Владетелката с глас и взори
възбуди своя пищен пир.
И всички, славейки я с порив,
наричайки я свой кумир,
течеха шумно към престола,
но над бокала златен в миг
се позамисли тя — надолу
склони прекрасния си лик.
И стихва пиршествено слово.
В очакване мълчат уста…
Но вдига своя лик отново
и с царствен вид изрича тя:
„Не бяхме равни аз и вие,
но равни сме от този ден.
За вас блаженство в мен се крие.
Купете го тогаз от мен.
Кой страстно да търгува може?
Продавам нощите си аз.
С главата си за нощ и ложе
кой би платил измежду вас?“
Тъй рече тя. Тълпата бързо
примря, потиснала страстта.
Но Клеопатра с хладна дързост,
в очакване на смелостта:
„Защо — им казва — замълчахте?
Кой бяга с порив охладен?
О, пристъпете. Много бяхте.
Купете си нощта от мен!“
И тя оглежда гордо тези,
чиито помисли скова…
Но в миг — един напред излезе.
И други двама след това.
Видът им — смел, очите — ясни.
Тя става — горди мигове.
Те купиха три нощи страстни…
И смъртно ложе ги зове.
И пак издигна глас надменната царица:
„Забравени са днес венец и багреница.
Като наемница споделям ложе аз;
пред теб, Киприда, слагам кротко в тоя час
нов дар — на нощите си сладката отрада.
О, чуйте вие, страшни богове на ада,
царе печални на подземната мора!
Обет ви давам аз: до сладостна зора
властителите свои тук да прилаская
и с пълния бокал на страстната омая
да утоля покорно сетната им жад.
Но щом в покоите ми заблещука злат
Аврорин лъч — кълна се в моята порфира,
ще паднат три глави под утринна секира!“
Тогаз от урната, благословена тук,
изтеглят жребий тримата — един след друг.
И първи Аргилай е, от Помпей обичан,
на поход побелял, в сражения посичан.
Презрение до днес не сетил от жена,
пристъпи смел синът на вечната война,
чул повик за съдбовно сетно наслаждение —
пристъпвал тъй преди, при повик за сражение.
След него е Критон, изящният мъдрец,
живял под свода син на Арголида,
от първите си дни поклонник и певец
на всеки жарък пир, на жарката Киприда.
Последният, на вечност име не предал,
бе от незнаен род, с дела не знаменити.
А детският мъшец едва бе потъмнял
на този момък по страните.
В очите му бе палнат страстен зной,
в чертите му — любов изобразена —
като че дишаше чрез Клеопатра той…
И дълго тя му се любуваше пленена.
Прости, писмо на любовта: тя те обрече.
Как дълго бавих аз! Как дълго не понечи
ръката в огъня да хвърли радостта!…
Дойде часът. Гори, писмо на любовта.
Готов съм. Стон душата ми не пълни.
Зъл пламък листовете твои ще погълне…
Минута! Пламнаха! Горят — и може би
с димеца лек изчезват моите молби.
От пръстена, за вярност сложен, разтопен е
печатът — восъкът кипи… О, провидение!
Но край. Тъмнеят вече сгърчени листа
и само милите чертици в пепелта
белеят… Скръб гръдта ми стяга. Пепел мила,
отрада бедна в моята съдба унила,
навеки на гръдта ми тъжна остани…
На царя казали, че удушен
бил вождът на метежите Риего.
Един ласкател викнал възхитен:
„Мръсник! Избави се светът от него.“
Тогава всички свели поглед в миг —
разсмял ги този раболепен вик.
Риего бил за Фердинанд опасен.
Е, да. Но затова висял безгласен.
Кажете, бива ли в гнева си сляп
да хулим жертвата на зъл сатрап?
Самият цар такъв един угодник
не пожелал с усмивка да дари.
Ласкателю! И в подлостта дори
пази осанката на благородник.
Ни дума засега, тълпа враждебна…
Притихва сякаш моят гневен глас,
ала от взор не ви изпускам аз —
все някого след време ще издебна:
не ще избегне ноктите ми зли,
щом връхлетя нечакан, безпощаден
Така се вие ястреб кръвожаден
и дебне той гъсоци и петли.
Послушай, друже — щом те връхлети
от оводи-писачи рой омразен,
учтиви думи не прахосвай ти,
не възразявай на шума им празен:
ни с логика, ни с усет би успял
да спреш сганта, що няма срама.
Не се гневи, а замахни без жал
и захлупи ги с ловка епиграма.
Когато, коленопреклонен и безгласен,
от нега упоен, пред твоя лик прекрасен
стоях и мислех: ти си моя — в тоя час,
ти знаеш, мила, слава не желаех аз;
ти знаеш: настрана от светски шум и речи,
суетно име на поет отхвърлил вече,
не вземах присърце, от бури уморен,
далечния брътвеж за мен и срещу мен.
Мълвите можеха ли да ме тровят, мила,
когато ти — тъжовен поглед в мене впила
и сложила ръка на моите коси —
шептеше: любиш ли ме и щастлив ли си?
Не ще ли любиш друга като мен, кажи ми;
не ще ли ме забравиш никога, любими?
Мълчание свенливо пазех аз тогаз,
с наслада преизпълнен бях и смятах аз,
че няма бъдеще; че ден на зла разлъка
едва ли някога ще дойде. Сълзи, мъка,
измяна, клевета на моята глава
се сбраха… Що съм, де съм аз? Стоя едва
като в пустиня, сполетян от гръм сурово,
и всичко притъмня пред мен! И днеска ново
едно желание душата ми гнети:
аз искам слава, та от името ми ти
да тръпнеш; та от мене обкръжена властно
да бъдеш; та с мълвата гръмка всекичасно
край тебе всичко, всичко да тръби за мен;
та чула тоя глас, от правда озарен,
да си припомниш моите молби нечути
в градината, в нощта, в прощалните минути.
Бях драснал стихове — шега изкусна
и дадох ги без подпис за печат.
Един драскач за тях бележка пусна —
не се подписа този шут злорад.
Но що? Ни той от мене бе измамен,
ни аз от смешльото надхитрен бях.
По ноктите веднага той позна ме,
аз по ушите мигом го познах.
Пази ме, талисмане мой,
пази ме в дни на зло гонение
и в дни покайни бди за мене:
в печал дойде, в печал постой.
Когато гръмоли прибой,
разбил край мен вълна ревяща,
и мълнии небето праща —
пази ме, талисмане мой.
В тревогата на жарък бой,
в незнаен край, далеч оттука,
и в лоното на тиха скука
пази ме, талисмане мой.
Лъжа на сладостния зной,
светило на душата страстна…
То вече измени, погасна…
Пази ме, талисмане мой.
Да чезне споменът, че той
в гърдите раните разврежда.
Спи, порив чист. Прости, надежда.
Пази ме, талисмане мой.
Посветено на Н. Н. Раевский
Ainsi, triste et captif, ma lyre toutefois
s’éveillait…
Дорде светът със смаян взор
праха на Байрон съзерцава
и европейски лири в хор
му носят Дантевата слава,
на друг певец аз чувам зов —
без песни вече, без ридания,
след казън в дните на страдания
стаен под гробния покров.
Цветя му нося, че възпял бе
любов, дъбрави, широти.
Звучат под лирата ми жалби.
Аз пея. Чува той. И ти.
Отново светва морната секира
и нова жертва вика тя.
Готов е той. От скръбната му лира
звучи, прощална, песента.[10]
Смъртта е утре; чака пир тълпата.
Но що ли в тия сетни дни
възпява лирата му? Свободата!
На нея тя не измени!
„Привет, светило, рожба на лазура!
Аз славех твоя огнен лик,
когато се разискри в миг,
когато се издигна в буря.
Аз славех твоя гръм свещен,
когато той позорни твърдини помете
и горда власт от вековете
изпепели в уречен ден.
Видях на рожбите ти гражданската смелост,
чух техния сърцат обет,
чух клетвата в светото дело
и отговора към един безправен гнет.
Видях пороят им как свлече,
отнесе и разби гнета,
а пламналият от възторг трибун предрече
прераждането на света.
И грейна твоят мъдър гений,
и в твоя вечен Пантеон
дойдоха на борците сенките свещени;
сне було на заблуди тленни
прастарият разклатен трон.
Оковите са в прах. Навън
законът волност, равенство провъзгласява.
— Блаженство! — викнахме тогава…
О мъка! О безумен сън!
Къде е тази волност? Ние
стоим под същия топор.
Царете смъкнахме. Мъчител и убиец
поставихме за цар. О ужас! О позор!
Но не ти, свобода свещена,
не ти, богиньо чиста, имаш тук вина —
в гнева на сляпата вълна,
в мига на лудостта презрена
се скри от нас; целебната ти чаша пак
под кървавия плащ остава:
но ти ще се вестиш отново с мъст и слава —
и пак ще падне твоят враг.
Народът, пил веднъж нектара ти чудесен,
и днес го търси без покой;
и както Вакх, от ярост бесен,
от жажда мъчен, броди той;
и ще те найде. Под закрилата тогава
на равенството нежно ти го приеми.
Тъй бурята ще отгърми!
Но аз не ще ви зърна, дни на сладка слава:
очаква ме топор. И може би час-два
остават. Утре — смърт. Палач с ръка послушна
ще вдигне за косите моята глава
над сбирщината равнодушна.
Другари, сбогом! Моят безприютен прах
не ще почива там, в градината, де пяхме,
де с вас в учение и пир безгрижен бях,
де кът за урните си някога избрахме.
Но ако споменът за мен
е скъп и свят за вас, помнете —
желанието ми последно изпълнете:
оплаквайте ме, мили, в някой кът стаен;
с горчиви сълзи не будете подозрение,
че в тоя век и сълзите са престъпление:
днес брат не смее да тъжи за брат рожден.
А и за друго моля: неведнъж от мен
сте чули стихове — нескопосни създания
на мимолетни мисли, пламенни предания
на цялата ми младост. Сълзи, порив чист,
надежда и мечта, другари — всеки лист
живота ми таи. При Авел и при Фанни[11]
ще ги намерите; данта на музи ранни
сберете, моля ви. Надменната мълва
не ще ги знае. Жалко, моята глава
без време пада: от незрелия ми гений
възвишени дела не бяха сътворени;
аз ще умра. Но сянката ми кой скъпи,
за себе си да пази тоя ръкопис!
Щом стихне бурята, благоговейно сбрани,
четете моя свитък с правдини мечтани,
кажете, дълго слушайки: това е той;
говори той. Забравил гробен упокой,
ще се явя незрим, ще седна с вас без вопли,
ще се заслушам — и от сълзите ви топли
ще се опия… и ще бъда утешен
от любовта; и Пленницата моя[12] — с мен
заслушана, унила, в стиховете прежни…“
Но… изведнъж прекъснал песните си нежни,
глава оброни младият поет сега.
И сякаш пролетта му с нежност и тъга
полъхна пак. Красавиците тъмнооки,
игрите, пировете, нощите дълбоки
тя съживи; сърцето му се запиля
далеч… и в стихове тъгата си изля:
„Къде, къде, зъл гений, ме отби навеки?
Създаден за любов и за съблазни леки,
защо напуснах оня тих и сенчест кът,
де волно и забавно дните си текат?
Съдбата бе ласкала златната ми младост;
с добра ръка ме увенча безбурна радост —
и чиста муза с мен делеше всеки час,
любим приятел в кръг приятелски бях аз,
със стихове огласях и със смях обилен
дома си, от семейни божества закрилян.
Когато, в пирове вакхански уморен,
усетил, че припламва нов пожар у мен,
отивах в утринта при девата си мила
и я намирах зла, омразен гняв стаила;
когато с упрек лют и поглед насълзен,
кълнейки моя век, в гуляи похабен,
ме пъдеше с любов, способна да прощава —
о колко сладък бе животът ми тогава!
Защо от оня лек, безгрижен прост живот
се хвърлих лудо там, де има ешафод,
де само дива страст, невежество се крие
и злобата цари! Къде, надежди, вие
ме тласнахте тогаз! Какво да сторя там,
за стихове роден, обзет от нежен плам,
на попрището зло с бунтовници презрени?
Та как да укротя коне неукротени
и как да удържа безсилните юзди?
И що оставям аз? Забравени следи
на дързост без крила и набег пустословен.
Замри, глас мой, и ти, о призрако лъжовен,
ти, празен звук…
О, престани!
Млъкни, о ропот малодушен!
Поете, радвай се, помни:
ти не склони глава послушен
пред низостта на тия дни;
презря злодея — твар измамна,
а твоят факел страшно пламна
и с гневен блясък освети
съвет управници безславни,[13]
догони с бич, наказа ти
палачите самодържавни;
със стих разби една тълпа,
охули я, възслави Немезида
и на Маратовци ти пя
за нож и дева-евменида!
Светият старец щом от царствени плещи
главата отдели с десница вцепенена,
на двамата ръка подаде ти;
пред вас ужасно се смути
ареопагът, сган вбесена.
Певецо, горд бъди; а ти, зъл звяр, сияй:
аз в ноктите ти съм — играй
с главата ми. Но знай, помни, злодей безбожен:
викът ми, моят гневен смях ще те следи!
Пий кръв, убиващ — жив бъди:
пигмей си ти, пигмей нищожен.
Настава час… и в близката борба
ще паднеш ти! Негодувание
ще се надигне. И народното страдание
ще сепне морната съдба.
Сега отивам… време е… но ти — след мене;
очаквам те.“
Тъй пееше поетът клет.
И всичко спеше в мир. Лампадите отвред
от изгрев бяха озарени.
В тюрмата просветля. И сетната зора
видя той през решетки жалки…
Чу шум. Дойдоха! Безнадежден миг! Разбра.
Дрънчат катанци, заключалки.
Зоват го… Чакай; ден почакай, ден един:
и няма смърт на ешафода;
върви велик народен син
с величието на народа.[14]
Не чуват… Шествие. Палачът чака. Край.
Но дружбата срази уплаха бледобуза.[15]
Възлезе той. И славата зове…[16] О муза,
ридай, ридай!…
То беше чудно мигновение:
яви ми се ти в младостта
като пленително видение
на съвършена красота.
Сломяван в мъки безнадеждни
в гнета на шумни суети,
аз чувах думите ти нежни,
сънувах милите черти.
След време поривът метежен
разся предишните мечти.
Забравих аз гласа ти нежен
и твойте ангелски черти.
Далече влачех в заточение
на дните тихия хомот
без божество, без вдъхновение
без плач, без обич, без живот
За мен настъпи изцеление:
яви ми се ти пак, мечта,
като пленително видение,
като самата красота.
И бий сърцето в упоение
с възкръснали за порив нов
и божество, и вдъхновение,
живот, и сълзи, и любов.
Една търговска дъщеря
пропадна вдън земята…
След три дни, месец щом изгря,
на двора се замята;
баща и майка тичат — те
разпитват своето дете.
Не чува тя, немее
и треска я люлее.
И пак я питат, но мълчи
Наташа в скръб незнайна,
остават нейните очи
засенчени от тайна.
Минава време — пак у тях
ехти Наташиният смях
и тя изглежда здрава
тъй както дотогава.
Веднъж пред портата седи
със дружките си мили
девойката като преди,
но ето — с всички сили
край тях се втурва в буен бяг
разкошна тройка: своя впряг
юнак подтиква, вика,
размахвайки камшика.
Наташа се заглежда — кой,
препускайки, минава?
Догдето да отмине той,
Наташа пребледнява.
Изтичва у дома със страх
и вика: „Той е! Той! Познах!
Не бива да избяга,
хванете го веднага!“
Родителите й с печал
я слушат и бащата
продумва: „Дъще, бих желал
да споделиш тъгата,
която все над теб тежи.
Кому се туй дължи, кажи!“
Заплаква тя отново,
не казва нито слово.
Сватовница на сутринта
неканена пристига.
Наташа щедро хвали тя,
окото й не мига:
„Добра е стоката ви, знам,
ала и купувачът сам
равнява се на трима,
и ум, и сила има.
Роден е този хубавец
далеч от бедни хижи,
като болярин във дворец
живее, няма грижи.
Приготвил е, отдавна чух:
огромен бисер, скъп кожух
и пръстени, и свила
за булката си мила.
Съгледал вашата мома
и повече от всяка
харесала му тя — нима
е нужно да се чака?
С венчило да ги свърже бог!“
Говори тя, яде пирог:
Наташа слуша само
с вълнение голямо.
Бащата казва: „Може! В брак
встъпи и ти, Наташа,
сама да бъдеш няма как,
за сватба вдигам чаша!
С моминството се раздели,
сега е време, че нали
гнездо да свиеш трябва
и челяд да те радва.“
А до стената своя гръб
Наташа е опряла —
като че, плачейки от скръб,
във смях тресе се цяла.
„Пийни си!“ — свахата е там,
поднася чаша; в смут голям
с остатъка облива
невястата плачлива…
Сред олелията завчас
опомня се Наташа
и казва: „Ще изпълня аз
светата воля ваша.
За сватбен пир ще дойде ред
гответе много хляб и мед —
и съдията каня!“ —
така им казва Таня.
„Наташа както пожела,
така ще бъде!“ Ето,
превръщат думите в дела
и с радост на сърцето
поканват гости — все със сан…
Настъпва и мигът желан:
невястата повеждат
и песни с плач нареждат.
Женихът идва, почва пир,
звънтят, дрънчат стакани,
наздравици ехтят безспир,
мнозина са пияни.
Женихът:
„Невястата защо сега
мълчи и гледа със тъга?
Не хапва и не пие —
защо, кажете вие?“
Отвръща булката така:
„Скръбта ми е голяма,
не мога туй да отрека,
покой за мене няма,
откакто сън жесток видях.“
Бащата: „Що е тоя страх,
нима така могъщ е
сънят ти, моя дъще?“
„Сънувах, че съм в лес заспал —
Наташа почва, — в мрака
зад облак светва месец бял,
но скоро из гъстака
загубвам пътя; нито звук
отникъде не идва тук;
над мен елхите стари
едва шумят с върхари.
Като наяве в миг пред мен
съзирам горска къща.
Почуквам — тихо. С глас смутен
зова — не се отвръща.
Отварям, влизам. Свещ гори,
а аз загубвам дъх дори:
навред сребро и злато
и всичко най-богато.“
Женихът:
„Знамения са туй били
за бъдеще благато.“
Невястата:
„Почакайте, не сме дошли
до края… Виждам злато,
сребро и куп богат
от дрехи и килими;
любувам се на всеки плат
с достойнства несравними…
Но чувам тропот; след това
и вик… Кои са тия?
Във миг зад печката едва
успявам да се скрия
и влизат — виждам с поглед плах
дванадесет момци и с тях,
същинска гълъбица,
красавица-девица.
Молитва никой не чете —
без дума да се каже,
край масата насядват те,
не свалят шапки даже.
На лично място — старши брат,
отдясно — младият му брат,
отляво — гълъбица,
красавица-девица.
А после — песни, шум и звън —
пиянството това е.“
Женихът:
„Какво те плаши? Този сън
веселие вещае.“
Невястата:
„С това не свършва моят сън.
Догдето в смехове и звън
пиянството бушува,
девицата тъгува.
Мълчи, поплаква си едвам
с тъга неизразима.
