Юлиане Сартена, Сандра Хейдън, Каролине Танек, Нина Грегор
Искам да вярвам в чудеса

Не се влюбвай в младоженеца
Как красивата Кейт направи голяма грешка

Всичко се случи на един излет в планината. Неочаквана буря изневиделица изненада Кейт Съливан и принц Клаудиус фон Хернфелд, които намериха подслон от проливния дъжд и силния вятър в една изоставена конюшня. Бурята отвън ненадейно се разрази и в сърцата им. Обзети от внезапна страст, те направиха грешка, голяма грешка…

Принц Клаудиус беше сгоден за графиня Янина. Сватбата беше насрочена за след няколко седмици, а Кейт щеше да е една от шаферките. Ще се реши ли принцът, да разкрие пред света чувствата си към Кейт, или всичко ще се окаже едно мимолетно приключение?

— Разбира се, че херцогиня Фон Аренсбах трябва да дойде на сватбата на Янина — каза графиня София фон Вайнхайм. Думите й бяха изпълнени със самодоволство и гордост.

Граф Александър въздъхна. На него никак не му се занимаваше с приготовленията за сватбата на Янина. Беше му дошло до гуша от тях, а и не можеше да понася херцогинята, която намираше за превзета и надменна.

Опитвайки се да насочи разговора в друга посока, той не отдели поглед от вестника си, преструвайки се на много заинтригуван от някаква статия за турското малцинство в Германия. Графинята се подразни от това, че той не й отговори и го погледна критично.

— Как смяташ, Александър? Сигурна съм, че херцогинята ще приеме поканата за сватбата на Янина.

— За съжаление аз също съм сигурен в това — отвърна графът с нежелание.

София фон Вайнхайм погледна мъжа си с укор. Старата херцогиня със сигурност не беше най-приятният за общуване човек на света, но присъствието й на сватбата щеше да допринесе за високата класа на събитието.

— Янина е единственото ни дете — каза София. — След като единствената ни дъщеря се омъжва за човек като принц Клаудиус фон Хернфелд, трябва да се постараем празненството да бъде организирано както подобава. Това трябва да е най-щастливият ден в живота на дъщеря ни, за който да си спомня до края на живота си. Като неин баща ти също трябва да си заинтересован от това!

Граф Александър остави вестника на масичката до себе си.

— Знаеш, че Янина е всичко за мен и нейното щастие за мен е по-важно от всичко на света. Не съм убеден обаче, че за да е щастлив човек, непременно трябва да има пищна сватбена церемония със стотици гости.

— Нали не очакваш дъщеря ни да се омъжи в кварталното бистро? Тя не е коя да е и се омъжва не за кого да е!

— Разбира се, че не. Сватбеният й ден трябва да е такъв, за какъвто е мечтала. Според мен обаче по-важно е за кого се омъжва, а не колко гости има на сватбата и кои са те.

Графинята го изгледа гневно.

— Имаш нещо против принц Клаудиус ли?

— Откъде ти дойде наум? Нямам абсолютно нищо против бъдещия съпруг на Янина. Според мен той е чудесен човек — отвърна графът.

— И аз това казвам — отговори графинята. — Той е всичко, което искам от бъдещия мъж на дъщеря ни. Произхожда от богато семейство, благородник е, изглежда добре и е чудесен човек.

Графът отново беше отворил вестника си, този път на спортната страница.

— Така е — каза той. — Зет мечта и сватба мечта. Какво повече му трябва на човек, а?

— Моля те да спреш със сарказма си! Става дума за сватбата на Янина. Искам всичко да е идеално! Нека брачният им живот започне така, както всички искаме да продължи — без никакви перипетии и проблеми, само с радост и щастие.

— Точно заради това не мога да разбера цялата суетня и ненужна показност със стотици гости, някои от които даже не познаваме — отвърна Александър фон Вайнхайм, след което отново се съсредоточи върху вестника си.

Графинята го погледна гневно. Той усети, че погледът й ще прогори дупка през хартията.

— Гостите въобще няма да са чак толкова много — каза тя, вземайки списъка с поканените и преглеждайки го за пореден път днес. — Няма да са повече от 250 души.

Графинята не можеше да си спомни да е присъствала на сватба на хора от тяхното обкръжение, на която броят на гостите да не е бил трицифрено число.

— Та това е населението на едно малко село — каза граф Александър.

Графинята въздъхна.

— За щастие замъкът Вайнхайм предлага достатъчно възможности за организиране на тържество от такъв ранг. Ще е необходим обаче много персонал, а наемането му в наши дни никак не е лесно. Може би ще се възползваме от услугите на фирма за кетъринг. Мислиш ли, че семейство Дьоринг ще дойдат? Или пък да поканим семейство Бернхайм вместо тях? Те не са благородници, но за сметка на това са въшливи с пари.

Графът насочи цялото си внимание върху статия за шампиона по футбол на страната.

Жена му го изгледа ядосано.

— Какво искаш да ти кажа? — попита с отегчение той.

— Кого да поканим?

— Свещеникът и кумовете.

— Моите грижи и проблеми изобщо не те интересуват, нали? Аз не го правя за себе си, а за доброто на дъщеря ни! Мисля, че 250 гости е добро число — не твърде много, но не и прекалено малко. Но ти ми напомни за нещо важно — трябва да намерим шаферки. Как не се сетих за това по-рано?

Графинята се разположи удобно в креслото си и се замисли за церемонията и организацията, свързана с нея.

Съпругът й използва възможността да се отдаде на четивото си необезпокояван.

Пред вратата той почти се сблъска с дъщеря си Янина, която беше тръгнала към всекидневната.

— Как са резултатите от мачовете — с усмивка го попита тя, виждайки вестника в ръката му.

Двамата се засмяха заговорнически. Знаеха, че графинята мрази футбола повече от всичко и само при споменаването му се ядосваше.

— Добре, задоволителни — отвърна графът.

— Какво прави мама?

— Ами какво, седи във всекидневната и планира сватбата ти.

— Боже мой, до края на юни има толкова много време!

— Кажи го на майка си. Според мен и за сватбата на английската кралица не са правени толкова приготовления.

Янина се засмя.

— Остави я. Щом й доставя удоволствие, нека се занимава.

Граф Александър погледна дъщеря си. Беше красива както винаги. Повече от всичко на света искаше тя да е щастлива и бракът й с принц Клаудиус фон Хернфелд да е здрав и благополучен. Графът смяташе, че принцът е истински късметлия. Той се женеше за най-умната, добра и красива жена на света — неговата Янина.

Самият принц изглеждаше много добре и не страдаше от липса на женско внимание, даже напротив. Граф Александър обаче не можеше да си представи жена, по-красива от Янина. С русите си коси, светлосините си очи и омагьосващата си усмивка тя беше прекрасна като слънчева пролетна утрин.

— А какво мислиш за приготовленията, Янина? Доставя ли ти удоволствие да се занимаваш с тях?

— Разбира се — усмихна се тя. — На мама обаче очевидно й доставят много повече удоволствие, отколкото на мен.

— От цялото си сърце ви желая да сте щастливи — спонтанно каза баща й.

— Та как бихме могли да не бъдем щастливи? Клаудиус е много добро момче, разбираме се отлично.

Графът погледна дъщеря си замислено. „Добро момче“ не му се видя подходящо описание за бъдещия й съпруг. Прозвуча му някак заучено и изкуствено. Графът не усети в думите на дъщеря си любов и страст към бъдещия й мъж… а може би пък старият граф вече не разбираше днешната младеж…

— Да, права си. Аз отивам до камината, за да дочета вестника си и да ви оставя да се занимавате с приготовленията необезпокоявани.

— А и ти ще можеш да прочетеш вестника си на спокойствие — шеговито му каза тя.

Графът се усмихна и тръгна към креслото си до камината.

— Най-после дойде — каза графиня София на дъщеря си, още преди да е прекрачила прага на стаята.

— Защо, да не си ме търсила?

— Не. Но смятам, че трябва да отделиш повече време за приготовленията за сватбата си.

— Но мамо — усмихна се Янина, — ти отделяш достатъчно време и за двете ни, взети заедно. Освен това до сватбата има още много време.

— Никак не е много — ядосано отговори графинята. — Април вече минава, имаме на разположение само май. През юни вече всичко трябва да е напълно готово. Ти на това много ли му викаш? Виж това — каза графинята и посочи купищата папки и листове върху масата — днес сутринта пристигна каталогът с булчинските рокли. Мислила ли си вече как ще изглежда роклята ти?

Янина се загледа в каталога с интерес.

— Мислех си за някакъв лек и ефирен плат — каза тя.

— Точно така — радостно се съгласи графинята. — Тук съм напълно съгласна с теб. Сватбата ще е през лятото. Времето ще е хубаво и топло… надявам се.

— Ами ако вали?

— Няма да вали — уверено каза графинята. Слушайки я, човек можеше да си помисли, че тя ежечасно получаваше сводки за времето в близките няколко месеца поне от няколко метеорологични станции. — Ако завали, плановете ми ще отидат по дяволите. Аз мисля да организирам церемонията на открито. Смятам да ремонтираме стария фонтан в парка. Той би бил чудесна атракция. Вечерята, разбира се, ще е на закрито. Чудя се дали омари биха били подходящи за основно ястие… но ти изобщо не ме слушаш!

— Не, напротив, слушам те с интерес — отвърна Янина.

— Добре. Та докъде бяхме стигнали… а да — булчинската рокля. Какво ще кажеш за коприна и бял жоржет? Роклята ще е лека, ефирна и ще стои добре на русите ти коси. Ето погледни например този модел тук — каза тя и посочи няколко снимки от каталога.

Янина разгледа снимките на въпросната рокля. Тя беше чудесна — истинска феерия в бяло. Само да не вали…

— Е, какво ще кажеш? — попита нетърпеливо майка й.

— Харесва ми, чудесна е. Но каква ли прическа би й подхождала?

— Бих ти препоръчала да използваш диадема и задължително свежи цветя.

— Добре, значи всичко е ясно.

— Не бързай толкова, млада госпожице. Роклята е само началото. Сега трябва да уточним и списъка с гостите. Трябва да изберем и меню, да не говорим и за подредбата на масите… а, за малко да забравя. С баща ти решихме, че ще ти е нужна шаферка.

— Татко смята, че ми трябва шаферка?

— Но разбира се, как иначе.

— Не мога да се сетя за подходящо момиче…

— Аз вече съм помислила по този въпрос — каза майка й. — След дълги размисли ми хрумна чудесна идея.

Янина погледна графинята с любопитство и мъничко скептицизъм.

— И каква е тя?

— Да поканим Кейт.

— Кейт ли?

— Да, Кейт Съливан — братовчедка ти.

— Но тя от дълги години живее с баща си в Нова Зеландия — каза Янина. — Доколкото знам, майка й е починала преди няколко години.

— Да. Нова Зеландия е далеч оттук, но какво от това? Светът вече е малък, Янина. Кейт може да се качи на самолета и след няколко часа да е при нас. Спомням си, че като деца бяхте неразделни.

— Да, така е. Спомняш ли си, когато заедно с Кейт запалихме лагерен огън, а ти ни се скара, защото не те бяхме попитали дали може. Кейт искаше да поеме цялата вина, въпреки че идеята за огъня всъщност беше изцяло моя. Или пък когато наводнихме банята… — при тези спомени лицето на Янина се озари от красивата й усмивка. — Да, със сигурност бих се радвала да видя Кейт отново. Мислиш ли, че ще иска да дойде?

— Ами защо не. Разбира се, тя ще бъде наш гост. Доколкото знам, те живеят доста скромно. Този клон от фамилията ни не може да се похвали с богатство или имоти. Така че предлагам да я поканим и да поемем разноските й. Смятам, че ще е добре да дойде няколко седмици преди сватбата да види родните си места, а и да прекарате известно време заедно преди голямото събитие.

— Чудесна идея, мамо. Трябва незабавно да й пишем.

Графиня София веднага взе писалката и листовете си за писма. Тя обаче не успя да напише и буква, защото в този момент в стаята влезе икономът и съобщи, че е пристигнал принц Клаудиус.

— Как можах да забравя. Клаудиус щеше да ме води на уроци по тенис — каза Янина.

Клаудиус фон Хернфелд, висок и слаб спортно облечен рус мъж, влезе в стаята.

— Извини ме, Клаудиус, аз почти забравих за нашата уговорка — каза му Янина.

Той се усмихна.

— Ако още от сега забравяш така, не ми се мисли какво ще е след няколко години.

— По-добре от сега, обещавам ти — весело каза Янина и го целуна по бузата.

— Всъщност вината е моя — каза графиня София. — Аз отклоних вниманието й с приготовленията по сватбата.

Принцът отговори любезно, както подобаваше на доброто му възпитание. И на него обаче, също както и на бъдещия му тъст, приготовленията за сватбата му бяха дошли в повече. Принц Клаудиус се опита да покаже заинтересованост към церемонията. Не искаше Янина и майка й да мислят, че за него този ден не е от чак такова важно значение.

— Ще тръгваме ли към тенис кортовете? — погледна той към Янина.

— Да. Но чакай първо да ти кажа за шаферката на сватбата. Майка ми иска да покани Кейт.

— Коя е Кейт — попита принцът.

— Моя братовчедка. От години живее в Нова Зеландия в някаква ферма, май за овце. Като деца прекарвахме много време заедно.

— Между булката и шаферката ще има чудесен контраст — каза графиня София.

— Какво искаш да кажеш, мамо? — учудено я попита Янина.

— Ами ти си руса и лъчезарна, а Кейт е с тъмна коса и е по-скоро сериозна и улегнала.

— Мамо, това ли е най-важно за теб — с усмивка я попита Янина.

— Разбира се. Всичко трябва да е точно на мястото си, когато големият ден дойде. Например, какъв цвят мислиш да е роклята на шаферката? Според мен зелено би било подходящо, но пък тя не е червенокоса, а аз смятам, че зеленото подхожда най-вече на червенокоси жени…

— О, мамо, рибата е още в морето, а ти вече си приготвила тигана. Та ние не знаем дали тя ще се съгласи да дойде въобще. Какво смяташ по въпроса, Клаудиус?

— По-добре да замълча, за да не прозвуча глупаво. Нямам никаква представа от цветове, рокли и подобни неща.

— Добре. Само отивам да си взема ракетата и идвам веднага.

Тя тръгна към стълбите, но внезапно се обърна и го попита:

— А дали и ти не си играл с Кейт, когато бяхме малки?

Принцът, който се познаваше с Янина още от детската градина, се замисли, но колкото и да се мъчеше, не можа да си спомни за нейна братовчедка с тъмна коса.

Безбрежни пасища, стада с безброй овце и няколко ниски хълма в близост до крайбрежието — тази толкова типична за Нова Зеландия гледка се откри пред Кейт Съливан, когато погледна през прозореца си. Тя видя да идва пощальонът, който разнасяше пощата в района от десетилетия насам.

Кейт отиде да му отвори.

— Днес имате писмо чак от Европа — каза старият Смит. Той познаваше всички в околността.

— Наистина ли? — учудено попита Кейт, вземайки писмото. Тя не беше получавала вест от роднините си в Германия от години.

— Освен това писмо няма нищо интересно — каза Смит, любопитно гледайки в ръцете й.

Кейт обаче реши да не му достави удоволствието да отвори писмото в негово присъствие. Старият пощальон, който и без друго знаеше всичко за всеки, със сигурност много скоро щеше да научи кой и какво й беше писал.

Кейт му благодари за доставката и отиде във всекидневната — голяма и малко старомодна стая, където веднага отвори плика, почти разкъсвайки го. Тя започна да чете и лицето й се озари от усмивка.

Кейт излезе от стаята, тръгна по коридора и извика баща си.

— Татко, би ли дошъл за малко?

Пол Съливан почти веднага слезе от горния етаж. Той беше човек на средна възраст, едър и силен, с приветливо и симпатично лице. Той, за разлика от майката на Кейт — графиня Силвия, нямаше синя кръв и когато графинята реши да се омъжи за този „планинец“ (така го наричаха с насмешка роднините й в Германия), предизвика голям семеен скандал. Графиня Силвия фон Вайнхайм обаче и за миг не се поколеба в избора си. След ранната смърт на съпругата си Пол Съливан заедно с дъщеря си Кейт се беше върнал обратно в Нова Зеландия.

Кейт погледна баща си с красивите си тъмни очи.

— Виж, татко, Янина ми е изпратила писмо. Ще се омъжва през юни и иска да съм й шаферка.

Пол Съливан взе писмото и го прочете с известно недоверие. Семейството на покойната му съпруга така и не й прости, че се омъжи за някакъв си „овчар“ от другия край на света.

— Ще приемеш ли поканата? — попита я той.

Кейт кимна.

— Разбира се, с най-голямо удоволствие. С Янина дълго време бяхме най-добри приятелки. Веднъж с нея и учителката ни по литература пътувахме за Мюнхен. Ние обаче решихме да слезем на някаква малка гара по средата на пътуването и й казахме, че отиваме до тоалетната. Когато ни видя на перона от прозореца на потеглящия влак, тя само успя да извика: „Стоп“. Беше обаче твърде късно и ние се превивахме от смях, гледайки я да ръкомаха от отдалечаващия се влак. С удоволствие бих се видяла с Янина — каза Кейт и внезапно лицето й придоби твърде сериозен вид. — Освен, разбира се, ако полетът дотам не е прекалено скъп.

— Не ставай глупава — отвърна баща й. — Аз далеч не съм толкова богат, колкото знатните ти роднини в Германия, но със сигурност мога да си позволя да ти купя самолетен билет до Германия и обратно. Не се тревожи за това.

— Татко, ти си истинско съкровище — каза тя и го прегърна.

— Такъв съм си аз — каза той.

В следващия момент отвън се чу клаксон на кола.

— Това трябва да е Стивън — каза Пол Съливан. — Иска да прегледа една овца, която вчера се оагни.

Доктор Стивън Бергер беше местният ветеринар. Макар и много млад, той беше спечелил доверието на местните хора и те го уважаваха и му се доверяваха. С Пол го свързваше дългогодишно приятелство, а към дъщеря му доктор Бергер изпитваше чувства, които тя за съжаление не споделяше. На него повече от всичко му се искаше с Кейт да са повече от приятели, но желанията му се разминаваха с нейните.

Кейт последва баща си и двамата излязоха навън.

— Добър ден, Кейт, здравей, Пол. Как е овцата?

— Мисля, че е по-добре от вчера, но за всеки случай я прегледай.

Пол Съливан тръгна към кошарата, а лекарят го последва.

Кейт се загледа в безбрежните пасища пред себе си и й се прииска да се поразходи, но реши, че ще е по-разумно да се прибере и да продължи с ученето си. Тя учеше биология и беше специализирала екология в местния университет и ако искаше да отиде в Европа за почти два месеца, трябваше да залегне над книгите и да вземе успешно изпитите си.

Баща й и докторът след малко се върнаха в къщата.

— Разбра ли, че Кейт ще пътува до Европа — до Германия, родината на майка й — каза Пол, докато приготвяше нещо за пиене на доктор Бергер.

Стивън Бергер погледна към Кейт учудено.

— Наистина ли?

Тя се засмя.

— Да. Братовчедка ми се омъжва и аз ще съм й шаферка.

Доктор Бергер се постара да прикрие разочарованието си от тази новина и се опита да запази израза на лицето си колкото се може по-непроменен.

— Колко ще останеш там?

— Два месеца, а защо не и малко повече. Сватбата е планирана за края на юни — отвърна Кейт.

Стивън Бергер замълча. След като баща й излезе от къщата, за да се върне при овцете си, той й каза:

— Радвам се, че имаш възможност да се върнеш отново в родината си. Това обаче ме прави и малко тъжен.

— Тъжен ли? Защо пък тъжен?

— Ами, как да ти кажа… страхувам се да не забравиш старите си приятели в Нова Зеландия…

Кейт се засмя.

— Не се притеснявай, никога няма да ги забравя.

Стивън отвърна на усмивката й.

— Знам, но все пак. Ние живеем на края на света, а Европа може да ти предложи много повече от Нова Зеландия.

— Ти също си бил там, нали?

— Да, няколко пъти, и то не само в Европа. Корените ми обаче винаги ще си останат тук. А твоите?

Кейт погледна надолу. Стивън Бергер беше чудесен млад мъж и тя високо оценяваше всичко, което той беше направил за семейството й. Тя обаче беше наясно и с чувствата му към нея, които в някаква степен дори я плашеха. Освен всичко друго тя не беше готова за сериозна връзка. Не още. Кейт беше толкова млада и искаше да гребе от живота с пълни шепи. Освен това трябваше да довърши твърде сериозни неща, като например да завърши образованието си успешно.

— Аз също добре знам откъде идвам и накъде отивам — уклончиво му отговори тя.

— Ще съм тук и ще те чакам, Кейт — каза той, подавайки й ръка за сбогом.

Тя го изпрати до входната врата, която затвори, след като той излезе.

Кейт нямаше търпение да се върне отново в Германия и да се види пак с Янина.

Летището в Мюнхен беше пълно със забързани пътници както всеки ден.

Кейт Съливан взе куфара си от въртящата се лента и влезе в салона. Тя беше пътувала в продължение на часове и беше сменила много часови зони, но беше твърде изпълнена с очакване и радостна да се върне отново, за да се чувства уморена.

Кейт се огледа в големия салон за пристигащи. Имаше стотици посрещачи. Дали щеше да познае Янина? Все пак те вече не бяха деца, а млади жени. Не се бяха виждали от толкова отдавна и със сигурност и двете се бяха променили много.

Мислите й бяха прекъснати от радостен вик.

— Кейт! — извика Янина и я прегърна, почти вдигайки я във въздуха. — Добре дошла в родината! Толкова се радвам да те видя!

— Та ти почти не си се променила — с радостна усмивка каза Кейт.

— Ти също — отвърна Янина. — Само че си станала още по-елегантна.

— Каква ти елегантност, идвам от ферма с хиляди овце — усмихната отвърна Кейт.

— И какво от това, въпреки всичко изглеждаш отлично. Красива и елегантна както винаги.

Янина беше права. Кейт не беше класически красива като знатната си братовчедка, но излъчваше класа и определено не страдаше от липса на мъжко внимание.

Двете братовчедки не можеха да се нагледат една на друга.

— Колко години станаха, откакто не сме се виждали? — попита Янина.

— Не знам точно… може би повече от 12.

— Да, тогава бяхме още деца и си играехме с кукли.

— Така е. Пораснахме, а ти ще се омъжваш. Някак си не мога да свикна с тази мисъл все още…

Янина фон Вайнхайм се засмя.

— Трудно е за вярване, нали? Аз самата понякога се улавям, че се чувствам малко странно в ролята на бъдеща булка и съпруга. Не можеш да си представиш какви приготовления е започнала да прави майка ми за сватбата. За нея сега няма нищо по-важно на света. Постоянно ми говори за рокли, покани, менюта, тоалети… Дотогава обаче има още много време, през което с теб можем да попътуваме по старите места, на които сме отраснали. Сигурна съм, че ще се радваш да ги видиш отново. Освен това си мисля, че ще е добре и да попътуваш из Европа. Има толкова много интересни места, които си заслужава да се посетят.

Кейт кимна.

— С удоволствие — каза тя.

Янина посегна да вземе куфара на Кейт, но братовчедка й не й позволи.

— Недей, няма нужда, сама ще го нося, не е тежък.

— Добре, тогава ще взема чантата ти, не може да носиш всичко сама — каза Янина, вдигайки пътната чанта на Кейт.

След като отидоха до колата на Янина и сложиха багажа в багажника, тя попита:

— Гладна ли си?

— Не много, храната в самолета беше предостатъчна.

— Тази храна в пластмасови опаковки е отвратителна — каза Янина. — Вкъщи сме подготвили малко празненство с вечеря по случай пристигането ти. Трябва да хапнеш добре, защото иначе мама ще се обиди.

Кейт се засмя. Тя си спомни, че винаги, когато беше при леля си София, трябваше да се храни обилно. Графинята не й оставяше друг избор.

Двете братовчедки се качиха в колата и Янина потегли.

— В Нова Зеландия воланът от лявата или от дясната страна е? — попита тя.

— От дясната — с усмивка отговори Кейт.

— Значи ще ти е малко трудно в началото. Нищо, бързо ще свикнеш.

След като излязоха от магистралата и се насочиха към замъка по път, преминаващ през ливади и горички, Янина отвори прозореца и в колата влезе свеж пролетен въздух. Беше започнало да се свечерява.

— Как е баща ти — попита Янина.

— Добре, благодаря. По цял ден работи във фермата и явно това го прави истински щастлив.

— Сигурно е хубаво да си щастлив от това, което правиш — с нотка на завист отвърна Янина.

— Не съм сигурна, че там би ти харесало — каза Кейт. — Животът в Германия е много по-динамичен и интересен.

Янина въздъхна.

— Може би малко по-динамичен, отколкото би ми се искало. Колкото и невероятно да ти звучи, аз искам да водя спокоен живот някъде далеч в провинцията. Замъкът Вайнхайм, разбира се, отговаря на тези критерии, но след като се омъжа за Клаудиус, животът ми ще се промени. Той е наследник на компанията на баща си — голям консорциум за производство на машини в Мюнхен. Това, което ми харесва, е, че те полагат големи усилия за опазване на околната среда както в производството, така и при работата на машините.

— Това би ми било много интересно. Екологията е моята специалност в университета.

— Супер. Значи ще имате общи теми за разговор с Клаудиус на вечеря. Все пак ти ще си ми шаферка и трябва да се запознаеш с младоженеца. Сигурна съм, че ще се разбирате много добре.

Кейт се засмя.

— Със сигурност.

— А ти имаш ли си някого в Нова Зеландия?

Кейт за секунда се сети за Стивън Бергер, но в следващия момент поклати глава.

— Не, нямам.

— Но защо? Всъщност, няма да те разпитвам повече. Ще оставя тази работа на майка ми. Тя със сигурност ще се справи с нея отлично.

И двете се засмяха.

Колкото повече се приближаваха до замъка, толкова повече спомени от детството нахлуваха в съзнанието на Кейт.

— Замъкът е абсолютно същият, какъвто съм го запомнила от детството си — каза тя.

— Разбира се — отвърна Янина. — Хубавото на всички стари замъци е, че не се променят с годините. Няма и как да е иначе, службата за паметниците на културата не би го позволила.

Принцеса Янина паркира в алеята.

— Знаеш ли какво, нека първо те заведа в стаята ти да се изкъпеш и освежиш. След това ще слезеш в трапезарията, където ще те чакаме с родителите ми и принц Клаудиус. Не сме канили други гости. Не искаме да те притесняваме с големи празненства веднага след този дълъг и уморителен полет.

Двете влязоха в замъка през страничен вход и Янина придружи Кейт до стаята й на втория етаж.

— Това не беше ли детската ти стая? — попита Кейт, след като Янина й отвори.

— Да, но се преместих долу. Там има повече място. Смятам, че тук ще се чувстваш чудесно.

— Разбира се — усмихна се Кейт.

— Дали ще си готова за около час? — попита Янина.

— Разбира се.

— Добре, ще уведомя готвачите.

Янина излезе от стаята и тръгна надолу. Кейт седна на леглото и за момент се замисли.

След минута тя стана и отиде до прозореца. От него се откриваше гледка към парка, където лехите с минзухари, лалета и нарциси бяха разцъфнали. Кейт си припомни колко много време беше прекарала тук като дете, играейки си с Янина.

След смъртта на майка й обаче двете братовчедки се разделиха и Кейт замина да живее на хиляди километри. Тя искрено се зарадва, че приятелството им беше устояло на изпитанието на годините, през които не се бяха виждали.

Кейт погледна часовника си. Нямаше време за мечти и размишления.

Бързо взе душ с почти ледена вода, за да се ободри, изсуши се, отвори куфара и избра дрехи за вечерята — тъмносива карирана пола и сив пуловер.

Кейт се облече, пусна тъмнокестенявата си коса свободно по раменете и тръгна надолу към трапезарията.

— Трябва да знаете, че като деца Кейт и Янина бяха неразделни — каза графиня София на принц Клаудиус. — Те постоянно бяха заедно и се обичаха като сестри, макар да са толкова различни. Искам да кажа не само на външен вид — външната разлика е очевидна — Янина е светлоруса, а Кейт е тъмнокестенява. Нашата Янина — засмя се графинята — винаги беше весела и любвеобилна, а Кейт беше по-скоро сериозна и доста по-сдържана. Не съм ли права, Александър — обърна се графинята към мъжа си, който кимна утвърдително. — Но вие всеки момент ще се запознаете с нея лично и ще можете да си изградите собствено впечатление.

Принц Клаудиус кимна любезно, но всъщност беше безкрайно отегчен. От половин час седеше в трапезарията на празна маса, чакайки тази прословута братовчедка от Нова Зеландия.

Ако трябваше да е честен, Клаудиус съвсем спокойно щеше да мине и без нейното присъствие на вечерята днес. Защо беше нужно шаферката да пристига толкова рано? Графиня София трябваше да си намери някакво друго занимание, защото започваше да досажда твърде много на принца с тази олелия по приготовленията за сватбата. Той не й казваше какво мисли по въпроса само от любезност и добро възпитание, но понякога едва се сдържаше да не го направи.

Освен всичко друго принц Клаудиус умираше от глад.

Той се надяваше тази братовчедка най-сетне да дойде, за да започнат да вечерят.

В следващия миг вратата на трапезарията се отвори и влезе Кейт.

Графиня София стана, отиде до нея и я прегърна.

— Милата ми Кейт, колко се радвам да те видя отново! Минаха толкова години, а ти си все така прекрасна. Явно климатът в Нова Зеландия ти се отразява добре. Виж какъв хубав загар имаш. Можеш ли да познаеш чичо си Александър?

Графът стана и подаде ръка на племенницата си.

— Тенът ми със сигурност не е хубав като твоя и може да съм се посбръчкал от последния път, когато сме се виждали, но съм сигурен, че няма как да не познаеш стария си чичо.

Кейт се засмя. В сравнение с едрия и висок граф тя приличаше на малко момиче.

Принц Клаудиус се изправи и поздрави гостенката.

— Това е милата ми братовчедка Кейт — представи я Янина. — Кейт, това е принц Клаудиус — годеникът ми.

Принц Клаудиус и Кейт стояха един срещу друг и погледите им се срещнаха. Ръцете им се докоснаха съвсем за кратко, но и двамата усетиха този допир като изпепеляващ огън.

Коментарите и обясненията на графинята за миналото на Кейт минаха покрай ушите на принца. Той виждаше само лицето на Кейт с неговото сериозно изражение и тъмните й красиви очи.

Кейт забеляза погледа му, но в никакъв случай не можеше да каже, че й е неприятен — напротив, тя се усещаше като привлечена с магнит към него.

— И двамата изглеждате като ударени от гръм — с усмивка каза графинята, гледайки Кейт и принца. — Клаудиус, моля да придружите младите дами до масата. Всички вече сме много гладни.

Всички седнаха на масата. Кейт беше настанена между граф Александър и София фон Вайнхайм, а графиня Янина и принцът бяха един до друг.

Донесоха супата.

Кейт седеше почти непосредствено срещу принца и той постоянно се улавяше, че гледа към нея, търсейки погледа й. Опитваше се да не го прави, но за съжаление не му се удаваше.

Когато погледите им се срещнаха, Кейт усети, че се изчерви, и дояде супата си, гледайки право надолу.

Граф Александър погледна към племенницата си.

— Не те помня толкова срамежлива — каза й той.

— Кейт не е срамежлива — отвърна Янина. — Сдържана, може би, но не и срамежлива.

— Мисля, че съм просто малко уморена от дългия полет — извинително каза Кейт.

Тя осъзна, че на практика ги излъга. Никак не беше уморена. Причината за странното й държание беше присъствието на принц Клаудиус.

— Предлагам след вечеря веднага да си легнеш, за да си починеш от дългия път и часовата разлика — каза Янина.

Графиня София повика иконома и му поръча да сервира основното.

На сребърен поднос донесоха филе от риба, а заедно с нея купа с прясно сварени цели картофи, зеленчуци и ухаещ на билки маслен сос.

Кейт ядеше изисканите ястия, без изобщо да усети вкуса им. Единственото, за което мислеше, беше присъствието на принца. Тя се стараеше да не го гледа, но нямаше как да не забележи сините му очи, които постоянно търсеха нейните, благородните му черти и тъмнорусата коса, покриваща малко от челото му.

Ядосана на себе си, тя почти хвърли салфетката пред чинията си. Какво й ставаше? Принц Клаудиус беше годеник и бъдещ съпруг на Янина. Защо просто не спреше да го гледа и не проведеше с него нормален разговор?

Тя реши, че трябва да каже нещо, и опитвайки се да звучи сериозна, попита:

— От дълго време ли се познавате с Янина?

Принц Клаудиус също се опита да звучи максимално естествено.

— Да, от много време. Може да се каже, че се познаваме откакто се помним.

— Но аз не ви помня, а като малки с Янина прекарвахме много време заедно…

— Аз също не мога да си спомня да съм ви виждал тогава. Със сигурност не сме се запознавали. Непременно щях да си спомня, ако съм ви виждал.

— Особено като се има предвид колко красива е Кейт — с усмивка каза Янина.

Кейт се усмихна и притеснено погледна надолу.

— Кой иска сладолед с ягоди? — попита графиня София.

— Аз — каза Янина. — Кейт, непременно трябва да опиташ ягодите. Те не са от градината на замъка. Тук не растат, но са от нашето имение. Превъзходни са — допълни тя и подаде купичка на Кейт.

Кейт вече не беше гладна, но любезността не й позволяваше да откаже.

— Като си починеш и наспиш, трябва да поговорим за роклята ти за сватбата, Кейт — каза графиня София.

Граф Александър махна отегчено с ръка.

— Моля те, София, не виждаш ли колко уморена от пътя е Кейт?! Стига вече с тази сватба! Стресираш всички.

— Чухте ли го, Клаудиус. Стресирала съм всички. Аз само искам всичко да е идеално в сватбения ви ден. Какво смятате вие по въпроса?

Принцът не я слушаше.

— Разбира се, имате право — автоматично отговори той.

Графинята го погледна и повдигна вежди. Къде бяха мислите на този млад човек? Тя се изправи.

— Някой иска ли кафе?

Никой не пожела.

Принц Клаудиус стана, отиде до камината, която беше запалена в тази прохладна пролетна вечер, и хвърли в нея няколко цепеници, макар да не беше нужно.

Кейт стоеше в противоположния ъгъл на стаята, но и двамата усещаха присъствието си така, сякаш бяха плътно един до друг.

— Странно. Сякаш Кейт и принц Клаудиус се стараят да са далеч един от друг — каза тихо на мъжа си графиня София.

Граф Александър ги погледна, но не каза нищо.

Янина се опита да разведри създалото се в стаята напрежение.

— Компанията, в която сме днес, много ми допада, Кейт — каза тя. — Даже бих казала, че тук присъстващите хора ще са ми напълно достатъчни на сватбата.

— Не съм чувала за сватба в чак толкова тесен кръг — усмихна се Кейт.

— А защо не? Само ние четиримата. Кой повече ни трябва? Когато си с мен, никога не ми е скучно.

— Но това е твоята сватба. Няма как да ти е скучно на нея, дори и мен да ме няма — отвърна любезно Кейт.

— Да, разбира се. Но, знаеш ли, ние с Клаудиус се познаваме толкова отдавна и толкова добре, че вече сме като женена от години съпружеска двойка.

Кейт погледна към камината. Профилът на принца се открояваше на фона на огъня в нея.

— Обичаш ли го?

Янина я погледна с известна изненада.

— О, да, разбира се. Щях ли иначе да се омъжа за него?

Макар леглото на Кейт да беше меко и удобно, а самата стая прекрасна, тя прекара нощта твърде неспокойно.

Младата жена се събуди в ранни зори с главоболие. Отметна завивката си и отиде до прозореца. Птичките вече радостно пееха, радвайки се на прекрасното утро.

Отваряйки гардероба, Кейт осъзна, че беше направила нещо немислимо — беше се влюбила в принц Клаудиус — бъдещия съпруг на братовчедка й!

Въздухът беше хладен, дори студен, а земята — мокра. Това й напомни за Нова Зеландия, откъдето беше дошла само преди няколко часа. Преди да пристигне в Германия, Кейт смяташе, че Стивън Бергер може да е мъжът, в когото един ден ще се влюби. Сега обаче й стана ясно, че се е заблуждавала. Защо обаче трябваше да открие любовта точно тук и сега и точно в лицето на годеника на Янина?

Кейт седна на леглото и се замисли. Тя беше луда, абсолютно и напълно луда! Да се влюби в младоженеца на булката, чиято шаферка трябваше да бъде!

Не знаеше дали принцът изпитва същото към нея. По-вероятно — не, но по-скоро не искаше да разбира. Кейт се зарече да стои колкото се може по-далеч от него. Може би разстоянието щеше да притъпи чувствата й, може би всичко беше някакво мимолетно увлечение, породено от твърде еднообразния й живот в Нова Зеландия… може би…

Кейт беше съвсем сама в стаята си, но само при мисълта за принц Клаудиус се изчервяваше. Беше й неудобно от самата себе си. Тя си каза, че трябва да си избие тези мисли от главата. Клаудиус беше годеник и бъдещ мъж на Янина и това трябваше да си остане така. Кейт се зарече да поддържа само приятелски отношения с него. Все пак беше дошла в Германия само за няколко седмици. Щеше да издържи… трябваше да издържи…

След около час Кейт слезе в трапезарията за закуска. Янина и родителите й вече бяха седнали на масата. За щастие мястото на принц Клаудиус беше празно — явно не беше нощувал в замъка.

— Добро утро, миличка Кейт — с усмивка я посрещна графиня София. — Сядай, сядай на масата. Кафето е още топло, но можем да ти сварим ново. Или искаш чай?

— Не, ще пия кафе, благодаря.

Кейт седна до Янина.

— Ако искаш, мога да накарам готвача да ти направи бъркани яйца с шунка. Знам, че в Нова Зеландия много ги обичате.

— Няма нужда, благодаря. Напълно достатъчна ми е закуската, която вече е на масата.

— Спа ли добре? — попита Янина.

— Да, отлично — излъга Кейт.

— Изглеждаш ми малко бледа — разтревожено я погледна графиня София.

— Оставете момичето да се нахрани на спокойствие! — каза граф Александър, подавайки й панера с хляб.

Кейт си взе земел с мед и масло и благодари.

— Днес е първата проба на сватбената рокля на Янина — тържествено каза графиня София. — Шивачката ще дойде тук в замъка. Ако има възможност, може да вземе мерки и на теб.

— Преди или след обяд ще дойде? — попита Янина.

— Преди обяд — отговори графинята, поглеждайки ръчния си часовник. — След около час трябва да е тук.

— Колко глупаво. Аз исках да излезем с Кейт и Клаудиус — каза Янина. — Какво ще кажеш, Кейт?

Кейт кимна в знак на съгласие.

— Значи ще го отложиш за следобед — реши графиня София. — Пробата на роклята е приоритет днес.

— Но аз вече казах на Клаудиус за преди обяд.

— Няма значение. Ще почака, докато шивачката свърши.

Пробата на сватбената рокля започна в приемната. Кейт беше истински впечатлена от роклята от скъпа коприна и жоржет, която Янина мереше.

— Моля ви да вдигнете ръце, графиньо — каза шивачката. — Ще сложа няколко карфици тук. Не мърдайте, за да не ви убодат.

Янина изпълни указанието, след което трябваше да седне върху специално донесен за целта стол тип щъркел.

Шивачката беше доста възрастна дама, облечена с вкус. Тя огледа критично творението си.

— Смятам малко да скъся подгъва. Съвсем малко, не повече от два сантиметра — каза тя, след което коленичи със сноп карфици в ръка.

В следващия момент вратата на приемната се отвори и в стаята влезе принц Клаудиус.

— О! — извика той, виждайки Янина в сватбената й рокля.

— Това младоженецът ли е? — попита шивачката.

— Да.

— Тогава моля ви, излезте! — каза тя, опитвайки се да скрие от погледа му роклята с ръце и тяло.

Принц Клаудиус изненадано повдигна вежди.

— Защо трябва да излиза? — попита Янина.

— На лош късмет е, ако младоженецът види роклята на булката преди сватбата.

Янина се засмя.

— Но това са глупости. Кой вярва вече на тези суеверия? Стой си спокойно, Клаудиус, и ми кажи дали ми стои добре — каза Янина, след което се завъртя.

— Чудесна е — любезно каза той.

Докато говореше с двете жени, принцът хвърляше поглед към застаналата в най-отдалечения край на стаята Кейт.

— Радвам се, че ти харесва. Моля те, не ми се сърди, че те извиках преди обяд. Не знаех, че майка ми е насрочила проба. Колко още ще продължи? — попита тя шивачката, която беше дала да се разбере, че присъствието на младоженеца в стаята не й е приятно.

— Около 20 минути. Но нали след това трябва да взема мерки и за роклята на шаферката.

— О, да, наистина. Трябва да направим прекрасна рокля на Кейт. Тя ще е най-красивата шаферка, какво ще кажеш, Клаудиус?

— Убеден съм в това — вежливо отвърна той.

— Ако искаш, можеш да изиграеш партия шах с татко, докато ни чакаш. Той ще се зарадва.

Принцът прие предложението с удоволствие.

Преди да излезе, той отново погледна към Кейт и погледите им се срещнаха за секунда. Това стигаше, за да й омекнат коленете отново.

„Аз съм луда, напълно луда“ — помисли си тя.

Клаудиус фон Хернфелд излезе и затвори вратата след себе си.

— Нека да изчакаме мама да дойде и заедно ще изберем плата за роклята ти — каза Янина. — Мисля си обаче, че тя ще предпочете лилаво. Харесва ли ти лилавият цвят?

— Извинявай, не разбрах?

— Падаш ли си по лилавото?

— А, да, разбира се, защо не.

— Ами тогава всичко ще е наред.

Кейт беше много добра ездачка. Беше започнала да язди още като дете, а във фермата на баща си продължи да се занимава с този спорт. Условията за езда в Нова Зеландия бяха отлични.

Когато в ранния следобед яздеше сред зелените полета на родната й Германия с Янина и Клаудиус, тя за пръв път се почувства волна и освободена в присъствието на принца.

— Не бързай толкова — извика Янина, която не успяваше да поддържа темпото на братовчедка си. — Не познаваш пътищата.

— Напротив, като деца постоянно яздехме тук. Не си ли спомняш — извика от гърба на коня Кейт.

— Не, не помня да сме яздили тук.

— Яздихме, и то много — с усмивка отвърна Кейт и пришпори коня си.

— Моля те, не бързай толкова — отново помоли Янина. — Моята кобила ще капне от умора при такова темпо.

Принцът, който яздеше малко зад тях, пришпори коня си в галоп и бързо ги настигна. За него не беше никакъв проблем да поддържа темпото на Кейт.

— Янина се страхува, че може да падне и да си счупи врата — каза й той.

— Няма нищо страшно — отговори Кейт. — Може да не съм най-добрата ездачка, но винаги се качвам на коня без капка страх. Когато човек знае какво прави, няма никакъв проблем.

— Забелязах.

Кейт се обърна към него. Вятърът беше разпилял дългата й кестенява коса, а тъмните й очи светеха с особен блясък. Клаудиус си помисли, че е прекрасна. Около секунда те бяха един до друг върху седлата на конете си. Кейт пришпори коня си и се отдалечи. Близостта на принца я изгаряше като огън.

Принц Клаудиус я погледа смаяно за няколко секунди, след което се върна до Янина.

— Явно обичате опасността — каза принцът на Кейт, докато сваляха седлата от конете си в конюшнята.

— Понякога — задъхана отвърна тя. — Понякога обичам опасността, но в повечето случаи предпочитам да не рискувам твърде много.

Кейт се усмихна и тръгна обратно към замъка.

— Не беше ли чудесен този излет — каза Янина, която дойде в конюшните малко по-късно. — Кейт язди като дявол. Тя е много смела, не смяташ ли?

Той кимна.

— Смела… да, разбира се.

 

 

— Трябва да направим престоя на Кейт в Германия колкото се може по-приятен и интересен — каза граф Александър.

Той и семейството му бяха седнали на терасата на замъка и пиеха следобедния си чай.

— Разбира се — отговори графиня София. — Днес й взеха мерки за роклята.

— Мила ми София, не всички са толкова въодушевени от приготовленията за сватбата, колкото теб — отвърна графът. — Убеден съм, че проба за рокля не е представата на Кейт за приятно прекарване.

— Какво искаш да кажеш? Аз имам много и разностранни интереси, но сега сватбата е най-важна за нашето семейство!

Графът се засмя.

— Да, сега в главата ти е само сватбата — маси, менюта, гости, приготовления…

— Лесно ти е да говориш така! Я се опитай ти да организираш такава голяма сватба. Всичко около нея отнема ужасно много време. Освен това на Янина й доставя удоволствие да се занимава с приготовленията. Всяка бъдеща булка обича да подготвя сватбата си по свой вкус. Това е напълно в реда на нещата.

— И така да е. Сватбата е на Янина, не на Кейт — отвърна графът. — Ако не й осигурим някакво разнообразие, тя със сигурност ще се отегчи от престоя си тук.

— Моля те! Както си забелязал, Кейт вече не е малко момиче и може сама да се грижи за приятното си прекарване. Няма нужда да й се натрапваме.

— Разбира се, че може. Ние обаче сме нейни домакини и трябва да й осигурим разнообразие. Според мен Янина трябва да прекарва повече време с нея.

— Не може! Янина трябва да е до мен, когато организирам приготовленията за сватбата. Има толкова много работа. И представа си нямаш колко трудоемко е всичко и колко време отнема. Ето ти пример — от няколко дни вече не мога да реша къде да настаним херцогинята. Колкото и да мисля, не мога да й намеря достойни на ранга и положението й съседи по маса. Ами фойерверките? Решила съм в полунощ да има заря, но ако вали, няма как да стане. Трябва да измисля резервен план за всичко.

— Да, да, разбира се — каза граф Александър, който знаеше, че ако остави жена си да говори на тази тема, остатъкът от деня нямаше да й стигне.

— За какво си говорите — попита графиня Янина, която току-що беше дошла на терасата.

— За организационни въпроси — отвърна баща й.

— Организационни въпроси ли? Какви?

— За сватбата ти — каза графиня София.

— Нищо ново значи — усмихна се Янина.

— Обсъдихме и възможностите да разнообразим престоя на Кейт при нас — допълни баща й.

— Всъщност, къде е тя? — попита графиня София фон Вайнхайм.

— В стаята си. Почива си от ездата. Не е лесно да свикнеш с такава голяма часова разлика.

— Наистина, така е — отвърна графинята. — Хареса ли й излетът?

— И още как. Това момиче язди като дявол. Още по-добре, отколкото като бяхме малки. Явно в Нова Зеландия имат повече време и възможности за езда, отколкото ние тук в Европа.

— Ами тогава с Кейт можете да яздите редовно. Условията са идеални.

— Както сама чу, момичето иска да си почине — отговори й граф Александър.

— Баща ти се притеснява, че Кейт може да се отегчи от престоя си при нас и смята, че трябва да й намираме различни занимания — обясни й майка й.

Янина кимна.

— Съгласна съм с това.

Графиня София повдигна вежди. „Заговорът“ на Янина и съпруга й срещу нея не й харесваше.

— Аз обаче обясних на баща ти, че твоето присъствие при подготовката за сватбата е абсолютно наложително. Кейт не е малко дете. Може да се оправи и сама и да прави това, което иска.

— Иска ми се да имах малко повече време за нея — каза Янина.

В следващия момент на терасата излезе принц Клаудиус.

— Ще се намери ли чаша чай и за мен? — попита той, сядайки на масата. Принц Клаудиус все още носеше панталоните и ботушите за езда и му беше малко трудно да намести дългите си крака под масата.

— Но разбира се, скъпи ми Клаудиус — каза графиня София, взе голямата сребърна кана и му наля.

— Тъкмо си говорехме как да направим престоя на Кейт тук по-интересен — каза Янина.

— В смисъл?

— Татко се опасява, че тя ще се отегчи от всички тези приготовления за сватбата. Аз обаче нямам много време за нея, тъй като трябва да помагам на мама.

Принц Клаудиус отпи от чая си.

— Мога ли да те помоля да прекарваш малко повече време с нея? — попита го Янина.

— Ох, горещо.

— Какво.

— Чаят. Много е горещ, опарих се.

— Сложи си мляко или лимон. Мисля, че е добра идея да прекарваш повече време с Кейт. И бездруго подредбата на масите и менюто за сватбата едва ли те вълнуват особено.

— Да, донякъде си права. Но пък от друга страна няма как да изоставя работата си. Заел съм се с много неща напоследък във фирмата на баща ми.

— Стига, моля те. Баща ти си има достатъчно служители. Едва ли очаква от теб чудеса от храброст във фирмата точно преди сватбата ти.

— Янина има право — подкрепи дъщеря си графиня София. — Сега най-важна е сватбата ви. Ще ти бъда много благодарна, Клаудиус, ако успееш да прекараш малко повече време с шаферката на бъдещата ти съпруга.

Клаудиус се подготви да отговори, но графинята не му даде тази възможност.

— Не приемам възражения — усмихна се тя. — Предстои ни много важно събитие и всеки трябва да допринесе за него.

— Да прекарваш време с Кейт според мен ще е чудесно — каза му Янина. — Или имаш нещо против нея?

— Разбира се, че нямам нищо против Кейт — каза принцът, гледайки съсредоточено в чашата си.

— Чудесно. През следващите няколко дни времето ще е все така хубаво. Защо не си направите един излет в планината?

— Не знам дали идеята е добра — отвърна Клаудиус.

— Защо?

— Притеснявам се да не се случи нещо по пътя.

— Нищо няма да се случи. Ти познаваш пътеките много добре, а и тя не е малко момиче.

Когато разбра за предложението да отиде на излет в планината, Кейт също се замисли доколко удачно беше то.

— Не знам дали имам подходящи обувки — каза тя.

— Не се притеснявай. Ще ти дам моите или ще отидем да ти купим. Сигурна съм, че ще си прекарате чудесно.

Клаудиус фон Хернфелд беше опитен планинар. Той беше участвал в безброй планински излети и експедиции и винаги много се радваше, когато имаше възможност да се измъкне от големия град и да остане за по-дълго сред природата.

Точно този излет обаче му се искаше да пропусне.

Причината за това далеч не беше времето — сутринта беше прекрасна и денят се очертаваше да бъде слънчев и топъл, идеално време за излет в планината, нито пък това, че трябваше да се откъсне от работата си по проектите в службата. Причината беше само една — Кейт.

Докато завързваше връзките на туристическите си обувки, образът й отново изникна пред очите му — шоколадовият й загар, блестящите кестеняви коси и красивата й усмивка. Когато се усмихваше, на страните й се образуваха две трапчинки.

Принцът махна с ръка пред лицето си, сякаш за да изгони образа на Кейт. Не се получи. Кейт просто отказваше да излезе от съзнанието му.

Още в мига, в който я видя за първи път, той не беше спрял да мисли за нея ден и нощ. Тази жена го беше омагьосала!

Най-добре за всички щеше да бъде тя да си стегне куфара и да се върне обратно там, откъдето беше дошла. Само така той може би щеше да успее да насочи мислите си към Янина, която съвсем скоро щеше да стане негова законна съпруга и да избие от съзнанието си Кейт. Сега обаче трябваше да отиде на излет с нея. Цял ден само той и тя сред дивата природа. Клаудиус се плашеше от себе си. Осъзна, че чувствата му към нея са много по-силни и различни, отколкото трябва да бъдат. Та тя беше шаферка на булката му, нищо повече! Не трябваше да бъде нищо повече!

Ядосан, той хвърли раницата си върху леглото. Не трябваше да се поддава на тези чувства! Най-добре щеше да е, ако двамата стояха на дистанция един от друг. Най-добре за всички…

 

 

— Добро утро — поздрави принцът, влизайки в замъка.

— Добро утро — отговори Кейт, която стоеше до вратата.

— Добро утро, мили — каза с усмивка Янина и бързо го целуна. — Най-лошото на излетите в планината е, че човек трябва да стане рано, за да използва целия ден. Така че донякъде се радвам, че днес няма да идвам с вас — каза тя и се усмихна, облечена в чудесната си турскосиня рокля.

Кейт вече се беше приготвила. Тя беше облякла къси панталони с чорапи и червено-бяла карирана риза. Тъмнокестенявата й коса беше вързана на опашка. Облеклото й беше от гардероба на графиня София, но въпреки това й стоеше много добре.

Принц Клаудиус погледна с какво беше обута и остана доволен — обувките й бяха високи, туристически, точно за целта.

— Обувките са най-важното нещо за излет в планината — каза той.

— И яденето също е от значение — усмихна се Янина. — Поръчала съм в кухнята да ви направят пакети за обяд.

— Благодаря, много мило от твоя страна — каза Кейт.

— Не искам да умрете от глад някъде из планините — засмя се Янина.

— Не се притеснявай за нас — каза Клаудиус.

— Ами тогава не остава друго, освен да ви пожелая приятно прекарване — каза Янина. — Времето днес трябва да е много хубаво, чудесен ден за излет.

— Жалко, че не можеш да дойдеш с нас — каза Кейт.

— Щом мама иска да съм тук, за да й помагам в приготовленията, няма как да й откажа. Най-важното е да се забавляваш, Кейт. Все пак идваш тук след толкова години.

Кейт замълча. Искаше й се Янина да може да дойде. Не искаше да е сама в планината с бъдещия й съпруг, в когото беше достатъчно неразумна да се влюби.

Никой обаче не трябваше да разбира за чувствата й, най-малко Клаудиус фон Хернфелд. Ако узнаеше за тях, той със сигурност щеше да я намрази. Как можеше да си позволи подобно нещо? Роднините й я бяха поканили на техни разноски, грижеха се за приятното й прекарване, а с какво им отговори тя — влюби се в младоженеца — бъдещия съпруг на Янина. Недопустимо!

Кейт се усмихна любезно и последва принц Клаудиус към колата му.

— Хм, и двамата не изглеждат доволни. Сигурно не са се наспали добре — каза си Янина, която остана на стълбите към централния вход на замъка. — Сигурна съм, че ще прекарат чудесно, днес времето ще е прекрасно за разходки в планината.

Кейт седна на мястото до шофьора, а Янина им помаха за довиждане.

— Слънцето вече се показва — опита се да разсее тягостната тишина принцът, карайки към магистралата.

— Да.

— Не знам дали ще може да прекараме целия ден в планината. Времето там е много променливо и непредсказуемо.

Кейт кимна.

През останалата част от пътуването принцът остана по-активен в разговора. От време на време той поглеждаше към красивия профил на спътницата си, сякаш за да се увери, че е там. Когато стигнаха до мястото, откъдето щяха да започнат излета си, принцът паркира, двамата слязоха и взеха раниците си от багажника.

— Ако раницата ви е тежка, аз мога да нося и двете.

— Не, моля ви, няма проблем — отговори Кейт и усети, че се изчерви. Защо, по дяволите, се изчерви, та той я беше попитал само за раницата, за нищо друго! Тя замълча и се опита да се овладее, силно надявайки се да успее.

Двамата тръгнаха по туристическата пътека. През първия половин час пътят беше със съвсем лек наклон, но после изведнъж стана доста стръмен и се стесни.

— Ако става твърде стръмно за вас или сте се уморили, можем да се върнем — предложи принцът.

Кейт се ядоса. Той явно я мислеше за някаква глезла!

— И дума да не става, продължаваме — твърдо каза тя.

— Добре, както кажете. В такъв случай ще ви помоля да минете отпред — по-сигурно е.

След още около половин час ходене те стигнаха до полянка със зелена трева и пролетни цветя. Двамата бяха единодушни, че е добре да седнат и да си починат малко. Принц Клаудиус съблече якето си, за да седнат и двамата върху него.

Кейт се направи, че не е разбрала любезния му жест, свали своето яке и го постла на около метър от него.

Двамата седнаха и мълчаливо се заеха да разопаковат провизиите си.

— Чай?

— Не, благодаря.

— А една ябълка.

— С удоволствие, но и аз имам — каза Кейт и захапа ябълката, която току-що беше извадила от раницата си.

Тя си помисли, че ако някой ги гледаше отстрани, щеше да си помисли, че са смъртни врагове. Седяха далеч един от друг, почти не разговаряха и избягваха дори да се погледнат.

— Времето се оказа наистина прекрасно — опита се да започне разговор тя.

Времето… добре че беше то, за да има за какво да си говорят. Принцът също беше доволен от подетата от Кейт тема. Той погледна нагоре, правейки си сянка с ръка.

— Колко е синьо небето. Прекрасен пролетен ден. И при вас в Нова Зеландия ли е толкова синьо?

Кейт се засмя.

— Разбира се. Нова Зеландия е раят на земята. Природата е като от приказка. Понякога се питам къде е родината ми — тук в Германия или в Нова Зеландия. В Германия прекарах детството си, но повече от всичко обичам Нова Зеландия. Едва ли има човек, който да е видял тази страна, и да не се е влюбил в нея.

Той кимна.

— Чувал съм да казват, че родината на човек е там, където са хората, които го обичат и които той обича.

Кейт не отговори, а се замисли. Имаше ли в Нова Зеландия някой, който да я чака и обича? Или по-скоро, когото тя да обича.

Колкото и да знаеше, че всичко между него и Кейт е абсурдно, това предположение събуди у него ревност. Клаудиус се замисли и реши, че може би полудява. Да ревнува Кейт? Та тя беше шаферка на бъдещата му жена, за Бога! Какви бяха тези изблици? Що за волности си позволяваше той?

Ядосан на себе си, той почти се обърна на другата страна.

— Защо ме мразите толкова много? — чу той гласа на Кейт.

Принцът се обърна и я погледна смаяно.

— Да ви мразя? Аз? Защо? Как изобщо ви дойде наум?

Кейт се изчерви.

— Забравете. Не трябваше да го казвам, много глупаво беше от моя страна.

Той се опита да свали погледа си от нея, но не успя, колкото и да се стараеше. Как му се искаше да й каже, че последното нещо, което изпитваше към нея, беше омраза. Тогава обаче щеше да се наложи да разкрие чувствата си, а това той не можеше да допусне. На никаква цена!

Принцът се изправи.

— Мисля, че е по-добре да продължим нататък — каза той.

Този път той тръгна пръв, а Кейт го последва. Тя беше сложила якето си в раницата. Беше почти обед и слънцето грееше доста силно.

Принц Клаудиус не спираше да мисли за думите на Кейт. За бога, как можеше да си мисли, че я мрази? Напротив, той мразеше себе си, защото вече беше изневерил на бъдещата си съпруга още преди да са се оженили, макар и само в мислите си…

Унесен в мислите си, Клаудиус изобщо не осъзнаваше, че се движеха доста бързо. Въпреки че беше в много добра форма, Кейт едва успяваше да го догони, обляна в пот и опитваща се да пропъди нахалните насекоми от себе си.

Изведнъж на небето се появиха облаци.

Внезапен силен порив на вятъра накара принц Клаудиус да спре и да се огледа. Той повдигна вежди и се обърна към Кейт.

— Май се задава буря — каза й той.

— По-добре да се връщаме, нали?

Той кимна. Слънцето вече не се виждаше иззад гъстите облаци, а в далечината се чуваха гръмотевици. Принцът можеше да забележи идващата буря и по-рано, но беше прекалено унесен в мислите си.

— Страхувам се, че няма да можем да се върнем — каза той.

— Какво да правим тогава?

Първите капки дъжд паднаха върху тях.

— Трябва да намерим подслон. Ако си спомням добре, наблизо имаше една изоставена конюшня. Най-добре да тръгнем натам.

След тези думи той хвана ръката й и я поведе по пътя към конюшнята, надявайки се да е още там.

Малко преди да стигнат до целта, небето се озари от светкавица, а последвалата гръмотевица беше оглушителна като изстрел на оръдие. След няколко секунди започна да вали много силно.

След малко те стигнаха до дървената постройка. Принцът бутна вратата и тя се отвори.

— Слава богу, че не е заключено — каза той.

В конюшнята беше топло и ухаеше на сено.

Клаудиус затвори вратата. Бяха само двамата в изоставената постройка насред бурята. Кейт усети, че мокрите дрехи се бяха залепили за тялото й. Като насън Клаудиус протегна ръка към косата й, за да махне капките дъжд върху нея.

Кейт опита да преглътне, но не успя.

Докосването наелектризира и двамата.

— Страх ли ви е от бури? — тихо попита Клаудиус.

Тя поклати глава.

— Но ти трепериш… виждам, че те е страх, не упорствай.

Кейт кимна.

— Така е.

— Но бурята е навън, а ние сме на топло и сухо. От какво те е страх?

— От теб — каза тя. Гласът й трепереше. — Даже по-скоро от мен самата. Аз… ти… ние… — тя въздъхна и затвори очи, усещайки, че не може да събере мислите си в смислено изречение.

Клаудиус сложи пръста си на устните й.

— Тихо, не говори повече. Знам.

След това я притисна към себе си и устните им се сляха в целувка. Тя усети силните му гърди през мокрите дрехи и сякаш ток премина през тялото й.

Навън валеше като из ведро. Шумът от падащите върху покрива капки отекваше в малкото помещение.

Двамата се чувстваха като на края на света — само те двамата, далеч от всичко и всички насред планината сред бушуващата буря.

След това всичко бе страст — страст, на която и двамата се отдадоха — доброволно и безрезервно.

Както често се случва в планината лошото време си отиде също така бързо, както беше дошло.

Съвсем скоро спомен от бурята бяха само дъждовните капки по приказно зелената трева и листата на раззеленилите се дървета. Слънцето отново изгря в пълния си блясък и отново озари планината.

За Кейт и Клаудиус обаче тези часове бяха много повече от време, в което чакаха разразилата се буря да отмине.

— Вече нищо няма да е както преди — каза Кейт, излизайки навън.

Блестящото слънце я заслепи и за няколко секунди тя застана неподвижно, примижавайки и опитвайки се да свикне със силната светлина.

Кейт пое дълбоко от чистия свеж планински въздух.

— Права си — каза принц Клаудиус. — Не можем да се преструваме, че нищо не се е случило. Няма смисъл да се залъгваме, Кейт. Аз те обичам. Влюбих се в теб още в първия миг, в който те видях. Сега вече съм напълно сигурен, че чувството не е било мимолетно и няма да се промени. Ако ще да трябваше да се оженя за английската кралица, аз обичам теб.

Кейт го погали по лицето.

— И аз те обичам. Но не трябва!

— Аз също мислех, че не трябва да се обичаме, че не е правилно. Нашите чувства обаче са твърде силни. Не можем да ги контролираме. А и не трябва.

— Но след няколко седмици ти официално ще станеш законен съпруг на Янина — отговори Кейт.

— Така е, фактите са си факти. Ако знаеш колко пъти съм си го повтарял. Янина ще е законната ми съпруга, а ти си шаферката й и трябва да стоя далеч от теб. Лесно е да се каже.

— Аз си мислех, че ме мразиш — с усмивка каза Кейт.

— Но се оказа точно обратното, а? — отвърна той и я погали по косата.

Тя кимна.

— Може би ще ме намразиш след случилото се днес…

Принцът я погледна ядосано.

— Защо, за бога, си мислиш подобни неща? Как бих могъл да мразя жената, която обичам?

— Не знам, сигурно съм заслужила да ме мразят — започна да се самообвинява тя. — Леля и чичо бяха толкова любезни и добри да ме поканят, а аз дойдох и застанах на пътя на щастието ви.

— Не говори така! Ти си моето щастие. Най-голямото щастие, за което някога съм можел да мечтая.

— Но какво ще правим? — попита Кейт и го погледна безпомощно.

— Трябва да кажем истината на Янина. Нямаме друг избор.

— Не можем!

— Не можем и да живеем в лъжа. Обичам те! Само това има значение.

Кейт поклати тъжно глава.

— Страхувам се, че не е толкова просто.

— Защо да не е? — попита Клаудиус и я изгледа изпитателно. — Или обичаш друг? Някой те чака в Нова Зеландия, така ли?

Кейт се засмя.

— Да, в Нова Зеландия има човек, който наистина ме чака да се върна — каза тя, спомняйки си за Стивън Бергер. — Аз обаче не изпитвам никакви чувства към него. — Кейт направи кратка пауза, след което каза: — Мисля, че преди да те срещна, изобщо не съм знаела какво означава да обичаш някого истински.

— Бих казал същото за себе си. Когато те видях, сякаш ток премина през тялото ми. Мислех си, че ще отмине, но не, продължава да преминава всеки път, когато те видя.

— Плащаш ли си сметката за този ток?

И двамата се засмяха.

— Смятам, че не трябва да правим хората около нас нещастни — каза Кейт, сещайки се за братовчедка си Янина.

— Не. Още днес ще отменя сватбата.

— Моля те, недей. Не днес. Нека да преспим една нощ и после ще решим какво да правим.

— Катастрофа, истинска катастрофа! — почти извика София фон Вайнхайм. — Тази ужасна буря вчера и тези светкавици. Можеше да ви удари гръм. В планината често се случва. Кейт, не мога да ти опиша колко притеснени бяхме всички за вас. Бяхме на косъм да се обадим на планинската спасителна служба да тръгнат да ви търсят.

Беше доста рано и на масата за закуска бяха само Кейт и графиня София. Кейт гледаше встрани от събеседницата си. Беше й неудобно да я погледне в очите.

Клаудиус беше решил да разговаря насаме с Янина и да й обясни какви бяха чувствата му към Кейт. След това планираха да съобщят неприятната новина за развалената сватба на графиня София.

Кейт познаваше добре леля си и можеше да си представи истеричната й реакция, когато разбереше, че всъщност така внимателно и усърдно планираната от нея сватба няма да се състои.

Кейт се почувства като предател. Тя беше предала семейството си — чичо си, леля си, братовчедка си. Те бяха толкова добри към нея, а как им отговори тя?

— За щастие всичко се размина без инциденти и се прибрахте благополучно — продължи графинята. — Не ми се мисли какво щеше да стане, ако някой от вас беше пострадал. Със сигурност щеше да се наложи да отложим сватбата. А това е невъзможно, невъзможно! Ако след всички тези приготовления, ако трябваше да отложим сватбата, това щеше да е краят ми. Казвам ти, Кейт, нямаше да мога да го преживея — театрално каза графинята и сложи ръка на сърцето си с драматичен жест. — Но какво ти е, Кейт, ти изобщо не се храниш. Ето, вземи си земел или може би искаш йогурт?

— Не, благодаря — отговори Кейт.

— Сигурно още не можеш да се отърсиш от преживяното вчера. Напълно те разбирам. Буря в планината не е шега работа. Само се моля да не си настинала. Като се сетя колко мокри бяха дрехите ти…

Граф Александър влезе в трапезарията и Кейт въздъхна облекчено. Най-после можеха да сменят темата на разговора.

— Добро утро, скъпи — поздрави го графинята. — Седни да закусиш.

— Добро утро, съкровище — поздрави съпругата си той и я целуна по бузата, след което поздрави и Кейт. — Благодаря, но вече пих кафе. Дойдох за вестника си.

— Нямаш търпение да прочетеш спортните новини, нали? — с усмивка го попита графиня София.

Графът се усмихна виновно.

Кейт за момент забрави за грижите си и искрено се засмя. Леля й и чичо й бяха толкова добри хора. Тя истински ги обичаше.

Леля й беше станала твърде нервна и екзалтирана покрай сватбата, но беше добър и мил човек. А чичо й Александър — тя не можеше да си представи, че на света има по-мил и добродушен човек от него.

Кейт затвори очи за секунда. Можеше ли да причини на тези хора нещо толкова ужасно като отмяна на сватбата на единствената им дъщеря?

— Чух, че вчера малко сте се понамокрили — каза чичо й с усмивка.

— Какво ти намокряне, направо бяха подгизнали нали, мила Кейт? — вместо нея отговори графинята и погледна племенницата си загрижено.

Кейт положи усилие да се усмихне.

— Да, изведнъж заваля като из ведро. Най-неочаквано.

Графът кимна.

— Времето в планината е много променливо и на практика напълно непредсказуемо — каза той, продължавайки да търси вестника си.

— Добре че е била заедно с Клаудиус — каза графинята. — Той е опитен планинар и знае какво да прави в подобни ситуации.

— Така е, принц Клаудиус е отговорен и разумен млад мъж — отвърна граф Александър. — Трябва да сме много щастливи, че ще имаме такъв зет.

Графът намери вестника си, взе го и кимна на двете дами за довиждане, излизайки от стаята.

Графинята поклати глава укорително.

— На чичо ти му дай само да чете спортни новини — каза тя. — Но какво да ги правиш — мъже — понякога са по-лоши от деца. Когато се омъжиш, ще видиш, че от опит ще стигнеш до същия извод. Имаш ли си някого в Нова Зеландия? — с усмивка я попита тя.

Кейт не можеше да я погледне в очите, колкото и да се опитваше.

— Не — каза тя, гледайки виновно надолу. — Няма никой, който да ме чака у дома.

Графинята хвана ръката й майчински и я погали по косата.

— Миличка, не се притеснявай за това. Ти си млада и красива, животът е пред теб. Със сигурност някъде там те чака мъжът на живота ти. Само трябва да се срещнете. И това ще стане, само трябва да си търпелива. За всички хубави неща в живота ни се изисква много търпение и постоянство. Бракът не прави изключение.

Кейт се опита да се усмихне. В този момент й се искаше да потъне в земята, толкова неудобно се чувстваше.

Графиня София, която не знаеше какво се случва в сърцето на Кейт в този момент, продължи:

— Знаеш ли, според мен най-щастливите хора са тези, които са успели да намерят някого, с когото да прекарат остатъка от живота си. Ето например Янина и Клаудиус. Според мен те просто са създадени един за друг. Заедно са от деца. Още от детската градина са неразделни, а ето че сега ще свържат живота си завинаги. Ако някое момче в училище закачаше Янина или я обидеше, Клаудиус се заемаше с него. Веднъж беше разбил носа на един от съучениците си само защото беше нарекъл Янина „разглезената лигла от замъка“.

