Марко Ганчев
Смешна тъга

През детските ни дни,

през кратките ни младини

природата не може да ни заплени.

Намираме неща по-интересни

от изгреви, от залези

и птичи песни.

Ала с годините полека-лека

току се спрем на някоя пътека

и дълго гледаме как вятъра

люлей на облаците шатъра.

Дъждът, безмирисният, изведнъж

ухае цели часове на дъжд,

додето изсуши треви и друмове

дъгата със пера паунови.

Калинката заглеждаме с любов такава,

като да е летяща капка от кръвта ни,

която и подир смъртта ни

пулсирането си ще продължава.

Повърхността на изворчета ледени

от нашето дихание се къдри

и ний стоим,

над себе си наведени,

с повече бръчки и по-мъдри.

През есенни гори минаваме —

като совалки в багрите им

се втъкаваме.

Със гръмове и песен птича

могъщата природа ни привлича

по-силно от жена,

по-силно от идея.

Подготвя ни

за вечното ни сливане със нея.

Към слънцето дървото бяга.

Това на село също става —

до покривите се протяга

и разклонява се тогава.

Но ти, дърво, порасло в двора

покрай основите ни влажни,

кога ще стигнеш до простора

над къщите ни шестетажни?

Това е дело свръхприродно,

но пак протягаш се наивно.

Не можеш инак, мое плодно

дърво, а не декоративно…

В неразцъфналата липа

бяха дошли пчелите.

Бъдещите цветове

висеха като кичурчета чер пипер.

Не се долавяше ни най-малко ухание.

А пчелите бяха дошли.

На скамейките,

под статуите на велики мъже,

влюбени двойки извайваха взаимно

красотата на телата си.

Те още не знаеха

дали ще вкусят

от меда на материнството.

А пчелите бяха дошли.

Пчели преди цвета.

Пчели преди плода.

Пчелите на надеждата

и на труда…

И теб, и мене, и съседа

еднакъв свят ни окръжава,

но всеки иначе го гледа

и иначе го обяснява.

И виждаш: моя труд и твоя,

и власт, и сила са нахалос

да въведат единство в тоя

от гледища и мисли хаос.

Но ти недей ропта и вика:

природата и тук е права —

неизмеримо многолика,

така се самоопознава.

По стълбището на изстиналата къща

ръката ти по навик те загръща

и срещу ледената хала

увива ти гнездо от шала.

Но изненада вън те чака:

задухал е нощес южняка.

Не продължаваш пътя си веднага.

Стоиш минута, две на прага.

Ръката от яката сваляш ти,

балтона си оставяш да плющи

и сам трептиш от сладък смут,

че вън не те посреща студ,

а топлина душата ти отключва.

Колко рядко ни се случва…

Умираха сърцата присадени

като попарени напролет пъпки

и от напрегнатото им следене

по телевизора кръжаха тръпки.

С последен гърч умиращото тяло

успяваше навънка да изтласка

сърцето, дето кротко бе преляло

по неговите жили кръв и ласка.

Съпротивлението упорито

насаждано е от самата вечност.

Сега разбирате ли нас, които

се мъчим да присаждаме сърдечност?

Прибирам се от седмичния излет —

една въздишка, дълга един ден.

Пред мене пак е тоя тъжен изглед,

без изгледи да бъде променен.

Вместо гората облаци да ражда,

градът увит е в облак сиво-син,

натегнал от отровата на сажди,

на пушеци, на думи и бензин.

И слизам. И котловината сива

със утаен на дъното й град,

като отровна чаша се прелива

за мене, примирения Сократ.

Гневно е слънцето.

Самото слънце.

Не кралят-слънце.

Няма спасение и за приближените.

Въведе извънредно положение

на нервите.

Превърна меките ни спални

в безсънни карцери.

По няколко пъти на нощ

ни вика пред трибунала

на придирчивите мисли.

Изтръпват крайниците ни,

бити от парещите му бичове.

Най-неиздръжливите рухват,

простреляни от упор в сърцата.

Година на гневното слънце.

То, дето казваме,

че свети еднакво за всички,

откак свят светува

се гневяло през четиристотин години,

през двеста години,

през единайсет години.

Нима е можело без гняв

да се отразява

в отровните върхове на копия и на стрели,

в сребърниците за предателство,

в очи, блеснали от озлобление,

в незаслужени слънчеви апартаменти?

През четиристотин години,

през двеста години,

през единайсет години —

година на гневното слънце.

Само че ние сме били още невежи

и не сме знаели.

Сега открихме

циклите на неговия гняв.

А по-нататък,

когато станем по-учени

и проникнем още по-дълбоко

в тайните на великото светило,

може би ще разберем

и колко често ни е прощавало…

Не гледайте, а слушайте лъва.

Не в гривата е той — в рева.

През късни нощни часове

във клетката си като изреве,

завивката ми сваля той.

Тогава сигурно на водопой

наум през джунглата върви

посред лиани и треви.

Реве,

не в другите да всее страх.

Реве,

защото няма страх от тях.

Пропуква някой стъпкан клон,

останалите правят му поклон

и просва се с покорна тръпка

пътеката под лъвската му стъпка.

С огромно гърло

всеки звук поглъща

и на света

стократно по-могъщ възвръща

безсмисления дребен шум.

Лъвът през джунглата върви наум…

Ни слово. Ни дело. Неделя.

Ни чинопочит. Почивка.

От букова шума постеля,

от витошки вятър завивка.

Шест дена човекът се бори,

понякога волю-неволю,

да бъде над всички отгоре

или пък не много отдолу.

А тука щастлив е, додето

за малко усеща душата

над себе си само небето,

под себе си само земята…

Не нося книга за из път,

чета самите канари.

Прелиства ги течението

на вятъра и на реката.

Безкраен вой

на войнстваща безплодност,

тътнеж на копия и боздугани,

и корени — умиращи войници,

за сбогом стискат шепа пръст.

Да, шепа пръст върху скалите,

това е цялото ни земно чудо.

Превръща се на папрати и борове,

на цветове и аромати

и най-подир дори на мисъл.

И тая мисъл вече знае

как мъчно тържествува чудото,

разкъсвано в самите корени

от напора на сивата безплодност.

Когато бяхме близо до звездите,

понеже бяхме близо до земята,

и паднеше случаен метеор,

за сбогом махаше ни тъжно

запалената си опашка.

Тогава старците говореха:

умрял е някой и душата му

преселва се с последен блясък.

Понеже сме далече от звездите

и няма да се видят метеорите

върху екрана вечно светъл

на градското небе,

при преселението на душите

по булеварда профучава

линейката за бърза помощ

и свири толкова секунди,

за колкото изгарят горе

падащите метеори.

Край огъня във пещерата,

откраднат уж от богове,

забравиха ме мойте братя

преди стотици векове.

На битки с племена опасни

отивайки, или на лов,

изпуснат ли го да угасне,

не можеха да палят нов.

И мен оставяха да духам

дима, да става топлина,

понеже бях негоден духом,

а пък и тялом за война.

Но скоро кремъчната брадва

ударили о канара,

научиха се, щом им трябва,

самички да секат искра.

Разпалиха огньове нови,

към тях насипаха барут

и от гърлата на топове

светът със огън бе заплют.

Сега го мерят с мегатони,

които сриват градове.

За моя огън кой да помни,

откраднат уж от богове?

Подклаждам го, да не догаря,

и все изривам пепелта

с наивна първобитна вяра,

че ще им трябва топлота…

Горят огньове есенни,

от север накъм юг понесени.

Тревите некосени,

неопасени,

по склонове и ридове препасани,

сега се палят от овчарите.

За сетен път

се жлътват от чукарите.

И връх на връх,

и слог на слога

предава някаква тревога,

тъй както са си пращали писма

туземците от Огнена земя.

На пламъка езика

вика:

не окосихте в себе си

тревите миналогодишни,

макар да знаехте, че са излишни.

Не искахте да ви боли,

нали?

А огъня, кажете,

огъня

по-лесно ли ще понесете?

Валеше сняг.

Земята и небето се бяха прегърнали

и си шепнеха нещо над дърветата.

Такова беше времето,

когато излязох снощи от работа

и дълго скитах из града.

Всички отпечатани стъпки,

макар и разнопосочни,

водеха към една безпричинна радост.

Върху спрелите автомобили

се изкорубваха бели хралупи,

за да закрилят зимния им сън.

Чак напролет

щяха да се размърдат оттам

с весело ръмжене.

Някой клон внезапно

се отърсваше върху раменете ми,

сепнат от мечтата за катеричка.

Момичетата в тъмните входове

влизаха да изживеят

непостижимото след двайсет години —

белокоси да се целуват.

Снежинките падаха

само до височината на уличните лампи.

По-надолу изчезваха

сигурно защото се сипеха

направо в душите ни.

Ето какво беше времето,

когато ме съветваха

да се примиря с несъвършенството,

защото такова било времето…

И когато

лъхне наистина на море,

спуща се България полегато

просторите му да обозре.

За да не си пречат,

приклякат

всяко дърво и всяко село

и даже Балканът

подгъва лакът

да наплиска доволно чело.

И даже човекът

от тия огромни

размери усеща се поласкан

и току видиш

престава да помни,

че това още

не е Океан.

Пролет е.

Отивам за мойта награда —

сребърния орден на водопада,

сложен в кутия от канари,

полирана от залези и зори.

Момини сълзи с камбани

известяват

на птичия хор да подхване

песен за моето тържество.

И тя еква от всяко дърво.

Сини знамена от потока

и от небето се веят в една посока.

Мъдри бухали тупат с крила,

от хралупите викат: — Ела,

тук ще бъдеш увенчан и помазан

и пак ще останеш незабелязан.

Отивам за нея,

отивам за нея —

наградата за това,

че живея.

Умират брястовете —

младите и старите.

Изчезват без остатък,

както динозаврите.

Из въздуха навярно

някаква трагичност има,

която още е за другите неуловима

и само брястове

с тревожна жълта светлина

примигват

посред общата зеленина.

Заети и неразсъдителни,

все още смятаме за най-чувствителни

различни люляци,

мимози,

рози.

А ето че умира този —

от пищни цветове некичен,

незабелязан, прозаичен.

Бряст — като рязък глас.

Бряст — пукот на кост.

Бряст — неочакван въпрос.

Бряст

си отива от нас.

Като ръка напукана, добра,

за сбогом стискам брястова кора.

Копая под дърветата на мама,

поспирам и отчупвам крушов цвят,

забравяйки за всяка друга драма,

която инак пълни моя свят.

Дочувам, че историята шества

край мене нейде, но оставам глух —

историята нека търси средства

така да е спокоен всеки дух.

Природата направо в наште шепи

изсипва аргументи, да доказва,

че нейните процеси не са слепи

пулсации на клетки и на плазма.

С голяма цел изписва тя пътеки

и сложни кръгове, и мрежи гъсти,

различни върху пръстите на всеки

от нас, а има милиарди пръсти.

Не ни дарява с тоя отпечатък,

за да изтъкне нашата особа,

а се смилява през живота кратък

да ни спести амбиция и злоба.

За отлика от масата човешка

да не ламтим — в ръцете ни я има.

Останалото си е наша грешка.

И при това обидно повторима.

На Св. П.

Защо ли го изкарват с мечка, Боже?

Такъв артист от друго няма нужда.

Та той е умен и самичък може

у нас и смях, и горест да събужда.

А мечката се мята без посока,

ръмжи му и реве му разярена,

че принуждава я да прави скока

от тъмна пещера до светла сцена.

И той уплашен е, ала я тегли

напред, където иска режисьорът

с надежда да я укроти и негли

там всичко по сценария да сторят.

Защото долу в залата-бърлога

стръвница-публика се е стаила,

ръмжаща с тъмна пещерна тревога

за зрелища, които лесно смила.

И царствен и смутен артистът спира —

на публиката господар и роб.

И става чудо — звярът го разбира

и прави номера си: Хале-хоп…

Сега къде ли държат житото?

На село в старата ни къща

изсипвахме го след вършитба

на купища по всички стаи.

И чудо ставаше тогава

на село с тая стара къща:

вместо от туй да заприлича

на мрачен някакъв хамбар,

по-светла ставаше и топла.

Не, не, това не е хипербола,

нито разнежване от спомена.

То бе физическо явление.

И в тия купища от жито

заравяхме наесен пъпеши,

последни плодове, осъдени

на смърт и просто възкресявани

изпод савана на сланите.

Съвземаха се и узряваха,

съгрети за живот от тези

зърна от слънце и от труд.

Сега къде ли стои житото?

Навярно из големи складове,

защото има хляб за всички.

Но жалко, че не се използва

оная топлина, която

там би била хилядократно

по-топлеща от топлината

на село в старата ни къща.

Тоя камион трябва да го догоня

и да го задмина, Господи мой.

С кротки добичета натоварен е камиона.

Те мълчат, а така вие той!

В кланицата ги кара. Нямам утеха

за кратковременния си смут.

Тая утеха времената ми я отнеха —

никой не е купил тия волове за труд.

Не отиват да орат нивите, нито градините,

нито да вършеят, а на скотобой —

тежката работа сега я вършат машините.

Включително и предсмъртния вой.

Юнско пътуване покрай ечемичени ниви,

космос от жълтоопашати комети.

На места като гриви са още игриви,

а другаде — от зрелостта вече лениви.

Но всяка със свой спектър свети.

Тоя отблясък от ечемичени ниви

привечер, като стигнах мойте места,

се превърна на рояк от светулки игриви,

за да не го забравя до сутринта.

Какви са, стара земьо, тия земетръси,

че даже и вулкани като над Помпей?

Нима все още смяташ да мениш вида си?

Не ти прилича на годините, недей!

Ако наистина у теб бушува лава,

която повече не може да търпи,

а иска да избликне и да не прощава,

стегни се, земьо, вътрешно да прекипи.

Това не е молба да ни дариш облага,

защото, все едно, ще легнем вътре в теб —

за себе си стори го, че не се полага

на великан към дребните да е свиреп.

Ако билет до Франция дадат ми,

ще мина край Париж и по-натам

ще спра — където океанът тътне,

и ще потърся кътче да съм сам.

Един работен ден от осем часа

там ще прекарам да погледам как

гръмливо приливът живот пренася,

гръмливо отливът го връща пак.

Носталгия, прищявка ли — не зная,

но другите стихии гаснат в мен

полека-лека, вече само тая

ме вика и ще ида някой ден.

След туй Париж безспорно ще ме блазни

и седмицата ще прекарам там,

но то ще бъде отлив покрай празни

черупки вече в пътя за насам.

Алея, от слънце огряна алея!

Не тръгвам по нея, а как ми се ще!

Понеже е делник, самички по нея

тържествено движат се дядо с дете.

А ние към сгради бетонно-железни

търчим да се пъхнем от изгрев и чак

след залез от техните мрачкави бездни

излизаме, вече напълно по мрак.

Не казвам, че има тук нещо погрешно —

история то е или е съдба.

Това оправдание само е смешно:

за място под слънцето водим борба…

Какво не бях — вода и пара,

и звезден прах, и земна пръст,

и всичко, дето тая стара

природа го върти на пръст.

Природата не ме потули

из хаоса през тоя век,

а мойта бройка молекули

превърна в образ на човек.

И рече ми: „От кръговрата

на атомите излезни

да видиш как стоят нещата,

като се гледат отстрани!“.

Видях. Поисках да разправя.

Но тя с досада спря ме: „Знам!“.

Защо повика ме тогава?

Сърдит съм, ще се върна там.

Като ръка напукана, добра,

за сбогом стисках

брястова кора.

Отиваха си брястовете —

младите и старите

завинаги,

тъй както динозаврите.

Изсъхваха дърво подир дърво.

Така и не разбрахме от какво —

от пушеци или от децибели.

Засвири вятър в костите им бели

като из конски черепи в полето

заупокоен марш. Но ето,

че тръгнаха от корените им издънки,

издънките им не остават тънки —

стъбла се вдигат в небосвода,

а от стъблата нови вейки

разлистват се, плетейки

корона на царицата природа.

Така и бременните в Хирошима,

облъчени

от лъчевата болест нелечима,

родиха бебета напълно здрави

и на света доказаха чрез проба,

че няма той убежище да си направи

навън от своята утроба.

Растат неудържимо

младите върхари

и само костите на брястовете стари

стърчат над новата зеленина —

връз тях да пада гръм

за старата вина.

Добри деца на майката природа,

злодумници не могат да рекат,

че нищо не сме сторили в угода

на майка си да предоставим кът.

Подслон в града и ползване на душа

на градския фонтан не ни тежи,

напротив, даже ако има суша,

цистерна идва да я освежи.

Дори две дървени игли-тополи

за нейното любимо плетиво

в небесносиньо гранче сме заболи —

да си плете сред свое общество.

А с други баби седне ли на плетки

край лилиите, ще се наслади

на старогръцките си статуетки,

огледани във езерни води.

И още със какви ли не изкуства

да я пленим си даваме труда,

обаче тя пак най-добре се чувства

във старческия дом извън града.

На пясъка най-точно ще ви кажа

защо морето тъй ни мами с плажа:

над Времето постигаме победа —

щастливият часовника не гледа.

Строшил е невнимателен летовник

на Хронос пясъчния му часовник

и пясъкът под нашите пети,

секунди смесил с векове, хрусти.

И механичните, и те са спрели —

спиралите им са се попилели

по гърбове на охлюви и миди,

без лупа всеки може да ги види.

Всемирният часовник електронен

единствен цъка с ритъм монотонен,

където слънцето в две светли точки

примигва на размерени отсрочки:

едната в циферблата на небето,

и друга — в циферблата на морето.

И можем от брега да видим как

пред нас пулсира вечността без бряг…

Защо така на всяка крачка

по-силният от мен надига крак

черупката на гордостта да смачка,

в която съм се сгушил кое-как?

Без тая пакост пак ще оцелее,

разбира се, тогава за какво

излишни стъпки настрани пилее

да тъпче беззащитно същество?

Тоз, който тъпче съществото гордо,

е на света жестокото дете.

Ох, нашите пораснаха, природо,

а твоето кога ще порасте?

Мъките на плебса —

и за теб са.

Радостите му на плебса —

примитивни пък за теб са.

Няма никога да си блажен.

За какво съдбата те молепса

с тоя нажежен ръжен,

мислещи човеко?

Само щото понадникна леко

ти през нейната ограда,

тя бе толкова жестока.

Каква мъка ни се пада,

ако й откраднем стока…

Мен като среден селянин, последен

ще ме примами с нещо бедността,

но ако си в немилост, да си беден

това е на съдбата милостта.

Защото ако имах къща, сигур

един от двама ни в ония дни

би рухнал: щях да блъскам като тигър

на кабинета четирте стени.

А оцелях, защото вън в тетрадка,

прелиствана от вятър и от глъч,

редях горчива песен, но пък сладка

редеше върху нея някой лъч…

Поповете с амвона не успяха,

ни словомелещите политици,

но валцовите мелници ни смляха

в обществено брашно, паспал и трици.

Воловете опъваха юлара,

смутени от свистенето на вала

и шибахме ги с дядо в надпревара,

той — седнал, аз — изправен на чувала.

Те по долавяли са в тоя громол

бумтежите на дяволско копито,

щом новият — макар и хитър — хромел

не мели твоя хляб от твое жито.

Защо бе нужно цялото кадърно

семейство да се труди цяло лято

почти като златар над всяко зърно,

от слънчева материя излято?

За миг чувалите от всички ниви

поглъща кошът във водовъртежи —

от работливи жито, от лениви.

Чувалчето ти кой ще забележи?

Смутени от промишления громол,

напразно все опъваме до днеска

юзди пред крематориума-хромел

прахът ни да не бъде обща смеска…

И близки имам, но гората,

като ме види изтерзан,

по раменете на душата

другарски ме потупва с длан.

Душата ми отвъд озона

къде ще спре, не знам. Сега

обител има тя в сезона

на просветлената тъга.

И в други работи безкрайно ловка,

все пак природата до днес

е вложила най-мъдра кодировка

във семето на дивия овес.

Десетилетие и половина

в земята може да лежи,

изчаквайки

благоприятната година,

в която своя род да продължи.

Пък аз, освен че моята епоха

изпод леда не съм добре избрал,

ами децата ми и те дойдоха,

ледът когато се превръща в кал.

Остава всекиму да се надява,

че може някоя измежду тез

години, през които съм тъдява,

да е годината на дивия овес.

И малко вятър щом повее топъл,

над челото си правя

с длан навес,

а с другата — тръба за своя вопъл:

„Къде си, див овес,

излез!“

От раждането си до днес

опитомявам див овес.

За кой ли път житата пак узряха,

а аз — едва сега за първи път.

Откъсвам клас и преброявам

зърната му: около трийсет.

И втори, трети — толкова.

Плюс-минус две, плюс-минус три,

но общо взето все на брой

като годините Христови.

И става ясно що е истина:

затуй и ние сме посеяни —

да умножим до трийсет пъти

това от нас, което може

да стане хляб за другите.

И все не можем да го сторим.

И зрее житото отново —

да ни изхрани с хляб, а Бога

с надежда да нахрани пак,

че може би все някога…

А над житата — погледът на Бога,

безкрайно син и доверчив.

Както тогава,

изскочи заек изпод шипката,

но не избяга уплашен,

а тромаво застана на пътеката

и ме загледа любопитно.

Ах, може би и той е остарял,

заекът на моето детство.

Както тогава,

недоволно изпръхтя

изпод нозете ми в стърнището

ято яребици.

И старата си песен пее пъдпъдъкът:

„Пъдпъдък, пъдпъдък!“.

Постарому

часовниците на щурците цъкат:

„Цък-цък, цък-цък!“ —

навивайки пружината на вечността

върху оста на радостта.

Колко е невероятно,

че точно оттук

съм излязъл да променям света!

И най-лошото е,

че го промених наистина.

При завръщането ми в родната къща

само едно нещо е както тогава:

прибрах се и се заключих

както през детството си

след извършена беля.

Как ни подлъгваш, Природо,

срещу нищожни възнаграждения

да ставаме пласьори

или по-точно преносвачи на наркотици.

Пренасяме през времето

наркотика, наречен живот.

