Борис Младенов-Young
Рапсодия в бяло
Любителска поезия

Анотация

Борис Младенов-Young е роден в с. Лехчево, Монтанско през 1939 г. Гимназия е завършил в бившия Михайловград (сега Монтана).

Отбива военната си служба в гр. Перник и с. Чорбаджийско, Момчилградско.

Завършил медицина във Висшия Медицински факултет, София.

След двегодишна работа в провинцията, в продължение на 24 години работи като лекар асистент (хематолог) във Висшия Медицински Институт.

От 1991 година живее и работи в гр. Сидни, Австралия, като лекар хематолог. От началото на 2013 г. е пенсионер.

Стихове пише от ранна детска възраст. Публикувал е стихове в студентски вестници. Досега е издал седем стихосбирки:

„Еротични сонети“, „Ехо от близкото минало“, „Старчески напеви“, „Вълнения“, „Мисли надживели вековете“, (четиристишия), „I call Australia home“, „Закъсняла младост“ и „Фамилно дърво“ (автобиографична проза).

Член е на Съюза на писателите в гр. Габрово и на Съюза на независимите писатели в България.

Племенник е (по майчина линия) на народния представител и поет Йосиф Петров.

На брат ми, с чиято неоценима материална и морална помощ завърших медицина.

Salus aegroti suprema lex — Благоденствието на пациента е най-висш закон (лат.).

Предговор

Едва ли някой днес би харесал поезия на медицинска тематика. Написах тази стихосбирка по-скоро за свое собствено удоволствие и от любов към медицината. Лекарската професия се оказа най-подходящата професия за мен и аз се чувствам благодарен на съдбата, че ми даде възможност да я практикувам, включително и тук в чужбина.

Преди да оставя книгата ми да говори сама за себе си, искам да дам някои пояснения. Медицинската наука направи огромен скок в своето развитие през последните стотина години. Бях свидетел на идването на антибиотиците, на химиотерапията и другите модерни терапии на злокачествените заболявания, както и на невъобразимия напредък в диагностиката на болестите.

Но наред с успехите, преживях и трънливия път на лутанията и неуспехите, по който се загубиха стотици болни. Все още нося незараснали рани от тези човешки трагедии и тъгата по тях преминава като лайтмотив през цялата ми книга. Тази тъга и фактът, че до края на моята кариера не се откри панацея за лечението на злокачествените кръвни заболявания, даде окраска на нейното песимистично звучене.

А точно това исках да избегна!

В настоящата книга предлагам около 200 нови сонета. Останалите стихотворения, сонети и епиграми бяха публикувани в предишните ми стихосбирки, но ги включвам тук за пълнота. А някои от тях наистина са ми любими „рожби“.

* * *

Една, каквато и да бъде книга

с броени страници и редове,

отдавна съм го осъзнал добре,

животът ми да отрази, не стига.

 

Но тя, като накъсана верига

все пак представа бегла ще даде,

с отделни случки в сбити стихове,

как с труд и с пот успехът се постига.

 

И в моята родина, и в чужбина,

на дълг хуманен себе си отдал,

описах, как във радост и печал

животът в болницата ми премина.

 

За него в белите й коридори

оставям книгата ми да говори.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Предначертан е моят жизнен път

от личната съдба, от мен самия;

На следказармения кръстопът

и с вързани очи ще го открия.

 

С една мечта от рано заживях,

напътстван от звездата пътеводна,

и поприще в живота си избрах —

професия хуманна, благородна.

 

Аз имам ясна, неотклонна цел.

Решено е. Ще следвам медицина.

С разперени криле на млад орел

на есен в столицата ще замина.

 

Нататък Алма Матер ме зове —

не може никой с нищо да ме спре!

 

с. Лехчево — 1959 г.

* * *

С мъгли и дъжд пристигна есента,

вихрушки брулят листи пожълтели,

без дъхави цветя и птичи трели

гората погрозня и опустя.

 

Помръкнаха и хорските лица.

Обвиха мрачни облаци-къдели

сърцата им, за слънце закопнели,

и тиха хладна скръб ги завладя.

 

А пролет свети в моето сърце,

гугутки гукат, слънцето пече… —

току-що спомен през ума ми мина:

 

В такъв дъждовен септемврийски ден

бях от военна служба уволнен

и в София записах медицина!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

 

Завърших медицина с топ успех

и с устрем горд към лекарския свят,

в хуманна, честна служба се заклех

пред бога с клетвата на Хипократ.

 

През моя многолетен трудов стаж

висеше на стената тя до мен;

не я престъпих с нищо ни веднаж,

с чест изпълнявах своя дълг свещен.

 

Лекувах болните с голям ищах,

отдавах опит, знания и труд,

за слава и богатство не ламтях,

и стриктно спазвах лозунга прочут,

 

напътствал с векове до наши дни

лечителите: „Първо не вреди!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Във болницата всичко беше бяло.

Като отворих белите врати,

отвред под слънце, ярко заблестяло,

безкрайна белота ме заслепи.

 

Намерих се сред бели коридори

в тържествена безмълвна тишина;

бял свят в тоз миг пред мене се разтвори

и лудо щастие ме завладя.

 

Като на сън сновеше персонала,

в усилен труд край белите легла;

облечен като тях в престилка бяла

внезапно се почувствах у дома.

 

От този ден до края на живота

тук в бяла обстановка ще работя!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Животът е за всяка земна твар

най-висше и неотменимо право,

но туй природно дело величаво

е еднократен краткотраен дар.

 

И тъй е нежен, крехък и раним,

че даже и най-леката вихрушка

ще го отвее, като го разлюшка,

и често няма как да го спасим.

 

От болести по чудо оцелял,

една мечта лелеех непрестанно —

да се отдам на поприще хуманно;

 

Постигнах своя светъл идеал —

на болното от рак човешко тяло

живота си аз посветих изцяло!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Макар че в край далечен днес живея,

не съм забравил своята родина;

там в дни безбурни младостта ми мина

и трайни спомени ме свързват с нея.

 

Тя бе в началото за мен трамплина,

от който бедното момче от село

към Алма Матер се понесе смело

и в София завърши медицина.

 

Но моят дух след време е надрасна

и стана тя за полета му тясна —

към нови хоризонти се прицели…

 

Макар от нея да не се отричам,

Австралия мой дом сега наричам —

постигнах тук заветните си цели!

 

Сидни, Австралия — 2015 г.

* * *

Изслужих аз военната си служба,

но истинска война не съм познал;

живях във времена на „мир и дружба“ —

така не стигнах ранг на генерал.

 

Но в друга служба на народ, родина

и в изпълнение на дълг свещен,

животът ми в хуманен труд премина —

с трепан, със стетоскоп въоръжен,

 

намерих в ново поприще изява —

там, в болницата, в битка величава

пак станах воин, достоен за медал…

 

Видях безброй ранени и умряли,

че даже генерал да бях, едва ли

подобен мор до днес бих преживял!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

на В. Н.

Бях практикувал само две години.

Когато тя на преглед се яви,

ме поразиха нейните очи —

блестяха като две мъниста сини.

 

И сякаш плуваха в сребриста влага

с изпъкнал странен взор, втренчен напред,

и неспокойно шареха навред.

Но друг симптом ме впечатли веднага —

 

докато с трескаво лице на роза

ми се оплакваше нашир и длъж,

не я видях да мигне ни веднъж.[1]

 

Сама изписа свойта диагноза.

А аз от гордост лекарска обзет,

се произнесох: „Имате Базед.“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

„Затворено!“ — другарката отсече

и под носа ми ключа завъртя. —

„Свърших за днес. Разбираш ли човече?

Не виждаш ли, минава пет часа?!“

 

Признавам си, че не дойдох навреме,

но бе въпросът за минута-две;

Едва ли щеше повече да вземе,

бутилка мляко да ми подаде.

 

Замислих се. Такъв ми бил късмета.

Докараха в последния момент

с линейка тежко болен пациент

 

и доста се забавих в кабинета.

Но не можах да й го обясня —

та въобще не ме изслуша тя!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Шест години здравните науки

ми отнеха да ги усвоя,

а билкари прости и неуки

ми подливат с болните вода.

 

Мисля си, че ако се захвана,

да напиша някой друг куплет,

по подобна логика ще стана

самозван и самоук поет.

 

С корифеите ще се преборя,

(както с мен народният знахар),

лековерни и неуки хора

ще ме обожават като цар.

 

Ще ми плащат суми баснословни

за бездарни стихове — менте,

но сравнени с билките отровни,

много по-безвредни ще са те!

 

София, България — 1987 г.

* * *

В живота си не съм познал ненавист,

от злост не бе духът ми осквернен,

не бях от детството до днешен ден

изпитал даже благородна завист.

 

Че някои са от пари червиви

и имат къщи, вили и коли…-

с подобен факт не биха те могли,

да ме отровят с чувства завистливи.

 

Но скръбна вест за мой познат починал

в мен нещо промени и превъртя;

здрав, читав легнал…, а на сутринта

в леглото го намерили изстинал.

 

Тогаз за първи път извърших грях —

за тази „лека“ смърт… му завидях!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Защо съм с дух чувствителен устроен,

та плачове не мога да търпя

и чуя ли ги, тъжен и разстроен

зад тях предчувствам някаква беда.

 

Макар че те звучат в различни гами,

в един поток сълзите им текат,

с еднаква мощ и малки и голями

раняват и разкъсват мойта гръд.

 

Но зная плач, като камбанка нежен —

достигне ли ме, се топя разнежен

и се възнасям умилен възбог…

 

Той нов живот широко възвестява

в родилното с успешната поява

на току-що роденият отрок!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Абортите са щекотлива тема

и в нашия, с модерни нрави век;

Аз чувствам дълг становище да взема

от гледище на лекар и човек.

 

Жена, която твърдо е решила,

да стане майка, ще роди дете;

Не го ли иска, няма външна сила,

която от аборт да я възпре.

 

Приемам с чиста съвест, че е права

по всякакви закони и морал;

Животът с факти ни го потвърждава

и аз твърдя, от старост помъдрял:

 

Решението „за“ или „против“

е неин, ничий друг, прерогатив!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Щастлив бях в моя роден край, когато

като деца от сутрин чак до здрач

играехме на улицата мач

или кози пасяхме цяло лято.

 

Тогава нямаше автомобили,

тук-там сновяха волските коли;

на село бяха хората добри —

не бяхме чули и за педофили.

 

С по-ниския тогавашен уровен

животът бе по-прост, по-здравословен,

в екологично чист, естествен свет…

 

В активен спорт и трудови изяви

растяхме с дух и тяло бодри, здрави,

без телефони и без интернет!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Ако не бе открит пеницилина,

в казармата да съм умрял отдавна,

но не като герой във битка славна —

от тежък сепсис щях да се спомина.

 

Пришивах си якичката с иглата

в една студена зимна сутрин рано

и два-три пъти, действайки припряно,

убодох палеца си в бързината.

 

Абсцес в костта ми заработи там на

убоденото място изначало,

но скоро в треска цялото ми тяло

като от оръдеен огън пламна.

 

Представям си как някога са мряли

ранени редници и генерали!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Навремето, деца, пеницилинът

се правеше на всеки трети час[2];

но трите кратки часа щом изминат,

подобно лист се разтрепервах аз.

 

Пристигаше сестрата със спринцовка

и бързо, без да се церемони

забиваше иглата с хватка ловка —

цял курс така изкара — десет дни!

 

Отпред, отзад; отляво и от дясно —

редуваше без жал глутеус[3] с бут.

Изохквах аз — болеше ме ужасно,

но моят вой оставаше нечут.

 

Тогаз дечица мои, бе прието,

дупето ти да правят на решето!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

На медицинската сестра Ст.

Цял ден безспир и почивка

влизаш ти час подир час;

с ангелски мила усмивка

грижи полагаш за нас.

 

Туй е усмивка уловка —

крехката нежна ръка

носи голяма спринцовка

с дълга дебела игла.

 

„О-ох!“ — жално-милно простене

някой убоден болник.

Скоро ще дойдеш при мене,

младия страдащ войник.

 

Ала аз храбро посрещам

страшната дълга игла —

болката хич не усещам

с твойта усмивка добра!

 

София, Военна болница — 1959 г.

* * *

След 32 години

Щом чуя тежките й стъпки,

примирам от студени тръпки;

връхлита тя и с хватка ловка,

забива в бута ми спринцовка.

 

Не мине час и пак пристига

и хич окото й не мига;

От дупченето й проклето

ей, богу, станах на решето!

 

София, България — 1991 г.

* * *

През до-антибиотичната ера

навред са мряли болните мърцина,

а струва ми се, че било е вчера,

когато бе открит пеницилина.

 

Безкраен низ клинични диагнози,

протичащи със трескава картина,

вещаели с летален ход прогнози —

от тях са оздравявали малцина.

 

И векове лечебните процеси

от прости средства са се състояли:

отвари, билки, прахчета, компреси,

пиявици, мистични ритуали…

 

И клизмите (звучи анекдотично)

тогаз били лечение привично!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Не го съзнаваме — (и по-добре),

какъв незрим опасен микросвят

гъмжи край нас и който го прозре,

изпада в ужас, сякаш вижда ад.

 

Той няма ни начало, нито край

и за микробите е роден кът;

те в него като в благодатен рай

се раждат, благоденстват и множат.

 

И като вражи войни в строен ред

ни дебнат, чакат сгоден ден и час

да рухне нашият имунитет…

 

„Не казваш нищо ново, знам го аз.

Не ме е страх!“ — чух някакъв ербап.

„Да! Знаеш го, но не в такъв мащаб!“

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Те като въздуха са невидими,

по-дребни от най-фин и ситен прах;

понеже също са неуловими,

ний, хората, забравяме за тях.

 

А са навред: най-вече по ръцете,

които пипат всякакви неща.

И невъзможно е да разберете,

дали са заразени и кога.

 

Ами устата? Като нея няма.

Сравняват я (пардон!) с помийна яма.

И го доказват, че (кой знае как),

 

с целувката, (малцина го съзнават),

един на друг микроби се предават

във осемцифров (милионен) знак!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

„Да бягаме от тук — ми рече ти

и в говора ти прозвуча тревога. —

Виж, кихат, кашлят… Да вървим за бога!

Ще хванем грип… Опасност ни грози.

 

Нали си спомняш как през есента

го пипнахме пак тъй от магазина

и колко бавно след това премина —

до края на сезона ни държа?

 

Изкарахме цял цикъл амоксил,[4]

но мен инфекцията ме повтори,

та се наложи да поема втори.

Едва не се простих с живота мил!

 

Най-важното «лечение» за грипа

е да се пазим да не ни допипа!!!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Резистентност[5]

 

Микробите — невидими гадини,

се въдят безпрепятствено сред нас;

били са тук от милион години

и пак ще бъдат, хващам се на бас…

 

Повярвахме, че сме ги победили —

наивни, лековерни сме били;

те явно прегрупират свойте сили,

изплъзват ни се с нови хитрини.

 

Крадат, обменят помежду си гени

и в ужасяващ немислим поврат,

от мощни механизми защитени,

ни връщат със столетие назад

 

във до-антибиотичната ера —

„победата“ ни е била химера!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Кръвопускане[6]

 

Какъв, обвит в невежество и мрак

път медицината е извървяла!

След дълговечно лутане в зиг-заг

чак в двадесети век е процъфтяла.

 

Чудати методи били (в разрез

на разума) лечение основно;

звучат ни като анекдоти днес,

но болните са мряли поголовно.

 

Къде е логиката? Да речем,

че болният от рак е анемичен,

а кръв му пускат всеки божи ден.

 

Ще разрешим ли здравния проблем?!

И този случай не е единичен —

за жалост бил е метод утвърден!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

С какво ли е лекувал Хипократ

тогавашните болести телесни?

Какви „лекарства“ са били известни

на тоз велик лечител всепризнат?

 

В онези дни далечни може би

са прости лекове били на мода,

извлечени от живата природа —

масаж, вендузи, билки и свещи…[7]

 

Но чудно ли е, в двадесети век,

ний в до-антибиотичната ера,

лекувахме със методи от вчера;

 

А имаше и болести без лек;

и цитостатичните препарати

до скоро бяха средства непознати.

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

„Цял месец главоболие жестоко

ме мъчи и се тровя с аналгин,

а да не се досети ни един

от нас, че кръвното ми е високо.

 

Нали сме лекари и всеки има

слушалка и за кръвно апарат.

Защо не си го мериме чат-пат?!

Подобна грешка е недопустима.“

 

И аз съм този пропуск забелязал

и си задавам същия въпрос.

Ала нима случайно е това?

 

Народът много мъдро го е казал,

че обущарят често ходи бос,

а гол — шивачът. Та и ний така!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Те идват: болни… непознати… чужди…

Мъже, жени. И чакат своя ред.

С еднакви болести, проблеми, нужди…

от мен да търсят помощ и съвет.

 

Разголват своята душа и тяло,

споделят тайни както с никой друг,

с доверие, тъй ярко не блестяло

дори между съпруга и съпруг.

 

От днес те стават мои пациенти.

Започваме мъчителна борба

със тежки схеми от медикаменти.

 

Не винаги с блестящи резултати.

Разделяме се с болка и тъга,

но вече като близки и познати.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Пристигат те с последната надежда,

безименни и с имена прочути,

и вярват чак до сетните минути,

че пътят към спасение извежда.

 

А пътят е трънливата Голгота,

по него те към вечността ще минат,

ала напразно няма да загинат —

тук всяка смърт помага на живота.

 

Paracelsus Klinik am Siberzee

Хановер, Западна Германия

Април, 1986 г.

* * *

В болника виждам само пациента.

Дори когато е напълно гол,

такъв го възприемам сто процента,

без разлика на възраст, раса, пол…

 

Естествена за мен е голотата,

но като смъкне своя тоалет,

той си разголва с тялото душата,

разкрива ми несподелен секрет.

 

И научавам съкровени тайни

от най-интимно лично естество,

навлизам с време в нечий микросвят.

 

Тъй между нас се раждат връзки трайни.

И със съдби, преплетени в едно,

и след смъртта го нося в спомен свят.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Във болницата шества голотата,

но не е от музеен интерес,

защото изпълнява дейност свята —

помага на лечебния процес.

 

И смешно е дори да го спомена,

че и с нудизма няма връзка тя;

не е участница в конкурсна сцена

за Мис и Мистър Свят — по красота!

 

Тук светските лаически представи

за грозно и красиво не важат —

критерият е сведен до един.

 

Красиви са телата, щом са здрави,

но грозна — боледуващата плът.