Графинята се засмя и продължи:

— Веднъж й беше помогнал да се качи на едно дърво, а после се наложи и той да се качи на него, за да я свали. Тя се страхуваше от високото. Клаудиус винаги е обичал Янина и винаги ще я обича. Не мога да си представя, че би погледнал друга жена — усмихна се замечтано графинята. — Но, миличка, извинявай, сигурно съм те отегчила с тези мои словоизлияния.

— Не, не, напротив — отвърна Кейт, която усети, че ръцете й се бяха изпотили от напрежение. — Малко ме боли глава. Ще се кача да полегна и да си почина.

— Разбира се, почини си, миличка. Ако имаш нужда от нещо, само ми кажи.

— Благодаря, лельо, всичко е наред. Сигурно съм малко замаяна от вчерашните преживявания — каза Кейт и излезе от трапезарията.

Качвайки се по стълбите към стаята си, Кейт внезапно спря и притисна лицето си с ръце. Тя се почувства безкрайно раздвоена. Беше сигурна в любовта си към принц Клаудиус — за нея той беше дар от съдбата — но от друга страна не можеше да си позволи да предаде Янина!

Янина беше не само нейна братовчедка, но и най-добра приятелка от детските й години. Тя беше прекрасен човек и заслужаваше цялото щастие на земята. То обаче беше свързано с човека, когото Кейт обичаше. Не, Кейт нямаше никакво право да обича принц Клаудиус, нито пък той имаше право да изоставя Янина!

Кейт влезе в стаята си, затвори вратата след себе си и легна умислена.

Принц Клаудиус паркира колата си пред замъка Вайнхайм и бавно тръгна по алеята към главния вход.

Той също мислеше за Янина. За безбройните часове, които бяха прекарали заедно като деца, за хубавите им моменти като годеници и за всичко приятно, което бяха преживели заедно. Всички тези спомени обаче внезапно бяха избледнели като повредена лента със снимки, когато в живота му се появи Кейт.

Принцът забърза ход. Колкото не му се искаше да съобщи на Янина новината за отменянето на сватбата, толкова нямаше търпение да види отново Кейт.

Искаше първо да поговори с Кейт, а след това да остане насаме с Янина и да й обясни какво се беше случило. Принцът не искаше да живее и секунда в лъжи.

В приемната го посрещна графиня София. Тя го поздрави със сърдечно ръкостискане.

— Драги ми Клаудиус, вие сигурно сте дошли при Янина. Тя обаче излезе. Трябва да си купи обувки за сватбата, а това, сам разбирате, не търпи отлагане. Човек винаги трябва да избира и мери обувките си сам.

Принцът кимна машинално.

— Да, разбира се, права сте. Да ви кажа честно, дошъл съм не при Янина, а при Кейт. Нашият излет вчера…

— Но разбира се. Беше много мило от ваша страна да я заведете в планината, за да разнообразите малко ежедневието й. За нищо на света не искаме Кейт да се отегчи от престоя си при нас.

Принцът я погледна учудено. Да не би зад тези на пръв поглед невинни думи да имаше скрит замисъл? Да не би тя вече да беше разбрала за случилото се между него и Кейт?

Графинята се усмихна.

— Кейт се прибра в стаята си. Явно е уморена от излета, а и я боли глава. Надявам се да не се е простудила.

— Мога ли да я видя?

— Разбира се. Само, моля ви, не я будете, ако е заспала. Сигурно се нуждае от малко почивка след кошмарния вчерашен ден.

Принцът се качи по стълбите и застана пред вратата на Кейт, обхванат от внезапен пристъп на нервност и безпокойство.

Той внимателно почука. Никакъв отговор.

— Кейт, чуваш ли ме, аз съм — каза той, доближавайки се до вратата. — Моля те, отвори.

Последвалата тишина го накара да натисне бравата. Вратата не беше заключена.

Стаята беше празна. Леглото беше оправено, прозорецът — наполовина отворен, а шкафът и гардеробът бяха празни.

Принцът отиде до масата, където имаше плик, адресиран до него. Той нетърпеливо го отвори и прочете писмото в него.

Мили Клаудиус, пиша това писмо, което ще прочетеш, когато вече ще съм си тръгнала. Смятам, че нямаме право да ограбваме щастието на чичо Александър, леля София и Янина. Не можем да градим своето бъдеще върху тяхното нещастие. Моля те, не си мисли, че съм спряла да те обичам — напротив, обичам те повече от всякога и всичко на света. Повярвай ми, много ме болеше, когато вземах това решение, но нямах друг избор. Ще се опитам да хвана полет за Нова Зеландия още днес. Дано да има места. Моля те, не се опитвай да ме спреш или да ме намериш. Нашата любов трябва да остане в тайна завинаги. Янина за нищо на света не трябва да узнае какво се е случило между нас. Моля те, обещай ми, че няма да й кажеш! Ако ме обичаш поне малко, моля те, ожени се за Янина. Искам да бъдете щастливи завинаги, а за мен да забравиш още в този миг.

Успех и късмет във всичко.

Няма да се видим никога повече.

Кейт

Принцът прочете писмото още веднъж и ядосано го смачка. Как можеше Кейт да иска от него да забрави за любовта си завинаги? Как можеше просто да си тръгне, без дори да му каже, и да иска от него да запази тайната им от всички?

Той не можеше да я забрави. Клаудиус знаеше, че денят, в който щеше да престане да мисли за нея, нямаше да дойде докато беше жив. Никога.

Той започна да обикаля нервно из стаята. Повече от всичко искаше да се качи в колата и да отиде на летището със скоростта на светлината. Кейт обаче му беше забранила да я следва и му беше написала, че иска да остане с Янина.

Той седна на един стол, опря ръце на масата и се опита да преосмисли случилото се. Какво трябваше да направи? Той отново взе писмото и прочете част от него.

„Моля те, обещай ми, че няма да й кажеш! Ако ме обичаш поне малко, моля те, ожени се за Янина. Искам да бъдете щастливи завинаги, а за мен да забравиш още в този миг.“

Клаудиус прочете тези думи няколко пъти и стисна юмруци, осъзнавайки безсилието си. Чувстваше се като тигър в клетка, обречен завинаги на плен.

Унесен в мислите си, той не забеляза, че Янина беше влязла в стаята.

— Кейт! — извика тя и объркано го погледна.

Стаята беше празна. В нея беше само принцът.

— Клаудиус, какво правиш тук? Къде е Кейт?

Принцът стана. Беше дошъл моментът, в който Янина трябваше да узнае истината. Беше ли готов обаче да й я каже?

— Ами изглежда си е тръгнала — каза той с глас, който прозвуча като чужд дори на самия него.

Янина го погледна невярващо.

— Отпътувала? Преди сватбата ни? Но това е смешно. Защо ще заминава точно сега?

Клаудиус замълча. Какво трябваше да отговори в този момент?

— Да не сте се скарали за нещо? — подозрително го погледна Янина. Този поглед му беше познат от времето, когато беше малък и майка му искаше да си признае някоя беля, която беше направил.

Принцът не отговори. Вместо това отиде до прозореца и погледна към парка, който по това време на годината беше по-красив от всякога. След това се замисли за Кейт, която беше загубил завинаги. Принцът бръкна в джоба на якето си, където стоеше смачканото писмо.

Гласът на Янина го върна в реалността.

— Нищо не разбирам, Клаудиус. Кейт не може да си тръгне за Нова Зеландия просто така, без дори да ни каже. Трябва да има някаква причина за това странно поведение. Знаеш ли нещо по въпроса? Още както се видяхте за първи път, забелязах, че помежду ви има някакво необяснимо напрежение. Не можеш да я понасяш, но си прекалено възпитан, за да й го кажеш, нали? Тя сигурно го е забелязала и заради това си е тръгнала така неочаквано. Да замине за Нова Зеландия, без дори да се обади. Не съм очаквала подобно нещо, Бога ми, не съм.

Графиня София беше чула дъщеря си, която на практика крещеше, и се качи, за да разбере какво се беше случило.

— Какво става тук?

— Кейт си е тръгнала. Стегнала си е куфара и си е заминала за Нова Зеландия — отвърна Янина.

София фон Вайнхайм първоначално отказа да повярва на чутото.

— Какво? В Нова Зеландия? Преди сватбата? Но това е нечувано. Оставаме без шаферка! Боже мой, катастрофа, пълна катастрофа!

Графинята седна на леглото и се опита да си поеме въздух. Сърцето й биеше учестено.

— Но какво ще правим сега — продължи тя. — И защо не ни е казала? Не разбирам, нищичко не разбирам…

Чул гласовете, в стаята влезе и граф Александър.

— Какво се е случило?

— Ами Кейт си е заминала. Можеш ли да си представиш? Просто така. Стегнала си куфара и си тръгнала — отговори съпругата му.

— Заминала? Къде? — повдигна вежди графът.

— Обратно в Нова Зеландия. Ей така. А сутринта закусвахме заедно.

— Но защо?

— Господ знае — каза графинята и вдигна ръце нагоре, сякаш молейки Всевишния за помощ.

Александър фон Вайнхайм погледна въпросително към дъщеря си.

— Нищо ли не ти е казала, Янина?

Тя поклати глава.

— Може да е станало нещо с баща й — предположи графът. — Янина, можеш ли да й се обадиш на мобилния?

Янина кимна.

— Да, добра идея.

Тя извади телефона от чантата си и учудено каза:

— Чакайте, имам съобщение от Кейт.

— Съобщение? — каза графинята. — Какво им става на хората днес? Не могат ли да общуват нормално? Какви са тези съобщения?

— Какво е написала? — попита граф Александър.

— Само, че е на път за Нова Зеландия — отвърна Янина, след като прочете съобщението.

— Това ли е всичко? — попита графинята.

— Извинява се, ако е причинила неудобство и моли да не я питаме за причините, поради които е отпътувала.

— Неудобство! Какво ти неудобство, тя причини бедствие! Къде ще търсим сега шаферка? — извика графинята отчаяно.

Янина погледна към Клаудиус, който стоеше мълчалив в ъгъла.

— Какво ще кажеш за всичко това? — попита го тя.

— Видя какво е написала. Не иска да я питаме за причините, поради които е взела това решение — отвърна той, внимателно подбирайки думите си. — Предлагам да направим каквото ни е помолила.

Янина се опита да разчете израза на лицето му. Той изглеждаше уморен и някак далечен. За пръв път в живота си тя се чувстваше отблъсната от Клаудиус, с когото бяха неразделни още от деца.

— Какво да правим сега — безпомощно попита графиня София.

Янина се замисли за секунда и решително каза:

— Отивам в Нова Зеландия. Лично ще разбера какво е станало.

Когато прекрачи прага на бащината си къща, Кейт се почувства така, сякаш се беше върнала в някакъв напълно чужд за нея свят. Колко време беше прекарала в Германия? По-малко от три седмици, които обаче й се струваха като години.

Тя не се беше обадила на баща си, че се е прибрала. Той беше с овцете и Кейт можеше спокойно да разопакова нещата в стаята си.

Когато Пол Съливан се върна вкъщи и завари дъщеря си на стълбите, той не повярва на очите си.

— Кейт! Какво правиш тук, за бога? Сватбата не беше ли насрочена за края на юни? Какво стана в Германия?

Баща й по принцип не беше много разговорлив. Кейт не си спомняше да й беше задавал толкова много въпроси наведнъж.

— О, татко — каза тя, след което се спусна към него, прегърна го и заплака.

Той я държеше в силните си ръце все още неразбиращ какво се беше случило.

— Няма нищо, момичето ми, няма нищо.

След като Кейт се успокои, баща й я пусна от прегръдката си и я погледна загрижено.

— Да не са се отнесли лошо с теб тези префърцунени аристократи от Стария свят? Да не би да са те накарали да се чувстваш като бедната дъщеря на новозеландския овчар? Ако е така, аз лично ще отида дотам, за да им кажа в очите какво мисля за тях!

Пол Съливан отново погледна загрижено дъщеря си и стисна силните си юмруци.

Кейт, която знаеше, че за него произходът му и благородническите титли на роднините на покойната му съпруга бяха болна тема, побърза да го опровергае:

— Не, татко, нищо такова не се е случило. Леля София и чичо Александър бяха много мили с мен. През цялото време се държаха с мен като със собствена дъщеря.

— Да не те е обидила Янина?

— Не, по никакъв начин. Тя е най-добрата ми приятелка. Беше и си остава такава.

Пол Съливан повдигна рамене.

— В такъв случай нищо не разбирам. Защо си се върнала толкова рано?

Тя го погледна безпомощно. Какво трябваше да каже на баща си? Че се беше влюбила в бъдещия съпруг на Янина? Не, не можеше да го направи.

— Не мога да ти обясня — каза тихо тя.

— Щом така искаш, добре. Кажи ми само, ако мога да ти помогна с нещо.

— О, татко — каза Кейт и отново заплака. — Страхувам се, че няма да ме разбереш…

Той я погледна тъжно.

— Сърцето ти е разбито, нали, малкото ми момиче? Как съжалявам, че майка ти си отиде от този свят толкова рано. Сега няма човек, на когото да можеш да довериш чувствата си.

— Радвам се, че имам теб, татко — с треперещ глас каза тя. — Мама я няма от много време, но ти си ми дал всичко, от което съм имала нужда, и детството ми беше щастливо и безгрижно. Сега обаче ми се случи нещо, с което трябва да се справя сама. Няма друг човек, който да може да ми помогне, просто няма.

— Да не си болна?

— Не, не, здрава съм, не е това. Моля те, не се тревожи за мен. Най-добре ще е и двамата да забравим за това.

Той поклати глава, но не се възпротиви на това нейно предложение.

Кейт се качи в стаята си. Искаше да остане сама с мислите си.

Внезапното й завръщане не излизаше от главата на баща й. Нещо се беше случило и тя беше нещастна, но не искаше да му каже какво и той можеше само да предполага. Пол Съливан добре знаеше, че Кейт беше от малкото жени, които можеха да си мълчат. Това качество беше наследила от него.

След малко във фермата дойде Стивън Бергер и Пол истински се зарадва, че най-после можеше да сподели грижите си с някого.

— Кейт се върна от Германия. Можеш ли да си представиш? — вместо поздрав започна той.

— Толкова скоро? — изненадан отговори ветеринарят и остави куфара си на земята. — Сватбата не беше ли насрочена за края на юни?

— Да, така е. Братовчедка й ще се омъжи в края на юни.

— Какво е станало?

— Не знам. Кейт не иска да ми каже, а ти сам знаеш колко упорита може да бъде, когато реши.

Двамата мъже се спогледаха. Единият от тях обичаше Кейт като баща, а другият — като мъж. Това ги свързваше и правеше приятелството им още по-силно.

— Защо не се опиташ да поговориш с нея — предложи Пол. — Може на теб да се довери.

— Мислиш ли, че е подходящо да отида при нея още сега?

— Да, защо не. Горе е, в стаята си е.

Стивън Бергер тръгна към стаята на Кейт.

— Мога ли да вляза — попита той, чукайки на вратата.

След няколко секунди Кейт отвори.

— Стивън, каква изненада! — опита се да изглежда радостна от срещата им тя, но ветеринарят веднага забеляза тъмните кръгове под очите й. Отдалеч личеше, че беше плакала.

— За мен изненадата е дори по-голяма — отвърна той. — Доколкото знам, трябваше да останеш в Европа поне още няколко седмици.

— Да, но… размислих и се върнах.

— Кейт, какво ти е? Мислех, че сме приятели, а сега явно криеш нещо от мен. Защо не искаш да ми кажеш какво е станало?

Тя го погледна объркано.

— Ако изпитваш нещо към мен, дори само приятелски чувства, моля те, не ме питай за това. Моля те.

Стивън Бергер повдигна вежди.

— Това прозвуча твърде драматично. Толкова ли е лошо положението?

Тя се опита да се усмихне.

— Не… не е важно, няма проблем.

Стивън направи няколко крачки, приближавайки се към нея.

— Да ти вярвам ли?

Тя погледна надолу.

— Ами всъщност… не.

— Ако роднините ти в Европа са се отнесли зле с теб, то най-отговорно заявявам, ще си имат работа с мен!

На Кейт й се стори, че чу баща си.

— Бедните ми роднини. Първо татко ги обвини несправедливо, сега и ти. Само ако можеха да ни видят и чуят.

— Не са те причината да си толкова тъжна, така ли?

Кейт замълча и се замисли за принц Клаудиус. Нито баща й, нито Стивън можеха да предположат, че той е причината за нещастието й.

Стивън се обърна и тръгна към вратата.

— Не искам да те притеснявам повече, Кейт. Сигурно си много уморена. Ако обаче искаш да си поговориш с приятел, насреща съм.

Тя кимна и се обърна към прозореца, поглеждайки навън.

— Благодаря, Стивън, оценявам всичко, което правиш за мен.

Той излезе навън, където нетърпеливо го очакваше Пол Съливан.

— Е?

— Не знам, нищо не ми каза — безпомощно отвърна докторът. — Затворила се е в себе си и това си е. Не иска да сподели нищо с никого.

— Метнала се е на баща си — замислено каза Пол Съливан.

През следващите дни нищо не се промени.

Кейт беше все така мълчалива и от ден на ден ядеше все по-малко.

Баща й и Стивън Бергер само можеха да гадаят за причината да е толкова тъжна и мълчалива. И двамата смятаха, че причината е у роднините й в Европа, макар тя да беше отрекла това.

— Нещо се е случило там. Това дете се промени толкова много, не мога да я позная — каза Пол Съливан. — Тези немски префърцунени графове, барони, крале… само те са направили нещо на малката ми Кейт.

Стивън Бергер се опитваше да се въздържа от подобни коментари, но и той нямаше добро мнение за роднините на Кейт в Европа. То се основаваше най-вече на представата му за тях, създадена от чутото от Пол Съливан. Какво ли бяха причинили на бедната Кейт тези сноби?

Кейт се опита да заживее отново стария си живот. Тя се зае с образованието си и се опитваше да се държи така, сякаш нищо не се беше случило. Пол Съливан обаче виждаше, че дъщеря му е нещастна и продължаваше да обвинява за това немските й роднини. Сега гневът му беше насочен към братовчедка й Янина. Сигурно тя беше казала или направила нещо, с което да нарани малката му Кейт. Ах тези превзети сноби!

— Кейт не е излизала от стаята си днес — замислено каза Пол Съливан, поглеждайки към къщата.

Стивън Бергер пусна черното агънце, което току-що беше прегледал, и погледна към прозореца на стаята й.

— Трябва по-често да излиза на чист въздух — каза той.

— И аз това й казвам, но тя все ми обяснява, че имала да учи. Откакто се върна от Германия, все учи, учи… Дали няма да иска да дойде с теб на някое от посещенията ти в околните ферми? Преди й харесваше да разнообразява деня си така.

— Ще я попитам — отвърна ветеринарят. — Сега обаче трябва да се връщам в клиниката.

Той тръгна през поляната към колата си, която беше паркирал под сянката на високо дърво. Малко след като потегли към клиниката, се размина с кола, шофирана от млада руса жена. Тя му махна да спре и свали прозореца си, за да го пита за пътя.

Стивън Бергер веднага разпозна немския й акцент.

— Търся една ферма — каза тя. — Ферма за овце.

Той се засмя.

— Наоколо има доста такива.

— Да, нали — усмихна се тя. — Собственикът на фермата, която търся, се казва Съливан. Пол Съливан.

— Аха — каза Стивън Бергер.

— Знаете ли я?

Той кимна, гледайки я изпитателно.

— Ще ми покажете ли накъде да карам?

— Познавате ли господин Съливан?

Тя се засмя.

— Да, лично го познавам. Обаче идвам при дъщеря му, Кейт Съливан. Тя ми е братовчедка.

Стивън я погледна изпитателно.

— Вие сте Янина фон Вайнхайм, така ли?

Някак неволно той огледа главата й, но не откри златна корона, каквато може би очакваше. Освен това младата дама не изглеждаше нито надменна, нито превзета. Преструваше се. Ах, тези превзети сноби, колко добре се преструваха! Лицемери такива!

— Да, аз съм. Откъде знаете името ми? — учудено попита младата графиня.

— Приятел на семейството съм. Знам, че Кейт наскоро се върна от посещение при вас в Германия.

Янина кимна.

— Прав сте. Точно от там пристигам.

Тя щеше да продължи, но реши, че няма нужда да обяснява историята на живота си на непознат и спря. Въпреки това младият мъж й направи много добро впечатление. Той беше симпатичен и изглеждаше сериозен и любезен.

— Далече ли е фермата? — попита тя.

— Не, наблизо е. От там идвам.

— Накъде да карам?

— Ами малко е сложно за обяснение, може да се объркате. По нашите пътища маркировката не е много добра, за разлика от Германия. Ако имате малко време, мога да ви заведа дотам, но първо трябва да отида до клиниката си, която е съвсем наблизо. След това ще ви покажа пътя.

— Чудесна идея — каза Янина.

Тя обърна колата и го последва до клиниката.

— Доктор Стивън Бергер — каза тя, след като прочете табелката на вратата.

— Да. Моля да ме извините, забравих да ви се представя. Казвам се Стивън. Стивън Бергер.

— Янина фон Вайнхайм.

Той й подаде ръка за поздрав. Сега вече можеха да се смятат за официално запознали се.

— Влезте, ако искате — предложи той. — Само да взема един мехлем за коне и тръгваме.

Тя го последва в клиниката — спартански обзаведена, но много чиста и подредена.

— Приятели ли сте с Кейт? — поинтересува се тя, докато той търсеше мехлема в шкафа до прозореца.

— Да — отвърна той.

Каква случайност, че братовчедката на Кейт беше срещнала точно него, опитвайки се да намери фермата на Пол Съливан. През последните дни той беше слушал много за нея и семейството й. Тя сигурно не предполагаше колко много младият лекар беше мислил и говорил за нея, баща й и майка й. Сега, след като я видя на живо, Стивън Бергер се замисли, че представата му за Янина фон Вайнхайм беше съвсем различна от реалността. Той си представяше някаква превзета и надменна, зле изглеждаща германка, а се оказа, че съвсем не е така. Не, Пол Съливан не беше прав в подозренията си за тази млада дама. Тази красива и общителна графиня не можеше да причини на Кейт нещо толкова лошо. Просто не би могло да се случи — Стивън беше напълно убеден в това.

Янина отвърна на изпитателния му поглед с искрена усмивка.

— Сигурно се питате дали аз не съм от тези превзети и злобни графини, които сте гледали по филмите.

Стивън беше смаян. Тя сякаш беше прочела мислите му.

— Извинявам се — каза той, — но аз наистина имах някаква представа за вас, която се оказа твърде погрешна.

— Така ли?

— Да. Кейт е добра моя приятелка и аз все още не мога да си обясня защо се върна толкова нещастна и съсипана от посещението си при вас в Европа.

Янина го погледна с големите си сини очи.

— Аз си задавам абсолютно същия въпрос. Проблемът е, че и аз нямам никакъв отговор. Нямам никаква представа защо си тръгна така ненадейно и даже се надявах, че като неин приятел можете да ми помогнете с намирането на логично обяснение.

Той вдигна рамене.

— Да си призная, нямам ни най-малка представа какво й се е случило там при вас.

Тя го изгледа изпитателно.

— Аха. И решихте, че вината за това може би е у нас, така ли?

— Ами как да ви кажа… — объркано започна Стивън Бергер, но Янина го прекъсна.

— Няма смисъл да увъртате, разбирам съмненията ви. Искам обаче да ви уверя, че не съм направила нищо на Кейт. На мен също ми дойде като гръм от ясно небе, когато видях, че стаята й е празна, а тя си е тръгнала за Нова Зеландия, без да каже на никого у дома, и то точно преди сватбата ми. Майка ми е съсипана — шаферката ми си тръгна. За нея това е равносилно на катастрофа.

Той поклати глава и се засмя искрено.

— И сега вие сте дошли, за да си върнете шаферката, така ли?

— Не точно. На първо място искам да поговоря с Кейт и да разбера какво се е случило. Ние сме добри приятелки и досега сме си споделяли абсолютно всичко.

Стивън Бергер не се усъмни в думите й и за миг.

— Може да имате повече късмет от мен. Аз не успях да разбера нищо, абсолютно нищичко — каза той.

Янина го погледна изпитателно и се замисли какви точно бяха отношенията му с Кейт. „Приятел“? Какво означаваше това? Този млад доктор изглеждаше повече от добре и правеше впечатление на сериозен и честен човек. Всяка жена можеше да се влюби в него… но Кейт не беше споменала нищо за никакъв мъж в Нова Зеландия…

Мислите й бяха прекъснати от силен шум. Някой чукаше на вратата като обезумял.

Доктор Бергер отиде да отвори. Отвън стоеше възрастна дама, разтреперана от ужас и страх, държаща кошница в ръка.

— О, докторе, какъв късмет, че ви заварих, преди да сте излезли! Моля да прегледате малката ми Фифи. Случи й се нещо ужасно. Точно бяхме тръгнали на разходка, когато иззад ъгъла изневиделица се появи кола и я блъсна. Задното й краче кърви силно, моля, помогнете й. Толкова я обичам!

Стивън Бергер внимателно извади кученцето от кошницата и го сложи на манипулационната маса.

— Обикновено не се занимавам с кучета, не са ми специалност, но за тази рана ще се погрижа — каза той, след като обстойно прегледа животинчето.

— Моля ви, оперирайте я или направете каквото друго е нужно. Няма значение колко ще струва, само да се оправи.

— Положението не е толкова лошо, но не трябва да губим и секунда повече. Ще ми е нужен помощник.

— С удоволствие бих ви помогнала, но аз почти не виждам — каза старата дама.

— Аз ще ви помогна, докторе — каза Янина.

Стивън Бергер я погледна скептично. Дали тази руса красавица от Европа щеше да се справи с подобна задача?

— О, мило дете, ще съм ти безкрайно благодарна — каза старата дама.

— Добре — каза Стивън. — Всичко, което трябва да правите, е да следвате указанията ми.

Той упои кученцето и подаде на Янина чифт гумени ръкавици.

— Моля, подайте ми пинцетата.

Янина погледна инструментите и веднага намери този, който поиска докторът.

— Така. Сега, моля ви, дръжте здраво дясното задно краче.

Раната на кученцето беше отворена и кървеше. Янина се изненада, че не й стана лошо при вида на кръвта. Обикновено припадаше при подобни гледки. Тя действаше спокойно и внимателно и наблюдаваше работата на младия лекар с голям интерес.

Стивън Бергер почисти раната и след няколко манипулации я заши.

— Ще се оправи ли Фифи? — уплашено попита старата дама.

Доктор Бергер кимна.

— Със сигурност. Раната не беше толкова сериозна, колкото изглеждаше. Освен това сестрата ми асистираше чудесно — погледна той към Янина и се усмихна.

Тя леко се изчерви. В момента беше горда от себе си.

— Можете да вземете Фифи и да я заведете у дома — каза докторът. — Само не я вадете от кошницата, докато не се събуди от упойката.

— Така ще направя — каза старата дама. — Хиляди благодарности, докторе, цяло щастие беше, че ви открих. А вие сте истински ангел, дете мое.

Последните й думи бяха отправени към Янина.

Доктор Бергер я изпрати до вратата и се върна при красивата графиня от Германия.

— Това беше госпожа Пиърс — каза Стивън. — Тя живее съвсем сама само с кученцето. За нея то е всичко на света.

— Значи за това беше толкова уплашена — каза Янина.

— Да. По света има толкова много самотни хора — замислено отвърна Стивън.

— А вие към тях ли спадате? — попита тя, поглеждайки го изпитателно. Въпросът беше неочакван и може би твърде личен, но Стивън нямаше нищо против да й отговори.

— В известен смисъл — да. Бих казал, че съм сам, но не и самотен. Във всеки случай съм необвързан.

И двамата замълчаха и се замислиха.

— Но какво правим още тук, нали трябваше да ви водя във фермата на Съливан? — каза Стивън Бергер.

— Да, би било много мило от ваша страна.

Те излязоха и тръгнаха.

— Сигурно ще се видим пак, докато съм тук — каза Янина, докато си вземаха довиждане пред вратата на фермата.

— Предполагам — отвърна той.

— Не предполагайте, а елате скоро.

Той се усмихна.

— Всички млади графини от Европа ли са толкова решителни и настойчиви като вас?

Янина отметна русата си коса, която вятърът беше разпилял.

— Ако се казват Янина фон Вайнхайм — да, такива са.

Кейт беше сама вкъщи, когато на вратата се почука. Тя отиде да отвори и за нейно най-голямо учудване видя на прага Янина.

При вида на братовчедка си с куфар в ръка Кейт пребледня.

— Боже господи, как дойде до тук? — попита я тя.

— Със самолета, как иначе — усмихна се Янина.

След това тя погледна Кейт и сериозната й и угрижена физиономия й подсказа, че нещо наистина не беше наред. Но какво, за бога?

— Кейт, не ми се сърди, но не изглеждаш никак добре. Какво ти е? Защо си тръгна така ненадейно, без да кажеш нищо на никого? Какво се случи? Ние ли сбъркахме нещо?

— Прелетяла си от другия край на света, за да ми зададеш тези въпроси? — тихо попита Кейт.

— Да, разбира се. Майка ми се поболя от тревога, че не може да ми намери достойна шаферка. Аз също бих искала да разбера какво, за бога, се случи. Искам си шаферката обратно. И приятелката, ако е възможно.

— Разбира се, че сме приятелки — каза Кейт, гледайки надолу. — Но моля те, не ме питай защо си тръгнах. Моля те. Не искам да говоря за това, разбери ме.

— Ще трябва да ми кажеш, драга ми братовчедке. Не съм дошла чак до тук за този отговор — засмя се Янина.

— Извинявай, наистина съжалявам, но не мога да говоря за това.

Янина повдигна рамене.

— Ще трябва да говориш, драга моя. Но всъщност няма ли да ме поканиш да вляза? Пътят не беше никак лек, както знаеш…

Учудена от собствената си неучтивост, Кейт отвори широко вратата.

— Разбира се, каква глупачка съм. Моля, влез. Колко ще останеш?

— Ами не знам. За вечеря ще съм тук със сигурност — усмихна се младата графиня.

Кейт също положи усилия да се усмихне, но почти не й се удаде.

— Като че ли не се радваш особено да ме видиш — шеговито каза Янина. — Ще мога ли да остана у вас за известно време?

— Разбира се, имаме стая за гости.

— Ами значи всичко е наред — каза Янина и се сети за Стивън Бергер. — Хората в Нова Зеландия ми се струват много мили и добри.

Кейт кимна машинално.

— Не трябва ли скоро да се връщаш в Германия за приготовленията по сватбата?

— Отне ми повече от седмица да убедя майка ми, че присъствието ми е по-необходимо тук, отколкото у дома. Едва се реши да се заеме сама с подредбата на масите и менюто. Повече от всичко на света иска да те види на тази сватба — усмихна се Янина. — Като гледам, искаш бързо да се отървеш от мен. Отсега обаче ти казвам, че това няма да стане. Разполагам с време — две, три седмици — колкото е необходимо. Всъщност тук вече ми харесва много и, честно казано, никак не бързам да си ходя.

Кейт щеше да отговори, но Янина я прекъсна.

— Не приемам „не“ за отговор. Както може би вече си разбрала, драга ми Кейт, графините от Европа можем да сме доста упорити, когато решим.

 

 

След като Пол Съливан се срещна с Янина, той веднага разбра, че тя е чудесна млада дама, която не би могла да посегне и на косъм от главата на дъщеря му. Той веднага разбра, че не тя беше причината за странното и необяснимо поведение на Кейт напоследък.

— Моля те, остани при нас колкото искаш — каза й той. — Искаме тук да се чувстваш като у дома си.

Янина се засмя.

— Не мога да остана толкова дълго, колкото би ми се искало. Всичко и всички тук са чудесни. Но в Германия има младоженец, който ме очаква.

— А, да, сватбата. Съвсем бях забравил за нея — усмихна се Пол Съливан.

Янина отвърна на усмивката му и се улови, че и тя беше забравила за сватбата си. Замисли се и реши, че това се дължи на голямата часова разлика, както и на многото нови впечатления от тази страна.

— А защо и младоженецът не дойде тук — предложи Пол.

По природа той не беше особено разговорлив, но подемеше ли разговор веднъж, нямаше спиране. Беше много гостоприемен човек и щеше да се радва и принц Клаудиус да дойде в дома му.

Кейт усети, че пребледнява. За нейно щастие в този момент никой не гледаше към нея.

Клаудиус? Тук? В Нова Зеландия?

Сърцето й заби лудо. Една част от нея отказваше да приеме, че Клаудиус може да дойде тук. Той нямаше работа в Нова Зеландия и тя не трябваше да го вижда никога повече. Другата част от нея обаче повече от всичко искаше да го види, без значение как, къде и с кого, просто искаше да го зърне, защото не можеше да живее без него.

— Не знам дали Клаудиус ще иска да пътува чак до тук — каза Янина. — Но това сега няма чак такова значение.

Кейт замълча. Как можеше присъствието или отсъствието на Клаудиус да няма значение?

Пол Съливан погледна замислено към Янина.

— Твоето посещение ме изненада и май не съм подготвен да ти приготвя вечеря, достойна за немска графиня. Защо не се обади, когато кацна, за да дойда поне да те взема? Всъщност как намери пътя от летището до тук?

— Един ваш съсед беше така любезен да ми покаже накъде да карам.

— Така ли? Кой?

— Доктор Стивън Бергер.

— Аха, нашият ветеринар. Той е близък мой приятел и много ни помага. Направо не знам как щяхме да се оправим, ако не беше той.

Кейт кимна в знак на съгласие.

Пол Съливан се усмихна.

— Аз дори бях решил да го правя зет, но Кейт отказа да ми съдейства.

Янина погледна братовчедка си въпросително. Кейт извърна лице сякаш страхувайки се да не би Янина да прочетеше мислите й в момента. Със сигурност нямаше да й харесат. Какъв ти зет… Понякога й се искаше баща й да беше малко по-съобразителен и тактичен.

— Ами щом така и така си се запознала с доктор Бергер, защо да не го поканим на вечеря? Даже по пътя насам може да вземе сирене и хляб.

— Чудесна идея — радостно каза Янина.

— А ти тази вечер задължително трябва да хапнеш нещо — обърна се Пол Съливан към дъщеря си. — Гледай на какво си заприличала — кожа и кости. Ще се разболееш, ако продължаваш така!

 

 

— Кой да предположи, че ще се видим толкова скоро — каза Стивън Бергер, пристигайки за вечеря с торба с хляб и сирене.

Янина се засмя.

— Да, наистина, кой да предположи.

Четиримата седнаха на масата — Янина срещу Стивън Бергер, а Кейт срещу баща си.

Кейт отново беше мълчалива и замислена, но вечерята се получи добре и всички бяха в добро настроение.

Стивън и Янина откриха, че имат много общи интереси и сходни черти.

Пол Съливан се облегна назад и погледна доволен сътрапезниците си. Единствено Кейт не се усмихваше. Пол обаче се надяваше, че Янина и Стивън, които се смееха и забавляваха искрено, ще й повлияят положително, та най-после ще излезе от това странно състояние, в което се намираше, откакто се беше върнала.

Графиня София откъсна лист от календара на стената и се обърна към съпруга си.

— Сватбата е само след десет дни. Шаферката ни е в Нова Зеландия, Янина реши да я последва и оттогава не сме я чували, дори принц Клаудиус не се е появявал скоро. До какво ще доведе всичко това? Катастрофа, истинска катастрофа…

— Да — машинално каза граф Александър.

— Какво да, какво да? Това не може да продължава така! Направи нещо!

— Защо пък аз? — все така спокойно попита граф Александър.

— А кой? Ти си главата на това семейство, за бога!

Графинята много рядко говореше на съпруга си по този начин. Щом го правеше, значи над семейството бяха надвиснали сериозни проблеми или поне тя така смяташе.

— Добре де, какво мога да направя аз?

Тя го погледна ядосано.

— Глупав въпрос! Трябва да се погрижиш Янина да се върне тук възможно най-скоро със или без шаферка! За сватбата е задължително да имаме булка и младоженец, шаферка все отнякъде ще намерим. Освен това трябва да разговаряш и с принц Клаудиус.

— Защо пък да разговарям с принца? Той какво общо има с цялата ситуация и какво може да направи?

— Много неща. В края на краищата той е младоженецът. Принцът трябва да отиде в Нова Зеландия и да върне булката си обратно тук. Тя явно няма да се върне по своя воля. Някой трябва да се погрижи за това!

София фон Вайнхайм направи кратка пауза, за да си поеме дъх.

— Освен всичко друго, вчера ми се обади херцогиня Аренсбах, за да ме попита в колко часа ще е церемонията — продължи графинята. — Какво можех да й отговоря, след като дори булката я няма?!

Граф Александър кимна разбиращо.

— Добре. Ще се погрижа — каза той и излезе от стаята, отивайки към телефона. Графът покани принц Клаудиус да дойде в замъка Вайнхайм и да си поговорят като мъже.

 

 

— Както можете да си представите — започна разговора граф Александър, след като принцът пристигна — жена ми… всички сме много притеснени от случващото се напоследък. Сватбата е след седмица, а Янина е в Нова Зеландия. За избягалата шаферка изобщо да не говорим.

Принц Клаудиус стоеше със скръстени ръце до стената. Изражението му не издаваше какво мисли или чувства в този момент.

Графът, който нервно обикаляше из стаята, спря и погледна към принца, търсейки погледа му.

— Не знам защо Янина се бави толкова в Нова Зеландия — отговори Клаудиус.

Това беше самата истина. Принцът добре знаеше защо Кейт беше отпътувала, без да се обади на никого, но нямаше никаква представа защо Янина не се беше върнала вече от Нова Зеландия.

— Може би се опитва да убеди Кейт да се върне с нея обратно в Германия, а тя упорства и затова все още и двете са в Нова Зеландия — предположи граф Александър. — Поведението на племенницата ми е абсолютно необяснимо за мен. Но всъщност кой може да каже, че разбира жените?

Клаудиус фон Хернфелд сведе поглед, сякаш се страхуваше да погледне графа в очите.

— Та, драги ми Клаудиус, искам да ви помоля да отидете до Нова Зеландия и лично да разберете какво се случва там.

Принцът поклати глава.

— Аз бих отишъл сам, но подаграта напоследък не ми дава покой и дългият полет би ме съсипал. А и не мога да оставя жена си сама тук. Ще получи нервен срив, ако и аз замина за някъде.

— Смятате ли, че ще е разумно и аз да отида там? — попита принцът, но всъщност зададе въпроса към себе си.

— Разбира се. Най-добре ще е лично да отидете и да се уверите, че нещата са наред. Или, ако не са, да ги поставите по местата им. Моля ви, направете всичко възможно поне булката да е тук навреме за сватбата. Иначе ще трябва да обясним на херцогиня Аренсбах, че всъщност тя се отлага…

 

 

Янина беше напълно наясно, че сватбеният й ден наближаваше и тя трябваше да се прибере в родината си възможно най-скоро, най-малкото, за да спести нервното разстройство на майка си, която със сигурност вече беше на ръба на криза. Въпреки това обаче Янина постоянно отлагаше полета си.

Тя отлично осъзнаваше, че причината за това не беше толкова Кейт, колкото доктор Стивън Бергер.

Те се виждаха всеки ден и Янина свикна да ходи с него на посещения във фермите из околността.

— Не мога и да си мечтая за по-добра асистентка от теб — беше я похвалил Стивън. Един ден двамата бяха в една конюшня. Една кобила се беше ожребила преди минути и Янина помагаше на Стивън в манипулациите. Тя погледна жребчето, което мърдаше копитца, легнало върху купчина слама. В този миг се усети истински щастлива.

— Мисля, че имаш най-хубавата работа на света — каза му тя.

Той се усмихна и се изправи.

— Мислиш ли?

— Да, напълно сериозна съм.

— Радвам се.

Собственикът на кобилата влезе в конюшнята, за да ги покани на по чашка бренди вкъщи.

— Моля, елате, доктор Бергер. Искам да ви почерпя за здравето на жребчето и за добрата работа. Млада госпожице, моля заповядайте и вие.

— Да отидем ли? — погледна го въпросително Янина.

Стивън се усмихна.

— Обикновено отказвам подобни предложения, когато съм на работа. Днес обаче смятам да приема.

Тримата заедно излязоха от конюшнята и влязоха в къщата.

— Знаете ли, госпожице, ако не беше доктор Бергер, фермерите наоколо направо сме обречени — каза старият фермер, наливайки бренди в две чаши. — На него винаги може да се разчита и всички много го уважават. А аз лично много се радвам, че си е намерил такава прекрасна дама, която да му помага — с усмивка каза възрастният човек.

Съпругата на фермера — закръглена жена, която преди няколко минути беше влязла в стаята, го попита нещо на маорски, при което той се засмя.

— Жена ми пита кога смятате да се ожените — преведе той. — Тя смята, че сте чудесна двойка.

Янина усети, че се изчерви, а Стивън замълча. И двамата се сетиха за скорошната сватба на графинята. Тя щеше да се омъжи за друг далеч в Германия.

Стивън изпи брендито си и реши, че е време да си тръгват. Доброто настроение си беше отишло заедно с въпроса на усмихнатата фермерка за бъдещата им сватба.

— Много благодарим за брендито, но трябва да тръгваме — любезно каза Стивън.

Янина го последва и двамата излязоха навън.

— Какво ли става с Фифи — попита тя, докато се качваха в колата. Тя знаеше, че кученцето е добре, но попита за него просто за да започне някакъв разговор.

— Много е добре — отвърна Стивън. — Вече тича, неуморна е. Кога я оперирахме… преди около седмица, нали?

Цяла седмица! Янина се сети за предстоящата сватба, която неумолимо наближаваше. Какво правеше още тук? Защо не се върнеше час по-скоро в Германия, където майка й със сигурност се беше поболяла от притеснение?

И какво ли смяташе Клаудиус по въпроса? Тя обаче не искаше да мисли за годеника си сега, най-малкото защото се чувстваше виновна пред него.

Ситуацията беше твърде странна и започваше да се превръща в абсурдна.

Стивън Бергер също не одобряваше случващото се и дори го намираше за нелепо. Той обаче се постара да не издаде мислите и настроението си и се съсредоточи в шофирането.

— Скоро трябва да се връщаш в Германия. Женихът ти те чака — неочаквано каза той.

— Така е — отвърна Янина.

— Реши ли вече кога ще пътуваш?

— Не. Звучиш така, сякаш нямаш търпение да си тръгна от тук — обидено каза тя.

Той отби и рязко спря.

— Знаеш, че не е така, нали?

— Защо се държиш така тогава?

— Как се държа — ядосано попита той. — Само попитах кога ще летиш обратно за Германия. Какво лошо видя в това?

— Нищо лошо…

— Ами ето, питам кога ще си тръгнеш, защото искам да останеш. Не заминавай, Янина!

— Как така?

— Ами ей така. Не трябва да се омъжваш за този твой принц просто защото някой ти е казал, че така трябва. Послушай сърцето си. Твоето място не е в някакъв замък, в който да си затворена.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че мястото ти е другаде.

— И къде е това „другаде“?

Той се обърна към нея.

— Тук, до мен. И ти много добре го знаеш.

Той я притегли към себе си и я целуна. Янина не се възпротиви. Тя знаеше, че той беше напълно прав. Мястото й беше тук — в Нова Зеландия, до него. Замъкът Вайнхайм и сватбата с принц Клаудиус сега й изглеждаха по-далечни и по-чужди от всякога.

Принц Клаудиус слезе от самолета и с пълни гърди пое от свежия новозеландски въздух.

Дали беше взел правилното решение, идвайки тук? Той не беше го направил толкова заради молбата на граф Александър, колкото заради собственото си желание да вземе живота си в свои ръце и да постави нещата в него по местата им.

Взе кола под наем и тръгна към фермата на Пол Съливан.

По време на дългия полет беше обмислял какво да каже на Кейт, когато я види. Представяше си нещо като „Мила Кейт, моля да ме извиниш, че отново навлизам в живота ти нежелан. Правя го за последен път. Мой дълг е да заведа Янина обратно в Германия, както и да се оженя за нея…“ Не, последните думи му прозвучаха твърде патетично като от пиеса на слаб драматург…

„Мила Кейт, моля да извиниш неочакваната ми поява. Аз щях да изпълня желанието ти никога повече да не се видим, но обстоятелствата ме принудиха…“ Принудиха? Кого заблуждаваше? Никой и нищо не го беше принудило, той беше дошъл тук изцяло по свое желание. Освен всичко друго не искаше да изпълни желанието на Кейт да не се виждат отново. Истината беше, че без нея просто не можеше да живее. Искаше я от цялото си сърце, но нямаше как да го каже… на никого.

Пътят имаше много завои и той трябваше да насочи цялото си внимание към шофирането. Щеше да измисли какво да й каже, когато стигнеше…

 

 

Когато Янина се върна във фермата на Пол Съливан, вече се беше свечерило. Тя влезе в къщата и тръгна право към стаята на Кейт.

— Кейт, чуваш ли ме? — попита тя, чукайки на вратата.

Отвътре се чу шум и вратата се отвори.

— А ти ли си? Какво има, случило ли се е нещо? — учудено попита Кейт.

— Не… всъщност да… не се притеснявай, няма проблем. Моля те, пусни ме вътре, за да ти разкажа.

Кейт светна нощната лампа и двете седнаха на леглото. Това много напомни на Янина за детските им години, когато прекарваха дълги вечери само двете в стаята й. В момента тя се чувстваше също толкова доволна и щастлива, колкото тогава.

— Кейт, просто не можеш да си представиш колко щастлива съм в момента — започна Янина.

Кейт опита да се усмихне.

— Вярвам ти. И аз щях да се радвам, ако сватбата ми наближаваше. „Особено ако щях да се омъжа за принц Клаудиус“ — помисли си тя.

За голямо учудване на Кейт Янина махна с ръка и каза:

— О, не ми говори за тази глупава сватба сега. Не искам да чувам за нея.

— Какво? Нищо не разбирам…

Янина се премести по-близо до Кейт и се обърна с лице към нея.

— Кейт, случи се нещо чудесно. Влюбих се!

— Принц Клаудиус със сигурност заслужава цялата ти обич и внимание — отговори Кейт, стискайки устни.

— Кой ти говори за Клаудиус?

— Но нали Клаудиус…

Янина отново махна нетърпеливо с ръка.

— Знам какво ще ми кажеш. Разбира се, че Клаудиус ми е годеник. Нямам нищо против него. Той е добро момче. Познаваме се от деца и сме прекарали хиляди часове заедно, но беше много глупаво да реша, че трябва да се оженим.

Янина спря и се замисли.

— Смятам, че се познаваме твърде добре. Аз гледам на него като на приятел, дори като на брат, но не и като на бъдещ съпруг. Между нас няма привличане Кейт, няма тръпка. Но сега… сега намерих този, с когото искам да прекарам живота си и за когото мисля ден и нощ. Няма да се омъжа за Клаудиус, Кейт, не и когато вече намерих истинската си любов.

На Кейт й се стори, че не е чула добре и й бяха необходими няколко минути, за да осмисли добре току-що чутото.

— Няма да се омъжиш за принц Клаудиус? — невярващо попита тя.

— Не — отвърна Янина. — Омъжа ли се за него, ще излъжа себе си, Клаудиус… всички. Не искам да се омъжа за някого, когото не обичам.

Кейт усети как сърцето й заби учестено от радост и щастие.

— Няма да се омъжиш за него? — сякаш за да е напълно сигурна отново попита тя.

Младата графиня поклати глава.

— Надявам се Клаудиус да не се разстрои много от новината. Аз обаче се влюбих в Стивън Бергер и не мога да направя нищо по въпроса. Обичам го, Кейт. Познавам го от седмица, но знам, че той е мъжът за мен.

За Кейт беше важно само едно — Янина не искаше да се омъжи за Клаудиус! Тя не го обичаше. Обичаше Стивън. Значи принц Клаудиус беше свободен!

— Какво ти става? Защо пребледня така? — загрижено попита Янина, поглеждайки към братовчедка си. — Зле ли ти е? Искаш ли нещо… вода?

— Не, не, добре съм, повече от добре… повярвай ми, повече от добре.

Янина я погледна.

— Да не би и ти да го обичаш?

— Кого?

— Стивън. Баща ти спомена, че почти сте били двойка. Аз обаче си помислих, че между вас няма нищо, поне нищо сериозно. Обичаш ли го?

Кейт, чиито нерви през последната седмица бяха опънати до скъсване, й отговори със смесица между плач и смях. Янина не можеше да си обясни тази реакция и само я гледаше смаяно.

— Боже господи, ти обичаш Стивън? — през сълзи и смях каза Кейт.

— Да, но не разбирам кое му е смешното… или тъжното. Ако мислиш, че искам да ти отнема мъжа…

— О, не, не, няма такова нещо — отвърна Кейт, вече успяла донякъде да овладее емоциите си. — Стивън ми е приятел, но не го обичам. Има друг, който означава всичко за мен.

— Кой?

— Вече мога да ти кажа. Най-после мога да ти обясня защо съм в това състояние през последните седмици и защо си тръгнах така ненадейно.

— Казвай де, не ме дръж в напрежение…

— Клаудиус.

— Клаудиус? Моят Клаудиус?

— Доколкото разбрах, вече не е твой…

— Да, напълно си права. Но как така…

Кейт замълча за секунда, търсейки подходящите думи.

— Ами как да ти кажа… влюбихме се още в първия момент, в който се видяхме. И за двама ни беше като гръм от ясно небе.

— Боже мой, а аз си мислех, че не можете да се понасяте.

— Ами наистина така изглеждаше. Ние по всякакъв начин се опитвахме да стоим далеч един от друг, знаейки, че нямаме право да изпитваме подобни чувства.

— И после?

— После дойде денят, в който отидохме в планината, където ни изненада бурята…

— Ахааа, сега разбирам — с усмивка отвърна Янина.

— Не мога да ти опиша колко зле се чувствах от тогава насам. Клаудиус също.

— Заради това значи замина така ненадейно.

Кейт кимна.

— Не можех да остана и секунда повече. Имахме намерение да кажем истината, но сърце не ми даде да унищожа щастието ви — майка ти, баща ти, сватбата…

— За сватба трябват двама, които да се обичат и да искат да са заедно. От много време се страхувах, че оставям на другите да решават съдбата ми вместо мен, най-вече майка ми. Знаеш, с нейните приготовления, рокли, менюта, херцогини… Ако се бях омъжила за Клаудиус, и двамата щяхме да сме нещастни. Преди обаче тази сватба ми се струваше в реда на нещата. След това срещнах Стивън и…

— Какво щастие, че си го срещнала! Вече не трябва да крия любовта си към Клаудиус!

— Със сигурност не е необходимо — потвърди Янина. — Ти постъпи много благородно. Значи можем да кажем, че нямаш никакви претенции към Стивън, нали? Аз дори си мислех, че ти го отмъквам…

— Не говори така. Все едно си разпределяме мъжете като стока и от тях нищо не зависи.

— А не е ли така? Всеки знае, че важните решения винаги се вземат от жените. Какво ще кажеш да отидем в кухнята и да си спретнем парти с кола и чипс като в детската градина. Това трябва да се отпразнува!

— Съгласна.

По пътя към фермата на Пол Съливан принц Клаудиус беше измислял и отхвърлял десетки варианти на речта си пред Кейт.

Когато обаче пристигна в дома й, не можа да каже нищо, абсолютно нищичко.

Кейт стоеше сама пред къщата. Вятърът си играеше с тъмнокестенявата й коса и тя изглеждаше още по-зашеметяващо красива.

Няколко секунди те само се гледаха, след което принцът я прегърна и притисна силно към себе си.

Клаудиус се канеше да обясни нещо на Кейт за желанието й никога повече да не се виждат, което той не беше изпълнил, но от къщата излезе Янина.

— Ах ти, невернико! — със сериозно изражение му каза тя.

— Янина, дължа ти огромно извинение — отвърна принц Клаудиус. — Съжалявам, не искам да те нараня, но аз обичам Кейт.

— Виждам — отвърна Янина.

— Влюбихме се от пръв поглед и не можем един без друг — продължи принцът.

— И какво ще стане сега с толкова дълго и старателно организираната ни сватба? — след кратко мълчание попита Янина.

Клаудиус повдигна рамене безпомощно.

За голямо негово учудване Янина избухна в смях.

— Знаеш ли, годенико мой, аз имам повод да съм ви ядосана и на двамата. Годеникът ми ми изневери с шаферката ми, и то само няколко седмици преди сватбата. Хубавото обаче е, че съм напористо момиче и успях да му намеря заместник.

Тя отиде до вратата и подаде ръка на Стивън Бергер, който заедно с нея излезе навън.

— Драги ми Клаудиус, искам да ти представя доктор Стивън Бергер. Той е местният ветеринар и човекът, който ще те замени на мястото ти пред олтара до мен.

— Янина срещна доктор Бергер, когато дойде при нас — обясни Кейт. — След всичко случило се тя реши, че за всички ще е по-добре, ако годежът ви бъде развален.

— Точно така — каза графиня Янина. — Дълго мислих и осъзнах, че за мен ще е най-добре да бъда със Стивън — съпруга на местния ветеринар. Даже съм решила да започна да уча ветеринарна медицина.

На Клаудиус му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае чутото.

— Много сценарии за това какво ще се случи, когато пристигна, минаха през главата ми по пътя насам — каза той, след като се опомни. — Този обаче определено не беше един от тях.

— Жените сме непредвидими, нали? — усмихна се Янина.

— Никой не е очаквал подобно нещо — допълни Кейт. — Животът обаче понякога най-неочаквано ни поднася изненади. Искам да видя реакцията на леля София, когато разбере за това — каза тя, усмихвайки се на Янина.

Янина беше написала дълъг имейл на майка си, обяснявайки й всичко около ситуацията в Нова Зеландия за себе си, Кейт, доктор Бергер и Клаудиус. Тя беше предпочела да й опише всичко, а не да й се обади. Разговор по телефона й се струваше неуместен за такива теми.

 

 

София фон Вайнхайм прочете имейла от начало до край и не повярва на очите си. Сякаш страхувайки се да не се е объркала, тя го прочете внимателно отново. Не, не се беше объркала. Всичко беше така, както го беше разбрала още при първото прочитане.

Тя веднага извика съпруга си.

— Александър, нямам думи. Виж какво е направила дъщеря ти! Това е краят. Няма да го преживея, знам си, няма да го преживея.

— Какво, за бога, се е случило? — недоумяващо попита графът.

— Сватбата. Отменят сватбата. Размислила е и не иска да се омъжи за Клаудиус. Той също размислил и решил, че и той не иска да се жени за нея. А празненството трябваше да е тази неделя. От фирмата за кетъринг вече донесоха масите и тентите. Оркестърът е нает, организирани са фойерверки, повече от 200 гости вече имат покани… Самата херцогиня Фон Аренсбах потвърди присъствието си и сигурно вече се е подготвила… не, това няма да го преживея, казвам ти, няма да мога.

— Стига с тази херцогиня! Какво е станало всъщност? Искам да кажа — как така и двамата изведнъж решиха, че не искат да се женят?

— Янина била размислила. Ето, тук пише — решила, че иска да се омъжи за някакъв новозеландски ветеринар. Ветеринар! А може да се окаже, че всъщност е санитар! Всичко мога да очаквам вече! Мили боже, какво ми дойде до главата! Не, няма да го преживея, казвам ти няма да съм жива, за да я посрещна!

— Може да е нещо временно — опита се да я успокои граф Александър.

— А принц Клаудиус, представи си, се бил влюбил в Кейт. Не, нямам думи, казвам ти, това е нечувано!

Граф Александър седна до жена си и обърна монитора към себе си, съсредоточено прочитайки целия имейл.

— Е, какво ще кажеш? — попита го тя, ставайки, за да си вземе чаша вода.

— Ами какво мога да кажа? Изненада, абсолютна изненада за всички.

— Изненада ли? Каква ти изненада, това е бедствие, катастрофа! Ох, усещам, че нещо ме свива сърцето… Боже господи, какво бедствие ми дойде до главата…

Граф Александър хвана ръката й.

— Разбирам те, тежко ти е и си объркана. Но погледни от добрата страна — имаме повод за радост.

Тя го погледна смаяно.

— Каква радост, Александър? Подиграваш ли се с мен? Как ще кажа на всички тези гости, че сватбата се отменя? А на херцогинята? Не, това е твърде много… не е истина, това е кошмар, от който вече искам да се събудя!

— Само заради това, че херцогинята няма да идва, аз лично имам много сериозен повод за радост — с усмивка отвърна граф Александър.

Жена му го погледна ядосано и той отново стана сериозен, явно шегата му не беше оценена по достойнство. Не че беше очаквал друго, но му се стори много забавна.

— Прочети отново този имейл — каза той на жена си. — От всяка дума на Янина струи радост и щастие. Тя явно много обича този доктор… Стивън Бергер. Това е най-важно от всичко. Винаги съм знаел, че отношенията им с Клаудиус бяха всичко друго, но не и любов. Те явно са приятели и нищо повече. Нужно ли беше да се оженят и после да разберат, че не са един за друг?

— Не се прави на пророк и психолог! Знаел бил. Глупости! Кой можеше да предположи, че ще се стигне дотук? А че Клаудиус ще се влюби в Кейт? Ако не бях прочела това, никога нямаше да предположа, че между тях може да има нещо. Аз мислех, че едва се понасят…

Граф Александър не отговори и се замисли за това как Кейт и Клаудиус бяха правили всичко възможно, за да избегнат контакт помежду си. Това поведение му изглеждаше съмнително, но дори и той не се беше досетил какво се е случило.

— Трябва да сме радостни, че Янина и Клаудиус навреме са осъзнали, че не са един за друг — каза той. — Според теб трябваше да се оженят, за да го разберат ли?

— Не. Но всичко това ми дойде в повече. Прекалено в повече.

— Разбирам те и не те обвинявам.

— Изглежда, че Янина сериозно е решила да се омъжи за този ветеринар от Нова Зеландия. Как да разберем, че той е правилният избор за нея? Ами ако реши, че и него не обича?

— Нека оставим на нея това решение — каза графът.

— Ами Кейт и принц Клаудиус? Как си представят общото си бъдеще?

— Прочете ли целия имейл? — попита граф Александър, сочейки монитора.

— Четох го няколко пъти, но трябва да ти кажа, че всичко, освен новината за провалената сватба буквално ми е излязло от главата.

— Ами ето, пише — Кейт и принц Клаудиус планират да се оженят — каза графът и се засмя. — Янина даже предлага да организираш двойна сватба.

— Двойна сватба? — извика графинята, след което замълча и се замисли. — Всъщност идеята май не е лоша. Защо пък не? Разбира се, да организираш двойна сватба е по-трудно от обикновена сватба… Трябва да се поканят повече гости, трябва повече място, повече шаферки…

Граф Александър се засмя.

— Ами заемай се. Какво чакаш? — каза й той и я целуна.

Тя му даде кураж, но ще му подари ли сърцето си?

Граф Бенедикт фон Катенберг беше обиколил света, прекосявайки пустини и преплавайки морета. Много хора се възхищаваха на смелостта и дързостта му. За него нямаше неизпълнена задача или недостижимо място. При последното си пътуване, от което беше изминало вече много време, граф Бенедикт обаче, беше претърпял самолетна катастрофа, от която беше единственият оцелял. Сега беше в инвалидна количка, загубил всяка радост от живота.

Принцеса Корина фон Ербах виждаше в някогашния любител на приключения не инвалид, а много привлекателен мъж. Красивата журналистка се зае да напише материал за него и неусетно се влюби да уши в почти отчаяния от живота граф Бенедикт. Той обаче беше изпълнен със съмнения — за какво и беше на тази красива млада жена да губи времето си със сакат човек като него?

— Уау!

За разлика от по-голямата си сестра, принцеса Леноре фон Ербах беше много въодушевена.

— Интервю с Бен Катенберг — това е… това е… направо феноменално!

Принцеса Корина погледна скептично към по-малката си сестра, слагайки на котлона вода за спагети. Леноре седеше до кухненската маса в малкото жилище на Корина във Франкфурт и режеше домати за соса.

— И кое му е феноменалното? — попита Корина, а Леноре я погледна невярващо, задържайки погледа си върху нея — с русите си коси, слабото си и елегантно тяло и изящния овал на лицето си тя беше много привлекателна млада жена. Леноре се замисли за младия мъж, за когото говореха.

Тя обичаше сестра си повече от всичко. Корина беше всичко, което й остана, след като родителите им бяха починали при злополука. Те бяха наследници на богата фамилия на принцове, но титлата и по-голямата част от семейното богатство отидоха при брата на баща им, който не проявяваше особена загриженост към племенниците си. Двете сестри пък бяха прекалено горди, за да го молят за финансова подкрепа, а и меко казано не харесваха чичо си. След смъртта на родителите им Корина пое грижите за сестра си, която тогава беше само на седемнайсет години. За да издържа себе си и нея, тя работеше като журналист в списание „Пъстър свят“. Работата беше добре платена, но жанрът на списанието никак не допадаше на младата и амбициозна журналистка. Откакто Леноре беше приета в престижен интернат в Шлезвиг-Холщайн, сестра й все по-често обмисляше възможността да напусне тази работа и да си потърси друга, която да отговаря на изискванията й.

Леноре усещаше, че сестра й не беше удовлетворена от това, което работи, и й се искаше да й помогне, но поне засега нямаше как да го стори.

Младата жена отметна назад огненочервените си коси и поклати глава.

— Как е възможно да не знаеш кой е Бен Катенберг?

— Трябва ли да знам кой е? — повдигна вежди Корина, вадейки спагетите от шкафа.

— Като журналист името Бен Катенберг трябва да ти говори много — саркастично каза сестра й.

— Е да, но не ми говори нищо — отвърна Корина и започна да реже босилек.

— Авантюристът? — опита се да я подсети Леноре, но сестра й вдигна рамене.

Леноре въздъхна.

— Толкова много вестници и списания от години пишат за приключенията му, а ти не знаеш кой е?

Изведнъж в съзнанието на Корина изникна бегъл спомен.

— Да не е този, който ходи с керван в земята на туарегите в Сахара?

— Точно той. Бен Катенберг прилича на гръцки бог…

Корина се засмя и прекъсна сестра си.

— Аха, ясно защо знаеш толкова много за него. Падаш си по този Бен, така ли? — с усмивка попита тя и погледна по-малката си сестра. Тя беше малко по-ниска от нея, но също толкова елегантна и красива.

Леноре беше много темпераментно момиче, но темпераментът й понякога идваше в повече на сестра й. Корина беше радостна, че по-малката й сестра беше успяла да преодолее тъгата по починалите им родители или поне да живее с нея, без това да се отразява на поведението и живота й. Когато те починаха, Леноре още не беше навършила пълнолетие и понесе смъртта им много тежко — изпадна в дупка — или беше изцяло дистанцирана от всичко и всички, или твърде агресивна и своеволна. От печалната дата бяха изминали почти три години и Леноре беше успяла да стъпи отново на краката си.

— Разбира се — отвърна на усмивката на сестра си Леноре. — Следила съм всичките му приключения и вярвай ми — изглеждаше зашеметяващо…

— Изглеждаше?

— Да, от две години никой нито го е виждал, нито чувал. Доколкото знам, след катастрофата със самолета в Борнео той е в инвалидна количка — обясни Леноре.

— Мили боже — каза сестра й, забравила и за врящата вода, и за босилека, който беше тръгнала да реже. — Какво се е случило?

— Ако си спомням добре, Бен Катенберг се опитал да помогне на свои приятели учени да направят наблюдателна станция за орангутани в Борнео. Самолетът, с който пътували, попаднал в гъста мъгла и катастрофирал в планината. Цяло чудо е, че е оцелял. Приятелите му, както и приятелката му, която също пътувала с тях, са загинали на място. Оттогава той не иска да вижда никого — довърши разказа си Леноре.

Корина ядосано удари по масата.

— Сега разбирам защо шефът ми иска интервю с него на всяка цена! — каза тя.

— Със сигурност ще се посрещне с интерес — отвърна сестра й.

Корина най-после се сети, че трябва да сложи спагетите във врящата вода. Тя почти ги хвърли в тенджерата и за малко не се изгори.

— Със сигурност. Да вдигаме рейтинга си с интервю със сакат човек — това е отвратително! — почти извика Корина.

— Ти ще направиш интервюто, нали? — попита сестра й. Леноре се притесни, че сестра й може да откаже задачата, която й бяха възложили. — На мен лично би ми било интересно да разбера какво се е случило с него след инцидента. Даже на няколко пъти се канех сама да го посетя, но все не набирах смелост.

— Да го посетим? Знаеш къде живее, така ли? — попита Корина.

Тя все пак не беше толкова изненадана — даваше си сметка, че много неща не знае за малката си сестра и почти нищо не можеше да я учуди.

— Разбира се, че знам — отвърна Леноре, все едно това беше най-нормалното нещо на света. — Съвсем наблизо до интерната ми. Там всеки познава семейството му. Баща му — граф Юстус — е уважаван агроном.

Корина повдигна вежди.

— Граф? Сега ми става ясно защо шефът искаше аз да направя интервюто. Явно смята, че като принцеса по-лесно ще намеря общ език с него — все пак и той, и аз сме благородници.

— Ами мисля, че шефът ти има право. Представяш ли си някоя нахална репортерка с къса пола и мрежест чорапогащник да отиде при Бен Катенберг, за да му вземе интервю?

— Да, може би си права. Ако успея да накарам горкия човек да говори и да сподели гледната си точка за случилото се, толкова по-добре и за мен, и за списанието, а и за обществеността. Хората имат право да знаят.

— Съгласна съм — каза Леноре. — А и ако направиш интервюто следващата седмица, когато празненствата за Великден вече ще са минали, може да ме посетиш в интерната.

— Чудесна идея. От много време се каня да разговарям с учителите ти. Искам да знам как се справяш — каза Корина и видя как усмивката и трапчинките от нея бързо изчезнаха от лицето на Леноре.

Времето по Великден беше чудесно и графиня Отилде фон Катенберг се зарадва, когато видя, че синът й беше излязъл на голямата тераса на къщата им. Тя тъкмо беше решила да отиде при него, за да му прави компания, когато телефонът иззвъня. Графинята въздъхна. Да седи на слънце и да се наслаждава на раззеленилата се градина и първите нарциси и минзухари щеше да й е много по-приятно, отколкото да говори по телефона. С нежелание вдигна слушалката на старомодния апарат.

— Катенберг.

Отвърна й млад приятен женски глас:

— Здравейте, извинете за безпокойството. Казвам се Ербах, Корина фон Ербах и работя в списание „Пъстър свят“. С графиня Отилде фон Катенберг ли разговарям?

Корина се беше подготвила добре за интервюто и беше проучила семейството на Бен Катенберг в детайли.

— Да, аз съм — отвърна графинята. В гласа й имаше известна доза резервираност — след злополуката синът й не искаше да се вижда с почти никого, най-малкото с репортери. Младата дама, която се обаждаше, обаче звучеше интелигентно и сдържано.

— На читателите ни би било много интересно да узнаят как е днес синът ви, с какво се занимава, как се чувства…

— „Пъстър свят“? Това някакво жълто издание ли е? — прекъсна я графинята.

Корина предпочете да не отговаря на този въпрос директно и вместо това каза:

— Вижте, графиньо, уверявам ви, че ме интересува единствено и само историята на сина ви и бих искала да го интервюирам водена само от тези си намерения. Дали би било възможно?

— Интервю? — графиня Отилде не можеше да повярва. Какво им ставаше на тези репортери? Защо не оставеха Бенедикт най-после на мира?

— Много хора се интересуват от случилото се с него…

— Синът ми не се интересува от това — прекъсна я графинята. — Той иска да бъде оставен на спокойствие.

— Разбирам ви — отвърна Корина. — Ако здравословното му състояние не го позволява…

Графиня Отилде почти не успя да чуе отговора на репортерката, тъй като ядосаният глас на Бенедикт огласи цялата къща. Той се караше на болногледача си. Графът недоволстваше от прекалените според него грижи на Северни Холтман, но харесваше човека, който се грижеше за него. Графинята въздъхна. Беше й ясно, че на Бенедикт му е скучно и повече от всичко има нужда от разнообразие. Той обаче не беше готов за това — младият граф беше обхванат от самосъжаление и гняв към тежката си съдба. Той постоянно беше тъжен, унил и апатичен и не допускаше до себе си никого. Беше прекъснал контактите дори с най-добрите си приятели. Достъп до него имаха само болногледачът му Северин и лекарката му — д-р Керер. Графинята знаеше, че малко разнообразие не би му навредило и взе спонтанно решение.

— Кога бихте искали да дойдете? — прекъсна тя Корина, която полагаше всички усилия да я убеди да я допусне до Бен.

— Моля? — Корина не успя да осъзнае чутото и не разбра какво точно й беше казала графинята.

— Кога можете да дойдете? — повтори графиня Отилде.

— Аха… — това беше всичко, което Корина успя да каже.

— Какво ще кажете за следващата седмица — предложи графинята.

— С удоволствие.

— Как беше името ви — попита графинята и взе лист и химикалка, за да си запише.

— Ербах, Корина фон Ербах. Принцеса Корина фон Ербах.

Графиня Отилде се усмихна. Явно младата дама си мислеше, че благородническата й титла щеше да направи интервюто по-лесно и приятно.

— Отлично — кратко отговори графинята. — Ще ви очаквам следващата седмица. Отсега обаче искам да ви предупредя да не очаквате твърде много от сина ми.

— Няма да бъда прекалено настоятелна и да задавам въпроси, които той не би харесал — обеща Корина.

