Тихомир Димитров
Аварията. Ново небе и нова земя

Аварията

У семейство Чобанови

— Мамо, татко, имаме новина!

Семейната трапеза онемя. Очакваха новината. Подозираха каква е тя, но не смееха да реагират, за да не развалят „изненадата“. Погледите бяха насочени към Фани. Майка й ритна масата от притеснение и събори една чаша. Главата на семейството — Петър Чобанов, изтри крайчеца на устата си с бяла кърпа, наля си допълнително ракия и сложи бучка лед. Зачака. Той също гледаше Фани. Това й подейства като сигнал да продължи:

— С Ади решихме да се женим! Това лято!

Богатото семейство на Петър и Фидосия Чобанови, мажоритарни собственици в „Балкантранс“ АД, най-голямата транспортна компания в Източна Европа — семейството, с чиято дъщеря Адам излизаше от 9 години, щеше да му даде благословията си за женитба, а тази благословия му изглеждаше като чувал, пълен с пари. Само преди две седмици „новината“ щеше да звучи радостно и в неговите уши. Дори все още се заблуждаваше, че обича Фани. Но сега, сега вече трябваше да бъде артист и да се преструва.

— Надявам се, че нямате нищо против — каза Адам.

Фидосия Чобанова скочи от стола си и го прегърна.

— Знаете ли откога чакам този момент, деца! — целуваше ту него, ту дъщеря си. — Крайно време беше! Притеснихме се вече!

Адам харесваше бъдещата си тъща, даже много. Всъщност, той харесваше цялото семейство. Или поне така смяташе доскоро. Може би тийнейджърската им любов с Фани, разгоряла се на брега на морето преди 9 години, беше прераснала в навик с течение на времето — удобен и приятен навик. Фани се грижеше добре за него — като за любима кукла. Глезеше го като малко дете. А и семейството й го приемаше, въпреки че не беше богат. Те имаха достатъчно за всички. Единственото, което ги интересуваше, бе дъщеря им да бъде щастлива. И да попадне на „свестен човек“. С течение на времето Адам успя да си извоюва тази позиция — на „свястното момче“. Не го направи нарочно, за да се впише в буржоазните им разбирания. Той наистина си беше такъв. Доскоро.

— Добре ли обмислихте всичко? — Петър Чобанов отпи от ракията. — Това ще промени много неща — той погледна въпросително Адам.

— Да, сигурни сме, татко! — отговори Фани от името на двамата. — Заедно сме вече девет години, от три години живеем под един покрив. Обичаме се, това е най-важното! Всичките ни приятели са семейни и някои от тях вече имат деца. Май дойде и нашият ред да узаконим връзката си! — тя целуна Адам по челото, върху което беше избила студена пот. — Нали, миличък?

— Да, скъпа — помилва я той по гърба.

Развълнувана и едва сдържаща сълзите си от радост, Фидосия повика прислугата, нареди им да отсервират вечерята и покани дъщеря си в зимната градина — да обсъдят „новината“. По женски. След малко изчезна и прислугата. Бизнесменът и бъдещият му зет останаха сами.

— Да отидем в салона — предложи Чобанов.

Въпреки че се познаваха отдавна, Адам така и не успя да скъси дистанцията с този човек. Наричаше го „господине“ или просто „Чобанов“. Основателят на „Балкантранс“ трудно допускаше хора до себе си, което беше нормално за един от най-богатите българи. Адам не можеше да се оплаче от лошо или хладно отношение. Дори напротив, винаги беше добре дошъл в дома на Чобанови, ползваше се с голямо доверие в семейството, радваше се на достъп до най-влиятелните кръгове в държавата заради тях. Но нямаше как да стане истински приятел с Чобанов. Бяха от различни поколения. Принадлежаха към различни светове. Поради тази причина Адам никога не говореше с него за пари. Сега усещаше, че моментът наближава. При така стеклите се обстоятелства разговорът бе станал просто неизбежен. Прислугата познаваше навиците на своя патрон и салонът за пушачи беше готов, когато влязоха. Камината гореше, на масичката пред нея ги очакваше кутия ръчно свити пури Oro del Cibao, поръчани от Доминикана. Компания им правеха две солидни кристални чаши и бутилка коняк „Хенеси“. Двамата мъже се настаниха в дълбоките зелени фотьойли, наляха си коняк и запалиха пури. Напрежението у Адам растеше. Чобанов наруши мълчанието:

— Предполагам, че познаваш дъщеря ми добре. От доста години сте заедно.

Адам кимна в знак на съгласие.

— Знаеш, че семейството ми разполага с известни възможности…

— „С 330 милиона възможности“ — помисли си Адам и кимна отново, за да покаже, че слуша с интерес. Чобанов продължи:

— Дъщеря ми е родена в среда, в която е лесно да приемеш всичко за даденост. На нея не й се налага да воюва за място под слънцето, както ми се наложи на мен. И честно да ти кажа, май никога няма да й се наложи! Свикнала е друг да се грижи за нея. Да й осигурява всички удобства.

Адам мълчеше. Чобанов отпи от коняка:

— След като сключите граждански брак, този „друг“ ще си ти.

Адам вдигна чашата, за да спечели време, докато се чудеше какво да отговори. Ароматната течност запали хранопровода му и причини експлозия от вкусове в устата:

— Аз мога да се грижа за дъщеря ви! Отдавна живеем заедно и нищо не ни липсва. Всъщност, Фани не е чак толкова разглезена. Едва ли някога ще прояви интерес към работа или към кариера, но защо да го прави? Имаме си всичко. Изкарвам достатъчно, за да живеем комфортно… не без вашата помощ, разбира се!

— Радвам се да го чуя! — Чобанов се усмихна. — Адаме, виж, аз съм бизнесмен, обичам точните цифри. Колко печелиш на месец от счетоводната къща? Чисто? Ако не е тайна, разбира се!

— Нямам никакви тайни от вас, г-н Чобанов.

„Чуваш ли се какво говориш, глупако?“

— Вие до голяма степен помагате за успеха на моя бизнес… което ми напомня да ви благодаря за връзката с Януш миналия месец. Оказа се един от най-добрите ни клиенти досега.

— Моля! Но да се върнем към въпроса ми. Ако обичаш!

— Между 9 и 12 хиляди лева на месец. Чисто.

— С толкова разполагате като домакинство, така ли?

— Приблизително — да.

— А знаеш ли, че само чашата, която държиш в ръката си, струва повече?

— Предполагам — Адам се усмихна насила. — Но нищо не мога да направя по въпроса. Не съм имал същите възможности като…

— Възможностите се дават! — прекъсна го Чобанов. — Те никога не се „имат“.

— Не разбирам?

— Напът съм да ти направя предложение. Да умножиш дохода си по десет. Това е близо милион годишно. И е само началото.

— Аз…

— Изслушай ме, преди да кажеш каквото и да било! Един от търговските директори напуска бизнеса тази година. Напуска го по болест. Докторите вече са разписали смъртната му присъда. Трябват му пари и спокойствие, за да се лекува. Не тая особени надежди за възстановяването му, но поне искам да му дам възможност да бъде с близките си възможно най-дълго. И да осигуря семейството му. С останалите акционери ще изкупим дяловете му на преференциална цена, отделно бордът ще отпусне пенсия по болест в размер на няколко милиона лева. Това е всичко, което можем да направим за него. Но някой трябва да заеме мястото му в управлението. Спешно. И е по-добре този някой да бъде вътрешен човек — човек, на когото мога да се доверя. Реших, че щом ще ставаме роднини, този човек може да си ти. Помисли добре, преди да ми отговориш. Не бързай! Това е важно решение. Както за теб, така и за мен. Но имай предвид, че такава възможност се дава само веднъж в живота!

Адам отпи от коняка, като се стараеше треперенето на ръката му да остане незабелязано. Чобанов продължи:

— Предполагам, че детайлите също те интересуват. А те са следните: като начинаещ управител ще получаваш 950000 лева годишно възнаграждение, с възможност за преразглеждане след края на всяка година, в зависимост от резултатите на дружеството и от личния ти принос за тях. Отделно съм готов да ти предложа акции на стойност 18 милиона лева, с които да осигуриш семейството си, дъщеря ми и нейните деца, докато са живи, така че да не зависят повече от мен. Имаш време до понеделник, за да ми отговориш. Внимателно го обмисли!

Адам дръпна от гъстия, ароматен дим. Прекара го през ноздрите си. Въздухът около него се изпълни с пушек. Зави му се свят. Очите му се насълзиха.

— Поласкан съм от доверието и от щедростта ви, Чобанов! Ще помисля и ще отговоря в понеделник, но имам един въпрос, ако ми позволите?

— Питай, синко! — Чобанов опита да се пошегува. Не му се получи. Никога не му се получаваше.

— Какво ще стане, ако откажа? — попита Адам.

Лицето на мъжа пред него остана непроменено. Чобанов внимателно постави чашата върху стъклената маса и каза:

— Адаме, изградих бизнеса си от нулата. Направих така, че най-близките хора, които работят за мен, също да станат богати. Това е тайната на моя успех. Да не бъдеш егоист! Единственото, което изисквам в замяна, е 100% лоялност към фирмата и пълна отдаденост на работата. Ако приемеш предложението ми, за няколко години ще те направя богат. Но ще лягаш и ще ставаш с проблемите на „Балкантранс“. Ако не приемеш, значи имаш по-добра алтернатива и сам ще трябва да издържаш семейството си. Искам да кажа: напълно сам! Каквото и да решиш, ще получиш благословията ми, ако това те интересува. Обичам дъщеря си и виждам, че с теб тя е щастлива. „Да обичаш означава да подаряваш свобода, а не да поставяш окови“, нали така? Чувал съм те да го казваш много пъти.

— „Когато умният човек печели, той прави така, че да спечелят всички. Когато глупакът печели, той прави така, че да загуби спечеленото, а заедно с него да загубят и всички останали!“ Чувал съм ви да го казвате много пъти — отвърна Адам и се усмихна.

Обмяната на любезности разведри двамата мъже. Вдигнаха наздравица и пиха за новото семейство. Малко след това прислугата влезе в салона. Съобщиха, че дамите ги очакват в гостната, където чаят вече е сервиран.

Две седмици по-рано…

Адам отвори очи, обзет от притеснение, че закъснява за работа. Погледна си часовника. Беше седем и половина сутринта. Отпусна глава върху възглавницата. Нямаше закъде да бърза. Откакто създаде собствен бизнес, ходеше на работа, когато пожелаеше. „Навикът си е навик — помисли Адам. — Сигурно ще минат години, докато отвикна от параноята, че закъснявам“. Допуши му се. Посегна към кутията жълт Camel върху нощното шкафче. Беше празна. Стана, облече си костюма, взе чантата със служебния лаптоп и излезе.

Никога не си миеше зъбите, преди да е пил кафе, а не можеше да пие кафе без цигара. Цигарите му бяха свършили. Реши да си купи цигари по пътя, а на сутрешното кафе да се порадва в офиса. Имаше четка за зъби и там. Офисът беше неговият втори дом. Обикновено си тръгваше последен, понякога дори след полунощ. Стоеше до късно, но рядко пристигаше толкова рано. Не беше „сутрешен човек“. Вечер мозъкът му работеше по-добре.

Спря на паркинга пред „Била“. Реши да купи нещо и за обяд. Щом пристигнеше, ангажиментите щяха да го погълнат чак до вечерта. Приключваха годината и това беше най-натовареният им период.

Разхождаше се безцелно из магазина. Все още мозъкът му плуваше в онова спокойно и отнесено сутрешно състояние, когато я видя. Беше Тя! Жената от неговите сънища! Жената, която винаги беше чакал, за която винаги беше мечтал. Неговата голяма, скрита тайна. Погребаното му съкровище! Сродната му душа! Онази, която му принадлежеше по право. Жената с голямо Ж.

„О, Боже! — разсъни се внезапно Адам. — Значи всичко е вярно! Значи Тя наистина съществува! Изглежда по същия начин! Сънувал съм я толкова пъти! А дали ще ме познае? Трябва да я заговоря! Трябва да го направя на всяка цена!“ — от сутрешната му летаргия вече нямаше и следа.

Как да я заговори? Излизаше от девет години с Фани, дори планираха сватба. Сигурността на връзката буквално го беше скопила. Не вярваше, че „ловният му инстинкт“ ще проработи отново. Беше се примирил с мисълта, че ще остарее с Фани. Сега обаче трябваше да действа! Нямаше да си го прости, ако изтървеше този момент!

Момичето мина покрай него, без да го погледне, и се отправи към салатения бар. Адам тръгна след нея. Деляха ги няколко метра. Докато тя избираше салати, той прехвърляше в главата си реплики, с които да я заговори. Струваха му се еднакво тъпи! Ами ако я уплашеше? С недоспалата си физиономия, с лошия си дъх? С невчесаната коса? Ала най-тъпо беше да НЕ я заговори. Тъпо и недопустимо! Трябваше да опита. Трябваше да действа! Цял живот беше чакал този момент. Събра смелост и уверено закрачи към салатения бар.

Толкова се беше засилил, че когато тя се обърна, дочула стъпките му, едва не я блъсна с тялото си.

— Извинете, госпожице!

„Лошо начало! Никога не започвай с извинения!“

— Познаваме ли се отнякъде? — попита го русокосата хубавица.

— Това беше моята реплика! — усмихна се Адам. Изведнъж му олекна.

— Ами кажи я, де! — подкани го непознатата с ентусиазъм.

Двамата избухнаха в смях. После настъпи тишина. Паниката отново започна да превзема Адам. „Хубаво се получи, но трябва да продължиш! Кажи нещо!“

— Изглеждате ми леко смутен! — изпревари го тя.

— Права сте. Това е защото се чувствам като герой в американски филм. Среща в магазина пред салатения бар.

Тя се огледа наоколо:

— Никога не съм виждала среща пред салатения бар! А гледам много американски филми.

— Аз също!

— Какво също? Не сте виждали среща пред салатения бар или гледате много американски филми?

— Второто.

— Американските филми са глупави! — заключи тя.

— Ето нещо, по което си приличаме. С тях. Искам да кажа, сигурно затова ги харесвам — усмихна се Адам. — Глупави са точно колкото мен.

Опитваше се да не отваря прекалено широко уста, за да не усети момичето, че не си е мил зъбите:

— И освен това са глупави, защото всичко там изглежда толкова нагласено. А това тук е истинско! Нали?

— Вярвате ли в любовта от пръв поглед? — попита тя.

— Вярвам само на очите си — отвърна той.

Адам така и не стъпи в офиса през онзи ден. Не вдигна телефона нито на колегите си, нито на Стефания, нито на по-важните клиенти, от които зависеше бизнесът му. Цял ден прекара в кафенето до „Била“ с жената от сънищата си, която срещна пред салатения бар. Казваше се Юлия. Още преди да научи името й обаче, Адам имаше чувството, че много отдавна се познават. Тя — също.

Две седмици по-късно. След вечерята у Чобанови

Фани грееше от щастие. Доволна от перспективата най-после да види себе си в бяла рокля, тя дори не забеляза колко мрачен и потиснат беше Адам.

Разпалено му обясняваше за приготовленията, които бяха обсъдили с майка си — кой свещеник щял да ги венчае, в кой манастир щели да настанят гостите, с какви специалитети щели да ги нагостят. Адам не чу нито дума. Погълнат от собствените си мисли, той гледаше само напред. На въпроса „Защо мълчиш?“ отговори, че се чувства уморен, че напоследък има доста работа в офиса, че не обича да шофира нощем и прави всичко възможно двамата да се приберат невредими у дома. Но му доставя удоволствие да я слуша. И тя продължи…

Колкото и уморен да беше, Адам не успя да мигне, след като най-после се прибраха у дома. Въртя се цяла нощ в леглото и стана изнервен към пет. Излезе на терасата. Градът спеше. Преди тази гледка го успокояваше. Осветени в жълто от нощните лампи, кварталните улици и паркираните по тях автомобили създаваха усещане за сънен уют. Сега му изглеждаха чужди. Отчайващо пусти и тъжни.

Студеният въздух го превъзбуди. Кожата му настръхна и зъбите му започнаха да тракат. Прибра се на топло. Седна на канапето в кухнята. Остана сам в тъмното, без да включва лампата. Чуваше единствено бученето на хладилника. Изми си лицето и легна върху дивана с очи, вперени в тавана. Небето зад прозореца започна да прелива от черно към тъмносиньо. Адам облече костюм, взе ключовете от колата и излезе.

Дълго шофира из празните улици, заслушан в триенето на гумите върху асфалта. В тихото жужене на двигателя. Отказа се едва когато слънцето обля високите жилищни сгради първо в оранжево, а после в жълто и сутрешният трафик започна да го притиска отвсякъде. Огледа се. Беше в квартала на най-добрия си приятел. Погледна часовника върху таблото. Сигурно щеше да го завари у дома.

Вратата на панелния апартамент се отвори. Посрещна го рошавата глава на Николай. Адам носеше две кафета в пластмасови чаши и найлонова торбичка с банички от закусвалнята пред блока.

— Я виж ти! Кой се е сетил да ми дойде на гости! Влизай, човече, влизай! — подкани го Николай.

— Дано да не бързаш. Искам да поговорим. Ако бързаш, ще те закарам. С колата съм. По пътя ще приказваме.

Николай се усмихна и прозя едновременно:

— Копеле, аз не съм бизнесмен като тебе, че непрекъснато да бързам за някъде! Ти май забрави, а? От толкова години вече съм на свободна практика. Ебаси, наистина не сме се виждали отдавна!

Адам го последва в мрачния коридор.

— Няма да обръщаш внимание на бардака, сори! Обикновено чистя само когато идва жена, а това се случва веднъж на четири години, ха-ха-ха-ха!

Апартаментът наистина беше разхвърлян. Мърляв и вмирисан. Намираше се в един от онези високи панелни блокове с олющени фасади, които стърчаха в покрайнините на града като сърдити великани.

Николай беше интелигентно момче с добро образование. Имаше остър ум. И определено можеше повече от това! Притежаваше луксозен апартамент в центъра преди време. Придружен от доходен бизнес и красива приятелка. После „избра свободата“. Никой не разбра мотивите му да зареже всичко, което бе постигнал, и да заживее под наем в тази дупка на края на града, където се издържаше от писане на клюки за жълтата преса. Изглеждаше като криза на средната възраст, но Николай беше само на трийсет и една. Според собствените му думи, той цял живот бе преследвал мечтите на други хора: на приятелите, на семейството, на учителите от детството, на средата, в която беше израснал. Разбрал, че не са негови едва след като ги постигнал всичките. Оттогава решил вече да живее вече само за себе си.

Най-недоволна от всички остана приятелката му. Свикнала с почивките в чужбина, с удобното жилище и с високите доходи на Николай, тя не прояви особена симпатия към идеите му и първа го напусна. Последваха я другарите му, за които имиджът, новата кола, кариерата и лъскавата фасада бяха станали по-важни от споделеното детство. С изключение на Адам, когото виждаше все по-рядко напоследък. Николай отказваше предложенията му за финансова помощ с аргумента, че харчи 50 лева седмично за наем, а има четвърт милион в банката. „Откакто продадох апартамента на най-високите цени — точно преди кризата. Само Елена имаше нужда от този хангар, така или иначе. Но тя си отиде.“ Отделно получаваше хонорари. „Малко хора знаят, че в жълтата преса плащат толкова добре.“

Такъв беше Николай — странен и дори може би малко луд в очите на останалите, но сам за себе си твърдеше, че е „единственият трезвен човек в натикания до козирката с илюзии свят“. При всички случаи Адам се нуждаеше точно от неговия съвет в момента.

Настаниха се в хола, където липсваше друго обзавеждане, освен малка библиотека, пълна с книги на духовна тематика, ниска масичка с поставен върху нея лаптоп, едно наргиле и няколко нахвърляни по земята водни матрака — спомен от предишния му охолен начин на живот. Адам се отпусна върху меката повърхност с облекчение. Самотното шофиране и безсънната нощ го бяха изтощили. Николай сервира кафето и баниците в меден поднос за чай, купен от Женския пазар. Постави го направо върху земята. Закусиха мълчаливо, след което Николай разпали наргилето и подаде мундщука на Адам.

— Опитвам се да ги откажа. От две седмици не съм си купувал цигари, откакто срещнах…

— Някога да съм слагал тютюн в това наргиле, мой човек? Знаеш ли как му викат арабите?

— Как?

— Викат му „шиша“, като на хашиша. Ваяли са ги от глина едно време, затова наргилетата имат кръгла форма. Тогава арабите още не са познавали тютюна. Спретнали са си перфектния бонг! — Николай дръпна от маркуча и наргилето закъркори.

Въгленчето почервеня. Водата в металния резервоар бълбукаше кротко. От устата му излезе гъст бял дим и помещението се изпълни с миризмата на изгорял коноп. С пресипнал глас Николай продължи:

— Чак турците, когато дошли да ги завладяват, им показали, че в наргилето може да се слага и тютюн. — Знаеш ли, че Египет е бил 400 години под турско робство? — отново подаде маркуча на Адам.

Адам го пое с колебание.

— Откъде се снабдяваш? Нали вече нямаше никакви приятели!

— Аз пък не мога да разбера защо всички трябва да сте толкова загрижени! Останал съм без приятели, нямал съм гадже, живеел съм мизерно. Робите не могат да разберат свободния човек. Свободата ги плаши. Не знаят какво да правят с нея. Затова предпочитат да я отрекат, да се отнесат снизходително към свободния, да му се изсмеят в лицето и да я карат постарому, вместо да станат като него. Ама трябват топки за тая работа!

Адам му върна маркуча. Николай се напрегна:

— Ей, ти да не вземеш да ми се обидиш нещо сега! Аз говоря по принцип. Знам, че винаги си ме приемал такъв, какъвто съм.

— Не ти се сърдя, идиот смотан! Но няма да пуша, защото искам съзнанието ми да е чисто. Предстои да взема важно решение, което може би ще промени целия ми живот. Всъщност точно затова съм тук. Дойдох да ти поискам съвет. А ти май току-що ми го даде, без дори да знаеш какво ще попитам.

— Хе-хе, така е, защото съм си отворил третото око — Николай дръпна от наргилето. — Не знаеш какво изпускаш, братле! Купих първокласен марокански хеш от един арабин на Женския и го смесих с мара, за да гори по-лесно. Козът също е голям чук. Айде, сподели какво те води насам, че ми стана интересно… преди да съм си махнал главата тотално.

Адам му разказа всичко — за това как е предложил на Стефания, за срещата с родителите й, за офертата на Чобанов, за предстоящата сватба, за супермаркета, за салатения бар и за любовта, която го беше връхлетяла като товарен влак в най-неподходящия момент от живота му.

— Добре, бе, пич, аз не мога да те разбера тебе. Какво изобщо има да мислиш? Работиш работа, която ти е безразлична. Навремето искаше да ставаш писател, а стана счетоводител. Заради вашите. Сега живееш с жена, която също ти е безразлична, а баща й се опитва да те направи роб! Не ми се сърди, но по-прецакан едва ли някога си бил! Като игнорираме материалната страна на нещата, разбира се. Ако кинтите на баща й могат да те направят щастлив, тогава окей, прав ти път, избери насраните мангизи! Но не могат. Парите купуват само удобства. Щастието идва отвътре. И Съдбата е решила да ти го покаже точно в най-подходящия момент! Изпраща ти човека, когото цял живот си чакал. Тази жена, доколкото разбирам, не само изглежда като богиня, но и ти съдира кожата в леглото. Артистична натура е, със свободни разбирания. Нямам идея какво намира в човек като теб, но честно да си призная, направо ти завиждам! Де да имах и аз такъв късмет! Художничка, която продава картини на богати пенсионери в Швейцария. Има собствено ателие, където можеш да се настаниш да живееш. Красива, талантлива и необвързана на всичкото отгоре! И освен това е влюбена в теб! А ти все още се чудиш?!

— Но…

— Никакво но!

— Значи ти би зарязал всичко и би заживял с нея, ако беше на моето място, така ли?

— Човече, аз вече съм зарязал всичко!

— По-сложно е, отколкото си мислиш.

— Виж, ще ти го обясня по най-простия начин, за да ме разбереш…

Николай дръпна от маркуча, издиша, закашля се и продължи с насълзени очи:

— Когато се наложи да избираме в този живот, ние го правим, ръководени от две чувства: действаме от позицията на страха или от позицията на любовта. Средно положение няма. Ако избереш да останеш при Фани и семейството й, ще го направиш, защото те е страх. Ако избереш да последваш сърцето си, ще го направиш от любов. Кой според теб е правилният избор?

Адам стана, наведе се над най-добрия си приятел, взе лицето му в шепи, целуна го по челото и излезе, без да каже нищо.

* * *

Следващите седмици бяха кошмарни. Заяви на Фани, че иска да поживеят разделени за известно време. Каза й, че трябва да обмисли приоритетите в живота си. Повтори го няколко пъти. Първоначално тя прие всичко на шега. После се разплака. След това му удари шамар. Започна да го заплашва. Накрая тръшна вратата и отиде при баща си.

Адам излъга семейството й, че го прави заради себе си, а не заради друга жена. Смяташе, че така ще приемат неизбежното по-лесно, но успя да ги вбеси. Гордите представители на рода Чобанови се обърнаха срещу него. Баща й го заплаши с разорение, а майка й му каза никога повече да не стъпва у тях.

— И забрави за влиятелните си приятели — допълни тя. — От сега нататък имаш само влиятелни врагове!

Фалитът не го плашеше особено. Дори сам работеше по въпроса. Всеки ден освобождаваше служители, опразваше помещения, продаваше техника и мебели, прехвърляше клиенти на конкуренцията, изплащаше обезщетения. Съвсем скоро всичките му спестявания се стопиха. Но само така можеше да избяга от зависимостта си към Чобанов. Единственото, което го интересуваше, бе новото начало.

И разкошното тяло на Юлия, разбира се — тяло, в което се губеше с наслада часове наред всяка нощ. Тяло, което го караше да гледа на унизителните дни, изпълнени с тревога и заплахи от високо, като на малоумна детска игра. Накрая продаде дори колата. Премести се да живее в ателието на Юлия. Запази в тайна новия си адрес и новия си начин на живот.

Два месеца по-късно

Адам отвори очи по обяд, както обикновено. Омачканите чаршафи до него бях празни. Юлия ставаше рано. Измъкваше се от леглото и внимаваше да не го събуди. Взимаше душ и веднага излизаше, за да улови утрото с обектива. Цял ден обикаляше по улиците, наблюдаваше хората, гълъбите, фасадите на къщите, изследваше пулса на градския живот и търсеше нови сюжети. Снимаше всичко, което й направеше впечатление, после двамата разглеждаха снимките, обсъждаха ги, пиеха вино, правеха любов, лепяха колажи от натрупаните кадри и така се раждаше вдъхновението за ново платно. Или за серия от нови платна. Картините продаваха на богати европейци.

Адам се възхищаваше от таланта й, но богатите рядко дават пари за талант. Интересуваше ги само авторът и неговата, за предпочитане драматична, история. Всички галерии, в които Юлия излагаше, получаваха ужасяващи биографии, написани от Адам. Въображението и перфектният му английски работеха за нея. Представяше я като раково болна или като нещастно разведена, с дете инвалид, описваше по-мрачните й платна като резултат от неуспешен опит за самоубийство. Така картините се продаваха по-лесно. Това нямаше нищо общо с истината, но за да оцелеят в бранша, повечето художници се принуждаваха да лъжат. Това в особено голяма степен важеше за жените с четка в ръка.

Юлия не се срамуваше от тези детайли. Приемаше ги като част от занаята и си играеше ролята добре. По-важното за нея беше, че с парите и двамата можеха да живеят нормално, тъй като неговите спестявания отдавна бяха свършили.

Адам най-после се отдаде на истинския си талант — да съчинява истории. Само в литературата намираше спасение, след като разруши целия си досегашен живот. И в Юлия. Двамата бяха сигурни, че дебютният му роман ще пожъне небивал успех. Трябваше му време, за да го довърши, а Юлия нямаше нищо против да му го осигури. След това планираха дълго пътешествие из красотите на Стария континент — нещо като меден месец.

Докато си миеше зъбите, Адам размишляваше върху сюжета. Разполагаше с няколко часа преди Юлия да се прибере. Тя обикновено се връщаше към шест вечерта — уморена, но вдъхновена от заснетото и преживяното. Нямаше търпение да му покаже снимките, да ги обсъдят, да вечерят, после двамата прекарваха блажени часове върху голямото й кръгло легло, любеха се под душа, във ваната, на пода, върху масата за хранене, на кухненския плот. Бяха похотливи и ненаситни, като двойка тийнейджъри, не можеха да се наситят на допира на телата си. Към дванайсет излизаха да се поразходят. Еднакво харесваха спокойствието на нощта, когато колите по улиците оредяваха и пешеходните алеи опустяваха. Градът ги правеше свободни по това време. Имаше твърде малка вероятност да срещнат случайно някой от познатите на Фани. Полунощ беше тяхното пладне.

Уикендите бяха изцяло за творчеството на Юлия. Тя опъваше платната, пръскаше навсякъде инструментите си и започваше да работи под звуците на силна музика. Рисуваше цял ден, понякога и в неделя до късния следобед. Неделната вечер прекарваха заедно на пейка в парка или прегърнати в леглото. Обсъждаха новите си идеи, четяха поезия или просто мълчаха. Адам обичаше да масажира красивото й тяло с часове.

Спазваха рутината нарочно, защото им помагаше да канализират енергията си и да бъдат продуктивни. Няма нищо по-деморализиращо от хаоса в абсолютната свобода на ежедневието, окупирано единствено от творчески проекти и плътска наслада. „Режимът“ им позволяваше успешно да напредват с работата. След като завършеше романа, щяха да си отдъхнат.

„Монополи“ растеше. Историята ставаше все по-заплетена, героите оживяваха в главата му, започваха да водят свой собствен живот, ставаха реални, а мисълта му течеше гладко. Постоянно му идваха нови идеи как да направи сюжета още по-интересен.

Пишеше между пет и десет страници на ден, в зависимост от вдъхновението. Това му отнемаше час-два. После идваше „моментът на пресищане“. Правеше кратка тренировка с уредите за фитнес, струпани в единия край на просторното ателие, взимаше душ, отваряше бира, наместваше се удобно в кожения стол пред монитора и започваше да редактира.

Колкото повече напредваше, толкова повече нови ситуации, персонажи и идеи навлизаха в сюжета. Всяка нова идея водеше до друга, а принтираните страници върху бюрото му се увеличаваха. Тревожеше го мисълта, че романът може да не бъде завършен скоро. Заплашваше да стане прекалено голям. Юлия го подкрепяше и стимулираше творческите му хрумвания. Непрекъснато му повтаряше да не поставя бариери пред себе си. „По-важното е всяка думичка да е на мястото си, всяка сричка да е излязла от теб, във всяка буква да виждаш себе си — казваше му тя. — Няма значение колко на брой са думичките.“

„Монополи“ разказваше за четири осемгодишни деца, които играят на едноименната игра. Вдъхновяваха го спомените от детството, когато Адам и братовчедите му прекарваха дни наред в местене на фигури по картонения квадрат. Сами измисляха нови правила, с които непрекъснато обогатяваха играта: теглеха заеми, инвестираха, съюзяваха се един срещу друг и се разоряваха, правеха си „мръсни номера“, надпреварваха се да изкупуват терени, строяха хотели и казина, изплащаха наеми, преуспяваха и фалираха. Хипнотичният ефект от играта върху детското въображение беше невероятен.

Същото правеха и неговите четирима малки герои, с единствената разлика, че родителите им от време на време проявяваха интерес към тяхната игра. Постепенно възрастните започват да разбират, че съдбите на четиримата играчи удивително съвпадат със съдбите на четирима известни олигарси, които редовно запълват новинарските емисии.

Родителите се притесняват, че децата им получават вдъхновение от света на големите така, както го отразява синият екран. Забраняват им да гледат телевизия, но продължават да следят играта.

За ужас и недоумение на възрастните, личната история на играчите продължава да следва с изключителна точност живота на магнатите от реалния свят, макар децата отдавна вече да не гледат телевизия. Така се ражда идеята за малък експеримент: заключват приемниците по тавански помещения, освобождават децата за една седмица от училище и ги поставят под „домашен арест“. Целта им е да видят какво ще се случи в играта, която хлапаците продължават с огромно настървение, тъй като вече си имат публика, а освен това не им се налага да ходят и на училище. Оказва се, че не реалните събития диктуват хода на играта, а точно обратното — играта по някакъв начин ги предхожда и влияе върху съдбата на хората от истинския свят. „Монополи“ ставаше все по-интересен…

* * *

Доволен от себе си, Адам затвори капака на лаптопа. Шумът в ключалката беше ясен сигнал, че работата му за деня е приключила. Неговата любима се прибираше! Всеки момент щеше да докосне устните й, да чуе гласа й, да погали косите й. Доизпи бирата си на екс и облегна глава назад в удобния кожен фотьойл. За първи път в живота се чувстваше щастлив. Цялостен. Завършен. Беше влюбен, свободен, изпълнен с творческа енергия. Трябваше да изпрати някакъв подарък на Ники! Не, по-добре да му го връчи лично! Дължеше му толкова много! Домъчня му за най-добрия му приятел. Вдигна мобилния и го набра. Парфюмът на Юлия го заля откъм гърба и ръцете й се спуснаха по гърдите му. Горещите й устни започнаха да го целуват.

— Ало — чу сънения глас на Ники в слушалката.

„Отново се е напушил“ — помисли си Адам.

Шест месеца по-късно

Алуминиевите масички пред будката за кафе и цигари до входа на Николай — това беше мястото, където двамата започнаха да се виждат редовно, след като подновиха отново контакт. Устройваше ги идеално. Адам не искаше да се мотае излишно из центъра — можеше да засече някой от обкръжението на Фани или, не дай боже, самата Фани. А Ники рядко излизаше от апартамента в панелния „небостъргач“. Правеше го само когато отиваше да си купи трева.

Той продължаваше да се издържа с писане на клюки за жълтата преса, които съчиняваше сам. Изпращаше ги по имейл и си получаваше хонорарите по банков път. Откакто приятелите и жена му го изоставиха, социалните му контакти бяха сведени до минимум. Това очевидно не го притесняваше. Но срещите с Адам го ободряваха. „Още един човек избра личното си щастие пред илюзията за същото в главите на другите“. Имаше принос за това и се гордееше с постижението си. Съвсем чистосърдечно се радваше на щастието на Адам — на творческите му стремежи, на процъфтяващата му любов. На това, че изглеждаше като прероден. Адам, от своя страна, го разбираше и беше един от малкото хора, които не го упрекваха за избора, който беше направил.

— Бира? Аз съм наред тоя път — не успя да прикрие тъгата в гласа си Адам.

Ники кимна с глава. Адам отиде до фризера и започна да опипва бутилките, за да избере по-студени.

„Нещо не е наред. Задължително трябва да разбера какво не е наред!“ — Николай извади пакет Lexington и започна да си свива цигара. Огледа се внимателно. Пусна няколко трохи хашиш в тютюна, облиза хартията, зави цигарата, поднесе огънчето и дръпна от картоненото филтърче с доволна физиономия. Две потни бутилки „Загорка“ издрънчаха върху алуминиевата масичка пред него. От гърлата им се издигаше студена пара. Чукнаха се. Отпиха.

— Юлия е, нали? — попита Николай.

„Никога не приемай жената за даденост, още по-малко нейната любов!“ — напомни си той, но не го сподели със своя приятел. Изглеждаше му достатъчно притеснен и без това. След тежка въздишка Адам заговори:

— Преди няколко седмици изведнъж нещо в нея се промени. Казвал съм ти, че обича да излиза рано, да кръстосва улиците и да прави снимки из града. От ден на ден започна да става все по-затворена в себе си, все по-меланхолична. Сякаш нещо я тревожеше там, навън, докато аз стоях в ателието и пишех като луд. Връщаше се уморена и мълчалива — без снимки, в най-добрия случай с няколко фотографии, а не стотици, както преди. Спря да рисува през уикендите. Това беше тревожен сигнал за мен. Опитах се да разбера какво става, но тя отклоняваше въпросите ми с недомлъвки. Все по-рядко започнахме да правим секс…

Николай го прекъсна:

— Това е нормално. Случва се на всички двойки, не се притеснявай! Като се ожените, ще правите секс дори още по-рядко. В един момент гърнето пресъхва. Изяли сте всичкия мед. Говоря ти от личен опит — усмихна се той.

— Още не си чул най-лошото! — помръкна Адам. — Тя ме напусна. Не зная дали изобщо някога ще я видя отново.

— Копеле! Защо не се обади по-рано? Защо мълчиш като гъз? Мамицата ти, сигурен съм, че ще измислим нещо! Не може една връзка като вашата да свърши просто ей така! Да не е отишла на Луната?

— Не е на Луната. Юлия замина за Индия. Каза ми да не се интересувам от нея, да не я търся. Писа ми, че никога няма да се видим отново. Не и в този живот!

— Нищо не разбирам!

Николай вдигна бутилката. Пресуши половината от съдържанието й на екс. Допуши цигарата, хвърли фаса на земята и го стъпка с крак. Очите му се насълзиха от студената газирана напитка. Оригна се. Сълзите в очите на Адам бяха от съвсем различно естество:

— Започнах да я подозирам в изневяра и един ден реших да я проследя…

— Само не ми казвай, че си я хванал с друг! — възбуди се Николай. Спря и се замисли за момент. — Ами Индия? Какво общо има с Индия всичко това? Да не е избягала с някой друг в Индия?

— Моля те, престани да ме прекъсваш и ще ти разкажа! — изстена Адам. — Затова исках да се видим! Трябваше да споделя с някого. Имам чувството, че умирам. Част от душата ми липсва! Отнесоха я на другия край на света!

Адам млъкна. По бузите му течаха сълзи. Тресеше се на стола в тихи спазми, с наведена глава. Николай съжали, че е напушен точно сега. Хешът беше силен, развеселяваше го, а моментът не беше подходящ… Пресегна се и го тупна по гърба. Не знаеше какво друго да направи.

След няколко минути неловко мълчание Николай беше доизпил бирата и гузно наблюдаваше Адам, който сякаш започна да се посъвзема.

— Какво ще кажеш да се качим горе и да ти спретна едно хубаво наргиле, а? Трябва да разпуснеш малко! Сигурен съм, че ще ти помогне!

„Все ми е тая“ — отговори му апатичната физиономия на Адам. С едната ръка Николай взе бирата му от масата, с другата го хвана под лакът и го задърпа към входа.

Прекараха няколко часа в разговори, пушене, пиене на бира и хапване на хрупкави пикантни крилца от KFC, поръчани по телефона. Малко по-късно поръчаха и пица, а после понички и слязоха за още бира. Адам му разказа цялата история в подробности. Отпусна се от хеша. Беше временно. Знаеше, че на другия ден привидното спокойствие ще го изостави и ще трябва да посрещне тъгата и самотата отново, но засега беше окей. „Ето, Ники преживя подобна криза, но вече е окей. Щом той може, значи мога и аз“ — успокояваше се наум.

Разказа му за това как беше проследил Юлия един ден — първо вървеше след нея скрит в тълпата на достатъчно разстояние, за да не го види случайно, а после тя се качи в едно такси и той направи същото. Каза на шофьора да я следва и му пъхна десетачка в ръцете. Юлия слезе пред някаква стара кооперация в центъра. Адам изчака известно време в таксито, преди да излезе. Вратата на входа беше заключена. Натисна няколко звънеца, но никой не му отговори. Затърси с поглед нещо по-особено сред имената, изписани на звънците. Юлия познаваше известни артисти, художници, писатели, дори политици. Ако му изневеряваше с някой от тях, името му сигурно щеше да се намира някъде тук. Но не видя популярни имена. В блока сигурно живееха предимно старци. Входната врата беше облепена с некролози. Имаше и цветни афиши: обяви за хидроизолация, алуминиева дограма, интернет, кабелна телевизия, работа от дома — стандартните неща. Плюс един голям плакат, който рекламираше поредния индийски гуру, дошъл на посещение в България. Според датите от афиша индиецът все още трябваше да е тук. Някой беше изписал с черен флумастер върху плаката: ет. 4, ап. 12. Адам записа името на индиеца в мобилния си телефон и първата му работа, след като се прибра, беше да го потърси в Гугъл.

Оказа се един от „вестителите“ — самозвани пророци, които обикалят света и предупреждават за наближаващия му край. Такива напоследък се бяха навъдили много. Според философията на „вестителя“ нямало сигурен начин да избегнеш апокалипсиса — по простата причина, че никой на тази планета, дори самият той, не знаел какъв точно апокалипсис предстои, но едно било сигурно — краят на света бил близо и само малка част от населението на земята щяла да успее да се спаси. „Гуруто“ предлагаше спасение едновременно за тялото и за душата. Неговите медитации подготвяли ума за по-лесно навлизане в отвъдното, а практическите му упражнения давали безценен опит, който щял да помогне на потенциалните „строители на Новия свят“ да оцелеят след катастрофата.

Адам разгледа и други сайтове с информация по темата. Индиецът умеел да разпознава кармата на учениците си. Разбирал кой от тях ще живее и кой — не. Това, естествено, ставало чак в края на „обучението“, което продължаваше няколко седмици и струваше две хиляди долара. Малцината „избрани“ имали правото да последват учителя си в околосветското му пътешествие, чиято крайна цел била някаква пещера в Индия, където „избраните“ щели да дочакат Края заедно със своя покровител. В един от форумите пишеше, че необичайно голям брой от „избраните“ се оказвали жени, при това — млади и без деца, които имали достатъчно фанатична вяра в края на света. Лесно било да ги убедиш в специалната им „мисия“ за продължаване на човешкия род след катастрофата. Местонахождението на пещерата в Индия, естествено, се пазеше в тайна. Бесен, Адам тръшна капака на лаптопа. Стана и започна да се разхожда из студиото. Чувстваше се като разярено животно в клетка.

Няколко часа по-късно Юлия се прибра. Отново не беше снимала нищо. Вече дори не се опитваше да го лъже, че снима. На въпроса му какво прави по цял ден отговори, че посещава курс по астрология. Дори обеща да му направи хороскоп. Опитите да я заговори „случайно“ по темата за края на света бяха неуспешни. Успя да получи отговор само на един въпрос. Попита я какви умения, според нея, трябва да притежава човек, за да оцелее след апокалипсиса. За негова голяма изненада тя му отвърна със сериозен тон:

— Научи се да стреляш с лък. Лъкът е безшумно оръжие. Подходящ е за лов и за отбрана. Мунициите за него никога не свършват. Естествено, онези с автоматите ще излязат по-големи тарикати в началото. Но какво правиш, когато ти свършат патроните в един свят, в който никой вече не произвежда патрони?

Нещо в отговора й го накара да изтръпне.

На следващия ден Юлия повече не се прибра. Всичко стана толкова бързо! Търсеше я напразно из целия град. Върна се изтощен и прочете имейл от нея, в който тя му съобщаваше, че е далеч от дома, че пътува към Индия и това е последният й досег до съвременната цивилизация, която и без това скоро щяла да изчезне. Умоляваше го повече да не я търси. Нямала желание да го вижда отново, а нямало и смисъл. Не и в този живот.

Една година по-късно

Ако човешкият живот може да стигне абсолютното дъно, то Адам се намираше някъде под него. Любовта на живота му си беше отишла така, както се бе появила — внезапно, неочаквано и безразсъдно. Успя да съсипе всичко в името на един блян! След изчезването на Юлия той напълно се вглъби в литературата. Пишеше денонощно, за да държи отчаянието по-далеч.

Успя да завърши огромния си, трагичен роман — стана цели 500 страници. Вложи талант, парче от себе си и най-вече — чудовищна тъга. Получи се силна, убедителна драма. Сюжетът беше на ниво. Изпрати ръкописа до няколко издателства. Върнаха се много добри отзиви. Нямаха търпение да отпечатат „Монополи“, но въпреки това книгата му остана непубликувана. Петър Чобанов се погрижи за това. Погрижи се и той да не може да започне работа — не и в този град, не и в тази държава. Пипалата на Чобанови бяха навсякъде.

Адам остана без пари и не можеше да плаща наема на ателието. Махна се с облекчение. Всичко там му напомняше за Юлия. Премести се да живее при Николай. Вече си приличаха много. Адам беше станал самотен неудачник като него. След раздялата с Фани нямаше много близки. Цели девет години беше градил контакти в нейната среда и в средата на нейните родители. Сега му се налагаше да ги избягва. Любовта оправдаваше всичко това, разбира се, но нищо не можеше да запълни празнотата, която Юлия остави след себе си.

Изолация, отчаяние, бедност и тъга. Загуба и самосъжаление, плюс липса на всякаква перспектива — това бяха резултатите от поредицата грешни избори, които беше направил. А можеше да бъде мултимилионер с щастливо семейство, осигурен до края на живота си! Можеше да има жена, която го обича. Мразеше се за това! Мразеше и Ники, задето му даде тласък. Живееше у тях, но го презираше.

Повече от всичко Адам ненавиждаше себе си — не толкова заради проваления живот, колкото заради неспособността си да забрави Юлия. Все още я обичаше с цялото си сърце, въпреки чудовищното й предателство. Трудно му беше да приеме факта, че някакъв дебел и брадат индиец е успял да открадне половинката му с лъжи за края на света, да я превърне в една от многото си наложници, да я измъкне от свободния й живот и да я затвори в някаква пещера. Всичко стана толкова бързо! Дори не можа да се опита да я задържи. Никога нямаше да си го прости! Никога нямаше да прости на индиеца, но най-важното беше, че никога повече нямаше да види Юлия — своята прекрасна, слънчева, нежна и артистична Юлия! Тази мисъл го угнетяваше най-много.

Прекарваше дните съсипан, в пълно бездействие. Рядко си правеше труда да се нахрани дори. Занемари изцяло външния си вид — така или иначе, не излизаше навън, а Николай го търпеше всякакъв. Спря да си мие зъбите. Пораснаха му нокти и брада, дъхът му започна да смърди на риба, венците му кървяха, изгуби няколко зъба. Утешенията на най-добрия му приятел не помагаха, нито леките наркотици и алкохола, с който се наливаше постоянно. Приятелството между тях отдавна беше мъртво за Адам. Търпеше Николай заради липсата на друга алтернатива. Изгуби надежда, че с времето болката ще утихне и нещата постепенно ще започнат да се нормализират. С времето нещата ставаха още по-зле.

Една сутрин се събуди с твърдото решение да сложи край на всичко това. Не можеше да търпи повече. Дори страхът от смъртта не беше в състояние да го спре. Нямаше смелост да скочи от деветия етаж, затова излъга Николай, че слиза до магазина. Купи от резервните части до входа здраво въже за теглич, подбра най-високата тръба в коридора на мазето, сплете клуп, качи се върху един стар пластмасов бидон и се обеси.

* * *

Мрак. Влага. Плесен. Нещо се движеше в тъмното. Дращеше и скрибуцаше. Смрад на маза. Миризма на миши изпражнения. ПЛЪХОВЕ! Навсякъде около него и ВЪРХУ него лазеха плъхове. Значи все пак е вярно — самоубийците остават в телата си до пълното им разложение! Без да помръднат! Без да продумат! Усещайки как плътта им се разлага клетка по клетка. Как се издуват от газове. Как червеите снасят яйцата си в очите им. Как плъховете късат от разкапаното им месо. Това беше наказанието за посегателство върху Живота. Божичко, щяха да го изядат в пълно съзнание! Докосваха лицето му с меките си лапички. Усещаше настръхналата им козина върху устата си. Остра болка прониза палеца на десния му крак. Тънки като топлийки зъби проникнаха в плътта.

Болката го извади от ступора. Изпрати гадината в отсрещния край на коридора с ритник. Гризачът се удари в стената, изсъска и побягна. Десетки малки лапички шумоляха около него. Лежеше по гръб върху студения под на мазето, с омотано около врата въже за теглич. Ръждясалата тръба не беше издържала теглото му. Стана. Заподскача от крак на крак. Настъпи една от големите мишки, която му отговори с квичене. Хукна да бяга, но се блъсна в тухлена стена. Не виждаше нищо в мрака. Пипнешком затърси пътя към стълбището. Някой беше заключил паянтовата врата на мазето. Плъховете се изкачваха нагоре към него! Чуваше ги как приближават. Удари вратата с рамо. Старата брава поддаде. Побягна навън. Излезе от входа, на площадката пред блока. Лъхна го студеният нощен въздух. Махна въжето. Опипа си врата — целият беше протрит и в мехури. Огледа се. Нещо не беше наред. Нещо съвсем не беше наред!

Първото, което му направи впечатление, бе тишината! Нямаше представа колко е часът, но дори след полунощ в квартала се движеха автомобили, чуваха се крясъците на пияни компании, околовръстното бучеше наблизо. Сега нямаше никого. Беше толкова тихо, че можеше да чуе собственото си дишане. Доповръща му се. Ухапаният палец пулсираше от болка. Сърбеше го ожулената кожа по врата. Лактите му бяха натъртени от падането.

Блоковете тънеха в мрак. Сърдитите великани изглеждаха като ослепени. Уличното осветление не работеше. „Сигурно е някаква голяма авария. Спрели са тока в целия квартал. Никога досега не се е случвало!“

Адам бръкна в джоба си. Имаше достатъчно за шишенце йод. Трябваше да дезинфекцира раните! Той пое към денонощната аптека. Надяваше се междувременно токът да дойде, за да могат да го обслужат. Вървенето го ободри. Зави зад ъгъла. Не беше подготвен за това, което видя:

Целият булевард, докъдето му стигаше погледът, бе покрит с трупове, огрени от лунната светлина. Изглеждаха така, сякаш са паднали, докато вървят. Някои от гражданите стискаха пазарски торби, продуктите им бяха разпилени по асфалта. Между телата имаше трупове и на животни: котки, кучета, плъхове, гарвани, гълъби. Произволно спрени коли навсякъде. Бездиханни шофьори зад волана. Цели семейства лежаха мъртви по седалките в купетата на автомобилите. Във въздуха се носеше смрад на опърлена плът и разтопена пластмаса. Откритите части по лицата и ръцете на труповете бяха в мехури от тежко изгаряне.

Чу приближаващи се стъпки. Някой идваше отзад. Адам се обърна. Видя четирима мъже да тичат към него. Още преди да успее да ги заговори, единият от тях извади нож и го промуши в корема. Другият го свали с юмрук на земята. Пребъркаха джобовете му. Адам виждаше собствената си кръв да тече по асфалта. Намериха само лев и петдесет. Рестото от покупката на въжето. Злобни ругатни. Започнаха да го ритат. Всичко потъна в мрак.

* * *

Тишина. Нещо се движеше в тъмното. Докосваше го. Беше в ада. Трябваше отново и отново да преживее собствената си смърт…

Отвори очи. Старица, огряна от светлината на свещ. Намираше се в кухнята на някакъв апартамент. Прозорците бяха покрити с одеяла.

— Ш-ш-ш-т! Не се движете! Не издавайте нито звук! Спокойно! Вече сте на сигурно място! В добри ръце сте! Ш-ш-ш-т! — настояваше старицата.

Раздираща болка го преряза в стомаха, мина през гърдите му и експлодира в главата. Отново тъмнина.

* * *

Раните бяха превързани. Марля покриваше врата му. Коремът беше зашит. Дори палецът му беше бинтован. Виждаше размазано. До леглото имаше ниска табуретка, постлана с жълта кърпа за баня. Върху кърпата бяха разположени изцапани с кръв хирургически инструменти. Навън беше ден. Нещо го ужили по ръката. Старицата извади спринцовката, постави я между хирургическите инструменти и го докосна по челото. Тъмнина.

* * *

— Коя сте вие? Какво правите с мен? Какво става тук? Къде съм? Къде е Николай? Жив ли съм? Пуснете ме да си ходя!

Отново беше нощ.

— Може да се чувствате малко дезориентиран. Заради упойката е, скоро ще ви мине — отвърна му старицата.

— Коя сте вие?

— Успокойте се и хапнете нещо. Имате нужда от храна. Ето, забъркала съм ви студена попара.

Тя повдигна главата му и пъхна голяма лъжица попара със захар, масло, сухар и вода в устата му.

— Исках да ви приготвя нещо по-топло, но нямаме ток! Никъде няма ток. Вече сте по-добре, не се тревожете! Състоянието ви се подобрява. Температурата спадна, раните заздравяват бързо. Скоро ще станете на крака! Извадихте голям късмет, да знаете! Само не вдигайте шум, моля ви! Опасно е!

Адам усети колко е жаден. Устните му бяха напукани. Опита да се повдигне на лакти, за да изяде попарата по-лесно, но остра болка го сряза в корема. Старицата сгъна възглавницата на две под врата му и продължи да го храни.

— Вода, моля ви, само вода! Умирам от жажда!

— Преживяхте едно обесване и едно промушване с нож, няма да ви оставим да умрете от жажда сега, я! — усмихна се добронамерено старицата. Подаде му стъклена чаша, пълна с вода.

— Коя дата сме днес? — попита той.

— Минаха четири дни, откакто ви прибрах у дома, а от раните по врата ви съдя, че сте опитали да се обесите съвсем скоро преди това.

— Откъде знаете, че съм искал да се беся?

— Виждала съм трупове на обесени. Освен това бълнувате много. Помните ли нещо? Разкажете ми какво се случи.

— Не, вие ми разкажете! Коя сте и какво правя тук? Защо се грижите за мен? Кои бяха онези хора? Защо искаха да ме убият? Какво става по улиците? Видях овъглени хора и животни!

— Едно по едно, младежо! Моля ви, не се напрягайте излишно! Не е полезно за вас. Всичко ще разберете, спокойно! Само говорете по-тихо, че някой да не ви чуе. Онези типове сигурно още са навън. Пълно е с такива като тях! Излагате на опасност и двама ни.

— Защо прозорците са покрити с одеяла? Защо няма ток? Коя сте вие? — прошепна Адам.

— Казвам се Богдана Желязкова, приятно ми е! — представи се старицата.

Обясни му, че е една от първите жени хирурзи в България. Имала повече от 40 години стаж в спешното отделение, спасила е хиляди животи, пенсионирали я отдавна, но продължавали да я викат в болницата при по-трудните операции, когато лекарите не достигали.

— Всичко това, разбира се, преди Аварията! Както ви казах, имате голям късмет! Добре, че ви намерих. Като ви видях да лежите на улицата, бяхте на косъм от смъртта. Положението беше критично — загуба на кръв, множество травми по цялото тяло, инфектирани рани, следи от ухапвания… Не ме питайте как съм успяла да ви довлека у нас. Добре, че живея на първия етаж!

— Кои са хората, които ме нападнаха? Защо се опитаха да ме убият?

— О, сега е пълно с такива! Откакто токът спря, няма никакъв ред — нито полиция, нито пожарна, нито жандармерия, няма гражданска защита, нищо! Телефоните не работят, колите не вървят, почти всички са мъртви. Оцелелите са малко и не спазват никакъв закон. Навън цари тотална анархия! По-силните се движат на групи и нападат всеки срещнат, за да го ограбят. Разбиват врати и влизат в апартаментите. Убиват собствениците, ако намерят някого жив, търсят скъпоценности и храна. Плячкосват всичко. Покрила съм прозорците с одеяла, за да не виждат светлината на свещите нощем. Дори не смея да погледна навън. Това се отнася и за вас. Не се показвайте! Рисковано е. Излагате себе си и мен на голяма опасност!

— Но… какво сте правили навън, когато ме спасихте? Не ви ли беше страх от разбойниците?

— Виж, момче…

— Адам.

— Адаме, пенсията ми е малка и рядко купувам храна за цяла седмица от магазина. Обикновено взимам колкото да изкарам деня. Пък и ходенето до магазина е единственият повод да изляза навън, за да се поразтъпча. Да подишам малко чист въздух. Още преди Аварията бях останала с празен хладилник. Скоро и водата ми свърши. Откакто токът спря, нямаме течаща вода. Трябваше да отида до магазина отсреща за провизии, дори това да ми костваше живота. Иначе и двамата да сме умрели от жажда до сега! Но Господ е решил да ме запази — бабичката се прекръсти с поглед нагоре, към окачената над леглото икона на Исус Христос. — Решил е да запази и теб, защото чух стенания на връщане от магазина. Не ме питай как съм те влачила до вкъщи, заедно с водата, сухарите, захарта и маслото — единственото, което успях да намеря в магазина. Вандалите са минали вече оттам. Вдигах много шум, но слава Богу, никой не ме чу!

— Спасила си живота ми, благодаря ти, лельо…

— Богдана — напомни му тя.

— Благодаря ти, лельо Богдана! — Адам целуна костеливата й ръка.

— На Господа да благодариш, синко, той те запази! — старицата посочи иконата. — И говори по-тихо, че да не ни прибере веднага обратно при себе си!

— Обещавам, че ще внимавам! — прошепна Адам. — Разкажи ми за Аварията, лельо Богдана! Какво се случи? Какво уби всичките тези хора?

— Слънцето ги уби.

— Слънцето?

— Да, слънцето. Онези, които бяха на тъмно, като теб и мен, те оцеляха. Всички други са мъртви. Не зная дали в този блок има други живи хора, освен нас двамата. Труповете вече се разлагат и по улиците започна да мирише лошо. Скоро ще плъзнат зарази…

— Значи не можем да си подадем носа навън, така ли? Освен по тъмно, когато бродят убийците?

— Не, беше за кратко време. Силно изригване, може би, не знам. Слънцето вече е безопасно. Може да се излиза навън. Само да не бяха разбойниците! Аз бях в мазето по време на Аварията. Чух писъци и трясък на коли, викове за помощ, чупене на стъкла. Замириса на изгорена гума, на разтопен асфалт. Пърлено прасе и варена кокошка знаеш ли как миришат? Ей така миришеха хората, докато горяха! Стана много горещо. После нищо. Токът спря. Водата спря. Телефоните умряха. Плъховете и мишките изпълзяха от дупките, почнаха да налитат. Виждам, че и теб са те изпонахапали. Дано да не те заразят с някоя болест само! Сложих ти ваксина против тетанус, но не разполагам с достатъчно лекарства у дома. Всичко е в ръцете на Бога оттук нататък, Адаме!