Тия, които зарибих,

ми идват в килията

на свиждане,

наричано семеен неделен обед.

Когато си отидат,

продължавам да пиша показанията си,

макар да зная,

че който проговори,

ще умре.

Къртичините, ето нещо по-трайно

от пирамидите на фараоните…

От ранна пролет до късна есен

в двора на лятната си къща в Горна диканя

все разривам къртичини,

от което почти не ми остава

време за друго.

И пак няма спасение —

из новонасипаните им хълмчета

се препъват гостите и домашните ми,

нащърбяват се сенокосачката

и настроението ни.

Най-после с течение на годините

зърнах светлина поне в техния тунел.

Оказа се много важно,

след като изравниш хълмчето

с тревата наоколо,

непременно да затъпчеш отвора

в средата му.

Иначе къртицата тутакси се завръща

да го запуши

и ето ти нова тракийска могила,

но без никакво златно съкровище вътре.

Кой знае като какви разрушителни урагани

отекват в тунелчетата на къртицата

обикновените шумове на широкия свят

и вихрите от светлина,

та тя панически

се втурва да ги прегради!

Къртицата не само че не иска да надзърне

през дупката на новото познание,

но мъдро заличава

дори самата точка

на допирателната на Зенон.

А ние сме много по-изостанали.

Че до Луната ли не източихме шии,

че до Марс ли?

А с радиотелескопите

надничаме зад слънчеви системи

и зад галактики на милиони

светлинни години оттука.

Още не знаем докъде ни е тунелчето,

че да го затворим над главите си

и да оставим някакво хълмче

за белег на съществуването си.

Та някой непрокопсан фермер

там горе да го заличава…

Не зная по-дълбока бездна

от тенджерата с врящата вода.

Мехурите издуват ципи

в отчаяно усилие да спрат

превръщането на водата в нищо.

И ципата на моя мозък

така напразно се опъва

да задържи за още миг

разпадането на света ми

във молекули от вселенска пара.

И най-обидното е, че това

наричат го студен разсъдък.

Каква е тая лятна пещ, Природо?

Четиресет и два по Целзий,

когато плазмата ни се разпада,

а въздухът пулсира като плазма.

Нали сме ти деца рождени,

а като мащеха ни хвърляш

в пещта на вещица стръвница.

След малко камъните, от които

пещта й е скрепена,

и те ще се превърнат в магма.

Аха, това е и целта ти —

планетата отново

да стане каша огнена.

Надяваш се, че следващия път,

когато магмата застине,

ще се покаже от блатата

по-сполучлива мислеща тръстика?

Слънцето спряло, сърдито пече…

Когато след дълго събрание

слезеш да прекосиш площада,

ти се питаш във отчаяние

в рая ли си или във ада.

Горе чоплиха ти душата

и ти щеш или не щеш

диреше на другите от словата

себе си да разбереш.

Слава Богу, най-после свърши!

Упоително въздух вдъхни

и погледай как мило се кършат

в есенни рокли жени.

Как е хубаво вместо всяка

да те докосва със рамена,

ей там долу на пряката

да се срещнеш и ти със една.

Да не иска от тебе анализи,

мълчешком да не пита и тя

със годините опознал ли си

себе си, другите и света.

Зад пресечката с нея да свърнете,

да прекарате цялата нощ

във един човек двама превърнати,

който никога не е лош!

Старата ергенска стая,

дето сладко съм живял,

като влязох, ме замая

с изкушение и жал.

Но разбрах подир минута,

че съм безнадеждно друг —

чужда ми е с неуюта,

празна, нищо че сте тук.

Бях ви близък по квартира

и по мисли, а сега

аз към вас пътека диря

с таз принудена шега:

— Побеждавах тук жените,

но в един прекрасен ден

си платих за хитрините —

победи една и мен.

Някой се полуусмихва,

ала щем или не щем,

разговорът все затихва,

за да се стопи съвсем.

Пропастта пред нас нараства

и я мерим мълчешком —

вий й казвате еснафство,

аз пък я наричам дом.

Родена в четирсет и пета.

Толкова зная за теб.

Леко момиче —

не от кабарета,

лека жена —

не от вертеп.

Родена, когато умряха

тия домове

на безпътната плът,

как ли към твоята стряха

мъртвото е намерило път?

Просто ли?

Сложно ли?

Недоумявам.

Ето листче на мойто бюро:

дадоха ми

да те разобличавам —

имал съм сатирично перо.

Листчето със греховете,

дето никой не ще ти прости,

листчето,

то ме подсети —

листче си нямала ти.

И щом първият мъж

зашептял сладкодумно,

че за теб

        е на всичко готов,

най-банално,

        тоест безумно,

си възпламнала

        от любов.

Може би

някъде в папката

би прочела за него ти,

че той

        ще си кривне

                шапката

и повече

        не ще се вести.

Нито за него,

нито за другите

би прочела такива неща —

в папките са достойнствата

        и заслугите,

и уверенията

        за верността.

Колко добри сме

        е отбелязано

в листчетата

        като на длан:

правим активни

        изказвания

и изпълняваме

        държавния план.

Листчето

е нашта наслада,

с листчето ний сме добре —

ако някой реши

        да ни напада,

листчето ни

ще го възпре.

Как ли

        с отворени обятия

да не срещаш

        мъжкия рой,

щом „към всички

        мероприятия

се отнася

        положително той“?

Пръв път

        и аз не изпълнявам

задачата

        да те разоблича,

а над досието ти

продължавам

дълги месеци

        да мълча.

Може би

ще бъда наказан,

може би

имам вина,

ала листчето

        с неприязън

блъсвам

        сега

        настрана.

Към икономии тогава

вестниците не зовяха,

но селските моми

сами

все боси до града вървяха.

За спътници тогава

нямахме идея.

Описваха по прахоляка орбити

петите им, като Земята обли,

но по-напукани от нея.

Във кошниците им

освен обувки лачени

почти не виждах друго да се мята:

отиваха те на пазар,

за да покачат

на свойто самочувствие цената.

На края на града,

по селски ловки,

избърсваха нозе в роса и сетне

от кошниците вадеха пантофките,

според тогавашния вкус кокетни.

Ах, модата едва ли другаде

достигала е до триумф такъв:

макар болезнено и трудно,

побираше Земята във калъф.

Аз гледах как в очите на момите

щастливи пламъчета се раззарят.

И тръгваха.

И срещаше ги с гласовити

овации пазарът…

Вървях, към първата жена запътен.

Дълбоко в мен ехтеше смътен тътен

и думите й не дочух веднага,

с които тя се появи на прага.

Говореше комай защо е права,

че на мъжа си с мен изневерява,

додето всичко някъде се смеси

зад спуснати ресници и завеси.

Излязох и безкрайно ме учуди,

че хвъркаха край мене пеперуди,

че пролет бе и птиците пияни

потъваха в небесни сини ями.

На двора бяла оплодена вишна

събличаше си дрехата излишна.

Вървях и с философия младежка

се питах таз любов не е ли грешка,

падение ли е или е полет?

А всъщност беше пролет, беше пролет…

Ти от работа тръгваш първа,

да си идеш под час у дома,

дето ревнуват съпруг и свекърва,

ако със себе си

останеш сама.

А как ти се иска

през кварталните паркчета

бавно, бавно да минеш ти,

дето жълти глухарчета

светят като малки мечти.

И мъжът минувач

да те гледа момчешки,

момчето по мъжки да те пожелава,

а волности по-лудешки

само вятърът да си позволява.

Свят да му се завие от танца

на косите ти слънчеворуси.

Уви,

ти познаваш единствено толеранса

на закъсняващите автобуси.

Возиш безропотно свойта беда,

без да правиш от нея драма.

Целият свят се бори за свобода,

а ти — клетката ти да е по-голяма.

С мойте мисли надалече

нямаше да стигна пак,

но добре, че ги отвлече

преминаващия влак.

От един вагон за майки

ми се мярна гола гръд,

млада, кимна ми, играейки

в ритъм някакъв от плът.

И пое го маранята,

дето тромаво пълзи —

като луда се замята

между сините лози.

В ябълката започуква

цвят о цвят като звънче.

Сока, който ги разпуква,

в мен усетих да тече.

И загуби се сред гърмел

туй видение от плът.

Ненапразно е закърмен —

от чия ли гръд — светът…

Пристъпяш гордо в дреха фина.

Все още не разбираш ти,

че в наши дни не си богиня,

макар с божествени черти.

В душата ми събуждаш чудо

и както преди векове

от мен се криеш, та по-лудо

страстта към теб да ме зове.

Зове ме тя, но скоро гасне

сподавен слабият й ек

сред другите хилядогласни

пристрастия на моя век.

Пленила ме напълно вчера,

забравям те преди съня

като затрупана Венера

под пластовете на деня.

И ако нощни монолози

ме хвърлят в огън или хлад,

не са към тебе, а към този

омразен и обичан свят.

Присъствай с дреха и без дреха.

В божествените ти черти

намирам моята утеха.

А твойта още търсиш ти…

Не се оженва — да е независим.

Седим по вещи и по куфари,

но не на път се чувстваме,

а във чакалня.

Върху стената с хиляди пиявици

вкусът на бояджията пълзи.

Бутилките разменят празни тостове

с краката на железния креват.

И тук долитат женски длани,

но скоро с нервно пърхане

отправят се към други стрехи.

Да, независимост, но показна,

защото той не знае

действителната где е скрита.

Умеят дланите на нашите жени,

докосвайки се до покривки евтини

и до пердета с меки тонове,

и до челата ни, когато боледуваме,

да скрият от очите хорски

това, че скъпо сме платили,

и заедно със тях,

за свойта независимост…

Признавам, че не ви обичам.

На всички да се каже

това не ще е страшно,

тъй както на една жена.

Не ви обичам, затова, че

магията на любовта

за вас е смисъл, не утеха.

Задето сутрин, зажаднял

за труд (а той е свобода),

насила съм разкъсвал

веригите ви от прегръдки.

Защото сте тирани,

защото сте покорни,

и смесица от двете,

затуй не ви обичам.

Защото сте неясни.

И все пак, като си помисля,

че дадохте ми истинска

любов, напълно истинска.

А пък мъжете — още не,

не са ми дали

истински противник.

Смъртта му нейната съдба със нищо не преобрази —

тя плачеше със тайни както винаги сълзи.

И тайно сред венците върху гроба му се вплете

от нея тайно купеното цвете.

Смутено си извръщаха главите настрана,

които знаеха, че тази е другата жена.

Грешил бе с нея в тайни квартири и места.

А с него по-праведна от праведник бе тя.

Обичаше го неизвестна и с тъмен женски смут,

а не да се прочуе и тя край тоя мъж прочут.

И неизвестна отиде си след края,

облегната на непознатите в трамвая.

Обичам жените, които изневеряват

за първи път или рядко —

в обятията ми за дълго остават,

макар да са били там за кратко.

Никоя не иска да ме отнеме

от приятели,

        от дом,

                от несвършена книга.

Дори за малкото отделено време

ми заплащат от своето,

        което по не им стига.

Отдавайки ми се всеотдайно,

не очакват друга награда

освен причастието си обичайно

с нафората

        на фъстъците и шоколада.

Изгризват набързо минутите сладки

и си тръгват

        с чанти-шишарки под мишници.

Симпатичните белки и златки

в гората, гъмжаща от хищници.

Сега ми е ясно донейде защо сме

забравили вече за Едуард осми.

Бях малък. Той беше на Англия крал.

Говореха много как бил си избрал

монархът незнатна жена за съпруга.

И нея си искал и никоя друга.

Но твърдо отказвали църква и власт:

Не щеме такава кралица над нас!

От що се отказваш: от кралската митра

или от жената — го питали с хитра

усмивка, в която напирал смеха.

Но кралят английски бил крал на духа.

И трона напуснал. Защо му е трон,

щом чуждата воля и там е закон?

И взел си незнатната своя любима —

един поданик верен поне да си има.

Шумът покрай него след туй се смени

с гърмежа на едри и дребни войни.

История шестваше вече мащабна.

Оная известност на краля отслабна.

Защо е забравен, разбирам невям.

Защо си го спомням обаче, не знам…

Идваше денем при мене жената омъжена.

Идваше весела, не идваше тъжна.

Радваше се, че можела да открадне

от живота любов и то посред пладне.

Но имаше странния навик да пали нощната лампа.

Ставаше светло като на театрална рампа.

Не съм знаел, че действително осветявала драма

с тая лампа жената, и то голяма.

Бяха даже и дневните срещи за нея разкош,

но мечтаеше тя за любовна нощ

и запалената лампа й даваше тая

илюзия, че среднощ е дошла в моята стая.

Може би обществото съвсем не греши,

когато говори за тъмните женски души.

Но ето че понякога се случва, нали,

една нощна лампа да ги осветли…

— Не обичам графики — каза жената. —

Хайде по-бързо да минем напред.

Но понеже ми беше почти непозната,

сама си нарисува графичен портрет.

— Не че не зачитам това изкуство —

продължи тя. — Опазил ме Бог.

Ето, един щрих само

ти дава чувство,

че след миг тоя кон

ще направи скок.

Но и моят живот

е от тонове черно-бели

както на жените по целия свят,

затова ние сме лакомо зажаднели

за картини в по-пъстър цвят.

Така или още по-просто го рече

и кокетно загърна шал —

черен щрих върху бялото й елече,

всички трепети очертал.

Имаше нещо от щриха на оня

кон преди скока и нека Бог

да закриля човека, когото коня

ще изхвърли при своя скок!…

Ти декламираш, ах, ти декламираш

по всички ученически утра.

Ту се разпалваш там, ту пък замираш

и викаме ти „браво“ и „ура“.

Но всичкото това са пубертетни

стремления все още, не съдба.

В изкуството е съдено по-сетне

да влезеш ти и то като творба.

Полека-лека те напускат тия

ефекти на гласа, заучен в клас

и сам гласът на женската стихия

избликва като твой естествен глас.

Снагата ти ни хвърля в изнемога

и в жар с божествените си черти

да я погалим и повторим Бога,

чието изваяние си ти.

И всичко трае миг, наречен младост.

Защо навеждаш после тъжен лик?

Недей скърби, ами изпитвай радост:

в изкуството не всеки хваща миг.

Не надценявай силите си, жено,

и на война с мъжа не си играй.

Веднъж каквото ти е подчинено

от мойто царство, туй ще бъде. Край.

За още не воювай, че тогава

мъжът е воин, а не е играч —

той в бой умира или оцелява,

а пък жената все я чака плач.

„Два месеца до свободата!“

„Две седмици до свободата!“

Любовна сцена, подпис, дата.

Войници моя дом строиха,

с войнишки надписи покриха

стените му като скрижали.

Мойсеевци, не пожелали

от ближния си друго нещо

освен едно, но пък горещо:

„Два месеца до свободата!“

„Две седмици до свободата!“

Любовна сцена, подпис, дата.

Видях как плътно под латекса

изчезна всичко щрих по щрих:

и голите жени, и текста,

но пак не се успокоих.

Една такава страст голяма

без друго ще фосфоресцира.

И някой мой потомък няма

в леглото мира да намира,

а до зори ще се премята,

напразно дирещ обяснения

отде му е дошла бедата

да го измъчват привидения

на Любовта и Свободата.

Целуват се, препречили ми входа,

почти деца, а мене ме е смях:

какви деца на майката природа,

която още си играе с тях!

Нито едно от тях не се досеща,

измамено от външния ми вид,

че горе също на любовна среща

отивам аз, макар и деловит.

Природата, хазайката, се свива

зад някой ъгъл по-стъмен, че с мен

игра като с наивник не отива,

а честна сделка като с бизнесмен.

Додето още чакам асансьора,

усмихвам се аз хитро, като знам

как подир миг от нейната кантора

ще взема всички радости до грам.

Разбира се, че най-подир и мене

ще хвърлиш долу грохнал и превит

при другите клиенти разорени,

природо, но ще бъдем вече квит.

Свенлив, библейският писател е написал

така: „И той тогава я позна“.

Разбирам го, но туй не е най-точен смисъл

за близостта на мъж и на жена.

Познах, че любовта се прави просто с радост,

когато тръпките на твоя смях

отърсваха плода на зрялата ти сладост,

но тебе не, тогава не познах.

Когато после мъката си ми изплака,

едва тогава тоя миг дойде

с кафето тъмно, досгъстявано от мрака

на спуснатото през деня перде.

Макар през масата, по-плътно от одеве

до тебе аз се доближих така,

Адамовците както рядко правят с Еви:

облечена, целунах ти ръка.

Ох, грижите си по бита не мога

да влача, както дал е Господ Бог:

жена ми пълномощник е на Бога,

и от самия господар по-строг.

В антрето се отронила мазилка

и люшкана от ядната й реч,

додето я измажа, се кандилка

мазилката като Дамоклев меч.

Навън съм си подронил пък престижа:

все още не сме ходили в Париж.

И от мазилката по-малка грижа

това ми е, но кърпя и престиж.

И на децата място да се търси

сега, че всички правели така,

а не животът сам да се постърси

под тях, когато стъпят на крака.

Тъй както леди Макбет към убийство

подтикваше съпруга си безспир,

било то ласкаво, било неистово,

додето той го стори най-подир,

тъй към живота нашите ни тикат.

Стрела сме ние. Те са тетива.

Естествено, не ги е грижа никак

дали е престъпление това…

Загадката в усмивката на Мона Лиза

да разгадае, мисля, всеки е готов,

когато от наситена жена излиза:

така жените се усмихват след любов.

— Върви, това е всичко — казват. — Друго няма.

За мъж е малко със жена да бъде слят,

когато неговата цел е много по-голяма:

той трябва да се слее със самия свят.

И тръгваш към света, додето за почивка,

уж не завинаги, се връщаш някой ден

от другата страна на нейната усмивка,

не победител на света, а победен.

— Дойде ли? — казва. — Туй е всичко. Друго няма.

Светът да ти се подчини не е готов.

Готова съм да ти даря такваз измама.

Жените тъй усмихват се преди любов…

Помислих, почва щастие тепърва —

измамих боговете с ум и труд:

жена ми има къща без свекърва,

пък аз — при майката природа скут.

А то излезе пълна несполука —

аритметично да се изрази:

за веселите капки по улука

заплащам с тягостните й сълзи.

Далеч от подозренията празни,

не зная как, ала усещам как

присъствието на жена я дразни

дори сред тоя пълен пущинак.

Природата, изглежда, й досажда

като съперничка — и то каква —

която също като нея ражда,

узаконена в своите права.

Природа и жена, коя е първа,

изисква всяка да се изясни.

От мъката мъжът не се отърва

да балансира между две жени.

И при двуполюсния модел на света,

управляван ту от Дявола, ту от Бога,

има опасност от сговор

между двата полюса.

Или поне прилича на сговор,

понеже интересите им съвпадат.

Отвратени от лошотията

на земния свят,

който е творение на Дявола,

намираме утеха

в обятията на любовта,

която е творение на Бога.

И в тия обятия

зачеваме нови жертви

за лошотията на света.

И можем ли да кажем

кой е по-коварен:

дали любовта,

която ни приласкава

между божествените извивки

на прегърнати тела и души

или злобата, която поне

откровено ни изритва от своя път

с косматото си дяволско копито?

Колегиални услуги си правят

Злобата и Любовта,

като две адвокатки,

които злостно се нападат и ругаят

в съдебната зала,

докато защищават

двете съдещи се страни,

а след процеса си пият заедно кафето

с парите от хонорара на страните.

Най-страшното е,

че така ще бъде и на Страшния съд.

Обуща и чорапи модни,

безукорно костюмът чист,

черти — антично благородни:

природен някакъв каприз.

Поглеждахме го с хумор топъл

в града дорде вървя отзад,

но тук, на древния Акропол,

усмивката смени се с яд.

Защо и на развалините

дойде по нашите следи,

та посред статуи разбити

като изваян да седи?

Излизаше, че се превръща

в руини всяка красота,

а вечно жива и могъща

остава само низостта.

Замрял в търпение велико,

стоя той дълго отстрани

подобно древен бог, но никой

не щя да му се поклони.

Туй не бе война, а паднаха

толкова убити!

Сложихме противогазите

и загинаха усмивките.

Там, където бяха

веселите ни очи,

заблестяха плочи паметни

от непробиваемо стъкло.

Каучукът смъртни маски

сне от красотата

на младежките лица.

Дадоха команда и потеглихме

бавно и с люлеене.

Ний отивахме нанякъде

да погребваме убитите.

Шосето качва стръмнините.

Тъдява май копахме ров.

Страната беше зле с парите

и ни заплащаше с любов.

Когато свърши нашта смяна,

дойдоха да ни поздравят,

макар че някой сбъркал плана

и че излишен бил ровът.

На тържество със много блясък,

понеже нямахме вина,

и нас ни хвалиха сред плясък

на длани и на знамена.

Но ние бяхме в тез минути

така далече от света,

че като кости на мамути

лежаха кирките в пръстта.

Не зная как подир години

(това е тъжен послеслов) —

с лопати или със машини

заринали са тоя ров.

Не се познава. През балкана

препълненият рейс фучи.

В душите само ров остана,

не може да се заличи.

Към лошия, когато заминава,

ний ставаме добри полека-лека,

защото малко сенки очертава

на спомените светлината мека.

Не искам зъл това да наблюдавам.

И мене много ми се ще да мога

великодушно всичко да прощавам

и да постигна равенство със Бога.

И мъча се, но дяволът ме дебне.

Не може вече да ми стане мил

човекът, който даже с много дребни

обиди нявга ме е унизил.

Дотука се простира мойта воля.

Потъпкана ли ми е гордостта,

не давам прошка, а за прошка моля:

— Простете ми, не мога да простя.

Публиката е прозорлива,

Жан Батист Молиер:

още отначало открива,

че Тартюф

е прикрит лицемер.

И Оргон е за нея баналност,

който даже свойто дете

и жена си

обвинява във нелоялност,

щом истината му казват те.

И Тартюф успява

дома на Оргон да отнеме,

ала публиката не ревва,

както е правела едно време

за съдбата на Геновева.

Никой за странност не смята

тържеството на един лицемер:

публиката е с опит богата,

Жан Батист Молиер.

