Приказки от старите ракли
Български народни приказки

Бърза печалба, бърза загуба

Един човек тръгнал на пазар и понесъл кошница яйца да ги продава. На кошницата бил наврял тоягата си и я носел на рамо.

Вървял си човекът и си думал:

— Сега нося триста яйца. Ако ги продам по пара, ще взема триста пари, ако ги продам по две — ще взема шестстотин пари. С тези пари ще си купя една свиня, па ще си я храня, тя ще ми опраси дванайсет прасета, все женски. Тия дванайсет прасета ще пораснат и всяко ще ми опраси още по дванайсет и кога погледнеш, ще се сдобия с голямо стадо свине. Това стадо ще водя на гоене в гората — да ядат, да се охранят хубаво. Па ще ги откарам на пазар, та всичките ще ги продам и ще взема за тях незнайно имане. Ще си купя тогава един бял ат. Ще се обръсна и изгладя, ще се пременя, па като се кача на коня, па като си накривя калпака, чак при царевите двори, като вятър ще изфуча. Па там заран-вечер ще препускам около царевите порти, та цялото поле атът ще изкопае с нозе, като кога свине го рили. А царевата щерка ще ме съгледа от чардака и ще ме хареса. Е, па щом ме заиска царевата щерка — и аз ще я взема. Тя ще ми роди мъжко детенце и ще го кръстя Богданчо. Кога ида на пазар, ще му купя ябълки. А като дойда дома, ще изтърчи Богданчо да ме посрещне от вратата. А аз ще протегна ръце да го прегърна и ще му река:

— Ела ми, сине Богданчо, ела тате да ти даде ябълчица!

Като издумал това, човекът забравил, та протегнал ръце да покаже как ще прегърне Богданча; и тогава изпуснал тоягата от рамо и кошницата с яйцата — пляс на земята! Яйцата се изпотрошили, а той простенал:

— Е, отиде ми всичкото богатство!

Като се навел да пробира по-здравите яйца, видял един друг човек, който вървял след него, хванало го срам и попитал:

— Побратиме, отдавна ли вървиш по мене?

— От кога запечели, доде всичко загуби, все по тебе съм — казал човекът.

Все дяволът виновен

Имало един човек, който за грешките, които правел или за несполуките си в живота, все дявола кълнял.

Дотегнало най-после на дявола от тези клетви и решил да си отмъсти и да го поучи. Един ден човекът впрегнал биволите си в колата и тръгнал на път. Но като минавал край едно кафене, отбил се в него и пуснал биволите сами да карат, без да размисли, че могат да направят някоя пакост по пътя. Дяволът разбрал, че биволите без водач ще направят някоя пакост, затова решил да засрами нехайния човек пред всички мъже и жени, които били събрани около една чешма и чакали ред да си напълнят стомните и менците.

Дяволът се превърнал на човек и се приближил до тях.

— Виждате ли ме бре, хора, или не ме виждате? — попитал дяволът.

— Виждаме те, та какво от това?

— Като ме виждате, искам да знаете, че аз съм дяволът. Ето, сега ще се преобразя, а после пак ще стана човек.

Каквото казал — направил го. Някои от жените и мъжете се поуплашили.

— Не се страхувайте. Превърнах се на човек, за да засрамя оногова, който постоянно мене кълне за своите грешки. Нека да разбере, че не съм аз виновен за неговата небрежност. На̀, гледайте сега — пуснал биволите си сами да водят колата, а той си пие кафето спокойно.

В това време зажаднелите биволи се отбили от пътя и се втурнали към чешмата. Наскачали да ги спрат, но било късно — те изпотрошили стомните и изпотъпкали менците.

Вдигнала се врява:

— Сега нали виждате кой е виновен?

Дочул врявата и се затичал стопанинът, който кълнял дявола с люти клетви:

— Ах, дяволе, дяволе, пак ми направи голяма пакост. Проклет да бъдеш!

— Да се пукнеш! Не те е срам, все мен да кълнеш — отговорил дяволът. — Попитай тези хора кой е виновен. Ти не си отваряш очите, а дяволът виновен!

Жени и мъже с кобилици набили небрежния, който оттогава поумнял.

Казанджия калайджия

Един казанджия, като гледал бакърите, че са червени, не му ставало особено приятно и си казвал: „Ех, да можех да калайдисвам, че да направя тиганите бели, да блестят! Не е зле да стана калайджия“.

И така, казанджията нагрял един казан добре и поставил калай, за да го калайдиса. Тъй въртял разтопения калай в казана, инак въртял, а той, като живо сребро, все бягал по бакъра и нито капка не се залепвала. Мъчел се казанджията, ядосвал се — нищо не помагало. Дошли приятели да гледат какво ще стане. И почнали да го учат — един едно, друг друго да смеси с калая, та дано хване. Всичко добре, но при тях се бил промъкнал и дяволът, та кой каквото кажел, все му се надсмивал.

— А бре, нищо не липсва, но майсторлъкът е да намериш колко драма калай трябва да се постави, там е тайната. Пък то изведнаж такава работа не става — трябва човек да се мъчи, докато сполучи.

Така разправял дяволът. Всички се съгласили с него, съгласил се и казанджията. Той се мъчил три дена и три нощи да улучи мярката. Пот обливала челото на казанджията, много въглища изгорил, много калай изхабил, но всичко било напразно. Голяма мъка налегнала казанджията, не само затова, че не можел да намери мярката, но още, защото дяволът всеки ден идвал в дюкяна му и нищо не харесвал: че калфата държал казана така, а не иначе; че огънят бил силен, че други път бил слаб; че калаят бил малко, а после пък много. Той все измислял такива дяволщини, които страшно сърдели казанджията и винаги грешал. Най-после толкова много дотегнало на казанджията, че сърдито му казал:

— А бе, ти съдия ли ми си, че си застанал над главата ми, да ме съдиш? Това не било, онова не трябвало! Като че съм те викал да ме учиш как да калайдисвам казани. Я си върви по работата и не ми влизай вече в дюкяна, че иначе ще те изхвърля.

При все че дяволът нямал срама, престорил се пред хората, че уж се докачил. Той застанал до чешмата да чака там калфата и да му се присмива. Не минало много време и ето, калфата дошъл на чешмата да налее вода. Дяволът се разкискал:

— Е, казанджията можа ли да калайдиса без мене казана?

— Не, не го калайдиса. Да го вземе дяволът и казана, и майстора! — рекъл калфата.

— Ха-ха-ха! Нека се помъчи още някой ден и я го калайдиса, я не — едно от двете!

По два-три пъти на ден все така се надсмивал дяволът на калфата, когато дохождал на чешмата за вода и го надумвал да се скара с майстора и да побегне от него.

Една привечер калфата отишъл пак за вода, а дяволът го запитал:

— Е, калфа, калайдисахте ли казана?

Калфата, който и без това бил ядосан, казал сърдито:

— Е, пукна дявола, калайдисахме го.

Дяволът помислил, че казанджията е сполучил, затова му идело да се пукне от мъка и без да се усети, се издал:

— Ами кой ви каза да турите нишадър, за да се хване калаят?

— Който ни го каза — каза ни го; твоя работа ли е да знаеш?

Хитър излязъл калфата, той веднага се досетил, че нишадър трябва да се прибави. Отърчал в дюкяна и обадил на майстора какво чул от дявола. Купили нишадър. Щом посолили казана с него, калаят веднага се хванал, като че ли с туткал са го лепили.

Калайдисали казана и го поставили на показ пред дюкяна да го гледа цял свят.

Всички, които гледали калайдисания казан, се чудели и възхищавали. Приятелите на казанджията, който вече минавал за калайджия, рекли:

— Е, майсторе, пукна вече дявола, щом успя да калайдисаш казана!

Дяволът, като чувал тия думи и от приятелите, и от майстора, а най-вече от калфата, пред когото се изпуснал да каже: „Кой ви каза да турите нишадър в калая“, от голяма мъка се пукнал и усмърдял цялата махала. Така той си отмъстил. Затова и до ден-днешен, когато се калайдисва, засмърдява наоколо. Който не вярва, нека помирише — когато калайдисват — и ще се увери.

Ленивата невяста

В едно село расла хубава мома Богданка. Тя била едничко галено чедо на майка.

Порасла Богданка, станала хубава мома, но нищо не умеела да работи.

Почнали да идат сватове да я искат за снаха. Майка й на всички казвала:

— Наша Богданка е галена. Тя не е научена да работи.

Щом чуели това, сватовете се връщали.

Дошъл веднаж един старец и казал:

— Чух, че имате хубава мома. Дойдох да я искам за снаха.

Майката и нему казала същото:

— Наша Богданка е много галена. Тя нищо не знае да работи…

— Нищо — рекъл старецът, — у нас никой никого не кара на работа. Който иска — работи, който не ще — така си седи.

След седмица-две станала сватбата…

Старецът имал трима синове и две снахи.

На другия ден след сватбата всички се заловили за работа. Само невястата стояла пременена и нищо не похващала.

Дошло време за обяд. Събрали се всички и седнали на трапезата. Седнала и Богданка. Другите снахи донесли гозбата и сложили пред свекъра хляб. Той взел питата, разчупил я на парчета и я раздал.

— А за невястата? — рекла свекървата.

— Тя не е гладна — отвърнал старецът. — Когато човек не работи, не огладнява.

След обяд всички пак започнали работата. Невястата седяла и нищо не похващала.

Събрали се да вечерят.

Старецът взел питата, разчупил я и пак я раздал.

— А на Богданка? — запитала свекървата.

— Тя не е гладна — отговорил старецът. — Когато човек не работи, не огладнява.

Вечеряли, поприказвали кой какво ще работи на другия ден и легнали да спят.

Легнала и невястата, но гладно спи ли се? Едвам дочакала да съмне, тя станала тихичко, измила си очите, измела двора, издоила кравите, изкарала телците.

Станали и другите и като видели невястата, спогледали се и се усмихнали.

На обяд невястата сложила първа трапезата и седнала последна.

Старецът разчупил питата, подал едно голямо парче на невястата и рекъл:

— Ти, невясто, днес работи най-много, ето и за тебе от питата.

Изминала се седмица-две. Невястата по цял ден шетала. На третата седмица родителите й дошли на гости. Съгледали ги отдалеч и излезли на двора да ги посрещнат.

Невястата припнала най-напред, отворила портите и тихо им зашушнала:

— Мамо… Тате… Слизайте по-скоро от колата и се хващайте за работа. Тука не е като у дома. Тука, който не работи, не му дават да яде!…

Сърце да е чисто…

Двама крадци отишли да оберат една църква. Те задигнали всичко: сребърни венци по иконите, ръце, крака, кандила, кандилници — и го натъпкали в чували. Влезли да оберат и олтара. Единият от крадците ограбил кръстове, потири, обкованото евангелие и всичкото сребро на олтара и престола. Другият се покачил на престола, да откачи кандилото. Той бил обут в свински цървули, та другарят му извикал:

— Не те ли е грях да стъпваш на престола с мръсни свински цървули?

Пък другият отговорил:

— Хе-е, побратиме, сърце да е чисто, нищо, че цървулите ми са мръсни.

Ето, има хора, които мислят, че и когато обират дори църквата — сърцето им е чисто. От такива хора Господ да те пази.

Умната мома

Имало едно момче, което искало да се жени. То било много даровито и способно, та смятало да си намери мома умна и досетлива. И тръгнало да я търси. Минало през една гора. Видяло една баба, която събирала дръвца.

— Добър ден, бабо — поздравило я момчето.

— Дал ти Бог добро, синко. Къде отиваш?

— Отивам да си търся щастието.

— Почакай, синко, заедно да вървим.

— Е, добре, бабо, ще чакам.

Бабата събрала дръвца и се натоварила. Тръгнали към селото.

— Бабо, ти ли мен ще носиш, или аз тебе? Какво ще избереш?

— Ех, синко, дървата ли да нося на рамо или тебе?

Момчето казало:

— Хайде, тогава, аз ще те нося до село. Старата все очаквала момчето да я вземе на рамо, все очаквала, докато стигнали селото. Понеже през всичкото време били на приказка, бабата не усетила, че носи дърва.

Когато дошли край село, момчето запитало:

— Бабо, къде има хан, да пренощувам?

— Тук няма хан — рекла бабата, — ела у дома да пренощуваш. Аз имам само една мома — как да е, ще се пренощува.

— Добре, бабо, ще дойда.

Дошли до къщата на бабата. Момата излязла да ги посрещне:

— Добре дошъл, юначе — поздравила го момата и попитала майка си кой е този юнак и откъде иде.

— От гората — отговорила бабата. — Там ме намери, когато събирах дръвца. Почака ме да натоваря дървата, та да тръгнем заедно.

Момата продължавала да разпитва:

— Майко, а какво ти говори пътем?

— Дъще моя, когато тръгнахме за село, попита ме: „Бабо, ти ли мен ще носиш, или аз тебе“.

— А ти що му рече, майко?

— Аз, дъще, му рекох: „Дали дървата да нося, или тебе?“ А той ми каза: „Хайде, бабо, аз тебе ще нося“. И тръгнахме на път. Тук да ме вземе, там да ме вземе, подхвана ме с разговор и не усетих, че нося дърва, докато се намерихме край селото.

Тогава момата казала на майка си:

— Мамо, думите, дето ти е казал, че той ще те носи, значат, че в сладък разговор по пътя не ще усетиш товара на рамо.

Бабата едва сега ги разбрала. Момата влязла вкъщи и почнала да приготвя вечеря. Сготвила, що дал Господ, и казала на майка си:

— Мамо, покани госта да вечеряме.

Като похапнали, момата им дала по малко вино. Момчето, като вдигало чашата, погледнало нагоре и рекло:

— Много добра е тази къща, но много нарядко майсторът е турил гредите.

— Истина е, че са нарядко, но са със злато обковани, — отговорила момата.

При тези думи момчето не могло да се стърпи и казало на бабата:

— Бабо, ще ме вземеш ли за зет?

Бабата на драго сърце се съгласила:

— Ох, сине, ти ни хареса, а ние още повече тебе. Аз съм сиромашка жена и не съм приготвила нищичко за момата.

— Дай ми момата — аз ще приготвя всичко.

— Ето ти момата, синко! Целувай ръка!

Момчето станало, целунало ръка като на тъща и казало:

— Утре се връщам у дома си. Ще изпратя по човек известие за деня на сватбата.

Като отишло момчето у дома си, подредило си работите за сватбата и пратило по слугата си за бабата една погача с дванайсет жълтици в нея, един петел, опечен на фурна, и пълен мех с вино, вързан за устето. Всичко това натоварили на една ослица.

Момчето поръчало на слугата си:

— Ще отидеш в еди-кое си село, при еди-коя си баба, па ще й кажеш: „Господарят ми ти праща много здраве. Месечината е пълна. Годината има дванайсет месеца. Този, който вика нощем и денем, е цял. Козата е вързана за гушата, а сватбата ще стане вдругиден, в неделя“.

Слугата, докато стигнал досред пътя, много се изморил. Той легнал и заспал. Като си поотпочинал, прияло му се. Па си рекъл: „Хайде да си похапна малко хляб“. И сладко-сладко изял половината погача. Изял и целия петел. Изпил и половината от виното.

След това станал и отишъл в селото. Като влязъл в къщата на бабата, казал:

— Добър ден, бабо! Ида от господаря си. Кланя се на тебе и на момата. Господарят ми заръча да ти кажа, че месечината е пълна. Годината има дванайсет месеца. Този, който вика нощем и денем, е цял, а козата е вързана за гушата. Сватбата ще стане вдругиден, в неделя.

Когато момата видяла армаганите, веднага разбрала, че не са точно колкото са изпратени. Тя нахранила слугата и когато го изпратила при господаря му, поръчала да му каже: „Много здраве от майката и момата. Месечината е преполовена. Годината има шест месеца. Този, който вика нощем и денем, никак го няма. Козата е вързана за гърба, но за угода на яребицата не изваждай очите на гарвана. Готови сме за сватбата“. Върнал се слугата и предал на господаря си думите на момата.

Момъкът веднага се досетил в какво се е провинил слугата. Но за да угоди на умната и схватлива мома, той простил на глупавия и лаком слуга.

Цар и пияница

Един цар обичал много да се весели. Почти всяка вечер той събирал своите знатни приятели и с тях ядял, пиел и се веселял до късно през нощта. Малко по малко той свикнал да пие по много вино. Виното го правело разговорлив, шеговит и извънредно весел. Това му било приятно и той започнал често да се напива.

Но след всяко напиване, на сутринта, царят се чувствал зле: в устата му горчи, главата го боли тъй силно, като че ли ще се пръсне — не му се говори, всичко го дразни и сърди. Тогава той заповядал да разгласят, че който му донесе лек, да не му става нищо след пиене, ще му даде голяма награда. Но никой не могъл да му намери такъв лек.

Най-после, един закоравял пияница се наел да излекува царя.

Царските хора го завели в двореца.

— Е, казвай — рекъл царят — какво да правя, за да не ми става лошо след пиене?

— Пак пий! — отговорил пияницата.

— Как така? — зачудил се царят.

— Царю честити, не си ли чувал да казват: „Клин клин избива“. Пий и не бой се. Ако ти не мине, вземи ми главата.

— Ами, като карам все така, докъде ще стигна? — запитал царят.

— До там, додето съм стигнал и аз — спокойно отговорил пияницата.

Царят изтръпнал. Очите му широко се разтворили и той с ужас изгледал пияницата. Неговото потъмняло и подпухнало лице, набъбналият и посинял нос, кървясалите му и изпъкнали като на жаба очи, мръсните му, изплескани и изпокъсани дрехи — всичко това било толкова грозно и отвратително, че той се погнусил и извикал:

— Дайте му наградата и нека да се маха от очите ми. Той наистина ме излекува.

Оттогава царят не турнал вече нито капка вино в устата си.

Щастието е от Бога

Имало двама братя; те били много имотни хора. Като им били уредени работите и нямали грижа за нищо, започнали да се препират: щастието на хората от Бога ли е, или е от хората? Един ден братята се спречкали; по-големият казвал, че щастието е от Бога, а по-малкият, че е от хората. Тогава те, за да изпитат кой е прав, тръгнали да пътуват, като взели със себе си много пари. Като вървели така, стигнали до едно село и там разпитали кой е най сиромах, па го повикали да дойде при тях. Като дошъл и го видели, че е гол-голеничък и няма нищо, дали му двайсет жълтици и му рекли: „Вземи тези пари, ама никой път да не казваш сполай на Бога, а нас да споменуваш.“ Щом свършили това, отишли си.

Сиромахът, като видял в ръцете си толкова пари, не могъл да се нарадва и отишъл тичешком у дома, да се похвали на жена си. Тя, вместо да се зарадва, взела да му се кара, че бил глупав и е взел чужди пари, които, като ги похарчи, не ще има от где да ги върне и го карала да върне парите на хората. Той не я послушал, а отишъл на пазара да види какво се продава, та да купи и да търгува. Но както вървял по пътя и си мислел, стигнал до касапницата и понеже бил толкова време сиромах и бил гладен, рекъл си: „Поне сега да взема един дроб“. После тръгнал да си ходи у дома. Като вървял по пътя, съзрял, че над главата му хвърчи един гарван. Помислил, че този гарван иска да му грабне дроба и взел да го крие под дрехата си. Но когато приближил до къщата си, гарванът се спуснал и му грабнал калпака от главата, гдето били скрити парите, и не се видял вече. Сиромахът започнал да плаче колкото му глас държи. Не му стигало това, ами когато си отишъл у дома и разправил на жена си какво му се случило, тя почнала да му кряска, че той бил такъв и онакъв и че тя знаела, че той ще похарчи парите по орли и гарвани. Сетне взели да плачат и двамата и се чудели откъде ще върнат парите, когато им ги поискат.

Изминало се година време и двамата братя дошли в селото да видят какво е направил сиромахът с парите. Той им разказал нещастието си и те тогава му дали четиридесет жълтици и пак му заръчали: „Вземи и тези пари, и прави с тях каквото знаеш, но пак да не споменуваш Бог, а нас“.

Сиромахът взел парите, отнесъл ги у дома и без да каже на жена си, скрил ги в едно гърне, гдето туряли трици. После отишъл на пазара да потърси някаква стока да купи. Докато бил по пазара, край къщата минал ябълкар и децата започнали да искат ябълки. Като нямала с що да им купи, майка им занесла триците и взела за тях ябълки. Но ябълкарят, като нямал где да тури триците, дал на жената ябълки и за гърнето, та взел и него с триците. Вечерта дошъл мъжът и отишъл право при гърнето, но не намерил нищо. Попитал жена си и тя му казала, че го дала на ябълкаря за ябълки. Той започнал да се кара и да си кърши ръцете, но ябълкарят го нямало вече.

Днес-утре, минала пак година и двамата братя пак дошли да видят какво е направил сиромахът с парите. Той пак им разказал, какво се било случило с парите. Тогава те му дали два куршума: един за него, другия за жена му.

Като стигнал у дома си, той разказал на жена си какво му дали. Но тя, от яд и гняв, че му дали куршуми, захвърлила ги нейде на полицата. Къщата им била край реката. Веднъж минали оттам рибари и понеже им се били скъсали куршумите от мрежата, попитали жената, не се ли намира у тях куршум, та да им даде да си закърпят мрежата. Жената си наумила за двата куршума, подирила ги, намерила ги и ги дала на рибарите. Те, като си закърпили мрежата, казали, че ще хвърлят мрежата в реката и каквото се улови от първия път, ще го дадат на нея за куршумите. Тогава хвърлили мрежата и се уловила една риба, която дали на жената. Вечерта жената разпрала рибата да я очисти и сготви, но, за чудо, извадила от корема й едно камъче, което светело като слънце. Те не знаели, че това камъче е много скъпо, и го държали вместо светило.

Срещу тяхната къща живеел един златар. Той съгледал, че сиромашката къща цяла нощ свети и се чудел отгде намира сиромахът пари за светило, като няма за хляб и децата му по цели дни гладуват. Най-сетне златарят поискал да разбере каква е работата, отишъл една вечер у сиромаха и много се зачудил, като видял, че това, което свети, било елмаз. Златарят поискал да го купи и рекъл на сиромаха: „Искай, съседе, какво ще искаш, само ми дай това камъче“. Сиромахът, като не знаел колко струва камъчето и че е скъпо, отговорил: „Дай ти колкото струва.“ Златарят дал десет жълтици. Сиромахът мислел, че златарят се шегува, та му рекъл. „Дай колкото струва“. Златарят дал двайсет, после петдесет и най-сетне сто жълтици. Сиромахът, като видял, че му дава толкова пари, разбрал каква е работата и не му дал камъчето, а рекъл да го отнесе на царя и да му го даде дар.

Станал сиромахът, отишъл при царя и му дал камъчето, като му рекъл: „Царю, намерих това камъче и като изпитах и разбрах, че е много скъпо, помислих си, че на цар прилича да го има; затова го донесох и го давам на тебе дар“. Царят взел камъчето и попитал какво иска в замяна, но сиромахът нищо не искал. Най-сетне царят настоял, че трябва да вземе нещо за камъчето. Тогава сиромахът казал, че каквото му даде царят, ще е благодарен. Царят го разпитал какъв е и откъде е и му дал цялата земя, където живеел, в която да бъде владетел и да я управлява, при което пратил свои хора в онази земя, да разкажат на мало и голямо, че си имат нов господар и да го слушат.

Всичко това станало и сиромахът заживял като цар на земята си. Двамата братя, както дохождали всяка година да видят сиромаха какво е направил с парите, дошли и тази година да видят какво е направил с куршумите. Новият владетел стоял на прозореца и видял, че минават двамата братя. Той пратил да ги повикат. Те не искали да идат при господаря, но и не можели да потъпчат господарската дума, та дошли, поклонили му се и го помолили да им каже защо ги вика. Владетелят ги попитал познават ли го кой е. Те, като не могли и да си помислят, че онзи сиромах може да е станал господар, отговорили, че не го познават.

Тогава владетелят им се открил и им казал: „Аз съм онзи сиромах, на когото вие давахте пари, за да ме направите богат без Божията воля, но нищо не направихте. Когато ми дадохте двата куршума, за да се убием с жена ми, Бог ми помогна да стана, какъвто ме виждате сега“.