Затваряйки телефона, графиня Отилде леко се усмихна. Срещата и интервюто с младата дама със сигурност щяха да донесат поне отчасти необходимото на Бенедикт разнообразие. Към непознати той не беше толкова враждебен. От лошото му настроение и раздразнителността му страдаха най-вече най-близките му. Към тях той се държеше ужасно.

 

 

Както се очакваше, Бенедикт въобще не посрещна добре новината, че репортерка от някакво булевардно списание щеше да вземе интервю от него. Графиня Отилде съобщи тази новина на семейството си на вечеря, когато всички бяха на масата.

— И дума да не става — рязко заяви той, когато чу новината.

Младият граф седеше в инвалидната си количка на масата срещу баща си. Макар и в не толкова добра форма, Бен все още беше атлетичен и добре сложен мъж. Лицето му обаче носеше следите на сполетялата го нерадостна съдба — под тъжните му очи имаше големи кръгове и младият граф почти винаги изглеждаше блед и унил. Под късата му тъмна коса се виждаха белези, останали след инцидента със самолета в Борнео.

— Ти добре знаеш, че не искам чужди хора да ме посещават вкъщи!

— Бен има право, майко — подкрепи го брат му Малте. — В тази инвалидна количка той не е за пред хора, още по-малко за пред списание. Моля те!

— Инвалидната количка не е нещо, от което човек трябва да се срамува — отвърна му Северин. — Поводите за срам в повечето случаи са вътре в нас и нямат нищо общо с това, което хората могат да видят отвън.

— Какво искате да кажете, господин Холтман? — остро реагира Малте.

Той никак не харесваше болногледача, който обаче се беше превърнал в най-близкия човек на брат му Бен и на практика беше част от семейството. Малте фон Катенберг не желаеше да се сближава със служителите в къщата. Северин Холтман беше наясно с това, но то не го обиждаше — напротив — амбицираше го. Братът на пациента му изглеждаше добре, но все още живееше изцяло на издръжката на родителите си и си беше спечелил име на плейбой. В очите на Северин Малте не беше нищо повече от паразит, живеещ на гърба на другите.

Бен хвана ръката на приятеля си.

— Спокойно, Северин. Добре знаем гледната точка на Малте, макар че за някои неща понякога има право. Не искам тази жена да идва тук, майко!

— Тази жена всъщност е принцеса.

— Ако ще и английската кралица да е, все тая. Не искам да се виждам с репортерка от булевардно списание! Обади й се и откажи интервюто!

— Не мога да го направя! — отговори майка му, обръщайки се към съпруга си, търсейки помощ и подкрепа от него.

Старият граф спря да се храни и повдигна вежди. Той не обичаше да го прекъсват и смущават, докато е на масата, особено за такива неща. За разлика от слабата си и елегантна съпруга графът беше доста едър и закръглен. Сивата му брада потрепери и той кратко отговори:

— Оправяйте се помежду си, мен това не ме засяга.

— Бен е и твой син! — ядосано отвърна графинята. Съпругът й дори не я погледна, а хвърли лъжицата си на масата и стана.

— Беше мой син — разярено извика той и за пръв път през деня погледна към Бен, който виновно гледаше надолу. — Това вече не е моят син!

След като чу как баща му затръшна вратата след себе си, Бен вдигна поглед и забеляза злобата в очите на брат си.

— Мдаа — каза Малте — времената, когато беше любимецът на семейството, отминаха, братчето ми.

— Малте, дръж се подобаващо! — извика майка му, след което се обърна към по-големия си син. — Принцеса Ербах ще дойде следващата седмица. Трябва да я приемеш и да разговаряш с нея.

След тези думи тя стана и излезе от трапезарията, следвайки съпруга си.

— Майка ти има право — каза Северин. — Трябва ти някаква промяна и разнообразие, иначе напълно ще полудееш.

— Той май вече е свършил тая работа — ехидно вметна Малте, който забеляза гневния поглед на Северин.

— Не съдете за другите по себе си, господин графе! — отвърна му той, подигравателно наблягайки на обръщението.

Преди Малте да успее да отговори, на вратата се почука и в стаята влезе висока добре изглеждаща жена. Тя беше вдигнала тъмната си коса на кок, а строгият й вид се подчертаваше от очила с елегантни сиви рамки. Когато видя Бен, тя се усмихна.

— Казаха ми, че мога да ви намеря тук, Бенедикт.

— Доктор Керер, добър вечер — с усмивка отвърна Бен. — Нямаше ли да идвате утре?

— Имах време и реших да се отбия и да ви прегледам, преди да сте си легнали.

Малте наблюдаваше разговора между лекарката и брат му. Анита Керер беше забележителна жена — тя излъчваше строга красота и вдъхваше уважение. Малте от известно време се стараеше да присъства в стаята, когато доктор Керер идваше на посещение при брат му, и впечатлението му, че тя хранеше силни симпатии към графа се затвърждаваше. Типично за Бен!

Малте стана и галантно предложи стол на доктор Керер.

— Моля, седнете, ако обичате — с престорена любезност каза той и хвърли тържествуващо към брат си поглед, който казваше: „Виждаш ли, аз мога да й подам стол, а ти не, защото си сакат!“

— Няма нужда, благодаря ви. Дойдох само за да премеря кръвното на Бен и да се уверя, че си е взел всички лекарства преди лягане.

— Няма ли да поостанете поне за няколко минути, доктор Керер — с престорена любезност я попита Малте и й подари една от най-чаровните си усмивки.

Лекарката обаче продължаваше да го гледа хладно. Той не успяваше да я впечатли или затрогне.

— Не може да мислите само за работа — продължи да упорства Малте. — Красива жена като вас трябва да умее да се наслаждава на хубавите неща в живота.

Намекът беше толкова очевиден, че Бен изгледа брат си ядосано, а по челото му се появиха бръчки.

— Нека отидем в стаята ми, доктор Керер, там няма да ни безпокоят — каза Бен и даде знак на Северин да отвори вратата и да му помогне да стигне до там с количката си.

С един скок Малте отиде до вратата, за да я отвори галантно пред доктор Керер.

— А може би госпожа Керер не иска да е необезпокоявана? — ехидно се усмихна той. — Красивите жени трябва винаги да са в центъра на събитията, не смятате ли? — попита той, целувайки й ръка.

Анита Керер дръпна ръката си и по всичко личеше, че не е запленена или очарована, а по-скоро ядосана и възмутена. Това не беше първият път, в който Малте фон Катенберг се опитваше да флиртува с нея. И сега, както и преди, той получи само презрителен поглед.

Северин помогна на Бен да легне и графът запретна ръкава на ризата си, за да може доктор Керер да измери кръвното му.

Той сметна за нужно още веднъж да се извини за безпардонното отношение на брат си.

— Моля, не го вземайте на сериозно, Анита. Малте е женкар. Като излязъл от учебник за флиртове е.

Анита Керер се усмихна и постави апарата на ръката му.

— Брат ви не ме интересува.

— Радвам се да го чуя — отвърна Бен. — Не бих искал да ви разочарова или нарани.

— Аз много добре съм преценила Малте, Бенедикт, не се притеснявайте за това.

Доктор Керер внимателно измери кръвното му, а след това извади стетоскопа си и сложи слушалката на гърдите на Бен.

— Всичко е наред. Кръвното е малко ниско, но е в допустимите граници.

— Радвам се, че решихте да вземете лекарската практика на чичо си — каза Бен. — Ако бяхте решили друго, щеше да е голяма загуба за мен.

— Това е голяма промяна за вас, доктор Керер — намеси се Северин, който стоеше до леглото на Бен. — Вие сте всепризнат специалист по неврология. Пред вас със сигурност са стояли много други възможности за професионално развитие.

— Така е, но чичо ми имаше нужда от някой, който веднага да поеме практиката му, а и на мен работата в клиниката ми беше омръзнала. Сега обаче като личен лекар трябва да се справям с тонове документация. Искам да лекувам пациентите си, не да попълвам бланки и доклади.

— За мен това е цяло щастие. Ако не бяхте тук, беше твърде вероятно да не мога да живея вкъщи поради липсата на лекар специалист в околността.

Анита се усмихна.

— Вие сте чудесен пациент, Бенедикт — каза тя и извади една спринцовка. — Това е, за да можете да спите добре тази нощ. Сънувате ли още ужасните кошмари?

— Случва се. Едва ли ще мога да забравя случилото се до края на живота си.

Доктор Керер започна да прибира нещата си в лекарската чанта, а в стаята влезе Малте, който отново се опита да я провокира. Всичко, което получи, беше студен поглед. Северин придружи Анита до изхода.

— Остави я на мира! — каза Бен на брат си, когато останаха сами. — Тя не ти е някоя евтина повлекана като тия, с които се мотаеш по заведенията. Прекалено умна е за теб!

— На твое място не бих бил толкова сигурен — ехидно отговори Малте и отиде до прозореца, откъдето наблюдава Анита да се качва в практичното си комби, паркирано пред входа на къщата. — И умните жени имат нужда от ласката на истински мъж — каза той и се обърна към брат си, поглеждайки го с престорена загриженост. — Какво, не трябва да ти казвам подобни неща ли? Твоят интерес към госпожа Керер е само като пациент към лекар, нали? А като мъж? — злобно се усмихна Малте — беше постигнал желания ефект, видя го в погледа на брат си. — Никоя жена няма да обърне внимание на инвалид като теб! — изхили се той и излезе от стаята.

Преминавайки през фоайето на път за главния вход, доктор Керер срещна графиня Отилде.

— Другата седмица ще идва репортерка от едно списание. Бен каза ли ви? — попита тя.

Доктор Керер учудено погледна майката на пациента си.

— Моля?

— От едно списание искат да направят интервю с Бен. Аз намирам това за добра възможност малко да се разнообрази…

— Трябваше да се консултирате предварително с мен, графиньо — отвърна лекарката, която явно не беше въодушевена от чутото. — Не съм убедена, че психическото състояние на Бенедикт би позволило подобно нещо. Мисля, че той не е готов за това.

— От две години той не се вижда с никого — намеси се Северин. — Трябва му някакво разнообразие, трябва да му се случи нещо различно, не смятате ли?

— Така е, но не точно по този начин. Интервюто би могло да го върне назад към моменти, за които е по-добре да не мисли — загрижено отвърна Анита.

— Аз лично ще се погрижа въпросите да не са тежки за него и това да не се случи — обеща болногледачът и отвори тежката дъбова врата пред лекарката.

— Надявам се всичко да е наред, господин Холтман — каза доктор Керер и тръгна към колата си.

— Ох — облекчено въздъхна Северин, затваряйки входната врата. — Почти побесня, когато чу за интервюто.

Графиня Отилде се засмя.

— Мисля, че тя понякога прекалява със загрижеността си за Бенедикт.

Болногледачът тръгна към стаята на Бен, за да се погрижи за вечерния му тоалет. Когато я отвори, той чу Малте да казва на брат си, че никоя жена не би пожелала инвалид като него.

След като Малте излезе, Северин каза на Бен:

— Моля те, не му обръщай внимание. Той иска да те засегне и говори глупости.

— Добре му се получава — каза Бен, докато Северин му помагаше отново да се качи в инвалидната количка.

— Доколкото знам, той винаги е бил в сянката ти. Ти винаги си бил любимецът на родителите си, както и на медиите. Сега Малте вижда шанс да изпъкне и да покаже, че не е по-лош от теб.

— С него никога не сме били добри приятели — въздъхна Бен. — Интересите ни винаги са били твърде различни — той обича само себе си, а аз обичах света. — Бен замълча за момент и смени темата. — Тази журналистка…

— Знам, че се притесняваш да бъдеш медиен герой отново — прекъсна го Северин, — но това е добра възможност за теб.

— Възможност за какво? Да ми се подиграват? — ядосано отговори Бен. — Не искам хората да ме виждат седящ в това нещо тук — каза той и разярено удари по количката.

— Репортерката със сигурност ще се възползва от това да се добере до евтина сензация.

— Не и ако е професионалист. Не може да те снима, ако ти не искаш.

— Не съм сигурен — отвърна Бен и Северин започна да се съмнява дали Анита Керер всъщност не беше права да се страхува от това интервю.

От друга страна, вече бяха минали две години, откакто Бен беше в този инвалиден стол. От две години той беше като затворник в къщата. Не беше ли вече време за следваща стъпка?

След една седмица Корина караше спортната си кола, наслаждавайки се на чудесния пролетен пейзаж на Шлезвиг-Холщайн. Със смесени чувства тя стигна до имението Катенберг. Корина не беше разговаряла лично с граф Бенедикт и не беше сигурна доколко самият той е съгласен на това интервю.

Следвайки табелата, тя зави от широкия асфалтов път към тясна алея, водеща към имението. След малко пред нея се показаха стопански постройки, конюшни и плевни. Зад високите дървета вдясно се виждаше къщата. Тя беше класически проектирана във формата на подкова, а около нея имаше прекрасен парк по английски образец. Алеята водеше към централния вход с елегантно двойно стълбище.

Корина паркира пред централния вход и се качи по стълбите. До тях беше направена и рампа за инвалидна количка. Двете крила на тежката дъбова врата бяха украсени с големи бронзови дръжки, завършващи с лъвски глави. Тя не успя да почука — преди да го направи, вратата пред нея се отвори от висока стройна червенокоса домашна помощница с черна рокля и бяла престилка.

— Граф Катенберг ви очаква, ваше височество — каза тя.

Домашната помощница придружи Корина до зимната градина, където графиня Отилде сърдечно я поздрави.

— Благодаря, че ми позволихте да дойда — каза Корина, на която графинята се стори симпатична и приятна жена.

— Надявам се само да нямате твърде големи очаквания. Организирах тази среща без знанието на сина си и той е против нея.

Опасенията на Корина се оправдаха. Тя сложи папката си под мишница и отстъпи крачка назад.

— Ами в случай че синът ви не иска да разговаря с мен… — неуверено започна тя, но графинята я прекъсна.

— Той ще говори с вас — авторитетно заяви тя. — Време му е да започне да се вижда с хора и да заживее отново нормално. Знаете какво се случи с него, нали?

— Да, синът ви е претърпял самолетна катастрофа в Борнео. Оттогава е прикован в инвалидна количка — бързо отговори Корина.

— Така е. В продължение на седмици той е лежал в малка и примитивна болница в Бунток — малко градче в индонезийската част на Борнео, за да се стабилизира до степен, в която може да бъде транспортиран. След това го докараха в болница в Хамбург. Беше загубено ценно време за лечение и поради това остана парализиран. Слава на Бога, тук разполагаме с изключително компетентен доктор. Госпожа Керер е светило в областта на неврологията, преди да стане личен лекар в областта, наследявайки практиката на чичо си. Била е шеф на клиника в болница в Хановер. Това е истинско щастие за нас, поне знам, че синът ми е в добри ръце.

— Това е чудесно — отвърна Корина, която мислено вече си водеше бележки. — Но бих искала да чуя историята лично от сина ви, ако не възразявате.

— О, разбира се, та нали за това сте дошли чак до тук. Само бих искала да ви предупредя да не очаквате твърде много от него. Той много страда от случилото се и не е особено… приятелски настроен към околните.

Графинята въздъхна и по изражението на лицето й Корина разбра колко много беше загрижена за сина си.

— Елате, ще ви заведа. Той ви очаква в кабинета си.

Корина последва графинята, която я отведе по дълъг коридор до друго крило от къщата.

— Източното крило сме отделили специално за Бенедикт — каза графиня Отилде, докато вървяха. — Всичко тук отговаря на специалните му нужди. В крилото живее и човекът, който се грижи за Бенедикт — болногледачът му Северин.

— Чудесно е, че сте направили това. Синът ви сигурно ви е много благодарен.

— Благодарен? Той е всичко друго, но не и благодарен. Напротив — мисли, че искаме да го изолираме. Това е немислимо, но какво да се прави, не мога да променя мнението му.

Графиня Отилде почука на бяла врата и след това я отвори.

— Бен, принцеса Ербах е тук — каза тя и даде знак на Корина да влезе. — Успех — пожела й графинята и си тръгна, затваряйки вратата на стаята.

Бенедикт фон Катенберг седеше зад голямо старо бюро. То беше единственият стар предмет в помещението, което беше обзаведено много модернистично. Макар и в инвалидна количка, той все пак беше много привлекателен мъж. Всъщност скулите му изглеждаха някак леко отпуснати, което му придаваше малко болнав вид, но Бен се беше постарал да го прикрие с тридневна брада. Косата му беше къса, а зелените му очи гледаха някак тъжно и ядосано. Корина си помисли, че този човек е бил забележителна личност, а може би и все още е.

До бюрото, облечен с джинси и карирана риза, стоеше друг мъж — рус, едър, силен и доста симпатичен.

Бенедикт погледна към гостенката си и кратко каза:

— Моля седнете. Ако ще говоря с вас, то поне да сме на една височина — вие седнала, а аз — прикован за стола си.

Корина се огледа, видя модерен диван пред бюрото, който приличаше повече на греда, и седна.

— Тук добре ли е? — добронамерено попита тя.

Бен кимна и даде знак на другия мъж.

— Благодаря, Северин.

Болногледачът отиде до малка врата зад бюрото и я отвори.

— Ако ти или дамата имате нужда от нещо, ще бъда тук — каза той.

Северин се усмихна за момент, гледайки към Корина, и бързо изчезна, затваряйки вратата след себе си.

— Ще ми е нужна ли помощта му? — с усмивка попита Корина.

— Зависи какви въпроси ми задавате — отговори Бен.

— Явно не харесвате много журналистите — отвърна тя, оставайки доволна от интонацията си — прозвуча любезно, но все пак самоуверено.

— Не и тези, които работят за булевардни вестници и списания.

Тя въздъхна.

— Историята на моя живот — тихо каза Корина. — Може ли да започваме?

Бен се облегна назад в инвалидния си стол и скръсти ръце.

— Какво искате да научите от мен?

— Всичко. Моля разкажете ми за този ужасен инцидент. Как се чувствате две години след него?

Бен я погледна разярено.

— Как смятате, че се чувства човек, който никога повече няма да може да ходи?!

— Нямах това предвид — отвърна Корина. — При самолетната катастрофа сте загубили приятелката си и двама приятели. Само вие сте оцелели. Предполагам, че никак не ви е било лесно да го преживеете.

Лицето на граф Бенедикт придоби още по-сериозно изражение. Той не отговори. Как си позволяваше тази жена да рови в чувствата му?

— Приятелката ви — продължи Корина, — името й е Линда Делиус, нали? Тя трябва да е била забележителна жена, след като е имала куража да ви придружава на толкова много от пътуванията ви.

— Оставете Линда на мира — отвърна рязко той. — Няма да говоря за нея.

— Добре тогава за приятелите ви…

— Не!

— Ами в такъв случай оставате само вие. За себе си ли искате да говорите?

— Не!

— Ами тогава ще ми се наложи да си изсмуча статията от пръстите, не ми оставяте друг избор — неочаквано дори за самата себе си почти го заплаши Корина.

— Това е изнудване — извика той.

Корина се усмихна чаровно.

— И така може да се каже.

— Не виждате ли, че съм в инвалидна количка?! До края на живота си няма да мога да стана от нея. Какво има за разказване?

Интервюто не беше никак лесно за Корина и когато тя приключи и излезе от кабинета на Бен, не беше никак сигурна, че е успяла да го накара да каже нещо интересно за читателите на списанието. Граф Бенедикт беше изнервен, отговаряше остро и почти се караше с нея. Съдбата беше наказала тежко този човек, който в предишния си живот е бил толкова деен, активен и позитивен. Корина му съчувстваше. Тя дори не можеше да си представи какво е да си обречен да си в количка до края на живота си и да имаш нужда от помощта на други хора за най-елементарните си нужди.

 

 

След интервюто Корина отиде да посети сестра си в интерната и й разказа какво се беше случило.

— Но този човек е изкачвал планини, прекосявал е джунгли и пустини. Той няма да се предаде толкова лесно! — не се съгласяваше със сестра си Леноре.

— Изглежда, че точно това е направил — предал се е. Той е прикован в количка завинаги и смята, че животът му вече е свършил. Не мисли за бъдещето, няма никакви планове или надежди, приел е съдбата си на инвалид — каза Корина и се замисли за момент. — Този човек не беше никак любезен с мен, но все пак смятам, че е забележителен. В него има толкова сила и енергия, която той не иска да използва. Той може да направи още много в живота си, но трябва сам да го пожелае.

— Искаш да кажеш — повече от това да седи в количка? — с изпитателен поглед попита Леноре. Тя не можеше да си спомни да е виждала сестра си толкова впечатлена от някого колкото сега.

— Разбира се, той може да стане пример за подражание на хора, изпаднали в положение подобно на неговото — въздъхна Корина. — Този човек кипи от сили и енергия, а ги потиска целенасочено.

— Харесал ти е значи? — внимателно попита Леноре.

— Ами всъщност не — отвърна сестра й. — Не харесвам хора, които се предават само защото съдбата им ги е поставила пред изпитание.

— Това не е моментно изпитание — каза Леноре. — Все пак Бен Катенберг е обречен да не може да ходи до края на дните си.

— Човек е обречен само ако не приеме съдбата си и се настрои пораженчески спрямо бъдещето си — убедено каза Корина. В този момент тя беше убедена, че иска да му помогне. Искаше да му вдъхне кураж да продължи живота си напред, да му докаже, че си струва да живее въпреки злополуката.

— Явно ти е харесал — каза Леноре и се усмихна.

 

 

Статията на Корина излезе през следващата седмица. Северин Холтман я прочете много внимателно, преди да я покаже на приятеля си Бен.

— Статията е чудесна — каза му той. — Определено е позитивна към теб и добре написана. Имайки предвид как се държа с нея, принцесата се е отнесла повече от прекрасно към теб.

Бен погледна приятеля си с всичката ярост и ненавист, която таеше към целия журналистически бранш. Принцесата била написала статия — голяма работа! Бен погледна списанието и го разлисти.

Действително, тази Корина не беше акцентирала върху съчувствието, което изпитваше към състоянието му, а беше обърнала внимание на това, че сега животът му е променен и той трябва да направи планове за бъдещето си, което да изгради въпреки удара на съдбата.

Бъдеще, какво бъдеще?! Бенедикт смяташе, че за него тази дума вече не съществува. Той можеше да има всичко друго, но не и бъдеще.

Сякаш чула мислите му, в стаята влезе майка му. Той беше нарекъл тази стая свой кабинет, но реално нямаше какво да работи в нея, просто прекарваше в нея известно време, за да разнообрази донякъде ежедневието си.

Графиня Отилде също държеше списанието в ръка.

— Прочете ли статията? — попита тя, след което видя, че на бюрото на Бен лежеше брой от списанието. — Ама разбира се, че си го прочел. Добре се е справила, нали? Май ще излезе кадърен репортер тази принцеса.

— Да, може да се каже — сухо отвърна Бен.

— Смятам, че всичко в статията е вярно, не е изопачила абсолютно нищо, а списанието по принцип е булевардно и търси сензации — каза майка му и с радост видя, че Северин одобрително кимна при тези думи.

— Да, така е — каза Бен незаинтересовано.

Бен забеляза, че майка му и Северин се спогледаха и подразнен попита:

— Какво значи това?

Графиня Отилде седна на дивана срещу бюрото на Бен.

— Бен, нужна ти е нова перспектива в живота. От две години си в тази летаргия, не може повече така.

— Аха — отвърна Бен със сарказъм, — и каква перспектива виждаш пред мен?

— Защо не напишеш книга за пътешествията си? — намеси се в помощ на графинята Северин.

— Много забавно, няма що. Аз не съм писател, способностите ми да опиша случилото ми се на хартия, както знаете, са твърде ограничени. На нито една от учителките си по литература не съм бил любим ученик. Просто не ми се удава. Освен всичко друго трябва да прегледам и проуча тонове материал. Да напишеш книга не е проста работа.

— Хм — замислено каза майка му. — Ами ако имаш нужда от някой, който да ти помогне в писането, то тогава можем да наемем такъв човек.

— Да, и кой ще е той? — с тъжна усмивка попита Бен. — Едва ли мечтата в живота на някой писател или журналист е да прекарва дните си, работейки с инвалид.

— Много благодаря! — каза Северин.

— Ти си изключение и го знаеш — отвърна Бен.

Графиня Отилде вдигна списанието.

— Ами тази журналистка — принцеса Корина фон Ербах? Според мен тя би била много подходяща.

— Корина фон Ербах — ядосано изгледа майка си Бен. — И дума да не става!

— Добре де, може и да не е тя. Ще намерим друг, ако принцеса Фон Ербах не ти допада за помощник. Крайно време е да се заемеш с нещо!

Графиня Отилде излезе от стаята, а синът й изгледа ядосано затварящата се след нея врата.

— Защо пък да не е принцесата? — чу се гласът на Северин.

— За бога, та тя е журналистка!

— Точно заради това е перфектна за задачата. Освен това със сигурност има връзки и може да ти уреди изгоден договор с добро издателство. Според мен е идеална.

— Няма да работя с нея — троснато каза Бен.

Северин погледна приятеля си.

— Според мен просто те е страх да я видиш отново.

— Защо пък да ме е страх — опита се да се защити Бен, но усмивката на приятеля му беше многозначителна.

— Не смяташ, че съм сляп, нали?

— Какво искаш да кажеш с това? — уж неразбиращ попита Бен, но всъщност много добре знаеше за какво говори приятелят му.

— Много добре знам, че принцесата не ти е никак безразлична — отвърна Северин. — Прав съм, нали? Не мога да отрека, че тя е много привлекателна дама. Страхуваш се да не изгубиш ума си по нея ли? Изминаха две години откакто Линда…

— Никога повече няма да се влюбя — прекъсна го Бен. — Жените са затворена страница в моя живот — Малте има право, когато говори за това.

— Ами тогава няма защо да се притесняваш, че можеш да се влюбиш, а тя да разбие сърцето ти. Ако наистина сериозно смяташ да напишеш книга, принцесата е точният човек, който може да ти помогне.

— Разбира се — каза Бен. — Защо пък да не напиша нещо… може пък да излезе интересно.

Северин смяташе, че идеята е чудесна. Връщайки се към предишния си живот, младият граф можеше да преосмисли настоящето и бъдещето си и да поеме с нови сили напред. Меланхолията, в която беше изпаднал сега, го убиваше.

— Ами предложи й работата. Стилът й е добър, а и очевидно не се притеснява от заядливостта ти. Напоследък си станал невъзможен, да знаеш. Направо се учудвам как тази жена те изтърпя през цялото интервю.

Северин се зарадва на усмивката, която видя на лицето на приятеля си.

— Такъв човек ми трябва според теб, така ли? — попита той.

— Точно такъв.

— Добре де, ще помисля.

Северин беше радостен. Знаеше, че Бен ще се съгласи, познаваше го твърде добре.

— Ще уведомя майка ти, че може да се свърже с принцесата. Докато ти размисляш, графиня Отилде може да й отправи предложение.

Северин едва успя да излезе и да затвори вратата след себе си, преди хвърленото от Бен кубче с листчета да го удари по гърба.

Мисълта, че принцесата може да приеме предложението, от една страна, се харесваше на Бен, а от друга — не. Той не искаше тази жена да идва при него всеки ден. Не искаше ли? Всъщност Северин беше прав — тя определено го беше впечатлила, дори не толкова с безспорната си красота, а с характера и отношението си към него. Тя не беше като глупачките, които изразяваха дълбокото си състрадание към него. Корина определено изпитваше съчувствие, но не и състрадание. Тя не го съжаляваше, а смяташе, че трябва да започне нов етап от живота си.

Бен от много време таеше в себе си гняв — силен гняв към всички и всичко. Той самият го знаеше, но нямаше смелост да го извади на повърхността. Летаргията, в която беше сега, по някакъв странен начин му харесваше. Да се чувства жертва и да се държи като такава беше някак удобно… но докога?

Работата с Корина фон Ербах нямаше да е никак лесна — младият граф беше напълно наясно с това. Той се надяваше майка му да получи отказ. Това щеше да е най-добрият изход от ситуацията за всички или поне за него… така смяташе той… или така му се искаше да смята…

Леноре прекара петъка при сестра си във Франкфурт. Първото, което видя, когато влезе в апартамента, беше луксозен лист хартия с герба на семейство Катенберг. Тя го взе и прочете написаното от графиня Отилде.

— Това е чудесно — извика зарадвана тя. Сестра й, която седеше на бюрото, пишейки нова статия, я погледна въпросително. — Значи статията ти им е харесала.

— Така изглежда — отвърна Корина. Тя беше доста учудена от въодушевлението на сестра си.

— Ще приемеш ли предложението?

— Не съм сигурна — отвърна Корина.

— Разбира се, че ще го приемеш — с усмивка отвърна Леноре и сестра й също се усмихна на ентусиазма й.

— Така ли?

— Ами да. И без това не си доволна от работата си в „Пъстър свят“.

— Така е — съгласи се Корина. — По друг начин си представях работата, когато започвах.

— Ами тогава помогни на Бен да напише книгата си. Писането ти се удава, това можеш най-добре. Какъв е проблемът? Никой не може да се справи със задачата по-добре от теб. Освен това…

Корина повдигна вежди въпросително.

— Освен това какво?

— Той ти харесва, нали? С удоволствие ще го видиш отново, а ако започнете да работите по книгата, ще сте заедно всеки ден — усмихна се Леноре.

— И защо смяташ, че го харесвам?

— Ами от седмици, когато говорим по телефона, не споменаваш почти нищо друго, освен Бен фон Катенберг — Бен това, Бен онова… иска ми се Бен да беше малко по-смел… ех, ако можеше Бен да приеме ситуацията и да продължи напред… само за него говориш.

Корина погледна сестра си — думите й я бяха накарали да се замисли.

— И какво от това — попита тя.

— Ами влюбила си се, сестричке — каза с усмивка Леноре.

— Какви ги говориш — остро отвърна Корина. — Та той е в инвалидна количка.

— Е, и? Той все още е доста атрактивен мъж. Самата ти си го казвала много пъти, не помниш ли?

Корина трябваше да признае, че по-малката й сестра беше права. Бенедикт фон Катенберг не й излизаше от ума. Тя постоянно се улавяше, че мисли за него. Без съмнение той й беше направил впечатление въпреки грубото си държание по време на интервюто. Но чак пък влюбена? Корина се опита да не мисли за това, но колкото повече искаше да отклони съзнанието си в друга посока, толкова повече то отказваше да й съдейства и в него постоянно изплуваше образът на Бен. Може би пък наистина се беше влюбила, кой знае?

— Освен това в цялата тази работа има едно голямо преимущество — прекъсна мислите й Леноре.

— И какво е то?

— Ами къщата на Бен е близо до интерната ми. Ще си съвсем близо до мен и ще можем да сме заедно по-дълго. Може би през уикендите ще мога да те посещавам в имението Катенберг — размечта се Леноре.

Корина погледна сестра си и се засмя.

— За това не бях помислила. Добре че ми напомни, ще кажа на семейство Катенберг, че през уикендите ще имам посетител — спонтанно каза тя.

— Наистина ли, супер! — зарадва се Леноре.

Условието на Корина да има право на посетители през уикенда в имението Катенберг веднага беше прието, също както и размерът на хонорара й.

Корина започна работата си като съавтор на Бен Катенберг в горещ ден в средата на август. Още от сутринта Бен беше толкова нервен, че Северин му даде успокоително още преди закуска. Той капна няколко капки в чаша вода и я подаде на Бен.

— Не ми трябва това! — ядосано каза младият граф, докато Северин наведен пред него се опитваше да му обуе чорапите.

Без да иска, той бутна кутрето на левия му крак по-силно и с учудване видя, че то помръдна. Северин го забеляза, а на Бен изобщо не му беше направило впечатление. Той го побутна отново и то отново помръдна.

— Нищо ли не забеляза — попита Северин.

— Какво да забележа? — отговори Бен. От две години той не чувстваше краката си — как можеше да усети нещо, докато болногледачът обуваше чорапите му?

— Добре — примирено каза Северин, който беше решен да сподели случилото се с доктор Керер при следващото й посещение. Той не искаше нито да притеснява приятеля си, нито пък да подхранва напразни надежди у него.

След като му помогна да направи сутрешния си тоалет, Северин заведе Бен в зимната градина, където семейството му вече закусваше.

— Изглеждаш ужасно — „поздрави“ го брат му Малте. — Не можа да спиш ли?

— Днес идва госпожица Фон Ербах — напомни му графинята. — Надявам се да я посрещнеш с нужното уважение, все пак тя ще ти помогне да започнеш да се занимаваш с нещо полезно.

— Да напишеш книга не е кой знае какво — заядливо вметна Малте.

За негова изненада баща му беше този, който му отговори пръв.

— Много по-трудно е, отколкото въобще можеш да си представиш — ядосано каза граф Юстус, който не одобряваше начина на живот на по-малкия си син. — И на теб няма да ти навреди да се захванеш с нещо смислено — допълни той, след което бързо изпи кафето си и излезе. Чакаше го работа по управлението на семейните имоти.

— Това с книгата едва ли ще е нещо повече от хоби, поне в началото — каза Бен, след като преодоля изненадата от неочакваното изказване на баща си.

— И издателство няма да можеш да намериш — продължи да злорадства Малте. — Кой ще иска да чете за някакви приключения?

В следващия момент в градината влезе домашната помощница, извинявайки се за безпокойството.

— Дошла е принцеса Фон Ербах — каза тя, след което влезе Корина.

Малте не я беше видял при първото й посещение в имението и си мислеше, че журналистката ще е някакво безполово същество с къса коса, раздърпан блузон и изтъркани дънки. Беше много учуден да види, че всъщност Корина не се вписваше в този стереотип — дългата й руса коса беше прибрана с диадема, а стройната млада жена беше облечена със светлосива рокля, върху която имаше леко лятно сако. „Какво прекрасно създание“ — помисли си Малте.

— Извинявам се — чу той гласа на прекрасното създание, — малко съм подранила. Успях да пренощувам в интерната на сестра ми и затова…

— Но моля ви, няма нужда да се извинявате. Заповядайте, седнете — покани графиня Отилде гостенката им и нареди на домашната помощница да донесе още един комплект прибори. — Моля, изпийте едно кафе с нас.

Преди Малте да успее да реагира, Северин стана и донесе стол за принцесата, настанявайки я срещу Бен. Тя се усмихна и му благодари.

— Надявам се да не ви притеснявам — обърна се тя към Бен, чието лице беше придобило твърде сериозен вид веднага след влизането й.

— Рано пиле рано пее, нали? — отвърна той, на което тя отговори с усмивка.

— Не се притеснявайте, аз по принцип не ставам много рано. Разбира се, не обичам и да се успивам.

— Жалко, аз обикновено ставам много рано — отвърна Бен.

Корина се усмихна леко.

— Ами тогава може би ще се наложи да ме чакате, за да започнем работа.

Малте забеляза погледа на брат си при тези думи на Корина. Той бързо разбра, че Бен се интересуваше не само от журналистката Корина фон Ербах, а и от жената Корина. Идеше му да се изсмее, но се въздържа — все пак беше граф…

 

 

— Корина, трябва да тръгвам — извика Леноре от стълбището. Тя сложи раницата си на масичка от палисандър в голямото фоайе на къщата на семейство Катенберг, за да обуе маратонките си.

— Мога да те закарам — каза Малте, който беше приближил незабелязано до нея и без да изчака отговор, взе раницата й. Леноре го изгледа от глава до пети и взе раницата си от ръцете му.

— Ще походя.

От две седмици Корина работеше за Бенедикт фон Катенберг и за втори път Леноре прекарваше уикенда си с нея в къщата на семейството. Всички негови членове, дори и Бенедикт, й бяха симпатични. Не можеше да понася единствено Малте — у него имаше нещо много подло и долно и Леноре избягваше дори да разговаря с него.

Малте се изхили злобно и се опита да сложи ръката си под брадичката й, но Леноре отстъпи крачка назад.

— Радвай се, че имаш възможност да прекарваш уикендите си тук — гневно й каза той. — Можеш да покажеш малко благодарност.

Леноре точно се канеше да му отговори подобаващо, когато по стълбите слезе Корина. Тя беше облечена с дънки и лятна тениска, но веднага привлече погледа на Малте към себе си. Леноре веднага забеляза това. С опитите си да бъде „коцкар“ с всяка изминала минута той й ставаше все по-неприятен.

— Пази се от този — каза Леноре на Корина, след като се качиха в колата и потеглиха. Леноре все пак реши да не върви пеш до интерната. Бурята беше отминала и залязващото слънце се беше показало иззад облаците, оцветявайки ги в кървавочервено.

— Малте? — изсмя се Корина. — Не се притеснявай, не мога да го понасям, а както виждам, и на теб не ти е особено приятен.

— Понякога е много досаден особено спрямо теб.

— Най-невъзможен става, когато разговаря с Бен — отвърна Корина и по гласа й пролича колко я дразнеше този факт. — Освен всичко друго се опитва да сваля и лекарката — доктор Керер.

— Този тип е ужасен — каза Леноре. — Явно му доставя удоволствие да се прави на женкар, за да ядосва брат си. Защо постоянно му натяква, че е прикован за инвалидната количка до края на живота си?

— Явно това му доставя голямо удоволствие — въздъхна Корина.

— И защо му е да флиртува с тази ужасна лекарка? Мисли си, че Бен не се интересува от жени, защото не може да ходи ли? Колко долно от негова страна!

Корина се засмя.

— Малте явно си мисли, че няма жена на света, която да прояви интерес към мъж в инвалиден стол. Страхувам се обаче, че и Бен е на същото мнение. Той свързва любовта само и единствено със здрави крака и не смята, че инвалид може да се влюби като здрав човек.

— А ти какво мислиш по въпроса? — погледна Леноре към сестра си.

— Разбира се, мислила съм.

— И какво реши?

— Че ми е все едно. Не ми трябва мъж, който може да ходи, но пък е пълен идиот като Малте например. Ако човек обича някого, той го приема такъв, какъвто е. И най-здравият човек не е перфектен във всички отношения. Страхувам се обаче, че Бен не си го представя така — въздъхна Корина И несъзнателно настъпи газта.

— Как върви работата? Трудно ли се работи с него? — попита Леноре.

Корина за момент замълча, концентрирайки се в шофирането, след което каза:

— Никак не е лесно да му се угоди. Той не е съгласен с почти всичко, което му предлагам. Понякога си мисля, че изобщо не иска да напише тази книга. Не напредваме особено добре, по-скоро спорим и дори се караме.

— Разбирам го, не му е леко — отвърна Леноре.

— Да, така е — въздъхна Корина. — Понякога нещата тръгват много добре и се разбираме прекрасно, но веднага щом осъзнае, че това се е случило, отново издига стената от гняв и неразбирателство помежду ни.

Леноре разбра, че сестра й истински съчувстваше на Бенедикт и сложи ръка на рамото й.

— И семейството му никак не го улеснява — каза тя. — Само майка му се държи добре с него, баща му го игнорира, за Малте — да не говорим.

Корина погледна сестра си.

— И ти си го забелязала значи.

— Как може да не забележи човек? — отвърна Леноре и отметна косата от челото си. — Баща му веднага излиза от стаята, без да промълви и дума, ако Бен влезе. Само майка му е истински загрижена за него.

— И доктор Керер.

— Тя има към него само професионален интерес. Единственият човек, който изпитва любов към Бен и я показва, е майка му — графиня Отилде.

Корина беше забелязала, че Леноре се разбираше много добре с графинята, която се отнасяше с нея като с дъщеря.

— Иска ми се Бен да можеше да приеме положението такова, каквото е. Бих направила всичко, за да мога да го убедя, че въпреки трудностите и тежката ситуация, той трябва да живее живота си пълноценно — така, както го е правил преди злополуката. Той обаче отказва всякаква помощ от когото и да било.

— Да не би да си влюбена в него? — попита Леноре.

— Не съм сигурна, в това е проблемът — отвърна искрено Корина.

— Да, а и няма да ти е лесно да обясниш чувствата си на Бен и най-вече да му ги докажеш.

— Направо невъзможно — убедено каза Корина.

За момент и двете не казаха нищо. Когато видяха светлините на сградата на интерната, Леноре попита:

— А какво мислиш за Северин?

Корина я погледна учудено.

— Северин Холтман? Защо питаш?

Леноре се изчерви и се усмихна виновно.

— Ами допада ми.

— Измислила съм основната структура на книгата — каза Корина на опърничавия си работодател още с влизането си в кабинета му на другата сутрин.

Специално за нея бяха донесли друго бюро. Бен не й отговори, а продължи да разглежда една голяма купчина снимки. След няколко секунди той отдели една и й я показа.

— Тази снимка задължително трябва да влезе в книгата.

Корина я погледна. Снимката очевидно беше доста стара и на нея имаше жена, облечена в къси панталони и тениска, която се беше облегнала на една палма. Изпод бейзболна шапка се подаваха червените й къдрици. Това беше Линда — загиналата при инцидента приятелка на Бен. Корина я беше виждала и на други снимки.

— И тази също — каза Бен и извади втора снимка от купчината.

Корина въздъхна.

— Не можем да работим така, Бен. За снимки можем да мислим само и единствено, след като книгата е напълно написана. Засега трябва да сме наясно с това как искаме да я структурираме.

— НИЕ не трябва да сме наясно с нищо — кисело отвърна Бен. — Аз решавам дали въобще искам да напиша книгата. До сега…

Беше очевидно, че Бен отново беше готов да предизвика скандал, но в този момент в стаята влезе Северин с табла с кафе. Корина мислено му изпрати хиляди благодарности за това, че реши да влезе точно сега. Той забеляза, че обстановката е напрегната и мина през стаята, отивайки до отворената врата на терасата.

— Мисля, че ви е нужен малко свеж въздух — каза той. — Елате, изпийте кафето си на терасата, ще ви се отрази добре.

— Добра идея — каза Корина и го последва. Тя за пръв път се загледа в него и трябваше да признае, че Леноре имаше добър вкус за мъже. Северин Холтман определено беше атрактивен мъж, но за вкуса на Корина беше твърде мускулест. Той обаче беше преминал средата на двадесетте си години, докато сестра й едва тази година щеше да навърши осемнайсет.

Корина не погледна назад, за да види дали Бен ще ги последва. Тя не се замисли и за това дали трябваше да му помогне да премине през малката рампа, която бяха направили на прага на терасата. Наложи се Бен да се справи сам.

Докато Корина отпиваше от кафето си, Бен я погледна хладно. Северин се опита да разведри обстановката и каза:

— Защо не покажеш на Корина бараката?

— Барака? — учудено попита Корина.

Бен го изгледа ядосано.

— „Бараката“ всъщност е склад — допълни Северин, обръщайки се към Корина. — Там държи неща, които е донесъл от пътуванията си.

— С удоволствие бих го разгледала — каза Корина, не давайки възможност на Бен да възрази. — За пътуванията си вече ми разказахте, но от сувенирите мога да си изградя много по-добра представа за тях.

— Сувенири? — ядосано отвърна Бен. — Това не са сувенири, това е животът ми!

— Чудесно, това прави предметите още по-интересни. Моля, покажете ми ги — каза Корина.

— Хм… защо не — промърмори Бен и след няколко минути Северин буташе количката му по алеята, водеща към стопанските постройки в двора на имението. Предметите от пътуванията на Бен се намираха в тази, която беше най-отпред. Северин отвори тежката врата, за да може колкото се може повече слънчева светлина да влезе вътре.

Корина притвори очи, за да свикне с полумрака в помещението. Вътре имаше много и различни предмети, не особено грижливо подредени и покрити с прах. Погледът й се спря на един джип, който изглеждаше така, сякаш беше прекосил много пустини. Тя влезе в склада и без да иска стъпи върху голямо парче плат с връзки — изглеждаше като част от балон за горещ въздух.

— С този балон исках да обиколя света — чу тя зад себе си гласа на Бен.

— И направихте ли го?

Той поклати глава.

— Не, не с балона. Околосветското си пътешествие направих с яхта по море. С този балон стигнах едва до Англия. Тогава бях само на 20 години и пътуването с него за мен беше най-вълнуващото нещо на света. Когато стигнах до Оксфорд, времето се развали и бях принуден да се приземя аварийно. Баща ми реши, че след като така и така бях там, ще е добре да се запиша да уча в университета.

— Така ли стана?

— Да, в Балиол колидж. Учих там три години, но след като завърших, отново започнах да пътувам. Не бях мърдал от там в продължение на три години и вече не издържах. Същото се отнасяше и за Линда. С нея се запознахме в Оксфорд. Тя обичаше приключенията също като мен и след като завършихме, тръгнахме за Пакистан…

Корина за пръв път виждаше Бен толкова въодушевен. Той разказваше много увлекателно и очевидно имаше фотографска памет, тъй като си спомняше с точност детайли от пътувания от преди много години. Точно тези детайли правеха разказите му истински интересни. Колкото повече разказваше, толкова по-ясно ставаше на Корина, че само една книга няма да е достатъчна — Бей беше преживял толкова много, че можеше да напише цяла поредица. Пътуванията му нямаха за цел да генерират приходи, от какъвто и да е характер, Бен беше пътувал за удоволствие, не за пари. Въпреки всичко, или може би точно заради това, всичките му пътувания бяха станали обект на голям интерес от страна на медиите.

— Повече от една книга? — Бен явно не беше въодушевен от това предложение на Корина. — Та ние реално още не сме започнали първата.

— Защо пък не — подкрепи я Северин. — Приключенията ти явно са много интересни за хората. Все пак от телевизията искаха да правят документален филм за последното ти пътуване. Аз…

Северин изведнъж млъкна, виждайки израза на лицето, на приятеля си — той гледаше замислено надолу, стискайки устни.

— Извинявам се — каза Северин, но Бен обърна количката си и излезе от склада. Болногледачът въздъхна. — Не трябваше да споменавам за това.

— Защо — попита Корина, гледайки след Бен, който се отдалечаваше в количката си. — Какво лошо има в това от телевизията да се интересуват от пътуванията му?

— Става дума за последното му пътуване, до Борнео. И до днес не може да преживее случилото се там. Не трябва да му се напомня за това пътуване по никакъв начин.

— Моментът сега не е подходящ да говоря с него, нали? — попита Корина.

— Не, в такива моменти иска да бъде сам. Спомените от Борнео не са никак леки за него. Най-доброто, което сега можем да направим за Бен, е да го оставим сам.

Северин погледна към младата журналистка. В очите му се четеше молба да влезе в положението на приятеля му.

— Аз ще се върна в къщата — каза Северин. — Доктор Керер ще идва днес следобед и трябва да се погрижа за документацията на лекарствата.

Той се обърна и широкият му гръб бързо изчезна от погледа й.

Корина остана сама в полутъмното помещение. Отначало беше готова да послуша съвета на Северин, но след това се замисли за Бен и реши, че не може да го остави сам в мъката му. Не можеше да допусне отново да изпадне в дупката, в която се намираше през последните две години, и от която преди малко като че ли почти беше излязъл.

Тя тръгна да търси Бен и съвсем скоро го откри в отдалечена част от великолепната градина на имението. Той беше спрял количката си до една чугунена пейка на брега на малко езеро. От другата му страна имаше малък китайски чаен павилион. Погледът на Бен обаче беше прикован в една бронзова скулптура на брега на езерцето — масивна и много впечатляваща. Личеше, че скулпторът й е бил отличен творец — стилът му много напомняше за този на английския скулптор Хенри Мур. Тя изобразяваше двама души — мъжът седеше замислен, хванал главата си с ръце, а жената му подаваше ръката си, предлагайки му помощ.

Корина беше много впечатлена от статуята. Тя тихо се прокашля, за да не стресне Бен и седна на пейката до него.

— Това е истински Хенри Мур — каза тя.

— Не — отвърна Бен. — Един приятел я направи и ми я подари, защото много ми хареса, когато я видях в ателието му.

— Скулптурата определено е впечатляваща. Прекрасна работа.

— Тя е последната, която направи — тихо отговори Бен и Корина усети тъгата в гласа му. — Малко след като я довърши, заедно тръгнахме за Борнео.

Корина разбра, че приятелят му беше загинал в самолетната катастрофа.

— Подарил ви е чудесна скулптура — каза тя.

Бен кимна.

— Беше я кръстил „Ръка за помощ“.

— Подхожда й — отвърна Корина и се загледа в статуята, която се отразяваше в повърхността на езерото.

За няколко секунди и двамата замълчаха. Тишината създаде помежду им атмосфера на доверие и откровеност.

Бен затвори очи и по лицето му се изписа болка. В съзнанието му нахлуха спомени за случилото се в Борнео и за загубата на Линда и приятелите му.

Корина се вгледа в него. Как й се искаше в този момент да може по някакъв начин да облекчи мъката му и да заличи печалния израз на лицето му. Как й се искаше да го научи отново да се усмихва. Той трябваше да върне живота си отново. Беше толкова близо и същевременно толкова далеч от нея.

Корина затаи дъх. Беше ли наистина?

— Защо отказваш да приемеш ръката за помощ, която е протегната към теб? — прекъсна тишината тя. — Защо смяташ, че животът ти е свършил?

Бен не бързаше да отговори. Той бавно отвори очи и я погледна учудено.

— Не разбираш ли? — тихо попита той.

— Не — отвърна тя. Погледът й беше искрен.

— Преди живеех истински — всеки ден, всеки час, всяка секунда. За миг всичко ми беше отнето. Изчезна! Няма го! Нещата никога няма да са както преди. Аз съм един безполезен инвалид.

Болката в гласа му беше толкова силна, че Корина можеше да я усети почти физически. Той страдаше за загубата си. Целият му предишен живот му беше отнет.

— Безполезен? — гневно отвърна Корина, почти викайки. — А кое в „предишния“ ти живот е било толкова смислено? Какво си постигнал с всички тези пътувания и приключения, освен че си спечелил симпатиите на някои хора и дори си се превърнал в пример за подражание? Ти си живял само и единствено за себе си, Бен, без да си даваш сметка за последствията, които твоите постъпки са имали върху другите. Може би трябва да погледнеш на случилото ти се като на знак от съдбата и да се събудиш от този егоистичен сън! Животът ти не е свършил! Ти си силен, граф Бенедикт фон Катенберг! Та ти си преживял самолетна катастрофа, прекосил си пустини, преплавал си морета, достигнал си до Южния полюс! А сега защо не отново? Защо не приемеш ново предизвикателство?

Думите на Корина достигнаха до сърцето на Бен. Но той не искаше да осъзнае истината, поне не още…

— Това вече е друго — опита се да се защити той.

— В какъв смисъл е друго — попита тя, опитвайки се да прозвучи колкото се може по-сдържано и дори хладно. Корина знаеше, че състраданието не беше правилният път към Бен и се стремеше да го избягва.

— Боже господи, откъде да знам в какъв смисъл — ядосан отвърна той. — Та аз съм прикован за това нещо тук, то не ми дава покой! Какво да направя?

— Направи това, което можеш най-добре — пътувай — отвърна Корина.

— Но аз съм в количка, забрави ли? — нервно отговори той.

— Да, и какво от това? Е, може да ти е по-трудно от преди, но я ми припомни — кога си се страхувал от трудностите?

— За всичко имаш готов отговор, нали? Но какво да очаквам от една принцеса, та ти сигурно си родена със златна лъжица в устата и живееш в палат!

Корина се засмя.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ами виждал съм замъка Ербах — каза той. Бен за пръв път демонстрираше някакъв интерес към нея и живота й.

— Принцът ми е чичо. Баща ми не се разбираше добре с него. Аз и Леноре също не го харесваме особено. Почти не поддържаме контакти. Да ти кажа контактът с чичо ми не ми липсва особено. Макар че не съм богата като Леноре, успявам да се справям сама.

Бен повдигна въпросително вежди и погледна към Корина.

— Как така? — попита той, радостен, че вече не говореха за него, а за нея.

— Леноре наследи богатството на наша съседка, която почина. След смъртта на родителите ни аз взех Леноре при себе си. Тогава, както и сега, тя беше много контактна и винаги готова да помогне на всеки. Дотогава аз почти не познавах тази съседка, но Леноре се сприятели бързо с нея. Старата дама беше много самотна. Леноре се грижеше за нея и й правеше компания. Ирма — така се казваше съседката — много обикна Леноре. Смятам, че близостта със старата жена помогна на сестра ми да превъзмогне смъртта на родителите ни. Когато обаче Ирма почина, Леноре изпадна в още по-голяма дупка. Жената си отиде тихо и спокойно в съня си. Оказа се, че е била много богата — притежавала е милиони. Ирма нямаше наследници или роднини. Когато отвориха завещанието й се разбра, че е оставила всичко на Леноре. Сестра ми обаче ще получи достъп до парите и останалото наследство, едва когато навърши 21 години. Дотогава те са под мое и на банката попечителство.

— Сега разбирам как можете да си позволите този скъп интернат — каза Бен, който досега мислеше, че за него плаща принц Ербах.

Корина кимна.

— Иначе нямаше да можем да си го позволим по никакъв начин — въздъхна тя. — Сам разбираш, че и в моя живот не всичко е по мед и масло. Нещата невинаги се случват според плановете ни, Бен.

Спонтанно и неочаквано донякъде дори за самата нея, тя хвана ръката му.

— Ти не си сам, Бен — каза му тя. — Аз никога няма да го допусна, никога.

Сякаш ток удари Бен. Всичко, което Корина му беше казала и най-вече това, което беше спестила, се криеше в погледа й и той го видя. Тя му беше разкрила чувствата си и му беше предложила сърцето си на сребърен поднос.

Всичко, което трябваше да направи той, бе да го вземе. А дали можеше?

За миг Бен спря да диша и му се прииска да се зарадва от сърце. После обаче се намеси разумът, който бързо го убеди, че случващото се не може да е истина. Красива жена като Корина не можеше да се интересува от сакат човек като него, прикован за стола до края на живота си. Не, това не беше възможно. Сигурно тя просто си играеше с него.

За Бен беше много по-лесно и просто да повярва на това, а не да отвори сърцето си. Той отново се отдаде на гнева и яростта си. Не, нямаше защо да се заблуждава, да се надява напразно и да се разочарова.

— Не ми е нужна помощта ти! — ядосано отвърна той. Корина не успя да осъзнае този отговор, отказваше да повярва в него. — Може и да съм в количка, но ми е останала малко гордост! Потърси си друга играчка, Корина, аз не ставам за това!

Извън кожата си от ярост, той освободи спирачката на количката си, обърна я и пое обратно към къщата. В гърлото на Корина заседна буца — толкова голяма, че едва дишаше.

Какво, за бога, му беше станало? Какво от казаното от нея го ядоса толкова силно?

Тя не му беше казала много, по-скоро му беше показала това, което чувстваше, с поглед. Корина му беше предложила сърцето си, а той го отхвърли най-неочаквано и безцеремонно.

Дали си даваше сметка колко трудно беше за нея да му разкрие чувствата си по този начин? Корина не се беше надявала той да се хвърли на врата й от щастие, но начинът, по който беше реагирал, я остави безмълвна. Корина се чувстваше безкрайно наранена. Тя зарови лице в шепите си и в следващия миг видя статуята, отразяваща се в езерото. Корина също искаше да помогне. От любов.

Корина не знаеше, че Малте беше станал неволен свидетел на случилото се между нея и Бен. По пътя към близкото село, където имаше среща с местната красавица, Малте реши да мине за по-пряко през парка. Когато видя брат си и Корина до езерото, много бързо забрави за срещата си.

Малте се скри зад един рододендрон и чу и видя всичко, което си казаха. Той доста се учуди, когато разбра, че малката хубавица Леноре е наследница на милиони. Беше се опитал да си поиграе с нея, но тя го беше отхвърлила безапелационно. Малте от много време искаше да си намери богата жена, тъй като основният наследник на семейното богатство щеше да бъде по-големият му брат.

Малте живееше безгрижно и охолно и нямаше никакво намерение да променя начина си на живот. Той твърдо планираше да си намери богата съпруга, която да осигури финансовото му благополучие. Всички богати дами, които беше срещал досега, обаче знаеха цената си, а явно преценяваха и неговата. Младо и неопитно момиче като Леноре можеше да бъде решение на проблема му. Леноре определено не го харесваше, но това можеше да се промени. Малте беше убеден във въздействието си върху жените.

Мислите му бяха прекъснати от ядосания глас на брат му, който си беше тръгнал от езерото със скорост, за която Малте не предполагаше, че е възможна за инвалидна количка.

Корина беше останала да седи на пейката и изглеждаше нещастна и съсипана. На хоризонта започнаха да се появяват облаци, които бързо скриха слънцето. Малте погледна нагоре и разбра, че скоро щеше да завали.

След като Корина не тръгна след брат му, Малте разбра, че сега е моментът да се възползва от шанса си. Тя изглеждаше нещастна и наранена. Ако изиграеше картите си правилно, можеше да я привлече на своя страна срещу брат си.

Той тихо се приближи и седна на пейката до нея.

— Много лошо — с цялото състрадание, на което беше способен, започна той.

Корина го погледна през сълзи. Чак сега започна да й се прояснява какво се беше случило. Ако сърцето й не беше толкова наранено, тя веднага щеше да стане и да си тръгне. Сега обаче видя състраданието в погледа му и кимна.

Малте разбра, че тя не би могла да е толкова наранена само от някаква кавга. Корина явно обичаше брат му. Тя му го беше показала, а той я беше отхвърлил. Малте не разбираше. Доколкото знаеше, брат му също не беше безразличен към нея.

Това обаче беше идеална възможност за него. Корина беше слаба и наранена. Сега беше моментът да приложи чара си. Ако му се удадеше да я има, а той го искаше от много време, това щеше да е удар за брат му, а той искаше да го нарани по всеки възможен начин.

— Не се разстройвай от това, което Бен ти каза. Според мен той нямаше това предвид — започна да я успокоява Малте.

Той беше последният човек, от когото тя очакваше съчувствие, но сега то беше като мехлем за душата й.

— Може би — отвърна тя и усети, че той хвана ръката й.

— Той сигурно вече е разбрал, че е сгрешил и ще ти се извини.

— Не, няма — въздъхна тя. — Няма да го направи.

Започна да вали. Корина беше облечена само с лятна рокля и Малте наметна върху раменете й лекото си яке. Корина мислено му благодари за загрижеността.

Дъждът се усили и се превърна в буря — в езерцето се появиха вълни и едрите капки дъжд падаха като камъни в него, образувайки големи балони.

Малте стана и й помогна да се изправи.

— Ела, да отидем в павилиона — каза й той.

Когато стигнаха там, вече бяха мокри до кости. Малте й помогна да съблече мокрото яке, което хвърли върху един стол. В павилиона имаше диван, масичка и няколко стола. Майка му се срещаше тук с приятелки. Малте също — със свои „приятелки“.

Корина започна да трепери — беше й станало страшно студено, а роклята й беше мокра. Той се приближи до нея и сложи ръка на гърба й, за да я „стопли“. Явно беше разбрал колко много имаше нужда тя от топлина особено сега. Бавно започна да я целува. Оказа се, че в този момент това не й беше неприятно. Без да се замисля, Корина падна в този капан от нежност и топлина. Тя не искаше да мисли нито да страда повече днес.

 

 

Междувременно в имението беше дошла доктор Керер, която Северин посрещна на вратата, подавайки й кърпа. Сякаш небето се беше продънило днес.

— Благодаря — каза лекарката, подсушавайки капките дъжд по косата си. — Къде е Бенедикт?

— Нямам представа. Мисля, че е някъде в парка.

— В това време? — извика Анита Керер. — Приберете го веднага!

— Той ще се оправи сам — успокои я Северин. — Исках да поговоря за нещо с вас насаме.

— Кажете — отвърна Анита.

— В последно време забелязвам, че пръстите на краката на Бен реагират при допир.

— Невъзможно — отвърна лекарката, а Северин повдигна вежди.

— Защо? — попита той.

— Състоянието на Бенедикт е необратимо. Вие добре знаете това.

— И въпреки това пръстите му реагират. Аз не съм сляп, нито луд.

— Може да е някакъв рефлекс — с по-мек тон отговори Анита Керер. — Това обаче не е свързано по никакъв начин с евентуално подобряване на състоянието, в което Бенедикт се намира. Понякога се случва мускулите и нервните влакна да реагират на натиск. Това обаче нищо не значи.

— Хм — замислено отговори Северин. Той знаеше, че Анита Керер беше международно признат невролог, но въпреки това отказваше да се съгласи с нея. — Добре, тогава отивам да го потърся и доведа.

В този момент на вратата на терасата в дневната на Бен се почука — отвън беше граф Бенедикт. Северин бързо отвори и го вкара в стаята с количката му мокър до кости.

— Веднага го сложете в леглото — нареди лекарката. — В това състояние много лесно може да получи възпаление на белите дробове!

— Не преувеличавайте, Анита — отвърна Бен, макар че се остави да бъде сложен в леглото от Северин.

След като беше изсушен и затоплен, Анита му би инжекция.

— За подсилване на съпротивителните сили на тялото ви — каза тя.

Бен се усмихна тъжно.

— Точно от това имам нужда сега.

Северин го погледна въпросително. Какво искаше да каже?

 

 

Когато на следващата сутрин Северин Холтман влезе в спалнята на Бен, който все още спеше дълбоко, видя, че по челото му имаше няколко капки пот, което според него беше добър знак, поне що се отнасяше до опасността от инфекция заради вчерашния „студен душ“.

Болногледачът остави пациента си да спи и слезе за закуска. За негово учудване Корина вече беше на масата. Тя беше бледа и замислена. Когато видя, че Северин сяда до нея, Корина донякъде се зарадва, но не го показа.

Графиня Отилде изглеждаше разтревожена.

— Сигурна ли сте, че не сте настинала след вчерашния дъжд? — загрижено попита тя.

Корина поклати глава.

— Къде е граф Юстус? — попита тя, за да смени темата.

— Има много работа, а и един от комбайните ни се развали — каза графинята и подаде каната с кафе на Северин.

В стаята влезе Малте и радостно поздрави всички с добро утро. Той седна срещу Корина и я погледна с победоносна усмивка. Тя не смееше да вдигне погледа си от пода.

— Добро утро — каза още веднъж той специално на нея, но тя продължаваше да го игнорира. Вместо да отвърне на Малте, тя се обърна към Северин и го попита за Бен.

— Все още спи — обясни отсъствието на пациента си болногледачът.

— Хм, това не е характерно за него — замислено каза графинята. — Добре ли е?

— Може би има лека треска от вчера — отвърна Северин.

— Да, да — отегчено каза Малте. — Аз пък по време на пороя се занимавах с нещо много приятно — ехидно каза той, гледайки победоносно към Корина, на която й се искаше да потъне колкото се може по-дълбоко.

Малте се изхили и стана.

— Щом Бен има треска, трябва да отида да го видя — каза той.

— Моля, не го будете — загрижено каза Северин.

Малко след като Малте излезе, в стаята влезе домашната помощница.

— Госпожо, положението е много лошо — смутено каза тя.

— Какво е станало, Лоте? — попита графиня Отилде.

— Фризерът в мазето се е размразил. Сигурно токът е спирал заради бурята. Всичко в него е съсипано. Какво да правя?

Графинята въздъхна и стана.

— Да отидем да видим какви са щетите — каза тя. — Може би ще успеем да спасим нещо.

Домашната помощница донякъде се успокои и двете тръгнаха към мазето. Северин и Корина останаха сами в зимната градина. Той я погледна въпросително, принцесата обаче продължаваше да гледа само в пода.

— Какво е станало — най-накрая попита той. — Да не е нещо между вас и Малте?

Корина се поколеба, преди да отговори. Тя обаче имаше доверие на Северин и само кимна в отговор.

— Аха — каза той. Беше му ясно какво се беше случило.

— За бога, не исках това да се случи — започна Корина, все още гледайки надолу. — Ако в този момент не бях толкова наранена и отчаяна, това нямаше да стане! Иска ми се да потъна в земята от срам!

Северин я гледаше смаяно.

— С Малте? Точно с Малте? — каза той.

— Не знам как стана — отвърна Корина сподавено. — Той беше толкова мил и състрадателен…

— Кой? Малте?

Корина кимна.

— Аз бях наранена, а в този момент той беше като балсам за душата ми. Боже, колко съжалявам за всичко!

— Ти знаеш, че Малте няма сериозни намерения към теб, нали?

Корина кимна.

— Напълно наясно съм с това.

— За него ти си просто трофей, който той ще използва, за да нарани брат си и да му докаже, че е по-добър от него.

Корина го погледна учудено.

— Защо смяташ, че тази глупост с Малте ще го нарани. Та той ме отхвърли!

По лицето й беше изписана цялата болка, която този случай й беше причинил.

— Ти обичаш Бен, нали? — попита Северин.

Тя кимна.

— И му го каза, така ли?

— Не бяха нужни думи, но да, казах му. Събрах кураж и…

— Той те отхвърли — допълни я Северин.

— Така е. Не съм се чувствала толкова наранена и отхвърлена никога досега.

— Разбирам те — каза Северин. — Но трябва да знаеш, че Бен те обича, страхува се да го покаже, но е така. Вярвай ми, знам какво говоря.

Корина го погледна и очите й се насълзиха.

— Защо се подведох по Малте? Защо направих тази ужасна грешка? Бен никога няма да ми прости.

Малте почука на вратата на спалнята на брат си и, без да изчака отговор, влезе. Бен вече се беше събудил, но все още много му се спеше — твърде необичайно за него.

— Какво искаш, Малте? — Бен знаеше, че Малте идваше в стаята му само за да поиска нещо или да го дразни и провокира.

— Имам информация, която смятам, че ще представлява интерес за теб.

Бен се хвана за дръжката, която висеше над болничното му легло, и се изправи. Малте обаче не благоволи да повдигне горната част от матрака, за да може той да се облегне на нея. Бен не можеше сам да я повдигне и затова отново легна. Той беше толкова уморен, какво искаше от него Малте?

— Наистина ли? — саркастично отговори Бен.

— Твоята принцеса вече е моя — отвърна Малте и се изхили злобно.

Брат му стана още по-блед, отколкото беше, когато Малте влезе.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бен, макар че, познавайки брат си, се досещаше.

— Когато заваля, тя ми се отдаде в чаения павилион — със злобна усмивка отговори Малте. — Знаеш колко девойки съм водил там. Явно в него има някаква магия, защото и твоята принцеса не можа да устои на изкушението. Беше направо чудесна — като извадена от модно списание — страшна сладурана. Просто перфектна.

Бен беше пребледнял като платно. Не знаеше какво да отговори и само гледаше втренчено стената зад Малте.

— Принцесата се представи чудесно — продължи триумфално да злорадства брат му — поставям й отлична оценка. Ти наистина ли си мислеше, че жена като нея може да има нещо общо с кьопчо като теб? На нея й трябва много повече от неподвижен инвалид, знаеш го, нали?

Малте знаеше много добре, че с тези думи сипва сол в раната на брат си. Бен успя да запази самообладание и да не реагира в неговия тон. Малте обаче искаше да се наслади на триумфа си изцяло.

— Корина е възрастен човек. Щом се е оставила да бъде подведена от човек като теб, така да бъде. Това не ме засяга.

След тези думи Бен изпита известно облекчение. Корина му се беше обяснила в любов, а веднага след това се беше хвърлила в обятията на този лицемер. Защо го беше направила? Ако целеше отмъщение, значи го беше постигнала.

Не разбираше ли Корина защо Бен не беше отговорил на чувствата й, защо не трябваше да им отговори? Той не можеше да очаква нищо от нея — те нямаха бъдеще заедно. Бен беше убеден в това и Малте само затвърди мнението му. На нея й трябваше мъж, който да може да задоволява нуждите й, не инвалид в количка.

От думите на Бен Малте разбра, че още не беше постигнал целта си, и искаше да продължи да сипва сол в раната му. В този момент обаче на вратата се почука и Анита Керер влезе в стаята. Загриженият за здравето на приятеля си Северин я беше повикал.

Нито Малте, нито Бен разбраха, че добре изглеждащата лекарка беше станала неволен свидетел на разговора им, стоейки зад открехнатата врата. Анита беше безкрайно щастлива — Корина фон Ербах се беше забъркала с Малте и пътят й към Бен беше затворен.

Анита Керер не можеше да понася тази принцеса, която напоследък прекарваше твърде дълго време с Бен и явно имаше голямо влияние върху него. Тя, разбира се, забеляза, че тази журналистка никак не беше безразлична на Бенедикт и в сърцето й се зароди ревност.

Досега Бенедикт й беше принадлежал — само и единствено на нея. Животът му беше в нейните ръце. Макар и на количка, Бен беше много атрактивен мъж. Беше малко по-млад от нея. Отношенията помежду им се основаваха на взаимно доверие. Какво повече можеше да иска тя? Сърцето на лекарката от много време биеше за този мъж. Появата на Корина обаче донякъде попречи на мечтите й. След като разбра за случилото се между нея и Малте, Анита почувства облекчение. Когато видя колко страдаше Бенедикт, тя вътрешно се зарадва.

— Анита! Какво правиш тук? — учудено попита Бен.

— Господин Холтман ми се обади. Вие имате треска, Бенедикт — отвърна тя, след което се приближи до леглото му и отвори лекарската си чанта.

Малте сметна, че вече може да се оттегли.

Анита премери температурата на пациента си с електронен термометър.

— Добре — каза тя, след като видя резултата. — Температурата е малко повишена, нищо сериозно. Ще ви предпиша антибиотик.

Лекарката бръкна в чантата си и извади кутия с лекарства, която сложи на нощното шкафче.

— По едно на ден от тези, най-добре след закуска.

— Добре — каза Бен и се зави по-добре с одеялото.

Анита започна да подрежда нещата в куфара си и Бен усети, че имаше нещо, което тя искаше да му каже.

— Лоши новини ли? — попита той.

Анита обаче поклати глава.

— Без да искам, чух част от разговора ви с Малте. Знам колко много означава за вас Корина фон Ербах, Бенедикт. Честно казано обаче се радвам, че тя предпочете друг.