„Всичко е в ръцете на Бога — повтори мислено Адам, загледан в иконата на Исус Христос над леглото. — Може би има някакъв смисъл все пак! Може би не съм оцелял напразно.“

Една идея го разтресе. Изведнъж се сети за Юлия, за индиеца и за края на света. „Значи гадното копеленце е познало! Значи така изглежда краят на света! Значи Юлия е жива! Някъде там, в планините на Индия, но жива! Та нали беше една от «избраните», нямаше как да не е жива! Не си е направил сметчицата правилно гадният индийски мангал! — Адам се напрегна. — Трябвало е да провери кармата и на мъжете, чиито жени отвлича за продължаване на човешкия род.“

Тлъстата физиономия на индиеца изплува в спомените му. Заедно с деликатните черти на Юлия. Неговата сладка Юлия! Крехката, прекрасна Юлия! Любовта на живота му!

„Ще усетиш какво е отмъщение по български, мръснико! Господ забавя, но не забравя!“ — закани се Адам в мислите си.

В един тежко ранен и опустошен свят, на който беше отказано правото да живее, един тежко ранен и опустошен мъж, който сам си беше отказал това право, повярва в Живота отново. Беше победил два пъти Смъртта за едно денонощие. Беше излязъл от ада. Беше надживял и Апокалипсиса дори!

„Още щом се изправя на крака, ще изляза оттук, ще намеря дебелия гуру, ако ще и вдън земя да се е скрил, и ще го накарам да си плати за всичко, което ми причини! Ще го убия с двете си ръце! Ще си върна Юлия обратно! Тя е моя! Ние сме родени един за друг!“ Ритници заблъскаха по входната врата. Старицата падна на колене и започна да се моли. Вратата нямаше да издържи дълго. Съвсем скоро щяха да нахлуят в апартамента…

* * *

Чуваха се гласове. Някой удари бравата с тежък предмет. После още веднъж. Нещо метално издрънча върху пода. Ритнаха входната врата. Тя се отвори, завъртя се върху пантите и се блъсна в стената. В коридора затрополиха стъпки. Бяха много. Отваряне на още врати. Претърсваха из другите стаи. След малко нахлуха при тях в кухнята. Мъже в зелени войнишки униформи. Насочиха дулата на автоматите си към Адам и към старицата. Двамата замръзнаха. Един от войниците се провикна, очевидно беше главният:

— Стой! Всички по местата! Никой да не мърда! — погледна към един от своите — Проверихте ли останалите помещения?

— Тъй вярно!

— Открихте ли други хора?

— Съвсем не!

— Изведете тия двамата! Не ми се струват опасни. Внимавайте с мъжа. Изглежда ранен. Донесете носилка!

— Слушам!

Първо изведоха старицата, въпреки протестите й. Никой не отговори на многобройните й въпроси: Кои бяха те? Къде ги водеха? Какво искаха от тях? Не й позволиха да вземе нищо със себе си, колкото и да настояваше. Внимателно, но настойчиво я избутаха през вратата на кухнята и я поведоха през коридора. Гласът й постепенно заглъхна. Двама въоръжени останаха да охраняват Адам, докато се появи носилката. След малко дойдоха още двама. Поставиха носилката на пода, сложиха го да лежи внимателно върху нея. Групираха се в четирите краища, после на „три“ го повдигнаха и изнесоха навън. Адам нямаше сили да протестира. Липсваше му и желание. Само наблюдаваше. Достатъчно беше, че още е жив.

Натовариха ги в дълга каруца, теглена от два млади жребеца. В каруцата имаше още хора. Бяха се свили по ъглите, върху сламата. Изглеждаха уплашени. Две млади момичета, леля Богдана и четирима непознати мъже. Всички мълчаха. Поставиха носилката с Адам по средата. Двама въоръжени се качиха и седнаха в края на каруцата. Около перилата й стърчаха летви, оплетени с бодлива тел. Отгоре беше само тъмното, нощно небе. Леля Богдана се наведе и хвана Адам за ръката. Другите очевидно не се познаваха помежду си. Каруцата потегли с леко поклащане. До нея, от двете й страни, крачеха въоръжени мъже.

— Кои сте вие? Какво искате от нас? — леля Богдана се обърна към най-близкия от тях, който вървеше от нейната страна.

— Ш-ш-ш-т! Тихо! Забранено е да се говори. Ще получите разяснения, когато пристигнем! Сега мълчете. Опасно е.

— Приличат ми на редовни войници — намеси се един от непознатите мъже.

— Казах тихо! — провикна се онзи.

— Няма от какво да се страхувате, не ви мислим злото, спокойно! — прошепна един от охранителите, които седяха в каруцата най-отзад. — Радвайте се, че ви намерихме ние, а не мародерите. Те не знаят милост. А сега мълчете! Ще разберете всичко, когато му дойде времето.

Пътуваха около час в пълно мълчание. Навън започна да се развиделява. Първите слънчеви лъчи предизвикаха известно безпокойство у пътниците, но когато стана светло се успокоиха, че няма опасност. Всичко беше наред. Някои дори разкопчаха палтата си, за да се сгреят.

През целия път Адам не виждаше друго, освен лицата на непознатите, които седяха около него, просветляващото небе над главите им и летвите с бодлива тел, стърчащи към него. Нямаше как да погледне отвъд, не знаеше къде се намират. Каручката се клатушкаше по неравен терен. Конете цвилеха, кочияшът ги налагаше с камшика, очевидно изкачваха наклон, който ги изтощаваше.

По едно време двамата охранители отзад слязоха да бутат. Присъединиха се още войници. По тяхна заповед слязоха да бутат и четиримата непознати мъже. Никой не се опита да избяга. Нямаше разговори. След като наклонът се изравни, всички се качиха обратно и пътят продължи. Въздухът беше свеж. Миришеше на борова смола. Иглолистните клони, които се редяха на фона на синьото утринно небе, показваха, че са някъде в планината. Скоро пристигнаха.

Адам видя над главата му да се отваря и затваря висок железен портал, омотан в бодлива тел. Минаха под охранителни вишки, наоколо се чуваха гласове. Отнякъде замириса на вкусно. Някой пържеше яйца! Конвоят спря.

Мъжете, които досега бяха вървели около каруцата, се пръснаха и изчезнаха някъде. Двамата охранители слязоха. Застанаха до каруцата. Направиха знак на останалите да кротуват.

— Мирно! — провикна се единият от тях след малко.

— Свободно! — отговори му трети човек, който току-що беше пристигнал.

Адам не можеше да види източника на гласа. Новодошлият звучеше като по-възрастен мъж:

— Дами, слезте от превозното средство!

Момичетата се размърдаха. Направиха място на леля Богдана да слезе преди тях. Тя погледна Адам с разтревожен и разбиращ поглед, преди да изпълни заповедта. Момичетата я последваха.

— Редник Иванов!

— Аз.

— Заведи ги при медсестрата за преглед и обезпаразитяване, след това ги предай на дневалния по женско отделение за ориентиране!

— Слушам!

— Момичета, вървете след Иванов и правете каквото ви каже. Ходом марш!

Адам чу отдалечаващите се стъпки на редника, последван от трите жени.

— Стойнев! — изкомандва по-възрастният мъж.

— Аз.

— Повикай двама доброволци от полевата да пренесат носилката.

— Слушам!

— Вземи тези граждани с теб, покажи им къде са баните за новопристигнали. Там ще ги обезпаразитят. После директно в мъжкото отделение. Действай!

Четиримата непознати мъже от каруцата се спогледаха колебливо, след това слязоха, изчаквайки се един друг, и последваха войника. Останаха само Адам и невидимият по-възрастен мъж. Въздухът донесе мирис на изгорял тютюн. Онзи пушеше. На Адам страшно много му се прииска и той да запали една цигара.

— Извинете, може ли една цигара, ако ви се намират в повече?

Последва известно мълчание. Онзи звучно си дръпна от цигарата и докато издишваше бавно, отговори:

— На цивилни лица не се разрешават алкохол, цигари и упойващи вещества! Ранените не правят изключение от това правило.

Още преди да успее да осмисли казаното, Адам усети как тънка игла се впи във вената на врата му. После бавно се изтегли. Някой притисна памуче със спирт към сърбящата рана. Две силни ръце издърпаха носилката от каруцата, поеха я още две и го понесоха нанякъде. Адам усети, че му се завива свят, беше напът отново да изгуби съзнание.

* * *

В лазарета прекара няколко денонощия. Сложиха го на системи. Хранеха го с топла супа, преглеждаха го, сменяха му гърнето редовно. След като се увериха, че може да се крепи някак изправен, му дадоха две патерици и пъхнаха в джоба му медицинско свидетелство за освобождаване от физически занятия през следващите десет дни. Показаха му къде се намира кабинетът на началника, който искал да говори с него. Оттам нататък Адам не беше техен проблем. Прочете го в очите им.

По пътя най-после успя да разгледа мястото, където беше попаднал. Намираше се на огромна поляна, завършваща с рехава горичка, където бяха струпани множество зелени камиони с брезентови платнища на военните и няколко по-тежки машини. Имаше конюшня. Видя и каруцата, с която го бяха докарали. Успя да преброи поне двайсет огромни палатки, очевидно служеха за спални помещения. Имаше мини „площад“, разчертан с линии от вар върху тревата. Основите на дърветата също бяха варосани. Обозначителни табели указваха посоките към различни пътеки, внимателно отъпкани и маркирани с варосани камъчета от двете страни. Момче в зелена униформа метеше една от тези пътеки. За целта използваше наръч от клони. Във въздуха се носеше миризма на изгоряла борова растителност. Комините над големите палатки изпускаха гъст, бял дим. Явно готвеха и се отопляваха на твърдо гориво.

Целият район беше заобграден от висока ограда с бодлива тел. От вътрешната й страна патрулираха войници с кучета, които се разминаваха помежду си. На равни разстояния край оградата стърчаха дървени наблюдателни кули, в които имаше въоръжен караул. „Хех, поне със сигурност знаем, че оградата не е електрическа“ — помисли си Адам. Подпря се на патериците и пое към зелената палатка, обозначена като „ЩАБ“. На вратата го спря войник с насочен към него автомат:

— Цивилни не се допускат в ЩАБА! Назад!

— Имам среща с главния! Разпоредил е да ме извикат.

Не последва никаква реакция.

— Очаква ме! — Адам извади бележката от доктора и я размаха пред лицето на часовия.

— На място! — изкомандва войникът, приближи се към него, удари го с приклада в ръката, с която държеше бележката, ритна една от патериците и го остави да се свлече върху земята. За малко Адам да погълне тежкия му войнишки ботуш, който със сигурност щеше да избие повечето му зъби, когато от вътрешността на палатката се чу глас:

— Какво става там? Каква е тази дандания?

— Опит за проникване в ЩАБА, лейтенант! Някаква цивилка твърди, че го викал командирът!

— С патерици ли е?

— Да. Що?

— Пусни го да влезе веднага, лайно такова! После ще се разправям с теб!

— Ама…

— Това е заповед, изпълнявай!

— Слушам, гос’ин лейтенант!

Войникът подаде ръка на Адам, за да се изправи. Докато го повдигаше му изсъска в ухото:

— Аз ще те оправя аз тебе! Мамичката съм ти ебал! — след което продължи на висок глас: — Влизаш вътре и право напред! Като стигнеш до кабинета на полковника заемаш поза мирно и заявяваш: „Явявам се по ваша заповед, разрешете да остана!“ Ясно ли е?

— Цивилните не са длъжни да спазват устава, Вълчанов! Пусни го да влезе, ти казах! — провикна се лейтенантът отвътре.

— Ама са длъжни да изпълняват заповеди от нас! — възрази часовият и се озъби на Адам:

— Ясно ли е, те питам? — изрева на висок глас.

— Тъй верно! — изненада дори себе си Адам.

— Ходом марш! — заповяда часовият.

Адам влезе в палатката на Щаба. Видя лейтенанта, който се люлееше на задните крака на стола си точно до входа. Онзи му направи знак да продължи. Беше пълно с униформени. Никой не му обръщаше внимание. Разминаваха се мълчаливо, отдаваха си чест, отиваха някъде или се връщаха отнякъде, но не разговаряха помежду си. Озова се пред специално отделена секция от палатката, обозначена с надпис „Командир“. Войникът на входа дръпна брезентовото платнище и му направи знак да влиза.

— Явявам се по ваша заповед! — каза Адам. — Разрешете да остана!

Зад бюрото срещу него седеше масивен мъж с напукани капиляри по бузите, с едър врат и дебел, сплескан нос, около 40-годишен. Имаше веселяшко изражение, което контрастираше рязко с хищническите му, зелени очи. На табелката върху бюрото му пишеше „Полковник Саздов“.

— Свободно!

Адам се зачуди какво да прави оттук нататък. Сякаш отгатнал колебанието му, полковникът каза:

— Дръпни си онзи стол и седни. Отпусни се!

Адам се настани върху ниско трикрако столче срещу бюрото на командира. Патериците държеше до себе си изправени, за да може да се подпре на тях и да стане, когато се наложи.

— Ще ти задам няколко въпроса — започна полковникът, — искам да отговаряш кратко, точно и ясно. За неверни показания носиш наказателна отговорност. Дотук ясен ли съм?

— Тъй вярно! — отвърна Адам, без да се замисля.

— Минал ли си общовойскова подготовка?

— Тъй вярно! Имам шестмесечна казарма във флота. Уволних се като помощник дежурен по батальон.

— Значи те връщаме обратно в строя! Какъв чин имаше там?

— Повишиха ме в старши матрос точно преди уволнението, г-н полковник!

— Значи те възстановявам на същия чин. Имай предвид, че ще пусна данните ти за проверка. Сега нямаме бърза комуникация, но след две-три седмици най-късно ще разполагам с резултатите от централния архив. За умишлено подвеждане на висшестоящ офицер получаваш разстрел, без право на обжалване. Извънредното положение! Наясно ли си с това?

— Тъй вярно!

— Добре. Мисля, че ще се разберем, ефрейтор…

— Адамов.

— Адам Адамов, а? Като първия човек! — усмихна се полковникът. За момент придоби нормално, човешко излъчване.

— По-скоро като внука на първия човек — поправи го Адам — от Адамовото ребро… кръстен съм на дядо си…

Усмивката изчезна от лицето на полковника:

— Някой създавал ли ти е проблеми, откакто си тук, ефрейтор Адамов?

— Съвсем не… — Адам се замисли, спомни си за последствията от лъжата и добави: — С изключение на часовия преди малко.

— Докладваха ми — заяви мрачно полковникът. — Редник Вълчанов е от доверените ми хора, професионален войник е, част от личната ми охрана.

Последва кратко мълчание. Полковникът продължи:

— Но е превишил правата си, като е посегнал на по-висок чин, и ще бъде наказан за постъпката си.

— Със сигурност не е знаел — запротестира Адам — пък и аз не съм в униформа…

— Незнанието на закона не оправдава неговото неспазване! — прекъсна го командирът. — Други проблеми?

— Ъм… Съвсем не!

— Боеспособен ли се чувстваш, момче?

— В смисъл?

— В смисъл мога ли да те въоръжа и да разчитам, че ще стоиш на двата си крака, изпълнявайки команди, без да застреляш някого от своите междувременно?

— Съвсем не — Адам подаде на командира бележката от доктора. Пръстите още го боляха от удара на приклада.

Полковникът я погледна за момент, после му я върна обратно:

— Остава у теб, защото може да ти потрябва. След десет дни те искам обратно в строя. Здрав и прав като бреза! Ясно ли е?

— Тъй вярно!

— Свободен си до второ нареждане. Яви се при дневалния на мъжкото отделение, за да ти покаже къде ще спиш. Утре ще ти връчат книжката, униформата и лекото оръжие. Автоматично ще получиш, когато се върнеш в строя. На безсрочна служба си до второ нареждане, ефрейтор Адамов. Обявена е всеобща мобилизация за всички военнослужещи от запаса. Добре дошъл отново в армията!

— Служа на Република България! — отвърна Адам и се изправи, намествайки патериците под двете си мишници, като се опитваше да козирува едновременно. Рязка болка го пресече в корема, докато си вдигаше ръката за поздрав. Раната от намушкването. Опита се да не му проличи в гласа:

— Разрешете да напусна! — каза задъхан.

— Свободен си! — кимна полковникът, извади тефтер и се зае да пише нещо в него. Изведнъж вдигна глава, прониза го със зелените си очи и заповяда:

— Редник Вълчанов да влезе при мен!

— Слушам!

Когато съобщи на Вълчанов, че командирът го вика, в погледа на онзи се четеше само омраза. Жестът, който войникът направи, преди да потъне в палатката, беше достатъчно красноречив — палец, обикалящ около врата от ухо до ухо. Можеше да означава само едно: „Мъртъв си!“. Притеснен, Адам се отправи към спалните помещения…

* * *

Не успя да мигне нито за секунда през онази нощ. Чуваше пружините да скърцат, улавяше прошепнати разговори в тъмнината. Някой някъде пръдна. Друг тихичко мастурбираше под одеялото. Адам се зачуди как изобщо му става в такъв студ. И на такова място…

Мъжете хъркаха, въртяха се в леглата си или тихичко разговаряха. Изпита безпокойство от мисълта, че може да стане жертва на някаква войнишка гавра като новодошъл, но тук имаше и други цивилни, освен него. Войниците очевидно нямаше да създават проблеми. Редът се спазваше стриктно на това място. Бяха се натръшкали по леглата и бяха изгасили газените лампи точно в осем. „Заспаха“ по команда. Един войник остана да поддържа печката. Адам също се преструваше, че спи. И слухтеше.

Основните разговори, провеждани шепнешком, се въртяха около Аварията. От чутото Адам разбра, че никой не беше наясно със ситуацията. „Нормално, при липсата на всякакви комуникации“ — напомни си той. Носеха се слухове за експерименти с тайно руско или американско оръжие, за вражеско нападение от съседна държава, за терористичен акт, за авария в атомната електроцентрала, за необичайно силно слънчево изригване, за космическа радиация, за намесата на извънземни, дори за детониране на атомна бомба наблизо.

Никакви електрически уреди не работели, не можел да се задейства дори обикновен фенер с батерия. По неизвестни причини. Електрониката и електротехниката били мъртви. Това обясняваше защо използваха каруцата вместо камионите. Камионите са били струпани тук преди Аварията, по време на някакво учение, научи Адам. Военните превърнали полигона в своя база — достатъчно близо до града, но и достатъчно далеч, за да следят нещата от разстояние. Мародерите колели и бесели из градовете, организирани в големи или малки групи, въоръжени с каквото им попадне. Често воювали помежду си за територии. Избягалите затворници били основният контингент на тези новосформирани грабителски шайки, които безчинствали из остатъците от цивилното население след Аварията.

Адам разбра, че след Аварията военните са взели властта в страната, обявили са извънредно положение и всеобща мобилизация, след което са започнали да атакуват бандите на мародерите в градовете и да транспортират оцелели граждани в лагери като този, където цивилните работели през деня, а военните изчаквали заповед от Генералния щаб, поддържайки пълна бойна готовност. Съобщенията били бавни, защото се разнасяли от куриери — ездачи и велосипедисти. Куриерите често изчезвали безследно по пътя. Жертвите на Аварията сред цивилното население били колосални. Всички намерени живи мъже от запаса ги зачислявали обратно в редовете на българската армия. Оказващите съпротива, укриващите се и несъгласните ги наказвали със смърт. За дезертьорство.

На сутринта му връчиха военна книжка с набързо скициран портрет, вместо снимка. Получи ефрейторска униформа, чифт войнишки ботуши, зачислиха му стар пистолет „Макаров“, нож и кобур с два пълнителя, след което му наредиха да се строи на бялата линия за проверка. Щяха да го въоръжат с автомат, след като му изтечеше болничният.

Химна го изпълняваше духов оркестър. Вдигнаха знамето, изслушаха докладите на нощната смяна и ги поведоха с маршова стъпка към полевата кухня. В колона по един.

Метално канче с гореща вода, сварено яйце, натрошен сухар, пакетче чай, лъжичка захар, пластмасова кутийка конфитюр, парче кашкавал и консерва „Русенско варено“. Това беше закуската. Адам се нагълта с кеф. Не беше ял толкова разнообразна храна от дни. След закуската ги изведоха, отново в колона по един, и ги строиха на бялата линия. Появи се полковник Саздов с „разбор на задачите за деня“, както сам се изрази. Монологът му беше кратък:

— Цивилните при дежурния им отговорник за разпределение по работни места! Войниците да се явят при отдельонните си командири за инструктаж. Тренировките продължават. Намираме се в състояние на пълна бойна готовност. Ранените, две крачки напред!

Адам направи две крачки, облегнат на патериците. Почти не му трябваха, но усещаше, че му дават и други предимства, освен пазенето на равновесие. Чувстваше се добре тази сутрин, въпреки безсънната нощ. Може би се дължеше на обилната храна и на топлия чай. Последваха го още двама войници — единият беше с бинтована глава, а другият — с превързани китки. Изпод мръснобялото на марлите си пробиваше път смесица от кафяво, което сигурно беше засъхнала кръв, и яркожълт дезинфектант. Адам отвърна глава с отвращение. Полковник Саздов ги изгледа презрително със зелените си, хипнотизиращи очи. Адам спря погледа си върху неговия. Подобен страх беше изпитвал само веднъж, като малък, когато го заведоха в зоопарка и се загледа отблизо в лицето на лъва. Паниката го стисна за гърлото. Сърдечният му ритъм се учести. Не можа да издържи. Наложи му се да отмести поглед пръв. Доволен, полковникът продължи:

— Днес ще помагате на наказателния отряд. Изпушете по цигара и после — в Четвърти сектор! Затворниците ще пристигнат по обяд. Отговаряте за тяхната охрана до и по време на екзекуциите. Разрешавам ви да стреляте на месо, ако някой се опита да избяга. Ако ваш колега се опита да му помогне — също! Ясен ли съм?

— Тъй вярно! — отговориха тримата в един глас.

— Свободно! — заповяда полковникът, завъртя се на пети и изчезна.

Адам остана сам с другите двама върху импровизирания плацдарм. Войникът с бинтованата глава извади кутия жълт Camel, издърпа цигара с устни и я запали. Адам го изгледа стръвнишки.

— Това сега е по-скъпо от златото, — обясни бинтованият — не мога да ти дам цяла, но ще ти оставя да си дръпнеш.

— Много благодаря, наистина! — Адам беше съвсем искрен.

— Чух, че освен цигари, на участниците в екзекуциите се полагал и по малко алкохол, — каза момчето с превързаните ръце.

— Това е само за войниците от наказателния отряд, не се облизвай! — смъмри го бинтованата глава.

— Абе, хора, какви екзекуции, какъв наказателен отряд? Мислех, че смъртното наказание в България е забранено?!!

— Забранено е това, което военните кажат, че е забранено — отвърна бинтованата глава и му подаде да си дръпне от цигарата. След това продължи:

— Например кражбата! За мародерство наказанието е смърт. Извънредно положение! Тези, дето ще ги стрелят днес, сигурно просто са ровили за храна из някой супермаркет. Или са избягали от някое поделение.

Тютюнът удари Адам право в петите. Отпусна тялото му. Усети как сладостни тръпки пробягват нагоре по мускулите на краката, по стомаха и по гърдите. Коленете му се подвиха. Добре че бяха патериците, иначе щеше да изгуби равновесие. Еуфорията премина бързо. Адам си дръпна отново. Втория път не беше същото. Само бледо подобие. При третото дръпване имаше чувството, че вече е изпушил цяла кутия. Върна цигарата и попита:

— Колко често се изпълняват екзекуции?

— Веднъж-два пъти в седмицата. Или когато докарат провинени. Обикновено гледат да приключат с тях веднага, за да не ги охраняват. Особено през нощта. Смятат, че това застрашава сигурността на лагера. Ще трябва само да стоим с извадени оръжия, готови за стрелба. Това е всичко. Задържаните са обездвижени. Пък и не сме единствената охрана. Досега не съм имал произшествия.

— На колко екзекуции си бил? — попита Адам.

— На всичките. Присъствието е задължително, даже за цивилните. Ще свирят общ сбор. Камбанките пред спалните помещения са за това.

— От Четвърти сектор ни викат — обади се момчето с превързаните ръце.

Адам се зачуди как точно този ще държи оръжието си в готовност, но преглътна думите. Потисна внезапно напушилия го неуместен смях. Заедно поеха към мястото, откъдето ги викаха. По пътя Адам попита:

— Къде пострадахте така, момчета?

— В сбиване — отговориха му почти едновременно.

— Случват ли се такива неща тук? При тази дисциплина!

— По-лошото се случва, когато те хванат — каза бинтованата глава. — Нас ни хванаха.

— И какво беше наказанието?

— Ще видиш — многозначително отвърна момчето с превързаните ръце.

— Полковникът не разчита на нас за охрана — продължи то. — Цели да ни направи показно. Ние и двамата сме с последно предупреждение. След бичуването. При още едно провинение ни очаква същото като тези, които ще охраняваме…

— Бичуване? — Адам имаше чувството, че е попаднал в някакъв средновековен ад. Или може би всички се шегуваха с него? Нали беше новобранец.

— А ти не знаеше ли? — попита момчето с превързаните ръце. — За по-дребни нарушения само те бичуват. Имаш право на едно последно предупреждение. Изтича след месец. Издъниш ли се преди това, направо на разстрел…

— Боже мили! — въздъхна Адам и вдигна поглед, за да разгледа Четвърти сектор, към който приближаваха.

* * *

Беше зона със засилена охрана, в рамките на поделението — точно така го наричаше вече Адам — „поделението“ — войнишките навици се връщаха бързо.

Бяха оградили пространството с бодлива тел, приблизително десет на десет метра, бяха поставили и допълнителна въоръжена охрана край него. Старшината, който ги очакваше, се развика:

— Хайде бе, всеки момент ще пристигнат! — и посочи задъхано войниче със зачервено лице, което се бореше за глътка въздух. Очевидно беше дотичал, за да съобщи новината.

— Нали щяха да пристигат по обяд? — обади се бинтованата глава.

— Подранили са. В момента изкачват последния баир — уточни старшината.

Събра длани около устата си и извика силно, така че да го чува целият лагер:

— Всички по местата! Заеми позиция!

Войниците на портала се приготвиха да го отворят, стражевите от кулите заредиха своите автомати и ги насочиха надолу, същото направиха и войниците от Четвърти сектор. Старшината погледна въпросително към групичката на Адам:

— Вие специална покана ли чакате?

Адам проследи какво ще направи бинтованата глава. Онзи извади личното си оръжие, зареди го, насочи го към земята, вдигна предпазителя и с леко кимване го подкани да направи същото. Адам извади служебния си Макаров, постави пълнителя, зареди пистолета, насочи го към земята, вдигна предпазителя и също зачака. Единствено момчето с превързаните ръце не реагира.

— Ти! Мини десет крачки назад! — заповяда му старшината. — Не се пречкай на колоната, когато пристигне! Искам да наблюдаваш всичко внимателно и ако забележиш дори най-малката нередност, незабавно да подадеш сигнал!

— Слушам! — онзи направи внимателно десет крачки назад и зачака.

Всички чакаха с мълчаливи погледи, вперени в портала, където все още нямаше никого. Колоната се появи след няколко секунди.

Тя се състоеше от каруцата, с която ги бяха докарали предишния ден, заобградена от пехотинци, с тази разлика, че пред нея и зад нея този път яздеше по един войник. И пътниците бяха по-малко. По лицата на задържаните имаше пресни следи от побой. Синините и нараняванията си личаха от разстояние. Двамата „провинили се“ бяха на колене, ръцете им бяха завързани отзад, на гърба. При завоя след входа Адам видя, че са използвали въжета и белезници, за да ги обездвижат. Глезените им също бяха оковани в белезници, а краката им — омотани с въжета до коленете. Двамата мъже се поклащаха в каруцата, която направи още един завой и се насочи право към „Четвърти сектор“.

Свалиха задържаните в пространството, оградено с бодлива тел. Тъй като трудно пазеха равновесие, двамата се принудиха да седнат върху отъпканата пръст. Притиснаха гърбовете си един към друг. Погледите им бяха забити в земята. Не разговаряха помежду си. Потяха се обилно.

Сега вече Адам имаше възможността да ги огледа по-внимателно:

Двамата мъже приличаха на изпечени бандити. Бяха с едра физика, около 30-годишни, с мрачни лица и масивни крайници, с големи, леко закръглени, но излъчващи сила мускулести тела. По физиономиите им личаха белези, далеч по-стари от нанесения им съвсем скоро побой. Едва ли бяха под метър и осемдесет на ръст. Приличаха на бивши мутри… не, на биячите на бившите мутри — от онези, които се грижеха за лошите заеми. Адам прецени, че всеки от тях може да го пречука с голи ръце, без да му мигне окото. Това го накара да стисне дръжката на пистолета здраво. Внимаваше да не произведе случаен изстрел, внимаваше дулото му да сочи надолу, но внимаваше и да не изпуска от поглед арестантите. Такава му беше задачата. Неподчинението тук не се толерираше.

Въпреки нехуманния характер на това, което предстоеше, Адам не изпита съжаление към двамата задържани. Отблъскваше го външният им вид. Изглеждаха като диви животни, затворени в клетка, които са готови да се нахвърлят и да ти разкъсат гърлото при първата появила се възможност. Той стисна пистолета още по-здраво. Колко ли момичета бяха изнасилили долу, в града? Колко ли невинни мъже бяха убили, осакатили, оставили да гният в собствената си кръв, като него самия преди няколко дни? Е, скоро щяха да си получат заслуженото!

Една година по-рано. Преди Аварията

Адам беше започнал да я следи. Юлия видя отражението му в стъклената фасада на банката върху отсрещния тротоар. Вървеше на десетина крачки зад нея, като се опитваше да се прикрива сред минувачите. Без да издава по никакъв начин, че го е забелязала, тя изчака търпеливо светофара да светне зелено, прекоси и продължи. Той я следваше плътно. До пешеходната пътека имаше паркирани няколко таксита. Тя се качи в най-близкото от тях и нареди на шофьора:

— Към центъра!

— Къде по-точно в центъра?

— Ще ви кажа след малко.

Обърна се и видя, че Адам се качва в следващото такси. Трябваше да се измъкне, да се покрие някъде, но къде? Изведнъж й хрумна идея:

— На втората пресечка завийте вляво.

Таксито на Адам ги следваше в трафика.

Юлия плати, прибра портмонето в дамската си чанта и извади от там връзка ключове. Един от тях беше за входната врата на стара кооперация в центъра, друг — за апартамента на приятелката й Ангелина, която беше заминала да учи в Германия. Беше я помолила да идва от време на време, за да проверява дали всичко е наред, да обира натрупалия се прах, да следи за течове и мухъл, да проветрява стаите. Сега апартаментът щеше да й послужи като перфектното убежище. Адам не познаваше Ангелина, нито знаеше за тяхната уговорка.

Юлия отключи тежката метална врата на входа, цялата облепена в некролози и в рекламни афиши. Направи й впечатление постерът на някакъв индийски гуру, който провеждаше заниманията си тук. Мушна се вътре и дръпна вратата след себе си, за да я затвори по-бързо. Резето щракна. Адам нямаше как да я последва тук. Качи се бързо по стълбите, влезе в дома на Ангелина, затича се през коридора към прозорците в хола и погледна надолу към улицата, през процепа между спуснатите пердета.

Адам вече беше слязъл от таксито. Сигурно я беше видял къде влиза, защото се суетеше около входа. Записваше си нещо в телефона. Това някак я подразни. Юлия изключи звука на нейния, за всеки случай. Нямаше да мръдне от тук, ако ще той и два дни да висеше отпред! Опасенията й не се оправдаха. Адам нито се опита да проникне във входа, нито да й се обади по телефона. Очевидно смяташе, че е успял да я проследи тайно. След малко вече го нямаше. Юлия предположи, че ще я чака да излезе някъде наблизо, затова реши да остане колкото може повече.

Отиде в кухнята и си направи кафе. Огледа се. Жилището наистина се нуждаеше от почистване. Беше се натрупал прах. Стаите трябваше да се проветрят. Имаше няколко паяжини по ъглите на тавана. Можеше да уплътни времето си, като вкара нещата в ред, но сега изобщо не й се занимаваше. Не беше в настроение. Пък и Ангелина нямаше намерение да си идва скоро.

Вместо да се прави на домакиня, Юлия се излегна върху бежовото кожено канапе в хола, събу си обувките, качи ходила върху ниската стъклена масичка, отпи от кафето и пусна големия плосък телевизор, окачен на стената. Сменяше каналите без звук. Образите на екрана не я вълнуваха. Това, което я интересуваше, беше как да скъса с Адам.

Връзката им отдавна беше приключила за нея, но той все още не знаеше.

Очевидно подозираше някаква нередност, щом беше започнал да я следи, така че моментът на истината със сигурност наближаваше, колкото и на нея да й се искаше да го отложи. Но тя нямаше сили да се изправи и да му го каже в лицето. Спираха я огромните жертви, които Адам беше направил, за да бъде с нея: беше си провалил годежа, кариерата, бизнеса, бъдещето. Беше изгубил всичко. Спираше я и нежеланието да го разстройва, преди да е завършил големия си роман. Та това беше детската му мечта! Нямаше изгледи да я осъществи скоро. Отлагането не помагаше с нищо. Караше я да се чувства зле — все по-гузна, с всеки изминал ден — като в някакъв капан. Беше виновна пред собствената си съвест и не искаше да го наранява, но очевидно се налагаше да предприеме нещо, за да не полудее. Обстоятелствата я притискаха. Ето, че той вече я следеше. Може би я подозираше в изневяра?

Проблемът бе, че тя не знаеше как да се измъкне от връзката с Адам, който я задушаваше. Нямаше разумни причини, които да изтъкне пред него, липсваше й кураж, страхуваше се от реакцията му, а на всичкото отгоре той нямаше къде другаде да живее. Криеше се от миналото в ателието й като плъх. Излизаха само нощем. Единствено тя ходеше до магазина. Какво щеше да прави без нея? Къде щеше да отиде? Кой щеше да се грижи за него? Беше го допуснала прекалено близо до себе си и сега тази мисъл я угнетяваше.

„А в началото всичко започна толкова романтично“ — Юлия въздъхна, отпи от кафето и запали цигара. Не, че се впечатляваше от опита на непознати мъже да я заговарят на обществени места. С външността си привличаше такива опити постоянно. Бе свикнала с вниманието на „силния“ пол. Приемаше го за даденост. Дори се ласкаеше от властта, която стройната фигура и красивото й лице даваха над мъжете. Можеше да има всеки или почти всеки, но избра да заживее с непознатия, когото срещна в магазина.

Между тях се бе зародило нещо необяснимо в онази мрачна утрин пред салатения бар на „Била“. Или поне тогава й изглеждаше различно. Тя нямаше обяснение за случилото се, не знаеше какво я беше подтикнало да го приеме в обятията си. Неизвестни й бяха причините да се обвърже толкова силно с Адам. Може би заради тъгата в погледа му? Може би заради очарованието от притеснението, с което я беше заговорил?

Първоначално дори се заблуждаваше, че го обича. Че е влюбена в него. Да, той я привличаше физически, имаха общи интереси, но тя никога не се беше влюбвала, не знаеше какво е това да обичаш, да си луд по някого, да не можеш без него. Не познаваше истинската любов с голямото Л., за която нейните приятелки говореха с толкова възторг и с такъв блясък в очите. Може би истинската любов не съществуваше? Може би и те се заблуждаваха, като нея? Или просто се преструваха? За да се чувстват пълноценни? За да не са самотни? За да им завиждат? А може би именно надеждата, че най-после чудото ще се случи и с нея, я беше тласнала към решението да заживее с поредния мъж, когото харесваше само повърхностно.

Толкова силна ли беше илюзията? Да, очевидно сама се беше заблудила. Излъгала беше себе си, че го обича! Сигурно търсейки доказателства за последното, го беше окуражила да разруши всичко и да се впусне в опасната им авантюра. Надяваше се, че трудностите ще ги сближат, но вместо това Адам се вкопчи в нея като в спасителен пояс. Това я ужасяваше и отблъскваше едновременно. Тя изпитваше клаустрофобия от еднообразието, от превърналото се в рутина ежедневие, от скуката, която трябваше да бъде приключение…

Юлия се върна назад в мислите си към десетките връзки с мъже, които беше имала през последните години и, които бяха провалили надеждите й за истинската, за голямата любов. Всеки път ставаше едно и също — първоначално някаква симпатична черта от характера или от външния вид на мъжа я очароваше, впечатляваше, привличаше я силно, после мъжете се вкопчваха в нея като малко дете в любимата си играчка, която не иска да дели с другите деца… глезеха я, чукаха я, ревнуваха я, грижеха се за нея, угаждаха на всичките й капризи, гордееха се с нея, а тя изпитваше нарастващо раздразнение от всичко това. Имаше неприязън към загубата на свобода и към излишното внимание.

Истината беше, че за компенсация на неспособността си да се влюбва Юлия притежаваше едно качество, което малцина други притежаваха — качеството да бъде най-добрата компания на себе си. Чувстваше се самодостатъчна и щедрото внимание от страна на мъжете не можеше да промени с нищо това усещане, тъкмо напротив — изпитваше страх, че ще го изгуби.

Впускаше се от една авантюра в друга с надеждата, че най-сетне ще открие любовта, ще усети магията на влюбените с всичките си сетива, но вместо това получаваше точно обратното — загуба на свобода и натрапчиво присъствие от страна на все по-малко интересен човек в ежедневието. Ако не броим секса, разбира се! Оргазмите бяха чудесни, Адам интуитивно напипваше „слабите“ й места, но можеше ли една продължителна връзка да се гради само върху нейните оргазми? Или върху неговите? При липсата на истински чувства от нейна страна? Дразнеше я мисълта, че го беше накарала да се влюби толкова силно в нея, че да разруши всичко, което беше градил с десетилетия, преди да се запознаят.

Юлия допи кафето и остави празната порцеланова чаша върху стъклената масичка. В главата й се появи думата „комфорт“. Да, точно така! Комфортът беше нещото, която я спираше да прекрати тази връзка. Чувстваше се комфортно с Адам. Споделяха. Творяха заедно. Имаха общи мечти и интереси. Но можеше ли комфортът да замести истинската страст? Можеше ли удобството да замени вълнуващите, но непознати усещания, за които копнееше? Можеше ли домашният уют да зачеркне влечението на откривателя към далечни, непознати земи? Не можеше! Не намираше тези неща у Адам, както не ги беше намерила и у предишните си обожатели. И освен всичко друго, Юлия се чувстваше прекалено млада, за да се обвързва с някого за постоянно.

Тази мисъл я разтревожи. Тя стана от канапето и без да иска, ритна празната чаша, която падна и се претърколи върху мокета. „Поне да беше се счупила! — ядоса се Юлия. — Нали счупеното носело щастие! Мамка му, толкова е сложно!“

Не й се рискуваше да излиза сега, за да не го срещне отвън, ако той все още се навърташе наоколо. Не беше готова да му каже истината в очите и се съмняваше, че скоро ще събере смелост, а той очевидно вече търсеше обяснение за странното й поведение. Щеше да започне да я притиска с въпроси в най-скоро време. Винаги така ставаше!

Тревожните мисли не й даваха покой. Не я свърташе на едно място. Трябваше да прави нещо, за да не остава насаме с тях. Юлия се наведе, вдигна чашата от пода и я занесе в кухнята. Изплакна я със студена вода, след което я подсуши и я сложи на мястото й. При другите чаши. Колкото и да не й се занимаваше, започна да проветрява и да почиства апартамента, за да убие още малко време. Надяваше се, че ще й хрумне нещо междувременно. В движение мислеше по-добре. Извади прахосмукачката от килера…

Привечер телефонира на съседа от първия етаж в блока, където се намираше ателието й. Възрастният господин имаше навика да любезничи с нея — зад бръчките му личеше повехналата красота на самоуверен мъж, който някога е разбил доста женски сърца. Юлия го държеше на разстояние, но непрекъснатите му аванси й даваха повод да му поиска услуга. Помоли го да излезе на улицата, за да види дали в ателието й свети. Излъга го, че си е забравила ключовете и иска да знае дали мъжът й се е прибрал. С известна нотка на раздразнение възрастният съсед я информира, че Адам си е у тях. Тя любезно му благодари и затвори телефона. Можеше да се маха вече оттук.

На излизане от сградата се загледа отново в налепените върху вратата афиши. Спря поглед върху рекламния плакат на индийския гуру. Хрумна й блестяща идея!

След екзекуциите

Адам отново не можеше да заспи. Събитията от деня не му давах покой. Първо бяха бичували редник Вълчанов, след това бяха застреляли двамата мародери. Убиха ги като кучета, без съд и присъда, както си седяха завързани върху земята, облегнати с гръб един към друг. Първият се напика, докато войниците от наказателния отряд си зареждаха оръжията. Дънките му от сини станаха черни по вътрешната страна на бедрата. Тресеше се целият. Застреляха го от упор. Черепът му буквално изчезна сред облак от кървави пръски — остана да стърчи само долната челюст. Другият обаче нямаше такъв късмет. Куршумите го пронизаха през гърба и отвориха големи изходни рани по гърдите и по корема, които бързо се напълниха с кръв. Гърчеше се и виеше от болка. Риташе с крака във въздуха и отчаяно се опитваше да се освободи от въжетата. Саздов извади пистолета си и лично му пусна един куршум в слепоочието. След това застлаха каруцата с найлони, качиха обезобразените тела и ги откараха. Войниците почистиха терена с метли и кофи с вода, а после се върнаха към ежедневните си задължения, все едно нищо не се беше случило! Повиканите да наблюдават екзекуцията цивилни също се върнаха послушно по работните си места в оранжериите, в кухните, в болницата, на полето и по строителните площадки.

Очевидно екзекуциите бяха ежедневие тук.

Помнеше зловещото мълчание по време на изпълнението на липсващата присъда. Всички се страхуваха и никой не смееше дори да погледне встрани. Нямаше молби за милост от страна на задържаните, нито викове на омраза от тълпата. Ужасяващата тишина беше нарушена единствено от гърмежите на автоматичните откоси и от агонизиращите стенания на недоубития мародер.

Назидателният ефект беше постигнат съвършено! Адам имаше още няколко дни болничен с патериците и после очевидно щеше да се превърне в един от убийците на Саздов, готов да изпълнява всяко негово нареждане под заплахата от бичуване и от разстрел. Съмняваше се дали изобщо това беше законно. Като войник беше чел уставите задълбочено и нямаше спомен те да позволяват екзекуцията на цивилни или бичуването на военни без съд и присъда, дори по време на извънредно положение. Даже по време на война!

Започваше да се съмнява в съществуването на Генерален щаб, заповедите от който мистериозно се бавеха заради липсата на комуникации и заради опасностите по пътя. Съмняваше се в оцеляването на някаква държавност и ред след масовата гибел, която беше причинила Аварията.

В главата му започна да се формира идеята, че всичко тук е по лична инициатива на полковника, който се възползваше от традициите в армията и от положението си на командир, за да гарантира единствено своето собствено оцеляване и властта си в хаоса, настъпил след Аварията. А ето че беше намерил и работна ръка в лицето на цивилните, които не ставаха за убийци.

Допуши му се. Стана, облече се, подпря се на патериците, каза на дневалния, който дремеше до печката, че отива до тоалетна и се измъкна от палатката. Навън дежуреше бинтованата глава. След екзекуциите през деня го чувстваше някак по-близък.

— Приятел, ще ми дадеш ли една цигара? Изнервен съм и не мога да заспя.

— Не е много безопасно да се мотаеш навън по това време — онзи му подаде цигара, сам запали една и поднесе огънчето към неговата.

— Защо смяташ така? — поинтересува се Адам.

— Видя ли как те гледаха от глутницата на Вълчанов днес, по време на бичуването?

— Да, но…

— Сега той ще си кротува поне месец заради последното предупреждение — прекъсна го бинтованата глава — няма да посмее и с пръст да те пипне, но това не значи, че някой от аверите му няма да ти спретне лоша шега.

— Каква шега? — Адам засмука жадно от цигарата.

— Достатъчно е само да те вкара в издънка, за да отнесеш и ти 50 камшика. Не знам дали забеляза, но днес онзи го щадеше, защото му е приятел. Бичуващият също е от охраната на полковника. Теб няма да те гали така — бинтованата глава го огледа от горе до долу — и в твоето състояние едва ли ще издържиш… Знам как е, преживял съм го лично. Сигурно ще ми останат белези за цял живот. Но, дори да издържиш — продължи бинтованата глава — ще имаш едномесечно предупреждение и трябва само да те забъркат в повторно нарушение, какъвто си новак, за да отнесеш куршума. Нали видя, че полковникът не си поплюва?

— Какво мога да направя? — попита Адам.

Бинтованата глава издиша дълго и бавно дима от цигарата. Огледа се внимателно. Наведе се към Адам и му прошепна в ухото:

— Единственият начин е да се махнеш от тук.

— Но как?

— Аз знам как — бинтованата глава отново се огледа. — Имам план. Но се нуждая от втори човек. Даваш си сметка, че ако това се разчуе ще ни теглят куршума и на двамата, нали?

— И защо точно аз? В това състояние! — Адам повдигна едната от патериците демонстративно. — Та ние с теб дори не си знаем имената.

— Боян — подаде ръка онзи.

— Приятно ми е, макар и при такива обстоятелства. Казвам се Адам.

— Хе-хе, Адаме, липсва ти само една Ева! Но опитът ми на професионален военнослужещ показва, че наглост никак не ти липсва. Опираш се на патериците, за да скатаваш. Не бързаш да се връщаш в строя. Изучаваш обстановката, печелиш време. И правилно! Ама симулантите ги надушвам от километри.

— Няма да кажеш на никого, нали?

— Да не съм луд! Още съм с последно предупреждение. Един фал и съм аут. Трябва да се измъкна час по-скоро от тук. Виж какво, имаме си оръжие, навън ще оцелеем, трябва само да се махнем от лудия полковник.

— И ти ли мислиш, че…?

— Всички знаят. Обаче мълчат. От страх. Днес имаше чудесната възможност да разбереш защо. Какво посрещане в лагера ти спретнаха само, а! — Боян се замисли за момент, преди да продължи:

— Дори малките деца са наясно, че Саздов действа на своя глава. Няма никакъв щаб. Никакво извънредно положение и никаква бойна готовност не са обявявани! Няма мобилизация, защото няма никаква армия. Не се очакват заповеди. В дена на Аварията тук имаше просто едно военно учение. Бяхме натъпкани в бетонния бункер на полигона, симулирахме въздушно нападение. Това ни спаси. Всички, които останаха навън, ги намерихме мъртви, след като излязохме. Ток нямаше. Техниката беше умряла. Включително и камионите. Бензиновите генератори не работеха. Нищо не работеше! Сменяхме части, правихме какви ли не опити, но без резултат. Дяволска работа! Саздов изпрати част от оцелелите, за да донесат газени лампи от съседното село, с които да се осветяваме. Така се сдобихме и с каруцата. В селото нямаше оцелели, затова започнахме да събираме цивилни от града, които да работят. Подбирахме по-безопасните. Останалите — знаеш. Говорил съм с някои от новодошлите. Смъртността според тях е над 90% в градовете. Освен бандитите, които се шляят по улиците, и няколко случайно оцелели като теб, навсякъде е мъртвило. Не знам на какво се дължи Аварията, но няма нито армия, нито държава, нито цивилизация, ако питаш мен. Всеки се спасява поединично, а ние тук сме обречени. Особено ти. Затова трябва да ми помогнеш.

— Какъв е планът? — попита Адам. Гласът му трепереше.

— Виждаш ли караулките там? — Боян посочи с поглед скованите набързо дървени кули и въоръжените войници, които наблюдаваха лагера отвисоко.

— Да.

— Отзад, зад горичката, където са камионите, няма такива. Цивилките в момента ги строят. Никой не охранява камионите, защото не стават за нищо, но те, плюс дърветата, както и прикритието на нощта, ще ни помогнат да стигнем незабелязани до задната част на лагера. Имам клещи, с които да прережем оградата. Караулът там патрулира по двама. Ние също сме двама. Без проблем ще ги обезвредим. Затова ми трябва втори човек.

— И как ще стане това?

— Ще подам на единия ето това — Боян разкопча най-горните копчета на войнишкото си яке. Отдолу се показа стек цигари „Марлборо“.

— Достатъчно е да посегне да ги вземе, за да стане автоматът му неизползваем. Сещаш се, за целта трябват и двете ръце. Аз ще го неутрализирам. Ти в същото време ще се заемеш с другия. Важното е да действаме светкавично и в синхрон. Докато моят посяга към цигарите, ти насочваш заредения пистолет към челото на другаря му, вдигаш предпазителя и му правиш знак да мълчи. Бъди сигурен, че няма да иска да рискува. Ще им предложим да се чупят заедно с нас. Ако се съгласят, ще ги накараме да отворят дупка в оградата и тръгваме заедно. Те напред, а ние отзад, с оръжията. Нашите и техните. Насочени към тях. Ако не се съгласят, ще ги завържем и ще ги оставим със запушени усти! Да се оправят. Саздов сигурно ще ги застреля на сутринта.

— Ами кучето?

— Не всички караули са с кучета. Ще издебнем такъв без куче. До пристигането на следващия имаме петнадесетина минути, за да офейкаме. Засичал съм на колко време се разминават. Докато се усетят и вдигнат лагера по тревога, ние вече ще сме далеч. На километър оттук има рекичка. Газим известно време в реката, хвърляме подвеждаща следа от едната страна и хукваме в обратната посока накъдето ни видят очите. По този начин ще забавим овчарките. Бързо ще се откажат да ни преследват. Не смеят да влизат много навътре в гората. Миналата седмица избяга един, така и не го откриха след това. Затова сега строят вишки отзад. Трябва да офейкаме, преди да са ги довършили, после нямаме никакъв шанс. Стана ли ти ясно сега?

— Да. Кога мислиш да стане това?

— До два-три дни най-късно. Имай готовност. Ще ти дам знак.

— Друг някой знае ли? — попита Адам.

— Само ти и аз. Мога ли да разчитам на теб?

— Напълно.

— Правилно схващаш ситуацията, новобранка! — ухили се Боян. — И честно да ти кажа, нямаш друг избор. Ако се раздрънкаш, ще умреш — или ще те пречукам лично аз, или тази работа ще я свършат момчетата от наказателния отряд. Хайде, прибирай се обратно в палатката, че ставаме подозрителни!

Бяха си изпушили цигарите. На Адам наистина му се ходеше до тоалетната, но си наложи да изтрае до сутринта. Алтернативата беше да отиде до полевия клозет в тъмното. Сам. Върна се в спалното и си легна. Виеше му се свят от проведения току-що разговор. Чак призори, към четири, изтощен от притеснението, заспа. Сънува странен сън.

* * *

Беше нощ. Намираше се в клоните на дърво, надвесено над висока ограда, зад която се простираше широк, равен участък. От другата му страна също имаше ограда. Дължината й се губеше в далечината. Оградите приличаха на загражденията на магистрала, които пазят колите от преминаващите животни. Но това тук не беше точно магистрала… Или беше?

Свистящ шум разтресе дървото и накара Адам да се хване по-здраво за клоните. Звукът беше оглушителен, но бързо премина и изчезна в тъмнината. След малко се повтори. После още веднъж. И още веднъж. Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и изчезваше със свистене, което потъваше в мрака.

Всеки път короната на дървото се поклащаше.

Адам знаеше в съня си, че трябва да премине отсреща, до другата ограда, на която имаше подпряна висока дървена стълба. Щеше да получи някаква награда, ако успееше — каква, не му беше ясно.

Дървото изглеждаше достатъчно високо. Ако се оттласнеше добре, щеше да падне далеч от оградата, за която знаеше, че е електрифицирана. Трябваше да се претърколи, след като падне, за да намали силата от удара. Така щеше да преодолее част от разстоянието. А после да бяга. Да бяга с всички сили към отсрещната страна, където го очакваше стълбата!

Адам скочи. Падна върху гладката повърхност, усети силна болка в коленете, прекатури се и остана да лежи по гръб. Не знаеше дали може да си движи краката. Млечният път се разстилаше над очите му в цялата си небесна дълбочина.

„Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, бягай!“

Адам се размърда, явно не беше успял да се потроши при падането. Изправи се и нещо привлече вниманието му…

Светлините, които го приближаваха със скоростта на куршум, приличаха на фарове, но отблизо видя, че са реактивни спирачки. След по-малко от секунда щяха да го разкъсат на парчета. Секунда, в която можеше да живее вечно. Времето изведнъж спря… Адам затвори очи.

Чу песента на щурците в полето зад оградите. Усети милувката на вятъра в косите си. Туп-туп, туп-туп — сърцето му биеше във върховете на пръстите.

Значи беше жив!

Той отвори очи. Машината беше в краката му. Висеше неподвижно във въздуха, на две педи от земята. Реактивните спирачки изпускаха синкави пламъчета. Адам падна върху капака и го прегърна. Беше топъл, но не достатъчно горещ, за да го опари. Дясната страна на корпуса се раздвижи и нещо, което твърде много приличаше на врата, се вдигна високо във въздуха.

— Господине, качете се вътре, опасно е да стоим на високоскоростна отсечка… Господине! — чу се разтревожен, но мелодичен женски глас.

Адам огледа звездното небе още веднъж. Насочи се към посоката, откъдето идваше гласът.

— Кой сте вие? — попита го момиче, което стискаше здраво Т-образен волан.

Стискаше го толкова силно, че кокалчетата на юмруците й бяха побелели. Върху лицето й се отразяваха светлинките от таблото, които мигаха тревожно в авариен режим. Беше красива. Много красива. И му се струваше някак позната. Загледа се в лицето й, за да си спомни откъде точно я познава. Обзе го чувството на приятна отмала. Изпита усещане за някаква близост. Необяснима, недоизказана близост. Колкото повече се взираше в лицето й, обаче, толкова повече чертите й се разтваряха в полумрака на купето, сливаха се със светлинките от таблото и ставаха неузнаваеми. Адам седна в креслото до нея. Вратата се спусна на мястото си.

— Кой сте вие? — попита отново познатата-непозната.

И нареди:

— Пълна тяга.

Т-образният волан изчезна от ръцете й, стопи се някъде в таблото. Датчиците спряха да мигат. Чу се басово бръмчене. Адам усети с тялото си вибрацията по корпуса. Ускорението го притисна дълбоко в седалката. Известно време мълчаха. Изучавайки странните прибори, Адам пръв заговори:

— Току-що качихте закононарушител. И се превърнахте в моя съучастничка — опита се да прозвучи ведро.

— Значи сте кросър? Пресичате скоростните отсечки ей така, за удоволствие?!

— Не. Не само за удоволствие. Има и парична награда. Но нищо не може да се сравни с адреналина — чу се да казва Адам.

Нещо изпука в тъмното. Включи се радиопредавател. Червена мигаща точка върху таблото издаваше откъде точно идва звукът.

— Говори трафик контрол. Използвайте отбивката след 30 км и завийте вдясно. Спрете на удобно за вас място и напуснете глайдера с вдигнати ръце!

Изведнъж стана светло като на сцена. Мощните лъчи на полицейския прожектор минаваха през прозрачния покрив на машината и осветяваха всичко в бяло. Преди да успее да разгледа младата жена, тя плесна с ръце и стъклата се затъмниха.

— Промяна на курса. Вземи следващата отбивка вдясно. Спри на първото обозначено място за паркиране! — нареди тя и извърна лице към Адам.

Очите й го пронизваха в тъмното. Отново не успя да различи контурите по лицето й, но не го напускаше онова приятно усещане за топлота и близост, беше необяснимо, като среща със стар приятел — не сте се виждали отдавна и имате толкова много да си разказвате. Приличаше на дежавю. Ако трябваше да се опише с една дума, то тя би била „носталгия“.

— Постъпихте правилно — каза Адам. — Никога няма да се откажат. По-бързи са от нас, а освен това са много. И могат да летят. Не се притеснявайте. Наградата ми ще покрие и вашата глоба.

— Ще те видя ли някога отново? — познатото непознато момиче изведнъж премина на „ти“.

И гласът й му беше познат! Толкова познат!

— Сигурно не. Адвокатът ми ще се свърже с вас, за да уточните подробностите.

Скоростта осезаемо намаляваше. Машината спря. Дясното крило на глайдера се вдигна внезапно нагоре. Отвън нахлу студен вятър. Адам излезе. Погълна го вихрушката от перките на полицейските хеликоптери. Потъна в бялата светлина на прожекторите.

Пляс-пляс-пляс-пляс — перките режеха въздуха ниско над него.

Пляс-пляс-пляс-пляс.

Пляс-пляс-пляс-пляс.

Адам отвори очи и разбра, че е сънувал. Огледа се. Беше в спалното помещение. Дежурният минаваше по пътеката и будеше заспалите, пляскайки с отворена длан върху металните рамки на леглата. Отегчено се провикваше:

— Ставай! Ставай! Ставай и се преброявай!

Навън беше още тъмно. И студено. Стомахът му се сви от болка. Изпитваше печал по изгубения сън. Но не само това. По изгубения свят! По цивилизацията, която правеше живота толкова удобен.

Адам се огледа. Войниците и цивилните сънено си навличаха дрехите в претъпканото помещение. В какви отвратителни условия живееха само! А животът му висеше на косъм дори в това единствено островче на сигурността сред морето от опасности отвъд загражденията.

Загражденията… Адам си припомни съня. Би дал всичко, за да се махне оттук и да бъде пак там. Приятното чувство продължаваше да владее тялото му, но постепенно отшумяваше. Той вдигна грубото войнишко одеяло, с което беше завит. Студът нахлу отдолу, скова го целия. Адам стана и започна да се облича.

Една година по-рано. Преди Аварията

Юлия се притесняваше, че веднага щом се прибере, Адам ще започне да й задава стандартните въпроси: Къде е ходила? Какво е правила, като не е снимала цял ден, и т.н. Сега вече знаеше, че той я следи, и това правеше нещата още по-сложни. За разлика от друг път обаче, Юлия имаше готов отговор. Имаше и план. Трябваше само да провери нещо в компютъра…

Пое си дълбоко дъх, издиша и превъртя ключовете в ключалката на входната врата. Окачи палтото си на закачалката в коридора. Погледна образа си в огледалото. Лицето й беше зачервено — от студа и от това, че се канеше да предаде човек, който я обичаше, при това много. Сигурна беше в последното.

