…

Ами ако принцесата не беше справедлива към Изабел? Вероятно младата жена изобщо не е имала намерение да хване Леонардо в мрежите си, но просто така се е случило. Младите са се влюбили и каквото и да е била планирала Изабел, по този начин е било елиминирано.

Не трябваше ли принцесата да остави природата да следва законите си и да не пречи на връзката на сина си с младата пианистка? Двамата не бяха роднини.

Това щеше да е най-простото решение. Но наистина ли Гизела трябваше да допусне незаконното дете да се вмъкне в семейството й през задната врата и да остави Дагмар Вайлер накрая да победи?

„Ще поговоря с Леонардо — реши Гизела. — Той трябва да научи с кого си има работа.“ Принцесата познаваше сина си и знаеше, че той повече не би погледнал Изабел. Беше възпитан да поставя интересите на семейството над собственото си щастие.

Ами ако не постъпи така? В последно време Леонардо доста се беше променил, което сигурно се дължеше на влиянието на тази жена. Той обичаше Изабел. Възможно беше дори да реши да се откъсне от нея заради Изабел.

Още веднъж Гизела фон Мюлберг се замисли какви ли са плановете на Изабел Манголд. Още не беше казала на Леонардо за произхода си…

Принц Леонардо фон Мюлберг се върна в замъка едва късно следобед. От Кил беше разговарял с Изабел по телефона. Тя му разказа за срещата с майка му и че принцесата е била изненадващо любезна с нея. Това му вдъхваше кураж, Леонардо реши веднага да се срещне с майка си.

Принцеса Гизела се беше оттеглила в библиотеката. Тя се опитваше да забрави грижите, като правеше каталог на книгите в замъка. Винаги го правеше, когато не желаеше да мисли за някакъв проблем.

— Здравей, майко — каза младият принц, затвори вратата и се приближи. — Може ли да поговорим?

Принцесата свали очилата.

— Моля — отвърна тя и посочи черното кожено кресло. — Как беше в Кил? — Тя седна на канапето срещу креслото. — Всичко ли мина според очакванията ти с първата копка?

— Да — кимна той.

Вместо да седне, Леонардо опря ръце на облегалката на креслото.

— Знаеш колко те обичам и ценя, майко — продължи той и открито я погледна в очите. — Означаваш много за мен и съветите ти винаги са ми били скъпи и ценни. Сега обаче става дума за нещо, което засяга единствено мен.

— Ако имаш предвид връзката ти с госпожица Манголд, ще се съглася — отговори тя за негова изненада. — Леонардо… Въпреки че не ми е лесно да го призная, ти естествено имаш право сам да решаваш какво да правиш с живота си. — Принцесата погледна ръцете си, скръстени в скута. — Съжалявам, не се държах подобаващо.

— Нещо случило ли се е, майко? — попита той смаян. — Днес сутринта не искаше да ме погледнеш, а сега…

Не проумяваше. Какво беше предизвикало този обрат?

— Нищо не се е случило. Просто имах достатъчно свободно време, за да размисля. Някога и мен никой не би могъл да ме разубеди да се омъжа за баща ти. Не че някой се опита…

— Зная какво имаш предвид, майко? — Принц Леонардо усети как огромна тежест пада от раменете му. Той седна до принцесата и я привлече към себе си. — Правиш ме много щастлив, майко. С Изабел още не сме говорили за женитба, твърде рано е, но се радвам, че не искаш да застанеш помежду ни. — Когато я целуна по бузата, Леонардо се уплаши от студенината на кожата й. — Зле ли се чувстваш, майко? Леденостудена си.

— Не. Всичко е наред — увери го тя. — Ще видиш ли госпожица Манголд още днес?

— Изабел ме покани на вечеря в къщичката на пазача — отвърна синът й. — Утре след обяд ще отидем на фестивала на класиката в Шлезвиг и сигурно ще се върнем едва през нощта.

Принцесата не показа вътрешното си напрежение.

— Смятах да поканя младата дама на кафе утре следобед. Е, нищо, тогава поканата ми остава за вдругиден. — Тя си наложи да стисне ръката на сина си. — След кафето можеш да покажеш замъка на Изабел. Доколкото знам, още не си го направил.

— Обиколката из замъка вероятно ще й хареса — рече Леонардо. — Благодаря ти, майко.

Той повторно я целуна и излезе от библиотеката, за да продиктува още няколко писма. Седна на бюрото си в най-добро настроение.

Гизела фон Мюлберг пое дълбоко дъх. Докосна венчалната си халка.

— Всичко това нямаше да е необходимо, Ернст-Йоахим, ако ти не беше си изгубил ума. Можеше много да ми спестиш.

Младият принц не успяваше да се съсредоточи. В главата му все се въртеше разговорът с майка му. Първоначалната му еуфория заради новата й позиция изчезна. Какво беше накарало принцесата така драстично да промени мнението си?

Леонардо изключи диктофона. Отвори вратата към съседната стая, за да каже на секретаря си, че ще получи продиктуваните писма за препис на другата сутрин.

— Стига за днес, господин Фишер — подкани го той. — Желая ви приятна вечер.

— Благодаря, ваша светлост, и на вас — отговори човекът и се опита да прикрие усмивката си. Той беше подочул нещичко от телефонния разговор между принца и Изабел Манголд.

Леонардо реши да се поразходи с Нико, преди да се преоблече за вечерята с Изабел. С нетърпение очакваше да види какво ще измайстори тя.

Два часа по-късно той се отправи към портиерската къщичка. Оттам звучеше Шопен, но този път не свиреше Изабел. Тя току-що се беше преоблякла и влизаше в хола. Когато видя Леонардо на терасата, го покани да влезе.

— Май за теб входните врати не съществуват — весело каза тя.

— Защо да обикалям около къщата, когато мога да мина и през градината? — Той й подаде една великолепна орхидея. — За теб, моя любов.

— Благодаря. — Тя повдигна орхидеята към устните си. — Прелестна е.

Принцът й намигна.

— И името й е много прочуто. Взех я от оранжерията. Исках да ти донеса нещо специално.

Той взе орхидеята от ръцете й и внимателно я положи върху рояла. Двамата нежно се целунаха.

Колкото и да беше трудно на Изабел да се откъсне от ръцете му, трябваше да се върне в кухнята.

— Можеш вече да отваряш виното — каза тя и взе орхидеята, за да я постави във ваза.

За вечеря имаше сьомга с гъби и картофи и различни видове салати. За десерт Изабел беше приготвила шоколадов мус и пълнени с плодове банички от хилядолистно тесто.

— Готвачката ни с удоволствие би те назначила — каза Леонардо, когато стигнаха до десерта. — Храната е отлична.

— Благодаря — изчерви се тя от радост.

Той вдигна чашата си.

— За нас и тази вечер, след която ще последват още много.

— Говори ли с майка си? — попита младата жена, след като отпиха от виното.

— Да. — Леонардо остави чашата. Разказа й за разговора с майка си, проведен в библиотеката. — Вдругиден те кани на кафе в замъка. Любопитен съм какво промени мнението й. Нещо не ми харесва.

— Може би просто е размислила — отвърна Изабел. — Днес следобед ме изненада със своята любезност.

Не беше ли крайно време да каже на Леонардо, че е дъщеря на принца? Нищо не биваше да застава помежду им. От друга страна, трябваше ли Леонардо изобщо да го научава? Как щеше да реагира принцесата, щом разбере коя е Изабел Манголд в действителност? Не беше ли още твърде рано?

— Сигурно си права, мила — отговори Леонардо. — Нека просто се порадваме на мира. — Леонардо хвана ръката й и я поднесе към устните си. — Хубаво е да седя тук с теб и да знам, че сърцето ти принадлежи само на мен.

— Не бъди толкова сигурен — пошегува се тя.

— Но съм — заяви той и я погледна така влюбено, че сърцето й замря.

Животът можеше да е прекрасен! Докато Изабел се преобличаше за следобедното кафе при принцесата, тихичко си тананикаше. Двамата с Леонардо прекараха чудесна вечер в Шлезвиг и се прибраха чак на зазоряване. По изключение Изабел спа почти до обяд. Нямаше смисъл да стане в осем и да седне уморена пред рояла. Тя реши вечерта да се поупражнява няколко часа.

Хвърли последен поглед в огледалото. Носеше червена рокля, разкроена от талията надолу. Беше обула подходящи по цвят пантофки. За последен път разреса русите си коси, преди да излезе от къщата и да поеме по пътя към замъка.

Принц Леонардо фон Мюлберг я пресрещна. Прегърна я и я целуна по двете бузи.

— Изглеждаш хубава — констатира той.

— Благодаря.

Тя потърка лице в бузата му.

— Майка ми е в прекрасно настроение. Понеже времето е хубаво, ще пием кафе в павилиона. — Той сложи ръка на кръста на Изабел. — Очаква ни там.

Принцеса Гизела посрещна Изабел с подчертана любезност. Не показа нищо от изпълващия я гняв. Ако планът й се изпълнеше, скоро пианистката нямаше да представлява опасност за Леонардо и семейството й. Принцесата трябваше само да се довери на съдбата.

Нико беше на седмото небе от радост, че вижда Изабел. Не я остави на мира, докато тя не клекна, за да го погали.

— Може да е много досаден — отбеляза Леонардо, също се приведе и почеса уестито зад ушите. — Така, а сега ни остави на спокойствие.

За всеобща изненада Нико скочи на една пейка и зарови глава между лапите си, за да подремне с полупритворени очи.

Една прислужничка донесе кафето и им наля. Тя внимателно постави каната на помощната масичка, за да сервира млякото и захарта.

— Благодаря, Лиза, нямаме повече нужда от вас — каза принцесата.

Лиза леко се поклони и се върна в замъка.

— Мисля, че е хубаво понякога да оставаме необезпокоявани — рече Гизела фон Мюлберг. — Приятна ли беше вчерашната вечер, госпожице Манголд?

— Да, фестивалът много ми хареса — отговори младата жена. — Проспах половината ден, защото се прибрахме много късно.

— А аз още в осем и половина бях зад бюрото — отбеляза Леонардо. — Предобедът ми се стори много дълъг.

— Всичко се плаща — рече принцесата. Тя насочи разговора към историята на замъка и спомена отбранителната кула от тринайсети век. — От няколко десетилетия вече не може да се влиза в нея. Мъжът ми планираше някой ден да й направи основен ремонт. За съжаление не се стигна дотам.

— Някой ден аз ще осъществя татковия план — обеща Леонардо.

— Хубаво би било — каза майка му и пак се обърна към Изабел: — Имате ли желание Леонардо да ви покаже замъка? Сигурно там има неща, които биха ви заинтригували.

— С голямо удоволствие.

— Леонардо, покажи на госпожица Манголд и сбирката от ориенталски миниатюри, които прапрадядо ти е събирал на младини. Щом сте прекарали част от живота си в Дубай и Бахрейн, сигурно ще ви се сторят интересни.

— Даже много интересни — потвърди Изабел.

— Карл-Едуард фон Мюлберг обиколил целия свят като млад. Най-дълго останал в Африка и Азия — разказваше принцесата. — Наложило се родителите му да го принудят да се върне в Мюлберг и да поеме задълженията си на съпруг. Те имали пет деца, но един-единствен син. Тъй като по онова време било немислимо дъщеря да наследи баща си, цялата отговорност за семейството се паднала на него.

— Тогава първо ще ти покажа галерията с нашите предци на втория етаж и ще ти представя Карл-Едуард — каза през смях Леонардо. — Той бил прочут със свободомислието и прогресивността си. За ужас на родителите си той настоял дъщерите му да получат същото възпитание като синовете му. Едва се появили първите автомобили и той се сдобил с един. Профучавал из парка на замъка с умопомрачителните двайсет и пет километра.

— Нещо нечувано за тогава — допълни принцесата. — Карл-Едуард е една от най-ярките личности в семейството ни.

Принц Леонардо поведе приятелката си към втория етаж по стълба, покрита с червен килим. Изабел се възхити от стените и таваните, украсени с позлатени гипсови орнаменти. Гледаха я картини в тежки рамки. Повечето от тях бяха произведения на изкуството от седемнайсети и осемнайсети век.

Галерията на предците се простираше по цялата дължина на страничното крило. Високите прозорци, обрамчени от брокатени завеси, пропускаха достатъчно светлина, за да изпъкват портретите. Между картините бяха окачени свещници, които сега служеха само за украса.

— Ето го нашият Карл-Едуард — посочи Леонардо портрета на мъж, чийто приключенски дух личеше дори от картината. С едната ръка той се подпираше на бастун, а другата беше положил върху главата на огромно куче, което беше донесъл от Африка. — На Джамбо, така се казвало това добиче, Карл-Едуард обръщал повече внимание, отколкото на жена си Валери — малко безцветна личност, от която се сдобил с четири деца.

— Сигурно бракът е бил уговорен — каза Изабел и погледна към Валери фон Мюлберг, чийто портрет висеше до този на съпруга й. Не изглеждаше много щастлива.

— На времето повечето бракове се уговаряли от родителите или роднините. Също и бракът на баба ми Гертруд.

Леонардо поведе Изабел нататък. Спряха пред изображението на жена, която сякаш винаги бе стояла откъм слънчевата страна на живота. Тя носеше голяма смарагдова брошка във формата на пеперуда. Тази брошка беше в кутийката с бижута, която Изабел намери при документите в ковчежето на тавана. Тя ги беше донесла в Мюлберг и ги бе скрила в гардероба си.

След като минаха през галерията на предците, те слязоха на първия етаж, за да разгледат сбирката от миниатюри на Карл-Едуард. Тя се намираше в стая до апартамента на принцесата.

По стените висяха ориенталски килими. Под тях бяха строени арабски столове и кресла. Имаше наргилета, прекрасно изработени месингови лампи, табли и маси със сребърни орнаменти. Самите миниатюри бяха прибрани в стъклени витрини. Леонардо отвори една от тях и пъхна в ръката на Изабел мъничко кандило.

— Моля да ме извините, ваша светлост.

Леонардо се обърна към иконома:

— Какво има, господин Щайгер?

— Нейна светлост ви вика само за няколко минути.

Въпреки че Леонардо не разбираше причината, той се обърна към Изабел:

— Ще те оставя за малко. Разгледай всичко на спокойствие. Ще се върна след няколко минути.

Изабел нямаше нищо против да поразгледа сама. Тя върна кандилото на мястото му и се насочи към останалите миниатюри. Чувстваше се изключително добре в тази стая. Някои неща в нея й напомняха за залата за приеми в двореца на един емир, който беше посетила с родителите си преди години.

Леонардо се забави почти двайсет минути. Въпреки че се опитваше да прикрие яда си, тя веднага забеляза, че нещо не е както трябва. Нежно докосна бузата му.

— Какво ти е? — попита го Изабел.

— Понякога наистина не мога да разбера майка си — отговори той. — През есента в парка ни ще се проведе благотворително мероприятие в полза на една фондация за пенсионерите. Сетила се, че е забравила да обсъди с мен списъка на гостите. — Той сърдито поклати глава. — Можеше да почака до утре, но тя искаше още днес да предаде списъка на шефа на фондацията.

— Може наистина да е било важно да се уреди още днес — каза Изабел.

— Важно или не, можеше да почака, докато си тръгнеш и… — той се ухили. — Не ме гледай толкова укорително, мила, не го мисля така. Знаеш колко обичам майка си.

— Тогава забрави гнева си и заедно с мен се радвай на фантастичните предмети в тази стая. Предполагам, че нямаш представа колко са ценни.

— Обясни ми — предизвика я младият принц и я взе в обятията си. — Искам всичко да разбера.

— На твоя отговорност — заяви Изабел и му поднесе устни за целувка.

Колкото и да искаше Леонардо да прекара вечерта с Изабел, трябваше след вечеря да се оттегли за два часа в кабинета си, за да прегледа документите, които секретарят беше оставил на бюрото му.

Меките тонове на рапсодия изпълваха помещението. Нико лежеше до него в коша си и спеше. Леонардо беше доволен. Следобедът бе доста успешен. Още на вечеря майка му заговори колко симпатична й се струвала Изабел. Въпреки че Леонардо все още не знаеше на какво се дължеше този обрат, той нямаше основание да я разпитва за това.

Телефонът иззвъня. На дисплея Леонардо видя, че принцесата му се обажда от покоите си. Той взе слушалката:

— Какво има, майко? Мислех, че ще гледаш филм в салона.

— Изчезнала е брилянтната ми гривна! — извика принцесата вместо отговор. — Гривната, която баща ти ми подари за последния рожден ден, който празнувахме заедно.

Принцесата беше издигнала тази гривна в култ. Вместо да я постави в сейфа при останалите си бижута, гривната лежеше на копринена възглавничка до снимката на мъжа й върху нощното шкафче.

— Може би гривната е паднала под леглото.

— Вече проверих — започна да хълца принцесата.

Леонардо се изплаши. Принцесата рядко плачеше.

— Веднага идвам — обеща той.

По пътя се чудеше дали тя просто не е забутала гривната някъде. Не можеше да си представи, че тя винаги е на нощното шкафче, когато майка му не я носи при специални поводи. Дали някой не я беше взел?

Малко хора имаха достъп до покоите на принцесата. Всички те от десетки години работеха в Мюлберг. Леонардо си слагаше ръката в огъня за тях. Защо изведнъж да посегнат на бижутата на майка му? Девизът на баща му гласеше: „Ако плащаш достойно на хората си, не ги изкушаваш“. Това беше и мотото на младия принц.

— Никой от хората ни не е взел гривната — рече принцеса Гизела, когато прислужницата излезе от салона й. — Защо да ме крадат?

— А кого подозираш? — погледна Леонардо майка си.

— Единствената персона, която днес беше на първия етаж и която познаваме едва от няколко седмици…

— Не, майко! — сви юмруци Леонардо. — Нима сериозно твърдиш, че Изабел е взела гривната? Не, нямаш това предвид. — Той поклати глава ужасен. — Не, майко, не казвай това! Откъде ти хрумна? Като че на Изабел й е нужно…

— Само тя е била — упорито повтори принцесата. — Ти беше с нея на първия етаж, за да й покажеш миниатюрите. Тя остана там сама, когато те повиках. Ориенталската стая е до моя апартамент и…

— Как можеш да обвиниш Изабел, че е откраднала гривната ти? — попита той вбесен.

— Обстоятелствата говорят против нея. — Принцеса Гизела стана и избърса сълзите си. — Или ще отидеш при нея и заедно със секретаря и господин Щайгер ще претърсиш къщичката на пазача, или ще уведомя полицията. — Тя решително вирна брадичка. — Знаеш колко ценна за мен е гривната от баща ти. Убедена съм, че я е взела младата дама. Може би тя не е виновна. Има хора, които изпитват непреодолимо желание да крадат.

— Изабел със сигурност не е от тези хора.

— Откъде знаеш? Ако намерите гривната в къщичката, съм готова да не давам гласност на случая. Но в такъв случай ще настоявам госпожица Манголд още утре да напусне Мюлберг. Ако не откриете нищо, макар това да не означава за мен, че тя е невинна, даже ще й се извиня.

— Моля те, майко, не искай това от мен. — Леонардо хвана ръката й. Той твърдо беше убеден в невинността на Изабел. — Моля те, майко!

— Както вече казах, мога да уведомя и полицията. Тогава ще се разчуе и не знам как би се отразила случката на кариерата на Изабел Манголд.

Да, Леонардо трябваше да помисли за кариерата на Изабел! Той не биваше да разруши блестящото й бъдеще. Леонардо премери плюсовете и минусите. Какво щеше да каже Изабел, ако претърси къщата й? Даже да го обичаше толкова, колкото той нея, това щеше да вгорчи отношенията им.

Проклетата гривна! Както и преди, принцът беше убеден, че има съвсем просто обяснение за изчезването й.

— Добре, ще отида при нея сам. Ще претърся къщата й.

Принцесата кимна.

— Ще си полегна. Съвсем се изтощих.

Тя се хвана с две ръце за главата и затвори очи.

Леонардо не й отговори. Той безмълвен напусна покоите й. Едва след като той затвори вратата, на устните на принцесата разцъфна триумфираща усмивка.

Изабел нищо не подозираше за буреносните облаци, които се скупчваха над главата й. Следобедът беше толкова хубав! Въпреки че беше убедена, че с принцесата никога няма да станат приятелки, на Изабел й стигаше тя да я приеме като приятелката на Леонардо.

Реши на другия ден, когато с младия принц щяха да ходят на танци в града, да поговори с него за произхода си. Леонардо трябваше да реши дали да каже на принцесата чия дъщеря е Изабел. За нея самата това нямаше значение.

Тъкмо се канеше да се качи в спалнята на горния етаж, когато на вратата се позвъни.

— Леонардо, какво правиш тук? — попита тя зарадвана и озадачена едновременно, когато видя младия принц, застанал на прага. — Дойде да ме видиш ли?

— Винаги искам да те виждам, скъпа — отвърна той. — Случи се нещо. — Той влезе в къщата. — Не ми е лесно да ти го кажа и съм убеден, че ти нямаш нищо общо с цялата история. За жалост майка ми не смята така.

— Звучи сериозно — отбеляза Изабел и се опита да не позволи на страха да я завладее.

— Изчезнала е брилянтната гривна на майка ми. Тя винаги лежеше на копринена възглавничка пред снимката на баща ми. Майка ми…

Изабел се изсмя, въпреки че не й беше до смях.

— И майка ти ме обвинява, че съм я взела? Кога съм го направила? Кога… За няколко минути бях сама на първия етаж…

Леонардо въздъхна дълбоко.

— Тя настоява да претърся къщичката. Алтернативата е да повика полиция.

— Нямам от какво да се боя — каза Изабел. — Нека майка ти спокойно се обади в полицията.

Леонардо я целуна по бузата.

— Разбира се, че няма от какво да се страхуваш, но ако дойде полицията, е възможно да се разчуе. Помисли за кариерата си. — Той се насили да се усмихне. — Няма да претърсвам къщата. Колкото и да не искам да лъжа майка си, не смятам…

— Не, Леонардо. Ще претърсиш къщата. Не започвай да мамиш майка си. Не и заради такава дреболия. Щом си готов с обиска, с чиста съвест можеш да й кажеш, че не си открил нищо.

— Благодаря, мила. — Той я целуна повторно.

Двамата се качиха на първия етаж. На Леонардо не му бе необходимо много време, за да претърси двете празни помещения и банята. След това се насочи към спалнята.

Докато повдигаше дюшека на леглото, Изабел седна на креслото до прозореца и го загледа. Замисли се дали принцесата сериозно мислеше, че е взела гривната й. Явно украшението беше изчезнало.

— Майка ти често ли губи разни неща? — осведоми се тя.

— Не.

Младият принц отвори гардероба. Радваше се, че Изабел не го затрудни. След като претърси рафта за шапки, Леонардо изтръска дрехите на Изабел и се наведе към дъното на шкафа. Вдигна облеченото в кожа ковчеже и го сложи на леглото.

— Отвори го, Леонардо — подкани го Изабел. Документите бяха прибрани в голям плик, а бижутата той спокойно можеше да види. — Ковчежето и съдържанието му преди са били на майка ми. Поверила ги е на баба ми, преди да замине за САЩ. Сега ги съхранявам аз.

Той отвори кутийката за бижута. Погледът му се спря на няколко стари украшения. Понеже брилянтната гривна не беше между тях, той пак затвори ковчежето и го върна в гардероба.

— Само тоалетката — отбеляза той.

Щеше бързо да приключи. Изабел стана, за да слязат долу. Тъй като беше обърнала гръб на Леонардо, тя не видя как той замръзна от ужас, измъквайки гривната от най-задния ъгъл на чекмеджето.

Леонардо й посочи гривната, гледайки я обвиняващо. Очите му ясно показваха какво изпитва в момента. Лицето й пребледня.

— Не! — поклати тя глава. — Не, това не може да бъде!

Той се изправи. Не беше в състояние да мисли трезво.

— Можеш ли да ми обясниш това? — попита я с леденостуден глас.

— Нямам обяснение — рече тя отчаяна. — Сигурно някой е скрил гривната в чекмеджето. Някой…

— Някой? — гласът му вибрираше от ярост. — Майка ми?

— Да, защо да не е майка ти? — попита тя. — Попаднахме в капана й. Заблуди ни и…

— Млък! — прекъсна я той. — През целия си живот не съм бил толкова разочарован, както от теб, Изабел. Майка ми няма защо да те подмамва в капан. Тя те прие… — Той пъхна гривната в джоба на панталона си. — Не желая скандал. И ти нямаш интерес от това, Изабел. Само поради тази причина се отказвам да уведомя полицията. Още утре да си напуснала къщата.

В Антарктида не можеше да е по-студено отколкото в спалнята й.

— Трябва да ти кажа нещо — започна Изабел и понечи да извади медальона от пазвата си, но Леонардо я прекъсна.

— Няма какво да ми казваш — заяви той.

Какъв смисъл имаше да му разкрива произхода си? Беше грешка да идва в Мюлберг и да се влюбва в Леонардо. Безкрайна тъга изпълни младата пианистка. Тя напразно се бореше със сълзите.

Принцът й хвърли последен презрителен поглед, после се обърна и излезе от спалнята. Дървената стълба се затресе от стъпките му. След малко входната врата се затръшна.

Изабел се свлече на леглото. Беше изгубила Леонардо. Как можа той и за секунда да се усъмни в думите й? Не й беше нужно да краде брилянтни гривни. Ако искаше, сама щеше да си купи.

Хълцайки, Изабел зарови лице във възглавницата.

Принц Леонардо фон Мюлберг се въртеше в леглото, без да може да заспи. Накрая не издържа. Навлече халата и излезе на балкона. Едновременно съкрушен и разгневен, той погледна към къщичката на пазача.

Как можа толкова да се излъже? Принцесата познаваше хората по-добре. Изабел Манголд не беше жена за него. На Леонардо му се прииска никога да не бяха се срещали.

И все пак… Изабел вече му липсваше. Сърцето така го болеше, че той се опасяваше, че всеки негов удар може да е последен.

Какво беше накарало Изабел да открадне гривната? Не беше останала сама за повече от двайсет минути. Беше й споменал, че покоите на майка му са в съседство. Но тя не можеше да знае колко дълго няма да го има.

Когато Леонардо от мъка зарови лице в дланите си, той видя себе си да преминава с младата пианистка през галерията на предците на фамилията. Застанаха пред портрета на баба му. Очите му се спряха на голямата смарагдова брошка, която баба му носеше на картината.

Брошката!

Брошката беше едно от бижутата, които не се появиха след смъртта й. Имаше списък с тези бижута някъде сред семейните документи. Но Леонардо видя вчера точно тази брошка…

Как се появи украшението в ковчежето на Изабел? Не, Леонардо вероятно се заблуждаваше. Двете брошки сигурно бяха различни. Ами ако не се лъжеше?

Бабата на Леонардо беше подарила много от бижутата си. Този, на когото е дала брошката, може да я е продал, на когото си пожелае. Изабел беше споменала, че кутийката за бижута е била на майка й. А защо я е пазила баба й?

Леонардо се върна в спалнята и погледна към часовника. Четири без пет. Още не биваше да буди майка си, за да разговаря с нея.

Защо майка му покани Изабел на кафе? Нали на сутринта след рождения й ден все още беше толкова сърдита заради връзката му с Изабел, че не искаше да му каже една думичка. Какво се беше случило междувременно? Да не би пък все пак майка му да е тази, която… Защо?

Колкото повече размишляваше Леонардо, толкова по-малко вероятно му се струваше Изабел да е взела гривната. Наистина ли двамата бяха хванати в капан?

Леонардо се облече бързо. Не биваше да отлага. Влезе на пръсти в покоите на майка си и тихо отвори вратата на спалнята й. Тихото дишане на принцесата изпълваше стаята. Да я събуди ли?

— Майко?

Гизела фон Мюлберг само се беше унесла. Стореното й тежеше. Вече не беше толкова сигурна, че е взела правилното решение. Нямаше ли и друг начин? Вечерта триумфираше, но междувременно еуфорията отстъпи пред унинието. Обвинявайки Изабел в кражба, тя беше предала и мъртвия си съпруг. Ернст-Йоахим никога не би й простил за стореното.

Принцесата потърси ключа за лампата и я запали.

— Какво има, Леонардо? — Тя се надигна и приглади коси. — Още няма пет — погледна го тя с укор, след като видя часовника.

Леонардо седна на леглото й.

— Не можах да заспя — каза той. — Когато предната вечер претърсих стаята на Изабел, видях кутийка с бижута. Между тях беше и смарагдова брошка във формата на пеперуда. Изабел я имаше от майка си и баба си. Преди малко се сетих за нея. Брошката е същата като тази, с която баба е на портрета. — Той погледна майка си в очите. — Как брошката е стигнала до Изабел? Можеш ли да ми отговориш, майко?

Щеше да стане по-зле, ако отрича. Принцеса Гизела разбра, че е загубила, а даже не беше сигурна дали така не е по-добре. Тя взе чашата с вода и отпи една глътка. После тежко я удари върху плота на нощното шкафче.

— Когато свекърва ми умря, ти още беше малък, но по-късно съм ти казвала, че около три месеца след смъртта й, когато подреждахме нещата й, открихме, че някои от бижутата й липсват. Тя беше щедра жена, затова решихме, че ги е подарила. Поне баща ти ме накара да повярвам в това.

— А не беше ли вярно?

Принцесата поклати глава:

— Не, по онова време баща ти имаше любовница — младо момиче, което работеше като стажантка в детския дом. Той й е подарил украшенията, или поне брошката и един стар медальон, в който имаше негова снимка. Майка му често носеше този медальон.

— Разговаря ли с татко за това момиче? — попита Леонардо потресен.

Тя поклати глава.

— Не, открих момичето. То ми призна, че е бременно. Това беше шок за мен, защото не можех да имам деца — принцесата замълча за няколко секунди. Когато продължи, гласът й трепереше. — Момичето се казваше Дагмар Вайлер. Изпратих я в Швейцария и сключих договор с нея. Тя се задължаваше да напусне страната и да не издава кой е бащата на детето. Сумата, която й предложих, беше твърде висока, за да я отхвърли.

— После чу ли нещо за нея?

— Не, и се надявах никога да не чуя — Гизела фон Мюлберг дълбоко пое въздух. — И тогава миналото се върна в Мюлберг в образа на Изабел Манголд.

Леонардо подскочи:

— Това е невъзможно!

— Напротив. — Принцесата разказа как е забелязала медальона на шията на Изабел и после е търсила информация в интернет. — Изабел Манголд е дъщерята на Дагмар Вайлер. Убедена съм, че е разбрала за истинския си произход едва след смъртта на баба си.

— Затова оплете тази интрига?

— Да, исках да опазя семейството ни, както го опазих и на времето.

— От какво се страхуваше? Че Изабел ще те изнудва? — избухна Леонардо. — Ако имаше такива намерения, щеше да го е сторила отдавна. Мисля, че е дошла в Мюлберг само за да види къде е живял баща й. Сигурно не е очаквала, че двамата ще се влюбим.

— А защо не ти го каза, Леонардо? Ако съвестта й е толкова чиста, можеше поне на теб да разкаже.

— Щеше да го направи, убеден съм. — Леонардо се обърна към вратата.

— Не бива да имаш връзка с тази жена. Тя е плод на греха. Прелюбодеяние.

— Какво е виновна Изабел за греховете на родителите си? — Леонардо се върна до леглото и се наведе над майка си. — Майко, аз обичам Изабел. Тя е жената, с която искам да остана до края на дните си.

— Не!

Той се изправи. По устните му пробяга болезнена усмивка.

— Можеш да избереш, майко — рече той. — Не ме принуждавай да избирам между вас. А и трябва да помислиш за едно. Не си могла да родиш дете на татко, затова сте ме осиновили. Най-голямото желание на татко е било да остави Мюлберг на родния си син или на родната си дъщеря, за да не се прекъсне кръвната връзка. Ако аз и Изабел се оженим и имаме деца, след смъртта ми един истински Мюлберг ще получи наследството, защото във вените му ще тече кръвта на Фон Мюлберг благодарение на Изабел.

Младият принц излезе от стаята и затича надолу по стълбите към гаражите, за да отиде с колата до къщичката на пазача. Всяка минута беше от значение. Щеше да падне на колене пред Изабел и да я помоли за прошка. Тя не биваше да напуска Мюлберг. Беше му нужна, за да живее, така, както въздухът — за да диша.

Когато паркира пред къщичката, веднага разбра, че е закъснял. Колата на Изабел вече я нямаше. Сигурно беше събрала нещата си и бе напуснала Мюлберг веднага щом той е излязъл от къщата.

Леонардо отчаяно обикаляше из празните стаи. Роялът все още беше на мястото си и върху него беше залепена бележка с кратко съобщение: „Утре ще се обадя на спедиторската фирма, за да приберат рояла възможно най-бързо“. Без име, без поздрав…

„Твърде късно — рече си Леонардо — твърде късно.“ Изабел го беше напуснала.

Изабел Манголд вкара колата си в гаража, взе пътната чанта от седалката до нея и слезе от колата. Останалият багаж щеше да внесе по-късно в къщата. Беше смъртно уморена и същевременно превъзбудена. Цяла нощ беше шофирала по аутобана, спирайки само за чаша кафе. Сега беше малко след единайсет сутринта.

Къщата на баба й изглеждаше самотна и изоставена. Когато Изабел отключи вратата, я блъсна застоял въздух. Тя остави чантата и отвори прозорците, после включи машината за кафе в кухнята. Докато стане кафето, се качи в банята, за да се поосвежи.

Как Леонардо можеше да си помисли, че е откраднала гривната? Все говореше колко я обича, а сега я предаде при първата възможност. Той имаше вина за предателството. Ако любовта му не беше само на думи, можеше поне да поразмисли дали не бяха устроили клопка на Изабел.

Изпълни я неукротим гняв към Гизела фон Мюлберг. Тази жена не само беше попречила на мъжа си да научи, че има дъщеря, не, тя трябваше да съсипе и живота на дъщерята.

При това Гизела изобщо не знаеше коя е Изабел. Само от високомерие беше се погрижила Леонардо да не се интересува повече от Изабел.

Беше направила огромна грешка. Вместо да мълчи за произхода си, Изабел трябваше да се представи на принцесата като дъщерята на принц Ернст-Йоахим и Дагмар Вайлер. Понякога беше погрешно да се съобразяваш с чувствата на другите.

Изабел се замисли дали да не се обади на родителите си, за да поговори с тях за това. Майка й и без това не беше очарована, че смята да прекара лятото в Мюлберг. Защо Изабел не я послуша? Можеше да си спести много разочарования.

Тя изпи кафето си и отнесе пътната чанта в стаята. И тук отвори прозорците. Легна облечена в леглото, кръстоса ръце зад главата си и затвори очи. Колкото и да не искаше, не можеше да изтрие лицето на Леонардо. Видя се, хванала го под ръка на фестивала на класиката. „Обичам те — прошепна й той, — обичам те.“

Противно на очакванията си Изабел заспа. В съня си тичаше към Леонардо. Беше в бяла рокля, а в ръцете си държеше букет от редки орхидеи. „Откъснах ги от оранжерията — прошепна й Леонардо. — Булчинският ти букет трябва да е специален.“

Тъкмо се канеше да я прегърне, и майка му се пъхна помежду им. „Гривната ми! — крещеше тя. — Мисли за гривната ми!“ С протегната ръка тя сочеше Изабел и така я бодна с показалец в гърдите, че Изабел се събуди.

Тя стана объркана. Някъде отдалече дочу телефонен звън. Не, телефонът не можеше да звъни. Беше се отказала от него.

Нужни й бяха няколко минути, докато осъзнае, че се звъни на входната врата. Нахлузи обувките си и се запрепъва надолу по стълбите.

— Да, идвам! — извика, питайки се същевременно кой ли може да е. Вероятно някой съсед, видял, че се е върнала.

Отвори вратата и веднага понечи да я затвори. Принц Леонардо й попречи, препречвайки вратата с крак. Нико започна възбудено да лае в ръцете му.

— Какво търсиш тук? — попита тя грубо. — Казахме си всичко, което трябваше да се каже. Повече не желая да имам нищо общо с теб и семейството ти.

По време на полета Леонардо обмисли какво да каже на Изабел.

— То е и твое семейство, Изабел. Въпреки че не сме роднини, и двамата сме деца на Ернст-Йоахим фон Мюлберг.

Младата жена притаи дъх.

— Откъде знаеш? — попита тя след няколко секунди мълчание.

— Моля те, Изабел, пусни ме да вляза. Нико трябва непременно да пие вода. От излитането от Хамбург не е пил.

Изабел отвори вратата.

— Само заради Нико — рече тя и взе кучето от ръцете му. Отиде в кухнята и пусна уестито на пода. Бързо напълни купичка с вода. Нико веднага й се нахвърли.

Леонардо я беше последвал.

— Може ли да седна? — попита той. — Имаш ли чаша кафе за мен?

Тя се обърна към него:

— Не мислиш ли, че е твърде нахално да се появиш тук и да искаш кафе? Не се ли страхуваш, че ще те обера? — Тя включи кафемашината. — Откъде знаеш, че съм дъщеря на Ернст-Йоахим фон Мюлберг? — попита отново.

— Майка ми ми призна — рече той и седна.

— Майка ти? Мислех, че дори не подозира. Бях решила да ти съобщя онази вечер и ти да решиш дали тя изобщо да научи.

Младият принц стана и пристъпи към нея.

— Извинявай! — Той сръчно измъкна медальона от блузата й. — Медальонът е в списъка с изчезнали бижута, който майка ми е изготвила след смъртта на баба. Когато случайно те срещнала при езерцето след рождения си ден, ти си се навела към Нико. Тогава медальонът изпаднал от пазвата ти. Майка ми веднага го познала. От самото начало си й се сторила позната. Внезапно разбрала какво у тебе постоянно я човърка. Имаш очите на баща си. — Той я погледна в лицето. — Сега го виждам и аз.

Изабел се отдръпна. Медальонът се изплъзна от ръката му.

— И тогава е решила, че ще се отърве от мен, като ме обвини в кражба? Не се ли е страхувала, че ще разкажа историята на медиите? — Наля кафе за себе си и за Леонардо. — Заповядай.

— Благодаря. — Той обгърна чашата с длани. — Преди да тръгна за летището, още веднъж дълго разговарях с майка ми. Изпуснала си е нервите. Вече признава, че планът й е бил идиотски и… Няма да повярваш, но тя съжалява.

— Понеже ти си разбрал — саркастично отбеляза Изабел и се облегна на бюфета. — Какво те наведе на мисълта, че може би съм ти казала истината?

— Смарагдовата брошка в кутийката за бижута. Сетих се, че баба ми е с нея на портрета си. После събудих майка и малко или повече я принудих да ми каже истината.

Нико заподскача към Изабел.

— После ще ти купим няколко кутийки „Цезар“ — обеща тя. — В къщата няма нищо друго, освен кафе, Нико.

— Това означава ли, че няма да ни изхвърлиш на улицата? — попита Леонардо обнадежден.

Изабел го погледна. Гневът и разочарованието, които изпитваше преди няколко часа, се бяха стопили. Тя обичаше Леонардо. Нямаше сили да го отхвърли. Той беше попаднал в капана на майка си.

— Ами принцесата? — отговори му тя с въпрос. — Тя ще ме мрази до края на живота си, защото съм незаконното дете на съпруга й.

— Чрез сина ни един ден титлата ще наследи един истински Фон Мюлберг — отвърна Леонардо. — Тя продължава да обича баща ми и след смъртта му. Отдавна му е простила изневярата. Знае, че с продължението на кръвната линия ще се изпълни неговото най-голямо желание. Първо се наложи да й го обясня. Не беше се сетила.

— Значи съм добре дошла в Мюлберг? — попита Изабел скептично.

— Добре дошла си, мила, и смятам, че с времето ти и майка ми ще намерите път една към друга. Във всеки случай тя ми обеща повече да не ни пречи. Тя сама ще ти каже колко съжалява за всичко, което ти е причинила. — Леонардо взе кафената чаша от ръцете на младата жена и я постави на масата. Притисна я в обятията си. — Ти си любовта на живота ми, Изабел. Искам да се оженя за теб.

Беше си представяла живота си по-различно. Трябваше ли да жертва кариерата си заради Леонардо? Не беше очаквала предложение за женитба в този момент.

— През есента отивам на турне — рече тя. — Не знам дали ще бъда съпругата, която заслужаваш.

— И за това помислих — отговори той. — Няма да се отказваш от кариерата си, мила. Като принцеса Фон Мюлберг няма да е възможно всяка година с месеци да си на турне, но ще продължиш да изнасяш концерти. Това ще е жертва от твоя страна и аз не зная дали си струва да я направиш за мен…

Тя преметна ръце през врата му.

— Струва си — каза спонтанно. — Каква полза да обикалям по света и да знам, че съм изоставила сърцето си? Това би повлияло на свиренето ми и кариерата ми много бързо ще приключи. — Тя го погледна в очите и прочете там същата любов, която изпълваше и нея самата. — Да, Леонардо, искам да се омъжа за теб. Заедно ще изпълним Мюлберг с нов живот.

— Кълна се, Изабел, че никога няма да съжаляваш — обеща принцът и запечата клетвата си с целувка, която ги събра до края на дните им.