Тогава малкият брат признал грешката си и повярвал, че всичко е от Бога и че без неговата воля нищо не става.

Горска хубавица

Един цар имал трима синове. Когато наближила смъртта му, той разделил царството си на две и дал на двамата си по-големи сина по половина, а на най-малкия си син дал коня и сабята си. Всички били доволни от делбата и когато старецът умрял, двамата братя станали царе, а третият възседнал бащиния си кон, взел тежката сабя, простил се с братята си и тръгнал по света да си търси късмета.

Ходил момъкът по градове и села да види хора и себе си да покаже, дето замръкне, там лягал да спи, с когото стигне и срещне, на сладки приказки се залавял. Един ден, като се отбил при един ручей да пие вода, видял под едно дърво да почива хубав момък, силен, снажен, юнак и половина. Заприказвал се с него и научил, че този момък имал чудна дарба: всичко изгубено можел да види и намери, ако ще на дъното на морето да е паднало. Сдружили се двамата юнаци и тръгнали заедно. Една вечер край техния огън минал друг юнак, поканили го да поседне, разпитали го и узнали, че той можел, когато иска, да изпие цялото море и пак да го повърне. Харесал се на царския син и този момък и решили да тръгнат на другия ден тримата заедно.

Колко дни ходили, никой не броил, стигнали най-после в друго царство. А в това време царят на тази страна воювал със съседите и войската му взела да се пръска и да бяга, съседите се готвели да го пленят заедно с царицата и двете му дъщери.

Царският син повикал двамата си другари, хвърлил се в боя, развъртял бащината си сабя, и с всяко замахване по десет глави отсичал, дето стъпвал конят му — всичко живо пищяло. Уплашили се вражите войски, разпилели се като дим из полето, а царете побързали да се приберат, своите царици и дъщери да пазят. А спасеният цар повикал незнайния юнак и му рекъл:

— Кажи ми каква награда искаш за това, което направи за мен. Вземи от хазната ми злато и сребро колкото искаш, ожени се за която щеш от дъщерите ми и стани мой син и наследник.

Юнакът отговорил:

— Царю честити, дай наградата на моите побратими, а аз искам още по белия свят да поскитам, хора да погледам, юначеството си да покажа.

Царят оженил двамата му другари за дъщерите си, направили големи сватби, три дни пили, пели и хоро играли. А на прощаване царският син подарил на побратимите си по един нож и им казал:

— Когато тези ножове ръждясат, да знаете, че ми се е случило нещастие.

И пак заскитал по гори и полета, по планини и долини. Веднъж, като минавал през една гора, видял на една поляна чуден мраморен палат, спрял коня, загледал се в него, а като вдигнал очи към високите тераси, завило му се свят: там седяла невиждана хубавица, мома самовила. А когато момата го погледнала, той изтървал юздите и паднал като сноп на земята. Хубавицата слязла бързо при него, свестила го с ласки и милувки, а след това се оженила за него и нямало на света ни цар, ни велможа по-щастлив от него.

Намерил си, значи, късмета царският син, заживял с добрата си жена в горския палат и всеки ден излизал на лов. Само че откак се оженил, никак не можел да удари лов, цял ден гонел дивеч, а вечер се връщал с празни ръце, уморен и замислен. Един ден самовилата го попитала:

— Защо си загрижен, мъжо, и защо не можеш да уловиш нищо: лов ли няма, или ти убягва?

— Лов има, мила невесто, но кой знае защо, щом си помисля за тебе, не мога да улуча нищо.

Тогава жена му извадила един пръстен, сложила го на пръста му и казала:

— Вземи този пръстен и когато си помислиш за мен, поглеждай го и ловът няма да ти убегне.

На другия ден мъжът отишъл на лов с пръстена и наистина ударил добър лов, преметнал го през рамо и тръгнал да си отива. Но като наближил до къщи, видял, че ръцете му са много кървави и се спрял до един извор да се умие. За беда, пръстенът се изхлузил от пръста му, водата го отвлякла под земята и го изхвърлила в друг извор, в коритото, дето поели царските коне.

Една сутрин, когато конярите закарали конете на водопой, видели, че конете се плашат от нещо, пръхтят и не искат да пият. Прегледали коритата, намерили пръстена и го занесли на царя. Царят разгледал хубавия пръстен и забелязал, че на него било написано отвътре: „Горска хубавица самовила. Който се ожени за нея, ще се подмлади от деветдесетгодишен старец на двадесетгодишно момче“. Царят, който бил вече доста стар, събрал голяма войска и пратил да търсят горската хубавица.

Когато войската наближила палата на самовилата, мъжът й спял, а тя се навела над него и заплакала. Той се събудил от сълзите й и попитал:

— Какво има? Дъжд ли вали?

Тя му отговорила:

— Няма дъжд, а погледни каква войска иде към нас.

Той казал:

— Не бой се. Като дойдат по-близо, събуди ме.

След малко войниците започнали да се катерят по оградата на двореца и самовилата събудила мъжа си. Той излязъл с вълшебната си сабя, замахнал с нея няколко пъти, изклал половината войска и казал на другите:

— Идете кажете на вашия цар, че горската самовила има един юнак, който не се плаши от неговата войска, дори да е пет пъти по-голяма.

Царят се ядосал, събрал младо и старо от цялото царство и пратил пак да му доведат горската хубавица. Но всички били изклани и разпилени като пилци, както и първия път. Видял царят, че с този юнак не може да се разправи и намислил друго нещо. Събрал всички магьосници и врачки и ги попитал коя се наема да му доведе хубавицата. Една гърбава вещица се врекла на царя да изпълни желанието му. Най-напред тя поискала от него да поръча на грънчарите една голяма делва, която да събира двама души. Когато делвата била готова, бабичката влязла вътре и рекла: „Хайде, бабината делвичка, занеси ме в самовилската гора.“ Делвата се дигнала и понесла бабата през долища и бърда, и спряла до един извор, дето почивал от лов царският син; бабата излязла от делвата, почнала да плаче и да казва, че изгубила пътя и не знае отде да си иде. Той й рекъл:

— Слушай, бабо, искаш ли да те заведа у дома? Моята булка стои по цял ден самичка, ще има с кого да се раздумва.

Бабата се съгласила. Мъжът я завел при жена си и казал:

— Ето ти другарка, когато аз ходя на лов. Тя ще ти бъде вместо майка.

Като минали два-три дена, бабичката започнала да подпитва самовилата как е могъл нейният мъж да избие толкова войска, отде му иде силата. Самовилата й обещала да го разпита за това. И една вечер царският син казал на жена си, че силата му е в бащината сабя. Щом чула това бабичката, започнала да дебне кога да му открадне сабята. Една нощ, когато царският син спял, тя му взела сабята и я хвърлила в морето. На другия ден царският син не могъл вече да се събуди. Как го не будила самовилата, как го не милвала и плакала и студени кърпи му слагала на главата, нищо не помагало: спи като умрял. Бабата рекла:

— Стига плака, дъще. Ще се събуди. Излез малко навън да се разходим из гората, докато той се наспи!

Хубавицата тръгнала с бабата из гората и без да се сети, стигнали до изворчето, дето била делвата. Бабата рекла:

— Гледай, гледай каква голяма делва! Може да ни събере и двете, кога завали дъжд!

И те влезли уж да видят, как ще се сместят вътре, а бабата пак рекла:

— Хайде, бабина делвичке, занеси ни в царския палат!

Делвата литнала право към царския двор и спряла там. Царят наградил богато бабичката, а хубавицата затворил в една стая, докато се приготви за сватба.

В това време побратимите на царския син видели, че ножовете, които той им оставил за спомен, изведнаж се покрили целите с ръжда и разбрали, че му се е случило нещастие. Този, който всичко виждал отдалеч, намерил двореца на самовилата и двамата влезли при заспалия си другар. Почудили се двамата царски зетьове какво се е случило на този юнак, та не може да се събуди. Най-после се сетили, че сабята му не е при него, потърсили я и този, що намирал всичко изгубено, веднага я зърнал на дъното на морето.

— Ами сега? Как ще я извадим оттам? — питал се той.

— От това по-лесно няма! — рекъл другият, навел се и изпил цялото море до капка. Взели сабята, повърнали морето и отърчали при другаря си. Щом му пъхнали сабята в ръцете, той скочил на крака, сякаш нищо не му се случило, и като видял побратимите си, много се зарадвал и викнал на жена си да дойде да ги види и нагости. Но побратимите му казали, че жена му е открадната от царя. Тогава той стиснал здраво сабята си, яхнал буйния си кон и като вихър се озовал в царския град.

Конят спрял пред една чешма, дето няколко бабички си наливали вода. Като видели юнака, попитали го:

— Защо спря тук, синко? Вода ли искаш или улиците не познаваш?

Момъкът отвърнал:

— Аз съм канен на сватба, а пък не зная къде ще бъде сватбата.

Една бабичка се обадила:

— Аз зная, синко, утре ще ти покажа, а сега ела да нощуваш у нас.

Царският син отишъл да нощува у бабичката. Тя се разшетала да го гощава, а той й рекъл:

— Остави готвенето, бабо, аз не съм ни гладен, ни жаден, а имам тежка мъка на сърцето.

Разказал й, как царят откраднал жена му и бабичката се наела да му помогне с каквото може. Той написал писмо на жена си и го дал на бабата, а тя се облякла с просешки дрехи, нарамила торба и отишла в палата да проси. Като минавала покрай стаята, дето била заключена самовилата, тя пъхнала писмото под вратата, а след това отишла при царя да плаче и да проси милостиня. През това време хубавицата написала отговор на мъжа си и когато бабичката минала пак покрай нейната стая, пъхнала й го скришом под вратата. Тя писала на мъжа си да се облече в женски дрехи и да дойде в деня на сватбата при нея.

Бабичката облякла царския син в женски дрехи, забулили си лицата и отишли на царската сватба. Най-напред честитили на царя, а после влезли в стаята на хубавицата. Тя скрила мъжа си в един долап, а бабата си отишла сама. Вечерта царят влязъл в стаята на самовилата, но мъжът й излязъл от долапа, замахнал със сабята си, убил царя и го скрил. А на сутринта, като се показал заедно с жена си пред царедворците и гостите, всички помислили, че царят се е подмладил. Настанало голямо веселие, всички яли, пили и благославяли.

И аз бях там, и взех и за вас по парче баница, но като се връщах вкъщи, залаяха ме кучетата на съседите, та се уплаших, хвърлих всичко и избягах.

Езикът на животните

На една ливада, нейде си, се запалила една купа сено, а вътре в купата имало една змия, която, като не можела да излезе навън от пламъка и да избяга, запищяла колкото могла. Наблизо имало един овчар, който пасял овце. Като чул писъка, той се завтекъл нататък да види какъв е тоя писък. Като отишъл до самата купа, която горяла, змията го видяла през една дупка и взела да му се моли да си сложи кривака на дупката, че да се увие тя на него, а той да дръпне бърже кривака и тъй да я избави от огъня. Обаче овчарят се страхувал да не би после тя да го ухапе и й рекъл: „Как ще те извадя тъй? Вярвам ли ти? Да не би после да се хвърлиш върху мене, да ме ухапеш, та да умра?“

Змията взела тогава да му се кълне, че няма да го ухапе, само да я отърве от огъня. Казала му още, че ако я послуша и я избави, ще му направи много голяма добрина. Като му се молела тъй и пищяла, той я съжалил и си рекъл: „Каквото ще да става“ — и си подал кривака. Змията се увила около него, той го дръпнал бърже назад и извадил змията. Тогава тя, като му поблагодарила много, загдето я отървал, рекла му: „Сега аз трябва да се отплатя за тази добрина с каквото мога. Затова дай да ти плюна в устата, че да проумяваш езика на всички животни и ще спечелиш от това много“. Овчарят обаче пак се страхувал да не го ухапе и й рекъл: „Как ще зина тъй, да ми плюеш в устата, като ме е страх да ме не ухапеш?“ Змията го увещавала да не се бои, но като видяла, че той не й се доверява, казала му да си даде кавала, че да плюне в него. Той си подал кавала и тя плюнала вътре и му казала, че ще разбира езика на всички животни, щом посвири с него, но да не казва никому за това, защото ако каже някому, ще умре.

Тогава тя си отишла, а той потеглил да си отива при овцете. Като взел да свири с кавала и вдъхнал навътре, слюнката от змията влязла в устата му и оттогава той започнал да разбира говора на всички животни, когато си приказвали.

Лека-полека взело да му върви и припечелил по едно време доста имот. Тогава намислил да отиде заедно с жена си на Рилския манастир. Той имал кон и кобила. Коня възседнал той, а жена му възседнала кобилата. Като вървели из пътя, конят рекъл на кобилата: „Върви по-бърже де! Защо не ти спори тъй на вървежа?“ А кобилата рекла: „Как да вървя по-бърже, като нося три товара, три души?“ Като си приказвали тъй конят и кобилата, човекът разбрал думите на кобилата, защото тя била жребна и жената била бременна. Слязъл тогава той от коня, снел жената от кобилата и я качил на коня, а той се качил на кобилата. Като повървели още, стигнали до една гора и слезли на една поляна да си починат и да попасат конете. Като връзвал конете за дърветата да пасат, чул, че едно славейче пеело на едно дърво и казвало: „Да знае този човек, че в това дърво има имане, ще го извади и ще се върне — няма да ходи на Свети Иван“. Като чул какво казало птичето, защото разбирал езика му, той отишъл самичък до дървото. Като се покачил малко от дънера нагоре, видял една хралупа; бръкнал в нея и извадил една чанта с жълтици. Мълчешком я занесъл до конете и я турил в дисагите. Тогава той казал на жена си да възсяда и като възседнали конете и двамата, потеглили назад да се връщат. Тя го попитала защо прави това, защо не вървят нататък, където са тръгнали, но той не й открил каква е работата, ами само й рекъл, че не е за нея да знае причината на всяко нещо.

Оттогава той станал много богат: накупил си много имот и добитък и станал пръв в това място, гдето бил. Жена му, едно от това, дето той на пътя я накарал да слезе от кобилата и да възседне коня, друго, дето се върнали от пътя, като били тръгнали за Свети Иван, друго пък, като видяла как в скоро време той забогатял, познала, че мъжът й има някаква тайна. Затова тя замислила как да го изпита каква тайна има. Като го разпитвала всякак, той все й казвал, че никаква тайна няма; ала тя не му хващала вяра, защото усещала, че той знае нещо, което го не знаят другите хора, но не ще да й каже. Затова тя започнала да не го оставя на мира и взела да му вика: „За каква жена ме имаш ти, като не ми вярваш да ми кажеш, което знаеш?“ Днес тъй, утре тъй, най-после той й казал: „Мари жено, стига ме кара вече да ти кажа, защото трябва да знаеш, че щом като ти кажа това нещо, щом като кажа на когото и да било тази тайна, която зная, веднага ще умра. Пък ако скланяш да умра, ако искаш да ме няма вече, тогава да ти кажа“. „Че пък умри, като ще умреш от това, само ми кажи“ — рекла тя. Нея не я било грижа, че щял да умре, защото си мислела, че като умре той, ще й остави много богатство и тогава ще може да си вземе когото си ще. — „Е, като е тъй — рекъл той, — ще ти кажа и ще умра“.

Като й обещал вече да й каже, тя се много зарадвала и чакала само кога ще дойде това време да й каже, та после да става каквото ще. Той пък, като знаел вече, че ще умре, започнал да си приготвя всичко за смъртта, за да го изпратят хубаво, както прилича на неговото богатство: приготвил си и жито за варене, и брашно за хляб, за да раздават за Бог да прости, и свещи, и всичко друго, каквото трябвало.

На третия ден, откакто обещал, той станал рано, защото не го хващало сън, мислейки си, че вече ще умре. И като седял на одъра умислен и натъжен, гледал към двора. Кокошките били вече слезли от леглото си, ходели по двора и ровели да търсят храна; а петелът ги обикалял и току се перчел и кокошинел. Кучето пък било легнало близо до това място, гдето били кокошките с петела и било много натъжено, като знаело, че господарят му ще умре и от три дена е все тъжен. Като гледало петела да се разхожда с кокошките, както други път, и си нямал грижа, че господарят му ще мре, догневяло го, станало на крака и като се обърнало към него, рекло му: „Какво си се развикал, та си се разперил и разкокошинил тъй, бе? Господарят ни ще мре и става три дни как се е разтъжил, та не може ни да яде, ни да спи, пък тебе не само, че не те е грижа, ами още си се и разкрякал и обикаляш кокошките като някой женкар!“ „Че защо ще седна да тъжа и аз за него? — рекъл петелът. — Заслужава го, нека да тъжи и да мре, като се е съгласил с женски ум! Като рекла: «Кажи ми, че ако щеш и да умреш!» Пък той се повел по ума й, и й обещал да й каже, макар да знае, че ще умре. Я, ако е мъж, да вземе един прът, че да рече: «Нà да ти кажа, на̀ да ти кажа, на̀ да ти кажа!» — та да я научи тогава какво й се пада да знае. Ама тъй е то, кога един мъж се поведе по ума на жена си. Нали се казва: «Жена мъжа продава за две глави лукови»“.

На тия думи кучето нямало вече какво да отговори и си замълчало. А мъжът, като стоял наблизо и слушал какво си приказвали кучето и петелът, защото разбирал езика им, засрамил се от себе си и като взел поука от петела, решил тъй да направи с жена си — а не да отстъпва пред нейната воля и да загине за нищо и никакво.

След малко, като станала жената, започнала да го кара да й каже най-сетне, както й бил обещал. Той взел един прът, че като захванал да я налага и да вика: „На̀ да ти кажа, на̀ да ти кажа, на̀ да ти кажа!“, докато тя започнала да му се моли: „Не ща вече, не ща вече!“ Като я набил тъй хубаво, тя не помислила вече да го пита за тайната. Научил я той с дървото, защото „дървото е произлязло от рая“ и то научава всекиго, който не се учи от дума.

Змеят и царската дъщеря

Имало едно време един дядо и една баба. Те нямали деца. Веднаж седнали да си поприказват какво да сторят, като си нямат деца. Бабата рекла:

— Ще изляза на пътя, па каквото намеря, ще го взема в кошницата и това ще ни бъде челяд.

Дядото се съгласил.

Бабата тръгнала. Вървяла, вървяла — нищо не намерила. Когато да се върне, видяла едно змийче. Турила го в кошничката си и го занесла на дядото. Поили змийчето с мляко и то порасло, та изпълнило кошницата. Бабата го поставила в крина. Пак го поили с мляко, докато и крината му станала малка. Бабата се слисала и не знаела какво да го прави. Тя го поставила в една каца. Змията изпълнила и кацата, та станала цял змей. Бабата се чудила и маяла какво да прави с този змей. Много я дострашало, та рекла: „Накъдето ми виждат очите, натам ще бягам“. Не щеш ли — змеят проговорил и рекъл на бабичката:

— Мамо, иди при царя и поискай дъщеря му за снаха.

— Сине, ние сме много сиромаси — няма да ни я дадат — отвърнала му тя.

— Ти върви! — рекъл змеят на бабата.

Нямало какво. Отишла бабичката и потропала на царските врати. Излезли слугите и казали:

— Бабо, тука не се влиза.

Бабичката се върнала вкъщи и обадила на змея:

— Не ме пускат да вляза.

Тогава змеят се ядосал и рекъл:

— Иди, кажи им да те пуснат, че иначе ще направя поразия.

Бабичката отишла и влязла при царя. Той я попитал защо идва и тя му отговорила:

— Син ми ме праща: иска да се ожени за твоята дъщеря.

Царят рекъл на бабичката:

— Ако синът ти може да съгради палати като моите, ще му дам дъщеря си.

Бабата се върнала и разправила на змея какво казал царят. Змеят начаса издигнал палати, дори по-хубави от царските, и изпратил бабата да каже, че всичко е готово.

Бабата отишла, обадила на царя, а той й рекъл:

— Кажи на сина ти да направи златен път, украсен със златни ябълки, че по него да мине дъщеря ми.

Бабата се върнала вкъщи и казала на змея желанието на царя. Змеят без много мъка направил и път, и мост от чисто злато. След това тръгнали да вземат царската дъщеря. Вдигнало се цялото село, със свирила и тъпани. Най-подир вървял змеят. Слисало се мало и голямо, какво е това чудо — змей за царска дъщеря да се жени.

Влезли в царските двори. Змеят седнал и замълчал. Царската дъщеря, като видяла за кого я жени баща й, заплакала и избягала.

Не щеш ли, змеят видял, че булката плаче и разбрал всичко. Той съблякъл своите кожуси и ето — станал много хубав момък.

Царската дъщеря била смаяна от красотата на момъка. С радост тя го взела за мъж. И те заживели много щастливо — както е било Богу драго. А покрай тях — и бабата и дядото.

Момчето и дяволът

Едно време имало един много богат човек. Думата му на две не ставала пред царя. Ако кажел да обесят някого, начаса го обесвали. Ако пък на някого поставели въжето и богатият пожелаел да го спаси, веднага го сваляли от бесилото. Уви, той бил много лош човек. Не минавало ден, без да бъде някой от слугите или робите бит. Имал само една дъщеря. Друга челяд нямал. Тя била много красива — по-хубава от нея нямало в никое царство на земята. Баща й съградил хубав дворец с голяма градина, с най-различни плодни дръвчета и благоуханни цветя. В средата на градината поставил водоскок, из който бликала на струи чиста и бистра като сълза вода. Богаташът заградил двореца с високи стени, като крепост. Отникъде човек не можел да надзърне вътре, нито пък да прескочи високите зидове. Четиридесет робини прислужвали на хубавицата. Тя била много учена. Колкото татко й бил лош, толкова пък тя, за чудо и приказ, била добра и кротка, като ангел Господен.

Този царски човек имал един роб. Той придружавал всякога и навсякъде господаря си. Но все пак горкият най-много бой ядял от всички други роби. Този нещастник, колкото и да се мъчел да угоди на богатия, онзи все му намирал грешки, за да го бие. Затова робът всяка вечер, когато си лягал, се молел на Бога да му вземе душата, за да се отърве от страшните мъки.

Един ден господарят написал писмо някому, предал го на роба и му казал:

— Бързо да занесеш това писмо! Ако не се върнеш веднага, да знаеш, че ще ти извадя душата от бой.

Нещастният роб взел писмото и тръгнал замаян из улиците, без да знае къде отива. Така излязъл на полето, далеко от града и се спрял да си отдъхне край една рекичка. Въздъхнал робът тежко и казал:

— Ох, дяволе, дяволе, да зная, че можеш да ме отървеш от тази мъка, заричам ти се да стана твой и на този, и на онзи свят!

Току изрекъл тези думи и ето, като че ли от земята изскочило едно страшно чудовище.

— Защо ме викаш? Ето ме, кажи, що искаш от мене? — рекло то.

Нещастникът бързо се извърнал и така се изплашил, че не могъл ни дума да изрече. Страшното чудовище пак заговорило, но този път по-кротко и благо:

— Не се плаши, побратиме, кажи ми какво искаш, защо ме викаш?

Робът се посъвзел и го запитал:

— Кой си ти?

— Аз съм този, когото ей сега спомена.

— Ти дяволът ли си? Него споменах.

— Недей вика! Аз съм дух и от сега ти ставам побратим. Хайде, ела с мене.

— Ами ако господарят ми ме намери?

— Не се бой — той никога не ще те види.

Тръгнали те покрай рекичката. Ходили, ходили, докато се стъмнило. Духът рекъл:

— Хайде, побратиме, да пренощуваме тук, пък утре ще те заведа в моя дом.

Легнали на зелената трева. Измореният роб бързо заспал. Тогава духът го грабнал и за миг го пренесъл триста земи надалеко — в една къща, хубава като царски палат. Там го сложил да спи на копринена постеля. Робът спал, докато слънцето се вдигнало на небето. Когато се събудил и видял на каква постеля лежи, сторило му се, че сънува. Изведнъж вратата се отворила. При него влязъл един млад човек, който му се поклонил и казал:

— Хайде, господарю, да се изкъпеш.