„Дръж се непринудено!“ — окуражи се тя. Надяваше се притеснението да не проличи в гласа й. Мамка му, чувстваше се като ученичка, която се е прибрала с двойка в бележника, готова на всичко, за да я запази в тайна от своите родители. Или не, по-лошо, чувстваше се като развратница, която крие изневерите от мъжа си, макар да не беше докосвала друг, откакто беше с Адам. Не беше си го помисляла дори. Но просто не издържаше вече тук…

Влезе в ателието. Адам се беше опънал върху голямото им легло. Четеше книга. Вдигна очи. Огледа я цялата, от глава до пети. Не я поздрави. Не изглеждаше сърдит, а по-скоро някак… странен. Стомахът й се сви. Дали настина не я подозираше в изневяра? Сигурно беше в това! Трябваше да смекчи подозренията му, но как?

— Зайче, какво си четеш? — Юлия се качи върху леглото, пропълзя до него на четири крака и го целуна по бузата.

— Един стар фантастичен роман — отвърна й някак студено. — Трябва ми за сюжета на книгата. Мисля да заимствам някои идеи.

— Колко страници написа днес?

Тя се досещаше за отговора, но искаше да поддържа разговора, защото мълчанието щеше да я изнерви допълнително.

— Николко. Бях на разходка навън.

Погледът му беше изпитателен. В него се разчитаха и огромната му любов, и страхът, и съмненията… Нямаше никаква омраза, което я накара да се почувства още по-зле. Толкова по-лесно щеше да бъде, ако той наистина я мразеше! Дали пък да не му създадеше повод да я намрази? Глупости! Не искаше да става жестока. Пък и най-вероятно той щеше да го приеме, да й прости. Готов беше на всичко за нея. Именно от това бягаше тя…

— Излизал си навън през деня? — опита се да прозвучи максимално искрена в учудването си.

— Омръзна ми да стоя тук затворен по цял ден! Обхваща ме клаустрофобията.

— Ами ако срещнеш някои от хората, които не трябва да срещаш?

— И какво? Ще ме застрелят на улицата ли? Крайно време е да свиквам с мисълта, че рано или късно такава среща е неизбежна. Мисля, че достатъчно ми навредиха вече. Сигурно са се кротнали. Мина известно време. Пък и семейството на Фани не е фамилията Гамбино все пак! — убеждаваше по-скоро себе си Адам.

— Времето лекува всичко, миличък, но мисля, че не е минало достатъчно време. Ако искаш, може да предприемем онова пътуване още преди да си завършил романа. Ами да! Ще пишеш по пътя! Тъкмо ще ти дойдат различни идеи. Смяната на обстановката много ще те разведри, ще получиш вдъхновение…

Надяваше се поне малко да разсее подозренията, като му вдъхне увереност в общото им бъдеще заедно.

— Знаеш, че нямам никакви пари — въздъхна Адам.

— Аз също не съм цъфнала и вързала, но спестяванията ми ще стигнат поне за един месец зад граница — излъга го тя. Щяха да й стигнат за много по-дълъг период.

— Какво ще кажеш, а?

— Не съм сигурен, че точно сега ми се пътува. Отивам да си взема един душ. Адам сгъна книгата, остави я на нощното шкафче, стана и започна да се съблича.

— Добре, но аз въпреки това ще прегледам нискотарифните полети. Ей така, от любопитство — Юлия извади лаптопа си от чантата, в която го разнасяше заедно с фотоапарата по цял ден. И добави:

— В случай че си промениш мнението…

Той я целуна по бузата и се отправи към банята.

Тя изчака да чуе шуртящата вода, за да се убеди, че е останала напълно сама, постави тихичко лаптопа си върху леглото, стана и седна на бюрото пред неговия компютър. Отвори интернет браузъра и се зачете в историята. Оказа се права! Видя познатата физиономия на индиеца от плаката върху входа на Ангелина. Значи неговото име си беше записал в телефона! Последните два часа, преди тя да се прибере, Адам беше прекарал в търсене на информация за индиеца в интернет. Юлия отвори последователно линковете, които Адам беше посетил. Зачете се с интерес, като от време на време поглеждаше към вратата на банята.

Индиецът се оказа един от „вестителите“, станали популярни напоследък — самозвани пророци, които обикалят света и предупреждават за наближаващия му край. Според философията на „вестителя“ нямало сигурен начин да избегнеш апокалипсиса — по простата причина, че никой на тази планета, дори самият той, не знаел какъв точно апокалипсис предстои, но едно било сигурно — краят на света наближавал и само малка част от населението на земята щяла да успее да се спаси.

„Гуруто“ предлагаше спасение едновременно за тялото и за душата. Неговите медитации подготвяли ума за по-лесно навлизане в отвъдното, а практическите му упражнения давали безценен опит, който щял да помогне на потенциалните „строители на Новия свят“ да оцелеят след катастрофата.

Юлия разгледа и други сайтове с информация по темата. Индиецът умеел да разпознава кармата на учениците си. Разбирал кой от тях е предопределен да оцелее и кой — не. Това, естествено, ставало чак в края на „обучението“, което продължавало няколко седмици и струвало две хиляди долара. Малцината „избрани“ имали правото да последват учителя си в околосветското му пътешествие, чиято крайна цел била някаква пещера в Индия, където „избраните“ щели да дочакат Края заедно със своя покровител.

В един от форумите пишеше, че необичайно голям брой от „избраните“ се оказвали все жени, при това — млади, красиви и още без деца, с достатъчно фанатична вяра в края на света. Лесно било да ги убедиш в специалната им „мисия“ за продължаване на човешкия род. Местонахождението на пещерата в Индия, естествено, се пазеше в тайна.

Водата в банята спря. Юлия натисна хикса в горния десен ъгъл на екрана, стана и се премести обратно на леглото. Постави лаптопа върху коленете си и отвори електронната поща. Потвърждението за редовния полет до Берлин, който беше резервирала преди по-малко от час онлайн, се усмихваше измежду останалите имейли. Заминаваше в 11.15 часа на следващия ден…

* * *

Облечен в розовата й хавлия за баня, той приседна до нея и се загледа в екрана. Юлия предвидливо беше отворила сайта на авиокомпанията и се правеше, че разглежда промоциите за полети с намалена цена.

— Какво, да не би вече да си направила резервация?

Въпросът му я стресна. Припомни си какво бяха говорили, преди той да влезе в банята. Сигурно беше чисто съвпадение! Напрегна сили, за да прозвучи възможно най-искрено и неангажиращо:

— Не, но виж, пуснали са евтини полети до Лондон. Оттам можем да тръгнем, за да обиколим цяла Европа. Има карти за намаление за всички железници в Европейския съюз. Слизаш и се качваш където пожелаеш. А пътьом ще спим при приятели или по хостели. Ще обиколим всички галерии, където излагам картини. Може би пък присъствието на автора ще стимулира продажбите, знаеш ли? Току-виж сме се върнали с някой лев! При всички случаи ще имаме достатъчно, за да си позволим разходката, която толкова отдавна планираме…

— Юле, звучи прекрасно, но ЧАК такова разнообразие ще ми дойде в повече. Знаеш, че не мога да се разсейвам точно сега, когато съм стигнал до най-важната част от сюжета в „Монополи“. Трябва да съм концентриран, за да пиша. Тук ми харесва. Дай ми още един месец, максимум два.

— О, в никакъв случай не искам да те притеснявам, зайче! Просто обмислям различни варианти как хем да измъкнем максималното от това пътуване, което и двамата заслужаваме, хем да не се разорим, а и да не мизерстваме по пътя. Не си се отказал от обиколката, нали? Говоря по принцип?

— Не, разбира се, че не съм, уфф, колко много ме е стегнала шапката, ако знаеш! Но, ще му се насладя много повече на това пътуване, когато вече съм готов с романа. Тогава ще бъда изцяло твой и няма да блуждая из света на героите, който не ми дава мира в момента.

— Разбирам те напълно, сладурче! То и времето още не е много приятно за пътешествия. Ще изчакаме топлите месеци. Току-виж се появили още по-изгодни оферти дотогава. Може да си резервираме някой чартър.

Адам изглеждаше видимо облекчен. Юлия се надяваше, че е успяла поне частично да приспи съмненията му в нея.

— Като отворихме дума за творчество — каза той — ще ми покажеш ли какво си снимала днес? Имаш ли някакви нови сюжети?

— Страхувам се, че не.

— Но какво правиш по цял ден навън, в този студ?

„Ето, започна се!“ — помисли си Юлия и опита да потисне надигащото се в нея раздразнение. С престорено равнодушен тон му отговори:

— Не съм била навън.

Гледаше я мълчаливо, но въпросът буквално струеше от погледа му.

— Сигурно ще ме попиташ къде съм била? — този път тя не успя да прикрие недоволството в гласа си.

— Само ако не възразявате да разкриете тайните си, Принцесо!

Мразеше да я наричат по този начин! Струваше й се инфантилно, предвзето и жалко! Но мъжете толкова много обичаха да имат до себе си принцеси! Да им служат, да им угаждат. Да се подмазват! Да се хвалят с тях и да ги показват. Но и да ги контролират в същото време! Почти не беше срещала мъж досега, който да не започне да използва този глупав термин от приказките в един момент от тяхната връзка. Може би куклите „Барби“ бяха предназначени по-скоро за момченцата, отколкото за момиченцата.

Усети, че ще избухне, мълчаливо преглътна и преброи до десет наум.

— Обидих ли те нещо? — Адам беше искрено загрижен. Седна на леглото, повдигна й ръката и я целуна нежно по китката.

— Ох, просто ми стана лошо. Нещо ме свива стомахът. Женски работи, нали знаеш! — излъга го тя, затвори капака на лаптопа, стана и се запъти към тоалетната.

Залепи дамска превръзка на бикините си. Така се подсигуряваше, че няма да й се наложи да преспи с Адам през последната им вечер заедно. Той винаги проявяваше разбиране. Изми си лицето. Разтърка си слепоочията. Поолекна й малко. От огледалото я гледаше човек, пълен с решителност. Нямаше как, беше започнала играта, трябваше да доведе нещата до край.

На връщане го завари да лежи върху леглото вече облечен и потънал в научнофантастичния си роман. Адам вдигна поглед от книгата и я изненада с внезапния си въпрос. Попита я какви умения, според нея, трябва да притежава човек, за да оцелее след апокалипсиса.

Юлия отново се напрегна. Помисли известно време, преди да отговори. От една страна, въпросът му пасваше идеално на илюзията за индиеца, която сам си беше създал и която тя само трябваше да затвърди, от друга — връзваше се и с романа, който четеше Адам. Юлия плъзна поглед по корицата. На нея беше изобразена „гъбата“ от ядрена експлозия. Това обясняваше всичко.

Той продължаваше да я гледа въпросително.

Юлия му отвърна със сериозен тон:

— Научи се да стреляш с лък. Лъкът е безшумно оръжие. Подходящ е за лов и за отбрана. Мунициите за него никога не свършват. Естествено, онези с автоматите ще излязат по-големи тарикати в началото. Но какво правиш, когато ти свършат патроните в свят, в който никой вече не произвежда патрони?

Отговорът й хрумна от едно предаване по Нешънъл Джиографик, което беше гледала преди време. Тя легна върху широкото, удобно легло. Сгуши се в Адам. Определено щеше да й липсва. Леглото, а не мъжът, с когото се бяха любили върху него толкова страстно през изминалите месеци. Макар и да изпитваше угризения на съвестта, Юлия беше готова да остави всичко това зад гърба си. Или поне се надяваше, че е готова.

— Все още ли искаш да знаеш какво правя по цел ден, когато не снимам?

— Само ако не възразяваш да ми кажеш…

„Моля те, само не ме наричай «принцеса» отново!“

— … скъпа — сякаш прочете мислите й той.

— Е, добре тогава — тя се притисна още по-плътно в него — с една приятелка се записахме на курс по астрология. Индийска астрология. Много е интересно! Скоро ще мога да ти направя професионален хороскоп. Искаш ли?

Той се обърна и я целуна по челото. Не последва никакъв отговор. Ръката му се плъзна надолу, към извивката между бедрата й. Сигурна беше, че напипва дамската превръзка през тънката материя на клина, с който беше обута.

— Съжалявам, неразположена съм.

Замислен, той се зачете отново в романа. Или поне се правеше, че чете.

* * *

Юлия го целуна по бузата, преди да излезе рано сутринта, както правеше всеки делничен ден. Адам се размърда в съня си. Усмихнат, без да отваря очи, той се обърна на една страна. Стараейки се да не вдига излишен шум, тя взе само най-необходимото: малък спортен сак, пълен с дрехи, бижута и козметика, чантата с лаптопа и фотоапарата, плюс дребна сума в брой. Останалото беше по картите й. Скри две стотачки на място, където той със сигурност щеше да ги намери. Преди за последен път да затвори вратата на ателието след себе си, тя огледа с носталгия коридора. „Късно е вече за промяна в плановете“ — напомни си делово, дръпна тихичко металната външна врата. И завъртя ключа.

В таксито към летището разсъждаваше за всички неща, които беше оставила завинаги в приветливото си, таванско ателие: четките, боите и материалите, струващи цяло състояние, недовършените платна, няколко готови картини, колекцията й от скъп, вносен алкохол, любимите обувки — поне десет чифта, куп сувенири, подаръци от приятели, фотоалбуми…

Определено щяха да й липсват. Щеше да й липсва и Адам. Но не толкова силно, че да накара шофьора да направи обратен завой. В такива моменти тя винаги се доверяваше на интуицията си, или по-точно на стомаха. От малка беше научила този „номер“. Винаги „питаше коремчето“, когато се изправеше пред важно житейско решение. То никога не я беше подвеждало.

Представи си, че се връща отново при него. Можеше да го стори, той нищо нямаше да разбере. Сакът за пътуването щеше да скрие у Ангелина, докато намери по-подходящо време да си го прибере. Само при мисълта за този вариант стомахът й се сви! Представи си и алтернативата: предстоящия полет, неизвестностите, които я очакваха, новото начало… Изпълни се с радостно предчувствие. Е, нямаше да върви срещу собствената си интуиция! Да, беше леко напрегната, но така се чувстваше винаги преди всяко пътуване. Време беше да обърне страницата!

Надяваше се Адам да успее да продаде поне част от платната и от материалите в ателието, за да има достатъчно пари за наема и за храна, докато си довърши романа. Надяваше се и „Монополи“ да пожъне невероятен успех. Не се съмняваше в таланта му. Но и не можеше да направи нищо повече за Адам. Или поне така се успокояваше. Да, беше сторила достатъчно за него през изминалите месеци! Трябваше ли да зачеркне целия си живот, да го посвети на издръжката и грижите за по-възрастен от нея мъж? Когото не обичаше вече? Когото само се беше заблуждавала, че обича? „В крайна сметка той не е бебе! Всеки носи лична отговорност за решенията, които взима! В това число влизам и аз!“ — помисли си Юлия почти на глас.

— Казахте ли нещо? — попита таксиметровият шофьор.

— Не, не, задръжте рестото, благодаря! — Юлия плати, излезе и се запъти към сектор „Заминаващи“.

Чекира се, мина паспортна проверка и зачака да повикат пътниците от нейния полет в кафенето с панорамен изглед към пистата. Поръча си шампанско, за да отпразнува свободата.

Погледна часовника на стената. Оставаха още 45 минути. Адам сигурно спеше като бебе, обикновено ставаше чак по обяд. Тя извади компютъра и със свито сърце му написа последното известие, което той щеше да получи някога от нея.

Съобщаваше му, че е далеч от дома, че пътува към Индия, че това е последният й досег до съвременните технологии, които и без това скоро щяха станат излишни. Умоляваше го повече да не я търси. Не и в този живот.

Прочете писмото поне 30 пъти, преди да събере смелост да го изпрати. Пътниците вече се нареждаха на гишето за проверка на бордовите карти. „Трябва задължително да си сменя имейла, когато пристигна“ — каза си Юлия, натисна SEND, затвори лаптопа, стана, пооправи си полата и се запъти към опашката.

* * *

Оставаха му още два дни до връщането в строя. Чувстваше се добре, можеше да ходи спокойно, дори пробва да се затича на няколко пъти. Раната в корема го свиваше при по-резките движения, но ако се движеше плавно, щеше да преодолее разстоянието от един километър до рекичката, което с Боян се канеха да пробягат. Хранеше се редовно, а вечер си налагаше да спи повече, за да трупа сили. Въпреки значително подобреното си състояние, той продължаваше да се мъкне из поделението с патериците под мишница и с болничния лист в джоба. Последният беше като застраховка — така никой от военните не му създаваше проблеми. Не го караха да се включва в ученията, не взимаше участие в тактическата подготовка и в упражненията. Нямаше място и при трудещите се цивилни, които сечаха дърва за огрев, мъкнеха вода от реката, строяха охранителните кули, работеха в оранжерията, готвеха в кухнята или поддържаха чистотата в лагера.

Него никой не го закачаше за нищо. Това му даваше възможност да се придвижва свободно из поделението. Стараеше се само да избягва Щаба, където се навъртаха Саздов и приятелчетата на Вълчанов от личната му охрана. Веднъж се разминаха с полковника. Адам спря, отдаде му чест. Онзи го подмина, без нищо да каже, само го изгледа с пронизващия си зелен поглед.

Успя на спокойствие да огледа горичката и мястото в оградата, където щяха да пробият. Зад телената мрежа се ширеше открита поляна, която трябваше да прекосят в тъмното. Беше с наклон в посока на бягството, което ги улесняваше, а зад поляната ги очакваше прикритието на гъста планинска гора. Някъде там минаваше и реката.

По време на обяда Адам отново седна в най-отдалечения край на полевата кухня. След малко Боян се намести на дървената пейка срещу него. Хранеха се мълчаливо. Войниците вече привършваха с яденето. Цивилните отсервираха. Столовата се опразваше. Останаха само двамата. Всеки момент щеше да прозвучи сигналът за строяване. Имаха не повече от минута, за да уточнят подробностите.

— Готов ли си? — попита Боян шепнешком.

— Мисля, че да. Довечера ли?

— Сутринта към три, три и половина офейкваме. Тогава е най-спокойно. Аз пак съм на смяна. Ще застана точно до твоето легло от външната страна на палатката и ще се изкашлям три пъти силно. Това е знакът. Навличаш всичко, което имаш и се правиш, че отиваш до тоалетната. Гледай да не забравиш пистолета, двата пълнителя и ножа. Без тях си заникъде.

— Няма страшно, спокойно. Ще те чакам напълно готов и облечен в леглото.

— Точно така, правилно! Колкото по-малко внимание привличаме, толкова по-добре! Заровил съм една мешка в шумата близо до оградата с всичко най-необходимо, което може да ни потрябва: стекче кибрит, лекарства, превръзки, медицински спирт, парче шоколад, няколко консерви, сухари, компас, манерка. Вода ще си напълним в реката, за да не мъкнем дотам.

— Как успя да се сдобиеш с всичко това? — поинтересува се Адам.

— Адаме, забравяш, че имаш работа с най-старата пушка в поделението! Ако смяташ, че по някакъв начин съм издал нашите планове, бъркаш. Аз и преди осигурявах това-онова на войничетата. Свикнали са. На никого не му прави впечатление. Аварията ме завари с 4–5 стека цигари, скрити на сигурно място, и това се оказа истински капитал! Кутия жълт „Камел“ или червено „Марлборо“ в момента могат да ти купят практически всичко. Запасите ми са на привършване, така или иначе, но останалото нямам намерение да го мъкна с мен. „Инвестирах“ го правилно, така да се каже. Оставих само един стек, с който да прилъжем патрула.

— Ами войникът, с когото дежурите заедно пред палатката?

— Помислил съм и за това. Малко приспивателно ще свърши работа. Полага ни се чай по време на нощната смяна. Като по-старши, аз приготвям чая. Надявам се само да не вдигнат учебна тревога или да не мине някоя изненадваща проверка, преди да сме офейкали.

— Не се бях сещал за такава възможност.

— Винаги има риск. При всички случаи рискуваш повече, ако останеш. Шайката на Вълчанов сериозно ти е вдигнала мерника. Мисля, че ще се опитат да те прецакат още първия ден, когато се върнеш в строя. А това е вдругиден. Така че имаме на разположение само тази нощ. Или следващата. Но няма за кога да отлагаме. Вишката е почти готова. Видях, докато заравях торбата днес. До утре може и да са успели да я завършат. Тази вечер е последният ни шанс.

Свирката даде знак, че е време да се строяват. Столовата беше празна. Двамата станаха и се запътиха мълчаливо към изхода на полевата кухня.

Провериха имената им по списък, разпределиха цивилните и военните по задачите им и Адам отново остана сам. Подпря се на патериците, тръгна бавно към лазарета. Имаше да свърши още нещо преди края на деня.

Болничният лист беше достатъчно основание, за да го пуснат в полевата лечебница, която представляваше дълга и висока брезентова палатка. От вътрешната й страна бяха наредени болничните легла. Разделяше ги тясна пътека. Имаше само двама ранени войници и един болен цивилен. Всички спяха. Помещението изглеждаше спокойно. Адам премина по пътеката към дъното на палатката, преградено с брезентово платнище, което служеше за врата. Платнището беше спуснато. На него висеше табела: „Медицински персонал. Вход за външни лица — строго забранен!“ От другата страна се чуваха гласове. Басов мъжки говор и тънки, женски смехове. Адам вдигна платнището и се провря под него.

Един лекар и три медицински сестри, облечени в бели халати, обядваха върху грубо скована дървена маса. На печката до тях се вареше чай. Бяха в приповдигнато настроение. Мъжът тъкмо довършваше някакъв виц. Той изгледа внезапно появилия се Адам. Изражението му стана сериозно:

— Какво търсите тук, ефрейтор? Не видяхте ли табелата? Забранено е за външни лица! Имате точно две секунди да изчезнете, иначе ще повикам охраната и ще докладвам в Щаба за вашето нарушение!

Адам извади медицинското и го размаха небрежно пред себе си. Надяваше се документът отново да му послужи. Опитваше се да прозвучи максимално равнодушно и спокойно:

— Съжалявам за безпокойството, исках само да попитам дали знаете къде мога да намеря Богдана Желязкова.

— Богдана Желязкова ли? По какъв въпрос? И откъде познавате Богдана?

— Дълга история. Докараха ни заедно преди време. Ние сме приятели. След два дни се връщам в строя. Поставила ми е шевове и искам да провери дали не е дошло време да се махнат.

— Аз ще ви прегледам след малко — каза лекарят. — След като приключим с обяда. Изчакайте ме в другото помещение!

Адам кимна мълчаливо и излезе. Мина по пътеката между леглата в лазарета, излезе навън и се зае да разглежда останалите части от медицинския комплекс. Имаше две полеви тоалетни: отделно за персонала и за болните или ранените, които можеха да се обслужват сами. Имаше и полева кухня, където цивилните готвеха за всички. Встрани бяха спалните помещения на медицинския персонал. Може би щеше да открие Богдана там, но първо реши да провери единствената постройка, покрай която, така или иначе, минаваше пътят му — малка, набързо скована дървена къщичка с голям червен кръст върху покрива и с надпис „Хирургическо отделение“ на входа.

Къщичката беше разделена на две части: в едната се намираше операционната, а в другата — складът. Нямаше никой в операционната. С риск да наруши още веднъж правилата, Адам натисна бравата на вратата с надпис: „Склад за медицински принадлежности. Вход за цивилни и неупълномощени лица строго забранен!“ Вратата беше заключена. Адам почука няколко пъти. Без резултат. Е, може би лекарят наистина щеше да го прегледа, след като приключеше с вицовете и с чая. Реши да се върне в лазарета и да изчака. Надяваше се поне да му кажат какво се е случило с Богдана. Обърна се и тръгна към изхода. Точно преди да излезе, от склада зад гърба му се чу немощен, старчески глас:

— Кой е?

Адам лесно го разпозна:

— Аз съм, лельо Богдана! Адам. Помниш ли ме?

Вратата се отвори и в рамката й се показа рошавата глава на старицата. Лицето й излъчваше умора и дълбока жажда за сън.

— Как да не те помня бе, Адаме, какво правиш тук? Не знаеш ли, че е забранено?

— Знам, знам, лельо Богдана, но исках да те видя преди… преди да се върна в строя. Ще ми се да прегледаш шевовете на раната — дали не е дошло вече време да се махат.

— Влизай бързо и затваряй вратата, преди някой да те е видял! И стига си ме лельосвал! Мога да ти бъда прабаба.

Адам се вмъкна в склада покрай нея, като я целуна по бузата. Толкова хубаво беше да видиш познат в това мрачно, човеконенавистно място!

Стаичката, която служеше за склад, беше малка и разхвърляна. Между набързо скованите дървени рафтове, пълни с лекарства, хирургически и санитарни инструменти, беше напъхано походно легло.

— Тук ли живееш? — попита Адам.

— Сваляй панталона, вдигай дрехите и лягай, за да видя добре раната.

Адам се подчини. Богдана заопипва мястото около шевовете, натисна внимателно, попита го дали усеща болка. Измери му температурата и след като приключи с прегледа, зацъка с език:

— Ц-ц-ц! Трябвало е да ги махнат още преди няколко дни. Престояли са. Но нищо! Не виждам никакви инфекции, срастването е станало успешно, ей сега ще ти ги извадя. Защо не дойде по-рано?

— Ами… не знаех. Никой не ми е казал. Изписаха ме с болничен лист, зачислиха ме в армията и командирът ми заповяда да се връщам веднага обратно в строя, след като ми изтече болничният. А ти как си, лельо, ъм, извинявай, Богдана? Добре ли се държат с теб?

— Много са го закъсали тука, момчето ми! Дойдох им като дар от небето. Единственият „лекар“ е недоучил стажант, а колегата му е ветеринар. Налага ми се да оперирам с тях двамата, представяш ли си? Дадоха ми тази стаичка, за да съм им винаги на разположение, когато им потрябвам, че не съм вече първа младост, не мога да дотърча от спалното за секунди. Най-хубавото е, че си имам собствена тоалетна отзад, в двора. Носят ми редовно храната и никой с нищо не ме занимава, освен когато се наложи да оперираме. Липсват ми само няколко книжки, за да убивам времето.

— Познавам един човек, който може да ти помогне. Предполагам, че му се намират даже и книги.

— За онзи гамен Боян ли говориш?

— Да, познаваш ли го?

— Всички го познават — усмихна се Богдана.

Адам се загледа в надвесеното над него старческо, набръчкано лице. Дълбоко, дълбоко под непоправимите щети на времето все още личеше, че някога е било красиво.

— Да не би да сте намислили някоя глупост? — попита Богдана.

Беше му спасила живота. Едва ли сега щеше сега да му го отнеме, като го предаде. Пък и беше единственият му жив приятел. Затова реши да й се довери:

— Намислили сме да бягаме. Довечера. Имаме план.

— Божичко! — прекръсти се Богдана.

— Налага се. От охраната на Саздов са ми вдигнали мерника заради един инцидент. Няма да живея дълго, ако остана.

— И си решил да бягаш точно с този черноборсаджия, лъжец и спекулант? Ами ако те предаде?

— Нямам друг избор. Трябва му втори човек. Вербува ме, въпреки че съм ранен, защото знае, че съм притиснат от обстоятелствата и ако остана тук, с мен е свършено! Трябва да му се доверя. Пък и не мога да участвам в кървавия цирк, който се разиграва наоколо.

— Сега започвам да махам шевовете — Богдана смени темата. — Няма да боли. Все едно върху корема ти има лепенка, изпод която издърпвам конеца. Леко е неприятно, но ти си голямо момче и ще изтърпиш, нали?

Докато работеше над него, Богдана продължи:

— Ще ти дам лекарства и антибиотици, които може да ти потрябват. Ако направят ревизия и открият липсата, ще натопя Боян. Ще им кажа, че на връщане от тоалетната съм го видяла да се измъква от операционната. Вас няма да ви има, а на мен нищо няма да посмеят да ми направят. Без истински лекар са за никъде!

— Благодаря ти много! Спасяваш ми живота за втори път!

— Готов си. Само внимавай да не отвориш раната по време на бягството.

— Ще внимавам.

Богдана зарови из рафтовете и шкафчетата, подбирайки различни медикаменти, като му обясняваше кое за какво служи и в какви дози се приема. Адам се опита да запомни информацията наизуст. Тя загърна всичко в хартия от стар вестник и му го подаде.

— Пази се!

Адам се облече, напъха пакета в ръкава на якето си и отново целуна Богдана по бузата. Усети соления вкус на сълзите й по устните си. Излезе, без да продума нищо и без да поглежда назад.

* * *

Пътниците заемаха местата си в малкия боинг. Откривайки своето, Юлия с раздразнение видя, че седалката до прозореца вече е заета от едър, леко запотен господин, облечен в изтъркано сако. Докато тя напъхваше лаптопа и дамската си чанта в отделението за ръчен багаж над седалките, той оглеждаше тялото й с неприкрита наслада. Можеше да усети как погледът му шари по високо вдигнатите й ръце, по брадичката и по шията, как опипва стегнатия й бюст и плоския й корем, как наднича изпод късата й рокля, подчертаваща правите й, гладки бедра.

Тя рязко затвори капака на багажното и впи поглед в неговия, опитвайки се да го смути. Господинът не изглеждаше особено притеснен — по-скоро се радваше на възможността да прекара полета си в компанията на непозната красавица като нея. Юлия не можеше да определи произхода му, затова опита да го заговори на български, на английски и на немски.

— Дойч — отвърна той. — Но разбирам и малко английски.

— Бихте ли имали нещо против, ако заема вашето място до прозореца?

Винаги когато мъжете изплезеха език пред нея, тя се чувстваше задължена да използва слабостта им в своя полза. Усещаше, че това е малката й компенсация заради факта, че се е родила жена в един мъжки свят. Полагаше й се по право. И тя нямаше намерение да се откаже от нея.

— Вас, бите?

— Попитах дали ще имате нещо против, ако си сменим местата. Искам да седна до прозореца. Бите векселн! — допълни Юлия и онагледи желанието си с категоричен жест на ръката, който не търпеше възражение.

— Аба натюрлих!

Едрият господин с готовност се изправи и пръхтейки, излезе на пътеката между седалките. Опитваше да отърка тялото си в нейното, възползвайки се от теснотията, но тя бързо се мушна навътре и зае мястото до прозореца.

След като се намести до нея с доволна физиономия, той попита на развален английски със силно подчертан немски акцент:

— Страх от полети?

Без да отговори, тя извади демонстративно айфона си, превключи на самолетен режим, заби слушалките в уши и си пусна музика. Нямаше намерение да му връща жеста по никакъв начин, дори с частичка от вниманието си.

Онзи се размърда недоволен в седалката. Сложи си колана и извади списание. Докосна я по лакътя. На недоволния й поглед отвърна с жест, че тя също трябва да си сложи колана — посочи към светещата в червено табела „затегнете коланите“ в дъното на коридора. Под табелата, една от стюардесите тъкмо довършваше инструктажа за безопасност. Самолетът вече рулираше по пистата.

Юлия го направи. Сложи си колана. Обърна се надясно, погледна изпотения господин право в очите и заяви с най-категоричния тон, на който беше способна, на чист, книжовен немски език:

— Повече не ме докосвайте! Или ще извикам стюардесата.

Този път успя да го смути. Забил поглед напред, непознатият нервно мачкаше ръба на списанието, което държеше в ръце. Целият беше почервенял.

Юлия усети вибрациите. Самолетът се ускоряваше за излитане. Тя обичаше да лети. Правеше го винаги когато й се отдадеше възможност. Но се страхуваше от излитанията и от приземяванията. Знаеше, че това са най-рискованите моменти в един полет. След като се издигнеха високо в небето, щеше да си отдъхне.

Тя неуверено хвърли поглед в страни, през люка, чиято близост си бе извоювала преди малко. Сервизните сгради край пистата се движеха все по-бързо. След миг усети познатото прималяване в корема и заглъхване в ушите. Подът се изправи нагоре. Когато отново се осмели да погледне през люка, крилото сочеше надолу към града, като протегната ръка. Видя кварталите, пътищата и булевардите. Придвижващите се по тях автомобили приличаха на малки, цветни точици. За пореден път се изненада колко бързо набираха височина. Крилото се изравни с хоризонта. Времето беше мрачно и облачно. Панорамата изчезна в гъста белота.

Вече летяха над облаците и навън грееше слънце, когато табелата за коланите светна в зелено. Юлия тихичко въздъхна с облекчение. Неприятният господин до нея отново се размърда. Беше толкова дебел, че разклащаше и двете седалки. Остра миризма на евтин парфюм и на пот се разнесе от него, докато онзи търсеше най-удобната поза. Преструваше се, че чете списание, но Юлия беше сигурна, че тайничко наднича изпод страниците към голите й колене. Тя демонстративно придърпа рокличката си надолу и също извади списание.

Изпи две чаши вино с обяда. Алкохолът винаги помагаше в такива ситуации. Освен че притъпяваше смътната й тревога от летенето, успяваше и да я отпусне достатъчно, за да й се приспи. Юлия изключи музиката, заслуша се в тихото жужене на двигателите и се отпусна в сладка дрямка. Сънува странен сън:

Седеше в мека седалка пред пулта за управление на някаква футуристична машина. „Премини на автоматичен режим“ — чу се да казва. Т-образният волан потъна измежду светлинките на контролното табло. Прозорците се затъмниха. Седалката се отпусна назад и надолу. Включи се дежурното осветление. Тя запали цигара. Въздушният филтър изсмукваше пушека с леко свистене. Датчиците мигаха безмълвно. Хромираният спидометър закова на 405.

Тя отвори книга.

Както винаги се случва в сънищата, не успяваше да разчете съдържанието на думите, отпечатани върху хартията, но усещаше, че те я унасят. Хартията бавно се накланяше към лицето й. Докосна я по носа.

Тревожен сигнал я извади от вцепенението. Седалката се реорганизира в позиция за ръчно управление. Т-образният волан изникна от контролното табло. Коланите се затегнаха. Приковаха я в обятията си. Скоростта се снижаваше бързо. 405… 365… 320… 280… В тъмнината можеше да различи човек, който тъкмо ставаше от земята.

„О, Боже!“ — тя наклони волана наляво. После надясно. Компютърът все още не позволяваше ръчно управление. Скоростта беше прекалено висока.

По-малко от секунда ги делеше от удара. Секунда, в която можеше да се живее вечно. Времето спря. Непознатият падна върху капака и го прегърна. Дясното крило се вдигна във въздуха. Отвън нахлу студен вятър.

„Господине, моля ви, качете се вътре, опасно е да стоите на платното… Господине!“

Мъжът огледа звездното небе. Скочи в купето и извика:

„Пълна тяга!“

„Кой сте вие?“ — попита го Юлия.

Струваше й се някак познат. До болка познат. Самото му присъствие излъчваше ясно усещане за близост и комфорт. Загледа се в лицето му, но не успя да различи конкретни черти, също както не можеше да фокусира погледа си върху буквите от книгата по-рано.

„Закононарушител. А вие сте съучастник. Пълна тяга, за Бога!“

„Пълна тяга“ — повтори тя и ускорението я притисна обратно към меката тапицерия на седалката.

„Значи сте кросър? Пресичате скоростните отсечки ей така, за удоволствие?!“

„Не“ — мъжът извади странен на вид уред, наподобяваш музикална кутийка — от онези, които се продаваха по панаирите в нейното детство. — „Ако ми позволите!“ Тя забеляза, че върху кутийката имаше миниатюрна клавиатура. Мъжът набра някаква комбинация от знаци. Изведнъж тя се оказа В НЕГОВАТА ГЛАВА. Виждаше всичко през неговите очи. Чуваше през ушите му.

Времето потече назад.

Невидима, смъртта внезапно разсичаше тишината и се оттегляше със свистене, което потъваше в мрака. Мъжът скочи от някакво дърво. Падна върху гладката повърхност на пистата. Превъртя се няколко пъти, за да смекчи силата от удара. Лежеше по гръб. Небето се разстилаше над него. Звездното небе. „Точно сега не е моментът да се наслаждаваш на гледката, копеле!“ — помисли си той, стана и напрегна всички сетива…

„Говори трафик контрол. Използвайте отбивката след 30 км и завийте надясно. Спрете на удобно за вас място и излезте от глайдера с вдигнати ръце!“ — лъчите минаваха вертикално през прозрачния покрив на купето и осветяваха всичко в бяло. Въпреки това тя не успя да различи физиономията на човека до нея. Само го почувства още по-близък.

Юлия плесна с ръце и стъклата се затъмниха.

„Никога няма да се откажат — посъветва я той. — По-бързи са от нас, освен това са много. И могат да летят.“

„Ще те видя ли някога отново?“ — попита го тя, след като извърши маневрата и спря.

„Най-вероятно не! Но наградата ми ще стигне да покрие и вашата глоба. Адвокатът ми ще се свърже с вас за подробностите.“

Дясното крило на глайдера се вдигна във въздуха. Мъжът излезе.

„Говори трафик контрол. Поставете ръцете си на тила…“

Шумът от машината над него беше неописуем. Остро свистене и виене, което непрекъснато се усилваше. Седалката подскочи, сякаш нещо я ритна отдолу.

Коланите я задържаха на място. Виенето на двигателите се увеличаваше.

Юлия отвори очи. Разбра, че е сънувала. Намираше се на борда на самолета. До нея, вместо красивия непознат авантюрист, седеше дебелият господин, окъпан в пот и аромат на евтин парфюм. Стискаше здраво дръжките на седалката.

Очевидно бяха попаднали в турбуленция, защото корпусът се тресеше. Юлия се престраши да погледне навън, през люка. Крилото на самолета вибрираше. „Сякаш птичка размахва криле“ — помисли си тя.

Вместо тази мисъл да я притесни, я накара да се засмее. „Сигурно е от напрежението“ — каза си тя. Погледна към немеца, който седеше до нея. Онзи беше със затворени очи. Юлия подигравателно го попита:

— Е, кой се страхува сега?

Мъжът отвори очи и я изгледа с почуда. Приятното усещане от съня все още се разстилаше по корема й, по слабините и по бедрата й. Чувстваше се освежена. Излъчването на непознатия толкова рязко контрастираше с това, което все още носеше в себе си като избледняващ спомен от съня. Сега обстановката наоколо й се струваше нереална. По-нереална дори от онова, което беше сънувала. Все едно отново беше дете и се забавляваше в някой лунапарк.

Друсането и клатенето спряха. Звукът на двигателите се снижи до жуженето, което я беше приспало преди малко. Включи се радиото:

— Говори вашият капитан. Моля да ме извините за безпокойството, но преминахме през зона с ниско налягане и насрещният вятър предизвика силна турбуленция. Всичко е наред и поводи за притеснение няма. Започваме да се снишаваме. Останете с коланите до самото приземяване. Ще кацнем в Берлин след по-малко от десет минути.

Съобщението беше повторено на още няколко езика. Чуха се радостни възгласи, викове на облекчение и на благодарност от страна на пътниците. Капитанът спази своето обещание и броени минути след като се показа отново под облаците, самолетът гладко докосна пистата. Пътниците ръкопляскаха. Скоростта намаля. Започнаха рулиране към летищните терминали.

Когато най-после движението спря и всички лампи светнаха, дебелият господин побърза да стане пръв. Извади ръчния си багаж, хвърли към Юлия поглед, изпълнен с обида и презрение, демонстративно й обърна гръб и се смеси с тълпата, която вече се оформяше пред изхода.

„Задник!“ — помисли си тя.

Протегна се безгрижно в седалката с високо вдигнати ръце, прозя се с широко отворена уста и зачака пътеката да се опразни. Нямаше закъде да бърза.

* * *

Уверен, че никой в момента не го наблюдава, Адам се напъха с дрехите в леглото и мигом се зави през глава. Изгаси газената лампа върху шкафчето до леглото по команда. Беше свалил само якето. Дори остана с войнишките ботуши.

Зачака гласовете в спалното да утихнат. С напредването на нощта разговорите постепенно замряха, шушуканията престанаха, замениха ги традиционните звуци от спалното, с които Адам вече беше привикнал: шумоленето на вятъра отвън, пукането на дървата в печката, ленивите поскърцвания на трикракото столче, върху което седеше дневалният, хъркането на военните и цивилните, звънът на пружините, когато някой сменеше позата.

Бавно и без да издава излишен шум, той закачи кобура с пистолета и двата пълнителя на колана си, закачи и ножа от другата страна на кръста. После тихичко напъха вестника с лекарствата, които му беше дала Богдана, в страничния джоб на войнишкия си панталон. Трябваше само да облече якето и да излезе, след като чуе сигнала. Дневалният едва ли щеше да го спре. Можеха да ходят до тоалетната по всяко време. А и той не беше единственият, който си лягаше с дрехите. Повечето цивилни, които настаняваха в тяхното спално, особено новодошлите, още несвикнали с обстановката и неразпределени по работни места, обикновено също си лягаха облечени в първата нощ. „Сигурно не могат да свикнат с грубите, прашасали войнишки одеяла, чиято вълна дращи кожата, и си мечтаят върху мръсните, изкормени дюшеци, проснати директно на пружините, да имаше поне някакво подобие на спално бельо“ — мислеше си Адам.

Къпането ставаше веднъж седмично, под строй. В едната баня — цивилните, в другата — военните. Мъжете и жените отделно. На всеки човек се падаше по кофа студена вода, наливана от специално назначен за целта дневален, метално канче за обща употреба и резенче груб, заводски сапун, който дразнеше кожата, щипеше на очите и понякога от него избиваха сърбежи по цялото тяло, а косата окапваше. При тази хигиена нищо чудно, че и част от войниците предпочитаха от време на време да си лягат направо с дрехите. Така хем щяха да са готови, ако ги вдигнеха внезапно на учебна тревога, хем се предпазваха от допира с мръсните дюшеци от дунапрен и пълните с кой знае какво одеяла, които никога не се перяха, а само се изтърсваха веднъж седмично от саждите и от прахоляка.

Спалното, в което Адам прекарваше нощите си, беше различно от останалите, преходно. Тук настаняваха цивилните мъже, които все още не бяха получили работа в лагера, а заедно с тях, за повече сигурност, всяка нощ докарваха и войници, които се редуваха да спят на смени в собствените си помещения и в преходното, за да охраняват новодошлите цивилни и да се намесват, в случай че някой незапознат с правилника развали дисциплината нощем.

Тъй като Адам не се нуждаеше от лечение, но все още беше освободен от задължения по болничен, това беше единственото място, където можеха да го настанят след изписването му от лазарета. Това беше и последната нощ, която прекарваше тук. Утре щеше да заеме мястото си в строя, а вечерта щеше да получи легло при Вълчанов и останалите войници, където Бог знае какво го очакваше и дали изобщо щеше да преживее до сутринта…

Мястото му харесваше. Дисциплината не беше толкова строга, колкото в чисто войнишките помещения, поне така беше научил от Боян, а и всяка вечер чуваше слухове за света отвъд загражденията, прошепнати плахо от новопристигналите в тъмното. Ситуацията там непрекъснато се влошаваше. Стотици хиляди трупове на хора и животни гниеха в градовете и по въздуха се носеха зарази, но това беше по-малката опасност, като се имат предвид мародерите, които спазваха само един закон — закона на по-силния. За повечето оцелели след Аварията беше истинско облекчение, че са ги докарали тук.

Зачисляваха ги в армията или ги принуждаваха да работят целодневно, но в замяна получаваха редовно храна и подслон, плюс въоръжена охрана срещу опасностите, които дебнеха навън. Разбира се, те все още не знаеха за правилото на последното предупреждение, за бичуванията, за екзекуциите и за вероятността армия плюс Генерален щаб изобщо да не съществуват, а целият този „театър“ да е организиран гениално от полковник Саздов — човека, който колеше и бесеше тук, който еднолично се разпореждаше с живота и съдбата на всички, докарани против волята им, но намерили все пак убежище в неговия полеви войнишки лагер.

Дисциплината се затягаше с всеки изминал ден и последната наблюдателна кула — онази зад горичката при камионите, откъдето смятаха да се измъкнат, щеше да бъде готова скоро. Тази нощ действително им предлагаше единствената възможност за бягство и нямаше за кога повече да отлагат.

Адам се съмняваше в честността на Боян, естествено, но какъв друг избор имаше, освен да му се довери? Ако онзи беше предател, щяха да го пречукат. Ако се върнеше в строя — също. На практика нямаше какво да губи. Оставаше му само да се надява, че бягството ще протече по план и че няма да има внезапна проверка или фалшива тревога, която да опропасти намеренията им.

Разсъжденията му бяха прекъснати от трите изкашляния, които долетяха през брезента отвън. Това беше сигналът. Адам преброи бавно до десет наум, стана, облече си якето и мина покрай дневалния, който дремеше на трикракото столче до печката. Онзи дори не му обърна внимание. Поредният, който отиваше до тоалетната.

Навън го очакваше Боян. Другият дежурен не се мяркаше наоколо. Очевидно приспивателното в чая беше подействало и Боян беше скрил тялото на другаря си по нощна смяна някъде на сигурно място, за да се наспи спокойно до сутринта. Адам дори не искаше да мисли за последствията…

Тихичко прекосиха откритото пространство до тоалетните, един по един, за да не будят подозрения, ако някой ги видеше заедно. Изчакаха се отзад и се шмугнаха в рядката горичка, която водеше към развалените камиони и оградата с недостроената наблюдателна кула в края на поделението.

Никой не охраняваше камионите, тъй като те вече не ставаха за нищо. Частите, които можеха да послужат в поделението, отдавна бяха разглобени и извадени. Изкормените туловища на огромните военни машини почиваха върху дървени трупчета без гуми, врати, прозорци и седалки. Двигателите им бяха непокътнати под изтръгнатите капаци. Адам си спомни за слуховете, които беше чул в спалното помещение през изминалите денонощия.

Дори елементарна електротехника, като фенерче с батерия, не можеше да се задейства след Аварията. И никой не знаеше защо. Поради тази причина в поделението се отопляваха на твърдо гориво и се осветяваха с газени лампи, а за всякаква дейност разчитаха само на законите на механиката и на първобитния човешки труд. Ето защо им трябваха повече оцелели цивилни, които всеки ден докарваха в поделението с каруцата.

На десетина метра от оградата залегнаха ниско върху тревата и зачакаха караула. Боян се оказа прав — след малко от непрогледния мрак край вътрешната страна на оградата изскочиха двама войници с автомати, но без куче. Единият от тях държеше газена лампа в едната си ръка, а с другата подпираше дръжката на оръжието, преметнато отпред, върху гърдите. Другият небрежно носеше автомата си зад рамо. Когато караулът приближи достатъчно, Боян даде знак на Адам и двамата тихомълком излязоха от горичката с високо вдигнати ръце.

— Стой! Кой там? — провикна се войникът с газената лампа.

— Свой човек, няма страшно! — сърдечно му отговори Боян и предпазливо направи две крачки напред, към светлината от газената лампа, за да може войникът да го види по-ясно.

Онзи разпозна и лицето, и гласа, и изведнъж се отпусна:

— Какви си ги намислил пак, бе, Бояне? Знаеш, че е забранено да се промъкваш край оградите нощем. Като нищо ще те застрелят! Ей го на, новобранката за малко да напълни гащите от страх.

Другият войник само се изкиска нервно. Автоматът продължаваше да виси зад рамото му.

Боян направи скришом знак на Адам. Двамата свалиха ръце и се приближиха още към караула. Адам се опитваше да пристъпва уверено. Онзи с газената лампа я повдигна към лицето на Адам, за да го огледа.

— К’ъв е тоя? — попита и се изхрачи върху тревата.

— Новият ми сътрудник — небрежно отвърна Боян.

— И в какво си сътрудничите? — попита войникът с газената лампа.

Ръката му стискаше дръжката на автомата. Стоманата на добре смазаното оръжие проблясваше в оскъдната светлина. Адам си наложи да не мисли за това.

— Е, как в какво? Нали знаеш, че бате ти Боян винаги е по сладките далавери?

Определено успя да събуди интерес у питащия. В това време новобранецът нервно въртеше глава. Погледът му шареше ту към тъмнината зад оградата, ту към горичката, от която бяха изскочили новодошлите.

— Виж сега — започна Боян, — момчето го докараха наскоро от града. Даже е колега, утре ще го пуснат в строя и ще му дадат автомат. Ефрейторче от запаса, току-виж ти стопил лагерите от гърч, ако не внимаваш.

— Абе мани, писнало ми е от новобранци! Ефрейтор, не ефрейтор, тука се уважават старите кучета! — изръмжа войникът с лампата и отново се зае да изучава лицето на Адам. Сякаш се опитваше да го запомни.

— Нали знаеш, че като идва от града, човек винаги носи нещичко у себе си. Но и все нещичко му липсва. И търси размяна. Момчето веднага се усети към кого да се обърне — гордо заяви Боян.

— И какво предлагаш?

Боян разкопча внимателно копчетата на връхната си дреха, без да прави резки движения. Отдолу се показа стек червено „Марлборо“. Очите на караулния светнаха.

— Представяш ли си, а той даже не е пушач! — продължи с шеговития си, приятелски тон Боян. — Обаче му се порка, две не вижда. Сигурно е от цялото това напрежение, знаеш как е: преместването, новата обстановка, за втори път в редовете на българската армия, такива ми ти неща… Е, разменяме цял стек цигари срещу едно хубаво шише ракия. Случайно да ви се намира?

Караулният видимо се замисли. След няколко секунди каза:

— Може, но не сега. Няма как да напусна поста. Даваш цигарите и утре получаваш пиячката. Аз ще те открия.

Боян извади предпазливо стека с цигарите, внимателно го подаде на войника, онзи пусна дръжката на автомата, за да го хване. Другата му ръка беше заета с лампата… Това беше моментът, който очакваха.

— Сега! — извика Боян.

Всичко стана за части от секундата. Използвайки близостта си до караулния и факта, че двете му ръце бяха заети, Боян го удари силно с чело по носа. Онзи се залюля за миг, сякаш се колебаеше, по брадичката му потече кръв, изтърва лампата и цигарите, с едната ръка посегна към счупения си нос, а с другата към автомата, но вече беше късно. С мощен ритник между краката Боян го повали на земята, измъквайки ловко автомата от свличащото се тяло. В същото време Адам извади пистолета си и го насочи към лицето на другия войник. Направи му знак да мълчи.

— Свали оръжието бавно, хвърли го в краката ми и седни внимателно долу на земята при колегата! — заповяда Боян. — Ако издадеш и звук, си умрял!

Треперейки, войничето се подчини на заповедта.

Известно време Боян разглеждаше с гордостта на победител двамата обезвредени пазители на оградата. Единият си търкаше носа, опитвайки се да попие с длани кръвта, а другият мълчаливо се взираше в тревата между краката си.

След като прибра обратно стека с цигарите, Боян извади от колана зад гърба си клещи и ги хвърли на земята пред двамата повалени. Междувременно подаде единия автомат на Адам, а другия запази за себе си. Оръжията бяха леки, със сгъваем приклад. Това само ги улесняваше в бягството.

— Имате две минути на разположение, за да изрежете дупка в оградата. Ще се промъкнем и четиримата през нея. Ако не искате да идвате с нас, ще ви завържем тук и следващият караул ще ви намери, а на сутринта Саздов най-вероятно ще заповяда да ви екзекутират. Или поне със сигурност ще ви бичуват. Ако успеете навреме да отворите път в оградата, сумките с пълнителите при мен, вие напред, ние отзад и така, докато стигнем рекичката. После се разделяме. Избора го предоставям на вас. Имате две минути за разсъждение, докато отваряте дупка в оградата! И да не чувам детски глас. Всеки решава сам за себе си!

Двамата мълчаха. Не реагираха по никакъв начин. Боян се наведе и удари силен шамар в лицето на новобранеца:

— Започвайте да режете оградата СЕГА! — той изрита клещите към тях.

Войниците се сепнаха и както бяха на колене, допълзяха до оградата, за да изпълнят поставената им задача.

След малко в ръждясалата тел вече имаше отвор, през който спокойно можеше да пропълзи човек на четири крака.

— Е, какво решавате? — попита Боян. — С нас към свободата или вързани тук, до отвеждането ви в Четвърти сектор?

Без да умуват много, войничетата от караула се запромъкваха през оградата.

— Опа, май забравихме нещо! — натърти Боян.

Двамата едновременно свалиха сумките с пълнителите и ги хвърлиха обратно през дупката в оградата.

— Ножовете ви ги подарявам — каза великодушно Боян, докато закачаше новите пълнители към колана и го запасваше около кръста си. — Може да ви потрябват в гората по-късно. И да ви виждам ръцете на тила!

— Иди да донесеш мешката с провизиите ей там, зад дървото под храста съм я наврял — обърна се той към своя съучастник с далеч по-благ тон.

Когато двамата с Адам изпълзяха през дупката, онези стояха изправени, с ръце на тила, на няколко крачки от тях в тъмнината.

— Бегом марш! — заповяда Боян.

От прикритието на гъстата планинска гора ги делеше по-малко от километър по нанадолнище, а до минаването на следващия караул имаше повече от десет минути. Дори да се влачеха, пак щяха да успеят! Адам си пое дълбоко дъх, сложи мешката на гръб и стисна здраво автомата, насочен към фигурите на двамата мъже, които бягаха в полумрака пред него. Подрънквайки с откраднатия автомат зад рамо и със собствения в ръце, опасан с три комплекта пълнители за АК-47, Боян енергично тичаше до него.

* * *

Ангелина беше паркирала малкия си фолксваген бийтъл на паркинга на летище „Тегел“. Трафикът не беше натоварен и тя маневрираше ловко между останалите автомобили, изпреварвайки ги по пътя към центъра. Междувременно не спираше да бърбори: за университета, за колегите, за лекциите, за храната в мензата, за Германия, за немците, за трудностите й с техния език, за нравите на берлинчани, за чужденците, за нощния живот в Берлин и разбира се, за Ян.

Ян беше немското й гадже, с което тя много се гордееше: висок, русокос хубавец, малко стеснителен, но блестящ кавалер, обличал се скучно, но винаги бил спретнат и чист, с гладко избръсната брада, миришещ на хубаво, при това неотразим в леглото и на всичкото отгоре — кореняк берлинчанин.

— Нямам търпение да ви запозная! — възкликна Ангелина, докато изпреварваше поредния автомобил по булеварда. В далечината вече се издигаха очертанията на Берлинската телевизионна кула.

— А какво стана с твоя писател? Защо така реши да избягаш? И, извинявай за въпроса, знаеш, че винаги си добре дошла, разполагаме с достатъчно място у нас, но колко смяташ да останеш? Имам предвид, в Берлин?

Юлия се усмихна, преди да отговори:

— Анджи, много въпроси задаваш! Чудя се откъде да започна…

Не й се задълбочаваше по темата с Адам. Все още я разкъсваха угризения за необичайната й постъпка, за страхливото й бягство. Пък и какво я интересуваше Ангелина! Само беше споменавала няколко пъти в имейлите си до нея, че е приютила някакъв бедстващ писател в ателието си и нищо повече. За да не рови в собствените си рани по въпроса, Юлия реши да прибегне към лъжата — древното и изпитано средство, което винаги работеше в подобни ситуации:

— Започна да се напива и дори веднъж ми посегна. Нямах смелост да го изгоня, затова трябваше да се махна аз.

— Миличката! — Ангелина се пресегна и я погали бързо по бедрото, ръката й незабавно се върна обратно върху кормилото. — Нищо, всяко зло за добро! Ще видиш, че тук ще ти е много добре. Берлин е прекрасен град! И е пълно с артисти, художници, музиканти — ще се почувстваш в свои води.

— Нямам намерение да ви досаждам дълго, ако това те притеснява — продължи Юлия, — само седмица-две, докато се ориентирам в обстановката и си намеря квартира. Трябва и да накупя някои материали, всичко остана в София. Дори една четка нямам в момента. Още утре смятам да се разходя по магазините.

— Не само разнообразието, но и цените ще ти харесат, конкуренцията е огромна. Ще разпитаме Ян, той по-добре ги знае. Нали е местен!

— Как се запознахте с него?

— Банална история — усмихна се Ангелина. — Запознахме се на упражнения преди два месеца, оттогава сме неразделни. Още на третия ден напуснах квартирата — покани ме да живея у тях, представяш ли си? На друг мъж щяха да му трябват години, за да се реши на подобна „смела“ постъпка.

„По всичко личи, че е влюбена“ — помисли си Юлия. Спомените за ателието и за спящия в леглото Адам, когото беше целунала за последен път само преди няколко часа, стегнаха гърлото й. Ангелина не спираше да говори:

— Много ще ти хареса у нас, ще видиш! Ян има наследствена къща, от дядо му е. Имаме стая за гости, дори можем да ти осигурим нещо като ателие в пристройката — една стара работилница, която и без това за нищо не ползваме. Само трябва да се изхвърлят боклуците и да се поразчисти малко. Сигурна съм, че той няма да има нищо против. Кварталът е чист и спокоен, далеч от лудницата в центъра, но се стига лесно с метрото. Ако до месец не успееш да си намериш свястна квартира и решиш да останеш, ще говоря с него да му плащаш някакъв символичен наем, докато се устроиш. Надявам се да нямаш нищо против, просто тук обичаите са такива. Но дотогава има още много време…

Юлия се наведе и целуна Ангелина по бузата.

— Нямаш представа колко много правиш за мен, благодаря ти, Анджи!

— Е, стига де, нали за това са приятелките! Пък и аз съм ти задължена, от колко време вече се грижиш за апартамента ми в София!

— Дори една чаша не успях да счупя като хората.

Двете избухнаха в смях. След като се поуспокоиха, Ангелина добави:

— Ще помоля майка ми да наминава от време на време — сега, когато тебе вече те няма. Не исках да я занимавам, но тя и без това се натиска… Нали ги знаеш старите, все гледат да са полезни по някакъв начин.

Паркираха пред малка бяла къща. Още докато вървяха по каменната пътечка през двора, Ян отвори входната врата, за да ги посрещне. Отговаряше точно на описанието, което му беше дала Ангелина: висок, строен и рус, с изпъкнала адамова ябълка, над която висеше загадъчна усмивка, украсена от топли, дълбоки, кафяви очи. „Какво прекрасно момче!“ — помисли си Юлия със завист.