Бен повдигна вежди и по челото му се появиха бръчки на учудване.

— Наистина?

— Вие не сте за нея, Бенедикт, повярвайте ми. Тя е прекалено повърхностна и егоистична. На вас ви трябва жена, която да е наясно с положението ви и да е винаги на разположение, когато ви е нужна. Тя трябва да е готова да жертва собствения си живот в името на вашия…

Бен, който не се досещаше за скрития замисъл на думите й, се засмя тъжно и каза:

— Няма такава жена, Анита.

— О, има — отвърна тя и за негова изненада хвана ръката му и я сложи на устните си. Целувката прогори кожата му като пламък. — Нека аз да съм тази жена, Бенедикт. Аз ви обичам, не сте ли наясно с това? Аз ви обичам! — каза Анита. Очите й горяха от страстта, която тя най-после беше показала.

Бен я гледаше онемял и не смееше да дръпне ръката си.

— Не, не бях наясно — успя да отговори Бен след кратка пауза.

— Разбирам ви — отвърна тя и отново дръпна ръката му, този път слагайки я на бузата си. — Аз винаги ще съм до вас и ще се грижа за вас. Вие сте животът ми, Бенедикт!

Бен все пак успя да изтегли ръката си бавно и внимателно. Цялата ситуация му беше твърде неприятна. Той харесваше и уважаваше лекарката си, но никога не беше изпитвал никакви чувства към нея, още по-малко любов, в която тя току-що му се беше обяснила.

Бен реши да вкара в действие красноречието си, стремейки се да излезе от тази твърде неловка ситуация.

— Вие сте чудесна жена и аз много ви уважавам. Но освен това сте и моя лекарка и предпочитам нещата да останат така, както са. Аз съм ви безкрайно признателен за всичко, което правите за мен. За съжаление обаче не мога да отговоря на чувствата ви, Анита. Съжалявам, не искам да ви нараня или обидя.

Ако тя се беше ядосала и си беше тръгнала от стаята, без дори да каже довиждане, Бен щеше да я разбере. Тя обаче съвсем не направи това — Анита само се усмихна и го погали по бузата. Все така усмихната, тя затвори лекарската си чанта и се приготви да си тръгне.

— Разбирам, че това ти дойде изневиделица — каза му тя. — Но ще разбереш кой е до теб и кой ти мисли най-доброто, сигурна съм в това.

Анита прибра нещата си, все така продължавайки да се усмихва. Вътрешно обаче щеше да се пръсне. Костваше й много усилия да прикрие гнева и разочарованието си от отношението на Бен.

Отивайки към колата си, която беше паркирала пред стълбището на главния вход, Анита видя Корина. Тя вървеше към склада с вещите от пътуванията на Бен.

Корина фон Ербах! Тя беше размътила мозъка на Бен! Ако принцесата не се беше появила, Анита нямаше да получи този нечувано безсърдечен отговор от него! Без Корина пред общото бъдеще на Бен и Анита нямаше никакви пречки.

Лекарката изгледа елегантната руса принцеса, която влезе в склада. Анита се замисли как можеше да извади тази жена от играта. Ако тя изчезнеше от полезрението на Бенедикт, той със сигурност щеше да отвори сърцето си за Анита — за жената, която беше винаги до него и която беше заслужила любовта му!

Следващите няколко дни бяха особено неприятни за Корина. Бен по всякакъв начин й показваше презрението си.

— Защо го допускаш — попита я Леноре, която дойде за уикенда и стана свидетел на отношението на Бен към сестра й.

— Заслужила съм си го — отвърна Корина.

Леноре се засмя неразбиращо. Тя придружи сестра си до склада, от който Корина трябваше да вземе куфар със стари снимки по заръка на Бен.

— Какво си направила, че той се отнася така презрително с теб?

— Оставих се Малте да се възползва от слабостта ми.

— Не!

Корина замълча за няколко секунди, кимна и погледна надолу.

— Направих непростима грешка. За нищо в живота си не съм съжалявала толкова, колкото за това — каза тя.

— Не, не може да бъде. Ти не си толкова глупава — все още отказваше да повярва Леноре.

— Оказах се наистина голяма глупачка. Той дойде при мен в момент, в който не можех да разсъждавам трезво. Това обаче не може да бъде извинение.

В този момент в склада влезе запъхтян Северин.

— Корина, трябва да дойдеш веднага! Бен иска да говори с теб за първата книга, която сте направили — каза той.

Корина въздъхна.

— Книгата е хубава, но той както винаги ще се откаже от всичко.

— Не можеш ли да го накараш да размисли?

— Не — каза Корина и тръгна към къщата.

— Знаеш ли за случката с Малте? — попита Леноре, след като двамата останаха сами в склада.

Северин кимна.

— Глупава история — каза той.

— Да, много глупава наистина — отвърна Леноре. — Типично за Малте. Не познавам друг такъв ужасен женкар!

— Сигурно е пуснал мрежите си и към теб — усмихна се леко Северин.

— Съмняваш ли се?

— Разбира се, че не. Какво смяташ да направиш?

— Не бих погледнала Малте, ако ще да е последният мъж, останал на земята.

Северин се усмихна.

— Браво на теб. Не познавам друга жена, която да е толкова здраво стъпила на земята както ти. Сигурен съм, че никога няма да се подведеш по Малте.

Северин беше изрекъл тези думи като комплимент и се учуди, когато Леноре, вместо да се усмихне, повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че съм безсърдечна и безчувствена ли?

— Напротив, искам само да кажа, че ти много добре можеш да прецениш кой има сериозни намерения и кой само си играе с теб.

— Малте може да опитва колкото си иска. С мен ще удари на камък.

— Убеден съм в това.

— Малте не е за мен. По съвсем друг начин си представям мъжа, с когото бих искала да бъда — каза Леноре и подари на Северин закачлива усмивка и многозначителен поглед.

Честността и прямотата на Леноре се харесваха много на Северин. Тя обаче беше само на седемнайсет — много по-млада от него, за което той много съжаляваше. Досега обаче не беше срещал жена, която толкова силно да го впечатли и да му допадне. Леноре не беше класически красива като сестра си, но червените й коси и закачливият й поглед понякога го караха да си мисли за нея с часове, без сам да усети как е минало времето. Тя мислеше и действаше бързо, понякога може би твърде бързо, но това може би се дължеше на крехката й възраст.

— Има нещо, за което се надявам да ми окажеш помощ — каза й Северин.

— Наистина ли? — с учудване го погледна тя. — За мен ще бъде радост и чест да ви бъда от полза, господарю мой — кикотейки се каза Леноре.

Северин се усмихна и леко я удари с пръст по чипото носле.

— Нещата са сериозни — каза й той.

— Какво е станало? — със сериозен тон попита Леноре.

— С доктор Керер напоследък се случват странни неща, поне така смятам.

— В смисъл?

Северин затвори голямата врата на склада, за да е сигурен, че никой не може да чуе разговора им.

— Според мен Бен има подобрение и пръстите на краката му реагират на допир — започна той. — Споделих за това на доктор Керер, обаче тя не взе думите ми на сериозно и само каза, че е нормална вторична реакция и че за подобрение и дума не може да става.

— А ти вярваш, че може, така ли?

— Ами не знам, аз съм само болногледач, не лекар. Но има и други неща…

— Какви?

— Ами например струва ми се, че след посещенията й Бен изглежда някак си по-слаб и унил, за разлика от преди. Доктор Керер, разбира се, има логични обяснения и за това.

— Ти обаче подозираш нещо, така ли?

Той кимна.

— Понякога имам чувството, че доктор Керер не иска Бен да проходи. А освен това си мисля, че чувствата й към него са много по-различни от тези, които би трябвало да има между лекар и пациент…

— Мислиш, че е влюбена в Бен ли? — директно го попита тя.

— Понякога имам такова чувство, да.

— А защо не, тя е хубава жена, малко скучновата и твърде строга, но все пак доста добре изглеждаща. Според теб тя е добър лекар, така ли?

— Да, доказан и всепризнат специалист. За Бен е истинско щастие, че го лекува тя. Анита е невролог и е била на много висока позиция в университетска клиника в Хановер. Няма по-подходящ лекар за Бен от нея.

— Хм, а как толкова успешен специалист невролог изведнъж се превръща в общопрактикуващ лекар? Според мен това е доста странно.

— Нали? Но аз се тревожа най-вече за Бен. Мислех си, че можеш да ми помогнеш да науча повече за доктор Керер. Най-малко ти се оправяш с интернет доста по-добре отколкото аз.

Леноре се усмихна.

— Разбира се, че мога. В интернет понякога се намират много интересни и неочаквани неща.

— Чудесно — каза Северин.

Погледите им се срещнаха. Той усети аромата на косата й и някак в полусън я чу да казва:

— Още ли ме смяташ за прекалено сериозна…

Тя го прегърна и сложи устните си върху неговите. Той не можеше, а и не искаше да устои на изкушението, още повече че то идваше от жената, в която беше влюбен. Взе я в силните си ръце и я притисна до себе си.

 

 

Въоръжена с лаптоп и устройство за мобилен интернет, Леноре отиде в градината и започна да търси информация за Анита Керер. Седнала върху един стар пън и концентрирана в работата си, тя не видя Малте, който се приближи до нея.

— Не е много удобно, а? — усмихна се ехидно той.

— Боже господи, изплаши ме! — ядосано отговори тя и продължи да работи сякаш го нямаше.

— Извинявай — любезно каза той и се усмихна виновно. — Търсех те навсякъде.

Леноре повдигна вежди.

— Да бе.

— Сърцето ми те желае, Леноре, не мога повече да го крия!

— Боже господи! — с престорено учудване отвърна Леноре. — Ако беше и искрен, всичко щеше да е чудесно, но не си.

Малте замълча и я погледна с най-тъжния си поглед.

— Напълно сериозен съм, любима моя. Слагам сърцето си в краката ти, ако искаш — стъпчи го.

— Добре че не си станал артист, хич не те бива — отвърна тя. — Това, че си успял да се възползваш от сестра ми в труден за нея момент нищо не значи. Аз знам колко си подъл, Малте. Искаш да я използваш срещу Бен. Мен обаче няма как да заблудиш.

В първия момент Малте не успя да реагира, не очакваше такъв отговор от малката червенокоска. Ах колко хитра се беше оказала тя!

— Така е — каза той, след като се окопити. — Не ме интересува Корина. Сърцето ми е твое — то ти принадлежи!

Леноре се изсмя и стана.

— Не мога да понасям хора като теб, Малте.

След това спокойно тръгна, за да си намери друго място, където да продължи търсенето на спокойствие.

— Ще видиш колко сериозен съм. Ще разбереш, че те искам повече от всичко — чу го да вика след нея.

— Я се застреляй! — отговори му тя.

Леноре реши да се премести на пейката до езерцето, но когато стигна там, видя, че Бен я беше изпреварил. Той седеше в количката си на брега и гледаше водата замислено.

— А, ти не трябваше ли да работиш с Корина? — попита Леноре, поглеждайки към модернистичната бронзова статуя на другия бряг.

Тя разбра посланието й, но не можеше да се каже, че произведението й хареса. Бен сякаш прочете мислите й и каза:

— И на Северин не му харесва. Той си пада по по-реалистични неща.

— Така ли, това е чудесно — каза Леноре, радвайки се, че вкусът й съвпадаше с този на любимия й мъж.

— Да — отвърна Бен, учуден от реакцията й.

— Та какво правиш тук? — попита Леноре и седна на пейката.

— Ами… — Бен не знаеше как да отговори, но схватливата Леноре веднага разбра, че между него и сестра й отново е имало скандал.

— Ти си пълен идиот — каза му тя.

— Аз? — Бен не беше очаквал подобна реплика от Леноре и не знаеше как да реагира.

— Знам, че беше тъпо от нейна страна да се забърква с Малте — започна Леноре, без да изчака Бен да се доизкаже. — Това е грешка, но тя я е допуснала само защото ти си я отхвърлил.

Бен не можеше да повярва на чутото.

— Значи вината е моя, така ли?

— В известен смисъл, да. Корина те обича, глупчо. Да не мислиш, че й е било лесно да ти признае чувствата си и да ти поднесе сърцето си? А ти постъпи като идиот и го изхвърли на боклука.

Бен леко се подсмихна, поглеждайки я снизходително, но трябваше да признае, че в думите на Леноре имаше известна логика.

— Нищо не съм изхвърлил, аз съм инвалид — не мога да стана и да отида до кофата.

— Не се прави на остроумен, господинчо! Точно това си направил — наранил си я и си я обидил, а тя с дни е набирала смелост да ти признае чувствата си. Ти обаче я разочарова. Горката Корина сега мисли, че любовта й към теб е напълно безнадеждна.

— Ами тя на практика е такава! — отговори той, при което Леноре стана и леко го тупна по рамото.

— Малте си играе игрички. Той й е дал това, която тя се е надявала да получи от теб. Корина обаче не е знаела, че Малте е искал да я използва само за да ти натрие носа. Брат ти е безмозъчен женкар. Освен всичко друго той се опита да се възползва и от мен…

— Не се оставяй да те измами, Леноре — прекъсна я Бен.

— И как ще ме измами?

— Когато поиска, той може да бъде много чаровен. Освен това явно е разбрал, че ти разполагаш със значителни средства — каза Бен. Той знаеше по какви жени си падаше брат му и не можеше да си обясни интереса му към Леноре по друг начин.

— Не се притеснявай. Малте не представлява ни най-малък интерес за мен. Аз съм избрала друг…

— Така ли?

— Да. Северин е истинско съкровище, не смяташ ли?

Бен за момент замълча, после се усмихна и каза:

— Е чак съкровище, не знам, но щом ти допада…

Леноре се усмихна и шеговито го тупна и по другото рамо.

— Ах, тиии — игриво каза тя.

— Така ли се отнасяш с един инвалид? — усмихнато попита Бен.

Леноре за пръв път го чуваше да се шегува със себе си и положението си. Това беше добър знак, поне тя смяташе така.

 

 

Малко след това Бен тръгна с количката си към къщата. Разговорът с Леноре беше подобрил настроението му. Откровеността и непосредствеността й му харесваха. Почти по средата на пътя срещна Северин.

— Бен — започна неуверено болногледачът — аз и Корина искаме да те заведем на разходка.

— И дума да не става. В този вид не се показвам пред никого, знаеш това!

— Хайде стига вече, жив си се погребал в тази къща! Ние с Корина искаме само да ти покажем възможностите на…

— Искате да ме заведете на някакво тъпо изложение на инвалидни колички и други подобни, нали?

— Никак не е тъпо — отвърна Северин, надявайки се да успее да убеди приятеля си да излезе от имението най-после. Отговорът му някак му напомни за Леноре. Все едно че слушаше нея.

Бен въздъхна.

— Добре, ще отида, ако ми направиш една услуга.

— Каквото кажеш.

— Искам да отида само с Корина. Ти така и така си имаш работа с Леноре…

— Откъде знаеш?

Бен се засмя.

— Леноре не крие симпатиите си към теб.

— Тя е прекрасна — отвърна Северин, — но е малка за мен, само на седемнайсет е.

— Е, да, но с всяка изминала година това се променя, нали? — шеговито отвърна Бен. — Основният проблем е Малте. Той си е поставил за цел да „отбележи“ с нея и няма да спре да настоява, макар че засега всичките му опити удрят на камък. Сигурно е разбрал, че е наследница на милиони.

— Милиони? — попита Северин учудено.

— Да. Не знаеше ли, че е наследила голямо богатство?

Северин го погледна невярващо.

— Нямах никаква представа. Но това не променя нищо — малката червенокоска си остава дамата на сърцето ми със или без милиони.

Графиня Отилде видя, че Корина е паркирала колата си пред главния вход и побърза да я попита какво се случва — графинята се страхуваше да не би принцесата да си тръгне от дома им.

— Нали няма да си тръгнете? Моля ви, не се предавайте точно сега! Той има нужда от вас! — притеснено й каза тя.

— Моля? — неразбиращо отвърна Корина.

— Разбрах, че сте се карали, но моля ви, не си отивайте точно сега!

— Ооо — Корина чак сега разбра какво искаше да й каже графинята, — не се притеснявайте, с Бен излизаме.

— Излизате? Сигурна ли сте? Той не е напускал този дом повече от две години.

— Знам — кимна Корина. — Но аз няма да оставя нещата така.

— Не можете да си представите колко съм ви благодарна за всичко, което правите — каза графинята. — Откакто сте тук, той има голям напредък, не смятате ли?

— Да — усмихна се Корина — Но още е кисел и заядлив.

— Така е — отвърна графиня Отилде. — Но и това ще се промени, надявам се. Къде ще сложите количката?

— В багажника. Точно ще се побере.

Графинята поклати глава.

— Не, чакайте, ще кажа на Юстус да докара джипа.

— Но моля ви, не е нужно — отвърна Корина, макар че нямаше нищо против да покара големия джип. Вътрешното му пространство беше несравнимо по-голямо от това на нейната спортна кола и на Бен щеше да му е много по-удобно.

— Не, не, чакайте, моля ви. Аз ей сега ще му се обадя, изчакайте само минута — каза графинята и влезе в къщата.

След по-малко от пет минути графът докара джипа пред главния вход на къщата и даде ключовете на Корина.

— Няма много гориво, добре е да заредите по пътя — каза той и тръгна обратно към земите, които обработваше. Корина обаче не искаше да пропусне шанса да поговори с него по въпроса за лошото му отношение към Бен.

— Граф Катенберг — почти извика тя. Той се обърна малко учудено. — Какво е направил Бен, за да предизвика отношението ви? Той не е виновен за злополуката, която го е приковала на инвалидната количка.

Граф Юстус свъси вежди и за момент се замисли дали изобщо трябваше да отговаря на въпроса й. След това обаче реши, че тя трябваше да знае.

— Разбира се, че вината не е негова. Никой не твърди подобно нещо. Той обаче предизвика съдбата си. Предизвикваше я с всичко, което правеше. Рано или късно нещо щеше да се случи. Ако ме беше послушал, сега нямаше да е в инвалиден стол.

Нетърпящият възражение тон, с който този едър червендалест мъж говореше, почти изплаши Корина.

— Бенедикт трябваше да ме отмени в работата със земите ни — продължи графът. — Той е по-големият, а и земеделието не е нещо, с което Малте би се справил.

— Аз смятам, че и Бен едва ли би бил много добър в тази област — отвърна Корина.

— Така е, права сте. Той обаче избяга от отговорността си — така мисля аз.

— Мислите ли, че той щеше да е щастлив, занимавайки се със земеделие?

— Кой ви говори за щастие? — ядосано отвърна графът, смятайки, че тя не разбираше за какво всъщност й говори.

— Не, точно за щастие става дума — отвърна убедено Корина. — Не бяхте ли горд с него? Не бяхте ли горд с постиженията му, с куража, с който той посрещаше всички изпитания?

Граф Юстус стисна устни и Корина разбра, че го е „настъпила по мазола“.

— Не мисля, че сте виждали в него свой наследник в земеделието — продължи Корина. — Но сега, виждайки го толкова слаб и отчаян, не можете да понесете гледката и го обвинявате несправедливо. Знайте от мен — Бен не е слаб, нито безпомощен! Той е дори по-силен от когато и да било. Да се справи със сегашното си положение е много по-трудно, отколкото когато и да било в предишния му живот. Сега той трябва да е много по-силен и по-смел от всякога. Помислете за това, моля ви, Юстус.

— Това е семеен проблем и вие нямате право да се намесвате!

— Бен ви обича и страда заради отношението ви към него. Точно както вие страдате за това, че синът ви не е такъв, какъвто бихте искали да бъде.

— Аз не искам синът ми да е перфектен. Искам само да е здрав!

— Здрав няма как да бъде. Но е силен, повярвайте ми, той е много по-силен, отколкото можете да си представите.

— Хубави думи. Имате дар слово. Но нещата не са толкова прости, това не е статия в списанието ви.

— Не, наистина не са никак прости — каза Корина, поглеждайки към граф Юстус.

Той се обърна и тръгна обратно към земите си. Корина забеляза, че широкият му гръб се повдигна и той въздъхна.

— За какво си говорите — чу гласа на Бен зад себе си тя.

— Нищо съществено — отвърна тя и посочи на Северин вратата на джипа. Болногледачът настани приятеля си на мястото до шофьора и сложи количката в багажника.

— Ще се справите ли? — попита той.

— Не се притеснявай — отговори Бен. — Ти знаеш какво да правиш тук.

— Няма ли да дойдеш с нас, Северин — с учудване попита Корина.

— Не, дал съм му някои задачи за изпълнение тук — вместо него отговори Бен. — Какво, да не те е страх да пътуваш сама с мен?

Корина се подсмихна и се качи в колата.

— От какво да ме е страх? Ти ясно ми показа къде са границите между мен и теб.

Бен не намери подходящ отговор, затова замълча и се загледа през прозореца на колата. Колко дълго не беше пътувал по тези улици. Беше жътва. Докъдето поглед стигаше, се виждаха само ниви и тук-таме комбайни в тях. Те минаха покрай една ливада, на която стадо коне кротко пасяха под сянката на няколко дървета. Бен се наслаждаваше на гледката много повече, отколкото предполагаше, че би могъл да се наслади на каквото и да било в това си състояние.

— Знаеш ли, че има начин всяка кола да се пригоди за шофиране от инвалид? — наруши тишината Корина.

— Не, не знаех — отвърна Бен.

— Не вярвам, че Северин…

— Не говоря с него за такива неща — прекъсна я Бен.

— Разбирам, ти се притесняваш да говориш за всичко, което би могло да те изкара от това ужасно състояние на самосъжаление и летаргия.

— И доктор Керер смята, че подобно нещо не би било подходящо за мен — защити се Бен.

— Така ли? — учудено попита Корина. У нея от известно време се беше появило странно чувство спрямо доктор Керер, което не можеше да си обясни. Защо тази лекарка постоянно демотивираше пациента си?

— Накъде сме тръгнали всъщност? — смени темата Бен.

— Към Хамбург. Записала съм те в спортна група за инвалиди. Казва се „Без граници“.

Бен се засмя саркастично.

— Колко иронично — отвърна той.

— Не смятам, че е иронично — каза Корина. — Хората в тази група не се примиряват с недъга си и са убедени, че за тях няма граници също както за всички останали хора. Те смятат, че дори да си в неравностойно положение, ако пожелаеш, можеш да правиш всичко както останалите. Дори предлагат скокове с парашут и полети с балон — каза Корина и погледна към Бен. — Интересуваш ли си?

— Не — отговори той, макар че казаното от нея разпали любопитството му. Бен отново замълча и се загледа през прозореца.

— Скокове с парашут, така ли? — чу го да казва след малко тя.

— Точно така.

 

 

Неочаквано за Бен следобедът се превърна в истинско удоволствие за него. Когато пристигнаха в Хамбург, той беше приветстван с добре дошъл от ръководителя на дружеството. За него беше чест да посрещне гост като граф Бенедикт фон Катенберг. Той лично показа на Бен всичко, което сдружението им можеше да му предложи. В него имаше групи по футбол, волейбол, хандбал, както и още много други колективни и самостоятелни спортове. Групата имаше и отбор по ветроходство, който беше спечелил няколко медала от параолимпийските игри. Съвсем наскоро се беше сформирала и група по танци, което особено много допадна на Корина. „Без граници“ организираше и пътувания за своите членове. Бен с учудване разбра, че тази година някои от тях бяха ходили на пътешествие из канадските провинции.

Корина с радост видя как интересът към живота отново се връщаше у Бен и приключенецът в него отново излезе на бял свят.

По пътя обратно Бен внезапно хвана ръката на Корина и сърдечно й благодари за това, което беше направила за него днес.

— Много благодаря за всичко — каза той.

— За мен беше удоволствие — отвърна тя. От топлината на ръката му я побиха тръпки и сърцето й заби учестено.

— Мисля, че ти дължа извинение — чу го да казва тя.

— Така ли, за какво?

— През последните дни се държах като пълен глупак.

— Явно ме наказваш заради глупавата ми постъпка.

— Да те наказвам? Защо?

— Ами ако с Малте не бяхме… още отначало знаех, че върша глупост, за която ще съжалявам.

— Грешката е и моя. Трябваше да те предупредя, все пак го познавам доста по-добре от теб.

— Това не оправдава постъпката ми.

— Е да, но и аз не трябваше да проявявам ревност по такъв начин.

— Ревност ли? — учудено попита Корина и някак си се почувства обнадеждена. Бей обаче не каза нищо, а отново се загледа през прозореца.

Той не искаше Корина да разбира за чувствата му. Не искаше да й позволява да разбира.

Леноре се беше усамотила в отдалечен край на парка, за да не бъде отново прекъсната от Малте, докато издирваше информация за Анита Керер.

— А, ето къде си била. От часове те издирвам — чу тя гласа на Северин.

Тя само го погледна и каза:

— Ела, виж какво намерих.

Северин седна в тревата до Леноре. Свечеряваше се и земята вече беше доста влажна. Любопитен да научи какво беше намерила, той се взря в екрана на лаптопа и онемя — не можеше да повярва на това, което вижда.

— Не е възможно — успя да каже той след няколко секунди.

— Да, изглежда, че нашата докторка не е напуснала мястото си на главен лекар по собствено желание.

— Боже, каква ужасна история — каза Северин. Той беше очаквал всичко, но не и това. — Според теб каква е вероятността обвиненията да са основателни?

— Доста голяма. Макар че от клиниката са се опитали да потулят нещата, те все пак са излезли на бял свят. Освен това информацията идва не само от пациенти, но и от служители на клиниката. Има и статия в местен вестник, основана на прессъобщение на прокуратурата.

— Оправдана ли е била все пак?

— Не са й повдигнати обвинения. Явно не е имало достатъчно доказателства. Но въпреки всичко са я освободили, което е доста показателно.

Северин се засмя.

— И тя наследява практиката на чичо си, ставайки провинциален личен лекар. Колко удобно, а?

— Това обяснява много неща, не смяташ ли?

Той кимна и погледна към Леноре.

— Аз нямаше да се справя толкова добре с намирането на тази информация — с възхищение й каза той.

— Е, да, но ти имаш други качества — закачливо му каза тя.

— Мислиш ли?

— О, да — засмя се Леноре и затвори лаптопа. — Например, целуваш се доста добре.

— Доста добре? — поддаде се на провокацията й той. „Доста добре“ не му звучеше никак обнадеждаващо.

— Хм — каза Леноре, която вече го беше прегърнала. — Да кажем — много добре.

— Зверче такова — каза той и я притисна към себе си.

— Да, такава съм си. Можеш ли да свикнеш с това?

— По-лесно, отколкото с това, че си богата.

— Ах, виж ти — засмя се Леноре и леко го удари по бузата, — кой се интересувал от пари.

— Аз не.

— Знам, глупчо — каза тя и го събори върху мократа трева. След малко въздъхна и каза: — Трябва да им кажем все пак.

Северин разбра, че Леноре говореше за Анита Керер и се съгласи с нея.

— Веднага щом си дойдат Бен и сестра ти, ще им кажем.

Бен и Корина се върнаха в имението доста късно вечерта. Въпреки първоначалното му нежелание, Корина го заведе на вечеря в италиански ресторант. Бен все още се чувстваше неудобно да се показва пред хора в този вид. Беше наясно колко услужливи и готови да помогнат бяха всички, когато видеха човек в неравностойно положение като него, но според Бен това до голяма степен беше лицемерие — той смяташе, че за повечето хора инвалидната количка беше причина да гледат на него като на прокажен и да странят от компанията му. Корина обаче успя да го убеди да не се поддава на тези мисли и да се държи с хората така, както би се държал, ако количката я нямаше.

Въпреки опасенията на Бен вечерта се оказа прекрасна. Когато се върнаха в имението, той беше много уморен и още преди да излезе от колата, помоли Северин да му помогне да направи вечерния си тоалет и да си легне. Северин и Леноре се спогледаха и се разбраха без думи. Леноре кимна и каза:

— Добре, тогава ще го оставим за утре.

Корина също беше уморена, но и безкрайно удовлетворена от деня. Тя тръгна по стълбите нагоре към главния вход на къщата.

— Какво ще оставите за утре? — попита тя Леноре, след като двете се бяха отдалечили от Северин и Бен.

— Утре ще ти разкажа всичко. Сега си лягай, изглеждаш изтощена.

— Да, денят беше много уморителен.

— Добре, утре ще поговорим.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

След като Леноре я успокои, че всичко е наред, Корина отиде в стаята си и се съблече. Веднага след това обаче я обхвана някакво странно чувство, че трябва веднага да разбере за какво Леноре искаше да говори с нея. Тя облече халата си и отиде в стаята на по-малката си сестра.

Леноре седеше на малко бюро до прозореца и пишеше домашните си. Виждайки сестра си, тя учудено възкликна:

— Нямаше ли да си лягаш?

— Кажи за какво искаше да говорим. Не мога да заспя, без да разбера.

Леноре познаваше този поглед. Нямаше как, трябваше да й разкаже.

— Ами става дума за доктор Керер — започна Леноре.

— Какво за нея?

— Северин ме помоли да потърся информация за нея в интернет.

— Няма й доверие ли?

— Тя е реагирала твърде необичайно, когато Северин няколко пъти й казвал, че е забелязал реакции на пръстите на краката на Бен.

— Така ли? Искаш да кажеш, че положението на Бен се подобрява?

Леноре кимна.

— Северин смята така. Доктор Керер обаче му заявила, че това са мускулни спазми, които нямат нищо общо, с каквото и да е подобрение. Тя изглежда не иска той да се подобри. Не смяташ ли, че е странно?

— Да, тя би трябвало да се радва за подобни неща.

— Така е. Заради това Северин е станал скептичен по отношение на лечението, което тя прилага на Бен. Заедно с него намерихме доста интересни неща за „всепризнатата невроложка“.

— Ти и Северин?

— Да.

— За какво става дума?

— Ами госпожа лекарката, изглежда, далеч не е толкова безукорна и непорочна, колкото изглежда на пръв поглед. По всичко личи, че не е напуснала поста си на главен лекар в клиниката в Хановер доброволно.

Корина повдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Уволнили са я заради инцидент.

— Какво се е случило? — учудено попита Корина. Тя лично не хранеше особени симпатии към лекарката, но я смяташе за добър професионалист.

— Влюбила се е в един от своите пациенти.

— И какво от това?

— Ами той бил женен и не е отговорил на чувствата й. Тя обаче била обсебена от него.

— Аха — каза Корина. Тя много добре знаеше какво е да си отхвърлен от личен опит.

— Доктор Керер обаче отказала да приеме поражението. Страстта й много бързо се превърнала в омраза и тя дала на човека свръхдоза лекарства.

— Боже господи, убила ли го е? — невярващо погледна към Леноре Корина.

— Не, оцелял е само благодарение на бързата намеса на една медицинска сестра. Както можеш да допуснеш, от клиниката не са искали да се разчуе за този инцидент. На пациента е платено голямо обезщетение, за да не свидетелства срещу Анита Керер, а тя била уволнена. Ето защо е поела практиката на чичо си. Нямала е избор — в клиниката не я пускат да стъпи и на прага.

— Не са ли я обвинили по съдебен ред?

— Проведено е разследване. Подобен случай няма как да бъде напълно потулен. Явно обаче не са събрали достатъчно доказателства и разследването било прекратено.

— Боже господи, Бен поверява живота си в ръцете на тази жена. Трябва веднага да му кажем!

— Северин ще му съобщи още утре сутринта.

— А доктор Керер? — попита Корина.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами трябва да говорим с нея. Тя сигурно има своя версия за тези обвинения. Може пък да е невинна и да е станала жертва на някакъв заговор срещу нея.

— Мислиш ли? — скептично попита Леноре.

— Не знам какво да мисля — отвърна Корина. — Знам само, че Бен се доверява на тази жена както на никого другиго. Ако това, което сте намерили в интернет със Северин е вярно, трябва да предпазим Бен от тази жена.

— И аз така смятам.

— Не би било редно обаче и да я обвиняваме, без да сме наясно какво наистина се е случило. Така можем да подкопаем доверието му в нея, без тя да го заслужава.

— Ти си прекалено добра за този свят — усмихна се Леноре. — Какво? Мислиш, че все пак доброто у хората ще възтържествува, така ли?

— Наистина не знам. От една страна, не искам да оставям Бен в ръцете на човек, който може да му причини зло. От друга обаче нямаме никакви доказателства за това, че тя наистина се е опитала да отрови този свой пациент. Трябва да говоря с нея.

— Искаш да говориш с Анита Керер? Не ставай глупава!

— Даже най-добре веднага да отида при нея — решително каза Корина и стана.

— Боже господи, та вече е почти полунощ!

— Права си, късно е. Обаче още утре сутринта ще се срещна с нея. Все пак става дума за Бен.

Леноре погледна сестра си. Става дума за Бен. Разбира се, че става дума за Бен — както винаги. Той се беше превърнал в неразривна част от живота на Корина, без значение дали му харесваше или не. При все че я беше отблъснал, любовта на Корина не й даваше покой. Леноре искрено се надяваше, че един ден Бен ще си даде сметка за това колко много означава за Корина и ще я приеме до себе си.

 

 

Малко след разсъмване Корина вече се беше качила в колата си и пътуваше към селото. Когато почука на вратата на малката къща, в която Анита Керер живееше и където се помещаваше кабинетът й, лекарката все още не беше довършила закуската си.

Тя беше много учудена, когато видя пред вратата си принцеса Фон Ербах.

— Госпожице Фон Ербах? Какво правите тук? Да не се е случило нещо с Бенедикт? — попита тя и инстинктивно тръгна към стаята, за да вземе докторската си чанта и да тръгне към имението Катенберг.

— Не, не, Бен е добре — успокои я Корина. — Исках да поговоря с вас.

— За какво? — хладно попита лекарката.

— За работата ви в Хановер и инцидента с човека, който едва не умрял от свръхдоза лекарства…

Анита Керер пребледня и се отдръпна от входната врата, за да може Корина да влезе.

— Заповядайте вътре. Нека поговорим на спокойствие. Можете да ми правите компания на закуска.

Корина не знаеше, че любезността на доктор Керер всъщност е престорена. Тя седна на масата в уютната кухня и Анита й сипа чаша прясно кафе. Принцесата беше тръгнала, без да закуси и с удоволствие го прие.

— Чули сте значи тази абсурдна история?

— Да. Имали сте пациент, когото…

— … съм опитала да убия със свръхдоза хапчета, защото той не е отговорил на любовта ми. Тази версия и аз съм я чувала многократно.

Лекарката се усмихна и на Корина някак й олекна — значи можеше и да не е вярно…

— Не е ли истина?

Анита Керер я изгледа.

— Искате истината? Истината е, че този човек се влюби лудо в мен. Аз обаче му заявих, че за мен той не е нищо повече от пациент като всеки друг и не смятам да прекрача границата между личния живот и работата си заради него. Той не ме интересуваше. Освен всичко друго аз никога не бих си позволила афера с пациент. Лекарската етика не би ми го позволила.

Анита Керер беше толкова убедителна, че Корина все повече й вярваше и съмненията й почти изчезнаха. Почти.

— А какво бихте казали за лекарската си етика що се отнася до Бен? — попита Корина. Анита Керер повдигна перфектно оформените си вежди.

— Какво искате да кажете?

— Знам, че краката на Бен са реагирали на допир, а вие сте омаловажили този факт. Така ли е?

— Да, знам за това — въздъхна Анита Керер. — Положението на Бенедикт ще се подобрява с времето — продължи тя. — Обаче напредъкът няма да е толкова голям, колкото може би ви се иска. Може би един ден той отново ще може да стъпва на собствените си крака. Може би с помощта на патерици ще може да направи и няколко крачки. По-голямата част от живота му обаче ще преминава на инвалидната количка.

Анита отново погледна красивото лице пред себе си. Тя изпитваше силна неприязън към тази принцеса. Какво си мислеше тя — че може току-така да се появи и да й отнеме Бенедикт? Тя беше вредна за него. Без нея Анита отдавна щеше да е влязла в сърцето му. Тя не го заслужаваше! Корина беше тумор, който се налагаше да бъде отстранен.

Корина дори не предполагаше какви мисли се въртят в главата на събеседничката й в този момент. Анита говореше със спокоен и любезен глас, дори си позволи да използва лек сарказъм.

— Аз мога да живея с мисълта, че Бенедикт ще бъде прикован за инвалидния си стол до края на дните си. А вие?

В този момент Корина разбра — Анита Керер обичаше Бенедикт! За секунда Корина забеляза пламъка в погледа на Анита и осъзна колко обсебена беше тя от Бен. Невроложката никога нямаше да се откаже от него. Животът му беше в нейните ръце. Тя го знаеше и го използваше в своя полза. Бен се нуждаеше от нея и тя беше наясно с дълбоката благодарност, която той изпитваше към нея заради грижите, които полагаше. Без нея той беше нищо! Това свое чувство за власт Анита смяташе за любов.

Корина затаи дъх. Тази жена беше опасна! Тя се беше вкопчила в Бен като орел в плячката си и нямаше да го пусне никога!

Корина започна да поема дълбоко въздух, стараейки се да не показва вълнението си. Боже господи, какво можеше да направи, за да измъкне Бен от този капан?

— Въпреки всичко според мен на Бен трябва да се каже, че в състоянието му има подобрение, не смятате ли? — попита Корина. — Интензивен курс физиотерапия би могъл да ускори процеса на възстановяването му, не е ли така? Бен има право да знае истината!

— Разбира се, госпожице Фон Ербах — за учудване на Корина отговори лекарката. — Беше грешка от моя страна да не му съобщя. Още кафе…?

— Да, с удоволствие — отвърна Корина. Кафето беше силно, но много хубаво.

Анита Керер взе чашата на Корина и отиде до кухненския плот, където беше кафемашината. Тя застана с гръб към принцесата и Корина не видя, че доктор Керер сипа в кафето й няколко капки от кафяво шишенце, чийто вкус не се разпознаваше в пълна чаша горещо и силно кафе.

Анита подаде чашата на Корина с приятелска усмивка.

— Ще говоря с Бенедикт за това — каза лекарката. — Още следобед.

Анита със задоволство видя как Корина изпразни чашата си до дъно. Сега беше доволна — тази жена не представляваше повече опасност за нея. С приветлива усмивка Анита Керер погледна стенния часовник и каза:

— А сега, ако ме извините, трябва да отворя кабинета си.

Корина разбра намека и стана. У тази жена имаше нещо, което я ужасяваше и плашеше.

— Карайте внимателно — каза Анита, докато принцесата се качваше в колата си.

Корина не разбра скрития смисъл в думите на лекарката.

Корина точно беше излязла от селото, когато внезапно й се зави свят. Пътят изведнъж изчезна от погледа й. Тя въобще не разбра, че колата й се удари в крайпътно дърво. След това всичко стана черно.

По време на сутрешния тоалет на Бен Северин му разказа за разкритията на Леноре. Той обаче отказа да повярва на чутото.

— Невъзможно — заяви той уверено. — Не и Анита! Със сигурност тя има по-логично обяснение за случая.

— Няма как тя да няма — отвърна Северин, малко обиден заради това, че Бен отказваше да му повярва. — Питай Леноре, ако не вярваш на мен — продължи да настоява той.

— Ще го направя. Защо й е на това момиче да поставя под въпрос реномето на толкова уважаван лекар специалист?

Северин помогна на Бен да стигне до зимната градина, където цялото семейство вече беше седнало за закуска.

— Каза ли му — веднага попита Леноре.

— Да, но той не ми вярва.

— Как да повярвам на такава глупост?! Анита Керер е безукорен професионалист, почтеността й е извън всяко съмнение.

— Какво за доктор Керер? — попита графиня Отилде. Граф Юстус и Малте също погледнаха към Бен въпросително.

— Леноре и Северин твърдят, че в миналото Анита Керер се е опитала да убие свой пациент. Глупости!

— Това е невъзможно — каза графинята.

— И аз така казвам. Всъщност, Леноре, къде е сестра ти?

В този момент и Северин забеляза, че Корина не е на масата.

— Отиде при доктор Керер, за да изясни случая лично с нея — отвърна Леноре и погледна часовника на ръката си.

— Трябваше вече да се е върнала.

— Хм — каза Бен. Северин забеляза, че приятелят му се разтревожи за Корина.

След закуска той му помогна да стигне до кабинета си. Мина половин час, а Корина още я нямаше. Бен започна наистина да се тревожи.

— Защо се притесняваш? — попита Северин, носейки му кафето. — Доктор Керер е извън всякакво съмнение. Ти сам го каза. Нямаш повод за притеснение.

— Ти каза, че Анита се е влюбила в своя пациент, нали? — замислено попита Бен.

— Да — отвърна Северин и погледна към приятеля си, който ставаше все по-нервен с всяка минута. — Нали не искаш да кажеш, че…

— Да, и на мен се обясни в любов…

Северин не беше много учуден от чутото.

— Допусках, че е станало така — каза той. — Тя не се държеше по начин, който би се очаквал от нормален доктор към обикновен пациент. Според мен тя нарочно не позволява състоянието ти да се подобри. Държи те под контрол, разбираш ли, че…

— Притеснявам се за Корина — прекъсна го Бен. — Аз съм сигурен, че Анита знае какво чувствам към Корина…

— Чувстваш значи…

— За бога, да, обичам я! Луд съм по нея! Доволен ли си?

Северин се засмя.

— Абсолютно доволен. Тръгвам веднага да търся Корина.

— Ще дойда с теб — каза Бен и тръгна с количката си към вратата.

— Искаш да излезеш от къщата? Та ти до вчера и дума не даваше да…

— Става дума за Корина. Да тръгваме!

Малко по-късно Северин и Бен пътуваха към селото с джипа на граф Юстус.

— Корина имаше право — каза Бен.

— За кое?

— Не трябва да се изолирам и да мразя всичко и всички. Трябва да започна отново да живея.

— Харесало ти е вчера значи — радостно каза Северин. Той не се беше и надявал да чуе приятеля си да казва подобно нещо.

— Беше прекрасно. Не предполагах, че съществуват такива възможности за хора като мен.

— Не си предполагал? Не искаше да знаеш!

— Така е, сам щях да проваля живота си.

— Щеше да е чудесно, ако беше срещнал Корина по-рано. Тя не те глези като майка ти.

Бен се засмя.

— Със сигурност не ме глези. Корина ми помогна отново да повярвам в чудеса, Северин! Тя смята, че аз дължа на живота си много и е време да му се отплатя. Чак сега разбирам колко права е била.

— Корина е чудесен човек — отвърна Северин. — Тя те обича и ако я изпуснеш, ще си пълен глупак.

Явно темата не допадна особено много на Бен, тъй като не отговори. Предпочете да запази мълчание и да гледа през прозореца.

В следващия момент той видя колата на Корина, която се беше ударила в дърво край пътя. Очевидно това се беше случило на път към имението Катенберг.

— Спри, спри! — извика той. Северин наби спирачки и насочи джипа към мястото на произшествието.

— Иди да видиш какво се е случило — извика Бен, извън кожата си от притеснение.

Северин обаче нямаше нужда от указания. Той скочи от джипа и тичайки, отиде до това, което до преди малко е било колата на Корина. Предницата на колата чак до мястото до шофьора беше смачкана до неузнаваемост. Ако някой беше седял там, не би оцелял. По чудо обаче шофьорското място почти не беше засегнато. Въздушните възглавници се бяха отворили и на пръв поглед Корина имаше само охлузвания и натъртвания. Северин веднага провери пулса й — беше много учестен.

— В безсъзнание е — извика Северин — обади се на Бърза помощ!

— Веднага — отвърна Бен, гледайки как приятелят му изваждаше от смачканата кола жената, която обичаше.

— Как е — попита Бен. Той се чувстваше безкрайно безпомощен — не можеше да й помогне, а точно в този момент искаше да й се притече на помощ повече от всичко.

— Ами всъщност е учудващо добре — отговори Северин. — Доколкото мога да видя, има само повърхностни охлузвания и натъртвания. Може обаче да има и вътрешни наранявания, на които да се дължи това, че все още е в безсъзнание. Тогава… — Северин предпочете да замълчи за момент. Не искаше да сподели на Бен мислите, на които го наведе състоянието и видът на Корина.

— Тогава какво?

— Предполагам, че може би е била в безсъзнание в момента на удара.

— Как така? Защо? Искаш да кажеш, че Анита…?

Северин кимна и Бен се ужаси само при мисълта за възможността Анита да беше предизвикала инцидента. Като лекар тя имаше достъп до всякакъв вид медикаменти включително и такива, които могат да доведат до загуба на съзнание. Възможно ли беше Анита да е предизвикала умишлено тази катастрофа, знаейки, че последиците може да са фатални?

Кръвта му се смразяваше само при мисълта за това.

След няколко минути дойде линейка и лекарите се погрижиха за Корина. Бен ги гледаше от джипа, почти обезумял от притеснение. След малко при него дойде Северин.

— Ще се оправи — каза той. — Предупредил съм ги, че може би е под влиянието на упойващи средства или медикаменти.

Северин седна на шофьорското място и каза:

— Отиваме в клиниката, нали?

— Не! — извика Бен и Северин го погледна учудено. — Закарай ме при Анита!

— Полудя ли? Още не знаем дали подозренията ни са оправдани. Нека изчакаме резултатите от изследванията в болницата.

Бен поклати глава.

— Не! Веднага трябва да говоря с нея и да разбера истината.

— Едва ли ще ти я каже.

— Ако се опита да ме излъже, ще разбера веднага — уверено каза Бен. — Моля те, закарай ме при нея.

Северин повдигна рамене.

— Добре, както кажеш.

 

 

Когато Бенедикт фон Катенберг пристигна в кабинета на доктор Керер, тя приемаше пациенти. Медицинската сестра я уведоми за идването му и малко след това той влезе в кабинета й.

— Бенедикт, какво правите тук? Все още е твърде рано за такива разходки!

— Не смятам така — отговори Бен.

Той веднага разбра, че Северин имаше право в подозренията си спрямо лекарката. Анита Керер не се интересуваше от подобряването на състоянието му, тя не искаше той да стане самостоятелен, а се стремеше да го държи в зависимост от себе си и грижите, които полагаше за него.

— Какво се е случило — с престорена загриженост попита тя и хвана ръката му, за да му премери пулса. Той обаче я дръпна.

— Станала е катастрофа.

Анита затаи дъх и се престори на учудена и ужасена.

— Как? Кой…?

— Корина — отвърна Бен, внимателно наблюдавайки изражението на Анита. В очите й той видя смесица от угризение на съвестта и триумфална радост. След секунда тя се опомни и отново се постара да изглежда ужасена и съчувстваща.

— Госпожица Фон Ербах? Но как се е случило, за бога, тя сутринта беше при мен!

— Вие трябва да ми кажете как се е случило, Анита! — отвърна студено Бен. Той беше сигурен, че знае истината и без тя да му я казва.

— Аз? — учудено го погледна Анита. — Но как аз…

— Корина е дошла при вас сутринта, за да говорите, нали? Няма нужда да ми обяснявате нищо повече, Анита. Знам всичко за вас.

— Това не е вярно! Аз станах жертва на заговор! Сутринта обясних това на госпожица Фон Ербах и тя ми повярва. Аз нямам нищо общо със смъртта й.

— Тя е жива, Анита! Имала е късмет — ранена е леко, но ще се оправи.

Изразът на лицето на Анита Керер се промени, но тя умееше да се владее и не позволи на чувствата си да вземат връх над разума й. С престорено облекчение тя каза:

— Да, слава богу. В коя клиника е? Веднага ще се свържа с колегите, които я лекуват.

— Няма да го направите, Анита — прекъсна театралниченето й Бен. — Аз ще свидетелствам срещу вас, защото съм убеден, че сте свързана с катастрофата. Вие сте я предизвикали.

Анита Керер реши, че е време да свали маската си. Пребледняла като платно, тя хвана ръката му.

— Недейте, Бенедикт! Нищо лошо не съм направила!

— Нищо лошо? — разгневено отговори Бен.

— Направих го за вас, за двама ни! Не можете да ме обвините за това. Аз ви обичам!

Бен я погледна смаяно. Тя не усещаше вина, не смяташе, че е направила нещо нередно!

— Почти убихте човек и смятате, че сте го направили за мое и наше добро?

— Аз ви обичам, Бенедикт! Ние си принадлежим, не виждате ли!?

— Не, не виждам! — разярено отговори той.

— Тази руса вещица, тя ви е размътила съзнанието — извика Анита и опита да прокара пръсти през косата му. Той се дръпна. — Тя нарочно ви е заблуждавала, за да не видите истината! — продължи тя. — Не ви трябва тя — тази вещица — тя не може да се грижи за вас! Аз мога! Наистина ли вярвате, че тя ще свикне с недъга ви и ще го приеме? Тя не би могла, но аз…

— Аз не ви обичам, Анита! — ядосано извика Бен. Никога през живота си той не беше изпитвал толкова силен гняв, колкото сега.

— Това ще стане с течение на времето — каза убедено тя и се опита да го погали по лицето. Той отблъсна ръката й.

— Ще уведомя полицията за случилото се. Ако нараняванията й се окажат по-тежки от очакваното…

— Полицията вече е на път — каза Северин, който беше застанал на вратата. — Изследвали са съдържанието на стомаха на Корина. В него е имало само кафе и упойващо лекарство. Ако не го бяха открили, можеше да получи дихателна недостатъчност.

Бен погледна към Анита. Той й се беше доверил, а тя го беше измамила.

— Обичам ви, Бенедикт — каза тя, протягайки ръце към него.

— Да се махаме оттук, Северин — ядосано каза Бен. — Чух и видях достатъчно. — Бен изгледа лекарката с отвращение. — Да отиваме в клиниката.

 

 

Когато Бен и Северин пристигнаха в клиниката, цялото семейство вече беше там — в едно малко фоайе, очаквайки резултатите от изследванията. Само Малте го нямаше. Беше преценил, че за нещо толкова незначително нямаше смисъл да си прави труда да идва чак до тук. Графиня Отилде седеше на един стол. Тя все още не можеше докрай да осъзнае какво се е случило. Леноре нервно пристъпваше от крак на крак. Бен беше изненадан най-вече от присъствието на баща си — него най-малко беше очаквал да види тук.

Когато видя сина си да влиза, граф Юстус стана, за да го посрещне. Баща и син се спогледаха. Погледите им казваха много повече от всички думи на света. След няколко секунди мълчание граф Юлиус подаде ръка на Бен.

— Извинявай — кратко каза той.

Бен отлично знаеше какво имаше предвид баща му. Той прие ръката му и силно я стисна.

— Няма нищо, татко, няма нищо — отвърна Бен, но преди да продължи, беше прекъснат от Леноре.

— Не ме пускат при нея. Казаха, че й трябвало спокойствие и почивка.

— Ами щом така казват, значи така трябва да бъде — каза Северин и сложи ръка на нежните й рамена. — Ела, да отидем при Отилде. Малте няма ли го?

— Слава богу, не — отвърна Леноре. — Пък и какво би правил той тук. Малте не се интересува от другите, ако няма интерес или не може да извлече полза от тях.

За учудване на Бен баща му се усмихна и каза:

— Малката е истинско съкровище, не смяташ ли?

Бен кимна.

— Северин ще е истински щастлив с нея — каза Бен.

— А ти? — попита баща му.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ти и принцесата…

— Татко! — прекъсна го Бен.

— От какво се страхуваш? Че изпитва само съжаление към теб или че може да те обича истински?

След като беше нарушил мълчанието, граф Юстус беше решен да изясни всичко със сина си и да не допусне повече недоизказани неща.

Бен се поколеба.

— Страхувам се да я обичам, татко.

— Но защо не дадеш шанс на тази любов? — попита го баща му. — Любовта е най-прекрасното нещо, което може да се случи на човек в живота му. Защо бягаш от нея? Когато обичаш, няма значение дали човекът срещу теб може да ходи или не. Любовта премахва всички различия. Най-лесно е да обичаш някого заради качествата му, трудното е да свикнеш с недостатъците му. Корина фон Ербах е чудесна жена, Бен. Тя ме накара да погледна на света с други очи.

— Аха, така значи — усмихна се младият граф.

Баща му кимна, а в следващия момент в чакалнята влезе облечен в бяло лекар.

— Все още спи — каза той. — Можете да отидете при нея, но, моля ви, бъдете много внимателни. Все още е много слаба.

— О, слава богу — извика Леноре и тръгна към болничната стая почти бегом, следвана от Северин и семейство Фон Катенберг.

Бледото лице на Корина почти се сливаше с белия цвят на чаршафите и стените в стаята. До леглото й имаше система, вливаха й лекарства. Да я види в такова безпомощно състояние за Бен беше изключителен шок — досега винаги тя беше силната и го окуражаваше да се справя с трудностите.

Леноре погали сестра си по косата и я целуна по челото.

— Оправяй се бързо — прошепна тя.

Докторът им даде знак и всички излязоха от стаята. Само Бен отказа да се подчини и остана. Стоейки до леглото на Корина, той размишляваше за всичко, случило се през последните седмици.

Разбира се, че я обичаше, беше луд по нея. Досега беше сигурен, че не трябва да се отказва от тази любов. Корина обаче заслужаваше нещо повече от живот с инвалид. Дори да отвърнеше на любовта й, той трябваше да й спести подобен живот.

Преди малко почти я беше загубил. Само чудо я беше спасило. Трябваше ли да й причинява още болка, отблъсквайки я отново заради недъга, който доскоро смяташе за непреодолим?

Погледът му се спря върху красивото й лице, кротко полегнало върху снежнобялата възглавница. Баща му беше прав. Любовта беше подарък, който трябваше да бъде приет с радост без твърде много размишления.

Корина се събуди с ужасно главоболие. Тя сигурно беше изстенала, без да усети, защото чу познат, но необичайно топъл глас да й казва:

— Ще ти мине. Важното е, че си жива и здрава.

Това й прозвуча облекчаващо. Тя опита да отвори очи, колкото и трудно да й беше това в момента.

Бен седеше в количката си до леглото й. Той се усмихна — загрижен, но облекчен, че се събуди.

— Бен? — каза тя. — Какво се е случило?

— Беше при Анита, не помниш ли?

— Да, спомням си.

Корина се опита да стане, но пронизваща болка в главата я накара отново да легне. Бен хвана ръката й.

— Как си? — попита я той.

— Била съм и по-добре, но ще се оправя. Чакай… сетих се нещо…

— Какво?

— Доктор Керер ми каза, че един ден ще можеш да ставаш и дори да направиш няколко крачки без чужда помощ.

— Това не е важно сега — изненадващо за нея отвърна Бен.

— Как така?

— Не вярвам на нищо, което тази жена е казала. Тя се опита да те убие, Корина!

Тя го погледна смаяно.

— Какво?

— Упоила те е с някакво силно лекарство. Вероятно го е сложила в кафето ти. Знаела е, че по пътя обратно към имението си щяла да изпаднеш в безсъзнание и се е надявала да катастрофираш, а катастрофата да е с фатални последици. Планът й почти беше успял. Ако със Северин не бяхме те намерили навреме… Никога няма да простя на тази жена за това.

— Излязъл си от къщи заради мен?

— Разбира се. Когато не се прибра, ние се разтревожихме.

— Ние? — невярващо попита Корина. Сърцето й заби учестено — значи все пак имаше надежда…

— Разбира се, че ние. Леноре беше полудяла от притеснение, както и аз.

Корина замълча, а после се усмихна и го погледна.

— Да не би да ме обичаш?

Бен се изчерви и в този момент се почувства като обясняващ се в любов на гаджето си седмокласник.

— Да — решително отвърна той. — Надявам се да съм ти го показал.

След това и двамата замълчаха. Бен хвана ръката й.

— Не исках да ти повярвам, Корина. Не можех да си представя, че жена като теб би могла да се интересува истински от сакат човек като мен. Аз съм такъв, какъвто съм, и това едва ли ще се промени за в бъдеще.

— От първия момент, в който те видях, разбрах, че ти си мъжът за мен, Бен. Въпреки всичко ти си оставаш изключително привлекателен, не можах да ти устоя.

Бен повдигна вежди.

— Но аз съм в инвалидна количка.

— Да, и?

Бен придърпа ръката й и я стисна силно.

— Корина, ти заслужаваш до себе си мъж, който може да ти предложи нормален живот, не инвалид, прикован за стола си…

— Какво означава нормален живот? — прекъсна го тя. — Искам да ми отговориш само на един въпрос. Обичаш ли ме?

Бен въздъхна и сложи ръката й на устните си.

— Да. Аз по всякакъв начин се опитах да игнорирам чувствата си към теб. Не те заслужавам, Корина. Ти си много по-добър човек от мен, но да, обичам те. Обичам те повече от всичко.

Колко дълго беше чакала тези думи. Почувства се по-щастлива от когато и да било през целия си живот. Нито болката, нито забития в ръката й абокат и системата, включена в него, не можаха да й попречат да стане и да целуне Бен.

— Обичам те — прошепна тя. — Ти си всичко, което бих искала да имам.

Бен погали лицето й.

— Баща ми беше прав. Ти си дар божи.

— Не бъди толкова сигурен — засмя се тя. — Понякога съм направо нетърпима.

— Не и за мен — отвърна той.

Корина го погледна. Тя никога не беше го виждала такъв — смел, радостен и изпълнен с вяра в бъдещето. Любовта й го беше накарала да излезе от непрогледния мрак на последните две години от живота си.

— Ти дойде в живота ми и го преобърна — каза той. — Показа ми, че нищо не е свършило и бъдещето пред мен не е толкова безнадеждно, колкото си мислех. Аз не вярвах, че ще мога да заживея отново. Ти ме убеди, че трябва.

— Млъкни, глупчо — каза нежно тя и го целуна.

— Ти ме накара отново да вярвам в чудеса, прекрасна моя принцесо. Обичам те.

— Завинаги — тихо каза тя.

— Завинаги.

Млада, красива и отдадена на друг
Как принц Александър се влюби в годеницата на брат си

Юлиане фон Валдек беше на седмото небе от щастие. От много време красивата стюардеса мечтаеше за дом и семейство и ето че сега мечтата й беше на път да се осъществи. Приятелят й Филип фон Дарнберг беше поискал ръката й. Юлиана щеше да се омъжи за принц. Младата жена с трепет очакваше срещата със семейството му. Що за хора бяха родителите му? Как щяха да я посрещнат в дома си?

Принцеса Терезе я изгледа студено и още отначало й даде да разбере — някаква си стюардеса не беше подходяща партия за сина им. Единствено принц Александър се отнасяше добре с нея. Той неусетно се беше влюбил в годеницата на брат си. Юлиане отначало не знаеше това, но в негово присъствие се чувстваше някак необичайно… необичайно приятно.

— Най-после. Мислех, че този полет никога няма да свърши — с въздишка на облекчение каза Лили Бредоу и взе куфара си.

— Да, този полет беше необичайно тежък. Не се притеснявай, не всички са такива — с усмивка каза Юлиане фон Валдек.

Полетът от Ню Йорк до Хамбург беше пренасочен заради лошото време и единайсетте часа се бяха превърнали в осемнайсет. През цялото време стюардесите се бяха грижили за приятното прекарване, доколкото беше възможно при тези условия, на пътниците. И двете сега бяха смъртно уморени.

Лили и Юлиане влязоха в терминала, бързо минаха през паспортната проверка и влязоха в залата за пристигащи. Двете красиви жени в сини униформи привличаха мъжките погледи като магнит. Юлиане беше прибрала красивата си кестенява коса в кок. Прическата подчертаваше изваяните форми на лицето й. С бързи крачки двете влязоха в паркинга.

Лили свали шалчето от униформата си и последва Юлиане.

— Краката направо не ме държат. Страшно са отекли — каза Лили. — Как издържаш на тези високи токове толкова часове?

— Не се притеснявай, след няколко седмици краката ти ще свикнат.

— Или ще свикнат, или ще умра от болка преди това — уморено се усмихна Лили.

Работата на летището в този ранен следобед кипеше с бързи темпове както обикновено. Пристигащите пътници търсеха колички, с които да превозят багажа си, заминаващите бързаха за полетите си, по радиоуредбата съобщаваха за отменени или закъснели полети, а такситата се редяха на опашка, очаквайки клиенти.

— Само като си помисля, че преди няколко часа бяхме заклещени в бурята — каза Лили, изваждайки фотоапарат от чантата си. — Ще ми направиш ли снимка в терминала? Родителите ми искат да им изпращам снимки от местата, на които съм била.

— Разбира се. В каква поза я искаш? Може би целувайки земята от радост, че сме кацнали? — шеговито попита Юлиане.

— По-добре не — засмя се Лили и кокетно сложи ръце на тънкото си кръстче, позирайки за кадъра.

Юлиане направи няколко снимки.

— Благодаря ти — каза Лили, вземайки фотоапарата си от Юлиане. — Май първият пилот с удоволствие би се снимал с теб.

— Така ли мислиш?

— След като кацнахме, щеше да те изпие с поглед. Май с удоволствие би те въвел в тънкостите на летенето — изкиска се Лили.

— Стига ми, че ни приземи безопасно — отвърна сухо Юлиане.

Лили отново се засмя.

— Искаш да кажеш, че не е твой тип, така ли?

— Не. Колегите за мен са табу. Романтична връзка в работата не води до нищо хубаво. Освен това вече съм сгодена.

— А да, за истински принц. Щастливка такава — замечтано въздъхна Лили. — Разкажи ми повече за него, за замъка му. Истина ли е, че благородниците са строги и старомодни?

— Не знам, не съм се срещала с родителите му все още.

— Не си се срещала с родителите му? Това не те ли притеснява?

— Не, защо?

— Ами заедно сте повече от половин година, а все още не те е представил на родителите си…

— Иска ме само за себе си. Намирам това за много романтично.

— Все пак е много странно, че не те е представил на семейството си. Ами ако гледа на теб само като на трофей? Не си ли се замисляла, че може да е плейбой, за когото да си поредното завоевание?

— В миналото — може би. Сега — със сигурност не.

Лили я погледна загрижено.

— Знам колко много искаш семейство и деца. Ами ако тази мечта те е заслепила и ти всъщност не го познаваш?

— Не, не, сигурна съм в него. Филип е прекрасен човек — замечтано се усмихна Юлиане.

Любовта им наистина беше като в приказките. Принцът беше чаровен и галантен и беше спечелил сърцето й само за себе си. Тя дори не поглеждаше другите мъже, за нея те не съществуваха. Много често той й се обаждаше само за да й каже колко много му липсва. Почти не минаваше ден, без да й изпрати цветя или някакъв малък подарък. Само при спомена за страстните му целувки, сърцето на Юлиане забиваше учестено. Тази вечер те най-после щяха да се видят отново.

Лили я прегърна за сбогуване.

— Хайде до утре. И умната — каза й тя.

— До утре — усмихна се Юлиане на своята колежка и приятелка и тръгна към нивото, на което беше паркирала колата си.

Малката й червена кола изглеждаше някак не на място сред скъпите джипове, лимузини и кабриолети на пътниците и пилотите. Количката вече беше доста стара, но й вършеше работа и Юлиане не виждаше причина да я сменя.

Тя запали и потегли. Бързаше час по-скоро да се върне у дома. Всичко, от което тялото й имаше нужда сега, беше бърз душ и няколко часа сън. Работата й беше напрегната и нелека, но тя обичаше да лети и не си и помисляше да я замени с друга. Още от дете Юлиане мечтаеше да пътува, но сърдечното заболяване на баща й не й позволи да го направи тогава. Когато се появи възможност да стане стюардеса, тя се възползва и не съжаляваше за решението си и за миг след това, въпреки че семейството й беше твърдо против.

Около 40 минути по-късно младата баронеса паркира колата си пред кокетна бяла къща в предградията на Хамбург.

Тя принадлежеше на кръстницата й, която пътуваше много и се радваше, че има кой да наглежда дома й в нейно отсъствие. От къщата се виждаха зелените поля около Хамбург и жп линията в далечината.

Кварталът беше доста скъп. Къщите и градините бяха поддържани, улиците — чисти и широки. Залязващото слънце осветяваше всичко в златисто. Отнякъде се чуваше лай на куче.

Юлиане извади пощата от кутията, хвърли бърз поглед на писмата и брошурите и реши, че няма нещо, което да не може да почака до утре. Тя отвори входната врата, изпразни куфара си, съблече униформата и веднага отиде под душа.

Топлата вода подейства като мехлем на умореното й тяло. Тя й помогна да се отпусне от напрегнатия работен ден и да забрави колко труден беше полетът.

Юлиане спря водата, избърса се с бялата хавлиена кърпа, която кръстницата й грижовно й беше оставила, и облече копринения си халат с изрисувани цветове на череша. Беше си го донесла от Токио.

Юлиане взе бутилка минерална вода от хладилника и почти си беше легнала, когато чу кучешки лай.

Тя се замисли. Откога съседите имаха куче? Юлиане дръпна пердето и погледна през прозореца. В градината на съседната къща имаше едно съвсем малко кученце. То приличаше на топчица козина, не по-голяма от дланта на ръката й, но вдигаше шум като разярен ротвайлер.

Юлиане въздъхна и си легна, запушвайки уши с възглавницата. Лаят обаче продължаваше да се чува все така силно. Юлиане беше смъртно уморена, но при този шум не можеше да заспи. Тя си помисли, че собственикът на това кученце беше или глух, или… ами ако му се беше случило нещо и то лаеше за помощ?

Юлиане стана, обу пантофите си и през вратата на терасата излезе в градината.

— Какво ти е, мъниче? — попита тя, заставайки до оградата.

Юлиане се огледа и видя, че вратата на градината й е отворена.

— Ало, има ли някой?

Не последва отговор.

Юлиане почака няколко секунди, след което загърна халата си още по-стегнато и тръгна към отворената врата. Тя влезе в градината и почука на входа на къщата. Съседът се беше нанесъл скоро и Юлиане все още не се беше запознала с него.

Юлиане забеляза, че съседът все още не беше поставил табелка с името си на вратата. Тя позвъни. Никакъв отговор.

След като никой не отвори, Юлиане реши да провери вратата на терасата. Кученцето я последва, скачайки и ближейки ръката й.

— Ах ти, сладур — усмихна се Юлиане, погалвайки го по главата. — Защо са те оставили сам-самичък?

През вратата на терасата тя влезе в къщата.

— Ехо, има ли някой?

Отново никакъв отговор. Юлиане си помисли, че беше много рисковано да оставят вратата отворена, докато ги нямаше.

Тя се огледа наоколо. Беше влязла в кухнята. На плота имаше кафе машина и голяма чаша, а до него много кашони с надпис „Кухня“ или „Внимание — чупливо“. Жълтеникава локвичка на пода й подсказа, че кученцето все още не беше придобило навиците, които имат домашните кучета.

До печката имаше кош за пране, в който Юлиане видя черни дрехи.

— Тук ли спиш ти, момчето ми — погали го тя. — Нямаш ли си къщичка?

Кученцето излая радостно, скочи и облиза ръката й. На врата му имаше каишка с надпис „Атик“.

— Атик ли се казваш? — учуди се Юлиане. Кой би кръстил това малко кученце по подобен начин?

В това време Атик леко захапа халата й, триейки зъбките си в него.

— Гладен ли си, мъник? — попита го Юлиане и се огледа. Тя обаче не успя да намери нищо, освен една полуизгнила круша и няколко бутилки уиски на един рафт.

— Явно за теб тук има само вода — каза тя, напълни една чаша и я сложи на пода. Кученцето изръмжа и отново залая радостно.

— Нищо ли не са ти дали за ядене? — каза му Юлиане — Не трябва да правят така…

— И аз бих казал същото — чу глас зад гърба си тя. Юлиане се обърна. Пред нея стоеше висок широкоплещест мъж. Той беше облечен в тъмен делови костюм и изглеждаше с няколко години по-възрастен от нея. Косата му беше гъста и тъмна, а гласът — дълбок и басов.

Този ден беше започнал лошо, а сега заплашваше да се превърне в истинска катастрофа. Първо беше намерил това кученце до кофата за боклук и беше решил да го спаси, заради което закъсня за важна среща и тя пропадна. А сега пред него стоеше жена, вероятно влязла в къщата с взлом. Какво още можеше да се случи?

Александър фон Дорнберг изгледа жената в кухнята си от глава до пети. Тя определено не беше от типа дами, които му допадаха поне визуално. Беше с тъмна коса — той предпочиташе руси, беше фина и слаба, а той си падаше по малко по-пищни жени. Освен това изглеждаше твърде сериозна и целомъдрена, макар и облечена в този халат с някакви цветчета по него. Определено не беше от типа жени за една нощ. Не, още от пръв поглед можеше да се каже, че тя не търсеше краткотрайни афери, а по-скоро искаше семейство и деца.

Идеално, така или иначе не беше негов тип…

— Какво, за бога, правите в кухнята ми? — хладно попита той.

— Вратата беше отворена… — виновно се усмихна Юлиане. — Казвам се Юлиане фон Валдек, съседка съм ви — каза тя и му подаде ръка.

Ръкостискането й беше силно и отривисто. Това му хареса — жена, която знае какво иска.

Домакинът погледна към отворената врата на терасата.

— Бързах и явно съм забравил да я затворя — каза й той, вече с усмивка. — Казвам се Александър фон Д… — тя не можа да чуе фамилното му име, тъй като над квартала мина самолет и от шума на двигателите чашите в шкафа се разтресоха. Странно. По принцип самолети много рядко минаваха оттук. Явно го бяха пренасочили…

— Кучето ви лаеше и огласяше целия квартал. Не трябва да го оставяте само за толкова дълго време.

— То не е мое.

— Не е ли? — попита Юлиане и въпросително погледна към кутиите с кучешка храна, които той носеше.

Александър въздъхна. Явно тя го мислеше за лош стопанин, оставил кучето си на произвола на съдбата. Всъщност на нейно място и той би си помислил същото…

Тя го погледна укорително.

— След като сте решили да гледате куче, трябва да му отделяте нужното време и внимание. Ако нямате възможност за това, вземете си кактус!