Тогава братът най-голям
кинжал да точи взима
и за косата хваща в миг
красавицата… С гневен вик
убива той момата,
отрязва й ръката.“
Продумва нежният жених:
„Измислици такива
сънува всеки и не бих
желал да се унива,
девице мила, не тъжи.“
„А от чия ръка, кажи,
е този пръстен златен?“
Сред смут невероятен
на пода пръстенът звънти,
мъжът е бледен много,
а съдията казва: „Ти
ще си наказан строго!“
Злодеят бива заловен
и скоро от живот лишен…
За слава на Наташа
е тази песен наша.
Що млъкна ти, радостен глас?
Звъннете, вакхически песни!
Здравейте, девойки чудесни
и млади невести, обичали нас!
Догоре вий чаши пълнете!
Във винния сок,
искрящ, и дълбок,
вий пръстени звънки хвърлете!
Да вдигнеме чаши и в миг ги опразним!
Здравейте вий, музи, здравей ти, о разум!
Ти, слънце свещено, гори!
Как тая лампада бледнее
пред ясните ярки зори,
лъжливата мъдрост тъй трепка и тлее
пред вечното слънце — ума.
Здравей ти, о слънце, разсей се, тъма!
Щом животът те подвежда,
не тъжи, не се сърди!
В ден на скръб смирен бъди,
чакай ден щастлив с надежда.
В бъдното лети духът;
днешното те наскърбява,
но отлита със мигът —
щом отлитне, домилява.
По-мил е сетният цветец
от пролетния първенец,
по-живо буди гръд унила.
Тъй на раздялата часът
по-жив е в нас по някой път
от спомена за среща мила.
Гората рони алени листа.
Сребрее мраз по долината гола,
денят прогледне, сякаш по неволя,
и гасне зад планинската черта.
Гори, камина, в пустата килия;
вино, на есента приятел скъп,
налей утеха, нека се опия,
разсей за миг горчивата ми скръб!
Печален съм: поне да имах свой
приятел, да полеем туй изгнание,
ръката му да стисна, с пожелание
да бъде дълго, дълго весел той.
Аз пия сам; мечта ме завладява
да видя пак другарите в нощта,
но никой моя праг не приближава,
не чака никой моята душа.
Аз пия сам; за мене в тоя час
приятелите край Нева тъгуват…
Мнозина ли събрани там пируват?
Кого сега не виждате сред вас?
Кой на привичките ни изменява?
Кой хлътнал е във оня хладен свят?
Чий глас във този сбор се умълчава?
Кой липсва там? Кажете, кой наш брат?
Отсъства къдрокосият певец[22],
със поглед смел, с китара сладкогласна:
под миртите в Италия прекрасна
той тихо спи и с дружески резец
над руския му гроб не е изсечен
на наш език оскъден словоред,
та северния син след път далечен
да прочете един унил привет.
Седиш ли сред другарската среда,
поклонник на далечните пространства[23],
или сред тропика духът ти странства
и сред морета, спящи под леда?
Приятен път!… От прага на лицея
на кораб стъпи; от онези дни
морето страшно твоя път разсея,
дете на вечни бури и вълни!
В съдбата си на скитник съхрани
онези чудни дни с наивни нрави
и на лицея шумните забави
те следваха сред гневните вълни!
Към нас ръка простираше със мъка.
И ти, понесъл нашите съдби,
повтаряше: „За дълго на разлъка[24]
съдбата ни осъди може би!"
Прекрасен е съюзът ни! Съвсем
като душата неделим и вечен —
непоклатим, свободен и сърдечен,
от дружните ни музи сътворен.
Къде не ни е хвърляла съдбата
и щастието в своя весел бяг?
За нас чужбина е навред земята,
родина ни е Царско село пак.
От край във край от бурите следен,
във мрежата на участта сурова,
със трепет в люлката на дружба нова
глава прекланях, смъртно уморен.
С молбата си печална и метежна,
във първите години доверчив,
пред много си открих душата нежна,
но поздрава небратски бе горчив.
И тук сега, във скрита от света,
сред студ и бури тягостна обител,
не знаех, че утеха бих изпитал:
другари трима трепетно в нощта
прегърнах. Пушчин, моя дом[25] белязан
най-първо бе от тебе посетен
и на изгнаника деня омразен
превърна ти в лицейски весел ден.
Ти, Горчаков[26], щастливец си до днес,
хвала! — след бури с блясъци студени
душата ти е волна, без промени.
Пак същия си ти за наша чест.
Съдбата отреди ни път различен,
в живота се разпръснахме с тъга,
ала случайно в тоя друм страничен
отново се прегърнахме сега.
Щом аз усетих гневния повей
на свойта участ, станах чужд, бездомен,
под сприята склоних глава за спомен:
теб, на пермески деви чародей,
очаквах. Син на леност вдъхновена,
дойде ти. Делвиг[27], с твоя чуден глас
приспаната ми жажда бе спасена
и благославях участта си аз.
На песните духа бе в нас горял,
познато бе ни чудното, вълнение,
две музи ни дариха с вдъхновение.
И сладък бе момчешкия ни дял.
Овациите аз следях с охота.
Ти пя за музи в горда светлина,
аз пръснах своя дар като живота,
а своя ти възпита в тишина.
В изкуството не трябва суета,
то длъжно е да бъде неизмерно,
но младостта ни учи лицемерно
и нас ни радва празната мечта…
Опомняме се, ала късно! Взрени,
следите си не виждаме назад…
Не станаха ли същите промени
и с нас, о Вилхелм[28], нежен мой събрат!
Настана време! Нека нашта скръб
изчезне; и лъжите да забравим!
Животът си самотен да направим!
Ти закъсня, ела, приятел скъп,
с вълшебен разказ оживи забавни
легенди от далечните места.
Ще бъбрим за Кавказ, за дните славни,
за Шилер, лаврите и любовта.
О, пийте, братя! Идва моят час!
Предчувствам, ще се срещнем скоро ние,
пророчеството ми помнете вие:
ще минат дни — и аз ще бъда с вас,
ще станат факт заветните мечтания,
ще минат дни — и ще ви дойде гост…
О, колко сълзи, колко възклицания
и чаши, вдигнати за светъл тост!
И първата до връх — да се прелей,
и цялата до дъно за съюза!
Благослови ни ти, щастлива муза,
благослови прекрасния лицей!
На всеки педагог, бил в полза наша,
на мъртъв, жив — за честния му път,
издигайки признателната чаша,
сърцата ни слова ще промълвят!
По-пълно! И с възпламенена жар
до дъно пак, до капка, не пестете!
Но за кого? Другари, отгатнете…
Ура, за царя! Родният ни цар.
Човек е! И мигът над него властва:
на страст и клюки той се е отдал.
Простете му, че гони наште братства:
Париж превзел, лицей е основал.
О, пийте днес, додето сте при мене!
Кръгът ни час по час се разредява:
един спи в гроб, в чужбина друг остава;
следи съдбата: вехнем ден из ден…
Незримо мрем, кръвта ни леденее,
вървим натам, отдето сме дошли…
И кой ли сам до старост ще живее,
в деня лицейски да се весели?
Нещастникът! Сред ново поколение
излишен, скучен гост — дали с тъга
ще спомня нас и дните на сближение,
закрил очи с трепереща ръка…
И този ден със чашата отрадна,
дай боже, да прекара леко той,
тъй както аз, заключеник отпаднал,
без скръб и грижи в моя свят покой.
В леса, когато мрак стаен е,
на пролетта певецът стене,
ликува, шепне и ехти;
а вслушаш ли се в кукувица,
от тази глупава бъбрица
ще чуеш „куку“ само ти.
И ехото, и то безлично
повтаря същото, уви!
От кукането елегично,
о господи, ни избави!
Мъдрец отрекъл[31] всякакво движение.
Край него друг[32] преминал мълчалив.
Това било най-силно възражение,
прочул се отговорът сполучлив.
Но мисълта си тук да спреш недей,
че всекидневно слънцето минава
пред всички погледи, но прав остава
във непреклонността си Галилей.
Буря небесата крие
със мъгли и снегове;
ту по вълчи тя завие,
ту по детски зареве,
ту из сламата засъска
по тавана овехтял,
ту прозорчето заблъска
като пътник закъснял.
Хижата ни потъмняла
е изпълнена с тъга.
Бабо, що си замълчала
край прозорчето сега?
Може би си уморена
от виелицата вън
или твоето вретено
те унася в кротък сън?
Я от мъка да налея,
вярна дружке[34] в младостта;
де е чашата? От нея
ще усетим радостта.
Пей ми как живяла птица
зад далечните моря;
как ранила хубавица
на герана със ведра.
Буря небесата крие
със мъгли и снегове;
ту по вълчи тя завие,
ту по детски зареве.
Я от мъка да налея,
вярна дружке в младостта:
де е чашата? От нея
ще усетим радостта.
В кръвта желание бушува,
запали ти у мен пожар,
милувката ти ми се струва
от всичко най-прекрасен дар.
Глава склони над мене нежно
и приласкай ме безметежно,
догдето мракът с весел ден
несетно бъде заменен.
Видя ли на една скала
девойка в бяло над вълните,
догдето в бурната мъгла
морето блъскаше скалите,
а мълния с лъча си бял
я озаряваше изцяло
и вятър беше връхлетял
над лекото й наметало?
В морето виждам красота,
харесвам бурните лазури,
но по-прекрасна беше тя
от небеса, вълни и бури.
Под небесата сини на своя роден кът
измъчвала се тя, тъжала…
Увехнала накрай и, знам, над моя път
безплътна младостта летяла.
Но между нас е непристъпен връх.
Напразно чувството възбуждах:
от равнодушните уста дочувах смъртен лъх
и равнодушно го прокуждах.
Та ето нея любих аз със много огън досега,
с такова тежко напрежение,
с такава нежна, разтопяваща тъга,
с безумен стон и със мъчение!
Къде е любовта? Уви, във тез гърди
за бедната, невинната любима,
за спомена от сладостта преди
ни сълзи, ни въздишки има.
Защо ли морската разбуна
възпламенява твоя дар?
Ти славиш със лирична жар
тризъбеца на цар Нептуна.
Не го слави в тоз гнусен век
той на земята е приятел.
На всички бури днес човек
е зъл тиран или предател.
1
Тъй по Волга река, по широката,
плъзгала се лодка остроноса,
тъй на лодка гребци дръзновени,
буйни, млади момци, все казаци.
На кърмата — самият стопанин,
самият стопанин, страшен Стенка Разин,
пред него е девица прекрасна,
взета в плен персийска принцеса.
Стенка Разин не гледа принцеса,
а си гледа майчицата Волга.
Та си викна страшен Стенка Разин:
„Ой те тебе, Волга, майко родна!
От детинство мен си подоила,
в дълга нощ си пяла, мен люляла,
в тежко време мен си ти изгледала.
Ти за мойта мощ не си доспивала,
злато на казаците си дала,
а пък ние теб не сме дарили.“
Та подскача страшен Стенка Разин,
па си хваща персийска принцеса,
хвърля мигом девица прекрасна
и на Волга-майчица се кланя.
2
Шетал Стенка Разин
в Астрахана града,
върти търговия.
Почнал там войводата
дарове да иска.
Дава Стенка Разин
камъни безценни,
камъни безценни —
сърма, чисто злато.
Почнал там войводата
шуба да си иска.
Шубата е скъпа:
пешовете нови,
първият от видра,
вторият от златка.
Нему Стенка Разин
шуба си не дава.
„Давай, Стенка Разин,
смъквай тая шуба!
Даваш — благодарско,
ако не — увисваш
в това равно поле
на зелено дъбче
и във куча шуба.“
Почнал Стенка Разин
тъй тогаз да дума:
„Е, добре, войводо.
Ей ти тебе шуба,
ей ти тебе шуба,
да не става шумно.“
3
То не било конски тропот, нито хорски глас,
нито на тръбач тръбата низ поле се чува,
ами временцето свири, бучи,
свири, бучи, та се занася.
То ме вика мене, Стенка Разин,
да се пусна по морето, синьото:
„Храбро юначе, ти, разбойнико мрачен,
ти, разбойнико мрачен, ти, размирна душо,
ти седни на ладии си бързи,
разпусни си платната от свила,
препусни се по туй море синьо.
Аз ще ти докарам три кораба:
на кораба първи — ясно злато,
на кораба втори — чисто сребро,
на кораба трети — душа мома.“
Аз любя ви, макар и с яд,
че труд и срам хабя напразно,
и по глупешки безобразно
в нозете ви превивам врат.
На юноша да заприличам…
Да, време е да не греша!
Но пак личи, че ви обичам
по болките във таз душа:
без вас е скучно — аз унивам,
при вас е тъжно — аз търпя;
и казвам ви, дори загивам,
мой ангел, от любов не спя!
Когато в гостната дочуя
пристъпване, копринен шум,
гласа ви бистър като струя,
аз мигом губя своя ум.
Усмихнете се — в мен отрада,
отбегнете ме — в мен тъга;
бих искал аз като награда —
да хвана бледната ръка.
Когато над везба прилежно
седите вие най-небрежно,
очи навела във захлас,
тогаз безмълвно, мило, нежно
като дете ви гледам аз!…
Дали за мъката да кажа
и за ревнивата тъга,
когато вие с екипажа
поемате на път в снега?
И сълзите ви тихи, кротки,
беседите ни в таен кът,
в Опочка нашите разходки
и на пианото плачът?…
Алина! Жално умолявам.
Душата не любов зове,
че може би за грехове,
мой ангел, туй не заслужавам!
Но престорете се! С очи
ще сторите това тъй чудно!
Ах, да ме мамиш не е трудно!
Измамата не ми горчи!
Измъчен от духовна страст,
се влачех аз в пустиня тъмна
и ангел шестокрил със власт
над моя кръстопът разсъмна.
И с леки като сън ръце
докосна моето лице.
Зениците ми заблестяха
със поглед на орлица плаха.
Докосна остро моя слух
със звън — и аз видях и чух:
и тътнат страшно небесата,
и светли ангели летят,
и скитат риби в своя път,
и вие се в дола лозата.
И от устата ми след миг
изтръгна грешния език,
проникнат от слова лукави,
и после в нямата уста
на змийско жило мъдростта
с десница кървава постави.
И ме разсече с меч блестящ,
и взе сърцето ми примряло,
и въглен яростно пламтящ
положи в бедното ми тяло.
Бях труп сред пясъците аз.
И бог ме позова на глас:
„Стани, пророк, и виж, и слушай,
и волята ми разбери:
със думи по вода и суша
човешките сърца гори!“
Как светвам аз, щом мога да напусна
дотегналия шум на столица и двор
и да избягам във пустинните дъбрави
към бреговете на безмълвните води.
О, бързо ли пък тя от туй дълбоко дъно
ще скокне сякаш златна рибка?
Как сладостна е нейната поява
от тихите води в светлика пълнолунен!
Обвита във зелени треволяци,
застава на една крайбрежна чука.
Под стройните нозе вълните белопенни
се милват, сливат се и шумолят.
Очите й ту гаснат, ту просветват,
тъй както в небеса звездите трепкат.
Дъх не изпускат нейните уста, но толкоз
пронизва на тия влажни сини устни
прохладната целувка без дихание,
изгаряща и сладка — във летен зной
мед изстуден тъй не угася жаждата.
Когато тя с игривите си пръсти
докосва къдрите ми, то тогаз
хлад мигновен до ужас ми пристяга
главата и сърцето гръмко тупа,
замирайки от любовта бездънна.
И в тоя миг живота бих напуснал,
да стена искам и да пия тез целувки —
а думите й… Какви ли звуци могат
да се сравнят със тях — гука на пеленаче,
шептене на води, шум на небе през май
или звънлива гусла на магьосника Боян.
Зачакал слава, добрини,
напред се вглеждам без боязън;
цар Петровите славни дни
тъй почнали с метеж и казън.
Но правдата не изкривил,
но нравите смирил с науки,
през неговото време бил
от зло запазен Долгоруки.
С държавническа вещина
посявал смело той просвета,
не мразел родната страна,
той знаел ролята й светла.
Ту учен, ту моряк, ту воин,
ту в дърводелството увлечен,
с душа неутолима той
на трона труженик бе вечен
С чертите на рода бъди
на своя прадядо подобен:
твърд, неуморен при беди,
по памет също тъй беззлобен.
Ясната луна пробива
с рог вълнистата мъгла,
тъжна светлина разлива
върху тъжните поля.
В ширинето зимно, скучно
бързо тройката лети
и звънчето еднозвучно
уморително ехти.
С нещо родно ме облъхва
на коларя песента:
ту в сърдечна скръб заглъхва,
ту кипи от радост тя…
Нито огън, нито хижа,
сняг дълбок и тишина…
Само с верстите се нижат
стълбовете отстрана…
Скучно, тъжно… Утре, Нина,
ще те гледам до захлас
край пламтящата камина,
без да се нагледам аз.
Две стрелки от циферблата
полунощ ще известят,
близките ни ще отпратя —
няма да ни разделят.
Нина, тъжно е в полето,
дреме старецът пред мен,
еднозвучно е звънчето,
месецът е замъглен.
В еврейска къщичка кандило
в един от ъглите гори,
а пред кандилото старик
разлиства библията. Бели
коси над страниците падат.
Над празна люлка в тиха скръб
ридае хубава еврейка.
В друг ъгъл, наклонил глава,
седи на стол евреин млад,
потънал в размисъл дълбок;
сред общата печал старица
приготвя късната трапеза.
Светата книга вдига стария,
пристяга медната тока;
поставя бедната вечеря
старицата и всички кани.
Но никой за храна не мисли.
Текат безмълвни часове.
Под купола вечерен всичко
заспива. Само този дом
не го спохожда светъл сън.
Навън звънарната звъни
дванайсет. В миг с ръка огромна
заудря някой. Всички скачат.
Вратата младия сега
с недоумение отваря —
и влиза неизвестен странник.
В ръката си държи тояга.
Там, в рудниците на Сибир,
дерзайте горди, търпеливи:
ще победите най-подир
с труда си, с мислите си живи.
В беди изпитана сестра —
надеждата, в тоз свят заглъхнал
живот и бодрост ще ви вдъхне;
ще грейне праведна зора.
Другарство и любов при вас
ще влязат в мрачните затвори,
тъй както влиза и говори
сега свободният ми глас.
Оковите ще се строшат;
ще рухне мракът; свободата
ще ви пресрещне на вратата
и братя меч ще ви дадат.
Във нощната мъгла, във пролетния мрак
над нежна роза пей самотен славей пак,
но тя, унесена в мечти, не се заслушва,
под влюбения химн сънливо се полюшва.
Студена красота така възпяваш ти,
поете заблуден, духът къде лети?
Не чува тя, за миг очите не отваря,
погледнеш я — цъфти, зовеш — не отговаря.
Когато в стари времена
явявало се привидение,
прогонвал злия сатана
звукът на просто изречение:
„Амин, амин, махни се!“ В наши дни
по-рядко се вестяват привидения,
бог знае где витаят в тъмнини.
Но, зъл мой и добър мой гений,
когато пак съзирам аз
очите, и ликът, и твойте къдри златни
и чувам твоя нежен глас
и твойте думи благодатни —
изгарям очарован в този час,
пред теб треперя изтерзано
и на сърцето замечтано
„Амин, амин, махни се!“ шепна аз.
В степта световна, тъжна и безбрежна
три извора загадъчни текат:
на младостта е първият — със нежна
и буйна струя бляска в своя път.
