Л. Рон Хабърд – Воини на светлината

Доктор Матусал

Доктор Матусал се беше поразсеял, иначе никога не би кацнал на Спико този следобед. Работеше над едни нови формули за клетъчната радиация — наум, както обикновено, понеже никога не си намираше бележника. А и едновременното управление на звездолета също не му помагаше. Забеляза астероидната планета, снижи скорост и кацна.

Поседя още малко в креслото зад контролния пулт, загледан в разкошната морава и ручея, който примамливо лъкатушеше из нея — докато довърши диаграмите си.

След като изписа отговора върху маншета на лекарската си ръкавица — картотеката му беше пълна с парчетии от използвани ръкавици, — той се почувства доволен от себе си. Почти бе забравил закъде беше тръгнал, но вече се канеше да излети, когато ручеят прикова погледа му. Доктор Матусал дръпна пръста си от бутона на стартовия двигател и се усмихна.

„Това се казва зеленина“ — рече си той с доволна въздишка. После погледна над контролния пулт, където висеше въдицата му.

Бог знае какво щеше да се случи с Джанкшън Сити, ако доктор Матусал не бе решил в този ден да полови риба.

Седнал на долното стъпало на бордовата стълба, Хипократ търпеливо наблюдаваше как неговият бог с веща ръка подхвърля стръвта. Хипократ представляваше кръстоска от няколко неща. Доктор Матусал го беше купил евтино от един търг на Зенон, точно след Транссистемната война. По онова време възнамеряваше да разкрие някои неща, свързани с метаболизма на своята покупка, и по-точно защо съществото се храни само с гипс. Но това бе преди тридесет години. А Хипократ се оказа благонравно същество. Непигментиран, четирирък и безмълвен като самото пространство, Хипократ се бе посветил на суетната задача да запомня всичко, което доктор Матусал имаше навика да забравя. Сега седеше и си припомняше — най-вече това, че точно в 36 ч. доктор Матусал трябваше да вземе някои от своите лекарства. И щеше да си седи така с часове, включил на режим фонографски запис, ако някаква светеща топчица не бе изсвистяла остро край лявата му антена, за да кацне с металически звън върху дебелата броня на „Морга“.

БЖЖТ! ДРЪН!

Надареният, макар и лишен от въображение мозък на Хипократ незабавно включи на страница 49 от „Разкази на ранните космически заселници“ и тази страница се самопреведе в невъзмутимо действие.

Той се качи и включи около доктор Матусал Силово поле Бета, минус Дъга 960 градуса. И като си даваше сметка, че боготвореният от него господар е отишъл на риболов непредпазливо или най-малкото безгрижно, Хипократ си взе бластери и двадесет заряда, след което отново седна на долното стъпало на стълбата.

Големият звездолет — малко поодраскан, но чаровен — кротко проблясваше под гостоприемната светлина на Процион. Ручеят ромолеше и доктор Матусал продължаваше да мята въдицата си за какъвто и да е вид риба, който би се осмелил да посегне на стръвта му. Това продължи около час, а после се случиха две неща. Доктор Матусал, без да знае за силовото поле, заметна в него, куката отскочи и се забоде в шапката му. А сред моравата изневиделица изникна млада жена, която обзета от паника тичаше към „Морга“.

От цветята, високи около дванадесет метра, излезе земянин, едър и тъмен, облечен в остатъци от униформа и дрипи от цивилни космически одежди. Той пробяга десетина метра, после забави крачка при вида на златистия кораб с блестящия знак на Лекарството — кръстосаните светлинни жезли. Забеляза обаче ловящия риба доктор Матусал и килна шлема си с презрителна гримаса.

Момичето видя, че е по-близо до доктор Матусал, отколкото до кораба, и раздърпано и изтощено, залитна към него. Земянинът профуча с широка крачка и се озова между доктора и стълбата.

Хипократ превключи от страница четиридесет и девета на страница сто и петнадесета и пъргаво подскочи към върха на кораба с надежда да простреля земянина под ъгъл, който да подмине доктор Матусал. Но щом се озова на новата позиция и се огледа, му стана ясно, че ще простреля и момичето. Това го обърка. Очевидно момичето не беше враг, който може да навреди на доктор Матусал. Но земянинът беше. Все пак по-добре да застреля момиче и земянин, отколкото да позволи докторът да пострада. Усилието да се прицели точно накара Хипократ да трепне и при това трепване доктор Матусал също се озова в огневия му обсег.

Докато се мъчеше да извади рибарската кука първо от ризата си, а след това и от палеца си, докторът внезапно вдигна поглед и забеляза двете човешки същества, които се носеха към него.

Високият адреналин на жената се дължеше на земянина, това беше ясно. Земянинът очевидно бе наемен бластерен стрелец, домъкнат от някой звезден коптор, и както се виждаше, току-що бе участвал в сражение, защото кокалчетата на пръстите му кървяха. Момичето се строполи без дъх в нозете на доктора. Земянинът пък се доближи на фаталните петнадесет стъпки.

Доктор Матусал заметна и рибарската кука се заби в горната устна на земянина. Това малко разочарова доктора, защото се беше мерил в носа му. Оказа се, че земянинът е от по-нисък подхрущялен вид, отколкото първоначално бе преценил.

След като бутна мучащия си улов в потока, доктор Матусал го обезоръжи и притисна лъчевата цев точно зад малкия му мозък. Това принуди съществото да се държи прилично.

С разочаровано ръмжене Хипократ се смъкна по стълбата. Господарят му махна с ръка и той се приближи с две пълни и стерилизирани спринцовки. Оставаше само да се допрат, за да се счупят пломбите и да свършат полезното си дело направо през дрехи и всичко останало. Докторът изпразни съдържанието на първата спринцовка в бедрения мускул на земянина. Като усети убождането, съществото се сгърчи и това накара доктора да повдигне вежди.

— Ти си камък! — рече докторът. — Не можеш да се движиш.

Земянинът се просна неподвижен, с широко отворени очи, превърнат в камък. Хипократ внимателно си отбеляза наум момента на събитието, за да напомни на своя господар по-късно да позволи на съществото да престане да бъде камък. Но отбелязвайки часа, Хипократ установи, че остават шест минути до 36 ч. и следователно до часа за нещо много по-важно — за собствените лекарства на доктор Матусал.

Хипократ рязко вдигна припадналото момиче на ръце и прецапа потока. То можеше и да почака. А 36 ч. си беше 36 ч.

— Задръж! — извика доктор Матусал с вдигната игла. Хипократ изръмжа и продължи напред. Влетя в главната операционна зала на „Морга“ и безцеремонно стовари момичето сред хитроумно наредените камари от лабораторни вани и лъчеви тръби, лавици, маски, реторти и рефлектори. После, обзет от една-едничка мисъл, измъкна серума и съответните облъчватели, защото това засягаше неговия господар. А какво можеше да се случи с останалата част от света, ако тази останала част засегнеше неговия господар, засега е по-добре да премълчим.

Господарят видимо се поколеба какво да предприеме по-напред, но все пак оголи ръка, като човек, застанал пред огнище в някой мразовит ден, и се изложи на животворния поток, който се изливаше през програмираните тръби. Процедурата отне не повече от пет минути. Трябваше да се извършва на всеки пет денонощия.

Доволен, Хипократ намести момичето върху централната операционна маса в поза, подходяща за оказване на медицинска помощ. И докато се суетеше да нагласи една-две лампи, наблюдаваше с възхищение вещината, с която господарят му боравеше с иглата.

Доктор Матусал се усмихваше. Усмивката му излъчваше странна горчивина. Момичето беше красиво, спретнато, с тънко кръстче и високи гърди. Разрошеният ореол на косата й под светлините на операционната напомняше огнена лавина. Устните й бяха сочни, сякаш жадуващи да се покорят на…

— Татко! — изпищя тя, внезапно дошла в съзнание. — Татко!

Докторът се почувства объркан и оскърбен. Но след миг съобрази, че тя не знае къде се намира. Дивият й поглед се стрелна към него и към неговия слуга.

— Къде е баща ми?

— Не знаем точно, госпожице — отвърна доктор Матусал. — Вие току-що…

— Но той е там, навън. Те свалиха кораба ни. Той или умира, или е вече мъртъв! Помогнете му!

Хипократ погледна господаря и господарят кимна. И докато слугата напускаше кораба, „Морга“ се разтресе от ужасен грохот. Той беше висок само метър, този Хипократ, но тежеше почти петстотин килограма.

Докторът се втурна след него, но скоростите им бяха толкова различни, че още преди лекарят да се добере до високите цветя, Хипократ вече се връщаше оттам с някакъв човек, проснат върху врата на каюта, изтръгната за целта от здравите й панти. Според осма страница от „Първа помощ в Пространството“, пострадалите не трябва да се тътрузят, а да се носят върху нещо плоско. Човекът и вратата тежаха почти колкото самия Хипократ, но той не се нуждаеше от помощ.

— Белодробните изгаряния — поясни Хипократ — са много трудни за лечение и обикновено завършват със смърт. А когато и сърцето е увредено, трябва да се положат специални грижи да бъде обездвижен пациентът, тъй като напрежението…

Доктор Матусал слушаше разсеяно пискливия напев.

Обзе го пристъп на жал към този старец. Посивяла коса, широко и благородно лице, излъчващо гордост. Явно беше голям човек, от тези с големите мисли, готови да воюват и да загиват за идеалите си.

Докторът огледа засъхналите петна, овъглената тъкан, изгорената плът — т.е., останалото от гръдния кош на човека. Дори при обстоятелства на пълно безразличие тази кървава и тъжна гледка не беше за очите на младото момиче. Така че една лъжа щеше да бъде от по-голяма полза.

Доктор Матусал се показа на вратата и махна с ръка към главния салон. Този жест, излъчващ професионална власт, я връхлетя с незрима сила и тя излезе, а Хипократ положи тялото върху една операционна маса, снабдена с многобройни вани.

В траурния ултравиолетов сумрак раненият изглеждаше още по-близо до смъртта. Уредите по стената отчитаха дишане, пулс, хемоглобин и всички стрелки трептяха в червения сектор. Само стрелката на големия циферблат с подчертано и неумолимо постоянство тържествено се спускаше все по-надолу към черното.

— Остават му десет минути — обяви доктор Матусал.

Погледна лицето, високото чело и изсечените му черти. Лице на храбър мъж.

— И ще умре и да плоди се ще престане.

Докторът щракна шест ключа на таблото. Сред грозда от тръби една дъга засвети като око на гладен звяр. Шумът от някакво динамо се извиси до глух писък. След него заръмжа друго. Озон и сяра удариха ноздрите. Масата потъна в димна пелена.

Облеклото на ранения изчезна и по пода с леко дрънчене се изтърколиха дребни метални предмети — монети, копчета, пирони от обувки.

Доктор Матусал включи друга редица бутони. Трети мотор нададе вой. Светлината около масата потъмня, през синьо към непрогледно черно. Огромната дупка в прогорения гръден кош засвети в бяло. Сърцето, оголено от оръжието, биеше, но все по-бавно.

С последно движение на ръката докторът прекъсна първата фаза и даде знак на Хипократ. Той повдигна ваната с тялото на мъжа и придържайки я с една от ръцете си, отвори някаква подобна на гроб ниша. Вътре светеха дълги зеленикави тръби и се виеше газова вихрушка. Хипократ плъзна ваната по жлебовете и вратата след нея издрънча.

Доктор Матусал остана още малко до пулта, облегнат на силовото поле, което го предпазваше от остатъчното излъчване, отрони уморена въздишка и изключи сумрачното осветление. Дневна светлина и въздух нахлуха в операционната зала, а вратата на салона автоматично се разтвори.

Там стоеше момичето. Тревожен въпрос се излъчваше от всяка нейна черта, страхът впиваше нокти в дланите й.

Доктор Матусал придаде на лицето си професионална усмивка.

— Шансът да го спасим е доста голям, госпожице…

— Елстън.

— Доста голям шанс. Петдесет на петдесет.

— Но какво правите сега? — настоя тя.

В други случаи доктор Матусал би създал големи неприятности на всеки, позволил си да му зададе такъв въпрос. Но сега, като я гледаше, се почувства някак лятно.

— Всичко, което ми е по силите, госпожице Елстън.

— Значи скоро ще се оправи?

— Ами… аа… зависи. Вижте значи…

Как да й обясни, че това, което всъщност трябваше да направи, бе буквално цял-целеничък нов човек? И как можеше да й обясни, че професионалната му етика изключва възкресението, колкото и съдбоносен да изглежда случаят? Защото какво му оставаше на човек, чието сърце е разцепено на две и чиито бели дробове са разкъсани, запълнени с чужда материя и изгарящо лъчение, освен изцяло да си смени гръдния кош?

— Ще трябва да се опитаме — каза той. — Ще се оправи… след около месец, или може би малко повече. Болка не изпитва, няма да си спомня нищо, и ако изобщо бъде излекуван, ще бъде излекуван завинаги. Ужасното, госпожице Елстън, е в това, че човешките оръжия непрекъснато изпреварват медицинската наука. Но все едно, ще се опитаме. Ще се опитаме.

А видът й го караше да се чувства съвсем лятно.

— Макар — отрони тя колебливо — да сте толкова млад, цялата ми вяра във вселената е съсредоточена във вас, докторе.

Това го обърка. От дълго време не бяха се отнасяли с него толкова покровителствено. Но което бе по-важно — той хвърли поглед към огледалото над масата. Погледна се отблизо. Е, наистина изглеждаше млад. Може би на тридесет. И щом се извърна към нея и съзря отново щедро леещия се водопад на косите й и сладостта на лицето й, цял засия…

— Господарю доктор! — прекъсна го досадният Хипократ. — Земянина го няма.

Доктор Матусал надникна навън и забеляза тънките струйки дим, издигащи се над овъглената облъчена трева. Земянина наистина го нямаше, и толкова по-добре за него. Но все пак един ботуш беше останал.

— Изглежда, че си имаме противник — рече доктор Матусал.

— Пътувахме за Джанкшън Сити — каза момичето, — когато някакви мъже улучиха кораба и ни нападнаха.

Докторът дъвчеше замислено. Рибата, която бе наловил, се оказа чудесна — силно изпържена, по южняшки. Чувстваше се добър, като благороден рицар. Лятото беше в самия си разгар. Мисълта му по-скоро витаеше около косата й, отколкото около нейния разказ. Разбойничеството и бандитизмът по междузвездните магистрали не бяха новост, особено на такава слабо населена планета като Спико. Но мислите, които го спохождаха сега, не бяха смущавали ума му от дълго, дълго време. Присъствието й превръщаше мъничката трапезария в тронна зала и доктор Матусал се връщаше към дните на самота в студения космос, по враждебни и отблъскващи планети и към онзи глад за жена, който неизменно настъпваше.

— Разпознахте ли някого от тях? — попита той, колкото пак да чуе гласа й.

— Не, защо? — отвърна тя.

Доктор Матусал се изненада от тона й. Ако беше подходил към темата от гледна точка на том 16 от класическия труд на Клоут по психология на човека, щеше да предугади затруднението, в което се поставя с тези думи. Преди хиляда и триста години един младеж на име Малъри^[3] бе написал цяла книга за грешките на рицаря. Но уви, всичко това бе избледняло в съзнанието на доктора.

— Госпожице Елстън — рече той, — ако познавате някого от тази банда, тогава сигурно ще може да се направи нещо, въпреки че не разбирам какво евентуално бихте спечелили, ако ги поставите на подсъдимата скамейка пред Космическия съвет.

Хипократ щъкаше около бюфета, почистваше остатъците от обяда и шепнешком си цитираше кодекса на Воините на светлината: „Да бъде противозаконно за всеки медицински служител да се включва в каквато и да било политическа дейност, да се намесва в съдебни спорове, или накратко, да подпомага или подстрекава искове, съдебни разпри, лични отмъщения…“ Доктор Матусал не го чуваше. Гласът на госпожица Елстън звучеше с музиката на Венера.

— Но как, нали ви споменах за кутията, докторе. В нея се съдържат данни за сделките на тази планета. Нещо повече, там е писмото, което татко носеше, за да принуди своя партньор да прекрати разпродажбите на парцели в Джанкшън Сити. О, докторе, нима не разбирате колко жестоко постъпиха с тези хора? Повече от десет хиляди души са дошли тук с всичките си спестявания, с всичко, което притежават в цялата вселена, за да закупят земя с надеждата да я препродадат на „Космически магистрали Процион-Сириус“ и по този начин да спечелят. Баща ми, съдия Елстън, се заинтересува от тази схема, защото на нея му обърна внимание някой си капитан Бланшар, който ни посети в дома ни край Ню Йорк. Каза ни, че разполагал с лична информация, че „Космически магистрали Процион-Сириус“ имали голяма нужда от Спико и че стойността й щяла да бъде огромна. Никой, според капитан Бланшар, не знаел това, освен неколцина висши служители от компанията. А баща ми беше подведен, че капитан Бланшар се радва на изключителна репутация и че информацията му е съвсем точна. Бланшар пристигна тук, на Спико, преди известно време. Устрои необходимите площадки за приземяване и раздели парцелите на Джанкшън Сити, като използваше името и парите на баща ми. Разпращаше илюстрирани диплянки навсякъде, като подчертаваше възможностите за бизнес тук и твърдеше, че „Космически магистрали“ скоро ще започнат да строят собствената си инсталация. Хиляди и хиляди хора започнаха да се стичат с надеждата, че или ще се заселят и ще започнат нов живот, или ще спечелят добре от предстоящия бум. Като все така използваше името на баща ми, Бланшар им продаваше земята. Скоро след това баща ми научи от официални представители на компанията, че космопорт няма да е нужен, защото някакъв нов вид репулсивен двигател правел междинния престой излишен. Разбра също, че капитан Бланшар е бил замесен в незаконни спекулации на Алфа-Центавър. Щом му стана ясно какво всъщност представлява Бланшар, баща ми му нареди незабавно да прекрати всякакви операции и да възстанови всички вложения, като заяви, че той, съдия Елстън, ще погаси всички щети, причинени от това начинание. Бланшар му отговори, че схемата е добра и носи пари, и че няма никакво намерение да връща и един цент. Каза също, че ако баща ми не желае да бъде изобличен като мошеник, ще трябва да стои извън играта. Припомни му, че във всички публикации и договори фигурира само неговото име, от което става ясно, че цялата схема е била измислена от баща ми. След това заплаши да го убие и оттогава не можахме повече да се свържем с него.

— Предложих на татко да изобличи Бланшар пред Върховния съвет, но той ми отговори, че първо трябва да изпере собствените си кирливи ризи. Веднага след това дойдохме тук. Той не искаше да ме вземе, но ужасена от мисълта, че може да му се случи нещо, не можех да остана у дома.

— Татко имаше доказателства, че „Космически магистрали Процион-Сириус“ няма да строят тук свой космопорт. То беше в онази кутия. Бланшар изпълни заплахата си. Нападна ни, открадна доказателството, а сега…

„Противозаконно е медицинският служител да участва в политическа дейност, да се намесва в съдебни спорове, или накратко, да подпомага или подстрекава искове, съдебни разпри, лични отмъщения…“

Но доктор Матусал не можеше да откъсне очи от косата й, а умът му препускаше назад, към едни други дни. Той пусна разсеяно малка капсулка в чашата й с вода и я накара да я изпие. След малко тя се почувства поуспокоена.

— Дори и да успеете да го спасите, докторе — промълви тя, — това няма да помогне. Шокът от този скандал ще го убие.

Той изсумтя разсеяно и сплете пръсти зад главата си. Черната му копринена мантия леко прошумоля. Младежките му очи се присвиха и той изсумтя. Тялото му се стегна. Фините му ръце на хирург се свиха в юмруци и като ги стовари върху масата, докторът се изправи.

— Какво пък, нищо по-просто. Всичко, което трябва да направим, е да намерим този Бланшар, да вземем от него доказателството, да кажем на хората, че са ги изиграли, да им върнем парите, да вдигнем баща ви на крака, и всичко ще бъде наред. Цялата тази бъркотия ще се оправи в миг.

Той нежно я погледна. И после, с чувство на самоувереност, отново си наля вино. Почти бе напълнил чашата, когато едно внезапно прозрение го накара да трепне и да разлее капка, която се разстла върху снежнобялата покривка като кърваво петно.

Но срещу него седеше приказната дама на сърцето му. И сега, когато стоеше лице в лице с врага, с насочен ланцет, дори мисълта за овъглените и разпръснати останки на земянина не можеше да го върне назад. Той се усмихна окуражително и погали ръката й.

Очите й грееха като смарагди в кехлибарената светлина на трапезарията.

Джанкшън Сити представляваше смесица от хаос, прахоляк и надежда. Тук живееха хора, вчера спечелили хиляда тази сутрин две хиляди — и се надяваха да спечелят пет хиляди преди падането на нощта. Парцелите се търгуваха с такава шеметна скорост, че никой не можеше да проследи цената им. Няколко очукани чартърни звездолета бяха докарали заселниците и цялото им движимо имущество беше пръснато около приземителната площадка. Слухове, кой от кой по-доверителни и до един свързани с печалба, рикошираха из улиците като куршуми.

Самодоволен, твърд и безмилостен, Едуар Бланшар седеше изтегнат под тентата на кръчмата „Комета“. Ахатовите му очи се приковаха за момент в един новопристигнал кораб, оцветен в златно, с кръстосани лъчеви жезли на носа. После се загледа към многолюдната прашна улица, по която астронавтският ботуш крачеше редом с кожения сандал и коприната се триеше в дока. Тук гъмжеше от хора, надошли от стотици планети. Стотици раси и религии, с толкова пъстро минало, колкото самата история, и все пак свързани от нещо общо — нетърпението да спечелят и да построят своя нов свят.

Едуар Бланшар въобще не се интересуваше от факта, че сапунените мехури оставят след себе си човешки руини, че с неговото заминаване от тази планета щеше да си отиде и цялата й налична покупателна сила. Десет хиляди наивници, чието единствено престъпление беше надеждата, лишени от финансови средства, инструменти и внос на хранителни припаси, щяха да бъдат осъдени на мъчително съществуване и на съмнително препитание върху това малко кълбо, привързано към една забравена диря в пространството. Подобни грижи рядко смущават съзнанието на Едуар-Бланшаровци.

Ахатовите му очи се спряха на един шляещ се марсианец — казваше се Дарт. Той носеше маска, предназначена да отделя четиридесет процента от кислорода на тази атмосфера, за да може да диша, и с нея приличаше на лошо направен и безкрайно зъл гном.

— Дарт — рече Бланшар, — изтичай ей там до оня медицински кораб и разбери какво търси един Воин на светлината тъдява.

Дарт опипа маската, придърпа колана на бластера си и смутено се загърчи, сякаш някакво изключително важно съобщение се блъскаше в бент по средата на пътя си към повърхността. Бланшар го изгледа.

— Е? Какво чакаш? Тръгвай!

Дарт се загърчи отново, докато накрая от ботушите му се издигна тънка струйка пара и той облекчено вдигна поглед.

— Винаги съм ви бил верен, капитане. Никога не съм ви предавал, на никого. Аз съм честен, такъв съм си.

Нечестните му очи зашариха смутено нагоре, докато се изравниха с колосаната яка на Бланшар.

Бланшар се изправи. Ръцете му се размърдаха заканително. При тази подкана Дарт оклюма и гласът му от злобно хленчене премина в монотонно скимтене.

— Това е корабът, в който избяга госпожица Елстън. Аз съм честен човек и никога няма да ви кажа нещо невярно.

— Но ти ми каза, че тя се е измъкнала, и вчера трябваше да карам дванадесет души да я търсят. Проклет да си, Дарт. Защо не ми го съобщи веднага?

— Просто ви докладвах, че е избягала и че случаят е приключил. Не допусках, че ще се върне. Но вие няма от какво да се страхувате капитан Бланшар. Никой Воин на светлината не може да се бърка в политиката. Вселенското медицинско общество няма да се намеси.

Ръцете на капитан Бланшар, дълги и тънки, отново се извиха, сякаш се канеха да се впият в жилите на Дарт и да ги изскубнат една по една. Но той спря порива си и се облегна назад.

— Знаеш, че съм твой приятел, Дарт. Знаеш, че не бих направил нищо, за да те нараня. Знаеш, че, така да се изразя, аз отстранявам само онези, които се противопоставят на волята ми. Знаеш, че си в пълна безопасност.

— О, да, капитан Бланшар, знам, че сте мой приятел. И съм ви признателен. Нямате представа колко съм ви признателен. Аз съм честен и обичам да го повтарям.

— И винаги ще бъдеш честен, нали, Дарт? — каза Бланшар.

Белите му ръце пак се размърдаха и той се усмихна. От един дълбок джоб измъкна първо дълъг нож, с който редовно оправяше маникюра си, после дебела пачка и накрая, сред няколко квитанции за продажби, съобщението, което съдията Елстън се канеше да донесе на Спико. Отново го прочете набързо. Документът с убийствена категоричност съобщаваше, че „Космически магистрали Процион-Сириус“ нямат намерение да използват планетата. След това драсна клечка кибрит, но преди да запали пурата си, поднесе пламъка към листа хартия и разсеяно се загледа в горящия документ. Накрая внезапно захвърли последното пламтящо късче към марсианеца и заповяда:

— Тръгвай веднага. И гледай да разбереш, каквото можеш. Ако случайно госпожица Елстън излезе от кораба без придружител; постарай се повече да не се върне. И на всяка цена се постарай, честни ми приятелю, Воинът да не разбере.

Но преди Дарт да успее да загаси пламналите дипли на дрехата си, двамата чуха добродушен младежки глас. Ръцете на Бланшар веднага се успокоиха, той премрежи поглед и се обърна към говорещия с усмивка, за която смяташе, че предразполага.

— Господи! Какъв чудесен изглед. Само ако можех да намеря човека, който продава имотите…

Бланшар скочи като на пружина, грабна ръката на доктор Матусал и я стисна с огромен ентусиазъм.

— Вие сте тъкмо на подходящото място, чужденецо. Аз съм капитан Бланшар и за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, господине.

— О, капитан Бланшар, толкова съм слушал за вас — възкликна доктор Матусал, като го гледаше с невинните си сини очи. — Това, което правите тук, е чудесно. Да направите богати и щастливи всичките тези хора.

— О, не, не е мое това дело, уверявам ви — поясни Бланшар. — Проектът беше започнат от господин Елстън от Ню Йорк, Земята. Аз съм само негов скромен агент и изпълнявам нарежданията му.

Той пусна ръката на доктора и обхвана с жест ужасния, прашен и изпълнен с врява околен пейзаж.

— Щастливи хора, щастливи — рече той. — О, нямате представа какво удоволствие е за мен да гледам как никнат къщурки и как малките семейства се заселват в тях, по пътя към големи богатства. Не можете да си представите.

Бланшар театрално сведе поглед, сякаш да остави сълзите на щастие неудържимо да закапят в прахта. Но сълзи не закапаха.

След минута той овладя чувствата си, колкото да промълви:

— Останали са ни само два имота, по хиляда долара всеки.

Доктор Матусал акуратно извади две банкноти от горния си джоб и му ги показа. Капитан Бланшар бе изненадан от необичайно бързата сделка, но отново съумя да се овладее. Той енергично придружи доктора до близката дъсчена барака, която играеше ролята на кметство, та покупката да бъде надлежно оформена.

На влизане в паянтовата постройка един висок симпатичен индивид спря Бланшар и го задържа за кратък разговор относно програма за отваряне на училища. Доктор Матусал огледа човека и прецени, че е идеалист, но глупав. Не беше особено изненадан, когато Бланшар му го представи като господин Зоран, кмет на Джанкшън Сити.

„Ето я помисли си докторът — изкупителната жертва, когато Бланшар изчезне.“

— Щастлив съм да се запозная с вас, господине… — почна кметът Зоран.

— И аз — отвърна доктор Матусал. — Трябва да е твърде висока чест тези десет хиляди души да зависят изцяло от вашите решения.

Кметът Зоран се поизпъчи.

— Смятам това доверие за тежко, но почетно бреме, сър. Бих направил всичко за нашите чудесни граждани. Наред с основателите на империи, сър, в бъдеще историята едва ли ще може да подмине тези чудесни хора — жителите на Джанкшън Сити. Успяхме да задържим наплива до минимум, сър. Тук има семейства, съпрузи, съпруги, малки деца. Решени сме да превърнем това място в райска градина.

Зоран кимна щастливо и продължи:

— Да превърнем планетата в райска градина, където всички ще процъфтяват, защото с приходите от „Космически магистрали“, когато наводнят града ни, с увеличените добиви от собствения ни труд по нивята и с печалбите от атомната станция, чийто строеж, капитан Бланшар ни уверява, ще започне в рамките на месец, ще можем да се надяваме на дълъг, щастлив и процъфтяващ живот.

Доктор Матусал огледа пустата равнина наоколо. Скоро на Спико щеше да настъпи двегодишна зима. Зима, през която нямаше да може да се отглежда нищо. Отново се обърна към кмета Зоран.

— Вярвам, че сте заделили част от капитала си за евентуални неотложни нужди. Например за храна, за да платите на спасителните експедиции да ви я докарат.

Капитан Бланшар прикри изненадата, присветнала в ахатовите му очи, и бързо се намеси:

— Убеден съм, че това няма да е нужно.

С тръскане на глава кметът Зоран отхвърли всяка мисъл за подобна нужда.

— След като земята и строителните материали са скъпи — каза той, аз съм сигурен, че скоро в общината ще постъпят още средства, веднага щом пристигнат представителите на „Космически магистрали“. А храна имаме достатъчно за цели три седмици. Между другото — обърна се той към Бланшар, — не ми ли казахте, че днес трябва да пристигнат представителите?

— Скъпи кмете — отвърна Бланшар, — нали ги знаете, те винаги се бавят. Тези големи компании, знаете, с тежките чиновници и всевъзможните ангажименти. Днес или утре, несъмнено някъде тази седмица.

Кметът Зоран кимна разбиращо, стисна ръцете на доктор Матусал и капитан Бланшар и се запъти по свои дела. Хората го спираха и го разпитваха за новини.

Дребният сънен чиновник зад бюрото направи продължително усилие да се събуди и да изрови регистъра. Но преди да започне прехвърлянето на собствеността, докторът си прибра двете банкноти по хиляда долара.

— Има две-три неща, които бих искал да знам — рече той невинно. — Чудех се дали ще има тук училища.

— О, разбира се — отвърна Бланшар. — Не знаех, че сте семеен.

— А медицинско обслужване осигурено ли е?

— Но естествено, точно тази сутрин кацна кораб на Вселенското медицинско общество. Съвсем скоро ще започнат работа по болниците.

— Само че — възрази меко докторът — Вселенското медицинско общество се занимава с глобални изследвания и планиране. Спико едва ли е в тяхната компетентност.

— Е, на ваше място не бих бил толкова сигурен — каза капитан Бланшар. — Освен това разполагаме и с обичайния приток на обикновени лекари, имаме вече трима.

Доктор Матусал се въздържа да изсумти скептично и се усмихна.

— Е, предполагам, че разбирате от всичко това повече от мен — рече той. — А какво ще кажете за водоснабдяването? Достатъчно ли е?

Тук капитан Бланшар зае най-откровената си и сърдечна поза, и кой знае докъде щеше да стигне в обясненията си за великолепното водоснабдяване на Джанкшън Сити, ако докторът не беше го прекъснал.

— Казвате, че вече разполагате с три резервоара. Сега те общинска собственост ли са, или има възможност да се купят?

Капитан Бланшар не беше очаквал, че звездите му тази сутрин ще се подредят толкова щастливо. Тънките му бели ръце се разтрепериха, сякаш готови да измъкват злато от джобовете на неговата жертва.

— Но това би означавало — каза бавно той — твърде много пари. Мда, твърде много пари.

Доктор Матусал се усмихна, сякаш ставаше въпрос за дреболия, и каза:

— За водната компания съм готов да заплатя доста прилична сума.

Дремещият чиновник изведнъж се разсъни. Очите му се ококориха. Случаят му даваше възможност да наблюдава на живо двама индустриални босове в действие.

— За, да речем, двадесет хиляди долара — каза докторът — бих могъл…

— Скъпи колега — възрази Бланшар, — двадесет хиляди долара няма да ви стигнат да купите дори водопроводната система, която сме инсталирали.

Доктор Матусал сви рамене.

— Няма защо да го обсъждаме повече.

Лек спазъм премина през дланите на капитан Бланшар.

— О, не, не — възрази той. — О, не! Сигурен съм, че ще се споразумеем. Аа… може би четиридесет хиляди?

— Не. Двадесет хиляди е всичко, с което разполагам в брой — каза докторът.

— Ами тогава е много просто. Ако ми дадете разписка, да речем, за двадесет хиляди долара, с подходяща лихва, и двадесет хиляди в брой, какво пък, можем да се споразумеем веднага. Нали знаете, аз съм упълномощен да подписвам всички тези неща от името на Елстън.

— Става — каза доктор Матусал и тутакси се озова в прегръдките на нетърпеливия Бланшар, който стисна ръката му толкова силно, че ставите на пръстите му за малко да се счупят. Очите на чиновника се изцъклиха. Беше се изправил на палци и нокти, докато се мъчеше да попълни документите за продажба. Най-после мъките му свършиха. Доктор Матусал се подписа като Уилям Джоунс, предаде съответните суми и разписки и стана притежател, горд собственик и управител на водоснабдителната система на Джанкшън Сити.

Бланшар, изглежда, бързаше да се махне колкото се може по-скоро да остави доктор Матусал на собствените му планове, така че докторът се поразходи из града. Разглеждаше временните подслони, наблюдаваше как хората се мъчат да издигнат от материали втора ръка обитаеми или поне използваеми постройки. Галеше децата по главиците, диагностицирайки наум различни болести и деформации. Изобщо, чувстваше се като Харун ал Рашид.

Всички бяха изпълнени с надежда и нямаше нито един човек, който да не се смята за потенциален милионер. Хората си разменяха ръкописни квитанции за огромни суми, платими в тридесетдневен срок. Но що се отнася до действителните наличности, доколкото докторът можа да долови, в целия град бяха останали не повече от няколко долара. Останалите, както той правилно прецени, бяха потънали дълбоко в сейфа на Едуар Бланшар.

Градът се ограничаваше от река и планински хребет и всеки квадратен сантиметър земя между тези естествени граници бе прехвърлен на друга личност от Едуар Бланшар, както докторът можа да се увери късно следобед, след краткото си второ посещение при чиновника. Наложи му се да го разбуди на няколко пъти, докато инспектираше книжата. За щастие господинът спеше сладко, докато някои от регистрите с по-поверителен характер бяха разгледани подробно.

Доктор Матусал постоя замислен на прага. Едва беше успял да избегна бластерната престрелка в някаква помиярска кръчма. Най-после схвана, че Едуар Бланшар вероятно ще даде мило и драго да напусне Спико преди зазоряване.

От доста време доктор Матусал си даваше сметка, че „Морга“ е под наблюдение. Но преди да се върне на кораба, реши да предприеме един малко необичаен ход.

Това не му отне много време, тъй като на грубата приземителна площадка имаше само няколко космически съда и всички те бяха дошли от повече или по-малко редовни маршрути между известните звездни системи. След като си свърши работата, той се върна в златистия кораб.

След вкусната вечеря, украсена с грациозното присъствие на госпожица Елстън, доктор Матусал и Хипократ излязоха от кораба по работа. На стълбата докторът каза на роба си:

— Хипократ, ей там вляво виждаш група дървета. Под тях ще намериш един марсианец. Ще го заобиколиш, докато аз му отвличам вниманието. Без да го нараняваш, ще го задържиш. После кротко ще го приберем на „Морга“ и ще излезем да си свършим работата.

Дарт, който се свиваше и потреперваше от студа, а вероятно и от предчувствието, че тази нощ няма да му донесе нищо друго освен лошо, изведнъж усети здрав професионален удар в тила. Докато се срутваше, почти успя да измъкне бластера, но така и не можа да го използва. Сънят кротко го понесе по любимите му родни канали, докато го мъкнеха към звездолета, където го заключиха в един напълно изолиран отсек.

Съвършено делово Хипократ вдигна чувала и се затътри след доктор Матусал към близките възвишения. Там реката се разклоняваше и имаше три резервоара, захранващи водоснабдяването.

Всъщност два товара мъчеха Хипократ — чувалът на гърба му и онова, което обременяваше мозъка му. И колкото и леко да се стараеше да стъпва, земята на Спико се тресеше при всяка крачка на дребното, но тежко същество, докато доктор Матусал се взираше мечтателно в звездите. Същевременно Хипократ продължаваше да дърдори кодекса. Като стигна до края, го подхвана отново. Но скоро се сети за нов аргумент в полза на безопасното поведение и зарецитира:

За жената

Ако твърда е жената,

дваж по-силен е мъжът,

тръгнал сам във небесата

към заветен звезден път.

Любовта така е мила

в мека пролетна мъгла,

прелестно деня обвила

в сладостите на страстта.

Но пътувайки към Астри

сам сред жарките звезди

ще загинеш ти, смелчага,

разумът ти щом не бди,

че къдрици сладки, нежни

не утеха са в нощта,

а нега в очи безбрежни

носи гибел и беда.

Не! По-твърдо със жените.

Виж на Вега ледний плам.

Само тъй живей през дните,

и ще стигнеш ти дотам!

(Песни на Космическите рейнджъри)

Хипократ приключи рецитацията си твърде доволен. Но щом забеляза, че господарят му изобщо не го слуша, се оклюма и унило притихна, отчаян от обстоятелството, че нищо не може да наруши гъвкавата походка на доктора, нито да смути нежния поглед в очите му.

Нощта беше красива. Повърхността на планетата искреше в светлината на няколкото луни на Спико. Пред тях се очертаваха триъгълните контури на резервоарите.

— Ето тук — каза докторът доволно. — Изсипи по една трета от чувала във всеки и се връщаме.

Едва сега Хипократ даде воля на най-мрачните си подозрения. Беше видял заниманията на доктора с лабораторните тръби. Беше забелязал как този бял прашец се изсипва в чувала, но така и не беше направил връзка с населението на Джанкшън Сити. Въпреки тромавите му умствени способности, не беше нужно голямо усилие от негова страна, за да проумее, че докторът просто възнамерява да изтрови всички жители на града. Хипократ се поколеба.

Той трепереше — толкова огромно бе усилието му да се подчини на господаря си. Нямаше думи, с които да изрази чувствата си. Можеше само да го гледа онемял, с умоляващ поглед, застанал мирно.

— Хайде — каза докторът.

И тогава, взирайки се отблизо в своя роб, той изведнъж осъзна, че съществото е ужасно изплашено.

Хипократ се опита отново да започне да цитира Вселенския медицински кодекс, но не успя.

Макар това многократно да надвишаваше силите му, доктор Матусал грабна чувала и се зае сам със задачата. Белият прашец на мига се разтвори и на лунната светлина можеше да се види как се разнася из целия резервоар. След като обработи и трите резервоара, той върна празния чувал на Хипократ. Не му го подаде — направо му го тикна в ръцете. Беше ядосан.

По целия път към „Морга“ Хипократ се мъкнеше отзад, с глава, клюмнала на кръглия му гръден кош, и гипсовите сълзи бавно се стичаха по якето му. За пръв път доктор Матусал му беше толкова сърдит.

Нощният ветрец донасяше откъм предградията на Джанкшън Сити звуци от всевъзможни инструменти и откъслечни викове. Край един лагерен огън се бяха скупчили огрени от пламъците заселници. Те слушаха тъжна и простодушна песен, която се издигаше над тях като печален призрак на нощта.

Докторът се поспря. В сегашното си състояние можеше да разбере мелодията, макар и не думите. Тя извикваше пред очите му водопади от ярка коса, които, надяваше се, го очакват на борда на „Морга“. Откъм белите равнини на Спико се носеше лек ветрец, но в него се долавяше хлад и хората около огъня се притискаха все по-плътно. Слушаха притихнали.

Един млад земянин с жив поглед го забеляза и го покани да се приближи до кръга. Тези хора си нямаха дом, нито пък материал, с който да си го построят. Спяха на голата земя и използваха заслони от одеяла, за да предпазят постелите си. Няколко деца се бяха проснали извън кръга, осветяван от огъня. Едно изхленчи и една жена отиде при него.

Песента свърши и младежът подаде кесията си с тютюн на доктора и го запита с дружелюбна усмивка:

— Къде ти е парцелът, приятелю? Някъде наблизо?

— Съвсем наблизо — отвърна доктор Матусал.

— Колко души сте? — поинтересува се младежът.

— Само аз и робът ми.

— Е, на такъв младеж като тебе — усмихна се една жена — ще му трябва помощ, когато започне да си вдига къщата. Защо не дойдеш да ни помогнеш? А пък после ще ти помогнем ние.

Младежът се засмя и неколцина от останалите се присъединиха.

— Това му се вика сделка — каза той. — Ние сме четиринадесет, а вие сте само двама. Съотношението е повече от добро.

Жената погледна доктор Матусал с блага усмивка.

— Ще трябва да запомним, че тази страна е нова — рече тя. — И че всички сме съседи. И че ако не си помагаме, нищо няма да постигнем.

Доктор Матусал се огледа и подхвърли:

— Не виждам никакви строителни материали.

Младежът поклати глава.

— Все още няма. Търсим си някаква работа. Всичките ни пари отидоха за пътуването и за да купим имота, върху който седиш.

Един старец от другата страна на огъня каза:

— Е, според капитан Бланшар атомната станция ще започне да се строи всеки момент и тогава ще има работа за всички. И да не построим палат отначало, какво пък, ще почакаме. Здрав покрив е всичко, което искам. Този тук тече.

И той вдигна поглед към звездите.

Всички се засмяха, но старецът, който току-що се беше обадил, се закашля. Напрежението се оказа твърде непосилно за него. Доктор Матусал го изгледа, присви очи и каза:

— Нали искаш още да гледаш тези студени нощи, старче?

Затършува из джобовете си, но Хипократ зад него намери онова, което търсеше. Малката черна кутийка бе прибрана в джоба на ботуша му.

Докторът я взе и избра от съдържанието й много малко, но изключително силно хапче. Пресегна се през огъня и го подаде на стареца.

— Вземи го и ще се почувстваш по-добре.

Останалите го изгледаха някак озадачено, а старецът определено прояви неохота. Всички знаят колко е деликатно и неблагодарно, когато се опитваш да помогнеш на някой непознат болен.

— Не бой се — каза доктор Матусал, — аз съм лекар.

Старецът се поколеба, после взе хапчето и го глътна.

— Би трябвало да те излекува след около час — каза доктор Матусал. — Ако се пазиш сух и на топло, астмата ти няма да се обади скоро.

Вниманието в кръга се усили.

— В името на Сатурн — рече старецът, — никога не бях чувал за хапче, което може да излекува астма за два-три часа. Що за доктор си ти?

Неканен, включил на фонографски запис, Хипократ се почувства твърде щастлив, че може да отговори на този въпрос.

— Воинът на светлината не е обикновен лекар — обяви той с писклив глас. — Той е член на организация от шестстотин, посветили се изцяло на съхраняването на човечеството, въпреки войните и пътешествията в пространството. В тази галактика има сто и шестдесет трилиона човешки същества. Грубо казано, на всеки сто и шестдесет от тях се пада по един лекар. Воините на светлината са само шестстотин. Те не се подчиняват на ничие правителство. Не са им нужни паспорти. Стига да не се намесват в политиката, личността им е неприкосновена. За да станеш член на това общество са нужни четиридесет години стаж. Но членството не се потвърждава докато кандидатът не направи безспорен и велик принос за здравето и щастието на човечеството. Членовете на Вселенското медицинско общество не практикуват като обикновени лекари. Те не приемат възнаграждение. Организацията се самоиздържа. Пред вас е моят господар, Седемдесет и седмият Воин на светлината, известен като Матусал.

Преди докторът да успее да ги спре, всички около огъня се надигнаха, а мъжете свалиха шапки. Нямаше човек, който да не беше чувал за организацията, и мнозина знаеха името на доктор Матусал. Но никой досега не беше имал привилегията да зърне член на страховитото и свещено Общество.

Смутен и позагубил търпение към верния си роб, доктор Матусал побърза да си тръгне. Ядоса се, когато осъзна, че грешката е негова, защото така и не се беше помъчил да обучи Хипократ на дискретност. Съмняваше се, че някой би могъл да внуши на съществото, че той, доктор Матусал, може или би извършил нещо, което не бива да се показва на всеки видеоекран в галактиката. Наистина в миналото си беше позволявал някои малки прегрешения, но това беше преди появата на Хипократ. И все пак, въпреки всичките си добри намерения, той не можеше да се овладее и да се обърне към роба си с приятелски тон, затова продължи да, крачи сърдито пред него.

Хипократ, отчаян и отритнат за втори път, изостана и накрая седна на един камък край пътеката, за да се опита да облекчи мъката си.

Останал сам, докторът стигна до кораба. Прекоси го, без, да се спира, до трапезарията. Беше празна. Госпожица Елстън беше изчезнала.

Отначало си помисли, че може просто да е излязла да се разведри, но едно късче хартия, ледено бяло върху салонната маса, му подсказа, че случаят не е такъв.

„Моля Ви, не се опитвайте да ме търсите. Правя всичко това на своя глава и не искам да Ви въвличам в неприятности, защото знам много добре, че може да бъдете изключен от Вашето Общество заради намеса в политически афери.“

А. Елстън.

Доктор Матусал го прочете повторно, разтреперан. После яростно го запокити към отсека, където беше затворен Дарт. Тази знаменитост също беше изчезнала. Със закъснение си даде сметка, че марсианецът сигурно е разполагал с джобен радиотелефон.

Стаичката, в която беше настанена Елстън, бе недокосната.

От един тайник докторът измъкна бластер, четиридесет патрона и медицинска чанта. После се запъти право към сградата, където през деня се беше срещнал с Бланшар.

Белите ръце на Бланшар ожесточено жестикулираха пред лицето на капитана на чартърния кораб. Ту заплашваха, ту умоляваха, ту потриваха палец в пръсти, показвайки, че ще има добро възнаграждение. Но каквото и да правеше, набитият възрастен собственик на звездолета си оставаше невъзмутим.

Като видя заплахата в лицето на петимата въоръжени астронавти, изправили се пред тях, Дарт се сгърчи и затрепери нервно.

Капитанът упорито стоеше на стъпалото на въздушния люк и мрачно поклащаше глава.

— Не, господин Бланшар, не става. Дадоха жълт картон, ви казвам. Не тръгвам никъде, преди да ми даде бял.

— Пак ти повтарям бе, човек — крещеше Бланшар. — Ще ти докарам лекар от Джанкшън Сити. Той ще ти даде бял картон. С него ще минеш през всяка планетарна карантина, където и да е.

— Тц. Да пипна някоя болест? Портът ви е нередовен. За нищо на света не тръгвам с жълт картон от Воин на светлината.

Внезапно прояснение озари лицето на Бланшар.

— Как така? Кога стана това?

— Ами преди да се стъмни, господин Бланшар. Дойде и ми даде картона. На всички даде жълт картон. Не каза каква болест, нищо не каза. Стига ми, че е Воин на светлината. Не тръгвам. Не ме моли, щото ако тръгна, и аз, и екипажът сме извън закона до живот. Няма в галактиката порт, който ще ни приеме с тоя жълт картон.

— Ще ви дам аз една болест… — изкрещя Бланшар. После осъзна, че малко повече сдържаност ще му е повече от полза, и се овладя. — Как можеш да се отървеш от този жълт картон? Ами ако самият Воин на светлината се зарази от тази болест? Ако, да речем, умре? Тогава какво? Всичко може да се случи? Да речем, че Джанкшън Сити изведнъж пламне? Да речем, че просто не можете да останете повече, пак ли ще ми кажеш, че не тръгваш?

— Това е друго. Но тези работи не са се случили, а и Воинът, господин Бланшар, си е жив и здрав. И докато имам жълт картон от него, не тръгвам никъде. Няма смисъл от рушвет и недей ме плаши. Не тръгвам и точка.

Вратата на люка се затръшна с грохот.

Ако очите на Бланшар бяха ацетиленови горелки, щяха да я стопят. Но не бяха. Той и Дарт, и другите трима бандити с обемисти денкове, плюс един подозрително шумен сандък, поеха обратно към „Комета“.

Не бяха стигнали и до предградията, когато се натъкнаха на двама заселници край една от чешмичките. Бланшар ги бе прекарал, за да придаде повече убедителност на измамата си.

Двамата пиеха вода и единият рече кисело:

— Виж това шибано небе. Кани се да завали, по дяволите.

Бланшар също вдигна очи. На блесналия звезден небосвод нямаше нито едно облаче.

— Да вали, по дяволите — каза вторият колонист. — То ще вземе да го обърне на град, или на суграшица.

— Мойта бабичка — оплака се първият — сигурно ще умре, ако се застуди. Много е зле.

— Ама толкова твърда земя за копане на гроб не бях виждал — заяви вторият.

Мрачният им коментар накара Бланшар да ускори крачка. Меката почва поддаваше под краката му. Нощта беше ясна. Но във вятъра се долавяше хлад, който не беше от времето. Всичко зависеше от настроението на тези хора.

Край реката спря, за да изчака носачите, и каза:

— Господа, май ни чакат малки неприятности.

Това нито ги изненада, нито ги притесни. Бяха си свикнали с неприятностите от рождение. Решиха, че Бланшар просто е разстроен малко повече от обикновено. Но не и Дарт. Марсианецът усука с мъка маската си, изтри я с копринен парцал и се сгърчи. Под подплатеното му яке се стичаха струйки пот, но въпреки това го побиваха студени тръпки.

— Дарт и аз — рече Бланшар — имаме да свършим нещо. След това ще намерим бял картон за оня капитан. Вие тримата оставяте багажа тук и отивате в кръчмата. Ще се срещнем там.

— А тоя сандък? Какво да го правим? — попита единият. От сандъка все така се чуваха приглушени удари. Наистина, някой можеше да мине оттук и да се заинтересува. Бланшар махна небрежно с ръка.

— Запушете й устата и я хвърлете в реката. Нещата твърде се усложниха, за да се занимаваме с дреболии.

После кимна на Дарт и тръгна.

Тримата отвориха сандъка и зяпнаха за миг, втренчени в Алиша Елстън.

Дарт вървеше след своя господар и усещаше как мразът прониква чак до крехките му кости. Погледна нагоре към ярките мигащи звезди и изведнъж осъзна колко малък всъщност е космосът при цялата му необятност. В цялата галактика едва ли съществуваше обитаема планета, на която Воинът на светлината да не може да стъпи. Но за самия него беше трудно да получи достъп до борда на някой галактичен кораб. Паспорт, пари, време. А и човек като него, с робски паспорт, едва ли би стигнал далече. Звездите сякаш се срутваха отгоре му и притискаха черепа му. Изведнъж се хвана за маската. Беше поел въздух бързо и от резкия прилив на кислород в дробовете му щръкналите му уши се свиха и забучаха. Пътеката пред нозете му загуби очертания.