Кактус ли? Александър повдигна вежди. Младата дама със странния халат го гледаше с укор. Явно наистина съчувстваше на кученцето, макар че по никакъв начин не беше отговорна за него. Това го впечатли.

Александър беше свикнал жените от обкръжението му винаги да му се представят откъм най-добрата си страна — да са любезни и възпитани. Те се впечатляваха от името и титлата му и като че ли отношението им към него беше изцяло подчинено на това. Тази неочаквана посетителка, от друга страна, не криеше възмущението си от лошото му отношение към палето. Погледът й не скриваше недоверието, което явно изпитваше към него.

— Намерих този мъник до кофата за боклук тази сутрин. Изглеждаше много нещастен и реших да го взема при себе си. Нямаше как да остана вкъщи, за да се погрижа за него — имах важна среща в работата. Едва сега намерих няколко минути, за да му донеса храна и пак трябва да тръгвам.

— О, разбирам — каза Юлиане и съжали, че се е отнесла с недоверие към този човек. — Намерили сте го до кофата?

— Точно така.

— Колко тъжно.

Кученцето като че ли разбра какво каза, защото радостно подви опашка, отиде до нея и започна отново да си играе с халата й.

На Александър изведнъж му се прииска да е на мястото на палето и да получи вниманието и загрижеността на тази жена. Да не би да ревнуваше? От едно кученце? Не, това не можеше да е истина. Александър отвори една от кутиите, изпразни я в малка чинийка и я сложи на кухненския под.

— Хайде, Атик, яж.

Кученцето веднага дотича и лакомо започна да яде от чинийката.

— А вие с какво се храните — обърна се към Александър тя. — Не виждам да имате друго, освен уиски.

— Уискито не е лоша храна, не смятате ли? — неочаквано дори за самия себе си каза той и видя как по лицето й се появи руменина.

Като се ядоса, стана дори по-красива. Александър реши да не й обяснява, че тези бутилки му бяха подарък от бизнес партньори по различни поводи. Може би трябваше да ги продаде в някой магазин. Той почти не пиеше алкохол.

Юлиане въздъхна.

— Кученцето наистина ли се казва Атик? — попита тя.

— Ами поне така пише на каишката му.

— Това име никак не отива на този сладур.

— Ами може би бъдещите му стопани ще му изберат друго име. Аз не мога да го задържа.

— Защо?

— Ами мен ме няма по цели дни. Не мога да се грижа за него. Както сама казахте, той не е кактус.

— Но на него му трябва място, където да живее.

— Така е. Искате ли го?

— С удоволствие, но и аз не бих могла да го гледам. Стюардеса съм. Работата ми е свързана с пътуване.

— Разбирам — кимна Александър.

Той се беше преместил в тази къща, за да е по-близо до офиса си. Пътят от замъка на семейството му беше почти два часа в едната посока, което беше твърде много за ежедневно шофиране.

— С какво се занимавате, Александър?

— Ръководя медиен холдинг — няколко вестника — ежедневници, и едно радио. Фирмата е семейна.

— Доста голяма фирма като за семейно предприятие.

— Тя принадлежи на семейството ми от поколения.

— Значи не сте имали особен избор по отношение на работата си. Трябвало е да я наследите, така ли?

— Да. Но работата ми харесва. Само понякога ми се иска да имам време да напиша статия или да водя предаване по радиото. Вместо това обаче трябва да се доверявам на написаното от служителите ни, просто не ми остава никакво време.

— Е, след като сте шефът, защо да не можете да отделите малко от времето си, за да напишете това, което искате?

— Мога. Но тогава моята работа трябва да я свърши някой друг.

— С други думи — не обичате да делегирате собствените си задължения на други хора, така ли?

Той я погледна, изненадан от прозорливостта й. Тя явно беше успяла да си изгради за него по-точна преценка от много от приятелите му, само че те го познаваха от години, а тя — от няколко минути. Разговорът започна да става твърде личен и Александър реши да смени темата.

— Може ли да го вземете за тази вечер и да го наглеждате. Трябва да тръгвам.

— Ако е сам, ще продължи да лае. Ще го взема, а вие ще си го приберете, когато се върнете.

— Сигурно ще се прибера доста късно.

— Тогава го вземете утре сутрин. Сега имам нужда от няколко часа сън.

Александър кимна. Той си представи как тя ляга в леглото си, кестенявите й коси се разстилат по възглавницата, а стройното й тяло докосва завивките…

— Благодаря, че ще се погрижите за мъника — каза той, все още представяйки си я в леглото. Тази картина все повече започваше да му харесва…

— Няма проблем. Според мен той също е уморен и веднага след като разбере, че не е сам, ще заспи сладко.

Юлиане вдигна кученцето.

— Ела тук, малък разбойнико. Да видим къде ще ти намерим одеяло, за да те настаним удобно.

Тя кимна за довиждане и си тръгна, оставяйки след себе си само аромата на парфюма си. Александър се загледа в мястото, където тя стоеше до преди малко. При мисълта, че ще я види отново, той се усмихна.

— Има новини, Хелене! — почти извика Янес Зюнксен, влизайки в кухнята на замъка. — Чу ли вече? — попита той, заставайки до печката.

— Какво да съм чула? — погледна го Хелене, която в този момент режеше голямо парче телешки шол. — Случило ли се е нещо?

— Още не, но разбрах, че принцесата планира да организира модно шоу с благотворителна цел. Знаеш какво означава това, нали?

— За нас ли? — попита готвачката, поглеждайки към тавана. Тя обаче реши да не обсъжда чутото. Работеше в замъка от двайсет години и беше свикнала с темпото и обема на работа. Сигурно пак щеше да й се наложи да работи заедно с помощниците си по цели дни и нощи. Принцеса Терезе не пестеше и предлагаше на гостите си най-изисканите деликатеси, но от персонала изискваше много. — Имаш ли представа колко души ще дойдат?

— Около триста — отвърна посивелият иконом. — Цял панаир.

— Триста значи… — повтори готвачката. Замислена, тя отвори хладилника и извади оттам купичка с шоколадов мус. — Запазила съм я за теб — каза му тя.

— О, благодаря ти. Ти винаги знаеш как да ме зарадваш — каза икономът, взе си една лъжица и започна да яде от вкусния мус.

Хелене започна да обмисля какво щеше да й е необходимо за подготовката на това събитие. Голямата кухня на замъка Дорнберг предлагаше всички условия за приготвяне на храна за подобни големи мероприятия. В нея имаше няколко печки и грилове, както и много други най-различни кухненски уреди. До вратата бяха окачени да съхнат билки, от които се носеше много приятен аромат в цялата кухня.

— През следващите седмици няма да имаме никакво време за себе си — каза Янес. — Какво ще кажеш сега да си се порадваме малко — усмихна се той и бързо я целуна по устните.

— Ох, Янес… ами ако някой ни види — каза притеснена, но усмихната Хелене.

— И какво? Да гледат, ако искат.

— Не ни прилича. Янес — влюбен на нашата възраст. Какво ще кажат хората? — загрижено каза Хелене и погали иконома по лицето. Първият й съпруг беше починал отдавна. След смъртта му тя беше живяла единствено и само за работата. Докато не се появи Янес, с когото отново разбра, че в живота й може да има и друг смисъл и радост, освен готвенето за семейството на принца и принцесата.

— Да казват каквото искат. Това е нашата втора пролет, моя малка Хелене.

— Ако принцесата ни види да мързелуваме, пролетта бързо ще стане ледена зима — каза Хелене и се върна към работата си по телешкото.

— Права си за съжаление. Трябва да полирам сребърните свещници за вечеря — каза той и бързо излезе.

Хелене го изгледа замислено, докато се отдалечаваше. Двамата с Янес бяха щастливи заедно през своята „втора младост“. И двамата за нищо на света не искаха да заменят работата си в замъка за никоя друга.

Принцът и принцесата бяха състоятелни хора, но семейството им не беше единно. И двамата им синове почти никога не се появяваха в замъка, управляван със строга ръка от принцесата, а предпочитаха жилища в града.

Хелене беше убедена, че това не е на хубаво. Принцесата беше отблъснала синовете си. И двамата все още не мислеха за сватба. Нищо чудно, едва ли на тази земя се беше родила жена, която принцесата би сметнала за достойна за своя снаха. Тя се бе отнасяла студено и пренебрежително с всички момичета, които синовете й, й бяха представяли. И двамата знаеха, че няма смисъл да водят други жени при майка си — резултатът щеше да е същият.

Вратата се отвори и в кухнята влезе принцеса Терезе.

— Не е ли готово телешкото?

— За вечеря ще е напълно готово — смирено отговори Хелене.

— Да се надяваме — скептично повдигна вежди принцесата.

Тя беше елегантна и добре поддържана жена, на която петдесетте и осем години не личаха, особено с професионалния грим, който винаги носеше. Принцеса Терезе беше в тъмночервен костюм и обувки с висок ток. Сивите й очи се спряха върху Хелене.

— След осем седмици в замъка ще се проведе модно шоу с благотворителна цел. Много дизайнери ще предоставят колекциите си, а с продажбата им ще подпомогнем построяването на санаториум за деца с белодробни заболявания. Ще трябва да свършим тонове работа.

— Можем да предложим бюфет. Обикновено се приема добре на подобни събития — предложи Хелене.

— Не, не, трябва ни нещо по-изискано, по-елегантно… — отвърна господарката на замъка. — Смятам шоуто да е в градината. Ще изнесем маси и ще сервираме квалитетно меню. Подробностите ще обсъдим довечера. Дотогава можеш да изготвиш предложения за меню, а аз ще избера подходящите.

— Разбира се, ваше височество.

— И измисли нещо наистина от класа. Искам всичко да е перфектно. Гостите ще са много и повечето от тях ще са от най-високите етажи на хайлайфа.

Принцесата се обърна и излезе, без да дочака отговор от готвачката.

След като вратата се затвори, Хелене въздъхна. Тя имаше дългогодишен опит с подобни събития и нямаше да се затрудни да изготви меню, което да очарова и най-изисканите и претенциозни чревоугодници. Тя обаче не знаеше какво точно си представя принцесата. Сигурно нямаше да заспи, докато не измисли поне половин дузина предложения — такава си беше принцеса Терезе.

Хелене реши да порови в готварските книги. Тя се обърна, и й се стори, че отвън някой или нещо се движеше. Една сянка премина покрай кухненския прозорец и изчезна също толкова бързо, колкото се беше появила.

Да не би някой да ги беше подслушвал? Тя отвори прозореца и се огледа на всички страни. Нямаше никого. Странно. Едва ли е бил крадец. Замъкът беше добре охраняван. Сигурно е била мишка или пък птица.

Хелене се върна към работата си, но у нея все пак остана някакво странно чувство. Какво ли беше видяла?

„Шейхът обсипа лицето й с целувки, които я накараха да се почувства като на седмото небе. Тя блажено се отпусна в силните му ръце, в които той я държеше като безценно съкровище…“

Замечтана, Юлиане остави книгата на нощното шкафче. Разположила се удобно в леглото си, тя беше решила да почете малко от един любовен роман. Историята за лекарка, която се беше влюбила в пустинен воин, беше докоснала сърцето й.

И тя искаше да изживее такава любов. Любов, която да продължи вечно и да устои на всички превратности на съдбата. Дали я беше намерила в лицето на принц Филип? Възможно ли беше приятелката й Лили да има право в съмненията си за искреността му? Щеше ли Филип да я изостави, ако в живота им се появяха трудности?

Разбира се, че не. Двамата си принадлежаха — сега и завинаги.

„Малката ми мечтателка“ — чуваше гласа на баща си Юлиане. Той я наричаше така винаги когато я видеше да чете някой от многобройните си романи. Самият той много обичаше класически произведения, особено на руските писатели. Айтматов и Толстой бяха любимите му автори.

Атик се беше излегнал блажено до Юлиане. Кученцето се беше сгушило и беше заспало сладко и дълбоко. През отворения прозорец влизаха лъчите на сутрешното слънце. Над полето се беше спуснала лека мараня, вече беше приятно топло. Летният ден се очертаваше да бъде прекрасен.

Юлиане се изправи и сложи чашата си с чай върху бялата лакирана нощна масичка. Спалнята й беше обзаведена в бяло и светлозелено. Мебелите бяха бели, а завивките и килимът — с цвят на прясно окосена трева.

Възглавниците също бяха зелени. Филип й ги беше подарил за рождения ден. Те трябваше да й напомнят за него, когато не можеха да са заедно.

Юлиане си помисли за това колко романтичен беше Филип. Тя беше убедена, че той има много основателни причини, за да не я представя на семейството си. Сигурно се страхуваше, че може да не я одобрят… все пак тя беше баронеса, чиято работа беше да лети по целия свят. Със сигурност не беше идеалът им за снаха.

Юлиане въздъхна.

Тя беше срещнала Филип преди пет месеца на полет от Москва за Хамбург. Един от пасажерите беше станал твърде нахален. Явно беше решил, че стюардесата е включена в цената на билета му. Принцът й се беше притекъл на помощ срещу натрапника, заявявайки му, че Юлиане е негова съпруга. Нахалният пътник се извини няколко пъти и след това до края на полета не вдигна поглед от едно списание от срам. След това най-изненадващо принцът я покани на вечеря…

Звънецът на входната врата прекъсна мислите на Юлиане.

Кученцето изръмжа, подскочи и залая.

— Спокойно, това не е крадец — каза с усмивка тя и отиде да отвори.

Човекът пред вратата я прегърна и целуна, без да каже нищо.

— Филип — радостно извика тя. — Какво правиш тук толкова рано?

— Липсваше ми — отвърна той.

Принцът беше висок, мускулест и класически красив, с идеално оформена брадичка тип „катинарче“ като излязъл от любовен роман. Той я целуна и я притисна до себе си. Юлиане се чувстваше на седмото небе. Струваше й се, че е героиня от приказка, а принцът беше дошъл на белия си кон, за да я отведе в царството си.

— Изглеждаш божествено — каза той и извади букет от тъмночервени рози, който досега беше държал зад гърба си. — Цветът им ми напомня за устните ти, които толкова много ми липсваха.

— Благодаря, чудесни са!

— Бледнеят пред красотата ти.

— Филип, не говори така… само ме ласкаеш…

— Защо, истина е.

— Караш ме да се чувствам неудобно…

— Когато се изчервиш, изглеждаш още по-зашеметяващо… — принцът прекъсна изречението си, защото видя малка топка косми да излиза от къщата. — Какво е това? Топка козина с крака?

— Не, това е едно много сладко кученце.

— Откога имаш куче?

— На съседа ми е. Взех го само за вечерта.

— Обезпаразитен ли е… Хей, какво правиш, пакостнико — принцът се отдръпна, защото Атик реши да маркира територията си, вдигайки лапичката си до крака му.

— Страхувам се, че май не е — каза Юлиане, вдигна малкото кученце и го изнесе в градината.

Филип я последва.

— Това куче няма добри обноски — каза той.

— То е само на няколко седмици. Тепърва трябва да бъде научено.

— Съседът ти трябва сам да се грижи за домашните си любимци, не да ги оставя у чужди хора.

— Не говори така. Атик е прекрасен.

— Щом казваш. Когато си щастлива, и аз съм щастлив.

Юлиане погледна принца, приближи се до него и го целуна. Той ръководеше рекламна агенция и беше всепризнато име в занаята си.

— Искаш ли да закусиш с мен? — предложи Юлиане.

— С най-голямо удоволствие.

— Чудесно. Времето е хубаво. Да закусим навън в градината — предложи Юлиане, след което влезе в къщата и се зае да приготви всичко необходимо.

Малко по-късно двамата седяха на дървената пейка под чадъра в градината и се наслаждаваха на вкусни кроасани, масло, бъркани яйца и кафе. Към тях добавиха прясно изцеден портокалов сок и домашен мармалад.

— Сладкото от ягоди е превъзходно — каза принцът. — По-добро дори от това, което прави нашата готвачка в замъка. Непременно трябва да й кажеш рецептата.

— Защо не — каза Юлиане и замислено се загледа в чашата с кафе. — С удоволствие, но все още не я познавам.

— Един от най-важните ми принципи е никога да не водя приятелките си при родителите си в замъка — каза Филип и остави чашата си с кафе на масата. — Родителите ми не са лесни за общуване хора. Отнасят се с пренебрежение към всяка потенциална бъдеща снаха. Никоя не е достатъчно добра за сина им.

— Аз… разбирам — отвърна Юлиане и погледна надолу — не искаше погледът й да издаде колко засегната се почувства от тези думи. Значи тя беше една от приятелките му…

— С теб обаче нещата стигнаха до ниво, на което трябва да забравя принципите си и да те представя на родителите си.

— Наистина ли? — почти извика тя и вдигна поглед.

— Да, със сигурност. Луд съм по теб, Юлиане. Не мога повече да се отнасям с теб все едно си някаква случайна приятелка. В петък отиваме на вечеря в замъка. Какво ще кажеш? Там ще съобщим на родителите ми за годежа ни.

— За… годежа… ни? — Юлиане не можеше да си поеме дъх от вълнение.

— Да, за годежа и за бъдещата ни сватба. Ще се омъжиш ли за мен, Юлиане?

— Да, ще се омъжа за теб.

Принцът стана, взе я в силните си ръце и я целуна.

Юлиане се почувства като във вълшебна приказка. Сега не можеше да мисли, а само да чувства…

Замъкът Дорнберг гордо се извисяваше върху висока скала на брега на морето. Белите стени на величествената сграда отразяваха слънчевите лъчи като огледало. Покривът и четирите кули бяха покрити със сиви плочи, които през годините бяха обрасли със зелен мъх. Южните стени на замъка бяха почти изцяло покрити с бръшлян.

Принц Александър яздеше на брега на морето. Вълните се разбиваха на няколко метра от копитата на коня му. Принцът сръга черния си жребец и той препусна в галоп към близката борова горичка, оставяйки следи от подковите си по мокрия пясък.

— Дий, Хектор, диий — извика Александър. Кон и ездач се сляха в едно, носейки се като стрела по безлюдния морски бряг.

Александър беше дошъл в Дорнберг за вечеря със семейството си. Той използва възможността да поязди. Отдели за това много повече време, отколкото беше предвидил. Пришпори черния жребец и той полетя още по-бързо, развявайки черните коси на господаря си.

Обикновено яздеше, за да забрави ежедневните си проблеми и да „пречисти“ съзнанието си от всичко ненужно. Днес обаче това не се получаваше. Постоянно мислеше за красивата си съседка. Образът й просто отказваше да излезе от съзнанието му, а смехът й — този искрен звънлив смях — не можеше да забрави, колкото и да се опитваше да мисли за друго.

Тази сутрин беше отишъл при нея, за да вземе кученцето. Юлиане изглеждаше още по-ослепително красива. Струваше му се, че днес тя някак сияеше. Все едно днес слънцето се беше показало, за да огрее само нея. Запленен от смеха й, за няколко секунди той беше забравил за всичко и всички. Само въпросителният й поглед го беше върнал обратно на земята. Той взе Атик и си тръгна, но Юлиане не му излизаше от главата. А това не беше никак добре, особено за човек като него.

За Александър сериозните връзки бяха нещо, което избягваше с цената на всичко. Принцът предпочиташе неангажиращите флиртове. Със сигурност рано или късно щеше да се ожени — нямаше как да е иначе, но никак не бързаше. Освен всичко друго нямаше много дами, които да отговарят на социалния му статус, а доколкото ги имаше, никоя от тези, които познаваше, не можеше да накара сърцето му дори да трепне. Сега обаче то биеше лудо само при мисълта за тази прекрасна стюардеса.

Александър на няколко пъти беше преживявал любовни разочарования и се беше отказал да вярва в любовта. Къде беше тя и какъв беше смисълът от нея? Не, любовта е за наивници, а принц Александър не беше от тях.

Замислен, той обърна коня към замъка.

Когато влезе в двора, вратата веднага се отвори и оттам излезе икономът да посрещне младия си господар. Янес отдавна беше преминал седемдесетте, но все още не мислеше за пенсиониране.

— Майка ви, ви очаква в зеления салон — учтиво каза той на Александър. — Пита за вас още преди час. Казах й, че сте излезли да пояздите.

— Благодаря, Янес. Отивам при нея.

— Да отведа ли коня ви в конюшните? Смятам лично да се уверя, че конярят добре ще го подсуши.

— Да, чудесно. Моля погрижете се да получи допълнителна дажба овес — каза Александър, потупа коня по врата и тръгна към зеления салон на замъка.

Принцът чу гласа на майка си още в преддверието.

— Вие сте най-непохватното и несхватливо момиче, което някога съм виждала!

Александър въздъхна. За трийсет и четирите години, през които беше живял в замъка, майка му беше наемала и уволнявала безброй домашни помощници. Много малко от тях успяваха да издържат повече от два месеца — или напускаха, или майка му ги уволняваше.

Той тръгна по коридора, на чиито стени бяха окачени портрети на предците му.

Когато стигна до синия салон, той се размина с едно закръглено момиче, което едва сдържаше сълзите си. Бедната, познаваше майка си и знаеше какво можеше да причини тя на служителите си.

Той влезе в зеления салон. Майка му седеше до прозореца.

— Мамо, защо се караш на Лионет?

— Лионет?

— Домашната помощница.

— А да, разбира се — каза принцеса Терезе и вдигна ръце. — Персоналът е под всякаква критика! Лионет с часове се е занимавала с поливане на цветята в градината, а това е работа на градинаря. Аз изрично й бях казала да подготви трапезарията! Наложи се аз да почистя праха!

— Ти се отнасяш с персонала като нацистки офицер с концлагеристи, майко. Сигурно затова правят толкова много грешки.

— Какво искаш да кажеш? Аз само изисквам да вършат работата си съвестно и както се очаква от тях. Това е мое право, не смяташ ли — ядосано каза Терезе фон Дорнберг, повдигайки вежди. — Но да не говорим за персонала. Виждал ли си брат си днес?

— Не, не съм виждал Филип.

— Типично за него. Ще закъснее за вечерята, макар да знае колко мразя това!

— Сигурно са го задържали в работата.

— В работата? Стига, моля те, познаваш брат си не по-зле от мен. По-вероятно е да го е задържала някоя жена.

— Да, няма да е ново за него, ако е така.

— Добре, както и да е. Но ти никога не си водил жени тук. Кога ще ни зарадваш със снаха, Александър?

— Когато срещна подходящата за мен.

— Ако питаш мен, не чакай твърде дълго. Все пак вече си на 34 години. Нужен ни е внук, който да продължи рода ни. Като по-голям син, отговорността за това е твоя.

— Не искам да прибързвам с тази толкова важна стъпка.

Майка му го погледна строго.

— На следващата семейна вечеря искам да дойдеш с дама. С баща ти ти дадохме достатъчно време, за да си избереш жена сам. Ако не успееш да го направиш, ще бъдем принудени ние да направим този избор вместо теб.

Александър не отговори. В последно време родителите му все по-често говореха за това, че е крайно време да се ожени. Той обаче не бързаше.

Малко по-късно принц Александър облече официалния си костюм и излезе на терасата, за да подиша чист въздух. Лекият летен бриз носеше дъх на прясно окосена трева и цветя. Вълните под него се удряха яростно в скалите и после се отдръпваха, за да се върнат пак с нова сила. Чайките летяха бавно и лениво, носени от вятъра.

Изведнъж погледът му попадна върху красива жена, облегнала се на парапета и гледаща замечтано в морската шир. Внезапен порив на вятъра развя кестенявата й коса, която след това пак се спусна върху нежните й рамене. Александър за миг се почувства като ударен от гръм. Не беше ли това новата му съседка?

— Юлиане? — учудено каза той и тръгна към нея.

Тя се обърна, погледна го и след като преодоля изненадата си от неочакваната среща се усмихна. Юлиане беше облечена в бяла вечерна рокля без рамене, която подчертаваше тънката й талия и се спускаше почти до глезените й. Александър имаше чувството, че пред него стои не съседката, която нахлу в кухнята му, а ангел. За няколко секунди той остана безмълвен.

Тя го погледна въпросително и го попита:

— Мога ли да знам какво правите тук?

— Добър въпрос — отвърна той. — Смятах да ви го задам и аз.

— Поканена съм на вечеря. А вие?

— Ами как да ви кажа, аз по принцип живея тук, когато не съм в градското си жилище, разбира се…

Той прекъсна изречението си, тъй като чу стъпки. На терасата излезе брат му и свойски сложи ръка на кръста й. На Александър му се стори, че го обляха със студена вода. Този ангел принадлежеше на брат му, така ли…?

Филип беше облечен в елегантен тъмен смокинг. Той се усмихна и каза:

— А, ето къде сте били. Юлиане, бих искал да ти представя брат си Александър. Александър, това е Юлиане фон Валдек.

Александър повдигна вежди.

— Това е истинска изненада. Не очаквах да ви срещна тук.

— Аз също — отвърна Юлиане и се засмя.

— Така ли? Но аз ви се представих. Името ми трябва да ви е подсказало кой съм.

— Ами за съжаление не ви чух добре заради самолета, който мина над къщата — отвърна тя и му подаде ръка.

Ароматът на парфюма й и допирът на кожата й го накараха да изтръпне, сякаш мравки полазиха по гърба му.

Филип ги погледна неразбиращо.

— Искате да кажете, че се познавате?

— Отскоро сме съседи.

— Аха, сега разбирам. А аз си мислех, че съм единственият, който ще изненадва другите тази вечер. Поканих Юлиане на вечеря, за да я представя на родителите ни — каза Филип и подаде ръка на дамата си, повеждайки я към трапезарията. Александър ги последва с неохота. Юлиане имаше връзка с брат му — каква ирония на съдбата.

Родителите им вече ги очакваха.

— Отново закъснявате — вместо с поздрав ги посрещнаха те.

— Вината е изцяло моя — каза Филип. — Идвайки насам показах на Юлиане околността и съвсем съм изгубил представа за времето. Бих искал да ви представя баронеса Юлиане. Тя е моя годеница.

— Твоя… какво? — почти извика принцеса Терезе, гледайки невярващо сина си. — Това е някаква нескопосана шега, нали?

— Съвсем не.

Александър не можеше да повярва. Той не беше виждал брат му да има толкова сериозни намерения към никоя досега. Да се жени, това беше твърде неочаквано за всички.

Принц Рудолф осъзна, че трябва да ги извади от неловката ситуация и подаде ръка на Юлиане.

— Приемете най-искрените ми благопожелания. След като си намерила място в сърцето на сина ни, бъди сигурна, че и в нашите сърца ще има място за теб.

— Благодаря ви — почти прошепна Юлиане, която беше пребледняла като платно. Погледът на принцесата я изгаряше като огън.

Принцеса Терезе изгледа Юлиане от глава до пети и се обърна към сина си.

— Не мога да повярвам, че си сериозен, Филип. Една баронеса не отговаря на социалното ти положение!

— Аз съм по-малкият син и като такъв не смятам да се съобразявам с това какъв е социалният статус на жена ми. За мен е важно само и единствено какво казва сърцето ми.

— Не е толкова просто и ти го знаеш! Да имаш връзка с някаква си баронеса е едно, да й предложиш брак — съвсем различно!

— Не ми е нужно позволението ти, майко! Аз сам решавам с кого искам да прекарам живота си и вече съм взел решение.

— Така значи — от очите на принцесата излизаха искри.

Юлиане я погледна уплашено и каза:

— Ние много се обичаме, ваше височество. Аз… бих искала да ме приемете за ваша снаха.

— Да, да. С какво се занимавате?

— Стюардеса съм.

— Стюардеса? Вие шегувате ли се с мен? Работите като някаква си стюардеса и искате да се омъжите за сина ми?

Юлиане гордо вдигна глава.

— Аз изкарвам прехраната си честно и почтено!

— Точно така — подкрепи я Александър.

Той видя, че Юлиане трепери и изпита искрено съчувствие към нея. Като евентуална бъдеща снаха тя беше подложена на почти същото отношение като домашните помощници на принцесата. Майка му се държеше ужасно с почти всички хора около себе си.

— Нека да пристъпим към вечерята — предложи принцът. — На пълен стомах ще успокоим страстите си и ще се разберем много по-добре.

Всички седнаха на масата. Принцът и принцесата бяха начело един до друг, а на Александър беше отредено място срещу брат му и Юлиане. В трапезарията настана тягостна тишина.

Малко по-късно влезе икономът с първото блюдо — крокети със зеленчуци и месо от омари.

Принцесата започна да се храни безмълвно. По лицето й беше изписано разочарование от избора на Филип. Стюардеса! Той шегуваше ли се?

Юлиане беше свела поглед и гледаше само в чинията си. Отношението на принцесата й беше дошло в повече. Филип се опита да изглежда хладнокръвен и спокоен. Ситуацията обаче му беше твърде неприятна, колкото и да се стремеше да не го показва. Не трябваше ли да се опита да изглади нещата? На Александър му се искаше въобще да не беше идвал в замъка тази вечер. Той се опита да намери тема за разговор, която да уталожи страстите.

— Атик се чувства много добре — обърна се той към Юлиане. — Само за един ден успя да нагризе почти всичките ми обувки.

— Наистина ли? — отвърна Юлиане и тихо се засмя.

Усмивката й беше прекрасна. Ех, само ако не беше сгодена за брат му.

Разумът на Александър му казваше, че не трябва да си позволява да изпитва нищо към нея. Сърцето му обаче не се съгласяваше с това, то беше на съвсем различно мнение.

Атмосферата в трапезарията беше нажежена до червено.

След основното ястие — сьомга върху канапе от билки — Юлиане не издържа, извини се, излезе от трапезарията и отиде в банята, за да се освежи.

Тя пусна студена вода, с която се опита да охлади страните си, които тлееха от напрежение, неудобство и гняв. Принцесата най-безпардонно беше продължила да задава въпросите си един след друг — къде е отраснала, кои са приятелите й, какво е финансовото й положение, какво очаква от сватбата си с Филип…

С всички тези въпроси принцесата искаше да си изясни доколко подходяща беше тази стюардеса за съпруга на сина й. Принцеса Тереза даде да се разбере, че за нея Юлиане е недостойна да стане част от семейството им и че смята, че тя иска да се възползва от социалното и финансово положение на Филип.

Радостта на Юлиане, че най-после се среща със семейството на Филип, се изпари още след като зърна принцеса Терезе и смразяващия й поглед. Тя продължи да се държи надменно и студено. Съпругът й беше приятелски настроен, но твърде равнодушен към всичко случващо се тази вечер. Юлиане се надяваше, че в бъдеще нещата ще дойдат по местата си и на семейството на Филип просто му трябва време да свикне с мисълта, че бъдещата им снаха ще е бедна баронеса, пътуваща по целия свят, за да изкарва прехраната си.

Юлиане въздъхна, взе една хавлиена кърпа и избърса лицето си. Ако зависеше от нея, щеше незабавно да си тръгне от замъка. Дори само мисълта за това, че отново трябваше да се върне в трапезарията, където се намираше принцеса Терезе, я ужасяваше.

Тя обаче знаеше, че няма как просто да си тръгне. Това само щеше да утежни и без това сложната ситуация. Тя повдигна глава и се усмихна на себе си в огледалото, опитвайки се да си върне куража и самочувствието. Винаги правеше така, когато имаше проблеми с твърде претенциозни пътници. Юлиане си каза, че да спечели принцесата на своя страна със сигурност нямаше да е лесно, но ще направи всичко по силите си, за да го постигне. Все пак това беше майката на Филип. Иска или не, Юлиане трябваше да се съобразява с нея.

Когато се върна при семейството, икономът беше сервирал кафе в приемната. Юлиане погледна стария стенен часовник над камината.

— Какъв чудесен часовник — каза тя. — Баща ми би дал всичко, за да притежава такъв уникат. От епохата на английската кралица Елизабет е, нали?

— Да — отвърна принцеса Терезе. — Интересувате ли се от такива неща?

— Да, малко. Баща ми е историк и много обича предмети с антикварна стойност.

— Ето, мамо, виждаш ли. С Юлиане имате общи интереси.

— Да, да, може и така да се каже — с отегчение каза принцесата. — Кажете, баронесо, в кой интернат сте учили?

— О, не съм учила или живяла в интернат. Живеехме в къща в провинцията близо до Хамбург. Там съм израснала.

— Сигурна съм, че поне сте имали гувернантка…

— Не. Но за сметка на това имам много приятели на моята възраст. Бяхме страхотна компания.

— Така ли? Що за деца бяха те?

— Ами деца от селото.

Принцесата повдигна вежди.

— С произход, надявам се…

— Не — отвърна Юлиане и неволно се засмя, сещайки се за приятелите си. — Когато бяхме деца, тези неща не ни интересуваха особено. Бяхме приятели и това беше най-важното за нас тогава.

Терезе фон Дорнберг я изгледа невярващо.

— Тези неща не ви интересуваха? Искате да кажете, че не сте получили подходящо възпитание и образование, така ли? Какво смятате в такъв случай за нашия род и вековните ни традиции? Нищо ли не означават те за вас?

— Родителите ми ме възпитаха според собствените си ценности. За тях не бяха толкова важни традициите или родовата история, а честността и искреността в отношенията между хората. Те ме научиха да не съдя за хората по титлата, положението или парите им, а по това какви са те в действителност. Това е важно, не смятате ли?

Погледът на Терезе фон Дорнберг щеше да прогори дупка в лицето на Юлиане. Тя остави чашата си с кафе на масичката, почти счупвайки я от ярост. По всякакъв начин се стремеше да изрази несъгласието си с Юлиане и неприязънта си към нея. Александър я изпревари, преди да й го заяви в прав текст.

— Майка ми не иска да каже, че не уважава ценностите и възпитанието ви, Юлиане. Нашето семейство изповядва ценности, които на някои хора биха могли да се сторят странни и дори чужди, но ви уверявам, че това по никакъв начин не ни пречи да споделяме ценностите на добри и достойни хора като вас.

— Сигурна съм — отвърна Юлиане. Тя обаче знаеше, че това въобще не беше така.

Александър й се усмихна, тя също му отвърна с поглед.

— Можем ли да си говорим на „ти“, Юлиане? Все пак ти на практика вече си част от семейството — каза той.

— Все още не — вместо нея отвърна принцеса Терезе. Погледът й беше по-красноречив и от думите.

Юлиане прехапа устни. Тази вечер започна да й идва наистина в повече.

— Може би трябва да изчакаме с тази стъпка — успя да каже тя.

— Само ако не можеш да ме понасяш.

— О, не, съвсем не е така.

— Значи на „ти“, нали?

— Да, на „ти“ — отвърна тя и Александър й намигна съзаклятнически.

Това я накара да се почувства малко по-добре, доколкото, разбира се, беше възможно в тази тягостна атмосфера.

Филип погледна към майка си и й каза:

— Моля те, дай на Юлиане шанс. Все пак с нея скоро ще се оженим и бих бил много признателен, ако не се отнасяш към бъдещата ми съпруга като с домашна помощница.

Принцесата тихо въздъхна.

— Роклята ви ми допада много, баронесо. На кой дизайнер е?

— Сама си я уших.

— Как така, вие?

— Ами така. Майка ми ме научи да шия. Тя ще ми помогне и за булчинската рокля.

— Това е изключено! Бъдещата господарка на замъка Дорнберг не може да се изправи пред олтара, облечена с рокля, ушита на шевната машина на баба й! — възмути се принцеса Терезе, все едно Юлиане беше предложила да се омъжи облечена в стар чувал.

Юлиане преглътна сухо. Тя замълча за няколко секунди, след което събра сили и каза уверено:

— Аз от години шия роклите си сама. Не се притеснявайте, няма да изглеждам като хваната от улицата!

— И въпреки това няма сама да шиете роклята си. Това най-малкото е на лош късмет. Ще излезем да пазаруваме заедно, баронесо. Аз лично ще ви помогна да изберете нещо, което си заслужава.

Юлиане се почувства неуверена като тийнейджърка, която се представя пред родителите на първото си гадже. С търсещ поглед тя се обърна към годеника си, надявайки се на подкрепата му.

Филип сложи ръка върху рамото й и каза:

— Нощта е чудесна. Защо не се разходим из парка, да се порадваме на времето и да погледаме звездите.

— С удоволствие — облекчено каза тя, стана и го последва навън.

Хванати ръка за ръка годениците излязоха заедно по постланата с чакъл алея. Времето беше приятно — подухваше лек ветрец и на небето нямаше и едно облаче, звездите и луната светеха ясно като малки факли, закачени на небосклона. След като излезе от стаята, Юлиане се успокои поне донякъде.

— Според мен мина чудесно — каза Филип.

— Не знам, може би говориш за друга вечер. Тази беше ужасна. Майка ти изобщо не ме хареса.

— Е сега поне знаеш защо не те водех тук в продължение на месеци. Майка ми не е харесала никое от момичетата, които съм водил тук. Повярвай ми, с теб се държи направо приятелски.

— Можеше да ме защитиш!

— Майка ми не те е нападнала чак толкова остро. Пък и да ти кажа честно, въобще не искам да си навличам гнева й.

— Аха, значи предпочиташ да гледаш как тя го излива върху мен, така ли?

— Защо обвиняваш мен за случилото се? Постарах се да те измъкна колкото можех по-бързо. Ето ни тук сега. Виж колко красива е нощта.

— Защо се държи така?

— Иска да контролира всичко и всички. Но повярвай ми — когато свикне с мисълта за предстоящата ни сватба, всичко ще бъде наред.

— Но аз не искам да свиква с мен все едно съм някаква натрапница!

— Защо е толкова важно какво ще направи или помисли майка ми? Ти все пак ще се омъжиш за мен, не за нея.

— Но нали ще сме едно семейство.

— Не се е родил човекът, който може да угоди на майка ми — нито аз, нито татко, нито брат ми, нито който и да било. Няма смисъл да се стараеш, резултатът ще е един и същ.

— Но ти си й син.

— За нея това няма особено значение.

— Трябва да направя нещо, за да се сближим. Може би идеята да излезем на пазар заедно не е толкова лоша.

— Не се предаваш лесно, а?

Юлиане поклати глава.

— В никакъв случай.

— Това е една от причините, заради която толкова те обичам — каза Филип, прегърна я и обсипа лицето й с целувки.

Устните и силните му ръце я накараха да забрави всички неприятности тази вечер.

Двамата влюбени имаха очи само един за друг. Никой от тях не разбра, че иззад завесата на един от прозорците ги гледаше някой, за когото щастието на двамата беше всичко друго, но не и радост.

В къщата на семейство Фон Валдек ухаеше на прясно изпечено телешко с билки. Юлиане беше дошла в дома на родителите си и се беше настанила удобно в едно кресло в облицованата с дървена ламперия в топли цветове дневна. От предишното й посещение бяха минали няколко седмици. Графикът в работата не й позволяваше да отсъства за повече от ден. Винаги когато се върнеше у дома, Юлиане се чувстваше прекрасно. Тя беше съобщила на родителите си новината за годежа си и те истински се зарадваха за единствената си дъщеря.

Лудвиг фон Валдек беше едър човек с посивели коси, облечен със сако от туид и носещ големи очила за четене. Когато Юлиане им разказа за студеното посрещане на принцеса Терезе, погледът на сивите му очи стана сериозен.

— Тя смята, че годежът ни ще се провали.

— Не мога да повярвам, че майката на годеника ти може да се държи така, Юлиане.

— Напротив, може, и още как. Трябваше да видиш физиономията и реакцията й, когато й казах, че смятам сама да ушия сватбената си рокля. Все едно й съобщих за идването на края на света.

— Тази жена сигурно има много предразсъдъци. Как може да говори така с теб, та ти си истинско съкровище. Тя не може и да си мечтае за по-добра снаха от теб, просто такава не се е родила.

— О, татко — каза Юлиане и го прегърна.

— Не се притеснявай за това, Юлиане — опита се да я успокои и майка й. — Много жени имат сериозни проблеми и неразбирателства със свекървите си. Ако имаш възможност, опитай се да накараш принцесата да си припомни как се е чувствала самата тя, когато е била булка. Може да стане по-сговорчива.

— Ти не се ли разбираше добре с баба?

— Напротив, но аз имах късмет. Баба ти беше безкрайно добра жена. Да общуваш с нея беше удоволствие.

Лудвиг фон Валдек намести очилата си.

— Кога ще дойде този твой Филип — попита той.

— Имаше среща в работата до късно. Трябва да пристигне всеки момент — каза Юлиане и замечтано погледна годежния пръстен на ръката си. Филип й го беше подарил предишната вечер, докато бяха в парка на замъка. Пръстенът беше златен, с красив диамант.

— Юлиане, пръстенът е чудесен — замечтано каза майка й, гледайки скъпоценния камък. Просълзена от радост и умиление, тя прегърна дъщеря си. — Пожелавам ти да си истински щастлива с твоя принц.

— Сигурна съм, че ще сме щастливи заедно — отвърна Юлиане. — Само ми се иска майка му да не се държеше така с мен. Утре с нея ще излезем заедно на пазар. Може би това ще ни помогне да се сближим.

— Ще ходите заедно на пазар? Не мисля, че идеята е добра.

— Защо да не е добра?

— Ами принцесата най-вероятно пазарува от много скъпи магазини, такива, каквито нито ти, нито ние някога сме можели да си позволим. А и предполагам, че вкусовете ви ще са доста различни, все пак ви дели цяло поколение.

— Ние ще търсим само булчинска рокля. Какво би могло да се обърка според теб?

— Страхувам се, че много неща могат да се объркат на пазар за нещо подобно.

Юлиане стисна устни.

— Трябва да успея да спечеля благоразположението на принцесата. Нямам друг избор.

— Така е — каза Лудвиг фон Валдек и извади портмонето си, от което взе няколко банкноти и ги подаде на Юлиане. — Вземи. Това е от мен и майка ти. Искаме да ти помогнем да си купиш булчинската рокля.

— Не, моля ви, няма нужда — каза Юлиане.

— Моля те, настоявам. С майка ти все още не сме толкова бедни, че да не можем да помогнем на единствената си дъщеря за нещо толкова важно.

— Какво искаш да кажеш, татко? Да нямате финансови проблеми?

— Та кой ги няма в днешно време. Поддръжката на къщата струва цяло състояние. Доста стара е вече. Но няма проблем. След като новата ми книга излезе, всичко ще си дойде на мястото.

— Не знаех, че положение е толкова лошо — замислено каза Юлиане.

— Не, не, не сме стигнали до просешка тояга, справяме се. Просто сме виждали и по-добри времена. За сватбата ти ще платим със сигурност.

В този момент се позвъни на входната врата. Сърцето на Юлиане заби учестено — годеникът й беше дошъл! Тя отвори и го покани в дневната, където бяха родителите й.

— Добър вечер, баронесо, бароне… — каза Филип.

Майката и бащата на Юлиане му подадоха ръка един след друг и сърдечно го посрещнаха с добре дошъл в дома им.

— Юлиане не ни предупреди, че ще идвате. Сготвили сме само телешко с билки — извини се Леоноре фон Валдек.

— Ако е толкова вкусно, колкото ухае, предпочитам го пред най-скъпото ястие в най-добрия ресторант — любезно каза Филип и се усмихна.

— Ами тогава да сядаме на масата, преди да е изстинало — каза баронесата.

Те излязоха в градината, където тя беше подредила дървената маса. Двамата млади седнаха, барон Лудвиг реши, че чадърът не е добре застопорен и се зае с него, а съпругата му отиде за напитки.

След като всички седнаха, баронесата поднесе телешкото. За десерт имаше компот от праскови.

— Всичко беше много вкусно — каза Филип, след като привърши с яденето. — Ако можех, бих се преместил да живея тук. Всичко е толкова хубаво.

— Не бихме имали нищо против — каза баронът. — И без това виждаме дъщеря си твърде рядко напоследък. С тази професия няма никакво свободно време.

— Това скоро ще свърши. Моята съпруга няма нужда да работи повече.

— Но аз обичам работата си и не искам да я напускам — каза Юлиане.

— Няма да е нужно да работиш повече, мила — отвърна Филип.

— Но работата ми доставя радост. Щастлива съм, когато съм в самолета и се нося високо в облаците. Не мога да си представя как бих живяла без работата си.

— Ще си намериш други неща, които да ти носят радост и да те забавляват. След като се оженим, никога повече няма да трябва да работиш — каза Филип и нежно хвана ръката й.

— С какво се занимаваш, Филип — попита баронът.

— Ръководя рекламна агенция. Работата отнема почти цялото ми време и за съжаление почти не успявам да практикувам хобито си.

— Какво е то?

— Скално катерене и алпинизъм. В Дорнберг нямаме планини, нито скали, по които да се катеря, но през отпуската си почти винаги намирам време да отида в планината. Няма нищо по-красиво от това да наблюдаваш залеза от някой висок планински връх, който току-що си покорил.

Юлиане погледна годеника си изненадано.

— Не знаех, че алпинизмът ти е хоби.

— О да, от години — отвърна Филип. — Виждаш ли, все още има с какво да те изненадам.

— Със сигурност успя — усмихна се тя.

Разговорът на масата се насочи към интересна за всички присъстващи тема — пътувания. Бащата на Юлиане разказа за научните си експедиции в Египет, където беше участвал в разкопки като историк. Между него и Филип възникна известен спор по отношение на това доколко човек има нужда от лукс по време на пътуванията си. Филип беше на мнение, че винаги и задължително трябва да се отсяда във възможно най-скъпите хотели.

— Според мен, за да усетиш духа на страната, в която си, трябва да пътуваш из нея само с раница на гърба и да не мислиш много за това къде ще нощуваш — каза баронът. — Когато бях млад, реших да попътувам из Ирландия. Спях по конюшни и изкарвах пари, помагайки на овчари в планинските им кошари и хижи.

— Сериозно ли? — учудено попита Филип. — Това не е за мен. Аз имам нужда от удобно легло всяка вечер.

— И баня, най-добре с джакузи — допълни с усмивка Юлиане.

Филип кимна, усмихна се и бутна празната чиния пред себе си.

— Преядох. Всичко беше много вкусно. Сега, ако е възможно, бих искал да се поразходя.

— Разбира се — каза баронесата. — Юлиане може да ви покаже градината и всички места в нея, където като малка правеше пакости.

— Но мамо… — страните на Юлиане порозовяха от неудобство.

— Не съм казала, че трябва да му разказваш за всичките си бели, най-малкото няма да ви стигне цялата нощ. Аз лично ще се погрижа за това, когато Филип дойде тук следващия път — усмихна се баронесата.

— Успяхте да събудите любопитството ми — с усмивка каза Филип. — Интересно ми е какво си правила, преди да те срещна, мила.

— Нищо, което да не може да се оправи със сапун или добри инструменти — отвърна смутено Юлиане.

Тя хвана ръката му и го изведе в градината.

— Ето там, на сливата, все още стои люлката, която татко ми направи. Като малка много обичах да седя на нея и да си мечтая за различни неща. А там, пред гаража, мама за пръв път ме научи да карам колело.

— Имаш много преживявания с родителите си, нали?

— Да, защо, ти нямаш ли?

— Разбира се, че нямам. Родителите ми или пътуваха по работа, или бяха някъде на почивка. С брат ми сме отгледани от бавачки.

— Колко тъжно. Всяко дете трябва да изпита майчината и бащината обич.

Филип повдигна рамене.

— Нека не говорим за миналото. Бъдещето е по-важно, не смяташ ли — каза той. — Какво ще кажеш другата седмица да отидем в Лас Вегас и да се оженим там.

— В Лас Вегас? Но как ще се оженим сами, нали и семействата ни трябва да присъстват. Не можем да ги лишим от тази радост.

— Твоите родители, може би. Но моите!? Вече се запозна с майка ми и знаеш за какъв човек става дума. Тя е болна перфекционистка. Иска всичко да е по неин вкус до най-малкия детайл. Тя ще иска да организира всичко, а това означава строга церемония и никакво забавление. Лично аз не бих искал да се оженя по този начин.

— И аз, но не можем просто да игнорираме роднините си. Това би ги наранило.

— Ще го превъзмогнат.

— Не, Филип, съвестта ми няма да ми даде мира години след това. В най-щастливия ден в живота си трябва да споделим своето щастие с роднините си.

— Добре — въздъхна той. — Как си го представяш?

— Можем да се оженим в тесен кръг — само родителите ни и брат ти. И може би най-близките ни приятели.

— Добре. Но след това ще си подарим дълъг меден месец. След като се нарича месец, смятам да оправдаем наименованието му. Един месец пътуване до места, за които досега само сме мечтали. Искам да направя щастлива младата си булка.

— Звучи чудесно, но не знам дали ще успея да убедя шефа си да ми даде толкова дълга отпуска.

— Ами ако откаже? Ето ти много основателна причина да напуснеш.

— Но аз не искам да напускам.

— Защо не? Като моя съпруга ще имаш много други занимания. През деня ще организираш празненства и балове, а през нощта ще си само моя — каза той и я целуна.

— Аз мислех да работя поне докато се роди първото ни дете — отвърна тя.

— Дотогава има много време.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами не искам да се занимаваш с някакво дете по цял ден. През следващите няколко години няма да имаме деца. Ще се отдадем един на друг.

Юлиане поклати глава. Явно плановете им за бъдещето бяха твърде различни. Дали можеха да живеят щастливо заедно при това положение?

— Внимание, внимание топка — чу се силен глас на голф игрището.

Александър много добре знаеше какво означава това. Някой беше нанесъл много силен удар и топката летеше като светкавица. В следващия момент усети, че нещо преминава на сантиметри над главата му с голяма скорост.

— Добра реакция — каза Карл Вилденфелс.

— Благодаря — отвърна Александър, след което се подготви, замахна и нанесе удар по своята топка.

Голф клубът беше съвсем близо до морския бряг. Времето беше чудесно. На тюркоазносиньото небе над игрището нямаше и едно облаче. Самото игрище беше проектирано от едни от най-добрите специалисти в света. Многото езерца и горички в него му придаваха още по-живописен и приятен за окото вид. На едно хълмче беше разположена сградата на голф клуба, където играчите можеха да се отпуснат в елегантни кожени столове, да си поръчат по питие или да релаксират в сауната, която беше изцяло на тяхно разположение. В сградата имаше и инструктори по голф, както и екипировка, която можеха да наемат. Повечето членове на клуба обаче предпочитаха да играят със собствени стикове.

Александър удари топката майсторски, тя полетя и падна само на няколко метра от желаната дупка.

— Отличен удар — похвали го Карл Вилденфелс. — Добре че не играем на пари. Досега да съм изгубил къщата и колата си — с усмивка каза той.

Червендалестият мъж в средата на петдесетте с бяло сако, голф шапка и прошарена коса погледна към своята топка, опитвайки се да се предпази от слънцето с ръка. Тя беше в една пясъчна дюна.

Александър прибра стика си обратно в чантата. Той играеше голф вече девета година и този спорт много му допадаше. Движението и чистият въздух се съчетаваха с установяване и затвърждаване на полезни бизнес контакти — една от причините почти всички влиятелни и богати хора в света да го практикуват.

Днешният партньор на Александър работеше за френски всекидневник, който беше на ръба на банкрута. Принцът искаше да го купи и да го разработи. Условията по покупката бяха уточнени, оставаха подробностите и договорите от стотици страници, които сега бяха във вещите ръце на юристите на Александър.

Карл Вилденфелс се приближи до Александър, след като направи следващия си удар.

— Чух, че брат ви ще се жени скоро — каза той.

— Разчуло ли се е вече?

— Шегувате ли се, драги ми господин Фон Дорнберг? Всички в града говорят за този годеж — каза Карл и се приближи съзаклятнически до него. — Красива ли е булката?

— Разбира се, хубава е — отвърна Александър.

Той постоянно мислеше за Юлиане и не очакваше Карл да го попита за нея днес. Александър знаеше, че не трябва да мисли за годеницата на брат си и се стремеше по всякакъв начин да се въздържа от това. За съжаление обаче не му се удаваше. За да не мисли постоянно за нея, през последните дни се беше затрупал с работа. Оставаше в офиса си до след полунощ. Резултатът обаче не беше добър — тя просто не му излизаше от главата.

— Кога ще е големият ден?

— Брат ми все още не е определил дата. Той не си пада особено много по планирането на каквото и да било. Очаквам да изненада всички.

— Не ми звучите много въодушевен, господин Фон Дорнберг — каза Карл. — Да не би да имате нещо против сватбата?

— Не. Аз само… — Александър се поколеба как да продължи. Всъщност бизнес партньорът му беше абсолютно прав — Александър силно се съмняваше доколко тази сватба е добра идея. Той познаваше брат си добре и знаеше що за женкар е по природа. До съвсем скоро беше сменял жените по-често от носни кърпички, всяка седмица беше с различна. И сега изведнъж — годеж и сватба. Някак си не се връзваше.

— … не знам доколко Филип е готов да се ожени — довърши мисълта си Александър.

— Не знам дали е готов или не, но съм сигурен в едно — и най-големият плейбой един ден намира жената на своя живот и се укротява. Този бурен живот в един момент омръзва.

— Смятате, че в лицето на Юлиане той е намерил жената, която може да го укроти, така ли? — неуверено попита Александър.

Колкото и да се опитваше, не можеше да повярва, че брат му беше намерил жената на живота си и щеше да скъса със старите си привички. Вълкът козината си мени, но нрава…

„Може пък да се е променил“ — помисли си Александър. Той обаче знаеше, че Юлиане ще се нуждае от подкрепата му, ако стане част от семейството им. Принцеса Терезе не беше готова да приеме, която и да било за снаха, още по-малко бедна баронеса, работеща като стюардеса. Александър се замисли и несъзнателно повдигна вежди. Ако брат му и Юлиане се оженеха, със сигурност щяха да се сблъскат с много проблеми.

— Каква катастрофа — каза тихо Юлиане, обърна се с лице към слънцето и затвори очи.

В главата й нахлуха спомени за пазаруването с принцеса Терезе. Тя беше завела бъдещата си снаха в най-скъпия магазин за булчински рокли в града, а сигурно и в страната. Всички рокли бяха великолепни — като излезли от вълшебна приказка. Най-евтината от тях струваше повече от месечната заплата на Юлиане.

— Не можете да се омъжите за сина ми облечена в някаква си дрипа — беше се аргументирала принцесата.

Юлиане дори изпробва една от най-елегантните и стилни рокли в магазина. Тя й стоеше чудесно, като че беше ушита специално за нея — истинска мечта.

Мечтата обаче струваше повече от осем хиляди евро. Поради тази причина Юлиане отказа да я купят с аргумента, че иска да си помисли. Тя не искаше да влиза в дългове заради една булчинска рокля. Струваше й се глупаво и ненужно. Така обаче си навлече гнева на принцесата. Терезе я обвини, че саботира собствената си сватба още преди да са започнали приготовленията.

След като приключиха обиколката по магазините, и двете бяха уморени и нервни.

— Не се притеснявай за това, любима моя — каза й Филип. Той седна до нея на палубата на яхтата си, която плуваше в открито море. Филип взе две чаши и сипа в тях шампанско от хладилната чанта, която стоеше до тях. — Все ми е едно какво ще носиш на сватбата — продължи той. — За мен е важно, че в първата брачна нощ ще си облечена само с едно.

— Така ли, и какво е то? — попита Юлиане.

— Червилото ти — каза той и й намигна.

— Ах ти, палавник — шеговито каза Юлиане и се сгуши в силните ръце на любимия си.

Тя се притисна силно в него, прокара ръка през косите му, затвори очи и се постара да забрави всичко негативно от предишния ден.

В този момент звънна мобилният телефон на Филип. Юлиане се почувства като обляна с ледена вода.

— Ало? А, Фелиситас, съкровище… разбира се, че мисля за това… не, не, едва ли би било добре… чакай малко — той стана и влезе в каютата под палубата.

Коя беше тази Фелиситас, която той нарече „съкровище“? И защо Филип реши да проведе разговора в каютата? Имаше нещо, което искаше да скрие от годеницата си ли?

Юлиане погледна към морето тъжна и замислена. Вълните се удряха в яхтата, разбивайки се на пръски. На руля стоеше капитан с униформа — човек, отдавна преминал шейсетте, с прошарена коса и лула в ъгъла на устата. Той гледаше право напред и не обръщаше никакво внимание на случващото се на борда.

— Извинявам се — каза Филип, който се беше върнал от каютата. Той свали сенника, за да се предпазят от все по-силно напичащото слънце. — Ще изключа този телефон. Само ни пречи.

— Кой беше?

— Бизнес дама — мой партньор. Търсят ме по работа постоянно, въобще не им пука, че съм на яхтата с годеницата си и искам малко да си почина. Та за какво говорехме? — попита той и я прегърна.

— За сватбата ни. Знаеш ли, мислех си, че ще е добре родителите ни да се запознаят, преди да се оженим. Какво ще кажеш да организираме една обща вечеря.

— Не съм сигурен, че родителите ми ще могат да намерят време за това. Те са много заети.

— Става дума за най-много 2 часа, една най-обикновена вечеря.

— Ами какво да ти кажа, майка ми членува в безброй комитети и почти никога няма свободно време за каквото и да било.

— Моля те, попитай я все пак дали няма да може да отдели малко от времето си. Мисля, че е по-добре семействата ни да се запознаят, преди да се оженим.

— Защо? Мен ако питаш, сватбата засяга само нас двамата. Какво общо имат родителите ни или който и да било друг?

— Но семействата ни не бива да бъдат изолирани от случващото се с нас.

— Щом казваш — отвърна Филип и отегчено въздъхна. — За мен е важно само да сме заедно и да се обичаме. Какво ще кажеш другата седмица да отидем до Венеция за няколко дни и да забравим за приготовленията за сватбата? Ще си намерим хубав хотел и ще сме само двамата.

— Не мога, на работа съм.

— Кажи, че си болна. Хайде, Юлиане, нека да пътуваме. Та ние сме млади, имаме нужда от преживявания.

— Не мога, съжалявам — каза Юлиане и прехапа устни. — Вече ти е скучно с мен, така ли?

— Глупости — небрежно каза той и отпи от шампанското си. — Избрала ли си вече фризьор и гримьор за сватбата?

— Не и не ми трябва. Сама мога да си направя прическа и да се гримирам.

— Можеш, но не става. Като моя жена веднага ще попаднеш под светлините на прожекторите. Медиите ще използват всяка възможност да те снимат, да вземат интервюта и да пишат за теб. Не може да се гримираш сама или да си правиш прическа с машата вкъщи. Ще ни изложиш.

— Аз винаги се грижа за добрия си външен вид — засегната каза тя. — Няма да те изложа, не се притеснявай.

— Знам, че няма да ме изложиш — каза той и хвана ръката й. — Но въпреки това се постарай да си намериш добър стилист. Парите нямат значение, аз ще платя за всичко, знаеш, че не е проблем.

— Няма нужда — каза Юлиане и повдигна глава, за да не види той колко беше засегната. Наистина ли Филип смяташе, че не знае как да се представя пред хора?

— Добре, защо се цупиш сега? — попита той. — Какво лошо има в това да оставиш грижите за външния си вид в ръцете на професионалисти? Майка ми ще ти помогне да намериш някой наистина добър.

— Майка ти — през зъби каза Юлиане. Значи принцесата беше говорила зад гърба й за външния й вид, иначе Филип нямаше да настоява толкова. Тя усети как кръвта се качи в лицето й. — Кажи й, че сама мога да се оправя. Нямам нужда от помощта й.

— Както искаш. Но ти скоро ще си моя жена и няма да има нужда да губиш време сама да се разкрасяваш. Аз ще се погрижа и ще платя за всичко, което някога ще ти бъде необходимо.

— Но аз не искам.

— Какво означава това? — попита Филип и я изгледа с раздразнение. — Да вземем например работата ти. Наистина ли смяташ, че е възможно да носиш уиски и сандвичи на някакви хора по самолетите, след като станеш моя жена? Какво искаш да мислят за мен хората? Че не мога да си позволя да те издържам ли? Даваш ли си сметка как ще се чувствам аз?

Юлиане скръсти ръце пред гърдите си.

— За теб е най-важно какво ще кажат хората за нас, така ли?

— Разбира се. Ти добре знаеш колко важни са добрите контакти в бизнеса. Последното, което искам, е да ми се присмиват за това, че жена ми се разхожда из някакъв самолет с къса пола, носейки кафе и сок на пътниците.

— Не смятам, че някой ще те помисли за беден заради това, че ще продължа да работя.

— Точно така ще стане. Да не говорим какво ще си каже майка ми.

— Ще й обясня как стоят нещата. Ще разбере — отвърна Юлиане.

— Както искаш. Не искам да се караме. Нека да помислим къде да се оженим. За празненството след сватбата предлагам хотел „Атлантик Кемпински“. Той е един от малкото хотели, предлагащи истински добро обслужване.

— Няма ли да е резервиран? Чувала съм, че там се чака с месеци.

— Да, но майка ми има връзки навсякъде. Със сигурност ще уреди прекрасна зала.

— Аха. И в „Кемпински“ значи има връзки — каза Юлиане, преглъщайки на сухо. Все едно буца беше заседнала в гърлото й. — А защо да не отпразнуваме сватбата ни в градината на замъка под открито небе и с романтична музика…

Филип се изсмя.

— В градината? Не говориш сериозно, нали?

— Напротив. Би било чудесно.

— Идеята не е чак толкова лоша, но отсега ти казвам, че майка ми ще се съгласи само през трупа си.

— Значи за всичко трябва да се съобразяваме с нея, така ли? Тя ли ще определя бъдещето ни?

Юлиане стана и облече пуловера си. Изведнъж се бе почувствала безкрайно беззащитна и уязвима по бански костюм. Сякаш пуловерът можеше да я предпази.

— Не може да не се съобразяваме с нея поне за някои неща. Най-малкото трябва да живеем в замъка.

— Ще живеем при родителите ти?

— Да, надявам се не си очаквала друго.

— Напротив, защо да не живеем в къщата в града?

— Малка е. А и традицията повелява наследникът на замъка да живее в него. Преди сватбата това може и да не се спазва, но ожени ли се, задължително трябва да живее със семейството си в семейния замък.

Юлиане прехапа устни. Значи скоро щеше да живее под един покрив с принцеса Терезе. Само мисълта за това я ужасяваше.

— Не може ли да си имаме собствена къща, Филип. Не искам да е голяма, а да е… наша, на двама ни…

— Не, Юлиане. Ще се нанесем в западното крило на замъка. Майка ми вече обзавежда жилището ни там.

Майка му. Тя явно държеше всичко и всички да са под контрола й. Дори жилището на сина си и снаха си щеше да обзаведе по собствен вкус. Това преля чашата. Юлиане стана. Искаше да влезе в каютата.

Филип я погледна ужасен.

— Внимавай!

Беше твърде късно.

Юлиане не беше забелязала, че капитанът завърташе платното, за да насочи лодката в друга посока. Когато стана, реята я удари по главата. Изведнъж тя загуби равновесие и всичко, което си спомняше след това, беше, че изпита силна болка и падна във водата.

Главата я болеше така, сякаш вътре някой удряше с хиляди чукове.

На сутринта след инцидента беше на крак още преди слънцето да изгрее. Главоболието я беше държало будна почти цяла нощ. След като падна във водата, Филип я извади, върна я незабавно в града и веднага намери лекар. Той установи леко мозъчно сътресение и й предписа няколко дни покой.

Юлиане стана и боса отиде до кухнята, за да си направи кафе, все още само по шортите и тениската, с които беше спала или по-скоро се беше опитала да спи. Тя се стараеше да пази тишина, защото годеникът й все още спеше. Той не беше привърженик на ранното ставане, за разлика от нея. Любимата част от деня на Юлиане беше сутринта с утринните лъчи на слънцето и свежия въздух, който тя вдишваше с удоволствие и наслада.

Тя се замисли за това колко различни бяха двамата с Филип. Той обичаше нощния живот, купоните до зори и пътуванията. На нея й се налагаше постоянно да пътува много често на хиляди километри от дома, все пак работата й беше такава. Винаги когато имаше свободно време, тя предпочиташе да го прекарва в тишината и уединението на дома си, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи или четейки хубава книга. Дали той щеше да свикне с начина й на живот? Ами семейството му? Беше очевидно, че за него фамилните традиции са определящи. Преди разговора на яхтата Юлиане смяташе, че той ще поеме по свой собствен път и ще създаде свой дом. Явно обаче се беше заблуждавала.

За да бъдат заедно, и на двамата щеше да им се наложи да правят много компромиси.

Още като беше малка, майка й казваше, че съвместният живот на двама души изисква много търпение и жертвоготовност и от двете страни. За да бъде щастлив един брак, и съпругът, и съпругата трябва да положат много усилия.

Замислена, Юлиане взе чашата си с кафе и излезе в градината. Лъчите на утринното слънце се процеждаха през клоните на ябълковото дърво точно пред терасата. Изведнъж се чу лай и едно малко кученце се спусна радостно към нея.

— Атик — учудено извика Юлиане и се наведе, за да погали малката топка козина в краката си. — Какво правиш тук? — попита го тя и погледна към градината на съседната къща.

Александър беше седнал на терасата, приковал вниманието си в купчината документи на масичката до него. Явно изобщо не беше забелязал отсъствието на Атик.

Юлиане взе кученцето в ръце, а то й благодари, облизвайки китката и изръмжавайки радостно.

Тя се приближи до оградата и почти извика:

— Добро утро.

Александър я погледна учуден.

— А, какво прави Атик при теб? — попита той.

— Бих попитала същото — с усмивка каза тя.

— Явно малкият пакостник е намерил пролука в оградата и се е промъкнал. Моля за извинение, ако те е притеснил.

— Не, няма как да ме притесни, прекалено сладък е.

— Да, той… — Александър се приближи до нея и видя цицината на челото й. — Какво се е случило? — попита той.

— Малък инцидент на яхтата на Филип.

— Боли ли те?

— Да. За пръв път плувам с яхта и не знаех, че трябва да си направиш застраховка „живот“, преди да тръгнеш.

— Филип е трябвало да се погрижи по-добре за теб.

— Не беше виновен той. Аз не внимавах — каза Юлиане и отново погали кученцето. — А ти, малки приятелю — каза му тя, — свикна ли вече с новия си стопанин?

— Той си живее по-добре от мен — каза принцът. — Не му се налага да става рано и да работи до късно. Излежава си се до когато иска, а после само яде и се разхожда.

Юлиане кимна и в същия момент усети пронизваща болка в главата. Лицето й се изкриви от неприятното усещане.

— Имаш ли лекарства срещу главоболие? — загрижено я попита Александър.

— Май не. Мисля, че изпих последните снощи.

— Аз трябва да имам тук някъде. Изчакай малко — каза той и влезе в къщата. Малко по-късно се върна с няколко блистера с таблетки. — Ето, вземи. Помагат и щадят стомаха.

— Благодаря — каза Юлиане, остави кученцето на земята и изпи таблетките, преглъщайки ги с малко кафе.

— Изглеждаш тъжна. Случило ли се е нещо?

— Ами… вчера с Филип се скарахме. Той не иска да работя след сватбата.

— А ти какво искаш?

— Не мога да си представя, че ще стоя без работа. След няколко години, когато имаме деца, може би. Но сега искам да се занимавам с нещо. Не мога просто да си седя вкъщи.

— Ами тогава продължи да работиш. Недей да напускаш само за да се харесаш на родителите ми или на Филип.

— Но брачният живот е свързан с много компромиси. Дали това не е един от тези, които трябва да направя?

— Компромисите са друго нещо. Ще бъде грешка да напуснеш само защото някой друг го иска. Брат ми се е влюбил в теб на работното ти място като стюардеса. Не се отказвай от работата си. Това е по-добре и за двама ви, макар Филип все още да не го осъзнава.

Юлиане го погледна замислено.

— Смяташ ли, че с Филип си подхождаме? Защото майка ви по всякакъв начин се опитва да ми покаже, че не съм за него.

— Не мога да ти отговоря. Вие двамата трябва да прецените дали сте един за друг — отвърна той и я погледна. — Между вас с майка ми не върви добре, а?

— Никак.

— Защо не й предложиш да вземеш участие в модното й ревю. Това може да разчупи леда помежду ви.

— Модно ревю?

— Майка ми го организира. Тоалетите ще се продават с благотворителна цел за построяване на санаториум за деца. Много дизайнери са потвърдили участието си.

— Но как бих могла да участвам. Аз не съм модел.

— И какво от това? Ти изглеждаш чудесно, останалото ще дойде от само себе си, а и дотогава цицината ти ще е изчезнала. По този начин ще покажеш на майка ми, че оценяваш това, което тя прави, и ще спечелиш благоразположението й.

— Звучи добре. Може наистина да го направя… — изведнъж тя осъзна, че не знаеше как да продължи изречението си.

Погледът му я караше да се изчервява и да изпитва някаква необяснима топлина, обливаща цялото й тяло. Тя го погледна и се запита защо чак сега осъзнаваше колко широки са раменете му и колко волева е брадичката му. Той се усмихна, протегна ръка към нея и отмести един кичур от челото й.

— Юлиане… — започна той, загледа се в годежния й пръстен и свали ръката си. — Трябва да ти кажа нещо… Налага се да замина за Париж за известно време.

— За Париж? Какво ще правиш там?

— Купих един вестник — ежедневник, който е почти пред фалит. Трябва да отида там и лично да се уверя, че отново ще го върнем към живот.

— И трябва да останеш там за дълго, така ли?

— Да, налага се. Няма как. Ако искаш нещо да се свърши, свърши си го сам. Проектът е много важен за мен. Не мога да си позволя неуспех.

— Кога заминаваш?

— Утре, най-късно вдругиден.

— Толкова скоро? — попита Юлиане. Странно. След като чу за заминаването му, тя усети, че той ще й липсва. — Но за сватбата ще си дойдеш, нали?

— Ще опитам — каза той и сложи ръце в джобовете си. — Може ли да оставя Атик при теб? В Париж няма да мога да се грижа за него, а и не искам да го откъсвам от дома, с който тъкмо е свикнал.

— И моята професия е такава, че трудно бих могла да се грижа за него. Не може ли да го оставиш при родителите си?