А той веднага се постара да защити и репутацията си на кавалер. След като се представи на Юлия и прегърна Ангелина, без да губи нито секунда, той се наведе, взе куфарите на гостенката, придърпа ги в коридора и се отмести встрани, за да направи място на двете дами да влязат.

В къщата гореше камина. Беше топло, уютно, чисто и подредено. Миришеше на вкусно. Ян беше сготвил вечеря. Масата в хола беше изрядно сервирана за трима: с бели кърпи, сребърни прибори и кристални чаши за вино. Ян галантно пое палтата им, издърпа тежките столове с мека тапицерия, за да могат двете да се настанят и извади от хладилника бутилка шампанско. През цялото време Ангелина хвърляше усмихнати, съзаклятнически погледи към Юлия.

— Дами, предлагам да пием по чаша шампанско за българо-немската дружба — той намигна закачливо и едва доловимо към Ангелина — и за посрещането на нашата нова приятелка от България — Юлия!

Тапата изгърмя, чашите се напълниха с пенливо вино.

— Дано да се почувствате комфортно в гостоприемството на скромния ми дом! — добави Ян, докато надигаше шампанското към плътните си, сочни устни.

— Знаех, че отивам при приятели, но това посрещане надминава всичките ми очаквания! — възкликна Юлия. Беше напълно искрена в похвалите си.

Изпиха шампанското и преминаха на червено вино. Ян сервира няколко вида сирена за предястие. Беше приготвил задушено заешко с гарнитура, поднесе сладолед и конфитюр от малини за десерт, довършиха вечерята с по една-две чашки „Йегермайстер“. Понапиха се приятно, през цялото време Юлия и Ангелина си разказваха смешни истории от ученическите години, Ян ги развеселяваше с вицове за студентския живот. Без да забележат как лети времето, навън се стъмни, нощта напредна, стана единадесет и дойде време да си лягат.

Ян отсервира масата, нареди съдовете в миялната машина и се зае да приготвя леглото на Юлия в стаята за гости. През това време двете с Ангелина лежаха опънати на канапето в хола, до запалената камина, подпийнали и усмихнати до ушите, с по чаша зелен чай в ръка.

— Анджи, той е просто невероятен! — не се сдържа Юлия веднага след като Ян излезе, за да й приготви стаята. — Винаги ли е такъв, или просто се старае да направи добро впечатление?

— Винаги е такъв — ухили се Ангелина. — Нали ти казах, че е истинско ангелче! Извадих невероятен късмет.

Стаята й беше в съседство с тяхната спалня. Докато се въртеше в голямото двойно легло, застлано с хладни, чисти чаршафи, които ухаеха прекрасно на омекотител, Юлия чуваше смеховете на младата двойка, долитащи през стената — кикотенето на Ангелина, приглушените им разговори. Мисълта за Адам не й даваше мира. Зави се през глава и се опита да заспи. Беше дълъг и изтощителен ден, а утре животът й започваше отначало. За пореден път.

* * *

В гората цареше непрогледен мрак. Адам започваше да се чувства несигурен. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-слабо виждаше двамата пленници пред себе си, както и вървящия до него Боян. Всичко можеше да се случи. Той стисна здраво автомата. Напрегна уши — вслушваше се в стъпките на четиримата по изсъхналите борови иглички между дърветата, в учестеното им дишане, в повеите на вятъра, в ромоленето на рекичката, която наближаваха.

— Стой! — заповяда Боян.

Двете войничета замръзнаха на място. Същото направи и Адам.

— Дай ми мешката и ги дръж внимателно тия двамата на прицел! Ако направят и най-малкото движение, стреляй!

Адам не можеше да прецени къде точно се намират техните пленници в тъмното, но реши да запази тази подробност за себе си. Внимателно измъкна рамене от презрамките на мешката и я подаде на своя съучастник. Онзи започна да рови в нея. Чу се сух пукот от чупенето на стар клон, късане на парче плат. Разплискване на течност в бутилка. Отваряне на тапа. Силен мирис на спирт. Дращене на кибрит. Внезапно светлината от запалената клечка се превърна в буен синкав пламък. Боян си беше направил самоделна факла. Вдигна я високо над себе си.

В светлината на пламъците й Адам успя да разгледа обстановката. Двамата им пленници стояха точно на ръба на дерето към рекичката. Още няколко крачки и щяха да паднат вътре. Обгръщаше ги иглолистна гора. Четиримата бяха полепнали в бодили и трънища.

— Така — започна Боян. — Слушайте ме внимателно, защото няма да повтарям. Онези глупаци в лагера сигурно вече са установили липсата на караула и всеки момент ще започнат преследване. Разделяме се на две групи. Вие поемате нагоре по течението, аз и приятелят ми — надолу. Ако направите опит да вървите след нас, ще ви застрелям. Ако не се подчините на заповедта — също!

Мълчание.

— Ясен ли съм?

— Тъй вярно! — отговори новобранецът с разтреперан глас.

— Ясно! — отвърна другият малко по-уверено.

— Тогава, на три, бегом марш! Едно! Две! Три!

Войничетата хукнаха нагоре и бързо се изгубиха в тъмнината. Боян направи знак за тишина. Слушаше как стъпките им се отдалечават. Постепенно звукът се сля с шумоленето на реката и изчезна. Боян започна да се спуска внимателно надолу по дерето, като махна на Адам да го последва. Рекичката беше два-три метра широка и педя-две дълбока. Боян заби факлата досами водата и извади двете манерки. Внимателно започна да ги пълни, като предпазваше гърлата им с пръсти, за да не влиза пясък, камъчета и кал. Хвърли на Адам едната манерка. Другата пъхна в мешката. Извади от нея платнена торба, която също даде на Адам. На въпросителния му поглед отговори:

— Твоят дял от запасите. Малко сухари, масло, спирт, парцали, кибрит, шоколад, консерви, безопасни игли, все полезни неща. Не знаеш кога ще ти потрябват. Щом се убедим, че сме в безопасност, ние двамата с теб се разделяме. Няма да ти ставам бавачка. След това всеки поема по своя път. Знаеш как да си служиш с това, нали? — Боян кимна към автомата със сгъваем приклад, който Адам стискаше в ръце.

— Да, бил съм в казармата.

— Окей, имаш пистолет с два пълнителя, нож и автоматично оръжие. Ето ти още патрони за автомата — Боян измъкна едната от трите сумки, които висяха на колана му, и я хвърли на земята, между краката на Адам. — Двете сумки, моето лично оръжие и присвоеният калашник остават за мен. Разделихме и провизиите. Мисля, че съм достатъчно коректен с теб, нали, партньоре?

В гласа му Адам долови неприятен сарказъм.

— Да, разбира се, никога не съм се съмнявал в това.

— Защо тогава криеш твоите запаси от мен?

Ставаше дума за лекарствата, които му беше дала Богдана. „Откъде, по дяволите, знае за тях?“ — учуди се Адам. Сякаш прочел мисълта му, Боян отговори:

— Проследих те до операционната вчера и подслушах целия ви разговор. Както ти непрекъснато се съмняваш в добрите ми намерения, така и аз не приемам дадената дума за чиста монета, приятелю! Трябваше да те държа под око. Все пак залагам и собствения си задник в това бягство. Вади лекарствата!

Адам се подчини. Не знаеше какво да очаква. За всеки случай не изпускаше автомата от ръце, макар да беше сигурен, че няма големи шансове срещу опитния военнослужещ, ако онзи решеше да го превърне в труп още тук и сега — край реката. Подаде омачканата топка вестници на Боян.

Той клекна и я разтвори върху земята.

— Заслужаваш да ги конфискувам всичките заради некоректното ти поведение, но все още си ми нужен като партньор, така че за последен път ще ти дам шанс. Поне докато се измъкнем от преследвачите.

Той започна да разделя ампулите с течен аналгин, антибиотиците и витамините, блистерите с хапчета, спринцовките и иглите на две. Напъха своята част в мешката, другото загърна обратно в мръсния стар вестник и го побутна към Адам. Взе факлата и тръгна надолу край рекичката, стъпвайки внимателно между камъните и стърчащите корени. Бързайки да не остане сам в тъмното, където лесно можеше да се пребие, Адам прибра лекарствата в торбата, опаса сумката с пълнителите и хукна след него. Чувстваше се гузен, но и облекчен. Току-що се беше разминал на косъм от смъртта. За пореден път.

Вървяха известно време мълчаливо, заслушани в шумовете на гората и в постоянното ромолене на водата между камъните. Подминаваха ниски каскади, имаше и по-дълбоки вирове тук-таме, но дори тях човек лесно можеше да ги преброди, без да се намокри от коленете нагоре.

Изведнъж от билата над тях се разнесе силен пукот. Затрещяха изстрели. Адам се обърна и видя между клоните на дърветата в небето да се издига сигнално-осветителна ракета. След като стрелбата приключи, ясно можеха да се различат далечни викове и кучешки лай.

— Сега ще трябва да подгизнем! — каза Боян и скочи в реката. — Върви след мен. Хвани се за мешката и не я изпускай!

Той загаси факлата във водата. Адам незабавно се подчини. Стъпи върху хлъзгавите, гладки камъни и опипа в тъмното пред себе си, за да намери мешката на Боян. Усети леко подръпване. Тръгна след него.

Придвижваха се бавно. Боян изучваше неравностите по дъното пред тях с пръчката, която им беше служила за факла преди малко.

— Мисля, че онези горе току-що пречукаха караула — каза той. — Може и да не са открили още нашата липса, но при всички случаи целият лагер е вдигнат в бойна тревога и съвсем скоро ще узнаят, че бегълците не са само двама.

— Какво смяташ да правим? — попита Адам.

— Както виждаш, в момента прикриваме следите. Участвал съм в преследване преди. Знам, че не смеят да се отдалечават прекалено много от лагера. Пък и не сме им толкова необходими ние двамата с теб, Адаме! Наясно са, че сме въоръжени и ще им окажем съпротива. Това е психологически фактор, който допълнително ги забавя. Кара ги да са предпазливи. Саздов няма да пилее напразно човешки ресурси. Единствената му цел е да ни пречука, за да използва телата ни като назидание пред останалите кандидат бегълци. Сега със сигурност вървят след нас в две колони, по двата бряга. Кучетата ги водят по следите. След като ги загубят там, където нагазихме в реката, ще се забавят още. Ако успеем да се отдалечим достатъчно, сме спасени. Върви!

Водата беше леденостудена. Адам почти не усещаше вече ходилата си. Всяка крачка му причиняваше болка. Можеше да си изкълчи крака или дори да го счупи между хлъзгавите камъни по неравното дъно. Не виждаше нищо и не чувстваше къде стъпва. Водата около тях заглушаваше всички останали шумове. Не можеше да се ориентира в тъмното по слух — не знаеше нито къде се намират, нито колко далеч са от преследвачите. Почувства се безпомощен. Започна да го обзема паника. Но си наложи да мълчи и да върви плътно след Боян, стиснал здраво мешката върху гърба му. След всяка крачка следваше пауза и рязко подръпване. Постепенно започна да свиква с ритъма. Правеше всичко възможно да не изостава от темпото, за да не пречи на опитния си водач.

Вървяха така дълго. Адам беше на ръба на силите си. Усещаше горещи сълзи да се стичат по бузите му. Тракаше със зъби от студ. Носът му течеше. В гърдите му напираше кашлица, която той се опитваше на всяка цена да потиска. Мускулите му се предаваха. Той хапеше устните си постоянно, за да не мисли само за болката в ходилата. Изведнъж Боян спря. Адам се притисна неловко в мешката пред себе си, не смеейки да помръдне, за да не я изгуби в тъмнината. Дишаше учестено. Потта се стичаше по тялото му под дрехите. Беше жаден. Извади манерката и отпи глътка студена вода.

— Тук се разделяме, приятелю!

— Сега? — задави се Адам.

— Ти поемаш надясно от реката, аз — наляво. Ако имаме достатъчно късмет, може вече да са се отказали, след като са загубили следите. Ако още пълзят край реката, ще ги принудим да се разделят на две. Така броят на противниците намалява, а и нямат връзка помежду си, ето защо най-вероятно ще получат нареждане, ако не открият нищо, съвсем скоро да се върнат обратно в лагера. Твоята задача е да вървиш колкото може повече. Вече имат два трупа за шоуто на Саздов, така че не им е много важно дали ще ни заловят. Но може и да пуснат кучетата. Ослушвай се внимателно! Животните са обучени да нападат тихомълком и да убиват на място! Предимството е, че стъпките им няма как да останат нечути в шумата между дърветата, а ти си въоръжен. Усетиш ли ги, че приближават, просто ги убий. А после бягай, защото войниците със сигурност ще се втурнат презглава към мястото, откъдето са чули изстрелите.

— Но аз едва ходя, не си усещам краката от студ!

— Това не е мой проблем. — Боян направи кратка пауза, обърна се и прегърна Адам. Реката се стичаше през краката им. — Ако не се справиш, просто ще умреш. Това е най-лошото, което може да ти се случи! — каза той с почти шеговит тон. — Но съветът ми е да не ги оставяш да те заловят жив. — Боян го потупа по гърба.

— Сбогом, приятелю!

— Сбогом! — отвърна Адам. — И успех!

Другарят му прегази ловко през водата до брега и стъпките му изчезнаха в тъмнината. Адам остана сам.

* * *

На сутринта Ян отново се представи като перфектен домакин. Беше станал преди всички, на масата ги очакваше димящ омлет, ухаеше приятно на току-що сварено кафе, чашите бяха пълни с прясно изцеден фреш от портокал, тостерът весело бълваше препечени филийки. След като закусиха, Ангелина грабна ключовете от бийтъла и каза, че закъснява за лекции. На въпроса дали не учат заедно — нали са се запознали на упражнения в университета, получи отговор, че дори не следват в една и съща специалност, просто упражненията им по общ предмет са съвпаднали. Ян заяви, че е свободен през деня и предложи услугите си да разведе Юлия из Берлин, ако разбира се, нямала нищо против.

„Оставаше и да имам!“ — помисли си тя. И на драго сърце се съгласи.

— Хайде, гълъбчета, приятен ден! Ще се видим довечера — тя целуна звучно Ян по устата. — Берлин ще ти хареса много, мила! — махна за довиждане и излезе.

Ян предложи да вземат велосипедите и да слязат с тях до центъра, за да могат да обиколят повече места наведнъж. Подаде й каска, наколенки, сигнална фланелка и й връчи дамското колело на Ангелина — холандски велосипед с вътрешни скорости, тънки гуми и високо, тясно кормило. После изкара своя бегач от гаража и двамата поеха към центъра по чудесно разчертаните велосипедни алеи.

Колелото й достави истинско удоволствие. Не беше се качвала на велосипед от години. Берлин имаше плосък и равен терен, въртенето на педалите не я затрудняваше изобщо. Носеше се като перце върху елегантното колело и се наслаждаваше на сутрешното слънце. Повечето алеи за велосипедисти бяха двупосочни, отделени от тротоарите за пешеходци и от уличните платна, а кръстовищата имаха дори специални светофари за велосипедисти.

Направиха кратък тур по основните забележителности. Ян услужливо предложи да я фотографира за спомен пред кулата, катедралата, университета, парламента, Бранденбургската врата и други исторически монументи. Потънаха в прохладната зеленина на близък парк. Пясъкът по алеите закачливо шумолеше и шептеше под гумите. Разкошните поляни, цветните лехи и старите дъбове пълнеха очите им с красота. Кръвта се раздвижи в тялото на Юлия. Дробовете й се отвориха. Изпълваше я прекрасното усещане за свобода, за живот, за младост и топлина. Трудно й беше да скрие радостната усмивка върху зачервеното си лице. Ян я наблюдаваше одобрително.

Седнаха да обядват в малко ресторантче до езеро, по чиято гладка повърхност като бели платноходи гордо се носеха лебеди. Докато хапваха, обсъждаха различните възможности за закупуване на материали за Юлия. Ян посочваше върху картата най-подходящите места за шопинг на бои, четки, лакове, материали и непрекъснато й доливаше чашата с бяло вино. Чакаше ги още доста обикаляне. Затоплена от слънцето, леко замаяна от изпитото вино и приятно уморена, Юлия заяви, че ще е по-добре да оставят пазаруването за друг ден, тъй като не се чувстваше във форма — неспособна беше да върти педала още няколко часа — не и след обилния обяд. Той извади от вътрешния си джоб химикал и очерта с кръгче изброените локации върху картата, случай че не успееше да я придружи следващия път. Обясни й как да стигне до всяко от местата с градския транспорт, после й подари картата. Плати сметката, без да приеме нейните възражения. Станаха, избутаха велосипедите до най-близката станция на метрото и съвсем скоро вече си бяха у дома.

— Банята е ето там — каза Ян.

Внимателно постави на канапето сгъната хавлия, чехли за баня, кърпа за коса и сешоар:

— Ако имаш нужда от още нещо, само отвори прозореца. Аз ще съм на двора. Смятам да извадя железарските инструменти от работилницата на дядо и да освободя малко пространство. Мисля да ги складирам в мазето. Все някой ден ще се престраша да ги продам, но не мога да се разделя още с тях. Напомнят ми за стареца. Твърде много го обичах. Отгледал ме е от малък…

— Сигурна съм, че е бил прекрасен човек! — каза му тя. — Пък и по всичко личи. Възпитал е един прекрасен внук! Благодаря ти за това, което правиш, Ян! Моите съболезнования за дядо ти.

— Благодаря! Ангелина смята, че от работилницата ще излезе чудесно ателие — смени бързо темата той. — Стъклена е, като оранжерия, по цял ден е облята в светлина. Трябва само да се поразчисти малко.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти помогна? Четири ръце са повече от две…

— О, в никакъв случай! Вземи си душ, отдъхни, почувствай се като у дома. Днешната разходка беше достатъчно уморителна за теб. Сигурно не си свикнала да караш толкова много, пък и цялата шумотевица в града, тя също изморява — той направи кратка пауза. — Е, надявам се да ти беше приятно поне колкото на мен.

Юлия се приближи, прегърна го през кръста и го целуна по бузата.

— Изключително приятно, благодаря! Ти си чудесен мъж и прекрасен кавалер. Да не забравя още: отличен екскурзовод, майстор готвач, любезен домакин и неповторим приятел. Ангелина ще бъде истинска глупачка, ако те изгуби някой ден. Не бих й го простила за нищо на света!

Ян се изчерви и неловко се измъкна от прегръдките й.

— Ами аз ще отида да огледам тогава… да преместя и… в работилницата… ще се видим по-късно. Ако имаш нужда от нещо, свиркай. Приятен следобед! — той махна с ръка, побърза да излезе през входната врата и я затвори след себе си.

Юлия остана известно време заслушана в тишината. Из въздуха се носеха следите на мъжки парфюм и на пот. Този път комбинацията не я отблъскваше, както в самолета предишния ден. Тя бавно започна да се съблича.

* * *

Адам нямаше представа колко време е вървял, лазил, падал и ставал опипом в тъмното през гората. Може би час, може би два. Напредваше бавно. Бодливи храсти непрекъснато се оплитаха в краката му. Препъваше се в стърчащи от земята корени. Теренът беше неравен — ту се изкачваше нагоре, ту слизаше надолу. Почвата беше на места мека и влажна, на места — суха, затрупана с есенни листа. Ботушите му натежаха от полепналите по тях шума и кал. Провираше се между дърветата слепешком. Остри клонки деряха лицето му. Не чуваше нищо, освен пулсиращата кръв в ушите и учестеното си дишане. Трепереше от студ. Ходилата го боляха. Само една мисъл го движеше напред: „По-далеч“.

Спря, когато и последните сили го напуснаха. Падна по корем.

Кален. Мокър. Гладен. Премръзнал. Изтощен.

Заслуша се.

Нямаше кучета, нямаше човешки гласове, не се чуваха никакви стъпки, нищо. Гората тънеше в тишина. Той вдигна глава. Между клоните на дърветата просветляваше. Обектите около него се сдобиваха с очертания. Нощта се вдигаше и освобождаваше място за новия ден. Нямаше сили да върви повече. Студът и умората превземаха тялото му против волята на ума, който го караше да продължава напред. Утринното спокойствие го покори. Без да усети как, Адам заспа.

И отново сънува странния сън:

Профучаването на невидимите болиди в тъмното. Високите огради от двете страни на магистралата. Камшичният удар от въздушните струи, които разклащаха клоните на дървото, откъдето се канеше да скочи. Падането. Претъркулването. Млечният път високо горе. Изправянето. Оглеждането. Двете огнени кълба. Бързо приближаващата смърт. Съскането на реактивните спирачки. Горещият капак. Вдигнатата врата. Познатото момиче с неразгадаемите черти. Усещането за близост, за топлота, за дежавю. Чувството за комфорт. Разговорът. Този мек и звънтящ глас. Яркобялата светлина, която изведнъж се спусна отгоре. Заповедният глас по мегафоните. Плясването на нежните длани, което затъмни купето отново. Отбивката. Сбогуването. Вихърът от перките над главата му. Студени струи пронизваха тялото му. Ярката светлина и отново — пукането на мегафона. Казваха му нещо, но какво беше то? Усещаше само, че изискват безусловно подчинение. Беше толкова студено!

Преследвачите…

Адам отвори очи.

Заповедите се чуваха съвсем отблизо:

„Не разваляй строя! Затегни редицата! Отваряй си очите на четири!“

Тялото му беше вкочанено. Не можеше да помръдне. Костите го боляха. Зъбите му тракаха. Мокрите ходила пулсираха, стиснати здраво в капана на войнишките ботуши. Единствено в областта на корема усещаше да се разлива приятна топлина. С огромно усилие на волята Адам пъхна вдървената си ръка под дрехите и опипа мястото. Премръзналите, почти безчувствени пръсти потънаха в нещо меко. Той извади ръката си. Цялата му длан беше оцапана с кръв. Неговата собствена кръв! Опитвайки се да вдига колкото може по-малко шум, Адам се обърна по гръб и разкопча якето. Костваше му огромни усилия, за да дръпне дрехите нагоре. Скованият врат се възпротиви, но с цената на режеща болка му позволи да погледне към пъпа. Раната се беше отворила. Червената плът зееше и „повръщаше“ беззвучно гъста, черна кръв.

— Стой! — гласът се беше приближил още повече.

Адам не виждаше преследвачите си, но знаеше, че са само на няколко метра от него. Десет, най-много двайсет. Делеше ги стърчаща от земята канара, обрасла със зелен мъх — последното препятствие, което беше успял да преодолее в тъмното, преди да го напуснат силите. Погледна нагоре. Между клоните на дърветата синееше дълбокото небе. „Денят се очертава да бъде хубав“ — помисли си с горчивина Адам. Колко ли часа беше спал? Може би наближаваше обяд? Нямаше как да разбере. Нямаше и никакво значение. Искаше да избяга обратно в съня — там, където беше тя — познатото непознато момиче. Искаше да бъде в нейния комфортен, уютен технологичен свят, където имаше електричество и топлина, където хората се придвижваха в удобни автомобили на автопилот. И пресичаха магистралите за удоволствие. Светът, в който се събуди, го посрещна единствено с болка. Тук имаше повече самота и отчаяние, отколкото можеше да понесе.

Адам се подпря на лакти. С неимоверни усилия запълзя по гръб назад, към най-близкото дърво. Кръвта отново пулсираше в ушите му. Стараеше се да не издава присъствието си, но му беше трудно да се съсредоточи заради болката. Спазмите в корема, които му причиняваше всяко движение, правеха концентрацията невъзможна. Облегна глава върху твърдата кора на дървото. Дишаше дълбоко, с широко отворени уста. Поглъщаше хладния горски въздух.

Заслуша се отново, когато дишането му се нормализира.

Преследвачите бяха спрели зад канарата и разговаряха на висок глас. Чуваше ги ясно. Може би техните собствени гласове им бяха попречили и те да го чуят как се влачи върху шумата? Кървава локва маркираше мястото, където беше спал. Тъмночервена диря водеше оттам до дървото, на което се беше облегнал. Дрехите му бяха напоени с кръв.

Спомни си за предупреждението на Боян: „В никакъв случай не им позволявай да те заловят жив!“. Изведнъж усети колко е жаден. „Странно — помисли си Адам — сега, когато краят е толкова близо, аз въобще не се страхувам от него.“ Чувстваше се готов. Но не беше готов да си отиде жаден.

Посегна към манерката, развъртя капачката внимателно, после бавно, тихичко наклони гърлото към устата си и навлажни устни. Водата беше леденостудена. Отпи малко. Затопли течността в устата си, преди да преглътне. Отпи още. Задоволяваше жаждата си на малки глътки, като се стараеше да пази тишина. Идеше му да въздъхне от облекчение, но не си го позволи. В дробовете му отново се надигна кашлица. Той я потисна. Отпи още от манерката. Ако се издадеше сега, това само щеше да ускори края му. Той не се страхуваше от края. Нямаше какво да губи. Но не бързаше. Напрежението в гърдите му постепенно отмина.

Заслуша се в разговора между преследвачите. От думите им разбра, че са трима. Бяха спрели да почиват точно зад канарата, която ги разделяше от Адам. Пушеха цигари само на няколко крачки от жертвата си. Изобщо не подозираха колко близо са до човека, когото бяха преследвали цяла нощ. Като дивеч.

— Докога ще блъскаме, бе, шефе? — попита единият от тях.

— Докогато е необходимо! — отвърна строго началникът им. — Чухте заповедите на командира. Ако не се върнем поне с единия от избягалите жив, спукана ни е работата! Довършвайте цигарите и да продължаваме! Другите вече заключиха периметъра около билото. Няма къде да избяга.

— Сигурно ли е, че е само един? — попита трети глас.

— На инструктажа, преди да ни разпределят по райони, разбрах, че дезертьорите са общо четирима. Двама от тях ги опукахме още в началото. Добре, че не присъствахте на разпита преди това! Зарязали си поста, гадовете, и съдействали на другите двама да избягат! Онези им конфискували оръжията и „в знак на благодарност“ ги набутали право в ръцете ни. За да ни забавят. Полковникът заповяда да ги ликвидираме веднага след разпита. Нямаше време да ги транспортираме обратно в лагера, нямахме и излишни хора, които да ги охраняват. Но заповедта е другите двама да се заловят живи!

— И к’во ще стане с тях? Имам предвид, след като ги хванем? — обади се първият глас.

— Едва ли ще успеем да ги хванем и двамата. По данни на предния пост с кучетата, газили са известно време надолу по реката, за да си прикрият следите, после са се разделили. Единият е поел в посока към града. Стигнал е до вилните зони. Там са му изгубили следите отново. Не знам дали полковникът ще нареди да го търсят по-долу. Опасно е. Мародерите се укриват в къщи с изглед към града, за да държат нещата под контрол. Може да се стигне до престрелки. Може и онзи да е бил техен шпионин. Добре, че не сме от екипа, който тръгна натам!

— Ами другият?

— Другият не е извадил същия късмет. Избрал е по-труден терен и посока, която не води доникъде. Обкръжили сме вече билото. Целият лагер е вдигнат в бойна тревога и сега всички претърсват района. До края на деня ще го пипнем със сигурност. Пак повтарям, полковникът го иска жив! Така че опичайте си акъла, момчета, за да не изядете камшика! Ако окаже съпротива при задържането, целете се в ръцете и в краката, но пазете тялото и главата. Прикривайте се, карайте го да отвръща на огъня, бройте патроните. Това е всичко. Няма смисъл да рискуваме излишно. Изстрелите ще привлекат останалите групи и докато му свършат мунициите, всички вече ще са тук. Спукана му е работата!

— И к’во? Ще хабим куршумите само за да го застреляме после в Четвърти сектор, така ли? — попита първият глас.

Войниците се разсмяха.

— Едва ли — отговори началникът, — според мен полковникът е намислил нещо по-лошо за назидание. Носят се слухове, че е изпратил двама цивилни да коват дървен кръст. Изпушихте ли си вече цигарите? Почивката свърши!

Войниците се раздвижиха. Всеки момент щяха да се покажат иззад канарата. Адам разгъна приклада на автомата. Подпря го в земята до себе си. Напрегна жили и с огромни усилия успя да натисне затвора. По бузата му се стече гореща сълза. Облиза напуканите си устни. Беше солена на вкус. Вдигна предпазителя. Нагласи стрелката за единична стрелба. И налапа дулото.

— Стой!

Това беше последната дума, която чу, преди всичко да избухне в яркожълта заря.

* * *

„Премини на автоматичен режим!“

Т-образният волан изчезна в таблото пред нея. Коженото кресло потъна назад и надолу. Включи се дежурното осветление. Тя запали цигара. Въздушният филтър в тавана изсмукваше пушека с едва доловимо свистене. Датчиците мигаха безмълвно. Хромираният спидометър закова на 405.

Тя се прозя и отвори книга. Опита да се зачете в написаното, но буквите се размазваха пред очите й. Текстът бавно се накланяше надолу към лицето й. Хартията я докосна по носа. В същия миг аварийният сигнал се включи и я извади от унеса. Коженото кресло се реорганизира в позиция за ръчно управление. Т-образният волан изникна от контролното табло. Коланите се затегнаха. Приковаха я в обятията си. Скоростта се снижаваше бързо. 405… 365… 320… 280… Погледна в екрана за нощно виждане.

Някакъв човек тъкмо се изправяше от земята.

„О, Боже!“ — тя наклони волана наляво, после надясно. Машината все още не й позволяваше ръчно управление. Скоростта беше прекалено висока.

Корпусът се тресеше под напора на реактивните спирачки. До удара оставаха само още няколко метра. И машината спря. Човекът се строполи върху капака и го прегърна. Дясната врата се вдигна във въздуха.

„Господине, качете се вътре, намираме се на високоскоростна отсечка!“

Онзи се изправи, погледна за миг към небето, заобиколи машината и се намести в креслото до нея.

„Кой сте вие?“ — попита го тя.

„Закононарушител. А вие сте мой съучастник!“

„Пълна тяга“ — заповяда тя.

Корпусът завибрира. Ускорението притискаше и двамата дълбоко в удобните седалки. Опита се да разгледа лицето на непознатия. Струваше й се някак близко, сякаш го беше виждала и преди. Сякаш се познаваха отдавна, но откъде?

„Значи сте кросър? Пресичате скоростните отсечки ей така, за удоволствие?!“

„Не само. Има парична награда. Но нищо не може да се сравни с адреналина.“

Откъде й беше познат този глас? Отново се опита да разгледа лицето му, но не успя да различи конкретни черти, така както не успяваше да се фокусира и върху буквите от текста на романа преди малко.

Концентриран сноп светлина проникна вертикално през прозрачния таван на купето и потопи всичко в бяло.

„Говори трафик контрол. Използвайте отбивката след 30 км и завийте надясно. Спрете в първата маркирана зона и напуснете глайдера с вдигнати ръце!“

Тя плесна с ръце и купето се затъмни. Останаха да блещукат само светлините от уредите на контролното табло.

„По-добре ги послушайте“ — посъветва я непознатият с приятния си, мелодичен глас. Коремът й се сви от чувството за някаква изгубена радост, като отдавна забравен светъл спомен от детството, като носталгия по щастлив миг, който никога нямаше да се повтори.

„Едва ли ще се откажат — продължи той. — По-бързи са от нас, освен това са много. И могат да летят.“

Машината се отклони от предварително зададения курс по нейна команда и спря. Преди да слезе, мъжът се обърна към нея:

„Наградата ми ще компенсира и вашата глоба. Адвокатът ми ще се свърже с вас, за да уточните подробностите“.

Вратата се вдигна нагоре. Отвън нахлу силен, студен вятър. Шумът от перките на хеликоптера беше оглушителен.

„Ще те видя ли някога отново?“ — провикна се тя.

„Най-вероятно не!“

Вратата се спусна и в купето отново се настани тишина.

Радиопредавателят изпука.

„Трафик контрол до водача. Може да продължите към първоначалната си дестинация. Моля, явете се за показания в полицейското управление веднага след като пристигнете! Край.“

Тя натисна едно копче върху командния пулт.

„Разбрано, сър!“

Последва известно мълчание. Линията все още беше отворена.

„Вярвате ли в любовта от пръв поглед, офицер?“

Полицейската честота се изключи.

В деня на Аварията

Юлия се събуди. Пак този сън! Повтаряше се все по-често напоследък, с малки изменения, но сюжетът винаги беше еднакъв… Усещанията, които сънят оставяше у нея след събуждането, също си приличаха: чувстваше добре познатата топлина да се разлива по тялото й, носталгията, споменът, недоизказаното…

Те се завъртя настрани и се загледа в гърба на Ян. Завивките бяха се смъкнали надолу и разкриваха луничките по раменете му, които тя толкова много харесваше. Нежно прокара пръсти по изпъкналите прешлени на гръбначния му стълб. Той се загърна презглава и продължи да спи. Часовникът върху нощното шкафче показваше седем и половина. Предстоеше им дълъг ден. Чакаше ги път. Реши да стане и да приготви кафе.

Докато се наслаждаваше на утрото пред огледалото, Юлия се върна в спомените си назад към изминалата година, която бяха прекарали заедно с Ян.

Любовта беше пронизала и двамата още с пристигането й в Берлин. Можеше да се нарече „любов от пръв поглед“, но заради предишни изживявания и най-вече заради Адам тя избягваше този термин — не го допускаше дори в мислите си. Заместваше го с думички като „инстинктивно привличане“, „естествена близост“ и „химия“.

Първата „химическа“ искра беше припламнала в онзи ден след велосипедната им разходка, когато Ян се беше хвърлил с такъв ентусиазъм да разчиства място за новото й ателие. Дълго време бяха крили чувствата си един към друг. Всеки се страхуваше дали ще намери у другия същото, което изпитваше към него. Юлия си забраняваше да направи първата стъпка, защото рискуваше да остане на улицата. Приятелството й с Ангелина заемаше едва второ място в нейните съображения. Ангелина не си беше у дома, също като нея. Виждаше я просто като една използвачка. Добре настроена към нея, да, но все пак — използвачка. Ако Ян изпитваше същото към Юлия, каквото и тя изпитваше към него, щеше да му се наложи да избира. Между тях двете. Но Юлия не си позволяваше риска да направи първата крачка. Искаше да е 100% сигурна. Затова го наблюдаваше. Тръпнеше в очакване. Следеше всеки негов жест. Държеше се мило с него, но нищо повече. Приятелска прегръдка и целувка по бузата бяха най-голямата степен на близост, която си позволяваха. И, въпреки това, всеки път, когато го поемеше в обятията си, краката й омекваха.

Ян, обаче беше срамежлив. Или по-скоро сдържан. Може би усещаше нейното „инстинктивно привличане“ към себе си, може би не? Може би все пак предпочиташе Ангелина? Може би се нуждаеше от още малко време? Може би тя трябваше да направи нещо, за да му даде ясен сигнал? Дали не рискуваше прекалено? Дали Ангелина подозираше нещо? Тези въпроси не й даваха мира седмици наред.

Ян й помогна и с пазаруването на материали. Беше изключително внимателен, както винаги, учтив и любезен, но толкова. От време на време от устата му се изплъзваше по някой комплимент, по някоя по-нежна дума, изразяваща лично отношение, но дотук. Всеки път, когато пренасяха торби с покупки, разглеждаха мостри, подпираха велосипедите, за да си починат на някоя пейка или подреждаха в ателието, тя копнееше ръцете им да се докоснат „случайно“, погледите им да се срещнат и да се задържат по-дълго от обичайното.

Той работеше върху ателието й с типичната за германците упоритост и последователност. Тя гадаеше дали това се дължи на приятелското му отношение, или на някаква по-дълбока привързаност.

Когато най-после приключиха с ремонта, отново пиха шампанско. Ян отбелязваше всички малки и големи победи в живота си с шампанско — искрящо, пенливо, превъзходно, скъпо френско шампанско.

Кафето закъркори в кафеварката. Юлия изключи котлона, наля си една чаша, добави мляко и се върна обратно към спомените си за онзи паметен ден.

Ателието блестеше. В буквалния и в преносния смисъл на думата. Точно както й беше обещал Ян, слънчевата светлина проникваше целодневно през остъклените стени с формата на дъга. Стъклата бяха излъскани до блясък. Подът беше препокрит с нов балатум. Ароматът на току-що разопакованите бои, лакове, четки и материали, на лепилото и на платната, на дървесината от рамките и творческият хаос тепърва щяха да се настаняват в ателието — тогава из въздуха все още витаеше само миризмата на почистващите препарати.

Ангелина беше заминала за лекции, както обикновено. Двамата с Ян пиеха шампанско, приседнали върху пода на бившата работилница на дядо му. Дали от алкохола, дали от радостта, че отново има място, където да твори, дали от бликащата у нея благодарност към Ян, заради всичките му усилия, тя се пресегна и взе ръцете му в своите.

Първоначално той се опита да ги отдръпне, но бързо се отказа и дланите му свенливо се оставиха на ласките на нежните й пръсти. Никой не каза нищо. След няколко дни Юлия го покани на вечеря и на кино, заедно с Ангелина, искаше да изрази признателността си за тяхното гостоприемство. Ян седеше между двете в киносалона. Изкушена от тъмнината и от близостта на тялото му, за което копнееше от седмици, Юлия не се сдържа, наведе се на една страна и спусна ръката си надолу по прасеца към глезена му. Ангелина не можеше да забележи нищо в тъмното. Това щеше да бъде финалният тест — не оставяше място за съмнение в намеренията й. Ако Ян се отдръпнеше сега, тя беше готова да приеме загубата. Щеше да си забрани да мисли за него по този начин или, в най-лошия случай, щеше да смени квартирата.

Но той не се отдръпна. Дори напротив. Разтвори леко крака и приближи коляното си към нея. Гледаше право в екрана. Нито мускулче не трепваше по лицето му. Юлия реши да не рискува повече. Резултатите от „теста“ надминаваха и най-смелите й очаквания.

Любиха се за първи път на следващата сутрин. Ангелина излезе рано и Ян се премести в стаята на Юлия. Само по ерекция и по чаршаф.

Тя се усмихна при спомена за „играта на криеница“, която последва. Криеха се, естествено, от Ангелина. Криеха се дни наред, като пакостливи деца. Юлия усещаше колебанието на Ян. Но топката вече беше в нейното поле и тя реши да използва най-силния си коз. Тялото. Или липсата на достъп до него.

Започна да отблъсква Ян, настоявайки той да реши кога най-после ще се разделят с Ангелина. Методът й имаше двояк резултат, тъй като сексуалната си фрустрация Ян пренасочи към момичето, с което, така или иначе, делеше едно легло. Юлия дълги нощи не можеше да заспи от похотливите им стенания.

Един ден му заяви, че напуска. Той падна на колене, извиняваше се, обеща още вечерта да разреши проблема. Искаше само тя да ги остави насаме с Ангелина за няколко часа. Да проведат важния разговор. Юлия не прие дори за миг такава възможност. С Ангелина имаха разговор те двамата, а не само той.

Раздялата мина по-гладко от очакваното. Нямаше викове и обиди. Нямаше замерване с чинии, заплахи, нито счупена покъщнина и прекаляване с алкохол. Нямаше дори повишаване на тон. След като изслуша мълчаливо самопризнанието на Ян, Ангелина се обърна с насълзени очи към Юлия.

„Всичко, което ти каза, е вярно“ — беше нейният отговор. Ангелина стана, взе си дамската чантичка и излезе. На другия ден им изпрати и на двамата по два есемеса. С първия ги информираше, че ще посочи новия си адрес в най-скоро време — да опаковат личните й вещи и да бъдат така добри да й ги изпратят, ако обичат, за своя сметка, когато получат адреса. С второто съобщение пожелаваше на Ян приятно прекарване с новата му „проститутка“. Надяваше се само той да успее да си го позволи, защото не изглеждала да е от евтините курви.

В двете съобщения липсваше дори ред лично обръщение към Юлия. Обидата беше заслужена. Горчивината от нея обаче не можеше да притъпи сладостта от победата. Преглътнаха я с нова бутилка шампанско.

За пръв път се любиха необезпокоявани от никого. Дори гузната съвест ги беше напуснала за малко.

Така измина една година от пристигането й в Берлин. Двамата се разбираха чудесно. Поделяха си работата по домакинството. През останалото време той подготвяше дисертацията си, а тя рисуваше. Картините не вървяха толкова добре, колкото й се искаше, въпреки че, отново с негова помощ, тя излагаше в различни галерии из центъра. Ян завърши магистратура и постъпи на работа в университета като младши асистент. Заплатата му им стигаше да живеят нормално, тъй като не плащаха наем. Редките продажби на нейни картини празнуваха с шампанско. Така се готвеха да отпразнуват и повишаването му в катедрата, след като Ян категорично избра науката за професионалното си развитие.

Междувременно Ангелина беше прекъснала следването си и се беше прибрала обратно в България. Наложи се да изпратят нещата й чак до София. От дома им изчезна и последният спомен за нея.

Ян пишеше дисертация за етнографията на балканските народи. Практическата част изискваше да се извършат лични наблюдения и проучвания „на терен“, но поради нежеланието и на двамата да рискуват случайна среща с хората, които така жестоко бяха изоставили, отлагаха пътуването. До този момент. Крайният срок за защита на дисертацията наближаваше. Изпуснеха ли го, щяха да чакат поне още една година, докато се появи втора възможност. Нямаше за кога повече да отлагат. Решиха да летят за София, тъй като дотам имаше редовни и евтини полети, после с автомобил под наем щяха да обиколят територията на съседните балкански народи, за да може Ян да извърши своите проучвания. Така вероятността да се натъкнат на Адам или на Ангелина се свеждаше до минимум. В България планираха да изкарат само няколко дни, разпускайки по най-отдалечените кътчета на Черноморието, северно от нос Калиакра и далеч от хорските очи, преди да се върнат обратно в Германия.

Юлия погледна стенния часовник. Времето напредваше. До полета им оставаха четири часа. Ян скоро щеше да се събуди. Багажът им беше готов от предишната вечер, трябваше само да сложат нещо в стомасите, преди да излязат. Тя се залови да бърка омлет.

Закусиха мълчаливо. И двамата таяха резерви към пътуването до София, но и двамата си даваха сметка, че вероятността да срещнат някой от бившите си по време на краткия им престой в България е нищожна. Ян искаше да се докосне до родината й, за която знаеше толкова много от нея и от Ангелина преди това, а Юлия се радваше, че отново ще види родния си град, макар и за кратко, но още повече тържествуваше от мисълта, че внимателно беше крила подробности за връзката си с Адам от всички. Включително и от Ангелина.

Тя сподели тези мисли с Ян, докато миеше чиниите, а той преглеждаше за последно съдържанието на куфарите им. Каза й, че страхът и вината са единствените пречки за щастието им и че човек ги култивира в съзнанието си сам, което означава, че също така самостоятелно може да насочи вниманието си другаде, например към по-радостните аспекти от живота.

— Просто нахрани правилното куче — довърши притчата си Ян, докато трупаше багажа им в антрето.

Спряха подаването на газ и вода, поръчаха си такси за летището и излязоха.

* * *

— Слизам до магазина.

Ники вдигна глава от лаптопа. Адам изглеждаше състарен и болен. Небръснатата брада не му отиваше, недоспиването му се отразяваше зле, косата на темето му беше сплескана и мазна, приличаше на клошар. Ники така и не успя да му помогне да се възстанови от мъката по Юлия. Не успя нито с книгите, нито с леките наркотици, нито с опитите да изпрати Адам на поне една среща от сайт за запознанства. Адам категорично отказваше да чуе, а и коя щеше да го хареса в този му вид? Ники въздъхна.

— Искаш ли нещо? — гласът на съквартиранта му сякаш идваше от отвъдното.

— В хладилника има храна от вчера. Плюс няколко бири. Имаме си достатъчно за обяд. Какво толкова ще купуваш? — поинтересува се Николай.

— Ами нищо, добре тогава, чао!

Ники си наложи да не мисли за страданията на своя приятел. Абстрахира се от неуспешния му роман, от драмите покрай раздялата му с Фани и по-късно — с Юлия. Или поне се опитваше да не мисли за тези неща в момента.

Беше изминала точно една година, откакто живееха заедно. Николай се беше убедил, че не може да помогне на своя приятел… против волята му. Онзи буквално се разпадаше пред очите му. Надяваше се да е вярна поговорката, че времето лекува всичко, но действителността показваше точно обратното.

Междувременно Адам съвсем беше привършил парите и разчиташе за всичко на Николай, включително и за джобните. Ники бързаше да довърши един кратък репортаж и да го изпрати навреме, за да си получи хонорара. Имаха сметки за плащане, трябваше и храна да се купува.

Почуди се с какви пари Адам ще пазарува в магазина, едва ли му бяха останали повече от два лева в джоба, но пропъди тази мисъл от ума си. „Нека се поразходи малко, чистият въздух ще му се отрази добре.“ Насили се да съсредоточи поглед обратно върху екрана.

Мина повече от час. Адам така и не се прибра. Ники започваше да се притеснява. Пък и огладняваше. Искаше да обядват заедно. Да поговорят.

Той прикачи файла към писмото до главния редактор на един от жълтите вестници, за които съчиняваше клюки по поръчка, натисна Send и отиде да си отвори бира. Газираният студ се разля блажено по хранопровода му. Щеше да почака още малко и ако Адам не се прибереше до половин час, щеше да притопли китайското от предишния ден и да обядва сам. После щеше да излезе да го търси из квартала. В това състояние и без пари едва ли можеше да е отишъл далеч. Междувременно реши да се напуши.

Бръкна под матрака, извади кутията от кинолента, в която държеше „матряла“, надроби една главичка между острите зъби на гриндера, посипа я внимателно върху хартийката, добави малко тютюн, зави цигарата и я облиза. Опипа джоба на панталона си за огънче. Запалката я нямаше. Сети се, че може би е останала на терасата предишната вечер. Гледката беше хубава, а и не усмърдяваха апартамента по този начин. Затова често пушеха на терасата.

Ники стана и се запъти натам.

Гледката наистина беше чудесна. Денят беше прекрасен! Запалката го очакваше върху перваза. От деветия етаж се разкриваше панорама към околовръстното, виждаха се олющените панелки на крайния квартал, училищата, детските градини, паркингите, междублоковите пространства. Хора и автомобили щъкаха в преследване на делничните си задачи. Планината се издигаше мълчаливо над суетата на града, сякаш осъждаше с безразличие цялата глупост на човешкия род. Слънцето гореше яростно високо горе, в средата на тъмносиния небосвод.

Масурът беше хубав, но на привършване. Трябваше да отдели някой лев и за матрял. Чудеше се за какво по-напред да изхарчи мизерния си хонорар, но реши да отложи този въпрос до момента, в който действително го получеше. Поне в този вестник плащаха редовно.

Живееха на деветия етаж в един от блоковете, които местните наричаха „тримата глупаци“. Градската легенда гласеше, че наименованието на високите сгради им е лепнато от пилотите, заради липсата на всякаква сигнализация по покривите. Самолетите, които захождаха към летището, действително минаваха оттам. Денем прелитаха толкова ниско над покривите, че човек можеше да види грайферите върху гумите на спуснатите им колесници. Или поне така им се струваше на местните жители. Хората в блока бяха свикнали с шума на реактивните двигатели, а Николай се забавляваше да наблюдава металните птици. Особено когато беше напушен.

Ето че поредният самолет правеше маневрата си. Извърши плавен завой в далечината и се насочи към него. Колесниците се спуснаха бавно под корпуса. Приличаше на граблива птица, увиснала с разперени криле във въздуха.

Николай знаеше, че е оптична илюзия, а и тревата леко променяше възприятията му за време и за пространство, но самолетът идваше ПРАВО КЪМ НЕГО. Той се закашля. Опита да се пошегува със себе си заради параноята. Каза си: „Ще успееш ли да надхитриш тримата глупаци, а? Ще излезеш ли по-умен от тях?“. Разсмя се. Козът наистина си го биваше. Но нещо го смути.

Обикновено се чуваха още в далечината! Този се снишаваше тихо, като крадец, внимателно планирал своя обир или не, по-точно като хладнокръвен убиец, преди да нанесе фаталния си удар.

Крилата на самолета запълваха цялото небе. Скоро щеше да различи дори физиономиите на пилотите в кабината! Обзе го страх. Истински страх. Паника, която нямаше нищо общо с параноята. Почувства се безпомощен — сам на терасата във високия блок, лице в лице с металното чудовище, което го гледаше сърдито. И тежеше няколко тона! Къде можеше да се скрие? Какво можеше да направи?

Хвърли се обратно в стаята, легна върху матрака по корем и закри ушите си ръце. Минаха няколко секунди. Щеше да се напикае от страх.

Но не се случи нищо.

Дали беше умрял?

В книгите за отвъдното пишеше как понякога не разбираш, че си умрял. Особено когато се случи бързо. А какво по-бързо от самолет, нахлуващ директно в спалнята ти? Притесняваше го и нещо друго. Обикновено шумът на реактивните двигатели се усилваше, след като преминеха от другата страна. Ако самолетът действително беше успял да прескочи „тримата глупаци“, защо не го чуваше сега? Ники прецени, че или е мъртъв, или онзи действително падаше без двигатели над крайните квартали!

Той предпазливо отвори очи. Извъртя се по гръб и погледна навън. Нямаше го там. Небето беше чисто. Вятърът си играеше с пердето на прозореца през отворената врата. Опасността беше преминала. Ники въздъхна облекчено.

И в този миг се случи експлозията. Усети я с всяка клетка на тялото си. Вибрацията мина през пода, сграбчи го, изхвърли го от матрака, сградата сякаш подскочи и се стовари обратно на мястото си. Тътенът беше неописуем. Навън се чупеха стъкла. Чуваха се викове. Пищяха аларми от автомобили. Стана му горещо. Много горещо. Реши да се чупи на всяка цена!

Асансьорите не работеха. Ники се заспуска бегом по стълбите. Прескачаше по няколко стъпала наведнъж, хващаше се за парапетите по завоите. Беше готов да усети как всеки момент стълбището под краката му ще пропадне.

С всяка изминала крачка ставаше все по-горещо. Кожата започна да го сърби. Замириса му на изгоряла гума и на опърлено прасе. За пръв път в живота си съжали, че е напушен.

* * *

„Не сме ли прекалено ниско?“ — запита се Юлия, докато наблюдаваше през кръглия люк бързо преминаващите сгради под корпуса на самолета. Реши да зададе въпроса си на Ян. Може би той щеше да измисли някакво успокоение. Обърна се към него, за да го попита, но се отказа. Ян кротко спеше, белият кабел от слушалката на смартфона му се поклащаше върху бузата. Юлия се упрекна заради неоснователния си страх! В такива моменти неуверено си повтаряше, че това е възможно най-безопасният от всички видове транспорт! Нямаше смисъл да буди Ян, за да му прехвърля своите опасния. И все пак летяха прекалено ниско! Снишаваха се твърде бързо. Сигурно всеки момент щяха да докоснат пистата!

Ала нямаше никаква писта! Виждаха се само жилищни сгради!

Другите пътници не споделяха безпокойството й. Или поне се преструваха. Също като нея. В кабината цареше тишина. Неестествена тишина. Не се чуваха дори двигателите…

* * *

Николай изтича запъхтян от входа и спря. Първата му работа беше да извърне глава към предполагаемата посока на експлозията. Тъмночерен облак гъст дим се издигаше зад покривите на съседните сгради. Самолетът беше паднал съвсем близо в квартала! Но това не обясняваше хаоса, който цареше наоколо. Разтревожени граждани бягаха с писъци по улицата, някои лежаха по тротоарите. Колите се блъскаха една в друга, от небето падаха умрели птици.

Стана му горещо. Много горещо. Още по-горещо, отколкото преди малко във входа! Вдишваше трудно. Сърцето му биеше учестено. Зави му се свят. Възможно ли беше топлината от пожара да се усеща чак тук? Колко нагорещен беше асфалтът под пръстите му само! Вдигна крак и видя тънки нишки гума да се проточват от подметката на кеца до земята, като разтопен кашкавал.

Заболя го главата. Причерня му. Започна да му се гади. Помнеше това усещане от едно лято в Рим, където получи слънчев удар точно на Колизея. Пробва да се задържи на крака, но залитна. Абсолютна безпомощност. Така можеше да се опише състоянието.

В този момент едър мъж се стовари отгоре му. Двете тела се пръснаха като балони, пълни с червена боя, които непослушни деца са изхвърлили от балконите на високите етажи. Кръвта засъска върху нагорещения асфалт.

Епилог

„Дишането се нормализира. Сърдечният ритъм е в норма. Пациентът идва в съзнание.“

Адам отвори очи. Над главата му се надвеси женска фигура в медицински халат. Косите й бяха прибрани на кок. Върху устата си носеше маска. Насочи фенерче право в окото му. Ослепителната светлина го накара да стисне клепачи.

Първата му мисъл беше, че не е успял да се застреля като хората и сега го лекуват с цел после да го накажат. За бягството.

Но нещо не беше наред.

„Фенерчето!“

Той отвори очи.

Лекарката му кимна с одобрение.

Помещението, в което се намираше, с нищо не напомняше за лазарета в поделението. Стените бяха чисто бели. Мигаше непозната апаратура. Миришеше на хубаво. Мястото по-скоро приличаше на стая в частна болница — от онези, които можеха да си позволят само богатите преди Аварията. „Чакай малко! Ама каква е цялата тази апаратура?“

Под гърба си усещаше меко и удобно легло, не като сгъваемите легла в полевата болница, на които беше лежал.

Адам повдигна ръце, за да опипа устата си — продължи с длани нагоре по бузите и по тила — нямаше никакви наранявания! Езикът му също си беше на мястото. Отвори уста и раздвижи ченето. Чувстваше се леко отпаднал, но като човек, прекарал дълъг сън, а не като прострелян в главата с куршум от АК-47, който може да пробие дори железопътна релса.

ОЧЕВИДНО вторият му опит за самоубийство също беше завършил с провал. Е, поне този път се събуди в болница — за предпочитане беше пред старото мазе, полазен от плъхове. А от Аварията сякаш нямаше и следа! Ясно чуваше пиукането на медицинските апарати, поставени върху колички от двете страни на леглото му. Всичко това изглеждаше като пълен абсурд! Може би този път наистина беше успял? Намираше се в отвъдното. Сигурно ги посрещаха по някакъв познат им от земята начин, за да намалят стреса.

И после ги разпределяха…

„Той въздава всекиму дължимото“.

Мястото на самоубийците е в ада. Но тук изобщо не приличаше на ад. Така би нарекъл по-скоро кошмара, от който се беше измъкнал.

Лекарката имаше сини очи, които го наблюдаваха с любопитство. И много красиво лице — поне тази част от него, която можеше да види над маската. Дали му се усмихна, или просто така му се стори? Със сигурност не приличаше на демон!

Не приличаше на демон и мъжът, който се надвеси над него — висок, тъмнокос, с кожа, лъхаща на здраве. Спортната фигура личеше по стойката, дори под белия халат. Сякаш беше излязъл от реклама в някое списание.

По-скоро бяха ангели, отколкото демони.

„Пътят към ада е постлан с добри намерения.“

Нямаше как да е оцелял без драскотина след изстрела, това поне беше сигурно! Вакуумът, който се образува в устната кухина, увеличава силата на експлозията многократно и само налягането от изгорелите газове е достатъчно, за да ти пръсне черепа. Да не говорим за температурата и за куршума, който минава със свръхзвукова скорост през мозъка. Знаеше го от едно предаване по телевизията.

— Къде се намирам? — собственият му глас прозвуча странно.

— На сигурно място и в отлично здраве! — отвърна му симпатичната лекарка.

— Страдате от временна загуба на паметта — допълни красавецът в медицинския халат, — но тя е обратима и до седмица-две най-много ще възстановите всичките си спомени. Веднага щом се почувствате достатъчно уверен, за да се изправите на крака, без да ви прилошава, ще ви изпратим при въвеждащия психолог. Неговата задача е да ви улесни в процеса.

— Какъв въвеждащ психолог? Къде се намирам? Какъв процес?

— По възстановяване на паметта — каза лекарката с възможно най-благия си и дружелюбен тон. — А сега поспете.

— Не ми се спи.

— Може би сте гладен? Да ви донесем нещичко за хапване — предложи мъжът. — Имаме чудесни сандвичи!

— Последното, което помня, е как се прострелях в главата с автоматично оръжие, а вие ми говорите за сандвичи?

Мъжът и жената избухнаха в смях.

— По-добре ми кажете още сега, че съм мъртъв!

— По-жив сте от всякога — успокои го лекарката с милувка по косата — излишно е да се тревожите. Всичко ще ви се изясни. С времето. Затова е въвеждащият психолог.

— Той ще отговори на многобройните ви въпроси — допълни красавецът.

— Кога мога да разговарям с този въвеждащ психолог?

— По всяко време, когато пожелаете — отвърна мъжът.

Адам напрегна сили, изправи се и седна в леглото. После премести крака встрани и стъпи с босите си ходила върху пода. Зави му се свят.

— От залежаването е. Постойте така малко, би трябвало да отмине — каза лекарят и се обърна към колежката си: — Донесете му чехли, ако обичате.

* * *

В коридора на болницата се разминаха с други представители на медицинския персонал. Всички носеха задължителните бели халати. Имаше и облечени в сини нощници, като него. Това със сигурност бяха пациентите.

„Или гостите в преддверието на ада!“

Обединяваше ги нещо странно. Както мъжете, така и жените бяха красиви: перфектни пропорции, гъвкави, атлетични тела, правилни черти на лицето, висок ръст.

Лекарят и лекарката вървяха от двете му страни. Болницата беше стерилна, някак дори скучна. Никъде не видя прозорци.

— Имате ли огледало? — попита Адам.

Мъжът изгледа жената с разбиращ поглед. Сякаш очакваха този въпрос. Тя бръкна в джоба на престилката си и извади малко дамско огледало, част от сгъваем комплект сенки за очи. Адам се загледа в отражението си.

Не само гласът му беше станал различен. И външният му вид се беше променил! Не до неузнаваемост, пак си беше той, но някак по-съвършен. От огледалцето го наблюдаваше най-добрата версия на самия него. Или поне така си беше мечтал да изглежда винаги. Нямаше ги дребните лунички по бузите, драскотините и петната от слънчевите изгаряния бяха изчезнали. Бръчиците около очите му също липсваха. От начинаещото му оплешивяване нямаше и следа. Главата му беше покрита с гъста черна коса. Чертите на лицето му бяха елегантни и красиви, носът му беше перфектно изваян — нищо общо с предишния, дори цветът на очите му беше различен!

— Чакат ви още доста изненади! — каза лекарят.

Адам върна огледалцето на колежката му. Тримата продължиха да вървят мълчаливо по коридорите. Стигнаха до врата, която беше обозначена с табела:

„Въвеждащ психолог“

— Е, оставяме ви в ръцете на добър специалист. Той очаква с нетърпение да ви види! — жената почука по вратата.

От вътре се чу „влез“.

Двамата му кимнаха учтиво, след което продължиха нататък по коридора. Адам натисна бравата и влезе.

Кабинетът на въвеждащия психолог изглеждаше стерилно. Това никак не го учуди. Липсваха грамоти и дипломи по стените, нямаше прозорец. Всичко лъщеше в бяло. Адам се зачуди откъде ли идва светлината. Огледа тавана. Нямаше крушка, полилей, липсваха стандартните луминесцентни лампи. Ярката светлина, напомняща за летен ден по пладне, сякаш извираше директно от стените. В стаята нямаше други мебели, освен бюрото на психолога, стола, на който той седеше зад него, и стола пред бюрото, който очевидно очакваше Адам. И едно странно металическо кълбо, което висеше във въздуха. Направи му впечатление, че върху бюрото липсваха всякакви бележки, документи, химикали, тефтери, кочани с рецепти, каквито беше свикнал да вижда в лекарските кабинети. Нямаше го дори задължителният за всяко работно място компютър. Психологът го подкани с жест да седне.

Когато се отпусна в стола, Адам усети колко е удобен! Седалката и облегалката сякаш се раздвижиха, за да се нагодят към извивките на тялото му. Дали наистина се случи това, или просто така му се стори? Той вдигна поглед към въвеждащия психолог. Подобно на всички останали хора, които беше срещнал в странното учреждение, психологът също беше млад и красив. Уж се намираха в болница, а нямаше нито един грохнал старец.

„В рая всички са на 33 години“.

Домакинът му имаше дружелюбно, приветливо излъчване. Загадъчната усмивка върху лицето му издаваше приятно чувство за хумор.

— Как се чувстваш, Адаме?

— Леко отпаднал, ако не броим целия шок от непрекъснатите изненади, на които съм подложен!

— Може ли да ти предложа нещо за освежаване? Кафе? Чай? Вода? Шоколад? Едно валерианче?

— Мисля, че се търкалях достатъчно в леглото. Но няма да откажа цигара.

— Ха-ха-ха, браво, така ми харесваш! Нали не възразяваш да си говорим на ти? Извинявай, че не попитах в самото начало…

— Никакъв проблем, това винаги улеснява комуникацията — отвърна му Адам.

Преди да успее да продължи, въвеждащият психолог го изненада сериозно, като бръкна в шкафа под бюрото си, извади кутия жълт „Камел“, запалка, бутилка „Джони Уокър“ с червен етикет и две малки пластмасови чашки — от онези, в които дават на лудите да си пият лекарствата.

— Кой е Джони и накъде се е запътил? — пошегува се домакинът, докато наливаше уискито. — А, за малко щях да забравя.

Той отново се наведе и извади от шкафчето лек, алуминиев пепелник. Постави го на масата с думите:

— Чувствай се като у дома си! Готов съм да отговоря на всичките ти въпроси.

Без да бърза, Адам глътна малко от алкохола, закашля се, извади цигара, помачка я между пръстите си и запали. Невидима вентилация се включи над главата му и започна да издърпва дима към тавана.

— Къде се намирам?

— Болница, санаториум, рехабилитационен център. Наречи го както си пожелаеш. И при всички случаи ще бъдеш прав! Официалното наименование, все пак, ако това те интересува, е Център S-558–113. Тук всички сме посветени на грижата за новодошлите. Като теб. Целта ни е да улесним прехода максимално и да го направим възможно най-комфортен.

— Мъртъв ли съм?

— Какво те кара да мислиш така?

„Ето, започна се — помисли си Адам — сигурно ме смята за луд“.

— Нито смятам, че си луд, нито съм на мнение, че си мъртъв, Адаме.

— Можете да четете мислите ми?

— Нали щяхме да си говорим на „ти“?

— Откъде разбра точно за какво си мисля в момента?

— Работя като въвеждащ психолог отдавна. Занимавам се с новопристигнали всеки ден. Повечето задават едни и същи въпроси в началото. Но основният винаги е този. Та да се върнем към него — какво те кара да мислиш, че си умрял?

— Много просто, застрелях се в главата с автомат! — отвърна му Адам.

Въвеждащият психолог се усмихна, изпи уискито си на един дъх и наля в двете чашки до горе. След кратка пауза продължи:

— Не ти беше за първи път, нали?

— Кое?

— Опитът за самоубийство.

— Не. Първия път пробвах да се обеся, но се събудих в мазе, нахапан от плъхове.

— Знам, знам, гледал съм Доклада. Беше ужасно!

— Какъв доклад?

— Ами нещо като резюме на всичко, което си преживял там. В Симулацията. Но за това по-късно. А сега ми кажи какво мислиш за нашия Център? Как го намираш?

— Все по-убедително ми прилича на лудница. Само дето лудите рядко ги черпят с алкохол — Адам посочи с поглед бутилката върху бюрото.

— Е, малко ме надценяваш, аз съм психолог, а не психиатър. Психиатрите работят в лудницата.

— Какво е това място тогава? Като не е лудница?

— Нали ти казах? Рехабилитационен център! За възстановяване след преживяното в Симулацията. Повечето от вас са доста смели в избора си на Сценарий, а после ние, въвеждащите психолози, трябва да се справяме с последствията от шока. Пак, добре че не идваш от Средновековието, хе-хе. Тогава шокът наистина щеше да е голям. Кажи ми, не забелязваш ли нещо странно наоколо?

— Като липсата на прозорци например?

— Точно така! Като липсата на прозорци. На какво се дължи, според теб?

— Мислех, че вие, т.е. ти ще отговориш на всичките ми въпроси.

— Затова съм тук. Просто те насочвам към правилните въпроси. Така ще бъде по-лесно и за двама ни. Наздраве!

Адам не можа да устои на подкупващата усмивка на психолога и смело отпи. Дръпна си от цигарата. Започваше да се чувства удобно в тази странна лудница (тире) санаториум (тире) пансион. Компанията на психолога му харесваше.

— Няма прозорци, тъй като светът, в който пристигаш, е доста различен от онзи, в който си бил досега. Имам предвид Симулацията. Макар единият да е измислен, и двата изглеждат напълно реални. Тъй като събуждането винаги е свързано с временна загуба на паметта, щеше да бъде странно, дори опасно, ако ви излагахме директно на влиянието на тотално непозната среда. Погрижили сме се Центърът да изглежда подобно на видяното в Симулацията. Тук всички пристигате от горе-долу близки във времето и пространството Сценарии. Ето защо Центърът толкова много ти прилича на болница от края на 20-ти и началото на 21-ви век.

— Че кой век сме в момента?

— Готов ли си за отговора на този въпрос?

— Абсолютно! Да! — оживи се Адам.

— Имаме по-различно понятие за време, но ако спазваме традиционното летоброене, с което си свикнал в Симулацията, би трябвало да сме 2285 година.

— Моля?

— Правилно ме чу.

— Ебаси!

— А сега очаквам въпросите ти с нетърпение — въвеждащият психолог удари още един екс и отново си наля.

Адам последва примера му. Загаси цигарата в пепелника. Закашля се. Вентилацията се изключи, след като в помещението не остана и следа от дима. Адам попита:

— Затова ли всички са толкова красиви?

— Ами, как да ти кажа, науката доста напредна. А представяш ли си как се чувстват пристигналите от Рим или от друга антична епоха? Направо се виждаме в чудо тогава! Декорите не са проблем, естествено, но персоналът… изненадата е потресаваща. Хората тогава не са били толкова високи.

— А какво представлява Симулацията?

— Дълбока стаза. Хипнотичен сън. Контролирано видение. Наречи го както си пожелаеш…

— И при всички случаи ще бъдеш прав! — довършиха заедно в един глас.

— Точно така! Харесваш ми, нали ти казах! Май ще се превърнеш в любимия ми пациент! — психологът удари още един екс, отмятайки рязко глава назад.

Адам направи същото. Топлината от алкохола се разля по тялото му. Психологът отново напълни чашите. Зачервените му бузи контрастираха с белотата на медицинския халат.

— Няма ли да се напием прекалено бързо така? — развеселено попита Адам.

— Е, какво от това? Достатъчно е да увеличим само с няколко пункта метаболизма си и всичко ще изпотим. За нула време. Разбира се, при достатъчен прием на вода. След малко ще поръчам да ни донесат вода.

Адам запали нова цигара и уверено продължи с въпросите:

— Добре, а защо тогава нищичко не си спомням?

— Заради реализма.

— Бихте ли, тоест би ли уточнил?

— Основната цел на Симулацията е точно това — да симулира реално преживяване в съвсем различна среда. Сетивата не правят разлика. И няма как, тъй като по време на стазата се манипулират директно мозъчните центрове, отговорни за преживяването, които са свързани с Програмата на Сценария. Това води до временна загуба на паметта след събуждането. Но процесът е обратим и бързо ще се оправиш. Срокът зависи от конкретния пациент. Не би трябвало да отнеме повече от седмица-две. Имам предвид толкова е като усещане спрямо възприятията за време, с които си свикнал в Симулацията.

— А какви са тукашните възприятия за време? Ти как усещаш времето? — попита Адам.

— Нека кажем, че не сме толкова вкопчени в линейната му форма — отвърна весело психологът. Ще свикнеш и с това, не се притеснявай! Рано или късно всичко ще си припомниш, когато…

— Нищо не разбирам — прекъсна го Адам.

— Ще се опитам да го формулирам простичко. Времето не съществува. Всичко се случва във вечното настояще. В непрекъснатото сега. Тук е реалността. Останалото е илюзия. Миналото и бъдещето са спомени, мечти или надежди, но кухи, лишени от съдържание, въпрос на гледна точка… Субективни са, ала това не им пречи да изглеждат реални, също като преживяното в Симулацията. Без на практика да съществуват… В епохата, от която идваш, хората усещат времето линейно. Правят го по навик. Измерват го линейно, мислят за времето като минало, бъдеще и настояще. Всъщност няма как да измериш нещо, което не съществува.

— Но нали слънцето изгрява и после залязва? Денят и нощта се редуват. Има различни сезони. За 200–300 години едва ли всичко това се е променило…

— Така, е, ако наблюдаваш астрономическите тела от Земята.

Въвеждащият психолог чукна с пръст висящата във въздуха метална сфера.

Пред очите на Адам се разгърна триизмерна карта на слънчевата система. Планетите се въртяха около Слънцето и около оста си. Приближаваха се ту към него, ту към събеседника му, изглеждаха толкова реални, че се опита да докосне Сатурн, но ръката му мина през него. Беше триизмерна холограма.

— Както виждаш, решаваща е гледната точка. Всичко зависи от Наблюдателя.

— Искаш да кажеш, че не сме на Земята в момента, така ли?

— Искам да кажа, че може би си абсолютно прав! Хайде наздраве! И добре дошъл у дома!

* * *

Бутилката беше на привършване. Двамата с въвеждащия психолог вече фъфлеха. Онзи чукна отново с пръст по левитиращото металическо кълбо. Кълбото се завъртя, някаква диаграма се материализира във въздуха. Въвеждащият психолог издърпа една цветна линийка надолу с пръст, повдигна друга, след което диаграмата изчезна. На вратата се почука.

— Влез — извика домакинът.

— Поръчали сте вода — обади се мек женски глас.

— Оставете я на бюрото, благодаря!

Красива брюнетка се появи иззад гърба на Адам, сложи кана с вода и две чаши върху бюрото и застина в очакване.

— Може да разчистите всичко това! — въвеждащият психолог кимна с глава към препълнения пепелник, почти празната бутилка от уиски, двете пластмасови чашки и смачканата кутия цигари.

След като брюнетката излезе, психологът каза със сериозен тон:

— Сега ще те помоля да затвориш очи и да се облегнеш удобно, ето така — той скръсти ръце върху белия халат на корема си, притвори очи, а облегалката на стола му потъна назад, като се наклони с около 30 градуса.

Адам направи същото. И неговата облегалка се подчини.

Прекараха известно време в мълчание. Адам изведнъж усети топлината. Все едно се намираше в сауна, само че горещината идваше отвътре, а не отвън! Потта извираше от порите на тялото му и се стичаше надолу под дрехите. Шуртеше по слепоочията му. Спускаше се по гърдите и по корема под пижамата, с която беше облечен. Платът залепваше за кожата, бузите му горяха. Зави му се свят. Усети остра жажда. Отвори очи, за да си налее от каната и видя, че психологът се беше изправил зад бюрото. Гледаше го усмихнат, с ведрия си, умен поглед. И наливаше в двете чаши вода. Подаде едната на Адам:

— Лекичко, на малки глътки, внимавай да не се задавиш.

Изпиха водата. Домакинът предложи временно да прекратят сеанса:

— Мисля, че и двамата се нуждаем от освежаващ душ — каза той, бършейки с ръкав потта от челото си — от нещо хубаво за хапване и кратък сън. А след това ще продължим. Аз сам ще те повикам, когато си готов.

Адам усети колко е гладен. Спомни си за сандвичите, предложени му по-рано от красавеца в белия халат. Коремът му закъркори. От алкохолното опиянение нямаше и следа. Чувстваше се уморен и целият беше подгизнал в пот. Стана, кимна на въвеждащия психолог за довиждане и излезе от кабинета.

В коридора го очакваха двамата, които го бяха довели дотук. Върнаха се обратно по същия път, по същите бели, широки, прави коридори.

Посочиха на Адам къде се намира банята в неговата стая — вътре имаше душ кабина и закачена на стената хавлия. Точно до кабината се мъдреше чисто бяло порцеланово клекало. На стената висеше голямо, кръгло огледало. Върху рафтчето под него бяха наредени пластмасови шишенца с надписи: „течен сапун“, „шампоан“, „крем за лице“, „крем за тяло“, „балсам за коса“. „Като в някакъв шибан хотел! — помисли си Адам и доволно се усмихна — Само дето липсват логата и фирмените марки.“ Увериха го, че докато се къпе, обядът му ще бъде готов. Попитаха го какво иска за ядене.

— А какво предлага менюто? — поинтересува се Адам.

— Всичко! Каквото пожелаете! — отвърна му красивата лекарка. Беше свалила маската от лицето си и сега Адам можеше да види, че наистина е очарователна.

— Мисля да се възползвам от сандвичите. Ако може и малко шоколад за десерт. За пиене само вода, благодаря!

Лекарката кимна, той затвори вратата на банята, съблече пижамата и се напъха в душ кабината. Имаше още толкова много въпроси да задава на въвеждащия психолог! Нямаше търпение срещата им да продължи.

* * *

Когато излезе, в стаята нямаше никого. Апаратурата беше изнесена. На масичка до леглото му го очакваше табла, върху която бяха наредени сандвичите — най-обикновени триъгълни филийки, намазани с масло, покрити с шунка, горчица, маслини, поръсени с черен пипер и украсени с магданоз. В малка чинийка бяха поставени кубчета шоколад, имаше и чаша, пълна с вода. След като засити глада си, Адам блажено се изпъна върху леглото и с удоволствие остави на съня да го превземе, заедно с умората, натрупана от преживяното.

* * *

Отново се намираше в кабинета на въвеждащия психолог. Бяха го повикали малко след като се събуди. Преди да го ескортират за пореден път през коридорите, си беше поискал лист хартия и химикал, за да запише множеството въпроси, които се трупаха в главата му. Възнамеряваше да ги зададе един по един. Започна с първия:

— Кой, по дяволите, би се подложил на всичко това? Или Симулацията е някаква форма на наказание?

— Симулацията е форма на забавление — отвърна му въвеждащият психолог. — Нещо като ходенето на лунапарк, посещението на киносалон и играенето на видео игри от епохата, която познаваш. Само че наведнъж! И… много по-убедително при това! Толкова убедително, че е необходимо да си припомняш истинския си Аз и истинския свят, след като излезеш. Точно затова съм тук — усмихна се той.

— Хе-хе, говорим си вече като стари приятели, дори изпихме бутилка уиски заедно, но все още не си знаем имената — каза Адам. — Или поне аз не знам твоето.

— Ти вече разбра, че не сме вкопчени в представата за време, която носиш от Симулацията. Същото важи и за имената.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че името, като идентификация, е ненужно. Имената се повтарят, може да стане грешка. Всичко, от което се нуждаеш, е един номер, за да се различаваш от останалите. Ето, например, ти си А985875785976549. Колежката, която те доведе тук, е Е87650875607850. „А“ означава Адам, т.е. мъж. Е се отнася за Ева, т.е. индивидът е от женски пол. Комбинацията от числа може да запълни цял том с лични данни. Нещо като „баркод“. Или как му викахте там, ЕГН? Само че доста по-съвършено.

— Сигурно се шегуваш!

— Ни най-малко. Виж, това няма нищо общо с ролите, които играем в обществото. Всеки може да си избира име, с което да се представя. Тези имена се менят, ала номерът си остава. За нуждите на идентификацията. Същото е и в Симулацията. Там всички сте с измислени имена. Ти как би нарекъл въвеждащия си психолог, например?

Адам се замисли. Хрумна му закачлива идея:

— Свети Петър. Нали държиш ключовете към „небесното царство“!

— Добър избор. Жена ми ме нарича Кретен, но това няма нищо общо, нали?

Двамата се разсмяха.

— Ако не възразяваш, докато си възстановиш паметта, ще продължавам да те наричам Адам.

— Не възразявам. А сам ли си избрах това име?

— Не беше много оригинално, трябва да ти призная. Да, сам го избра.

Адам погледна към листа с въпросите:

— Нека се върнем на Симулацията. Така и не ми стана ясно защо някой би си причинил гадостите, които преживях там?

— Има три причини човек да влезе в Симулацията, Адаме. Искаш ли да ги чуеш? — лицето на психолога придоби сериозен вид.

— Целият съм в слух.

— Първата е скуката. По същата причина хората в миналото са гледали филми, ходили са на лунапарк, скачали са с бънджи, тълпили са се по стадионите или в Колизея, за да наблюдават кървавите зрелища.

— Така, това го разбрах, а коя е втората причина? — попита Адам.

— Втората причина е невъзможността да извършиш престъпление.

— Моля?

— Колкото и добре да е уреден животът ни тук, ние не можем да извършим престъпление. Никакво нарушение на правилата! Да не говорим за насилие. Ето, нека си направим един експеримент — стани от стола, заобиколи бюрото ми и ела да ми забиеш един шамар. Ама мъжката!

Адам се поколеба.

— Не се шегувам! — подкани го въвеждащият психолог.

Воден от нарастващото си любопитство, Адам изпълни нарежданията му. Той заобиколи бюрото, изправи се пред психолога, вдигна дясната си ръка и замахна. В момента, в който плесницата трябваше да изплющи върху бузата на събеседника му, дланта рязко отскочи назад, някаква сила го повлече след себе си и Адам се озова на пода. Леко уплашен и силно изненадан, той стана и се върна обратно на стола:

— Какво беше това? — попита запъхтян.

— Помниш ли, когато се изпотихме по-рано?

— Как да не помня!

— Всички сме едно цяло, Адаме! Свързани сме, без да губим своята индивидуалност. Можем да си влияем взаимно, дори от разстояние, но без лоши намерения. По-рано ти помогнах да се очистиш от алкохола, това беше добро намерение. Сега не можеш да ми обършеш шамар, защото, дори да го правиш с моето съгласие, това намерение би могло евентуално да ме нарани.

— Как различавате добрите от лошите намерения? За да излекуваш някого, понякога трябва да му причиниш малко болка, нали така? Ти си лекар, би трябвало да си наясно с тези неща! Кой определя правилата?

— Благодаря ти за комплимента, но както казах по-рано, аз съм само психолог, а не психиатър. Психиатрите са медицински лица. Иначе директно на въпроса ти: никой. И всеки от нас поотделно. Всички ние заедно определяме правилата. Съществуваме като един организъм, Адаме. Като една обща Личност. Каквото е добро за теб, е добро и за мен. Всяко наше действие, което може пряко или косвено да навреди на друго човешко същество, т.е. на собствената ни Личност, изразена чрез него, се санкционира с реакция, насочена към източника на това действие.

— Равно по сила и обратно по посока противодействие — промълви под носа си Адам.

— Точно така! Ето че започваш да си припомняш!

— Но как става това?

— Защитен механизъм. Сингулярност. Автогенен тренинг.

— Наречи го както искаш и винаги ще си прав! — казаха двамата в един глас.

— Ще свикнеш, спокойно. Всичко ще си припомниш. Въпрос на време е само — окуражи го въвеждащият психолог.

— Щом сме способни на такива неща, защо тогава са необходими седмици, за да си възвърна паметта? Не можеш ли да ускориш процеса, както направи с разграждането на алкохола?

— Не, защото това би могло да ти навреди!

— И как по-точно?

— Ще навреди на психическото ти здраве. Симулацията оставя трайни следи. Дълбоки отпечатъци в съзнанието. Човек губи представа кое е реално и кое — не. Също както при водолазите, можеш да се потопиш в Симулацията бързо, но не можеш да излезеш със същата скорост, това ще те накара да полудееш.

— Схванах метафората, но не разбирам процеса — отвърна Адам.

— Самият факт, че го наричаш „метафора“ вече показва, че започваш да се връщаш, да възстановяваш връзката си с хората. Именно това беше намерението ми, когато избрах примера — да го използвам като метафора.

— Двете реалности се преплитат — каза Адам.

Това твърдение изненада и самия него.

— Точно така. Особено в сънищата — въвеждащият психолог наблегна върху думата „сънища“.

— Значи ли това че…?

— Да! Онова, което сънуваш в Симулацията, често са спомени от истинския ти живот. Или от друга Симулация, оставила дълбок отпечатък. Сънищата се засилват, преди да се събудиш.

— Магистралата…

— Магистралата е предишно изживяване от друга Симулация, в която си бил. Исторически Сюжет от по-късен етап — някъде към края на 21 век, ако използваме класическото летоброене. „Умря“ на няколко пъти, така и не успя да я пресечеш. Накрая се стигна до запознанството ти с водача на глайдера. После я намери след събуждането и сега сте семейство. Това е жена ти.

— Юлия?

— Е098660986087960. В онази реалност тя се казваше Ева. Приличате си по липсата на въображение, трябва да ви се признае!

— Значи и други хора могат да участват в моята Симулация, така ли?

— Естествено! Че кое му е забавното иначе! — въвеждащият психолог плесна с ръце.

— Чакай малко, всички хора в Симулацията ли са истински?

— Не. Само тези, които имат най-лични и дълбоки преживявания с теб.

— Значи, освен Юлия…

— И така нареченият Николай, да. Най-добрият ти приятел. Няма търпение да се видите.

— А останалите?

— Останалите са само част от Сценария. Сценарият има няколко опорни точки: обстановката, средата, епохата, събитията, които участникът желае да преживее. И главните герои. Другото е въпрос на свободна воля! Ти искаше да преживееш „Аварията“. Затова не успя да се обесиш. В мазето. Николай приключи в деня на „Аварията“. Той беше там, за да ти прави компания. Да облекчава страданията ти. Излезе по-рано и изключително бързо възстановява паметта си сега. Както казах, няма търпение да те види.

— Ами Юлия?

— Разминахте се преди малко. Аз съм и неин въвеждащ психолог. Все още е объркана, но ще се оправи, не се безпокой. Досега нямаме случай на пациент, който да не е възвърнал паметта си изцяло.

— Значи само ние тримата, така ли?

— Само вие тримата. Плюс целия „драматичен състав“. Да не пренебрегваме реализма на останалите „герои“. Хората, които сънуваме, невинаги съществуват. Това не прави сънищата по-малко въздействащи. Не забравяй, че Симулацията е преди всичко контролиран сън.

— И времето там тече различно?

— И времето там тече различно!

— Колко време ме нямаше?

— Около 60 часа — отговори въвеждащият психолог.

— А какво стана с Юлия? Тя в Индия ли загина? Или оцеля след Аварията?

— Ще имаш възможност да прегледаш Доклада й, след като си възстановиш спомените. Излязоха по едно и също време с така наречения Николай. Преди теб.

— Искаш да кажеш, че е загинала в Деня на Аварията?

— Това се опитвам да кажа. Но е не по-малко жива от теб.

— А какво стана с индиеца?

— Има ли значение, Адаме? По-важното е какво става с теб сега, когато отново си сред нас!

— Добре, но нека се върнем към Симулацията, моля те! — запъна се Адам.

— В очакване съм на твоите въпроси — въвеждащият психолог се намести удобно в стола. Нямаше и следа от отегчение в гласа му. „Сигурно си обича работата“ — помисли Адам. Погледна към листа с въпросите и попита:

— Какво предизвика Аварията?

— „Аварията“ е заглавие на Сценарий — полуисторически, полуфантастичен. Имам предвид, епохата и средата са напълно действителни, хората са живели така някога, в една малка страна, откъдето произхождаш и ти. Но самият катаклизъм е бедствие, родено в ума на Сценариста — комбинация от резки превключвания на земното магнитно поле и от мощно слънчево изригване. Такъв катаклизъм никога не е имало на Земята. Поне в писаната история. Целта на Сценариста е била човечеството да се върне назад в еволюцията, преди електричеството. И процесът да бъде необратим. Мисля, че се е справил чудесно със задачата, но аз, честно да си призная, никога не бих избрал точно неговата Симулация.

— Значи и ти влизаш в Симулацията?

— Всички влизаме в Симулацията. Преобладават историческите сюжети. Нормално е човек да се интересува от миналото. Няколко пъти съм бил Хитлер, дори веднъж спечелих Втората световна война. После бях Наполеон, убиха ме още в казармата, а веднъж бях редник в армията на Александър Македонски. Сценарии като „Аварията“, полуфантастични, са доста по-трудни за реализиране и по-мъчно се излиза от тях. Затова подозирам, че възстановяването ти може да се проточи. Иначе психиката просто го възприема като пътуване във времето и по-лесно позволява на истинските спомени да се завърнат.

— Значи всичко в Симулацията е нагласено, така ли?

— Не, само основните фактори, както ти казах. И главните действащи лица. Останалото зависи от волята на индивида. От изборите, които прави. Всичко е възможно, както при съзнателното сънуване. А реалностите се преплитат…

Последва кратко мълчание.

— Искаш ли да знаеш какво работиш тук, с какво се занимаваш? — попита въвеждащият психолог.

— Ами… да — отвърна Адам.

— Сценарист. Автор на Симулацията „Монополи“. Все още не съм я пробвал, но колегите доста я хвалят. Явно си те бива, Адаме! Затова го написа онзи роман.

— Сега разбирам защо идеите сякаш идваха наготово! Все едно, че ми ги диктуваше някой.

— Диктувало ги е подсъзнанието ти. „Монополи“ е пример за полуисторически, полуфантастичен Сценарий. От най-трудните. Справил си се блестящо! Гледал съм докладите на мои пациенти, които се завръщат оттам. Отваряш ми доста работа като въвеждащ психолог, но както правилно отбеляза, аз наистина си обичам професията, така че не възразявам!

— Значи все пак можеш да четеш мислите ми?

— Не бих го нарекъл точно така. По-скоро е усещане. Интуиция. Идва от дълбоката свързаност, ти също го можеш. Ще видиш, всичко ще си припомниш.

— Защо тогава си губим времето с тези въпроси?

— Защото улесняват процеса. По време на разговора ти вече имаше няколко интуитивни прозрения.

— Аха! Добре, ето ти един неинтуитивен въпрос: коя е третата причина да влизаме в Симулацията? Дотук изброи само две: скуката и възможността да правим там каквото си пожелаем. Коя е третата?

— Хайде, пробвай си интуицията! Ще можеш ли да отговориш сам на този въпрос? — попита въвеждащият психолог.

— Но аз не знам как…

— Не ти трябват знания, кажи първото, което ти дойде на ума, без да се замисляш. Сега! — психологът щракна с пръсти.

— За да живеем отново на Земята — изненада себе си Адам.

— Именно. За да живеем отново на Земята.

— По-рано беше споменал, че не се намираме на Земята, но къде сме тогава? — Адам хвърли поглед върху списъка с въпросите:

— Това е една от основните ми питанки.

— Държиш ли се здраво за стола? — въвеждащият психолог отново му отвърна с въпрос.

После се изправи в креслото, чукна висящата във въздуха металическа сфера и стената зад него изчезна.

Появи се земното кълбо. Заемаше цялото пространство. Северна и Южна Америка се въртяха бавно, като спиците на гигантско виенско колело.

— Харесва ли ти гледката от кабинета ми? — усмихна се въвеждащият психолог.

Адам наистина се хвана за стола. Зави му се свят. Инстинктивно усети, че изображението е истинско, а не някаква холограма.

— Намираме се на геостационарна орбита над Централна Америка. Заради изкуствената гравитация се получава така. Живееш в станция с формата на геврек, който се върти около центъра си. Имам привилегията да работя в едно от крайните помещения, които гледат право надолу, към предишния ни дом.

— Би ли изключил това, всеки момент ще повърна!

Въвеждащият психолог чукна металическото кълбо с пръст и старата бяла стена се появи на мястото си, закривайки космическата панорама.

— Населението на станцията е около 30 милиона души — продължи въвеждащият психолог — от всякакви етноси и народи. И не е единствената. Има още две. Освен това разполагаме с колония на Луната и на Марс. Стотици екипажи летят в дълбокия Космос. Експедициите имат за цел да проучат нови планети, подходящи за заселване. Докато Земята отново стане обитаема, ще изминат десетки хиляди години.

— Какво се е случило? — попита тихо Адам.

— Нещо по-лошо от Аварията, приятелю! — въздъхна въвеждащият психолог.

— След време всичко ще си припомниш — казаха и двамата в един глас.

Ново небе и нова земя

„И видях ново небе и нова земя;

защото първото небе

и първата земя преминаха.“

 

Откровение 21:1

Въвеждащият психолог отказа да даде повече информация за бедствието, което беше накарало човечеството да потърси спасение в орбита. Отказа му със стандартните аргументи, които вече бяха започнали да омръзват на Адам: „всичко ще си припомниш“, „рано ти е още, имай търпение!“ и „това може да ти навреди“. Наложи се да сменят темата на разговора.

Адам погледна към листа с въпросите, който държеше в ръце. Списъкът беше станал излишен. Някои отговори беше получил спонтанно в процеса на разговора, а на мястото им непрекъснато се появяваха нови.

— Можеш да изхвърлиш въпросника — подкани го въвеждащият психолог с усмивка.

Адам започваше да свиква с компанията на телепат, макар да не беше точно телепатия, както го убеждаваше събеседникът му, а някаква странна свързаност. Той смачка листа и го пусна в пластмасовото кошче под бюрото. Кълбото хартия тупна меко на дъното. Кошчето беше празно.

— Това също е част от декора — уточни въвеждащият психолог.

— Знаеш ли, чувствам се самотен в болничната ми стая, — каза Адам — всичко е толкова бяло, чисто, някак скучно и стерилно. Така ли изглежда истинският свят? Или просто ми спестявате излишни дразнители, преди да съм си възстановил паметта напълно?

— Виждаш ли, започваш сам да отговаряш на въпросите си, което е стъпка в положителната посока!

— Кога ще мога да се разхождам из Станцията? Искам да общувам с други хора, тъпо ми е сам — намуси се Адам.

— Има време за всичко. Достъпът ти до повечето нива в Станцията все още е ограничен по обясними причини, но не виждам защо да не се срещнеш с Николай, който и без това непрекъснато ми досажда. Все настоява за това.

— Той… — отвори си устата Адам.

— Да, възстановяването на паметта му завърши успешно и необичайно бързо — прекъсна го въвеждащият психолог. — Въпреки това, няма да можеш да разговаряш с него за нещата, за които все още ти е забранено да разговаряш с мен, защото…

— Това може да ми навреди — довърши изречението Адам. — За всичко си има време, знам!

— Точно така! И, за да видиш, че не съм чак толкова лош човек, ще ти отворя достъп до мястото, където можеш да намериш Николай. Той вече е там и те очаква.

— Къде е това? — развълнува се Адам. — Тук всички коридори са еднакви, лесно ще се загубя. Ако Станцията е с 30 милиона души население, сигурно е огромна!

— О, не се притеснявай за такива неща. Възприеми го като поредния ни урок по интуиция.

— Отново нищо не разбрах!

— Ще излезеш от кабинета ми, ще си поемеш дълбоко дъх, ще издишаш бавно, докато си представяш Николай в полето на съзнанието, така де — извикваш образа му във въображението си и тръгваш накъдето те повлекат краката. Избягвай излишните разсъждения, просто се остави на „вътрешният навигатор“ да те води. Ако изгубиш пътя, представи си Николай отново и продължи. Ще видиш колко е лесно.

— Предполагам, че не ме чакат кой знае какви непредвидими ситуации в този ваш подреден и технологичен свят, прав ли съм?

— Това е и твоят свят.

— Да, но прав ли съм?

— От интуицията ти зависи колко бързо ще откриеш Николай и колко отегчен от чакането ще бъде той, когато най-сетне го намериш — усмихна се въвеждащият психолог. — Това е единствената „опасност“, която те грози. Ще се видим отново след това.

Въвеждащият психолог стана, стиснаха си ръцете за довиждане и онзи му направи знак, че е свободен с леко кимване на главата. След това седна обратно в креслото си и взе да си играе с левитиращата над бюрото му металическа сфера, като безгрижно я побутваше ту от ляво, ту от дясно. Кълбото само се завръщаше в първоначалната си позиция. Адам напусна кабинета.

Коридорът беше празен. Правите и гладки стени искряха в бяло, но не личеше откъде идва светлината. Нямаше никакви осветителни тела. Докато вдишваше бавно през носа си Адам установи, че няма и никакви миризми. Усети само плата на синята нощница, в която беше облечен. Тя не ухаеше на перилен препарат, а по-скоро на памучна дреха, която си държал дълго време на пряка слънчева светлина. Той си наложи да извика образа на Николай във въображението си. Не беше трудно, познаваха се от деца.

„Пардон, в Симулацията сме се познавали от деца, но тук също сме приятели, така че…“

Адам издиша бавно, както го беше посъветвал въвеждащият психолог, отвори очи и тръгна наляво, без да мисли защо. Единственото, върху което се фокусираше, беше образът на Николай.

Вървя дълго. От двете му страни се редуваха бели врати. Първоначално той спираше пред някои от тях, полагаше ухо върху гладката им повърхност („от какъв ли материал са направени?“) и напрягаше слух, но не чуваше нищо и продължаваше напред.

Опита да натисне една-две брави. Вратите бяха заключени. Никой не реагираше отвътре. Нямаше нито „влез“, нито „махай се оттук, скапаняк такъв!“. В един момент му омръзна, той отново повика образа на Николай в съзнанието си и уверено закрачи напред, подминавайки затворените врати.

Коридорът се изкачваше плавно, така че не можеше да види къде свършва в далечината, въпреки перфектното осветление. В един момент коридорът направи лек завой и се разклони на две. Инстинктивно Адам пое по десния път. Запита се дали пък не е сгрешил, но после си припомни, че не биваше да разсъждава и щом спонтанно бе избрал дясната посока, значи това бе правилната посока. Прокле наум шибания лабиринт от стерилни бели коридори и започна да крачи по-уверено. Дори леко се затича. Мисълта, че му предстоеше отново да види Николай го ободряваше.

Коридорът свърши пред затворени плъзгащи се врати. Приличаха на вратите на асансьор. Нямаше копчета за повикване на асансьора. Липсваше и фотоклетка, каквато слагаха над обикновените плъзгащи се врати. За всеки случай Адам размаха ръце, може пък датчикът да беше някъде там. Не се случи нищо. Тъкмо се канеше да се върне обратно, за да продължи по лявото разклонение на коридора, когато някакъв шум му привлече вниманието. Вратите се отвориха. Помещението зад тях наистина приличаше на асансьор.

В момента, в който стъпи вътре, вратите се затвориха зад гърба му и вътрешностите му натежаха. Издигаше се. След броени секунди асансьорът започна да забавя скоростта си. Слепоочията му се наляха с кръв. Усещаше как тя пулсира в голямата вена на челото му, но усети и нещо озадачаващо — чувстваше се по-лек! Едва забележимо, но все пак беше по-лек! Ушите му заглъхнаха. Зави му се леко свят. Когато асансьорът безшумно спря, краката му се отлепиха за миг от пода.

„Сигурно е от изкуствената гравитация. Ако въртенето на Станцията притиска предметите към пода й, т.е. към периферията на диска, колкото по-нагоре се изкачваш вътре в нея, т.е. към центъра, толкова по-лек би трябвало да ставаш!“

Вратите се отвориха. Същият бял, скучен коридор. Адам изчака известно време, за да провери дали вратите ще се затворят. Беше любопитен къде другаде можеше да го отведе асансьорът.

„Дали пък няма да го повика някой?“

Но вратите продължаваха да си стоят отворени и не се случи нищо. Той отново размаха ръце. Заопипва стените, трябваше да се задейства отнякъде това чудо… Отново не последва никакъв резултат. Адам излезе и тръгна право напред.

Скоро се озова пред поредните плъзгащи се врати. Този път те се отвориха автоматично, щом ги приближи, като добре познатите му („Откъде? От миналото? От Симулацията?“) устройства с фотоклетка, но този път зад тях нямаше асансьор.

Заля го вълна от топъл въздух, примесена с аромат на цветя. Гледката, която се разкри пред очите му, беше крайно различна от това, което очакваше да види. Той пристъпи напред.

Намираше се в нещо като гигантска градина или по-скоро огромен парк, разположен на няколко нива и обхващащ различни тераси, които се разпростираха във всички посоки. Паркът преливаше от цветни лехи. Адам забеляза виещи се вертикално нагоре и надолу стълби с парапети, обрасли в зеленина, дървени пейки и тухлени стени, опасани в бръшлян, чакълести алеи, изобилие от дървета и много, много цветя. Тук-таме се мяркаше по някое езерце, в което плуваха лебеди и патици, а от по-високите етажи на градината се спускаха водопади, които потапяха атмосферата в успокояващия си ритъм. И зад всичкото това беше Космосът. Съзвездията безшумно следваха своя път в посока обратна на въртенето на Станцията. Адам преглътна и установи, че този път не му се гадеше.

„Добре, че няма гледка към Земята!“

Наоколо беше пълно с хора. Някои седяха на пейките и разговаряха. Други се разхождаха по алеите. Имаше двойки, хванати за ръце, имаше и самотници като него. Почти всички носеха сини нощници, на места забеляза и облечените в бяло представители на („медицинския?“) персонал. „Значи така изглежда градината на лудницата“ — засмя се Адам. Сигурно тук някъде го очакваше Николай.

Без да разсъждава излишно, той пое напред по първата алея, която му се изпречи пред очите. Подмина поляна, където няколко души седяха мълчаливо в кръг, държаха се за ръце и медитираха. Николай не беше сред тях. Плясък на криле привлече вниманието му. Ято птици прелетя горе между терасите, които се издигаха толкова високо, че почти му се губеха от погледа. Шумът от водопадите и ароматът на цветя го заливаха отвсякъде.

Подмина и една пейка, на която две прекрасни момичета от азиатски произход разговаряха помежду си. Те го удостоиха с лъчезарните си усмивки за миг, след което продължиха да общуват на език, който той не разбираше.

Почиващите „или може би починалите?“ в парка идваха от различни раси, но всички имаха перфектно телосложение, бяха млади, изглеждаха красиви и самоуверени, но без излишна надменност. По-скоро излъчваха някакво странно усещане за съпричастност.

„Като заговорници в перфектното престъпление“ — помисли си Адам, но си припомни, че трябваше да спре да разсъждава, за да открие приятеля си в този лабиринт от природна и човешка красота, разположени на фона на космическата пустота.

Той затвори очи, вдиша бавно от аромата на близкия розов храст през ноздрите си, повика отново образа на Николай зад затворените си клепачи, издиша, отвори очи и зави на ляво по пътеката, която се отклоняваше след пейката с красивите азиатски момичета.

И тогава го видя.

Николай седеше по турски върху зелена поляна до едно от езерцата, вадеше парчета сухар от голям хартиен плик, разположен в скута му, и ги подхвърляше на патиците във водата, които лакомо ги поглъщаха. Няколко лебеда надменно плуваха отстрани и разсеяно си чоплеха перата с червени клюнове. Адам се затича.

В този миг Николай вдигна поглед и се усмихна. Стана, за да поеме развълнувания Адам в обятията си.

Дълго време стояха прегърнати, без да си кажат нищо. Адам усети, че от очите му върху рамото на Николай се стича поток от горещи сълзи. Той се отдръпна назад, за да огледа приятеля си.

Беше променен, да, но пак си беше същият Николай… до известна степен. Липсваха белезите от едрата шарка, прекарана в детството. Нямаше го и лекото изкривяване на носа, което Николай си беше докарал при едно спускане с шейна в планината. Косата му беше черна и късо подстригана, както обикновено, но следите от ранно оплешивяване и белите косъмчета отсъстваха. Адам прецени, че приятелят му изглежда с няколко сантиметра по-висок от обичайното и с няколко години по-млад. Носеше широки панталони и блуза с дълги ръкави в светло сив цвят, които изглеждаха доста удобни. Не ставаше за фотомодел, но при всички случаи беше с една-две идеи по-красив от онзи Николай, когото Адам помнеше от Симулацията.

— Ей, знаех си, че ще успееш! Лесно ли ме намери?

— Ти шегуваш ли се? — Адам изтри сълзите от лицето си с ръкава на нощницата: — Истински късмет след лабиринта, който преминах, за да стигна до тук. Но не се изгубих никъде!

— Браво, това показва, че се възстановяваш успешно!

— За разлика от теб. Би трябвало вече да си напълно готов, поне според въвеждащия ми психолог.

— Ах, да! И аз бях при него. Голям симпатяга! — усмихна се Николай и го подкани да седнат заедно на поляната пред езерото, след което му подаде хартиения плик със сухарите.

Адам извади филия твърд хляб, разчупи я на две и я подхвърли на патиците във водата. Николай продължи:

— Нормално е, все пак излязох преди теб, а и нямах твоите травми. Въпреки че и моето излизане си го биваше! Е, как е, харесва ли ти „новият“ ни дом?

— Какви травми? Ти прекарваше цялото си време в пушене на трева на балкона! — засмя се Адам.

— Като стана въпрос — Николай бръкна в джоба на панталона си и извади една свита цигара — да си припомним доброто старо време, а? Не мога да пуша всеки ден, пазя си го специално за срещата ми с теб!

— Първата работа на въвеждащия психолог беше да ме напие с уиски — въздъхна Адам — мога да си представя как е посрещнал теб!

— Беше разпалил наргилето, да. Казах си, ако съм мъртъв, значи съм попаднал в някакъв Рай, все пак. Раят на злетата! — Николай извади запалка от другия си джоб, щракна и поднесе огънчето към цигарата.

Дръпна си три пъти шумно, дълбоко и с наслада, точно както правеше в Симулацията. Подаде му димящата цигара.

— Какво пък! — каза Адам — Имам среща в космическа станция с автор на клюки за жълтата преса, който по някакъв начин се оказва герой от напълно измислен филм, който ми се е присънил наяве. Едно напушване едва ли ще ми навреди. Колко по-абсурдно може да стане?

Двамата се засмяха. Адам дръпна от цигарата, опита да задържи острия, лютив дим, закашля се, издиша, но упорито си дръпна отново, въпреки кашлицата. След втория опит, вече насълзен и тресящ се от леки спазми в диафрагмата, той върна цигарата на Николай:

— Чудя се откъде се снабдявате с тези неща?

— Какви неща?

— Уиски, марихуана, абе тук всички ли са безделници, пияници и тотални напушалки като теб?

— О, има още доста неща да научаваш, пардон, да си припомняш, а точно това е един от баналните детайли. Но не, не сме такива, каквито ни описваш. Живеем в изобилие, без да злоупотребяваме.

— Какво имаше предвид, когато каза, че не ти разрешават да пушиш редовно? — попита Адам.

— Не съм казал, че не ми разрешават. Казах само, че не мога да се напушвам всеки ден, както правех в Симулацията.

— Защо?

— Забраненият въпрос! — отвърна му Николай с пресипнал глас — Никога не питай „Защо?“, освен ако не искаш да си нарушиш душевния комфорт!

Адам усети приятно отпускане да завладява тялото му. Сякаш самият той беше вана, пълна с мръсна вода и някой току-що бе издърпал тапата. Цялото напрежение, всички объркани въпроси, стресът от изненадващия преход към това необичайно място, съмненията, отчаянието, болката и страха, които все още носеше със себе си от Симулацията, всичко това изгуби своята сериозност.

Той огледа сюрреалистичния пейзаж около себе си — две палми в далечината се поклащаха на фона на съзвездието Орион. Нямаше как това да е сериозно! „Животът е една шибана игра!“ Не само Симулацията, но и това тук! Стана му смешно. Той се излегна по гръб и започна да се смее с всички сили, от все сърце. Николай сякаш само това чакаше. Започна да се киска като гном, а това само усили смеха на Адам. Скоро смехът им зарази и насядалите по поляната наоколо.

След като се успокоиха, Николай доизпуши цигарата и попита:

— А знаеш ли кое е най-смешното?

— Не знам, ти ще ми кажеш.

— Че по време на излизането ми от Симулацията бях напушен като гъз! Искаш ли да прегледаш Доклада?

— Какво имаш предвид?

— Да видиш как приключих. Без излишните усещания, де, само звук и картина, окей?

— О, ама да не вземе да ми навреди! — Адам отново се разсмя, този път не така силно.

— Слушай сега, — подхвана делово Николай — както си се излегнал така, искам да затвориш очи и да фокусираш цялото си внимание върху гласа ми. Даже е хубаво, че си пафнал, защото няма да имаш излишна съпротива от волята и от разума. Отпусни се, затвори очи и следи внимателно гласа ми. Готов ли си?

Адам се намести още по-удобно върху тревата, пое си дълбоко дъх, издиша, отпусна се и затвори очи.

— Ще преброя бавно от десет до нула — започна Николай — и вместо нула ще произнеса ключовата дума. Ти няма да я чуеш, но това ще бъде сигнал да задействаш Доклада. Веднага, след като го прегледаш, ще се събудиш свеж и отпочинал. А сега се съсредоточи!

Адам се остави на шума на водопадите да го погълне изцяло. След малко към тях се присъедини и гласът на приятеля му.

— Десет. Краката ти натежават. Вече не усещаш ходилата си. Девет. Тежестта се разпространява нагоре, обхваща коленете и бедрата, постепенно се обездвижваш от кръста надолу. Осем. Коремът ти е празен, лек си като перушина. Седем. Дишаш бавно. Равномерно. Потъваш в дълбок сън. Шест. Мускулите по раменете и по гърба ти се отпускат. Усещаш облекчение, все едно си свалил тежка раница, която си носил цял ден. Пет. Отпускат се всички мускули по врата ти. Четири. Лицевите мускули се отпускат. Три. Езикът се отлепя от небцето и си ляга удобно в устата. Две. Потъваш в дълбок сън. Едно. Намираш се в състояние на пълен покой…

— Слизам до магазина.

Адам видя себе си в панелния апартамент на Николай. Беше състарен, имаше болнав вид, кофти брада и сплескана върху челото мазна коса. Едва успя да разпознае собствения си образ. Брадата не му отиваше, недоспиването му личеше от разстояние, приличаше на бездомниците от квартала. Носеше стар анцуг, покрит с петна.

Николай седеше по турски върху водния матрак пред масичката с лаптопа. Не му отговори. Само въздъхна. Адам чу собствения си глас:

— Искаш ли нещо?

Николай се намръщи:

— В хладилника има китайско от вчера. Плюс няколко бири. Имаме си достатъчно за обяд. Какво толкова ще купуваш?

— Ами нищо, добре тогава, чао!

Фигурата на Адам излезе в коридора. Наблюдателят остана сам в стаята с Николай. Онзи се съсредоточи върху екрана на лаптопа.

Пишеше бързо върху клавиатурата, почесваше се по бедрата, шепнеше си тихичко, отваряше някакви сайтове, разглеждаше, после пак пишеше и накрая изпрати някакъв файл по имейла. След това стана и отиде до хладилника да си отвори бира. Бръкна под матрака, извади кутията от кинолента, в която държеше тревата, надроби една глава между острите зъби на гриндера, посипа я внимателно върху хартийката, добави малко тютюн, зави цигарата и я облиза. Опипа джоба на панталона си за огънче. Излезе на терасата и намери запалката там — лежеше върху перваза, а по металната й пластинка си играеха лъчите на следобедното слънце. Николай запали тревата.

Докато той пушеше, Наблюдателят хвърли поглед върху добре познатата му панорама от деветия етаж на панелния небостъргач. Трафикът по околовръстното беше натоварен. Олющените панелки наоколо мълчаха като намръщени старци сред оживлението на автомобилите, клаксоните и градската суматоха. Пешеходците бързаха за някъде. Планината се издигаше величествено над цялото това гъмжило — сякаш само тя предусещаше какво предстоеше да му се случи след малко, но нямаше никакво намерение да се издава. Слънцето блестеше високо в тъмносиния небосвод.

Николай се изкашля. Това привлече вниманието на Наблюдателя. Нещо като псувня излезе от устата на Николай. Наблюдателят проследи погледа му и видя голям пътнически самолет да извършва плавен завой в далечината. След маневрата се насочи право към тях. Колесниците се спуснаха бавно под корпуса. Приличаше на граблива птица, увиснала с разперени криле във въздуха. Зае цялото небе.

Николай изтърва цигарата, втурна се обратно в стаята, легна върху матрака по корем и закри ушите си с ръце. Минаха няколко секунди. Не се случи нищо. Николай предпазливо отвори очи, извъртя се по гръб и погледна навън. Наблюдателят отново проследи погледа му. Самолетът го нямаше там. Небето беше чисто. Вятърът полюшваше пердето на прозореца през отворената врата.

Николай въздъхна облекчено.

И в този момент се случи експлозията. Тежък тътен премина като вибрация през цялата сграда, повдигна Николай от матрака и го захвърли върху пода. Навън се чупеха стъкла. Викаха хора. Пищяха автомобилни аларми. Николай скочи и се затича към входната врата. Наблюдателят го последва. Носеше се във въздуха на няколко крачки зад него. Николай натискаше копчетата на асансьорите, но без никакъв резултат. Той хукна да бяга по стълбите надолу. Наблюдателят го следваше неотлъчно. Николай прескачаше по няколко стъпала наведнъж, хващаше се за парапетите по завоите и най-сетне успя да се измъкне от входа. Погледна в посоката на взрива. Погледът на наблюдателя също се насочи натам. Облак гъст, черен дим се издигаше зад покривите на съседните сгради. А наоколо цареше пълен хаос. Мъже и жени бягаха с писъци по улицата, някои лежаха по тротоарите. Колите се блъскаха една в друга, от небето падаха мъртви птици.

Николай вдигна крак и Наблюдателят видя как тънки нишки гума се проточват от подметката на кеца му чак до асфалта, като разтопен кашкавал…

— Осем. Започваш да се пробуждаш. Девет. Чувстваш се напълно свеж и отпочинал. Десет.

Адам отвори очи. Приятелят му се беше надвесил над него и го наблюдаваше с усмивка.

— Какво се случи след това? — попита Адам.

— Някакъв дебелак очевидно е скочил от терасата си и е паднал върху мен. Реших да ти го спестя. Грозна гледка е!

— Ама как? Какво…

— Имаш предвид хипнозата ли? Е, това е само един от начините да прегледаш Доклада. Друг път, ако ти се занимава, можеш да видиш цялата ми Симулация.

Адам се изправи и седна върху поляната. Виеше му се леко свят.

— А ти разглеждал ли си моята? — попита.

— Шегуваш ли се? Това е основното ни занимание, след като излезем. Все едно сме ходили на кино заедно, само дето участваме във филма! Интересно е да видиш как другите се справят с ролята. Даже доста интересно… Дори, бих казал, забавно. Но едва сега. Тогава хич не ми беше до смях. Между другото, знаеш ли, че Юлия излезе заедно с мен? Пътувала е в катастрофиралия самолет.

— Завръщала се е при мен?

— Откъде да знам? Трябва да попиташ нея!

— Кога ще мога да я видя?

— Когато ти разреши онзи психопат, въвеждащият психолог. Тя също ходи при него.

— Онзи психопат е доста интересен човек, чудя се не му ли омръзва да отговаря на едни и същи въпроси постоянно.

— Сигурно му е интересно, щом си го е избрал!

— Тук длъжни ли сме да работим? — попита Адам. — Вече знам, че съчинявам сюжети за Симулации, затова в Симулацията съчиних роман, но какво кара въвеждащия психолог да се занимава с хора като мен? И какво работиш ти, в крайна сметка? Тук има ли жълта преса? Хората интересуват ли се от клюки? Ами Юлия? С какво се занимава един художник тук? Рисува космически пейзажи?

— Ох, чакай, чакай, задаваш прекалено много въпроси! Карай по-полека, че забравих откъде започна! Трябва да те предупредя, че тревата е доста по-силна от онова, с което сме свикнали там, долу… ако мога така да го нарека — ухили се Николай.

— Да, и от нея ожаднях като камила. Има ли откъде да си вземем по нещо за пиене в този космически парк?

— Предлагам да се разходим до някое от заведенията наоколо — огледа се Николай — в парка е пълно с тях. Последвай ме!

Той стана, подари плика със сухарите на най-близо седящия до него човек, обмениха си кратки любезности и двамата с Адам се отправиха по обратния път към изхода.

Изкачиха някакви стълби, минаха по няколко алеи, харесаха си пейка с гледка от високо към градината и Космоса отвъд нея. Сега водопадите се стичаха надолу, под тях.

— На теб какво ти се пие? — попита Николай.

— Това тук, ъммм, тази пейка, това ли е заведението?

— Е, не е кафене или ресторант в познатия ти смисъл на думата. По-скоро си въобрази какво ти се пие! — каза нетърпеливо Николай.

— Газирана вода с лимон — отвърна Адам.

— А за мен само бира.

След минути по чакълестата алея се зададе красиво момиче с табла в ръка. Носеше къса пола и нещо като униформа на сервитьорка. Поднесе им напитките с усмивка. Не се обмениха никакви пари. Само благодарности и любезности от общ характер.

— Желая ви приятен ден, господа! — каза момичето и се оттегли.

— Предполагам, че имаш доста въпроси — отбеляза Николай, преди да надигне бутилката с бира.

— Чудя се откъде да започна — отвърна Адам.

— Давай, откъдето се сетиш! Имаме цялото време на света!

— Добре, да се върнем на това, за което разговаряхме преди малко. Ти какво работиш тук?

— Аз ли? Ами нищо. Не е задължително да се работи. Работил съм в миналото, но сега съм в нещо като почивка между професиите. Още не съм си избрал нова.

— А какво работеше преди?

— Бях чистач.

— Моля?

— Правилно ме чу. Не на кошчета за боклук, а на машини. Нямаш представа колко много съоръжения има в Станцията. Непрекъснато се пълнят с прах. Някой трябва да ги забърсва. Роботите по поддръжката се справят чудесно с тази задача, но не е изключено и ти да им помагаш, ако това ти харесва.

— И какво точно ти харесва в бърсането на прах? А какво общо има това с журналистическата ти професия в Симулацията?

— О, не е задължително да има нещо общо, въпреки че в повечето случаи, да, хората упражняват в Симулацията дейности, които са близки до заниманията им тук, на Станцията. Що се отнася до въпроса ти какво точно ми харесваше в чистенето, ще ти отговоря така — даваше ми достъп до зони от Станцията, до които иначе нямаме достъп. Опитвах се да разбера как функционира цялото това нещо. Беше забавно. Но ми омръзна. След време сигурно ще се заема с нещо друго.

— Значи хората тук работят само от скука, така ли?

— Може и така да се формулира. А какво ще правиш през дългите периоди, в които не си в Симулацията, не се възстановяваш от Симулацията, не се забавляваш с приятели или не спортуваш? Захващаш се с нещо полезно, ето какво! Можеш да си всичко — от обикновен чистач по поддръжката, като мен, до мозъчен хирург или въвеждащ психолог, като „Свети Петър“, хе-хе! За по-сложните професии има достъпни обучения и практика, които са допълнителна възможност за убиване на времето.

— И не печелиш нищо? Никой не ти плаща? — учуди се Адам.

— Не, защото нямаш нужда от пари — отговори му Николай.

— Добре, де, но има сложни професии, има и по-прости професии. Защо да се напъваш да ставаш лекар, например, когато можеш да си просто чистач?

— Никой не те юрка да се напъваш за каквото и да било, човече! Но ако въпросът ти е за избора, той не е изцяло твой. Искам да кажа, че ако съществува необходимост от повече въвеждащи психолози, например, вътрешното ти чувство ще те подтикне да изучаваш психологията и да се занимаваш със загинали в средновековна битка рицари, които изведнъж се озовават тук и са пълни с въпроси. А освен това е доста забавно, предполагам…

— Как стана това със сервитьорката, например?

— „Сервитьорката“, както я наричаш, може да се окаже и университетски преподавател. Сервирането й носи друг тип контакт. Ще ти се стори странно, но някои хора изучават изкуството да си в услуга на другите. Такива неща са интересни тук.

— Не, исках да кажа, как успяхме да си поръчаме напитките?

— По същия начин, по който ти успя да ме намериш, без да знаеш къде отиваш. Спонтанно. Интуитивно. Знаеш ли, че Станцията непрекъснато се мени? Преобразяват се помещения, пригаждат се за различни нужди, дори постоянно са в движение едно спрямо друго. Но е достатъчно само да знаеш къде отиваш, за да откриеш пътя.

— Започнах да се обърквам — Адам отпи от газираната си вода.

— По-лесно е, отколкото мислиш, спокойно! — Николай го потупа по гърба.

— Само не ми казвай „ще свикнеш“, че ми е омръзнало да го чувам напоследък.

— Точно това смятах да кажа, виждаш ли — ти също четеш мисли!

— Как става това?

— О, ами ние сме свързани, като общ организъм. Но е прекалено сложно да ти го обясня с твоите нива на познание сега. Предпочитам да си припомниш всичко сам, когато му дойде времето.

— Окей, окей, а с какво се занимава Юлия тогава? Тя работи ли? — попита Адам.

— Юлия или Ева, както обича да се представя понякога, беше художник в Симулацията. Какво мислиш, че прави един художник тук?

— Ами, откъде да знам? Сигурно пак е нещо свързано със Симулацията — предположи Адам.

— Точно така. — Николай стана и започна да ръкопляска. — Дами и господа, имаме си гений! — след това продължи: — Някой трябва да „рисува“ декорите в Симулацията. Обстановката. Героите. За да изглеждат максимално реалистични. Тя е по-скоро дизайнер сега.

— Уфф, нямам търпение да я видя. Имам да й задавам толкова много въпроси.

— Това ще стане, когато въвеждащият психолог реши, че и двамата сте готови. Имаме по-важни въпроси за разясняване сега.

— Например? — попита Адам.

— Например твоята склонност към самоубийство — лицето на Николай придоби сериозен вид и той седна на пейката до приятеля си.

— Какво имаш предвид? — попита Адам.

Николай въздъхна, отпи от бирата си и каза:

— Спомняш ли си уроците на въвеждащия психолог? За трите причини, поради които влизаме в Симулацията?

— Да, от скука, за забавление и, за да се върнем отново на Земята. Я чакай, какво се е случило там? Защо Земята е необитаема?

— Тя е далеч от необитаема! Дори бих казал, че е пренаселена. Но ми е забранено да разговарям за тези неща с теб. Не си готов още. Търпение, приятелю!

— Чувствам се като малко дете, от което възрастните крият нещо! — намуси се Адам.

— Ами, горе-долу, така е — усмихна се Николай. — Само дето тук всички сме възрастни. Многократни столетници. Повечето, де! Имаме и детски сектор, където не съм ходил все още.

— Кажи ми за самоубийствата сега! — настоя Адам.

— Не бяха това трите причини. „От скука“ и „за забавление“ попадат в една и съща категория. Третата причина е действително, за да си припомним родната планета, да поживеем малко извън четирите стени на иначе удобния ни и приятен космически дом. Но има и втора. Втората причина е, че тук не можеш да причиняваш вреда. Нито на себе си, нито на останалите.

— Значи садистите отиват там, за да изтезават хора?

— Не точно, но си близо до истината. Само в Симулацията можем да дадем воля на подсъзнателните си инстинкти и наклонности, а те са доста разнообразни, могат да варират в целия спектър от прекрасното до чудовищното и отвратителното — отговори му Николай.

— Значи аз имам склонност към самоубийство, така ли?

— Мхм. И това си проличава най-добре там. В Симулацията. Пробва да се самоубиеш на магистрала от 22-ри век, когато се запознахте с Ева. В „Аварията“ се обеси, а после си тегли куршума. Сещам се за една поговорка: „Кряка като жаба, скача като жаба и прилича на жаба, значи сигурно е жаба“, хехехе! — засмя се Николай. — Приятелю, ти си един завършен самоубиец! Оттам и трудността, с която си възстановяваш паметта всеки път. Травмиращо жестоко е.

— Застрелях се, иначе щяха да ме разпънат на кръст. Просто избрах по-безболезнения вариант! — каза Адам.

— Човек си намира всякакви оправдания. Низшите ни склонности и нагони получават чудесно поле за изява в Симулацията. Невъзможно е да ги задоволяваме тук. Това е най-честата причина, поради която хората влизат.

— Искаш да кажеш, че всеки път влизам в Симулацията, за да си посегна на живота, така ли?

— Ами не! Влизаш от любопитство и от скука, като повечето от нас, само дето при теб много често се получава точно това — да си посегнеш на живота.

— Значи Симулацията по-скоро ми вреди, отколкото да помага?

— Не бих казал. Някои я използват с терапевтична цел. Един вид отдушник, разбираш ли? Тук никой не те съди за гнусотиите, които си извършил там, защото не са реални. Но са единственият вариант да дадеш воля на подсъзнателните си инстинкти. Иначе ще полудееш!

— Добре, какво ще ме посъветваш тогава?

— Да те посъветвам? Нали затова си имаш въвеждащ психолог!

— Но ти си ми приятел — настоя Адам.

— Така е. Обаче трудно бих ти дал практичен съвет. Склонността ти към самоубийство винаги се изявява в Симулацията и това няма особено положителен ефект. Като се върнеш, всеки път си смазан, депресиран. Предполагам, че Юлия харесва именно тази черта на страдалеца в теб. Жените са странни, можеш ли да ги разбереш?

— Въвеждащият психолог спомена, че сме нещо като гаджета и тук. Или семейство, не помня. Това вярно ли е?

— Предпочитам да обсъждате с нея личните си взаимоотношения.

— Когато му дойде времето — казаха двамата в един глас.

— Наздраве! — Николай допи бирата си на екс.

Последва кратко мълчание.

— И все пак, ти повдигна темата за самоубийството, какво искаше да ми кажеш? — поинтересува се Адам.

— Извинявай, беше грешка! Нямах право да обсъждам това с теб. Просто се притеснявам, че може да ни напуснеш един ден.

— Искаш да кажеш, че ще успея да си посегна дори тук, така ли?

— Това е невъзможно. От включването на защитата не помня нито един случай на самоубийство, нито на насилствена смърт, причинена от човек на друг човек. Ние сме безсмъртни, Адаме! Въвеждащият психолог накара ли те да му удариш шамар?

— Да. Не разбрах какво точно се случи тогава.

— Това е вътрешната защита. Но има и външна. Вътрешната защита премахна болестите и стареенето много отдавна, още докато живеехме на Земята. Тя ни предпазва и от всякакви форми на насилие тук горе, в Станцията. Що се отнася до външната защита, помня само един инцидент, при който няколко метеорита се промъкнаха през лазерния щит и отвориха дупка в корпуса. Дузина обитатели бяха засмукани в Космоса тогава. Още няколко умряха при пожара. Но да убиеш човешко същество, дори и себе си, не става. По друга причина може да се разделим. Виждал съм го да се случва и преди. Последвах те в Симулацията, но в това, което може да си наумиш да предприемеш, а то зависи само от теб, няма да те последвам. Нито ще се опитам да те разубедя. И тогава ще се разделим завинаги. Или поне за доста дълго време. Ще ми бъде скучно без теб!

— Какво имаш предвид? Какво може да реша да предприема?

— Не сега, не си готов, почакай още малко, приятелю!

Седнали един до друг, двамата зареяха поглед в съзвездията.

„Скуката е проклятието на боговете“ — помисли си Адам. — „Откъде пък ми хрумна това?“

Адам отново се намираше в кабинета на въвеждащия психолог. Онзи имаше ведър, свеж и отпочинал вид, както винаги, с типичната за него леко закачлива усмивка на лицето.

— Чудя се как не ти омръзва? — попита Адам.

— Сигурно си мислиш, че непрекъснато отговарям на едни и същи въпроси, нали?

— А не е ли така?

— В общи линии, да. Но всеки човек е толкова различен и начинът, по който му повлиява Симулацията също се различава.

— Колко пациенти имаш?

— Напоследък се занимавам основно с излезли от твоята „епоха“. Освен „Аварията“ има и други Симулации от там. Може да се каже, че специализирам в края на 20-ти и началото на 21-ви век. „Римляните“ ги поемат колегите, хехех! Но да се върнем на въпроса ти! Като изключим теб, Юлия и Николай, които вече прекратиха сеансите си при мен, защото повече не съм им нужен, имам общо десетина пациенти. Горе-долу толкова са през цялото време. Гледам да поддържам бройката им постоянна.

— Юлия разпитва ли за мен? — попита плахо Адам.

— В началото разпитваше, да! Но после се възстанови изключително бързо, припомни си всичко и вече не й бях необходим. Прегледала е Доклада ти, своя собствен, както и този на Николай. Сега чака да се срещне с теб, когато си готов.

— А защо на мен ми е необходимо повече време, за да си възстановя паметта?

— Николай не ти ли обясни поне повърхностно нещата?

— Става дума за самоубийството, нали?

— И не само! Бих го нарекъл нежелание от твоя страна, по-скоро! Ти си ескапист, Адаме! Колкото и да е странно, привързваш се към измислените светове повече, отколкото към реалния живот.

— На какво се дължи това?

— На сложни процеси в психиката ти, които, макар да съм добър специалист, остават тайна за мен. Или поне някои от тях — отвърна въвеждащият психолог.

— Докога ще продължават нашите сеанси?

— Докато не се „побереш“ изцяло в тукашната реалност. Част от теб все още е там. В Симулацията.

— Значи мога да продължавам с въпросите, така ли?

— Нали за това съм тук! Всъщност, дори знам какъв ще е следващият ти въпрос.

— Чел си списъка, който изхвърлих ли? — Адам потърси с поглед кошчето под бюрото на въвеждащия психолог. Беше празно.

— Не, нямам нужда от това. Част от подготовката ми като въвеждащ психолог се състои в тренирането на чувството за емпатия. Това е умението да се поставяш „в обувките“ на другия, да виждаш света през неговите очи.

— И какъв ще бъде следващият ми въпрос?

— Най-важният — отвърна въвеждащият психолог.

— Например? — полюбопитства Адам.

— Например как я докарахме до тук? Какво се случи там долу, на Земята? Мисля, че вече си готов да научиш истината.

— По какво разбираш, че съм готов?

— О, ами усещам ти вибрациите. По-спокоен си, започваш да приемаш средата, да свикваш с обстановката, в мозъка ти се отключват процеси, които улесняват възстановяването на паметта, макар все още да сме твърде далеч от желания резултат. Но смятам, че си готов да научиш истината за съдбата на Земята и какво точно ни изгони от там.

— Непрекъснато ли изнасяш уроци по история на пациентите?

— Мхм, но с всеки отделен пациент е различно, така че никога не ми омръзва, ако това те интересува! — въвеждащият психолог му се изплези като малко дете.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че някои хора разпитват повече за устройството на Станцията, да речем, други за икономиката и политиката, трети за науката и технологиите, а теб, в най-общи линии, те вълнуват фактите, свързани с катастрофата на човечеството, за да можеш да сглобиш „пъзела“ в главата си. Готов съм да ти ги предоставя, ако и ти си готов.

— Давай тогава!

Въвеждащият психолог чукна с пръст левитиращото над бюрото му металическо кълбо. В пространството между двамата се появи триизмерна холограма на Земята.

— Ако използваме Григорианския календар, т.е. летоброенето, с което си свикнал от Симулацията, сега би трябвало да сме петнадесети март 2285 година, 3 часа и осем минути Колумбийско време.

— Защо Колумбийско?

— Защото сме на геостационарна орбита над Централна Америка.

— Ахам.

— „Аварията“, — продължи въвеждащият психолог — е полуисторически, полуфантастичен сюжет на Симулация, в която действието се развива през второто десетилетие на 21-ви век.

Земното кълбо между тях се завъртя. Адам видя пред себе си Балканския полуостров. Холограмата се увеличаваше. Изведнъж се превърна в добре познатия му силует на Витоша планина, с телевизионната кула и София, разпростряла се в низините й.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че с изключение на бедствието, „Аварията“ пресъздава съвсем обективно обстановката и начина на живот на това място през второто десетилетие на 21-ви век.

— Защо точно там? — попита Адам.

— Заради произхода ти, който ще си припомниш по-късно — отговори му въвеждащият психолог. — Няма как, човек го влече към родните му места — добави.

— Искаш да кажеш, че съм роден в София, така ли?

— Не само там, но и в същата епоха. Доколкото си спомням, 1984 година. Това, което виждаш, е София между 2010 и 2020. Нека да превъртим няколко години напред — предложи въвеждащият психолог.

Градът холограма бързо започна да се променя пред очите на Адам. Нови и все по-високи постройки от стъкло, бетон и стомана никнеха на различни места, предградията се разширяваха към полето, появяваха се сложни пътни възли, кварталите се изкачваха все по-високо в планината. Цифров брояч отмерваше годините отдолу. Появи се второ летище, после и трето. Въвеждащият психолог побутна металическото кълбо и броячът закова на 2058 година.

— Горе-долу това е моментът, в който светът се изправи пред голямо предизвикателство — въздъхна въвеждащият психолог.

Адам го изгледа с въпросителен поглед.

— Въпреки многобройните конфликти и икономическите кризи в цял свят, родината ти запази сравнителен неутралитет и остана някак встрани от опасните процеси. Имаше много да наваксва в икономически план, но за няколко десетилетия животът там стана доста приятен, дори бих казал — комфортен.

Пред очите на Адам отново се появи Земното кълбо. Въвеждащият психолог продължи:

— После на планетата се формираха три нови алианса, един вид политически и икономически обединения между водещите държави.

Броячът продължи да отброява годините напред, след 2058-ма. Земното кълбо се завъртя и Адам отново беше „над“ Америките, които се осветиха в синьо.

— Това тук — каза въвеждащият психолог — е Американският алианс. Той включва всички държави от северната и южната част на континентална Америка, плюс Британските острови. След като загуби борбата си за надмощие и влияние в Европа, САЩ окончателно насочи усилията си на юг, към „асимилиране“ на южната част от континента, която дълго време беше стояла в периферията на експанзионистичната им политика. Англичаните запазиха лоялността си към своя съюзник и, макар да ги разделяше океанът, се отрекоха завинаги, политически и икономически, от принадлежността си към Европа, за да се присъединят към Американския алианс или „Америките“, както го наричаха хората тогава. Las Americas. Дори построиха тунел на дъното на Атлантика, който да свързва Великобритания със САЩ. Атлантическият океан остана под монопола на Американския алианс.

— А какво стана с Европа? — попита Адам.

— Европа се разшири на изток или по-скоро Изтокът се разшири на запад, поглъщайки Стария континент, за да го превърне в това, което тогава хората наричаха „Евразия“ или „Евразийски съюз“. Към края на 21-ви век той беше изцяло доминиран от Русия, Китай, Индия и Иран, които се превърнаха в новите световни суперсили.

Земното кълбо отново се завъртя пред очите на Адам и цялата територия на Европа, плюс почти всички държави от Азия светнаха в червено. После кълбото се завъртя за пореден път.

— Образува се и трети влиятелен Алианс, — продължи въвеждащият психолог — нарекоха го Океания. В него попаднаха държави като Австралия, Корея, Нова Зеландия, Япония и повечето Тихоокеански островни нации. Макар и малък като население, в сравнение с останалите, този Алианс придоби пълен монопол над ресурсите и търговията в Тихия океан.

Холограмната планета отново се завъртя и заедно с посочените нации, различни островчета в Тихия океан се оцветиха в жълто.

— Общо взето, това бяха „гнездата“ на цивилизацията в края на 21-ви век. Африка беше поделена между Америките и Евразийския съюз. Северната й част попадна, съвсем логично, под влиянието на Евразийския съюз, докато всички райони на юг от Сахара влязоха в състава на Американския алианс, който успя да затвърди монопола си и върху Южния Атлантик. Регионалните конфликти не стихваха и колкото повече центровете на силата се балансираха, толкова по-голямо беше напрежението между трите Алианса. Тогава, в края на 21-ви век и началото на 22-ри век, се стигна до Помирението.

— Помирението?

— Един вид глобален договор или съглашение, подписано от водещите сили, което слагаше мораториум върху границите на националните държави и на Алиансите, т.е. забраняваше всякакви промени отвъд завареното положение, обеззаконяваше териториалните претенции към съседите, били те държавни или наднационални обединения и реално премахваше границите. Отделните страни продължиха да съществуват в своята културна идентичност, но само символично, като обичаи и традиции, а не като самостоятелни територии. Помирението включваше и забрана за носене на оръжие. То се отнасяше както до отделния индивид, така и до националните държави. Практически държавата беше обявена за престъпник и повече нито една страна не можеше да поддържа собствена армия. Създадоха се глобалните сили за сигурност, единственото военно формирование на планетата, което трябваше да пази и да налага условията на Помирението над несъгласните, да потушава локални бунтове и размирици, да елиминира терористични заплахи, да се грижи за реда и сигурността на планетата. Щабквартирата им се пренесе в геостационарна орбита около Екватора, на Станции като тази. Затова сега имаме три Станции. Всеки от Алиансите построи своя собствена. Постепенно на Станциите дойдоха да живеят и цивилни, най-вече учени изследователи, а обемът на Станциите непрекъснато се увеличаваше. Населението им — също. Със Земята ги свързваха асансьори. В глобалните сили за сигурност участваха и трите Алианса, с равен брой хора, техника и въоръжение, за да се елиминира възможността от евентуален конфликт между тях. Щаб квартирата се прехвърляше на равен интервал от една Станция на друга, с цел солидарност и справедливост между трите сили. Светът най-после заживя в мир през 22-ри век. Медицината, генетиката, микробиологията и нанотехнологиите бяха направили човешкото същество практически безсмъртно още през 21-ви век. Животът стана по-ценен от всякога. Особено като се има предвид глобалния контрол върху раждаемостта. Съвсем естествен и логически завършек на всичко това беше Помирението.

— Значи планетата продължава да е обитаема, така ли? Ние сме просто цивилните, които живеят на Станцията? От там ли е всичката тази секретност? И какво правя аз в Станцията на Американския алианс, след като съм роден в Европа?

— Беше пренесен тук, ще си спомниш защо. Не сме приключили с урока по история. Между Помирението от 2100-тна и днес има 185 години.

— Какво се случи през тези 185 години?

— Възход и падение. Докато накрая не се стигна до пълното Унищожение.

— Не разбирам — намръщи се Адам.

Въвеждащият психолог докосна металическото кълбо и на бюрото пред него се появи триизмерна холограма на магистралата, която Адам помнеше от друга Симулация. Именно там се беше запознал с Юлия, т.е. с Ева в онази реалност. Глайдерите се плъзгаха с изумителна скорост по нея, без да докосват земята.

— Познато ти се струва, нали? — попита въвеждащият психолог.

— Мхм.

— Така изглеждаха пътните артерии, които опасваха земното кълбо през 22-ри век и свързваха основните населени места в трите Алианса по сушата и под океаните. Симулацията, в която се запознахте с Юлия отразява нещата съвсем реалистично. Използвам този пример, защото имаш спомени, свързани с него. Горе-долу тогава, в средата на 22-ри век, човечеството се намираше в абсолютния връх на своето еволюционно, икономическо, социално, политическо, научно, техническо, културно и всякакво друго развитие. Но, както знаеш, единственият път от върха е надолу.

— Продължавай! — Адам ставаше все по-нетърпелив. Нагледният разказ на въвеждащия психолог пробуждаше непознати спомени у него, придружени от мрачни усещания. Обзе го чувството на тъга и страх. Предстоеше да се случи нещо ужасно. Знаеше го със сигурност!

— Трябва да обърнем внимание на една малка подробност, преди да продължим — отбеляза въвеждащият психолог. — И като казвам „малка“, тя наистина е малка, но с огромно значение. „Дяволът се крие в детайла“, нали такава беше приказката?

— За какво става въпрос? — попита Адам.

Магистралата с глайдерите изчезна и на нейно място се появи нещо като миниатюрен октопод или по-точно мъничка сфера с осем пипалца, излизащи от повърхността й в различни посоки. Очевидно „съществото“ беше с изкуствен произход, защото не приличаше на нито една от познатите форми на живот, за които Адам можеше да се досети. Въвеждащият психолог продължи с обяснението:

— В организма ти, както и в моя, а така също и на всички останали, има няколкостотин милиона такива. Наричат се нанороботи. Всеки от тях е с размер около един милиард пъти по-малък от това, което виждаш в момента. Това е причината на 300 да изглеждаш като 33-годишен, подобно на други обитатели от Станцията, между другото. Тези неща циркулират из кръвоносната ни система, свързани са директно с хипоталамуса, с кортекса и с други важни места в мозъка, а също така и с 01, който ги управлява посредством ултразвук. Зареждат се със слънчева енергия, но откакто сме на Станцията се зареждат от изкуствената светлина, която 01 генерира на различни места, предимно в коридорите и в асансьорите. Наноботите ни превръщат в един общ организъм, контролират всички функции на тялото, коригират стареенето, правят насилието, агресията и автоагресията невъзможни и допринасят за изключително бързото възстановяване от травми и физически наранявания, ако поради някакъв инцидент настъпят такива. Това е вътрешната защита, за която сте си говорили с Николай.

— Какво или кой е 01? — попита Адам.

— Ще стигнем и до там. Нека се върнем на урока по история, ако нямаш нищо против!

Адам кимна в знак на съгласие.

— Нанотехнологиите преобразиха света още в средата на 21-ви век, цели 42 години преди подписването на Помирението. Всички, които имаха късмета да доживеят до 2058, станаха физически безсмъртни след тази дата, като преминаха период на контролирано подмладяване. В началото имаше опити за установяване на монопол върху технологията, но впоследствие учените разсекретиха патента и го направиха достояние на човешкия род. С това се сложи край на болестите и на стареенето. Въведе се глобален контрол върху раждаемостта. Той беше затвърден от Помирението по-късно. А в продължение на годините нано роботите непрекъснато се усъвършенстваха. Наложиха се и някои ограничения обаче.

— Какви ограничения? — попита Адам.

— Ами, с наноботи бяха „заразявани“ не само хората, но и някои животински видове, като домашните любимци, например. Какъв е смисълът да си безсмъртен и на всеки 15 години да си осиновяваш ново куче? Но имаше видове, върху които приложението на нанороботите беше абсолютно забранено. Това в особено голяма степен важеше за един определен вид бозайник, с който от край време си оспорваме правата върху планетата.

Погнуса разтърси Адам. Той си припомни случката от мазето в „Аварията“, където беше нападнат от агресивни плъхове, след неуспешния му опит за самоубийство. Спомни си и думите на леля Богдана: „Мишките излязоха от дупките и взеха да налитат!“

— Усещам, че се насочваш в правилната посока — отбеляза въвеждащият психолог. — Неслучайно в Симулацията си преживял нещо такова. Подобно на написването на романа, продиктувано е било от подсъзнанието ти и от спомените, които носиш за реалния живот извън нея. А това е най-лошият спомен на човечеството. Едва ли има човек на тази Станция или на някоя от останалите две, в близките Колонии или в далечния Космос, който да не помни как плъховете буквално ни изгониха от родната ни планета.

— Но как е възможно това?

— Вината не беше тяхна, естествено! Виновен е човекът с неговата алчност, ненаситност, користолюбие и конкурентен характер. Нито нано епохата, нито Помирението успяха да променят това!

— Продължавай! — каза Адам.

Между двамата събеседници отново се материализира триизмерна холограма на планетата. Тънки светещи нишки свързваха Земята с трите Станции на трите Алианса във висока геостационарна орбита над Екватора. Космическите асансьори. Броячът показваше 2150 година.

— И така, — поде въвеждащият психолог — средата на 22-ри век бележи абсолютният връх за човечеството в цялата му история, от който всичко тръгва внезапно надолу. Заради Помирението трите Алианса и съставляващите ги нации вече нямаше как да се съревновават във военно отношение. Търгуваха помежду си и живееха в относителен мир, което не ги спираше, обаче, да разработват тайни биологически оръжия. Първа наруши забраната Океания…

Пред очите на Адам се появи холограма на огромен петнист плъх, заемащ две трети от бюрото на въвеждащия психолог. Кървясалите му очи бяха зловещи, от устата му стърчаха гигантски резци, приличаше на разярен бобър с наднормено тегло, гъвкава мускулатура потръпваше под козината, а опашката му стигаше чак до пода и продължаваше някъде под бюрото на въвеждащия психолог.

— Махни го това нещо, моля те! — погнуси се Адам.

Плъхът мутант изчезна и на негово място се появи картата на Океания. Без да чака покана, въвеждащият психолог продължи:

— През 2178-ма година, в секретна лаборатория дълбоко под бившия австралийски град Пърт, учени от Океания започнаха създаването на биологическо оръжие, станало печално известно под наименованието rattus superioris или „супер плъх“. Първо бяха генетичните мутации, които допринесоха за размера на животното, което видя. Държа да отбележа, че то имаше среден ръст, някои се изродиха дори още повече и можеха да достигнат размера на голямо куче от овчарска порода. За да подобрят своето създание, а и да могат да го контролират, океанските учени нарушиха абсолютната забрана за „заразяване“ на плъховете с нанороботи и инжектираха биологичното си оръжие с тях. Това допринесе за рязко покачване на интелекта, размножителната способност, дълголетието и издръжливостта на животното. Както и за по-бързото му възстановяване след физически наранявания, естествено. Накратко, супер плъховете са гигантски, агресивни и абсолютно всеядни, с достатъчно развит интелект, за да организират елементарни засади, например. Слюнката им е токсична и води до разлагане на човешката плът за много кратко време. Имат имунитет срещу повечето отрови и способността да изграждат такъв при появата на нови, който да предават генетично на своите поколения. Всяка двойка може да създаде котило от 10000 единици в рамките на година.

— Перфектното биологическо оръжие! — възкликна Адам.

— Да — съгласи се въвеждащият психолог — могат да унищожат реколтата и запасите от храна на цял континент за отрицателно време, да прекъснат захранването, да нанесат непоправими щети върху инфраструктурата и населението. Плъховете винаги са били проблем за човечеството и преди да ги превърнем в супер гризачи.

— Какво стана после? — попита Адам.

— Почти до края на 22-ри век „изобретението“ си стоеше в тайна. Междувременно растеше напрежението между Евразийския алианс и Океания. Първо спряха да търгуват помежду си, наложиха си двустранно ембарго, после започнаха уж „пиратските“ нападения срещу транспортни средства на противоположния Алианс. Световните сили за сигурност държаха нещата под контрол, доколкото можеха, не без помощта и на океанските офицери, които си изпълняваха задълженията съвестно. Но това не намали напрежението между двата Алианса и желанието на всеки от тях да придобие надмощие над другия. Евразия се стремеше към контрол върху Тихия океан, а Океания не разполагаше с нищо друго, освен него, което да защитава. В крайна сметка Океания успя да прехвърли няколко хиляди от своите биологически оръжия в Евразия и да ги пусне на свобода. Това се случи през 2186-та. Нямаха намерение да унищожават противника, просто искаха да го поставят на колене, като му покажат, че разполагат с оръжие, което само те са в състояние да „изключат“. Ако пожелаят… Наноботовете в телата на супер плъховете се контролират от ултразвук, подобно на всички останали. Достатъчен беше един-единствен сигнал от океанските учени, за да унищожат цялата популация, която бяха пуснали на свобода в Евразия. Но нещата излязоха извън контрол…

— Какво имаш предвид? — попита Адам.

— За няколко месеца Делхи изчезна от лицето на Земята под набезите на мутиралите супер плъхове. Още повече че някои от местните религиозни фанатици пропагандираха в началото да не се вдига ръка срещу тях, защото плъховете били свещени животни, представяш ли си? Безсмъртието на човека не го направи по-умен! Хората нямаше с какво да се защитят, тъй като нито държавите, нито индивидите разполагаха с оръжие след Помирението. Унищожени бяха запасите от храна и комуникациите, голяма част от населението също пострада. Градът беше поставен под карантина и световните сили за сигурност започнаха изтреблението на гризачите в Делхи с всички възможни средства и налични оръжия. Това имаше само временен ефект. Супер плъховете започнаха да се появяват и в други райони на Евразия. Размножаваха се изключително бързо, популацията им растеше в геометрична прогресия. Укриваха се умело, организираха засади, атакуваха групово, пътуваха с автоматизираните транспортни системи. И унищожаваха всичко по пътя си. Нанасяха щети на инфраструктурата и на икономиката. Вземаха човешки жертви. Броят на пострадалите растеше с всеки изминал ден. Новини за разкъсани от супер плъхове долитаха от различни краища на Евразия. Стигнаха и до Америките посредством автоматичния транспортен канал за превоз на пътници и товари под океана. Така супер плъховете се превърнаха в световна пандемия. В това Океания видя шанса си да подчини цялото човешко население. Все пак, единствено нейните учени държаха ключа към „деактивирането“ на оръжието, което бяха произвели. Достатъчно беше едно натискане на бутон и ултразвук, разпръснат в цял свят, можеше да унищожи мутиралите гризачи до един, посредством циркулиращите в кръвообращението им нанороботи. Но единствени океанските учени знаеха паролата. И Океания започна да поставя своите условия. Светът, естествено, отказа да се подчини. Междувременно течеше разследване и военното контраразузнаване на световните сили за сигурност успя най-после да локализира секретната лаборатория под бившия австралийски град Пърт. С един-единствен изстрел от орбита тя беше унищожена. За целта използваха мощен лазерен лъч, който може да проникне на километри под Земята. Лабораторията беше изпепелена. Уви, заедно с нея от лицето на Земята изчезнаха и единствените хора, които знаеха паролата за изключване на биологическото оръжие. Човешката цивилизация изпадна в колапс.

— Колко време отне това? — поинтересува се Адам.

— Всичко на всичко две години, от освобождаването на оръжието до пълната загуба на контрол върху него след унищожаването на лабораторията в Пърт — отвърна му въвеждащият психолог. — Това се случи през 2188-ма година.

— Какво стана после?

— Алиансите започнаха да разширяват Станциите и да качват горе най-важните сред своето население: учени, политици, знаменитости, мултимилионери… Бяха тежки времена, защото всеки искаше да осигури място на Станциите за своите близки, а достатъчно място за цялото население на планетата нямаше, колкото и да напредваше строителството в космоса за разширяване на жизненото пространство. След като официално беше забранена продажбата на билети, за да не се възползват само най-богатите, и трите Алианса въведоха томбола — нещо като лотария на живот и смърт, от която зависеше дали ще живееш тук горе, или ще останеш завинаги там долу и ще бъдеш изяден от супер плъховете. Това продължи докато гризачите не успяха да повредят и космическите асансьори. Дори се опитаха да проникнат горе, но връзката със Земята беше прекъсната завинаги. Станцията, на която се намираш в момента, нарасна до капацитет от 30 милиона обитатели и от 2200-тна година населението й е сравнително постоянно. Бяха времена на голям хаос за всички.

— А какво се случи долу с хората, които не успяха да се качат?

— Ставайки свидетели на обречената им борба срещу супер плъховете, световните сили за сигурност решиха да ги избавят от ужаса и от агонията, а заедно с тях да се отърват завинаги и от свръх популацията на супер плъховете.

— Е, не можехме ли да ги оставим да умрат от глад?

— Ето че си припомняш! — оживи се въвеждащият психолог. — Това беше една от преобладаващите идеи. Със същите лъчи, с които световните сили за сигурност унищожиха подземната лаборатория в Пърт, те успяха да отделят едно парче земя, общо близо около десет хектара, където наблюдавахме популацията на супер плъховете в отсъствие на всякаква храна. И познай какво се случи тогава?

— Превърнаха се в канибали! — отвърна изненадан от самия себе си Адам.

— Точно така! По-големите и по-силните екземпляри започнаха да изяждат по-слабите и от своя страна да се размножават, като по този начин поддържаха популацията сравнително постоянна. Оказа се, че канибализмът е билетът към безсмъртието на новопоявилия се вид rattus superioris, който може да съществува преспокойно и без никаква друга храна, освен самия себе си.

— Тогава световните сили за сигурност решиха да бомбардират Земята — довърши смаяният Адам.

— Да, но това не беше лесно решение. Всеки имаше свои хора, там долу, които искаше да защити, а животът горе се превърна в абсолютен хаос, заради огромното разногласие между придошлите и неадаптирани към деликатностите на живота в орбита тълпи. Появиха се първите терористични атентати, които застрашавах оцеляването на всички обитатели. Зачестиха убийствата и самоубийствата, населението на Станциите започна да се дели на вражески групи. Едни настояваха за масови бомбардировки върху Земята с ядрено оръжие, други за продължителен десант с войска и техника срещу супер плъховете. Но нямаше вече как да изтегляме десантните групи обратно, поради липсата на асансьори. А и да имаше, на малцина им се слизаше долу, за да се изправят лице в лице с отвратителните гризачи. Така се стигна до решението за бомбардировките. Нещата стигнаха до крайности. Оцеляването на човечеството дори в Станциите започна да стои под въпрос, когато се появи 01.

— Вътрешната защита! — каза Адам.

— Точно така, — съгласи се въвеждащият психолог — вътрешната защита! Дотогава никой не контролираше централно човешките наноботи. 01, както сам беше кръстил себе си изкуственият интелект, създаден да поддържа Станциите, имаше единствено логистично, инфраструктурно и техническо приложение. Виждайки, че политиците и различните лидери са неспособни да разрешат конфликтите помежду си и че всичко това води до неизбежен край, учени от трите Станции взеха единодушно решението да сложат човешките наноботове завинаги и окончателно под контрола на 01, с добре познатия им начин, посредством ултразвук. Те създадоха и системата от правила на вътрешната защита, които 01 спазва до днес, базирайки се върху ненасилието и предотвратяването на агресията от всякакъв тип.

— А това, имам предвид контрола върху човешките наноботове, това необратим процес ли е? — попита Адам.

— Не, напротив, обратим е, стига да си от хората, които са задействали процедурата в самото начало.

— Какво се случи с тях?

— За да бъдат сигурни, че никой по никакъв начин няма да осуети намеренията им, учените прибраха информацията със себе си, изтриха я от централните сървъри, след което задействаха процедурата и отлетяха в дълбокия Космос. Да търсят планети, подходящи за колонизиране. За да не скучаят по време на полета, взеха със себе си една авангардна технология, известна още като „Симулацията“, която бяха така добри да не изтрият от паметта на 01, преди да отпътуват, за да има с какво да се утешаваме ние, които останахме да живеем тук след тях. Единствената разлика е, че по време на далечен полет в Симулацията може да се влиза и съзнателно, т.е. човек знае, че сънува, макар всичко да изглежда също толкова реално, колкото когато не знае. И може да сменя Симулациите до безкрайност. Или поне до края на продължаващия с хилядолетия космически полет, без да му се налага да се възстановява след всяка от тях. Както се досещаш, това променя доста „правилата на играта“. Координатите на мисиите са защитени от 01, никой не знае накъде летят въпросните учени, но и до ден-днешен, ако животът на Станцията ти омръзне, можеш да ги последваш. „Наградата“ е съзнателното сънуване, разрешено само по време на далечен полет. Мисиите в дълбокия Космос са изцяло доброволни и трябва да ти кажа, че не липсват желаещи. Все пак, еднообразието тук омръзва, а перспективата да прекараш вечността на това място никак не е радостна. Отпътувалите заместваме с нови хора от Детския център и така поддържаме населението на Станцията сравнително постоянно. Всички процеси продължават да се управляват от 01, включително и вътре в самите нас. Ние, де факто, сме едно цяло с 01.

— Какво се случи със Земята?

— Бомбардировките спряха в момента, в който бе задействана вътрешната защита. Това стана около 2200-тна, т.е. точно сто години след Помирението. Естествено, бомбардировките не постигнаха кой знае какво срещу супер гризачите. Сега долу цари ядрена зима. Не е изключено сред развалините да оцеляват изолирани групи от хора. Супер плъховете ги превъзхождат по численост десетки, дори стотици милиони към едно и все някога ще успеят да ги докопат. Всъщност, никой не знае колко точно са гризачите и колко хора продължават да съществуват между руините на някога прекрасния ни земен дом. Знаем само, че планетата вече не ни принадлежи. От време на време засичаме признаци на живот: изолирани радиосигнали, запалени огньове, отблясъци от огледала. Гъстата облачна покривка ни пречи да ги виждаме през повечето време. Но непрекъснато следим за радиосигнали. Уловим ли такива, спускаме долу летателна техника за евакуиране на хората, но сигналите бързо заглъхват и планетата отново потъва в тишина. Нейните нови стопани сега са гризачите — въвеждащият психолог се облегна назад в креслото си.

Имаше мрачно изражение. Адам никога не го беше виждал толкова тъжен. Реши да зададе един последен въпрос:

— 01 не може ли да разгадае паролата за унищожението им?

— Не. Има няколко причини за това. Първо, той е програмиран да управлява космическите станции и да поддържа живота в тях. За него всичко извън Станциите е с нисък приоритет. Второ, изобщо нямаме представа какъв принцип е използван за кодирането на „ключа“ към биологическото оръжие. Това прави възможностите практически безкрайни. Всичко изчезна заедно със създателите на rattus superioris в изпепелената подземна лаборатория на град Пърт. И трето, учените в Океания сигурно са използвали далеч по-мощен компютър от 01 за кодирането. А 01 е програмиран срещу всякакви форми на насилие, така че едва ли би се заел с унищожаването на живи същества, били те и супер плъхове. Хората, които го програмираха, отлетяха отдавна. Накратко, нямаме никакъв шанс! Големи умове се занимават с този въпрос от близо 80 години вече и никой досега не е постигнал особен резултат.

— А има ли спасени от Земята след прекъсването на връзката посредством асансьорите? — оживи се Адам.

— Спуснахме няколко апарата след подадени от Земята сигнали, но никой не успя да се възползва от тях. Предполагаме, че подалите сигнала не са оцелели, за да го направят. След прекъсването на асансьорите нови хора от Земята не са идвали.

Хулио Алварез долепи лице в перископа. Двадесет и три метра по-горе, над дебелите бетонни плочи на противоатомното убежище, светът изглеждаше черно-бял. Върху овъглената земя се сипеше фин, радиоактивен прах. Тъмно сиви облаци покриваха следобедното небе. В далечината проблясваха мълнии. Задаваше се поредната буря.

За Хулио Алварез тя имаше положително значение. Старите дизелови генератори бяха мъртви отдавна, за електричество можеха да разчитат единствено на светкавиците, които гръмоотводът колектор привличаше по време на честите бури. А електричество им трябваше в бункера. Трябваше им и още как! За отопление. За осветление. За хладилните камери. За климатичната инсталация, която изпомпваше и пречистваше въздуха. За подземната им зеленчукова градина. За напоителната система. За пречиствателната станция. За електрическата ограда. Колкото и допотопна да беше техниката в старото скривалище, строено някога, много отдавна, още през 20-ти век, в годините на „Студената война“, колкото и мизерни да бяха условията на живот в него, колкото тясно и клаустрофобично да беше пространството, което делеше с още десетима, то им гарантираше оцеляване, когато навсякъде другаде властваше смъртта.

Дебелите колкото осем етажна сграда бетонни плочи ги предпазваха не само от ядрената зима на повърхността, но и от ноктите и зъбите на зловещите гризачи. Бяха недосегаеми тук. Поне засега. Но им трябваше енергия. Освен за поддържане на живота, тя им трябваше и за „солариума“, в който задължително прекарваха всяка седмица по 15 минути, за да зареждат наноботовете в телата си. Без тях щяха да започнат да стареят необратимо, имунитетът им щеше да се сломи и да ги направи уязвими към всякакви зарази, към вирусите и бактериите, към минималните дози радиация дори, въобще — към отрицателните условия на заобикалящата ги среда. И раните щяха да станат опасни. Да заздравяват бавно. Всяка инфекция можеше да се окаже последна. Без електричеството от мълниите бяха обречени на сигурна смърт — заровени в бетонния си ковчег дълбоко под земята.

Макар усилията на военни инженери и архитекти отпреди столетия да се струваха смешни на Хулио, той оценяваше техния гений, заради изобретяването на гръмоотвода колектор до входа на убежището и заради връзката му с гигантския акумулатор долу. Така убежището се захранваше от честите бури на самата ядрена зима, срещу която беше създадено да пази живота на своите обитатели. Без тази предвидливост на онези далечни предци, той и другарите му отдавна да бяха приключили земните си дни!

Хулио завъртя дръжките на перископа. Огледа повърхността на 360 градуса. Не се забелязваха гризачи. Но това никога не беше повод за успокоение! Може пък да копаеха вече тунел! Може би хиляди гнусни, космати тела се блъскаха едно в друго някъде съвсем наблизо под земята, разширявайки и задълбочавайки своя подземен лабиринт, в сляпо търсене на заобиколен път през меките пластове към бетонното убежище. Към мястото, където се криеше храната. Чуеха ли лапите и резците им през стените, вече щеше да бъде късно! Знаеше го от личен опит. Хулио потръпна от отвращение.

За всеки случай огледа отново предпазните заграждения около гръмоотвода. Мощните проводници бяха яко закрепени към стабилната електрическа ограда. Бодливата тел по върховете й се лашкаше под напорите на вятъра.

Супер плъховете имаха навика да нападат инстинктивно всякакви съоръжения и техника, останали от човека, защото знаеха, че това са нещата, които превръщат хората от опасен противник в лесен обяд. Програмирани бяха да нанасят щети върху инфраструктурата от своите създатели, да се продънят в ада дано! Хулио се изплю върху сивия бетонен под на бункера и си погледна часовника. Оставаше само половин час до края на смяната му на наблюдателния пост. Той заби отново поглед в перископа.

Да, самата ограда се нуждаеше от леко почистване и от допълнително подсигуряване тук-таме, но като цяло всичко беше ОК. Засега. Думата „засега“ се беше превърнала в мотото на новия им живот под земята. Никога не бяха сигурни в утрешния ден. Винаги бяха нащрек за изненадващи обрати. Всяка непредвидена ситуация можеше да се окаже фатална. Нямаха право на грешки!

През изминалите десетилетия, които бяха прекарали тук, оградата беше ставала обект на многократни нападения от страна на гризачите. Всеки път се повтаряше един и същ сценарий:

Първо, супер плъховете се появяваха отнякъде и започваха да се събират на огромни групи около нея. Достатъчно беше да премине само един, за да повика цяла тълпа след себе си. После хората пускаха електричеството. После плъховете пускаха най-слабите от тях да се опитат да прегризат загражденията.

Шокът ги поразяваше на място и телата им оставаха да лежат безжизнени около оградата. Някои от гадините даже не умираха веднага, но въпреки това се превръщаха в храна за своите другари, заедно с мъртвите си събратя. В света на супер плъховете място за слабите и за ранените нямаше! След време насъбралото се множество обикновено разбираше, че загражденията са опасни и че с хапане и с дърпане просто нямаше да стане.

Настъпваше период на затишие, понякога с дни, а понякога със седмици и месеци, в което плъховете ядяха труповете и наблюдаваха съоръженията около входа на бункера, но без да ги приближават. И раждаха. Всяка бременна самка изпускаше стотина малки пъргави мишленца от туловището си, които само за няколко седмици се превръщаха в гиганти и от своя страна започваха да се размножават. После труповете свършваха, настъпваше глад и идваше ред на атаката.

Нахвърляха се едновременно върху оградата в опит да я съборят под тежестта на многобройните си тела. Хората на Алварез обикновено изчакваха няколко минути след началото на атаката, преди да задействат електричеството. Беше рисковано, но така елиминираха повече жертви наведнъж, тъй като виждайки, че нищо не се случва с първите, следващите се впускаха още по-ожесточено да се катерят. Купчината от трупове ставаше трамплин, от който гризачите скачаха в опит да прехвърлят оградата. Някои се оплитаха в бодливата тел по върховете й, други увисваха безжизнени по загражденията. Губейки бързо численост плъховете обикновено прекратяваха атаката.

След това идваше ред на контранападението. Алварез и хората му обличаха защитните си костюми, грабваха огнехвъргачките, излизаха на повърхността и извършваха „прочистване“ на района. Накратко, устройваха си една голяма клада! Безопасният им престой на повърхността не можеше да продължава дълго заради радиацията. А и заради високата температура. Керосиновите огнепръскачки с напалм превръщаха всичко наоколо в огнен ад. Въпреки че разполагаха с предпазни костюми и въпреки че защитните съоръжения около входа на бункера имаха здрава огнеупорна конструкция, издържала даже на непреките попадения на атомните бомби, екипът по прочистването трябваше да гаси „кладата“ с химически препарати, преди да се върне обратно долу. Запалителната смес полепваше лесно не само по телата на плъховете, но и по решетките на оградата. Огънят с температура над хиляда градуса, оставен без надзор в продължение на часове, можеше да предизвика евентуални проблеми.

Нямаха право на никакви рискове!

Кладата, която изпепеляваше всичко в радиус от 80 метра около загражденията, обикновено слагаше край на атаката и малцината оцелели гризачи се разотиваха. До следващия път. Когато историята се повтаряше отново. И отново. Без електричеството, което генерираха редовните бури, Алварез и хората му щяха да са обречени на провал още след първата миша атака. Разбира се, на плъховете щеше да им е необходима доста упоритост, за да пробият входа на бункера и да проникнат надолу, към жилищните помещения, но това беше само въпрос на време, а времето работеше на тяхна страна. Никой не искаше да рискува да ги допуска от вътрешната страна на оградата. Все щяха да намерят начин да влязат в убежището, докато хората нямаше къде да избягат. Крепостта им беше и техен капан. Скривалището разполагаше само с един изход. Ето защо, той трябваше да се охранява зорко.

А излизанията на повърхността бяха опасни. Ако нападението съвпаднеше с гръмотевична буря, електрическият заряд от мълниите, които привличаше колекторът, можеше да убие някого от екипа или дори целия екип. Ако в подземната им химическа лаборатория не бяха подготвени с достатъчно средства за гасене на пожара, той можеше да стане неконтролируем и да повреди съоръженията.

Излизаха не само когато трябваше да отблъскват атаки, но и защото се налагаше да почистват оградата след това. По този начин си гарантираха, че ще е достатъчно проводима за следващото нападение. Самото им присъствие на повърхността, обаче, можеше да привлече гризачите, което не беше желателно, така че ограничаваха броя на излизанията до абсолютно необходимия минимум.

С продължителността на престоя също трябваше да се внимава. Защитните облекла от Старата епоха имаха своите лимити. Повече от 20 минути облъчване можеха да предизвикат необратими изменения в човешкото тяло. Алварез се чудеше колко ли биха издържали създателите на тези костюми преди Промяната, без помощта на наноботовете в телата си. Едва ли биха могли да разчитат изобщо на предпазните си облекла! На какво са се надявали тогава? Може би е трябвало да минат няколко поколения, преди да посмеят да си покажат носовете на повърхността? Но, разбира се, те не са имали неговите проблеми! Тях никой не ги е бомбардирал с ядрени оръжия от космоса, никой не си е правил чудовищни експерименти с плъхове тогава. Изживели са си кратичкия живот щастливо, подготвяйки се за война, която им се е разминала! Късметлии!

Колкото и да мразеше онези, които си бяха спасили страхливите задници на Станциите преди 85 години и за по-лесно бяха решили след това да изхвърлят целия си ядрен арсенал върху Земята, Алварез продължаваше да търси възможност за връзка с тях. Нямаше на какво друго да се надява. Мъжете му рано или късно щяха да започнат да губят присъствие на духа в тесните помещения на подземието и щяха отново да започнат да му създават проблеми. Самоубийствата, междуличностните конфликти и бунтовете срещу властта му досега бяха отнели повече човешки животи от плъховете, мълниите и радиацията, взети заедно. От четиридесет души населението на бункера се беше стопило до единадесет през последните няколко десетилетия. Е, засега държеше нещата под контрол. ЗАСЕГА.

Надеждата беше онази „вълшебна съставка“, която правеше живота им тук възможен, дори донякъде поносим. Плюс строгия едноличен режим, който беше наложил още в самото начало. В трудни времена хората се нуждаят от твърда ръка. И Алварез го знаеше. Но на всяка цена трябваше да се свърже с онези там горе, в орбита. Само тази надежда го крепеше — него и хората му. Пък и горе имаше жени. Успееха ли да се качат по някакъв начин, щяха да си припомнят радостите от живота! И нямаше да са обсадени от вечната заплаха на мутиралите плъхове човекоядци. Нямаше да им се налага да ги виждат дори! Хулио отново си погледна часовника. Оставаха само 15 минути до края на смяната му. Представи си меките, лигави картофи, които за пореден път щеше да яде за вечеря и коремът му се сви от погнуса.

Но имаха по-големи проблеми за решаване от храната. Напалмът и керосинът в резервоарите свършваха. Скоро огнехвъргачките щяха да станат безполезни. Нямаше да са в състояние да извършват прочистванията с тях. Това щеше да създаде планина от гниещи плъхове край загражденията още след първото нападение. Тя само щеше да улесни гризачите да прескочат оградата. Минеха ли от вътрешната й страна, играта беше загубена.

Опитите за контакт трябваше да зачестят, колкото и да бяха опасни, защото се извършваха само на повърхността. Портативните радиостанции, които намериха в бункера, трябваше да им осигурят връзка с онези в орбита най-после! Но за целта се налагаше да излизат на повърхността отново и отново.

Мощният електромагнетизъм, предизвикван от гръмотевичните бури, намаляваше отрязъците от време, в които можеха да се опитват да установят контакт, ала нямаха друг избор. Пък и „скапаните куфарчета“, както ги наричаше той, често се повреждаха. Успееха ли да ги поправят, трудно се настройваха на подходящата честота. Настроеха ли ги, бързо им свършваха батериите. Заредяха ли батериите, времето на повърхността не им стигаше, за да установят контакт. Така попадаха в един затворен кръг и досега не бяха имали шанса да поискат помощ.

А той си беше заложил главата, че свържеха ли се с хората от Станцията, която трябваше да се намира някъде точно над тях, онези задължително щяха да им изпратят помощ! Щяха да направят дори невъзможното, за да ги приберат горе при себе си. Поне такива слухове се носеха из радиоефира в началото, за разни спасени. Дори след асансьорите! После настъпи пълна радиотишина и всички предаватели наоколо замлъкнаха. Алварез се съмняваше в радиус от хиляди километри да има някакви оцелели…

Длъжни бяха да ги измъкнат просто! Същите копелдаци, които ги бяха оставили тук, сега бяха длъжни да си поправят грешката! Алварез чу стъпки зад гърба си. Смяната му най-после приключваше.

Адам лежеше върху леглото в „болничната“ си стая и разглеждаше триизмерните изображения, които заемаха пространството между него и тавана. След кратката ретроспекция на световната история, която му беше направил въвеждащият психолог, Адам го помоли за допълнителна информация. Въвеждащият психолог му съобщи ключовата дума, с която се „повикваха“ изображенията. Достатъчно беше само да я изрече на глас, за да се материализират образите пред него. Независимо в каква поза се намираше — седнал, легнал или изправен — те заемаха централно място пред очите му и си меняха мащаба автоматично, за да се поберат в разполагаемото свободно пространство между него и заобикалящите го обекти.

Можеше да сменя периодите, като просто ги назовава на глас, и да преглежда записите от различни географски точки по същия начин. Освен триизмерните холограмни изображения със звук и картина, на разположение му бяха още Доклади от Симулациите на други хора, които бяха участвали в исторически достоверни Сценарии, плюс карти, текстови файлове и всякаква научна информация, подредена в цветни триизмерни холограми и статистически таблици. Ако не му се четеше, можеше да задейства глас, който да го прави вместо него.

Богатството от информация поглъщаше цялото му внимание. Чувстваше се по-съпричастен към едни събития, отколкото към други, по което съдеше, че може би лично е участвал в някои от тях, но не можеше да прецени дали това се е случвало в Симулация или на живо. При всички случаи въвеждащият психолог твърдеше, че упражнението е добро за възвръщането на паметта му.

Тъкмо следеше процеса по изобретяването и построяването на космическите асансьори, когато на вратата му се почука. Адам си припомни многократните опити да проникне в затворените врати по бляскавия коридор преди време. Дали пък тогава зад вратите не се бяха спотайвали такива като него? Той зададе командата за премахване на изображенията и попита:

— Кой е?

Вместо отговор вратата се отвори и в стаята му влезе Юлия.

Изненадан, Адам подскочи и замалко да падне от леглото. Тя стоеше там, до вратата, усмихваше му се и го наблюдаваше мълчаливо.

„Генетиката и нанотехнологиите не могат да подменят изцяло съвършенството на еволюцията, те само излъскват предимствата и прикриват недостатъците, за да се приближат максимално към него“.

Странно, но точно тази мисъл се появи в главата му, когато я видя. Дали беше прихванал мисълта от уроците по история или тя бе поредното му „интуитивно пробуждане“, както ги наричаше въвеждащият психолог? Адам нямаше никаква представа.

— Как си, миличък? Прецених, че може да ти е скучно сам и реших да ти правя компания. Въвеждащият психолог няма нищо против! — каза тя. И добави:

— Може ли да вляза?

Без да отговори, Адам я огледа от глава до пети. Юлия носеше плътно прилепнал по тялото си, ярко жълт комбинезон, който подчертаваше прекрасните й малки гърди, стегнатия ханш, привлекателните извивки на таза, плоското коремче, дългите й бедра и разкриваше съвсем малко плът от тънките й глезени, които завършваха в най-обикновени бели маратонки. Косата й беше прибрана на кок. Лицето й беше същото, каквото го помнеше от Симулацията, но без нито едно от „несъвършенствата“, които тя все се заканваше, че ще коригира някой ден при пластичен хирург. Чипото й носле изглеждаше точно така, както когато си го повдигаше с пръст пред огледалото в банята, нямаше ги дупчиците по бузите, останали от акнето в тийнейджърска възраст, липсваха едва забележимите бръчици около очите и устата й, които Адам смяташе за прекрасни, понеже бяха породени от навика й да се усмихва, а тя се ужасяваше от тях, защото били „първите издайнически признаци на старостта“. Подобно на Ники и Юлия беше видимо по-висока от героя си в Симулацията, но погледът, гласът и изражението й бяха съвсем същите — тези топли очи и този дотолкова фамилиарен глас буквално го пронизаха в сърцето.

— Какво си ме зяпнал така? Все едно че ме виждаш за първи път!

— Извинявай, просто не очаквах да те видя толкова скоро!

Адам стана от леглото, отиде при нея и я прегърна.

— Мина цяла вечност! — въздъхна той.

— Ами, глупости! — отвърна му тя. — В Симулацията времето тече различно, не са ли ти го обяснили още, глупчо? Реално не сме се виждали само от няколко… дни. Според твоите представи за време.

Адам се отлепи от прегръдката й, казвайки с насълзени очи:

— Има голяма разлика. Ти си спомняш всичко! Аз все още имам усещането, че не сме се виждали цяла вечност!

— Ами точно затова съм тук! — отвърна му весело тя. — Много се радвам, че въвеждащият психолог ни разреши да се срещнем, преди да си се възстановил изцяло. Така ще имам усещането, че развеждам нов човек из Станцията! Нови хора не са идвали отдавна, мога да ти бъда екскурзовод, искаш ли? Ще бъде забавно! Изгарям от нетърпение да видя добре познатите неща през твоите очи. Идваш ли?

Адам помълча известно време, преди да отговори:

— Да, окей, би било интересно, но искам да ти задам няколко въпроса преди това. Влез, заповядай, разположи се удобно, чувствай се като у дома! — покани я той.

Юлия заоглежда спартанското обзавеждане на „болничната“ му стая: легло, масичка и стол, баня с тоалетна, закачалка и нощно шкафче. Това беше всичко.

— Нямам търпение да ти покажа моето жилище! — каза му тя.

— И до там ще стигнем, има време, засега ще трябва да се задоволим само с това — той направи жест към леглото.

Тя се настани удобно върху него и кръстоса крака. Той придърпа стола и седна точно срещу нея. Погледна я право в очите и попита:

— Защо?

— Защо какво?

— Защо ме изостави?

— Ох, глупчо!

— Моля те, не ме наричай повече така!

— Добре, де, извинявай! Ще те наричам „зайче“ тогава! Винаги си го харесвал. Става ли? — тя се наведе напред, за да го целуне.

Той я отблъсна и отново попита:

— Защо ме изостави?

— Ама ти наистина ли съвсем нищо не помниш?

— Нямам търпение да ме осветлиш! — отвърна сърдито Адам.

— Не си ли преглеждал все още Доклада ми?

— Не, само части от този на Николай.

— Искаш ли да ти го пусна?

— Може би по-късно. Сега бих искал само да ми го резюмираш. Какво се случи, след като избяга?

— Ох, добре! — Юлия събу маратонките и се излегна върху леглото. — Само обещай да не ми се сърдиш!

— Аз вече ти се сърдя — натърти Адам — и мисля, че нямаш право да го възприемаш като нещо ненормално в сегашното ми състояние. Всичко, което помня, е, че опитах да се обеся, след като ти ме напусна!

— Знам, гледала съм ти Доклада. Беше гадно. Горкичкият!

— Какво се случи с индиеца? — попита Адам. Трудно прикриваше напрежението и раздразнението в гласа си.

— О, този филм с индиеца ти сам си го вкара! Аз само реших да затвърдя подозренията, които имаше. Не съм ходила в Индия, избягах в Германия при Ангелина.

— Коя е Ангелина?

— Никоя! Просто герой в Симулацията. Но тогава вярвах, че ми е приятелка от училище. Знаеш, че могат да са доста реални тези герои, нали? Като твоята Фани и родителите й, например. Само ти, аз и Николай бяхме Играчите в тази Симулация.

— Значи нямаше никакъв индиец, така ли?

— Не, нямаше! Но там срещнах друг мъж, пак измислен герой. Казваше се Ян. Беше гаджето на Ангелина. Изживях кратък романс с него, преди да се кача на онзи проклет самолет.

— Значи си се връщала при мен?

— Не, бяхме заедно в самолета с Ян. Щяхме да обикаляме Балканските страни по работа — нещо свързано с неговата дисертация, опитваше се да става научен работник — избрахме България за началото на експедицията, пък и ме беше хванала малко носталгията.

— Ти също ли си оттам?

— Откъде? — попита Юлия.

— От България.

— Такава страна не съществува — каза му тя.

— Знам — отвърна Адам. — От Помирението насам.

— Е, значи все пак имаш някакви спомени!

— Новопридобити знания, по-точно. Както и да е. Имам доста да наваксвам с уроците по история. Но ти така и не отговори на въпроса ми. Ще те попитам отново: Защо ме изостави?

Юлия се изправи в леглото, обърна се към Адам, наведе се напред, стъпи боса на пода, положи топлите си длани върху неговите, погледна го право в очите и му каза с най-мекия и добронамерен тон, на който беше способна:

— Има доста неща, които не знаеш за отношенията между мъжете и жените, Адаме!

