Умница-хубавица
Том 3

Когато дядо ходил на училище
Хърватска народна приказка

dedo.jpg

Живели някога си в една схлупена къщурка накрай село дядо и баба. Много години вече ги били навалили, та сега не можели да работят както на младини. И затова ги стегнала такава немотия, че едва свързвали двата края. Додеяло им все да гладуват и студуват. Един ден дядо рекъл:

— Ей, бабо, няма свършване това наше тегло!

А тя:

— Знаеш ли защо, дядо? Защото сме безкнижни, неграмотни. Пък който е ходил на училище, все е прокопсал — бърже се замогва и на старини добрува.

— Ами че тогаз и аз ще отида на училище. Може пък да ми потръгне, че вече тая сиромашия се не търпи.

— Иди, дядо, иди и си отваряй очите, ушите! — съгласила се баба.

Дигнал се дядо рано в понеделник, измил си образа; баба му изтупала праха от дрехата, пригладила му бялата коса — сторили значи всичко, каквото са видели да правят съседите, когато провождат децата на училище.

Изправил се дядо пред селския учител:

— Добро утро, даскале! — рекъл.

— Сполай ти, старче! Какво те води насам?

— Дошъл съм на училище. Искам да разбера как човек се става и се забогатява. Защото сме много отрудени с моята баба.

— Хайде, хайде, сетил се за наука и училище! — отвърнал учителят.

Ала старецът не ще да си ходи. Взел да се моли и настоява да го остави. Видял се в чудо учителят — не може да се отърве. И тъй като вече дошло време да бие звънецът, вкарал го в класната стая, сложил го да седне на един чин заедно с няколко деца.

Седи дядо мирно-тихо, взира се в черната дъска, ама нищичко не разбира.

Нейсе! Прекарал той няколко часа и като свършило учението, тръгнал си за дома.

Върви дядо навел глава, подпира се на тояжката си. И виж ти! — в праха се валя шарена кесия. Навел се, попретеглил я в шепата си — бая тежичка, развързал я — пълна със златни дукати. Радостен забързал той и отдалеч още се провикнал:

— Права беше, бабо! Ето, като отидох на училище, късметът ми дойде. Виж, намерих кесия с жълтици! — И почнал да друса кесията. А тя отвътре пее: „Звън-звън-звън!“.

Плеснала баба с ръце:

— Ех, на стари години да ни олекне!

Дядото решил, че няма защо вече да ходи на училище — нали е забогатял, оттъй нататък ще се припича край огнището и ще си пуфка с луличката спокойно.

lula.jpg

Пък на другия ден тамошният чорбаджия — същият, който си бил загубил парите, тръгнал из село от къща на къща да пита дали някой не е намерил една кесия дукати. Похлопал най-подир и на дядовата вратня — нали колибата им била в края на селото. Пита:

— Ей, старо-харо! Да си намирал кесия с дукати?

Дядото бил честен човек — лъжа що е, не знаел. Отвърнал:

— Намерих.

Зарадвал се потопиецът донемайкъде. Защото, макар да имал в раклата си много пари — все малко му се стрували, все посягал към сиромашките, та да ги трупа още и още. Разтърсил той дядото за антерията и задъхан извикал:

— Къде… кога… старче, намери тая кесия?

— Ами че когато ходих на училище, та на връщане за дома…

— Уф! — изпъшкал алчният богаташ, махнал с ръка и си тръгнал, мърморейки под нос: „Когато този е ходил на училище, аз още не съм бил роден“.

Отишъл си чорбаджията зелен-червен от яд. А старците си заживели волно-охолно с парите, които той бил ограбил от беднотията.

Наказаната лисана
Румънска народна приказка

garga.jpg

Един селянин возил за село пълна каруца с негасена вар. Зърнало го едно младо гардже: помислило, че кара сирене, спуснало се и грабнало една голяма бучка. Отнесло я в старото гнездо радостно и гордо от сполуката. Старата гарга, майка му, като го видяла, потупала го с крилото си и рекла:

— Бра-бра-браво! Само че това не е сирене, а вар и не се яде, защото който хапне, веднага ще умре. Пък като ми припомни за сирене, да ти разправя как веднъж Лисана с измама ми открадна бучка сирене: Бях кацнала на едно клонче всред гората и тъкмо се готвех да си похапна сирене, което си намерих в един селски двор, ето че идва под дървото лукавата Лиса. Почна тя да ме залъгва с мазните си приказки, че хубаво съм пеела и иска да й попея. Пък аз бях млада и толкова ми стигаше ума, та й повярвах. Отворих човка да гракна, сиренцето ми падна и тя го глътна тозчас. Ах, не стига това, ами крадлата отишла да се хвали, че ме излъгала и всички започнаха да ми се смеят. Един дори съчини басня в стихове, та и до ден-днешен цял свят се подиграва на целия ни гарджи род.

Малкото гардже слушало, слушало и намислило да отмъсти на оная преструвана за големия срам, гдето беше сторила на майка й и на целия гарджи род. Без нищо да каже, то взело в човката си бучката вар и полетяло из гората. Летяло, летяло, най-сетне съзряло долу в храсталаците да се гуши хитрата Лисана — озърта се тя, слухти и дебне, дано хване някое неразумно мишле. Гарджето се спуснало и кацнало на един клон наблизо, като се престорило, че не вижда крадлата и ужким се готви да си похапне сиренце.

Разбира се, Лисана веднага съпикясала гарджето и лигите й потекли:

— Ох — помислила си тя, — как ми се е прияло сиренце! Дали ще мога да излъжа това глупаче, както преди години майка му…

Без да губи време, тя се присламчила под дървото и почнала с меден гласец да хитрува:

— Добър ден, добър ден, о, царю пернати! Колко си красив — перушината ти е тъмна като безлунна нощ и на гордата ти глава само корона липсва.

— Гррр… — отговорило гарджето, без да изпуска бучката вар от човката си.

А Лисана продължава:

— Ти си смел и умен, намираш си храна и в люта зима. И не бягаш страхливо от студа като други птици през гори и планини чак в топлите страни…

— Гррр… гррр… — обадило се пак гарджето, без да си отваря човката.

— И от хората се не боиш: влизаш смело в дворищата им посред бял ден и — както виждам — успял си да отмъкнеш вкусно сиренце…

— Гррр… гррр… гррр… — съгласило се ужким гарджето, ала бучката не изпуща.

— Ах, колко жалко е само, гдето си ням. Какви ли чудни песни би ни пял, ти, който обикаляш и из градовете. Сигурно там си слушал музика и ако не беше ням, щеше много песни да научиш. Много жалко, много жалко!

И Лисана се престорила, че си отива, навела глава, подвила опашка и се обърнала, ала с едно око следяла зорко какво ще стори гарджето.

— Сбогом, сбогом! Не ща повече да чакам да ти чуя гласа, защото се уверих, че ти наистина си ням…

И ето, гарджето се размърдало неспокойно, отворило човка:

— Гра-гра-гра!… Не съм ням!…

var.jpg

Още недоиздумало и бучката вар паднала в отворената уста на Лисана. Крадлата я глътнала начаса, ала изведнъж усетила, че нещо я парнало отвътре. Почнала тя да скимти, да се присвива и трепери. А гарджето продължило шеговито:

— Зная аз да говоря и да пея. Може би не толкова хубаво, колкото — да речем — славей, чучулига или кос. Ала чини ми се, че ще съм малко по-умен от тях, пък и от теб… Ама какво ти става? Защо трепериш и се гърчиш? И къде е моето сиренце?…

— Ъъх, ъъх! Изядох го аз… И защото го глътнах изведнъж, присви ме, запари ми в стомаха и хълцам…

— Ах ти, лакома измамнице! Иди на близкото поточе, пийни си студена водица, ще ти мине.

Послушала го Лисана. Повлекла се едва-едва, дошла до поточето. Ала щом залокала вода, в стомаха й още по-силен огън се разгорял. Почнала да се надува, да се оригва, а от муцуната й заизлизали дим и бяла пяна. Затръшкала се тя, запъшкала и се хвърлила във водата, та дано се разхлади. Нагълтала се Лисана с толкова вода, че накрай се удавила и се обърнала с корема нагоре.

А младото гардже се изсмяло: „Гха-гха-гла! Така ти се пада…“. И отлитнало при своите да им разправи как е отмъстило на лукавата крадла за срама на целия им род.

Скоро край поточето се насъбрали гарги — цяло ято. И добре се напирували с трупа на Лисана.

Баш-Челик
Черногорска народна приказка

bash.jpg

Един цар имал трима сина и три щерки. Като остарял и предусетил, че скоро ще умре, повикал челядта си и заръчал на синовете да омъжат сестрите си за първия, който дойде да се сватосва.

— Ако не изпълните това, което искам от вас — проклети да сте! — рекъл той.

Подир някое време царят умрял. Минали месеци — никой не идвал да иска сестрите. Ала ето че една нощ се похлопало на портите така силно, та целият дворец се разтърсил. Отвън се разнасяли крясъци, песни и такава врява, че всички зад стените се разтреперили от страх. Изведнъж избоботил страшен глас:

— Ей, синове царски, отворете портите!

— Не отваряйте! — рекъл най-големият брат.

— За нищо на света! — отсякъл средният брат.

А най-младият рекъл:

— Аз ще отворя.

Щом отлостили портите, в двореца нахълтала някаква сила незнайна; нищо освен искри и огнени езици не се виждало. Сетне проехтял силен глас:

— Дошъл съм да искам за жена най-голямата ви сестра. Много няма да чакам и повторно няма да дойда. Отговорете ми още сега: ще ли ми я дадете?

Най-големият брат отвърнал:

— Аз не я давам. Не знам кой си и откъде си, нито пък къде ще я отведеш.

Средният брат рекъл и отсекъл:

— Не си давам аз сестрата по тая късна доба!

А най-младият:

— Ако двамата не щете, аз пък я давам. Забравихте ли какво заръча баща ни?

Хванал сестра си за ръка и я дал на невидимия жених, като му рекъл:

— Нека бъде щастлива с тебе!

Щом сестрата прекрачила прага, избухнала ослепителна светлина, раздал се такъв гръм, че дворецът се разлюлял и всички изпопадали. После всичко затихнало. На заранта — никаква следа от незнайните сватове.

На следната нощ по същото време пак се зачули крясъци, песни и врява и още по-силен глас завикал:

— Ей, синове царски, отворете портите!

Изплашили се всички, отворили портите и в двореца нахълтало нещо страховито.

— Дайте ми за жена средната си сестра! Нея съм дошъл да искам и втори път няма да дойда — избучало страшилището.

Най-големият брат рекъл:

— Не я давам!

Средният отсякъл:

— Не я давам!

— А пък аз ще я дам — рекъл най-младият. — Забравихте ли какво заръча баща ни?

Хванал сестра си за ръка и я дал на незнайното нещо, като рекъл:

— Нека бъде щастлива с тебе!

Щом сестрата прекрачила прага, раздал се гръм и трясък и всички изпонападали. На заранта търсят навред — никаква следа от среднощните сватове.

На третата нощ по същото време отвън се чули пак крясъци, песни и врява. Дворецът така се разтърсил, че без малко щял да се срути.

— Ей, синове царски, отворете портите! — проехтял нечуван по своята мощ глас.

Отворили и невидимата сила извикала:

— Дошъл съм да искам най-малката ви сестра за жена.

Двамата по-големи братя отвърнали в един глас:

— Не я даваме по тая късна доба! Искаме да знаем кой си и къде ще я водиш, та да я навестим подир сватбата.

А най-младият:

— Щом двамата не щете, аз пък я давам. Или забравихте какво поръча неотдавна баща ни?

Взел сестра си за ръка, дал я на невидимия жених и благословил:

— Бъдете щастливи и весели!

Блеснали светкавици, треснали гръмотевици и сестрата изчезнала без следа, сякаш че нищо не е било.

Минало сума време — от сестрите никаква вест. Братята се тревожели и тъгували:

— Боже! Що за чудо! — приказвали си те. — Какво стана с нашите сестри? Живи ли са? Здрави ли са? Нито знаем за кого се омъжиха, нито пък къде отидоха.

Най-сетне един от тях рекъл:

— Хайде да тръгнем да ги дирим!

Стегнали се братята за път далечен. Вървели, вървели, възлезли на една висока и стръмна планина. На мръкване се спрели да нощуват край голямо езеро. Най-младият наклал огън. Хапнали братята каквото бог дал, пийнали си водица и когато се наканили да спят, най-големият рекъл:

— Спете вие, пък аз ще ви пазя.

Заспали братята. А посред нощ водата на езерото се разлюляла. Най-големият брат видял, че из дълбочините му изскочил един страшен змей и се втурнал към него. Ала царският син извадил меча си и завчас му отсякъл главата. Сетне отрязал ушите и ги сложил в джоба си, а главата и туловището хвърлил в езерото.

През това време братята му спели и нищо не усетили. Когато се разденило, братът, който пазел, ги събудил, ала нищо не им казал.

Тръгнали пак. Вървели, вървели, замръкнали край друго езеро и спрели там да нощуват. Нея нощ средният брат останал да пази.

Посред нощ откъм езерото се вдигнал шум; водата се разпенила и из нея изскочил змей с две глави. Втурнал се той към братята да ги глътне. Ала царският син, който бдял и не спял, извадил меча си и — храс! — прас! — отсякъл му и двете глави. И той отрязал ушите и ги прибрал, а главите и туловището хвърлил в езерото. Другите двама братя спели дълбоко и нищо не разбрали.

На ранина той ги събудил и тримата си продължили пътя. Вървели, вървели — все из пущинаци и диви места. На мръкване се добрали до едно езеро и отседнали да нощуват край него. Най-младият запалил огън, похапнали надве-натри и двамата по-големи братя легнали да спят, а той останал да ги пази.

Посред нощ откъм езерото нещо заревало, надигнала се голяма вълна и се плиснала върху брега, та едва не угасила огъня. Гледа царският син: из водата изскочил триглав змей и се втурнал към братята да глътне и тримата наведнъж. Ала най-малкият брат го дочакал, без да трепне. Па като развъртял меча — с три замаха и трите глави паднали. Сетне отрязал ушите, прибрал ги, а главите и туловището хвърлил в езерото.

zmei.jpg

Ала от голямата вълна огънят загаснал. Измокрила се и праханта, що носел най-малкият брат. И тръгнал той да дири огън. Тук-там, къде ти огън из тоя пущинак! Покачил се на едно високо дърво да огледа по-надалеч. Не щеш ли — зърнал някъде между дърветата да блещука светлина. Запътил се царският син към онова място. Вървял, вървял и все му се чинело, че светлината е на един хвърлей камък, а не може да я достигне. Най-сетне дошъл до една пещера; пред входа й — голям огън, а край него насядали деветима великани, пекат на шиш двама човека. Сепнал се царският син, понечил тихичко да се измъкне гърбом, ама настъпил един сух клон и великаните го усетили. Тогава той събрал цялата си сърцатост, приближил се до огъня и рекъл:

— Добър вечер, побратими! Отдавна ви диря.

— Дал ти бог добро, ако си ни приятел — отговорили му великаните в един глас.

— Приятел съм ви до гроб! Живота си давам за вас!

— Е, щом е тъй, седни да вечеряш, пък после ще те водим на лов.

Седнал нашият юнак край огъня. Великаните му подали няколко големи къса човешко месо. Пък той започнал да ги залъгва с приказки и без да го видят, хвърлял месото зад гърба си.

Като се наяли, людоедите рекли:

— Хайде сега да вървим на лов, че и утре е ден, ще трябва да се яде! Наблизо тук има един престолен град. Повече от година време, как от него се прехранваме. Сега пак там ще идем.

Повървели малко ли, много ли — наближили града. Двама великани изскубнали пътьом по едно старо дърво и го понесли на рамо. Като дошли до високата градска стена, опрели на нея едното дърво и рекли на новия си побратим:

— Качи се горе на стената. Ние ще ти подадем второто дърво, да го прехвърлиш от другата страна, та по него да влезем в града.

Покатерил се царският син на стената. Подали му другото дърво, а той викнал отгоре:

— Не ми е по силите да прехвърля това голямо дърво. Нека някой от вас дойде, че да ми помогне!

Един от великаните се покатерил, хванал за върха другото дърво, прехвърлил го и заслизал по него. А царският син с меча мигом му отсякъл главата. Строполил се людоедът на отвъдната страна, без да каже „ох“. А юнакът извикал:

— Сега качвайте се един по един. Аз ще ви прехвърля.

Глупавите великани не разбрали какво е станало с техния побратим и се закатерили нагоре. Щом някой прекрачел стената, царският син — прас! — по врата. Така натръшкал мъртви всички великани.

Като свършил тая добра работа, тръгнал из града да го разгледа. Улиците — пусти, никъде ни жива душа. Най-сетне забелязал в прозорчето на една висока кула да блещука светлинка. Отворил той портата и се заизкачвал по стълбите. На върха на кулата влязъл в една стая, където горяла свещ, и… що да види! Цялата стая подредена само в коприна и кадифе, в злато и сребро, а на едно легло спи невиждана хубавица. Заплеснал се по нея юнакът, очите си не може да откъсне. Изведнъж гледа: по стената пълзи страшна змия, зинала вече да глътне момата. Изтичал той и като ударил гадината, заковал я за стената с меча си.

— Боже! — сторил клетва той. — Нека ничия ръка, освен моята, да не може да изтръгне тоя меч!

Като рекъл това, побързал да се върне при братята си, докато още не са станали. Пристигнал навреме и, щом се разденило, събудил ги. Тръгнали тримата братя и скоро най-младият ги извел на пътя за престолния град.

Всяка заран неговият цар обхождал обезлюдените улици и проливал горчиви сълзи, защото людоедите били отвлекли много народ и малко поданици вече му останали. Нея сутрин той пак излязъл из града. Като наближил градската стена, видял, че там лежат труповете на деветимата великани. Зарадвал се царят донемайкъде. Пита-разпитва кой е сторил това юначество — всички вдигат рамене. В това време изтичали придворни и му казали, че една голяма змия едва не изяла щерка му. Побързал царят към дворцовата кула и що да види? Над леглото на царкинята змията прикована с меч. Понечил да го издърпа — не може! Повикал най-силните си слуги. Опитали се и те — никой не можал да изтръгне меча от стената.

Тогава царят разпратил викачи из цялото царство да обявят неговата воля: онзи юнак, който е убил деветимата великани и змията, да се обади, ще получи голяма награда и царската щерка за жена. Освен това царят наредил във всички крайпътни кръчми да питат и разпитват пътниците, дали не знаят нещо за юнака. Ако някой разбере нещо, да обади веднага в двореца.

В една такава кръчма влезли да си починат тримата царски синове. След като се навечеряли, дошъл кръчмарят при тях на разговор и започнал да се хвали с юначеството си. А сетне ги попитал:

— Ами вие с какво юначество можете да се похвалите?

Най-големият брат заразправял какво му се случило през първата нощ в планината и извадил, та показал змейовите уши. Подир него и средният разправил за двуглавия змей и показал ушите му.

Тогава кръчмарят попитал най-младия — какво юначество е сторил.

— А че и аз мога нещичко да ви кажа — отговорил най-младият и разправил своите премеждия: за триглавия змей, за великаните и за змията — всичко подред.

Братята много се почудили, а кръчмарят изтичал в двореца да съобщи, че е намерил незнайния момък. Царят го наградил богато и изпратил людете си да доведат тримата братя. Като дошли, той попитал най-младия:

— Ти ли беше тоя юнак, що уби човекоядците и спаси щерка ми от змията?

— Аз, царю честити.

— Ела тогава да видим ще ли извадиш меча, с който е закована гадината о стената.

Отишли в кулата и царският син без никаква мъка издърпал меча и си го сложил в ножницата. Тогава всички повярвали, че наистина той е убил великаните и змията.

Царят оженил юнака за щерка си, а на братята дал богати дарове. Много искал да останат при него, ала те му разправили кои са и какви са, защо са тръгнали по света. Казали му също, че били женени и си имали деца, та ще се върнат да ги видят. Тогава царят ги пуснал да си идат при своите.

Минало доста време. Царският зет все мислел за сестрите си. Щяло му се да тръгне пак да ги дири, ала младата му жена плачела и не го пускала.

Един ден царят се наканил да иде на лов. Повикал зет си и му рекъл:

— Ти остани дома, да пазиш да не се случи нещо. Ето ти девет ключа от девет стаи в двореца. Можеш да отключиш осемте. В тях ще видиш какво голямо богатство съм събрал. Ала най-крайната не отключвай, защото иначе зле ще си изпатиш!

Отишъл царят на лов. Останал зет му да пази двореца и от нямане що да прави рекъл да види какви съкровища има тъст му. Отключил една подир друга осемте стаи — пълни със злато и сребро, драгоценности и юнашки доспехи. Накрая дошъл до деветата стая и си помислил: „Никога от нищо не съм се плашил. Защо пък сега ще ме е страх?“.

Отключил я. Гледа вътре, седи един голям, грозен и страшен човек, окован в желязо; ръцете му с четири дебели синджира вързани за шията; пред него по златен жлеб струи вода и се излива в златно корито; а наблизо — златно гърне, украсено с драгоценни камъни. Иска човекът да пие, ама синджирите не му дават да се мръдне.

Видял това царският зет и от почуда се отдръпнал. А човекът му рекъл:

— Моля ти се юначе, влез!

Пристъпил нашият юнак, а окованият му се примолил:

— Подай ми гърнето да глътна водица. За награда ще ти дам още един живот.

Смилил се царският зет, подал му гърнето да уталожи жаждата си и го попитал:

— Кажи, за бога, как ти е името?

— Казвам се Баш-Челик. А сега, ако ми дадеш още веднъж да пия, ще ти подаря втори живот.

Царският зет му дал пак да пие и понечил да си тръгне. Баш-Челик му се примолил:

— Върни се, юначе! Ти вече две добрини ми стори. Стори и още една. Ще получиш от мен трети живот, ако напълниш гърнето с вода и ми го излееш на главата.

„Охо! — рекъл си царският зет. — Три живота ми дава. И аз си имам един — та четири. Това не е зле!“

Напълнил гърнето с вода и я излял връз главата на страшника. Щом водата го обляла, той добил голяма сила. Напънал се, строшил железните обръчи, гдето стягали шията му, скъсал синджирите и скочил на крака. В миг разперил крила и изхвръкнал от стаята.

В това време в градината се разхождала царкинята. Грабнал я и отишъл, та се не видял.

— Ах, какво направих аз, неразумният! — проплакал царският зет.

Като се върнал царят от лов, зет му разправил всичко, както си е било. Царят закършил ръце, заскубал си брадата, заудрял си главата от мъка. Ала със сълзи зло се не поправя.

— Не ми се сърди, царю — замолил му се юнакът. — Не тъгувай! Ще намеря аз тоя Баш-Челик, ако ще би в дън земя да се е скрил, и ще си върна царкинята.

Ала царят поклатил глава:

— Хич и не се опитвай! Ти не знаеш кой е Баш-Челик! Много войска изгубих аз, докато го уловя. По-добре остани при мен, че няма кой да наследи царството. Аз съм стар и може скоро да си замина.

Юнакът не отстъпил и царят трябвало да склони. Без да се бави, царският зет се стегнал за път, яхнал своя кон и тръгнал по белия свят да дири неблагодарния грабител. Много път изходил, много страни избродил. Най-сетне дошъл в един непознат град. Тръгнал по улиците. Слуша: от един чардак някой го вика:

— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двореца!

Влязъл той в двора на един дворец и кого вижда насреща си! — най-голямата си сестра. Прегърнали се, разцелували се, започнали да се питат-разпитват. Сестра му разправила, че е женена за царя на змейовете.

— Мъжът ми е змей — рекла тя. — Я, братко, по-добре да те скрия, че той много е ядосан на своите шуреи, та да не ти стори нещо лошо.

Като наближило време да си дойде змеят, сестрата скрила гостенина си и коня му.

Долетял змеят — всичко в двореца светнало, заблестяло. Веднага повикал жена си:

— Жено, на човек ми мирише. Казвай скоро кой е тук!

Сестрата отрекла да има някой чужденец, бърже му подала вечерята и го заглавикала с приказките си. Поговорили си за това-онова, по едно време го запитала изтънко:

— Я ми кажи, ако дойде някой от братята ми да ме види, какво ще му сториш?

— Двамата ще убия, а най-младия — няма да докосна.

— Дошъл ни е на гости моят най-малък брат, твоят шурей.

— Доведи го веднага тук!

Излязъл най-младият брат, прегърнали се със змейския цар, разцелували се и седнали да ядат и да пият. Царският син му разправил всичко, както си е било, и защо е тръгнал по света. А зет му рекъл:

— Що си намислил ти? Опазил те бог! Когато прехвръкна оттук Баш-Челик с твоята жена, аз го посрещнах със седем хиляди змейове и нищичко не можах да му сторя. Заклевам те, зарежи тоя дявол! Ще ти дам злато и сребро, колкото ти душа иска, па си върви дома по живо, по здраво.

Ала царският син не склонил. Като разбрал зет му, че не може да го върне от това, що си е наумил, изскубнал си едно перо от крилото и му заръчал:

— Ето ти това перо. Като ти дотрябва помощ, загрей го и в същия миг аз ще долетя при тебе с цялата си войска.

Взел царският син перото и на заранта тръгнал на път. Вървял, вървял, отишъл в друг град. Чува, от един чардак някой го вика:

— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двора!

Влязъл той в двора на един дворец, а насреща му — средната сестра. Прегърнали се, разцелували се, започнали да се питат-разпитват. Сестра му разправила, че е женена за царя на соколите.

— Той скоро ще се върне — рекла тя, — та по-добре да те скрия, че где да знам как ще те посрещне. Не обича той братята ми.

Така и сторила.

Ето че подир малко долетял мъжът й. От силата му целият дворец се раздрусал.

— Жено, на човек ми мирише. Казвай скоро кой е тук!

Сестрата му казала, че няма никакъв чужденец, дала му веднага да вечеря и го заглавикала с приказките си. Поговорили за това-онова. По едно време тя го попитала:

— Ами ако някой от братята ми дойде, какво ще му сториш?

— Двамата ще убия, а малкия ще посрещна с радост.

Когато сестрата му казала, че е дошъл най-младият й брат, той й рекъл веднага да го доведе. Прегърнали се, разцелували се, седнали на трапезата. Шуреят разправил откъде иде и накъде отива. А соколовият цар почнал да го придумва:

— Недей ходи по-нататък! В оня ден, когато Баш-Челик открадна жена ти, прелетя оттук. Излязох насреща му с пет хиляди отбор соколи. Бихме се не на живот, а на смърт, кръв до коляно проляхме, ама нищичко не можахме да му сторим. Пък ти самичък как ще го надвиеш?! Чуй моя съвет: вземи си от съкровищата ми колкото щеш и се върни, докато още главата ти е на раменете.

— Благодаря ти, зетко! Ама аз съм решил да не се връщам без жена си — отвърнал му юнакът, пък на ума си рекъл: „Та нали си имам освен моя живот още три други?“.

Като разбрал соколовият цар, че не ще уговори шурея си, изскубнал едно перо от крилото си и му го дал с тия думи:

— Ако ти се случи някаква беда, загрей това перо и аз начаса ще ти се притека на помощ с цялата си войска.

Взел царският син перото и на заранта продължил пътя си. Много дни и нощи пътувал. Стигнал в един град. Върви по улиците и чува, от един чардак някой го вика.

— Ей, юначе! Слез от коня, влез в двора!

Погледнал — насреща му най-малката сестра. Прегърнали се, разцелували се, питат-разпитват се един друг:

— Кой е твоят мъж?

— Мъжът ми е царят на орлите. Я чакай да те скрия, че скоро ще се върне, пък той дип не обича братята ми — рекла сестрата и направила каквото трябва.

Ето ти подир малко долетял орловият цар. От силата му земята запъшкала, дърветата се огънали. Пита той жена си:

— На човек ми мирише. Казвай кой е тук?!

И тя скрила от него. Седнали да вечерят, а сестрата хитро го подпитва:

— Ако някой от братята ми дойде на гости, какво ще му сториш?

— Двамата ще убия, а на най-малкия ще помогна с каквото мога.

Извикала тя брат си. Прегърнали се зет и шурей, разцелували се, седнали да ядат и пият и да се разговарят. Царският син разправя неволите си, а царят на орлите го придумва:

— Я зарежи, братко, тоя проклетник! Остани при мене, добре ще живееш!

Ала нашият юнак си знае своето. Като разбрал орловият цар, че шуреят му не скланя, изскубнал едно перо от крилото си и му рекъл:

— Настигне ли те голяма беда, загрей перото и аз ще ти дойда на помощ с цялата си войска.

Взел юнакът перото и на заранта тръгнал да дири Баш-Челик. Много земи избродил, морета и реки прегазил, полета и гори преминал. Най-сетне, когато вече умората съвсем го била съборила, изкачил се на една висока планина с озъбени канари. И там сред пущинака, в една тъмна пещера, намерил своята невяста.

Като го видяла тя, хем се възрадвала, хем се уплашила, хем се учудила и го попитала:

— За бога, кажи ми как попадна в тоя див край, където човешки крак не е стъпвал?

Той й разправил всичко от игла до конец и й рекъл:

— Хайде, жено, да бягаме!

— Къде ще бягаме? Баш-Челик веднага ще ни стигне — тебе ще убие, мене ще затрие.

Ала царският син придумал жена си и хукнали да бягат. Страшилището веднага угадило, втурнало се и скоро-скоро ги настигнало.

— Ей, юначе! — вика то още отдалеч. — За пръв път ще ти даря живота, както ти бях обещал. А сега върви си откъдето си дошъл, и кракът ти да не стъпи повече тук, че жив няма да останеш!

Грабнал той царкинята и я върнал. Останал царският син сам-самин сред пущинака, кърши ръце, мисли-премисля. Накрай решил да се върне и да се опита пак да си вземе невястата. Изчакал страшника да излитне из пещерата и придумал жена си да бягат. Ама Баш-Челик веднага ги угадил и ги настигнал. Извадил една стрела и изкрещял така, че планината отекнала:

— Ей, юначе! От какво искаш да умреш: от стрела или от меч?

Царският син започнал да моли за пощада.

— Харно! Подарявам ти втория живот, ама вече да не си ми се мяркал, че ще те убия на място! — изрекъл Баш-Челик и отнесъл обратно царкинята. А юнакът останал сам-самин в пущинака да мисли как да отърве невястата си: „Защо пък да се боя? Та нали имам още два живота: единият моя, а другият — който той ми подари“.

Преспал в гъсталака, а на заранта се върнал в пещерата. Много придумвал той жена си, защото нея я било страх от Баш-Челик. Накрая склонила. Хукнали да бягат, ама проклетият дявол пак ги надушил, настигнал ги и заревал с цяло гърло така, че от канарите порой камъни се затъркаляли:

— Стой! Вече няма прошка!