— Невъзможно. Майка ми е алергична към кучета.

— И към бъдещи снахи — с тъжна усмивка добави Юлиане. — Добре, ще се грижа за него.

— Благодаря — каза той и се обърна, за да се върне обратно на терасата си. На Юлиане й се стори, че нямаше търпение да замине.

— Моля закопчайте колана си. След малко излитаме — каза Юлиане и посочи светещия знак над пилотската кабина.

— О, съжалявам, забравила съм — отвърна белокосата жена, седяща на мястото до прозореца, и бързо закопча колана си. — Това е първият полет в живота ми — каза тя.

— Чудесно. Тогава се настанете удобно и му се насладете. След час пристигаме в Дъблин.

— Нямам търпение. Винаги съм мечтала да посетя Ирландия.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Чаша шампанско, може би?

— Не, благодаря. Няма нужда — отвърна дамата, облегна се и погледна през прозореца.

Юлиане мина покрай всички седалки и се увери, че пътниците са поставили коланите си. След това отиде на мястото си до своята колежка, седна и закопча своя колан. След няколко минути самолетът се издигна.

— Колко хубаво, че Филип ти е задал най-важния въпрос — радостно каза Лили. — За пръв път в живота си ще съм шаферка, и то на сватбата на принц! Няма да мога да заспя дни преди сватбата от вълнение, знам си.

— Звучиш по-развълнувано от мен.

— Така си е. Радвам се, че поне ти намери мъжа на живота си, и то истински принц. Ако моят продължава да не се появява, най-накрая ще отида в манастир.

— Принцовете са най-обикновени хора като нас — каза Юлиане. — Не е важна титлата, а човекът.

— Да, да, казваш го само защото твоят съпруг ще е принц, а ти принцеса. Лесно ти е на теб. Кога ще е сватбата?

— През декември.

— Ще се ожените през зимата?

— Да. Ще е още по-романтично, ако на сватбата вали сняг.

— Ами не знам. Със сигурност ще е много студено — каза Лили и повдигна вежди. — Защо не се ожените през пролетта? Тогава ще е топло и приятно и няма да се налага да си носиш пуловер, който да облечеш над булчинската рокля, за да не умреш от студ.

— Не ни се чака толкова дълго.

— Не ви се чака? Кажи си направо — трябва да се ожените възможно най-скоро.

— Не, наистина, ние искаме да се оженим колкото се може по-бързо, защото се обичаме, а не защото трябва.

— Ах ти, щастливке. Намерила си принца си на бял кон. Искрено се радвам за теб.

— Ами конят май не е точно бял…

— Майка му отказва да те приеме толкова лесно в семейството, нали? Трябва да се постараеш да я спечелиш на своя страна. Всяка жена, която се е опитала да застане между мъжа си и майка му, е загубила.

— Ще участвам в модно ревю с благотворителна цел.

— Ти като модел? Та това е прекрасно! Може самият Карл Лагерфелд да те забележи и после — днес на подиума в Париж, утре в Ню Йорк…

— Да бе, как не — скептично отвърна Юлиане. — Тръпки ме побиват само при мисълта за това ревю. Александър обаче смята, че е добра идея.

— Бъдещият ти девер? Какво ще кажеш, дали съм подходяща за него? — замечтано се усмихна Лили.

— Съмнявам се. Той е наследник на титлата на рода, по-големият син в семейството и като такъв трябва да се ожени за жена, отговаряща на ранга му. И двете не сме подходящи за това.

— Колко жалко. Ами значи на сватбата ще се оглеждам за някой друг подходящ за мен…

Двете приятелки прекъснаха разговора си, тъй като самолетът достигна височината, на която щеше да лети през целия път до Ирландия, и стюардесите трябваше да се заемат със задълженията си. Те предлагаха напитки на пътниците, постараха се да успокоят тези, които се страхуваха от летене и обясниха къде се намират слушалките за звука на предаването, което вече беше започнало на мониторите.

— Вие ли сте госпожица Фон Валдек? — най-неочаквано попита един от пътниците. Той беше слаб мъж на около 30 години, който беше сложил лаптоп на масичката пред себе си.

— Да, аз съм. Мога ли да ви помогна?

— Да, всъщност можете. Аз съм Томас Рот от вестник „Всеки ден“. Бих искал да взема интервю от вас.

— В момента съм на работа, господине.

— Няма да отнема много от времето ви, обещавам. Все пак вие скоро ще се омъжите за Филип фон Дорнберг. Една стюардеса, която е срещнала своя принц и ще прекара живота си в замъка му. Читателите ни се интересуват от такива теми. Те биха били радостни да узнаят как се чувствате и какви очаквания имате към брака си. Бихте ли ми споделили нещо по тези въпроси?

— Очакванията ми едва ли са по-различни от тези на всяка друга бъдеща булка. Съжалявам, не мога да ви кажа нищо повече. Трябва да се връщам на работа.

— Можем да го направим и след като кацнем. Няма да отнеме повече от час, обещавам ви.

— Съжалявам, не мога — отговори Юлиане. Само мисълта за реакцията на принцесата при вида на интервю с нея в пресата я караше да изтръпва.

— Така или иначе аз ще напиша статия за сватбата ви със или без интервю с вас. Ако вие не ми кажете нищо, ще бъда принуден да изсмуча историята от пръстите си. Как бихте предпочели?

— Опитвате се да ме изнудвате ли, господине?

— Напротив. Просто ви обяснявам за свободата на словото.

— Чудесно. Пишете каквото искате. Ако обаче в статията ви има неистини за мен или Филип, аз ще се оплача от вас на най-високо ниво.

Журналистът повдигна рамене.

— Съжалявам, ако съм бил малко по-настоятелен от необходимото. Но аз наистина искам да разбера повече за сватбата ви — планирате ли да имате деца, къде смятате да живеете? А как гледа Бен Роте на сватбата ви с принца?

— Бен? — Юлиане усети как не й стига въздух. Откъде знаеше този репортер за неща от миналото й? С Бен се бяха разделили преди повече от две години. Той трябваше да замине по служба в Ангола за дълго и връзката им просто не издържа.

— А за това тук какво ще кажете, госпожице Фон Валдек? — попита журналистът и извади един вестник от чантата до себе си.

— За кое? — попита Юлиане и в следващия момент видя заглавната страница. На нея имаше голяма снимка на Филип, хванал за ръката една оскъдно облечена блондинка.

— Какво… откога е това?

— Вестникът е от преди три дни.

— От преди три дни — механично повтори Юлиане. В този момент й се искаше да потъне в земята от срам и ярост. Преди три дни Филип й беше казал, че се налага да отсъства по работа. Полуголата блондинка, с която се държаха за ръце на плажа, изглежда беше Фелиситас — „съкровището“, която уж трябваше да му е бизнес партньор.

Юлиане се опита да запази самообладание и да не покаже слабост пред журналиста.

— Това е негова позната, нищо особено — каза тя. — Извинете, но трябва да се връщам на работа.

С последни усилия тя успя да стигне до завесата, която отделяше местата на стюардесите от пасажерите. Юлиане я дръпна и почти веднага тихо заплака.

— Хайде, дами, темпо, темпо, темпо! Нямаме цяла вечер на разположение! — извика Пиер Шевалие и плесна с ръце, за да накара момичетата в съблекалнята да побързат.

Французинът беше толкова тежко гримиран, че не можеше да се познае какво се крие зад всички пластове фон дьо тен, руж, грим и сенки. Тъмната му коса беше разрошена, а дрехите му бяха изцяло в черно. Юлиане го беше помислила за някой от дизайнерите, но се оказа, че е брат на една от манекенките и Терезе го беше наела, за да организира събитието.

Освен Юлиане в помещението бяха още девет млади жени, които се обличаха и гримираха за предстоящото ревю.

— Ох, косата ми е ужасна. Приличам на вещица — извика една от тях.

— Проклетият цип пак заяде! — чу се нервният глас на друга от участничките.

— Нищо чудно, облякла си роклята на обратно!

— Някой да е виждал червилото ми?

— Не, да не си седнала на него?

— О, боже, права си!

Навсякъде цареше вълнение и трескава подготовка за предстоящото ревю. Юлиане имаше чувството, че стомахът й ще се пръсне от болка и напрежение. Притеснена, тя още веднъж се огледа в осветеното огледало. Първият тоалет, който щеше да представи, беше лятна рокля на цветя с гол корем. Тя беше на някакъв арабски дизайнер. Всичките му модели струваха хиляди.

Юлиане си помисли, че за такива тоалети на човек му трябва не гардероб, а сейф. Тя много внимаваше как се движи и откъде минава, за да не скъса или изцапа роклята за хиляди евро. Искаше й се тази вечер да приключи колкото се може по-бързо.

Юлиане погледна през прозореца. Принцеса Терезе не беше жалила усилия и средства. В парка на замъка беше издигнат ориенталски замък с много украшения, цветя и позлатени статуи. Подиумът вече беше подготвен и местата около него — готови да бъдат заети от многобройните гости. Музикален квартет свиреше произведения, които много напомняха за „1001 нощ“.

В Дорнберг бяха дошли над 300 гости от страната и чужбина. Юлиане въздъхна тихо. Ако се спънеше на подиума, щеше да се изложи пред целия този хайлайф.

— Още пет минути — извика Пиер, нервно обикаляйки из гримьорните и съблекалните.

— Искаш ли една глътка?

Юлиане се обърна и видя красива русокоса жена, облечена в дизайнерска кожена рокля, да й предлага шишенце с алкохол.

— Какво е това?

— Вода за успокоение — намигна й непознатата жена.

— Не, благодаря. Трябва да съм напълно трезва.

— Както искаш. Ще има повече за мен — отвърна тя и отпи голяма глътка. — Ти защо си тук? Аз участвам, защото баща ми ме накара. Кръшках от университета и ме хвана.

— Аз не… — Юлиане се замисли. — Бъдещата ми свекърва ме мрази.

— Аха, разбирам. Тази вечер искаш да я спечелиш на своя страна — каза непознатото момиче и отпи още една голяма глътка. — Между другото, аз съм Бети.

— Приятно ми е, Юлиане — отвърна младата баронеса и нервно оправи шнолата, която придържаше косата й.

— Изглеждаш приказно — като излязла от картина на най-талантливия художник — чу глас зад себе си Юлиане.

— Филип!

Сърцето на Юлиане заби учестено. Тя знаеше, че тази среща беше неизбежна и много се страхуваше от нея. Откакто беше видяла снимката на блондинката и годеника си във вестника, Юлиане нямаше и миг покой. Повтаряше си, че това не означава нищо, но съмненията не спираха да я раздират.

Принцът беше облечен в елегантен тъмен костюм, а косата му беше сресана назад. Беше като излязъл от холивудски филм.

— Тази рокля е божествена! Ти си божествена! Трябва да те заключа някъде, за да не те гледат други хора. Искам те само за мен — каза той.

— О, Филип…

— Изглеждаш зашеметяващо, не се шегувам — каза Филип и я целуна по бузата. — Успех!

— Благодаря — отговори Юлиане и погледна надолу.

— Какво ти е? Изглеждаш много напрегната. Да не те е обхванала сценична треска?

— И това… но… — тя се поколеба, но събра сили и попита: — Коя е жената, с която сте били на плажа?

— Коя жена? А… Фелиситас. Тя е само стара прия… позната. Срещнахме се случайно и си спомнихме старите времена.

— Видях снимката ви във вестника. Изглеждате много щастливи заедно.

— Познаваме се от много време.

— Срещаш ли се с нея?

— Не, съвсем случайно се видяхме. Точно сега ли искаш да говорим за това? Според мен тук не е нито мястото нито времето. По-късно ще ти обясня всичко — каза той, след което се обърна и излезе.

Всички погледи в този момент бяха вперени в Юлиане. Някои я гледаха със съжаление, други с безразличие. Тя усети, че бузите й горят. Искаше й се да може да потъне в земята.

— Какво ти е? — чу тя гласа на Пиер. — Да не спиш? Ставай, ставай, време е!

Юлиане стана и отиде при другите момичета, нареждайки се до тях, както бяха репетирали предишната вечер. Принцесата поздрави гостите с реч, след което започна ревюто.

Във феерия от светлини моделите показаха на присъстващите прекрасни тоалети от коприна, шифон, кадифе и кожа. Посетителите започнаха да пишат чекове с много нули. Само един от тях реши, че гардеробът на жена му е вече достатъчно пълен, и е безпредметно да й купува още рокли.

След като представеха един тоалет, моделите трябваше да се преоблекат за не повече от пет минути, защото идваше ред на следващата колекция. Юлиане беше като в транс. Снимката на годеника й и красивата блондинка не излизаше от съзнанието й. Тя обаче намери сили, усмихна се и излезе на подиума. Никой от гостите не разбра, че в този момент й се искаше да заплаче.

Лятната нощ беше прекрасна. Всички известни дизайнери присъстваха и участваха на ревюто. Никой от тях не искаше да пропусне златната възможност да си направи реклама пред толкова подбрана публика, а и да допринесе за благородната кауза.

Юлиане осъзна колко много й липсваше Александър. В момента повече от всичко й се искаше да може да поговори с него. С разума и хладния си ум той щеше да й помогне да сложи чувствата си в ред и да й даде насока как да действа занапред. Но него го нямаше.

Последният тоалет, който Юлиане трябваше да представи, беше вечерна рокля от синя коприна с гол гръб. Тъкмо се беше облякла, когато момичето на съседния стол простена.

— Лошо ми е. Не мога да изляза на подиума.

Беше Бети. Тя носеше булчинската рокля, която трябваше да бъде гвоздеят на вечерта — бяла мечта от шифон, коприна и дантела.

— Какво говориш, мон шери? — извика Пиер. — Ти трябва да представиш роклята. Твой ред е. Ставай!

— Не мога — отвърна Бети. — Всичко се върти…

— Не искам да чувам! Трябва да излезеш! Веднага!

— Ще ти помогна — каза Юлиане и стана от стола си. Тя подаде ръка на Бети, за да се изправи, и й каза: — Ще съм ти шаферка. Давай, заедно ще се справим.

— Мислиш ли? Ах това проклето уиски…

— Горе главата. Всичко ще е наред — каза Юлиане и повдигна брадичката й. Бети беше откровено пияна, но никой от публиката не забеляза това главно благодарение на помощта на Юлиане.

Шоуто свърши и гостите изпратиха моделите с бурни аплодисменти.

Мислите на Юлиане отново бяха само в снимката на Филип във вестника и предстоящата им сватба. Тя щеше да се омъжи за него, а не беше сигурна дали може да му има доверие. Ако не можеше да вярва на бъдещия си съпруг, на кого тогава да вярва?

В далечината тя чу гласа на Пиер, който благодари на всички за чудесното представяне. Юлиане стана, излезе и отиде в отдалечена част на парка близо до скалите и морето.

От очите й потекоха сълзи. Тя седна на една пейка и зарида.

След като се успокои, Юлиане се замисли за всичко, случило се през последните няколко седмици. Нищо не ставаше така, както беше мечтала. Можеше ли изобщо един брак да бъде такъв, какъвто тя искаше? А дали не очакваше твърде много?

Унесена в тези си мисли, тя загуби представа за времето.

Изведнъж в далечината се чуха гласове.

— Пожар! Пожар! Боже господи, гори!

Пожарът беше избухнал близо до южната врата на замъка. Пламъци и дим се издигаха в небето, осветявайки лятната нощ. Гореше кола — едно снежнобяло кабрио. Гостите стояха на дистанция от него, а служителите в замъка се опитваха да изгасят огъня с наличните пожарогасители.

Юлиане наблюдаваше случващото се отдалеч. Тя се запита как ли е възникнал пожарът. Може би някой беше подпалил седалката на колата с цигара.

Нямаше пострадали хора и пожарът беше загасен сравнително бързо.

Погледът на Юлиане спря върху един микробус, паркиран наблизо. За момент й се стори, че видя някой да се движи на мястото на шофьора.

Наоколо обаче беше съвсем тъмно и Юлиане реши, че й се е привидяло. Тя тръгна обратно към замъка. Искаше й се да се прибере у дома. Родителите й бяха сред гостите, с малко късмет можеше да си тръгне с тях.

Юлиане реши първо да се преоблече, за да не си помисли принцесата, че е решила да открадне роклята от ревюто. Младата баронеса въздъхна и тръгна към помещението, в което се преобличаха моделите.

Вратата беше леко открехната. Юлиане я отвори докрай и онемя. Помещението беше празно. Вътре беше само една от домашните помощници, която помагаше на моделите. Тя лежеше до една от тоалетките, а по главата й се стичаше струйка кръв.

— Мария! — извика Юлиане и се наведе над момичето, разтърсвайки раменете му. То само простена, без да дойде в съзнание.

Юлиане се огледа. Какво се беше случило тук? Имаше нещо нередно и след секунди се досети какво. Всички рокли бяха изчезнали. Бяха ги ограбили!

Мария трябваше да опакова роклите след представлението и да ги приготви за купувачите им. Някой я беше ударил и беше откраднал роклите.

Юлиане изтича от замъка в парка. Повечето от гостите все още бяха около мястото на пожара. Огънят вече беше потушен, но гостите все още дискутираха причината за него.

Юлиане веднага се досети, че пожарът е бил запален от крадците, за да отклонят вниманието на присъстващите. Подобно съвпадение не беше случайно. Крадците са действали, докато гостите са били около запалената кола. Всичко е било планирано.

— Има ли тук лекар? — извика Юлиане. — Има ли лекар?

— Да, аз съм лекар — отговори мъж с посивяла коса, облечен в черен костюм. — Кардиолог съм. Мога ли да ви помогна?

— Не на мен. На една от домашните помощници. Някой я е ударил силно по главата. В безсъзнание е!

— Не може да е истина — каза принцеса Терезе, която стоеше зад Юлиане. — Това е някаква лоша шега, нали?

— Иска ми се да беше, но не е. Някой е ударил Мария по главата и е откраднал роклите.

— Роклите… — принцесата пребледня. — Искаш да кажеш, че са… изчезнали?

— Да. Трябва да се обадим в полицията, но преди всичко Мария има нужда от помощ — каза Юлиане, след което заедно с доктора тръгна към замъка, за да помогнат на момичето.

Вечерта беше се развила по най-неочакван начин. Роклите ги нямаше и се наложи гостите да си тръгнат без новите си покупки. След кражбата веднага се появиха множество спекулации, но едно беше сигурно — никой не знаеше какво точно се беше случило, а роклите за десетки хиляди евро бяха безследно и безвъзвратно изчезнали.

— Как са успели крадците да влязат в замъка, без да бъдат забелязани? — учуди се Юлиане.

— Най-вероятно през задната врата — отвърна Филип. — Тя се пази само от един пазач, който със сигурност е отишъл да помогне при гасенето на пожара. Радвам се, че не си ги срещнала, когато си влязла.

— Да, сигурно си прав — ужасена каза Юлиане.

— Добре ли си? Изглеждаш много уплашена. Ела, ще те закарам вкъщи.

— Не мога, трябва да дам показания пред полицията.

— Видяла си крадците? — учудено попита принцът.

— Не, но открих Мария, която лежеше в безсъзнание.

— Милото ми, сигурно много си се уплашила.

— Вечерта се превърна в пълен провал.

— Права си — отвърна Филип. — Виж, извинявай, че не ти обясних повече за Фелиситас. С нея сме само приятели и нищо повече. В миналото излизахме заедно, но това беше много отдавна.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Моля те, не я наричай повече „съкровище“.

— Но аз винаги съм я наричал така — остро отвърна той. — Моля те, не започвай да ми нареждаш как или с кого трябва да говоря.

— Извинявай, нямах това предвид — каза Юлиане и прехапа устни. Искаше да се прибере у дома и да забрави ужасната вечер колкото се може по-бързо.

Два дни по-късно Юлиане се събуди от пронизващ звук.

Точно тази сутрин ли трябваше да звънне телефонът? Днес й беше единственият шанс да поспи. Беше се върнала от полет от Москва в два през нощта, а предишните дни почти не беше мигнала.

Младата баронеса реши да не става от леглото веднага, надявайки се, че проклетото нещо ще спре да звъни. То обаче продължаваше.

Юлиане вдигна слушалката, колкото и да не й се искаше.

— Ало?

— Миличка, ела си веднага у дома — чу се гласът на майка й от другата страна на линията. — Случи се нещо ужасно.

— Мамо? — Юлиане се почувства като обляна с ледена вода. Вече беше по-будна от всякога. — Какво се е случило?

— Баща ти… — майка й прекъсна изречението си, защото заплака. Отне й няколко секунди, за да дойде отново на себе си и да продължи. — Арестуваха го.

— Какво?

— Не знам какво се е случило. Полицаите дойдоха и го отведоха.

— Но защо?

— Твърдят, че е замесен в обира в замъка.

— Какво? Но това е абсурдно! Татко не би могъл да различи чувал за картофи от рокля на „Армани“, дори животът му да зависи от това. Що за глупости?

— Ужасно е. Не знам какво да правя… просто не знам…

— Идвам веднага. Трябва да намерим адвокат. Станала е някаква ужасна грешка, убедена съм.

Юлиане скочи от леглото, облече първите й попаднали в гардероба дрехи и след няколко минути вече беше в колата на път за вкъщи.

Първото, което Юлиане видя, след като пристигна, беше майка й, която седеше на стълбите пред входната врата със зачервени очи. В скута й лежеше мобилният й телефон.

— Мамо, откога седиш тук? — ужасена попита Юлиане и седна до нея.

— Откакто отведоха баща ти.

— О, мамо, сигурна съм, че всичко ще се изясни много скоро. В какво са го обвинили?

— В съучастие в кражбата на роклите от замъка Дорнберг.

— Но това е абсурдно! Как са обвинили точно него? Защо…?

— Намерили са някои от роклите в бутик в Холандия. Собственикът на магазина е казал на полицаите името на човека, от когото ги е купил.

— И това е било името на татко, така ли? — невярващо попита Юлиане. — Но защо му е да го прави? Не разбирам…

— И аз не разбирам… Нищо не разбирам, милото ми дете — каза майка й и отново се разплака.

— Татко никога не би… искам да кажа, при все че имате финансови проблеми…

— Моля те, дори не споменавай за това, Юлиане! — през сълзи каза майка й. — Къщата поглъща огромни суми и баща ти не е издавал книга от дълго време, но доходите му като преподавател в университета ни стигат. Той никога не би откраднал, каквото и да се случи. Познаваш го.

— Знам. Само едно не разбирам — откъде човекът в магазина е знаел името на татко?

— Нямам никаква представа, детето ми. Знам обаче едно — ако нещата не се изяснят в най-скоро време, ще загубим всичко. Ако невинността му не се докаже, от университета със сигурност ще го освободят. А и кой ще иска да купи книгите на крадец?

— Имат ли доказателства срещу него? Искам да кажа — освен показанията на собственика на бутика…

— Нямам никаква представа. Полицаите казаха, че ще разпитат и теб. Те казаха, че след края на модното ревю ти си отишла някъде и никой не те е виждал до момента, в който не се е разкрила кражбата.

— Просто исках да съм сама — каза Юлиане и се сети за годеника си. Сърцето й заби учестено. Всичко това беше като някакъв ужасен сън, от който за съжаление обаче нямаше как да се събуди.

Пред къщата спря кола и от нея излезе Филип.

— Юлиане? Баронесо? — погледна ги отчуждено той. — Какво правите навън?

— Говорехме си — опита се да се усмихне старата баронеса. — Ще ви оставя насаме, за да си поговорите на спокойствие — каза тя, стана и влезе в къщата.

Юлиане изпита неописуема болка, гледайки майка си. Не помнеше да я беше виждала толкова тъжна и отчаяна никога досега.

— Чух какво се е случило — започна Филип.

— Благодаря ти, че дойде толкова бързо — каза тя и се опита да го прегърне. Той обаче се отдръпна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Кажи ми, моля те, основателни ли са обвиненията срещу баща ти?

— Разбира се, че не. Баща ми никога не би откраднал дори игла!

— Но за да го арестуват, със сигурност са имали доказателства срещу него. Не биха го задържали просто така. Не знам какво да мисля, Юлиане, наистина не знам…

— Аз също, мили, аз също…

— В замъка дойдоха полицаи и зададоха куп въпроси. Най-вече за баща ти и теб. Майка ми никак не е очарована от това, че семейството ни ще се сроди с крадци.

— Баща ми не е крадец!

— Полицията е на друго мнение. Майка ми също. Не иска да бъде забърквана тя или семейството й в скандали и аз я подкрепям. А слуховете се разпространяват бързо. Само тази сутрин загубих трима клиенти. Те ще ползват услугите на друга агенция, макар че работим за тях от години.

— Наистина съжалявам.

— Юлиане… — Филип се поколеба как да продължи и затаи дъх. — Мисля, че и за двама ни е по-добре да се откажем от сватбата.

— Какво? — смаяно го погледна тя.

— Не мога да се оженя за дъщерята на измамник. Моля те да ме разбереш правилно.

— Но обвиненията са безпочвени. Татко не е престъпник!

— Баща ти е уличен. Собственикът на магазина го е издал. Заради него семейството ми преживява едни от най-трудните времена в столетната си история. Всичките ни познати и приятели ни отбягват, а построяването на санаториума е провалено.

— Това е ужасно, но баща ми няма нищо общо!

— Полицията е на друго мнение. Дори да не докажат вината му, нещата вече са необратими. Надявам се разбираш, че при така създалите се обстоятелства не можем да се оженим.

— Искаш да отложим сватбата, така ли?

— Не. Искам да я отменим.

— Кккаккво? — Юлиане усети как в гърлото й засяда огромна буца. — Филип!

— Не ми оставихте друг избор. Аз трябва да се дистанцирам от вас и извършеното от семейството ти престъпление. Трябва да разбереш, че името на семейството ми, както и бизнесът ми са заложени на карта.

— А любовта ни? Общото ни бъдеще? Само за себе си ли мислиш?

— Съжалявам да ти го кажа, но с теб явно не си подхождаме, Юлиане. Прекарахме добре, но това явно е всичко, а то не е достатъчно за сватба. Ти искаш да ме промениш, аз теб — също… няма как да имаме общо бъдеще при това положение. Съжалявам много.

— Така ли било? — Юлиане го погледна невярващо.

Тя не можеше да познае човека срещу себе си. Той й изглеждаше чужд и напълно непознат. Как можеше да й говори толкова студено и враждебно точно сега, когато тя имаше най-голяма нужда от него.

Следващите няколко дни бяха едни от най-ужасните в живота на Юлиане. Всички вестници пишеха за разследването срещу баща й. Макар да нямаше неопровержими доказателства и все още разследването да беше в начален стадий, медиите бяха убедени, че той е крадецът. В едно заглавие дори го бяха нарекли „баронът крадец“.

Медиите не даваха покой и на Юлиане. Разваленият годеж за тях беше достатъчно доказателство за вината на баща й. Някои дори директно я подозираха и обвиняваха в съучастие. Полицията нямаше никакви улики, но въпреки това тя все още беше сред заподозрените.

Филип се беше отдръпнал изцяло от нея. Не само че не й се обаждаше, но при нейните опити да се свърже с него винаги попадаше на иконома, който по нареждане на работодателя си отказваше да я свърже с него.

Юлиане все по-често мислеше дали майка му не стои зад всичко това. Тя не одобряваше годежа им и по всякакъв начин се беше постарала да й го покаже. Това обаче бяха само подозрения, а тъжната истина беше, че Филип буквално не искаше да чуе повече за доскорошната си годеница.

С Атик в ръце Юлиане излезе в градината на къщата на кръстницата си и взе сутрешния вестник от пощенската кутия. Тя си беше взела отпуск, защото случилото се в последните дни й беше дошло в повече и тя почти беше загубила почва под краката си. Освен това Юлиане искаше да проведе собствено разследване и да разбере как роклите са се озовали в бутика в Холандия. Тя беше решена да не се отказва, докато не открие истината и не оневини баща си.

Юлиане тръгна обратно към къщата и изведнъж видя вътре силует. Само това липсваше. Крадец?

Младата баронеса загуби ума и дума. Тя уплашено влезе и едва успя да промълви:

— К-кой е тук…

— Каква свинщина — чу познат глас. Беше Лили. — Къщата ти е в бяло? — учуди се тя. — Трябва да я пребоядисаш. Прилича на болница. Болница на края на града — усмихна се червенокосата чаровница.

— Д-да, но… — Юлиане все още не можеше да се отърси от уплахата.

— Не се тревожи — опита се да я успокои Лили. — Всички, които пишат, че сте виновни за кражбата, със сигурност не ви познават. Глупаци, търсещи само сензации! Никой, който дори бегло познава теб или баща ти, не би си и помислил, че сте способни на такова нещо.

— Мислиш ли?

— Убедена съм — отвърна Лили и вдигна торбата с покупки, която носеше. — Ела. Първо ще ти направя една хубава закуска и след това ще поговорим за случилото се. Изглеждаш така, все едно не си яла от седмици.

— Не съм гладна.

— Ще огладнееш веднага щом видиш всепризнатия ми омлет с шунка, сирене и гъби в чинията си — намигна й Лили и отиде в кухнята. Тя бързо намери къде са тиганите, включи печката, извади яйца от хладилника и подреди масата.

Малко по-късно сервира на Юлиане хрупкав бекон, ухаещ омлет и чаша горещо прясно сварено кафе.

— Щях да дойда много по-рано, но шефът ми беше направил ужасен график — каза Лили, след като седнаха на масата. — През последните няколко дни буквално не съм слизала от самолетите. Какво ново? Обади ли се Филип? Осъзнал ли е грешката си?

— Не — отвърна тихо Юлиане. — Явно е решил, че вече не означавам нищо за него. Всичките ни планове за семейство, деца и общо бъдеще отидоха на боклука.

— Опитай се да погледнеш нещата от неговата страна. Всичко това се отразява много зле на него и семейството му. А и това, че баща ти беше замесен, като че ли е добре дошло за него и майка му, особено за майка му.

— Искаш да кажеш, че според теб той всъщност не е искал да се оженим, така ли?

— Много е възможно. Малко преди сватбата много млади двойки изпадат в паника и се отказват от плановете си. Ако той не е достатъчно силен, за да те подкрепи в този момент, значи не те заслужава и не е за теб. Повярвай ми, така е по-добре.

— Въпреки това се чувствам ужасно.

— Знам, че не е лесно, но ти заслужаваш някой, който да те подкрепя и да не те изоставя при първата трудност.

— Но аз бях сигурна, че Филип е мъжът на живота ми… — Юлиане не успя да сдържи сълзите, които рукнаха от очите й. Тя беше плакала за него с часове снощи. Явно това беше краят. Не можеше да остави да бъде унижавана!

— Рано или късно той ще се вразуми и ще поиска да се върне при теб. Ти обаче трябва добре да помислиш дали искаш да си с него повече. Ако питаш мен, бягай далеч от този мъж. Той не те заслужава!

Юлиане хапна малко от омлета и изпи кафето си на няколко глътки.

— Искам да разбера кой и защо е организирал обира — решително каза тя, след като се успокои.

— Имаш нещо предвид ли?

— Не. Разговарях с пазачите на замъка, но те не са видели никого, освен гостите в градината на замъка или около нея. Почти сигурно е, че извършителят е някой от поканените. Смятам да разпитам в магазини за такива дрехи, за да разбера кой може да ги е взел и къде би могъл да ги пласира. Може и да попадна на някоя от крадените рокли и продавачът да ми каже откъде я има.

— Полицията вече не е ли направила точно това? Не са ли достигнали до баща ти точно по този начин?

— Да, но човекът в Холандия е излъгал. Сигурна съм.

— Да, но как да го докажем? — замислено я погледна Лили. — Я чакай малко… на кого е подпаленото кабрио?

— Нямам идея. Важно ли е?

— Може би. Ако аз бях на мястото на крадеца и трябваше да подпаля кола, щях да избера колата на някого, когото не харесвам. Ако разбереш чия е била колата, това би могло да се окаже полезна отправна точка. Може пък да ни отведе до извършителя.

— Всъщност идеята наистина е добра — обнадеждено каза Юлиане. — Само се надявам да ни съдействат и да ни кажат на кого е колата. Аз вече не съм никак обичана в Дорнберг.

— Не се притеснявай за това сега. Искаш ли да пътуваме до там заедно? Имам няколко свободни дни. С удоволствие ще ти помогна. А и не искам да те оставям сама точно сега.

— Няма да спра, докато не докажа невинността на баща си!

— Това трябва да отиде в печатницата. Моля, погрижете се, Мария — каза Александър фон Дорнберг и подаде на секретарката си папка с договори. — Жан Баптист предаде ли вече репортажа от пътуването си?

— За съжаление все още не.

— Обадете му се и го накарайте да го изпрати възможно най-скоро. Нужен ни е за съботния брой.

— Разбира се — каза секретарката и вдигна телефона.

Александър се върна в кабинета си и седна зад махагоновото бюро.

Офисът му се помещаваше в сградата на стара фабрика, която беше затворена преди години. След банкрута й в сградата се беше нанесъл новозакупеният от Александър вестник. Старата фабрика се намираше в един от най-лошите квартали на Париж. Откакто Александър беше дошъл, имаше два опита за обир, в резултат на което се наложи охраната на сградата да бъде удвоена. Александър вече се беше захванал с търсене на офис в по-добра част на града, но засега не намираше нищо подходящо.

През няколкото седмици, прекарани в Париж, той беше свършил огромно количество работа. По време на следването си беше прекарал около година във Франция и знаеше езика добре, което му беше от голяма полза сега. Само до преди няколко седмици вестникът беше пред банкрут, а сега се беше превърнал отново в един от най-четените ежедневници в страната.

Принц Александър беше взел на работа едни от най-скъпо платените парижки журналисти. Един от основните му принципи в бизнеса беше, че за да спечелиш пари, първо трябва да инвестираш. Той беше подобрил организацията на вестника и беше увеличил приходите от продажби и реклами. Всичко това обаче му костваше работа по над 16 часа на ден.

Секретарката му почука и влезе с прясно сварено силно кафе. Тя вече беше научила навиците на шефа си и дори не го беше попитала дали иска чаша от ободрителната напитка.

Мария имаше три деца, за които се грижеше сама след смъртта на съпруга си. Тя беше изключително благодарна на Александър, че възроди вестника, благодарение на което тя запази работното си място.

Тя остави чашата на бюрото му и излезе.

Александър тъкмо се канеше да напише няколко важни имейла, които отлагаше вече няколко дни, когато на вратата се почука и в кабинета му влезе висок слаб мъж с очила, носещ няколко вестника.

— Ето материала, шефе — каза той.

— Закъсняхте с три дни, Жан Баптист! — строго каза Александър. — Вие сте чудесен журналист, но ако продължавате да не спазвате сроковете, ще ви пратя да пишете малки обяви!

— Само не в обявите, моля ви — закърши ръце репортерът. — Извинявам се за закъснението. В бъдеще ще съм винаги точен.

— Надявам се.

— За да ви се реванширам, мога да ви разкажа най-новите пикантерии от родината ви. Искате ли да ги чуете?

— Всъщност не. Нямам никакво време…

— Вече знаете за изчезналите от ревюто в замъка ви рокли, нали?

— Да, баща ми ми разказа за това по телефона. Ужасна случка.

— Знаете ли кой е основният заподозрян за обира?

— Нямам представа.

— Ще ви кажа, но се съмнявам, че ще ви хареса. Един от колегите ми каза, че част от откраднатите рокли са намерени в холандски бутик. Собственикът му е казал на полицията кой му е продал тоалетите.

— И кой е бил?

— Лудвиг фон Валдек.

— Бащата на Юлиане? Невъзможно.

— Направих някои проучвания и нещата се подреждат. Баронът от дълго време има финансови затруднения. Явно не е имал друг избор.

— Не, не, това не е истина. Той не може да е… — Александър прекъсна изречението си. Всъщност той не познаваше бащата на Юлиане и не знаеше на какво е способен и на какво — не. Но все пак… бащата на Юлиане да беше крадецът? Невъзможно!

— Това е бащата на бъдещата ви снаха, нали?

— Да. Юлиане сигурно е съсипана.

— По всичко личи, че баща й е престъпник. Как иначе собственикът на бутика ще каже точно неговото име?

— Добър въпрос. Знаете ли нещо повече в тази връзка?

— Не. Полицията разследва и други варианти, но по всичко личи, че баронът е откраднал роклите. Засега друг заподозрян няма.

Александър поклати глава.

— Не мога да си представя, че старият барон е способен на подобно нещо. А сега, Жан Баптист, ви моля да ме извините. Трябва да проведа телефонен разговор.

— Разбира се, шефе. Приятен ден — каза журналистът и бързо излезе.

Александър взе телефона и бързо набра номера. След две позвънявания брат му вдигна.

— Не давам интервюта — каза той.

— Филип, аз съм — Александър.

— А, извинявай. Не познах номера и помислих, че се обажда поредният репортер за интервю.

— Наистина ли бащата на Юлиане е откраднал роклите?

— Да. Не можеш да си представиш в каква каша сме се забъркали заради тази случка. Журналистите се тълпят на опашка пред замъка. Нямам свободна минутка.

— Предполагам, че семейството на Юлиане го изживява още по-тежко. Как са те?

— Нямам представа. Не съм виждал никого от тях от няколко дни.

— Защо? Да не си бил в командировка?

— Не, с Юлиане се разделихме.

— Какво? — Александър помисли, че не е чул добре. — Кажи ми, че се шегуваш.

— Напълно сериозен съм. Не желая да имам нищо общо със семейството на престъпник.

— Бащата на Юлиане не може да е откраднал роклите. Та той е професор по история, за бога, не крадец на рокли!

— Откъде знаеш? Ти почти не го познаваш.

— Така е, но познавам Юлиане. Тя е добър човек и не може бащата, който я е възпитал такава, да е крадец и измамник. За бога, Филип, отиди при нея! Сега си й нужен повече от всякога!

— Извинявай, но това няма да стане.

— Но вие сте сгодени!

— Вече не — отвърна Филип. — Този годеж беше лоша идея така или иначе, а тази случка ме вразуми и ми помогна да взема решение по-лесно. Ако знаех какво очаква тя от мен, никога нямаше да й предложа да се омъжи за мен. Оказа се, че не сме един за друг.

Александър затаи дъх. Трябваха му няколко секунди, за да асимилира току-що чутото.

— Майка ни ли стои зад това твое решение — попита той, след като дойде на себе си. — Заради нея ли си изоставил Юлиане?

— Напротив. Ако трябва да съм искрен, тя дори ме посъветва да не прибързвам с решението си, а да изчакам всичко да се изясни.

— Не мога да повярвам, че ти е дала подобен съвет. Та тя беше против годежа ви от самото начало.

— Така е, но не иска нещата между мен и Юлиане да приключат по този не особено приятен начин. Знаеш, че за нея общественото мнение за семейството ни е по-важно от всичко.

— За едно е права — трябва да останеш с Юлиане. Тя с нищо не е виновна за случилото се.

— Твърде късно. Развалих годежа.

— Боже господи, Филип, чавка ли ти изпи акъла?

Юлиане беше съсипана.

Всеки ден тя четеше нови и нови измислици за себе си и баща си. Репортерите се бяха заровили в миналото им, най-вече в нейното, и пишеха абсурдни небивалици в милионен тираж. Юлиане обаче знаеше, че нито тя, нито баща й имаха и най-малка вина и това донякъде й даваше кураж да продължи.

На една будка за вестници видя снимка на Филип с червенокоса шармантна дама. Тя очевидно беше разбрала, че я снимат, и се беше обърнала на другата страна, но все пак голяма част от лицето й се виждаше отлично.

Филип явно я беше прежалил много бързо. Явно и русото му „съкровище“ вече беше в историята. С колко ли още я беше лъгал?

През нощта някой беше написал с големи букви със спрей на една от белите стени на къщата „крадла“.

Колко ли още щяха медиите да се занимават с тази ужасна история? Кога ли щеше истината да възтържествува и баща й да бъде оневинен?

Замислена, тя не видя, че Атик беше дошъл до нея. Кученцето сякаш разбра, че тя е тъжна. То изръмжа гальовно и започна да ближе ръката й.

— Как си, мъничето ми — каза Юлиане и го погали. — Какво да правя сега, кажи ми…

— Юлиане?

Гласът й прозвуча познато. Беше дълбок и плътен.

— Александър? Какво правиш тук — учудено попита Юлиане. Принцът стоеше до оградата на къщата.

— Дойдох веднага щом можах, след като разбрах какво се е случило — каза той и се приближи до нея. — Изглеждаш изтощена. Толкова зле ли са нещата?

— И по-зле. Баща ми е пуснат под гаранция, но сега всички го смятат за безскрупулен крадец, заради когото се е провалило построяването на санаториума. Той не го приема никак добре.

— Съжалявам да го чуя. Има ли нещо, което бих могъл да направя за вас?

— Не. Благодаря ти. Ти дори не трябва да си тук. Някой репортер може да те снима и да залеят и теб с мръсотия.

Принцът забеляза надписа на стената зад нея.

— Кой го направи?

— Не знам, станало е през нощта. Това е нищо в сравнение с тоновете помия, които се изливат върху нас от пресата и другите медии.

— Никой от моите вестници не пише по тази тема. Лично съм се погрижил.

— Благодаря. Оценявам го.

— Веднага ще поставя задача на най-добрите си журналисти да напишат оневиняваща статия за вас. Хората трябва да научат колко малко всъщност полицията знае по случая и колко безпочвени са обвиненията срещу баща ти. Надявам се това да помогне поне малко.

— Моля те, недей. Само ще си навлечеш излишни неприятности заради нас. Хората не вярват на истината, а на това, което им се иска. Всеки търси сензация и клюки.

— Няма да се предадем толкова лесно. Лично ще се постарая изписаното по адрес на баща ти да бъде опровергано и да бъде оневинен. Обещавам ти го.

Юлиане се просълзи. Тя стана и го прегърна силно. Съседът, който в кухнята си имаше уиски вместо храна, й се притичаше на помощ, когато такава й беше най-необходима и всички й бяха обърнали гръб включително и бившият й годеник.

— Благодаря ти, Александър — каза тя, след като овладя вълнението си. — Знам колко много залагаш, опитвайки се да ни помогнеш.

— Не мога да гледам безучастно как един невинен човек е незаслужено очернен.

— А защо си толкова сигурен, че баща ми не го е направил?

— Познавам те достатъчно добре, за да съм убеден в това. Освен всичко друго в разследването има една голяма слабост, която полицията все още не е оповестила публично.

— Каква е тя? И откъде знаеш за нея?

— Сам достигнах до нея — каза принцът и седна до Юлиане. — Собственикът на магазина, в който са намерени роклите, е пуснат под гаранция. Аз го открих и отидох при него, тъй като имах подозрения в истинността на показанията му.

— Бил си в Амстердам?

— Да. Не беше лесно да науча адреса му, но имам доста познати там и най-накрая стигнах до него.

— И?

— Показах му снимки на различни мъже. На една от тях беше баща ти, другите бяха просто непознати хора. Исках да ми покаже мъжа, който му е продал роклите.

Юлиане затаи дъх.

— И разпозна ли баща ми?

— Не. Продавачът е носел качулка и холандецът не може да го разпознае.

— Баща ми не носи качулки. Освен това каква е логиката да крие лицето си, а да му каже името си?

— Точно така. Няма никаква логика. Юлиане, някой е натопил баща ти и аз ще разбера кой е.

— Каза ли на полицията за това?

— Да, но те вече бяха наясно с това. Нямат идея кой е бил мъжът, който се е представил за баща ти.

— И въпреки това баща ми все още е под подозрение… — въздъхна Юлиане. — Колко лесно е да бъде очернен един напълно невинен човек.

— За съжаление си права. Трябва да разберем кой в действителност е откраднал и продал роклите.

— Но как?

— Все още не знам точно. Някои от роклите може би все още не са продадени, а крадецът ще иска да изкара пари от тях. Според мен трябва да търсим доказателства в тази посока.

— Защо ми помагаш? — замислено го попита Юлиане. — С нас може да си навлечеш само главоболия.

— Моето семейство те нарани твърде много — първо майка ми, а след това и брат ми. Аз съм длъжен да поправя поне тази несправедливост.

— Благодаря ти — прошепна тя. — Това е толкова… толкова болезнено.

— Знам и искрено съжалявам. Да има съкровище като теб и да го загуби, брат ми се прояви като пълен глупак.

— Ти беше прав, когато ми каза, че човек трябва да пази сърцето си.

— Юлиане, не говори така. Някъде със сигурност има мъж, който би дал всичко, за да прекара остатъка от живота си с теб. Ако не брат ми, то някой друг. Не губи вяра в любовта!

— Но аз не искам друг — простена Юлиане и от очите й бликнаха сълзи. Тя обичаше Филип или поне беше го обичала, но той разби сърцето й и го захвърли на боклука като прогнила ябълка, негодна за ядене. — Аз възлагах толкова надежди на общото ни бъдеще…

— След като този скандал утихне, нещата ще си дойдат на мястото, вярвай ми.

— Кой знае — каза тя, усмихна се тъжно и го погледна. — Александър, не е ли по-добре да стоиш далеч от цялата тази помия. Това само може да навреди на теб, семейството и бизнеса ти…

— Гърбът ми е широк, Юлиане. Мога да нося много. Ще се справя и с това, и то успешно, вярвай ми.

Тя го погледна — раменете и гърбът му наистина бяха широки.

— Но ти си бъдещият принц Фон Дорнберг. Титлата и положението ти са твърде важни, за да ги излагаш на риск.

— Няма да мога да си простя, ако съм в състояние да ти помогна и не го направя. Без значение дали ще стана принц или крал, няма да мога да се погледна в огледалото, ако не върна доброто име на семейството ти. Ще се справим, Юлиане — аз и ти заедно.

С настъпването на вечерта плажът под замъка започна бързо да се изпразва. Александър обичаше тишината и спокойствието на това време от деня, когато слънцето бавно се скриваше зад хоризонта, а чайките се рееха високо в небето, волни и свободни, сякаш целият свят беше техен.

Той се загледа в гладкото като огледало море и се замисли за случилото се през последните няколко дни. Знаеше, че пропуска нещо… но какво беше то?

— Аха, тук си бил значи — чу гласа на майка си той. — От половин час те търся.

— Исках да остана сам, за да подредя мислите си. Какво е станало?

— Много добре знаеш какво е станало. Ходил ли си при Юлиане днес?

— Да. Откъде знаеш, да не би да я следиш?

— Не ми се прави на остроумен! Брат ти ми разказа за разговора ви по телефона. Познавам те добре, Александър. Знам на какво си способен.

— Да, предложих й помощта си. Някой трябваше да го направи.

— Но не и ти! Брат ти ни донесе достатъчно проблеми с необмислената си раздяла и развалянето на годежа. Много хора са на страната на Юлиане — страдащата булка, която са изоставили пред олтара в най-тежкия за нея момент. Постъпката на Филип е срам за семейството ни. А ти, какво правиш ти? Мислиш, че огънят е малък и искаш да налееш още масло в него, така ли?

— Просто искам да й помогна. Тя е в беда и е напълно сама.

— Така значи. Добрият самарянин иска да помага. Само това ли е причината? Или нещо друго се крие зад тази твоя доброта? Харесваш я, нали?

— Това какво общо има?

— За бога, Александър, не ми казвай, че имаш чувства към нея!

— И какво ако имам?

— Но тя не отговаря на положението ти!

— Тези неща са безкрайно остарели, майко. Нямат никакво значение в наши дни.

— Остарели или не, традицията на нашето семейство повелява наследникът на титлата да избере жена, отговаряща на ранга му!

— За какво са традициите, ако не, за да бъдат променяни. Освен това имам твърде много други проблеми и задачи, за да мисля за това дали някой отговаря на ранга ми или не — отвърна принцът и скръсти ръце пред гърдите си.

Той беше заминал за Париж поради една-единствена причина — да бъде далеч от Юлиане, за да не направи нещо глупаво и да развали годежа на брат си.

Баронесата го беше омагьосала още на първата им среща. Тя обаче се беше врекла на друг — на брат му — и Александър положи всички усилия да потисне любовта си. Той смяташе, че тя може да създаде само проблеми за всички около него. Сега тя имаше нужда от него и той нямаше да се поколебае и за миг да направи всичко по силите си, за да й помогне.

Майка му се опита да го убеди да не се вижда с Юлиане повече, но това нямаше как да стане особено в така създалата се ситуация.

— Твърдоглав си като баща си — каза му тя. — Ако не ме послушаш, ще ни навлечеш само беди. Запомни ми думите!

— Майко…

— Не искам да слушам повече! По-късно ще говорим. Помисли добре над това, че имаш задължения към семейството. Ти си негов наследник! И ела да се видиш с посетителя си.

— Какъв посетител?

— Някакъв господин те чака в библиотеката. Французин.

— Жан Баптист? — Александър бързо се изправи и тръгна към замъка.

Той беше възложил на репортера задачата да открие колкото се може повече по случая с откраднатите рокли. Жан Баптист разполагаше с много връзки и контакти навсякъде, включително и в подземния свят. След като беше дошъл в Дорнберг така бързо и неочаквано, значи беше открил нещо важно.

Когато принцът влезе в библиотеката, той завари червенокосия репортер да разглежда с интерес една книга.

— Какво имате за мен, Жан Баптист?

— Доста неща — каза репортерът и остави книгата на масичката до себе си. — Но съм сигурен, че няма да ви се харесат. Никак при това. Разговарях с някои хора.

— И? Има ли свидетели на кражбата?

— Не. Роклите са откраднати от вътрешен човек — някой, когото пазачите не са подозирали. Освен това този човек трябва да е познавал много добре замъка.

— Много хора биха попаднали под подозрение в такъв случай — гостите, персоналът на замъка, организаторите на събитието…

— Да, но кой е имал ключ от южната порта?

— Ключ ли?

— Да. Вратата е била заключена, а пазачът е отишъл да помага при гасенето. Някой е имал ключ за нея.

— Или я е отворил с шперц. Искате да кажете, че крадецът е някой от замъка?

— Точно така.

— Не мога да повярвам в това.

Репортерът поклати глава.

— Знаете ли, че брат ви е затънал в дългове?

— Не, но не се учудвам. Филип живее нашироко и не мисли колко и за какво харчи. Той обаче винаги успява да покрие дълговете си.

— Не и този път. Наскоро е загубил големи суми при залагане на конни надбягвания. Задлъжнял е на хора, с които никой не може да се шегува, ако ме разбирате правилно.

— Сигурен ли сте?

Жан Баптист кимна.

— Но какво общо имат дълговете на Филип с кражбата? Да не искате да кажете, че той е крадецът?

— Да. Дълговете му са много добър мотив, за да извърши обира.

— Това не може да е истина. Ако Филип е крадецът, защо му е трябвало да натопи бащата на Юлиане?

— Не знам. Но има доказателства и за това.

Александър стисна устни.

— Какви доказателства?

— Никой не е виждал брат ви малко преди и малко след обира. Разпитах всички. Все едно е потънал в земята. Не намирате ли, че е странно. Всички са при пожара, само той — не.

— Това само по себе си нищо не значи. Хората са били много уплашени. Сигурно нямаше да забележат и ако от небето са започнали да се изсипват пари. Това, че никой не е видял Филип, по никакъв начин не доказва вината му.

— А как ще обясните факта, че няколко седмици преди обира брат ви е наел микробус на името на фирмата си. Точно този микробус е бил забелязан в близост до замъка по време на обира.

— Обяснението е просто — фирмата му е доставила декорите за ревюто.

Репортерът повдигна вежди.

— Сигурен ли сте?

— Да. Майка ми лично го е помолила да свърши това.

— Хм, в такъв случай това малко разклаща теорията ми. Но въпреки всичко този микробус е бил идеалният превоз за роклите. Все пак не можеш да пренесеш току-така над 50 тоалета.

— Това не е достатъчно доказателство.

— А кабриолетът, който е изгорял, знаете ли на кого е бил?

— Нямам представа.

— На Фелиситас Вилд.

— Бившата приятелка на Филип?

— Точно тя. Мислите ли, че е съвпадение?

— Честно казано вече не знам какво да мисля.

— Всички детайли, обединени заедно, недвусмислено показват, че извършителят е брат ви.

— Но ако… — принцът млъкна. Мислите му препускаха бясно. Възможно ли беше наистина брат му да беше извършителят? Възможно ли беше да е откраднал роклите и да е натопил напълно невинен човек? — … ако го е направил… защо би му било… не разбирам…

— Има само един сигурен начин да разберем дали брат ви е извършил обира.

— Какъв е той?

— Извикайте го и не му казвайте кой съм в действителност. Нека мисли, че съм от полицията — каза репортерът, бръкна в чантата си и извади оттам една червена рокля.

— Това част от плячката ли е — попита принцът.

— Не, роклята е на сестра ми, но Филип едва ли си спомня как са изглеждали всички рокли онази вечер.

— Значи капан. Да му заложим капан, така ли?

Александър уважаваше и обичаше брат си и не искаше да постъпва така с него. Но какво пък — ако беше невинен, нямаше от какво да се страхува. Александър не можеше да повярва, че брат му беше способен на подобно нещо. Ами ако пък…

След няколко минути на вратата се почука и в библиотеката влезе Филип.

Той веднага видя роклята на масата и в продължение на няколко секунди не знаеше как да реагира.

— Какво… е това? — попита той пребледнял.

Александър не смееше да го погледне.

— Това е една от откраднатите на ревюто рокли.

— А какво прави тук?

— Ти ми кажи.

— Какво искаш да кажеш?

— Брат ви иска да каже — намеси се Жан Баптист, — че вие много добре познавате роклята. Намерихме я в магазина, в който сте я оставили, за да се продаде, господин Фон Дорнберг.

— Трябва да е станала грешка. През живота си не съм виждал тази рокля.

— Не сте ли? Пак си помислете добре. Господин Фон Дорнберг, ние проведохме пълно разследване, разпитахме пазачите, собствениците на магазини, в които са открити роклите, притежателката на запаленото кабрио… нещата са ясни.

— Вие… вие грешите — Филип беше пребледнял като платно. — Подвели са ви. Бащата на Юлиане е крадецът, не аз.

— Собственикът на магазина в Холандия ни разказа всичко, господин Фон Дорнберг. Планът ви да натопите барон Фон Валдек е бил хитър, но се е провалил. Разкрит сте, принце!

За няколко секунди в библиотеката се възцари пълна тишина.

— Разбрали сте значи — промърмори Филип.

Александър го погледна смаяно.

— Значи е истина, така ли, Филип?

— Не ми се прави на изненадан! Какво трябваше да сторя? Затънал съм в дългове, нямаше как да ги върна, а не исках да моля майка за пари. Знаеш колко ужасна е, когато ти натяква нещо. Роклите бяха идеална възможност да изкарам малко бързи пари.

— Но защо намеси бащата на Юлиане?

— Трябваше ми изкупителна жертва.

— Точно баронът?

— Да. Така ударих с един куршум два заека. И той е зле с парите. А Юлиане… вече не исках да се женя за нея. През последните седмици ми се изясниха много неща. Тя искаше да съм й верен до гроб, а това, както знаеш, е невъзможно. Исках да разваля годежа и обирът, извършен от баща й, беше идеален повод.

— И си бил готов да съсипеш живота на напълно невинен човек? — Александър все още не можеше да повярва. Струваше му се, че пред него стои непознат. — Трябва да отидеш в полицията, иначе аз ще го направя вместо теб.

— Какво? — извика Филип и се обърна към Жан Баптист. — Вие не сте ли от полицията?

— Не, репортер съм. Най-обикновен репортер, който току-що получи чудесен материал.

Юлиане седеше заедно с колегите си в кафенето на летището, когато изневиделица в него влезе принцеса Терезе.

— Ваше височество, каква изненада да ви видя тук — любезно каза Юлиане.

— Дошла съм, за да говоря с вас. Ходих в дома ви, но кръстницата ви ми каза, че сте на работа.

— С какво мога да съм ви полезна?

— Само с едно — каза принцесата, поглеждайки я студено. — Стойте далеч от сина ми. Достатъчно щети нанесохте на семейството ми вече. Няма да позволя да продължите!

— Аз и не искам да продължавам, повярвайте ми — отвърна Юлиане и усети как ръцете й започнаха да се потят от неудобство и напрежение. Раздялата с Филип беше тежка, но Юлиане беше осъзнала, че така е най-добре за всички. Те бяха твърде различни, за да могат да градят общо бъдеще.

— Как сте, Юлиане — неочаквано любезно попита принцесата.

— Не много добре. Баща ми е на свобода, но все още е под подозрение. Той е невинен, повярвайте ми.

— Ако е невинен, ще го оправдаят. Нали за това има полиция и съд.

— Надявам се — въздъхна Юлиане.

В този момент звънна мобилният телефон на принцесата.

— Ало — каза тя, след което няколко минути само слушаше събеседника си от другата страна на линията. — Да, тук е — каза принцесата, поглеждайки към Юлиане. — Добре, ще я доведа — тя затвори, сложи телефона в чантата си и изгледа младата баронеса студено. — Беше синът ми. Настоява да ви заведа в Дорнберг.

Сърцето на Юлиане прескочи.

— Филип иска да ме види?

— Не Филип, а Александър. Моля, последвайте ме.

Пред терминала ги чакаше черната лимузина с тъмни стъкла на принцесата. Шофьор със син костюм им отвори вратата и Юлиане седна на задната седалка до принцеса Терезе. Когато вратата се затвори, младата жена се почувства като в капан. До Дорнберг имаше час и половина път. Цяла вечност в компанията на принцеса Терезе.

Тя обаче отвори една книга и се зачете, което беше добре дошло за Юлиане. Нямаше да й се налага да води разговор с нея. Тя се загледа през прозореца, мислейки за причината, поради която Александър искаше да се видят.

Винаги когато се сетеше за Александър, сърцето й забиваше ускорено и тя се чувстваше някак необичайно… приятно. Той беше чудесен човек. Беше й се притекъл на помощ в най-тежкия за нея и баща й момент, рискувайки собствената си репутация и бизнес. Но защо ли искаше да я види сега?

Пътуването й се стори безкрайно.

Когато стигнаха до замъка, Юлиане въздъхна облекчено. Най-после.

— Синът ми ви очаква отзад в градината — хладно каза Терезе фон Дорнберг.

— Знаете ли защо иска да се срещнем?

— Не, но съм сигурна, че скоро ще разберете. Извинете ме, трябва да се видя с мъжа си — каза принцесата и влезе в замъка.

Юлиане заобиколи замъка и някак неуверено тръгна към градината зад него. Морските вълни се разбиваха с плясък в скалите под нея. Няколко чайки кръжаха лениво над замъка.

— Юлиане! — принц Александър се появи иззад една горичка. Юлиане веднага разбра, че той искаше да й сподели нещо. — Радвам се, че успя да дойдеш.

— Майка ти ми каза, че си искал спешно да се видим.

— Да. Баща ми трябва вече да й е обяснил какво се е случило. Няма да й е леко да го приеме. Предполагам и на теб също.

— Какво… какво се е случило?

— Полицията вече задържа човека, отговорен за обира в замъка. Подозренията от баща ти са свалени. Той официално е обявен за невинен.

— Наистина ли? Боже господи, това е чудесно! Но защо да не ми е лесно да го приема, има и друго, което трябва да знам ли?

— Ами… човекът, откраднал роклите, е Филип.

— Какво? Филип? Невъзможно…

— И аз така си помислих, когато разбрах. Филип обаче си призна всичко. Имал е много дългове, които не можел да върне, а е бил прекалено горд, за да поиска помощ от нас.

Юлиане все още не можеше докрай да осъзнае чутото.

— А той… ще влезе ли в затвора?

— Не знам. Адвокатът ни ще се опита да му помогне, все пак Филип няма други провинения. Може би ще плати глоба и ще положи обществено полезен труд.

— Но това значи, че… обвинението срещу баща ми е било просто претекст да развали годежа… Той през цялото време е знаел, че баща ми е невинен!

— Така е. Съжалявам, Юлиане.

— А аз не съжалявам — отвърна тя. — Ако обстоятелствата не се бяха стекли така, щях да се омъжа за човек, когото не познавам. Това нямаше да доведе до нищо добро нито за мен, нито за него.

— Добре е, че го осъзнаваш. Наистина е така. Съжалявам, че не мога да помогна.

— Няма и нужда да помагаш. Ти направи достатъчно. Задължена съм ти до гроб.

— Утре се връщам в Париж — неочаквано каза той.

— Толкова скоро?

— Звучиш разочарована…

— Щеше да е чудесно, ако можеше да останеш…

— Наистина ли? Това ли искаш — да остана?

Юлиане кимна смутено и погледна надолу.

— Да, би било чудесно, но знам, че трябва да се върнеш заради бизнеса си.

— Не бизнесът беше истинската причина да замина за Париж, а ти, Юлиане.

— Аз ли? Защо…

— Ти ме омагьоса от първия миг, в който те видях. Влюбих се в теб безпаметно, но ти беше сгодена за брат ми. Нямаше как да застана на пътя на общото ви бъдеще и реших да замина, за да съм далеч от теб.

— И затова си заминал за Париж… о, Александър.

За миг осъзна, че и тя чувстваше същото. И тя се беше опитала да потисне любовта си към него през последните месеци.

— Но вашето семейство и традиции…

— Традицията повелява да намеря жена, подходяща за мен. Аз съм убеден, че ти ще си най-добрата принцеса Фон Дорнберг. Обичам те, Юлиане.

Нямаше нужда от повече думи. Погледите им казваха всичко.

В началото на следващата година в Дорнберг празнуваха сватба. В църквата, в която двамата млади се врекоха във вечна любов, нямаше нито едно свободно място. На първия ред седеше принцеса Терезе — сериозна, както обикновено. Когато двамата се целунаха, от крайчеца на окото й обаче се подаде сълза. Те бяха толкова щастливи!

Принцесата държеше в скута си Атик, който доволно тихо ръмжеше. Повечето от гостите знаеха за не особено топлите й чувства към Юлиане и очакваха скандал. Принцесата обаче беше осъзнала, че Юлиане е жената на сърцето на Александър и беше решила да не застава повече на пътя на младите. Предишния ден Юлиане й беше споделила, че очаква дете — наследник на знатния род Фон Дорнберг! При тази новина сърцето на принцесата се беше разтопило от щастие и радост.

Принц Александър погледна съпругата си и я целуна, след което хвана ръката й и двамата излязоха навън.

Лъчите на топлото пролетно слънце грееха за двамата млади и безоблачното им и щастливо бъдеще заедно.

Тя подготви сватбата му… и загуби ума си по него

Къде се бавеше Себастиан? Нел Флеминг беше в очакване на големия си ден, а него още го нямаше. Днес тя трябваше да започне кариерата си на сватбен агент с голям сватбен панаир и нейният приятел и съветник принц Себастиан фон Росбах трябваше да е до нея в толкава важен момент.

Ето че най-после той се появи. Нел с учудване забеляза, че с него беше дошла млада красавица, която я поздрави с думите:

— Вие трябва да сте Нел. Чудесно, с вас имаме много да си говорим. Със Себастиан планираме да се оженим пред лятото.

— Тръгваш ли с мен към къщи, Нел? — попита Ана Шолц, отмятайки назад огненочервената си коса.

— Благодаря, но протоколът трябва да е на бюрото на Петерсен до края на деня — въздъхна Нел Флеминг и потърка врата си. Страшно я болеше.

Ана я погледна разочаровано.

— Ами добре тогава. И не се преработвай чак толкова. Не искаме да разглезваме Петерсен твърде много, нали?

— Да, права си — усмихна се Нел и отново заудря бързо по клавишите на лаптопа си. Не й беше никак лесно да се концентрира след поредния напрегнат работен ден в приемната на директора на химическия завод „Петерсен“, но положи всички усилия, за да събере мислите си и да свърши всичко докрай. За усърдната си работа тя много рядко получаваше похвала от Аксел Петерсен. Той беше на мнение, че служителите му трябва да работят по 24 часа на ден, ако се налага. Той самият постъпваше така и очакваше същото от всички около себе си.

Нел остави папката на бюрото му. Той почти не забеляза присъствието й и само леко се усмихна машинално.

— Аз ще тръгвам, господин Петерсен — каза тя и бързо излезе от стаята, преди той да успее да й възрази.

По пътя за навън Нел за пореден път си зададе въпроса защо все още работеше тук. Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година тя отдаваше цялата си енергия, усърдие и креативност на тази компания, вместо да преследва мечтата си и да отвори своя собствена фирма.

Слизайки с асансьора към облицованото с мрамор, хром и стъкло фоайе, тя за пореден път се самообвини, че беше твърде нерешителна да поеме риска да напусне и да започне да работи за себе си. Осъзнаваше, че й липсваше смелост, за да започне собствен бизнес, а това беше нейната най-голяма мечта от години.

С бързи стъпки тя прекоси фоайето, махна за довиждане на охраната и излезе навън. Вечерта беше хладна и дъждовна.

Нел беше свикнала с това. Почти всеки ден оставаше след работа и се прибираше много късно у дома. Сега трябваше да стигне до спирката на трамвая без чадър. Винаги го забравяше някъде.

Мокра до кости, тя се качи в трамвая, където не намери свободно място и се наложи да пътува права до дома. Когато стигна до входа, все още валеше, макар и малко по-слабо. Не срещна никого от съседите си, които по това време обикновено излизаха, за да разходят кучетата си. Дори неуморната госпожа Хекман, която не се плашеше от лошото време, днес не беше излязла, за да разходи пудела си Синди.

Нел влезе във входа и опита, доколкото беше възможно, да изтръска капките дъжд от русата си коса, след което отвори пощенската си кутия. На пръв поглед — нищо необичайно — реклами и сметки, които натоварваха до краен предел и без това оскъдния й бюджет. Един сивкав плик обаче прикова погледа й. Не беше нито реклама, нито сметка. Изглеждаше доста различно от всички други писма. По надписа се познаваше, че беше от някаква адвокатска и нотариална кантора от Мюнхен. Какво ли беше това?

Когато влезе в апартамента си, тя го остави на масичката в коридора — наследство от рано починалата й майка — и съблече мокрия си шлифер. След като се преоблече и изсуши, тя отново взе плика. Беше от нотариална и адвокатска кантора „Росбах и синове“. Какво ли искаха от нея тези хора?

Текстът беше написан от Себастиан Росбах — адвокат и нотариус, който искаше да се срещне с нея по повод някакво наследство. Той предлагаше да се видят в петък в кантората му, като предварително се беше погрижил да й купи билет за самолет до Мюнхен, който тя да вземе от гишето за чекиране на летището.

Нел си направи сандвич със сирене, сипа си чаша червено вино и взе телефона. Реши да пробва да се обади в тази кантора, макар да беше вече доста късно. За нейно учудване още на второто позвъняване й отговори сдържан делови женски глас — явно имаше хора, които работеха и до по-късно от нея. Дамата обаче й каза, че не може да й даде никаква информация по телефона. Всичко щяло да й бъде обяснено, когато пристигне в кантората на адвоката.

Не й оставаше нищо друго, освен да се обади в службата и да помоли Аксел Петерсен да я освободи от работа в петък. Както и очакваше, той не беше приятно изненадан от тази нейна молба, но все пак й позволи да си вземе отпуск.

Полетът мина добре. Самолетът кацна на летище „Франц-Йозеф Щраус“ в Мюнхен точно навреме. Нел излезе от залата за пристигащи, носейки малката си пътна чанта, и махна на едно от такситата навън. Времето беше облачно и валеше слабо.

Нел каза адреса, на който отиваше, закръгленият шофьор се усмихна любезно и потегли, махайки за довиждане на колегите си, които чакаха клиенти на стоянката пред терминала.

Те пътуваха по задръстени с коли улици и Нел не успя да види почти нищо от Мюнхен — град, в който не беше идвала никога преди. Колкото повече наближаваха адреса на кантората, толкова по-учестено биеше сърцето й. Когато шофьорът спря пред модерна бизнес сграда на една от главните улици, Нел си помисли, че той може да чуе сърцето й — толкова силно биеше то сега. Каза си, че няма причина да е нервна. Нел не познаваше никого в Мюнхен и нямаше как да е наследила каквото и да било в този град. Сигурно щяха да изяснят въпроса много бързо и тя щеше да се върне в Хамбург със следващия полет.

Фоайето на кантората „Росбах и синове“ доста напомняше на това, в което Нел влизаше рано сутрин и си тръгваше късно вечер почти всеки ден в Хамбург. Тук на рецепцията обаче стоеше възрастен господин, който се усмихна любезно и я поздрави учтиво.

— Здравейте. Какво обичате? — попита той.

— Себастиан Росбах ме повика, за да разговаряме по някакъв въпрос — нервно отговори тя.

Вместо да отговори, възрастният господин вдигна слушалката пред себе си. След няколко секунди Нел чу приятен мъжки глас зад себе си и се обърна. Във фоайето беше дошъл висок, добре облечен млад мъж с кестенява коса и дълбоки кафяви очи.

— Госпожица Флеминг, нали?

Тя кимна.

— Здравейте. Аз съм Росбах, Себастиан Росбах. Госпожице Флеминг, вие поразително много приличате на някого, когото добре познавам, нали Фойерщайн — обърна се той към възрастния господин зад рецепцията. Той кимна утвърдително.

Нел се усмихна притеснено.

— За какво бихте искали да говорите с мен, господин Росбах? — попита тя, отмятайки назад русата си коса с жест, който необяснимо много му хареса.

— Нека го обсъдим в кабинета ми — каза той и без да дочака отговора й, взе чантата й и тръгна по коридора, преминавайки през голяма стъклена врата.

— Не мисля, че ще е нужно, господин Росбах — почти извика Нел. Той се обърна. — Според мен сте се свързали с грешната Нел Флеминг. Не познавам никого в Мюнхен или дори в цяла Бавария, да не говорим за наследство…

— Грешите, госпожице Флеминг — отвърна той и когато стигна до асансьора, се обърна и каза: — Моля, след вас.

