Блага Димитрова
Ключ

1

От детството ми ли изпратен сняг

засява вечерта със светлина?

Към топлата хралупа се прибирам

при книги недочетени

и недопита изповед.

А хрипката на вятъра

заседна в гърлото ми като самоукор,

задето много закъснях.

Но де е ключът?

Цяла се претърсвам,

обръщам паметта си като джоб

и в раните си бъркам… Няма ключ.

От стръвно бързане навън в света —

дали съм го забравила отвътре?

Или през пръстите ми се изниза,

доде зашепях облаци?

Или за шум го размених?

Изскочих млада, щурава,

по стълбището рукнала,

от пяна цялата,

а се завръщам утаена,

задъхана, обрулена до лист.

През две-три стъпала се спирам

да ме настигне изнурената душа.

2

Душа, разкъсах те на струни,

начупих те на ключове

за забранените врати.

А в бързеите на годините

изпуснах онзи малък,

едничък ключ за у дома.

Сега къде и как без ключ?

3

Без ключ в света си по-зле

от пътник без билет

и без юзда ездач,

и кораб без звезда.

Без ключ не се отваря

ни поглед, ни усмивка,

ни дума, ни мълчание,

ни глъб, ни висина.

Без ключ баща ми само

минава през стени

и през залостени врати.

За мъртвия прегради няма.

Ах, с колко скръб ме гледа —

не може той да ми отвори,

за да се прибера

най-после у дома.

4

У дома — магията на тая дума.

Дим се вие или щъркел над комина в сур калпак.

Котка с бял мустак небето гъделичка.

Стряхата цвърчи — гнездото на лястовици.

Зарзали валят в тревясалия двор.

И вратата денонощно е разтворена за спомена.

У дома — познат и приютяващ мирис

на ютия върху ризата изпрана на деня,

на мъхнатобузи, лунни дюли — лампи над долапа,

на кълбяща пара от чорба копривена,

на нощувал в орехова шума шал,

на излъскан като длани праг от ходилата милващи —

тъй пропит от чистота, че не посмявам

да пристъпя с тая прах и кал от гузния си път.

5

Път — проточен повик към света.

Свят — крайпътен префучал пейзаж.

И какво от всичко ми остана?

Кръпки от лицето на света,

произволно снадени у мен

като счупена гротескна маска.

И реактивният начален тласък.

6

Тласък не първопричинен ме понесе,

а невидима, незнайна, крайна цел.

Скъсах всички родови, орисани ми връзки

като ремъци на чизми, стягащи кръвта.

И се втурнах боса под небе от вятър.

Хлъзгах се и падах като негър на леда.

Вкопчвах се за своя дъх и се изправях.

По въже от нерви все над пропасти вървях.

Приключения — да търся ключ за цялост.

Низ от изключения — фалшиви ключове.

Натежа сърцето ми като желязна хлопка

и по-властно ме влече магнитът на целта.

Ето, че остава онзи най-последен о̀тсек —

да осмисли или обезсмисли целия ми път.

През мъгли и шум и халосни слова

все по-близко мержелее тих светлинен зов.

Ти ли си, загадъчна, неозаптима цел?

Все към тебе ли съм се стремяла в изнемога?

Дъсчена кръстачка като тлеещо разпятие.

Моята Голгота води към един прозорец.

7

Прозорец, втренчил в мен очите на дете,

очаква моето завръщане към тях.

И в сянката на вечерта запалени,

очите са превърнати в прозорец.

На дъното на зѐниците им блести

планински връх с неопетнен и вечен сняг.

И сключеният хоризонт отвсякъде

ме впримчва да вървя към светлината.

До тук.

И до сега.

Остават две-три стъпки само.

И ще си вляза в детските очи сама.

8

Сама стоя като изпъдена

пред собствената си врата.

Там вътре е потънала в креслото

прощаващата сянка на баща ми.

Шпионката вторачва в мене

угасналото майчино око.

А бравата е лед — студена,

забравена от мъжката ръка.

Не се долавя от пианото

ноктюрно с романтичен ромон.

Пресъхнали са всички гласове.

Звънецът изрешети празнотата.

И детски стъпки не дотичват

с най-радващата радост на света.

Защо не ми отваря никой?

9

Никой не ще надникне никога

през ключалката в същността

на семейния улей.

От небесните наблюдателници

слепи ли са облещените звезди —

гледат, без да ни виждат.

Истински Хирошими и Черно̀били

вътре зад омълчания праг

инфарктно се разразяват.

А земята не трепва едвам.

10

Едвам се облягам на стената

на своя дом, за да стоя изправена.

И кротко ме подкрепя той.

А всъщност аз със рамо го крепя,

за да не рухне… Тънка е стената

илюзия за вътрешна опора.

Единственият мой заслон

срещу разрухата отвън…

11

Отвън не ще подслушат и сенките

за какво стените мълчат

като заклети.

Всеки дом си укрива тайната,

сякаш в пазвата си държи

живо̀вляк на жива рана.

