Ако не сте пътували с каруца по ужасните междуселски пътища, едва ли има смисъл да ви разказвам всичко това — няма да разберете. А на хора, които са пътували, не искам да го напомням.
Така че — накратко: четирийсетте версти от околийския център Грачовка до Муриевската болница ги изминахме с моя колар точно за едно денонощие. Бих казал — със странна точност: на 16 септември 1917 година в два часа следобед отминахме последния склад в покрайнините на забележителния град Грачовка, а в два часа и пет минути следобед на 17 септември през същата незабравима 17-а година аз стъпих върху полегналата, умираща и омекнала от септемврийския дъждец трева в двора на Муриевската болница. Състоянието ми беше следното: краката ми така се бяха схванали, че още там, на двора, прелиствах наум страниците на учебника и тъпо се мъчех да си спомня дали наистина има болест, при която мускулите се вдървяват, или тя само ми се е присънила миналата нощ в село Грабиловка. И как се казва на латински проклетницата? Всеки мускул ме болеше нетърпимо с болка, напомняща зъбобол. За пръстите на краката да не говорим — те вече не шаваха в ботушите, а си лежаха неподвижно като дървени чуканчета. Признавам, че в пристъп на малодушие проклинах шепнешком медицината и заявлението си, подадено преди пет години до ректора на университета. А от небето ръсеше сякаш през сито. Палтото ми набъбна като сюнгер. С пръстите на дясната ръка напразно се мъчех да хвана дръжката на куфара и най-сетне плюх върху мократа трева. Пръстите ми не можеха нищо да хващат и аз, човек, натъпкан с какви ли не знания от интересни медицински книги, си спомних за една болест — паралич.
„Парализис“ — помислих си с отчаяние, дявол знае защо.
— С… в-вашите пътища — заговорих аз с изтръпнали, посинели устни — трябва да с-свикне човек.
И кой знае защо, злобно впих очи в коларя, въпреки че той всъщност нямаше никаква вина за лошия път.
— Ех… другарю доктор — отговори ми коларят — и той едва мърдаше устни под русите мустачки, — петнайсет години пътувам и пак не мога да свикна.
Потреперах, огледах тъжно бялата олющена двуетажна сграда, неваросаните дървени стени на къщичката на фелдшера и своята бъдеща резиденция — двуетажна, много чиста къща с мрачни като гробове загадъчни прозорци — и дълбоко въздъхнах. В същия миг вместо латински думи в главата ми смътно се мярна мелодична фраза — в моя зашеметен от тръскането и студа мозък я изпя нисък тенор с прилепнал към бедрата небесносин панталон:
… Привет, привет… при-ют све-щен…
Сбогом, задълго сбогом, златно-ален Болшой театър, Москва, витрини… ах, сбогом.
„Друг път ще навличам кожух… — мислех си със злобно отчаяние и дърпах с вкочанени ръце ремъците на куфара — да, аз… макар че то другия път ще е вече октомври… Та ако щеш и два кожуха навличай. Но преди да мине месец, за нищо на света няма да тръгна за Грачовка… Представяте ли си?… Трябваше да пренощуваме. Минахме двайсет версти и се озовахме в гробовен мрак… нощ… наложи се да спрем в Грабиловка… подслони ни учителят… А тази заран потеглихме в седем… и се влачихме, влачихме… Боже Господи… по-бавно от пешеходец. Едното колело хлътне в яма, другото щръкне във въздуха, куфарът се стовари върху краката ти — бам… после си натъртиш единия хълбок, другия, после политаш напред, сетне си удряш тила. А отгоре ти ръси, та ръси и кокалите ти премръзват. Можех ли да повярвам, че в средата на сивичкия навъсен септември може да мръзнеш сред полето като в люта зима? Оказа се, че може. И докато умираш от бавна смърт, виждаш все едно и също. Вдясно гърбаво изглозгано поле, вляво хилава горичка, а край нея сиви вехти селски къщи, пет или шест на брой. И ти се струва, че в тях няма жива душа. Наоколо цари мълчание, пълно мълчание…“
Куфарът най-сетне помръдна. Коларят го натисна с корем и го избута право към мен. Понечих да го хвана за ремъка, но ръката отказа да ми се подчини и моят набъбнал и дотегнал ми спътник, с книгите и парцалките ми, се пльосна на тревата, след като ме удари по краката.
— Ох, Божич… — започна уплашено коларят, но аз изобщо не протестирах — и без това краката ми бяха за изхвърляне.
— Ей, има ли тук някой? Ей! — развика се каруцарят и запляска с ръце като петел с криле. — Ей, докарах ви доктора!
В тъмните прозорци на фелдшерската къщичка се появиха лица и се залепиха за стъклата, хлопна се врата и видях как по тревата към мен закуцука човек в дрипаво палтенце и вехти ботуши. Като се приближи на две крачки, той почтително и припряно свали каскета, кой знае защо, срамежливо се усмихна и поздрави с дрезгаво гласче:
— Здравейте, другарю доктор.
— Вие кой сте? — попитах.
— Егорич — представи се човекът, — тукашният пазач. Изпренадахме ви се…
Той веднага грабна куфара, вдигна го на рамо и го понесе. Закуцуках подире му, като се опитвах безуспешно да пъхна ръка в джоба на панталона, за да извадя портмонето.
На човек всъщност не му трябва много. Той има нужда преди всичко от огън. Спомням си, че като тръгнах за муриевския пущинак, още в Москва си дадох дума да се държа изтежко. Защото отначало очебийната ми младост доста ми тровеше съществуването. Налагаше се всекиму да се представям:
— Доктор еди-кой си.
И всички без изключение вдигаха вежди и питаха:
— Нима? Пък аз реших, че сте още студент.
— Не, завършил съм — отговарях навъсено и си казвах: „Непременно трябва да сложа очила.“ Но нямаше смисъл да слагам очила, очите ми бяха здрави и още непомрачени от житейски опит. А понеже нямах възможност да се защитя с очила от неизменните снизходителни и мили усмивки, стараех се да си изработя особено, респектиращо държане. Опитвах се да говоря бавно, изтежко, да сдържам, доколкото мога, поривистите си движения, да не тичам като всеки двайсет и три годишен човек, завършил университета, а да вървя. Но както ми е ясно сега, след толкова години, изобщо не съм успявал.
В момента бях нарушил този свой неписан кодекс. Седях превит и само по чорапи, и то не в кабинета си, а в кухнята, и вдъхновено и страстно като огнепоклонник простирах ръце към пламтящите в печката брезови цепеници. Вляво от мен върху преобърнато каче бяха сложени обувките ми, а до тях оскубан голокож петел с окървавена шия, до него — купчина пъстри пера. Защото, още целият вцепенен, бях успял да извърша ред действия, които изискваше самият живот. Преди всичко бях назначил остроносата Аксиния, жената на Егорич, на длъжността моя готвачка. Вследствие на което в ръцете й загина този петел, който аз трябваше да изям. Вече се бях запознал с всички. Фелдшерът се казваше Демян Лукич, акушерките — Пелагея Ивановна и Ана Николаевна. Бях успял да обиколя болницата и с пределна яснота се бях убедил, че тя разполага с изключително богат инструментарий. Със същата яснота трябваше да призная (пред себе си, естествено), че предназначението на немалка част от тези девствено блестящи инструменти ми е непознато. Не само че не бях ги вземал в ръце, но, откровено казано, не бях ги и виждал.
— Хъм — измърморих многозначително, — та вие имате чудесен инструментарий. Хъм…
— Ами да — обади се сладко-сладко Демян Лукич, — дължим го на усилията на вашия предшественик, на Леополд Леополдович. Той нали от сутрин до вечер оперираше.
Сега ме изби студена пот и погледнах с тъга сияещите шкафчета с дебели стъкла.
После обиколихме празните отделения и се убедих, че в тях спокойно могат да се настанят четирийсет души.
— При Леополд Леополдович лежаха и по петдесет — успокои ме Демян Лукич, а пък Ана Николаевна, жена с корона от побелели коси, кой знае защо, ми каза:
— Толкова сте младолик, докторе, толкова младолик… Просто да се чуди човек! Приличате на студент.
„По дяволите! — казах си аз. — Сякаш са си плюли в устата!“
И сдържано измърморих през зъби:
— Хъм… не, аз… тоест… да, младолик съм…
После слязохме в аптеката и веднага разбрах, че в нея само от пиле мляко няма. В двете възтъмни стаи силно миришеше на билки, а по лавиците имаше какво ли не щеш. Дори патентовани вносни лекарства и трябва ли да добавям, аз изобщо не бях чувал за тях.
— Леополд Леополдович ги изписа — с гордост ме осведоми Пелагея Ивановна.
„Да, гениален ще да е бил този Леополд“ — казах си аз и се преизпълних с уважение към тайнствения, напуснал тихото Муриево Леополд.
Освен да се стопли, на човек му е необходимо и да свикне. Отдавна бях изял петела, Егорич ми беше натъпкал един дюшек със сено и беше го покрил с чаршаф, в кабинета на моята резиденция лампата светеше. Седях и гледах като омагьосан третото постижение на легендарния Леополд: библиотеката беше претъпкана с книги. Само ръководства по хирургия на руски и немски преброих набързо трийсетина тома. Ами по терапия! А чудесните атласи на кожните заболявания?
Свечеряваше се, а аз свиквах.
„Не, нямам никаква вина — мислех си упорито и мъчително, — притежавам диплома с петнайсет петици. Нали предупредих още в онзи голям град, че не искам да бъда главен лекар. Ама не. Те се усмихваха и повтаряха: «Ще свикнете.» На ти сега едно свикване! Ами ако ми докарат херния? Обяснете ми, с нея как ще свикна? И най-важното — как ще се чувства под ръцете ми болният с хернията? Ще свикне и той, ама на оня свят (и усетих тръпки по гръбнака)…
Ами гноен апандисит? Ох! Ами дифтеритен круп по селските деца? Кога се прави трахеотомия? То и без трахеотомия няма да се чувствувам много добре… А… ами… раждане? За ражданията бях забравил! Неправилните положения. Тях какво ще ги правя, а? Колко съм лекомислен! Трябваше да се откажа от този участък. Трябваше. Щяха да си намерят някой Леополд.“
Разстроен се заразхождах в здрача из кабинета. Като се изравних с лампата, видях в прозореца как сред безбрежния равнинен мрак редом с пламъчето на лампата се мярна и бледият ми лик.
„Приличам на Лъжедмитрий“ — си казах изведнъж глупаво и пак седнах до бюрото.
Близо два часа се тормозих в самота и толкова се изтормозих, че нервите ми вече не издържаха на страховете, които сам си бях създал. Тогава започнах да се успокоявам и дори да градя някакви планове.
Таака… Те казват, че сега идвали съвсем малко болни. В селата мънат лен, пътищата са непроходими от калта… „И точно сега ще ти докарат някоя херния — избоботи в мозъка ми суров глас, — през тия калища никой няма да тръгне заради хрема (леко заболяване), но виж, херния непременно ще ти довлекат, бъди рахат, драги колега докторе.“
Гласът не беше глупав, нали? Потреперах.
„Мълчи — казах аз на гласа, — защо пък точно херния? Каква е тази неврастения? Като си се хванал на хорото, ще го играеш.“
„Като си казал «а», ще кажеш и «б»“ — ехидно се обади гласът.
Таака… справочникът ще е винаги до мен… За да мога, преди да напиша рецептата, докато си мия ръцете, да я пообмисля. Справочникът ще лежи отворен върху тетрадката, в която записват болните. Рецептите ми ще бъдат ефикасни, но лесни. Да речем, натрий салицилици 0,5 по едно прахче три пъти на ден…
„И сода можеш да изпишеш!“ — с нескрита подигравка се обади вътрешният ми събеседник.
Какво общо има тук содата? Ипека също мога да изпиша, инфузия… на 180. Или на двеста градуса. Моля.
И въпреки че бях сам до лампата и никой не ми искаше ипека, веднага прелистих малодушно рецептурника и проверих за ипеката, а пътем прочетох по инерция, че съществувал и някакъв „инсипин“. Който представлявал чисто и просто „сулфат на етера на хининдигликоловата киселина“… Само че нямал вкус на хинин! Но при какво помага? И как се изписва? На прах ли е? Дявол го знае!
„Инсипинът си е инсипин, и все пак какво ще правиш с хернията?“ — упорито ме преследваше страхът, въплътен в глас.
„Ще сложа болния във вана — ожесточено се бранех аз, — да, във вана. И ще се опитам да я наместя.“
„Ама е заклещена, ангеле мой! Та какви вани са те патили, а? Заклещена — сатанински пееше гласът. — Трябва да се оперира…“
И аз се предадох и едва не заплаках. Обърнах се с молба към мрака навън: всичко друго, само не заклещена херния.
А умората ми напяваше:
„Бе я си лягай да спиш, клети ескулапе. Наспи се, пък утре ще му мислиш. Успокой се, млади неврастенико. Виж — навън мракът е спокоен, изстиващите поля спят и няма никаква херния. Утре ще се ориентираш. Ще свикнеш… Спи… Захвърли атласа… Все едно, сега бъкел няма да разбереш. Херниев пръстен…“
Изобщо не разбрах как нахълта. Помня, че резето на вратата издрънча, Аксиния нещо изписука. А в двора изскърца каруца.
Той е гологлав, с разкопчана полушубка, с разчорлена брада, с безумен поглед.
Прекръсти се, падна на колене и удари чело в пода. Пред мен!
„Загубен съм“ — казах си тъжно.
— Какво правите, какво, какво правите? — замърморих и го дръпнах за сивия ръкав.
— Лицето му се разкриви и като се давеше, той заизрича подскачащи думи:
Господин докторе… господине… едничка ми е, едничка… едничка! — извика изведнъж юношески звънко и абажурът на лампата потрепери. — Ах, Господи!… Ах… — Той закърши отчаяно ръце и пак заудря чело в дъските, сякаш искаше да го разбие. — Защо? Защо ни наказваш, Господи?… С какво те разгневихме?
— Какво? Какво се е случило? — извиках, усещайки как лицето ми изстива.
Той скочи на крака, втурна се към мен и ми зашепна:
— Господин докторе… каквото поискате… ще ви дам пари… Колкото искате ми вземете. Колкото искате. Продукти ще ви носим… Само да не умре. Само да не умре. Ако ще и саката да остане — нищо. Нищо! — викаше той към тавана. — Мога, мога да я изхраня.
Бледото лице на Аксиния висеше в черния квадрат на вратата. Мъка обви сърцето ми.
— Какво?… Какво се е случило? Говорете! — извиках болезнено.
Той притихна и ми пошепна, сякаш беше тайна, а очите му станаха бездънни:
— Мъначката я завъртя…
— Мъначката… мъначката ли?… — попитах. — Какво е това?
— Лен, лен са мънили… господин докторе… — обясни ми шепнешком Аксиния — мъначката… дето мънат лен…
„Ето го началото. Ето го. О, защо дойдох тук?“ — помислих си ужасен.
— Кого?
— Дъщеря ми — отговори той шепнешком, а после извика: — Помогнете! — И пак се свлече на колене, а подстриганите му в кръг коси паднаха върху очите.
Петромаксовата лампа с изкривен тенекиен абажур ярко светеше с раздвоен пламък. Щом я видях на операционната маса, върху новата, миришеща бяла мушама, хернията веднага се изличи от паметта ми.
Русите, леко червеникави коси висяха на сплъстено повесмо от ръба на масата. Плитката беше огромна и краят й докосваше пода.
Басмената пола беше скъсана, а кръвта по нея — разноцветна: кафеникаво петно, мазно алено петно. Светлината на лампата ми се стори жълта и жива, а нейното лице бяло като хартия, носът заострен.
Върху бялото лице, сякаш гипсова и застинала, гаснеше наистина рядка хубост. Такова лице наистина не се среща често.
За десетина секунди в операционната се възцари пълно мълчание, но иззад затворената врата се чуваше как някой сподавено вика и удря, удря в пода чело.
„Полудял е — мислех си аз, — а санитарките му дават нещо успокояващо… Откъде тази хубост? Всъщност той има правилни черти… Сигурно майката е била хубавица… Той е вдовец…“
— Вдовец ли е? — прошепнах машинално.
— Вдовец е — тихо ми отговори Пелагея Ивановна. В същия миг Демян Лукич с рязко, сякаш злобно движение разкъса полата догоре и я разголи. Погледнах и онова, което видях, надмина очакванията ми. Левия крак всъщност го нямаше. Под раздробеното коляно беше останало само нещо кърваво, разкъсано, смачкани червени мускули, от които във всички посоки стърчаха премазани бели кости. Десният крак беше счупен в пищяла, краищата на двете кости бяха пробили кожата и стърчаха навън. Затова стъпалото й лежеше безжизнено, като нещо отделно, и извито встрани.
— Да — каза тихо фелдшерът и нищо не добави.
Преодолях вцепенението си и потърсих пулса. Но не можах да го намеря в студената ръка. Едва след няколко секунди напипах труднодоловима слаба вълна. Тя премина… после настъпи пауза, през която успях да погледна към посиняващите ноздри и белелите устни… Вече исках да кажа: свърши… но за щастие се сдържах… мина нова, тънка като конче.
„Ето как гасне разкъсан човек — помислих си аз, — наистина не може нищо да се направи…“
Но изведнъж произнесох толкова сурово, че не познах собствения си глас:
— Камфор!
Ана Николаевна се наведе над ухото ми и прошепна:
— Има ли смисъл, докторе? Не я мъчете. Напразно ще я бодем, тя ей сега ще издъхне… Няма да я спасите.
Изгледах я злобно и казах мрачно:
— Камфор, моля…
С пламнало от обида лице Ана Николаевна веднага се втурна към масичката и счупи ампула.
Явно беше, че и фелдшерът е против камфора. Но въпреки това сръчно и бързо хвана спринцовката и жълтото масло изчезна под кожата на рамото.
„Умирай. Умирай по-бързо — помислих си аз, — умирай! Че инак какво ще правя с теб?“
— Сега ще умре — прошепна фелдшерът, сякаш отгатнал мисълта ми. Той хвърли поглед към чаршафа, но сигурно се отказа: досвидя му да го окървави. Все пак след няколко секунди се наложи да я завием. Тя лежеше като труп, но не беше умряла. В главата ми изведнъж стана светло като под стъкления покрив на нашата далечна анатомична зала.
— Още камфор — казах дрезгаво.
И фелдшерът отново покорно го инжектира.
„Нима ще оживее?… — помислих си отчаян. — Нима ще трябва да…“
Мислите ми все повече се проясняваха и изведнъж, без всякакви учебници, без съвети и помощ, аз съобразих, с непоклатима увереност съобразих, че сега ще ми се наложи за пръв път в живота да направя ампутация, и то на човек, който си отива. И този човек ще умре под ножа. Ах, ще умре под ножа. Та тя е обезкървена! През дългия десет версти път кръвта е изтекла до капка през раздробените крака и кой знае дали тя изобщо усеща нещо сега, дали чува. Тя мълчи. Ах, защо не умира? Какво ще ми каже обезумелият й баща?
— Пригответе за ампутация! — казах на фелдшера с не своя си глас.
Акушерката ме изгледа диво, но в очите на фелдшера се мярна искрица съчувствие и той се засуети над инструментите. Примусът изрева под ръцете му…
Мина четвърт час. Вдигах студения клепач и се взирах със суеверен ужас в угасналото око. Нищо не разбирам. Как може да живее полутруп? Капки пот се стичаха неудържимо по челото ми изпод бялата шапчица и Пелагея Ивановна бършеше с марля солената пот. Сега в кръвта, останала в жилите на девойката, плуваше и кофеин. Дали трябваше да го инжектираме? Ана Николаевна галеше с леки докосвания набъбналите от физиологичния разтвор подутини по бедрата на девойката. А тя беше жива.
Стиснах скалпела, като се мъчех да подражавам (в университета бях присъствал един-единствен път на ампутация) някому… Сега умолявах съдбата тя да не умре в близкия половин час… „Нека умре в отделението, след ампутацията…“
В моя полза работеше само здравият ми смисъл, пришпорен от необичайната обстановка. Като опитен месар с умело кръгово движение разрязах с много остър скалпел бедрото и кожата се раздалечи, без да се появи нито капчица кръв. „А когато съдовете почнат да кървят, какво ще правя?“ — мислех си аз и поглеждах накриво, като вълк, към купчината екартьори. Прерязах огромно парче женско месо и един кръвоносен съд, който приличаше на белезникава тръбичка, но от него не изтече нито капчица кръв. Пришипнах го с екартьор и продължих нататък. Наслагах екартьори навсякъде, където предполагах, че има кръвоносни съдове… „Arteria… arteria… по дяволите, как се казваше?…“ В операционната заприлича на клиника. Екартьорите висяха на гроздове. Издърпахме ги с марля нагоре заедно с месото и почнах да пиля с ослепителна ситнозъба пила кръглата кост.
„Защо не умира?… Поразително!… Ох, как се вкопчва човек в живота!“
Костта падна. В ръцете си Демян Лукич държеше онова, което е било момински крак. Дрипели месо, кости! Хвърлихме всичко това встрани и на масата остана девойка, сякаш скъсена с една трета, с дръпнато встрани чоканче. „Още, още малко… Не умирай — вдъхновено повтарях аз, — изтърпи до стаята, позволи ми да се измъкна благополучно от този ужасен случай в моя живот.“
После поставихме лигатури, а после, щракайки с иглодържателя, аз се залових да зашивам кожата със ситен шев… но спрях осенен, съобразих… оставих дренаж… сложих марлев тампон… Потта застилаше очите ми, струваше ми се, че съм в баня…
Поех си дъх. Хвърлих тежък поглед към чоканчето и восъчното лице. Попитах:
— Жива ли е?
— Жива е… — обадиха се като беззвучно ехо в един глас фелдшерът и Ана Николаевна.
— Ще поживее още малко — прошепна беззвучно, само с устни на ухото ми фелдшерът. После се позапъна, но деликатно ме посъветва: — Може и да не пипате другия крак, докторе. Ще го бинтоваме с марля… иначе няма да издържи до стаята… Нали? Все по-добре ще е да не умре в операционната.
— Дайте гипс — казах дрезгаво, тласкан от непозната сила.
Подът беше целият на бели петна, всички бяхме плувнали в пот. Полутрупът лежеше неподвижно. Десният крак беше гипсиран, а на пищяла зееше прозорецът, който вдъхновено бях оставил на мястото на счупването.
— Жива е… — изхриптя учудено фелдшерът.
После почнахме да я вдигаме и под чаршафа се виждаше огромна празнина — една трета от тялото й бяхме оставили в операционната.
След това в коридора се движеха сенки, сновяха санитарки и видях как покрай стената със сух вопъл се прокрадна раздърпана мъжка фигура. Но го отведоха. И стана тихо.
Аз миех в операционната окървавените си до лактите ръце.
— Докторе, имате, изглежда, голям опит в ампутациите? — попита ме изведнъж Ана Николаевна. — Много, много добре я направихте… Не по-зле от Леополд…
В нейните уста думата „Леополд“ звучеше всеки път като „Доайена“.
Погледнах изпод вежди лицата им. В очите им — и на Демян Лукич, и на Пелагея Ивановна — прочетох уважение и учудване.
— Хъм… аз… Как да ви кажа, правил съм само две…
Защо излъгах? Сега не ми е ясно.
В болницата стана тихо. Съвсем.
— Като умре, непременно ме извикайте — заръчах тихо на фелдшера, а той, кой знае защо, вместо „добре“ ми отговори почтително:
— Слушам…
След няколко минути бях до зелената лампа в кабинета на докторското жилище. Къщата мълчеше.
В катраненочерното стъкло се отразяваше бледо лице.
„Не, не приличам на Дмитрий Самозванец и освен това, как да ви кажа, аз някак остарях… Бръчка на челото… Сега ще почукат… Ще кажат: «Умря»…“
И аз ще отида да я видя за последен път… ей сега ще почукат…
На вратата се почука. Минали бяха два и половина месеца. В прозореца сияеше един от първите зимни дни.
Влезе той и чак сега го разгледах по-добре. Да, наистина чертите на лицето му са правилни. Той е някъде към четирийсет и петте. Очите му искрят.
После нещо изшумоля… С две патерици в стаята скочи поразително хубава еднокрака девойка с много широка, поръбена с червено пола.
Тя ме погледна и бузите й порозовяха.
— В Москва… в Москва… — И аз почнах да пиша адреса. — Там ще й направят протеза, изкуствен крак.
— Целуни му ръка — каза неочаквано бащата.
Толкова се смутих, че вместо по устата я целунах по носа.
И тогава, увисвайки върху патериците, тя разгърна някакъв пакет и от него падна дълъг снежнобял пешкир с непретенциозно извезан червен петел. Та ето какво беше крила под възглавницата при визитациите. Затова — спомних си аз — на нощното й шкафче лежаха конци.
— Няма да го взема — отсякох сурово и даже заклатих глава. Но на лицето, но в очите й се появи такъв израз, че го взех…
И той дълги години вися в спалнята ми в Муриево, а после дълго странства заедно с мен. Най-сетне овехтя, протри се, скъса се и изчезна, както се заличават и изчезват спомените.
И така, аз останах сам. Наоколо — ноемврийска тъма със снежна вихрушка, къщата е затрупана, в комина вие. Моите двайсет и четири години бяха преминали в огромен град и аз си мислех, че виелицата вие само в романите. Оказа се, че наистина вие. Вечерите тук са безкрайно дълги, лампата със син абажур се отразяваше в черния прозорец, а аз гледах замечтано петното, което светлееше вляво от мен. Мечтаех за околийския град на четирийсет версти оттук. Много ми се искаше да избягам от моя здравен пункт там. В града има електричество, четирима лекари, с които бих могъл да се посъветвам, и изобщо не е толкова страшно. Но да избягам, беше невъзможно и на моменти сам разбирах, че проявявам малодушие. В края на краищата, нали затова съм завършил медицина…
„… Ами ако докарат жена с патологично раждане? Или, да речем, болен със заклещена херния? Какво ще правя? Посъветвайте ме, ако обичате. Преди четирийсет и осем дена завърших факултета с отличие, но отличието е едно, а хернията — друго. Само веднъж бях присъствал на операция на заклещена херния. Професорът оперираше, а аз седях в амфитеатралната зала. И толкоз…“
При мисълта за хернията по гръбнака ми неведнъж се бе стичала студена пот. Всяка вечер, след чая, аз седях в една и съща поза: до лявата ми ръка лежаха всички ръководства по оперативно акушерство, а най-отгоре — краткият Дьодерлайн[1]. Отдясно — десет различни тома по оперативна хирургия, с илюстрации. Аз пъшках, пушех, пиех силен студен чай…
И ето че заспах: много добре си спомням тази нощ срещу 29 ноември; събудих се от блъскане по врата. Не бяха минали и пет минути и докато си обувах панталона, бях забил молитвен поглед в божествените книги по оперативна хирургия. Чувах как на двора скърцат плазове: слухът ми беше станал извънредно остър. Оказа се май по-страшно и от херния, и от напречно положение на плода: в единайсет часа през нощта в болницата на село Николское ми бяха докарали малко момиченце. Санитарката каза глухо:
— Не го бива момиченцето, отива си… Докторе, елате в болницата…
Помня, че прекосих двора, ориентирах се по газения фенер пред входа на болницата и го гледах, сякаш омагьосан, как мига. В чакалнята вече светеше и моите помощници в пълен състав вече ме чакаха, сложили престилките. Това бяха: фелдшерът Демян Лукич, още млад, но много способен човек, и две опитни акушерки — Ана Николаевна и Пелагея Ивановна. А аз бях само един двайсет и четири годишен доктор, завършил преди два месеца и назначен за управител на болницата в село Николское.