И здравето за хубост е аршин!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

В каквато да е възраст с пълно право

и скромното на вид човешко тяло

от здравна гледна точка, като цяло,

се смята за красиво, щом е здраво.

 

Когато лекарят го оценява,

не го вълнуват прелестите в пола,

дори плътта да е изящна гола,

я вижда грозна, ако е болнава.

 

Природата във тайнственост интимна

шедьовър от човека е създала

и в съществото му се е вградила…

 

За него здравето е синоним на

живот, любов, успех, триумф, възхвала

и тържество на вечната й сила!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

От гледище на лекар аз твърдя,

че няма нищо пошло в голотата;

във всяка жива форма на плътта

божественост се крие — чиста, свята.

 

Природата изкусна е била,

от тялото шедьовър е създала

и за да продължим с любов рода,

нам детеродни органи е дала.

 

Така по своя гениален план

е сляла в хармонично съвършенство

телесното с духовното блаженство

 

и само сквернословният профан

това изящество анатомично

би омърсил със прозвище: „цинично“!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Когато болният ми повери

живота си с влошеното си здраве

и редом с болестта пред мен наяве

изникнат други негови беди;

 

когато по лечебния баир

той носи своя кръст със помощта ми

и в мъките му с разговори прями

прониквам във душевния му мир,

 

Тогаз оназ, лежаща между нас,

на лекар с пациента му преграда

след време постепенно се разпада

и с него чак до сетния му час

 

вървя през всички тежки изпитания

и страдам с болестните му страдания!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Не! Няма свикване. От опит знам.

За всеки пациент със край трагичен

потъвам в скръб, като за близък нам

и ставам по-раним, „по-алергичен“.

 

Ужасно е, щом с първите слова

на болния заподозра левкоза

и с всеки тест нататък потвърдя,

че правилна е тази диагноза.

 

И после трябва да я съобщя,

да разясня възможната прогноза

и изживея с всеки пак мига

на шока му, но също на тормоза

 

от ада на лечебния процес…

О, не! Не свикнах с лекарския стрес!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Те се връщат често в този свят,

в моя сън изплуват като живи

и застават в траурен парад —

бледи сенки, хора — негативи.

 

Зад зловещи стъклени стени

дългите редици преминават;

с поглед ням мъртвешките очи

търсят помощ, стенат, умоляват!…

 

Мъките на всеки мъченик

с вездесъща болка изживявам

и отново с него, миг след миг

цялата Голгота извървявам!

 

София, България — 1984 г.

* * *

В страданието всички тук са равни,

една и съща участ ги събра;

като в затвор нещастници безправни

споделят общ режим и правила.

 

Еднакви са лечебните им схеми,

страничните явления и те;

в нещастието малки и големи

един друг се подкрепят със ръце.

 

Трънлив е пътят им. И без надежда!

Към вечната Голгота ги извежда.

Понесли тежък кръст като Христа,

 

съзнават те, че за избрани само

ще се повтори чудото голямо,

за да възкръснат живи от смъртта!

 

Сидни, Австралия — 2018 г.

* * *

Видял съм болни — мускулести, силни,

по-яки и по-твърди от скали,

как рухваха безпомощни, безсилни,

когато болестта ги порази.

 

Шега бе тя по тяхните представи,

с наивна вяра, че след два-три дни

ще може всеки с нея да се справи,

тъй както с грип е ставало преди.

 

Не го съзнаваха, че ги очаква

осеян с болки, с мъки дълъг път;

съдбата им на всички бе еднаква —

не смогваха смъртта да победят.

 

От нейните прегръдки и капани

малцина се изтръгваха… Избрани.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Наричаме се с разни имена

в зависимост от вяра, пол, държава…

Ала природата ни е една,

в един вид — хора ни обединява.

 

Ний носим общи белези, черти,

с еднакви органи анатомични

и болестите ни са идентични,

и всички смърт един ден ни грози.

 

Не може никой тук да различи,

облечените в болнични пижами

работници от шефове голями,

 

ни труповете в моргата или

онез, от низш и знатен род и класа,

тела на хирургическата маса.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

За първа пункция[8] той бе дошел.

Подпита ме под явен смут и стрес

дали съм правил пункции до днес,

признавайки, че не е много смел.

 

С какъвто да си опит и талант

отвориш ли устата с чужд акцент

ще те познае всеки пациент,

че ти си по-различен — емигрант!

 

И губиш тутакси респект, престиж.

Отнема доста време след това,

да ги възвърнеш с думи и дела.

 

Преглътнах гордостта си. „Мистър, виж!

Зад всеки косъм бял във тез коси

една успешна пункция лежи!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Очите им! Когато ги погледна,

изпитвам някаква вина във мен,

по тялото ми плъзва тръпка ледна

и в миг от тях отвръщам взор смутен.

 

Подобно агънца на заколение

те с поглед ме пронизват и мълчат.

О, не! Те питат неми, с примирение:

„Пак пункция?[9] Нали? И този път!“

 

Прозряли отговора ми, покорно

приемат маската със райски газ.

И упоят ли ги, пристъпвам аз

 

към своята задача отговорно,

за да добавя скромния си дял

и взема най-добър материал.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Как може да застанеш пред дете

и то с усмивка болна и убита

печално те изгледа и запита

дали от болестта си ще умре?

 

Ще позволи ли твоето сърце

да кажеш истината дълго крита

или лъжа? Та то на теб разчита!

И съвестта нима не ще те спре?

 

Аз имам дълголетен трудов стаж

и кариерата ми е към края,

събрал съм много опит, такт, кураж…

 

Но даже вече старец белокос

не се срамувам днес да си призная:

„Не съм подготвен за такъв въпрос!!!“

 

Сидни, Австралия — 2018 г.

* * *

Като олово споменът за тях тежи —

пред себе си ги виждам. И в съня си даже.

Не може ужасът в невръстните очи

да се опише с думи, ни да се разкаже.

 

Един въпрос напира в погледа им ням:

„Защо на нас се падна тази орисия?!“

Не зная отговора, но и да го знам,

сърце не би ми дало да им го разкрия.

 

Безмилостна, жестока беше болестта.

Лечението — изпитание голямо.

Направих всичко мъките им да смекча

и в тежкия двубой утеха виждах само

 

в това, че изпълнявах своя дълг свещен

и нямаше по-вещ, по-опитен от мен!

 

Сидни, Австралия — 2013 г.

* * *

От всяка възраст те за мен са равни.

Щом диагнозата им уточня,

съставям план и с мерки незабавни

започваме лечебната борба.

 

С еднаква отговорност и старание

третирам всички и със същ подход,

съчувствайки на тяхното страдание,

следя отблизо болестния ход.

 

Но дойде ли дете, печална струна

проплаква в мен. Как бих желал с ръка

да го погаля и да го целуна,

за болестта да го успокоя:

 

„Не си виновно ти, детенце мило,

не си във нищо с нищо съгрешило!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Еднакво ме боли за всеки болен.

Нали страданието е едно

и всеки пациент пред мен разголен,

е всъщност живо болно същество,

 

по зла съдба и участ заболяло,

и губейки живота си, дошло

да търси цяр за болното си тяло,

утеха, лек за своето тегло.

 

Но болката ми е непоносима,

когато в млад човек или в дете

открия болест тежка, нелечима,

вестта разкъсва моето сърце.

 

Защо прибираш, Отче наш, кажи ми,

преди нас нашите деца любими?!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

През целия си творчески живот,

от времето на ранното ми детство

до късни старини намирах брод

през стреса с важно хоби — стихоплетство.

 

От близки и далечни прадеди

съм поетичен ген добил в наследство;

стихът ми моя дух до днес крепи

като безценно психотропно средство.

 

Кипеше в болницата бой, борба,

свещенна битка на живот и смърт

с успехи и триумф, но и с провали

 

и духом трябваше да издържа,

като скала да бъда здрав и твърд

пред тез, надежда светла в мен съзряли!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Прието е мъжете да не плачат —

не е присъщ за мачото плачът:

Сълзите мекушавост, слабост значат,

те нашата мъжественост петнят.

 

Жените често правят с тях спектакъл,

без фалш са само детските сълзи

и аз по детски искрено съм плакал,

докато зрелостта ми забрани.

 

И в лекарската мантия облечен,

по твърдост бях от своя дълг обречен

да бъда образец и идеал,

 

а имал съм моменти, във които

в душата си дълбоко — тайно, скрито,

съм плакал с болните от скръб и жал!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Те няма никога да порастат

и няма никога да остареят.

Докато се запази жив светът

в безкрайно, вечно детство ще живеят.

 

От бъдеще съдбата ги лиши,

обрече ги на мъки, болки тежки,

отне им правото на младини,

на щастие и радости човешки.

 

Не ще изпитат първата любов,

ни трепета от първата целувка,

ни на плътта копнеещия зов,

ни бебешка усмивка и милувка.

 

Защо тъй рано бог ги призова?

Чий грях изкупиха? Чия вина?

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Достигнах пенсията, остарях.

Приключих с лекарската кариера,

а все ги виждам, сякаш беше вчера —

не избледнява споменът за тях.

 

Дечица чисти, без вина, без грях,

с очи, в които се чете химера,

че брод през болестта им ще намеря

и пак ще има песни, волен смях!…

 

Не го съзнават, че се борят с враг,

като джуджета с мощни великани

и само някои от тях — избрани,

ще стигнат до спасителния бряг.

 

И днес от тази вяра и надежда

духът с оптимизъм се зарежда.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

През ранното ми детство с братовчеди

играехме на двора на война;

удържахме над „немците“ победи

като на филм със боен вик: „Ура!“

 

Един от нас с изпити бледи скули,

задъхан все стоеше настрана.

Бил много болен, бяхме подочули.

След време той изчезна без следа.

 

Попитах мама — като лекар вече

от професионален интерес

за болестта му… — от какво умря?

 

„Не знаеше ли? Левкемия!“ — рече.

О, имало левкози и в онез

екологично чисти времена!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Очи човешки, два бездънни вира,

от тях не мога нивга да избягам.

Един и същ въпрос във тях напира,

а отговора до безкрай отлагам.

 

Те питат, чакат моята „присъда“,

но истината как да им разкрия?!

Лъжец не мога спрямо тях да бъда,

а с отговора си ще ги убия.

 

Аз нося вест жестока и нелепа,

ще трябва да я кажа най-накрая

и да им дам надежда и подкрепа,

но от кураж аз също се нуждая.

 

Ще рухнат те и аз ще съм „палачът“,

и безутешна скръб ще ги обземе,

но няма да извикат и заплачат —

до гроба тъй ще носят свойто бреме.

 

В очите бащини, в лицето бледо

аз виждам като в живо огледало

тревогата по свидното им чедо,

от болест нелечима заболяло.

 

София — 1985 г.

* * *

Баща и майка; брат, сестра, съпруг/а…

обичаме със цялата душа.

Но много по-различна и по-друга

е любовта към нашите деца.

 

За нас са те мечтите въжделени,

най-ценното богатство на света

и ако са от болест покосени,

трагедия най-страшна е това.

 

За тях на саможертва сме готови,

да гълтаме лекарства и отрови,

наместо тях да лазим по корем…

 

Не бихме се за миг поколебали,

наред с живота, който сме им дали,

потрябва ли и своя да дадем!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Лица човешки — от различни раси.

Лица — от всички възрасти и пол —

едни — богати, други — сиромаси,

родени в ясли или на престол.

 

Лица — красиви, умни, благородни,

приживе увенчани с ореол.

Лица — престъпни, прости и негодни,

затънали в загнил житейски гьол.

 

Лица — съсухрени и състарени,

съсипани от болести и скръб.

Лица — обезсмъртени в спомен скъп…

 

Лица невинни на новородени,

продукт на вековечната любов, —

триумф и символ на живота нов!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Притворя ли очи, пред мен изплуват те —

лица от болести изпити, бледосиви.

Съдбата рано техния живот отне,

но те във спомените ми са още живи.

 

Зад всяко, прах отдавна станало, дете,

една трагедия човешка се разкрива

и жалбата по тях не спира да расте —

не се намери за скръбта алтернатива.

 

А чул съм често, да твърди една мълва,

че времето като със преспи сняг завява

страдания, тревоги, болки, страхове…

 

Но днес, накрая на живота си твърдя,

че няма, докато съм духом жив, забрава —

смъртта един ден чакам да ги отнесе.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

За половин век колко пациенти,

се питам, съм лекувал до сега?

Не бих могъл ни в цифри, ни в проценти

несметния им брой да изчисля.

 

Преглеждал съм редовно в кабинета

по двадесет и повече на ден;

Тогаз бе практика общоприета,

да не е броят им ограничен.

 

Приемах болни, а изписвах здрави.

Те бяха мнозинство. Ала защо

се губят някак в спомени мъгляви?

 

Онез, смъртта, които не отмина,

макар да бяха явно малцинство,

в кошмари виждам, сякаш на картина.

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Сълзи съм виждал като дъжд пороен,

разкъсвали са моето сърце

и дълго аз съм бил от тях разстроен,

забрава докато ги отнесе.

 

Но те не са били прерогативи

в живота ми на лекар и човек,

сълзи на радост в мигове щастливи

съм изживял по своя път нелек.

 

Те капят като перлени мъниста

по грейналото детско личице

и благодарност истинска и чиста

в засмените очички се чете.

 

Сълзите на детето оздравяло

разнежват моята душа и тяло!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Готов съм да работя без почивка,

по цели дни и нощи да не спя,

но да заслужа благата усмивка,

разцъфнала на детската уста.

 

Тя по-добре от думите говори,

от нея блика нежно радостта

и в блясъка на влажните й взори

чета: „Благодаря! Благодаря!“

 

Вратата се отваря. Като птичка

полита мъничкото същество;

За сбогом маха с крехката ръчичка,

а аз изричам: „Всичко най-добро!“

 

За мене е наградата най-висша,

детето оздравяло да изпиша!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Да се не връща онзи черен ден!

Жестока вест сърцето ми попари

и тежка мъка легна върху мен —

премаза моя дух и плещи стари.

 

Най-свидното, най-скъпо същество

угасваше от болест покосено;

безпомощен до нея, свел чело,

молитви шепнех кротко и смирено.

 

Аз, атеистът, молех през сълзи

Всевишният от смърт да пощади

единствената моя щерка мила…

 

……………………….

 

„Под ножа“ тя по чудо оживя!!!

Не знам, какво бе, Бог или Съдба,

но явно й помогна Висша Сила!

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

На А.

То бе подарък скромен, малък жест —

саксийка с цвете нежно и омайно.

Поднесе ми го в оня ден злочест,

на скръб и отчаяние безкрайно.

 

И с него пожелание дойде

за здраве и късмет на дъщеря ми;

тъй може само майчино сърце

духа ни да крепи в беди голями.

 

Лежеше тя като прекършен цвят

без дъх на хирургическата маса.

Вън чакането беше страшен ад —

агония през девет дълги часа.

 

Тя, милата, напълно оздравя.

И дълго, дълго цветето цъфтя!

 

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

Човек не бива никога да губи

надежда до последния си час;

когато го слетят несрети груби,

би трябвало да вярва и тогаз.

 

Ний минахме премеждие голямо

със пет процента за избава шанс;

през плач се молехме за чудо само,

загубили душевен мир, баланс…

 

И то дойде в последните минути,

във тез проценти, сведени до пет;

съдба ли, Бог ли бе или късмет,

 

молитвите ни свише бяха чути —

намерихме спасителния брод

до свиден бряг за нов честит живот!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Кой е създал живота? И кога? —

Загадка вечна и неразрешима,

но щом Вселената и нас ни има,

то има и Създател на света!

 

Какъв е Той? Природа или Бог?

Или всевишна, всемогъща Сила,

която някога е сътворила

от хаоса небесния чертог.

 

Към тоз Създател в чер съдбовен ден,

останал без надежда и отчаян,

за помощ аз отправих скръбен зов…

 

И стана чудо — невъзможно! Мен,

неверникът, нещастен и окаян,

обсипа Той със своя благослов!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

На микроскопа клетка подир клетка

броя — нормални и патологични

и всеки път си казвам, в крайна сметка,

за всички болни те са идентични,

 

щом от една и съща болест страдат.

И няма как по тях да разпозная,

каква религия те изповядат

и вярват ли във Ада и във Рая.

 

Ний, хората, сме със една направа.

Така за верующи и безверни

еднакви болести са характерни.

 

Това за сетен път ме убеждава

и е безспорен косвен показател,

че имаме един и същ Създател!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Тъй както ни отвежда телескопът

далеч в безкрайния космичен свят,

така пред нас разтваря микроскопът

бездънен микрокосмос непознат.

 

През двата си кристални обектива,

незримия за простото око

риалм на болестите ни разкрива,

разнищва ги на клетъчно ниво.

 

Това че носи страшни диагнози

за тежък или нелечим процес,

е отживяла с времето представа;

 

той предвещава и добри прогнози

и в хода на лечебния прогрес

ремисията с факти потвърждава!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Най-хубавото време на деня

прекарвам вътре, в болничната стая;

пред микроскопа с часове седя,

диагностични ребуси гадая.

 

С упорството на частен детектив,

изследвам костномозъчните клетки,

разнищвам всеки случай костелив,

с успех поставям диагнози редки.

 

А вън кипи живот честит, благат,

със здрави хора, нямащи идея,

каква борба се води вътре в нея!

 

Зареян в моя тайнствен микросвят

в усилен труд година след година

без слънце, в мрак животът ми премина.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Далече от природата, затворен

в бетонен град, сред пушек и неон,

като дърво, изтръгнато из корен,

в саксия сякаш вехна на балкон.

 

Растенията, с листите зелени,

в един изтънчен и раним процес,

от слънце ако дълго са лишени,

прекъсват всякакъв фотосинтез.

 

Така и клетките на мойта кожа,

ако за месеци…, година, две

на слънчеви лъчи не ги изложа,

развивам авитаминоза D[10].

 

И костите ми стават ден след ден,

по-меки от на бройлер изроден!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

На Н.

Разцъфне в парка нежен цвят —

        самата красота!

Смъртта към него с алчна жад

        протегне пипала.

 

Подухме вятър, лъхне хлад,

        попари го слана

или нехайно момък млад

        го стъпче със крака.

 

И теб, девойко — чуден цвят,

        те дебне болест зла,

след месец–два живот нерад

        ще те прекърши тя.

 

Загива всичко в този свят,

        изчезва без следа —

девойка дивна, нежен цвят

        и всяка красота!

 

София, 1986 г.