Тя кърви и тлее запушена,

няма никога да преболи,

няма и да завехне.

Само не знам защо понякога

се разлютява като оса

и ме жили без жалост…

Ах, добре си знам аз защо.

12

Защо не носех като днешните деца

на шията си вместо кръст,

миросан със благословия,

нанизан ключ от бащиния дом,

да ме закриля по изгубения път

в света̀ обездомѐн?

И да ми носи нов късмет

като намерена подкова.

13

Подкова в ъгъла на прага

като разчупена окова —

тя щастието на дома

ковеше, без да вдига шум.

И хоризонтната подкова

пред прага син на Мирозданието

закриляше със светлина

всеобщия ни роден дом.

14

Дом! Дум-дум-дум! Отвори!

Дом — кръстопътен друм.

Дом — моя крепост картонена,

извърнал от мен лицев спазъм,

заклещил врата като челюсти,

защо не ме пущаш да вляза?

Как вие бездомникът вятър!

Наказваш ме права отвън

за цяла нощ или завинаги?

А как се създава нов дом,

когато е паднал снегът?

Дом, по домашному строг,

какво не можеш да ми простиш?

Какво табу накърних,

какви завети погазих,

какъв висш закон на Дома

кощунствено наруших,

че ти ме изхвърляш в това

немито чистилище — стълбище?

15

Стълбище вито — Живот.

Вярвах наивно, че аз те изкачвам,

без да стъпя на ничий гръб.

Всъщност всяко стъпало е гръб.

Сянка връз сянка вградени.

Крути каскади от подути крака.

Стълпотворение от кариатиди.

Те се катерят тежко нагоре.

Стълби от поколения.

Носят идващите след тях.

Вавилонска кула от гърбове.

Все по-превити. Все по-задъхани.

Тъкмо да стигне по-горен етаж,

рухва носачът и става стъпало.

Още е топло. И ето, следващият

вече е стъпил на клетия гръб.

Може би той ще достигне тавана.

А над тавана ще се открехне

през отвъдната капандура

витата стълба на Млечния път…

Стълбище — старо, гърбато стоного.

Някога литнах от гръб на гръб.

И подложих гърба си товарен.

За да се качват други сега.

16

Сега като онзи пиян глупак,

изгубил в тъмното ключ,

а пък го търси под лампата —

така си търся ключа и аз

не в тъмния зев на забравата,

където го изтървах,

а в обръча светлина

на виденията от някога.

17

Някога под изтривалката ключът,

верен пазител на къщата,

в явния тайник спокойно укрит,

без да го пипне чужда ръка,

чакаше моята капнала сянка —

да й отключи тъй мелодично

скута на одомашнѐната тишина.

18

Тишина, ще те заваря ли?

Майка ми със ситни стъпки

все насам-натам като совалка

твоя губер изтъкаваше,

благодатна тишина.

Нишки от опитомени полъхи,

от привързаност без възли,

от вини без обвинения,

от спокойствие без упокой,

от здрачаване без угризения.

О, в такава бистра привечер —

тас вода за пътник отмалял —

бих за миг прозряла Замисъла

на Вселената… Но късно,

късно в тишината се завръщам.

19

Завръщам се от свят

на всякакви заключени системи

с вериги, катинари,

бронирани безбройни брави,

алармени сигнализации,

шифровани ключалки,

секретни отварачки,

насочени монитори,

магнитни знаци,

скрити камери,

командни електронни пипала,

кодирани бутони,

задънек-коридори,

лукави люкове,

опушени стъкла,

тунели аварийни,

самозаклещващи врати,

червени стопове,

роботи с непропускащи очи,

релета, спусъци, капани,

прищракващи отвред.

20

Отвред насъбрах

от дълго, налудно лутане през годините

огромен и тежък сноп ключове.

Едвам го довлачих

като ехтяща зловещо верига на ка̀торжник,

която препъва нозе и ръце.

За сънища ключ

и ключ за петолинията на жиците,

и ключ за ребуса на любовта.

И ключ за стиха,

и ключ за единната формула на Вселената,

и ключ за тест на Съдбата и проч.

От глава до пети

окичена с ключове като скачаща кукерка,

не мога избяга, не мога се скри.

Дрънча отдалеч

и трескаво се претърсвам за една неизречена

ключова дума под ключ.

21

Под ключ мои мисли —

зад стените на слепоочията.

Под ключ мои сълзи —

зад решетките на ресниците.

Под ключ мои рани,

зад собствения си огън спечени.

Под ключ мой език —

зад резето на зъбите.

Мълчание с кладенчов ек

капе връз камъка на гърдите ми.

Додето избликне речта,

облекчавайки болката.

Само дайте ми ключ —

дума една-единствена!

22

Единствена обич, изсипах

в твоята нежна шепа

шиповете на зли въпроси.

Очи в очи ли сме слепи,

устни в устни ли жадни,

душа в душа ли самотни?

Дочакана обич, стоварих

на твоето крехко крило

камъните на моя страх.