Фелдшерът разтвори тържествено вратата и се появи майката. Тя сякаш влетя на плъзгащите се валенки и снегът по шала й още не беше се стопил. В ръцете си държеше вързоп, който ритмично съскаше и свистеше. Лицето на майката беше разкривено, тя беззвучно плачеше. Когато хвърли кожуха и шала и разви вързопа, видях към тригодишно момиченце. Погледнах го и за миг забравих оперативната хирургия, самотата, непотребния си университетски багаж, всичко забравих, смаян от красотата на момиченцето. С какво ли да я сравня? Само по бонбониерите рисуват такива деца — косите естествено къдрави, на едри букли с цвят на зряла ръж. Очите сини, огромни, бузите кукленски. Ангелите са ги рисували такива. Но в дъното на очите се таеше странна мътилка и аз разбрах, че това е страх — детето не можеше да диша. „То ще умре след един час“ — помислих си с пълна увереност и сърцето ми болезнено се сви…
При всяко вдишване на гърлото на момиченцето от двете страни на шията хлътваха ямки, жилите се издуваха, а лицето от розово ставаше нежнолилаво. Веднага улових и изтълкувах този оттенък. Тутакси съобразих какъв е случаят и сложих първата си диагноза съвсем правилно и което е най-важното, едновременно с акушерките, а те бяха опитни: „Момиченцето е с дифтеритен круп, гърлото е вече задръстено от налепи и скоро ще се запуши съвсем…“
— Откога е болно детето? — попитах аз сред напрегнатото мълчание на моя персонал.
— Пети ден, пети — каза майката и впи в мен сухи очи.
— Дифтерия — процедих през зъби на фелдшера, а на майката казах:
— Ами ти къде беше? Къде ти беше умът?
И в същия миг чух зад гърба си хленчещ глас:
— Пети, бащице, пети!
Обърнах се и видях безшумна, кръглолика бабичка, увита в шал. „Добре щеше да е на света изобщо да ги няма тези бабички“ — помислих си аз с мъчително предчувствие за опасност и казах:
— Ти, бабо, млъкни, пречиш ми. — А на майката повторих: — Къде ти беше умът? Пет дена! А?
Майката изведнъж предаде с машинално движение детето на бабата и коленичи пред мен.
— Дай й капки — каза тя и удари чело в пода, — ще се обеся, ако умре.
— Я стани веднага — сопнах й се аз, — че инак няма и да разговарям с теб.
Майката бързо стана, изшумоля с широката си пола, пое момиченцето от бабата и почна да го люлее. Бабата се закръсти срещу вратата, а момиченцето продължаваше да диша със змийско съскане. Фелдшерът каза:
— Всички правят така. Народец. — И мустаците му се изкривиха на една страна.
— Значи ще умре, така ли? — попита майката и ми се стори, че ме гледа със свирепа ярост.
— Ще умре — тихо и твърдо казах аз.
Бабата веднага вдигна края на полата и забърса с него очи. А майката ми кресна истерично:
— Дай й нещо, помогни! Капки й дай!
Добре разбирах какво ме очаква и бях непоколебим.
— Че какви капки да й дам? Кажи ми. Детето се задушава, гърлото му вече е запушено. Цели пет дена си го морила на петнайсет версти оттук. Сега какво искаш от мен?
— Ти по-добре знаеш, бащице — захленчи до лявото ми рамо с престорен глас бабата и аз тутакси я намразих.
— Млъкни! — казах й. Обърнах се към фелдшера и му заповядах да поеме момиченцето. Майката подаде на акушерката детето, което взе да се мята, явно искаше да вика, но вече нямаше глас. Майката понечи да го брани, но ние я отстранихме и на светлината на петромаксовата лампа аз успях да надникна в гърлото на момиченцето. Дотогава не бях виждал дифтерия, освен леки и бързо забравени случаи. В гърлото имаше нещо клокочещо, бяло, накъсано. Детето изведнъж издиша и плю в лицето ми, но зает с мислите си, аз, кой знае защо, не се уплаших за очите си.
— Виж какво — казах аз, учуден от собственото си спокойствие, — положението е следното. Късно е. Детето умира. И може да му помогне само едно — операция.
Сам се ужасих, че го изрекох, но не можех да премълча. „Ами ако се съгласят?“ — мина ми през ума.
— Какво ще й правите? — попита майката.
— Трябва да се разреже гърлото ниско долу и да се сложи сребърна тръбичка, за да може детето да диша, дано така го спасим — обясних аз.
Майката ме погледна, сякаш бях луд, и закри с ръце момиченцето от мен, а бабата пак замърмори:
— Ти акъл имаш ли? Не давай да я режат! Как тъй — гърлото, а!
— Бабо, махни се! — казах й с омраза. — Инжектирайте камфор! — заповядах на фелдшера.
Като видя спринцовката, майката отказа да даде детето, но ние й обяснихме, че не е опасно.
— Това няма ли да помогне? — попита майката.
— Ни най-малко.
Тогава тя зарида.
— Престани — казах аз. Извадих часовника си и добавих: — Давам ви пет минути да помислите. Ако до пет минути не се съгласите, после и аз вече не се наемам.
— Не съм съгласна — рязко каза майката.
— Не си го даваме съгласието! — намеси се и бабата.
— Е, ваша работа — добавих глухо аз и си помислих: „Значи край! И за мене е по-добре. Казах им, предложих, ето — и акушерките ме гледат смаяно. Но те отказаха и аз съм спасен.“ Тъкмо си го помислих, и някой друг произнесе с чужд глас вместо мен:
— Вие луди ли сте? Как тъй не сте съгласни? Погубвате детето. Съгласете се. Не ви ли е жал?
— Не! — пак извика майката.
Мислено разсъждавах така: „Какво правя? Нали ще заколя детето.“ Но казвах друго:
— Хайде, съгласявайте се, по-бързо, по-бързо! Съгласявайте се! Вижте, ноктите й вече посиняват.
— Не! Не!
— Е, добре, заведете ги в отделението, там да седят.
Отведоха ги през полутъмния коридор. Чувах плача на жените и свистенето на момиченцето. Фелдшерът веднага се върна и каза:
— Съгласни са!
Аз цял се вцепених, но отчетливо произнесох:
— Стерилизирайте веднага скалпел, ножици, екартьори, сонда!
Само след миг притичах през двора, където, сякаш бяс, летеше и шумеше виелицата, втурнах се в кабинета си и за броени минути грабнах книгата, прелистих я, намерих рисунката, на която беше показана трахеотомия. На нея всичко беше ясно и просто: шията е разрязана, скалпелът е забит в трахеята. Зачетох текста, но нищо не разбирах, думите сякаш подскачаха пред очите ми. Никога не бях виждал как се прави трахеотомия. „Е, сега вече е късно“ — си казах аз, погледнах с тъга синия цвят на ярката рисунка, усетих, че върху плещите ми се е стоварило тежко, страшно бреме, и се върнах в болницата, без да забележа виелицата.
В чакалнята една сянка с кръгли поли се лепна за мен и гласът захленчи:
— Че хич бива ли, бащице, да режеш гърлото на детето? Умът ми не го побира! Тя е глупава жена, съгласи се. Ама аз не, аз не съм съгласна! С капки може да я лекуваш, ама гърлото да й режеш, няма да дам!
— Махнете тая баба! — креснах аз и в яда си добавих: — Ти си глупавата жена! Ти! Умната е тя! Пък и тебе изобщо никой не те пита! Махнете я!
Акушерката прегърна яко бабата и я избута от стаята.
— Готово! — изведнъж каза фелдшерът.
Влязохме в малката операционна и аз видях като през завеса блестящите инструменти, ярката лампа, мушамата… Излязох за последен път при майката, от чиито ръце с мъка бяха изтръгнали момиченцето. Чух само пресипналия й глас: „Мъжа ми го няма. В града е. Като си дойде и разбере какво съм направила, ще ме убие!“
— Ще я убие — повтори бабата, като ме гледаше с ужас.
— Не ги пускайте в операционната! — заповядах аз.
Останахме сами в операционната. Персоналът, аз и Лидка — момиченцето. Тя седеше голичка на масата и беззвучно плачеше. Повалиха я върху масата, притиснаха я, измиха й гърлото, намазаха го с йод, а аз хванах скалпела и си помислих: „Какво правя?“ В операционната беше много тихо. Прокарах със скалпела вертикална черта по пухкавото бяло гърло. Не се показа нито капчица кръв. Втори път прокарах скалпела по бялата ивичка, която се появи между отдръпналата се кожа. И пак нито капчица. Бавно, като се мъчех да си спомня някакви рисунки в атласите, почнах да раздалечавам с тъпа сонда крехките тъкани. И тогава някъде от долния край на раната бликна тъмна кръв, в миг заля цялата рана и потече по шията. Фелдшерът взе да тампонира, но тя не спираше. Като си спомнях всичко видяно в университета, започнах да прищипвам с пинцети краищата на раната, но безрезултатно. Стана ми студено, по челото ми изби пот. Мъчително съжалих, че съм завършил медицина и съм се озовал в този пущинак. Пъхнах със злобно отчаяние наслуки пинцетата някъде близо до раната, защипнах и кръвта веднага спря. Подсушихме раната с тампони от марля и аз я видях — чиста и абсолютно непонятна. Никъде не се виждаше никаква трахея. Моята рана не приличаше на никаква рисунка. Минаха още две-три минути, през време на които аз съвсем механично и безсмислено бърках в раната ту със скалпела, ту със сондата, търсейки трахеята. Към края на втората минута бях загубил надежда да я намеря. „Край — помислих си, — защо го направих? Нали можех да не предлагам операция и Лидка спокойно щеше да си умре в болницата, а сега ще умре с разкъсано гърло и аз никога, с нищо няма да докажа, че и без туй щеше да си умре и аз не съм могъл да й навредя…“ Акушерката мълчаливо ми избърса челото. „Да оставя скалпела, да кажа: не зная какво друго да направя“ — това си помислих и си представих очите на майката. Пак взех скалпела и без да се замислям, с отсечено движение направих дълбок разрез. Тъканите се раздалечиха и неочаквано видях трахеята.
— Екартьори! — казах дрезгаво.
Фелдшерът ми подаде. Забих по един екартьор от двете страни и предадох единия на фелдшера. Сега виждах само едно: сивкавите пръстени на гръкляна. Забих в него острия скалпел и примрях. Гръклянът се надигна от раната, през ума ми се мярна, че фелдшерът е полудял: той беше започнал изведнъж да го издърпва навън. Зад гърба ми ахнаха двете акушерки. Вдигнах очи и разбрах какво става: от спарения въздух фелдшерът беше почнал да припада и тъй като продължаваше да стиска екартьора, разкъсваше трахеята. „Всичко е срещу мене, такава ми е съдбата — казах си аз, — сега вече няма как да не сме заклали Лидка — и мислено строго добавих: — Щом се довлека вкъщи, ще се застрелям…“ И в същия миг старшата акушерка, явно много опитна, се втурна някак хищно към фелдшера, дръпна от ръката му екартьора и със стиснати зъби каза:
— Продължавайте, докторе…
Фелдшерът шумно се строполи, удари се, но ние не го и поглеждахме. Забих скалпела в гръкляна, после вкарах в него сребърната тръбичка. Тя се намести много добре, но Лидка не помръдна. Въздухът не беше проникнал в гърлото й, както трябваше да стане. Въздъхнах дълбоко и спрях: нямаше повече какво да правя. Искаше ми се някого да моля за прошка, да се покая за лекомислието си, за това, че бях записал медицина. Цареше мълчание. Виждах как детето посинява. Вече исках всичко да зарежа и да заплача, но изведнъж Лидка силно потръпна, изхвърли през тръбичката цял шадраван гадни налепи и въздухът нахлу със свистене в гърлото й; после момиченцето почна да диша и да реве. В този миг фелдшерът се надигна, бледен и потен, тъпо и ужасено погледна гръкляна и почна да ми помага да го зашивам.
Като насън и през пелената пот, застилаща очите ми, аз виждах щастливите лица на акушерките и една от тях ми каза:
— Честна дума, блестяща операция направихте, докторе.
Реших, че ми се подиграва, и я погледнах мрачно изпод вежди. После вратата широко се отвори, нахлу свеж въздух. Изнесоха Лидка, увита в чаршафа, и на вратата веднага застана майката. Очите й бяха като на див звяр. Попита ме:
— Какво стана?
Когато чух звука на гласа й, по гърба ми потече пот и чак тогава съобразих какво щеше да се случи, ако Лидка беше умряла на масата. Но с много спокоен глас й отговорих:
— Поуспокой се. Жива е. Надявам се, че ще оживее. Но докато не извадим тръбичката, думичка няма да продума — та не се бойте.
Изведнъж сякаш изпод земята изникна бабата, прекръсти се срещу дръжката на вратата, срещу мене, срещу тавана. Но аз вече не й се разсърдих. Обърнах се, наредих да инжектират на Лидка камфор и да дежурят при нея на смени. После си отидох през двора. Помня, че кабинетът ми тънеше в синя светлина, помня томчето Дьодерлайн, разхвърляните книги. Отидох до канапето, легнах облечен и след миг вече нищо не виждах; заспах и дори не сънувах.
Мина месец, втори. Вече какво ли не бях видял, имаше и случаи, по-страшни от Лидкиното гърло. Изобщо го бях забравил. Падна сняг, пациентите с всеки изминал ден ставаха все повече. И ето че веднъж, вече през новата година, в чакалнята влезе жена и въведе за ръчичка увито като пашкул момиченце. Очите на жената сияеха. Вгледах се и я познах.
— А, Лидка! Е, как е?
— Много е добре.
Развързахме гърлото на Лидка. Тя се дърпаше, страхуваше се, но успях все пак да й повдигна брадичката и да погледна. На розовото вратле имаше вертикален кафяв белег и още два тънички, напречни — от шевовете.
— Всичко е наред — казах, — няма нужда да идвате вече.
— Благодаря ви, докторе, благодаря ви — каза майката и заповяда на Лидка: — Кажи на чичкото благодаря!
Но Лидка не искаше нищо да ми каже.
Повече не я видях. И почнах да я забравям. А болните ставаха вече повече. И ето дойде ден, в който прегледах сто и десет души. Почнахме в девет часа сутринта, свършихме в осем вечерта. Когато си свалях престилката, едва се държах на крака. Старшата акушерка ми каза:
— Тази огромна клиентела я дължите на трахеотомията. Знаете ли какво се говори из селата? Че на Лидка сте й сменили болното гърло със стоманено и сте й го зашили. Нарочно ходят в нейното село да я видят. Прославихте се, докторе, поздравявам ви.
— И тя си живее със стоманеното гърло, така ли? — попитах аз.
— Ами живее си. Но вас наистина много ви бива, докторе. А как само хладнокръвно работите — чудесно!
— М-да… Да, вярно, че никога не се вълнувам — казах аз, сам не зная защо, но усетих, че от умора не мога и да се засрамя, само отместих поглед. Сбогувах се и си тръгнах. Валеше едър сняг и застилаше всичко, фенерът светеше и моят дом беше самотен, спокоен и солиден. Вървях към него с единственото желание — да спя.
Занизаха се дните в N-ската болница и лека-полека почнах да свиквам с новия си живот.
В селата още мънеха лен, пътищата още бяха непроходимо кални и аз имах не повече от петима пациенти на ден. Вечерите ми бяха съвсем свободни и ги посвещавах на подреждане на библиотеката, четене на учебници по хирургия и продължително самотно пиене на чай до тихо пеещия самовар.
Денонощно валеше дъжд и капките неспирно трополяха по покрива, а под прозореца ми плющеше вода, стичаше се по улука в една каца. А навън — кал, мъгла, черна мъгла, в която на мътни, размити петна светеха прозорците в къщичката на фелдшера и газеният фенер до портата.
В такава вечер седях в кабинета си над атласа по топографска анатомия. Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана само от време на време от гризането на мишките в столовата зад бюфета.
Четох, докато натежалите ми клепачи не почнаха да залепват. Най-сетне се прозях, отместих атласа и реших да си лягам. Като се протягах и предвкусвах спокойния сън под шумния тропот на дъжда, аз влязох в спалнята, съблякох се и си легнах.
Щом докоснах възглавницата, в сънната мъгла пред мен изплува лицето на Ана Прохорова, седемнайсетгодишна, от село Торопово. На Ана Прохорова трябваше да й се извади зъб. Безшумно проплува фелдшерът Демян Лукич с лъскави клещи в ръцете. Спомних си, че от любов към възвишения стил той казва „тогова“ вместо „този“, усмихнах се и заспах.
Но след не повече от половин час изведнъж се събудих, сякаш някой ме дръпна, седнах и се заослушвах, втренчен уплашено в мрака.
Някой настойчиво и силно барабанеше по външната врата и тези удари веднага ми се сториха зловещи.
На мен чукаха.
Чукането спря, резето изтрака, чу се гласът на готвачката, а в отговор — неясен глас, после някой изкачи със скърцане стълбата, прекоси тихичко кабинета и потропа на вратата на спалнята.
— Кой е?
— Аз съм — отговори ми почтителен шепот, — Аксиния, санитарката.
— Какво има?
— Ана Николаевна ме праща, рече да идете веднага в болницата.
— Какво се е случило? — попитах аз и ясно усетих как сърцето ми се сви.
— Ми една жена са докарали, от Дулцево. Тежко раждане.
„Ето на. Почна се! — мярна ми се в ума и все не можех да си нахлузя обувките. — По дяволите! Кибритът не ще да пали. Ех, рано или късно трябваше да се случи. Нали не можеше цял живот — само ларингити и стомашни катари.“
— Добре. Върви и кажи, че веднага идвам! — викнах аз и станах от леглото. Зад вратата зашляпаха стъпките на Аксиния и пак изтрака резето. Веднага се разсъних. Припряно, с треперещи пръсти запалих лампата и се заобличах. Единайсет и половина… Какво ли й е на тази жена с тежкото раждане? Хъм… неправилно положение на плода… тесен таз. Или може би нещо още по-лошо. Току-виж, станало нужда и към форцепс да прибягна. Дали да не я пратя веднага в града? О, немислимо е! Бива си го тоз доктор, няма що — тъй ще кажат всички. Пък и нямам право да постъпя така. Не, трябва с всичко сам да се справя. Но с какво именно? Дявол знае. И не дай Боже пък да се объркам; ще се посрамя пред акушерките. Впрочем нека първо да видя, няма смисъл предварително да се тревожа…
Облякох се, наметнах палтото и като се надявах в себе си, че всичко ще мине благополучно, хукнах в дъжда по наредените през двора хлопащи дъски към болницата. В сумрака пред входа беше спряла каруца, конят тропна с копито по гнилите дъски.
— Вие ли докарахте родилката? — попитах, кой знае защо, фигурата, която се движеше край коня.
— Ми ние… ний, ний, бащице — жално ми отвърна женски глас.
Въпреки късния час в болницата цареше оживление и суетня. В приемната примигваше петромаксовата лампа. В коридорчето към родилното отделение край мен се шмугна Аксиния, понесла леген. През вратата изведнъж долетя слаб стон и замря. Отворих и влязох в родилното. Малката варосана стая беше ярко осветена от лампата на тавана. На леглото до операционната маса, завита с одеяло до брадичката, лежеше млада жена. Лицето й беше разкривено от болезнена гримаса, мокрите кичури лепнеха по челото. Ана Николаевна, с термометър в ръка, приготвяше в есмархово канче разтвор, а другата акушерка, Пелагея Ивановна, вадеше от шкафчето чисти чаршафи. Облегнат на стената, фелдшерът беше застанал в позата на Наполеон. Като ме видяха, всички трепнаха. Родилката отвори очи, закърши ръце и пак застена жалостно и тежко.
— Е, какво има? — попитах аз и сам се учудих на тона си, толкова беше уверен и спокоен.
— Напречно положение — бързо отговори Ана Николаевна и продължи да долива вода в разтвора.
— Таака — проточих аз и се намръщих, — е, да видим…
— Аксиния! Подай на доктора да си измие ръцете! — веднага викна Ана Николаевна. Лицето й беше тържествено и сериозно.
Докато стичащата се вода измиваше пяната от зачервените ми от четката ръце, аз задавах на Ана Николаевна незначителни въпроси: кога са докарали родилката, откъде е… Ръката на Пелагея Ивановна отметна одеялото, аз седнах на крайчеца на леглото и заопипвах с леки докосвания издутия корем. Жената стенеше, изпъваше се, впиваше пръсти, мачкаше чаршафа.
— Чакай де, чакай… потърпи — повтарях аз и допирах внимателно с длани изопнатата, гореща и суха кожа.
Всъщност след като опитната Ана Николаевна ми беше подсказала какъв е случаят, това опипване беше съвсем излишно. Колкото и да опипвах, повече от Ана Николаевна, все едно, нямаше да разбера. Диагнозата й беше, разбира се, вярна: напречно положение. Диагнозата е налице. Е, ами после?…
Продължавах да опипвам навъсено корема от всички страни и поглеждах крадешком лицата на акушерките. И двете бяха съсредоточено сериозни, а в очите им прочетох одобрение на действията ми. Наистина движенията ми бяха уверени и правилни, а тревогата се бях помъчил да скрия колкото може по-дълбоко и с нищо да не я издавам.
— Така — казах с въздишка и станах от леглото, защото отвън вече нямаше какво да се гледа, — да поизследваме и отвътре.
В очите на Ана Николаевна отново проблесна одобрение.
— Аксиния!
Отново потече вода.
„Ех, да можех да попрелистя сега Дьодерлайн!“ — мислех си аз тъжно, докато си сапунисвах ръцете. Уви, да го направя сега, беше невъзможно. Пък и с какво ли би ми помогнал в този миг Дьодерлайн? Изплакнах гъстата пяна, намазах си пръстите с йод. Под ръцете на Пелагея Ивановна зашумоля чистият чаршаф и наведен над родилката, аз предпазливо и плахо започнах мануалното изследване. В паметта ми неволно изплува операционната в акушерската клиника. Ярки електрически лампи в матови кълба, блестящ, постлан с плочки под, навсякъде лъскави кранове и инструменти. Асистентът в снежнобяла престилка води раждането, а наоколо му трима младши ординатори, специализанти, тълпа от студенти стажанти. Хубаво, светло и сигурно.
А тука съм сам-самичък, под ръцете ми се мъчи жена; аз отговарям за нея. Но как трябва да й се помага, не зная, защото съм виждал отблизо само две раждания, в клиниката, и то съвсем нормални. Сега правя преглед, от който не олеква нито на мене, нито на родилката; аз абсолютно нищо не разбирам и нищо не мога да напипам там вътре в нея.
А вече е време на нещо да се реша.
— Напречно положение… щом е напречно положение, значи трябва… трябва да се направи…
— Обръщане за краче — не се стърпя и като на себе си каза Ана Николаевна.
Стар, опитен лекар би я изгледал накриво, задето се навира със заключенията си… Но аз не съм докачлив…
— Да — потвърдих многозначително, — обръщане за краче.
И пред очите ми се замяркаха страниците от Дьодерлайн. Обръщане пряко… обръщане комбинирано… обръщане непряко…
Страници, страници… а по тях рисунки. Таз, изкривени, сплеснати бебета с огромни глави… увиснала ръчичка, а на нея примка от бинт.
И хем скоро ги четох. И даже си подчертавах, внимателно вниквах във всяка дума, представях си съотношението между частите и всички похвати. Докато четях, ми се струваше, че целият текст се отпечатва завинаги в мозъка ми.
А сега от всичко прочетено изплува само едно изречение:
Напречното положение е абсолютно неблагоприятно положение.
Което е право, право си е. Абсолютно неблагоприятно както за жената, така и за лекар, завършил университета преди шест месеца.
— Ами добре, ще го направим — казах аз и станах.
Лицето на Ана Николаевна се оживи.
— Демян Лукич — обърна се тя към фелдшера, — хлороформа.
Добре, че го каза, понеже аз още не бях съвсем сигурен дали операцията се прави с упойка. С упойка, разбира се, че как иначе?
И все пак трябва да надникна в Дьодерлайн…
След като си измих ръцете, казах:
— Е, хубаво… вие я пригответе за упойка, сложете я на масата, аз веднага идвам, само да си взема от къщи цигарите.
— Добре, докторе, има време — отговори Ана Николаевна.
Избърсах си ръцете, санитарката наметна на раменете ми палтото и без да пъхам ръце в ръкавите, хукнах към къщи.
Вкъщи, в кабинета, запалих лампата и се втурнах към шкафа с книгите, забравил даже да си сваля калпака.
Ето го Дьодерлайн. „Оперативно акушерство“. Бързо запрелиствах гланцираните странички.
… обръщането е винаги опасно за майката…
Тръпки ми полазиха покрай гръбнака.
… Най-голямата опасност идва от вероятността за спонтанно разкъсване на матката.
Спон-тан-но…
… Ако акушерът, след като е вкарал ръка в матката, заради затруднен по-нататъшен достъп или контракция на матката не може да стигне до крачето, той трябва да се откаже от по-нататъшни опити да направи обръщането…
Добре. Дори да успея по някакво чудо да установя, че съм „затруднен“, и да се откажа от „по-нататъшни опити“, пита се, какво ще правя тогава с упоената с хлороформ жена от село Дулцево?
По-нататък:
… Абсолютно са забранени каквито и да било опити до крачето да се стигне покрай гръбчето на плода…
Ще имаме предвид.
… Издърпването на горното краче трябва да се смята за грешка, тъй като при него лесно може да стане превъртяване на плода по оста, а то да причини тежко заклещване на плода, а оттам и най-печални последици…
„Печални последици.“ Малко неопределени, но колко внушителни думи! Ами ако съпругът на жената от Дулцево овдовее? Избърсах потта от челото си, събрах сили и като минах през всички тези страшни пасажи, се помъчих да запомня само най-същественото: какво всъщност трябва да правя, как и къде да си вкарам ръката. Но пробягвайки черните редове, непрекъснато се натъквах на нови страхотии. Набиваха се в очи.