След къпането прислужникът му донесъл такава хубава хавлия, каквато дори царят не е имал. Младият човек го отвел в друга стая. Там го чакали няколко млади момчета. Всички му се поклонили като на господар. В същата стая била наредена голяма трапеза с най-хубави ястия, с една дума казано, от пиле мляко имало там. Тези млади момчета го поканили на трапезата. Той седнал да се храни. Всички момчета му стояли прави на крака и чакали неговите заповеди. Струвало му се, че още сънува. Като седял така, някой го потупал по рамото. Обърнал се робът и видял своя побратим, застанал до него.

— Ей, побратиме, ако не ти харесва тази къща — кажи, каква по-хубава желаеш?

— Ех, побратиме, как да не ми харесва? Нима има по-хубава на света?

— Добре, побратиме, но ти каза, че ще бъдеш мой на този и на онзи свят.

— Да, побратиме, съгласен съм.

Дяволът му пуснал кръв от малкия пръст на лявата ръка и го накарал да се подпише в една книга. След това му рекъл:

— Сега, побратиме, аз отивам по работата си. Ако имаш от нещо нужда, ето ти тази пръчка — и му подал една шарена пръчка. — Само махни с нея и аз, където и да бъда, веднага ще дойда при тебе.

Дяволът оставил пръчката и изчезнал.

Робът останал сам. Отишъл в градината да се разходи. След него вървял един от прислужниците. Градината била много просторна — толкова просторна, че цял ден човек да ходел по нея, не можел да я обиколи. В средата имало голям водоскок, по-голям от онзи на господаря му. Пък и градината не можела да се мери с градината на господаря му. Ходил, що ходил до стъмване и най-после се върнал вкъщи. Слугите го чакали и поканили за вечеря.

И така, заживял като истински цар. Но Господ нали е наредил човек сам да не живее? Та почнал робът да мисли за женитба. Но коя мома да вземе? Дъщерята на господаря си или някоя друга? Той решил да повика побратима си и да се посъветва с него. Взел шарената пръчка и я ударил силно. Нещо изгърмяло, като че ли земята се разтресла. Сторило му се, че къщата се срутва. Не се минало много и пред него застанал побратимът му.

— Какво искаш? — казал той със страшен глас.

— Ох, нищо, побратиме. Ти тъй страшно ми говориш, че аз много се уплаших.

Седнали те на приказка за това, за онова, но той, едно от срам, друго от страх, не смеел да му каже защо го повикал. Дяволът пак го попитал и тогава робът му изказал желанието си.

— Ех, тази работа е много лесна, но ти трябва да почакаш близо месец, докато приготвя някои работи.

Дяволът станал и написал едно писмо. В него нарисувал много хубав момък, какъвто нямало по земята. Написал, че момъкът бил царски син от много далечна страна, бил много учен и нямало по-учен от него. Неговият баща, царят, похарчил товари жълтици, докато го изучи толкова много. Той имал власт да заповядва на всички духове по земята и те го слушали.

Като написал това писмо, дяволът го оставил в градината на царския човек, за да може дъщеря му да го намери, когато се разхожда около водоскока. И наистина, тя видяла писмото, почнала да го чете и останала смаяна от хубостта на изобразения момък. Оттогава тя всеки ден, като се разхождала из градината, сядала до водоскока, прочитала писмото, гледала образа на момъка и си мислела: колко ли по-хубав трябва да е той, отколкото е изписан. И тя много го обикнала.

Един ден дяволът отишъл при своя побратим и му казал:

— Работата вече е наред!

Взел го той със себе си и го отнесъл на една планина. Там имало езеро. Казал му да се съблече и изкъпе. Когато се изкъпал, дяволът му подал едно огледало да се огледа. Робът не могъл да се познае — толкова хубав и личен бил станал. Тогава дяволът го облякъл в златни дрехи, каквито и царете не носят. Заприличал робът на същински царски син, както бил нарисуван в писмото. Дяволът му казал:

— Вземи си шарената пръчка и замижи!

Той замижал. Когато отворил очи, що да види — намерил се в градината на господарската дъщеря, близо до водоскока.

Дяволът му казал:

— Знаеш ли къде си сега?

— Зная. В градината на моя господар.

— Е, добре, остани тука скрит. Когато дойде момата, ще почне да чете писмото. Ти тихичко се приближи до нея и й кажи: „Мила девойко, аз съм този, когото гледаш в писмото. С помощта на науката и духовете дойдох тук да ме видиш“. След като си поговорите, пак замижи, тръсни пръчката и ще се намериш вкъщи. На другия ден пак така направи и тя тогава няма да те пусне да си отидеш. Това казал дяволът и изчезнал.

Ето ти, пристигнала господарската дъщеря с писмото в ръка. Тя седнала на мястото, дето всеки ден седяла, разтворила писмото с нарисувания хубав момък и почнала да въздиша. Той полека се приближил до нея. Когато го видяла, тя много се изплашила. Но той й заговорил и тя се успокоила.

— Не се плаши, мила девойко. Аз съм този, който е нарисуван — ида от далечни страни.

И тя разбрала, че е същият. Станала и му подала ръката си. Той й казал, че има един побратим — дух, който го отнася в палатите си. На нея не й се искало да го пусне, но той изчезнал, като тръснал пръчката. Тя си отишла вкъщи, ала не могла нито да яде, нито да спи. Едва призори заспала. На сутринта излязла да се разходи и нетърпеливо зачакала да се върне царският син. На уреченото време, ето, той се явил. Разприказвали се и правили планове за женитба. Когато се стъмнило, тя го поканила да вечерят заедно. Момата заповядала да сложат на трапезата й обилна храна, уж била много гладна. Говорили си дълго време. Тя го запитала, не може ли неговият побратим да му промени лицето на жена, за да не го видят робините.

— Ще опитам — рекъл той.

Малко по-късно той отишъл в градината и тръснал пръчката. Побратимът му тозчас се явил пред него.

— Що желаеш, побратиме? — запитал го дяволът. — Каква мъка имаш?

— Мъка нямам, ами девойката ме пита дали можеш да ми преобразиш лицето на жена.

— Добре, ще ти дам една кутийка, разделена на две, половината с червено мазило, а другата — с жълто.

Дяволът му дал кутийката и казал:

— На̀, побратиме. Като се намажеш с червеното мазило — ще станеш такъв, какъвто искаш, а като се намажеш с жълтото мазило — ще станеш този, който си.

Той се намазал и начаса заприличал на робинята, която прислужвала на господарската дъщеря. А тя, като видяла, че той се забавил, тръгнала да го търси.

Дяволът я видял, изплашил се да не би тя да знае някоя магия против него, писнал, сякаш с нож ударен, и не се видял как изчезнал.

Тя се приближила и видяла жена в мъжки дрехи. Досетила се каква е работата, подала му ръка и те тръгнали заедно. Като се разхождали из градината, намерили къс хартия. Взели го. Това бил договорът между дявола и роба. В договора било писано, че робът ще служи на дявола и на този, и на онзи свят. Дяволът в страха си го изпуснал, когато побягнал. Скъсали договора на хиляди парчета.

Но дошло време вече да не се крият. Тя изпратила при татко си една робиня да му обади, че иска да се жени за предишния роб. Робинята, разтреперана от страх, отишла при господаря си, паднала на земята и му казала, защо е изпратена от дъщеря му. Разяреният господар грабнал една остра сабя и замахнал да отсече главата на робинята. Но тя бързо се дръпнала и като луда ударила на бяг. Силно разгневен, господарят започнал да я гони. Внезапно се препънал, паднал, сабята се забила в гърдите му и той умрял. Така бил наказан за всички грехове, които сторил към сиромасите, докато бил жив. Неговата дъщеря и бедният роб се оженили. Те заживели доволни и щастливи, а и другите роби си отдъхнали от тежкото тегло.

Надхитреният лихвар

Имало едно време един беден човек. Имал си той една малка нивица, един вол и една крава. С вола и кравата орял нивата и едва се прехранвал. Но не щеш ли, волът му умрял и трябвало да си купи друг, та да изоре и посее нивата. А нямал пари. Въртял, сукал, па накрая отишъл при лихваря и му поискал една жълтица.

— Ще ти дам, ама наесен ще ми върнеш две жълтици! — рекъл лихварят.

Какво да прави човекът? Съгласил се наесен да върне две жълтици и взел жълтицата, та си купил вол…

Ала за проклетия годината се случила сушава. Сиромахът не могъл да прибере дори и семето от нивата си. И нямало откъде да вземе, та да върне двете жълтици на лихварина. А той това и чакал. Веднага взел нивата на бедняка срещу дълга.

— Не е право, господарю, да ми вземеш нивата! От що ще се прехранвам! — рекъл бедният човек на богатия.

— А право ли е да не ми връщаш жълтиците? Върна ли ми ги? Не си! За тях ти вземам нивата!

Навел глава сиромахът. Почудил се какво да прави и как ще изхрани децата си. Па отишъл, та се оплакал на селския кмет.

Кметът, като го изслушал, взел страната на лихваря:

— Право е! Щом не си върнал жълтиците, с нивата да се наплатиш!

Навел глава сиромахът и се замислил. Мислил, мислил, па отишъл при съдията. И нему разправил каква била работата. И съдията отсъдил:

— Прав е лихварят! Върни му жълтиците, вземи си нивата!

— И тука няма правда! — рекъл си беднякът и си тръгнал.

Както си вървял по пътя и се ядосвал, съгледал, че насреща му се задал чуден човек: целият бил черен, само главата му била червена. И на гърба си имал две големи крила; като махал с крилата си, веел силен вятър.

Уплашил се сиромахът и се отбил от пътя.

— Какво, уплаши ли се? — изсвирил в ухото му чудният човек и така силно духнал с крилата, че щял да го отвее.

Сиромахът се вдървил от страх и не могъл дума да продума. Едва когато чудният човек свил крилата си, та поседнал край пътя, той се окопитил и го попитал:

— Ти дяволът ли си?

— Какъв ти дявол? Аз съм Вятърът.

— Вятърът ли? Ами защо си такъв черен? А само главата ти червена…

— Аз съм Черният вятър!

— Ами можеш ли да ми помогнеш? Аз търся съдия, който да отсъди право! А ти си справедлив! Духаш еднакво и за бедните, и за богатите… — и той разправил каква била работата.

— Не мога, човече, да ти помогна! Моята работа е вятър работа! Но… най-добре е да идеш при Месечината. Тя свети отвисоко и далеко вижда. И много знае! Тя само може да те оправи!

И вятърът си заминал, като посочил една сребърна планина, там да дири Месечината сиромахът.

Тръгнал бедният човек натам. Вървял, вървял, най-сетне стигнал до палатите на Месечината. В двора видял две звездици. Те седели на сребърни столчета и пошивали със сребро дрехата на Месечината. И като чули, че на портите се чука, станали и посрещнали човека. Разпитали го накъде е тръгнал и защо му трябва Месечината. Но като чули, че ще иска от нея да му става съдия, поклатили глави и рекли:

— Нищо не може да ти помогне Месечината. Тя не смее от Слънцето, че само да научи то, ще я пребие! Нали е по-малка, страхува се от него…

— А бе, Звездички, пуснете ме в двореца аз да помоля Месечината! Може пък да се съгласи!

— Ух, каквато е студена и сърдита, само да те зърне, ще те умъртви! Бягай оттука, чичо, че тя ей сега ще се върне! Бягай, дорде не е станало късно!

— Брей, ами кой ще ми стане съдия? — натъжил се сиромахът. — Мене Вятърът ми каза, че Месечината може да ми стане съдия!

— Ех, остави го ти Вятъра! Приказката на Вятъра е вятър приказка. Ами ти по-добре отиди при Слънцето. Само то може да ти стане съдия! Ето, хвани тая пътека. Тя ще те изведе в една златна планина. Там се намира слънчовият палат.

Сбогувал се сиромахът със звездичките и тръгнал по посочената му пътека. Вървял, докато стигнал златната планина. Пред слънчовите палати го срещнала слънчовата майка — Ясната Зора. Рекла му:

— Бягай оттука, човече, че скоро Слънчо ще дойде и какъвто е на залез кръвожаден, на един залък ще те лапне!

— Ама аз съм дошъл при Слънцето. Искам да ми стане съдия! — отговорил сиромахът и разправил на Зората неволята си.

Тогава тя казала:

— Скрий се в избата! Като дойде Слънчо, аз ще го нахраня и приспя. И като преспи един сън, той става харен и милостив. Аз тогава ще му разкажа за тебе и за молбата ти.

Послушал човекът Слънчовата майка и се скрил в избата на палата и зачакал.

След малко дошло Слънцето. Целият палат се сгорещил толкова много, като че ли пожар се запалил. Слънчовата майка се скрила зад вратата да не изгори. И чакала, докато Слънцето седнало покрай трапезата и си скрило огъня в желязната торба, окачена на стената. Па тогава се разтичала, наредила трапезата и нахранила сина си с девет пещи хляб и девет казана гозба. Сетне му постлала и го турнала да спи.

Спало Слънцето, колкото спало, посред нощ станало да пие вода. Тогава майка му разказала за сиромаха и за молбата му. Ала то се засмяло и казало:

— Ех, че е глупав тоя сиромах! Как да не знае, че където и да иде, който и да му стане съдия, все лихварят ще спечели! Може ли сиромах да спечели срещу богаташ?

— Ех, сине, ами що да чини бедният човек сега? — попитала майката.

— Ти, мале, утре заран да му кажеш да си върви и с хитрост да си вземе нивата от лихваря. Нека се хване на бас с него, че аз след три дни ще изгрея от запад вместо от изток!

Запомнила майката всичко, що й казало Слънцето, и на другата сутрин, след като го изпратила да грее на земята, викнала бедняка и му предала слънчовата заръка.

Сиромахът поблагодарил, целунал ръка на Зората и си тръгнал. Хванал една пряка пътека и за час се намерил в село. Отишъл право при лихваря и му рекъл:

— Голям грях стори, господарю, като ми взе едничката нивица! И заради твоя грях след три дни Слънцето ще изгрее от запад вместо от изток!

— Ти си полудял, бе! — провикнал се лихварят. — Де се е чуло и видяло слънце от запад да изгрява!

— Аз ти думам, че след три дни Слънцето ще изгрее от запад и да знаеш, че така ще стане!

— Добре! Ако това наистина стане, ще ти върна нивата! Ама ако не стане, ще ти взема и вола, и кравата! Съгласен ли си? — казал богаташът, като потривал ръце от радост, че пак ще измами бедняка и ще му вземе и вола и кравата.

— Съгласен съм! — отговорил сиромахът и се хванал на бас.

На третия ден Слънцето, както обещало, така и сторило. Вместо да изгрее от изток, изгряло от запад.

И лихварят, видял не видял, върнал нивата на сиромаха.

Най-малкият брат

Един баща имал трима сина. Двамата се смятали за много умни, а третия — най-малкия — считали за глупав. По-умните мразели глупавия си брат и постоянно го хокали.

Баща им всяка година косял по три купи сено. Ала някакво животно дохождало и изяждало сеното. Бащата пращал синовете си да пазят през нощта и да видят кой изяжда сеното. Но умните му синове се изплашвали, когато нещо зашумявало, и избягвали. Дошъл ред и на глупавия. Той отишъл и се скрил в сеното. Посред нощ нещо страшно зашумяло. Глупавият не знаел що е страх, затова не избягал. Видял той, че идва един кон. Гривата и опашката му били от чисто злато. Конят бил хубав, хубав, да му се не нагледаш. Глупавият тихичко, полекичка се приближил и го хванал за гривата.

— Стой! — извикал той. — От толкова години ни ядеш сеното, най-после те хванах!

Конят се обърнал към момчето и рекъл с човешки глас:

— Наистина, юначе, досега никой не можа да ме хване. Отскубни от гривата ми един косъм, скрий го и го пази хубаво. Когато ти трябва нещо, извади косъма и каквото поискаш, ще имаш. А мене ме пусни да си ида. Аз съм слънцето. Нищо никому да не казваш за това.

На следната нощ глупавият пак отишъл да пази сеното. Случило се същото. Дошъл втори кон да яде сеното. Глупавият и него хванал. Конят се примолил да го пусне, като му казал да отскубне косъм от гривата му и хубаво да го пази. Този кон бил месецът.

На третата нощ дошъл друг кон. Той също казал на глупавия да отскубне от него косъм. Конят бил звезда. И той заръчал на момчето нищо никому да не казва за станалото.

Царят имал три дъщери за женене. Той разгласил из цялата страна, че ще даде дъщерите си на онези юнаци, които успеят да преплуват морето. А царските палати били всред морето. Надошли много ергени за царевите дъщери. Но щом зърнели морето, връщали се: никой не се решавал да го преплува. Дошли и двамата умни братя. Из пътя те пъдели малкия си брат — да не ги посрами. И те не се решили да преплуват. Малкият брат си спомнил за конските влакна. Извадил той косъм и начаса пред него се явил кон, със златно седло и златни поводи. Конят донесъл за момчето чудна премяна. Облякъл се малкият брат и тръгнал към морето. И младо, и старо се чудело кой е този хубав юнак, който хвърчи на кон по полето. Като дошли до морето — конят заплувал. Така стигнали до царските палати. Там царят го посрещнал с големи почести и му дал най-голямата си дъщеря и една торба жълтици.

Малкият брат взел момата, отвел я в бащината си къща и я дал на големия брат. След това извадил втори косъм и веднага му се явил друг кон, с друга премяна. Облякъл се в новата премяна и литнал към царските палати. Царят му дал средната си дъщеря и една торба жълтици. Той завел в бащината си къща момата и я дал на другия си брат.

Доплувал и трети път при царя, та спечелил и най-малката му дъщеря за себе си. И така, глупавият брат придобил и трите царски дъщери, та ощастливил и себе си, и братята си.

На когото най не се надяваш, той върши работа.

Неродена мома

Едно време имало един царски син. Като пораснал и дошло време да се жени, той направил една хубава чешма, от която текло мед и мляко. При тая чешма почнали да идват момите от всички краища да си наливат. Той застанал отстрани да ги гледа и да си избере от тях за жена оная, която му се хареса. По едно време дошла една бабичка. Тя домъкнала от къщи всички съдове и чирепи и почнала да ги налива. Като видял това царският син, досмешало го и хвърлил на шега едно камъче, та счупил една от бабините черупки. Бабата била лоша, разсърдила се и го проклела:

— Да се ожениш, синко, когато намериш неродена мома!

Царският син не обърнал внимание на бабините думи, но когато минало време и не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата, той се замислил.

Майка му, като го видяла тъжен, запитала го какво му е. Синът й разправил всичко. Майка му се уплашила от това и казала: „Е, синко, само слънцето, което грее отвисоко и гледа нашироко, може да ти каже де има неродена мома. Трябва него да питаш!“

Царският син бил решителен момък и не се боял от нищо. Той тръгнал на запад да намери де нощем си почива слънцето и да го пита. Вървял много царският син и преминал много поля, много реки и планини, но слънчевите палати никъде не намерил. Най-после той се изкачил на една висока планина. Там намерил един стар овчар.

— Добър ден, дядо — казал царският син.

— Дал Бог добро, юначе, къде така? — попитал го добродушният овчар.

Царският син седнал при овчаря, починал си и му разправил всичко от игла до конец. Като свършил, казал:

— Сега отивам да търся слънцето. Но ще го намеря ли, не знам.

— Защо да го не намериш, синко? Човек, като се стреми към нещо, все ще го постигне. Видиш ли тия три планини на запад, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще видиш голяма златна порта, каквато не си и сънувал, а зад нея безкрайни градини. Там живее слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портите.

Царският син поблагодарил на стареца, взел си сбогом и тръгнал. Дълго вървял той, докато мине първата планина, още по-дълго, докато мине втората и третата, и най-после дошъл пред голяма и чудна градина, обградена с бял камък и на оградата златна порта. Било още видело, но слънцето се спущало от небето и се наклонявало към градините си.

Царският син седнал да си почине. Скоро наоколо притъмняло, а в градината блеснали прозорците на слънчевите дворци. Тогава царският син станал и похлопал на прозорците.

Минало ни малко, ни много време, портите се отворили и от тях се подала слънчевата слугиня — месечинката.

— Искам да видя слънцето — казал царският син.

— То е уморено и сърдито — казала месечинката, — ще те изгори; ами ела утре рано, като си отспи — аз ще те заведа при него. Месечинката влязла вътре, а царският син останал да нощува пред слънчевите порти. Рано сутринта той се събудил и щом светнали прозорците на слънчевите дворци, пак похлопал. Веднага излязла месечинката и го въвела в двореца пред слънцето. То седяло на златния си трон.

Царският син паднал пред него на колене и казал:

— Златно слънце, що топлиш земята, моля ти се, кажи ми: като ходиш нависоко и гледаш нашироко, не знаеш ли де има неродена мома да се оженя за нея?

Слънцето се усмихнало и казало:

— Иди в моята градина. Там расте ябълково дърво. На него има три златни ябълки. Избери си, която искаш: във всяка от тях има по една мома.

Царският син отишъл в градината. Намерил ябълковото дърво и като видял златните ябълки, очите му останали в тях.

Без да му мисли много, той откъснал и трите ябълки и си тръгнал. Като вървял по пътя, си мислел: „Аз не послушах слънцето да взема само една ябълка; ами ако то се е разсърдило и не намеря в никоя търсената мома, какво ще правя!“ И той разрязал ябълката, само да опита. Щом я разрязал, от нея изскочила една мома, чудна хубавица, и му казала: „Дай ми малко сол и хляб!“ — „Нямам“ — казал царският син отчаяно. И момата веднага изчезнала.

— Ах, какво направих? — рекъл царският син. — Ами ако само в тази ябълка имаше мома, а в другите няма?

Той дълго време вървял загрижен. Най-после рекъл: „Каквото ще да става, ще видя и във втората ябълка“. Той извадил и втората ябълка и я разрязал. Щом я разполовил, от нея изскочила една мома, два пъти по-хубава от първата, и рекла: „Дай ми малко сол и хляб!“.

— Нямам! Почакай, моля ти се, да намеря! — Но още не изрекъл думите си и момата изчезнала.

Царският син съвсем се отчаял. Той помислил, че в третата ябълка не ще да има мома, но не се решавал да я разреже, докато не намери хляб и сол.

Като пристигнал до планината при стария овчар, той взел от него хляб и сол и малко по-решително тръгнал за у дома си. Когато наближил бащините си палати и чешмата, от която текло мед и мляко, царският син извадил и последната ябълка и я разрязал с разтреперано сърце. Щом я преполовил, от нея излязло едно младо момиче, много по-хубаво от първите две. То се обърнало веднага към царския син и му казало: „Дай ми малко хляб и сол!“

Царският син бързо й подал хляб и сол, момичето хапнало и подало и на него залък и после останало при него. Царският син се зарадвал много и казал:

— Ти остани тук да ме чакаш, пък аз ще ида да доведа златната колесница, свирци, слуги и сватове, та по-весело да влезем в царските палати.

— Страх ме е да остана тук — казала неродената мома. — Скрий ме някъде.

Царският син я завел в градината при един кладенец и я качил в клоните на едно листнато дърво. След това той заминал по работата си. Подир малко при кладенеца дошла с менци една скитница. Като се навела над кладенеца, тя видяла в него отражението на неродената мома. То светело в кладенеца като слънце. Скитницата погледнала нагоре и видяла на дървото чудната мома.

Хитрата жена се престорила, че не я вижда и почнала да вади вода от кладенеца. После обърнала менците нагоре с дъното и почнала да сипва вода. Сипвала, сипвала, а менците не се напълват. Тогава тя седнала настрана и се престорила, че плаче. Неродената мома не се стърпяла, ами викнала от дървото:

— Защо плачеш ма, жено, обърни котела нагоре с устата и тогава наливай!

Скитницата дигнала очи нагоре и се престорила, че за пръв път я вижда, та започнала да й се моли: „Жива да си, хубавице, слез да ми покажеш, че не разбирам!“

Неродената мома, която не знаела още, че има на света лоши хора, доверчиво слязла отгоре и показала на скитницата как да си налее.

— Коя си ти? — попитала я коварната жена.

— Аз съм неродена мома. За мене ще се жени царският син.

Като чула това, злодейката се хвърлила върху нея, удушила я, съблякла й дрехите и я хвърлила в кладенеца. След това облякла златните премени и се качила на дървото.

Когато се завърнал царският син, той останал много учуден, като видял на дървото вместо неродената хубавица — черна грозница.