Бланшар го видя как се препъва, изруга и сигурно щеше да каже и нещо по-лошо, ако откъм централната част на града не се чу глух тътен. Сякаш там се бе струпала роптаеща тълпа. Бланшар колебливо се спря. Поослуша се нерешително, застанал в края на полето, където стърчеше „Морга“, потривайки приклада на бластера с изпотената си длан. Тътенът се усили, вече се долавяха гневни гласове.

Бланшар посочи на Дарт близката грубо построена кула за приземяване и му заповяда да се качи.

Отгоре Дарт успя да види градския площад и замръзна вторачен.

— Е? — извика Бланшар.

— Тълпата е голяма — отвърна Дарт. В гласа му се долавяше истерия. — Воинът се е качил на една платформа и им говори! Държи мегафон, но не мога да чуя какво…

Нов дивашки вик на тълпата проехтя откъм града и заглуши думите му. Бланшар тръгна през полето към „Морга“.

Поогледа кораба и след това смело отвори главния люк и нахълта в отсека за управление. Очите му опърлиха стените и намериха оръжейния тайник. Измъкна един ракетомет от скобите и нагласи далекомера му. Миг след това се озова на приземителната площадка и се закатери по стълбата на кулата.

Белезникавите му пръсти трепереха, вкопчвайки се в ръкохватките по парапета. Даваше си ясна сметка за размерите на престъплението, което възнамеряваше да извърши, и за всичко, което то можеше да му навлече. Но когато насочи ракетомета, пръстите му спряха да треперят и окото му хладнокръвно прецени разстоянието до осветения площад.

Фигурата на доктор Матусал се очерта колебливо в окуляра и после се стабилизира. Скалата на далекомера регистрира шестстотин и осемдесет метра. Образът във визьора за миг се разми и след това блесна в зелено. Когато визьорът отново се отвори, целият площад сякаш подскочи към него.

Огненото кълбо се тресна в колоната вдясно от доктор Матусал и той залитна. Оранжеви струи пръснаха към тълпата и събориха мъже и жени по земята. Платформата се подпали и се заиздига зеленикав дим.

С нескрита гордост, щастлив от безупречния си прицел, Бланщар се взря в застиналата фигура на доктора — около нея се разхвърчаха огнени експлозии, първо от дъсчения под, а след това и от дрехите му.

Дарт истерично го задърпа и Бланшар се обърна. Робът разтревожено му сочеше към реката вдясно от тях.

Звездният блясък разкри пред очите им две тела, които се люшкаха, понесени от течението. Миг след това към тях се присъедини трети силует. Зловещото трио се завъртя в един въртоп, сякаш сбрало се на призрачно сборище, и след това, като че ли не решили нищо, фигурите продължиха по течението.

— По дяволите! — изсумтя Бланшар. — Пияна сган.

И отново се зазяпа към площада. Но бясното спускане на Дарт по стълбата — марсианецът въпреки малкото си тегло яко разклати кулата и за малко да го събори, го върна към действителността. Марсианецът пищеше.

Нервите на Бланшар не издържаха и той насочи целия си гняв към бягащия роб. Беше съвсем очевидно, че Дарт е рухнал психически. А един отчаян роб…

Бланшар опря ракетомета на бедрото си и застреля по марсианеца. Огън изсвистя пред роба, но Дарт продължи да тича, Бланшар включи на автоматичен режим и огнените дири засвистяха около и върху бягащия. Но откатът на оръжието беше толкова силен, че последният изстрел се отнесе по-скоро към зенита, отколкото към беглеца.

И все пак го улучи. Дарт все още продължаваше да тича, но вече по-колебливо, и скоро попадна отново в обсега на мятащото смъртоносен пламък оръжие. Продължи, препъвайки се, но дрехите му пламнаха. Той се спря и в агония заразкъсва маската си. Крещеше на пресекулки, понеже упоритият мундщук беше прилепнал към устата му. Обърна се още веднъж и тежко се строполи сред пламъка, хвърлящ ярки струи около него. Огънят избухна, вдигна се дим, и след като нямаше повече от какво да се храни, се смали и изчезна.

С разтреперани ръце Бланшар заслиза надолу по кулата, хващайки се за ръкохватките. За миг се ужаси от начина, по който беше убил Дарт, който макар и страхлив, поне му беше верен. Още повече от шокиран от осъзнаването, че е загубил самообладание, и този шок се удвояваше от болезненото признаване на факта, че са го изхвърлили извън орбитата на собствените му планове.

Стъпи на земята и за миг се поколеба. Но тежината на претъпканите с пари джобове и самочувствието, че досега е триумфирал, му вдъхнаха кураж. Пое дълбоко хладния нощен въздух и с подновена самоувереност презареди ракетомета и се огледа.

Едва тогава го осени идеята. За миг се сниши, сякаш блъснат от яростните викове, ехтящи откъм градския център. Бясно огледа полето към „Морга“. Бял картон? Че за какво изобщо му трябваше бял картон?

Смехът му прозвуча като остър лай. На „Морга“ имаше оръжия. Лъчеви дезинтегратори. Някой по-голям военен съд сигурно щеше да го победи в сражение, но малко транспортни кораби бяха толкова добре въоръжени. Но дори корабът да не разполагаше с оръжия, можеше да го изправи с опашката надолу над града и над останалите съдове на площадката и да не остави и бурмичка от каквото и да е, което би могло да каже на другите планетни системи, че тук е станало нещо друго, освен че е вилняла банда космически пирати.

Виковете се усилиха. Без да се обръща, Бланшар спринтира към „Морга“. Воин на светлината! Е, малцина биха си позволили да разпитват обитателя на такъв кораб, пък и имаше толкова забутани планети, на които можеше да се натресе с него и да си купи друг с половината от парите, с които щеше да се качи на борда.

Само за миг съжали за начина, по който се беше принудил да направи неща, за които човек заслужаваше да бъде даден в робство и да го пратят по дяволите за вечни времена. Неговата изкупителна жертва се беше оказал Елстън. И то твърде добра жертва, тъй като Елстън беше мъртъв. Но дори и при това положение Бланшар се съмняваше, че някой изобщо ще приписва вината на когото и да било, освен на космическите пирати, на които Системната полиция винаги прехвърляше вината за неразкритите престъпления. А след десетина минути този участък на Спико щеше да бъде подложен на верижна реакция, предизвикана или от оръжия, или от стартови тръби.

Докато тичаше покрай Дарт, или във всеки случай покрай онова овъглено нещо, което доскоро представляваше Дарт, от живия му поглед не убягна яркото проблясване на металната му значка. Бланшар се спря и откъсна своята. Спокойно можеше да се допусне, че тази овъглена купчина е от двама души, а не от един. Идентификационната му значка издрънча до останките на Дарт.

Той отново се затича към „Морга“, която хвърляше бледи златисти отблясъци на звездната светлина.

— Бланшар!

Той се извърна с насочено оръжие и замръзна. Откъм кулата към него тичаше човек.

— Бланшар!

Гласът му беше познат. Докторът! Дрехите му бяха овъглени, а лявата ръка превързана. Зад него се носеше тъмен облак от хора.

С припрян изстрел Бланшар накара преследвача си да залегне и след миг успя да се добере до люка. Блъсна го и връхлетя в контролния отсек.

Хвърли оръжието си на пода и сграбчи стартовите ръчки и бутони на пулта за управление. Една от групите превключватели за излитане и приземяване беше етикирана „Химическо“. Над другата, със същото предназначение, пишеше „Атомно“. Той включи втората. Ядреното делене щеше да започне само след няколко секунди.

— Бланшар!

Тълпата се люшна около кораба. Хората вече бяха под двигателните дюзи.

Кметът Зоран извика да насилят люковете и двама души заблъскаха люка с яките си юмруци. Някой изкрещя да се дръпнат от дюзите и човешката маса се люшна назад.

Светнаха фенерчета и корабът и теренът около него грейнаха като на дневна светлина. Хората завикаха окуражително към двамата, които продължаваха да блъскат люка, предназначен за излизане в пространството. Едно момченце успя да се покатери на върха на кораба и усърдно заудря с дръжката на прашката си в стъклото на аварийния люк. Баща му тръгна към него с намерение да го свали, но после усети, че детето му става герой, и заръкомаха към останалите, за да им покаже, че това е неговият син. Момчето влезе в кораба и няколко жени изпищяха, осъзнали, че Бланшар може да го убие.

Мъжете утроиха усилията си, мъчейки се да разбият вратата. Изведнъж тя поддаде, но не от натиска им — момчето я беше отворило отвътре. Но когато ордата се втурна да нахлуе през нея, то препречи пътя им и закрещя пискливо. Миг след това човешката маса рязко се отдръпна.

Не момчето ги беше спряло. Овъглен, съсипан и останал без дъх след огромното изтощение, на прага на люка се появи доктор Матусал. В десницата си държеше малък бластер, от чиято цев все още струеше дим. Той веднага се опомни и прибра оръжието в кобура.

Занемялата тълпа изведнъж избухна. От три хиляди гърла мощно се надигна победоносен възглас, който се понесе на огромни вълни към кораба и за малко да го събори. Ентусиазмът отекна през полето и се блъсна в околните хълмове, отскачайки от тях с удвоена сила, за да се смеси с нови възгласи, които заехтяха сред вихрушката от мятащи се нагоре из въздуха шапки.

Доктор Матусал се опитваше да им каже нещо, но всеки опит потъваше сред врявата. Накрая, след като беше вдигнал за пети път ръката си да помоли за тишина, го оставиха да говори.

— Искам да кажа на кмета Зоран…

Понесоха се нови възгласи в чест на кмета и той пристъпи напред.

— Кажи на хората си — извика докторът, че парите им са в безопасност.

В отговор настъпи истинска лудница.

— Погрижете се — извика доктор Матусал, когато отново получи възможност да говори да източите водопроводната система, всички резервоари. Аз… е, просто източете си водопровода и не пийте вода от него, преди да сте го направили.

И това посрещнаха с радостен възглас, както биха приветствали каквото и да е.

Когато се поуспокоиха, докторът повика Хипократ. Но нито един с подобно име не се обади. Хората се пръснаха да търсят роба на доктора, ала особен резултат нямаше.

Накрая докторът им благодари, изнесе момченцето и въпреки многобройните викове да излезе отново пред тях, затвори здраво люка и повече не се показа.

Все още имаше твърде много, което да се обсъжда, и тълпата, надяваща се доктор Матусал пак да се появи, продължаваше да се суети около кораба.

Неколцина космически рейнджъри се натъкнаха на нечии овъглени останки и разпознаха идентификационните значки. Веднага плъзнаха слухове, че не Бланшар, а някой друг се е качил на кораба. Нова вълна на песимизъм премина през тълпата. Щом Бланшар бе изгорял, тогава какво е станало с парите им? Сигурно и те бяха изгорели с него. Хората се застичаха обратно към кораба и завикаха доктора.

Някои обаче загубиха интерес и спомняйки си за предупрежденията на доктора да източат водопроводната система, последваха един от местните лекари. Огрян от отразената слава, той пое водачеството и тръгна с тях да изпълнят това, което им беше наредено.

Онези, които останаха, изведнъж се стъписаха от странния сатанински, особено остър писък на включеното на борда на кораба динамо. Отначало го взеха за вой на див звяр, но бързо разпознаха източника му. Скоро след това от люковете на средния отсек заструиха светлини и от тях изпълзяха ослепително ярки зелени, жълти и червени езици, които осветиха напрегнатите лица от най-близките редици.

Други динама процепиха нощната тишина и корабът цял завибрира, от дюзите до носа. Някои от зрителите помислиха, че се готви да отлети, и се отдръпнаха на почтително разстояние, но други, по-образовани, прецениха, че тази зловеща демонстрация не носи подобно послание, нито каквото и да било послание, и останаха по местата си, очаровани от гледката.

Отново смелост прояви малкото момче, героят от предишния епизод. То пак се покатери до аварийния люк, който беше останал отворен, спусна се през него и само след миг се показа отново. Лицето му беше пребледняло. Момчето се спусна препъвайки се по стълбата на корпуса и когато стъпи на земята, краката му се подкосиха. Едната му ръка, впита в най-долната скоба, го задържа да не падне на земята. Изглежда, му бе прилошало.

По-нетърпеливите го наобиколиха, повдигнаха го и го заразпитваха. Но детето закрещя и ги заудря с юмручета, за да го оставят на мира. Когато най-после го пуснаха, то притича чевръсто през тълпата и намерило утеха в прегръдките на майка си, се разплака.

Отново плъзнаха слухове. Някои от тълпата смятаха, че в кораба се вършат дяволски работи. Други поддържаха безумната хипотеза, че всъщност докторът изобщо не се е показвал на входа на космическия люк, а че това е бил Бланшар, облечен в неговите дрехи. Трети започнаха да припомнят тайнствените и страховити неща, които бяха чували за Воините на светлината, доктори, които никой не познаваше и които притежаваха такава мощ, че не бяха подвластни на никое правителство. Някой настоя, че трябва да уведомят корабите на Системния патрул и скоро един авторитетен младеж, който се оказа радист на един от корабите, отиде да изпрати съобщение, като обеща, че до заранта ще пристигне патрул.

При този нов стимул хората от града започнаха отново да се стичат на многобройни купчини около кораба и сред тълпата се понесоха злобни закани. Накрая призоваха кметът Зоран да вземе мерки и изтласкан напред, той с властна крачка пое към люка на „Морга“.

Злобният писък на няколкото динама на борда продължаваше, светлините бляскаха и се извиваха в дъга. Така мина още един час.

Тогава хората си спомниха още нещо, което бяха чували за Воините на светлината — че е достатъчно да ги отлъчат, ако се намесят в политиката където и да било. Това ги убеди, че трябва да предприемат някакъв отчаян ход спрямо човека, криещ се в кораба. Изневиделица се появиха бластери, отнякъде домъкнаха и една греда да разбият вратата. Никой и не помисли за отворения авариен люк.

Контрастът между силния вой отвътре и внезапно настъпилата тишина беше толкова остър, че мъжете, вдигнали гредата, се поколебаха. Тишината звънна в ушите. Чуха се щурците, запели край речния бряг. Всички се смълчаха.

С бавен стон люкът се отвори и на прага, облян от блясъка на петдесет фенерчета, застана сивокос мъж с благородна осанка и погледна спокойно към тълпата.

— Приятели мои — произнесе мъжът. — Аз съм Ейлин Елстън.

Те зяпнаха. Неколцина се приближиха да го огледат. Човекът изглеждаше уморен, но досущ както си го представяха от всички описания.

— Тук съм, приятели мои, за да ви съобщя, че утре заранта ще можете да си получите всички пари или ще ви се осигури работа в някои проекти, които предвиждам тук и които ще финансирам — както си изберете. Парите са с мен. Ще ми трябват регистрите и смятам, че утре ще се справим с всичко това. Но ако някои от вас се съмняват, могат да ми покажат разписките си и ще започна още сега…

Вече наистина го познаха. Познаха го и облекчението им беше толкова огромно след всичките подозрения и тревоги, че възгласите надвишаваха два пъти онези, с които бяха посрещнали доктор Матусал. Връхлетялата гръмотевица от гласове накара кораба, а и целия град да затрепери. Мъжете се хванаха за ръце и затанцуваха в лудешки кръгове. Шапките им полетяха към небето. Възгласите им отекваха, докато от гласовете им не остана нищо, освен пресипнал хрип. Имаха нужда да навлажнят гърлата си и се понесоха към града. Понесоха и Елстън на раменете си и стотици се бореха, за да раздрусат ръката му и да му изразят вечната си преданост.

Искаха отново да им говори.

Той щеше да им говори и те щяха да говорят, а наличните запаси от алкохол в Джанкшън Сити щяха много бързо да се окажат изчерпани.

Ако не бяха толкова шумни, щяха да чуят зад себе си на „Морга“ странен тропот и шум, който подсказваше, че в дезинтегратора за смет се изсипват обилни останки от материя.

Най-после, спокойно и без да вдига шум, истинският и единствен герой на събитието, напълно забравен, се зае със сетни усилия да се справи със собствените си обгаряния и с изтощението. После се отказа. Сърцето му се беше свило от тревога. Той залитна уморено към каютата си, надявайки се да намери нови дрехи. Но до космическия люк се спря онемял.

Там стоеше Хипократ, а в четирите му ръце лежеше като в бебешка люлка едно твърде скъпо за доктор Матусал същество. Бледата оголена шия на Алиша Елстън се бе отпуснала, устните й бяха полуразтворени, огнената й коса се сипеше към пода като водопад. Около нозете на Хипократ се стичаха капки вода.

— Тя е добре — каза Хипократ. — Когато тръгнах край брега на реката, се натъкнах на трима души, които я измъкваха от един сандък. Убих двама, но третият я хвърли в реката. Убих и него, но трябваше да повървя доста по течението, докато я намеря. Изтичах с нея до най-близкия звездолет и й включих апарата за изкуствено дишане и кислород. После я оставих да полежи, загърната в одеяла, докато се наспи добре, след което я донесох. Каква беше тази тълпа, господарю? За какво викаха толкова?

— Как успя да я намериш? — извика доктор Матусал и поведе своя роб към една от кабините, където поставиха внимателно Алиша на легло и отново я завиха.

— Бях… бях се натъжил. Вървях покрай реката. Нощем виждам по-добре и… така я видях.

Но очевидно не това интересуваше Хипократ. Той не виждаше причина да обяснява, че е поставил в джоба на момичето малка радарна тръба, тъй че да не му се налага да бие няколко мили до Джанкшън Сити всеки път, когато на господаря му хрумне да й изпрати съобщение. Имаше безброй незначителни неща, с които не виждаше смисъл да занимава величавия ум на доктор Матусал.

Пренебрегвайки радостта и приливите на благодарност, които се изливаха от господаря му, Хипократ стърчеше невъзмутимо насред кабината.

— Не знам как изобщо бих могъл…

— Получихте си госпожица Елстън, господарю. Звездните пътища са широки. Можем да отидем далече. Още утре заранта ще се знае, че един Воин на светлината се е забъркал в лични връзки и се е намесил в политиката. Утре вечер Системните патрули вече ще ни издирват. На следващия ден Обществото ще ни е изключило, или най-малкото ще ни привика на обяснение, преди да ни изключи. Времето ни е малко. Имаме всички основания да напуснем тази галактика. Някъде, може би на Андромеда, можем да намерим скитащи разбойници и да се присъединим към тях…

Доктор Матусал го изгледа строго.

Хипократ колебливо отстъпи. Хвърли поглед към жената, която беше спасил, и после отново погледна господаря си. Разбра, че нещата ще тръгнат по-различно.

Утрото беше светло. Зората окъпа корпуса на „Морга“, чак докато всяка златна плочка по звездолета не грейна неотразимо. Капчици роса заблестяха по моравата сред полето, ята птици закръжиха и шумно затанцуваха, в порозовяващите лазурни небеса.

Джанкшън Сити уморено се събуждаше. Потъркваше очи, мъчейки се да се предпази от ярката дневна светлина, отново ги потъркваше и най-сетне започна да се надига, с натежала глава и удебелен език.

Никой не коментираше нощния пир. Кръчмата „Комета“ беше затворена. Вятърът люшкаше вратите на Бланшаровата къща и пантите им поскърцваха разсеяно. Но никой не коментираше. Всички залитаха тромаво и никой не обсъждаше нищо с никого.

Така минаха първите няколко часа от утрото. Хората лека-полека се заемаха с ежедневните си дела, когато един кораб на Системния патрул се снижи и кацна на импровизирания главен космопорт.

Хипократ изтопурка по корабната стълба, погледна загрижено новопристигналия и захвърли метлата. Отново се дотътри до горе и влезе в главния салон, където беше доктор Матусал.

Три пъти отвори уста да заговори, но така и не можа. Докторът седеше потънал в размисъл и никакъв словесен шум не можеше да го разсее. След това се изправи и закрачи край широката маса. Изобщо не обърна внимание на Хипократ.

Накрая дребното същество не издържа и наруши всякакви етикети.

— Идват, господарю! Все още имаме време. Все още имаме време! Не искам да ви арестуват.

Но със същия успех можеше да говори и на облаците, които леко се носеха по небето. С широка крачка докторът се запъти да разреши своя проблем. В сравнение с изминалата нощ външният му вид се беше подобрил значително — всичките му обгаряния бяха изчезнали, а ръката му вече се движеше свободно. Но до лечебната процедура все още имаше време — правилото не се нарушаваше никога. Доктор Матусал изглеждаше малко посивял, малко уморен, около устните и ъглите на очите му се бяха появили бръчици.

Той влезе в една от кабините, където пазеше различни документи, взе една пластмасова папка и погледна грижливо положения в нея документ. Постоя така дълго време, после излезе и застана в коридора пред каютата, където все още спеше Алиша — красива, жизнена и млада.

Хипократ отново заговори:

— Можем да вземем и нея. Все още имаме време. Още не са отишли в града да разпитват…

Доктор Матусал стоеше безмълвен. Робът се върна при люка и хвърли поглед към града.

Лек ветрец полюшваше стръковете трева. Сребристият поток ромолеше по пътя си. Но Хипократ не можеше да забележи красотата на този слънчев ден. Острото му внимание бе приковано към служителите на Системната полиция, които крачеха към града, позадържаха се там и след това свиха обратно към кораба, последвани от неколцина зяпачи, две кучета и едно момче.

Хипократ изтича в салона. Внезапното му нахлуване изненада Алиша, която, облечена и два пъти по-хубава отпреди, стоеше до доктор Матусал край картотеката.

— Господарю! — извика умолително Хипократ.

Но доктор Матусал остана глух за думите на роба си. Той — виждаше само Алиша. Алиша също не забелязваше присъствието на Хипократ — изцяло бе погълната от онова, което й говореше. На малкия роб му се стори, че в очите й се чете ужас.

Доктор Матусал отвори пластмасовата папка и й показа нещо. Тя погледна, после трепна и пребледня. Гледаше доктора като хипнотизирано, ужасено птиче. С несъзнателно движение придърпа полата си и се изправи.

— И така, скъпа — отрони доктор Матусал, — вече знаеш. Прости ми за предложението, което ти направих, и затова, че те подведох.

Тя се отдръпна и замънка нещо за вечна благодарност, за това, че му желае всичко най-хубаво и много други объркани неща, които всъщност се сляха в едно отчаяно желание да й разрешат да се махне.

Доктор Матусал се усмихна тъжно, кимна й и гънките на златистата му блуза прошумоляха в покрития със скъпоценни камъни колан.

— Довиждане, скъпа моя.

Припряна, забързана, тя промълви „сбогом“ и после, стиснала гърло с ръка, изтича покрай роба, спусна се по стълбата и затича през космопорта към града.

Хипократ я наблюдаваше как заобиколи приближаващите се полицаи и се понесе към скупчената на площада група граждани — баща й им говореше нещо. Далечните възгласи на тълпата отекнаха немощно. Хипократ замислено почеса антените си, насочи вниманието си към идващите полицаи, наежи се и посегна към бластера си.

— Ей, вие горе, здрасти! — извика един елегантен младеж, облечен в пурпурната униформа на служител от Системния патрул.

— Тук няма никой! — заяви в отговор Хипократ.

— Замълчи — обади се доктор Матусал зад гърба му. — Заповядайте на борда, господа.

Зяпачите, момчето и кучетата останаха навън, спрени от свирепия поглед на Хипократ. Скоро салонът се изпълни с пурпур.

— Сър — каза офицерът провлечено. — Знам, че нахлуването ни тук е твърде нахално. Но тъй като вие сте по-старши от всички… Е, бихте ли могли да ни кажете нещо за странното съобщение, което получихме от този район? Никак не бих искал да ви безпокоим. Но засякохме призива и пристигнахме. Не знаем никакви подробности. Петима души, някакъв си Бланшар и негови приятели, избягали извън града и може би са някъде наоколо. Но бунт не е имало. Бихте ли могли да ни разкажете нещо, сър?

Докторът се засмя и каза:

— Чух, че е имало караница с тези петимата, но подробности не знам. Просто слухове.

— Все ще се намери някой да ти създава работа — оплака се офицерът. — Досада. Изчезването на петима души не е сериозна причина да ни викат. Виж, бунт… — Той въздъхна, загледан в пейзажа навън, и продължи отегчено: — Казват, че нито един радист от тукашния космопорт не е подавал подобно съобщение, но въпреки това го засякохме на три приемника. Шегичка май.

— Така изглежда — засмя се доктор Матусал — Шегичка.

Мъничкият роб объркано ги наблюдаваше как се отдалечават. Момченцето се помая, зяпнало към кораба, сякаш се мъчеше да изрови нещо от главицата си. Беше твърде смело момче, същото, което се бе изкатерило на кораба предната нощ.

— Приятел — извика му Хипократ, — ти да си спомняш за някакъв бунт?

Момчето поклати глава.

— Ами… не. Изглежда, всички си мислят, че май трябва да е имало нещо, но…

— А да си спомняш да са убили някой, някой си Бланшар? — продължи Хипократ, измъкнал мистериозно сладкиш от едно килерче зад себе си.

— О, никой не го е убивал, всички знаят това. Той избяга още щом се появи господин Елстън.

— А да си спомняш някой Воин на светлината да е говорил снощи пред тълпата?

— Какво? Наистина ли?

— Не — отвърна Хипократ уверено. — През целия ден вчера той изобщо не е излизал от този кораб, нито пък снощи.

И момчето алчно сграбчи подхвърления му сладкиш, а Хипократ се затресе обратно към салона.

Не знаеше какво очаква да намери там, но със сигурност не и това: господарят му си беше пуснал песничката за Цигуларя от Сафи, който свирел само за един петак, тананикаше си бодро и изпълваше поредната ръкавица с безбройните си изчисления.

С кисел глас Хипократ му заговори.

— Вие сипахте прах във водата, за да забравят всички, да се разгневят и после да забравят. Той се е разнесъл. Никой не си спомня нищо. Съдията Елстън и Алиша са обещали да не говорят. Разбирам. Но трябваше да ми кажете. Тревожех се за вас. Трябваше да ми кажете! Никой нямаше да узнае, а аз се поболях при мисълта какво може да се случи!

Без да спира да си тананика, докторът промърмори:

— Сега, след като си върнах двадесетте хиляди, и с това, което е в сейфа, ще имам достатъчно да прескоча до… да-да, тара-рам, да-да… да. Да, кълна се в Жоржета, ще отида!

После хвърли молива и се изправи с усмивка.

— Здравей, Хипократ, приятелю! Чудесен ден, нали? Какво ще ми спретнеш за обяд? Да е вкусно, и внимавай, никакво вино. Потегляме право за Сафи. Там ще си купим напълно нов комплект радитронна екипировка и ще се отървем от целия този боклук. Защо… — спря се той зяпнал — защо плачеш?

— Не плача! — изрева Хипократ и се разбърза да почисти масата, за да сервира най-великолепния обяд на най-прекрасния господар на най-щастливия откупен роб в галактиката.

Само след секунди той запя „Цигуларя от Сафи“, подражавайки точно на току-що спрелия запис. Чувстваше се щастлив като никога.

По време на обяда, докато поднасяше нови блюда в златните съдове, Хипократ намери време да хвърли поглед — всеки роб трябва да е добре информиран — върху документа, който за негово огромно щастие така бе изплашил онази непоносима, ужасна жена.

Древният, внимателно загърнат и добре запазен пергамент, потъмнял и покрит тук-там с петънца плесен поради многовековната си възраст, му предостави твърде малко информация. Той просто удостоверяваше, че университетът „Джон Хопкинс“ на някаква планета, наречена Балтимор, в една звездна система на име Мериланд — къде ли пък се намираше това? — удостоява с пълни лекарски права някои си Стивън Томас Метридж, в годината на нашия Господ хиляда деветстотин четиридесет и шеста от Рождение Христово.

Дори доктор Матусал наистина да беше изучил занаята си преди седемстотин години, какво от това? Нали знаеше много повече от всеки доктор, завършил в най-доброто съвременно учебно заведение.

Е, добре се отърваха, но защо все пак на нея не й хареса този университет — ето това Хипократ така и не можа да разбере.

Той отново запя за Цигуларя от Сафи и после го забрави в щастливия тласък на излитането.

Лудостта на Нейно Величество

Разсеяността си има своите малки неудобства. Тъкмо тази заслужаваща съжаление слабост бе отнесла доктор Матусал, високоуважавания член на Вселенското медицинско общество, на четиридесет и пет светлинни години встрани от маршрута му и го принуди да кацне в системата Алгол, на планетата Доркон.

Хипократ го беше питал настоятелно и многократно дали са взели на борда от Спико нов заряд за двигателя, на което докторът всеки път кимваше разсеяно. Но след деветдесет и пет светлинни години полет се оказа, че „Морга“ продължава да лети единствено благодарение на доброто си име и че в златните й дюзи е останала мощ колкото на три-четири скакалеца.

Това беше твърде притеснително. Хипократ се изрази точно така и размахвайки четирите си ръце, включил на фонографски запис, зарецитира текст от двеста хиляди думи за горивото и за неговото значение по време на междузвездни пътешествия. Говореше толкова пискливо, че доктор Матусал в пилотското отделение изключи всички средства за комуникация с операционната зала, където беше Хипократ, след това включи инерционните конвертори, за да се приземи някак си в системата на Алгол.

Никога не беше идвал тук, което бе странно, защото Алгол се намираше не много далече от Земята — всъщност от страната на Земното галактическо колело. Но беше чувал някои неща за това място — от време на време. Когато живее седемстотин и петдесет години, човек чува какво ли не. Още в началото на този промеждутък от време той беше изхвърлил от ума си всякакви предубеждения и затова те не му попречиха и този път. Де да бяха.

Из космическите пристанища Алгол имаше мрачна репутация. Хиляди години хората я бяха наблюдавали с трепет, само защото примигваше на всеки три дни. Наричаха я Окото на злото и Звездата на демона. Това чувство така се бе загнездило в умовете, че повече от век, откакто бяха започнали пътуванията в космоса и неговата колонизация, хората подминаваха Алгол, без дори да проучат дали около нея кръжат планети.

Учените знаеха, че тя е звездно джудже, въртящо се около друга, по-ярка звезда, което я прави променлива. Но след като една експедиция претърпя катастрофа на една от планетите й, след като в тази система изгоря трансгалактичен лайнер, хората си спомниха предишната й лоша слава и отново започнаха да я отбягват. Това, разбира се, я превърна в идеална пиратска база и скоро шестте й планети, населени с разнообразни видове, се изпълниха с кръв и разбити останки от плячка.

„Както е естествено при подобни еволюции, тя веднага породи — се казваше във «Вакуграфен служебен звезден пътеводител на Обединените планети», който доктор Матусал четеше в момента (все още изключил връзката с Хипократ) — един силен владетел, който изяде по-дребните династии, и през последните триста и деветнадесет години представлява монархия, обхващаща шестте планетни държави и управлявана от Доркон.“ В книгата се поясняваше, че „в системата съществуват вътрешни космически пътища. Гориво и припаси могат да се получат в Ринго, главния град на Доркон.“ Явно тук щяха да намерят такава дреболия, каквато представляваше зарядът за „Морга“.

Доктор Матусал посегна да включи предавателя, за да каже на Хипократ накъде са се запътили, но в слушалките му се изля словесен порой:

— „Ръчните вериги трябва да бъдат усилени с нишки двойноусукан валадиум. Пет ергосекунди инжектиран…“

Хипократ явно не беше доволен. Докторът неловко се засмя. Той беше купил странното ниско същество на един търг преди около век, като възнамеряваше да изследва метаболизма му (хранеше се само с гипс), но джуджето проявяваше такова усърдие и мозъкът му беше така добре устроен да запомня всичко, че той повече и не помисли да го изследва и отдавна се бе примирил с информационния потоп, с който от време на време го заливаше Хипократ.

Проехтя гонг. Нещо изсвири. Огромната плоскост на контролното табло пред него замига, показвайки му възможните места за приземяване. Метален пръст щръкна изведнъж от гравитомера и се допря в намотката за приближаване. Корабът включи химическия двигател за забавяне на скоростта. Носът се наклони надясно, за да улесни снижаването в оставащите неколкостотин мили, последва леко подрусване — „Морга“ кацна. Чу се металически звън от автоматично отварящите се аварийни люкове, издрънчаха падащи стълби, сондите се заровиха дълбоко в почвата.

Доктор Матусал разкопча противоударния си шлем, изправи се и се протегна. Люковите предпазители се отвориха сами и разкриха пред очите му ширнало се зелено поле, заобиколено от дървеса, и пластмасовите кули на някакъв град в далечината.

Но сондите все още не бяха готови. Показа се анализаторът — масивен куб с червени и зелени лампички по стените. Той не бе установил присъствие на нищо вредно, неестествено или опасно. Но макар да светеше в зелено за атмосфера, гравитация, растителност, храна, условия за обитаване, време, ветрове, температура на повърхността, температура под повърхността, наличие на радиоактивност и хиляди други фактори, той мигаше червено-червено-червено за войници, оръжие, мъртъвци, жени и враждебност. На екрана в основата на таблото се изписа:

„Относително небезопасна. Препоръчва се незабавно отлитане.“

Доктор Матусал дължеше продължителното си съществуване в телесна форма на известно суеверие по отношение на апаратите. Щом съществуваха, човек трябваше да се съобразява с тях, и щом даваха съвет, беше добре той да се спазва. И той беше готов да отлети на химическо гориво до някоя близка база, ако в този момент Хипократ не набута храбрите си антени в кабината.

— „… Временната проява на невнимание към температурни течове може да доведе до йонизация на фарундиеви частици и последващо…“

— Престани! — каза докторът.

Хипократ престана. Но не защото му бяха наредили. Той четеше: „Относително небезопасна. Препоръчва се незабавно отлитане.“ Това го постави в безизходица и докато разсъдъкът му се бореше яростно с тази дилема, господарят му слезе в трапезарията да изпие очакващата го чаша мляко.

Всички люкове тук бяха широко отворени. Салонът беше обзаведен от самия Сиральо още в началото на века. Беше облицован със злато и обсидиан и стените му бяха щедро изписани с непрекъсващи сцени на пир, които се събираха нагоре към звездната карта на галактиката, такава, каквато беше позната по онова време. Люковете бяха замислени така, че да позволяват околният пейзаж да изглежда като част от стенописа. Но в този случай не беше така.

По клоните на дърветата около площадката за приземяване се люлееха шестстотин и деветнадесет трупа, завързани с краката нагоре. Бяха в униформи, избелели от слънчеви лъчи и снегове, а от лицата им бяха останали само озъбени челюсти и пожълтели кости. Изригванията на дюзите при приземяването на „Морга“ бяха предизвикали вятър, при чийто порив те се бяха залюлели във вихрен валс — а може би в ужасяваща панихида.

Доктор Матусал остави млякото, огледа цветните лехи и добре подстриганата трева и отново вдигна поглед към обесените мъртъвци.

— Хипократ!

Джуджето тутакси се появи — с всичките си петстотин килограма.

— Оставаш на кораба. Ако вместо мен се приближи някой друг, включи защитен екран Алфа. Поддържай връзка с мен и корабът да е готов за огън. Въпроси?

Хипократ беше твърде разстроен и не отговори. Докторът се преоблече в златна туника, наметна на раменете си пелерина, изтъкана от слънчеви нишки, закопча на кръста си два бластера и слезе по стълбата.

С годините човек усвоява някои инстинкти, които не е задължително да се наричат предчувствие. Службата във Вселенското медицинско общество бързо ги доразвива. Защото макар членовете на Обществото да притежаваха единствени монопола върху пълното медицинско знание, забранено на различните системи и в различните държави, и макар да не се подчиняваха на никого и да имаха статут на неприкосновеност, случва се какво ли не. Да, случва се какво ли не. В малката катедрала в далечната им база бяха положени повече от сто абаносови урни. Воини на светлината, които се бяха върнали у дома завинаги.

Ето защо докторът насочи цялата си енергия към това да намери бързо заряд и да се измъкне от Ринго, ако е възможно, в рамките на един час. Воден от шума на свистящи електрожени и чукове, той се озова при вкопаната в земята ремонтна работилница зад хангарите на площадката.

Но пред вратата се спря стъписан.

Вътре имаше десет или дванадесет механици и те си вършеха работата на механици. Но вратовете им бяха омотани и привързани към дълъг кабел, включен към електрически контакт през два метра, за да предупреди при опит да бъде скъсан. И ги контролираше не обичайният свръхобразован майстор инженер, а един надзирател с месесто лице и тъп волски поглед.

Докторът понечи да отстъпи и да потърси снабдителната служба, но пазачът го забеляза и му извика:

— Ей, я стой!

И пристъпи с насочен автоматичен бластер и с пръст на спусъка.

— Ей, Еди! Дрънни го!

Някъде в металните дълбини на помещението истерично заби гонг.

Беше въпрос на ези-тура дали доктор Матусал да посегне да стреля, или да остане мирно и да обясни. Но миг по-късно една цев се заби в гърба му.

Дори самият президент на Конфедерация Вега да беше приветстван по такъв начин от лакея си, едва ли щеше да се почувства по-изненадан от доктор Матусал. Макар понякога да се бяха опитвали да му въздействат със сила, той почти никога не беше се натъквал на подобно пренебрежение. Та кой не беше чувал за Воините на светлината, за Безсмъртните, които заповядваха дори на царе?

Тези двамата очевидно не бяха.

Бяха животни, нищо повече. Мелези от земна и скорпонска порода с белези от затворническо минало по лицата.

— Тоя е без верига — каза Еди.

— Сигурно току-що е кацнал — предположи другият, напрягайки интелекта си.

— Ако обичате… — започна докторът.

— Ще дойдат след минута, момко — каза Еди и му препречи пътя с огромните си ботуши.

Вонеше на стар космически рейнджър и явно беше жертва на болест, чието име е неприлично да се споменава.

Пристигнаха почти веднага. Цяла патрулна шейна, пълна с полицаи, облечени в мръсни униформи, с небръснати лица, жълти очи и бляскащи оръжия.

— Влизай, момко — подкани го Еди, като първо издърпа оръжието му.

— Не е ли готин — обади се един млад ефрейтор.

— Влизай! — повтори Еди.

Доктор Матусал не виждаше смисъл да се противопоставя. Положението все още не изглеждаше толкова сериозно. Хората на Доркон едва ли бяха толкова невежи. Не можеха да бъдат!

Той се качи в шейната, която веднага се понесе към града на височина три метра над повърхността, като се движеше на зигзаг. Докторът видя синьо-зеленикавата настилка и пожълтелите къщи на крайните квартали и си даде сметка за обкръжаващата го разруха и мизерия. По-голямата част от тукашните обитатели имаха монголоиден произход, това личеше по архитектурата. Но красивите някога пагоди сега приличаха повече на гробници. Оградените им със зидове градини изглеждаха занемарени, а от счупените саксии протягаха клони осакатени дървета. Усещането за занемареност се подсилваше от спънатата походка на неколцината старци, които се отдръпваха изплашено под летящата шейна. Докторът остана поразен, когато забеляза, че всички са оковани с кръгли топузи.

Шейната се понесе нагоре към сините кули, но когато се приближиха, първоначалната илюзия за дворец отстъпи пред сива затворническа атмосфера. Правителствените сгради бяха оградени с многобройни здраво укрепени стени. Всяка от постройките наподобяваше на земна каторга. Това, което се издигаше пред очите му, представляваше затвор в затвор в затвор. Или цитадела в цитадела в цитадела. А централната част, вместо вътрешен двор или главна кула, представляваше покрит с куполообразен метален покрив противобомбен бункер.

Но шейната нямаше работа там. Тя подскочи и кацна на площадката пред караулката на първата стена. Избутаха доктора пред някакъв размъкнат млад офицер.

От разкопчаната яка на туниката му се подаваше мръсен врат, косата му беше мазна и сплъстена. Петите на ботушите му стърчаха между чаши и бутилки, които се търкаляха по бюрото. Очевидно принадлежеше към онази скапана школа, според която за да изглеждаш респектиращо, трябва да си пиян.

— Къде ти е картата за самоличност? — изхълца той.

Доктор Матусал естествено не разполагаше с подобен атрибут. Но златният медальон с кръстосаните лъчеви жезли около врата му му служеше за паспорт и в най-великите кралства на Вселената.

— Това какво е? — попита младият офицер.

— Отличителният ми знак — каза докторът. — Аз съм член на Вселенското медицинско общество.

Младежът изведнъж се промени. Вече изглеждаше по-трезвен и заинтересуван. Свали краката си от бюрото, като събори няколко чаши и бутилки, и сграбчи някакъв старинен уред — може би телефон.

— При мен има един доктор, сър Пудно. Какво ще кажете, а?… Разбира се, че прилича на доктор. Защо иначе ще кажа подобно нещо?… Слушам, сър Пудно. Веднага.

Следвайки клатушкащия се млад офицер, доктор Матусал мина през осемнадесет различни бастиона, всеки с охрана, докато накрая стигнаха до някаква стълба, която водеше към подземие, без офицерът да падне нито веднъж. Вкараха, или по-скоро натикаха доктора в облицована със синя коприна стая — мрачно помещение, в което липсваше друга мебелировка освен легло и стол.

Сър Пудно тъкмо ставаше от леглото. Беше провиснал, тлъст монголоид с разплуто лице. Той нахлузи оцапаната си с храна роба, тръшна се на стола и се загледа в доктора.

— Наистина ли си доктор, приятел? — рече сър Пудно.

— Да. Ако имате някой за лечение, ще бъда щастлив да ви услужа в замяна на един заряд, който ми е нужен. Кацнах тук…

— Млъквай, момко — прекъсна го сър Пудно. — Отиваме при кралицата.

Той напъха тлъстините си в обточената с ширити униформа и след минутка влязоха в нещо, което приличаше повече на магазин за пудра, отколкото на тронна зала. Беше огромна и личеше, че някога е била хубава. Но всички стенописи и огледала бяха махнати и заменени с листове стомана. Вътре не проникваше никакъв зрак и бледосинята светлина на лампите само усилваше сумрака.

Подиумът беше обкръжен с дебели завеси, а зад завесите бе поставено стъкло, което пропускаше светлината и образа само в едната посока. Някой или нещо седеше на трона зад завесите.

Сър Пудно поздрави и направи поклон.

— Ваше величество, ужасно съм щастлив, че мога да ви доведа лекар.

— Каква такса иска? — попита персоната зад завесите. Гласът беше дразнещо груб. Кралицата явно не бе в добро настроение.

— Не е ставало въпрос за такса, Ваше величество — каза доктор Матусал. — Нито пък сме говорили за довеждане. Аз съм член на Вселенското медицинско общество и не бива да ме задържате. Ако имате пациент, ще направя каквото мога без възнаграждение, освен един заряд за кораба ми. Повтарям, че не трябва да ме задържате.

— Тоя се смята за много важен — обади се персоната зад завесите. — Добре, заведи го при младия глупак. И запомни, докторче. Излекувай го, но не напълно. На какво каза, че си член?

— На Вселенското медицинско общество — отвърна доктор Матусал. — Властите не бива да задържат нашите членове.

— Знаеш ли си работата? — попита Нейно величество.

— Поне така смятат — рече докторът. — Отведете ме при пациента. Нямам време за губене.

— А луди лекуваш ли? — попита Нейно величество.

— Случвало ми се е — каза докторът и се вгледа втренчено в завесата.

— Изглеждаш ми много млад. Къдрава косица и розови бузки. Знаеш ли как да накараш някого да полудее, ама веднага?

— Може би.

— Да направиш машина или нещо, което да кара хората да полудяват?

— Това е възможно. Но обикновено няма нужда от машини.

— О, има. Ще ти платя добре, ако го направиш.

— Какво да направя?

— Не какво, а кого. Луд — каза Нейно величество зад завесата.

— Това не ми е в стила — рече докторът.

— Добре. Заведи го при пациента — каза Нейно величество.

Водачеството на сър Пудно беше истинско мъчение. Побутвайки доктора пред себе си — имаха ескорт от двадесет телохранители, сър Пудно най-после го доведе до една килия на около двеста метра под земята. Тя беше преградена с дебели решетки, заключена и пазена от тъмничари. Представляваше малък, потънал във влага куб, вонящ на немита плът и гниеща слама.

Блъснаха доктора в каменната стена, което малко го зашемети, и му измъкнаха чантата с инструменти и радиото на колана. Решетките мрачно издрънчаха зад гърба му. Той унило потри черепа си сред зловонния мрак, после дръпна шнура на мантията си. Светна малка лампичка, която иначе му служеше за копче. Той я настрои и насочи тънкия конусовиден лъч към вътрешността на влажната килия. Кръгчето освети млада жена, притиснала се в отсрещната стена и предпазваща с ръце от светлината очите на малкото дете в скута си. Аристократичното й някога облекло беше одрипавяло, избеляло и просмукано с влага от дългото затворничество. Но тя все още не беше привикнала с унижението. С вдигната брадичка и треперещи ноздри затворничката хвърли гневен поглед към източника на светлината.

Доктор Матусал се извърна и лъчът обходи останалата част от тясната килия, докато накрая се спря на един мъж.

Той лежеше върху мръсната слама с лице, скрито между лактите. Тънката му надиплена риза беше разкъсана, широкият червен пояс бе почернял от нечистотии, панталоните и късите му ботуши бяха побелели от прах и полепнали със слама. Докторът пристъпи към него, но жената го спря.

— Не смей да го докосваш!

Той внимателно отмести ръката й от плаща си.

— Аз съм лекар. Докараха ме тук. Казаха ми, че е болен.

Все още недоверчива, тя го остави да се приближи. Той измъкна второ копче и го постави на каменния корниз. Лампичката хвърли ярка светлина върху лежащия мъж.

Бледите трескави петна по бузите му, хриповете в дробовете му, миризмата, лъхаща от него, и изтощените му ръце крещяха на доктора, че това е туберкулоза, и то в последна фаза.

Не беше се натъквал на напреднала фаза на болестта от цели два века и невежеството на тези хора го порази.

— Но това е опасно! — каза той. — С дете до него. Никаква грижа и разбиране. Боже мой, от колко време сте тук?

Тя предпазваше очите си от светлината, но сега ги вдигна, горда от своята издръжливост.

— Шест орбити. Детето ми е на три.

— И те са позволили…

Докторът се ядоса. От векове не беше срещал подобна бруталност. Тези хора тук не бяха престъпници. Жената, както и мъжът, изглеждаха от благородно потекло.

— Кои сте вие? — попита той.

— Това е Рудолф, некоронованият крал на Велики Алгол. Аз съм неговата кралица, Айилт.

— Но тогава — възкликна докторът удивен, че все още нещо е в състояние да го изненада — кой царува?

— Майка му, съпругата на Коноре. Той почина преди шест орбити.

Докторът хвърли поглед към вратата. Помисли си, че може би е опасно да знае прекалено много за тези неща. Но после погледна болното дете и каза решително:

— Започнете отначало.

— Вие сте чужденец за всички тукашни планети, то се вижда — каза Айилт и седна на сламата. — А ние не знаем почти нищо за останалата част от пространството, защото не сме богати, нито съвършени. Нашите планети са малки и сухи, почти изцяло от камък, с много малко почва за обработване. Затова не ми е чудно, че са ни забравили. Потеклото ни е пиратско, прадедите ни не са били цвете за мирисане, това е ясно. А главният източник на нашето поселение са били хората от земния Ориент, които могат да живеят при всякакви условия. Въпреки това сме се радвали на добро управление. Но то не продължило дълго. Последната велика революция станала преди повече от двеста години и след това неговата фамилия — тя кимна към треперещия от треска младеж върху сламата — стабилизирала властта. Крал Коноре управляваше справедливо и всички много го обичаха. В самото начало, поради пиратския си произход, имахме затруднения във връзките си с космоса, но това беше добре, защото тук имаше хора от бялата раса и от системата Скорпион, изгнаници, и често имахме проблеми. Имахме много затворнически колонии, но престъпленията не бяха много. Крал Коноре се държеше добре със затворниците. Даваше им възможност за развитие в собствените им общности и макар да нямаха право да се завърнат в родните си светове, посвоему те процъфтяваха. Но ужасната грешка беше в това, че осъждахме жени на изгнание в тези колонии, защото жените, срам ме е да го кажа, със своето криминално потекло често проявяваха престъпни наклонности. И така населението в нашите затворнически поселения започна да се разраства.

— Започнахме да смятаме, че положението със затворниците става безнадеждно — продължи жената. — Започнахме да взимаме от колониите им младежи с обещаващо бъдеще. Надявахме се, че тази евгеника ще ни послужи и че може би донякъде ще заличи следите на нашето срамно потекло. Но от време на време допускахме грешки, да, допускахме грешки. Крал Коноре взе за жена принцеса от рода Олин, забравяйки, че тя е родена в затворническо поселение. Но пък беше красива. Двамата царуваха добре и мъдро до деня, в който се появиха нови пирати. Никой не знаеше откъде дойдоха, нито пък защо, но не бяха от тази система. Сега всички те са мъртви, но се говореше, че главатарят им бил от Земята. Те предизвикаха бунт сред населението и след това нанесоха удара си. По време на процесията, организирана в чест на моя съпруг и на мен, по случай нашата сватба, хвърлиха бомба в кралската кола. Крал Коноре беше убит на място. Жена му Павма получи сериозни лицеви рани и ослепя с едното око. Дворцовите телохранители бяха предани, но не достатъчно бързи, за да предотвратят експлозията. Тя ги избеси, повече от шестстотин души. Изкла всичките дворцови слуги. Хвърли съпруга ми и мен в тази дупка. После подложи на съд и смъртоносни изтезания над един милион души по всичките шест планети. И цялата благородническа каста реши да я свали… Но бяхме забравили за произхода й. Бяхме пропуснали и горчивината, която може да изпита една красива жена, превърната в чудовище. Бяхме забравили и за затворническите поселища. И те ни надвиха. Армията, всички телохранители, всички от благородническата каста бяха избити или затворени поради коварството на Павма, и техните места бяха заети от осъдените. Необразовани, отмъстителни и зли, освободените затворници подложиха на опустошение и живота на хората, и самата земя. Можеха да го направят, защото на всеки трима души по нашите планети се падаше по един затворник…

За момент жената млъкна, после продължи:

— Съпругът ми и аз все още дължим живота си на страха на Павма, че някой друг по тукашните планети може да въстане, тъй като навсякъде е жива надеждата, че моят съпруг би могъл да излезе от тази гробница и да управлява като своя баща.

— Значи тя държи тук своя син? — попита доктор Матусал.