— Например?

— Например че има моногамни и полигамни хора. Ти си от първите, аз съм от вторите. В Симулацията тези наклонности излизат на преден план. Бях естествено привлечена към теб, заради факта, че се познаваме от реалния живот, но полигамната ми природа лесно се изяви в чувството за притиснатост и в желанието ми да избягам от връзка, която ме задушаваше. Така се озовах в обятията на Ян. Сега няма да ме ревнуваш от някакъв измислен герой и от решенията, които съм взимала в Симулацията, приемайки я за напълно реална, нали? Би било глупаво от твоя страна! Глупаво и досадно!

— Опитвам се да те разбера — въздъхна Адам, посмирен от близостта на тялото й, което толкова много му беше липсвало, за което толкова дълго беше копнял в самотните и отчаяни нощи след нейното изчезване. Усещаше топлината, която струеше от нея. Болничният панталон започна да му отеснява. Юлия погледна надолу към чатала му, усмихна се и каза:

— Ето още някой, който не ме е забравил!

— Не съм те забравил и с горната си глава — опита да се пошегува Адам. — Не съм спирал да мисля за теб през цялото това време!

— Ох, миличкият, съжалявам! — прегърна го Юлия.

Той положи ръка върху стегнатия й задник, но тя бързо се отдръпна и седна върху леглото отново. Адам продължи с въпросите:

— Въвеждащият психолог каза, че тук също имаме нещо като връзка. Би ли изяснила какво точно представляват нашите отношения?

— Отношенията между жените и мъжете доста се промениха през последните столетия, — започна тя — но и по някакъв начин си останаха непроменени. Ще се опитам да ти обясня.

— Целият съм в слух — отвърна Адам.

— Добре тогава, както може би помниш, защото си живял тогава, а и да не помниш, знаеш го, защото си бил скоро в Симулация от онази епоха, та, както може би помниш неравноправието между двата пола до голяма степен беше премахнато в Европа и САЩ към края на 20-ти и началото на 21-ви век. Е, поне на хартия. Искам да кажа, че жените имаха същите права пред закона. Но привличането между двата пола не се различаваше от преди. Нека видим кое правеше една жена привлекателна за един мъж тогава, изброявам само няколко базови характеристики: нейният външен вид, младостта й, способността да му роди дете, интелектът, дори чувството за хумор, може би, макар че се съмнявам. Парите не ги споменавам, защото имаше и мъже, които бяха склонни да влизат в бракове по сметка. Говоря за чисто физическото привличане. А какво правеше един мъж привлекателен за една жена тогава? Външният му вид, увереността, самочувствието, общественото положение, способността му да осигури бъдещето на децата й и така нататък. Виждаш, че от факторите на привличането преобладават физическите и при двата пола, тоест животинското начало: размножаването, поколението. Мъжете от всички епохи харесват млади, красиви и фертилни жени, а жените от всички епохи харесват силни, самоуверени и способни мъже. Допълнително предимство е, ако изглеждат добре. Що се отнася до социалните фактори, феминизмът роди друг вид неравноправие в така наречения тогава „развит западен свят“. По-слабият пол си извоюва редица привилегии, особено по отношение на развода и родителските права, но проблемът с неравноправието на жените в Третия свят си остана. После започна новото Велико преселение на народите и светът потъна в хаос. До Промяната, която се нарича Промяна, именно защото промени нещата, които винаги сме считали за даденост — включително и по отношение на двата пола. Първо всички станаха млади, а по-късно всички станаха и красиви. Поне доколкото го позволяваше „завареното положение“ на родените преди Промяната, де!

— Генетиката и нанотехнологиите не могат да подменят изцяло съвършенството на еволюцията, те само излъскват предимствата и прикриват недостатъците, за да се приближат максимално към него — възкликна Адам. — Това беше мисълта, която ми се появи в главата, когато влезе в стаята ми преди малко.

— Точно така — каза тя. — Позволи ми да продължа. Та, Промяната направи всички мъже и жени млади, поне доколкото беше възможно за родените преди нея, привлекателни на външен вид. Тя направи наложителен и глобалния контрол върху раждаемостта, защото едно безсмъртно общество не може да се размножава безкрайно. Накратко, традиционните фактори на привличането между двата пола отпаднаха след Промяната. Вече нямаше значение колко възрастна е тя за него, той дори предпочиташе по-старите, от преди Промяната, заради по-богатия им житейски опит, съчетан с гарантираната физическа привлекателност. Женската красота започна да се приема като даденост. Тя изгуби силата и привлекателността, които беше имала през хилядолетията. Младостта и плодовитостта също изгубиха своето значение. Бебетата се правеха в епруветки и малцината, които получаваха виза за размножаване на практика никога не виждаха своите деца. Просто знаеха, че имат някъде такива. След Промяната физическите фактори на привличането отпаднаха. Нямаше я вече загрижеността за поколенията. Така изчезнаха традиционните институции, смятани за вечни, като семейството и брака, а накрая, след Помирението, изчезна дори и държавата. Те просто станаха излишни. Станаха излишни и традиционните роли между половете. Хората придобиха свободата да бъдат с когото пожелаят, както пожелаят, докогато поискат. Без никакви формалности. Силните черти на характера изпъкнаха на преден план, над всички физически фактори на привличането, защото не остана друго, което да ни различава. С изключение на достъпа до ресурси. Икономическото неравенство не беше премахнато и дори след Промяната богатите имаха възможността да избират между повече и по-качествени партньори. Някои си направиха цели хареми. Както мъже, така и жени. Макар светът да беше презадоволен, накрая той се самоунищожи заради една глупава икономическа война… — Юлия спря, пое си дъх и продължи:

— Но има неща, които си останаха непроменени. Така например, естествено заложеният у мъжа стремеж към жената и нейната естествено заложена привилегия да избира. Въпреки че вече нямат нищо общо с размножаването, тези еволюционни предпоставки, формирали се в продължение на хилядолетията, а според някои теории дори в продължение на милиони години, се запазиха — нито генетиците, нито Промяната успяха да окажат въздействие върху тях. И ето ни тук, на Станцията, където 01 се грижи за абсолютно всичките ни нужди, където ги няма икономическото неравноправие, принудата да работим, възможността да си „купуваме“ партньори… Това дава абсолютно предимство на жените в избора им на сексуален партньор, защото мъжете продължават да се стремят към тях, визирам ерекцията ти преди малко, а жените продължават да са тези, които избират. Финалната дума е наша. Бих могла да избера всяка друга ерекция на Станцията пред твоята, а ти не можеш да направиш нищо по въпроса. Не можеш да ме спреш със сила заради вътрешната защита, която блокира всички форми на агресия. Не можеш и да ме шантажираш, че ще се нараниш, ако те изоставя. Защото вътрешната защита блокира дори автоагресията. Сега по-ясно ли ти стана?

— Искаш да кажеш, че живеем в някакъв матриархат, така ли? — смая се Адам.

— Не, просто искам да кажа, че мъжете продължават да се състезават за жените, а жените продължават да избират най-добрите от тях и са свободни да сменят сексуалните си партньори, когато пожелаят — нещо, което им е било забранявано от институциите, нормите, етиката, морала и човешките закони на Старата епоха.

— Да, де! То е същото! Значи живеем в матриархат!

— Не е същото! — възрази Юлия. — Защото, ако съм избрала да съм с теб, това значи, че съм харесала някакво твое качество повече, отколкото в другите мъже и то няма допирни точки нито с външния ти вид, нито с материалното ти положение, нито с йерархията ти в обществото, които сега са напълно ирелевантни. Ако трябва да съм конкретна, избрах да сме заедно заради смелостта ти да пресечеш онази магистрала в Симулацията, в която се запознахме.

— Но ти каза, че можеш да бъдеш с всеки друг, с когото пожелаеш! Какво ме прави изключителен за теб тогава? Какво му е заедното на това, което наричаш „нас“?

— Ами, ето този разговор, например! Времето, което прекарваме заедно. И тук, и в Симулациите. Общите ни интереси. Близката ни възраст. Общият ни произход, дори. Родена съм в същата епоха като теб и в същата онази малка държава, която вече не съществува… Какво да правиш, човек винаги си го влече към своето, към познатото. Ето още едно от нещата, които не са се променили изобщо.

Настъпи тишина. На Адам му трябваше известно време, за да осмисли всичко, което беше чул. В главата му се породи нов въпрос, но той дълго се колеба, преди да го зададе. Все пак, накрая се престраши:

— Имаш ли други партньори, освен мен? Искам да кажа тук, на Станцията? Не говоря за Симулациите.

— Въздържам се от такива контакти, защото знам колко тежко ще го приемеш. А загубя ли те заради една авантюра, аз знам, че няма да намеря втори Адам никъде другаде по света. Нито тук, нито до края на вечността — тя направи кратка пауза. — Всичко, което ти казах, може да се побере само в две думи, Адаме! Обичам те!

По бузите й потекоха сълзи. Неговите очи също се навлажниха.

— Но какво става с твоята полигамия? — попита Адам, докато се бършеше с ръкава на синята си пижама.

— Нали затова си имаме Симулацията! — каза му тя, подсмърчайки. — Хайде, нямам търпение да те разведа из Станцията! Горя от любопитство да я видя през очите на все още незапознат. Няма да лишиш момичето си от това удоволствие, нали?

Той стана от стола и я целуна по челото. Тя също стана от леглото, хвана го за ръката и го задърпа към вратата на стаята.

Хулио Алварез седеше зад бюрото в тясната си стаичка. Единствено той разполагаше с правото на собствено помещение в бункера. Но привилегиите му не свършваха дотук. Единствено той разполагаше и с правото да носи оръжие вътре в бункера. Останалите се въоръжаваха само преди да излязат на повърхността.

По бюрото му се търкаляха компонентите от разглобения револвер Smith & Wesson, модел 686. Хулио внимателно ги смазваше и почистваше. Старото пушкало си го биваше! Радваше го с огневата си мощ и с издръжливостта си, но се нуждаеше от поддръжка. Затова шефът на бункера никога не пренебрегваше задълженията си на добър стопанин. А и револверът беше единствената му защита срещу останалите. Единствената гаранция за властта му тук долу. Неведнъж беше ставал свидетел на пораженията, които можеха да нанесат куршумите от удълженото дуло върху човешкото тяло. Създаден през далечната 1980 година, револверът беше от лимитираната серия на марката Smith & Wesson. Тежеше малко над килограм, побираше 6 патрона 38-ми калибър и не беше добра идея да те прострелят в главата с него. Падаше голямо чистене след това! За оцелелите.

Срещу супер плъховете револверът не вършеше кой знае каква работа. „Освен от упор, може би!“, разсъждаваше Хулио, но кой изобщо би посмял да се приближи толкова много до гнусните твари?

За излизанията на повърхността си имаха цял арсенал от други, по-мощни оръжия. Заварили ги бяха тук, заедно с огнехвъргачките и останалото оборудване от Старата епоха, когато дойдоха преди осем десетилетия. Той набързо сглоби револвера, постави патроните, завъртя барабана, прибра го и сложи оръжието на бюрото пред себе си. Помещението се осветяваше от една-единствена крушка, която висеше от тавана. Хулио натисна копчето на интеркома и заповяда:

— Матиас да дойде при мен!

След малко на вратата му се почука. Той не отговори, но въпреки това нахалникът си позволи да отвори и да влезе.

— Сега излез и спази протокола — каза му тихо Алварез.

— Стига с тези формалности, Хулио! От колко години се познаваме вече!

— Първо, за теб не съм Хулио, а г-н Командир! Ел Коменданте, компренде? Второ, ако не си спомняш правилата на шибания протокол за явяване пред началството, началството ще стане от стола, на който седи в момента и ще те рита по стълбите чак до горе, набивайки ти правилата в главата едно по едно, чрез силни шутове в задника. После ще затвори шлюза под носа ти и ще те остави без защитно облекло навън, докато не се увери, че дори насън да те бутнат ще рецитираш всяка точка от устава наизуст! А сега излез и спази протокола! В коридора е доста по-уютно, отколкото горе, под гръмоотвода, уверявам те! А и с тази къса фланелка… не знам кое ще те довърши по-бързо — радиацията, студа или мълниите. Тъкмо после ще имаме с какво да посрещнем нашите приятели, когато решат да ни навестят отново. Какво ще кажеш да се превърнеш в печена примамка за плъховете, а? Излез веднага и изпълни протокола! — Алварез кипеше от яд.

Беше се изправил в знак, че е готов да изпълни заканата всеки момент. В ръката си стискаше револвера. Само защото бе единственият инженер, оцелял сред обитателите на бункера, този нещастник си мислеше, че твърде много неща са му позволени.

Хулио наистина щеше да изпълни заканата си, ако глупакът проявеше неподчинение отново. Той седна зад бюрото си и зачака. На вратата му се почука. Три пъти. Хулио попита:

— Кой е?

— Матиас Бернехо, явявам се по ваша заповед, сър!

— Влез — отвърна доволен Хулио.

Матиас отвори вратата, пристъпи вътре, козирува и застана в поза мирно. Очакваше нарежданията на своя командир.

— Значи не било толкова трудно! — озъби се Алварез. — Сега затвори вратата и се приближи към мен! Не много, точно така, да, искам да ти виждам лицето и ръцете. На място! За наказание, че ме ядоса преди малко, ще стоиш прав!

— Чу ли какво ти казах? — отново повиши тон командирът и погледна многозначително към револвера.

— Сър, ѝес, сър! На вашите заповеди, сър!

— Достатъчно, достатъчно, свободно! — махна с ръка Алварез.

— Сигурно се досещаш защо съм те повикал? Разрешавам да говориш свободно!

— Заради радиовръзката с космоса, сър!

— Спри да ме наричаш „сър“ и говори с мен като нормален човек, когато ти заповядвам!

— Да, слушам, тъй вярно, ъъъ, добре, разбира се, комендант Алварез. На разположение съм за вашите въпроси.

— Имам само един въпрос. И той е следният: Защо ти отне цели осемдесет и пет шибани години да се свържеш с копелдаците в Станцията? Не можа ли да го направиш по-рано, пендехо?!

— С цялото ми уважение, сър, ъъъ, Хулио, но не съм сигурен дали сме успели да стигнем до Станцията все още.

— Какво значи това?

— Станцията се намира високо в геостационарна орбита и ние не разполагаме с подходяща апаратура, за да се свържем с нея. Изграждането й би отнело години, ако изобщо успеем да си набавим необходимите компоненти, след което идва въпросът с монтажа — трябва да разположим антената далеч от входа на убежището, за да не й пречи колекторният гръмоотвод, но дори да успеем да издигнем сложната конструкция с риск за живота си, плъховете несъмнено ще я унищожат, преди да сме успели да установим връзка със Станцията. Това отнема време. Първо трябва да насочим антената с максимална точност, после трябва да уцелим и подходящия прозорец — само определени честоти могат да пробият атмосферата на Земята, особено при сегашните климатични условия. Най-подходящо би било да опитваме между бурите, когато стихията утихва временно и облачната покривка изтънява, а понякога за малко дори се показва открито небе. Тогава и електричеството в атмосферата ще смущава сигнала по-слабо. Но плъховете едва ли ще ни оставят да извършим всичко това. Ще унищожат апаратурата много преди да съвпаднат подходящите условия. Затова нямаме връзка със Станцията.

— Разбирам, обсъждали сме го многократно преди. Но ти каза, че си успял да установиш контакт вчера!

— Да, използвах затишието и с ваше, т.е. с твое позволение излязох на повърхността, за да задействам няколко от портативните радиостанции, с които разполагаме. Започнах да сменям честотите на „куфарчетата“ и зачаках, както обикновено.

— Какво стана после?

— Техниката е стара, „куфарчетата“ са направени за връзка с другите бункери наоколо, ако изобщо има вече оцелели такива. Що се отнася до връзка със Станцията, това е невъзможно! Те нямат нито необходимата енергия, нито необходимия честотен диапазон за целта. Да не говорим за подходяща антена! Единственото, което правят, е да разпръскват SOS сигнал, заедно с координатите на бункера. Ако електромагнитните смущения са малко, т.е. ако имаме затишие, ако антената е насочена в правилната посока, ако уцелим точната честота, и ако имаме късмет точно тогава, по време на краткия ни престой на повърхността, над главите ни да премине сателит в ниска околоземна орбита, той би могъл да засече сигнала. Това никога не се беше случвало преди! Просто досега не е имало ситуация, в която подходящите условия да съвпаднат. Та ние до скоро дори не знаехме дали Станциите са обитаеми и дали изобщо над Земята все още кръжат спътници в ниска орбита. Поне за тези двете неща вече съм сигурен.

— Какво имаш предвид? — попита Алварез.

Инженерът преглътна недоволството от липсата на елементарни технически познания у своя шеф и продължи да обяснява:

— Спътниците в ниска околоземна орбита се нуждаят от редовна височинна корекция на траекторията. Ако станциите бяха необитаеми, значи нямаше да има кой да ги контролира и те отдавна щяха да са се снишили достатъчно, за да изгорят в атмосферата. Тоест, нямаше да има никакви спътници. Но вчера успях да уловя сигнал от такъв! Ако има някой там горе, който да контролира спътниците, той би трябвало да следи и комуникацията, която осъществяват със Земята.

— Започнах да се обърквам. Какво точно се случи вчера?

— След като улових сигнал от преминаващия спътник моментално коригирах антените и честотите на всички станции, които бях изнесъл на повърхността. И продължих да предавам. Почти сигурен съм, че за краткото време, за което прелетя над нас, спътникът е успял да улови SOS-а и координатите на бункера. Друг е въпросът дали от Станцията продължават да го следят и дали съобщението ни ще стигне до тях!

— Как можем да се убедим в това? — попита Алварез.

— Ами, вариантите са два. Единият е редовно да излизаме на повърхността, за да се опитваме да установим контакт със същия спътник, на същата честота… Ако успея да изчисля траекторията и скоростта му с точност до там, че да преценя колко често преминава над нас и в кои части от денонощието имаме шанса да повторим връзката с него. Друг е въпросът, че…

— Какъв е вторият вариант? — прекъсна го командирът.

— Вторият вариант е да чакаме някаква вест от Станцията, ако е успяла да разчете сигнала, прихванат от спътника вчера.

— Затишията са много редки — намръщи се Алварез — едва ли ще имаме същото хубаво време като вчера месеци напред! Първият вариант отпада. Остава вторият, да чакаме някакви вести от космоса, така ли? И как ще ни ги изпратят, след като нямаме връзка с тях?

— Звучи прекалено прибързано и смело, но аз очаквам по-скоро гости, отколкото вести от космоса, Комендант! Ако изобщо на онези там горе вече им пука за нас.

— Окей, значи следим за затишия и продължаваме да изпращаме сигнала в точно определени моменти от денонощието всеки път, когато ни се отвори такава възможност! А през останалото време си затваряш устата и не искам никой да научава за разговора между нас!

— Слушам! — отвърна дисциплинирано инженерът.

Хулио го погледна с подозрение и попита:

— Матиас Бернехо, не си казал на останалите, че си открил работещ спътник вчера, нали?

— Не, не съм, както ме инструктирахте още тогава, но не разбирам защо трябва да го крием? Чакаме това да се случи от десетилетия. Момчетата ще се зарадват на добрата новина!

— Защото ще развали дисциплината, ще подхрани надежди, които може да се окажат напразни и ще създаде риск от непредвидими ситуации. Абе, какво съм тръгнал да ти обяснявам, тук правилата ги определям аз и щом съм взел такова решение, значи трябва да го изпълняваш! С цената на живота си! Ясно?

— Сър, ѝес, сър! — Матиас Бернехо удари петите си една в друга, изпъчи гърди и козирува, вперил поглед в самотната крушка, която висеше от тавана.

— Свободен си! — отвърна му командирът.

Блестящите бели асансьори, които много приличаха на скучните стерилни коридори по своята изчистеност от всякакви орнаменти и декорация, се оказаха основното средство за транспорт из Станцията. Още когато Адам се качи в най-близкия асансьор с Юлия, тя му обясни, че освен вертикално, те могат да се движат и хоризонтално. Думите й веднага се потвърдиха от лекото поклащане, което Адам усети, след като вратите се затвориха. Липсваха бутони или друг начин за повикване и управление на асансьорите. Беше достатъчно само да знаеш къде искаш да отидеш, след което се качваш в най-близкия асансьор и той те отвежда именно там.

— Нашите мисли, емоции и намерения няма как да останат скрити от 01, който контролира наноботовете в телата ни — поясни Юлия, докато пътуваха.

— Какво значи това? — попита Адам.

— Нали знаеш, че дори беглата усмивка освобождава осезаемо количество ендорфини в кръвта — осезаемо за свръх интелекта, който управлява Станцията, разбира се! Така се извършва и вътрешната защита. Всяко действие на агресия е предшествано от покачване на стресовите хормони в тялото ни, заедно с адреналина и останалите необходими за агресията съставки, като кортизола, например. Този химичен сигнал е достатъчен за 01 да извърши анализ на ситуацията за няколко хилядни от секундата и да предприеме необходимите корекции чрез своите нано посланици, които носим в телата си. Някои от тях са свързани с хипоталамуса — онази част на мозъка, която контролира връзките между нервната система и хормоналния фон на организма. По същия начин, чрез наноботовете си 01 елиминира болестните отклонения и контролира процеса на стареене.

— Това вече го знам — отвърна Адам. — Знам също и че преди наноботовете са се захранвали от слънчевата светлина, докато сме обитавали все още Земята, а сега за това се грижи изкуствената бяла светлина, която струи от стените на коридорите и асансьорите. Не видях никакви осветителни тела обаче!

— Не ги виждаш, защото имат твърде микроскопични за зрението ни пропорции. Примерно, повърхността на стените в този асансьор — Юлия се огледа из искрящото бяло помещение — съдържа сигурно над един милион светлоотделящи микроорганизми. Те, от своя страна, се захранват от слънчевата енергия, от космическата радиация, от гравитационните полета и от няколко други източници на енергия в космоса, които 01 използва, за да поддържа функционирането на Станцията. Един вид, цялата Станция е жива!

— Наистина звучи невероятно! — отвърна Адам.

— Добре дошъл в 23-ия век, зайче!

Той усети, че хоризонталното движение на асансьора се забавя.

— Къде отиваме? — попита.

— Мисля да ти покажа нашето работно място! Или по-точно мястото, където творим!

— Нашето?

— Ами да! Нали и двамата се занимаваме с изготвяне на Симулации. Ох, ти верно наистина нищо не помниш… колко яко! Както и да е, ти измисляш Сюжети, а аз правя Декори, заедно с още хиляди други такива като нас. Сега ще видиш как става.

Вратите на асансьора се отвориха. Двамата се озоваха в поредния искрящо бял коридор — с единствената разлика, че този път беше претъпкан. Хора от всякакви раси, облечени в най-различни странни одежди се разминаваха с тях в коридора. От двете им страни отново имаше врати, разположени на равни интервали. Човекопотокът влизаше и излизаше от тях подобно на хиляди мравки в мравуняк.

— Мравуняк е много подходящо определение! — усмихна се Юлия.

— И ти ли можеш да четеш мислите ми?

— Не, просто и аз се сетих за същия термин, когато попаднах за първи път тук. А сега ти усетих вибрациите — бяха сходни с моите тогава. И така отгатнах. Хайде, ето ни и нас!

Двамата влязоха в една от безбройните стаи. Тя представляваше разположено в дълбочина помещение с овален таван. Към дъното му водеше широка пътека, а от двете й страни имаше легла, които наподобяваха това в „болничната му стая“, но завършваха с някаква апаратура там, където се поставяше главата. Техниката приличаше на нещо като скафандър.

— Какви са тези устройства? — попита Адам.

— Това са работните ни станции. Лягаш върху леглото, преминаваш през контролирана релаксация — автоматична или с помощта на някой от асистентите — Юлия посочи едно момиче, което седеше на стол до едно от леглата и шепнеше нещо на друго момиче, което лежеше в него със „скафандър“ върху главата.

Той си припомни как Николай го беше хипнотизирал в градината.

— Някои предпочитат личното внимание, затова имаме асистенти по релаксацията, — уточни Юлия — а други се задоволяват с автоматичната система. Всъщност, всеки си има строго индивидуална процедура за релаксация. Ти, например, предпочиташ музика и цветове в комбинация, която има релаксиращо действие върху теб самия и върху никой друг. Рядко прибягваш до асистентите.

— И как става самото творене на Симулации?

— Достатъчно е само да си представиш Сюжета, за да бъде записан — отговори му Юлия. — Е, невинаги се получава от първия път, понякога се налага той да бъде продължаван в няколко сеанса, докато получи своята цялост. След това идва ред на дизайнерите като мен. Избираме си да работим върху даден Сюжет и визуализираме обстановката в най-малките детайли. Това също става под лека хипноза след контролирана релаксация. Понякога са нужни повече от един дизайнер за даден Сюжет. Изключително важно е творецът да има личен опит или спомени, свързани с епохата на Сценария. Процедурата изважда тези образи от подсъзнанието, за да ги включи в оформянето на Декора. Естествено, цялото компилиране и всички математически операции се извършват от 01. Ние просто имаме свободата да творим върху каквото намерим за добре, като идея.

— Колко Сюжета съм създал досега? — поинтересува се Адам.

— Може би са около 1500 — каза му Юлия, плюс или минус стотина. Имаш и десетки други за довършване, които само си започнал. Но не бързаме за никъде.

— Еха! Честно да ти кажа, представях си го по съвсем различен начин! Както и да е, значи трябва да си свързан с епохата на Сценария по някакъв начин, така ли? За да направиш по-яка Симулация?

— Е, да, за предпочитане е пред това да я познаваш от други Симулации или от документалните файлове, но това също помага. Ето защо такива като нас, които сме от Старата епоха преди Промяната, са особено ценни за изграждането на реалистични Симулации, свързани с онази епоха.

— Нима умовете ни съхраняват всички детайли? — попита Адам.

— Нямаш представа колко големи са възможностите на подсъзнанието, Адаме! Всъщност, това е основното, на което разчитаме в творческия процес. Примерно, ако сега те хипнотизирам и ти кажа заглавието на книга, която си чел преди много години, след което ти посоча и конкретна страница от нея, ти ще ми я зачетеш, все едно продължава да е отворена пред очите ти! И не само това — ще можеш в детайли да ми опишеш цялата обстановка, която те заобикаля. Периферното ти зрение ще е запечатало и складирало дори най-малките подробности от мястото, в което си се намирал тогава. Същото важи за останалите сетива: слух, обоняние и т.н. Именно тези неща правят Симулациите толкова реалистични!

— Ами Симулациите от предишни епохи, в които не сме били родени? Или от места, които никога не сме посещавали? Въвеждащият психолог спомена, че доста хора предпочитат Средновековието и Рим за своите Сценарии. Как ги правим да изглеждат реалистични?

— В такъв случай се изисква Творецът да е много добре запознат с епохата, Адаме! Първо изучаваш средата в специален период на обучение — предимно чрез релаксация и подсъзнателни програми, с цел да възприемеш максимално количество данни за кратко време, и едва когато си готов, можеш да започнеш да твориш Сценария. Имай предвид, че участниците до голяма степен запазват автономността на своите избори, така че от теб се изисква основно да разиграеш главните Събития, които им предстои да изживеят, подобно на катаклизма от „Аварията“, а аз и другите дизайнери, избрали да работим върху твоя Сюжет, се заемаме с достоверността на обстановката и на останалите герои извън главните роли.

— Добре, а как става самото съчиняване на историята? Как започва всичко в самото начало? — попита Адам.

— О, ами всеки творец си има ключова фраза, с която задава команда на подсъзнанието си да започне да създава, а след това с вниманието си само го насочва в процеса. Твоята е „Разкажи ми някоя интересна история“ — произнасяш я винаги, преди да затвориш очи в „скафандъра“ — отвърна му Юлия и го погали по бузата.

— Бих ли могъл да пробвам сега?

— Не и преди да си се възстановил от предишната Симулация!

— Окей, коя е следващата точка от вашата туристическа програма, мадам?

— Ами, видяхме как хората от нашия „бранш“ работят, сега да видим и как се забавляват. Сигурно се досещаш, че имаме доста свободно време за убиване — каза му тя.

Докато си пробиваха път през тълпата в коридора към поредния асансьор, Адам реши да зададе някои от въпросите, които не беше успял да обсъди с въвеждащия психолог:

— Странно, но откакто съм тук вече минаха няколко дни и не съм изпитвал никакъв глад! Имаше само едно ядене в началото и това беше всичко! От тогава не съм слагал дори залък в устата си, а нямам чувство за глад. Как става това?

— Можеш ли да се досетиш сам? — попита го Юлия, докато влизаха в асансьора. Този път вътре имаше и други хора, освен тях.

— Хайде и ти сега започна като въвеждащия психолог! — ухили се Адам. — Това някакъв тест за интуицията ли е?

— Ами, практически ти е известно всичко, Адаме, въпросите само помагат да си го припомниш, хайде да видим какво мислиш точно по този въпрос?

Знаейки, че не трябва да се напъва излишно, Адам изплю първата мисъл, която му дойде на ума:

— Хапчетата на въвеждащия психолог!

— Мхм — отвърна му Юлия. — И какво за тях?

Асансьорът тръгна от мястото си с леко поклащане.

— Ами, предполагам, че те съдържат всички необходими хранителни съставки!

Някой от другите пътници изръкопляска.

— Не им се сърди, — каза му Юлия — всички те са били в твоето състояние и знаят много добре какво преживяваш в момента. Всъщност, хората те подкрепят, радват се на твоя прогрес!

Адам погледна в посока на мъжа от асансьора, който беше изръкопляскал и му каза:

— Благодаря!

Мъжът беше азиатец и Адам се учуди, че разбра неговото „Моля! За мен беше удоволствие!“ на японски език, придружено от лек поклон.

— Езиците отдавна не представляват бариера — каза му Юлия — достатъчно е само да насочиш вниманието си към някого, за да разбереш какво ти говори. Имаме нещо като вграден преводач.

— Разкажи ми за хапчетата — настоя Адам.

— Ами, в най-общи линии 01, който е в постоянна връзка с нас, преценява от какви вещества се нуждае организмът ни и редовно ни ги доставя посредством цветните хапчета, които ти даваше въвеждащият психолог. Налагаше се той да го прави, защото ти нямаше да се досетиш да си ги потърсиш сам. Иначе те са на разположение в Станцията навсякъде и по всяко време, когато 01 прецени, че е дошло времето за приема им. Ако не си ги потърсиш сам, някой друг ще ти ги донесе с удоволствие. Тук хората обожават да си правят услуги!

— Да, Николай спомена нещо такова — припомни си Адам.

— Хапчетата засищат глада и правят храненето в традиционния смисъл излишно, — допълни Юлия — но хората продължават да хапват вкуснотийки от време на време, просто заради удоволствието от сетивата, без да имат вече нужда от това. Разбира се, порциите са малки, за да не се претоварваме излишно, а после 01 изчиства телата ни от допълнително приетите вещества. Това са редките случаи, в които ходим до тоалетната, — уточни Юлия — тъй като хранителните съставки на хапчетата са 100% усвояеми.

Асансьорът отново забави своя ход. Вратите се отвориха. Азиатецът и другите пътници напуснаха кабината. Останаха двамата с Юлия. Вратите се затвориха и асансьорът този път тръгна надолу.

— Кой приготвя въпросните вкуснотии? — попита Адам. — Пак ли 01?

— О, не, готварските курсове са чудесен начин за убиване на времето и 01 не ни е лишил от удоволствието сами да произвеждаме храната, от която вече не се нуждаем — отвърна Юлия.

Асансьорът забави своя ход и спря. Вратите се отвориха. Ноздрите на Адам се изпълниха с апетитна миризма. Излязоха, той се огледа и разбра, че се намират в нещо като ресторант.

— Виждаш ли, разговорът сам ни доведе до тук! — каза му Юлия.

Седнаха на една от масите с бели покривки и до тях се приближи учтив сервитьор. Поръчаха кана с вино и плато сирена, след което продължиха своя разговор. Адам попита:

— Ами забранените неща? Имам предвид навика на Ники да се напушва, бутилката уиски, която изпихме с въвеждащия психолог, това вино например? — той отпи от чашата си с удоволствие. — Наздраве!

— Наздраве! — Юлия се чукна с него. — Позволени са на определени интервали и в лимитирани количества, след което задължително следва прочистване. Нали помниш горещината, която те обзе при възстановяването в кабинета на въвеждащия психолог?

— Да, спомням си я много добре! Имах чувството, че някой ми е подпалил пижамата! Само че идваше отвътре. Между другото, кога ще мога да сменя тези смешни дрехи? — попита Адам.

— Като приключиш с възстановяването — отвърна му тя. — Но да се върнем на предишния ти въпрос. Когато работят в усилен режим, какъвто е например скоростното детоксикиращо въздействие или регенерирането на тъкани след инцидентни наранявания, наноботовете в телата ни произвеждат топлина. Затова е необходимо да се пие много вода. Процедурата е дискомфортна, но е напълно безопасна, стига да се хидратираш добре. За да не си навредим излишно 01 лимитира периодите, в които можем да поемаме упойващи вещества и други подобни съставки. Или тежко смилаема храна като тази — Юлия посочи различните сирена пред тях.

— Значи все пак сме под контрол — отбеляза Адам.

— Е, да, но той е изцяло в наша полза! — отвърна му тя и отпи от виното си. Постави чашата върху бялата покривка и се огледа:

— Прави ли ти впечатление, че това място прилича много на ресторантите, в които се хранехме с теб в Симулацията?

— Мхм, тъкмо щях да те попитам защо — каза Адам.

— Знам, затова подхванах темата — усмихна се Юлия — Ако онези азиатци от асансьора бяха влезли тук сами, сигурно мястото щеше да изглежда като японски ресторант от 22-ри век.

— Ами ако бяха влезли заедно с нас?

— Е, тогава всеки щеше да възприема интериора по своя си начин. На нас щеше да ни се струва, че те са дошли в български ресторант от края на 20-ти и началото на 21-ви век, а те щяха да имат усещането, че се храним на съседната маса в Токийски ресторант от 2152 година, например.

— Как става това? — попита Адам.

— Дори възприятията ни се влияят от нашите предпочитания — каза му простичко Юлия.

— Ами дрехите? Откъде се сдоби с този секси жълт комбинезон?

— О, той си е напълно реален! Нямаме шивачи в класическия смисъл на думата, въпреки че дизайнът продължава да съществува като занимание през свободното време. С тази разлика, че сега всеки си е дизайнер на самия себе си. 01 може да преобразува една материя в друга, тоест достатъчно е само да си представиш определено облекло и за много кратко време то ще ти бъде доставено. Просто връщаш дрехите, които вече няма да носиш за преработка и така нищо не се губи!

— Извинявай, че променям рязко темата, — каза Адам — но защо хората тук обичат да си правят услуги? Би ли ми обяснила това? Нашият сервитьор, например, той няма ли си други, по-интересни занимания? И откъде идва млякото за това сирене, да речем? Нима в космическата Станция има място и за крави?

— Не, не, храната е перфектна имитация, подобно на интериора — отговори му тя. — Пък и предполагам, че ако хапнеш истинско сирене, сигурно ще се отровиш и веднага ще го повърнеш! Просто метаболизмът ни доста се е променил. Смятам, че това е малка цена за привилегията да изглеждаме вечно млади. От гледна точка на вкуса няма никаква разлика, обаче!

— Невероятно! — възкликна Адам и вдигна чашата си за поредната наздравица.

— Но факт — отвърна му тя и се чукна с него.

— Същото се отнася и за виното, нали?

— Това е просто алкохолна напитка, която има вкуса и цвета на вино. Дори може да наподобява различните сортове грозде съвсем реалистично. Само ще се изпотиш малко после, за да разкараш алкохола и ще трябва да си вземеш един душ, това е всичко!

— Добре, кажи ми сега за услугите!

— Освен чисто алтруистичното удоволствие да си в услуга на някого, — отвърна му Юлия, докато си подбираше внимателно от различните видове „сирена“ — имаме нещо като рейтингова система и колкото повече си в услуга на останалите обитатели на Станцията, толкова повече малки удоволствия са ти позволени, в това число влиза и броят на Симулациите, в които ти се разрешава да участваш.

— Значи услугата е нещо като разменна монета, така ли?

— О, не, няма нищо общо, паричната система е премахната отдавна заради своята абсолютна нефункционалност тук. Имаме си всичко необходимо, от което се нуждаем, приеми го просто като допълнителен стимул да общуваш с другите обитатели на Станцията и да се чувстваш полезен. Без да си длъжен, разбира се! Минималният лимит от ресурси и забавления, които са необходими за комфортния ни живот, е гарантиран на всеки обитател.

— Няма нищо общо с живота, с който съм свикнал — каза замислен Адам.

— Ще си припомниш всичко, не се безпокой! И никога няма да ти долипсва нищо от начина, по който хората са живели хилядолетия наред, това мога да ти го гарантирам!

— Добре, де, а след като само си въобразяваме, че ядем сирене, какво стана с готварството? — попита Адам. — Нали някой все пак си е направил труда да ги приготви тези сирена?

— Ех, зайче, готвенето е много сходен процес с творенето на Симулации. Това, което вкусовите ти рецептори изпитват в момента, всъщност, са спомените на някой „готвач“, който някога е опитвал истинско мухлясало френско сирене. Изровени са от подсъзнанието му в детайли, заедно с миризмата, формата, вида и така нататък…

— Не е истина, просто! — Адам сдъвка парче кашкавал, пресегна се и доля остатъка от каната в чашите им.

— Разкажи ми за времето, ако обичаш. Въвеждащият психолог спомена, че тук имаме различна представа за време.

Юлия отпи и се намести удобно в стола. Беше й приятно да го въвежда в неща, които той така или иначе вече знаеше (на подсъзнателно равнище) и неизбежно щеше да си припомни. Това, обаче, й даваше възможността сама да си обясни някои подробности, които приемаше за даденост. Пък и какъв по-приятен начин за убиване на времето? Тя започна да обяснява:

— Времето тече с различни скорости. Примерно в Симулацията няколко месеца се равняват само на няколко часа тук, на Станцията. При осъзнатите Симулации, които са достъпни единствено за астронавтите, казват, че е точно обратното — прекарваш няколко часа в будна Симулация и като си отвориш очите вече са минали няколко месеца от полета. Пък и няма нужда да се възстановяваш. Нито всеки път да започваш отначало — можеш директно да си продължиш Сюжета, докъдето си го оставил. Но да се върнем на темата за времето. Знаеш, че хората са изобретили понятието време и че то в действителност не съществува, нали?

— Чувал съм нещо такова.

— Отмерването на времето им е било необходимо, за да оцеляват — да знаят кога трябва да се засади реколтата и кога трябва да се прибере, такива неща. Хората са си избрали най-очевидните неща от заобикалящия ги свят, за да делят времето на части — изгревите и залезите, лунните цикли, движението на звездите. Така са се появили дните, месеците и годините. Постепенно календарите са се усложнявали и са започвали да вършат работа за далеч по-сложни операции, като управляването на империи, провеждането на военни кампании, събирането на данъци, записването на историята и какво ли още не. Тогава не сме познавали космоса и не сме знаели, че в зависимост от гравитацията, от мащабите на разстоянията и от близостта на тела като черните дупки например, времето и пространството се променят. Не сме знаели дори, че звездите, които виждаме по небосклона, всъщност, са миналото на тези звезди, защото на светлината й трябват много години, за да стигне до нас. Общо взето, измервали сме разстоянието триизмерно, а времето двулинейно. Като начало и край. Дори религиите са определяли точната дата на сътворението на света, представяш ли си? Нищо не сме знаели за парадокса на спиралата, за серпентината на възможностите, за нивата на съзнание, за различните реалности, макар и в онези безпросветни времена да е имало някакви „жокери“ — дори тогава времето е текло с различна скорост насън и в будно състояние, например.

— Опрости малко, че започнах да ти губя нишката на мисълта — каза Адам.

— Няма нищо сложно, просто тук не се нуждаем от условностите на земните хора, за да измерваме нещо, което така или иначе не съществува. Да, познаваме всички съществували някога календари и системи за летоброене, дори ги използваме за обозначаване на отминалите периоди, както може би си забелязал от ровенето ти из историческите файлове. Но всичко това е условно. Ако имаме някаква единица, с която все пак да измерваме отрязъците от време, то тя е свързана с биологичното функциониране на обитателите на Станцията или с така наречените цикли.

— Какви са тези цикли?

— 01 управлява живота ни в цикли на сън и будно състояние, които непрекъснато се редуват. Предполагам, че е свързано по някакъв начин с работата на наноботовете в телата ни и с поддържането на вечната ни младост. Престоите в Симулацията се водят за сънно състояние, ето защо те могат да продължават максимум един цикъл. Ако трябва да използвам термина часове, цикълът се равнява на 86,5 земни часа. Не ме питай защо, тъй като не мога да ти отговоря на този въпрос. Предполагам, че учените са го програмирали така, преди да заминат. На Земята си се ръководехме от обичайната смяна на деня с нощта, но тук нямаме такива, а тялото ни се нуждае от периоди на покой, за да се възстановява и подмладява. Затова смятам, че са изобретени циклите. Те не съвпадат при различните обитатели, за да имаме постоянно будни хора на Станцията. Разбира се, кратката дрямка, когато си уморен, не се брои, истинското състояние на сън е много по-дълбока стаза. Можеш да я прекараш в Симулацията, но ако не ти се занимава с възстановяване след това, можеш да я прекараш и завит през глава в леглото.

— Това значи ли, че…?

— Точно така! Дори най-тежките случаи като теб, които са преживели силни психически травми в Симулацията, задължително се възстановяват напълно, след като изкарат един сънен цикъл. Нашата роля, с въвеждащия психолог и Николай, бе просто да направим будния ти цикъл по-малко стресов след излизането ти от Симулацията.

— Но, аз съм буден от… колко стана вече?

— М-да, съвсем скоро ти привършва цикъла — отбеляза Юлия. Усмихна се лукаво и добави:

— Затова, ако искаш да си припомниш и най-приятния аспект от нашата връзка, време е да си гаврътнеш виното и да отиваме у нас!

Двамата пресушиха чашите си на екс, хванаха се за ръце и се отправиха към изхода на „ресторанта“, където ги очакваше асансьорът.

Хулио Алварез натисна бутона на алармата за Общ сбор. Имаха една минута да зарежат всичко, с което се занимаваха в момента, с изключение на наблюдателния пост, и да се строят в коридора пред стаята му. Той пусна хронометъра на триста годишния си ръчен часовник и зачака. Другите също носеха такива. Нямаха никакво оправдание да закъсняват! Бяха намерили устройствата в бункера, заедно с останалите антики. Военни механични часовници от Старата епоха. Огнеупорни, удароустойчиви и водонепромокаеми. Практически вечни! Алварез излезе от стаята си и ги видя строени в коридора.

— Внимание! — подаде команда един от мъжете.

Всички заеха поза мирно.

Значи продължаваше да държи ситуацията под контрол. Поне засега! Въпреки че си знаеха и кътните зъби с малцината оцелели в бункера, Хулио следеше за протокола стриктно, тъй като си даваше сметка, че това затвърждава усещането за ред и дисциплина в умовете на хората му. За някаква сигурност и предвидимост. Може би привидни, но изключително важни за оцеляването им. И последни бариери пред полудяването. Поне засега!

Той заизрежда имената им наизуст:

— Хуан Себастиян.

— Тук.

— Карлос.

— Тук.

— Алехандро.

— Тук, сър!

— Гуилермо.

— Си, сеньор!

— Джилберто.

— Тук.

— Хуан Фелипе.

— Аз!

— Джонатан.

— Тук, комендант!

— Виктор Алфонсо.

— Тук.

— Матиас Бернехо.

— Тук.

— Алехандро Валеро.

— На наблюдателния пост, комендант! — обади се повторно инженерът Матиас.

— Свободно! — нареди командирът.

Хулио измъкна уоки-токито, закачено на колана му и натисна копчето за свръзка:

— Капитанът до наблюдателния пост. Край.

— Тук Алехандро Валеро от наблюдателния пост. На вашите заповеди, Сър! Край.

— Докладвай моментната ситуация на повърхността! Край.

— Слоеста облачност, UV индекс 0, скорост на вятъра 28 км в час, температура на въздуха минус 35 градуса, видимост около 600 метра във всички посоки. Не се забелязват никакви гризачи. Край.

— Честота на мълниеносните заряди? Край.

— От два часа колекторът не е привличал никакви мълнии. Край.

— Продължавай да следиш внимателно обстановката! Край.

— Слушам! Край.

Алварез се обърна към мъжете в коридора с иронична усмивка:

— Дами, както виждате времето горе е почти като на курорт! С някои от вас ще си направим малък излет. Време на престоя: десет минути. Съществуват участъци от оградата, които се нуждаят от допълнително почистване. Трябва да извършим и рутинна проверка на съоръженията. Слушай внимателно разпределението по задачи!

Мъжете застинаха в готовност. Знаеха, че Алварез не обича да се повтаря. След кратка пауза той продължи:

— Джонатан и Хуан Себастиан — чистачи! Джилберто и Карлос — охрана! Ще се въоръжите само с автомат и ръчни гранати. Огнехвъргачките ги оставяте долу. Ако се появят онези, прибираме се незабавно и изчакваме атаката да продължи. Матиас Бернехо — взимаш колкото можеш да носиш от „куфарчетата“ и идваш с нас! Другите да се връщат към ежедневните си задачи!

Той огледа мъжете строени в коридора:

— Някакви въпроси?

Отговориха му с пълно мълчание.

— Добре тогава, време за обличане на костюмите — осем минути! Екипът да е строен пред оръжейната след осем минути и половина.

Бяха готови да хукнат при подаден от него сигнал.

— Изпълнявай!

Мъжете се затичаха по коридора към помещението с костюмите. Хулио се прибра обратно в стаята си, където държеше своя. След като го облече в срока, който сам беше поставил, той провери внимателно състоянието на револвера, прибра го в кобура и закопча колана около кръста си заедно с ножа, който висеше от другата му страна.

Екипът го очакваше пред оръжейната. Само той имаше ключ за блиндираната врата, както и за още няколко такива в убежището: към акумулатора, към петролните резервоари, към килера, който използваха за арест и към склада с хранителните запаси. Подаде на Карлос и на Джилберто оръжията им, след което заповяда на групата да се насочи към изхода в колона по един. Най-отпред вървяха мъжете с оръжията. Джонатан и Хуан Себастиан ги следваха плътно с четките и препаратите за почистване на оградата. Матиас Бернехо се превиваше под тежестта на старовремските портативни радиостанции след тях. Най-отзад вървеше Хулио Алварез. Както обикновено.

Изкачването по металните стълби до повърхността беше уморително заради неудобните предпазни облекла. Потяха се обилно в костюмите, стъклата им се замъгляваха, не им достигаше кислород. Но никой не се оплакваше. А и да се оплакваше, нямаше кой да го чуе. Костюмите бяха шумоизолирани и спуснеха ли шлемовете веднъж, можеха да общуват само със знаци. Единствен Матиас Бернехо разполагаше със слушалки и микрофон в костюма. Сам си го беше пригодил, за да може да поддържа връзка с бункера по интеркома и да подслушва радио честотите на „куфарчетата“. Наложеше ли се да предаде нещо важно на командира, инженерът също използваше знаци. Той поемаше най-голям риск да бъде ударен от мълния, заради антените на „куфарчетата“, които носеше със себе си. Но нямаше как — всяко излизане на повърхността беше и шанс за връзка — с оцелели в пустошта или със спътниците в ниска околоземна орбита.

Не можеха да си позволят да пропуснат нито една възможност.

Пристигнаха на площадката за излизане. Алварез им даде кратка почивка, за да си поемат дъх, но нямаше намерение да ги чака вечно. Времето навън можеше да се сговни във всеки момент и светкавиците да зачаткат по гръмоотвода като полудели. Трябваше да се използва пролуката между бурите.

Първият в групата завъртя огромното колело на отключващия механизъм и заедно с останалите задърпа двутонния шлюз, който им отваряше пътя директно към ядрената зима навън. Излязоха един по един. Чистачите се заеха веднага с проблемните зони по оградата. Матиас Бернехо се отдалечи максимално от колектора и разположи радио апаратурата върху земята. Отвори „куфарчетата“ и започна да опъва антените. Пазачите застанаха на поста си до входа на бункера и внимателно се заоглеждаха във всички посоки. Перископът, който стърчеше от могилата над входа правеше същото. Задачата да провери съоръженията се падаше на командира.

Хулио Алварез обиколи първо проводниците и провери дали са добре закачени към оградата. Всичко изглеждаше нормално. Той вдигна поглед към огромната серпентина, която се виеше спираловидно нагоре около високия тридесет метра гръмоотвод — системата на колектора също изглеждаше наред. На това нещо дължаха оцеляването си в бункера, но то беше отнело и живота на една трета от населението му. Излагаха се на риск при всяко излизане.

Момчетата бяха инструктирани да следят хронометрите си и на всяка кръгла минута от престоя навън да хвърлят по един поглед към останалите от екипа, за да се уверяват, че нещата са окей. А и да получават заповеди от командира, ако се наложи.

Хулио се насочи към оградата. Бодливата тел по върховете й се полюшваше от вятъра както обикновено. Чистачите стържеха налепи от горивни смеси и овъглена миша плът по долната, солидна част на загражденията. Погледнаха си хронометрите, после погледнаха към него. Той им посочи няколко петна върху по-високите части на оградата. Да, щяха да се изпотят допълнително. Единият остави принадлежностите си на земята и хукна обратно към входа на бункера, за да извади стълбата. Държаха я в преддверието за улеснение.

После Алварез мина покрай инженера. Изгледа го с въпросителен поглед. „Нищо“ отвърна му онзи с жест. „Продължавай!“ заповяда му безгласно командирът. Бернехо кимна с глава в знак, че е разбрал и отново се залови за работа. Хулио довърши обиколката на периметъра и тръгна към двамата въоръжени мъже пред входа.

Беше само на няколко метра от тях, когато единият зареди автомата си, вдигна приклада на рамо, махна предпазителя и насочи дулото си право към него. Другият сочеше нещо с пръст. Командирът се обърна и видя в далечината огромен сив плъх на черни петна, който препускаше към оградата. При появата на гризачи протоколът беше категоричен — екипът зарязваше всичко моментално и се скупчваше около входа. Отне им само няколко секунди да го направят. Погледите им бяха насочени към командира в очакване на заповеди. Инженерът също го гледаше въпросително. Достатъчен беше само един жест, за да предаде по интеркома команда долу, че електрическата защита трябва да се задейства. Охранителите също изчакваха командата му с оръжия, готови за стрелба. Хулио даде знак на всички да не прибързват.

Имаше нещо необичайно в ситуацията. Плъхът беше сам. Не се случваше за първи път „съгледвачи“ да минават край оградата, но те никога не атакуваха самостоятелно. Първо привличаха огромна група край себе си и чак тогава започваше нападението. Този бягаше с озъбена паст към загражденията, токсични лиги се стичаха по огромните му резци, дебела колкото човешка ръка опашка се мяташе зад гърба му и оставяше във въздуха следа от пепел, сажди и фин, радиоактивен прах. Очевидно нямаше намерение да спира. Нито да изчаква своите другари да се съберат.

Мъжете бяха изнервени. Напрежението във въздуха растеше подобно на електрическите заряди, които усещаха всеки път, преди колекторът над главите им да привлече поредния мощен гръм от небесата. Но този път нямаше мълнии. Просто на Карлос не му издържаха нервите и той натисна спусъка. Вбесен, Хулио натисна автомата му надолу. Обгорялата земя пое целия откос. Супер плъхът бе само на няколко метра от загражденията. Продължаваше да тича право към тях. Изведнъж скочи и се приземи на четири метра от Земята върху оградата. Бързо започна да се катери нагоре. Острите му нокти се вкопчваха в решетката и той напредваше към върха, макар шиповете да откъсваха парчета месо и козина от тялото му. Един шип се заби в корема на нападателя и го разпори. Животното издаде ужасен писък, но продължи да се катери. Спря точно под бодливата тел.

Наблюдаваше я с червените си, полудели от болка очи, разсъждаваше как да постъпи най-правилно. От тялото на гризача течеше кръв, която се стичаше надолу по загражденията и стигаше чак до земята. Плъхът напрегна всички мускули, оттласна се с мощните си задни лапи и направи опит да прескочи бодливата тел. Но се оплете в нея. Упорито се запровира между стоманените остриета, които извадиха едното му око, разцепиха носа му на две, буквално го скалпираха и оставиха дълбоки разрези по бедрата и по гърба му. Туловището на нападателя увисна от вътрешната страна на оградата. Задните му лапи все още бяха оплетени в бодливата тел. Опашката се мяташе високо във въздуха. С писък чудовището сграбчи решетката с предните си лапи и се задърпа надолу.

Хулио Алварез даде заповед за стрелба. Автоматите затрещяха в пустошта. Откосите прерязаха нападателя на две. Задните лапи и опашката останаха да висят между бодливата тел. Обезобразеният торс падна от вътрешната страна на оградата. И въпреки това чудовището беше живо! Това бе първият плъх, който успяваше да прескочи загражденията. Той запълзя по корем към тях. След себе си оставяше диря от кървави локви и разпилени черва.

Мъжете презаредиха автоматите си и стреляха. Изпразниха нови два пълнителя в него. Куршумите го подхвърляха из въздуха като парцалена топка. Когато касапницата приключи, нападателят, или това, което беше останало от него, все още дишаше! Хулио се приближи до животното, извади револвера си, натисна спусъка и с един изстрел превърна главата му в пихтия. Кръв, ситни парченца от череп и части от мозък се разплискаха по ботушите му. Той ритна торса на мъртвия си неприятел и го обърна с корема нагоре. Беше женска, точно както предполагаше! Женска и бременна. И сигурно подивяла от глад. Ето на какво се дължеше отчаяното нападение! Но имаше и друго, което му направи впечатление. Виждаше малките в утробата й през разреза, оставен от острия шип. Част от плъхчетата бяха разкъсани от куршумите, но други бяха се запазили цели. С изключение на това, че изглеждаха като разядени. Все едно някой ги беше залял с киселина.

Хулио знаеше, че когато гладуват дълго, бременните женски започват да усвояват ембрионите в тялото си като храна. Природата беше умна. Оцелееше ли майката, тя можеше да се размножи отново. Но без нея и малките отиваха по дяволите. Генетиците и нано инженерите в Пърт не бяха променили това. Те само бяха увеличили броя на ембрионите. Нормално беше при едно раждане да излизат стотина! Хулио многократно беше ставал свидетел на това през перископа. В корема на тази имаше шест-седем малки, не повече. Поне доколкото можеше да ги преброи в кървавото меле. „Шест-седем малки, — повтори си той наум — почти колкото при обикновените плъхове!“ В същото време нямаше съмнение, че си имаха работа с генетично изменен супер плъх. Размерът му го доказваше.

Хулио си погледна часовника. Десетте минути, предвидени за максимално безопасен престой навън, бяха към края си. Той огледа хоризонта наоколо. Нямаше други. Но и да имаше, Алварез не изгаряше от желание да ги посреща тук. Даде знак на останалите да разчистват и да се прибират. Вдигна палец към инженера, който от своя страна предаде заповедта му по интеркома до бункера долу да задействат електрическата ограда. За всеки случай!

Кървавите меса по шиповете почерняха. Тънки струйки дим се издигнаха към небесата. Хулио едва удържаше напъните си за повръщане. Щеше да се задуши в костюма, ако го направеше. Един от хората му си беше отишъл така преди време.

Мъжете вдигнаха с лопати обезобразения труп на гигантския плъх. Изринаха и вътрешностите, които беше оставил след себе си. Изкопаха малък изкоп, хвърлиха тялото вътре, поляха го с бензин и го запалиха. Прибраха си екипировката, инженерът сгъна антените, вдигна радиостанциите и всички заедно поеха надолу.

В началото на 21-ви век бях неизвестен журналист на свободна практика, който обикаляше редакциите и ухажваше вестникарските босове за дребен хонорар. Имах две издадени книги, но все по-малко хора четяха тогава, в годините на дигитализацията. Старите навици отиваха на кино, в буквалния и в преносния смисъл на думата. Пробвах се като телевизионен сценарист, но не ме взеха, защото нямах достатъчно връзки. Остана ми само киното. След две години успях да продам сценарий, колкото да се наям, но филмът не видя бял свят. Рекламата беше последното ми спасение.

Ето как преоткрих „топлата вода“. Най-добрият начин един талантлив текстописец да се издържа с писане тогава беше рекламата. Формите бяха кратки, а хонорарите — високи. Трябваше да измислиш само няколко думички, които да качиш на билборд. Примерно. Или една-единствена думичка, като наименование на някакъв продукт, предназначен за милиони потребители по рафтовете на супермаркетите. Или кратък сюжет за телевизионна реклама. Успееш ли да пробуташ идеята си през три нива ръководители над тебе, защитиш ли я пред фокус групите и получиш ли одобрението на клиента, ти си човекът! Банковата ти сметка расте, а докато шофираш вечер по булевардите навсякъде виждаш собствените си идеи, отпечатани в едър шрифт и окъпани в лъчите на фасадното осветление — по върховете на сградите и край основните пътни артерии. Чуваш думите си да звучат по радиото. Гледаш ги по телевизията. Изпитваш удовлетворение от професията, един вид. Виждаш резултатите от труда си. Но най-важното за мен тогава беше, че плащаха добре.

Така успях да си купя къща, кола и жена. Пардон, да се оженя! Или да създам семейство! Както искате го наречете. Спазих обществения договор, а най-интересното беше, че ми харесваше да не съм повече сам. И беден. Животът щеше да е прекрасен, ако жена ми не беше катастрофирала фатално с чисто новата ми кола, заедно с детето, което носеше в утробата си. После се пропих, заради което ме уволниха от агенцията, а банката си прибра ипотекираното жилище, което не можех вече да изплащам.