… предвид огромната опасност от разкъсване… както вътрешното, така и комбинираното обръщане са между най-опасните за майката акушерски намеси…
И като заключителен акорд:
… С всеки час закъснение опасността расте…
Стига! Четенето даде плодовете си: в главата ми всичко окончателно се обърка, веднага се убедих, че нищо не разбирам и най-важното, че не зная какво именно обръщане ще правя: комбинирано, некомбинирано, пряко, непряко!…
Захвърлих Дьодерлайн и се отпуснах в креслото, като се мъчех да приведа в ред разпиляващите се мисли… После погледнах часовника. По дяволите! Оказа се, че от дванайсет минути съм вкъщи. А там ме чакат.
… С всеки час закъснение…
Часовете се състоят от минути, а в подобни случаи минутите летят като бесни. Захвърлих Дьодерлайн и хукнах обратно към болницата.
Там вече всичко беше готово. Фелдшерът стоеше до масичката, приготовляваше маската и шишето с хлороформа. Родилката вече лежеше на операционната маса. Из болницата се носеше непрекъснат стон.
— Потърпи, потърпи — мърмореше благо Пелагея Ивановна, наведена над жената, — докторът ей сега ще ти помогне…
— Оох! Силици… не ми останаха… Ох, не мога!… Няма да изтрая!
— Ами… ами… — мърмореше акушерката, — ще изтраеш! Сега ще ти дадем да помиришеш… Нищичко няма да усетиш.
От крановете шумно потече вода и двамата с Ана Николаевна почнахме да търкаме и да мием голите си до лактите ръце. Сред пъшкането и воплите Ана Николаевна ми разказваше как е правел обръщания моят предшественик, опитен хирург. Аз целият бях слух, мъчех се да не изпусна нито дума. И тези десет минути ми дадоха повече от всичко, прочетено по акушерство за държавните изпити, на които тъкмо по акушерство бях получил „задоволителен“. От тези откъслечни думи, недовършени изречения, мимоходом подхвърлени намеци разбрах онова най-необходимо, което не се намира в никоя книга. И когато започнах да бърша със стерилна марля идеално белите си и чисти ръце, аз вече бях изпълнен с решителност и вече имах в главата си съвсем ясен и окончателен план. Комбинирано или не — няма смисъл да го мисля отсега.
Всички учени думи са излишни в този момент. Важно е само, че трябва да вкарам едната си ръка, а с другата да помагам на обръщането отвън, като се осланям не на книгите, а на чувството си за мярка, без което лекарят пет пари не струва, внимателно, но с настойчивост да придърпам едното краче и да измъкна детето за него.
Трябва да съм спокоен, предпазлив, но и безкрайно решителен, а не страхлив.
— Хайде — заповядах на фелдшера и почнах да си мажа пръстите с йод.
Пелагея Ивановна веднага скръсти ръцете на родилката, а фелдшерът закри с маската измъченото й лице. От тъмножълтото шише бавно закапа хлороформ. Стаята почна да се изпълва с гадна сладникава миризма. Лицата на фелдшера и на акушерките станаха строги и сякаш вдъхновени…
— Ааа! А! — изведнъж извика жената. Няколко секунди тя конвулсивно се дърпаше, мъчеше се да свали маската.
— Дръжте я!
Пелагея Ивановна й хвана ръцете, накара я да легне и ги притисна към гърдите й. Жената извика още няколко пъти, извръщайки лице от маската. Но все по-рядко… по-рядко… Сподавено замърмори:
— Ааа… пусни!… А!…
Все по-слабо и по-слабо. В бялата стая настъпи тишина. Прозрачната течност капеше, ли капеше върху бялата марля.
— Пелагея Ивановна, пулсът?
— Добър е.
Пелагея Ивановна повдигна ръката на жената и я пусна; тя безжизнено се пльосна върху чаршафа като камшик. Фелдшерът отмести маската, надникна в зеницата.
— Спи.
Локва кръв. Ръцете ми са до лактите в кръв. Кървави петна по чаршафите. Червени съсиреци и парчета марля. А Пелагея Ивановна вече разтърсва детето и го потупва. Аксиния дрънчи с кофите, пълни легените с вода. Потапят бебето ту в студена, ту в гореща вода. То мълчи и главата му безжизнено се олюлява, като на конец. Но изведнъж се чува нещо средно между скърцане и въздишка, а после слабият, дрезгав пръв вик.
— Живо е… живо е… — мърмори Пелагея Ивановна и слага детето на възглавницата.
И майката е жива. За щастие нищо страшно не се случи. Ето, и аз напипвам пулса. Да, той е равномерен, отчетлив и фелдшерът друса лекичко жената за рамото:
— Ей, леко, леко, събуди се.
Хвърлят настрана окървавените чаршафи, завиват бързо майката с чист и фелдшерът и Аксиния я занасят в стаята. Повитото бебе заминава върху възглавницата. Смръщеното кафяво личице наднича от бялата рамчица и тънкият плачлив писък не спира.
Водата шурти от крановете на умивалниците. Ана Николаевна жадно всмуква от цигарата, присвива очи от дима и кашля.
— А вие, докторе, добре направихте обръщането, много уверено.
Аз търкам усърдно ръце с четката, поглеждам я крадешком: дали не ми се присмива? Но на лицето й е изписано най-искрено и гордо задоволство. Сърцето ми прелива от радост. Гледам кървавото и бяло безредие наоколо си, червената вода в легена и се чувствувам победител. Но някъде дълбоко в мен шава червеят на съмнението.
— Ех, да видим какво ще стане — казвам аз.
Ана Николаевна вдига учудено очи към мен.
— Че какво може да стане? Всичко е наред.
Измърморвам неясен отговор. А всъщност ми се иска да кажа: дали майката е здрава и читава, не съм ли й повредил нещо при обръщането?… Това ме гложди смътно. Но познанията ми по акушерство са толкова несигурни, толкова книжни и откъслечни! Разкъсване? Но в какво трябва да се изрази? И кога ще се прояви — веднага или може би по-късно?… Не, по-добре да не подхващам тази тема.
— Ех, знае ли човек — казвам, — не е изключена инфекция — повтарям първото дошло ми наум изречение от някакъв учебник.
— Аа, това ли било? — спокойно проточва Ана Николаевна. — Ех, ако е рекъл Господ, нищо лошо няма да стане. Пък и защо? Всичко е стерилно, чисто.
Минаваше един и половина когато се прибрах. Върху бюрото в кабинета в петното светлина от лампата мирно лежеше Дьоренлайн, отворен на страницата „Опасности при обръщане“. Още близо час седях над него и прелиствах страниците, отпивайки от изстиналия чай.
И се случи нещо интересно: всички пасажи, които преди ми бяха мътни, станаха съвсем ясни, сякаш се наляха със светлина, и тази нощ, на светлината на лампата, в този пущинак, аз разбрах какво значи истинско знание.
„Голям опит може да се придобие на село — мислех си аз, заспивайки, — но трябва да се чете, да се чете, повече… да се чете…“
Ту кат звяр същински вие,
ту заплаче кат дете.
Цялата тази история почна с това, че както разказа всезнаещата Аксиния, счетоводителят Палчиков от чифлика в Шалометиево се влюбил в дъщерята на агронома. Пламенната любов изпепелявала сърцето на клетника. Той отишъл в околийския град Грачовка и си поръчал костюм. Ушили му приказен костюм и не е изключено сивите райета на панталона на счетоводителя да са решили съдбата на клетника. Дъщерята на агронома се съгласила да му стане жена.
Що се отнася до мене, доктор в N-ската участъкова болница в еди-коя си губерния, след като ампутирах на едно момиче крака, натрошен от мъначката за лен, толкова се прославих, че едва не загинах под бремето на славата си. По утъпканите снежни пътища при мен почнаха да пристигат за преглед по сто души селяни на ден. Аз вече не обядвах. Аритметиката е жесток наука. Да допуснем, че за всеки от своите сто пациенти съм отделял само по пет минути… пет! Петстотин минути — това са осем часа и двайсет минути. И то, забележете, без прекъсване. Освен това имах и стационар с трийсет души. А нали правех и операции.
С една дума, като се прибирах от болницата в девет часа вечерта, нито ми се ядеше, нито ми се пиеше, нито ми се спеше. Имах само едно желание — да не ме викнат при родилка. А пък то за две седмици ме откараха поне пет пъти с шейна през нощта.
В очите ми се появи тъмна влага, над носа ми се очерта вертикална бръчка — като червей. Нощем сънувах, като през трепкаща мъгла, несполучливи операции, оголени ребра, а ръцете си в човешка кръв и се събуждах в лепкава студена пот въпреки нажежената кахлена печка.
На визитация крачех енергично, а след мен стремително се носеха фелдшерът, фелдшерицата и двете санитарки. Когато спирах пред легло, на което се топеше от температурата и жално дишаше болен, аз изцеждах от мозъка си всичко, събрано в него. Пръстите ми шареха по сухата, пламтяща кожа, заничах в зениците, почуквах ребрата, слушах как тайнствено бие някъде дълбоко сърцето и ме изпълваше една-единствена мисъл — как да го спася? И този да спася! И този! Всички!
Водеше се битка. Тя започваше всяка сутрин на бледата снежна светлина, а завършваше на жълтото примигване на ярката петромаксова лампа.
„Любопитно ми е как ще свърши всичко това? — питах се аз нощем. — Защото те ще пристигат с шейните и през януари, и през февруари, и през март.“
Писах в Грачовка и учтиво напомних, че на N-ския участък му се полага още един лекар.
През равния снежен океан писмото замина с шейна на четирийсет версти път. След три дена дойде отговорът: пишеха ми, че да, разбира се, разбира се… Непременно… само че не веднага… засега нямало кой да дойде…
Писмото завършваше с ласкави отзиви за работата ми и с пожелания за нови успехи.
Окрилен от тях, аз продължих да тампонирам, да инжектирам противодифтеритна ваксина, да отварям огромни циреи, да слагам гипс…
Във вторник дойдоха не сто, а сто и единайсет души. Свърших прегледите в девет часа вечерта. Докато заспивах, се мъчех да отгатна колко ли ще са утре, в сряда. Сънувах, че са дошли деветстотин души.
Утрото, което надникна през прозореца в спалнята, беше някак особено бяло. Отворих очи, без да разбирам какво ме е събудило. После съобразих — някой чукаше.
— Докторе — познах гласа на акушерката Пелагея Ивановна, — буден ли сте?
— Аха — отговорих дрезгаво в просъница.
— Дойдох да ви кажа да не бързате за болницата. Само двама души са пристигнали.
— Ами! Шегувате ли се?
— Честна дума. Виелицата, докторе, виелицата — повтори тя радостно през ключалката. — Пък тези двамата са с кариеси. Демян Лукич ще им извади зъбите.
— Виж ти!… — И аз, кой знае защо, дори скочих от леглото.
Чудесен ден беше. След визитацията цял ден обикалях апартаментите си (на лекаря беше предоставено шестстайно жилище и, кой знае защо, двуетажно — три стаи горе, а кухнята и още три стаи долу); свируках си мелодии из опери, пушех, барабанях по стъклата… А навън ставаше нещо, което не бях виждал. Нямаше небе, нямаше земя. Нещо бяло се въртеше, извиваше се във всички посоки, нагоре и напряко, сякаш дяволът се забавляваше с прах за зъби.
По обяд наредих на Аксиния, изпълняваща длъжността готвачка и чистачка в жилището на доктора, да кипне в трите кофи и в котела вода. От месец не се бях къпал.
Измъкнахме с Аксиния от килера корито с фантастични размери. Сложихме го на пода в кухнята (в N-ск за вани не можеше, разбира се, и дума да става; вани имаше в болницата, но не работеха).
Към два часа през деня мрежестата вихрушка забележимо проредя, а аз седях в коритото гол и със сапунисана глава.
— Виж, това е кеф… — мърморех с наслада и си плисках гърба с гореща вода — виж, това е кеф! А после, ако щете да знаете, ние ще обядваме, а после ще заспим. Ако си отспя, утре могат и сто и петдесет души да заповядат. Какво ново, Аксиния?
Аксиния седеше зад вратата и чакаше операцията къпане да приключи.
— Счетоводителят на Шалометиевския чифлик ще се жени — отговори Аксиния.
— Ами? Съгласила се е?
— Ми да! Пък той влюбеен… — отговори ми напевно Аксиния, като тракаше със съдовете.
— Годеницата красива ли е?
— Първа хубавица! Руса, тъничка…
— Я виж ти!
И в същия миг вратата изгромоли. Полях се навъсено с вода и се заослушвах.
— Ама докторът се къпе… — извиваше Аксиния.
— Бръм… бръм… — боботеше бас.
— Бележка за вас, докторе — изписука Аксиния през ключалката.
— Пъхни я под вратата.
Измъкнах се от коритото и като потрепервах и негодувах срещу съдбата, поех от ръцете на Аксиния влажното пликче.
— Ще има да вземат! Направо от коритото — не тръгвам! Аз не съм ли човек? — казах си не много уверено и разпечатах в коритото бележката.
Уважаеми колега (тлъста удивителна). Умол (задраскано) настойчиво ви моля незабавно да дойдете. Вследствие на удар в главата жената е с кръвоизлив от кухините (задраскано) от гърлото. Тя е в безсъзнание. Не мога да се справя. Настойчиво ви моля. Конете са чудесни. Пулсът е слаб. Камфор имам. Доктор (подписът нечетлив).
„Не ми върви в този живот“ — тъжно си казах аз, загледан в пламтящите в печката дърва.
— Мъж ли донесе бележката?
— Мъж.
— Кажи му да влезе.
Той влезе и ми заприлича на древен римлянин заради блестящата каска, надяната над ушанката. Беше с вълча шуба и ме лъхна тънка ледена струя.
— Защо сте с каска? — попитах, прикривайки с чаршафа недоизмитото си тяло.
— Пожарникар съм, от Шалометиево. Пожарна команда си имаме… — отговори римлянинът.
— Кой е докторът, дето ми пише?
— Гостенин е на нашия агроном. Млад доктор. А нас нещастие, много голямо нещастие ни сполетя…
— Коя е жената?
— Годеницата на счетоводителя.
Аксиния изохка зад вратата.
— Какво е станало? (Чу се как тялото на Аксиния се залепи за вратата.)
— Вчера беше годежът, а след него счетоводителят рече да я поразходи с шейничка. Впрегна едно бързо конче, настани я и хайде — през портата. Пък кончето като препусна отведнъж, като подхвърли момичето и то с челото — право в гредата. И изхвърча от шейната. Такова нещастие — думи нямам… А счетоводителя го пазят да не се обеси. Полудял е.
— Ама аз се къпя — измънках жално, — защо не я докарахте тук? — И с тези думи си полях главата и сапунът се стече в коритото.
— Немислимо е, уважаеми гражданино доктор — прочувствено изрече пожарникарят и скръсти молитвено ръце, — невъзможно е. Ще умре момичето.
— Но как ще стигнем? В тая виелица?
— Ама моля ви се, тя стихна. Съвсем е стихнала. Конете са бързи и съм ги впрегнал един зад друг. За час ще долетим.
Изпъшках кротко и се измъкнах от коритото. Облях се настървено с две кофи вода. После, приклекнал пред зейналата врата на печката, си пъхах в нея главата, поне малко да я изсуша.
„Възпалението на белите дробове ми е сигурно. И то крупозно — след такова пътуване. Но най-важното е, че не зная какво ще правя с жената. Ако се съди по бележката на онзи лекар, той е по-неопитен и от мен. И аз какво ли зная, но за половин година практика се пообиграх, а той сигурно е съвсем бос. Изглежда, току-що е завършил. И мисли, че съм опитен…“
Докато размишлявах така, дори не забелязах как съм се облякъл. А то беше сложна работа: панталон и риза, валенки, върху ризата кожено яке, отгоре палтото, а върху него овчи кожух и най-сетне калпак; чантата, а в нея кофеин, камфор, морфин, адреналин, екартьори, стерилен материал, спринцовка, сонда, браунингът, цигарите, кибритът, часовникът, слушалката.
Не ми се видя никак страшно, въпреки че, когато излязохме от селото, се стъмваше и денят вече се топеше. И сякаш по-слабо навяваше. Някак косо, откъм едната страна, в дясната ми буза. Пожарникарят напълно закриваше от мене задницата на първия кон. Впрегнатите един зад друг коне наистина потеглиха бодро и шейната заподскача по трапищата. Свих се на дъното, веднага се стоплих, помислих си за двойната пневмония, за това, че девойката има може би вътрешна фрактура на черепа, някое парче се е забило в мозъка…
— Конете на пожарната ли са? — попитах през яката от овча кожа.
— Аха… а… — измърмори коларят, без да се обръща.
— Докторът нещо направи ли й?
— Ами той… аха… а… той рече, че по венерическите болести се бил изучил… даа…
— Ахаа… — заплюшя виелицата в горичката, а после свирна отстрани и препусна… И почна да ме люшка, люшка, люшка… докато се озовах в Москва, в Сандуновските бани. Както си бях с кожуха, в съблекалнята, и целият плувнах в пот. След това пламна факел, лъхна студ, аз отворих очи, видях сиянието на кървав шлем, помислих, че има пожар… после се опомних и разбрах, че сме пристигнали. Аз съм пред прага на бяло здание с колони, навярно от времето на Николай I. Наоколо е дълбок мрак, а са ме посрещнали пожарникарите и пламъкът танцува над главите им. Веднага измъкнах от цепката на кожуха часовника и видях, че е пет. Значи пътували сме не един, а два часа и половина.
— Пригответе ми веднага коне за връщане — казах аз.
— Слушам — отговори коларят.
Сънен и мокър, сякаш с компрес под коженото яке, аз влязох в антрето. Отстрани плисна светлината на лампа, ивицата легна върху боядисания под. И веднага дотича русокос млад човек с уплашени очи, и с панталон с току-що изгладени ръбове. Бялата му вратовръзка на черни точки се беше изкривила, жабото стърчеше като изкорубено, но сакото беше безукорно, съвсем ново и гънките му бяха като метални.
Човекът размаха ръце, вкопчи се в кожуха ми, разтърси ме, притисна се към мен и почна тихо да възклицава:
— Миличък мой… докторе… по-бързо… тя умира. Аз съм убиецът. — Той погледна някъде встрани, сурово и мрачно разтвори очи, каза някому: — Така е, убиец съм.
После зарида, вкопчи се в редките си коси, дръпна ги и аз видях, че наистина скубе кичури и ги намотава на пръсти.
— Престанете — казах аз и му стиснах ръката.
Някой го повлече. Дотичаха някакви жени.
Съблякоха ми кожуха, поведоха ме по празнични килимчета и ме доведоха до бяло легло. От стола стана да ме посрещне младият лекар. Очите му бяха измъчени и смутени. За миг в тях проблесна учудване, че и аз съм млад като него. Всъщност приличахме на два портрета на едно и също лице, и то от същата година. Но после той така ми се зарадва, че чак се задъха.
— Колко се радвам… колега… ето… виждате ли, пулсът отслабва. Аз съм всъщност венеролог. Ужасно се радвам, че дойдохте…
На масата върху парче марля бяха сложени спринцовка и няколко ампули камфор. През вратата долетя плачът на счетоводителя, затвориха вратата и зад гърба ми изникна фигурата на жена в бяло. В спалнята цареше полумрак, лампата беше покрита от едната страна с парче зелен плат. В зеленикавата сянка върху възглавницата лежеше лице, бяло като платно. Разпилените руси коси висяха на кичури. Носът се беше заострил, а ноздрите бяха запушени с порозовял от кръвта памук.
— Пулсът… — прошепна ми лекарят.
Поех безжизнената ръка, с вече привичен жест допрях пръсти и потръпнах. Под пръстите ми пулсът ситно и учестено затрепера, после взе да прекъсва, да се изопва като конец. Усетих познатото присвиване под лъжичката, както винаги, когато гледах смъртта очи в очи. Аз я ненавиждам. Успях да счупя връхчето на ампулата и да всмуча със спринцовката си тлъстата течност. Но я инжектирах вече машинално, напъхах я без нужда под кожата на моминската ръка.
Долната челюст заподскача, сякаш девойката се давеше, после увисна, тялото се напрегна под одеялото, замря някак и се отпусна. Под пръстите ми изчезна и последната нишка.
— Умря — казах на ухото на лекаря.
Бялата фигура с прошарени коси рухна върху изопнатото одеяло, притисна се към него и се разтресе от ридания.
— По-тихо, по-тихо — казах аз на ухото на тази жена в бяло, а лекарят погледна страдалчески към вратата.
— Той ме измъчи — много тихо каза лекарят.
Ние двамата направихме така: оставихме плачещата майка в спалнята, никому нищо не казахме и отведохме счетоводителя в отдалечена стая.
Там аз му казах:
— Ако не позволите да ви сложим инжекция, нищо не можем да правим. Вие ни измъчвате, пречите ни да работим.
Тогава той се съгласи; с тих плач свали сакото, ние навихме ръкава на празничната му годежна риза и му инжектирахме морфин. Лекарят отиде при мъртвата, уж да й помага, а аз останах при счетоводителя. Морфинът подействува по-бързо, отколкото очаквах. След четвърт час, като все по-тихо и несвързано се вайкаше и хълцаше, той почна да се унася, а после сложи мокро от сълзите лице върху ръцете си и заспа. Не чу суетенето, риданията, шумоленето и приглушените вопли.
— Чуйте, колега, опасно е да тръгвате. Може да се заблудите — шепнеше ми лекарят във вестибюла. — Останете да пренощувате…
— Не, не мога. На всяка цена ще си тръгна. Обещаха веднага да ме откарат.
— Ех, те ще ви откарат, но ви предупреждавам…
— Имам трима тежко болни от тиф, не мога да ги оставя, трябва да ги видя и през нощта.
— Е, ваша воля…
Той разреди спирт с вода, аз го изпих и пак там, във вестибюла, хапнах парче шунка. Стомахът ми се постопли и мъката в сърцето ми понамаля. Влязох за последен път в спалнята, погледнах мъртвата, надникнах и при счетоводителя, оставих на лекаря ампула морфин и навлечен, излязох на стълбището.
Там фучеше, конете се бяха оклюмали, шибани от снега. Пламъкът на факела се мяташе.
— Нали знаете пътя? — попитах аз, увивайки уста.
— Бе пътя го знаем — отговори ми много тъжно коларят (той беше вече без шлем), — ама да бяхте останали да преспите…
Дори по ушите на калпака му личеше, че ужасно не му се тръгва.
— Трябва да останете — добави и човекът, който държеше разярения факел, — страшно е в полето.
— Дванайсет версти… — навъсено замърморих аз — ще ги минем. Чакат ме тежко болни… — И се качих в шейната.
Признавам си, не добавих, че само при мисълта да остана, безсилен и ненужен, в дома, сполетян от беда, ми се струваше непоносима.
Коларят се пльосна, отчаян, на капрата, намести се, олюля се и ние префучахме през портата. Факелът изчезна, сякаш потъна или угасна. Но след миг ми направи впечатление друго. Като се обърнах с мъка, видях, че не само факелът е изчезнал, но и Шалометиево с всичките му постройки се е стопило, като в сън. И това неприятно ме прободе.
— И таз добра… — си помислих, или може би измърморих аз. Подадох за малко нос и пак го скрих, толкова отвратително беше. Целият свят се беше свил на кълбо и то подскачаше на всички страни.
За миг в ума ми се мярна мисълта дали да не се върна. Но аз я пропъдих, зарових се по-дълбоко в сеното на дъното на шейната, като в лодка, свих се, затворих очи. Веднага изплуваха зеленият плат върху лампата и бялото лице. Изведнъж ми просветна: „Фрактура на долната част на черепа… Да, да, да… Ах-ха… точно така!“ Изпълни ме абсолютна увереност, че това е правилната диагноза. Беше ме осенило. Но защо ли? И сега, пък и преди малко да беше — какъв смисъл? Можех ли нещо да направя? Каква ужасна съдба! Колко нелепо и страшно е да живееш на този свят! Какво ли ще стане сега в дома на агронома? Само като си помислиш, и ти става непоносимо тежко! После ми дожаля за мен: колко е труден животът ми! Хората сега спят, печките са напалени, а аз пак не можах даже да се изкъпя. Виелицата ме подмята като лист. Хубаво, ще се прибера и току-виж, пак ме откарали нанякъде. Ще има да си хвърча с виелицата. Аз съм сам, а пък болните са хиляди. Ей на, ще хвана възпаление на белите дробове и ще си умра тук и аз… И както се бях разчувствувал, потънах в мрака, но за колко време, не зная. Този път не се озовах в баня, а ми стана студено. Все по-студено и по-студено.
Когато отворих очи, видях черен гръб, а после съобразих, че не пътуваме, а сме спрели.
— Пристигнахме ли? — попитах, опулил мътни очи.
Черният колар мъчително се размърда, после изведнъж слезе и ми се стори, че го върти на всички страни… Заговори ми крайно непочтително:
— Аха, пристигнахме! Като не послушахте хората… На какво прилича това! И себе си ще погубим, и конете…
— Пътя ли загубихме? — Тръпки ми полазиха по гърба.
— Какъв ти път — отговори ми с разстроен глас коларят, — сега целият свят ни е път. Затрихме се за нищо и никакво… Четири часа пътуваме, ама закъде… Я вижте какво става…
Четири часа. Аз се размърдах, напипах часовника, измъкнах кибрита. Защо ли? Нямаше смисъл, нито една клечка не се запали. Драснеш, проблесне и пламъчето като близнато изгасне.
— Казах ви — близо четири часа — изрече с погребален глас коларят, — сега какво да правим?
— Но къде сме?
Въпросът беше толкова глупав, че коларят не сметна за необходимо да ми отговори. Той се въртеше на всички посоки, но от време на време ми се струваше, че е неподвижен, а аз се въртя в шейната. С мъка слязох и веднага разбрах, че при плазовете снегът ми е до коляно. Задният кон беше затънал в преспата до корем. Гривата му висеше като коса на незабрадена жена.
— Те ли спряха?
— Те. Изтормозиха се добичетата…
Изведнъж си спомних някои разкази и кой знае защо, изпитах злоба към Лев Толстой.
„Кефа си е карал в Ясна Поляна — мислех си аз, — не са го водили при умиращи…“
Дожаля ми за пожарникаря и за мен. После усетих нов пристъп на див страх. Но го сподавих в гърдите си.
— Това е малодушие… — измърморих през зъби.
И ме преизпълни бурна енергия.
— Виж какво, чичо — заговорих аз, усещайки как зъбите ми изстиват, — не бива да се предаваме, че току-виж, наистина сме отишли по дяволите. Конете постояха, поотдъхнаха си, трябва да продължим. Вие хванете предния кон за юздата, пък аз ще карам. Трябва да се измъкнем, че ще ни затрупа.
Ушите на калпака издаваха отчаяние, но коларят се затътри напред. Като куцаше и затъваше, той стигна до предния кон. Впрягът ми се стори безкрайно дълъг. Фигурата на коларя се размаза пред погледа ми, виелицата навяваше в очите ми сух сняг.
— Диий — запъшка коларят.
— Дий! Дий! — взех да викам и аз и заплющях с юздите.
Конете бавно потеглиха, замесиха снега. Шейната се олюляваше като върху вълни. Коларят ту наедряваше, ту се смаляваше, проправяше си път напред.
Към четвърт час се придвижвахме така, докато не усетих най-сетне, че шейната заскърца някак по-равномерно. Радост ме заля, щом видях как бързо се замяркаха задните копита на коня.
— Не затъваме, на пътя сме! — извиках аз.
— Хо… хо… — обади се коларят. Той изкуцука към мен и веднага порасна.
— Пътят е май — с радостен и даже разтреперан глас се обади пожарникарят. — Само да не го загубим пак… Е, дано…
Сменихме си местата. Конете ни понесоха по-пъргаво. Виелицата сякаш се свиваше и ми се стори, че взе да поотслабва. Но и над нас, и встрани всичко беше мътилка. Вече не се надявах, че ще стигнем именно в болницата. Исках само да стигнем някъде. Нали всеки път води към човешко жилище.
Конете изведнъж силно дръпнаха, заработиха по-живо с краката. Зарадвах се, още без да разбирам причината.
— Дали не усетиха жилище? — попитах.
Коларят не ми отговори. Надигнах се в шейната в се завзирах. Странен звук, мъчителен и злобен, изникна от мъглата, но бързо угасна. Стана ми, кой знае защо, неприятно, спомних си счетоводителя и как тъничко скимтеше, сложил глава на ръцете си. Изведнъж различих вдясно тъмна точка, тя порасна колкото черна котка, после стана още по-голяма и се приближи. Пожарникарят изведнъж се обърна към мен и аз видях как челюстта му подскача. Попита ме:
— Видяхте ли, гражданино доктор?…
Единият кон се метна вдясно, другият вляво, пожарникарят се стовари за миг върху коленете ми, изохка, изправи се, опря крака и заопъва юздите. Конете изхриптяха и препуснаха. Те вдигаха буци сняг, размятаха го, теглеха неравномерно и трепереха.
И по моето тяло няколко пъти минаха тръпки. Щом се поовладях, аз бръкнах в пазвата си, извадих браунинга и се проклех, че съм забравил вкъщи втория пълнител. Добре де, като не останах да пренощувам, поне факел да бях взел! Представих си кратичкото съобщение във вестника за мен и за клетия пожарникар.
Котката стана колкото куче и се затъркаля недалеч от шейната. Обърнах се и видях съвсем наблизо зад шейната втора четирикрака твар. Мога да се закълна, че беше с остри уши и се плъзгаше след шейната леко като по паркет. Нещо заплашително и нагло имаше в устрема й. „Глутница ли са или само два?“ — питах се и при думата „глутница“ сякаш с вряла вода ме заляха под кожуха и пръстите на краката ми престанаха да мръзнат.
— Хвани се здраво и задържай конете, че ще стрелям — казах аз, но не със своя, а с непознат за мен глас.
В отговор коларят само изохка и сви глава в раменете. Пред очите ми проблесна и оглушително гръмна. После втори и трети път. Не помня колко минути подскачах на дъното на шейната. Чувах дивото, скимтящо хъркане на конете, стисках браунинга, ударих си главата в нещо, исках да се измъкна от сеното и със смъртен страх си представих как ще усетя изведнъж върху гърдите си огромното жилаво тяло. Вече виждах мислено разкъсаните си черва.
В това време коларят взе да вие:
— Охо… хо… ето го… ето го… Господи, спаси ни, спаси…
Справих се най-сетне с тежкия кожух, освободих ръце, станах. Черните зверове вече ги нямаше нито отзад, нито отстрани. Духаше по-слабо и поносимо, а сред редичката пелена трепкаше най-очарователното око, което бих разпознал сред хиляди, което разпознавам и сега — трепкаше фенерът на моята болница. Зад него тромаво се извишаваше нещо тъмно. „Много по-красива е от дворец…“ — помислих си аз и изведнъж, изпаднал в екстаз, пуснах още два куршума от браунинга си назад, натам, накъдето изчезнаха вълците.
Пожарникарят беше застанал по средата на стълбата, свързваща двата етажа на великолепното лекарско жилище, аз — на горния й край, а Аксиния, облечена с кожух — най-долу.
— Да ме позлатите — заговори коларят, — ама аз втори път… — Той не довърши, изпи на един дъх разредения спирт, страшно изпъшка, обърна се към Аксиния и разперил ръце доколкото му позволяваше телосложението, добави: — Ей толчав…
— Умря ли? Не я спасихте? — попита ме Аксиния.
— Умря — отговорих аз равнодушно.
След четвърт час всичко утихна. Долу угасиха лампите. Останах горе сам. Не зная защо, нервно се усмихнах, разкопчах ризата, пак я закопчах, отидох до лавицата с книги, извадих тома по хирургия, исках да прочета нещо за фрактурите в долната част на черепа, но захвърлих книгата.
Когато се съблякох и се пъхнах под одеялото, близо половин минута ме тресе, после ме отпусна и по цялото ми тяло се разля топлина.
— Да ме позлатите — измърморих, заспивайки, — ама аз втори път не тръг…
„Ще тръгнеш не… ами ще тръгнеш…“ — засвири подигравателно виелицата. Тя се отърколи с грохот по покрива, после пропя в комина, излетя през него, изшумоля зад прозореца, изчезна.
„Ще тръгнете… ще тръг-не-те…“ — тракаше часовникът, но все по-тихо, по-тихо…
И нищо повече. Тишина. Сън.
Но къде е, къде е на рождения ми ден целият свят? Къде са електрическите фенери на Москва? Хората? Небето? През прозорците не се вижда нищо! Тъма.
Ние сме откъснати от хората. Най-близките газени фенери са на девет версти от нас, на гарата. Там сигурно примигва някое фенерче, издъхва сред виелицата. В полунощ ще префучи с вой бързият за Москва и даже няма да спре — изтрябвала му е гаричката, погребана в снеговете. Освен ако релсите са затрупани.
Най-близките електрически фенери са на четирийсет версти, в околийския град. Сладък е животът там. Има кино, има магазини. Докато сред полята вие и трупа сняг, може би на екрана се огъва тръстика, олюляват се палми, мержелее се тропически остров…
А ние сме сами.
— Тъма египетска — каза фелдшерът Демян Лукич, поотдръпнал пердето.
Той се изразява приповдигнато, но много точно. Наистина египетска.
— Хайде още по чашка — поканих аз. (Ах, не ни корете! Нали и ние — лекарят, фелдшерът, двете акушерки — също сме хора! С месеци не виждаме никого освен стотиците болни. Ние работим, ние сме погребани в снега. Нима не бива на рождения ден на доктора да пийнем по две чашки взет с рецепта разреден спирт и да си замезим с купена в околийския град сардела?)
— За ваше здраве, докторе! — каза прочувствено Демян Лукич.
— Пожелаваме ви да свикнете тук! — каза Ана Николаевна и докато се чукаше, пооправи официалната си пъстра рокля.
Пелагея Ивановна, втората акушерка, се чукна, отпи, бързо приклекна и разрови с ръжен жарта. По лицата ни затрептя горещ блясък, от водката усещахме топлина в гърдите.
— Наистина не проумявам — заговорих аз възбудено, загледан в роя искри, политнали изпод ръжена — какво е направила тази селянка с беладоната. Просто кошмар!
По лицата на фелдшера и на акушерките заиграха усмивки.
Случаят беше следният. Тази сутрин в кабинета ми се намъкна румена булчица, някъде към трийсетте. Тя се поклони на акушерския стол зад гърба ми, измъкна от пазвата си шише с широко гърло и угоднически занарежда:
— Благодаря ви, гражданино доктор, за капките. Толкоз, ама толкоз да ми помогнаха!… Та ви моля — още една стъкленичка.
Взех от ръцете й шишето, погледнах етикета и ми притъмня. На етикета с енергичния почерк на Демян Лукич беше написано: „Tinct. Belladonn…“ и т.н., „16 декември 1917 година“.
С други думи, вчера аз бях предписал на булчето немалка доза беладона, а днес 17 декември, на рождения ми ден, тя беше пристигнала с празно шише и с молба за още.
— Ти… ти… вчера цялото ли го изпи? — попитах с не своя си глас.
— Цялото, цялото, бащице — пееше със сладък глас булката. — Господ здраве да ви дава за капките — половин бурканче, като се прибрах, и половин бурканче, преди да си легна. Веднага ми олекна…
Облегнах се на акушерския стол.
— Аз по колко капки ти казах? — попитах я сподавено. — Само по пет, нали?… А ти, булка, какви ги вършиш, а? А ти… нали аз…
— Честна дума, изпих ги! — уверяваше ме жената, решила, че не вярвам да се е лекувала с беладоната ми.
Хванах с две ръце румените бузи и се завзирах в зениците. Зеници като зеници. Доста красиви, съвсем нормални. И пулсът на невястата беше превъзходен. Нямаше абсолютно никакви признаци за отравяне с беладона.
— Но това е невъзможно!… — казах аз и креснах: — Демян Лукич!!!
Демян Лукич изскочи в бяла престилка от аптечния коридор.
— Демян Лукич, порадвайте й се, вижте какво е направила тази хубавица! Не ми го побира умът…
Жената, разбрала, че нещо е сбъркала, уплашено въртеше глава.
Демян Лукич грабна шишето, помириса го, повъртя го в ръце и каза строго:
— Лъжеш, миличка. Не си пила от лекарството!
— Ама честна… — започна жената.
— Булка, я не ни баламосвай — строго изкриви уста Демян Лукич, — на нас всичко ни е пределно ясно. Я си признай, на кого даде от капките?
Жената вдигна нормалните си зеници към прясно варосания таван и се прекръсти.
— Да пукна…
— Стига, стига… — мърмореше Демян Лукич и се обърна към мене: — Докторе, те знаете ли какво правят? Пристигне ей такава артистка в болницата, дадат й лекарство, а тя като си иде на село, всички жени почерпи.
— Няма такова нещо, гражданино фелшар…
— Стига! — отсече фелдшерът. — Осма година съм тука. Знам ви. Бе капнала е във всяка къща от шишенцето — продължи той да ми обяснява.
— Пак от тези капчици ми дайте — помоли умилно жената.
— А, не, булка — отговорих аз и си избърсах потта от челото, — с тези капки вече няма да те лекуваме. Мина ли ти стомахът?
— Ама то начаса ми олекна!…
— Е, чудесно. Сега други ще ти дам, и те много помагат.
Дадох на жената валериан и тя си замина разочарована.
Та този случай обсъждахме в докторската ми квартира на моя рожден ден, а навън като тежка завеса се беше спуснала виелична египетска тъма.
— Това нищо не е — говореше Демян Лукич, дъвчейки деликатно рибата в олио, — това нищо не е: ние вече сме свикнали. Но вие, драги докторе, след университета, след столицата, ще има доста, доста време да свиквате. Пущинак!
— Ах, какъв пущинак! — повтори като ехо Ана Николаевна.
Виелицата забоботи някъде в комините, прошумоля зад стената. Алени отблясъци заиграха по тъмния лист ламарина край печката. Благословен да е огънят, сгряващ медицинския персонал в този пущинак!
— За предшественика си, за Леополд Леополдович, чували ли сте? — подхвана фелдшерът, предложи галантно цигара на Ана Николаевна, запали и той.
— Чудесен лекар! — каза възторжено Пелагея Иванна, загледана с блеснали очи в благодатния огън. Празничното гребенче с фалшиви камъчета припламваше и гаснеше в черните й коси.
— Да, забележителна личност — потвърди фелдшерът. — Селяните просто го обожаваха. Знаеше как да ги подхване. Да легне под ножа на Липонтий — веднага! Те вместо Леополд Леополдович му викаха Липонтий Липонтиевич. Вярваха му. Ама и той умееше да говори с тях. Пристига, значи, веднъж за преглед приятелят му Фьодор Кривогледия от село Дулцево. „Така и така, Липонтий Липонтич — казва му, — гърдите ми са се задръстили, едва дишам.“ И в гърлото нещо сякаш ми дращи…
— Ларингит — казах аз машинално, свикнал, след един месец лудо препускане, със селските мълниеносни диагнози.
— Точно така. „Е — казва му Липонтий, — ще ти дам един лек. След два дена си здрав. Заповядай — това са синапени пластири, френски. Единия ще си лепнеш на гърба, между плешките, другия — на гърдите. Ще ги подържиш десет минути и ще ги махнеш. Марш! Действай!“ Взе оня пластирите и си замина. След два дена — ето го пак на преглед.
„Какво има?“ — пита го Липонтий.
А Кривогледия:
„Абе, Липонтий Липонтич, казва, каква е тая работа? Не помагат тия ваши пластири, ама хич.“
„Глупости! — отговаря Липонтий. — Как може френските пластири да не помогнат? Ти май не си ги слагал, а?“
„Е как — казва — да не съм ги слагал? Още си стои даже…“
И се обръща с гръб, а то пластирът залепен върху кожуха му…
Аз прихнах, а Пелагея Иванна се закиска и заудря ожесточено цепеницата с ръжена.
— Ще прощавате, но това е виц — казах аз, — невъзможно е!
— Виц ли? Виц било! — викнаха една през друга акушерките.
— Виц значи? — възкликна ядосано фелдшерът. — Е, трябва да ви кажа, че тук целият ни живот е низ от такива вицове… Такива неща стават, че…
— Ами захарта? — възкликна Ана Николаевна. — Пелагея Иванна, разкажете за захарта!
Пелагея Иванна затвори душника и заговори, навела очи:
— Пристигам аз в същото това Дулцево, при родилка…
— Знаменито село е това Дулцево — не се сдържа фелдшерът и добави: — Прощавайте! Продължете, колега!
— Преглеждам я аз, както му е ред — продължи колегата Пелагея Иванна, — и усещам под пръстите си в родовия път нещо странно… Ту ронливо, ту на късчета… Оказа се, че е захар — на пясък.
— Хубав виц, нали? — отбеляза тържествено Демян Лукич.
— Изви-не-те… нищо не разбирам…
— Бабата! — обясни ми Пелагея Иванна. — Знахарката ги научила. Трудно ражда — им рекла. Детенцето не ще да излезе на белия свят. Та трябва да се подмами. И така го подмамвали — със сладичко!
— Ужас! — казах аз.
— Карат родилките да дъвчат коси — рече Ана Николаевна.
— Защо?
— Дявол ги знае. Два-три пъти са ни докарвали такива родилки. Лежи, горката, и плюе. Устата й пълна с косми. Поверие има — че уж раждането щяло да е по-леко…
Очите на акушерките заблестяха от спомените. Дълго седяхме край огъня, пиехме чай и аз слушах изумен. Научих, че когато се налага да докарат родилка от селото й в нашата болница, Пелагея Иванна винаги сяда в последната шейна: да не се разколебаят по пътя и да върнат жената в ръцете на бабата. И как веднъж при неправилно положение на плода окачили родилката за тавана надолу с главата, та детенцето да се преобърнело. И как една баба от Коробово, чула, че лекарите пробиват околоплодния мехур, така накълцала с кухненски нож главичката на бебето, та даже толкова прочут и сръчен човек като Липонтий не могъл да го спаси, пак добре, че отървал майката. И как…
Отдавна бяхме затворили вратичката на печката. Гостите ми си отидоха в пристройката. Видях как известно време мътно светеше прозорчето на Ана Николаевна, после угасна. Всичко изчезна. Фъртуната се смеси с гъстата декемврийска вечер и черна завеса скри от мен и небето, и земята.
Разхождах се из кабинета и подът поскърцваше под краката ми, а кахлената печка излъчваше топлина и се чуваше как някъде деловито гризе мишка.
„А, не — разсъждавах аз, — ще се боря с тъмата египетска точно толкова време, за колкото ме е пратила съдбата ми в този пущинак. И таз добра — захар на пясък!…“
В мечтите ми, зародени на светлината на лампата със зелен абажур, се появи огромният университетски град, а в него клиника, а в клиниката — просторна зала, постлан с плочки под, блестящи кранове, бели стерилни чаршафи, асистент с островърха, много мъдра, прошарена брадичка…
В такива мигове едно почукване винаги вълнува и плаши. Аз трепнах…
— Аксиния, кой е? — попитах и се наведох над перилата на вътрешната стълба (докторското жилище беше на два етажа: горе — кабинетът и спалнята, долу — трапезарията, още една стая, с неизвестно предназначение, и кухнята, в която живееха готвачката Аксиния и мъжът й, несменяемият пазач на болницата).
Тежкото резе издрънча, долу се появи и се залюля светлина на лампа, лъхна студ. После Аксиния доложи:
— Ми болен е дошъл…
Откровено казано, зарадвах се. Още не ми се спеше, а от гризането на мишката и от спомените ми беше станало малко тъжно и самотно. Пък и щом казва болен, значи не е жена, не е най-страшното — раждане.
— Може ли да върви?
— Може — отговори с прозявка Аксиния.
— Да дойде в кабинета.
Стълбата дълго скърца. Качваше се солиден, много тежък човек. Междувременно аз вече бях седнал зад бюрото и внимавах двайсет и четири годишната ми жизненост да не напира много-много от професионалната обвивка на ескулапа. Дясната ми ръка лежеше върху слушалката като върху револвер.
През вратата се намъкна фигура в овчи кожух и с валенки. Калпакът беше в ръцете на фигурата.
— Защо толкова късно, уважаеми? — попитах изтежко, колкото да кажа нещо.
— Прощавайте, гражданино доктор — отговори ми с приятен, мек бас фигурата, — ама е грозна виелица! Нямаше как, позабавихме се, та ще прощавате.
„Учтив е човекът“ — помислих си с удоволствие. Фигурата много ми хареса и даже гъстата червеникава брада ми направи добро впечатление. Изглежда, за брадата се полагаха известни грижи. Собственикът й не само я подстригваше, но даже я мажеше с вещество, в което лекар, прекарал макар и кратко време на село, лесно можеше да разпознае олио.
— Какво има? Свалете кожуха. Откъде сте?
Кожухът легна като планина върху стола.
— Треската ме измъчи — отговори болният и скръбно ме погледна.
— Треска ли? Аха! От Дулцево ли сте?
— Тъй вярно. Мелничар съм.
— М-да, а как ви мъчи? Я ми разкажете.
— Всеки ден, стане ли дванайсет, и ме заболява главата, после целият пламвам… Друса ме час-два и ме отпусне.
„Диагнозата е готова!“ — иззвънтя победно в главата ми.
— През останалото време добре ли се чувствате?
— Краката ми не държат…
— Ясно… Разкопчайте се! Хъм… така.
До края на прегледа болният ме очарова. След тъпите бабички, уплашените деца, които с ужас се дърпаха от металическата шпатула, след сутрешната история с беладоната университетското ми око си отпочиваше на мелничаря.
Той обясняваше разбираемо. Оказа се освен това, че е грамотен, пък и всяко негово движение беше пропито от уважение към любимата ми наука — медицината.
— Вижте какво, драги — обяснявах му аз, докато го почуквах по широките топли гърди, — имате малария. Периодична треска… Разполагам в момента със съвсем свободна стая. Настоятелно ви съветвам да останете тук. Ще бъдете под непрекъснато наблюдение. Ще ви полекувам най-напред с прахчета, ако не помогнат, ще ви направим инжекции. Ще ви оправим. Е? Ще останете ли?…
— Покорно ви благодаря — отговори ми най-учтива мелничарят. — Само хубави неща съм чувал за вас. Всички са доволни. Много помагате — тъй казват… И за инжекциите съм съгласен, само да оздравея.
„Не, наистина — светъл лъч в тъмата!“ — казах си аз и седнах до бюрото да пиша. С толкова приятно чувство, сякаш не непознат мелничар, а родният ми брат беше дошъл да ми погостува в болницата.
На едната бланка за рецепта написах:
Chinini mur 0,5
D.T. dos. N10
S. За мелничаря Худов
по едно прахче в полунощ.
И се подписах със замах.
А на втората бланка:
Пелагея Ивановна! Настанете мелничаря във 2-ра стая. Той е с malaria. По едно прахче хинин, както обикновено — 4 часа преди пристъпа, значи в полунощ.
Ето ви изключение! Интелигентен мелничар!
Вече в леглото, поех от ръцете на навъсената и прозяваща се Аксиния следния отговор:
Драги докторе! Изпълних всичко. Пел. Лобова.
И заспах.
… И се събудих.
— Какво? Какво има? Какво има, Аксиния? — замърморих аз.
Аксиния стоеше и срамежливо се прикриваше с пола на бели точки върху тъмен фон. Стеариновата свещ треперливо осветяваше съненото й разтревожено лице.
— Ми Маря ей сега дотърча, Пелагея Иванна заръчала веднага да идете.
— Какво е станало?
— Мелничарят от втора стая, рече, душа берял.
— Каквоо? Умира? Как тъй ще умира?
Босите ми крака в миг усетиха хладния под — не можех да си улуча чехлите. Чупех кибритените клечки и дълго не намирах фитила, докато най-сетне спиртникът не вдигна синьо пламъче. Часовникът сочеше точно шест.
„Какво значи това?… Какво значи това? Нима не е малария? Че какво му е? Пулсът беше чудесен…“
След не повече от пет минути, в обути наопаки чорапи и разкопчано сако, рошав и с валенки, аз префучах през още съвсем тъмния двор и влетях във втора стая.
Върху разхвърляното легло със смачкан чаршаф само по болнично бельо седеше мелничарят. Осветяваше го малка газена лампа. Червеникавата му брада беше разчорлена, а очите ми се сториха черни и огромни. Олюляваше се като пиян. Озърташе се ужасен и тежко дишаше…
Санитарката Маря гледаше зяпнала моравото му лице.
Пелагея Ивановна, със закопчана накриво престилка и гологлава, се втурна насреща ми.
— Докторе! — възкликна тя пресипнало. — Кълна ви се, аз не съм виновна! Кой можеше да очаква? Нали и вие в бележката — че бил интелигентен…
— Какво е станало?
Елагея Ивановна плесна с ръце и каза:
— Представяте ли си, докторе? Той глътнал наведнъж и десетте прахчета хинин! В полунощ.
Беше мътно зимно разсъмване. Демян Лукич прибираше стомашната сонда. Миришеше на камфор. Легенът на пода беше пълен с кафеникава течност. Мелничарят лежеше изтощен, пребледнял, завит догоре с белия чаршаф. Стърчеше само червеникавата му брада. Наведох се, напипах пулса и се убедих, че мелничарят благополучно е прескочил трапа.
— Е, как си? — попитах го.
— Тъма египетска ми е пред очите… О… ох… — отговори ми той със сподавен бас.
— И на мен — троснах му се аз.
— Кво? — попита мелничарят (той още недочуваше).
— Само едно ми кажи бе, чичо: защо го направи? — викнах по-високо в ухото му.
А мрачен и неприязнен бас отговори:
— Бе кво ще си играя на шикалки — си рекох. — По едно прахче… Изгълтах ги наведнъж, и готово.
— Но това е чудовищно! — възкликнах аз.
— Виц! — като зашеметен от гняв се обади фелдшерът.
„А, не… аз ще се боря. Да… Аз…“ И сладкият сън ме погълна след тежката нощ. Като пелена ме обви тъмата египетска… и в нея видях себе си… с меч или може би със слушалка в ръка. Вървя… боря се… В този пущинак… Но не сам. С мен е цялото мое войнство: Демян Лукич, Ана Николаевна, Пелагея Иванна. Всичките в бели престилки и вървим все напред и напред…
Хубаво нещо е сънят!…
И така, мина година. Точно една година, откакто бях спрял пред тази къща. И тогава навън висеше дъждовна пелена, и пак така тъжно бяха клюмнали последните жълти листа на брезите. Сякаш наоколо нищо не се беше променило. Но аз самият много се бях променил. Затова нека отпразнувам в пълна самота тази вечер на спомените…
Отидох по скърцащия под в спалнята и се погледнах в огледалото. Да, разликата е голяма. Преди година изваденото от куфара огледало отрази голобрадо лице. Вчесаните на път коси красяха тогава двайсет и три годишна глава. Сега пътя го няма. Косите са отметнати назад без особени претенции. На трийсет версти от железопътната линия — кого да пленяваш с прическата си? Същото важи и за бръсненето. Над горната ми устна трайно се е очертала ивица, като пожълтяла корава четка за зъби, бузите ми са като ренде и ми е приятно, ако по време на работа ме засърби рамото, да го почеша с буза. Така става, ако се бръснеш не три пъти седмично, а само веднъж.
Бях чел някъде… забравил съм къде… за един англичанин, който се озовал на необитаем остров. Интересен англичанин. Толкова дълго останал сам, че почнал даже да халюцинира. И когато към острова се приближил кораб и от лодката слезли хора, спасители, той, отшелникът, ги посрещнал с револверни изстрели, защото решил, че това е мираж, измама на пустинната водна шир. Но той бил избръснат. И на необитаемия остров се бръснел всеки ден. Помня, че този горд син на Британия спечели безмерното ми уважение. Та като тръгвах насам, в куфара ми имаше и самобръсначка „Жилет“ с дузина ножчета, и обикновен бръснач, и четка. Твърдо бях решил да се бръсна през ден, защото това място с нищо не отстъпва на необитаем остров.
И ето че през един ден на светлия април аз подредих под кос златист лъч всички тези английски прелести и тъкмо бях избръснал гладко дясната си буза, когато изведнъж нахълта Егорич, той затрополи като кон със съдраните си ботушища и доложи, че някаква жена ражда в храстите край рекичката, в Резервата. Помня, че избърсах с пешкира лявата си буза и хукнах с Егорич. Тичахме тримата към рекичката, мътна и придошла сред голия върбалак — акушерката с форцепс, пакет марля и шише йод, аз с обезумели опулени очи и най-отзад — Егорич. На всеки пет крачки той сядаше на земята и свличаше с проклятия левия си ботуш: беше му се отпрала подметката. Вятърът летеше насреща ни, сладостният и див вятър на руската пролет, гребенчето на акушерката Пелагея Ивановна беше паднало, кокът й се беше разпилял и я шибаше по рамото.
— Защо, по дяволите, си пропиваш всичките пари? — мърморех аз на Егорич, без да спирам. — Свинщина! Болничен пазач, а ходиш като някой дрипльо.
— Че това пари ли са? — злобно ми се озъби Егорич. — За двайсет рубли на месец — мъки мъченически… Ах, проклетнице! — Той удряше земята с крак като някой ат. — Пари… за ядене и пиене не стигат, та камо ли за ботуши…
— Е да де, за тебе най-важното е пиенето — съсках аз задъхано, — затова се шляеш дрипав…
До изгнилото мостче се чу тих жален вик, той прелетя над буйното пълноводие и угасна. Дотичахме и видяхме разрошена гърчеща се жена. Забрадката й се беше смъкнала, косите прилепнали към потното чело, от болки тя обръщаше очи, дърпаше яростно кожуха. Ярка кръв беше изцапала първата редичка бледозелена тревица, набола от тлъстата подгизнала пръст.
— Не е успяла, не е успяла да стигне — повтаряше припряно Пелагея Ивановна — и тя гологлава и рошава като вещица — и вече размотаваше марлята.
И там, сред веселия рев на водата, напираща през потъмнелите дървени подпори на моста, двамата с Пелагея Ивановна изродихме отроче от мъжки пол. Живо. Спасихме и майката. А после две санитарки и Егорич, с бос ляв крак, захвърлил най-сетне омразната изгнила подметка, пренесоха на носилка родилката в болницата.
А когато тя, притихнала и бледа, вече лежеше покрита с чаршаф, а бебето беше сложено в люлката до нея и всичко беше наред, аз я попитах:
— Ти, майко, не можа ли да намериш по-сгодно място да раждаш, ами на моста? Защо не взе кон?
Тя отговори:
— Свекърът не ми даде кон. Пет версти са — рече, — ще стигнеш и пеш. Яка жена си. Бива ли да мориш залудо коня…
— Глупак е твоят свекър и прасе — казах аз.
— Ох, много са невежи тук хората — добави жалостиво Пелагея Ивановна, а после, кой знае защо, се захили.
Улових погледа й, насочен към лявата ми буза.
Излязох и в родилното надникнах в огледалото. Огледалото показваше все същото: разкривена, несъмнено дегенератска физиономия със сякаш ударено дясно око. Освен това — вече не по вина на огледалото — върху дясната буза на дегенерата можеше да се танцува като върху паркет, а лявата беше покрита с гъста червеникава растителност. Делеше ги брадичката. Спомних си книга в жълта подвързия, озаглавена „Сахалин“. В нея имаше снимки на разни мъже.
„Убийство, взлом, окървавена брадва — помислих си аз, — десет години… Колко интересен е все пак животът ми на необитаемия остров. Трябва да се доизбръсна…“
Вдишвах априлския полъх, долитащ от черните поля, слушах гарвановия грак от върхарите на брезите, присвивах очи срещу първото слънце — отивах през двора да се доизбръсна. Това беше към три часа следобед. А се доизбръснах в девет вечерта. Вече бях успял да забележа, че в Муриево изненади като раждане в храстите не идват сами. Щом хванах дръжката на външната врата, и на портата се появи конска муцуна, а потъналата в кал каруца силно подскочи. Караше я жена и викаше с тънък глас:
— Дий, дяволе!
От стълбището чух как сред купчината дрипи хленчи момченце.
Беше, разбира се, със счупен крак и с фелдшера два часа си играхме, докато сложим гипса, а момчето два часа не спря да вие. После трябваше да обядвам, после ме домързя да се бръсна, исках малко да почета, после допълзя здрачът, хоризонтът се забули и като се мръщех скръбно, аз се доизбръснах. Но тъй като назъбеният „Жилет“ беше лежал забравен в сапунената вода, на него завинаги остана ръждива ивичка, спомен от пролетното раждане до моста.
Да… нямаше смисъл да се бръсна два пъти седмично. Понякога снегът ни затрупваше, виеше невъобразима фъртуна, по два дена никой не си подаваше носа от Муриевската болница, не изпращахме човек и на девет версти път, до Вознесенск, за вестниците; през дългите вечери аз крачех ли, крачех из кабинета си и така силно жадувах за вестници, както в детството си бях жадувал за „Следотърсачът“ на Купър. Все пак дори на муриевския необитаем остров английските маниери не бяха съвсем забравени и аз вадех от време на време от черната калъфка блестящата играчка и неохотно се бръснех, след което бузите ми ставаха гладки и чисти като на гордия островитянин. Жалко само, че нямаше кой да се възхити от мен.
Момент… да… Нали помня още един случай, когато бях извадил самобръсначката, а Аксиния току-що беше донесла в кабинета нащърбено канче с вряла вода, но по вратата страховито се заблъска и ме извикаха. Двамата с Пелагея Ивановна, увити в овчи кожуси, заминахме много-много надалеч, понесохме се като черен призрак, който се състоеше от конете, коларя и нас, през побеснелия бял океан. Виелицата фучеше като вещица, виеше, плюеше, кикотеше се, всичко се провали вдън земя и при мисълта, че в тази сатанинска въртелива мъгла ще загубим пътя и тази нощ ще загинем всички — Пелагея Ивановна, коларят, конете и аз, — усещах добре познатия хлад някъде в областта на слънчевия сплит. Помня, споходи ме и глупавата мисъл, че почнем ли да замръзваме, затрупа ли ни до половината със сняг, аз ще инжектирам на акушерката, на себе си и на коларя морфин… Защо?… Ами така, за да не се мъчим… „Докторе, ще си замръзнеш преспокойно и без морфин — отговори ми, помня, сдържан здравомислещ глас, — не бери грижа…“ „У-ху-ху!… Ха-ссс!…“ — свистеше вещицата и шейната ни подскачаше ли, подскачаше… Е, ще се появи в някой столичен вестник, на последната страница, съобщение, че така и така значи, при изпълнение на служебния си дълг са загинали доктор еди-кой си, а с него и Пелагея Ивановна, коларят и чифт коне. Мир на праха им в снежното море. Тфу… какви ли не идиотщини ти се привиждат, докато тъй нареченият служебен дълг те носи дявол знае накъде…
Не загинахме, не загубихме пътя, а пристигнахме в село Гришчево, където аз се залових да правя, за втори път през живота си, обръщане за краче. Раждаше жената на селския учител и докато с Пелагея Ивановна, до лакти в кръв и със заслепени от пот очи, се мъчехме на светлината на лампата с това обръщане, чувахме как зад дървената врата мъжът й стене и снове в неотоплената част на къщата. И трябва да призная, че сред стоновете на родилката и безспирното му хлипане аз счупих ръчичката на бебето. Детенцето го извадихме мъртво. Ах, каква пот се стичаше по гърба ми! Веднага ми мина през ума, че ей сега ще се появи някой — страшен, черен, огромен, — ще нахълта в къщата и ще изрече с каменен глас: „Аха! Да му се отнеме дипломата!“
Гледах, примрял, жълтото мъртво телце и неподвижната восъчнобледа майка, още в унес от хлороформа. През горното прозорче нахлуваше струя сняг, бяхме го отворили за малко — да разредим задушаващата миризма на хлороформ, и струята се превръщаше в кълбо пара. После затръшнах прозорчето и пак вперих поглед в ръчичката, която се олюляваше безпомощно в ръцете на акушерката. Ах, не мога да предам отчаянието, в което бях изпаднал, докато се връщах сам, защото оставих Пелагея Ивановна да се грижи за майката. Сред проредялата виелица аз се тресях в шейната, мрачните лесове ме гледаха укоризнено, безнадеждно, отчаяно. Чувствах се победен, смлян, смазан от жестоката съдба. Тя ме запокити в този пущинак и ме остави да се боря сам, без никаква подкрепа и съвет. Какви неимоверни трудности ми се налага да изживявам. Могат да ми докарат какъв ли не коварен или сложен случай, най-често хирургически, и аз, небръснат, трябва да застана лице в лице с него и да го победя. Не го ли победиш — мъчи се както сега, друсай се в шейната и мисли за детското трупче и за майката, останали някъде там. Утре, щом позатихне виелицата, Пелагея Ивановна ще ми я докара в болницата и е много проблематично дали ще успея да я опазя. Пък и как да я опазя? Как да разбирам тази величествена дума? Та аз действам по интуиция, аз нищо не зная. Да, досега ми вървеше, измъквах се благополучно от най-невероятни случаи, но днес не ми провървя. Ах, сърцето ми се свива от самотата, от студа, от това, че до мен няма никой. А не е изключено и престъпление да съм извършил — ами ръчичката? Да отида някъде, да падна някому в нозете, да кажа: така и така, аз, доктор еди-кой си, счупих ръчичката на едно бебе. Вземете ми дипломата, недостоен съм за нея, скъпи колеги, изпратете ме на Сахалин. Уф, неврастения!
Легнах на дъното на шейната и се свих, та дано студът не ме хапе толкова силно, и заприличах в собствените си очи на жалко паленце, на бездомен и непохватен пес.
Пътувахме дълго, много дълго, докато най-сетне не проблесна малкият, но всякога толкова радващ и мил фенер пред вратата на болницата. Той примигаше, стапяше се, припламваше, пак изчезваше и мамеше. Щом го зърнах, и ми поолекна на самотната душа, а когато фенерът вече трайно се установи пред погледа ми, взе да расте и да се приближава, когато стените на болницата от черни станаха белезникави, докато минавах през портата, вече си казвах:
„Ръчичката ли? Глупости! Има ли значение? Нали я счупи, когато детето беше вече мъртво. Сега трябва да мислиш не за ръчичката, а за това, че майката е жива.“
Фенерът и познатото стълбище ме окуражиха, но все пак, вече вътре, в къщата, докато се качвах в кабинета си и вече усещах топлината на печката и предвкусвах съня, спасяващ от всички мъки, аз мърморех:
„Така е, вярно, и все пак страх ме е и се чувствам самотен. Толкова самотен!“
Самобръсначката лежеше на масата, до нея канчето с изстиналата вода. Захвърлих с презрение самобръсначката в чекмеджето. Изтрябвало ми е да се бръсна, няма що…
И ето, мина цяла година. Докато се влачеше, тя ми изглеждаше многолика, многообразна, сложна и страшна, а сега разбирам, че е профучала като ураган. Сега се гледам в огледалото и виждам дирята, която е оставила на лицето ми. Очите ми са станали по-строги и тревожни, а устата по-уверена и мъжествена, бръчката над носа ще ми остане за цял живот, както и спомените. Виждам в огледалото забързаната им стремителна върволица. Почакайте — имаше още един случай, когато пак треперих при мисълта за дипломата си и за някакъв фантастичен съд, който ще ме съди, а строгите съдии ще ме питат:
„Къде е челюстта на войника? Отговаряй, престъпнико с висше образование!“
Как да не помня! Работата е там, че макар на света да съществува фелдшерът Демян Лукич, който вади зъби така чевръсто, както дърводелецът ръждиви гвоздеи от стара дъска, тактът и чувството за собствено достойнство ми подсказаха още от първите ми стъпки в Муриевската болница, че и аз трябва да се науча да вадя зъби. Демян Лукич може да замине или да се разболее, а нашите акушерки могат всичко с изключение на едно: ще прощавате, но те не вадят зъби, не е тяхна работа.
И така… много добре помня румената, но измъчена физиономия на табуретката пред мен. Беше войник, завърнал се и той от фронта, който се беше разпаднал след революцията. Сякаш пред мен е и огромният здраво заседнал в челюстта як зъб с хралупа. Присвил очи с мъдър израз, аз стиснах с угрижено пуфтене зъба с клещите и тутакси ясно си спомних всеизвестния разказ на Чехов за това как на един дякон му вадили зъб. И сега ми се стори, че разказът никак не е смешен. В устата силно изпращя и войникът късо изви:
— Оле-ле!
След това съпротивата под ръката ми изчезна и клещите изскочиха от устата с притиснат в тях окървавен бял предмет. Сърцето ми се сви, защото предметът превишаваше по обем всякакъв зъб, па макар и войнишки кътник. В първия миг нищо не разбрах, но после за малко не заридах: да, в клещите стърчеше зъб с много дълги корени, но на зъба висеше огромно парче неравна яркобяла кост.
„Счупих му челюстта…“ — казах си аз и ми се подкосиха краката. Благославяйки съдбата, задето фелдшера и акушерките ги няма до мен, аз увих крадешком в марля резултата от юначния си труд и го пъхнах в джоба. Войникът се олюляваше на табуретката, вкопчил едната си ръка в крака на акушерския стол, а другата — в крака на табуретката, и ме гледаше с изцъклени, напълно обезумели очи. Пъхнах му смутено чаша с разтвор от калиев перманганат и му заповядах:
— Жабуркай!
Това беше глупаво. Той си напълни устата с разтвор, а когато го изплю в легенчето, той се изля, смесен с алена войнишка кръв, като се превръщаше веднага в гъста течност с невиждан цвят. После кръвта така шурна от устата му, че примрях. Да бях резнал гърлото на клетника с бръснач, едва ли щеше по-силно да тече. Оставил чашата с калий, аз се нахвърлях върху войника с парчета марля и затъквах дупката, зейнала в челюстта. Марлята в миг ставаше алена и докато я вадех, виждах ужасен, че в дупката спокойно може да влезе едра слива ренклод.
„Добре го подредих тоя войник!“ — мислех си отчаяно и измъквах от буркана дълги ивици марля. Най-сетне кръвта спря и аз намазах дупката в челюстта с йод.
— Два-три часа нищо няма да ядеш — казах на пациента си с разтреперан глас.
— Покорно благодаря — отговори ми войникът, като гледаше малко смаяно легенчето, пълно с негова кръв.
— Виж какво, приятелю — казах с жалък глас, — я намини утре или вдругиден пак да те видя. Понеже аз трябва… пак да те прегледам… И съседният зъб нещо ме съмнява… Разбрахме ли се?
— Покорно благодаря — отговори навъсено войникът и си тръгна, сложил ръка на бузата, а аз се втурнах в чакалнята и поседях малко там, като притисках главата си с длани и се олюлявах, сякаш мене ме болеше зъб. Може би пет пъти измъквах от джоба коравата кървава топка и пак я скривах.
Една седмица живях като в мъгла, отслабнах, залинях.
„Войникът ще получи гангрена, отравяне на кръвта… Ах, дявол да го вземе! Защо се наврях с тия клещи?“
Въображението ми рисуваше нелепи картини. Ето, войника почва да го тресе. Първите дни той още ходи, разказва за Керенски и за фронта, после става все по-мълчалив. Вече не му е до Керенски. Войникът лежи върху басмена възглавница и бълнува. Той е с 40°. Цялото село го навестява. А после той лежи с изшилен нос на масата под иконостаса.
В селото почват да приказват.
„От кво бе?“
„Дофторът му вадил зъб…“
„А, ето кво било…“
Слуховете плъзват. Следствие. Пристига суров човек:
„Вие ли сте извадили на войника зъб?…“
„Да… аз.“
Изравят войника. Съд. Позор. Аз съм виновен за смъртта му. И ето, аз вече не съм лекар, а нещастен, изхвърлен зад борда човек, по-точно бивш човек.
Войникът не идваше, аз се тормозех, топката ръждавееше и съхнеше в бюрото ми. След седмица трябваше да отида в околийския град да получа заплатата на персонала. Заминах след пет дена и първата ми работа беше да се отбия при един лекар от околийската болница. Този човек с пожълтяла от тютюна брадичка работеше там от двайсет и пет години. Той каквото беше видял! Вечерта седях в кабинета му, унило пиех чай с лимон и дращех с нокът покривката, най-сетне не издържах и поведох със заобикалки мъгляв, неискрен разговор: м-да… случва ли се… да речем, някой да вади зъб… и да счупи челюстта… нали може да стане гангрена?… Разбирате ме, нали?… Парче… чел съм…
Човекът ме слуша, слуша, вперил в мен избелели оченца под рунтави вежди, и изведнъж ми каза така:
— Изкъртили сте му част от алвеолата… А това значи, че много добре ще вадите зъби… Оставете сега чая и да идем да пийнем водка преди вечерята.
И в същия миг от съзнанието ми веднъж завинаги изчезна моят мъчител — войникът.
Ах, огледалото на спомените! Мина година. Колко ми е смешно да си спомням за тази алвеола! Което си е право, никога няма да вадя зъби като Демян Лукич. Има си хас! Той вади по четири-пет парчета на ден, пък аз на двете седмици — един. И все пак ги вадя така, че мнозина биха ми завидели. И не къртя алвеоли, но и да изкъртя, вече няма да се уплаша.
Зъби ли — дребна работа! Толкова неща видях и с толкова неща се справих през тази неповторима година.
Вечерта изпълваше стаята. Лампата вече беше запалена и обвит в тютюнев дим, аз правех равносметка. Сърцето ми преливаше от гордост. Два пъти бях ампутирал бедро, за пръсти да не говорим. Ами кюртажи. Ето, записвал съм — осемнайсет. Ами херния. Ами трахеотомия. Правех, и то сполучливо. Колко гигантски абсцеса бях отворил! Ами превръзките при счупвания. Гипсови и нишестени. Бях намествал изкълчвания. Ами интубациите. Ами ражданията. Моля, заповядайте с каквито обичате. Виж, с кесарево сечение няма да се наема. Може да се изпрати в града. Но форцепси, обръщания — колкото щете.
Спомням си последния държавен изпит — по съдебна медицина. Професорът ми каза:
— Говорете за раните от упор.
Започнах пренебрежително да разказвам и говорих дълго, а в зрителната ми памет преминаваше страница от дебелия учебник. Когато изстисках от себе си всичко, професорът ме изгледа с погнуса и изскърца:
— При нараняване от упор няма нищо подобно на онова, което ми разказахте. Колко петици имате?
— Петнайсет — отговорих аз.
Той вписа срещу презимето ми тройка и аз си излязох, зашеметен и опозорен…
Излязох си, наскоро заминах за Муриево и ето ме сега тука сам. Дявол знае какво става при раните от упор, но когато тук на операционната маса пред мене лежеше човек и розови от кръвта мехурчета изскачаха като пяна от устните му, загубих ли самообладание? Не, не загубих самообладание, въпреки че гърдите бяха разкъсани от изстреляни в упор сачми за вълци и се виждаше белият дроб, а месото на гърдите висеше на парцали. След половин месец той напусна болницата ми жив. В университета не ми се случи да взема в ръка форцепс, а тук, макар и да треперех, веднага го наложих. Няма да крия, че изродих странно дете: половината му глава беше подпухнала, синьо-алена, без очи. Изстинах. Смътно изслушах утешителните думи на Пелагея Ивановна:
— Нищо, докторе, сложили сте му едната лъжица на окото.
Два дена треперих, но след два дена главата стана нормална.
Какви рани съм шил. Какви гнойни плеврити съм виждал и как съм трошил ребра, какви пневмонии, тифуси, ракове, сифилиси, хернии (и съм ги намествал), хемороиди, саркоми.
Разгърнах вдъхновено амбулаторната книга и цял час броих. И преброих. За една година, до ей този вечерен час, бях прегледал 15 613 болни. Стационарни бях имал 200, а умрелите бяха само шест.
Затворих книгата и се затътрих да си лягам. Аз, двайсет и четири годишният юбиляр, лежах в кревата и заспивайки, си мислех, че вече имам огромен опит. От какво да се боя? От нищо. Бях вадил грах от ушите на хлапетата, бях рязал, рязал, рязал… Ръката ми е мъжествена, не трепери. Най-заплетени случаи бях имал, а бях свикнал и да проумявам такива женски обяснения, дето никой не може да ги разбере. Но аз се оправям в тях, както Шерлок Холмс в разните тайнствени документи… Сънят е вече близо, близо…
— Аз — измърморих, заспивайки, — аз наистина не си представям, че могат да ми докарат случай, с който да ме поставят натясно… Там, в столицата, биха казали може би, че това е фелдшеризъм… нищо… лесно им е на тях… в клиниките, в университетите… в рентгеновите кабинети… а пък аз тука… съм всичко… и селяните не могат да живеят без мене… Как треперех при почукване на вратата, как се гърчех мислено от страх… А сега…
* * *
— Откога е това?
— Седмица ще стане, бащице, близо седмица, миличък… Изскочи…
И жената се разхленчи.
Беше сивичко октомврийско утро на първия ден от втората ми година. Снощи, докато заспивах, бях горд и се хвалех, а тази заран стоях, облякъл престилката, и се взирах недоумяващ…
Тя държеше на ръце едногодишното момченце като да беше цепеница и то нямаше ляво око. Вместо око от разтегнатите, изопнати клепачи напираше жълта топка колкото малка ябълка. Детето страдалчески плачеше и се гърчеше, жената хленчеше. И ето че се слисах.
Заничах от всички страни. Демян Лукич и акушерката стояха мълчаливо зад мен. Такова нещо не бяха виждали.
„Какво е това… Мозъчна херния… Хъм… ама е жив… Саркома… Хъм… доста е меко… Някаква невиждана, страховита подутина… Но как се е развила?… От бившето око… Или може би никога не е имало око… Сега във всеки случай няма…“
— Виж какво — вдъхновено казах аз, — това тук ще трябва да се изреже…
И веднага си представих как ще цепна клепача, ще го разтворя и…
„И после… После какво? Пък може наистина да е от мозъка… По дяволите… Много е меко… прилича на мозък…“
— Кое да режете? — попита жената и пребледня. — Окото ли ще режете? Дума да не става…
И тя заувива, ужасена, детето в дрипите.
— Но то изобщо няма око — категорично отсякох аз, — я виж — къде е? Твоето дете има странна подутина…
— Капки му дайте — каза, ужасена, жената.
— Ти подиграваш ли се? Какви капки? На това няма да помогнат никакви капки.
— Е та, без око ли да остане?
— Ами като изобщо няма око? Няма — ти казвам…
— Онзи ден имаше! — възкликна отчаяно жената.
„По дяволите!…“
— Не знам, може и да е имало… по дяволите… но сега няма… И изобщо, виж какво, миличка, я си откарай детето в града. И то веднага, там ще му направят операция… Демян Лукич! А?
— М-да — дълбокомислено изрече фелдшерът, който явно не знаеше какво да каже — невиждан случай.
— Да го режат в града? — попита с ужас жената. — Не давам.
В края на краищата жената си отнесе детето, не даде и да му пипнем окото.
Два дена си блъсках главата, свивах рамене, ровех в библиотечката си, разглеждах рисунките, на които бяха изобразени деца с изскочили мехури вместо очи… По дяволите!
А след два дена забравих за детето.
Мина седмица.
— Ана Жухова! — извиках аз.
Влезе весела булка с дете на ръцете.
— Какво има? — попитах както винаги.
— Гърдите ми се задръстиха, не мога дъх да си поема — обясни булката и кой знае защо, подигравателно се усмихна.
Звукът на гласа й ме накара да трепна.
— Познахте ли ме? — попита насмешливо жената.
— Чакай… чакай… какво значи това?… Чакай… същото детенце ли е?
— Същото ми. Спомняте ли си, господин докторе, вий рекохте, че нямало око, та трябвало да се среже…
Призля ми. Жената ме гледаше победоносно, в очите й искреше смях.
В ръцете й мълчаливо седеше детето и гледаше света с кафяви очи. От никакъв жълт мехур нямаше и помен.
„Магия трябва да е…“ — помислих си, премалял.
А после, като се поокопитих, повдигнах внимателно клепача. Детето хленчеше, опитваше се да върти глава, но успях все пак да видя… мъничък белег върху лигавицата… Аа…
— Ний тогаз, като си тръгнахме оттук… И той взе, че се пукна…
— Стига, булка, не ми обяснявай — прекъснах я засрамен, — вече разбрах…
— Пък вий викате — нямало око… Ама му порасна. — И жената подигравателно се изкикоти.
„Разбрах, да ме вземат дяволите… на долния му клепач се е вдигнал огромен цирей, узрял е и е изместил окото, изобщо го е закрил… а после, като се е спукал, гнойта е изтекла… и всичко си е дошло на мястото…“
Не. Никога, даже като заспивам, няма да си мърморя горделиво, че мен нищо не може да ме учуди. Не. Година мина и втора ще мине и ще е не по-малко богата на изненади от първата… Значи трябва само смирено да уча.
Той е. Усетът ми подсказа. На знанията си не можех да разчитам. Какви знания можех да имам аз, лекар, завършил университета преди шест месеца!
Достраша ме да докосна човека по голото и топло рамо (въпреки че нямаше от какво да се боя), затова му наредих:
— Я елате насам, по̀ на светло!
Човекът се обърна, както му казах, и светлината на петромаксовата лампа заля жълтеникавата му кожа. По изпъкналите гърди и под хълбоците през жълтото прозираше мраморен обрив. „Като звезди в небето“ — помислих си аз и със свито сърце се наведох към гърдите му, после вдигнах очи към лицето. Видях лице на четирийсетгодишен човек, със сплъстена мръснопепелява брадичка и шавливи очички под подпухнали клепачи. За огромно свое учудване прочетох в очичките самочувствие и съзнание за собствено достойнство.
Човекът примигваше, озърташе се, равнодушен и скучаещ, оправяше си колана на панталона.
„Той е — сифилисът“ — повторих си аз строго наум. За пръв път в лекарския си живот се натъквах на него, аз, докторът, запратен в началото на революцията от университетската скамейка право в това затънтено село.
На този сифилис се натъкнах случайно. Човекът дойде с оплакване, че трудно преглъща. Съвсем несъзнателно, без и през ум да ми минава за сифилис, аз му казах да се съблече и тогава видях звездния обрив.
Свързах дрезгавия глас със зловещото зачервяване и странните бели петна по глътката с мраморните гърди и се досетих. Първата ми работа беше малодушно да си дезинфекцирам ръцете с топче сублимат, а тревожната мисъл: „Той ми се изкашля май срещу ръцете“ — ме отрови за миг. После повъртях безпомощно и с погнуса стъклената шпатула, с помощта на която бях огледал гърлото на пациента. Какво да я правя?
Реших да я сложа на перваза, върху парче памук.
— Вижте какво — казах аз, — чуйте… Хъм… Изглежда… Впрочем почти сигурно е… Хванали сте лоша болест — сифилис…
Казах го и се смутих. Очаквах този човек много да се уплаши, да се разстрои…
Той ни най-малко не се разстрои, нито се уплаши. Изгледа ме някак отстрани, както гледа с кръглото си око кокошка, чула викащ я глас. В това кръгло око аз прочетох, смаян, недоверие.
— Имате сифилис — повторих меко.
— Това пък какво е? — попита ме човекът с мраморния обрив.
И тогава пред очите ми ярко се открои част от снежнобяло отделение в университетската клиника, амфитеатърът със студентските глави една над друга и прошарената брада на професора венеролог… Но веднага се опомних и се сетих, че съм на хиляда и петстотин версти от амфитеатъра и на четирийсет от железопътната гара, че ми свети петромаксова лампа… Зад бялата врата приглушено шумяха многобройните пациенти, чакащи реда си. Навън бързо се стъмваше и падаше първият зимен сняг.