— Защо не, докторе? Той се противопостави на първите й действия, като се опита да я убеди, че трагедията се дължи на външна намеса. Но тя винаги е изпитвала ревност към Рудолф, защото след раждането му баща му започнал да обръща много повече внимание на него, за нейна сметка. Виждате ли, независимо, че е кралица, Павма си е най-обикновена уличница. Дете от затворническо поселище. Каза на Рудолф, че се канел да я измести и да я убие. Но трябва да го държи тук. Докато той е жив, никой не би посмял да вдигне ръка срещу нея, защото тя многократно е заплашвала, че ще го екзекутира, ако се случи такова нещо, и тогава над Алгол ще се възцари пълен мрак.

— Ето защо сме тук, докторе — въздъхна жената. — Моля ви, направете нещо за съпруга ми. Той има треска или нещо подобно, не ми говори от доста време, защото като заговори, започва да храчи кръв. Вижте, сламата е опръскана с кръв.

— Ще видим какво може да се направи — рече доктор Матусал.

И после извика грубо на пазачите да му върнат чантата.

Сър Пудно се възпротиви. Той смяташе, че е пълна с оръжия, защото не му приличаше на обикновена докторска чанта от тези, които беше виждал. Но когато доктор Матусал заплаши, че няма да направи нищо, му я подадоха.

След като усили светлината на каменната издатина, докторът извади от чантата си малка плочка и я постави върху гърдите на младия мъж. Движейки я равномерно, той можеше да изследва изцяло състоянието на белите му дробове, въпреки че плочката покриваше едва няколко квадратни сантиметра. Поклати глава. На бедния младеж му оставаше твърде малко. Трябваше да е умрял още преди няколко дена. Но нищо не удивляваше доктор Матусал повече от упоритостта, с която човешкото тяло се бори за живота.

Той взе мускал с плесен от мутирала бактерия и го изсипа по устните на болния. Нямаше опасност от задавяне. Цялата доза щеше да се попие от кожата.

След това докторът насочи вниманието си към жената. С удивление установи, че е напълно здрава. Сърцето й беше здраво, дробовете бяха съвсем чисти. Единственото, от което страдаше, бе недохранването, но и то й се беше отразило съвсем леко.

Състоянието на детето беше почти като на майката, само дето откри малко петънце на дробовете му. То изплака, когато докторът сипа в устенцата му друг мускал, а майка му погледна доктора настръхнала.

— А сега — каза й доктор Матусал — ще ви посъветвам да си запушите носа. Миризмата няма да е от най-приятните.

Той извади една бомбичка, голяма колкото палеца му, и я взриви в пода. Избухна гъст бял облак, придружен от луминесцентна и ултравиолетова светлина.

Пазачът отвън се развика, отвори, нахлу и изблъска доктора от килията. Вратата се затръшна и след нея издрънчаха другите две решетъчни прегради. Забутаха доктора нагоре по дългия коридор и го въведоха в тронната зала.

Завесите се полюшнаха. Сега, след като знаеше какво се крие зад тях, Воинът на светлината усети студени тръпки. Имаше чувството, че вижда зад завесите черните рога на Злото.

— Лечението беше проведено, Ваше величество — докладва сър Пудно.

— Ще се оправи ли? — попита Павма.

— Не, и то заради вас — отвърна доктор Матусал. — Младежът беше почти мъртъв от ужасна заразна болест. Не бих се изненадал, ако мнозина в двореца са я прихванали.

Пазачите мълчаливо потръпнаха. Но иззад завесите се чу кикот.

— А ако това не ви интересува — добави докторът, — сигурно ще ви е интересно да научите, че болестите не признават ранг и слава и че подушвам друга болест точно тук, в тази зала.

Настъпи тишина.

Най-после завесите отново се размърдаха.

— И каква може да е тази болест?

— Известна е като шизофрения — отговори доктор Матусал. — Деменция прекокс, съпроводена с мания за преследване. Смъртоносна е, Ваше величество. Унищожава и жертвата, и палача.

Тишина изпълни залата. Тишината на невежеството.

— Ужасно нещо е. Поражда се от психически шок. Подушвам тук наличието на съсипан от болестта си шизоид с мания за преследване, параноичка, която е толкова опасна за себе си, колкото и за околните.

Доктор Матусал смяташе, че говори ясно, и въпреки риска за живота си и след всичко, което беше видял в подземието и извън палата, не би се отказал от думите си. Но колкото и ясно да се изразяваше, обяснението му беше посрещнато само със смътен проблясък на разум.

— Май искаш да ме обидиш — поклати се завесата.

— Ни най-малко — рече докторът. — Искам само да помогна. Говоря за нещо, което познавам. Ето, ще ви покажа.

Той се обърна към един от стражите и после, сякаш появил се от въздуха, в ръката му блесна малък въртящ се диск. Докторът го протегна под носа на войника и заговори със суров и рязък глас.

Пазачите посегнаха да го спрат, но внезапната гримаса на войника ги стъписа. Малкият диск беше изчезнал.

— Ррр… Бау-бау!

Войникът, застанал на четири крака, затича из стаята и започна да души ботушите на другарите си. Доктор Матусал се обърна към подиума.

— Виждате ли, Ваше величество? Болестта е заразителна. Само като му махнеш, и войникът се превръща в куче.

Нещо по-силно от страх лъхна откъм завесите.

— Веднага изкарайте този страж! Елате насам, докторе. Дали и други са го прихванали? Кажете ми? Дали и други са го прихванали?

С известно чувство на отвращение, разбрал какво е преобладаващото интелектуално равнище тук, доктор Матусал се извърна към сър Пудно.

— Забелязвам у него известни симптоми.

— Не! — изрева сър Пудно и отстъпи назад.

Но дискът отново се появи и гласът на доктора прозвуча хрипливо, едва доловимо дори за самия сър Пудно.

— Бау-бау! — излая сър Пудно и се втурна на галоп из залата.

Настъпи паника. Доктор Матусал пристъпи две-три крачки към стражите и те мигом изхвърчаха навън.

Иззад завесите се чу писък, последван от гневните крясъци на кралицата.

Но в залата бяха останали само сър Пудно, докторът и Нейно величество.

— Съжалявам — каза той успокоително. — Съжалявам, че трябваше да ви го разкрия. Знам какво преживявате и какво ви се налага да претърпите. Само един интелигентен човек би могъл наистина да го проумее. Сигурно е ужасно да си заобиколен от подобни хора и да го знаеш…

Малкият диск се въртеше в ръката му.

Не са нужни много години за една силна личност да усвои този трик. А доктор Матусал го беше прилагал седемстотин, естествено само за медицински цели. Така умението се усъвършенства. Дискчето продължаваше да се върти.

Зад завесите се чу въздишка. Доктор Матусал ги разтвори.

Ако не беше вече запознат с деянията й, сигурно щеше да изпита искрена жал. Защото гледката наистина беше ужасяваща. Бомбата преди шест орбити беше оставила по лицето й съвсем малко плът, а и тя бе овъглена.

Той измъкна от чантата си стъклена бомбичка и я взриви, отстъпвайки предпазливо от пушека. Наркотикът трябваше да довърши онова, което дискчето беше започнало.

Сигурно прекарваше цялото си време зад тези завеси, защото там се намираше леглото й, малкото й дрехи и тоалетно шкафче. Върху шкафчето, на мястото на обичайното огледало, стоеше неин рисуван портрет в цял ръст, от времената, когато е била млада.

Оказа се, че наистина е била красива.

Докторът порови в чантата си, кихайки от разнасящия се газ. Накрая намери уредите, които му трябваха.

Работата нямаше да му отнеме много време, защото разполагаше с катализатор. Сър Пудно бранеше вратата, като излайваше от време на време, и не допускаше никой вътре.

Доктор Матусал свали труфилата на кралицата и оголи гърба й. Универсалният нож в ръцете му беше по-полезен от пълния набор инструменти на един скулптор. От време на време той хвърляше поглед към портрета в цял ръст и отново се връщаше към задачата си.

Катализаторът проникваше в плътта с всеки следващ замах на ножа и преди да беше приключил с гърба й, той вече беше започнал да се възстановява. Щяха да останат само незначителни белези.

Хирургичната операция не изискваше стерилност. Разбърканото легло, оплискано с кръв, и няколкото копринени парцала му осигуряваха операционната маса и всичко, от което се нуждаеше.

Следващият етап беше по-продължителен, тъй като трябваше да се постигне добра прилика, а и овъглената тъкан се оказа упорита. Трябваше да се изрежат и някои хрущяли. Доста време му отне, докато се справи с торбичките под очите и с клепките. Нужно бе изключително внимание, за да може да възстанови активността на очните нерви. Но работата в крайна смета се оказа майсторска. Три часа по-късно доктор Матусал погледна какво е свършил и сам се похвали.

Събра окървавените чаршафи и сложи пациентката си да седне на трона. През цялото време не беше спрял да й говори. Сега очите й се спряха върху него, поглъщайки всяка дума, и започнаха постепенно да се проясняват.

Доктор Матусал наблюдаваше внимателно шевовете по лицето — те скоро престанаха да розовеят, после се стопиха и бузите на пациентката започнаха да порозовяват от кръвната циркулация.

Добре че Хипократ не беше тук. Със сигурност щеше да спомене нещо за немедицинския характер на някои от изразите на доктора, а Воините на светлината не биваше да се отклоняват от чистата медицина.

Вече беше време да свърши някои други неща.

Сър Пудно излая сервилно и отиде да доведе работници. Скоро те нахлуха в залата, все още затруднявани от оковите си. Доктор Матусал ги освободи и те се заловиха да възстановяват огледалата и рисуваните пана по стените. Скоро се появиха и други мебели, малко поовехтели от дългия си престой в складовете, но въпреки това разкошни. Осветлението стана по-ярко. Донесоха нови дрехи.

Всеки път, когато някой влезеше да поиска потвърждение за поредната заповед, например да се махнат труповете на обесените по дърветата, докторът само махаше с ръка и иззад завесите веднага се появяваше подписана заповед. Нали все пак имаше неща, които не могат да се изпълнят без изрична заповед.

Това му доставяше удоволствие. Но все пак трябваше да побърза.

Скоро в тронната зала доведоха законния крал, неговата кралица и принца. Бяха невероятно мръсни. Без обяснение ги хванаха и ги отведоха нанякъде. Но макар да бяха сигурни, че ги отвеждат на смърт, те бяха твърде стъписани, за да протестират. Изкъпаха ги и ги преоблякоха.

Новината се разпространяваше. Все повече и повече хора се стичаха и по едно време докторът забеляза, че порталът гъмжи от народ. Коридорите и дворът около палата бяха препълнени. Слуховете плъзнаха от град на град, от планета на планета, из цялата система.

Тогава доктор Матусал повика младежа при себе си. Преоблечен, избръснат, оздравял, Рудолф с нищо не напомняше за умиращия мъж в подземието само отпреди няколко часа.

Рудолф сигурно очакваше подробни обяснения, но докторът беше лаконичен.

— Ти ще заемеш този трон след около пет минути и никога няма да споменаваш и дума пред майка си за последните шест орбити. Обещай ми.

Младежът го гледаше безмълвен.

— Ще я оттеглиш в някоя хубава вила и ще й осигуриш пълен лукс. Обещаваш ли?

— Да. Разбира се. Но аз…

— А ти ще следиш дали си спазва обещанието — рече доктор Матусал на Айилт.

— Не се безпокойте. Ще изпълним всичко, което казвате. Боже мой, само като си помисля, че преди някакви си няколко часа Рудолф умираше… Вие сте истински ангел.

— Страхувам се, че някои са на друго мнение — отвърна доктор Матусал с усмивка. — Благодарете на Воините на светлината и на Вселенското медицинско общество. И никога не споменавайте за моята намеса в политиката тук. Някакви въпроси?

Гледаха го онемели, но от тях лъхаше жизненост и надежда.

— Наследихме ужасно бреме, но ще се справим — каза Рудолф и стисна горещо ръката му.

Наложи му се да спре Айилт, която държеше да коленичи в краката му. После безцеремонно постави и двамата в троновете, изведе Павма иззад завесите и с няколко бързи заклинания я изкара от хипнозата.

Беше настъпил техният час. Кралят и кралицата кимнаха великодушно на кралицата-майка при нейния поздрав, но преди да успеят да изрекат и дума, огромните врати се разтвориха и залата се изпълни с народ. Благородници, граждани и войници прииждаха, за да разберат какво става. Всички говореха за изоставените гарнизони и за населението, счупило оковите на робството.

Никой не забелязваше доктор Матусал. Той хвърли поглед към старата кралица. Тя също бе изблъскана назад, но се кипреше пред едно огледало, възхищавайки се на красотата си.

Докторът се ухили. Дори той понякога беше подвластен на суетната гордост от собственото си майсторство.

Скоро след това ескортирана въздушна шейна го откара при снабдителния отдел на хангарите. Мястото беше изоставено. Двама от пазачите лежаха убити, наоколо се търкаляха счупени вериги. Но складовете се оказаха в ред. Докторът внимателно подбра малък тласкателен заряд с мощност два милиарда фута и го пъхна в джоба си.

Навън светлината му се стори по-ярка. След миг разбра защо е така. Тъмната звезда-джудже беше прикривала една четвърт от ярката при пристигането му и сега се беше отместила.

Дърветата около кораба бяха освободени от зловещия си товар, а „Морга“ блестеше златна сред чудесния пейзаж. След миг доктор Матусал стъпи на борда.

Хипократ го чакаше сърдит. Захвърли тома за звездната радиация, който четеше, и започна пискливо да се кара на господаря си за дългото му забавяне.

— Ще си помисли човек, че е много трудно да се намерят заряди!

— С този — отвърна доктор Матусал — беше много трудно.

— Чакай да видя — промърмори Хипократ недоверчиво. Докторът му го показа и малкото същество засия и после затопурка надолу да го монтира, като по пътя си подпяваше баладата за Цигуларя от Сафи.

Малко след това „Морга“ излетя на път за Хъб Сити и на борда й настъпи пълен мир.

Зарядът работеше великолепно.

Скъпите роби

Джордж Джаспър Арлингтън се ласкаеше, че е основател на империя. Едва десетгодишен той се бе озовал на Мизар в съзвездието Голяма мечка и по строгите правила на борбата за оцеляване бе достигнал до висок сан на планетата Дораб в тази система. Едрото му туловище се бунтуваше срещу ледената атмосфера на Дораб, а неизтощимата му енергия превъзмогна парализиращия студ. Можеше да се каже, че Джордж Джаспър Арлингтън беше Дораб, защото тук нищо не ставаше без кимването на рунтавата му глава.

Той беше преодолял главната пречка за притока на богатства на Дораб. В ранните дни на второто хилядолетие от ерата на космическите пътешествия, когато човечеството заселваше обитаемите светове все още оскъдно, земята не струваше нищо — имаше твърде много земя. Но в икономиката има един основен принцип — че когато цената на земята е ниска, твърде малко хора я обработват и богатството започва да се състои не от огромните пространства, покрити с плодородна почва, а от количеството хора, които работят на тях — неизбежно, когато човекът, а не земята се окаже рядкост, капиталът започва да се инвестира в човешки същества. Така че робството, независимо от многото закони, които могат да се приемат срещу него, се практикува навсякъде.

Но Джордж Джаспър Арлингтън, буреносният господар на Дораб, беше намерил два отговора и така бе станал богат.

Първият се изразяваше в простия план за транспортиране, съгласно който на хора, обитаващи „по-непечеливши“ области, им бе осигурен транспорт и възможност да се преселят на Дораб в замяна на седемгодишен труд за Джордж Джаспър Арлингтън. Той беше създал голям космически флот — можеше да си го позволи. Но след време стана ясно, че човекът, който може да преживее на Дораб цели седем години, все още не се е родил. Така че настъпи моментът когато вербуваните за неговия проект отговаряха с „не“ на потресаващите реклами. Всъщност в някои от звездните системи дори замерваха плакатите му с нечистотии.

Но всичко това изобщо не влизаше в работата на Вселенското медицинско общество, защото човекът винаги си остава човек и по-силните неизбежно изяждат по-слабите. Едва вторият метод накара Воините на светлината, в лицето на един от техните прославени членове, доктор Матусал, да обърнат внимание на могъщия Дж. Дж. Арлингтън.

Пръснати тук и там съществуваха светове, които не поддържаха никакъв контакт с Човека. Поради своя метаболизъм, атмосфера, гравитация и прочие, хиляди „народи“ бяха напълно изолирани и недостижими. Освен това и самите светове не желаеха Човечеството да стигне до тях, защото що за общуване можеха да установят със същества, хранещи се с въглерод, при това при гравитация 1 g? Човекът от време на време проучваше подобни светове в напълно изолирани кораби и костюми, оглеждаше необичайните същества, зяпваше пред неизвестни досега факти на физиологията и след това светкавично изчезваше. Защото един „човек“ например, който се храни с вулканична скала и тежи два тона, може да има толкова общо с човешкото същество от Земята, колкото роботът с една котка. Ето защо подобни светове бяха оставяни сами на себе си. И тъкмо тук се прояви великият гений на Джордж Джаспър Арлингтън, владетеля на Дораб.

Той беше разпратил експедиции до околните системи, беше търсил и пресявал донесенията и най-накрая беше открил народа на Сириус Шестдесет и осем. Разузнаха ги, плениха екземпляри от тях, анализираха ги и накрая ги завладяха и поробиха. Докарал беше деветстотин от тези индивиди на Дораб, за да му работят в ледените пустини. А после работниците и надзирателите на Джордж Джаспър Арлингтън започнаха да заболяват и измират. Реакцията му беше отчаяна.

Доктор Матусал, поел в откритото пространство на борда на „Морга“ по важни дела, получи „светкавица“ от Медицинския център.

ПРИ ВЪЗМОЖНОСТ НАМИНИ КЪМ ДОРАБ-МИЗАР ТОЧКА НЕИЗВЕСТНА БОЛЕСТ ОБЕЗЛЮДЯВА ПЛАНЕТАТА ТОЧКА Д-Р ХОЛДЕН ФОН ИНТЕРГАЛАКТИК ТАМЕРЛАН СПЕЧЕЛИ ШАМПИОНАТА ПО ШАХ ТОЧКА ГОСПОЖИЦА РОДЖЪРС МОЛИ ЗА ФЛАКОН МИЗАРСКИ МУСКУС ЗАПЕТАЯ АКО СЕ ОТБИЕШ ТОЧКА ПОЗДРАВ ТОЧКА ФОЛИНГСБИ ТОЧКА

Доктор Матусал промени курса и отиде в трапезарията да си изяде обяда. Единствените контролни клавиши, с които разполагаше там, бяха за завой при опасност, за скоростта и за стоп, но наскоро „Морга“ бе оборудвана със Стреловиден автоматичен навигатор. Докторът не беше се доверил на това нещо в първите сто и двадесет години, откакто тръгна в открития космос, но накрая се съгласи да му го инсталират. Сега корабът откликна на командата „Дораб-Мизар, столица“ и продължи на автоматичен режим.

Хипократ, неговият неостаряващ роб, подскачаше щастливо из салона, пъхаше се в корабната кухня за нови блюда и рецитираше Бокачо, много древен автор — беше включил на фонографски запис. След като сервира главното ястие върху златно плато, инкрустирано с диаманти, и видя, че любимият му господар отдава на дивата гъска цялото внимание, която тя заслужава, странното дребно същество започна да припява поредния разказ за „Дъщерята на Рапачини“, където един стар медик, за да отмъсти на своя съперник, натъпква дъщеря си с отрова, против която предварително я е имунизирал, и след това я поставя на пътя на сина на своя съперник, който, разбира се, изобщо не е защитен от вирулентността на очарователната дама.

Макар тези врели-некипели да лежаха кротко сред книгите му — библиотеката, която Хипократ беше излапал от корица до корица — доктор Матусал не ги беше слушал повече от триста години. Сега си мислеше за всички свои преимущества пред древния италиански писател. Ами че той познаваше поне хиляда начина да направи така, че едно същество да предизвиква внезапната смърт на друго.

Може би, разсъждаваше той над десерта си, всъщност е по-добре, че хората вече не се ровят в литературата, а се задоволяват с евтини трилъри и сапунени опери. При цялата отмъстителност, провинциализъм, войни и жажда за власт, на които се беше натъквал напоследък, подобни хитрини можеха да обезлюдят галактиката.

Мислите му бяха прекъснати от съобщението по говорителя:

— Кацнахме безопасно на Дораб-Мизар, столица Нанти; главен космопорт. Условията са добри, но студът е субарктичен.

Говореше „Морга“. Доктор Матусал така и не можеше да привикне с нежния гласец на стария си космически ветеран.

Хипократ го облече в костюм с оловни нишки, постави му шлем, въоръжи го с лекарска чанта и бластери и после отстъпи, за да му се възхити и същевременно да го огледа. Хипократ беше дребен, четирирък и имаше ужасен вид, но за доктора бе най-приятното същество на света.

Доктор Матусал прекрачи през люка и спря.

През всичките шестстотин години препускане из космоса не беше виждал толкова тъжна гледка.

Дораб имаше неправилна орбита, поради близостта на две звезди. Минаваше помежду им и тъй като те се движеха, свързани помежду си, движеше се и тя, привличана ту от едната звезда, ту от другата. Ситуацията беше най-малкото опасна, но освен това влияеше на климата. Температурата варираше между двеста над и деветдесет и един под нулата и сезоните не можеше да се предвидят точно. За милиони години растителността се беше приспособила и тъкмо тя осигуряваше отвратителния въздух на планетата. Всяко растение беше развило защита от тръни и отрови. Всеки период на затопляне започваше с буйно растене. Ледът се превръщаше в огромни блата, от огромните, почти разумни дървеса избуяваха нови израстъци и се сплитаха, докато така наречената умерена зона не се превърнеше в засводена растителна маса.

Но сега, почти в края на поредната зима, дърветата представляваха дебели черни дънери, стърчащи сред безкрайна пустош синкав лед. Небето тъмнееше под далечния блясък на Мизар. Никоя гробница не можеше да изглежда по-мрачно и да лъха повече на смърт. Защото дърветата изглеждаха мъртви, реките бяха мъртви, небето беше мъртво и студът беше убил всичко.

Доктор Матусал пооправи грейката си, уви златната си мантия по-плътно, приведе глава срещу бръснещия вятър и се запъти към малката черна барака, която беше единственият белег, че тук има космопорт.

Веднага стигна до извода, че животът тече под повърхността, и не сбърка. Влезе в някакъв тунел и чак много дълбоко в него се натъкна на първия човек.

Човекът — младеж с див поглед — подскочи и произнесе задъхано:

— Вие сте Воин на светлината. Стоя тук на пост от пет дни и очаквам пристигането ви. Ние умираме. Умираме всички! Елате бързо!

И закрачи припряно, като се спираше на всяко по-долно ниво, за да се увери, че докторът наистина го следва.

Стигнаха до изоставено пазарище. Вратите и прозорците на магазините бяха заковани с дебели дъски. Мъждукаха редки светлинки. Преминаваха покрай тела, лежащи в канавките, непогребани, гниещи и развалящи още повече гнусния въздух на града. Подминаха празни складове и рухнали къщи и най-накрая стигнаха до един висок замък, изсечен в базалтовата скала.

Доктор Матусал последва младежа по черните стъпала до пустееща караулка. Стражите я бяха напуснали и по пода лежаха бели като сняг разхвърляни листове хартия. Пред една врата, на която пишеше „Джордж Джаспър Арлингтън“, младежът се спря в нерешителност. Не смееше да продължи. Докторът мина покрай него и намери човека, който му трябваше.

Очите му бяха като на лъв в клетка. Покриваше ги буйна грива. Беше огромен и як и излъчваше сила и решителност. Само такъв мъж можеше да създаде това, в което се беше превърнала Дораб.

— Аз съм Арлингтън — каза той и скочи от леглото, където явно доскоро беше спал. — Виждам, че сте Воин на светлината. Ще ви платя каквото поискате. Това е бедствие! След всичко, което постигнах! Слава Богу, че сте получили съобщението ми. Залавяйте се на работа.

— Един момент — усмихна се доктор Матусал. — Да, аз съм Воин на светлината. Но ние не вземаме възнаграждение. Не обещаваме, че ще ви отървем от епидемия, ако такава ви е сполетяла. Тук съм, за да изследвам, от чисто медицински интерес, състоянието, в което се намирате.

— Глупости! Всеки човек е длъжен да прояви хуманност. Виждате, че цялото човешко население на Дораб загива. Трябва да направите нещо. Ще ви възнаградя богато. И не се опитвайте да ме заблуждавате, че може да има човек без цена. Защото Дораб, докторе, струва около петнадесет трилиона долара. По-голямата част са моя собственост. Ние произвеждаме цялата изолираща тъкан, използвана при строителството на космически кораби. Дори костюмът, който носите, е направен от нея. Нима не мислите, че си заслужава това да се спаси?

— Не съм казал, че няма да се опитам — каза доктор Матусал. — Казах само, че не обещавам. Впрочем, откъде започна тази епидемия и кога?

— Преди около три месеца. Сигурен съм, че беше донесена от планетата на Сириус, откъдето докарахме робите. Избухна на един кораб и умъртви половината му екипаж. След това обхвана цялата планета. Към…

— Тук има ли друг доктор?

— Не, имаше само двама. Не Воини на светлината естествено. Просто доктори. Умряха още в първата фаза на епидемията. Трябва да направите нещо!

— Ще дойдете ли с мен да поогледаме?

Едрото лице на Арлингтън пребледня. При всичкия му кураж в други области тук той се оказа слаб.

— Трябва да остана тук, в Централата. Пазачите на робите са избягали и може да се очаква бунт.

— Аха. На робите. Какви роби?

— Онези, които докарахме от Сириус Шестдесет и осем. Наистина добри роби. Не бих заменил и един от тях за тридесет имигранти. Много са евтини. Не ни струват нищо освен превоза.

— И храната.

— Не — отвърна Арлингтън и се усмихна. — Това им е най-хубавото. Те не ядат нищо, което ние можем да установим. Никакви разходи за храна. Няма за какво да ни бягат — не че могат да избягат при това време. Те са чудесни работници. Изобщо не се изморяват.

— Някой от робите умрял ли е?

— Нито един.

— Аха — рече докторът. — Тези роби имат ли си главатар?

— Не. Тоест, не точно водач. Имат нещо, което наричат цитв, един вид знахар, който им чете молитвите.

— И вие, разбира се, сте разговаряли с него.

— Аз? Защо да говоря с някакъв мръсен туземец?

— Понякога доста помага — рече докторът.

— Глупости! — каза Арлингтън. — Ние ги превъзхождаме с културата си и с оръжието си и това ги прави по-низши от нас. Играта е честна! Пък и те ни трябват тук. Каква е ползата от тях на Сириус Шестдесет и осем?

— Човек никога не знае — отвърна доктор Матусал.

Джордж Джаспър Арлингтън започваше да не му харесва, макар, че когато човек е живял седемстотин години, би трябвало да развие известно чувство на търпимост.

— Мисля да обиколя наоколо — каза докторът. — Ще ви се обадя.

Но докато хващаше бравата, на Централата на Арлингтън засвети червена лампа и един истеричен глас каза:

— Шефе! Те пробиха.

— Спрете ги!

— Не мога. Не мога да намеря страж, който да застане срещу тях. Изплашени са. Казват, че тези мърльовци разнасяли болестта. Всички се чупиха. След двадесет минути цялата им банда ще бъде в града!

— Оттеглям заповедта си да не се избиват. Можете да ги застреляте, ако искате. Но ги спрете!

Доктор Матусал си пое дъх и постоя малко пред вратата. От въздушните шахти се изливаха студени вълни и разнасяха разпилени хартии. Златното покритие на шлема му се заскрежи и той разсеяно притегна грейката си.

Зад него ехтеше гласът на Арлингтън, който раздаваше заповеди, опитваше се да унищожи освободилите се роби и да подтикне парализирания от страх град към енергични действия.

— Изпратили са доктор — обясняваше Арлингтън на някакъв служител. — Някакво хлапе, объркано, колкото и ние. Така че не разчитайте на това… Е, всичко, което знаем за тези Воини, в края на краищата е тяхната репутация. Никога досега не бях срещал някой от тях, а ти?… Така казваш ти, но без роби по-добре да напускаме планетата. Кой ще сече дърветата?…

Доктор Матусал погледна към празните коридори. Не разбираше защо е длъжен да спасява планетата. Хранеше предразсъдъци по отношение на робството и на хората, които го прилагат. По някакъв начин много отдавна, през хиляда деветстотин четиридесет и шеста, по времето, когато бе завършил следването си в университета „Джон Хопкинс“ в Балтимор, Мериленд, хората бяха стигнали до убеждението, че човешките същества трябва да бъдат свободни и че Човекът, в края на краищата, е благородно същество, предназначено за много високи цели. Голяма част от тези убеждения бяха забравени в течение на вековете, но доктор Матусал все още си ги спомняше.

Така че намести бластерите си и тръгна да се срещне с робите.

Те се намираха при осемнадесетата бариера на града, в един тунел с нисък покрив и замръзнал под. Бяха застанали срещу капитана на охраната, който почти беше изпаднал в истерия при необходимостта да ги върне назад.

— Приятелю — каза му докторът, докато надзърташе в дългия коридор към предната редица роби. — По-добре махни този бластер преди някой да пострада. Струва ми се, че тези хора вече не могат да бъдат изплашени.

Капитанът не беше предупреден за посещението. Двамата му подчинени бяха не по-малко изплашени от него и тримата подскочиха, извръщайки се към доктора. В тъмнината копчетата на мантията му светеха като очи на пантера.

— На какъв език говорят? — попита докторът.

— Бог знае! — каза капитанът. — Но разбират лингва спация^[4]. Вие кой сте?

— Просто един странстващ медик — каза докторът. — Чух, че си имат водач, когото наричат цитв. Смятате ли, че можете да го извикате и да се срещнем по средата на коридора?

— Вие луд ли сте?

— Понякога съм си го мислел — каза докторът. — Хайде, викай го.

Последва кратък диалог на почтително разстояние и развълнуваната маса в другия край на коридора отстъпи, за да направи място на едно високо същество на преклонна възраст.

Доктор Матусал кимна на офицера и мина през бариерата. Студеният вятър развяваше плаща му, коридорът тъмнееше поради намаляващото енергоснабдяване на града. Спря на средата.

Древното същество тръгна срещу него треперейки — не от студа, а от вековната си възраст. Докторът не знаеше на каква странна форма на живот ще се натъкне и беше донякъде изненадан от обикновения вид на съществото. Две очи, две ръце, два крака. Всъщност, ако се изключеше сивият му цвят и очевидният факт, че беше почти безплътно, съществото спокойно можеше да мине за някой човешки патриарх.

Китките и челото му бяха украсени с бели ленти. Беше облечен в расо, върху което бе изрисуван пурпурен компас и звезда. От очите му се излъчваше мъдрост и достойнство. Нима това беше роб?

— Беда — каза доктор Матусал на лингва спация. — Аз съм ваш приятел.

Лингва спация съдържаше едва четиристотин осемдесет и девет думи, но тук те щяха да му свършат работа.

Съществото спря, поздрави го и каза:

— Куфра няма приятели на Мизра-Дораб.

— Аз не съм от Мизра-Дораб. Не принадлежа на никой свят. Поздравявам ви като цитв, защото и аз мога да бъда наречен така. Вие сте в беда.

— В тежка беда, мъдрецо. Моите хора са гладни. Те са свободни хора, мъдрецо. Имат домове, синове и земи там, където грее светлина.

— Какво яде вашият народ, цитв?

— Куфра, мъдрецо. Затова се наричаме куфра.

— И каква е тази куфра, цитв?

Древният направи пауза, замисли се и накрая поклати глава.

— Куфра, мъдрецо. Тук няма.

— Колко често се храните с нея, цитв?

— Нашите церемонии се провеждат веднъж на две години и тогава пируваме със свещената храна.

— Какво се разбира под година, мъдрецо?

— Година, мъдрецо. Не мога да кажа повече. Ние не сме от Галактическата империя. Малко знаем за човека, освен онова, което научихме тук. Наричат нашия дом Сириус Шестдесет и осем, но ние го наричаме Рай, мъдрецо. Жадуваме да се върнем. Тези замръзнали снегове и мъртви лица не са за нас.

— Трябва да науча повече, цитв. Има ли болест сред вашите хора?

— Не, мъдрецо. Сред нас никога не е съществувало това, което вие наричате болест. Едва тук го видяхме за първи път. Мъдрецо, ако си вълшебник сред тукашните народи, освободи ни от живата смърт. Освободи ни и ние ще те почитаме като бог. Ще построим красиви храмове в твоя чест, като освободител на народа ни. Освободи ни, мъдрецо, ако имаш такава власт.

Доктор Матусал се задави от вълнение. Толкова искрени бяха тези думи, толкова истинска беше болката в душата на това същество.

— Върнете се по местата си и аз ще направя всичко, което мога, за да ви освободя — каза той.

Старецът кимна и тръгна назад. Скоро, след кратък разговор с другите водачи, робите напуснаха коридора, а докторът отиде при капитана и каза:

— Връщат се в квартирите си. Трябва да направя каквото мога за тях и за вас.

— Но кой сте вие всъщност? — попита капитанът.

— Воин на светлината — рече доктор Матусал.

Капитанът и подчинените му гледаха безмълвни как веещият се златен плащ се скрива зад завоя.

Както му беше наредено по радиотелефона, Хипократ намери доктор Матусал пред правителствената сграда. Носеше седемстотин килограма екипировка под едната си мишница. Хипократ се подчиняваше на всички закони, с изключение на Нютоновия закон за гравитацията.

— „Когато една зона е обхваната от епидемия, обикновено се налагат жълти картони на целия транспорт и след това се действа според точно определените инструкции…“ — започна той автоматично да цитира някакъв наръчник, като същевременно оглеждаше смразените и изоставени площади на подземния град.

Докторът с удовлетворение забеляза, че малкият му приятел се е облякъл в херметичен костюм, който, макар и прекалено широк, представляваше съвършена защита срещу всичко с изключение на бластери.

Скоро върху широките стъпала на замъка бяха подредени инструменти в акуратни блестящи редици, разпъната бе малка маса, поставени бяха многобройни измервателни уреди и до масата бе инсталирано записващо устройство.

Хипократ бързо се отдалечи, върна се с купчина тела под мишниците и ги стовари по широките стъпала. Заподритва ръцете и краката, за да ги подреди, и подсмръкна с отвращение пред оформилата се могила от мъртъвци, някои от които разложени от доста време.

Доктор Матусал методично се залови за работа. Взе един ланцет и го вряза в тялото на момичето, стоварено на масата. Работеше бързо, а Хипократ му подаваше бляскащите скалпели и сонди.

От един прозорец на правителствената сграда се показа огромното лице на Джордж Джаспър Арлингтън. Очите му се изцъклиха, когато се загледа към сцената, разиграваща се на стълбите, след това с отвращение затръшна прозореца.

Отначало към тях плахо пристъпи малка купчина хора, но още преди Хипократ да им махне делово да изчезват, те се разбягаха.

Оттук нататък кланицата очароваше единствено професионалното любопитство на доктор Матусал.

— Все едно, щяла е да умре от болестта на Грейв — мърмореше той, поглеждайки към масата и после в пълните кофи. — Но това все още не е епидемията. Следващият!

Ланцетът проблясваше под светещия купол и с изрядно съвършенство, което можеше да отдели клетка от клетка, нерв от тъкан, дори всеки един елемент от друг, докторът продължаваше твърдо напред към целта си.

— Следващият!

И после:

— Хипократ, погледни тези проби ако обичаш.

Предметните стъкла с пробна тъкан бяха две. Дребното същество се надвеси над микроскопа, огледа и двете и започна да брои с пронизителен напевен гласец.

— Правилно — каза докторът. — Анемия. Анемия, достатъчно лоша, за да убие. Според теб каква болест може да я причини?

Включил на фонографски запис, Хипократ започна да изброява шестдесет и деветте хиляди седемстотин и четири известни болести, но доктор Матусал не го слушаше. Погледна към останките на момичето, което е щяло все едно да умре от болестта на Грейв, а после към прозореца на кабинета на Джордж Джаспър Арлингтън и каза обезсърчен:

— Следващият.

После изведнъж сграбчи черния дроб, поднесе го по-близо до светлината и като изръмжа някаква заповед на Хипократ, се затича по стълбите и с ритник отвори вратата на кабинета на Джордж Джаспър Арлингтън.

Едрият мъж зяпна уплашен и се дръпна от ужасното нещо в ръката на доктор Матусал.

— Трябва да върнеш робите на Сириус Шестдесет и осем! — заяви докторът.

— Да ги върна? Я стига! Че нали трябва да похарча цяло състояние! Махай се!

— Ще го похарчиш, защото аз ти казвам — каза доктор Матусал.

— Ако смяташ, че те са причинили епидемията и ще продължат да ни заразяват, просто ще ги застрелям, и това е.

— О не, няма — заяви докторът. — И ако възнамеряваш да не ми се подчиниш и да ги застреляш, поне почакай, докато отлетя. Ако ги избиеш, ще оставиш тук отровата завинаги.

— Отрова!?

— Има една стара приказка за един, който постепенно отравял дъщеря си, докато я имунизирал, а след това я изпратил, за да убие сина на своя съперник. Боя се, че ти си изправен точно пред подобно нещо. Ще умрете всички, ако застреляте робите. Ще умрете и ако ги задържите тук.

— Махай се! — повтори Джордж Арлингтън.

Доктор Матусал погледна онова, което държеше, и се засмя кисело през маската на шлема.

— В такъв случай не ми оставяш голям шанс.

— Шанс за какво?

— Да те спася. Защото ако не направиш това, което ти казвам, нямам друг изход освен…

От един джоб в подгъва на мантията си той измъкна пачка жълти хартии, хвърли дроба върху бюрото, грабна една писалка и написа:

„Джордж Джаспър Арлингтън

Никога“

— Какво значи това?

— Личен жълт картон. Ще ги раздам на всички ваши звездолети, на всичките ви капитани, на всички градове и села. Никой няма да идва при вас, никога. Никой няма да може да си тръгне оттук, никога. Край на износа и на вноса. Напускам ви и целият космос ви изоставя. Осъждам ви на тази смърт, която смятате да причините на своите роби. Казах.

И той захвърли жълтия картон на бюрото пред смаяния Арлингтън и се обърна да си тръгне.

— Почакайте!… Имате ли такава власт? Вижте! Изслушайте ме спокойно. Изслушайте ме, докторе. Не можете да направите такова нещо. Не съм ви мамил. Искам просто да се разберем. Аз… Почакайте! Какъв е проблемът? Каква е тази болест, тази отрова?

— Това — каза доктор Матусал — са останките от злокачествен и обикновено фатален тумор от особен колоиден вид. Това е рак, Арлингтън. А сега тръгвам да си свърша моята работа, след като вие отказвате да свършите своята.

— Рак! Но това не е заразно! Знам, че ракът не прихваща.

— Така ли? — попита докторът.

Арлигнтън отмести поглед.

— Какво казахте, че трябва да направя?

— Вдигате целия наличен транспорт и откарвате народа куфра обратно на Сириус Шестдесет и осем. Всички. Само така ще можете да оживеете. Ще трябва да обработя екипажите ви и да свърша някои други неща преди заминаването. Но ще го направя само ако ми обещаете, че няма да застреляте или пребиете нито един роб. Това е от съдбоносно значение, ясно?

— С какво съм заслужил всичко това? Ще ми струва половин състояние. Ще остана без работници. Няма ли някаква…

— Няма — прекъсна го доктор Матусал. — Съветвам ви да наемете най-добрите инженери в галактиката, за да ви осигурят техника за дървообработващата ви промишленост. Когато го направите, ще ви изпратя формула, с помощта на която всеки човек ще може да понася студа за кратко време без увреждания. Обещавам ви. Сега се свържете с хората си.

Джордж Джаспър Арлингтън изглеждаше обнадежден, но и уплашен — може би от онова нещо, което допреди малко бе държал докторът.

След четири часа на главния космопорт доктор Матусал приключваше указанията към заминаващите екипажи. Те бяха истински астронавти и познаваха добре галактиката. Изслушваха почтително заповедите на Воина на светлината, боядисваха скафандрите и шлемовете си според указанията му, оборудваха кабините си според неговите инструкции и след това започнаха да товарят станалите изведнъж хрисими роби.

В полумрака на подземните хангари, минути преди първият кораб да изсвисти към свободата на открития космос — разбира се, към Сириус Шестдесет и осем — докторът кимна на цитв.

Древният посегна да стисне ръката му, но той я дръпна предпазливо и се усмихна през визьора на шлема си.

— Ние сме благодарни — каза древният. — Ти, Воине на светлината, ни освободи и ние ще ти издигнем олтар, за да знае целият ни народ. Към теб ще отправяме молитви, като към всеки от нашите богове. Ти ни освободи.

Доктор Матусал се засмя и извади от чантата си яркожълт сертификат, изработен от атлаз, който щеше да се запази непокътнат за вечни времена. В него се казваше:

„Карантина!

До всички космически пътешественици, всички капитани на кораби, генерали на армии, министри на правителства, принцове, царе и всякакви владетели.

Планета Сириус Шестдесет и осем е поставена под непрекъсната карантина за вечни времена и никой жител на тази планета не може да я напуска по какъвто и да било повод или причина вовеки веков.

Със собствената си ръка и печат, под зорката грижа на Господа, с цялата власт, която ми е дадена, освидетелствам настоящата моя заповед аз,

ДМ

Воин на светлината.“

— Поставете това в свято ковчеже — каза докторът, след като обясни съдържанието му. — Пазете го на свято място и за друго да не ви е грижа. И го показвайте на всички, които дойдат при вас и се заблудят от външната ви прилика с човеците, и си помислят, че можете да бъдете роби. Никой няма да го наруши, защото хората, които завладяват космоса, не са онези, които обитават дребните планети. Те знаят. Е, сбогом. Бог да ви благослови.

Древният хвана диплата на пелерината му и я целуна. След това, стиснал здраво сертификата, пръв се качи на кораба.

Шест минути по-късно космопортът беше опразнен и робите си бяха заминали.

Но работата на доктора все още не беше приключила и цели шестдесет изтощителни часа той продължи да се труди над обитателите на подземния град, които бяха влизали макар и в непряк досег с робите. За щастие, не му отне много време да коригира с подходящо облъчване възможните последствия от този контакт.

Джордж Джаспър Арлингтън, застанал на широките стълби, където се намираше импровизираният лазарет, гледаше доктора с възхищение.

— Досега не бях срещал някое от вашите момчета — каза Арлингтън. — Бях се май заблудил. Помислих си, че сте просто едно хлапе, макар да бях чувал много за Воините на светлината. Сигурно ви взимат много млади.

— Така е — отвърна доктор Матусал. Наистина беше млад. Само на седемстотин земни години.

— Не можете ли да ми кажете нещо повече. Какъв беше проблемът?

— Защо не — рече докторът. — След като вече си отидоха. Робството е противно нещо. Скъпо нещо. И най-евтиният роб струва твърде много от гледна точка на достойнството и приличието. Хората са създадени за по-добри дела, отколкото да поробват други. Вие ще развиете своята индустрия по по-добър начин, сигурен съм.

— О, разбира се. Идеята ви беше страхотна. Но няма ли все пак да ми кажете какъв беше проблемът?

— Защо не — каза докторът. — Въпрос на метаболизъм. Не всички същества, знаете, имат един и същ метаболизъм. Движат се с различни видове гориво. Из галактиките сме срещали поне петдесет различни видове гориво, използвани от растения, животни и разумни същества. Моят човек тук, колкото и да е странно, я кара на гипс. Други се хранят със силиций. Ние с вас, така се е случило, преживяваме с въглерод, който в края на краищата е твърде специфичен елемент. Просто Земята е започнала по този начин. Вашите роби си имат свой начин. Разбрах го веднага щом видях излекувания рак.

— Излекуван?

— Да. Само че жената беше излекувана прекалено добре.

— Не разбирам.

— Ами — каза доктор Матусал — ще разбереш. И все пак имаше предостатъчно основания народът куфра да не бъде избиван, нито пък да остава тук.

— Защо?

— Ами, техният метаболизъм се оказа твърде ефикасен, което обяснява голямото им тегло и отличната физическа форма, а също така тяхната издръжливост и явната липса на необходимост да се хранят често. Те — поясни докторът — се хранят с плутоний.

— Плу… плу… О, Боже!

— На тяхната планета, която е съвсем близо до близнаците Сириус, всички елементи са от по-горната скала, а плутоният е въглеродът от по-горната скала на химическата таблица. Тъй че, както разбирате, вие не можехте да ги застреляте или да ги заровите в масови гробища. Те наистина бяха твърде скъпи роби.

С глас, в който се долавяше спотаена почит, Арлингтън попита:

— Мога ли да ви се отблагодаря с нещо?

— Нищо — отвърна доктор Матусал. — Ах, да! Тук имате мизарски мускус. Можете да ми дадете малко за една приятелка.

Ето как госпожица Роджърс се снабди с цяла туба мизарски мускус и ето защо Воините на светлината, скитащи през хиляди галактики, и до ден-днешен притежават правото да забраняват транспортирането на роби от където и да било до където и да било, макар с цената на онези малки прийоми, с чиято помощ успяват да превъзмогват дори собствените си най-капризни закони.

Големият въздушен монопол

Доктор Матусал седеше под хладното слънце на Арфон и дърпаше от ароматната лула. „Морга“, неговият кораб лаборатория, бе потънал до колене сред избуялата трева край искрящото езеро и от корпуса му се протягаше навес, оформящ тържествен павилион за господаря.

Слънце 12 се намираше на тридесет градуса височина и есента на Арфон смучеше жадно топлината му, точно както доктор Матусал смучеше от лулата си. Тази лула го отнасяше някъде далеч назад в спомените. Малкият му свръхтежък роб Хипократ се туткаше наоколо с четирите си вечно заети ръце и от време на време се спираше, навел антените си към доктор Матусал в знак на неодобрение. Не одобряваше не своя господар, а лулата му.

— Какво, като му е рожден ден? — сумтеше Хипократ. — Не бива да го прави. Каза, че повече нямало да го прави. Обеща ми. Никотин! А му остават цели три дни до лечебната процедура. Никотин по пръстите, ще го отрови. Никотин в дробовете му! Чиста отрова. Във фармакопеята…

И той изгъргори дълъг и отегчителен списък на отрови, защото веднъж тръгнал от никотина, неговият настроен на фонографски запис мозък премина през нилофин, нимфодрил и новокаин. Изведнъж се усети докъде може да го отведе всичко това и разсърден не по-малко на себе си, отколкото на своя господар, продължи приготовленията за празненството по случай рождения ден. Приготовленията бяха твърде сложни. В края на краищата върху тортата трябваше да се поставят деветстотин и пет свещи.

Доктор Матусал не обръщаше никакво внимание на своя роб, а седеше на припек, пуфкаше с лулата и от време на време нахвърляше сложни изчисления върху златния си маншет. Картотеката му беше пълна със скъсани маншети, които можеха да потресат дори неговите братя от Вселенското медицинско общество, да не говорим за хиляда и петте хуманоидни системи само в тази галактика.

Той не чу подрънкването на вериги, нито подвикванията на охраната, макар те да се приближаваха с всяка секунда. За доктора това, че Арфон е врящ въртоп от бунтове и убийства, нямаше никакво значение. През осемстотин и осемдесетте години, откакто беше завършил медицинското училище „Джон Хопкинс“ в Балтимор, Мериланд, Първи континентален район, Земя, Трета орбита, Слънце 1, Крайна зона, Галактика 1, или 1, 3160, 1m. ly nub1, 264–89, sub-328, както ще го намерите на космическите карти, ако решите да отидете дотам, той беше видял всичко, усетил всичко, вкусил всичко, бил всичко, включително Месия, диктатор, хуманоидно животно в стъклена клетка и бог, и твърде малко неща можеха тепърва да го изненадат или заинтересуват.

Той допускаше, че някой ден ще се разпадне или ще го застрелят, или че ще забрави за обичайната си лечебна процедура за поддържане на младостта в продължение на цял месец. И тогава щеше да бъде отнесен в тихата крипта, където се пазеха деветстотинте урни от абанос и злато, съдържащи тленните останки на Воините на светлината, напуснали своята служба по единствения възможен начин. Братята им грижовно ги бяха прибрали у дома.

От време на време пресмяташе нещо и пълнеше лулата си. След известно време мислеше да отиде при езерото, да предизвика изкуствен здрач и да пробва пъстървата на изкуствена муха. Но първо трябваше да приключи със сметките.

Беше му хрумнало, че отрицателното тегло може да бъде претеглено и следователно консервирано, а ако това бе вярно, то той несъмнено щеше да изненада своите колеги в Центъра, отстоящ на около двеста милиона светлинни години, с възможността да се извършват безболезнени ампутации, така че да израстват нови крайници.

Тъкмо беше стигнал до деветдесет и шестата променлива, когато Хипократ чу приближаването на окованата тълпа. Дребният роб се засрами, че е бил твърде зает, за да обърне внимание на звуците, които чуваше в продължение на последните шестнадесет цяло и две десети минути.

Хипократ отскочи до контролния панел, като разтърси „Морга“ с огромното си тегло. С четирите си ръце превключи комбинация от бутони, с която изцяло замаскира „Морга“, екранира доктор Матусал, без да го прави невидим, насочи 600-милиметровия бластер, настроен за хиляда изстрела в секунда, и изключи фурната, за да не изгори тортата. След като извърши тези четири изключително важни операции, Хипократ се скри зад вратата и се загледа неодобрително в приближаващата се колона.

Доктор Матусал най-после също я забеляза. И нямаше как да не я забележи, след като авангардът, един огромен персефонски ренегат, се препъваше непрекъснато в ръба на силовото поле, покрай което преминаваше.

Странна гледка беше тази колона. Избуялата трева се слягаше под стъпките на робите и почервеняваше. Жалки дрипави останки от облекло, призрачно хлътнали очи. Притиснати от тежките железни вериги и от отчаянието, сто и шестнадесетте човеци пленници приличаха на сенки, току-що изкарани от преизподнята, за да бъдат изправени пред Страшния съд.

Пазачите им бяха брутални хуманоиди, евгенизирани^[5] за гледане на роби. И това беше странно, тъй като самият доктор Матусал преди сто, или не беше ли пък преди петдесет години, си бе помислил, че е прекратил подобна практика със собствената си намеса. Тези дяволи с ръце на горили и зъби на ягуари, или като хора бяха доведени до умопомрачение с отровен стимулант, или като персефонци бяха измъкнати от своите ями и инжектирани със сатанинска доза човешка интелигентност. Ръбестите им глави бяха дебели като шлемове, на вратовете им тежаха гривни със знака на техния собственик, раменете и косматите им слабини бяха окичени с бластери и месингови паласки, а плоските им слонски стъпала бяха обути в нещо, наподобяващо плювалници. Който и да притежаваше и контролираше този отряд, който на свой ред контролираше тези роби човеци, сигурно беше отвратителен грубиян.

Доктор Матусал вдигна микроокуляра към окото си и прочете надписа на една от гривните. Не беше име, а търговска марка: „Еър Лимитид“.