* * *

На Н.[11]

Сред снежна белота в премяна бяла,

окъпана от сутрешни лъчи,

като принцеса, сладък сън заспала,

спокойна, неподвижна тя лежи.

 

Лицето й в застинала усмивка

необичайно розово блести

и все тъй и във вечната почивка

е то красиво, без коси дори.[12]

 

Клепачите й — плахи пеперуди,

притихнали, не трепват в свят покой.

Не може нищо — ни сълзи безброй,

 

ни майчиният плач да я разбуди.

През тази нощ отнесе болест зла

там, в небесата нейната душа!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Цветята, като живи същества,

не са от смърт и тленност пощадени

и с времето и те търпят промени —

растат, цъфтят и раждат семена.

 

И стават прах, когато предадат

на бъдещето родовите гени,

но някои, от болест покосени,

напускат в ранна младост този свят.

 

Най-свидното от моите цветя

се „разболя“ без видима причина —

престана да цъфти и залиня…

 

За болестта не се намери лек.

След кратко боледуване „почина“ —

оплакахме го, сякаш бе човек!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Едва ли някой ще го разбере:

в ръцете ми, пред моите очи

душа бере сега едно дете,

с живота всеки миг ще се прости.

 

В безсънни нощи и безкрайни дни

отдадох всичко — опит, ум, сърце…

направих невъзможното дори,

но ето, неизбежното дойде.

 

Минутите в неспирен бяг летят,

страданието стъпва в своя край,

но болката, стаена в мойта гръд

уви, забрава няма да познай.

 

И най-добрият лекар не е бог.

Съзнавам го добре, но страдам — в шок!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

 

Косичката, немирно разпиляна,

по-лъскава, по-мека от свила,

разреши то, но кичурче остана

на гребенчето в крехката ръка.

 

Огледа се в почуда и уплаха,

и нещо друго в този миг видя —

на малката възглавничка лъщяха

и други нейни кичури коса.

 

Попипа се, потърси огледало

и ужас личицето й смрази —

бе истината грозна осъзнало,

изхлипа и се потопи в сълзи!

 

Детенце мило, спри, недей плачи!

Ще ти пораснат къдрави коси.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

 

Не се помръдва тялото младежко.

Спокойствие… Безмълвна пустота…

Преди минути дишането тежко

подобно ехо постепенно спря.

 

Не трепва болничното покривало

като саван над спортните гърди;

лицето ведро, сякаш сън заспало,

в усмивка–тъжен ореол блести.

 

Не е успяла болестта[13] му кратка

в съдбовната и смъртоносна схватка

от красотата му да го лиши…

 

Прекършен цвят в разцвета на цъфтежа.

Но младостта му безнадеждно свежа,

ще прецъфти след часове, след дни!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Детето се роди среднощ. Момче.

За радост и за гордост на бащата.

Но някаква тревога непозната

уви, сърцето майчино обзе.

 

Стори й се, че в детското лице —

красиво, мило, нежно… ненагледно,

открива нещо странно и нередно,

което някак смътно с дни расте.

 

Очите му, примигващи едва,

втренчено гледаха в една посока…

И майката, с предчувствие нелепо

 

сама до истината се добра,

а тя бе тъжна, грозна и жестока —

детето беше се родило слепо!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Човек започне ли да застарява,

напразно крие бръчките си с грим;

сенилността в прегръдка все по-здрава

го прави по-изнежен, по-раним.

 

С годините той постепенно става

по-малко гъвкав и приспособим,

по-трудно болестите побеждава —

изчезва здравето му яко дим.

 

И най-невинните наглед промяни

по-лесно го извеждат от баланс;

без адаптивни средства да се брани,

за оцеляване загубва шанс.

 

И като крехко залиняло цвете

накрая го помитат ветровете.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

От ден на ден, за близо и далече,

отслабва моят застаряващ взор;

не ми помагат очилата вече —

стесняват болния ми кръгозор.

 

Но и слухът ми старостта обрече

със глухота на присмех и позор.

О, колко страдам аз! Проблемът е, че

не чувам сутрешния птичи хор.

 

И паметта си губя. С нея редом,

желанията ми по път неведом

изчезват в миг като вълни връз риф…

 

Към огледалото отправил взори,

го питам с болка да ми отговори,

дали без сетива съм още жив!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Ръка младежка — мускулеста, здрава,

пращи от свежест, сила, красота.

Какво изящество, каква направа!

С канюла трябва да я убода.

 

Изследвам я за тази цел за вени,

а те препълнени със кръв наглед,

широки, дълги, сякаш сътворени

да ги уцелиш и без турникет.

 

Но ако стар болник ми е на слука

с ръка на мумия от древността,

ще ме измъчи, ще се изпотя…

 

Откривам вена, мушкам, тя се пука;

намирам втора — колабира тя,

а трета? Трета няма за беда!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Депресия… Носталгия… Тъга…

Къде са границите между тях?

Въпросът ме измъчва и сега —

загадката така не разгадах.

 

Отделни или са един процес?

Какво ги свързва и какво дели?

Реакция, ответ ли са на стрес

с различни амплитудни ширини?

 

Събитията в нашия живот

пораждат смутни чувства в своя ход —

възбуда, радост, скръб, тревога, гняв…

 

Накрая те се сливат в здрава сплав

и норма и абнорма в резултат

добиват обща същност и формат!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Достигнахме до старини пределни —

животът се изниза яко дим.

След петдесет години неразделни,

настава време да се разделим.

 

Статистиката, мила, е горчива:

мъжът обикновено по-напред

от болната съпруга си отива,

макар за Оня Свят да няма ред.

 

Отдавна с този факт съм примирен —

приел съм го, дори го предпочитам.

Но днес от друга мисъл се терзая,

 

че може в някой недалечен ден

да се събудя и да те попитам:

„Коя си ти?!“ — и да не те позная!!!

Сидни, Австралия — 2013 г.

* * *

Той идвал сутрин в старческия дом

със бабата си да закусят двама;

в дементен мир до него седешком

го гледала тя безучастна, няма…

 

Попитали го, щом безспорно тя

не го познава, той защо тогава

ни ден не е пропускал до сега

и продължава да я посещава.

 

„Така е — рекъл старецът смутен —

от пет години тя не ме познава

и името ми също тъй не знае,

 

но не това, по-важно е за мен,

че в спомените ми тя е такава,

каквато бе и аз я знам коя е!!!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Отдавна аз съм старец побелял,

по-млади хора и от мен измряха,

а главоболие не съм познал,

ни с мозъка ми свързана заплаха.

 

Високо кръвно, тумор, диабет…

и тям подобни болести телесни

не съм изпитал, имал съм късмет,

от болните ми само са известни.

 

Но съм наясно, ако в един миг

ме заболи главата без причина,

това го знае всеки лекар вещ

 

и даже петокурсникът медик,

че може скоростно да се спомина —

симптом ще бъде за процес[14] зловещ.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Припомних си една забавна сцена

от руски филм в далечни младини,

но днес я виждам някак променена,

по-скоро жално, тъжно ми звучи.

 

Изнемощял старик си представете,

с полуподвижни стави от артрит,

опипва тялото си със ръцете

и стене: „Тук болит и там болит!“

 

Не се вглъбявах в думите тогава,

повтарях ги с акцент за гол майтап;

шегата ми доставяше забава —

за старчески болежки глух и сляп.

 

Скован от болки и без лек за тях

едва сега словата му разбрах!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Истински случай

 

Докараха болна старица с линейка,

        приехме я, помня, по пладне,

съсухрена, крехка… прекършена вейка,

        с уста да я духнеш, ще падне.

 

Едва бе в кушетката тя настанена,

        синът и снаха й бездушно

й връчиха лист в покъртителна сцена

        и тя го подписа радушно.

 

Към банката хукнаха те — срамна гледка,

        от съвест човешка лишени,

да теглят парите от нейната сметка,

        с гладуване, с мъки спестени.

 

На другия ден не дойдоха при нея,

        ни после… — ненужна бе вече;

Тя майката, всичко отдала, закрея,

        но упрек към тях не изрече.

 

Престана да пие вода, да се храни,

        въздишаше само… Причина

не бе болестта й, душевните рани

        я смазаха. И се спомина!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

„Не ме разбират — тя ни се оплака —

и не е, че не искам, но не мога

да им помагам в крайна изнемога —

закъсах със сърцето и гръбнака.“

 

„Те младите на старите не вярват,

не го приемат, че сме престарели,

че всяко нещо има край, предели

и не съзнават, че ни претоварват.

 

Но чудно ли е?! Та дори и ние

забравяме, че сме безкрайно стари,

че немощ зад годините се крие.

 

Приемаме да носим с ритъм бесен

неадекватно тежки свръхтовари,

а вече сме, уви! изпята песен!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

„Кажи ни, дядо, по каква причина

професия хуманна си избрал,

та с благородната си медицина

до днешен ден не си забогатял!

 

Певци, артисти, спортни шампиони,

модели… и какви ли не «звезди»

печелят и прахосват милиони,

а публиката ги боготвори.“

 

Светът бе нявга друг, дечица драги;

да даваш здраве беше дълг свещен

и лекарят бе тачен и обичан,

 

с големи привилегии, с облаги…

А днес е беден, хулен, унижен,

„за благодарност“ и под съд привличан!!!

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

Да си хуманен лекар, означава,

на себе си да не принадлежиш;

не за пари, работиш за престиж

и получаваш гола чест и слава.

 

Видял ли си във вестници, в журнали,

в рекламите на малкия екран

ликът на виден лекар, увенчан

със почести, с хвалебствия, с медали?!

 

Не си! Защото ти не си на мода.

Не си спортист, артист, певец, модел…

Пред тях се кланя всеки, гръб привел

и ги въздига чак до небосвода.

 

А кой в тоз свят побъркан и разглезен

за обществото днес е по-полезен!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Тях обществото вече не признава,

а по света те нямат брой и чет;

без разлика на раса, пол, държава

са ежедневно между нас навред.

 

Без много шум и без да парадират,

те денонощно вършат чудеса,

поставят диагнози, оперират,

лекуват… — в тежки битки със смъртта.

 

Трудът им благороден заслужава

да бъде по заслуги оценен,

но лекарят не е певец, спортсмен,

 

артист, модел…, обвити в блясък, в слава —

тях ги отрупват хората с пари,

а него никой днес не сефери!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Колеги, млада двойка, бе довела

шест месеци навършило синче,

да се похвали с него пред отдела

и в болницата да го разведе.

 

Докато аз го галех с умиление,

то дръпна стетоскопа ми с ръце;

„Я, виж го! — рекох — Младо попълнение,

в семейството нов доктор ще расте!“[15]

 

Настана тишина — неловка, тежка…

Стъписах се. Нима допуснах грешка.

Но моето смущение прочел,

 

„Не, лекар! — остро възрази баща му —

Не! В никой случай!… През трупа ми само!…

Ала защо не — се засмя — модел!!!“

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Изповед на народния лечител
Пародия

Бяла спретната къщурка

        с жив жасминов плет.

Два гаража и в притурка

        две коли отпред.

 

Тук с народна медицина

        болните церях.

Не един от тях почина —

        аз забогатях!

 

Виличка от „дните злати“,

        дом мой скъп и мил —

с прости лекарски заплати

        не бих те купил!

 

София, България — 1979 г.

* * *

Дали си селски лекар прост,

в града на по-солиден пост

или началник на върха —

не чиниш пукната пара.

Отвред те дърпат нощ и ден

и ти си правно задължен,

да даваш здраве без пари,

че иначе те съд грози.

Разкарват те насам-натам,

откажеш ли — позор и срам,

а вземеш ли бакшиш, уви,

с професията се прости.

През всеки твой житейски миг

на обществото си длъжник,

но тъй като си беден ти,

днес никой те не сефери.

И там, навън, на всяка крачка

не само даваш по стотачка

за най-нищожната поправка,

но, о, жестока подигравка,

подмазваш се и се потиш

на две превит, в ръка с бакшиш!

 

София — България — 1987 г.

* * *

Нямам вече интереси

за наука и конгреси,

висши степени и звания

не събуждат в мен желания.

 

Че животът се изниза

и за Рая имам виза…

Бедна лекарска идилия —

стига жертви и усилия!

 

София, България — 1991 г.

* * *

Защо не съм певец естраден,

да ме почитат като бог,

да вземам хонорар грамаден,

да имам седемзначен влог?!

 

Защо не съм спортист разглезен

в харем от хубави жени,

да властвувам с юмрук железен,

да карам западни коли?!

 

Защо не съм художник знатен,

на бизнеса да се отдам?!

Защо пък не и барман златен

да грабя със замах голям.

 

Защо не съм поет, писател,

боклук да пиша за пари,

да тровя своя скъп читател

с партийни лозунги, с лъжи?!

 

Защо не съм търговец „честен“,

да завъртя алъш-вериш?!

Или в салон фризьор известен,

да получавам тлъст бакшиш?!

 

Защо не съм служител божи,

охранен като за разплод,

без съвестта да ме тревожи,

да скубя простия народ?!

 

Защо съм лекар с дълг хуманен,

даряващ здраве без пари,

а сам съм беден, недохранен

и унижаван до земи?!

 

София, България — 1981 г.

* * *

„Незаконно“ забогатял

Затова че му спаси живота

пациентът, както си е ред,

подари на лекаря банкнота[16],

хитро замаскирана в букет.

 

Днес банкнота, до година — втора…

Сумата достига тлъст размер

и накрая току-виж в затвора

тикнат лекаря „милионер“!

 

София, България — 1980 г.

* * *

Медалът — бронзов, сребърен и златен,

(че даже тиквен) има две страни.

Тъй комунизмът, кой знай где запратен,

бе сплав от двете — лоши и добри.

 

Образованието бе безплатно,

достъпен дар за цяло общество —

от тез със скромно, до онез със знатно

и революционно потекло.

 

Накичихме се с титли бомбастични —

химик, аптекар, лекар, инженер…

Но със заплати, чисто символични —

безплатен сякаш бе трудът ни чер.

 

Осемдесет и пет мизерни лева —

скръб споменът за тях ми днес навева!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Ще го повторя пак (не е излишно):

ти от кахъри бели угнетен,

би трябвало поне веднъж годишно

да влизаш в болница за час, за ден.

 

Да виждаш болни, луди и ранени,

обречени деца по участ зла,

от бъдеще и от мечти лишени,

и се сравниш със тяхната съдба.

 

И без да спреш, да продължиш нататък

към гробището, гдето свършва в прах

човешкият живот, обидно кратък,

и там прозреш: за разлика от тях

 

ти и с кахърите си по-щастлив,

защото си все още здрав и жив!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

До вчера ти се чувстваше дете,

но днес откриваш, че не си такава;

тревога, неспокойство в теб расте

при мисълта, че нещо странно става.

 

Какво е то и от къде дойде?

Защо си в чувствата си променлива —

ту мъка свива твоето сърце,

ту непозната радост те облива.

 

Мечтаеш и копнееш сам-сама,

сълзите ти се леят без причина

и сляпо търси твоята душа

в миражи другата си половина.

 

Не се плаши дете! Дерзай напред!

Нормално е — навлизаш в пубертет.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Да бяха ми го казвали тогава,

че туй невинно, паметно дете,

добило ранна артистична слава,

след няколко години ще умре,

 

аз, рожба на друг свят и друго време,

не бих допуснал даже и за миг,

че младостта му като го поеме,

ще стане жертва то на наркотик.

 

И бих извикал: „Хора, престанете,

да ни натрапвате престъпност, кал!…“

А бих повярвал днес и замълчал.

 

Мълчат пред истината боговете.

Къде ни води днешният морал —

във свят от слободия пощурял?!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

На внуците си бабата разправя:

„И аз съм също лекарка, деца,

и като дядо ви с това се славя,

че първа ученичка съм била.“

 

Шон умно я поглежда, преценява:

„За пример, бабо, си била. Добре!

Като си лекарка, кажи тогава,

все още ли работиш или не!“

 

„Не, Шон! Виж, баба много ви обича…

Спрях зарад вас… Откакто сте родени,

вий сте под моя грижа и надзор…“

 

А той по детска логика отсича:

„If you are not working, sorry granny,

then you are not a doctor anymore!“[17]

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

„Ти знаеш ли водата като капе,

че капка подир капка най-подир

със постоянство образува вир?… —

тъй рече внукът ми, невръстно хлапе. —

 

И пускаш ли монета след монета

в спестовната ми касичка чат-пат,

ще се окажа някога богат,

когато я отворя в пубертета.“

 

По тая твоя логика, умнико,

ако събираш знания от днес,

зрънце подир зрънце, ще дойде ден,

 

във който след изкачване велико

в науката ще стигнеш Еверест —

ще станеш също лекар, като мен!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Когато си до мене ти в колата,

по-бавно карам, суперпредпазлив,

защото нося отговорност свята —

да те закарам вкъщи здрав и жив.

 

И себе си не смятам маловажен,

но аз живота си съм изживял,

а ти от мен стократно си по-важен —

какво до днес си от света видял?!

 

Ти нямаш и най-малката представа,

какво прекрасно бъдеще те чака

с велики тайни, с редки чудеса…

 

Звездата на живота ти изгрява,

и виж, кълни, на детството от мрака

най-пламенното чудо — любовта!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Откакто се очовечил, човека

в гонитба за удобство и комфорт

открил леглото със постеля мека

и заживял във него като лорд.

 

Захвърлил нара… Телени пружини

за да се люшка в своя сън, изплел,

създал матраци с механизми фини,

с по-деликатна функция и цел.

 

Развихрили се там любовни сцени,

двубой между живота и смъртта…

Но редом с качествата подобрени

се вдигала пазарната цена.

 

От всички тях най-скъпо е било

и е персонът — болнично легло!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

За жалост с време губиме представа

леглото, наш другар от памтивека,

каква велика роля изпълнява

и днес, в бита модерен на човека.

 

Все още в него бебето се прави,

тъй както са зачевали тогава;

жените раждат тук отроци здрави,

тук в сладък сън умората минава.

 

Едната трета от живота кратък

се губи в сън под меката завивка,

а болестите другия остатък

скъсяват с принудителна почивка.

 

Накрай за много хора все тъй често

леглото се оказва лобно место!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Щом нощ настъпи, мрак града покрива,

потъват в сън отрудени души,

луната лее светлина сънлива,

приспивни древни приказки шепти.

 

Но болницата нощем не заспива.

И делници са празничните дни;

тук в нея персоналът не почива —

неспирен денонощен труд кипи.