— Не се чуди — отговорила скитницата. — Моята кожа не е била никога от слънце гряна, от вятър духана, затова сега почернях.

Нямало що да прави царският син — качил измамницата в златната кочия, отвел я в царския дворец и се оженил за нея. Той станал цар, а тя царица.

След няколко дена при младия цар дошли слугите и му казали, че в кладенеца има златна рибка, която не дава на конете да пият вода. Царят заповядал да уловят рибката и да му я сготвят. Когато чистили рибката, мнимата царица отишла в кухнята, сама остъргала златните люспи и ги изгорила, а вечерта се направила на болна и не яла. Но след вечерята тя заповядала да се изгорят всички кости и трохички от рибката. Случайно на царя в ръката останала една малка тънка костичка и той, като се оттеглил след вечерята, очистил си с нея зъбите и я хвърлил през прозореца.

От тая костичка под царския дворец скоро поникнало хубаво ябълково дърво. Вечер, когато царят лягал да спи, това младо дърво се навеждало през прозореца, милвало нежно царя и жестоко шибало царицата. Царицата се разсърдила и заповядала да отсекат дървото и да го изгорят. Но когато секли ябълката, една тънка тресчица от нея хвръкнала на пътя. Едно сиромашко момиченце намерило тая тресчица, играло си с нея и я занесло в къщата на бедната старица, при която живеело. Старицата по цял ден ходела по чужда работа. Веднаж, като се върнала вечерта в сиромашката си къщица, тя намерила всичко наредено, съдовете измити, в стомните — прясна вода, чорбица сложена, хлебец опечен. Бабата много се учудила. Тя не могла да разбере коя грижлива ръчица й помага. На другия ден се повторило същото. На третия — същото. Бабата се чудила, чудила и най-после един ден се скрила зад вратата да улови кой й шета. Гледа тя и — що да види! — изпод одъра се показала тънка тресчица и веднага станала на хубаво момиче, което бърже почнало да шета. Бабата изскочила и го прегърнала. Момичето се уплашило, изпищяло и поискало да бяга, но бабата му се примолила:

— Не бягай, баби, остани, милото ми детенце, баби за радост и за отмяна.

Момичето се успокоило и останало. Бабата му купила писана хурка и шарено вретенце и го турила край прозореца да преде.

Момичето било толкова хубаво, че светело през прозореца като слънце. Всички се трупали на пътя да го гледат и да се чудят.

По това време царят заповядал да повикат всички момичета от града на тлака^[1], за да му изпредат вълната. Всички дошли, дошло и бабиното момиче. Като влязло в царския палат, той блеснал като че в него влязло самото слънце.

Седнали момичетата да предат и да пеят, а царят и царицата дошли да ги погледат и послушат. Всички моми изпели по една песен. Дошло ред на бабиното хубаво момиче. То казало:

— Аз не знам да пея. Аз знам хубава приказка. Дайте ми два таса — един пълен с маргарит и един празен — да броя и да ви разправям.

Царят заповядал да донесат един тас с маргарит и един празен. Бабиното момиче турнало на скута си пълния тас, а до себе си празния. И като взело в ръката си едно зърно маргарит, почнало така:

„Имало някога един царски син“.

То пуснало маргаритното зърно в празния тас и казало: „Зрънце маргарит“.

„Като пораснал, и дошло време да се жени, той направил една чешма, от която текло мед и мляко — зрънце маргарит“. — И то прехвърлило едно маргаритно зрънце от пълния в празния тас.

И тъй сладко разправило бабиното момиче същата приказка, която се случила с царския син и с него. Думите се нижели от устата му като маргаритни зърна и увличали всички.

Като стигнало дотам, как скитницата го хвърлила в кладенеца, царицата почнала да се прозява и отишла да спи.

Царят останал да слуша. Бабиното момиче изприказвало цялата приказка и когато да пусне последното зрънце маргарит, то казало и последната дума: „Ето сега тая неродена мома разправя приказката на царя — зрънце маргарит“.

Царят разбрал измамата на скитницата и веднага заповядал да я завържат на два луди коня и да ги пуснат из полето да я разкъсат на части. После взел бабиното момиче, оженил се за него и честито царувал.

Орисаното момче

Имало един мъж и една жена, на които все им умирали децата. Най-после им се родило едно мъжко дете. Когато детето било само на три дни, същата вечер замръкнал в селото един стар човек. Като нямало къде да нощува, отишъл в къщата на човека, на когото се родило детето. Попитал го: „Ще ме пуснеш ли да пренощувам тая вечер у вас?“ И домакинът му казал: „Добре си ми дошъл! Имам рожба вече трета вечер. Господ те пратил“.

След като вечеряли, всички легнали и заспали. Само старецът не спал, а чакал да чуе наречниците (орисниците) какво ще нарекат на детето. По едно време те дошли. Първата казала: „Хайде и това нека им умре!“ Втората казала: „Нека поживее; нека се порадват татко му и майка му!“ Третата казала: „Аз каквото река, моето ще бъде! Нека расте, нека порасте до двадесет и две години, та да стане за женене и никъде мома да не найде, освен през вода. Когато се върне назад, да се удави във водата и невестата да я върнат назад“. Свети Илия — той бил старецът — всичко изслушал. Утринта, когато да си тръгва, заръчал на майката и на бащата на детето: „Когато ще го жените, мене да ме викате: «Дядо Илия! Дядо Илия!» И аз ще дойда“.

Расло детето, станало на двадесет и две години, намерили му мома през вода. Тъкмо били изпратили сватовете, дошло им на ум за дядо Илия и бързо пратили да го викат. Той дошъл и заварил сватовете. След това отишли и взели невестата. На връщане Свети Илия вървял край момчето и го крепял от едната страна. Така минали реката. Обаче, щом дошли до края на реката, един кон пръснал вода с опашката си и една капка влязла в устата на момчето и го удавила. Тогава свети Илия отишъл право при Господа и започнал да му се моли: „Господи, така и така стана работата; дай на момчето душа“. А Господ казал: „Аз душа давам, но дни не давам. Иди и попитай бащата и майката на момчето, ако искат да му дадат от техните“.

Бързо-бързо дотичал свети Илия до мястото на сватбата и запитал родителите на момчето, дали ще му отделят от своите дни. Но те не давали. Отишъл свети Илия при Господа и му казал: „Господи, Господи! Не дават от дните си нито татко му, нито майка му“. Господ тогава му казал: „Иди питай невестата — тя има триста години да живее — нека му отдели от своите дни“.

Пак дотичал свети Илия, този път при невестата и я запитал дали е съгласна да даде на мъжа си част от своите дни. „Колко години имам да живея?“ — попитала невестата. Свети Илия й казал. Тогава косата на невестата покрила цялото й лице. Тя хванала с две ръце косата си, разделила я по средата и казала: „Половината дни нека бъдат мои, половината негови“.

И момъкът веднага оживял.

Патилата на царските деца

Едно време имало три сестри сирачета. Царят им казал да отидат на седянка, но те не го послушали, а седнали вкъщи да предат. Като си отишъл в двореца, царят изпратил свои хора да видят отишли ли са на седянка и какво правят там. Царските хора узнали, че са вкъщи, спотаили се до вратата и надали ухо, за да подслушат разговора им.

Голямата сестра рекла:

— Да знае царят да ме вземе — с едно вретено ще му облека цялата войска.

Средната сестра казала:

— Да знае царят да ме вземе — с един резен хляб ще му нахраня цялата войска.

А най-малката се обадила:

— Да иска царят мене да вземе — ще му родя две хубави, хубави деца — момченце и момиченце, с по една звезда на челото.

Като чули това, царските хора отишли при царя и му обадили подслушания разговор. Тогава царят заповядал:

— Идете и ми ги доведете.

Царските хора отишли при трите сестри сирачета и му ги довели. Царят повикал най-напред най-голямата сестра и й казал:

— Защо не отидохте на седянка, ами сте останали вкъщи и сте работили?

— Царю честити — отговорила тя, — ако ние не работим и предем — гладни ще умрем.

— Ами когато работехте, какво приказвахте? — запитал царят.

Тя отговорила:

— Аз казах, царю честити: „Да знае царят да ме вземе, с едно вретено ще му облека цялата войска“.

Царят повикал средната сестра и нея запитал, защо са работили вечерта. И тя отговорила като по-голямата си сестра и признала това, което казала на сестрите си, че ако царят я вземе, с един резен хляб ще му нахрани цялата войска.

Царят най-после повикал най-малката сестра. И тя му признала, че ако не работят и предат, гладни ще умрат. Тя също не скрила, че казала: „Ако царят ме вземе за жена, ще му родя две хубави деца — момиченце и момченце, с по една звезда на челото“.

Царят тогава заповядал двете сестри да си отидат, а само малката да остане. И се оженил за нея. Дошло време тя да му роди детенце. Царят тръгнал на път и казал на майка си:

— Мамо, царицата скоро ще ми роди хубаво момченце, със звезда на челото. Наглеждай я.

И царят тръгнал.

Царицата добила момченце, много хубаво, със звезда на чело. Майката на царя казала на бабата:

— Не искам аз това дете. Вземи го и го хвърли, а пък на мястото му до младата царица постави едно кученце, като го увиеш хубаво в пеленки.

Бабата взела детенцето, но й дожаляло и вместо да го хвърли, занесла го на воденицата при воденичаря. Като оставила при него детенцето, взела едно хубаво кученце, изкъпала го, повила и го поставила до младата царица.

Когато царят си дошъл, попитал майка си:

— Мамо, какво детенце ми роди царицата?

Майка му отговорила:

— Ех, какво — куче роди.

Тогава царят се разсърдил и заповядал да хвърлят кучето. Бабата взела кучето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и кучето, и детето.

Дошло време царицата пак да ражда. На царя пак му се отворила работа и трябвало да замине. И казал на майка си:

— Мамо, царицата първо ми роди куче, но сега ще ми роди хубаво детенце, със звезда на чело, затова хубаво да я гледаш.

Царят заминал. Царицата добила много хубаво, като ангелче, момиченце, със звезда на чело. Майката на царя се ядосала и казала на бабата:

— Не искам и туй дете — вземи го и го хвърли. Постави на мястото му едно котенце.

На бабата пак станало жално за детенцето. Тя го отнесла на воденичаря. Взела едно котенце и го поставила до младата царица. Когато царят си дошъл и запитал майка си какво детенце му е родила царицата, майка му казала:

— Ех, какво — котка ти роди.

Царят заповядал да хвърлят котенцето, а царицата да затворят в тъмница под стълбата. Бабата взела котенцето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и децата, и кученцето, и котенцето. Децата отрасли и когато излизали да се разхождат, водели със себе си кученцето и котенцето. Воденичарят разправил на децата как са били донесени при него, кой е баща им и коя е майка им. Те знаели всичко.

Веднаж, като вървели из пътя с воденичаря, а след тях кученцето и котенцето, царят ги видял и рекъл:

— Ех, че хубави деца! Царицата такива щеше да ми роди.

Той повикал воденичаря и го попитал:

— Чии са тези деца? Скоро ми ги доведи.

Воденичарят ги довел при царя, а те казали:

— Ние сме воденичарски деца — не влизаме в царски палати.

Тогава царят рекъл:

— Ще дойдете! Искам да дойдете!

Децата отишли в царския палат и когато минавали край стълбата, казали:

— Тук има затворен човек, пуснете го — тогава ще влезем в палата.

Слугите казали:

— Никой няма тука затворен.

— Не, има — настоявали децата.

Майката на царя сърдито казала:

— Тука има една кучка затворена.

— Нека бъде кучка — казали децата, — ама освободете я. Искаме да я видим.

Извели затворената царица. Тя била разрошена, изтощена. Децата й казали:

— Качвай се ти най-напред, а ние ще вървим по тебе.

Като се изкачили в двореца, царевата майка поръчала закуска и поставила в нея отрова. Децата взели закуската, но тя била много гореща. Духали, духали и я дали на кученцето и котенцето да я изядат. Кученцето и котенцето се търкулнали мъртви. Децата тогава казали, като се обърнали към царя:

— Това е нашата майка, която ни е родила. Но ние сме били дадени на воденичаря от бабата. Той, заедно с воденичарката, ни изхрани. Ние него знаем за баща.

Царят тогава се разсърдил, заповядал да хвърлят в тъмница майка му и бабата, а тях и царицата облякъл в царски дрехи и заедно с воденичаря и воденичарката заживели весело и щастливо.

Речи, чекръче!

Едно време имало един дядо; той имал едно момиче. Когато се засмивало, трендафил цъфвал на устата му, а когато заплачело, маргарит капел от очите му. Дядото ги събирал и ходел да ги продава, и така се прехранвали. Момичето се прочуло с хубостта и дарбите си толкова, че стигнало до ушите на царя. Той поискал да се ожени за него и затова пратил хора да го вземат и доведат. Царските пратеници отишли, взели момичето, качили го на царските кола и потеглили назад. Между пратените хора имало една мома, която искала с измама да се ожени за царя. Вървели, що вървели, на хубавицата й се припило вода. Завистницата й рекла: „Ако ми дадеш да ти извадя едното око, ще ти дам вода“. Хубавицата — нямало що да прави — съгласила се. Завистницата извадила едното й око, скрила го в една кутийка, дала й вода и пак тръгнали.

Вървели, що вървели, стигнали до един кладенец. Хубавицата пак поискала вода. Завистницата й рекла: „Ако дадеш да ти извадя и другото око, ще ти дам вода“. Момичето било много жадно, нямало какво да прави и — съгласило се. Завистницата му извадила и другото око, скътала го в една кутийка и пак му дала вода. Жените, що били в царските кола, съгледали, че момичето няма очи и рекли: „Защо му е на царя сляпа царица? Как ще живее с нея пред света? Хайде да я оставим в гората“. И като повървели още малко, стигнали до един голям буренак при един сух кладенец, оставили момичето и заминали бързо.

Те накитили завистницата, завели я при царя, като казали, че това е прочутото момиче, и царят се оженил за нея. Минало се доста време, царят чакал момата да се засмее, за да падне трендафил от устата й или пък да заплаче, за да капне маргарит от очите й, ала тя нито се засмивала, нито плачела, а ходела все замислена и намръщена.

Оставеното в гората момиче било намерено от един дядо. Той го прибрал в къщата си да го гледа. Момичето живеело добре при дядото и му пазело къщата. Веднъж дядото кихнал, момичето се засмяло и тозчас на устата му цъфнал трендафил. То го дало на дядото и рекло: „Дядо, на̀ ти тоя трендафил; иди го продай в града, мини по улиците и викай: «Хайде, трендафил за око, трендафил за око!» Който ти даде око, нему да го дадеш“. Дядото взел трендафила, отишъл в града и почнал да вика из улиците: „Трендафил за око, трендафил за око!“ Всички му се чудели и никой не купувал трендафила. Като минал покрай царските палати, от прозореца се показала царицата и го попитала: „Какво продаваш, дядо?“ Той отговорил: „Трендафил за око, дъще!“ Тя му рекла: „Дай го на мене!“ Тя извадила една кутийка, отворила я, дала му окото и взела трендафила. Дядото не познал царицата. Той взел окото, отнесъл го на момичето; то го турило на мястото му и прогледнало.

Минало се, каквото се минало, подир някое време момичето пак се засмяло и на устата му пак цъфнал трендафил. То пак го дало на дядото да иде да го продаде за друго око. Дядото взел трендафила, отишъл в града и пак тръгнал да вика из улиците: „Трендафил за око, трендафил за око!“ Всички се чудели, но никой не купувал цветето. Като минавал край царските палати, на прозореца пак се показала царицата: „Какво продаваш, дядо?“ Той й рекъл: „Трендафил за око, дъще!“ — „Дай го на мене, аз ще ти дам едно око“. Тя извадила из пазвата си една малка кутийка, отворила я, извадила оттам едно око и го дала на стареца. Дядото пак дал трендафила, взел окото и го занесъл на момичето. То турило окото на мястото му и отведнъж прогледало и с него.

Веднаж на момичето му станало нещо мъчно. То заплакало и от очите му закапали зрънца маргарит. То ги дало на дядото и му рекло да иде в града да ги продаде, та да купи едно-друго за вкъщи. Дядото взел маргарита, занесъл го в града и го продал пак на царицата.

С тия трендафили и с тоя маргарит царицата рекла да измами царя. При един избран случай тя се засмяла и показала скрития по-рано в устата й трендафил. Друг път налепила маргарита на очите си и като заплакала, надвесила се над царевия скут и проронила скъпоценните зърна.

Дядото много пъти ходил из града да продава цъфнали трендафили и маргарит. Това стигнало до ушите на царя. Неговите хора му донесли, че тия трендафили и маргарит царицата купувала. Царят тогава се усъмнил в нея, разбрал нейната лукавщина и решил да издири тая работа. Веднъж той поканил всичките момичета, богати и сиромашки, на тлака. Всички момичета отишли на тлаката, отишло и дядовото момиче. Те насядали около огъня, запрели, завлачили и запели поред кое каквато песен знаело. Царят седял и слушал. Дошло ред и на дядовото момиче. То седяло на страна със забулено лице и предяло. То казало: „Аз няма да пея — аз ще разкажа една приказка“. И като завъртяло чекръчето, почнало: „Речи, чекръче! Едно време имало едно момиче; когато се засмивало, трендафил цъфвал на устата му, а когато заплачело, маргарит капел от очите му“.

Така, без да прекъсва, момичето разказало своите патила. Царят изслушал приказката до край, после повдигнал булото на момичето и то блеснало с всичката си хубост. Тогава царят се уверил, че намерил изгубената си невеста.

Той заповядал да вържат царицата за опашката на един див кон, да му ударят сто камшика и да го напъдят в гората. След това царят се оженил за хубавото момиче.

Тримата братя и ламята

Имало едно време трима братя юнаци. Най-малкият бил келяв, та не го броили за нищо. По онова време имало една голяма ламя, която правела много пакости: ядяла овце, волове, дори и люде. Ходили много юнаци да я убият, но тя ги изяждала с измама. Научили се тримата братя за тая ламя и най-големият рекъл:

— Освен мене няма друг, който да убие тая ламя.

И станал, взел тежкия си боздуган, та тръгнал да убие ламята. Вървял, вървял, па срещнал на пътя един симидчия, който продавал симид, и му рекъл:

— Добро утро!

— Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?

— Отивам да убия ламята.

— Е, какви юнаци ходиха да я убият, па тя ги изяде, та ти ли ще я убиеш?

— Нека ида аз, че да видиш!

— Ако можеш изяде всичкия тоя симид, убиваш ламята.

Юнакът се опретнал на симида: ял, ял, не могъл да го изяде. Симидчията му рекъл:

— Е, не можеш уби ламята.

Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и срещнал един овчар, дето продавал масло и мляко, и му казал:

— Добро утро!

— Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?

— Ще ида да убия ламята.

— Е, какви юнаци ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?

— Нека ида аз, че да видиш!

— Ако можеш изяде това масло и изпи това мляко, убиваш ламята.

Юнакът се опретнал: ял, пил, ял, пил, не могъл да излезе на глава.

— Е, не можеш уби ламята — рекъл му овчарят.

Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и стигнал до един мост. При моста имало една градина с много ябълки, круши и сливи. Юнакът влязъл да си хапне от тях. Зад тая градина била къщата на ламята. Тя имала едно ламче, което туряла да варди и кога се зададе някой на моста — да обажда. Ламчето, като видяло тоя юнак, че се задал на моста, отишло и казало на майка си:

— Мамо, един страшен юнак с голям боздуган иде да ни убие!

— Иди, чедо, та виж как яде ябълките: с листата ли ги яде, или само меките избира.

То отишло, видяло, па казало на майка си:

— Мамо, все меките избира.

— На добро е, чедо! — отговорила майка му.

Юнакът отишъл при ламята и рекъл:

— Добро утро!

— Дал Бог добро, юначе! Седни де, седни — казала ламята и му турила възглавница да седне.

Ламята се разшетала из къщи, уж да готви, да го нагости. Турнала подница^[2] на огъня и натрупала тор отдолу, та се задимила цялата къща. Тя уж искала да меси хляб, та рекла на юнака:

— Моля ти се, юначе, я се понаведи, та духни да пламне огънят, да не кади толкова.

Той се навел да духне и тя го налапала и погълнала.

Средният брат, като видял, че брат му се забавил, помислил си, че ламята го е изяла, и отишъл той да я убие. Но и той изпатил същото. Най-малкият брат, Келчо, чакал, чакал — няма ги! Той си помислил — тая работа не е читава: ламята ги е изяла и двамата. И решил той да отиде да я убие. Нарамил си боздугана и тръгнал. Вървял, вървял, вървял и срещнал същия симидчия, па му рекъл:

— Добър вечер!

— Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?

— Отивам да убия ламята.

— Хайде, келеш! Какви по̀ юнаци от тебе ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?

— Нека ида, че да видим!

— Ако можеш изяде всичкия тоя симид, убиваш ламята.

Келешът се опретнал на симида, та го изял, и питал за още.

— Е, ти ще убиеш ламята — рекъл му симидчията.

Юнакът пак вървял, вървял и срещнал овчаря, що продавал масло и мляко, и му рекъл:

— Добър вечер!

— Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?

— Отивам да убия ламята.

— Хайде, келеш! Какви по̀ юнаци от тебе ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?

— Нека ида аз, че да видим!

— Ако можеш изяде това масло и изпи това мляко, убиваш ламята.

Юнакът се опретнал, та изял всичко и питал за още.

— Е, ти ще убиеш ламята — рекъл овчарят.

Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и когато стигнал до моста, ламчето го видяло и отишло, та рекло на майка си:

— Мамо, един страшен юнак с голям боздуган иде да ни убие.

— Иди, чедо — рекла майка му, — та виж как яде ябълките: с листата ли ги яде, или избира само меките. То отишло и видяло, че с листата ги яде.

— Не е на добро, чедо! — рекла майка му.

Юнакът влязъл в къщи^[3] и казал:

— Добър вечер!

— Дал ти Бог добро, юначе! Седни де, седни! И ламята му турнала възглавница да седне. После се разшетала, уж да готви.

Турнала подницата на огъня и натрупала отдолу тор, та се задимила цялата къща. Тя уж искала да меси хляб, та му рекла:

— Моля ти се, юначе, я се понаведи, та духни, да пламне огъня, да не кади толкова.

— Аз съм дошъл на гости, не съм дошъл да ти слугувам — отговорил й юнакът.

Ламята се повила, повила, па се навела да духне огъня. А той се извил, та я цапнал с боздугана между плещите и я разцепил на две половини. Братята му излезли живи из корема й.

Той ги взел и ги завел у дома си, като им казал:

— Друг път да не се хвалите, че сте по̀ юнаци от мене.

Трите момчета, които си търсели щастието

Три момчета тръгнали да си търсят щастието. Единият бил царски син, другият — беден селянин, а третият — син на богат баща, с много чифлици. Тези три момчета се побратимили и почнали да скитат от град на град, като питали всеки срещнат човек къде могат да си намерят щастието. Някои ги подигравали, а други казвали, че щастието се намира на върха на една планина, но никой не можел да го достигне, понеже тя била постоянно заледена. Ходили те, що ходили и дошли до тази планина. Тя блестяла като стъкло. Трудно било в страшния студ и поледицата да се изкачат на върха й. Но те падали, ставали и най-после с триста мъки успели да се изкачат на върха. Сред едно заледено равно място видели голяма къща, която приличала на дворец. Отправили се към този дворец и спрели пред вратите му. Излязъл оттам един човек и ги запитал какво търсят в студа из тези стръмнини.

— Търсим си щастието — казали те.

— Е, като е така, хайде, елате след мене — им отвърнал той. — Ще ви заведа при него. Щастието е писано от Бога.

Той тръгнал напред, а те — след него. Влезли в една стая. Насред нея седял старец с бяла брада, която се спускала почти до коленете му. Той ги запитал защо са дошли при него. Казали му.

— Нима моят човек още не ви е раздал щастието?

Старецът повикал човека да донесе тефтерите. Той надникнал в тях. Там им били писани имената и чии синове са.

— Хайде, вървете си. Отсега нататък ще имате по-голямо щастие — рекъл им старецът.