Може би просто щяха да си отминат и да не се случи нищо, заслужаващо да бъде записано в корабния дневник на „Морга“. Но изведнъж доктор Матусал забеляза нея.

Беше крехка, но достатъчно силна, за да си носи веригата. Извивките на тялото й бяха просто малко така… и така. А очите, нослето и устните образуваха триъгълник, който просто… е, а косата й падаше до кръста и просто…

Доктор Матусал се изправи, лулата падна от ръката му. Той се вгледа по-съсредоточено. Пазачите изчезнаха. Тревата, слънчевата светлина, всичко на Арфон изчезна. Остана само момичето. Докторът усети, че коленете му омекват, което беше странно, защото периодично възстановяваното му физическо състояние беше по-добро, отколкото на двадесет и пет годишен младеж.

Тя също го забеляза и за миг, докато тя го гледаше и той я гледаше, наруши ритъма. Робът зад нея беше стар и се препъна. Робът пред нея бе дръпнат назад от желязната гривна на врата му. Персефонският хуманоид отскочи, понеже се блъсна в защитния екран, и се вгледа да види каква е тази бъркотия. И вдигна месинговата си палка.

Но тя така и не докосна младата дама. Доктор Матусал не беше практикувал измъкване на бластер и стрелба близо четиристотин години, но ръката му не беше забравила. Персефонският хуманоид сякаш експлодира и се превърна в мъгла. Ръката му изхвърча на петдесетина метра, преобърна се и се пльосна върху защитния екран на „Морга“, и така си и остана във въздуха, с все кипящата кръв. Патрондашът на пазача отскочи, предизвиквайки малка картечна канонада, и изхвърли във въздуха чимове трева. Отворилият се ров запуши и останалите пазачи рязко се извърнаха, зяпнаха и се заозъртаха с насочени оръжия да открият нападателя.

Не беше съвсем честно. Докторът се намираше зад екрана, откъдето можеше спокойно да стреля, без опасност от рикошет. Но дори и да представляваше идеална мишена, пак нямаше да бъде честно — срещу него бяха само петима персефонци. Е, те станаха четирима, после трима, двама, един, нула. Тревата запуши, после настъпи тишина. Последният патрондаш се взриви в една от дупките и отново настъпи тишина.

Персефонците никога нямаше да научат, че са имали честта да бъдат застреляни от галактически медалист по стрелба от късо разстояние.

Робите стояха онемели. Един от диваците беше надупчил една старица в края на колоната и тя седеше, втренчена в собствената си кръв. Останалите се озъртаха отчаяно да съзрат новата заплаха, дошла от високата трева. Доктор Матусал усети, че целият трепери от възбуда, и сви недоволно устни, защото често си беше повтарял, че човек не бива да изпитва удоволствие от убийството, понеже в това удоволствие има нещо варварско, а на всичко отгоре противниците му бяха само петима срещу един. Доктор Матусал вдигна лулата си, напъха я в устата си, изпухтя и се появи. Робите изкрещяха и изпопадаха при вида на това пушещо чудовище. Навикът да се пуши тютюн беше изкоренен почти навсякъде от стотици години.

Хипократ изсумтя от отвращение. Не му бяха оставили възможност да направи нещо повече, освен да завърти оръдията. Не би могъл да изстреля дори един залп.

Той излезе и злобно записука:

— Не слушаш! Казвал съм ти, и пак, и пак, но ти все не слушаш! Казал съм ти, че ще си изпатиш, и ще си изпатиш. Остави тези работи на катилите и бабаитите. Във вашия Кодекс е казано съвсем точно: „Всеки, който убие голям брой хора просто за удоволствие, ще бъде призован и глобен с едноседмична заплата, защото мисията на Обществото е да опазва човечеството в галактиката…“ — И изведнъж спря. Ужасът, че господарят му може да пострада, го беше накарал да цитира пародийния вариант на кодекса. Всъщност в оригинала се казваше: „… който убие голям брой хора за експериментални цели, ще…“ Това така го обърка, че той изключи защитните екрани, изтича и щеше моментално да отнесе доктора, та да излетят, но в този миг достопочтеният господар отново изпусна лулата си.

Хипократ я взе и погледна господаря си за очакваното възражение. Изтръска я. Погледна господаря си отново и антените му се разшаваха изненадано. Счупи лулата на дребни парченца. Пак никакво възражение. Взе кесийката с тютюн, изсипа я, скъса я и запокити парчетата кожа толкова далече, колкото можеха да хвърлят мощните му ръце. Отново никакво възражение. Хипократ направи пълен кръг около доктора, като го гледаше зяпнал. Господарят му се беше вторачил в редицата роби.

Не, в средата на редицата. И някой го гледаше оттам като хипнотизиран.

— Ох! — изпъшка Хипократ, усетил големи беди. — Момиче!

Всъщност посещението на Арфон от Слънце 12 изобщо не влизаше в плановете на доктор Матусал. Той беше тръгнал, без много-много да бърза, със задача да връчи на шефа на една система в подграничния сектор 18, 5260 предупреждение за детрониране, поради това, че не беше уважил Алинея 8, Параграф 918 от Кодекс 49 на Вселенското медицинско общество. И ако на Арфон имаше роби като тези, това изобщо не влизаше в медицинската му работа.

Но тя се беше вторачила в него.

Той се поизчерви и сведе поглед. А беше покрит със злато, препасан с пурпурен колан, с метални нашивки на жълтите си ботуши и беше прекрасен.

Хипократ въздъхна примирен. Приближи се и измъкна момичето от редицата, като просто скъса веригите с голи ръце. После я избута на една страна, а на другите замаха с ръце и завика:

— Къш! Къш! Свободни сте. Бягайте!

— Глупости — отвърна момичето с глас, който можеше да накара човек да се изчерви от главата до петите. — Къде могат да отидат? Та те нямат пари да си платят таксата за въздух.

— За въ… — Хипократ зяпна. За него тя си беше просто едно човешко същество. Лично той предпочиташе машините. — Глупост си ти. Въздухът е навсякъде и е безплатен. Къш! КЪШ! Ти остани — подхвърли той през рамо на момичето. — Къш!

А робите подгънаха нозе и запълзяха сантиметър по сантиметър към малкия роб.

— Не, не! — ридаеха те. — Не можем да си платим таксата. Вече се бяхме поболели по домовете си, когато ни прекъснаха въздуха. Не можем да платим. Изгубихме собствеността над себе си и ни водеха, за да ни препродадат. Не ни пропъждайте. Помогнете ни! Пари, пари! Платете ни таксата и ще работим…

— Господарю! — извика Хипократ потресен. Умствените му възможности си имаха предел и когато го достигнеше, му оставаше само един бог. — Господарю!

Но робите продължаваха да се приближават към него, пълзяха на колене с умолително вдигнати ръце, молеха и стенеха, и Хипократ отново панически заотстъпва.

— Въздух, въздух. Купете ни въздух! Платете ни таксата. Не ни пропъждайте!

— ГОСПОДАРЮ!

Доктор Матусал не обърна никакво внимание на роба си, който вече се бе скрил зад гърба му, нито на виковете на доскорошните пленници. Той все още се взираше в момичето, което на свой ред се изчерви и придърпа оскъдните дрипи около тялото си.

Това подейства.

— Вземи я на кораба! — каза Докторът. — Останалите, да ви няма! Айде вкъщи! Чупка!

Но това връщане към жаргона от неговата младост изобщо не им подейства. Те продължаваха да пълзят към него, оставяйки зад себе си отъпкана трева.

Изведнъж един старец с лице, обрасло с проскубана сива брада, и свит гръден кош се хвана за гърлото, изправи се и нададе див крясък: „Въздух! Въздух! Ох…“, след което рухна в тревата. След миг го последваха още трима.

Доктор Матусал внимателно подуши въздуха и погледна към третото копче на плаща си, но то продължаваше да си е златно, значи атмосферата си беше съвсем наред. Отново подуши.

— Тест на въздуха — каза той на Хипократ.

Малкото създание охотно скочи в „Морга“ и, за да извърши теста, възвърна видимостта на кораба. Неочакваната гледка смая половин дузина от робите навън до припадък, което го накара да се почувства, още по-горд. Той, господарят на техниката, правеше тест на въздуха. И резултатът се оказа добър.

Докторът дръпна шлема надолу, за да прикрие лицето си, и пристъпи напред. Приближи се до изпадналия в безсъзнание старец и го огледа внимателно, за да установи някаква видима причина за състоянието му.

Проучи още неколцина и от осмия, който точно в този момент бе почти заслепен от липсата на въздух, както и от блясъка на огърлицата на ВМО на врата на доктора, взе проба от слюнката, подаде я на Хипократ и каза:

— Обработи я.

— Отрицателна — докладва Хипократ след шест минути с микроскоп и предметно стъкло за скоростен анализ в ръце. — Бактериологична проба отрицателна.

— Въздух! — изстена старецът, върнал се в съзнание.

Миг по-късно тя също рухна по лице и повече не помръдна.

Доктор Матусал я пренесе на кораба само за десет секунди. В това време Хипократ включи енергийна защита около останалите и тръгна с четирите си ръце между тях, пръскайки ги със стерилизатор с двете и късайки веригите им с другите две.

— Въздух! — скимтяха те и се задъхваха. — Въздух, въздух, въздух!

Доктор Матусал погледна тъжно момичето върху масата. Просната сред белотата на операционната на „Морга“, тя беше така крехка и красива. Контрастът между нея и лъскавите лъчеви тръби и безмилостните измервателни уреди беше неописуем. Докторът въздъхна и тръсна глава, за да се освободи от транса си и да се върне към професионалните си задължения.

— Съществува такова нещо като не-до-хранване — каза той на Хипократ, — но никога не бях чувал за не-до-кисло-род-ване. Гръдният й кош… Я, какво е това?

На ухото имаше метална пломба и на нея пишеше: „Собственост на Еър Лимитид. Придобита на 43 Джудуари, ’53. По заповед на Лем Толивър, Президент, Еър Лимитид.“

Това по някаква причина оскърби доктора. Той откъсна пломбата и постави възстановяващ компрес на мъничкото грациозно ухо. Когато след пет секунди го махна, не личаха никакви драскотини.

Докторът прочете отново пломбата и след това ядосано я смачка. Върна се към работата си, като постави на момичето маска, която я захрани ритмично с кислород, подаде й малко амоняк и добави и пси-йонизиран въздух.

Тъкмо заизпитва задоволство от начина, по който красивите й очи замигаха, когато тя започна да се съвзема, и Хипократ връхлетя възбуден в операционната.

— До нас каца кораб! — избърбори дребното създание. — Оръдията са заредени. Кажи кога да стрелям.

— Чакай, чакай — рече докторът. — Първо ги изолирай с екран и разбери кои са. А, свести ли се, скъпа?

Тя се надигна с усилие и свали маската. Огледа се озадачена и после чу стоновете на хората отвън за въздух. Примигна към доктора и той на свой ред въздъхна.

— Ох! — обади се Хипократ отвратено. — Никотин, жени! Никога няма да доживееш до десет хиляди, обзалагам се. Остава да пропиеш и ром!

— Чудесна идея — каза доктор Матусал. — Скъпа, ако обичате, насам…

Хипократ го изгледа как й отваря вратата. Знаеше, че господарят му ще я заведе до банята, където да може да си вземе душ и да се увие в робата му. А после двамата щяха да седнат в салона, обзаведен наскоро от самия Мишало, на мекото осветление, и да си говорят под тихия плач на цигулките. Отвратително! Бяха минали точно деветнадесет години и шест дни, откакто доктор Матусал за последен път бе проявил интерес към жена… Изведнъж малкият роб се ухили. В края на краищата днес беше рожденият ден на господаря. Не е лесно да живееш стотици години сам-самичък. Хипократ знаеше това, защото неговите хора, макар метаболизмът им да се базираше на гипса, все пак се изтъркваха окончателно на около дванадесет хиляди години и се разкапваха в пълна скука. А хората — хората живееха с рогата напред…

Той се ухили и се мушна в оръдейната куличка. Да му е честит рожденият ден и три пъти ура!

Корабът обаче го притесни. Беше боен разузнавач, предназначен за атмосферна среда, имаше достатъчно въоръжение да изтреби цял град и на борда му имаше човеци, които дори от това разстояние му изглеждаха съвсем неблагонадеждни.

Корабът кацна на ръба на защитния екран и от него скочиха петима телохранители, готови с насочените си бластери да прикрият дебаркирането на един широкоплещест мъж, облечен в черно. Хипократ беше виждал лешояди и почти надуши миризмата, която винаги се разнася от тези птици. Той включи близкия защитен екран, без да обръща внимание на факта, че силата му изрита двадесетина от робите на десетина стъпки от „Морга“.

Петимата огледаха тревата, натъкнаха се на дупките, останали по местата на избитите пазачи, и събраха разтопени парчета месинг. После забелязаха робите, които при вида на новодошлия кораб започнаха отново да стенат, да се молят и да лазят, както доскоро към Хипократ.

Едрият човек се спря и погледна към „Морга“. Кърмата й беше обърната към него и той не забеляза многозначителния надпис „КВМО «Морга», Доктор Матусал“.

— По-добре спрете — извика Хипократ от оръдейната кула.

Мъжете спряха.

Едрият човек погледна към кулата и подаде сигнал на охраната си да се скрие, а на кораба си — да насочи най-тежкото си оръдие. Хипократ потрепера, тъй като не беше съвсем сигурен дали защитният екран ще може да удържи на внушителния диаметър на противниковите цеви.

— Аз съм Лем Толивър Големия! — извика човекът. — Аз съм „Еър Лимитид“ и ако имате подходящо обяснение защо моите персефонци не са живи, изплюйте камъчето, че няма да задържам дълго огъня.

— Я по-добре изчезвай! — изрева Хипократ с насмешка. — Че ако господарят ми те види, ще те разреже да ти погледне черния дроб или ще ти пробие дупки в черепа, за да изравни вакуума. По-добре се махай!

— Тази сган са само сто и петнайсет — каза едно съсухрено човешко същество, което едва достигаше до лактите на Толивър и очевидно му беше нещо като помощник. — Според радиодоклада един липсва.

— Претърсете кораба! — каза Големия Лем Толивър.

— Спрете и се махайте — викна Хипократ. — Това е КВМО „Морга“ и ние специализираме по мъртви човеци на име Лем Толивър.

Помисли си, че хрумването му е съвсем на място. В края на краищата никога не си беше представял, че ще може да приспособява цитати от „Разкази на ранните космически заселници“. Страхотен успех. Това ги спря.

— Боклук такъв! — извика Лем Толивър след секунда. — Това не е кораб на ВМО! Ако бяхте, нямаше да откраднете роб.

— Робите са работа на ВМО, момко — викна Хипократ. — А и да не бяха, щяхме да ги направим наша работа. Айде бягай при мама и й кажи да ти изтрие носа, да не ти го изтрия аз — с експлодери. Аре чупка!

Днес наистина му вървеше с импровизациите.

— Качвай се, Тинои. Претърси го и ако липсващата робиня се окаже там, измъкни я. После ще разследваме каква е тази история с убийството на нашите хора.

Тинои, съсухреният, се дръпна назад. Никога не беше заставал пред шестстотинмилиметрова цев.

Хипократ забеляза колебанието му, окуражи се още повече и изстреля дузина експлодери в земята под групата — щеше да изгърми и хилядата, само за предупреждение, ако другият кораб по подадена команда не избълва в отговор внушително количество огън.

„Морга“ се разклати и защитният екран се огъна. Горната куличка хлътна и потъна в кълбо от пушек. Страничният люк се нажежи и от него закапа разтопена сплав. А Големия Лем Толивър гледаше ядосано, защото с това се стопяваше и шансът му да си върне липсващата робиня.

Мъжете събираха останалите сто и петнадесетима и ги подреждаха в редица. Бяха мрачни, защото не можеха да си обяснят какво е разкъсало яките вериги, пък и трябваше по някакъв начин да ги завържат отново.

— Въздух! — стенеха пленниците.

— Млък! — кресна им Големия Лем. — Ще ви науча аз как се диша неплатен въздух. Момчета, стройте ги и да тръгват.

— Няма да ги возя — каза Тинои. — Толкова път има до Минга. Нали затова купих онези персефонски типове, за да бият пеш.

— Щом казвам да вървиш, ще вървиш — викна Големия Лем. — И ако ти кажа да тръгнеш направо през космоса, ще тръгнеш. И ако ти заповядам да отпрашиш оттук до Галактрополис, ще извървиш всяка шибана светлинна година, и то бос. Ако аз не мога да накарам някой да ми изпълнява заповедите, тогава кой? И ако ти не можеш да се подчиниш на заповедите на Големия Лем Толивър, значи не можеш да се подчиняваш на ничия заповед. Кой измисли тази компания? Кой я накара да заработи? Кой върши цялата бумащина, наема политици и абдикира крале, когато намери за добре? Кой кара тази дяволска планета да се върти и ти пълни търбуха? Лем Толивър, ето кой. А какво е „Еър Лимитид“, ако не Лем Толивър? И какво е Арфон, ако не Лем Толивър? Значи аз съм планетата.

Това умозаключение му върна доброто настроение, той се изпъчи и изгледа Тинои отвисоко.

— Точно така, господинчо. Аз съм Арфон, или почти, по дяволите! Е, тръгваш ли?

— Да, Арфон — измърмори Тинои, като се престори на съкрушен от тази перспектива. Знаеше много добре защо не бива да изглежда зарадван. Всички щяха веднага да загреят, ако не беше се възпротивил, а щеше да е чудесно да подиша нещо друго освен озоновата воня на кораба. Освен това можеше да продаде някой роб в някоя крайпътна ферма и да го впише в графата „умрял“.

— Щом се налага — продължи Тинои. — Но ще ми трябват двама стрелци и един матрос — но само да не е Коноли.

— Точно Коноли ще е плюс двама матроси отсече Толивър. — А сега ги подреждай и…

— Чакай, чакай — прекъсна го Тинои, забравил радостта си, че Коноли ще им направи носилки и ще накара робите да ги носят. — Там има някой жив.

Изглежда, наистина беше така. От пушилката около „Морга“ заднишком изпълзя някакво обгорено същество. Тинои изтича, шмугна се в пушека, задържайки дъха си, и го повлече по тревата.

— Ето я липсващата — каза той. — Вече можем да тръгваме.

Лем я погледна и се смръщи презрително. Що за опърлена собственост! Почти цялото й лице беше обгоряло, едното й око беше излязло от строя. Така ранена и обезобразена нямаше повече да зарадва очите на мъж.

Тинои погледна гривната на глезена й, после разгледа ухото й, където трябваше да е пломбата за собственост. Нямаше я. Той вдигна поглед към шефа си.

— Това е Доти Гренън, онази, дето я взеха специално за теб. Е, вече не става за нищо.

— Вкарай я при другите. Все ще се намери кой да я купи — каза Големия Лем.

— Не мисля, че ще издържи много — каза Тинои.

— Мен какво ми е? Хайде, хвърли я в купа. Капитане! Капитане! Ей, Фостър. Качи се и кажи на капитана да ми прати Коноли с двама матроси и да се приготви за излитане.

Фостър изтича до кораба и скоро се върна — и той бе включен в охраната.

— Въздух! — стенеха пленниците. — Въздух!

— Я да мълчите — изруга Тинои, като ги блъскаше с приклада на бластера си да се подредят в колона. — Строй се, строй се, или ще ви дам толкова въздух, че няма да можете да го издишате.

Опита се на четири пъти да накара стареца в края на колоната да се изправи, после изтърси една хамалска псувня и протегна шепа към Толивър.

— Ще ми трябват няколко заряда — каза Тинои. — В края на краищата ще е много лошо, ако не мога да довлека до Минга сто и шестнайсет скапаняка върнато имущество.

— Това си е чиста загуба за компанията — възрази Големия Лем.

Но въпреки това даде знак на слизащия от кораба Коноли и той се върна да донесе заряди.

Това бяха малки цилиндри с изрисувано върху тях с червена боя „ЕЛ“. Когато ги взривиха, сред робите се разнесе зеленикав дим, който ги обгърна като мъгла. Тинои се отдръпна и я изчака да се разсее, и след като робите се съвзеха, ги поведе, без да се бави.

Големия Лем изчака, докато тълпата се отдалечи. Знаеше, че Тинои най-вероятно ще бъде носен на носилка, направена от Коноли, и разбираше какво очаква поне две от по-младите момичета в колоната. И беше сигурен, че поне дузина от тях ще бъдат продадени и отчетени като мъртви. Но той можеше да приеме подобна проява на лоялност, а не би и разбрал друго поведение. Ухили се, когато и последният роб се скри сред дърветата, и без повече да поглежда към горящия звездолет, се качи на кораба си и отлетя.

След час доктор Матусал се свести. Лежеше в тревата, където момичето го беше издърпало. Известно време остана така, наслаждавайки се на хладното ухание на меките стръкове. Съвсем ново усещане — да е жив и да се радва, че все още е жив.

След малко се повдигна на лакти и погледна към „Морга“. Сплавта беше спряла да капе и пушекът се беше вдигнал, но бедният му стар кораб изглеждаше готов за склад за резервни части. Горната оръдейна кула беше простреляна с пряко попадение, в кила имаше триметрова пробойна, а люкът беше разтопен и напълно извън строя. Но после се поуспокои. Защото корпусът не беше унищожен, поне доколкото виждаше, защото фюзелажните тръби от единия край и клюнът от другия бяха недокоснати. Понечи да се изправи, но в момента, в който се опря на дясната си ръка, тя се огъна и той усети болка.

Погледна и видя, че дланта му е изгоряла, а китката навехната или счупена. Опипа раменете и гърдите си, но там наметалото го беше предпазило. Единият му ботуш беше почти прогорен, но глезенът и ходилото бяха цели. Освен леките обгаряния по китката и дланта, той беше оцелял след нещо, което май трябваше да е било голям пожар. Та той значи стана бързо и влезе през нажежената врата. Струйки дим се издигаха на местата на салонната гарнитура. Дръжките на едно огромно златно блюдо се бяха закривили от горещината, а сребърната гарафа се търкаляше сред локва върху изгорения килим, осветена от лъч, промушил се през отвора на корпуса.

Но младата жена беше изчезнала и докторът, поглеждайки през пострадалата врата към утъпканата ливада, изведнъж разбра как се е озовал навън. Не закоравял космически рейнджър се бе опитал да го спаси. Беше се опитало или момичето, или Хипократ…

— Хипократ!

„Хипократ“, „Хипократ“, отекнаха празните каюти.

Докторът огледа носовата част, после задните помещения. И почти бе заключил, че са отвели малкия му роб, когато се сети за повредената оръдейна кула.

Стълбата се беше нагънала на нажежени отломъци, а капакът на люка се беше залепил плътно от прякото попадение. Буца затисна гърлото му. Страхуваше се от онова, което щеше да намери в кулата.

Затърси горелка, но някакъв тропот и дрънчене в корабната кухня го озадачи. В порив на надежда той дръпна рязко вратата. Но мъничкият Хипократ не беше там. Тави, лъжици и лопатки си стояха така, както ги беше оставил. Една купа лепкав гипс с горчица, любимият буламач на роба, стоеше полуизядена на кухненската мивка със забита в нея лъжица. Сместа вече се беше втвърдила. Един малък бог с розово коремче се хилеше безнадеждно в малка ниша, облещен към полуизписаната страница с писмо от някакъв чуждоземен свят. Тропотът и дрънченето бяха дошли от вратата на печката — тя се беше отворила, понеже тортата вече беше готова и търпеливо чакаше да я покрият с глазура, да я украсят и да й поставят деветстотин и пет свещи.

Доктор Матусал внимателно притвори вратата, сякаш се беше натрапил в нечий интимен живот. От дълго, дълго време изобщо не беше и помислял за това. Но животът му без Хипократ щеше да е изключително трудно поносим.

Той изрече наум една безполезна, най-обикновена клетва и отиде в операционната. Ръката му пареше, но не й обърна внимание. Тук някъде имаше ампутатор, който можеше да зашие диаманти със студен пламък. Изсипа три чекмеджета на пода и сред смътния блясък на инструментите най-накрая намери този, който му трябваше.

Невъзможно беше да стигне до капака на люка, без да махне усуканата стълба, и се поизгори няколко пъти, докато успя да я изреже. После съобрази, че няма да може да свали Хипократ, ако изобщо нещо е останало от него, защото дребното създание тежеше цели петстотин килограма, въпреки че беше високо не повече от метър.

После намери въже и дюшеци, качи се на един стол и насочи студения огън в единия край на капака. Внезапно прекъсна от страх да не би прекомерната струя да докосне Хипократовото тяло от другата страна и постоя малко, загледан намръщено нагоре. Измъкна от джоба си термометър и започна да го допира до стоманата над главата си. След минута-две засече малко по-висока температура върху участък, сравним с размерите на тялото на малкия роб, и го очерта с креда. После, пренебрегвайки първоначалните очертания на капака, отряза парче от съпротивляващия се метал, сякаш беше буца масло. Накрая горелката почти се изтощи, но изрязаното парче увисна от собствената си тежест, достатъчно, за да може да се провре. Миг по-късно той вече се вмъкваше в оръдейната кула.

Хипократ лежеше свит, сякаш беше заспал. Беше обгорен и очернен.

Докторът припряно постави кардиометър и въздъхна облекчено, като видя, че стрелката потрепва в колеблив, но постоянен ритъм.

После внимателно, тъй като така и не беше изучил анатомията на своя роб (която анатомия беше причината да го купи на оня търг Бог знае преди колко десетки години, два века? или три?), доктор Матусал изтърколи малкото създание върху приготвените въжета и се зае с изтощителната задача да свали огромното тегло върху дюшеците долу.

Отне му цели двадесет минути, докато успее да постави Хипократ върху операционната маса, но след като го постигна, докторът започна смутено да го изучава. Освен че е на диета, която се състои само от гипс, той не знаеше нищо за роба си.

Антените не бяха пострадали. Ръцете бяха контузени, но цели. Краката изглеждаха здрави. Но гръдният кош на места беше хлътнал, което говореше за нараняване. Самият Хипократ също беше лекар и като се сети за това, доктор Матусал се върна при малкия килер до кухнята.

Там намери някакви малки амулети, които му приличаха на магьоснически атрибути, и бутилка, пълна с нещо, което острото му обоняние разпозна като разредено мастило, с указана медицинска дозировка на етикета. Намери и някакви компреси, приличащи на тебешир, както и някаква бяла боя.

Напълно съкрушен, той се върна и приседна до масата. Сърцето на Хипократ биеше все по-немощно.

Тревогата му взе да става истинска, сякаш някаква ръка го беше стиснала за гърлото, и доктор Матусал изтича до кухнята. На няколко пъти беше забелязал Хипократ да залита, а това означаваше наличието на стимулант. Но не намери стимулант, а писмо, написано на чиста лингва спация.

Бестин Карджой,

Малбрайт, „Дигс Импорт Къмпани“.

Минга, Арфон.

Чрез Вселенската телекомуникационна компания за сметка на ВМО, ДМ.

Уважаеми Човешки същества,

Преди четиридесет и шест години при вас имаше един Бестин Карджой от моите хора, който ви правеше сметките. Моля да предадете на същия Бестин това съобщение. Здравей, Бестин. Как си? Аз съм добре. Напоследък не се чувствах много добре заради старото ми оплакване и ако баща ти все още работи с теб, моля те, кажи му, че Хипократ има нужда да го види и да получи съвет. Господарят ми днес има рожден ден и аз му правя Честит рожден ден с деветстотин и пет свещи, което ще ви изненада за един човек, но нали знаете колко велик и прославен е той. Мога тази нощ да дойда при вас със совалка и да се видим призори по тъмно пред парка, защото не знам къде всъщност живеете с баща ти…

Тук тортата сигурно беше започнала да загаря, защото телеграмата завършваше с петно.

— Пет долара на дума по транскосмическа тарифа! — възкликна доктор Матусал.

Но след като прочете писмото отново, му се прииска Хипократ да оцелее, дори и срещу петстотин долара на дума.

Върна се при операционната маса и постави до нея гипса с горчицата. Сложи до него вода, разреденото мастило и телефонен приемник, включен на неговата вълна, от който стърчеше бележка:

„Дръж се, друже. Връщам се с твоя приятел Бестин или с баща му. Ще остана включен на този телефон.“

Ръката го болеше, така че, след като написа бележката, той я пъхна до лакътя в катализиращата вана и усети болезненото щипане, което означаваше твърде бързо лечение. При тази скорост щеше да остане белег, но какво означаваше някакъв белег?

Совалката не беше пострадала и той почти се беше наместил в нея, когато съобрази, че в сегашния си овъглен вид няма да е достатъчно представителен.

Нетърпеливо си навлече нова риза, ботуши и наметало и след като намести кутията с инструменти и бластера на колана си, тръгна, без да се бави повече.

Совалката беше малка, предназначена за условия на вакуум, както и за атмосфера, с реактивен двигател и въоръжение. Можеше да вдига скорост няколко светлинни години и естествено се управляваше трудно при ограничения от рода на някакви си десет хиляди мили в час, така че докторът мина на два пъти покрай пистата, преди да я засече. То пък една писта…

По принцип доктор Матусал не обичаше средните по големина градове. В тях липсваше свойското „здравей, чужденецо“, интимност, присъща на първозаселническите селища в космоса, но пък го нямаше и истинския комфорт на големия град. Издигнати от алчното за печалба гражданство около космически ремонтни цехове, такива градове бяха предназначени да изсмукват от печалбите на мините и от приходите и разходите на фермите. Казано накратко, те бяха провинциални. Едно скитническо пристанище притежаваше колорит и криеше опасности, метрополията предлагаше комфорт и изкуство. Такива като Минга разполагаха със закон, ред и Ротариански клуб, и това, с което най-много се гордееха, беше скуката.

Ето защо, докато вървеше през Минга, докторът не проявяваше особено любопитство към онова, което го заобикаляше или през което минаваше. Тухлени фасади и лошо изрисувани табели. Еднакви къщи и хора… Но ето че дори и на него му се наложи да забави крачка и да се загледа.

Минга според „Космически пътеводител“ беше град с население около деветдесет хиляди души, „където могат да се намерят ограничено количество горивни заряди, лед, прясна вода и някои корабни принадлежности“ и „могат да се ползват ремонтни услуги за малки екипажи в докове с капацитет под сто тона“, и където „има космическа болница, обслужвана от персонал на правителствената флота на Слънце 12 с ограничени медицински припаси“, и където „два малки хотела и три ресторанта предлагат еднообразни условия, поради редкия приток на транзитни посетители“. Това съвсем не беше типът град, където да срещнеш достолепно облечен петдесетгодишен мъж, който внимателно, но целеустремено преследва котка.

Не беше дори тлъста котка, а измършавяло, с щръкнали ребра, проскубано, с влажни очи котешко подобие, по което едва ли имаше повече от половин кило жилаво месо. Но ако се съдеше по изражението на добре облечения господин, точно това беше целта на преследването.

Да беше видял бунт, златен палат, куче с десет опашки или парад на тюлени, скандиращи „Алилуя“, докторът едва ли щеше да се удиви толкова, защото човек вижда какви ли не странни, объркани и необясними неща през живота си, особено ако броди по безкрайните пътища сред по-малки и по-големи звездни системи. Доктор Матусал беше ходил навсякъде и бе видял всичко, и отдавна беше стигнал до заключението, че вече е лишен дори от любопитство, но един добре облечен, очевидно влиятелен възрастен човек, увлечен в преследването на улична котка… е, това вече…

Достолепният господин се промъкваше крадешком покрай ъгъла, като използваше оградата за прикритие и намаляваше разстоянието от двайсетина метра, което го делеше от плячката му. Държеше мрежа за лов на пеперуди, а в очите му се четеше глад.

Котката не можеше да види преследвача си и се поспря, за да си поеме дъх. Изглеждаше отчаяна — явно я бяха гонили много пъти и сега възрастният господин я притесняваше. Уморено се затътри покрай един телеграфен стълб, забеляза доктор Матусал само на трийсет стъпки от себе си и спря. Това нейно разсейване се оказа фатално.

С тихи стъпки старият господин се отдели от оградата и прекоси тротоара извън полезрението на котката. Животното забеляза сянката му твърде късно и се опита да отскочи, но последва свистене на хвърлена мрежа, разхвърча се кълбо от оскубана козина, чу се отчаяно мяукане и триумфален рев, след което старият господин изтръска мрежата в една торба и гордо вдигна ценната си придобивка.

Доктор Матусал пое дъх и се приближи.

— Добра мръвка, нали, господине — каза възрастният господин. — От цели три седмици не сме яли хубава, тлъста котка. Недей да мяукаш, добричкият ми заек avec croutons, това изобщо няма да ти помогне. Ох-ох-ох, това му се вика преследване. Цели десет преки, мъка, ви казвам. И при мисълта, че всеки момент някой гамен ще ти измъкне плячката под носа… Не съм вече млад като едно време. Горкичкият аз.

Докторът не забелязваше лудост в очите на човека, нито пък нещо ненормално в поведението му, като се изключи ентусиазмът към ядене на улични котки. Но сега не му беше времето да изследва капризите на човешкия мозък. Сериозна работа, твърде сериозна работа го чакаше в разбития корпус на „Морга“. Той хвърли притеснен поглед към радиопакета. Звуците на кардиографа се чуваха все по-нарядко.

— Господине — каза доктор Матусал, — не мога да споделя ентусиазма ви по отношение на една печена котка, но бих могъл да се възползвам от познанията ви за този град. Бихте ли ми казали къде мога да намеря една компания — „Малбрайт, Дигс“? Те се занимават с внос, струва ми се, и управата им се намира в Минга.

Старият господин внезапно престана да се любува на плячката си, която се беше примирила със съдбата си, и възкликна:

— „Малбрайт, Дигс“? И таз хубава!

После извади носна кърпа, изсекна се и попита:

— Вие май не ще да сте от Арфон?

— Моля ви, бързам. Къде мога да намеря някой от членовете на тази компания?

Старецът отново издуха носа си.

— Ами, ако имате повече фантазия, можете да се опитате да я потърсите в рая, и после, както биха постъпили нейните кредитори, пак в ада. Някъде там, ако ме питате, ще намерите бедния ми стар приятел по билярд Малбрайт и неговия тъжен малък партньор Дигс. Но Арфон не е адът, господине. За ада е трябвало да слезете още преди две спирки.

— Значи фирмата е фалирала? Къде й беше седалището?

— Оо, първоначалната „Малбрайт, Дигс“ наистина фалира, господине. Но ако искате да хванете някакви следи от нейната дейност, ще трябва да се обърнете към „Еър Лимитид“. Малбрайт беше причината, разбирате ли, бедничкият. Имаше нужда от все повече въздух, а не можеше да си плати от своя дял. И започна да… — той отново се изсекна — да взима от чекмеджето, нали ме разбирате, и така един ден фалираха. Бедният Малбрайт. Трябваше да си получи въздуха, нали разбирате. А не можеше да плати сметката. А партньорът му, Дигс, беше добре, но не можа да оправи сметките. И така се свърши. Добър им беше бизнесът, вървеше, докато Малбрайт не започна да се нуждае от въздух. Но всичко това свърши, свърши…

И той се огледа в есенния ден, сякаш печални зимни снегове бяха започнали да засипват улиците.

Доктор Матусал се намръщи.

— Въздух? Що за глупост е това с въздуха? Наскоро чух нещо за това. Но не ми остана време да разбера. А да си спомняте за един дребен извънземен чиновник, работил при Малбрайт? Вероятно четирирък. На име Бестин Карджой…

— Не, за Бога! Малбрайт и Дигс имаха поне хиляда чиновници. Бизнесът им, знаете, вървеше с милиарди тонове годишно. Клиенти от цялата система. Хубава, богата компания. Бедният Малбрайт.

И той отново изсвири в носната си кърпа.

Докторът взе да губи търпение.

— Как е възможно такава фирма да фалира, само защото на единия от партньорите му трябвало повече въздух? Ей, човече, цялото небе наоколо е пълно с него. Въздух!

— Моля да ме извините, господине — отвърна старият господин шокиран. — Моля да ме извините.

И преди докторът да измисли нови въпроси, старецът с почтения вид бързо се отдалечи, стиснал здраво безценната заешка супа във вид на мърлява улична котка, и изчезна зад ъгъла.

Ботушите на доктора запристъпваха нервно по паважа. Атмосферата на упадък и отчаяние, обхванала града, бе наистина поразяваща. Мяркаха се хора, затворени в себе си и безучастни, както могат да изглеждат много гладни същества или хора, изгубили всякаква надежда. Витрините на магазините зееха самотни, отрупани с прашни боклуци. Театрален афиш рекламираше соло концерт на някакъв певец, починал преди десет години. Кепенците стенеха под напора на скитащия вятър. Градът изглеждаше така, сякаш е бил опустошен и после отново населен с призраци.

Стигна до градската градина — окаяно място с разбити шадравани и начупена от корени настилка по алеите. Два улични песа се промъкваха крадешком през нея като преследвани зверове.

Градът умираше от глад. Децата, които забеляза пред входа на една къща, бяха с издути кореми и болнав вид. Докторът сви към тях и те направиха отчаян опит да се изплъзнат. Той надникна във вътрешността на паянтовото жилище и видя, че се бяха скупчили около леглото на жена, която при други икономически условия сигурно щеше да се окаже гостоприемна.

Тя забеляза сянката му, обърна се и уморено му даде знак с ръка да се маха.

— Не. Стига… Не мога… Не мога да платя.

Това определено не му влизаше в работата, но той се постара да го запомни.

— Госпожо, не съм дошъл да ви взимам пари. Ето ви една жълтица.

И той изрови една от кесията си и я постави деликатно на масата.

— Търся един човек, извънрасово същество с четири ръце на име Бестин Карджой. Насочете ме към някого, който може да го познава, и ще ви бъда безкрайно благодарен.

Тя сякаш го разбра и махна на най-голямото момче.

— Хайде, Джими. Иди му покажи каквото иска.

После взе монетата и я огледа подозрително.

Беше само кожа и кости. Докторът измъкна малък хипопистолет от джоба си, порови в кутията с инструменти и го зареди с два пълнителя. Струята, която изстреля, проникна съвсем безболезнено и той я пусна шест пъти, преди да излезе от стаята. Те не разбраха, че са нахранени насила, и само го гледаха втренчено, уплашени, че това е бластер.

Докторът кимна на най-големия от синовете и излезе с него на улицата. Но се оказа, че и сам може да намери мястото.

Сградата беше огромна, с позлатена фасада, и пред нея обикаляха въоръжени персефонци. Над портата бе изписано с огромни букви: „Еър Лимитид“, а върху калкана: „Големия Лем Толивър, Спасителят на Арфон.“

Доктор Матусал подаде на момчето втора монета и след това се приближи на едни гърди разстояние до стражите. Те го спряха с гърлено ръмжене и се наканиха сериозно да възразят на упорството му, но след миг и двамата се вцепениха и загледаха право напред. Докторът прибра хипопистолета в джоба си, изгледа ги внимателно, за да се увери, че вцепенението им е добро и ще продължи достатъчно, след което влезе.

Приближи се някакъв чиновник.

— Това е частен офис, господине. Входът за плащане на данъци, рента и залагане на имущество е през съседната врата. Освен това…

— Искам да видя регистрите ви — каза докторът. — Търся един извънрасов, на име Бестин Карджой, и никакъв второкласен град като този не може да ме спре. Къде са ви регистрите?

За съжаление, чиновникът възрази. Последва тихо свистене и доктор Матусал отново прибра пистолета в джоба си.

— Ти си опитен чиновник и се подчиняваш на Лем Толивър. По волята на Толивър трябва да ми намериш името Бестин Карджой в картотеката и да ми дадеш адреса му.

Наркотичният заряд беше пробил през елегантното сако и розовата копринена риза.

— Слушам, сър. Веднага се връщам, сър. Само след минутка, сър. Каквото иска Големия Лем…

— Кой казва, че Големия Лем иска нещо? — прогърмя откъм вратата. — Никак не обичам разни типове да се шляят наоколо и да разиграват заповеди, които не съм давал. Вие, който и да сте, я да чуем кой ви е упълномощил да се представяте от мое име?

Докторът го изгледа с безкрайно отегчение и пак сграбчи хипопистолета в джоба си, но не му остана възможност да го използва. Някакво шесто чувство бе подсказало на един от охранителите на Толивър, че трябва да реагира незабавно, и доктор Матусал бе сграбчен изотзад, задържан здраво и джобовете му бяха преобърнати пред погледа на Толивър.

Малките уреди и инструменти, дребните кутийки с хапчета, самото хипопистолетче не говореха нищо на Толивър. Но огърлицата значеше нещо и по-точно дебелите златни лъчеви жезли на ВМО, които бяха закрепени на гърлото на доктора по такъв начин, че да предпазват най-уязвимите части на гръкляна му. Толивър се опита да я откъсне, не успя и му оставаше само да я гледа втренчено.

— ВМО — изсумтя Толивър. — Ха!

— Вселенското медицинско общество — каза един чиновник, след което си даде сметка какво е произнесъл, отскочи назад и се опули със зяпнала уста срещу доктор Матусал.

— Вселен… — започна Толивър и лицето му пребледня. Но той веднага се окопити и изръмжа: — Той се престори на мой куриер. Той не е Воин на светлината. Къде му е свитата?

— Те… те действат сами — обади се чиновникът. — Аз… аз четох във „Вселенски седмичник“, че те…

— Глупости! Какво ги интересува тях Арфон? — загърмя яростно Толивър. — ВМО са голямо нещо. Такъв никога няма да кацне тука. Слушай, който и да си ти, недей да ми се правиш, че си от ВМО. Дошъл си за подкуп, но аз те спипах. А сега да видим можеш ли да изпълзиш от лъжливата си черупка. Хайде, давай!

Доктор Матусал въздъхна. Беше си имал работа с подобни хора и преди.

— Предполагам, че говоря с Лем Толандър.

— Толивър!

— Добре де, Лем Толивър. Президент на някакво „Еър Лимитид“.

— Така. А ти си дошъл да ме изнудваш. Слушай…

Но после погледът му се спря на едно от нещата, извадени от джобовете на доктора. Беше робската ушна пломба.

— Аа — каза той и я взе от бюрото. — Посягаш на фирмена собственост? Ах, да! Онова момиче. Значи ти си с онзи кораб, който гръмнахме на няколко километра. Май не си знаел къде спираш, приятелче? Май не си знаел къде спираш? Малко объркан ми се струваш. Загубил си старата таратайка, с която скиториш насам-натам из космоса, и за голям късмет си успял да скочиш и си се отървал. Що за нахалство…

— О, що не млъкнеш — въздъхна доктор Матусал.

Словесният порой веднага секна. От много години никой не беше дръзвал да каже такова нещо на Големия Лем Толивър. Ако се съдеше по поведението на фирмените служители, които бяха поразени от това богохулство, щяха да минат също така още много години, преди някой отново да се осмели да го направи.

Но Големия Лем беше човек с много поводи за самочувствие и на първо място сред тях беше силният предразсъдък по отношение на собственото му величие. До този момент той до такава степен беше привикнал на глезотиите на покорните си слуги, че беше забравил, че съществува и друг начин да се разговаря.

Големия Лем погледна доктора по-отблизо.

— Кой си ти всъщност?

— Доктор съм.

— Аха — каза Големия Лем.

Лицето му просветна и той потърка длани.

— Доктор. Доктор шарлатан, който се представя за Воин от ВМО. Аха!

Цялата работа му беше станала ясна. Този приятел беше дошъл да изнудва, представяйки се за Воин на светлината. И понеже хората са склонни да проявяват най-голямо разбиране към такива, каквито са и те самите, Големия Лем се почувства напълно удовлетворен.

Ухилен, президентът на „Еър Лимитид“ накара хората си да претърсят посетителя за други оръжия и оборудване, след което съвсем учтиво набута доктора в един кабинет, голям колкото бална зала и поне десет пъти по-луксозен.

— Сядай, сядай — подкани го Големия Лем и се тръшна в огромното кресло зад още по-голямото бюро. — Разбираш ли нещо от докторлък?

Доктор Матусал приседна на едно кожено кресло с черна облегалка. Притесняваше го най-много това, че му бяха отнели джобния радиотелефон.

— Другите несъмнено знаят повече — въздъхна той.

— Къде и кога го изкара?

— Ами… доста отдавна. Вероятно не познавам модерната медицина толкова, колкото би трябвало.

— Учил си, предполагам?

— Да. Но беше много отдавна.

— Разбирам, разбирам. И сигурно са те изритали от професията за някаква… Е, всички правим грешки и после трудно се оправяме, освен ако не си по-хитър.

Той намигна подчертано и се засмя по-силно, отколкото беше нужно.

— Казвам ти, докторче, така като ме гледаш, няма да повярваш, че и аз някога бях дребен мошеник, скитащ из системите. Огледай се. Тези пана са цяло състояние, а картините струват цели пет милиона. Това са оригинали, а ако не са и аз разбера, Господ да им е на помощ на моите агенти.

Той отново се разсмя.

— Е, докторче, мисля, че се чудиш защо го давам толкова тежко с тая работа, а?

— Донякъде.

— Страшен си, докторе. Харесваш ми. Това наистина ми хареса. Ще ти кажа. Е, ще ти кажа. Мога да те използвам като доктор. Не ми трябва кой знае какъв, знаеш. Ако изобщо разбираш нещо, ще се справиш.

— Мислех си, че тук има доктори.

— Тия, които бяха тук, оп, и айде.

Той се усмихна лукаво, после отново стана сериозен.

— Имах един партньор, доктор. Навремето беше добър, но пиенето и жените го довършиха. Умря преди пет години, пък и нещо се бяхме изолирали един от друг, знаеш. Така че мога да използвам един доктор. Доктор, който няма да ми се държи като гипсиран от професионалната етика.

— И какво има за него?

— Хиляди, хиляди и хиляди. О, за плащане мога да плащам. Наистина плащам много добре. Данъци, такси, продажби… Мога да плащам. „Еър Лимитид“ е най-стабилният концерн, който можеш да си представиш, приятелче.

Той засия от добронамереност.

— Ти направо ме шашна с това, кажи го де, на врата си. На ВМО… Е, знаел си как да завъртиш играта. Ако се бях хванал, че си от тях, нямаше сега да седиш тук, но те познах. И хапчетата в джоба ти не са истински. И стетоскоп нямаш. А бластер. Оо, мога да кажа и аз едно-друго.

— С какво се издадох? — попита невинно докторът.

— Ами с бластера, разбира се. Тия от ВМО не понасят насилието. Знам ги аз. Пък и предполагам, че вероятността някой от техните велики патрули да минат насам този век е по-малко от едно на десет милиона. Ние на Арфон не сме нищо, а конфедерацията на система Слънце 12 е разкъсана на парченца. Тъй че няма да дойдат. Но и да дойде някой от големите им златни кораби със стоте души екипаж на борда, е, ще бъда разумен. Та да се върнем на бизнеса. Струва ми се, че започваш да схващаш.

— Да — каза доктор Матусал. — Човек трябва да разбира подобните си, за да се оправи. Но от какво си така притеснен?

— Е, докторче, всеки случай не е от ВМО. Тия Воини никога няма да дойдат насам, пък и да минат, не биха се спрели. Не, работата е там, че приходите от таксите започнаха да падат. Искам да направиш нещо по въпроса. Хората не си плащат таксите. А пък и глобите…

— Почакайте. Да не би вие да сте правителството?

— Ами, в известен смисъл, да. Във всеки случай в момента на Арфон друга власт няма. А и ние сме много мощна компания. Така че, разбираш ли, събираме данъци за машините.

— Какви машини?

— Машините на здравето, разбира се.

Големия Лем отново започна да се смее.

— Сигурно ще мога да свърша едно-друго — каза доктор Матусал. — Но първо трябва да уредя едно нещо. Трябва да хвана едно извънрасово същество на име Бестин Карджой. Остави ме да го намеря и след това почваме…

Големия Лем го погледна лукаво.

— Някой стар партньор в далаверата, а? Е, докторе, ще го получиш.

— Още сега — рече докторът.

— След като уредим едно-друго — каза Толивър — ще работиш ли за мен?

— Това ще го уредим, след като ми намериш Бестин Карджой — отговори докторът. — Моят въпрос не може да чака.

— Опасявам се, че ще почака, приятел. Ще ми подпишеш ли?

— Трябва да науча повече — каза доктор Матусал, едва сдържайки се да не избухне.

— Например?

— Какъв данък? Какъв въздух? Какво правите изобщо?

— Продаваме въздух — каза Толивър. — Продаваме го в малки бомби или в консервни кутии и взимаме по сто долара за бутилка, достатъчна да поддържа човек за около месец. Съвсем законно, нали?

— Защо въздух?

— Защо не? — каза Толивър. — Хората трябва да дишат, нали?

— Тогава, какви данъци?

— Ами, данъци, за да поддържаме работата на машините. Не видя ли голямата машинна централа край града?

— Не отблизо — отвърна докторът.

— Е, тя е една от тях. Имаме стотици по цялата планета. И ги поддържаме да работят, докато гражданите могат да си плащат данъците. А когато откажат да плащат, е, тогава ги хващаме и им налагаме ипотека. И…

— Каква ипотека?

— Персонална ипотека, разбира се. Ако не си получим данъка, човекът губи свободата си й ние придобиваме собственост върху него.

— И за какво са ви?

— За роби, разбира се. Девет десети от хората на тази планета предпочитат да са роби, вместо машините да спрат. Това и правим.

— Искаш да кажеш, че благодарение на тази ваша дейност девет десети от населението са роби? Слушай, Толивър, какво правят тези машини?

— Ами предпазват външните газове от космоса да не паднат и да избият хората. Тези газове унищожават кислорода във въздуха. Тъй че ние поддържаме работата на машините и караме газовете да отиват нагоре, а не да падат долу. Просто, нали? А въздушните бомби, които продаваме, позволяват на хората да дишат, когато са сериозно поразени от газовете.

— Какви газове?

Толивър го погледна изпитателно. Този мошеник май беше твърде интелигентен. Е, още по-добре.

— Точно за това ми трябва специалист — каза Толивър. — Значи, ако се включиш и поемеш работата…

— Нека първо да видя — каза докторът. — Парите са си пари, но може да се окаже, че не мога да направя нищо.

Подозрителността е много добро качество за един човек. Толивър се изправи и посегна към комуникатора, но в този момент в кабинета нахълта Тинои, изтощен и изпотен от продължителния поход.

— Нов набор — каза Толивър. — Всички ли пристигнаха, Тинои?

— Десетина умряха по пътя — докладва Тинои. — Тези персефонци нямат никаква мярка, когато карат…

— Колко взе? — попита Толивър.

Тинои се направи на обиден и Толивър се засмя.

— Добре, вкарай ги в склада и… не, чакай. Ето. Вземи тоя човек със себе си и му покажи терена.