Озовах се на улицата, самотен и отчаян, дори нископлатените вестникарски среди не се интересуваха от отрепки като мен. Мислех за самоубийство в редките моменти, в които изтрезнявах, затова гледах да не изтрезнявам често. Разбих се от пиене и болестите не закъсняха, а лечение, естествено, не ми се полагаше — отдавна бях спрял да си внасям осигуровките. Животът, в който вече не виждах никакъв смисъл, вървеше надолу към неизбежния си край…

Така до момента, в който не ми попадна едно парче от вестник. Исках да завия хляба си в него, но всеки път прочитах заглавията, дори върху старите, омачкани вестници. Професионален дефект от миналото, предполагам. Една американска лаборатория търсеше участници в опасен експеримент. Искаха да тестват революционно научно откритие, което позволявало човешката личност и всичките й спомени да бъдат записани и съхранени за вечни времена. Взимали и проби от генетичен материал с идеята някога, евентуално, науката да успее да съживи съхранените по този начин личности.

Кандидати за експеримента, естествено, не липсваха. Като започнем от безнадеждно болните пациенти, минем през осъдените на смърт затворници и стигнем до разни его великани с мания за безсмъртие. Последните се отказваха мигновено, след като разберяха, че не могат да оцелеят физически при „записа“. Единствено от технологиите зависеше дали някога изобщо ще ги има отново. Под каква форма. И как. Останахме само ние — несретниците.

Затворниците биваха реабилитирани, независимо от коя страна произхождаха, защото тогава САЩ управляваха света и не им пукаше особено за чуждите престъпници, а болните и отчаяните, като мен, получаваха компенсации, предназначени за близки и роднини по техен избор. На нас пари в отвъдното нямаше да ни трябват.

Експериментът изцяло отговаряше на плановете ми за самоубийство, които нямах смелостта да осъществя сам, а и предлагаше някакъв изход, някакъв шанс за оцеляване, все пак! Предполагам, че повечето кандидати са се водили от същия мотив.

Писах на организаторите от една компютърна зала. След дълга кореспонденция най-после ме одобриха. Изпратиха ми виза, самолетен билет и малко джобни пари. Разполагах с две-три седмици, за да се подготвя. Изкъпах се, избръснах се, поспах в чисти хотелски чаршафи, сбогувах се с всички и всичко, което ме свързваше с този свят и си хванах самолета за… бъдещето. Или за оня свят.

Никой не знаеше тогава.

Като основни бенефициенти посочих двама мои братовчеди. Нямах кой знае колко роднини, за които да ми пукаше тогава. Сигурно са били приятно изненадани, когато са получили сумите. Останалото завещах на приют за бездомници. Така през второто десетилетие на 21-ви век се озовах в Америка.

Служителите от лабораторията бяха много любезни с мен. Накараха ме да подпиша един куп документи, прекарах няколко месеца в скучни психологически тестове и медицински изследвания. Хранеха ни добре и ни пускаха да се разхождаме из града (под засилена охрана, естествено). Даваха ни чисти дрехи и спяхме в удобни, меки легла, което мен перфектно ме устройваше.

Някои се опитаха да избягат преди датата на техния запис. Никога не ги видях повече. Моята дата я посрещнах с безразличие. Дори бях благодарен за храната. Сложиха ме в някакъв високотехнологичен „ковчег“ и натиснаха едно копче.

Това беше всичко. Не усетих болка.

Секунда по-късно отворих очи, за да разбера, че са минали столетия. Бях в същото тяло и в същия „ковчег“, но малко по-късно разбрах, че нито лабораторията, нито „ковчегът“, нито тялото ми имаха нещо общо с предишните. Заразили ме бяха с наноботите. Изглеждах млад и жизнен. Чувствах се прекрасно!

Светът също се беше променил. Поне моят свят. Събудих се в Станцията на Американския алианс години след като той вече не съществуваше. Бях пропуснал Промяната, въпреки че тя не пропусна да подмлади, обезсмърти и разкраси мен, като всички останали. Бях пропуснал Помирението. Бях пропуснал търговската война между Океания и Евразия. Бях пропуснал Експеримента в Пърт. Бях пропуснал Унищожението. Дори Лотарията бях пропуснал, защото се озовах направо тук горе, при вас.

Така, без да зная, съм изпреварил всички останали! Представяте ли си какъв парадокс? Аз, беднякът от началото на 21-ви век, съм прередил всички безсмъртни милиардери и тото късметлии от края на 22-рото столетие, просто защото съм се побирал в размерите на клечка за зъби, когато са ме пренасяли с асансьорите горе! И единствено на Станциите е съществувала технологията, която е била необходима, за да ми дадат ново тяло и да ме напъхат обратно в него! Бях прередил цялото човечество през онази „секунда“ между записа и възстановяването на физическата ми цялост.

Бях пропуснал дори заминаването на Учените в дълбокия Космос. Но не пропуснах появата на 01. Именно 01 започна да компенсира загубите в населението на Станцията с такива като мен. И ме кръсти Адам. Аз съм първият човек от Старата епоха, върнат отново към живот. Експеримент номер А985875785976549. След това се появи Ева. Експеримент номер Е87450372612860. Тя си избра второто име по-късно. Юлия. 01 нямаше нищо против. 01 никога няма нищо против. Стига да не причиняваш вреда! Появиха се още много след нас. Единствената разлика е, че се възстановяваме малко по-трудно от Симулациите, но за сметка на това можем да ви покажем Старата епоха такава, каквато дори не сте си я представяли! Защото не я помните. Ако смятате, че в Детския център се раждат деца, то вие жестоко се заблуждавате! Там има още няколко милиона като мен, които само чакат своето Възстановяване.

Не ме питайте защо. Само 01 знае отговора на този въпрос. Лично аз предполагам, че е защото се опитва да ни предпази от повторение на грешките, които сме допуснали в миналото, още преди Промяната. Неслучайно повечето Сценарии са от Старата Епоха.

Събудих се тук, където 01 вършеше всичко необходимо, за да могат обитателите на Станцията да живеят безгрижно и да тънат в охолство. Вие сте новите Богове! И единственият ви порок е скуката. Вие упражнявате различни професии само за удоволствие. На вас са ви чужди принципите на оцеляването. Вашите хобита, занаяти и развлечения са единственото, което ви интересува. С изключение на моментите, в които ми идвате „на гости“. Чрез Симулациите, които създавам. За да си припомните живота такъв, какъвто беше преди Промяната. И то от най-ниската гледна точка.

За вас то ще е забавно преживяване, знам. Но за мен беше ужасно. И се радвам, че нямам вече нищо общо с онзи свят! Вашият ми харесва повече. Може би съм най-благодарният жител на Станцията. Може би затова 01 съживи първо мен. Кой знае?

Дълго време любезните хора от новата лаборатория в Космоса, известна още като Детския център, ме запознаваха с изумителния свят, в който бях попаднал. Ако мислите, че възстановяването от Симулация е трудно, трябва само да преживеете онова, което аз преживях тогава! И знам, че точно заради това сте тук!

Но, преди да продължите, нека ви разкажа точно как станах Сценарист. На мен вашите занимания ми бяха чужди, поне в началото. Наблюдавах ви, без вие самите да го знаете. И дойде моментът, в който неизбежно трябваше да се реинтегрирам обратно в обществото. Да стана обитател на Станцията.

Попитаха ме дали искам да „работя“. Тъй като не виждах какво друго може да се прави, аз казах „да“. Но що за реализация би имал човек, който умее само да пише текст на допотопни машини в един примитивен свят? Успокоиха ме, че най-важното било желанието ми да се развивам и ми припомниха библейската максима:

„В началото беше словото“.

Оказа се, че Станцията предлага голямо поле за развитие на хора с въображение — такива като мен, които умеят да работят с думи. Рекламите вече не съществуват, естествено. Та вие получавате информация за всичко по телепатичен път! „Копирайтърите“ като мен, ако мога така да ги нарека, сега „рекламират“ един друг свят. Там служим като посредници между вас и 01, за да внасяме душа в Симулациите, които преживявате.

Благодарение на нас вие можете, например, да разберете какво е това да си болен от грип, а защо не и от чума? Можете да се сражавате в жестоки битки, да убивате съвсем безнаказано и да бъдете убивани. Многократно. Можете дори да изпитвате глад!

Тъй като интересът към Симулациите в началото растеше, аз непрекъснато създавах нови. Обучавах другите пробудени в Детския център да правят същото, а когато ме реинтегрираха във вашето общество, започнах да обучавам и вас.

Сега вече има много Симулации. И постоянно се творят нови. Историята на човечеството е главен източник на вдъхновение. Почти не остана период, който да не сте в състояние да посетите като реални участници в него. Та вие дори можете да промените хода на историческите събития, ако така пожелаете!

Постепенно се родиха и фантастичните Сюжети — тези реалности никога не са съществували на практика, но нищо не ви пречи да ги опитате в първо лице, единствено число. Само обещайте да не досаждате много на въвеждащия си психолог след това!

Знам, че нямате търпение да разберете какво е да сте на моето място, затова приключвам с Въведението и всеки момент ще ви предоставя възможността да го изживеете лично. Ще завърша с това, че се превърнах в разказвач на мечти.

Вие, които си имате всичко, мечтаете да попаднете там, където ще ви липсват дори елементарни условия на хигиена! Но кой съм аз, че да ви лишавам от това удоволствие?

Естествено, навлезете ли в Симулацията, ще забравите всичко, което съм ви казал току-що и ще повярвате, че наистина загръщате изсъхналата филия хляб, която току-що сте изровили от контейнера за боклук в омачкан стар вестник, който има интересно заглавие.

И ще си въобразявате, че го четете, докато изтрезнявате в изпражненията си по време на кучия януарски студ по софийските улици. А сега затворете очи и вдишайте дълбоко. Симулацията започва след тридесет, двадесет и девет, двадесет и осем…

„Скафандърът“ го изведе внимателно от хипнозата. Оставаше само да измисли някакво заглавие. Надписът „Моля въведете име на Сценария“ мигаше в тъмното пространство пред него.

Той продиктува:

— „В началото беше Словото“.

И махна „скафандъра“. На трикракото столче до леглото му седеше Юлия. Чакаше го да приключи със Записа. Имаха уговорка да поиграят скуош след това. Сферична зала в центъра на Станцията, където нямаше никаква гравитация, превръщаше скуоша в доста интересно занимание. Адам вече си спомняше всичко. Включително и любимия си спорт. Сънният цикъл беше изтрил амнезията му без остатък. Несъмнено трябваше да мине през кабинета на въвеждащия психолог, за да му благодари за търпението! Какъв човек само!

Адам нямаше повече въпроси към него. Нито към Юлия. Нито към Николай. Нито към когото и да било другиго. Имаше само един въпрос към себе си: Как не се беше сетил по-рано да направи Симулация по истинския си живот? Сигурно щеше да се превърне в истински хит! Двамата поеха към асансьорите.

Екипът мина през камерата за почистване на костюмите, преди да влезе в жилищните помещения. Всеки имаше задължението внимателно да дезинфекцира повърхността на предпазното си облекло със специално приготвените за целта препарати. Падаше голямо търкане! После влизаха с костюмите под химическия душ, а накрая ги напръскваха с бял прах. Целта беше да внесат колкото се може по-малко фактори от околната среда вътре в бункера. След това складираха костюмите в предназначените за целта вакуумни камери и идваше ред на вътрешната профилактика. Тя включваше продължителен студен душ и напръскване на тялото с друг вид бяла пудра. Едва тогава, след като минеха през всички тези процедури, хората от екипа можеха да облекат чисти дрехи и да се присъединят към останалите обитатели на бункера. Всичко отнемаше около час.

Хулио наблюдаваше как мъжете работят машинално, усърдно и в пълно мълчание. Бяха го правили толкова пъти преди. Никой не повдигаше темата за случилото се горе. Накрая предадоха оръжията си, Хулио ги заключи в оръжейната и нареди на всички да се строят в заседателната зала. По съвместителство това беше и столовата, в която се хранеха. Най-голямото помещение на бункера. Липсваше само Алехандро Валеро, който продължаваше да стои на наблюдателния си пост при перископа.

Хулио огледа останалите обитатели на убежището един по един. Трябваше да започне да говори, но си даваше време. От опит знаеше, че тези паузи са важни. Помагаха на подчинените му да се съсредоточат, изпълваха ги с очакване, а на него му осигуряваха възможност да изучи преобладаващите настроения.

Определено не бяха доволни, задето беше позволил на гризача да преодолее загражденията и да проникне от вътрешната страна на защитения им периметър. Това беше прецедент, който излагаше на опасност всички. Безотговорно поведение за един командир, да! Но само на пръв поглед. Те не знаеха това, което той беше видял. Нито знаеха за връзката със сателита, осъществена от Бернехо преди няколко дни. Или поне се надяваше да не знаят. Налагаше се да им даде нещичко в замяна. Трябваше да ги утеши. Това беше козът му в опасната игра на надмощие и контрол. Нужно беше да задържи контрола, за да оцелеят всички! Не го правеше само за себе си.

Що се отнасяше до недоволството, той самият също беше недоволен. От проявата на неподчинение там горе. Ето защо реши да започне първо със затягането на дисциплината.

— Карлос, две крачки напред!

Знаейки какво предстои, Карлос излезе пред строя с наведена глава. Хулио въздъхна и каза с възможно най-мекия си тон:

— Знам, че положението беше опасно и не ти издържаха нервите, но правилата са си правила! Не можем да правим изключение за никого! Подадох заповед да не се стреля, а ти натисна спусъка. Ще бъда великодушен този път и ще ти позволя да прекараш в изолатора само два дни. Но без никаква храна. Нека това да бъде урок за всички!

— Алехандро и Джилберто, придружете го до ареста, оставете му пластмасова бутилка с вода и заключете вратата — той им подаде ключа. — Вътре да бъде само по тениска и по бельо! Не ме интересува колко е студено! След това се върнете веднага тук. Заседанието не е приключило. Имам да ви съобщавам важни неща!

— Да, сър! — отговориха и двамата в един глас.

Карлос тръгна с тях, без да се съпротивлява. Когато те се върнаха отново, Хулио прибра ключа от тежката стоманена врата на бившия склад, използван като арест, прибави го към останалите ключове, закачи връзката на колана си и продължи:

— Знам, че ме мразите заради инцидента, но сега ще ви обясня защо позволих на гадината да прескочи оградата и да се приближи на опасно разстояние до нас!

Огледа ги отново. Един по един. Слушаха с повишен интерес. „Добре! — каза си Хулио — дотук добре!“. Налагаше се да продължи:

— Нямам намерение да ви се оправдавам за решенията си, просто искам да сте запознати с причините. Смятам, че имате право на това!

В очите им се четеше съгласие.

— Сто процента сте наясно, че гризачите никога не нападат сами. Така ли е? — попита Хулио.

Мъжете кимнаха в знак на съгласие. Нямаха разрешение да говорят. Все още.

— Но този се нахвърли като подивял върху оградата! Защо мислите, че се случи това? Какво е вашето обяснение? Говорете!

Чуха се различни предположения. Сред тях преобладаваше хипотезата, че плъхът сигурно е бил доста изгладнял — до степен такава, че да изгуби инстинкта си за самосъхранение, да пренебрегне вродената си подозрителност към човешките съоръжения и да отхвърли доводите на изкуствено увеличения си интелект, за който имаха отговорност изследователите от Пърт. Всички тези предположения бяха верни, естествено. Но имаше и нещо друго! Заповяда им да млъкнат и заговори:

— Естественото състояние на rattus superioris е да изпитват непрекъснат глад. Именно гладът ги тласка напред! Кара ги да се изяждат помежду си, ликвидирайки по-слабите. Да унищожават всеки друг биологичен вид, който срещнат по пътя си. Да ликвидират реколтите за отрицателно време чрез огромната си популация. Само инстинктът им за размножаване е по-силен от жестокия глад. Което ме подсеща да ви съобщя, че освен гладен, мутантът беше и бременен. Видях ембрионите през дупката в разпорения корем. Нали помните как онзи шип го изкорми, докато се катереше? Всъщност, време е да започнем да говорим за „него“ като за „нея“!

Отново кимане на глави в знак на съгласие. Доволен, Хулио Алварез продължи със своята беседа:

— Плъховете имаха една забележителна особеност още преди да ги превърнем в мутанти човекоядци. Когато остане продължително време без кльопачка, бременната самка започва да разгражда ембрионите в тялото си, за да ги усвои като храна. Оцеляването на майката е с предимство, тъй като без нея поколението също е обречено, но оцелее ли самката, тя ще се размножи отново. При това — многократно! Така ще компенсира загубите в популацията. Генетиците и наноинженерите от Пърт не промениха това свойство на плъховете. Всъщност, те избраха плъха за биологично оръжие, сред всички останали видове, именно заради невероятната му способност да оцелява и да се адаптира успешно към всякакви екстремни условия и към всевъзможни промени в околната среда. Това, което направиха, беше само да ударят едно рамо на Майката Природа, увеличавайки и без това забележителните качества на този адаптивен гризач. Първо създадоха мутанти с размер многократно превишаващ нормалния. После увеличиха тяхната агресивност. Стимулираха развитието на интелекта им. Снабдиха ги с резистентност към почти всички видове познати на човечеството отрови. Направиха така, че тази резистентност да се предава от поколение на поколение. Насърчиха безпрецедентната им издръжливост на глад, болка, температурни амплитуди и така нататък. Видяхте какво се случи горе преди малко. Но най-важното е, че дадоха на мутантите възможност да се размножават в невероятни мащаби. Естествено, че не можеха разчитат само на генетични експерименти, за да постигнат всичко това. Веднъж създадени в първоначалния си размер, мутантите бяха заразени с наноботове. Океанските учени от град Пърт си въобразяваха, че могат да „изключат“ цялата популация, когато вече не им трябва. Или, ако ситуацията излезе извън контрол. Но не получиха този шанс. Бяха унищожени заедно с кода за въздействие върху гризачите. Не унищожени, а заличени! Лазерният лъч, изпратен от космоса, беше с температура 50000 градуса. Той превърна на молекули тях, заедно с разсекретената им лаборатория и всичко в нея. Накратко, създателите на биологичното оръжие отнесоха тайната в гроба си. След това ситуацията действително излезе извън контрол. И ето ни къде се намираме днес! Но вие знаете всичко това прекрасно! Онова, което не знаете, е, че в корема на нападателката преди малко имаше шест-седем ембриона, не повече! Матиас Бернехо, колко трябваше да са ембрионите в стандартния случай? — обърна се Алварез към инженера.

— Между деветдесет и сто и двадесет, сър!

— На какво се дължи фактът, че самката, която убихме, носеше толкова малко в утробата си, според теб? Бъди кратък!

— Може би е комбинация от фактори, сър, като липсата на храна и лошите условия на живот в ядрената зима, но най-вероятно определяща е липсата на редовен достъп до слънчева светлина!

— Точно така! — Хулио плесна с ръце. — Липсата на редовен достъп до слънчева светлина! Понякога чакаме с месеци само за да зърнем парченце синьо небе между облаците. Не можем да разчитаме повече на слънчевата радиация, за да зареждаме наноботовете в телата си, но ние сме си добре тук, защото имаме електричество от бурите и се поддържаме в нашия солариум. Лукс, с който врагът ни не разполага.

Сред присъстващите настъпи оживление. Започнаха да шушукат помежду си. На лицата им се появиха усмивки. „Ето така изглежда надеждата!“ — помисли си Алварез, но трябваше да възстанови реда:

— Не съм приключил още!

Мъжете млъкнаха и отново впериха погледите си в него. Сега там се четеше не упрек, а одобрение! Заради смелостта му да НЕ задейства електрическата защита, както правеха обикновено, още щом зърнеха гризачи на хоризонта. Заради куража му да изчакат със стрелбата. Заради дързостта му да се приближи до все още живия мутант и не само да го довърши лично, но и да осъществи своите наблюдения. Заради откритието, което беше направил!

— Сега, на всички ви е ясно, че трябва да мине доста време преди нанобответе да спрат да действат поради липсата на енергия. Но, ние се крием тук вече 85 години! Тръгне ли процесът веднъж, тялото започва да изхвърля мъртвите наноботи, да чисти системата от тях. Нови няма откъде да се появят, ако самките не притежават вече такива, които да прехвърлят на новородените по време на кърменето. Какво значи това? — попита Хулио. И си отговори сам:

— Значи, че враговете ни ще изгубят огромна част от свръхспособностите си и ще деградират до най-обикновени лабораторни мутанти, каквито бяха в самото начало, преди да ги заразят с наноботовете. Значи, че радиацията и гладът ще стават все по-опасни за тях! Значи, че популацията им ще започне да намалява прогресивно — не само заради спада в раждаемостта, но и заради канибализма, който е основен източник на храна за гризачите след Унищожението. Значи, че продължителността на живота им също ще започне да се скъсява. Значи, че ще станат податливи към болести и, може би, дори, към някои отрови! Значи, че ядрената зима е в състояние да ги довърши сама, без повече никога да ни се налага да воюваме с тях! Представяте ли си как ще се зарадват онези от Станциите, когато научат това? Може би те също имат какво да добавят към уравнението, за да изчистим планетата веднъж и завинаги от гнусната твар!

— Сър, разрешете да доложа! — обади се Гуилермо.

— Разрешавам! — отвърна командирът.

— Но ние дори не знаем дали Станциите все още са обитаеми! Може пък оцелелите да са се пренесли да живеят на друга планета. Или да са измрели, избивайки се помежду си. Все пак, преди 85 години горе се качиха не само хората, но и конфликтите, които ги разделяха. Не сме имали доказателства за живот на Станциите досега.

— Отлично наблюдение! — зарадва се Алварез. — Матиас Бернехо, ако обичаш, разясни на нашия приятел тук и на всички останали за твоето малко откритие, което направи онзи ден!

Инженерът пристъпи напред, изпъчи се гордо и заобяснява:

— При едно от излизанията ми на повърхността с радио апаратурата успях да засека сигнал от преминаващ в ниска околоземна орбита спътник. Щом има спътник, значи има и кой да го управлява! Ако нямаше, спътниците отдавна щяха да са изгорели в атмосферата, привлечени от земната гравитация. Те непрекъснато се снишават, нали знаете? Някой трябва да коригира височинната им траектория, за да продължават да стоят в орбита. Това няма как да се случва от Земята след Унищожението. Следователно на Станциите има хора, които поддържат сателитната мрежа!

Сред присъстващите настъпи оживление. Хулио им заповяда да мълчат и кимна към инженера да продължи своя разказ:

— Успях да предам координатите на бункера многократно, заедно със SOS сигнала. Почти съм сигурен, че спътникът ги улови. Друг е въпросът дали в точно този момент е имало кой да проследи комуникацията на конкретния сателит с повърхността и дали сигналът ни е успял да стигне до хората на Станцията, намираща се на хиляди километри над нас, в геосинхронна орбита със Земята над Екватора. Залагаме всичките си надежди на вероятността това да се е случило!

— Достатъчно, благодаря ти, Матиас! — пое Хулио. — Момчета, трябва да благодарим на самката, която днес ни поднесе втора прекрасна новина в рамките само на една седмица! Освен това вече знаем кога сателитът минава точно над нас и ще продължаваме да търсим контакт с него всеки път, когато атмосферните условия го позволяват! Въпрос на време е само да разберат за нашето съществуване, и ако горе има живи хора, а не само автоматизирани системи, помощта няма да закъснее, обещавам ви! А сега идва ред на третата добра новина — всичко това заслужава да се полее!

Думите му бяха заглушени от викове „Ура“. Хората му се прегръщаха помежду си, повтаряха си новините един на друг, сякаш за да се убедят, че са реални.

Хулио държеше строг контрол върху живота в бункера, в това число влизаше и консумацията на домашно приготвената им текила. Но сега имаха повод за празнуване и той реши да им отпусне малко юздата. Ясно беше, че на дисциплината и на йерархията, които беше установил още в самото начало, се дължеше тяхното оцеляване до момента, но момчетата имаха нужда да изпуснат парата. Беше им приготвил още един подарък за целта. Хулио бръкна в джоба на панталона си и постави върху масата за хранене вакуумиран прозрачен плик, който съдържаше някакъв бял прах:

— Чист колумбийски кокаин! Наследство от създателите на бункера! Последният от запасите! Виждате, че командирът ви не е чак толкова лош човек, нали?

Останалите се хвърлиха да го целуват и прегръщат, качиха го на ръце, започнаха да го подхвърлят към тавана и да скандират името му.

Веселбата им беше прекъсната от изпращяването на уоки-токито, с което Хулио никога не се разделяше.

— Алехандро Валеро от наблюдателния пост вика командира. Повтарям: Алехандро Валеро от наблюдателния пост вика командира. Извънредно положение. Повтарям: Извънредно положение. Край!

Хулио им направи знак да мълчат и натисна копчето за свръзка:

— Командирът слуша, край!

— Капитане, около загражденията се събира огромна група гризачи. Не мога да преценя колко са на брой, но числеността им надвишава всичко, което сме виждали досега! Толкова са много, че вече си ходят по гърбовете. Трупат се един върху друг! Котилото е на няколко нива и продължава да расте. Край!

— Всичко наред ли е с оградата? Край.

— Електрическата защита работи. Не съм я изключвал, откакто слязохте долу. Край.

— Нападението започна ли? Има ли вече трупове около оградата? Колко са първите жертви? Край.

— Не, интересното е, че не смеят да приближават, дори не изпращат ранените и слабите, както обикновено. Все едно знаят, че оградата е електрифицирана. Какви са вашите заповеди? Край!

— Ще се свържа с теб след малко. Дръж ситуацията под око и ако се случи нещо ново ме алармирай незабавно. Край!

— Слушам! — отвърна Алехандро Валеро и прекъсна връзката.

Усмивките по лицата им бяха помръкнали. От празничното настроение не беше останала и следа.

— Разрешавам по една линия за кураж и по едно канче текила на всеки! После обличаме костюмите и приготвяме огнепръскачките. Ще се редуваме да излизаме на две смени, знаете протокола. Чака ни доста работа, така че не губете време, а донесете канчетата. Плъховете може да започнат да налитат всеки момент.

В тъмната, гладка повърхност на Станцията изведнъж се появи светъл отвор. От него излетя сферично тяло с диаметър девет метра. Веднага след това отворът изчезна, сякаш никога не се беше появявал. Сферата тежеше малко над 4 тона и беше толкова наситено черна на цвят, че практически не се забелязваше сред заобикалящия я мрак на космическия вакуум. Освен ако наблюдателят не я наблюдаваше на фона на планетата, към която се насочваше сферичното тяло.

С наближаването към Земята кълбото намаляваше скоростта си и променяше траекторията. Започна да навлиза в най-високите нива на атмосферата под остър ъгъл. Формата му се видоизмени. Сега тялото приличаше на удължена капка. Цветът също се променяше — от наситено черно към тъмно червено, заради триенето с все по-плътните слоеве въздух. Нахлуването приключи, когато тялото разсече плътната облачна покривка с гръм и се озова под нея — точно над мястото за приземяване. Гравитационните двигатели поеха контрола. Капката отново прие формата на кълбо и бавно започна да се снишава.

Всички, с изключение на арестанта бяха облечени в защитните си костюми и се намираха при поста за наблюдение, където дежуреше Алехандро Валеро. Не бяха спуснали шлемовете си още, за да могат да разговарят помежду си. Алварез погледна през перископа и видя планината от плъхове, която ги заобикаляше отвсякъде. Мутантите действително се тълпяха един върху друг! Телата им закриваха гледката наоколо, нямаше как да прецени колко още има зад тях. Видимостта се затрудняваше допълнително заради спускащия се мрак. Бяха хиляди, стотици хиляди, може би дори милиони!

Алварез потръпна. Никога досега не беше виждал толкова голямо множество! Определено нещо не беше наред. Плъховете предпочитаха да се тълпят един върху друг и да премазват под тежестта си останалите долу, вместо да атакуват оградата, както правеха обикновено. Той завъртя перископа. Направи му впечатление, че разстоянието между тях и загражденията е еднакво във всички посоки. Реши да коригира плана. Обърна се с лице към осмината готови за излизане на повърхността, въоръжени до зъби и облечени в защитни костюми мъже, които тревожно очакваха неговите заповеди:

— Няма да се справим на две смени този път. Прекалено са много! Излизаме всички заедно. Щом като те не искат да нападат, ще започнем с атаката ние. Спускайте шлемовете и да изпратим тези изчадия обратно в Ада, откъдето са дошли!

Когато излязоха на повърхността, Алварез видя още нещо необичайно. Кървясалите очи на гризачите не гледаха стръвно към хората, както обикновено, а бяха насочени нагоре. Той проследи с поглед високия гръмоотвод, около който се виеше разширяващата се спирала на колектора за мълнии, но този път тя не се протягаше към намръщеното небе над главите им. Точно над нея във въздуха висеше неподвижно голямо черно кълбо!

Алварез погледна с неразбиране към инженера. Онзи му направи с дланите си жест, наподобяващ купол. Хулио разбра на какво се дължеше странната форма на планината от гърчещи се един върху друг гризачи, която ги заобикаляше. Тълпяха се върху невидим купол.

— Силово поле? — попита Алварез зад прозрачния шлем.

Инженерът очевидно разчете думите по движението на устните му и кимна в знак, че е на същото мнение. После посочи нагоре. Кълбото беше очевидният източник на силовото поле. Намираше се точно над върха на невидимия купол. Матиас Бернехо почука от двете страни на шлема си, посочвайки слушалките на интеркома. Само той поддържаше връзка с бункера. Хулио му направи знак, че слиза при наблюдателния пост долу, за да може да разговаря с него.

— Можеш ли да общуваш с кълбото? — попита след малко.

— Не си нося куфарчетата, защото съм натоварен с автомат, четири пълнителя, ръчни гранати, огнехвъргачка и химически препарат за гасене на пожари, но бих могъл да опитам, ако ми донесеш някое от тях, предполагам — отвърна Бернехо.

Хулио се замисли дали да не грабне едно от куфарчетата и да побегне обратно нагоре, но тогава само инженерът щеше да разговаря с посетителите. А и цялата операция можеше да отнеме време. Хулио не знаеше колко дълго ще издържи полето. Не знаеше и какви са намеренията на посетителите. Нямаше да рискува излишно живота на хората си. Куфарчето отпадаше засега. Хрумна му друга идея. Той се наведе към предавателя, за да я продиктува на Бернехо по интеркома:

— Използвай фенерчето си. Опитай да осъществиш контакт посредством морзовата азбука!

— Какво ще бъде първото ни съобщение? — попита инженерът.

— Кои сте вие, естествено! — отговори му Алварез.

През перископа видя как Матиас Бернехо подава светлинни сигнали нагоре към неподвижното тъмно тяло. Известно време не последва никакъв резултат. После в долната част на сферата се появи малка червена точица. Тя замига бързо в отговор.

— Какво казват? — попита Алварез.

— 01. Нула Едно. Подават ми го като цифри и думи. Какво пък значи това? — зачуди се Матиас Бернехо.

— Тук въпросите ги задавам аз! — сопна се Алварез. — Попитай ги защо са дошли?

Инженерът засвятка с фенерчето отново. След кратка пауза каза въодушевен на командира:

— Продиктуваха ми координатите на бункера и SOS сигнала! Уловили са нашето съобщение! Знаех си! Успяхме! Нали ти казах, че…

— Колко души са на борда? — прекъсна го Хулио.

— Нула — прозвуча отговорът в интеркома.

— Значи е непилотиран апарат, който е дошъл да ни прибере — заключи Алварез. — Увери се дали това наистина е така!

— Потвърждават — отговори му Матиас Бернехо. — Казаха да пристъпваме в лъча един по един.

— Какъв лъч? — учуди се Алварез.

И после го видя през перископа. От тъмната сфера до земята се спусна сноп синя светлина.

— Провери дали е безопасно! — заповяда Хулио. — Може да е някакъв капан! Хвърли предмет в обсега на синята светлина!

Матиас Бернехо заопипва джобовете на защитния си костюм. Извади химикал, приближи се внимателно към лъча и го подхвърли напред. Химикалът попадна в снопа светлина. Остана за миг на място. Висеше във въздуха. После бавно се заиздига нагоре към сферата.

— Спасени сме! — крещеше Бернехо. — Идвайте бързо горе! Да се махаме от тук! Ура! Спасени сме, Хулио, чуваш ли? Качвайте се горе!

— Май забрави много бързо кой командва парада! — сряза го командирът. — Накарай ги да унищожат плъховете в знак на добра воля! Искам да видя как умират!

Матиас Бернехо отново засвятка с фенерче, насочено към тъмната сфера. Червената светлинка му отговори с мигане. Инженерът започна да превежда:

— Казват, че в момента не ни застрашават по никакъв начин. Чакай, има още нещо… Насилието и агресията са забранени. И още… Момент… Не причинявай вреда или нещо такова! Прекалено бързо премигва, не съм сигурен дали успях да преведа всичко.

— Окей, качваме се горе! Стойте нащрек! — каза му Хулио.

Обърна се към дежурния по наблюдателен пост Алехандро Валеро, подхвърли му връзката с ключовете и заповяда:

— Отивай да измъкнеш Карлос от ареста! Кажи му, че ще го водим на разходка в Космоса. — Хулио се наведе и целуна изумения Алехандро по челото.

Двамата избухнаха едновременно в смях. Смях на облекчение, който бяха трупали цели осемдесет и пет години. На излизане тримата с Карлос дори не се обърнаха, за да погледнат бункера за последно.

Адам почука на вратата и отвътре се чу:

— Влез!

Той натисна бравата и влезе. Въвеждащият психолог седеше зад добре познатото му бюро.

— Адаме! — възкликна той. — Колко се радвам да те видя! Заповядай, седни! Какво те води насам?

— Дойдох да ти благодаря за търпението да отговаряш на всичките ми въпроси. Ти си невероятен човек! Все още се чудя как издържаш.

— Вярно, че поемам само най-тежките случаи, — усмихна се въвеждащият психолог — но поне съм сигурен, че и да не успея да помогна през будната фаза, още първият сънен цикъл ще заличи амнезията без следа. Поне мога да внеса комфорт в ежедневието на току-що излезлите от Симулацията. Както направих с теб.

— Изключително съм ти задължен — кимна Адам.

— Няма защо, обичам си работата! Знаеш го от самото начало.

— Ама и номерата ти си ги бива!

— Имаш предвид това ли? — въвеждащият психолог посочи металическата сфера, която левитираше над бюрото му.

— Виж, не искам да ти взимам занаята, но за какво точно служи тази джаджа? — попита Адам.

— Просто дребен психологически трик! Повечето пациенти, с които работя, идват от Симулации, където компютърните терминали все още имат някакво материално изражение. Трудно им е да навлязат в света на мисловните команди изведнъж. Използвам кълбото като приемливо за сетивата им устройство. Това улеснява процеса по адаптация — каза въвеждащият психолог.

— Не, имах предвид, за какво наистина служи? Ползваш ли кълбото с някаква друга цел, освен да заблуждаваш пациентите?

— О, да! Използвам го да ми носи чехлите! — засмя се събеседникът му. — Шегувам се! Няма друго приложение. Дори никога не напуска кабинета ми, защото само тук посрещам пациенти.

— Помня, че от него вадеше да ми даваш хранителните таблетки.

— Аз и сега си ги държа там — въвеждащият психолог почука кълбото и едно синьо хапче падна в шепата му. Той го сложи в устата си и преглътна.

— Онзи номер с гледката към Земята също много ми хареса! — каза Адам.

— Яко е, нали! Целта ми отново беше същата. Да ти представя лесен за възприемане вариант. Не исках още в самото начало да те шокирам с истината за Унищожението. При кризата на идентичността, която изпитват повечето пациенти, това винаги е лош избор. Дори да не навреди, може да увеличи дискомфорта им, а аз съм тук точно с противоположната цел.

— Много си добър, признавам си! Още веднъж ти благодаря!

— Вече знаеш как действително изглежда Земята, погледната от Станцията, нали? Доста по-малка е, защото сме далеч от нея. От 35000 километра няма как да заема целия прозорец — усмихна се въвеждащият психолог. — Пък и няма как да виждаш континентите, заради гъстата облачна покривка. Всъщност, гледката е тъжна. Вместо ведрата синя планета от илюминатора ти се мръщи една сива топка, като това кълбо тук, по чиято повърхност проблясват светкавици.

— Задължен съм ти за това, че направи всичко възможно да ме подготвиш! — каза Адам.

Въвеждащият психолог се облегна назад в креслото си.

— Знам, че не си дошъл само за да ми благодариш. Наистина оценявам жеста, но има и нещо друго, нали?

— Пак позна. Както винаги — отговори Адам.

— Свързано ли е с партито по посрещането? Всъщност, какво точно се случи там? Аз не успях да отида. Не съм преглеждал и записите. Но чух някои слухове!

— От онзи клюкар Николай, нали? — попита Адам.

— Само донякъде! — ухили се въвеждащият психолог. — Кажи ми какво се случи там? Искам да го науча лично от теб.

— Ами, нищо особено. Новодошлите бяха като замаяни, въпреки че 01 се беше постарал да ги подготви с подсъзнателните си програми за предстоящия им живот на Станцията. По време на карантината. С подменени наноботи изглеждаха пращящи от здраве, но все пак имаха леко объркан вид. Като току-що излезли от Симулация с особено драматичен Сюжет.

— Това е защото още не са изкарали дори първия си сънен цикъл. Ще се адаптират много бързо към обстановката, не се притеснявай за тях! — каза въвеждащият психолог.

— Аз не се притеснявам за тях, по-скоро се притеснявам от тях. Или, по-точно, по време на партито се притесних.

— Какво имаш предвид?

— Бяха разгонени — отвърна Адам — пускаха се на жените като нерези. Не, че им липсваше внимание, де! Все пак са истинска сензация на Станцията. Нови спасени не сме имали от толкова дълго време. И нямаше да ми пука, ако най-напористият от тях — мисля, че се казваше Хулио — не се навърташе постоянно около Юлия.

— Ех, ти и твоите моногамни разбирания!

— Знам общоприетото схващане, че любовта е вид самовнушение за изключителност на даден човек над всички останали, но това самовнушение е особено силно при мен, когато става дума за Юлия. Тя твърди същото и откакто се запознахме в онази Симулация не е спирала да го доказва. Заради мен се ограничава и аз съм й благодарен! Бих искал това да продължава да е така. Поне докато сме заедно.

— Какво, тя да не му е пуснала още на първата среща? — ухили се въвеждащият психолог. — Извинявай за израза! Но си я познаваш…

— Беше на косъм — каза Адам.

— Вече съжалявам, че не дойдох на купона по посрещането. Кажи ми какво се случи там! Стига си ми дразнил любопитството!

— Имам доста да ти връщам в това отношение — отвърна Адам с най-дружелюбния си тон. След това продължи:

— Беше ми неприятно да я гледам как флиртува със загорял грубиянин, който е прекарал последните осемдесет години в занимания по дератизация в изцяло мъжка среда. Опитах да поговоря с нея, но нямаше никакъв ефект. По едно време те дори изчезнаха някъде заедно. След малко тя се върна разплакана. Онзи взел нещо да й заповядва, да се разпорежда с нея. Несвикнала с подобно отношение, Юлия му отвърнала по-рязко и той се опитал да я удари, представяш ли си?

— Съвсем лесно ми е да си го представя. Прояви малко разбиране, Адаме! Тези хора са имали наистина труден живот. Не са свикнали с нашите порядки. А и не е успял да я нарани физически със сигурност — каза въвеждащият психолог.

— Не, естествено, но както казваха едно време в моята малка страна: „Жестът е по-важен“!

— Хаха, Адаме, ама и ти си голям психолог! Не само, че не си дошъл тук, за да обсъждаш професионалните ми номера, но не си дошъл тук и да си говорим за Юлия. Дошъл си, за да се сбогуваш, нали? Защо не караш направо? Давай по същество!

— Човече, ти не спираш да ме изумяваш! Как се досети?

— Професионално изкривяване. Не забравяй, че задачата ми е да усещам вибрациите по-лесно от теб. Всъщност, по-лесно от болшинството обитатели на Станцията. Има само един колега, който ме превъзхожда. От него се уча.

— Добре, де, хвана ме! Дошъл съм да се сбогуваме.

Въвеждащият психолог изведнъж стана сериозен:

— Сигурен ли си, че наистина го желаеш?

— Няма да съм сам. Заминаваме тримата с Юлия и Николай.

— Не мога да повярвам, че си успял да ги убедиш да те последват!

— В началото малко се дърпаха, но после се съгласиха. Сега караме подготвителния курс с още двеста кандидати, които не познавам. Заминаваме веднага, след като го приключим!

— В неизвестна посока! — въздъхна въвеждащият психолог.

— В неизвестна посока — потвърди Адам. — Никой не знае координатите на крайните дестинации. Нито продължителността на полетите. Закодирани са от Учените, които ни напуснаха първи, след като задействаха 01.

Въвеждащият психолог се намръщи:

— Не бих бил готов за подобно решение и след хиляда години! Какво точно те привлича в идеята да се затвориш в пространство по-тясно дори от пренаселената ни Станция и да прекараш цяла вечност там? Можеш ли да ми отговориш категорично на този въпрос? Защото после, след задействането на свръхускорителите, вече ще бъде късно да си променяш решението. И връщане назад няма да има!

— Знам, знам — отвърна Адам. — Както ти правилно отбеляза преди време, аз съм ескапист. По характер. Доказва го целият ми живот. Доказват го изборите, които правя в Симулациите. Доказва го и това решение. Винаги съм предпочитал бягството. Или, хайде нека го наречем по-ласкаво, промяната. Пред завареното положение. Особено когато то е далеч от съвършенството. Ти ще се съгласиш, че тук животът ни съвсем не е съвършен. Има си някои ограничения. Има и безкрайна скука. По време на полета поне няма да скучаем. Знаеш за будните Симулации, нали? Служат за убиване на времето, а излизането от тях е мигновено, без възстановяване. Времето тече на обратния принцип в будната Симулация. Влизаш вътре за малко, а от полета вече са минали години! Това е напреднала технология, която учените са оставили само за смелите астронавти, които ще дръзнат да ги последват в колонизацията на Космоса. Един вид стимул да предпочетат пътуването пред монотонния живот тук, на Станцията.

— Всичко това ми е известно, но все още не ми е ясно как си успял да убедиш Юлия и Николай да те последват — каза въвеждащият психолог.

— Ами, човек привлича хора със сходен характер, предполагам. И те са ескаписти като мен. Може би в по-слаба степен. И макар не толкова осъзнати. Но са напълно подходящи за това начинание. Помолих ги да се явим на тестовете за майтап. Знаеш, че нямат обвързващ характер. Всички се изненадахме от резултатите. Оказа се, че тримата притежаваме отличните качества и черти на характера за заселници. Какво по-яко приключение от колонизирането на непознати светове? Пък и там липсват ограниченията, които важат тук. Ще ни бъде разрешено да се размножаваме, когато пристигнем! Дори ще ни насърчават да го правим. Поне в началото. С Юлия никога няма да имаме собствено дете, ако останем тук. Аз знам какво възпира повечето хора. Опасностите. И полетът, и самото заселване може да съдържат куп опасни ситуации. Но, кажи ми, кое е най-лошото, което може да ти се случи? Героят, с когото избягахме от военния лагер в „Аварията“, ми отговори на този въпрос преди време. Каза ми: „Най-много да умреш, приятелю!“. Умирал съм толкова много пъти и насън, и наяве, че вече дори не ми пука! Най-малкото, ако не бях се съгласил да легна в онзи „ковчег“ от Старата епоха, сега въобще нямаше да съм тук. И нямаше да водим този разговор. Представяш ли си още колко много неща ще пропусна, ако не замина?

Вдъхновен от собствения си монолог, Адам се замисли. За невероятната си съдба. За последната Симулация, която беше направил по нея. Тя щеше да накара мнозина да преживят същото, все едно бяха на неговото място! Дори това нямаше да бъде възможно, ако навремето не беше дръзнал да погледне смъртта в очите.

— Извинявай, дано не съм те отегчил! — каза Адам. — Наистина дойдох само да се сбогуваме. Това е всичко. Беше привилегия да имам приятел и въвеждащ психолог като теб! Прощавай!

— Основното, което ни отличава, са характерите, формирани през дългия ни житейски път, Адаме. Успя да ме убедиш. Ти наистина си замесен от подходящо тесто за колонизатор. Но аз продължавам да твърдя, че не бих направил твоите избори за нищо на света! Само не забравяй да ми пратиш картичка, когато пристигнеш!

— Е, така те харесвам! — отвърна му Адам.

Той стана от стола и се запъти към вратата. Тъкмо се канеше да отправи едно последно сбогом, когато въвеждащият психолог го изненада за пореден път. Той чукна по левитиращата металическа сфера и в бюрото му зейна квадратен отвор. От отвора се издигна масичка, върху която бяха поставени бутилка уиски, две малки, пластмасови чашки, кутия жълт Camel, пепелник и запалка.

— Няма да си тръгнеш, преди да сме вдигнали един последен тост в твоя чест, нали? — каза му въвеждащият психолог с типичната за него подкупваща усмивка.

У семейство Чобанови

— Мамо, татко, имаме новина!

Семейната трапеза онемя. Очакваха новината. Подозираха каква е тя, но не смееха да реагират, за да не развалят „изненадата“. Погледите бяха насочени към Фани. Майка й ритна масата от притеснение и събори една чаша. Главата на семейството — Петър Чобанов, изтри крайчеца на устата си с бяла кърпа, наля си допълнително ракия и сложи бучка лед. Зачака. Той също гледаше Фани. Това й подейства като сигнал да продължи:

— С Ади решихме да се женим! Това лято!

— Надявам се, че нямате нищо против — добави уклончиво Адам.

Не беше готов да им развали шоуто все още. А и нямаше зъб на Фани, нито на майка й. Невинни герои в Симулацията! Виж, главата на семейството беше друга работа — също измислен герой, но Адам имаше да разчиства сметки с него. Добре щяха да си поиграят след малко! Затова беше приел поканата за вечеря в тесен семеен кръг. Дотук всичко вървеше по план. Тоест, по Сценария.

Фидосия Чобанова скочи от стола си и го прегърна. Той се стресна за миг. Беше забравил колко е импулсивна. „Колко импулсивен характер е задал смахнатият Сценарист на героинята й. Тези хора не съществуват в действителност“. Трябваше непрекъснато да си го повтаря. Толкова убедително беше всичко, дори в будната Симулация!

— Знаете ли откога чакам този момент, деца! — Фидосия целуваше ту него, ту дъщеря си. — Крайно време беше! Притеснихме се вече!

— Добре ли обмислихте всичко? — Петър Чобанов отпи от ракията и си придаде високомерен вид. — Това ще промени много неща — той погледна въпросително към Адам.

— Да, сигурни сме, татко! — отговори Фани вместо него. — Заедно сме вече девет години, от три години живеем под един покрив. Обичаме се, това е най-важното! Всичките ни приятели са семейни и някои от тях вече имат деца. Май дойде и нашият ред да узаконим връзката си! — тя целуна Адам по челото, от което му стана леко гузно.

Въпреки че нямаше защо. „Помни, че тези хора не са реални!“

— Нали, миличък?

— Да, скъпа — помилва я той по гърба.

Хиляди пъти беше докосвал това тяло. А всъщност не го беше докосвал никога. Дали щеше да му липсва? Едва ли! „Човек трябва да се освободи от илюзиите, дори да изглеждат реални като самия живот“.

Развълнувана и едва сдържаща сълзите си от радост, Фидосия повика прислугата, нареди им да отсервират вечерята и покани дъщеря си в зимната градина — да обсъдят „новината“. По женски. След малко изчезна и прислугата. Бизнесменът и бъдещият му зет останаха сами.

— Да отидем в салона — предложи Чобанов.

„Заради алчни гъзове като теб един ден всички ще ги ръфат плъховете“ — помисли си Адам. Знаеше, че Петър Чобанов също е от измислените герои. Просто част от Декора. Падаше му се ролята на неприятния бъдещ тъст и това е! Но не можеше да сдържа омразата си към него! Все пак затова беше дошъл.

Прислугата познаваше навиците на своя патрон и салонът за пушачи беше готов, когато влязоха. Камината гореше, на масичката пред нея ги очакваше кутия ръчно свити пури Oro del Cibao, поръчани от Доминикана. Компания им правеха две солидни кристални чаши и бутилка коняк „Хенеси“. Двамата мъже се настаниха в дълбоките зелени фотьойли, наляха си коняк и запалиха пури.

Адам прекара гъстия лютив дим през ноздрите си, наслади се на лекото замайване, което изпита от качествения тютюн. После отпи щедра глътка от отлежалия коняк. Облегна се удобно назад в мекия фотьойл. Оставаше само да качи крака върху масичката, но реши, че не е дошъл подходящият момент. „Ето така се пътува комфортно в Космоса!“ — зарадва се вътрешно той.

Досадникът срещу него обаче си караше по Сценария:

— Предполагам, че познаваш дъщеря ми добре. От доста години сте заедно.

Адам кимна в знак на съгласие.

— Знаеш, че семейството ми разполага с известни възможности…

Адам кимна отново, за да покаже, че слуша с интерес. Което си беше чиста лъжа. Знаеше какво следва. Дума по дума. Толкова дълбоко се беше отпечатал този разговор в ума му. Чобанов продължи:

— Дъщеря ми е родена в среда, в която е лесно да приемеш всичко за даденост. На нея не й се налага да воюва за място под слънцето, както ми се наложи на мен. И честно да ти кажа, май никога няма да й се наложи! Свикнала е друг да се грижи за нея. Да й осигурява всички удобства…

Адам мълчеше. Наслаждаваше се на обстановката. Беше изцяло погълнат от мига.

— След като сключите граждански брак, този „друг“ ще си ти.

Адам вдигна чашата, изпи я на екс и си наля втора. Ароматната течност запали хранопровода му. Причини експлозия от вкусове в устата. Избиха му сълзи. Закашля се леко. Дръпна отново от пурата.

Дървата в камината пращяха. Можеше да отлага още дълго края на шоуто, но беше започнало да му втръсва. Събеседникът му дори не ставаше за интересен разговор. Умееше само да подчинява хората на своята воля. Може би на това се дължеше учудената му физиономия, когато Адам най-после си качи краката върху масичката и глътна втората чаша коняк на екс.

— Казах, че след като сключите граждански брак, този „друг“ ще си ти! — настояваше на репликата си онзи.

„Край, писна ми, шоуто свърши! Промяна в Сценария!“

— Иска ти се, нали? — попита Адам след многозначителна пауза.

— Моля?

Със сигурност никой не разговаряше така с Чобанов.

— Иска ти се да ме направиш съдружник, да заместя онзи, как му беше името, в управителния ви съвет. Да ме вържеш не само с дъщеря си посредством брак, но и с дялове от скапаната ти транспортна фирма! Да ми изплащаш заплата. Да ме купиш с дивидент. Да ме контролираш цял живот. Да ме използваш в мръсните си игри! Като „доверен човек“. От фамилията. Нали така? А после да ме изнудваш и шантажираш. За да скъсиш допълнително повода. Контрол! Контрол! Контрол! Това е всичко, което те интересува! Той е по-важен за теб дори от старческата пишка, която виси между краката ти и вече не става за друго, освен за пикане. Голям кеф е да държиш някого в капан, нали? Иска ти се — Адам вдигна празната си чаша. — Ама няма да стане!

Той запрати тежката кристална чаша към ръба камината. С удоволствие видя как тя се разби на стотици миниатюрни блестящи парченца. Откога беше чакал този момент! Ето сега щеше да разбере колко гъвкав е Сценарият на по-съвършените будни Симулации.

Чобанов мълчеше в недоумение. Възползвайки се от тишината, Адам реши да продължи:

— Всеки момент щеше да ме питаш колко точно изкарвам на месец и след това щеше да се изфукаш, че дори скапаната ти чаша за коняк струва повече. Колко струва тази чаша сега, а? О, да не забравя, после щеше да започнеш да ме изкушаваш с подкупи и с обещания. Умееш да подкупваш хората, нали? Особено бедните хора! Излизат ти по-евтино. Икономисваш. Не ме гледай учудено, алчен гъз такъв! Точно това се канеше да направиш. Ама няма да стане. За пръв път в живота ти някой друг определя правилата, а не ти! Как е усещането? Харесва ли ти чувството, а? Добре дошъл в моя свят, скапаняко!

Конякът го беше разпалил, но и споменът за това колко се беше страхувал от този човек преди. На какви унижения се беше подлагал заради него. Само и само да бъде приет! Да го хареса надменният глава на богатото семейство! И с каква цел? За да го превърне в инструмент на егоистичните си стремежи! Е, тая нямаше да я бъде.

— Ще повикам охраната… — измърмори Чобанов под носа си.

Адам стана и му хвърли злобен поглед:

— Въобще не си прави труда! Мога сам да намеря изхода.

Чобанов не реагира по никакъв начин. Използвайки елемента на изненадата, Адам се запромъква към фоайето на огромната къща. Надяваше се само да не срещне Фани или майка й някъде по коридорите, за да не си развали кефа от представлението, което беше изнесъл току-що. Портиерът любезно му помогна да си облече палтото. Адам скочи в колата си и натисна газта! Тежките метални врати на имението Чобанови останаха завинаги зад гърба му.

След половин час паркира пред кооперацията, където се намираше ателието на Юлия. Излезе от колата, вдиша с пълни гърди хладния нощен въздух и се заизкачва по стълбите нагоре.

Когато отключи и влезе, я завари да стои с гръб към него, изправена пред статива. Рисуваше. Той се приближи, прегърна я през корема и зацелува горещия й врат.

— Как мина вечерята у Чобанови? — попита Юлия с разнеженото си гласче, което Адам обожаваше.

— Държах се като пълен инфантил! — отвърна Адам.

— Знаеш ли, понякога си мисля, че те може наистина да притежават душа. И трябва да внимаваме с чувствата им — Юлия нанесе няколко щриха върху платното:

— Дали съществуват самостоятелно? Дали продължава да ги има, когато не взаимодействат с нас?

— И така да беше, Чобанов е последният ми приоритет, говорейки за нечии чувства — каза й той.

Тя потопи четката в бурканчето с вода при останалите четки. Обърна се към него и го целуна. Целуваха се, докато махаха дрехите от телата си по пътя към голямото легло в средата на помещението.

Бяха зачервени, потни и голи в леглото. Когато дъхът й най-сетне се успокои, тя го попита:

— Колко време ни остава още?

Адам погледна календара на стената, пресметна нещо наум:

— Една година и осем месеца. Това значи, че от Полета ще са минали стотици години, когато излезем. А не само 60 часа, колкото минаха на Станцията, докато участвахме в същата тази Симулация предишния път. Без да го знаем. Можем да правим каквото си пожелаем с времето до края. Но после ще трябва да сменим Симулацията. Няма нужда да преживяваме целия ужас отново. Просто се изключваме преди от небето да започнат да падат самолети и птици.

— Не можем ли да променим и тази част от Сценария?

— Не. Има някои детерминанти, които са непоклатими.

— Някой явно е доста запознат с правилата — усмихна се Юлия.

— Не забравяй, че говориш с истински професионалист, скъпа!

Адам се изправи на лакти и я целуна по бузата.

— Къде смяташ да прекараме година и осем месеца? — попита тя.

— Може да е на някое по-топло място. Където преценим.

— Без Индия!

— Без Индия — съгласи се Адам.

Двамата се разсмяха.

— А какво ще кажеш за Мексико? — поинтересува се Юлия.

— Защо точно Мексико? — попита Адам.

— Има много готини курорти там. Но, като се замисля, едва ли ще ни стигнат парите за толкова дълъг престой — каза тя.

— О, не се безпокой за това! Този път романът ми ще стане световен бестселър! И Чобанов няма да може да направи нищо по въпроса. Ще си живеем като царе! Нанесох нужните корекции в Сценария, още преди да влезем. Което ми напомня, че имам важен издателски имейл от Лондон, който само чака да му отговоря — Адам стана от леглото, прекоси чисто гол стаята и седна пред компютъра.

Писмото действително беше в папката с входящи съобщения, но до него се мъдреше още едно. Беше изпратено само преди няколко секунди. Адам зачете новото съобщение:

„Здравейте, гълъбчета! Още щом разбрах за безкрайните възможности на Симулациите и за това, че шантавата хубавица Юлия се опитва да ми избяга чак в далечния Космос, веднага се записах в групата на полета. Без вашето знание, естествено! Едно птиченце ми каза, че обмисляте да дойдете тук, в Мексико, при мен. Ще си изкараме чудесно! Е, поне някои от нас… Притежавам хотел на океанския бряг и нямам търпение да ви предоставя президентския си апартамент. Напълно безплатно, при това! Ако пък се откажете, защото нещо не съм ви симпатичен, ще взема аз да си вдигна задника и да дойда при вас! Какво ще кажете, а? Няма къде да се скриете от мен. Нито в друга Симулация, нито на борда на кораба, нито когато пристигнем Там. Навсякъде ще ви намеря! Аз съм човек, който е свикнал да получава това, което желае. А сега то се казва Юлия. Поздрави и до скоро!

Завинаги ваш, Хулио Алварез“

Кратка хронология на събитията в книгата

1984	Ражда се Адам.
2010 — 2020	Исторически период на „Аварията“ (Симулация).
	В реалния живот Адам заминава за САЩ.
2058	Промяната.
2058 — 2100	Формират се трите Алианса.
2100	Помирението.
2150	Исторически период на „Магистралата“ (Симулация).
	Човечеството изживява пика на своя разцвет.
2178	Начало на секретния експеримент в град Пърт, Океания.
2186	Океания атакува Евразия с биологическо оръжие.
2188	Унищожена е лабораторията в град Пърт.
2188 — 2200	Колапс на човешката цивилизация.
	Конфликти на Станциите.
	Начало на бомбардировките.
2200	Станциите минават под контрола на 01.
	Бомбардировките спират.
	Адам е първият човек от Старата епоха, върнат отново към живот.
2285	Присъединява се към експедиция в дълбокия Космос.

Допълнителна информация

$id = 8504

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Тихомир Димитров

Заглавие: Аварията; Ново небе и нова земя

Издание: първо

Издател: Издателство „Илия Вълчев“

Година на издаване: 2016

Тип: два романа

Националност: българска

Редактор: Павлина Върбанова; Адриана Вълчева

Коректор: Петър Енчев; Елена Начева

ISBN: 978-619-7287-02-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1469