 

И всеки миг е битка величава,

двубой между живота и смъртта;

един умира, друг се подобрява…

 

Отеква детски плач, ехти гълчава,

нов гражданин дошел е на света —

непобеден животът продължава!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Все още помня първия си стаж[18]

в родилното работех нощна смяна

със цял екип дежурен антураж

и тази нощ велико чудо стана.

 

Сам изродих отрок от мъжки пол!

Екипът спеше… Той не го дочака,

в ръцете ми се изтърколи гол

и след секунди с мощен глас изплака.

 

А сутринта на входа мъж ме спря

с две думи: „Докторе, благодаря!“

И като до земи ми се поклони

 

ме сюрпризира в следващия миг

с бутилка водка и найлонов плик

с кутия шоколадови бонбони.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Часовникът мълчеше полубуден,

стрелките му потрепваха едва.

Поглеждах ги тревожен и възбуден —

безкрай се очертаваше нощта.

 

От оживената родилна зала

долавях шум, неясни гласове…

Но сякаш че измина вечност цяла,

а детски глас не чух да изреве.

 

Дали в моментна дрямка бях унесен,

внезапен детски плач раздра покоя

и сякаш хор от ангели запя

 

най-нежната и най-омайна песен!

Роди се нов живот, по-скъп от моя —

най-милата, най-сладка дъщеря!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Щом с тъмен плащ в небесните простори

нощта закрие слънцето над нас

и тайнствен свят вратите си разтвори,

осеян със звезди като елмаз,

 

утихват болничните коридори,

за сън и свят покой настава час,

престава всичко живо да говори,

тук-там едва се чува стенещ глас.

 

Но в тази тишина със стъпки неми

работи персоналът до зори,

прелива кръв, лекарства във системи,

бутилки[19] и монитори следи.

 

Във болничните бели коридори

животът със смъртта безспир се бори!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Дочуя ли тревожния сигнал,

в среднощен час разкъсал тишината,

туй знак е, че линейката позната

пак кара някой спешно заболял.

 

Във тоз огромен милионен град

все някой някъде се разболява

и не е чудно, че през нощ такава

линейките не спират да сноват.

 

И мислено пред мен — свидетел ням,

изниква тежко болен на носилка

и разпознавам в бялата престилка

колега млад да го преглежда там.

 

Там, в Бърза Помощ утре в този час

ще дежуря наместо него аз!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Болницата тази нощ е тиха.

Славей пее някъде навън;

ни веднъж звънците не смутиха

песента му със тревожен звън.

 

Зад бюрото в лекарската стая

аз не спя и в размисли вглъбен

планове за болните чертая —

утре пак ме чака тежък ден.

 

Утре работата продължава,

денонощно водим битка тук,

щом изпиша някой, идва друг.

 

Но добре че има и такава

нощ, в която ни една душа

в звездното небе не отлетя!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

От слънце и от въздух чист лишен,

докато птици пееха в простора,

прекарвах в болницата своя ден —

лекувах осем часа болни хора.

 

Прибирах се във къщи уморен,

да търся там почивка и отмора,

но сутрин пак, на дълг хуманен в плен,

се връщах с болестите да се боря.

 

А колко бурни нощи стоешком

дежурех, без да съм подвил колена

и после продължавах дневна смена!…

 

Там в болницата, моят втори дом,

животът ми почти наполовина

без близките ми с болните премина!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

В един живот прекарах два живота,

във два различни свята ги живях.

Семейството си често с неохота

със болницата ден и нощ делях.

 

Работих всеотдайно, без умора,

на болните си повече държах,

по правило най-близките си хора,

системно неглижирах зарад тях.

 

Когато в сетен час без дъх и сили

душа береше моят стар баща,

след него майка ми… без мен, сами!

 

Бях в болници, далеч на N-ти мили,

и не можах със тях да се простя —

лекувах чужди майки и бащи!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

По всички земни кътчета, събрани

в семеен кръг, отново и отново

на Бъдни Вечер всички християни

посрещат дружно Рождество Христово.

 

Ядат, веселят се полупияни

с „Наздраве“ край трапезата богата;

сред нощ звънят църковните камбани,

над Витлеем изгрява пак звездата.

 

Но в тази тиха, свята нощ красива

едва ли някому през ум минава,

че в болницата в битка величава

 

работи персоналът, не почива

и там, в родилното на крак празнува —

отрок се ражда пак, светът ликува!…

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Когато след отруден дълъг ден

заспи градът под звездната завивка,

във изпълнение на дълг свещен

будува болницата без почивка.

 

Дежурят лекари и медсестри

във камерен състав на нощна смена,

но работата все така върви

със нерв и дневно темпо, без промена.

 

А този, който сладко е заспал

и сили, мощ в леглото си набира,

наяве и на сън не подозира,

 

че повечето нощен персонал

ще продължи на пълни обороти,

без сън и дневна смена да работи!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Нощта със динамит е заредена;

затишие пред буря. Всеки миг

тя би могла да стане бойна сцена,

да ме повикат за влошен болник.

 

Сестрата на вратата да потропа,

да ме спеши тревожният й глас,

да скоча бързо, грабнал стетоскопа

и с болния да се захвана аз.

 

Но в битката свещенна за живота

нерядко изходът е предрешен

и трябва да приема с неохота,

че е по-силна болестта от мен.

 

Една душа е отлетяла в мрака —

не издържа, зората не дочака!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Понякога съм много уморен —

дежурствата по правило са тежки;

след нощ безсънна в идващия ден

рискувам да допусна груби грешки.

 

Но зърна ли страдалните лица

с разбуден взор при моята поява

и жажда за живот в тях прочета,

умората ми бързо преминава.

 

И духом нови сили пак събрал,

минавам визитация поредна —

за някой може тя да е последна.

 

Но тежък е житейският финал.

Дълбоко дъх поемам и дерзая —

борбата продължава чак до края!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Лекарски грешки

Масмедията много ги „обича“,

мухата чак до слон раздухва с тях.

Че стават — факт е, никой не отрича

и са престъпен акт и смъртен грях…

 

Но трябва да приемем, че сме хора.

От личен опит аз го знам, че те

най-често се дължат на преумора

и тя не може да се отрече.

 

Един колега, помня, бе принуден

три смени да изкара наведнаж,

преплиташе краката полубуден…

И съм се чудил не веднаж и дваж,

 

че как при толкова дежурства тежки

не стават повече фатални грешки!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

„Аз имам две съвсем различни новини:

        едната — лоша, другата — добра…“-

тъй рече лекарят и с ужас тя разбра,

        че нещо неприятно я грози.

 

„Добрата вест е — той неловко продължи —

        че нямате понастоящем рак,

а другата…, човек да не повярва чак —

        не сте го имали дори преди.

 

Погрешна диагноза! Би била добра,

        преди шест месеца, но не и днес;

загубихте гърда… лечение и… стрес…

        И то по наша, лекарска вина!!!“

 

. . . . . . . . .

 

Не е достатъчно да бъдеш лекар, сър —

        престъпно е, ако не си добър!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Дежурствата ми често бяха тежки,

но най-последното от тях бе ад;

в безсънна нощ, буквално на пребежки

прескачах от един на друг креват.

 

Затрупваха ме с всякакви проблеми,

не ме оставиха за миг да спра —

канюли, ЕКГ-та и системи,

влошени болни… — чак до сутринта.

 

Като капак на всичко, най-накрая

с два exitus’a[20] свършихме в едно

дежурство — туй до днес не е било!

 

След тази тежка нощ да си призная,

в мен трезво заговори старостта

и спрях завинаги да дежуря!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Кой болно обществото е създал,

щом още днес се смята приемлива,

по светските закони и морал,

войната на мира алтернатива?

 

Защо безсъвестен държавник-крал

на смърт изпраща младостта красива?

Кой право на престъпника е дал,

в разцвета здрави хора да убива?

 

А с друг подход под болничния свод

се бори денонощно персонала

за всеки час, за всеки миг живот?!

Природата скъп дар ни го е дала

 

и никой, само тя по всяко време

е в правото обратно да го вземе.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

И обществото, взето като цяло,

от болести е страдало и страда;

подобно на човешкото ни тяло

от тях то няма милост и пощада.

 

На всички знам клиничната картина.

Но има болест древна и позната,

от нея боледуваме мнозина —

най-страшна болест бедността се смята.

 

Познавам млад, добър спортист от класа.

Загуби мач на тенисната маса —

подкупиха го, за да е „последен“.

 

Подобна практика е обичайна.

Не го коря за тази сделка тайна —

не беше корумпиран. Беше беден!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

През многолетната си кариера

какво не съм видял и преживял!

Понякога отчаян губех вера

в човечността и светския морал.

 

Отдавна бе, а сякаш беше вчера —

преглеждах изнасилено дете.

И днес при спомена от гняв треперя —

захвърлили го бяха да умре!

 

Кое сърце с ръка окървавена,

коя нечиста съвест бе могла,

така да похити невинността?!

 

Повярвайте ми, при подобна сцена

аз се срамувах в двадесети век[21]

да се наричам с прозвище човек!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Bullying[22]

 

Човекът е по своята направа

безкрайно уязвим — като дете;

но той не го (и по-добре!) съзнава,

че може много лесно да умре.

 

Опасности, заплахи повсеместни

го дебнат — и те нямат брой и чет,

и болести душевни и телесни

от раждането го грозят отвред:

 

инфекции, инсулт, инфаркт, левкози…

са част от смъртоносните угрози —

нали от нещо все пак ще умре.

 

Но има тежки, злобни, жлъчни думи,

по-страшни, по-опасни от куршуми,

те стрелят и убиват не по-зле!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Ако из парка тръгна с автомат

и стрелям, и убивам безразборно,

ще гръмне новината, и безспорно

за невменяем ще ме обявят

 

или (по-модно е!) за терорист.

Ако избегна смъртната присъда,

човек прокълнат до живот ще бъда —

в затвора ще изгния, жив смъртник.

 

Но ако пътьом, с леката кола

прегазя хора в тежка злополука,

на обществото много не му пука —

с „условна“ може да се отърва!

 

Днес катастрофи стават повсеместно.

Май свикнахме — приемаме ги лесно!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Нагоре и все по-нагоре

теглото расте без предел

и Господ ме мъмри: „Спри, Боре,

сладкишите, ставаш дебел!

 

Ти, докторе, сякаш забрави,

че всяко излишно килце

е бреме за старите стави,

хрущяла им ще разяде.

 

Над пълните тегне угроза

от рак, диабет и склероза,

и кръвно… Ти знаеш това.“

 

„На моята възраст пределна

е всяка диета безцелна

от старост и здрав ще умра!!!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Защо домашният кантар отколе

нито веднъж теглото не сгреши?!

Напред, нагоре (никога надоле)

върти стрелки през празничните дни.

 

Шопари в наше село угоени

квичат в предсмъртен квик от всеки двор

и на софри, богато украсени

ехтят наздравици в пиянски хор.

 

Пържоли, наденици… — пир юнашки!

В гърлата сам се влива самоток

и махмурлии търсят зелев сок…

 

Пред лекарския кабинет — опашки,

кой с кръвно, кой от язва се превил —

преял, препил, и взел, че се влошил!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Щом хапнеш хляб, теглото ти расте

и ти се чувстваш гузен и виновен;

за старец като теб е най-добре,

на глад да го удариш безусловен.

 

И да не си помислил за сладкиш!

Не само че е много калоричен,

но няма как да си го позволиш —

пенсионер си гол и безпаричен.

 

Веднъж го казах — ще го кажа пак:

вместо пари Бог ни е дал в замяна

в сенилността забавена обмяна;

 

Преяждането явно ни е враг.

И висшата Му воля е такава —

с глада живота ни се удължава!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Масмедията, от една страна

със кулинарни лакомства ни мами;

от друга — с диетични чудеса

ни учи как да губим килограми.

 

А да сме чули, че една поне

диета не работи безпогрешно?

Не сме! Защото всяка се кълне,

че действието й е най-успешно.

 

И рекламират елегантна плът,

постигнала тегловните си цели.

Но аз се чудя с право как така

 

модерните диети се множат,

а ставаме по-тлъсти, по-дебели!

Къде грешим? И по чия вина?!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Не съм могъл за миг да го допусна,

че скромната оризова храна,

при все че е питателна и вкусна,

за здравето ни вредна е била.

 

За много хора е храна основна,

ядат я по два-три пъти на ден,

а се оказа, че била отровна —

съдържала във себе си арсен!

 

Това за нас не само е тревожно,

въпроси и алюзии влече

и буди по-зловещи страхове.

 

Логично е и много е възможно,

и други от менюто ни храни

с отрови да са тъпкани, нали!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Цяла зима пълна бъчва

с руйно вино го измъчва

и преследват го неволи

с наденички и пържоли.

 

Но понася таз Голгота

селянинът хладнокръвно

и се чуди, кой в живота

му изпраща язва, кръвно…

 

София, България

* * *

Откакто на земята свят светува

се води спор от векове назад

дали сред нас реално съществува,

наред със бог и дяволът рогат.

 

Едни поддържат, че ако го има,

все някой до сега би го видял,

а други — че е фигура незрима,

защото само в мрака бил вилнял.

 

За мене той е същество реално.

Усещам как ме дърпа за ръка

към кухненския бокс… да съгреша!

 

Отваря ми хладилника буквално

и приковава моя взор натам

към лакомствата… докато преям!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

И в медицината, като в живота,

е често всяко нещо предпоследно;

което днес са хвалили с охота,

излиза утре, че било е вредно.

 

Което, vise-versa, най-любезно

са ни внушавали, че е отровно,

след време обявяват за полезно —

не е за болестта ти то виновно.

 

На кой и на какво да вярвам вече,

щом всички факти са недостоверни

или объркващи?… Ех, то добре че,

от как се помня, съм Тома Неверни —

 

подлагам всяко нещо на съмнение

и имам чисто лично, свое мнение!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Играят и танцуват балеринки —

ефирни, нежни, кръшни и напети,

подобно лебедови перушинки

се реят във въздушни пируети.

 

Какво изящество и съвършенство!

Каква красива зрителна наслада!

Омаяна, потънала в блаженство

душата в чист и свят възторг изпада.

 

Но през ума на никой не минава,

че тази лекота, триумф и слава,

са плод на тежък труд и постоянство

 

и зад телата тънки и напети

се крие глад от къртовски диети,

под строг режим, граничещ със спартанство.

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Заробване или фатална дружба —

с коя ли дума да го назова,

та прозвучи ли, вредом да събужда

представа вездесъща за беда?

 

Намеквам за онази връзка стара,

обвързала заклетия пушач

с любимата тютюнева цигара —

съюз между осъден и палач.

 

За него тя е винаги готова,

да му достави своята отрова

и изгори… О, незавидна цел!

 

Ала и той, макар да е наясно,

че пушенето много е опасно,

от нея да умре, го е приел!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

През своя многолетен трудов стаж

със болестите в битка непрестанна,

не съжалих за миг нито веднъж,

че съм избрал професия хуманна.

 

А редом със успехите до днес

съм имал неудачи и провали,

ала по брой са в несравним превес

онез, под грижите ми оздравяли.

 

Един живот дори ако спасиш,

на героичен подвиг се равнява,

ще се сдобиеш с почести, с престиж,

но аз не гонех звания и слава;

 

Неизброимите „благодаря“

за мен награда бяха най-добра!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Когато болните изпращам вкъщи,

от болестта напълно оздравяли,

напътствия им давам вездесъщи

да спазват някои важни ритуали.

 

Но всичко вече обяснил подробно,

приел за благодарност жест заслужен,

се чувствам често крайно неудобно,

ако контролен преглед не е нужен,

 

„Довиждане“ да кажа на раздяла.

Какво излиза? Че им пожелавам,

отново да ги видя… като болни!

 

Ала и „Сбогом“ би им прозвучала,

че „безнадеждни“ тъй ги обявявам…

Не ще са в двата случая доволни!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Не бе животът ми на лекар лесен,

макар че смятам, бях с късмет роден,

сред близки и роднини в род чудесен

и с помощта им бях благословен.

 

А другото бе труд на N-та степен,

с упорство, с постоянство съчетан;

изминах път трънлив, но достолепен,

достигнах своя жизнен връх мечтан.

 

Да! Не получих нищо наготово,

изучих втори здравен алманах,

за два живота изпити държах!…

 

Но ако трябва този път отново

да извървя, не бих се колебал

и медицината пак бих избрал.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

О, ако би могло с магичен трик,

живота си да почна отначало,

повторно бих го изживял изцяло

без в него да променя нито миг.

 

Бих същите пътеки извървял,

оставил бих съдбата да ме води

през хилядите пречки и несгоди

и бих във всяка област пак успял.

 

Отново бих, в щастливи майски дни,

любов изпитал, сладости, наслади,

успехи бих пожънал и награди

и всичко би било както преди;

 

Но с малка разлика — да би могъл

да ми даде Бог днешния акъл!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Професиите са еднакво важни.

Не съм до днес помислил ни една

да подценя и омаловажа —

делят ги само разлики миражни.

 

Във всяка можете да сте блестящи,

ако акълът ви сече добре;

два вида са за дадено лице —

неподходящи или подходящи.

 

И в този смисъл съм се питал често,

дали, ако поет бях станал вместо

хуманен лекар, бих успял така

 

в онуй престижно поприще тогава

да стигна същия успех, изява?

И отговорът е: Защо не? Да!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Видях безкрайни мъки и страдания,

сурови битки на живот и смърт;

духът човешки в тежки изпитания,

докрай останал несломен и твърд.

 

Но имах и възвишени моменти

с невероятни здравни чудеса;

ликувах с оздравяли пациенти

и слушах хиляди: „Благодаря“.

 

С каква по-ценна, по-добра награда

един живот би бил ощастливен?!

Не се измерва тя с паричен чек.

 

Предавам днес на младите парада,

изпълнил с чест и доблест дълг свещен

на лекар, но най-вече на човек!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Приятно е в трамвай, във градски хали…

да срещнеш свой забравен пациент

и той в подобен кратък, мил момент

че си го излекувал, те похвали.

 

Не е кутията със шоколада,

която някога ти е дарил,

това, че от смъртта си го спасил,

е твоята заслужена награда.

 

Не може с думи в стих да се разкаже

какво изпитваш ти в подобен миг,

добиваш мания, че си велик.

 

Самият факт, че след години даже

те помнят още и си оценен,

ти стига да „направят“[23] твоя ден!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Юбилейно — 10 години Клиника по Хематология

Десет години борба за искрица живот!