Изтървам те безвъзвратно

през девет сухи дерета

от едната в другата стая.

Обречена обич, засенчих

твоя слънчев смях

с облака на съдбата.

Дълбая стената на въздуха,

за да докоснем през процепа

търсещите се пръсти.

Последна обич, отбранях

твоята свобода

с катинари коварни.

Ако един за друг се изгубим —

далече в себе си, —

тогава ще се намерим.

Отчаяна обич, накажи

с доживотна прошка

виновните пред любовта!

Невинните ни вини са безчет.

23

Безчет разнозначни, разнокалибрени,

разноезични ключове —

тежат като воденичен камък на шията

на пътника през 20-ия век.

За Кафкиански замък ли,

за Вавилонска кула или за затвор,

за концлагер или за лудница,

за рай или за ад?

Объркани, кой за коя врата,

за коя каса, за коя картотека,

за чие чекмедже, за каква витрина,

за кой таен архив, за чий кабинет,

за чие досие,

за чий сейф?

Висят като котва в пробития нос

на кораб — удавник на дъното.

24

На дъното на мрака,

ако намери някой някога

един ръждясал ключ —

се умолява само

да го провеси върху гвоздея

на падаща звезда.

Така при мен ще стигне,

доде блуждая в междусъние

от праг на праг без дом.

25

Без дом — под проливно небе,

в тъмнини безадресни,

сред панелни термитници,

в чуваеми клетки,

без резонанс на взаимност,

в самота, в пустота.

Това всичко е още нищо пред:

Без дом — под домашния покрив,

в задомения здрач —

там е истинската бездомност,

когато един по един

си отиват най-скъпите

и ти осиротяваш безспир.

26

Безспир, додето се стълпотворяха колекции

от накити, марки, антики, монети,

от звания, ордени, титли, награди…

Аз суеверно издирвах ключове,

ръждясали, изпозабравени, запокитени,

откривах ги в белези незаръбнали,

изнизвах ги в броеници от поменници,

наточвах на брус от буца в гърлото —

дано отхлупят архивите бухалски,

дано отключат слепите склепове,

където са скрити присъди скалъпени,

скалпирани помисли, клетви — клеветници,

окаляно име, задръстени доблести,

посипани с пепел поеми, послания —

да ги възкреся със секретния ключ.

27

Със секретния ключ на Словото

исках да отворя запрения път.

С ключа от древните митове

исках да отворя днешния ден.

С ключа на ораториите на Бах

исках да отворя хаоса.

С ключа на хипнозните лозунги

исках да отворя сърцето.

Не пасва! Запецва!

С ключа на теорията

исках да отворя обществения възход.

С ключа на самозвания разум

исках да отворя Природата.

С ключа за успеха

исках да отворя щастието.

Със шперца на обещанията

исках да отворя бъдещето.

Заяжда! Не се превърта!

Кажете, пророци, певци, философи,

кой е верният ключ между всичките?

28

Между всичките тези объркани ключове

къде те изгубих, пиринчен ключ,

отлят от слънце, да открехнеш детството,

а в него — всички тайни и чудеса,

и с теб да отключа най-сетне себе си.

29

Себе си изковах за ключ,

цяла се свих, втвърдих, встоманих,

за да се вмъкна в ключалката

и да отворя Смисъла.

Вия се, суча се, преобръщам се,

пиля си упорития врат,

с касоразбиваческа страст

в Тайната да проникна с взлом.

Тъкмо ми сякаш прещрака,

сякаш проблесна светкавичен лъч,

и се счупих от болка на две.

Крехка ли моята сплав е за ключ?

Или отливката ми е за друго?

Или наопаки се извъртях?

Вътре сама запречих ключалката.

Вече не мога дори да надзърна през нея.

Както кост си заседнах на гърлото.

В този тъмничен, закучил се чеп

почвам едва-едва да долавям

родословния космически кръговъртеж.

Центробежно и центростремително —

колкото по̀ натясно и в мрак,

толкова по-затегнато, по-пружинно,

ме завинтя в собствения ми ритъм.

30

Ритъм — кръвообращението на Земята.

В мен извира от прадревното ми родство

с планините, със реките и с морето.

Без да спре, кръжи чекръкът на живота,

намотал кълчищата от дни и нощи,

насновал годишни пръстени в стеблото.

Как не се завива свят на световете

в тази вечна, безконечна въртележка?

Кой ще ми отключи хитрата й хватка?

31

Хватка на боговете е ритъмът —

люлката на битието.

Той изравнява всемирните зорки везни.

Тъкмо свръхнова звезда избухва,

ритъмът впряга я в орбита

и я завърта, додето я угаси.

Пролет току-що се пукнала,

вече догаря лятото,

есен посърва и зима ресници скрежи.

Тъкмо си се разсъмнал,

да се огледаш наоколо —

клюмнал от преумора, хайде да спиш.

Тъкмо във валса завихрена —

майка ми с мен натежала

и ме повила в своята руменина.