Царският син започнал да го моли за пощада. Подир много молби Баш-Челик рекъл:

— Помниш ли, бях ти обещал три живота? Взимам си и третия. Върви си дома и пази своя, последния, който ти е даден от майка ти!

Няма как! Срещу такава сила не се излиза. Тръгнал си царският син жален-печален, мисли и въздиша, що да прави сега? Насред път се сетил за перата на зетьовете си и решил: „Ще се върна за четвърти път. Пък ако онова страшилище пак ни настигне, ще викам зетьовете на помощ“.

Върнал се и издебнал, когато Баш-Челик излетял от пещерата. Разправил на жена си за своите зетьове и я повлякъл:

— Да бягаме, пък каквото ще да става! — рекъл той.

Ала Баш-Челик ги подушил и се втурнал да ги гони.

Още отдалеч се провикнал така, че планината забоботила, а земята изохкала:

— Стой, юначе! Все едно — не можеш ми убегна!

Царският син бърже извадил трите пера и огнивото; секнал огън и нагрял перата. В това време Баш-Челик настигнал бегълците и с един замах разсякъл юнака на две половини. Едва сторил това злодейство, ето че небето се затъмнило, слънцето се скрило — долетели змейският цар със своите змейове, соколският цар със своите соколи, орловият цар със своите орли. Сдавили се те с Баш-Челик в люта битка. Рукнали реки от кръв, проехтели усоите от смъртни писъци. Ала накрай Баш-Челик се изхитрил — грабнал царкинята и се скрил в дъното на пещерата си.

Събрали се тримата царе край разсеченото тяло на своя шурей. Огледали го и намислили да го съживят. Попитали най-бързите соколи, орли и змейове: кой от тях най-скоро ще донесе вода от реката Йордан.

— Аз мога за половин час — рекъл един сокол.

— А аз — за четвърт час — рекъл един орел.

— Пък аз — за девет секунди — рекъл един змей.

Викнали му царете в един глас:

— Хайде, тогава бързай!

Напрегнал змеят огнената си сила и наистина подир девет секунди донесъл вода от реката Йордан. Щом полели юнака с тая вода, начаса той скочил на крака, сякаш нищо не е било.

Тогава зетьовете започнали да го съветват:

— Върви си сега дома и се благодари, че се спаси от смъртта!

Ала царският син бил упорит и им отговорил, че пак ще се опита.

— Недей повече отива при Баш-Челик, че сигурно ще погинеш!

— Не мога аз с празни ръце да се върна. По-добре да умра.

— Е, щом така си решил, то първо заръчай на жена си да разбере от Баш-Челик къде се крие силата му, пък после ела и ни кажи, че да ти помогнем. Иначе не може — посъветвали го царете.

Промъкнал се юнакът скришом при жена си и я подучил да разбере от Баш-Челик къде му е силата.

Като се върнал Баш-Челик в пещерата, царкинята започнала хитро да го подпитва:

— Кажи ми, къде ти е силата, та си така непобедим?

— Силата ми е в меча — отвърнал той.

Взела тя да се моли на меча, кланя му се, целува го. А Баш-Челик се смее и говори:

— Глупава жено! Не е в меча силата ми, а в тая стрела.

Взела царкинята да се моли на стрелата, кланя й се, целува я. А той й казва:

— Ей, жено! Дали някой не те е подсторил да ме изпиташ?

Тя започнала да се вери и кълне, че никой не я е подсторил.

— Пък и кой ли ще дойде в тия пущинаци? Нали ти посече мъжа ми?

— Щом толкова тачиш моята сила, ще ти кажа истината: далеч оттук има една висока-висока планина; там на връх планината живее една лисица, а в нейното сърце се гуши лястовичка лекокрила, която носи в корема си от триста години време черно яйце неснесено. Ето там е скрита моята сила. Ала човек не може да улови лисицата, защото тя има дарба да се преправя на всякакво животно.

На заранта, щом Баш-Челик излитнал, дошъл царският син и невястата му разправила каквото бе чула. Той пък се върнал при зетьовете си и им казал:

— Там и там му била силата значи; хайде да идем да я намерим!

Тозчас те го грабнали и полетели към далечната планина. Силните орлови очи скоро съзрели лисицата. Спуснал се орловият цар да я сграбчи. А тя, щом усетила опасността, три пъти се завъртяла около себе си и мигом се превърнала на мечка стръвница; изправила се на задните си крака, протегнала лапи с яки нокти да разкъса орела. Ала в туй време долетял змеят с огън да я изгори. Като разбрала новата беда, мечката изревала и из устата й излитнала лекокрила лястовичка, устремила се към вишно небе. Ама и соколовият цар в бърз летеж не падал по-долу: настигнал я, забил острите си нокти в нея, и тя преди да издъхне снесла онуй черно яйце, в което се криела силата на Баш-Челик. Царският син го причакал отдолу, уловил го в шапката си, та не могло то да се счупи без време на земята.

След като свършили тая най-важна работа, зетьовете подхванали пак своя юначен шурей и полетели към леговището на злосторника. Стигнали по-бърже, отколкото в приказка може да се изкаже, и застанали пред пещерата.

— Излез, излез, изчадие бесовско! — викнал царският син. — Излез, да си видиш смъртта!

Баш-Челик се показал на входа налютен, разлютен, разярен, готов да накълца на парчета дръзкия, който тъй му вика. Ала щом зърнал в ръката на юнака черното яйце, разтресъл се като листо на бързей, нозете му омекнали, и той коленичил, комай за пръв път в живота си. Замолил се:

— Пощади ме, не ме убивай! Ще ти върна невястата и несметни богатства ще ти дам. Ще станеш най-мощният цар на земята. Прости ми!

Царският син, макар да имал великодушно сърце, само поклатил глава.

chelik.jpg

Баш-Челик протегнал треперещи ръце към яйцето, към своя живот. Юнакът не можел вече да гледа как това страшилище се гърчи като червей в праха, рекъл да му съкрати мъките, и с все сила ударил яйцето о камъните; щом то се пръснало, в същия миг душата на Баш-Челик отлетяла с писък в преизподнята.

Победителите влезли в пещерата, където в един ъгъл се била сгушила царкинята — ни жива, ни мъртва от страх — не знаела какво ще стане с мъжа й. А той я прегърнал, избърсал й сълзите и я извел на светло, без да погледне дори купчините злато и благородни камъни — стигало му това съкровище, що пак държал в ръцете си.

Змеят поел царския син, орелът — спасената невяста, и всички полетели към двореца на баща й радостни и горди от победата си.

Девет дена яли и пили и било веселие небивало, та и досега се помни.

Вълшебното огледало
Гръцка народна приказка

ogledalo.jpg

Добър вечер, господине! Започвам приказката, дано ти хареса, че твоя милост пак да ме калеса.

Преди много години живеели в едно село двама братя, кръгли сираци. По-големият бил сръчен и работлив, цялата полска и домашна работа на неговите плещи лежала, затова ръцете му били загрубели, гърбът му без време се извил, а от слънцето и вятъра лицето му почерняло, спекло се и се набръчкало. Може да се каже, че не бил твърде хубав на вид и макар добър къщовник, никоя мома не го рачила. Това много го ядосвало и омъчнявало.

По-малкият брат пък по цял ден на една кълка лежал, книжки си четял, ала за работа — не го пипай — всичко наготово чакал от батьо си. И види се от туй той израснал висок на бой, хубав и грамотен момък; всички моми скришом го заглеждали и въздишали.

Е, разбира се, големият брат имал двойно право да завижда и да се сърди на брата си. Един ден му докипяло и викнал:

— Не те ли е срам по цял ден да мързелуваш и да лежиш на моя гръб? Всичко туй повече не може да продължава!

Малкият се опънал — не бил свикнал, казва, на тежка кърска работа:

— Аз ум събирам, да направя на людете живота по-лек, по-охолен.

— Не, това е само оправдание за твоя мързел! От днес нататък и ти ще хванеш мотиката и ралото, ще си изкарваш честно хляба!

Единият — тъй, другият — инак. Скарали се двамата братя здравата. Накрай малкият отрязал:

— Щом ти тежа, ще се махна оттук! Остани ти да стопанисваш бащиния имот, пък аз ще тръгна по света да си диря късмета.

Стегнал се за път, препасал бащината сабя, турил си в торбата хлебец и сиренце и тръгнал. Вървял, вървял, навлязъл в гъста гора. По някое време чул силен рев и скърцане със зъби. Побързал натам и що да види? — един лъв си бил заклещил крака в някакво разцепено дърво, дърпа се, мъчи се — напразно, не може да се освободи. Съжалил нашият момък гордия звяр и му помогнал да се избави от капана.

Лъвът си облизал окървавената лапа, сетне отскубнал от опашката си един косъм и го подал на своя избавител с думите:

— Благодаря ти, човече, загдето ме отърва от тази беда! Аз съм царят на всички четирикраки зверове. Вземи този косъм, ако се намериш в беда, запали го и аз тозчас ще дойда да ти помогна, за да ти се отплатя за стореното добро.

— Ах — отвърнал момъкът, — дано да не става нужда да те викам и безпокоя. Ала никой не знае какво му готви утрешният ден. Затова ще скътам твоя косъм за всеки случай.

Сложил лъвския косъм в торбата, сбогувал се с царя на животните и си продължил по пътя. Вървял, вървял, излязъл от гората, а пред него — ширно поле, докъдето ти виждат очите. Насред полето — дъб столетен. Седнал под него пътникът да хапне и почине на сянка, че пладнешкото слънце силно прежуряло. Нахранил се, полегнал и задрямал. По едно време някакъв писък разпъдил дрямката му. Отворил очи, погледнал нагоре: на дървото — орлово гнездо, а в него три орлета голишарчета цвърчат, писукат, защото една шарена змия, три разтега дълга, пълзяла към гнездото с отворена уста.

Съжалил момъкът безпомощните пиленца, чевръсто се покатерил по дървото и с един замах на сабята си я преполовил. Паднала тя на земята и тозчас умряла. А той отново си легнал и заспал.

Орелът и орлицата, които били отишли на лов, дочули отдалеч писъците на чедата си и побързали да се върнат. Намерили ги скупчени и разтреперани — още не могат да дойдат на себе си. Бащата се озърнал, видял, че под дървото човек лежи и се устремил към него да го убие, защото помислил, че той е уплашил пилетата. А те побързали да извикат:

— Не го закачай, тате! Този човек ни спаси живота от една страшна змия, която се готвеше да ни изяде. Ето я там долу, лежи мъртва, защото той я посече със сабята си.

Орелът разбрал какъв грях щял да стори; кацнал на един клон над главата на спящия и разперил крила, сянка да му пази. А орлицата накъсала на дребни мръвки тялото на змията и с тях нахранила орлетата.

По едно време момъкът се събудил, отворил очи и много се уплашил като видял над главата си голямата птица. Орелът слязъл при него, отскубнал от опашката си едно перо и му рекъл:

— Не бой се от мене! Ти ми стори голямо добро и аз искам да ти се отплатя някак. Аз съм цар на цялото птиче царство. Ако някога изпаднеш в беда, сети се за мен и запали крайчеца на това перо. Веднага ще дойда да ти помогна.

— Дано не става нужда да те викам на помощ — рекъл момъкът, — ала никой не знае какво му носи утрешният ден. Хайде, останете си със здраве, пък аз ще продължа по моя път.

Скрил той орловото перо при лъвския косъм и тръгнал. Вървял, вървял, преминал полето неизбродно, дошъл до морския бряг. Него ден морето било много развълнувано, вдигало разпенени вълни като планини високи. Един делфин се гмуркал между тях, играел си. Ала ето че една вълна, по-голяма от всички други, го грабнала и запокитила със страшна сила на брега. Зашеметило се животинчето, окървавило се — ни живо, ни умряло. Нашият милозлив момък се приближил и започнал да го влачи към водата.

Посвестил се делфинът и за благодарност взел от ранената си опашка едно парченце кожа, подал я на спасителя си и му рекъл:

— Аз съм водачът на делфините. Ти ме избави от смъртна беда. Вземи тази кожичка и ако някога ти дотрябвам, запали я. Аз веднага ще ти се притека на помощ.

— Ах, дано не става нужда! — отговорил момъкът, ала турил кожичката при косъма и перото и си продължил пътя.

Вървял, вървял, сторило му се, че вече е избродил цялата земя. Напокон дошъл до стените на един голям и хубав град: къщите белосани и градина пред всяка от тях; мраморният калдъръм — пометен и измит, блести от чистота; отстрани на улиците засадени дървета. С две думи — уреден град! Но чудно нещо — навсякъде само жени, вървят гордо и напето, а мъже се не виждат. Понечил да поразпита някоя за туй-онуй, а всяка го измерва с примрежени очи и си отминава. Озовал се той на един голям мегдан; в средата — шадраван с разни мраморни русалки и чудни зверове, из устата им бликали водни струи и разхлаждали наоколо. Навел се измореният наш пътник да пие, жаждата си да утоли. Гледа: във водата се боричка една мравка, още малко и ще се удави. Съжалил се той, подложил длан, извадил я на сухо. А тя му подала едно крилце и му рекла:

— Благодаря ти, млади човече, за стореното добро! Аз съм царицата на мравките в този град. Ако ти дотрябвам, изгори това крилце, и аз ще дойда да ти помогна с каквото мога.

Момъкът се поусмихнал, рекъл си на ума: „Как ли ще може да ми помогне в беда такава мъничка животинка? Ама — нейсе! Да не я обиждам“. И скрил мравченото крилце при другите неща, а мравката си отишла.

В туй време от една странична улица се задала тежко натоварена каруца, в която се бил впрегнал един мъж. „Е, най-сетне да видя тука и един мъж, пък макар и впрегнат като кон“ — помислил си нашият скиталец и забързал насреща му:

— Добър ден, приятелю! Поспри нещо да те питам!

Човекът спрял. Момъкът му казал, че е чужденец и го заразпитвал за всичко, което го учудвало в този град. Мъжът му отговорил на всички въпроси:

— Знай, чужденецо, че нашият град се нарича Лазамрук и е столица на женското царство. Мъжете тук са роби безропотни и всичката работа те изпълняват, а жените управляват. Имаме си царица и дванайсет старици, които уж й са съветнички, ама мене ми се чини, че те й заповядват, защото е още много млада.

— Тя няма ли си мъж?

— Досега можеше сто пъти да се омъжи, защото мнозина най-знатни момци идваха да я искат. Ала никой от тях не се завърна там, откъдето беше дошъл. На всички палачът отряза главата.

— Че защо правят това?

— Защото всичките баби са стари моми, та искат и царицата да оставят като тях. Създадоха един лош обичай: поставят на жениха три уж лесни задачи. Който ги изпълни, ще се ожени за царицата. Ама никой не може да ги изпълни.

— Че какви ще са тези неизпълними задачи?

— Карат жениха да се скрие на най-скришно място, а те да го дирят. Ако не го намерят — ще спечели царицата. Само че досега никой не е спечелил, защото те имат едно вълшебно огледало, в което се оглежда целият свят и на светло, и на тъмно; муха на края на земята може в него да се види.

В това време се задали няколко ездачки. Най-напред яхала на бял кон една млада жена, облечена в бяло-сърмени дрехи, следвана от десетина девойки — всички в офицерски дрехи. Спрели пред шадравана да напоят конете си.

— Ето онази, най-напред, тя е нашата царица — обяснил мъжът, — а другите са царедворките й — все отбор моми, коя от коя по-хубави. Царицата не се бои, че ще я засенчат, защото тя е красавица над красавиците и няма на земята мома, която да се равни по хубост и красота с нея. Ако искаш да се увериш в думите ми, приближи се, поразгледай я. Ала пази се от нейната всеизгаряща хубост!

Момъкът си рекъл: „Досега толкова чудеса по пътя си срещнах, чакай пък и туй чудо да видя!“. Приближил се до ездачките и спрял като вкопан. Стройна, подобно кипарис, косите като златни струи заливали гърба й чак до кръста; пък лицето — слънцето да се засрами. „Е, — помислил си момъкът, — такава хубост на сто години веднъж се ражда! Блазе на онзи мъж, който я спечели!“ Изведнъж една луда мисъл като светкавица прорязала мозъка му: „Ами че не мога ли пък аз да бъда този щастливец? Онези животни, гдето ми се вериха в своята благодарност, може би ще ми помогнат да спечеля облога“.

Царицата го измерила със сините си като пролетно небе очи:

— Кой си ти, чужденецо, и какво те води у нас? — попитала тя.

— Аз съм от онези люде, които обикнат ли, прежалват и богатство, и слава, и живот… Довела ме е моята орис при тебе, царице, или да те спечеля, или да умра с усмивка.

Този отговор допаднал на младата царица. Тя задържала дълго погледа си върху този дързък младеж. Макар дрехите му вече да се били изпокъсали и лицето му изпрашено от дългия път, пак си личало, че е хубав мъж. Тя едва се откъснала от него, метнала се на коня и потегляйки, промълвила през рамо:

— Ела, незнайни юначе, утре сутрин в двореца да си опиташ късмета. Ала първом си уреди сметките с тоя свят!

Момичетата хором се изсмели и препуснали подире й.

Влюбеният момък прекарал една безсънна нощ в щастливи мечти и тревожни съмнения. На заранта поизтърсил парцалите си, измил си лицето — добил все пак малко приличен вид — и отишъл в двореца, накъдето го теглела неговата орис. Заварил младата красавица седнала на царския си престол, на главата — златна корона, обсипана с драгоценни камъни, с жезъл в ръката и облечена в златоткани одежди. От двете й страни седели по шест баби — коя от коя по-стари. Те изгледали недружелюбно пришелеца и той разбрал веднага, че никаква милост не може да чака от тях. Най-старата изфъфлила с беззъбата си уста:

— Научихме защо си дошъл. Ще ти зададем три задачки. Решиш ли само една от тях — спечелил си нашата царица-хубавица. Не ги ли решиш — сърди се на себе си. Само че за това не ще имаш много време, защото на заранта след третия ти неуспех, палачът ще ти вземе главата. Приемаш ли този облог?

— Приемам! — отговорил без забава младежът.

— Добре! — продължила старата съветница. — Ще поиграем на криеница. Иди и се скрий там, където намериш най-тясно място. Подир три часа ние ще започнем да те дирим и ако за един час не те открием — спечелил си, значи, облога. Ела тогава да получиш безценната награда. А ако не сполучиш, не се опитвай да избегнеш заслуженото наказание, защото нашите ръце са дълги, ще те хванат, ако ще би и накрай света да си избягал.

През цялото време царицата мълчала и го гледала с тъжни очи. Момъкът й се поклонил и си тръгнал. Отишъл извън града, ударил с огнивото и запалил крайчеца на лъвския косъм. Без много да се бави, ето ти го лъвът тича с големи скокове през полето.

Младият мъж му разправил каква е работата и го помолил:

— Отнеси ме някъде на най-скришно място!

— Това е много лесно. Качи се на гърба ми и не бери грижа!

lion.jpg

Нашият човек яхнал царя на животните, който се понесъл като вихър през трънаци и камънаци, та чак в някаква гъста гора небродена го отнесъл. Спрял пред входа на една дълбока пещера. Момъкът влязъл навътре-навътре и се свил на кълбо в най-тъмното. А лъвът се изтегнал пред устата на пещерата.

— Нека сега да го търсят и намерят — изръмжал той съвсем доволен.

Ала ти да не мислиш, че онези старици ще тръгнат да дирят жениха в тия пущинаци? Не! Те си останали по местата, извадили вълшебното огледало и заоглеждали света: отначало надзърнали из градските къщя — нали там най-лесно човек може да се скрие? — Ала в града го нямало. Обърнали огледалото към полята, сетне към планините — и там не го намерили. Накрай претършували горите и го съзрели:

— Хи-хи-хи! — захилили се съсухрените баби. — Я къде чак избягал да се скрие този юнак! Да не му се надяваш. И пред пещерата сложил лъв да пази — мисли, че ще го опази от нас…

В уреченото време момъкът се върнал в двореца, изпълнен с гордост и надежда за скорошно щастие. Ала старата съветница го попарила:

— Ти се беше заврял в една пещера сред тъмната гора и пред входа на пещерата беше оставил лъв да те пази.

— Вярно! Няма как, ще се опитам пак — признал си момъкът и побързал да напусне двореца.

Излязъл извън стените на града, ударил огнивото, опърлил края на орловото перо. Тозчас царят на птиците довтасал. Момъкът му разправил неволята си.

— Не бери грижа! Ще те скрия там, където никой няма да се сети да те дири. Качи се на гърба ми и дръж се здраво за перата ми!

Метнал се момъкът на гърба на орела, който се устремил като стрела високо-високо в небето; закрил се зад един облак и там се спотаили двамата.

Бабите в двореца взели огледалото и се взрели в него: обгледали полята, претърсили планините и горите — няма го! Вторачили се към вишно небе и в един глас се провикнали:

— Ей го там зад черния облак, връз крилете на един орел! Бре, бре! Юнак момче, къде намерил да се скрие?! Ама от окото на нашето вълшебно огледало нищо не може да убегне.

Влюбеният младеж се върнал в двореца, като си подсвирквал и си мислел: „Този път не са ме намерили — спечелих облога“.

А още от вратата старата съветничка го посрещнала с думите:

— Браво, юначе! Досега никой жених не се беше сетил да се скрие на небето. Само че ние и там те открихме — зад един черен облак, връз гърба на голям орел. Жал ни е за тебе, ала облогът си е облог! Ще ти дадем още една възможност. Дано този път ни надхитриш!

Напуснал женихът двореца със сведена глава. Отишъл край морето и повикал делфина. Той веднага се появил над вълните, още отдалеч запитал:

— Кажи, спасителю мой, с какво мога да ти се отплатя?

— Моля ти се, скрий ме на най-тайно място, никой да не може да ме намери — рекъл нашият момък.

— Лесна работа! Влез в устата ми и се не бой! — И делфинът разчекнал уста — два лакътя широка.

Младият мъж се напъхал чак в дъното на търбуха му. Там било топличко и мекичко и той се настанил удобно да изчака уречения час. А животното се гмурнало в най-дълбокото на морето и се скрило между цяла гора буйни водорасли — и да се сети някой там да дири, как ще може да го намери?

И ето стариците съветнички, изгарящи от любопитство да видят този път къде юнакът е намерил скришно място, взели огледалото. Навела се над него и младата царица, изпълнена с неспокойствие и тревога за живота на този хубав и ловък младеж, защото много го била харесала и вече заобичала. Първом претърсили горите и планините, полята и небесата — нито диря от жениха. Взели да тършуват из морето: тук, там, под подмоли и скали, в пещери — напокон съзрели делфина, а в търбуха му и момъка.

— Ох, ох, клетият! Сигурно е отишъл да се крие в морето, а делфинът го е нападнал и изял. Жалко за момъка умен и безстрашен беше!

Така казала най-старата съветничка и всички други се съгласили с думите й. Пък царицата избърсала скришом две сълзички и троснала ядосано:

— Сега, след като го уморихте с вашите изпитни, признавате му ума и сърцатостта.

Станала и си отишла в покоите да се понаплаче насаме.

В уречения час за всеобща почуда жив и здрав в двореца се явил женихът. Бабите запляскали с ръце и най-старата рекла:

— Поздравяваме те, млади момко, за твоята находчивост и смелост — да намериш скришно място в корема на делфина. Ала от окото на нашето вълшебно огледало нищо не може да убегне. Ти за трети път изгуби облога и както ни беше спогодбата — ще трябва да заплатиш с главата си желанието да станеш мъж на нашата царица-хубавица.

— Не! — скочила от престола царицата. — Всички се уверихме в ловкостта, ума и безстрашието на този юнак. Досега такъв не е идвал да ме иска. Аз мисля, че е достоен да ми стане съпруг. Затова нека му позволим още веднъж да се скрие. Може пък този път да спечели облога. Защото тъй както сме повели тая работа, аз май ще си остана стара мома като вас.

Стариците се посъветвали и накрай се съгласили да оставят човека още веднъж да се скрие. Май че тая игра на криеница започнала много да им харесва и пак искали да видят къде сега ще се скрие от всевиждащото око на вълшебното огледало този юнак, комуто помагат животните в гората, птиците в небесата и рибите в морето. Рекли му:

— Хайде, тъй да бъде! Върви още веднъж да се скриеш. Желаем ти сполука!

Тръгнал си момъкът вече съвсем объркан. Седнал на една пейка в царската градина да мисли какво ли още може да измисли. Сетил се за мравката — едничка тя му оставала да го спаси от ножа на палача и да спечели хубавицата. Подпалил мравченото крилце и скоро-скоро пред него се явила царицата на мравките в Лазамрук. Като разбрала каква беда го гони при нея, рекла:

— Не бери грижа! Аз ще ти помогна. — Изгубила се за кратко време и ето че пълзи и търкаля едно мравче яйце. — Глътни го и ще се превърнеш на мравка. Тогава иди и се скрий зад проклетото огледало. Там то няма да те види. Като спечелиш облога, ела зад вратата, където ще те чакам, за да ти върна човешкия образ!

Момъкът глътнал мравчето яйце и започнал да се смалява; смалявал се, дордето се превърнал на мравка. Сега бърже затичал — колкото бърже може да тича една мравка — и се промъкнал в стаята, където били стариците. Скрил се зад кръжилото на огледалото и се спотаил да види какво ще стане този път.

И ето отново любопитните баби затърсили с огледалото нашия юнак: из горите и планините, по небето и в морето, дори и под земята — няма го, та го няма. Защото вълшебното огледало — както и всички обикновени огледала — гледали само отпреде си и не можело да вижда откъм гърба.

Изминал повече от час в безплодни дирения; очите на стариците се изморили, насълзили се и те оставили огледалото, почнали да гадаят къде ли пък ще да се е скрил женихът.

Тогава момъкът мравка запълзял към вратата, зад която го чакала царицата на мравките на Лазамрук. Дала му тя да глътне друго едно мравче яйце и щом сторил това, започнал да се уголемява, да расте, да расте, дордето отново си придобил човешкия образ.

— Благодаря ти от сърце, спасителко моя — рекъл момъкът.

— Доброто с добро се плаща, юначе! — отвърнала тя и си отишла.

А той, радостен донемайкъде, влязъл в широката стая, където царицата и съветничките й продължавали да се чудят и маят, къде ли може да се е скрил онзи хубав и умен момък.

— Ето ме! — извикал той.

Царицата скочила от престола си, прегърнала го и казала:

— Мъжо мой! Ти извърши четири големи юначества, с които спечели моята обич и ме спаси от нерадостната участ на стара мома…

Без забава стъкмили сватбата — голяма и весела сватба, както се полага.

От обич и почит към своя достоен съпруг, царицата разделила властта си с него и с първия закон, който издали, премахнали робството на мъжете; всички станали едноправни и започнали да си помагат един на друг.

После младият цар взел вълшебното огледало и вместо да го ползва за жестоки изпитни, както беше дотогава, започнал да издирва скритите в земята и на дъното на морето съкровища; намерил такива несметни богатства, че царството на Лазамрук станало най-богатото. Поданиците му вече не плащали данък и си живеели там много добре.

Пък ние тук — още по-добре.

Синът на куцовлаха и Хубавицата на света
Албанска народна приказка

sinut.jpg

Какво ли не се е случвало по тая земя! В старо време имало един богат куцовлах. Богатството му се мерело с хиляди брави овце и крави, със стотици коне и всякакъв друг имот.

Веднъж тамошният цар, като обхождал царщината си, замръкнал край кошарата на този куцовлах и останал там да нощува. Стопанинът се разтичал, приел високия гостенин с голяма почит, нагостил го, напоил го с най-доброто, каквото имал. Царят останал много доволен.

Същата нощ жената на куцовлаха добила мъжка рожба. На заранта царят кръстил новороденото. Когато да си тръгне, дал на бащата един златен кръст и му рекъл:

— Да учиш, да изучиш това дете на дълбоки науки. А когато завърши учението си, да го пратиш при мен. Ще го направя голям човек — той ще бъде наследник на престола ми, защото аз съм безчеляден.

Тъй рекъл царят и си отишъл по своите царски работи.

Минали се няколко години, момчето поотраснало, дошло на възраст за учение. Бащата изпълнил заръката на царя: изпратил синчето си да се учи при най-мъдрите люде на времето си. А то било работливо и паметливо — изучило добре дълбоките науки. Като станало на седемнайсет-осемнайсет години, върнало се в бащиния дом по̀ учено и от владиката. Тогава куцовлахът окачил на шията му царевия подарък — златния кръст. На него пишело: „Аз, твоят кръстник, съм цар на тая страна. Като ти набодат мустаците, ела да ме намериш в моята престолнина, да те направя голям човек!“.

Синът помолил баща си да го пусне да иде при царя. Този се съгласил, защото и без това през цялото време все за обещанието на царя си мислел. Наредил да облекат момъка в най-скъпи дрехи, да му отделят най-харния кон от хергелето — нали при цар отива, да не се посрами!

Тръгнал куцовлашкият син през планината да иде в престолния град. По пътя настигнал един друг момък на негова възраст. Заприказвали се и продължили заедно. Непознатият имал зелени очи, които бягали на всички страни. Нашият момък бил събрал в главата си толкова мъдрости, пък не знаел какво казват старите люде: с такъв човек да не се събираш. И — както ще видим подир малко — зле си изпатил, заради своята доверчивост. Защото този пътник, макар и още млад, бил събрал в душата си толкова грехове, че и самото море не би могло да ги измие.

Като вървели така някое време, спрели да починат и похапнат. Куцовлашкият син се похвалил, че така и така — отива, значи, при своя кръстник — царя, който ще го направи наследник на престола. Защо не е добре да си развързваш езика пред непознати люде? Ето на̀, подир малко зеленоокият скочил, повалил момъка на гръб и опрял о гърлото му голям нож.

— Съблечи дрехите си — извикал — и облечи моите! И закълни се, че никому няма да изкажеш кой си ти, кой съм аз! Кажи: само ако умра и възкръсна, тогава ще издам тайната. Иначе ей сега ще те заколя.

Уплашил се синът на куцовлаха, покорил се. Заклел се, че няма да издаде тайната. Разменили си дрехите. Непознатият рекъл, че отсега нататък той ще бъде кръщелникът на царя, а нашият момък ще му бъде слуга. Метнал се той на коня, а куцовлашкият син тръгнал пеша подире му. Така пристигнали в царевия дворец.

Измамникът показал златния кръст, представил се за кръщелника на царя. Пък като бил прост и не знаел как да се държи, да поздрави, застанал като пън с ръце в джобовете и измънкал нещо неразбрано. А синът на куцовлаха се поклонил и поздравил, както се следва и подобава на благовъзпитан човек. Царят повече него харесал и си помислил: „Ей този трябваше да бъде моят наследник, ама нейсе!“.

Приготвили на лъжеца най-добрите покои в двореца, наредили го да живее по царски. Царят заповядал на всички да го почитат и слушат като негов син, защото подир време ще го направи свой заместник. Пък куцовлашкият син пратили да спи при конярите в обора.