Тя се усмихва едва накрая,

при оня оптимистичен трик,

когато идва

пратеникът на краля

и доброто възтържествува в миг.

И невярващ,

от гардероба за дрехи,

сред тютюневите кълба

всеки взема свойте доспехи

за една дълга борба…

Първи

се предадоха животните.

За подслон ли,

за ласка ли,

никой не знае,

но покорно започнаха да орат.

Човекът престана

да ги нарича диви

и започна да ги нарича

още по-обидно: питомни.

Втора

се предаде рудата.

Тя имаше твърдостта на кремък

и точно това упорство

роди огъня, който я разтопи.

Трето

се предаде растението.

То знаеше, че природата е всесилна,

но не знаеше,

че може да се създаде лъже-природа.

И сега под стъклени покриви

зрее покорно през януари

или поне имитира узряване.

Аз съм човекът,

който още не се предава.

Ний заседаваме,

ний заседаваме,

ний на живота форми даваме,

а той във тях не се побира —

в действителност той нас формира.

И всичко както е вървяло,

тъй продължава да върви:

не толкоз черно

и не толкоз бяло,

като младежките

или като старешките

глави.

Прогресът бавно

побеждава —

природата му явно

е такава.

И аз като прогреса и стандарта

съм бавен, но не се коря

и не залагам никога на карта,

та тържеството си да ускоря.

Едно се радвам само,

че не се забави,

а го научих още млад:

ръката ми да може

нещичко да прави

и да обичам някого на тоя свят.

Недейте казва, че съм скромен,

а убийте излишното си самочувствие.

Човечеството цял живот върши това.

Отначало то се смяташе

за аристократ на вселената,

произлязъл от Бога

и наследил чертите му.

Но скоро трябваше

да слезе на земята.

Ах, земята!

И тя поддържаше

парвенюшките амбиции на човека.

Дълго време той я смяташе

за център на вселената,

около който другите небесни тела

кръжат покорно.

Но скоро разумът сложи край

и на тая илюзия.

Ах, разумът! Разумът остана

последната гордост на човека.

Той вярваше, че с него

вечно ще господства

над живата и мъртвата природа.

Но ето че сам създаде машини,

които мислят по-бързо от него.

Човечеството цял живот убива

излишното си самочувствие.

И всъщност това са

великите му постижения.

Недейте казва, че съм скромен…

Средна възраст.

Жестока възраст.

Възраст на яснотата.

Всичко ми е безкрайно ясно,

сякаш съм завършил

всички езикови гимназии

и факултетите по санскритски.

Без грешка превеждам на български

от гукащия език на Неверните Жени.

От наречието на Принципните Мъже.

Не ме затрудняват

фразеологичните съчетания на Демагозите.

Разбирам се с племето на Властнямащите.

По-точно тълкувам надписите на Историята

от професорите,

които искат да станат академици.

Никаква нова дума

не може да ме измами,

защото я намирам

в пълния речник на Опита.

Всичко ми е напълно ясно

и все пак не всичко:

какво всъщност носят

ясните летни дни —

стоплят ли,

или изпепеляват?

Три хиляди думи френски.

Стига толкова.

Малко почивка.

Искам да кажа нещо на български.

Отде да почна? Да, оттам.

Вий спомняте ли си, мадам,

ония времена, за вас

неразабираеми и страшни,

когато влизахме във клас

и ние, примерните, без домашни?

Защото си подготвяхме дома

агитките, събранията, речите.

Отчаяна, вий се прибирахте сама

в учителската стая, да не пречите.

В подземието й тогава

историята ви затвори като слаби,

а ний надхвърляхме

        по власт

                и слава

чак околийските мащаби.

И днес, завърна ли се в бащин дом,

познати казват ми: „Здравей, Учком“.

А аз през отпуската там

седя над речника превит.

Вий спомняте ли си, мадам,

на френски как се казва:

„Ний сме квит“…

Не ме оставиха

да вкуся от дъха на детството.

Наобиколиха ме за новини.

Какво друго можех да им кажа,

освен да посоча собствения им транзистор,

който шумеше на сливата

като тенекия пред буря.

Те събираха с греблата сено

и повтаряха еднообразно:

— Ще избият младежите,

ще избият младежите!

Обръщаха с вили сеното

и от другата му страна

намираха същите думи.

Готовите купни

сякаш бяха съставени

от пласт сено

и пласт еднообразни изречения.

Упрекнах ги,

че живеят с представи

от Балканската война

и че ако толкова им се жали,

трябва да пожалят не само младежите,

а и себе си,

и всички щурци и калинки

в това сено.

Те кимаха в знак,

че отдавна го знаят

и продължаваха да повтарят

на равни откоси:

— Ще избият младежите,

ще избият младежите…

Трима подчинени.

Аз — завеждащ отдел.

Макар че бяха по-ниско,

никога не съм се навеждал над тях.

Достигах ги

през равнината от общи мисли,

през хълмовете от смях.

Чак когато се разотивахме,

започваха моите властнически часове.

Още на път за в къщи

тутакси се нахвърлях върху оня стих,

който дълги дни се гърчеше

под копието на молива,

но все не искаше да ми се подчини.

Безмилостен,

първо го затварях зад желязната ограда

на парка,

в карцера на самотата,

пред чиито решетки

        изкусително

                дефилираха

влюбени и изневеряващи.

После, още неподатлив и тромав,

го натоварвах на трамвая.

Злорадствайки му показвах

уморените пътници,

мумифицирани от неона:

ето кого ще трябва да будиш.

В къщи го инквизираха

с палките на естрадната музика,

с електрическия стол срещу телевизора,

с китайската капка на женското недоволство.

И късно някъде преди съня

току успявах да го подчиня…

Върху моста

        над планинската пазва

влакът стъпи ли с тежина,

гръмотевичен гръм прорязва

пасторалната тишина.

И замиращо продължава

над клисурите да ехти

протеста на оня,

който остава,

срещу оня,

който лети…

Да, мойта българска черта ме тика

към тоя грях, комай първорожден:

със подозрението на скептика

да наблюдавам всичко покрай мен.

И вяра да отдавам трудновато

не само на стремления добри,

а в тях да се съмнявам и когато

твърдим, че са постигнати дори.

Но туй го върша не да ви уцеля

на злобата с отровната стрела

и да си шия пухена постеля

от вашите отрязани крила.

А правя го: до същата присъда

когато стигнете чрез опит ваш,

с пречистена душа готов да бъда

да ви раздам утеха и кураж.

Туп, туп.

От ръцете на майка ми

падат ябълки в кошницата

и олекналите клони отскачат нагоре,

освобождавайки подпорите си:

туп, туп.

Туп, туп.

От моите ръце

върху белия лист на машинката

падат куплети.

Под ръцете на хирурга затупва

спрялото сърце на болния.

Крушообразен плод,

който пада от ръцете на лекаря.

Нервно барабанят ръцете

на професора по математика.

Ей сега от тях ще падне нужната формула.

Туп, туп.

Мелничарят отупва улея

и изпод ръцете му потича

ниагарата на живота.

Туп, туп.

Ще паднат от своите висини

онези, от чиито ръце не пада друго

освен поздравителни ръкомахания.

Туп, туп. Туп, туп.

Дочувате ли този шум

от земното притегляне

на мускули и ум?

Балканът не изневерява

и днеска на хайдушката си слава.

Из дебрите си неми

укрива някоя легенда

и щом настане време,

изпраща я да се сражава.

Сега часът настава

на тази за ковчежника на полка.

На Шипка бил ранен

през паметния трети ден

и рухвайки от смъртна болка,

той разпилял жълтиците на полка.

И от носилката навън

по камъните и пръстта

на тихи капки падала кръвта,

а пък парите — с властен звън.

По нишка

от кръвта войнишка

в окопите към лазарета

засветил наниз от жълтици

из необстрелвани полета.

И опълченци и войници

могли, без турците да ги убият,

да сбират воденици и чифлици

и в раници да ги укрият.

Могли съвсем без риск.

Но неподвижни като обелиск

стоели те,

притиснали приклад о рамо.

Сновяла край парите само

синевината отразена.

България била спасена…

Останалите — другаде.

А него го е вързала

съдбата във радиовъзела.

Далече някъде изготвят се програмите —

от смешките до драмите,

а той ги само препредава.

Харесват ли му или не,

въпрос не става.

Но и да иска даже,

не може да им каже:

на електроните потока

се движи само в негова посока,

а не потича никога назад —

на мощностите в тайнствения свят.

И посред уреди човека

от ден на ден полека-лека

самият става на реле.

Реле, което не работи зле,

реле, което регулира

с еднакво безразличие

звъна на лира и секира.

А помниш ли,

седяхме с тебе на един

разклатен като всички чин —

на лявата редица втория.

Когато в часовете по история

ни препредаваха трагедиите человешки,

чинът започваше по-яростно да пука,

чинът започваше отчаян да писука

под напора на нашите мечти младежки

да можем да изправим

всички грешки,

извършени на нашата планета.

Тогава още нямаше релета…

В каменоделното село Марино,

във виноделното село край Рим

като статуи над чашите с вино,

сивокаменни ние седим.

Той говори за събрания и плакати —

активист, агитатор, практик.

Сякаш съм малък и слушам тате,

само че на непознат език.

Само че нежните ми ръчички

са опалени от живота груб

и зная повече от всички

деца-чудо, събрани накуп.

А най-страшното е, че зная

по-много и от своя баща,

който си мисли, че право в рая

води осъществената му мечта.

Ти предвкусваш победата сладко.

Аз съм пил и горчивия й пелин.

Много е трудно, татко,

с толкова знаещ син.

Син и баща, еднакво високи,

се изправяме на раздяла

и поемаме на разни посоки,

всеки своя камък да дяла…

От силни на деня не съм закрилян,

но като слабите не моля хляб.

Аз нямам слабостта да бъда силен,

ни силата на истинския слаб.

И трудно ми е като на звездата,

която за да се не сгромоли,

единствено на себе си самата

опира се в космичните мъгли.

Затуй пък дребните борби от мене

на хиляди години са далеч

със пеперудното им суетене

край блясъка на стока или реч.

И аз се боря, но залагам залог

за жертва и печалба в таз борба

не своя пост, голям или пък малък,

а себе си и своята съдба.

И колкото борбата да е груба

и много да е силен моят враг,

и в повечето случаи да губя,

то всъщност себе си печеля пак.

Сега се питам с пълна откровеност

защо не съм поискал да блестя,

а към това изпитвах странна леност

дори в годините на младостта

Ленив, не вдигнах нокти настървени,

когато измежду малцина чух

да пляска със крилете си над мене

на случая щастлив светият дух.

Сега ви казвам с пълна откровеност,

че не от ум и от морал висок

останах редник аз, ами от леност.

А нея може би я праща Бог…

Ако ли мене, филолога,

ме бихте питали

причината коя е

за гибелта на всички повелители,

аз мога да ви кажа, мога.

Причината е тая,

без съмнение,

че на глагола „мога“

е чуждо повелителното наклонение.

Опитай се, кажи

на някого: „Можи!“.

Опитайте, кажете

на някои: „Можете!“.

И гибелта

на властелините ще разберете.

Те можели да кажат:

— Сейте жито!

Те можели да кажат:

— Пейте песни!

И хората покорно сеели,

и хората покорно пеели,

и даже упорито.

Но ни от хляба

ставало изкуство,

ни от изкуството им — хляб.

Безчувственият властелин

изпитвал чувство,

макар и смътно, че е слаб.

Разбирал докъде му е мощта —

той можел като самозван баща

да заповядва на човека божи

да върши всякакви неща,

но не и да ги може.

И аз самият

мога нещичко и знам,

че можещият сам си заповядва.

Сам.

Маймуната, от мъка, че е сляпа

за всякаква духовна светлинка,

замахнала отчаяно със лапа

и лапата й станала ръка.

Трудът създал ръката, а след нея

като светулка в пещерния мрак

засветила и първата идея,

последвана от други — цял рояк.

Светът се преизпълни от идеи

и усложни се най-подир така,

че питайки се истината де е,

замахнах аз отчаяно с ръка.

И в своя труд омразен и обичан

затворих се.

И сключи се кръгът

не омагьосан, а съвсем логичен,

чиято квадратура е трудът.

Трудът на дневните и нощни смени,

трудът изкуство и трудът тегло

на тия, дето много преди мене

са казали: светът е колело.

И тъй, отсъствам аз от вашта слава

и няма никога да съм прочут

ни в рамките на цялата държава,

ни на отделен неин институт.

Във вашите президиуми — тия

монт-еверести от изкуствен плат —

не ме закрива някоя саксия,

а няма ме, макар и най-отзад.

И мойта скромна фигура човешка

по-безразлично гледате дори,

отколкото извадената пешка,

която може да се възцари.

Отсъствието се увеличава

и не от таен или явен пир,

а вече и от вашата представа

започвам да отсъствам най-подир.

И смътно чувствайки с души тревожни,

че някой вашите игри на власт

ги прави все по-трудни и по-сложни,

не подозирате, че туй съм аз.

Ти побеждаваш, побеждаваш,

ти в своя образ въплътяваш

безплътната,

но все желана свобода.

Народът ти е казал: „Да!“.

Той най-напред

го казва мълчаливо.

После живо.

После диво.

Додето най-подир,

при пълната победа,

тоз, който отдалече гледа,

ще каже, че не те подхвърлят длани

а викове, от свобода пияни.

Подир триумфа тишината

заспива

под калъфите на знамената.

Но скоро като стар съпруг

долавяш ти присъствие на друг. —

Безплътната,

но все желана свобода

на другиго безмълвно казва: „Да!“.

Зачева се борбата срещу теб.

Не ставай от това свиреп.

Не можеш нищо да им сториш.

Не ги кори.

Не им мъсти.

Едничко ти остава: да се бориш

със себе си и ти.

Компанията ви не много пияна

май че много се е обидила,

задето не искам и аз да подхвана

старата песен за идола.

Старата песен, творена служебно,

от поети служебно искана,

днес е добила свойство вълшебно

да ви трогва душите наистина.

Додето малко по-старшите

се разнежват от стари шлагери,

вие го вършите с маршове

от света, разделен на лагери.

Пейте разчувствани песента си,

човек не пее на вятъра —

едва сега, след смъртта си,

нежност дари ви диктатора.

Не бяха фашисти, а обикновени

чиновници като тебе и мене.

Имаше кой да беси

и кой да коли,

тия бяха с по-кротки роли:

върху всички радиоапарати

слагаха ленти с печати,

тъй че само от София да се хваща

реч и музика подходяща.

София ставаше пъп

на света, наболял от скръб.

Да си горд, че си български син,

ако София не беше

говорителка на Берлин.

Старият апарат, тогава млад,

зад намордника си

скимтеше от яд

и му съчувстваха селските псета

през девет къщи в десета.

Във зеленото му око

лоши пламъци светеха вече

и се чувстваше,

че в тъмното вижда далече.

С часове, а не с дни

отвътре напираха новини

и трепереше книжната лента

от гласа на петте континента.

И с такъв трясък

се скъса тя един път,

че на две се разцепи светът…

През май парижките студенти

строшиха доста много работи.

Разбира се, не се строши

онуй, което трябваше.

И само по витрините

шперплат издуваше корема си

от смях, че е заместил

най-елегантните стъкла.

И духовитите французи

по него и по мукавата

със креди пишеха: „Чупливо!“.

И пусто бе наоколо,

но нещо шестваше все пак.

Духът, пазителят на сили.

Излишъкът на сили — хуморът.

Останалото е чупливо…

И аз познах немилост

за грях или без грях.

Ни мускулест, ни жилест,

на удари търпях.

Не станах зъл от злото,

но в мен се напласти

тъга като в самото

познание почти.

Сега от опит зная:

не е животът благ.

Но сладостна омая

ме омагьосва пак.

Ръце към труд простирам

и думи към другар.

Какво ми е? Разбирам:

аз още не съм стар…

Срещу противник точно слово,

тъй нужно миналия ден,

среднощ се ражда наготово

в ума ни, странно просветлен.

За вчера закъснели вече,

започваме да се тешим,

че утре с умните си речи

все някого ще съкрушим.

Ала встрани от тях протича

и утре бързата река

и само с края си ги свлича

в забвението на века.

Среднощните ни монолози.

Едва ли струват своя труд —

не са нечувани угрози,

а шепот някакъв нечут.

Връз никого не се стоварят,

у никого не всяват страх,

а само в мрака се разтварят

и съмва може би от тях.

Земята се върти. Наверно,

за да узрее равномерно.

Изсъхваха през хиляди години

стъблата от религии

и клоновете от доктрини,

ала земята — ябълка грамадна —

не се откъсна и не падна.

Сега се вижда, че не е била

тя плод на тия клони и стъбла,

а върху нея те увити

паразити.

Изсъхналите клонки падат

и ябълката просветлява.

Не казвам,

че плодът ще бъде сладък,

но сигурен съм, че узрява…

Сега и да умреш оклеветен,

съмнението вече е посято.

Набъбва даже и в душите

на тия, дето те ругаят.

Макар да викат чак до Бога,

че си отстъпник и предател,

те всъщност не крещят по тебе —

от бременност крещят.

И раждат се децата им,

които всичко ще узнаят.

Не знам дали били са дръзки

фашистките войници в бой.

Ала през март под водни пръски

безспорно всеки бе герой.

В училищния двор с чешмяна

вода се къпеха без страх.

Не те под ледената пяна

потръпваха, а тя по тях.

Не можеха да чакат топли

води до месец август чак,

не знаейки в окоп ли, в гроб ли

ще бъде следният бивак.

А може би не бе студена

водата, а бе топлота

за тях, макар през март, сравнена

с диханието на смъртта.

Или на службата товарът

от туй им ставаше по-лек?

Не зная. Знам едно — че звярът,

когато бе гол, бе човек.

Нашият малък град

не изпитваше интелектуален глад.

Най-напред историята тука запрати

като в някакъв заден двор

интелектуалците левичари и демократи,

за да приключи с тях своя спор.

Историята смяташе, че ги побеждава,

предоставяйки им малките си градове.

Но буйно течащата им подмолна слава

вече ронеше нейните брегове.

И околията никак не се засрами,

че именно тука са интернирани те.

Ходехме книги да взема от тях баща ми

и най вече в очите им да чете.

А след прелома ги смениха всички наемни

куплетисти, вестникари и радиодрънкала.

Идваха да се греят през месец ноември

при ковача в крайната махала.

Първите бяха символ на благородството.

Вторите никой не искаше да погледне.

А мене ме поразяваше сходството:

всичките бяха еднакво бедни…

Сърце, ако все още у мен туптиш изправно,

не го дължиш на Бога, а го дължиш на мен,

защото те научих, сърце, да биеш равно,

а не да негодуваш, когато съм сломен.

Подсказвах ти отрано, щом облаците бурни

надвиснеха, че скоро ще има трус и стрес

и ти, приспособено, щом бурята се втурне,

издържаше и още, сърце, издържаш днес.

Под розовите блянове, отдавна изпарени,

под ниското налягане на мътните души,

пулсираш ти с работни туптежи примирени,

внезапно отчаяние не ще те разруши.

И само ако някога надеждите предишни,

които съм прежалил, се сбъднат току-виж,

по чудо, както някога цъфтят наесен вишни,

страхувам се, че няма, сърце, да издържиш.

Кротувала тъй дълго, отприщена и дива,

кръвта ще срути бента на твоите стени.

Но вярвам, че историята ще бъде милостива

и няма да ни хвърли в подобни изпитни.

Ахил беше грубата сила.

Грубата сила беше убила

сина на Приам.

Цар Приам

сам

се дотътра дотам,

до Ахиловата палатка.

Още цар, а пък всъщност

един грохнал от мъката дядка.

И помоли воина груб

да му върне мъртвия труп.

И смирено зачака.

Неочаквано

вместо него Ахил заплака.

„Старче — каза му той, — старче мили,

ние всичките сме играчки

в ръцете на големите сили.“

Ахил беше грубата сила,

а това беше

уязвимата душа на Ахила.

После певецът създаде оная позната

история за петата

и я превърна във мит,

за да има един по-предметен вид

и да бъде разбираема за тълпата.

И аз въртя антените си към големи

радиостанции със пулса на деня,

макар че имах случай през трагично време

и малките от тях добре да оценя.

Навремето с баща ми слушахме такава

невзрачна станцийка. Бе вече победен

народът и не съществуваше държава,

а тя предаваше поред четвърти ден.

Лишен от щабове, лишен от инструктажи,

каквито беше получавал цял живот,

екипът сам сега успяваше да каже,

каквото би ни казал целият народ.

И казваше го тъй естествено и лесно,

без маршове и без излишна суета,

превръщайки в три дни градчето неизвестно

от околийски център в център на света.

Естествено, не ги очакваше пощада

и те предаваха това без SOS:

„Сега танкетките са долу на площада.

Сега на студиото някой хлопа. Влез.

Сега нахлуват вътре. Колко са? Седмина.

Сега прегръщаме се целият екип“.

За първи път гласът им кадифен премина

в нерадиофоничен хрип и после в хлип.

И ний заплакахме. И всеки се засрами

от другия, че не издържа на тъга.

Да, плачехме тогава трогнати с баща ми,

а точна за какво — разбирам чак сега.

За малките радиостанции, тъй рядко

достигащи световната си висина.

Тъй рядко, Боже мой, и толкова за кратко.

И на каква цена, ах, на каква цена!

Повишено внимание — такава тревога

се даваше често в нашта страна.

Ще я опиша, доколкото мога,

защото и това беше война.

Повишено внимание — сигналът бе кратък,

а не проточен сиренен вой,

защото обикновено нейде оттатък —

зад границите ни пламваше бой.

Върху други се изсипваха удари мощни,

но да бъдем готови и по наште места.

Тогава Шекспир не беше ми казал още,

че всичкото е в готовността.

Но остана ми от ония времена строги

все пак едно непреходно познание:

ако на големите се полагат тревоги,

на малките — повишено внимание…

Не заслужаваше такава чест франкизмът,

но нищо, даде му се — хвърлят върху клади

щастливите испанци цялата му измет

от полицейски досиета и доклади.