Тъкмо баща ми разряза

кървавото сърце на динята,

и смъртта заби в сърцето му нож.

Тъкмо налучках стъпката

на стихотворния ритъм,

и битът ме прещипна в своя скапан капан.

Хайде, повтаряй обредния

трафаретен размер!

Тежко и горко, който го наруши!

Вселенското равновесие ще наруши.

32

Наруши, разчупи, пръждосай

този ритъм скандиран, регламентиран

на богоугодния крепостен кръговрат.

Затръшни, изкърти вратата,

задгърби вечерята си втрещена

и дори не се обръщай назад!

Упорит, рутината срутил,

изкормил летаргията на корена,

нова ритмика на живота кови!

Докато осъзнаеш стъписан,

че и ти си една от безбройните брънки

на ритмичните милиардолетни вълни.

Че си само един синкоп,

един придъх, зяпнала пауза,

та отново ритъмът да набере темп.

Всемогъщ и още по-същностен,

да разлюшка приливи — отливи

на всемирния океан, дето плуваш и ти.

33

И ти разбираш:

за да се държиш все още над вълните,

все още да поемаш въздух,

да бие в слепите очи все още пулс —

дължиш го просто

на този влян в кръвта утробен ритъм,

пренесен в детската ти люлка,

люляна от напевна майчина ръка.

И ти си всеки.

34

Всеки в люлката си.

Птицата във въздуха.

Рибата в морето.

В алчността акулата.

Старият рибар във лодката.

В своя стих поетът.

Стражникът в страха си.

Властникът в ласкателството.

А човекът най-накрая

в скута на земята,

вкопчил ключ за тайния

свой отвъден дом

в празната си шепа…

Каквато го е залюляла,

такава ще го долюлее.

35

Люлее ме копнеж от детството.

Да срещна Бъдни вечер.

Сняг от сбъднат спомен

се рои на светулки у мен.

Край постната трапеза

свещ от свещ се пали

и душа от душа.

С тамян се прикадява

и лъхва на утеха,

на упование и любов.

А бъдникът в огнището,

разгорен в очите,

с огъня ни е слял.

Възлитаме в молитва

над себе си самите,

над страха, над смъртта.

От вените небесни

кръв ни се прелива.

И запява плачеща звезда.

Благословен бъди,

насъщен като дишане,

вездесъщ като светлина,

от пулса на Всемира помпан,

завъртан от Земята,

вечносъщ, вечнонов —

Животодаен ритъм.

От сняг — в цвят.

От цвят — в сняг.

36

В сняг пречистена да снема

маските от дом и свят.

Сяда срещу мен лъжата,

гледа ме очи в очи.

Аз се правя на усмивка,

тя се прави на лице.

С топка сняг да я замеря,

както в детските игри.

В снежна маска да превърна

изкривените черти.

Да започнем отначало с истина…

За кой ли път?

37

За кой ли път повтарям

все същото на дъщеря си:

— Недей забравя ключа да си вземеш!

А тя ми повтаря моите думи

отпреди четвърт век:

— Добре де, разбрах! —

И хуква с моите

смахнати стъпки навън.

Какво мога да сторя,

освен да повторя след нея —

прихлупен,

майчиния си силует зад пердето,

да гледам как я поглъща

същата отдавнашна вечер

и същият мрак между нас

да расте и расте.

— Поне за миг се спри!

Не се изпречвай пред себе си!

Извърни глава!

И пътя към душата си потърси!

Че после има да ровиш

земя и небе

напусто за ключ…

А тя ми маха нехайно

с моята млада ръка.

И гони ли, гони вятъра.

38

Вятърът наду в комина гайдата.

И пълна е възглавницата с вятър.

И замотан е вятър из косите ни.

И вятър през ребрата ни фучи.

Защо все търсим любовта несрещната

къде ли не, но никога край нас.

А тя е близко… О, ще я съзрем,

когато е отминала завинаги.

Ще я познаем по следите в пясъка.

Каквито сме, такава е и тя:

недопрозряла, непохватна, скършена.

И вместо сноп — пожъната ръка.

39

Ръка ме потупва топло по рамото.

И чувам тихия бащин глас:

— Не се отчайвай!

Старателно потърси!

Прерови, разпори

подплатата на паметта —

дали този ключ не е нейде у теб!

Озъртам се —

няма никой наоколо.

По стълбите стръмно се спуща мрак.

И хлуе хлад неприютно.

И само едвам

една светлинка ми тлее на рамото

като белег от сън.

И сенки угаснали се събуждат.

40

Събуждат се от бялото небитие,

клепачи изпод слепи преспи приповдигат

несбъднатите мои образи.

Причакват ме отвън пред бащиния праг,

с очи, замръзнали две сълзи, ме пронизват —

безмълвни снежни изваяния.

Една обичаща, обичана жена,

загърнала в прегръдка утрото — пиета̀

с кърма на буци лед в гърдите си.

Една самотница с решителни черти,

защитница на поругани идеали,

стърчи като разбита статуя.