Сторил тая подмяна проклетникът, ала скоро почнал да съжалява, загдето не убил момъка още в планината. Защото се боял, че този може да престъпи клетвата си и да го издаде. И ето — лежи той на пухените дюшеци, а сънят му — неспокоен. Затова решил да погуби сина на куцовлаха.

Един ден се престорил на болен. Царят отишъл да го види. Попитал го какво му е. Онзи заохкал, запъшкал:

— Ох, много ми е зле! Ох-ох-ох!

Царят извикал разни билкари и знахари. Давали на преструващия се болник разни горчилки, които той изливал скришно и продължавал да охка.

— Кажи какво да сторим, че да ти мине? — запитал го царят угрижен.

— Ако изям една зелка от ония, които растат в градината на ламята, ще се повдигна. Друг лек няма за моята болест.

— Ех, синко, кого да пратим? Толкова юнаци са отивали за тия ламски зелки, никой не се е върнал.

— Царю, заповядай на моя слуга да иде. Ако откаже, заплаши го, че ще му вземеш главата.

Царят извикал сина на куцовлаха и му рекъл:

— Щеш, не щеш, трябва да идеш горе в планината при ламята и да донесеш за болния си господар една зелка от нейната градина. Не изпълниш ли заповедта ми, ще ти отрежа главата!

Завил се и замаял момъкът — що да стори? Царска воля не се пречупва.

Тръгнал да се разтъпче извън града, да се разтуши и разведри. Вървял той през близката гора, плачел и кършел ръце, защото знаел, че на сигурна смърт го пращат. Така достигнал до една вехта колибка насред гората. На прага стоял един белобрад старец. Той го попитал защо плаче, а куцовлашкият син му разправил, че царят го праща при ламята да донесе една зелка за цяр на царевия наследник. Пък него го е страх, защото досега никой не се е върнал от там жив. Изслушал го старецът:

— Изсуши сълзите си, момко — рекъл му, — не тъжи! Димът от огъня, що царевият наследник е запалил за тебе, ще му изяде очите. Виж какво да сториш: поискай да ти дадат осемдесет катъра — четиридесет натоварени с мед, а другите с мляко. Тръгни с тоя керван през планината и върви все към залез-слънце. Гледай да стигнеш в леговището на ламята по пладне. Тогава тя е на лов. Премети бърлогата й, почисти я и запали огън. Тури в котела, който виси в огнището, меда и млякото и ги разбъркай. Като свършиш тая работа, скрий се някъде наблизо. Щом се върне ламята, тя ще види, че всичко вътре е разтребено; ще изяде и това, що си й сготвил — че то е най-обичната й гозба — и ще те повика. Чак тогава ти й се открий. Като те попита защо си дошъл, кажи й. Тя ще те остави да си набереш колкото си щеш зелки. Ти откъсни само три и още там ги изяж. Тия зелки са чудодейни — от тях ще добиеш хубост и сила невиждана. А на връщане се отбий в моята колиба. Аз ще ти дам зелка за царевия наследник.

Момъкът се зарадвал, поблагодарил на стареца и с олекнало сърце се върнал в двореца. Царят му дал всичко каквото поискал. Той натоварил осемдесет катъра с мед и мляко и подкарал кервана към залез-слънце. Много ли, малко ли вървял през камънаци и трошляци, през шубраци и трънаци, по пладне се изкачил на най-високия връх на планината. Там, в една тъмна пещера, живеела ламята. По туй време — както старецът беше казал — тя била на лов. Момъкът стоварил товара пред пещерата и натирил катърите в един дол да пасат. Сетне се заловил за работа и като свършил всичко както трябва, отишъл, че се скрил в шумата на едно дърво.

Привечер отдалече се чул страшен шум и тътнеж, сякаш планината се срива: ламята се връщала и пътьом събаряла с опашката си камъни и дървета. Щом влязла в пещерата много се почудила и зарадвала, че всичко било преметено и подредено. А като видяла какво се вари в котела, още повече се зарадвала. Излапала гозбата, изблизала до дъно котела. После се подала през отвора на пещерата и се провикнала:

— Онзи, който ми стори това добро, нека без страх се покаже!

Момъкът се смъкнал от дървото и рекъл:

— Ето ме!

Ламята го поканила да влезе вътре. Седнали на приказки и разговорка. Той й разправил какво го е довело при нея.

— Само туй ли е? — викнала ламята. — Иди в градината и си откъсни колкото щеш зелки!

Синът на куцовлаха отишъл в градината, отрязал три зелки и ги изял още там. Тутакси той усетил в себе си голяма сила и ако се бил погледнал в огледало, щял да види колко хубав е станал. Върнал се в пещерата, сбогувал се с ламята и подкарал катърите. Преди да се върне в двореца, отбил се в колибата на онзи старец. Той го погледнал и като го видял колко е заякнал и се е разхубавил, само се подсмихнал доволен и нищо не казал. Дал му една зелка, която съвсем приличала на ламските, ама нямала тяхната чудодейна сила.

И ето, явил се момъкът пред онзи измамник жив и здрав, хубав и силен — сто души с една ръка да повали.

Болникът изял зелката и станал от постелята — казал, че уж бил вече оздравял. А като видял колко бил заякнал, какъв хубавец е станал куцовлашкият син, вече не можел да си намери място: страх и завист така го замъчили, както дяволите в пъкъла не мъчат. Мислил, мислил как да затрие момъка, накрай пак се престорил на болен — друго не му родила главата. Рекъл на царя:

— Прати моя слуга да ми доведе оная дива самодива, гдето я казват Хубавицата на света. Само като се оженя за нея, ще оздравея. Иначе ще умра.

— Толкова силни царе и чутни юнаци са се опитвали да я отвлекат и никой не е сполучил, та нашият коняр ли? — отвърнал царят.

— Прати го, прати го! Той ще свърши тая работа. А откаже ли, вземи му главата — упорствал злосторникът.

Царят, като го било страх за живота на наследника, послушал го. Повикал коняря и му заповядал:

— Тъй и тъй иска моят наследник; да идеш и да доведеш с добром или силом Хубавицата на света!

Синът на куцовлаха преклонил глава и нищо не отвърнал. Отишъл при стареца и му разправил къде сега го пращат.

— Онзи хубостник иска с чужда ръка змия да лови. Ама ти се не бой — утешил го добрият дядо. — Макар тая работа да е трудна и опасна, аз ще те науча как да я доведеш до успешен край. Слушай ме добре и запомни каквото ти кажа! Поискай от царя да ти даде четири вакли агнета, десет товара пшеница, десет товара мед и десет метли. Тръгни с кервана си към изгрев-слънце и гледай да стигнеш пред двореца на хубавата самодива по пладне. По него време тя и всичките й прислужници отиват на лов из гората, а пред външните порти остават да пазят само четири орела. Дай на всеки по едно агне да изяде. Орлите ще те попитат каква награда искаш за стореното добро. Поискай им едно перце, та когато ти дотрябва тяхната помощ, да ги викаш. Те ще ти дадат и ще те пуснат да влезеш в двора. Там пък ще видиш много мравки и пчели. Изсипи на мравките пшеницата, на пчелите — меда. И те ще те попитат как да ти се отблагодарят. Поискай от мравките крилце, от пчелите — жилце. В нужда те ще ти дотрябват. Сетне почисти с метлите стените на двореца — иначе те ще се сринат върху ти и ще те усмъртят. Премети също и прага пред покоите на Хубавицата. Не сториш ли това, вратата няма да се отвори, колкото и да я блъскаш. А като влезеш вътре, стой и чакай самодивата да се върне и да видиш сетне какво ще стане.

Момъкът запаметил добре всичко, което старецът му казал и се върнал в двореца. Дали му каквото поискал. И тръгнал той по незнайни пътеки да дири Хубавицата на света. Подир дълго скитане се изкачил на върха на една планина. Отгоре съзрял да блести чудния дворец на самодивата: стените му били от чисто сребро, портите — от чисто злато, а прозорците — елмазени. Изчакал момъкът слънцето да дойде над главата му. Тогава видял, че всички напуснали двореца и се пръснали на разни страни. Тръгнал пак. Щом наближил външните порти, четирите орли пазачи настръхнали и си показали ноктите. Той им дал по едно агне и те се укротили, почнали да ядат. Като се заситили, попитали го:

— Каква награда искаш от нас за стореното добро?

— Дайте ми едно перце, та като ми дотрябвате да ви повикам на помощ.

Орлите му дали едно перо и му рекли:

— Щом ти дотрябваме, нагрей перото и ние тозчас ще дойдем.

Пуснали го да влезе в двора. А там — мравки и пчели безчет. Насипал на мравките пшеницата, на пчелите — меда. От благодарност царицата на мравките му дала едно мрачве крилце, а царицата на пчелите — едно пчелно жилце и му обещали, когато ги повика, да му се притекат на помощ.

Момъкът скрил в пазвата си даровете на орлите и животинките, па си плюл на ръцете, размахал метлите по стените — почистил ги много добре. После премел прага пред покоите на Хубавицата и вратата сама се отворила. Влязъл. Вътре всичко било наредено-подредено от хубаво по-хубаво, от богато по-богато: подът застлан с дебели халища, по стените провесени пъстри платна, на които със златна и сребърна сърма били извезани леки самодиви и левент юнаци, разни земни и неземни животни, птици и риби; няколко масички от черно и червено дърво били отрупани с драгоценни накити, а на други — в златни блюда най-сладки овощия.

Синът на куцовлаха похапнал това-онова, че бил много огладнял и се изтегнал на един миндер, застлан с мек губер. Зачакал.

Привечер господарката се върнала. Придружавали я единайсет млади девойки, коя от коя по-хубава. Ала войводката им блестяла сред тях, както месечината между звездите. И наистина нейната хубост нямала равна нито на земята, нито на небето: снага — тънка топола, очи — синчец, коси — смола, уста — разпукнат нар. Като заварила в покоите си земен човек, много се почудила. Попитала го:

— Кой си ти? Що дириш тук?

— Човек съм, не виждаш ли? — отговорил момъкът, без да се обърка. — Дошъл съм да те отведа в нашата земя с добром или силом.

Хубавицата се засмяла до уши:

— Вижте го вие, дръзкият! Толкова мъже преди теб и по-мъдри, и по-юначни са идвали, никой не можа да ме отвлече, та ти ли, младо момче?

Тъй рекла и излязла на чардака. Скарала се на орлите:

— Защо пуснахте този човек да влезе:

А те:

— Защото той ни даде по едно вакло агне да изядем. Пък ти дори вмирисано месо не ни даваше.

Запитала мравките и пчелите. Първите отговорили:

— Ти ни подхвърляше само трохички мухлясал хляб. Пък този юнак ни изсипа десет товара златна пшеница.

А пчелите:

— Ти ни даваше само сух восък да смучем, а момъкът ни нахрани с пресен мед.

Самодивата се обърнала към стените и вратата:

— Нали ви бях наредила да не пущате никакъв чужденец в моите покои? Защо оставихте този човек да влезе?

— Защото той ни почисти и премете най-грижливо, та блеснахме като нови. Пък ти ни беше оставила да се покрием с прах. Затуй! — отвърнали те.

Като разбрала какво е свършил неканеният гост, стопанката малко поомекнала, загледала го с по-други очи. И сега видяла, че той е млад и хубав, и силен, както никой друг. Харесала го и залюбила тозчас, ала не щяла да се предаде отведнъж — поискала да го изпита, какво той може, достоен ли е да й бъде мъж. Защото, тя така си мислела, той за себе си я иска. Рекла му:

— Харно, момко! Дошъл си — дошъл. Ама ако искаш да тръгна самоволно с тебе, ти трябва да извършиш три юначества, каквито никой човек досега не е могъл да свърши. Не успееш ли — ще си загубиш главата. Съгласен ли си?

— Казвай да чуя, пък ще видим — отвърнал куцовлашкият син.

— Първо, ще размеся три товара жито, три товара ечемик, три товара ръж и три товара пясък — всички на една камара. За една нощ ти трябва да ги отделиш в четири купа: в единия — само жито, в другия — ечемик, в третия — ръж, в четвъртия — пясъка.

— Ще се опитам, хубава господарке! Не ми се вижда това да е чак толкова трудно — отговорил той.

Самодивата нахранила и напоила юнака с всякакви вкусни ястия и пития. През туй време прислужниците й струпали в една голяма стая по три товара жито, ечемик, ръж и пясък. Разбъркали всичко на една камара и тя стигнала чак до потона. Като свършили това, те си отишли и оставили момъка сам да се оправя. Той много не се маял — подпалил мравчето крилце. Още то не било изгоряло докрай, когато в стаята допълзяла царицата на мравките.

— Можете ли — попитал я той — за една нощ да разделите тая камара на четири купчини? В едната да има само жито, в другата само ечемик, в третата — ръжта, в четвъртата — пясъка?

— Можем! — отговорила царицата на мравките. — Легни си спокойно, а тая работа остави на нас!

Юнакът легнал и заспал сън юнашки. На заранта, като се събудил — цялата стая почистена, всичкото зърно по зърно отделено и струпано на четири купа.

Дошла Хубавицата на света. Видяла, че работата била свършена и много се почудила. Рекла:

— Харно! Първата заръка добре изпълни. Сега — втората: да идеш при ония две планини, които безспир се събират и разделят. Отвъд тях има извор с жива вода. Да ми налееш от него едно стомне и да ми го донесеш преди слънцето да залезе.

— За тебе ще ида, ако речеш, и до края на света — отговорил момъкът.

Отишъл той на едно скришно място, подпалил орловото перо. Тозчас орлите долетели.

— Можете ли да ме отнесете до ония две планини, които безспир се събират и разделят, та да взема за вашата господарка жива вода?

— Можем. Само че трябва още сега да тръгнем, за да стигнем там точно по пладне. Тогава планините се застояват за малко — почиват си.

Синът на куцовлаха взел едно стомне. Грабнали го орлите и го отнесли далеч-далеч. Когато наближили двете планини, той видял, че са толкова високи — до самото небе стигат и никаква птица не може да ги прелитне. През всичкото време те се блъскали една о друга, искри като светкавици хвърчали на четири страни и страхотен грохот и тътен огласял цялата земя. Току-що орлите били стигнали досам тях, слънцето се изкачило на върха на небето — дошло пладне. Планините се отдръпнали, престанали да се блъскат. Като стрела птиците се устремили между тях и за кратко време отнесли момъка при извора. Той бърже напълнил стомнето с жива вода и още по-бърже орлите го изнесли вън. Добре че не се забавили, защото едвам прелитнали междината и планините отново се втурнали една против друга — за малко да смачкат и орлите, и нашия юнак. Ала отскубнали само перо от опашката на един орел и искрите малко ги поопърлили. Леко се отървали и благополучно се завърнали в двореца, точно когато слънцето засядало зад далечните баири.

Отишъл момъкът при Хубавицата, подал й стомнето с живата вода. Тя още повече се почудила. Рекла му:

— Много добре! Успя и втората ми заръка да изпълниш. Ще видя дали ще сполучиш и при третата. Върви сега да спиш, а утре ще дойда при тебе с моите единайсет дружки. Лицата ни ще бъдат забулени. Ако ти познаеш коя съм, ще тръгна доброволно с теб. Ако ли не — мисли му!

— Как няма да те позная, хубавице! Ако очите ми недогледат, сърцето ще ми подскаже — отвърнал куцовлашкият син.

Хубавицата на света си отишла. Щом останал сам, той подпалил пчелното жилце. Начаса царицата на пчелите прилетяла. Момъкът й разправил каква заръка има за утре. А тя му казала:

— Отваряй си очите да видиш на чия глава съм кацнала. Ще знаеш, че тя е нашата господарка. Хвани я за ръката, съблечи й веднага ризата и тозчас тя ще изгуби самодивската си сила. Скрий тая риза добре, защото ако тя си я облече, ще избяга и никой после не ще може да я намери.

На заранта в стаята, където спял момъкът, влезли една подир друга дванайсет девойки. Всички били облечени в бяло и с тежко златно було забулени, така че нищо не се виждало — руса ли е, чернокоса ли е. Те се хванали за ръце и почнали да играят хоро около него. Той се помаял малко, да им се понарадва, че много кръшно играели. Сетне се спуснал и уловил онази, връз чиято глава била кацнала царицата на пчелите. Смъкнал й бърже покривалото и като я видял, че е тя същата, почнал да й съблича ризата. Девойките се развикали и хукнали навън. Мушнал юнакът ризата в пазвата си и загърнал самодивата в ямурлука си. Тя прибрала в един вързоп някои неща, които й били най-мили, взела си стомнето с жива вода и тръгнала покорно с момъка, както всяка смъртна жена върви с мъжа си.

samodiva.jpg

Подир няколко дни двамата пристигнали в царевия дворец. Синът на куцовлаха предал Хубавицата на света на онзи вероломник, макар кръв да му капела от сърцето. Пък тя като разбрала, че ще бъде жена не на юнака, който заради нея беше извършил три непосилни за други юначества, а на онзи нечестивец, толкова се ядосала, че очите й светкавици замятали. Ала и тя трябвало да се помири — какво ще прави, като й няма вече самодивската сила?

Нейната риза момъкът дал на царицата и й казал да я заключи с три катинара, че ако попадне в ръцете на Хубавицата, тя ще избяга.

Изпълнил и тая повеля той и си отишъл при конярите. А царедворците се разтичали да готвят сватбата. Поканили всички велможи и сановници, наредили тежки трапези със скъпи ястия и питиета. Започнала една веселба, както е редно за такава лична сватба. А нашият юнак, комуто се падало най-почетно място на царската трапеза, го нямало — защото бил коняр и сигурно мирише на конска пот. Така си думали царедворците.

Хапнали си, пийнали си сватбарите, понаправили главите и отишли в царевата градина да играят хоро. Всички хопали-тропали, само булката стояла настрана, не искала да играе. Попитали я защо се дърпа тъй, дали не знае хоро да играе. Тя отговорила:

— Аз ли? Да ви извия едно хорце, калпаците ви ще се разиграят. Защото никой от вас не е виждал самодивско хоро.

— Хайде тогава, поиграй, да видим — помолили я.

— Не мога да играя, защото ми няма ризата. Свекърва ми я скри и не ми я дава.

Всички девойки отишли при царицата да я молят да даде на булката ризата, че да видят как играе самодивско хоро. Царицата не се съгласявала — помнела какво й бил казал конярят. Тогава най-младата девойка царедворка, най-неразумната, се изхитрила — задигнала тайно самодивската риза и я дала на Хубавицата на света. Тя, щом я облекла, изтичала в градината и заиграла така, че нозете й на земята не опирали. И както всички се били прехласнали в играта й, изведнъж тя изпляскала с ръце, политнала към облаците и извикала:

— Останете си, люде, със здраве! Карайте сватба без булка, че самодива дом не събира. С измама ме доведоха тук, ала не ще могат да ме задържат. Пък който милее за мене, да тръгне по белия свят да ме дири. Ама дордето не изтърка три чифта железни цървули, не ще ме намери.

Това изрекла тя и отлетяла, та се не видяла. Останали сватбарите смаяни. Ами сега? Измамникът прошепнал на царя:

— Заповядай на моя слуга да я намери и без нея да не се връща.

Царят повикал сина на куцовлаха и му заповядал да тръгне да дири булката и без нея да не се връща, че ще му вземе главата.

Дали на момъка три чифта железни цървули, пари и храна за из път. И тръгнал той да дири хубавата самодива. Къде не ходил, къде не бродил — планини и полета преминал, реки и морета преплавал — цели три години! Изтъркали се о камънаците и трите чифта железни цървули — не можал да я намери. Сякаш в дън земя била потънала.

Изморил се момъкът, отчаял се. Взел, че с парите, що му били останали, построил на един кръстопът кръчма. На пътниците, които спирали при него, давал да ядат и пият без пари. Вместо да плащат, искал всеки да му разкаже какво е чул и видял през там, където е минал, та дано научи нещо и за Хубавицата на света. Много приказки изслушал, ала за нея — ни дума.

Един ден в кръчмата се отбил уморен пътник. Идвал отдалеч, отивал на гурбет. Юнакът го нагостил и седнал до него да го разпитва. От дума на дума онзи му разправил:

— Веднъж нощта ме свари в оная хей планина, гдето се мержелее в далечината. Вървях по една козя пътека, която се виеше през най-глухи места. Откачи ми се бъклицата и се затъркаля по стръмното, та падна чак на дъното на дола в един поток. Слязох да си я взема и що да видя? — Долу в един син вир дванайсет млади девойки, съблекли ризите си, се къпят на месечина…

Щом чул тия думи, синът на куцовлаха скочил като попарен. Разпитал гурбетчията за мястото, където е видял девойките и го помолил да пази кръчмата дордето се върне. Онзи и без туй бил изморен, нямал бърза работа — съгласил се.

Нашият момък си грабнал ямурлука, нарамил торбата с храна и тръгнал към далечната планина. Вечерта, преди още съвсем да се стъмни, стигнал при потока. Притаил се в храсталака и зачакал. Когато месечината се вдигнала и лъчите й заиграли по сините води на вира, ето че долетели дванайсетте самодиви. Те си съблекли ризите на брега и нагазили да се къпят.

От своето място момъкът гледал как девойките почнали да се плискат и играят във водата. Смехът им се разнасял надалеч, подобен на бълбукане на планински ручей. Между тях била и Хубавицата на света. Който веднъж я видел, не можел да я сбърка с друга, че тя била по-хубава от всички тия хубавици.

Синът на куцовлаха тихичко пропълзял до брега и откраднал ризата й. Самодивите го зърнали, развикали се, разпискали се. Всяка си грабнала ризата. Бързешком те се облекли и пръхнали в нощния въздух като прилепи. На брега останала само войводката им. Тя не могла да отлитне с посестримите си, защото момъкът й прибрал ризата в пазвата си. А без нея самодивата не може, както човек не може без сянката си да върви. Юнакът я загърнал с ямурлука си и с преклонена глава Хубавицата на света тръгнала подир него.

Отишли в кръчмата, нахранили се, починали си. На развиделяване се стегнали за път. Преди да тръгнат, синът на куцовлаха повикал гурбетчията и му рекъл:

— Ти ми стори голямо добро. За награда аз ти подарявам моята кръчма.

Сиромахът много се зарадвал, благодарил и изпратил двамата с всякакви благословии. По пътя момъкът разправил на Хубавицата колко мъки и тегла бил претърпял, дордето я намери. Тя въздъхнала и му рекла:

— И всичко това, само за да ме дадеш пак в ръцете на онзи никаквец?

— Ти си ми както въздуха — без тебе не мога да живея. Пък щом така ми е писано и орисано, доволен ще съм да те гледам, па макар и в чужди ръце.

Подир дълго ходене стигнали най-сетне в царевия дворец. Всички много се почудили, защото смятали, че конярят отдавна е станал голи кости. А онзи поразник от яд и страх не го свъртало на едно място — въртял се като въртоглав и все мислел как да погуби сина на куцовлаха. Като вече нищо не могъл да измисли, помолил царя да убие коняря. Ала той не се съгласил, защото много го обичал и почитал, заради неговите юначества.

Тогава този злодеец се вдигнал среднощ в най-глуха доба, когато само злите сили са будни, и отишъл в обора. Заварил, че синът на куцовлаха спял дълбок сън, защото много се бил уморил от пътя. Проклетникът взел, че го наръгал с ножа си на много места и горкият момък умрял начаса. А убиецът се върнал в постелята си и заспал с разпуснато сърце, като че ли бил сторил най-голямо добро.

Ала един от конярите всичко видял. Още едва се зора зазорила, той изтичал при Хубавицата на света. Разправил й за злодейството. Тя веднага отишла в обора и на ръце отнесла умрелия в стаята си. Извадила от едно потайно място стомнето с живата вода, която куцовлашкият син й беше донесъл, и го поръсила. Той се съживил, раните му тутакси зараснали — белег дори не личало.

На заранта царят — без да знае нещо за станалото — събрал всичките си сановници, да уреждат царски работи. До дясното му коляно се мъдрел неговият наследник и разговарял по-весело от всеки друг път. Изведнъж вратата се отворила и влязъл възкръсналият. Вероломният убиец, щом го зърнал, изтръпнал, пребледнял като вар. А синът на куцовлаха му рекъл:

— Бях умрял и възкръснах. Сега вече клетвата не ме държи.

И разправил пред събраните там големци, как със заплаха и измама този хубостник се бил представил за кръщелник на царя, колко пъти само за да се отърве от него бил го пращал на вярна смърт, и как накрая го наръгал с нож, когато спял, а Хубавицата на света го възкресила с жива вода.

Тогава царят заповядал да уловят измамника и да го отведат извън градските стени. Там растели в кръг едно до друго четири високи дървета. Палачите привели върховете им с голяма мъка. Вързали за тях ръцете и нозете на убиеца. Като отпуснали върховете, дърветата се изправили и разкъсали злочинника на четири четвъртини. Сетне палачите събрали парчетата, поръсили ги с жива вода и той пак се съживил. Отново го вързали за върховете на дърветата и повторили същото. Така направили до три пъти. Накрай го оставили разкъсан и нечестивата му душа с писък отлетяла на вечни мъки в преизподнята.

Царят познал своя кръщелник, отдал му всичките си милости, за да го награди за понесените теглила и голямото му юначество. Заедно с царицата те венчали куцовлашкия син за Хубавицата на света и било веселие неописуемо. А подир време, когато царят се усетил много стар и немощен и разбрал, че наследникът му е по-умен и от самия него, отстъпил му престола си, както навремето бил обещал на баща му.

Подир всички тия мъки накрай синът на куцовлаха си намерил късмета. Заживели си двамата хубавци в доволство и охолство. Самодивата родила шест деца — трите момичета по хубост приличали на майка си, а трите момчета по ум и сърцатост — на баща си…

Само че туй не беше истина, ами чиста лъжа; на гръб я понесох, вам я донесох. Пък вие ми дайте по едно рупче да пия кафе!

Я влез в торбата!
Българска народна приказка

torba.jpg

Почвам приказката. Който ще слуша, да седне, който не ще — да си върви, много му здраве!

Имало някога едно момче. Голяма била злочестината му: още не можело да различи коя му е дясната ръка, коя лявата, когато останало кръгло сираче. Отгледали го роднини, а щом си стъпило на нозете, тръгнало да аргатува.

Подир години пораснал той як момък и почнал да опитва всякакви занаяти. Ала все на камък удрял. Не му вървяло и това си е! За такъв людете казват: злато да пипне, на пепел става. Блъскал се, блъскал се така до някое време, па се главил при един каменар да му помага да дялат заедно воденични камъни. Платата му била, подир уреченото време, да вземе за себе си един воденичен камък и да си го продаде.

Работил момъкът, що работил, дошло време да си ходи. Нарамил камъка и тръгнал да дири купувач. Като минавал по един мост, навел се да погледне надолу, изтървал камъка и този цопнал на най-дълбокото. Останал пак клетникът с празни ръце.

Сетне се сдружил с някакъв бостанджия дини да садят. Разделили си една земя и момъкът заработил и на двата пая. Цяла година копал, прекопавал, плевил и вадил. Накрай в бостана на ортака — диня до диня, а в бостана на момъка — само едничка.

Ето, такъв му бил късметът!

Взел сиромахът динята и тръгнал накъдето му видят очите. Вървял, вървял, навлязъл в една дива гора. А там насред пущинака — колибка. Надзърнал вътре: на купчина суха шума белобрад старец лежи.

— Добър ден, дядо! — поздравил го момъкът.

— Добро намерил, синко! — отговорил старецът.

— Мога ли да нощувам при тебе, че ме е страх да не ме изядат зверовете навън?

— Влез, синко, и остани!

Разшетал се момъкът: донесъл вода, събрал дърва, наклал огън.

— Стани сега, дядо, да изядем моята диня! За нея цяла година съм работил на два бостана.

И му разправил теглата си.

Изяли динята, легнали да спят. Когато се забелила зората, момъкът станал и се застягал за път. На изпроводяк целунал ръка на гостолюбивия старец:

— Сполай ти, дядо, остани със здраве! Пък аз ще вървя да си диря късмета, дано се някак отърва от тая пуста несрета.

Старецът го задържал:

— Почакай, синко, да чуеш какво ще ти река! Аз съм вече стар. Годините ми тежат и усещам, че смъртта е близко. Сиромах съм и много нещо нямам. Ала което имам, може да донесе добро на добрия. Гледам: лицето ти е открито, сънят ти е спокоен, и си мисля, че си харен човек. Затова искам да ти дам едничкото си богатство. Надзърни там, в къта, има една торбичка. Донеси я!

Момъкът намерил една празна торбичка; устата й били завързани с червен ширит. Подал я на стареца. А той продължил:

— Ти я гледаш, че е вехта, просешка торбичка и нищо в нея няма. Ала тя е вълшебна и добре ще те храни. Разтвориш ли я и речеш: „Я влез в торбата!“ — всичко, що е пред тебе, ще влезе вътре, пък ако ще би да е голямо колкото черквата „Айя София“ в Цариград. И от това торбата няма да стане по-тежка. Нищо не ще може да се опъне на твоята дума и дорде ти не го освободиш, ще си стои вътре. Вземи моя дар, той ще ти донесе сполука!

Момъкът благодарил и си тръгнал. Повървял малко, видял заек да се гуши в една трънка. Рекъл да изпита силата на торбата:

— Я влез в торбата! — извикал той.

Тозчас заекът се намърдал вътре. Нашият го измъкнал за ушите, одрал го и сладко го изял. Продължил пътя си. Вървял, вървял — гората се не свършва. Замръкнал в гъсталака. Тъкмо гледал къде да се качи, да пренощува, насреща му — мечка стръвница. Озъбила се тя, заревала. Брей, ами сега? Па се сетил за торбата. Развързал я и рекъл:

— Я влез в торбата!

И мечката начаса — хоп! — скочила вътре. Докопал той една суровица, та бой, та бой — наложил я здравата и я изтърсил на земята като мърша някаква. Мечката куцук-куцук — побягнала, в най-гъстото се скрила.

Изкарал момъкът нощта добре. Като се разденило, продължил пътя си. Вървял, вървял, пуста гора край няма! Замръкнал пак сред едни диви гъсталаци. Добре че изгряла пълна месечина, та все се виждало по малко. Като повървял така още някое време и търсил удобно място за нощуване, съзрял край едно изворче старо крушово дърво, а под него в сянката нещо се натъркаляло. В мрачината му се привидяло, че земята е посипана с накапали круши. „Я да ги прибера, че да си похапна“ — рекъл си той на ума. Развързал торбата и викнал:

— Всичко, що е под крушата, да влезе в торбата!

Тозчас торбата му се напълнила. Метнал я момъкът през рамо и си тръгнал. Вървял, що вървял, по едно време усетил, че в торбата нещо шава. „Каква ли животинка се е пъхнала заедно с крушите?“ — помислил си той. Развързал торбата, погледнал и що да види — вътре гъмжи от дяволи, мърдат, пъплят, премятат се като раци.

— Бре, що дирите в торбата ми, проклетници? — викнал им момъкът.