Накарах пациента още да се разсъблече и открих вече заздравяващата първична язва. И последните ми съмнения отпаднаха и отново изпитах чувството на гордост, което ме обземаше всеки път, щом диагнозата ми се оказваше вярна.
— Обличайте се — заговорих аз, — имате сифилис! Болестта ви е доста сериозна, засяга целия организъм. Ще трябва дълго да се лекувате!…
На това място се запънах, защото — кълна ви се! — в кокошия поглед аз прочетох учудване, примесено с нескрита ирония.
— Бе гърлото ми нещо е пресипнало — каза пациентът.
— Е да, и това е от болестта. И обривът на гърдите. И си вижте гърдите…
Човекът скоси очи и погледна. Ироничното пламъче в очите му не гаснеше.
— Та ако може да ми пооправите гърлото — настоя той.
„Неговото си знае! — помислих си, вече малко ядосан. — Аз му говоря за сифилис, той — за глътката!“
— Вижте какво — продължих, вече на глас, — глътката не е страшна. И нея ще оправим, чичо, но най-важното е да лекуваме основното заболяване. Пък ще трябва дълго да се лекувате — две години.
Сега пациентът ми вече се облещи. В очите му прочетох присъдата си: „Да не си мръднал нещо бе, докторе?“
— Що толкоз време? — попита пациентът. — Как тъй — две години? Дай нещо да си жабуркам гърлото…
Целият пламнах. И заговорих. Вече не се притеснявах, че ще го уплаша. О, не! Напротив, намекнах, че може и да му окапе носът. Обясних на моя пациент какво го очаква, ако не се лекува както трябва. Засегнах и въпроса за заразността на сифилиса и дълго приказвах за чиниите, лъжиците и чашите, за отделния пешкир…
— Женен ли сте? — попитах.
— Женат съм — отвърна слисано пациентът.
— Изпратете веднага жена си при мен! — развълнувано и разпалено говорех аз. — Сигурно и тя е болна, нали?
— Жената ли? — попита с безкрайно учудване пациентът и се втренчи в мен.
Разговорът ни продължи в същия дух. Той примигваше и гледаше в зениците ми, аз в неговите. Беше всъщност не разговор, а мой монолог. Блестящ монолог, за който всеки професор би писал петица на петокурсник. Открих, че притежавам огромни познания по сифилидология и невероятна съобразителност. Тя запълваше тъмните дупки там, където липсваха редове от немските и руските учебници. Разказах какво става с костите на нелекуван сифилитик, нахвърлих мимоходом и картината на прогресивния паралич. Потомството! А как да предпазим жена му? Или, ако е заразена, а тя сигурно е заразена, как да я лекувам?
Най-сетне словоизлиянията ми секнаха и аз извадих със свенливо движение от джоба си справочника в червена подвързия със златни букви. Верния си приятел, с когото не се разделях при първите стъпки по трудния си път. Колко пъти ме беше спасявал, когато проклетите въпроси за рецептите зейваха като черна пропаст пред мен! Докато пациентът се обличаше, прелистих крадешком страничките и намерих каквото ми трябваше.
Живачният мехлем е чудотворен лек.
— Ще го втривате. Ще ви дадат шест пакетчета мехлем. Ще си втривате по едно пакетче на ден… ей… така…
И като разтривах с празна длан престилката си, аз нагледно и ентусиазирано му показах как да го втрива.
— … Днес — в ръката, утре — в крака, после пак в ръката, в другата. След шест втривания ще се изкъпете и ще дойдете при мен. Непременно. Чухте ли? Непременно! Да! Освен това по време на лечението трябва внимателно да наблюдавате зъбите и изобщо устата си. Ще ви дам нещо за жабуркане. След хранене непременно си плакнете устата…
— И глътката ли? — попита дрезгаво пациентът и аз забелязах, че само думата „жабуркане“ го пооживи.
— Да, да, и глътката.
След няколко минути жълтият гръб на кожуха изчезваше от погледа ми зад вратата, от която вече се подаваше увита в шал женска глава.
След още няколко минути, докато претичвах през полутъмния коридор от амбулаторията до аптеката за цигари, бегло долових дрезгав шепот:
— Не го бива. Млад е. Мен глътката ме понаболява, пък той като ме запреглеждал… И гърдите, че и корема… Толкова работа имам, ама утрепах за болницата половин ден. По нощите ще се прибирам. О, Господи! Мене глътката ме боли, той мехлем за крака ми дава.
— Няма кой да те чуе, няма — потвърди леко треперещ женски глас и изведнъж секна. Защото аз минах като привидение в бялата си престилка. Не се стърпях, озърнах се и различих в сумрака брадичката, сякаш направена от кълчища, подпухналите клепачи и кокошето око. Познах и противния дрезгав глас. Прибрах глава в раменете, свих се крадливо, като да бях виновен и изчезнах с ясното усещане, че в душата ми се надига тъпа болка, като от ударено. Обзе ме страх.
Нима всичко е нахалост?…
… Не може да бъде! И цял месец внимателно, като детектив изчитах сутрин в амбулаторната книга имената на записаните за преглед в очакване да срещна сред тях и жената на внимателния слушател на монолога ми за сифилиса. Цял месец чаках и самия него. Но не ги дочаках. А след месец той угасна в паметта ми, престана да ме тревожи, аз го забравих…
Защото идваха все нови и нови хора и всеки ден работата в този затънтен край ми носеше поразителни, заплетени случаи, над които трябваше да си блъскам главата, стотици пъти да губя и да си възвръщам самообладанието и отново да се окрилявам за борба.
Сега, след толкова години, далеч от затънтената олющена бяла болница, пак си спомням звездния обрив по гърдите му. Къде ли е той? Какво прави? Ах, зная, зная. Ако е жив, двамата с жена си ходят от време на време във вехтата болница. Оплакват се от рани по краката. Ясно си го представям как размотава партенките, търси съчувствие. И младият лекар, мъж или жена, в кърпена бяла престилка, се навежда над краката му, натиска с пръст костта над язвата, търси причината. Намира я и записва в книгата: „Lues III“, после пита не са ли му давали лекарство — един черен мехлем.
И както си го спомням сега аз, така ще си спомни тогава за мене и той: 17-а година, снега и шестте пакетчета във восъчна хартия, шест неизползвани лепкави топчета.
— А, даде, даде ми… — ще отговори той и ще погледне вече не с ирония, а с възчерна тревога в очите. А лекарят ще му предпише калиев йодид или нещо друго. Ще надникне може би, също като мен, в справочника…
Привет, приятелю мой!
… предайте, драга ми съпруго, дълбок поклон и на чичо Сафрон Иванович. Освен това, мила ми съпруго, идете да се прегледате при нашия доктор, понеже аз половин година стана, откак съм болен от лошата болест сифил. А като си идвах, си премълчах, та лекувайте се.
Младата жена затисна уста с крайчеца на бархетния шал, седна на пейката и се затресе от плач. Руси къдрици, мокри от стопилия се сняг, паднаха на челото й.
— Какъв подлец, а! — извика тя.
— Подлец е — отсякох аз.
После дойде най-трудното, най-мъчителното. Трябваше да я успокоя. Но как? Под съпровода на боботещите гласове на нетърпеливите болни в чакалнята ние дълго си шепнахме…
Някъде дълбоко в душата си, още непретръпнала към човешкото страдание, аз намерих топли думи. Помъчих се преди всичко да премахна страха й. Казах, че още нищо не се знае и преди изследванията не бива да се отчайва. Пък и след тях няма смисъл: разправих й с какъв успех лекуваме тази лоша болест — сифилиса.
— Подлец, подлец — изхлипа младата жена, задавена от сълзи.
— Подлец — пригласях й аз.
Доста време ругахме „скъпия съпруг“, погостувал вкъщи и заминал за град Москва.
Най-сетне лицето на жената взе да изсъхва, но по него останаха петна и клепачите тежко набъбнаха над черните отчаяни очи.
— Какво ще правя? Две деца имам — повтаряше тя с измъчен сух глас.
— Спокойно, спокойно — мърморех аз, — ще видим какво ще правим.
Извиках акушерката Пелагея Ивановна, усамотихме се тримата в стаята с акушерския стол.
— Ах, негодника му с негодник — съскаше през зъби Пелагея Ивановна. Жената мълчеше, очите й бяха като две черни вдлъбнатини, тя се взираше в прозореца, в здрача.
Това беше един от най-щателните прегледи през живота ми. Двамата с Пелагея Ивановна не отминахме нито педя от тялото й. И аз не намерих никъде нищо подозрително.
— Чуйте ме — казах с горещото желание надеждите ми да се оправдаят и никъде да не се появи ужасната твърда първична язва, — вижте какво… Престанете да се тревожите! Има надежда. Да, надежда. Ех, вярно, всичко става, но засега нищо ви няма.
— Няма ли? — хрипкаво попита жената. — Няма? — Очите й заискриха, скулите порозовяха. — Ами ако ми стане изведнъж нещо? А?…
— И аз не проумявам — казах тихичко на Пелагея Ивановна, — ако се съди по разказа й, трябва да е заразена, а пък нищо няма.
— Нищо няма — обади се като ехо и Пелагея Ивановна.
Още няколко минути си шепнахме с жената за разни срокове, за разни интимни неща и аз й наредих да идва в болницата.
Гледах я и разбирах, че е прекършен човек. Надеждата припламваше в нея и веднага угасваше. Тя изхлипа още веднъж и си излезе като тъмна сянка. Оттогава меч увисна над нея. Всяка събота тя се появяваше мълком в амбулаторията. Много отслабна, скулите й изпъкнаха по-рязко, очите хлътнаха, обрамчени от сенки. Непрестанната мисъл придърпа надолу ъгълчетата на устните й. Тя размотаваше с привично движение шала, после отивахме тримата в отделението.
Преглеждахме я.
Първите три съботи минаха и пак не намерихме нищо. Тогава жената почна постепенно да се съвзема. В очите й се появяваше блясък, лицето й оживяваше, скованата маска се отпускаше. Нашите шансове растяха. Опасността се топеше. На четвъртата събота аз говорех вече с увереност. Имах зад гърба си към 90% вероятност за благополучен изход. Беше минало дори повече време от прословутия първоначален 21-дневен срок. Оставаха само редките случаи, когато язвата се появява с огромно закъснение. Минаха най-сетне и тези срокове и един ден, след като захвърлих в легена лъскавото огледало, опипал за последен път жлезите, аз казах на жената:
— Вие сте извън всяка опасност. Може вече да не идвате. Имате късмет.
— И нищо няма да ми стане? — попита тя с глас, който не може да се забрави.
— Не, нищо.
Няма да ми стигне умение да опиша лицето й. Помня само как ми се поклони доземи и изчезна.
Впрочем тя се появи още веднъж. С вързопче в ръцете — два фунта масло и двайсет яйца. Дори след толкова тежка битка аз не взех нито маслото, нито яйцата. И понеже бях млад, много се гордеех с това. Но по-късно, през гладните революционни години, често си спомнях петромаксовата лампа, черните очи и златната буца масло с вдлъбнатини от пръсти, с избила по нея роса.
Но защо сега, след толкова години, си спомних тази жена, обречена на четиримесечен страх? Неслучайно. Тя беше втората ми пациентка в тази специалност, на която отдадох по-късно най-хубавите си години. Първият беше онзи, със звездния обрив по гърдите. Да, тя беше втората и беше единственото изключение — тя се страхуваше. Единствена в паметта ми, запазила осветения от газени лампи труд на четирима ни (на Пелагея Ивановна, Ана Николаевна, Демян Лукич и моя).
Докато се точеха мъчителните й съботи, сякаш в очакване на екзекуция, аз почнах да търся „него“. Есенните вечери са дълги. Кахлените печки в докторското жилище лъхат жар. Тихо е и ми се струваше, че съм сам с лампата си в целия свят. Някъде много бурно кипеше живот, а в прозорците ми шибаше, чукаше кос дъжд, после неусетно се превърна в беззвучен сняг. Дълги часове седях и четях старите амбулаторни книги от последните пет години. Пред мен се изнизаха хиляди, десетки хиляди имена на хора и села. Сред тези колони от хора аз търсех него и често го намирах. Мяркаха се записи, шаблонни, скучни: „Bronchitis“, „Laryngit“… и пак, и пак… А, ето го! „Lues III“. Аха… А отстрани с енергичен почерк, с опитна ръка предписано:
Rp. Ung. Hidrarg. einer. 3,0 D. t. d…
Ето го — „черния“ мехлем.
И пак. Отново пред очите ми танцуват бронхити и катари, но изведнъж прекъсват… пак „Lues“…
Най-често се срещаше именно вторичният луес. По-рядко — третичен. И тогава калиевият йодид се разполагаше нашироко в графата „лечение“.
Колкото по-дълго четях вехтите, миришещи на мухъл, забравени на тавана амбулаторни фолианти, толкова по-ярка светлина озаряваше неопитната ми глава. Започнах да проумявам чудовищни неща.
Извинете, но къде са записани първичните язви? Не ги виждам нещо. На хиляди и хиляди имена нарядко ще срещнеш някое, после пак. А за вторичен сифилис — безкрайни върволици. Но какво значи това. Ами ето какво значи…
— Това значи… — говорех аз в сянката на себе си и на мишката, загризала вехтите подвързии по лавицата на библиотеката — това значи, че тук понятие си нямат за сифилиса и тази язва никого не стряска. М-да. А тя после вземе, че зарасне. Само белег остане… Тъй, тъй — и повече нищо? А, не, не е нищо! Защото ще се развие вторичен, и то бурен сифилис. С болки при гълтане и с мокрещи обриви по тялото и тогава Семьон Хотов, 32-годишен, ще отиде в болницата, а там ще му дадат сив мехлем… Аха!…
Светлият кръг лежеше върху бюрото, а изтегналата се шоколадова жена в пепелника не се виждаше от купчината фасове.
— Ще го намеря аз този Семьон Хотов. Хъм…
Леко докоснатите от жълтото тлеене амбулаторни листове шумоляха. На 17 юни 1916 г. Семьон Хотов е получил шест пакетчета целебен живачен мехлем, изнамерен отдавна за спасяването на Семьон Хотов. Зная какво е казал моят предшественик на Семьон, когато му е връчвал мехлема:
— Семьоне, след шест втривания ще се изкъпеш и пак ще дойдеш. Чуваш ли, Семьоне?
Семьон, разбира се, се е кланял и с дрезгав глас е благодарил. Я да видим: след 10–12 дена Семьон трябва непременно да се появи отново в книгата. Да видим, да видим… Цигарен дим, листовете шумолят. Ох, няма го, няма го Семьон! И след 10 дена го няма, и след 20… Никакъв го няма. Ах, клетият Семьон Хотов. Значи звездният обрив е изчезнал, както гаснат на съмване звездите, а кондиломите са позавехнали. Но Семьон ще загине, уверявам ви, ще загине. И аз сигурно ще го видя този Семьон, той ще дойде на преглед, вече с гумозни язви по тялото. Носовият скелет запазен ли е? А зениците му еднакви ли са?… Клетият Семьон!
А сега не Семьон, а Иван Карпов. Нищо чудно. Защо да не се разболее и Карпов Иван? Но чакайте, защо му е предписан каломел с млечна захар в малки дози? Ето защо: Иван Карпов е на 2 години! А има „Lues II“! Злокобната двойка! Бил е целият в звезди, когато го е донесла майка му и той се е дърпал в ръцете й от яките ръце на доктора. Всичко е ясно.
Зная, досещам се, разбрах къде е била при това двегодишно момченце първичната язва, без която не се появява нищо вторично. В устата! Заразили са го с лъжичката.
Учи ме, пущинак! Учи ме, тишина на селската къща! Да, много интересни неща ще разкаже на младия лекар старата амбулаторна книга. Над Иван Карпов беше записано: „Авдотя Карлова, 30-годишна“.
Коя е тя? А, ясно. Майката на Иван. Нали в нейните ръце е ревал. А под Иван Карпов: „Маря Карпова, 8-годишна“.
Тя пък коя е? Сестра му! Каломел…
Семейството е налице. Семейство. От него липсва само един човек — Карпов, към 35-40… Малкото му име не се знае — Сидор, Пьотър. О, има ли значение!
… драга ми съпруго… лошата болест сифил…
Ето го документа. И вече ми просветва. Да, сигурно се е върнал от проклетия фронт и „не си е признал“, а може и да не е знаел, че трябва да си признае. Заминал е. А тук е пламнало. След Авдотя — Маря, след Маря — Иван. Общата паница чорба, пешкирът…
Ето още едно семейство. И още едно. Старец, на 70. „Lues II“. Старче! Ти пък каква вина имаш? Никаква. Общата паница! Извънполово, извънполово. Всичко е ясно. Ясно като това белезникаво разсъмване в началото на декември. Значи прекарал съм над амбулаторните книги и великолепните немски учебници с ярки илюстрации цялата си самотна нощ.
Докато влизах в спалнята, аз се прозявах и мърморех:
— Ще се боря с „него“.
За да се бориш, трябва да го видиш. И той не се забави. Натрупа сняг, пътищата станаха проходими и се случваше шейните да ми докарват до 100 души на ден. Денят се зазоряваше мътнобял, а гаснеше с черна мъгла, в която загадъчно, с тихо шумолене изчезваше последната шейна.
Той се заниза пред мен, разнообразен и коварен. Появяваше се ту като белезникави ранички в гърлото на девойче. Ту като закривени, сякаш саби, крака. Друг път във вид на подкопани завехнали язви по жълтите крака на някоя бабичка. Или на мокрещи папули по тялото на цъфтяща жена. Понякога гордо коронясваше с Венерин полумесец нечие чело. Или, понесли наказанието за невежеството на бащите си, идваха деца с носове като казашки седла. Но се случваше и да се изплъзне, без да го забележа. Ах, та аз идвах от ученическия чин!
И проумявах всичко със собствени усилия, в самота. А той се криеше понякога и в костите, в мозъка.
Много неща научих.
— Заръчаха ми тогава да се мажа.
— С един черен мехлем?
— С черен мехлем, бащице, с черен…
— И накръст, нали? Днес ръката — утре крака?
— Тъй, тъй. Ама ти, гълъбе, как разбра? (Подмазвачески.)
„Че как да не разбера? Ех, как да не разбера! Ето я — гумата!…“
— От срамна болест да си боледувал?
— Амии! В нашия род за таквоз нещо не сме и чували.
— Аа… Глътката да те е боляла?
— Глътката ли? Амче боля ме. Лани.
— М-да… А Леонтий Леонтиевич да ти е давал мехлем?
— Ами да! Черен като ботуш.
— Да, но ти лошо си се мазал с него, байно. Много лошо!…
Щедро раздавах с килограми от сивия мехлем. В огромни количества изписвах калиев йодид и в огромни количества бълвах пламенни думи. Някои пациенти успявах да връщам след първите шест втривания. На няколко души успях да сложа, макар и невинаги докрай, първите серии инжекции. Но повечето ми се изплъзваха между пръстите, като пясък в пясъчен часовник, и аз не можех да ги открия в снежната мъгла. Ах, уверих се, че в този край сифилисът е страшен тъкмо защото хората не ги беше страх. Затова почнах спомените си с чернооката жена. Спомних си я с топло уважение именно заради нейния страх. Но тя беше единствената!
Аз възмъжах, станах съсредоточен, понякога навъсен. Мечтаех срокът ми да мине и да се върна в университетския град, където борбата ми ще е по-лека.
В такъв един мрачен ден в амбулаторията влезе за преглед млада и много хубава жена. Тя носеше увито бебе; като се препъваха и преплитаха крака в огромни валенки, след нея нахълтаха още две деца, вкопчени в подалата се изпод полушубката синя пола.
— Обриви са ми нападнали децата — каза важно червенобузата невяста.
Докоснах внимателно челцето на момиченцето, хванато за полата, и то изчезна безследно в гънките й. А Ванка с невероятно дебелата муцунка го измъкнах от другата страна на полата. Челата и на двамата не пламтяха, нормални бяха.
— Разповий детето, миличка.
Тя разпови момиченцето. Голичкото телце беше гъсто осеяно като небе в ледено мразовита нощ. От глава до пети петна от розеола и мокрещи папули. Ванка реши да се дърпа и да вие. На помощ ми се притече Демян Лукич…
— Простуда ли е? — попита ме с безгрижен поглед майката.
— Ееех, простуда — мърмореше Демян Лукич, изкривил състрадателно и гнусливо уста. — Цялата им Коробовска околия е така простудена.
— От кво е то туй? — питаше майката, докато аз разглеждах петнистите й бедра и гърди.
— Обличай се — казах аз.
После седнах до масата, подпрях главата си с ръка и се прозях (тя беше от последните този ден и номерът й беше 98-и). После заговорих:
— И ти, стрино, и децата ти сте хванали „лошата болест“. Опасна, страшна болест. Трябва всички веднага да почнете да се лекувате и да се лекувате дълго.
Колко жалко, че с думи е трудно да се предаде недоверието в изпъкналите сини женски очи. Тя преобърна бебето като цепеница, погледна тъпо крачетата му и попита:
— Че отде пък?
И криво се усмихна.
— Не е важно — отде — отговорих аз и запалих петдесетата си цигара за този ден, — ти по-добре друго ме питай — какво ще стане с децата ти, ако не ги лекуваш.
— Че кво? Ми нищо — отговори тя и заувива бебето в пелените.
На масичката пред мен имаше часовник. Като сега помня, че бях говорил само три минути, и жената зарида. Много се зарадвах на тези сълзи, защото само благодарение на тях, предизвикани от моите преднамерено жестоки и плашещи думи, стана възможна по-нататъшната част от разговора:
— И тъй, те остават тук. Демян Лукич, ще ги настаните в пристройката. На тифусните им стига второто отделение. Утре ще отида в града и ще взема разрешение да открия стационарно отделение за сифилитици.
Безмерно любопитство пламна в очите на фелдшера.
— Какво говорите, докторе — обади се той (беше ужасен скептик), — как ще се оправим сами? Ами лекарства? Санитарките ни са малко… А кой ще им готви?… Ами съдове, спринцовки?
Но аз с тъпа упоритост поклатих глава и отсякох:
— Ще го взема.
Мина месец…
В трите стаи на потъналата в сняг пристройка горяха лампи с тенекиени абажури. Бельото на леглата беше окъсано. Имахме само две спринцовки. Малка, от един кубик, и голяма, от пет кубика. С една дума — жалка, потънала в сняг нищета. Но… Гордо лежеше отделената спринцовка, с която, примрял вътрешно от страх, вече няколко пъти бях правил новите за мен, все още загадъчни и мъчни инжекции със салварсан.
Освен това бях вече и много по-спокоен — в пристройката лежаха 7 мъже и 5 жени и с всеки изминал ден звездният обрив се топеше пред очите ми.
Беше вечер. Демян Лукич държеше малка лампа и осветяваше срамежливия Ванка. Устата му беше изцапана с каша от грис. Но по него вече нямаше звезди. И четиримата се изредиха под лампичката, ласкаейки съвестта ми.
— Е, значи утре ще ме изпишете — каза майката и си оправи блузката.
— Не, още не — отговорих аз, — ще изтърпите още един курс.
— Дума да няма — отсече тя, — толкова работа ме чака! Благодарим за грижите, ама утре да ни изпишете. Здрави сме вече.
Разговорът пламна като огън. Той завърши така:
— Ти… ти знаеш ли — заговорих аз и усетих, че ставам ален, — ти знаеш ли, глупачко!…
— Бе ти що ме хокаш? Туй пък на кво прилича — да ме хокаш?
— Виж какво — глупачка е меко казано. Не, не глупачка, ами… ами!… Я погледни Ванка! Да го погубиш ли искаш? Да, но аз няма да ти позволя!
И тя остана още десет дни! Повече никой не би могъл да я задържи. Кълна ви се. Но повярвайте, съвестта ми беше чиста, не ми тежеше даже, че я нарекох глупачка. Не съжалявам. Какво е обидата в сравнение със звездния обрив!
И тъй, минаха години. Съдбата и бурните времена отдавна са ме разделили със затрупаната от снега пристройка. Какво ли е сега там и кой? Вярвам, че е станало по-добре. Сградата е белосана, може и бельото да е ново. Електричество, разбира се, няма. И може би сега, когато пиша тези редове, нечия млада глава де навежда към гърдите на болен. Газената лампа хвърля жълтеникава светлина върху жълтеникавата кожа…
Здравей, приятелю!
Умни хора отдавна са казали, че щастието е като здравето: имаш ли го, не го забелязваш. Но отърколят ли се годините — как си спомняш тогава за щастието, о как само си спомняш!
Що се отнася до мен, както се изясни сега, съм бил щастлив през зимата на 1917 година. Незабравима, виелична, вихрена година!
Започналата вихрушка ме вдигна като късче от скъсан вестник и ме пренесе от затънтения участък в околийски град. Чудо голямо — ще кажете, — околийски град! Но ако сте изкарали като мен година и половина, без да сте се отлъчвали нито за ден, зиме сред снегове, лете сред строги и бедни гори, ако сте разкъсвали бандерола на вестник от миналата седмица с такова сърцебиене, с каквото щастлив любовник разкъсва небесносиния плик, ако сте изминавали в шейна с впрегнати един зад друг два коня по осемнайсет версти, за да отидете при родилка, вярвам, че ще ме разберете.
Много уютно нещо е газената лампа, но аз предпочитам електричеството!
И ето, най-сетне видях отново примамливите електрически лампи! Главната улица на градчето, добре утъпкана от селските шейни, улица, по която очароват погледа ви няколко фирми с изрисувани на тях ботуши, златен кравай, червени знамена, лице на млад мъж с нагли свински оченца и абсолютно неестествена прическа, означаваща, че зад стъклената врата местният Базилио се наема срещу 30 копейки да ви избръсне по всяко време с изключение на празничните дни, с които изобилства моето отечество.
И до днес ме втриса при спомена за салфетките на Базилио, салфетки, които неизменно ме караха да си представям онази страница в немския учебник по кожни болести, на която с убедителна яснота е изобразен твърд шанкър върху брадичката на някакъв гражданин.
Но дори тези салфетки няма да помрачат спомените ми!
На кръстовището стоеше жив милиционер, в прашната витрина смътно се различаваха железни тави с плътни редици пасти с червеникав крем, площадът беше застлан със сено и вървяха, пътуваха, разговаряха хора, в будката продаваха вчерашни московски вестници, пълни с потресаващи новини, а наблизо призивно си свиркаха московски влакове. С една дума, това беше цивилизация, Вавилон, Невски проспект.
За болницата — да не говорим. В нея имаше хирургическо отделение, терапевтично, инфекциозно, родилно. В болницата имаше операционна, в нея сияеше автоклав, сребрееха кранове, масите разтваряха хитроумните си лапи, нарези, винтове. В болницата имаше главен лекар, трима ординатори (освен мен). Фелдшери, акушерки, санитарки, аптека и лаборатория. Помислете си само — лаборатория! С цайсов микроскоп, с богат запас от оцветители.