Добре горят и стана светло и горещо

и с пълно право можем да речем най-сетне,

че диктатурата и тя предложи нещо,

което в историческия мрак да светне.

И само папките за интелектуалци

научна стойност имали, та ги не пипат —

над тях един професор нервно кърши палци,

че много са, а с малък щат му бил екипът.

Я хвърляйте, професоре, и тях отгоре

без ред и ще постигнете научна стройност,

от пламъка на досиетата, сеньоре,

едва ли нещо има по-научна стойност…

Я виж учебника реликва

на татко ми, есперантиста,

каква носталгия извиква

у мен, когато шкафа чистя.

Заради мен преди войната

баща ми учил, сричал, писал —

да има общ език земята

не само във езиков смисъл.

Ако река, без помощ чужда

и аз бих могъл да напредна,

обаче не възникна нужда,

освен сега, да го погледна.

Изглежда е въпрос на участ,

а не на мода и на нрави

за нашите деца да учат

езиците на свръхдържави.

Така да е оттук нататък,

макар на тоя да не мога

да му открия недостатък

в граматиката, нито в слога.

Безупречен, а пък умира.

В названието му, изглежда,

дълбока грешка се намира:

то в превод ще рече надежда…

Последната колона преминава

по моста над Аму-даря:

войниците — към своята държава,

желязото — към своите недра.

След тях вместо под звуци на фанфари —

под звуците на ауспухов бумтеж,

под арка от отровни серни пари

по моста крачи генералът пеш.

Сега е век за връщане с победа,

когато по световния екран

човечеството може да те гледа,

а те го връщат от Афганистан.

Разбираме те, дявол да го вземе,

но не за теб, за нас си ни е жал,

че нас не ни и върнаха навреме

тъй както теб, другарю генерал.

Съвсем без публика не се завръща,

макар и само от един човек:

синът му върху моста го прегръща

и той прегръща бъдещия век.

Надолу след сина и командира,

по камъчетата, на свобода,

под арката на моста триумфира

от векове течащата вода…

Осъждат те, еснафство бездуховно.

Светът към тебе стана твърде строг.

Не знам. Осъждам те, ала условно

и с право на обжалване пред Бог.

Защото първа божия програма

е да живеем и да се множим,

а не да мислим все за свойта драма

на смъртно тяло с дух неумъртвим.

В любов законна или в среща тайна,

на мач или пред тъпо питие —

не знаем где е мъдростта безкрайна

на нашето неясно битие.

Една вина не ви се опрощава:

животът ви като протича вял,

диктаторът от туй се изкушава

да ви използва за материал.

За тор ви смята или за бурмички,

а не за божи твари като мен

и се залавя да сглоби от всички

трансмисия към свой измислен ден.

А пък тогава, то се знае, страда

най-много нашта мислеща глава.

Не ми е жал, задето бях на клада,

а жал, че вие носихте дърва.

С тоя не си говоря,

с оня не си говоря —

Историята ни изпокара.

Най-подире, какво да сторя,

отидох при самата История стара.

Историйо, рекох,

само ти си ми близка,

само ти си ми своя!

А тя се изкиска:

„Кой е пък тоя?“.

Защо ли при война

или при криза в мирно време

най-напред изчезва сапунът?

Ха сега де, сапун!

Много по-късно

оставаме без олио и захар.

Чак след това хлябът

става с купони,

докато почне да изчезва и той,

но не толкова до шушка,

колкото сапунът.

Тая последователност

вече поне я знаем

по-добре от реда в азбуката,

но не и защо сапунът

е на мястото на буквата А.

Икономистите би трябвало да знаят,

но колкото пъти съм ги питал,

това все си оставаше хлъзгава тема за тях.

А отговорът е много прост.

Разбира се, че при такива бедствия,

причинени от властниците,

те най-напред ще скрият сапуна,

за да не се намаже с него въжето

на тия, дето са за обесване.

Но най-непоносимото

настъпва после,

когато отмине войната

или кризата.

Сапунът се възвръща

в нужните количества

и всички си измиват ръцете.

Когато тялото ти застарява

и става по-неповратливо

от глината,

върху която стъпва,

тогава вътре и душата ти

опазва трудно равновесие

в скачени съдове, в недоскачени.

Когато глината на съществото ти

е вече бучава и затвърдяла,

едно предимство има само:

че властниците на света

не могат да те моделират

по своя образ

и по своето подобие.

Върху какви висящи въжени мостове

се залюляхме!

Едно време вятърът полюшваше

някоя жичка от антената на покрива

до прозореца на хола и толкоз.

А сега — дебели кабели като децибели

от нашия блок до другия блок,

от другия блок до съседния,

от съседния — до съседния.

И от ниските къщи до още по-ниските.

Телевизията станала кабелна.

Че нали най-голямото й чудо,

на нея и на радиото

беше това, че са безжични?

От небостъргач до небостъргач,

от панел до панел,

от стълб до стълб,

от кол до кол на оградите,

от тиква до тиква

на всеки плет.

Въжета навред!

Въже до въже,

въже под въже,

въже над въже.

Ама то се и подразбира

при толкова много мъже

въжеиграчи в ефира.

Само дето ги няма,

както в нашето детство,

викачите на цирка

да минат по улиците на града на кокили,

за да ни съобщят,

че са пристигнали въжеиграчи

и довечера точно в осем

ще правят сеанс от нашия блок

до другия блок,

от другия блок до кубето на черквата,

от кубето на черквата

до кулата на бившия партиен дом,

от кулата на бившия партиен дом

до действащата телевизионна кула,

от действащата телевизионна кула

до Вавилонската кула.

И още една съществена разлика

между класическите въжеиграчи

и виртуалните.

Ония от панаирите

на детството на човечеството

залагаха живота си

и можеха да паднат само един път.

Сегашните въжеиграчи, наричани правителства,

падат колкото си искат

във виртуалните бездни,

но нищо им няма и отново

ги виждаме да се премятат

отгоре по въжетата.

Дори именно с тия си падания

и размяна на местата си

ни забавляват и оправдават

високата цена на билетите.

Насам, народе! Насам! Насам!

Или по-точно:

насам-натам…

Не е жената загадката на природата.

Загадката на природата е властта.

Жената, колкото и да е загадъчна,

разгадката й се разгадава,

когато забременее,

дори и да не се знае от кого.

А при властта и това го няма,

защото все е ялова.

Най-напред ни се струва,

че и при лакомията за власт

няма нищо загадъчно,

а всичко си е природосъобразно:

както всяко растение

се стреми да се извиши над другите

за повече място под слънцето,

така е и с властниците,

колкото и да са по-нагли

от всеки глог и всеки трън,

които се промушват към небето

над свирчовини и над смрадлики.

Но напоследък,

от пет-шест хиляди години насам,

нагонът за власт толкова се разрасна,

че стана дори по-силен

от инстинкта за самосъхранение,

което вече ни смущава

дали не е болестна мутация.

Както по едно време

от завода за антибиотици в Разград,

за да прочистят замърсената река,

която тече край завода,

пуснали в нея пречистващи бактерии,

които да изядат замърсяващите.

Но станало обратното.

Ами ако същото се е случило

и в небесната лаборатория?

Дали във вечно пращящия

от възхвала към властниците ефир

слушаме пращящия от здраве

организъм на обществото

или аритмията на болестното му разложение?

Това е той проблемът на властта.

Кога ли ще успее тя него да реши,

че после да се заеме и с нашите…

Имаше и нещо ново.

Видях наистина как

Революцията изяжда децата си,

но видях и нещо повече —

в какъв ред ги изяжда.

Най-напред тези,

които имаха чувство за хумор.

Те, разбира се,

не се смееха постоянно,

а само когато бе смешно.

Но този белег беше достатъчен

за фаталния избор:

уплашила се е Революцията,

че ще се надсмеят и над нея,

когато от Революция

се превърне във Реставрация.

И ги изяде.

На останалите им замръзнаха усмивките

и Революцията престана да ги изяжда.

Не казвам вече нова дума, щото

на нови се наслуша обществото.

Смениха се режими и системи,

ала не се сменяваха серсеми.

Серсемите крещяха нови думи,

за да получат старите си суми.

Въстания, митинги, барикади —

какво са те? На думите рокади!

Не си променя дрехите Алия:

ония думи само сменя с тия.

Постигна се единствена удача:

тълпата се докарва на водача

и вождът се докарва на народа —

цъфти пазарна взаимоизгода.

Борбата стара за свободно слово

не е била борба за слово ново.

Не казвам вече нова дума. Само

най-старата повтарям: мамо, мамо…

Сбирам аз зърна от истина,

с тях противниците си ще давя.

Може би сте чули,

имало е екзекуция такава —

в Баба Видините кули,

в малката заплашена държава,

имало е екзекуция такава.

Там във ямите със жито

хвърляли онез, които

са осъдени на смърт.

И потъващи, обезумели,

триста пъти биха предпочели

дунавския водовърт

тез, които са осъдени на смърт.

Житото с веялка е отвявано,

житото със сито е пресявано —

за удавника и сламка няма

в житената яма.

Житото се дръпва

под краката му,

житото се втурва

над главата му,

той потъва цял.

И зад себе си оставя

вдлъбнатинка слаба-слаба.

Тоя, който хляба е напразно ял,

него го изяжда хляба…

А навън е синева.

Другите живеят.

И колцина подозират,

че са живи само затова,

че зърната бавно се събират.

Двегодишен,

        ти взе молива

и на стаята

        по стените

със ръчичка нетърпелива

дръпна

        линии

                страховити.

С кръстове и с колела

ти задраска

        труда на архитекта,

който с изпотени очила

е създавал

        на тоя дом проекта.

По гардеробното лустро

атомни

        орбити

                плъзнаха,

просто мебелното изкуство

вдигнаха

        те

        във въздуха.

Ала най-тежко бедствие

книгите преживяха —

беззащитни

        пред твойто нашествие,

белите си

        знамена

                развяха

Ти задраска тия,

        които четеме

и навярно

        полека-лека

би се справил

        след време

с цялата библиотека.

Нека стане

        чертата ти права,

когото искаш

        задрасквай тогава!

Всичко друго у тебе е истина,

само името ти е фалшиво:

ти измисли това благородно „дьо“,

както впрочем беше измислица

и самото благородство.

Ние, плебеите,

ти прощаваме със усмивка

тая малка измяна.

Мене друго ме удивлява:

ти, гигантът,

който беше по-силен от времето,

защото го улови

и го заключи в романите си,

все пак не си можал

да преодолееш неговата инерция!

И измисли това благородно „дьо“,

за да бъдеш приеман

от суетни графини

и от изродени потомци

на някогашни умове.

Те прекрасно знаеха измамата

и те приемаха,

за да ти се надсмиват скрито.

Имаха нужда от тоя смях:

той бе единственият тласък,

който раздвижваше обращението

на тяхната синя кръв.

За моя ум е непостижимо,

че си полагал усилия,

за да достигнеш техните върхове.

Мисля си, че ти е било трудно

да се смаляваш,

за да бъдеш равен със тях.

То е, защото зная твоето величие

и това, че никога

няма да го достигна:

както по милионите ти думи,

пълни с истина,

така и по това,

че на инерцията на времето

си отдал

само една-единствена сричка.

Вие все още спорите

какво е по-важно

да имат поетите:

умове или сърца.

А аз ви казвам:

поетите трябва да имат деца.

Когато се роди дете,

ражда се най-верният

от всичките патоси:

човек никога и никому

не се кълне,

че обича децата си.

Слушах от магнитофона

себе си със смътен страх:

в равния поток на тона

татковия глас познах.

И разбрах какво остава

неумиращо от нас:

не падение и слава,

не предмет, а само глас.

Ясна ми е мойта участ,

ясно — за какво съм жив:

глас от мене да получат,

истински, а не фалшив.

Остана ми от селската душа

едно, с което да греша.

В редакционния въртоп

изплува ли пред мене някой сноб

и с превъзходство иска да ме слиса,

аз му преглеждам ръкописа

тъй както някога във клас,

когато учехме

за житения клас,

набрал по пътя стъбълца,

показвах аз на градските деца

безгрешно, сдържано и с чест

какво е жито и какво овес.

Вие правите съдовете на речта —

солидни от мед,

крехки от фарфор.

Рисувате по порцелана орнаменти

или му противопоставяте

простотата на глината.

Пазарът иска едното и другото.

Пазарът ви хвали

за стил и находки.

А аз не завиждам на славата ви.

Не троша от злоба вашите съдове.

Купувам от всичките видове.

И понеже имам вино

и вишнов сок,

напълвам ги

и ги подавам на жадните.

От поетовия труд очистиха

всяка тайнственост и мистика.

Все пак по-особен труд е този —

сходен е с отглеждане на рози.

В теб напъпва поетичната идея,

бърже почваш работа над нея.

Ставаш в ранна ранина,

завет пазиш от слана,

окопаваш я с копача вехт,

ровиш нови книги за съвет,

от умора ти се вие свят,

най-подире дава цвят.

Има още други начин,

знам ли кой е по-добре да тачим.

В теб напъпва поетичната идея,

но не се нахвърляш върху нея —

знаеш, че след месец или след година

тя сама ще цъфне в твоята градина,

щом я лъхне може би южняка

или нещо там каквото тя си чака.

Във градината тогава

малко труд за теб остава:

да откършиш два-три листа,

та под светлина сребриста

розата ти росна да забляска.

То е нещо средно между труд и ласка.

Тъй е най-добре, но те е страх,

страх, че може най-разкошните от тях,

ако тъй ги чакаш,

да издигнат ръст

като рози най-обикновени

от надгробната ти пръст…

Овидий, мой съседе от Кюстенджа,

заточен тук от римската империя,

все тъй стоиш, набърчил чело

като морето долу в залива.

Не иде заповед за връщане —

империята се разпадна

и няма кой да я подпише.

От толкоз много легиони

не й остана на империята

дори едно-едничко копие,

та като пръст до свойто чело

да го опре и се замисли.

Овидий, мой съседе от Кюстенджа…

Понякога се мръщите сърдито,

че няма цел

        и няма ред

във криволиците, с които

рисувам си автопортрет.

Отблизо виждате през глъчка

зачерквания най-големи,

когато всъщност малка бръчка

изписал съм си преди време.

Във ъгъла на моята усмивка

намирате излишна острота.

Но чакайте —

        след някоя извивка

всеопрощаваща ще стане тя.

Ако наистина в чертите

недоверчивост се чете,

по-дълго гледайте в очите:

най-мъчно се рисуват те.

Не е готов до днешен ден

портрета и ви изморих.

Недейте бърза —

        страшен е за мен

последния му щрих.

Може би още

        не съм се изповядал,

може би всичко

        е още напред.

А може би малко съм страдал

като за български поет.

Ние, преводачите поети

работим като контрабандисти —

знаем местните пътеки

и превеждаме през границата

чужденците с диаманти.

Но народът се страхува,

че не може отличи

истинските от фалшивите,

щом не са копани

в тукашните рудници.

И отказва им подслон.

И разкаяни отиваме

доброволно на каторга

да копаем наште

бедни златни руди…

Нефта какво е? Камък?

Плазма? Или потиснат свят,

който сдържа яростния си пламък?

Тъмен е,

като собствения си цвят.

Тока какво е? Учителят се мотае —

то било някакъв си поток.

Не може да каже „Господ го знае“,

защото ние сме негов създател бог.

Любовта какво е? От Адам и от Ева

смисъл за човешките същества?

Да, но тия същества тя ги зачева.

Може ли смисъл да бъде това?

Поезията какво е? Нима кантонера,

който в подобни мъгли

излиза, та пътя с фенера

от бледи думи да осветли?

Четири неща потребни.

За разбиране тъмни. Нелесни.

Останалите неща са дребни

и се стремят да станат известни.

Аз не разделям на добри и лоши

поетите, а ги чета наред.

Все пак не може друго да се вложи

във стих, освен съдбата на поет.

Поетът користно и да участва

в лъжата на деня с таланта свой,

законът на поезията властва

над него и не ще излъже той.

Не ще излъже, а в стиха ще вложи

трагичната си утрешна съдба.

Поетите са и добри, и лоши,

а пък поезията — все добра.

Няма хартия, няма хартия.

Върху поетите тия

думи надвисват като угроза.

Досега никоя проза

не е угнетявала нашия брат

както тая, че в целия свят

не достигала целулоза.

Но и поетите вече не са наивни

същества —

знаят, че правят от нея взривни

вещества.

Затова не достига ни, затова.

Средновековието гореше на клади

хартиени еретични грамади,

а времето ново

изгаря хартията

в състояние още сурово —

преди да напишеме

върху нея еретичното слово.

Няма хартия, няма хартия.

За поетите нова беда.

Тъжен смисъл добиват ония

поетови думи незабравими:

„Върху небето пиша твоето име,

Свобода!“.

Комай не е издавал книга

или на младини издал…

За общо смайване пристига,

прегърбен под „Континентал“.

На плаж не слиза. Не престава

да трака бедният поет.

Навярно сфинкс наподобява,

с машина пишеща отпред.

По грешка в неговата стая

не зная как се озовах

и случи се да разгадая

анекдотичния му грях.

Ах, Господи, но той не пише!

Не е поставил лист дори,

а удря празните клавиши,

за да се чува, че твори.

Но аз на прага му се питам:

не е ли всъщност той поет —

не с думи някакви, а с ритъм

надмогнал делничния гнет?

Поети бедни, пишещи при диктатури —

испански, парагвайски или от Хаити,

властта защо намордник иска да ви тури?

С какво ли сте успели да я застрашите?

Поезията ви чета. Не е призивна,

а с много скептицизъм пълна е, че даже

и който е настроен за борба активна,

след нейното прочитане ще се откаже.

Съвсем не сте рушители, а само шепа

наивници, които своите души

не давате на диктатурата свирепа

или префинена, за да ги разруши.

И само за това ви гонят. За ония

насилници изглежда важен е въпросът.

Разбират те добре поне от тирания

и няма току-тъй без цел да я прахосат.

Усетили са, че не е напълно жалко

в духовен смисъл времето ни, слава Богу:

поезията я поглеждат хора малко,

но към поетите, напротив, гледат много…

И лирика,

но без превземки!

Тъй казва времето, поете.

Ще стават все по-трудоемки

и по-съдбовни стиховете.

Защото стана чудо — чуха

това, което двайсет века

крещяхме към тълпата глуха:

„За радост е роден човека!

Не вярвайте в живот задгробен,

а раят е в живота кратък,

макар и още неудобен.

О, миг, поспри и тъй нататък.“

Дали бе нашта реч изкусна

или примамна всяка сладост,

не зная, но светът се спусна

да консумира земна радост.

А нас, поетите, докара

до положението неудобно

да храним старомодна вяра

в духовно нещо и задгробно.

И плахо да редим на книга

куплетите си трудоемки,

в които можем два-три мига

да потъжим. Но без превземки.

Подслоних се от дъжд под някаква си тераса,

изотдолу с вестници подлепена.

Господи, нима вече мъртви думи това са?

И от декор ли са или от сцена?

Тия думи, полепнали като миди в бетона,

бяха живи или изглеждаха живи до вчера,

а сега с правописа си, с лексиката и тона

сякаш са от пластовете на терциера.

С тях са говорели и самите граждани

и са мислели с тия думи, със същите,

но инстинктивно са си изграждали

от бетон и желязо къщите.

А с думите само са запушвали дупките

там, където се е разтварял кофражът.

Много ясно се четат и днес буквите,

но нямат повече какво да ми кажат…

Не спи април от славееви песни.

Ще стреснат даже и съня на глух.

Любовни песни, страстни песни бесни.

Събуден, чухалът отвръща: — Чух!

И мойте песни през април са бесни,

среднощ от тях езикът ми е сух.

Но те са нелюбовни мойте песни

и никой няма да ми каже: — Чух!

Е, добре, аз съм човек на перото

и ако моят живот нямаше драма,

щях да бъда нещастен, защото

драмата би била по-голяма.

Тогава щях да си избирам разни

по-красиви думи,

обаче празни.

Относно мене изглежда ясен въпросът.

Но другите хора

защо и те драми носят?

Деградираният бригадир от моето село.

Вуйчо ми,

който все губи някакво дело.

Разведената коректорка

от отсрещната стая.

И колко още ги зная!

Техните драми пък за какво са?

Да ми покажат

колко дискретно свойта да нося.

Отдавна в градската градина

един голям фургон лежи

със рентгенови апарати,

подобно сфинкс на нашто време.

Обаче никой не отива

при сфинкса, за да разгадае

загадките на свойто тяло.

Сближихме се с рентгенолога.

Когато мина, все ме кани

на пейката и се оплаква:

— Не се преглеждат и това е.

Не щат дори под страх от глоба.

Боят се да не им открием

неподозирани процеси.

Макар че във начален стадий

все още всичко е лечимо,

пак предпочитат да не знаят.

— А мене питаш ли ме, докторе.

При мене още по не идат

да им надникна във душите,

защото пък за там напълно

уверени са, че ще има

неподозирани петна.

Сближихме се с рентгенолога…

Поети млади, стадото ви младо

обижда се, но мен не ми е жал

за вас, когато казват, че сте стадо,

защото туй е още пасторал.

Едно след друго чувствата ви стадни

ще секват като есенни звънци.

В мъглата стадото ще се разпадне.

Тогаз горко на черните овци…

Е, гениални атомни физици,

неукият поет ви надхитри:

срещу елементарните частици

по-ефикасен метод той откри.

Не могат като вашата ракета

да пратят словото му да руши

в тила или по бойните полета

ако ли не тела, поне души.

От изтърваните ви неутрони

поука взе за своя занаят:

блокиращи пластинки от ироний

монтира на словесния заряд.

И сам си му е главната квартира

в квартирата си зад един панел.

По негов код зарядът експлодира.

И то единствено за мирна цел.

За тия думи ще ми се намусят

изтъкнатите фотографи, знам,

обаче уличните имат усет

от техния безспорно по-голям.

Не ме пресрещат вече на площада

като преди с насочени дула,

додето ми измъкнат без пощада

заплатата, за спомен отишла.