Стъпка по стъпка преследвахме твърдо смъртта,

търсейки в мрак непрогледен спасителен брод,

за да възвърнем отново в света радостта.

 

Десет години събирахме опит горчив,

ту победители, ту победени в двубой

с призрачен враг, но по пътя неравен, трънлив,

ни за минутка не спряхме, не бихме отбой.

 

Десет години дарявахме миг подир миг,

късахме здраве от нашите щедри сърца,

нашата обич човешка бе броня и щик,

нашата вяра — звезда пътеводна в нощта.

 

Десет години Голгота… жестока съдба,

нощи безсънни и жадни очи за живот.

Колко от тях с помощта ни намериха брод,

за да се върнат отново с усмивка в света!

 

София — 1983 г.

* * *

Прекланям се пред твоя дух човешки,

с достойнство, с твърда воля устоял

на изпитания и мъки тежки —

не се предал на болки и печал.

 

Стоеше често ти пред кабинета,

смирено чакащ да ти дойде ред,

но ни веднъж не чух съдбата клета

да обвиниш за своя лош късмет.

 

Търпеше болестта със стоицизъм,

до край изнесе тежкия си кръст,

без стон, без плач, без ни една сълза…

 

В двубой свещен, граничещ с героизъм,

смъртта затрупа тялото ти с пръст,

но твоя дух да смаже не успя!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Живеем в бурно, динамично време,

битът ни с бързо темпо се мени;

прогресът своя дял успя да вземе —

мирът без стрес, на нашите деди.

 

Професии залязват и пропадат,

но нови никнат, крепнат и класят;

така съжителстват пак Раят с Адът —

в един обзет от лудост, бесен свят.

 

Кина, театри, вестникарски будки

и други бизнеси търпят регрес;

изчезват пощальони, проститутки(!) —

роботи[24], дрони ги заместват днес.

 

Но в бъдещето близко и далечно

сестри и лекари ще има вечно!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Какво е болницата за лаика?

Споменем ли я, често в него тя

смразяващи представи ще извика

със мъките Христови и смъртта.

 

Да! Има тук страдания библейски,

жестоки битки на живот и смърт,

превратности, трагедии житейски

в един безкраен вечен водовърт.

 

Но също тук животът триумфира

и с нови методи и препарати

терапията бурно разцъфтя,

 

и ежедневно стават по всемира

доскоро немислими, непознати

лечебни медицински чудеса!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Как бързо двадесети век измина!

Но в този епохално кратък срок

модерната хуманна медицина

извърши немислим гигантски скок.

 

И със космична скорост напоследък

на фона на неспирния прогрес,

постигна още по-голям напредък

в най-трудното — лечебния процес.

 

Сътрудници научни ежедневно

предлагат нови средства за борба —

едва ли не за всичко има лек,

 

и колко болни в дередже плачевно

успешно оздравяват по света,

от болести, фатални преди век!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Животът ми залязва. Остарявам.

Живях във век, изпълнен с чудеса.

И ако днес за нещо съжалявам,

то е, че скоро с тях ще се простя.

 

И няма, времето да доживея

(а то е може би пред моя праг),

когато ще открият панацея,

за да лекуват всички форми рак.

 

Вълнуващ, плодоносен път измина

вековната хуманна медицина,

във всички сфери стигна апогей.

 

И вярвам, че и в битката й с рака

успех, велико тържество я чака…

И тази вяра е за мен елей!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

„Акулата, звучи анекдотично,

не боледува никога от рак!“

Тъй вярват много хора безкритично,

от прост лаик до учен лекар чак.

 

Твърдят, че в перките им и в хрущяла

се крие уникалният секрет.

Природата с тях някак им е дала

противотуморен имунитет.

 

За други, шепа хора, по-скептични,

въпросът още е за спор открит,

а всички факти са категорични,

че се касае за пореден мит.

 

Чудесно би било да беше верно —

за жалост е „откритие“ химерно!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Това е болницата: БОЛНИ ХОРА!

Тук работата никога не спира.

Дежури персоналът без умора —

изследва ги, лекува, оперира…

 

И всеки миг е битка величава.

Един се подобрява, друг умира;

дете се ражда… Слънчев лъч изгрява

и над смъртта животът триумфира.

 

Подобна странна гледка в теб, лаика,

какви ли смутни чувства предизвика,

та „Вече няма здрав човек!“ — ми рече.

 

На плаж нудистки срещаш голи хора,

престъпници, мошеници в затвора…

Нима са мнозинство?! Кажи, човече!

 

Сидни, Австралия — 2015 г.

* * *

Умре ли болен или е изписан,

тъй става, че на негово место,

по вътреболничен закон неписан,

заема в миг друг празното легло.

 

Приехме в клиниката тежко болна.

Като разбра, че някой е умрял,

леглото тя отказа недоволна —

едва не вдигна през сълзи скандал.

 

Разказах й по път заобиколен,

че тук е болница, не би могло,

да се намери ни едно легло,

 

на него да не е умирал болен.

Но оздравелите? Без брой са те.

Накрая тя склони и го прие!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Старостта на никой не прощава.

Похитява младостта без жал.

Никой от прегръдката й здрава

до сега не се е отървал.

 

Титли, власт, богатство не признава,

ни молитвите на поп и крал;

повсеместно нейната поява

носи болка, мъка и печал.

 

Тя убива с бръчки красотата,

сее болести по своя път,

с тях разяжда тялото, душата,

паметта отнема… А твърдят,

 

че е привилегия голяма —

дълголетие без нея няма!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Работех нещо бързо и припряно

и как така се случи, не разбрах,

че изведнъж ме заболя коляно

и ме обзеха паника и страх.

 

Не ми ли е все още много рано,

нима в такава степен остарях,

че като старче, от артрит сковано,

ще будя съжаление и смях?!

 

А хора знам по-възрастни от мене,

танцуват, скачат, клякат на колене,

две мили[25] ходят всеки ден пеша…

 

О, ако болен от артрит престана,

да се разхождам пеш до океана,

то по-добре ще е да си умра!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Сбогуване

На д-р Л. Ат.

Пристигнахме до къщния й праг.

Бях много затруднен, да си призная,

как деликатно да й пожелая

живот и здраве, да се видим пак.

 

Тя в своите деветдесет и пет

ме изпревари, крехка и болнава:

„Столетие недей ми пожелава,

за мен веч няма бъдеще напред!

 

Достатъчно се трудих и живях.

Постигнах всичко. И без жал и страх,

ще срещна края, както подобава.“

 

. . . . . . . .

 

Ще кажа ли и аз в подобен ден,

с изпълнен дълг и удовлетворен:

„Столетие недей ми пожелава!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

На М. Б.

Това, което ний успяхме двама,

да съградим накрая на света,

ти същото с решителност голяма

постигна успоредно с нас сама!

 

Съвсем сама се озова в чужбина

и в тази обетована земя

проправи в неизвестното пъртина —

там цялото семейство с теб събра.

 

Направи го с професионализъм,

с голяма доза вяра, с оптимизъм

и, Боже, като счупи таз, успя

 

отново със завиден стоицизъм,

едва ли не граничещ с героизъм,

да се изправиш здраво на крака!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Беседвахме на тема „Болни стави“.

Като ранен орел, провесил клюн,

си мислех — болестта ще ме застави

да тръгна в някой близък ден с бастун!

 

Пред моя взор изникна тъжна гледка,

видях се бавно кретащ, от страни,

и в този миг си дадох ясна сметка,

че старините вече са дошли.

 

На глас ли мислех — губя май престава

или отгатна мислите ми тя?

Но чух гласът й като нежна струна

 

в тревогата да ме успокоява:

„Щастлив си! Колко хора по света

не доживяват — рече — до… бастуна!!!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Разходката за стария човек

не само е полезна, но приятна;

за много болести се смята лек

и също важно е, че е безплатна.

 

Две мили всеки ден или през ден,

а само час и нещо ще ти вземе

и после ободрен и освежен

за други дейности ще имаш време.

 

Но както всичко тленно в този свят

и те са кратък, временен дар божи;

ще почне старостта да те тревожи —

 

гръбнак и стави ще те заболят

и свит на две пред малкия екран

до гроб ще се окажеш прикован!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Мозъчен инсулт[26]

 

Не може никой да го предугади

кой пръв от нас ще бъде и кога;

засяга стари, не щади и млади,

но поразява даже и деца.

 

Най-често ни сполита неусетно,

без предварителен симптом и знак,

като куршум, изстрелян мимолетно,

а трае цял живот до гроба чак.

 

Богата е клиничната картина —

ако човек веднага не умре,

парализиран инвалид той става…

 

След седмица, след месец, след година…

повторен удар ще го отнесе —

най-подходяща в случая избава!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Предсърдно мъждене

Тъй както бях приседнал на дивана

и гледах филм на малкия екран,

внезапно на гърдите зле ми стана

и в миг се олюлях… като пиян.

 

Сърцето ми запърха… май престана…

и пак подскочи като плъх в капан;

усетих болка от прободна рана…

Не смеех да се мръдна в пот облян.

 

Едва успях лекарството да взема.

Жена ми не разбра. Реших проблема

безмълвно, тихо, без да се издам.

 

Но не без основание се питам,

ако изляза посред нощ от ритъм,[27]

какво ще стане с мен? Не знам. Не! Знам!!!

 

Сидни, Австралия — 2015 г.

* * *

Бях болен. Цяла седмица лежах

като парцал в леглото по принуда.

Причината така и не узнах,

дали бе летен грип или простуда.

 

Измъкнах се навън измъчен, стар,

на припек седнах в пъстрата градина;

Пчеличка бръмна в полет за нектар,

пропя гугутка… Самолет премина.

 

Съвзех се. Стихна моята печал.

Сърце ми лудо щастие изпита

при мисълта, че пак съм оздравял

и съм отложил райската „визита“.

 

О, колко те обичам земен свят!

Как времето да превъртя назад?!

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

Пропуснал съм да взема табокор

и беталог[28], лекарства за сърцето,

а то, сърцето ми, от смут обзето,

се блъска като в клетка на затвор.

 

И сякаш търси свобода, простор,

готово да политне към небето,

там, в райските селения, където

не съществуват болести и мор.

 

Там вечно грее слънчевия диск,

в един красив сезон — безкрайно лято;

лекарствата са нещо непознато

и няма никаква опасност, риск

 

в забрава старческа да се отплесна

и да си нанеса вреда телесна.

 

Сидни, Австралия — 2015 г.

* * *

В два свята два живота аз живея —

единият започва от зори

и свършва щом сънят ме навести

и в неговото царство се зарея.

 

Това е в същност моят свят реален

с режим на старостта подвластен, строг,

с лекарство за сърцето — беталог[29]

и в него е животът ми нормален.

 

А щом часът на другия удари,

нощта с покой, за отдих отреден,

едва ме чака да ме грабне в плен

и моя сън да трови със кошмари.

 

Народът казва: „Няма две добри!“

Медалът винаги е с две страни.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Защо и как се случи, не разбрах —

внезапно нещо ме прободе с нож

и с адски болки в гръдния ми кош

простенах аз, обзет от смъртен страх.

 

Сърцето ми прескочи и non-stop

запърха с пулс неравен, ускорен,

и с яростта на див кон, хванат в плен,

на място се понесе в луд галоп.[30]

 

Не помня, колко време продължи.

Минута? Две?… За миг ми прилоша,

пред погледа ми падна пелена…

Когато взорът ми се проясни,

 

видях престилка бяла от поплин —

една сестра ми слагаше морфин!

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

Редеят нашите редици!

В житейски траурен парад

другари, близки и връстници

без ред напускат този свят.

 

Смъртта към нас ръце протяга.

Пак скръбна вест получих днес:

колега здрав и прав, мъжага,

починал от инфаркт нощес.

 

Кръгът ни светски се стеснява —

на пръсти вече се броим.

Кой знае, колко ни остава!

 

Но нека докато сме живи

да пием и се веселим,

и любим бабите красиви!

Сидни, Австралия — 2009 г.

* * *

Не се страхувам от инфаркт и рак,

ни от телесна болка и страдание,

но мисълта за друг, ДУШЕВЕН враг

ме жегва с безнадеждност, с отчаяние.

 

Деменция! В съвременния свят

тя взема застрашителни размери

и никой не щади — ни стар, ни млад…

А няма средство, лек, да я изцери.

 

Подмолно тихомълком идва тя,

към мозъчните клетки пропълзява

и ден след ден разяжда паметта,

от облика човешки ни лишава.

 

И свършваме в приюти доживотни

без разум и без ум… като животни!

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

С неспирен устрем детското телце

напред, в една посока се развива

и успоредно, с дни като расте

умения и сръчности добива.

 

А старият човек в обратен ред,

на старостта под ударите груби,

върви назад и изтощен, и блед,

едно след друго без следа ги губи.

 

Смалява се… Престава да лети…

Загубва мирис, зрение и слух…

По всички линии се вдетинява.

 

Загърбил минало и бъднини,

подобно древна мумия без дух

потъва в свят дементен… на забрава!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Оглеждам се с нарастваща тревога

във огледалото на мойта стая

и все по-трудно и по-мъчно мога

в лика отсрещен да се разпозная.

 

Позная ли се, след това проблема

е, че в лицето с бръчки остаряло

не мога себе си да възприема,

отблъсква ме и грозното ми тяло.

 

В научен труд животът ми премина,

свидетел съм на чудеса космични

и днешната модерна медицина

достигна постижения епични,

 

но без прогрес в една от всички сфери —

тя лек за старост само не намери!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

В живота има мигове повратни,

които неочаквано пред нас

разкриват хоризонти необятни

или мечтите ни сковават в мраз.

 

Дойде писмо в тропическата жега

и ми донесе съдбоносна вест;

Прочетох: „Уважаеми колега,

аз имам удоволствие и чест…“

 

Разбрах с тез първи думи новината —

успешно изпитите[31] си съм взел

и дипломата ми е с тях призната —

постигнах своята заветна цел.

 

В единствен миг, като по божи знак,

от мистър никой, станах доктор пак.

 

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

През тъмна нощ сред непрогледен мрак

аз плувах по вълните в океана.

Неведом бе спасителния бряг,

далеч зад мен родината остана.

 

Заветна цел бе мой водач, маяк,

зовеше ме професия мечтана;

с упорството на опитен моряк

дерзаех аз, без мисъл да престана.

 

Наясно бях — дори за миг да спра,

ще значи най-безславно да загина —

не можех да приема неуспех…

 

И чудо! Щом се зазори зора,

преплувах океана-медицина —

успешно всички изпити си взех!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

За N-ти път сънувах сън нощес,

един и същ — пристигна раздавача

и ме попари с неприятна вест,

едва се овладях да не заплача

 

и да не падна на мига в несвес.

Не съм взел изпита — пак неудача![32]

Не представлявам вече нищо днес

и пет пари не струвам и не знача.

 

Май трябва да приема, че съм стар,

износен, победен… И да тъгувам.

Жена ми ме събуди, че бълнувам.

 

Разказах й ужасния кошмар.

„Сън! — рече тя. — Добре, че не е верно.“

И аз изпитах щастие безмерно.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Съдбата носи хиляди „Ако“.

Ако не бях записал медицина,

щях положително да се размина

с най-прелестното женско същество.

 

Ако на времето не бях решил

да скъсам с разорената родина

и емигрант в чужбина да замина,

последния бедняк сега бих бил.

 

Ако не бях за лекар пак признат,

ако не бях положил труд упорен,

ако не бях дълбоко пуснал корен,

и тук животът ми би станал ад.

 

Ако ви нямах в дар и вас, деца,

стократно щях от мъка да умра.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Животът е от нас непредсказуем.

Какво ни носи утрешният ден,

разбираме, едва когато чуем

камбаната с последния рефрен.

 

До вчера всичко е добре вървяло,

щастлив си бил — здрав, читав и благат,

а днес като чупливо огледало

в един миг рухва целият ти свят.

 

Тревожна вест ти наруши покоя.

Умуваш ти над резултат нелеп.

По чий каприз? Чия вина? Не твоя.

Защо съдбата е избрала теб?!

 

За жалост никой не е застрахован —

пред рака няма привилегирован!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Пред болестите всички ний сме равни.

Медали, слава, титли, сила, власт…

престават в някой кобен ден и час

пред тях да са предимства меродавни.

 

Видял съм болни бедни и богати,

живяли в глад, в мизерия, без грош

или в палати — в пищност и разкош —

еднаква болест в гроба ги изпрати.

 

Назад, на историческите сцени,

крале, велики вождове, бойци…

в могъществото си не са били

и те от болестите пощадени.

 

На всички нам съдбата е еднаква —

два метра трап накрая ни очаква!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Според една народна поговорка,

не влиза доктор там, где слънце влиза.

Съгласен съм, но с важна уговорка —

че не е само то за здраве виза.

 

Тъй както всяко нещо прекалено,

ако лъчи поемем в двойна доза,

то от приятел става несъмнено

наш враг — реална ракова угроза.

 

Звучи парадоксално, но е вярно,

че както витамин „D“ то ни дава

и заздравява костната система,

 

тъй същевременно над нас коварно

излива огнената си жарава

и давайки живот, живот отнема!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

„Намаза ли се с крем?[33] — попита ти —

Горещ, опасен ден се очертава…

Напече веч… вън сякаш пещ гори —

от рано сипе слънцето жерава.“

 

„Не съм! — признах си аз — Забравих пак,

но за тревога туй не е причина.

Преди да се сдобия с кожен рак,

от триста болести ще се спомина.

 

Човек се трови с мними страхове,

но от което се бои и страда,

е с нулев шанс от него да умре;

 

Което и на сън не е видял,

е по-възможно да го изненада

и то преди да се осъзнал!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Тя дълго се въртя и се чуди —

не можеше решение да вземе

в това променливо капризно време,

да тръгне ли… А ако завали?!

 

Разхождаше се седем дни поред.

„Две мили…“[34] — докторът я посъветва.

И тя тържествено си даде клетва,

да следва стриктно здравния съвет.

 

Проблесна слънце. В тихото небе

тук-там сновяха облаци-загадка.

„Излизам“ — рече след раздумка кратка,

 

но друг въпрос — какво да облече,

я хвърли в обичайната почуда —

страхуваше се явно от простуда!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Отивам да почивам — рекох аз —

в леглото стари кости да наместя.

Не ще се бавя повече от час —

по-сладка е по-кратката сиеста.

 

Повикай ме, потрябвам ли ти пак,

на помощ ще се притека веднага;

съпругът е другар, в семеен впряг

на своята съпруга да помага.