Те тръгнали пак по стръмнината. Сега било по-трудно за слизане, но нямало какво да правят. Падали, ставали, разранили си ръцете и лицата, но най-после слезли от планината. Дрехите им се окъсали. А и в джобовете им не останало петаче. Заскитали от село на село и просели по малко хляб, за да се нахранят. Най-после дошли до един град и влезли в голяма гостилница. Поискали да им дадат хляб и гозба, за да се нахранят. Гостилничарят, като ги видял оголели и одрипавели, съжалил се над тях и им дал каквото останало от трохите на другите. Вечерта ги поставил да спят в един кокошарник. На другия ден тримата станали още в зори и почнали да мислят.

— Какво ще правим ние тук? — се питали с тъга. — Видяхме каква гозба ни дадоха — истинска помия. Пък и къде ни поставиха да спим? Трябва да потърсим някоя работа и да припечелим по някоя пара.

И казали на побратима селянин:

— Хайде, ти днес намери някоя работа, пък после ще се редуваме всеки ден.

Беднякът станал и тръгнал из града. Нищо не умеел той, а само просел да му дадат някоя пара. Но никой не му давал, като го гледали какъв здрав и силен мъж бил. Най-после, когато влязъл в един дюкян и помолил да му дадат някоя пара, господарят рекъл:

— Залови се на работа! Не те ли е срам да просиш — такъв млад и силен човек.

Тогава момъкът казал:

— Дай де, дай ми работа.

— Ето ти една брадва — иди, насечи онзи товар дърва и ще ти платя.

Момъкът грабнал брадвата и почнал да сече дървата. Изсякъл ги до вечерта и господарят му платил десет гроша. Отишъл той в гостилницата и се похвалил на побратимите си как спечелил десет гроша. Преминали тази вечер, както дал Господ. На утрото било ред на богатския син да ходи и спечели някоя пара. Той ходел из града и где когото срещнел, все му се кланял. Той не искал да проси, а като се покланя, му се струвало, че ще го съжалят като беден чужденец и ще му дадат някоя пара. Така ходил по всички улици до пладне, но никой пет пари не му дал.

— Защо ми е такъв живот, когато не мога да спечеля поне толкова, колкото оня глупав селянин спечели вчера? — казал си той.

Всред града имало една река, доста голяма и дълбока. Той помислил да се хвърли от моста и да се удави. Тръгнал по моста и все се колебаел. Ту оттук да скочи, ту оттам, но все не се решавал. Дошъл най-после до края на града и видял една къща, същински дворец.

— Оттук ще скоча, това място е удобно.

От къщата го гледала млада жена, вдовица. Тя се сетила какво иска да прави този момък, който все се колебаел. Тя начаса изпратила слугата си да го повика да дойде при нея. Слугата отърчал на моста, точно когато онзи щял да се хвърли, заловил го за раменете изотзад и му казал, че господарката му го вика. Слугата го отвел при нея и си излязъл. Тя го питала и разпитвала откъде е, какво прави и защо ходи по моста така замислен. Той не казал истината, а рекъл, че бил богатски син и че баща му го изпратил да учи наука. По пътя го срещнал един разбойник и го обрал. Взел му и дрехите, и коня, а му дал тези окъсани дрехи. И сега, като дошъл в този град, останал без пет пари. Като го видяла такъв млад и личен — решила да го вземе за мъж. Тя му дала много жълтици, за да си купи хубави дрехи. Той, вместо да си накупи дрехи, веднага отишъл при приятелите си и им разправил всичко. Те радостно поръчали на гостилничаря да им приготви кокошки и пилета за вечеря. Тази вечер спали в хубава стая.

За три дни парите се свършили.

Дошъл ред на царския син да намери пари за ядене. Той излязъл из града. Тъй както ходел, се намерил на едно място, където били събрани много хора пред един дворец. Попитал защо се събират толкова хора и все големци. Попитаният го изгледал и като разбрал, че е чужденец, казал му:

— Тези големци се събират, за да изберат цар. Царят ни беше добър, ама умря. Той не остави наследник и големците решиха да изберат за цар човек, който да знае три езика и да пише хубаво.

Царският син разбрал каква е работата, но — как да влезе вътре? Стражата, която стояла пред вратите, не го пущала да влезе. Тогава той прибягнал до една хитрост. Когато три-четири коли влизали в двора, той се заловил зад едната и се вмъкнал. Отишъл при един слуга и го помолил да му донесе книга и мастило. Слугата му донесъл и той започнал да пише. Като царски син, той бил много учен. Написал писмо на шест езика и казал, че е принц. Добавил при това, че знаел за избирането на нов цар, но се криел, да не би да го убият разбойници из пътя. Ако искат големците — нека го изберат за цар. Написал писмото и го изпратил по един слуга до сановниците. Те, като видели как хубаво е написано писмото и то на шест езика, като из една уста извикали:

— Да е жив новият ни цар!

Целият дворец се разтърсил от виковете. После неколцина отишли в стаята, дето чакал, и го завели при сановниците. Когато влязъл — всички му се поклонили до земята. Облекли го в царски дрехи. След това впрегнали една златна колесница с четири коня и тръгнали из града, за да го види народът. Що имало жива душа, всички излезли да видят новия цар. Когато златната колесница минавала край гостилницата, дето го чакали другарите му да им донесе пари, че да се нахранят, те излезли и като го видели, единият от тях рекъл:

— Ха, бре, този прилича на нашия побратим.

— Мълчи бе, ако не е той — ще ни чуят и на бесилката ще ни окачат.

— Абе, как да не е той? Нима не го познаваш? Ето го — цял-целеничък. Сега не иска да знае за нас, макар че не сме хапнали трохичка днес.

Царят чул това и се намръщил. Когато се прибрал в двореца, седнал на трона и заповядал на двама войници да идат в гостилницата и да доведат вързани двамата другари. Войниците за половин час ги довели.

— Кои сте вие — попитал ги царят със страшен глас. — Я ми кажете право — откъде сте, къде сте били и какво сте правили, и какво говорехте, когато минавах край вас пред гостилницата? Ако не ми кажете право — ще ви обеся и двамата на едно дърво.

— Царю честити — започнали те с треперещи гласове. — Ние сме от там и там. Имахме още един другар. Той беше царски син. Бяхме тръгнали да си търсим щастието. Ама, както е тръгнала работата — сега го намерихме. Който търси рога, загубва си и ушите. Днес другарят ни отиде да намери пари, за да ядем. Но той не се върна и ние останахме гладни. А пък ние, като спечелвахме нещо — всички братски го деляхме. Но ако го пипнем, ще му кажем как се държат гладни побратимите. Прости ни, царю честити. Ние сме се припознали. Рекохме си — да не е той?

Царят заповядал да ги отвържат и да им дадат да ядат, а после пак да ги доведат при него. Седнал и той да вечеря, защото и нему му светели очите, че не бил ял целия ден. Когато отново ги довели, той ги запитал какво желаят — да си отидат ли по домовете, пари ли да им даде, или пък искат да ги назначи за големци.

— Честити царю, първо ние ти се молим да ни дадеш войници, за да заловим нашия другар, който ни излъга, та вързан да ти го доведем тук. Ти да го съдиш за лъжата. Така ли трябва той да остави верните си другари? С толкова мъки търсихме заедно щастието — пък сега — да се крие.

— Много лошо сте намислили за него — им отвърнал царят. — А пък аз знам, че той не е лош човек. Хайде, простете му и вие, ако е сгрешил.

— Не, царю честити! Не му прощаваме, не ще го оставим. Той трябва да постои пред тебе вързан, както ние стояхме.

— Бре, глупаци, хайде, вържете ме, за да ви се угоди. Нима не ме познахте, че съм аз? Хайде сега, станете заповедници над всички големци в царството ми. Няма вече да ми носите по няколко трохи. Нека сега братски да царуваме и всички дружно да добруваме.

Умът и щастието

Едно време умът и щастието почнали да спорят. Умът казвал: „Аз съм по-добър“. А щастието отговаряло: „Не ти, а аз!“ Те вървели из един полски път и се препирали. Ето че щастието видяло един млад овчар, който си пасял овцете, подпрян до едно дърво, и си свирел.

— Ето на̀, виждаш ли този овчар? Ще го направя най-богатия на света, по-богат от всички царе на земята — казало щастието на ума.

А умът отговорил:

— Е, добре, но знай, че пак без мене за нищо не ще го бива. Ти можеш да го направиш най-богат, но аз, ако му взема и този ум, що съм му дал да пасе овце, ще отиде на бесилката.

Щастието повикало овчаря, взело го за ръка и го отвело в една близка пещера, препълнена с най-драгоценни камъни.

— Вземай си сега колкото щеш — казало щастието.

Овчарят си напълнил джобовете и торбата. След това щастието отишло с овчаря при ума.

— Ех, ти го обогати. Ха сега да видим какво ще стане от него — казал умът и му взел този ум, който му дал да пасе овце. И си заминал.

Овчарят останал на пътя, като теле. Не се сещал за овцете. Седнал на един камък и почнал да си играе с драгоценните камъни като малко дете. По пътя се задал един човек с двадесет коне, натоварени с много стока. Като се приближил до овчаря, що да види — безценните камъни му светнали в очите!

— Какво правиш тука, момче? Що е това?

— Играя си с тези камъни.

— Къде си ги намерил, бре, душко?

— Хе-е, там — отвърнал младият овчар.

— Хайде, заведи ме, бре пиле, да видя.

И почти насила, хванал го за ръка, тръгнали към пещерата.

— Вземи си и твоите камъни — рекъл му той.

— Защо ми са — малко ли са там?

Отишли до пещерата. Човекът, като видял купища драгоценни камъни, се слисал. Той бързо се върнал при конете си, разтоварил ги, хвърлил стоката, взел празните чували и ги напълнил с голямото богатство. Само два коня оставил за яздене — за него и за овчаря. Той си помислил: „Ако оставя овчаря на пътя, няма да видя нищо от това богатство, ами я да го взема със себе си. Ако той е такъв глупак или си е изгубил ума и само щастието му е провървяло, няма защо и аз да губя моя. Ще стана много богат“.

Натоварил той конете и тръгнали. Отишли в един голям град, край едно море. Човекът взел няколко безценни камъни и ги продал за много злато. Продал и конете, купил много хубави дрехи за себе си и за овчаря и много стока. След това отишъл на пристанището, купил една нова хубава гемия. Наел един капитан да му командва гемията, която натоварил със скъпоценните камъни и новата стока. Когато било всичко готово, вдигнали платна. След два месеца път пристигнали в един голям царски град. Дошли търговци да купуват, но що да видят — цели товари безценни камъни. В света не се е видяло такова богатство. Попитали търговците:

— На кого е това богатство?

— Ей там, на оня млад господар, който си почива — казали им и посочили овчаря.

Хората не смеели да се доближат до такъв богат човек. Тогава отишли при царя и му разправили за голямото богатство, на което не могло да се намери сметка. Царят, като чул това, казал си:

— Щом е толкова богат, навярно е някой царски син. Ще ида да го видя, пък, ако се съгласи — ще го оженя за дъщеря си, та поне богатството да остане тук.

Качил се той на една златна колесница с четири коня и отишъл с голям блясък на пристанището. Младият търговец, като видял царя, побутнал овчаря да го събуди. Но той, както се вдигнал, така и останал на мястото си. Нали бил много глупав и без ум, почнал да се прозява и протяга. Царят се качил на гемията, приближил се до него и му се поклонил. Овчарят му се опулил. Царят помислил, че това го прави от големлък, защото е богат, та затова не иска да говори.

След това царят хванал за ръка овчаря, качил го на колесницата и го отвел в своите палати. Там се събрали всички първенци, които се поклонили и на двамата чак до земята. Горе го чакала царската дъщеря.

Царят рекъл на овчаря:

— Е, синко, искаш ли да се ожениш за дъщеря ми? Видиш ли колко е хубава, също слънце! Друго чедо нямам и след смъртта ми ти ще станеш цар.

— Аха, искам — отговорил овчарят.

— Добре — казал царят, взел им ръцете и ги благословил.

На утрото ги венчали по царския закон. Вечерта овчарят се скарал нещо на невестата си, ударил й една силна плесница. Тя изпискала, хванала се за зачервената си буза и избягала от него. Отърчала при татко си и със сълзи на очи му казала:

— За какъв човек ме омъжи, татко? За този див човек ли, който още от първия ден почна да ме бие? Какво съм аз — царска дъщеря ли, или някоя простакиня? Ако е така, по-добре е да се хвърля в морето и да се удавя. Нека тъй да свърша живота си, отколкото да се върна при него, за да ме бие.

Царят, като видял зачервената й буза и горчивите сълзи, веднага заповядал да хвърлят овчаря в затвора. Осъдил го на обесване.

Поръчали бесило, за да го окачат на другия ден.

Умът и щастието сега отново се срещнали. Умът казал на щастието:

— Е, приятелю, какво направи ти с твоето богатство? — Изпрати овчаря на бесило.

— Не думай, бре, приятелю. Избави го от смъртта — вече никога не ще споря с тебе — рекло щастието. — Още утре рано му дай и твоето богатство, за да го избавиш от бесилото.

— Добре, ще видиш какво ще направя аз до утре от този глупав овчар — казал умът.

Сутринта дошли стражарите при осъдения.

— Ставай — казали те, — ставай да поиграеш малко на въже.

— Кои сте вие, проклетници, които така говорите?

— Бре-ей, пък още се показва юнак. Сега ще ти дадем да разбереш кои сме, като те качим на столче и ти метнем въжето на врата.

— На това столче ще се качи вашият цар! Прах и пепел ще стане от него и от цялата ви царщина, ако само се допрете до мене!

Стражите се изплашили от тези закани и отърчали да кажат на царя. Като чул, той скочил от страх — умът му бил сякаш взет и си помислил — как може вчерашният глупак така дръзко да се заканва?

Умът си бил свършил работата и там. Царят разказал всичко това на дъщеря си и двамата се разтреперили. Помислили и отишли и двамата в затвора. Когато овчарят ги видял, той така страшно ги изгледал, че им се смръзнала кръвта. Те паднали на колене и поискали прошка. Царят искал да целуне на овчаря ръката, но той не позволил и казал:

— Рекъл е Господ да прощаваме — както той прощава нашите грехове.

И той целунал стария цар. Царската дъщеря — жена му — плакала и искала да му целуне нозете, но той я вдигнал, целунал я и й казал:

— Ти за двадесет и четири часа ме хвърли в тъмницата и беше причина да ме осъдят на бесило, но аз съм добър — нека ти е простено.

Радостни сълзи бликнали в очите й.

Наново направили царска сватба. Цели седем дни се веселило царството. Понеже царят бил стар, той отстъпил престола си на своя зет, който докарал всичките безценни камъни в двореца, а с тях дошъл и търговецът, когото направил царски съветник.

Ум царува, ум робува.

Царският зет

Едно момче тръгнало по печалба. Вървяло, вървяло из една гора и дошло до една долинка. В долинката чуло нещо да шумоли. Надзърнало да види що шумоли и видяло една мърша, а над мършата се карали една мравка, един сокол и една змия. То ги запитало:

— Защо се карате?

— Караме се, защото не можем да си разделим месото — отвърнали те.

Момчето им разделило месото.

— Много ти благодаря, момче — казала змията. — За награда те благославям, когато поискаш, да ставаш на змия и пак да се превръщаш на човек.

Мравката също го благословила да се преобразява на мравка и пак — на човек.

Соколът — също.

Момчето тръгнало да си върви. Като си вървяло по пътя, хрумнало му да стане змия. „Искам да стана змия!“ — казало си то и начаса се превърнало на змия. После се превърнало на мравка, на сокол и пак на човек.

Като вървяло по пътя си, видяло една колесница, а в нея — царевата дъщеря. Момчето се престорило на сокол и застанало насред пътя. Щом видяла соколчето, царската дъщеря заповядала да спрат колесницата. Тя слязла и поискала да улови птичето. Тя допряла ръката си до опашката му и то подскочило. Току посегнала да го хване — то пак подскочило. Най-после го хванала. Взела соколчето и го отвела в палата. Направила му клетка и го турила в нея. Като се мръкнало, донесли на царската дъщеря да вечеря. Тя се нахранила и си легнала. През нощта соколът се престорил на мравка и изял остатъка от вечерята. На заранта, когато царската дъщеря се събудила, видяла, че й няма яденето.

На втората вечер соколът направил същото. Тогава царската дъщеря почнала да се сърди на своите прислужници.

На третата вечер, след като се навечеряла, легнала си, ала останала будна, за да пази и види кой ще вземе остатъка от яденето. Пазила, пазила, докато задрямала. Като се пробудила, що да види — един хубав момък — да му се не нагледаш — седнал до масата и сладко, сладко вечеря. Тя тихичко станала, отишла до него, хванала го за дрехата и му рекла:

— Какво търсиш тук, юначе, и откъде влезе?

Момъкът се смутил и най-после признал:

— Аз съм соколът, който ти хвана, но се преобразявам. Аз съм наистина човек.

Тя много го харесала и на другия ден казала на баща си:

— Искам да се омъжа. Поръчай гайди и тъпани — царска сватба да направим!

— Как ще се омъжиш, като не сме ти намерили още другар?

— Ти поръчай свирки и тъпани, повикай и сватове, аз ще си намеря момче — рекла дъщерята.

И царят я послушал.

Направили голяма царска сватба.

На следната година царят тръгнал на война. Сам той водил войската на бой. Но неприятелят излязъл по-силен и царят едва спасил половината си войска.

Тогава зетят му казал:

— Пусни ме, дядо, аз да се бия.

И владетелят го пуснал.

Струпал зетят войската на закрито. Когато се стъмнило, казал си: „Искам да стана сокол, че да литна“. Начаса се превърнал на сокол и литнал в неприятелския стан. Когато вражеските войници спели дълбок сън — той се превърнал на човек и взел да сече наред със сабята си враговете. Наскачали изплашени войниците в тъмнината и почнали едни други да се избиват. Така той ги победил. Превърнал се пак на сокол и литнал към войската си. Пратил тогава вестители до царя да му съобщят за победата и да го зарадват, че нито един негов войник не е загинал.

На сутринта той повел войската си към морето, за да се изкъпе. Както се къпел, една голяма риба се спуснала и го глътнала. Всички войници се изплашили — как да се явят пред царя без победителя? Мислили, кроили и най-после решили да изпратят едного при царя — уж че е неговият зет.

— Не е този моят зет! — казал царят.

— Не е този моят мъж! — казала дъщеря му.

А проводеният настоявал:

— Аз съм, но вие не можете да ме познаете — от битката съм се изменил.

— Добре — казала царската дъщеря, — превърни се тогава на змия.

— Как може човек да стане змия?

— Е, щом е така, превърни се на сокол.

— Та от човек сокол става ли?

— Ти не си моят мъж. Ако не кажеш какво е станало с мъжа ми, ще те погубим.

Онзи най-после признал:

— При вас лъжа не бива. Твоя мъж го глътна една риба в морето.

Царската дъщеря имала три златни ябълки. Взела тя ябълките и накарала войника да я заведе на мястото, където рибата погълнала мъжа й. Тя застанала на брега на морето и почнала да подхвърля ябълките. Рибата, като я видяла, се примолила:

— Дай ми тези ябълки, царкиньо — ти други ще си набереш.

— Ще ти дам — отговорила тя, ако ми върнеш човека, когото вчера си глътнала.

— Добре — съгласила се рибата. Царкинята хвърлила на рибата една златна ябълка и тя освободила царския зет.

Юнакът, щом излязъл, превърнал се на сокол и литнал нагоре. Той се върнал в палата, където всички го посрещнали с голяма радост и почести. И царската дъщеря отново заживяла радостно и щастливо със своя мил съпруг.

Човекът без късмет

Имало един сиромах. Той бил тъкач. Денем — нощем работел и се мъчел да спечели някоя пара, но нищо нямал на гърба си. Решил сиромахът да отиде да си търси щастието. Тръгнал от град на град, от село на село, докато стигнал пред една планина. Тя била толкова пуста, че не се виждало из нея ни овчар, ни говедар, ни козар. Когато се изкачил на върха, видял едно равнище — широко като поле. Тръгнал човекът по равнището и като ожаднял, дошъл до едно място, дето имало много чешми. От едни чешми водата текла буйно, от други — по-малко, а от трети — по капка. Като ходел насам-натам, видял един човек, който поправял една чешма. Тя течала повече от всички други чешми.

— Помози Бог! — поздравил той.

— Дал ти Господ добро — отвърнал му майсторът, който поправял.

— Що правиш тук, брате, и защо са толкова чешми на това пусто планинско място?

— Поправям тая чешма.

— Ами защо не поправиш онези чешми, които по-малко текат?

— Онези си имат други стопани.

— А нима всяка чешма си има стопанин?

— Така, ами.

— Ами чия е, хе онази чешма, която е пресъхнала вече?

— Тя е твоята чешма.

— Как моята? Откъде-накъде и аз да имам своя чешма тук?

— Щом ме питаш — ще ти кажа, братко. Тези чешми са щастията на хората. Знаеш ли приказката — когато му работи на човека щастието, той си спи спокойно. Ето — чешмата, която поправям, е на този и този човек. Това е неговото щастие. Аз работя за него, а той си седи спокойно и си живее охолно.

— Ами къде е човекът, който поправя моята чешма, та поне малко да протече?

— Къде е? — Той се изтяга на слънце, в копринени дрехи, а ти работиш за него. Така са ти орисали орисниците, още когато си се родил.

Станало тежко на сиромаха от тези думи и се упътил към своята чешма. Той почнал да дупчи с едно дърво, за да протече поне малко, а то, какво станало? — чешмата му още повече се запушила. Той почнал да вика: „Запре се!“ И само това му останало в ума: „Запре се!“

Тръгнал сиромахът, а и сам не знаел накъде. Пристигнал в един голям царски град. Започнал да слугува на хората, за да припечели някоя пара за прехрана. Навсякъде, където работел, хората го съжалявали, като чували само това от устата му: „Запре се!“ и му давали повече пари, отколкото на другите слуги. Така той поспестил малко, за да си набави сечива и си наеме едно дюкянче. Купил си един стан и почнал да работи. Ала работата не вървяла. Сиромахът и за храна не могъл да изкара, а камо ли да плаща и наем. Хазяинът всеки ден му искал наема, защото минали много месеци наред, а той ни счупена пара не бил платил. Един ден царят преоблечен минал по улицата, където бил дюкянът. Той се поспрял и почнал да гледа как се тъче платното. Царят се чудел какво си бъбри през носа тъкачът, но не можел да го разбере. Като се приближил до него, чул, че си приказва: „Запре се! Запре се!“ и си помислил: „Този човек е малко побъркан“. Съжалил се царят над него и като си отишъл в двореца, поръчал да заколят и опекат една гъска. Напълнил царят опечената гъска с жълтици и заповядал да я занесат на сиромаха. Царските слуги занесли дара.

— На̀ ти тази гъска. Изпраща ти я един твой приятел, да си я изядеш сам.

— Благодарете на приятеля ми, благодарете му много. Оставете я, като свърша — ще я изям.

Царските слуги си отишли, а след тях ето че дошъл хазяинът.

— Я, имаш пари за печени гъски, а нямаш да си платиш наема.

— Вземи я, хазяине, вземи я и сладко я изяж с децата и жена си. Не е тя за мене. Някой приятел си нямал работа, та на мене, сиромаха, печена гъска изпратил. Откак съм се родил — кога съм ял аз печена гъска? Вземи я — твой късмет е.

Хазяинът прибрал гъската и си отишъл. Когато седнал с челядта си да вечеря, разрязал гъската и що да видят — пълна с жълтици.

— Гледай го, гледай го, нали е смахнат, все си остава смахнат. Иначе ще се вайка ли постоянно: „Запре се! Запре се!“ Що не е погледнал, слепецът, какво има в тази гъска! Че в нея има толкова много жълтици, та не само наема си да плати, ами и дюкяна ми да купи. Ама що да се прави, когато човек няма щастие — насила нищо не може да стане. Както е казано в приказката: „Варено, печено — другиму наречено“.

След няколко месеца царят пак излязъл преоблечен из града да се поразходи. Минал край дюкяна на сиромаха тъкач и пак чул да си дума: „Запре се! Запре се!“

Зачудил се царят какво е направил този човек с толкова много пари — дали не са му ги откраднали?

Когато се върнал в двореца, заповядал да опекат един зелник, а под корите му поставил пак жълтици.

Отнесли зелника на сиромаха.