Тя иска само парите ви, ваше височество
Как една красива жена влезе в живота на принца

„Тази вечер ще излизам“ — каза принц Корнелиус. Икономката му, графиня Леополдин фон Кутнер не можеше да повярва на чутото и го погледна смаяна. Корнелиус никога не излизаше, а това, че тази вечер имаше среща с жена, беше направо невероятна. Принцът, обаче изглеждаше в отлично настроение и се върна вкъщи чак на другата сутрин.

Графинята трябваше да забрави за чувствата, които самата тя изпитваше към своя работодател. Наложи си да го направи за доброто и на двама им. Когато обаче разбра в кого се е влюбил той, тя реши да вземе нещата в свои ръце. Корнелиус се беше оставил да бъде оплетен в мрежите на Ивет Мортенсен — жената, която беше станала причина за развода на Леополдин.

— Какво?

Графиня Леополдин фон Кутнер не успя да каже нищо повече. Тя буквално загуби дар слово и невярващо се вторачи в посетителя си.

Той също беше видимо притеснен и извади от джоба си бяла кърпа, с която забърса рукналата от челото му пот. Господинът беше облечен в тъмносив официален костюм, който очевидно беше крайно неподходящо облекло за този горещ летен ден.

— Съжалявам много — смутено каза той. — Аз съм само адвокат на съпруга ви.

Той разхлаби вратовръзката си с няколко милиметра и отново забърса потта от челото си. В този момент адвокатът истински завиждаше на графиня Леополдин за тънката й ефирна памучна рокля.

Графинята не беше очаквала посещение и носеше удобни домашни дрехи. Те влязоха в елегантната приемна на голямата къща, в която беше много по-хладно, отколкото на терасата. Графинята го погледна ядосано и му обърна гръб. Той беше свикнал с тази гледка, не му беше за пръв път през всичките тези години.

Графиня Леополдин не беше класически красива като моделите от списанията за скъпи тоалети, но все пак беше много привлекателна жена. Тя беше слаба и елегантна, но, за съжаление на мъжа си, твърде висока. Черната й коса блестеше на слънцето с меден оттенък. Графинята се обърна към адвоката, пред който отново се разкри гледката на красивото й лице, сивите й очи и безукорно оформените й вежди. Леополдин имаше малка брадичка, а носът й беше малко по-дълъг, отколкото на повечето мъже би им се искало. Това придаваше на лицето й издължен вид.

Графиня Леополдин прехапа добре оформените си устни. Адвокатът забеляза това и имаше чувството, че всеки момент от тях щеше да потече кръв. Графинята беше по-ядосана от всякога.

— След десет години брачен живот това е всичко, което мъжът ми има да ми каже, така ли? — почти извика тя и седна в едно от старинните кожени кресла, кръстосвайки дългите си елегантни крака, обути в домашни пантофи.

Адвокатът вдигна безпомощно ръце.

— Аз само ви предавам думите му — каза той.

— Знам, доктор Шрайнер, Просто съм отвратена от това колко безхарактерен е съпругът ми. Истинско безгръбначно. След като е решил да се разделим, да беше дошъл да ми го каже лично, а не чрез посредник! Що за отношение?!

Адвокатът въздъхна.

— За съжаление това не е всичко.

Графиня Леополдин, която всички познаваха като Лео, повдигна вежди.

— Не е ли?

Доктор Шрайнер поклати глава.

— Наистина не искам да го правя, но ще се наложи да ви напомня за предбрачния ви договор.

Тя го погледна ужасена.

— Той настоява за това, така ли?

Адвокатът кимна.

— За съжаление, да. Не можах да го разубедя, а юридически той е в пълното си право.

— Типично в негов стил — каза Лео и погледна към камината, над която в скъпа сребърна рамка имаше портрет на добре изглеждащ тъмнокос мъж. Това беше съпругът й — човекът, когото тя някога беше обичала.

— В предбрачния договор, който сте подписали, всичко е написано много ясно — чу го да казва тя. — При раздяла всеки от съпрузите получава това, което е имал преди брака.

— В моя случай това не е никак много — въздъхна Лео. — Когато се оженихме, аз бях бедна студентка.

— За съжаление по време на брака няма придобито имущество или пари, които да делите — отвърна адвокатът.

— Прав сте. Ние живеем от наследството на неговия род.

— Ако ми позволите да отбележа, вие лично управлявахте семейните финанси отлично.

Лео се засмя.

— И така да е било, това мое задължение е отменено, смятано от днес. Оставям мъжът ми да се оправя с финансите, както намери за добре. Познавайки го обаче и знаейки какъв начин на живот води, не го очакват никак добри дни. Едуард никога не е можел да се оправя с пари, знае само да ги харчи.

— Жалко за него тогава — каза адвокатът и се изправи.

— Така е — каза Лео и го придружи до изхода през хладното преддверие.

— А, има и още нещо — каза адвокатът, преди да слезе по стълбите и да влезе в лимузината си, която беше оставил с работещ климатик. — Граф Едуард ви моли да напуснете къщата колкото се може по-скоро. Съпругът ви иска да се нанесе тук с новата си приятелка. Той каза, че можете да вземете със себе си само това, което сте донесли преди брака, както и личните си вещи.

Лео погледна към адвоката, който беше малко по-нисък от нея, с гордо вдигната глава.

— Аз нямам намерение да крада от мъжа си, доктор Шрайнер!

— Отлично знам това — отвърна той и й подаде ръка за сбогом. — Радвам се, че ви видях, графиньо. Работата с вас ще ми липсва — въздъхна той. — Ако мога да си позволя да ви дам съвет — наемете си адвокат.

Лео се засмя.

— Нямам намерение да падам на нивото му — каза тя. — Всичко хубаво, доктор Шрайнер.

Адвокатът бързо се качи в колата си, а Лео влезе обратно в къщата. Чак сега тя осъзна колко унижена се чувстваше от отношението на мъжа си спрямо нея.

Едуард беше женкар и бохем. Тя много добре знаеше това. В първите години от брака им се беше опитала да го промени, но постепенно осъзна, че не може и просто се отказа. Прие го такъв, какъвто е. Тя многократно го беше хващала в изневери и той винаги й се кълнеше в любов, обещавайки, че това е за последно. До следващия път. С всяка изневяра и лъжа, любовта на Лео към съпруга й охладняваше все повече и повече. В момента тя не изпитваше нищо към него — нито любов, нито някаква симпатия, нито дори омраза. Нищо, абсолютно нищичко.

През последните няколко години Лео се беше превърнала в нещо като администраторка на семейните дела и финанси. Отделно от това двамата живееха почти разделени — всеки своя живот. Едуард всяка вечер беше на различно парти и почти всяка седмица — с нова жена. През това време съпругата му се беше отдръпнала от всичко и всички и живееше уединена в имението Кутнер. Къщата и земята около нея бяха придобити от предците на мъжа й, които му бяха оставили завидно богатство. Разбира се, то не беше несметно, но умелото управление на Лео им позволяваше да живеят добре, без да се лишават от нищо.

Лео излезе на горещата тераса и погледна към парка. Тя беше живяла тук с удоволствие и се беше грижила имението да е винаги добре поддържано. Графинята въздъхна.

Беше й ясно, че животът й от тук нататък нямаше да е никак лесен. Тя нямаше нито дом, нито доходи. В името на любовта си към Едуард Лео се беше отказала от всичко в живота си — дори от образованието си, което така и не завърши. Тя беше мечтала да стане учителка. Едуард я беше уверил, че ставайки негова жена, тя няма да се грижи за пари или работа никога повече.

Лео не се притесняваше от това, че щеше да се наложи да работи, за да се издържа. Животът й с Едуард беше свързан с това да не прави нищо, а това никак не й харесваше. Поради тази причина се беше заела с поддръжката на имението и управлението на семейните финанси.

Лео добре знаеше причината Едуард окончателно да охладнее към нея и да поиска развод. Той беше загубил ума си по красавица на име Ивет Мортенсен, с която и в момента беше на Лазурния бряг, наслаждавайки се на компанията й и харчейки парите, които баща му и дядо му бяха завещали. Тази хитра и пресметлива блондинка му беше завъртяла главата и той беше готов да направи всичко за нея. Само ако можеше Едуард да се запознае с предишните й мъже — богати господа на средна възраст — също като него, които можеха да напишат оди за това как Ивет ги беше омаяла и впоследствие заменила за някой по-млад и по-богат.

За Лео беше повече от ясно, че Ивет Мортенсен правеше същото и с Едуард. Щеше да се забавлява с него, докато парите му привършат и после щеше да поиска да „останат приятели“.

Това обаче вече не беше проблем за графинята. Тя се беше уморила от всичките изневери на Едуард. Време беше да вземе живота си в свои ръце.

Принц Саша фон Розенхайн тъкмо се канеше да излезе от луксозния си апартамент и да отиде в някое от безбройните казина в Моите Карло, когато мобилният му телефон иззвъня.

За негова голяма изненада се обаждаше брат му, който му съобщи, че смята да се мести.

Принц Саша почти изтърва телефона си от изумление. Той се върна от входа и се изтегна на голямото си легло с балдахин.

— Искаш да се местиш? Решил си да се откажеш от добрия стар замък, така ли? — невярващо попита той.

— Да — отвърна брат му, подразнен от тази му реакция. — Самият ти ме посъветва да го направя, не помниш ли? Елфенберг е много по-близо до Майнц и до университета. Освен това поръчах да му направят основен ремонт и сега мога спокойно да се нанеса. Надявах се, че мога да разчитам на помощта ти, но ти явно пак си в Монте Карло…

Принц Саша се засмя. Той беше наясно, че брат му — изтъкнатият и световноизвестен доктор по философия от университета в Майнц, принц Фон Розенхайн, не одобряваше начина му на живот.

— Но принце, моля ви — каза с усмивка той, — след като сте ми се обадили, ще направя всичко по силите си, за да ви помогна.

— Добре, тогава те чакам да се върнеш най-късно в събота. Ще съм ти много благодарен, Саша. Ако можеш да организираш останалото, аз ще успея да се концентрирам върху библиотеката.

— Ще вземаш и книгите? Но те са хиляди…

— Не всички, само най-важните.

— Добре, както кажеш — отговори Саша. Той се страхуваше само от това, че преместването на брат му би могло да предизвика хаос в семейния им замък. Този разговор му беше дошъл в повече и Саша реши да се отърси от напрежението в казиното на хотела.

Ивет Мортенсен почти не забеляза, че до нея на масата с ролетката седна нов играч. Погледът й беше съсредоточен само в добре изглеждащия я придружител и топчето от слонова кост.

— Жалко — каза тя, виждайки, че то отново не попадна на нейното число. Погледът на небесносините й очи накара граф Едуард да стане и да отиде до касата, за да купи още жетони.

Ивет отпи от шампанското си. Тя вече беше изпила няколко чаши и съзнанието й беше доста замъглено. Поради тази причина пропусна да забележи усмивката, с която я гледаше новият играч на масата.

Ивет обичаше разкоша и разточителството на казината повече от всичко на света. Тя беше горда от себе си — беше дошла тук в компанията на истински граф, който беше не само богат, но и изглеждаше твърде добре. Ивет обичаше лукса и парите и ги поставяше на първо място в живота си. Мъжът до нея трябваше да е в състояние да й ги осигури. Ако не беше, идваше ред на следващия.

— Късметът в любовта почти винаги идва за сметка на неуспех в залаганията, мила моя — изненадващо каза съседът й по маса.

Ивет изгледа нисичкия пълен господин с пренебрежителна усмивка. След още една глътка шампанско обаче реши, че може да си побъбри с него. Така или иначе Еди беше отишъл за нови жетони и беше започнало да й става скучно.

— Едуард е граф — каза тя. — Той изпълнява всяко мое желание, а освен това е много богат.

— Щом казвате — отвърна нисичкият пълен мъж, облечен с ленен костюм. Ивет го изгледа и си помисли, че той беше крайно неподходящо облечен за това място, където почти всички мъже бяха с костюми, а жените — с официални рокли. Едуард например дори носеше смокинг, а самата Ивет беше облечена с вечерна рокля от сребърно ламе с дълбоко деколте.

Снизходителността на тона му я подразни и за да му докаже правотата си, тя му показа безименния пръст на лявата си ръка, навирайки го почти в лицето му. На него блестеше пръстен с диамант.

— Ето, той ми го подари — каза тя. — Едуард ме обича и е готов да изпълни всяко мое желание. Той може да ми предложи живота, за който винаги съм мечтала.

Мъжът до нея я погледна.

— Не сме ли се срещали вече, уважаема?

Тя вдигна рамене.

— Не знам… може би.

— На едно парти в Берлин. Нека опресня паметта ви. Мисля, че там бяхте в компанията на богат индустриалец или бъркам?

Ивет беше прекалено пияна, за да може да разсъждава трезво и да осъзнае, че може би е по-добре да не разговаря с нисичкия господин.

— Ааа, Отокар, този сладур — усмихна се тя. — Той беше много щедър, обаче не пожела да сподели нашата малка тайна на съпругата си и предпочете да си остане с нея.

— С други думи — заменили сте го като носна кърпичка, така ли?

Тя се изсмя.

— Ами за какво друго са мъжете?

— И на Отокар това ваше отношение му харесваше, така ли?

— О, за хора като Отокар е много трудно да осъзнаят, че жените са с тях само заради парите им. Те предпочитат да гледат на себе си като на потентни атлети, а и не могат да си позволят да развалят дълго градения си в обществото образ на примерни мъже. Повярвайте ми, не се е родил мъжът, който може да ми устои, ако реша, че го искам.

Той й вярваше и знаеше, че е права.

— А граф Кутнер е поредната ви жертва, така ли? Горкичкият.

— О, не, с Едуард е различно. Той е истински граф все пак.

— Но е женен, нали? — с усмивка попита пълничкият мъж.

Ивет се усмихна победоносно.

— Всички бяха женени. Едуард обаче ще се разведе заради мен. — Тя се обърна и потърси с очи Едуард, който вече трябваше да се е върнал. — А, ето го, идва. Защо не го попитате и не се уверите, че съм права?

Мъжът до нея обаче се изправи.

— Стана късно, трябва да си тръгвам. Утре сутринта летя за Германия. Брат ми се мести и обещах да му помогна — каза той и елегантно й целуна ръка. — За мен беше удоволствие да ви видя отново, госпожице Мортенсен. Поздравете графа от мен — каза той, стана и изчезна в тълпата от хора в казиното точно в момента, в който Едуард се върна с жетоните.

Графът изгледа отдалечаващия се мъж с недоверие.

— Кой беше този? — попита той с нотка на ревност, а Ивет се засмя загадъчно.

— Не се притеснявай — каза тя. — Дребни и дебели мъже не ме интересуват. А и този май никак не беше богат. Видя ли го? Беше с някакъв ленен костюм. Как изобщо са го пуснали да влезе тук?

Едуард погледна отново към мъжа, който вече беше съвсем близо до изхода.

— Познат ми е отнякъде.

— Ами той със сигурност те познава, както и мен — отвърна Ивет, отпивайки от поредната си чаша шампанско. — Сигурно от Берлин. Донесе ли жетони?

Едуард й ги подаде и тя го погледна радостно.

— Вече можем да се връщаме у дома — каза победоносно той. — Получих обаждане от адвоката ми — Лео няма да прави спънки. Съгласна е да се разведем, без да поставя условия.

— Каква глупачка — презрително каза Ивет и заложи всичките жетони на 17. — Щастливото ми число — усмихна се тя.

Граф Едуард изведнъж се сети кой беше мъжът, с когото Ивет говореше. Без съмнение той беше Саша фон Розенхайн, по-точно принц Саша фон Розенхайн. Той не беше наследник на титлата на фамилията, защото имаше по-голям брат, но пък за сметка на това беше наследник на половината от богатството й, което беше доста значително. Принцът имаше малка галерия в Берлин, която беше по-скоро негово хоби. Принц Саша принадлежеше към света на хората с частни самолети и лични яхти и се чувстваше много добре в него. Той обаче беше и всеизвестен клюкар и имаше очи и уши навсякъде. Принц Саша не беше човек, на когото можеш да довериш тайните си, без утре всеки да знае за тях, но пък и без друго граф Едуард не го познаваше толкова добре, че да се опасява от нещо подобно. Двамата само се бяха виждали на светски събития и почти не бяха разговаряли.

— Саша фон Розенхайн — тихо каза Едуард и въздъхна.

Кого заблуждаваше? Почти със сигурност още утре светските хроникьори на хайлайфа щяха да узнаят с кого беше граф Едуард на Лазурния бряг и заради кого щеше да се разведе. Ивет прекалено дълго беше останала в компанията му, а и беше изпила прекалено много шампанско, за да държи езика зад красивите си зъби.

Едуард с гордост погледна към Ивет. Тя беше просто съвършена — мечтата на всеки нормален мъж. Той си я беше извоювал и беше много горд с постижението си. Графът въобще не мислеше за Лео и силно се надяваше, че когато утре пристигнат в имението, тя вече ще си е отишла.

Надеждите на графа обаче не се оправдаха.

Влизайки в преддверието на голямата къща, Едуард видя куфарите на своята бъдеща бивша съпруга. Ивет обаче не им обърна никакво внимание. Тя влезе в приемната и остана възхитена от големите огледала, кристалния полилей и старинните мебели в стил бидермайер.

— О, Еди, това е прекрасно! — извика тя. — Просто фантастично!

Едуард беше горд с имението си — все пак не кой да е, а самата Ивет го беше харесала, а тя посещаваше само най-изисканите и скъпи хотели. Едуард обаче беше забравил или му се искаше да забрави, че тази къща беше доста западнала, преди Лео да дойде да живее в нея, и изглеждаше в сегашния си вид само и единствено благодарение на нея.

— Радвам се, че ти харесва, любима моя — каза той. — Това ще бъде твоят дом.

— Имение, истинско имение! — въодушевено извика Ивет и се качи по стълбите, постлани със скъп килим. От горе тя хвърли още един поглед на приемната и каза: — Това е божествено, чувствам се като в приказка!

Едуард се усмихна доволно и с неудоволствие забеляза Лео срещу себе си. Тя изглеждаше чудесно — облечена беше със светложълт костюм, под който носеше снежнобяла блуза. Тъмната й гъста коса падаше свободно по раменете, прихваната с цветна диадема на челото. Едуард трябваше да признае, че Лео беше привлекателна жена. Тя обаче не можеше по никакъв начин да се сравнява с Ивет, която беше като излязла от модно списание.

— Надявах се повече да не се видим… — каза той.

— И аз не се радвам особено на срещата ни — подобаващо му отвърна тя. — Ако беше дошъл няколко минути по-късно, изобщо нямаше да ме видиш.

В потвърждение на думите си тя взе един от куфарите в преддверието и го отнесе в багажника на малкото си синьо кабрио, което вече беше паркирано пред входа.

— Останалото ще изпратя да вземат, когато знам със сигурност къде ще живея за постоянно — каза тя и хладно го изгледа. — В бюрото си ще намериш всички документи. Постарала съм се да завърша всичко и да го приведа във вид, отразяващ сегашното му състояние.

— Нямаше нужда да го правиш.

— Нямаше. Но не искам при развода да се оплакваш, че не съм работила съвестно — каза тя и тръгна към колата си. — Е, това беше.

Той кимна.

— Така изглежда. Ще ти изплащам месечна издръжка — щедро каза той.

Лео повдигна вежди.

— Не е нужно. Сама ще се оправя — каза тя и погледна към Ивет. — Пази си парите, ще ти трябват.

Ивет, облечена в къса поличка, блузка с дълбоко деколте и обувки с високи токове, се опита да слезе по стълбите от централния вход към паркинга, но срещна затруднения и се наложи Едуард да й помогне. Преди да види тези обувки, Лео не беше предполагала, че някой може да носи толкова високи токове и да пази равновесие на тях. Деколтето на Ивет вече беше украсено с колие от смарагди — явно беше открила семейните бижута, които Лео беше оставила на масичката до леглото в спалнята.

— О, Еди, виж какво си намерих — радостно каза тя и му показа колието. На китката й пък стоеше златна гривна.

— Смарагдите на баба ти стоят чудесно — каза доволно Едуард и Ивет се усмихна още по-широко. Тя погледна към Лео, която беше виждала само на снимки, видя синьото кабрио и куфарите и извика:

— Не можеш да позволиш това, Еди! Тя не може да вземе колата! Когато я видях отпред, си помислих, че е подарък за мен!

Тя го погледна мило, но от очите й хвърчаха искри.

Едуард въздъхна.

— А… да, щом го искаш — той се обърна към Лео, която ги наблюдаваше гневно. — Ще ти извикам такси, Лео.

Ивет я погледна победоносно, отиде до колата и седна зад волана.

— Съжалявам, но ще трябва да станете от там — каза Лео. — Тази кола ми е подарък от бащата на вашия… Еди. Тя е моя собственост.

Лео погледна Ивет, която намръщена излезе от кабриото. Тя беше точно такава, каквато графинята беше очаквала — кукличка, алчна за пари. Едуард щеше да й се порадва още малко и след известно време щеше да разбере какво всъщност му се е случило. Тогава щеше да е твърде късно.

Това обаче вече не беше нейна грижа. Тя беше уморена от постоянните му изневери и лъжи. Едуард беше затворена страница в живота й.

Лео запали двигателя и тръгна. Смаяният и разочарован поглед на Ивет й беше достатъчна награда за всичко, случило се днес.

— Тя не може да направи това! — разярено извика Ивет.

— Всъщност Лео има право — каза Едуард и се опита да сложи ръка на рамото й, за да я успокои. Тя обаче се дръпна. — Колата е нейна.

— Но аз винаги съм си мечтала за такава — фолксваген костенурка кабрио!

— Тогава ще получиш своя собствена — каза Едуард и отново опита да сложи ръка на рамото й. Този път тя не се отдръпна.

— Искам и аз синя. Или не… може би червена…

— Ще имаш каквато искаш, даже по-хубава от тази. Обещавам ти.

Ивет се усмихна триумфално. Едуард обаче изтълкува усмивката й по друг начин — реши, че е от благодарност. Тя го прегърна.

— О, Еди, толкова те обичам. Ти си прекрасен!

Тя му подари страстна целувка и той се разтопи от щастие.

— И аз те обичам, Ивет. Не мога да си представя живота си без теб. Ще станеш ли моя жена? Искам да кажа… след като се разведа.

За секунда Ивет го погледна невярващо, след което осъзна, че беше постигнала целта си. Едуард щеше да се ожени за нея! Тя щеше да бъде истинска графиня! Щеше да живее в това прекрасно имение и да бъде богата! Тя успя!

— Да, мили мой, ще бъда твоя жена.

Принц Саша фон Розенхайн отвърна на силното сърдечно ръкостискане на брат си.

Принц Корнелиус беше висок и слаб човек. Братята изобщо не си приличаха — нито по външен вид, нито по характер. Корнелиус имаше тъмноруса коса, която определено се нуждаеше от подстрижка. Лицето му беше дълго и слабо, а кафявите му очи гледаха сериозно иззад очила с тънки рамки, които пораждаха у всеки, който се запознаваше за пръв път с него, усещането, че всеки момент ще паднат. Те обаче си оставаха там, закрепени на върха на аристократичния му орлов нос. Принц Корнелиус фон Розенхайн приличаше на интровертен учен, а сивите панталони, карираната риза и старомодната жилетка, с които обикновено беше облечен, само допълваха този му имидж.

Принц Саша погледна фасадата на замъка, в който брат му щеше да живее от сега нататък. Той беше доста различен от замъка им в долината на река Рейн. Елфенберг се намираше на върха на малък хълм, близо до брега на малко езеро и заобиколен от гъста гора. В миналото голяма част от тези земи са били част от блатист район, а Елфенберг е бил построен като място, в което господарите на Розенхайн да отсядат, докато са на лов по тези места.

Саша винаги се беше питал защо архитектът на тази сграда, която трябваше да представлява ловна хижа, а не замък, беше избрал да я построи в стил рококо. Той не приличаше на убежище на ловци, а по-скоро на изтънчена мечта на някой любител на изкуството. Явно предците му, които бяха одобрили този външен вид на Елфенберг, са били любители на красивото и удоволствията в живота. Също както самият принц Саша днес.

— Да напуснеш замъка беше добра идея — каза той на брат си. — Какъв е смисълът да поддържаш сграда с над 200 стаи? Само консумативите й са хиляди на месец. Напълно безпредметно е.

Принц Корнелиус кимна.

— Замъкът в бъдеще ще е културно средище за университета и областта. Историческият музей вече се нанесе, а наскоро пристигна запитване от училище за приложни изкуства. Могат да използват част от залите, за да излагат творбите си. Те смятат да използват и стаите като ателиета и помещения за настаняване на ученици стипендианти.

— Да, напълно те разбирам — каза Саша. — При толкова много движение и хора в замъка ти няма как да живееш там.

Принц Корнелиус се засмя.

— Прав си, спокойствието за мен е по-важно от всичко. В университета имам достатъчно възможност да се срещам с шумни младежи. В дома си искам тишина и уединение.

Погледът на Саша премина отново по прясно боядисаните стени на замъка и се спря на кичозните гипсови орнаменти около прозорците и под покрива.

— Ще се справиш ли с преместването? — попита той брат си и го погледна загрижено.

— Разбира се — отвърна принц Корнелиус. — Отделил съм цялото западно крило за новата си библиотека и работните си помещения. Разбира се, ще трябва още малко време, за да се обзаведе и завърши напълно, но аз мога да се нанеса и да започна да работя тук още днес, имам всичко необходимо за целта.

— Да работиш? Не работиш ли достатъчно в университета?

— Не съм ли ти разказал? Решил съм да започна голям философски труд — всеобхватен — от Платон до Карл Попър…

— Боже господи — отвърна Саша, — ти никога няма да спреш, нали? Та подобен научен труд би ти отнел години, ако не и десетилетия…

— Напълно прав си — кимна принц Корнелиус и се усмихна доволно.

— Дори да го напишеш, кой ще издаде подобен труд?

— Ако е необходимо, ще го издам сам — уверено отвърна принц Корнелиус.

— Та ти си в университета почти денонощно. Кога ще намериш време?

Принц Корнелиус повдигна гъстите си вежди.

— Разбира се, няма да допусна преподавателската ми дейност да страда. Ще пиша най-вече през ваканциите между семестрите.

— Защо ли си мислех, че ще ги използваш, за да направиш замъка малко по-обитаем за живи хора…

Принц Корнелиус му намигна.

— Не се безпокой и за това ще намеря време. Замъкът вече е почти готов, а и винаги мога да разчитам на помощта на Готлиб.

Готлиб Херцфелд беше секретар на Корнелиус, но на практика — момче за всичко. Дребничкият слаб човек работеше за семейството му от десетилетия и вече беше надхвърлил седемдесетте.

Саша въздъхна.

— Сигурен съм, че кашоните ще са в същото положение, когато дойда да те видя пак.

— Какво значение има? — махна с ръка Корнелиус и прегърна брат си. — Веднага ли се връщаш в Берлин? — попита го той, докато Саша се качваше в скъпата си спортна кола.

Той се усмихна.

— След този напрегнат уикенд заслужавам малко да си почина, не смяташ ли?

— Пак ще обикаляш казината, нали? — каза брат му и повдигна вежди.

— Разбира се, че пак ще ги обикалям. Не се притеснявай за мен, братко, знам си мярката. Рулетката ми е само за отпускане.

Двамата братя вечно бяха загрижени един за друг. Саша запали двигателя и махайки за довиждане тръгна. Той се опасяваше, че брат му няма да може да се оправи в целия този хаос, който сам си беше създал — преместване, студенти, научен труд… а колко по-приятно беше просто да поиграеш в казиното.

Саша се настани в най-скъпия хотел във Висбаден и вечерта се запъти към близкото казино, за да „разпусне“ от натрупания през уикенда стрес. Качвайки се по стълбите към главния вход, до който имаше скъпи магазини, в един от тях той видя позната физиономия.

— Лео? — изненадано извика той. — Лео фон Кутнер?

Жената се обърна и го изгледа не по-малко изненадано.

— Саша? Какво правите тук?

Графиня Леополдин беше много изненадана от неочакваната среща и бързо скри в дамската си чанта нещо, което до този момент беше държала в ръце.

Саша се приближи до нея. Отдавна вече се беше свечерило и под светлините, отразяващи се в големите витрини на магазините, можеше да я види по-добре. Лео беше бледа и изглеждаше някак потисната. Саша я познаваше от благотворителни събития, в които тя беше участвала заедно със съпруга си. Леополдин фон Кутнер му беше много симпатична — тя излъчваше класа и достойнство, което едва ли можеше да се каже за съпруга й.

— Ами бях наблизо и, както знаете, с удоволствие играя на рулетка… — той се усмихна и с жест я покани в казиното. — Как сте, Лео, какво ново покрай вас?

Тя се усмихна смутено.

— Ами какво да ви кажа… дълга история.

— Ако имате предвид раздялата ви с Едуард, чух за това.

— Да, разбира се, и това… но всъщност проблемът е другаде.

Саша я погледна въпросително.

Най-неочаквано той я хвана за ръка и я заведе в близкия парк, където седнаха на една отдалечена пейка.

— Какво се е случило? — настойчиво я попита той.

Лео имаше добро мнение за принц Саша. Тя го смяташе за човек, на когото може да се довери. Много от познатите му го мислеха за женкар и клюкар, но графинята беше убедена, че под повърхността се крие съвсем различен човек.

— Напълно разорена съм — каза тя.

— Как така? Едуард не ви ли плаща издръжка?

— Предложи ми, но аз отказах.

— Аха, гордостта не ви позволи.

Тя кимна.

— Ето ме сега тук. Не мога дори да си платя хотела и си помислих… — погледът й се спря върху осветените прозорци на казиното.

— Не, Лео, това не е за вас. Вие не сте хазартен тип. По-добре поговорете с Едуард.

— Никога! — ядосано извика тя.

Саша въздъхна.

— Вината до голяма степен е негова. Вие не бихте могли да знаете, че той ще загуби ума си по тази Ивет Мортенсен. Постави ви в много трудна ситуация и трябва да плати за това.

— Аха, значи и вие знаете.

Явно нищо не можеше да убегне от очите и ушите на принц Саша. Той както винаги знаеше всичко за всеки.

— Ами хората говорят…

— Всъщност няма нищо за криене. Бракът ни просто свърши.

— И така да е, тази Ивет Мортенсен… моля ви, Лео, не съм предполагал, че Едуард може да прояви толкова лош вкус. Съвсем скоро ще разбере какво си е причинил. Тази жена се интересува само от пари и лукс. Мисля, че ако изчакате малко, той ще дойде при вас, за да ви моли да се върнете при него.

Изражението на Лео стана още по-сериозно.

— Не искам да се връща при мен, Саша. Това е последното нещо, което бих допуснала в живота си. Любовта ни отдавна си отиде. Той започна да ме лъже още в самото начало. Опитвах се да не обръщам внимание на случващото се, но нямаше как да игнорирам всичко, което той ми причиняваше. Искам да започна нов живот. Трябва да го започна. Искам да завърша образованието си, което прекъснах, когато се оженихме, и да стана учителка. Междувременно обаче трябва да намеря някакъв начин да изкарвам прехраната си…

— Казиното не е вариант за това, Лео, повярвайте ми — отвърна принц Саша.

Той беше истински трогнат от чутото. Доколкото познаваше Лео, тя беше достойна жена със стил и добър вкус и при всички положения не заслужаваше това, което Едуард й беше причинил.

— Познавате ли брат ми? — неочаквано я попита той.

Лео го погледна изненадано. Тя не очакваше толкова бърза смяна на темата.

— Не, не лично. Разбира се, чувала съм за принц Фон Розенхайн, но… не, не го познавам.

— Брат ми се премести в новия си замък съвсем наскоро. Аз имах честта да му помогна в преместването — истинско логистично постижение — с гордост каза Саша. — Брат ми обаче не е предприел нищо по въпроса с опазването на съкровищата си.

— Съкровищата си? — въпросително го погледна Лео. Тя не разбираше какво иска да каже той.

— Книгите му. За него те са най-ценното, което притежава — усмихна се Саша. — Брат ми е професор в университета в Майнц. Той преподава антична философия и се кани да напише голям научен труд, който да обхваща работата на философи от Древността до наши дни. Страхувам се, че през следващите няколко години ще се занимава само с това и няма да се интересува от абсолютно нищо друго. Страхувам се, че ако някой не му помогне да подреди нещата си в замъка Елфенберг и да го направи годен за обитаване, всичко ще си остане в кашоните, в които е в момента.

— Елфенберг?

— Да, малък замък близо до града. Близо до университета е и брат ми избра да се премести там главно заради това! На замъка обаче е нужна още много работа. Не е лесно тези празни стаи да станат добро място за живеене. Дали бихте били заинтересовани от тази работа, Лео?

Тя го погледна изненадано.

— Моля?

— Елфенберг трябва най-малкото да бъде обзаведен, а вие сте дама с добър вкус и изискан стил. Ако някой може да свърши тази работа добре, то това определено сте вие, Лео, Какво ще кажете?

— Предлагате ми работа ли?

Тя наистина не беше сигурна, че го е разбрала правилно.

Принцът кимна.

— Всъщност брат ми ви я предлага. Ако не му помогне някой, добрият стар Готлиб с месеци ще трябва да мести и разопакова тежките кашони, а това не е работа за възрастен човек като него.

Лео се засмя.

— Явно брат ви не се интересува особено много от светската суета.

— Никак даже. Той е най-интровертният професор по философия, когото можете да си представите. За него е важно само духовното, материалното не го вълнува — каза Саша и забеляза как изразът на лицето й стана по-весел и дори се усмихна.

— Зная отлично за какво говорите — каза тя. — Дядо ми също беше преподавател — в Марбург.

— Значи наистина разбирате за какво става въпрос. Какво ще кажете за предложението?

— Ами ако брат ви е съгласен, с радост ще приема работата. Всъщност аз нямам и много други варианти, мога да платя хотела си само за още два дни.

— Не се притеснявайте, два дни са ми напълно достатъчни, за да го убедя, че сте му необходима.

Принц Саша отиде в Елфенберг още на следващата сутрин. Както и очакваше, той завари брат си да разопакова част от стотиците кашони с книги, а Готлиб Херцфелд и готвачката се занимаваха с подреждането на голямата кухня в приземния етаж на сградата.

— Саша, каква изненада! Нямаше ли да ходиш във Висбаден за няколко дни? — изненада се принц Корнелиус, виждайки брат си.

Саша премести няколко стари прашни книги от едно кожено кресло и седна на него.

— Нужна ти е помощ, Корнелиус. Само с Готлиб и старата готвачка няма да можеш да се справиш. Този замък ще е все така полуобитаем с години.

Корнелиус, който беше започнал да си води записки на един лист за това какво е свършил и какво му остава по разопаковането, го погледна.

— Ако можеш да ми помогнеш, ще съм ти безкрайно благодарен.

— Не аз. Имам предвид друг. Лео фон Кутнер е много добра за такива задачи.

— Чужд човек? — Корнелиус никак не изглеждаше въодушевен от идеята.

— Ако Лео се заеме с обзавеждането, ти ще имаш повече време да се занимаваш с книгите и библиотеката си.

— Хм — каза принц Корнелиус замислено и взе една купчина книги, които занесе в съседното помещение. В него вече бяха монтирани рафтове, очакващи „съкровищата“ му. Саша го последва и осъзна, че брат му може би не го беше чул, толкова улисан беше с книгите си.

— Добре — спонтанно и неочаквано за брат си извика Корнелиус. — Щом имаш добро мнение за този Лео фон Кутнер, доведи го и да започва работа.

— Лео всъщност е Леополдин — поясни Саша.

Корнелиус кимна и извади един голям том от книгите, които току-що беше сложил на рафта до себе си.

— Боже господи — изненадан и възхитен извика Корнелиус, — знаел ли си, че притежаваме първото издание на „Метафизика“ на Аристотел?

— Доколкото знам, Аристотел е живял доста преди да открият книгопечатането… или бъркам…?

— Става дума за първото печатно издание на книгата, Саша.

Той вдигна ръце.

— Нищо не разбирам от философия, печат и тем подобни — каза той. — Кажи ми, искаш Лео да дойде, така ли?

— Да, както казах, нека да идва този Лео.

— Тази, Лео е тази, не този.

— Какво… а, добре — отвърна разсеяно Корнелиус. Той може би пак не беше разбрал какъв е полът на Лео. — Трябва да покажа на колегите тази книга. Искам да видя погледите им, когато разберат какво притежава родът ни.

— Лео е „тя“ и ще дойде тук още утре сутринта — каза Саша, надявайки се брат му да го е чул и разбрал.

— Да, да, добре.

Саша разбра, че няма да може да излезе на глава с брат си днес, особено след като беше намерил тази „находка“, каза му довиждане и тръгна, оставяйки го насаме със „съкровищата“ му.

В приемната той срещна стария Готлиб, облечен в строг черен костюм и с бели ръкавици. Секретарят ходеше гордо изправен, но възрастта му си казваше своето и краката вече не го държаха както едно време. Понякога се налагаше да спре и да си почине.

Той беше тръгнал с поднос, пълен със скъпи кристални чаши, които носеше към една от залите на замъка. Коридорът обаче беше пълен с кашони и той за малко не се спъна в един от тях.

Саша видя, че чашите щяха да паднат, взе подноса и го сложи върху един кашон.

— Утре ще дойде на работа нов човек, който ще ви помага — каза Саша. — Брат ми се съгласи.

Старият човек се усмихна.

— Чудесна идея, ваше височество.

Саша кимна.

— И аз така мисля.

Малкият син кабриолет бавно премина по тесния път нагоре по ниския хълм, на чийто връх се извисяваше замъкът Елфенберг. Скоро той стигна до величествената сграда с осветени от слънцето жълти стени. Преди да тръгне по алеята, която водеше към централния вход, Лео спря и се загледа в сградата. Тя не харесваше прекалената пищност и помпозност на рококото, но този замък й допадна от пръв поглед. Всичко в него беше направено стилно, красиво и с мярка. Беше във формата на подкова и очевидно съвсем скоро беше ремонтиран. Паркът, който слизаше надолу към езерото, обаче изглеждаше някак запуснат — явно не бяха помислили за него.

Тя продължи и стигна до стълбата, водеща до богато украсената и боядисана в бяло входна врата на замъка.

Още не беше извадила куфара си от багажника, когато вратата се отвори и отвътре излезе възрастен господин в безукорен черен костюм.

— Графиня Кутнер? — попита той и се приближи към нея, след като тя кимна. — Добре дошли в замъка Елфенберг. Аз съм Готлиб, секретарят на негово височество. Моля позволете ми да взема багажа ви.

Лео погледна слабичкия възрастен човек изненадано.

— Моля ви, няма нужда, сама ще се погрижа за багажа, куфарът не е тежък — каза тя и той я погледна с облекчение. — Ще ви бъда благодарна, ако ме заведете при негово височество.

Той кимна.

— Моля, последвайте ме.

Тя тръгна след него, влизайки в голямото елегантно фоайе на замъка! Подът беше постлан с бял и зелен мрамор, вратите бяха с позлатен обков, а картините на стените бяха в скъпи рамки. Мраморна стълба с позлатен парапет водеше към горния етаж.

Те минаха в едно от страничните крила на сградата и влязоха в светла и приветлива работна стая, в която имаше старинно бюро, отрупано с книги, и модерни кресла и диван. Подът беше от бял мрамор — също както и камината. Помещението беше уютно и приятно, но доброто впечатление се разваляше от пръснатите навсякъде кутии и кашони.

— Тук е библиотеката на негово височество — каза Готлиб и отвори бяла странична врата.

В библиотеката имаше безброй рафтове, повечето от които обаче все още бяха празни, а книгите бяха в кашони на пода. В средата на целия хаос от книги, кашони и кутии седеше принцът, вглъбен в една от безбройните книги. За свое голямо удоволствие той продължаваше да намира неподозирани „съкровища“ — книги, които дори не знаеше, че притежава.

Този висок едър човек се беше зачел и не обръщаше внимание на никого и нищо около себе си. Лео се засмя.

— Ваше височество — каза Готлиб, притеснен, че смущава господаря си. — Графиня Кутнер е тук.

— Кой? — изненадан попита принцът.

В следващия момент се сети, че ставаше дума за Лео — жената, за която брат му беше споменал, че може да му е от полза, и й подаде ръка за поздрав.

— Леополдин фон Кутнер — представи се тя. — Брат ви трябва да ви е казал за мен.

— А да, да, разбира се. Но той спомена за… Лео фон Кутнер.

Тя се усмихна.

— Може би брат ви не е споменал, че съм жена, а не мъж.

Той я погледна. Тази висока стройна жена имаше излъчване, което определено му хареса.

— Хм, може би… — замислено каза той. Защо Саша не му беше казал да очаква жена, а не мъж? Или пък беше… все едно.

Лео се огледа наоколо.

— Изглежда се нуждаете от помощ тук — каза тя.

— Тук в библиотеката — не. С книгите си се занимавам само аз, графиньо — каза той, почти изпадайки в паника, че някой почти непознат може да пипа „съкровищата“ му.

— Както желаете, ваше височество — каза тя и принцът се успокои — „съкровищата“ бяха в безопасност. — Трябва обаче да ви кажа, че притежавам значителен опит в каталогизиране и подреждане на книги.

— Моля, погрижете се за останалата част от къщата, ще съм ви много благодарен.

Принц Корнелиус не можеше да позволи на чужд човек да слага ред в книгите му, ако ще да беше най-опитният архивар и библиотекар в света.

Тя кимна.

— Както желаете, ваше височество.

— Ако позволите, ще ви покажа замъка, графиньо — каза Готлиб.

— Разбира се, Готлиб. Страхувам се, че обезпокоихме негово височество. Той очевидно е много зает.

— Права сте, страшно зает съм — каза принц Корнелиус и отново се зачете в книгата си.

Още от първия момент Лео се почувства изключително добре в Елфенберг. Нейните стаи — дневна, спалня и собствена баня — се намираха точно срещу крилото, в което беше библиотеката, и тя виждаше, че принцът почти всеки ден работеше до късно през нощта. Когато беше в замъка, той почти не излизаше от там — явно неговият свят беше само и единствено библиотеката.

През следващите няколко дни Лео разгледа помещенията на замъка и разбра, че наистина имаше много работа. Имаше мебели за сглобяване или преместване; кашони, които трябваше да се изпразнят и съдържанието им да се подреди по рафтовете и шкафовете, както и много картини и огледала, които трябваше да бъдат окачени по стените.

Лео се беше качила на стълба в коридора на горния етаж и с бормашина в ръка изчисляваше къде точно да пробие дупка за куки, на които да бъде окачен портретът на ездач в блестящо снаряжение и бяла перука. Мъжът излъчваше сила и увереност и много приличаше на принц Корнелиус.

Самият принц мина по коридора на път за библиотеката и видя облечената в дънки и тениска Лео, за присъствието, на която почти беше забравил, сръчно да пробива дупка с бормашината.

— Това не е ли работа на Готлиб? — попита той, след като тя приключи с пробиването.

Лео го погледна изненадана. Не го беше чула да идва, може би защото бормашината издаваше много силен шум.

— Готлиб има артрит и ставите много го болят. Горкичкият не може да се качи на стълба, камо ли да пробива с бормашина.

— Артрит ли? Нямах никаква представа за това.

— Така си и помислих — каза тя и заби и последния дюбел в стената, след което сложи куката. — Бихте ли ми подали картината?

Принц Корнелиус взе портрета на своя дядо — принц Улрих Еберхарт — и й го подаде. Тя го закачи.

— Добре ли е? — попита го тя.

— Мисля, че трябва да се премести малко наляво.

— Мислите ли? — попита Лео и я нагласи така, както принцът й беше казал. — По-добре ли е?

— Идеално.

— Мислите ли?

Принцът се усмихна широко за изненада и на самия себе си.

— Убеден съм.

Лео слезе от стълбата и сложи бормашината обратно в кутията с инструменти.

— И все пак смятам, че работата с бормашина не е за жена — каза принцът.

— Опасно е да дадеш на жената равноправие, защото твърде скоро тя няма да е доволна от него и ще поиска нещо повече.

Корнелиус я погледна сякаш беше призрак.

— Познавате творчеството на Ницше?

Лео се засмя.

— Това учудва ли ви?

— Ами всъщност — да — призна той.

— Може би извадих думите от контекста, но „надмощието“ на мъжа никак не ми допада като идея — отвърна тя.

— Да, чела съм доста книги на Ницше. Дядо ми беше специалист по творчеството му.

— Дядо ви? — изненадан повтори той.

— Фридман Шафнер. Може би името ви е познато, той преподаваше философия в Марбург.

— Фридман Шафнер е ваш дядо? Разбира се, че името му ми е познато — каза удивен той и от този момент нататък сякаш погледна с други очи на графинята. — Той беше един от най-забележителните учени на своето време. Аз лично обаче смятам, че незаслужено подценяваше приноса на натурфилософите от Древността като Талес от Милет например.

— Може и да е грешал в някои от вижданията си — каза Лео и затвори стълбата. — Но Талес от Милет… моля ви! Гледайки към звездите, опитвайки се да разбере скрития им смисъл, той не видял, че на пътя му има кладенец и паднал в него, ставайки обект на присмех. Може и да е бил наясно с духовното и метафизичното, но не е имал представа какво се случва около него.

— Да си философ означава да правиш жертви…

— Да, жертви. Колко добро оправдание — иронично и с лека усмивка каза Лео. Тя му подаде тежката кутия с инструменти и го помоли да я последва към сервизните помещения. — Ще ми е необходим допълнителен бюджет за ремонти и обзавеждане — каза тя.

Той не очакваше Лео да смени темата толкова бързо.

— За какво? — попита принцът.

— Ами в някои от стаите все още няма тапети, килими, завеси…

— Колко прозаично…

— … но твърде необходимо.

— Не искам да се занимавам с подобни баналности от ежедневието — с досада каза той.

— Зная. Затова сте наели мен. Та ще отпуснете ли бюджет?

— Ще ви открия сметка — каза той и Лео се усмихна.

— Благодаря ви — каза тя. — Така ще можете да се отдадете на работата си в библиотеката абсолютно необезпокояван. Имате ли вече напредък или все още се прехласвате по всяка извадена от кашоните книга?

Корнелиус се засмя.

— По-скоро второто — отвърна той.

Откритостта и прямотата на графинята му допадаха. Тя очевидно не се смущаваше от нищо и никого, а Корнелиус никак не обичаше хората да се държат угоднически и лицемерно с него само защото е принц. Тя явно виждаше в него най-обикновен човек, който трудно се справяше с ежедневните проблеми. Принцът гледаше на себе си точно по този начин.

— Можете да помолите някои от студентите ви да ви помогнат — предложи Лео. — Аз също бих могла да съм ви от полза.

— Вие имате достатъчно работа по замъка — отговори той. Принц Корнелиус никога не беше приемал студенти в къщата си и искаше това да си остане така и занапред.

— Аз съм много организиран човек — каза тя.

Той й повярва. Принцът не можеше да си спомни да е познавал преди толкова практична и организирана жена. Той много уважаваше тези качества у другите, тъй като самият той не ги притежаваше.

Малко по-късно вечерта принцът сподели отличното си мнение за графинята на Готлиб, който беше дошъл в спалнята, за да оправи леглото му.

За пръв път принц Корнелиус забеляза, че старият човек наистина се придвижваше трудно и почти не можеше да свие едното си коляно.

— Да, графинята е прекрасен човек — съгласи се Готлиб. — Истинско щастие е, че е при нас.

— Освен всичко тя е и много пряма. Не се смущава да говори по каквито и да било теми.

— Така е — каза Готлиб със стоическа физиономия. Коленете го боляха особено силно днес. — Напълно прав сте.

Принцът влезе в банята и отвътре се чу водата, която започна да пълни ваната.

— Трябвам ли ви за още нещо, ваше височество? — извика Готлиб от спалнята.

— Не, благодаря, Готлиб. Лягайте си, късно е вече.

Секретарят излезе от спалнята, а принцът се отпусна в горещата вана, мислейки си за Лео фон Кутнер. Наистина беше истинско щастие, че тази жена беше дошла в дома му. Тя беше много упорита и организирана и съвсем скоро щеше да се справи с целия хаос, който цареше в замъка Елфенберг. Дори малкият спор на философска тема с нея му беше харесал.

Той въздъхна. За бога, тази жена цитираше Фридрих Ницше!

Няколко седмици по-късно Лео стоеше в зимната градина, наблюдавайки със задоволство свършеното от нея. Тя беше превърнала малкото помещение в трапезария за закуска. От него имаше чудесен изглед към парка, в който усърдно се трудеше наетият от нея градинар. Прясно окосената ливада стигаше чак до брега на езерото. Атмосферата в трапезарията беше прекрасна. Според Лео тя предлагаше всичко, от което човек има нужда, за да започне деня си добре.

Почти всички зали и стаи в замъка вече бяха годни за обитаване. Следвайки собствения си стил, тя ги беше обзавела и декорирала така, че да са в унисон с атмосферата и архитектурата на прекрасния замък.

Лео определено беше доволна от свършеното.

Задоволството й обаче приключваше в момента, в който влезеше в кабинета на принц Корнелиус. Там всичко беше разхвърляно и разпиляно точно както в деня, в който Лео прекрачи прага на замъка.

Когато тя влезе, принцът седеше зад бюрото си и се опитваше да намери нещо в хаоса около себе си.

— Случайно да си ми виждала учебника по антична философия? — попита я той.

— Не, как бих могла. Бюрото ти е забранена зона за мен, нали?

Той продължи търсенето, а Лео внимателно го наблюдаваше и леко се усмихна. През последните няколко седмици между тях се беше изградило приятелство, основаващо се на взаимно уважение и внимание. Лео обаче трябваше да признае, че чувствата й към принца далеч преминаваха границите на приятелството. Корнелиус беше влязъл в сърцето й и тя не можеше, а и не искаше да отрече присъствието му там.

— Позволяваш ли ми да ти помогна? — въпросително го погледна тя.

— Моля те, бъди така добра. Този учебник ми е спешно необходим за часовете ми със студентите от трети курс. Семестърът започва само след две седмици. Дотогава трябва да съм напълно готов.

Лео започна педантично да издирва книгата сред безбройните томове върху голямото бюро, като същевременно подреждаше и систематизираше всички книги, които вече беше прегледала.

— Всъщност исках да ти покажа зимната градина — каза тя. — Стана чудесна трапезария за закуска. Сигурна съм, че много ще ти хареса.

— Мислиш ли?

Лео се усмихна.

— Убедена съм. Стана превъзходна. Но какво е това? — попита тя, изваждайки изискана покана изпод купчина книги.

— Боже, съвсем бях забравил за това — отвърна той.

— За какво е?

— Покана за галавечеря на фондацията към Майнцкия университет в Розенхайн за следващия уикенд.

— Предполагам, че няма как да не присъстваш, нали? — каза Лео с искрено съчувствие.

Тя знаеше, че Корнелиус никак не обичаше светски събития. За него те бяха загуба на ценно време, през което можеше да се отдаде на работата си, а не на безсмислени разговори с хора, които даже не харесваше.

— Трябва наистина. Тази фондация е основана от баща ми, за да подкрепя студенти в затруднено финансово положение. Искам или не, задължително трябва да присъствам, иначе ще стане скандал.

Лео се засмя.

— Не ти се ходи, нали?

— Никак. Най-малкото защото на такива събития присъстват само някакви надути пуяци, с които по никакъв начин не можеш да проведеш нормален интелигентен разговор. Дай им да говорят само за жени, коли и пури. Ужасно. Освен това е добре да се появя там с дама. През последните няколко години Саша ме отменяше в това, но сега е зает.

Той погледна към Лео.

— Дали ще бъдеш така добра да…

Сърцето й заби учестено.

— Защо не — отвърна тя.

— Знам, че искам твърде много от теб. Ще се отегчиш до смърт с всички тези важни клечки от градската управа и университета, но…

— Готов си да ме жертваш за каузата, така ли? — усмихна се тя.

— Не, не, за нищо на света не съм готов да те жертвам… но шампанското е много добро, ордьоврите също… пък и с теб ще мога да водя нормален разговор.

— А защо да не можеш да го водиш и с някой друг? В крайна сметка всички сме атоми в безкрайното пространство!

— Демокрит — разпозна той веднага цитата от древния философ. — Да, убеден съм, че с теб ще прекарам отлично. Ако желаеш да дойдеш, разбира се…

Тя се усмихна.

— Разбира се, че ще дойда — каза тя и извади една голяма книга. — А ето го и учебника ти.

Уикендът дойде бързо, а с него и вечерта, в която щеше да се състои галавечерята на университетската фондация.

Принц Корнелиус се ужаси само при мисълта, че трябва да присъства на това събитие. Той се беше разположил удобно в кожено кресло в приемната на замъка и се беше зачел в „Метафизика“ на Аристотел, чакайки Лео. Готлиб стоеше близо до господаря си, готов да му отвори вратата. Погледът на двамата мъже се насочи към стълбището, от което слизаше елегантно облечена изискана дама. Същата тази дама само преди няколко седмици прекарваше дните си, работейки с бормашина, чукове и отвертки. Принцът преглътна сухо.

Лео приличаше на кралица. Тя беше облечена с елегантна вечерна рокля с малко деколте, но без ръкави, която подхождаше чудесно на тъмната й коса, оформена в стилна прическа. Нежните й рамене бяха покрити с ефирен копринен шал.

Лео забеляза смаяните им погледи и се усмихна. Когато слезе в приемната, тя попита:

— Ще тръгваме ли?

Корнелиус подаде книгата, която четеше, на секретаря си и взе ключовете за колата.

— Моля занесете книгата обратно в библиотеката, Готлиб — каза принцът и възрастният човек с лек поклон излезе от стаята.

Лео беше разочарована от реакцията на принца, който не каза нищо за облеклото и външния й вид, а тя беше положила толкова усилия, за да изглежда подобаващо тази вечер. Графинята обаче се постара да скрие разочарованието си, все пак тя вече доста добре познаваше Корнелиус и знаеше, че той просто си е такъв, и се усмихна.

— Моля, след вас, принце — каза тя, след което взе ключовете от ръката му. — Аз ще карам.

— Така ли? Чудесно, благодаря. Аз не обичам да карам.

— Брат ти ми спомена…

Тонът на Лео звучеше някак обидено и с горчивина и принц Корнелиус не можа да си обясни на какво се дължеше това. Той я погледна — изглеждаше му не по-различна от обикновено. Какво ли се беше случило? Лео също не можеше да си обясни промяната в чувствата си. Разбира се, тя тайно се беше надявала Корнелиус да погледне на нея като на жена, а не само като на служителката, която подреждаше и поправяше неща в дома му. Лео беше напълно наясно, че в мислите си Корнелиус почти винаги беше някъде другаде — като типичен учен философ — и въпреки всичко изпитваше разочарование от отношението му към нея.

Тя оцени, че смокингът му стоеше чудесно. Лео го намираше за привлекателен мъж и във всекидневното му облекло, но тази вечер той изглеждаше като истински принц. В този момент тя разбра, че това, което изпитваше към него, беше любов.

Лео седна в бентлито, принцът се настани до нея и тя опита да завърти ключа, за да запали двигателя. В този момент обаче се почувства като парализирана и само успя да се обърне към него и да го погледне.

Лео отдавна беше наясно, че това, което изпитваше към Корнелиус, беше много повече от приятелско чувство. Сега обаче й стана ясно колко силни всъщност бяха чувствата й към него.

Тя го обичаше така, както не беше обичала никой мъж досега, дори и Едуард, когото до днес беше смятала за голямата любов на живота си. Сърцето й се късаше при мисълта, че Корнелиус не гледа на нея като на нещо повече от приятелка и добър служител.

Лео въздъхна. Може би трябваше да бъде търпелива, все пак Корнелиус не беше обикновен мъж — като тези, които човек среща в супермаркета или на автобусната спирка. Той беше специален. Може би му беше нужно време, за да осъзнае какво чувстваше към него тя. Лео се надяваше, че той все някога ще отвори сърцето си за нея.

Да, тя се надяваше. Надяваше се силно и искрено.

Надеждата й беше споделена и от Готлиб и старата готвачка, които бяха излезли на входа и гледаха след отдалечаващата се лимузина.

— Тя е жената за него — каза готвачката и кръглото й лице сякаш се озари.

— Права сте, госпожо Помер — отвърна Готлиб и въздъхна. — Напълно права сте.

— Елате — каза готвачката, — те почти не ядоха от раците, които приготвих. Да си направим вечеря — вие и аз, като принц и принцеса.

Спокойствието и уютът отдавна бяха изчезнали от имението Кутнер.

Красивата Ивет беше проявила истинската си същност — тя беше не само капризна, но и придирчива и почти винаги сърдита за нещо. Понякога Едуард с носталгия си спомняше за Лео, която не му беше създавала каквито и да било проблеми и му беше спестявала много от нещата, които сега трябваше да върши, за да е доволна Ивет.

Едуард никога не се беше оправял добре с парите, но дори и той беше започнал да забелязва, че авоарите му се топяха като пролетен сняг на слънце. Ако Ивет продължаваше да харчи така, той съвсем скоро щеше да е изправен пред пълен банкрут. Винаги когато се опитваше да я помоли да харчи по-малко, тя го поглеждаше жално с големите си сини очи и той отново отваряше широко портфейла си. Той обаче съвсем скоро щеше да е напълно празен, ако Едуард спешно не ограничеше харчовете си.

Този следобед Ивет беше решила да се отдаде на шопинг в най-скъпите бутици във Франкфурт. Тя обаче се върна необичайно скоро и с вид на разярена тигрица влезе в приемната на имението.

Едуард я видя и веднага реши да я зарадва.

— Имам изненада за теб, скъпа моя — каза й той, а тя продължаваше да го гледа все така яростно. — Другия месец отиваме на Карибите, точно както пожела. Четиризвезден хотел, прекрасен плаж…

— А с какво ще платиш всичко това — извика тя. — Ти си банкрутирал!

Едуард я погледна изненадано.

— Защо мислиш така?

— Ти имаш ли представа какво унижение е да стоиш като идиот в бижутерийния магазин и да не можеш да си платиш, защото кредитната ти карта е отхвърлена? Опитах се да изтегля пари в брой, но банкоматът я глътна и не ми я върна! Разбира се, реших, че е грешка — все пак ти си богат граф. Обадих се в банката, за да попитам какво се е случило. Познай какво ми казаха… Ти си разорен, драги мой!

Очите й се напълниха със сълзи на безсилие и ярост. Тя се чувстваше измамена и унижена. Едуард се опита да я прегърне, но тя ядосано го отблъсна.

— Ще оправя нещата, не се притеснявай — каза той. — Ще свием малко разходите. Ето например пътуването до Карибите — мога веднага да го отменя. Ти няма нужда да си купуваш повече бижута, дрехи и обувки, имаш достатъчно и за внуците си. Просто ще живеем малко по-скромно. Къщата ти харесва, нали…?

— По-скромно? — смаяно го погледна тя. — Да се ограничавам през остатъка от живота си, това ли ми предлагаш? Мислиш, че искам да се омъжа за теб, за да се ограничавам, така ли? Къщата е хубава, но е в провинцията, а ти знаеш колко много обичам градския живот, културата, светските събития… Този свят не е моят, Едуард!

— Не е нужно всичко около теб да е пет звезди, нали?

— Напротив, драги мой, не само е нужно, но е абсолютно задължително! Ти трябва да продадеш това забутано имение и с парите да си купим мезонет във Франкфурт.

— Но тази къща принадлежи на семейството ми от столетия! — невярващо я погледна Едуард. — Носителят на титлата граф Фон Кутнер винаги е живял в нея и аз не бих могъл да я продам без съгласието на останалите си роднини, които никога няма да ми разрешат да се разделя с нея.

Ивет седна на дивана и го погледна разочаровано.

— Ти не ме обичаш, нали? — попита тя почти разплакана. — Никога не си ме обичал, признай си!

Едуард седна до нея и я прегърна.

— Разбира се, че те обичам. Обичам те повече от живота си. Заради теб се разделих с жена си…

Ивет го целуна.

— Тогава продай къщата!

— Не мога!

Той се опита да я целуне, но тя го отблъсна.

— Тогава и аз не мога — обидено каза тя и му обърна гръб.

Той сложи ръка на рамото й.

— Моля те, имай милост към мен… има неща, които просто няма как да променя…

— Какво е това? — попита Ивет, вземайки едно лъскаво списание от масичката до дивана. На корицата му имаше елегантна дама редом до изискан и добре изглеждащ господин. В текста под снимката се казваше, че това е принц Корнелиус фон Розенхайн, придружен от графиня Леополдин фон Кутнер на галавечеря, организирана от фондацията към университета в Майнц.

— Явно твоята съпруга добре се е наредила! Истински принц, боже господи!

— Така изглежда. Този господин никога не би имал финансови проблеми, да не говорим за банкрут.

— Така ли? Защо? — поинтересува се Ивет.

— Семейство Розенхайн са крезовски богати. Сигурен съм, че самите те не знаят колко пари и имоти имат. Всъщност ти познаваш брат му.

— Не, със сигурност не го познавам. В тази лига аз не мога и да си помисля да играя. Истински принц… — каза тя, трескаво мислейки за това как би могла да намери бързо и лесно решение за финансовите си проблеми. Тя обаче реши да не избързва… не още…

— Срещнахте се в казиното в Монте Карло — поясни Едуард.

— Нисичкият дебеланко? Това ли е той?

Едуард кимна.

— Да, това е принц Саша. Семейство Розенхайн са толкова богати, че биха могли да имат всичко, което си поискат. Мисля си, че и полет до Луната да си пожелаят, няма начин да не го получат.

— Аха — каза Ивет. — Толкова богат е принцът, така ли?

— Много богат. Само че той е човек, който не може да се наслаждава на парите си. Принц Корнелиус е професор по философия. Скоро се премести от Розенхайн в Елфенберг и по цели дни стои там далеч от всичко и всички, пишейки и размишлявайки. Понякога се чудя защо Господ дава толкова много на хора, които не могат да оценят радостите, които парите им могат да им донесат.

— Явно просто си е такъв човек — каза Ивет и отново погледна снимката. Принцът не беше класически красив, но изглеждаше много добре в смокинга си — имаше силна осанка. Истински принц.

— Да — отвърна Едуард. — Преподава философия в университета в Майнц, световноизвестен е.

— Колко скучно — отегчено отвърна Ивет.

— Права си — каза Едуард и я целуна по челото. — А сега ще отида да си поговоря с хората от банката — да видим какво можем да направим по случая с леките финансови затруднения.

Ивет остана сама в стаята и продължи да гледа снимката.

Лео не беше красива колкото нея или поне не по нейния начин. До принца обаче изглеждаше прекрасно и Ивет искрено й завидя. Русата красавица добре знаеше, че никога не можеше да притежава класата и излъчването на графинята. Лео беше изискана и благородна дама, а Ивет можеше да разчита само на кукленското си лице и стройното си тяло, гарнирано с деколте, дело на известен пластичен хирург. Той й беше „подарък“ от бивш „приятел“.

Ивет стисна устни. Беше по-ядосана и гневна на Лео от всякога. Принц, милионер, световноизвестен учен — добре беше изиграла картите си…

Лео, все тази Лео получаваше това, което Ивет искаше! Тя все още не можеше да забрави как графинята й измъкна синьото кабрио под носа. Ивет го беше поискала, а Едуард не можа да й го осигури. Това беше първият път, в който той й отказваше нещо. Сега това й изглеждаше като началото на края…

Явно Едуард далеч не беше толкова богат, за колкото тя го беше смятала. Тя не виждаше повече бъдещето си заедно с него, особено сега, когато беше изправен пред фалит. Въобще не се замисли, че причината за плачевното му финансово състояние беше само и единствено връзката му с нея. Той просто вече не можеше да й предложи това, което тя искаше и от което имаше нужда. Точка по въпроса.

Да се ограничава? Той даваше ли си сметка какво й предлагаше? Не, тя нямаше да се ограничава, не и при положение че по широкия свят има толкова много мъже, които буквално не знаят какво да правят с милионите си. Тя имаше чудесна идея — те можеха да ги похарчат за нея или още по-добре — да й ги дадат, за да си ги похарчи тя лично. Да не може да плати на бижутера за диамантените обеци и да трябва да ги върне, Едуард я беше подложил на най-голямото унижение в живота й и щеше да си плати за това.

Ето например този принц — той беше просто идеален за Ивет. Той беше учен философ, който щеше да прекарва дните си в библиотеката и кабинета си, пишейки статиите и книгите си, а жена му щеше необезпокоявано да харчи милионите му. Какво по-хубаво може да има от това за една съпруга?

Но на пътя й беше застанала Леополдин. Тази Леополдин!

Ивет отново погледна снимката и се усмихна лукаво. Графинята безспорно беше красива жена, но не притежаваше неустоимия и изкусителен чар на Ивет.

Тя се замисли. Този учен явно не се интересуваше особено от светската суета и удоволствията, които можеше да купи с парите си. Ивет обаче можеше да промени това и да накара хормоните му да заговорят. Същите тези хормони, които бяха стрували на предишните й приятели милиони, а бедния Едуард бяха довели до пълен банкрут.

Да се ограничава? Не и тя, драги графе, не и тя.

Ивет се замисли и на красивите й устни се появи лукава усмивка. Да завладее принца щеше да й е още по-приятно, знаейки, че ще го отнеме от Леополдин. Първо й беше взела Едуард, но той се оказа твърде беден за вкуса й. Сега беше ред на принц Корнелиус. След като беше успяла веднъж, със сигурност нямаше да има проблем да го постигне и втори път.

Първото нещо, което видя Едуард, след като се събуди на другата сутрин, беше Ивет, която подреждаше куфарите си.

— Какво правиш, за бога? — извика той и скочи от леглото.

— Напускам те — спокойно каза тя, прибирайки кутията с любимите си бижута в единия от куфарите.

— Не можеш да го направиш! — смаяно каза той, виждайки я да взема куфарите и да се отправя към вратата.

— Напротив, мили Еди, мога и още как. Ти просто нямаш какво повече да ми предложиш.

Графът бързо осъзна какво се беше случило. Ивет го беше лъгала — тя никога не беше го обичала. Нито за секунда. Русокоската беше с него заради парите и титлата му. След като обаче парите бяха привършили, тя нямаше повече работа в дома му. Как можа да бъде такъв глупак?

— Лицемерка! — извика той. — Била си с мен само заради парите ми, а сега отиваш при следващата си жертва, нали?

Тя се усмихна снизходително.

— Все ми е едно как ме наричаш — каза тя. — Стига, Еди, не бъди лош. Прекарахме си добре заедно, но трябва да признаеш, че е дошло време за промяна. Промяна и за двама ни.

Тя излезе, а Едуард тръгна след нея и излезе навън по пижама.

Ивет отвори входната врата. Пред стълбището беше паркирано малкото синьо кабрио, което той й беше подарил и на което тя много бързо се беше наситила. Това не беше колата на Лео и Ивет не можа да й се зарадва истински. Тя искаше нейната кола — нейната и никоя друга.

— Моля те, Ивет, не ме напускай — през сълзи извика Едуард, докато тя слагаше куфарите си в малкия багажник.

— Ще изпратя да вземат останалите ми неща, когато знам къде ще живея за постоянно — хладно каза тя и седна зад волана.

— Не можеш да ми причиниш това! — той ридаеше като малко дете.

Тя се усмихна със съжаление, запали двигателя и потегли, без да се обръща назад. Едуард я гледаше, докато не изчезна от хоризонта — бос, по пижама и с подпухнали от сълзи очи.

Лятото си беше отишло и на негово място беше дошла мека топла есен. Новият семестър в университета в Майнц току-що беше започнал, а принц Корнелиус и Лео бяха подредили и дообзавели библиотеката в Елфенберг. Принцът беше изключително горд с резултата. Той беше сигурен, че без помощта на Лео нямаше да успее и до края на дните си щеше да е затрупан с кашони и купища неподредени книги. Принцът беше много доволен от работата си с Лео — тя беше умна и духовита и малките диспути на научни теми с нея много му допадаха. Тя не се смущаваше от това, че той е всепризнат учен, и спокойно и аргументирано излагаше мнението си, което в повечето случаи не съвпадаше с неговото. Лео беше чудесна жена — умна, забавна, образована и здраво стъпила на земята. Домакинството под нейно ръководство функционираше толкова добре, колкото никога досега и след като обзавеждането и подреждането бяха приключили, той я беше помолил да остане в замъка за постоянно.

Лео беше превърнала Елфенберг в отлично място за живеене и принцът се чувстваше в замъка по-добре от всякога. Тя беше приела предложението да остане на работа като главен управител на замъка с удоволствие. Дори беше назначила още хора, които да отменят стария Готлиб в някои от задълженията му. Досега Корнелиус се беше страхувал да назначава нови хора в замъка, но под ръководството на Лео те работеха отлично и той с облекчение забелязваше резултатите от труда им.

Корнелиус обаче упорито и систематично отказваше да назначи шофьор. Самият той неведнъж беше признавал, че не е никак добър в шофирането, но пътят до университета не беше нито дълъг, нито труден и той смяташе, че може да се справи без помощта на шофьор. Времето, в което караше до работа и обратно, беше връзката му със света — такъв, какъвто беше в действителност, а не такъв, какъвто го виждаше през книгите и научните си трудове.

Днес обаче имаше нов повод да се замисли сериозно върху уменията си като водач на лек автомобил. Изкарвайки на заден ход скъпото си бентли от широкото паркомясто, което управата на университета беше определила специално за него, той подпря бронята в едно малко синьо кабрио. Как, за бога, се беше озовало зад него? Корнелиус беше сигурен, че когато потегляше, зад бентлито нямаше нищо… Колата му разполагаше с всички възможни екстри за паркиране и каране на заден ход, известни на автомобилостроенето, и ето че пак предизвика инцидент. Корнелиус се засрами от уменията си зад волана.

Той изгаси мотора, стана от кожената седалка и излезе от лимузината.

— Извинявам се — виновно каза той — грешката е моя.

Другият участник в инцидента — русокоса дама — също излезе от колата си. Засрамен от неумението си, Корнелиус гледаше надолу и първото, което видя, бяха летни обувки с най-високия възможен ток, последвани от най-дългите крака на света. Повдигайки поглед, той премина през къса поличка и ефирна блузка с щедро деколте. Есента наистина беше приятна и топла, но младата дама се беше облякла прекалено лятно за ден като днешния и принцът си помисли, че можеше да се простуди в това си облекло. След като погледът на Корнелиус премина през деколтето и нежната шия, украсена с колие с диаманти, той видя красивото лице и светлосините очи на младата дама, чиято светлоруса коса се спускаше свободно по прекрасните й рамене.

Корнелиус преглътна сухо. Той имаше чувството, че пред него се беше изправила самата Афродита.

Дамата се усмихна изкусително.

— Не, не, моля ви, грешката е моя — каза тя с глас, от който го полазиха тръпки. Този тембър, тези маниери… Господи, каква жена! — Пък и щетите са минимални — допълни тя и се наведе, за да огледа пукнатия си фар, предоставяйки му възможност да се наслади на перфектно оформените й задни части. — Виждам, че бронята ви е малко хлътнала — каза тя, след като завърши „огледа“. — Като гледам каква кола карате, ремонтът със сигурност ще е скъп. На застрахователя ми това никак няма да му хареса.

Корнелиус я гледаше и не можеше да вземе решение как да отговори. След няколко секунди той се опомни и каза:

— Аз… ще поема всички разходи. Грешката беше моя. Всички знаят за крайно ограничените ми умения като шофьор. Случилото се е само потвърждение.

— Колко благородно от ваша страна — каза тя и го погледна така, че краката му се подкосиха. — Тогава бих искала да ви поканя на чаша кафе. Това е най-малкото, което бих могла да направя за вас.

— Каните ме на кафе? — объркано каза Корнелиус. — Но… ние едва сега се запознахме… даже не знам името ви…

— Ивет Мортенсен, приятно ми е — подаде нежната си ръка за поздрав тя.

— Розенхайн — представи се той. — Корнелиус Розенхайн.

— О! — извика тя и го погледна смаяно. — Вие ли сте? Мисля, че съм виждала името ви в списъка на преподавателите. Вие сте професор, нали?

Корнелиус беше поласкан от факта, че тя знаеше кой е.

— Да, така е — каза той.

— Преподавате антична философия, нали? — Ивет явно беше написала домашното си добре и се наслади на изумения му поглед.

— Ами да, така е. Това обаче едва ли е нещо, което представлява интерес за вас… античната философия имам предвид.

Ивет се усмихна, щедро показвайки му перфектните си бели зъби, дело на известна дентална клиника във Франкфурт.

— Не бъдете толкова сигурен, господин професоре. Или може би имате предразсъдъци?

— Предразсъдъци ли? — беше очевидно, че Корнелиус нямаше никаква представа какво иска да каже тя. — Какви предразсъдъци, за бога?

— Ами блондинките и пословичната им „интелигентност“… — помогна му тя.

— О, това ли? Не, не съм си и помислил нищо подобно. Моят научен и преподавателски опит сочи, че жените с руса коса не са нито повече, нито по-малко интелигентни от тези с кафява, черна или червена такава. Даже напротив — една моя студентка…

Ивет го прекъсна с кокетна усмивка.

— Кафето, господин професоре — припомни му темата на разговора тя. Никак не я интересуваше опита му с руси или чернокоси студентки в миналото, а по-скоро начина, по който щеше да харчи парите си в бъдеще… — Знам едно чудесно кафене съвсем наблизо. Какво ще кажете?

Корнелиус все още не можеше да повярва, че толкова красива жена, чиято кола беше ударил, го кани на кафе, без да го познава. Той беше толкова смаян, че само успя да кимне.

— Чудесно — изчурулика Ивет и го погледна така, както само тя можеше. Отново го побиха тръпки. — Вие сте много интересен човек, господин професоре.

— Може би не чак толкова интересен, колкото вас, госпожице Мортенсен — успя да се опомни той.

— Моля, наричайте ме Ивет — кокетно каза тя.

— Хубаво име. Точно като притежателката му, ако ми позволите да отбележа.

Тя се усмихна — зъболекарите от клиниката във Франкфурт ненапразно се гордееха с направеното по усмивката й и дори я бяха включили в каталога си.

— Очарователен сте, професоре.

Корнелиус захласнато гледаше усмивката й и не забеляза триумфа в погледа на искрящите й сини очи. Ивет беше победила — днес на кафе, а съвсем скоро в дома му — сценарият й беше много познат. Леополдин отново беше загубила. Скъпо щеше да й струва синьото кабрио, което отказа да й даде!

Оказа се, че за Ивет беше лесно като детска игра да върти на пръста си професор Корнелиус фон Розенхайн. Жена като нея досега не беше проявявала интерес към принца и той беше поласкан от вниманието й.

За да й се реваншира за кафето, той я покани на вечеря в любимия си италиански ресторант на следващата вечер.

— Имам уговорка — каза той на Лео, преди да се качи в колата си и да тръгне за срещата си с Ивет. Погледът му блестеше. — Имам среща с жена, Лео. С прекрасна млада дама, само си представи!

— С жена? — Лео пребледня като платно, но се постара да не покаже какво изпита при тази така невинно съобщена от него новина. От момента, в който беше започнала работа в замъка, тя се надяваше да се превърне в нещо повече от негов служител и таеше любовта си към принца дълбоко в сърцето си.

— Да, блъснах я… искам да кажа — с колата, докато излизах от паркинга на университета.

— Аха — каза Лео. — Ето откъде е вдлъбнатината в бронята. Колежка ли ти е?

Той поклати глава.

— Не. Даже не знам какво изобщо правеше в университета — каза той и продължи, без да осъзнава колко дълбоко нараняваше Лео с всяка своя дума. — Знам само, че е най-красивата жена, която някога съм срещал. Тя е… — той се опита да намери подходяща дума, но не успя.

— … перфектна — помогна му Лео.

— Да, точно така, перфектна е, направо божествена!

Лео имаше чувството, че някой прониза сърцето й със стрела.

— Извини ме, но трябва да побързам — каза той и запали двигателя. — Не искам да я карам да ме чака.

Той тръгна и Лео въздъхна, гледайки го да се отдалечава.

— Той се е влюбил. Влюбил се е до уши — каза на себе си тя.

Вечерта премина чудесно, въпреки разочарованието на Ивет. Принцът я беше завел в най-простоватия и обикновен ресторант, в който тя някога беше влизала. Тя обаче не показа с нищо неодобрението си. Не искаше да засегне егото му, напротив — целеше да го погали по всички възможни начини.

След като пиха по чашка шнапс след вечеря, тя успя да го убеди да се разходят по брега на река Майн. Вечерта беше прохладна, но не студена, а небето — обсипано с хиляди звезди.

— Вечерта беше чудесна — каза Ивет и внезапно спря. — Ще ми позволите ли да ви се отблагодаря за нея?

— Не е нужно — отвърна Корнелиус трогнат от любезността й. — Омагьосващата ви компания е напълно достатъчна, Ивет.

— Настоявам — каза тя и изкусителните й устни най-неочаквано за принца се озоваха върху неговите. Ароматът на парфюма й и допирът на тялото й взеха дъха му.

— Още веднъж благодаря за чудесната вечер — каза тя, след като приключи с умело преценената целувка.

— Ивет… — това беше всичко, което Корнелиус успя да каже. Целувката му беше дошла по-изненадващо от гръм от ясното звездно небе над тях.

Тя се опита да изглежда колкото се може по-трогната и завладяна от него. Получи й се.

— Ти си най-страхотният мъж, когото съм срещала. Корнелиус. Ти си толкова умен, толкова привлекателен…

Досега никоя жена през живота му не беше го наричала привлекателен, но от устата на Ивет това звучеше толкова искрено, че той и за миг не се усъмни в намеренията и помислите й.

Привлекателен! Корнелиус не можеше да си спомни да се е чувствал по-добре никога досега. В присъствието на Ивет всичко изглеждаше толкова лесно, приятно и красиво…

— Ти също си прекрасна — успя да каже той. — Според мен ти си съвършената жена, както би казал Ницше…

— Кой? — чаровно се усмихна тя.

— Не е важно — отвърна той и тя го награди с още една целувка. Този път се постара да е по-дълга и страстна и забеляза, че принцът изцяло забрави кой е и къде се намира. Идеално — целта беше постигната.

— Живея съвсем наблизо — прошепна тя и го погледна така, че нямаше нужда от друга покана. — Ако искаш… — сините й очи блестяха изкусително.

Корнелиус почти не знаеше къде се намира. Разсъдъкът му беше напълно замъглен от целувките на тази жена, от топлото й тяло, от мекия й тембър, от погледа й… тя го желаеше! Тази прекрасна жена искаше да бъде с него! Корнелиус беше толкова щастлив, че не можеше да мисли за нищо и никого, освен за нея.

Когато на другата сутрин се събуди в леглото до Ивет, Корнелиус беше по-щастлив и по-доволен от себе си от всякога.

Той, който до предишната вечер не беше изгубвал разсъдъка или контрола над себе си и за секунда, сега беше изгубил и двете напълно. Тази жена, ах, тази жена… принцът беше готов на всичко за нея.

— Нощта беше вълшебна — прошепна тя. — Най-прекрасната нощ в живота ми.

— Радвам се да го чуя — каза Корнелиус, който никак не беше уверен в опита и способностите си на любовник.

Колко прекрасна беше тя. Корнелиус не можеше да си представи по-красива и очарователна жена от нея. Той се беше влюбил в Ивет до уши.

Той се беше влюбил!

Корнелиус се замисли и се сети, че я познаваше от няма и два дни. Стана му някак неудобно и той се отдръпна в края на леглото. След това обаче се сети за всички книги, които беше чел за любовта, и осъзна, че тя наистина нямаше граници и не се съобразяваше с нищо, просто идваше — неканена и неочаквана.

След малко Корнелиус се облече и тръгна за университета. Той за нищо на света не биваше да закъснява за лекции, защото смяташе, че така ще даде лош пример на студентите си. От прозореца на спалнята Ивет видя как той излезе от входа и се качи в колата си, която беше паркирал на паркинга на кооперацията предишната вечер с доста маневри и помощ от нейна страна.

Ивет се усмихна победоносно. Да го спечели и оплете в мрежите си се оказа по-лесно, отколкото беше предполагала. Сега трябваше да кове желязото, докато все още беше горещо. Тя трябваше веднага да се вкопчи в него, за да не се обърка нещо — например той да осъзнае, че тя не го обича, а само се преструва, и да не й даде достъп до милионите си. Все пак Корнелиус беше умен човек и не беше за подценяване. С наивници като Едуард й беше лесно, но тук… тук трябваше да внимава. Всичко досега беше минало чудесно и Ивет щеше да направи каквото е нужно, за да продължи в правилната посока.

Ивет триумфираше. Тя щеше да се вкопчи в „любимия“ си и да не го пусне за нищо на света. Все пак крезовски богати принцове не влизаха в леглото й всеки ден, възможността трябваше да се оползотвори колкото се може по-добре. А тя знаеше как.

Когато Корнелиус се прибра у дома след лекциите в университета, той с учудване разбра, че всички са били много притеснени от отсъствието му предишната вечер.

— А ти какво очакваше? — попита го ядосано Лео. — Няма те цяла нощ, без да се обадиш на никого. Притеснихме се за теб — каза тя и го изгледа внимателно. — Виждам обаче, че явно не е трябвало да се тревожим.

— Не, наистина няма за какво да се тревожите — усмихнат каза той и импулсивно я прегърна. — Аз съм щастлив! Безкрайно щастлив!

— Уау — каза Лео. — Тази жена трябва да е много специална, за да те накара да се почувстваш така толкова бързо. Та вие се запознахте едва оня ден.

— Така е, Лео, тя е прекрасна. Много ще ти хареса, когато се запознаете, чудесна жена, божествена!

Въпреки болката, която изпитваше, Лео беше щастлива да види Корнелиус толкова радостен и щастлив.

В този момент позвъня мобилният му телефон — връзката му с модерния свят.

Той погледна екрана и бързо вдигна.

— Здравей, любов моя.

Лео го погледна загрижено.

— Да, разбира се, разбира се — каза той. — Очаквам те.