Тинои изви с подозрение глава към доктора, като същевременно забеляза тайния жест на Толивър, който му казваше: „Наблюдавай го, не позволявай да види прекалено много и го убий, ако се опита да избяга.“

— Този човек ми трябва — добави Толивър.

Доктор Матусал се изправи.

— Ако ми кажеш къде мога да намеря Бестин Карджой…

— По-късно, по-късно. Води го, Тинои.

Отвън докторът се опита да си върне принадлежностите, но му беше отказано. Щеше да настоява по-упорито, ако в този момент не беше забелязал току-що доведените роби.

Те се търкаляха в прахта, изпопадали от изтощение, или гледаха с безмълвно отчаяние към позлатената фасада на фирмата. Бяха същите роби, които беше видял заранта, защото посред тях забеляза същия посивял немощен старец, който кашляше и стенеше: „Въздух! Въздух!“

Докторът видя онова, което търсеше, и усети болка — тя беше там, легнала върху носилка, стенеща, почти в безсъзнание, гърчеше се от треска. Красотата й беше унищожена, а духът й разкъсван от болка.

Доктор Матусал пристъпи още една крачка и се опита да я приближи. Знаеше как се бе изгорила тя и защо той се намери легнал сред тревата. Но Коноли, много пиян и твърде самоуверен, му препречи пътя и изрева:

— Никой не може да приближава до робите! Заповед.

— Ей, я обратно — извика Тинои, изтича по стълбите и дръпна доктора назад.

Той не оказа съпротива.

— Кой е тоя? — попита Коноли, след като го издърпаха на прилично разстояние.

— Нов набор, така каза босът. Само нови ни липсваха — изропта Тинои. — Все повече гафове, все повече заплати. Коноли, откарай тия свини в склада. Аз трябва да се правя на гледачка на това хлапе. Все не може да почине човек. Да пийне нещо. Все не… Ей ти, хайде. Какво ти казаха да правиш?

— Машините. Трябвало нещо да им се оправя — каза доктор Матусал.

— Добре, хайде тогава.

Той закрачи и докторът го последва.

Машината представляваше огромен позлатен барабан и се възправяше на четири стойки над сградата на компанията. Качиха се с асансьора до нея и я чуха как бръмчи.

Подтикнат от някакъв инстинкт, докторът дръпна шлема си. После видя, че Тинои си е нахлузил маска.

— Какво й е?

— Сигурно реостатите — подхвърли докторът напосоки.

— Рео… е, предполагам, че си знаеш работата. Това тук е отворът, а това са цистерните. Аз ще остана тук да почина малко. Ще си скъса човек краката от ходене, а не го оставят да пийне. Не си пъхай ръцете в цистерните.

— Ще ми трябват някои от нещата, които останаха в кабинета — каза доктор Матусал.

Тинои отиде до телефона, обади се и скоро един чиновник ги донесе, напъхани в хартиена торба. Без хапчетата, хипопистолета и бластера. Докторът подреди малкия си инструментариум.

— Не ми приличат много на инструменти.

— Аз съм химик — отвърна доктор Матусал.

— О, ясно. Казах му аз, че сместа е прекалено силна.

Докторът се засмя и кимна.

— Ще видим.

Той внимателно се приближи до една от цистерните в тъмната вътрешност на машината. От пръв поглед установи, че съоръжението е просто. В цистерната имаше центрофуга с молекуляризатор, а над него бяха отворите, през които в атмосферата се изхвърляха йонизирани лъчи. Той се надигна и видя, че през отверстията излизат тънки струи течност, разнасяна от вятъра в околностите. Върна се към цистерните.

Капна от сместа върху филтър, погледна я с джобния анализатор и веднага изключи наличието на вирус или бактерия. Заинтригуван, той бързо провери за неорганична материя. Нямаше и това веднага го ограничи до областта на естествено произвежданите растителни секреции.

Извади от кутийката си парче „синтетична кожа“ и получи много силна реакция. Ставаше въпрос за предизвикващ алергия растителен продукт. И след като мина през двадесет алкалоида, работейки бавно, поради оскъдната си екипировка, той разбра какъв точно.

Полен от спореж!

Излезе навън и погледна замислено града под себе си.

Лъчите бяха достатъчни да изхвърлят силни струи далеч извън очертанията на града, а ветровете щяха да свършат останалото. На изток се виждаше широко зелено огледално пространство и монокулярът му подсказа, че то се охранява от въоръжени персефонци и е заградено с ограда с ток. А здравият разум му каза, че там се отглежда спореж в огромни количества.

— Е? — извика Тинои. — Ще си получа ли най-после пиенето?

— Ти се оказа прав — каза докторът. — Сместа е твърде силна. Доволен съм. Да тръгваме.

Тинои изсумтя одобрително и заслиза надолу. После премисли и се дръпна встрани, за да пропусне доктора пред себе си в асансьора. Но един красив ъперкът го повдигна от пода и го залепи на стената.

Доктор Матусал потри покритите си с ръкавици кокалчета и обърна Тинои с ботуша си. Черепната му кутия му каза достатъчно. Тинои беше роден и отраснал в копторите на Земята.

— Спореж — каза на глас докторът. — Прост, най-обикновен спореж. А колкото повече остарява една раса, толкова повече страда от алергии. Тинои, Коноли, самият Голям Лем са земяни.

Той претърси джобовете на Тинои и се натъкна на едно толкова древно лекарство, че отначало не го разпозна и помисли, че е кокаин.

Анализаторът го коригира.

— Бенадрил — възкликна удивен доктор Матусал. — Спореж, а тук имаме бенадрил. Най-напред земянин, и то не твърде чувствителен. Бенадрил, за да го поддържа и да го предпазва от сериозна форма на астма. Въздух — астма — кислород за астма, бенадрил за астма… Но в тези бомби не може да е имало въздух. Нито пък бенадрил.

Той натисна „мазе“, спусна се надолу и щом вратата се отвори, с бластера на Тинои направи фина дупка в туловището на персефонеца, застанал пред подземния склад. После простреля катанеца на вратата.

И отново се натъкна на друг древен обичай.

Някъде из горните етажи на сградата немощно зазвъня звънец. Отначало това не го разтревожи, защото беше минал безопасно покрай всички кабинети, скрит в асансьора. Но после забеляза една люлееща се жица, скъсана от отворилата се врата. Старомодна алармена система срещу крадци!

Той грабна една черна бомба с инициалите „ЕЛ“ и се затича към асансьора. Но вратата се затръшна под носа му и кабината пое нагоре, отнасяйки изпадналия в безсъзнание Тинои.

Отначало докторът си помисли, че мазето допълнително е защитено с газ, защото започна да киха. После забеляза, че шлемът му не е притегнат здраво, и припряно се зае да го оправи. Спореж. Кихаше от поленовия разтвор, попил в ръкавицата му. По-тежка доза щеше да го накара да се задъха, но при сегашното положение само очите му се напълниха със сълзи и той, олюлявайки се, затърси вратата към стълбите.

Тя тресна срещу него и от зейналия отвор изскочиха трима персефонци. Не беше честно към тях, както не беше честно и към събратята им тази заран, но нямаше как. Докторът отпусна бластера, взе и оръжието на първия паднал, прескочи през телата на другите двама и се закатери по стъпалата. Горната врата беше заключена и той я отвори с един изстрел.

Чиновниците изпищяха и се отдръпнаха от пътя му, прочели смърт в старите му млади очи.

Големия Лем беше замръзнал на прага на кабинета си; над всичко ехтеше аларменият звънец.

— Какво има вътре? — извика доктор Матусал, размахвайки бомбата.

— Остави пистолета! — изрева Толивър. — Какво става, по дяволите?

С настроената си на максимум слушалка докторът долови през дрънченето на алармата някакво шумолене на кожа, извъртя се и изстрелът, предназначен за него, подпали дървената рамка до Големия Лем Толивър.

Беше Коноли и се готвеше за втори изстрел, но докторът го изпревари й го простреля. Лицето на Коноли изчезна сред мръсен черен облак дим, той направи салтомортале по стълбите и падна на площадката мъртъв, но все още гърчейки се, посред робите, които така и не беше успял да отведе и никога повече нямаше да води.

Вратата на асансьора се затръшна и Толивър изчезна.

Докторът хукна по стълбите, взимайки по четири стъпала наведнъж. Плащът се вееше зад него. Вече беше загубил прекалено много време. Но не можеше да остави тази сграда, докато… Толивър го нямаше на втория етаж. Нито на третия. Но превключвателят на асансьора беше тук. Докторът строши стъклото с един изстрел и го довърши с втори. Кабелите се извиха, нагърчиха се и се вдигна синкав дим.

Свършил и с това, той затича нагоре още по-уверено. Единствените останали персефонци бягаха уплашени надолу по противопожарния изход. Вратата на покрива беше барикадирана и докторът я разполови с един изстрел.

Големия Лем Толивър може и да беше най-големият човек на Арфон, но не и от най-храбрите. Той отстъпваше към „машината“, вдигнал ръце, сякаш да се предпази от изстрелите — сякаш те можеха да го предпазят.

— Ти не играеш честно! — проплака той. — Разбрал си за рекета и сега искаш всичко. Не играеш честно! Ще делим наполовина…

— А ти ще се обърнеш с гръб и ще ме оставиш да те обискирам — каза доктор Матусал. — После ще си приказваме. Нарушил си…

— Ти искаш всичко! — зарева Толивър, отстъпвайки през вратата на купола. Опита се да я затръшне, но докторът счупи пантите й, преди да успее да се затвори.

Този изстрел дойде твърде много за изопнатите нерви на Толивър. Той отскочи, препъна се и падна в една от цистерните.

Изкрещя и се опита да се задържи за ръба и да се измъкне. Докторът спря, остави бомбата и му протегна една бъркалка, за да му помогне.

Толивър я сграбчи и излезе подгизнал. От дрехите му се стичаше зеленикава слуз. Опита се да заговори, но не можеше. Задраска с нокти към очите си и се опита да изкрещи. Но с всяко вдишване поглъщаше нови дози отрова, а кожата му започна да гори под слузта.

Доктор Матусал хвърли бомбата в краката му и тя избухна. Очакваше, че Толивър ще може да си поеме дъх, обгърнат от надигащия се зелен пушек. Но Толивър не можа. Строполи се на колене, онемял от болката и липсата на въздух, и след миг, преди докторът да успее да разкъса дрехите му и да му даде спешна помощ, след като въздушната бомба на „ЕЛ“ изобщо не беше подействала, Големия Лем Толивър издъхна.

Тинои все още лежеше в асансьора и се мъчеше да се измъкне от сполетелия го кошмар. Взираше се в изправения над него доктор Матусал. Докторът държеше собственото му оръжие — нищо не можеше да го убеди, че не е изминала само секунда. Но не прояви опърничавост, особено след като видя тялото на Толивър. Не можа да разбере, а и никога нямаше да разбере последователността на тези мълниеносни събития. Но все едно, Толивър беше мъртъв, и това го сломи.

— Какво искаш от мен? — профъфли той.

— Евентуално ще поискам да сложиш това място в ред. Междувременно изключи тази проклета машина и да слезем долу.

Тинои я изключи и шумоленето в цистерните заглъхна. Докторът закрачи надолу по стълбите след раболепния Тинои и така стигнаха до главните канцеларии на партера.

Чиновниците зяпнаха заелия угодническа поза Тинои — та нали той бе дясната ръка на Толивър и вицепрезидент на „Еър Лимитид“.

— Чуйте ме добре — каза докторът. — В името на Вселенското медицинско общество всички дейности на „Еър Лимитид“ се преустановяват. И ми намерете тутакси Бестин Карджой, извънрасово същество.

Чиновниците се опулиха още повече. Един дори припадна.

— Все… Вселенското медицинско общество… — пое си дъх друг. — Истинското. Казах му, че е Воин… сега така и няма да си получа седмичния чек…

Доктор Матусал не слушаше. Хванал Тинои и още един чиновник за яките, той ги поведе надолу по стълбите, през мъртвия Коноли, през стенещите роби и по булеварда с такава скорост, че Тинои трябваше да подтичва.

При скорост петнайсет хиляди километра в час, макар и попретоварена с пътници и с хилядата килограма на Бестин и на неговия размахващ антени баща, на совалката не й беше нужно много време, за да стигне до ранената „Морга“.

Бащата на Бестин трябваше да се потруди яко, докато разтовари пакетите, които бе донесъл. Доктор Матусал припряно му помагаше. После старото извънрасово същество изтопурка към операционната на „Морга“. Докторът също се опита да се качи, но осем ръце му препречиха пътя. Вратата се затръшна.

Доктор Матусал остана навън сред отъпканата трева и се загледа в „Морга“. Момичето върху санитарната носилка беше забравено. Тинои и чиновникът спокойно можеха да минат за тревни стръкчета.

Тинои знаеше, че може да се опита да избяга, но къде можеше да се скрие човек от дългата ръка на един Воин на светлината?

— Защо не ми каза? — изръмжа той на чиновника. — Вие, негодници, сте длъжни да знаете всичко…

— Млъкни — сряза го чиновникът.

Отвътре се чу шум, сякаш някой водопроводчик си беше изтървал ключа. После трополене на тръби. Мина доста време и слънцето започна да се скрива. Доктор Матусал излезе от транса си и си спомни за момичето.

Тя стенеше немощно от болка.

Докторът свенливо почука на вратата на операционната си.

— Моля ви. Бихте ли ми подали онази червена кутия с мехлеми на лявата стена?

Наложи му се да помоли три пъти, преди две от ръцете на Бестин да се изстрелят нетърпеливо през процепа на вратата с червената кутия. Докторът я взе и вратата отново се затръшна.

Девойката потрепери от първия досег, но една хипоинжекция я успокои. Доктор Матусал заработи бързо, но разсеяно, с едно око към кораба. Тинои беше зяпнал в ръцете му, а на чиновника му прилоша.

Момичето не помръдна, дори когато той свали половината кожа от лицето и от ръката й. Тинои трябваше да се извърне, макар и да се мислеше за суров човек, но когато дрънченето и потракването на инструментите престана, погледна отново.

Доктор Матусал тъкмо слагаше на девойката нова инжекция. Тя се размърда и се извърна така, че Тинои видя лицето й и зяпна. Нямаше и следа от белег, нито дори червенина на мястото, където трябваше да има белег. И момичето отново беше станало много, много красиво.

— По-добре ли си? — попита доктор Матусал.

Тя се огледа и видя медицинския пункт около себе си. Не си спомняше нищо, не знаеше, че е била в Минга и после пак са я докарали тук, и си мислеше, че само преди минута е успяла да извлече доктора от горящия кораб. Седна и се огледа. Нужен й беше кратък спокоен разговор, за да се убеди какво се е случило.

Тя усети, че умът на доктор Матусал бяга от думите й, от самата нея, и скоро разбра какво става на кораба.

— Някой, когото обичаш? — попита тя.

— Най-добрият роб на света — отвърна доктор Матусал. — Веднъж… — почна той, но се спря, вслуша се в звуците откъм „Морга“ и бързо довърши. — Най-добрият роб на света.

Най-после дрънченето и напевните подвиквания в кораба престанаха. Вратата се отвори много бавно и старият се показа, натоварен с тежките си пакети. След него по огъващата се стълба слезе и Бестин и закрачи унило към совалката.

Доктор Матусал ги погледна и раменете му увиснаха. Той се изправи и бавно се приближи до старото същество.

— Разбирам — промълви доктор Матусал с мъка. — Не е лесно да загубиш… да загубиш един пациент. Но аз загубих приятел… все пак направихте всичко, което ви е било по силите, знам. Ще ви закарам до Мин…

— Не, няма да ги закараш! — изрева Хипократ, изскачайки от „Морга“. — Няма да ги закараш! Аз ще ги закарам, а ти ще кажеш на тия двама тъпи човеци и на тая жена да оправят всичко по кораба след кашата, която забъркаха. Хайде на работа, бандити такива! Ще съсипват те моята „Морга“, така значи! Та тя е повече човек от вас двамата!

И той размаха четирите си юмрука пред лицата им, а после се обърна сияещ към доктор Матусал.

Целият бе наклепан с пресен гипс, от врата до кръста, но иначе си беше съвсем наред.

— Нови тръби! — изпищя той оглушително. — Видя ли? Нови тръби.

Доктор Матусал видя и чу. Седна изнемощял на тревата и започна да се смее. Хипократ се обиди. Той не знаеше, че това е от шока заради собствената му почти сигурна гибел, от това, че невъзможността да му се помогне беше висяла почти на косъм. Нямаше откъде да знае и че на най-големия мошеник сред околните хиляда звездни системи му се беше наложило да загуби огромната си власт, преди той самият да бъде излекуван. Беше обиден.

— Да почистите кораба! — извика той, докато подскачаше към совалката. — А ти — избъбри той и вдигна пръст срещу любимия си господар, — да не си посмял да пипаш тортата. Рожденият ден започва в шест. Покани момичето, но тези тъпи човеци никога! Аз тръгвам. Ще се върна навреме.

И совалката изчезна с грохот.

Доктор Матусал изтри сълзите от почти истеричния смях, който го беше разтърсил, и глътна едно от хапчетата си. После се изправи.

— По-добре направете, каквото ви каза, уважаеми. Що се отнася до теб, Тинои, утре заран ще изключим и унищожим „машините“ и ще възстановим планетата. Хайде, бързо. Нали го чухте?

Чиновникът и момичето, което дари доктора с бавен и обещаващ поглед, влязоха в кораба и се захванаха бързо на работа. Но Тинои се помайваше.

— По-добре се задействай — подкани го доктор Матусал.

— Разбира се. Ще работя — каза Тинои. — Само едно нещо, господин доктор… Вие сте Воин на светлината и знам, че не съм достатъчно достоен, за да говоря с вас. Но…

— Е?

— Сър — отрони Тинои. — Тези бомби. Разполагахме с хапчета срещу алергия, но бомбите също вършеха добра работа. Ако изработването им е толкова скъпо, както твърдеше той, как ще осигурим достатъчно, за да излекуваме…

— Човече — рече доктор Матусал. — Вашите скъпоценни бомби са една от най-старите известни шашми в медицинската история. Експлозив и ефедрин, това е всичко. Ефедринът позволява на алергичния пациент да диша. Вие продавахте не „въздух“, а фалшификат, второкачествено лекарство, което струва по-малко от един долар на барел. Хората са получавали по малко и са имали нужда от все повече. Вие сте се върнали назад, в тъмните векове на медицинската история, във времето, когато тъкмо са преставали да вярват на вещици и баячки. Спореж, ефедрин — но те се оказаха достатъчни да съсипят живота на почти всички на тази планета…

Докторът спря и махна с ръка.

— Оо, хайде скачай на кораба и се залавяй за работа. Само като си помисля за това и ми прилошава. Освен това, ако Хипократ се върне и завари „Морга“ още неоправена, ще ти се доще изобщо да не си се раждал. Скачай, в името на всичко свято, ето че совалката се връща.

Чума

Големият кораб кацна със затъмнени люкове и утроба, проядена от болка.

Нямаше приветствени знамена в чест на завръщането му от пътешествието до Спика. Нямаше възбудени тълпи посрещачи. Полето беше тихо като площадка за екзекуции и черните коли чакаха, а шофьорите им гледаха изплашени под жълтия блясък на надписа КАРАНТИНА, увиснал застрашително над главите им.

Петстотин деветдесет и един души бяха мъртви. Останалите на борда сигурно също щяха да умрат. Мнозина от офицерите и екипажа също бяха загинали. А някъде между Спика и Земята през космическия люк бяха изхвърляни тела, които се взривяваха сред вакуума и сигурно и в този момент продължаваха да кръжат като малки тъмни комети воняща материя около някоя още по-тъмна звезда.

Уплашеният лекар на космопорта властно излая по микрофона:

— „Звезда на пространството“, ало! Няма да получите никакъв персонал или оборудване, докато корабният ви доктор не ни докладва пълния списък на симптомите.

От „Звезда на пространството“ прозвуча гласът на един от помощник-капитаните:

— Докторът умря! Разрешете ни да отворим люковете! Помогнете ни!

— Как се проявява болестта?

Последва дълга пауза и след това от поразената „Звезда“ се обади нов глас:

— Започва с възпаление на гърлото и обрив в устната кухина. Парещо гърло, после бързо покачваща се температура. Смъртта идва с конвулсии след около четиринадесет дни, понякога и по-рано. Ако имате сърце, пуснете ни да слезем. Помогнете ни!

Групата на диспечерската платформа погледна към заразения док. Медикът беше млад, но достатъчно опитен, за да си даде сметка за безнадеждността на положението. Шефът на полицията за контрол над Космическата магистрала, Конуей, гледаше притеснен към кораба. Конуей не разбираше нищо от медицина, но знаеше какво се бе случило, когато „Весталка“ от Галактика 159 беше донесла тук Червената смърт.

— Какво са хванали? — попита Конуей. — Червената смърт?

— Не знам. Май е това.

Медикът попита кораба за още подробности.

— Сигурно имате някаква идея — каза Конуей.

— Не знам — повтори медикът, отиде до един телефон, обади се на началниците си и когато се върна, лицето му беше измъчено.

Сега при микрофона на кораба беше застанала жена. Тя ги умоляваше сред накъсани хлипове. Там, на кораба, опитваха всичко. Медикът на свой ред се мъчеше да си представи какво става вътре, зад плътно затворените капаци на люковете. Доктор нямаше. Балните зали и салоните бяха препълнени с умиращи мъже, жени и деца. Малцината останали живи се криеха в по-изолираните отсеци, надявайки се на спасение. По-храбрите оказваха помощ на болните. Някакъв офицер командваше — може би за последен път. При микрофона застана дете.

Конуей ги прикани да предадат устни съобщения до близките си. В продължение на час и половина магнитофонът ги записваше. От време на време говорителят на микрофона се сменяше.

Мългрейв, президентът на „Междугалактична космическа магистрала, Инкорпорейтид“, собственик на „Звезда на пространството“, пристигна и направи оглед.

В 10:72 средногалактическо време Конуей взе микрофона и заповяда на кораба да напусне.

Последваха протести. Конуей не отговори, нито повтори командата си. Постепенно протестите и молбите заглъхнаха. Мрачна потиснатост обви кораба. Доста време измина, преди да се случи нещо. Но в 11:24 един от преобразувателите зави. В 11:63 дюзите изхвърлиха предупредителен пламък. В 11:67 „Звезда на пространството“ се надигна от дока, потрепера и после бавно се понесе нагоре към пространството. Обречена.

Доктор Матусал пристигна на Земята в 19:95, пет дни по-късно, и Земята разбра това. Докторът беше вбесен. Беше толкова вбесен, че подмина карантината и контрола и кацна в едно каре пред хангара, изхвърляйки едри буци кал с амортизиращия взрив на „Морга“.

Към звездолета се приближи диспечер, яхнал скутер, за да разбере какво и защо, но остана със зяпнала уста, когато видя кръстосаните лъчеви жезли. Те се намираха на носа на кораба и определено значеха нещо. Същите знаци имаше и на металната огърлица на врата на доктор Матусал. Лъчевите жезли на Лекарството. Лъчевите жезли на Вселенското медицинско общество, което управляваше медицинската вселена. Което казваше каквото намери за добре, правеше каквото намери за добре, когато намери за добре и ако намери за добре. То не дължеше подчинение на никое правителство, защото бе създадено, за да отнеме смъртоносните тайни на медицината от ръцете на правителствата. Диспечерът затвори уста.

Хипократ скочи на земята, предизвиквайки малко земетресение, въпреки че беше висок едва един метър, и при вида на този четирирък, увенчан с антени кошмар, диспечерът бързо изтегли скутера встрани от пътя му.

Без дори да го поглежда, Хипократ отиде до колата, сграбчи един амортисьор и го дръпна. Той смяташе само да придума водача да влезе в забранената зона на рампата, но единственият резултат беше трясъкът на счупения амортисьор.

Последва възражение, но много за кратко. Три минути по-късно уплашеният водач прилепи скутера до „Морга“ и докторът слезе.

Доктор Матусал изглеждаше на около двадесет и пет, въпреки че всъщност бе на деветстотин и шест години. Това беше една от привилегиите и тайните на всичките седемстотин членове на Обществото. Когато слънцето блесна върху златния му плащ и се отрази от ботушите му, диспечерът, готов отново да протестира срещу незаконните действия на кораба, бързо се отдръпна. Той виждаше Воин на светлината и това не само го изпълни с благоговение, то го парализира. Щеше да разказва за тази среща на приятелите си и на децата си през следващите петдесет години.

— Сградата на Контрола на Космическата магистрала — отсече доктор Матусал.

Шофьорът метна ужасен поглед към Хипократ и изстреля скутера обратно към началството.

Доктор Матусал слезе и закрачи толкова бързо, че пелерината му се развя зад него. Намери Конуей на деветдесет и осмия етаж в един величествен офис, пълен със свързочно оборудване и космически карти.

Конуей беше тъп като бивол и тежък като олово. Липсваха му бързи реакции. Конуей просто беше ченге. Видя доктора, помисли си за революция, посегна към един бутон да изреве на секретаря, че не са го предупредили, след това се втренчи в две много гневни сини очи и установи, че ръката му е здраво притисната встрани от зумера.

— Слушай! — извика доктор Матусал в лицето му. — Кретен такъв! Ти… ти… калкан такъв! Нямаш пипе колкото на двегодишно пале! Ти… дюстабанлия такъв! Знаеш ли какво си направил бе? Знаеш ли какво, заслужаваш? Знаеш ли къде ще те напъхам, след като се оправя с всичко това? Ако…

Бичата ярост на Конуей се надигна и замалко да избухне. Той подскочи, за да отвори място на гнева си, и тогава, точно когато понечи да размаха пръст, забеляза лъчевите жезли на златната огърлица.

— Вие… вие сте ВМО — каза Конуей, замръзнал в идиотска поза, изобразяваща гняв, и в същото време заеквайки като първолак. После се свлече в креслото и съкрушен и с огромно внимание изслуша подробното описание на гафовете на полицията и на контролните системи като цяло, на Конуей в частност и също така на децата на Конуей, на неговите родители и прародители. Научи някои твърде неприятни неща за външния си вид и за леко поизостаналото развитие на умствените си способности. Сигурно дълго след това щеше да се примирява с обстоятелството, че е един нелегитимен имбецил.

— … и — довърши доктор Матусал, — ако не ми установите местоположението на този кораб в рамките на двадесет и четири часа, ще дам жълт картон на цялата система. На Марс и Юпитер. На цялата ви проклета Галактика! Няма да можете да мръднете и един кораб. Нито патрул, нито боен кораб, нито чартърен! Няма да можете да помръднете дори един спасителен кораб за повече години, отколкото ще ми стигне търпението. А — заключи той нелогично — аз съм много търпелив!

— Ка… ка-ка-кво? — заекна Конуей, могъщият Конуей.

— Намерете ми „Звезда на пространството“. Намерете ми този кораб, докато все още някой там може да бъде спасен. Намерете го, преди да е кацнал и да е заразил цяла планета, система, галактика. Намерете го, преди да е убил милиони, билиони, квадрилиони…

Доктор Матусал седна и изтри лицето си. Хипократ махна предупредително с пръст на плещестия секретар да изчезва и нахлу в кабинета.

— Ти си възбуден — каза Хипократ. — Много лошо. Вземи това!

Докторът се пресегна за хапчето, но след като го видя, го отмести встрани. После се изправи и се наведе към лицето на клюмналия Конуей.

— Събираш тук Великия съвет в срок от десет минути. Не ме интересува дали са в Китай, или събират миди на Северния полюс. Събираш ги тука, или ще си имаш неприятности!

После изфуча навън и намери в градината една пейка с изглед към Ню Чикаго. Седна, за да се успокои, доколкото можеше. Но очите му продължаваха да се взират в сините небеса и той не спираше да удря юмрук в длани и да сипе гневни ругатни.

Хипократ се върна след девет минути.

— Великият съвет, управляващ Земята, се събра. Ще говориш. Но не се възбуждай прекалено. Пет дни до следващата процедура. Много лошо.

Доктор Матусал влезе. Металните токове на ботушите му дълбаеха дупки по килима.

В залата седяха осемнадесет мъже. Осемнадесет важни мъже, чиито имена върху документите символизираха самия закон, чиито прищевки решаваха политиката на цели нации и чиято намеса, присъда или заповед изцяло диктуваха съдбата на два и половина милиардното население на Земята. Армейските офицери бяха импозантно окичени с медали. Командирът на флотата беше мрачен. Флотският оперативен шеф беше твърд, непоколебим, важен. Цивилните изглеждаха най-влиятелните тук — бяха тихи и изпълнени с достойнство. Но в действителност флотският главнокомандващ превъзхождаше всички по ранг. Той, съгласно планетарното старшинство и по силата на земните завоевания, командваше обединените космически флоти на галактиката „всеки път, когато висшият интерес на мнозинството от системите“ беше застрашен.

Когато доктор Матусал влезе, те потънаха в гробна тишина. Примигнаха нерешително, когато той захвърли шлема си върху бюрото на Конуей, но когато заговори, се оживиха, дори прекалено.

— Вие — каза докторът — сте кретени!

Веднага се надигнаха протести. Най-гръмогласно възропта Галактически адмирал Гарт. Той беше мъж на около шестдесет и пет, с почерняла морда. Пушеше пура, беше як, макар и несъвършен боец и възрази, че го наричат кретен.

— Вие сте допуснали адът да полети из пространството! — Гласът на доктора се извиси над ропота им. — Отпратили сте един товар със смърт, който може да зарази трилиони живи същества! Може да звучи драматично, но в името на всичко свято, това е истината!

— Я по-кротко! — каза адмирал Гарт и го чуха много добре, понеже с гласа си можеше да разтърси цели пристанища. — Не може някакъв проклет раздавач на хапчета да ми дойде тука и да ми говори по този начин!

Това сложи край на врявата. Повечето събрани за момент се почувстваха изплашени. Онези, които преди са били търговци, познаваха добре жълтия картон. Тези, които макар и на книга управляваха, си представиха как цели нации ще бъдат изолирани. Армията на свой ред виждаше как силата й ще бъде сведена до нищо, защото корабите й щяха да бъдат спрени, а флотата в лицето на Галактически адмирал Гарт разбра, че някой се опитва да спре неговите общи флотски операции, и побесня.

— „Звезда на пространството“ е отпратена оттук — продължи доктор Матусал презрително — без медицинска помощ или припаси. Проядена от болестта, тя е тръгнала без кордон, без карантина. Тя просто е била прогонена! Тръгнала е в пространството с нищожни провизии, поразена от болестта, намразила вас и цялото човечество. Второ. Макар да сте били в контакт с кораба, вие не сте установили подробностите, точните, безценни подробности, свързани с тази болест. Вие не сте открили откога, според тях, се е появила тази болест, нито от коя част на Вселената е могъл да я пренесе пътник или член на екипажа. И сте се провалили, напълно сте се провалили в задължението си да разберете накъде възнамеряват да тръгнат!… Точно затова сте кретени! Трябвало е поне да им осигурите ескорт! Но не! Вие, хората, за които се предполага, че сте монополизирали цялата мъдрост на Земята. Земята, която управлява Галактиката. Вие сте позволили „Звезда на пространството“ да тръгне оттук и да убие — да, да убие! — вероятно милиони човешки същества. Вероятно милиарди. Вероятно трилиони! Не преувеличавам безумието на постъпката ви. Освен низката подлост, с която сте отказали на този кораб помощта, от която се е нуждаел, вие ще се превърнете в символ на злото и на греха в очите на всички хора… Ще оглася това в целия космос. Вселенското медицинско общество може да излекува всичко освен глупостта, и когато се натъкне на нея, членовете му са длъжни да я отстранят!

Той седна на ръба на бюрото и ги загледа смръщено. Хипократ в коридора се чудеше дали не е вкарал прекалено много адреналин на господаря си по време на последната процедура за подмладяване и стигна до заключението, че май това е обяснението.

Галактически адмирал Гарт стисна ядно с посинялата си челюст разкъсаната пура. Раздавач на хапчета, това му беше преценката. Никога в живота си не беше имал нужда от доктор, а ако му се наложеше, щеше да извика флотския фелдшер. Болест, ба! Всеки знаеше, че болестите почти бяха унищожили човечеството. Това нещо беше смъртоносно. Така пишеше в книгите. Ето защо един заразен кораб трябваше да бъде изметен колкото се може по-далече от човечеството и да бъде оставен да се скапе. Ето това значи здрав разум. Никой не можеше да се пребори с една болест, след като науката бе в състояние да изобрети нови, неизлечими болести всеки път, когато се появеше слух за предстояща война. Така пишеше в текстовете открай време, всъщност от седемстотин години. И затова беше вярно.

— Аз не участвам — отсече Гарт.

Никой не можеше да го накара да рискува дори един кораб от ценното си въоръжение.

— Адмирале — каза Лайънъл Макбет, президент на Съвета. — Мисля, че наистина беше глупаво от наша страна. Отпратихме този кораб, понеже бяхме изпаднали в глупава паника. Опитвахме се да спасим тази звездна система, без да помислим за останалите. Най-доброто, което можем да направим, е…

— Това беше направено, без да се потърси моето мнение — каза Гарт. — Но и аз щях да го направя. Навремето Червената смърт се изплъзна от ръцете на трима армейски доктори — и той смръщено погледна към командващия Армията — които се бяха опитали да бъдат хуманни към лагер, обхванат от епидемията. Проучих. „Звезда на пространството“ не може да стигне доникъде. Тя е дамгосана. Останало й е съвсем малко гориво след рейса до Спика…

— Останало й е гориво за петстотин светлинни години! — намеси се доктор Матусал.

Гарт се наежи. От един раздавач на хапчета това беше прекалено.

— Какво пък разбирате вие от гориво!

Хипократ се обади:

— Я да мълчиш! — И го изгледа побеснял.

Гориво, как не! Че нима той не помнеше наизуст цели томове за горива и машини? Цели библиотеки? И нима неговият мозък не принадлежеше на доктор Матусал? Естествено, че господарят му разбираше от горива.

— Изпратих йонен лъч до Нова Земя в системата на Спика — поясни докторът и извади бележника за съобщения. — „Звезда на пространството“ е изпробвала делфи-частици. Първоначалния си товар е взела оттам. Разполага с възможност за достъп до петстотин светлинни години над обичайните си резерви. Може да стигне навсякъде от тази страна на Оста. И когато стигне там, където е тръгнала, ще скрие за състоянието, в което се намира. Защо не сте изпратили сигнал за обща галактична тревога?

Това беше новост за Съвета. Мислеха, че „Звезда на пространството“ не разполага с никакво гориво. Прозвучаха две-три нервни покашляния. Тук-там по лицата избиха капки пот.

Гарт се беше умълчал. Мислеше.

— Трябва да действате! — каза докторът. — Настоявам да вдигнете на крак всички флоти да преровят пространството, да вдигнете по тревога всяко място, където би могла да се опита да кацне, и най-накрая да я задържите там, докато аз или друг Воин на ВМО дойдем и поемем отговорността.

Седемнадесет глави бързо кимнаха в знак на съгласие и после се обърнаха към Гарт. Контролът и комуникациите бяха функции на флотата.

Гарт си извади пура. Огледа я. Отхапа края й, изплю го, вдигна пурата пред носа си, погледна презрително доктора и каза:

— Предупреждението е навременно и вие може би заслужавате известна благодарност затова, че ми обърнахте внимание. Сега всичко е във флотски ръце. С разрешение на Съвета ще дам съответните заповеди.

Те тутакси му го дадоха.

Гарт се изправи, уви се в космическия си шинел и тръгна да излиза.

— Мога ли да попитам — каза доктор Матусал — точно какви заповеди възнамерявате да дадете?

— Всички космически флоти ще получат разпореждане да заемат бойна готовност. Патрулите ще претърсят секторите си. Всички флотски бази ще бъдат вдигнати по тревога. И където бъде намерена, и когато бъде видяна, „Звезда на пространството“ ще бъде анихилирана с добре дозирани залпове. Лек ден.

Вратата след него се затвори.

Докторът бавно се надигна и попита членовете на Съвета:

— И вие се примирявате с това?

Чувстваха се неудобно.

— Нима не разбирате, че ако този кораб бъде унищожен, ще изгубим всички възможни шансове да установим източника, вида и курса на лечение на тази чума?

Разбираха, но продължаваха да се чувстват неудобно.

— Вие наистина сте сбирщина кретени! — викна доктор Матусал.

А когато затръшна вратата зад гърба си и се понесе през фоайето, Хипократ вече бе съвсем сигурен, че е от адреналина. Господарят беше бесен!

Първата позивна пристигна, когато „Морга“ се беше отправила към системата Кармак. Съобщението идваше от Империя Смит на една планета, наречена Кожарска прищявка.

Доктор Матусал беше допуснал пет светлинни години отклонение и изропта, докато „Морга“ се носеше под управлението на автопилота.

— Няма да успеем — каза той. — Проклетата Системна полиция ще се озове там и ще провали всичко. Познавам Империя Смит!

Хипократ му поднесе супа в красивия салон. Стенописите бяха специално изработени от прочутия художник от Стари Сиатъл Бойд, който беше изключително благодарен, че му бяха спасили живота, когато един следобед докторът минаваше покрай някакъв венериански спиртен магазин. Стенописите изобразяваха Дървото на живота: растеше по четирите стени на помещението и показваха еволюцията на човека. Много трилионери и крале бяха готови да платят цената на цяла планета, за да получат дубликат на това произведение. Никой обаче, освен един Воин на светлината, не би могъл да удържи Бойд трезвен за толкова дълго време.

— Маймунска фаза — каза доктор Матусал, загледан в един гибон, който сякаш издаваше нечленоразделни звуци като жив, почти триизмерен, и се катереше по дървото. — Малцина изобщо прескачат маймунската фаза. Дай им да пощят въшки и са убедени, че решават световните проблеми.

— Твърде много адреналин. Следобед като фиксирам — говореше си сам Хипократ, докато измерваше температурата на кафето, преди да го сервира, — ще отрежа адреналина.

— Няма да отрежеш нищо, гипсов изрод такъв! Чувствам се чудесно. Не съм се чувствал толкова бесен от цели сто години. Полезно е за човека да се чувства добре и да е бесен от време на време. Това е терапия, ясно ли ти е?

— Ще ти отрежа аз адреналина каза Хипократ. — Имаш лоши навици. Влюбваш се в жени и понякога се вбесяваш. А освен това и пиеш — добави той, поставяйки злобно чашата с мускатово вино.

— Ще се влюбвам и ще се напивам…

— „Любовта е амбиция на пропадналия мъж — педантично цитира Хипократ и продължи, включил на фонографски запис: — Няма нищо по-отвратително под всички слънца и звезди от поривисто въздишащия влюбен, изрисуван като клоун, обменящ слюнки с хищна самка под заблудата, че най-благородно разкрива най-висшите повеления на един божествен…“

— Дивак! — каза доктор Матусал. — Дори този гибон изпитва повече чувства от теб.

— Но не може да прави пилешка супа — контрира мъдро Хипократ. — Достатъчно вино. В четири и петнадесет да си готов за процедурата. С по-малко адреналин.

Доктор Матусал стана и погледна сигналната апаратура в пристроената към салона каюта. Написа няколко числа върху маншета си. Щяха да кацнат на Кожарска прищявка в шест. Отиде в командната кабина и се опита да се свърже с йонен лъч с Империя Смит. Династията Смит обаче беше твърде пестелива и излъчваше много малко йонни лъчи. Тя разчиташе повече на собствените си изобретатели, отколкото на онова, което се прилагаше и беше влязло в употреба в останалата част на вселената.

В четири и петнадесет той се подложи, на страданието да бъде съблечен и поставен пред цяла батарея лъчеви жезли. Заслуша нетърпеливо критичните забележки на Хипократ. Поради някакви неизяснени причини, Хипократ се влияеше от тези мощни излъчвания толкова, колкото можеше да се повлияе парче олово.

Дребният роб забеляза една малка бръчица — трябваше да я оправи. Видя кичур посивяваща коса и цялата фоликулна система трябваше да се подложи на обработка. Той се засуети и закудкудяка над измервателя на метаболизма и след като постигна това, което смяташе, че е добре, изключи лъчите.

— Досвиди ти се адреналинът, нали! — извика докторът и преди Хипократ да успее да се намеси, натисна реостата, който изригна адренален катализатор, и след това го изключи.

Хипократ с пораженчески тон започна да цитира дълги пасажи от „Анатомия на жлезата“.

— Връщай се и се залавяй за работа! — каза докторът.

Хипократ излезе. Но не се залови за работа. Взе от библиотеката един том и зачете дълга глава за „Редуциране на адреналната секреция“, обръщайки специално внимание на параграфа „Храни, възпрепятстващи адреналния поток“. Изчете списъците, запаметявайки ги с един поглед, и си отбеляза наум какво трябва да добави към припасите си, когато стигнат до Кожарска прищявка.

Но не пристигнаха навреме. Когато доктор Матусал се добра до Гарсиавил, столицата на планетата, Системната полиция вече беше тук от шест часа.

От един нахален млад репортьор, който се държеше почти учтиво, говорейки с Воин на светлината, докторът научи, че Системната полиция, действайки по указанията на император Смит III, е изпълнила отвратителната си мисия.

„Звезда на пространството“ се вмъкнала край невзрачното градче Плейсър и се приземила на спомагателния порт на Тройната система. Великият някога лайнер не предявил никакви претенции за статута си, но отправил призив към кмета на Плейсър. Карантина нямало, тъй като трансгалактичният трафик никога не бе удостоявал това място с внимание. Но кметът бил уведомен за опасностите и се разпоредил корабът незабавно да отлети.

Говорителите на кораба не функционирали, затова болните увили бележка около една изкъртена брава и я хвърлили. Кметът я прочел, просълзил се от жалост и веднага се свързал с император Смит III, като забранил на оцелелите и на болните да напускат кораба.

Смит III отговорил рязко и категорично. Вече бил получил указания от Галактическия адмирал как да действа при подобни обстоятелства.

Два дни били нужни съобщението да стигне от Плейсър до външния свят и още два — за да се получи отговор, защото високите петнадесет километра планински зъбери около Плейсър пречели на всички видове атмосферен транспорт. Един космически екипаж на Системната полиция все пак проникнал и четири дни проучвал ситуацията, като внимателно поддържал санитарен кордон около „Звезда на пространството“.

Неочаквано кметът на Плейсър получил обрив в устната кухина и температурата му започнала рязко да се покачва.

Кметът бил говорил с много хора в селището. Говорил бил и с офицери от Системната полиция.

„Звезда на пространството“ изпълнявала указанията на отряда от Системната полиция и когато получила решението на император Смит, веднага отлетяла в неизвестна посока със своя товар от мъка и смърт.

После в Плейсър пристигнали два разрушителя и резултатът бил пет хиляди мъртви!

Доскоро красивата и богата долина бе превърната в овъглени руини. Проходите през планинските зъбери бяха затворени, а от въздуха върху повърхност от тридесет квадратни километра бе изрисуван кръстът на Чумата.

Нямаше вече Плейсър.

Доктор Матусал гледаше пушека, вдигащ се над планините. Беше закъснял, защото не го бяха уведомили своевременно.

Хиляди невинни човешки същества бяха загинали.

А чумата все още бе жива.

Никаква полза нямаше да роптае срещу Гарт или да отлъчва император Смит.

Върна се на борда на „Морга“ и поднови тревожното издирване. Следващия път беше длъжен да пристигне навреме.

Твърде много зависеше от него.

„Морга“ снижаваше на орбитална скорост, отбягвайки автоматично купчини отпадъчна маса, плъзгайки се над тъмни облаци материя тук и подминавайки мъртва звезда там. Въз основа на информацията, получена от системата на Спика, която включваше списък на пътниците с техните държави — по космическа цена за спешна комуникация от четиринадесет долара на дума, — докторът бе изчислил, че има шестдесет процента шанс да се озове близо до следващата спирка на „Звезда на пространството“.

Беше удрял непрекъснато по ключа с надеждата да засече самия кораб, но или държеше курс, който се отклоняваше по-бързо, отколкото бе допустимо, за да може да прехване йонното му излъчване, или „Звезда на пространството“ беше останала без свързочник. Така че се отказа, но не по нечия заповед, а защото внезапно промени плана си.

Трябваше да намери този кораб. Трябваше да го намери, иначе ВМО щеше да робува на тази чума в следващите хиляда години. Дълбините на пространството са такива, че неизвестни звездни системи и изостанали градове могат да приютят нещо за цели векове, без да уведомят останалите. А формата на такова уведомяване можеше да бъде твърде печална.

От първото прилагане на стандартната военна и флотска политика на „стерилизация“ ВМО беше препатило доста. Това беше, когато хората откриха, че могат да вземат куп невинни бактерии, да ги третират с мутатрони и да получат ефективни, ужасни и нелечими болести — а за военните това бе добре дошло.

Инцидентът, с който се започна тази практика, беше операцията срещу Холоуей от страна на Великите армии на Двойните галактики. Тогава посетите от нападателите болестотворни вируси бяха ремутирани от защитниците, за да се обезсмисли ваксината на нападащите войски. Великите армии, първоначалните нападатели, бяха проникнали уж изненадващо в галактиката Холоуей, но броят им веднага беше снизен с милиони от нещо, за което те самите безгрижно си мислеха, че е безвредно за тях. При цяла галактика, поставена под карантина, при милиони загинали военни — да не говорим за милиардите цивилни, Великите армии така и не можаха да се възстановят и да се прегрупират за оттегляне в собствените си владения, а трябваше да останат в поставения под карантина участък от космоса. Що се отнася до собствените им правителства, това означаваше стопроцентово поражение.

Това вгорчи ищаха на военните да използват болести при водене на операции. Дори и най-ентусиазираният шовинист вече не можеше да си позволи да пусне този воин на Апокалипсиса, ЧУМАТА, срещу когото и да било, колкото и отвратителен да беше характерът на завоевателите.

От време на време някой кандидат-революционер разклащаше опитните колби и произвеждаше вирус, който никой не можеше да излекува. Така войната с болестите ставаше все по-зловеща и вече намирисваше дори на военните на бомба на анархист.

Оттук дойде и стерилизацията. Щом имаш нова болест, сигурно ти мътят ново въстание. И военният мозък можеше да измисли само един изход — да се избие всяко човешко същество, което е заболяло или проявява нестандартни симптоми. Тоест ако една общност е поразена от тайнствена епидемия, по-добре е да се унищожи общността, отколкото цялата планета.

Вселенското медицинско общество, което действаше, без да чака разрешение от никого, се бе опълчило още на първия опит на военните да водят бойни действия с помощта на болести. Всъщност този тип воюване беше една от първоначалните причини за възникването на ВМО и макар да имаше неизброимо количество други медицински средства, които можеха да се използват за политически цели или да се злоупотребява с тях, бактерията и вирусът все още се котираха високо заради неописуемите поражения, които можеха да нанесат.

Преди няколко дни Центърът се беше свързал с доктор Матусал и му бе препоръчал да наложи пълна карантина над Земната галактика, за да изолира Гарт. Но при положение, че това щеше да означава глад за няколко милиарда души, че бизнесът щеше да рухне и това щеше да предизвика паника, и че слуховете вероятно щяха да деморализират дузина галактики и да съборят десетки хиляди правителства, докторът отговори категорично, че ще си изиграе ръката сам. Това беше твърде необмислено. Поне така се изрази Хипократ. Защото това означаваше, че доктор Матусал не може да изгуби, без да се обезличи в очите на собствените си колеги, единствените същества в цялата Вселена, сред които можеше да си отдъхне.

Ето защо той остави „Морга“ на орбита и включи на подслушване към брътвежите на космическата полиция и на флотските отреди. Това, че бяха шифровани, изобщо не го притесняваше. Един младши офицер на Кожарска прищявка бе излекуван от стомашните си болки и през това време, без самият той да разбере, беше изтървал кодовия ключ чрез хапче за истината — нямаше да може да лъже през следващите три месеца. Доктор Матусал запомни ключа за дешифриране.

— Стифон Шест… до… приемам… яук сквовл скрий… Хидрокан… разбрано… под… приемам… — подражаваше отвратеният Хипократ на шумотевицата, която изпълваше иначе мирния стар болничен кораб. — До команда Девет… скрий… Команда Девет… свов-в-в-в… Глупави хора. Защо го правят всичко това, господарю?

Доктор Матусал вдигна очи от наръчника по диагностициране на епидемии, който прелистваше.

— Стига ми, че ги слушам. Няма нужда да ги повтаряш като папагал.

Хипократ стърчеше самодоволно на прага. Месеше с трите си ръце и надигаше чаша мастило с подправки с четвъртата.

— Глупаво. Би трябвало просто да кажат какво имат предвид. Тогава може би все някой ще свърши нещо. Иди тук, иди там. Ескадрила, в полет, внимавай при летенето и попътен вятър! Флотата е толкова объркана, че не е чудно, че се налага да вършим тяхната работа.

— Е, чак пък толкова — каза докторът.

— Виж сега, това може и да не обърка противника — каза Хипократ, — но със сигурност обърква действията на собствената им флота.

Той си допи мастилото, сложи тестото да се пече и изтри ръцете си в престилката.

— Добре поне, че на „Звезда на пространството“ нямаш познато момиче. Тогава наистина щяхме да изпаднем в беда.

— Не се занимавай с личните ми работи.

— Толкова си пълен с адреналин, че ще вземеш да хванеш кавалерство.

— Това не е болест.

— При теб е болест — каза Хипократ убедено. — И спри да четеш. Лошо е за очите ти. Кажи ми номера на страницата и книгата и аз ще ти я цитирам.

Той хвана книгата, но трябваше здраво да дърпа, докато му я измъкне. Докторът отиде в стаята с карти, която бе разположена зад главната операционна зала с нейните хиляди колби, тръби, инструменти и кофи за отпадъци, и обозначи курсовете на главните издирващи флотилии, като покри голям сектор от галактиката. Превключи няколко бутона на курсовия изчислител и няколко хиляди зъбци, лостове и трансмисии избръмчаха тихо, след което корабът смени посоката си.

„Звезда на пространството“ или се намираше някъде тук, сред разредената материя в тази сфера, или се беше изпарила като капка вода под блясъка на Вега.

Доктор Матусал се притесняваше, че може да я изпусне. Кой знае колко милиона човешки същества щяха да се заразят! Поне да разполагаше с точно описание на симптомите!

Изведнъж чу:

— Разузнавателен отряд Осемдесет и шест до Команден. Разузнавателен отряд Осемдесет и шест до Команден. Каналът чист. Оперативен приоритет. Каналът чист. Разузнавателен отряд Осемдесет и шест до Команден. Приемам.

Докторът скочи и сграбчи индикаторите за посока. Можеше да засече разстоянието до този лъч и да установи в каква посока ще се насочи отговорът на Командния. Най-близкият йонен лъч, който се поддържаше активно, беше само на петнадесет секунди разстояние. Беше вървял покрай него след последната промяна на курса.