Когато царските слуги си отишли, дошъл хазяинът — не толкова вече за пари, а да му се подсмива. Той видял зелника от бяло брашно, нещо го боднало в сърцето и извикал:

— Ех, майсторе, какво да правя с тебе, не помисляш поне по някоя пара да ми даваш срещу наема. А пък виж какъв зелник си поръчал. По-напред ми запуши устата с една гъска: излъга ме, че ти я пратил някой приятел, пък сега — поръчал си такъв зелник, какъвто и царят не си прави. Какво е това?

— Пак приятел ми го е изпратил, хазяине, пак приятел. Едни хора ми го донесоха. Пък и не погледнах кои бяха. Гледах си работата. Що ми трябват мене такива зелници? Моите зъби не са за тях. Току вземи го, та го отнеси, да го изядеш с децата.

Хазяинът побутнал кората, поповдигнал я и като видял, че жълтици има в него — светнали му очите. Той бързо грабнал зелника и си отишъл, като се обръщал, да не би някой да върви след него и му го грабне.

Царят след някое време пак излязъл да се разходи из града.

Преоблечен, той отишъл да види какво прави тъкачът. Когато се доближил до дюкянчето — какво да види: тъкачът пак си бил последен сиромах. Тогава го попитал — дали някои хора са му донасяли печена гъска и зелник.

— Донесоха ми, ама на мене, като сиромах човек, не ми приличат такива богати гозби. Давах ги на моя хазяин, да ги яде с децата.

Тогава царят му рекъл:

— Я стани, ела с мене, да ти дам нещо.

Станал той и тръгнал след него. Царят го завел право в държавното хранилище. Дал му една торба и му казал да я напълни с жълтици, колкото можел да носи. Напълнил я сиромахът и тръгнал да си ходи. По пътя му понатежало и я оставил на един тезгях да си отпочине. Той видял един човек, че вади от една кутия емфие — да си смръкне. И нему се дощяло. Човекът му дал, но докато се обърнал — торбата с парите изчезнала. Някой го дебнел и когато оставил торбата с парите, за да си смръкне емфие, му я задигнал. Той почнал да чука и да вика:

— Върнете ми жълтиците, върнете ми ги!

Всички, които минавали край него — отбягвали го, а той, съвсем разярен, взел един голям камък и го блъснал в железните врати на дюкяна. Камъкът се отметнал и пуф — разцепил му главата. И цялата работа тук се свършила. — Нямал е щастие…

Защо слънцето не се жени

Някога слънцето намислило да се жени и поканило всички животни на сватба. Поканило и таралежа. Узнал от по-рано за слънчовата сватба, таралежът ядосан се скрил в една дупка. Слънцето отишло да го кани. Таралежът не искал да иде, но най-после се съгласил — как да не иде при царя на всичко живо. Вървял той с другите животни и все се мръщел. Стигнали до слънчевите палати. Посрещнали ги на голяма трапеза и почнали да се веселят. Веселбата станала голяма, та не се чувало кой какво говори. Ревнал по едно време лъвът, та се потресла трапезата и всички се сгушили по местата си. Само таралежът се показал най-храбър — той си останал на трапезата и си гризял един камък, който взел със себе си на тръгване. По едно време влязло слънцето с годеницата си. Те двамата канели всеки гост да си похапне повечко. Приближило се слънцето до таралежа и видяло, че гризе един камък.

— Какво си загризал бе, таралежко? Не ти ли харесват моите гозби?

— По̀ ми харесва да си гриза камък! — Аз отсега се уча да си погризвам камъни, докато има само едно слънце, пък като се народят много слънца и изгорят всичко — какво ще ядем, ако не само камъни?

Слънцето се замислило. То влязло в стаята си и дълго стояло там. Гостите се чудели защо не излиза. Таралежът през една дупчица видял колко загрижено е слънцето.

По едно време слънцето излязло с потъмняло от мъка лице и казало, че няма да се жени. Всички животни наскачали тогава да убият таралежа. Но той бързо се скрил в дупката си и излязъл едва когато всички се разотишли. До това време таралежът нямал игли по кожата си, но тогава му порасли — слънцето му дало игли да се пази от другите животни. И той сега не им се бои, свива се на кълбо и ако можеш, хващай го.

Затова досега имаме само едно слънце.

Лястовицата и врабчето

Лястовицата си направила гнездо на една греда под стряхата и си излюпила лястовички.

Направило си гнездо под една керемидка и врабчето и си излюпило врабчета.

Но години наред врабчето все го сполитало нещастие — котката издебвала малките врабченца и ги изяждала, или пък счупвала яйцата.

Натъжено гледал врабецът как на близката слива лястовичката учи лястовичетата да хвърчат, да правят гнезда и да си помагат.

Завидял врабецът на лястовичката. Веднъж той й казал:

— Блазе ти, сестро лястовичке, че всяка година си отглеждаш пиленцата, пък моята домакинка само мъти, цвърка, вика, а не може да ги изгледа. Кой знае от кого сме прокълнати.

— А бе, врабчо, от никого не сте прокълнати, ами гнездото ви не е добре направено. Затова и котката ви яде яйцата. Затова, съседе, не можете и да изгледате челяд като мене.

Като чул това, врабецът помолил лястовичката да го научи да си направи гнездо.

— Ела с мене, ще те науча — казала лястовичката.

Тя отвела врабеца край реката, в една тиня.

— Хайде сега, направи като мене, вземи с човката си кал за гнездото.

— А, виждам, сега знам, знам, дребна работа било това — рекло врабчето и литнало заедно с лястовичката, без да вземе в човката си малко кал. Като дошли до гнездото на лястовичката, тя лепнала калта на гредата.

— Ей така ще я залепиш — казала тя.

— Видях, видях, лесно било да се лепи кал на гредата — казало врабчето.

Много пъти ходила лястовичката на реката, много пъти носила кал и лепила по гредата. Ходило с нея и врабчето, но нищо не вземало, а само викало: „Знам, знам“.

Когато лястовичката налепила ред кал, почнала да лепи и ред сламки. После пак — ред кал, пак — ред сламки. При всяко лепене на кал или сламка, лястовичката все учела врабчето как да лепи, за да го научи как да си прави гнездото, но врабчето все казвало: „Знам де, знам“.

— Ей, съседе, само с казване „знам“ ти никога не ще си направиш здраво гнездо като моето, защото не ти се ще да потопиш човката си в калта. Без мъка няма наука, побратиме! Ето затова не можеш да изгледаш челяд като мене!

Мечката и лошата дума

В една гора, в една пещера имало малки мечета. Един човек отишъл веднъж за дърва. Едно мече излязло из пещерата, закачило се в едни храсти и не могло да се откачи. Човекът го видял, па му домиляло. Той отишъл, откачил го от храстите и го занесъл в пещерата.

Не щеш ли, мечката видяла това, приближила се до човека и му рекла:

— Ти ми стори голямо добро. Хайде да се побратимим!

Човекът го било страх, ала какво да прави? Престрашил се и малко по малко се приближил до мечката и поговорил с нея. Когато да си тръгва човекът, уговорили се с мечката да се срещат и виждат в гората.

Като се разделяли веднъж, мечката и човекът се целунали в уста, пък човекът не се стърпял и рекъл:

— Тю бе, посестримо, всичко ти е много хубаво, само това не струва, че ти бие дъхът на лошо.

Той не се сетил какво казва и не разбрал колко ще я заболи мечката от това. Домъчняло много на мечката, ала нищо не рекла, ами само навела врат и се примолила:

— Я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно; ако не щеш, ще те изям.

Човекът се сбъркал и се мъчил всякак да измоли да не я удари. Най-сетне видял, че няма как, та я ударил с брадвата и й сторил дълбока рана. После се разделили.

Минало се време, човекът отишъл пак в гората на онова място, но мечката не могъл да види. Не я видял дълго време. След години веднъж срещнал на друго място мечката. Те се познали и здрависали. Когато да си тръгне човекът, мечката му рекла:

— Огледай ме, побратиме, има ли я още раната от оная година, когато те накарах да ме удариш?

Разгърнал човекът вълната на врата, раната била зарасла и нито белег нямало. Рекъл човекът на мечката:

— А бре, посестримо, то дори не се познава, че е имало рана!

— Видиш ли, побратиме, че раната заздравя и аз съм забравила где е била тя; ама лошата дума, дето ми рече тогава, няма да я забравя, дорде съм жива. — Тя — лошата рана — заздравява, лошата дума не се забравя.

Напатила се Пата

Една овца лежала край плета на кошарата. През нощта дошъл вълкът да я изяде. Тя му казала, че не си заслужава сега да бъде изядена — много била мършава. След това му се помолила да я остави да се напасе през лятото и да се угои. Наесен тя сама ще се върне и ще чака на същото място да дойде вълкът и да я изяде.

Вълкът й повярвал. Той я питал за името й, а тя отвърнала, че се казва Пата.

Пуснал я той и си отишъл. Оттогава Пата никога вече не оставала край плета, а лягала всред кошарата, между другите овце. Когато дошла есента, вълкът се приближил до плета и почнал да я вика:

— Пато, Пато!

А овцата се обадила от кошарата и му рекла:

— Напати се Пата, та не ляга вече край плѐта.

Ахмак Добри на работа

В едно планинско село живеел един момък. Наричали го Ахмак Добри, защото бил много глупав. Цял живот той не бил слизал долу в равнините да види други села и нови хора. Израснал си див като козел.

Дошло време за женитба. Майка му била хитра жена, та успяла да склони една хубава мома от голямо село край Струма да му стане жена. Момата харесала момъка и се омъжила за него. Чак сега тя разбрала колко е глупав мъжът й, но нямало какво да прави. Венчило лесно не се разваля…

Заживели си двамата. Ахмак Добри колкото бил глупав, толкова бил добър. За всичко той слушал жена си. Това я много радвало и тя вярвала, че родителите й няма да разберат за какъв глупак се е омъжила. Затова един ден повела Ахмак Добри на гости в родното си село.

По пътя започнала да съветва мъжа си:

— Слушай, Добре, хубаво да внимаваш, че да не станем за смях!

— Няма, няма — поклатил глава ахмакът.

— Тъй зер. Като отидем у нас, само големи думи ще казваш, че да те сметнат за умен. Добро утро, добър ден и добър вечер ще викаш, когато трябва. Много-много няма да приказваш. Като седнем да ядем, ще вземаш залъците с два пръста, та да не те помислят за лаком. И като те бутна, вече да не ядеш, разбра ли?

— Разбрах, зер! — отвърнал Ахмак Добри и обърсал мустаците си с ръкав.

Привечер стигнали в село. Жената се хвърлила да прегръща и да целува ръка на майка си, а Ахмак Добри се изправил важно, важно пред вратата и започнал на един път:

— Добро утро, добър ден, добър вечер…

Като видял дядо си, казал му:

— Каква голяма планина, брей!… А какъв дълбок кладенец имаме в наше село!…

После, като зърнал на двора една голяма бъчва, извикал:

— Я изгорете тази бъчва, че да видите какъв голям въглен ще стане!

Погледнали се дядото и бабата, погледнали дъщеря си, а тя навела глава и се зачервила от срам. После зетят млъкнал и никаква дума не могли да откопчат от него, защото той изказал всички големи думи, които знаел.

Седнали да вечерят. С два пръста Ахмак Добри грабвал най-големите късове месо и лакомо ги гълтал. Сложили баница. Ахмакът с два пръста я дигнал цялата и я прибрал при себе си. Жена му потънала в земята от срам. Ахмакът хапнал няколко залъка, но се случило, че котката го бутнала по крака.

Той помислил, че жена му го бута и изведнъж престанал да яде. Дръпнал се настрани и мълчаливо загледал тавана.

— Яж бе, зете! — подканил го дядо му.

— Яж, яж, не се срами, нали сме си наши… — започнала и баба му.

Но Ахмак Добри само клател глава и не искал.

— Не ми се яде — казвал той. — Нахраних се.

— Бе джанъм, хапни си още от баницата, я каква е вкусна!

Ахмакът се облизвал, но не смеел да яде, а само повтарял:

— Не ми се яде! Не съм гладен!

Най-после всички се навечеряли и станали от софрата. Постлали в гостната стая за спане на гостите. Като легнали, жената с яд казала:

— А бре, мъжо, защо ме засрами така? Какви бяха тия приказки днес, каква беше тази вечеря, че като те молиха толкова много, ти не яде?

— Че нали ми рече да казвам големи приказки? И ми поръча да не ям, като ме бутнеш.

— Ами че аз не съм те бутала…

— Не си ли? Тогава кой ме бутна да не ям? Язък, че останах гладен…

— Хайде, хайде, спи сега, че утре ще ядеш…

— Ами мене не ми се спи на гладен стомах. Яде ми се и туй то!

Жената се страхувала мъжът й пак да не направи някоя глупост от глад, та му казала:

— Като пък си толкова гладен, влез полека в другата стая. До огнището ще намериш гърнето с леща. Наяж се, че спи…

Ахмак Добри станал, отишъл полека в стаята и напипал гърнето. Подирил тук-там лъжица, но като не намерил, навел се над гърнето и вмъкнал ръката си в гърлото му. Нали жена му го учила да яде с два пръста, свил си ръката и поискал да я извади. Но не могъл. Още повече я свил и съвсем не могъл да я мръдне. Ами сега? Станал и отишъл с гърнето при жена си.

— Жено мари! — рекъл той. — Ръката ми се заклещи в гърнето. Как да я извадя?

— Дърпай, бре, дърпай…

— Дърпам аз, ама не може! Кажи какво да правя?

— Като е тъй, излез тихо на двора. Цапни гърнето о големия камък. То ще се счупи. Тогава ще извадиш ръката си.

Ахмак Добри излязъл на двора. Гледа, до плета нещо се белее. Помислил, че е камъкът и се запътил тихо към него, за да не го усетят от къщи. А край плета била клекнала баба му. Нещо от лещата не й станало добре, та излязла навън. Ахмак Добри се приближил на пръсти и бух! — цапнал гърнето о главата й. То се разбило на късове.

— Леле, света Дево Богородице! — изпищяла баба му. — Какво съм направила, Господи, та искаш да ме утрепеш с камъни от небето?

Тя скочила, олюляла се от удара и разтреперана се прибрала вкъщи. А Ахмак Добри гледал, гледал, избърсал си носа с ръкав и си казал:

— Бе какъв е този жив камък! Май че ми се счу гласът на бабата…

И като си поизчистил ръката в тревата, тихо влязъл вкъщи.

На другия ден жена му била много кахърна. Тя разбрала, че ще стане за смях с глупавия си мъж и намислила как да го изпрати вън от селото, та хората да не разберат глупостта му. И му поръчала да впрегне воловете и да отиде в гората да насече дърва, та да ги докара.

Ахмак Добри, нали бил послушен, впрегнал колата и заминал. Стигнал той в гората. Гледа, все дебели, високи дървета. В тяхното планинско село гората била дребна и започвала току до плетищата, та селяните сечели вършините и прътите и ги пренасяли на гръб или върху магарета. Ахмак Добри се чудил, чудил как да натовари тези дебели дървета в колата и най-после измислил. Той закарал колата под едно дърво и започнал да го сече, та като го отсече, то само да падне в колата. Намислил това умникът и се заловил за работа. Плюл си на ръцете и сече ли, сече мъжката! Най-после дървото затрещяло, наклонило се и прас!… с цялата си тежест дървото паднало върху колата. Понеже било много дебело, убило воловете и изпотрошило колата. Малко останало да смаже и Ахмак Добри.

— Брей! — казал си той. — Ама че я оплескахме, ха!…

Но нямало какво да прави. Решил да отиде вкъщи и да каже на жена си какво се е случило. Като излязъл от гората, минал край селската река. Гледа, плуват няколко диви патки.

— Чакай — рекъл си ахмакът — барем да убия някоя патка, че да занеса да сготвят. Така толкоз няма да ми се карат.

Засилил се и хвърлил брадвата. Патките избягали, а брадвата потънала във водата.

— Ама, че я оцапахме! — рекъл си пак Ахмак Добри и решил да я потърси.

Съблякъл се гол. Влязъл във водата и започнал да търси. В това време минал един крадец. Като видял дрехите, той ги грабнал и избягал.

Дълго се ровил Ахмак Добри в тинята, целият се изкалял, но не могъл да намери брадвата. Почнало да се смрачава. Той не бил хапвал цял ден, огладнял, та решил най-после да остави брадвата по дяволите. Излязъл на брега. Гледа — дрехите му ги няма. Търсил ги пак — няма ги.

— Бре, ами сега! — рекъл си той. — Гол ли бях или имах дрехи!

Мислил, мислил и най-после решил, че сигурно е тръгнал гол.

Вече почнало да става тъмно. Той забързал за вкъщи. А селяните по това време се връщали от работа по нивите. Като видели голия изкалян човек, те викнали подире му:

— Ху бря! Гледайте го, безсрамника… Гол ходи по пътя. Ху бря!… Дръжте го!

Заозъртал се Ахмак Добри. Дали на него викат? Но като видял, че мъже и жени тичат към него кой с вили, кой с мотики и тояги, разбрал, че ще го бият, плюл си на петите и хукнал колкото му крака държат. Той тича, селяните по него. Но нали бил млад и планинец, пък и нямало дрехи да му тежат, бягал най-бързо от всички, влязъл като хала в селото, прескочил плета на бабиния си двор и се скрил чак в избата. Постоял така свит в един ъгъл, ослушвал се и чувал, че някой ходи на двора и приказва. Той помислил, че селяните го чакат да излезе, за да го набият, а това били жена му и роднините й, които се тревожели защо Добри е закъснял толкова.

Така скрит, той стоял доста дълго време. Ожаднял. Но там нямало вода. По едно време напипал бъчвата с вино. Дръпнал чепа. Той изхвърчал някъде из ръцете му. Навел се и почнал да пие вино. Като се напил, потърсил чепа, но не могъл да го намери в тъмното. По едно време напипал нещо дълго и с остър връх. Това било квачката, която мътела яйца. Ахмак Добри помислил, че е някое дръвце, дръпнал, откъснал главата й и с нея затъкнал дупката на бъчвата.

Но вече много вино било изтекло и се разляло по земята. На Ахмак Добри му станало студено. Зад гърба си той усетил някаква пълна торба. Опипал я и разбрал, че това е брашно.

— Чакай — рекъл си, — да попия виното, че да стане пак сухо.

И изсипал брашното в локвата вино. После започнал да тъпче с крака. Образувала се рядка каша. Гледа по едно време ахмакът: нещо се белее в един кош. Попипал и разбрал, че това са яйца. До тях лежало мъртвото тяло на квачката. Бутнал я той — не мърда.

— Брей! — казал си. — Квачката умряла и няма кой да мъти яйцата. Как ще се излюпят така?

И той седнал върху тях да ги мъти. От тежестта му всичките яйца се счупили, но Ахмак Добри помислил, че кошът припуква и продължавал да седи върху яйцата…

По едно време бабата отворила вратата на избата да наточи вино за вечеря. Но като видяла в ъгъла да светят очите на гол човек, изпищяла, тръшнала вратата и като луда хукнала с викове:

— Леле Боже, сам вампирът влязъл в избата!… Ох, ох, изгори ми душицата!…

И като се кръстела, тя се втурнала в стаята и паднала отмаляла пред огнището.

Дъщерята не се уплашила, а разбрала, че пак мъжът й е направил някоя поразия, та взела една свещ и право в избата. Като го видяла, не знаела да се смее ли, или да плаче.

— Какво правиш тук, бре? Кога си дойде? Къде са колата и воловете? Защо си гол?

Но Ахмак Добри само вдигнал рамене и казал гордо:

— Не виждаш ли, ма? Мътя яйцата… Я гледай и каква каша съм направил! — и той посочил размесеното с вино брашно по земята.

— Ох, ох! — писнала жената и заскубала косите си. — Отиде ми животецът с този глупак! Къде го намериха, та ми зачерниха младините?…

И още през нощта дала на Ахмак Добри да се наметне с някаква дреха и без да се обади на родителите си от срам, повела го към тяхното планинско село…

Бръснар

Всяка събота вечер Хитър Петър стрижел и бръснел селяните в селската кръчма.

Веднъж, както стрижел едного и в същото време приказвал с другите, отрязал му едно парче от ухото.

Селянинът подскочил като опарен.

— Какво правиш, бе глупако! — развикал се селянинът. — Като не знаеш да стрижеш, защо срамиш занаята! Как ще изляза сега пред света, като едното ми ухо е по-късо?

Хитър Петър го успокоил:

— Гледай си работата! Бедата не е толкова голяма. Седни да отрежа и от другото ухо такова парче, та да ги изравня.

Двама крадци се надлъгват

Един поп наел двама слуги. Те му слугували десетина дни и започнали да си говорят:

— Хайде да откраднем парите на попа — казал единият.

— Хайде — съгласил се другият. Попадията чула и ги обадила на попа.

— Чакай — казал попът — да си скрия парите в кладенеца.

Добре, но докато си говорили така, слугите чули разговора и почнали да ги следят. Единият от тях пазил цяла нощ и видял, че попът и попадията спуснали един сандък с пари в кладенеца. Сутринта двамата слуги намерили едно дълго въже и се сговорили още същата нощ, когато заспят попът и попадията, да измъкнат сандъка с парите от кладенеца.

Когато всичко заспало, единият слуга казал на другия:

— Ще ме вържеш с единия край на въжето и ще ме спуснеш в кладенеца. Но ще спуснеш и другия край, а ти ще държиш въжето по средата. На единия край аз ще вържа сандъка. Ти ще изтеглиш най-напред мене, а после заедно ще извадим сандъка.

Отишли при кладенеца. Единият вързал другаря си и го спуснал. Слугата, който влязъл в кладенеца, вързал сандъка и извикал:

— Хайде, побратиме, тегли!

Добре, но другарят му не изтеглил най-напред него, а измъкнал сандъка. След това хвърлил другия край на въжето в кладенеца, нарамил сандъка с парите и избягал в гората.

Оня в кладенеца полека-полека се покатерил по камъните и излязъл навън. Поогледал се, ала не видял нито другар, нито пари.

Той отишъл в една фурна, купил цяла табла със симид, тръгнал из гората и викал:

— Симид продавам, симид… Другарят му бил много огладнял. Той чул и извикал:

— Симидчия, ей симидчия, дай ми два-три симида, от два дни нищо не съм ял.

Симидчията отърчал при него и рекъл:

— Ей, приятелю, ти тука ли си?

— Ех, щом ме намери, тука съм — отговорил неверният другар.

— Хайде да делим парите!

— Ех, щом ме намери — да ги делим.

Започнали да делят. Разделили ги по равно, ама останала една жълтица, цели петстотин гроша. Нея не могли да разделят. Почнали да се карат.

— Аз ще я взема — викал единият.

— Мен ми се пада — казвал другият.

Този, който побягнал с парите, казал:

— Да не се караме. Аз ще я прибера, а ти ела в неделя у дома — имам една жълтица от двеста и петдесет гроша, ще ти я дам. Така ще си изравним сметката.

Дошла света неделя и другарят отишъл у дома му. Този, който взел голямата жълтица, се престорил на умрял и легнал в една дупка зад къщата. Жена му виела из къщата, както се вие за умрял човек.

Влязъл другарят в къщата и запитал къде е мъжът й.

— Бог да го прости — казала тя. — Умря.

— Кажи ми поне, къде му е гробът. Ние бяхме много добри приятели, искам да му припаля една свещ.

— Ей там, зад къщата.

Отишъл другарят към гроба и почнал да мучи като вол „буу, буу“ и хвърлял земя, шумалък, що му попаднело към дупката.

— Брей — рекъл си легналият, — той наистина ще ме затрупа и аз ще умра.

И току-виж, изведнъж изскочил из дупката.

Оня, който се престорил на вол, направил се, че уж нищо не разбрал, а само рекъл:

— О, приятелю, жив ли си?

— Ех, щом ме намери, жив съм, защо да не съм жив.

— Дай да делим жълтицата, затова съм дошъл.

— А бе, аз нямам никаква пара!

— Ааа, така ли? Я ми дай жълтицата да я пазя и аз една седмица, та като дойде света неделя, ела у дома да я поделим!

Нямало какво да прави онзи — дал му я.