— Какво се е случило? — попита го тя, след като затвори.

— Водопроводът в апартамента й е избил и всички стаи са наводнени. Поканих я да остане тук, докато отстранят повредата.

— Да, разбира се — въздъхна тя. — Ще се погрижа стаята за гости да бъде оправена.

Тя се намираше точно до неговата спалня.

— Благодаря ти, Лео, много мило от твоя страна.

За голямо учудване на Лео Корнелиус не тръгна веднага към кабинета си, както обикновено, а отиде в стаята за гости, за да се увери, че домашната помощница ще я подреди добре за скъпата му гостенка. Той даже й обясни как да направи така, че жената, която очакваше да се чувства максимално удобно и комфортно в стаята си.

— Мисля, че тук на тази малка масичка може да се сложи ваза с цветя — каза Корнелиус, след като лично Лео се увери, че всички ъгли и повърхности в стаята са абсолютно почистени от прах и паяжини.

— Чудесна идея — каза Лео, хвана го за ръката и го изведе от стаята. — Най-добре е сам да се погрижиш за това. В парка има прекрасни рози.

— Рози… да, чудесно, рози… всяка жена ги обича, нали?

— Аз не — отвърна Лео. — Предпочитам лилии.

— Но нали розите са цветята на любовта…

— Добре, тогава иди и лично избери най-хубавите рози за дамата. Трябва вече да спреш да притесняваш всички с нервите и припряността си. Спокойно, всичко ще е наред!

Принцът излезе и тръгна към градината, а Лео и домашната помощница най-после можеха да довършат работата си. Лео отиде до прозореца, който беше отворила да проветри, за да оправи скъпите завеси, разместени от лекия есенен вятър. От него се откриваше прекрасна гледка към парка, езерото и централния вход на замъка. Затваряйки прозореца, Лео видя, че пред входа паркира малка синя кола кабрио, която много приличаше на нейната. От колата слезе руса красавица, която страстно прегърна дошлия да я посрещне Корнелиус.

Ивет Мортенсен!

Лео веднага я позна и сърцето й за момент спря да бие.

Корнелиус се беше влюбил в Ивет Мортенсен!

Лео се подпря за стената — имаше чувството, че ще падне. Тя беше готова да жертва любовта си, искрено се беше зарадвала, виждайки го толкова щастлив, но сега сърцето й беше обляно в кръв. Щастието на Корнелиус беше и нейно щастие, въпреки чувствата, които трябваше да потисне. Тази жена обаче нямаше да донесе щастие на Корнелиус, напротив — щеше да провали живота му.

Лео познаваше Ивет твърде добре и много добре знаеше, че тя не изпитва никакви чувства към Корнелиус. Тази жена искаше единствено и само парите му. Лео трябваше да й попречи да се домогне до принца. На всяка цена.

След като дойде на себе си, Лео излезе от стаята и отиде в приемната на замъка, където вече бяха Ивет и Корнелиус. Русокосото изкушение беше възхитено от дома на принца.

— О, колко прекрасно — изчурулика тя — какъв великолепен замък!

— Надявам се да се чувстваш добре тук — каза Корнелиус.

— Но разбира се, че ще се чувствам добре, ще се чувствам прекрасно — радостно отвърна тя и отново го прегърна, подарявайки му една от най-страстните си целувки. — Тук ще съм като истинска кралица!

— По-скоро като принцеса — отвърна принц Корнелиус.

Лео слезе по стълбите, опитвайки се да не показва вълнението си.

Ивет я видя и се престори, че не я познава или че не се сеща коя е. Корнелиус се усмихна.

— Това, мила ми Ивет, е Лео фон Кутнер. Тя е моя добра приятелка и душата и сърцето на тази къща. Благодарение на нейната работа замъкът изглежда толкова добре.

— Твоя служителка? — попита Ивет презрително и изгледа Лео от глава до пети. Сините й очи блестяха победоносно. — Тя беше отмъкнала съпруга й, изцеждайки авоарите му до капка, а Лео се беше принудила да дойде тук и да работи, за да има къде да живее. Сега щеше да й вземе и принца. — Ще е чудесно, ако се погрижите за багажа ми — каза надменно тя.

Корнелиус сложи ръка на рамото на Ивет.

— Това не влиза в задълженията на Лео — любезно каза той. — Тя не е прост служител, а по-скоро моя приятелка. Лео, бих искал да ти представя Ивет Мортенсен.

В този момент Лео повече от всичко искаше да изкрещи: „Познавам я много добре. Изгони я час по-скоро от живота си, защото ще ти донесе само нещастие!“. Вместо това обаче тя положи усилие да се усмихне и каза:

— Добре дошли, госпожице Мортенсен. Корнелиус ми каза хубави неща за вас.

— Така ли? — с престорено учудване попита Ивет и отново се хвърли на врата на принца. — Ние много се обичаме, нали, миличък?

Той кимна.

— Много се радвам за вас — чу се да казва Лео. Яростта караше ушите й да бучат, но тя си наложи да не й дава израз.

Ивет отново я изгледа и веднага разбра, че в лицето на Лео има конкурент за любовта на принца. Независимо дали той гледаше на нея само като на приятелка или не, Лео го обичаше и това си личеше. Ивет „разбираше“ от тези неща — все пак имаше твърде дълъг и богат опит.

За Ивет щеше да е истинско удоволствие да покаже на Лео, че никога нямаше да получи мъжа, когото обичаше. Той беше резервиран за нея и вече беше в краката й. По същия начин тя беше сложила в краката си и Еди, но за съжаление парите му свършиха неочаквано бързо.

Ивет беше достатъчно умна, за да си даде сметка, че не може да се мери с интелигентността и уменията й. Младата русокоса красавица обаче беше наясно, че притежаваше други качества, които бяха по-важни за нея. Тя можеше да има всеки мъж, когото пожелае, карайки го да загуби разсъдъка и здравия си разум.

Ивет демонстративно целуна Корнелиус и го погледна влюбено. Лео обаче веднага разкри лицемерието й. Тази жена искаше само и единствено пари и лукс, а Корнелиус беше просто средството, за да достигне до тях.

— Бихте ли искали да ви покажа стаята ви — попита Лео, стремейки се да потисне гнева и яда си.

— С удоволствие.

Ивет въздъхна, за да покаже на Корнелиус колко трудно й беше да се раздели с него, макар и за кратко, и последва Лео, която я отведе в спалнята за гости на втория етаж.

— Прекрасно, просто божествено — каза Ивет, когато влезе. — Не че ще прекарвам много време тук, но стаята е великолепна.

— Радвам се, че ви харесва — със същата престорена любезност отвърна Лео. — Не че ме засяга, но стаята наистина е хубава.

— Къде е стаята на Корнелиус? — попита Ивет, след като инспектира малката, но модерно обзаведена баня.

— Стаите на негово височество се намират точно до спалнята за гости — отговори Лео.

— О, и за това сте помислили, много ви благодаря.

Лео я погледна, а Ивет легна върху голямото легло, за да пробва дали ще й е удобно да спи на него.

— Аз всъщност се учудвам да ви видя тук — каза Лео. — Последното, което бях чула за вас, е, че живеете с мъжа, който все още ми е съпруг.

— Ами оказа се, че съм се заблудила. Мислех го за по-богат, отколкото се оказа всъщност — невъзмутимо отвърна Ивет, пробвайки колко твърди са възглавниците.

Лео повдигна вежди.

— Когато го напуснах, финансовото му положение не беше никак лошо.

— Е да, но сега е разорен — отговори Ивет.

— И сега ви трябва нов спонсор, разбирам. Но защо точно Корнелиус?

— Той може да ми осигури живота, за който винаги съм мечтала. Вие го обичате, нали? — най-неочаквано попита Ивет и я погледна снизходително. — Ще се позабавляваме.

— Но вие не го обичате…

— Всичко си има цена, нали? — усмихна се лукаво Ивет, забелязвайки, че Лео леко се изчерви.

— Корнелиус не е от мъжете, които ще ви водят по партита и казина — каза Лео. — Той не понася суетата, защото е човек на духа и науката. Той няма да пътува с вас по света, за да го сложи в краката ви, както сте свикнали, Ивет.

— Помислила съм и за това. С течение на времето аз ще започна да водя свой собствен живот и няма да се меся в неговия. Ако този вариант не му хареса, помислила съм и как точно да уредим развода.

— Развод? Та вие не сте женени…?

— Въпрос на време. Той ме обича, драга ми Лео. Луд е по мен.

— Това е само защото не е свикнал с жени като вас. Вие се възползвате от слабостта и бушуващите му хормони!

Ивет се усмихна лукаво.

— И така да е, вие никога няма да го имате, а аз ще се омъжа за него и ще се наслаждавам на живота си. Вие не можете да направите нищо по въпроса. Ако му кажете откъде ме познавате и че съм провалила и без това изчерпания ви брак, Корнелиус ще си помисли, че искате да ми отмъстите и тогава ще сте в още по-неизгодна позиция от сега. Не само няма да имате него, но ще загубите и работата си. Внимавайте добре, Лео.

В този момент на вратата се появи Корнелиус.

— Всичко наред ли е, Ивет?

— Прекрасно, скъпи, просто чудесно — усмихна се чаровно тя и го целуна.

Лео не можеше да каже нищо. Ивет беше преценила ситуацията много добре и държеше козовете в ръцете си.

След вечерята, която им беше сервирана в голямата трапезария, Корнелиус и Ивет решиха да се разходят в парка. Ивет по всякакъв начин се стремеше да покаже на Лео колко влюбен беше принцът в нея.

Лео вече беше напълно сигурна, че „инцидентът“ с колата на Корнелиус далеч не е случайност, а Ивет го е организирала нарочно, за да се домогне до принца милионер. Графинята не повярва и за секунда и на историята с избилия водопровод в апартамента на Ивет. Лео беше напълно наясно, че тя просто искаше да си намери претекст да бъде в замъка при Корнелиус.

Лео с учудване видя, че след известно време принцът се върна в замъка сам без Ивет.

— Я каква изненада — каза тя. — Къде е другото влюбено гълъбче?

Лео беше в кабинета на Корнелиус и подготвяше графика му за следващия ден на чисто новия компютър, който той беше започнал да използва по нейно настояване.

— Ивет много хареса парка и искаше да поостане там за известно време.

— Сама?

— Аз трябва да се подготвя за лекциите си утре.

— Добре че все още си спомняш за тях — каза Лео и стана от бюрото му.

Той я погледна учудено.

— Ивет не ти е особено симпатична или бъркам?

— Сигурен ли си, че те обича? — отговори на въпроса с въпрос тя.

— Разбира се. Тя е прекрасна жена.

— Да. Прекрасна, във всяко отношение.

— Чудесна е, нали? — отвърна Корнелиус и лицето му като че ли се озари само при мисълта за Ивет. — Тя е толкова красива. Не съм си и помислял, че жена като нея може да обърне внимание на стар книжен плъх като мен. Тя ме обича Лео, това е прекрасно!

— Вярвам ти и от цялото си сърце се радвам за теб, Корнелиус. Само че…

— Имаш съмнения, нали? — повдигна вежди той.

Лео беше на косъм да му каже откъде познава тази жена, за да го предупреди да внимава с нея, но точно в този момент това щеше да прозвучи като опит за отмъщение и това само щеше да е в полза на Ивет.

Лео повдигна рамене.

— Може би малко ревнувам. Твоята Ивет е чудесна жена.

— Нали? — Корнелиус сияеше.

Готлиб споделяше неприязънта на Лео към Ивет още от първия момент, в който я видя в замъка. Тази жена беше арогантна и се държеше надменно с всички от персонала, включително и със стария секретар.

По-късно вечерта, докато принц Корнелиус се приготвяше да си ляга, Готлиб приготви леглото му, дръпна завесите и плахо попита:

— Ще ни напусне ли графинята, ваше височество?

— Да ни напуска? Не… как ви дойде наум? Тя е безценна за мен, Готлиб. Не знам какво бих правил без нея.

— Ами помислих си, че след като госпожица Мортенсен се нанесе тук…

— Госпожица Мортенсен ще остане за кратко, докато поправят водопровода й. Бъдете спокоен, Готлиб — графиня Кутнер няма да напусне този замък — не и докато аз живея в него.

— Сега наистина съм по-спокоен, ваше височество. Лека нощ — каза Готлиб и излезе.

Корнелиус още не беше си легнал, когато в стаята се появи Ивет, облечена само по ефирен халат и нищо под него. Той я погледна — тя беше ослепителна, както винаги. Принцът беше като восък в ръцете й.

На следващата сутрин Ивет слезе в трапезарията за закуска, където Лео дооправяше чудесно подредената маса.

Графинята й хвърли бърз поглед, без да прекъсва работата си.

— Корнелиус ще слезе всеки момент — каза Лео, но знаеше, че Ивет е отлично информирана за това къде е принцът и какво прави.

— Разбира се, че ще слезе всеки момент, мила моя. Трябва вече да е излязъл от банята.

Ивет искаше недвусмислено да й покаже с кого принцът беше прекарал нощта.

Тя седна на масата и заповеднически каза:

— Бих искала кафе.

— Каната е на масата — сряза я Лео.

Ивет я погледна разярено.

— Знаете ли, Лео…

— За вас съм графиня Кутнер.

— Искате да покажете на Корнелиус, че не ме харесвате, така ли?

— Той трябва да свикне с това.

— Мислите ли? — изсмя се Ивет. — Вие не по-зле от мен знаете, че нямате никакъв шанс да го спечелите… графиньо — тя нарочно постави подигравателно ударение на последната дума. — Този мъж е мой, драга ми, а вие ще трябва да напуснете замъка. Една от нас трябва да си тръгне!

— Съгласна съм с вас, госпожице Мортенсен, колкото и да не съм очаквала, че това някога ще се случи. Само че според мен вие сте тази, която много скоро ще си тръгне.

Ивет се изсмя, а в следващия момент в трапезарията влезе Корнелиус.

— Колко се радвам, че се разбирате толкова добре — усмихнат каза той.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Лео и удари вареното си яйце неочаквано силно.

— Ами смеете се — значи всичко е наред.

— Твърде възможно е да си вадиш погрешни изводи, драги мой. Това е само идея за реалността, която ти искаш да вярваш, че съществува. Сенките, които виждаш на стената, си остават сенки, а не реалност.

— Платон за закуска? Не е ли малко рано, Лео? — с усмивка попита Корнелиус и седна на масата, като преди това не пропусна да целуне Ивет за добро утро.

— Какво е Платон? — най-искрено попита Ивет, търсейки с поглед точно определен вид вурстове.

— Може би искаш да попиташ кой е Платон — поправи я Лео.

— Платон е един от най-бележитите философи на Древна Гърция — внесе яснота Корнелиус.

— Страхувам се, че госпожица Мортенсен не се интересува от подобни теми — отбеляза Лео.

Ивет погледна принца със сладострастните си сини очи.

— Знам, че си известен учен, мили мой, но аз се интересувам от теб само като човек и мъж — каза тя.

— Колко трогателно — чу се гласът на Лео.

— Трябва ли да си толкова недружелюбна — попита Корнелиус, след като бяха останали сами с Лео в кабинета му.

Тя му подаде куфарчето.

— Тя не знае кой е Платон, за бога!

— Не може всички жени да са образовани като теб, Лео.

— Ти все пак…

— Ивет е интелигентна жена — прекъсна я той. — Макар и по свой собствен начин и в други отношения.

— Тя е хитра, трябва да призная — каза Лео и се замисли колко добре тази жена си играеше с чувствата на Корнелиус. Ако го обичаше, Лео не би имала нищо против връзката им. Намеренията на Ивет обаче бяха съвсем други…

— Знаеш ли — каза принцът, излизайки, — бих бил много признателен, ако се погрижиш Ивет да не скучае, докато ме няма. Тя все пак не е свикнала с обстановката… покажи й парка, замъка…

— Не е свикнала с обстановката ли? — почти извика Лео.

Тя много добре знаеше, че Ивет можеше много бързо да свикне с всичко и всички щом това й беше изгодно.

— Ами апартаментът й е много малък, не е свикнала да живее в замък.

— Ти не знаеш нищо за нея, Корнелиус — изпитателно го погледна тя.

— Имаме много време, за да се опознаем. Аз тръгвам. Ще се видим след обяд — каза той и бързо излезе.

Лео въздъхна. Как можеше да го накара да се замисли върху ситуацията и да си даде реална сметка за случващото се?

Ивет го беше омагьосала. Той беше като пластилин в ръцете й.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо, графиньо — чу тя гласа на Готлиб.

— Да ми бъдеш полезен? Но с какво, Готлиб? И защо?

— Ами как да ви кажа… някои гости са ми по-приятни от други. Ако ме разбирате…

— Аха, госпожица Мортенсен спада към „другите“, нали?

— Ако трябва да съм откровен — тя никак не ми допада като човек. Даже съм притеснен за негово височество. Нищо добро не го чака в компанията на тази жена.

— За съжаление не можем да направим нищо по въпроса, Готлиб. Госпожица Мортенсен е гост на този замък и ние нямаме избор, освен да се отнасяме с нея като с такъв.

— За съжаление май сте права.

— За съжаление.

Няколко дни по-късно Ивет отиде при Лео, която очакваше всеки друг, но не и нея в кухнята. Русата красавица изглеждаше изнервена и отегчена и повече от всякога беше решена да разкара съперницата от пътя си.

— Къде е Корнелиус? — попита тя.

Лео, която тъкмо подреждаше букети свежи цветя, с които смяташе да украси дневната, я изгледа за миг.

— В кабинета си. Корнелиус използва всяка свободна минута, за да работи по книгата си.

Ивет отиде при принца.

— Корнелиус, може ли да поговорим?

Той се зарадва да чуе гласа й.

— Само момент — каза принцът, търсейки някаква книга на един от рафтовете.

Ивет искаше да седне и първата възможност за това видя в едно кожено кресло, върху което бяха натрупани няколко книги. Тя ги свали на земята и седна.

Когато видя какво беше направила, сякаш гръм удари Корнелиус.

— Моля те, мила, не пипай нищо! С Лео точно сме подредили всички книги така, че да ми е лесно да ги намирам.

— А да, Лео. Искам да поговорим за приятелката ти, мили мой. Мисля, че трябва да я помолиш да напусне възможно най-скоро.

— Защо? — погледна я учудено той.

— Тя е крадла.

Корнелиус остави книгата, която току-що беше разгърнал, и я погледна смаяно.

— Невъзможно. Защо да е крадла?

— Взела е скъпа гривна от стаята ми. Само тя може да е била, Корнелиус! — погледна го тя с насълзени очи. — Да не мислиш, че ми е лесно да ти го кажа?

Той се опита да я успокои и я целуна по челото.

— Не мога да повярвам, че Лео е способна на такова нещо. За такива обвинения трябват доказателства, нали? Нека я повикаме, за да обясни.

Лео дойде след няколко минути.

— Искал си да разговаряш с мен? — каза тя и видя блесналия поглед на Ивет и угрижената физиономия на Корнелиус. Веднага й стана ясно какво се беше случило.

— А, госпожице Мортенсен, добре че сте тук. — Мисля, че сте загубили това — каза Лео и извади от джоба си скъпа диамантена гривна. Тя я беше намерила на един от диваните, докато слагаше вазите с цветя в приемната и веднага се сети, че Ивет можеше да използва това срещу нея и да я обвини, че я е взела. — Намерих я в приемната.

Ивет се изчерви, а Лео й подаде гривната с победоносен поглед. Малка победа.

— Колко мило от ваша страна, графиньо — през зъби каза Ивет и се усмихна лицемерно.

— Мисля, че това изчерпа въпроса, нали? — попита Лео, обръщайки се към принца.

— Да — смутено отговори той.

— Добре, тогава ще ви оставя насаме — каза Лео и излизайки попита Корнелиус: — Как върви книгата?

Интересът й искрено го зарадва.

— Ами още съм в началото. Всъщност исках да започна с цитат от Емпедокъл, но не мога да намеря книгата, която ми трябва…

— Емпедокъл е в другата стая, първия рафт вдясно, точно под Демокрит — обясни му Лео.

— Ами да, разбира се, че е там — плесна се по челото Корнелиус и без изобщо да обърне повече внимание на двете дами, отиде да вземе книгата.

Ивет го изгледа ядосано.

— Не може да ме оставя така — каза тя, след като той отиде в другата стая.

— По-добре свиквайте, госпожице Мортенсен. Това ще е ежедневието ви, ако планирате да живеете с принц Фон Розенхайн.

Ивет стана и я изгледа злобно.

— Ще видим тази работа — изсъска тя.

Ивет не можеше да си намери място от ярост и безсилие. Тя мразеше графинята, но не можеше да направи нищо, за да я прогони от замъка и да може да обработи Корнелиус така, както тя си знаеше.

Останеше ли сама с него, щеше да го върти на пръста си така, както беше въртяла Едуард и всички преди него.

Присъствието на Лео фон Кутнер обаче променяше всичко. Ивет виждаше, че графинята прави всичко възможно, за да не й позволи да се домогне до принца и да го насочи в посоката, в която искаше. Лео трябваше да се махне незабавно!

Обвинението в кражба претърпя неуспех. Сигурно този стар глупак Готлиб я беше видял как слага гривната в ъгъла на дивана и веднага беше казал на графинята.

Не, тя трябваше да измисли нещо, с което да настрои Корнелиус против Лео и да го убеди, че тя не трябва да стои и минута повече в този замък.

Рано на другата сутрин Ивет отиде в кабинета на Корнелиус. На бюрото му цареше обичайния хаос, с който можеха да се справят само той и Лео. С голяма наслада тя започна да размества книжата, да слага някои от тях в чекмеджетата или в шкафовете, а други направо скъса и хвърли в кошчето. За десерт си остави компютъра му. Познанията й в тази област, както и във всички останали, не бяха много задълбочени, но тя знаеше коя част от информацията в него е най-ценна за Корнелиус и я изтри, без да се замисли. Доволна от работата си, тя излезе от кабинета.

В коридора обаче я срещна Готлиб, който най-изненадващо излезе от една от стаите. Тя не намери за нужно да му обясни присъствието си тук и отмина, усещайки ледения му поглед върху гърба си.

Малко по-късно Ивет се постара да бъде колкото се може по-близо до кабинета на принца, за да стане свидетел на това как той веднага ще извика Лео, за да му помогне да се справи с безпорядъка. Ивет вече добре знаеше, че след закуска принцът прекарваше известно време в кабинета си, подготвяйки се за лекции — дейност, в която Лео му беше от голяма полза.

Точно както и очакваше, Корнелиус с разтревожен глас извика Лео.

Ивет влезе в кабинета, стараейки се да изглежда колкото се може по-загрижена.

— Какво се е случило? — невинно попита тя.

— Няма го! — ужасено извика Корнелиус, натискайки клавишите на компютъра си.

— Кое го няма?

— Предговорът на книгата ми. Точно го бях завършил вчера.

— О, не — с престорена загриженост каза тя и отиде до него, гледайки в монитора. — Много добре знам колко важна за теб е тази книга. Как е станало?

— Не зная. Сигурен съм, че вчера запазих файла както трябва. Днес обаче го няма… няма го!

— Бюрото ти изглежда необичайно — обърна му внимание тя. Той се огледа и видя, че някои от най-важните му книжа липсваха.

— Боже, права си! Няма ми го графика за лекциите! Къде е отишъл? Точно днес ми трябваше…

— Може би трябва да зададеш този въпрос на Лео.

— Какво общо има Лео с този хаос?

— Видях я да излиза оттук сутринта.

— Да, и какво? Тя често идва в кабинета ми.

— Толкова рано сутринта? — учудено каза Ивет. — Не, тя ми изглеждаше някак потайна, сякаш искаше да прикрие нещо.

— Искаш да кажеш, че Лео има нещо общо с това? Невъзможно — поклати глава Корнелиус, показвайки й, че ни най-малко не се съмнява в графинята. Ивет беше по-убедена от всякога, че Лео трябваше да се махне възможно най-скоро. Той й имаше пълно доверие за всичко, а Ивет не можеше да позволи това. — Никога! — извади я от мислите й принцът. — Защо ще й е да го прави?

— Ами може би, за да ти покаже колко ти е необходима — каза тя, поглеждайки го невинно. — Тя е наясно колко много ме обичаш и сигурно се страхува, че ще осъзнаеш, че нямаш нужда от нея повече. Какво ще прави тя тогава? Лео е никоя и няма нищо. Всичко, което притежава в този живот, е работата при теб.

— Лео никога не би отишла толкова далеч — убедено каза Корнелиус, а Ивет го прегърна, за да го „успокои“. — Ако има нещо подобно… тя трябва да ми го каже в очите.

Ивет се облегна на ръба на бюрото и го погледна доволно. Той вече се съмняваше в графинята, а това беше първата стъпка към победата на Ивет.

Корнелиус откри Лео в трапезарията за закуска. Нищо неподозираща, тя взе каната с кафе.

— Ела, изпий една чаша, още е прясно — каза му тя.

Корнелиус я изгледа. Тя беше толкова естествена и непринудена, че съмненията на Ивет му се сториха като лош сън. Той седна и взе кафето, което тя му сипа.

— Ходила ли си в кабинета ми днес?

— Не, днес не. Защо питаш? — попита Лео и намаза един малък кроасан с масло.

— Ивет те е видяла, Лео.

Графинята внимателно остави ножа на ръба на чинията си.

— Какво се е случило?

— Предговора ми го няма.

— Как така го няма?

— Ами няма го. Файлът е изтрит от компютъра, а графикът ми за лекциите също е изчезнал.

Лео го погледна и пое дълбоко въздух.

— Мислиш, че аз съм отговорна за това, така ли? Как ти дойде наум? — ядосано го попита тя. — Аз много добре знам колко важна за теб е книгата, както и всичките ти ръкописи и документи. Защо ми е да изтривам предговора, върху който ти работи толкова усилено в продължение на дни?

— Ивет смята, че се страхуваш да не те помоля да си тръгнеш и…

— Ивет? — извика тя, удари по масата и скочи от стола си. От очите й излизаха светкавици и Корнелиус имаше чувството, че ще му се нахвърли. Никога не я беше виждал такава.

Вратата се отвори и в трапезарията влезе Готлиб. Изражението му беше сериозно както винаги. Принцът не можеше да си спомни някога да го беше виждал радостен или ядосан. Изражението му беше винаги едно и също.

— Ваше височество — с премерен тон започна той, — графиня Кутнер има неоспоримо алиби. Цяла сутрин беше в кухнята с мен и ми помогна да полирам приборите. Питайте госпожа Помер. Тя също беше с нас.

Корнелиус започна истински да се ядосва.

— Какво трябва да означава всичко това!? Защо й е на Ивет да те обвинява без причина, Лео?

— Защо не я попиташ сам? — огорчено отговори графинята.

— Ще го направя — каза той и излезе.

Готлиб и Лео се спогледаха.

— Възможно ли е госпожица Мортенсен да е изтрила файла? — попита секретарят.

— Какво ви навежда на тази мисъл, Готлиб? — учудено попита тя, но в следващия момент се сети, че старият секретар знаеше всичко за всеки.

— Срещнах я тази сутрин по коридора до кабинета на негово височество. Беше много рано, по това време тя обикновено спи.

У Лео се надигна неописуема ярост, но тя се овладя и я потисна.

— Да се надяваме, че не е, Готлиб. Да се надяваме, че не е.

Корнелиус се качи в кабинета си, където тръпнеща в очакване го посрещна Ивет.

— Е?

— Объркала си се, Ивет! Тази сутрин Лео е полирала прибори заедно с Готлиб. Няма как да е била и тук, и в кухнята едновременно — отвърна Корнелиус и я погледна изпитателно. — Не мога да не си задам въпроса какво те е навело на мисълта, че тя го е направила…

Ивет веднага разбра, че трябва да смени тактиката, за да не попадне в собствения си капан. Тя стана от бюрото и отиде до Корнелиус с поглед на послушно котенце.

— Не мога да понасям графинята — каза тя, усмихвайки се виновно. Този път не излъга — така си беше.

— Но защо? Лео нищо не ти е направила. Тя се държи любезно и учтиво с теб както с всеки гост на замъка.

Ивет преглътна сухо, сякаш буца заседна в гърлото й. Гост? Тя не искаше Корнелиус да гледа на нея като на гост, а като на господарка на замъка, поне тя се чувстваше като такава.

— Знам — каза тя, потискайки гнева си. — Просто ревнувам.

— От Лео? — Корнелиус я погледна смаяно.

— Тя е влюбена в теб, убедена съм в това и никак не ми харесва.

— Уверявам те, че за мен ти си единствена, мила моя — отвърна Корнелиус. Той се почувства истински поласкан. Никога не се беше съмнявал в любовта й към него, но не беше предполагал, че може да го ревнува от Лео. За него тази ревност беше доказателство за силните й чувства.

— Моля те, Корнелиус, уволни я! Така ще е по-добре за всички, не смяташ ли? Докато тя е тук, аз няма да имам и минутка спокойствие. Тази жена прекарва толкова много време с теб и очевидно има голямо значение в живота ти.

— Нямаш повод да се страхуваш от Лео, мила. Тя е просто моя приятелка и нищо повече.

— Ако ме обичаш, ще я освободиш!

Корнелиус поклати глава.

— Това не мога и няма да направя. Лео ми е необходима — каза той с решителен тон. Ивет разбра, че е ударила на камък.

— Ами този Готлиб? — продължи тя. — Крайно неприятен ми е. Само слухти и все е там, където не му е работа. Освен това е много стар и мястото му е в старчески дом, не в замъка.

Корнелиус се засмя. Той изобщо не разбра колко сериозна всъщност беше тя.

— Да изпратя Готлиб в старчески дом? Бога ми, това никога няма да стане. Той е работил за семейството ни още преди да се родя и винаги е бил верен и лоялен. Може да остане тук колкото и докогато иска.

Ивет се нацупи, а Корнелиус я прегърна и я целуна по бузата.

— Трябва да знаеш, че в замък като този има правила, различни от тези в апартамент или обикновена къща, мила моя.

Ивет беше разочарована, но разбра нещо много важно — Корнелиус не можеше да й се ядоса и тя беше в състояние да го върти на пръста си. Принцът обаче й беше показал, че имаше граница, която Ивет не можеше да премине — Лео фон Кутнер. Тя го прегърна и му подари няколко от най-страстните си целувки.

— О, извинете, не очаквах да ви заваря тук — чу се гласът на Лео.

Ивет я погледна злобно. Какво правеше тук сега?

— Какво искате? Трябва ли винаги да ни притеснявате? — изсъска Ивет.

Лео се усмихна презрително и без да й отговори се обърна към Корнелиус.

— Искам да проверя дали няма да мога да намеря файла с предговора. Понякога изтритата информация може да бъде възстановена.

Ивет беше напълно сигурна, че Готлиб е споделил с Лео за срещата им в коридора рано сутринта. Ах този стар глупак! Ивет беше готова на всичко, за да го прогони от замъка, но засега удряше на камък.

— Ще успееш ли? Моля те, Лео, пробвай, ти си истинско съкровище… дано го намериш. Седмици труд ще отидат на вятъра, ако не се намери — каза Корнелиус.

— Съкровище, по-скоро трън в петата — злобно каза Ивет.

Лео седна на компютъра и започна да търси изтрития файл.

— Един трън може да се забие много надълбоко, нали госпожице Мортенсен. Особено в нежна пета като вашата — с иронична усмивка каза Лео, гледайки монитора.

— Има начини да се извади много бързо! — изсъска Ивет.

Лео само я погледна изпод вежди — не намери за нужно да я удостои с отговор.

— Вие сте ужасна — изкрещя Ивет, бясна от пренебрежителното отношение на Лео. — Как искам никога повече да не ви видя!

— Напълно споделям желанието ви, госпожице Мортенсен — с престорена смиреност отвърна Лео.

Ивет стисна юмруци — беше по-гневна и безсилна от всякога.

— Вие сте… вие сте… — тя не можа да намери думите, с които искаше да продължи изречението си и всичко, което успя да направи, бе да погледне Лео разярено.

— Успокой се, Ивет — каза Корнелиус. — Не изпадай в пристъп на ярост само защото ревнуваш. Моля те да бъдеш толерантна.

Лео продължаваше да работи на компютъра и не отговори на обидите и тона на Ивет. Графинята беше благородна и толерантна жена, за разлика от съперницата си, която се прояви в светлина, в която Корнелиус не беше я виждал досега.

— Аз съм такава, каквато съм — извика Ивет и излезе от кабинета на принца.

Той поклати глава, надявайки се скоро да се успокои. Корнелиус обаче никак не беше очарован от видяното и ситуацията започна да става твърде неприятна за него. Той беше възпитан и културен човек и не беше свикнал на подобно държание и отношение.

Той въздъхна.

Не, това не беше Ивет, която той познаваше. Тя беше станала такава от ревност, защото го обичаше… или пък…

Рано на следващата сутрин Ивет нахлу в кабинета на Корнелиус, който работеше по предговора на книгата си. Лео го беше открила, за което той й беше много признателен и благодарен.

Принцът видя почервенялото й от ярост лице и си помисли, че може би отново е имала пререкания с Лео.

— Ужасен, той е просто ужасен! А тя е вещица! — изкрещя тя.

Корнелиус въздъхна.

— Какво се е случило? — опита се да остане спокоен той.

Скандалите между двете дами бяха започнали да му идват в повече, но трябваше да признае, че те бяха причинявани почти само от Ивет, Лео не отговаряше нито на тона, нито на обидите й.

— Поисках Готлиб да махне този отвратителен портрет на някакъв твой дядо от стената, но той отказа! Не мога да понасям тази картина. Имам чувството, че този отвратителен човек на нея постоянно ме гледа, когато влизам в стаята ти, и сякаш ме обвинява в нещо. Не мога повече така!

Корнелиус повдигна вежди. Портретът, който лично Лео беше закачила срещу вратата на спалнята му, беше на принц Улрих Еберхарт. Той наистина не беше особено красив човек, но Корнелиус си спомни, че много хора намираха голяма прилика между него и принц Улрих. Това му даде повод да се замисли.

След като Ивет не харесваше дядо му, как можеше да харесва него?

— И какво общо има Лео с това? — попита я той.

— Тя каза на Готлиб да не сваля портрета и най-нагло ми заяви, че съм гост в този замък и нямам право да давам нареждания. Можеш ли да си представиш?

— Ами всъщност тя има право.

— Какво? — извика Ивет. — Аз мислех, че поне малко ме обичаш и ме смяташ за нещо повече от гост на замъка! Или не е така?

— Разбира се, че си много повече от гост — опита се да я успокои той.

— Но Улрих Еберхарт си остава там, където е — чу се гласът на Лео, която беше влязла в кабинета. — Вие наистина ли искате Готлиб да се качи на стълба и да свали портрета? Човекът страда от артрит и едва ходи, не виждате ли?

— Ами аз отдавна съм казала — този старец е за старчески дом! Напълно безполезен е! — заяви Ивет.

— Може ли да сте толкова безсърдечна? Този човек работи за семейството на принца повече от половин век и не е заслужил да завърши живота си в старчески дом! — остро отвърна Лео.

— Безполезен е. Корнелиус, кажи й…

Принцът беше станал от бюрото си и стоеше до вратата.

— Няма да изпратиш Готлиб в старчески дом, нали? — попита Лео, но предварително знаеше какъв ще бъде отговорът му.

— Разбира се, че не — отвърна той и предизвика нов пристъп на ярост у Ивет.

— Ако ме обичаш… — Корнелиус не я остави да довърши и излезе от кабинета. Всичко това беше започнало да му идва в повече. Прекалено в повече.

— Всичко е заради вас! — изсъска Ивет.

— Така ли? — спокойно отговори Лео.

Корнелиус отиде в спалнята си, където завари Готлиб да оправя леглото му.

— Добре че сте тук, Готлиб. Моля опаковайте куфара ми. Заминавам за няколко дни.

— Много добре, ваше височество — каза Готлиб. Той беше изненадан, но както винаги не го показа. Секретарят стегна куфара на принца и му повика такси.

— Мога ли да попитам за къде ще пътувате, ваше височество?

— Берлин. Ще отида при брат си за няколко дни.

— Чудесна идея, ваше височество.

— Не мога да стоя повече тук. Не издържам. Не мога да работя, нямам и минутка спокойствие, не може повече така. Искам да си почина малко.

Корнелиус взе куфара си и тръгна към централния вход, където вече чакаше таксито.

— Моля предайте на графинята да уведоми колегите в университета, че ще отсъствам за няколко дни. Извинете ме и пред госпожица Мортенсен.

— Разбира се, ваше височество.

Таксито тръгна и Готлиб го гледаше, докато не изчезна от хоризонта.

Принц Саша беше много изненадан да види брат си на входната врата на луксозния си мезонет в Берлин. Жилището не беше в най-представителния си вид, защото предната вечер Саша беше организирал парти с приятелите си. Икономката му си беше взела отпуск, а принцът не можеше да почисти сам. Не че не искаше — просто не знаеше къде са препаратите за миене и прахосмукачката.

Разхвърляният апартамент обаче изобщо не направи впечатление на Корнелиус. Саша отиде до дивана, поразмести нещата върху него, махна някои от чашите и бутилките от масата и направи място на брат си да седне.

— Имаш ли нещо против да остана за няколко дни? — попита Корнелиус.

— Остани колкото искаш — отвърна Саша. — Какво става? Не ти ли харесва в Елфенберг?

Саша седна в едно огромно кожено кресло, в което изглеждаше още по-дребничък, и замислено погледна брат си. Нещо определено не беше наред с Корнелиус.

— Всичко е наред с Елфенберг. Замъкът е прекрасен. Друго ме притеснява. Ивет ревнува от Лео и двете така са се хванали за косите, че…

— Коя, за бога, е Ивет?

— Жената, която обичам.

— Боже господи, Корнелиус, ти си се влюбил!? Но това е чудесно! Как се случи?

Брат му се усмихна смутено. Реакцията на Саша беше напълно оправдана — досега в живота на Корнелиус жените и любовта не бяха имали особено значение. Даже никакво.

— Ами стана наскоро. Всичко се случи толкова бързо, че още не мога да се опомня.

— И тази Ивет вече живее при теб?

— Временно. Жилището й се е наводнило.

— Разбирам. И тя ревнува от Лео, така ли?

Корнелиус кимна.

— Стана нетърпимо. Не издържах и се махнах.

— Хм, не мога да си представя Лео да се кара с някого — замислено каза Саша. — За мен графиня Кутнер е най-достойният и благороден човек…

— Ами всъщност причина за скандалите е Ивет — прекъсна го брат му. — Лео се държи достойно и не й отговаря, но Ивет продължава да я напада. Тя настоява да освободя Лео — каза той и въздъхна. — Може би трябва да го направя. Само така отново ще имам спокойствие и ще мога да работя.

Саша не беше виждал брат си толкова угрижен никога през живота си.

— Проблемът е обаче, че без Лео не мога да работя — продължи Корнелиус. — Тя ми е необходима, защото е дясната ми ръка. Лео е толкова умна и организирана жена. Не знам какво ще правя без нея. Не съм срещал по-интелигентна и подредена жена.

— Ами тогава Ивет да върви по дяволите — предложи Саша.

Корнелиус вдигна рамене безпомощно.

— И този вариант съм обмислял. Не мога, просто не мога…

— Явно тази жена ти е взела ума — усмихна се Саша.

Той за момент си помисли, че единствената Ивет, която познаваше, беше Ивет Мортенсен, но в следващия момент реши, че това е абсурдно. Все пак тя беше годеница на граф Едуард фон Кутнер.

— Може и така да се каже — отговори Корнелиус. — Ивет е приказно красива. Не съм срещал толкова хубава жена досега. Е, не е образована и умна като Лео, но с нея се чувствам истински мъж, разбираш ли? Тя вижда в мен не скучния професор, а мъжа, с когото се отнася прекрасно. Какво като не знае кой е Платон?

— Сигурно това е ново за теб — усмихна се Саша. — След като обаче не споделя интересите ти и няма представа с какво се занимаваш, връзката ви не може да продължи дълго, запомни го от мен. Съвсем скоро ще си омръзнете и няма да можете да се гледате. Страстта не е всичко във взаимоотношенията между двама души, колкото и странно да ти звучи това точно от моята уста.

Корнелиус го изгледа.

— Голям специалист по взаимоотношенията си станал. Звучиш ми като брачен консултант — раздразнено му каза той.

— Тази сфера е една от малкото, в които съм компетентен, и мога да си позволя да ти дам съвет, братле — отвърна с усмивка Саша. Той не се обиди от язвителната забележка на брат си — познаваше го твърде добре, за да знае, че той никога не би обидил когото и да било съзнателно. — Красивите жени са много като звездите по небето, а с възможности и пари особено като нашите не е проблем да си намираш различна за всяка нощ. Просто досега не си го поискал. Да намериш обаче жена, която да те разбира и да те приема такъв, какъвто си, споделяйки живота си с теб, е много трудно. Аз лично още не съм успял.

След последното изречение на брат му в главата на Корнелиус изникна образът на Лео. Не беше ли тя тази жена?

— Лео познава всички значими философи — сякаш на себе си каза той. — Можем да си говорим с часове и никога не ми омръзва…

— Тази жена е божи дар за теб — прекъсна го Саша.