Пък те в един глас отговарят:

— Ами че ние се бяхме събрали под дървото на приказка и разговорка. Ти като рече, послушахме те и влязохме в торбата.

— Е, какво да ви правя сега, а?

— Аман, приятелю, молим ти се да не ни сториш нещо лошо, че и ти досега зло от нас не си патил. Кажи си правичката, дали сме ти напакостили нещо?

— А бе, зло не сте ми сторили, ама и добро от вас не съм видял.

— Така е: не сме ти сторили нито добро, нито лошо. Пък като сме ти влезли в торбата и не можем да излезем, кажи какво добро искаш от нас и ние ще ти се откупим, само и само да ни пуснеш.

— Харно! — и като помислил малко, момъкът изрекъл: — Додея ми вече тая сиромашия, че врата ми изтъня като бабината хурка. Искам някак да спечеля малко пари, та и аз да заживея като всички добри люде.

Олекнало на дяволите, завикали един през друг:

— Само това да искаш! Само пари да искаш!

— Е, как ще стане тая работа?

— Иди в града на пазара и ни продай — рекъл тарторът им. — С парите, които ще вземеш за нас, ще забогатееш. Защото похарчиш ли ги, те пак ще ти се връщат в кесията и никога няма да се свършат.

Зарадвал се момъкът, като чул това. Легнал на земята, положил безценната торба под главата за възглавница и заспал.

На заранта си продължил пътя и къде обяд отишъл в един голям град. Застанал насред пазара, развързал торбата да продава дяволи.

Дошъл един да види каква стока е донесъл младият търговец. Надзърнал вътре, гледа нещо като човеци, ама черни, рунтави, зъбати и с изблещени очи — страх да те побие. Уплашил се, търтил да бяга. Дошъл втори, трети, четвърти — всички, щом зърнели дяволите, бягали.

Минал през пазара най-тежкият чорбаджия в града. Людете му посочили момъка, който си седял на един камък сам, и около него нямало никого. Всички се страхували да се доближат, че нали дяволите са напаст черна, де знаеш какво зло могат да ти донесат. Разправили му те какво момъкът носи в торбата. А чорбаджията се изстъпил пред него и го попитал:

— Какво продаваш бе, момко?

— Дяволи продавам — отговорил той.

— Та за какво ще да са те?

— Ще ти слугуват, робуват. Ще ти донесат голямо богатство.

— Тъй ли? — засвяткали очите на богаташа като на пор. Защото той бил много жаден за пари, макар да имал повече от всички. Та нали казват: богатството е като зелева чорба — колкото повече пиеш, толкова по-голяма жажда ти отваря. — Я покажи да видя! — рекъл той.

Момъкът му показал стоката си. Пък на чорбаджията не му се видели дяволите чак толкова страшни, че нали той с тартора им бил ял и пил, дордето натрупа това богатство. Ударил го на пазарлък. Пазарили се, пазарили се, накрай се спогодили.

— Е, сега, момко, като отсекохме пазарлъка, покажи ми кой от тия е най-големият дявол? — попитал купувачът.

— А бе, чорбаджи, що ти трябва да отбираш? Бръкни със затворени очи и когото докопаш, той ще е от дявола по̀ дявол. Само парите, що ще ми броиш, да ги дадеш от сърце, та и на мен сполука да донесат.

Бръкнал чорбаджията в торбата. Запискали дяволите, заподскачали, заблъскали се един друг — всеки се молел на купувача него да избере, та да го избави от торбата, и кой от кой обещавал по-големи добрини да му стори. Е, хванал най-подир богаташът един за опашката и го извадил на бял ден. Като наброил парите, отнесъл си го у дома, да му бъде за слуга и съветник.

Момъкът си прибрал парите в кесията и тръгнал из дюкяните — по-бърже да ги похарчи, че да види дали наистина пак ще му се върнат. Купил това-онова, па излязъл вън от града, свил се на едно скришно място и погледнал в кесията — празна, никаква пара.

— Ах, анатема ви, пасмина проклета! — викнал разлютен момъкът. — Ще ме лъжете и залъгвате! Чакайте да видите сега, как се с мене подигравате!

Вдигнал момъкът торбата, тръснал я с всичка сила о земята. На дяволите от зор устните им щели да се спукат. Надали вик, плачат, скимтят и се молят:

— Аман бе, приятелю, защо ни биеш и мъчиш? Ние не те излъгахме, ти сам се излъга. Когато взе парите от чорбаджията, не биваше да искаш да ти ги дава от сърце, защото той е свидлив — пари от сърце не дава и на майка си. Нали видя как му трепереха ръцете, когато броеше грошовете? Сега върни се на пазара и продай някой от нас, ама не искай да ти дават парите от сърце. Ще видиш, че у нас лъжа няма. Парите ще ти седят винаги в кесията, колкото и да ги харчиш.

Послушал момъкът дяволите, рекъл пак да опита. Отишъл на пазара. Тоя път продал един дявол на владиката, който бил също такъв ненаситник като чорбаджията. С парите, гдето взел, накупил каквото му трябвало и пак свърнал в едно скришно място. Развързал кесията и наистина парите, що похарчил, пак си били вътре. Опитал сетне на няколко пъти да ги похарчи и като се уверил, че тоя път няма измама, развързал торбата и изтърсил дяволите на земята. А те, като подвили опашки, хукнали да бягат кой накъдето му видят очите — издимели, та се не видели.

Свечерявало се и момъкът отишъл в една гостилница да хапне. Сега вече имал пари и можел да си плати най-богато ядене. Седнал на една маса при няколко граждани. От дума на дума разбрал, че къщата насреща се продава, ала никой не я купувал, че вътре се била навъдила нечиста сила. Людете не смеели денем да влязат, камо ли да нощуват там.

Момъкът рекъл:

— Вашият град ми харесва. Ще купя тая къща и ще се заселя тук. Аз от никакви страшилища не се боя.

Викнали човека, който продавал къщата. Бърже скъсали пазарлъка. Момъкът дал капаро, взел ключовете. Вече се мръкнало съвсем и той понесъл вечерята си в своя нов дом.

Къщата била голяма, господарска къща, на два ката. Стаи — колкото щеш, само че всички празни, прашни, безлюдни от години. Качил се нашият момък на горния кат. Тъкмо се настанил да вечеря, отгоре се зачуло котешко мяукане, свинско грухтене, мечешко ръмжене, вълчи вой — гюрултия, тупурдия голяма! Ето че нещо изтрополяло на тавана и през комина скочил един страшен таласъм. Опулил се насреща. А момъкът си яде и пие — нехае, само поотворил торбата.

devil.jpg

— Брей! — изръмжал таласъмът. — Хем пък не го е страх?

Новият стопанин не го и погледнал. Навирил бъклицата и гъл-гъл-гъл! — пие си виното човекът.

— Виж го ти! Не ще и да ме погледне, да види колко съм страшен! Че и вино си донесъл!

А момъкът току изрекъл:

— Я влез в торбата!

И таласъмът начаса — хоп! — в торбата.

Че като взел нашичкият една сопа, па заудрял. Пет отгоре, пет отдолу, пет отгоре, пет отдолу — смазал му кокалите и го изтърсил през прозореца.

Повдигнал се таласъмът ни жив, ни умрял; едва се дотътрил до тавана. Като го видели такъв, побратимите му взели да се подбиват с него, да му се смеят:

— Луд ли си да влизаш в торбата? Че защо не го стисна за гушата, да му извадиш душата?

— А бе, братя — заоправдавал се пострадалият, — и аз не знам как стана тая работа. Като ми рече „я влез в торбата“, сякаш някой ме дръпна и натика вътре без да усетя.

— Глупчо глупав! Глупчо глупав! — се провикнали всички.

— Е, като е тъй, нека друг някой по-умен да иде, да видим какво той ще стори — разсърдил се таласъмът.

Скочил през комина друг. Разперил ръчища, разскачал се, заревал:

— Бу-у! Бу-у! — дано уплаши момъка.

Пък този продължил да си дъвче, навирил бъклицата и гъл-гъл-гъл! — пие си виното, не ще и да знае. Сетне си избърсал устата с длан и рекъл:

— Я влез в торбата!

И в същия миг таласъмът се намерил в торбата. Изял и той пердаха, едва долазил на четири крака до тавана.

Тарторът на таласъмите взел да го кори:

— Хей, неразумни! Ужким беше по-хитър, пък и ти влезе в торбата.

— Нямаше как. И ти да си, и ти ще влезеш — оправдавал се битият.

— Тъй ли? Чакайте да ви донеса главата на онзи поразник! — викнал тарторът и тозчас се втурнал през комина — бух! — право в нозете на момъка. Почнал да му се блещи, да се гърчи и занастъпвал с протегнати лапи към шията му. Пък нашият момък хич не трепва, дига си бъклицата — гъл-гъл-гъл! — а сетне:

— Я влез и ти в торбата!

Момъкът бъхти, тарторът пищи, момъкът бъхти, тарторът пищи:

— Олеле, бате, пусни ме, вече няма!

Горе таласъмите, като чули тия писъци, хукнали да бягат на вси страни. А тарторът плаче и се моли:

— Прости ми бе, момко! Ти от шега не разбираш ли?

Момъкът продължил да го налага и чак като се уморил да го бие, отворил торбата и рекъл:

— Ха сега излизай и да не ми се мяркаш вече пред очите!

Тарторът на таласъмите си плюл на петите и побягнал, та се не видял.

Пък момъкът останал да живее в господарската къща. Почистил я, подредил я, а подир някое време и добра булка си довел — хубава, разумна и голяма къщовница. Народила му тя много деца. Челядта му излязла работлива, пестелива — събрало се голямо богатство в прокълнатата някога къща. Нашият човек не забравил какво тегло бил изтеглил на младини и затова сега на вдовици и сираци давал с две шепи от имането си и то пак се не свършвало, че било много.

И доживял той в мир и доволство до сто и няколко години, ограден с голяма почит от синове и дъщери, от зетьове и снахи, от внуци и правнуци.

Ама ще питате какво стана с вълшебната торба и кесията? Човекът закачил торбата на един гвоздей горе на тавана — вече не му трябвала, че ни таласъм, ни дявол смеел да припари във веселата къща. Така си изгнила тя подир години и се продънила.

Пък кесията ли?

Като се видял толкова богат, нявгашният сирак без късмет един ден я понесъл да я хвърли в реката. Срещнах го аз по пътя и му се примолих да ми я даде, ама той не рачи. Каза ми, че не ми били трябвали тия дяволски пари да ме учат само на мързел и готованство. Пък ако беше ми я дал и аз щях да стана богат като него, а не да съм сега слуга у дяда попа.

Княз Луда-глава
Гръцка народна приказка

kniaz.jpg

Преди много, много години в страната Перахора царувал и господарувал могъщ цар. Той имал един-едничък син, ама струвал за дузина. Потърпи малко и ще разбереш защо!

Князчето още не можело да си каже името, а вече правело по триста пакости на ден. Баща му много се натъжавал от лудориите на момчето и докато било малко все се надявал, че като порасне ще му дойде умът в главата. Ала годините минавали и колкото повече малкият княз растял, толкова повече растели и пакостите му. Ден не минавал да не дойде някой в двореца да се оплаче. Затова всички го наричали княз Луда-глава; с този си прякор той се прочул надлъж и нашир по света.

Най-сетне на царят му дошло до гуша. Извикал сина си и му рекъл:

— Щом не вземаш от дума, махай се от тука, да не ме срамиш повече!

— Че къде да ида, тате? — попитал князът.

— Където щеш върви, живей както искаш. Нека животът те вразуми, че тогава се върни.

Палавникът си рекъл на лудата глава: „Ще тръгна по света, да гледам чудеса. По-добре да пътувам, отколкото дома да кукувам“.

И тръгнал той на път без път, накъдето му гледат очите. Вървял, вървял през поля и гори, през долини и реки. Когато имало какво — ял, когато нямало — гладен спял. Един ден се изкачил на висока планина — по-висока от нея нямало на света. Гледа: на върха се проснало поле, по-широко от безкрайно море. А по него — чешма до чешма, чет нямат: едни текат като буен поток, други капка по капка капят. Между тях се разхождал един стар човек с тояга в ръка — види се, пази ги.

— Добър ден, дядо! Какви са тия чешми? — попитал Луда-глава.

— Добър ден, синко! — отвърнал старецът. — Това са чешмите на човешките съдби.

— А защо от едни тече повече, от други по-малко?

— Е, така е и в живота. Един има повече, друг по-малко. Всеки с късмета си. Този, чиято вода тече повече, има по-голям късмет; по-малко вода — по-малък късмет. Всекиму колкото е отредено.

— Това не е справедливо.

— Така си е от памтивека: един се е родил да сее, друг — да пее.

— Я ми покажи моята, да видя какъв ми е късметът.

Дядото го повел между чешмите и му показал една забутана сред буренаци и диви треви, едва-едва цъцри.

— Бре, бре, бре-е! — почудил се лудетината. — Че моят късмет като на просяк. Пък уж съм царски син. Като наследя бащината корона с такъв немощен късмет, царщината ми ще се затрие и народът ще погине.

Старецът вдигнал рамене и си замълчал.

— А я виж тая до моята — тече като пролетна река. Чия е тя?

— Тая е на царевата щерка Дотехора.

— Много й е късметът. Ще се глези и разглези, защото всичко в живота й ще върви по мед и масло. Тъй не бива. Тая неправда трябва да се оправи!

— Това е божа работа, момко, никой не може да я оправи.

— Аз пък мога!

И непокорният царски син се огледал наоколо. Видял една мотика и я взел. Дядото разбрал какво неразумният иска да прави и му преградил пътя да му попречи. А Луда-глава го сграбчил, вързал го за едно дърво да кротува и с мотиката разделил вадичката на царкинята — докарал половината вода в своята чешма. И двете чешми затекли от една вада по равно.

Като извършил това своеволие, пакостникът отвързал стареца и го заплашил с пръст:

— Слушай, дядо, и си го запиши на челото! Да не си посмял да ми объркаш чешмата, че като се върна, всичките ти чешми ще разтуря. Така да знаеш. Мене не току-тъй ме наричат Луда-глава.

Ще не ще, старецът дал дума, че ще остави всичко както си е.

Тръгнал царевият син, подсвирква си весело с уста — леко му е на сърцето. Вървял, вървял — колко вървял не ми е казал, та и аз не знам. Една вечер се спуснал по нанадолнището в дълбок дол, където се мержелеела светлинка от огън. Като наближил, видял, че връз огъня на голям въртел се пече един вол; пък по̀ настрана шетат дванайсет страшни лами: едни вода носят, други дърва цепят, трети се навъртат около стадо овце и говеда.

Що измислил Луда-глава? Издялал от две тояги копие и меч. Без да го угадят залисаните лами, той се приближил до огъня и мушнал дървеното си оръжие в жаравата. Като пламнали, князът ги измъкнал и скочил на един голям камък, който бил по-настрана в тъмното. Размахал дървеното си оръжие и извикал със страшен глас:

— Хей, вие, лами нечестиви! Скоро да се пръждосвате оттук!

Страшилищата се сепнали, обърнали се и видели в мрака един висок човек да размахва огнено копие и огнен меч.

— Кой си ти, който тука заповядваш? — попитал войводата на ламите.

— Аз съм свети Георги! — изкрещял князът.

— Бягайте, братя, да бягаме, че този юнак е най-върлият ни враг! — викнал войводата и си плюл на петите.

Хукнали подире му и другите — отишли, та се не видели, очистили мястото.

Луда-глава седнал спокоен и доволен край огъня, взел да се гощава с печено месо. Подир малко при него дошла една кучка, голяма колкото теле — скимти и върти опашка. Тя била кучката на ламите. Не побягнала с господарите си, сигурно защото имала малки кученца, които още не можели да ходят.

Царевият син й подхвърлил голям къс месо и я погалил по гушата. Тя изяла месото, облизала му ръката и изтичала към тъмната гора. Ето че подир малко се връща с едно черно паленце в уста. Оставила го пред княза и пак затичала натам. Върнала се и донесла едно шарено паленце; а третия път донесла едно с отрязана опашчица.

Момъкът ги помилвал и рекъл:

— Ти ще се казваш Саплан, ти — Каплан, пък ти — Късоопашко. От тук нататък ние ще си бъдем вярна дружина и аз няма да ви оставя да гладувате и да студувате.

Престоял Луда-глава на ламското сборище някое време, дордето кученцата се изправят на крачка. Изяли всичко, що чудовищата били оставили. Сетне тръгнали: князът напред, подир него кучката, Саплан, Каплан и най-отдире крета клепоухият Късоопашко. Вървели, вървели, на пладне дошли до една мандра. Мандраджията ги нагостил с гореща попара, после попитал княза:

— Откъде идеш, накъде отиваш, момко?

— Бях ратай на ламите. Скарахме се за платата и ги напуснах. Сега съм тръгнал работа да диря. Имаш ли нужда от помощ? — заговорил князът.

— А бе, трябва ми дояч. Ама боя се да си нямам разправия с ония страшилища заради теб.

— Не се страхувай от тях. Аз ги прогоних. Накрай света забягнаха. Вече не ще посмеят да припарят насам.

Мандраджията му повярвал. Зарадвал се донемайкъде. Защото ламите правели големи пакости.

— Всеки ден отвличаха ту вол, ту крава, ту овца от стадата на царкинята. Тя много се ядосваше, ала никой не можеше да излезе на глава с поразниците.

— Че мандрата и добитъкът не са ли твои? — попитал князът.

— Как ще са мои? Такъв имот може ли да има дребен човек като мен? Всичко туй е на царкиня Дотехора, пък аз съм само управител на стадата й.

Откакто нашият немирник беше свързал късмета си с тоя на царевата щерка, много му се искало да я види коя е, каква е. Ето сега как лесно се нареждаше работата! Той се главил при мандраджията за дояч. В кратко време толкова привикнал, че станал най-добрият дояч. Управителят много бил доволен.

Така се източили две седмици. Един ден дошъл от двореца вестоносец и обадил, че царкинята е тръгнала за мандрата, та да се приготвят людете й да я посрещнат. Всички ратаи се разшавали, разтичали, облекли си най-новите дрехи, взели си нашарените геги, засукали мустаци — чакат господарката. Само новият дояч се дръпнал настрана с кучетата си — нито нови дрехи облякъл, нито пръчица дори взел.

Задала се царевата щерка — препуска на бял кон като същинска самодива. А подире й — петима войници, обръжени до зъби, да я пазят от зла среща.

Мандраджиите се строили в редица, изпъчили се с гегите в ръце, да й се покажат какви юнаци са. Само Луда-глава не се помръднал от мястото си — нехае, с кучетата си играе.

Царкинята огледала ратаите си, останала доволна от спретнатия им вид. Като съзряла нашия момък, попитала управителя:

— Кой е онзи там, гдето седи настрана?

— Новият ни дояч, царкиньо.

— Защо не се е наредил почтително заедно с вас?

— Не зная. Той никога не прави това, което ние правим. Такъв си е.

— Че защо не го изпъдиш?

— Защото е най-добрият ми дояч. А освен това прогони ламите.

И управителят разправил какво юначество палавникът беше направил. Тя се засмяла и бутнала коня по-отблизо да види този чудак.

Ненадейно една змия изскочила от храстите и се увила около крака на коня. Животното се подплашило, изправило се на задните си крака и царкинята политнала. Ако не се бил притекъл чевръстият царев син, тя сигурно щяла да падне на земята и да се убие, или пък змията да я клъцне. Ала той овреме я подхванал. От страх Дотехора загубила свяст и момъкът я пренесъл на ръце в мандрата. Подир малко тя се съвзела и първото, що видяла, бил опърничавият дояч, надвесен над нея, да я пръска с вода по лицето. Видяла го, харесала го, че той бил много сановит и хубав, ала не се издала. Рекла му:

— Благодаря ти, юначе, че ми спаси живота!

dotehora.jpg

Само това рекла, метнала се на коня си и изчезнала сред облак прах. А момъкът останал да гледа подире й със зяпнала уста като лапнимуха. Когато му се избистрила главата от това чудесно видение, той си отишъл пак при кучетата. Пък те се били охранили, загладили, станали големи-големи, от майка си по-големи, колкото магарета, а на вид — същи лъвове. Почнал Луда-глава да ги милва и да им приказва:

— Видяхте ли колко е хубава царкинята? Добре че сплетох нашите съдби, сигурно пак ще се видим. А може би да стане ваша господарка. Нищо не се знае.

Сякаш вместо отговор Късоопашко му се изплюл в ръката. И виж ти! — в шепата на княза блеснал златният пръстен на Дотехора. Види се като паднала от коня, той й се е изхлузил, а Късоопашко го е намерил в тревата. Луда-глава си сложил пръстена на пръста и рекъл на кучето:

— Благодаря ти, Късоопашко! Това е добра поличба. Ако се оженя за царкинята, ще ти направя гердан от безценни камъни.

Изминали се няколко месеца, а царевата щерка нито веднъж не дошла на мандрата. Где ще се сети такава високопоставена госпожа за бедните мандраджии? Ала ето че един ден царедворец наминал по тия места и съобщил страшна вест: царкиня Дотехора изчезнала без следа и никой не знае къде е, какво е станало с нея. В двореца закрили всички прозорци с черни пердета и вече не се чували нито смях, нито песни, а само плачове и вайкания.

„Ти си виновен за нейното злощастие, загдето й отби късмета към твоя, който беше такъв един никакъв. Върви сега да я дириш!“ — тъй си рекъл на ума Луда-глава. Без да се мае и колебае, сбогувал се с мандраджиите, свирнал на кучетата си и тръгнал.

Вървели, вървели през шубраци и храсталаци, през камънаци и трошляци. Князът — напред, подире му — кучката, черният Саплан, шареният Каплан, най-подире — клепоухият Късоопашко. Един ден се изкачили навръх планината, на рудина поляна. Там видели бабичка да събира лековити билки. Царевият син я попитал дали знае нещо за Дотехора, къде е, какво е станало с нея.

— Не зная, синко. Ама чакай да попитам моя сив сокол. Той е вещо пиле, вредом хвърчи, има остри очи. Може да я е видял някъде.

Бабичката свирнала с беззъбата си уста. Тозчас долетял един сокол и кацнал на рамото й. Тя го попитала:

— Соколче хубаво, пиленце любаво, знаеш ли къде е царкиня Дотехора?

— Една сура ламя мършояда я грабна и я отнесе в кулата си — отговорил соколът.

— А къде е тая кула? — попитал Луда-глава.

— Отвъд Червената планина в една тъмна долина. Ала там е страшно и опасно. Който е отишъл, не се е върнал.

— Чу ли, синко? Не бива да отиваш, че млад и зелен ще загинеш — посъветвала го добрата старица.

Лудетината поклатил глава:

— Дума да не става, стара майко, че ще се изплаша! Аз съм виновен за злощастието на царкинята. Животът си ще дам, само и само да я изтръгна от лапите на онова страшилище. Моля те, кажи на сокола си да ми покаже пътя.

Бабата благословила момъка и заповядала на сокола да го отведе при кулата на ламята.

Полетяла юнашката птица, тръгнали подир нея князът и кучетата. Прекосили тъмни долини, прехвърлили стръмни планини, преминали буйни реки, пребродили неизбродни гори. Изкачили се най-сетне на билото на Червената планина, чиито скали били сякаш с кръв облени — съвсем червени. Соколът кацнал на едно сухо дърво и показал:

— Хе-е там долу, гдето се тъмнеят ония камъни отвъд реката — това е кулата на ламята. Ако не ви е страх, вървете, смъртта си търсете. Пък аз по-нататък не отивам.

Тъй изрекла вещата птица и отлитнала назад.

А Луда-глава продумал на кучетата:

— Верни другари, дойдохме дотук не за да се връщаме.

И заслизал по стръмнината. Тръгнали подире му кучетата. Като наближили реката, момъкът им рекъл:

— Вие стойте тук и чакайте! Ако ми дотрябва помощ, ще ви свирна.

Те послушно седнали на опашките си да чакат, а той се запътил без страх към кулата. През реката имало прехвърлен железен мост. Щом царевият син стъпил на него, той задрънкал, зазвънял, сякаш хиляди камбани бият. Чула го ламята, погледнала през прозореца и видяла нашия юнак.

— Ха! — зарадвала се тя. — Само месо при мен дошло! — и изтичала в килера, да си точи зъбите на точилото.

Луда-глава, без и през ум да му мине какво му готви чудовището, стигнал до тежката порта и я раздрусал яката. Изтичала една мома, отворила. Като видяла такъв млад и хубав момък, извикала:

— Бягай, бягай, юначе! Ламята си точи зъбите да те изяде.

— Не се боя аз от това плашило-грозотило. Мене ме казват Луда-глава.

Бутнал момата настрана и влязъл в двора. Там растели една до друга четири столетни брези — високи, дебели и гладки. В това време отвътре се чул голям шум и страховит рев — идвала ламята. Като я погледнал князът, кръвта му изстинала. Уплашил се, че такова страшно страшилище не бил виждал и насън, пък той бил с голи ръце. Спуснал се, та за миг се покатерил като катерица на най-близката бреза. Така си е — страхът дава крила!

Ламята дошла под дървото и изревала:

— Слез, юначе, да се преборим, да видим чия сила е по-голяма.

Луда-глава отвърнал отгоре:

— Силата си забравих дома, ламьо мършояда. Нося си в торбата само хитрината.

Разбрала ламята, че той няма да слезе. Почнала да се катери по дървото. Стигнала донякъде, подхлъзнала се и паднала на земята, че брезовият дънер бил гладък, пък тя — тежка и тромава. Опитала се втори и трети път — пак не могла да се изкачи. Разлютила се, че чак зелена пяна западала на парцали от устата й. Като видяла, че така не може, клекнала долу и почнала да гризе дървото. Гризала, гризала, половината от долните си зъби изтрила, ама дървото свалила. Пък царевият син седял нащрек: щом брезата се залюшкала, той подскочил и се прехвърлил на другото дърво. Почнала ламята него да гризе. Гризала, гризала, половината от горните си зъби изтрила, ама пак дървото свалила. Пък тъкмо то взело да пада, царевият син се прехвърлил на другата бреза. Ламята и нея загризала. И другата половина от долните си зъби изтрила, ама дървото свалила. И тоя път князът успял овреме да скочи на четвъртата бреза. И нея ламята загризала. Гризе и люто ръмжи, зъбите си не жали. Ала дордето дървото да свали, всичките си зъби вече изхабила.

Разбрал това Луда-глава, свирнал силно на кучетата. Те се втурнали с бесен лай и се нахвърлили върху ламята. Кучката я захапала за гърлото, Саплан за опашката, Каплан — за корема, Късоопашко — за врата. Късат, дърпат, кръв зелена рукнала като порой, а ламята реве — земята се тресе. Направили кучетата чудовището на хиляди малки мръвки.

Луда-глава се свлякъл от дървото и повикал момата, която всичко гледала отдалеч и от страх косите й били щръкнали като на папуняк гребена.

— Коя си ти? — попитал я нашият юнак.

Тя се навела и му целунала ръка:

— Аз съм слугинка, клета робинка, от сурата ламя заробена.

— А къде е царкини Дотехора?

— Долу в избата е заключена зад желязна врата, клетата.

— Дай ми ключовете!

Робинята го завела в спалнята на ламята. Там под дюшека били скрити всички ключове. Взел ги царевият син и изтичал долу в избата. Като отворил желязната врата, съзрял в къта своята севда. Тя се била свила и треперела от страх, защото чувала шумотевицата от борбата, ама не знаела какво става навън. Като видяла кой влиза, хем се зарадвала, дваж повече се уплашила. Скочила и извикала:

— Бягай, спасявай се, неразумни момко! Ако те надуши ламята, жив не ще останеш.

— Не бой се от ламята, царкиньо! Изпратих грешната й душа в пъкъла на вечни мъки. Хайде, тръгвай да те водя при татко ти!

Князът я уловил за ръка и я извел на светлото. Като видяла разкъсаното чудовище, царкинята вече съвсем се успокоила. Прегърнала и целунала юнака, макар да го мислела за прост дояч. Попитала го:

— Кой си, откъде си, избавителю мой?

— Аз съм князът на Перахора, когото людете наричат Луда-глава! Погледни ме добре! Харесваш ли ме такъв, какъвто съм? Защото ти си ми наречена и обречена — една вада влачи и твоя, и моя късмет.

— Че как тъй ще съм ти наречена и обречена? — почудила се царкинята.

Момъкът й разправил чистосърдечно какво беше сторил с чешмата й:

— Сега съдбите ни са свързани за цял живот. Сърдиш ли ми се, царкиньо? Ако ми се сърдиш, ето ти пръстена, който по божия воля падна в ръцете ми, пък аз ще ида да оправя чешмата ти, що разтурих.

И понечил да й върне пръстена. Тя му отблъснала ръката и рекла:

— Всеки друг да беше, щях да му се разсърдя. Ала ти се показа добър юнак — безстрашен и благороден. Види се така е трябвало да бъде — да вървим ръка за ръка в живота. Задръж моя пръстен и ми дай твоя.

Княз Луда-глава й дал своя пръстен, прегърнал я и я целунал по светлото чело. Разбрали се младите.

Подир това той отишъл в обора на ламята. Там имало три много харни атове: черен, бял и червен. Косъмът им лъщял като чиста свила, копитата им — златни, подковите — сребърни, от очите им искри хвърчат — не коне, а същински хали! Оседлал ги юнакът със златоткани седла, заюздил ги със златни юзди.

В това време царкинята и робинята изтичали в хазната на ламята и отворили раклите. Боже и света Богородице, какво ли нямало вътре! Купища благородни камъни светели като небесни съзвездия; златни накити греели като лятно слънце; тежки копринени платове, леки ленени платна, тъмно кадифе и златно-сребърна парча — да вземат ума на всяка жена. Двете ги гледали с премрежени очи, па почнали да ги вадят. Натъпкали шест чувала с такива богатства и пак в раклите останали още много съкровища.

Яхнали тримата млади ламските коне: княз Луда-глава — черния, царкинята — белия, робинята — червения. От двете страни на всеки по един чувал с несметни богатства виси. Упътили се към двореца на Дотехора. Напред тича кучката, отдясно — Саплан, отляво — Каплан, отдире — клепоухият Късоопашко.

Щом наближили престолния град, стражите ги съзрели и обадили на царя. Той излязъл заедно с царедворците си извън градските стени да посрещне щерка си. Като я зърнал отдалече, затичал се, прегърнал я, плачел и я целувал, целувал я и плачел от радост. А тя му посочила княза:

— Ето, тате, тази Луда-глава от Перахора дважди ме избави от смъртта. Ние се обещахме един другиму и пръстените си разменихме. Сега той е мой годеник, а аз — негова годеница. Благослови ни!

Двамата млади коленичили пред царя и той ги благословил. След това прегърнал бъдещия си зет и продумал:

— Благодаря ти, юначе, за стореното добро! Бъди ми син и наследник на короната!