Потрепервах и цял изстивах, смазан от впечатления. Доста дни минаха, докато свикна с това, че в декемврийския здрач едноетажните болнични сгради се озаряваха, сякаш по команда, от електрическа светлина.
Тя ме заслепяваше. Във ваните бушуваше и громолеше вода, а дървените изпоцапани термометри се гмуркаха и плуваха в тях. В детското заразно отделение цял ден избухваха стонове, чуваше се тъничък жалостен плач, хрипкаво бълбукане…
Санитарките сновяха забързани…
Тежко бреме се смъкна от душата ми. Вече не носех съдбовна отговорност за всичко, което и да се случи на този свят. Вече нямах вина за заклещената херния и не изтръпвах, ако пристигналата шейна докарваше родилка с напречно положение на плода, вече не ме засягаха гнойните плеврити, изискващи операция. За пръв път се почувствах като човек, чиято отговорност е ограничена в известни рамки. Раждане? — Моля, ниската сграда ей там, крайният прозорец с перденце от бяла марля. Там има лекар акушер, симпатичен и дебел, с червеникави мустачки и пооплешивял. Това е негова работа. Шейни, завивайте към прозореца с марлята! Усложнено счупване? — Главният лекар е хирург. Възпаление на белите дробове? — В терапевтичното отделение, при Павел Владимирович.
О, величествена машина на голямата болница с регулиран, добре смазан механизъм! Като нов винт, направен по мярка, аз заех мястото си в него и поех детското отделение. Дифтеритът и скарлатината ме погълнаха, обсебиха дните ми. Но само дните. Нощем аз спях, защото под прозорците ми вече не се чуваше зловещото нощно хлопане, което можеше да ме вдигне и да ме повлече в мрака, към опасното и неизбежното. Започнах вечер да чета (най-вече за дифтерита и скарлатината, разбира се, а кой знае защо, със странен интерес и Фенимор Купър) и оцених по достойнство и лампата над масата, и покритите с пепел въгленчета върху подноса до самовара, изстиващия чай и съня след безсънната година и половина…
Такова беше щастието ми през зимата на 1917 година, когато ме преместиха от затънтения, виеличен участък в околийския град.
Бързо измина месец, после втори и трети, 17-а година си отиде и полетя февруари на 18-а. Свикнах с новото си положение и постепенно почнах да забравям далечния си участък. В паметта ми се заличиха зелената лампа със съскаща газ, самотата, преспите. Неблагодарник! Бях забравил бойния си пост, където сам, без ничия помощ, се борех с болестите, със собствени сили и като някой герой на Фенимор Купър се измъквах от най-невероятни положения.
Вярно, че макар и рядко, когато си лягах с приятната мисъл, че ей сега ще заспя, в замъгляващото се съзнание се мяркаха някакви откъслеци. Зелена светлинка, премигващ фенер… скърцане на шейна, кратък стон, после мрак, глухият вой на фъртуната в полето… После всичко това се прекатурваше на една страна и потъваше…
„Интересно, кой ли е сега там на мястото ми?… Е, все има някой… Млад лекар като мен… което си е право, аз си изкарах срока. Февруари, март, април… ех, да речем, и май — и стажът ми свършва. Значи в края на май аз ще се сбогувам със своя великолепен град и ще се върна в Москва. Ако революцията ме вдигне на крилото си, ще се наложи може би още да попътувам… но, тъй или иначе, вече никога няма да видя участъка си… Никога… Столицата… Клиника… Асфалт, светлини…“
Така мислех аз.
„… И все пак добре, че поработих на участък… Аз станах смел човек… Аз не се боя… Какво ли не съм лекувал? А? Нали?… Психически болести не съм… Е… не, наистина, макар впрочем… Ами агрономът, дето от пиене дявол знае докъде се беше докарал… Нали го лекувах, и то доста несполучливо… Делириум тременс… И това ако не е психическо заболяване! Добре ще е да почета малко психиатрия… Ами! По-нататък, в Москва… Сега да си гледам преди всичко детските болести… само детските болести… и особено тази кошмарна детска рецептура… Ууф… Ако детето е на 10, каква е еднократната доза, да речем, на пирамидона? 0,1 или 0,15?… Забравил съм. Ами ако е на три?… Само детските болести… и нищо друго… И тук зашеметяващите случайности са предостатъчно! Сбогом, участъко мой!… Но защо тази вечер участъкът толкова упорито не ми излиза от ума?… Зелената светлина… Та нали приключих завинаги сметките си с него?… Е, стига… Трябва да спя…“
— Има писмо за вас. По човек…
— Дайте го.
Санитарката стоеше в антрето. Палтото с проскубана яка беше наметнато върху бялата престилка с клеймо. По евтиния син плик се топеше сняг.
— Вие ли дежурите днес в приемната? — попитах я с прозявка.
— Аз.
— И няма никой?
— Не, празно е.
— В шлучай че… (прозявката ми раздираше устата и аз изговарях думите небрежно) докарат някого… извикайте ме… Аз ще ши легна.
— Ми добре. Сига да си вървя ли?
— Да, да. Вървете.
Тя си отиде. Вратата изскимтя, а пък аз зашляпах с чехлите към спалнята, разкъсвайки пътем с пръсти грозно и накриво плика.
В него имаше продълговата смачкана бланка за рецепта със синия печат на моя участък, моята болница… Незабравима бланка…
Усмихнах се.
„Интересно… цялата вечер мислих за участъка и ето че той се яви лично да напомни за себе си… Предчувствие…“
Под печата с химически молив беше надраскана рецепта. Латински думи, нечетливи, задраскани…
— Нищо не разбирам… Объркана рецепта… — измърморих аз и се втренчих в думата „morphin“… Та какво необичайно има всъщност в тази рецепта?… Ах, да… Четирипроцентният разтвор! Че кой предписва четирипроцентен разтвор морфин?… И защо?
Обърнах листчето и прозявката ми мина. На обратната страна с мастило, с вял и разлат почерк пишеше:
11 февруари 1918 година
Драги collega!
Извинете, че пиша на такова листче. Нямам подръка хартия. Разболях се от много тежка и лоша болест. Няма кой да ми помогне, пък и не искам да моля за помощ никого освен вас.
Втори месец съм в бившия ваш участък, зная, че сте в града и сравнително близо до мен.
В името на нашата дружба и на студентските ни години, моля ви час по-скоро да дойдете тук. Поне за ден. Поне за час. И ако вие кажете, че положението ми е безнадеждно, ще ви повярвам… Но може би мога да се спася?… Да, може би все още мога да се спася?… И надеждата ще проблесне за мен? Моля ви, не казвайте никому за това писмо.
— Маря! Идете веднага в приемната и ми пратете дежурната санитарка… как й беше името?… Е, не помня… Както и да е, дежурната, която ми донесе преди малко това писмо. По-бързо!
— Ей стига!
След няколко минути санитарката стоеше пред мен и снегът се топеше по проскубаната котка, послужила като материал за нейната яка.
— Кой донесе писмото?
— Ми не го познавам. Брадат един. Кооператор бил. Отивал в града, та…
— Хъм… свободна сте. Не, чакайте. Аз ще напиша сега бележка до главния лекар, моля ви, занесете му я и се върнете с отговора.
— Добре.
Моята бележка до главния лекар:
13 февруари 1918 година
Уважаеми Павел Иларионович. Току-що получих писмо от моя състудент, доктор Поляков. Той сега е съвсем сам в Горелово, в бившия мой участък. Изглежда тежко е заболял. Смятам за свой дълг да го навестя. Ако разрешите, ще предам утре за един ден отделението си на доктор Родович и ще замина при Поляков. Той има нужда от помощ.
Отговорът на главния лекар:
Уважаеми Виктор Михайлович, заминете.
Вечерта прекарах над разписанието на влаковете. До Горелово можех да стигна така: да се кача утре в два часа по обед на пътническия за Москва, а след 30 версти да сляза на N-ската гара, от която да пропътувам още двайсет и две версти с шейна до Гореловската болница.
„Ако имам късмет, ще пристигна в Горелово утре през нощта — разсъждавах аз, вече в леглото. — От какво ли е заболял? Тиф, възпаление на белите дробове? Нито едното, нито другото… Щеше да каже направо: «Имам възпаление на белите дробове.» А това объркано и малко фалшиво писмо?… «Тежка… и лоша болест…» Каква? Сифилис? Да, сигурно е сифилис. Той е ужасен… той крие… той се страхува… Да, но бих искал да зная — с какви коне ще замина от гарата за Горелово? Хубав номер ще стане като пристигна привечер на гарата и няма да има с какво да продължа… А, не. Аз ще намеря начин. На гарата ще взема от някого коне. Или да му телеграфирам да прати коне? Няма смисъл! Телеграмата ще пристигне един ден след мене… Нали няма да прелети по въздуха до Горелово. Ще си лежи на гарата, докато намерят по кого да я пратят. Знам го аз туй Горелово. Ох, страшен е пущинак!“
Писмото върху бланката лежеше на нощната масичка в светлия кръг от лампата, а до него спътникът на нервната безсъница — пепелникът с четина от фасове. Въртях се върху събрания чаршаф и в душата ми се надигаше досада. Писмото почваше да ме дразни.
Така де: ако не е нещо акутно, а сифилис, да речем, защо не дойде той? Защо трябва аз да се понеса през тая виелица? Да не го излекувам от луес за една вечер случайно? Или от рак на хранопровода? Бе какъв рак! Той е две години по-млад от мене. На 25… „Тежко…“ Саркома? Писмото е нелепо, истерично. Писмо, от което можеш да получиш мигрена… И ето, тя вече е тук. Свива жилката на слепоочието ми… Значи утре, като се събудиш, тя ще плъзне от жилката нагоре, към темето, ще екове половината ти глава, а привечер ще има да гълташ пирамидон с кофеин… В шейната с пирамидон — ужас! Трябва да взема от фелдшера кожуха за посещения, че ще замръзна утре с туй мойто палто… Какво му е?… „Ще проблесне надежда…“ — в романите пишат така, а не в сериозни докторски писма!… Да заспя, да заспя… Да не мисля повече за това. Утре всичко ще се изясни… Утре.
Завъртях ключа и мракът погълна в миг стаята ми. Да заспя… Жилката тъпо ме боли… Но аз нямам право да се сърдя на този човек за нелепото му писмо, преди да съм разбрал какво се е случило. Човекът страда по свой начин, затова пише на друг човек. Е, както знае, както го разбира… Недостойно е заради тази мигрена, заради безпокойството да го хуля, та макар и наум. Може това писмо да не е нито фалшиво, нито от роман. От две години не съм го виждал този Серьожка Поляков, но чудесно го помня. Винаги е бил много благоразумен човек… Да. Значи сполетяла го е беда… И жилката ме поотпусна… Изглежда, почвам да заспивам… Какъв е механизмът на съня?… Чел съм във физиологията… но всичко е неясно… не разбирам какво значи сън… как заспиват мозъчните клетки? Между нас казано — не разбирам. Но съм сигурен, кой знае защо, че и авторът на физиологията не е съвсем сигурен… Нито една от теориите му не е убедителна… Ето го Серьожка Поляков, в зелена куртка със златни копчета, наведен над цинковата маса, а на масата лежи труп…
Хъм, да… е, това е сън…
Чук, чук… Бум, бум, бум… Аха… Кой? Кой? Какво?… Ох, някой чука, по дяволите, чука… Къде съм?… Какво става? Какво? Е, в леглото съм… И защо ме будят? Имат право, понеже съм дежурен. Събудете се, доктор Бомгард. Ето, Маря зашляпа към вратата да отвори. Колко е часът? Дванайсет и трийсет… Нощ е. Значи спал съм само един час. А мигрената? Не е минала. Ето я!
На вратата тихо се почука.
— Какво има?
Открехнах вратата към трапезарията. От тъмното надникна лицето на санитарката и веднага разбрах, че то е бледо, очите са широко отворени, тревожни.
— Кого докараха?
— Доктора от Гореловския участък — пресипнало и високо отговори санитарката, — застрелял се е докторът.
— По-ля-ков? Не може да бъде! Поляков?
— Не му знам името.
— Виж какво. Сега, сега идвам. А вие изтичайте при главния лекар, събудете го веднага. Кажете му, че го викам в приемната, по спешност.
Санитарката хукна и бялото петно изчезна от очите ми.
След две минути, на стълбището, злата виелица, суха и бодлива, ме шибна по бузите, изду полите на палтото ми, вледени уплашеното ми тяло.
В прозорците на приемната пламтеше бяла и тревожна светлина. На стълбището, в облак сняг, аз се сблъсках с главния лекар, забързан накъдето и аз.
— Вашият ли е? Поляков? — попита ме през кашлица хирургът.
— Нищо не разбирам — отговорих. — Той трябва да е. — И ние влязохме стремително в приемната.
От пейката стана навлечена жена. Познатите очи ме погледнаха разплакани изпод кафеникавия шал. Беше Маря Власиевна, акушерката от Горелово, вярната ми помощничка при ражданията в Гореловската болница.
— Поляков? — попитах аз.
— Да — отговори Маря Власиевна, — какъв ужас, докторе, из целия път съм треперила, дано го докарам жив…
— Кога?
— Тази заран, на разсъмване — мърмореше Маря Власиевна, — пазачът дотърча, „у доктора някой стреля…“, рече.
Под лампата, пръскаща отвратителна, тревожна светлина, лежеше доктор Поляков и щом зърнах безжизнените, сякаш каменни подметки на валенките му, сърцето ми привично се сви.
Свалихме калпака и видяхме слепналите се влажни коси. Моите ръце, ръцете на санитарката, ръцете на Маря Власиевна се замяркаха над Поляков и под палтото се подаде бяла марля с разлети жълто-червени петна. Гърдите му слабо се повдигаха. Напипах пулса и потреперах, пулсът изчезваше под пръстите ми, изтъняваше и се превръщаше в конче с възелчета, чести и нетрайни. Ръката на хирурга вече се протягаше към рамото, прищипваше бледото тяло, за да инжектира камфор. В същия миг раненият разлепи устни и по тях изби възрозова кървава ивичка, сините устни шавнаха едва доловимо и той сухо и тихо изрече:
— Оставете камфора. По дяволите!
— Мълчете — отговори му хирургът и вкара жълтото масло под кожата.
— Изглежда, предсърдието е засегнато — прошепна Маря Власиевна, вкопчи се яко в ръба на масата и се завглежда в безкрайните клепачи на ранения (очите му бяха затворени). Сенки, сиво-лилави като сенките на залеза, почнаха да разцъфтяват все по-ярко във вдлъбнатините край ноздрите, ситна, сякаш живачна пот изби по сенките като роса.
— Револвер? — попита хирургът и бузата му потрепери.
— Браунинг — прошепна Маря Власиевна.
— Еех — някак злобно и с досада каза изведнъж хирургът, неочаквано махна с ръка и се отдръпна.
Погледнах го уплашено и недоумяващо. Още нечии очи се мяркаха зад него. Беше се приближил още един лекар.
Поляков изведнъж помръдна устни, изкриви ги, като сънен човек, когато иска да отпъди досадна муха, а после долната му челюст почна да се движи, сякаш той се бе задавил с хапка и искаше да я преглътне. Ах, който е виждал лоши рани от револвер или пушка, той добре познава това движение! Маря Власиевна болезнено се намръщи и въздъхна.
— Доктор Бомгард… — каза едва чуто Поляков.
— Тук съм — прошепнах аз и гласът ми прозвуча нежно до самите му устни.
— Тетрадката е за вас… — хрипкаво и още по-тихо каза Поляков.
Той отвори очи и ги вдигна към нерадостния, губещ се в мрака таван на стаята. Тъмните зеници почнаха да се наливат сякаш с вътрешна светлина, бялото на очите стана някак прозрачно, синкаво. Очите спряха там горе, после потъмняха и загубиха мимолетната си красота.
Доктор Поляков умря.
Нощ е. Скоро ще съмне. Лампата свети ярко, защото градчето спи и сега токът е силен. Всичко мълчи, а тялото на Поляков е в параклисчето. Нощ.
На масата пред възпалените ми от четене очи лежат разпечатан плик и листче. На него пише:
Мили колега,
Няма да ви чакам. Размислих и няма да се лекувам. Безнадеждно е. А не искам и да продължа да се мъча. Предостатъчно беше. Предупреждавам всички: внимавайте с белите кристали, разтворими в 25 части вода. Аз прекалено им се доверих и те ме погубиха. Подарявам ви дневника си. Винаги сте ми правили впечатление на любознателен човек, проявяващ интерес към човешки документи. Ако ви е интересно, прочетете историята на моята болест.
Послепис с едри букви:
Моля за смъртта ми да не бъде обвиняван никой.
13 февруари 1918 година
До писмото на самоубиеца — „обща“ тетрадка с черна мушамена подвързия. Първата половина страница е откъсната. В останалата половина — кратки бележки, отначало с молив или с мастило, с четлив ситен почерк, в края на тетрадката с химически или дебел червен молив, с почерк небрежен, с почерк подскачащ, а думите често съкратени.
„…7[2] година, 20 януари
… и много съм доволен. И слава Богу: колкото по-затънтено, толкова по-добре. Не понасям хора, а тук няма да виждам никого освен болните селяни. Но нали те няма да бъркат в раната ми! Впрочем и други колеги са запратени по земски[3] участъци. Целият ми випуск, който не подлежеше на мобилизация (опълченци 2-ри разряд, випуск 1916 г.), е разпределен по земства. Впрочем кого ли интересува това? От приятелите чух само за Иванов и за Бомгард. Иванов си избрал Архангелска губерния (въпрос на вкус), а Бомгард, както разбрах от фелдшерката, бил в затънтен участък като моя, през три околии оттук, в Горелово. Исках да му пиша, но се отказах. Нито ми се виждат, нито ми се чуват хора.
21 януари
Виелица. Нищо.
25 януари
Колко ясен залез. Мигренинът е съединение от antipyrin, coffeina и ac critic.
Прахчета по 1,0… но нима може 1,0?… Може.
3 февруари
Днес получих вестниците от миналата седмица. Не седнах да ги чета и все пак не устоях, прегледах рубриката «Театри». Миналата седмица са давали «Аида». Значи тя се е изкачвала на възвишението и е пяла: «О, мили мой, ела при мен…»
Тя има прекрасен глас и колко е странно, че с толкова чист и безкрайно богат глас е надарена долна душица…
(Тук има прекъсване, откъснати са две или три страници.)
… да, вярно, недостойно е, доктор Поляков. Да нападате като глупав гимназист с груби ругатни една жена само защото ви е напуснала! Не иска да живее с вас — и ви е напуснала. И край. Колко просто е всъщност всичко. Оперна певица се е събрала с млад лекар, живяла е с него година и го е напуснала.
Да я убия ли? Да я убия? Ах, колко глупаво и безсмислено е всичко. Безнадеждно!
Не искам да мисля. Не искам…
11 февруари
Виелици, виелици… Затрупан съм! По цели вечери съм сам, сам. Запаля лампата и седя. Денем съм все пак сред хора. Но работя механично. С работата свикнах. Не е чак толкова страшно, колкото си представях. Впрочем военната болница много ми помогна. Все пак не дойдох тук съвсем неграмотен.
Днес правих за пръв път обръщане.
И тъй, трима души сме погребани тук под снега: аз, Ана Кириловна — фелдшерката акушерка, и фелдшерът. Фелдшерът е женен. Те (фелдш. персонал) живеят в пристройката. А аз съм сам.
15 февруари
Миналата нощ се случи нещо интересно. Тъкмо се канех да си легна, и изведнъж усетих болки в стомашната област. И то какви! Студена пот изби по челото ми. Трябва да отбележа, че е съмнително все пак дали медицината е наука. Защо човек, който няма никакво заболяване на стомаха или на червата (апенд. например), човек с отличен черен дроб и бъбреци, с черва, функциониращи съвсем нормално, може да усети някоя нощ такива болки, че да се търкаля по леглото?
Довлякох се с пъшкане до кухнята, където спят готвачката и мъжът й, Влас. Пратих Влас при Ана Кириловна. Тя дойде при мен посред нощ и й се наложи да ми направи инжекция с морфин. Каза, че съм бил жълт-зелен. От какво ли?
Нашият фелдшер нещо не ми харесва. Саможив е. Но Ана Кириловна е много мил и интелигентен човек. Чудно ми е как още млада жена може да живее съвсем сама в този снежен гроб. Мъжът й е пленник при германците.
Не мога да не въздам хвала на онзи, който пръв е извлякъл от маковите главички морфин. Истински благодетел на човечеството. Болките спряха седем минути след инжекцията. Интересно: болките прииждаха като висока вълна, без никаква пауза, и аз просто се задъхвах, сякаш ми бяха забили нажежен лост в корема и го въртяха. Може би четири минути след инжекцията вече различавах вълнообразния характер на болката.
Чудесно щеше да е, ако лекарят имаше възможност да провери върху себе си много от лекарствата. Тогава наистина щеше да знае какво е въздействието им. След инжекцията за пръв път през последните месеци спах дълбоко и добре — без да мисля за моята, за измамилата ме.
16 февруари
Днес, докато преглеждахме болните, Ана Кириловна ме попита как се чувствувам и каза, че за пръв път ме вижда да не съм мрачен.
— Та аз мрачен ли съм?
— Да, много — убедено ми отговори тя и добави, че я учудва как мога непрекъснато да мълча.
— Ами такъв човек съм.
Но това е лъжа. Преди семейната си драма аз бях много жизнерадостен човек.
Здрачава се рано. Вкъщи съм сам. Вечерта болката се появи, но не силна, а като сянка на вчерашната болка, някъде зад гръдната кост. От страх да не се повтори вчерашният пристъп, сам си инжектирах в бедрото един сантиграм.
Болката спря почти мигновено. Добре, че Ана Кириловна беше оставила шишенцето.
18-и
Четири инжекции не са опасни.
25 февруари
Чудна жена е Ана Кириловна! Като че не съм лекар, 1½ спринцовка = 0,015 morph.? Да.
1 март
Доктор Поляков, внимавайте!
Глупости.
Здрачава се.
Е, да, но от половин месец нито веднъж не съм се връщал в мислите си към измамилата ме жена. Мелодията от нейната партия на Амнерис вече не звучи в главата ми. Много се гордея с това. Аз съм мъж.
Ана К. стана моя тайна жена. То беше неизбежно. Заточени сме на необитаем остров.
Снегът се промени, стана сякаш по-сив. Силните студове отминаха, но от време на време пак се вдигат виелици…
Първата минута: усещане за докосване по шията. То става топло и все по-широко. На втората минута под лъжичката изведнъж преминава студена вълна, след което настъпва чудесно проясняване на мислите и пристъп на изключителна работоспособност. Абсолютно всички неприятни усещания изчезват. Това е върховна проява на духовните сили на човека. Ако не бях изпортен от медицинското си образование, щях да кажа, че човекът може да работи нормално само след инжекция морфин. Така е: колко струва човекът, щом една нищо и никаква невралгийка може направо да го изхвърли от релсите!
Ана К. се страхува. Успокоих я, казах й, че от дете притежавам изключително силна воля.
2 март
Слухове за нещо грандиозно. Николай II бил свален.
Лягам си много рано. Към девет.
И спя сладко.
10 март
Там става революция. Денят нарасна, а здрачът е сякаш малко по-синкав.
Никога не съм сънувал на разсъмване такива сънища. Това са двойни сънища.
Основния бих нарекъл стъклен. Той е прозрачен.
Та ето — аз виждам страховито осветена рампа, от която буйно се извиват пъстроцветни пламтящи ленти. Зеленото перо на главата на Амнерис се поклаща, тя пее. Оркестърът е сякаш неземен, невероятно пълнозвучен. Впрочем не мога да предам това с думи. Накратко — в нормалния сън музиката е беззвучна… (В нормалния ли? Това е още въпрос — кой сън е по-нормален! Не, шегувам се…) да, беззвучна е, а в моя сън тя звучи като небесна. А най-важното е, че мога по свое желание да я засиля или да я намаля. Помня, че във «Война и мир» е описано как Петя Ростов изживява в полусън същото състояние. Лев Толстой е прекрасен писател!
Сега за прозрачността; ето, сред преливащите багри на «Аида» се подават съвсем реално ръбът на моето бюро, този, който се вижда от вратата на кабинета, лампата и лъскавият под, а през вълните на оркестъра на Болшой театър си проправят път и ясно се чуват стъпки с приятен ритъм, напомнящи далечни кастанети.
Значи — осем часът е — Ана К. идва да ме събуди и да ми каже какво става в чакалнята.
Тя не се сеща, че няма нужда да ме буди, защото чувам всичко и мога да разговарям с нея.
Вчера направих такъв опит:
Ана: Сергей Василиевич…
Аз: Чувам ви… (и на музиката, тихичко: «По-силно.»)
Музиката — голям акорд. Ре диез…
Ана: Двайсет души са се записали.
Амнерис (пее).
Впрочем това не може да се предаде на хартия.
Вредни ли са тези сънища? О, не! След тях ставам силен и бодър. И работя добре. Започнах даже да изпитвам към работата интерес, какъвто доскоро нямах. И нищо чудно, нали всичките ми мисли бяха съсредоточени върху бившата ми жена.
А сега съм спокоен.
Аз съм спокоен.
19 март
През нощта се скарахме с Ана К.
— Аз вече няма да ви приготвям разтвор.
Почнах да я увещавам:
— Глупости, Ануся. Да не съм дете?
— Няма. Ще се погубите.
— Е, както желаете. Разберете, имам болки в гърдите.
— Лекувайте се.
— Къде?
— Вземете си отпуск, заминете. Морфинът не е лекарство. (Замисли се и добави.) Не мога да си простя, че ви приготвих тогава второ шише.
— И таз добра, да не би да съм морфинист?
— Да, вие ставате морфинист.
— Значи няма да отидете?
— Не.
И тогава за пръв път открих в себе си неприятната способност да се ядосвам и още по-лошо — да навиквам хората, когато не съм прав.
Всъщност то не стана веднага. Отидох в спалнята. Погледнах. На дъното на шишето имаше съвсем малко. Всмукнах го в спринцовката — четвърт спринцовка. Захвърлих я, за малко не я счупих и се разтреперих. Внимателно я вдигнах, огледах я — нито една пукнатина. Останах в спалнята близо 20 минути. Когато излязох, нея вече я нямаше.
Беше си отишла.
И можете ли да си представите — отидох при нея, не издържах. Прозорецът й в пристройката светеше, почуках. Тя излезе на стълбището, загърната в шал. Нощта тиха, тиха. Снегът пръхкав. Някъде далеч в небето лъха на пролет.
— Ана Кириловна, бъдете така добра, дайте ми ключовете от аптеката.
Тя прошепна:
— Няма.