Говорителите бяха онемели, ако се изключеше слабият шум. Мигът тежеше, обременен с мълчание.

И после се чу:

— Команден до Осемдесет и шест. Команден до Осемдесет и шест. Приемам.

— Осемдесет и шест до Команден. Осемдесет и шест до Команден. Арктон Пе Паралелен. Приемам.

— Команден до Осемдесет и шест. Команден до Осемдесет и шест. Операционен Зико X23 Y47 Z189076. Смърт Банзо ако Струя. Заповед Кутия Арктон П Паралелен. АХДЖА. ЗЕД КУЧЕ ЛИСИЦА ЛОВКО. УИЛЯМ ДЖОРДЖ КРАЛИЦА ПЕКАР. КРАЛИЦА КРАЛИЦА КРАЛИЦА ПРЕХВАНИ ЛИСИЦА. Приемам.

Последва пауза. След това се чу:

— Осемдесет и шест до Команден. Осемдесет и шест до Команден. Вилко и аут.

Това бяха команди за съсредоточаване и насочване на Върховната флота, съпътствани от манифест за отнемане на гражданските свободи на всяка от петте планети на Сириус, тъй като Арктон П Паралелен беше кодът за Сириус в пилотските списъци. Осемдесет и шест беше получил заповеди от Гарт да ликвидира „Звезда на пространството“, ако се опита да избяга, и да унищожи всеки търговец, опитал се да кацне на или да излети от Зелени реки. Цивилната власт на системата Сириус, която беше сателит на Земното правителство, беше свалена и вероятно точно в този момент над Манфорд, столицата на планетата Уелс, се спускаха флотски десантчици, за да поемат управлението.

Координатният изчислител подсказа на доктора, че след два часа той може да се озове на мястото на срещата. Намираше се на същото разстояние от Сириус и сега всичко зависеше от „Морга“. Докторът включи на най-бързата скорост, което, от една страна, беше добре, но, от друга, превръщаше кухнята в касапница и не допринасяше с нищо за доброто настроение на Хипократ.

Робът се заклатушка до контролния отсек и каза раздразнено:

— Може и да стигнеш навреме, но успя да съсипеш хляба.

— Махай се — отвърна му доктор Матусал. — Трябва да изпреваря няколко хиляди бързи патрула и в името на всичко свято, ще ги изпреваря!

От начина, по който се приплъзваха по ръбовете на звездните струпвания, заораваха през системите и подминаваха кометите през следващите осем дни, дори и Хипократ схвана, че работата е достатъчно сериозна, така че се зае с горивните камери и с автоматичните захранващи устройства. Това би означавало кратка и нерадостна смърт за някое човешко същество, но смъртоносните лъчи, изглежда, си харесваха Хипократ. Хипократ на свой ред ги харесваше. Те бяха плът и кръв от машините, а машините според Хипократ заслужаваха да бъдат обичани. В края на краищата не бяха ли те творение на човека?

Тъй че доктор Матусал седеше в контролния отсек, с очи пламнали от безсъние, обърнал едно ухо към комуникативните канали, които щяха да му кажат, ако се случеше нещо по-сериозно, а другото — към тиктакащите измервателни уреди, които му напомняха, че ако продължава да насилва „Морга“, по древния й корпус няма да остане и един здрав шев.

Това го безпокоеше, защото той изпреварваше потока сигнали, които би могъл да засече, в случай че станеше нещо нередно. В края на краищата, когато фучиш толкова бързо из пространството, входящите сигнали треперят така, сякаш слушаш гласа на някоя японка, изпаднала в истерия, макар и да ги извличаш от йонен лъч.

На седмия ден попаднаха в космически водовъртеж, който почти разкъса Хипократ на парчета, но докторът натисна дросела и се измъкнаха.

През осмия ден износиха резервните тръби, които се опитваха да се пръснат. В три и тринадесет средногалактическо време всички бордови дюзи изведнъж излязоха от строя. Следващият час премина в дивашко подскачане, сякаш някой ръгаше кораба с шпори, а следващите два часа звездолетът понакуцваше, докато Хипократ и доктор Матусал притискаха външните плочи и крепяха нажежените метални пластове, което им спести необходимостта да подменят облицовката.

Чак след още два часа успяха да се доберат до мястото на срещата и видяха там поне половината от галактическите флоти, подредени в такъв внушителен боен ред, какъвто едва ли щяха да имат възможност скоро да видят отново.

Поне сто хиляди кораба, подредени по ескадрили, бяха надвиснали в стройни формации из цялото пространство над Зелени реки.

Един поглед през космическия люк не бе достатъчен да обхване тяхната необятност. Отразената от планетата светлина ги превръщаше в неизброими диаманти. Цареше мир и металът блестеше. Просветваха сигнални фарове, между тях се движеха светлинките на куриерски ракети и совалки и отдалече всичко това създаваше впечатлението, че току-що се е родила нова галактика.

По честотите хвърчаха адмиралтейски заповеди. Баржи кръстосваха до указаните сборни пунктове. Флотски тилови съдове се движеха сред ордите от кораби, разнасяйки припаси и свеж въздух.

Гледката беше внушителна. Тук една до друга, рамо до рамо, стояха флоти, които през последния век се бяха дебнали в космическия мрак, за да се изпепелят една друга. Тук отново се обединяваха народи, които отдавна бяха забравили всяка връзка с Майката Земя.

Бойният ред беше ослепителен и могъщ.

Доктор Матусал обаче не се интересуваше от това могъщество. Той търсеше флагманския кораб на Гарт.

Докато „Морга“ кръстосваше между носещите се на дрейф бойни редици, един патрулен екипаж се приближи до тях, за да ги предупреди да не си пъхат носа където не им е работа, но щом видя златистия цвят на корпуса, изчезна Според флотския етикет доктор Матусал разполагаше с пълен приоритет при всяка стоянка. Не един матрос от флотата въздъхна облекчено при появата на този корпус.

Оказа се, че „Морга“ е доста по-добър кораб от „Танжер-Мерликон“, флагмана на Гарт. При положение, че възрастта на „Танжер-Мерликон“ бе десет пъти по-малка от тази на „Морга“, това беше наистина учудващо. Радарът не засече неговия идентификационен сигнал, докторът също не можа да различи светещата синя звезда на Властта с възпалените си от безсъние очи.

Той предаде управлението на Хипократ — доста опасна задача, тъй като хората от флотата нито знаеха, нито пък спазваха правилата за уличното движение по-добре от тях. Но пък робът беше достатъчно квалифициран, за да им осигури безопасно положение.

Доктор Матусал беше доволен, че „Звезда на пространството“ не е напуснала Зелени реки. Освен това беше сигурен, че ще се качат на борда му и ще го спрат, ако се опита да кацне на планетата.

Планетата изглеждаше много хубава, но нямаше да има никакво спасение, ако „Звезда на пространството“ бе разпростряла своята смърт по повърхността й.

Доктор Матусал настрои един от говорителите на командирския канал, запазен за самия Гарт, после се изтегна да подремне. Последното, което чу, бяха негодуващите крясъци на някакъв младши офицер и нахалното хилене на Хипократ.

Гарт бе изпълнен с целеустременост и бълваше дим от пурата си като локомотив. Гласът, който събуди доктора, бе зареден с такава мощ, че можеше да се пренесе през вакуума и без помощта на радиовълните.

— Адмирали на всички флоти, явете се на флагмана точно в шестнадесет и тридесет.

Последва щракване и това беше всичко. Галактически адмирал Гарт бе издал съответната заповед.

Доктор Матусал се облече лениво, след като си взе гореща вана — навик, който накара Хипократ да се намръщи, тъй като можеше да разтвори малкия роб с едно плискане, ако той не беше съобразил преди това да се намаже с машинно масло. Докторът измъкна от дрешника ново наметало, всъщност представителна мантия, подарена му от властите на Омфиди в знак на благодарност, че е решил един малък проблем в тяхната система. По мантията бяха избродирани великолепни назъбени мълнии, които, освен че увенчаваха двата кръстосани лъчеви жезъла, инкрустирани с масивно злато, имаха и истински лъчеви резервоари, предназначени да прочистват околния въздух. По стария му шлем имаше многобройни драскотини, но нищо не можеше да се направи. Ботушите му бяха малко поизтъркани, въпреки усилията на Хипократ да им придаде по-свеж вид. Но като си помисли как ще са облечени адмиралите, докторът внезапно прибра представителната мантия и си наметна старата. Само след няколко минути той влезе в совалката и се отправи към „Танжер-Мерликон“.

Дежурният по палуба и комендант на почетния караул беше вече достатъчно заслепен от целия наплив от златни ширити, а момчетата от караула вече изнемогваха от хватката „за почест“. Главният мичман видя просвятващото златно наметало, но не успя да различи униформата. Дежурният забеляза странното същество, изкачващо се по стъпалата редом с новия „офицер“, и бързо разтвори наръчника по традиции, обичаи и форми на куртоазия из галактиките.

Хипократ беше дошъл, за да върне совалката, но когато видя всичките тези кръстосани патрондаши и извадени саби, се стресна и каза:

— Ще изчакам.

— Върни се на кораба — нареди му доктор Матусал.

— А ти внимавай с адреналина! — каза Хипократ, но не посмя да не се подчини.

Главният мичман пое дъх с надеждата, че ще изсвири най-подходящия за случая почетен сигнал, но след това, още докато си поемаше дъх още по-дълбоко, се вгледа и забрави да свири. За пръв път в живота си виждаше Воин на светлината и за пръв път този ден наистина беше впечатлен.

— Оставете почестите — рече докторът на пелтечещия комендант. — Искам да присъствам на това съвещание.

Комендантът му даде за водач един матрос и след като поразмисли за секунда, му отдели още двама. А когато те тръгнаха, се върна учуден към наръчника по етикеция.

— Няма да го намерите там, комендант — каза главният мичман.

Той познаваше коменданта още като юнкер и оттогава се отнасяше към него с намек за този период, както е обичайно сред астронавтите. — Това е Воин на светлината.

— Няма го в наръчника — каза комендантът.

— И Бог го няма там — отвърна старият мичман.

Доктор Матусал влезе в щабквартирата тъкмо когато Гарт удряше с юмрук по масата. Спря, а Гарт го зяпна. Двадесет и шестима адмирали също зяпнаха.

— Разбирам — почна докторът, подминавайки стола, който един адютант издърпа, — че е необходимо доста голямо количество флотски метал, за да се стерилизира един нещастен лайнер.

Те го гледаха смутени и смълчани, разпознали златната огърлица и смаяни от очевидната му младост. Не можеха да разберат изкуствата, които го поддържаха млад, не можеха да разберат и защо се чувстват смутени. Но адмирали или не, всички те бяха малки деца. Бяха слушали приказки и легенди. Някои се почувстваха виновни като момченца.

— Долу, на Зелени реки — каза докторът, — има един кораб. Той е в беда. Всички на борда му имат право на живот.

Гарт си пое дъх и изгъгна:

— Как разбрахте къде да намерите флотата?

Гарт умееше да хваща бика за рогата. Тъкмо за това беше станал галактически адмирал, докато останалите бяха по-младши по чин, макар и по-възрастни от него.

— Разбих ви шифъра — каза докторът. — Не беше особено труден, забележете. При това на човек не му е нужен кой знае какъв шифър, за да изиграе един съсипан лайнер, натоварен с болест и смърт.

Синкавата челюст на Гарт се разтрепери.

— Нашите медици вече разузнаха. Болестта не може да се лекува. Напълно неизвестна е. Подобно нещо никога не е било известно. Знаете ли какво е станало долу?

Доктор Матусал не знаеше.

— Двама души са избягали от вашия скъпоценен лайнер пет минути след като е кацнал. Тази заран са засечени петдесет случая близо до Пидмънт! И още девет случая в Хамърфорд и дванайсет в Хартсфорд! Планетните връзки не са прекъснати. Нито един път не е блокиран. Планетата вече е проядена от това нещо. Изходът е един и само един. Тук аз издавам заповедите. Положението е напълно под контрол!

Доктор Матусал изгледа Гарт и изведнъж разбра защо този мъж воюва с него. Властта. Гарт беше извоювал своя път нагоре, до висините на флотската амбиция. Векове след премахването на наследственото лидерство на аристокрацията динамичните личности бързо се изкачваха на върха. И макар това да беше трудно за по-младите, то беше полезно за ефективността. Единственият му дефект бе жаждата за власт, но нищо във Вселената не можеше да работи добре без този принцип.

— Какво е населението на Зелени реки? — запита докторът със спокойствие, породено от последното му осенение.

— Девет милиона, цялата планета. Трийсет големи града и двеста провинциални градчета. Нима бихте сложили всичко това на кантар срещу доброто на целия космос? Не, не мисля. Аз отговарям тука. И няма да се оставя на един раздавач на хапчета да ме тормози. Според предписанията тази планета трябва да бъде стерилизирана и ще бъде стерилизирана!

— Чрез? — попита доктор Матусал.

— Чрез изгаряне. Чрез облъчване на всичко по нея с лъчи, които ще останат активни поне десет години. Колкото и да сте сантиментален, докторе, личният състав на тези флоти е петдесет милиона души. Искате и те да хванат това нещо и да измрат, така ли?

— Адмирале — каза докторът. — Нямам такова желание. Аз лекувам. Това ми е професията. Затова съм тук. „Звезда на пространството“ има нужда от помощ. Той е кораб на Земята, поддържан от офицери и хора като вас самия. На борда му има жени и малки деца.

— Щях да спестя всичко това, ако го бях унищожил още в самото начало! — каза Гарт.

— Долу на Зелени реки живеят девет милиона човешки същества. Те си имат домове, ферми и деца. Имат си църкви и се готвят да празнуват жътвата. Имат си планове и надежди. И от една пустош те са изваяли нещо, с което се гордеят. А вие — той се обърна към всички събрани — се каните да унищожите всичко това.

Думите му ги накараха да се почувстват неудобно. Не смееха да го погледнат в очите.

— Вие сте забравили — каза Гарт — какво се случи по време на Червената смърт. Тогава пилотирах един корвет, под командата на Ван дер Руйс. Бяхме при Гъйпер в Галактика 809. Тогава видях какво може да причини една болест, когато е оставена без контрол. Гъйпер все още представлява руини и разказите, които чух…

— … не са и наполовина толкова страшни, колкото ония които ще се разказват, след като стерилизирате Зелени реки — довърши доктор Матусал.

— Няма да допуснем болестта на нашите флоти — каза Гарт, — и точка. Тук заповедите издавам аз. В деветнадесет часа започваме да прочистваме тази система. Нямаме никакъв друг избор. Вие самият признавате, че нямате представа какво може да е.

— Първо трябва да ме пуснете да сляза долу — каза мрачно докторът.

— И като се върнете да пренесете заразата? Не!

— Един момент — каза доктор Матусал. — Забравяте нещо.

Гарт го изгледа свирепо.

— Аз не съм под ваше командване, адмирале.

— Вашият кораб остава там, където е — каза Гарт. — Когато се върнете, ще видите до него кръстосвач.

— Той няма да посмее да ме задържи — каза докторът. Гарт почервеня като домат. Властта му беше толкова скъпа, колкото и кръвта.

— Ако ме предизвикате…

— Адмирале, просто си тръгвам — каза доктор Матусал, извади една носна кърпа, изтърси я, размаха я деликатно пред лицето си, след което я прибра. — Тук е доста горещо, не мислите ли?

Доктор Матусал се върна на „Морга“. Колко нищожна изглеждаше малката му подвижна болница сред цялата тази флотска мощ! Висеше съвсем дребничка на фона на долепилия се до нея кръстосвач.

Доктор Матусал премина през съединителния люк и се качи на кръстосвача. Командващият офицер, който го посрещна, беше доста изнервен от възложената му задача.

— Казвам ви, сър — заобяснява му той, — този, дето е на борда ви, да знаете, е истински дявол. Накара ни да направим какво ли не, само дето не се увихме в коприна, за да не одраскаме скъпоценния му кораб. Постарахме се да бъдем много внимателни…

— Искам разрешение да напусна — каза доктор Матусал — Искането ми е чиста формалност, защото така или иначе ще го направя.

Капитанът подскочи.

— Не можете! Абсолютно не можете! Получих заповеди да стоя точно тук и да ви държа здраво. На секундата, в която бяхте забелязан, адмирал Гарт ми изпрати инструкция… — Той затършува по разхвърляната маса и намери радиограмата.

— Ще стреляте по един Воин на светлината? — попита доктор Матусал заплашително.

— Не, за Бога, не! Но… сър, вие нямате власт да ни разигравате, а и се страхувам, че куките са запоени.

Докторът го изгледа с преценяващ поглед. В джоба си имаше хипопистолет, който можеше да накара този капитан да се съгласи, че всички звезди са розови, с жълти кръгчета. Второто копче на мантията му — ако го светнеше — можеше да накара въпросния капитан да го следва с вдигнати лапички. Капсулка от запасите му, пусната до някой от вентилаторите на кораба, щеше да обездвижи целия екипаж за няколко часа.

Но доктор Матусал въздъхна. Щеше да е нарушение на кодекса на ВМО, ако се намесеше в работите на космически кораб, изпълняващ дадените му заповеди. А ако офицерът не се подчинеше, това щеше да означава края на неговата кариера във флотата. Така че двамата пиха кафе и после докторът се върна на кораба си.

В осемнадесет и тридесет средногалактическо време доктор Матусал се събуди от късата си дрямка, надникна през люка и видя красивата зеленина на планетата през облаците. Намръщи се, погледна часовника си и отиде в операционната зала.

Направи си гаргара и вкара антисептични струи в носа си, след което се обезпраши с ароматно миришещ лъч, който същевременно изми лицето и ръцете му. Засуети се малко с новия ланцет, подарен му от Воина Исаак на последната Коледа, и след това замахна няколко пъти с него из въздуха, сякаш прерязваше нечий гръклян — не този на Гарт, разбира се.

Заповедите. Заповедите бяха безкомпромисни бездушни неща, които временно прекратяваха връзката на човека с реалността и го превръщаха в продължение на нечий чужд мозък. Заповедите. Родени от неорганична материя, съдържаща се в някаква безстрастна книга, те въпреки това притежаваха повече сила, отколкото речовитите беседи на хиляда философи. Заповедите. Те превръщаха хората в роби. Гарт беше роб. Роб на собствените си заповеди.

Доктор Матусал отвори на един текст, отнасящ се до електродедуктивната психиатрична диагноза, и обърна на „параноя“. Беше осем и половина. Ако Гарт възнамеряваше да открие огън в деветнадесет…

Главният говорител излая:

— Галактически адмирал Гарт до ВМО „Морга“. Галактически адмирал Гарт до ВМО „Морга“.

Същият сигнал се получи и по комерсиалния канал и отекна в контролната кабина.

Докторът отиде при свързочния панел, превключи, набра и каза:

— „Морга“ до Гарт. Приемам.

— „Морга“. Спешно. Болестта е засегнала флотата. Трябва да се направи нещо. Какво можете да направите? Моля направете нещо! Каквото и да е!

— Идвам — каза докторът и прекъсна връзката.

Този път за малко щяха да го стъпчат, докато му помогнат да се качи на борда. Заведоха го на бегом до командната каюта. Поздравяваха го, покланяха му се и го бутаха.

През няколкото изминали часа с Гарт бяха настъпили забележими промени.

Адмиралът беше блед. До него стояха още петима адмирали, също така бледи.

— Предполагам, че сме обречени — каза Гарт, опитвайки се да задържи ръката си далече от гърлото, което го болеше ужасно. — Разузнавателните съдове, които доближиха „Звезда на пространството“, сигурно са се заразили през въздуха. Капитанът им ми докладва тук. Сигурно той е носителят. Аз… аз съм заразил офицерите, които днес бяха събрани при мен. Те, връщайки се на корабите си, са предали заразата на екипажите си. Моят личен медицински офицер — лесно беше да се забележи колко е трудно за Гарт да моли за помощ — няма никаква представа какво може да е това. Трябва да направите нещо. Вие молехте за анамнеза, за да можете да изследвате симптомите. Ето ви я анамнезата, докторе.

Доктор Матусал седна на ръба на бюрото, поклати ботуш и сви рамене.

— Когато имаме работа с болест, която не е била изследвана по пълния цикъл на заболяването, не можем да направим реална преценка. Съжалявам, адмирале, но в момента не мога да направя кой знае какво.

— На Зелени реки имат пълни цикли — каза Гарт.

— Ах да — каза докторът. — Но за съжаление, ми е забранено…

Гарт беше твърд и непреклонен. Как само мразеше да моли! И как презираше този раздавач на хапчета, въпреки сегашното положение!

— Ще сваля забраната. Ако искате да рискувате, свободен сте да изследвате болестта.

Доктор Матусал му подаде една празна бланка и Гарт я подписа.

— Ако не беше заради моите офицери и матроси — каза Гарт, — не бих го направил. Не вярвам, че може да се направи нещо. Действам само съгласно препоръките на флотските лекари. Ясно ли е?

— Пак заповеди — измърмори докторът.

— Какво?

— В случай на епидемия командването, струва ми се, се поема от медицинския корпус. Е, ще видя какво мога да направя. Лек ден.

Докторът се върна на кораба си, представи заповедта на капитана на кръстосвача и „Морга“ беше освободена. Пет минути по-късно, застанал зад контролната апаратура, доктор Матусал я вряза в облачния слой, и се спусна към злачната повърхност на красивата планета.

Лесно откри релефните очертания на кулите в Пидмънт и след малко се настани върху червеникавия терен на площадката за приземяване.

Веднага се струпа нетърпелива истерична тълпа. Жени повдигаха децата си, за да видят кораба, доскоро смятани за храбри мъже отчаяно се бореха да се приближат до него и да помолят за помощ. Полицаите се бореха с тълпата, отчасти за да я оттласнат, отчасти за да могат самите те да се приближат до кораба. Една старица коленичи и започна да се моли.

Доктор Матусал излезе, застана на стъпалото и погледна над главите им. Виковете почти го събориха. Той изчака да утихнат и накрая, само с търпение, успя да накара всички да млъкнат.

— Хора — каза докторът. — Не мога да ви обещая нищо. Ще се опитам да ви помогна. Но докато съм тук, и вие ще ми помагате, като не ми пречите да правя експерименти и да работя — той беше посещавал и друг път планети, изпаднали в подобна паника, — така че да мога да ви помогна. Не мога и няма да лекувам индивидуални случаи. Когато намеря решение, то ще помогне на всички ви, стига това да е възможно. А сега, приберете се по домовете си. Ще разберете какво става по радиото.

Те не се разпръснаха, но му отвориха път да мине. Той прекоси площадката и тръгна по засводена от дървета улица, воден от армейски офицер, който го уведоми, че „Звезда на пространството“ е кацнал близо до градския парк.

Хората се трупаха около него и го отрупваха с данни. Повечето информация беше противоречива. Но беше ясно, че в последните няколко часа на Зелени реки са се заразили поне хиляда души.

Приятен ден на приятна планета. Чисти улици, китни градини и дървета по тротоарите. Сириус грееше приятно. Доктор Матусал въздъхна — спомни си, че стои между този гостоприемен уют и една овъглена планета, превърната в руини.

Някакъв шарлатан, който продаваше „лек срещу треска“, го видя и засрамено се опита да застане пред табелката и да я скрие. Как този човек очакваше да се измъкне със спечелените пари, си оставаше загадка за психологията.

„Звезда на пространството“ беше опустошена. Беше рухнала на една страна и дюзите й бяха разбити. Люковете й приличаха на празни очни кухини.

Докторът спря на двадесетина крачки от нея, плесна с ръце и извика:

— Ей, чувате ли ме?

Един люк се отвори и от него се показа измършавял младеж в мръсна униформа.

— Воин на светлината! — промълви той с пресипнал глас.

Доктор Матусал стисна зъби и тръгна към кораба.

Младежът понечи да го поздрави и не можа. Само покри лицето си с ръце и захлипа беззвучно.

Доктор Матусал въздъхна. В края на краищата и той самият беше смъртен. Болестите не проявяват почит към никого, дори и към член на ВМО. Храброст е да тръгнеш срещу лъчеви оръжия. Но трябва много по-голяма храброст, за да влезеш в такъв кораб.

Зловонието го блъсна като жива стена. Вътре имаше непогребани мъртви. Салоните и коридорите бяха изпоцапани и разхвърляни. Мебелите бяха изпочупени, пердетата изпокъсани. Сред хаоса блестеше едно пиано. На пода лежеше млада жена, косите й се бяха разпилели и в тях сякаш просветваха диаманти.

Младежът го беше последвал и в салона докторът се извърна към него и каза:

— Доведи и останалите.

— Няма да се съберат.

— Доведи ги.

Седна в едно кресло и извади бележник. След известно време хората започнаха да идват, малко по малко, поединично и на групи. Гледаха се със страх. Мнозина бяха полудели.

Едно момиче се хвърли на пода и посегна да хване коленете му. Красиво момиче, около двадесетгодишно. Но глад и ужас се бяха отпечатали на лицето й и ръцете й трепереха.

Тя извика нещо, повтори го отново и отново. Но докторът гледаше хората, които се събираха. После сведе поглед, защото почувства срам да гледа нещастието им.

Започна поред, доколкото беше възможно, и постепенно събра късчетата от мозайката.

Болестта се бе появила на деветия ден от началото на полета, с един случай, човек от Кобане в системата Холоуеи. Той бълнувал и мърморел в делириум, а когато отчасти дошъл в съзнание, съобщил на корабния лекар, че бил виждал същата болест в Кобане — изостанало място, опустошена след войните руина. Бил млад човек, около двадесетгодишен. Двадесет и един дни след това починал, но според лекаря смъртта се дължала на вродена сърдечна недостатъчност.

Това беше достатъчно важна новина сама по себе си — да намериш място, където вродената недостатъчност да се смята за неизлечима. Но доктор Матусал си спомни за войната с болестите в системата Холоуей и за възцарилата се след нея бедност и изостаналост в един свят, който преди това е бил богат.

Следващият случай на заболяването се появил двадесет дни след заминаването и приключил със смърт седмица по-късно. Докторът си записваше подробностите и така проучи около четиридесет случая.

Болестта имаше инкубационен период от около десет дни. След това, в продължение на около седмица температурата оставаше ниска. Появяваше се обрив в устата, температурата се покачваше рязко и често причиняваше смърт. Ако не, гърлото силно се възпаляваше, а пъпките избиваха по челото и се разпространяваха по цялото тяло. След това температурата спадаше до около тридесет и девет в продължение на едно денонощие, а после изведнъж скачаше до четиридесет и един и повече, при която точка пациентът или умираше, или, както беше станало в два от случаите, започваше да се възстановява. Но смъртта можеше да последва всяко рязко покачване на температурата и обикновено така и ставаше.

Доктор Матусал влезе в една от каютите, където лежеше наскоро заболяла жена, и взе проба от жлъчката й. Обработи я бързо и установи, че болестта се предизвиква от вирус, неподлежащ на филтриране.

На борда на „Звезда на пространството“ бяха останали двеста и двадесет здрави — офицери, екипаж и пътници. Бяха изгубили всякаква надежда, но погледите им следяха доктора всеки път, когато той прекосяваше салона, за да отиде при друг пациент в нов участък на кораба.

Инспекцията отне един час, след което доктор Матусал излезе на дневна светлина и седна на тревата под едно дърво, докато Хипократ разпъждаше хората. Мина доста време и, изглежда, докторът заспа.

Но той не спеше, а мислеше. В никой съвременен медицински текст нямаше упоменаване за подобна болест. Това, разбира се, не доказваше нищо. В текстовете на ВМО нямаше нищо, той знаеше това. Но му се струваше, че някъде е чувал или чел нещо за тази болест.

Проучването на подобни болести беше замряло след мощната кампания за асептика^[6] преди петстотин години. Но все пак… Доктор Матусал се загледа в близкото поточе и се запита дали в него има риба. Момент… това място приличаше на земята край Къмбърланд, а там, преди стотици години, в неговия роден Мериланд, далече, далече и много, много отдавна… Може би ако половеше риба… Но достойнството му тук, точно сега, не можеше да позволи подобно нещо. Тези хора очакваха да стори нещо. Като онази стара жена, когато той беше съвсем млад лекар в дефилето на Къмбърланд. Нейното дете…

Докторът скочи, грабна кутията с инструменти от Хипократ и я изсипа на тревата. След кратък анализ започна да иска допълнителни приспособления и Хипократ заснова между „Морга“ и „Звезда на пространството“ като побъркан пожарникар.

Докторът поиска резервоари. Поиска и амбалажна хартия. Облъчи парчета тъкан и след това му доведоха от кораба един пациент, той го накара да се изплюе и после да се изхрачи в една купичка.

Купичката беше обработена и той пусна по една капка от съдържанието във всеки резервоар. След това напълни резервоарите с някои ингредиенти, разбърка ги и ги облъчи с една лампа. После вкара във всеки резервоар други лампи, включени към дюзи и кондензатори, та да къкрят.

Грубичко, но вършеше работа.

Сега му трябваше опитно зайче и той извика четвъртия помощник-капитан на „Звезда на пространството“.

— Мога да катализирам хода на тази болест — каза докторът. — Но ми трябва доброволец.

Младият мъж пребледня, но пристъпи напред.

Доктор Матусал го накара да си отвори устата и изсипа в нея смъртоносна доза. После постави на главата му електрод. След пет минути първият симптом на болестта се появи. След десет температурата на „зайчето“ започна да се покачва.

Докторът грабна спринцовка, напълни я от първия резервоар и удари на четвъртия помощник безболезнена инжекция. Пет минути по-късно температурата спадна и човекът беше здрав!

Докторът би ваксината на петима души и после опита да ги зарази. У тях болестта не се разви. Бяха имунизирани!

— ВМО до Гарт — съобщи доктор Матусал по радиото. — Ваксината и лекарството установени. Оцелелите от „Звезда на пространството“ няма да са заразоносители. Можете да разпръснете флотата си. Вашите лекари ще получат информация с официално комюнике.

После се обърна към един местен лекар, млад човек, който през цялото време беше стърчал наблизо със зяпнала уста.

— Виждате каква е процедурата, колега. Бих ви посъветвал да я използвате и да се заемете с лечението на пациентите на този нещастен кораб. Ако имате нужда от допълнителна помощ от моя страна, в частност с тези, които са загубили разсъдъка си, ще бъда на разположение. Мисля — добави той, — че в този поток има пъстърва.

Когато се върна на „Морга“, доктор Матусал нахвърля някои твърде интересни бележки:

„Понякога е неразумно да премахваме болестта напълно. Почти е невъзможно да изкореним една болест от всички кътчета на Вселената, още повече че някои от болестите се пренасят от животни, непознати на човека.

Човешкото същество като раса носи определен резидентен имунитет към много жестоки болести, така че те в известен период са неефективни спрямо група, която е свързана с тях, но достигайки до нова група, бързо преминават в разрушителни фази.

Някои най-обикновени болести могат да се окажат фатални, ако изгубим този имунитет. И дори панацеите от типа на пеницилина след време могат да се окажат деструктивни.

Бих посъветвал…“

На прага на кабинета се чу учтиво потропване. Беше адмирал Гарт.

— Докторе — започна Гарт с неудобство, — много ли сте зает в момента? Мога да изчакам, но…

— Не, не — каза доктор Матусал. — Заповядайте, седнете. Ще пийнете ли нещо?

Гарт боязливо приседна в креслото. Ясно бе, че вече изпитва благоговение към доктора и че има някакъв проблем. — Вие бяхте великолепен! Аз… Аз имах погрешно мнение за докторите и за Вселенско медицинско общество. Казах някои груби думи…

— Не, не — отвърна доктор Матусал. — Заповядайте, пийнете.

— Е, всъщност — каза Гарт — моите лекари ми казаха, че това, което имаме моите адмирали и аз… ами… не отговаря на описанието. Не искам да кажа, че диагнозата ви е погрешна…

— Адмирале — каза докторът, — мисля, че знам какъв е проблемът.

Пресегна се към чекмеджето на бюрото си, извади лекарството и го подаде на адмирала.

— Вземайте по едно хапче на всеки четири часа. Пийте много вода. Кажете на останалите да правят същото и да стоят в каютите си. Ако някой друг се разболее, предайте на лекарите си да им дадат следното.

И надраска набързо една рецепта с почерк, който можеше да бъде разчетен само от опитен аптекар. Дешифрирана, тя гласеше „Аспирин“.

— Сигурен ли сте… — Гарт издуха носа си.

— Разбира се, че съм сигурен! — каза докторът. — Впрочем какво ви е мнението за…

Но Гарт се почувства неудобно сред цялото заобикалящо го величие и си тръгна, като продължаваше да сипе благодарности, все още със страхопочитание в очите.

Изведнъж се появи Хипократ. Погледът му излъчваше обвинение, антените му се полюшваха възмутено.

— Какво си му дал? Какво нередно си извършил с ей това в операционната?

— О, между другото, Хипократ — каза доктор Матусал, извади носната си кърпичка и внимателно му я подаде. — Изварѝ я, когато переш. Леко септична е.

— Какво си направил? Заразил си хора! Какво си правил с…

— Шишето, което размахваш под носа ми, е най-обикновен вирус на хрема, при това много слаб. Катализирал съм го да се задейства след два-три часа. Не може да убие никого. Просто сложих малко в носната си кърпа и…

Хипократ изведнъж спря и се ухили.

— Аха, и адмиралът е хванал сополи. Заслужава си го, след като уби толкова невинни хора. Но някой ден ще си имаш неприятности. Ще видиш.

Той се обърна да излиза, но подтикнат от любопитство, попита:

— А какъв беше случаят с всички тези хора?

— Бяха прекалено добре гледани от лекарите си — каза доктор Матусал.

— Как така?

— Поразени бяха от болест, с която не бяха влизали в контакт от много отдавна, да речем — от петстотин години.

— Каква болест? — настоя Хипократ. — Не тази, която си им пуснал, нали?

— О, не, за Бога! — засмя се доктор Матусал. — Има си много хубаво име, но не се е появявала от толкова дълго време, че…

— Какво име?

— Шарка — каза докторът.

Стабилна инвестиция

Самоувереният Хипократ тъкмо се връщаше от посещението си до „Алфека“, когато го порази първият гръм.

Гърмът не беше прекалено сериозен. Всъщност изскочи от ларинкса на доктор Матусал, Воин на светлината и извънреден член на Вселенско медицинско общество.

Но макар и ларинкс, това бе орган, будещ благоговение. Орган, който в определени случаи беше карал монарси да подскачат и тронове да се разклащат.

— Къде са ми старите маншети? — изрева доктор Матусал.

Тази дреболия деморализира дребния четирирък роб, особено след като през целия следобед на „Алфека“ беше разказвал пред прислужници и готвачи какъв чудесен господар е докторът.

— Ах ти, перконога маймуно! Ако си ми изхвърлил ония маншети, ще… ще те залея с вода и ще ми станеш на гипсова статуетка! Пъхай се в килера и ги търси! Ще ги намериш ти и още как!

Хипократ най-усърдно започна да изхвърля документи и бланки с кореспонденция от кантонерките, като същевременно се правеше на искрено изненадан. Той беше роден чистник, нашият Хипократ. Обичаше да държи нещата в ред. И като повечето чистофайници държеше нещата в ред по свой собствен начин.

Въпросните маншети му бяха много добре известни. Доктор Матусал имаше отвратителния навик да пише върху маншетите на златните си ризи всеки път, когато му хрумнеше да направи някои сложни изчисления. Тези маншети след това Хипократ късаше и картотекираше. Та значи той беше късал маншети и картотекирал маншети цели триста и двайсет години и никога досега господарят му не беше и продумвал, че му трябва някой от тях, за да свери нещо. Хипократ винаги се осланяше на забележителната си памет. А тези нещица се трупаха, мухлясваха, разсипваха се и трябваше отново да бъдат подреждани хиляди пъти, без изобщо да послужат за нищо.

Преди две седмици Хипократ беше изгорил цялата камара.

— Намери ги, гипсов идиот такъв! — ревеше доктор Матусал.

— Слушам, господарю! Търся ги, господарю!

Картотечните шкафове и целият кабинет потънаха в лавина от хвърчащи бумаги, стари ордери, копия от отчети, картички на актриси и интимни снимки с автографи на императрици и кралици.

— Търся, господарю!

Изнервен, Хипократ се чудеше колко дълго ще може да издържи на тази преструвка. Мозъкът му, настроен на фонографски запис, можеше великолепно да имитира предишни ситуации, но не го биваше много да изобретява нови.

— Тук някъде трябва да са, господарю. Къде ли сте ги забутали?

Доктор Матусал измъкна главата си от един килер за алкохол, в който се беше разтърсил, и го изгледа с поглед, който можеше да пробие дупки в метална плоча.

— Аз къде съм ги забутал? Аз? Ах ти…

— Кой маншет точно търсите? — попита Хипократ и антените му се разлюляха обнадеждено.

— Звуковите ноти, празноглавец такъв! Соничните ноти, които записах през марцо, преди две години. Уравненията! Написах ги на маншета си, скъсах го и много добре си спомням, че ти го дадох…

Доктор Матусал погледна разнебитената кантонерка и изведнъж се досети какво е станало.

— Хипократе, какво си направил с маншетите?

— Аз ли? Ами, господарю, аз…

— Недей да ме лъжеш! Какво си направил с тях?

Хипократ се дръпна боязливо от господаря си, с което доказа превъзходството на ума пред гипса, тъй като Хипократ, който тежеше петстотин кила въпреки височината си от един метър, можеше да огъва трисантиметрови железни плочи с всяка една от четирите си ръце.

— Аз не исках да направя нищо лошо… Аз почиствах. Този кораб, бедната „Морга“, бедната, мила „Морга“! Сякаш в нея не живееха хора! Цялата се беше напълнила с боклук, боклук, боклук и аз… — Той преглътна и си призна.

— Изгорих ги!

Нещастният Хипократ конвулсивно затвори очи и повече не ги отвори.

Палубните плочи на подвижната болница на ВМО обаче не се продъниха, за да го погълнат, нито пък планетата, върху която бяха кацнали, се разцепи на две. След няколко секунди непоносимо напрежение Хипократ си позволи риска да отвори очи и тутакси се срина на колене.

Доктор Матусал се тръшна в креслото и стисна челото си с ръце — живо олицетворение на пълното отчаяние.

— Не ме продавай — замоли се Хипократ. — Не ме продавай, господарю. Повече няма да горя нищо. Дори всичко да се напълни с каквото и да донесете на борда, господарю. Каквото и да е! Дори жени, господарю. Дори жени!

Доктор Матусал не го и погледна. Отчаяният брътвеж на Хипократ продължи още известно време, след което той се изправи и се затътри към кухничката си. Имаше вид на човек, който вижда дома си за последен път. В ума му изплува една фраза от „Разкази на ранните космически заселници“ — на човек, сбогуващ се със своя верен грифон, — и Хипократ заподсмърча опасно (защото това можеше да размекне горната му устна) и изхлипа:

— Сбогом, стари ми друже. Толкова време се борихме заедно с какви ли не трудности, срещу ужасни и гибелни заплахи, воювайки по своя път към славата. Ала сега ще трябва да се разделим…

Очите му се спряха на бутилка с мастило и той удари една яка глътка. Веднага се почувства по-добре. Духът му се вдигна до точка, при която почувства, че би могъл да се помоли за последен път.

— Защо? — попита той господаря си. — Защо ти е този маншет?

Доктор Матусал изпусна смачкания на топка лист със съобщението и Хипократ го взе.

ДОКТОР МАТУСАЛ

„МОРГА“

ХЪБ СИТИ

ГАЛАКТИКА 16

ВЧЕРА ВИЛХЕЛМ ДЖОТИНИ ЗАВЕЩА НА ВСЕЛЕНСКО МЕДИЦИНСКО ОБЩЕСТВО ПРИХОДИТЕ ОТ ВСИЧКИ СВОИ ЗЕМИ В СИСТЕМАТА ФОМАЛХАУТ. ИМАТЕ ВСИЧКИ ПЪЛНОМОЩИЯ ПО ИЗПЪЛНЯВАНЕ НА ВОЛЯТА НА ДЖОТИНИ.

ТОРП

АДЮТАНТ

ЦЕНТЪР

Към това имаше добавено второ съобщение.

БЕДСТВИЕ ОПЕРАЦИОНЕН ПРИОРИТЕТ

ДО ВСЕКИ ВОИН НА СВЕТЛИНАТА КЪДЕТО И ДА Е ФОМАЛХАУТ ПЪЛНА КАРАНТИНА НЕИДЕНТИФИЦИРАНА БОЛЕСТ МОЛЯ ПОМОЩ И СЪДЕЙСТВИЕ

ЛЕБЕЛ

ГЕНЕРАЛИСИМО

КОМАНДВАНЕ

И трето:

ДОКТОР МАТУСАЛ

„МОРГА“

ХЪБ СИТИ

ГАЛАКТИКА 16

ЗА ВАШЕ СВЕДЕНИЕ ВИЛХЕЛМ ДЖОТИНИ ПОЧИНА ЗЕМЕДЕЛНИК ВС.ВР. СЛЕД НАПАДЕНИЕ АТЕНТАТОР. ИЗПОЛЗВАНО СОНИЧНО ОРЪЖИЕ. ПО ВАШЕ ИСКАНЕ ТЯЛОТО ЗАПАЗЕНО ДО ВАШЕТО ПРИСТИГАНЕ ФОМАЛХАУТ.

ЛЕБЕЛ

ГЕНЕРАЛИСИМО

КОМАНДВАНЕ

Хипократ привърши с четенето и запомнянето (което за него беше едно и също) и понечи да коментира, но забеляза, че доктор Матусал го няма в кабинета. В следващия миг капаците на люковете се затвориха и алармената уредба съобщи с кротък глас:

— Всички по местата си. Излитане.

„Морга“ се изправи на опашката си и се отдели от повърхността. Затънал сред тъжния хаос от хартии и снимки Хипократ все още стискаше в ръка съобщенията.

Пътуването не беше от най-веселите. Преди всичко доктор Матусал тръгна с ускорение три g над възможностите на корабните гравитачни амортисьори и подкара със скорост два пъти по-голяма, отколкото биха могли да понесат енергийните брони срещу евентуален космически прах. Всичко това затрудни много готвенето в кухнята, преобърна инструменти и уреди в операционната, събори цял килер с дрехи, счупвайки напречната преграда, и изобщо създаде много работа на малкия роб.

През следващите две седмици докторът не промълви и думичка на Хипократ, а това, когато на борда са само двама души, може да скъса нервите на всекиго.

За щастие Вселенското медицинско общество отдавна беше взело предпазни мерки срещу космическата неврастения — бе осигурило на всички свои кораби обемисти библиотеки, пълни с истински книги и микрофилми, и се грижеше те да се подменят редовно. При последния им престой в Хъб Сити им бяха натоварили нова партида и Хипократ можеше донякъде да си угоди, изчитайки тлъсти томове за машини — машините бяха неговата страст.

Той научи всичко за новите видове електронни двигатели, алчно погълна таблицата с данни за последните десет новооткрити места (намери 18 грешки), изучи доклада от хиляда страници върху медицинските силови полета, наизусти два пиратски романа и прегледа последната медицинска енциклопедия, която беше само петнадесет тома с не повече от хиляда думи на страница, и така успя да преживее досадата от бойкота, който му бяха наложили, и дори намери сили да погледне планетата Гасперанд на Фомалхаут с известен интерес, когато тя се заиздига спираловидно към тях, зелена, сребриста и златна, да ги посрещне.

Хипократ си взе бластерите, сети се за правния повод на тяхното посещение и опакова една юридическа енциклопедия в медицинската чанта и така приготвен, зачака господаря си при люка за приземяване.

Доктор Матусал се приближи, препасан с колан и наметнат с плащ, и посегна да вземе чантата. Хипократ инстинктивно я дръпна и се заинати:

— Аз ще я нося.

— Оттук насетне — каза докторът — няма да ти се наложи да носиш нищо.

После извади от колана си голям официален документ, отрупан с печати на ВМО, и го връчи на Хипократ.

Хипократ погледна листа с размътен поглед, прочете едрите букви най-отгоре: „Грамота за освобождаване“, и се дръпна.

— Вземи го! — каза доктор Матусал. — Ти си изцяло и напълно свободен. Знаеш много добре, че ВМО не одобрява робството. В този документ са забодени десет хиляди долара. Мисля, че…

— Не можеш да ме освободиш! — изплака Хипократ. — Няма да го взема! Няма да посмееш! Последните десет пъти, когато се опита да го направиш…

— Този път е сериозно — каза доктор Матусал. — Вземи го! Това те прави пълноправен гражданин на Галактическата конфедерация, дава ти правото да притежаваш собственост…

— Не можеш да ми сториш това! — изхлипа Хипократ. Умът му беше почти лишен от въображение и сега той го прерови отчаяно, за да намери някакво подходящо и достатъчно убедително извинение. — Аз… трябва да ме върнеш на родната ми планета. Тук няма какво да ям…

— Това алиби не върши работа — каза докторът. — На робството се гледа с лошо око. Преди всичко аз не те купих, за да ми робуваш, и ти знаеш това. Купих те само за да ти изследвам метаболизма. Ти ме изигра. Изобщо не ме интересува колко пъти съм се канел да го направя и съм се провалял. Но този път наистина смятам да го направя!

Той взе чантата, хвърли грамотата на масата и излезе през люка.

Хипократ погледна безутешно след своя Воин на светлината. От гипсовите му дълбини се отрони тежка въздишка. Антените му бавно клюмнаха. Той унило се извърна и помъкна туловище към обителта си. Стъпките му отекнаха самотно в празния кораб.

Доктор Матусал се поколеба за миг на люка, както би постъпил плувец, преди да се хвърли в студения басейн. Струпаната на космопорта тълпа далеч надхвърляше размерите на делегация за посрещането му. Няколко пътнически гемии се бяха изправили на ръждясалите си кърми и поглъщаха в търбусите си дълги опашки пътници. Дори и от това разстояние беше явно, че напиращите да напуснат планетата са изплашени. Редиците напираха и се отдръпваха. От време на време някой истеричен индивид изреваваше към предните редици да го пуснат да се качи незабавно. Тоест цареше истинска паника.

До „Морга“ беше спряла кола и около нея се бяха струпали военни и цивилни — групата за посрещане на Воина на светлината. Най-отпред стоеше генералисимо Лебел.

Лебел беше едър мъж с големи мустаци и буйна черна грива. Придружаваше го големият му щаб, окичен с големи медали, и го чакаше голяма, противо-куршумно-лъчево-бацилно-бронирана кола.

— Приятелю! — извика Лебел. — Добре дошли! Имаме нужда от вас! Сполетя ни беда! Двайсет и пет хиляди са мъртви. Всички напускат системата! Положението е ужасно! След няколко дни в целия Фомалхаут няма да остане никой!

Доктор Матусал за малко да се остави да го разцелуват, но си спомни за порядките в тази част на галактиката, ловко се изви встрани и раздруса подадената му ръка. Обикновено избягваше да се здрависва, но това бе за предпочитане пред перспективата да го заровят в мустаци. Тълпата занапира към него, поздравяваха го, молеха го за помощ. Лебел го хвана под ръка и го отведе в колата-убежище. Този начин на посрещане беше обичаен. ВМО беше толкова старо, внушаваше такъв страх и респект и неговите членове толкова рядко можеха да се видят на живо, че понякога тържествата по посрещането се оказваха най-опасната част от цялата мисия.

— Тук има епидемия! — каза Лебел. — Трябва да я излекувате! Каква болест само! Ужасно нещо! Хората мрат като мухи!

Ако беше очаквал, че един Воин на светлината тутакси ще завибрира от интерес, Лебел явно беше сгрешил. Доктор Матусал, който наближаваше своята хилядогодишнина, сигурно беше избил повече микроби, отколкото планети имаше из Вселената, и се надяваше да живее достатъчно, за да избие поне още толкова. Той се облегна, сгъна плаща върху коленете си и огледа пейзажа.

— Връхлетя ни внезапно. Отначало помислихме, че е нещо ново. После ни се стори, че сме я имали и по-рано. Докторите ни вдигнаха ръце и почти бяхме зарязали всичко, когато някой се сети за Воините на светлината. „Лебел! — казах си аз. — Длъжен си да се свържеш с Воините на светлината.“ Така и направих. Ужасно е.

Докторът прикри прозявката си и каза:

— Тъй или иначе, идвах насам. Вашият Вилхелм Джотини е завещал приходите от тази система на ВМО.

— Така чух. Но мислех, че за това нещо ще дойде адвокат.

— При нас няма адвокати — каза доктор Матусал и придърпа калъфа на бластера си така, че да му е подръка.

— Но тази ужасна болест няма ли да обърка плановете ви? На кого му е притрябвала планетна система, пълна с болести? Ужасна болест!

— Убива хората?

— Убива ги! Коси ги като трева! Умират в мъки. Но ще ви закарам да видите сам. Имам предпазен шлем, така че мога да влизам в заразени участъци. Взел съм един и за вас.

— Имам си шлем — каза доктор Матусал.

— Не, не! — извика Лебел. — Не мога да рискувам. Този шлем е противобацилен. Пробван е. Тези бацили проникват при най-малкото изтичане на въздух.

— А защо рискувахте с тази тълпа отзад? — попита докторът.

— С тях? Ха! Това са моите хора. Помощниците ми. Хората ми от летището. Те не могат да ме заразят. Ето, нагласете си този шлем.

Доктор Матусал въздъхна пред тази ужасна самонадеяност. Беше готов да се обзаложи, че тепърва го чакат проблеми с един доста едър бацил. Но в същия момент първите поражения привлякоха погледа му.

Улицата пред тях беше барикадирана. В канавките от двете страни лежаха камари трупове, тела в различна фаза на разлагане, от двата пола, от различни раси и касти. Кадифе и грубо платно се бяха помирили в този зловещ парад.

— Трябва да се погребат — каза докторът. — Ако не се погрижите за това, ще се появи холера или нещо подобно.

— Да ги погребем? Че кой ще се приближи до тях! Изхвърлени са от къщите, като онова момиче там, и никой…

— Чакайте малко — извика доктор Матусал. — Спрете колата!

Защото момичето не беше мъртво. Беше облечено в сатен, сигурно сватбената й рокля, тъй като само на петдесетина стъпки от мястото се виждаше църква, а косата й се беше разпиляла като златен водопад върху паважа. Опряна на ръце, тя се мъчеше да се изправи, но всеки път падаше и изкрещяваше от болка.

Докторът посегна към дръжката на вратата, но Лебел го спря.

— Не рискувайте!

Доктор Матусал се вгледа в неистовите усилия на девойката, в свежата й хубост, в болката в очите й и прие предложения му от Лебел шлем. Нахлузи го — акт, който подсказа на Лебел и останалите трескаво да направят същото, — натисна бутона на вратата и стъпи върху паважа.

С безпокойство установи, че слушалките на шлема писукат в горните честоти, и припряно ги настрои в долния регистър.

Вдигна девойката и я заговори, но очите й, след като за миг се фокусираха, отново се разцентроваха и тя закрещя и го заудря, при което горната част на дрехата й се разкъса. Докторът, забелязал, че Лебел застрашително се носи към тях, за да го дръпне, пусна момичето на земята и каза:

— Хипократе!

Но Хипократ го нямаше и доктор Матусал трябваше сам да порови в медицинския си комплект. С известна почуда измъкна от чантата всичките правни томове. Цялата тази тежест го ядоса. Най-после изрови хипопистолета си, но тъкмо в този момент спътниците на генералисимо го хванаха здраво за китките.

— Пуснете ме! — избухна доктор Матусал, но те продължиха схватката, извиха ръката зад гърба му и го принудиха да пусне онова, което бяха сметнали за оръжие.

— Никой не вади оръжие пред генералисимо! — изписука в слушалките гласът на единия едър бодигард.

Доктор Матусал го изгледа и се обърна към пациентката си. Напипа пулса и установи, че е поне сто и четиридесет. Провери температурата — тя беше много слабо повишена. Кожата й беше суха и бледа, дланите й бяха влажни. Зениците й бяха разширени до максимум. През скъсаната дреха можеше да се види, че никакви петна не са осквернили съвършеното й тяло.

— Лебел, върнете ми пистолета — каза докторът.

Лебел го изгледа подозрително. Той не беше взел участие в схватката, но се виждаше, че не е сигурен що за оръжие е това.

— Тогава го направи сам — каза докторът. — Прицели се в нея и натисни спусъка.

— О! — възкликна Лебел, доволен, че може да довърши девойката като ранен кавалерийски кон.

Малкият хипопистолет отскочи и от цевта му излетя тънка мъглива струйка. Момичето се сгърчи, вкочани се и след това се отпусна в безсъзнание. Лебел изгледа пистолета разочаровано, надникна с презрение в цевта му и после го захвърли в комплекта.

— Мислех, че е оръжие! — каза той. — Десет — петнайсет — двайсет пъти разни хора са се опитвали да ме убият. Глупаво беше от моя страна да се боя от един Воин на светлината. Ама разбира се, това е само медицински уред, нали? Е, хайде да се махаме от тази улица. Гледката на мъртви граждани ме притеснява. На бойното поле е друго нещо. Но цивилната смърт не я обичам. Идвайте!

Доктор Матусал идваше, но носеше също така и момичето.

— Какво означава това? — каза Лебел.

— Трябва ми анамнеза на болестта — отвърна доктор Матусал.

— Анамнеза?… Не, не! Не в колата ми! Махнете я! Сморг! Далисън! Изхвърлете момичето.

Двамата телохранители не дочакаха края на командата и пристъпиха заплашително към доктора.

Доктор Матусал можеше да измъкне бластера и да ги изпече, но се задоволи само да изхвърли по едно жило от двата си ръкава. Действието беше мигновено — Сморг и Далисън се спряха, посегнаха към оръжията си и сякаш се вкамениха.

— Внимание! — каза доктор Матусал. — Ще се подчинявате само на мен. Повече никога няма да се подчинявате на друг. Влизайте в колата и качвайте момичето!

Двамата телохранители се обърнаха кръгом като кукли с навити пружини, взеха девойката и се качиха в колата като послушни дечица.

— Какво им направихте? — извика Лебел.

— Те са в дълбок транс — каза доктор Матусал. — Не обичам номерата, Лебел. Никой Воин на светлината не обича да му пречат. Ние сме само седемстотин в цялата Вселена, но мисля, че ще се убедиш, че си струва да бъдеш много учтив с нас. Сега ще ми съдействаш ли, или ще заспиваш?

— Ще съдействам! — каза Лебел.

— Тогава да тръгваме към мястото, където държите Вилхелм Джотини.

Слисаният шофьор припряно изпълни указанията на Лебел да подкара към двореца. Колата изсвистя като ракета през павираните с трупове улици, изстреля се през рампата на имперската сграда и се закова чак в тронната зала.

Лебел излезе, олюлявайки се. Продължи да си облизва устните и да се оглежда, сякаш търсеше стражи. Но се беше поуплашил и не смееше да издава заповеди на охраната.

Доктор Матусал огледа мебелировката, златния трон и алабастровите колони.

— Хубаво място — каза той. — Къде е Джотини?

— Ще ви заведа горе при него. Но почакайте малко. Не бива да оставате с погрешното впечатление, че се опитвам да ви преча, нали така? Нямам подобно намерение. Цялата ми планетна система се разпада с тази епидемия. Владетелят е мъртъв и аз имам само бегла представа какво е смятал да направи. Вие сте първият Воин на светлината, когото съм виждал. Откъде да знам, че сте истински? Чувал съм, че всички са старци, а вие ми приличате на момче.

Доктор Матусал кимна одобрително, стъпи уверено върху големите оранжеви квадрати на пода на тронната зала и огледа насъбралата се охрана.

— Генералисимо, вие не сте първият, който се е съмнявал в самоличността на един Воин, Затова ще бъда търпелив с вас. Нашата грижа е епидемията. Медицинските изследвания. Всяко медицинско оръжие. Ние предпазваме здравето на човечеството сред звездите от епидемии и от войни с медицински средства. Преди неколкостотин години учредихме Вселенското медицинско общество, за да се борим със злоупотребите с бацили. Днес обхватът на нашата дейност е по-широк. Ако ви е нужно доказателство за моята самоличност, моля, последвайте ме.

Лебел се повлече тромаво след него до редицата стражи, които се бяха вдървили в стойка „мирно“ в блестящите си дворцови униформи и ги гледаха с празен поглед. Докторът посочи с пръст един от сержантите и каза:

— Крачка напред!

Сержантът направи строева крачка напред и отдаде чест. С ловкост, убягваща от погледа, доктор Матусал измъкна едно блестящо копче, което прикова очите му, и нареди:

— Протегни ръка!

Сержантът изпъна ръката си като автомат. Тъпчеше на място, клепачите му пърхаха.

— В Тялото ти не чувства нищо! — каза доктор Матусал.

В ръката му се появи ланцет. Докторът вдигна ръкава на сержанта, направи петнадесетсантиметров разрез в долната част на ръката му, измъкна пулсиращата артерия като въже, пусна я обратно и притисна плътта, за да спре кръвотечението. Бръкна в един от джобовете си и извади малка пръчица, лъчева лечебна палка с гръцки символ върху нея. Прокара я върху раната и тя се затвори. Обърна пръчицата и я прокара отново. Белегът изчезна. Освен петното кръв на пода не остана никаква следа от случилото се.

Доктор Матусал щракна с пръсти, за да събуди обекта си, бутна го да се върне в строя и попита:

— Още доказателства трябват ли?

В редицата бяха забравили за устава и поразбъркаха строя. Зяпаха го с увиснали челюсти. Лебел отстъпи назад, примигвайки. Сержантът се заоглежда с любопитство, учуден от всеобщото смайване и разочарован, че е изпуснал нещо.

— Никога не съм се съмнявал във вас! — каза Лебел. — Никога! Елате веднага в Южната зала, там го пазим. Каквото кажете, сър. Ще изпълня всичко, каквото кажете!

Доктор Матусал се върна при колата и метна на рамо тялото на младата жена. Хипократ беше започнал да му липсва. Физическият труд беше нещо, което докторът не обичаше особено.

Вилхелм Джотини бе положен върху огромно ложе. Лицето му беше покрито с пурпурен саван. Царствените му доспехи лежаха разхвърляни по пода, а короната се търкаляше сред шишета с лекарства. И да беше имало лекар около него, той си беше заминал. Само една жена седеше до леглото — трътлеста, ниска, разплакана жена, облечена безвкусно в грозни кадифени траурни дрехи.

— Мадам Джотини — каза Лебел.

Тя вдигна поглед. Някъде, в някоя стара забравена книга, сигурно беше виждала рисунка на Воин на светлината, защото очите й се ококориха, тя пристъпи напред, падна на колене и хвана ръката на доктор Матусал.

— Идвате твърде късно — разхълца се тя. — Твърде късно! Бедният, скъпият ми Вил. Той е мъртъв. Но може би ще успеете да спасите народа ми.

Тя вдигна умолително поглед.

— Кажете, че ще спасите народа ми.

Доктор Матусал деликатно я отстрани, сложи момичето на близкото канапе и се приближи до ложето. Отметна савана и се вгледа във Вилхелм Джотини.

Вилхелм Райтер Джотини, ненаследствен владетел на Фомалхаут, създател на империи и реализатор на мечти вече не се нуждаеше от никаква помощ. Буйната енергия, която бе натрупал из улиците на Земята като гамен от канавките, не му беше помогнала в неговия житейски край. Гордостта и яростта му не бяха го предпазили от атентата. Величието на неговия ум, покровителството към науката щедрите му завещания и стипендии не бяха удължили и с един ден живота му. Той вече беше само подуто парче плът. Метър на два — това му оставаше.

— Оставете ме сам — каза доктор Матусал на вдовицата и на Лебел.

Те погледнаха тялото, после доктора, и отстъпиха към вратата. Доктор Матусал я затвори здраво след тях, върна се при леглото, вгледа се отново в Джотини и извика:

— Хипократе!

Но Хипократ го нямаше и докторът трябваше сам да изпише списъка и да го пъхне под прага на вратата за пратеника. После се върна към своето умислено бдение край мъртвия.

Когато девойката се размърда, докторът отклони вниманието си от трупа и се приближи до дивана с бегла усмивка. Всъщност тя беше много хубава девойка. Той й подаде мъничко бяло хапче, даде й глътка от шишенцето си и скоро тя излезе от кошмарите и се втренчи в него, бледа и учудена.

— Всичко е наред — каза доктор Матусал. — Аз съм Воин на светлината.

Тя примигна изненадано и се опита да се загърне в разкъсаната сатенена рокля.

— Но болестта… Аз се бях заразила. Аз умирах!

— Ти не си болна. Болест няма — каза докторът.

Тази констатация така крещящо противоречеше на изживяния от нея ужас, че тя само го погледна с лъскавите очи на уморена кранта.

— Няма болест. Няма никаква отрова — каза доктор Матусал. — Други изводи нямам. Но след като няма бактерии, нито отрови, трябва да ми разкажеш, доколкото можеш, какво се случи днес.

— Аз… Аз бях шаферка на сватбата на сестра ми. Започна… Изведнъж започна да става страшно. Всички се разкрещяха. Изтичах навън и паднах. Навсякъде наоколо имаше мъртви и аз се уплаших…

Отчасти се беше съвзела от преживения ужас.

— Това е всичко.

Доктор Матусал нежно й се усмихна.

— Не, можеш да ми кажеш много повече. Имаше ли пострадали от тази болест преди?

— О, да. Оттатък, в източната част на града. И на всички останали планети. Болестта се разпространяваше. На Джерибоум не е останало нищо, а там имаше най-много население. Но никой не допускаше, че точно днес ще сполети и нас. Беше ужасно!

Тя потръпна и извърна лице.

— Сестра ми… съпругът й… останал ли е някой от тях жив?

— Ще трябва да го посрещнете храбро — каза доктор Матусал. — Не мисля, че е останал. Тук съм съвсем отскоро.

— Възможно ли е отново да се стовари? Затова ли носите ТОЗИ шлем?

Докторът тъкмо се беше зачудил защо гласът й не е толкова хубав, колкото тялото й. Той бързо развърза шлема си и го остави встрани. Тя го погледна настойчиво.

— Можехте ли да спасите семейството ми?

— Едва ли — каза докторът. — Ти беше единствената жива в целия район, доколкото можах да видя. Погледнах и в църквата. Съжалявам.

Той порови в комплекта на колана си, извади пълнител за хипопистолета си и го нагласи. Момичето отново се беше разтреперило заради кошмара, който беше изживяло, и не обърна никакво внимание на действията му.

Пистолетът, долепен плътно до рамото й, трепна и изхвърли тежък заряд неотетраскополамин. Тя не почувства нищо и продължи да плаче, но скоро лицето й се отпусна и тя погледна неразбиращо доктора и всичко наоколо.

— Вие кой сте? Къде съм?

Доктор Матусал кимна доволен. Беше получила амнезия за изминалите три-четири дни. Нямаше да може да си спомни нищо от ужасните събития, които беше преживяла.

— Имаше болест — каза докторът — и аз те донесох тук, за да ми помогнеш.

— Вие… Вие сте Воин на светлината! — каза тя, изправяйки се изненадана. — Воин на светлината! Тук, на Гасперанд! Аз… — Тя забеляза скъсаната си дреха. — Какво…

— Носех те толкова бързо, че дрехата ти се разкъса — каза докторът.

— Обещавате ли ми, че ще се върна навреме за сватбата на сестра ми?

— Ще направим, каквото можем — каза доктор Матусал.

— Не те е страх от мъртъвци, нали?

— Мъртъвци ли?

Тя ахна, като видя тялото върху ложето.

— Това е Вилхелм Джотини — каза докторът. — Чула ли си, че е умрял?

— О, да, преди няколко седмици! Преди седмици! Значи вече е… о!!!

— Хайде, хайде. Не е моментът за слаби стомаси, скъпа. Оправи си дрехата и да видим какво можем да направим за него.

— Какво да направим… Ами да го заровим, разбира се!

— Не, скъпа. Боя се, че не.

Отвън се чу тежко скърцане и на вратата се почука. Доктор Матусал отключи и пусна шестимата стражи, които с пъшкане дотътриха в залата обемистата екипировка. Това изненада доктора. Никога не беше помислял, че е толкова тежка — нали Хипократ я носеше с лекота. А когато те пак излязоха и след секунди се върнаха с останалата част от товара, той изгуби търпение и кресна:

— Хайде, излизайте, преди да сте счупили нещо!

Отново залости вратата и се обърна към неприятното нещо върху ложето. Златната коса на момичето почти се изправи от ужас.

— Нали няма да…

С дълбока въздишка доктор Матусал й посочи креслото до прозореца и я накара да седне с лице към двора, за да не вижда какво става при леглото.

После отвори сандъците, които му бяха донесли, и извади блестящ низ от инструменти и дъготроди, разопакова един преносим генератор, разви многобройни кабели, свърза няколко кондензатора и ги включи в изхода на метална кутия, като нагласи генератора от другата й страна. След това взе скалпел и секач и се приближи до главата на мъртвия.

На стола до прозореца момичето потръпна от звуците, които чу, и засука пискюлите на бродираната възглавница. Чу странен режещ звук като от трион, предположи какво може да означава той и пръстите й засукаха толкова силно, че пискюлът се измъкна. Тя започна нервно да го къса, без да смее да погледне през рамо. Прилоша й. Най-после настъпи тишина и тя тъкмо се накани да погледне, когато генераторът внезапно нададе лаещ вой, толкова приличащ на рева на черна пантера в местния зоопарк, че тя за малко да изврещи в унисон с него.

Когато най-сетне кръвожадният звук спря, тя се престраши и погледна. Докторът седеше на ръба на леглото, загледан с любопитство в металната кутия, и като се изключеше кръвта по златните постелки, всичко изглеждаше съвсем човешки.

Тя предпазливо се приближи до Воина.

— Той… там ли е?

Доктор Матусал я погледна стреснат.

— Само мозъкът му, скъпа.

Тя припряно се върна на креслото до прозореца и пискюлите на възглавницата пострадаха още повече, понеже в главата й се породи ужасната мисъл, че тя сигурно е донесена тук като част от целия експеримент и че ще стане нещо като човешко жертвоприношение към науката. И колкото повече мислеше за тази възможност, толкова повече беше склонна да повярва. Вилхелм Джотини беше велик мъж. Беше изградил цяла цивилизация на пет свята, които дотогава се владееха от разбойници и случайни скитници. Неговата огромна енергия бе достатъчна, за да накара градовете да нарастват със седмици и цели индустрии от рудодобива до крайния продукт да се развият само за един-два месеца. Коя беше тя, Патриша Дор, че да бъде претеглена на кантар срещу един експеримент, включващ самия Вилхелм Джотини? Този Воин със сигурност, с абсолютна сигурност, възнамеряваше да я използва за крайната си цел.

До площадката на вътрешния двор беше доста високо и докато тя оглеждаше какви са шансовете й да се измъкне, с изненада забеляза група стражи, които чевръсто се сбираха при портата. Но имаше и други прозорци и като стъпваше бавно, за да не привлече вниманието на доктор Матусал, тя се премести до съседния. И оттук нямаше никакви шансове за скок, нито някакъв балкон, а и долу се бяха струпали още повече стражи. От това как държаха оръжията си и поглеждаха нагоре, тя разбра, че възнамеряват да предприемат нещо срещу тази зала, и потръпна.

— Какво има, скъпа — попита небрежно доктор Матусал. Тя погледна с ококорени очи стражите, после него. Беше на ръба на истерията, между два огъня. Накрая успя да се овладее, надвита от легендарната слава на Воините на Светлината, и се върна при ложето.

— Обградени сме от стражи — каза тя, донякъде заканително, в смисъл че ще го настигне отплата, ако с нея се случи нещо.

Докторът се приближи до прозореца и надникна навън. Видя струпалата се при портата войска и в изблик на възмущение — толкова явни бяха намеренията им — отвори обкования с олово капак и ги попита какво се канят да правят.

Тутакси един бластер транжира еднометров участък от горната част на прозореца. Парче разтопено стъкло удари доктора по врата и той изруга толкова силно, че и останалото стъкло се пръсна. В същия миг дясната му ръка се стрелна напред и бластерът му блъвна огън.

Трима от охраната паднаха, пометени към портата от силата на лъча, четвърти се завъртя като пумпал. Докторът така и не дочака да го види как рухва, а се прикри, понеже други петима се прицелиха към прозореца. Огромно парче от тавана се изду и миг по-късно се срина сред облак пушилка.

Джотини очевидно беше предвиждал, че ще настъпят моменти като този и беше се оборудвал с големи, бронирани срещу лъчите капаци на прозорците. Доктор Матусал ги затръшна и ги залости. Скоро те се нагорещиха от залповете — но хората долу напразно хабяха амунициите си.

На Патриша Дор й хрумна, че стражите сигурно са изпратени, за да я спасят. Беше отраснала с цяла библиотека евтини книги и в главицата й се беше загнездила ненормалната представа, че мъжете са в състояние да сторят всичко за една жена. Но тъкмо когато й хрумна драматичното решение да помогне някак на хората отвън да хванат този Воин, който очевидно не беше никакъв Воин — защото никой не стреля по ВМО, — докторът й нареди да се дръпне и да седне. Тя боязливо се подчини.

Доктор Матусал погледна металната кутия, отбеляза си данните от измервателния уред и отмести поглед към момичето. Тя си помисли, че я оглежда за предстоящото убийство, но сбърка — докторът просто се опитваше да мисли. А по-лесно е да мислиш, когато край теб има красив обект, върху който да фокусираш погледа си.

Собственият му шлем с радиофона, свързан с кораба, беше останал в колата на генералисимо Лебел. Не разполагаше с никакви други обичайни средства за свръзка. Той сграбчи купчината постелки, разкривайки по този начин твърде неприятна гледка, уви ги на топка, напои ги със спирт от комплекта си, открехна предпазливо един от капаците и надзърна навън. Долу имаше беседка, до която валмото можеше да стигне, и той го хвърли. Беше толкова бърз, че извади бластера и гръмна в него, като затръшна капака преди ония долу да отвърнат с огън. Миг по-късно през цепнатините видя, че чаршафите са пламнали и пламъците поглъщат беседката. Наоколо имаше достатъчно розови храсти, които щяха да вдигнат силна пушилка. Но дали Хипократ щеше да я забележи и ако я забележеше, дали щеше да съобрази какво означава тя?

Той се върна при кутията. Малък потенциометър отгоре тиктакаше отмерено, сякаш се молеше да го изключат.

Докторът завъртя превключвателите и воят на динамото секна. Внезапната потискаща тишина, която настъпи в залата, стресна момичето. Доктор Матусал се намръщи умислено и после седна на оголеното ложе до обезглавения труп.

Започна да драска върху бялата порцеланова повърхност на кутията — изписваше всевъзможни сложни математически комбинации, изтриваше ги с пръст и ги поправяше. Веднъж вече беше изчислил всичко това — по време на едно твърде отегчително пътуване между Центъра и Галактика 12. Беше записал всички уравнения акуратно и с необходимото кратко обяснение точно там, където трябваше да се намират подобни записки — върху маншета. Беше откъснал маншета и го беше дал на Хипократ. А пък Хипократ да вземе да ги изгори всичките! Докторът изруга, забравил за присъствието на момичето. А то, наострило слух, чу ужасната ругатня и вече напълно се убеди, че той не е истински Воин на светлината, Спасител на човечеството, бледен и скръбен чичко, който обичливо потупва страдащите малки дечица.

По външната врата започнаха да тропат, после да блъскат и на доктор Матусал му се наложи да стане и да я укрепи допълнително. Джотини със сигурност беше направил тази зала достатъчно устойчива на атаки и нападателите едва ли можеха да влязат, освен ако не взривят целия палат.

Продължи сметките си още по-усърдно, палецът му съвсем почерня от изтриването, докато трескаво поправяше уравненията.

Отвън доехтя тътен от тежка артилерийска канонада и докторът вдигна рязко глава и внимателно се вслуша. Съобрази, че по-слабият рев е от бордовата батарея на „Морга“ Явно Хипократ се бе заел да беседва с врага по любимия си начин, а това правеше шансовете да се измъкнат от настоящото убежище твърде, твърде малки.

— Какво им става на тези хора? — попита той настоятелно кутията.

Още веднъж изтри и отново започна, придавайки си напълно незаинтересован вид. Нали навремето бе стигнал до цялостно сонично уравнение, което, ако можеше да го възстанови…

Момичето видя, че е напълно погълнат от работата си, и реши, че й се е удала възможност да се плъзне през вратата, по която вече не блъскаха. Отлости я, открехна я и тутакси нахлу истински водовъртеж от стражи.

Доктор Матусал скочи и стреля. Огънят и блясъкът на бластера му осветиха залата като светкавица в лятно време, а крясъците, които прозвучаха в отговор, бяха дори по-силни от гръмотевица. Един от пазачите се срина, прерязан на две. Друг политна след първия, замръзна за миг и след това се извъртя встрани, откривайки следващия, който пое целия разряд с лицето си.

Момичето приклекна от ужас. Един изстрел изсвистя на два пръста над главата й, друг нагорещи дръжката на вратата, която тя все още държеше, и я опари. Дрехата й запуши по краищата от рикоширащия огън.

Докторът продължаваше да пристъпва напред и да стреля. Закова четвъртия и петия пазач, обля с жупел целия опразнен вече коридор, светкавицата на бластера му облиза стените. Най-сетне успя да затвори вратата, изгаряйки рухналото на прага тяло, и отново я залости.

— И къде беше тръгнала? — попита той с укор. — Ела. Чуй това.

Включи големия радиоприемник до леглото на Джотини и превъртя копчето за настройка на станциите. Имаше само една, по която в момента вървяха съобщения.

— Понякога — каза доктор Матусал — почти съм склонен да се съглася с Хипократ!

После отново се върна при кутията и се опита да подхване изтърваната нишка на изчисленията си. И изведнъж успя. Уравнението изпъкна пред очите му сред обърканите драскулки беше основната формула за предаване на клетъчна памет в невро-соничния обхват, произтичаща от най-висшата хармония на честотата, на която резонираше нервната клетка, изчислена във форма, позволяваща да се пресметнат категориите на отделните меморални типове така, както се предават от соничните рецептори към клетките, записващи аудио-сонична информация. Честотата на задържане на звуковата памет.

Тъй като нервната клетка не живее дълго и е податлива на бързо гниене, доктор Матусал се надяваше само на щастието си, че мозъкът на Джотини ще се окаже все още неувреден.

Той се залови да наглася дисков рекордер и микрофон, като разплиташе и включваше толкова жици, че веднага би спечелил уважението на всеки оператор на Земята. Тътенът по парадната врата отново се усили.

После звукът в радиоапарата се изчисти.

— „… пълното обезлюдяване на планетата е сигурно. Оттам не е получен и най-малкият сигнал от десет часа заранта, по което време беше направен записът, който току-що чухте. Няма и никакъв правителствен бюлетин. Доктор Гленденинг от персонала на генералисимо твърди, че болестта е толкова силна, че вероятно е в състояние да покоси цялата планета Хас. В такъв случай Гасперанд остава единствената все още населена планета в тази система и единствено на континента Варго, където се намираме ние, все още има оцелели. Всеки момент се очаква…“

Доктор Матусал огледа работата си и се зае още по-усърдно с нея. Ударите по вратата ставаха все по-гръмки и мощни.

Най-после докторът направи проба, кимна доволно и махна с ръка на момичето. Патриша се приближи с голяма неохота.

— Сигурно това ще ти е интересно — каза доктор Матусал. — Ти си свидетел на истински напредък в науката. Взех мозъка на Джотини, консервирах го и извлякох от паметта му информация в звуковия обхват. Сега, ако послушаш…

Тя послуша около три секунди, очите й се разшириха като палачинки от ужас и след това изкрещя толкова силно, че заглуши радиото, канонадата и лая на бластерите.

Доктор Матусал се приближи до вратата и викна:

— Ей, вие там!

Тътенът спря.

— Слушайте — продължи докторът. — Налага се да говоря с Лебел. Вие не можете да влезете тук, а ако продължавате по този начин, моят спасителен кораб — той има достатъчно мощни оръдия — ще изкара цялата ви планета извън орбитата й. Дайте ми да говоря с Лебел!

Последва много дълга пауза и после от другата страна на вратата се чу гласът на Лебел.

— Е? Ще излезеш ли най-после да се предадеш?

— Не — каза доктор Матусал. — Но установих връзка с моята база. Ако не влезеш веднага да преговаряш, ще бъдеш издирван във всички звездни системи. Имам нещо, което особено ще те заинтересува.

— Съмнявам се — каза Лебел.

— Ела тук — каза доктор Матусал на момичето. — Кажи му какво видя и чу.

— Ужасно е! — каза тя. — Не мога!

— О, ще му кажеш! — каза докторът. — Кажи му.

— Той отряза мозъка на Джотини! — извика тя. — Постави го в една машина и го накара да говори и направи записи на говора му. Това е ужасно!

Плачът й беше единственият звук, който се чуваше в продължение на доста време. След това Лебел със странно напрегнат глас попита:

— Вие… вие сте накарали мъртвеца да говори?

— Млъкни и слушай — каза доктор Матусал.

После донесе рекордера и го включи на пълна мощност.

— „Агентите ми казват, че няма да живея дълго, защото Лебел крои планове срещу мен. Не е трябвало изобщо да му се доверявам. Казват, че се кани да предизвика смъртта на всички в тази система. Напоследък го наблюдавам изкъсо. Чувствам, че със сигурност часът на атентата срещу мен наближава. Ще взема предпазни мерки, доколкото ми е възможно, но той е истински дявол. Изобщо не трябваше да го наемам. Той замисля да премахне всичко, което съм постигнал…“

— Искаш ли да чуеш още? — попита докторът.

Тишината от другата страна на вратата беше пълна. Записът продължаваше да се върти. Доктор Матусал тихо отлости вратата, дръпна я навътре и също така бързо я затръшна. Лостът изщрака отново на мястото си.

Лебел се просна позорно на пода и петата на доктора съвсем неучтиво притисна врата му. Генералисимото беше здравеняк, но тази маневра можеше да събори и най-якия мъж и дори да го убие.

Докторът се наведе и нокаутира Лебел само с един удар на приклада на бластера си, преди нещастникът да успее да се размърда.

Когато се свести, Лебел се опита да седне, но бе така яко овързан, че не можеше и да помръдне. Освен това един парцал в устата го задавяше. Наистина се чувстваше доста неудобно.

— Сега — каза му доктор Матусал с гадна усмивка — да се върнем на събитията. Има само едно нещо, което би могло да причини смърт по начина, който видях днес, и това е изключителен страх. Следиш ли мисълта ми?

Лебел изгълголи нечленоразделно и се размърда с усилие. Доктор Матусал замислено опита с пръст острието на един скалпел и резна финия край на левия му мустак.

— Вие или летите над планетите, или обикаляте с патрулни коли по повърхността им с някакъв уред, който предизвиква този страх — продължи той. — За мен това средство е очевидно. Защо? Защото шлемът, който ти настоя да си сложа, имаше активирани звукови филтри само в горния регистър. Следователно става въпрос за сонично оръжие. То е убивало само ограничен брой хора, към които е било насочено, следователно не е суперсонично оръжие. Значи е субсонично, ново средство, което е невъзможно да бъде засечено като оръжие за масово изтребление. Не беше нужно да проучвам предавателя ви, за да съобразя, че е в десетия до тринадесетия тоничен регистър, извън обхвата на човешкия слух. Възприемайки нещо, което не са могли да разпознаят и определят, хората са изпитвали ужас, защото нищо не плаши така, както непознатото. Силата му сигурно е около сто и петдесет децибела, защото по-силен хипозвук би могъл буквално да разкъса тъпанчетата им и да разцентрова мозъците… Такаа… Оръжието… беше в действие, когато намерих това момиче, тъй като в голяма степен въздействаше на твоите охранители и на самия теб — ти бе изключително нервен, макар да знаеше за какво става въпрос, и се поддаде на първичния страх да не бъдеш убит. Затова си наредил да го изключат.

— Гландуларният срив у твоите жертви — продължи докторът — често и в много от случаите е причинил сърдечен разрив, адренално отравяне и други фатални реакции, все изключително поради страха, а когато хората измират единствено от смъртоносна уплаха, няма никакви разследвания. По-големият процент от населението напуска или вече е напуснало тази звездна система с пътнически кораби. Ти сигурно си подпомогнал финансово това масово бягство в качеството си на обществен благодетел, докато докторите от твоя персонал са тичали насам-натам и кресливо са оповестявали нови данни за „епидемията“.

Лебел изкълколи ядосано и отново се размърда.

— Що се отнася до въпроса „защо“ — продължи доктор Матусал, прокарвайки бавно острието на скалпела на отвратително близко разстояние до вратната вена на Лебел — отговорът е твърде прост. Ти искаш да премахнеш всеки жив човек тук или да го прогониш от планетите в тази система. Това би превърнало теб и свитата ти в единствени собственици. Ти си чул, че на ВМО са били завещани приходите от Фомалхаут. Разбрал си го, след като си убил Джотини. Всяка друга власт би могъл да победиш. С нас си се боял да поведеш битка по друг начин освен чрез закона. Така че си разчитал на Закона за присвояване на планетна собственост, който казва: „всяка планета, изоставена от своето население, става собственост на този, който я овладее“. Помислил си, че точно тук ще ни изиграеш. Канил си се да завладееш една богата планетна система със собствената си галактическа титла, премахвайки правата на собственост на Джотини и съответно неговата воля.

Доктор Матусал въздъхна.

— Ти се усъмни и ме заподозря, когато видя юридическите справочници в медицинската ми чанта. Бил си изплашен от собственото си оръжие, което дори в този момент е било включено някъде в околностите, и действията ти бяха ирационални. Бил си обсебен от страх, индуциран от самия теб. После дойдохме в двореца, ти се успокои и се опита да подновиш играта. Но някои твои съветници взеха надмощие, вероятно защото бяха дошли от зони, където оръжието ти, вселяващо ужас, е продължавало да работи перфектно, и ти изпадна в такава неуравновесеност, че си позволи да нападнеш един Воин на светлината…

— Знаеш ли, май си забравил, че който копае гроб другиму, сам пада в него. Някой от твоя персонал е направил това на самия себе си, както и на теб. Чух за някой си „доктор“ Гленденинг, на когото явно плащаш. Вероятно той не е доктор, а деградирал специалист по звукова техника. Но да оставим това. Като ти извадя тапата от устата, започваш да пееш да прекратят всички действия и да се заемат веднага със спасяването на всички, които все още са останали живи в тази система. Разбрано?

Лебел го погледна подигравателно. Доктор Матусал сви рамене, взе една хипоспринцовка, зареди я от едно шишенце и каза:

— Заредена е с отрова. Отровата е съвършена, защото лишава човек от разума му, постепенно. Само аз знам противоотровата.

Заби иглата през гащите на Лебел и впръсна страховитата течност. Лебел подскочи и за малко да счупи иглата.

Докторът отстъпи с доволно изражение. Отдалечи се и напълни спринцовката с друга течност.

— Това е противоотровата. Ако не се приложи в следващите десет минути, няма да можеш да бъдеш спасен.

След тези радостни вести доктор Матусал се приближи до прозореца, тананикайки си весела песничка, и занаднича през процепите. Капещата игла стърчеше в десницата му.

Шумът от строполяващи се на пода колене го накара да се обърне.

— Но защо? — попита той учуден. — Минала е само една минута! Сигурен ли си, че искаш да си дадеш разпорежданията?

На лицето на Лебел се беше изписала пълна агония. Доктор Матусал махна парцала от устата му.

— Охрана! — изрева Лебел. — Този луд ще ме убие! Отзовете всички самолети. Прекратете операциите! Спрете агентите! Спасете всички, които можете! Бързо, бързо!

Зад вратата последва миг колебание, но Лебел ги подхвана с нови заповеди:

— Той знае всичко. От Хъб Сити идват техни патрули! Подчинявай се!

Тропотът на ботуши се отдалечи по коридора и доктор Матусал най-после можеше да си отдъхне. До слуха му доехтяха викове откъм двора, последва ги шумотевица. Навън изпълняваха заповедите, но също така се бяха разтичали да спасяват живота си. Бяха играли за свои дялове в една велика империя. Но бяха загубили.

Той развърза генералисимо Лебел и го подкани:

— Хайде, ставай. Не съм сигурен какво ще остане от теб накрая, ама никак не съм сигурен. Но след малко ще изплатя поне отчасти това, което са претърпели хората по тия светове. Ти си як мъж и можеш да се биеш добре. Това, което ти вкарах, е само жълта треска, най-горещият вид, който ми е известен. Хайде, вдигай юмруци!

Извън дворцовия портал шумотевицата се поднови. Този път тя беше причинена от голям златен кораб, ясно означен с двата кръстосани лъчеви жезъла на Лекарството. Сред валма пушек корабът кацна точно по средата на улицата. Беше поовъглен тук-там, но все още функционираше и най-побеснелият роб с гипсов метаболизъм в няколкото околни галактики натисна ръкохватките на главната батарея.

Порталът се огъна навътре, металът се нагърчи като овъглена кибритена клечка. После вратите се сринаха на купчини шлака и пепел. Неколцина изостанали стражи, които се чудеха накъде да поемат, извърнаха оръдейната кула в другия край на двора, но бяха опърлени от огън и пек и се разбягаха. Безполезните им пред тази мощ оръжия ги пляскаха по бедрата.

Хипократ, окичен с патрондаши и бластери като истински пират и наежен от гняв, пристъпи през въздушния люк и закрачи през двора с тежки стъпки, които можеха да изпочупят настилката. Запрескача бляскавите басейнчета и се насочи право към дворцовата архитектура с будещ ужас апетит.

Един пазач, който тичаше с шепа скъпоценни камъни, без да знае къде да се скрие, бе внезапно прихванат за каишите, вдигнат две стъпки над пода и треснат в близката колона. Бижутата се разсипаха наоколо като блестящ душ. Хипократ го тресна още веднъж и изръмжа:

— Къде е господарят ми?

Пазачът не отговори достатъчно бързо, може би защото изобщо не бе схванал за кой господар става дума, поради което го треснаха толкова яко, че се отнесе в други селения, за да служи там несъмнено на други господари. Хипократ го пусна и посегна към втори, но го изтърва.

След това до него доехтя злокобен звук — тропот на биещи се тела и трясък на чупещи се мебели, и той заора по коридора срещу бягащата насреща му тълпа като нож през буца масло, докато не се озова пред покоите на Джотини.

Вратата беше залостена, но това не беше проблем. Той изстреля в нея огнен залп от разстояние, което никой човек не би могъл да понесе, и след третия изстрел се отвори дупка. Той бръкна с едната от ръцете си и изкърти пантите.

И спря.

По пода пълзеше най-окървавеният и подпухнал човек, когото съдбата му беше отредила да види. От всички части на тялото му шуртеше кръв, а от устата му излизаше пяна на парцали. Очите му бяха ослепени от преките попадения и той залиташе със сетни сили. Оцелелите му все още зъби се криеха зад устни, така подпухнали, че приличаха на възглавнички.

А доктор Матусал стоеше пред него, размахваше охлузените си юмруци и го приканваше:

— Ставай! Ставай и се бий! Ставай и се бий!

Но дори и не гледаше към противника си. И неговите очи се бяха зашили от ударите и той изобщо не можеше да го види.

Хипократ обърна бластера си и се накани да довърши Лебел с един последен удар на приклада, но Лебел рухна сам и се укроти напълно.

Половин час по-късно, след като беше излекувал напълно господаря си, малкият роб се зае да събира екипировката, за да я прибере на кораба. Взе няколко уреда, оцелели повече или по-малко след боя, но отново ги остави на мястото им, озадачен.

— Какво е това, господарю?

Доктор Матусал извърна подпухналите си очи към екипировката и отвърна:

— Пропаднал експеримент.

— Какъв експеримент, господарю?

— Проклетата бележка на маншета! — отвърна докторът малко раздразнено. — Звучеше така добре, когато работех върху нея преди петдесет или шестдесет години. Само да успееш да изчислиш хармонията на задържането на паметта, и ще можеш да чуеш всичко, което е говорил съответният мъртвец. Уви — добави той с въздишка, — не действа.

— Но какво има на този запис тогава?

— Фалшификат. Стръв, за да привлека Лебел до вратата.

— Трябва ли ви този боклук?

— Остави го — каза доктор Матусал. — Тук има една глупачка, за която трябва да се погрижим. Имаме да проведем доста психотерапия, доколкото все още има оцелели. Трябва да изпратя и съобщение до Центъра за статута на това наследство. Да се хващаме на работа.

— А какво да правя с това? — попита Хипократ, докосвайки Лебел с пръстите на крака си.

— С това ли? — каза доктор Матусал. — Ами, още не съм решил. Мисля, че трябва да го съдим следващите два месеца, да го осъдим на смърт и после да го помилваме.

— Да го помилвате? — възкликна Хипократ.

— За да могат оцелелите да го съдят — каза докторът. — Така че ще го помилвам, след което ще го изправя на съд в Хъб Сити.

— Ще го побъркате — каза Хипократ делово.

— Да излизаме и да се хващаме на работа — каза докторът, после, сякаш внезапно сетил се за нещо, попита:

— Хипократе, защо, по дяволите, си изгорил онези маншети?

— Не смятах, че са важни, след като ги изчетох — отвърна робът гузно.

Доктор Матусал зяпна.

— След като… искаш да кажеш, че си ги изчел всичките?

— Да, господарю.

Докторът изведнъж се разсмя гръмко.

— Ако си ги изчел, значи си ги запомнил?

— Да, господарю!

— Но защо не ми каза?

— Помислих, че сте побеснели, че не поддържам добре картотеката. Пък и не ме попитахте.

— В такъв случай нищо не се е загубило. Някои от бележките могат и да проработят, въпреки днешния ми провал. Хипократе, мисля, че когато те купих на онзи търг преди неколкостотин години, направих най-стабилната инвестиция в живота си. Хайде да вървим.

Хипократ се ококори и почти залитна. А после, пораснал поне с половин метър, закрачи по коридора, напирайки с гърди и изпълнен с въодушевление. Отваряше широк коридор сред шпалира на човешката гмеж и викаше с глас, от който от околните колони се посипваха шупли.

— Път, моля! Направете път за доктор Матусал, Воин на светлината, рицар на ВМО и благодетел на човечеството! Път, моля! Направете път!

Доктор Мама Матусал

Както си караше кротко с около сто и петдесет светлинни години в час, тъкмо когато навлизаше в земната галактика, „Морга“, грохналата гордост на Вселенското медицинско общество, бе достигната от странен призив.

ДО КОЙТО И ДА Е КОРАБ НА ВМО ДО КОЙТО И ДА Е КОРАБ НА ВМО ДО КОЙТО И ДА Е ДОКТОР ДО КОЙТО И ДА Е ТРЕВОГА ТРЕВОГА ТРЕВОГА МОЛЯ СВЪРЖЕТЕ СЕ МОЛЯ СВЪРЖЕТЕ СЕ ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА СТАНЦИЯ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ ТРИ ХИЛЯДИ И ДВЕ ПЛАНЕТА ГОРГОНА БЕТА ГОЛЯМА МЕЧКА. ПОВТАРЯМ ПОВТАРЯМ ТРЕВОГА

Доктор Матусал беше в салона, вдигнал ботуши върху бродиран със злато стол, и с отпусната глава се беше загледал в едно пано на отсрещната стена, изобразяващо музи, които увенчават сатир. Размишляваше над плачевното състояние на своята винена „изба“ — малък килер над кафеварката, в който подрънкваха и потропваха само две бутилки. Чу тракането на лентата, но тракане на ленти беше чувал много пъти. Чу, че лентата изчатка отчетливо трите точки за „тревога“, но този сигнал също така го беше чувал много пъти.

— Хипократе! — изрева той внезапно.

След ден-два мълчание мощта и внезапността на този рев изстреляха дребния роб от кухнята му като куршум от пушечна цев.

Четирирък, с щръкнали антени на главата и несъкрушим, дребният на ръст Хипократ трудно можеше да бъде изплашен от нещо. Но сега беше напълно убеден, че летят.

— Господарю?

— Хипократе — обяви доктор Матусал. — Останали са ни само две бутилки вино!

Хипократ се убеди, че корабът се движи нормално. Инструменталното табло, което можеше да се види през половината дължина на кораба от салона, светеше в зелено и всички индикатори показваха, че се поддържа стандартна скорост и че с две думи всичко си е наред. Той гузно изтри с ръка малкото петно горчица и гипс върху устните си. Собствените му запаси от деликатеса се бяха изчерпали и той, срам не срам, си беше свил малко от гипса за отливки на господаря.

— Формулата за правене на вино — подхвана Хипократ със своя настроен на фонографски запис мозък — се състои в отглеждането на грозде. След това гроздето се мачка, за да му изтече сокът, сокът се прецежда и се оставя да ферментира. В края на…

— Нямаме никакво грозде — прекъсна го доктор Матусал. — Нямаме и гориво. Нямаме и храна освен шунка и яйца на прах. Всичките ми ризи са на парцали…

— Ако престанете да пишете върху маншетите си — каза Хипократ, — бих могъл да…

— … а и на всичко отгоре не съм ловил риба от цяла година. Виж какво има на лентата. Ако мястото е добро за риболов и ако отглеждат грозде, приземяваме се.

Хипократ си знаеше, че нещо го притеснява. Това беше тройното почукване на записващия приемник. Хартиената лента излизаше на непрекъснат поток. Чук-трак, чук-трак, чук-трак. Тревога. Тревога. Тревога!

Доктор Матусал се загледа замислен в музите и бавно се отпусна. Хубав сатир беше измайсторил Джоцини, макар че някак неудобно напомняше за…

— Опитна станция на Съединените щати. Горгона, Бета Голяма мечка — докладва Хипократ. — Пряка позивна до ВМО, господарю.

Той надзърна разсеяно през тъмния люк към тичащите назад звезди. През ума му протичаше „Звезден пътеводител из Голяма мечка“. Хипократ никога не забравяше нищо и осемнадесетте хиляди страници стегнат шрифт се извъртяха, спряха се, листът се обърна и нужната информация изплува в ума му. „Джунгла и реки. Диви зверове. Блата.“ Лицето му се проясни: „Никакви жени на планетата“.

— Какво? — каза доктор Матусал безучастно.

— Горгона, Бета Голяма мечка. Много риба. Страшно много. Много риба и вино.

Доктор Матусал се изправи, протегна се и лениво тръгна към пилотския отсек. Шибна с длани по пневматичния навигатор и след разнообразните проскърцвания и съскания на екрана светна линия, сочеща новия курс, с отклонение от две светлинни години пред целта. Нямаше възможност за по-остър завой. Той се разположи пред познатите контролни уреди, изключи робота и се прозя.

Два дни по-късно двамата се приземиха на Площадка 1,987,806, Строителни войски на Съединените щати, Безименна, на половин час път от Опитна станция на Съединените щати № 3002.

Доктор Матусал остави Хипократ да плъзне стълбата навън и за момент се задържа на люка, с черна чанта в ръката. Джунглата около площадката се извисяваше на триста стъпки височина. Дива и опасна джунгла, тъмнозелена от алчната растителност и жълтеникава от гниещата маса. За кратко, докато отекваше тътенът на приземяващите двигатели, накарал всичко живо да замре, се беше възцарила пълна тишина. Сетне джунглата отново се събуди с крясъци и мяукане, надмогнати от разтърсващо всичко ръмжене, преминаващо в срахотен рев.

Хипократ изтопурка обратно по стълбата. Ревът прокънтя отново и плочите на бронята на стария кораб се разтресоха. Хипократ влезе вътре и пак се показа, вече въоръжен със 110-милиметрово оръдие, гушнато удобно в двете му десни ръце.

Доктор Матусал превъртя ключа, който активира Алфа-силовото поле около кораба, за да задържи дивите зверове настрана, и след като изгледа за последен път рухналите бараки, които някога бяха приютявали военен пост, слезе по стълбата и закрачи след Хипократ сред гъстата растителност.

От време на време някоя от антените на Хипократ щръкваше към извисяващите се над главите им клони и той се поспираше недоверчиво. Но не можеше да долови нищо застрашително и за да уталожи тревогата си, изхвърляше огън със своята 110-милиметровка, отваряйки права пътека и втвърдявайки калта до здравината на печена тухла.

Страшният рев току разтърсваше джунглата и всеки път, когато прозвучаваше, десетките хиляди животински и птичи гласове за миг замлъкваха.

Хипократ се канеше да изпрати напред поредния залп, но господарят му го спря. Миг по-късно от храсталака се показа посивял мъжага, очевидно ирландец, който с див блясък в очите се провря през сплетените лиани и сърдечно прегърна доктор Матусал.

— Аз съм О’Хара. Слава Богу, успях! Приемникът ми не работи от шест месеца. Не знаех дали сигналът ми изобщо се излъчва. Слава Богу, че дойдохте!

Той отново разтвори обятия за прегръдка, но докторът го спря и му обърна внимание на рева, който току-що бе проехтял отново.

— О, това ли? — каза О’Хара. — Най-обикновен коткозвяр. Доста е голям и щеше да ми създава известни грижи, стига да ми оставаше време за него. О, къде са старите дни, когато единствената ми грижа бяха коткозверовете, които отвличат добитъка, и мезозойските соколи, нападащи овцете! Но сега…

И той пое бежешката напред, като се обръщаше и ги подканяше да побързат.

Връхлетяха ги две спуснали се рязко надолу птици, огромни като стари бомбардировачи, и те за малко щяха да налетят на ствол, дебел десет стъпки, който се оказа змия, надигнала се от мъха — змия с големи и гладни зъби. Но все пак скоро стигнаха до станцията здрави и читави.

— Трябва да разберете — обясни им задъхано О’Хара, след като се увери, че не може да накара доктора да тича по-бързо, — че аз съм единственият човек тук. Имам няколко ахноида, разбира се, но не можете да наречете тези осмокраки компания, въпреки че говорят и могат да изпълняват грубата работа. Тук на Горгона съм от петнайсет години и такова нещо не беше ми се случвало никога. От мен се очаква да направя тази планета обитаема, в случай че Земята изобщо реши да я използва за колония. Това е земеделска и животноразвъдна станция. Очакват от мен да улесня живота на евентуалните бъдещи колонисти. Но досега не е дошъл нито един колонист и аз не ги виня. Тук е най-прохладното място на цялата планета и въпреки това е твърде горещо. Но така и не ми пратиха дори помощник, и когато това се случи…

— Е, хайде, човече — прекъсна го доктор Матусал. — Какво се е случило?

— Ей сега ще видите! — извика О’Хара и в очите му отново се появи див блясък. — Елате с мен.

Влязоха в един чифлик, приличащ по-скоро на крепост. Беше квадратен, разположен посред огромно покрито с трева поле — за да могат дивите зверове, нападащи пасящите стада, да се вземат на прицел отдалече. Щом минаха през портата, О’Хара внимателно я затвори.

Доктор Матусал погледна незаинтересовано към дългите заслони с хелиомоторите над тях и стоборите, зад които пасеше добитък. Една оранжерия привлече интереса му, защото около нея един ахноид, който отблизо приличаше повече на детска въртележка, отколкото на човек, плевеше безценни медицински билки от нищо и никакви, доколкото докторът можеше да прецени, моркови. Но О’Хара го повлече през жегата и прахоляка, докато не застанаха пред Тринадесети заслон, и каза:

— Това е заслонът за лъвове.

— Много интересно — кимна докторът без особен интерес.

О’Хара отвори вратата. От двете страни на пътеката бяха подредени дълги редици цистерни и се чуваше къркоренето на прецеждаща се течност, преминаваща от един съд към друг. Сложен лабиринт от стъклени тръби свързваше всеки съд със съседния му и един объркан клюнест ахноид се суетеше около тях и проверяваше температурите.

— Хм — каза доктор Матусал. — Цистерни за изкуствено раждане.

— Да. Разбира се! — извика О’Хара окуражен, че най-после е привлякъл интереса му. — По този начин получаваме стадата си. Земята ми изпраща семе и яйцеклетки, консервирани чрез статично облъчване. Аз ги поставям в цистерните и ги докарвам до зрялост. После ги изваждаме от цистерните и ги поставяме на изкуствени вимета. Така се сдобиваме с телета, агнета и прочие. А това е заслонът за лъвове.

— За какво? — попита докторът.

— За лъвове — повтори О’Хара. — Установихме, че внимателно подбраните и добре отгледани земни лъвове унищожават местните коткозверове и останалата дива сган. Пустините на юг вече гъмжат от лъвове и един ден ще се отървем от коткозверовете.

— Но пък ще имате много лъвове — каза докторът.

— О, не — отвърна нетърпеливо О’Хара. — Ще ликвидираме лъвовете с бактериален мор. Тоест аз ще ги ликвидирам. Тук няма ние. Аз съм тук вече от петнайсет години…

— Добре, може би вие сте тук от петнайсет години — прекъсна го доктор Матусал без особена симпатия, — но аз защо съм тук?

— О. Става дума за последния товар. Материала ми го изпращат с чартърни кораби. Гемии, на които не може да се разчита. Миналата година една пристигна с товар и, изглежда, беше получила някаква повреда в кормилната уредба, защото се наложи да стовари набързо. Просто оставиха всичко под дъжда и после повечето от етикетите се бяха заличили…

— Аха! — досети се доктор Матусал. — Искате да идентифицирам спермата…

— Не, не! — каза О’Хара. — Сигурен съм, че част от тези товари са били предназначени за други опитни станции. Но не получих никакви товарителници и… Не знам. Побърквам се при мисълта, че…

— Е, хайде най-после — прекъсна го отново докторът. — Какъв все пак е проблемът ви?

О’Хара се приближи нервно до една от цистерните и рязко дръпна капака. Пантите изскърцаха. Светлината проникна и стъклените кълбета вътре засияха.

В цистерната имаше пет бебета.

Доктор Матусал издърпа още капака и надникна. Бебетата бяха почти в края на периода на зрялата бременност и, казано с други думи, предстоеше всеки момент да се родят. Изглеждаха напълно оформени — с коса, нокътчета по пръстите, с нормален брой пръсти на ръчичките и крачетата и очевидно се чувстваха удобно в стъклените кълбета.

— Е? — каза докторът, поглеждайки към безкрайната редица цистерни.

— Всички — отвърна О’Хара отчаяно.

— И броят им е?…

— Осемнадесет хиляди — каза О’Хара.

— Ако това ви е проблемът — каза доктор Матусал, — бих ви посъветвал да изпратите спешна телеграма до Земеделския отдел на Земята. Очевидно ви е нужен половин армейски корпус бебегледачки. Но що се отнася до проблема с поставянето на тези бебета в…

— О, не е това! — каза О’Хара. — Всичко стана заради проклетите ахноиди. Те не разсъждават много-много и действията им са ужасно шаблонни. Предполагам, че грешката е и моя. Но на тази станция има толкова много работа, че човек просто се побърква. Сигурно съм доста груб с тези крачещи въртележки. Е, това е заслонът за лъвове. Всеки три месеца произвеждаме по осемнадесет хиляди лъва, това е графикът на периода на изнасянето. После ги преместваме в хранилищата, където ги храним през копия на лъвско виме, и накрая ги пускаме из пущинака да прочистват коткозверовете. Системата е много проста. Но тези ахноиди…

— Кога разбрахте всичко това?

— Ами… преди около половин година. Но не се уплаших толкоз. Поне не веднага. Просто изпратих обичайния доклад до Земята. Но тези ахноиди работят по шаблон. Етикетите в онзи изхвърлен товар били объркани и те събрали стъкленици, маркирани с нашия кодов номер за лъвове, и ги поставили в тези цистерни. Това е рутинната им задача в този участък. Това е единственият начин, по който можем да получаваме товари с добитък и други подобни, нали разбирате, защото не мисля, че ще ви е приятно да пътувате на кораб с товар говеда, нали? Пък и ще излезе много скъпо, имам предвид цената на товара. А ни трябват много животни. Така че, за да избегнем превоза на твари като лъвовете…

— Убеден съм, че е добре да се избягва — прекъсна го сухо докторът.

— … сме създали високоспециализирана система за обработка и маркировка. И очевидно нашите кодове не са еднакви с кодовете за местоназначението на тези бебета. За всичко това от Земята изпращат страшно много бумащина, а честно казано, аз даже и не знаех, че по тази система могат да изпращат и бебета. Прегледах всичките си доклади, но може и да съм попълнил погрешно някое поле, защото по този въпрос не получих никакъв отговор. Всъщност…

— Казвате, че сте съобщили на отдела?

— О, по дяволите! Сигурно знаете какво представлява правителствената бюрокрация. На Земята живеят три милиарда души и три четвърти милиард от тях работят в правителствените служби, и въпреки това не могат да се справят с администрирането на колониите и станциите из космоса…

— Един милиард — поправи го доктор Матусал.

— Добре, един милиард. И въпреки това не могат да се оправят с нас. Отговориха ми само, че въпросът се придвижвал. Изпратих две спешни телеграми и отново ми отговориха, че въпросът се придвижвал по съответния ред. Не знам какъв им е редът. Но не това искам да ви кажа. Все ще се справя с отглеждането на тези бебета. Имам три хиляди ахноида и ако се наложи, винаги мога да взема пушката да хвана някой от главатарите им за заложник, и да поискам още три хиляди. Бързо се обучават. Медсестри наоколо не се въдят, няма и доктори. Познанията ми по бебешките болести са кръгла нула. Но преди шест месеца мислех, че ще се справя.

— А сега не мислите, така ли?

— Точно така. Стана прекалено сложно. Мога да се набутам в масово убийство или нещо такова. Дали ще ме обесят, ако тези дечица измрат?

— Е, сигурно някои по-несъществени загуби ще ви бъдат опростени — каза доктор Матусал.

— Да, но разбирате ли, не обърнах внимание на ахноидите. И всичко се обърка. Виждате ли, всички хранителни течности, които се използват тук, силата им и прочие, са предназначени за лъвовете. И това коренно променя нещата. Във всеки случай нещо ги е променило тия деца. Отначало помислих, че само две са попаднали тук по погрешка, без да знам как, така че ги оставих да се родят. Но три дена преди да пусна сигнала за тревога, се случиха две неща. Първо разбрах, че целият заслон е пълен с бебета, и установих, че всички са във фаза пред раждане. А бяха носени само три месеца!

— Хм-хм — промърмори докторът с колеблив интерес. — Е, вече разбирам какво ви е възбудило толкова. Тримесечно износване с лъвска хранителна течност би могло да притесни всеки. Тъй че…

— Почакайте! — прекъсна го О’Хара с див блясък в очите. — Все още не съм ви показал проблема!

— Все още? — възкликна изумен доктор Матусал.

О’Хара припряно ги поведе към една голяма бетонна постройка. В стената имаше вграден капак. Влязоха и О’Хара го затвори. Бяха в нещо като кабина за наблюдатели.

— Оттук проверявам бойните качества на лъвовете — поясни той. — Вкарвам уловен коткозвяр и го пускам долу. Правя контролен тест на цялата партида. Избирам някой лъв по случаен номер и го пускам. Муука! Ей, Муука! Пускай коткозвяра!

Един ахноид вдигна почтително очните си конуси към наблюдателницата и се зае да маха резетата на една врата. Бяха осем и той ги дръпна наведнъж, с по една ръка на резе.

— Чудовище! — изсумтя четириръкият Хипократ.

Ахноидът се закатери за убежище по стената, а вратата се разтвори с трясък. През нея се промъкна звяр с пурпурна козина и огромни, издадени челюсти с остри зъби. Той скочи на арената, изправи се на задните си крака — беше висок десет стъпки — и яростно затанцува, оглеждайки се за враг, след което отново стъпи на четири крака и нададе смразяващ кръвта вой.

— Забавно животинче — каза доктор Матусал.

— Този екземпляр е от малките — поясни О’Хара. — По-големи не можем да хванем, дори да се опитаме. Мисля, че при лова им сме загубили поне петдесет ахноида. Окей, Муука! Пускай!

За този, който трябваше тепърва да бъде пуснат, Муука нямаше защо да слиза на земята. За мандалото на вратата, водеща към заслона, бе вързана жица и той дръпна. През отвора изскочи нахакано хлапе, на половината от ръста на Хипократ, но с физическа структура като на десетгодишно. Беше облечено с животинска кожа, вързана около кръста, а на краката си носеше козиняви боти. Косата му беше гривеста и дълга, очите му гледаха диво и интелигентно. От него се излъчваше войнственост, но също така и палавост. Държеше прашка, а на кръста му, поставен в кожена кания, висеше нож.

— Чакайте! — възкликна докторът. — Нали няма да пожертвате това детенце само за мое забавление.

И насочи бластера си толкова бързо, че само ударът на О’Хара можа да отклони прицела от коткозвяра.

Хлапето изгледа с любопитство дупката, която изора бластерът, и метна презрителен поглед към наблюдателната кабина. О’Хара, овладял се след удара, припряно натисна един бутон и пред тях се спусна брониран прозрачен щит.

— Добре, добре — каза доктор Матусал. — Ще си стоя кротко и ще гледам как принасяте в жертва пеленачета.

Но за всеки случай не прибра бластера.

Коткозвярът отново се изправи и поднови своя танц, придвижвайки се рязко напред. Чуваше се тракането на зъбите му, мятащата се опашка вдигаше облаци прах. Хлапето остана невъзмутимо на място, само усука прашката си и измъкна нещо от джоба си.

Коткозвярът беше гладен. Зарева и хълбоците му се заиздуваха като мехове. Всеки път, когато надаваше гръмотевичния си рев, от пастта му излизаше воня на гнило месо.

Хипократ определено беше заинтригуван. Погледна възбудено към господаря си, после отново към хлапето. Но това отместване на погледа му струваше най-добрата част от шоуто.

Хлапето завъртя прашката. Последва болезнен трясък на разтрошен кокал и горната част от главата на коткозвяра изчезна сред фонтан кръв и пръснат мозък.

Коткозвярът рухна.

Хлапето пристъпи напред, изрита го в челюстта, сграбчи онова, което бе останало от едното ухо, и го порна. Мушна ухото в джоба си, отново изрита коткозвяра — този път в ребрата — и се извърна към платформата за наблюдение. След това мигновено мушна парче стомана в прашката и го запокити към тях. Бронираният против куршуми щит се напука и от него изпопадаха изкъртени парченца.

Хлапето пристегна „гащите“ си, обърна се и изтича обратно в заслона. Вратата се хлопна. Муука се спусна на арената и завика за помощ своите събратя, за да изнесат коткозвяра в бараката за разфасоване.

— Знаех, че ще стреля към нас — каза О’Хара. — Затова спуснах щита.

Доктор Матусал си пое дъх, едва сега осъзнал, че го е задържал толкова дълго.

— Виж ти!

— Ето това ми е проблемът — каза О’Хара. — Имам си осемнадесет хиляди такива и всичките са мъжки. Сър, в името на всичко свято, какво толкова лошо съм направил?

— Хванал си се да работиш за Земеделския отдел на Съединените щати — каза доктор Матусал.

— Отначало бях много мил с тях — обясни О’Хара. — Бяха само две, в лъвския заслон. Помислих си, че просто тъпите ахноиди са се престарали с храненето им. Не си давах сметка какво точно е станало. Това ме смути, но не ме разтревожи много. Тук, на тези далечни станции, се случват странни неща. Тъй че, още като се „родиха“, ги прибрах у дома и взех една ахноидка да ги храни с краве мляко. Те си кротуваха в креватчетата, гукаха и аз си въобразявах, че животът е чудесен. След това за един месец трябваше да направя пътуване до другия континент, за да видя как се развива засятата от мен култура — бях засадил там една плантация от милион квадратни мили със секвоя — и когато се върнах, женския ахноид го нямаше, а къщата я заварих в развалини. Оттогава ги няма никакви, дяволите да ги вземат! Отначало си помислих, че са изпапали гледачката си, но след две седмици тя се върна цивреща. Бяха я пребили и… нали ме разбирате. Ето това са те! Очевидно съзряват бързо.

— Очевидно — съгласи се доктор Матусал.

— Може би няма да пораснат съвсем за няколко години — продължи О’Хара. — Но от ден на ден става все по-лошо. Това бетонно укрепление, което виждате ей там, е за всеки случай.

Доктор Матусал погледна накъдето му сочеше О’Хара.

Дузина ахноиди се мъчеха на жегата, строейки нещо, което напомняше несъкрушима цитадела.

— Затвор? — попита докторът.

— Убежище! — каза О’Хара. — След шест месеца тази планета ще бъде опразнена от ахноиди, коткозверове, люспозмии, гигантослонове, свръхорли — или от мен!

Докторът погледна развеселено ахноидите, които откарваха върху талига тялото на сразения коткозвяр.

— Е, утешителното е…

Един ахноид изтича от другия заслон с надпис „Коне“ и развълнувано започна да докладва нещо на О’Хара. О’Хара пребледня и за малко да припадне.

— Казах — продължи докторът, — че е утешително, че ще са само едно поколение. Щом няма женски…

— Така е — отвърна О’Хара и се затътри към инкубатора за коне.

Влязоха и завариха група ахноиди, скупчени около първата цистерна. О’Хара ги избута, надникна и пребледня още повече. Излая някакъв въпрос и тутакси получи отговор.

— Е?

— Двайсет хиляди цистерни — каза О’Хара. — В третата седмица.

— Бебета? — попита доктор Матусал.

— Женски — поясни О’Хара и повтори още по-отпаднало: — Женски.

Докторът се огледа за Хипократ.

— На идване видях две езера. При цялата тази фауна, която си имате, риболовът тъдява трябва да е много интересен.

О’Хара се изпъна, сякаш го беше ударил ток.

— Риболов?

— Риболов — повтори доктор Матусал. — Вие сте човекът, който отговаря тук. Аз съм само невинен минувач.

— Вижте какво! — реагира ужасено О’Хара. — Вие сте длъжен да ми помогнете.

И се опита да хване плаща на доктора, когато последният се извърна към изхода.

— Трябва да ми отговорите на няколко гатанки! Защо периодът им на износване е само три месеца? Защо за шест месеца се превръщат в бесни зверове? Защо са толкова асоциални? Какво съм сбъркал в тези цистерни и какво трябва да направя, за да поправя грешката? Трябва да ми помогнете!

— Аз лично — заяви докторът — отивам да ловя риба. Несъмнено вашата загадка би представлявала огромен интерес за някой бактериолог, биохимик или мутолог. Но в края на краищата това е само една загадка. Опасявам се, че тя едва ли може да притесни Вселената. Лек ден.

О’Хара остана на място, разтреперан и невярващ. При него беше дошъл истински Воин на светлината, самият каймак на медицинската професия, човек, който, въпреки че изглеждаше на тридесет години, сигурно имаше зад гърба си хиляда години всевъзможна медицинска практика. Пред него стоеше член на прославените Седемстотин, Вселенското медицинско общество, което беше иззело опасните научни постижения от ръцете на политиката още преди много векове и беше превърнало Вселената в безопасно място за обитаване от човека, и днес патрулираше из нея заради тази безопасност. Самият той беше тук, пред очите на О’Хара. Неговото спасение. Тук беше пътеводната светлина, панацеята, чудото, от което се нуждаеше.

Той се затича след доктора, който крачеше решително към портата на заслона.

— Сър! Та това са тридесет и осем хиляди човешки същества! Тук е заложена цялата ми репутация. Не мога да ги убия. Не смея да ги пусна на воля из тази планета! Ще трябва да напусна станцията!

— Ами напуснете я — каза докторът. — Отвори портата, Хипократе.

И оставиха ридаещия О’Хара сред прахоляка.

— Приготви ми такъмите — разпореди се доктор Матусал.

Хипократ се помая. Не беше обичайно за него да се помайва, когато из въздуха не се долавяше някаква опасност. Антените му се поклатиха разтревожено и той обгърна 110-милиметровото си оръдие с трите си ръце, а с четвъртата се почеса по темето.

— Е? — подвикна господарят му. — Какво се помайваш?

Хипократ го изгледа в упор. Той беше нещо като космически юрист, този Хипократ.

— Алинея 726 от Втори кодекс, параграф 80, трети от стр. 607 горе, от Закона, регулиращ поведението на Членовете на Вселенското медицинско общество: „Противозаконно е за един Воин на светлината да дезертира от своето медицинско задължение, след като е призован, когато това заплашва по-голямата част от човешкото население на която и да било планета.“

Докторът го погледна с известно раздразнение.

— Ще ми донесеш ли все пак рибарските принадлежности?

— Сериозно? — каза Хипократ.

Доктор Матусал го изгледа кръвнишки.

— Да не би аз да съм измислил Земеделския отдел? Да не би аз да съм виновен за техните грешки? Те толкова ли са бедни, че да не могат сами да осигурят помощен персонал?

— Ами — промълви смутено Хипократ, — май не са.

— Да не би да очакваш да прекарам тук цяла година в отглеждане на бебенца?

Хипократ умислено поклати антени. Господарят му тръгна решително към езерото, което беше видял в края на разчистения участък, и точно след три минути и осем секунди Хипократ отново крачеше до него с половин тон пръчки, макари и така нататък в двете ръце и с един противоударен чадър и оръдието в третата. В четвъртата държеше наръчник по примамки и предпазни мерки за по-странни планети и съсредоточено поглъщаше цели страници само с един поглед.

В това безметежно ваканционно настроение двамата скоро стигнаха до брега на езерото, изсушиха половин акър земя само с един изстрел на 110-милиметровката, вдигнаха навес, под който се опънаха маси и столове, направиха си кей и изобщо се подготвиха за сериозен риболов.

Хипократ приготви студен коктейл и запоставя стръв по куките, а доктор Матусал се отпусна с чаша в ръка във великолепно състояние на духа.

После, когато заметна въдицата и се загледа в бръмчащата по повърхността на водата примамка, каза:

— Чудя се какво ли ще хвана.

Огромните дървеса на джунглата се извисяваха над водата, въздухът беше застинал и топъл. Жълтеникавото езеро блестеше като кехлибар под жълтото небе. Скоро започнаха да вадят странни екземпляри от рибешкия род.

Известно време Хипократ се беше увлякъл в трепане на комари. Жилата им, разбира се, се чупеха в дебелата му кожа, но досадното им бръмчене го дразнеше. Внезапно го озари вдъхновение — пряко от „Лагеруване и излети по странни светове“ — и той разгъна силовия чадър. Чадърът не представляваше нищо повече от дръжка с вграден в нея излъчвател, но куполът му можеше да се променя по интензивност и радиус до половин квадратна миля. Беше много удобна принадлежност за дъждовни бури на планети като Саргон, където дъждовните капки тежат по цяло кило. Оказа се, че е много полезен и тук, понеже, включен на слаба мощност, отблъскваше комарите и те с безпомощна ярост се блъскаха в невидимата преграда. Хипократ включи чадъра на пълна мощност, така че спиците му, надвесени над околните дървета, да го крепят, и посвети цялото си внимание на другата книга, която си беше донесъл — „Дивите животни, които не бих искал да срещна“.

И сред целия този тих и мирен пейзаж кротко се понесе ракета — с почти четири хиляди километра в час. Насочи се право надолу от едно сребристо петънце, увиснало сред шафраненото небе. Носеше достатъчно експлозив, за да унищожи цял небостъргач. И беше включена за бой.

Доктор Матусал тъкмо вадеше някакво речно чудовище с изцъклени очи, а Хипократ тъкмо бе стигнал до мястото, където Дарил ван Дарил бива погълнат жив от рампозавър на Ранамийд — и бомбата се стовари.

Удари се в свода на силовия екран и се взриви. Секторите на невидимия чадър се огънаха върху дърветата и изритаха шест от тях така силно, че корените им щръкнаха във въздуха. Кеят се разпадна. Каната с ром-коктейла подскочи и съдържанието й се разплиска по врата на Хипократ.

В първия момент нито Хипократ, нито господарят му имаха някаква представа какво точно става. Можеше да бъде я риба, я рампозавър. Но след миг — по мириса — съобразиха, че е бомба.

Хипократ тутакси прехвърли на глава Двадесет и първа, параграф девети от „Разкази на ранните космически заселници“, заби дебелия приклад на 110-милиметровката в земята, нацели сребристия контур през магнитоскопа и пусна откос с два палеца върху съединителите.

Въздухът над главите им пламна в огненочервено. Още дузина дървета изпопадаха от ударната вълна. Доктор Матусал се измъкна от водата и се взря през мъглата в целта.

— Завърти надясно! — изкомандва той. — Нагоре. Сега вляво!

Но макар да продължаваха стрелбата, сребърното петънце беше набрало достатъчно скорост към зенита, за да избегне убийствените свистящи заряди, и след малко Хипократ спря залповете — мерникът светна в зелено, показвайки му, че мишената е излязла извън обхвата.

Доктор Матусал погледна празната кана, после въдицата си, понесла се безпомощно сред езерото. После погледна Хипократ.

— Пропуснах — рапортува бодро Хипократ.

— Има ли силов екран над „Морга“? — рязко попита докторът.

— Разбира се, господарю.

— Е, може би ще трябва да се усили. Събери тук каквото е оцеляло и да се прибираме.

Докато доктор Матусал крачеше бодро през джунглата към приземителната площадка, пробивайки си с огън път през гъсталака с по един бластер във всяка ръка, Хипократ набързо опакова остатъците от злополучния пикник и заситни по стъпките му.

Влязоха в силовото поле на „Морга“ и се озоваха до кораба.

— Поне с нея всичко е наред — каза докторът.

Докато Хипократ прибираше съсипаните принадлежности, докторът издърпа превключвателите на бойното табло. Вече разполагаше с пълна гама инсталирани силови полета и ги включи на пълна мощност.

Отиде в контролната кабина и както винаги се изненада от сладникавите тонове на аудиорекордера. Винаги беше смятал, че не е съвсем нормално „Морга“ да му говори в сопрано, но харесваше сопраното и така и не беше го променил.

— Преди осемнадесет минути горе се появи боен кръстосвач — оплака се „Морга“. — И хвърли бомба.

— Размери и въоръжение?

— Не е приятелски — каза „Морга“. — Не засякох никакви данни освен враждебност. Съвет.

— Окей. Какъв?

— Включете екраните за невидимост и ме преместете под прикритието на джунглата.

Доктор Матусал сви устни. Дори собственият му кораб напоследък си позволяваше да му нарежда.

Той включи дистанционното управление на бойното табло и натисна бутона „невидимост“. Миг по-късно серия от изригващи светлина плоскости, действащи като отразители към повърхността под тях и правещи по този начин „Морга“ невидима за външния наблюдател, освен за детектори, ги скри напълно. Той включи сигнала „безтегловност“, за да предупреди Хипократ да се хване за нещо, и без да сяда в пилотското кресло, изстреля „Морга“ през единствения отвор сред извисяващите се дървеса на джунглата на около километър от първоначалната им стоянка. Фаровете просветнаха, когато силовият екран се изключи и след това се приспособи към естествените очертания на околния пейзаж. Докторът потри ръце. Временно корабът се намираше в безопасност. Ако бойният кръстосвач решеше да се спусне да потърси плячката си, щеше да го посрещне ужасяваща изненада — той бе оставил таблото за стрелба включено така, че да прикове всяко нещо, което дръзне да се приближи, без да е подало приятелски сигнал.

Доктор Матусал се запъти към салона, но когато мина покрай един от люковете, нещо отвън прикова вниманието му. Същото нещо беше привлякло вниманието и на включената на автоматичен режим батарея на щирборда. Той чу как скрипците се завъртат над главата му и вземат на прицел незнайния обект и едва успя да накара бойното табло да изключи квадранта от огневи обсег.

Навън имаше разрушен звездолет.

Доктор Матусал провери двата си бластера и скочи през люка. Затъна до глезените в торф, но продължи да гази към злокобното нещо.

Корабът беше почти съвсем затънал в тресавището. Корпусът му беше покрит със слузеста тиня, от която бяха израсли многобройни увивни храсти. Не беше просто мъртъв. Беше направо погребан под лакомия живот на джунглата.

Космическите му ботуши го задържаха с магнитите си по бронята на кораба, докато си пробие път през слузестата растителност. Озова се пред един разбит люк, който зейна под светлината на фенерчето му като очна кухина на череп. Човешки останки се бяха оплели в стойките на леглото в каютата. Втори земянин се беше разплескал в отсрещната стена. Малки козиняви твари се разпълзяха встрани, когато докторът се спусна в каютата.

Корабът беше тук отдавна. Беше улучен косо от пет заряда.

Доктор Матусал си проби с огън път през запоилата се врата, мина през контролната кабина и влезе в товарния отсек. Препъна се в някакви пръснати кутии и в люшкащата се светлина на фенерчето видя плесенясалите надписи:

Земеделски отдел

Нетрайно

Да се пази под консервиращо облъчване

КОНЕ

Намръщи се и прекрачи през първата воняща на гнило купчина. Върна се в контролната кабина и намери превърналите се в колония бактерии разпадащи се листове на корабния дневник. Корабът се оказа „Скитница“ от Бостън, гемия, наета на чартър от правителството за доставка на нетрайни продукти, припаси и поща за Опитните станции на Земеделския отдел на Съединените щати.

Взел внезапно решение, доктор Матусал проби с бластера отвор направо в корабния търбух и по изпадалите дънери се добра до „Морга“. Беше я изтеглил през единствения проход, който бе забелязал сред гъстака на джунглата, и се оказа, че той е направен от унищожен кораб.

Влезе в звездолета си и включи всички клавиши на бойното табло, с изключение на екраните.

— Можем да си тръгваме, господарю — докладва бодро Хипократ. — Скенерът не показва нищо, което да може да ни спре.

— Млъкни и ми приготви биологичния комплект — прекъсна го доктор Матусал.

— Няма да тръгваме? — зяпна Хипократ.

— Според не знам коя си алинея, когато по-голямата част от населението на една планета е застрашено, Воинът не може да изостави работата си.

— Ами нали ви го казах — възкликна Хипократ.

— Кога? — попита докторът.

Хипократ припряно се върна в операционната зала и занарежда сто седемдесетте и два инструмента, които съставяха биологичния комплект. След като ги опакова и ги натовари на гърбината си, той заприпка тежко след господаря си, който междувременно беше преодолял една четвърт от разстоянието до чифлика.

Доктор Матусал изкачи на бегом стъпалата на бунгалото на О’Хара, дръпна вратата и влезе. О’Хара вдигна глава и зяпна от изненада.

— Защо не ми казахте? — сряза го докторът.

— Нападнало ви е някое животно? — предположи О’Хара. — Чух изстрели, но знаех, че сте въоръжен. Помислих си…

— За изхвърления товар! — прекъсна го нетърпеливо доктор Матусал.

— Че какво толкова? — каза О’Хара. — Те просто го стовариха и си тръгнаха.

— Вие видяхте ли ги?

— Всъщност не. Капитанът им беше при мен и ми каза, че си е имал неприятности с кораба, а на заранта, когато видях, че са заминали, излязох да видя какво ми е оставил. Валеше и етикетите…

— Бяха ли разкъсани? — настоя доктор Матусал.

— Че защо ще ги къса? — учуди се О’Хара.

— Как се казваше корабът?

— „Скитница“ — каза О’Хара. — Голяма бракма. Единственият, който пътува насам. Независим. Вече закъснява с около месец…

— О’Хара, вие никога вече няма да видите този кораб. Той се намира ей там в джунглата, надупчен на решето, а целият екипаж е мъртъв. Преди година вие не сте чули рева на заминаването. Чули сте оръдеен залп. Корабът е бил разрушен.

О’Хара пребледня.

— Но товарът! Нали беше стоварен и подреден…

— Разбира се.

— Искате да кажете… не разбирам!

— Аз също — каза доктор Матусал. — Имате ли екранна защита?

— Не. За какво ми е? Кой ще напада опитна станция? Тук нямаме нищо, дори пари.

— Значи нямате екран — каза докторът. — Тогава ще трябва да действаме бързо. Можеш ли да въоръжиш ахноидите?

— Не! Освен това единствените ми оръжия са тази ловна пушка и пистолетът. Нямам нищо друго.

— Хипократе — извика докторът. — Свали двете корабни оръдия и ги инсталирай бързо тук на кулите. Няма да свършат много работа, но все могат да спрат една атака по суша. Ако съм прав, точно от това трябва да се страхуваме.

Хипократ се огледа безпомощно къде да остави половината тон екипировка, която мъкнеше на раменете си.

— Просто я остави на пода. Лабораторията ще я направим тук, на верандата, защото е по-хладно.

О’Хара изведнъж се ободри и извика обнадеждено:

— Искате да кажете, че ще ми помогнете? Наистина ли?

Доктор Матусал дори не му обърна внимание — вече ровеше из купчината инструменти, за да извади преносимия ултраелектронен микроскоп и кутийка предметни стъкла.

— Бързо прати някой да ми донесе колби от залата за консервация. По една от всеки сандък, който си получил.

През многото, много седмици, които последваха, нямаше никакво вино. Имаше само работа. А над доктор Матусал висяха две прозрения, които го караха да е твърде скептичен, че изобщо ще може да се измъкне жив оттук. Първото се изразяваше във факта, че нещо или някой беше свръхзаредил грижливо цялата йоносфера около планетата така, че да погаси всякакъв изходен или входен сигнал. И тъй като последният доклад на доктора за местонахождението му бе изпратен на много светлинни години от Горгона, то шансовете му да получи някаква помощ клоняха към кръгла нула. Всяка издирваческа експедиция трябваше да огледа поне стотина планети сред почти необятен куб от космическото пространство. Второто прозрение се материализираше в спорадичното присъствие на едно сребристо петънце на небосвода. Боен кръстосвач, извън огневия му обсег. Неприятелски. Изчакващ. Изчакващ какво?

— Бива си го това петънце — хилеше се Хипократ. — В „Разкази на ранните космически заселници“…

— По дяволите ранните космически заселници — изруга докторът. — Подай ми следващата стъкленица.

Междувременно бяха постигнали известен напредък. Доктор Матусал беше похабил част от времето си, за да постигне поне някакво общуване с тези „enfant terribles“, които гъмжаха в лъвските и конските заслони — вече бяха тридесет и осем хиляди. Беше скалъпил серия от две хиляди диапозитива, основана на методите за обучение на извънземни цивилизации на лингва спация, само че този път ги учеше на английски. Независимо дали спяха, или бяха будни, на преждевременно развиващите се „бебета“ се прожектираха изображения и им се повтаряха до втръсване записи с обяснения. Налагаше се да пазят грижливо прожекционните апарати, но все пак противокуршумните щитове трябваше да се подменят на всеки четири-пет дни — винаги се намираше някое ентусиазирано хлапе, което да запокити парче стомана с прашката си. Но не можеха да счупят екраните, защото за екрани се използваха самите бетонни стени. Така че, волю-неволю, дечицата научаваха „кон“, „крава“, „човек“, „гладен съм“ и „къде е най-близката поща?“.

Не беше никак безопасно да се приближиш до заслоните, освен ако човек не търсеше най-прекия път към вечността. Но докторът, прикрит със защитен екран, успя все пак да направи няколко инспекции, по време на които биваше осмиван на напевен английски с епитети от рода на: „Тъпанар! Тъпанар! Тъпанар!“ Което, изревано от няколко хиляди гърла, наистина го караше да изпитва някаква тъпа болка в главата.

Още през първия ден беше оборудвал в бунгалото пет цистерни за износване и бяха поставили в тях два женски и три мъжки зародиша. С изключение на две деца, останалите бързо бяха отведени при стадото, преди да им е хрумнало да нанасят тежки телесни повреди. Останалата двойка, момче и момиче, бяха поставени в железни клетки на терасата и Хипократ получи задача да води бележки за поведението им. Бележките му не бяха никак ласкателни, но пък носеха полезна информация.

Два месеца след раждането на експерименталната петорка тримата, надлежно маркирани и отведени в лъвските и конските заслони, вече се бяха научили да използват прашка. Но тези, които останаха на терасата, не бяха.

Бележникът на доктора гъмжеше от многобройни факти. От време на време го спохождаха проблясъци. Беше зачеркнал няколко предполагаеми фактора, сред които необичайно излъчване на Горгона, каквото всъщност нямаше. После зачеркна изкуствената радиация и флуидната активност.

Най-после, един следобед, малкият Хипократ го видя как присви очи, изправи се и замислено счупи предметното стъкло на малки късчета.

— Може би решение? — обадиха се Хипократ и О’Хара, всеки с различен оттенък на съмнение, но и двамата едновременно.

Доктор Матусал дори не ги чу. Обърна се към разхвърляните джунджурии и измъкна няколко шишета.

— Може би ще изтровиш цялата партида? — попита Хипократ с нотка надежда.

Докторът изобщо не му обърна внимание, а поръча да му донесат няколко флакона, изля в тях зловещата смес и нахвърли върху един бял лист някаква скица.

— Приготви ето такива катапулти. По една за всеки ъгъл на кошарите. Тоест осем. С осем флакона, по един за всяка. Настрой ги на магнитен спусък към този дистанционен кондензатор така, че като се натисне, да стрелят и флаконите да паднат при децата.

— И всички измират? — попита Хипократ с надежда, спомнил си за многобройните рани, които беше получил, докато трябваше да се бори с „младенците“.

— Само ги инсталирай — каза докторът. — Останалото ще ни отнеме още ден-два.

— За какво е тази бързина? — обади се О’Хара.

Доктор Матусал посочи с палец към небето.

— Днес се смъкнаха със стотина километра.

— Наистина ли? — каза разтревожен О’Хара. — Аз пък не забелязах.

— Ти много неща не забелязваш — сряза го докторът сухо, взе няколко лъчеви пръчки и започна внимателно да ги сортира. После хвърли поглед към двора, видя едно пиле, което усърдно ровеше из прахоляка, и нареди: — Донеси ми го. Между другото, къде е Муука?

О’Хара се огледа, сякаш очакваше, че ахноидът ще се окаже зад гърба му, и възкликна:

— Ей, ами че той не се е явявал от три дни! Би трябвало да идва на отчет всеки следобед в два часа, а сега е вече три.

— Ясно — каза доктор Матусал.

— Божичко! Не е чудно, че вие, момчета, живеете толкова дълго — промълви О’Хара, след което бързо се спусна по стълбата и се върна с пилето.

Доктор Матусал взе пилето, насочи към него лъчева пръчка и то клюмна на една страна, мъртво. Той го сложи в стъклена купа с похлупак и върху него заиграха още лъчи. Скоро пред смаяния поглед на О’Хара пилето започна да променя формата си. Перата изчезнаха, очертанията също и след някакви си десетина минути в купата остана пихтиесто кълбо клетъчна материя. Доктор Матусал кимна доволно и изсипа кашата в голяма градуирана колба. Заби друга лъчева пръчка в желираната купчина и каза:

— Още едно пиле.

След малко и второто пиле се озова под похлупака на стъклената купа, превърна се в желе, стана на прозрачна маса и го изсипаха в друга колба.

След още пет пилета разполагаха със седем размерени колби, пълни с биологични клетки, и във всяка беше забодена различна лъчева пръчка.

— Сега взимаме първото бебе — каза докторът. — Момчето. О’Хара усети, че го полазват тръпки. Той знаеше, че медицината не може да си играе на скрупули, когато е налице сериозна опасност, но да вземеш едно бебе, живо-живеничко, гукащо малко бебенце — макар и малко по-буйничко — и да го пъхнеш под стъкления купол, и да го превърнеш в безформено нищо… Но в този момент от кошарите се дочу рев и скоро О’Хара трябваше да помага на върналия се Хипократ да проснат яростно дърпащия се младенец върху операционната маса.

О’Хара очакваше, че стъкленият купол ще се спусне над него и ще заработи лъчевата пръчка. После с тревога видя как доктор Матусал привърза с ремъци хлапето и се уплаши, че този път ще заиграе нож.

Но докторът не посегна за скалпел, а вдигна една хипоспринцовка, постави й обеззаразена игла и взе две-три клетки от първата колба.

Заби иглата в гръбначния стълб на бебето, после бързо инжектира клетки в шест участъка. След това очите на О’Хара се изцъклиха и почти му прилоша. Защото седмата инжекция бе забита право в окото на детето и дълбоко в мозъка му.

Доктор Матусал издърпа иглата и отстъпи назад. О’Хара очакваше детето да умре. В края на краищата иглата се беше забила в тила му, в гръбначния стълб, в сърцето и в мозъка. Но бебето изгука и заспа.

— Следващият — каза докторът.

— Следващ няма да има — се чу смразяващ глас зад гърба им.

Те се извърнаха и видяха някакъв нисък тип с грубо лице и кожено облекло. Беше се облегнал лениво на една от колоните на терасата и бе насочил към тримата очевидно смъртоносното си оръжие.

— И кой сте вие? — попита докторът.

— Казвам се Смалли. Но скоро това няма да ви интересува. Поиграхте ли си с дечицата? Хайде сега се дръпнете от клетките, че да приключвам с вас.

Доктор Матусал погледна Хипократ и Хипократ погледна доктор Матусал. Трябваше човек да е голям играч на покер, за да схване какво си предадоха. Но доктор Матусал разбра това, което му трябваше. Докато обработваше пилетата, заповедите му, бяха изпълнени. Той пусна хипоспринцовката на масата с театрална въздишка и разсеяно натисна бутона на магнитния спусък. Съвсем бегло от далечината доехтяха свистящи звуци.

— Знаеш ли — каза докторът. — На твое място не бих бързал толкова, Смалли.

— И защо?

— Защото току-що лекувах това дете, за да спася живота му.

— Да-да! Не вярвам.

— Случайно обаче е истина — каза доктор Матусал. — Разбира се, не предполагах, че приятелите им ще дойдат толкова скоро, просто не исках да гледам как дечицата гинат поголовно. Ако бъдеш така добър да извикаш вашия медик, ще му покажа какво трябва да направи…

— С какво?

— С тази болест — каза докторът. — Странно нещо. Може би някаква лъвска болест или нещо подобно. Засяга всички нервни центрове.

— Тия двете хлапета ми изглеждат съвсем наред! — каза Смалли леко разтревожен и надникна към клетките на терасата.

— Тези на практика са излекувани, макар че на момичето трябва да приложа последната процедура. Но долу в кошарите…

— Какво в кошарите? — настоя Смалли.

— Там има трийсет и осем хиляди болни бебета. И са нужни големи знания, за да бъдат излекувани. Ако бъдат оставени без лечение, ще измрат.

— Я ми кажи ти откъде знаеш толкова? — излая Смалли.

— Случайно съм доктор.

— Той е доктор Матусал! — извика Хипократ нападателно. — Той е Воин на светлината!

— Това пък какво е? — каза Смалли.

— Доктор — повтори доктор Матусал. — Значи, ако доведеш вашия медик…

— А ако нямам такъв?

— Е, това наистина ме изненада — каза докторът. — Как очаквате да опазите трийсет и осем хиляди деца без лекар?

— Ще се оправим някак си! Слушай сега, докторе. Разкопчаваш колана на бластера и тръгваш бавно и кротко пред мен към кошарите. И само да си ме излъгал…

Доктор Матусал си свали колана, даде знак на Хипократ да събере колбите и се запъти към кошарите.

Под косите жълтеникави лъчи на следобедното слънце не се мяркаха никакви ахноиди. Вместо тях се бяха появили странни типове в раздърпано облекло — държаха оръжия и пазеха всички възможни изходи.

— Мислех, че ще кацнете утре — каза докторът.

— От къде на къде? — отряза го Смалли.

— О, по реакциите на ахноидите. И по един детектор, част от екипировката ми, който ми каза, че кацахте на два пъти по-миналата седмица, южно оттук.

— Хайде, върви — каза Смалли. — Даже и да се измъкнеш от мен, няма да можеш да минеш през портата, нито да се приближиш до кораба си. Пазим го от два месеца с надеждата, че ще се появиш отнякъде.

— Голям късмет, че не го направих, а? — каза докторът. — Иначе реколтата ви тук щеше да е измряла.

Вече бяха пред бетонната стена на един от заслоните. Смалли се озърна през рамо, пристъпи предпазливо и прекрачи през рампата. Но въпреки наивното очакване на Хипократ, че някоя метална топчица ще го фрасне по главата, такова нещо не се случи. Смалли замръзна на място и се вгледа надолу.

Доктор Матусал пристъпи до него и също надзърна. По цялата дължина на заслоните се виждаха налягали хлапета — едни лежаха отпуснато, други се гърчеха, трети се опитваха да се изправят. Личеше, че всички са много болни. По телата на най-близките видимо се открояваха едри червени петна.

Смалли изрева предупредително към подчинените си пазачи да се махнат настрани и се обърна към доктора.

— Добре. Те са болни. Как могат да бъдат излекувани?

— Ами тъкмо се канех да сляза при тях и да се заема с лечението им — каза доктор Матусал, — но щом толкова бързаш да ме застреляш…

— Това може да почака! Излекувай ги! Излекувай ги, чуваш ли?

Докторът сви рамене.

— Както кажеш, Смалли. Но ще ми трябва и останалата част от екипировката.

— Добре. Ще я получиш.

Доктор Матусал влезе в първия заслон и Хипократ му подаде екипировката. От джоба на мантията си докторът извади пистолетна спринцовка, която не се нуждаеше от игла, зареди я и стреля в първото дете. После го обърна по гръб и започна да го мушка с хипоиглата.

Смалли го гледаше с подозрение. Беше останал на почтителна дистанция и бе спуснал визьора на космическия си шлем. Двама от пазачите му се приближиха, изслушаха от разстояние заповедите му и се върнаха да наблюдават от портата.

Първото хлапе получи порцията от седем инжекции и още един изстрел с хипопистолета. Червените петна започнаха да изчезват и скоро детето заспа.

След това заработиха на конвейер, като О’Хара и Хипократ връзваха дечицата и ги държаха да не мърдат, а Хипократ с четирите си ръце изпълняваше началните и крайните изстрели.

Нощта настъпи, но включиха осветлението и работата продължи. Докторът спря да се нахрани, когато отметнаха първата хилядарка, върна се под терасата, откъдето ги наблюдаваше Смалли, и каза:

— Подай ми ръка.

Смалли беше свидетел как дечицата едно след друго заспиват кротко и огнените петна изчезват, и въпреки грубиянския си характер се чувстваше задължен, така че помогна на доктора да се качи.

Доктор Матусал тъкмо влизаше в бунгалото — с пазач зад гърба естествено, — когато Смалли изврещя.

— Сега пък какво има? В попита докторът.

— Заразен съм! — проплака Смалли и смъкна шлема си.

Лицето му бе започнало да почервенява, по ръцете му избиваха алени петна.

— Е — каза докторът, — по-добре кажи на стражите си, че ще трябва да те лекувам, да не помислят, че те убивам, и да не ме гръмнат от любов към шефа си.

— Не го стреляйте! Не го стреляйте, каквото и да направи! — извика Смалли.

Осмината пазачи се отдръпнаха и загледаха нервно как докторът вади хипопистолета и спринцовката. Още повече се изнервиха, когато той започна да мушка дългата лъскава игла в гръбначния стълб и в мозъка на Смалли.

Първият изстрел на пистолета премахна петната, последният го приспа и доктор Матусал най-после влезе в бунгалото, за да хапне и да си отдъхне.

Последвалите дълги часове се оказаха наистина изнурителни. Стигаше им само да обработят тридесет и осем хилядите хлапета и да премахнат кожната им алергия, да не говорим за останалата работа. А за да се усложнят нещата още повече, членовете на екипажа на враждебния кораб продължаваха да капят един по един. Надрасканата набързо бележка от заместника на Смалли например пренесе заразата на самия кораб. И когато все още здравите членове на екипажа се опитаха да донесат страдащите си колеги, те самите клекнаха.

Изстрел с хипопистолета за премахване на петната. Седем инжекции със седем различни неща на седем различни места в тялото на всеки пациент. Още един изстрел, за да ги приспят за няколко часа.

Доктор Матусал не спа. Поддържаше бодростта си с помощта на мултитироид, което Хипократ не беше склонен да одобри. Но О’Хара рухна от нерви и физическа изнемога, преди да довършат десетхилядната бройка. Пушнаха го с два хипоизстрела и го оставиха в собствения му лъвски заслон да похърка някой и друг час.

А Хипократ и господарят му продължиха работата си. Доста време е нужно да обърнеш внимание на тридесет и осем хиляди бебета и на сто и десет чуждопланетяни, камо ли да ги лекуваш. Но след три дни бяха приключили.

Доктор Матусал се изправи и огледа акрите с все още похъркващите бебета. И редиците спящи астронавти. И петимата останали пазачи, порядъчно изнервени, които стояха предпазливо встрани и продължаваха да прикриват портата с мощните си оръжия.

Доктор Матусал помисли дали да не им даде да разберат. Но беше твърде уморен за това. Прибра се в бунгалото, изтегна се на дивана и заспа като праведник.

След осемнадесет часа, съвсем ободрен, той стана, изми се, погледна през прозореца към бодърстващите стражи и въздъхна.

— Хипократе, събирай багажа.

— Тръгваме ли си?

— И още как — каза господарят му.

Дребното същество набързо събра разхвърляните принадлежности в удобен, макар и доста тежичък денк.

— Иди да вземеш О’Хара и го донеси тук — нареди докторът.

Хипократ отфуча да прибере началника на опитната станция и скоро се върна — носеше го с лекота с една от ръцете си. С други две надигна тежкия като канара денк и се помъкна след господаря си. Петите на О’Хара се влачеха в прахоляка. Доктор Матусал крачеше уверено и попипваше двата си бластера.

Петимата при портата гледаха бдително иззад бойниците на двете странични кули. Нямаха никакво намерение да пускат тримата навън, но в същото време изпитваха безпокойство, защото не бяха сигурни дали шефът им и всички останали изобщо ще се събудят.

— Спри или ще стреляме! — викна отдельонният им.

Доктор Матусал небрежно натисна едно от копчетата на мантията си и то избръмча — и продължи да крачи напред.

— Спри! — извика отдельонният. — Спри и се върни, докато не се уверя, че ще се събудят, или ще те убием!

Доктор Матусал спря и погледна тъжно към петимата на стените. След това изведнъж отскочи вдясно и бластерите му посяха огън.

Три изстрела се насочиха към него. Три изстрела отскочиха от защитния му екран. Петимата пазачи се срутиха от стената на овъглени купчини, сред пушек и капки разтопен метал.

Докторът се обърна, за да се увери, че екранът е защитил и Хипократ, след което рязко закрачи към „Морга“.

Там нямаше пазач, тъй като оставеният на пост беше извикан от кораба. Доктор Матусал се мушна през люка, посочи на Хипократ къде да остави О’Хара и обиколи кораба, за да провери дали е във форма за излитане. Повреди нямаше и след пет минути той уверено се отпусна в креслото пред контролното табло и затегна коланите.

Натисна звънеца за старт и получи бодро потвърждение от Хипократ. „Морга“ изфуча мощно нагоре и увисна на пет километра височина.

Всичко долу изглеждаше съвсем мирно. Тъмната зеленина на джунглата, ограждаща сребристите езера, радваше очарования му поглед. Докторът гмурна „Морга“ надолу и изпрати пет мощни заряда в корпуса на бойния кръстосвач, превръщайки го в нагъваща се димяща маса разтопени метални руини. Отново се гмурна към друг участък на юг и плесна два залпа в извисяващата се купчина строителни материали и муниции, наслаждавайки се на красиво издигащия се пушек и на стрелкащите се из него кървави отблясъци на взривяващи се снаряди.

Това му донесе най-голямото удовлетворение.

После се насочи право нагоре през атмосферния слой и потъна в черния комфорт на абсолютната нула, поел курс към дома.

— Викам Център — обяви той по микрофона. — Викам Център. Матусал. Матусал. Викам Център…

— Ей, обади се най-после! — отзоваха се от Центъра, на разстояние една десета галактика.

— Докладва Матусал.

— Какво става бе, Матусал? — прекъсна го припряно доктор Котъри от Центъра. — Изпратили сме пет флотски ескадрили и те търсим от месеци. Побъркахме шест империи! Къде беше?

— Докладвам — каза доктор Матусал. — Включи на конфиденциала.

И заговори в петвълновия микс, който беше отчаял поколения криптографи, откакто ВМО го въведе преди двеста години.

— Опит на чужда извънгалактична раса да изгради база за щурмови атаки срещу Земята. Първи независими от галактичната система полети, срещани досега. Ръст около три четвърти от нормален земен. Въглеродни хора. Почти дубликат на човека, но с липсващи тъкани, съществени за емоционалния баланс, в това число липсваща мозъчна струна, свързана с добротата, грижата и чувството за справедливост. Изградили са склад за припаси и муниции, но не са имали възможност да транспортират работници и войници в достатъчно количество. Затова са използвали цистерните на Опитна станция на Земеделския отдел на Горгона, като са отвлекли една гемия и са подменили съдържанието на колбите. Много разумни. Очевидно имат добре развито и действащо разузнаване. Водачите им са добре обучени, говорят английски. Разпознават се по необичайната си сила. Жизнен цикъл твърде кратък, достигат зрялост след около шест месеца поради емоционални дисбаланси и ранно развитие на половите жлези. Лесно се разпознават поради ранното съзряване.

— Процедура на лечение и справяне със случая — продължи докторът сбито. — Разкрити формулите на генните им матрици, изолиране на липсващи клетки, влияещи на развитието им. Синтезиране на клетки и инжектиране в подходящи зони на тялото, където ще се хармонизират с основната им структура. Лесно се поддават на ягодова алергия и получават болезнени поражения. Всички същества бяха локализирани и всички изкуствено отродени бяха заразени с нея, за да могат да бъдат подложени на лечение. Всички бяха подложени на процедурата и оставени в спящо състояние, с изключение на петима, които не се поддадоха на алергията. Препоръки. Свържете се колкото се може по-скоро със Земеделския отдел на Съединените щати и ги уведомете за следното: наетият от тях кораб „Скитница“ е унищожен. Станцията им на Горгона е изоставена, но не е пострадала. Ахноидите се оказаха подкупени от извънгалактяните и на тях не може да се разчита повече. Уведомете ги, че станцията Горгона вече е заселена с около тридесет и осем хиляди извънгалактяни, превърнати в човешки същества, и че бързо трябва да изпратят спасителна експедиция, която да се погрижи за тях, тъй като нито един индивид не е по-възрастен от дванадесет години, а повечето са на шестмесечна човешка възраст и се нуждаят от грижи. Експедицията трябва да е въоръжена, но трябва да включва и няколко дузини опитни детегледачки. Горгона вече може да се смята за населена с хора.

— Продължавам на нормална скорост към базата за ремонт — приключи доктор Матусал. — Моля пратете някого да проветри апартамента ми, за предпочитане госпожица Елисън. Това е всичко.

И изключи предавателя.

— Това е всичко! — възкликна свестилият се О’Хара. — Превръщате трийсет и осем хиляди и сто и не знам колко си странни извънгалактични нашественици в човешки същества, и на това му казвате „това е всичко“! Човече, чувал съм какви ли не легенди за Воините на светлината, но така и не си давах наистина сметка какви супермомчета сте вие!

Доктор Матусал го изгледа с досада и каза:

— Хипократе, вече сме си почти вкъщи. Я дай онези две последни бутилки вино.

Допълнителна информация

$id = 8461

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Л. Рон Хабърд

Заглавие: Воини на светлината

Преводач: Валерий Русинов

Година на превод: 1997

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: сборник разкази

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1115

Л. Рон Хабърд
Воини на светлината

Робърт Силвърбърг
Предговор

За автора

Встъпление

Доктор Матусал

За жената

Лудостта на Нейно Величество

Скъпите роби

Големият въздушен монопол

Чума

Стабилна инвестиция

Доктор Мама Матусал

Земеделски отдел

Нетрайно

Да се пази под консервиращо облъчване

КОНЕ

Л. Рон ХабърдВоини на светлината

Робърт СилвърбъргПредговор

За автора

Встъпление

Доктор Матусал

За жената

Лудостта на Нейно Величество

Скъпите роби

Големият въздушен монопол

Чума

Стабилна инвестиция

Доктор Мама Матусал

Земеделски отдел

Нетрайно

Да се пази под консервиращо облъчване

КОНЕ

Л. Рон Хабърд
Воини на светлината

Робърт Силвърбърг
Предговор