Една високо вгледана, почти луна,

безсънница над клинописа на звездите,

с език — шушулка лед — зад зъбите.

Възможните ми, чисти, истински лица

едно след друго идат и ме изтезават

с въпроса как съм ги погубила.

И най-бленуваният облик между тях,

отлят от доброта, за гушата ме стисва

със шепа, недарила радости.

41

Радости ведри, възвишени,

гоних ви носталгично далеч,

а пък вие били сте редом.

Като цвете съм стъпквала чудото,

дето най-чудното му било:

всеки божи ден да възкръснеш.

Да разтвориш двукрило прозореца,

да ти кимне едно дърво,

в дело делнично да се запретнеш.

Вечер на глътки в приятелски разговор

под резбован потон от асма

гроздето на звездите да зобнеш.

И с мъртвите да се срещнеш насън.

42

Насън обувките си свалям пред вратата

и влизам в бащиния дом на пръсти като в храм,

избягала от блокове — кошмарни кошери.

Тук всяко нещо е поставено на място.

Макар и закъсняла, моят стол не е зает.

И аз в света най-сетне си намирам мястото.

Вечерята претоплят, докато ме чакат.

Разчупвам хляб с кора в загар от минали лета.

И думите си вкусваме на залци хръскави.

Развързвам бежанешкия вързоп на дните.

И прежните премеждия обръщаме на смях.

Но изведнъж ме сепва нечие отсъствие.

Озъртам се — столовете край мен са празни.

Око в прозореца наднича с бяло на слепец.

И черен сняг се сипе върху мен през кюнеца.

От стая в стая тръгвам, скъпите си викам,

но никой не откликва, само вятър засвистял

снове безсънно като таласъм по стряхата.

И хуквам в двора, погната от детски ужас.

Навън е нощ. От свода чер се устрели звезда

и право в кладенеца. Ясно чувам цопване.

Надниквам в гърлото му и какво да видя:

в бездънна, черна глъб блести пиринченият ключ

и звънко ми намига, изтърван от детството.

Пък аз във възрастното наявѐ все търся…

43

Все търся да си спомня

какво щях да си спомня.

Един пейзаж гобленен,

от майка ми извезан.

Очите й залезли

изгряваха през него.

Свалих го — старомоден

за ритъма джазиран.

И зина на стената

петно като каверна.

Грам още пустота и

душата ще прелее.

Днес бод след бод набожно

извезва паметта ми:

Познат изтънчен профил

върху гергефа сведен.

И без да се намръщи

в прозореца небето,

се влива на гоблена

през майчините пръсти.

А аз седя на прага —

въргалян речен камък.

И „Цвете мило, цвете красно“

си звънкам на триола.

Пронизва ме с иглата

изнизан миг от детството…

44

От детството ми ли изпратен сняг

засява вечерта със светлина?

Стоя сама, бездомна пред дома.

Една снежинка на дланта ми кацва

и милосърдно се топи в сълза.

Поемам я с надежда вместо ключ.

Да ми отключи жажданата нежност —

последния и първия ни дом.

1

Дом — мит. Дом — ад. Дом — дим.

Дом — моя крепост наопаки,

където съм въдворена.

Градя го с рушене на себе си.

Керемида по керемида — крилата ми.

Греда по греда — гордостта ми.

Пирон по пирон — перата ми.

Кирпич по кирпич — мечтите ми.

Какво остава от мене?

Окъртена кариатида.

Вградена сянка на птица.

А другият вариант — без дом.

2

Без дом… Защо ми е дом?

Светът ме зове през прозореца —

разгърден, безкраен, световен!

Но трябва прозорец, за да го съзра.

Така е устроен гледецът ми.

Отвътре навън — копнеж.

Отвътре навън — почуда.

Отвътре навън — към всичко.

Без дом — това е без свят.

Стоя на прага и питам се:

Какъв смисъл влагам в символа „Дом“?

Каква му е всъщност ядката?

Какво е днеска домът?

3

Домът ми друго нямаше освен

една топола пред прозореца —

закрилно, задомяващо присъствие.

Сега е запустял, ограбен, чужд.

Над мен — оцъклен дънер от небе

с отсечена глава на месечина.

И аз бездомница съм у дома.

И дом в стените на дома жадувам.

4

Жадувам домашната атмосфера,

от извора в детството вдишвана.

Какъв е съставът й? Тя ли ще лъхне

от климатичната инсталация?

Къде е последният адрес на уюта?

В сандъка ли на телевизора?

В запаси ли струпана е топлината

наред с алкохола в хладилника?

Дали ще запълните с вносни вещи

празнината, от прага зинала?

Дали прословутият микроклимат

е в мирисната мимикрия?

Или домът се издими през комина

със живия огън в огнището?

Издимен, издомѐн дом.

Обител на разбита любов.

Къде са сенките, заиграли

от пламъците наоколо?

Защо замлъкнаха гласовете

в семеен кръг на трапезата?

Замръкват ли още да чешат езици

по събрания таралежови?

И кой дома от дома изтръгна,

превръщайки го в общежитие?

Ще си взема куче — дано надуши

на дома следите изгубени.

И всеки срещнат ще питам: Не е ли

попадал на дом случайно?

5

Случайно може ли да има

спокойствие над твоя дом,

когато вън е ад и хаос?

Говориш тихо, но отвред

нахлуват през стените крясъци,

заставяйки те да крещиш.

И ти крещиш, за да те чуят.

И близките крещят на теб.

Балсам е само глухотата.

А врясъкът със врящ катран

пробива ушните ти тъпанчета.

И хукваш сякаш от пожар.

Далеч от пъкъла домашен!

Далеч от обич и от дълг!

Далеч — в света обездомен!

Спасително поредно бягство.

6

Бягство — убежище безприютно,

накъдето ти видят очите.

Себе си да намериш отново,

насаме със себе си да останеш.

Между безпаметни, тъпи тапети

в някаква стая — хотелска килия.

Пълно възглаве със сънища чужди

всмуква твоето жадно безсъние.

Мисълта ти пълзи по тавана,

както охлюв, увиснал над пропаст.

Целостта ти — отвън навътре.

Същината — отвън навътре.

Глъбините — отвън навътре.

Но не губи ключа за дома си,

че тогава и ти си загубен.

Суеверно по детски ще стискаш

своя палец в празната шепа.

7

Шепа пръст върху вас, които

някога ме обичахте.

Сякаш пепел посипвам в огнище

върху живи въглени.

Още да тлеят до идната среща

в тъмната нощ очите ви.

Никъде другаде не съществувам

по-хубава и по-чакана.

Шепа пръст вместо думите, дето

не произнесох никога.

Шепа пръст от земята в земята —

брачното ложе за всички ни.

Все по-студено, все по-пустинно

става без вас наоколо.

Все по-далече сте вие, които

истински ме обичахте.

Шепа пръст върху вашите шепи,

топли и пълни с прощаване,

прелетни птици — преди да отлитнат,

тръпно ми кацат на рамото.

8

На рамото на любимия бях цигулка.

Склонила глава, в дъха му заровила дъх,

усещах стаена как той извлича от мене

най-чистите тонове и ме превръща в музика

с една астрална вибрация на нежността,

чието верижно ехо все още отеква

дълбоко из пещерите на моите сънища.

9

Сънища — подслон за безпризорната.

Най-силната любов не свърта дом.

Витае тя в отворени селения.

От дъжд и вятър си плете гнездо.

От птичия си нокът драскотината

сама разчопля — да не зарасте.

Сама си изкълвава тя зениците,

изпречва се пред себе си сама.

И гонена с нагон на самохищница,

опазва вечни само мимолетности.

И най-потайната й глъбина

от най-повърхни полъхи се буди.

10

Буди ме тихо, познато до тръпка

хлопване посреднощ.

Грижно за нещо ме предупреждава

майчината ръка.

Аз се размислям, вторачена в мрака:

нещо ли важно проспах?

Нещо забравено ли нашепва

вехтият скърцащ скрин?

Призраци от корнизите слизат,

тъжни усмивки ръмят.

Люшват ме сенки скосени от клони

в пазва от зеленина.

И неусетно в сън се унасям.

Мириси. Спомени. Дом.

Майка ми с пръсти свещта угася,

сякаш лови звезда.

11

Звезда незадомена над покрива

на моя несменен дом.

И бомби почти го сринаха,

и люшка го земетръс.

Но в огън изпод пепелищата

той вдъхваше пак душа.

И все по-дълбока е тягата

на свечеряване към дома.

И все по̀ се свива сърцето ми:

какво ли ме чака там?

Дали ветровита бездомност,

сънуваща, че е дом?

Или като чаша от устните

издърпваща се любов?

Каквото да бъде, завръщам се,

мой дом прокуден… Прости.

12

Прости ми, дом, че те превърнах

в кръстовище на ветрове,

в оброчище на облаци,

в странноприемница за сънища,

в гнездо на стихове —

ту пълно, ту напуснато.

Прости, гнездо на стихове,

че те изплетох над комин

сред кухненските пушеци,

сред саждените грижи

и с птици ту прелитащи,

ту пак отлитащи, и пак…

Млъкни, сподавен вик за дом!

13

Дом — дим. Дом — ад. Дом — дар.

Руша го безспир и пак го градя

с разбитите тухли от себе си.

Ах, тресне ли болест, несрета, страх —

как топло е да сме заедно,

как липово лъха лечебният чай,

как тихо, благословено е

любов да прелива очи в очи,

сред развалините от думите

без думи сгово̀рно да се приютим

и в сумрака на покрусата

сами да си бъдем крепост — дом.

Дом — скут. Дом — срут. Дом — свят.

Земята търпя ли, търпя

от свои чеда — изчадия

да бъде до шушка опустошавана.

Като от смокове ненаситници

да й бъдат изсмуквани соковете.

Като от подути до спръсък пиявици

да й бъде излоквана сладката кръв.

Като от люти усойници с език раздвоен

да й бъде отравян нежният дъх.

Причерня на земята от мъка.

В тригодишница треска затресе се,

затътна, възкипна, продъни се.

Залитнаха тръшнати къщите,

комините куцо се сринаха,

градушка се сипна варосана

и зидовете — заградцици

погребаха живи стопаните.

А покривите — закрилници

ги затиснаха с плочи надгробници.

Послепя ли земята от ярост,

че тъкмо под нас забушува?

Пак ние ли, беззащитните,

за чужди грехове ще плащаме?

Или задето сме всичко понасяли

с мълчание проглушително —

земята потресена възропта?

Изровиха ни полузадушени,

с уста и ноздри затъпкани

от пепелта на собствения ни дом.

Събудихме се пътници в спрян фургон.

Бедняшка покъщнина на колела.

Огнище на кръстопътен вятър.

Детска люлка на земетръс.

Възглаве на преспа сняг.

Под възглавето в змийски възел страх.

(И моето детство се връща

с оракулски врясък на котката,

със бягство от топлия дом,

с порутено Търново, рукнало

по па̀терника към Янтра

като керемиден порой,

удавен в своето отражение.

С камбанарията, люшната,

тревожно звънтяща сама:

Дан! Дан! Дан! Беда! Беда! Беда!

По-страшна и от пожар —

че от огъня беж в реката!

По-тежка и от потоп —

че от водите беж на баира!

А от земята разпукната,

изригнала, издъно раздрусана,

заприличала на бурно море —

къде ще избягаш, къде?

Дан! Дан! Дан! Бедаааа!)

И пак разбит на отломки сън.

Будилник от следващ трус.

Нощем месец с обложен език

ближе раните на домовете ни.

Денем слънце с помътен поглед

опипва пресните рушевини.

А в нашите кошмари се преобръща

земята с потрес от хълбок на хълбок.

Не вярва земята на обещания,

при повик от плакат не ще разцъфти.

Разтърсва ни още из коренището:

— Опомнете се! Освестете се!

Приклекна на пътя ви Стражица

на стража на вашата съвест,

на стожер на вашата грижа,

на срута на неизвестното Утре…

И както проходил захвърля

опротивялата патерица,

така запокитиха спестовността.

Най-бедните бяха най-щедри.

А старците се лишиха за дълго

от скъдната си вечеря.

И шепите се изпразниха,

преизпълнени с доброта.

По стародавната орисия

спои ни бедствието в Народ.

Но къде планината потъна?

Но къде се пръждоса надеждата?

Стоглава ламя ли погълна ръцете,

за помощ протегнати?

В дъжда ли прогизна градежът?

Или несретница Стражица

е през девет морета далече?

Къде е епицентърът на съвестта?

О, през огън, пустини и джунгли

до отвъдния край на планетата

стремглаво на помощ ще се притечем,

ще забравим и близки, и себе си,

готови на всичко за другите.

Поклон! Но защо за рождените братя

не стигат широките жестове?

Или върхът, скован от полиран лед,

е глух и не дава ехо на техния стон?

И полазва ни лепкав шепот

на паника с тръпки-мразници:

— Всеки миг ви заплашва гибел!

Подривни къртичини. Сгромолясък.

Преселете се нейде далече,

потърсете си по-сигурна твърд!

А бабите ситно се кръстят:

— Къде да се денем, Господи?

Че нас ни не пускат гробовете,

че тук са ни вързани люлките,

че как се напуща земя?

Катунари край родния праг,

бездомници пред дома си.

Уют на сирашки приют.

Зиме върли фъртуни–фурии

фургона в бял хаос завихрят.

Лете жега жигосва ни кожата

с фургонното нажежено желязо.

Един след друг некролози —

черни гарвани кацат зловещо

по ръждясалите стени.

И кюнците свирят Заупокой в нощта —

на Стражица саможертвени жители.

И струва ни се, че вятърът

ще подкара фургона без път,

ще го завъргаля по урвите,

ще го затръска по зъберите,

ще го разтроши в пропастта.

И ние се стряскаме с ужас:

— Къде сме? Кои сме?

Живи ли сме все още?

А над нас разглобена Колата

сее Кумовата слама в пространствата

като нашия разпилян живот…

Страдалчица Стражица, страж на земята.

Нощ

Щом падне нощ, насън:

Люлее ме нелепа имитация

на кръговратен ритъм.

Опаяжинват ме като муха

бездарни копия от празници.

Неразличими до тълпа.

Еднакъв парников тертип букети.

Еднакви типови трапези.

Еднакви новини, вина, блюда.

Еднакви блудкави наздравици.

Боксува бъдещето в тях.

Ох, как бълнувам все с глава замаяна

за най-еднакъв делник!

Душа от думи, дим и смрад да проветря.

Да бъде свежо, потно, плътно, съзидателно!

А не конфекция живот.

Да бъда и самата аз пулсация

със свой, а не с диктуван ритъм.