— Другарко, бъдете така добра, дайте ми ключовете от аптеката. Говоря ви като лекар.
Видях в сумрака как лицето й се промени, силно пребледня, а очите й се вдлъбнаха, хлътнаха, почерняха, и тя ми отговори с глас, от който в душата ми трепна жалост.
Но в същия миг пак ме задави злоба.
Тя:
— Защо, защо говорите така? Ах, Сергей Василиевич, нали за вас ми е мъка.
Тя извади ръце изпод шала и видях, че държи ключовете. Значи е излязла при мен с тях.
Аз (грубо):
— Дайте ключовете!
Издърпах й ги от ръцете.
И тръгнах по настланите в двора подскачащи гнили дъски към белеещата се сграда на болницата.
В душата ми съскаше ярост, и най-вече защото нямам понятие как се приготвя разтвор от морфин за подкожна инжекция. Аз съм лекар, а не фелдшерка!
Вървях и целият се тресях.
Изведнъж чувам: тя беше тръгнала като вярно куче, подир мен. И ме обзе нежност, но я потиснах. Обърнах се и със злобна усмивка й казах:
— Е, ще го приготвите или не?
Тя махна с ръка като обречена — «не е ли все едно», и тихо ми отговори:
— Да, ще ви направя…
… След час бях вече в нормално състояние. Помолих я разбира се, да ме извини за безсмислената грубост. Не мога да се позная. Винаги съм бил много учтив.
Тя посрещна странно извинението ми. Коленичи, притисна лице в ръцете ми и каза:
— Не ви се сърдя. Не. Но сега вече зная, че сте обречен. Вече зная и се проклинам, задето ви направих тогава инжекцията.
Успокоих я колкото можах, уверих я, че няма никаква вина, че аз отговарям за постъпките си. Обещах й от утре да започна упорито да отвиквам, като намалявам дозата.
— Колко си инжектирахте сега?
— Три спринцовки еднопроцентен разтвор.
Тя присви глава и замълча.
— Ама не се тревожете!
… Всъщност аз разбирам тревогата й. Morphium hidrochloricum наистина е нещо страшно. Много бързо се свиква. Но един незначителен навик още не те прави морфинист, нали?…
… Откровено казано, тази жена е единственият ми верен, наистина близък човек. Всъщност именно тя трябва да е моя съпруга. Онази я забравих. Забравих я. И трябва да призная — дължа го на морфина…
8 април 1917 година
Това е мъчение.
9 април
Пролетта е ужасна.
Дявол в шише. Кокаинът е дявол в шише.
Действието му е следното:
След една инжекция с двупроцентов разтвор почти мигновено настъпва спокойствие, преминаващо тутакси във възторг и блаженство. Но това трае само една-две минути. После всичко изчезва безследно, като да не е било. Идват болката, ужасът, тъмата. Пролетта громоли, черни птици прелитат по оголените клони, а в далечината гората простира към небето начупената си черна четина, зад нея пламти, обхванал четвърт небе, първият пролетен залез.
Аз меря по диагонал самотната празна стая в докторското си жилище — от вратата до прозореца, от прозореца до вратата. Колко такива разходки мога да направя? Петнайсет или шестнайсет — не повече. После трябва да се обърна и да вляза в спалнята. До шишето лежи върху марля спринцовката. Вземам я, намазвам небрежно с йод надупченото си бедро, вкарвам иглата под кожата. Никаква болка. О, напротив: предвкусвам еуфорията, която ще настъпи. И ето, тя настъпва. Разбирам го, защото звуците на акордеона, на който свири на стълбището, зарадван от пролетта, пазачът Влас, пресекливите дрезгави звуци на акордеона, долитащи глухо през стъклата до мен, са се превърнали в ангелски гласове, а грубите басове в издуващите се мехове кънтят като небесен хор. Но само след миг кокаинът в кръвта ми по някакъв тайнствен, неописан в никоя фармакология закон се превръща в нещо ново. Зная: това е смесица от дявола и моята кръв. И ето: Влас вече посърва на стълбището и аз го мразя, а залезът боботи тревожно, изгаря утробата ми. И така няколко пъти през вечерта, докато не разбера, че съм отровен. Сърцето ми така учестено бие, че го усещам в ръцете си, в слепоочията… после то потъва в бездна и има секунди, когато си мисля, че доктор Поляков вече няма да се върне към живота…
13 април
Аз, нещастният доктор Поляков, станал през февруари тази година морфинист, предупреждавам всеки, когото сполети същата участ, да не се опитва да замени морфина с кокаин. Кокаинът е ужасно отвратителна и коварна отрова. Вчера Ана едва ме отърва с камфор, а днес съм полутруп…
6 май 1917 година
Отдавна не съм се връщал към дневника си. Жалко. Защото това всъщност не е дневник, а история на заболяване и аз изпитвам, изглежда, професионално влечение към този свой единствен приятел (ако не се смята моят скръбен и често плачещ приятел Ана).
И така, щом ще пиша историята на заболяването си, моля: инжектирам си морфин два пъти в денонощието: в 5 часа (след обед) и нощем в 12, преди да си легна. Разтворът е трипроцентов: две инжекции. Следователно получавам 0,06 наведнъж. Предостатъчно!
Досегашните ми бележки са малко истерични. Не е чак толкова страшно. На работоспособността ми не се отразява ни най-малко. Тъкмо обратното, целия ден изкарвам с инжекцията от предишната нощ. Великолепно се справям с операциите и съм безукорно внимателен при писане на рецепти, давам ви думата си на лекар, че с това, че съм морфинист, не съм навредил на пациентите си. Надявам се, че няма и да им навредя. Но друго ме измъчва. Все ми се струва, че някой ще научи за моя порок. И ми е тягостно, докато преглеждам, да усещам в гърба си тежкия изпитателен поглед на моя асистент — фелдшера.
Глупости! Той не се досеща. Нищо няма да ме издаде. Зениците могат да ме предадат само вечер, а вечер аз никога не се сблъсквам с него.
С едно отиване до околийския град възстанових огромното количество изразходван морфин от нашата аптека. Но и там трябваше да изживея неприятни минути. Завеждащият склада погледна заявката, в която предвидливо бях вписал и други глупости, например кофеин, въпреки че имаме предостатъчно, и попита:
— 40 грама морфин?
А аз усещам, че крия очи, като ученик. Усещам, че се изчервявам…
Той ми казва:
— Нямаме толкова. Ще ви дам десетина грама.
Той наистина няма, но на мен ми се струва, че е проникнал в тайната ми, че ме опипва и ме пронизва с поглед, и аз се смущавам и се измъчвам.
Не, зениците, само зениците са опасни и затова нека ми стане правило: вечер да не се срещам с хора. Впрочем за това едва ли може да се намери по-подходящо място от моя участък, от повече от половин година насам виждам само болните. А тях аз изобщо не ги интересувам.
18 май
Задушна нощ. Ще има буря. Там, над гората, черният търбух расте и набъбва. Ето, бледо и тревожно проблесна. Иде буря.
Книгата е пред очите ми, за въздържането от морфин в нея пише:
«… силно безпокойство, мъчително състояние на тревога, раздразнителност, отслабване на паметта, понякога халюцинации и слабо замъгляване на съзнанието…».
Халюцинации не съм имал, но за останалото мога да кажа: о, колко бледи, изтъркани, безизразни думи!
«Мъчително състояние»!…
О не, аз, заболелият от тази ужасна болест, призовавам лекарите да бъдат по-състрадателни към своите пациенти. Не «мъчително състояние», а бавна смърт завладява морфиниста, ако го лишите само час или два от морфин. Въздухът е сякаш разреден, трудно го преглъщаш… в тялото няма клетчица, която да не жадува… Какво? Това не може нито да се определи, нито да се обясни. С една дума, човека го няма. Той е изключен. Движи се, тъгува, страда труп. Той нищо не иска, за нищо не мисли освен за морфин. Морфин!
Смъртта от жажда е райска, блажена смърт в сравнение с жаждата за морфин. Навярно погребаният жив така поглъща в гроба последните нищожни мехурчета въздух и раздира с нокти кожата на гърдите си. Така еретикът на кладата стене и се размърдва, когато първите езици на пламъка близват краката му…
Смърт — суха, бавна смърт…
Ето какво се крие зад тези професорски думи «мъчително състояние».
Не издържам повече. И веднага взех, че си направих инжекция. Въздишка. Още една.
Олекна ми. А ето… ето го… ментовия хлад под лъжичката.
Три спринцовки трипроцентов разтвор. Това ще ми стигне до полунощ…
Глупости. Тази бележка е глупост. Не е чак толкова страшно. Рано или късно ще се откажа!… А сега да спя, да спя.
С тази глупава борба с морфина само се измъчвам и омаломощавам.
(На това място от тетрадката са изрязани двайсетина страници.)
… ри
… ак повръщане в 4 и 30 час.
Като ми поолекне, ще запиша ужасните си изживявания.
14 ноември 1917 г.
И тъй, след като избягах в Москва от клиниката на доктор… (презимето е грижливо задраскано) пак съм си у дома. Дъждът е като плътна завеса и скрива от мен света. Нека го скрие. Той не ми е нужен, както и аз не съм нужен никому на този свят. Стрелбата и преврата преживях още в клиниката. Но мисълта да зарежа това лекуване узря тайно в мен още преди сраженията по улиците на Москва. Благодаря на морфина, че ме направи смел. Никакви престрелки не ме плашат. Пък и какво ли може да уплаши човек, който мисли само за едно — за чудесните божествени кристали. Когато фелдшерката, съвсем изумяла от топовните гърмежи…
(Тук страницата е откъсната.)
… снах тази страница, та никой да не прочете позорното описание на това как човек с висше образование бяга като престъпник и страхливо краде собствения си костюм.
Само костюмът да беше!
Отмъкнах и болничната риза. Не се и замислих. На другия ден си направих инжекция, дойдох на себе си и се върнах при доктор N. Той ме посрещна съчувствено, но в съчувствието му прозираше и презрение. А не биваше. Нали е психиатър и трябва да му е ясно, че невинаги се владея. Аз съм болен. Защо да ме презира? Върнах болничната риза.
Той каза:
— Благодаря — и добави: — А сега какво мислите да правите?
Отговорих бодро (бях в еуфория):
— Реших да се върна в моя пущинак, още повече, че отпуската ми свърши. Много съм ви благодарен за помощта, чувствувам голямо подобрение. Там ще продължа да се лекувам.
Отговори ми така:
— Не, вие изобщо не се чувствувате по-добре. И просто е смешно, че го казвате на мен. Достатъчно е да погледне човек зениците ви. На кого го казвате?…
— Професоре, не мога да отвикна веднага… особено сега, с всички тези събития… стрелбата ужасно ме изнерви…
— Тя свърши. Има нова власт. Върнете се в клиниката.
Но аз си спомних всичко… студените коридори… голите, боядисани с блажна боя стени… и как пълзя като псе със счупен крак… нещо чакам… Какво? Горещата вана?… Инжекцийката с 0,005 морфин. Доза, от която не се умира наистина… но… цялата мъка си остава и продължава да те притиска с бремето си… Безпросветните нощи, ризата, която бях раздрал на гърдите си, умолявайки да ме пуснат?…
Не. Не. Открили сте морфина, извлекли сте го от сухите потракващи главички на божественото растение, намерете тогава и начин да лекувате без изтезания! Упорито поклатих глава. Тогава той стана и аз се втурнах в миг уплашено към вратата. Стори ми се, че иска да заключи вратата зад мен и насила да ме задържи в клиниката…
Професорът пламна.
— Аз не съм тъмничен надзирател — ядосано каза той — и тука не е Бутирският затвор. Седете спокойно. Преди две седмици вие се хвалехте, че сте съвсем нормален. А всъщност… — той изразително повтори моя жест на уплаха — но аз не ви задържам.
— Професоре, върнете ми декларацията. Умолявам ви. — И гласът ми даже жалостиво трепна.
— Както обичате.
Той отключи с изщракване чекмеджето и ми върна декларацията (че се задължавам да се подложа на целия двумесечен курс на лечение, че имат право да ме задържат в клиниката и т.н., каквото се пише в такива случаи).
Поех я с трепереща ръка, скрих я, измърморих.
— Благодаря ви.
И станах да си вървя. И си тръгнах.
— Доктор Поляков! — чух зад себе си. Обърнах се, хванал дръжката на вратата. — Чуйте ме — подхвана той, — размислете. Разберете, че вие неминуемо ще се озовете в психиатрична клиника, ех, малко по-късно… Но ще бъдете в много по-тежко състояние. Все пак аз се съобразявах с вас като с лекар. А тогава ще бъдете вече в състояние на пълна психическа деградация. Та вие, драги, не бива всъщност и да практикувате и може би ще е дори престъпление да не предупредя в службата ви.
Трепнах и ясно усетих как пребледнявам (ако изобщо можех да стана още по-блед).
— Умолявам ви, професоре — казах глухо, — никому нищо да не съобщавате. Е, добре, ще ме уволнят… Ще раздрънкат за болестта ми… Защо искате да ми причините всичко това?
— Вървете си — извика той с досада, — вървете си. Нищо няма да казвам. Все едно, ще ви върнат…
Излязох и, кълна се, из целия път се гърчех от болка и срам… Защо?…
Много просто. Ах, приятелю мой, верни мой дневнико. Нали поне ти няма да ме издадеш? Най-важното беше не костюмът, а това, че бях откраднал от клиниката морфин. 3 кубика на кристали и 10 грама еднопроцентов разтвор.
Интересува ме не само това, но и още нещо. Ключът стърчеше на шкафа. Ами ако го нямаше? Щях ли да разбия шкафа, или не? А? Но честно!
Щях да го разбия.
И така, доктор Поляков е крадец. Ще успея да откъсна тази страница.
Но за практиката ми той все пак прекали. Вярно, аз съм дегенерат. Точно така е. При мен вече е започнало разграждането на личността. Но съм работоспособен и на никого от пациентите си не мога да причиня зло или вреда.
Наистина, защо го откраднах? Много просто. Помислих си, че при тези сражения и цялата бъркотия около преврата никъде няма да намеря морфин. Но като поутихна, в една аптека в покрайнините намерих и още 15 грама еднопроцентов разтвор — нещо безполезно и досадно за мен. (Ще ми се наложи да си направя 9 инжекции!) На всичкото отгоре трябваше и да се унижавам. Аптекарят настоя за печат, гледаше ме навъсено и подозрително. Затова пък на другия ден, вече поосвестен, лесно взех от друга аптека 20 грама на кристали — написах рецепта за болницата (добавих, разбира се, кофеин и аспирин). В края на краищата защо трябва да се крия, да треперя? Така де, сякаш на челото ми е написано, че съм морфинист. В края на краищата кого засяга това?
Пък и толкова тежко ли е разграждането? Нека тези бележки ми бъдат свидетели. Да, несвързани са, но аз не съм писател! Да съдържат безумни мисли? Според мен аз разсъждавам съвсем нормално.
Морфинистът има едно щастие, което никой не може да му отнеме — способността да живее в пълна самота. А самота — това значи дълбоки, значителни мисли, съзерцание, спокойствие, мъдрост…
Нощта тече, черна и мълчалива. Там някъде е голата гора, зад нея — рекичка, студ, есен. Далече, далече е настръхналата бурна Москва. Но аз от нищо не се интересувам, нищо не ми трябва и никъде не ми се ходи.
Гори, гори спокойно, светлина в моята лампа, аз искам да си почивам след московските приключения, аз искам да ги забравя.
И ги забравих.
Забравих ги.
18 ноември
Застудя. Поизсъхна. Отидох да се поразходя по пътеката към рекичката, защото рядко съм на чист въздух.
Разграждането на личността може да е факт, и все пак аз се опитвам да го възпра. Ето, да речем, тази сутрин не си направих инжекция. (Сега си правя три пъти дневно по три инжекции четирипроцентов разтвор.) Жал ми е за Ана. Всеки нов процент я убива. Съжалявам я. Ах, какъв човек!
Да… Та… така… като се почувствах зле, реших все пак да се поизмъча, да отложа инжекцията (да можеше да ми се порадва отнякъде професор N) и тръгнах към реката.
Каква пустош. Не прошумолява дори — пълна тишина. Още не е паднал здрач, но той се е притаил някъде и пълзи над блатата, над блатцата, между пъновете… Наближава, наближава Левковската болница… И аз пълзя, опрян на бастуна (откровено казано, доста съм отмалял напоследък).
И ето, виждам, откъм рекичката по склона стремително лети към мене старица с жълти коси; крачката й не ситнят под пъстрата камбановидна пола… В първия миг нищо не проумях и даже не се уплаших. Най-обикновена бабичка. Но чудно нещо — защо на този студ бабичката е гологлава, само по жилетка?… Пък и откъде се взе тази бабичка, коя е? Тук, в Левково, свършат ли приемните часове, заминат ли и последните шейни, на десет версти околовръст жив човек не остава. Мъглица, блатца, гори! После изведнъж по гърба ми се застича студена пот — аз разбрах! Бабичката не тича, а именно лети, без да докосва земята. Е, и после? Но не това изтръгна от устата ми вик, а вилата в ръцете на бабичката. Защо се уплаших толкова? Защо? Паднах на едно коляно, прострях ръце, за да се прикрия, за да не я виждам, после се обърнах и хукнах, накуцвайки, към къщи като към спасението си, исках само да не ми се пръсне сърцето и час по-скоро да се втурна в топлите стаи, да намеря там живата Ана… и морфин…
И дотичах.
Глупости. Идиотска халюцинация. Случайна халюцинация.
19 ноември
Повръщам. Това е лошо.
Нощният ми разговор е Ана на 21-ви.
Ана. — Фелдшерът знае.
Аз. — Нима? Все едно. Няма значение.
Ана. — Ако не отидеш в града, аз ще се обеся. Чуваш ли? Виж си ръцете, виж ги.
Аз. — Треперят малко. Но това съвсем не ми пречи да работя.
Ана. — Погледни ги — та те са прозрачни. Кожа и кости… Виж си лицето… Слушай, Серьожа, замини, заклевам те, замини…
Аз. — А ти?
Ана. — Замини. Замини. Ти загиваш.
Аз. — Е, силно казано. Но наистина и аз не разбирам защо така бързо отпаднах. Всъщност и година няма, откакто съм болен. Изглежда, организмът ми е такъв.
Ана (тъжно). — Какво може да те върне към живота? Може би тази твоя съпруга, Амнерис?
Аз. — О, не. Успокой се. Благодарен съм на морфина, че ме отърва от нея. Вместо нея — морфин.
Ана. — Ах, Божичко… какво да правя?…
Мислех, че жени като Ана съществуват само в романите. Ако един ден оздравея, ще свържа завинаги съдбата си с нейната. Дано онзи не се върне от Германия.
27 декември
Отдавна не съм посягал към тетрадката. Аз съм дебело облечен, конете чакат. Бомгард е напуснал Гореловския участък и ме пратиха да го заместя. На моя участък идва лекарка.
Ана остава тук… Тя ще идва при мен…
Въпреки че са 30 версти път.
Твърдо решихме, че от 1 януари ще взема един месец отпуска по болест и — при професора в Москва. Отново ще се подпиша и цял месец ще търпя нечовенпси мъки в клиниката му.
Прощавай, Левково. Довиждане, Ана.
1918 година
Януари
Не заминах. Не мога да се разделя със своя разтворим кристален идол.
Докато трае лечението, ще загина.
И все по-често ме спохожда мисълта, че няма защо да се лекувам.
15 януари
Сутринта повръщах.
Три спринцовки четирипроцентов разтвор на здрачаване.
Три спринцовки четирипроцентов разтвор през нощта.
16 януари
Ден за операции, затова строго въздържание — от нощта до 6 часа вечерта.
По здрач — най-ужасното време, — вече вкъщи, ясно чух монотонен и заканителен глас, който повтаряше:
— Сергей Василиевич. Сергей Василиевич.
След инжекцията всичко веднага мина.
17 януари
Виелица — няма болни. По време на въздържанието четох учебника по психиатрия и се ужасих. Аз съм загубен, надежда няма.
По време на въздържание аз се плаша от шум и хората са ми омразни. Страхувам се от тях. При еуфория обичам всички, но предпочитам самотата.
Тук трябва да внимавам, тук има фелдшер и две акушерки. Трябва да бъда много предпазлив, за да не се издам. Вече съм опитен и няма да се издам. Докато имам запас от морфин, никой нищо няма да разбере. Приготвям си разтвора сам или пращам предварително рецепта на Ана. Тя направи един опит (безсмислен) да подмени петпроцентовия разтвор с двупроцентов. Сама го донесе от Левково в мразовита виелица.
По този повод имахме тягостно скарване през нощта. Убедих я да не го прави. На тукашния персонал заявих, че съм болен. Дълго си блъсках главата — каква болест да измисля. Казах, че имам ревматизъм в краката и тежка неврастения. Предупредени са, че от февруари съм в отпуска, ще се лекувам в Москва. Всичко върви добре. В работата — никакви смущения. Избягвам да оперирам в дни, когато почвам неудържимо да повръщам и да хълцам. Затова се наложи да си припиша и катар на стомаха. Ах, прекалено много болести за един човек!
Тукашният персонал е жалостив, карат ме да побързам с отпуската.
Външен вид: слаб и восъчноблед.
Взех вана, а после се премерих на болничния кантар. Миналата година тежах 4 пуда, сега — 3 пуда и 15 фунта. Като погледнах стрелката, се уплаших, но после ми мина.
Циреите по ръцете ми изобщо не минават, също и по бедрата. Не умея да приготвям стерилен разтвор, пък и на три пъти използувах неизварена спринцовка много бързах пред път.
А това е недопустимо.
18 януари
Имах такава халюцинация: очаквам в черните прозорци да се появят някакви бледи хора. Непоносимо! Пердето е единично. Взех от болницата марля и я окачих. Не можах да измисля причина.
Ах, по дяволите! В края на краищата длъжен ли съм да измислям за всяка своя постъпка обяснение? Не, това наистина не е живот, а мъчение!
Дали изразявам гладко мислите си?
Според мен — да.
Животът ли? Смешно!
19 януари
Днес, през почивката между прегледите, докато си почивахме и пушехме в аптеката, фелдшерът, който увиваше прахчета, почна да разказва (и кой знае защо, със смях) как една акушерка морфинистка, като не можела да си намери морфин, гаврътвала по половин чаша опиева настойка. По време на този мъчителен разказ не знаех накъде да гледам. И какво смешно има? Мразя го. Какво смешно има в това? Какво?
Измъкнах се с крадлива походка от аптеката.
«Какво, какво смешно виждате в тази болест?…»
Но се сдържах, сдърж…
Човек в моето положение не бива да си позволява високомерие.
Ах, фелдшерът. Той е не по-малко жесток от психиатрите, неспособни с нищо, с нищо, с нищо да помогнат на болния.
С нищо.
С нищо.
Горните редове са написани по време на въздържание и са твърде несправедливи.
Сега е лунна нощ. Аз лежа след слаб пристъп на повръщане. Не мога да вдигна високо ръце и драскам мислите си с молив. Очаква ме сън. Над мен е луната, а над нея — венец. След инжекцията вече нищо не ме плаши.
1 февруари
Пристигна Ана. Прежълтяла и болна.
Аз я убивам. Убивам я. Да, на съвестта ми лежи голям грях.
Дадох й клетва, че в средата на февруари заминавам.
Ще я сдържа ли?
Да. Ще я сдържа.
Ст. да съм жив.
3 февруари
И тъй: хълмче. Заледено и безкрайно, като онова, по което в моето детство шейничката отнасяше приказния Кай. Това е последният ми полет по хълмчето и аз зная какво ме очаква долу. Ах, Ана, ако си ме обичала, голямо нещастие ще те сполети наскоро…
11 февруари
Реших следното. Ще се обърна към Бомгард. Защо към него? Защото не е психиатър, защото е млад и ми е състудент. Той е здрав, силен и ако не се лъжа, има добро сърце. Помня го. Може би той ще ме… може би ще срещна съчувствие. Той ще измисли нещо! Нека ме заведе в Москва. Аз не мога да отида при него. Вече съм в отпуска. Лежа. Не ходя в болницата.
Напразно обвиних фелдшера. Ех, смеел се… Какво от това! Той на няколко пъти идва да ме види. Предложи да ме преслуша.
Не му позволих. И пак ли да оправдавам отказа си? Не желая да си измислям оправдания.
Бележката до Бомгард е пратена.
Хора! Няма ли кой да ми помогне?
Колко патетично започнах да възклицавам! Ако някой прочете това, ще си помисли — фалшиво е! Но никой няма да го проч.
Преди да пиша на Бомгард, ме налегнаха спомени. Най-ярко изплува в паметта ми московската гара през ноември, когато бягах от Москва. Каква ужасна вечер! Откраднатия морфин аз си инжектирах в тоалетната. Същинско мъчение! Блъскат по вратата, гласовете гърмят като железни, ругаят ме, че се бавя, а ръцете ми подскачат, и резето подскача и току-виж, вратата се отворила…
Оттогава са ми тези циреи.
Като си спомних през нощта всичко това, плаках.
12-и, през нощта
Пак плаках. Защо тази слабост и това отвратително състояние нощем?
Гореловка, 13 февруари 1918 година, на разсъмване
Мога да се поздравя: от четиринайсет часа съм без инжекция. Четиринайсет! Фантастичен срок. Мътно, белезникаво разсъмване. Нима ще бъда скоро съвсем здрав?
Размислих трезво. Бомгард не ми трябва и изобщо никой не ми трябва. Позорно би било да продължа живота си, та макар и с минута. Такъв живот? Не, не бива. Лекът ми е подръка. Как не се сетих по-рано?
Е, да започваме. Аз никому нищо не дължа. Погубих само себе си. И Ана. Но какво мога да сторя?
Времето всичко ще излекува, както пееше Амнерис. За нея всичко е просто и лесно, разбира се.
Тетрадката за Бомгард. Край…“
На 14 февруари 1918 година, на разсъмване, в далечното малко градче, аз прочетох тези записки на Сергей Поляков. Давам ги тук изцяло, без каквито и да било промени. Не съм психиатър и не мога да твърдя със сигурност поучителни ли са, полезни ли са. Според мене, полезни са.
Сега, след като са минали десет години, съжалението и страха, които събудиха в мене записките, вече ги няма. Това е естествено, но като препрочитам бележките сега, когато тялото на Поляков отдавна е изтляло, а споменът за него е заличен, аз не съм загубил интереса си към тях. Могат ли те да принесат полза? Имам смелостта да отговоря утвърдително. Ана К. умря през 1922 г. от петнист тиф в участъка, където работеше. Амнерис — първата жена на Поляков, е в чужбина. И няма да се върне.
Мога ли да публикувам записките, подарени на мен?
Мога. Публикувам ги. Доктор Бомгард.