Още същия ден изтичали бързоходци в Перахора да известят на момковия баща, че синът му ще се жени за прекрасната Дотехора. Царят на Перахора се вдигнал заедно с всичките си велможи и пристигнал с големи дарове.

Дордето булката се стягала за венчавката, Луда-глава пък отишъл с неколцина цареви люде да прибере онова богатство, що било останало в ламската хазна. Докарали девет талиги имане. Една третина от него се паднала на заробената от ламята мома. Сега тя станала първа царедворка и най-сърдечна дружка на Дотехора, защото много се грижила за царкинята, когато двете били затворени в кулата.

Скоро се вдигнала тежка сватба със знамена и хоругви, с тръби и тъпани. Когато сватбената върволица тръгнала за черква, верните кучета държали със зъби булото на булката. На врата на всяко блестяло герданче с безценни камъни; най-хубаво било герданчето на Късоопашко — цялото с бистри елмази обсипано — че той бил невям най-скромният и най-заслужилият.

Целият град излязъл на улицата да гледа царската сватба. Младоженекът пръскал с пълни шепи златни пари и безценни камъни; гражданите ги събирали, радвали се и викали с пълно гърло:

— Слава на Луда-глава! Да живее сто години!

И била такава веселба, че народът я запомнил до ден-днешен…

Подир някое време двамата царе, които били вече поостарели, отстъпили короните си на Луда-глава и той станал цар на двете земи. Новото господарство нарекъл Перадотехора.

Така се събрали двата късмета и всичко се наредило от добре по-добре. Народът си заживял мирно и тихо в доволство и охолство. Пък ние с тебе си живеем още по-добре.

Глупавият Петря
Румънска народна приказка

petria.jpg

А това се случило тогава, когато и помен от него не е имало. Тогава тополата раждала круши, а върбата — кратуни. Да не бе станало, не би и приказка имало.

Тогава живеел един богат селянин. Толкова богат, че сам не знаел какво има: колко ниви и лозя, колко крави и овце, пък да не говорим за кокошките. Имал той и трима сина. Най-големият звездите от небето свалял, средният — ластовички с устата си ловял — такива умници били двамата, пък най-малкият — Петря — бил възглупавичък.

Живял бащата, поживял си за чест и слава, дошла му умирачката. Като усетил, че слънцето му вече залязва, извикал синовете си и им заръчал подир неговата смърт да си поделят имота по братски и да живеят в мир и съгласие. Свършил тая работа бащата и си предал душата на архангел Михаил, а синовете го оплакали и го погребали прилично.

На деветините седнали те да си делят бащиното богатство по братски, ей така: едно на мен, едно на теб, едно на глупавия Петря. Почнали с двора. Разделили го на три: големият взел горния край, малкият взел долния край, на средния се паднала средата. Прокарали по една бразда между частите — всеки да си знае своето. Сетне дошло ред на къщата, хамбара, обора и другите постройки. Ами как да ги делят, като всички били по една? Мислили братята, мислили, умно го измислили: разрушили сградите и си поделили гредите, дъските, тухлите и керемидите — една на мен, една на теб, една на глупавия Петря.

Свършили с това, отишли на къра. Поделили си лозето лоза по лоза, градината — овошка по овошка, гората — дърво по дърво, всяка нива и ливада по на три части, наистина мънички, ала равни.

Трудели се братята, не се потривали. Почнали да делят кокошките. Добре, ама те не стоят на едно място, та да ги преброиш и поделиш — бягат по двора, пет пари не дават в чие място влизат. Изчакали братята да се стъмни и когато птиците заспали, изловили ги и си ги поделили по братски — една на мен, една на теб, една на глупавия Петря. И за да си личат коя чия е, всеки вързал на своите по едно цветно конче на крака: големият — червено, средният — зелено, най-малкият — черно.

Така!

Останал сега петелът. Как се дели един петел на три части? Решили да го заколят, да го опекат и братски изядат.

Подир толкова труд и мъки, седнали братята на трапезата да ядат печения петел. Петря викнал:

— Чакайте, батьовци! При дележа на двора на мене се падна долния край. Сега пък искам да бъда по средата.

— Харно! — съгласили се братята.

Големият и средният откъснали по една кълка, на глупавия Петря се паднала трътката. После батьовците си взели по едно крило заедно с бялото месо от гърдите, на малкия останал шийгунят и оголените ребра.

Така все по братски делели всичко.

А пък овдовелите кокошки ровели по цял ден на бунището. И ето че подир няколко дни всички тръгнали с черни кончѐта. Не че жалели толкова петела, ами се изцапали от боклука и всички заприличали като да са на Петря.

— Не, тъй не бива! — рекли батьовците. — Трябва пак да ги изловим и да си ги поделим.

Петря се съгласил, защото видял, че така е справедливо и по братски.

Вечерта изловили кокошките и си ги поделили. Големият вързал на краката на своите син конец, средният — кафяв, а глупавият Петря — бял.

Тръгнали кокошките така наконтени, не се цапат вече на бунището, ами си мият крачетата на чешмата и ги сушат на слънце. И виж ти какво станало! Подир няколко дни от водата и слънцето кончетата на всички кокошки избелели, заприличали като да са на глупавия Петря.

Божа работа! — ще рече някой. Ама батьовците не щели много-много господ да им се бърка в работите, та трети път поделили кокошките. Големият и средният построили кокошарници и запрели своите, а на глупавия Петря кокошките се разхождали по широкия двор и правели скомина на затворените си дружки.

Както и да е. Почнали братята да делят добитъка: на мен овца, на теб овца, на глупавия Петря шугаво агне; на мен крава, на теб крава, на глупавия Петря пустало теленце. Като стигнали до бика, спрели. Как да разделят един бик на тримата? Петря предложил и него да заколят и изядат по братски. Ала батьовците не се съгласили, защото бикът бил най-хубавият в цялата околност: гърди широки, врат дебел, рога остри и извити, а да го погледнеш в очите, страх да те побие. Такъв бик и царят нямал. Затова всеки от братята го искал за себе си — смятал, че покрай бика и славата на стопанина му ще се разнесе по цялата земя. Батьовците почнали да се дърлят и препират, още малко и съвсем ще се скарат. Видели, че тъй не бива, седнали да мислят. Мислили, мислили и това измисли: всеки в своя двор ще построи обор. Където бикът влезе, негов ще е късметът.

Големият брат пари не пожалил, извикал най-добрите зидари. Построили му те обор с кулички и знаменца отгоре — не обор, а султански сарай.

Средният брат, да не остане по-долу, повикал майстори — дюлгери и резбари. Построили му те обор, с рязани порти и тавани. В селото къща така хубава нямало.

А глупавият Петря се запретнал сам и от вехтите греди и дъски скалъпил, как да е, един навес, покрил го със зелени клони и толкова!

Довели бика насред двора — нека сам да си избере дом и господар. Добичето погледнало, погледнало, видяло и куличките със знаменцата, и рязаните порти. И уж голям бик бил, пък умът му — телешки: намърдал се под навеса и почнал да си дъвче от шумата. Чудят се по-големите братя, на очите си не вярват, а глупавият Петря се радва. Омъчнили се батьовците от такава несправедливост и си казали един на друг:

— На кьоравите гарджета господ им вие гнездата!

— Слушай, Петря — рекъл големият брат. — Хайде да се разберем по братски: отстъпи ми бика, ще ти дам четвъртината от имота си.

Чул го средният брат, вика:

— Не, на мене го отстъпи! Аз ще ти дам третината от моя.

— Аз пък ще му дам половината — рекъл големият и изгледал кръвнишки средния.

Пък онзи се заинатил и изтърсил:

— А аз целия си имот ще му дам.

— И аз ще му дам целия! — упорствал големият.

И ето — застанали двамата батьовци един срещу друг, като петли настръхнали, очите им стрелкат искри — още малко и ще грабнат топорите да се изтрепят.

Гледа ги Петря и не знае какво да прави. Ако единият рече: и калпака си отгоре давам, другият ще съблече кожуха си. Решил малкият да задържи бика за себе си — да не го отстъпва на никого. Ала и тъй вече нямало мир и съгласие. Защото щом излезе бикът на мерата, батьовците като го видят, почват да се дразнят един друг:

— И да го зяпаш, и да не го зяпаш — не е твой!

— Че какво пък, и твой не е!

„Ах, каква беда ми се стовари на главата с тоя бик! — мислил си глупавият Петря. — Ще се избият братята ми заради него. Я да го продам някъде надалеч, че да не го гледат, и да мирясат.“

Тъй решил Петря, тъй и сторил. Една заран рано-рано извел бика и го подкарал към града без батьовците да го усетят. Пък да си кажем правичката, Петря досега нито бил излизал от село навън, нито бил продавал някога нещо. Ала чувал, че в града имало люде всякакви — честни и лъжци — та сега се страхувал да не би да го измамят.

И ето момъкът води бика — не бик, а ангел — и си мисли как ще се пазари, та да вземе хубави пари. А насреща му идват селяни — връщат се от пазара в града. Един спрял Петря:

— Помози бог, момко! В града ли го водиш? Ще го продаваш ли? Колко му искаш?

„Дръж се, Петря! — мисли си нашият момък. — Ето ги вече купувачите“ — а гласно отговаря:

— Дал ти бог добро, човече! Продавам го за хиляда леи.

— Добри пари искаш. И бикът не е лош — рекъл селянинът и отминал.

„Май че множко му поисках, та го пропъдих. Трябва да понамаля цената“ — рекъл си Петря на ум.

Върви, върви, задал се друг селянин.

— Хубав бик — рекъл. — Продаваш ли го?

— Продавам го за деветстотин и деветдесет леи — отвърнал Петря.

Селянинът кимнал с глава и си продължил пътя — и той не бил купувач.

Повървял Петря, повървял, трети селянин го спрял, защото добичето било лично и прилично, веднага се хвърляло в очи.

— Колко му искаш? — пита селянинът.

— Деветстотин и осемдесет леи.

И този си отминал.

Вървял така Петря, вървял. Пътят бил дълъг.

Сума селяни го срещали, питали го за цената, ала никой не се хващал на пазарлък. Пък момъкът не бил вчерашен, нали бил чувал как се купува-продава, всекиму по десет леи намалявал. Спрял го най-подир един истински купувач, огледал добичето, попитал за цената.

— Една лея — отговорил Петря и гледа човека право в очите. „Дано този го купи“ — моли се на ум.

— Ти шегуваш ли се, или се подиграваш с мен? — намръщил се селянинът.

— По-долу нито пара не отстъпвам — рекъл нашият умник.

— Говедото е много хубаво. Кусур няма. Гледам му рогата, ушите, краката, да не говорим за гърдите и врата — всичко му е на място. Не е за грошове…

„Аха! Сега разбрах защо никой не се решава да го купи: много е хубав, та всеки се бои да не си навлече беда като мен!“ — помислил си Петря и рекъл:

— Ако си наистина купувач, ела подир малко, ще се спазарим.

Тръгнал си селянинът и не се обърнал — помислил, че момъкът се подбива с него. А Петря взел камък — и прас! — счупил единия рог на животното.

Подир малко се задал друг селянин. Нито се спрял, нито попитал за цената. Само рекъл:

— Много хубав бик. Само че единият му рог… — недоизрекъл и си заминал.

Петря взел камък, счупил и другия рог. Насреща — селянин:

— Хубав бик! Рога няма, ама ушите му си ги бива… — и отминал.

Петря извадил нож и отрязал ушите на бика: „Да не се заглеждат людете в него, да не стават крамоли“.

Иде селянин. Поспрял се, поклатил глава и съжалително казал:

— Рога и уши няма. Ама пак си личи, че добичето е добро — и продължил пътя си.

„Ах, каква беда си взех с тоя хубав бик“ — вайка се насред пътя Петря и си мисли какво още да стори, та да се отърве най-сетне от бика.

Отбил се от пътя, влязъл в гората, спрял се под един дъб да отдъхне на сянка. Омръзнало му да се разправя с добичето. Взел едно дърво, ударил го по задния крак. Осакатил хубавото говедо. Изревал от болка бикът, та гората проехтяла, легнал и не ще да стане. Седнал Петря край него — почива си, почесва се по главата и мисли.

Слънцето залязло. Подухнал вечерникът, зашумял старият дъб, заскърцали клоните му, а на Петря му се счува, че по човешки говори: „Виж ти! Сигурно дървото е омагьосано“ — помисли си той и извикал:

— Хей, дъбчо! Щеш ли да купиш бика? Евтино ще ти го продам.

Дъбът шуми, скърца и поклаща върха си насам-натам: сряк-сряк-сряк!

— Аха, съгласен си значи. Какво рече? В сряда ли ще платиш? Добре! Ще почакам до сряда. Ти нямаш нозе да избягаш.

— Сряк… сряк… сряк… — отговорил дъбът и клати върха си — съгласен!

Оставил умникът добичето в гората. Върнал се дома доволен-предоволен — голяма работа свършил.

На заранта батьовците попитали:

— Къде е бикът?

— Продадох го.

Зарадвали се те: така е най-добре — нито на мене, нито на тебе. Ама като разбрали кой го е купил, ревнали и двамата в един глас:

— Глупчо глупави! Къде се е чуло такава стока в гората да се оставя?

— Гледайте си вашата работа, не се бъркайте в моята — отвърнал Петря.

Изчакал той до сряда, отишъл при дървото. Около него купища бичи кокали разпилени — вълците видели сметката на добичето.

— Дойдох, дъбчо, да си прибера парите, както се бяхме условили — рекъл момъкът.

А дървото си знае своето: сряк… сряк… сряк…

— Какво! Идната сряда ли? — попитал Петря. — Виждам изял си бичето, а сега нямаш пари да го платиш. Е, нищо, няма да ти извадя душата. Ама идната сряда ще дойда и ако пак ме излъжеш, да му мислиш!

Отишъл си момъкът. На другата сряда тръгнал за гората. За всеки случай понесъл и брадвата.

— Дай парите, дъбе!

Дървото се поклаща: сряк… сряк… сряк…

— А, и ти ли за глупак ме мислиш? Чакай да разбереш кой съм!

Замахнал Петря с брадвата: прас!… прас!… прас! — разхвърчали се трески на четири страни. А дървото било старо, изгнило, с голяма хралупа отвътре. Като го ударил Петря няколко пъти, хралупата зейнала и от нея рукнала камара жълтици. Види се някой в старо време там ги е скрил и сетне не могъл да се върне да си ги прибере. Както и да е!

pari.jpg

— Ха, тъй те искам! — възрадвал се Петря. — Добри сметки — добри приятели! Прощавай, че силничко те ударих, ама такава ми е ръката. Само че видиш ли, дъбчо, нямам дребни пари да ти върна. Ще разваля една жълтица и ще дойда да ти дам остатъка.

Петря се навел, взел от камарата една жълтица и отишъл в село да я размени.

А батьовците, щом видели в шепата му златна пара, онемели от почуда. След като малкият им разправил колко пари има дъбът, зарадвали се и в един глас викнали:

— Ех, Петря! Ами че дървото не се е пазарило за колко ще купи добичето. То е останало доволно от хубавото месо и ти е изсипало толкова пари, колкото е сметнало, че заслужаваш.

— Хайде, заведи ни да приберем жълтиците — рекъл средният брат. — Защото те не са само твои. Бикът не можахме да поделим, ама парите от него — можем!

Съгласил се малкият: щом батьовците казват, сигурно това ще е най-справедливото.

Взели тримата по един чувал. Не дочакали да се съмне, ами по тъмно тръгнали. Отишли под дъба, поделили си жълтиците: една на мен, една на теб, една на глупавия Петря. Всеки си нарамил своя пай и тръгнали.

Слънцето ги сварило насред път. Насреща им — един ранобуден старец, с дълга бяла брада. Големият брат рекъл:

— Ако ни пита какво носим, ще кажем: трици, пшеница, ечемик. Защото надуши ли жълтиците, ще каже на някои разбойници и те ще ни извият вратовете за права бога.

Приближил ги старецът, поздравил ги и попитал:

— Какво сте понесли?

— Смлени трици за гладни птици — отвърнал големият.

— Златна пшеница за жива душица — отвърнал средният.

Пък Петря, който никога не бил лъгал и не знаел да лъже, изтърсил:

— Златни парици за трима умници, дядо.

— Който каквото носи, със здраве да си го отнесе — пожелал им белобрадият старец и си отминал.

Късно вечерта братята се добрали дома. Развързали чувалите и що да видят? — в чувала на големия брат — само трици, у средния — пшеница, а чувалът на малкия — пълен с жълтици.

— Тю бре, какъв е тоя наш късмет? — разлютил се големият.

А средният му смигнал и рекъл:

— Че каква полза да имаш чувал жълтици, като нямаш какво да ядеш? Ама ние Петря няма да го оставим гладен. Ще поделим и трите чувала по братски — всеки от всичко по равно.

— Правилно, батьо! — съгласил се глупавият Петря. — Нали тъй ни учеше тате преди да умре.

Понечили да делят триците, пшеницата и жълтиците. Потърсили някаква мярка — не намерили. Пратили малкия да вземе от попа една крина. Ама му заръчали да не казва какво ще мерят. Попът бил много жаден за пари — разбере ли, ще прави, ще струва, ще им ги вземе. Петря обещал да не казва. Отишъл у попа.

— Отче, попе — рекъл, — заеми ми крината си. Утре ще ти я върна.

— Какво ще мерите по туй време? — рекъл попът.

— Какво? Каквото имаме — измънкал момъкът.

Дал попът крината и се позамислил: „Не е чиста тая работа. Баща им остави голямо богатство. Синовете му сигурно ще го делят сега. Я чакай да видя какво им е имането“. Станал и тръгнал в мрачината.

Тъкмо братята захванали да мерят с крината златото, навън кучето залаяло. Големият брат покрил камарата жълтици с една черга и рекъл на малкия:

— Я излез да видиш кой иде!

Излязъл Петря на двора и останал със зяпнала уста: кучето като подгонило попа, той се уплашил и хукнал назад. Ама като рекъл да прескочи плета, надянал се на един остър кол и заритал. А колкото повече рита, толкова по-надълбоко колът му се набива.

Спуснал се момъкът да го отърве, ала късно — дордето дойде до него, попът предал богу дух. Извикал Петря братята си:

— Батьовци, елате да видите какво стори попът!

Излезли те, гледат — попът увиснал на плета. Уплашили се да не би людете да кажат, че те са го усмъртили. Големият предложил:

— Ще забием на портата една кука и ще го обесим на нея. Селяните като го видят да виси на чужда порта, ще помислят, че е искал да влезе да мишкува, пък се е уплашил да не го хванем и се е обесил на бърза ръка.

Съгласили се другите. Свалили попа от плета, обесили го на портата и решили да бягат — уж че още от сутринта не са се връщали дома. Големият понесъл жълтиците и като тръгнал да излиза, наредил на малкия:

— Притегли портата зад гърба си!

Петря бил послушно момче. Свалил портата с попа от пантите и я понесъл на гръб. Тичали тримата в тъмното, тичали, най-отпред — големият брат, подир него — средният, отзад крета наш Петря с тежкия си товар. Влезли в гората. А там — още по-тъмно, още по-страшно. Изморили се, решили да починат. Ала не посмели на земята, че разни зверове бродят нощем в гъсталаците. Затова се покатерили на едно голямо дърво. Горкият Петря с портата и попа на гръб едва-едва се качил. А батьовците го чуват как пъшка, пък в тъмнината не виждат какво носи — мислят, че е взел чувала с пшеница, да имат храна за из път. Накацали тримата като гарги по клоните и големият наредил:

— Ти, Петря, не заспивай, отваряй си очите на четири, пък ние с батьо ти ще подремнем.

— Спете си спокойно, батьовци, ще ви пазя! — обещал малкият.

Братята заспали, а Петря бди, ококорил очи, разперил уши — слуша гласовете на страшната гора, ала нищо не вижда в мрака.

По едно време се дочули отнякъде приглушени гласове, гъсталакът зашумял, затрещял — дали ще е глиган или мечка? А то били разбойници.

Разположили се те под голямото дърво да се отморят, да похапнат и разделят краденото. Отпушили мех с вино, запалили огън, почнали да пекат един овен. Гъст дим се извил нагоре, ударил Петря точно в лицето. Залютяло му на момъка, очите му се насълзили.

Разбойниците били ограбили една черква. Заедно със златните вещи отнесли и торбичка с тамян. Един от тях, по-набожен от другите, рекъл да измоли от бога прошка за туй грешно деяние, та взел шепа тамян и я хвърлил в огъня. Извишило се благовоние нагоре към клоните. А на клетия Петря още повече залютяло, почнал чак да се задушава. Стискал се, стискал се, че като кихнал, цялата гора екнала; разлюлял се клонът, на който той седял, раздрусала се портата и ключът отхвръкнал, та право връз главата на главатаря. Пък ключът бил голям, тежък, та здравата халосал злодея.

Наскачали разбойниците, почудили се кой киха, откъде се взе тоя голям ключ? Гледат нагоре — нищо не се види, тъмно като в рог. Един умник рекъл:

— Туй ще да е от тамяна. Мирисът му е достигнал до седмото небе. Свети Петър от радост кихна и ни хвърли ключа за райските двери, та като ни дойде времето, всеки да си влезне направо.

Едва изрекъл това, портата с попа се плъзнала из ръцете на Петря и — бух! — долу.

— Олеле мале, пропаднахме заради пустата му черква! — разревали се разбойниците. — Ето го и сам свети Петър с райските двери! Иде да ни прибере.

Изплашили се обирниците за грешните си душици: не им се напущал нашия свят, макар да казват, че в рая било по-хубаво, отколкото на земята. Хукнали да бягат през глава, та петите о задника им се удряли. Зарязали те награбеното богатство, и виното, и овена.

Поседял Петря така някое време, посъвзел се и разбрал, че разбойниците няма вече да се върнат. Разбудил батьовците си и им разправил какво премеждие ги е отминало. Слезли тримата от дървото, седнали да ядат и пият, че били много изгладнели. Пък попът лежал до тях връз портата с вирната брада и ги гледал как лапат с изцъклени очи.

Като се нахранили, големият брат рекъл:

— Я, Петря, иди настрана, изкопай гроб на отчето, та да не го изядат зверовете.

Повлякъл малкият попа, довлякъл го до един гъсталак, почнал да му копае гроб. В това време батьовците задигнали чувала с жълтиците и награбеното от разбойниците и — дим да ги няма! Зарязали брата си в гората.

След като заровил попа, Петря се върнал при огъня. Гледа — батьовците избягали и отнесли всичко, само недоядения овен и торбичката с тамяна оставили.

„Ех, чакай барем да поприкадя за греховната душа на дяда попа“ — рекъл си Петря и изсипал всичкия тамян в огъня.

Сега наистина димът се издигнал чак до рая. Как пък се случило, че тъкмо в това време дядо Господ го боляло зъб. Замирисало му на хубаво и от тамяна го преболяло. Развеселил се и заповядал на свети Петра:

— Я слез долу на земята! Един праведник, твой едноименник, ми прикади тамян и зъбоболът ми се размина. Виж какво ще ни поиска за стореното добро — дай му!

Райският ключар се спуснал по дима като гемиджия по въже. Застанал пред Петря и го заговорил:

— Добра сполука, синко! Как я караш?

— Ами че ей тъй — отговорил момъкът. — Батьовците ми си отнесоха тежките грехове, а мен оставиха сам-самин в гората. Погребах дяда попа и му прикадих. Сега чакам да се развидели, че да тръгна да си диря късмета.

— На дядо Господ му хареса миризмата на твоя тамян. Изпрати ме да те попитам какво искаш от него. Каквото поискаш, ще го имаш тозчас.

— Покорно благодаря на Господа, ама нищо не му искам — отвърнал Петря.

— Така не бива, синко — почнал светията да увещава момъка. — Щом Господ е рекъл нещо да поискаш, послушай го — поискай. Слава? Богатство?

— А бе, дядо, не ми трябва на мене слава — тя е за царете и князете. Пък от богатството сума беди на главата ми се стовариха, та накрай сам в страшната гора останах.

— Е, поискай здраве — упорствал свети Петър.

— Мигар не виждаш какъв съм? От здраве не мога да се отърва — изпъчил се Петря.

Светията се навел над ухото му и прошепнал:

— Глупчо! Че поискай нещо: хубава жена, например.

Петря се дръпнал:

— Ой, старче, грехота е тъй да ме изкушаваш. Като ми дойде времето, ще се задомя и деца ще народя. Женитба не ще гонитба.

Омръзнало му на светията да се препира с глупавия Петря, скарал се:

— Слушай! Щом Господ заповядва, трябва да се подчиниш. Иначе ще те накаже.

— Е, като е тъй, ще се покоря — отстъпил момъкът накрая и попитал глупавия си ум: „Какво ли да поискам? Нещо, което и Господа не може да ми даде, та да ме остави на мира“. Гласно изрекъл:

— Искам една комарева гайда.

Свети Петър се хванал за брадата с две ръце и замислил се дълбоко, че такова нещо никак не очаквал. А глупавият Петря стоял насреща му и се хилел дяволито: „Ха да те видя сега де!“ — викал си той. Ала не знаел той, че лесно не можеш да надхитриш дяда Господа. Защото, каквото и да му поискаш, ако рече да ти го даде, ще ти го даде.

Райският ключар, като не се сещал какво да прави, уловил се пак за дима от тамяна и се покатерил, отишъл горе в рая.

— Тъй и тъй, Господи — рекъл, — онзи момък иска комарева гайда.

Дядо Господ се усмихнал — разбрал хитрината. Бръкнал в бездънните си джобове и начаса измъкнал една комарева гайда:

— Занеси му я, свети Петре, и му кажи да знае, че онзи, който й слуша свирнята, забравя и глада, и жаждата, и грижите, и теглата; ще хопа и играе без умора, дордето тя свири.

Спуснал се пак светията на земята, дал на момъка комаревата гайда и му разправил каква сила има нейната свирня. Без да чака благодарност, уловил се за дима и чевръсто се изкачил на небето. Отишъл си да пази райските двери, да не би да се промъкне някой в рая без разрешение.

Останал Петря сам със зяпнала уста, чуди се какво да прави с божия дар.

В това време глутница вълци подушили миризмата на печения овен — тя им по̀ харесвала от миризмата на тамяна — и окръжили дървото. Чаткат със зъби, стрелкат момъка с огнени очи, готвят се да изядат и него, и овена.

Огледал се Петря — помощ отникъде. „Чакай да ми поиграете за чест и слава Господня!“ — рекъл си и надул комаревата гайда.

Ах, какво чудо! Вълците веднага станали хрисими като пиленца, замахали опашки, па като заиграли, заскачали, да ти е драго да ги гледаш.

Разденило се. Петря тръгнал да излиза из гората и свири, не престава. А вълците подире му подскачат, вълче хоро играят. Измъкнал се момъкът на полето, съзрял недалеч дим да се вие из комините на някое село. Спрял да свири и вълците подвили опашки, върнали се в тъмната гора.

Отишъл Петря в селото. Похлопал на поповата порта. Излязъл попът.

— Добро утро, отче попе! — поздравил го нашият момък. — Трябва ли ти работен и смислен ратай?

Отчето го измерил от глава до пети, веднага му премерил ума и си рекъл: „Простоват и глупав е, ама е як. Ще ме слуша и ще върши работа“.

— Харно, момко! Ще те взема да ми пасеш козите. На годината ще ти дам седем козлета и един пръч, че да се върнеш дома по-богат, отколкото си излязъл.

Главил се глупавият Петря у дяда попа.

На заранта извел козите на паша из гората. А те, проклетниците, щом видели шубраците, разпилели се на четири страни. Тича Петря подир една, подир друга, изплезил език до пояс, дъх не може да си поеме. Като видял, че не ще се оправи с тия дяволски твари, надул комаревата гайда. И ела сега да видиш! Тозчас всички кози се събрали около него, почнали ситно хоро да играят: хопат, скачат и брадите им се тресат.

Играли, играли, нито огладнели, нито ожаднели. Чак до вечерта момъкът им свирил. На залез-слънце Петря ги подкарал към село. Едва сега козите усетили глад. Щом дошли до поповата градина, нахвърлили се върху зелките — всички до чукан изяли, от скакалците по-чисто място оставили.

На втория и третия ден — същото; где каква фиданка видели, всичко омели.

Попадията рекла на попа:

— Отче, не ми харесва нещо новият козар. Връщат се вечер козите гладни и вече съвсем малко мляко дават. Я да идеш утре скришом подир момчето, да видиш как ги пасе.

Заранта попът тръгнал подир козаря. Отишъл до гората, сврял се в един трънак — гледа. Петря надул комаревата гайда. Козите заскачали, а попът в тръните — повече от тях. Хопа-тропа, шиповете го бодат, расото му дерат, а нему весело на душата нищо не усеща. Само си дума наум: „Ще му я дам! Ей богу, ще му я дам! Такъв зет ми трябва“.

Попът имал щерка — хубавица като ясна звездица. Решил да я омъжи за Петря.

Цял ден отчето хоро играл, без умора да сети — от леко по-леко му ставало на душата и само това си повтарял: „Ще му я дам!“.

gaida.jpg

На мръкване, когато козарят престанал да свири, попът избързал напред, върнал се щастлив и весел дома. Попадията като го видяла такъв парцалив, издраскан и разрошен, викнала да го гълчи:

— Как не те е грях от бога, как не те е срам от енориашите! Пратих те работа да свършиш, пък ти ми се връщаш пиян-залян!

Попът взел да се оправдава:

— Не съм — казва — пиян-залян, ами ми е така леко на душата, както никога досега. Да чуеш само нашият козар как свири на гайда, не ще изтраеш, ще се разиграеш, ако ще би и в черква да си…

— Ами — сопнала се попадията, — напил си се!

— Честно слово давам, капка вино не съм лизнал. От гайдарската свирня съм се опил. И ти да беше…

Не повярвала попадията. Запрепирали се. Накрая хванали се на бас: отчето да каже на козаря да посвири. Ако попадията се сдържи, попът ще й купи плат за нова рокля; ако тя загуби баса, ще омеси баница, ще опече едно яре и ще калеса кръстника да сватосат щерката за козаря.

Като слушала тия неразумни думи от устата на отчето, попадията почнала да се побоява: „Ами ако този наш козар има някаква дяволщина, та да ме накара хоро да играя, без да ми се ще? Ще загубя и ще стана за смях“.

В това време отдалеч се зачуло блеенето на гладните кози — връщал се козарят. Попадията изтичала на чардака, отворила раклата, в която си държала преждата, намърдала се вътре и спуснала капака. Лежи там и не мърда, спотайва се да види какво ще стане.

След като Петря вкарал козите в кошарата, попът го помолил да посвири. Петря — готов! Надул комаревата гайда. Щом дочула гласа й, попадията в раклата се размърдала, заритала — иска, а не може да си сдържи краката. Скачала попадията в онова тясно място, хопа-тропа, изпокъсала преждата, разбъркала я така, че всички дяволи да дойдат от преизподнята, не могат я оправи. А попадията хич и не мисли за това, защото й е леко на душата, весело на сърцето — тъй не й е било, откак се е родила. Скачала тя и раклата подскачала: хоп-троп! трах-прах! бах-бах!