— Така е. С нея мога да говоря за всичко, тя е честна, умна и пряма. Ако не правя нещо както трябва или не съм прав, тя не се притеснява да ми го заяви в прав текст. Тя е прекрасна жена — може да работи с бормашина до обяд, а след обяд да прекара часове с мен, обсъждайки Платон и Аристотел…

Саша се засмя.

— Като те слушам как говориш за Лео ми се струва, че тя е тази, в която си влюбен, а не… как й беше името… Ивет.

Брат му го погледна смаяно.

— Влюбен? Как може да съм влюбен в Лео? — каза той и поклати глава. — Не, не съм влюбен в Лео — опита се да прозвучи уверено той, но сам не успя да си отговори на въпроса защо в главата му се беше загнездил образът на графинята и отказваше да излезе от там. Той я виждаше облечена в джинси и тениска, качена на стълбата и пробиваща дупки, за да закачи портрета на дядо му. Тази малка добре оформена брадичка, тази тъмна гъста коса, ясните сини очи… Лео беше красива жена, не като Ивет, която беше като току-що слязла от модния подиум, но определено много привлекателна по свой собствен начин. Защо не се беше замислил за това по-рано?

Той се сети за галавечерята, която фондацията на университета беше организирала. Принцът се притесняваше, че ще му е скучно с всичките тези сноби и всъщност прекара много добре само благодарение на Лео. Той си спомни как изглеждаше тя тогава с черната си рокля — като истинска кралица.

Той се опита да си представи Ивет на мястото на Лео онази вечер, но колкото и да се мъчеше, не успяваше. Тя със сигурност щеше да облече роклята с най-дълбоко деколте и цяла вечер да пърха с мигли, привличайки всички мъжки погледи към себе си.

Лео, за разлика от нея, нямаше нужда от нещо подобно. Тя беше интелигентна и благородна — стойностна жена, която не се интересуваше от това какво ще кажат другите за обувките, роклята или гърдите й. Просто нямаше нужда да го прави, защото излъчваше достойнство като истинска кралица.

— Ивет се държи много лошо с Лео — каза Корнелиус. — Първо я обвини, че е откраднала някаква гривна, а след няколко дни, че е изтрила предговора към книгата ми умишлено. Ивет беше несправедлива. Не можеш да обвиняваш хората просто така. Не можеш…

— Прав си — отвърна принц Саша, който вече беше забелязал какво се случваше в съзнанието на брат му. — Казвам ти — красотата е преходна, братле. Не се подлъгвай по нея.

— Но у нея всичко е прекрасно, разбери! И името дори — Ивет Мортенсен — виж как хубаво звучи…

Саша го погледна смаяно.

— Не! — извика той. — Това е невъзможно!

Корнелиус не разбра какво искаше да каже и само го погледна въпросително.

— Да не би да я… познаваш? — плахо попита той.

— Разбира се, че я познавам — отвърна Саша и скочи от креслото си. — Всички знаят коя е Ивет Мортенсен. Как, за бога, ти дойде наум да имаш нещо общо с тази жена, та дори и да я поканиш в дома си? Чавка ли ти изпи акъла?

Корнелиус определено не знаеше какво да отговори.

— А знаеш ли какво причини тя на Лео? — продължи Саша.

— На Лео ли? Саша, нищо не разбирам… какво общо има Лео?

— Тя не ти ли каза? — попита Саша, но отговорът му беше ясен и той не го дочака. — Как е могла? Горката явно знае, че всеки беден глупак, попаднал в ръцете на Ивет Мортенсен, не подлежи на убеждаване. Съпругът й е жив пример за това.

— Съпругът й ли? Саша, какво искаш да кажеш, за бога!?

— Ами… всъщност нещата са малко по-различни, отколкото при теб. Бракът на Лео беше приключил така или иначе и с мъжа си почти не се виждаха. Когато обаче се появи Ивет, тя го накара да се разведе с Лео и той моментално го направи. Ивет си е мислила, че графът е богат, но явно е сбъркала. Доколкото чувам, бедният глупак е банкрутирал. Тази жена иска само и единствено пари, Корнелиус, сляп ли си? Тя си пада само по богати мъже, изцежда ги и после идва ред на следващия. Ти обаче си идеална партия за нея, с теб може и да се кротне… Боже господи, Корнелиус, отказвам да повярвам, че си се подлъгал по тази жена…

— Сигурен ли си, че става дума за същата Ивет Мортенсен? — Корнелиус не можеше да повярва на ушите си.

Вместо да отговори, Саша отиде до една масичка, върху която имаше цял куп списания. Той взе едно от тях и го показа на брат си. На корицата имаше голяма снимка на Ивет с добре изглеждащ мъж до нея — граф Фон Кутнер.

— Това тя ли е? — попита Саша, посочвайки снимката.

Корнелиус кимна и се опита да си поеме въздух, но почти не успя. В гърлото му като че ли беше заседнала буца.

Ивет го беше измамила! От самото начало си е играела с него, а той разбра чак сега…

Той се замисли за Лео и всички скандали, които Ивет предизвикваше с нея. Колко ли трудно е било за гордата графиня да живее под един покрив с жената, заради която мъжът й я е изоставил. Принцът вече беше сигурен, че Лео неведнъж се беше опитала да го предупреди и предпази. Той обаче беше заслепен от красивата използвачка глупак.

Корнелиус стана от дивана.

— Мисля, че трябва да сложа нещата, които сам обърках в ред — решително каза той. — Няма да допусна Лео да живее и секунда повече под един покрив с жената, която е провалила живота й. Тръгвам обратно за Елфенберг. Моля те, поръчай ми такси.

— Не е нужно, ще те закарам. Нали не мислиш, че ще пропусна възможността да се насладя на този спектакъл с неочакван край? — ухили се Саша. — Любопитен съм да видя как ще се справиш в тази ситуация. Но това ще стане утре, след като се наспим — протегна ръце той. — Оставаш тук за през нощта, братле.

Корнелиус имаше сили само да кимне.

В ранния следобед на следващия ден Корнелиус и Саша пристигнаха в Елфенберг. За учудване и на двамата Лео беше сама в замъка.

— Съжалявам, че се наложи да си тръгнеш от собствения си дом — каза тя.

Саша видя в очите й колко искрена беше. Тя наистина беше загрижена за Корнелиус и това, че животът му напоследък беше станал нетърпим.

— Вината не е твоя — каза Корнелиус, поглеждайки към нея. За пръв път той виждаше у Лео не само приятелката и помощничката, но и жената. Това не убягна на Саша и той леко се усмихна.

— Къде е Ивет? — попита плахо Корнелиус. Професорът по философия все още тайно се надяваше, че може водопроводът в апартамента й да е оправен и тя да си е тръгнала. Толкова по-лесно щеше да е всичко, ако беше станало така.

— Отиде във Франкфурт на шопинг — разочарова го Лео с лека усмивка.

— Шопинг? Да не си й дал кредитната си карта — попита го Саша, а Корнелиус се изчерви от неудобство. — Ти си пълен глупак, братле. Лео, защо не предупредихте професора какво го очаква с тази жена? — обърна се той към Лео.

Лео повдигна вежди.

— Не исках да разочаровам брат ви, а и ако го бях направила, щеше да излезе, че си отмъщавам.

— Така е, права сте — отвърна Саша.

— Толкова съжалявам, Лео — каза Корнелиус. — Само ако знаех какви са взаимоотношенията ви с Ивет и каква е връзката й с вас, никога нямаше да я поканя да живее тук.

— Нямам никаква връзка с Ивет — гордо каза Лео. — Дамата имаше връзка с мъжа ми. Той обаче не е малко дете и попадна в капана й съвсем доброволно. Съчувствам му и толкова, нищо повече.

— Тоест — ти не обичаш мъжа си, така ли? — попита Корнелиус.

Саша го погледна — брат му изглеждаше по-напрегнат от когато и да било, очаквайки отговора й.

— Не. Ние от много време просто съжителствахме, а Ивет беше просто капката, която окончателно преля чашата.

— Добреее — сякаш на себе си каза Корнелиус. — Това е добре.

Принцът се извини и отиде в кабинета си.

— Доста леко прие новината, че Ивет не е тази, за която се представя — каза Лео.

— Според мен просто е осъзнал, че никога не я е обичал, а просто е бил подведен от красотата й както всички преди него — отвърна Саша.

— Така е — загрижено каза Лео. — Той се увлече по нея, по-скоро по това, което тя му предлагаше — себе си. Тази жена е златотърсачка, Саша, тя иска само парите му. С нея той никога няма да е щастлив.

— Наистина се тревожите за него, нали? — попита той.

— Личи ли ми?

Той се усмихна.

Когато след няколко часа Ивет се върна от шопинг обиколката си, едва успявайки да носи всичките чанти и пакети, тя завари всички в приемната. Те пиеха кафе и се наслаждаваха на специалитета на госпожа Помер — сладкиш с йогурт.

— Ти си се върнал! — радостно извика тя и остави покупките на земята, за да прегърне Корнелиус. В следващия момент обаче забеляза Саша и очите й мигновено станаха двойно по-големи. Какво правеше той тук?

Корнелиус реши да не губи време, а направо пристъпи към въпроса.

— Ивет, ще съм ти благодарен, ако незабавно напуснеш тази къща. Аз ще платя за стая в хотел, докато поправят тръбите в апартамента ти. Предполагам знаеш, че нямах никаква представа за връзката ти с граф Кутнер. Лео беше достатъчно добра към мен, за да ми спести разочарованието от теб още от първия ден.

Ивет го погледна невярващо и всичко, което успя да направи, бе да седне в свободното кресло до него. След няколко секунди тя се опомни и каза:

— С Едуард не сме били женени, нито дори сгодени… — тя обаче осъзна, че няма смисъл да засяга тази тема и затова я смени. — Ще ми е нужно време, за да се преместя от тук.

— Защо ли не се учудвам — усмихна се Саша.

Ивет погледна замислено към Корнелиус.

— Мислиш, че съм искала само парите ти, така ли?

Корнелиус я погледна презрително. След всичко случило се в последните дни той вече не се впечатляваше от красотата й, даже напротив — чудеше се как е могъл да бъде толкова глупав да се подлъже по чифт изкуствени гърди и дълги крака…

— А не е ли така? — попита той.

Ивет се опита да го омае с погледа си на послушно котенце, но този път номерът не мина. Той стана и каза:

— Имам много работа.

След това отиде в кабинета си, а добронамереният израз от лицето на Ивет изчезна веднага щом Корнелиус излезе от стаята.

— Ако ми опропастите тази възможност, графиньо, знайте, че няма да ви го простя. Никога.

Лео я погледна учудено.

— Трябва да се страхувам ли?

Саша и Лео се спогледаха. И на двамата им беше пределно ясно, че Ивет нямаше да си тръгне просто така. Животът в замък като този беше мечтата на живота й и тя едва ли щеше да се откаже доброволно от нея.

По-късно през деня Корнелиус трябваше да отиде до спалнята си. Още от коридора чу ядосания глас на Ивет.

— Веднага върнете нещата ми обратно! — крещеше тя на Готлиб, който я гледаше с обичайната си невъзмутимост и спокойствие. — Кой ви е заповядал да изнасяте нещата ми от стаите на негово височество, дърт глупак такъв!? Махайте се от очите ми и върнете всичко на мястото му!

Корнелиус не можеше да повярва, че красивата Ивет се държеше по този начин. Той се канеше да влезе и да защити стария си секретар, когато отнякъде се появи Лео. Точно навреме както винаги.

— Какво става тук? — попита тя.

— Кажете на този дърт пръч да остави нещата ми там, където ги е намерил! — истерично извика Ивет.

— Не мога да направя това — заяви графинята.

Корнелиус се възхити на силата и непреклонността й за пореден път. Вече го бяха побили тръпки от случващото се. Той не беше свикнал на подобен тип общуване.

— Как да не можете? Кой може тогава? — изкрещя Ивет.

— Дала съм нареждане на Готлиб да изнесе вещите ви от стаите на негово височество, тъй като те трябва да са в стаята ви, когато подреждате куфарите си — спокойно заяви Лео.

Корнелиус за пореден път се замисли какъв глупак е бил. Жената на живота му стоеше пред него, а той не я беше видял толкова дълго време и се беше подлъгал по алчната кукличка.

— Нали не мислите, че ще си тръгна толкова лесно, драга ми графиньо? Корнелиус е малко афектиран, но, повярвайте ми, още тази вечер ще мърка като котенце в скута ми. Мъже като него са лесни за манипулиране, но вие, разбира се, няма как да знаете това, защото сте някаква проста служителка!

Тя нямаше представа, че той ставаше свидетел на всичко.

— Госпожице, моля бъдете така любезна да напуснете покоите на негово височество — намеси се Готлиб.

Ивет изкрещя истерично и излезе от стаята с гръм и трясък, преминавайки покрай принца, без да го забележи. След като я чу да затръшва вратата на спалнята за гости, той влезе в спалнята си.

— Чу всичко, нали? — попита го Лео.

— Чувствам се като в пиеса на Молиер — отвърна той. — Да, всичко чух. Кажи ми, Лео, как може да съм такъв глупак.

— Ивет е добра в „занаята“ си — отвърна Лео. — Преди теб много други са падали в мрежите й. Ти даже се размина леко — един шопинг тур и малко време за твоя сметка в Елфенберг — усмихна се тя.

— Защо не те послушах, Лео, защо бях такъв глупак? — продължи той. В този момент му се прииска да я прегърне и да я обсипе с целувки — тя изглеждаше великолепно в небрежната си лятна рокля.

Лео беше диамант, който той с месеци беше подритвал, без изобщо да му обърне внимание. Сега обаче се страхуваше, че тя може би нямаше да може да му прости глупостта — все пак той постъпи като пълен идиот и беше допуснал в къщата си човек като Ивет.

Той обичаше Лео от цялото си сърце. Това не беше мимолетната страст, която беше изпитал към Ивет — жената, която сега не искаше и да погледне. Любовта му към Лео беше истинска — дълбока, искрена и изстрадана.

Корнелиус обаче се страхуваше, че ако сподели чувствата си сега, тя щеше да ги отхвърли след всичко, което й беше причинил.

На следващата сутрин всички бяха седнали на закуска в зимната градина. Корнелиус седеше срещу Лео и не можеше да свали погледа си от нея. Тя беше забелязала погледа му и малко се беше притеснила — не знаеше как да го тълкува.

— Още кафе? — попита го тя, за да разсее напрежението помежду им.

— С удоволствие — отвърна той.

Лео взе каната и се опита да налее кафе в чашата му, но то беше свършило.

— Ще отида да направя още кафе — каза тя и стана.

— Не е необходимо — каза той, но тя вече беше в кухнята.

Корнелиус въздъхна.

— Кога ще си тръгва Ивет — попита Саша, дояждайки четвъртото си хлебче с конфитюр.

— Нямам идея — отвърна Корнелиус. Очевидно мислите му бяха навсякъде другаде, но не и при Ивет.

— Да не сте се одобрили?

Корнелиус го погледна ядосано.

— Може да съм наивник, но не съм луд! В къщата си имам диамант като Лео, а аз съм тръгнал да се залъгвам по куклички… като пълен глупак…

— Добре е, че си го осъзнал. По-добре късно, отколкото никога.

— Така е — отвърна Корнелиус. — Аз обаче не мога просто да отида при нея и да й кажа какво чувствам. Ще ме вземе за пълен идиот, какъвто може би всъщност съм. Вчера бях влюбен до уши в Ивет, днес в нея…

— Ти никога не си бил влюбен в Ивет, повярвай ми — отвърна Саша. — Хормоните са взели връх над разума ти. Знам как е, повярвай ми — лукаво се усмихна той.

— Не ми се подигравай! Ти не знаеш какво е да си в абсурдна ситуация като моята — каза Корнелиус, стана и излезе.

— Къде е Корнелиус — попита Лео, която влезе в зимната градина само няколко секунди след това.

— В кабинета си, предполагам — отвърна Саша и си взе още един кроасан.

— Защо не дочака кафето?

Саша стана от стола си и седна до нея.

— Лео, той се страхува да ви сподели чувствата си. Притеснява се, че ще ги отхвърлите заради случилото се с Ивет.

— Чувствата си?

— Той ви обича, Лео.

— Защо не мога да ви повярвам?

— А трябва. Той се срамува от грешката си с Ивет и се страхува да ви разкрие чувствата, които изпитва към вас.

— Мислите ли?

— Корнелиус няма опит с жени като Ивет — отвърна Саша. — Тя добре знае как да вземе ума на мъжете, а Корнелиус е бил много лесна плячка. Даже не й се е наложило да се старае — наивният професор сам е паднал в капана й. Сега обаче той е напълно наясно, че тази „дама“ не е за него. Вие сте жената на живота му, Лео. С вас винаги може да говори за всичко и винаги ще чува истината. Той ви се възхищава, Лео, повярвайте ми.

— Възхищението не е любов — отвърна тя, но думите на Саша определено й харесаха.

— При Корнелиус едното идва заедно с другото. За него вие сте диамант, Лео, той самият го каза точно преди да излезе от тук. Повярвайте ми, той ви обича.

Лео въздъхна.

— Би било чудесно, ако сте прав — каза тя. — Когато на хоризонта се появи Ивет, аз загубих всяка надежда, че той ще отговори на чувствата ми. Дотогава си мислех, че Корнелиус никога не би се занимавал с нещо толкова прозаично като това да се влюби в някого.

— Да, нали? — усмихна се Саша. — Затова може да сме благодарни на Ивет. Тя му отвори очите за това, че в живота има и други неща, освен философията.

Лео се засмя.

— Но въпреки това… — продължи да упорства тя.

— Ако не ми вярвате, попитайте него — прекъсна я Саша.

Тя стана.

— Чудесна идея!

Лео отиде в кабинета на принца, очаквайки да го намери там. Той беше в библиотеката, застанал с гръб към вратата. Преглеждайки една книга, той не я чу да влиза.

Сърцето й заби лудо. Корнелиус не беше красавец, но беше мъж с осанка, благороден, умен и възпитан. Тя го обичаше такъв, какъвто е, не заради парите или възможностите му, а заради него самия.

Тя въздъхна и той се обърна.

— А Лео… виж какво намерих — каза той, показвайки й лист хартия.

— Изчезналите ти документи?

— Не бих се учудил, ако Ивет ги е сложила тук — отвърна той. — Трябва да съхраняваш важните си неща в компютъра, не на хвърчащи листове.

Той кимна.

— Радвам се, че разбра що за човек е Ивет — каза Лео.

— Наистина ли?

— Да — каза тя, взе листовете от ръката му и ги подреди на бюрото. — На теб ти трябва практична и организирана жена, Корнелиус, не руса кукла.

— Права си — плахо отвърна той.

— Радвам се, че си го разбрал — отвърна тя. — Ще ти намерим подходяща жена. Аз ще ти помогна в избора.

— Ами всъщност не е необходимо, аз вече съм я намерил.

Лео се направи, че не го е разбрала и започна да подрежда папките по бюрото му.

— Какво ще кажеш за баронеса Хауснер? Добра жена е, изглежда чудесно… или пък принцеса Дориау — и тя не е лош избор. Запознахте се на галавечерята, помниш ли? Много интелигентна жена.

— Така е. Обаче прилича на бухал — отвърна той и се опита да се усмихне.

— Е, знам, че след Ивет много трудно би харесал на външен вид някоя жена, но принцеса Бригите е чудесен човек.

— Не искам този чудесен човек.

— Е да, прав си. На теб ти е нужна жена, която и да те обича — каза тя и на лицето й се появи загадъчна усмивка.

— Така е — отвърна той. Принцът изглеждаше толкова уплашен, че Лео го съжали. Тя обаче го погледна сериозно.

— А какво ще кажеш за мен, Корнелиус?

Стори му се, че не е чул добре.

— Какво?

— Обичам те, наивни ми професоре. Обичам те от цялото си сърце.

— Наистина ли? — едва успя да каже той. Сякаш камък падна от сърцето му. Той се приближи до нея и плахо хвана ръката й. — Лео, аз… толкова те обичам…

— И аз, Корнелиус, и аз.

Усмивката й го накара да се почувства като омагьосан.

— Как можах да съм такъв глупак? Прости ми, мила моя. Сърцето ми ме подведе.

Лео се засмя.

— Съмнявам се, че точно то те е подвело, мили. Най-много от всичко се радвам, че Ивет вече е затворена страница за теб. Тази жена щеше да ти донесе само нещастие.

— Така е — каза той и я прегърна.

Малко преди устните им да се допрат в целувка, в стаята влезе Саша.

— Ивет си тръгва — каза той, без изобщо да си даде сметка, че се беше натрапил в най-неподходящия момент.

Корнелиус, Саша и Лео излязоха пред главния вход, където Ивет товареше куфарите си в малкото кабрио с помощта на Готлиб.

— Доволна ли си сега? — изсъска Ивет към Лео.

— Напълно — каза тя, след което прегърна Корнелиус и страстно го целуна.

— Аха-а-а, така значи — извика Ивет.

— Точно така, мила моя — отвърна невъзмутимо Лео, все още прегърнала принца. — Корнелиус е мой. Само мой.

— Ами аз? Какво да правя аз? — безпомощно простена Ивет.

— Върни се при Едуард. Може и да те приеме — предложи Лео.

— Чудесна идея — каза Корнелиус. — Съвсем скоро граф Кутнер ще е напълно свободен.

— Да бе, как не. Глупакът е банкрутирал! Няма пукната пара, а ме излъга, че е богат — извика ядосано Ивет, запали двигателя и потегли с мръсна газ.

— Извини ме за сцената, но нямаше как да се лиша от това отмъщение — каза Лео, гледайки как кабриото се отдалечава.

Корнелиус я дръпна към себе си, прегърна я и я целуна отново.

— С радост участвах в него — каза той.

— Какво искаше да кажеш с това, че Едуард скоро ще е свободен? — попита Лео, след като влязоха в приемната. — След като приключи разводът, и аз ще съм свободна.

— Ти няма да си свободна никога повече, богиньо моя.

— Това предложение за брак ли е? — неуверено попита тя.

— Точно това е. Мислиш ли, че ще позволя нещо да застане между нас отново? Аз съм наивен, но не чак толкова глупав. Няма да те пусна! Никога повече, чуваш ли? Никога.

— Уау — извика Саша, който беше станал свидетел на цялата сцена. Той удари приятелски брат си по рамото и каза: — Приемете, Лео. Това е най-доброто, което може да се случи на този наивник на средна възраст.

— Така е — усмихна се Лео и се обърна към Корнелиус. — Да, мили мой, искам да бъда твоя жена.

Те сляха устните си в целувка.

— Слава богу, че се съгласи — прекъсна ги Саша. — Мъж като теб не е за свободен живот с неангажиращи връзки, братле. Явно не ти се удава този занаят.

— Прав си, Саша. За пореден път си прав — отвърна Корнелиус, прокарвайки ръка през косата на Лео.

Не е жена за принц?
Как Алина повярва, че може да бъде щастлива отново

Алина Вагнер гледаше смаяна в телевизора и все още не можеше да осъзнае новината, която бяха съобщили преди няколко минути. При трагичен инцидент, беше загинал принц Йоханес фон Ротенбух — бившият приятел на Алина и любовта на живота й. Йоханес също я обичаше, но не успя да се противопостави на родителите си, които отказаха да приемат жена без благородно потекло.

Фактът, че Алина беше родила две прекрасни близначета — деца на Йоханес — не трогна особено старите принц и принцеса. Те бяха убедени, че Алина е забременяла само за да докопа сина им заради титлата и парите му. Родителите на Йоханес изобщо не се интересуваха от това какво изпитваше Алина. А тя чувстваше болка — силна, непреодолима и задушаваща болка.

— Кога пак ще ходим в приказната градина, мамо? — попита Шарлоте Вагнер и погледна майка си умолително с големите си кафяви очи. — Искам пак да се кача в кулата на Рапунцел.

— Днес е студено за това, миличка — отвърна Алина Вагнер и прокара ръка през русата коса на дъщеричката си. — Все още е февруари. През март времето ще се затопли и ще можем да отидем в Лудвигсбург.

— Колко остава дотогава, мамо? — попита Доминик — братчето близнак на Шарлоте. Той също имаше тъмноруса коса и големи кафяви очи.

Алина си помисли колко много и двамата приличаха на баща си и с умиление си спомни за него.

— Още четири седмици, Доминик — отговори тя. — Видяхте ли, че в градината са поникнали първите кокичета? Пролетта ще дойде много скоро.

Алина се огледа за четката за зъби на сина си и не след дълго я откри и му я връчи.

— А кога е Великден? — попита Шарлоте.

— След няколко седмици — отвърна Алина. — Готова си, миличка. Избери си книжка, от която да ви почета.

Алина се чувстваше уморена и напрегната, но все още беше твърде рано за почивка. След като сложеше децата да спят, тя трябваше да отиде в кабинета си на долния етаж и да се заеме с набирането на дисертацията, която й донесе един млад асистент преди три дни.

— Утре е мой ред да избирам приказка — заяви Доминик и се нажабури. — Завиждам на животните, защото не трябва да си мият зъбите.

— Не е така — отвърна сестра му. — Леля Сузане мие зъбките на кучето си. Аз съм я виждала.

След малко двамата си легнаха, а Алина им почете от „Малкият принц“ — любимата книга на Шарлоте. Йоханес, бащата на близнаците, също много обичаше тази книга и дори й беше цитирал откъси от нея при срещите им.

Алина ги целуна за лека нощ, погледна ги как сладко са заспали, изгаси лампата и излезе от стаята им.

Тя си направи чаша чай, отиде в кабинета си и седна пред компютъра на бюрото. Беше малко след осем и тя се надяваше да може да поработи поне два часа, без да я притеснява никой и нищо. Днес просто не й беше ден. От сутринта изпитваше някакво особено безпокойство — неприятно чувство, което не можеше да обясни, но и да забрави. Децата бяха здрави, тя също се чувстваше добре, нямаше неплатени сметки, беше прекарала съботната вечер с приятелката си и се бяха забавлявали чудесно — нямаше причина да е неспокойна, но въпреки това чувството не я напускаше.

Въпреки опасенията си, че няма да може да се концентрира върху работата си, Алина успя да събере мислите си и когато след два часа видя какво е свършила, остана много доволна от себе си. Младата жена реши да си направи още чай и да седне да погледа телевизия в дневната, отпускайки се след дългия ден.

Алина остави чашата с чай на масичката и включи телевизора. До новините оставаха още няколко минути и тя реши да излезе на терасата, за да подиша чист въздух.

Къщата, в която Алина живееше с двете си деца, беше наследство от майка й починала наскоро. Към нея имаше градина, в която близнаците си играеха с удоволствие. Къщата беше обградена от черешови дървета, които скриваха от хоризонта замъка Райхенберг.

Младата жена погледна към небето — нямаше нито луна, нито звезди, а само черни облаци, надвиснали докъдето стигаше погледът й.

Алина чу, че новините щяха да започнат след малко, върна се вътре и се разположи удобно в едно кресло, вземайки с две ръце голямата си чаша с чай.

Говорителят съобщаваше само неприятни новини. Алина отпи от чая и се замисли, че всяка вечер включваше телевизора само за да гледа новините — просто нямаше време за нищо повече.

Тя погледна към екрана и изтръпна. На него бяха показали снимка на принц Фон Ротенбух и съпругата му Джорджина. Алина остави чашата на масичката. След няколко секунди говорителят съобщи нещо, на което тя отказа да повярва. Принц Йоханес и принцеса Джорджина бяха загинали при инцидент с ферибот в Африка.

Алина си помисли, че може би беше станала някаква грешка, но сърцето я заболя толкова силно, че имаше чувството, че ще се задуши от болката. Йоханес не можеше да е мъртъв… трябваше да е някаква грешка… сигурно го бяха сбъркали с някой друг със същото име…

Тя пусна телетекста и отиде на страницата с новините. Беше истина — принц Йоханес и съпругата му Джорджина бяха загинали при трагичен инцидент по-рано през деня.

Алина стана и отвори една от стъклените витрини на бюфета. Оттам извади кутия със снимки и с треперещи ръце повдигна капака й. От най-горната снимка се усмихваше Йоханес. Тя усети, че по лицето й започнаха да се стичат сълзи. Той беше мъртъв, а децата му никога нямаше да могат да се запознаят с баща си.

Алина взе кутията и седна обратно в креслото. Тя започна да вади снимките една по една и да ги слага на масичката.

Срещна Йоханес, когато беше само на осемнайсет години през първата си ваканция без майка си. Той беше по-голям от нея — точно беше навършил двайсет и седем. Оттогава бяха минали цели шест години, а тя си спомняше срещата сякаш беше вчера…

На повечето от снимките Алина беше с него. И двамата изглеждаха много щастливи, усмихвайки се пред апарата. Любимата й снимка беше тази, на която двамата се държаха за ръце на стълбите на храма на Хатшепсут в Египет. На следващите снимки бяха в Щутгарт и Фрайбург. Щастието им обаче продължи по-малко от шест месеца. Родителите му ги разделиха още преди близнаците да се родят.

Алина сложи снимките обратно в кутията, която върна във витрината на бюфета. Точно до кутията стоеше малка папка с изрезки от вестници и списания, в които надълго и нашироко беше описана любовта на принца и обикновеното момиче Алина. Първо всички бяха започнали да пишат за бъдещата им сватба, но после нещата се промениха и се появиха много статии, в които Алина беше очернена като златотърсачка, която чрез принца целеше да се домогне до парите и титлата на семейството му.

Младата жена затвори витрината и отново седна в креслото. Просто не знаеше как на другата сутрин ще каже на децата си, че баща им вече го няма.

Може би беше по-добре да не им казва нищо — все пак двамата познаваха татко си само от снимката, която им беше показвала, и никога не бяха се запознавали с него на живо.

Алина не се съмняваше в любовта на принц Йоханес, но в същото време се чувстваше предадена от него. Беше убедена, че Йоханес трябваше да постави на първо място любовта и децата си, а не мнението на консервативните си родители, които отказаха да приемат обикновено момиче без благороднически произход за снаха.

„С теб можехме да бъдем много щастливи, Йоханес“ — помисли си тя и изгаси лампите на приземния етаж. Алина тръгна по стълбите нагоре и й се прииска сега да си поговори с приятелката си Сузане. Беше обаче много късно и не искаше да я притеснява.

Алина внимателно отвори вратата на детската стая и влезе вътре на пръсти. Чуваше се само равномерното дишане на Доминик и Шарлоте, които спяха дълбоко. Те нямаха никаква представа за лукса, в който можеха да живеят, ако баща им беше проявил доблест и смелост да защити любовта си с майка им. Сега те водеха живот на напълно нормални деца — без домашни помощници, шофьори и детегледачки. Баща им не беше имал тази свобода, когато е бил на тяхната възраст, за него са се грижели цяла армия служители в семейния замък.

Алина излезе от детската стая и отиде в своята спалня. Погледът й се спря върху снимката на майка й.

— Много ми липсваш, мамо. Ако знаеш колко много ми липсваш — тихо каза тя.

Тази вечер повече от всичко имаше нужда от подкрепата на силен човек като майка си.

След почти безсънната нощ Алина прекара повече време от обикновено, правейки сутрешния си тоалет. Не искаше никой да забележи тъмните кръгове под очите й. Днес сигурно всички вестници щяха да пишат за трагичната смърт на принц Йоханес и съпругата му. Темата беше водеща в ранните новини в шест сутринта. През последните няколко години Алина почти не беше притеснявана от журналисти, но сега беше сигурна, че щяха да се сетят за връзката й с принца и децата, които имаше от него.

Алина и децата закусваха, когато телефонът иззвъня.

— Как си, Алина — загрижено попита Сузане Бек. Приятелката й беше чула ужасната новина по радиото. — Ако имаш нужда от нещо, мога да дойда веднага.

— Добре съм, Сузи — отвърна Алина и й обясни, че още снощи беше разбрала за трагедията. — Ще заведа Доминик и Шарлоте на детска градина и ще дойда да те видя.

— Супер — отвърна Сузане. — Каня те на кафе в „Долмити“. Ще оставя Хайке сама в магазина. За два часа няма да има проблем да се справи и без мен.

— И ние искаме да дойдем при леля Сузи и Тигър — каза Доминик и погледна намусен в чашата си с какао. — Не обичам каймак.

Алина махна каймака от чашата му.

— Друг път ще ви заведа при леля Сузи — каза тя. — Шарлоте, не си играй с хляба!

— Исках сирене, а не шунка, мамо! Три пъти ти казах! — сърдито отговори малката русокоска.

Алина не беше чула дъщеричката си. Тя взе шунката от чинията й и й подаде сиренето.

— Ако не си изядете закуската, за обяд няма да получите спагети — каза Алина и ги погали по главите.

— Аз ще си изям всичко — каза Доминик и за доказателство напълни устата си с половината му останало хлебче.

Детската градина не беше далеч от къщата. Обикновено Алина водеше децата пеша, но днес ги закара с колата, защото после щеше да отиде при Сузане.

Алина паркира и помогна на децата да слязат от задната седалка. Тя забеляза особения начин, по който я гледаха две майки, които също бяха докарали децата си тази сутрин.

— Добро утро, госпожо Вагнер — поздрави я с пресилена любезност друга майка на входа на детската градина.

— Добро утро, госпожо Новак — отвърна Алина, помагайки на близнаците да свалят анораците и ботушките си. Веднага след като се преобуха, те тичешком влетяха в стаята за игра — нямаха търпение да започнат да играят с връстниците си.

Алина размени няколко думи с една от възпитателките и се върна при колата си. Тя усещаше погледите на всички. Те сякаш пробиваха дупка в гърба й.

Разстоянието от детската градина до улица „Уланд“, където се намираше бутикът на Сузане, не беше голямо и след няколко минути Алина пристигна при приятелката си. Тя паркира на платен паркинг точно до магазина, защото всяка сряда на тази улица се организираше пазар и щеше да е почти невъзможно да намери място за паркиране.

Когато видя приятелката си да влиза, Сузане стана и я прегърна.

— Всички говорят за инцидента в Африка — каза тя. — Сигурно не ти е лесно.

— И на мен не ми излиза от главата — отвърна Алина. — Още не мога да повярвам, че вече го няма.

— Представям си как е — отвърна Сузане и се обърна към служителката си: — Отиваме в „Долмити“, Хайке — каза тя. — Ако има нещо спешно, мобилният ми телефон е с мен.

— Разбира се, госпожо Бек — отвърна Хайке и отиде при една клиентка, която беше взела две рокли и се колебаеше коя от тях е по-подходяща за нея.

— Къде е Тигър? — попита Алина, оглеждайки се наоколо. — Да не си го оставила вкъщи?

Алина не можеше да си представи, че Сузане би отишла, където и да било без малтийската си болонка. Те бяха неразделни.

— Не, тук е, но е отзад в офиса. Той не обича навалицата в пазарните дни — отвърна Сузане.

Алина погледна в офиса на бутика, който се намираше зад пробните. Тигър лежеше на диванчето си и лениво примижаваше.

— Името Тигър много му отива — засмя се Алина.

— Да, нали? — отвърна Сузане. — Том понякога имаше много странни идеи — каза тя и при мисълта за бившия й приятел по лицето й премина сянка. Той й беше подарил Тигър за рождения й ден преди четири години, а малко след това я беше напуснал. Един ден просто й каза, че обича друга и си тръгна.

Двете приятелки преминаха през пазара и стигнаха до „Долмити“. Кафенето беше отворено от няколко дни след зимната пауза, през която го ремонтираха. В най-далечния от вратата ъгъл имаше свободна маса за двама.

Те си поръчаха капучино и Алина й разказа за погледите на всички, които я срещаха тази сутрин.

— Само се надявам журналистите да не се сетят за мен и да започнат отново да ровят в живота ми — каза тя. Сервитьорът донесе напитките. — Децата са още малки, а и аз не ги запознах с баща им… а ето че вече е твърде късно. Не знам дали беше правилно, че взех парите, които той ми даде за отглеждането им.

— Разбира се, че е било правилно — отвърна Сузане. — С тях успя да стъпиш на крака и сега се оправяш сама с фирмата си за набор на текстове и легализация. Ти похарчи тези пари за децата, Алина, не се обвинявай за нищо.

— Права си — отвърна Алина и се сети за принц Йоханес, който реши да се подчини на волята на родителите си и да я остави. Семейството му изпрати адвоката си, който й предложи пари за отглеждането на децата и й обясни, че повече никога не трябва да се вижда с Йоханес. Тя се задължаваше да не дава изявления за връзката си с принца, а майка й я беше посъветвала да си наеме адвокат и да договори по-висока сума. Алина отказа. Някой от служителите на семейството на принца обаче беше проговорил пред журналистите и много скоро те знаеха за всичко, случило се между Йоханес и Алина. В пресата се изписаха тонове неистини за нея — че е златотърсачка и нагаждачка, която е вкарала в леглото си принц Йоханес заради парите и титлата му.

— Страхувам се, че когато започнат да пишат за погребението на принца, журналистите отново ще се сетят за парите, които ми плати семейството му — каза Алина. — Спомняш ли си, че жълтата преса се сети за тях, когато Йоханес се ожени за Джорджина.

— Може би трябва да заминеш за малко, докато утихне всичко — предложи Сузане. — Например във вилата ми на Боденското езеро.

— Може и да приема, Сузи — замислено каза Алина. — Може и да приема…

Сузане я погледна замислено.

— Ще отидеш ли на погребението му?

— Не знам… наистина не знам — отвърна Алина, гледайки съсредоточено в чашата си. — Чувствата ми към него отдавна изстинаха, Сузи. Или поне така си мислех до вчера. Сега обаче не съм сигурна… никак не съм сигурна… — тя въздъхна и продължи: — Ние се обичахме истински. Когато го срещнах, нямах представа кой е или кое е семейството му — тихо каза тя и се сети за прекрасните дни и нощи, които бяха прекарали заедно. — Да, мисля, че ще отида на погребението. Дължа им го — на него и на децата.

— И аз ще дойда, искам да съм до теб — каза приятелката й, слагайки ръка на рамото й. — Йоханес беше добър човек, но се оказа твърде слаб, за да се противопостави на волята на родителите си. Ако не бяха те, вие щяхте да бъдете заедно и да имате цялото щастие на света.

— Права си, Сузи — замислено каза Алина. — Никога няма да забравя мига, в който го срещнах в археологическия музей в Кайро. Тогава той ме попита дали искам да изпия чаша чай с него… Ако ме попиташе същото сега — тук в този момент, пак щях да кажа „да“. Не съжалявам за нищо, Сузи. Не съжалявам за нищо. Аз го обичах, той мен също. Явно не е било писано да сме заедно.

Сред хората, които бяха дошли в църквата в Ротенбух, цареше гробна тишина. Всички знамена в малкото градче бяха свалени наполовина, всички скърбяха за трагично загиналите принц Йоханес и принцеса Джорджина. Небето беше покрито с облаци и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да завали.

Алина погледна нагоре и се сети, че имаше чадър — явно идеята да го носи винаги със себе си не беше лоша. Тя беше пристигнала в Ротенбух още преди обяд. В един ресторант близо до църквата беше изпила две чаши кафе и си беше поръчала кроасан, който почти не докосна. Днес не й беше до ядене.

Последните няколко дни се бяха превърнали в кошмар за нея. Не само че понесе смъртта на Йоханес много по-тежко, отколкото беше очаквала, но и пресата изписа тонове мастило за нея, за връзката й с принца, за парите, които беше получила от семейството му, и за децата им. Трима репортери бяха идвали в дома й и настойчиво искаха да вземат интервю от нея, но тя им беше отказала.

На въпросите на приятелите и съседите си обаче не можеше да не отговори, макар да не й беше никак лесно да засяга тази болезнена тема. За щастие децата не бяха разбрали какво се беше случило с баща им. Алина за нищо на света не искаше те да страдат заради смъртта на баща си. Той не беше пожелал да стане част от живота им. Не само че не ги посещаваше, но дори не им беше изпращал поздрави за рождения им ден или за Коледа.

Първите черни лимузини започнаха да идват. Алина стоеше най-отпред откъм улицата и виждаше всички пристигащи. Облечени в черно мъже и жени слизаха от колите и се отправяха към портала на църквата, където ги посрещаше Фердинанд фон Зелбитц — секретарят на семейството.

Всяка минута пристигаха нови и нови лимузини. Всички около Алина мълчаха. Една облечена изцяло в черно госпожа зад нея едва сдържаше сълзите си. Ротенбух е бил основан през Средновековието от предците на принц Йоханес и всички в градчето бяха силно привързани и предани на семейството му. Много от жителите на градчето работеха в имотите на семейство Ротенбух и в тухларната фабрика, основана от дядото на Йоханес.

Пред църквата спря поредната лимузина. Един от мъжете, които слязоха от нея, беше познат на Алина. Това беше барон Фредерик фон Раймерс — далечен роднина на семейство Ротенбух. Алина го познаваше от парти, на което бяха с Йоханес преди няколко години. Тя си спомни, че косата му тогава беше тъмноруса, но сега беше по-скоро посивяла. На партито Фредерик фон Раймерс я беше гледал изпитателно и недоверчиво и само при мисълта за това преживяване, покрай което имаше и много други подобни, я побиха тръпки.