Нел въздъхна и влезе в кабината, а той я последва.

— Пак ви казвам, господин Росбах, според мен само губите ценното си време с мен.

— Времето е приятно загубено, уверявам ви — галантно каза той и отново й подари една от чаровните си усмивки, на която тя положи усилие да отговори, въпреки притеснението и неудобството, които изпитваше.

Когато стигнаха на третия етаж, асансьорът спря и Себастиан Росбах, все още носещ чантата й, я поведе след себе си по постлан със скъп килим коридор към стая, чиито три стени бяха изцяло от стъкло. Откриваше се великолепна гледка към центъра на града и мебелите бяха така подредени, че всички в стаята да можеха да й се насладят.

Любезният домакин я покани да седне в едно кожено кресло с цвят на коняк и натисна копчето на интеркома. След няколко секунди през тапицираната с кожа врата влезе секретарка. Елегантната дама, облечена в строг сив костюм, погледна към Нел и любезно й се усмихна.

— Това е Нел Флеминг, нали, господин Росбах? Приликата е поразителна! — каза тя и подаде ръка на Нел. — Приятно ми е да се запознаем, госпожице Флеминг. Позволете ми да отбележа, че вие поразително много приличате на баба си. Както се казва, одрали сте й кожата.

— Баба? — объркано каза Нел. — Нищо не разбирам…

— Сега ще ви обясним, госпожице Флеминг — каза тя, поглеждайки към шефа си, който се зае с разяснението.

— Баба ви беше графиня Леонора фон Еренберг — започна той. — Баща ми дълги години беше адвокат и нотариус на семейството й. Графинята, за съжаление, вече не е между нас. От дълги години страдаше от сърце и скоро почина. Не от болестта си обаче, по друга причина, за която ще ви обясня.

— Моля? — объркано каза Нел. — Моля ви, господин Росбах, кажете ми за какво става дума. Аз не познавам графиня…

— Еренберг, графиня Леонора фон Еренберг — допълни Себастиан Росбах.

— Да. Та вие искате да ми кажете, че тази графиня ми е баба и е решила да ме направи своя наследница, така ли? Какво ми е завещала? Може би котката си. Това е, нали? Е, трябва да ви кажа, че съм алергична към котки.

Себастиан и секретарката я погледнаха учудено. Адвокатът поклати глава.

— Не, госпожице Флеминг, не е котка, нито куче. Графиня Леонора ви е определила за своя единствена наследница. Това означава, че вие сте новата собственичка на замъка Еренберг, при условие че приемете наследството, разбира се.

Нел вече беше напълно сигурна, че се шегуваха с нея.

— Замък значи — каза тя. — Това ли е всичко? Няма ли и карета? А иконом? А английска ливада? За бога, господин Росбах, за толкова наивна ли ме смятате? Какво целите с тази абсурдна история? — попита тя и погледна към секретарката. — А вие, госпожо, защо вземате участие в този цирк?

Нито Себастиан, нито секретарката изглеждаха засегнати от думите на Нел. И двамата я гледаха спокойно и делово.

— Всичко е така, както ви го описах — каза Себастиан Росбах. — Починалата наскоро графиня е ваша баба по майчина линия. След като ви видях, аз лично нямам абсолютно никакви съмнения в това — одрали сте кожата и на майка си, и на баба си.

— Но в такъв случай защо родителите ми не са ми казали нищо по този въпрос? — поклати невярващо глава Нел. — Не мога да ви опиша колко ми се искаше да имам някъде баба или дядо след смъртта на родителите на татко.

Нел все още не можеше да повярва на чутото, но по израза на лицата на Себастиан и секретарката му разбираше, че тези хора не й говореха врели-некипели, а бяха напълно сериозни.

— Истината е, че баба ви никога не можа да прости на майка ви това, че не се омъжи за благородник. Нито раждането на единствената й внучка, нито твърде ранната смърт на майка ви са успели да смекчат чувствата и непреклонността й. Искам да ви уверя, че приятелите й, сред които беше и баща ми, многократно са се опитвали да я убедят да се свърже с роднините си. Напразно. Малко преди смъртта си обаче графиня Еренберг реши, че трябва да ги послуша и искаше да се запознае с вас. С тази цел тя си дойде от Тоскана, където прекарваше по-голямата част от годината — климатът там й беше много по-приятен от този в Бавария. Може би сте чули по новините или сте прочели за скорошната самолетна катастрофа над Алпите, от която нямаше нито един оцелял. Баба ви беше в този самолет.

— Това… съжалявам — каза Нел.

В този момент тя наистина почувства съжаление за старата жена, намерила смъртта си по такъв ужасен начин. Никой никога не й беше разказвал за благородническия произход на майка й и за баба й, която е скъсала връзките си с нея и семейството й заради това, че майка й се е омъжила за обикновен държавен служител без никаква титла. Със сигурност щеше да й е нужно време, за да осъзнае напълно току-що чутото от Себастиан Росбах.

— Аз не съм виждала тази жена никога през живота си, дори не съм подозирала за съществуването й — замислено каза Нел. — Защо родителите ми не са ми казали за нея? Двамата се обичаха много, повече от всичко на този свят. Татко си отиде от този свят малко след майка, не можа да преживее смъртта й. Почина от разбитото си сърце, колкото и театрално и мелодраматично да звучи…

„Всичко това е толкова странно, че все още не мога да повярвам, че се случва“ — мислеше си Нел, докато заедно със Себастиан Росбах пътуваха към замъка Еренберг половин час след срещата им в кантората. Тя, бедното момиче от Хамбург, което работеше като секретарка на най-деспотичния шеф на света, за да плаща сметките на малкия си апартамент, изведнъж се оказа единствена наследница на баварска графиня.

— Господин Росбах, чудя се дали не трябва да ме ощипете, защото аз все още си мисля, че това е някакъв сън, от който след малко ще се събудя.

Мислите в главата на Нел бушуваха като море по време на буря.

— Не се притеснявайте, няма опасност да се събудите и да се окаже, че всичко е било приказен сън — отвърна Себастиан и се обърна към нея, усмихвайки се. Усмивката му й хареса, както и дълбоките му и изразителни кафяви очи. Той отметна назад кестенявата си коса и каза: — Освен всичко друго сама прочетохте подписаното от нея завещание.

Наистина го беше прочела. Но въпреки това…

Нел погледна през предното стъкло на аудито на Себастиан — пред тях се разкриваше живописен пейзаж — равнините на Бавария преминаваха в първите хълмове на Алпите.

Елегантната лимузина бързо ги изведе от Мюнхен и съвсем скоро се качиха на магистралата, по която тя се понесе тихо и плавно.

Въпреки че беше прекъснала взаимоотношенията си с единствената си дъщеря заради нежелания зет, графиня Фон Еренберг се беше погрижила да направи внучката си единствена своя наследница. Имуществото на графинята включваше не само замъка, но и още доста неща на значителна стойност, които Нел дори не запомни. Тя обаче беше убедена, че Себастиан ги е описал надлежно и в следващите дни щяха да стигнат и до тях.

— Каква щастливка съм само, нали? — каза Нел и отново срещна погледа на спътника си, който се усмихна. Да, Нел вече беше напълно убедена, че харесва усмивката му. Повече от всичко.

— Щастливка сте наистина. Разбира се, при положение че решите да приемете наследството на вашата баба, госпожице Флеминг. Но аз лично не се съмнявам, че ще го направите. Кой би се отказал от подобно наследство? Реално вие не поемате абсолютно никакъв риск, такъв просто няма.

— А защо тогава не мога да се зарадвам истински? — сякаш на себе си каза тя. — Със сигурност имам повод за радост, но…

— И този момент ще дойде, не се притеснявайте — каза Себастиан и се съсредоточи върху шофирането. Малко по-късно той даде мигач и слезе от магистралата.

— Замъкът е съвсем наблизо — каза той. — След минути ще сме там.

— Еренберг е хубаво място, нали? — попита Нел.

Себастиан кимна.

— Замъкът беше гордост и радост за баба ви. Трябва да сте горда, че вие сте наследница на този забележителен род.

— Ами ако това се окаже не щастие, а по-скоро задължение? Разбира се, при положение че приема да бъда наследница.

Те се отклониха по тесен път и влязоха в селце, където времето като че ли беше спряло. То се казваше Еренберг и Себастиан обясни на спътницата си, че някога е принадлежало на рода й.

Напрегната и нетърпелива, тя разглеждаше през прозореца на колата живописните къщички в типичен баварски стил. Когато стигнаха до площада на селото, на който се намираха пазарът, църквата и един ресторант с няколко стаи за гости на втория етаж над него, Нел помоли Себастиан да спре.

— Искам да купя цветя за гроба на… — тя се поколеба как да продължи — … на баба ми. Ще ми покажете къде се намира той, нали?

След няколко минути Нел се върна в колата, носейки голям букет пролетни цветя.

— Графиня Леонора със сигурност много щеше да хареса тези цветя — каза Себастиан. — Въпреки титлата и богатството си тя беше много добър и земен човек — допълни той и погледна към Нел. — Сигурен съм, че с нея си приличате не само външно.

Нел се усмихна.

Когато излязоха от селото и подминаха гробището, без да спрат, Нел се досети, че фамилията Фон Еренберг имаше собствено гробище.

Малко след като излязоха от селото, Себастиан отново зави и се отклони от главния път. Явно бяха съвсем близо до замъка и Нел нервно започна да кърши ръце. Те минаваха покрай тухлени стопански постройки, зелени ниви и поляни, на които кротко пасяха крави, и покрай трактори, обработващи плодородните баварски земи.

Скоро влязоха през широка порта на висока стена от дялан камък — вратата на парка на замъка Еренберг. Той беше безукорно поддържан и подреден — тревата беше ниско окосена и личеше, че беше поливана скоро, стволовете на дърветата бяха варосани в основата, а лехите с цъфнали цветя бяха подредени в права линия една след друга. Нел видя в далечината купола на малка кула и стана още по-нетърпелива и напрегната. Себастиан й обясни, че това е куполът на параклиса към гробището на фамилията. Той я попита дали иска да отиде на гроба на баба си сега, или след като види замъка. Нел се поколеба. След няколко секунди тя поклати решително глава и каза:

— Нека първо отидем в замъка. Надявам се това да не обиди паметта на графинята, но първо искам да видя къде е живяла и след това — къде почива завинаги.

— Разбира се — каза Себастиан и продължи нататък.

Когато видя пред себе си замъка Еренберг, в първия момент Нел не успя да каже нищо — толкова силно беше вълнението й. Сградата беше величествена и красива — замък като от филм за благородници от Бавария.

— О, боже мой — само успя да промълви тя след няколко секунди.

Радостна и горда от принадлежността си към тази забележителна фамилия, Нел погледна нагоре към безбройните прозорци с червено-бели капаци, в които се отразяваха слънчевите лъчи. Замъкът беше великолепен — със своите кули, еркери и величествени високи стени.

Сякаш уплашена да не й се случи нещо, Нел хвана ръката на Себастиан.

— Всичко тук е като в приказка — радостно въздъхна тя. — Дали човек може да живее тук и да се чувства добре? Всички тези стаи — сигурно цял ден не стига, за да влезеш във всяка една…

За човек като нея, прекарал детството си в малко жилище под наем и дошъл току-що от едностаен апартамент в предградията на Хамбург, замъкът изглеждаше невъобразимо огромен. Та в него спокойно можеха да се настанят всички хора от блока й.

Себастиан се засмя и Нел го погледна изпитателно. На нея ли се смееше? Подиграваше ли й се? Не, погледът в очите му беше топъл и разбиращ, не подигравателен. А усмивката…

— Не се притеснявайте за това, госпожице Флеминг. В сграда като тази може да се води чудесен живот. Само си помислете колко поколения от фамилията са живели в замъка. Децата им са играли в парка, а смехът им е изпълвал безбройните му стаи…

Едно от тези деца е била и майката на Нел, която тя почти не помнеше. Спомняше си само, че беше красива руса жена, която не говореше много, а само се усмихваше и гледаше малката си дъщеричка с любов. Тя беше най-важният човек в живота на Нел заедно с баща й. За съжаление тя загуби и двамата рано, твърде рано. Стоейки пред вратите на този величествен замък, Нел се замисли колко малко всъщност знаеше и за двамата.

Себастиан беше спрял колата, за да може Нел да се наслади на гледката, която се беше разкрила пред тях.

— Да продължаваме ли нататък? — попита я той.

— Да — отвърна тя, все така запленена гледайки към величествения замък пред себе си.

След малко колата влезе във вътрешния двор на замъка и сърцето й заби още по-учестено. Като насън тя гледаше патиците и двойката горди лебеди, спокойно плуващи в пълния с вода защитен ров.

Дворът имаше четириъгълна форма и беше покрит с павета. По средата му имаше кладенец, който от години не се използваше, но в продължение на столетия беше снабдявал замъка с така нужната на обитателите му вода.

Нел погледна към високите сиви стени на замъка, по-голямата част от които бяха покрити с бръшлян. Сградата имаше три крила и Нел се замисли дали не бяха строени по различно време. Към централния вход на замъка водеше стълба, пред която имаше два цъфнали кестена. Над входа гордо стоеше гербът на фамилията Еренберг.

Себастиан паркира колата, излезе и я заобиколи, за да помогне на Нел да слезе. Тя седеше неподвижна, все така загледана в замъка като омагьосана. Тежката дъбова входна врата се отвори и от нея излезе възрастен мъж с посивяла коса в строг черен костюм, който почтително застана на входа.

— Това е Тилман Бош — каза Себастиан. — Той е живата история на този замък. Работи тук като иконом от десетилетия.

Нел погледна младия адвокат, който й подаде ръка, и сякаш се събуди от сън. Тя хвана ръката му и стана от седалката на луксозната лимузина, усещайки, че коленете й са омекнали.

Икономът слезе по стълбите и почтително се поклони.

— От името на всички работещи в замъка бих искал да ви поздравя с добре дошла, графиньо — каза той. — Надявам се, че ще се чувствате у дома си тук.

Графиня? Не, Нел не харесваше да я наричат така. Баба й е била графиня, майка й — може би също, тя обаче беше Нел Флеминг вече 29 години и това щеше да си остане така.

— Благодаря, господин Бош, но името ми е Флеминг, Нел Флеминг — каза тя, подавайки му ръка за поздрав.

— Разбира се, госпожице, щом така предпочитате — с любезна усмивка отвърна той, след което поздрави с добре дошъл и Себастиан. — Надявам се, че сте пътували приятно, господин Росбах — каза той, докато тримата се качваха по стълбите към главния вход.

— Благодаря, Тилман, наистина пътувахме много добре — отговори младият адвокат. Вървейки до Себастиан, Нел осъзна, че в негово присъствие се чувстваше някак спокойна. Тя истински се радваше, че този мил и симпатичен млад адвокат се беше заел с наследството й. Въпреки успокояващото му присъствие тя все още беше объркана и дори се чувстваше леко замаяна. Впечатленията й бяха дошли в повече за един ден.

Влизайки в приемната на замъка, на Нел й се стори, че се пренесе в друг свят. Помещението беше по-голямо от целия й апартамент в Хамбург и въпреки светлината от високите прозорци изглеждаше някак хладно и дори малко мрачно. Подът беше покрит с мрамор, а по стените имаше множество портрети — очевидно на нейни предци. Приемната завършваше с вито двойно стълбище, което водеше към горния етаж. Мебелите бяха стилни и очевидно стари и много ценни. Дългите коридори, чийто край не се виждаше, бяха постлани със скъпи килими. От сутерена под тях се чу шум от прибори и съдове — явно там се намираше кухнята.

— Ей сега ще се събудя и ще се окаже, че всичко е било само сън — каза Нел.

Себастиан се усмихна и поклати глава.

— Уверявам ви, че всичко е напълно реално и истинско.

— Значи мога да се нанеса тук и да прекарам остатъка от живота си в замъка?

Той кимна.

— Разбира се, че можете. Той е ваш, госпожице Флеминг. Доколкото познавам госпожа Розин, тя е приготвила за вас най-хубавата стая. Госпожа Розин беше лична помощница на графиня Еренберг и неин най-доверен човек.

В следващия момент Нел срещна погледа на две сини очи, които я гледаха изпитателно. Те принадлежаха на нисичка закръглена дама, облечена изцяло в черно, която при вида на Нел се просълзи.

— Божичко, Тилман, каква прилика! — прошепна Хелене Розин. — Все едно че графинята се е върнала при нас.

Тя се приближи до Нел и сърдечно й подаде ръка за поздрав. По хубавото й лице се стичаха сълзи, потекли при спомена за старата графиня.

— Добре дошли у дома, графиньо — каза Хелене. Нел щеше да обясни и на нея, че не желае да бъде наричана така, но в последния момент реши да се въздържи и само стисна ръката й, усмихвайки се. — Моля да ме извините, госпожо, но гледайки ви, отново виждам пред себе си майка ви и баба ви. Вие поразително много приличате и на двете.

— Няма за какво да се извинявате, госпожо Розин — каза Нел и погледна към Себастиан, сякаш молейки го за помощ.

Тя отново се замисли колко благодарна беше на съдбата, че в такъв момент й беше изпратила точно Себастиан. Той предложи да й покаже замъка и околностите му. Тя въздъхна облекчено, усмихна се и го последва.

Себастиан извади букета от колата и заедно с Нел излязоха от вътрешния двор, прекосявайки дървения мост над рова с вода.

— Само като си представя колко поколения от семейството ми са живели тук… — каза Нел, гледайки към патиците и двойката лебеди, които плуваха все така спокойно и необезпокоявано. — За съжаление нямам трохи за вас — каза им Нел. — Другия път като мина оттук обаче непременно ще ви донеса.

Себастиан се усмихна и я поведе към стопанските постройки и конюшните на замъка. Работниците ги гледаха изучаващо, а Нел любезно се усмихваше и поздравяваше всички.

Когато влязоха в конюшните, Себастиан й представи Йенс, момчето, което се грижеше за конете. Той я погледна любопитно, направи лек поклон, свали шапката си и леко я подхвърли нагоре. За учудване на Нел повечето клетки в конюшните бяха празни.

— При хубаво време като днешното, конете се извеждат на паша навън — обясни й Себастиан.

Нел взе една ябълка и я подаде на стоящата до нея кобила, която внимателно я огледа и бързо я изяде.

— Ако искате, мога да ви ги покажа — предложи Себастиан.

— С удоволствие — отвърна Нел, погалвайки кобилата по меката грива. — Знаете ли, когато бях малка, бях луда по конете.

— Значи вероятно сте добра ездачка.

— За съжаление не — отвърна замислено тя. — Майка и татко нямаха достатъчно пари за уроци по езда.

Себастиан кимна с разбиране.

— Това може да бъде поправено — каза той. — Тук в Еренберг имате богат избор от коне.

— Може би да. Но, разбира се, при положение че реша да приема наследството, нали?

— Надявам се не мислите да го откажете…

— В момента наистина не знам какво да мисля — прекъсна го тя. — Случиха ми се прекалено много неща за един ден — сутринта бях наемателка на едностаен апартамент в краен квартал на Хамбург, сега съм тук, в Бавария, наследница на замък…

— Разбира се, няма нужда да бързате, времето е пред вас — отвърна той и дръпна букета настрани, защото кобилата се опита да го изяде.

— Така е. Но всъщност, след като това е била последната воля на баба…

За пръв път тя наричаше починалата графиня „баба“.

Себастиан се усмихна.

— Изглежда все пак ще се помирите с графиня Леонора, макар тя вече да е в по-добрия свят — каза той.

— Да, наистина така изглежда — каза Нел, изненадана от себе си. — Но все пак тя е тази, която е направила първата крачка към сдобряването ни, нали?

Той кимна.

След малко те излязоха навън и отидоха до ливадата, на която спокойно пасяха породистите коне на фамилията Еренберг.

— Черният жребец отсреща беше любимецът на баба ви — каза Себастиан.

— Чудесен е — каза Нел и тръгна към него, следвана от младия адвокат. Чистокръвният жребец ги погледна и явно разбрал, че е станал обект на интереса им, завъртя глава и се отдалечи от тях в галоп.

— Трябва много да внимавате с Диабло — така се казва жребецът — каза Себастиан. — Той веднъж нападна дори Йенс, който всеки ден се грижи за него и е опитен коняр. Всъщност май само баба ви успяваше да го укроти. Тя яздеше почти до деня на смъртта си.

Себастиан и Нел тръгнаха към една от стопанските постройки, от която излезе мъж, облечен в дрехи за езда.

— А, чудесно, мога да ви запозная и с Хенрик Класен — дългогодишен управител на Еренберг — каза Себастиан. — В случай че приемете наследството, той със сигурност ще ви е много полезен с опита и уменията си.

Хенрик Класен поздрави Нел сдържано и дори студено. След като си размениха обичайните любезности, той побърза да се отдалечи, извинявайки се, че има много работа.

— Май не ме хареса много — замислено каза Нел, гледайки след Хенрик, чийто широк гръб бързо изчезна между дърветата.

— Не, не се притеснявайте. Господин Класен е чудесен човек. На него винаги може да се разчита. Просто понякога е твърде сдържан при запознанствата си с нови хора. Графиня Леонора много разчиташе на него и оценяваше високо всичко, което той правеше за Еренберг. Явно човекът се страхува от евентуални промени, все пак не ви познава.

— Промени ли? Защо би ми било да променям каквото и да било тук? Всичко е прекрасно такова, каквото е в момента.

— Ще говоря с него веднага щом имам възможност — каза Себастиан.

Двамата тръгнаха през ухаещия на цветя и прясно окосена трева парк към параклиса на замъка, който беше обграден от високи вековни дървета. До него се намираше гробището на семейство Еренберг.

Себастиан отвори вратата на гробището и тя леко изскърца. Нел мълчаливо го последва по алеята, от двете страни, на която имаше големи надгробни плочи.

На гроба на баба й имаше цял куп свежи цветя и венци. Букетът, който Нел носеше и остави, буквално се изгуби в него.

Себастиан се отдалечи малко встрани, за да остави Нел сама до гроба на баба й.

— Жалко, че не можахме да се запознаем — каза Нел, сякаш говореше на жив човек. — Искаше ми се да можех да ти разкажа за мама и татко и за истинската им и чиста любов, която дори смъртта не можа да им отнеме. Сигурно вече си се срещнала с тях там горе и си разбрала това, което исках да ти кажа.

Нел тихо въздъхна, а Себастиан се приближи до нея и сложи ръка на рамото й. В този момент тя му беше много благодарна за тази така необходима й близост.

Двамата влязоха в параклиса — неголямо помещение, в което слънчевата светлина се процеждаше през украсените със стъклописи високи прозорци.

— Поколения от семейството ви са кръщавани, венчавани и изпращани в последния си път тук — чу тя гласа на Себастиан. — Радост и мъка толкова близо една до друга.

— Сигурна съм, че мама много е страдала заради това, че не е успяла да се врече във вечна вярност на татко тук, както предците ни поколения преди нас.

— Може би. Но ако те гледа отнякъде сега, със сигурност ще е радостна, когато дъщеря й каже „да“ на своя избраник в този параклис.

— Да. Но преди това трябва да открия този човек, нали? — сякаш на себе си каза Нел и сърцето й заби необяснимо учестено.

— Може би ще го откриете много по-бързо, отколкото предполагате — отвърна Себастиан.

Нел се усмихна. Къде ли беше той?

По пътя обратно към замъка те отново минаха покрай ливадата, на която кротко се разхождаха породистите коне. Когато влязоха в замъка, Себастиан й показа крилото със спалните и другите лични помещения на обитателите на замъка, както и балните зали, осветявани от огромни величествени полилеи.

— Всичко е толкова прекрасно — каза тя, когато отидоха в приемната.

— Да. Еренберг е великолепно място — съгласи се Себастиан. — След години на самотно съществуване почти без стопани в него, сега той заслужава да бъде върнат към нов живот. Баба ви много обичаше замъка, но, както ви казах, през по-голямата част от годината живееше в Италия. Колко хубаво би било в стаите на тази чудесна сграда отново да отеква детски смях, не мислите ли?

Нел се усмихна.

— Би било прекрасно наистина. Последното дете на фамилията, отгледано в този замък, е била майка ми, нали?

— Да. Тя е била палаво и много будно дете. Графинята често ми е разказвала за нея — каза Себастиан.

— Така ли? — учудено попита Нел. Тя си спомняше майка си като спокоен и уравновесен човек и не можеше да си я представи като непослушно дете.

— Наистина така беше — чу се гласът на Хелене Розин, която беше дошла в приемната. — Майка ви беше прекрасен човек, графиньо. Баба ви също — замислено каза тя. — Извинете, не исках да ви притесня, но вечерята е готова и може да бъде сервирана. В случай, разбира се, че не искате първо да се преоблечете и освежите.

Нел последва Хелене, която я отведе на горния етаж.

— Тилман занесе багажа ви в стаята, която принадлежеше на майка ви. Надявам се да ви хареса.

— Да, разбира се. Благодаря за помощта и загрижеността ви, госпожо Розин.

Двете влязоха в стаята, обзаведена в бяло и златисто. От прозореца имаше изглед към селцето. Куполът на църквата се издигаше над всички сгради, почти опирайки във вечерното небе.

Когато Хелене Розин излезе и затвори вратата след себе си, Нел отвори гардероба, в който вече старателно бяха подредени малкото дрехи, които си беше донесла. Тя съжали, че не беше взела хубавите си костюми — все пак щеше да вечеря в замък, в компанията на привлекателен мъж като Себастиан Росбах… но откъде можеше да предвиди това, когато сутринта заключи вратата на малкия апартамент в Хамбург и се качи в самолета, носейки само малката си пътна чанта…

Когато Нел влезе в „малката“ трапезария, облечена в елегантния си костюм, Себастиан вече беше седнал на масата. Той стана, усмихна се и й помогна да се настани в тежкия стол от дъбово дърво, докосвайки ръката й. Въпреки че нямаше много време, за да се подготви за вечерята, Нел изглеждаше ослепително. Себастиан нямаше как да не забележи това.

Трапезарията беше всичко друго, но не и „малка“. Масата беше постлана със скъпа покривка с цвят на слонова кост, а светлината на свещите се отразяваше в порцелановите съдове, сребърните прибори и кристалните чаши за вино.

Нел се почувства малко объркана сред целия този разкош, който досега беше виждала само по филмите, и нервно сложи салфетката на коленете си.

Икономът Тилман наля червено вино в скъпите кристални чаши и сервира вечерята.

— Готвачката Нина приготвя най-вкусните ястия, които някога съм опитвал — каза Себастиан. — Майка ми благородно завиждаше на графинята за нея.

— Графинята и майка ви са били приятелки, така ли?

— О, да, много добри. Майка ми и баща ми бяха приятели и с вашата майка. Те често идваха в замъка, докато тя все още живееше тук. Тримата бяха приятели от детинство и майка ми и баща ми много съжаляваха, че изгубиха контакт с нея, когато тя се омъжи и напусна замъка.

— Родителите ви живеят наблизо, така ли? — попита Нел.

— Да. Те много биха се радвали да се запознаят с вас.

— Аз също бих искала да се запознаем — отвърна Нел и отпи от виното. Тя се замисли за майка си и живота й, преди да срещне баща й. Колко малко знаеше тя за нея.

Разговорът със Себастиан беше много приятен за Нел. Той беше мил и любезен и тя го усещаше близък. Имаше чувството, че го познава от години, а всъщност се бяха запознали едва преди няколко часа.

Вечерта беше прекрасна, но както се случва с всичко хубаво краят й дойде много бързо, поне за Нел. Те все още не бяха изяли сладкиша си с пресни ягоди, когато Себастиан погледна големия часовник с махало над камината и каза:

— Беше ми много приятно да вечерям в компанията ви, Нел, но ще трябва да тръгвам.

Той вече не я наричаше госпожица Флеминг и тя усети, че беше щастлива от този факт.

— Денят беше дълъг, особено за вас — продължи той. — Сигурен съм, че ще искате да си починете. Утре ще трябва да се срещнем пак в кантората ми, за да обсъдим детайлите по наследството. Надявам се дотогава да сте напълно уверена, че искате да го приемете. Ако питате мен, аз смятам, че единственото правилно решение би било да го приемете. Не само в памет на баба си — според мен това място ви принадлежи и вие сте у дома си в него. Смятам, че замъкът няма да е същият без наследника на фамилията Еренберг в него.

Изражението на Нел изведнъж стана сериозно и замислено.

— Не знам дали бих могла да живея тук, Себастиан. Та аз съм прекарала целия си живот в малко жилище под наем. Не знам дали ще успея да свикна с нещо подобно. Аз не съм принцеса, а по-скоро една обикновена жена в края на 20-те си години, която току-що е станала част от вълшебна приказка…

— Точно от такава стопанка има нужда замъкът, Нел. Това място ви принадлежи, както и вие на него, повярвайте ми.

— Не знам, Себастиан, наистина не знам — въздъхна тя. — Всичко това ми напомня за историята за Пепеляшка, само че обувката ми е някак голяма… твърде голяма, за да мога да я нося…

— Нел, не оставяйте подобни мисли да завладеят съзнанието ви. Вие сте млада, красива и интелигентна жена от рода Еренберг — фамилия със столетни традиции. Мястото ви е тук, където са живели десетки поколения от семейството ви. Не се отказвайте от замъка. Ако го направите, сигурен съм, че съвсем скоро ще осъзнаете грешката си и ще съжалявате за нея. Останете тук няколко дни, преспете, премислете добре. Един ден ще ми бъдете благодарна за съвета, който сега ви давам.

Нел изпрати Себастиан до колата му, която беше паркирана в двора. Той тръгна да се качва, но спря, върна се, хвана ръката й и я погледна в очите.

— Не прибързвайте да вземете необмислено решение, Нел. Имате цялото време на света. Но вие сте умна жена и добре знаете как да постъпите. Може би съм твърде настойчив със съветите си — усмихна се той.

— О, Себастиан…

Той се наведе към нея и за момент тя се уплаши, че той ще я целуне… или по-скоро се надяваше, че ще го направи… сърцето й щеше да изскочи от вълнение.

Той обаче само леко я целуна по бузата, след което се качи в колата и запали двигателя. Преди да тръгне, свали прозореца и й каза:

— Наспете се добре и сънувайте нещо приятно, Нел. Сънищата понякога се сбъдват, да знаете.

— Не и този сън… — каза си Нел, когато се събуди много рано на другата сутрин, макар да беше легнала доста късно.

Беше сънувала, че е облечена в бяло булка, а мъжът, който я чакаше пред олтара, беше… Себастиан Росбах.

Малко по-късно през деня Нел отново се сети за съня си, но реши да си наложи да не мисли за него. Просто… нямаше смисъл.

Тя все още не можеше да осъзнае докрай всичко, което й се беше случило предишния ден. И в най-смелите си мечти не беше предполагала, че ще се окаже единствена наследница на богата графиня и собственичка на замък в Бавария. Искаше й се да поговори с някого за това, но за съжаление Нел нямаше много приятели. Досега тя беше водила доста затворен живот и избягваше да установява твърде много контакти. Сякаш се плашеше, че близостта с някого би могла да я нарани. Тя нямаше „най-добра приятелка“, а по-скоро много добра позната — колежката й Ана Шолц, с която понякога се виждаха на кафе или питие след работа или спортуваха заедно. Но да й се обади и да й сподели всичко, което се беше случило? Невъзможно.

Нел стана и отиде до отворения прозорец. Ранната пролетна утрин ухаеше на цветя и свеж сутрешен въздух. Тя отново се върна в леглото и се замисли за Себастиан…

Нел беше под душа, когато вратата на стаята се отвори и Хелене Розин извика:

— Нося ви мляко с какао, графиньо. Майка ви много обичаше да го пие сутрин.

— Благодаря — каза Нел, спря водата и облече светещия от чистота бял халат. Когато излезе от банята, Хелене вече я нямаше в стаята.

Нел започна да отпива от какаото на малки глътки. Тя се сети, че това беше любимата напитка на майка й до последния й дъх и се усмихна несъзнателно.

Нел се облече, опакова нещата си и слезе долу за закуска. Тилман вече я очакваше в приемната. Той я поздрави с добро утро и я заведе в трапезарията, в която се сервираше закуската. Трапезария специално и само за закуска — Нел не беше предполагала, че някой някъде разполага с такова помещение.

Преди да седне на масата, Нел нямаше никакъв апетит и смяташе да пие само кафе. При вида на прясно приготвените бъркани яйца с шунка, ухаещ прясно изпечен хляб, мед от кошерите на замъка, както Хелене с гордост отбеляза, и няколко вида сирена и вурстове, Нел внезапно се почувства страшно изгладняла. Хелене й каза, че баба й е обичала да закусва точно с тези неща, които сега бяха на масата.

— Баба ви винаги казваше, че обилната закуска е най-добрият старт на деня — каза Хелене и като че ли по руменото й лице премина сянка. Тя се обърна, за да не види Нел сълзите в очите й. Тя се просълзяваше винаги когато се сетеше за госпожа графинята.

Тилман предложи да я откара до града, но Нел отказа и си повика такси.

Когато тръгна към изхода, Нел хвърли последен поглед към голямата приемна на замъка. Хелене я прегърна, а Тилман й подаде ръка за довиждане, след което й отвори вратата на таксито.

— Моля ви, графиньо, върнете се отново — през сълзи каза Хелене. — Баба ви искаше вие да наследите замъка и да живеете тук. Моля ви, изпълнете волята й, моля ви!

Таксито излезе от двора и Нел не се обърна повече назад. Шофьорът мина по моста над рова, продължи през парка, минаха през селото и скоро бяха на магистралата.

Защо й беше на Нел да усложнява нещата още повече? Решението й беше ясно — тя го беше взела в момента, в който прекрачи прага на този замък. Колебаейки се дали е правилно, тя залъгваше само себе си. Нямаше смисъл, просто нямаше смисъл да го прави повече.

 

 

Таксито спря пред кантората на Себастиан, Нел плати и се качи при младия адвокат, който я очакваше. Специално заради нея той беше дошъл на работа в събота.

— Искам да продам Еренберг и ще ви бъда благодарна да предприемете необходимото, за да се осъществи сделката максимално бързо — каза още с влизането си тя, сякаш страхувайки се да не би той да я разубеди.

Той я погледна смаяно, пое дълбоко въздух и тъкмо се канеше да възрази, когато Нел го прекъсна:

— Това не е моят свят, Себастиан, моля ви да ме разберете. Този огромен замък, иконом, готвачка, домашна помощница, коняри… всичко това не е за мен. Аз не съм свикнала да живея така, а вече е късно да се променям. Аз не съм графиня Фон Еренберг, а Нел Флеминг. Моля ви да ме разберете правилно.

— Вие носите името на баща си, но това не прави гените на Еренберг у вас по-малко силни, Нел. Вие много приличате на баба си и майка си, и то не само външно, повярвайте ми. Вие сте деен и упорит човек също като тях. Моля ви, помислете няколко дни, преди да направите необратимото. Сигурен съм, че ще размислите.

Тя замълча за миг и Себастиан си помисли, че е успял да я убеди. Нел обаче поклати глава.

— В Хамбург имам работа, жилище и хора, които бих могла да нарека свои приятели. Не мога просто да се откажа от предишния си живот само защото баба ми е решила да ми остави някакво наследство.

— Нел, сега не е моментът да бъдете отмъстителна — нито към нея, а още по-малко към себе си.

— Това не е отмъщение, Себастиан, а личното ми убеждение.

Погледите им се срещнаха и сърцето на Нел заби учестено. Напрежението в стаята можеше да се разреже с нож. Нел погледна встрани, взе чантата си и стана.

— Трябва да тръгвам, Себастиан. Става късно, ще изпусна полета си.

Той също стана от кожения си стол.

— Ще ви закарам.

— Моля ви, не е необходимо. А и няма да промени мнението ми по въпроса със замъка.

Малко по-късно двамата влязоха в асансьора, който бързо ги свали до подземния паркинг на бизнес сградата. Себастиан изкара колата си и скоро бяха по пътя за летището. Денят беше чудесен — топъл и приятен, а по синьото небе нямаше нито едно облаче.

Нел трябваше да признае, че Себастиан направи всичко възможно, за да я убеди да задържи замъка. По пътя към летището той отново й обясни колко хубав може да бъде животът и в него и как просто и трябваше време, за да свикне с промяната.

Когато стигнаха, полетът за Хамбург вече беше обявен на таблото и пътниците бяха започнали да се качват.

Нел взе чантата си и бързо тръгна към гишето. Себастиан я последва.

— Нел…

— Да? — погледна към него тя.

— Нел, не знам какво повече да ви кажа. Изгубих дар слово. Моля ви, премислете пак, моля ви.

Тя бързо го целуна по бузата и отиде до гишето.

— Ще чакам утре окончателния ви отговор — каза Себастиан. — Моля ви, дайте шанс на Еренберг.

Погледите им отново се срещнаха. Нел поклати глава.

— Решението ми е окончателно, Себастиан, и вие го знаете. То няма да се промени.

В Хамбург Нел беше посрещната от студен режещ вятър, от който я побиха ледени тръпки, докато търсеше такси пред терминала за пристигащи. Нямаше и помен от приятното пролетно време, което остави в Мюнхен само преди час.

Докато подаваше на шофьора чантата си, която той сложи в багажника, и се качваше на задната седалка на таксито, Нел си припомни пътуването в прекрасния мюнхенски ден със Себастиан от кантората му до летището.

Апартаментът, в който Нел живееше, се намираше в не особено престижен, но за сметка на това тих и спокоен хамбургски краен квартал. Точно до блока й имаше малък парк, в който тя редовно тичаше.

Когато таксито наближи дома й, тя се замисли за замъка Еренберг, за сивите му, покрити с бръшлян, стени и гордо извисяващите се в небето на Бавария кули.

— Пристигнахме, млада госпожице — каза шофьорът.

Тя му плати, излезе от колата, той обърна и потегли. Нел остана на тротоара замислена, без да знае какво да предприеме по-нататък. След няколко секунди се опомни, извади ключа си, отвори входната врата и както обикновено провери пощата си, след което се качи по стълбите, потънала в мисли за случилото се през тези два дни.

— Какво ужасно време, нали, госпожице Флеминг.

Нел се обърна и видя старата госпожа Андерсен, която слизаше по стълбите с пазарската си чанта в ръка.

— Даже и на кучето не му се излиза — допълни тя.

Нел любезно се усмихна и продължи. Госпожа Андерсен я изгледа учудено — обикновено Нел винаги разменяше по няколко думи с нея. Какво ли се беше случило днес, че бързаше толкова?

Нел стигна до етажа си, отключи входната врата и с въздишка на облекчение остави чантата си в антрето. Тя съблече сакото си и се погледна в огледалото. Стори й се, че изглеждаше ужасно. Събу обувките си и влезе във всекидневната, откъдето се откриваше не дотам приятна гледка към сивия вътрешен двор на кооперацията. Тя неволно си спомни за изгледа към зелените ливади и китното селце Еренберг, който се откриваше от стаята й в замъка. Тя въздъхна и отново си повтори, че Еренберг не беше мястото, на което тя принадлежеше. Домът й беше тук в Хамбург. След като продадеше замъка, щеше да може да си купи собствено жилище — по-голямо, в по-добър квартал и с по-хубава гледка може би дори към река Елба.

Въпреки всичко мислите й през целия ден я отвеждаха обратно в Еренберг. Колкото и да се опитваше да ги отпъди, те идваха отново и отново.

Тя си взе хлебче с малко сирене от кухнята — беше доста огладняла. Хлябът беше стар и почти негоден за ядене. Нел си припомни ястията на Лина и се сети, че може да си поръча храна за вкъщи от италианския ресторант наблизо — там приготвяха прекрасни равиоли. Не, не й се ядеше италианска храна днес.

Тя си наля чаша червено вино, беше купила бутилката от магазина наблизо. В сравнение с бургундското вино, което пи в Еренберг, това имаше вкус на евтин оцет, а само до преди ден беше любимото й. А може би бургундското вино й се беше усладило толкова много, защото го беше пила в компанията на Себастиан Росбах…

Себастиан…

Сещайки се за него, по лицето й се разля усмивка. Да, младият адвокат определено й беше харесал. Не само на външен вид — той беше забавен, умен и внимателен. Тя не можеше да си спомни да се беше запознавала с такъв мъж. Освен всичко друго той беше и много добър събеседник — винаги я изслушваше внимателно и знаеше точно какво и кога да каже. Мъже като Себастиан не се срещаха всеки ден, а Нел не обичаше да се задоволява с „второ качество“. Може би затова тя все още нямаше мъж до себе си — все пак скоро беше навършила 29 години. Много от съученичките и състудентките й вече имаха деца, а някои дори по две. Не, тя предпочиташе да е сама, но да не прави компромис с човека до себе си. Мъжът на мечтите й все някога щеше да се появи…

Нел занесе съдовете и бутилката с вино в кухнята и изля съдържанието й в мивката. В следващия момент се ядоса сама на себе си — това вино можеше да се използва поне за готвене! Що за разхищение?

Тя отвори малката си пътна чанта и хвърли дрехите си за пране в пералнята в банята.

По телевизията нямаше нищо интересно, днешният вестник също беше твърде безинтересен, а книгата, която си купи по препоръка на Ана, не й се четеше точно сега.

Нел нервно започна да обикаля из малкото жилище. Не беше трудно да стигне от единия до другия му край — то беше малко и тясно като за сама жена. А колко просторен беше замъкът Еренберг… сигурно Тилман Бош и госпожа Розин не знаят колко точно стаи има в него. Не, не, тя щеше да продаде замъка и точка по въпроса!

Защо обаче само при мисълта за това усещаше стомаха си все едно беше пълен с пеперуди? И защо погледът й постоянно я отвеждаше към семейната снимка на родителите й, закачена на стената?

Майка й очевидно беше скъсала всички връзки с Еренберг и по никакъв начин дори не беше загатнала на Нел за произхода й. Тя не беше оставила дори снимка на баба й или на Еренберг. Нел обичаше майка си, но усещаше — нейните корени бяха в Бавария и сигурно част от сърцето й беше останало там завинаги.

Майка й обаче никога не й беше споменавала за Еренберг, а още по-малко я беше водила там. Нел се надяваше Себастиан час по-скоро да намери купувач за имота, за да се свърши с това раздвоение и несигурност. Тя си наложи да не мисли повече за този замък. Домът й беше тук — в Хамбург, не в Бавария, не където и да било другаде.

Преди да си легне, Нел си приготви нещата за спорт, за да може на следващата сутрин веднага след като стане да отиде да потича. Тя се надяваше, че джогингът на чист въздух щеше да избистри мислите й. Нел въздъхна и изгаси осветлението.

След всичко случило се в последните дни се опасяваше, че щеше да прекара безсънна нощ. За свое голямо учудване обаче тя бързо заспа дълбоко и се събуди чак на другата сутрин, когато слънцето вече беше изгряло.

Нел бързо стана, облече екипа си и след няколко минути вече бягаше в парка. Очакванията й, че ще се почувства по-добре, обаче не се оправдаха — мислите й я отвеждаха отново в Еренберг и колкото и да се опитваше, не можеше да мисли за нищо друго. По пътя за вкъщи Нел си купи черно хлебче със сусам, което обаче остана недокоснато. Не й беше до ядене.

Денят отново се оказа дълъг и изпълнен с размишления.

В понеделник сутрин Нел стана рано, както обикновено, и тръгна за работа. Ежедневието й отново влизаше в нормалния си ритъм.

Още не беше включила компютъра си, когато на вратата се появи Ана Шолц.

— Всичко наред ли е? — любезно попита тя.

Нел обаче знаеше, че колежката й искаше да разбере защо не беше дошла на работа в петък и какво й се беше случило.

— Да, всичко е наред — отвърна Нел и започна да удря по клавишите на все още нестартиралия се компютър, опитвайки се да демонстрира, че е много заета и няма време за празни приказки.

Ана я погледна за няколко секунди, но разбра, че няма да може да изкопчи никаква информация, и си тръгна, затваряйки вратата след себе си доста шумно.

 

 

Нел и Ана обядваха заедно в столовата, но наследницата на знатния баварски род отново не й каза нищичко.

— Какво ще кажеш довечера да отидем в „Амалфи“? — предложи Ана, внимателно наблюдавайки реакцията на Нел.

— Нека е някой друг път — извинително се усмихна Нел.

— Добре, разбирам, всичко разбирам. Не ти се говори. В случай че промениш решението си обаче да знаеш, че можеш да ми се довериш. Ще те изслушам с удоволствие.

— Няма какво да доверявам — отвърна Нел.

Ана обаче познаваше приятелката си доста добре и разбираше, че нещо й тежеше. Тя постоянно беше замислена и някак отнесена, дори в работата си беше необичайно разконцентрирана — нещо твърде нехарактерно за нея. Ана дори веднъж стана свидетел на това как Аксел Петерсен се ядоса на неправилно изготвен от Нел доклад и й го върна за корекции, хвърляйки го на бюрото й.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — загрижено я попита Ана.

Нел се беше опитала да живее живота си по начина, по който го беше правила, преди да отиде в Еренберг, но много скоро осъзна, че това не беше толкова лесно. Не можеше да се концентрира в почти нищо от това, което правеше. Това не можеше да продължава повече така. Аксел Петерсен постоянно й правеше забележки и дори й вдигаше скандали за пропуски в работата.

— Печелиш — каза Нел, поемайки дълбоко въздух. — Наистина трябва да поговоря с някого за това, което ми се случи. Довечера в „Амалфи“?

— Съгласна.

След като беше решила да се довери на Ана за случилото се, макар да знаеше, че тя нямаше как да й помогне, Нел просто нямаше търпение работният ден да свърши.

Веднага след работа отиде в кокетното ресторантче и си поръча бяло вино, от което обаче почти не отпиваше. Нел нетърпеливо гледаше към входа, очаквайки Ана.

— Та кажи сега какво се е случило, та си толкова разсеяна и отнесена — направо започна Ана, сядайки на масата. — Ако продължаваш така, можеш да загубиш работата си, момиче. Знаеш, че Аксел не се шегува. Е, разказвай — мъж ли се появи в живота ти?

— За бога, не — засмя се Нел. — Няма никакъв мъж. Наследих замък. Можеш ли да си представиш?

Ана я изгледа невярващо.

— Какво?

— Каквото чу — отвърна Нел и й разказа всичко за случилото се в Бавария. След това двете приятелки замълчаха, а Ана поклати невярващо глава.

— Замък… — каза объркано тя. — Замък като от приказка или филм, а ти се чудиш какво да правиш?

Нел повдигна рамене.

— Ами не знам. Какво да направя? Не ме гледай така, момиченце, да не мислиш, че ми е лесно? Това е подарък от съдбата, но аз не знам дали съм готова за него…

— Подарък от съдбата… — повтори Ана, все още не можеща да откъсне смаяния си поглед от Нел.

— Ана, моля те! — каза Нел, но приятелката й вече се беше опомнила от първоначалното смайване.

— Добре де, не искаш ли вече да започнеш свой бизнес като сватбен агент? — попита я тя. — Нали доскоро това беше мечтата ти, Нел?

— Каква ти мечта, беше просто щура идея — почти викайки отвърна Нел, забелязвайки, че почти всички в ресторанта ги гледаха. Ана също беше забелязала погледите им.

— Извинете ни, дами и господа — извика тя — но не всеки ден човек наследява замък!

След това двете с Нел се преместиха в едно отдалечено сепаре, където спокойно можеха да продължат разговора си, далеч от нежелани очи и уши.

— Извинявай, че избухнах така — каза Ана, — но много мразя да ме зяпат. Та, казваш, баба ти била графиня, която е завещала замъка и всичко останало само на теб, така ли?

Нел кимна.

— Нел, помисли какъв подарък от съдбата наистина е това за теб! Ти мечтаеше да организираш сватби, момиче! Каква по-добра възможност — в параклиса ще се женят, а в балните зали ще празнуват!

— … да, а в спалните могат да пренощуват — и младоженците, и гостите — допълни я Нел.

Ана беше права! Нел вече си представяше как влюбените млади двойки си казваха „Да“ пред олтара на параклиса, а след това празнуваха до зори в балните зали на Еренберг. Замъкът отново щеше да възвърне старата си слава. Как не се беше сетила за това сама? Та тя трябваше да се сети за този вариант в първия момент, когато прекрачи прага на замъка.

— Боже господи — каза Нел, гледайки втренчено в едно от цветята до тях. — Аз казах на адвоката да намери купувач за замъка…

— Веднага му се обади и му кажи да отмени всичко. Веднага!

— Да, но…

— Няма „но“! Нали затова има мобилни телефони? Какво като е малко късно? Самата ти каза, че той те съветва да не продаваш замъка!

Ана беше напълно права. Още от мига, в който видя Нел да отива към изхода за самолета за Хамбург, Себастиан започна да обмисля как можеше да убеди младата наследница на знатния род да не продава замъка си. Ето защо обаждането й тази вечер го изненада приятно.

— В такъв случай ви моля да дойдете незабавно в Мюнхен, за да оформим всички необходими документи — каза й той. — В случай че не промените отново мнението си — усмихна се Себастиан.

— Няма да се случи, уверявам ви — каза Нел. — Ще се учудите, когато ви разкажа какви планове имам за замъка.

Ана закара Нел на летището. Не искаше и да чуе за такси. Ако можеше, щеше сама да я настани на седалката в самолета, за да се увери, че няма да промени решението си отново.

Себастиан я чакаше в залата за пристигащи на мюнхенското летище. От предишната им среща беше изминала точно една седмица. Той я поздрави с добре дошла и й подаде ръка. Ръцете им се докоснаха, а погледите им се срещнаха. За момент и двамата не казаха нищо, а само гледаха в очите на другия. Нел първа отклони поглед, а Себастиан каза:

— Слава богу, че дойдохте.

Той изглеждаше наистина облекчен от това, че я виждаше отново в Мюнхен.

Нел се усмихна.

— Съмнявали ли сте се, че ще се видим отново? — попита тя.

— След като в прав текст ми заявихте, че искате да продадете замъка, честно казано — да, имах съмнения. Добре дошли отново в Бавария — с усмивка й каза той.

Тя се усмихна и усети, че се изчерви, а сърцето й заби учестено.

— Благодаря — отвърна тя и погледите им отново се срещнаха. Близостта на Себастиан спираше дъха й. В този момент тя го усети по-близък от когото и да било досега в живота си.

Себастиан взе чантата й и двамата излязоха от терминала. Мюнхенският ден отново беше слънчев и топъл.

— Искате ли набързо да ми разкажете какви планове имате за Еренберг? — попита Себастиан, докато вървяха към колата му.

— По-добре да поговорим за това по-късно в кантората ви.

— Ако умра от любопитство по пътя до там, вината ще е изцяло ваша.

Тя го погледна и двамата се засмяха.

Нел седна в удобната кожена седалка до шофьора и много скоро колата се понесе безшумно по магистралата. Нел се чувстваше прекрасно. С кацането й в Мюнхен и последните й съмнения относно бъдещето на Еренберг изчезнаха. Тя беше напълно сигурна в решението си.

Хана Оберлох, секретарката на Себастиан, я поздрави сърдечно с добре дошла в Мюнхен.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Флеминг — каза с усмивка тя. — Баба ви със сигурност щеше да е много щастлива от решението ви да запазите Еренберг.

Нел и Себастиан седнаха в удобните кресла в кантората му, а Хана донесе студено шампанско и две чаши.

— За вас и Еренберг — каза Себастиан, вдигайки тост. — И за успеха на бъдещите ви начинания в замъка.

Нел също взе чашата си и се чу кристален звън.

— Наздраве! — каза тя и отпи малко от шампанското си. Вече нямаше търпение да му сподели плановете си за замъка. — Какво ще кажете, Себастиан, ако ви споделя, че искам да се занимавам с организиране на сватби?

Себастиан, който беше протегнал ръка да остави чашата си на масата, за секунда замръзна точно по средата. В стаята стана тихо, толкова тихо, че Нел се притесни, да не би да се чува учестеното биене на сърцето й.

— Да се занимавате с какво?

— Искам да организирам сватби. Еренберг е изключително подходящ за тази цел. Кой не си е мечтал да се ожени в истински замък? Помещенията са достатъчно просторни и има всички условия за това, трябва да признаете, Себастиан… — тя направи кратка пауза, за да си поеме дъх, и продължи: — Освен това да планирам и организирам сватбени тържества винаги е било моя мечта, която досега не успях да реализирам по чисто финансови причини. Сега обаче наследството промени всичко.

Себастиан отново замълча и само наблюдаваше въодушевената Нел, усмихвайки се.

— Защо… не казвате нищо? — объркано попита Нел. — Толкова абсурдна ли намирате идеята ми?

Себастиан поклати глава.

— Не, не, няма такова нещо, Нел. Даже я смятам за направо гениална! Все едно слушам баба ви. Тя също беше много дейна жена и имаше чудесни идеи. Ако ви гледа отнякъде сега, тя е много радостна, уверявам ви!

Нел въздъхна облекчено и пресуши остатъка от шампанското в чашата си на един дъх.

— Камък ми падна от сърцето — каза тя с усмивка. — Страхувах се, че ще сметнете идеята ми за абсурдна.

— Не, напротив. Освен това Еренберг е ваша собственост, след като подпишете, че приемате наследството, разбира се. Вие можете да направите с имота всичко, което сметнете за уместно. Значи се отказвате от кариерата си в химическия концерн в Хамбург, така ли?

Нел реши, че в гласа му имаше ирония, и го погледна ядосано.

— Подигравате ли ми се?

— За бога, не! Напротив, въодушевен съм и се радвам за вас. Аз знам, че… — той млъкна и като че ли по лицето му премина сянка.

— Да? — въпросително го погледна Нел. — Какво искахте да кажете?

— Нищо… нищо важно — каза Себастиан и напълни чашите с шампанско отново. След като ги изпиха, той стана и каза със сериозен делови тон: — А сега е време да сложите подпис под съгласието си, че приемате наследството. След това няма да има сила на света, която да ви попречи да осъществите плановете си.

С трепереща от вълнение ръка Нел сложи подписа и написа собственоръчно името си на документа, удостоверяващ, че е съгласна да приеме наследството на баба си. Сега тя официално беше господарка на замъка Еренберг.

Себастиан я поздрави, а в следващия момент на вратата се почука и в стаята влезе Хана Оберлох.

— Имате ли вече повод за поздравления, госпожице Флеминг?

Пламъкът в очите на Нел беше по-красноречив от всички думи.

Хана Оберлох се усмихна и я прегърна.

След по-малко от час Себастиан паркира колата си пред входа на замъка. Нел се огледа. Това сега беше нейният дом. Тук тя искаше да прекара живота си — вече знаеше!

— Благодаря ти, бабо — въздъхна тя и очите й се наляха със сълзи.

Веднага след като Себастиан угаси двигателя, вратата на замъка се отвори и от нея излезе Хелене Розин, която Хана Оберлох вече беше уведомила по телефона за решението на Нел. Тя слезе по стълбите почти тичайки и прегърна майчински Нел.

— Госпожа графинята вече може да почива в покой — каза тя с усмивка, но в същото време очите й се насълзиха. — Каква радост, нали Тилман! Боже, каква радост!

Тилман Бош беше последвал Хелене до колата. Той както винаги изглеждаше делови и сериозен, но пламъкът в очите му казваше всичко. Той също се радваше повече от всякога.

— Добре дошли в Еренберг, графиньо — каза той, взе ръката й и галантно я целуна.

Във фоайето на замъка се бяха събрали всички служители и любопитно гледаха новата си господарка. По знак на Тилман всички извикаха „Ура“, когато тя влезе в замъка си, придружавана от своя адвокат Себастиан фон Росбах.

Нел малко се притесни от всички тези хора, които се бяха строили, за да я посрещнат като нейни служители. Тя погледна към Себастиан, сякаш за да се увери, че беше до нея, събра кураж и изнесе кратка реч, с която поздрави всички. Тя им благодари за верността и ги увери, че е сигурна, че и в бъдеще ще работят все така усърдно за бъдещето на Еренберг.

— Аз лично ще направя всичко по силите си, за да запазя величието на дома на починалата ми баба — каза им тя. — За това обаче ще имам нужда от помощта на всички вас. Без вашата подкрепа няма да мога да се справя.

След това Тилман донесе шампанско и всички вдигнаха тост за успеха и щастието на Нел Флеминг — новата господарка на замъка Еренберг.

Себастиан през цялото време наблюдаваше Нел и с радост забеляза, че тя беше истински щастлива от първите си минути като господарка на замъка.

— Мислите ли, че ще ме приемат? — попита го Нел, когато малко по-късно го изпрати до колата му. Беше решила да остане в Еренберг за ден-два, преди да се върне в Хамбург за последно.

— Не се съмнявайте в това — отвърна Себастиан. — Вие сте внучка на графиня Еренберг — за тях това е напълно достатъчно.

Тя замислено погледна колата му, която излезе от двора на замъка и съвсем скоро изчезна от хоризонта. Нел въздъхна и усети, че някой сложи ръка на рамото й. Беше Хелене Розин.

— Всичко ще е наред, не се притеснявайте за нищо — увери я тя.

— Ако вие ми помогнете, убедена съм, че ще е така, госпожо Розин — отвърна Нел.

— Разчитайте на безрезервната ми подкрепа, графиньо.

Събитията през следващите дни се развиха много динамично. На Нел й се струваше, че участва във филм, чиято лентата се върти много по-бързо от нормалното. Тя напусна работа, освободи апартамента си в Хамбург и организира превоза на вещите си в новия си дом.

— Иска ми се да можех да видя физиономията на Петерсен, когато си хвърлила оставката си на бюрото му — с усмивка каза Ана, която Нел беше поканила на вечеря в апартамента си.

— Не му беше лесно да я приеме — отвърна Нел. — Но незаменими хора няма. Само след няколко дни аз ще съм история за тази фирма. Но да пием за бъдещето…

— … за което благородно ти завиждам — каза Ана, след което и двете отпиха от чашите си с червено вино. — Ще ми липсваш — каза Ана след настъпилата за кратко тишина.

— И ти на мен — отвърна Нел и я прегърна. — Но пък Мюнхен не е на края на света. Ще ми идваш на гости. Еренберг много ще ти хареса, уверявам те.

Когато се разделяха, в очите и на двете имаше сълзи. Нел оставяше Хамбург зад гърба си и започваше новия си живот в замъка, в който поколения от рода й бяха прекарали живота си.

Едно от първите неща, които Нел направи, когато се нанесе в замъка Еренберг, беше да обзаведе стаите, в които беше живяла майка й, по свой вкус. Повечето от мебелите, които беше донесла от жилището си в Хамбург, по никакъв начин не пасваха на интериора на замъка и бързо отидоха в мазето.

От помещенията, които баба й беше обитавала, Нел харесваше най-много жълтия салон заради старинните му мебели и особената атмосфера, която те му придаваха, както и трапезарията за закуска, която всяка сутрин беше огрявана от лъчите на баварското слънце. Библиотеката на замъка с богатата си колекция книги се превърна в едно от любимите места на Нел. Обзаведената с тежка дъбова мебел стая, която графинята беше използвала за кабинет, някак плашеше Нел. Тръпки я побиваха само като влезеше в нея. От прозореца й обаче се откриваше чудесна гледка към парка и земите на Еренберг чак до селцето с високата кула на църквата и китните къщи. Себастиан я посъветва да обзаведе кабинета по свой вкус и тя го послуша. Нел поръча да пребоядисат стаята и си купи ново бюро — много по-модерно и функционално от това на баба й, която никога не беше ползвала компютър. В обновения кабинет тя се чувстваше в свои води и виждаше как от него ръководи бизнеса си.

Хенрик Класен щеше да се грижи за имотите на Еренберг и занапред. Управителят, който е бил доверен човек на баба й през по-голямата част от живота й, още отначало даде на Нел да разбере, че ако иска да ползва услугите му, трябва да му даде свобода да взема сам решенията, които засягаха поддръжката на имота и другите въпроси, с които той се занимаваше. Той повече от всичко мразеше някой да му се бърка в работата, пък бил той и собственикът на замъка и имотите. Нел го увери, че не поставя под въпрос компетентността и уменията му и пожела само да бъде информирана за случващото се в имота й. Хенрик Класен се съгласи с охота на подобен тип взаимоотношения с новата господарка на замъка.

— На господин Класен можете да разчитате винаги и за всичко — беше я уверил Себастиан при едно от посещенията си в замъка. — Той е изключително честен, работлив и лоялен човек. Цяло щастие е, че работи за вас. Баба ви беше осъзнала колко ценен служител е и му беше гласувала пълно и безрезервно доверие. Съветвам ви и вие да го направите.

През първите дни Себастиан се стараеше да посещава Нел почти всяка вечер след работа.

Винаги, когато чуеше колата му и го видеше да паркира под един от старите кестени в парка, сърцето на Нел се изпълваше с радост. Тя обичаше да прекарва времето си с него и часовете в компанията му й се струваха като минути — толкова бързо и неусетно минаваха… поне за нея.

Те често се разхождаха из парка и говореха за случилото им се през деня, след което обикновено вечеряха заедно. Днес двамата отидоха до гроба на графинята, която на този ден щеше да навърши седемдесет и пет години.

— Понякога всичко това ми се струва като някакъв прекрасен сън — каза Нел, докато заедно със Себастиан сядаха на подредената на терасата маса. — Истинско щастие е, че не продадохте Еренберг, все пак аз изрично ви бях упълномощила да му намерите купувач.

Погледът на Нел мина през прясно окосената ливада, през лехите със свежи цветя и стигна до поляната, на която конете кротко пасяха под сянката на вековните дъбове.

Себастиан се усмихна.

— Да ви кажа честно, аз така и не се заех сериозно с търсенето на купувач. Още в първия момент, в който ви зърнах на летището, бях убеден, че мястото ви е тук в Еренберг и никъде другаде.

Погледите им се срещнаха и Нел отвърна на усмивката му.

— Преместих се в Еренберг съвсем скоро, а вече не мога да си представя, че съм живяла другаде. Не е ли налудничаво?

— Не, напротив, това означава, че мястото ви винаги е било тук и просто сега сте го намерили. Сигурен съм, че сега графинята ни гледа някъде отгоре и е много щастлива от това, че внучката й е наследила рода й.

— Жалко, че не можахме да се запознаем — въздъхна Нел. — Мисля, че можехме да намерим много общи неща помежду си.

Унесени в разговора, Нел и Себастиан не усетиха как е минало времето. В неговата компания никога не й беше скучно. Нел го смяташе за добър свой приятел и благородно завиждаше на жената, която един ден щеше да се омъжи за него. Тя щеше да е истинска щастливка.

— Вие напоследък прекарвате повечето от вечерите си тук в Еренберг и ме удостоявате с приятната си компания — каза Нел. — Няма ли някой в Мюнхен, който да ви чака и да се пита защо отсъствате толкова често от дома?

Той замълча и Нел се изчерви — май не беше задала правилния въпрос.

— Извинете, Себастиан, нямах предвид това…

Той обаче махна с ръка и й подари една от усмивките си, които тя толкова харесваше.

— Не се притеснявайте, няма на кого да липсвам — каза той, въртейки чашата с вино в ръцете си. — Всъщност Еренберг ми е на път за дома, който е съвсем наблизо.

— Не живеете ли в Мюнхен? — изненадано попита Нел.

— За бога, не. Няма да мога да оцелея в този голям град. Провинцията ми харесва много повече — животът е много по-спокоен и приятен. Само понякога нощувам в жилището ни в града, обикновено когато съм останал до късно в кантората и съм твърде уморен, за да шофирам.

— Жилището ви в града? Но нали казахте…

— Жилището в квартал Богенхаузен е на родителите ми. Те прекарват част от времето си през зимата там, но само няколко седмици, след което с радост, се връщат в Росбах.

— Росбах…? — Нел вече нищо не разбираше. За какво говореше той?

— Да, Росбах. Селото е на един хвърлей място оттук — отвъд хълма. Даже през зимата, когато листата на дърветата опадат, можете да го видите от прозорците на двореца.

— Росбах… това е име на замък както Еренберг, нали?

— Така е — усмихна се Себастиан.

— А вие сте граф… или принц, така ли?

— Какво лошо има в това човек да е принц? — засмя се той.

— Не… нищо лошо няма в това — отвърна Нел и усети, че беше разочарована от това, което разбра за него току-що. Той беше принц, а тя обикновено момиче от Хамбург. Те произлизаха от различни светове — също както майка й и баща й. Глупости… защо си мислеше подобни неща?

— Знаете ли, принцовете не са по-различни от другите хора. Те имат същите желания, намерения, мечти… Не обичам особено да ме наричат принц и да се държат с мен по по-специален начин само заради титлата ми. В работата съм просто Себастиан Росбах.

Благородническият произход на Себастиан за миг изпълни Нел с предразсъдъци спрямо него. Те обаче бързо изчезнаха — той си беше все така добър, чаровен и непринуден със или без титлата си.

— Родителите ми ме помолиха да ви поканя на обяд в събота — каза й той. — Почти бях забравил за това, добре че ми напомнихте къде живея, за да се сетя.

Себастиан се усмихна и я погледна.

— Събота ли? Но това е… вдругиден… аз… нямам какво да облека — притеснено каза Нел.

— Не се притеснявайте, родителите ми ще ви приемат и одобрят и по дънки и пуловер. Просто бъдете себе си, Нел.

Нел Флеминг наистина беше посрещната топло и сърдечно от семейството на Себастиан в Росбах. Разбира се, не отиде по дънки. Беше си купила няколко хубави рокли специално за подобни случаи. В тази, която беше избрала, изглеждаше ослепително и всички го оцениха.

— Най-после тук да дойде някой, с когото да мога да си говоря. Пробвах с лисиците и зайците, но не ми отговарят — каза принцеса Янина фон Росбах — по-малката сестра на Себастиан, и се усмихна. През седмицата тя учеше в Мюнхен, а в Росбах се връщаше само за уикенда. — Кажете ми как ви понася провинцията след живота в голям град като Хамбург?

— Еренберг е прекрасно място — отвърна Нел. — Всичко тук ми харесва — тишината, спокойствието, природата, животните… най-вече конете.

— Тук има малко повече природа, отколкото лично на мен би ми се искало — усмихна се Янина. — Но щом обичате конете, защо не идвате, за да яздим заедно?

— Ами с удоволствие, но… — Нел млъкна и хвърли изпълнен с молба за помощ поглед към Себастиан.

— Нел е от големия град — каза той. — Тя много обича коне, но за съжаление не е успяла да се научи да язди.

— Не! — почти извика Янина и я погледна учудено.

След като отидоха в трапезарията, където масата вече беше подредена, тя й каза:

— Ами тогава ще трябва да ви науча, Нел. Не приемам „не“ за отговор! Предлагам утре да бъде първият ни урок по езда. Утре сутринта. Какво ще кажете?

— Ами няма как да кажа не, нали? — усмихна се притеснено Нел.

 

 

На следващата сутрин принцеса Янина се събуди много рано, стана веднага, набързо направи сутрешния си тоалет и облече дрехите си за езда. Тя яхна кобилата си и се запъти за Еренберг, където Нел вече я очакваше в конюшните.

Двете млади дами веднага намериха общ език и весело разговаряйки по най-различни женски теми започнаха да обикалят из земите на новия дом на Нел. Съвсем скоро тя започна да стои много уверено върху гърба на коня си. Нел напредваше бързо и това я изпълваше с кураж и увереност да продължи. Янина й предложи да прескочи една ниска ограда и Нел не се поколеба и за миг.

Кобилата Сибила реагира мигновено на командата на господарката си и заедно с лекота прескочиха оградата.

— Усвояваш всичко много бързо, Нел — с усмивка каза Себастиан, който наблюдаваше двете дами от терасата на двореца с чаша вино в ръка. — Не бързайте толкова, по-бавно.

— Защо, толкова е хубаво? — извика Нел, чието лице беше почервеняло от въодушевление.

— Нел има право — каза Янина. — Тя е роден талант, а ти си много скучен! — засмя се тя.

— Не искам аз да съм този, който мрънка, но конят не е машина, а Нел все още не знае как да реагира на различни ситуации.

— Нали затова съм до нея — отвърна младата принцеса и двете дами се спогледаха победоносно.

Себастиан разбра, че няма смисъл да ги убеждава повече. Все пак Нел беше възрастен човек, а не момиче, което да не може да носи отговорност за постъпките си.

След няколко дни всички щяха да разберат, че той имаше всички основания да бъде скептично настроен към уменията на току-що научилата се да язди Нел.

В събота Нел стана много рано. Тя погледна часовника си — след около час имаше среща при конюшните с Янина.

— Красавицата ни е нещо неспокойна, не смятате ли — каза Йенс, галейки кобилата по муцуната и гривата. — От снощи е така. Бъдете внимателни, може би усеща, че се задава буря.

— Не се притеснявайте, с нея сме чудесен отбор — каза Нел и взе поводите в ръка. Когато се качи на седлото обаче, тя също установи, че кобилата се държеше нехарактерно нервно.

— Сигурно ще срещна принцесата по пътя — каза Нел, поглеждайки часовника си. — До скоро, Йенс.

Конярят я изгледа притеснено, докато се отдалечаваше от конюшнята. Нел тръгна през парка на замъка и усети, че сутринта беше необичайно студена, а цветята и дърветата бяха покрити с роса. Нел вдиша с пълни гърди от свежия сутрешен въздух и се почувства прекрасно както винаги в Еренберг. Тя обаче беше отпуснала юздите прекалено много и когато кобилата премина от тръс в галоп, инстинктивно ги дръпна. Животното обаче не се подчини, а продължи в галоп. Нел осъзна, че беше загубила контрол върху кобилата си. Тя се хвана колкото можеше по-здраво за юздите, наведе се и положи всички усилия да се задържи на седлото.