Дотътрила се раклата до стълбите и — бух! Трака-трак-трака-рррр! Затъркаляла се надолу, паднала на двора. А попадията, макар и да се понатъртила, става, смее се и вика:

— Иха-ха, иха-ха! Давам му я и го благославям!

Загубила тя облога, ала не съжалявала.

Направили една весела сватба — за чудо и приказ. Цялото село се събрало, заиграло под гласа на комаревата гайда. Хванали се на хорото един до друг върли врагове, що цял живот се били карали и си мислили злото. Сетне пили по едно вино, целунали се и забравили всички крамоли.

И станал глупавият Петря попски зет, мъж на най-хубавата невяста в селото, стопанин на голям имот. Народила му се челяд и животът му тръгнал по мед и масло.

А ако се случело някога някакво несъгласие в семейството, Петря надувал комаревата гайда. Всички се развеселявали, заигравали и раздорът излитал през комина.

Това било отдавна. Тогава селският ковач подкопал бълхата със сто кила подкови, а тя скочила до възбог и изтичала да ни донесе тая приказка.

Излекуваният мързел
Хърватска народна приказка

marzel.jpg

Имало един човек — много мързелив. По цели дни лежал под сянката, а децата му гладували и ходели от къща на къща да просят милостиня. Селяните, като минавали край него, спирали и почвали да го хокат:

— Не те ли е срам! Децата ти скитат немили-недраги, а ти лежиш. Стани да работиш!

Веднъж мързеливият се надигнал и отишъл при попа:

— Дядо попе — рекъл, — опей ме и викай селяните да ме заровят жив!

— Защо? — попитал попът.

— Защото ме е срам от хората. Всеки ден ме ругаят. Ще ида на оня свят да си полежа.

Попът го опял, викнал четирима души да го вземат на носило. По пътя ги срещнал един работлив заможен човек.

— Къде го носите? — попитал той.

— На гробищата.

— Стойте бе! Жив човек заравя ли се в гроб?

Разправили му каква е работата.

— Стани — рекъл заможният, — ела у дома да ти дам кринче жито, та да имаш хляб, додето припечелиш нещо.

Мързеливият се понадигнал от носилото:

— Ами мляно ли ще ми го дадеш?

— Немляно.

— Тогава носете ме — обърнал се той към четиримата носачи — в гробищата! Не е за мен туй жито. Трябва да го карам на воденица, че да го меля, че да го връщам вкъщи, че да го меся, че да го пека, че чак тогава да го ям. Дълга и широка работа!

Отнесли го на гробищата. Заровили го в един гроб, като му сложили само един масур от устата навън, да може да диша. Попът прочел молитвата и си отишъл.

През нощта работният селянин си рекъл:

— Я да ида да изцеря оня, дето е на гробищата, от мързела му.

Облякъл черни дрехи, оцапал си лицето със сажди, сложил си кози рога на главата, отишъл и разровил мързеливеца.

— Ставай! — викнал му. — Аз съм дяволът. Днес като деляхме душите на умрелите, твоята се падна на мене. Аз съм ти господар. Каквото ти заповядам, ще го вършиш, или ще те проводя да вриш в смолата. Пренасяй камъните!

Мързеливият се надигнал, запретнал се и помъкнал тежките камъни. Носил, пъшкал, та пот като град текла от челото му. Като ги пренесъл, при него дошъл пак дяволът с камшик.

— Ела сега да ти платя! — рекъл му и го вързал за едно дърво.

Почнал да го бие с камшика и като го натупал хубаво, рекъл:

— Дяволът тъй плаща на слугите си. Влизай сега в гроба!

kamshik.jpg

Мързеливият легнал в гроба, а господарят му хвърлил малко пръст отгоре му и си отишъл. Съмнало се. Погребаният скочил от гроба и беж към село. Грабнал една брадва и се втурнал към гората. Почнал да сече. Минал край него заможният селянин и го попитал:

— Добре си дошъл от оня свят! Какво ново-вехто носиш оттам?

— Остави ме — отвърнал мързеливият. — Никому да не дава господ да отиде там!

И продължил да сече.

Аз ли криво му се молих, аллах ли криво ме разбра
Турска народна приказка

molia.jpg

Онези, които записват подред всичко, що се случва на тоя свят, които пазят в паметта си стари поверия и предания и ни припомнят за минали столетия, разказват, че преди години в големия град Кайро властвал могъщ и богат падишах. Той имал двама сина. По-големият бил силен и храбър, ала зъл и завистлив — ненавиждал малкия си брат заради ума и хубостта му; затова често без никакви причини го биел. Като гледал това, баща им си мислел: „Какво добро може да очаква моят малък син от батьо си, когато този наследи престола ми? Отсега виждам, двамата не ще могат да се греят на едно слънце. Жесток и лукав е наследникът ми и ако не убие брата си, ще го прокуди да се скита немил-недраг из чужди земи. О, колко несправедлива е съдбата! Затова май разумното е малкият да има някакъв поминък“.

Повикал го и му рекъл:

— Синко, ще те пратя при моя шивач да изучиш занаята му. Това може да ти дотрябва в живота. Мъдрите люде казват, че е по-добре да имаш занаят, отколкото сто торби жълтици.

Малкият шахзаде скръстил ръце на гърдите и се поклонил:

— Слушам и се повинувам, о, татко-шах! С душа и сърце ще изпълня волята ти.

И синът на падишаха отишъл при придворния шивач да учи шивашкото изкуство. Показал се много схватлив и сръчен — скоро усвоил всичко тъй добре, че надминал и майстора си. Тези, които виждали онова, що е излязло из ръцете му, били единогласни: „Няма в Кайро шивач, който да се равни с него по изкусно шиене!“.

Подир някое време аллах повикал падишаха при себе си. На престола се възкачил по-големият син. Щом брат му го погледнал в очите, разбрал какво го чака, защото погледът на новия падишах горял от злоба и омраза. Уплашил се малкият шахзаде за живота си и още първата нощ, предрешен като просяк, побягнал от града само с малко храна в торбичката и без пукната пара в кесията.

Тръгнал той по един път, оставил го — хванал друг. Вървял, вървял, призори настигнал група правоверни. Те отивали в свещения град Мека на поклонение. Принадил се към тях и подир някое време пристигнал в града на пророка.

Всички поклонници се заели с обичайния таваф — сиреч да обикалят около свещената джамия Кааба, както повелява коранът, за да станат хаджии. Заедно с тях тръгнал и синът на падишаха. Когато се навел и той, както другите, да целуне прага на божия дом, съзрял в праха да се валя една кесия.

— Аллах да бъде възвеличен и прославен во веки веков! Той ме видя, че съм съвсем без пари, и ми праща туй имане, за да не умра от глад — помислил си шахзаде, мушнал кесията в пазвата си и продължил да обикаля.

Никой нищо не видял.

Подир някое време нашият човек съзрял сред тълпата поклонници един ходжа. Той държал във всяка ръка по един камък и с тях се удрял о гърдите в знак на голяма печал:

— Горко ми, правоверни! — викал ходжата по-силно, отколкото мюезина по време на предзалезната молитва. — Загубих си кесията. А в нея бях сложил всичко, което можах с труд и пот да спастря през целия си живот. О, ако някой благочестив мюсюлманин я намери, моля го, от любов към аллаха и от благоговение пред свещената Кааба, да ми я върне. И нека тогава половината от онова, що има в нея, да му бъде халал, както млякото, което е сукал!…

Тъй викал той и се удрял с камъните о гърдите, а от очите му се леели порой сълзи.

При вида на този нещастник сърцето на шахзаде се препълнило с жалост. Той разбрал, че кесията, която намерил, принадлежи на ходжата. Помислил си: „Мигар несметните богатства на моя баща ми донесоха сполука? По-добре да върна имуществото на човека и да не бъда причина за горчивите му сълзи“.

Отишъл при окайващия се.

— О, почтени ходжа! — обърнал се шахзаде към него. — Изсуши сълзите си! Аз намерих твоята кесия.

Ходжата се спуснал върху му и го хванал здраво за ръката.

— Къде е кесията ми? — извикал той.

— Защо ме стискаш така? Не бой се, няма да избягам. Ето я!

И синът на падишаха измъкнал из пазвата си кесията. Ходжата я сграбчил и като видял, че печатът й е здрав и непокътнат, целунал я и притиснал до гърдите си, сякаш свидно чедо. Подир това отвел момъка в своята шатра.

Седнали двамата вътре. Ходжата счупил печата и изсипал на килимчето имането си. А то съвсем не било малко, защото кесията била натъпкана с всякакви благородни камъни. Той разделил камъните на две равни купчинки. Погледнал ги, погледнал ги, па взел, че разделил едната на още две купчини. Сетне запитал:

— О, момко! Какво искаш: да ти дам тая малка част с халал или пък двете части с харам?

— По-добре да взема малката част, която ми отстъпваш с халал и благослов — отвърнал шахзаде.

Ходжата погледнал малката част. Видяла му се и тя преголяма. Помислил, помислил и разделил малката купчина още на две части. Рекъл:

— О, момко! Ако приемеш тая малка част, ще ти я дам с халал, ако вземеш и двете — харам да ти бъдат.

Синът на падишаха се съгласил да вземе мъничката купчинка с халал.

Тогава ходжата и нея разделил още на две половини и попитал:

— О, момко! Какво ще предпочетеш? Да вземеш тая малка купчинка или пък да отида в джамията и да измоля за тебе благословията на аллаха?

„Аз не се докоснах до големите богатства на моя баща. Защо пък да се лакомя за людското имане?“ — помислил си шахзаде.

— О, мъдри ходжа! — изрекъл гласно. — Иди в джамията и измоли от аллаха благословия за мен. Не ти ща камъните.

Тогава ходжата въздъхнал с облекчение, засмял се до уши и повел момъка. Отишли в свещената Кааба. Коленичили и двамата. Ходжата вдигнал ръце към небето и измърморил нещо. Сетне се обърнал към шахзаде:

— Кажи „амин“!

— Амин! — рекъл шахзаде.

Ходжата пак промърморил нещо, направил няколко поклона и рекъл:

— Ето, аз се помолих за теб. Сега, момко, върви си в мир и сполука да сподиря стъпките ти.

Синът на падишаха понечил да си тръгне, пък се позамислил и си казал наум: „Кълна се в аллаха, високия, великия! Ако се върна в родния си град, брат ми ще ме убие. Защо пък да се въвирам на вълка в устата? Я по-добре да тръгна с този почтен ходжа“. Попитал го:

— О, премъдри ходжа! Ти сега, след като свърши поклонничеството си и стана хаджия, накъде ще отидеш?

— Ще се върна в преславния град Багдад, където имам жена да ме чака.

— О, благочестиви ходжа! — замолил се момъкът. — Аз си нямам никого на света, който да ме очаква. Вземи ме със себе си в Багдад. Из пътя ще се грижа за теб и за камилите ти само за една храна. Повече не искам.

Ходжата, който вече се беше уверил в честността и безсребреността на момъка, се съгласил да го вземе да му слугува без пари. Защото си направил сметката, че когото друг и да наеме, ще трябва да му плаща. Пък, както вече разбрахте, той бил голям скъперник.

Още на другия ден двамата поели пътя към града на халифите. Шахзаде си изпълнявал службата много добросъвестно — винаги, когато червата на ходжата почвали да куркат, храната била готова; камилите никога не оставали без паша и вода.

Тъй подир нужното време пристигнали благополучно в Багдад. Тук голямо множество правоверни люде ги посрещнали най-тържествено, като да са герои, връщащи се от победен бой. Нали били хаджии!

Преди да се разделят, шахзаде помолил ходжата:

— О, добросърдечни ходжа! Аз зная шивашкия занаят. Заведи ме при някой твой познат шивач, да му помагам. Няма да те посрамя.

Ходжата на драго сърце се съгласил, защото се страхувал да не би момъкът да му легне на кесията. Завел го в шивачницата на един свой приятел. Похвалил го много и шивачът го взел на работа.

Подир някое време майсторът дал на новия работник парче плат и му поръчал да ушие един кюрк. Пък ние знаем отпреди, че синът на падишаха надминавал всички каирски шивачи в това изкуство; а багдадските шивачи, и дума да не става — не можели да се равняват с него. И ето, за много кратко време нашият момък скроил и ушил кюрк за слава и приказ. Изчистил го, изгладил го и го сложил пред майстора. А този, като го разгънал и разгледал, видял такава изкусна работа, каквато в живота си не бил виждал. Той обсипал с похвали работника си и тръгнал по еснафите да показва това шивашко чудо. Всички похвалили момъка и се дивели на неговото изкуство.

— О, момко! — рекъл чорбаджията му, като изсипал дванадесет жълтици в ръката му. — Ето ти платата, която напълно заслужаваш!

Прочул се синът на падишаха из целия град като най-добър шивач. От тъй нататък всички се надваряли да му поръчват да им шие дрехи. Той прилежно изпълнявал поръчките и иглата му така заскачала, че скоро забогатял.

Случило се тъй, че веднъж ходжата се разсърдил за нещо на жена си. Толкова силно крещял, че съседите се стекли да разберат какво става. В яда си той извикал на жена си:

— Талак! Талак! Талак!

А според мюсюлманския закон Шериата, когато мъжът извика на жена си трикратно „талак!“, това значи, че не я иска вече за жена и оттук нататък те се смятат за разведени.

Като чула тия жестоки думи, ханъмата се разплакала и почнала да си събира нещата, за да си отиде при родителите. И тъй като всичко, което имало в дома, тя го била донесла, повикала хамали и скоро къщата се оголила.

Тръгнал ходжата из празните стаи — няма жена, няма слуги, няма дори парцалива постелка! Преминал му ядът, разкаял се той, ама късно.

Отишъл при родителите на жена си, да ги моли да се върне дъщеря им при него.

— Зетко — рекли те, — ние сме съгласни, ако дъщеря ни ти прости.

Ханъмата му простила, съгласила се, че я било срам от целия град да я клюкарстват хлевоустите съседки, загдето мъжът й я напъдил.

Отишли при кадията да сключат нов брак.

— Не може да се ожените сега — отсякъл той и им показал какво пише в Шериата. — За да се съберете отново, разведената жена трябва да се омъжи за друг и после новият й съпруг, ако й даде развод, тя има право да вземе първия си мъж. Такъв е законът!

— Ето ти беда! — помислил ходжата. — Кой ще се съгласи на ужким да стане мъж на жена ми и сетне да ми я върне?

Почнал да изрежда в ума си своите познати. Изведнъж се плеснал о челото и извикал:

— Няма мощ и сила, освен у аллаха, високия, великия! Ще помоля онзи момък, когото доведох от Мека. Той е порядъчен човек. Днеска ще се ожени, а утре ще се разведе и аз пак ще си получа жената и зестрата й.

Рекъл на ханъмата:

— Имам човек, който ще ни помогне да оправим тая каша, която аз в яда си забърках. Той е честен момък и не се лакоми за людското богатство. Ти се съгласи да го вземеш ужким за мъж, а утре ще се разведете и ще се върнеш при мен.

Ханъмата се съгласила. Отишъл ходжата при сина на падишаха и му рекъл:

— Приятелю, аз ти направих добро, като те доведох в нашия град и ти намерих работа. Сега е дошло време да ми се отплатиш.

— О, просветлени! Кажи само какво искаш от мен. Готов съм да ти услужа с каквото мога. Не съм от онези, които забравят стореното добро.

Ходжата му разправил каква е работата. Шахзаде се съгласил.

Още същата вечер подписали брачния договор в дома на ханъмата. Подписали го на тъмно, защото ходжата не искал младите да се видят в лицето. Когато свидетелите се разотишли и младоженците останали сами, стопанката заповядала на прислужниците си да донесат запалени свещи и да сложат трапезата, както е редно за такъв случай. Щом светлината лизнала хубавото лице на момъка, ханъмата толкова го харесала, че веднага го залюбила с хиляди сърца. Отхвърлила седемте була, с които била забулена. Шахзаде, като я видял, разлюлял се — любовта проникнала дълбоко в сърцето му и го зашеметила като старо вино. Защото тя била гиздосия — хубавица, която би могла да засрами и пълноликата месечина.

Седнали двамата на меките възглавници да вечерят и да се разговарят. Разправили си един на друг живота от край до край и разбрали, че съдбата ги е събрала не за ден-два, както ходжата искал, а завинаги.

molba.jpg

— Кълна се във всемогъщия аллах, че ще те обичам и почитам като своя законна жена и никога не ще се съглася да ми те отнемат, любима! — заклел се синът на падишаха, като вдигнал към небето ръце. — А ходжата е безумец, загдето се разведе и изпъди такава съвършена жена.

— Кълна се във всемилостивия аллах, че ще те обичам и ще ти бъда вярна жена до сетния си дъх! — изрекла ханъмата.

Двамата млади се прегърнали и сърцата им се изпълнили с любов и радост. Като се навечеряли и наприказвали, младоженката хванала шахзаде за ръка и го завела в съкровищницата си — една голяма стая, цялата затрупана със сандъци. Тя почнала да ги отваря един подир друг и синът на падишаха видял, че всички били пълни-препълнени с разни богатства: едни — със злато, други — със сребро, трети — с благородни камъни и скъпи накити; имало купища тежки копринени платове, леки прозирни тъкани и много хубави дрехи.

— О, радост на сърцето ми, светлина на очите ми, ефенди ти мой! — прошепнала ханъмата, като показала с ръка наоколо си. — Виждаш ли всички тия съкровища? Знай, че туй е моята зестра. За нея най-вече ходжата съжалява, защото е ненаситен на богатства. Защото е ослепила погледа му и той не вижда моята младост и хубост. Ако ти ме задържиш като своя законна жена, всичко, що е мое, ще бъде и твое. А силом никой не може да те накара да се разведеш с мен. Затова слушай какъв съвет ще ти дам: утре, когато ходжата дойде и ти каже да отидете при кадията да се разведеш, ти му речи, че нямаш жена за напущане и не се съгласявай. Той ще си иде и нищо не може да ни стори.

Синът на падишаха обещал, че ще изпълни точно мъдрия съвет на любимата си жена.

На заранта рано-рано, ето че ходжата похлопал на портата. Шахзаде го посрещнал радостен, целунал му ръка и го нарекъл „благодетелю мой“. Ходжата се усмихнал кисело и го задърпал:

— Хайде да вървим при кадията!

— Че какво вземане-даване имам аз с кадията? — попитал младоженецът.

— Как какво? Ами че да се разведеш!

— О, благодетелю мой! Кълна се в аллаха, високия, великия — това никога няма да сторя. Аз да не съм гълъб, всеки ден да кацам на друга стряха. Та нали е срам и грях днес да вземеш жена и утре да я оставиш, без тя да ти е сторила нещо? Такава постъпка не подобава на честен и възпитан човек. Какво ще си помислят людете? Така ще се посрамя, че вече в тоя град живот няма да има за мене, ще трябва да се изселя. Не, това няма да стане!

Тъй отвърнал синът на падишаха и колкото ходжата да го уговарял и да му се молел, той не скланял.

Отишъл ходжата да се оплаче на кадията:

— Аман-заман! Беше тъй, а стана инак — разправял той.

Ала и кадията, и всички, към които се обръщал за помощ и съвет, казвали, че младият шивач е законен мъж на ханъмата и никакъв закон не може силом да ги раздели.

Ходжата много се нажалил, загдето изтървал жената с богатата зестра. От мъка жлъчката му се пукнала и легнал тежко болен. Като усетил над главата си дъха на смъртта, накарал да повикат младия шивач.

Дошъл шахзаде и видял, че лицето на болния било пожълтяло като лимон, а очите му — същински жълтици. „Няма мощ и сила, освен у аллаха, високия, великия! Ето тая негова жажда за злато е покрила лицето му“ — помислил си той.

— О, приятелю! — прошепнал ходжата. — Знаеш ли за какво се молих аз тогава в свещената Кааба?

— Не, не зная — отговорил синът на падишаха.

— Първом измолих от аллаха благословия за теб. А сетне казах така: „О, аллах! Направи тъй, че подир моята смърт, всичко, което имам на тоя свят, да премине в ръцете на този момък“. Аз ли криво се молих, той ли криво ме разбра, ала ето че аллах за най-голямо мое огорчение изпълни молбата ми.

Като изрекъл тия думи, ходжата въздъхнал и издъхнал.

А Шахзаде и жена му останали да се радват на своята хубост и младост. Много години преживели те в доволство и охолство, дордето най-сетне дошла оная, която разделя обичащите се и туря край на насладите.

Настрадин ходжа на оня свят
Българска народна приказка

nastradin.jpg

Един ден Настрадин ходжа отишъл в гората за дърва. Покачил се на едно дърво, стъпил на средата на най-дебелия клон и заудрял с брадвата в дъното му.

Случило се, че минал оттам един човек. Като видял как ходжата сече клона, рекъл му:

— Побратиме, защо сечеш клона, на който стоиш? Не смисляш ли, че като го пресечеш донякъде, ще му натежиш и той ще се счупи, та ще паднеш с него заедно на земята?

Настрадин ходжа се направил на глух, не му отвърнал и си продължил работата. А човекът, като видял, че ходжата не разбира от дума, поклатил глава и го оставил да прави каквото си ще. Отминал си по пътя.

Сякъл, сякъл Настрадин ходжа, отсякъл клона до половината. Клонът се счупил и паднал заедно с него на земята. Натъртил се ходжата яката и си рекъл на ума: „Виж го ти дяволът му с дявол! Как позна, че ще падна? Той сигурно ще ми познае и кога ще умра. Я чакай да го стигна и да го попитам!“.

Спуснал се и го настигнал.

— Побратиме — дума му, — ти както позна преди малко, че ще падна, сигурно ще знаеш да ми кажеш и кога ще умра, а?

Човекът се видял в чудо; помислил го за побъркан. А с луд излиза ли се на глава? Па му рекъл:

— Иди си дома, натовари магаретата с по сто оки пясък и брой — колкото пъти пръцнат, толкова дни ще живееш.

Поблагодарил му Настрадин ходжа и още същата вечер, щом се върнал дома, натоварил магаретата с по сто оки пясък. Взел сетне един рабош да бележи каквото трябва. Чакал, чакал, добре, ама само едно магаре пръцнало четири пъти.

— Брей! — разтревожил се ходжата. — Само четири дни ми остават да живея на тоя свят. Трябва да се готвя за далечния път.

Застягал се: где от когото имал да взима — взел, где на когото имал да дава — дал. За три дни подредил всички. Сетне заклал едничката си овца, изпекъл я и повикал съседите си:

— Елате, приятели, да се простим, че скоро ще се изправя пред аллаха.

На другия ден наредил на ханъмата:

— Опечи една пещ хляб, налей един мех с вода, приготви ми новите дрехи. Натовари всичко това на едно магаре и го отведи на кръстопътя. Там под крушката съм си избрал едно хубаво място, където искам да бъде вечното ми жилище. Хайде, не се май, пък аз ще изтичам напред да си изкопая гроба.

Отишъл той да си копае гроба. А ханъмата, макар и да не разбирала какво е намислил ходжата, натъкмила всичко каквото той й заръчал и го отнесла на кръстопътя. Струпала нещата край изровената дупка и отишла да си гледа къщната работа, че била свикнала с чудатостите на мъжа си.

Настрадин ходжа се облякъл в новите дрехи, наредил хляба и водата в гроба, така че да му са под ръка. Легнал и зачакал да му дойде умирачката.

По едно време се задал керван камили, натоварени с гърнета. Като дошли до крушката, ходжата се понадигнал да разбере кой иде. Не щеш ли, камилите, като видели, че из земята ненадейно се подала глава, подплашили се и хукнали една насам, друга натам — изпотрошили всичките гърнета. Камиларят измъкнал за врата като въшливо коте Настрадин ходжа. Че като го зачесал: пата-кюта, кюта-пата — на пестил го направил.

kamila.jpg

Закретал ходжата към дома бит-пребит, едва пристъпва. Видели го съседите, наизскачали из дворовете, начоголили го:

— Добре дошъл, ходжа ефенди! Добре дошъл!

— Добре намерили, драги приятели! — отговарял ходжата.

— Е, какво има, какво няма, ходжа ефенди? Нали ходи на оня свят, кажи как е там?

— Ох, любезни ми приятели, недейте пита! Дотам чак не можах да отида. Че оня душевадец, архангелът, така ме бъхти, бъхти, за да ми извади душата, пък не успя. Дано имате късмет да не му паднете никога в ръцете, че аз едвам се довлякох дотука. Пак добре, че кожата на овцата, що снощи заедно изядохме, е още прясна, та да накарам ханъмата да ме наложи с нея — отвърнал ходжата и си влязъл дома.

Който вдига цепеница, удря своята глава
Българска народна приказка

lodka.jpg

В едно прочуто на времето си училище дошли от две различни страни да се учат един царски син и един търговски син. Като чуждоземци и млади люде двамината съученици бързо се сприятелили. Братски си живеели, помагали си в уроците, неразлъчни били в игрите и разходките. Тъй в добро другарство изминали няколкото години. Завършили момчетата учението си и се разделили — всеки си отишъл в своята татковина.

Дотогава животът им течал в едно русло, а отсега нататък съдбата им била тъй различна, както и пътищата им: след смъртта на баща си царският син наследил неговия престол и почнал да управлява своята държава. А търговският син, като умрял бащата, продължил неговата търговия. Ала не му провървяло и подир някое време пропаднал — загубил всичкото си наследство.

Тръгнал търговският син по чужди земи да си дири късмета. Скитал насам-натам до някое време. Съдбата го отвела в оная престолнина, където царувал неговият съученик и другар от школските години.

Като се разхождал тъй без работа из пазарските улици, повикал го в дюкяна си един евреин — богат търговец. Заразпитвал той младия човек откъде е, какво работи. Този му разправил чистосърдечно своята нерадна орисия, която го напъдила да скита по чужбина. Ама нали има приказка: „На един му гори къщата, друг му иска огън, да си запали лулата“ — та и този богаташ, комуто било широко около врата, вместо да пожали момъка и да му помогне някак си, намислил да го подиграе. Попитал го:

— Намират ли се по вас чаршафи за креват?

Младият търговец отговорил:

— Ами, намират се. Защо?

— Защото тука в нашата престолнина ги няма. Пък много се търсят. Да има човек десет хиляди парчета, бърже ще ги продаде и ще вземе добри пари.

Като чул това, момъкът побързал да се върне в родния си град. С много молби и обещания успял да вземе пари с голяма лихва и купил десет хиляди чаршафа. Един гемиджия се съгласил да пренесе на вяра стоката, та когато търговчето я продаде, да му плати за превоза. Заминали за чуждата престолнина.

Щом му стъпил кракът на кея, младият човек с един вързоп чаршафи на ръка се отправил към пазарището да ги продава. Влязъл в първия дюкян, който му се изпречил:

— Имам хубави чаршафи — рекъл.

Отговорили му:

— И ние имаме хубави чаршафи.

Влязъл във втори дюкян:

— Продавам хубави чаршафи.

— И ние продаваме хубави чаршафи — отвърнали му.

И тъй цял ден ходило търговчето от дюкян на дюкян — никой не искал да му купи стоката. Отишъл най-сетне при онзи богат евреин.

— Добър ден, момко! Добре дошъл.

— Добър ден! Добре намерил.

— Какво носиш под мишка! — попитал евреинът.

— Чаршафи — отговорил момъкът.

— Е, по колко ги даваш.

Нашият човек искал, колкото искал, накрай се спазарили — по двайсет гроша парчето. Евреинът взел един чаршаф, наброил двайсет гроша.

— Моля ти се — рекъл младият търговец, — намери ми купувачи за другите чаршафи. Ти нали ми беше казал, че във вашия град много се търсели.

— Ами колко чаршафа имаш?

— Докарал съм десет хиляди. Оставил съм ги в гемията на пристанището.

— Аз, млади приятелю, не знам кой ги търси. На мене ми трябваше един чаршаф. Ето, купих си. Благодаря ти. Пък за останалите подири други купувачи.

Момъкът си излязъл с обвесена глава от дюкяна. А лукавият евреин го изпроводил до прага с усмивка под мустаците си.

Тръгнал клетникът с чаршафите под мишка да си блъска ума: „Ами сега? Ще трябва да зарежа цялата стока — нека гемиджията я продаде, та да си прихване парите за превоза. Пък аз няма да се връщам дома, защото веднага ще ме навалят лихварите да си искат парите“ — тъй решил измаменият.

charshaf.jpg

Отбил се в една гостилничка да хапне, че бил огладнял. От дума на дума разбрал той от гостилничаря, че неговият драг съученик бил станал цар на тая земя. „Да ида пък при него и да го помоля да ме вземе на служба. Ще му служа само за единия хляб“ — помислил си отчаяният момък. Отишъл в двореца. Казал на пазачите името си и че иска да се представи на царя, с когото са стари приятели. Обадили на царя за това. Той тозчас заповядал да го доведат.

Видели се двамата, прегърнали се. Седнали да пият кафе и да разговарят кой какво е правил през годините на раздялата. Младият търговец си изказал хала: изгубил бащините си пари, че не стига това, ами се хванал на въдицата на един търговец и донесъл тук десет хиляди чаршафа, които никой не иска да купи, та сега се чуди какво да прави, кой път да хване.

Царят го изслушал внимателно, помислил, помислил и накрая рекъл:

— Не бери грижа, приятелю, разпусни сърцето си. Ще уредим тая работа. Слушай ме добре и направи тъй, както ти казвам: иди си на гемията и чакай. Онзи евреин няма да се забави да дойде да ти купи всички чаршафи. Ама ти ще искаш за чаршаф — жълтица, и ни пара по-долу. Ще не ще, той ще ги купи. Щом си прибереш парите, ела при мен. Хайде, върви и стори, каквото ти рекох.

Думите на царя стоплили душата на младия търговец с радост и надежда. Изтичал право на пристанището. А пък царят извикал главния равин и му заръчал:

— Да обадиш на всички твои едноверци, че заповядвам: всеки евреин да излиза на улицата загърнат в чаршаф. От утре заран, когото моите люде видят, че не е изпълнил волята ми, ще го затворят в тъмница и ще бъде глобен с голяма глоба.

Равинът се поклонил и побързал да отиде в синагогата. Там свикал всички евреи и им обадил царевата повеля.

Щом чул това, онзи богат търговец си направил сметката, че ще удари голям келепир: ще купи от нашия момък чаршафите по двайсет гроша, а ще ги продаде скъпо и прескъпо — ще спечели много пари. Тичешком отишъл на пристанището, намерил търговчето и задъхан му рекъл:

— Приятелю, аз размислих, че по моя неволна вина ти изпадна в такава беда. Та за да облекча съвестта си, готов съм сега да купя цялата ти стока. По колко ще ми продадеш чаршафите?

— Един чаршаф — една жълтица — отговорил младият търговец.

— Ай-ай, що думаш? Да не ти е мръднало нещо в главата?