От следващата черна лимузина слязоха семейство Халберг — фамилия на принцове от провинция Шлезвиг-Холщайн. Принц Артур фон Халберг, тъмнокос слаб мъж в началото на трийсетте, беше един от най-близките приятели на Йоханес. Алина се беше срещала с него два или три пъти.

И той заедно с родителите си влезе в църквата.

От следващата кола слезе принцеса Алис фон Ротенбух — мащехата на бащата на Йоханес, придружавана от внука си Едуард. Принцеса Алис живееше на остров Капри, където притежаваше голяма луксозна вила. Дълбоко опечалена, тя тръгна към църквата, хванала под ръка внука си, който й помагаше да не падне. Алина предположи, че той ще е бъдещият глава на семейството и наследник на титлата — починалият му баща беше полубрат на стария принц.

След няколко минути пред църквата паркира лимузината на принц Рудолф фон Ротенбух и съпругата му София. Принцесата беше много разстроена от смъртта на сина си и очевидно едва стоеше на краката си. Принцът слезе от колата и й подаде ръка. Двамата тръгнаха към църквата, минавайки покрай Алина. Тя никога не се беше срещала с тях лично, но когато минаха покрай нея, младата жена почти се обърна с гръб към тях — имаше чувството, че беше направила нещо нередно, а те я бяха хванали.

Богослужението се извърши на открито заради големия брой хора, дошли да изпратят принца и принцесата в последния им път, които просто нямаше как да се поберат в църквата. Камбаната огласи целия град. Всеки удар прорязваше сърцето на Алина като нож. Тя заплака, макар че си беше обещала да не го прави. Операторът, носещ на рамото си голяма камера, приближи двата отрупани с цветя ковчега, след това премина през семейството на Йоханес и продължи да снима гостите на печалното събитие.

Службата продължи около час. След като приключи, двата ковчега бяха качени в катафалките, които ги очакваха до църквата. Опечалените с колите си последваха процесията към замъка Ротенбух, където телата на принц Йоханес и принцеса Джорджина щяха да бъдат положени в семейното гробище.

Алина отиде на паркинга, където беше оставила колата си. Отключи я и седна зад волана. Младата жена се облегна назад и затвори очи.

— Сигурно Бог те е изпратил — чу тя гласа на Йоханес. — Ти ангел ли си?

— Не, аз съм съдбата ти — отвърна тя.

Йоханес я погледна сериозно.

— Всичко можеше да е много по-различно, Алина — каза й той.

Алина отвори очи. Тя си спомни Йоханес, страстните му прегръдки и красивите му очи. Той я обичаше, но се страхуваше да се изправи срещу семейството си. Тя нямаше късмета да бъде негова жена и децата й да имат баща, когото да познават.

Алина не можеше да си отиде вкъщи. Искаше да види Йоханес за последен път отблизо. За последен път…

Младата жена излезе от колата, отиде до магазина за цветя и купи букет рози и една ваза. Тя ги сложи на задната седалка на колата си и тръгна към замъка. Малко преди да стигне до парка на замъка, зави и тръгна по черен път през гората.

След няколко минути стигна до малка поляна, на която имаше параклис, скрит зад високи храсти. Йоханес я беше довел тук веднъж и й беше показал голяма икона на Дева Мария. Модел за нея била млада жена от семейството му, живяла през XIX век.

Параклисът беше заключен, но Алина знаеше, че ключът за катинара стои зад един камък в стената. Тя взе хладното парче метал, отключи и отвори вратата. Отвътре я лъхна застоял въздух — явно никой не беше идвал тук от месеци.

Алина излезе от параклиса и взе от колата си вазата и розите. Тя напълни вазата с вода от кладенеца пред параклиса и отиде пред украсения със сребърни орнаменти величествен олтар. През изрисуваните със стенописи прозорци се процеждаше съвсем малко от и без това оскъдната светлина. Стъпките на Алина отекваха по каменния под на малкото помещение.

Младата жена постави вазата с розите пред олтара и запали свещите, които беше взела със себе си. Пламъчетата им хвърляха отблясъци по каменните стени. Светлината от свещите ясно огряваше очите на Дева Мария на иконата. Алина и за миг не се усъмни, че модел за иконата е била някоя прабаба на Йоханес — тя имаше същите очи като неговите. Близнаците също ги бяха наследили от баща си.

Сякаш изпаднала в транс, тя вдигна ръка и погали лицето на иконата.

— Почивай в мир, Йоханес — тихо каза тя. — Почивай в мир, мили мой — повтори тя и заплака.

Принцеса София фон Ротенбух посещаваше гробовете на сина си и снаха си всеки ден след погребението. От смъртта им беше изминала една седмица. И последните гости, които бяха дошли в замъка за погребението, си бяха заминали рано сутринта.

Между дебелите, сиви стени на замъка Ротенбух властваше тягостна тишина. Само преди по-малко от месец той беше огласен от стотици хора, дошли, за да отпразнуват заедно с принц Рудолф петдесет и осмия му рожден ден.

Служителите в замъка се стараеха да говорят помежду си колкото се може по-малко и стъпваха тихо, почти на пръсти, сякаш за да не смутят вечния покой на принца и съпругата му.

Принцесата се оттегли в покоите си. Тя сложи черната си шапка на едно от креслата, тапицирано с червено кадифе, свали ръкавиците си и ги постави до шапката. Палтото си беше дала на посрещналия я още в преддверието иконом.

Над голямото й старинно бюро имаше портрет на Йоханес и Джорджина в сватбения им ден. Принцесата погледна сина си, който я гледаше от стената сериозен и замислен.

Тя и съпругът й ги бяха посъветвали да не приемат поканата на приятелите им от Южна Африка. Пътуването до там беше дълго, климатът в страната — много горещ и влажен, а Джорджина беше бременна в четвъртия месец и очакваше син — наследник на рода.

— Кой да предположи, Йоханес, кой да предположи… — тихо каза принцесата и се просълзи.

В стаята влезе принц Фон Ротенбух, който отиде до съпругата си и я прегърна.

— Трябва да се примирим със смъртта му, София — каза той. — Нищо друго не ни остава. Нищо друго.

— Спомням си деня на раждането му толкова ясно… сякаш беше вчера — сякаш на себе си каза принцесата и седна в едно от кадифените кресла. Съпругът й седна срещу нея. — Тогава не знаехме, че той ще бъде единственото ни дете…

— Как можехме да предположим — въздъхна принцът. — Ти имаш шестима братя и сестри, а аз… аз имам поне един полубрат. На раменете на Йоханес беше отговорността да продължи семейството ни. А сега… сега той взе със себе си в отвъдното неродения си син.

Принцът отново въздъхна и погледна портрета на стената.

— Как можаха да са толкова лекомислени? — тихо каза той.

— Аз също изтръпвам при мисълта, че един ден принц Ротенбух ще бъде този никаквец Едуард — каза София, сякаш прочела мислите на мъжа си и стисна устни. — Та той не е постигнал абсолютно нищо в живота си досега.

В съзнанието и на двамата изникна образът на Едуард, който беше дошъл в замъка за погребението на Йоханес и се разхождаше по коридорите и стаите му сякаш беше негов господар.

— Аз ще направя всичко по силите си, за да не допусна Едуард да наследи титлата и фамилията ни — решително заяви принцът и сложи ръка на рамото на съпругата си. — Ние имаме наследник, в чиито вени тече нашата кръв, София.

Тя го погледна учудено, но след няколко секунди разбра какво имаше предвид.

— Имаш предвид извънбрачния син на Йоханес Доминик, нали?

— Детето не е виновно за необмислените постъпки на баща си. Ако го признаем за наш наследник и го вземем в замъка, може да се превърне в достоен наследник на семейството ни.

Принцесата се замисли за Алина и близнаците. Тя съжаляваше, че нямаше никакъв контакт с внуците си, но не можеше да се противопостави на непреклонния си съпруг.

— След всичко случило се, не мисля, че госпожа Вагнер ще се съгласи на нещо подобно — каза тя.

— Нека аз да се погрижа за това, София — отвърна мъжът й. — Тази жена е безскрупулна и като разбере колко пари ще й дам, няма да има никакъв проблем да вземем Доминик при нас и да го отгледаме като истински бъдещ принц. Тази Алина ще продаде и майка си за пари — презрително каза той.

— Ами Шарлоте?

— Не. Тя ще остане при майка си. Момичето не ме интересува. За мен е важен само Доминик — бъдещият наследник на фамилията Ротенбух.

Принцът се изправи и отиде до сватбения портрет на сина си и снаха си.

— Не съм мислел, че ще се наложи да прибягна до това, Йоханес — каза той. — Оказва се обаче, че твоята грешка може да се окаже решаваща за бъдещето на семейството ни.

— Не може просто да вземеш детето от майка му — каза принцеса София. — Смятам, че трябва да дадем възможност на тази жена да стане част от семейството ни, за да могат Доминик и сестра му…

— Отиваш твърде далеч, София — прекъсна я той. — Доминик трябва да бъде отделен от майка му, за да може да получи необходимото образование и възпитание, което да го направи достоен наследник на семейството ни. Даже съм намерил точния човек, който да преговаря с госпожа Вагнер. Артур не се върна с родителите си в Шлезвиг-Холщайн, а замина за Щутгарт. Веднага ще му се обадя.

— Няма ли да е по-добре да оставим адвокатите ни да се справят с тази задача? — попита принцеса София.

Принц Артур фон Халберг беше най-добрият приятел на сина й и едва ли щеше да се съгласи да участва в плана на съпруга й. От друга страна той беше задължен на семейство Ротенбух, защото преди време те бяха помогнали на фамилията му финансово в много трудна ситуация.

— Артур е адвокат, а семействата ни са в много близки отношения от поколения. Кой, ако не той, може да се справи с тази задача? — каза принц Рудолф. — Не искам обществеността и медиите да започнат да гледат на бездарния ми племенник като на наследник на фамилията. Още сега ще се обадя на Артур — трябва да се действа бързо — допълни принцът и набра мобилния му номер.

Веднага щом видяха майка си да идва в детската градина, за да ги вземе, те се втурнаха радостно към нея. Тя ги вдигна и ги прегърна.

— Искате ли следобед да отидем на басейна във Вайблинген? — попита ги тя.

— Супер — извика радостно Шарлоте.

Доминик изтича до колата на майка си и попита:

— Защо не отидем на басейна веднага след като се нахраним?

— Защото трябва да проведа няколко важни телефонни разговора — отговори майка му, отвори вратите и им помогна да седнат в детските си столчета.

— Аз мога сама да си сложа колана, мамо. Вече съм голяма! — каза Шарлоте и бутна ръката на Алина.

Доминик взе плюшения си лъв и го сложи да седне до себе си на задната седалка.

— Мамо, аз принц като от приказките ли съм? — неочаквано попита той. — Тимо каза, че баба и дядо живеели в замък, в истински замък, представяш ли си?

— Ако Доминик е принц, аз принцеса ли съм, мамо? — попита Шарлоте. — Искам корона като на принцесите от приказките. И…

— Аз пък искам да съм пират — прекъсна я Доминик. — Короните са скучни.

— Не са скучни! — отвърна ядосано сестричката му.

Алина въздъхна.

— Ще говорим вкъщи за това — каза тя. Беше се случило това, от което се опасяваше. Миналото й не можеше да бъде заличено, а ето че това вече се отразяваше и на децата й. — Трябва да напазаруваме — каза Алина и запали двигателя.

— Ще ми купиш ли сладолед? — с надежда я погледна Шарлоте.

— Не, много е студено за сладолед — отвърна майка й.

— А гумени мечета? — попита Доминик и взе плюшения си лъв в ръце. — Симба иска гумени мечета.

— Ами тогава не трябва да го разочароваме — усмихна се Алина и зави по улицата, която щеше да я отведе до най-близкия магазин за хранителни стоки. — Симба може да даде и на нас да пробваме от мечетата му.

След като се нахраниха, Алина взе кутията със снимки от витрината и я сложи на масичката в хола. Тя разказа на близнаците кой е бил баща им и им показа снимките си с него. Не й беше лесно да обясни на децата нещата така, че да не ги обърка или разстрои.

— Значи аз съм принцеса! — извика Шарлоте, когато видя на една от снимките замъка Ротенбух. — Татко защо не носи корона?

— Той не е крал — отвърна майка й. — Ние с татко ви не сме се женили, затова вие не сте принц и принцеса. Вие сте Вагнер — също като мен — не Фон Ротенбух.

— Ти не си ли искала да се ожениш за татко? — попита Доминик и лапна палеца на лявата си ръка.

— Извади пръста от устата си, Доминик — скара му се майка му. — И се казва омъжиш, не ожениш — каза тя и тихо въздъхна. — С татко ви искахме да се оженим, но за принцовете това не е толкова лесно, колкото за обикновените хора като нас. Те трябва да се съобразяват с волята и желанията на семейството си. Татко ви трябваше да се ожени за друга жена, макар че не искаше.

— Той сигурно е бил много тъжен — каза Шарлоте.

— Да, той беше тъжен. Много, много тъжен — отвърна Алина.

— А татко защо не е идвал да ни види? — попита Доминик.

— Той имаше много работа.

— А не може ли да дойде при нас сега? — попита Доминик, гледайки снимката на усмихнатия си баща на масичката.

— Той не може да дойде при нас, миличък. Заедно с жена си е починал при трагичен инцидент в Африка.

— Значи татко и жена му сега са при Бог, така ли? — попита Шарлоте, скочи от дивана и отиде до вратата на терасата, поглеждайки към небето.

— Да — каза Алина, едва сдържайки сълзите си.

— Сигурно татко сега ни гледа отгоре и се грижи нищо да не ни се случи — замислено каза Доминик. — Ако му помахам, той ще ме види ли?

Шарлоте отвори вратата на терасата и излезе, а брат й я последва. Двамата погледнаха към небето и започнаха да махат с ръка.

Алина сложи близнаците да спят и разтреби кухнята. Тя включи кафемашината и си направи чаша силно кафе. Младата жена се надяваше, че децата ще поспят поне един час.

В мислите си тя отново беше при Йоханес. Изпитваше силна болка винаги когато се сетеше за трагичната му смърт. Алина се замисли за родителите му, които със сигурност страдаха не само за изгубения си син, но и за това, че родът им нямаше да бъде продължен от техен наследник.

Алина чу двигател на кола пред къщата, но реши, че някой идва при съседите и не му обърна внимание. След малко на вратата се позвъни. Тя оправи косата си, приглади роклята си и отвори. На вратата стоеше висок елегантно облечен мъж. Тя си спомни, че го беше видяла на погребението преди няколко дни.

— На какво дължа честта на посещението ви, принц Артур? — любезно попита тя.

— Виждам, че си спомняте за мен, госпожо Вагнер. Това ме радва — отвърна принц Артур фон Халберг и й подаде ръка за поздрав. — Мога ли да вляза?

— Моля, заповядайте — отвърна тя. — Само трябва да сме тихи, защото децата спят.

— Жалко, щеше да ми е приятно да се запозная с тях.

— Откога приятелите на семейство Ротенбух се интересуват от децата ми? — попита тя. — Йоханес не намери за нужно да дойде и да ги види дори един-единствен път през живота си.

— Обстоятелствата не му позволяваха — отвърна дипломатично Артур. Той никак не беше доволен от мисията, с която го бяха пратили тук. Прие я само защото беше най-добрият приятел на Йоханес, а семейството му беше задължено на фамилия Фон Ротенбух.

— Обстоятелствата — повтори Алина, водейки го към дневната. Снимките все още бяха на масичката и Артур веднага ги забеляза.

— В детската градина са говорили на Доминик и Шарлоте за баща им. Не ми остана нищо друго, освен да им покажа снимките и да им обясня кой е бил той — каза Алина, забелязвайки погледа му. — Моля, седнете. Желаете ли чаша кафе?

— С удоволствие — отвърна Артур и седна. Артур не беше виждал Алина от години. Беше омагьосан от нея още на първата им среща, а сега установи, че младата жена изобщо не се беше променила след раждането и беше все така прекрасна. Беше сменила само прическата си — сега русата й коса беше прибрана в кок, което я правеше още по-красива.

Отивайки към кухнята, Алина се замисли защо ли беше дошъл принц Артур. Дали искаше да говорят за Йоханес, или семейство Ротенбух го бяха изпратили с някаква цел? Ако беше второто, Алина знаеше, че не може да очаква нищо добро.

Когато се върна в дневната, носейки поднос с кафе, тя завари принца да гледа една от снимките на близнаците, направена на Коледа.

— Колко приличат на Йоханес — каза той.

Алина сложи таблата на масата.

— Мляко или захар?

— Не, благодаря, предпочитам го чисто.

— Защо сте дошли при мен? — попита Алина, сядайки срещу него. — Едва ли е само за да видите как сме с децата.

Артур не бързаше да отговори. Той отпи от кафето си, след което я погледна замислено. Нямаше смисъл да увърта.

— Идвам по поръчение на принц и принцеса Фон Ротенбух — каза той и пак отпи от кафето си, защото усети, че гърлото му е пресъхнало. — Със смъртта на Йоханес и съпругата му, те загубиха не само сина и снаха си, но и наследника на рода си. При това положение принц Рудолф трябва да предаде титлата на сина на полубрат си, а той не желае това да се случи при никакви обстоятелства.

Артур фон Халберг замълча за момент, стараейки се да събере цялата си смелост.

— Семейство Ротенбух са готови да приемат сина на Йоханес Доминик като наследник на фамилията им. Те искат да го осиновят, за да може той да отрасне в замъка и…

Алина скочи от креслото, стискайки чашата си с кафе толкова силно, че щеше да я счупи.

— И вие очаквате, че аз ще дам Доминик на тези хора просто така? — почти извика тя, стараейки се да остане спокойна. — Аз обичах Йоханес повече от всичко, но семейството му хвърли любовта ни на боклука. Никой не ми помогна, когато всички гледаха на мен като на някаква алчна интересчийка, защото приех парите им. Аз нямах друг избор!

— Йоханес не спираше да мисли за вас, дори да не го показваше — тихо каза Артур.

— И какво от това? Той не дойде да ни види нито веднъж! Как очаквате, че мога да дам сина, който той дори не познаваше, на тези хора?

— Моля успокойте се, госпожо Вагнер — каза Артур. — Малко преди да замине за Африка, Йоханес разговаря с мен по този въпрос. Той беше решен да се срещне с вас веднага щом се върне.

— Каква доблест! — саркастично отвърна Алина. Слабостта на Йоханес да не се изправи срещу родителите си беше разрушила щастието им и възможността да живеят заедно. Тя го обичаше, но не можеше да му прости. Алина беше убедена, че ако например Артур трябваше да се противопостави на семейството си в името на жената, която обича, той щеше да го направи, без да се поколебае и за момент.

Артур отвори папката, която носеше със себе си. В нея имаше документи, отпечатани на скъпа хартия, и позлатена писалка.

— Какви са тези документи? — повдигна вежди Алина.

— Принц Рудолф и принцеса София са готови да ви обезщетят в замяна на осиновяването на сина ви — неуверено каза младият принц. — Те…

— Искат да купят детето ми? — невярващо го погледна Алина. — Кажете на тези хора, че детето ми не се продава! Те…

— Не искате ли все пак да разберете за каква сума говорим? — прекъсна я той.

— Сумата не ме интересува! По-скоро ще прося на улицата, отколкото да дам детето си на тези ужасни хора! — каза тя със студен глас. — Не ми трябват пари, принце! Аз успях да запазя по-голямата част от парите, които получих от тях при раждането на децата. Те са осигурени, а аз печеля достатъчно, за да осигуря прехраната ни. Кажете на онези хора, че Доминик не се интересува от титлата им — с лека усмивка каза Алина. — Той по-скоро иска да бъде пират, сподели ми това преди няколко часа. Виж Шарлоте — тя много иска да се види с корона — с насмешка допълни младата жена.

— Няма ли поне да обмислите предложението?

— Няма какво да обмислям — отвърна тя решително. — Когато с Йоханес се запознахме, той не ми каза кой е. Представи се за бизнесмен, търговец. Аз обичам децата си, които са плод на любовта ми с този „търговец“, а не с принц. С мен те получават цялата любов, която мога да им дам, и за нищо на света няма да се разделя с тях!

— И все пак трябва да преспите поне една нощ, преди да вземете окончателното си решение, госпожо Вагнер — каза Артур.

Алина стана.

— По-добре си вървете, принц Артур. Кажете на принца и принцесата, че ще е по-добре да свикнат с мисълта за бъдещия наследник на титлата си — принц Едуард. Не изпитвам съжаление към тях, принце. Те получават, каквото са заслужили.

Артур отлично разбираше младата жена, но все пак се учуди, че тя дори не пожела да чуе предлаганата от принца сума. Той никак не беше убеден, че Алина е студеният и пресметлив човек, когото принц и принцеса Фон Ротенбух му бяха описали.

— Ще предам решението ви на принца и принцесата, госпожо Вагнер — каза той, стана и леко се усмихна. — В миналото вестителите, носещи лоши новини, или са били убивани, или заточвани в затвор до живот. Доколкото знам, в подземията на замъка Ротенбух има стара тъмница, така че стискайте ми палци да не ме хвърлят там.

— Ако се стигне до там, аз лично ще ви нося хляб и вода поне веднъж седмично — хладно отвърна на опита му за шега тя и го придружи до входната врата.

— Всичко хубаво, госпожо Вагнер — каза той, подавайки й ръка за сбогуване. — Ще се радвам да се видим отново.

— Съмнявам се, че ще има повод за това — отвърна тя и го изчака да излезе от градината и да се качи в лимузината си, преди да затвори вратата и да влезе обратно в дневната. Тя го намираше за много симпатичен мъж и съжаляваше, че се бяха срещнали при такива обстоятелства. Семейство Ротенбух отново се бяха проявили като безчувствени и безскрупулни хора. Да й предлагат пари за сина й? Какво си въобразяваха? Наистина ли смятаха, че би продала детето си?

Доминик се появи на стълбите.

— Ще тръгваме ли за басейна — още сънен попита той. — И Шарлоте е будна.

— Ще дойда горе и ще ви помогна да се облечете — каза тя и се качи на втория етаж.

Нямаше повод за притеснение — близнаците не носеха името на Йоханес, той не ги беше признал за свои деца. Никой съд на света нямаше да ги даде на семейство Ротенбух — Алина беше напълно убедена в това.

Принц Артур фон Халберг пренощува в Щутгарт и на следващата сутрин тръгна за Шварцвалд, където семейство Ротенбух го очакваше с нетърпение. Те се бяха опитали да му се обадят на мобилния телефон, но принцът го беше изключил.

Веднага щом влезе в приемната на замъка, икономът взе палтото и шапката му.

— Принц и принцеса Ротенбух са в библиотеката, принц Артур — каза той и подаде палтото и шапката на една домашна помощница. — Моля, последвайте ме.

Библиотеката на замъка заемаше три помещения на приземния етаж и още две на мецанина. Двете й нива бяха свързани с вита стълба с позлатен парапет. В продължение на столетия господарите на замъка Ротенбух бяха събирали тук ценни документи, ръкописи и книги. В библиотеката се съхраняваха ценни копия на много книги, повечето от които бяха сред първите издадени екземпляри. Тук дори имаше литературни произведения от Древен Вавилон върху глинени плочки, съхранявани в сейф.

Принц Рудолф беше наследил любовта към книгите от своите предци и беше положил много усилия да обогати библиотеката си. Принц Йоханес също беше прекарал дълги месеци в търсене на нови редки екземпляри и експонати за нея.

Този предобед принцът не се беше отдал на хобито си, свързано със старите книги, а заедно със съпругата си разглеждаше албум със снимки от детството на Йоханес. И двамата нетърпеливо очакваха пристигането на принц Артур. Веднага щом икономът съобщи, че гостът е пристигнал, те станаха, за да го посрещнат.

— Надявам се да ни носиш добри новини, Артур — каза принцът, подавайки му ръка за поздрав. — Съдбата на семейството ни е в твоите ръце.

— Съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам, чичо Рудолф — отвърна Артур. Той се улови, че беше доволен от срещата с Алина, защото тя очевидно не беше пресметливата и алчна жена, за която му я бяха представили. Принцът и принцесата много грешаха за нея. — Госпожа Вагнер не желае да се раздели със сина си на никаква цена.

— Иска повече пари, така ли? — попита принцът. — Седни, Артур.

Двамата мъже седнаха на голямата старинна маса, до която имаше малка масичка от палисандър, отрупана с всякакви видове алкохол.

— Какво ще пиеш, Артур?

— Само чаша сода, моля — отвърна той. — Не е въпрос на пари. Госпожа Вагнер не желае да се раздели със сина си при никакви условия.

— Какво точно ти каза тя, Артур — нетърпеливо попита принцесата. — Тази жена ни мрази и ние добре знаем това, така че не се опитвай да смекчиш казаното от нея.

— Госпожа Вагнер ме помоли да ви кажа, че според нея единственият възможен наследник на фамилията ви е принц Едуард.

— Аз няма да допусна това за нищо на света — ядосан отвърна принцът и изпи на един дъх уискито, което си беше налял. Той тръгна да си налее нова чаша, но пронизващият поглед на съпругата му го спря.

— Как ти се стори тази госпожа Вагнер, Артур — попита принцесата. — Грижи ли се добре за Доминик и Шарлоте? Ти успя ли да видиш децата?

— Не, когато отидох, те спяха, лельо София. Намирам госпожа Вагнер за много добра майка и лично на мен ми стана изключително симпатична.

— Оставил си се да те заслепи точно като Йоханес — каза принцът. — Тази жена е много пресметлива и алчна, знай това от мен. Какво каза, когато й назова сумата, която сме подготвили в замяна на Доминик?

— Въобще не пожела да я чуе.

— Добре обмислен ход — каза принцът. — Не само е пресметлива, но е и много хитра. Добре, удвоявам сумата! — извика с блеснал поглед той.

— Ами ако сме се заблудили за тази жена, Рудолф? — каза съпругата му. — Ами ако наистина обича децата си?

— За нея те не са нищо повече от залог, който тя може успешно да осребри, особено при така създалите се обстоятелства — отвърна принцът и скръсти ръце. — Трябва да има начин да убедим тази жена. Ние…

— Ще я поканим тук заедно с децата — прекъсна го съпругата му. — Може би ще е по-добре, ако успеем да я опознаем? Много по-добре е да познаваш противника си, така по-лесно можеш да прецениш как да действаш срещу него.

Принц Рудолф стана и замислен отиде до креслото, в което седеше жена му, заставайки зад него.

— Ами да, защо не? — каза той. — Нека поканим тази жена и децата тук. Разчитам на теб, драги ми Артур — каза той, обръщайки се към младия принц. — Когато тя дойде тук, искам и ти да си в замъка — допълни той и замислено погледна през прозореца към парка. — Ще я посрещнем като най-скъп и уважаван гост на замъка. Когато разбере какви условия за отглеждане и образование можем да предложим на детето, едва ли ще се поколебае да ни разреши да го възпитаваме. Все пак при нас го очаква бъдеще на принц. Кой друг може да й предложи това?

Артур се замисли. Той беше разбрал, че Алина няма да даде сина си при никакви условия, ако ще и императорска корона да му предложат. Въпреки всичко той искрено се зарадва, че отново ще може да види младата жена.

— Ще съм в замъка, когато съм ви нужен, чичо — отвърна той. — Знаете, че можете да разчитате на мен.

— Трябва да направим всичко възможно, за да може Доминик един ден да получи титлата и привилегиите, които му се полагат по право — решително каза принцесата. — Йоханес беше най-добрият ти приятел, Артур. В негова памет трябва да направиш всичко по силите си, за да получи синът му полагащото му се.

— Разчитаме на теб, млади момко — каза принцът и сложи ръката си върху рамото на Артур. Младият принц имаше чувството, че тя тежи сякаш е от стомана. — Не смятам да оставям възпитанието на внука си в ръцете на жена, която се прилепи към покойния ми син само за да се възползва от парите и положението му.

Поканата да гостува в замъка Ротенбух силно изненада Алина. Тя никога не беше предполагала, че през живота й ще й се удаде възможност да прекрачи прага му. Когато планираха да се оженят, Йоханес напразно се беше опитвал да организира среща между нея и родителите си. Те бяха непреклонни в отказа си да се срещнат с нея.

При един от опитите на Йоханес да убеди родителите си да се запознаят с Алина, тя беше прекарала няколко дни в хотел близо до замъка Ротенбух. Въпреки че те за пореден път бяха отказали среща, Алина прекара няколко чудесни дни в Шварцвалд, защото Йоханес я разведе из родните си места и й показа всички забележителности. В малкия параклис в гората той се беше врекъл, че ще бъде до нея завинаги, каквото и да се случи. Само след няколко седмици обаче, под натиска на родителите си той наруши клетвата си.

Алина веднага разбра, че поканата да посети замъка Ротенбух е само и единствено с цел да разговарят с нея за Доминик и да я убедят да го осиновят. Принцът и принцесата сигурно се надяваха, че когато Алина видеше в какъв лукс и разкош може да расте синът й, с радост ще им го „продаде“. Младата жена обаче знаеше, че луксът и парите не са всичко и децата имат нужда най-вече от любовта на родителите си. Любов, която те никога не бяха получили от баща си. Самият той до деветгодишната си възраст е бил отглеждан от гувернантки, след което са го изпратили в интернат в Англия. Родителите му явно не са имали много време за него.

Алина дълго разговаря с приятелката си Сузане за това дали трябваше да приеме, или да откаже поканата.

— На твое място бих отишла — каза й Сузане. — Ако там не ти хареса, никой не може да те принуди да направиш нещо против волята си.

„Никой не може да ме принуди да направя нещо, което не искам“ — мислеше си Алина, докато колата премина през отворената врата на парка и тръгна по дългата права алея, водеща към централния вход на замъка. От двете й страни имаше добре поддържани лехи с цветя, пищността, на които я изненада — те бяха прекрасни въпреки доста студеното време в началото на март. Лехите с цветя бяха допълнени с бронзови и мраморни статуи и красиво оформени кипариси и храсти.

Доминик и Шарлоте любопитно надничаха през прозорците на колата. С майка си и нейната приятелка бяха ходили в приказната градина на Лудвигсбург и бяха минали през парка на замъка. Това, което виждаха тук обаче, беше много по-величествено и впечатляващо от видяното в замъка Лудвигсбург.

Алеята завършваше с голям постлан с чакъл площад, зад който се издигаше величественият сиво-бял замък с високи тесни прозорци, безброй еркери, малки и големи кули и червеникав покрив. До централния вход пазен от бронзови лъвове, водеше двойно вито стълбище.

Алина беше виждала снимки на замъка, но виждайки го на живо за първи път, беше много впечатлена. Тя паркира колата си съвсем близо до стълбището и излезе, за да помогне на децата да слязат. Входната врата се отвори и от нея излязоха секретарят на фамилията, следван от иконома и една домашна помощница. От служебния вход излязоха двама млади мъже с униформи и застанаха до колата на Алина.

— Бих искал да ви поздравя с добре дошли в замъка Ротенбух, госпожо Вагнер — обърна се към нея секретарят на фамилията. — Аз съм секретарят на негово височество — каза той, след което представи на Алина иконома и домашната помощница.

— Благодаря за посрещането — каза Алина и сложи ръце върху раменете на децата си. — Това са Доминик и Шарлоте.

— За мен е чест да ви поздравя с добре дошли в Ротенбух — каза секретарят, любезно покланяйки се на нея и децата. — Радвам се да се запозная с вас и прекрасните ви деца.

— Къде са баба и дядо? — нетърпеливо попита Доминик.

— Те ще ви очакват в 17:00 часа в зимната градина на замъка — отговори икономът Фон Зелбитц и се обърна към Алина. — Госпожа Рьомер ще ви покаже апартамента ви. Негово височество изрично нареди всяко ваше желание да бъде незабавно изпълнено.

— Моля, последвайте ме — каза домашната помощница.

Алина хвана близнаците за ръце и тръгна след нея. Качвайки се по стълбите, тя за момент се обърна и видя, че икономът и двамата му помощници вече се бяха погрижили за багажа им.

Влизайки в приемната, те останаха смаяни от видяното в нея — всичко беше толкова голямо, старинно и впечатляващо. Доминик беше най-силно впечатлен от рицарските доспехи, които бяха изложени между две високи врати. Той се отскубна от ръката на майка си и веднага отиде при тях, вземайки един от мечовете в ръце, за да се увери, че е истински.

— Доминик!

— Исках само да ги разгледам — виновно каза той и се върна при майка си, хващайки ръката й.

— Добрите деца не правят така — каза сестра му, а той й се изплези.

Алина го погледна ядосано, но не искаше да му се кара пред домашната помощница. Качвайки се по стълбите, тя с внимание разгледа многото портрети на стените. Хората на тях явно бяха предците на принц Фон Ротенбух.

Стаите, в които щяха да се настанят Алина и децата, не бяха в крилото за гости, а в непосредствена близост до покоите на принца и принцесата.

Коридорът, по който госпожа Рьомер ги водеше, беше постлан със скъп килим и облицован с дървена ламперия, над която имаше скъпи копринени тапети, достигащи до високия таван.

Апартаментът им се намираше в края на коридора. Домашната помощница отвори вратата и Алина и децата влязоха във всекидневната.

Подът й беше покрит с блестящ на светлината паркет, върху който бяха постлани два красиви персийски килима. Холната гарнитура се състоеше, от диван и три кресла, тапицирани с кадифе, а до тях имаше малка масичка от палисандър. Обзавеждането включваше още голямо старинно бюро, няколко шкафа с витрини и голям телевизор, отляво, на който беше вратата за спалнята на Алина, а отдясно — за тази на децата.

— Ще се погрижа да ви донесат храна и напитки за освежаване, госпожо Вагнер — каза домашната помощница. — Ако имате нужда, само позвънете — допълни тя и посочи старомодния звънец вляво от кадифения диван. — Малко преди 17:00 часа ще дойда, за да ви заведа в зимната градина.

— Благодаря, госпожо Рьомер.

В това време двамата млади мъже дойдоха и оставиха багажа в спалнята й.

— Имате ли нужда от помощ за подреждането? Мога да изпратя едно от момичетата — предложи госпожа Рьомер.

— Не, няма нужда, благодаря ви. Ще се справя сама — отвърна Алина.

— Както желаете — каза домашната помощница и излезе.

Шарлоте хвана майка си за ръка и я заведе в стаята, в която щяха да се настанят с брат й.

— Виж какви големи легла, мамо. Може ли да дръпнем завесите?

— Разбира се — каза тя и се огледа. В детската стая имаше голяма къща за кукли, обзаведена като градска къща от XIX век, люлеещо се дървено конче, голям шкаф, пълен с игри, кукли и детски колички, както и няколко рафта с книги.

— Всичко това наше ли е? — попита Доминик впечатлен от стаята.

— Само докато сте на гости при баба си и дядо си.

— А не можем ли да ги вземем с нас вкъщи? — невинно попита Доминик и се качи на кончето.

— Не мисля, че можем, миличък.

Във всекидневната на апартамента влезе едно момиче, което госпожа Рьомер беше изпратила. То донесе табла с прясно изцеден портокалов сок, кафе, току-що изпечен сладкиш и няколко различни вида дребни сладки.

— Мога ли да ви бъда полезна с още нещо, госпожо Вагнер? — любезно попита момичето.

— Не, благодаря.

— Довиждане, госпожо — смутено каза момичето и бързо излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си.

— Тук много ми харесва — каза Доминик и веднага нападна сладките.

— И на мен — каза сестра му, на която Алина подаде чаша с портокалов сок. — Тук е много по-хубаво отколкото у дома.

— Ами тук сме в замък на принцове, мъничето ми, нормално е да е така — усмихна се Алина и я погали по русата коса.

Младата жена беше изненадана от топлото посрещане. Само до преди няколко дни тези хора не искаха и да чуят за нея, а сега я приеха като най-скъп и почитан гост. Много й се искаше да разбере какво мислеха хората от персонала за нея. Ето например тази госпожа Рьомер — как успяваше да бъде толкова мила и любезна? Дали не лицемерничеше?

Тя се радваше, че на децата им харесваше и реши да се наслади на престоя си в замъка, доколкото беше възможно, разбира се. Колко души можеха да се похвалят, че са били гости в истински замък?

Малко преди 17:00 часа в апартамента им дойде домашната помощница, за да ги отведе в зимната градина, където ги очакваха принцът и принцесата. Погледите им веднага се спряха на елегантния костюм, който беше облякла Алина. Децата също бяха облечени като за среща с принц и принцеса — Доминик беше сменил пуловера си с пирати с риза и панталон, а Шарлоте носеше карирана поличка и бяла блузка.

Принц и принцеса Фон Ротенбух бяха не по-малко притеснени и развълнувани от срещата, макар да се стремяха да не го показват. Вълнението на принцесата стана още по-силно, когато зърна внука си за първи път. Досега тя беше отказвала да се срещне лично с Алина по какъвто и да било повод, но виждайки децата, искрено се зарадва. Все пак Доминик беше единственият наследник на рода им. През последните няколко седмици отношението на принцесата към Алина и най-вече към децата се беше променило коренно и сега тя гледаше на близнаците като на единственото и най-скъпо нещо, останало от сина й.

В приемната на замъка Алина и децата бяха посрещнати от иконома, който ги поведе през дълъг коридор, завършващ с голяма стъклена врата. Икономът я отвори и съобщи:

— Госпожа Вагнер и децата й.

— Да влязат, моля — каза принц Рудолф.

— Принц и принцеса Фон Ротенбух ви очакват, госпожо — каза икономът.

— Благодаря — каза тя, хвана децата за ръце и влезе в зимната градина. Вратата зад нея се затвори. Нямаше връщане назад. Не забелязвайки прекрасните екзотични растения в градината, Алина стисна ръчичките на близнаците и тръгна към принца и принцесата.

Принцеса София стана от креслото си, за да ги посрещне.

— Сърдечно добре дошли, госпожо Вагнер — каза тя с усмивка, за която Алина не беше сигурна дали е искрена или лицемерна. У принцесата напираха силни чувства, на които тя се опита да не дава воля. Скривайки вълнението си, тя се наведе към децата и каза: — Ти си Шарлоте, а ти — Доминик, нали?

— Ние сме близнаци, госпожо принцесо — каза Шарлоте и направи лек поклон — така беше виждала да се поздравяват принцеси в детските филмчета.

— Моля наричайте ме „бабо“ — каза принцесата и я целуна по бузата, след което се обърна към Доминик, за да целуне и него. Той стоически се остави баба му да го целуне, макар че не позволяваше това на непознати хора. Дори не избърса бузата си, което също не му беше никак лесно.

— Досега не съм имал люлеещо се конче, бабо — чистосърдечно каза той.

Принц Рудолф подаде ръка на Алина и също я поздрави с добре дошла в замъка.

— Искрено съжалявам, че се срещаме чак сега — каза той. — За съжаление обстоятелствата не позволиха това да се случи по-рано.

Принцът сложи ръката си върху рамото на Доминик.

— Колко много приличаш на баща си — каза му той.

— Ами аз? — попита Шарлоте.

Той я погледна и каза:

— Ти също, дете мое, ти също. Моля седнете, госпожо Вагнер — каза той, посочвайки едно кресло. — Доминик, Шарлоте искате ли да останете тук, докато пием кафе, или ще си играете в парка?

— Искаме в парка — отвърна бързо Доминик. — Тук има ли къде да си играем, дядо?

— Има цяла къща за игра. Когато беше малък, баща ви често играеше там.

Принцът натисна бутона на вградения в масата звънец и след няколко секунди се появи икономът. Принц Рудолф му показа с жест, че може да сервира кафето и каза:

— Моля извикайте Леони.

Икономът бързо излезе, а принцът се обърна към Алина:

— Позволихме си да определим една от служителките ни, която да се грижи за Доминик и Шарлоте, докато сте тук. Леони има голям опит в работата с деца.

— Благодаря, но това няма да е необходимо, ваше височество — отвърна Алина. — Те не са свикнали за тях да се грижи гледачка.

— Паркът е много голям и може да се загубят или да се наранят, госпожо Вагнер — каза принцесата. — Леони е много съвестна жена и е свикнала да се грижи за децата на гостите ни.

Леони беше млада дама на около двайсет и пет години. Тя направи много добро впечатление на Алина. Майката не искаше да оставя грижите за децата си на друг, но Леони изглеждаше много добро и усмихнато момиче, а и Алина нямаше как да ги наглежда, докато играеха в парка.

Една домашна помощница сервира кафе и сладки. Тя точно излезе от зимната градина, когато икономът дойде и обяви, че е пристигнал друг гост — принц Артур фон Халберг. Алина се радваше, че ще се срещне отново с младия принц, макар че разговорът им преди няколко седмици никак не й беше харесал. В негово присъствие щеше да се чувства по-уверена, разговаряйки със семейство Фон Ротенбух.

Принцът и принцесата отделиха много време, разказвайки на Алина за живота в замъка, за историята на фамилията и за промените, които са правени по сградата през вековете. Принц Артур също разказа за фамилията си — включително това, че баща му и принц Рудолф са учили заедно в Кеймбридж, а след това и в Париж.

— Семействата ни са в много близки отношения от години — каза принц Рудолф. — Синът ми и Артур се познават още отпреди да започнат да ходят сами. Исках да кажа… познаваха се — лицето му придоби печален вид — не е лесно да говориш за единствения си син в минало време.