Дошла света неделя. Сега този, който взел голямата жълтица, се престорил на умрял. Вечерта го занесли в църква. Дошъл другарят му да делят жълтицата и попитал жена му:

— Къде е побратимът?

— Бог да го прости — отговорила жената, — умря. Нямаше време да го погребем, та го отнесохме в църквата да пренощува.

— Ех, рекъл той — много добре си животувахме. Искам да го видя, докато не е влязъл в гроба.

И се запътил за църквата.

Когато стигнал до вратата на църквата, било много тъмно. Ето че насреща му идат десет души крадци, да оберат църквата. Той в тъмнината се смесил с тях. Никой не го забелязал. Крадците се запънали да строшат вратата, но тя била много яка. Този, който им бил главатар, рекъл:

— Я дръжте торбата с жълтиците, та аз да разбия вратата.

Другарят на умрелия грабнал в тъмнината торбата с жълтиците. Главатарят помислил, че е дал торбата на свой човек. Строшили вратата, влезли в църквата. Другарят на мнимия умрял се покачил с торбата жълтици на една таванска греда на църквата.

Било тъмно като в рог. Крадците запалили една свещ и видели мъртвеца. Обхванал ги страх. Един от тях казал:

— Чакайте, ще опитам сабята си на мъртвия, дали може да сече човек.

Този, който бил на гредата, извикал:

— Станете, мъртви, да изловим живите!

Лъжемъртвецът, който едва дишал от смъртен страх, защото чул, че искали да го съсекат, скочил на крака. Изплашените крадци през глава избягали от църквата.

Тогава другарят на лъжемъртвеца се обадил от гредата:

— Ей, побратиме, жив ли си?

Двамата си разделили торбата с жълтици, която била на крадците.

Единият си прихванал и за жълтицата. И до ден-днешен вече не се лъжат.

Делът на разните народности

Когато делял Господ късмета на хората, първи отишли турците да искат някой дар от него. По своя воля Господ им дал агалъка.

Чули българите, че Господ дарува народите, и отърчали да вземат и те някой дар.

— За какво дойдохте вие, българи? — попитал ги Господ.

— Ние, Господи, чухме, че си дарувал народите, та молим те и нас да даруваш нещо.

— Е, какво искате да ви дарувам? — рекъл им Господ.

— Искаме агалъка — рекли българите.

— Агалъка дадох на турците; друго нещо искайте! — рекъл им Господ.

— Каква работа си направил ти, Господи? Защо си дал агалъка на други? Ние него искаме, ако може, него ни дай!

— Да сте ми благословени, българи — рекъл Господ, — но аз думата си назад не вземам. Току аз ще ви дам дар работата. Идете си със здраве!

Чули евреите. Отишли и те при Бога. Пита ги Господ за какво са дошли.

— Дойдохме, Господи, да ни дадеш дар.

— Какъв дар искате?

— Е, агалъка искаме.

— Агълъка го взеха други.

— Каква сметка си си направил, Господи! Защо си го дал на други? Нали ние го искаме!

— Е, хайде сметките да са ваши! — рекъл им Господ.

Чули френците и те отишли при Бога да искат дар. Пита ги Господ:

— За какво дойдохте вие, френци.

— Да ни дадеш някой дар — рекли му те.

— Какво искате? — попитал ги Господ.

— Е, агалъка искаме.

— Агалъка го взеха други.

— Какъв е тоя мурафет от тебе? — рекли френците. — Защо си дал агалъка на други?

— Хайде тогава мурафетите да са ваши! — рекъл Господ.

Дошли циганите. И те пак:

— Дошли сме, Господи, да ни дадеш някоя награда.

— Е, каква награда? — рекъл Господ.

— Награда искаме, агалъка!

— Други го взеха.

— Ех, ние сиромаси, с чуждо ли ще поминуваме? — рекли циганите.

— Хайде, сиромаси да бъдете и чуждо да просите! — рекъл Господ.

Дошли най-после гърците. И те пак агалъка поискали.

— Е бре, гърци! — рекъл Господ. — Много късно дойдохте; за вас току-речи нищо не остана. Агалъка взеха турците, работата — българите, сметката — евреите, изкуството — френците, сиромашията — циганите. Какво остана да ви дам?

— Кой беше този, що е направил тази хитрост да не разберем, та да дойдем по-скоро да вземем някоя награда?

— Хайде, недейте се люти! — рекъл им Господ. — И вам ще дам някоя награда, не ви пущам празни. Хайде, нека да е ваша хитростта — рекъл Господ.

И оттогава народите си останали с тия дарове.

За всичко се радва

Един приятел на Хитър Петър го срещнал един ден и му рекъл:

— Научих се, че ти откраднали магарето. Нещастието е голямо, но ти недей се отчайва — така е било писано.

— Ба, защо да се отчайвам! — казал Хитър Петър. — Напротив, аз се радвам. Голям късмет е, че не съм бил и аз на магарето!

Изгубил доверие

В селото дошъл другоселец да си купи вол. Хитър Петър го водил от къща в къща да изберат млад и хубав вол.

Като вървели по улицата, Хитър Петър му рекъл:

— Байо, дай ми сто гроша назаем.

— Ами аз те не познавам! — рекъл другоселецът.

— Та аз затова искам от тебе — рекъл Хитър Петър, — защото ония, които ме познават, не ми дават.

Какво може да докара една глупава жена

В едно село живеела много глупава мома. За подигравка я наричали Умницата Гана. Всички я подигравали и се смеели на нейната глупост.

Но имала късмет жената.

Веднаж в селото дошъл по работа един умен и работлив мъж на име Стоян. Той харесал Умницата Гана и без още да знае за нейната глупост, поискал да се ожени за нея. Нейните родители се зарадвали и побързали да я дадат. Скоро станала сватбата и Стоян завел булката си вкъщи.

Още първите дни той разбрал колко е глупава жена му. Но нямало вече какво да прави. Само се ядосвал, че гледал хубостта й, а не се досетил да разбере какъв ум има…

Умницата Гана знаела криво-ляво да готви и да върши още някои дребни домакински работи, но нищо не отбирала от шиене.

Минали няколко месеца. Ризите на мъжа й се съдрали. Той й поръчал да ги закърпи.

— А-ха, ще ги закърпя, зер! — рекла Умницата Гана.

Взела иглата, намерила парчета платно и се заловила да кърпи. Работата й не вървяла. Кръпката се събрала, конците се оплели. Умницата Гана охкала, пъшкала, а до обяд нищо не закърпила. Понеже станало време да занесе храна на мъжа си, който орял на нивата, оставила всичко и с бохча в ръка тръгнала. Като вървяла из полето, гледа, край пътя имало шипки с много бодли.

Умницата Гана си рекла:

— Брей, защо ли й са тези игли на шипката? Сигурно с тях може да шие!

Минало това през ума на глупавата жена и веднага решила да донесе ризите, за да ги закърпи шипката.

Бързо оставила храната на мъжа си и се върнала вкъщи. Грабнала ризите и парчетата платно за кърпене. Отишла бързо при шипката. Поставила ризите върху бодлите й.

— Шипке ма, ще ми закърпиш ли ризите? — попитала тя.

Имало лек ветрец. Шипката се клатела, навеждала се и жената помислила, че се съгласява.

— Ха така те искам! Хубаво да ги закърпиш, че аз ще дойда привечер да си взема ризите.

Като казала това, отишла си. След малко минал един скитник, видял ризите, ухилил се и ги прибрал в торбата си.

Надвечер Умницата Гана отишла при шипката. Гледа — дрехите ги няма. Глупавата жена започнала да й се кара.

— Къде са ризите ми, ма шипке? Какво направи с тях?

То се знае, шипката мълчала.

— Казвай къде са, че сега ще те изскубна от корена.

Хич ти — шипка може ли да говори?

Още повече се ядосала глупавата жена, бързо отишла вкъщи, взела една мотичка и се запретнала да копае около шипката, за да я изскубе. Копала, блъскала, дърпала вейките и най-после я изтръгнала. Но не щеш ли, под корените се подала една тава с жълтици.

— Брей! — засмяла се доволна глупавата жена. — Видя ли какво направи от зор?

Тя не разбрала, че това са жълтици. Захвърлила шипката върху тях и си отишла у дома. В това време пристигнал и мъжът й. Тя почнала да му разказва:

— Ох, мъжо, да видиш какво патих днес с една крадлива шипка! Занесох й аз твоите ризи да ги шие — нали има игли — пък тя ги откраднала и скрила. Че като се разсърдих, че като почнах да я бия, бия, разкопах й около корените и я изскубнах. От зор тя пусна жълто.

Хванал се Стоян за главата и се затюхкал, че навремето не е гледал ума на жена си.

— Че де се е чуло и видяло шипка да кърпи ризи бе, жено? Толкова ли пък нямаш ум за пара̀?

— Ами че защо й са тогава бодлите? Те са също като игли и аз помислих, че може да шие с тях.

Идело на мъжа да набие хубаво глупавата си невяста, но нали били отскоро женени, въздържал се. После си помислил:

— Какво ли е онова жълто, дето уж шипката пуснала от зор! Каква ще е тази работа?

И той решил да отиде да види.

Сутринта рано-рано отишъл. Махнал изкоренената шипка и гледа — това са жълтици. Позаровил ги бързо, хукнал вкъщи, впрегнал воловете и се върнал. Натоварил ги в колата и ги закарал вкъщи. Но сега — нова беля. Ако жена му разбере, че това са жълтици, ще раздрънка из цялото село. Ще дойдат заптиета и ще му ги вземат. Решил да ги скрие от жена си. Но тя можела да види, като ги крие, и затова намислил с хитрост да я излъже.

— Жено! — казал той. — Днес ще завали голяма градушка и ще избие много свят. Трябва да се скриеш. Влез в онзи трап, дето е сред двора. Аз ще го покрия с рогозка, та да не те убие градушката.

Умницата Гана повярвала. Влязла в трапа. Стоян сложил две греди, а върху тях рогозка. Пръснал по нея просо и пуснал квачката с пилетата да кълват, та жена му да помисли, че наистина валяла градушка. Свивала се вътре Умницата Гана и треперела от страх да не падне някоя буца и да я убие. По едно време се престрашила и поискала да погледне през една дупка колко е голяма градушката, но квачката я клъвнала по челото. Потекла кръв и глупавата жена се свила още повече в дъното на трапа.

А в това време Стоян скрил в избата жълтиците. Върнал се при жена си, махнал рогозката и й казал, че вече градушката е минала.

— Я виж, мъжо — казала тя, като посочила раната на челото си. — Каква голяма градушка! Едно зърно ме удари тъй силно, че главата ми щеше да счупи…

— Нали ти казах! — рекъл мъжът й и се зарадвал, че глупавата му жена нищо не е разбрала.

Минали няколко дни. Умницата Гана колкото била глупава, толкова била и приказлива. Каквото й дойдело на устата, говорела, без да мисли. И разказала на съседките си за шипката, за жълтото под нейните корени и че мъжът й докарал това жълто вкъщи. Досетили се хората, че тук става дума за жълтици. Тези приказки дошли и до ушите на селския кадия, който пратил едно заптие да извика Стоян. Като излизал от къщи, той поръчал на жена си:

— Гано, аз скоро ще се върна. Ти пази добре вратата на къщата, разбра ли?

— Тъй зер — отвърнала глупавата жена.

Стоян отишъл със заптието, а Умницата Гана седнала до прага да пази вратата.

Трябвало да мине много време, докато Стоян се разбере с кадията и докато го убеди, че не е намерил никакви жълтици, а жена му говори от глупост каквото й дойде на устата. Но кадията бил хитър и все изпитвал Стоян, дано някак си го хване в лъжа. Така минало доста време. Умницата Гана се закахърила какво ли става с мъжа й. Решила да отиде в конака, за да разбере. Но нали Стоян бил поръчал да пази вратата, откъртила я, вдигнала я на гърба си и така, през селото, отишла в конака. Като я видял, мъжът й започнал да се вайка и пак да си бие главата.

— Защо си понесла тази врата мари, жено? — попитал я той.

— Че нали ми заръча да я пазя? Като се забави, аз си рекох, че може да се е случило нещо с тебе. Намислих да дойда да видя какво става. И изкъртих вратата, та я взех със себе си да я пазя, за да не ме гълчиш.

Мъжът се обърнал към кадията:

— Кади ефенди, виждаш ли каква е умница моята жена? Гледай ти, какви щуротии прави. Акъллия човек може ли да върши такива работи? С глупавия си ум тя е казала, че уж съм намерил пари.

Цъкнал с език кадията, засмял се под мустак, но все пак попитал:

— Кога мъжът ти донесе онова жълтото вкъщи, мари?

— Че кога валя голямата градушка и една буца ме удари по челото. Гледай, още раната не е зараснала…

Замислил се кадията. От две години в тяхното село градушка не била валяла.

— Виждаш ли? — обадил се Стоян. — Виждаш ли, кади ефенди, какви ги дрънка неврели-некипели? Хич ти, на приказките на такава жена може ли да им се хваща вяра?

— Право е — съгласил се кадията и ги пуснал да си вървят.

Но от този ден Стоян станал още по-угрижен. Замаяла му се главата какво да прави със своята глупава жена. Тя щяла съвсем да развали живота му.

Най-после намислил да се отърве от нея, пък каквото ще да става. Ще каже на хората, че е избягала от къщи.

И една вечер я натоварил на колата и подкарал воловете. Като стигнал в гората, намазал й очите с някакъв мехлем да не вижда, за да не може да се върне назад. След това си заминал.

Викала го отначало Умницата Гана, викала го, но като не се обадил, завряла се тя под едни шубраци. Там заспала. Сред нощ наблизо, на една полянка, дошли разбойници. Те оставили на земята торбите си, пушките си и две кожени чанти с жълтици. Седнали да ядат. Но един от тях първо намислил да си измие ръцете. Взел една бъклица и спрял над храста, дето лежала глупавата жена. В тъмнината разбойникът започнал да се мие. Водата пръскала лицето на Умницата Гана. Тя се пробудила и с радост разбрала, че едното й око се е отворило.

— У-ха! — извикала тя. — Едното ми око се отвори.

Разбойникът се уплашил, затреперил, почнал да се озърта и избягал при другарите си.

— Ох, едва не примрях от страх! — пошушнал той. — При онзи шубрак, дето се тъмнее, има я някой караконджул, я някой вампир, я някоя вещица…

И той разказал какво е чул.

— Брей, че си бил страхлив! — извикал друг разбойник. — Чакай да видя аз каква е тази работа.

И той отишъл при шубрака. В това време се отворило от водата и другото око на жената.

— У-ха! — извикала тя още по-радостно. Отвори ми се и другото око.

Като чул тези думи разбойникът, уплашил се не на шега и хукнал към другарите си.

— Нещо страшно има там! — извикал той, примрял от страх. — Бягайте да бягаме!…

И хайдутите оставили всичко на тревата, плюли на петите си и нито се видели, нито се чули…

А в това време Умницата Гана пак заспала. Тя се пробудила сутринта рано. Станала. Гледа — на поляната храна, пушки, торби и две чанти, пълни с жълтици. Наяла се добре и после си тръгнала за вкъщи.

Още щом стигнала, почнала да вика от вратата на мъжа си:

— Да видиш, мъжо, на едно място в гората, дето снощи ме остави, колко жълто има като онова, дето изскочи под шипката!… И пушки има, и торби…

Стоян се канел пак да се тюхка, че жена му се връща, но като чул тези нейни думи, казал:

— Хайде да ме заведеш там, та да видим каква е тази работа.

Впрегнал колата, качили се и тръгнали. Като стигнали, гледа Стоян, наистина има пушки и чанти с жълтици. Той ги прибрал, натоварил на колата и занесъл у тях, като ги скрил на тавана. Умницата Гана го попитала:

— Мъжо, как му казват на това жълтото, дето го криеш?

— „Жълт боб“ му казват. Ха сега, мълчи и на никого нищо не казвай, че да имаме да ядем през зимата.

Жената замълчала. Тя повярвала, че това е жълт боб.

Минали още няколко дни.

Веднаж в селото пристигнал един продавач на гърнета. Той обикалял с колата си и викал:

— А, грънци, ха… Хубави грънци, ха!

Чула го Умницата Гана и излязла на пътя.

— Чичо, бе — попитала го тя. — Даваш ли гърнета за „жълт боб“?

— Че защо да не ти дам? Напълни едно гърне с боб и ще ти го дам.

Тогава глупавата жена взела едно гърне, отишла на тавана и го напълнила с жълтици. После ги занесла на продавача, като ги изсипала в калпака му.

— Ето ти „жълт боб“ — рекла тя.

Потреперил и се замаял човекът, като видял толкова жълтици. Отначало той дума не могъл да продума. Сетне казал:

— Имате ли вкъщи още от този „жълт боб“?

— У-у-у-у!… Колкото искаш!

— Я, булка, иди ми донеси още някоя друга шепа, че ще ти дам много гърнета.

Зарадвала се Умницата Гана, отишла, грабнала още две шепи жълтици и ги занесла на продавача.

Той ги грабнал, огледал се да не го видят другите селяни и да разберат, че тази глупава жена му дава жълтици, та да ги вземат, оставил колата с биволите и грънците и хукнал през девет села в десето…

Глупавата жена го чакала да се върне, чакала го, но като не дошъл, повела биволите в двора и ги разпрегнала.

Минало още време. Продавачът го нямало никакъв. Чудила се глупавата жена защо той избягал като луд, чудила се и най-после се спряла пред колата и попитала гърнетата:

— Гърнета, къде отиде стопанинът ви?

Гърнетата си мълчали. Умницата Гана пак попитала сърдито:

— Кажете къде отиде господарят ви? На вас думам, говорете, че сега ви изпочупвам, ха!…

Ядосала се, дето гърнетата не отговаряли, грабнала една тояга и прас, прас, прас — изпочупила ги всичките.

После седнала до вратата на прага, уморена и потна. Биволите в това време кротичко си лежали на двора и преживяли. Единият бил се обърнал към глупавата жена, гледал я в очите и дъвкал бялата пяна в устата си. Глупавата жена помислила, че биволът й се присмива. Тя свила вежди и креснала:

— Хей, биволе, не ми се смей, че те закалям…

Разбира ли ти бивол от говор? Той продължавал да я гледа, да си преживя и да маха опашката си. Умницата Гана скочила.

— Чуваш ли, бре? Не ми се присмивай, че сега ще те заколя!

И като видяла, че биволът не й обръща внимание, влязла вкъщи, грабнала един голям нож и се хвърлила да коли бивола. Той се дърпал, ритал, пръхтял, но нали бил легнал, а ножът остър, криво-ляво, жената прерязала гръкляна му и алена кръв зашуртяла по земята.

Сега глупавата жена се заловила да дере и да сече бивола, че да го внесе вътре. Цялата се изцапала с кръв, охкала, пъшкала, но не могла да одере животното. В това време кучето се навъртало наоколо и се хвърлило да къса от топлите меса. Видяла го жената, вързала го с едно въже и взела да се чуди къде да завърже кучето. Най-после намислила. Влязла в избата и вързала кучето за канелата на бъчвата с вино. След това отишла на двора да продължи работата си. В това време кучето се дръпнало силно, повлякло канелата и излязло навън. Всичкото вино от бъчвата изтекло. Видяла глупавата жена, че кучето пак се навърта с въже на врата и с канелата на другия край и се зачудила каква е тази работа. Отишла в избата и що да види: виното изтекло и избата заприличала на блато. Какво да прави сега? Мъжът й обичал виното и тя се уплашила той да не я бие, като го види изтекло. Мислила, мислила какво да прави и най-после намислила: върху хамбара имало два чувала с брашно. Тя решила да ги изсипе, за да попие с брашното виното и после пак да го събере в чувалите. Така мъжът й нямало да забележи, че виното е разлято. Запретнала се и изсипала брашното. То се знае, станала една мътна каша, здраве му кажи. Ами сега, какво да прави? В чувала не можело да се събере тази каша. Най-после си казала:

— Брей, че хубава каша стана! Я да я разбъркам добре, че ще има цял месец да варим и да ядем!…

И тя нагазила боса да бърка с крака кашата…

В това време Стоян пристигнал. Видял той счупените гърнета, видял заклания бивол и пак се хванал за главата. А от избата Умницата Гана му извикала:

— Ела, мъжо, да видиш каква каша съм приготвила… Пръстите да си оближеш!

Надникнал Стоян, видял какво е направила жена му, причерняло му пред очите, че като взел една тояга, та бой, бой… докато Умницата Гана примряла…

След три дни тя умряла от раните си.

А Стоян затворили в тъмница. Там той изкупвал греха си, че се оженил за такава глупава жена…

Колата в локвата

Един селянин натоварил колата си с жито, прекръстил се и потеглил за града на пазар.

По пътя, за зла врага, колата му затънала в една локва до главините.

Мъчил се селянинът и тъй, и иначе да я изтегли — не може.

Видял насреща двама души, че лежат под сянката на една върба и отишъл да ги повика на помощ. Те били Хитър Петър и сина му.

— А бе, хора — рекъл селянинът, — елате ми помогнете да изтеглим колата из локвата.

— Да дойдем — обадил се Хитър Петър, — ама ще платиш ли дванайсет гроша?

— За такава дребна работа искат ли се толкова пари! — рекъл селянинът с възмущение.

— Като е малка работа, свърши си я сам — защо си дошъл да ни викаш! — отвърнал Хитър Петър и пак се изтегнал под сянката.

— Няма какво да се прави! — рекъл селянинът. — Елате да помогнете — ще ви дам дванайсет гроша.

Изтеглили колата.

Кога да си тръгнат, селянинът презрително казал на сина на Хитър Петър:

— Мързеливци! Цял ден се излежавате, а като ви повика човек да му свършите работа, гледате да го оберете.

— Кой! Ние ли сме мързеливци? — отвърнал възмутен синът на Хитър Петър.

— Вие, зер — да не би да съм аз!

— Е, хей, чичо — рекъл синът на Хитър Петър, — ние тука се трудим денонощно…

— Какво се трудите бе, хлапе?

— Какво ли? Денем се напъваме да вадим затъналите коли, а цяла нощ мъкнем вода чак от реката, та я наливаме, да не би да изсъхне локвата.

„Лаком дол“

Хитър Петър имал кумец.

Веднъж кумецът отишъл у кума си на гости. Сложили да го гостят. Той прибързал и почнал пръв. Набол на вилицата къс месо и го налапал наведнъж.

Гозбата била още вряла. Като се опарил, кумецът започнал да сърба, да мига и да гледа нагоре. За да не познаят, че се е опарил, като мигал и гледал нагоре, попитал:

— Куме, от къде сте секли гредите на тая къща?

— От „Лаком дол“, кумец — отговорил Хитър Петър и смигнал на другите.

Наказание за лакомите

Хитър Петър си имал един едър, охранен овен. Той се гордеел с него пред приятелите си и много му се радвал. Някои от приятелите му, които търсели само къде ще падне ядене и пиене за чужда сметка, надумвали Хитър Петър да им заколи овена, за да ги нагости и да се повеселят. Хитър Петър не се съгласявал и казвал, че го държи за погребението си. Нека, когато умре, да го заколят и го изядат за „Бог да прости“.

Лакомите приятели се сговорили с дядо поп, комуто също му се искало да си похапне от овена, да скроят една лъжа, с която да заблудят Хитър Петър и да го принудят да пожертва любимия си овен.

— Ех, Петре, ти не знаеш — подхванал дядо поп с престорено умиление, — в свещените книги пише, че наскоро, а може това да стане и утре, светът ще се свърши. Затова добре е, докато сме още живи, да си хапнем и пийнем, та да се поразвеселим. Хайде, нека се съберем приятелите, ти имаш един овен — заколи го, пък от нас — хляба и виното.

— Е, щом ще се свърши светът, няма защо да държа овена — съгласил се Хитър Петър. — Нека излезем на гощавка вън от село, на полето, и там да се разположим нашироко. И понеже тази веселба ще бъде последна за нас, добре ще е всички да облечем най-хубавите си дрехи, така ще прилича на празник — хем ще се понахраним хубаво, хем ще се повеселим, хем ще се наносим на новите си дрехи.

— Браво, Петре, хубав ти е умът, аз одобрявам това — рекъл дядо поп и зарадван забързал при другите приятели да им се похвали, че сполучил да излъже Хитър Петър.