Но звънва телефонът-пакостник.

И пак…

Предутрин

И пак приижда неизбежната

предутринна мержелина

над пролома от Беше до Ще бъде.

Векът си сменя козината.

В антените — разпятия на вятъра —

проскубаните му валма свистят.

Вихрушките косилки точат

по колосите от бетон и лед.

И звънко размразени небеса

в оцъклена роса от смях се пръскат.

Че косът се коси от трън на глог.

И първи голишарите врабци,

низвергнати, подхвръкват и чирикат

с трошици от надежда в човките.

А сиви гарвани прегракнали,

пребоядисали гръклян,

в обратна гама гаврите си грачат.

Ах, гаче хор архангели.

Приглася им без срам осарникът,

за глашатай на гласността

наежил пак преоценено жило: Бъъз!

А велемъдро будни бухали

върху оракулския клон

прокобят с гонг Дванайсетия час.

И чухалите ухат глухо: Чух! Чух!

Знам, вените набъбнали на Ритъма,

запушвани до спръсъци, до тромб,

ще се отприщят с избух изведнъж.

Но кипналото кръвообращение

додето се възстанови,

ще има спазми, хрипове и травми.

И ще се пукне с разрив на сърца зора.

Сред смесената врява дрязгава

какво да кажеш днес, освен

с безмълвен въздих Ритъма да срещнеш.

Утро

Да срещнеш с челен удар Утрото.

Но то изисква съответен ключ.

А всеки нейде си го е загубил.

И дири го в мъглата пипнешком.

При поголовното безключие

за отпечатъци от точен ключ

аз восъка на паметта дълбая.

До кръв разчоплям рани незавехнали.

И сенките на мъртвите зова.

Откопчвам вкочанените им шепи,

със всички сили стискащи ключа.

Той сякаш им е нужен за отвъд.

Не, нищо няма в кухите им длани.

Ала самите им ръце са ключ —

свободни, храбри, орно уморени.

Отключват те залостения ритъм.

Ден

Ритъм — противодействие на застоя.

Инерция на леността.

Революция и ритуал.

Питам — как да те овладея и преодолея?

Как да ти бъда вярна и да те променя?

Как да те повтарям неповторим?

Ритъм — люлка и мъртво вълнение,

сънотворно и труд,

танц и транс.

Ритъм — парад и обрат.

Ритъм — стихия и стих.

Махалото на часовника

и на бесилото.

Ритъм — мое дихание до без дъх.

Моя игра на прераждане.

За кой сетен път?

Предвечер

За кой път се убеждавам:

душителите на въздуха

от чист въздух ще се задушат.

Не им трябва друга присъда —

ни душна килия,

ни примка на вълчия врат.

Достатъчно е да ги удари

като плесник през лицето

струя от въздух свеж.

Как сякоха стръвно

дървета, езици и памет —

да няма глътчица кислород.

Да тегне задух, задух и страх.

Едно не успяха да отсекат:

бесилото на Васил Левски.

То бие ли, бие камбана —

пробива за въздуха път.

Вечер

Път зад гърба ми ляга изтощен.

Денят клони към заник.

Остава стъпка само.

Докапчвам шепата от светлина.

На дъното прозрачно

се утаява в мен

от целия напитък на живота:

аритмия в кръвта —

обърнатото ехо

от ритъма размирен на света.

А съдният гризач,

загнезден в съвестта,

на кръстен разпит все ме изтезава:

Защо не съм понесла

до края, до самия ръб,

орисания риск човек да бъда.

Каквото смогнах, сторих.

Опитвах се поне

със пулс да помпам спукания ритъм.

И жадна, може би

ще продължа импулсите

насън, щом падне НОЩ…

Сън

НОЩ — люлката на деня.

Но кой препъна ритъма?

Но кой го изрита назад,

прегази и задуши?

Напира отдолу изпод земята

от кръв — в корен,

от корен — в криле.

Напира издън душата ми

от сълза — в слово,

от слово — в сила.

Напира от мрак — в око,

от око — в кръгозор,

от памет — в бъднина.

Ще се изтръгне ли ритъмът,

или ще трамбова на място

от трап — в трап?

Ще бъде ли ДЕН?

Среднощ

Ден страшен за всички спящи.

Среднощ се стряскам от сън.

Ще дойде Видов ден.

Но ние дали ще го видим?

Невидим Видовден!

Защото сме много мъка познали,

а още по-много мълчали…

О, вярност! Алиби

за убийците в Нюрнберг.

Избирай: палач или плач.

Но има и трета възможност:

Достойнство.

Надявам се само на теб,

необратим, родилен ритъм.

Изригнал с първозданния взрив

в самия кълн на Вселената.

Вездесъщ като светлина,

едносъщен с движението.

Закодиран във Времето.

Вечносъщ, вечнонов,

насъщен с живото дишане.

Не може никой тиранин те спря,

кръводарителен ритъм!

От болка, от покаяние — да бъде ЧОВЕК!

От истина, от пробуда — да бъде ДЕН!