Принцеса София хвана ръката на съпруга си под масата и се обърна към Артур, усмихвайки се.

— Ако искаш, може да покажеш парка на госпожа Вагнер. Градинарят положи много усилия да го приведе в желания вид след студената зима. Сега всичко вече е зелено, пролетта чука на вратата.

— Впечатлена съм от парка, поне от това, което видях, карайки по алеята към входа на замъка — каза Алина. — Не се ли притеснявате, че цветята могат да измръзнат, принцесо?

— Те са специално подбрани сортове и са много издръжливи — отвърна принцеса София. — Освен това градинарят ни е всепризнат професионалист. Той е спечелил безброй награди от международни изложби на цветя.

Принц Артур се изправи.

— Нека ви покажа парка, госпожо Вагнер — каза той.

— Много мило от ваша страна — каза тя и също стана от креслото.

— Ще се видим за вечеря — каза принцесата и придружи младите до вратата. Тя видя как Артур подаде ръка на Алина, помагайки й да слезе по стълбите.

 

 

— Какво мислиш за госпожа Вагнер, София — попита принцът, когато останаха сами.

— Да си призная, първите ми впечатления от нея са много по-добри, отколкото очаквах. Оставяйки настрана факта, че връзката на Йоханес с тази жена беше абсолютно неприемлива, нашият син е проявил добър вкус.

— Не се оставяй да те заслепи, София — каза принцът. — Тя е студена и пресметлива, но успява да го прикрие добре. Аз лично съм готов да се боря с нея, с всички възможни средства. Все пак става дума за бъдещето на семейството ни — каза той и я погледна изпитателно. — За теб то е не по-малко важно, отколкото за мен, нали?

— Как може да се усъмниш дори и за секунда? — попита тя и сложи глава на рамото му.

Тук ставаше дума за нещо много повече от личното им щастие. Ротенбух не трябваше да попада в ръцете на племенника им на никаква цена.

— Как ви се струват замъкът и семейство Фон Ротенбух, госпожо Вагнер — попита Артур, докато се разхождаха в парка.

— Много добре — отвърна тя. — Даже бих казала неочаквано добре. Посрещането беше много сърдечно. Всъщност аз все още се питам защо тези хора ме поканиха в замъка. Едва ли очакват, че ще се съглася да осиновят Доминик само защото съм се запознала лично с тях. Принцът и принцесата се държат добре с мен, поне досега — резервирано, но много любезно. Как ми се искаше да можех да чета мисли…

— На ваше място не бих се притеснявал и замислял толкова. Просто прекарайте приятно следващите няколко дни в този чудесен замък. Никой не може да вземе децата ви, дори принц Фон Ротенбух.

Ситуацията беше твърде сложна за Артур. От една страна, той се чувстваше задължен на семейство Ротенбух, но от друга, хранеше симпатии към Алина. Той беше убеден, че Йоханес никога не беше си и помислял да отнеме сина на някогашната си приятелка.

— Ще се опитам — тихо каза тя.

— Споменах ли колко се радвам, че се виждаме отново?

— Не — усмихна се тя. — Ако трябва да съм честна, аз също съм много радостна да ви видя тук. С вас се чувствам някак по-спокойна. Вие… — тя замълча.

— Разбирам какво имате предвид — каза Артур. — Винаги е добре да има човек, когото поне донякъде познавате и на когото можете да се доверите в ситуация като тази. Все пак изборът, който трябва да направите, не е никак лесен, има твърде много „за“ и „против“, които много внимателно трябва да бъдат преценени — той я погледна в очите. — Надявам се не бъркам, определяйки се като човек, на когото можете да се доверите…

— Не, не… изобщо не бъркате, даже напротив… колко дни ще останете в замъка?

— Максимум седмица. След това трябва да се връщам в Шлезвиг-Холщайн, имам много работа, която трябва да свърша там. Освен това и баща ми не се чувства много добре напоследък и се е отдръпнал от всички служебни ангажименти — няма как да ги изпълнява в това състояние, а аз съм единственият, който би могъл да го замести.

— Надявам се не е нещо сериозно…

— Сърцето му създава проблеми от време на време.

Те продължиха разходката си из парка.

— Били ли сте в Шлезвиг-Холщайн, госпожо Вагнер — попита той.

— Като дете съм ходила веднъж. Сякаш мина цяла вечност оттогава — замислено каза тя. — Много ми хареса. Ходихме на плажа Тимендорф. Баща ми беше още жив тогава. Почина, когато бях на дванайсет.

— Сигурно ви е било много тежко — отвърна Артур. Той знаеше, че и майка й беше починала от тежка болест преди около две години. — Аз имам три сестри. И трите са омъжени. Елизабет живее със семейството си в Испания, Щефани е в Италия, а Александра — в Дания.

— За родителите ви сигурно не е лесно децата им да са толкова далеч от тях — каза Алина. Йоханес й беше разказвал за сестрите му. Когато е бил на осемнайсет, той се влюбил в Щефани, но тя не отговорила на чувствата му.

— Сестрите ми заедно със семействата си идват всяка година за по няколко седмици в Халберг — каза младият принц. — Хубаво е да имаш голямо семейство като моето — усмихна се той. — Понякога обаче е доста натоварващо. Имам деветима племенници и племеннички, а десетият е на път — ще се роди в края на годината.

— Иска ми се и аз да имах братя и сестри — замислено каза Алина, спря и се загледа в една статуя на бог Амур. — Бих искала да отида на гроба на Йоханес, принц Артур. Гробището далеч ли е от тук?

— Не, съвсем близо е. Ще ви заведа — каза той и хвана ръката й. Вече се беше стъмнило и Артур я попита дали не се страхува да ходи в гробище по тъмно.

— Не, от мъртвите не ме е страх, те не могат да ни направят нищо лошо. Живите са тези, които ме карат да се страхувам.

Артур леко стисна ръката й.

— Не се оставяйте тези мисли да ви завладеят, госпожо Вагнер. Зад всеки облак се крие слънце. Дори да не можете да го видите, то винаги е там.

Алина погледна към небето.

— Не го виждам, явно се е скрило за мен.

— Пак ще изгрее. Още на сутринта.

Двамата мълчаливо продължиха. По пътя за гробището те минаха покрай леха с иглики. Алина спря и откъсна една.

— За Йоханес — каза тя.

„Как можа да изоставиш тази жена, Йоханес“ — помисли си Артур, вървейки до нея. Понякога той наистина не можеше да разбере приятеля си, а сега го разбираше по-малко от всякога. Как можеше Йоханес да допусне, че Алина се е интересувала само от парите и титлата му?

След няколко минути те стигнаха до каменната ограда на гробището. Артур отвори вратата, Алина влезе и той я последва. Тук имаше много надгробни плочи, но вече беше много тъмно и не можеха да видят надписите на тях. Насочиха се към вътрешността на гробището, където беше погребан Йоханес. По пътеката имаше свещи във фенери от ковано желязо, които им показваха пътя.

Алина потърси съд, в който да натопи игликата. Артур откри една почти покрита с пръст ваза под кленово дърво в близост до гроба на Йоханес. Той я взе, подаде я на младата жена и се отдръпна, оставяйки я сама.

„Никога няма да те забравя, Йоханес“ — мислено му обеща тя, оставяйки вазата с игликата на гроба му. „От любовта ни се родиха две прекрасни деца. Иска ми се да ги беше видял поне веднъж. Само ако не беше проявил слабост… не, няма да те обвинявам повече. Ти си такъв, какъвто си. Не съжалявам за времето, което сме прекарали заедно. Нито за ден, нито за час, нито за секунда…“

Алина докосна надгробната плоча много леко и внимателно — сякаш страхувайки се да не я счупи.

— Почивай в мир, Йоханес. Почивай в мир — каза тя и се обърна към принц Артур, който я чакаше на няколко метра от гроба на приятеля си.

За близнаците дните, прекарани в замъка, бяха повече от празник. Дядо им и баба им се грижеха всяко тяхно желание да бъде изпълнявано на момента. Принц Рудолф им уреди уроци по езда, като за целта всеки от тях получи по едно пони.

— Не можем ли да останем да живеем в Ротенбух, мамо? — попита Доминик, докато майка му слагаше него и сестра му в леглото. — Тук е толкова хубаво.

— Ами работата ми? Не мога да съм постоянно в отпуск — отвърна майка му.

— Можеш да работиш оттук — каза Шарлоте. — Дядо и баба няма да имат нищо против. Баба ще е много тъжна, ако си тръгнем и си отидем вкъщи. Моля те, мамо, моля те!

— Не, Шарлоте, не може така — отвърна майка й и седна на леглото й. — Ние ще идваме да виждаме баба ви и дядо ви често, но не можем да останем тук за постоянно.

— А понитата? — попита Доминик. — Те също ще са много тъжни, ако си отидем.

Той скочи от леглото си и седна на леглото на Шарлоте.

— Ние ще сме добри, мамо, обещаваме. Моля те, мамо, моля те!

Алина ги прегърна.

— Не може така. Хайде лягайте и заспивайте. Късно е вече.

— А може ли поне да вземем понитата с нас? — попита Доминик.

— Можем да им построим конюшня в градината — предложи сестра му. — Чичо Артур ще ни помогне — каза тя и погледна към майка си. — Ти харесваш ли чичо Артур?

— Да, харесвам чичо Артур — каза тя и стана. — Въпреки това обаче понитата не може да дойдат с нас. Само конюшня не им е достатъчна. Трябва им голяма ливада, на която да пасат и да се разхождат.

— Можем да питаме чичкото от село Хубер дали ще позволи понитата да пасат на неговите ливади — предложи Шарлоте. — Когато купуваме яйца от него следващия път, ще го питаме.

— Понитата ще останат в Ротенбух — отвърна Алина. — А сега заспивайте, защото утре няма да яздите, ако не сте се наспали!

— Само искаш да ни уплашиш — каза Доминик с широка усмивка.

— Не бъди лоша, мамо — каза Шарлоте и затвори очи.

След няколко минути и двамата спяха дълбоко. Алина не се учуди — откакто бяха дошли в Ротенбух, те играеха от сутрин до вечер и почти не спяха следобед.

Алина отиде в спалнята си, за да се подготви за вечерята, която се сервираше всяка вечер точно в 21:30. Сядайки пред тоалетката, за да оправи прическата си, тя се запита защо отделяше толкова много време на външния си вид. Преди да дойдат в замъка, тя се гримираше много рядко, а сега го правеше всяка вечер, дори беше ходила до града, за да си купи нови гримове, червила и сенки.

Заради принц Артур ли се стараеше да изглежда добре винаги?

Тя се замисли и се погледна в огледалото. Алина осъзна колко радостна беше от срещите си с младия принц. Нямаше търпение да го види отново винаги когато се разделяха. Тя обичаше да разговаря с него, а в негово присъствие се чувстваше някак сигурна и защитена. През последните няколко години времето й беше разделено почти само между работата й и децата. Откакто Йоханес я изостави, тя беше ограничила социалния си живот до минимум — срещаше се само със Сузане от време на време.

Любов ли беше? Не, тя беше сигурна, че не е влюбена в него. Алина не можеше да си представи, че някога ще обича някого толкова безусловно и безрезервно, колкото беше обичала Йоханес.

„Просто го харесвам, това е“ — помисли си тя и сложи перлената огърлица на шията си.

Леони дойде, за да се грижи за децата, докато майка им беше на вечеря.

— Заспаха — каза Алина. — По-добре не влизайте в детската стая, за да не ги събудите.

— Може ли да си пусна телевизора и да гледам филм, госпожо Вагнер?

— Разбира се — отвърна Алина, стана и тръгна към трапезарията. — Приятна вечер.

— И на вас, госпожо — каза Леони и включи телевизора.

Алина слезе по стълбите. Трапезарията се намираше на приземния етаж срещу библиотеката. Към нея имаше преддверие, обзаведено и декорирано от дизайнер от Мурано още през XIX век.

Принц Артур и принцеса София седяха на големия диван, тапициран със зелено кадифе. Когато Алина влезе в стаята, принцът се изправи, посочвайки й едно от креслата.

— Един аперитив? — предложи Артур.

— Шери, моля — отвърна Алина.

Принцът отвори витрината, в която имаше десетки бутилки със скъп алкохол, извади шерито и наля малко от него в една чаша. Подавайки й питието, той леко докосна ръката й.

— Заспаха ли децата? — попита той.

— Да — кимна тя.

— Толкова е хубаво децата да са тук при нас в замъка — каза принцеса София. — Много се радвам, когато ги гледам да играят. Когато Йоханес беше малък, нямах време за него — въздъхна тя и по лицето й сякаш премина сянка. — Имах толкова много неща за вършене тогава… оставих гувернантките да се грижат за него. Той… — тя млъкна, виждайки съпруга си да влиза в стаята.

— Искаш ли един аперитив, чичо Рудолф? — предложи Артур.

— Не, благодаря ти Артур, днес не — каза принцът и се обърна към Алина. — Доминик е роден ездач, госпожо Вагнер. Има вроден талант. За мен е удоволствие да го гледам как язди.

Принцът подаде ръка на жена си, повеждайки я към трапезарията.

Артур и Алина ги последваха.

Алина всяка вечер се учудваше колко тържествени бяха вечерите на семейство Фон Ротенбух. На масата винаги имаше свещи, цветя, кристални чаши и сребърни и златни прибори. Струваше й се, че принцът и принцесата всяка вечер отбелязваха някакъв празник.

Икономът наля вино в скъпите кристални чаши, а след него влязоха две домашни помощници, които започнаха да сервират ястията. Тази вечер менюто включваше крем супа от гъби, няколко салати и сьомга със сос от пармезан и зеленчуци. За десерт бяха приготвили ванилов сладолед с шоколадова заливка.

Алина се чудеше как принцесата успяваше да остане толкова слаба и елегантна при цялото това ядене на закуска, обяд и вечеря в замъка. Самата тя за последните няколко дни беше качила поне килограм. По време на вечерята принцесата обясни на гостенката си, че в Ротенбух вече са започнали приготовленията за празненствата за Великден.

— Великден от столетия е голям празник за Ротенбух — каза принцесата, обръщайки се към Алина. — Обикновено ни идват много гости от страната и чужбина, но тази година ще го отпразнуваме в тесен семеен кръг — тя прекъсна за секунда и отпи от виното си. — Аз и съпругът ми ще сме много радостни, ако вие и децата прекарате Великден с нас.

Можеше ли да откаже поканата? А и искаше ли да го направи? Алина беше убедена, че за децата никак не беше добре да ги глезят по начина, по който го правеха в Ротенбух — всичките им желания бяха изпълнявани на момента. Тя все още нямаше пълно доверие на родителите на Йоханес, но пък от друга страна не искаше да пречи на децата да прекарват време с баба си и дядо си. На близнаците определено им харесваше в Ротенбух, а и те бяха наследниците на замъка и фамилията.

— Артур, ти също си най-сърдечно поканен — каза принц Рудолф. — Както София каза, празненството ще е малко и в съвсем тесен семеен кръг. Госпожо Вагнер — продължи той, обръщайки се към Алина, — мисля, че на децата ще им хареса да прекарат Великден тук. Ако времето позволява, ще могат да яздят понитата си, мисля, че те много харесват това.

— Другите гости също ще водят децата си със себе си — допълни съпругата му. — Доминик и Шарлоте ще има с кого да си играят. Няма нужда да ни отговаряте веднага, госпожо Вагнер. Ако вече имате планове за Великден, ние ще ви разберем.

Дали тя не се беше заблудила за родителите на Йоханес, имайки резерви спрямо тях? Дали те не се опитваха наистина да й се реваншират за предишното си държание?

— Не, нямам планове за Великден — отвърна Алина. — С удоволствие ще дойдем в Ротенбух, за да прекараме празника с вас. Благодаря за поканата.

— Радвам се от цялото си сърце — каза принцесата.

Алина забеляза как погледът на Артур светна при новината, че ще я види отново съвсем скоро. Той явно искрено се радваше за тази среща. Алина усети приятна топлина да се разлива по цялото й тяло. Какво й ставаше?

След вечерята те отидоха в приемната, където икономът сервира кафе и чай. Принцесата седна на рояла и изсвири произведение от Моцарт. Принц Рудолф се извини и отиде в кабинета си, където трябваше да проведе важен разговор.

След като принцеса София приключи с изпълнението, Алина им пожела лека нощ и отиде в апартамента си. Тя искаше да излезе на терасата за няколко минути, преди да си легне, за да размисли върху случилото се през последните няколко часа. От една страна, беше поласкана от интереса на Артур към нея, но, от друга, се страхуваше. В живота й сега нямаше място за мъж, а още по-малко за благородник от ранга на Йоханес.

Тя се качи по стълбите и тръгна по коридора. Малко преди да влезе в стаята си, сякаш от нищото пред нея изникна принц Артур. Тя се уплаши от неочакваната среща и почти се разтрепери.

— Извинете, госпожо Вагнер, не исках да ви стресна — извини се той.

— Но го направихте…

Той хвана ръката й.

— Мога ли да ви се реванширам по някакъв начин? — погледна я той. — Какво ще кажете за разходка на лунна светлина?

— Уморена съм, принц Артур — отвърна тя. — Нека отложим разходката за утре преди обяд.

— Съгласен — каза той, все още държейки ръката й. — Радвам се, че ще прекарате Великден тук с децата.

— И вие ли обичате великденските яйца? — пошегува се тя.

— Не… всъщност да, но сега не говорим за тях. Мога ли да ви се обадя, когато се върнете в Опенвайлер? Моля, не ми отказвайте, много ще се разочаровам.

— Разбира се, че може да ми се обадите — каза Алина и внимателно дръпна ръката си. — Лека нощ, принц Артур — каза тя и се обърна към вратата на апартамента си.

— Лека нощ — отвърна Артур, поглеждайки към нея. Той тръгна към своята стая, която се намираше на горния етаж. „Как си могъл да бъдеш такъв глупак и да се откажеш от тази жена, Йоханес“ — мислеше си той, вървейки по дебелия килим. Той беше решен да не повтаря грешката на приятеля си. Ако се оженеше един ден, то щеше да е по любов, без да се интересува от произхода, титлата или благосъстоянието на жената до себе си.

— Обаждал ли ти се е тази седмица този твой Артур — попита Сузане, отваряйки консерва кучешка храна за Тигър, който я гледаше нетърпеливо, изплезил език.

— Не е „моят“ Артур — отвърна Алина. — Ако беше мой, нямаше да се казвам Вагнер — замислено каза тя и сложи лъжичка захар в кафето си.

— Не е лоша фамилия — каза Сузане и изсипа консервата в жълта купичка, на която беше изписано името на болонката, която лакомо започна да яде. — Не толкова бързо, Тигър, ще се задавиш, лакомник такъв!

— Да, принц Артур се обади — призна Алина, разбърквайки кафето си. Всяка седмица тя и Сузане прекарваха една вечер заедно. За децата се грижеше едно съседско момиче, осигурявайки си джобни пари от Алина. — Всеки път ми казва колко се радва, че ще бъдем заедно на Великден.

— Според мен е влюбен в теб — усмихна се лукаво Сузане и седна на масата. Тази вечер двете приятелки щяха да ходят на кино, но дотогава имаше още малко време. — Това никак не ме учудва. Всеки нормален мъж би се влюбил в теб.

Алина се изчерви.

— В майка на две деца?

— На две прекрасни деца — каза Сузане и хвана ръката й. — Доколкото разбрах от теб, този принц е много приятен мъж — усмихна се Сузане и я погледна в очите. — Все пак внимавай. И принц Йоханес беше като от картинка, но…

— Харесвам принц Артур и се радвам на приятелството ни. Но чак любов? — Алина поклати глава. — Не, не изпитвам нищо повече от приятелски чувства към него. Освен това не смятам да се влюбвам никога повече. Тази тема е приключена за мен.

— Чуй се само — укорително каза Сузане. — Алина, никой не решава кога да се влюби и кога — не. То просто се случва.

Сузане стана от масата и погледна към купичката на Тигър — тя беше съвсем празна.

— Трябва да си много внимателна с тези принц и принцеса Ротенбух — продължи Сузане. — Аз лично не им вярвам. Първо осуетяват сватбата на сина си, а след това искат да осиновят Доминик и те канят за втори път с децата в замъка си… нещо не ми харесва тази история…

— Аз също съм много раздвоена — каза замислено Алина.

— Не смятам, че тази тяхна неочаквана топлота и гостоприемство са дошли току-така… но може и да бъркам…

— Какво мисли принц Артур?

— Той е приятел на семейството. Не съм говорила с него за съмненията си, защото не искам да предизвиквам у него угризения или раздвоение. Първата вечер го попитах защо според него са ме поканили в замъка, а той каза просто да се насладя на престоя си.

— Доста дипломатично от негова страна — каза Сузане.

— Мисля, че ако знае за някакъв план, който кроят срещу теб, веднага ще те уведоми за него. Той те харесва и може би дори те обича, няма да допусне да попаднеш в капан.

— Може би си права — замислено каза Алина и допи кафето си. — Трябва да тръгваме Сузи, ще закъснеем за киното.

— А това би било престъпление, защото филмът е чудесен — каза Сузане и сложи ръка на рамото й. — Ти си майка на Доминик и Шарлоте. Семейство Ротенбух нямат нищо, което да могат да използват срещу теб. Даже си мисля, че в този случай е по-добре, че Йоханес не призна децата.

Когато на Разпети петък Алина и близнаците пристигнаха в Ротенбух, те бяха посрещнати също толкова топло, колкото и при първото им посещение. Апартаментът им ги очакваше — подреден и подготвен специално за тях. Доминик и Шарлоте нямаха търпение отново да си играят с всички играчки, които им бяха на разположение при престоя им през март. Близнаците едва разопаковаха багажа си и отидоха на езда с принц Рудолф. Майка им успя да ги види чак по време на обяда.

Другите гости на замъка също започнаха да пристигат. Леони наглеждаше близнаците и още пет деца, докато възрастните пиеха кафе в зимната градина.

Сред гостите на Ротенбух беше и барон Фредерик фон Раймерс. В негово присъствие Алина не се чувстваше никак комфортно — струваше й се, че той я съблича с поглед.

Алина беше разочарована да разбере, че принц Артур щеше да дойде в замъка чак в неделя. Сестрите му се бяха върнали в Шлезвиг-Холщайн и той искаше да прекара повече време с тях.

Тя осъзна колко много й липсва присъствието му. Сред другите гости на замъка се чувстваше като чужда и нежелана въпреки любезността и непринуденото им държание към нея. Всички те бяха благородници или много богати бизнесмени, а тя — обикновена самотна майка на две деца. Барон Фредерик постоянно търсеше компанията й и я обсипваше с комплименти.

Алина никак не харесваше този човек. Беше й станал неприятен още от първата им среща, а и Йоханес не питаеше особено топли чувства към него. Баронът много често присъстваше на страниците на жълтите вестници, най-вече защото харчеше с лека ръка наследеното от дядо му богатство в компанията на шармантни красавици със съмнителна репутация. Той много обичаше да парадира с милионите си. Барон Фон Раймерс беше много далечен роднина на семейство Фон Ротенбух и Алина се питаше защо го бяха поканили за Великден.

В неделя преди обяд всички отидоха на службата в църквата в града. Фредерик фон Раймерс се постара да си намери място точно до Алина и с удоволствие седна до нея. Той се забавляваше, виждайки, че тя се опитва да запази колкото се може по-голяма дистанция от него и използваше всяка възможност, за да я докосне.

— Моля оставете ме! — каза му тя, когато той сложи ръка върху коляното й.

— Защо трябва да сте толкова „недостъпна“? — с лукава усмивка попита той.

Алина махна ръката му от коляното си. Една братовчедка на принцесата — възрастна дама на около седемдесет години, която седеше от другата й страна, я погледна ядосано. Явно реши, че Алина е хванала ръката на барона, а не че я е махнала от крака си. Тя се изчерви. През следващия половин час положи всички усилия да не обръща внимание на барона до себе си.

След службата всички се върнаха в замъка, където служителите на принца и принцесата бяха скрили подаръци и яйца за децата в парка.

Въпреки раздразнението си от държанието на барон Фон Раймерс Алина искрено се зарадва, когато видя колко въодушевени и усмихнати са близнаците. С блеснали погледи те търсеха подаръци и яйца зад всеки камък и храст в парка.

— Колко хубаво би било отново да бъдем деца, не мислите ли? — чу тя гласа на барона. Той се беше приближил толкова много, че Алина можеше да усети дъха му във врата си.

Тя се обърна и го погледна ядосано, отдалечавайки се колкото може повече.

— Не ми е приятно да сте толкова близо до мен, господин Фон Раймерс!

— Аха, правите се на недостъпна значи. Нищо, има време — лукаво се усмихна той и отиде на терасата.

Алина нямаше на кого да се оплаче от отвратителното държане на барона. Тя с нетърпение чакаше Артур, за да му сподели за неприятните си преживявания. Младата жена се надяваше, че барон Фон Раймерс ще я остави на мира поне до края на деня, но знаеше, че това беше малко вероятно. Той беше от типа мъже, които смятат, че всяка жена трябва да падне в краката им в момента, в който я пожелаят.

Най-после Артур фон Халберг пристигна в замъка Ротенбух. Шарлоте и Доминик го посрещнаха радостно и веднага се похвалиха с намерените в парка подаръци и яйца.

— Е, щом сте намерили толкова много неща, значи няма да искате това, което съм ви донесъл аз, нали? — с усмивка ги попита той.

— Какво си ни донесъл, чичо Артур, какво си ни донесъл? — нетърпеливо попита Доминик.

— Аз искам още подаръци, чичо Артур — каза Шарлоте. — Ако си ни донесъл нещо, което вече имаме, мама може да ни го смени.

— Виж ти каква разумна млада дама — усмихнат каза Артур и извади два малки пакета от джоба на якето си.

Децата бързо ги отвориха.

— Медальон със зодията ми — радостно извика Шарлоте. — Чичо Артур, ще ми я закопчаеш ли?

— Какво трябва да кажеш? — попита Алина.

— Благодаря, чичо Артур — усмихна се Шарлоте.

— Момчетата не носят медальони — разочарован каза Доминик.

— Щом е със зодията им, може — каза Артур и извади златна верижка изпод ризата си. — Между другото, както се вижда, аз съм зодия Скорпион — каза той на Алина.

— Скорпионите хапят — каза Доминик и подаде медальона на Артур, за да го закопчае на врата му. — Благодаря ти, чичо Артур. А на мама какво си донесъл?

Алина се изчерви за втори път днес.

— Не ги слушайте, Артур, моля ви.

— Няма да издам сега какво съм й донесъл — каза той, сякаш не я чу. — Ще й го подаря довечера — с усмивка допълни той и сложи ръце върху раменете на близнаците. — Да се връщаме при другите — ще си помислят, че сме ги изоставили — каза им той.

Присъствието на Артур накара Алина да забрави неприятните си изживявания с барон Фон Раймерс. Когато той дойде, тя се почувства някак не толкова чужда в този замък и сякаш й стана по-леко.

Докато Леони се грижеше за децата, принц и принцеса Фон Ротенбух заведоха гостите си на разходка из Шварцвалд с открити карети, дърпани от по два коня. По пътя те спряха за почивка, а служители от замъка, които ги следваха с кола, сервираха шампанско и коктейлни хапки.

— Смятам да ви заведа на разходка до Фрайбург — аз, ти и децата, във вторник. Какво ще кажеш? — попита Артур.

— Много бих се радвала — отвърна Алина.

До тях се приближи барон Фон Раймерс.

— Някакви тайни ли има тук? Аз съм много любопитен човек…

— Не, няма тайни — отвърна Артур.

— Жалко — каза баронът и погледна към каретите. — Май скоро ще тръгваме.

— Нека не караме домакините ни да чакат — каза Артур, взе чашата на Алина и я подаде на служителя до тях.

Преди да тръгнат обаче, до тях се приближи принц Рудолф.

— Може ли да поговорим, Артур? — попита той, слагайки ръка на рамото му. — Моля, извинете ме — обърна се той към Алина и Фредерик, след което се отдалечи с младия принц.

— Ще ми позволите ли? — подаде й ръка Фредерик и й помогна да се качи в една от каретите.

Тя нямаше как да откаже. Артур погледна към каретата и виждайки Фредерик да подава ръка на Алина, повдигна вежди. Принц Рудолф също погледна към тях.

— Сигурно и ти си изненадан от това колко добре се разбират Фредерик и госпожа Вагнер. Честно казано, не съм го очаквал — каза той.

— И аз — отвърна Артур. — За какво искаш да говорим, чичо Рудолф?

— Всъщност то може да почака до вечерта — отвърна старият принц. — Хайде, да се качваме в каретите, за да не тръгнат без нас. В нашата има още място.

Каретите ги закараха обратно в Ротенбух. Алина с най-голямо удоволствие щеше да остане в компанията на принц Артур, но той се извини, че трябва да проведе важен телефонен разговор и отиде в стаята си. Нямайки представа какви всъщност бяха взаимоотношенията между Фредерик и Алина, той се подразни от близостта им. Принцът не знаеше на какво се дължи тя и имаше нужда от малко време, за да размисли.

След като сложи децата да спят, Алина се приготви за вечеря. Тя искрено се надяваше, че след нея ще може да се поразходи с Артур в парка, тъй като досега те почти не бяха имали възможност да поговорят насаме. По пътя обратно към замъка тя трябваше да търпи компанията на барона, който обаче беше по-малко досаден от обикновено, тъй като не бяха сами в каретата.

Отнесена в мислите си, тя премина през приемната на замъка. От преддверието на трапезарията се чуваха гласове, в един от които разпозна гласа на Артур.

Тя тъкмо щеше да влезе в преддверието, когато вратата се отвори и се появи барон Фредерик фон Раймерс. Очите му блестяха.

— Колко добре, че се срещаме насаме, Алина — каза той. Те наистина бяха сами. Тя се опита да го заобиколи, но той хвана ръката й и я дръпна встрани.

— Пуснете ме! — почти извика тя. — Да не сте пиян?!

— Не бързай толкова — сластно изсумтя той. — Защо ми се дърпаш? Йоханес явно не е срещнал толкова трудности — лукаво я погледна той. — Прекрасна си, когато си ядосана.

Алина се огледа — в приемната нямаше никого. Тя се опита да се отскубне от Фредерик, но той беше много по-силен от нея и я хвана здраво.

— Ах ти, малка палавнице — изхили се той и се опита да я целуне.

— Моля ви! — чу се силният глас на принца, който беше излязъл от библиотеката.

Фредерик я пусна.

— Отидохте твърде далеч, госпожо Вагнер! — каза той, дишайки тежко. — Как си позволявате…

— Опитах се да се отскубна от него, принц Рудолф, но той не ме пусна! — каза Алина. Тя забеляза, че не бяха сами. Освен принца сякаш от нищото се бяха появили принцесата, икономът, няколко от гостите и принц Артур.

— Да се отскубнете? — възмутено извика баронът. — Много добре познавам жени като вас. Вие се надявате да се докопате до големите пари след няколко години брак по сметка. Даже ме е срам да кажа какво предложение ми направихте. Как само се хвърлихте на врата ми!

Алина се изчерви. Тя трепереше толкова силно и беше толкова притеснена, че не знаеше какво да отговори. Изведнъж младата жена се почувства така, сякаш беше гола пред гостите.

— Принц Рудолф, вие трябва да сте видели, че той ме дръпна към себе си против волята ми! Принц Артур, вие знаете, че…

— Видях само, че целунахте барон Фон Раймерс, госпожо Вагнер! — отвърна принц Рудолф възмутен. — Видях също така, че от вчера търсите компанията му.

— И в църквата също — допълни старата далечна братовчедка.

Артур погледна Алина — в погледа му се четеше презрение. Той се обърна и изчезна в коридора.

— Вечерята ще изстине — каза принцесата. — Хайде да вървим в трапезарията.

Алина не можеше да повярва, че в момента най-важното за принцесата беше вечерята. Тук ставаше дума за честта й. Тук… изведнъж Алина осъзна, че всъщност никой не се интересуваше какво наистина се беше случило. Как можеше тя да си позволи да обиди член на фамилията!? Тя, майката на незаконните деца на Йоханес, алчната и пресметлива беднячка…

Тя се качи по стълбите и погледна приемната — беше абсолютно празна.

Веднага щом влезе в стаята си, младата жена избухна в сълзи. Тя искаше да си тръгне от замъка заедно с децата още тази вечер. Това, че беше приела поканата да гостува тук за втори път, се оказа грешка. Как можеше да бъде толкова наивна и да си помисли, че родителите на Йоханес ще я приемат, след като веднъж вече я бяха отхвърлили?

Алина отиде до прозореца и погледна към осветения парк. Осъзна, че най-много я болеше от мълчанието на Артур. За втори път през живота си тя се почувства предадена от принц.

Алина реши да опита да се пребори с мъката и горчивината във вилата на Сузане на Боденското езеро. Всеки ден тя правеше дълги излети с децата по брега на езерото и в околността, а често ходеха и в Швейцария, до която беше съвсем близо. Беше доволна, че вилата е далеч от големите градове. Тук никой не можеше да я разпознае като Алина Вагнер — жената, на която жълтата преса пак беше започнала да посвещава дълги статии.

Всички от семейството на принца и принцесата не пропускаха възможност да представят Алина във възможно най-негативна светлина. Барон фон Раймерс охотно даваше интервюта за жълти вестници, в които най-безпардонно твърдеше, че тя му е предлагала да спи с него и да се оженят, целейки да се докопа до парите му. В повечето от статиите пишеше, че много по-добре би било близнаците да бъдат отглеждани от баба си и дядо си, а не от развратната си майка. Появили се бяха и адвокати, които обсъждаха възможността да й отнемат децата и да ги дадат на принца и принцесата.

— Дори хора, които би трябвало да ме познават добре, смятат, че съм се хвърлила на врата на този никаквец, за да се домогна до парите му — каза Алина на Сузане, която често ги посещаваше във вилата. — Попаднах в най-ужасната ситуация в живота си, без да съм я предизвикала и без ни най-малко да съм я очаквала.

— Вярвам ти, Алина — каза Сузане и хвана ръката й. — Поне за децата не трябва да се притесняваш — никой не може да ти ги отнеме. Не обръщай внимание на жълтите вестници.

— Не става въпрос само за децата — каза Алина, поглеждайки навън към градината. Близнаците се опитваха да накарат Тигър да им донесе топка, но болонката нямаше никакво намерение да ходи, където и да било и само лениво се прозяваше. — Никога няма да забравя презрението в очите на Артур, когато ме видя с барона.

— Той съжалява за случилото се повече от теб, повярвай ми.

— Откъде знаеш — остро попита тя. — Да не си говорила с него?

Сузане Бек кимна.

— Обади ми се, защото иска да говори с теб, а ти си изключила мобилния си телефон.

Тя отиде до приятелката си и сложи ръка на рамото й.

— Повярвай ми, Алина, принц Артур те обича. Той…

— Ако любовта му е такава, то аз с удоволствие се отказвам от нея — прекъсна я Алина. Тя стана и отиде до прозореца. — Отначало отказвах да повярвам, но когато Артур дойде в замъка, наистина мислех, че се влюбвам в него. Той е умен, забавен, децата много го харесват, а и… кара сърцето ми да бие учестено, всеки път, когато го видя. Когато той е до мен, се чувствам някак сигурна и защитена. Той… — тя прекъсна и поклати глава. — Не, Артур с нищо не е по-различен от родителите на Йоханес. За тях аз съм нищожество, Сузане — тъжно се усмихна тя. — Даже понякога се питам дали принцът и принцесата не са накарали барона да се държи така с мен.

— Може би имаш право да се съмняваш…

Алина я погледна.

— Мислиш ли?

— Ами принц Артур също предполага, че нещо не е наред и се съмнява в цялата тази история. Барон Раймерс е всеизвестен женкар, но досега никога не се е интересувал от жени с деца. Освен това едва ли в дома на принца и принцесата би направил каквото и да е без тяхно разрешение — все пак ти си майката на единствените им внуци.

— Така както го казваш, принц Артур наистина има повод да се замисли върху случилото се — замислено каза Алина и отново седна на масата. — Ако е така, както казваш, принцът и принцесата още отначало са планирали да ме очернят пред всички и жълтата преса отново да се занимава с мен, а поканата за гостуването в замъка е имала за цел само и единствено това — Алина се плесна по челото. — Как можах да съм толкова сляпа за намеренията им и сама да падна в капана? Как въобще ми дойде наум да се съглася да отида отново в този замък? Защо… — тя прекъсна и се замисли. — А Артур явно е подозирал нещо…

Сузане сложи ръка на рамото й.

— Принц Артур не е можел да застане на твоя страна там, особено при така създалите се обстоятелства. Все пак той е част от това семейство, а и е задължен на принц Рудолф.

Сузане седна на масата до приятелката си.

— Говори с него, Алина — каза тя. — Да му кажа ли къде си? Той се притеснява за теб, повярвай ми.

— Аз винаги съм се доверявала на преценката ти за хората, Сузи — каза тя. — Ти определено си много по-добра от мен в това отношение. Само че в случая с Артур се питам дали и ти не си заслепена като мен?

— Не съм, повярвай ми — отвърна Сузане. — Дай му шанс, Алина. Той го заслужава!

— Ще си помисля — обеща приятелката й. Тя се улови, че независимо дали го искаше или не, Артур постоянно беше в мислите й. Винаги когато мислеше за него, сърцето й забиваше учестено. Любов ли беше това? Как можеше да обича човек, който я беше разочаровал по такъв начин?

Принц Артур фон Халберг беше на път още от сутринта. Той не спираше да мисли за Алина и начина, по който се разделиха в замъка Ротенбух онази вечер. Реши, че не може да чака повече, взе самолета до Базел, а там нае кола, с която да отиде до вилата на Сузане. Беше безкрайно благодарен на приятелката на Алина за това, че му каза къде се намира тя.

Артур не спираше да се обвинява, че и за момент е допуснал да се усъмни в честността и намеренията на Алина. Тя беше попаднала в капан, как той не се сети по-рано, защо въобще допусна, че баронът казва истината? Принцът не можеше да забрави болката, която видя в очите й онази вечер. А той просто си тръгна…

„Ти си пълен идиот, Артур“ — каза си той огорчен от собствената си постъпка. Той никога не беше харесвал барон Раймерс, защото знаеше много добре що за човек е. Как можа да допусне, че той казва истината, а Алина се е опитала да се възползва от парите му, които и без друго вече бяха сериозно намалели — баронът харчеше с лека ръка събираното в рода му от поколения и имотите и парите му се топяха като пролетен сняг. Принц Рудолф и принцеса София бяха предубедени спрямо Алина и със сигурност са искали да я представят в лоша светлина пред семейството и обществото, а Фредерик им е бил много удобен за целта. Безскрупулен човек като него нямаше проблем да причини нещастие на напълно невинна жена като Алина — за барона това си беше напълно в реда на нещата, а и по този начин беше натрупал точки пред принца и принцесата. Те обикновено не канеха този човек в замъка си и Артур беше много учуден да го види там по Великден… ето каква е била целта на присъствието му…

Младият принц достигна границата между Швейцария и Германия. Той кара по брега на езерото в продължение на няколко километра, след което зави по тесен път, от двете страни, на който имаше овощни градини. Той го отведе до малка вила с бели стени, червени капаци на прозорците и покрив от сиви керемиди. Паркира колата пред оградата и слезе. Първото нещо, което чу беше смехът на близнаците.

Артур пое дълбоко въздух. Той се чувстваше виновен за държанието си онази вечер и се притесняваше от срещата с Алина.

— Сам си затвори вратите, глупако — каза си тихо той, влизайки в градината. — Никой няма да ти е виновен, ако те отхвърли. Заслужил си го!

Той премина през малката градина, отиде до входната врата на вилата и спря пред нея. Алина го беше видяла от прозореца още докато паркираше колата си. Тя искрено се зарадва, че той беше дошъл чак до тук само заради нея, но беше решена да му покаже, че държанието му в замъка онази вечер беше всичко друго, но не и приемливо. Тя го изчака да позвъни на звънеца и след това отиде да му отвори.

— Здравей — каза той, гледайки в очите й. — Благодаря, че си готова да ме изслушаш.

— Намерили сте добра слушателка, принце — каза тя, без да му подаде ръка. — Моля влезте.

Двамата отидоха във всекидневната.

— Искате ли кафе?

Какво ти кафе? Не беше дошъл чак до тук, за да пие кафе, а за да й обясни какъв глупак е и да се опита да й се извини за поведението си. Самият той не беше убеден, че заслужава да бъде извинен.

— Аз много съжалявам за случилото се и за държанието си, госпожо Вагнер — започна той. — Проявих се като пълен наивник. Не мога да си простя, че не разбрах по-рано за намеренията на принца и принцесата да ви злепоставят, а когато това се случи, си тръгнах… като страхливец…

— Така е, принце. Вие си тръгнахте, без дори да се замислите дали в действителност този човек не си измисляше и не се опитваше да ме очерни пред всички. Още от идването ми в Ротенбух започна да ми досажда, а аз се опитах да му покажа, че компанията му ми е крайно неприятна. Той обаче постоянно се въртеше около мен и искаше да покаже на всички колко добре се разбираме и как нямам нищо против присъствието му, а дори напротив — тя се усмихна тъжно. — Ако наистина сте повярвали, че съм проявила интерес към този човек и парите му, значи имате много лошо мнение за мен.