— Толкоз искам, ако щеш! Надойдоха много купувачи — отидоха дома си да донесат парите. Защото продавам само в брой.

Евреинът си помислил, че работата ще да се е разчула и че и други търговци са се научили за стоката на момъка. Затова побързал да скъса пазарлъка — обещал да купи всички чаршафи по жълтица единия. И да не би друг да го изпревари, хванал под мишница търговчето, отвел го у дома си, да вземат парите. Наброил му десет хиляди жълтици и прибрал чаршафите.

Момъкът се разплатил с гемиджията и отишъл в двореца. Разправил всичко на приятеля си и му благодарил за хитрата услуга. Като чул царят, че чаршафите са продадени и парите — прибрани, извикал пак равина и му обадил, че отменя заповедта си. Нека той разгласи това на своите люде и ако се види някой евреин наметнат с чаршаф, ще бъде затворен в тъмница и глобен.

Тъй, безсърдечният евреин бил наказан заради лукавството си — останали му скъпите-прескъпи чаршафи, ако ще да се беси с тях.

Умница-хубавица
Румънска народна приказка

lopata.jpg

Имало преди години един сиромах човек. То сиромаси всякога е имало, ама като този — съвсем рядко: нищичко си нямал, горкият, само много деца, които едва изхранвал. Карал-варал човекът от село на село, от град на град прехрана да дири. Отишъл при един болярин. Помолил го да му отдели малко земя, да направи землянка, та да приюти челядта си, защото вече зимата хлопала на вратата. Боляринът излязъл разбран човек, съжалил го и му заделил земя на края на своя имот в съседство с един богат селянин.

Запретнал се сиромахът да копае. Изкопал доста дълбок трап — да бъде по-топло на децата.

Не щеш ли, през нощта една овца на съседа паднала в трапа и се утрепала. Заранта богаташът като видял, че овцата му е умряла, вдигнал врява до бога, хванал бедняка за врата и го завел при болярина.

— Твоя милост — рекъл — от добро сърце даде на този непрокопсаник земя, редом с моята. А той изкопа дълбок трап, в който овцата ми падна и се уби. Отсъди справедливо и го накарай да ми плати добичето.

— Твоя милост! — продумал кротко сиромахът. — Това, що казва съседът, е чиста истина; изкопах трапа, землянка да сторя. Само че аз не съм бутнал овцата, за да му пакостя. Тя сама по овчия си ум е паднала в тъмното. Отсъди ни и съдът ти да бъде справедлив.

Замислил се големецът дълбоко — не може да каже кой е крив, кой е прав. Помислил, помислил, па рекъл:

— Вижте какво, ще ви задам три питанки. Който вярно отгатне, той ще е прав. Първата е: кое на тоя свят е най-тлъсто? Втората: кое е най-бързо? Третата: кое е най-хубаво? Вървете си сега и утре елате да ми кажете какво ви е родил умът! Ама да знаете, който не отговори вярно — двайсет и пет пръчки на голо ще му ударя.

Тръгнали си селяните за дома. Богатият се перчи, суче мустак и си дума: „Ама че лесни питанки — детска работа!“. Пък сиромахът обвесил нос, мисли и се чуди какво да отговори на болярина, че да отърве боя и да не плаща за глупавата овца. Върнал се дома жален-печален, въздиша.

Видяла го такъв умърлушен най-голямата му щерка, умница-хубавица. Попитала го каква нова беда му се е стоварила, че е толкова умислен.

— Ах, дъще — голяма беда! — отговорил й той. — Сега хем бой ще ям, хем ще плащам за овцата. Бяхме със съседа на съд при болярина. Той ни зададе три такива питанки, че и най-учените люде едва ли ще отгатнат, камо ли аз, безкнижният. И рече: „Който не отговори вярно, двайсет и пет пръчки на голо ще му ударя“.

— А какви са тия питанки?

Бащата й казал какви са. Замислила се сиромашката щерка, сетне рекла:

— Не тъжи, не се печали, иди спи, всичко ще се нареди!

На другия ден, когато бащата да тръгне за болярския дом, дъщерята му пришепнала какво да отговори.

Явили се двамата пред болярина. Изстъпил се богатият, изпъчил се и рекъл:

— Нека пръв аз да отговоря на твойте питанки, болярино светли. Аз съм ходил на училище три години — по-учен съм, по-умен от този простак.

— Харно! Кажи ти пръв: кое е най-тлъстото нещо на света?

— От моя шопар по-тлъст няма! Сланината на гърба му — цяла педя.

— Глупости брътвиш, селяко! — срязал го боляринът и се обърнал към сиромаха: — Е, а ти, чичо, какво ще кажеш?

— Аз пък мисля, че най-тлъстото нещо на света е нашата земя-кърмачка. Тя всички ни храни и гръдта й нивга не пресъхва.

— Вярно отгатна! — възкликнал боляринът и попитал богаташа: — Ами кое е най-бързо?

— От моя кон-вихрогон по-бързо нещо няма на света. Като му отпусна юздите през полето, хвърчи, копитата му се не виждат — отговорил богатият.

— Още една глупост роди умът ти! — сгълчал го боляринът. — Ами ти, чичо, какво ще кажеш?

— Аз пък смятам, че по-бързо от човешката мисъл няма. Колкото и бърже да препуска неговият кон-вихрогон, дордето стигне до реката, моята мисъл ще го превари.

— Отгатна! Хайде сега, богаташо, кажи, кое е най-доброто на тоя свят?

— Няма по-добро на света от твоя съд! — подмазнил се богатият.

— Аз пък мисля, че няма по-добро на света от правдата — рекъл сиромахът.

— Ти, чичо, отговори вярно и на трите ми питанки и печелиш делото. А ти, богаташо, спечели боя — рекъл боляринът и се провикнал: — Хей, момци, свалете му гащите и му отбройте двайсет и пет пръчки на голия задник, та да му дойде умът в главата.

Слугите грабнали глупавия и горделив селянин. Дордето те на двора броели ударите, боляринът заразпитвал сиромаха:

— Кажи ми правичката, кой те научи да отговаряш тъй разумно?

Хъката-мъката, признал си накрай сиромахът, че щерка му е дала тоя ум. Подивил се господарят на досетливостта на бедната мома. Заповядал на бащата да му я прати на другия ден да я види.

— Ала да дойде — рекъл — нито гола, нито облечена, нито пеша, нито да се вози, нито по път, нито без път!

Върнал се сиромахът в землянката, клати глава и пъшка. Разправил на щерка си какво е заповядал боляринът.

Тя го утешила:

— Не тъжи, не се печали, иди спи, всичко ще се нареди!

На другия ден момата се съблякла, метнала отгоре си една рибарска мрежа, яхнала козела и се отправила за болярския дом. Козелът не бил висок, нито кой знае колко як, та нозете на момата стигали до земята и от време на време тя стъпвала — да му е по-леко на животното. Не може да се каже нито че язди, нито че пеша ходи! И не може да се каже също, че върви по пътя, защото, знае се, козелът не обича правия път — ту ще се отбие на една страна, да си гризне някоя шубрачка, ту ще мине на другата страна, да си зобне тревица. И била момата покрита с мрежата — нито можеш да кажеш гола ли е, облечена ли е.

moma.jpg

Така пристигнала тя в двора на господаря. Боляринът като я съзрял от горе, от чардака, много се почудил на острия ум на момата. Пък като слезнал долу и отблизо видял, че колкото е умна, толкова е и хубава, много я харесал и решил да се ожени за нея.

Приготвили всичко за сватбата. Преди венчавката й рекъл:

— Взимам те за жена, защото си умна и разумна. Ала не се смятай за по-умна от мене и да не си посмяла на своя глава да съдиш народа ми и да оправяш людските спорове!

Момата се съгласила и обещала да не се меси в неговите работи.

Минало, що се минало, един ден, когато боляринът не бил дома си, се явили двама селяни на съд. Посрещнала ги болярката. Те почнали да й се жалват, помолили я, щом го няма мъжа й, тя да ги оправи.

Единият селянин разправил:

— Трябваше да отида с талигата някъде по работа. Снощи, като се стягах за път, счупи ми се едното колело. Как да карам талигата на три колела? Помолих този мой съсед да ми заеме едно колело и той ми даде. Оправих талигата и вързах за нея кобилата — да ми бъде всичко наред, че на ранина да вървя. Отивам тая заран, гледам, до талигата едно конче. През нощта кобилата ми се ожребила…

Тук другият селянин го прекъснал:

— Не му вярвай, светла болярко! Не кобилата му, а моето колело роди кончето и той трябва да ми го даде.

Болярката ги слушала и си мълчала. Като разбрали селяните, че тя не ще да разреши спора им, попитали я:

— А къде е господарят?

— На реката — отговорила тя. — Вчера остави на брега чувал с царевица, та отиде да види да не би жабите да са я изяли, защото нощем те излизат на суша.

Погледнали се селяните, посръгали се, па я попитали:

— Мигар жабите ядат царевица?

— Не зная дали жабите ядат царевица, ама зная, че колело не може да роди конче — отвърнала болярката.

Тръгнали си селяните за дома. По пътя проумели думите на господарката, подивили се на нейната мъдрост и се сдобрили.

Дошъл си боляринът. Попитал жена си:

— Случи ли се нещо, докато ме нямаше?

Тя му разправила за спора на двамата селяни. Казала му всичко, както си било, без нещо да премълчи или преиначи.

Ядосал се боляринът:

— Ти не сдържа обещанието, което ми даде преди сватбата и съдиш людете ми вместо мен. Такава жена не искам дома си! Върни се в бащината си землянка!

— Както кажеш, тъй ще бъде, мъжо. Само искам да ти река, че думата си аз не съм погазила — людете не съм съдила и отсъждала. Казах на селяните къде е отишъл стопанинът ми — заоправдавала се болярката.

— Не, повече не искам да те слушам! Забери си онова, що ти е най-мило тук, и си върви! — отсякъл боляринът.

— Харно! Силом в къщата ти няма да остана. Ала позволи на раздяла да наредя една празнична трапеза, да не ме запомниш с лошо — помолила жената.

Боляринът обичал доброто хапване и пийване — съгласил се. Запретнала се болярката, разточила баница, изпекла прасенце, наточила винце, наслагала разни студени и топли, солени и сладки яденета, като за най-личен празник.

Седнали мъжът и жената на прощална вечеря. На болярина всичко много му се услаждало: ял и от това, и от онова, и всеки залък прокарвал с вино. А тя все му наливала и го подканяла:

— Хапни си, пийни си — с добро да ме запомниш!

Напил се боляринът яката и заспал мъртвешки — топ не може да го събуди. Тогава болярката го метнала на гърба си, отнесла го в землянката.

На заранта боляринът се събудил със замъглена от виното глава. Огледал се, не може да разбере къде е. Попитал:

— Къде съм?

— В бащината ми землянка — отговорила жена му.

— Че как дойдох тук?

— Аз те донесох. Нали вчера ми позволи да взема от дома ти онова, което ми е най-мило? Е, най-мил ми е моят мъж и аз си го взех.

Разбрал боляринът за сетен път колко е умна жена му и рекъл:

— Хайде, жено, да се върнем дома и да си живеем мирно, сговорно. Такова съкровище като тебе няма друго по света — шантав ще бъда да го изтърва.

Те се върнали дома, а аз на харен кон се понесох, тая приказка ви донесох.

Подаръкът на Дионисий
Гръцка народна приказка

dionisi.jpg

В онова старо време, за което прадедите ни писмена на камък са оставили, веселият бог Дионисий бил още младо момче. И както всеки палавник не го свъртало на едно място. Намислил той един ден да обходи прекрасната земя на елините, да види как живеят людете. Тръгнал за Наксия. Пътят дотам бил дълъг и труден, а на всичко отгоре слънцето немилостиво прежуряло. Изморил се младият бог, седнал на един камък да почине и както си седял и се оглеждал на всички страни — радвал се на зелените дървета и на птичите песни — съзрял в нозете си едно крехко фиданче. Листата толкова му тежали, че то не можело да се изправи, затова стеблото му лежало немощно на земята. Дионисий много го харесал. „Ще го взема, да си го посадя — рекъл си той на ума. — Иначе някой може да го сгази и да загине, горкото.“ Измъкнал фиданчето с корените и го понесъл.

Повървял, повървял, погледнал и видял, че то почнало да клюма, защото, както рекохме, слънцето печало много жарко. Дионисий се побоял, че находката му ще изсъхне, дордето стигне в Наксия. Що да стори? Озърнал се насам-натам, съпикясал в тревата едно кухо кокалче от птиче краче. „Ще го натикам вътре да стои като в саксия“ — намислил той. Така и направил. Продължил си пътя. А в божествената му ръка то започнало толкова бърже да расте, че подир малко листенцата му щръкнали отгоре, а коренчетата се подали отдолу. „Така не бива! В тая жега моята фиданка ще изсъхне и ще умре. Какво още мога да направя, за да я спася!“ — замислил се пак Дионисий. Намерил в храсталака един кух кокал от лъвски крак и я напъхал в него, както си била загърната в птичето краче.

Развеселил се младият бог, доволен от хитроумието си. Продължил си пътя, като стискал в ръка лъвския кокал. Ала не се минало много време, листенцата и коренчетата на фиданката се подали отгоре и отдолу на лъвския крак. Потърсил, потърсил, намерил един кух кокал от магарешки крак, по-дебел от лъвския. Взел, че пъхнал фиданката заедно с птичия и лъвския кокал в магарешкия. „Сега вече е съвсем добре!“ — рекъл си той.

С песен на уста Дионисий пристигнал в Наксия. Без да се бави, той изкопал дупка в земята, да посади фиданката. Понечил да я измъкне от кокалите — не могъл. Ами че крехката фиданка била вече пораснала цели три лакти и корените й така здраво се увили около птичия, лъвския и магарешкия кокал, че ако силом я изтръгнел, щял да я нарани. Тогава Дионисий, без да му мисли много-много, я посадил както си била облечена в костените си одежди и я подпрял с едно колче, та да не легне пак на земята.

Минало що се минало, фиданката израснала — извила се гъвкава лоза. През есента тя се отрупала със сочни гроздове. Зарадвал се Дионисий донемайкъде. Обрал гроздето и го изстискал — направил от сока му чудно питие. На именния си ден поканил селяните от околността и им дал да пият. А те дотогава вино какво е, не знаели. Опитали го — много им се усладило. Пийнали си, развеселили се, запели като птички. Като продължили да пият и главите им се позамаяли, всички усетили голяма сила в себе си и почнали да се емчят един пред друг като лъвове. А когато се напили яката, затъркаляли се в праха като магарета.

loza.jpg

На изпроводяк богът на веселието подарил на гостите си по една пръчка и ги научил как да отглеждат лозата и как да правят вино от гроздето. Оттогава и до ден-днешен на всяка празнична трапеза людете пият вино и сърцата им раждат песни като птиците. Ала пийнат ли повече, замязват на лъвове, а накрая — на магарета.

Бекри Муйо и султанът
Босненска народна приказка

bekri.jpg

Казват-разказват, че преди много години в Цариград живеел един турчин — Бекри Муйо му било името. Когато аллах повикал баща му при себе си, Бекри Муйо наследил голямо богатство. Ала не се минало много време и той успял всичко да изяде и пропие, та станал от просяк по-беден.

Един петъчен ден, когато султанът се връщал от джамията, където бил ходил да се моли, видял на улицата да се люшка и препъва на равно място Бекри Муйо, пиян-залян посред пладне. Той бил покрил голите си телеса с едно скъсано чердже, а на главата му се мъдрела малка шапчица, из която стърчали на всички страни рошавите му коси. Султанът, който познавал почтения му баща, много се почудил, като разбрал, че този жалък дрипльо е негов син. Почнал да го кори, загдето е пропил такова голямо богатство и станал за посмешище на людете. Правдивите думи на повелителя боднали Бекри Муйо право в сърцето. Отвърнал сърдито:

— А на теб какво ти влиза в работата? Ако пия, с парите си пия. Или мислиш, че съм тръгнал на просия? Не ми гледай дрипите. Ходя тъй напук на приятелите си — да им покажа, че не дрехите правят човека. Пък ако е за пари — пари имам да купя Цариград дори. Ти кажи ми само, колко продаваш престолнината си?

Първом султанът се почудил на тия думи, сетне помислил: „Може наистина да му е останал още някой сандък с жълтици от голямото бащино имане; или пък някой негов богат приятел го е подучил да ме подведе да му обещая, че ще му продам Цариград, а после да не мога да си взема думата назад. Както и да е, ще разбера аз тая работа“.

Рекъл на Бекри Муйо:

— За никакви пари няма да ти отстъпя столицата си. Ами че после къде ще царувам? Виж, половината град мога да ти продам. Ще го управляваме двамата.

— Харно! — отговорил пияницата. — Колко пари ще му искаш?

Почнали да се пазарят. Накрай спазарили се за много пари — колко? — забравих. Бекри Муйо обещал да донесе парите на другата заран в сарая.

На уреченото време пияницата не дошъл. Чакал, чакал султанът, па заповядал на войниците си да го доведат. Изправил се Бекри Муйо пред високия стол на падишаха трезвен. Още не бил успял да се напие. Султанът го попитал какво става с пазарлъка, носи ли парите. Бекри Муйо нищо не си спомнял, а сетне, като разбрал каква е била работата, почнал да се кланя, да целува чехлите на падишаха, да се извинява:

— О, повелителю на правоверните! Та откъде у мене толкова пари да купя престолнината ти? Ами че аз съм сетен сиромах и в кесията ми няма пукнат грош. Прости ми, пиян човек какви ли не ги приказва!

sultan.jpg

Султанът се разсърдил, брадата му се разтреперила, лицето му се зачервило като божур. Викнал:

— Ти с мене ли ще се подиграваш бе, окаянико! Бърже да дойдат джелатите, да отсекат тая пияна глава, заедно със самохвалния й език!

Бекри Муйо се уплашил, нозете му се подкосили, проснал се пред престола, почнал да моли за пощада. Ала султанът бил непреклонен. Като видял, че никакви молби и сълзи не помагат, Бекри Муйо рекъл:

— О, велики падишах, силна е твоята десница и главата ми лесно ще падне. Ала заклевам те в аллаха — великодушния, милосърдния — окажи ми преди смъртта една последна милост.

— Кажи да чуя последното ти желание! — отсякъл султанът.

— Прати войниците си да издирят трима души: единият да бъде сляп и с двете очи, другият да бъде сакат без нозе, третият да бъде сетен сиромах, без счупена аспра в кесията. Нека да ги доведат тук в сарая, да ги нахранят и напоят за помен на грешната ми душа.

Султанът се съгласил. Неговите люде намерили трима такива просяци. Довели ги в сарая, сложили ги в една голяма стая, дали им да ядат и пият колкото си искат. Пък султанът и Бекри Муйо застанали зад едно перде да гледат и слушат какво ще правят тримата просяци. Като се нахранили и напили до гуша, слепецът си избърсал брадата с ръка и рекъл:

— Хвала на аллаха и на щедрия падишах, гдето ни нагости с такъв бял като сняг хляб и с такова рубинено вино.

А безкракият започнал да ругае:

— Ах ти, кьорчо кьорави! Напи се като свиня и почна да говориш глупости! Откъде знаеш, че хлябът беше бял, а виното — червено, щом не виждаш? Да мълчиш, че като те ритна, ще се завъртиш като фарфалак!

Слепият и сакатият се скарали. Пък беднякът ги подкокоросвал:

— Бийте се, бийте! Който надвие, ще му дам кесия жълтици.

Бекри Муйо казал на султана:

— О, благочестиви падишах, защитник на слабите, покровител на бедните! Видиш ли какво прави виното? Безокият слепец прогледна, безногият с два крака зарита, а сиромахът намери в скъсания си джоб кесия, пълна с жълтици. Ето и аз вчера, като се напих, забравих своите неволи, помислих си, че съм най-богат човек и мога да купя Цариград.

Султанът разбрал. Простил на пияницата, подарил му живота. Замислил се: „Каква сила се крие в това вино, че тъй омагьосва людете и привлича пияниците? Я чакай лично да го проверя!“.

Вечерта заповядал да сложат на трапезата вино. Слугите се почудили, защото техният господар никога дотогава не бил пил. Донесли. Седнал той, яде и пие — услажда му се виното. Пийнал си здравата. Ама на другия ден, като се събудил, главата го боли, ще се пръсне. Щом придворните се научили, че султанът е заболял, разтичали се, довели при постелята му най-добрите лечители. А той махнал с ръка и изохкал:

— Не ми трябват тези лечители. Само Бекри Муйо може да ме изцери. Бърже ми го доведете!

Дошъл Бекри Муйо. Султанът му разправил, че снощи бил пил вино, а сега главата така го боли, сякаш го налагат с тежки боздугани. Какво да направи, че да му мине болката?

Пияницата отговорил:

— Пий от онова, което снощи си пил и главоболието ще ти мине.

Тогава султанът го попитал:

— Ами като пия, нали после пак ще ме заболи главата?

— Пак ще пиеш, та да избиеш.

— Е, докога така?

— Докато пропиеш всичко и тръгнеш като мене само с едно скъсано чердже.

Моско и Тоско
Албанска народна приказка

mosko.jpg

Двама братя — Моско и Тоско — си избрали най-лекия занаят: станали крадци. Ходели нагоре-надолу по селата, надзъртали през плетищата, да видят къде лежи нещо не на мястото си, та да го отмъкнат. Имали сестра — мома за сватба — и търсели за нея мъж, който да им стане и съдружник. Един ден срещнали някакъв момък от съседното село, юнак на вид. Харесали го и му рекли:

— Искаш ли да те оженим за сестра си?

— Да видя първом момата, та тогава — отговорил момъкът.

Братята го завели дома. Той много харесал сестрата, че била лична и прилична. Съгласил се да я вземе. Направили сватбата. Ала после, като разбрал зетят по кой път са тръгнали шуреите му, отказал — не искал да краде. И отвел булката в своята си къща, макар тя да била по-сиромашка.

Моско и Тоско се примирили — не го насилвали, че техният занаят силом не се върши. Те продължили да крадат, пък младоженците си заживели на своя страна спокойно и разумно.

Един ден братята отишли на гости на младите. Посрещнала ги сестра им — мъжът й бил отишъл на воденица. Седнали на чардака да си поприказват. По някое време Моско рекъл:

— Сестро мила, жаден съм!

Сестрата донесла стомната с водата. Надигнал я Моско и съзрял горе на гредата окачена голяма плешка да се суши. Подал той стомната на брата си:

— На, пийни и ти, да видиш колко е хубава!

Тоско вдигнал стомната, отпил и също забелязал окачената плешка. Моско го попитал:

— Видя ли, Тоско?

— Видях, Моско — бива я!

Двамата, като по даден знак, станали да си ходят — разбрали се само с едно намигване и половин дума.

Привечер стопанинът се върнал от воденицата. Попитал жена си какво ново-вехто има. Тя му казала, че братята й били на гости.

— Поискаха ли ти нещо?

— Поискаха вода да пият.

— Ти даде ли им?

— Дадох им да пият от стомната.

— И двамата ли пиха?

— И двамата.

— Ами казаха ли си нещо?

— Моско попита Тоско: „Видя ли, Тоско?“. Тоско отвърна: „Видях, Моско, бива я!“ — сигурно за водата говореха, че беше прясна и студена.

— Хм — измърморил мъжът, усъмнил се. Разбрал не добрите замисли на шуреите си — не бил глупав. Отишъл, та скрил плешката в избата под една бъчва.

Сетне стопаните вечеряли и като всички честни люде си легнали.

Среднощ, ето ти, че двамата обирници се промъкнали тихичко на чардака, ала не намерили плешката. Тогава Моско долепил ухо до прозореца на стаята, където спели сестрата и зетят. Тоско пък почнал да мяучи в мрачината като котка. Дочула жената и попитала:

— Мъжо, добре ли си скътал плешката?

— Скрих я в избата под празната бъчва.

Чул Моско къде е плешката. Отишли в избата. Нарамил Тоско плешката и двамата братя побързали да се измъкнат.

Подир малко жената сръгала мъжа си:

— Я иди да видиш, да не би котката да е набарала месото, че тя има остър нос, отдалече подушва!

Отишъл мъжът в избата — няма я плешката. Сетил се веднага той каква двукрака котка мяукаше преди малко и хукнал подир крадците. Настигнал ги, защото Тоско не можел да бяга бърже с тежката плешка на рамо. В тъмнината зетят си престорил гласа като Московия и рекъл на Тоско:

— Ти май че се поизмори? Дай сега аз да понося.

Тоско, мислейки, че е брат му, дал плешката и тръгнал по-бърже напред. А зетят връцнал назад към дома. Подир малко Тоско настигнал Моско, потупал го по рамото и не напипал плешката.

— Къде е месото бе, Моско? — попитал той.

— Как къде е? Нали ти го носиш?

— Ами че нали ти преди малко ми поиска да го поносиш и аз ти го дадох? — почудил се Тоско.

— Нищо не съм ти искал, нищо не си ми давал! — викнал Моско сърдито.

— Ах, това ще да е бил нашият зет! Този хитрец и на дявола цървулите ще събуе. Ама аз ще го надхитря. Чакай ме тук!

И Тоско се затичал в мрака. По околни улици пристигнал пред дома на зет си много бърже. Крадецът причакал на портата стопанина, престорил си гласа като на жена му и поискал да вземе плешката, да я прибере. Мъжът се хванал на лъжата, защото Тоско бил голям майстор да наподобява всякакви гласове — подал месото, като смятал, че на жена си го дава, и отишъл да си легне. А Тоско запрашил обратно. Намерил той Моско на уреченото място и двамата хайдуци излезли вън от селото да пекат и ядат месото.

Пък мъжът, като си влезнал в стаята, намерил жена си в постелята заспала. Разбрал веднага измамата. Върнал се по същия път да дири шуреите си. Тук, там — забелязал по едно време някъде в полето светлик. Запътил се тихичко натам и намерил крадците, че пекат от плешката на шиш. Присламчил се по-наблизо и напипал една загаснала главня, която братята били захвърлили настрана. Начернил си лицето с овъгленото дърво и заприличал на същински арапин. Като направил това, изправил се срещу огъня, изблещил си белките на очите, показал си белите зъби, заскачал и размахал ръце като прилеп. Тоско, както въртял шиша, забелязал среднощния гостенин и се смръзнал от страх — помислил го за върколак. Нали таласъмите и върколаците в такава невярна доба шетат? Побутнал Тоско брата си, който бил задремал край огъня. Двамата крадци се изплашили до смърт. Плюли си на петите и побегнали.

bej.jpg

А зет им прибрал месото и го отнесъл дома. На заранта рекъл на жена си:

— Иди да повикаш шуреите на гости, на вечеря.

Отишла тя:

— Каним ви, братя, да дойдете на вечеря у дома.

Вечерта Моско и Тоско дошли — ни лук яли, ни лук мирисали. Домакинът им сложил по едно парче недопечено месо от плешката. Дърпали го те, дъвкали го — не върви.

— А бе, зетко — рекли, — защо ни даваш такова сурово месо да ядем?

— Ами че то е същото, което вие снощи пекохте на шиш на полето. Такова, каквото сте си го сготвили, такова ви го давам. Кой ви е крив, че не сте го допекли?

— А-а! Ти ли беше върколакът, който така ни изплаши?

— Аз бях. Ама нека това не ни пречи да седнем на честна трапеза, да ядем каквото стопанката ни донесе и да живеем в мир и сговор.

Навечеряли се всички сладко-сладко, поразговорили се мирно-тихо. От тоя ден нататък двамата братя се отрекли от своя грешен занаят, заживели с честен труд и всички съселяни започнали да ги зачитат — не си залоствали портите под носа им, както преди.

Двамата побратими
Сръбска народна приказка

siromah.jpg

Един сиромах човек, какъвто и занаят да хванел — нищо не излизало. Не можел дори за хляб пари да изкара. Днес тъй, утре тъй — видял, че прокопсия няма, та намислил да измами някого. Напълнил чувал с мъх, сложил отгоре мъничко вълна и се запътил за пазара, да продава стоката си. По пътя срещнал един друг сиромах. Той пък понесъл чувал с шикалки, а отгоре бил сложил мъничко орехи и също отивал да ги продава. Тръгнали двамината и се заразпитвали:

— Ти какво носиш в чувала?

— Орешки! Ами ти?

— Аз пък — вълна!

— Хайде да се меним: вземи ти орехите, а дай на мене вълната, да ми оплете мама чорапи, че съм обосял.

— Да се меним, защо да не се меним. Мене пък ми са се дояли орехи. Ама вълната е по-скъпа, та трябва да ми додадеш нещичко.

Започнали да се пазарят и всеки мислел да измами другия. Най-сетне се спогодили: онзи, който продавал орехи, да доплати за вълната два гроша. Ала той нямал никакви пари, та помолил за отсрочка — ще му ги даде, значи, като отидат дома му. Пък другият, като знаел, че там ще се разбере измамата — съгласил се да почака. Доволни и двамата един от друг, побратимили се и си разменили чувалите. Всеки си тръгнал по своя път, като се подсмихвал и си мислел, че е излъгал другия. Ала когато се върнали дома, и двамата видели, че взаимно са се измамили.

Малко ли, много ли време минало, онзи, който продал мъха наместо вълна, тръгнал да дири длъжника си, да си иска двата гроша. Намерил го в поповата къща — бил се главил ратай у попа.

— Побратиме, излъга ме ти.

— Та и ти, побратиме, ме излъга.

— Дай ми барем двата гроша, които ми дължиш.

— Да ти ги дам, побратиме. Думата си е дума, от нея се не отричам. Ама що да сторя, като нямам нито пукната пара! Виж какво ще ти река: тук, зад къщата има една дълбока яма. Често попът слиза в нея и нещо ровичка. Сигурно там си е скрил парите. Хайде ела довечера да ме спуснеш долу. Каквото намерим — ще делим по равно и двата гроша ще ти върна.

Съгласили се. Вечерта, когато хората заспали, поповият ратай взел едно въже и чувал и отишли двамата хитреци при ямата. Ратаят влезнал в чувала, а побратимът му го спуснал долу. Ровил, тършувал навред ратаят — само жито намерил. Мисли си той: „Ако река на моя ортак, че нищо не съм намерил, може да ме остави в ямата и да си иде. А утре попът ще ме разсипе от бой“.

Ратаят пак се намърдал в чувала, вързал се с въжето и викнал:

— Тегли, побратиме, чувала! Пълен е с пари.

Другият дърпа въжето и си мисли: „Защо пък да деля тия пари? Та той е измамник! Я да отмъкна аз чувала, а него да оставя в ямата. Утре попът ще го извади“.

Метнал чувала на гръб и побегнал през селото. Лавнали кучетата, погнали го. Тича той, тича, изморил се, чувалът почнал да се свлича от гърба му. А отвътре се чул гласът на ратая:

— Я повдигни чувала, побратиме, че кучетата ме хапят!

Другият запъхтян оставил чувала на земята и ортакът му се измъкнал.