Пропускат ме с апатия, което

най-сигурно показва ми, че те

четат и тия спомени в лицето,

които то не иска да чете.

Преплещен апарат като махало

люлее се, за да ме увери,

че няма да пристигне по начало

мигът, на който да река „Поспри!“.

И както за изкуството се страда,

тъй тия фотографи на свой ред

срещу най-ниската за тях награда

творят най-истинския ми портрет…

И филмите, които със оскари

самата вечност уж ги надари,

превърнаха се на кокетки стари

по-бърже от самите си звезди.

Невярващи споглеждаме се: Боже,

преди един съвсем не дълъг срок

нима и ние, умни хора, може

тез филми да сме гледали с възторг?

На нашто време злобата и тона

прецеждайки през наште сетива

тъй както правят мидите с планктона,

засищали са всички ни с това.

Разтърсени, сме смятали безспорно,

че истината за века е в тях,

а ето че разтърсват ни повторно

след двадесет години, но от смях.

Възвръщайки ги като мелодрами,

разпоредителката, вечността,

любезно сочи, господа и дами,

в салона где са нашите места.

И все пак ще се сключи тоя кръг,

когато не отделни индивиди,

а вече всеки като древен грък

свободен ще е, да му се не види.

Когато вместо нас труда нелек

ще вършат електронните ни роби,

а мисленето — о, жадуван век! —

професия ще ни е, а не хоби.

Тогава всеки град ще бъде брат

на Атина по философски климат.

Дано да имат по един Сократ.

Защото чаши сигурно ще имат…

Успях различни болки да опитам,

аритмията не познах поне:

изричах дълго „не“ при бавен ритъм,

при по-забързан казвах кратко „не“.

А колебливите, ония, дето

със цел да оцелеят, мълчешком

преглъщаха си неритмично „не“-то,

превръщали са си го в хематом.

Те по-безвреме стигнаха до края

от мен и цепнатината поне

в сърцата им къде минава, зная:

помежду клапите на „да“ и „не“…

Нали бог Саваот възпрял Аврама

за вяра да не жертвува отрок,

а ти, поете, как да жертваш двама,

за да се посветиш на своя бог?

Семейството ли или стиховете?

Ти толкоз дълго с избора живя,

че себе си пожертвува за двете,

най-малко заслужавайки това.

Невинен, давам на живота стойност.

А грешните пък дават му дела.

И се постига паралелна стройност

на недопиращи се начала.

Обаче по естествена причинност,

на грешните дейци по някой път

приисква им се допир до невинност

и ме потърсват да ме унизят.

Поетът да е властник е погрешно.

Извън това, което той твори,

за него всичко жалко е и смешно

и той това едва ли може скри.

Добре че алчните за власт и слава

са много, има кой да го смени.

Защо е пак нещастен и тогава?

Не може пък да им се подчини!

Като държи за личността поетът

в такова време, дали не греши:

телата ни да оцелеят шетат,

той иска да сме цялостни души?

Не дава на света без съпротива

от гордостта си и нищожен дял,

тъй както дядо му парче от нива

без битка с нож и брадва не би дал.

За свойта независимост уплашен,

воюва и с домашния си кръг,

защото също и кръгът домашен

е кръг от по-големия чекрък.

В това е сигур днешната епичност.

Ако ли бе обратното, невям

„Какво тук значи някаква си личност?“

не друг би викнал, а поетът сам.

Поет не могат да превият,

ако самият той не ще.

Учудва се на туй самият,

тъй както се учудват те.

Като че ли се нарушава

природен някакъв закон.

Напротив — то наподобява

кръстоска на магаре с кон.

Нима сме чули да се хули

природата, че чрез това

катър създава или муле —

две издръжливи същества?

Природата чрез нас развива

селекция от ранг висок:

поет — това е издръжлива

кръстоска между роб и бог.

Да вземе туй, що му се пада,

поетът може някой път.

Каква е цялата награда?

Че вече вярва му светът.

Наградата е тежко бреме

за справедливия поет:

да бъде съдия на време,

в което не е бил приет.

Защо не ме разбраха, мога

за вчера да отсъдя с чест,

но нямам време от тревога

защо не ме разбират днес.

Поетът е като в небрано лозе,

откак културата се разрои

на публицисти, на социолози,

юристи… Можеш ли ги изброи.

Защо все още публиката клета

не вярва на рояка просветен

какво бръмчи, а вслушва се в поета?

Не е той просветен, а посветен!

Аз няма да запея нова песен,

дори минутата да е дошла,

която дълго като славей бесен

зовал съм от април до днес: „Ела!“.

Защото щом е песен тя на всички,

не може да е моя песен тя,

тъй както славеят на всички птички

не може да подхване песента.

Каква съм птица? Бяла врана?

Или пък лебед чер? Без труд поне

по песента ще бъда разгадана:

не ще запея друга песен, не…

Ирониите на поета — те са

като професорските жалки смешки,

които искат да събудят интереса

към знания, не само към бележки.

А моите освен че зачестиха,

не са и всичките ми смешки къси —

лице захлупва не от смях да киха

взискателният, а да се навъси.

Но с хумор да раздвижва материала

по две причини лекторът бе длъжен:

едно, че публиката беше вяла,

и второ — че предметът беше тъжен.

Ако настъпи моят ден —

в далечни дни ли, в недалечни —

отново ще съм победен

от победителите вечни.

И всеки преструвалник пак

ще се преструва и добрува.

Но аз злорад ще гледам как

повече труд това му струва.

Сега, когато му се вижда краят,

защо отново сядаш отстрани?

От хора като теб ще се нуждаят,

я по на предните места седни!

Какво ли да му кажа, та горкият

да не отмине толкова сломен?

Не се нуждая даже аз самият,

приятелю, от хора като мен…

То бе съвет, а не заплаха

за по-разумна свобода.

Това от мене пожелаха.

Аз пожелах от тях вода.

И секретарката любезна

донесе изпотен стакан.

Във гърлото ми като в бездна

изсипах го, изтрих се с длан.

И от значение голямо

не е дали им казах „да“.

Не го и помня, помня само

с какво блаженство пих вода.

Не пий като Сократ отрова,

нито оцет като Исус —

водата също е готова

да ти дари божествен вкус!

Неверни са почти като жените

поетите, а пък жените — двойно.

Добре че проявяват го едните

и другите донякъде достойно.

Дори и най-неверните съпруги,

далеч преди опасността от СПИН,

съвсем не ходеха без ред при други

за даден период, а при един.

Прегърнал и прегърнат от идея,

поетът също няма да се раздели

през тая дълга тъмна нощ от нея.

Поне додето се развидели…

Какво говорите,

че изкуството било необходимо,

за да придава стойност на живота?

Животът е напълно случайна работа,

на която не бива да се отдава

голяма стойност.

Ако Земята беше

с десет хиляди километра

по-далече от слънцето,

отколкото е сега,

ледниковият период не ни мърдаше

и нямаше да има кой да ни откопае

заедно с мамута Жарков.

Ако Земята беше

с десет хиляди километра

по-близо до слънцето,

щяхме да изгорим като Икар,

само че пълзейки.

А какво са десет хиляди километра?

Годишният пробег на личния ни автомобил

и то като се стискаме за бензина.

Животът свършва

на десет километра над главата ми

поради разредения въздух.

На десет метра под нозете ми —

безплодието на скалите

и огънят на магмата.

И на целия тоя тънък сандвич,

наричан живот,

който и без това е толкова скъп,

аз трябвало да му придавам стойност?

А къде е, моля,

космическият пазар,

на който ще се реализира

тая стойност?

Ясно е, значи ще трябва да чакам

и да му възникне на Космоса

пазарната икономика,

когато в него още няма

дори втора сергия.

Нещо са сбъркали силогизма:

това, че изкуството

придавало стойност на живота,

означава само,

че животът

не придава стойност на изкуството.

Векът на митовете

за великите хора

свърши.

И свърши не в края на века,

а в началото на видеокамерите.

Заснемайки великите ни съвременници,

камерите ни ги прожектират вечно живи,

с движенията им и с говора,

та повечето хора

дори и не знаят,

че това вече са велики покойници.

Обаче ги виждаме

и в битовите им подробности,

как режат розите в двора си

или се карат на внуците си.

Не ги гледаме

както по-рано гледахме великите люде:

застинали в христоматийни

или скулптурни пози.

Става ясно, че са били велики

само в мига на сътворението,

а през останалото време

са били нищожни

като всички нас, останалите.

Това положение е по-добро

от мита за непостижимост.

То ни окуражава,

че може би и ние,

нищожните,

в някой миг,

о миг, поспри и тъй нататък…

Намигат камерите, намигат,

но кога поощрително

и кога — подигравателно,

кой може да различи?

Добре че я караме,

без да ни мига окото

за тия работи.

Ний цял живот берем,

берем, за да ядем —

узрели плодове берем.

Берем за нещо страх,

берем за друго грях,

и грижите —

берем и тях.

И иде време да умрем.

Тогаз душа берем.

Най-ценното берем.

В градината, под ябълката…

Дойде мечтаното време на отпуска,

а душата не се отпускаше.

Някаква странна неловкост

все не ми даваше да легна на чергата

и да гледам само небето,

което тутакси ще слезе ниско в клоните.

Неясно безпокойство

се носеше нейде из въздуха,

търсеше глас в бръмченето на пчелите,

смътно тътнеше в тропота на добитъка

горе по пътя,

сгъстяваше се в трептенето на маранята

и викът на воловарчето го възпламени.

Изведнъж смътното стана ясно:

този вик беше мой,

съхранен в електрическите частици

на въздуха

отпреди много и много години,

когато аз бях воловарчето,

а в градината, под ябълката —

градските ми братовчеди.

Забързан след кравите,

нямах време за по-сложни чувства,

освен за омраза към тия, които лежат.

И тичах нататък,

където започват стърнищата и къпинаците,

за да се завърна вечерта

с изподраскани нозе.

Тогава и не подозирах,

че толкова бавно ще зарастват.

Ресторант-кошара,

пръстени паници.

Чужденци от бара

идат на глутници.

Край овни грамадни

мигат обективи

като вълци гладни

и нетърпеливи.

Леди на колени

мислят си суетни,

че са съвършени

снимките им цветни.

А пък аз от живи

снимки край стадата

пазя негативи

в мрака на душата.

Снимах ги, когато

дрипав под елека

спях по цяло лято

с дядо на егрека.

Но вместо кебапи

върху тел метална,

от която капе

сладост пасторална,

снел съм как изпущат

над оджака пара

мокрите навуща

в нашата кошара…

Снимайте, суетни!

Няма да ви плаша.

Ще се върна сетне

в станцията наша.

Бавно ще изкача

свода с бели стълби.

Той под мене в здрача

кротко ще се сгърби.

Като вас достоен

в банята ще стъпя

и под облак зноен

дълго ще се къпя…

Пред моя вход трамвая цвили,

но мен ме прави по-добър

във тоя град на конски сили

една история с катър.

Катъра стар на дяда Рача.

Той возил снопи и вода,

орал и стигнали с орача

до историческа бразда.

На общото стопанство в двора

катъра заживял смирен

и стареца сред шум и хора

забравял го от ден на ден.

Пристигайки веднъж от къра

с пърпорещия камион,

заварил да стои катъра

пред портата му във поклон.

— Охо, склерозата. Горкия.

Отдавна имаш други дом. —

Потупал шиявата шия

и го откарал мълчешком.

Но все се питал изненадан,

защо катърът е дошъл:

едва ли е останал гладен,

едва ли е гледачът зъл?

Научил после от пазача:

— Нощес един катър умря.

И дълго не заспивал в здрача

на сипващата се зора…

Изсипват се селата в градовете,

изкачват се селата в градовете.

Зависи от коя страна.

Изсипват се,

които са на стръмнина,

изкачват се,

които са във низина,

но къщите от село днес

придвижват се като Бърнамски лес

към градските окрайнини полека

и няма сили

да ги спре човека.

Изсипват се селата в градовете,

изкачват се селата в градовете,

но от коя страна,

забележете!

От всяко село все

заселват се край тяхното шосе,

дори една-едничка къща не попада

отвъд магнитната подкова на площада.

Какво ги приковава тука,

на края на квартала скромен?

Дали ковачът, който уморено чука

с чука си, тежък като спомен?

Или пък край коларския дюкян,

макар и празен да е катраника,

подушват миризмата на катран

и властно тя към себе си ги вика?

Или пък просто носят те следа

от нашите души на хора:

преселени завинаги в града,

но още селото им е опора…

Моите лели и братовчеди

имат особено чувство за хумор:

трийсет години се смеят

на едно и също нещо. —

Как, когато съм бил малък,

и майка ми и баща ми излезли,

съм заплакал: „Аз съм самичък!“.

А къщата била пълна

с лели и братовчеди.

„Аз съм самичък!“ — ечало селото

и колкото повече хора

се трупали около мене,

толкова по-силно: „Аз съм самичък“,

противно на всяка логика.

Всички започнали да се смеят

и не спират вече трийсет години.

Щом ми дойдат на гости,

и прихват веднага:

„Аз съм самичък“.

Защо се смеете?

За трийсет години

светът не стана по-логичен.

Само двамата души са други,

без които в тоя милионен град

като нищо бих заплакал:

„Аз съм самичък“.

Влакът изпърха от дефилето

като нощна пеперуда

и закръжи

към светлините на града.

На това място сърцето ми

заглушаваше трясъка

на колелата.

Колко години

опърлях крилцата си

по уличните лампи!

Стълбищата на кооперациите

ме посрещаха озъбени.

Вратите на апартаментите

ме гледаха

като еднооки циклопи.

А когато се настанях

в някое случайно легло,

сутрин канонадата на тупалките

разстрелваше всичките ми илюзии.

И все пак съм оцелял.

Сега чуждите куфари

смирено отдръпват от коленете ми

булдожките си муцуни.

Единственото ми безпокойство е

да намеря две стотинки на цяло.

Пускам ги в телефонния автомат.

Пукот, възглас: „Тати си дошъл!“

и весел смях.

Колко било лесно всичко.

Струвало само две стотинки.

Южен град със бели къщи,

с бели щъркели върху комините,

с бели облаци над тях.

Синя планина отсреща,

сини вирове под нея

и пъстървата подскача

да кълве синевина.

Пъстра е пъстървата в реката,

пъстри дворчетата с ружи

и сватбарите с носии пъстри —

перуники по паважа.

Булката — забулен паметник

чака своето откриване.

Щъркелите от комините

пращат телеграми.

И по рамене на кумове,

и по скутове на сватове

кацат сватбените дарове

в тоя град — самият дар от Бога.

Само старците поклащат тъжно

своите лица изострени

като мъдри птици марабу.

Знаят те, че ще отлитне

скоро и това люпило

надалече — да намери

някъде комин фабричен,

върху който да направи

своето гнездо…

Изчезна думата „далече“

и в тоя век на скоростта

би трябвало да бъдем вече

ний поданици на света.

А повече от друго време,

учудвайки се на това,

ний разговаряме на теми

за нации и малцинства.

И от възбуда величави

сияят нашите лица,

тъй както нявга на държави

играехме като деца.

Край паметник като разправя

за славните си прадеди,

и гидът — горд — се вкаменява

и като паметник седи.

В летище с глъчка непозната

откъм препълнения бар

току долитнат имената

на някой цезар или цар.

Ах, разговори първобитни

в епохата на скоростта —

по къмпинги космополитни,

по столиците на света.

Не знаят где ще разседлаят

свръхзвуковите си коне

и искат хората да знаят

отде са тръгнали поне…

Наши гари, малки гари,

ноти върху петолиния.

Само те остават стари

сред големите промени

на стъклото с алуминия.

Наши гари, малки гари,

ноти върху петолиния

на симфония от други век.

Двуетажни, с трепетлики,

трепетлики с трепет лек.

И чекрък за бариери.

И семафор — слънчев кръг.

И стрелочник с риза потна.

И хобот на водна помпа,

срещу мраз увита в слама.

И пътуване към мама…

Наши гари, малки гари.

Дъхат лъх, отекват ек

и люлеят тия стари

трепетлики с трепет лек.

Ако гледаш навътре,

всичко те преизпълва със сигурност.

Сякаш си поканил гости в къщи

и те си разменят от фотьойлите

вестници и запознанства.

Сандвичите се задават

като изящен натюрморт

на височината на погледа.

Всички заглеждат момичето,

което ги носи.

Сякаш си в новото кафене,

открито наскоро в квартала.

Някой от съседното сепаре

те изпреварва да метне

върху таблата на момичето

блестящ от остроумие комплимент.

Само когато погледнеш

през прозорчето,

кръгло като разширена от уплаха зеница,

разбираш, че всичко виси над пропаст.

А може би и долу е така

с нашите къщи и заведения,

само че не можем да го разберем,

поглеждайки през техните прозорци…

Хляб имаше на село, Господи,

но колко малко бяха гостбите —

от недоимък постни,

от бързане за нива нескопосни.

И дрехите така ушити.

И само с хляб

нахранени душите…

О, селски куфарчета жалки,

охлузени, от мукава,

с разбити дръжки и ключалки —

от много тежест бе това.

Със вас пренесохме дотука

на селянина алчността

за знание и за наука.

Огромна бе й тежестта. —

Във селските души попила

като през пещерна тъма,

по-тежко бе се утаила

от алчността им за земя.

И с упоритост полудива

на техни верни синове

нахлухме върху всяка нива,

засявана от умове.

Успявахме да прибереме

не само сятото преди,

но и да хвърлим свое семе

в очакващите ни бразди.

Ала и сроковете малки

браздят перчеми и лица.

Като повредени ключалки

похлопват нашите сърца…

На младини на един дъх

можех да стигна до всеки връх.

Бързо крачех пеша.

Бързо летеше мойта душа.

По-силен ли бях? Не знам.

Едва ли. Обаче бях сам.

После дойде жената и с двама

стръмнината ставаше по-голяма.

После дойде детето и с трима

стръмнината ставаше непостижима.

После дойде целия свят —

би изостанал назад,

ако не го потегля, колкото мога,

нагоре към Бога.

И все по-бързо поемам дъх,

и все по-бавно

крача към някой връх.

Старомоден, с форма на карета,

още по шосето крета

някой вехт автомобил,

малко смешен, малко мил.

Пукат ревматичните му стави,

нещо в клапите се дави.

Всички други го застигат,

присмехулно си намигат,

а в действителност проклинат

и сред блясък, дим и пара

струва ти се ще задминат

себе си от надпревара.

Старецът спокойно крета,

старомоден, с форма на карета.

Нека бързат пусти лимузини:

черни, бели, жълти, сини.

Сини — късове от езера,

жълти — есенни дървета,

бели — булчински премени,

черни — бални облекла.

Де ще стигнат с тия колела?

Там, където той е бил,

старият автомобил…

Той бе гиганта, който мина

през мойто детство и през мойто село.

Спокойно с крачки километрови

минаваше през частните имоти,

припалвайки лула от облака.

Как биха го насекли с брадвите,

ако не беше великан!

Стопаните, по селски хитри,

се правеха, че няма нищо —

завръщаха край него кравките,

оряха нивките прегазени,

но чувстваше се, че в душите им

тече високо напрежение.

Вървеше далекопровода

и сила, дето да го спре,

дори в самия него нямаше.

Сега го гледам как минава

през граници и през държави

и неспокойните правителства

със труд пасат стадата си

помежду стари синори.

Върви той с крачки километрови,

припалвайки лула от облака,

и тегли с телени въжета

забавилата се планета.

Да, ние вече не пътуваме,

а правим се, че сме на път,

и тъй изкусно се преструваме,

та не разбира го светът.

В купетата на бързи влакове

с кафе закусваме на крак

и мамим махащите макове

да махат за изпроводяк.

От самолетите през облите

илюминаторни стъкла

почти ръкуваме се с облаци

и със небесни светила.

Но всъщност пак сме си по къщите

и в службите си пак седим,

понеже и сега за същите

неща говорим и мълчим.

Старее нашто поколение

и става жребий твой и мой

на път — привидното движение,

в дома — привидния покой.

И аз като всички

съм отчужден —

от чуждите отчуждава ме моят ден,

за да ме върне при тях с моя труд.

Няма тука причини за смут.

Най-дълготрайната близост е тая.

Не само че не роптая,

а я желая.

Само понякога, и то несмело,

ми се иска да събудя моето село,

настанено отсреща в небостъргача.

По пижами то да наскача

и всеки да каже, че ме познава

както млякото на своята крава,

както в дворчето си пътеката скришна,

както деня,

в който узрява тяхната вишна.

И от мекотата на тона

да пропълзи топлина по бетона,

да премине по алуминия

като по токова линия.

И ако още остане студена досада,

тя да бъде само отвън,

за фасада…

Пенсионерите играят на карти.

Чернеят се по пейките

в градината срещу нас

като тюлени,

изхвърлени от морето на живота.

Играта е твърде вяла.

Всеки залага своето време

да бъде загубено,

но никой не се блазни да го спечели.

А колко бурна беше играта доскоро!

Гордо шестваха асовете.

Девятките превиваха смирени гърбове,

затаили надежда да станат козове.

Дамите, ах, дамите

между асовете и валетата

как усилваха силните фигури!

Картите бяха добре гланцирани,

не се залепваха една о друга.

Това даваше възможност

бързо да се комбинират

и да бъде бит даже опитен противник.

А сега картите са изтрити.

Познават се откъм гърба

и не е интересно да се играе.

Някой ще изтича до будката

да купи нови карти.

Тя е съвсем близо —

на края на градината…

Ония, които истински се трудят

и ги наричаме физически работници,

шмиргелът на техния опит

така изостря мисълта им,

че понякога достигат

върховете на човешкия ум

с някой свой израз,

тънък и остър

като позлатен електрод.

Ония, които истински са умни

и тяхно работно място

са върховете на човешкото мислене,

слизат до един прост израз —

че на света единственото нещо,

което не е относително,

е трудът.

Това е другият златен електрод.

Сключва се веригата,

по която тече токът на живота.

Все едно е

на кой от двата електрода

ще изгори

твоята тънка волфрамова жичка.

Седнал пред кошера

като статуя на Мойсей.

Тупвам го по коляното:

Говори, хей!