Съвсем скоро стигнаха до оградата, която бяха прескочили в първия й ден езда. Сега обаче кобилата препускаше много по-бързо. Нел се наведе, хвана се още по-здраво за юздите и врата й и се помоли да не падне. Кобилата прескочи оградата и продължи да галопира, а Нел само се държеше за нея, стараейки се само да не падне от седлото.

— Не, не — чу тя познат, но необичайно ядосан мъжки глас. Беше Себастиан.

Когато дойде на себе си, Нел осъзна, че беше седнала на земята, а Себастиан стоеше пред нея и държеше поводите на кобилата.

— Слава богу, че успях да дойда бързо — каза той. — И трите заслужавате наказание! — ядосано се обърна той към сестра си. — Как можа да я оставиш сама?

Себастиан помогна на Нел да стане и се усмихна леко, макар все още да беше ядосан от случилото се. Тя се изправи. Само малко я болеше гърбът… всъщност не чак толкова малко…

— Как си? — попита я той. За пръв път й говореше на ти.

— Благодаря, мисля, че ще оживея — тихо каза тя.

— Освен една-две синини нищо ти няма — каза Янина и я прегърна, а след това прегърна и брат си. — Сега обаче трябва да се качиш отново на коня, за да преодолееш страха.

— Сега…? — Нел погледна към Сибила, която кротко като агънце пасеше свежата трева. Тя потърси погледа на Себастиан, който й кимна — явно споделяше мнението на Янина.

— Само така ще преодолеете шока — каза й той. — Елате, ще ви помогна.

Себастиан й помогна да стигне до коня и почти без усилие я качи на седлото. Тя се закрепи, застана неподвижно, след което се обърна и погледите им се срещнаха.

Себастиан и Янина останаха в Еренберг за закуска. Основната тема на масата беше тазсутрешният инцидент. Хелене Розин погледна Нел загрижено и каза:

— Боже господи, не ми се мисли какво е можело да стане! Слава Богу, че всичко е завършило добре.

Нел си беше взела поука. За в бъдеще тя щеше да бъде много по-внимателна със Сибила, да се отнася към нея с още по-голямо уважение и да не й позволява подобни волности. Тя обаче не мисли дълго за инцидента, тъй като плановете за професионалното й бъдеще я бяха погълнали почти изцяло.

Веднага след пристигането си в Еренберг тя беше започнала да се подготвя за предстоящата си работа и беше много благодарна на всеки, който по един или друг начин можеше да й окаже помощ.

Себастиан фон Росбах й даде много ценни съвети и добри идеи, свързани най-вече с юридическата страна на дейността, с която се захващаше.

— Какво щях да правя без вас — каза му Нел.

Той се усмихна.

— Щяхте да си намерите друг адвокат, който да ви помогне. Ние далеч не сме изчезваща порода, повярвайте ми.

— Не, не, вие сте по-добър от всички, Себастиан — каза му тя и усети как се изчерви от погледа му.

— Така ли? — с дяволита усмивка попита той. — Е, щом казвате…

Много често Нел прекарваше цели нощи в планове за работата си, записвайки идеите, които й хрумваха. Хелене Розин беше забелязала, че стаята й свети по цели нощи и се тревожеше, че графинята работи прекалено много, лишавайки се от сън.

„Това дете ще се поболее“ — казваше си тя.

— Знаете ли колко е часът — попита Хелене, влизайки в стаята на Нел.

— След малко си лягам, не се притеснявайте, госпожо Розин. Но докато не запиша всичките си нови идеи, и бездруго няма да мога да заспя.

— Само ако знаете колко приличате на графинята — въздъхна Хелене. — Тя също не спираше, докато не направеше нещо, което смяташе за важно.

Въпреки загрижеността си за здравето на Нел, Хелене Розин много й помагаше за бъдещата й работа. Тя познаваше отлично всички помещения в замъка — трапезарии, бални зали и спални — и беше наясно какво трябваше да се поправи, ремонтира или поднови, за да могат да бъдат използвани за сватбените тържества. Нел беше на мнение, че и параклисът трябва да бъде ремонтиран и обновен.

Още веднъж си спомни първия момент, в който видя прекрасната зала с огледалата, която се намираше до балните зали. Тя неволно затвори очи и си представи булка и младоженец, които танцуваха в нея под звуците на валса. В следващия момент лицата на танцуващите й се сториха твърде познати… булката беше самата тя, а младоженецът — млад, висок и силен, облечен в черен костюм, беше… Себастиан.

Нел отвори очи и усети, че сърцето й биеше учестено. Какви бяха тези фантазии?

За да се отърси от тези си мисли, тя слезе на долния етаж в залата с рицарските доспехи — смяташе тук да се организират повечето от сватбите.

Пролетта си беше отишла и на нейно място беше дошло горещо лято, което Нел почти не беше забелязала. Тя вече беше готова да започне да рекламира бъдещия си бизнес във всекидневниците и в интернет. Вече дори бяха идвали две млади двойки в Еренберг. Те разгледаха замъка и се посъветваха с Нел за това как най-добре можеше да бъде организиран най-щастливият ден в живота им.

Нел обаче усещаше, че все още липсва искрата, която да запали големия огън и да превърне Еренберг в желано място за сватби.

— Защо не организираш в замъка малък сватбен панаир — предложи й един ден Янина, докато двете с Нел обикаляха из залите на Еренберг. — Мисля, че това ще има голям успех — хората ще научат за замъка и чудесните възможности, които предлага. Съвсем скоро бях на един подобен панаир в Мюнхен, само че мястото, на което беше организиран, по никакъв начин не може да се сравнява с Еренберг. Замъкът е прекрасен, Нел, но за да разберат това, хората трябва да го видят.

Точно тази идея беше необходима на Нел. Тя прегърна Янина, радостно я хвана през кръста и я завъртя все едно танцуваха валс.

— Гениална идея — извика Нел радостно. — Булчински рокли, аксесоари, прически, цветя, менюта, торти… и всичко това под един покрив. Черешката на тортата ще бъдем ние — организаторите, които ще се погрижат на сватбения ден всичко да е като в приказка. Заинтересованите могат да посетят залите на замъка, спалните, в които младоженците ще прекарват първата си брачна нощ, параклиса… Сватбен панаир е точно това, от което имаме нужда! Обаче откъде ще намерим нужните контакти?

Принцеса Янина се замисли за момент и после се усмихна широко.

— Остави това на мен. Мисля, че имам нещо предвид — каза тя.

Няколко дни по-късно една кафява кола мина по моста над пълния с вода ров и паркира пред стълбите на централния вход на замъка.

Нел чу двигателя и погледна през прозореца на залата с рицарските доспехи, в която вече бяха наредени столовете, очакващи гостите на първата сватба в Еренберг.

Първа от колата излезе принцеса Янина и с жест показа високите сиви стени на замъка, сякаш опитвайки се да го обгърне в прегръдка. След нея от колата, която беше доста стара и определено беше виждала по-добри дни, слезе млад мъж, облечен с дънки и тениска. Косата му беше руса и дълга, оформена на конска опашка, а лицето му беше покрито с не особено гъста и също толкова светлоруса брада.

Докато двамата се качваха по стълбите към главния вход, Янина продължи да му обяснява нещо, жестикулирайки — очевидно беше много въодушевена. Когато двамата влязоха в замъка, Нел вече беше в приемната, за да ги посрещне.

— Здравей, Нел — радостно извика Янина и прегърна приятелката си, целувайки я по двете бузи. — Довела съм ти някого. Това е Рафаел Тил. С него се познаваме от сто години, но не се бяхме срещали дълго време, а преди две седмици се видяхме случайно в Мюнхен. Та накратко — Рафаел е всепризнат специалист в областта на маркетинга и рекламата и може да ти даде безценни съвети за това как да рекламираш и позиционираш на пазара бизнеса си така, че много скоро да реализираш големи печалби от него. Той е един от най-добрите в областта си и е спечелил безброй награди. Гарантирам ти — с негова помощ ще успееш!

Янина не можеше да спре да хвали своя приятел и не забеляза, че на него му стана неудобно от толкова много хвалби — все едно се опитваше да го продаде на битпазар.

— Янина, спокойно, спри за малко, моля те — с усмивка й каза Нел и подаде ръка за поздрав на приятеля й. — Радвам се да се запознаем, господин Тил. Добре дошли в Еренберг. Аз съм Нел Флеминг — каза тя и погледна сините му очи зад големите кръгли рамки на очилата.

Той се усмихна.

— Моля наричайте ме Рафаел.

И двамата усетиха, че си допаднаха от първия момент, в който се видяха.

— А вие мен — Нел.

Двамата започнаха да си говорят за бъдещия бизнес на Нел и първоначалното притеснение на Рафаел бързо изчезна. Нел много бързо намери общ език с него и само след час имаше чувството, че го познава от години. Заедно с Янина те обиколиха всички зали в двореца, за да може гостът да придобие по-добра представа за местата, на които щяха да се извършват сватбените тържества.

Янина с радост наблюдаваше как Нел и Рафаел се надпреварваха да дават идеи за бъдещата работа — коя от коя по-добри и оригинални. Янина имаше чувството, че унесени в разговорите си те бяха забравили за присъствието й. Младата принцеса на няколко пъти се опита да им напомни за себе си, но не постигна особен успех.

Янина разбра, че не й оставаше нищо друго, освен да ги наблюдава. Двамата изглеждаха много въодушевени от проекта и като че ли нищо не беше в състояние да ги прекъсне в този момент. Между тях се изгради чувство на доверие — нещо, което Янина до преди малко не предполагаше, че може да се случи за толкова кратко време.

Нито един от тримата не разбра колко бързо е минало времето. Те обиколиха целия замък, а Рафаел надлежно си водеше бележки и направи стотици снимки. След това отидоха при конюшните и в параклиса, който още миришеше на прясна боя — скоро го бяха боядисали отвън.

Нел понякога се сещаше, че Янина оставаше изолирана, отиваше при нея и я питаше за мнението й. Янина се усмихваше и поклащаше глава.

— Направете всичко така, както смятате за правилно — каза тя. — Според мен двамата сте перфектният отбор.

— Извинявай, че не ти обръщам внимание, но в момента главата ми е пълна с идеи и планове. Само за това мисля.

— Това е чудесно — усмихна се Янина. — Нали затова ти доведох Рафаел, за да ти помогне да ги избистриш и реализираш. И в най-смелите си мечти обаче не съм си представяла, че ще си паснете толкова добре.

Когато тримата се върнаха във вътрешния двор на замъка, вечерното слънце огряваше стотиците му прозорци, а часовникът на параклиса удари осем пъти.

— Ще се радвам, ако ми правите компания за вечеря — каза Нел. — Не обичам да вечерям сама.

Рафаел се поколеба за миг, но после прие с усмивка. Янина също нямаше как да откаже.

— По дяволите диетата ми — засмя се Янина. — На ястията, приготвени от Лина, няма как да устоя.

Те вече се бяха изкачили по стълбите към главния вход, когато в двора влезе кола и паркира пред стълбите.

— Себастиан знае точно в кой момент да дойде — усмихна се Янина и погледна към Нел, чиито очи блестяха радостно.

Принц Себастиан фон Росбах паркира и слезе от колата си, поглеждайки към групичката пред централния вход. Явно вече го очакваха.

Нел и Рафаел обсъждаха поредната идея и изглеждаха твърде заети с работата си. Нел погледна към Себастиан и го поздрави някак вяло. Това го учуди, беше свикнал на по-топло посрещане.

— Янина и Рафаел ще вечерят с мен тази вечер — каза Нел. — Нали и вие ще се присъедините, Себастиан?

Нел го познаваше от няколко часа и вече го наричаше Рафаел — забеляза Себастиан. Този тип нещо не му харесваше и впечатлението му се затвърди по време на вечерята. Себастиан определено не беше в добро настроение. Още преди да дойде десертът, той реши, че не може да издържа повече в една стая с този Рафаел и под претекст, че му предстои важен разговор с клиент стана и се приготви да си тръгва.

— Остани още малко. Трябва да чуеш чудесните идеи на Нел и Рафаел — каза Янина.

— Не мога, трябва да тръгвам — отвърна Себастиан, опитвайки се да скрие лошото си настроение.

Нел и Рафаел бяха улисани в поредния си разговор и тя дори не стана, за да го изпрати до вратата. Това беше твърде необичайно за нея. Не се беше случвало никога преди, откакто се познаваха.

През следващите дни Себастиан почти не се появяваше в Еренберг, но Нел не забеляза отсъствието му — тя беше твърде заета с плановете за бъдещата си работа. За сметка на това Рафаел паркираше старата си кафява кола пред централния вход на замъка всеки ден и с помощта на Тилман носеше в кабинета на Нел купища брошури, каталози, списания и снимки, след което двамата се отдаваха на усилена работа.

От каталозите те избираха рокли, костюми, прически, цветя и всякакви аксесоари — от покани до пръстени. Янина пък помагаше на приятелката си да установи контакти с магазини и доставчици, с помощта, на които да организират бъдещия сватбен панаир в Еренберг.

— Сватбеният панаир ще е събитието на лятото — каза принцеса Янина, докато в един топъл летен следобед седеше на терасата на замъка Еренберг с Нел и изненадващо пристигналия от Мюнхен Себастиан. Тримата разговаряха оживено за предстоящия панаир, наслаждавайки се на приготвения от Лина сладкиш от ягоди. — Навсякъде говорят за него — продължи Янина. — Мисля, че няма да можеш да се отървеш от кандидати да се врекат във вярност в замъка, Нел.

— За това трябва да благодаря на теб, Янина — отвърна с усмивка стопанката на замъка, макар да не беше толкова уверена в успеха си. Ако трябваше да е честна, тя много се съмняваше във всичко, което правеха, и понякога й се струваше, че нищо няма да стане така, както искаше и очакваше.

— Глупости, нищо не съм направила — усмихна се младата принцеса. — Вие с Рафаел свършихте всичко. Да ти призная, нямах представа, че е чак толкова добър. Та той направо е гениален! А освен всичко друго се е влюбил до уши в теб — изкиска се Янина.

— Какво? — извика Нел. — Да не мислиш, че…

При тези думи на сестра си Себастиан остави вилицата си настрани и погледна към Нел.

— Не ми казвай, че не си забелязала! — Янина наистина не можеше да повярва. — И за слепец е ясно, че никак не си му безразлична, Нел. Не виждаш ли, че той използва всеки повод, за да дойде тук? Ами промяната във външния му вид? Откакто го помня, е с дълга коса и брада, а сега е сресан и гладко избръснат, винаги с дизайнерска риза… не, не мога да повярвам, че не си забелязала.

Нел се усмихна, а Себастиан изгаряше от нетърпение да чуе отговора й.

Тя поклати глава.

— Ако си права за това, което казваш, аз най-искрено съжалявам за Рафаел. Той е симпатичен младеж и много добър човек. Но любов — не, и дума не може да става — поне не от моя страна. В момента мисля единствено и само за панаира и работата ми като сватбен агент.

Себастиан се усмихна, погледите им с Нел се срещнаха и усмивката му накара сърцето й да затупти учестено.

 

 

Последните приготовления за сватбения панаир в Еренберг бяха почти приключили. След ремонта и обновяването старият замък изглеждаше по-добре от всякога.

— Ти си невероятна — каза Янина на Нел при едно от посещенията си в замъка. — Как успяваш да се справиш с всичко толкова добре? Имам чувството, че успяваш да си навсякъде!

Нел въздъхна.

— Иска ми се наистина да можех да се разделя поне на четири, за да наблюдавам работата — каза тя, след което отметна падналата на челото й коса и изчезна в една от залите, където трябваше да се разопаковат току-що пристигналите мебели.

През последните дни преди панаира всичко вървеше гладко, с изключение на времето — от няколко дни валеше като из ведро. Нел се надяваше това да не е лошо предзнаменование.

В нощта преди събитието Нел събра приятелите си в замъка. Тя имаше нужда от моралната им подкрепа, а и й беше ясно, че така или иначе нямаше да може да мигне от вълнение през тази нощ.

Рафаел, Янина и Себастиан се опитаха да я разсеят и успокоят, че утре всичко ще бъде наред. Те обаче си тръгнаха и около полунощ тя се качи в стаята си, оставайки съвсем сама в големия замък.

Дъждът тропаше по перваза на прозореца, а силният вятър виеше в комина. Кой щеше да посети панаира в това лошо време? Дори тези, които дойдеха, щяха да стоят на закрито в замъка и нямаше да могат да разгледат околностите му.

Нел въздъхна. Какво щеше да стане утре?

На следващата сутрин времето беше прекрасно — нямаше и помен от дъждовете през предишните дни. Слънцето грееше още от сутринта, земята беше почти изсъхнала, а по небето нямаше нито едно облаче.

Нел не хапна нищо на закуска — беше прекалено притеснена и напрегната. Тя постоянно гледаше през прозореца, сякаш за да се увери, че времето няма да й изиграе лоша шега и отново да завали.

Точно в девет сутринта панаирът трябваше да бъде тържествено открит от кмета на общината. За музикалното оформление щяха да се погрижат оркестърът на пожарната команда и смесен църковен хор.

— Графиньо, трябва да видите това — гласът на Хелене Розин прекъсна мислите на Нел. — Алеята е пълна с коли и Габи казва, че стигат чак до селото!

Нел постоянно казваше на служителите в замъка да не я наричат „графиня“, а просто госпожица Флеминг. Тя стана, отиде до прозореца и при вида на колоната от коли дъхът й спря.

— Но това е… — изгуби ума и дума от вълнение.

— … фантастично, нали? — Янина влезе в стаята и прегърна приятелката си. — Отвън е пълно, едва успях да мина! Казвам ти, Нел, това ще е грандиозен успех!

— От твоята уста в Божиите уши — отвърна Нел и погледна към часовника си. — Боже, кога е станало толкова късно? Трябва да отида и да се преоблека веднага — каза тя и бързо излезе.

Точно в девет Нел стоеше до кмета пред централния вход на замъка Еренберг. Бяха дошли всички видни местни личности, които бяха заели места на стъпалата на замъка. Кметът поздрави с добре дошли многобройните гости на събитието и официално откри панаира. След речта му оркестърът и хорът изпълниха няколко произведения, които бяха бурно аплодирани от гостите. Когато свършиха, Нел покани всички в замъка, където ги очакваха шампанско и ордьоври. С чаша в ръка посетителите разглеждаха балните зали, в които брачните двойки щяха да се врекат във вечна вярност и да прекарат по незабравим начин най-щастливия ден в живота си. Всички бяха много впечатлени от условията, които замъкът предлагаше, и Нел трябваше да отговори на хиляди въпроси. По обяд дойдоха още посетители и Еренберг буквално се пръскаше по шевовете.

На специално изграден за целта подиум в зимната градина се проведе ревю на булчински рокли. Докато моделите представяха фееричните тоалети от дантела, коприна и шифон, Нел се огледа за приятелите си. Янина беше до нея, също и Рафаел, който изглеждаше много добре в елегантния си летен костюм. Нямаше го само Себастиан.

— Сигурно е отишъл на летището — отговори Янина на въпроса на Нел къде беше брат й. — Едва тази сутрин разбра, че трябва да бъде там и сигурно затова още не е пристигнал.

— Но ще дойде, нали? — нетърпеливо попита Нел.

— О, разбира се, всеки момент ще е тук — отвърна Янина.

Нел нямаше много време да мисли за отсъствието на Себастиан, тъй като след модното шоу безброй бъдещи булки и техните майки я обсипаха с въпроси.

Проспектите, брошурите и визитките, изготвени от Рафаел, бяха изключително полезни. Той беше отпечатал стотици, но в края на деня почти бяха свършили — интересът на гостите към булчинските рокли, букети, прически, аксесоари, менюта и всичко, свързано със сватбените тържества, беше огромен.

Нел отново се огледа за Себастиан, но не можа да го открие — явно все още не беше дошъл. Вниманието й беше отклонено от репортерка от списание за сватби, която искаше да вземе интервю от нея, а след това от гости, които желаеха да разгледат и парка на замъка заедно с конюшните и параклиса. Елин фотограф й предложи да си сътрудничат в заснемането на бъдещите сватбени церемонии. В замяна на разрешението й да снима той предлагаше да препоръчва замъка й като място за организиране на сватби сред познатите и колегите си.

Когато Нел най-после видя Себастиан, обедното слънце вече отдавна беше огряло гостите на панаира. Той я поздрави само с ръкостискане без обичайната прегръдка или целувка. Тя си помисли, че си въобразява… защо…?

— Изглежда сте пожънали голям успех — каза той, поглеждайки към стотиците гости.

— Да, мина отлично. Даже вече имам заявки за сватби. Не предполагах, че клиентите ще дойдат толкова бързо.

Вместо Себастиан в диалога се включи привлекателна чернокоса жена, която стоеше до него. Нел не я беше забелязала досега.

— Открили сте прекрасна пазарна ниша, драга моя. Гостите очевидно са много въодушевени от това, което предлагате, нали Басти?

Басти? Коя беше тази жена?

— Запознайте се — Нел Флеминг — това е Лидия Размус.

— Радвам се да се запознаем, Нел. Нали мога да ви наричам Нел? След всички хубави неща, които съм чувала за вас, ви чувствам като близка моя приятелка, а се запознахме едва преди миг.

— Да, разбира се — отвърна Нел, която имаше чувството, че гърлото й е пресъхнало и след малко ще се задави.

— Искам да ви съобщя радостна новина, драга Нел, Басти и аз ще сме сред първите ви клиенти — каза тя и погледна влюбено принца до себе си. — Последната половин година аз прекарах в Ню Йорк на стаж в една от най-големите банки. Сега обаче се върнах и с Басти ще се оженим колкото се може по-скоро, нали любими мой? — каза тя и прегърна Себастиан. На лявата й ръка блестяха скъпа гривна със смарагди и пръстен с диамант.

Сърцето на Нел спря да бие за момент, след което отново започна да тупти така, сякаш всеки момент щеше да изскочи от гърдите й. Изражението на Себастиан само потвърди казаното от тази жена. Тя погледна към лявата му ръка, но не видя пръстен, който да подсказваше, че е сгоден.

— Аз… — започна Нел и си пое дълбоко дъх, след което продължи — много ще се радвам да помогна на вас и Себастиан в планирането на най-щастливия ден в живота ви. Само ми кажете, когато сте готови, за да започнем.

Нел се извини и отиде да види как са другите гости. Вървейки по прясно окосената трева в двора на замъка, тя ясно осъзна защо новината за годежа на Себастиан й беше подействала като леден душ — беше се влюбила в този мъж, колкото и наивно да беше от нейна страна. Той обаче се оказа обвързан — ами да, нямаше да чака нея? Какво всъщност си беше въобразила тя?

Ами той? С цялото си внимание и помощ — не беше ли направил всичко това, за да й подскаже нещо? „Очевидно не, драга моя — каза си Нел, — очевидно не.“

След разговора с Лидия и Себастиан денят на Нел от прекрасен се превърна в твърде неприятен. Мъжът, когото обичаше, принадлежеше на друга.

Някой докосна ръката й. Себастиан? Тя се обърна и видя Янина, която я гледаше със съжаление.

— Не знаеше ли? — попита я тя.

— Не… не знаех, но много се радвам за Себастиан. Лидия е чудесна партия за него — красива, образована, с произход… нали? Двамата със сигурност ще са много щастливи заедно.

Тъжните й очи обаче казваха друго. Янина веднага разбра, но реши, че сега не е моментът да подхваща темата и замълча. Вместо това взе две чаши шампанско от подноса на един млад сервитьор и подаде едната на Нел.

— Как може още да не сме вдигнали тост за грандиозния ти успех днес? — усмихна се тя.

Чу се звън на кристал и Янина прегърна приятелката си.

— Пожелавам ти да организираш хиляди сватби на това прекрасно място! Сигурна съм, че днешният успех е само началото — каза й тя.

Нел се усмихна или поне положи усилия да го направи и усети, че не се получи добре. Денят беше наистина успешен, но тя беше тъжна, по-тъжна от всякога. Дойде един фотограф, който поиска да я снима, и й каза, че панаирът ще е на първа страница на утрешния брой на голям мюнхенски всекидневник. Беше й все едно.

Когато малко по-късно Нел потърси Себастиан и Лидия, не можа да ги открие никъде. Явно си бяха намерили по-добро занимание…

И вторият ден на панаира пожъна огромен успех не само за Нел, но и за фирмите, чиито каталози и проспекти се разграбиха като топъл хляб.

Себастиан и Лидия не дойдоха през този втори ден и Нел дори донякъде се зарадва. Нямаше да й се налага отново да гледа любимия си мъж с друга.

Нел остана заедно с Рафаел и Янина дълго след като и последният посетител си тръгна от замъка. Успехът беше безспорен и комплиментите на Рафаел бяха като балсам за наранената душа на Нел. Той беше много добър и отзивчив човек. Колко по-лесно и просто щеше да е, ако се беше влюбила в него, а не в принца…

Отзивите за сватбения панаир в Еренберг бяха повече от чудесни. Телефонът на Нел не спираше да звъни и тя не можеше да вдигне глава от работа. Свободното й време просто изчезна, а и тя явно нямаше нищо против това. Нел вече не правеше задължителните само до преди няколко дни разходки из парка с Янина.

Приятелката й разбираше, че това повече не може да продължава, и се опита да я вразуми:

— Ако продължаваш така, или ще се разболееш, или ще умреш от претоварване! — каза й Янина. — Защо правиш всичко сама? Използвай секретарката на управителя на замъка или си наеми собствена. Баба ти си имаше помощничка до края на живота си.

— Не, няма нужда, мога да се справя с всичко сама — каза Нел, която дори беше радостна от факта, че не й оставаше никакво свободно време. Така нямаше кога да размишлява над личния си живот. Съзнанието й беше заето единствено с работата.

Нел обаче скоро осъзна, че така наистина не можеше да продължава и помоли управителя на замъка да използва помощта на неговата секретарка поне за половината от деня. На следващия ден Мари Шустер вече беше в приемната на кабинета на Нел, приемайки телефонните й разговори и „филтрирайки“ важните. Благодарение на кадърната и схватлива млада жена Нел успя да сложи ред в работата си и вече имаше време да язди с Янина, както правеше почти всеки ден преди панаира.

Около три седмици след сватбения панаир Нел чу оживен разговор в приемната на кабинета си.

— Съжалявам, но ако нямате предварително уговорена среща, госпожица Флеминг няма да може да ви приеме.

— Нямах представа, че трябва да си насроча среща — отвърна познат женски глас. Беше Лидия Размус. — Моля ви, направете изключение само този път.

Нел стана от бюрото и отвори вратата на кабинета. Лидия беше облечена в скъпа и елегантна копринена рокля в турскосиньо, а гъстата й черна коса беше вързана на кок, който подчертаваше добре оформените й скули. Себастиан имаше добър вкус за жени, трябваше да му се признае.

— Няма проблем, госпожо Шустер, госпожица Размус може да влезе.

Мари погледна към Нел.

— Но нали казахте… както желаете, госпожице Флеминг.

— Нел, мила, много ви благодаря — с красива усмивка каза Лидия и прегърна Нел за поздрав, все едно бяха най-добри приятелки. — Нямах никаква представа, че нещата тук са се развили толкова бързо.

— Няма проблем. Моля, седнете, госпожице Размус — каза Нел, посочвайки две кресла в ъгъла до прозореца, откъдето се откриваше чудесна гледка към лехите с рози в градината.

— Моля, наричайте ме Лидия — каза гостенката, след което погледна през прозореца. — Каква прекрасна гледка! Според мен розите придават уникален чар на градината, не смятате ли?

— Да, разбира се — опита се да се усмихне Нел и благодари на Мари, която донесе кафе. Тя погледна към Лидия, която сияеше — явно любовта й със Себастиан я правеше много щастлива.

— Вие сте прекарали последните месеци в Ню Йорк, така ли? — Нел се опита да смени темата, но добре знаеше, че Лидия беше дошла, за да използва услугите й като сватбен агент, нямаше как да избегне това.

Нел се опита да погледне позитивно на нещата. Все пак фирмата й беше все още нова на пазара и за нея нямаше да има по-добра реклама от това да организира сватбата на принц Фон Росбах и красивата Лидия Размус. Булевардните вестници със сигурност щяха да отделят цели страници на това събитие, а това щеше да е напълно безплатна и много ефективна реклама на Еренберг като място за организиране на скъпо струващи сватби.

— Ню Йорк, да… направо не знам с кой акъл се реших да отида на стаж там. Шест месеца са много дълго време, особено когато си разделен с мъжа, с когото току-що си се сгодила, и когото безумно много обичаш — каза Лидия, усмихна се чаровно и кръстоса дългите си стройни крака. — Това обаче вече е минало и с Басти искаме да се оженим още това лято. Тогава той официално вече ще е само мой. — Очите й искряха. — Беше любов от пръв поглед — продължи Лидия. Всяка нейна дума се забиваше като пирон в сърцето на Нел. — От първия момент знаех, че Басти е мъжът за мен, а много скоро и той го разбра. Звучи като сюжет на любовен роман, нали? Всичко между нас е толкова хубаво — ние се обичаме и искаме да станем законни съпруг и съпруга. Не е ли чудесно?

Нел отпи от кафето си и прехапа език толкова силно, че я заболя. Физическата болка обаче беше нищо в сравнение с това, което в този момент изпитваше.

— И двамата искаме всичко на сватбата ни да е идеално — продължи Лидия.

Тя подкрепяше всяка своя дума с добре отработен жест и Нел трябваше да признае, че наистина беше красива и чаровна дама. Със сигурност щеше да бъде прекрасна булка — булката на принц Себастиан фон Росбах.

Лидия затвори очи и се усмихна — явно си представяше деня, в който принцът щеше да я отведе пред олтара.

— Винаги съм мечтала за това — каза тя, — да бъда булка в приказна бяла рокля и принцът на бял кон да ме вземе и да съм вечно негова. Ето че сега мечтата ми ще се осъществи. Аз съм щастлива жена, Нел, много щастлива жена.

Лидия отвори очи и погледна към нея. Нел се почувства така, все едно тя погледна не в очите, а право в сърцето й.

— Със сигурност ще сте много красиви пред олтара — каза Нел. — Себастиан изглежда много добре, а вие сте красива жена — прекрасна двойка сте.

Нел не можеше да повярва, че е казала това.

— Изглежда добре? Нел, Себастиан е като излязъл от модно списание. Той е женският идеал за мъж. Всичките ми приятелки ми завиждат за него, колкото и да се опитват да го прикрият. Жените буквално се хвърлят на врата му и биха дали всичко, за да го имат. Но той е мой. Само мой, Нел — каза Лидия, след което затвори очи и се усмихна. В следващия миг тя стана от креслото и погледна към Нел. — Та кажете ми, моля ви, как си представяте нашия най-щастлив ден?

— Ами бих предложила първо да разгледаме залите и да изберете коя би била най-подходяща за вас. Или може би искате да се ожените в Росбах?

— Не, не, Росбах е ужасно място. Всичко там е толкова старо и демодирано, не смятате ли?

Не, Нел не смяташе така. Домът на семейство Фон Росбах беше чудесен средновековен замък. Когато го посети за първи път, тя се почувства като малко момиченце, пренесено в приказка, разказана от някой уличен поет преди столетия.

— Еренберг е съвсем различен — продължи Лидия. — Замъкът е толкова просторен и светъл. Благородно ви завиждам за него, Нел, и се радвам, че ще можем да се оженим на това прекрасно място. След сватбата с Басти няма да живеем в този ужасен замък Росбах, ще се преместим в жилище в Мюнхен. То е прекрасно — голямо и просторно, на практика в центъра. Даже вече съм наела архитект, който се е заел с вътрешното оформление и обзавеждане.

Нел погледна към Лидия. Тази жена добре знаеше какво иска и как да го постигне. Но дали Себастиан искаше същото?

Малко по-късно Лидия и Нел разгледаха някои от залите. Една от тях, която беше с големи френски прозорци, особено много допадна на бъдещата булка. След това двете излязоха от замъка, за да разгледат конюшните и сградите в близост. Там Лидия видя няколко карети, от които внезапно се вдъхнови, и реши, че на сватбата си иска да бъде в бяла карета, теглена от бели коне.

— Белите коне са най-красиви и величествени, не намирате ли, Нел? — попита тя, все още носена на крилете на въодушевлението си.

Те влязоха в конюшнята и Нел й показа конете, които все още не бяха излезли на паша. Лидия се страхуваше от тях и стоеше колкото може по-далеч. Мислеше, че ще я ухапят или ритнат, макар да бяха в боксовете си.

След това отидоха в параклиса, който наскоро беше обновен. Слънчевите лъчи се процеждаха през големите прозорци със стъклописи.

— Фантастично! Точно така винаги съм си представяла църквата, в която ще се венчая — въодушевено каза Лидия и вече започна да планира украсата, която да подхожда на роклята и булчинския й букет.

За какво всъщност й беше сватбен агент? Лидия знаеше прекрасно какво иска. Нел много бързо разбра това, но любезността не й позволи да го изкаже на глас.

След кратка разходка в градината те се върнаха в кабинета на Нел, където започнаха да разглеждат каталози с булчински рокли и аксесоари.

— Това е чудесно… това тук също… о, боже, това е великолепно! Знаете ли, Нел, страхувам се, че няма да мога да направя избора си сред това многообразие от толкова прекрасни рокли.

— Може би по-лесно ще се спрете на някоя, когато я пробвате и видите как ви стои — предложи Нел.

— Права сте. Кога ще отидем в Мюнхен, за да ги пробвам? Какво ще кажете за утре?

— Съжалявам, но през следващите няколко дни графикът ми е запълнен, нямам и минутка свободна — отвърна Нел. — Какво ще кажете за вторник? Тогава ще мога да прекарам целия ден с вас и да изберем нещо хубаво.

— Мислите, че само един ден ще е достатъчен, за да избера роклята за най-важния ден в живота си ли? Ако изобщо успея да намеря подходяща…

За момент Лидия изглеждаше раздразнена и ядосана, но после веднага върна дежурната си усмивка.

— А какво ще кажете за менюто — продължи тя. — Трябва да е нещо специално, нещо уникално. Мислех за… — Лидия изброи най-скъпите и екзотични ястия, а Нел си водеше подробни записки.

Разговорите и обсъждането на сватбата продължиха чак до вечерта. Лидия извади няколко листа от дизайнерската си дамска чанта — списък с гостите. Всички, които щяха да бъдат поканени, бяха или благородници, или много богати и влиятелни бизнесмени и политици.

Докато Нел разглеждаше списъка, Лидия погледна скъпия си ръчен часовник и почти извика:

— О, боже, кога е станало толкова късно? Нел, моля да не ми се сърдите, но трябва да тръгвам, Басти вече ме чака.

Да се сърди ли? Когато чу това, Нел въздъхна с облекчение и придружи бъдещата булка до колата й — скъп червен мерцедес кабрио, паркиран пред централния вход. Нел понечи да й подаде ръка, но Лидия я прегърна все едно бяха първи приятелки.

— Ще се видим във вторник, нали? Нямам търпение да пробвам роклите. Дано успея да си избера някоя.

Нел положи усилие да се усмихне.

— Поздравете Себастиан от мен — каза тя.

Лидия се качи в колата, запали мотора и бързо изчезна зад дърветата.

За момент Нел остана неподвижна, след което отиде в конюшните. Конете й действаха успокояващо, а точно в момента това беше единственото, от което имаше нужда — да се успокои след този ужасно дълъг ден. След като прекара известно време там, Нел излезе в парка, наслаждавайки се на тишината и уединението под сянката на вековните дървета. Тя събу обувките си и тръгна боса по прясно окосената трева. В далечината видя кулата на църквата на селото, гордо извисяваща се над всичко и всички. Нямаше да й е никак лесно да организира тази сватба, но тя си наложи да гледа на Себастиан и Лидия като на клиенти, които щяха да бъдат чудесна реклама за бизнеса й и да не намесва личните чувства в работата си. Трябваше да го направи.

Загубила представа за времето, когато се прибра в замъка, тя осъзна, че беше станало много късно.

Телефонът иззвъня, но Нел го игнорира — беше твърде заета с изготвянето на менюто за сватба, която щеше да се отпразнува в Еренберг след две седмици. Това бяха едни от първите й клиенти и Нел трябваше да се погрижи да останат повече от доволни.

— Госпожица Размус би искала да разговаря с вас по телефона, госпожице Флеминг — чу тя гласа на Мари Шустер. — Знам, че не трябва да ви притеснявам, но госпожица Размус…

— Добре, Мари, прехвърли я.

Нел въздъхна, вдигна слушалката и в следващия момент чу гласа на Лидия от другата страна на линията. Тя беше започнала да й се обажда всеки ден, искайки все нови и различни неща, променяйки вече планираните и споделяйки й „гениалните“ си идеи.

На следващата сутрин Нел се постара да се облече и гримира много добре, преди да замине с Лидия за Мюнхен. Тя не искаше да изглежда като грозно патенце до нея, но въпреки всичко мъжките погледи отново бяха привлечени като магнит от бъдещата принцеса. Лидия изглеждаше зашеметяващо.

— Най-после дойде този ден — каза Лидия, след като пристигнаха в града, и прегърна Нел все едно бяха най-добри приятелки от години.

Без да се колебае, Лидия веднага влезе в бутика с най-скъпите рокли и започна да ги разглежда, без въобще да се интересува от цените им. Докато оглеждаше и мереше роклите, Лидия постоянно говореше с Нел. По-скоро водеше монолог, а младата наследница на Еренберг само й отговаряше с „да“ или „не“. Лидия й се оплака, че Себастиан работи прекалено много напоследък, почти всеки ден остава в кантората до късно и почти забравил рождения ден на майка й. Освен това тя се похвали, че с приятелки миналия уикенд са ходили на шопинг в Милано, а след това със Себастиан са ходили на романтична кратка почивка в планинската вила на свой приятел.

— Той обаче постоянно мисли за работа. Ще се разболее така — загрижено каза Лидия. — Много се притеснявам за него, твърде много работи. Когато се оженим, лично ще се погрижа да започне да мисли повече за себе си и за нас двамата и по-малко за работата си. А когато се появи и първото ни дете… — само представата за детето, което Лидия щеше да роди на Себастиан, прониза сърцето на Нел като стрела. — Той със сигурност ще бъде чудесен и много грижовен баща — продължи Лидия. — Племенниците ми и децата на нашите приятели обожават Басти. А, да, сетих се, че и за племенниците ми ще трябва да изберем тоалети за сватбата, също както и за шаферките.

Нел беше уведомила още преди няколко дни собствениците на бутика за рокли, към който се насочиха, че ще трябва да организират модно шоу на булчински рокли специално за Лидия.

Когато влязоха, бяха посрещнати лично от собственичката с шампанско и коктейлни хапки. Лидия обаче отказа дори да ги опита с мотива, че до сватбата трябва да свали пет килограма.

Нел и Лидия влязоха във вътрешно помещение, където започна ревюто, подготвено специално за тях.

Моделите показваха различни рокли и се обръщаха, навеждаха или завъртаха, когато Лидия им кажеше. Тя старателно си водеше бележки и правеше снимки с телефона си, но Нел усещаше, че бъдещата принцеса Фон Росбах не беше въодушевена от видяното.

Двете си тръгнаха от бутика с обещание да се обадят, когато Лидия вземе решение. Веднага щом излязоха Лидия изрази разочарованието си:

— Нел, не искам да те обидя или да изглеждам прекалено претенциозна, но тези рокли просто бяха прекалено обикновени. Аз да не съм някоя работничка в завод, която се жени за приятеля си шофьор на такси?

В следващия бутик Лидия най-после се спря на два модела, които реши дори да пробва. Оглеждайки се в огледалото, тя направи кисела физиономия и каза:

— Не са лоши, но не са и нищо особено.

— А защо да не ви ушият мечтаната сватбена рокля по поръчка? — предложи Нел. Двете току-що бяха седнали в едно улично кафе след дългата обиколка по сватбените бутици. — Така ще сте сигурна, че всичко е по вкуса ви.

Лидия се замисли и за момент замълча, гледайки съсредоточено в една точка точно зад главата на Нел. След това кимна.

— Ами мисля, че наистина сте права. Разполагате с нужните контакти, нали?

Разбира се, че разполагаше — все пак това й беше работата. Нел реши да се спре на млада дизайнерка, която все още не беше широко известна, но според нея моделите й бяха много сполучливи.

— Идеално. Направо можем да отидем при нея — радостно каза Лидия.

— Страхувам се, че не е толкова просто — отвърна Нел. — Ще се постарая да ви насроча час максимално скоро.

Лидия определено не беше доволна от този отговор. Тя беше свикнала да получава всичко, което пожелаеше, в мига, когато решеше, че го иска. Твърде малко хора се осмеляваха да не се съобразяват с капризите й. Тя погледна Нел разочаровано, но все пак кимна.

 

Когато Нел се върна в Еренберг беше капнала от умора. Не можеше да си спомни някога да се беше чувствала по-изтощена. Младата наследница на замъка едва стигна до трапезарията, където Тилман вече беше сервирал вечерята. Тя обаче почти не хапна, а само мълчаливо отпиваше от виното.

— Нещо не е наред с храната ли? — загрижено попита икономът, който не беше свикнал да вижда госпожица Флеминг толкова замислена и мълчалива.

— Не, не… просто хапнах в града, малко преди да се върна.

Тилман я погледна загрижено, но не каза нищо повече. С това се зае Хелене Розин.

— Не прекалявайте с тази ваша диета, графиньо. И без това сте станали кожа и кости — каза тя.

— Не, госпожо Розин, не съм на диета. Просто цял ден работих и сега съм много уморена. Това е. Нищо ми няма.

— Значи може би трябва да работите по-малко, графиньо.

Нел се усмихна.

— Започвам нов бизнес от нулата, госпожо Розин. Няма как да не работя много, всяко начало е трудно. Пък и мисля, че мога да сваля няколко килограма. Малко диета не би ми навредила.

— Напротив, мила моя, толкова си отслабнала, че вече приличаш на бостанско плашило — чу се познат женски глас от вратата. — Булките ги разбирам — слабеят от вълнение. Ти обаче недей да им подражаваш.

— Янина — радостно възкликна Нел и прегърна приятелката си.

— Сериозна съм в това, което ти казах, Нел — продължи принцесата. — Работата си е работа, но трябва да помислиш и за себе си. Наеми още някого и му прехвърли част от задълженията си, ще се поболееш, ако продължаваш така. Освен всичко друго Себастиан не харесва много слаби жени.

— Какво значение има за мен вкусът на Себастиан? — по-остро, отколкото й се искаше, попита Нел. — Да си гледа Лидия. Аз какво общо имам?

Янина сложи ръката си върху нейната.

— Знам, че те боли. Но има и други майки, които са родили красиви и умни синове. Ето например Рафаел — според мен той никак не е за пренебрегване. Аз лично бих му обърнала сериозно внимание…

— Ами обърни му, кой те спира!

Очите на Нел се насълзиха, но тя за нищо на света не искаше да избухне в сълзи. Не и сега, не и пред Янина.

Нел не спа добре тази нощ. Постоянно се будеше и сънуваше все един и същи сън — Лидия триумфално водеше Себастиан към олтара и двамата се целуваха. Когато Нел го погледнеше обаче, той никак не й приличаше на щастлив младоженец…

В следващите дни Нел почти не се виждаше със Себастиан.

— Басти направо се съсипва от работа напоследък — с въздишка каза Лидия. — А точно през седмицата преди сватбата ни ще трябва да лети за Мадрид. Страхувам се, че ще се оженим набързо и той пак ще се отдаде само на работата си.

В този горещ летен ден двете дами седяха на терасата на замъка, разглеждайки каталози на туроператори за сватбеното пътешествие на младата двойка.

— Рио — това е супер! — извика Лидия. След няколко минути реши, че петзвезден хотел във Венеция ще е по-подходящ — пътят няма да е толкова уморителен. Тя менеше мнението и предпочитанията си през няколко минути. — Венеция — чудесно място за меден месец. Направо си го представям, Нел — аз и Басти в гондолата на лунна светлина в Канапе Гранде, след това интимна вечеря в най-скъпия ресторант, площада Сан Марко, Кулата на Дожите… прекрасно място, което да посетиш с мъжа, когото обичаш. Точно това смятам да направя и аз.

Докато Лидия прелистваше каталога, Нел затвори очи. Тя си представи влюбените Лидия и Себастиан в гондола, под звуците на италианска музика, а след това в скъпия хотел… само при мисълта за това сякаш нож преминаваше право през сърцето й.

— Надявам се ще се погрижиш хотелът, в който ще ни настанят да е първокласен — прекъсна мислите й Лидия, която от дълго време й говореше на „ти“ — като на първа приятелка. — Не искам компромис, колкото и да струва. Знаеш, че парите нямат значение.

Нел положи неимоверни усилия, за да се усмихне, но почти не успя.

— Ще прегледам отзивите във форумите в интернет и ще ви резервирам стая в най-добрия хотел.

— Ти си истинско съкровище — усмихна се Лидия и най-неочаквано я прегърна. — С чиста съвест оставям приготовленията в твои ръце, знам, че ще се справиш отлично. С твоя помощ сватбата ни ще стане събитието на годината, искам вестниците да не спират да пишат за нея в продължение на месеци.

Нел въздъхна. Тя се замисли за това, че ако се беше запознала с Лидия при други обстоятелства, нещата между тях можеха да са съвсем различни. Все пак бъдещата жена на принц Себастиан нямаше лоши намерения и посвоему беше добър човек. Тя обаче беше жената, за която мъжът, когото Нел обичаше, съвсем скоро щеше да се ожени. А дали Себастиан я обичаше?

Двете млади жени бяха прекъснати от Тилман Бош, който дойде на терасата, почтително поздравявайки ги с лек поклон.

— Извинявам се за безпокойството, госпожице Флеминг, но господин Тил е дошъл.

— Рафаел? — учуди се Нел. — Поканете го да влезе, моля ви.

— Рафаел Тил значи — с лукава усмивка я погледна Лидия. — Хубав младеж. Трябва да призная, че имаш вкус, Нел, драга моя.

— С него сме само бизнес партньори, той се занимава с маркетинга. Между нас няма нищо.

— Няма, но може да има — отвърна Лидия. Тя стана и целуна Нел по бузата за довиждане. — Не искам да те притеснявам, мила моя. Кой знае, скоро може да организираш собствената си сватба — с усмивка каза тя и се приготви да си тръгва.

— Не бих имал нищо против да участвам в организирането й — чу се гласът на Рафаел, който току-що беше дошъл на терасата.

Нел трябваше да признае, че Лидия имаше право — той изглеждаше много добре в дънките и бялата си риза. Освен всичко беше влюбен в Нел от дълго време, това не беше тайна за никого. Защо обаче тя не можеше да го обича? Защо не можеше искрата да припламне? Тя го харесваше, той беше хубав мъж. Защо не можеше да се влюби в него?

Сърцето й обаче принадлежеше на друг и тя го знаеше. Колкото повече се опитваше да го накара да се подчини на здравия разум, толкова повече то отказваше да я слуша.

— Нел, изглеждаш великолепно — каза Рафаел.

Лидия с интерес видя как той я прегърна и целуна по двете бузи. В следващия момент той я забеляза и я поздрави с усмивка.

— Тъкмо си тръгвах — каза Лидия и му хвърли многозначителен поглед. — Пожелавам ви приятна вечер, драги мои. Ако питате мен, оставете работата. Тази вечер просто забравете за нея. Има толкова много други неща, с които човек може да запълни времето си и да си достави удоволствие.

Лидия ги погледна за последно, след което излезе и тръгна към паркинга пред централния вход, където я чакаше кабриото й.

Тя не можа да види как Нел бързо се отдръпна от Рафаел и застана на почтително разстояние от него.

— Трябва да се освежа. Веднага се връщам — каза тя, опитвайки се да прозвучи делово, и влезе вътре. Тя усети дори и с гръб погледа на Рафаел, който не можеше да откъсне очи от нея.

Хладният душ не й подейства никак освежаващо. Докато беше в банята, тя още веднъж се замисли за това как трябваше да продължи занапред с Рафаел. Той очевидно хранеше надежди, а тя не можеше и не искаше да ги сбъдне. В работата обаче той беше безукорен професионалист, много полезен за стартиращия й бизнес. Нел искаше с него да бъдат просто приятели, които да могат да си говорят за всичко без чувства или каквито и да било ангажименти. Очевидно обаче от негова страна това не беше така.

Когато Нел слезе отново, тя беше облечена с лятна рокля, която щедро разкриваше голяма част от краката й. Тя нямаше как да не забележи блесналия поглед на Рафаел, когато стана свидетел на тази гледка.

— Прекрасна си, Нел — каза той, стана и бързо я целуна по бузата. Нел отново се постара да застане на достатъчно голямо разстояние от него.

В малката трапезария Тилман беше сложил масата за двама. Прозорецът беше отворен и приятният летен бриз поклащаше белите завеси.

Рафаел галантно помогна на Нел да седне и наля от виното, което Тилман вече беше отворил.

— Изглеждаш малко уморена — каза той, сядайки срещу нея.

— Тежък ден — въздъхна Нел.

Рафаел я погледна загрижено.

— Работиш твърде много. Да, знам, знам — каза той, виждайки, че тя се кани да го прекъсне. — Не можеш да си позволиш да се отпуснеш. Чувал съм го стотици пъти. Ако обаче се разболееш от претоварване и недоспиване, дали ще можеш да ръководиш успешно бизнеса си?

Нел си помисли, че Рафаел й каза същото, каквото и Янина. Да не се бяха наговорили? Да, добре, прави бяха — и какво? Какво се предполагаше, че трябва да направи тя сега, когато десетки млади двойки искаха да прекарат най-щастливия ден в живота си в замъка, а тя да се погрижи за сватбата им и всичко около нея. Не, не можеше да остави нищо на случайността, а още по-малко в ръцете на някой друг. Прекалено много неща можеха да се объркат.

— Благодаря ти за загрижеността — с усмивка отговори Нел, — но аз съм много добре и няма за какво да се притесняваш. Чувствам се чудесно и се радвам, че всичко тръгна добре. Е, какви са новите ти предложения?

Рафаел въздъхна колкото може по-силно, за да го чуе тя, и извади няколко листа хартия от чантата си. За Нел това си беше работна вечеря, колкото и на него да му се искаше да е другояче. Добре, щом тя искаше така — чудесно. Водата дълбае камъка с постоянство. Той беше решен за нищо на света да не се предава, докато тя не откликне на чувствата му. Всички хубави неща са трудни за постигане.

Нел намери новите му предложения за рекламни кампании за фантастични. Улисани в разговора, те не забелязаха колко късно беше станало. В професионално отношение се разбираха повече от чудесно, но защо не можеше да прехвръкне искрата, която да запали любовта й към него? „Търпение — каза си Рафаел. — И това ще стане, всичко по реда си.“

Той погледна часовника си и реши, че е време да си ходи.

— Вечерта беше чудесна, благодаря ти — каза Нел и му подаде ръка за сбогуване.

Рафаел спонтанно я дръпна към себе си, прегърна я силно и я целуна, без да обръща внимание на недоволството й.

Тялото й му се отдаде, но сърцето — то беше другаде.

— Мисля, че този симпатичен мъж… е влюбен до уши в Нел — каза Лидия. Тя пътуваше със Себастиан към дома на нейна приятелка, която имаше рожден ден. Годеникът й беше забравил и за тази уговорка, както и за много други в последно време. — Двамата си подхождат много, не смяташ ли? — обърна се към него тя с усмивка на идеално оформените си устни.

— Нел и Рафаел Тил? — през зъби каза Себастиан. — Ти мислиш, че те…

— Точно това мисля. Те биха били чудесна двойка, а и са свързани с работата си, което е още по-добре — каза Лидия и се разположи още по-удобно в кожената седалка на лимузината. Прозорците на колата бяха отворени и вятърът си играеше с гъстата й черна коса.

— Но… какво те кара да мислиш така? — той се опита да прозвучи незаинтересовано, сякаш просто поддържаше разговора. Всъщност обаче беше всичко друго, но не и незаинтересован от темата, даже напротив.

— Ами само трябва да ги погледнеш, докато са заедно, за да разбереш. Но ти все си на работа, все си зает. Не е чудно, че не си забелязал.

Себастиан се почувства така, сякаш някой беше забил нож в сърцето му. Нел и Рафаел Тил… и той да не забележи… Себастиан трябваше да признае, че през последните седмици почти не беше ходил в Еренберг. Нормално беше да не знае какво се случва там. Напоследък обаче наистина имаше твърде много служебни ангажименти, а и се чувстваше виновен спрямо Нел за това, че не й беше споделил за Лидия по-рано. Реално нямаше причина да се чувства гузен за каквото и да било — все пак с Нел бяха приятели и нищо повече. Въпреки всичко обаче той имаше угризения на съвестта и избягваше да ходи в Еренберг по тази причина. Дали с Нел трябваше да бъдат само приятели… дали Лидия беше жената за него… дали… Сега пък и този Рафаел Тил. Още когато го видя, Себастиан не го хареса. Как можеше Нел да има нещо общо с него… жени, иди ги разбери.

— А Нел? — продължи той.

— Все още се колебае — отвърна Лидия, — но не вярвам да е за дълго. Рафаел е хубав мъж все пак, трябва да признаем.

— Не знам, не си падам по мъже — саркастично отвърна Себастиан.

— Ха, ха, много смешно, няма що — отговори Лидия, след което се наведе към него и го целуна по бузата. Той обаче си остана все така замислен.

Вечерта започна твърде неприятно за Себастиан. Отсега знаеше, че партито нямаше да му бъде никак забавно. Той не можеше да спре да мисли за този Рафаел и за това, че именно сестра му Янина го беше запознала с Нел.

През останалата част от пътя Себастиан беше замислен и мълчалив. Отговаряше едносрично на Лидия, която пък за сметка на това не спираше да говори за всичко и всеки на партито тази вечер.

Елегантната вила на приятелката на Лидия беше разположена сред чудесно оформена и поддържана градина, огрявана от последните лъчи на залязващото слънце. На входа се бяха струпали няколко коли, които изчакваха реда си да паркират, и Себастиан много бързо се изнерви. Той започна да удря гневно по волана.

— Не си в настроение ли? — изгледа го изпитателно Лидия.

Той поклати глава.

— Не, настроението ми си е добро. Просто тази вечер можех да правя много по-полезни и смислени неща, отколкото да чакам тези некадърници да се учат да паркират.

Лидия повдигна вежди — „некадърници“ — не беше го чувала да говори така никога.

— Не съм те карала да идваш насила! — ядосано му каза тя.

Себастиан пое дълбоко въздух и затвори очи.

— Извинявай, днес просто не ми е ден.

Той си наложи да се държи учтиво и галантно — както подобава на принц, и след като слязоха от колата, сърдечно поздрави рожденичката, която беше излязла специално, за да ги посрещне.

Лидия обаче усещаше, че нещо с годеника й не беше наред. Той си беше взел чаша вино и седеше сам на едно канапе, взирайки се в една точка. Тя реши, че просто днес наистина не му е ден — все пак не можеше да очаква от него да се забавлява до зори на всяко празненство, на което ходеха. Малко след като влязоха, приятелките на Лидия буквално я обградиха, за да я разпитат за скорошната й сватба. Те й задаваха безброй въпроси, на които тя отговаряше с удоволствие, и това й помогна да не мисли за лошото настроение на Себастиан. Разказа на всички за невероятния си сватбен агент — Нел, която се грижеше за всичко около сватбата по най-добрия начин — „истинско съкровище“. Лидия сподели на приятелките си, че беше възложила на Нел да резервира хотел и самолетни билети за медения им месец и че поканите за сватбата бяха почти готови — всеки момент трябваше да излязат от печатницата. Една от приятелките й вдигна тост за бъдещото младо семейство и всички пиха от скъпото шампанско.

Оркестърът започна да свири рок и на Лидия й се прииска да потанцува със Себастиан. Тя се огледа, но не го откри в стаята.

Отиде на бара и видя, че той беше седнал там, все така стискайки чашата с вино и все така гледайки в една точка.

— Здравей, любов моя — каза му тя, прегърна го и го целуна. — Свирят нашата песен. Ела да танцуваме.

За момент той я погледна така, сякаш изобщо не беше чул какво му каза, след което поклати глава.

— По-късно, Лидия, добре съм си тук, говорим си с момчетата — сухо каза той и й обърна гръб.

Момчетата? С кого си говореше? Цяла вечер и дума не беше обелил и тя много добре забелязваше това. Гневът започна да се надига у нея като гореща лава във вулкан, който съвсем скоро щеше да изригне с пълна сила. Досега винаги тя беше най-важна за него, а когато свиреха тяхната песен, той винаги оставяше всичко друго и я канеше на танц. Тази вечер обаче се държеше с нея все едно беше някакво досадно насекомо. Какво му ставаше, за бога?

— Какво ти е, Басти — попита го тя, опитвайки се да остане спокойна.

— Какво трябва да ми е?

— Ами държиш се някак… странно. Изглеждаш угрижен — това е, нали? Имаш проблеми в работата?

— Всичко е наред. Просто много работа ми се събра напоследък — това е.

— Когато се оженим, трябва да започнеш да работиш по-малко. Не искам, когато те видят, децата ни да ме питат кой е този чичко, който идва у дома толкова рядко.

Лидия не осъзнаваше, че говори много силно и всички около тях ги слушат. Тя се огледа, усмихна се, а след нея и Себастиан опита да направи същото. В момента обаче той усещаше сърцето си като буца лед в гърдите си.

Той стана, подаде ръка на Лидия и я заведе на дансинга. Оркестърът вече свиреше блус и Лидия го прегърна силно, танцувайки в ритъма на музиката. Студенината в гърдите му обаче остана все така силна.

Лидия беше права — нещо се случваше с него. Какво ставаше, защо не можеше да си намери място от нерви? И защо в сънищата му напоследък се появяваше само и единствено усмихващата се Нел, а не Лидия? Тези сънища той си спомняше много добре и само при мисълта за тях се чувстваше виновен пред годеницата си.

Себастиан осъзна, че през последните дни образът на Нел — с красивото си лице и сини очи — не излизаше от съзнанието му. Той се сети за Рафаел Тил и сякаш дишането му спря. Рафаел… как по дяволите… защо… дали…? Само мисълта за Нел в прегръдките на този Рафаел го караше да не може да си намери място от ярост.

Лидия беше жената, която той обичаше, и за която щеше да се ожени само след няколко седмици. Любовта между тях пламна още в първия момент, в който се срещнаха, и когато тя му каза, че заминава за шест месеца в Ню Йорк, Себастиан буквално не можеше да си представи как ще издържи толкова дълго време без нея.

Дали пък причината за поведението и състоянието му не беше просто страхът от предстоящата сватба…?

Себастиан се замисли за това, че в последно време, целенасочено или не, беше отбягвал Еренберг, и реши да поправи това. Той искаше да докаже на самия себе си, че лошото му настроение напоследък не се дължеше на това, че Нел може би беше с Рафаел, а просто на нормалния за всеки млад бъдещ съпруг страх.

Той щеше да отиде при Нел като приятел и съветник — все пак бизнесът й все още прохождаше и тя със сигурност се нуждаеше от юридически съвети.

Този следобед Себастиан реши, че няма да стои повече зад бюрото, на което през последните седмици прекарваше по-голямата част от времето си, а ще отиде в Еренберг и ще си почине от насъбралото се напоследък напрежение с една разходка в парка с Нел.

Принцът взе чантата с лаптопа си, каза на секретарката си Хана Оберлох да отмени всичките му срещи за деня и тръгна към паркинга на подземния етаж. Той потегли веднага с максимална скорост. Просто нямаше търпение да напусне града. Съсредоточен в шофирането, не забеляза, че зад него караше спортна кола, която го следеше на известно разстояние — явно шофьорът й се стремеше да остане незабелязан.

В Росбах той смени деловия си костюм с дрехи за езда и тръгна към Еренберг на гърба на своя дорест кон. Жребецът не беше излизал от няколко дни и препусна почти в галоп. Стигнаха до Еренберг само за няколко минути.

Себастиан видя кафявата кола във вътрешния двор и повдигна вежди. Този досадник Рафаел също беше там. Нямаше ли си друга работа? Какво правеше постоянно при Нел?

— Моля, погрижете се за Аполо — каза Себастиан на момчетата в конюшнята и им подаде юздите.

Тръгвайки към замъка, той видя русите коси на Нел между високите дървета. Забърза и видя, че тя не беше сама — до нея имаше мъж, когото той веднага разпозна. Сега Себастиан нямаше никакво съмнение, че изпитва ревност — изгаряща и яростна ревност. Скрит зад едно дърво, той погледна към тях. Нел, която виждаше сега, не беше Нел, която познаваше отпреди. Тя бъбреше с него и се смееше — весела и безгрижна.

Възможно ли беше Лидия да имаше право и Нел наистина да беше влюбена в този Рафаел?

Себастиан осъзна, че нещата се бяха променили във времето, в което той не беше идвал в Еренберг. Вече не принцът беше довереният съветник на Нел, а Рафаел Тил, който явно беше заел „овакантеното“ място. Нел от много време не беше искала съвет от Себастиан, а когато той все пак изказваше мнението си по някой въпрос, тя просто кимваше или отговаряше едносрично, сякаш за да се освободи по-бързо от присъствието му.

Себастиан реши, че не иска да се среща с Нел и този Рафаел точно днес. Той се обърна и бавно тръгна към конюшните. Принцът се чувстваше така, сякаш върху раменете му имаше безкрайно тежък товар.

Себастиан и Лидия имаха уговорка да вечерят заедно. Напоследък той почти не беше ходил в жилището й и времето, в което можеха да останат само двамата, беше станало твърде кратко.

Ако зависеше от него, той щеше да й се обади и да отмени вечерята, но знаеше, че Лидия нямаше да може да понесе и това — и бездруго поведението му напоследък я натоварваше и натъжаваше.

Тя отвори, той я целуна, но устните им се разделиха необичайно бързо. Прегръдката им също беше кратка. Лидия се извини, че трябва да нагледа яденето в кухнята.

Те седнаха на масата и започнаха да се хранят, но някак мълчаливо и с нежелание, все едно някой ги беше принудил да са заедно тази вечер.

— Поканите трябва да бъдат изпратени възможно най-скоро, Себастиан — каза тя, поглеждайки към него.

Себастиан, а не Басти? Тя не беше го наричала с пълното му име от години. Той настръхна — нещо не беше наред. Това определено не беше приятната вечеря на свещи, която той очакваше.

— Ами разпращай ги тогава, мила, какво чакаш?

Тя остави приборите си на ръба на чинията.

— Питаш ме какво чакам, така ли? Да не мислиш, че съм сляпа? Да не мислиш, че не забелязвам какво се случва между нас напоследък? Да не си въобразяваш, че не виждам колко студено се държиш с мен?

— Но Лидия… — той не успя да продължи. Явно нямаше и смисъл да го прави. Кого залъгваше?

— Винаги когато започна да говоря за сватбата, ти бягаш от мен като дявол от тамян или сменяш темата. Помисли си добре — все още ли искаш да се ожениш за мен?

— За бога, Лидия, какво говориш…?

Тя го погледна с тъжна усмивка.

— Не ставаш за лъжец, Себастиан.

Той искаше да каже нещо, но не успя и само прокара ръка през косата си. Какво, за бога, се случваше?

— Исках да те видя днес след обяд в кантората ти — тихо каза тя. — Ти обаче си беше тръгнал, нали? Аз карах след теб. Исках да поговорим, когато стигнеш в Росбах. Ти обаче веднага тръгна към Еренберг, където дори не размени и дума с Нел, а избяга като от дявол, когато я видя с Рафаел.

Себастиан не каза нищо, а само виновно погледна надолу. Какво можеше да й отговори?

Лидия отиде до кабинета си, откъдето се върна с лист хартия в ръка.

— Предлагат ми работа в САЩ, Хейстингс Банк ъф Джорджия. Какво би ме посъветвал?

Той пое дълбоко въздух и потърси погледа й.

— Бих те посъветвал да приемеш работата, Лидия. Това е шансът, който чакаш от много време, нали?

— Ами сватбата?

Погледите им отново се срещнаха.

— Аз… аз не съм искал да стане така, Лидия, повярвай ми! Аз те обичах… и може би още те обичам… и аз не знам вече какво обичам и какво не…

— И да ме обичаш, явно не е достатъчно силно, за да ме направиш своя жена. Ще приема работата в банката, не искам да пропусна шанса си.

Той стана, а Лидия свали годежния си пръстен и го сложи в ръката му.

— Пожелавам ти всичко хубаво, Себастиан — каза тъжно тя.

— Ще ми трябва…

— Обичаш Нел и я ревнуваш от Рафаел Тил, нали?

Той кимна.

— Ами тогава иди и я попитай кого от двамата ви ще избере. Всичко е в твоите ръце, Себастиан. А сега тръгвай. Искам да съм сама.

— Отменяме сватбата, Нел — каза Лидия, влизайки с гръм и трясък в кабинета на Нел.

— Какво каза? — на Нел й се стори, че не е чула добре.

— Себастиан и аз няма да се женим — потвърди Лидия и й показа лявата си ръка, на която вече нямаше годежен пръстен, като доказателство.

— Кажи ми, че се шегуваш! — Нел стана от стола си и я погледна невярващо.

— Разделихме се като приятели, както е модерно да се казва напоследък — каза Лидия, прокарвайки ръка през косата си и леко прехапвайки устни. — Въпреки всичко аз може би още го обичам…

Нел я прегърна. Следващите часове двете дами прекараха в откровен разговор. Въпреки раздялата си Лидия звучеше обнадеждена от плановете си за бъдещето и работата си в американската банка. Тя беше приела предложението и след две седмици летеше за Америка, за да започне там нов живот.

— Тук просто нямам какво да правя повече — тихо каза тя.

През следващите няколко дни двете прекарваха много време заедно. Случи се нещо, което Нел не смяташе, че е възможно — те станаха приятелки.

Нел обаче все още нямаше никакви вести от Себастиан. Тя се надяваше той да й се обади и винаги когато телефонът звъннеше, тя искаше от другата страна на линията да е той. Това обаче не се случваше.

Ако Себастиан имаше нужда от помощта й, той със сигурност щеше да дойде в замъка. Може би присъствието на Рафаел беше причината принцът да не идва и дори да не се обажда.

— Смятам, че ти ще трябва да направиш първата крачка — каза Лидия, докато Нел паркираше колата си на паркинга на летището.

— Какво искаш да кажеш? — попита Нел и усети, че се изчервява. — Не, Лидия, не е това, което си мислиш… ти нали не мислиш, че Себастиан и аз…

— Той те обича — отвърна Лидия. — Не знам колко сериозни са нещата между теб и Рафаел, но ти си тази, която трябва да реши с кого иска да свърже живота си.

— Лидия! — извика Нел и хвана ръката й. — Между нас със Себастиан няма нищо, повярвай ми!

— Знам — с усмивка отвърна Лидия. — Той обаче обича теб, не мен.

Двете мълчаливо отидоха в залата за заминаващи международни полети. Пътниците бяха започнали да се качват.

— Май ще трябва да тръгвам.

Те се прегърнаха и от очите им бликнаха сълзи.

— Още веднъж те моля, Нел, говори със Себастиан. Обещай ми, че ще се срещнеш с него, моля те.

— Обещавам.

Янина влезе в двора на замъка Еренберг и паркира колата си пред централния вход. Първото, което видя, беше Рафаел, който почти тичаше надолу по стълбите.

Янина му махна.

— Раф, радвам се да те видя — с усмивка извика тя.

Той обаче не я чу, влезе в колата си и се опита да я запали, но безуспешно — тя отказа да му се подчини.

Рафаел заудря по волана и започна да ругае разпалено.

— Може би трябва да се отнасяш по-внимателно с нея — чу той женски глас, обърна се и видя усмихнатата Янина.

— Днес просто не ми е ден — нервно каза той. — Първо Нел ми обясни, че не ме обича, а сега и тази бракма отказва да запали! Просто чудесно!

Той отново заудря по волана.

— Ела, ще те закарам. Остави бричката тук, никой няма да я открадне.

— Сигурен съм — каза той, излезе от колата и ядосан ритна гумата.

Нел видя от прозореца си как Рафаел се качи в колата на Янина и тя потегли.

Себастиан я обичаше! Нел не спираше да мисли за разговора си с Лидия. Сега и двамата с него бяха свободни — сватбата на Себастиан и Лидия беше отменена, а Рафаел беше наясно, че не трябва да храни повече надежди по отношение на Нел.

Ако той обаче я обичаше, защо не дойдеше в Еренберг? Ами ако Лидия се беше заблудила и той всъщност не изпитваше чувства към Нел?

За два дни Нел остана сама със себе си. Себастиан също беше сам, но в Росбах, обикаляйки из стаите на замъка като тигър в клетка.

Нел реши, че не може да чака повече, качи се в колата и тръгна към Росбах. Без значение какво щеше да стане, тя искаше да знае какво се случваше.

Тя щеше да е най-щастливата жена на света… или пък… не, за друго просто не искаше да мисли.

Нел караше по-бързо от обикновено. На един завой видя срещу себе си кола в последния момент и натисна спирачките толкова силно, че почти навлезе в банкета.

Другата кола също спря и шофьорът свали прозореца си. Себастиан и Нел се гледаха безмълвно няколко секунди, след което излязоха от колите си и страстно се прегърнаха.

— Обичам те, Нел — каза той.

Нел затвори очи.

— И аз те обичам — прошепна тя и устните им се сляха в дълга целувка.

— Надявам се имаш свободни часове днес, защото бях тръгнал към теб, за да започна планирането на сватба, нашата сватба — с усмивка каза Себастиан.

Тя се усмихна и го целуна.

Допълнителна информация

$id = 8937

$source = Моята библиотека

Издание:

Заглавие: Аристократичен роман

Преводач: Горан Райновски

Издание: Първо

Издател: ИК „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Печатница: „Бет Принт“ АД

Редактор: Мирослав Бенковски

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Станислав Иванов

Коректор: Валя Калчева

ISBN: 978-954-398-305-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1357