— Така, значи, побратиме — рекъл ратаят, — искаше пак да ме излъжеш!?

— Ами че и ти ме излъга — отвърнал му другият.

Запрепирали се насред път кой е по-голям лъжец и измамник. Накрай — думата си е дума! — ратаят обещал да върне двата гроша, що дължи, когато побратимът му дойде друг път.

Изминало някое време. Ратаят се задомил и се прибрал в къщата на жена си. Веднъж седи си той на прага и си пуши лулата. Гледа — задава се неговият побратим.

— Жена — скочил той, — иде насам един човек. Дължа му два гроша и съм обещал да му ги върна, когато дойде. Аз ще се престоря на умрял, пък ти почни да плачеш и нареждаш. Като научи, че съм умрял, ще си рече, че и дългът е умрял и ще си иде.

Така и сторил: легнал по гръб, кръстосал ръце, жена му го покрила с чаршаф и почнала да плаче, да си скубе косите и жално да нарежда.

Ето го побратимът чука на портата. Излиза жената разплакана.

— Помози бог, булка! Тука ли живее тоя и тоя?

А жената през плач отговаря:

— Ах, горката аз! Ей го вътре, лежи мъртъв!

— Бог да го прости! Той ми беше побратим. Заедно работехме, търгувахме. А щом такава беда го е сполетяла, аз ще остана да го изпроводя до вечното му жилище, да хвърля на гроба му шепа пръст.

Жената му рекла, че погребението ще се забави и по-добре е той да си върви. Ала другият не скланял:

— Ще чакам — рекъл той, — пък ако ще би и три дни!

Мъжът чул това и тихичко рекъл на жена си да иде за попа, да му разправи, че уж мъжът й е умрял: нека го отнесат в гробищната черква. Може пък побратимът му да си иде.

Казала жената на попа. Дошъл той с няколко души. Положили „мъртвеца“ на носилото, отнесли го в черквата и го оставили там, та утре да го опеят и заровят. Тръгнали си всички. А побратимът рекъл на жената:

— Толкова години сме делили с него хляб и сол — ще остана аз да го пазя.

murtuv.jpg

Пък нея нощ разбойници били ограбили някакъв богат дом и отнесли много пари, дрехи и оръжие. Като минавали покрай черквата, видели, че вътре мъждука кандило и си рекли един на друг:

— Я да влезем в черквата, да си поделим краденото!

Побратимът като усетил, че среднощ към черквата идват хора, помислил си, че не е чиста тая работа, та се скрил в олтара. Разбойниците влезли и седнали да делят парите с калпак, пък дрехите и оръжието — както дойде. На всичко се съгласили, останала само една сабя. Всеки искал да я вземе, че била много добра. Закарали се. Тогава един от тях скочил на крака, грабнал сабята и рекъл:

— Чакайте да опитаме пък, дали е толкова добра, колкото си мислим. Ако отсека главата на тоя мъртвец отведнъж, значи — добра е!

И се запътил към носилото. А „мъртвецът“ като скочил и завикал:

— Хей, мъртъвци! Къде сте?

— Тука сме — отзовал се побратимът му из олтара. — Всички сме готови. Да ги почваме ли?

Като чули това, разбойниците зарязали всичко и хукнали да бягат, без да се озъртат. Бягали, бягали — душа им не останала. Стигнали най-сетне до гората и спрели да си поемат дъх. А главатарят им рекъл:

— Ей, братя! Ходихме, бродихме ден и нощ по света, нападахме яки крепости и дворци, бихме се с толкова хора и нито веднъж никому окото не трепна. Пък сега от един мъртвец се уплашихме. Ще се намери ли между нас юнак, който да се върне, да види що става в черквата?

— Не отивам — рекъл един.

— И аз се боя — рекъл втори.

— На десетина живи излизам насреща, ама с мъртвец не се залавям — отсякъл трети.

Намерил се най-сетне един смелчага, който се наел да иде да види. Върнал се в гробището, тихичко припълзял под черковния прозорец и заподслушвал. А в това време двамата побратими си делели плячката на разбойниците. Накрай започнали да се препират за двата гроша и едва не се сбили. Слуша разбойникът препирнята:

— Ами моите два гроша? Дай ми двата гроша!

Длъжникът се озърнал и видял под прозореца калпака на разбойника. Бърже си протегнал ръката, грабнал го и го пухнал о земята:

— Ето ти за твоите проклети два гроша!

Разбойникът много се уплашил, спуснал се да бяга, колкото краката му държат. Дошъл си при своите ни жив, ни мъртъв — от страх зъбите му тракат:

— Ей, братя! Добре че живи останахме! Ние парите с калпак делихме и всеки по няколко калпака взема. Пък ония са толкова много, че на мъртвец само по два гроша се паднаха. А за последния и толкова нямаше. Че като се развика! Та взеха ми калпака и му го дадоха за двата гроша.

Разбойниците си плюли в пазвата и — беж да ги няма! А двамата побратими забогатели от краденото, заживели си мирно и тихо и вече не се опитали никого да мамят.

Маймуната и крадецът
Българска народна приказка

maimuna.jpg

Един бакалин държал маймунка. Тя била толкова умна и питомна, че му вършела работа по-добре от всякакъв прислужник: метяла и поливала бакалницата, подреждала стоката и бдяла да не открадне някой нещо. Когато господарят й излизал нанякъде, оставял я с леко сърце да пази и си знаел, че като се върне, всичко ще си бъде на мястото. Бакалинът бил много доволен и се хвалел де пред когото свърне:

— Моята маймуна е по-добра от всеки слуга, по-вярна от собствения ми син. От нейното око не убягва нищо. Не е било да остави някой да ми открадне нещо.

Като го слушал да се хвали тъй, един негов приятел му възразил:

— Ех, пък ти! Една глупава маймуна ще ти опази стоката. Да река само, ще открадна пред очите й каквото си искам.

Почнали да се препират:

— Не можеш!

— Мога!

— Опитай се, па да видим!

Обзаложили се на едно печено агне и дамаджана вино.

Отишъл приятелят в бакалницата. Помъчил се да отмъкне нещо. Ама маймуната като отворила двете си очи на четири, блещи се, зъби се насреща му, скача насам, скача натам и щом човекът се пресегне да пипне нещо, удряла го по ръката. Не го оставила да се докосне до стоката.

Текнало му на човека да я измами с хитрост. Застанал и почнал да прави всякакви движения. А маймуната го гледала и каквото човекът направи — тя същото: той махне с дясната ръка, и тя махне с дясната ръка; той вдигне левия си крак, и тя вдигне левия си крак; той се почеше по врата, и тя — по врата; той се ухили, тя се озъби. Тъй няколко време човекът я заглавиквал и маймуната повтаряла всичко, каквото той направи. Тогава човекът почнал да мига с очи, отначало бърже-бърже, сетне по-бавно. Маймуната също замигала. Подир малко той взел да се прозява, да замижава и да си държи очите затворени по-дълго време. Маймуната — също. Накрай той съвсем си затворил очите и се престорил божем, че спи. Тя направила както него и наистина заспала. Постоял крадецът тъй няколко време и си поотворил очите. Видял, че зоркият пазач спи. Тогава той тихичко-тихичко награбил каквото му паднало под ръка и го отнесъл в търговското кафене. Там бакалинът и приятелите чакали да видят кой ще плати агнето и виното.

Хитрецът спечелил облога. Бакалинът не само че платил гуляя, ами преглътнал и подигравките на приятелите си. Ядосал се и изтичал в бакалницата. Взел един камшик, та като хванал маймуната — шибал, шибал — ощавил я клетата от бой. А при всеки удар си отварял и затварял очите, че да разбере тя защо яде лобута и друг път да не заспива.

На другия ден бакалинът пак отишъл в търговското кафене. Приятелите му пак почнали да се подбиват с него, а най-много онзи, който успял да измами маймуната. Бакалинът търпял, търпял, па му рекъл:

— Хайде да видим дали и сега ще можеш да излъжеш моя слуга!

Хитрецът се хванал. Тоя път сторили облог за две агнета и две дамаджани вино. Отишъл крадецът в бакалницата. Взел пак да замайва маймуната с разни ръкодвижения, да се хили, да се мръщи. И маймуната, нали си е маймуна, повтаряла всичко, каквото той правел. Ала когато човекът почнал да се прозява и замижава, тя — която веднъж вече се опарила, запомнила как я наказал господарят й — грабнала камшика, та като почнала крадеца: бой, бой — пет по-горе, пет по-долу, по гърба, по ръцете, по главата. Бие и не брои като човек. И при всеки удар си отваряла и затваряла очите, та и той да разбере защо го бие — друг път да не спи.

boi.jpg

Изтичали людете, едва отървали човека. Отишъл той в кафенето бит-пребит и на туй отгоре трябвало да си плати пердаха.

Мишлето и слонът
Турска народна приказка

slon.jpg

Имало едно време едно мъничко мишленце — ей такова, колкото кутрето ми. Когато смокът изял баща му, то получило в наследство едно огледалце. Не какво да е огледалце, а чудодейно: който се огледа в него, вижда се голям-голям. Мишленцето по цял ден се оглеждало в огледалцето и накрай му се сторило, че то е наистина най-големият, най-силният звяр на земята. И възгордяло се, почнало да гледа извисоко на другите мишки, не приемало вече да играе с тях, дори да приказва не щяло. Седяло в къта, важно-важно си гладело мустачките и от време на време ще тупне с крачето, па се ослушва: дали земята е потреперила, или не. Толкова се забравило това мъничко мишленце!

А леля му — която много била видяла и патила на тоя свят, че затова останала с половин опашка — леля му, като го гледала, че толкова се надува и важничи, рекла му:

— Слушай, племеннико! Всички разбраха, че си си загубил главата и се мислиш за най-могъщия звяр на земята. Ала знай, че ако те чуе отнякъде големият слон, ще се разсърди. Внимавай! Стъпи ли отгоре ти, мокро петънце ще остане от тебе.

— Какво ми важи твоят слон? — изписукало мишленцето. — Само да ми се мерне, ще го разкъсам на такива мръвчици, че мравка да може да ги носи.

Лелята се усмихнала под мустак и отвърнала:

— Слонът е най-силното животно на земята. Няма звяр, който да не се бои от него, а той от никого не се бои — всички ще надвие.

— Не може да бъде някакъв си слон да е по-силен от мене! Ще ида да го намеря, силата си с него да премеря.

Тъй рекло мишлето и без да се мае, тръгнало да дири слона. Вървяло, що вървяло, стигнало до някакви камънаци, връз които се припичало на слънце едно гущерче.

— Ей! — викнало му мишлето. — Не си ли ти слонът?

— Не, аз съм гущерче.

— Благодари се на съдбата, че евтино се отърва! Ако ти беше слонът, начаса щях да те разкъсам — гордо изрекло мишлето и се изпъчило.

На гущерчето това самохвалство му се видяло толкова смешно, че то не издържало — разчекнало уста и тихичко се разсмяло.

Мишленцето се обидило. За да покаже силата си, сърдито тупнало с краче. Как пък в това време да се случи земетръс! Разтреперила се земята, забучала. Изплашило се гущерчето, шмугнало се в една дупка. А нашият герой си помислил, че той е раздрусал земята и си рекъл на малкия ум: „Брей, че съм силен!“. И се затичал по-нататък, да дири слона.

Повървяло, повървяло мишленцето още малко и на пътечката видяло буболечка — едно зелено бръмбарче.

— Ей! Да не би ти да си слонът, когото аз диря? — попитало мишлето.

Бръмбарчето се уплашило, че мишлето било по-голямо от него и може нещо да му напакости. Затова отвърнало смирено:

— Не, ваша милост! Не съм аз могъщият слон, а малко зелено бръмбарче.

— Е, имал си късмет! Радвай се, че не си слон. Иначе на пух и прах щях да те направя.

Като чуло тия едри приказки, бръмбарчето, колкото и да го било страх, не могло да се въздържи и бръмнало да се смее. А мишлето се обидило от такава непочтителност към неговата сила и тропнало с краче. Как пък да се случи тъкмо в това време гръм да изгърми! Бръмбарчето се изплашило не на шега, че може да рукне дъжд, разперило крилца и отлитнало. А мишленцето още повече се възгордяло и викнало: „Брей, колко съм силен! — като тропнах с крачето, как издумтя небето!“ — и си продължило пътя.

Повървяло, повървяло, край една локва видяло жаба-кекерица.

— Ей! — викнало й мишлето, като си престорило гласчето страшно-страшно. — Да не би ти да си случайно слонът?

— Не — изкрякала жабата, — не съм аз слон, а жаба-кекерица, най-добра певица.

— Ех, благодари се на майка си, че не те е родила слон. Защото завчас щях да те разкъсам.

— Ква-ква-ква! — изкикотила се присмехулката така, че очите й изскочили като копчета. — Виж го ти тоз юнак без калпак! Квак-квак!

Мишлето се разлютило и тропнало с краче, та да изплаши жабата. Ала този път нищо не станало — нито земетръс, нито дори най-слаб гръм. Тропнало то още веднъж, колкото силиците му държали — пак нищо.

— Сигурно защото тук земята е влажна, затова нищо не се чу — изписукало сърдито мишлето, — иначе ти щеше да видиш!

Жабата пак изквакала и се гмурнала в локвата да разправи на посестримите си какво смешно горделиво мишле била видяла. А малкото юначе без калпаче отминало недоволно. Потичало още и ето че видяло едно голямо животно. То клечало до едно дърво замислено, с приведена към земята глава и клепнали уши.

„Това трябва да е слонът — помислило си мишлето. — Ето, само като ме зърна и разбра какво му готвя. Затова сигурно седи такова умърлушено и си чака края.“

— Ей! Правичката ми кажи, мене не лъжи — ти ли си слонът? — попитало мишлето като си престорило гласчето колкото се може по-строго.

Животното поклатило отрицателно глава и отвърнало:

— Не, не съм аз слонът. Аз съм куче — другар на господаря на света.

— Че кой е този господар на света?

— Човекът — отговорило почтително кучето.

— Ами! — тупнало се в гърдите мишлето. — Знай, че едничкият господар на света съм аз, а не някакъв си там човек. Запиши си го това на муцуната и друг път да мислиш какво приказваш, че зле ще си изпатиш.

На кучето му се прищяло да се пошегува с тоя самохвалко:

— Прав си! — рекло то. — Ти си най-могъщият звяр на земята. Дори и людете ти робуват: орат, сеят, жънат и вършеят, за да имаш ти пълни хамбари с пшеница.

Мишлето останало доволно от тая похвала и се затичало още по-бърже. Навлязло в гората, стигнало един поток. А там край брега се било изправило едно голямо, голямо животно — великан като балкан. Нозете му били дебели като стволовете на многолетни дървета и имало две опашки: по-дългата — отпред, по-късата — отзад.

mishka.jpg

— Ти ли си слонът? — извикало колкото глас му държи самохвалното мишленце.

Животното се поозърнало насам-нататък — никого не видяло. Чак когато мишленцето се покатерило на един голям камък, великанът го съзрял.

— Да, аз съм слонът — отвърнал той.

— Как смееш да ми оспорваш първенството? Знаеш ли кой съм аз? Я излез на равно място да си премерим силите! — викнало дръзко мишлето и тропнало с крак. Надало ухо, ала пак никакъв шум не се чул, дори и най-мъничкият. „Сигурно, защото съм стъпил на камък, затова…“ — рекло си то на мишия ум.

Самохвалството на нашия юнак не предизвикало у слона дори усмивка. Той си мислел за съвсем други, слонски работи. Бръкнал с хобота си в потока, набрал вода и стрелнал една струя към самозабравилото се мъниче. Мигом струята смела мишленцето от камъка. То се нагълтало с вода, задавило се, едва не се удавило. С мъка се измъкнало из локвата на сухо място, поизтърсило се и си плюло на петичките. Тичало, тичало, със сетни сили се довлякло до родната си дупка и се сгушило умърлушено в къта. Не очаквало то, че тъй безславно ще завърши неговият двубой със слона.

Разбрало най-сетне мишлето, че има на земята животно много по-силно от него, и се смирило. Престанало вече да важничи и да се надува, никога не се хвалело със силата си. Ала все пак, като се оглеждало понякога в огледалцето, казвало си: „Чудна работа пък, защо тогава като тупнах с крак, земята се разтърси и небето изтрещя?“.

Кучешката жалба до султана
Българска народна приказка

dog.jpg

В старо време, когато кучетата се намножили по земята, почнали да се присламчват край човека, да му въртят опашка — приятели сме ти, значи, и другари! Пък то, само за да добруват под неговата стряха. Харно, ама те толкова се разгалили, че почнали да правят какви ли не пакости: на кого хляба от торбата изяли, на кого млякото от гърнето излокали, на кого детето ухапали. Вдигнали людете ръце от тия злосторници, разсърдили им се, почнали да ги бият и пъдят. Тръгнали кучетата гладни и бездомни. Станал животът им тежък, несносен, с една дума — кучешки живот, гдето казват някои.

Един ден всички псета се събрали на съвет да мислят и премислят какво да правят, че да се отърват от това тегло. Едно рекло туй, друго рекло онуй, накрай всички дошли на един ум: да напишат прошение до султана и да го молят да вразуми людете, да не мъчат кучетата.

Както решили, така и сторили. Написали прошението на една агнешка кожа и го дали на най-стария пес да го носи. Тръгнал той напред, другите по него — ще ходят при султана да молят. Вървели, що вървели, дошли до една голяма река, като Марица да речем. Никъде нямало мост, та седнали кучетата на опашките си да умуват как да преминат отвъд. Да я преплуват — страшно, да се върнат — срамно: нали цял свят беше разбрал къде са тръгнали да идат, а ето че от сред път се връщат. Всички ще им се присмиват, а людете още повече ще се ядосат и ще почнат да ги бият вече за щяло и нещяло. Та затова решили кучетата, престрашили се да вървят напред, пък каквото ще да става! Старият пес изкомандвал всички да се хвърлят във водата и да плуват. Наскачали кучетата в реката и, слава богу, до едно я преплували, никое не се удавило.

proshenie.jpg

Като излезли на отсрещния бряг, поизтърсили се от водата, поизбърсали се с език, стъкмили се, наредили се, да се явят прилично пред султана.

Старият пес викнал:

— Хайде, братя кучета, не се майте, ами тръгвайте подире ми, да отидем по-скоро, че падишахът ни чака.

— Ами къде ти е бре, старче, прошението? — попитало го едно паленце. — Нали го носеше в устата!

— Как да съм го носил, бре? Нали ви го оставих на оня бряг, та някой от вас по-силен да го пренесе през реката? — отвърнал старият пес.

— Брей, тичайте отвъд да вземете прошението! — лавнали някои. — Дано не се загуби, че какво ще правим сетне?

Няколко най-юначни кучета се спуснали — цоп! — пак назад през реката. Преплували на срещния бряг, търсили прошението тук, там — от него няма и следа.

Не го намерили зер, че нали старият пес преди да скочи в реката го беше глътнал, уж да не се намокри от водата, пък аз си мисля, че то му е замирисало на агнешко. Полакомил се той, значи, пък сетне, като разбрал какво е сторил, досрамяло го да признае, че и го дострашало: току-виж другите псета са се разлютили и му съдрали кожуха. То сега като се видял натясно, измислил тая лъжа, че уж бил оставил прошението на оня бряг други да го носят.

Върнали се ония, гдето бяха отишли да го дирят и казали, че никакво го няма. Щом разбрали, че се е загубило, всички кучета — големи и малки, силни и кльощави — се спуснали връз стария пес:

— Ей, дърто! Прошението ни го няма. Кажи къде го дяна или ей сегинка ще те разкъсаме на стотина парчета!

Разтреперил се старият пес, изплезил език:

— Недейте бе, братя, си взима грях на душата! Какво съм аз виновен? — заоправдавал се той.

— Да не би да си го изял бре, старо-харо? — заръмжали недоверчивите кучета. — Я дай да ти подушим муцуната дали мирише на агнешко!

— Душете ме бе, братя, миришете ме и откъм устата, и откъм опашката, ако щете. Ако съм изял прошението, живота си не жаля: ей сега ще се изпикая и в пикнята си ще се удавя. У мене лъжа няма. Друг трябва да го е изял, пък мене вините.

Наобиколили кучетата водача си. Всички едно по едно почнали да го душат откъм муцуната, откъм опашката — нищо не надушили, защото старият бил нагълтал доста вода, когато плували през реката. Накарали го тогава да се закълне. Вдигнал крак клетият и поръсил водица, за да ги увери, че не е изял прошението.

И повярвали псетата на тая свята кучешка клетва. Почнали тогава едно друго да се душат откъм муцуната, откъм опашката и да се кълнат със същата клетва. Добре, ама прошението така и не се намерило.

Тръгнали те да се връщат умърлушени, с подвити опашки и клепнали уши. Не могли, значи, да отидат при султана.

Пък той бил заповядал на людете си никой да ги не закача и чакал, чакал, ама не ги дочакал. Ала и досега се спазва тогавашната султанска повеля — никой турчин не закача кучетата.

Оттогава и до ден-днешен, щом две кучета се срещнат, започват да се душат отпред и отзад, дано да се намери най-сетне пустото му прошение и се кълнат на всеки стобор, ама каква полза, когато старият пес отдавна го беше изял.

Който копае гроб другиму, сам пада в него
Българска народна приказка

jaba.jpg

Срещнали се на горска полянка жаба-кекерица и мишчица-гризанка.

— Добра среща, кумичке!

— От добро да се не отървеш, кумичке!

— Накъде си тръгнала?

— Да диря храница, да гледам душица. Ами ти?

— И аз също.

— Хайде заедно тогава. Ще си помагаме една на друга — по-лесно ще ни бъде.

— Бива!

Сдружили се двете лов да ловуват, та да добруват и всичко братски да делят. Ходили насам-натам, изпречила им се една река.

— Чувала съм от баща си, че отвъд реката имало много всякакво ядене. Хайде да идем там! — предложила мишката.

— То добре, ама ти как ще минеш, като не знаеш да плуваш? — рекла жабата.

— Ами че ти ще ме пренесеш на гърба си.

— Не съм аз чак толкова яка — отвърнала жабата, а на ума си рекла: „Защо пък ще те нося, та сетне и лова си да деля с тебе, когато мога сама да си го ям!“.

Мишката се замолила:

— Нали сме божем съдружници, пренеси ме, кумичке!

Е, нямало какво да прави — съгласила се ужким жабата и рекла:

— Добре де! Ще те пренеса. Само че намери едно здраво лико да се привържем двете една за друга.

Зарадвала се мишката, изтичала, разтършувала се и намерила лико. Завързали си по един крак с ликото и мишката се оставила на жабата да я пренесе отвъд, без и през ум да й мине, какво е намислила лукавата кекерица. Скочила жабата във водата и заплувала, скочила и мишката по нея.

Жабата плува и си мисли: „Сега ще те науча аз тебе, съдружник да ми ставаш на лова. Ще те прекарам, ама по дъното“.

И тъкмо насред реката, гмурнала се баба жаба надълбоко, та да удави посестримата си.

Клетата мишка, като глътнала вода, разбрала, че работата отива на зле. Опънала се с всички сили, да се задържи над водата. Жабата я тегли надолу, а тя се мята, пляска като отровена риба, че пустият му живот и на нея бил драг!

В това време над реката прелетял един щъркел. Забелязал той, че нещо се блъска във водата. Спуснал се и — цоп! Хванал мишката с клюна си и я отнесъл в гнездото. Като погледнал, що да види? — на другия край на ликото се мъдри една завързана жаба, сгушила се и кокори очи. Оставил той мишката и грабнал кекерицата, че жаби по̀ обичал, пък сетне да изяде мишката. Добре, ама докато щъркелът глътне жабата, гризанка прегризала ликото и се шмугнала нанякъде. Отървала си душицата.

Та затова старите люде казват: който копае гроб другиму, сам пада в него.

Никой не е доволен от съдбата си
Българска народна приказка

magare.jpg

Един селянин имал две магарета, с които си изкарвал хляба. Веднъж паднала тежка зима и като нямал с какво да храни добичетата, взел човекът, та ги продал. Едното го купил някакъв богаташ, а другото — един каменар. Така магарешката орис разлъчила двете другарчета, които дотогава си живеели под една стряха и делели всички несгоди по равно.

Минало, що се минало, по някое време магаретата се срещнали на пазара и от радост заревали с цяло гърло:

— А-у, а-у! Къде се губиш бе, братко? Що правиш, що струваш? Как поминуваш след като ни продаде онзи селянин? — викнало каменарското магаре.

— От харно, по-харно, братко — отвърнало богаташкото. — На добро място попаднах. Новият ми стопанин е тежък чорбаджия. Купи ме, само за да разхождам седемгодишното му синче. Яха ме по три часа на ден, колкото да отиде до училището и да се върне. После — кеф! Изтягам се по цял ден на хладовина в обора.

— Ами как си с храната? Че ако помниш, при стария ни господар бая глад гладувахме! — попитало магарето на каменаря.

— О-о, от владишко магаре съм по-добре. Всеки ден ме зобят с отсян ечемик, яслите ми пълнят с дъхаво сено. А пък за обора — не питай! — не знам дали султанът така гледа атовете си: вредом пометено, почистено, паяжинка не можеш да намериш; спя на чисто, като някоя букурещка кокона. Ами ти как я караш? Какво ще ми разправиш за твоя живот?

— Ох, леле, братко — отвърнало магарето на каменаря, — не ме питай моля те, че сърцето ми се къса от мъка.

— Я кажи, кажи да чуя — подбутнало го чорбаджийското магаре.

— А бе, какво да ти казвам? Виж ми садините по гърба и слиновете на врата, па ми прочети и ребрата — всичко ще разбереш. Под лоша зодия съм се родил. Пустият мой късмет, гдето ме бутна у тоя безжалостен каменар. Като вземе да ме товари, никаква милост няма. Наведнъж ме кара по сто оки камъни да нося, та краката ми се преплитат. Пък той на всичко отгоре не се измаря да ме налага със суровицата. Дяволът да му го върне! От бой кожата ми се надупчи и за тъпан вече не става. А пък за яденето — няма какво да ти река: освен суровицата, само тръне дъвча и понякога си пощипна мъничко слама, останала по стърнищата. Спя под един пробит навес. Зиме-лете — все там. Пак добре, че надвечер, като ни свърши работата, господарят ми сваля самара, па се изтъркалям в прахоляка. Ето, това ми е едничката радост. И ако и нея я нямаше, отдавна да съм обърнал петалата. Та така поминувам, побратиме, клетият аз.

kasmet.jpg

— Ах! — въздъхнало си чорбаджийското магаре. — Блазе ти, братко! Защо не съм и аз при твоя стопанин? Всеки ден по сто оки и отгоре товар носвам и боя ще изтрая. Ама после да си похапна тръне и суха сламица, та да се овъргалям ху-у-убаво в прахоляка… Това разбирам аз живот!

Кой кого изплашил?
Албанска народна приказка

plashi.jpg

Внучката разтребила, премела, хвърлила на петела шепа зрънца, пък за мишчицата, гдето се притайва в една дупчица зад огнището, не се сетила. Нищо! — тя сама си намерила няколко трохички и си ги изяла сладко-сладко. В туй време бабата извадила торбата с боба — бобена чорбица да сготви. Надзърнала в котлето — то празно.

— Няма вода! Ще ида да донеса — рекла бабата, взела котлето и се запътила към извора.

Внучката ожадняла; надзърнала в канчето си — и то празно. Взела канчето и тръгнала подир баба, вода да си налее. Петелът си изкълвал зрънцата; последното му преседнало на гърлото и той поискал да го прокара с водичка; надзърнал в чашката си — празна. Взел я и тръгнал подир внучката — вода да си налее. И гризанка вече закусила; озърнала се насам-натам, че й били пресъхнали устата — няма вода! Взела бабиното напръстниче и тръгнала подир петела.

Застигнали се всички на извора. Бабата си наляла котлето, внучката си наляла канчето, петелът си налял чашката, мишката си наляла напръстничето. И хайде! — един подир друг се запътили за дома: върви бабата и пъшка, защото нозете я болят; подскача внучката — крачетата сами я носят; петелът крачи важно-важно и си кандилка чашката, а мишчицата пъргаво ги следва, назад не изостава…

Ненадейно лек ветрец повеял и разклатил клонките на лешниковия храст, под който било задремало малко зайче. Едно узряло лешниче се отронило от чашката си и — туп! — ударило зайчето по цепнатата муцунка. Скочило зайчето, хукнало да бяга още сънено и се блъснало в нозете на бабата. Изплашила се баба, паднала на гръб, разляла си водата:

— Вай! Що за чудо?! — завайкала се тя.

А зайчето се изплашило повече от нея, подскочило и угодило в престилката на внучката. Паднала внучката с навирени нозе и разперени ръце, разляла си водата:

— Ай-ай! Какво ме събори? — извикала внучката.

На зайчето сърчицето от страх ще се пукне. Втурнало се по-бърже от немирния вятър и връхлетяло връз петела. Подскочил петелът, запляскал с крила и си изплискал водата:

— Ко-ко-ко! Колко се изплаших! — провикнал се петелът.

Пък малката гризанка като видяла този дългоух звяр, че се спуща към нея, не го дочакала, захвърлила напръстничето и бърже-бърже се мушнала под едно листо.

Зайчето продължило да бяга. Бягало, бягало, та свят му се завило. Най-подир намерило си потайно местенце и се сгушило, а сърчицето му: туп-туп-туп!

Ето че всичко се умирило-утишило. Привдигнала се бабата с охкане; помислила-размислила, промърморила си тихо: „Ох-ох! Пак късмет имах, че мечката не ме изяде!“.

Скочила внучката, отърсила си поличката, озърнала се на четири страни и като видяла, че няма вече нищо страшно наоколо, рекла си наум: „Ей! Пак късмет имах, че се спасих от злия вълк!“.

Петелът си разтърсил главата, пригладил си перата и леко се изкашлял: „Кр-кр-кр! Пак късмет имах, че лисицата не ме удуши“.

Мишчицата свита лежи под листото, тихичко изпискала: „Пи-пи-пи! Пак късмет имах, че този страшен котарак не ме настигна!“.

Пък клетото зайченце, като се поуспокоило от големия страх, усмихнало се с цепнатата си муцунка и още по-тихичко си въздъхнало: „Ей, добре че мога бърже да бягам! Измъчих се от бягане, ала си отървах кожичката от толкова много ловци!“.

Приказчица малка — на внучето за приспивалка.

Допълнителна информация

$id = 8720

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Ангел Каралийчев; Николай Тодоров

Заглавие: Умница-хубавица

Издание: второ поредно

Издател: „Български художник“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: Приказки

Националност: българска

Печатница: ДП „Дунав“, Русе

Излязла от печат: 26.X.1990 г.

Главен редактор: Иван Иванов

Редактор на издателството: Илияна Монова

Технически редактор: Буян Филчев

Рецензент: Любомир Георгиев

Художник: Стоимен Стоилов

Коректор: Ирина Вутова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4224