Той мълчи. И му сияе лицето.

Мойсей не говори с Бога,

а с битието.

Вдига капака и отсипва за мен

мед, който наистина

е благословен.

Модата. Макар че инак живея,

понякога и аз се увличам от нея.

Харесва ми всяка девойка бойка,

която излиза на бой

        срещу общата кройка,

като атакуващи знамена развяла

дрехата си,

        прическата

                или шала.

Но скоро разбирам, за своя несгода,

че туй била самата

        новонастъпваща мода,

а нейния шал, нейния шал —

бич

върху старата

                заплющял.

И тежко и горко на ония,

непризнаващи нейната тирания.

Всички тръгват

по модни къщи,

за да станат отново едни и същи.

Скоро и тая мода

от мода излиза.

Иде друга —

и тя усмирителна риза.

И не можеш да носиш кройка

само по своята стойка,

по ширината и дължината

на тялото си и на душата.

Има такива клиенти, обаче

няма такива шивачи…

Шофьорите, щом минат планината,

въздъхват и доволни се гласят

надолу да ги спусне стръмнината

в града, преди да стане пет часът.

Срещу човешката река тогава

не може да се ходи даже пеш,

освен човек отгоре да изплава,

но плава ли се над водовъртеж.

За всекиго започват осем часа

изцяло негови след пет часа.

Днес няма други чудеса. Това са

световните ни осем чудеса.

И влюбеният — лакомник за време —

отблъсва те тогаз от своя път

като съперник, който ще му вземе

ах, не момичето, ала мигът.

Един — към шумни сборища запътен,

друг — в себе си да се заключи сам,

пресичат тоя вечен речен тътен,

но кой е бряг отвъд и кой отсам?

Притискан от насрещната умора

и неуморните зад теб плещи,

не знаеш де е твоята опора,

но пак вървиш, но пак не падаш ти.

След обед, пет часът. Часът, когато

тълпите отстраняват те с размах

и същевременно часът, когато

не можеш да излезеш вън от тях…

Деня към залез нека се накланя,

спокоен ще ми е съня:

успях семейството си да нахраня

и себе си да съхраня.

Така се случи с мен, че от борбите

навън от къщи в къщи се прибрах

за дълго и помагах на жена си

в борбата й с напиращия прах.

Една метличка от пера кокоши

подскачаше по рафта посивял

от том на том като петел от злато,

из тома с приказките излетял.

Прахосмукачката въртеше морда

и виеше отчаяно по вълчи,

разбрала първа колко е напразно

срещу праха човек да се опълчи.

На Времето невидимото гърло

запушвахме през ден със мокра кърпа,

за да не бълва прах, но зад гърба ни

то все успяваше да я издърпа.

И всичко побеляваше отново.

Какво се беше случило, разбрах:

Сизиф изпуснал беше своя камък

и камъкът се бе превърнал в прах.

На градския пазар тълпи невежи

гъмжат. Земята пак не ги лиши

от нищо. Пълнят с грозде свойте мрежи

и със доволство — своите души.

Избират само жълтото. Лозарят,

като везните уравновесен,

отмерва им. От скука се притварят

очите му, додето дойде ред на мен.

Аз, който съм копал и ръсил лозе

и знам добре кога гроздовете тежат,

му казвам: — Дай ми този грозд и този,

не оня, той е прекалено жълт.

Добрият грозд е вътрешно избистрен,

прозирен и на сянка дълго зрял.

Лозарят с поглед пъргав като изстрел

измерва ме и засиява цял.

Претегля гроздовете и ми кима,

и във очите — гроздови зърна —

блести, за другите неуловима,

една горчиво-сладка светлина.

Мисля си: кога се възмъжава?

Бях войник. Но не, не бе тогава.

Появиха се жени. За тях

бивах мъж. За себе си не бях.

Гледах още с детските очи.

В снимките тогавашни личи.

И посрещнах с пълна изненада

факта, че животът ме напада.

Удряше ме той отсам, оттам.

Гръмко викаше да се предам.

Но не падах аз, не падах.

Двойно от това се изненадах.

И разбра се някак отведнъж,

че това е всъщност да си мъж.

А сега? Сега какво остава?

Да науча как се остарява.

Аз изнамерих, представи си,

за старостта известен лек:

като езика на Паисий

е нужно да старей човек.

Като барока и сонета.

На тях сега от старостта

не само че не е отнета,

а им пораства прелестта.

Над нея няма да посмеят

младежите да се надсмеят

и утешила би човек,

когато старостта е близка.

Едно е трудно — че се иска

да бъдеш млад за своя век…

Зад кориците в засада спрели,

само чакат да отгърна лист

Растиняци, Жюлиен Сорели,

за да хукнат в набег поривист.

Млади, арогантни, славожадни,

друго нищо по-малко не щат

освен без условия да падне

победен в нозете им светът.

Препрочитах ги в часа си труден,

за упорство пример са поне.

Трябваха ми, а открих учуден:

няма ги на мойта възраст, не!

Не е блазнеща целта тогава

и успехът не донася шум —

какво има да се завладява

на четирсет, освен малко ум?

Подвизи не са необходими,

просто нужно е да си почтен.

Но се случва да са синоними

подвиг и почтеност някой ден.

Растиняци, Жюлиен Сорели,

препрочитам ви в такива дни

и намирам, че сте остарели

не от друго, а от младини…

Рухна последният камък на Троя и с тътен затрупа

той ясновидския дар на Касандра в горещата пепел.

Знаеше всичко отрано Касандра, не знаеше само,

че след всеобщата гибел на нея ще стане по-леко.

Спря да простира ръце и да вика, че Троя ще падне

и върху камъка седна подобно на труженик мирен,

свършил почтено делата си дневни и отдих заслужил.

Нямаше бъдеще вече, затуй боговете обратно

взеха от бедната луда девица дара да предвижда.

Те й дължаха почивка и сториха божия милост.

Ала от смъртните нямаше мира сега за Касандра.

Колкото с явна невяра я слушаха всички доскоро,

толкова почнаха вкупом да тичат при нея и питат

ще ли се върне от робство ахейско мъжът или братът,

дом ще си вдигнат ли пак, ще намерят ли своята крава?

Никой от тях не разбираше, че ясновидецът вижда

само всеобщата гибел на град, на държава, на съвест,

а поотделно за себе си всеки е длъжен да бъде

малък пророк постоянно. Но как да им каже Касандра?

Нямаха друг утешител троянци сега освен нея.

И обещаваше тя, че мъжът ще се върне от робство,

дом ще си вдигнат отново и крава ще има в обора.

Вярваха те и едни утешени отстъпваха място

други тълпи да послушат разтуха с лица просияли.

Само за себе си нямаше вече Касандра утеха:

в тия минути безкрайно далеч и дълбоко

бъдните дни на света тя прозря и горчиво заплака…

И след като прекара на земята

повечко време, смаян ти узна,

че скоро се прераждат имената,

които бяха гръмки имена.

Умря артистът, който ни пленява

на времето, а тъй се казва днес

един художник и светът отдава

сега на неговото име чест.

Прибързала, писатели двамина

съдбата с общо име сподоби

и възрастният скоро се помина,

за да не стават грешки може би.

Ти бе се примирил, че подир време

ще трябва място да освободиш

в пространството, та друг да го заеме,

но виж, че още нещо му дължиш.

Той казва ти: отивай си изцяло,

щом ще си ходиш, и добър бъди:

не само мястото на свойто тяло —

и свойто име ми освободи!

Ти, който възжелава свободата

със сладострастието на младеж,

защо се плашиш от деня, когато

сам трябва свобода да раздадеш?

От вчера старият дом е пуст.

Огромен железен топуз,

залюлян от стрелата на крана,

думка по стените му

от отзарана.

Новото време навлиза чрез взлом

в стария дом.

Махнах любезно

към кабината на механика.

Хубаво е, че не измислиха

друга механика

за събарянето му, а такава

която стилно му подобава.

В тоя дом, който сега е пуст,

мереше времето

часовник с топуз.

Не се чуваше нервно да цъка

тоя много патил часовник комай,

а с една достолепно прикрита мъка

и със собствена тежест

вървеше към своя край.

Домакинята теглеше дюли за сладко

в една стара паланца,

каквито отдавна се срещат рядко:

система от лостове и топузи

срещу други лостове се тътрузи,

примитивна, но не грешаща, защото

самото земно притегляне

съизмерва теглото.

Даже на обкованата с ламарина порта

отвънка имаше топуз окачен

и безотказно

като вратите на аеропорта

сама се затваряше тя зад мен.

С махала и топузи

всичко беше вървяло

и сега съвсем естествено се понесе ек

оттам на едно по-голямо махало,

закачено о края на един век…

Аз искам да възпея вещите.

Едва ли те са най-зловещите

душители на будния ни дух,

каквито хули доста чух.

О, нека трупат вещомани

пружинено имане!

До вчера селяни,

а днеска сибарити,

за вещи нека дават си парите.

И нека тия, на които

предметите не са им по кесията,

все тъй да си ги внасят упорито,

макар и плащайки високо мито

на границата на сиромашията.

Да не избързва никой да напада

човечеството, че край вещи шета,

защото редом с нас

и диалектиката сяда

в удобните ни канапета.

Сега по-трудно ще се удаде

на някого със властен нрав

от къщите ни да ни изведе

за подвиг ужким духом величав,

а всъщност като скрит еснаф,

от всичките еснафи най-зловещ,

човека да превърне в своя вещ…

Променяме се ние бързо по значение,

а гледам, че и думи са се променили.

Например днеска се разбира под движение

в града движението на автомобили.

А тъй се казваше съвсем до неотдавна

това, което вечер градският народ

извършваше, дошъл на улицата главна

за отдих ужким, а по-точно за живот.

Кръжахме по паважа с нови тоалети

от източния край до западния край

в елипсовидни орбити като планети

и със лица така сияещи комай.

Там всеки можеше да поздрави когото

почита, пращайки му над тълпата жест

или обратно — да покаже в обществото

кому решил е да отказва тая чест.

А който беше тръгнал още инфантилен

за разрив с някого или пък за любов,

узряваше под топлещи очи и силен

на връщане той вече беше мъж готов.

Да, всичко в туй въртене беше по-предметно

отколкото е днеска — и добро, и зло —

и даваше възможност някак неусетно

да се усети, че светът е колело.

Не будя тук носталгия във обществото,

а само казвам думичка добра за него,

за старото движение в града, защото

умря движението, а покоя де го?

Преподаваше ми доброто

добрият учител

на времето си в доброто старо школо.

А сега,

изтънял като дух изкусител,

все ме пита защо има толкова зло.

Сякаш мога познанието за злото

да изсипя в кошницата му като плод

и той да я хване за превезлото

и да я скрие от околния народ.

На челото му изпъкнала вена

блъска бреговете си,

от ярост обзета —

синя река, от препятствия изкривена,

вече близо до устието си в Лета.

Ту бледнее от униние, че се мами,

ту от радост откривателска тръпне.

О богове,

защо създавате такива програми,

и за самите учители недостъпни?

От неразбиране или от леност

нахвърляме се често с патос кух

срещу настъпващата отчужденост

на хората по нрави и по дух.

Не е тъй повсеместна хладината,

та чак дотам да ни смрази дъха.

Това е всъщност форма на борбата

между материята и духа.

Андрей Николов както ги извая,

все тъй духът нагоре е въззет

и все надолу тегли го оная

прегръдка зла на каменния гнет.

Идеята на скулптора е вярна

и днеска, само че от ден на ден

материята става по-коварна,

за да държи духа ни вечно в плен.

Вместо да е материя инертна,

материята дръзко закрещя,

че жертвала се е и ще се жертва

във името на идеала тя.

Размахвани посред пазарен крясък,

оваляни на делника в праха,

изгубиха предишния си блясък

и звън оръжията на духа.

И пред материята безоръжен

би трябвало духът на колене

да падне, но не й остана длъжен —

той нейните оръжия отне.

Като материя непроницаем,

зад хорските чела се притаи

и много трудно можем да узнаем

в кои от тях витае той. В кои?

Не се и мъчим твърде, а от леност

нахвърляме се често с патос кух

върху настъпващата отчужденост

на хората по нрави и по дух.

Деца, вий май не бихте ми повярвали,

щом ви го казвам в дом като палат,

но тъй е — аз съм от ония варвари,

които завладяха тоя град.

През угари препускахме неканени,

зарязвайки по път какво ли не:

торби, хамути конски и диканени,

и трупове на хиляди коне.

Скимтяха гайдите и обичаите

да ги почакаме, че са назад,

но ний препускахме и както знаете,

деца, вий сте родени в тоя град.

Над ваната глави като лалугери

надавайте, ослушвайте се в страх —

дали не крачат варвари през угари?

Опасност има винаги от тях!

И друго чудо — мойто поколение,

порасло през война, старее в мир.

Полека-лека вече в опълчение

минавам като взводен командир.

А пък в лице не съм си виждал взвода,

с момчетата не се и запознах,

които трябваше на смърт да водя.

В замяна аз пък съм познат на тях.

За тях аз съм войната, дето в ада

да плащат разни чужди грехове

ще ги изпрати, като заповяда

отсечено: — Едно! Две!

И мен ми е напълно невъзможно

да обясня с безпомощно перо,

на тях, че аз съм същество по-сложно

и по-чувствително, и по-добро.

Не бива всъщност и да се старая —

представа по-добра кой ще даде

за мене и по-ласкава от тая:

аз съм войната, дето не дойде.

Не, не, вървете си да спите. Ще съм лош,

деца, насила ще ви кажа лека нощ.

Седи ви се с големите, обаче няма!

Защото от това започна мойта драма

на времето — от реплики на зрели хора.

На тях Историята беше им суфльора.

И днес освен полагащото ми се бреме

връз мен тежи и бремето на друго време.

Добрият ми баща защо не беше лош,

насила да ми беше казвал лека нощ.

Не зная с право ли

или напусто,

ала понякога изпитвам чувство,

че вече дълго съм живял.

Отдавна в тоя градски механизъм

и аз като съставка влизам —

пружинка, лостче или вал.

А тук дойдох от каменист превал,

от къщата ни с каменни скамейки,

от каменните воденици караджейки,

        от каменния век.

А сякаш че съм тукашен човек

от памтивека и се смея

на смешното, а на злините смея

да казвам, че са си злини.

С това и храня се от младини,

засмян, потаен или ясен —

професията ми е

        да съм несъгласен.

Не е ли много туй

за мойто поколение?

Дори основна грешка и да няма,

то има в цялата програма

едно неимоверно ускорение.

И аз съм лостът, валът или винтът,

пренатоварен

от извънпроектна мисия.

И с право някой ден ще ме отвинтят,

да не увредя някоя трансмисия…

Машинен век, ах, да, машинен век.

Това се носи вече като ек

по повод мойто време и така е:

машината сега над нас витае

до небесата като катедрала,

в подножието си света побрала.

Но както и да се виши, не може

все пак да стигне тя до тайнство боже.

Макар с големина да ме потиска,

аз мога, щом това ми се прииска,

да взема молив и пергел да взема

и на машината най-точна схема

до сетния детайл да начертая,

каквато и машина да е тая

и колкото да е могъщ мотора

от колела зъбчати или хора.

А тя пред мойте тайни е безсилна.

Защо тъй косо гледаш, рицарю,

през амбразурата на шлема си?

Видя ли — хитро преобърнахме

нещата в нашето столетие:

не ние бронята да носим,

а бронята да носи нас

върху гъсенични вериги.

Защо тъй косо гледаш, рицарю?

Ах, питаш носим ли я рицарски?

Но мисля, че ти отговорих:

не ние днеска носим бронята,

а бронята ни носи нас

върху гъсенични вериги…

Примесен тая сутрин с хората припрени,

ослуша се и доста смаян ти откри,

че вече не пищят заводските сирени

тъй както някога го правеха в зори.

Пленен от песните им, спираше да сее

баща ми жито по планински камънак

и слизаха развързаните Одисеи

надолу — със сирените да сключат брак.

Сега заводите са други и езикът

по-друг им е. Спокойно пушат със лули.

Защо да си дерат гърлата да ни викат —

та другаде къде ли бихме отишли?

Върви! Напразно стига си се питал

дали това е мирна тишина добра

или надменна тишина на победител.

От мълчаливия не можеш го разбра.

Железничарю, и сега са сини

очите ти, но бръчките край тях

не са май както през онез години

лъчи от слънцето на твоя смях.

Човек не може да те възприеме

такъв обикновен и посивял:

все като паметник на бурно време

у мен живееш на пиедестал.

Аз бях дете, а ти бе синеоко

момче, когато пушката пое

и на площада вдигна се високо

над градското привично битие.

По-тъжен ставаш, като те подсетят

такива като мен какъв си бил,

защото искат щерката и зетят

от тебе вноска за автомобил.

Жената няма ум да си прежали

годините, а тича с беснота

по срещи със последните пожари.

От тях по теб се сипе пепелта.

И питаш се, какво е туй, в което

виновен си, та тъй да страдаш ти.

А аз го знам: не може битието

за оня миг до днес да ти прости.

Ха-ха, осъждат изнудвача,

убиеца, шизофреника,

отвлякъл някакво дете

и злобата на обществото.

А кой го съди? Обществото,

което нашите деца

отдавна също е отвлякло

и в собствените наши къщи

като заложници държи ги.

И тайни записки ни праща:

„Живейте както аз ви кажа!

В противен случай ще убиете

децата си собственоръчно!“.

И то се знае, получава

изцяло искания откуп.

След туй от съвест ли, от що ли,

над всички изнудвачи ужким

присъди смъртни произнася.

Добре де, нека ги изпълним!

С преструвка или без преструвка,

ала с милувка и целувка

като жена дойде успеха

при теб и връхната й дреха

лежи преметната на стола.

Във утрото, додето гола

тя още нежи се в леглото,

навън загледан през стъклото,

ти питаш се: но докога ли

ще идва с мене да се гали?

А отговорът е естествен:

любовник ли или съпруг

си неин, все ще иде с друг,

престанеш ли да си мъжествен.

Съдете съгледвача грък Кавафис,

задето е докладвал преждевременно,

че варварите няма да пристигнат

и че изобщо няма варвари.

Дошли от границата хора казаха,

че имало в неделя много орди

с обозите и с челядта си

край езерата и реките.

Самонадеяни, при свойте набези

по границите на цивилизацията,

дори не се опитвали

да заличат следите си.

В неделя привечер се пръснали

на малки групи да пируват

край своите огнища.

От разговорите им се разбрало,

че в понеделник точно в осем

ще бъдат всички по седлата си.

Ако ли някой закъснее

дори и само пет минути,

то стотникът ще му се кара

като същински варварин.

От тия и от други донесения

достигнахме до извода,

че всяка съпротива е безсмислена:

видели са по тях да дрънкат

секретни ключове от крепостта.

Обичам дълго да събирам сили

чрез мързел на огрения балкон.

Но пишещата ми машина цвили

към мене с челюст на озъбен кон:

„Ехей, с филджан кафе насам-нататък

не се мотай в халат като дервиш —

възсядай ме и като мой придатък

владенията си да разшириш!“

Машина европейска — все да тропа.

Разбирам — туй е нейния закон.

Но само холът ми е към Европа

и част от западния ми балкон.

А стаята ми пък е в Ориента.

Тъй архитектът ме е наредил

и аз се скитам из апартамента

насам-натам все тъй недраг-немил.

Европа вика: — Хайде, няма време!

А Ориентът вика: — Поседи!

Аз, като верен син на свойто племе,

изчаквам малко кой ще победи.

Пустото яйце и пусто пиле!

Колко философи в колко нощи

колко много свещи са стопили

и не само свещи, но и мощи!

Главното кое е все се питат

и до днеска умните мъжища.

Хайде, викам, да не се оплитат

вечно като пилета в кълчища.

Вижте, много близо нейде тука

е въпросът — в празната черупка!

Трябва да се хвърли на боклука,

щом черупката е вече с дупка.

Зная го това добре, понеже

майка ми съм виждал да помага

ново пиле да не се пореже:

счупваше черупката веднага.

И разперваше новодошлото

своите крилца по своя мярка.

А пък с нас не беше обществото

толкова любезна пилещарка.

Още няма го до таз минута

старите черупки да разкърти.

С клюнове на дърти марабута

трябва да трошим черупки дърти.

Но отвътре стръмно е яйцето:

драскаш, пискаш, пърхаш, току дойдеш

пак на хлъзгавото дъно, дето

бил си още като бе зародиш.

С нокти драскаме до изнемога,

но отворът все не се достига,

в който синьото око на Бога

поощрително към нас намига…

Универмаг!

Тоз

нов

храм!

Тоя път търговците

изгониха Христос

оттам.

Потокът от поклонници натам ме отбива.

Потокът от поклонници натам ме влече.

Потокът от поклонници натам тече,

след като рухнаха Делфи и Тива.

Рухна Йерусалим.

Рухна Мека.

Нека!

Заслужаваха си това

старите божества,

защото нашите духовни гиганти,

които ги сринаха в прах,

бяха по-велики от тях:

бяха анти!

Но къде ли са олтарите им по-висши?

Из подземията

на градските библиотеки,

към които само бледи дервиши

правят пътеки.

А тълпата, която отгоре ходи,

спира само за миг:

с апаратите щрак-щрак,

щрак библиотеки, щрак пагоди,

и после пак бяг

подир гида, който я води

към светилището

на новия велик

западно-източен маг

Универмаг.

И както на времето

в католическите градове на Европа

не можех усмивката си да скрия,

че на вярващия нещо му хлопа,

щом даже в трамвая,

дето бивахме на гъсто

притиснати като гръсти,

ни разбутваше, за да се прекръсти

горкия,

когато трамвая

преминеше покрай тая камбанария

или оная,

тъй сега смирявам аз моята воля

пред катедралата на Универмага

и се моля

новия Бог да ни помага…

Душата бе безсмъртна по програма,

за разлика от тялото,

но криеше несигурност голяма

безсмъртието й в началото.

Предаваше се чрез дихание,

оттам и името душа.

Човечеството с основание,

разбира се, го достраша.

По-трайно за да съхрани

душата си красива,

с резец по пещерни стени

извивките й заизвива.