На следния ден всички — облекли най-хубавите си дрехи — излезли вън от селото да дирят хубаво място. Хитър Петър повел овена. Настанили се до една река, където хитрите другари смятали да се поокъпят, та след това сладко да си похапнат.

— Аз сам ще заколя овена и ще го опека — казал Хитър Петър на дружината. — Докато стане готово, вие идете, та се поразходете.

Другарите това и чакали. Начаса те съблекли новите си дрехи и наскачали в реката да се къпят.

Хитър Петър заклал овена. Наклал голям огън. Погледнал към реката — приятелите се къпели надалече. Мислил, мислил, пък току събрал всичките дрехи на дружината си и ги хвърлил в огъня. След това турил овена да се пече.

Окъпали се приятелите, огладнели и побързали с охота да ядат печен овен. Преди да седнат на трапезата, потърсили дрехите си.

— Защо си губите времето и търсите напразно — рекъл им Хитър Петър, — дрехите ги няма — аз ги изгорих.

— Какво? Ти луд ли си, или ще полудееш? — извикали ужасените готовановци.

— Нито съм луд, нито ще полудея — спокойно отвърнал Хитър Петър. — Нали дядо поп каза, че утре светът ще се свърши? Защо ви са тогава дрехите? Яжте сега и пийте, пък за дрехите никак да ви се не свиди — в гроба няма да ги носите…

Отплатил се

Когато разбогатял, Хитър Петър дал под наем на един беден човек зеленчуковата си градина.

В градината се родила необикновено голяма зелка. Всеки, който я виждал, захласвал се да я гледа и да й се чуди.

Един ден градинарят си рекъл: „Тая зелка се пада на чорбаджията. Ще му я подаря. Той много ще се зарадва, защото се е родила в неговата градина“.

Хитър Петър наистина останал много доволен и от благодарност подарил на градинаря двадесет жълтици.

Съседът на градинаря бил много завистлив човек. Откакто научил, че Хитър Петър подарил на бедняка цели двадесет жълтици, умирал от мъка. Какво да направи и той, за да получи подарък? Мислил, мислил и най-после наумил да подари на Хитър Петър най-добрия овен от стадото си. Закарал овена при богатия си съсед и му рекъл:

— Чорбаджи, като тоя овен няма втори в селото. Много пари ми даваха за него, не го дадох — на тебе го подарявам.

Хитър Петър се досетил, че подаръкът не е от сърце, а за пари и от завист, затова му отвърнал:

— Много ми е драго за подаръка. Наистина, като тоя овен няма друг в селото. Но и аз ще ти дам подарък, какъвто втори никъде не ще намериш.

Като казал това, Хитър Петър взел овена от завистника и му подарил на свой ред зелката.

Пари за онзи свят

Веднъж през едно село минал някакъв хитрец. Той вървял по улицата и викал колкото му глас държи:

— Хей, селяни! Тръгнал съм за онзи свят при умрелите! Който иска да праща нещо на близките си, нека ми го даде да им го нося, ей!…

Слушали селяните, слушали, подсмихвали се и клатели глави.

— Брей — казвали си, — изветрял умът на човека, бей!… Гледаш го здрав човек, пък полудял.

И го оставили да си вика.

Една глупава жена чула хитреца. Тя имала умрели, та поискала да им прати малко пари. Може пък да им трябват за това-онова на онзи свят! Отворила сандъка, взела стотина гроша, затичала се при хитреца и му ги дала.

— Да ги носиш на наш Стоенчо. Лани едрият вол го прободе, та умря момчето. Носи ги и „много здраве“ от майка му кажи. Пък дай и някой грош на баба му… Сигурно те двамцата си живеят в рая…

— Бива, бива — отвърнал хитрецът и сам взел да се чуди отде се взе пък толкова глупава жена.

Сложил парите в пояса си и заминал бързо, да не би жената да се разкае и да поиска обратно парите си.

Скоро се върнал мъжът й. Жената се похвалила, че пратила сто гроша по един добър човек на умрелия им син. Мъжът се хванал за главата и закрещял:

— Ти луда ли си, мари! Хич ти, пращат ли се пари на умрели? Толкоз ли си глупава, та не разбра, че този човек те е изиграл, а?

И мъжът изскочил вън, качил се на коня и препуснал след хитреца да го стигне и да си вземе парите. Шибал той коня, ядосвал се и му идело със зъби да разкъса глупавата си жена. И все повтарял:

— Ама че серсем жена, ха!… Хич ти, оставила се да я изиграе някакъв смахнат! Бива ли толкоз глупост на едно място!

Препускал той и питал де кого срещнел дали не са видели такъв и такъв човек. Някои казвали, че го видели, други — не. По едно време, гледа непознат мъж не от тяхното село. Разбрал, че този е хитрецът. А той видял конника и се сетил, че идва да си вземе обратно парите. Веднага намислил нова хитрина. Легнал сред нивата близо до едно дърво и се загледал към небето. Приближил го мъжът. Той се зарадвал, че няма да му избяга.

Слязъл от коня и рекъл:

— Добър ден, побратиме!

— Дал Бог добро — отвърнал хитрецът и продължавал да гледа нагоре.

— Какво правиш тук?

— А че не виждаш ли? Гледам умрелите. Едни слизат от небето, а други се качват.

„Брей — рекъл си мъжът. — Ама че хитър човек! Иска и мене да изиграе, ама няма жена насреща си… Чакай да го подиграя.“

И казал на висок глас:

— Слушай бе, побратиме. И аз имам очи, виждам с тях, ама никакви умрели не се мяркат по небето.

— А! Те тъй не се виждат. Я легни на моето място и ще ги видиш.

Мъжът се почесал зад ухото и решил да изпита докъде се простира хитрината на хитреца. Оставил коня си и легнал на земята, като втренчил очи към небето.

— Нищо не се вижда бе, разбойнико! — извикал той и вече се приготвил да става, за да хване измамника за гушата и да си иска парите.

Но в това време хитрецът се метнал върху коня и препуснал по прашния път.

Скочил мъжът, но беглецът бил вече далеч.

— Брей, че дявол човек! — казал с яд човекът. — Не стига дето изигра жената и взе сто гроша, ами открадна и коня ми…

И тръгнал към селото да бие жена си, та да си изкара на нея яда!

Писмо до Бога

Хитър Петър имал девет деца — все дребни. Не достигали ни хляб, ни дрехи. Замаяла му се главата, горкия, как да ги изхрани.

Намислил да си поиска пари от Господ, та седнал и му написал писмо:

„Боже Господи, дал си ми девет деца. Не мога да ги изхраня. Ще изпукат от глад. Моля ти се, прати ми сто гроша, да ми помогнеш що-годе в тая тежка немотия“.

Писмото пуснал в черквата, в олтара.

Попът намерил писмото, прочел го, съжалил се над бедния си енориаш, та изпратил клисаря да му занесе петдесет гроша и да му каже: „Господ ти е изпратил тия пари чрез дядо поп“.

Щом получил парите, Хитър Петър седнал, та написал второ писмо до Господ и пак го пуснал в олтара. Писал му:

„Господи, прати ми още сто гроша. Недей ги праща чрез дядо поп, ами направо, защото от стоте гроша, които си ми изпратил, дядо поп е откраднал петдесетте“.

Премъдрият Соломон и младият философ

Откакто се бил прочул премъдрият цар Соломон с ума си, мнозина отивали при него, за да чуят словото му. Царе, царици и учени хора се трупали около него, за да се наслаждават на мъдростта му. Всички, които го посещавали, все си вземали нещо от думите му и се връщали много благодарни. Само един млад философ не бил доволен, макар че слушал около час царя.

Като отишъл този философ при Соломона, намерил го много застарял, а самият той бил много млад. Щом се явил пред царя, пожелал да научи някоя мъдрост, понеже мнозина учени люде хвалели Соломона за неговите дълбоки думи. Премъдрият Соломон станал, взел три камъчета и започнал да си играе с тях, както дете си играе, па рекъл:

— Двама другари имах, които ми бяха много верни. Те тичаха много надалеко, а сега са близо при мене. Имах и една воденица, която ми мелеше с тридесет и два камъка, а сега мели само с шест-седем камъка — пък и те са вече оттук-оттам изпотрошени. Имах и пъргави коне, които бързо ме носеха, но и те съвсем застаряха и затуй сега ме носят на носилка. Ето тази мъдрост ти казвам, приятелю — рекъл Соломон, — пък сега, ела да се повеселим, както с гостенин човек се весели.

— Ех — рекъл на себе си младият философ, — това ли е твоята прочута мъдрост, за която съм дошъл от толкова далечна страна? Наистина не трябваше да забравям пословицата: „Не ходи с голяма кошница на прехвалени ягоди“. Но както и да е, дошъл съм. Какво да правя? Ще изтърпя, докато си тръгна.

Седял, колкото седял философът, па се върнал. Тогава дошъл при него един цар, да го поздрави с добре дошъл. Той го попитал каква мъдрост е чул от Соломона.

— Остави, не питай, приятелю — отговорил младежът. — Напусто си изгубих времето да ходя при Соломона: прехвалени ягоди — празни кошници, така излезе и моята работа. Това, което ми каза, нито той го мисли за нещо, нито пък аз го разбрах. Остави това, но дори съжалих Соломона, когато видях, че взима три камъчета и си играе с тях, както си играят децата. А през това време почна да ми говори: „Двама другари имах, които ми бяха много верни. Те бягаха много надалеко, а сега са близо при мене. Имах и една воденица, която ми мелеше с тридесет и два камъка, а сега мели само с шест-седем камъка, пък и те са вече тук-там поизтрошени. Имах и пъргави коне, които ме носеха, но и те съвсем застаряха, та затова сега ме носят на носилка“. Ето, това е философията на премъдрия Соломон! А всички го мислят за най-учен и най-мъдър. Можеш ли и ти сега да го смяташ за премъдър?

— Да. Аз вярвам, че е такъв. Той ти е казал чудни неща, но ти, приятелю мой, не си го разбрал — отвърнал онзи цар.

— Добре. Я ми кажи тогава какво значат неговите думи?

— Да ти кажа: трите камъка, които е взел за игра, са трите най-големи загадки. Приятелите, които му били надалеко, това са очите, които не гледат вече, както са гледали на младини. А воденицата с тридесет и два камъка, това са зъбите. Останалите пък още шест-седем камъка, са полуразрушените зъби. Конете, които са го носели безспирно, са краката, които не държат на старини. Ето, какво ти е казал премъдрият Соломон. Разбра ли сега каква дълбока мъдрост си чул, без да я проумееш?

Младият философ едва сега разбрал колко поучителни са словата на премъдрия цар Соломон.

Присъдата на дядо поп

В едно село живеел сиромах Тодор. Нямал си той ниви и добитък, а работел чорбаджийските имоти. Криво-ляво прехранвал себе си, жена си и трите си деца.

Чорбаджията имал само един син за чудо и приказ. Нищо не работел, нищо не учел, а денем киснел по кафенета и кръчми, пък вечер скитал край плетищата да лъже моми. Нямал нито страх, нито срам от хората. На баща си отвръщал, майка си ругаел, ратаите подигравал и понякога за нищо и никакво стоварвал по гърба им юмруци. Нали бил чорбаджийски син, никой не смеел да му каже нещо. Селото било пропищяло от проклетията му, но какво да се прави?

Един ден сиромах Тодор дялкал в чорбаджийския двор да поправи колата, че трябвало да пренесе тор на нивите. Навел глава, той си работел и мислел за своето сиромашко тегло. В това време от къщи излязъл чорбаджийският син. Бил доволен и ухилен. Той се спрял до сиромах Тодор да погледа какво работи. И както стоял с ръце в пояса си и само мислел с каква пакост да си направи кефа, видял на слънцето да лъщи голият потен врат на бедняка. И плюл чорбаджийският син на ръката си, после я вдигнал и стоварил една плесница по врата на сиромах Тодор. Брадвата изхвръкнала от ръката му. Сиромахът вдигнал изненадан глава.

— Защо ме биеш, чорбаджи? — попитал той.

Но чорбаджийският син се захилил още повече.

— Да видя дали ти е здрав вратът…

И той заминал нататък.

Сиромах Тодор нищо не рекъл. Станало му мъчно, че за нищо и никакво му се подиграват. Не можел да се бие с чорбаджийския син, затова решил да иде при дядо поп, за да му се оплаче. Станал той, взел от прахта скъсания си калпак и право в дядовата попова къща.

Дядо поп седял на чардака върху един миндер. От време на време той дърпал блажено от чибука си и сърбал горещо кафе от голяма турска чаша. Сиромах Тодор се изправил пред него смирено.

— Дядо попе — почнал той. — Идвам да се пооплача от чорбаджийския син…

Дядо поп го погледнал и направил кисело лице. И той се страхувал от този непрокопсаник, та не искал да има с него вземане-даване.

— Като поправях колата в двора — продължил сиромахът, — лепна ми една плесница, да си направи кефа. Е, справедливо ли е това?

— Ха, затуй ли идваш при мене? — отвърнал дядо поп. — Голяма работа, брей!… Като го срещна, ще му кажа да те почерпи половин ока вино заради плесницата, та да го простиш.

И както си седял, дядо поп се обърнал гърбом, сякаш да покаже, че работата е свършена и сиромах Тодор може да си върви.

Сиромах Тодор замигал и се почесал, дето не го сърби. Тази присъда на дядо поп никак не му се харесала. И изведнъж вдигнал ръка и лепнал една здрава плесница на оголения врат на дядо поп.

— Ти луд ли си, бе? — изревал дядо поп и вдигнал чибука си да го стовари върху сиромаха.

— Чакай, дядо попе… Аз имам право — спрял го сиромах Тодор. — Ти казваш, че една плесница струва половин ока вино? Значи и аз сега ти дължа половин ока. Като видиш чорбаджийския син, нека той тебе почерпи с моето вино. При него твоята дума повече минава. Тъй и двама ще се наплатим.

И Сиромах Тодор нахлупил доволен калпака си и си отишъл.

Сто тояги бой

Веднъж Хитър Петър като орал, намерил една стара пара. Намислил да я занесе на царя. Тръгнал за царския палат, но вратарят го спрял и му казал:

— Ще те пусна, ако ми обещаеш половината от наградата, която ще ти даде царят.

Докривяло на Хитър Петър, но му обещал и вратарят го оставил да влезе.

Поднесъл той парата на царя. Владетелят го попитал, каква награда да му даде.

— Искам сто тояги бой!

Царят се сетил, че тука се крие някаква хитрина и заповядал да бият сто тояги полека. Като му наложили петдесет, Хитър Петър казал:

— Стойте, другите петдесет тояги са за вратаря ви — и разказал на царя каква е работата. Царят заповядал да ударят сто тояги силно на вратаря, а Хитър Петър възнаградил.

Умни хора

Веднаж, в света неделя, свекърът, свекървата и мъжът на една булка отишли на черква, а снахата останала вкъщи да наглежда яденето на огъня. Като стояла при огнището, налегнала я дрямка и тя заспала. След малко се събудила и много се засрамила. „Добре, че нямаше никой от нашите да ме види“, си рекла, но се сетила, че я видяло кученцето. „Брей, това пукниче ще им каже! Чакай да му вържа герданче да не казва.“ И му вързала гердана си.

Дошъл свекърът.

— Мари снахо, какво е това? Защо си вързала на кучето гердан?

— Ха, ха, ха! Да ти кажа, тате. Като седях до огъня, па бях позадрямала. А кучето беше при мен. Рекох си, то ще каже, та му вързах герданче да не казва.

— Много добре си се сетила, дъще. Чакай пък аз да му сложа капата на главата, че да не каже на бабата — и му сложил капата. — Ама да не кажеш! — рекъл и му завъртял с глава.

Дошла свекървата и щом видяла кучето, развикала се:

— Какво е това от вас? Защо сте пременили кучето тъй? Гердан, че още и капа! — и взела да се кръсти.

Разказали и на бабата.

— Добре, добре сте направили. Чакай пък аз да му сложа обици, да не каже на сина.

Дошъл синът и им се присмял:

— Бре, бре, какво сте накичили кучето! Да не е канено за кум?

— Не, мъжо — отговорила булката. — Няма да ходи на сватба, ами аз като седях отзарана до огнището, па тъй и тъй… — разказала му всичко.

— Господ да ви пази — рекъл той и на тримата, — но не вярвам да има толкова глупави хора като вас по света. Ще обиколя малко по други места да видя какви хора живеят.

И тръгнал. В едно село видял, че няколко души се качили на една къща и хвърлят керемидите на земята.

— Какво правите, братя?

— Искаме да вкараме в къщата малко слънце, защото е много тъмно и студено, после ще я покрием пак.

— Не може тъй, добри хора — рекъл и ги научил как да си направят прозорци.

Отишъл в друго село. Един човек бил се качил на една стряха, а долу друг му държал гащите, за да скочи в тях.

— Чакай, приятелю, ще се убиеш! — извикал му пътникът и му показал как да си обува сам гащите.

По-нататък видял, че един човек се мъчи да хвърля орехи на тавана с вила: гребе, хвърля, а орехите си стоят до един на двора. Показал и на него какво да прави. Оттам отишъл в друго село. Стъмвало се вече. Пет-шест жени предели на пътя пред една врата.

— Защо стоите още на пътя — попитал ги, — нямате ли си къщна работа?

— Имаме работа, как да нямаме, брате. Мъжете и децата ни откога ни чакат, но не можем да станем: размесили сме си краката и не знаем кой на кого е.

А той взел една тояга, па като ги ударил два-три пъти по краката, всички наставали и си отишли. И много още такива работи видял. След туй си отишъл вкъщи.

— Имало и по-диви от вас хора на света — рекъл. — Живейте с този ум, както знаете.

Хитрият бръснар

Веднаж, срещу неделя, в един хан се отбил да си почине и да преспи Хитър Петър. Там имало и кафене. Влязъл той, поръчал си едно кафе и смирено заслушал какво си говорят хората. Тоя ден тук били събрани десетина хитреци. Всеки от тях се смятал за много умен и за много хитър. Един друг почнали да се хвалят. Станало дума и за Хитър Петър. Те му завиждали, че народът го почитал, затова започнали да говорят лошо за него.

— А бе, знам го аз този Хитър Петър — рекъл единият. — Той е луд човек. На две магарета сено не може да раздели.

— По̀ будала човек няма из нашенско — потвърдил друг. — Хората му се смеят, а той мисли, че намират приказките му за умни. Дето има една: „Ти го плюеш, а той вика: «Божа росица»…“ Та и Петровата е такава…

Всички се засмели на тези думи.

Понеже никой не познавал Хитър Петър, той се спотайвал, пиел си кафето и си мислел що да скрои на тези умници, та да го помнят цял живот.

— Слушайте, хора — рекъл най-големият хитрец. — Какво сме седнали да се занимаваме с един смахнат човек? Такъв будала всеки може да изиграе и да се подиграе с него. Не си струва труда да говорим за него.

Всички поклатили глава и им станало драго, че чули още няколко лоши думи за Хитър Петър. А хитрецът продължил:

— Утре е неделя. В това село има голяма църква със сладкогласен поп. Я да повикаме един бръснар и да се спазарим на цяло да ни обръсне, та по-евтино да ни излезе… Че за света неделя да бъдем докарани като хората.

— Вярно бе! — съгласили се всички.

— Аз съм бръснар — скромно извикал Хитър Петър, който до сега все мълчал. — Защо ви е да търсите друг?

— Е, по колко ще ни вземеш на глава за бръснене?

— Чорбаджии — продължил смирено Хитър Петър. — Аз съм сиромах човек. Каквото ми дадете — съгласен съм. Днес ще имам разноски в хана два-три гроша. Платете ги и ще се наплатим.

Хитреците лукаво се спогледали.

— Ханджи — извикал единият. — От този човек няма да искаш пари за разноски. Ние ще ги платим.

Хитър Петър потрил ръце.

— Сега всеки трябва — казал той, — да отиде в стаята си и да чака ред. Аз ще ида да взема от торбата бръсначите. Ей сега ще дойда и ще почнем работа…

Хитър Петър скочил и излязъл.

А хитреците се закискали след него.

— Ама че ударихме кьоравото, ха! Евтино ще ни излезе бръсненето. Вместо той нас, ние ще го обръснем. Будала човек!… И такива ги има… Хайде сега да си отиде всеки в стаята и там да чака будалата бръснар.

Станали и всеки отишъл в своята стая.

В това време Хитър Петър взел от ханджийката калъп черен лют сапун, един леген и ибрик с топла вода, наметнал шарена кърпа през рамото си и се заловил за работа.

Влязъл в първата стая. Тук, усмихнат под мустак, го чакал онзи хитрец, дето най-много говорил против него. Запретнал ръкави Хитър Петър и започнал да сапунисва добре лицето, брадата и главата с гъста пяна.

— Много люти бе, момче! — процедил през зъби сапунисаният.

— Трай, трай и само гледай как гладко ще те обръсна, като за сватба. Нека добре да омекне брадата ти… А сега почакай малко, че съм забравил острия си бръснач. Сега ще го донеса.

И Хитър Петър грабнал легена със сапуна и право в другата стая. Насапунисал и друг хитрец. После му казал, че е забравил бръснача си и го оставил уж за малко. Така отивал от стая в стая, докато насапунисал всичките. Сапунът бил лют, та никой не смеел да си отвори очите. Всички чакали да дойде бръснарят и да започне бръсненето…

А през това време Хитър Петър се измил добре, нахранил се, взел в торбата един хляб и буца сирене и се обърнал към ханджията:

— Ханджи, аз си заминавам. Пък яденето и другите разноски ще платят онези приятели, дето сами ти обещаха. Хайде, кажи им много здраве от бачо им Хитър Петър. Нека да го помнят и да го благославят…

И си заминал.

Чакали, чакали насапунисаните да дойде бръснарят, никой не идвал. По едно време един от хитреците, като не можел да търпи повече лютия сапун, излязъл вън и започнал да вика:

— А бе, къде е този калпав бръснар? Половин час го чакам да донесе бръснача си и още го няма… Очите ми ще изгорят!

Като го чули, един по един започнали да излизат всички хитреци, да чистят с кърпи очите си и като се виждали един друг така изцапани, с течащ сапун по шиите, по ушите и по ризите им, разбрали, че ги е изиграл някой хитрец.

— Бре, къде е този бръснар — викали те един през друг и тичали насам-натам из двора и стаите си. — Де е този проклет човек, който така ни омаскари?

— Ханджи, улови го, бе! Улови този бръснар, дявол да го вземе и го дай ти на нас.

Събрали се от махалата жени, деца и мъже. Те гледали насапунисаните хитреци, сочели ги с пръст, смеели се и ги подигравали.

— Вода бе, дайте вода да се измия, че ми отидоха очите! — крещял един.

— Ох, ще му одера кожата на този разбойник — викал друг и си триел зачервените очи. — Къде е той, бе джанъм?

— Онзи, бръснаря ли? — попитал кръчмарят, като се подсмихвал. — Онзи, дето обещахте да му платите разноските ли?

— Той, той. Къде е?

— А че той се наяде за ваша сметка и си отиде човекът… И ми рече: „Много здраве им кажи от бачо им Хитър Петър. Нека добре да го помнят…“

— Тоз ли е бил Хитър Петър? — креснали изненадани и ядосани хитреците. — Брей, изигра ни, без да се усетим, ха!… И се затичали към селската река да си умият лицата и главите.

А селяните продължавали да им се смеят през глава и да ги подиграват…

Хитър Петър и лъжците

Веднъж Хитър Петър отишъл в едно село. Двама лъжци, които се мислели за много умни, почнали да се подмилкват около него. Те донесли вино, храна и една печена гъска.

Двамата лъжци предложили, който през нощта сънува най-страшен сън, той да изяде гъската. Хитър Петър се съгласил. През нощта Хитър Петър станал и изял гъската. На сутринта първият лъжец разказал съня си:

— Сънувах, че съм се изкачил на седмото небе. Като погледнах надолу, свят ми се зави.

— А аз сънувах, че земята се разцепи и паднах в пъкъла — казал вторият.

Хитър Петър им рекъл:

— Като ви видях, че сте отишли толкова далече, помислих, че няма да се върнете скоро и изядох гъската, за да не се вмирише.

Допълнителна информация

$id = 8846

$source = Моята библиотека