Артур пое дълбоко въздух.

— Не, госпожо Вагнер, аз нямам лошо мнение за вас, даже напротив. Това, че съм тук днес, е доказателство за думите ми — каза той и въздъхна. — След случката онази вечер излязох от замъка, отидох в парка и премислих случилото се. Когато се върнах, исках да говоря с вас, но ме уведомиха, че вие сте си тръгнали от Ротенбух заедно с децата.

— Мислите ли, че можех да остана там и секунда повече? През целия си живот не съм била унижавана така. Тези хора направиха всичко възможно, за да разбият живота ми отново, след като веднъж вече почти го бяха направили.

Алина посочи дивана, който беше близо до кухненската маса.

— Моля седнете, принц Артур. Знам, че диванът не е много удобен, но…

— Иска ми се да не си бях затворил очите за реалността — прекъсна я той. — Семейство Ротенбух и семейство Халберг са далечни роднини и са в отлични отношения от векове. Разбирам болката на родителите на Йоханес от загубата на сина им. Разбирам също така, че на тях повече от всичко им е нужен наследник, в чиито вени да тече тяхната кръв. Въпреки това аз трябваше да ви предупредя, че намеренията им, канейки ви в замъка, не са напълно чисти. Доскоро те не желаеха дори да се срещнат с вас, а човек като принц Рудолф не мени мнението си от днес за утре.

— Казвате, че със семейство Ротенбух ви свързва далечно роднинство и приятелство — отвърна Алина. — Все пак те натовариха вас със задачата да дойдете при мен и да ми предложите да купите Доминик, нали?

Той хвана ръката й.

— Алина, аз се влюбих в теб — каза той, вглеждайки се в очите й. — Не знам дали ми вярваш и какво мислиш за мен след всичко случило се, но това е истината. Ти означаваш много за мен, Алина. Още от първия момент, в който те видях, осъзнах, че гледам на теб като на много повече от красива дама, приятелка или позната.

— Обичаш ме? — несигурно попита тя. — Как можеш да ме обичаш след цялата помия, която семейство Ротенбух изляха върху мен през годините?

— Алина, аз те обичам и много добре знам, че всичко, изписано по твой адрес, не е вярно. Ти си не само прекрасна майка, но и чудесен човек, който спечели уважението ми.

Той леко докосна брадичката й и я повдигна нагоре.

— Моля те, довери ми се, Алина. Ще направя всичко възможно да не правя повече грешки спрямо теб и да не те разочаровам така, както го направих онази вечер.

Тя разбра колко сериозен беше той. Всяка дума, която й каза, беше самата истина.

— И аз се влюбих в теб, принце мой — тихо каза тя. — Не знам как стана, даже не бях сигурна какво изпитвам, но сега знам — обичам те.

Той помилва лицето й.

— Искам да поканя теб и децата в Шлезвиг-Холщайн. Какво ще кажеш да прекарате следващите няколко седмици в замъка Халберг?

— Ами родителите ти? — плахо попита тя. Алина беше убедена, че те нямаше да я посрещнат с добре дошла в дома си.

— Майка ми много би искала да се запознае с теб и децата. Баща ми може би е на страната на семейство Ротенбух, но моите гости винаги са добре дошли и за него — каза Артур и я прегърна. — Моля те, Алина, дай ми шанс!

Предложението на Артур беше чудесно. Алина щеше да се радва да прекара повече време с него, но можеше ли да приеме поканата? Веднъж вече беше разочарована от семейството на принц, който също нямаше намерение да я предаде, но го направи.

— Обичам те, Алина — каза тихо той. Устните им се сляха в целувка.

Алина се чувстваше на седмото небе в обятията му. Присъствието му й даваше криле.

— Какво правите, мамо? — попита Шарлоте, която току-що беше влязла.

— Целувате ли се? — учуди се Доминик. — Това значи, че се обичате, нали?

— Повече от всичко на света — отговори Артур и пусна Алина, за да прегърне Шарлоте и Доминик. Той не искаше нищо друго, освен да е с Алина и децата до края на живота си.

Замъкът Халберг се намираше в гората, много близо до брега на морето. Ослепително бялата му фасада контрастираше със зеленината на липите и поляните, които го заобикаляха. До замъка имаше малко село с тухлени къщички, кметство, в което сега се помещаваше и детската градина, и фурна, която жените от селото използваха от време на време. Между замъка и селото имаше църква с висока камбанария, която се виждаше от километри и служеше за ориентир на пътуващите към Халберг. Точно под терасата на замъка имаше езерце с водни лилии, по чийто бряг бяха разположени бели пейки.

Алина и децата бяха настанени в стаи на втория етаж на замъка. Стаята на Алина не беше луксозна като апартамента в замъка Ротенбух, но въпреки това тя се чувстваше прекрасно. До банята се стигаше по тесен коридор. Дюшемето му скърцаше под стъпките им.

— Надявам се престоят при нас да ви хареса, госпожо Вагнер — каза принцеса Хелга фон Халберг, която лично ги придружи до стаите им. — От цялото си сърце ви приветствам с добре дошли при нас. Приятелите на Артур са и наши приятели.

— Благодаря ви, ваше височество — отвърна Алина. — Сигурна съм, че тук много ще ни хареса.

Младата жена беше напълно искрена — в момента, в който прекрачи прага на Халберг, тя се почувства така, сякаш отново можеше да диша свободно след последните мъчителни седмици.

— В замъка има ли други деца? — попита Шарлоте. — В къщата на леля Сузане трябваше да си играем сами, защото нямаше никого другиго.

— Тук има други деца само когато внуците ми ни идват на гости, Шарлоте — отвърна принцеса Хелга. — В селото обаче има много деца. Можем да ги поканим тук, за да се запознаете.

— Кога? — нетърпеливо попита Доминик.

— В някой от следващите дни — отвърна принцесата и сложи ръка на рамото му. — Обещавам ви, че няма да допуснем да ви е скучно в Халберг. Ако искате и ако майка ви позволи, можете да се повозите на трактора. Нашият управител няма да има нищо против.

— Може ли, мамо, може ли? — в един глас попитаха и двамата.

— Може. Но бъдете внимателни — каза Алина.

— Подредете багажа си на спокойствие, госпожо Вагнер — каза принцесата. — Доколкото познавам сина си, по-късно през деня ще ви разведе из замъка и в парка — усмихна се Хелга фон Халберг. — Синът ми съжалява, че не можа да ви посрещне лично, но трябваше да отпътува за Хамбург по спешност. Очакваме го в близките два часа.

Алина си помисли, че това е някакъв знак от съдбата — Артур никога не беше там, когато тя пристигаше — първо в Ротенбух, сега и в Халберг. Тя се радваше повече от всичко, че ще го види отново — час или два по-късно или по-рано нямаха такова значение.

След като принцеса Хелга излезе, две домашни помощници внесоха багажа на Алина и близнаците. Те се представиха като Гизела и Хайдрун.

— Ако имате нужда от нещо, госпожо, моля наберете 12 по вътрешния телефон. Това е номерът на обслужващия персонал — каза Хайдрун.

Алина благодари и момичетата излязоха.

— Мамо, тези момичета не се поклониха, а в Ротенбух винаги ни се покланяха на влизане и на излизане — каза Шарлоте.

— Така е по-добре, миличка — отвърна майка й. — Всички хора сме еднакви пред Бог и никой не трябва да се покланя на друг.

Доминик поклати глава.

— Не, мамо, Шарлоте и аз сме от семейство Фон Ротенбух, дори да не носим тази фамилия. Нашият баща е принц Йоханес и затова…

— Вашият баща щеше да е много тъжен, ако ви чуеше да говорите така — прекъсна го майка му. — Самият той смяташе, че да си Ротенбух не те прави с нищо по-различен от останалите хора.

— Но дядо каза друго — отвърна Доминик.

— Понякога и дядовците бъркат — отвърна Алина. Тя щеше да направи всичко по силите си отсега нататък близнаците да имат колкото се може по-малко контакти с баба си и дядо си. Младата жена смяташе, че общуването с тях не се отразява добре на децата и ги обърква. Близнаците попиваха всичко, което им се казваше, и бяха започнали да се държат така, както принц Рудолф им беше обяснил, че подобава на принц и принцеса. Алина нямаше да допусне повече подобно вмешателство в съзнанието на децата си. В Халберг тя се чувстваше сигурна и спокойна. Съдейки по поведението на Артур, тук никой нямаше да им обяснява, че принцовете и принцесите трябва да се отнасят с обикновените хора така, сякаш са по-достойни и по-добри от тях. Самият принц Артур и сестрите му като деца бяха играли с връстниците си от селото, бяха ходили на училище с автобуса и всяка есен бяха събирали картофи заедно с останалите деца.

Алина подреди багажа си, смени дрехите, с които беше пътувала и изкъпа и преоблече децата. Точно беше приключила с това, когато принц Артур се върна от Хамбург и веднага се качи при тях.

— Да, моля — отвърна Алина, когато чу да се чука на вратата й. Очакваше, че е някоя от домашните помощници.

Младата жена се наведе, за да провери дали Доминик беше вързал правилно връзките на обувките си.

— Чичо Артур! — радостно извика Шарлоте. — Тези рози за мама ли са?

— Една от тях е за теб, млада госпожице — каза Артур, извади една роза от големия букет и галантно й я подаде с лек поклон. — Извини ме, че не успях да ви посрещна — каза той, обръщайки се към майка й. Той й подари букета, прегърна я и я целуна.

През последните няколко дни Алина често се питаше дали това, че Артур беше дошъл във вилата на Сузане и я беше поканил в замъка Халберг не беше просто прекрасен сън, от който тя всеки момент ще се събуди. Той й се обаждаше всеки ден, казвайки й колко много я обича, но въпреки това тя се страхуваше, че всичко може да е просто илюзия. Оказа се обаче, че е действителност. Преди няколко часа тя беше пристигнала в замъка, майката на Артур лично я беше придружила до стаите им, а ето че сега беше в обятията на любимия си човек.

— Броях часовете и минутите, които оставаха до идването ти — тихо каза той, взе розите, сложи ги на масичката и я притисна до себе си толкова силно, сякаш никога и за нищо на света нямаше да я пусне. — Липсваше ми, мила моя — прошепна й той. — Не можеш да си представиш колко много ми липсваше.

Доминик хвана сестра си за ръка.

— Тук само пречим — каза той и я отведе в другата стая. — Ще играем на монополи, докато мама и чичо Артур дойдат.

Шарлоте въздъхна.

— Това може да продължи доста дълго — каза тя и остави розата си на леглото. — Когато възрастните започнат да се целуват, те не спират, а продължават дълго време.

Принц Клеменс фон Халберг седеше в удобно кресло на терасата, наслаждавайки се на една от любимите си книги. На всеки няколко минути той оставяше книгата и поглеждаше към съпругата си, която се занимаваше с водните лилии в езерото. Тя винаги се грижеше за тях сама и не позволяваше на градинаря да й помага.

Принц Артур изведе Алина и близнаците на терасата.

— Татко, искам да ти представя госпожа Вагнер — каза той. — Тя и децата й ще ни гостуват в замъка през следващите няколко седмици. Алина, това е баща ми — принц Клеменс.

Старият принц остави книгата на масичката до себе си.

— Моля да ме извините, че не мога да стана, госпожо Вагнер — каза усмихнат той. — Не ми стигаха проблемите със сърцето, ами сега и подаграта започна да напомня за себе си. Старост — нерадост — каза той и й подаде ръка. — Радвам се да ви поздравя с добре дошли в Халберг.

— Благодаря, ваше височество — каза Алина и му представи близнаците.

— Според мен трябва още сега да разгледат парка, много ще им хареса — каза принц Клеменс.

— А можем ли да пояздим? — попита Доминик. — При дядо имахме понита — каза той и погледна тъжно. — Тръгнахме си от замъка, без да вземем с нас понитата си и сега ни е мъчно за тях.

— Да, тъжни сме — подкрепи го Шарлоте. — Когато си тръгнахме, не казахме на баба и дядо довиждане.

— Не се притеснявайте за това, дечица. Аз познавам баба ви и дядо ви добре, те ще разберат, че много сте бързали и не сте могли да се сбогувате.

— Ами понитата? — попита Доминик.

— И понитата ще разберат — увери ги принц Клеменс. — Доколкото познавам чичо ви Артур, той още утре ще ви заведе при конете. Щеше да го направи и днес, но вече е доста късно — каза то й и им намигна. — А сега отивайте да си играете в парка. На онзи голям дъб ей там има люлка. Моите внуци много обичат да се люлеят на нея, сигурен съм, че и на вас ще ви хареса.

— И не тичайте! — каза майка им.

— Не се тревожете за децата, госпожо Вагнер — каза принцеса Хелга, качвайки се по стълбите към терасата. — Момичетата от персонала ще ги наглеждат. Внуците ни си играят в парка по цял ден.

Една от домашните помощници донесе освежаващи напитки и кроасани с бадеми, които бяха току-що изпечени в кухнята на замъка. Артур беше споменал на Алина, че баща му е бил резервиран към посещението й в замъка, но тя го намери за не по-малко мил и симпатичен от съпругата му. На младата жена повече от всичко й хареса колко топло и сърдечно ги бяха посрещнали господарите на замъка. В Ротенбух посрещането също беше на ниво, но всички бяха някак резервирани и студени — и персоналът, и семейство Фон Ротенбух. Тук беше различно.

След като запозна Алина с баща си, принц Артур й показа замъка. В Халберг също имаше библиотека, но тя не беше нито толкова богата, нито така елегантно обзаведена както в Ротенбух. Артур й разказа как като деца той и сестрите му бяха прекарвали тук дълги часове, слушайки приказките и историите, които баба им им разказвала.

— Със сестрите ми имахме чудесно детство — каза Артур. — На Йоханес му харесваше много повече тук, отколкото при родителите му в Ротенбух.

Хванати ръка за ръка те отидоха в семейната галерия на третия етаж на замъка. Историята на фамилията им можеше да бъде проследена чак до началото на XV век. Тя беше свързана с краля на Дания Кристиан I — факт, с който всички в семейството много се гордееха. Семейството имаше роднини в Дания и днес. Бабата на Артур произхождаше от датска благородническа фамилия, а сестра му Александра беше омъжена за датски граф.

Артур отвори вратата в края на галерията. Тя водеше към малък балкон, от който се виждаха паркът, гората и дори морето, чиито води днес бяха равни като огледало. В далечината се мяркаше платноходка.

— Какво ще кажеш да отидем в Дания за уикенда — предложи Артур. — Много близо до границата има магазин, в който празнуват Коледа всеки ден. Преди много години е бил аптека. След като го разгледаме, ще обядваме и ще отидем в едно малко градче, в което времето сякаш е спряло — изглежда така както преди столетия. Какво ще кажеш — погледна я той. — Според мен децата много ще се зарадват.

— Мисля, че ще трябва да отложим градчето за друг път. В магазина близнаците ще изразходват цялата си енергия и след като обядваме, ще са уморени до смърт.

— Добре, тогава ще се върнем вкъщи, а вечерта ще отидем на концерт — каза той и я целуна. — Все още не сме излизали никъде заедно. Ще бъде чудесно.

Алина се притисна в него.

— Родителите ти са много мили хора. Не съм и мечтала за по-топло посрещане. Все пак и те са чели вестниците и знаят какво се пише за мен.

— Майка ми обича сама да си изгражда мнение за хората, а баща ми има някои резерви, но е твърдо решен да не ги показва. Вчера разговаря много дълго с чичо Рудолф. Не ми каза какво точно са си говорили, но сподели, че семейство Ротенбух не са очаровани от това, че си тук.

— Съжаляваш ли, че си ме поканил? Все пак са ти роднини, може би гледат на теб като на предател…

Той се засмя.

— Ще го преживея някак. Не, не съжалявам, за нищо на света не съжалявам, че ви поканих — каза той и силно я прегърна. — Обичам те, Алина, никой не може да ми забрани да те обичам. Ти си моя, не ме интересува какво мислят чичо и леля по въпроса. Що се отнася до родителите ми — убеден съм, че ще ме подкрепят.

— Но вие сте роднини със семейство Ротенбух и…

— Понякога, противно на поговорката, кръвта става вода — прекъсна я той. — Освен това те са ни много далечни роднини!

Тя се опита да каже нещо, но той сложи пръст върху устните й.

— Не искам да чувам нищо повече по въпроса, мила моя. Ти и децата сте по-важни за мен от всички и всичко друго.

Тя го целуна.

В събота сутринта те тръгнаха за Дания веднага след закуска. Готвачката се беше погрижила да им приготви кошница за пикник с напитки и храна, в случай че децата огладнеят или ожаднеят по пътя.

Доминик и Шарлоте не се бяха возили в кабриолет никога досега. Те вдигаха глави високо и се наслаждаваха на приятния пролетен вятър, който разпиляваше косите им. И двамата нямаха търпение да отидат в магазина, в който празнуваха Коледа и през юни.

Бързо стигнаха до Фленсбург, а от там до границата с Дания имаше само няколко километра.

Алина се удиви на търпението, с което Артур отговаряше на всички въпроси на близнаците, много от които бяха досадни дори според собствената им майка.

— Аз съм роден за баща — с усмивка отвърна той, след като тя го беше похвалила за усета и търпението към близнаците. — Сестрите ми и техните съпрузи са на същото мнение. Нямам нищо против да имам и дузина деца — каза той и се усмихна. — Баба ми и дядо ми са имали четиринайсет.

Те се познаваха от съвсем скоро, бяха се виждали за кратко няколко пъти, а Артур не се притесняваше да говори за бъдещето си като съпруг и баща. Алина се радваше, но изпитваше и известен страх. Ще бъде ли достойна за съпруга на Артур? Когато беше с Йоханес, никога не си беше задавала този въпрос. Тогава беше само на осемнайсет години — млада и явно достатъчно наивна, за да вярва, че може да бъде принцесата от приказките редом до своя принц на бял кон. Реалността обаче се оказа друга.

Те подминаха Фленсбург и пресякоха границата с Дания. Артур паркира на една отбивка до пътя и Алина извади от багажника кошницата с напитки и лакомства. Децата не бяха гладни, а по-скоро жадни. Те изпиха всичката лимонада, която готвачката беше сложила, и веднага настояха да продължат. Близнаците нямаха търпение да отидат в коледния магазин.

Отвън някогашната аптека беше абсолютно безлична и неразпознаваема, но веднага след като прекрачиха прага й, те бяха обхванати от коледно настроение. Хванати ръка за ръка, близнаците обикаляха от една атракция на друга усмихнати и с блеснали очи. Алина също много хареса това място. Тя се почувства като малко дете, което бяха довели, за да му купят подарък.

В магазина обаче имаше прекалено много хора и Артур съжали, че беше избрал да дойдат точно в събота. Явно същата идея за прекарване на уикенда беше хрумнала на много други германци и датчани.

Нито Артур, нито Алина забелязаха тъмнокосия мъж с джинси и тениска, който не изпускаше Шарлоте от очи и за миг. Той ги следваше като сянка навсякъде в магазина.

— Мамо, мамо, виж — извика Шарлоте, отскубна се от ръката на брат си, бързо мина между две по-големи деца и отиде до една къща за кукли, която много приличаше на тази в Ротенбух. Тя се обърна към Артур и го погледна с големите си искрящи от вълнение очи. — В Халберг имате ли къща за кукли?

— Мисля, че е на тавана, но не съм съвсем сигурен. Когато бяхме малки, сестрите ми със сигурност имаха. Дано да сме я запазили.

— А там има куклен театър — развълнувано каза Доминик и тръгна към него. — И един магазин, леле колко е хубав!

В помещението продължаваха да влизат все повече деца и възрастни. Доминик се спъна и залитна към масата, на която беше магазинът играчка. Артур го хвана, преди да падне на земята, но с ръката си Доминик събори магазина от масата. Чекмеджетата, рафтовете, шкафовете, клиентите и касовият му апарат паднаха на земята.

Артур, Алина и още няколко души около тях събраха падналите играчки и ги подредиха отново на масата.

— Къде е Шарлоте — попита Доминик, оглеждайки се за сестричката си.

Алина се разтрепери. Само преди две минути Шарлоте беше до къщата за кукли.

— Шарлоте! — ужасена извика тя. Никакъв отговор. — Шарлоте, къде си?!

Доминик искаше да отиде в съседното помещение и да я потърси там, но Артур го хвана за ръката. Той се обвиняваше, че е оставил малката Шарлоте без надзор, макар и за секунди.

— Не може да е отишла далеч — каза той на Алина, опитвайки се да я успокои.

През следващите двайсет минути те претърсиха всички помещения на този етаж. Това не беше никак лесно, защото магазинът вече беше препълнен, а нови и нови клиенти прииждаха постоянно. Алина се опита да не се поддаде на ужаса, който изпитваше, и да не изпада в паника.

— Ще отида на долния етаж и ще помоля някой от администрацията да обяви Шарлоте за издирване по високоговорителите — каза Артур. — Ще взема Доминик със себе си, а ти иди на горния етаж и потърси там.

Алина кимна и веднага тръгна по стълбите нагоре.

След повече от час търсене стана ясно, че Шарлоте не беше в магазина. Алина знаеше, че малката й дъщеря не би си тръгнала сама, а много пъти беше предупреждавала и нея, и брат й да не ходят никъде с непознати и да не им обръщат внимание, ако се опитат да ги заговорят.

Принц Артур уведоми полицията за случилото се и се обади на родителите си. Когато принцът обясни на служителите на магазина как изглеждаше Шарлоте, той забеляза, че те се спогледаха някак крадешком. Артур също беше убеден, че детето беше отвлечено.

Една дама, която живееше до магазина, беше видяла тъмнокос мъж с джинси и тениска да влиза в някаква разнебитена кола с малко момиче с цветни панталонки и светла тениска. На това описание обаче можеха да отговарят много хора.

До късно през нощта полицията заедно с принц Артур, Алина и доброволци търсиха Шарлоте в района около магазина. Спецотрядът използваше и кучета, но от момиченцето нямаше и следа. Ако я бяха отвлекли, със сигурност отдавна я бяха отвели в Германия или в Дания и я бяха скрили някъде.

Принцеса Хелга пристигна в Дания, за да бъде до сина си и Алина в този тежък момент. Наложило се беше да бият успокоителна инжекция на младата жена, която беше полегнала на една кушетка в полицейското управление. Завит със сиво одеяло, Доминик спеше на стола срещу нея.

Принцесата погледна малкия, който спеше дълбоко, уморен от тежкия ден, взе един стол и седна до Алина, хващайки ръката й.

— Ще намерят Шарлоте, госпожо Вагнер — каза тя. — Този, който я е отвлякъл, сигурно ще иска откуп за нея и не й е направил нищо.

— Не, не откуп — тихо каза Алина. — Те искат Доминик. Те… — тя се разтрепери.

— Кой иска Доминик? — учудено попита принцесата.

— Семейство Ротенбух. Питайте Артур, те дори искаха да го „купят“ от мен, предлагаха ми пари, за да го осиновят…

Хелга фон Халберг знаеше за случая, но не искаше да повярва, че Фон Ротенбух биха отишли толкова далеч.

— Не, Алина, семейство Фон Ротенбух нямат нищо общо с това — убедено каза тя. — Дори предполагам, че Шарлоте е отвлечена, за да изнудват баба й и дядо й за пари. Фон Ротенбух нямат нищо общо с отвличането и според мен дори не знаят за него. Трябва веднага да ги уведомим. Доколкото познавам принц Рудолф и принцеса София, те няма да се поколебаят да платят каквато и да е сума, за да освободят внучката си.

Алина се замисли над думите на принцеса Хелга. Всъщност може би тя имаше право. Фон Ротенбух не можеха да си позволят да се замесят в отвличане. Не биха спечелили нищо, освен…

— Те искат да ме изкарат лоша майка, която не се грижи за децата си — неочаквано каза Алина. — С отвличането искат да докажат пред съда, че не мога да се грижа за Доминик и Шарлоте. Те искат да вземат попечителски права над децата.

— Няма причина да мислите, че искат да ви отнемат децата, госпожо Вагнер — убедено отвърна принцеса Хелга. — Аз познавам семейство Фон Ротенбух още откакто бяхме деца. Те нямат нищо общо с това, дори напротив, според мен ще направят всичко, за да ви помогнат да си я върнете.

Артур също беше убеден, че родителите на Йоханес нямаха нищо общо с отвличането. Алина погледна към Доминик и от очите й потекоха сълзи. Семейство Фон Ротенбух рано или късно щяха да разберат какво се беше случило, тя не можеше да го предотврати.

— Артур е с хората, които все още търсят Шарлоте — каза принцесата. — Ако искате, мога да се обадя на семейство Фон Ротенбух — предложи тя и сложи ръка на рамото й. — Сега Шарлоте се нуждае от всяка помощ.

Алина кимна.

— Да, обадете им се.

Младата жена отново заплака.

След като бяха претърсили градчето и околностите сантиметър по сантиметър, полицията и доброволците решиха, че няма смисъл да търсят повече в Дания и се насочиха към Шлезвиг-Холщайн. От детето нямаше и следа.

Наложи се да бият още една инжекция с успокоителни на Алина, но младата жена не успя да заспи за повече от пет минути. Тя леко се унасяше, но почти веднага се събуждаше разтреперана. Единствената й утеха бяха Доминик, който отказваше да отиде в стаята си и искаше да е до майка си, Артур и принцеса Хелга, която стоеше неотлъчно до леглото й.

Семейство Фон Ротенбух пристигнаха в Халберг и заедно с принц Артур обмислиха различни възможности затова кой можеше да е отвлякъл малката Шарлоте. Алина обаче все още не беше напълно сигурна, че родителите на Йоханес нямаха нещо общо с отвличането.

В ранния следобед Алина реши, че не иска повече да е прикована за леглото. Личният лекар на семейство Халберг дойде в замъка и предложи да й бие още една инжекция с успокоителни, но тя отказа.

Полицията беше разположила свой екип с подслушвателни устройства, в случай че похитителите се обадеха в замъка Халберг. Пресата все още не беше разбрала за случая с отвличането. Хората около границата между Дания и Германия знаеха, че е отвлечено петгодишно момиченце, но не и кое беше то.

Принцеса Хелга реши да остави Алина за малко сама, за да може поне да се преоблече на спокойствие, и изведе със себе си Доминик. Алина не чу радостния му вик, когато видя баба си и дядо си в приемната.

Младата жена все още не знаеше за пристигането на родителите на Йоханес и принц Артур се качи, за да я вземе и да я заведе в приемната при тях.

— Има ли някакви новини? — попита тя. — Обади ли се похитителят?

— Не, мила — каза той и леко я целуна по бузата. — Искам обаче да ти кажа нещо, преди да слезем долу.

Тя го погледна ужасена.

— Убили ли са я?

— Не, Алина, моля те, не говори такива неща — каза той и силно я прегърна. — Все още нищо не знаем нито за похитителя й, нито къде я е отвел. Ще я намерим, мила моя — обеща принцът и я целуна. — Родителите на Йоханес пристигнаха преди няколко часа.

— Те нямат работа с децата ми!

— Принц Рудолф и принцеса София само искат да помогнат, мила моя. Повярвай ми, те са не по-малко загрижени от нас.

— Шарлоте не ги интересува — отвърна Алина. — Те искат само Доминик, защото е единственият жив наследник на рода им.

— Хората се променят…

— Не и тези хора, Артур. Да слезем долу — каза тихо тя.

След няколко минути Артур и Алина отидоха в приемната. В едно помещение до нея, вратата на което беше отворена, Алина видя двама мъже, които правеха нещо с телефоните — бяха готови да запишат гласа на похитителя, ако се обадеше в замъка за откуп. Те я видяха и я поздравиха с леко кимване. Тя отвърна на поздрава им и се обърна към родителите на Артур, които заедно със семейство Фон Ротенбух и Доминик седяха на масата.

Доминик стана от скута на баба си и се затича към майка си, прегръщайки я.

— Знаеш ли, че баба и дядо са дошли тук, за да ни помогнат, мамо?

Принц Рудолф се изправи и се приближи до Алина.

— Явно не се радвате да ни видите със съпругата ми в Халберг, госпожо Вагнер, за което напълно ви разбирам.

Алина хвана сина си за ръката.

— Радвам се, че ме разбирате — с нотка на сарказъм отговори тя и погледна към принцеса София. — Сами ли дойдохте или взехте със себе си и барон Фон Раймерс?

— Моля ви, госпожо Вагнер, сега трябва да мислим само за Шарлоте. Всичко останало може да почака — отвърна принцът. — Ние много я обичаме и сме готови да платим всяка сума, която похитителят би поискал в замяна на живота й.

— За нас първоначално децата бяха само наследници на рода ни, но след като ги опознахме, много ги обикнахме, госпожо Вагнер — подкрепи го съпругата му. — Доминик и Шарлоте са наши внуци. Те са единственото, което остана на този свят от сина ни.

Алина искаше да ги попита дали смятат, че Йоханес би одобрил поведението им, но замълча. Все пак сега най-важна беше Шарлоте.

— Благодаря, че искате да помогнете — каза Алина и прие ръката, подадена й от принцеса София за поздрав.

Часовете до вечерта минаха бавно и мъчително. Всеки път, когато телефонът звъннеше, всички се надяваха да е похитителят, но той така и не се обаждаше. Все още никой, освен хората в замъка Халберг не знаеше кое е отвлеченото момиченце. Само благодарение на запазената дискретност замъкът не беше обграден от журналисти и фотографи, които щяха да направят отвличането новина номер едно. На всички от персонала в Халберг беше наредено да не казват на никого за случващото се.

Доминик вечеря и Алина го сложи да си легне. Тя му прочете приказка, а след това заедно с него се помоли за сестричката му.

— Добрият Господ ще ни върне Шарлоте, мамо — каза Доминик и я прегърна.

— И аз мисля така — отвърна майка му, полагайки неимоверни усилия да преглътне сълзите си.

Пред замъка спря лимузина в светъл цвят. Шофьорът слезе и отвори вратата на една елегантна млада дама, държаща в ръцете си малтийска болонка.

— Казвам се Сузане Бек — каза тя на посрещналия я иконом. — Тук съм, за да се видя с госпожа Вагнер.

Алина беше в приемната и чу гласа на приятелката си.

— Сузи! — извика тя и се спусна към нея.

Сузане остави болонката на земята и я прегърна.

— Дойдох веднага щом разбрах — каза Сузане. — Трябваше да взема и Тигър, нямаше на кого да го оставя. Обади ли се вече похитителят?

— Откъде знаеш за отвличането? — изненадано я погледна Алина.

— Принц Артур ми се обади. Той смята, че е добре да съм до теб в такъв момент. Хванах първия самолет за Хамбург, а на летището ме чакаше шофьорът на семейство Халберг.

— Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя, Сузи — през сълзи каза Алина. — В момента съм на ръба на пропастта, една крачка и ще падна в нея.

— Спокойно, мила, всичко ще бъде наред. Шарлоте ще се върне — каза Сузане и прегърна приятелката си.

Дните минаваха, а от похитителя нямаше и следа. Много от хората, участващи в издирването, бяха загубили надежда, че ще открият Шарлоте. В разследването се беше включил и Интерпол, защото в Дания бяха изчезнали още три деца — две момичета и едно момче. В един от случаите следите водеха до престъпна група от чужбина, занимаваща се с търговия с деца. Полицията и Интерпол ги издирваха от месеци, но те успяваха да се изплъзнат.

Случилото се с Шарлоте разтопи ледовете между семейство Фон Ротенбух и Алина. За подобряването на отношенията им допринесоха и принц Артур, и родителите му. Принц Рудолф и принцеса София осъзнаха колко бяха грешали за Алина и бяха решени веднага щом Шарлоте се върне да направят всичко възможно, за да поправят грешката си.

Всяка сутрин, когато Алина излизаше на балкона и гледаше към парка и Балтийско море, се питаше как щеше да продължи животът й без Шарлоте, ако детето не се върнеше.

Тя много често беше обсебвана от мисълта да скочи през парапета, но мисълта за Доминик я спираше. Тя трябваше да живее, поне за него. Алина не можеше да си позволи да остави сами сина си и мъжа, когото обичаше, не искаше да им причини това.

В тези тежки дни я крепеше единствено силната любов на Артур и мисълта за Доминик, който се нуждаеше от майка си повече от всякога. До нея в тежките моменти беше и Сузане, решена да е близо до приятелката си колкото се наложеше. С нея правеха дълги разходки в парка и изливаха душите си една пред друга.

Този ден Алина реши да не си ляга веднага след вечеря, както обикновено правеше, а отиде в близката църква, чиято врата беше постоянно отворена.

Светлината от голямата свещ, която гореше пред олтара, изпълваше малката църква с тайнствени сенки.

През украсените със стъклописи прозорци се процеждаше светлината от двете улични лампи близо до църквата. Алина се качи по дървените стълби на горното ниво, което от столетия бе специално отредено на семейство Халберг, а сега там се намираше органът.

Алина се наведе през богато декорирания парапет и погледна към олтара надолу. Тя се сети, че два дни след пристигането им с Артур и децата бяха дошли в тази църква. Шарлоте беше много впечатлена от коритото за кръщаване, направено от черен и бял мрамор. Алина затвори очи и й се стори, че чува гласа на дъщеричката си. Изведнъж осъзна, че не беше сама.

— Артур, какво правиш тук? — каза тя, виждайки принца на входа на църквата.

Той се приближи до нея и сложи ръка на рамото й.

— Не губи надежда, мила моя, Шарлоте ще се върне. Аз истински вярвам, че ще се върне.

— Кога? — попита тя и от очите й бликнаха сълзи. — От ден на ден ми става все по-трудно да не изгубя всяка надежда, че ще я видя отново.

Тя погледна към олтара.

— Понякога изчезналите деца се намират чак след години, ако изобщо са живи… — продължи през сълзи тя. — Кой знае къде са завели Шарлоте. Кой знае какво правят с нея сега…

— Никой няма да й причини нищо лошо, мила. Сигурен съм в това — каза Артур, силно надявайки се думите му да се окажат истина. — Трябва да вярваме!

— Аз…

Мобилният му телефон звънна. Той вдигна и Алина веднага разбра, че ставаше дума за Шарлоте. Изведнъж изражението му се промени и той се усмихна.

— Какво се е случило? — почти останала без дъх извика Алина. — Шарлоте…

Артур я притисна до себе си.

— Да, Шарлоте — отвърна той. — Намерили са я при богато семейство в Сан Франциско. Стигнали са до нея по следите на отвлеченото момченце от Дания.

— Добре ли е? Здрава ли е?

— Татко каза, че всичко е наред. Той е разговарял с високопоставен служител от Интерпол.

Алина изведнъж се почувства по-щастлива от всякога.

— А другите деца? — попита тя.

— Добре са. Извършителите са заловени.

Двамата излязоха от църквата, хванати за ръка. Алина погледна нагоре към нощното небе. Искаше й се да затанцува от щастие. Шарлоте беше добре и съвсем скоро щеше да си дойде у дома заедно с другите похитени деца.

— Любимият писател на Йоханес беше Антоан дьо Сент-Екзюпери — каза Алина.

— Да, той особено много харесваше „Малкият принц“ — отвърна Артур и също погледна нагоре към небето. — „Нощем ще гледаш звездите. При мен всичко е съвсем мъничко и затова не мога да ти покажа моята. Така е по-добре. За теб моята звезда ще бъде една от звездите… Тогава ще ти бъде хубаво да гледаш всички звезди.“

— Мисля, че сега виждам звездата на Йоханес. Той се радва за нас и ни се усмихва — тихо каза Алина.

— Той се радва не само защото Шарлоте ще си дойде, а и защото с теб се срещнахме, мила моя — каза Артур и я целуна.

Алина и Артур искаха да отидат до Сан Франциско и да приберат Шарлоте, но от Интерпол им казаха, че няма смисъл, тъй като момиченцето вече е на път за Германия, придружавано от техни колеги.

На летището в Хамбург Доминик, Алина, принц Артур и семейство Фон Ротенбух нетърпеливо чакаха самолетът с Шарлоте да кацне. За отвличането й все още знаеха много малко хора. Новината не беше станала обществено достояние. Принц Рудолф и принцеса София искаха да дадат пресконференция още на следващия ден, за да обяснят на всички какво се беше случило и какъв човек всъщност беше Алина Вагнер, която несправедливо бяха обявили за алчна и лека жена.

От ВИП терминала те видяха как самолетът кацна. Алина едва се удържа да не излезе на пистата от вълнение. Тя не можеше да се успокои, преди с очите си да види Шарлоте.

Около петнайсет минути след кацането, самолетът приближи терминала, вратите се отвориха и Шарлоте слезе, хванала за ръка една възрастна дама. Веднага щом видя майка си, тя се отскубна от ръката й, затича се към нея и я прегърна.

— Аз толкова много плаках, мамо — през сълзи каза тя. — Онези хора казаха, че ти си отишла при добрия Господ и че те ще ми намерят нова мама. Аз трябваше да ги наричам „мами“ и „деди“ — на английски това значи мамо и тате.

— Отнасяха ли се добре с теб? — попита майка й.

— Да. Само човекът, който ме отвлече от магазина се държеше лошо. Той запуши устата ми с ръка и ми каза, че ако не стоя мирно в колата, ще ме удари.

— Той не може да ти направи нищо повече, миличка. Полицията го задържа и той ще отиде в затвора.

Алина вдигна дъщеричката си, притисна я до себе си и след това я подаде на принцеса София.

— Нека заедно да се погрижим децата да се чувстват обичани и защитени — каза Алина. — Сигурна съм, че Йоханес би искал Шарлоте и Доминик да се чувстват еднакво добре както у дома, така и в Ротенбух.

— Не сме заслужили добротата и щедростта ви, госпожо Вагнер — каза принцът. — Да, ние трябва да се обединим за благото на децата и доброто им бъдеще — допълни той и сложи ръце върху раменцата на Доминик. — Ние никога повече няма да се опитваме да отделим децата от вас. Само ви молим, ако сте съгласна, за в бъдеще да носят фамилията Фон Ротенбух. Искаме да ги признаем официално за наши внуци.

— Ротенбух-Халберг — каза Артур.

— Защо Халберг? — попита Доминик и го погледна изненадано.

— Да, защо Халберг? — попита Алина, но усети, че знаеше отговора и сърцето й заби учестено.

— За това ще говорим, когато се приберем в Халберг — каза Артур и взе в ръце Шарлоте — само той още не я беше поздравил с добре дошла у дома.

Тази вечер Алина остана до късно в стаята на близнаците. Тя просто не можеше да ги остави сами и за минута, макар че знаеше, че в замъка бяха в пълна безопасност. Все пак ги сложи да спят и излезе, тъй като с Артур имаха уговорка да се чакат в църквата.

Минавайки през преддверието, тя чу веселите гласове на семействата Халберг и Ротенбух, с които беше и Сузане — седяха в приемната и обсъждаха случилото се. Всички бяха много щастливи от развръзката. Родителите на Артур бяха поканили Сузане да остане още няколко дни в замъка, но тя искаше да си тръгне още на следващия ден, тъй като я чакаше много работа в бутика й.

Алина тихо излезе от замъка, мина през парка и стигна до църквата. Видя, че вратата е отворена, а вътре светеха безброй свещи, озарявайки цялото помещение.

Артур я посрещна, подаде й ръка и я заведе до олтара.

— Обичам те, Алина — каза той, гледайки я в очите. — Обичам те и искам да станеш моя жена.

Принцът коленичи пред нея.

— Ще станеш ли моя жена, Алина? Аз ще се грижа за теб и децата, докато съм жив, и ще направя всичко по силите си, за да сте щастливи.

— Знам това — каза тя и прие подадената от него ръка. — Да, Артур, ще се омъжа за теб. Не мога да си представя нищо по-хубаво от това да живеем заедно и знам, че и децата ще са много щастливи в Халберг. Те много те обичат и за краткото време, в което бяхме тук, се привързаха към родителите ти.

— Ти ме правиш най-щастливия мъж на земята, мила моя — каза Артур с блеснали от радост очи. Той бръкна в джоба на якето си и извади оттам малка кутийка с пръстен. — Майка ми даде този пръстен малко преди да дойда тук. Тя го е пазила за мен и аз те моля да го пазиш за сина ни, който един ден ще се роди — тихо каза той и го сложи на пръста й. — Този пръстен се предава в семейството ни от поколение на поколение от четиристотин години насам.

Алина погледна пръстена, докосвайки сапфира с пръст.

— Ще те обичам, докато съм жива, Артур — каза тя.

— И аз, любима моя.

Той я притисна до себе си и я целуна. И на двамата им се стори, че усещат нечия усмивка върху себе си — на принц Йоханес, който сигурно ги гледаше от своята звезда.

Допълнителна информация

$id = 8938

$source = Моята библиотека

Издание:

Заглавие: Аристократичен роман

Преводач: Горан Райновски, Светлана Стратирадева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Печатница: „Бет Принт“ АД

Редактор: Мирослав Бенковски

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Станислав Иванов

Коректор: Валя Калчева

ISBN: 978-954-398-316-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1358