Вълна на вдъхновение и слава —
изгнаници пои друг извор в зной.
Последният е извор на забрава,
най-сладостно ни утолява той.
Ний бяхме в бурен океан
на малка лодка. При платната
към водни дълбини с веслата
напрягаха гребците. Сам
кормчията ни, смел и умен,
бе над кормилото склопен.
Аз, от надежди запленен,
свободно пеех… Разярен,
разби вълните вихър шумен…
Умря и сетният гребец!
Аз само, странния певец,
навън изхвърлен от вълните,
пак химни пея и сега
и ризата си на брега
суша на слънце под скалите.
С глава склонена ангел нежен
сияй пред райските врати.
А демон, мрачен и метежен,
над пламналия ад лети.
Духът на вечното съмнение
в духът на чистото се взря.
И в миг неволно умиление
усети как го обгоря.
„Огря ме ти и ненапразно —
той рече — ясно те съзрях:
не всичко във небето мразя,
не всичко във света презрях!“
Каква е нощ. Лют мраз, не свети
дори и облаче в небето.
И сякаш синкавият свод,
извезан от звезди, пъстрее.
Пред всеки стихнал тъмен вход
ключалка тежка се люлее.
Заспал е морният народ.
Утихна шум и глъч пазарен,
сред двора пес, пазач коварен,
скимти, с веригата гърми.
Москва във сънните тъми
спи кротко подир зла боязън.
Площадът празен в мрака бди,
витае вчерашната казън,
навред — от мъките следи:
тук труп обезглавен немее,
там стълб, и вили, и казан,
от стинеща смола облян,
дръвник катурнат се тъмнее.
Стърчат стоманени зъбци
и кости в черна пепел тлеят,
и вкочанени мъртъвци,
на кол побити, се чернеят…
Тук вчера — див поток — кръвта
снега със мазен цвят обагри,
сподавен, тъмен стон ехтя,
но като сън дойде смъртта
и свойта плячка в миг заграби.
Но кой там иде? Кон пръхти,
през страшния площад минава.
Чий вик, чий разговор кънти
и в мрака мътен се стопява?
Но кой е той? Лети храбрец
на среща, пълен с отчаяние.
В гърдите му кипи желание,
той шепне: „Буен мой жребец,
бъди стрела на бърз стрелец,
по-бързо!…“ Ала конят диво
във миг размаха тъмна грива
и спря. Пред погледа суров
на дъбова греда във здрача
люлееше се труп. Ездача
да го отмине бе готов.
Но под камшика конят цвили,
пръхти, подскача и се сили
назад. „Къде, мой бърз жребец?
Какво те плаши, мой храбрец?
Нали тук скачахме опити,
препълнени от гняв пламтящ,
усърдно газехме с копита
изменници на царя наш?
От подлата им кръв умити,
искрят железните копита.
Нима сега не ги позна,
жребец мой, бърз и непокорен?
Лети напред!…“ И конят морен
препусна — — — — — — в тъмнина.
— — — — — — — — — — — — —
На мода лекокрила пленник,
макар и не французин мил,
ти ме създаде вдъхновено,
мен, чисти музи съхранил,
и аз надсмивам се надменно,
вериги смъртни в миг разбил.
Но сякаш сам се наблюдавам,
във огледало отразен.
То казва, че не унизявам
съдбата, ласкава към мен.
И в Рим, Париж и Дрезден ставам
известен аз от този ден.
Щом Аполон към жертва свята
не го принуди — той блажен
във грижите на суетата
е малодушно потопен.
Мълчи свещената му лира,
душата вкусва глух покой,
посред чедата на всемира
най-жалък може би е той.
Но звънне ли в слуха му смел
за миг божественото слово,
духът е със крила отново
като пробудил се орел.
Скърби поетът сред шегите,
презира людската мълва
и пред кумира на тълпите
не свежда гордата глава.
Пробягва строг и див тогава,
в гръдта със смут и звукове,
накъм пустинни брегове
и буйноекнеща дъбрава.
Съмнение и страх, мечти порочни,
безсилна съм в гръдта си да стая;
На Филипа съпруга съм неверна,
сина му осмелих се да залюбя!…
Но щом го видиш, как да се не влюбиш?
Характер силен, горд и благороден.
Възвишен ум, в прекрасната си външност
с душа прекрасна. Как тъй небесата
и естеството теб са те създали?
Какво приказвам? Мигар ще успея
дълбоко от сърцето да изтръгна
обичания лик? Ако започне
да подозира мойта страст? Пред него
аз винаги печална съм. Избягвам
със него срещи. Знае той: в Испания
веселието днес е забранено.
Кой може да чете в душата моя?
Сама не мога аз. И той самият
ще се излъже, както всички други,
ще ме отбягва той. Горко ми!…
В скръбта си нямам друго утешение
освен сълзите си. Сълзите грешни.
Отивам си. Ще бъда там свободна.
Що виждам? Хора? — Скоро да се махна.
Очи и говор ще ме издадат.
Знайни са болярските конюшни
с чистота, с коне и със прислуга.
И конете кротки са доволни —
пълни ясли, грижи непрестанни.
Сбруята провесена сияе,
и конете пъргави сияят.
Но с едно конюшните не чинат —
появи се таласъм и нощем
скита се по тъмните конюшни,
за болярските коне се грижи,
ту заплита гривите им в плитки,
ту опашките — във тежък възел
врания жребец невям харесал.
Привечер след водопой отивам,
влизам във болярските конюшни
и пред врания жребец заставам —
кротък и смирен стои си конят.
А пък заран, ида ли да видя,
той пръхти, запенен, сякаш пламнал
пяна кървава от него капе.
Таласъмът цяла нощ го яздил,
по гори и планини препускал
от дълбока полунощ до изгрев,
месецът дорде залезе…
Ах, конярю, стар и неразумен,
тайната дали ще проумееш?
Хубавица дивна е залюбил
младият коняр, разгулен момък.
Нощем той конюшните отваря,
оседлава врания жребец,
тихомълком в двора го извежда
и на коня бърз се мята бързо
и към свойта хубавица литва.
В кръга на знатните поетът
блаженства, всичко завладял,
горчива истина прелял
в лъжата, слушан от царете.
Вкуса им груб събудил властно
надменността към слава тласнал
той пировете им краси
и слуша умните хвалби.
Но там отвън, отвъд вратите,
пред задния забравен вход,
народът, гонен от слугите,
се вслушва във певеца горд.
Да ви помага бог: в нощта,
в житейски грижи, в царска служба,
във пира на разгулна дружба
и в тайнствата на любовта.
Да ви помага бог: в нощта,
във бури, в скръбните години,
в чужбина, сред моря пустинни
и на земята в пропастта.
Там, където тихо пляска
вечното море в нощта
и луната топло бляска
в час на сладка пустота,
там в хареми мълчаливи
наслаждение искри,
там вълшебница красива
талисман ми подари.
Тя ми рече с ласка мила:
„Талисмана ти пази,
той е с чудодейна сила!
Ала нивга от врази,
от куршум, от тъмни сили,
нито в страшен ураган
няма да те пази, мили,
този тайнствен талисман.
И султанските корони
няма да ти подари,
правоверния поклонник
няма той да покори.
В роден край, при скъп приятел
след печални брегове
талисманът непонятен
няма да те изведе…
Ала щом очи коварни
очароват те в нощта
и протегне се невярна,
незалюбила уста,
мили мой, ще те опази
от сърдечна скръб и свян,
от измени и омрази
моят тайнствен талисман!…“
Аз зная край: пред глъхнещ бряг
море самотно се люлее,
безоблачното слънце грее
над зноен дол, над глух овраг.
Гори там няма — пред морето
се стеле само гола степ.
О, аз не съм лукав ласкател,
кога възпявам царя наш:
повеля туй е на душата,
а не ласкателство на паж.
Аз него просто го обикнах:
че с труд, с надежди, със войни
дори — Русия той подтикна
към друг живот и други дни.
В кръвта му ври младежка страст,
а не владичество държавно:
когато той наказва явно,
смекчава тайно свойта власт.
И аз във край далечен страдах,
изгнанствах дълго във тъга,
но той десница ми подаде
и ето пак съм тук сега.
Показа грижа той към мене,
стори ми толкова добро,
че му написах вдъхновено
хвала с признателно перо.
Ласкател аз? Не, братя мили!
Пред всичко друго на света
ласкателят със скверни сили
ограничил би милостта.
Би казал той: презри народа
и свойта нежност задуши!
Царю, от книгите изгода —
разврат в метежните души.
Беда и крах грозят престола,
от роби щом е обкръжен,
там, скръбно свел очи надолу,
мълчи певецът вдъхновен.
Кога за смъртните отиде си денят
и върху всяка няма сграда
се спусне на невидими криле сънят —
за дневните дела награда,
тогава идват мойте късни часове
и в свойте люлки ме люлеят.
Когато всичко спи, тогава ме зове
на угризенията змеят.
Мечтите литват. През измъчения ум
минават мисли, болки, грижи
и спомените стари бавно и без шум
пред мен един след друг се нижат.
И аз живота си проклинам в тоя час
и чувам стона на сърцето,
и страдам гибелно, и горко плача аз.
И тъй се раждат стиховете.
Със мило и сърдечно Ти
туй празно Вие тя прокуди.
И в мене хиляди мечти
с едно поглеждане събуди.
И аз загубих ум и глас.
И нямам сили да прикрия,
че казвам: как сте, мила, Вие,
а мисля: как Те любя аз!
Дар напразен, дар случаен,
ти защо си ми, мой ден?
И защо владетел таен
вдигна меч над теб и мен?
Кой ме викна с повик тъмен
и със ниския си глас,
кой събуди във кръвта ми
и съмнение, и страст?…
Няма цел пред дните мои:
спи сърцето, тлей умът
и ме мъчи с глух, спокоен,
еднозвучен шум светът.
Ех, кобилке моя млада
от чудесния Кавказ,
и не скачай, и не страдай,
щом дошел е твоя час;
не поглеждай ме накриво,
със копито не дълбай
и не вей смолиста грива
през степта от край до край.
Знай, ще стихнеш ти под мене
още в първата езда
и ще бягаш укротена
от скъсената юзда.
Да, мила е — сред дворцовите
герои предизвиква страх.
Могло би само със звездите
да й сравняваме очите,
да пишем стихове за тях.
О, как със погледи играе
и колко огън в тях личи;
по аз Оленина мечтая,
това са то — признай — очи!
Във тях живее светъл гений
и диша детска простота.
От тях ни гледат натъжени
копнежите по нежността.
Кога ги спусне — тъжен блян ги
изпълва с порив мек и строг,
кога ги дигне — става ангел
от Рафаел пред господ-бог,
Не пей ми, хубавице, пак
на свойта Грузия с тъгата,
че спомня ми далечен бряг
и друг живот в далечината.
Уви, напевът ти звучи
и ми напомня твойта песен
в степта под лунните лъчи
момински бледен лик унесен.
Забравям милите черти,
когато си при мен, но ето —
отново щом запееш ти,
живее спомена в сърцето.
Не пей ми, хубавице, пак
на свойта Грузия с тъгата,
че спомня ми далечен бряг
и друг живот в далечината.
С душа, в която светлини
и страсти огнени изгряват,
понявга тя се появява
сред вас, о северни жени,
и въпреки добрия тон на
добрите светски правила
като комета незаконна
лети всред всички светила.
Ти свойте дни и грижи нежни
със мен споделяш всеки миг —
ловя на страстите метежни
аз всеки зов и всеки вик,
но спри! Страши ме този таен
заряд на твоите мечти
и се боя да не узная
това, което знаеш ти!
Тъмни облаци наново
скриват моята звезда
и вещаят ми сурово
пак печал и пак беда…
Ще успея ли да бъда
горд във тези тежки дни
и съдбата да пропъдя
като в свойте младини?
Мен живота разгроми ме,
чакам бурите сломен:
може би все още има
бряг спасителен пред мен.
Но съзрял, че помежду ни
гасне всяка светлинка,
бързам, мила, да целуна
твойта ангелска ръка.
Ангел тих и безметежен,
всичко светло си спомни,
обърни се и със нежен
поглед пак ме погледни.
Ще възкръснат, ще изгреят
всички сили във кръвта,
ще усетя, че живеят
гордостта и младостта.
И завикаха децата,
и притичаха накуп:
„Татко, в мрежите, в реката,
улови се, татко, труп!“
„Труп ли — рече той със укор
във сърдития си бас, —
я се махайте оттука!
Ще ви дам аз труп на вас!“
Но си каза: „А след време,
като викне съдия:
Разкажи да разбереме
де бе ти, какво видя…
Дай ми шубата!“ Да беше
и това закачка пак…
Но наистина лежеше
мъж на пясъчния бряг.
Син, подпухнал и ужасен,
проснат възнак във калта,
дали някакъв нещастен
дух напуснал бе света,
или туй рибар бе беден,
или млад пиян герой,
или в мрака непрогледен
бе обран търговец той?
Но все пак, какво да прави
тоя селянин сега?
Той удавника улавя
за нозе и от брега
го отблъсква към вълните
със весло и без следа
тръгва мъртвият да скита
пак със тъмната вода.
И се люшка той, отива
надалеч от тоя бряг
и простил се мълчаливо
с него бедния селяк,
казва: „Хайде с мен, момчета,
ще ви дам по някой грош,
но за туй не говорете,
да не ставам после лош.“
А една страхотна хала
се извила през нощта.
Пуши люто догоряла
борината до пещта.
Спят децата, спи жената.
Спи и той, ала насън
чува — някой по стъклата
чука в тъмното отвън.
„Кой е?“ — „Аз съм, аз, хазаин!“
„За какво ти трябвам аз?
И защо ти, нощен Каин,
бродиш в този късен час?
И какво със теб да сторя
в моя тъмен, тесен дом?“
И до малкия прозорец
приближава мълчешком.
Грей луната и под нея —
боже! — мъртвият стои:
погледът му ням немее,
глух е той, вода струи
по големите му лапи,
по сплъстената коса
и зловещи раци хапят
голите му телеса.
И от ужас, от уплаха,
че удавника видял,
глухо селянинът ахнал
и се снизал, пребледнял.
Страшни сънища сънувал
и го тресло до зори,
и до съмване все чувал
как му викат: „Отвори!“
И, разказват, всяка есен
се повтаря и до днес —
в ден уречен тоз човечец
чака госта си злочест;
гледа облаците тъмни,
вижда бурята в степта,
чува — вън дорде се съмне,
чука мъртвият в нощта.
Рима, моя дружке звучна,
светъл звън и светъл ключ на
моя труд над песента,
ти замря и ме забрави,
но нима ме ти остави
и навеки отлетя?
А тешеше твоя шепот
всеки мой сърдечен трепет
в мойте светли младини;
ти бе ласкава и нежна
и ме водеше в безбрежни
очаровани страни.
Ти понякога вървеше
след мечтата ми и беше
със разперени крила,
ти — свободна и ревнива,
своенравна, горделива,
бе и хитра, бе и зла.
Ала аз не те оставях.
Подчинявах се, забравях
всеки твой каприз игрив
и любовник добродушен,
снизходително послушен,
бях и страдащ, и щастлив.
На Олимп ако сберяха
тез, които завладяха
с лира златния му трон,
там би царствено живяла
и божествено би гряла
ти сред този пантеон.
И разказвали ни биха
от върха на лира тиха
Омир или Хезиод:
Феб веднъж пасял козите
Адаметови в горите
под Тайгетски небосвод.
В планината той живеел,
но боейки се от нея
и на Зевс от нрава строг,
там не смеели да идат,
даже само да го видят,
ни богиня, нито бог.
И едничка Мнемозина
се решила да премине
през жестокия закон,
от което се родило
бебе хубаво и мило
под самия Хеликон.
Гарван чер долитва тук,
грачи той към гарван друг:
„В кой ли дол, на кой ли хребет
ще ядем ний днес със тебе?“
Грачи вторият: „Аз знам
обед близък и голям.
Зад зелените ракити
спи юнак един. Убит е.
Кой там с нож го е пробол,
знаят — сивият сокол
и кобилката му само.
Знам, че знае и жена му.
Но соколът отлетял,
оня коня му прибрал.
И стопанката му чака.
Чака живия във мрака.“
Град и пищен, град и беден,
дух на гнет в изящен вид,
град под свод зеленобледен,
цял от скука и гранит —
аз все пак ще продължавам
да съзирам в утринта
златни къдри как развява,
как през теб минава тя.
И сред фонтаните чудесни
на този бряг зеленокрил
понякога поетът с песни
добрите ханове тешил.
И нижел той на златни жици
със хитро сведена глава
безкрайно дълги броеници
от най-ласкателни слова.
Обичали тоз край разкошен
поетите. Сам Саади
възпявал тук по цели нощи
бахчисарайските звезди.
И сякаш с източни килими,
над Крим разстилани безспир
красял с неща неповторими
нощта на всеки хански пир.
Но ни един талант прославен
живял по тези брегове,
не е измислял и създавал
такива чудни стихове,
като поетът на страната
с онези меки равнини,
страната на мъже космати
и възхитителни жени.
В пустинята сред прах и зной,
в пръстта, от слънце изсушена,
Анчар — злокобен часовой,
бди сам във цялата вселена.
Във ден на гняв сред пустошта
природата го бе създала;
и корени, и клони тя
с отровна сила бе наляла.
И капе в обедния пек
отровата по ствола черен,
и стине в клей прозрачно мек,
когато вейне хлад вечерен.
Ни птица спира тук, ни звяр;
единствен вятърът пустинен
ще връхлети върху Анчар
и — смъртоносен — ще отмине.
И ако облак заблуден
поръси спящите му клони,
той в пясъка нагорещен
отровни капки ще порони.
Ала човек човека там
изпрати властно с реч сурова;
и той покорно тръгна сам;
и върна се в зори с отрова.
Той клон с повехнали листа
ведно с отровата държеше;
и по лицето му потта
на хладни ручеи течеше.
Разтвори шатъра с ръка
и влезе, но смъртта усетил,
политна в страшните крака
на всемогъщия владетел.
А злият цар стрели безброй
с отровната смола намаза
и на съседите си той
изпрати гибел и омраза.
Стоя смутен и жадно гледам
привета твой и чувствам сам —
пред него и стоикът леден
не би останал глух и ням.
Със твойте думи се гордея
и виждам укора ти прав,
но не тълкувам, че не смея
да бъда сам пред твоя гняв.
О, би попаднал под окови
до вчера верният зоил,
ако би почнал да злослови
за тез, чийто роб е бил.
Би бил наказан без съмнение
с печална участ той, а ти —
ще бъдеш ти опровержение
на неговите клевети.
Цветче изсъхнало и старо
намирам в стара книга аз
и мойте мисли в надпревара
се спускат още в тоя час:
кога, къде и в дни какви ли
уханно цъфнало е то?
Чии ли пръсти са го скрили
във тази книга? И защо?
Какво ни спомня то: раздяла
Щастлива среща през нощта?
Или разходка в утрин бяла
на сам човек през пролетта?
Къде е той? И тя къде е?
Или трева над тях расте
и само в спомена живеят
като това цветче и те?
Procul este, profani.
Поет шептеше вдъхновено
в ръка със лира с нежен глас.
Той пееше — ала надменно
непросветен народ студено
го слушаше без капка страст.
И казваше тълпата тъпа:
„Защо с такива стихове
той губи времето ни скъпо?