В писмото му по кози кожи,

по папируси и по глина

основен белег беше клина:

безспорен знак, че се тревожи

и крехката материя проклина.

Когато най-подире отпечата

душата си на книга,

би трябвало

да му олекне на душата

и вече да си каже: стига!

Но не!

Върху тепсиите на киноролки

и по тиганите на грамофонни плочи,

захвърлена за нови болки

страдалческата ни душа клокочи.

Писалки електронни лазят

по перфорирани рула,

а пък на лазера елмазът —

и по небесни светила.

Защо човечеството днеска

такава треска го тресе,

по-силна и от златна треска:

на все по-нова и по-трайна фреска

душата си да нанесе?

Изглежда, инстинктивно проумява,

че то от ден на ден

все по-бездушно става

и от душа за да не се лиши,

все по-усилено обезсмъртява

все по-смаляващото се

количество души.

Отде разбра изпуснатият лъч,

че хората закърмени са с мляко,

та всичко друго порази непряко,

а върху млякото изсипа жлъч?

Така додето да се укроти

навремето и дивата кобила,

що много грънци с мляко е разбила!

Трошиш ги, но обязден си и ти!

Дедите ни — ранени от коне.

Децата ни — от атомно копито.

Да стигнем до местата, към които

сме тръгнали, по-скоричко поне…

От гвоздеите раните успяха да зараснат,

но от почуда, Господи, ръце разпервам разпнат.

Така и не разбраха, че с гвоздеи върху ми

се мъчиш от небето да им забиеш думи.

Митът бе много ясен: че всеки през живота

си влачи лично кръста към своята Голгота —

невинен да го разпнат на кръста, чрез което

духът му се възнася, надмогнал битието.

Това му бе подтекстът, а не светът да чака

мъдрецът да изкупва вината на глупака.

А на това все още мъдреца принуждават.

О, Господи, прости им, не знаят какво правят…

Мозъкът, гръм като го удари,

също си има гръмоотвод:

незапушените му капиляри

се отпушват за нов живот.

Центърът на естетическата наслада,

примерно, престава да бъде такъв,

тъй като вече на него се пада

грижата да изпомпва кръв.

Който движи ръката лява

и левия крак, няма как —

трябва и десните да направлява,

колкото и да си остава левак.

Да помогне към съседните гънки

освежителна кръв да придойде,

включва всичките си комплекси тънки

и секс-центърът, уважаеми Фройде.

Същото става и с обществото

по законите на единния организъм.

Тая баналност, Маркузе, я казвам, защото

именно с нея в темата си навлизам.

След като ударът така го удари,

обществото ни ако пак закрачи,

ние, страничните му капиляри,

нашта работа

ще сме свършили, значи…

Дилемите опират

и до такова нещо.

Не ща да ме кремират.

И не че е зловещо.

Не са голяма нега

пръстта и търнокопа.

Избирам по ковчега

земя да ми изхлопа.

Това е по причина

решителна и ясна:

когато си замина,

вратата да им хласна.

Дай вар,

че и тук се пропукал таванът!

Вече ми е ясно

какво е правил Господ

на осмия ден след сътворението на света:

започнал е да го ремонтира.

А пък на мене

за това ми отива и седмият ден.

Защо след като с толкова труд

си изградим апартамента и вилата,

те тутакси започват да се рушат?

Латекс, мазилка, дървояднина

се сипят по главите ни,

та побеляваме и млади.

Навярно Господ иска да ни каже,

че не е важно да си ограждаме

място в пространството,

а по е важно

да си оградим място във времето.

Демек — да ни запомнят

с добро и с честно име

и тъй нататък.

Но както видяхме в последно време,

стените на времето

се оказаха по-ронливи

и от стените на пространството.

Дай вар…

Че какво им е, синко,

на колите втора употреба

от пазара в Горубляне?

По-лъскави са даже от мадамите

за трета употреба

на близката магистрала.

Мъркат като гальовни котки,

прелъстително намигат

с бадемовидни фарове,

покорно подлагат за ласки

заоблените си форми.

Не се мръщи на втората употреба:

така е било, синко, и така ще бъде.

През феодализма е било още по-лошо:

сеньорът е имал право

на първата брачна нощ

с булката на своя васал.

Голяма работа, че сега нашите сеньори

от замъците си край Рейн

имат право на първите брачни години

с нашите лимузини.

Тази ли ще е нашата?

Хайде, прибирай я!

Какво са някакви си пет брачни години,

виж, хората не им се цупят

и след десетата.

Той, господарят, е бил добър —

няма нищо разпрано.

Пък и да има нещо чукнато,

здраве му кажи.

Чунким утре ти няма

да я чукнеш по-яко.

Не се назлъндисвай, момче,

защото иначе ще ти се падне някоя,

употребявана в Кремълския замък…

Хайде към регистратурата,

таксата аз я платих.

Жин-жин! Жив-жив!

Никой не е толкова жив,

колкото косача.

Жин-жин!

Хванал косилото

за дръжката от волски рог,

върти го той, върти:

жин-жин, жив-жив,

хванал за рогата

бика на живота.

Ухаят откосите лековити билки,

пропъждайки с димящата си магия

далеч от косача всички болести.

Жив-жив!

И не подозира косачът,

че точно в тоя момент го харесва смъртта,

очарована от неговото майсторство.

Набелязва си го в тефтера

и когато й потрябва,

ще мине да го отведе

заедно с друга група наемни работници.

Какво пък толкова, косачо,

най-после ще постъпиш

при добър работодател,

който си разбира от занаята.

Жин-жин! Жив-жив!

Никой от жителите на малкото ни селце

край малкото ни градче

не беше ходил в Столицата

и навярно затова с такава неистова носталгия

се пееше по вечеринките шлагерът от 30-те години:

„София, бабам, София,

хората ядат и пият,

богат живот живеят“.

Разбира се, когато заживях и аз там,

се оказа, че хората не живеят чак толкова богато,

тъй като всичките им пари отиваха за апартамента

и за дрешките на децата,

за парното, за тока, за телефона, за компютъра.

Но старият провинциален шлагер

навярно е съдържал метафората,

че фактът да живееш в Столицата

е богатство сам по себе си.

Както и да е, не за това е думата,

а за това, че след всичките ми усилия

се оказа,

че столицата на България вече не е София,

а столицата на България вече е Брюксел.

Където не съм ходил.

Върнаха ме на изходното положение,

но не се сърдя.

Как да се сърдя —

нали точно затова оная игра

с малкото хазартно зарче,

при която все те връщат на изходното положение,

се нарича „Не се сърди, човече“…

Барабанчик, весел чичко,

както спомнят си малцина,

известяваше ни всичко

освен своята кончина.

И за нея акуратно

съобщил би на народа,

но му беше неприятно

всичко тъжно по природа.

Предпочиташе децата

радостно да заподсвиркат,

като чуят новината,

че пристига утре циркът.

Даже в кражба като хванат

някакво лице виновно,

моцартовски барабанът

биеше, а не съдбовно.

Где е днеска глашатаят

с милите му кротки вести?

Даже и децата знаят:

медията го измести.

Вече я разбрахме нея

що с убийства ни досажда:

медията е Медея —

своите деца изяжда…

Конопът, брей да му се невидело,

бил наркотик, но кой да се разтропа

навремето край гръстите на село

да стане наркодилър на конопа?

Луната над рекичките ни жалки

с лъчите си като със нежни пръсти

разресваше не плитки на русалки,

а руси снопчета влакна от гръсти.

От летен зной конопената риза

предпазваше орачи и копачи.

В месали — зноят пък да не излиза —

увиваха горещите погачи.

А днеска по големите градища

вода във ваните ни как бълбука?

Причината е, че в тръби с кълчища

бълбука тя, преди да стигне тука.

Какво ли не извличахме от тая

култура, нищо че бе трудоемка,

освен едно: безволната омая,

която спяла в пустата й семка.

Сега конопиум конопът става,

но откъде ще изцеди надежда

светът, когато все се изкушава

от всяко нещо злото да изцежда?

От изток идваше денят, но беше

за дядо ни последен тоя ден.

На смъртен одър старият лежеше,

като от оран тежка изморен.

Приведени, във стаичката ниска

дойдоха едрите му синове

и внесоха, тъй както той поиска,

отгледани от него плодове.

Устата му безсилна се затвори,

но той изгледа внуците поред

и мъчейки се пак да проговори,

повдигна едра пита слънчоглед.

Във тоя миг на ризата ръкава

се свлече върху смъртното легло

и трепнахме — ръката бе кафява

и суха като есенно стъбло.

И сякаш в слънчогледовата пита

преляна беше по незнаен път

и силата на таз ръка изпита,

и нейната човешка кръв и плът.

И ний, поклонниците на герои,

стоим пред дядо, сключили уста,

в поклон пред този, който дните свои

изминал е без подвизи в света.

А той мълчи. Очите му догарят.

Сърцето глъхне, глъхне, глъхне. Край.

Смъртта е туй. Прозорците отварят

по древния народен обичай.

Навън люлее вятър слънчогледа

и сякаш в ранната синевина

навежда някой питите и гледа

дали са зрели всички семена.

— Татеенце, жаден съм. —

Чашата

сякаш не бе пълна

с витошка вода,

а с приспивателно:

две глътки и отново затвори очи.

Спи, момчето ми, спи.

Ти си бъдещето,

имаш право да ме събуждаш

и да заспиваш отново

под неясните очертания

на своите завивки.

Твоят дядо и мой баща,

който е миналото,

често смущава сънищата ми,

а щом отворя очи,

пак заспива на баира над село

под ясните очертания

на една петолъчна звезда.

А аз съм настоящето.

Изглежда, имам правото

само да бъда събуждан.

Спи, момчето ми, спи…

Ти се вслушваш надалече

да не заплаче малкият

и не чуваш тия двамата

на съседната пейка.

Той й чете от тетрадка

свои стихове

и тя го гледа безкрайно влюбено,

макар стиховете

да са безкрайно лоши.

Колко е просто всичко.

А аз се страхувах

да не би да ме обичаш,

защото съм поет.

Нищо не съм разбирал.

Нима може да ме обичаш,

задето нощем

ти преча с лампата,

а денем,

когато бъбриш за делнични работи,

с горчивина долавяш,

че не те слушам.

Каза ли нещо?

Да, време е да си ходим.

Не викай детето —

то само ще ни настигне

и ще тръгне между нас,

мъничко като запетайка

между две сложни изречения…

Задуха вятър. Скрий телце

под крилото на якето ми.

Каквото искат да разправят,

няма да те възпитавам по спартански.

Ти само се радваше

на белия облак на легхорните,

но не разбра точно какво стана

там, на края на селото.

От белия облак на легхорните

върху мене връхлетя гръм.

Над пилетата закръжи ястреб,

а те не се укриха.

Той избра жертвата си

и тя не се укри.

Той я отнесе в ноктите си,

а останалите продължиха

да си пасат спокойно.

Тогава на прага се показа пилещарката

като голяма квачка

в бялата си престилка.

И за мое смайване,

започна да кълне не ястреба,

а своите питомци.

Излюпени от инкубатор,

те не могли да наследят

инстинкта за опасност.

Пасели си спокойно

под лисичи муцуни,

под ястребови сенки…

Ела де се стоплиш

под крилото на якето ми.

И да наследиш

инстинкта за опасност,

заедно с най-важното, което го придружава:

предупредителния вик към другите!

Мен нашто селско гробище

ме поразява

не със зелената забрава,

напираща околовръст,

от кръстове

безпомощно зачерквана на кръст.

Смразява ме едно кънтене

откъм гробовете отекващо у мене.

Кънтят на кухо. Никой не лежи

под позлатените лъжи

на имената.

Не са в земята старците, не са в земята.

Ей тоя там ръка за поздрав дига

като затворник зад стобора мрежест —

да не избяга вързан е с верига

и на веригата му — крава вместо тежест.

А този май че ме прокле

изпод мустаците си меки —

със дядо ми враждуват зле,

по-зле от Капулети и Монтеки.

Блажено трети старец лапа

лулата, със която бе погребан

и бръчките му тутакси разтапя

димът съвсем като вълшебен.

И само нейде в гласовете им

долавям непознати нотки.

Не са туй старците, а синовете им,

навели старчески походки

или по старчески

приседнали пред къщите.

Но толкова са същите,

че мене просто ме е страх

един от тях

да не замахне със бастуна,

задето вишната му съм обрал

и развенчал

изцяло клонестата й корона.

Не хуква никой подир мене.

На други плод

горчилката преглъщам аз:

наказваме природата с промени,

а тя със неизменност нас.

Заблъсках луд и груб

човешката стена.

Под вестници лежеше труп,

загърнат като новина.

И тутакси

възвърнах своя дух —

не бях купувал тоз кожух.

Ни панталони като тия

съм гладил

с нашата ютия.

Обувките… Да, чужди са и те.

И даже мъртвият не е дете.

Вървях

и разсъждавах озлобен

за егоизма,

вкаменен у мен.

Признавах, че съм недостоен.

Но вече бях спокоен.

В шинела си железничарски

сред разцъфтелите овошки

като огромен черен кос

минаваше баща ми.

„Април продава кожи — казваше —

ала шинели не продава.“

Не знаех, че това му е

завивката за ареста

и мислех си, че остарява,

щом още ходи по шинел.

Макар че ти не се обиждаше,

обидата ти е платена.

Какви ли работи не станаха.

И арестите се забравиха

(ония старомодни мъки).

И аз навърших твоите години.

И ти изтля под пирамидата.

Но още не си остарял…

Еднаква кръвна група бяхме с татко,

което трябваше да се очаква

без лекарски изследвания, както

надеждата ни също бе еднаква.

От мойта кръв на него му преляха,

за да живее още, но уви —

калинки пъстри само излетяха

от нея из надгробните треви.

Което трябваше да се очаква,

над гроба мисля го в ръка с букет:

кръвта ни колкото да е еднаква,

назад не се прелива, а напред…

С орани ниви, с ниви неорани,

това е същата земя, която

стопаните, на дядо ми акрани,

взаимно си продаваха за злато.

— Мълчи! — ми кресваха, като брояха

пендарите при сделки, а когато

ги питах за какво им са, мълчаха.

Мълчанието, казваха, е злато.

Да можех да ги срещна днес, когато

не ще мълча, а ще приключа спора:

— Защо ви трябваха земя и злато,

те пак са тук, а вас ви няма, хора!

Но увлечението им не мина,

а се разгърна още по-богато:

постъпиха в подземна златна мина

и произвеждат злато, злато, злато…

Обикновено гостите в хола

все се случват викащи хора —

всеки гост, от жесток по-жесток,

критикува света с глас висок.

Да, обаче в стаята си децата

ни надвикват отвъд стената —

учейки гласно своя урок,

възхваляват света с глас висок.

Ех, не е толкоз голяма бедата —

истината е по средата.

Кой го каза това? Не позна —

по средата има стена…

Ако не смятаме плесника

при сцени късно през нощта,

аплодисменти не извика

май ролята ми на баща.

И както с малък дар актьорът

се утешава примирен

децата му да го повторят

по-талантливо някой ден,

така и аз подхранвам скрити

дори от майка им мечти

дано да бъдат даровити

децата ми като бащи…

Светът отхвърля те, дорде си млад,

но постепенно, не така свиреп,

посмества лактите си тоя свят,

за да отвори място и за теб.

Ако това се бави някой път,

бащите ни обръщат се в пръстта,

пръстта се сляга, стърсва се светът

и идваме на своите места…

С какво неистово свистене

внезапно сви един орел

встрани от кулата с антени

над хълма покрай Вакарел!

Уж предавател е за близко,

но пак излъчва доста ток

и птиците, летящи ниско,

ако не мрат, изпадат в шок.

Деца и жено, обяснена

е вече вашата беда:

в това е тя, че под антена

са свити вашите гнезда.

Ей тъй се силя към ефира

далеч да пратя свойта реч,

но близо вреден ток пулсира,

затуй цвъртете по-далеч!

Когато спадне ми волтажа,

пред края, с ниски честоти,

на вашата вълна ще кажа,

че моля да ми се прости…

В стиха си сваляш камък от сърцето,

но все си мислиш: „Не, не е това!“.

Дори при стих, приличен общо взето.

Това най-много ми опротивя.

Завиждал съм на други занаяти,

но малко като си помисля, май

когато къщата градеше тати,

все връщаше ме: „Нещо друго дай!“.

Когато камък с форма подходяща

все пак се случваше да му подам,

не казва нищо, само го подхваща

отсам-оттам, мърморейки: „Не знам“.

Какво не знае, Боже, като знае —

това е, ама клима като кон,

зер ако каже думата „Това е“,

зидът ще рухне като Йерихон?

Баща ми колко прав е бил тогава,

защото къщата го надживя,

ала след нея ще го надживява

не друго, а това: „Не е това!“.

Додето приказки за таласъми

аз още му разправях, рече „Хъм“

синът ми и домъкна под носа ми

един компютър — къщен таласъм.

До съмнало потропва и мяука

не на тавана в стария ни дом,

а осветлен от цялата наука

край детското легло един фантом.

При тоя приказен развой остава

едно неразбираемо комай:

дали тъй приказката продължава,

или на приказката туй е край…

Въпросът за парите

бе коварен,

но не и за баща ни, стар коларин.

Гресирайки главина с катраника,

го чувахме почти да тананика

сентенцията си с охота:

— Парите са смазочни материали

за колелото на живота!

И пита ни

дали сме го разбрали.

Обаче аз да го попитам днес,

когато мъдростта му явно куца:

все сипваме на колелото грес,

но все скрибуца

пустата каруца.

На ада да се изгребе катранът,

не стига осите да се захранят.

За твоите смазочни материали

отива всичкият ни труд, разбра ли?

Баща ни, за когото пак почивка няма,

стоварил горе кумовата слама

и на съзвездие „Кола“

в главините доливайки масла,

усмихнат кима на въпроса ни:

— Че много просто,

лагерите са износени…

Дедите ни додето

принасят вол на бог,

изписвал по небето

димът им знак дълбок.

На вол не са се спрели

от умствен произвол:

във себе си горели

работещия вол.

И днес, като ни хрумват

идеи някой път,

петна червени лумват

по волската ни плът…

Той готов е вече със костюма.

Моден е и много му прилича.

Ти готов си с бащината дума.

Стара е и хич не те привлича.

Мълчешком му кимаш да отива

да си вземе мястото на пира —

на съвети не, а на красива

абитуриентка се опира.

И без туй при цялата чаровност

как сега ще му внушиш, каквото

е най-важно на света: готовност

за отказване от пиршеството?…

Аз мислех, че заселвам битието —

заселих син, и втори син, и внук.

Обаче и небитието, ето,

излезе, че не го заселва друг.

Изпратих дядо, баба се приготви,

с баща си доста несъгласен бях,

обаче имало кой да му готви,

проблеми нямал, тръгна подир тях.

Голяма челяд — къщата честита,

какво е самота — това не знам:

където който както и да скита,

все някой се отбива и насам.

Изпращат го ония същите роднини

и то със оня същия приветствен вик,

със който преди осемнадесет години

посрещнаха кърмачето: „Здравей, войник!“.

А ние им се сопвахме, че дотогава

единни ще са земните полукълба

и ако някъде все още прозвучава

стрелба по тях, ще бъде тя при веселба.

Роднините мълчат, а с майка му самите,

като че да се извиняваме пред тях,

сега партенки правим му от пелените,

а от надеждите си някогашни — смях.

Дано съдбата милостиво го предпази,

когато утре закомандва му „раз-два“,

с ботуши друго повече да не прегази,

защото никак не е малко и това.

И вдигна майка му ръка

като преди, да го удари.

Но скочи малкото зверче

и я погледна то така,

че тя от смут го изпревари

на стола му да се свлече.

— Последен път да ти е тоз,

последен, чуваш ли, последен! —

Врата се хлопна, звъннаха стъкла —

чинели при апотеоз —

и барабанен туш победен

по стълбите затрополя.

А майка му безкрай така

все продължаваше да вие,

захлупена над детското бюро,

че по-безмилостна ръка

оттук нататък ще го бие.

И не за негово добро…

Не е рисувал Ботичели

рода на дядо — беден граф,

но в миналия век наели

художника граф Фотограф.

Редовно вече оттогава

портрет помага на портрет

да тикат родовата слава

в галерията ни напред.

Надире е блуждаещ пламък

и призрак потеклото мое.

Но то пък стар семеен замък

без привидения какво е?

Е, съжалително или злорадо,

каквото искате за мен мислете,

но ще ви кажа, че баща и дядо

сънувам често на морето лете.

Понеже сушата се пренасели

с небостъргачи, също и небето,

душите им навярно са успели

обител да намерят над морето.

А може би са стигнали дотука,

назад издирвайки достойни хора,

тъй както ние в нашта несполука

все ровим костите им за опора.

Но няма по-назад. От тоя пясък

са тръгнали да стават благородни,

зовейки се към сушата със крясък

дедите ни, все още земноводни.

И виждайки, че няма смисъл само

в затворен кръг душите да се гонят,

потупват по отвитото ми рамо

с крила, ако отворен е балконът…

При изкопа за вила

изрових паламарка.

Тук с нея се простила

последната жътварка.

Все пак я запазете,

че може би, дечица,

тук век на век в нозете

е хвърлил ръкавица.

Че оня го събори,

светът не ще заплаче.

Ще жали, че го стори

нерицарски обаче.

Веднъж разтвориш ли обятия

към първата жена — и край:

обятията са разпятия

без възкресение и рай.

Заключиш ли се, по вратите ти

ще удря яростен юмрук

тях да разтвори и гърдите ти.

И друг — с по-тих, но страшен звук.

Теб, от прегръдка прокълнатия,

докрай жена или дете

ще те преследват за обятия,

разтворили обятия и те.

Задоволявани и мамени

и на последния ти праг

ще хлопат с буци пръст и камъни,

разтворили прегръдки пак.

Дори постигнал свободата си —

съпруг, родител, сродник скъп —

ще отделиш от тях душата си

с лице към тях, а не със гръб.

Не щеш ли, навън духаше вятър,

когато и внукът ми на свой ред

застана на вратата в първия си костюм,

излизайки да завладява света.