 

„Да те повикам?! Ти ще си заспал —

Не съм наясно, колко е уместно?“

Уместно е. Не бива да се чудиш!

 

Подай без колебание сигнал!

Заспалият от сън се буди лесно,

умрелия не можеш да разбудиш!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Ръцете ми… Какво са те за мен?!

Превърнали са ме в човек от звяра

и цял живот откакто съм роден,

ми служат вярно в робска надпревара.

 

Каквото съм постигнал до сега,

не е пресилено да го спомена,

на тяхното умение дължа —

на опитност с прецизност подплатена.

 

Съзнавам го — с ума си преуспях,

в съдружие с останалото тяло,

като едно неотделимо цяло,

 

но мозъкът не би могъл без тях

в такъв широк мащаб да се разгърне

и всяка мисъл в дело да превърне!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

С пари не може всичко да се купи!

Купуваш с тях имоти и коли,

дори медали, чужди спортни купи,

шофьор, с волана да те отмени…

 

Но младостта, пропуснатото време,

кръга на твоя скъп житейски свят,

природата от теб като отнеме,

не можеш да ги купиш пак назад.

 

И ако безнадеждно заболееш,

а няма днес за болестта ти лек,

с пари, с богатство няма да успееш,

на служба да „наемеш“ друг човек,

 

да боледува вместо теб, и в гроба

да слезе вместо твоята особа.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

„Чудесно мъжко яке! — чух жена ми,

да се прехласва с модния журнал. —

Ела го виж!“ — със снимка ме подмами.

„ОК е — рекох, ала аз съм спрял,

 

да гледам дрехи, нямам нужда вече,

задъхвам се с претъпкан гардероб,

а и животът ми почти изтече.

Кога ще ги износя? В моя гроб?“

 

Навремето обличали в ковчега

покойника с най-скъпи облекла,

а днес едва ли някой ще избега

да бъде гол изгорен във пещта.

 

И мен тъй ще положат необлечен

във урната ми за живота вечен!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Какво е дрехата?! От памтивека

по плат, по шев, по кройка и направа

до днешен ден в живота на човека

тя най-различни роли изпълнява.

 

Предпазва ни от студ и от жарава,

от голотата ни — по светски норми;

професията често ни издава

с военни и цивилни униформи.

 

Но всички тези дрехи, вкупом взети,

бледнеят пред онези тоалети,

жената, със които се облича

 

и с тях телесните недъзи скрива,

за да изглежда секси и красива —

мъжете с мнима хубост да привлича!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Тоз път предаването бе на тема

с какво да си опазим паметта

и как да разрешим сами проблема,

ако усетим, че отслабва тя.

 

Най-новото изследване гласяло,

освен да си тренираме ума,

е също нужен здрав дух в здраво тяло —

известен факт, но потвърден сега.

 

А в кухнята със готвене заета,

жена ми явно смисъла не схвана

и ме попита: „Е, какво разбра?“

 

„Какво ли? Да захвърлиме таблета,

да се простим със стола и с дивана,

и повече да бъдем на крака!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Два часа вече малкото дете

играе, скача като на пружини

и както е вглъбено ми се чини,

че то едва ли някога ще спре.

 

Не се предава детското телце,

до този миг умора не показа

и буйната му стръв като „зараза“

и мен, артрозния старик, обзе.

 

Въобразих си, че с един подскок,

в игрите му, наглед достъпно прости,

ще мога да се включа с него в крак,

 

но болка, сякаш ме удари ток,

прониза престарелите ми кости

и аз се строполих на стола пак!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Отправила навън критични взори,

по нощница, любимата жена

прозореца прибързано затвори

и дръпвайки пердето, изсумтя:

 

„Брей, цял живот се крия от съседа,

а той там долу вечно е «зает»

и с любопитство в стаята ми гледа —

без privacy[35] сме в този мезонет.“

 

Така е в Сидни. Я иди на село!

Ще го намериш пусто опустело

и вкъщи, и в махлата би могла,

 

цял ден да се разхождаш сам-самичка

по бански или гола-голеничка…

Там има privacy и… самота!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Природата безспир ни изненадва

ту с лоши, ту с приятни новини;

веднъж с красива вест ще ни зарадва,

друг път със страшен факт ще ни срази.

 

Но нека да не бъда голословен,

конкретен пример с паяк ще ви дам;

когато го разбрах, че е отровен,

едва от ужас не припаднах там.

 

Акълът ми до днешен ден не смила

как може туй невзрачно същество,

нищожна част от моето тегло,

 

да крие в себе си отровна сила,

способна (ако няма антидот)

да покоси човешкия живот?!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Funnel-web Spider[36]

 

Пред погледа ми пропълзя и спря —

наглед невинно божие създание,

дарено с осем, вместо с два крака,

но без човешки разум и съзнание.

 

Давид пред Голиат. Та аз с едно

замахване с пантоф ще го убия,

но на мига пред мен изчезна то

и не можах след туй да го открия.

 

Изментри ме. Какъв хитрец голям!

Нощес като заспя, ще ме намери,

ще ме ухапе… — мисля разтревожен —

 

с отрова в малка доза — нанограм,

но с мощ за десет с моите размери.

И се почувствах жалък и нищожен!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Хитър Петър

 

Когато бях по-млад, с един замах

убивах наведнъж седем мухи,

а днес със седем удара дори

нито една да смажа не успях.

 

Дали не са порода нова те,

с мутирал за самоотбрана, ген?!

Или от ярко слънце заслепен,

сенилна жертва станах на перде?!

 

Загубих взора остър на орел,

но нямам явно и прецизността,

с която моята ръка целта

улучваше с един замах умел.

 

Това с мухите, друже, е майтап,

но другото не е — „ловец“ съм слаб!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Аз мъж съм необрязан с двама внука,

с баща и с брат — буквално като мен;

изучих медицинската наука

и бях от пациентите ценен.

 

Така че смятам, имам пълно право,

(и също като старец белокос),

да защитавам тезата си здраво,

щом стане за обрязване въпрос.

 

Не съществува никаква причина,

нито установен научен факт

за полза от подобна гилотина —

за мен е варварски, дивашки акт.

 

И ако все пак има оправдания,

те са по медицински показания!

 

Сидни, Австралия — 2015 г.

* * *

През половинвековен трудов стаж

със дни от смърт и болка помрачени,

съм бил свидетел неведнъж и дваж,

на весели, дори забавни сцени.

 

Звучали са край мен шеги и смях,

и вицове пикантни ежедневно

от болните, а някои от тях

душа береха в дередже плачевно.

 

Не се предаваха до края те,

а бяха най-обикновени хора —

от стареца до малкото дете.

 

В двубоя с болестта по участ зла

намираха и в хумора опора

и срещаха с ирония смъртта!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Виц

 

Мъж на джи-пи позвънява,

през сълзи му се оплаква,

че жена му закъснява —

вече цял час я очаква.

 

Взел виагра[37] той две дози,

 

сладост, за да й достави

и меракът го тормози,

сам не знае що да прави.

 

Докторът съвет му дава

да потърси булка чужда.

Пациентът уточнява:

 

„Аз за другите мадами

от виагра нямам нужда —

тя е само за жена ми!!!“

 

Сидни, Австралия — 2009 г.

* * *

Истински случай

 

На доктор трябва всичко да се казва,

дори от най-интимно естество;

да се разтварят гащи, женска пазва… —

понятно е защо и за какво.

 

Преглеждах престарял, но бодър дядка,

проблеми имал веч с потентността,

ерекцията му била, зер, кратка,

та сексът явно страдал от това.

 

А бил ербап едва ли не до вчера

и подчерта, че за пенсионера

е не по-маловажно да пести…

 

Не бил виагра помирисвал даже,

да питам бабата, ще го докаже —

така спестили сума ти пари!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Като дете, (по-късно го прозрях),

пестях от шоколадчета желани,

защото в магазина вместо тях

налични бяха само марципани.

 

И моят възмъжаващ пубертет

тъй в (по-съзнателно) пестене мина;

с учение в училище зает,

докрай не се увлякох в никотина.

 

Като младеж пестях от алкохол.

След доста жалки опити и проби

и махмурлук с убийствен главобол

и той не се превърна в мое хоби.

 

А в старост с кръвно, с язва и с подагра

спестеното днес харча за… виагра!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Загазил дядо — грип го хванал,

опънал се… душа бере,

гърдите го болят… Престанал

вода да пие, да яде!

 

Рецепта докторът написал

и хапче някакво му дал —

личало, че го бил отписал…

А той спокоен сън заспал.

 

На сутринта се ококорил,

учуден, че е още жив;

със грипа явно се преборил,

подскочил бодър и игрив,

 

пращящ от здраве и… мерак,

и дал на бабичката знак!

 

Сидни, Австралия — 2009 г.

* * *

Истински случай

 

Две стари баби в болничната стая

си бъбрели за здравните проблеми

и както се оплаквали, накрая

преминали на по-пикантни теми.

 

„Бях палава — подметнала едната,

походих си на младите години,

какви ли не съм сваляла в кревата,

три брака имах и мъже с дузини.“

 

„А аз — смутено другата й рекла —

на целомъдрие се бях обрекла…

Мома съм от главата до петите!“

 

„Ти луда ли си?! Где ти е акъла?

Такива като теб са за пъкъла —

без мъж да си прахосаш младините!!!“

 

Сидни, Австралия — 2008 г.

* * *

Истински случай

 

Пристигна тя със своята сестра.

Две глухи бабки… Но все пак с успех

се справих… С „Мисис“ еди си коя

подробно анамнезата й снех.

 

На тръгване сестра й с поглед строг

и струва ми се също, с леден глас,

навярно за да ми даде урок,

ми рече: „Моята сестра и аз

 

не сме били омъжвани до днес!…“

Стъписах се. От смут и свян обзет,

приех със „Sorry!“[38] странния сюрприз.

 

Така от упрека й с такт, с финес,

тогаз разбрах, защо по етикет

тук всичките жени наричат „Мис“!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Щом някой ден пристигне старостта,

под формата на бабки среброкоси,

тя, знаете, не идва тук сама —

куп болести със себе си им носи.

 

Така например, остеопороза —

омекнали без калциум кости,

не само ги прегърбва в грозна поза

но всичко повсеместно ги боли.

 

Подобно крехки гейши от Киото

със ситни крачки пърхат те, защото

от падане най-вече ги е страх…

 

Аз мислено в кимона ги обличам

и моят палав взор лети след тях…

О, бътерфлайки[39] колко ви обичам!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Без цензура

 

Той в дъ-то ми със ръкавица бръкна —

досещате се, бях на уролог.

Усмивката му видимо помръкна,

прокашля се и каза сух и строг:

 

„Колега, ще съм откровен и честен.

Жлезата ти е като портокал.

Нормално, знаеш, е с размер на кестен —

наистина си много закъснял.

 

Ще трябва спешно да играе ножа,

но има риск за мъжкия престиж

и може с любовта да се простиш…“

 

На всичко съм готов да се подложа,

каквото искаш късай и режи!

Потентността ми само запази!

 

Сидни, Австралия — 2007 г.

* * *

Без цензура

 

Аз виждам секса с други очила

и не от гледна точка на морала;

чрез него се стремя да разбера

дали с духът, плътта е заболяла.

 

Потентността и импотентността

за здраве и за болест са залози

и са интимно вплетени едва

ли не във всички страшни диагнози.

 

Например: здрав, редовен полов акт

е сигурен и достоверен факт,

че коронарите[40] са проходими…

 

Така ерекцията и лъстта,

на медицинските жаргони са

на „здрав дух — здраво тяло“ синоними!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Без цензура

 

Дядо поп със болничен екип

свята визитация минавал,

давал и съвети, и тертип,

болните с молитви утешавал.

 

Имал собствен безпогрешен трик

болестния ход да оценява,

спирал се пред всеки мъж-болник

и извършвал хватката лукава —

 

С палец между средните пръсти

женски полов орган имитирал;

Който се усмихвал до уши

 

„Ще го бъде!“ — обявявал той.

Който въобще не реагирал,

го записвал за заупокой!

 

Сидни, Австралия — 2009 г.

* * *

Истински случай

Без цензура

 

Ний бяхме в кабинета тъмен двама —

рентгеноложка с пациент в пижама.

На стол до мен, запретнала ръкави,

тя ултразвук започна да ми прави.

 

И както тъй нагоре и надолу

изследваше корема ми на голо,

на срамно място ме докосна тайно,

повтори и потрети, уж случайно.

 

А аз изпитах прилив на възбуда.

Изгледах я, невярващ и в почуда —

лицето й бе неподвижна маска,

и пак усетих мръсната й ласка.

 

Опитах да се дръпна настрана,

по-силно с лакът ме натисна тя!!!

 

Сидни, Австралия — 2007 г.

* * *

Виц

 

Лекарка млада преглежда старик,

        слуша гърдите, корема

и на подбран медицински език

        тя анамнеза му снема.

 

Стари проблеми? Тютюн? Алкохол?

        Днес тук какво пак го носи?

Болести, свързани с мъжкия пол

        и други важни въпроси.

 

„Как си с либидото? — пита накрая —

Искам да кажа… Разбираш добре…

        Имаш ли още желания?“

 

Дядото мънка: „Ех, да си призная,

имам… За чашка ракия с мезе

        в селската кръчма в компания!!!“

 

Сидни, Австралия — 2010 г.

* * *

Без цензура

Истински случай

 

Пристигна в Бърза помощ наркоман

с линейка, на носилка прикован;

от мнима болка в кръста свит на две,

скимтеше с жален глас като дете.

 

Познат на всеки лекар евтин трик

за лесна спешна доза наркотик.

Потърсих вена, мушках тук и там —

унищожил ги бе… Резил голям.

 

Докато в явен смут се суетях,

той ме погледна — колеблив и плах

и като смъкна гащи изведнъж,

посочи ми простряла се надлъж

 

прилична вена с дължина почтена,

набъбнала като змийче… на члена!!!

 

Сидни, Австралия — 2007 г.

* * *

Какво сме лекарите без сестрите,

без сръчните им, опитни ръце?!

Ако труда им, грижите сравните

със нашите, не ще отстъпят те.

 

За милосърдие са всепризнати,

на тях лежи лечебния процес.

И за какво? За щурави заплати!

А чуваме по техния адрес

 

наред с хвалебствени суперлативи,

пикантни вицове — (несправедливи!)

че уж ни вкарвали в служебен грях

 

със прелести и с чар като сирени

и ний, от сладостта им съблазнени,

през нощните дежурства спим със тях!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Тъжна приказка

Без цензура

 

Изстрелял Ерос своята стрела,

но вместо двама млади да уцели,

той в старческия дом, по участ зла,

улучил две тела изнемощели.

 

Смутил душевния им мир свещен

с нечиста страст в плътта им уморена

и бабата от тоз съдбовен ден

старика често хващала… за члена(!)

 

Задрямали пред малкия екран,

един до друг във вечери безгрижни

те чезнели по грях неизживян

 

и нейната съсухрена ръка

в пижамата му с пръсти неподвижни

се мушвала, потрепвайки едва.

 

Сидни, Австралия — 2007 г.

* * *

Но не след дълго, сякаш ангел чист,

пред стареца в дома се появила

трепереща старица като лист

и мисъл с таен план го осенила.

 

Щом паднал здрач, до нея седнал той,

трептящ от лъст и страст като огниво,

ръката й, незнаеща покой,

под пъпа си наврял нетърпеливо.

 

А сутринта на следващия ден,

разлюбената баба, като хала

връз него връхлетяла и крещяла:

 

„Какво тя има в повече от мен?!

По-стара е, с по-грохнал организъм.“

Смутено смънкал той: „Паркинсонизъм!“[41]

 

Сидни, Австралия — 2007 г.

* * *

Без цензура

 

Двама голи старци си ги мерят —

чий е по-дебел и по-голям?

Те от тежък Паркинсон[42] треперят,

вирят, мятат ги насам-натам.

 

Бабичка случайно ги видяла,

смъмрила ги строго: „Срамота!

Ази съм вдовица загоряла…“

Легнала и вирнала крака.

 

Старците уплашени, смутени,

хукнали да бягат през глава;

Те били, горките, вдетинени,

 

зер, мъже напълно изкуфяли,

мислели, че още са деца —

на игри момчешки си играли!

 

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

Не чакайте от здравия младеж —

тоз, който всяка сутрин се събужда

под топлия юрган с наперен, свеж

и мигом рипва, щом изпита нужда,

 

скръбта на дядо си да разбере

и от какви кахъри се оплаква,

и че подобно жалко дередже

един ден непременно го очаква.

 

За него тъй е много по-добре,

не трябва от сега да се тревожи —

за късни старини да го отложи;

 

От тях не може да се отърве,

но да не мисли, може… До тогава

на младостта си да се наслаждава!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Дочуто на визитация

Истински случай(!)

 

        — А ти, Петре, к‘во ша каиш?

        — К‘во ша каа. Боли си ма.

        — Ша та боли, другарю!

 

„Боли ме докторе, гръбнака,

скован съм цял, едва вървя;

коляното и то ме щрака,

не мога цяла нощ да спя!“

 

„Ще те боли и ще прищраква,

защото жив човек си ти,

че спре ли, лошо те очаква —

на Оня свят не ги боли!“

 

София — 1978 г.

* * *

Нощно дежурство

Картинка чак до втръсване позната —

звънци за помощ цяла нощ звънят.

Спи лекарят, заключен със сестрата,

а буден и всевластен в този кът

Асклепий в образа на санитарка

„лекува“ болните за десетарка!!!

* * *

Откровен отговор

— Кажете, докторе, нали не съм съвсем

закъсала и няма да умра!

— Любезна ми госпожо, всички ще умрем.

Разбирате… Въпросът е… кога?!

* * *

Санитарка със самочувствие

И аз съм служителка с престиж —

под пет лева не вземам бакшиш!

* * *

Научно съобщение

Звучи като изтъркан виц,

но не е виц, за съжаление —

възникна случай на AIDS,

чрез влюбен поглед, без сношение!

* * *

Нова версия

Да би мирно седяло,

не би от СПИН заболяло.

* * *

Напаст божия

Пее попът и се кръсти

с тлъстите си пръсти

и мърмори бледо-син:

„Господи помилуй! СПИН!“

* * *

Не ползвай в болницата асансьора!

Надявам се, че си съвсем наясно,

че той придвижва главно болни хора

и да пътуваш с него е опасно.

 

Представяш ли си там да кихне болен?

Затворени в това пространство тясно

и както си без маска с нос оголен

какво ще стане с теб тогаз? Ужасно!

 

Все нещо непременно ще те спипа —

реална е подобен род угроза,

при най-добрия случай ще е грипа,

в най-лошия — Pneumonia crouposa[43].

 

A стълбите са бавни безусловно,

но качването е по-здравословно!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Не е приятен старият човек!

Така е. Нека честно го признаем!

Той става с времето неузнаваем —

променя се, за старост няма лек.

 

Уста отвори ли, ще изрече

от никой не поискани съвети;

ще бръщолеви, без да се усети,

че вече прекалява, за да спре.

 

Не го съзнава, че е изкуфял,

че думите му явно са напразни

и с глупави въпроси, че ги дразни —

за младите той духом е умрял.

 

Но ако му направят забележка,

приема я като обида тежка!

 

Сидни, Австралия — 20116 г.

* * *

Тя беше много, много стара баба,

без малко не достигна до стоте;

по външен вид бе крехка, тънка, слаба

и лека като пухено перце.

 

Вървеше бавно, кротко, предпазливо

и нещо все работеше у нас,

и често, сякаш свършила гориво,

похапваше и лягаше под час.

 

Редуваше тъй работа с почивка,

под строг режим прекарваше деня,

а ний с подигравателна усмивка

смеха си озаптявахме едва.

 

Но днес с подобна честа дрямка аз

зареждам силите си час след час!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Като се срещна с нея, всеки път

широко тя ръцете си протяга

и бузи за целувки ми подлага,

а те под троен пласт от крем лъщят.

 

На тръгване, пак ни в клин, ни в ръкав,

ме сграбчва и в прегръдката си здрава

да я целувам пак ме принуждава…

Досадно нещо! И не съм ли прав

 

да смятам, че с подобен ритуал

се хората сбогуват при раздяла,

когато дълъг път им предстои

 

или е някой смъртно заболял…

Но всеки ден! Май тя е полудяла.

Ще й го кажа скоро vis-à-vis![44]

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Не съм го осъзнавал досега,

че бръчките, съсипващи лицата,

сами за себе си все пак не са

единственият враг на красотата.

 

Тях можем да запълним с парафин,

с ботокс да ги опънем; с крем, с помади

да ги замажем и под пласта фин

пак да изглеждаме красиви, млади…

 

Ала за лицевите ни кости,

разядени от остеопороза[45]

или за челюстна пародонтоза[46]

 

подобен лек до днес не се откри.

И с лик на мумия, неузнаваем

не можем себе си да разпознаем!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Тъй както пишех върху лист хартия,

внезапно химикалката ми спря

и друга, пълна докато открия,

ми мина странна мисъл през ума.

 

Не сме ли хората като писалки?

Щом свършим силите и нас така

ни хвърлят, никому ненужни, жалки…

Сиреч, изпълнили сме си дълга.

 

На наше място идва млада смяна,

а ние млади също сме били,

заемали сме нечии места…

 

Но кой е схващал старческата драма?!

Разбрахме го едва на старини,

щом същата съдба ни сполетя!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Щом дойде есента, цял свят,

в една зонална часова щафета

часовниците връща с час назад —

идея вече век общоприета.

 

Енергия така пестим — твърдят

онези, от които бе подета —

и че изпитва енергиен глад

превърнатата в ад от нас планета.

 

Със взор в часовниковите стрелки,

въртящи се в посоката избрана,

и мен една идея осени —

 

Нима не е възможно тъй назад

годините да върна и да стана

с не повече, със двадесет по-млад!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Дружески шарж

Да беше ни предсказала гледачка,

че някога в дълбоки старини

нас телепатия ще сполети,

бих я нарекъл луда и простачка.

 

Но стана тъй, че и по-рано даже

ни свърза с милата един секрет:

намисля нещо аз, тя по-напред,

прочела мислите ми, ще го каже.

 

Очи отвори тя и аз се будя,

към кухнята потегля, тя — след мен;

веч нямам тайни — вечно съм следен

и не без основание се чудя

 

дали един ден в моите обятия

ще легне в гроба тя по… телепатия!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Меря кръвното на мойта мила —

пак е повишено, за беда!

„Колко е?“ — ме пита, нямам сила,

истината да не изрека.

 

Тя въздъхва, недоволно кима

и разочаровано мълви:

„Ех, забрави явно ти, че има

благородни лекарски лъжи!“

 

Сидни, Австралия — 2011 г.

* * *

„Благородни“ лекарски лъжи

Те бяха практика общоприета.

Съгласни бяхме всички повсеместно,

че дълг и дело честно и уместно

бе да щадиме болния в несрета.

 

Да крием истината по принуда,

(звучи днес не етично и безбожно),

да го държим — докато е възможно,

във неведение, дори в заблуда.

 

Тогава схващането бе такова,

че ако диагнозата узнае,

ще рухне духом той, ще се отчае…

вестта ще е по-страшна от отрова.

 

И като се откаже да се бори,

по-бързо болестта ще го обори!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

На Р.

Не мога още да го възприема —

приятел скъп се разболя от рак.[47]

Не подозира нищо той. Проблема

е как с таз вест да го зашлевя? Как!

 

За него новината ще е ножа,

в гърдите, с който ще го пробода.

И даже разговора да отложа,

въпроса няма да реша с това.

 

Не мога и в очи да го погледна

и с чиста съвест да му изрека

една от тез, по-скоро безогледна,

уж „благородна“ лекарска лъжа.

 

Сърцето ми от скръб и смут се свива —

не виждам никаква алтернатива!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

„Отивам си!“ — ми рече. И е прав.

Наясно е, че го убива рака.

А аз не знам след час какво ме чака,

аз, който съм наглед клинично здрав.

 

От раждането с всеки божи ден

животът ни еднакво се скъсява,

но по различна орис и направа,

различно дълъг ни е отреден.

 

Видял съм болни в тежко дередже,

сред близки хора, читави и здрави,

очакваха смирено своя ред…

 

А вместо Господ тях да призове,

онез, които бяха здрави, прави…

напускаха живота по-напред!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

В живота, освен болница и болни,

излезеш ли от нейните стени,

ще срещнеш хора здрави и доволни —

друг, весел свят пред теб ще затрепти.

 

Ще видиш слънце, рози разцъфтели,

с полузабравен пресен аромат;

ще те омаят нежни птичи трели,

ще се почувстваш освежен и млад.

 

Работиш ежедневно осем часа.

В най-хубавото време на деня

не си навън излизал… От кога?!

 

Изчезва киселата ти гримаса.

Усмихваш се и мислиш — сто на сто

за пенсия е времето дошло!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Последен ден от дълга кариера!

Ще мина визитация последна,

последен пулс и кръвно ще измеря,

за сетен път пред микроскоп ще седна.

 

Слушалката ще хвърля на тавана.

Ще се превърна в неизвестна личност —

от лекар, жалък пациент ще стана,

загубил своя облик, идентичност.

 

Животът мрачен, черен днес изглежда,

но има още радост и надежда.

И дни щастливи, отредени свише,

 

с деца и внуци в старческата зима…

Когато вече няма да ме има,

пред името ми „Д-р“ пак ще пише!

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

Приключих с благородна кариера —

от днес нататък пътят е един.

Посрещаха ме с „Докторе“ до вчера,

сега съм неизвестен „Господин“.

 

Безценен опит, знания солидни,

с годините натрупал и събрал,

ще избледнеят в старините идни…

Прощавай скъп житейски идеал!

 

Аз цял живот, (нима не е човешко!),

мечтаех и очаквах този ден,

а на гърдите ми е някак тежко,

и съм смутен, объркан, раздвоен…

 

Назад дългът хуманен ме зове,

но старостта ме спира: „Стига! Не!“

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

Today’s my last working day.

Oh, what a joy… confusion… pain!

Alas! The time has come to say:

Good bye! So long! And thanks again.

 

No stress, worries anymore.

Just memories of nice events;

Good bye! So long! I shut the door —

the key is still in your hands.

 

Sydney, Australia — 2012

* * *

 

Последен ден на стрес и труд.

О, колко радост… болка… смут!

За сбогом времето дойде.

Мерси повтарям от сърце.

 

Очакват ме безгрижни дни.

Отнасям спомени добри.

Врата за сбогом хлопнах аз,

но ключът още е у вас.

 

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

At seventy three I can understand:

every beginning has also an end

and everything has to finish in time,

but like my verse, with a beautiful rhyme.

 

At seventy three I know well,

it’s time for a dignified farewell;

The naked truth I can boldly face:

I’ll be remembered no more than three days.

 

At seventy three I don’t have wealth,

but I am still fit, in good mental health;

I’d like to be free and to enjoy life,

before start wetting and lose sex drive.

 

At seventy three, My Lord, it’s high time

to leave, before I’m kicked out in the grime!

Sidney, Australia — 2012

* * *

На седемдесет и три, всеки го знай,

щом има начало, то има и край,

но краят да бъде навреме и в срок —

и като стих с рима, с красив епилог.

 

На седемдесет и три виждам добре,

че време за сбогом с достойнство дойде

и голата истина срещам смирен:

най-много три дни ще си спомнят за мен.

 

На седемдесет и три не съм богат,

но още съм здрав и духът ми е млад.

За себе си аз ще живея от днес,

докато в мен тлей за любов, интерес.

 

На седемдесет и три трябва да спра

преди да се видя изритан в калта.

Сидни, Австралия — превод от английски 2013 г.

* * *

На портата ми старостта потропа.

Предчувствах края тъжен и унил;

„Дошла съм да ти взема микроскопа,

достатъчно си с него работил.“

 

И в пенсия без време ме изпрати,

откъсна сякаш пъпната ми връв;

веч няма диагнози с препарати

от костен мозък и от капки кръв.

 

Зад всеки препарат съдба човешка

се криеше с неизлечим процес;

изпитах остра болка, мъка тежка —

на кой оставям болните от днес?!

 

За тях аз, старият хематолог

(звучи нескромно, знам) бях като бог!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

„Всяко чудо три дни трае!“ —

поговорката гласи;

Хор от гласове ласкае

моя милост със хвалби.

 

Чувам коментари чести

колко съм „необходим“.

Няма кой да ме замести —

лекар съм „незаменим“.

 

Щели да ме помнят вечно,

уж оставил съм следи

„трайни“ и „незаличими“…

 

Казвам им чистосърдечно:

Ще ме помните три дни —

Всички ний сме заменими.

Сидни, Австралия — 2012 г.

* * *

И таз година, също като лани,

за Коледното дневно тържество

любезно болницата ме покани

отново да празнуваме ведно.

 

Гласът познат ми поясни оттатък,

че ме очаква целият отдел

и продължи след промеждутък кратък,

че винаги съм там добре дошел.

 

И докато пред милата дилема

се чудех редно ли е да приема —

не съм ли чужд след тригодишен срок!?

 

„We miss you all!“[48] — ми рече тя накрая.

От куртоазия го каза, зная,

но ме размекна доводът й строг.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Постигнах професионални цели,

стремежи, въжделения, мечти…

Но доживял години снежнобели

духът ми не можа да се смири.

 

И в новата, пенсионерска фаза

не сви за отдих и покой криле;

в сенилна възраст немощ не показа,

към ново поприще пак път пое.

 

Широк, забравен път разтвори двери

и дремещия в мене древен бард

взе лирата за нов житейски старт

 

и със Пегас приживе се намери

сред поетични музи в райски храм —

и нежни строфи екнаха оттам!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Достатъчно! Последен трудов ден

от дълголетната ми кариера;

с младежки дух политам окрилен

изява в друга сфера да намеря.

 

От ранните ми смутни младини

професията яко ме зароби

и тъй на волята си подчини

любимото ми стихоплетно хоби.

 

От днес нататък с неувяхващ плам

живота си на него ще отдам,

за да укрепне и да се възземе.

 

Ако от нещо все пак ме е страх,

то е, че вече много остарях —

за творчество не ми остава време.

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Тъй както в размисли се бях улисал,

сравних поезията с медицина

и през ума ми в този миг премина

една забавна любопитна мисъл.

 

Поезията, лека и помпозна,

в небето ни възнася и опива,

а медицината — алтернатива

е скучна, трудна, строга, сериозна…

 

Прилича на съпруга-домакиня,

отрудена и вечно уморена,

а другата — красива и засмена,

е с ранга на любовница-богиня.

 

Откакто се пенсионирах, с нея

в греховна връзка пиша и живея!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Получиш ли от някого похвала,

от кой е първо преценяваш ти.

От мъж? Или жена ти я е дала?

Според това различно тя тежи.

 

Жена! И ако тя е поетеса,

изтънчена, изискана, с престиж

и твоята поезия хареса,

похвалата й двойно по̀ цениш.

 

„Харесвам благозвучните ти рими.

Не са измъчени, а в свеж поток

се леят като хор от херувими

и бодро се възнасят с тях възбог!“

 

По-мил и по-приятен комплимент

не си сънувал ти до тоз момент.

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Край болницата пътьом като мина,

потрепва струна в моето сърце

и тиха, глуха скръб като лавина

към мен полита, и расте… расте!…

 

И все така година след година

назад с по-крепка сила ме влече,

защото там животът ми премина

и всеки спомен е като въже.

 

Прекарах с тежко болни пациенти

безсънни нощи и безкрайни дни

по стръмен път, опасен като риф…

 

Но имах и възвишени моменти —

с тях бог морално ме възнагради,

и бях, да, бях там истински щастлив!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

И болницата двери пак разтвори,

тъй както през онези времена,

поех из белите й коридори,

но тежка мъка моя дух скова.

 

Не влязох като щатен лекар в нея,

сега съм пациент обикновен;

от днес нататък явно ще живея

с визити тук до сетния си ден.

 

Сестри, колеги млади общо взето

нафукано, надменно се държат;

не знаят, че отиват там, от гдето

ний идваме — и къс е този път.

 

За нас бе медицината призвание —

а днес със нея трупат състояние!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Когато в болницата днес попадна

на млад колега, в негово лице

аз виждам себе си и безотрадна

носталгия обратно ме зове

 

в онези дни на горд ентусиазъм,

с подобен дързък полет на орел,

и получавам коронарен спазъм

от мъка по живота отлетел.

 

Тогава бъдещето бе пред мене.

С какви надежди и с каква любов

света да завладея бях готов!

 

Но кратко бе младежкото летене.

О, колко си щастлив колега млад —

не знаеш, че е лошото назад!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Лежа на болничния одър…

Навън зад тънкото перде

се шири небосводът модър,

засмяно слънцето пече.

 

Щастлив съм, че съм на земята,

че срещнах жив и този ден

и още вдишвам аромата

на свежия букет до мен.

 

Внезапно сянка вън пробяга

и пред прозореца ми спря.

И виждам — Бог към мен протяга

божествената си ръка.

 

Готов съм, Боже, прибери ме!

За моя милост си дошъл.

С достатъчно живот дари ме,

от днес нататък… рай? Пъкъл?

 

А той с десницата незрима

ми дава своя благослов:

„Все още «хляб» във тебе има,

не си за Оня Свят готов.

 

Отдал си всичко — обич, сили…

За отдих крак не си подвил,

ала на внуците си мили

не си се още издължил!!!“

 

Сидни, Австралия — 2010 г.

* * *

Ний всички сме обречени. Над нас

от люлката присъда смъртна тегне;

от нея няма никой да убегне —

за всеки е орисан кобен час.

 

Кога ще дойде? За кой по-напред?

Единствена съдбата ни го знае,

не — ний! Но много по-добре така е, —

да бъде бъдещето ни секрет.

 

Какво ще стане, ако би могъл,

човекът да узнае свойта орис?

Превърнал би живота си в пъкъл;

 

Ще рухне и ще вдигне бял байрак,

и скоро ще престане да се бори, с

прекършен дух пред болестния враг.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Новогодишни размишления

Година от живота ни измина,

но тя за стария човек не е

за жалост равна на една година —

за нас по-бързо времето тече.

 

Не сме с година станали по-стари,

а с много повече, кой — с две, кой — с три…

и Новата година ни завари

по-грохнали, по-болни отпреди.

 

Редиците ни също уредяха,

отидоха си от света мнозина.

Над нас, все още живите, тежи

 

реална за живота ни заплаха;

Каква съдба ни чака след година,

единствен Бог накрая ще реши!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Размишления над една снимка

Жан Пол Белмондо и Ален Делон

на младини какви красавци бяха!

По тях — за мъжка хубост еталон,

жените се побъркваха и мряха.

 

А ний, съвсем посредствени мъже,

ги гледахме с потайна завист плаха;

за мъжкото ни ЕГО бяха те

мечта недостижима и… заплаха.

 

Достигнахме дълбоки старини.

Но филмовата им красива слава

и тях от възрастта не защити.

Тя, старостта, накрая заличава

 

различия реални и помпозни.

Сега сме равни, зер, еднакво… грозни!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

На времето бях много по-уверен

превзех с щурм Алма Матер… При това

бях и семейния джи-пи доверен —

лекувах всички болни у дома.

 

Успявах отговорност да поема,

дори за миг не съм се колебал,

решавах много често сам проблема

без да допусна неуспех, провал…

 

Сега се чувствам стар и неуверен,

не съм в решенията вече смел,

признавам си, не съм по всичко вещ.

 

Изчезна онзи дързък, млад, наперен,

готов света да покори орел,

догарям тихо, кротко като свещ!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Роднините… те всички са такива:

далечни, близки, кръвни или не,

логично е, щом всеки е добре,

да се спотайва и да се прикрива.

 

И никой няма да ти се обади,

дали си жив и здрав да провери,

ала когато му дотрябваш ти

от него чакай „мили“ изненади.

 

Хабер получих от една роднина —

закъсала и искаше пари,

и че е много болна да ми каже…

 

А четвърт век, откакто сме в чужбина,

за жалост ни веднъж не се сети

да ни изпрати мартенички даже!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Като сравня приятели с роднини,

установявам разлика голяма;

разделя ги една огромна яма,

но явно има за това причини.

 

Приятелите, след преценка строга,

избираме сами — в тях търсим сходство;

с роднините ни свързва само родство

и не по наша воля — а на Бога.

 

Роднинството днес никой не зачита.

Залутани в подялба на наследство

се тровим често във вражда открита.

 

Но и приятелството се базира

на интереси, често по съседство

и се крепи, уви… на келепира!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Ако почерпиш някой свой познат

или колега, да речем, с бонбон,

общоприето е с любезен тон

той или тя да ти благодарят.

 

Ако роднина, близък твой човек

за помощ ти отправи зов, молба

и спешно му протегнеш ти ръка

със скромна сума в бройка или с чек,

 

(длъжник не си, но си от жал обзет),

по същия неписан стар закон,

от примера с почерпката с бонбон,

очакваш благодарствен знак в ответ.

 

Но той мълчи — ни вест и ни сигнал.

Не е доволен — малко си му дал!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Седемдесет и осмата година

ще закръгля наскоро, но защо

тя тъй незабелязано измина

и аз се чувствам сякаш съм на сто?!

 

Защо годините като синджири

ме спъват и тежат по моя път,

и без успех духът ми изход дири —

към гибел те надолу ме влекат.

 

Затънал в тези размисли горчиви,

чух, сякаш ехо, нечий глас над мен:

„Безценен дар е всеки божи ден,

 

а колко близки хора не са живи!

Живей го, весели се и бъди

доволен, че все още жив си ти!“

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Отиде си доброто старо време,

загубихме един обичан свят.

Успя прогресът да ни го отнеме —

не можем да го върнем веч назад.

 

Той бе по-груб, по-прост, по-примитивен,

но пълен с обич, с топлота, с уют;

отмора носеше с покоя дивен

след онзи градски свят побъркан, луд.

 

Не го съзнавахме, че сме щастливи,

към новото разперихме криле,

прегърнахме го със суперлативи,

но старото, уви, след нас отмре!

 

Простихме се с един от двата свята.

Да можеше да имаме и двата!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

На Д.

Едва веднъж се срещаме годишно,

стотици водни мили ни делят,

но щом се видим, всеки следващ път

в нас се разбужда чувството предишно.

 

Отново сме роднини много близки;

приятно ни е и ни е добре

да бъбрим свойски цели часове,

посръбвайки кафе или уиски.

 

Децата с любовта си ни сродиха,

обвързаха ни с внуци в здрава сплав,

но се разделяме със горест лиха,

 

защото всеки тайно се досеща,

че може да сме в камерен състав

на следващата, след година, среща!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Познавам я — жестока, безогледна

тя дебне ден и нощ край нечий дом

и с хищни пръсти жертвата поредна

напада и отнася крадешком.

 

Аз с нея се борих в двубой неравен —

бях често бит и претърпявах крах;

По пътя лекарски, трънлив, безславен

една свещена истина прозрях:

 

Смъртта живота земен покосява,

за да го върне обновен и млад,

така неспирно се осъществява

един безкраен, вечен кръговрат.

 

И който се реши да я надвие,

ще трябва и живота да убие!

София, България — 1987 г.

* * *

Животът и смъртта, кой днес не знай,

са два процеси противоположни,

с понятия объркани и сложни

за същност, за начало и за край.

 

Според един познат на всички факт,

от своето зараждане нататък

животът процъфтява в полет кратък,

а тя, смъртта, е негов краен акт.

 

Но по-различно схващане твърди,

че от зародиша смъртта започва

и там за тържество намира почва —

краде, скъсява земните му дни.

 

Тъй от зачатието, без да спира,

човекът не живее — той умира!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

И днеска в обществото като цяло

мнозина в същност знаят, но нехаят,

че бавно ний умираме и краят

започва от самото ни начало.

 

От нашето зачатие насетне

годините ни, свише отредени,

се намаляват и търпят промени —

животът ден след ден ще ги отметне…

 

Системно, неотклонно, постепенно

отмира нещо в нас, дори в растежа

и нищо че плътта изглежда свежа,

старее, гине тялото ни тленно.

 

И не животът, а смъртта е тая,

която свършва, щом настъпи края!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Животът ни е благото, което

изцяло само нам принадлежи;

дори когато е от нас отнето,

не може никой да го присвои.

 

А всяко земно нещо под небето:

имоти, вещи, злато и пари,

макар и по закон да е прието,

че лично наши са, не са, уви!

 

Каква илюзия! Каква измама!

Човек за тях се трепе и ламти,

но като свършат земните му дни,

 

загърбва всичките блага и няма,

освен живота си, да отнесе

на Оня Свят една игла поне!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Животът ни е низ от ритуали.

Едва сега, през старостта прозях,

че като ги повтаряме, едва ли

дълбоко се замисляме над тях.

 

Едни са скучни, други са забавни —

работим, спим, играем, правим секс,

празнуваме, гуляем с тост на екс

и с тези дейности сме всички равни.

 

И колкото глупците да се хвалят,

че многократно вършат чудеса,

за всички истината е една —

и поданикът, че дори и кралят

 

не могат да повторят две неща —

това са раждането и смъртта!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Подготвен съм за изненади аз,

но пак ги срещам с трепет и отрада.

С какво ли днес тя ще ме изненада —

се питам всяка сутрин с тръпен глас.

 

Тя, старостта (от женски род, нали?!)

с непредвидими женски маниери

когато най не чакам, ще намери,

все с нещо ново да ме порази.

 

Така се състарявам ден след ден,

едно след друго гаснат сетивата

и се превръщам в мумия саката…

 

Но болен, гърбав, грозен, оскотен,

не съм готов — с душа все още млада,

за другата, най-висша „изненада“!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Когато от небето екне тътен,

след зарево от ярки светлини

и в океана вятърът попътен

пътуващия кораб връхлети,

 

то не е с цел, под напора му бесен,

да го обърне и го потопи,

а от гигантската му мощ понесен,

да стигне обетовани земи.

 

Тъй нас ни тласкат бурите метежни,

но не към крах по земния ни път,

а бойния ни дух да укрепят,

 

за да достигнем висоти безбрежни

и в бурния житейски океан

превърнем в дело всеки блян мечтан.

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Откакто на крака човек съм станал

и съм очи отворил за света,

та чак до днес, не съм за миг престанал

да трупам знания и да чета.

 

Добивах опит, сръчности развивах,

езици учех — станах полиглот;

все нещо ново всеки ден попивах,

докато свърши моят къс живот.

 

Сега щом се замисля, ми се чини,

че всичко, що натрупах и събрах

през пълните със жертви, с труд години,

 

напразно е било — (огромна грешка),

и с моят край ще се превърне в прах…

Завинаги! О, суета човешка!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Баща ми на моята възраст почина.

Какво и мен чака от утре, не зная.

Ще имам ли някоя друга година,

е все едно — явно съм вече към края.

 

Но още си спомням как често тогава,

с лек укор и намек той казваше (всуе!):

„Животът е кратък и бързо минава —

живейте го днес!“ Ала кой да го чуе?!

 

„Трудете се, още сте млади, но с мяра,

че вашата младост не ще се повтори!“

А ние, зареяли в бъдното взори,

 

се трепехме, с модата във надпревара,

пестяхме за къщи, събирахме вещи…

И ето ни вече догарящи свещи!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Кой здравето щади и оценява?

Прахосва го докато сили има,

но като го загуби, чак тогава

отчита грешката си непростима.

 

И хуква в паника да го спасява,

пари, богатства… с кървав пот спестени,

по доктори и врачки(!) лудо дава,

но дните му са вече преброени.

 

Каква е тази алчност прословута

за мъртви вещи, трупани за сметка

на здравето — най-ценната валута?!

Накрая — о, печална равносметка —

 

оставя всичко. И го спускат в гроба

като бедняк, без пукнат грош във джоба!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Природата един живот ни дава,

духа облича в крехка тленна плът

и от мига на нашата направа

секундите започват да текат.

 

По календара дните ни отмета,

откъсва лист след лист оттам оттук;

различен брой са те според късмета,

но само тя ги знае, никой друг.

 

За нас е също краят ни загадка,

но ясно го съзнаваме, нали,

че е животът Одисея кратка

и са броени земните ни дни.

 

Какво ни пречи и защо тогава,

не ги живеем както подобава?!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

О, суета човешка! Нямаш край.

Докато на земята съществува,

човек ламти за мним еснафски рай —

със здравето си в пот облян търгува.

 

Закупи дом, но като го сравни

със ближния си, сякаш е хралупа;

заменя го; сменява и коли;

пари, злато, луксозни вещи трупа.

 

Но други грижи, болния от рак

тревожат в тежки мъки и неволи

и той едно желание лелее —

 

като заспи, да се събуди пак

и в безнадеждност трескаво се моли

рождения си ден да доживее!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Eutanasia[49]

 

Ний идваме, кой знае откъде,

по чужда воля и благоволение,

без да са взели личното ни мнение

дали сме го желали или не.

 

И както никой до сега от нас

не е решавал своето начало,

тъй бъдещето ни не ни е дало

над нашата кончина воля, власт.

 

Но ако тежка болест ме срази

с неизлечими болки в сетни дни,

ще предявя пред Бог едно желание —

 

да ми даде законно право сам

да преценя кога да се предам

и свърша своето съществувание.

Сидни, Австралия — 2015 г.

* * *

За себе си не ме е вече страх.

Каквато тежка болест да ме хване,

не се вълнувам с мен какво ще стане —

достатъчно на този свят живях.

 

Но даже и когато бях по-млад,

на болните отдавах преднината,

лекувах и душите им с телата,

а себе си оставях по-назад.

 

Но смел не мога да се назова!

През цялата ми дълга кариера

не съм за миг престанал да треперя

за здравето на моите деца.

 

И днес за тях се тровя ежечасно —

да знаеш болестите е ужасно!!!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Да предположим, че един мъж, най-обикновен,

от половата зрялост чак до края на живота

опложда цял харем жени през всеки божи ден —

разбира се, според потентността си и… без квота.

 

Ще му се народят невероятен брой деца

и всички те ще носят в себе си различни гени

от поколения предци, живяли в древността,

до наши дни, по висш, неведом път унаследени.

 

Така чрез него целият му род, превърнат в прах,

в потомците му ще се възроди и ще възкръсне

и по света със тяхните потомци и след тях…

фамилният геном за нов живот ще се разпръсне.

 

Природата по висш закон с нагон, с безмерна сила,

безсмъртието на живота е подсигурила.

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Животът ни постарому изглежда,

привидно никакви промени няма,

но ний стареем бавно, без надежда,

затъваме в все по-дълбока яма.

 

И не е само в бръчките проблема,

отпадаме, не сме така активни;

едни след други времето отнема

природните ни средства адаптивни.

 

Решенията вземаме по-трудно,

по-неуверени сме, колебливи;

нещата вършим пак, но все по-мудно —

без стръв, без нерв, без инициативи…

 

И ставаме раними, вдетинени…

Децата ни не виждат тез промени!!!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Животът ни безследно си отива,

но не като летлив природен газ,

в децата ни директно се прелива —

растат, отнемайки го те от нас.

 

И ний по висш закон сме го приели

от родните ни майки и бащи

а те — от тяхните… Тъй без предели

той е вървял, върви и ще върви.

 

И никога не свършва и не спира,

един умре ли, го заменя друг,

и подмладен отново триумфира,

и тържествува над смъртта — напук.

 

И не — животът, (с грешна сме представа),

отиваме си ний — той продължава!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

по Пенчо Славейков

От нищото към вечността поел

се спрях тук на земята да почина;

посрещнаха ме като скъп роднина

с целувки, с ласки за добре дошел.

 

Навред се чувствах свой, не като гост.

Издържаха ме — свърших медицина;

В любов и радост младостта ми мина,

заемах не един престижен пост.

 

О, колко бях щастлив, честит, благат!…

Същински земен рай бе тук живота,

напускам го с голяма неохота —

аз, гостът, се разделям с този свят.

 

И пак поемам път към вечността,

там него в спомени ще отнеса!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

В живота имах много светли дни,

но също дни на мъки и печали;

от всички тях, най-тежки са били

онез, в които преживях раздяли.

 

Ужасно и непоносимо бе,

щом знаех, че е срещата последна

и никога любимото лице

на този свят пак няма да погледна.

 

А има ли отвъден, вечен свят?

Чудесно щеше да е, да го има,

но кой от там се е върнал назад

и логиката е необорима.

 

Един живот в един свят ни е даден —

природният закон е безпощаден!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Не вярвам аз в задгробен Рай и Ад.

Но често мисля — би било чудесно,

да съществуваше друг, вечен свят

и е реално царството небесно.

 

Животът би бил по-щастлив и лек

и всяка смърт и горестна раздяла

със някой свиден близък нам човек

далеч в по-слаба степен би тежала.

 

Да вярваш, че днес ни разделя бог,

но не завинаги — въпрос на време,

и горе някъде, след кратък срок

вовек пак всички ще се събереме.

 

Прекрасна би била подобна вера —

били са по-щастливи с нея вчера!

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Не знам кога и кой ни е създал

и тук ни е заселил на земята,

ала след таз рождена дата свята

сме я направили наш роб, васал…

 

От нея сме бозали с векове,

множили сме се и сме я сквернили,

изсмуквали сме крехките й сили

със алчността на хищни зверове.

 

Без разлика богат и сиромах,

след кратката житейска одисея,

един след друг сме трупали връз нея

човешка плът, превърнала се в прах.

 

Тъй с нашата вакханалия бурна

тя днес е станала огромна… урна!

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Накрая на живота е прието,

човек пред себе си да се изправи,

ръката си да сложи на сърцето

и трезва равносметка да направи.

 

Доволен ли е от това, което

на този свят един ден ще остави?

Какво би променил във битието,

ако бог втори шанс му предостави?

 

Подобен род въпроси несъмнено

сега и мен вълнува и тревожи.

„Осъществих — отчитам откровено,

 

мечти, стремежи, цели дръзновени

и ако бог повторно ми предложи,

бих изживял живота без промени!“

 

Сидни, Австралия — 2016 г.

* * *

Послеслов

На вас, безбройни мои пациенти,

аз тази скромна книга посветих.

Във нея всяка дума, рима, стих…

са ехо от вълнуващи моменти.

 

Лекувах ви по волята народна,

но медицината не бе за мен

паричен извор само, дълг свещен,

професия хуманна благородна…

 

Откакто имам разум и съзнание,

тя бе лелеяна мечта и блян

и стана моя участ и съдба.

 

С любов я практикувах, по призвание,

в един живот, достойно изживян

във нейна вярна служба до смъртта.

 

Сидни, Австралия — 2017 г.

* * *

Епитафия

Сред лекарите беше най-добър поет,

а сред поетите бе доктор личен;

Написа той приживе не един куплет,

но си отиде гол и безпаричен.

Допълнителна информация

$id = 8816

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Борис Младенов — Young

Заглавие: Рапсодия в бяло

Издание: второ

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: поезия

Националност: българска

Редактор: Адриана Димитрова

Коректор: Адриана Димитрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8617

Бележки

[0] Primum non nocere — Първо не вреди

[1] Рядко мигане — симптом на Грефе, при Базедова болест.

[2] Пеницилинът се инжектираше мускулно на 3 часа, осем пъти на ден. Много болезнена инжекция.

[3] Глутеус (m. gluteus) — мускул на седалището.

[4] Амоксил — антибиотик. Вирусната инфекция често се усложнява с бактериална, особено при стари хора и се налага антибиотично лечение.

[5] Антибиотична резистентност

[6] В началото на Възраждането кръвопускането е било общоприет метод за лечение, едва ли не на всички болести. Често било извършвано от бръснарите(!)

[7] Свещи = свещички — супозитории (за анално приложение на лекарства)

[8] Костномозъчна пункция — много важна за диагнозата на кръвните заболявания.

[9] Костномозъчна пункция се прави също, за да се следи хода на болестта по време на лечението.

[10] Липса на витамин D.

[11] Истински случай

[12] Alopecia — опадане на косата — характерен страничен ефект от химиотерапия.

[12] Alopecia — косопадът след химиотерапия е временен. Често след това пораства къдрава коса.

[12] Serenity — спокойствие

[13] 20-годишен младеж почина 48 часа след приемането му в болницата от остра левкоза.

[14] Мозъчен кръвоизлив или тумор

[15] Истински случай

[16] МНЗ издаде заповед, с която забрани поднасянето на букети цветя на лекарите, под предлог, че „пациентите слагали в тях банкноти“(!)

[17] Ако не работиш, извинявай, бабо, но ти не си лекарка вече!

[18] През шестата година от следването първият ми стаж като стажант-лекар беше в Акушерство и Гинекология.

[19] Кислородни бутилки

[19] Истински случай: Поради погрешна хистологична диагноза, пациентката е понесла мастектомия с последваща химио- и радиотерапия в продължение на шест месеца.

[20] Exitus letalis — смъртен изход

[21] Истински случай — 1998 г.

[22] Bullying — тормоз

[23] Make one’s day — да направи нечий ден (щастлив) — английски израз.

[24] Любовни електронни кукли(!)

[25] Две мили са около десет хиляди и нещо стъпки — това се препоръчва на стари хора да ходят на ден, 3–4 пъти седмично.

[26] Мозъчен инсулт — най-често се дължи на кръвоизлив или емболия.

[27] Сърдечен ритъм

[28] Табокор, беталог — лекарства с антиаритмично действие.

[29] Беталог — антиаритмично средство от групата на бета-блокерите, характерни с това, че имат силен страничен ефект — предизвикват кошмари.

[30] Галопен ритъм — мед.

[31] В Австралия трябваше да държа приравнителни изпити по медицина

[32] Дълго време, след приравнителните изпити в Австралия, имах кошмари, че съм скъсан.

[33] Sunscreen — крем предпазващ от слънчево изгаряне

[34] Две мили — препоръчително е старите хора да ходят около 10,000 стъпки поне три пъти седмично.

[35] Privacy — уединение, усамотеност, интимност, самотност

[36] Funnel-web Spider — един от най-отровните паяци в Австралия

[37] Виагра — афродизиак, лекарство усилващо потентността у мъжа

[38] Sorry — съжалявам. В Австралия е прието в официалните отношения към всички жени (омъжени и неомъжени) да се обръщат с „Miss“ — госпожица.

[39] Бътерфлайки — пеперудки (по операта „Мадам Бътерфлай“ от Пучини)

[40] Коронари — кръвоносни съдове, които захранват сърцето с кръв.

[41] Паркинсонова болест

[42] Паркинсонова болест

[43] Pneumonia crouposa — крупозна пневмония

[44] vis-à-vis — лице в лице.

[45] Остеопороза — омекване и атрофия на костите, в случая на лицето, следствие на което то се смалява, очните ямки с очите се приближават…

[46] Пародонтоза — възпаление на венците, което води до атрофия на челюстите и също обезобразява лицето.

[47] В случая се касае за Болестта на Валденщрьом, злокачествено кръвно заболяване.

[47] Авторски превод — 2012 г.

[48] We miss you all — На всички ни липсваш.

[49] Eutanasia — безболезнено умъртвяване на неизлечимо болни.