И към каква ни цел зове?
Какво си дрънка и защо ли
измъчва гордите ни воли
като капризен чародей?
Да, като вятъра свободен,
но като вятъра безплоден
стихът му празен се пилей.“
Поетът
Мълчи, безумна, тъмна твар,
на жалки нужди надничар!
Презирам ропота ти мерзки!
Ти червей си, не звезден син
и оценяваш на аршин
дори кумира Белведерски.
О, полза, полза, ти крещиш,
не виждаш мрамора пресветъл;
цениш ти повече гърнето,
че в него каша си вариш.
Тълпата
Но ти, ако си ти избраник
и божи праведен посланик —
с таланта свой ни поучи:
всели в сърцата ни лъчи,
че малодушни сме, коварни,
безсрамни, зли, неблагодарни,
че сме клеветници, скопци
и долни раби, и глупци,
че в нас пороците са сбрани
и давят ни във свойта власт.
Ако учител ти ни станеш —
ще чуем мъдрия ти глас.
Поетът
О, вий по дявола вървете,
следете жалкия си път!
Не ще ви стресне вас поетът
дори на лирата с гласът.
Душевно мъртви, вън от гроба
слуги на низката си злоба,
вий виждате пред своя взор
едно: тъмница, бич, топор.
Но стига с вас, стада търгаши!
В града от улиците ваши
сметта метачите метат,
а там видяхте ли, любезни,
във тези работи полезни
жреци метлите да държат?
Ний не за корист сме родени
и за полезни боеве:
родени сме за вдъхновени
и сладкозвучни стихове.
Tel j’étais autrefois et tel je suis encore.
Какъвто бях, такъв съм и до тоя ден:
несигурен, влюбчив. Познавате ме мен —
не мога сдържан да стоя пред красотата,
без нежност и без трепети в душата.
А малко ли със мен игра си любовта
и малко ли се бих като сокол в степта
с измамните въжа и мрежи на Киприда?
Но незабравил още ни една обида,
към нови идоли пак тръгвам с трепет нов…
За свобода и здраве щом в Карлсбад ти отиваш,
то не забравяй там едно:
водата минерална редовно да изпиваш,
че с нас да пиеш тук вино.
Наближавайки Ижори,
зърнал небосвода син,
вашият си спомних взор и
ласкавите ви очи.
Но макар и омагьосан
от моминския ви чар,
но макар да съм дамгосан
с прозвището на женкар,
на колени пред нозете
ви да падна не посмях —
трепетни молби да шепна,
да ви разтревожа с тях.
След спокойствието лятно,
в шум и светска суета
ще забравя вероятно
милата ви красота —
стройната снага със леки
стъпки, разговора плах,
умният ви поглед мек и
хитрият момински смях.
Иначе… Пак ще намина
и в дома ви тих и благ
гост ще бъда догодина,
влюбен до ноември пак.
Летях към нас през равнината,
с рой сънища сподирен бях.
Отдясно, блеснала, луната
съпътствуваше моя бяг.
И пак на път… И завладява
душата влюбена, тъга.
Луната, клюмнала, отляво
ме съпровождаше сега.
И в радости, и в скърби лични
поетът се с мечти теши;
тъй суеверните поличби
са в сговор с нашите души.
По хълмите на Грузия лежи мъгла,
шуми Арагва в долината.
Тъгувам, но е светла моята тъга,
за тебе ми копней душата,
за тебе, все за тебе… Нищо в тоя мрак
не ме измъчва, ни тревожи
и пак сърцето ми гори, и люби пак,
че да не люби то не може.
Прощавай, хубава калмичке!
Напук на мойта суета
едва похвалните привички
не ме увлякоха в степта
сред твойта дива красота.
Ти с плосък нос си, с тесни взори,
с чело широко — при това
по френски нищо не мърмориш,
не кимаш с реверанс едва.
По английски пред самовара
дантелно хляба не трошиш,
не хвалиш в тесен кръг Сен Мара,
небрежно Шекспир не цениш,
не спущаш клепки замечтани
във празните си часове,
не тананикаш: Ма сюу’е,
в галоп не тичаш при избрани.
Каква прищявка — сред степта,
догдето впрягаха конете,
аз бях с ума и със сърцето
при твойта дива красота.
Приятели! Еднакво може
да се залъжем с празен блян
в блестяща зала, в модна ложа
или край катунарски стан.
Беше си той рицар беден,
простоват и мълчалив.
Мрачен бе на вид и бледен,
духом — храбър и правдив.
Но яви му се видение,
недостъпно за умът.
И дълбоко впечатление
найде във сърцето кът.
Пътешествайки в Женева,
посред път, на кръста прост,
зърна той Мария-дева,
майката на бог Христос,
Запленен от нея, вече
не погледна той жена,
до смъртта си не изрече
дума нито на една.
В шлема си лице побърза
той да скрий за тоя свят.
Броеница си завърза
вместо шарф на своя врат.
Оттогаз отца и сина
и духа свят ни веднъж
не помоли господина.
Странен беше тоя мъж.
Цели нощи тъжен бдеше
на светата пред лика,
вперил поглед безутешен,
сълзи ля като река.
Верен в любовта си първа
към набожната мечта,
Ave, mater Dei — с кърви
на щита си начерта.
Впрочем в битката голяма
в Палестина в страшен час
всеки рицар свойта дама
призоваваше на глас.
„Lunen coelum, sancta rosa!“[87] —
гръмко той възкликна блед.
Мюсюлманската угроза
го обграждаше отвред.
Но когато се завърна,
в своя замък той се свря,
все тъй влюбен и посърнал,
без причастие умря.
Но преди да спре да страда,
сила нечестива, зла
рицарска душа във ада
да отмъкне пожела:
ужким не е молил бога,
ужким не живял във пост,
не задирял в изнемога
майката на бог Христос.
Но пречистата сърдечно
се застъпи, след смъртта
пусна в царството си вечно
своя верен рицар тя.
Не жадувай бранна слава
ти, о, хубавецо млад!
Не се хвърляй в бой, в забрава
с карабашката тълпа.
Знам, смъртта ще е безсилна:
там, сред боя, Азраил
хубостта ти ще закриля —
тъй и тебе пощадил.
Но боя се, в схватки груби,
разлютен, от кръв пиян —
скромността си ще погубиш,
нежността и своя свян.
Критон бе гражданин прекрасен
на Атина — чудесен град;
живееше честит и млад
в богатство и забави разни.
Тъй по Керамика веднъж
разхождаше се този мъж —
внезапно от една дъбрава,
блестейки с дивна красота,
излезе нимфа и направо
към него се запъти тя.
Ала пред банята се спря,
подвоуми се, после влезна.
А той остана взрян отвън,
натам, където като в сън
красавицата му изчезна.
До Цариград когато стигна
начело с тебе, смел варяг,
старославянската дружина
и там развя победен стяг,
тогава за всеруска слава,
за срам и страх на гърци ти
заби щита си величаво
на цариградските врати.
Дойдоха дни на бран отново;
и ето ни по пътя твой.
Когато страшни и сурови
дойдохме до Стамбул със бой,
внезапно гробът ти се срина,
нас твоят стон ревнив смути
и пред Стамбул, непобедими,
възпря ни старият ти щит.
Ний пак сме увенчани в слава,
пак враг надменен е сразен,
след кървава в Арзрум разправа
във Одрин мир е прогласен.
И още се простря Русия,
на юг развя тя флага син
и половината Евксин
прие в прегръдката си силна.
Стани, о, Гърция, стани,
затуй напрягаше ти сили
и с бойно знаме осени
Олимп и Пинд, и Термопили[92].
Под пламенните стихове
на Байрон, на Тиртей[93] и Ригас[94]
страната с древни богове
разкъса робските вериги.
И под акропола смълчан
днес млада свобода пониква,
на гроба — — — — — на Перикъл
— — — — — Атини мраморни — — — — —
В здрача бий заря[96]… и в миг
Данте пада от ръката —
тъй зачетеният стих
недовършен млъква тих —
надалеч лети душата.
Звук привичен, жив, познат,
колко често си огласял
там, де тихо аз съм расъл
в стародавни времена.
Разчитайки на мойта гордост,
руга ме старият критик,
неиздържал, аз отговорих,
развързах пустия език;
и на, жадувайки за слава,
чрез моя отговор и той —
слуга презрян, душа лукава
нададе в страниците вой.
Но като кучето, което
клечи пред чуждата врата,
лакей, ти стой си във антрето,
на господаря ще платя.
Бил съм там, край Дон, и аз,
бил съм се с османска шайка;
и за спомен оттогаз
си донесох тук нагайка.
В поход или на война
пазех свойта балалайка,
редом, на една стена,
ще виси тя до нагайка.
И да крия ли, не знам,
любя своята стопанка,
често си я спомнях там
и се запасих с нагайка.
Картина обущарят съзерцавал
и грешка във обувките открил.
Художникът в миг грешката поправил,
но обущарят важно продължил:
„Лицето ми се вижда малко криво.
Не са ли твърде голи тез гърди?…“
Тук Апелес го спрял нетърпеливо:
„Ти, друже, до обувките съди!“
Приятел имам — нека да прощава, —
но той със чудна вещина познава
не знам какъв предмет. На думи там е скъп.
А обществото взе да преценява
съвсем по обущарския калъп.
Заблестял сред равнината,
той се лее… Здрасти, Дон!
Отдалеко, от чедата
твои нося ти поклон.
Вред реките те познават
като свой прославен брат;
нося ти поклон и слава
от Аракс и от Ефрат.
Спрели след ездата дива
и съзрели роден край,
донските коне отпиват
струите на Арпачай[101].
А за всеки конник буен,
Дон, ти щедро запази
сок пенлив, искрящ и руен
от крайбрежните лози.
Дълго още ли ще шетам —
ту в каляска, ту на кон,
ту във бричка, ту в карета,
ту в каруца, ту пешком?
Не в наследствена бърлога,
не до бащиния кръст
да умра, решил е бог, а
ще е нейде туй на път,
върху камък, под копито,
в планина, под колело
или пък в дере изрито
край запустено село.
Или чума ще ме пипне,
или зима вкочани,
или конят ще ме шибне
неочаквано встрани.
Или пък в гора злодеят
ще ме срещне някой ден,
или в карантина нейде
скука ще ме изяде.
Дълго ли, от глад подгонен
аз ще постя в блажен ден,
а московски вкусен спомен
ще дълбае злобно в мен?
Друго си е да си бъдеш
на Мясницка, па тогаз
селото да пообсъдиш
във следобедния час.
Друго си е ром със сладко,
нощем сън, а сутрин чай;
друго си е вкъщи, братко!…
Кочияш, по-живо дай!…
Чернопера, белокрила,
с грак пред дворната врата
свраката се е вестила —
гости пророкува тя.
И звънче вълшебно вече
във ушите ми ехти,
в утринта — — — — — — далече
снежен прах насам лети.
Пак зима. И какво да правим в село? Носи
слугата чая рано заранта. С въпроси
обсипвам го пък аз: мете ли буря пак?
Не идва ли денят по-тих и с пресен сняг?
Ще яздим ли, или добре е да прегледам
списанията тук, заети от съседа?
Снежи. И коня вън възсядаме завчас.
Тръс яздим, а денят прокрадва се край нас.
С камшици сме, подире кучетата дебнат,
внимателно следим и ний земята бледна,
въртим се и летим и в ранната тъма
с два заека в ръце се връщаме дома.
И ето вечерта. Вън вихърът вилнее.
Свещта едвам гори. Сърцето ми линее
и скуката се лей на капки в мойта гръд.
Посядам да чета, но буквите пълзят
пред погледа. Оставям книгата унило
и със перото пак изтръгвам аз насила
от музата си все несвързани слова.
Звукът не среща звук… Изгубвайки права
над римата тогаз, слугинята ми чудна,
аз виждам как стихът се влачи страшно мудно
и този тежък спор оставям уморен.
Пак в гостната… Брътвеж, тъй както всеки ден,
за захарен завод, че избор наближава,
хазяйката мълчи и с куките си шава
и бързият й труд, изглежда, няма край
или на купа поп поставила, гадай.
Тъга. Сред самота тъй ден след ден минава.
Но в късни часове, когато се стъмнява,
към нашето селце ако от дълъг път
нечакано с шейна се гости зададат:
една старица с две девойчета-сестрички
(и двете светлоруси, хубави елички) —
как всичко изведнъж се оживява тук!
Животът, боже мой, как става мил и друг!
Очите най-напред, оглеждайки, се свеждат,
три-четири слова, беседа се повежда
и дружен смях ечи, и песни с буйна страст,
и после шепот тих на масата, и валс,
и бъбрене безспир, и погледи горещи,
сред стълбищния здрач забавящи се срещи.
И на верандата сама излиза тя:
открита шия, гръд и вихър сред нощта.
Но не е вреден той за розата ни нежна.
Сред него как пламти целувката! Как свежа
е руската мома на преспите в праха!
Хлапак на Феб поднесе химни.
„Мерак голям, но малко ум.
Ала на колко е години?“ —
„Петнайсет“ — „Само? Брей, че шум!“
Дойде след туй семинарист
с лакейските си дисертации,
смутено първият им лист
на Феб прочете тоз Хораций.
Замаян като от наркоза,
Феб, да прекъсне, даде знак
и нареди да поналожат
с тояги снажния глупак.
И студ, и слънце; чудна зима!
А ти все още спиш, любима,
стани, красавице, стани!
С очи на северна царица
срещни полярната зорница
и като нея ти блесни!
Нощес виелици вилняха,
мъгли в небето се кълбяха;
и само жълтата луна
като петно сред тях сновеше
и ти помръкнала седеше.
… А днес навън е тишина!
Далеч под небесата ясни
блестят килимите прекрасни
на сняг безбрежен и дълбок;
гората само се чернее,
ела през скрежа зеленее,
проблясва под леда поток.
А стаята с янтарен блясък
е озарена. С весел трясък
пращи камината — пече.
Приятно е да мислиш легнал…
Но слушай, искаш ли да впрегна
в шейната буйното жребче?
И полетели из полето,
да се оставим на жребчето,
на неспокойния му бяг;
и да споходим равнината,
мълчанието на гората
и милия за мене бряг.
Аз ви обичах; обичта ми може
да тлее още в моята душа;
но нека вече тя не ви тревожи;
не искам с нищо да ви натъжа.
Обичах ви безмълвно, безнадеждно,
изгарях и от ревност, и от страст;
обичах ви тъй искрено, тъй нежно
дано ви друг обикне както аз.
Смутен от спомени и мисли,
от сладостна тъга, вървя
под сумрака свещен на парковете пищни,
вървя с наведена глава.
Тъй древният отрок, безумен разточител,
в молитви губил сили във пустинен край,
пред себе си съзрял познатата обител,
с наведена глава ридай.
О, във възторзи бързотечни,
в безплодни шумни суети
аз много разпилях съкровища сърдечни
заради призрачни мечти.
И дълго съм блуждал, и често обезсилен,
разкаян до сълзи, предчувствайки беда,
за теб си мислех, кът, на дните ми щастливи,
на тих покой и свобода.
И пак си спомням аз със трепет
лицейския вълнуващ ден
и чувам шум игрив, и чувам смях и шепот,
приятели добри край мен.
Пак — нежен юноша, ту пламенен, ту бавен,
в гърдите си стаил неясната мечта,
се скитам по треви и стихнали дъбрави
и първи стихове шептя.
Наяве виждам дни и нощи,
следите им пред мен личат,
с великата жена изпълнени са още
алеите и всеки кът —
населени са те със кули и палати,
с пиедестали неми под божествен лик,
със слава мраморна и с медните, крилати
екатеринински орли.
Възсядат призраци-герои
пиедесталите си пак
и ето го пред мен героят страшен в боя
кагулският разтърсил бряг.
До него оня, който е вдигал гордо флага
над морските пожари като девети вал,
и верният му брат, лъв от Архипелага,
наваринският Анибал.
Сред спомените мили, святи
от детски дни тук раснах аз,
а глухо нейде там клокочеше войната,
родината зовеше с глас,
че грижа кървава внезапно я подгони,
Русия се раздвижи и край нас летят
пехотата брадата и бойни ескадрони,
оръдия блестят след тях.
— — — — — — — — — — — — — — — —
И гледайки бойците млади,
дочули звук от бея лих,
ний детската си възраст проклинахме, паради
сънувахме в лицея тих.
И колко паднаха. Запели песни нови,
покриха се със слава край Бородино,
на хълмовете кулмски — — — — — — — сурови,
и край Монмартър — — — — — — — — — — — — —
Да тръгнеме готов съм, приятели, завчас,
където и да бъде, ще ви последвам аз —
от нея, от надменната, да съм далеко:
дали ще дирим път в китайските полета,
в кипящия Париж или пък нейде там,
де нощния гребец на Тасо чезне ням,
де древни градове са в пепелта зарити,
де в знойна южна нощ ухаят кипариси;
където и да е… Ала ви питам аз,
ще стихне ли по пътищата мойта страст?
Дали ще я забравя — горда, безпощадна,
или ще дойда пак в краката й да падна —
като привична дан донесъл любовта?
Вървя ли в улиците шумни,
препълнен храм ли посетя,
или съм с юноши безумни,
все виждам моята мечта.
Аз мисля си: ще минат дните
и тез, що виждаме сред нас,
ще слязат всички в тъмнините,
и бие вече нечий час.
Дъба ли видя зеленеещ,
аз пак си мисля за това:
и мене той ще надживее,
както бащите надживя.
В ръцете си дете ли взема,
аз вече казвам си: прости!
За мен да тлея ми е време,
на мястото ми ти цъфти!
И свикнах, като си отиват
годината или денят,
годишнините да откривам
на неотменната им смърт.
Къде ли мойта смърт ме дебне?
Сред боя, в бурното море
или долчинката съседна
праха ми сив ще прибере?
Знам: на трупа е безразлично
где гние в гробищния мраз,
ала до своя край обичан
бих искал да почивам аз.
И нека да кипи, пред входа
на гробницата младостта
и равнодушната природа
да грее с вечна красота.
Кавказ е под мене. Стоя възхитен
над снежните преспи пред страшната бездна.
Орелът, от връх неизвестен възлезнал,
се рее без трепет наравно със мен.
Тук виждам где тръгват поточета сини
и първия тласък на грозни лавини.
Под мене рой облаци мирно вървят
и падайки, тътнат през тях водопади,
под тях пък оголени скални грамади,
по-долу мъх бледен и тръни личат
и вече — горички със сенки зелени,
где птици писукат и тичат елени.
И хора, загнездени в тези места,
и стадо по урви, с тревица набола,
и слиза овчарят за нещо надолу,
Арагва где тича със пяна в уста,
и конникът нищ се таи в теснината,
где Терек свирепо вълните си мята.
Реве като звяр, който вкусна храна
съзрял е наблизо зад клетка железна,
и блъска брега си с вражда безполезна,
и лиже скалите със гладна вълна…
Но няма награда за силите млади —
притискат го само безмълвни грамади.
Пушките огньове бълват;
техен стан, отсам пък наш.
Пред казаците на хълма
сам лудува делибаш.
Делибаш! Не се задявай,
а живота си пази,
миг — и в твоята забава
копие ще те срази.
Хей, казак! На бой не идвай,
делибашът с устрем смел
ще размаха сабя крива —
буйната глава отнел.
Стрелнаха се те със вик, а
кой ли падна победен?
… Делибаш — пронизан с пика,
и казак обезглавен!
Какие крохотни коровки.
Есть, право, менее булавочной головки.
Колекция от насекоми
събрал съм — има да се помни:
каква разнообразна смес —
за нея трудих се до днес
и ей ги — прелестна картинка:
божата кравица е Глинка,
и Каченовски — паяк с кръст,
Свинин — тоз руски бръмбар тлъст,
и Олин — мравка непотребна,
и Раич — буболечка дребна…
Та подредил съм доста май —
прибрани под стъкла и рамки,
пронизани от край до край
от мойте остри епиграми.
Когато завистта сурово
отравя младите ти дни
и обществото е готово
честта ти с кал да опетни,
единствен сред тълпата празна
споделям твоя дял жесток
и моля се с молба напразна
за теб на каменния бог.
Но обществото… Не желае
присъдите си да смени;
то пред заблудите нехае,
но пази тайната им с дни.
И са достойни за презрение
любовната му суета
и лицемерното гонение;
отдай се ти на самота.
Не пий отровата безумна,
с кръга неискрен се прости;
сред суетата празнодумна
един приятел имаш ти.
Напразно ти кориш творбата:
без грешка вещото длето
дълба усмивка на устата,
а гняв на хладното чело.
Двулик е бюстът неслучайно.
Такъв си бе тоз властелин:
в гърдите със сърце нетрайно,
а и на вид бе Арлекин!
Във Елисей Василий Тредяковски,
отракан мъж, без много грехове,
списание реши да основе.
Покани се сътрудник сам Поповски,
Елагин обеща им стихове,
Курганов разни критики им мъкне,
със ум Писмовник иска да изпъкне.
И чува се, че щели тези дни
да почват вече, боже, помяни!
И само чака още Тредяковски
да дойде и Михайло Каченовски,
В списание уж европейско,
де крей едва паянтов журналист
с писанието си лакейско
дойде дръвник-семинарист.
При изпращането на бронзовия Сфинкс
Кой във снега Теокритови рози отгледа?
В нашия век железен кой златния век разпозна?
Кой е славянина млад, грък по дух, а пък родом германец?
Ето тази гатанка нека отгатне Едип!
Изгубил разум, слово, всичко,
аз гледам ви с око едничко.
Че имам аз едно око.
Но грозната Съдба ако
добра бе — сто да бяха те,
пак вас бих гледал със стоте.
Забрави мойто име ти.
То ще умре като извечен
шум на вълна връз бряг далечен
и звук във горски тъмноти.
На паметния лист едва
ще бъде то следа, подобна
на плетеницата надгробна
с полуизтъркани слова.
Забравено, ще изгори
сред страсти нови и метежни
и няма да ти подари
пак спомените чисти, нежни.
Но в тишина, в печален ден
ти припомни го мълчалива:
„Живее споменът за мен
в сърцето, гдето аз съм жива…“
Оракул мой, познах ви вече,
но не по тая пъстрота
на недописаните речи —
по веселата острота
на поздравите ви лукави,
по вашата насмешка люта,
по упреците… тъй неправи,
по прелестта им тъй прочута.
С тъга неволна, с възхищение
писмото препрочитам аз,
и в миг извиквам с нетърпение:
На път! В Москва! И то тозчас!
Тук има здания унили,
сърца — гранит, и думи — лед,
но няма ветрености мили,
ни Пресня[122], ни игри безчет.
Не, мен не ме привличат буйните наслади,
възторга чувствен, буйства и безумства млади,
кога вакханка страстна със стенание и вик
като змия край мен обвива се за миг
със ласки и целувки парещи, безчетни
и бърза към мига на тръпките последни!
Смирена моя, как по-мила си ми ти!
Сърцето в щастие мъчително тупти,
когато, подир дългите молби склонила,
предаваш ми се ти без упоение и сила;
смирено-предпазлива, на възторга мой
едва-едва отвръщаш с привиден покой
и оживяваш се полека, после още, още
и, щеш не щеш, споделяш моя пламък мощен!
Във час на скука, на забава
на лирата си често аз
най-нежни звуци доверявах
на леност, буйство или страст.
Но и тогаз дори ръката
прекъсваше звъна лукав,
внезапно твоят глас когато
ме покореше величав.
Проливах сълзи ненадейни,
церях с елейна чистота
от твойте думи чародейни
аз раните на съвестта.
Сега, дух гордо извисила,
ръка към мен простираш ти,
със кротка и любовна сила
смиряваш буйните мечти.
С душа, от твоя плам обзета,
отхвърлил земна суета,
се вслуша с ужас свят поета
на арфа свята в песента.
Scorn not the sonnet, critic!
Сам Данте не презираше сонета.
Петрарка в него цял се е излял.
И Камоенс във своята несрета,
и Шекспир също тъй го е ценял.
И в наши дни пленява той поета.
А Уърдзуърд също беше го избрал
и чужд на всяка суета предвзета,
природата му стана идеал.
В Таврида, сред горите й чудесни,
Мицкевич във размерите му тесни
мечтите си заключи вдъхновен.
У нас не го познаваха момите,
когато хекзаметъра свещен
заради него Делвиг запокити.
Когато аз до твоя стан
в прегръдка пареща прилепна
и нежно, от любов пиян,
любовни думи ти зашепна;
от моите ръце едвам
освобождавайки се живо,
приятелко, съвсем без плам
отвръщаш ми недоверчиво
и спомняш стари слухове —
печални минали измени,
и без внимание към мене
поглеждаш с нови страхове —
проклинам буйните старания
на своите младежки дни
с целувки нежни, упования
и срещи в нощни тъмнини,
проклинам думите любовни,
тайнствените стихове
с прегръдки в тъмни часове,
сълзи и укори отровни.
Поете мой! Презри ти любовта народна.
На шумната хвала шумът ще мине див.
Ще чуеш глупав съд, мълва неблагородна.
Но остани ти твърд, спокоен, мълчалив.
О, ти си цар: живей самин. Върви свободен,
където те влече свободният ти ум,
на разума плода отглеждай в празен шум,
презрял наградите за подвиг благороден.
В самия теб са те. Ти съдия си сам.
Най-строго съдиш ти труда си тъй голям.
Доволен ли си ти, взискателен художник?
Доволен? Остави тълпата да крещи,
да плюе в тоз олтар, где огънят пламти,
да люшка с детска глупост твоя чист триножник.
Не искам множество картини да висят
с могъщ, старинен чар във моята обител,
да вдъхват трепет плах у всеки посетител,
когато разбере как много ги ценят.
Сред своя бавен труд, във глухия си кът,
бих искал на една да бъде вечен зрител,
една-единствена да бди, тъй както бдят
над мен Пречистата и благия Спасител —
тя със величие, той с мъдрите очи,
тъй както кротки бдят сред слава и лъчи
в Сион, без ангели, под палмите на склона.
Получих всичко… Бог във свойта доброта
ми даде тебе в дар, в небесен дар, мадона,
най-дивен образец на дивна красота.
Тича облак, притъмнява
и невидима луна
сипещия сняг огрява
с мътна нощна светлина.
Аз се нося със шейната
и звънчето дин-дин-дин.
В равнината непозната
страшно е да си самин.
„Карай, братко!“ — „Господарю!
Уморих конете май.
Сън очите ми притваря,
вредом сняг и сняг безкрай.
Де отиваме, не зная —
сбърках в тая мрачина.
Таласъмът си играе —
той ни води, ей го на!
Гледай, ето де се лъска,
духа, плюе върху мен,
а сега в дола пък блъска
коня потен, уморен,
там пък като знак крайпътен
изпред нас се пробеля,
като искра в мрака мътен
блесна! И се запиля.“
Тича облак, притъмнява.
И невидима луна
сипещия сняг огрява
с мътна нощна светлина.
Сили няма вече. В сън ли
в миг звънчето отзвъня?
И конете спряха! Пън ли
или вълк се причерня?
Буря вие, буря плаче.
Морните коне хриптят.
Ето го, далече скача
и очите му горят.
Ала вече те не спират
и звъчето дин-дин-дин.
Таласъми се събират.
Страшно е да си самин.
Безконечни, безобразни
в тая смътна белота
трепкат таласъми разни
като есенни листа.
Колко са? Защо ни следват?
Що ли жално тъй пищят?
Дух домашен ли погребват,
или вещица годят?
Тича облак, притъмнява.
И невидима луна
сипещия сняг огрява
с мътна нощна светлина.
Таласъми — рой след роят
чак до небосвода бял…
Писъкът им жален, воят
ме изпълват със печал…
О, който и да си, що днес ме поздравяваш,
посочвайки ми път, тояга ми подаваш
и стискаш мойта длан, когато, възроден,
аз тръгвам към живот прекрасен и блажен;
о, който и да си: дали възторжен дядо,
далечен ли другар от хубавата младост,
момче ли, с още скрит от погледите стих,
несмел ли херувим на пола слаб и тих —
благодаря ти аз от дън душа, защото,
от ласките далеч, самотник в обществото,
на хорска добрина не съм привикнал аз
и странно ми звучи сърдечния й глас.
Как смешни сме, ответ потърсим ли в сърцето
на хладната тълпа! Тя гледа на поета
като на скитащ шут. Когато изрази
дълбоко свойта скръб и свойте сълзи
и със изстрадал стих, изпълнен с тайна сила,
душите порази, към него тя е мила,
приветства го или поклащайки глава,
тя чувства недобри показва му с това.
Постигне ли го пък нечакано вълнение,
изгнание, беда злощастна, заточение —
„По-хубаво — твърдят на нашето изкуство
любителите. — Тъй ще найде нови чувства
и ще ги изпее нам.“ Но никога поета
не ще дочуй от тях приятелски привети
за радостта си, щом страхливо тя мълчи…
— — — — — — — — — — — — — — —
Тоя миг жаждан дойде: свършен е труд многодетен.
Що непонятна тъга тайно тревожи ме днес?
Или след подвига свой аз надничар съм ненужен,
свойта заплата получил, та работа друга не търся,
или тъжа за труда, нощния спътник безмълвен,
брата на златна Аврора, брата на родния праг?
Пълен кърчаг със вода изтърва тя върху канарата
Скръбна девойка седи и държи в ръка празен черпак.
Чудо! Водата тече, от кърчага строшен се излива,
вечната струя шурти, девата вечно тъжи.
Глух съдеше друг глух, бе глух и съдията.
„Той кравата ми взе“ — крещеше в тишината.
„Смили се“ — възропта пък другият юнак, —
„от моите деди е този пущинак.“
„Да няма тук разврат“ — отсъди съдията. —
„Женете ги, макар виновна е момата.“
Последен път лицето мило
да галя дръзвам в мисълта,
мечта да будя с нежна сила
и в болка, тиха и унила,
да си припомням любовта.
Годините от нас отлитат
и ни променят, но в покой
от своя тих поет си скрита,
във гробна тъмнина обвита,
за теб пък е угаснал той.
Далечна моя, зов прощален
сърдечно приеми от мен,
като съпруга овдовяла,
като приятел — на раздяла
с приятел, вече заточен.
Петнайсет скоро ще направя,
очаквам радостния ден.
Ще бъда по-голям тогава,
но и сега не се отправя
към мене поглед отегчен.
Не съм дете, мустака влажен
да позасуча мога с пръст.
Като старик беззъб съм важен,
гласът ми груб щом чуят даже,
страхуват се от моя ръст.
Харесват ме, ала нахален
не съм, единствена е тя.
Но погледът е горд, печален
и тъмен — профилът овален,
най-милият за мен в света.
И строга е, властолюбива,
от нея все съм удивен,
ала ужасно е ревнива,
пред всички други горделива,
достъпна само е за мен.
Величествено вчера вечер
закле ме с вдигната ръка,
че ако друга зърна вече,
ще ме отрови, тъй ми рече,
защото любела така.
Тя би живяла с мен в пустиня,
презряла хорската мълва…
Коя е моята богиня,
севилска огнена графиня?
Не, няма да я назова.
Критико затлъстял и присмехулник бузест,
готов да се глумиш над мойта скръбна муза,
ела, до мен седни, ще смогнем ли сега
да отстраним за миг проклетата тъга?
Виж тук какъв пейзаж: бедняшки ниски къщи
и чернозем зад тях, и сводът сив се мръщи,
и облаци висят над гол и стръмен рът,
не виждам тук нивя, гори тук не шумят.
Рекичка не шурти. Зад сведена ограда
дръвчета две стоят, за да дарят отрада
на скръбните очи. Едното си стърчи,
от есенния дъжд оголено почти,
а другото с листа размекнати жълтее,
за да покрий калта, щом вихърът повее.
И само туй. Дори не лайва пес. Вървят
селяк и две жени по кишавия път.
Ковчега на дете той носи и ругае
ленивия клисар — отецът де се шляе,
та не отвори тук заключения храм,
детето досега той би погребал сам.
Ти помрачня. Тогаз, отпратили тъгата,
със радостен куплет ще веселим душата.
— Къде? В Москва. Защо? — На именния ден
на графа.
— Но натам е пътят забранен.
В страната ни вилней индийската зараза.
Не тръгвай. На Кавказ вратите нявга пазех
така и аз. Какво? Забрави ли смеха?
Защо не се глумиш? Тъгуваш май? — Аха!
Дойдох, Инезиля,
аз тук съм, отвън.
Замлъкна Севиля
във мрак и във сън.
Нощта ми помага,
загърнат със плащ,
с китара и шпага
пред входа блестящ.
Ти спиш ли? Китара
съня ще стопи.
А стане ли старият,
от меч ще заспи.
Копринени стълби
спусни ми без звук…
Не бързаш? Могъл би
при теб да е друг.
Дойдох, Инезиля,
аз тук съм, отвън.
Потъна Севиля
във мрак и във сън.
Ехо, безсънната нимфа, се скиташе край бреговете,
Феб, щом зърна я, в миг пламна по нея от страст.
Тя дари със плода на ласките бога възрадван,
сред приказливи сестри в мъки самотни роди
щерка възлюбена. И я прие Мнемозина.
Посред богините тя раснеше в буйни шеги,
майка си сякаш повтори, на строгата памет покорна,
мила на музите, тя Рима зове се в света.
Старата мрежа разстла рибар пред морето студено.
И му помагаше там синът. Остави го, отрок!
Теб те очакват от днес по-други мрежи и грижи
ти ще ловиш умове, пръв помагач на царе.
Не е беда, Авдей Флюгарин,
не си от род на господари,
в Парнас си циганска метла,
бедата друга е, Фиглярин,
романът ти е скука зла.
Ако е вярно, че в нощта,
когато живите заспиват
и лунен блясък в пустошта
надгробни камъни залива,
ако е вярно, че стъмен
пустее всеки гроб във мрака,
зова аз сянка, Лейла чакам:
зова те аз, при мен, при мен!
Обична сянка, тук ела,
каквато бе преди раздяла,
смутена в зимната мъгла,
от скръб последна пребледняла.
Лек звук или ветрец студен,
звезда далечна и неясна,
или видение ужасно,
но все едно, при мен, при мен.
Зова те не да съдя пак
човешката безкрайна злоба,
която те захвърли в мрак,
или за да прозра във гроба,
не за това, че угнетен,
съмнявам се… Но в скръб изгубен,
да кажа искам, че съм влюбен,
че твой съм пак: при мен, при мен!
Гяурите днес Стамбул славят,
а утре със железен крак
като змия, без да се бавят,
ще го премажат и забравят.
Пред злото Стамбул спи във мрак.
Той се отрече от пророка,
на Изток правдата дълбока
пак злият Запад омрачни.
И Стамбул заради порока
на свята сабя измени.
Потта на битките отминал,
в молитвен час той пие вино.
Навред на вярата лъчът
угасна, скитат по мегдани
жени, старици насред път
мъже в харемите подканят,
подкупени евнуси спят.
Но друг е нашият просторен,
изпълнен с пътища Арзрум:
не спим ний във разкош позорен
и вино с викот непокорен
не пием сред разврат и шум.
Свеним се ний; и трезвоструйни
фонтани бистри ни поят,
мъжествени, добри и буйни
джигитите на бой летят.
Като орлите сме ревниви,
харемите ни мълчаливи,
непроницаеми стоят.
Велик е бог.
От Стамбул вчера
един яничар се яви…
Нечуван удар ни умери,
злокобна буря се изви…
И от Русчук до стара Смирна,
от Трапезунд до Тулча чак
със кучета за пир неспирен
палачи бродеха по мрак,
яничарските къщи бели
в пожара вече са изтлели.
Стени във кръв, навред виси
чер дим, пламтят развалините
и вцепенени мъртъвци
стърчат, на колове побити.
Велик е бог. Султанът строг
бе обладан от гняв дълбок.
Не заспивам, пак смутен,
само мрак и сън досаден,
часовете с ход отраден
екнат някъде край мен.
Нейде парките прошепват,
тъмнините спящи трепват,
миши шум — живот сломен…
Пак съм обезпокоен.
Що ли значиш, шепот скучен?
Укор или ропот звучен
на изгубения ден?
Със какво ме отбелязваш?
Викаш ме или предсказваш?
Искам да те разбера!
В твоя смисъл да прозра…
Какво е истината?…
Приятелят
Капризна славата лети
и като пламък бърз трепти,
глави избрани озарява,
над тази днес се завъртява,
над друга утре пък пламти.
След всяка вест търчи смирено
народът свикнал, но все пак
за нас челото е свещено,
от пламъка приело знак.
На трон или в полята бойни,
посред площада зашумял,
един от всичките достойни
духа ти горд е завладял.
Поетът
О, той е пришълецът боен[145],
смирил и царя най-велик,
венчан от свободата воин,
изчезнал като сянка в миг.
Приятелят
Кога той в твоя ум прозира
със свойта блеснала звезда?
От Алпите ли щом се взира
накъм Италия света?
Или когато вдига знаме
и жезъл на диктатор горд,
или под пламналия свод
война подклал със мрачен пламък
и взира се надменно той
в победите — неспирен рой?
Пред пирамиди ли, когато
безбройната му рат ечи,
или Москва със тишината,
щом го приема и мълчи?
Поетът
О, не сред радостното лоно
и не сред бойната мъгла,
не зет на цезаря на трона,
не сам на своята скала,
смълчан, наказан от покоя,
със прозвището на героя
осиян, угасващ в мрак превит,
със бойния си плащ покрит.
Друг образ в моя ум е врязан,
аз виждам одъри безчет[146],
на всеки одър стене блед
жив труп, от чумата белязан,
всесилната… И той склонен,
от друга смърт е обкръжен,
намръщен крачи в тишината,
на чумата подал ръка,
в умиращия ум така
той влива бодрост… Във небето
кълна се: който свойте дни
залагал е без страх в сърцето,
угаснал взор да ободри,
приятел е на небесата,
и да му праща зло дори
земята сляпа…
Приятелят
О мечтание! —
прошепва историкът строг[147].
Той съди пак със глас дълбок:
Светът е без очарование!
Поетът
Проклинам истината аз,
щом на посредственост студена,
завистлива и съблазнена
тя се харесва с празна страст.
Долитат истините низши
със възвишаваща мъгла…
Героят без сърце е нищо.
Тиранин в слепотата зла…
Приятелят
Ти утеши се…
От своето начало помня аз
училището, дето бяхме много
деца безгрижни, шумни всеки час.
Смирено, в бедна дреха, със тревога,
но с вид величествен, една жена
безмълвна надзираваше ни строго.
Сред нас, посред внезапна тишина,
с приятен глас, изправена и бледа,
беседваше със нас до здрачина.
Челото помня, със коси в безреда,
очите светли като небеса,
но аз не вниквах в нейната беседа.
Смутен от тази строга красота
на устните спокойни, от очите,
от думите, приели светостта.
Бях див пред всеки укор, упорито
превратно си тълкувах озлобен
на разговора мислите открити.
Побягвах често, тих и угнетен,
във сумрака на парка чужд със радост
под свод изкуствен от корал червен.
Разнежваше ме сенчеста прохлада,
кръжеше в младия ми ум мечта
и празни мисли бяха ми отрада.
Води лъчисти, шепнещи листа
и в здрачината паметници бели
с печата мълчалив на мисълта.
Със лири и със мраморни пергели,
със меч и свитък в каменни ръце,
със лаври, в багреници запламтели.
И сладък страх във моето сърце
трептеше, във сълзи на вдъхновение
обливаше се моето лице.
От други две невиждани творения
с вълшебна красота бях запленен,
на двойка бесове изображение.
Делфийски идол, горделив, студен,
със млада плът, изпълнен с гняв ужасен
и от неземна сила озарен.
И втори идол — женствен, сладострастен,
съмнителен, лъжовен идеал —
лъжлив, вълшебен демон, но прекрасен.
От тях привлечен, се забравях цял,
сърцето ми туптеше, от студена
и бърза тръпка бях окаменял.
И тъмен глад на смътни наслаждения
гнетеше ме, безмълвен и унил,
напразно бях изпълнен с вдъхновение.
И скитах мълком, поглед в здрача впил,
и всеки паметник във парка беше
със сянката си моя дух покрил.
Зарад далечната родина
напусна чуждата страна,
в часа, когато ти замина,
пред тебе плаках в тишина.
Ръката ми, смразено бяла,
задържаше те в онзи здрач,
скръбта на страшната раздяла
да не прекъсне моя глас.
Ала от устните терзани
ти се отдръпна без слова.
И пак от мрачното изгнание
във друг предел ме призова.
Ти рече: в часове мечтани
със тебе ще съединим
целувката на обичта ни
под небосвода вечно син.
Но там, където в синя влага
огромен небосвод блести
и сянка на маслина ляга
в морето, спиш навеки ти.
И твойта хубост и страдания
мълчат във гробна пустота,
а с тях — целувката мечтана…
Но аз я чакам, иде тя.
Пред испанка благородна
двама рицари стоят,
във очите й свободно,
смело гледат и мълчат.
Двамата от хубост светят
и сърцата им пламтят,
и подпират със ръцете
тежък меч до силна гръд.
По̀ е мила от живота
и от славата дори…
Но избра един, защото
той в сърцето й гори.
„Кой ти е любим?“ — с надежда
към девойката мълвят
и в очите й се вглеждат,
и отново пак мълчат.
Тълпа драскачи подиграват
събрата свой със зли слова,
аристократ ме назовават,
а чиста глупост е това.
Не офицер и не асесор,
и не дворянин с мрачен нрав,
академик или професор,
а просто руски съм еснаф.
Превратността на времената
разбирам и не споря аз,
родиха се по-други знатни,
по-нови, с по-голяма власт.
От вехти родове отломък
(не съм единственият днес),
на древен горд боляр потомък,
еснаф съм, дребен и злочест.
С блини не е търгувал дядо,
ни лъскал царския мундир,
с придворните на пир не сядал,
не пръкнал княз от селендур.
И от австрийска нежна рота
не е побягвал в късен час.
Аристократ ли съм? Напротив.
Еснаф съм, слава богу, аз.
И моят прадед Рача страстно
на свети Невски верен бил,
рода му с волята си властна
Иван IV пощадил.
С царете Пушкини дружаха,
бе всеки Пушкин горд и прав,
тогаз се бъхтеше с поляка
нижегородският еснаф.
Смирихме свади и коварство
и яростта на люта бран,
романовският род да царства
бе от народа призован.
Целунахме ръката чинно,
обичани от царска власт.
Ценени през онез години,
когато… но еснаф съм аз.
Духът на непокорство дръзко
напакости ни — прадед мой
със Петър нещо май се сблъскал[152]
и бил затуй обесен той.
Но примерът му бе наука,
със властниците не спори,
щастлив княз, Яков Долгоруки
еснаф бе и се покори.
А дядо, бунтът щом се вдигнал[153]
и Петър Трети бил свален,
до смърт бил верен като Миних,
но пак бил той опозорен.
Орлови блеснали във слава,
в затвора хвърлен бил.
Родът ни се смирил тогава
и аз еснаф съм се родил.
И свитък грамоти с печати
под моя родов герб укрих,
със знатните не съм побратим,
кръвта си горда усмирих.
Книжовник съм и стихотворен,
и Пушкин съм, а не Мусин,
не съм богат, ни царедворец,
но големец: еснаф един.
Постскриптум[154]
За моя черен дядо лесно
решил Фиглярин в своя дом,
че бил от капитан известен
закупен за бутилка ром.
И този капитан прославен
земята ни напред повел
и дал могъщо ход държавен
на родния ни кораб смел.
И негърът, тъй лесно купен,
със този капитан до гроб
живял усърден, неподкупен,
любимец царски, а не роб.
Баща на Ханибал, пред който
сред чесменския залив син
пламтели корабите бойни,
когато паднал Наварин.
Решил Фиглярин вдъхновено,
че съм в дворянството еснаф.
Ала какво е той, почтеният?
Дворянин със мешчански нрав.[155]
В сумрака над бреговете,
увенчани от гори,
шатри пак кънтят и светят,
огън във нощта гори.
Хей, здравей, щастливо племе!
Твоя огън разпознах,
в тези шатри в друго време
сам бих пял сред шумен смях.
Утре рано вашта диря
ще изчезне в здрача блед,
няма в път да ви сподиря
вашият добър поет.
Волен сън посред морави,
скитане сред тъмнина,
той за селски двор забрави
и за къщна тишина.
Пред гробницата, без слова,
стоя с наведена глава…
Спокойно е: едни лампади
тук само тайнствено златят
колони — каменни грамади,
и знамената, що висят.
Спи тука оня славен син,
военен идол, властелин,
твърд страж на сигурност държавна,
пред врагове глава не свел,
останалия от ятото славно
екатеринински орел.
Във твоя гроб възторг живей!
Със руски глас той топло пей
за давнашните дни, когато
на твойте старчески коси
се молеше народа свято:
„Иди, спаси!“ И ти — спаси…
Заслушай се пак в наша глас,
стани, спаси и цар, и нас,
о, старец грозен! Вдъхновено
стани пред гробните врати,
вдъхни ти вяра мигновено
на полковете сироти.
Излез, във гроба не лежи
и вожда ни е кой, кажи,
заместникът ти нека знаем!
Но в мрак е храма потопен
и спиш ти своя сън безкраен,
от нищо вече несмутен…
Защо шумите толкоз, праведни витии?
Защо с проклятие заплашвате Русия?
Какво ви разлюти? Че Литва се гневи?
Млъкнете: туй е спор между славяни-братя,
домашен, дълъг спор, претеглен от съдбата,
и ред не е дошъл да го решите вий.
Отдавна в дялба помежду си
ние враждуваме без страх
и в боя падаха ту руси,
ту братя падаха пред тях.
Кой в този спор ще надделее —
поляк, руснак ли светлокос?
Дали славянските реки в Русия ще се влеят
или Русия в тях? — въпрос.
Млъкнете вие, неразбрали
опръсканите с кръв скрижали;
за вас семейната вражда
не е позор, не е беда;
за вас са нищо Прага, Кремъл;
безсмислено ви блазни вас
метежа, в който храбро мреме —
с омраза гледате към нас…
Защо? Кажете: за това ли,
че в съсипните на горящата Москва
не се склонихме пред нахала,
пред който свеждахте глава?
Затуй ли, че на смърт сразихме
възседналия царствата кумир
и на Европа с кръв платихме
и свобода, и чест, и мир?…
На думи страшни сте — опитайте на дело!
Или юнакът стар, прилегнал на постеля,
не ще завинти своя измаилски щик?
Или е царят слаб, когато с вас говори?
Или пръв път с Европа спорим?
Или победния си вик
забрави руският войник?
Или сме малко днес? Или от Перма до Таврида,
от финските скали до жарката Колхида,
от Кремъл с дигнатото знаме,
та до Китайската стена
стоманена четина няма
да вдигне руската страна?…
И тъй, пратете ни, витии,
надменните си синове:
ще им намери гроб Русия
сред братските им гробове.
Ний славим Бородино с чест,
бойците, дето там умряха,
твърдейки: „Няма ги онез
тълпи, Русия що грозяха.
Не тръгна ли Европа в бой?
И кой я водеше тук, кой?!
Но срещна твърдост вража орда,
отбихме нейния напор,
прекършихме ний воля горда
и равен бе неравен спор.
Какво? Забравят своя бяг
и щика руски в длан корава,
забравят те и студ, и сняг,
погребли жалката им слава.
Примамват ги ония дни,
кръвта ни пак ги пияни:
тежко на тез, за кръв тъй жадни,
че дълъг ще е май сънят
на гостите в гробове хладни,
щом в руските поля заспят!
Елате тук: Русия ви зове!
Но знайте вие, скъпи гости!
Не ще ви Полша поведе:
ще минат само ваште кости!…“
Отдавна беше… Ето на,
пак тичат наште знамена
в отново паднала Варшава;
и Полша, като воин в бяг,
в праха захвърля бранна слава —
и бунта почнал стихва пак.
На храбрите — хвала и чест;
те във праха не са лежали;
не ще напомним с нищо днес
това, що старите скрижали
в преданията си таят;
те няма там да изгорят;
те на лика на Немезида
не ще съгледат поглед лих,
нито ще чуят пък обида
от музата на моя стих.
Но вий, смутители в дворци,
лесноезични вий витии,
вий, черни, бедствени звънци,
които черните Русия!
Що взехте вий?… Руснака, как,
днес колос болен ли е пак?
Все тъй ли северната слава
е притча пуста, сън и дим?
Кажете: скоро на Варшава
ли пред закона ще мълчим?
И где да се оттеглим, где?
Зад Ворксла ли, земя безкрайна?
На кой Волинск да се даде?
И на кого пък там… Украйна?
Приемайки метежните права,
ще ни напусне ли Литва?
И Киев, сила златоглава,
баща на наште градове,
нима с размирната Варшава
ще слее святи гробове?
И бурният ви шум и вой
смути ли руския владика?
И кой глава наведе, кой?
Венец: за вас или за щика?
И как е Русь? Война и мор,
и бунт, и външния напор
на бурите сърцето пари —
но вижте: как стои тя, как!
Наоколо война, пожари —
и Полша е покорна пак…
Победа! Ах, тъй сладък час!
Русия! Гледай надалеко!
Гърми със милионен глас!
Но стъпва край ковчега леко,
там, де е той глава склонил,
за зли обиди отмъстил,
пред този, със ръка корава
превзел Таврида, Ереван
и на когото светла слава
му сви венец от тройна бран.
Да беше оживял, велик,
Суворов би видял Варшава:
Ще трепне сянката му в миг
от блясъка на нашта слава!
Ще благослови той теб, герой,
страданието, вечния покой,
другарите ти млади, смели
и вестите за оня час,
тъй бързо днеска долетели
със неговия внук до нас!
По-често своя юбилей
лицеят чества. Оредяват
приятелите по лицей
и все по-тясно се сплотяват.
Във веселбите всеки път
по-мрачно руйно вино леем,
по-глухо чашите звънят
и все по-тъжни песни пеем.
С повеи бурни ветрове
достигаха до пиршествата
и в празничните часове
помръкваше от скръб душата.
Израснахме. През изпитни
и скърби пътят ни вървеше.
И свидни жертви в черни дни
смъртта и между нас косеше.
Днес празни шест места стоят.[161]
Не ще съзрем шестима вече.
Разхвърлени сега те спят,
кой тук, кой в жертвен стан далече;
един в чужбина, друг дома,
един недъг, а друг печали
свалиха в черната земя
и ний над всички сме ридали.
И връщам се в ония дни —
зове ме моят Делвиг мили,
другар от буйни младини,
другар от младини унили,
от песните за младостта
и от най-светлите стремления,
сред пленниците на смъртта
завинаги изчезнал гений.
Приятели, в по-тесен кръг
Да се сплотим за дружба здрава.
Възпях аз мъртвите със скръб,
а живите да вдъхновява
надеждата — като един
да се сберем на пир лицейски
и вече да не се боим
от жертви в пътя ни житейски.
I
И тръгнахме напред — във смут и страх съм цял.
А дявола, прикривайки там своето копито,
лихваря пърлеше на огън разгорял.
Маста гореща капеше в едно корито,
побутваше жарта лихварят в този миг.
А аз: „Разкрий, какво в магията е скрито?“
Вергилий: „Смисъла, мой син, е най-велик:
гореща мас от своите длъжници клети
изпива тоз безжалостен и зъл старик
за сумите в света на живите невзети.“
Тук печеният грешник страшно възрида:
„Да можеше да се изкъпя в хладна Лета!
Да плиснеше над мене ледена вода!
Издържам сто на сто! Процент неимоверен!“ —
И звучно млясна той — и срам ме облада.
Тогаз усетих аз (о, чудо) мирис скверен;
навярно развалено, счупено яйце,
или лулата на пазача с пушек серен.
Запуших нос, извърнах бързо аз лице,
но мъдрият ми вожд спокойно се наведе
и камък вдигнал като медно колелце —
надолу, още по-надолу ме поведе.
II
И страшни демони със демоничен смях
прииждаха като мравуняк в тъмнината
и дяволска игра тогава аз видях.
Единствена до свода адски планината
опираше, бе остра като Арарат —
и стъклена сияеше над равнината.
И дяволи до огнено кълбо стоят,
разжарват го и по една искряща крива
кълбото тича, тича към върха и — чат —
в звезди, звънтейки, планината се разбива.
И други дяволи играта им събра,
след нови жертви демонският рой отива.
Те хванаха жена и нейната сестра,
разголиха ги с вик и крясък нечестиви —
а двама там се втурнаха като стрела.
И отчаяние открих в тез вопли диви;
стъклото режеше телото им навред —
а дяволите рипаха от туй щастливи.
Аз гледах отстрани — от странен смут обзет.
Посред тревогите безплодни
на празен блясък и игра
запазих мисли пътеводни,
сърцето, мислите свободни,
към истината благородни,
като дете аз бях добра;
и съдех аз тълпа неверна,
със бодър ум, във слънце цял,
на злобата шегите с черно
записвах върху листа бял.
Със Омир разговаря ти със топъл глас
и дълго ний сме те желали,
цял в светлина, от тайни върхове, при нас
донесе своите скрижали.
И що? Завари ни под шатри, в сладостта
на пира — мигове чудесни —
край свой кумир играейки в нощта
и на уста с най-диви песни.
Смутихме се от твойте слънчеви лъчи.
Но в гневен порив, без да жалиш,
прокле ли ни, пророк, в невинните очи,
разби ли своите скрижали?
Не ни прокле. Обичаш мълчаливо ти
да не блестиш на светлината,
защото любиш и гърма небесен, и
жужението на пчелата.
Това е то поета. Вечно нежен, млад,
приема като Мелпомена,
така и нравите на градския площад,
най-волната народна сцена.
Зове го Рим, в стиха му Илион блести
и мъката на Осиана,
със дивна лекота той между тях лети
по стъпките на Еруслана.
Във нея всичко е така красиво!
Най-висшата проява на страстта!
Изправена, тя чака мълчаливо
в покоите на свойта красота.
Внимателно тя всички наблюдава:
по-хубава от нея не личи;
красавиците наши се стопяват
и чезнат в бляскавите й лъчи.
Какво не правиш, ход след ход
към своята мечта нетленна,
къде не търсиш цял живот
ти любовта си съкровена —
но срещнал я накрая, ти
се спираш изведнъж неволно
и благовееш богомолно
пред красотите й свети.
Не, не, все пак не смея и не мога аз
на чувства и любов докрай да се отдавам;
спокойствието си ценя пред всяка страст
и на сърцето младо да гори не давам;
не, доста любих; но защо щастлив, смутен,
да не потъна в сладостно мечтание,
когато ненадейно мине покрай мен
небесно, чисто, хубаво създание
и пак изчезне?… И нима не бива аз
да й се радвам с тъжно сладострастие,
очите ми да я следят и в късен час
да й желая светла радост, щастие,
покой душевен, весел мир в сърцето,
най-хубавото от света да вземе
и даже щастие за оня, дето
съпруга ще я нарече след време.
Подгонен от жестоко самовластие
далеч, забравата да ме покрий,
аз все ще спомням със участие
местото скъпо, де цъфтите вий.
Шумът на столицата ме тревожи;
каква тъга ме мъчи там, каква,
и само споменът за вас днес може
да ми напомня с нежност за Москва.
Богът весел на лозите
разрешава да се пият
на вечерен пир три чаши!
Първата: за трите грации,
голи, ала срамежливи.
С втората се насърчава
пълнобузестото здраве.
Третата — за стара дружба.
Мъдрият — след всяка трета
снема лавра от челото,
призовава с излияния
благодатния Морфей.
Той коня чисти тоя ден
и сам ругае и не спира:
„Дух вражи ме довлече мен
във препроклетата квартира!
Човека ще запазят тук,
като в престрелка. Черна чума!
Насила хранят с хляб и лук,
за друго — да не става дума.
На тебе гледа като бик
хазаина, а пък жена му…
Все в страх там нещо да не би
да докача честта му…
Ах, Киев, Киев! Що за край!
Галушки падат във устата.
От вино — за главата рай,
от булки — сладко на душата!
Ой, ой, душата си ще дам
аз с буйна радост на момиче.
Сами сме ний, сами, а там…“
— Какво, какво? — кажи, войниче.
Завива гордо той мустак
и казва: „Ти за права бога,
не си страхлив, нито глупак,
но ние сме видели много.
Край Днепър бях се застоял,
а пък хазайката — красива,
мъжът й нейде пък умрял,
а тя, разбираш… сговорчива…
И ето с нея се сдружих;
живеем много сговорчиво:
да я пребия там — ни ах, ни их,
понася всичко мълчаливо.
Щом в пиенето прекаля,
тя също сръбва и на нара
ме туря тихичко да спя
и никога не ми се кара.
Какво ми липсваше, какво?
Живеех кротко, безобидно.
Но, ревност! — Ах, дърво, дърво…
Объркаха ме очевидно.
Защо тя става в късен час?
Започнах нещо да се муся.
Не е добре, си мисля аз.
Лукави нещичко Маруся.
Лежа с замрежени очи
(да я следя започнах вече),
навънка бурята бучи,
развява преспи надалече.
И слушам: нещо шумоли,
нататъка доде погледна,
от печката се търколи
кумицата и там приседна.
Раздуха огъня; свещта
запали; съд тя взе и вече,
приседнала на стол, в нощта
до голо цяла се съблече.
От съдината сръбна тя,
отгоре бързо се навеждам
и видях как се залюля,
пияница ще е, изглежда.
Охо, от печката и — бум —
за миг при своята женица;
почакай, казвам аз — без шум!
И гледам смаян: стъкленица.
Подуших: кисело. И изведнъж
я виждам, в мен очи забола.
По пода тропнах и ха, дръж —
във печката ведно със стола.
Ах, лошо. Гледам — котарак.
Захвърлих му аз съдината.
Стои. Изкрясках гневно пак.
Изплашен хукна към стената.
Аз тичам по ъглите с гняв.
Замерям с масата, с корниза.
Марш! Марш! — И той, и дяволът лукав
във печката ведно да влизат.
Кой дявол, питам аз. Сега
ще проверим. И в миг шишето
със виното изпих. Така
аз станах лек и лек. В небето
като перце политнах. Там
летя, летя… Звезди — грамада.
Надясно! — викам — и едвам
се разминавам. После падам.
Поглеждам смаян: планина.
А там на светлината слаба
във мерзка някаква игра
евреина венчават с жаба.
Аз плюх. Но гледам, боже мой,
Маруся бързешком изскочи,
крещи: погиваш, скъпи, стой!
В дома! Нататък с пръст ми сочи.
В дома? Ах, дяволе, мерси!
Сам зная пътя! — Ах, не питай,
ръжена виж, яхни го ти
и бързо, бързо се омитай!
Хусар да седне на ръжен?
Какво ти, глупава, говориш!
Да се предам така, във плен?
Ти със хусара ли ще спориш?
Кон! Само кон! — Добре де, кон.
И вярно: кон пред мен застана.
С тръба-опашка — вихрогон,
и с шия като тънка мряна.
Седни! — и седнах бързо аз.
Юздечката потърсих — няма.
Че като хукна — в тоя час
във печката сме с коня двама.
Поглеждам: в стаята съм сам.
Не кон под задника ми шава —
скамейката съм качил там:
какво наистина не става.“
И пак завива той мустак
и казва: „Ти, за права бога,
не си страхлив, не си глупак,
но ние сме видели много…“
На френски стихоплети съдия най-строг,
към тебе се обръщам, Боало — класик и бог.
Да, въпреки съдбата страшна да изрече
в отечеството да не си пророк ти вече
и въпреки че дръзките при нас умници
днес вземат лаврите на твойте ученици,
напук на пълното с идеи нови школо,
комуто ти обърна гневно теме голо,
то моля аз — поклонника на твойто слово, —
стани ми вожд. Как искам пак отново
катедрата си да заемеш, дето ти
за вечни времена сонета защити,
където тържествуваше присъда неотменна
над гарвани-певци и глупостта бе тленна.
Пак нови лъжльовци твърдят, че тъй не може
и туй дърдорене ме днес така тревожи.
И да мълча ли още, да стоя далече?
Не, не! Реших аз всичко да разкажа вече.
О, вий, на вечен пост, които не мълчите,
а хващате перо, хартията мърсите,
и всеки в своя труд разумното руши,
почакайте — пак вижте вашите души
с какво са пълни — с чувство искрено и прямо
или с амбиции неудържими само;
или за глупости ръката ви сърби,
че няма заеми, а трябват ви пари.
Но по-добре ли ще ви е смирено
да служите вий някъде почтено,
или пък в магазините с поклон и жест,
та с честен труд да имате слуги и чест,
отколкото да пуснете без срам в журнали
велможести и гнусно пошли мадригали,
да се надсмеете над всичките в очите
и важни мисли нечии да обясните
на публика объркана (драскачи вий познати),
да дирите за пошлостта си абонати…
В равното поле сребрее
сняг, замръзнал на вълни,
над полето месец грее,
лудо тройката звъни.
Пей: във скуката унесен
в късен час по пътя тих,
тази буйна родна песен,
що в сърцето ми ехти.
Пей, коларю: мълком жадно
песента ще слушам аз.
Ясен месец свети хладно,
вятър свири с тъжен глас.
Пей: „Ой, борино смолиста,
що не светиш ярко ти?…“
Седнем ли на чашчица със свата,
ще отроним сигур дума свята,
за трите Матрьони, за Лука,
за Пахомовна накрая… и така…
Та нали живяхме с тях ний дружно
ах, било, каквото е било —
ти налей от пълното стъкло,
да ги поменем сега е нужно,
да ги поменем ний, поменем,
и да почнем истински, съвсем,
все наливайки, разливайки… така.
Да започнем, време е сега.
И за всичките Матрьони наши
във началото ще вдигнем чаши,
а пък за Пахомовна накрай
ще си спомним, то се знай…
Ще си спомним в здрача винен
и на приказки ще минем —
майсторка им беше тя добра
и отгде ги толкова събра.
Откъде са тез скороговорки,
тез закачки, поговорки,
тези умни, весели шеги,
православни старини!…
Слушаш сладко, сладко… даже
ни би ял ти, ни би пил,
само слушал би, глава склонил.
Кой тъй днес ще ти разкаже?
Старите, за тях да пием дружно
(жалко, че изчезнаха съвсем),
да ги поменем сега е нужно,
непременно да ги поменем…
Почвам, сват, какво да спорим,
после ще си поговорим.
Да не изпитваше влечение
за друго жадната душа,
останал бих — от изкушение
с наслади да се утеша:
мечти забравил тук без трепет,
света приел бих и така,
безкрай бих слушал твоя лепет
и бих целувал тез крачка…
В късна нощ от поход вкъщи
воеводата се връща.
Викна всички да мълчат;
бързо в спалнята премина
и разтвори балдахина…
Гледа: само пуст креват.
И по-мрачен от тъмите,
си наведе той очите,
взе да суче сив мустак…
Със отметнати ръкави
сам отвън заключи здраво;
викна: „Де си бе, хлапак?
А защо, отговорете,
не е спуснато резето?
Ах, простаци! Приготви
здрав чувал, свали и двете
пушки и вземи въжето.
Ще й дам аз!… С мен върви!“
И с момчето край стобора
тихо се промъкват в двора
към градинските врати —
на скамейка край фонтана
в бяла рокля, гледат, пани
и пред нея мъж стои.
Казва той: „Къде остана
туй, с което ти по-рано
ми сърцето покори:
твойта пухкава ръчичка,
бяла гръд… Закупи всичко
воеводата с пари.
Как те търсих и ревнувах,
как с години аз тъгувах!
Ала ми изневери!
Без да търси, без да страда,
той сребро пред теб извади
и с това те покори.
Аз препусках във тъмите,
да ти видя пак очите,
да ти стисна пак дланта;
дълги дни и радост в тая
къща да ти пожелая
и до гроб да се простя.“
Пани плаче и тъгува,
той краката й целува,
а ония ги следят,
наземи приклад опряха,
по един патрон избраха,
с шомпол вкараха заряд.
Приближиха се. „За бога,
да се целя аз не мога —
с труд момчето прошептя, —
вятърът ми мъти взора;
тръпна цял; барут в затвора
не попадна през цевта.“
„Я мълчи, хайдушко племе!
Ще поплачеш, дай ми време!
Я зареждай… Не пести…
В нея се цели. По-вляво…
Горе. С пана ще се справя.
Първо аз; почакай ти.“
Изстрел се раздаде в мрака.
Момъкът не го дочака;
викна, люшна се встрани
воеводата… Момчето
не улучи май — сред двете
вежди смъртно го рани.
Какво ли не минава през моя дремещ ум?
I
Октомври е дошъл — горичката отвява
от свойте върхове последните листа.
Подухва остър хлад — и пътят заледява.
Зад мелницата ври и бяга пак вода.
Но езерото е сковано; отминава
съседа ми на лов в залутани места
и посеви тъжат под вятърни забави,
и буди дълъг лай заспалите дъбрави.
II
Сега е мой сезон: аз мразя пролетта,
затоплянето; смрад и кал — съвсем съм болен
и ходя с тъжен ум, и в мен шуми кръвта.
От зимния сезон съм много по-доволен.
Обичам оня сняг с луната над степта.
С приятелка в шейна летите бърз и волен,
когато във кожух, с обветрено лице,
тя тръпне и пламти, и стиска ви ръце!
III
И с кънки да летиш е весело, ей богу,
по равните реки със огледален лед!
А празниците със блестящата тревога?…
Но после сняг и сняг — шест месеца подред.
На мечката дори в уютната бърлога
омръзва. Вечно ли ще скитаме навред,
понесени в шейни с Армиди неспокойни,
край печки ще висим и край прозорци двойни?
IV
О, чудно лято! Тъй обичал бих те аз,
ако не беше с прах и пек, с мухи досадни.
Погубваш светлите способности у нас.
Измъчваш ни; горим като поля на пладне.
Затуй единствено мечтаем всеки час
за въздух и вода… С блини, с напитки хладни
от скръб по зимата, сред тоя зной проклет,
й правим помени със лед и сладолед.
V
А есенните дни ругаем неизменно.
Читателю, но аз обичам есента
и красотата й сияеща смирено.
Така в семейството ме радва лудостта
на лошия хлапак. Ще кажа откровено:
от всички времена най-скъпа ми е тя!
Прекрасна и добра — а аз не съм тщеславен, —
плени копнежа ми, макар и своенравен.
VI
Но как да обясня? Харесва ми се тя,
тъй както нрави се на вас туберкулозна
девойка може би. Пред прага на смъртта,
горкичката, без гняв се свежда грациозна,
с един повехнал смях на своята уста,
нечуваща смеха на пропастта си грозна.
Горят страните й със хубав ален цвят.
Тя днес е още тук, след ден — на оня свят.
VII
Унило време! Но какво очарование!
Прощалния ти цвят приятен е за мен —
обичам на света изящното страдание,
лесът в трептящ кармин и злато пременен,
върхарите шумят със ласкаво дихание,
а свода е с мъгла вълниста обкръжен.
И рядък слънчев лъч, начален мраз по рова
закани отдалеч на зимата сурова.
VIII
И всяка есен пак започвам да цъфтя!
О, този руски студ все по-полезен става,
с природния си нюх усещам любовта:
ту ме наляга сън, ту глад ме навестява,
но радостно шуми в сърцето ми кръвта,
желания кипят и чувствам се тогава
щастлив и млад — такъв е моят организъм
(простете, моля ви, за този прозаизъм).
IX
Довеждат коня ми; и сред степта открита
размахва грива той и с конника лети
и еква звънко под блестящите копита
помръзналия дол, ледът разбит трещи.
Отива си денят; в оджака пуст полита
пак огън запламтял — ту весело блести,
ту тлее; аз чета, унесен в светлината,
или пък давам път на мислите в душата.
X
Забравил за света, във сладка тишина,
аз сладко съм приспан от свойто въображение,
поезията в мен намира светлина:
душата ми скърби с лирическо вълнение,
звучи, като насън тя лута се и на̀,
излива се след миг в свободно проявление —
и влизат гости тук, с невидими черти,
познати стари, плод на моите мечти.
XI
И мисли се въртят във буря поривиста,
и ритми прелестни насреща им летят,
и пръсти молят за перо, перо за листа,
и ето — стихове несдържано текат.
Тъй дреме кораб, спрял посред мъгла сребриста,
но виж — матроси там се хвърлят и крещят,
пълзят по мачтите, в платната вятър тича,
грамадата скрипти и гребени разсича.
XII
Той плува. Накъде? — — — — — — — — —
— — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — —
— — — — — — — — — — — — — — — — — — — — — —
Приятелю, часът дойде! Сърцата молят
покой, отлитат дни, отнасят в своя полет
частичка битие, а ний — без ум съвсем —
се каним за живот, а време е да мрем.
Тук има свобода, покой, но няма щастие.
Отдавна блян щастлив във нощите ми расне:
роб, вече уморен, реших да бягам аз
в далечен манастир на труд и чиста страст.
Той между нас живя,
сред племе нему чуждо. Но към нас
не хранеше в душата си той злоба.
Обичахме го. Кротък, благосклонен
той биваше в беседите ни. С него
споделяхме и чистите мечти,
и песните. (От бога вдъхновен,
той отвисоко гледаше.) Начесто
говореше за бъдещото време,
кога народите без дребни дрязги
ще заживеят във едно семейство.
Ний слушахме поета жадно. Той
замина си на Запад. С благослов
изпратихме го ние. Но сега
е кроткият ни гост наш враг. С отрова
той вече свойте песни напоява
в угода на тълпата. Отдалече
достига глас на озлобен поет,
гласът познат! О, боже, просвети
сърцето му за правда и за мир.
Коня буен означават
със дамга, та да личи.
Партите се отличават,
че им капата стърчи,
влюбените се издават
с пламналите си очи.
Ах, тоз пламък душеломен —
за наслади знак нескромен!
Оредяха, побеляха
мойте славни къдърци.
И очите потъмняха,
зъби не държат венци.
Не останаха дни много
от живота ми блажен.
Парка ги пресмята строго.
Тартар чака вече мен.
Страшен хлад от гробна яма.
Вход — за всекиго открит,
а от него изход няма.
Край — в забрава си покрит.
Сухо — дъното блести!
Момко, чашата пълни ми.
Туй пияно вино ти
с вода трезва разреди ми.
Скити ний не сме. Не ща
да пиянствувам безчинно.
В разговора, в песента
свикнал съм да пия вино.
Разплакана диво, младежа кореше ревнивата дева.
На нейното рамо склонен, младежът заспа изведнъж.
Девата тутакси млъкна и му съня приласка
с кротка усмивка и тихи сълзи.
Във руския дворец е залата, която
не е нагиздена със кадифе и злато,
венец елмазен там не пазят под стъкло,
по всичките стени, където да било,
свободно разпрострял палитрата си цяла,
художник бързоок рисувал тази зала.
Мадони няма тук, ни селски нимфи, ни
пияни фавни рой, ни гърдести жени,
ни танци, нито лов, а шпаги, пелерини
и войнствени мъже с лица на юначини.
Художникът побрал в туй гъсто множество
герои на едно народно мъжество
във похода най-смел на нашата родина,
със слава увенчал Дванайстата година.
И неведнъж пред тях почтително вървя,
в познатите лица живот, ще доловя
и сякаш чувам пак командите им смели.
Умрели са едни. А други — остарели,
макар че млади са на ярките платна.
И клюмват лаврите в печална тишина
по техните глави.
Но в таз тълпа сурова
най-много ми е скъп един. Със мисъл нова
пред него ще се спра. Очи не ще сведа.
И все по-силна скръб изпитвам при вида
на този мъж. В цял ръст пред нас се той възправя
и като череп гол чело се откроява
и, струва ми се, там велика скръб кръжи
и тягостна мъгла наоколо лежи.
Отзад — военен стан. Спокоен, начумерен,
насочва сякаш взор, с презрение премерен.
Художникът дали свой възглед е разкрил,
когато в този вид го е изобразил?
Или било е то неволно вдъхновение,
но Доу му е дал такова изражение.
Нещастен вожд. Има ти жребий най-суров,
за чужда теб страна на жертви бе готов.
Непроницаем бе за тях — тълпата дива,
вървеше мълчалив, сам с мисълта красива.
С произхода си чужд раздразваше ги ти
и сипеха след теб те свойте клевети.
Народът, който ти, без сам да знай, избави,
със теб се подигра, наместо да те слави.
И умният дори, ценил те по-преди,
лукаво те руга, за да им угоди.
Но дълго сам крепен от мощно убеждение,
не те смути това всеобщо заблуждение.
На похода велик в средата му почти
победния венец на друг отстъпи ти
и власт, и планове, замислени дълбоко…
И в полковия строй ти скри се сам жестоко.
Там вождът остарял, подобно млад войник,
за пръв път чул куршум, видял насочен щик,
се хвърли в огъня, желаейки смъртта си.
Напразно бе!…
— — — — — — — — — — — — — — — —
— — — — — — — — — — — — — — — —
О, хора, жалък род! За смях и плач сте вие,
търсачи на успех, вам блазнят дреболии.
Как често покрай вас преминал би човек,
когото ще ругай сляп и бездушен век,
но чийто светъл лик при всяко поколение
в поета ще роди възторг и умиление.
Ти, облак последен след буря отвяна,
единствен ти само в лазура остана,
единствен си сянка унила прострял,
единствен смущаваш деня засиял.
Небето нацяло ти както облече
и мълния страшна навред те насече.
Простора ти с тайнствен гръм разлюля
и алчната почва със дъжд наполя.
Достатъчно, скрий се! След дивата сила
земята отново се е освежила.
И вятърът, милвал листенца безброй,
те гони в небето, видяло покой.
I
В своя роден край испански
вкара маври Юлиан.
Графът за обида лична
ще мъсти на крал Родрик.
Похитил той дъщеря му
и рода му оскверни.
Своя роден край в гнева си
тъй предаде Юлиан.
Маврите безброй заляха
вред испанските земи.
Падна готската държава
и Родрик е без престол.
Готите герои бяха,
биха се като мъже,
маврите озадачиха
кой кого ще победи.
Осем дни се биха стръвно
и двубоят бе решен:
в битката плениха коня,
кралския обичан кон.
Шлема му и меча тежък
щом откриха във праха,
за загинал взеха краля.
Никому не дожаля.
Ала жив Родрик остана.
Би се цели осем дни.
Първо чакаше победа,
после молеше за смърт.
А навред стрели свистяха,
но не бе улучен той.
Копия летяха близко,
шлемът бе неуязвим.
Докато от коня скочи
най-подир сломен Родрик.
Меча с кърви загорели
отлепи от свойта длан.
Хвърли бронята блестяща
и пернатия си шлем.
Бойното поле напусна.
Мракът нощен го спаси,
II
Той зад себе си остави
бранното поле далеч.
В пътя му го изпревари
слух за неговата смърт.
Старци и жени нещастни
по кръстовищата той
свари на тълпи да бягат
в крепостните градове.
Всички с писък молят бога
вярващите да спаси
и Родрик проклинат всички,
чува клетвите им той.
И набързо се измъква
със помръкнало чело.
Побоя се да им каже:
„Нека бог прости Родрик!“
И след три дни той пристига
в най-затънтен морски кът.
Тъмна пещера съглежда
и навред — пустинен бряг.
В пещерата той намира
кръст, лизгар и недалеч
труп на някакъв отшелник
и разринат вече гроб.
Но трупът не бе разяден,
той лежеше вкочанял,
погребение очакващ
и молитвен упокой.
Кралят го положи в гроба
и с молитви го зари.
В пещерата се засели
покрай неговия гроб.
Поминуваше той само
със вода и плодове.
Като прежния отшелник
собствен гроб си изкопа.
Но лукавият започна
краля, тук уединен,
да смущава с нечестиви
мисли краткия му сън.
Кралят будеше се трескав,
в страх и срам изпълнен цял.
Упояваща съблазън
ще му съкруши духа.
Иска богу да се моли,
ала всуе: дух нечист
му нашепва страстни думи
пак за битки и за власт.
Той в униние прекарва
неподвижен цели дни,
поглед устремил в полето,
спомнил прежния живот.
III
Но отшелникът, когото
бе погребал с благочест,
зарад него се застъпи
пред небесния баща.
И яви се той на краля
в благодатен, явен сън,
цял във бяла плащаница,
обкръжен във светлина.
И в ужасен страх обхванат,
кралят падна по очи.
И светецът прорица му:
„Появи се пак в света!
Ти короната загуби,
но десницата ти пак
бог ще надари с победа,
а душата ти — със мир.“
Буден, божията воля
по сърцето си разбра.
И пустинята напуснал,
крал Родрик пое на път.
1
Веднъж, заскитал се всред долината дива,
усетих как скръбта ме грабва и надвива.
От някакъв кошмар потиснат, съкрушен,
като че бях на съд в убийство уличен.
С наведена глава аз чупих нервно пръсти,
с пронизана душа въздишки ронех гъсти,
повтарях, сякаш бях от болест повален:
„Какво да правя аз? Какво ще стане с мен?“
2
Окайвайки се тъй, прибрах се аз обратно.
Унинието ми бе вкъщи непонятно.
И пред жената, пред децата кротък бях,
че мрачната тъга старателно таях.
Но скръб от час на час гърдите ми душеше.
Накрая се разкрих, че невъзможно беше.
„Тежко ни и горко! Деца, и ти, жена —
им казах, — знайте вий: ужасна тъмнина
в душата ми тежи. Непоносимо бреме
гнети ме. Идва, знам, страхотно, грозно време.
На буря и пожар обречен е градът.
На пепел и на прах ще стане всеки кът.
И който не успей подслон да си открие,
тежко му и горко. О, ще загинем ние.“
3
Домашните тогаз изпаднаха във смут,
да се държи така могъл би само луд.
Но мислеха: с нощта и със съня целебен
ще охладнее в мен и пристъпа враждебен.
Аз легнах. Цяла нощ в леглото се въртях,
до утрото така въздишах и ридах.
А призори — едва съм станал от леглото,
надойдоха при мен. И същото, каквото
говорих вчера аз, повтарях го и днес.
Домашните тогаз, в мой собствен интерес,
да стигнат най-подир до строгост се решиха.
Заплашваха ме те, жестоко ме кориха
да вляза в пътя прав. Не се поддавах аз,
въздишах, плачех все, изпадах във несвяст.
Докато най-подир, безсилни, уморени,
те махнаха с ръка, отчаяни от мене.
Като от полудял, за чийто грозен плач
е нужен лекар строг и болничен пазач.
4
Пак тръгнах да вървя, посърнал в изнемога,
отправях вред очи със страх и със тревога,
като затворника, пред бягството съзрян,
или на пътника, среднощ в дъжда възпрян.
Духовен труженик, повлякъл сам верига,
юноша срещнах аз, върви, зачетен в книга.
Той вдигна тихо взор към мен озадачен,
попита ме, защо ридая огорчен?
Отвърнах аз: „Узнай ти моя жребий злобен:
осъден съм на смърт, призван на съд задгробен.
Затуй съм съкрушен. Не съм готов за съд,
а плаши ме смъртта.“
„На жребия гласът
щом ти подсказва тъй, защо така отлагаш?
Какво ще чакаш тук? Ти трябва да избягаш?“
А аз: „Кажи, къде? Кой път да избера?“
Тогаз ми каза той по-ясно да се взра.
Насочи пръст. С око, болезнено разкрито,
като слепец с перде, от лекаря пробито:
„Да, виждам светлина!“ — внезапно изкрещях.
„Върви — той продължи — подире й без страх.
И нека бъде тя за тебе цел в сърцето
и тясната врата спасителна, додето
ти не достигнеш сам, върви напред!…“ И аз
към сочения път се втурнах в тоя час.
5
Решението ми за бягство се посрещна
с тревога у дома. Жената безутешна
с децата пред прага крещяха да ме спрат,
приятелите ми догде се съберат.
Един ме хокаше, друг даваше съвети
на моята жена, съчувстваше ми трети.
От някои руган, от други подигран.
Предлагаше съсед да бъде задържан.
Подгонен бях дори, но аз неудържимо
летях извън града в поле необозримо,
най-сетне да съзра далеч от тез места
спасителния път и тясната врата.
… Пак посетих
аз онзи кът, където преживях
като изгнаник пусти две години.
Едно десетилетие, а колко
неща в живота ми се промениха
и — подчинен на общия закон, —
и аз се промених — но тук отново
пак миналото властно ме обхваща
и сякаш беше вчера, като скитах
в горичките. Ей къщицата вехта.
Живеех там със свойта бедна няня.
Старицата я няма — зад стената
не сещам вече тежките й стъпки,
ни нейния внимателен надзор.
Ей хълма залесен, над който често
заставах неподвижен с часове,
загледан в езерото, спомнил в скръб
далечни брегове, вълни далечни…
Всред златни ниви, пасбища зелени
синее то, простряно нашироко.
През неговите тайнствени води
рибар, заплувал, влачи празна мрежа.
По полегатите му брегове
са пръснати села — и там, зад тях,
криви се мелница, крила насила
върти по вятъра. Зад синора
на дядовите ми земи, отдето
се покатерва път към планината,
от дъждове разровен, трите бора
стърчат — един встрани, а двата други
прегърнати, — когато покрай тях
аз яздех към върха по лунно време,
със свойски шепот техните върхари
ме поздравяваха. По този път
отново аз минавам и ги виждам
пред себе си. Те същите са пак
и същият е шепотът им свойски.
Ала до корена им остарял
(където бе тогава пусто, голо)
сега горичка млада е избила.
Зелени издънки. Под двата бора
като деца натрупали се храсти.
А отстрани другарят им самотен
тъжи подобно стар ерген. Край него
пустей като преди…
Здравей, о племе,
тъй младо, непознато. Аз не ще
дочакам твойта силна късна възраст,
познайниците мои да надраснеш
и старите глави да им затулиш
от поглед чужд. Но нека моят внук
да чуе вашто шепнене приветно,
когато след другарски разговори
се връща у дома с приятни мисли,
премине ли край вас във мрака нощен,
за мен да си припомни.
Ти гаснеш, момко пребогат,
сред плач на близки натъжени.
Смъртта в разкошния палат
дойде през портите безценни.
Промъкнала се заранта
като лихварин, търпеливо
стърчеше в пруста мълчаливо,
теб чакаше смъртта.
Пред теб в помръкналия ден
безсилни лекари шептяха
и храненици с лик смутен
загубваха надежда плаха;
за тебе робите молба
отправяха към боговете,
въздишаха от страх обзети
за своята съдба.
Подобно гарван върху леш —
наследникът ти го тресеше
В очакване — дано умреш.
Имота ти той вече беше
със восък запечатал вред.
Той твойте складове заключи
и готвеше се да получи
парите ти безчет.
Той мислеше си: стига срам,
деца да бави на велможи!
Велможа той ще стане сам
и себе си във ред ще сложи.
За честност — не му говори!
Жена си няма да завлича,
нито чрез кражба да изсича
държавните гори.
Но ти възкръсна. Ах, дано!
Приятелите ти ликуват
и робите като едно
семейство дружно се целуват.
Отдъхва лекарят и той.
Ненужен чувства се гробарят.
Натирва весело вратарят
наследника със бой.
Със всичките му красоти
животът пак ти е възвърнат.
Той скъп е дар — пази го ти.
Живей го пълен и разгърнат.
Ти украси го. Дни летят.
Жени се. В твоя дом да свети
красавица — и боговете
с деца ще ви дарят.
Когато царят асирийски
прегази толкова страни
и всичките земи азийски
за него Олоферн плени,
във свойта вяра неизменен
и търпелив пред всяко зло,
то пред сатрапа си надменен
Израил не склони чело.
Навред, де имаше юдеи,
премина трепет. Йереи
закриха всеки свят олтар
със дрипи. Цял народ захлипа.
Чу мъдрият всевишен цар.
Достигнал прехода планински,
сатрапът спря: като врата,
заключена със ключ същински,
стена във пояс исполински
откъсваше ги от света.
И като страж над стръмнината
в недостижима висота
бди Ветулия в тишината,
слепи със свойта белота.
Със гняв, с почуда неприкрита
сатрапът пита изумен
разноезичната си свита:
„Какъв народ стои пред мен?
Каква е неговата сила
и кой му дава дух за бой?
Кой силен вожд му е закрила
и на какво разчита той?“
На синовете на Амона
водителят им Ахиор
стана. И Олоферн от трона
склони към него слух и взор.
Над Нева блестят водите,
пъстри флагове плющят
и от лодките гребците
с весели гърла крещят.
Царският дворец пирува.
Шумни гости, веселби.
А Нева се вред вълнува
от ракети и стрелби.
За какво празнува царят
наш велик, та в Петроград
гръм след гръм се надпреварят,
екне флотският парад?
Озари ли нова слава
руският ни боен флаг?
Швед суров ли се предава?
Мир ли иска подъл враг?
И след битки ли успешни
се завръща Брантов бот?
Своя „дядо“ ли ще срещне
младият подрастващ флот?
И застават внук до внука
пред великия старик.
И за родната наука
еква залп и боен вик.
Чествува ли се Полтава,
дето Карл бе разгромен;
Петър руската държава
там спаси от вражи плен.
Може би Екатерина
днес празнува имен ден?
Или — важната причина:
царски син да е роден?
Не, той днес се помирява
с всеки, нему провинен,
опрощение раздава,
черпи ги развеселен.
От лика му обич блика
и прегръща ги сега.
Прошката е по-велика
от победа над врага.
Затова празнува царят
наш велик във Петроград.
Песни с глъч се надпреварят,
екне флотският парад.
Затова градът ликува,
шумни гости, веселби.
И Нева се вред вълнува
от ракети и стрелби.
На теб, певеца и героя!
След теб аз не можах на боя
в шрапнелния му ураган
да скачам с кон необуздан.
Аз кротко яздех на Пегаса
и се разкарвах из Парнаса
във демодиран стар мундир.
Но и при този дълг мой труден,
и в него, мой ездачо чуден,
си мой баща и командир.
Пугач е с мен. Личи веднага:
хитрец, казак със вещина.
За първа линия приляга.
Би бил чудесен старшина.
Тъжен и весел дойдох, ваятелю, в ателието ти.
Даваш на гипса ти мисли, мраморът ти е послушен:
колко герои, богини… Богове! Ето Зевс Гръмовержец.
Ето, под вежда ни гледа сатир, цафара надул.
Тоз, който почна — Барклай, и тоз, който свърши — Кутузов.
Тук — Аполон-идеал, там Ниобея-печал…
Весело ми е… Ала в тълпата от неми кумири
тъжен разхождам се. Тук Делвиг не виждам сега.
В тъмен гроб той е заспал, съветник и брат на творците.
Как щеше да те прегръща, как щеше с теб да е горд!
Кога на дървен кръст богочовекът свят
бе в жертва зарад нас тържествено разпнат,
до животворното дърво, отвъд тълпата,
Мария блудната и Девата пресвята стояха, две жени
във своята печал останали едни…
В подножието днес на този кръст пречестен
като пред къщата на големеца местен
на техните места два часови стоят —
с фуражки, с втъкнат нож над кръста ли ще бдят?
Защо е сложена да варди тази стража?
Разпятието ли е на властта багажа?
От мишки и крадци ли пазите Христа?
Изтъквате ли му така вий важността?
Или опека му оказвате велика
на увенчания с трънлив венец владика?
Исус Христос, отдал покорно свойта плът,
да удрят с бичове, пирони да коват?
Изкупил чрез смъртта греха ни от Адама,
тълпата ли ще е сега за него срама?
Или велможите да имат лесен вход,
вий не допущате тук простия народ?
Не искам да ценя аз шумните права,
развинтили ума на не една глава.
Не се гневя, че бог участие отне ми
и аз да водя спор за данъчното бреме,
царете да коря войни дали гласят,
не ме е грижа мен свободен ли печат
ще мами рой глупци, или цензура вещо
над шпалтите ще бди да не пропусне нещо.
Това са думи, думи, думи са това.
А други, по-добри, примамват ме права
и друга свобода. Каква ли е изгода,
ако вместо от цар зависиш от народа?
Тях ги опазил бог! Ти никому недей
отчет да даваш. Сам на себе си недей,
на себе си служи. За власт и за одежда
ни съвест, ни разум, ни врат недей навежда.
По собствен свой стремеж се скитай тук и там.
Природата — една — за теб да бъде храм.
Пред чудните творби на вечното изкуство
да тръпнеш от възторг с най-радостното чувство!
Права и щастие е то!
Светци-отшелници и деви непорочни,
сърце да възнесат в селения задочни
и да го укрепят за светския двубой,
молитви праведни редили са безброй,
ала пред никоя душата тъй не трепва
като оная, що свещеникът нашепва
през траурните дни на всеки пост велик.
На устните ми тя сама дохожда в миг
и укрепява ме със сила непозната:
— Царю на мойте дни! Духът на Празнотата,
на Властолюбството — змия, що в мен пълзи —
и Празнодумството — от тях ме опази.
Но дай ми ти очи за мойте прегрешения.
Да не подлагам аз свой брат на унижения.
С любов и дух смирен ме ти въоръжи
и целомъдрие в сърцето ми вложи.
Кога извън града замислен бродя сам
и в гробищата спрял, разглеждам дълго там:
огради, стълбове на гробници най-пищни.
В тях гният столични величия предишни.
Тук в блатото смъртта нагъсто ги събра —
гладници, чакащи на просяшка софра.
И спят чиновници, търговци в мавзолеи;
на евтино длето — посредствени навеи —
върху им надписи във проза, в стихове
за добродетели, за титли, чинове.
Над рогоносец стар вдовишки плач амурен,
от мародери гроб ограбен и разтурен
и ями хлъзгави с прозявка чакат все
нещастен квартирант в тях да се нанесе.
Такава тъжнота тук всичко ми навява,
че зло униние духа ми покорява.
Плювни и отмини!
Но как обичам аз
на село, в есента, през тих вечерен час
всред гробищата спрял, покойниците свои
да навестя как спят в тържествени покои.
Тук няма труфила. Простор над тях синей,
към тях да приближи крадец в нощта не смей.
Вековни камъни със мъхове покрити —
до тях ще спре селяк с въздишка във гърдите,
Наместо стълбове, огради, надпис стар,
безноси гении и грации без чар
изправен дъб стои над гробовете свидни,
люлей се и шуми…
Exegi monumentum…[197]
Аз паметник за мен градих неръкотворен,
към него ще върви навек народен път,
възнася той глава висок и непокорен
над Александровия стълб.
Не, цял не ще умра — с духа на мойта лира,
праха ми надживял, избягнал тленността —
ще бъда славен аз, додето се намира
поне един пиит[198] в света.
За мен през Рус навред легенди ще преминат
и ще ме изрекат на всеки свой език
славянския правнук, тунгузът див и финът,
другарят на степта — калмик.
И дълго ще съм с туй народу скъп в душата,
че с лирата си тук човечност будех аз,
че в този век жесток възславих свободата,
за падналия вдигах глас.
О, музо, ти бъди на своя бог послушна,
от хули се не бой; неискаща венци,
хвала и клевета посрещай равнодушна,
не влизай в спорове с глупци.
Бе време: нашто младо тържество,
венчано с рози, светеше, шумеше
и песента със виното кипеше,
и тясно бе за нашто множество.
И на безгрижния младеж със нрава,
живяхме всички леко, с простота.
Ний пиехме за вярата си здрава,
за смелия кроеж на младостта.
Днес друго е: с годините напред
разгулното ни тържество улегна,
помръкна нещо, нещо ни дотегна
и глух звучи наздравният привет.
И разговорът все по-скучен става,
и празно е. И тъжни ний седим.
По-рядко смях след песен се раздава,
по-често ще въздъхнем и мълчим.
Сега за двадесет и пети път
ний чествуваме випуска в Лицея.
Животът бързо дните ни разсея,
а те успяха да ни застарят,
Тъй четвърт век измина се. И нека!
Съдбата не смени закона свой.
Светът се движи около човека —
нима недвижим ще е само той?
Вий помните: в средата ни добра,
приятели, съдбите си събрахме.
И на какво свидетели не бяхме?
Играчки във тайнствена игра,
се мятаха народите тогава.
Изкачват се и падат цар след цар.
За Свобода, за Гордост и за Слава
кръвта обагри не един олтар.
Вий помните: кога се основа
Лицеят — в самия чертог царицин
отидохме. Там гостите Куницин
посрещна със приветствени слова.
Тогава на Дванайстата година
гърмът не бе роден. Наполеон
не бе изпитал нашата родина.
Заплашваше я с неуверен тон.
Вий помните: войската, без да спре.
Със старшите си братя се простихме,
в науката с досада нос забихме,
завиждайки на оня, който мре.
А битките жестоки продължиха
и Русь можа врагът да прикове.
Московските пожари озариха
готовите за него снегове.
Вий помните: пленения Париж
и руският Агамемнон пристигна
при нас. Какъв възторг тогаз изригна!
Как можеш да не му се възхитиш!
Приятел на народите — избави
той техните права и свободи.
Щом някъде в почивка се отправи,
цветя цъфтяха, рукваха води.
Но няма го. Остави своя трон,
възнесен над света, навред прославен.
На острова в изгнание забравен,
за всички чужд, умря Наполеон.
А новият ни цар стои сурово,
междата със Европа пази той.
И облаци се струпваха отново
и ураганът им…
През нощта от мен Лейла
да избяга е решила,
„Чакай! — спирам я. — Недей!“
Възрази ми мойта мила:
„Виж, косата ти белей!“
„Тя е с възрастта модерна“ —
казах й, да я смиля.
„Беше като мускус черна,
като камфор побеля.“
„Казваш мисли неудачни,
знаят даже и глупци,
служи в хижи и дворци
мускусът за новобрачни,
камфорът за мъртъвци.“
Алфонс възсяда коня свой.
„Синьор — кръчмарят дърпа стреме,
послушайте съвета мой,
не тръгвайте в такова време.
Че планина е. Идва нощ.
Нататък пътят става лош.
Поспрете тук. Вечеря има,
камината добре гори.
Почивка е необходима
и конят да се отмори.“
„Аз съм привикнал да пътувам.
Аз денонощно съм на път
и от какво да се страхувам?
Дворяните не се боят!
Ни дяволи, нито апаши
мен няма никога да спрат,
когато ме зове дългът!“
И бързо с коня си запраши
той по пътечка там една,
препуска в тръс, без да се плаши,
към зиналата планина.
Ала от тясната долина
каква му се откри картина?
Навред пустинята мълчи…
Бесилка отстрани стърчи.
Обесените всяват страх.
И ято врани покрай тях
дори не смее да кръжи.
Алфонс спокойно приближи,
видя, висят тук два титана,
два славни брата, атамана.
Висят телата като строг
за всичките крадци урок.
Тях къпал ги е дъжд поройно,
сушило ги е пладне знойно,
пустинен вятър ги люлял
и лешояд ги е кълвал.
И слух посред народа тръгвал,
че нощем, в късни темноти,
от клупа всеки се изтръгвал,
врага си търсел да мъсти.
Алфонсовият кон изцвили,
встрани от тях посока взел,
и ги отмина с всички сили,
понесъл конника си смел.
„Всичко имам“ — рече златото
„Всичко имам“ — рече мечът.
„Аз купувам“ — рече златото.
„Аз воювам“ — рече мечът.
Не знам къде, но не у нас
почитаният лорд Мидас
със качества нищожни, гадни,
по пътя хлъзгав да не падне,
с пълзене допълзя до чин
и стана важен господин.
Две думи още за Мидаса:
той си не пазеше в запаса
понятия с дух възвишен.
От ум блестящ той бе лишен.
Той храбър по душа не беше,
затуй надменно се държеше.
А пък ласкатели безчет,
не знам защо, го хвалят вред,
провъзгласяват го за фин…