И понеже бе много хубав,

и понеже много го обичам,

и понеже зная какво го чака,

зинах да го предпазя

поне от малко малко:

„И все пак си имай наум,

че всичко е суета

и гонене на вятъра!“

Но дали защото бе много хубав

или защото много го обичам,

и аз като оня пророк от Стария завет,

дето зинал да изрече проклятие,

а изрекъл благословия,

извиках: „Бягай, ветре,

че ще те стигнат!“

И вятърът си подви опашката,

като смете сухи листа

надолу по тротоара.

Кога с черта, кога със резка

са пишели във древността.

Ти тая писменост и днеска

достойно пазиш по места.

Ако ли някой с думи резки

те критикува, да речем,

във досието две-три резки

му дръпваш с острия калем.

Ако се пак не вразумява

и не затваря той уста,

калема вземаш ти тогава

и просто теглиш му черта.

О, дръж калема с яки пръсти

и всекиго задрасквай ти,

ако рече да те покръсти

или да те ограмоти!

Кибернетичната машина

не сбърква ни веднъж дори.

Кому ли през главата мина

идея да я сътвори?

Не знам, но геният божествен

когато го е осенил,

навярно тих и неизвестен

той на събрание е бил.

И както Архимед закона

открил във ваната си гол,

тоз „Еврика“ е викнал във салона

върху един разскърцан стол.

Тук принципът „самопоправка“

в изказванията е чест,

а той е първа предпоставка

на кибернетиката днес.

Уж някой своя председател

ще разгроми на пух и прах,

ала се сеща как е патил,

поправя се и сяда плах.

След него някой друг напира

въпроси други да реши,

но бързо сам се коригира

от страх, че може да сгреши.

И рекъл нашият тогава:

— О, аз машина ще създам,

която се самопоправя,

ако посбърка тук и там.

То не било задача тежка,

щом вече е открит закон

и днес машината без грешка

логаритмува трилион.

Пресмята тя за късо време

где спътникът ще се яви,

но по обществени проблеми

не е използвана, уви.

Не и нужно то. Защо ще

се пръскат средствата? Ами!

Ний на събрания все още

се коригираме сами.

Знаеш ли, момчето ми, какво е дявол?

Дяволът бил ангел най-обикновен,

само че край Бога хич не се явявал,

все бил като тебе в работа вглъбен.

Ангелите Богу пеели осанна,

Бог доволен се усмихвал до уши,

а пък тоя край казаните с катрана

долу все оправял грешните души.

И разправили на Бога, че е черен,

че опашка има и дори рога.

Той бил ангел, но портрета му неверен

ха опитай се да промениш сега!

Та ти думам, притчата ми запомни я,

виж там, край началството се навърти,

зер ако не правиш тая дяволия,

като нищо черен дявол ще си ти.

Държавни са у нас заводите

и банките, и мините.

Където и да ходите,

отдето и да минете,

ще видите, че даже клинците

принадлежат на всинца ни и те.

Изглежда само със човека

назад сме с два-три века

или пък тая работа

не е тъй лека.

Не зная как и що е,

но чувам там и тук,

че тоя бил човек на тоя,

а оня пък напуснал своя

и станал бил човек на друг.

Ала какво ще ви говоря —

и вий си имате

я свой човек, я свои хора.

То само аз на тоя свят

не сторих мукаят

и — мене истина,

а вам лъжа —

на никой не принадлежа.

Да не речете, че се хваля?

Ами, не гоня аз Михаля —

разбрах, че със съдба такава

не само че напред

не се върви,

уви,

на място даже трудно се остава.

Тогава

изправих се пред огледалото,

изтрих го хубавичко цялото,

поклон направих лек

и казах аз на оня,

отвътре който ме погледна:

— Ей, мой човек,

да знаеш, че съм твой човек,

ще те поддържам, дето стана,

дето седна,

изобщо твой ще съм

до капка кръв последна.

И както трябваше да се очаква

от огледалното ми отражение

(това разбира се само),

то преповтори мот а мо

направеното предложение:

„Ей, мой човек,

да знаеш, че съм твой човек“

и тъй и тъй нататък.

Но за да бъда кратък,

ще ви река,

че полза имаше голяма:

и аз към свой човек

почувствах задължение

и оттогаз

при всяко положение

съм издръжлив за двама.

Ох, автор да си само

не е нещастие голямо.

Е, вярно, ще ти кажат не,

ала едничко не поне.

Къде-къде е по-проклета

редакторската ни несрета:

да казваш дневно трийсет не-та

и то на хубави момчета.

Затуй, щом почна есенният дъжд,

аз рекох: — Боже, тъй задръж

неделя, даже две,

та белки никой

не домъкне стихове.

Уви, те по-обилно заваляха

и от самите дъждове.

Отново заживях с надежда,

когато хвана страшен мраз.

Момчета, рекох си, изглежда

ще си останете у вас.

Уви, те бяха пламенни души,

студът не смогна да ги съкруши

и пак затрака кастанета

на тия пусти не-та.

А щом пропя напролет косът,

помислих — свършено е с мен,

сега момчетата ще носят

не трийсет — триста работи на ден.

Ала безкрайно удивен

останах сам във свойта стая.

И в сладостна омая

от тоз обрат внезапен,

отидох на прозореца

безцелно да позяпам.

Тогава ги съгледах в парка:

прихванал всеки по една другарка,

облечена във рокля ярка,

изчезваше в гората без следа.

О, най-подире

те отиваха да чуят: „Да!“.

Имаше някой, нали,

който с микроскопи и лупи

беше открил, че се дели

кръвта на четири групи.

Значи с постоянство и наблюдение

е доказал тоз учен мъж,

че на човек още от рождение

стремежът към груповщина

му е присъщ.

Щом са изучени какви са и що са

кръвните групи до края,

аз пък ще взема с въпроса

за безкръвните групи да се занимая.

Има ги по съюзи и предприятия,

горе и долу по места.

Делят се не по кръв, а по симпатия,

тъй като им е

много малко кръвта.

Докато кръвната група

не позволява

кръв от друга да й се прелива,

то безкръвната

за цел си поставя

кръвчицата на другата да изпива.

Не са четири тия групи безкръвни,

много са, но имат белег типичен:

едната огън по тебе ще блъвне,

ако на другата си симпатичен.

Нов ако си, дълго те бавят и баят,

питат се какъв ли си като такъв,

не те приемат, докато не узнаят

на коя група би прелял кръв.

Заключение на моята студия малка:

както с кръвните групи бива,

и от безкръвните

остава утайка,

само че по-горчива…

Най-отдолу се слага

малко плява,

само че не такава,

ами словесна.

Тя от другата

с това е по-интересна,

че от нея не се приготовлява

хартия, а хартия се изхабява.

После донасяте

няколко клечки —

обикновени, а не клечки важни.

Дори да са влажни,

няма значение:

заедно със сухото

гори и суровото,

както е и в областта на словото.

В изобилие,

като вестникарски творби,

под ръка ще имате

доста върби.

Ех, върбата не е дърво,

ама става за тържество.

Доста ще си изпатите,

като влачите габърите, чепатите.

То на всички от габъри

ни додея:

по тях чворове милион,

а от никой чвор

не покарва клон,

също като стихотворение

с образ до образ,

а пък няма идея.

От дън гори

докарвате пън.

Може и да не гори,

но без пън — сакън!

Прибавяте сухи ластуни

от тикви и от кратуни

(с рими или без рими,

те са така преплетени,

че са неотделими).

Накрая вземате вестник,

само че специален да е той —

празничен брой:

с оди, оратории и хорали,

изобщо такъв,

който е предназначен да пали.

Драсвате му кибрита,

лумва кладата страховита,

и довършвате своето дело добро,

като бутвате вътре читателя

да играе

нестинарско хоро.

Мълвеше баба ми на дяда:

— Не мож оправи тоя свят,

мълчи — че хляба си изяда

тоз, който много е устат!

И мама татка с думи прави

упрекваше, че не можал

света до нийде да оправи,

а сам объркал своя хал.

Наистина, не се оправя

светът, макар и променен,

щом дига същата гълчава

жена ми днеска и на мен.

При тия скромни резултати,

все пак желая ти, момче,

подобни упреци жена ти

след време да ти изрече…

Разбрал султанът — ново време

и край на старите зулуми,

затуй във своите хареми

затворил не жени, а думи.

Съзнавал той и без корана,

че по е важно всяка дума

да бъде вярна на султана,

отколкото ханъмки сума.

Не давал никоя да шава,

ревнувал всяка дума строго,

макар да я не обладава,

че време где за толкоз много?

Ще кажеш, имал е да взема,

жените са неверни чуми,

та все е имало в харема

изпуснати… така де… думи.

Такива случки и да станат,

държим ги в тайна помежду си.

По-важното е, че султанът

е вярвал само на евнуси.

Ти не си фигура тъпоглава,

поздравяваш ме: „Брава, брава!“.

И ми хвърляш бонбон-комплимент:

истината била такава,

каузата ми — права,

но не бивало да се разгласява

в дадения момент.

И аз — хента, пента —

замлъквам,

щом е такъв момента.

Река ли да кажа

някоя болка,

ти ми изваждаш от твоята ролка

ментов бонбон-комплимент:

изпитвал си същата болка,

но не бивало в тоя момент…

Всъщност от тия бонбони-мента

ти получаваш рента

с доста висок процент.

Бих ги казал едни такива,

ами дип че не бива

в дадения момент.

Веднъж отидох с делегация

не в чужда някоя държава

(къде за мене чест такава?),

а в нашенско градче тъдява

и ме посрещнаха с овация.

По улици добре измити

потеглихме с колите.

В хотелчето: постеля-пяна,

достойна чак да бъде в стих възпяна.

Навсякъде обноски меки.

Не виждам нищо аз,

а мен ме гледа всеки.

След седмица — в командировка

пак там, но друга обстановка.

От улиците неумити

със кал ме пръскаха колите.

И нямаше легло за мене.

Вместо чаршафи-пяна

хотелиерът се запени,

че бил съм личност неразбрана.

И в тая улица,

и в друга,

и в съседна

към мене никой не погледна.

Вървях като невзрачен чичко.

Но аз пък виждах всичко.

Нейде май че в Гваделупа,

нейде май че в Хондурас

(кой сега ще търси с лупа)

случка станала такваз.

Там били ужасно мръсни

улиците на града —

само дъжд когато ръсне,

ръсвала по тях вода.

Туй измиване е вятър,

позацапва, пък и там

дъжд вали от дъжд на вятър —

от училище го знам.

Взел народа да се трупа,

искайки от свойта власт

да измие Гваделупа

или, тъй де, Хондурас.

А властта се оправдава:

— Хора, нямаме вода,

трябва цялата държава

да спестява, ами да.

Но народа все се трупа,

яростно надига глас,

ще настане тупа-лупа

в Гваделупа (Хондурас).

И властта — да ги научи

на покорство към реда,

в тях насочила маркучи

с буйни струи от вода.

Хората сред писък-плясък

мокри хукнали назад,

а зад тях, измит до блясък,

светнал родният им град.

Чист паваж — да сърбаш супа,

със горчица, то се знай.

Нейде май че в Гваделупа,

нейде май че… Хайде, край.

Свърши се с тия

заседания и съвети

из опушени здания

и кабинети.

Ние сме вече Европа.

(Няма вечно Европа

на прага ни само да хлопа!)

Кой да се възвишава

или напъжда,

на делови обед сега се решава

или на вечеря обсъжда.

Сърбайки супата с магданоз,

поставяме въпроса за тоз,

дето много е вирнал нос.

И положението му е под въпрос.

Режейки с ножа сърмите,

сърдити

решаваме на кого

да се свият сърмите.

Между два медальона с гъби

решаваме кой на кого ще се озъби.

Между някоя и друга разплата

решаваме

кой да стане на шопска салата.

Пардон — между някоя и друга салата

обмисляме свойта разплата

(така е, като се смесят вината).

Изяждаме някого с хрян,

удавяме другиго в чаша с айрян.

А който е най-независим и серт,

него го изяждаме за десерт.

След като всичко

е оглозгано общо взето,

идва времето на кафето.

Пийваме и си тръгваме сетне.

Ако вземе човек да пресметне,

май че повече народ

сме изяли,

отколкото старите канибали.

Голиат — снага юнашка —

може ли да е убит

с някаква просташка прашка

от джудженцето Давид?

Вятър работа е тая,

най-елементарен мит.

Аз историята зная

в достоверния й вид.

Имал Голиат голямо

тяло като цял балкан,

ала не по тяло само —

бил и духом великан.

Нивите си с плод прочути

и дома си тъй редял,

че за много лилипути

Голиат бил идеал.

Но нали си имал сила

като всеки великан,

силата го изкушила

и нарамил боздуган. —

Щом като на тез пигмеи

идеал е всепризнат,

трябва и да ги владее

великанът Голиат.

И ония идеали

за добрия великан

то се знае, взели-дали,

щом размахал боздуган.

В миг у всички лилипути

всеки спомен изветрял

как нивята си прочути

и дома си как редял.

Как развърта боздугана,

туй говорели навред —

и във Галилейска Кана,

и в Содом, и в Назарет.

Друго няма. Случка плитка

и банална, го речи:

Голиат не паднал в битка,

паднал в хорските очи.

А това, че уж убит е

от джудженцето Давид,

е да има пред тълпите

всичко по-картинен вид.

И когато се повтаря

с някой други Божи син

тая случка стара-стара,

да се сещаме. Амин.

Ботуш.

Проста работа уж.

Един ляв,

един десен.

Но аз се замислих

и останах потресен.

Тук се крие кюляф:

стъпваш първо с ляв,

после с десен.

Или първо с десен,

после с ляв.

И вървиш.

Получава се равновесие.

Пътят ти уж е прав.

А така ли стои тоя въпрос?

Не! И не бива по тоя въпрос

да се оставя актива бос.

Стъпил си първо с ляв,

после ужким със десен.

Ами додето десния

е още надвесен?

Какво се получава,

объркана главо?

Получава се уклон наляво!

Стъпил си с десния,

а левия, то се знае,

още из въздуха се мотае.

Не е ли определено ясно,

че това е уклон надясно?

А всеки уклон на нас е чужд.

Затуй аз измислих

праволинеен ботуш.

Няма десен и ляв —

само прав!

И не е толкова скъп,

защото се ползва само един калъп.

Ако е малко корав,

с повече вакса

недостатъкът му ще се навакса.

Може вървежът ти

да изглежда куклен,

но няма опасност

от никакъв уклон.

И не е въпрос

единствено до вървежа.

Инак като те ритнат,

си цял невежа —

не ти е ясно:

отляво ли те ритат

или отдясно.

А при моя ботуш

още в първия миг

разбираш, че това е

праволинеен ритник…

Капитан Родриго д’Алавера,

пътувайки с пълна галера

от Европа към Санта Фе,

бил нападнат от група пирати,

които нахлули брадати

в трюма за злато и кадифе.

Понадигнали мътната ламба

и какво да видят, карамба:

в трюма само жена до жена.

Изругали съдбата жестока

и като нямало друга стока,

всеки си взел по една.

Рекъл си: малко ще поживея,

с хубавицата ще си попея

„Йохо-хо и бутилка ром“.

Но скоро пиратската му каюта

така си подобрила уюта,

че заприличала просто на дом.

А щом има дом и съпруга,

тя твърди като всякоя друга,

че мъжът й не е като друг,

че той е роден за нещо голямо

и му трябва амбиция само,

за да се измъкне оттук.

Зер мошеникът д,Алавера

единствен ще прави кариера

и ще ми става богат.

Че какво е пред тебе Родриго?

Запретни се и задмини го!

Стига си бил прост пират!

Оказвал възможната съпротива

отначало всеки пират:

че не бива

да се отделя от колектива,

че пират за пирата е брат.

Но безкраен бил океанът

и всеки, от жена си подхванат,

както в житейския океан,

даже да не искал да слуша,

когато достигнали суша,

слязъл с някакъв план начертан.

Не се знае каква орисия

е имал всеки от тия,

зле ли е свършил или добре.

Но след туй от пирати на суша

просто ти иде до гуша.

И нито един на море…

Това епидемия май се вика:

от първолака до академика,

от драскача

до книгоподвързвача,

от естрадни певци до оперни

(тук са им точките допирни),

от таланта

до дилетанта —

всеки гледа, без да се бави,

титла към името си да прибави.

Всичко живо се е прочуло:

кой лауреат на радио Хонолулу,

кой носител на златната каска

на пожарната команда в Аляска.

Носител на сребърното магаре

на стопанството в Голямо дръндаре,

носител на златна плочка,

носител на сребърна точка,

носител на седефено копче —

не можеш му каза копче.

И сред тая огромна сума,

помамени от мода и от изгода,

иди че търси

кой е носител на златната дума

„Да каже нявга народа“…

Не зная нашият Тане

дали умее да прави метани

или пък свойто мотане

представя за някакви

движения предначертани,

обаче издигна се Тане.

И живее в голяма квартира,

а не в нещо,

което квартира да имитира.

Нищо, викаме, колегите му на Тане

в сравнение с него са цели титани —

скоро ще падне Тане,

поне апартамента ще му остане.

Да, ама Тане минава

на по-горно място —

сдобива се с вилно място.

В автомобила

към свойта вила

Тане се вози с една самовила.

Ех, самовилата само за Тане

не ще остане,

но на Тане това ще му остане —

да се повози със самовила,

додето жена му не го е свила.

Щом го няма, не питаме де го —

той е нейде към Сан Диего.

С държавни пари се разтака

от Гваделупа до Титикака.

Нищо, викаме, като падне Тане,

това ще си му остане.

После в реда на нещата

пораснаха му на Тане децата,

както физически, така и по щата.

Вече и свойто внуче

урежда къде да се учи.

А ние приказваме още за Тане.

На нас пък това ще ни остане…

Моят съгражданин Джими

нямаше забележими

таланти.

Джими имаше име

на фанте.

Знаехме всички добре,

че служи на ФБР.

Изведнъж нашият динозавър

връща се с диплома на бакалавър.

Защитил дисертация

за някаква супермутация

на някакви омове и някакви кванти.

Гледай го пустото му и фанте!

Но завистта какво ли не прави. —

Негов колега веднъж ми разправи

цялата тая тайна

необичайна.

Джими бил зачислен

да следи всеки ден,

всеки момент

и всеки миг

един доцент

математик.

Оня издава книга —

Джими от нея глава не дига,

Джими с кориците я изядва,

за да може

на началството да докладва.

Лекции оня изнася.

Джими, колкото и да не му изнася,

седнал до някоя минижупка

(сърцето му тупка ли, тупка),

но не смее да се залисва:

всичко до буква записва —

хем да го мислят, че е студент,

хем да не изпусне

политическия момент.

През лятото оня отива на плаж,

Джими в дома му прави тараш.

Де що има там чекмеджета,

Джими из тях шета ли, шета.

Формула още сурова,

още съвсем неготова,

вече успява Джими да разшифрова.

Навлязъл в пустата му наука.

Лесно ръка протегнал оттука

и откъснал първия лавър —

дипломата на бакалавър.

Свърши завистливият му колега.

Погледнах го с утешителна нега:

— Нищо, рекох му,

Джими направил вчера,

а ти утре ще направиш кариера,

проследявайки някой друг.

— Ще направя на мук —

сряза ме той свиреп. —

Нали следя теб…

Дали беше от хиляда и една нощ

или сънувах някоя нощ,

помня само, че ме покани на шах

самият падишах.

Нали съм си филолог,

разчлених думата слог по слог

и сметнах, че падишах

явно значи падни на шах.

Гледам, няма му една пешка.

Рекох: евет, падишах, евет,

сигурно имате грешка,

липсва ви една пионка отпред.

Бръкна си в джоба

падишаховата особа.

Рекох си, ще извади някоя лира,

в джоба на падишаха това се намира,

но и в моя джоб има копче от дрешка —

все ще заместим въпросната пешка.

А той взе, че извади един скорпион

(може да беше и скорпионка)

и подхвърли с небрежен тон:

— Ей това ще ми бъде пионка.

Ехе, какво става с твоя тен,

ти прежълтя хептен,

не бой се де,

скорпионът ми е опитомен.

Най-напред като всяка пионка

и въпросният скорпион

(или скорпионка)

скачаше през едно квадратче.

Но постепенно, братче,

какво ти квадратче —

като размаха опашка,

фигурите ми вънка излашка,

останах си само с пръст

и то във уста,

за да ближа ухапаните места.

— Падишах, рекох, тръгвам си,

аз съм мат.

Да, но падишахът почервеня като домат.

Че какво, вика, като си мат?

Даже не само мат,

ами си мат и маскара.

Но това значи ли да няма игра?

И таз добра!

Тъй било то, край!

Ами на мене като ми се играй?

Хайде, мести, че е твой ред!

— Евет, рекох, падишах, евет.

И нека да ми прости алах,

ама седя и се правя,

че играя на шах…

Снощи,

като разрязвах с ножа

препечената агнешка кожа,

един от моите гости,

не зная отде накъде

настроен философски

още преди да се наяде,

ей такава една реч поде:

— Страх ни е, братчета,

за своята кожа.

И аз като всяка твар божа,

за кожата си се тревожа

и съм готов да се изложа,

и съм готов да се подложа,

само и само

да отместят ножа

от моята кожа.

Както разрязвах

препечената агнешка кожа,

спрях и загледах ножа.

Всъщност ножа

не е опрял о нашата кожа,

а о препечената кожа

на тая твар божа.

Страх ни е тая препечена кожа

да не ни се изплъзне

под ножа…

— Какво има? — рече жена ми.

А щом има, тя не се мами.

— Има — рекох. — Казват,

че ний, сатириците,

сме били против строя.

Да им изсъхнат езиците!

Но тя ми прекъсна пороя

от клетви:

— Я казвай ясно!

— Ами че ясно:

искаме всичко да стане частно.

— Чувай — рече жена ми, —

когато го осъществите,

да не вземете да си блъскате главите

на кого какво се пада?

Ще искаш модната къща „Лада“.

Да си понося, доде съм млада!

Децата дочуха наште тревоги

и завикаха: