Живях дълго. Водих бурен, интересен и в известен смисъл поучителен живот. В течение близо на две столетия имах възможност да се срещам и общувам с почти всички забележителни фигури на нашия политически и духовен живот. А и не само на нашия. С някои от тях ме свърза голяма човешка близост, с други — също такава човешка ненавист. С някои съм разговарял с часове и дни, до съмнало, както се казва, други съм зървал само за миг, но благодарение на феноменалната ми памет и почти патологичната ми интуиция и за тях съм си създал образ с най-точни измерения и най-ярки краски.
Време е вече да споделя с читателя натрупаните впечатления, спомените, размислите по повод на хора и явления. Защото Смъртта, този неумолим Съдник, е вече близо и подобно неоценимо богатство не бива да погине.
Преди да започна разказа си за запознанството ми, дългогодишната служба и накрая, защо да крия, за голямата ми близост с прочутия, за да не кажа велик френски писател Александър Дюма-пер, ще ми позволите малко лична история.
Тя, моята, е дълга и широка. Родът ми, Симеончетата, както ни наричали, произхождал от чисто българската махала Клуцохор на Сливен-касаба. Дядо ми по баща се занимавал с джамбазлък, купувал крадени коне от циганите и ги препродавал на селяните от Енизаарско, а пък ако му паднел някой хубав кон, наперен бял ат, направо го водел в конака на сливенския аенин. Турците, както ми е разправял дядо, били големи любители тъкмо на такива атове, умирали си да разиграват пашалък пред раята, пък и пред собствената си агарянска сиромашия. Та от тия бели атове се позамогнал дядо ми Панайот, агите за тях не жалят алтъните. Дядо, като всички сливналии по онова време, имал многобройна челяд, джамбазинът е все по къра, а есенес, като се прибере дома, и хоп — през следващото лято викат бабата да бабува. Баща ми Димитър бил седмо дете, а ако се броят и представилите се младенци, може да е бил и единадесето или дванадесето, кой ти броял тогава дечурлигата, да се пръкнат там, да растат и лудуват, пък като им дойде времето, гегата или камшика в ръка и на къра, да си вадят сами хляба. Родил се баща ми къде 1810 година, в кърджалийските времена, и попът го кръстил на свети Димитър Чудотворец, този светец в Сливенско много се тачи наред със свети Георгия. Расъл той здрав и як, дядо много се гордеел с него, искал той да го наследи в занаята, защото момчето още от невръстно дете се привързало към конете, яздело, сякаш е едно с коня. Богатите турчета много ги било яд на него, че не се държи кротко като рая, а си позволява да ги надпреваря и бая даяк бил изял от тях като малък. Но и той не им оставал борчлия, в тъмното, на къра, случвало се да прибара някой от побойниците и ако оня се върнел в Сливен само със счупена глава, било голям късмет. Нарочили го турците за тия негови бабаитлъци и колкото и да го криел и пазел дядо ми Панайот, сигурно щели да му видят един ден сметката, както им бил обичаят, като видят от раята някой по-ербап от тях. Добре, ама след гръцката буна в 1828 година се отворила нова руско-турска война. Генерал Дибич минал Балкана и в края на юли (дядо Панайот много добре помнеше тая дата) заел Сливен. Дошло време сега пък баща ми да си уреди вземанията-даванията с турчетата. Той бил тогава на 19 години, як за трима, буен за петима. Яхнал най-хубавия ат на дяда Панайота и хайде в Доброволната дружина, която се съставила от сливналии под водителството на един от Аджемите (известна сливенска хайдушка фамилия) в помощ на русите. Какви били заданията на дружината? Да поддържа реда зад войската, да пази раята от турското отмъщение и да показва пътя, защото Дибич в Сливен никак не се задържал. Впуснал се на юг по Тунджа след бягащите турчуля и само след седем дни превзел Адрианопол (така викали русите на Едирне). Напразно дядо Панайот хортувал на буйния си син да седи мирен, да не излиза много наяве, че нищо не са знай. Слуша ли ти юнашката Димитрова глава, сега му се паднало на него да се поперчи слободно на белия ат и да кара агите да му свалят фес (пък и не ще да е минало само със сваляне на фес, баща ми за тия неща не обичаше много да приказва). Добре, ама дядо Панайот излязъл прав, сливненската слобода траяла, дето се вика, от ден до пладне, виж, къде Бургас и Созопол повече се задържала, там руският флот останал още половин година, но в Сливен още щом се подписал Адрианополският мирен договор, се захванало оттеглянето на Дибича — заповед на руския император, къде ще риташ. И се почнала една олелия, една тупурдия по цялата кааза — леле, връщат се османлиите, живот вече по тез места няма да има, ами я да товарим колите с едно-друго и жал не жал — подир войската. По-добре в чужда земя, отколкото под турски ятаган. Дядо Панайот отначало не рачил да се отдели от бащино огнище, жена му, старата баба Яна, била нещо болна, сакълдисала се от страхове и тревоги, ама нали син му се бил накървил, разбрал, че няма да го отмине турската разправа. И затуй и той натоварил три коли, поне коне дал господ, качил дъщери, снахи и внуци, а синовете и зетьовете яхнали атовете. Ама как да тръгне с болна жена, все отлагал, не му давало сърцето. Баба Яна сякаш разбрала какво е положението, тия стари сливненски жени на никого не искат да бъдат в тежест. На втория ден се разпростила с всички, причастила се и предала богу дух, тихо и кротко, както била живяла и както била раждала дъщерите и синовете си. Казаците от ариергарда на Дибича заради баща ми Димитър, с когото се били много сприятелили, изчакали да я опеят и заровят в родната земя. Щом попът спрял да пее — шапки на глааааа-ви и па коням и хайде тръсом след главните сили, които вече качвали Балкана към Котил. С тях и трите коли на дядо ми Панайот, последните бежанци от Клуцохор. В туй време откъм Тунджа с тъпани и зурни вече дигали прахоляка завръщащите се в Сливен бюлюци на османлиите.
Тъй завършила кратката сливненска слобода. Цялата долна част на каазата се опразнила от българи, останали само ония, дето са по-насигур в Балкана, а сичките орачи и градинари на юг от Сливен, от Ямболския, Карнобашкия и Айтоския край тръгнали с Дибича, а къде един господ знае.
Първият престой бил край Тулча, под дунавските ръкави. Някои от бежанците не рачили да ходят по-нататък, решили там да останат, там да свъртят нов дом. Турско е наистина, ама кой ги познава в тез далечни северни краища, които поради войната били съвсем опустели. Ще се оправят някак си, ей де е оттатък Дунава Бесарабия, а пък там вече се е настанил Дядо Иван. Ако им причернее, колко му е да прецапат реката. Повечето от бежанците обаче не останали на тоз акъл, ако ще е преселение, да е. Използували каиците, с които в отсрещния Измаил преминали казаците, та и те, заедно с децата и добитъка, доколкото бил останал, по пътя нали трябва да се яде.
Бесарабската земя от седемнайсет години вече се била присъединила към Росийската империя. В нейните безкрайни крайдунавски степи имало нужда от колонисти, оставената без господар плодородна равнина трябвало да се засели. И разгеле, ето ти и заселници. Тук намерили своята втора родина хилядите бежанци от сливненската и ямболската кааза. Ех, мъчно им било за оная хубава земя на юг, дето от памтивека им бил коренът, ама и тук се живей, а пък не ти виси на врата османският ярем. Хората тук са славяни, братя. И говорът им се разбира, и сърцата им широки и добри, съжаляват роба, съчувствуват му, ще се преживее някак, ново гнездо ще се свие, и по-хубав ще стане животът, отколкото в оная робия.
По пътищата, докато се греели край огньовете, баща ми Димитър и една мома на име Цветана, дъщеря на клуцохорския чорбаджия хаджи Петър, нещо се харесали, все гледали да седнат близо един до друг, макар че хаджията като пес следял за щерките си, коя от коя по-хубави, дори и в бежанския си каяфет. Днес тъй, утре тъй, пък и общата беда, пътните несгоди още повече сближават хората, въпреки строгостта на хаджията между двамата млади пламнала такава любов, че нищо вече не можело да ги спре към венчилото. Напразно дядо ми Панайот (а сигур това е правил и хаджи Петър с щерка си) разубеждавал баща ми, че сега не е време за любов и други подобни глезотии, че любовта иска първом покрив над главата и топъл одър за тялото, а те още бродят по добруджанските пусти кърища и краят му не се вижда на това тяхно пусто изгнаничесто. Младите от дума не разбират, като слепи вървят един към друг, туй ша й то, късайте ни на парчета, на бавен огън ни печете, друга като Цветана и друг като Димитър няма. Ако било в Сливен, какъвто си бил властен и не давал думата му да се цепи надве, хаджи Петър лесно щял да сложи неразумното си чедо на място, ще се люби тя с джамбазки син, свършиха ли се свестните ергени, с този циганин ще ми свърта къща. За него джамбазлъкът бил циганска работа, то си било и тъй де, но баща ми върху белия ат най-малко мязал пък на циганин. По-скоро на казак, те, казаците, като го видели да препуска из запустелите стърнища, все „маладец“ му викали и дори искали да го приемат в своята сотня, но атаманът им не дал, не било по казашкия обичай чуждоземец да влиза в казашкия им строй, пък ако ще да е най-добрият ездач и стрелец на света. Техни си обичаи, не можело да се бъркаш, абе те нали не дадоха да ни бастисат турчулята, и туй ни е много.
В Тулчанско, по баирите отсам Дунава, останали около двайсетина хиляди сливненци и карнобатлии, а около осемдесет хиляди минали оттатък в Бесарабия. И дядо Панайот с тях, с цялата челяд. Хаджи Петър отначало се поколебал, викал си — дали пък, ако остане отсам, Цветана няма да забрави оня на белия ат и да си намери някое кротко момче, но после видял, че и това няма да помогне. Щерка му, каквато е инат като майка си, старата хаджийка, е готова и сама да преплува дунавските ръкави само и само да се сбере с оня джелатин. И махнал с ръка коравият дядо Петър, където са другите клуцохорци, и той ще бъде, пък на Цветана, като има главата да пати, да си я чупи с младия джамбазин.
Като стъпили на бесарабска земя, клуцохорци най-после си отдъхнали. Тук било вече Росийска империя, тук турчин от седемнайсет години вече не можел да вилней, тук пипала здравата казашка ръка. Огледали се нашите, отляво вода, отдясно пак вода, туй били две от дунавските блата, с които е така богат северният бряг на реката. Тръгнали между блатата на север, оглеждат се насам, оглеждат се натам, минали източно от град Болград, заселен от български бежанци, ама отпреди трийсет-четирийсет години. Попитали тоз, оня, насочили ги на североизток от града, дето земята е по-хълмиста и дето по припеците ставали хубави лозя. А на сливненци това им и трябва, те без вино на софрата нито сядат, нито стават. Походили още малко, открили една закътана долинка, незабелязана от молдованите, които напирали пък от запад, и си рекли, туй ша й, пък нататък каквото господ рече. Спрели колите, разтоварили покъщнината и запретнали ръкави. Първата работа на дядо Панайот и на дядо Петър била да вдигнат сватбата, защото майка ми Цветана, покрай туй спане на открито около огньовете, не могла, пък и не искала да се опази от греха. Щом спрели и извикали попа, не искали да почнат заселването със срамотия. Венчали баща ми и майка ми под един стар дъб както старите славяни, там им пял поп Атанас, там им сменил венците. Било лятото на 1830 година. На сватбата присъствал и атаманът на казашката сотня от ариергарда на Дибич, някой си Петро̀ Кривонос, оня същият, дето не приел баща ми в казашките редове. Ама сега той се разчувствал и подарил на маладеца младоженек една хубава сабя дамаскиня, дето я бил пленил от един убит турски бюлюкбашия край Едирне. Баща ми после пазеше тая сабя като зеницата на окото си, носеше я все със себе си при по-нататъшните ни скитания из донските и калмицките степи, като лягаше, все под главата си я слагаше, викаше, с нея да ме заровите, ако, не дай господи, нещо се случи.
След като свършила сватбата, баща ми и майка ми вече се прибрали като хората, несподиряни от лоши погледи. И те като всички клуцохорци почнали да вдигат къща. След една година новото село се проснало на припека. Кръстили го Задунаевка, същата Задунаевка, дето по-късно станал учител нашият велик поет Ботев. Къщите се дигнали и станали гиздави като клуцохорските, ама нали трябва да се напълнят с храна, със стока. Дядо ми Панайот се опитал да поднови и тук стария занаят — джамбазлъка. Докато бил в Сливен, той бил весел човек, мохабетчия, пийвал си яката, като почнел да лъже, никой не можел да го спре и наддума, то аслъ джамбазлък с приказки се прави, с майтапи, как иначе ще се оправиш с цигани конекрадци, най-отраканите от циганския род. Но още по пътя, а после и в Задунаевка се променил, станал мълчалив и затворен, повлияла му, види се, смъртта на баба ми Яна. Приживе той пред хората една добра дума не бил й казал, направи туй, сложи туй и толкоз, ама сега, като се прибрала бабичката, и той не останал вече предишният дядо Панайот. Тези неща са бамбашка работа. Почнал дядо ми да се заиграва с внуците, да не му се ходи вече на къра подир конете. Пък и годинките му били вече множко. Тъй и пропаднал опитът му да съживи джамбазлъка в Бесарабия. Баща ми се хванал да прави кирия по пристанищата на Дунава: Рени, Измаил, Килия. Минавал често и реката и той бил, дето се вика, единствената връзка между бесарабските сливналии и тулчанските, едните вече поданици на росийския император, а другите по старому на султана. Ама и единият далеч и високо, и другият, дето има една приказка.
След година-две подаврандисали се нашите, сливналии са работлив народ и в Сахарската пустиня да ги заселиш, пак ще кондисат лозенце, градинка, орехи ще засадят, а като дойдеш на гости, няма да се посрамят — ще те посрещнат с руйно вино и яка джибровка. Първият син на баща ми и на майка ми Цветана се родил в началото на 1831 година, пет месеца след сватбата, нали вече казахме, че бил скопосан още по пътя. Туй най-много тежало на дядо ми Панайот, човек със старата патриархална сливненска нравственост. Но като се родил бял и червен, три пръста по-дълъг и една ока по-тежък от другите деца бесарабчета, сърцето на стареца се отворило, усмихнал се за пръв път, откак бил стъпил отсам Дунава, простил на майка Цветана за срама, а като кръстили детето на негово име, съвсем пък се размекнал, взел да развързва някакъв скрит дотогава кемер и да дарява и майка ми, и детето. След туй събитие се пооживил, взел да учи российския език и да учи на него и децата, ама като станело вечер и се настанял край огнището, все за стария сливненски край му била приказката. И за бабата Яна, ама такава, каквато била на млади години, когато я крал от баща й и го гонили с кучета чак до Куруча, реката, дето отделяла Клуцохорската махала от Сливен. С детето Панайот много се занимавал, може да се каже, че той го отгледал, защото баща ми бил все по кирия с конете, а пък майка Цветана всяка година била заета да ражда и кърми другите деца. През 32 година се родила сестра ми Яна, после още една сестра — Геника, сетне три деца, две мъжки и едно женско, ги прибрал господ още докато били пеленачета, и чак в 1840 година съм се родил и аз. Кръстили ме на проклетия дядо хаджи Петър. И оттогава децата на майка ми престанали да мрат. Значи някаква клетва е имало от страна на хаджията.
Като ме видял в кръщелния купел в ръцете на съвсем престарелия поп Атанас, и дядо хаджия се смилил. Той пък простил на баща ми, с когото дотогава не бил разменил и една дума. Корав старец беше, аз го помня.
Израснах аз покрай конете, за които бесарабската степ на юг от Задунаевка е истински рай. Не знаех какво е одър и възглаве под главата. Все на къра, от ранна пролет до късна есен, все с хергелетата, които нашенци ги пускаха да дивеят край дунавските блата. Почнах да яздя на гол кон по-добре и от баща си, пък и от конски болести взех да разбирам, научи ме, преди да умре, старият дядо Панайот. Той и на всички джамбазки хитрости ме научи, така че по отношение на коня никой вече не можеше да ме метне. После като попаднах при калмиците по Волга-матушка, и те конници, ама от памтивека, най-много ценяха тия мои качества, дори конски доктор ме бяха кръстили. Но за това после.
През 1850 година се спомина от старост дядо Панайот. Последните му думи все за майка България бяха, не можал да доживей да я види слободна. За туй съжаляваше, не за себе си, тя, неговата, била свършила още щом се загубили от погледа му Сините камъни над Сливен. По туй време освен конските науки аз бях научил вече да сричам азбукито и да смятам до сто. Научи ме новият поп, дето смени поп Атанаса. Като умря дядо Панайот, и примирието между дядо хаджи Петър и баща ми свърши. Два остри камъка брашно не мелят. За какво пак се задърлиха, не помня, но се разбра, че за единия място в Задунаевка вече няма. Като по-млад, баща ми продаде къщата на някакъв нов преселник от Турско, натовари отново покъщнината на талигите, с голяма мъка събрахме от степта хергелето, майка ми Цветана премени осемтях живи деца и само големият ми брат Панайот не рачи да върви с нас. Беше вече се заергенил, някаква севда имаше на сърцето от съседното село Кара Марин. Пък ние, Симеончетата, сме такива, за севда, за любовчилък зарязваме всичко. Та дигнахме се ние от Задунаевка, дето криво-ляво изкарахме десетина години, за мен, роденият тук, може да се каже, щастливи момчешки години, години на волност и свобода, и сбогом, дядо хаджия! И ти си проклет, ама и ние не падаме по-долу, поне по инат. Тръгнахме на изток към старите земи на империята, оттатък Днестър. Придвижвахме се бавно през украинските степи и все не намирахме по-добро место от Задунаевка, където да се спрем и да се установим вече за трайно. Когато стигнахме голямата река Дон и влязохме в земите на донските казаци, изведнъж в един хутор някакъв едър, възпълен казак, със спусната над казашките шалвари мокра от пот рубаха, който сечеше дърва в двора на сламената си хата, се загледа в баща ми (той яздеше сега на един черен като катран бесарабски жребец), па захвърли секирата, изскочи на прашния път, смъкна баща ми от седлото и захвана да го прегръща, тъй както само казаците умеят да прегръщат, трябва здрави кокали да имаш за такава прегръдка: „Ну, вика, Димитрий, Митенка, дал господ бох снова встретимся! Слизай, вика, от коня и больше ни шаг! Иначе ще те застрелям!“ От тая внезапна прегръдка тати се опули тъй, като че ли действително щяха да го застрелват, а майка Цветана едва не изпусна от страх най-малкото ми братче Стоилчо, което кърмеше във втората талига. Какво се разбра накрая — този казак бил оня Петро̀ Кривонос, дето подарил сабята-дамаскиня на сватбата на баща ми, само че сега двойно по-дебел. След туй, като го видяхме как нагъва мръвките и как на обед сам поглъща цяла печена тлъста кокошка, ни стана ясно защо се е толкова променил и защо тати не можа да познае побратима си от ариергарда на Дибич, за който ни беше проглушил ушите, на мен и на всичките ми братя. Както и да е, след малко пък баща ми запрегръща побратима си, така че сега пък на него запращяха кокалите. Петро̀ веднага заповяда да се разпрегнат конете и да им се даде зоб и въведе цялата ни пъстра върволица в хатата, дето пък се запрегръщаха и зацелуваха жените. След туй се захвана една, дето никъде я няма, само който е участвал в казашкия запой, само той може да ме разбере. Чичо Петро̀ и баща ми бяха преживели войната, ама тук и двамата щяха да хвърлят топа от този пусти самогон, дето го произвеждат в казашките хутори тайно от императорските данъчни власти. В хутора Нижне-Чирская престояхме около три месеца, все гости на атаман Кривонос. Всеки ден се канехме да тръгваме, ама щом чичо Петро̀ видеше, че запрягаме конете, и вадеше самогона „Ну, Митенка, что ты…“ И баща ми отпрягаше. В края на краищата хубава я свършихме — сестра ми Яна взе, че се залюби със сина на хазаина, едно младо смело казаче с юнашки завит перчем и смело като ястреб — Серьоха му беше името. И нали вече казах, че в нашия род нагази ли го някой тази беда — Любовта, спиране няма, та и тя. Туй при Серьоха ми е писано, кай, да остана, и туй ша й то. Баща ми от приличие отначало малко се поразсърди, дори по едно време вдигна бащинска десница да пердаши, пък после се засмя и — ну давай! И на него беше приятно, че става и сват на побратима. Дигнахме сватбата по казашки обичай, три дни и три нощи не станахме от трапезата и най-после, като станахме, тати каза: „Стига вече!“ Чичо Петро̀ го изгледа и разбра, че този път вече нищо няма да спре баща ми, бяха го хванали мътните. „Татко Дон, вика, видях, сега и матушка Волга да зърна, и ще се куртулясам.“ Запретнахме, качихме по талигите едно-друго, прибрахме децата, майка ми Цветана се запрегръща с Яна, кой знае дали щеше да я види вече. Бяхме вече съвсем готови за път, цялата рода на чичо Петро̀ беше излязла да ни изпрати, а самият чичо Петро̀ никакъв го няма. Чакаме, чакаме, а да тръгнем, без да се простим с него, не бива, не е прилично. Само че къде изчезна тоз чиляк, да не би да е отишъл пак да търси самогон, неговия бяхме вече изпили до капка. По едно време гледаме — иде, и не иде сам, а води за повода един жребец, какъвто никога не бях виждал дотогава, не жребец, а сура ламя, шията му като на лебед, от очите огън изфърча, бял на сиви капчици, такива най се ценят у казаците, за такъв те и къща, и жена сменят. „Ну, Митенка — вика отдалеч чичо Петро̀, — слизай, вика, от твоя черен дявол, не е той кон като за тебе, давай го на Петруха и възсядай Стенка! На нашия славен атаман е кръстен, а такова име не всеки жребец може да носи. Възсядай, вика, и върви с бога!“ Баща ми от българско приличие отначало взе да отказва, ама виждам аз как му светват очите, като погледне към Стенка. После слезе от Черньо и пак се запрегръщаха с чичо Петро̀. Нейсе, пуснаха се накрая, тате се метна с един скок на Стенка и препусна напред, да не му видят сълзите, че отново му потекоха. От цялата тая работа и аз спечелих, сдобих се с първия си личен кон, татковия Черньо, ех, не беше такъв красавец като Стенка, ама също го биваше, тати на калпав кон не сядаше.
Та тръгнахме ние с талигите отначало право на изток към Царицин, пък после свихме на юг към делтата на матушка Волга, нали тате искаше да види Матушката, та тогава вече да миряса. След пет дни бавен ход навлязохме в астраханските степи, дотогава се бях нагледал на равни земи, ама тая тук бие всичките, и от тепсия по-равна. И пусто наоколо, жива душа се не види, да те хване страх от пустотия. На третия ден обаче изведнъж отгоре ни връхлетяха някакви бамбашка конници. Отначало бая се изплашихме, взехме ги за разбойници, яздеха някакви малки жилави кончета, без седла яздеха и целите бяха, въпреки че беше жежко като в хамам, облечени в кожа, с козината навън — ботуши, гащи, елеци, островърхи капи — всичко от кожа. Наобиколиха ни, дигнаха гюрултия на някакъв съвсем непознат гърлен език, надникнаха в колите и като видяха, че майка кърми Стоилчо, започнаха да се хилят и да се блъскат с лакти в хълбоците. Баща ми взе да се бърка в силяха за пищова, ама от стрелба не стана нужда — като разгледаха каквото им трябва, кожените човечета ни поведоха на изток, дето се мержелееха някакви карети и разпънати шатри. Наближихме и видяхме, че пред първата разпрегната карета седи на кожен сгъваем стол един рижав шишко с големи рошави бакенбарди, от които се подава едър месест и червен нос. Тъй се състоя първата ни среща с човека, който по-нататък щеше да играе голяма роля лично в моята съдба. Слязохме от колите и от конете, наредихме се в една редица пред шишкото, който, както личеше от пръв поглед, командваше всичко тук, и той почна на доста развален руски език да ни разпитва какви сме и що сме. Тати каза какви сме, но шишкото нищо не разбра, отде ще ти знае, че там далеч на юг съществуват някакви си българи. Но когато баща ми му обясни, че идваме от хутора Нижне-Чирская, очите му светнаха, изглежда, и той бе гостувал на донските казаци и бе пил от техния самогон, то туй и по носа му си личеше. Приказва, приказва с нас шишкото, а пък очите му все в татковия жребец: „Откуда, вика, у тебя, маладец, ета лошад?“ Тати взе да му обяснява. „Продайош?“ — вика. „Подарък ми е — казва баща ми — от Нижне-Чирския атаман Петро̀ Кривонос“. Много му се искаше на рижия да стане притежател на нашия Стенка, ама като научи от кого е подаръкът, му се поизпариха желанията. С казаците в тези краища никой не смее да се шегува. „Е, вика, каква смятате да я вършите тук? Тук, вика, са ловни имения на граф Кошельов-Безбародко и има голям нужда от яки хора, от хора яздачи. И ако вий няма нищо против, разтоварвай талиги, място ще се намери за всички, и за тоз момче (за мене де), и за тоз момиче, и за всички ребята. Ще се разбира аз с вас, а и вас няма да обиди, граф плаща добре, не жали денги, особено ако хора работи добре. Мой име, вика, Шарл Иванович Лабуре, аз управител на граф и кога граф на Санкт Петербург, аз тук и бог, и господар.“ От цялата тази малко неразбрана реч ни стана ясно, че тук може би ще ни излезе късметът, че тук ни е писано да свием новото си гнездо. Разпрегнахме колите и след туй станахме свидетели на нещо, което не бяхме виждали дотогава. Като хапна добре и като изпуши една лула, Шарл Иванович даде знак на един калмик (разбрахме, че кожените човечета се наричали калмици) и оня изсвири с богато украсен със сребро волски рог. Ех, че като се юрнаха ония ми ти калмици из равната степ, а за какво — един бог знае, на мен ми се стори, че гонят Михаля насам-натам. А то било лов на лисици, този лов Шарл Иванович го бил въвел, дотогава не бил известен из тия места.
Сега нещо за самия Шарл Иванович, което, разбира се, научих после, след като му станах най-довереното лице. Мосю сержант Лабуре дошъл в Русия през 1812 година заедно с Наполеона да завладява Москва. Москва той наистина завладял, но какво било това — един горящ Москва, ни мадмоазел, ни мадам, ни бон репа, по собствения му израз. А на всичко отгоре не му дал повече господ да види родната си Франция. При отстъплението на Великата армия из смоленските снегове — ай, ай, ай, какой глубокий неж — го пленили казаците на капитан Денис Давидов и добре, че го пленили, защото тъй и щял да си загине от студ с неговите контешки сержантски ботушки. По онова време за тиловите служби на Кутузовата армия отговарял граф Кошельов-Безбародко, бащата на сегашния граф, в тия служби спечелил той милионите си, с които после закупил сума ти земи из Малорусия и по долното течение на Волга, йон ом тре риш, тре риш, както се изразяваше почтително Шарл Иванович. И всички пленени французи ги предали в неговите служби, за да бъдат препратени по-нататък по предназначение. Тъкмо тогава станало мода всички руски дворянски фамилии да си вземат по един или двама от френските пленници на прехрана в усадбите, а ония пък в замяна да учат дворянските госпожички на френски, или пък ако са слабо грамотни — да служат като икономи и готвачи — друго си е, като поканиш на гости съседните помешчици, да ги посрещне пред парадната порта истински французин. Сержант Лабуре, човек с величествена кирасирска осанка, в императорските кирасирски полкове служили само двуметрови исполини, харесал на самия граф Безбародко, той си падал по едрите неща. И съпругата му графиня Наталия (за нея по-нататък) била едра като кобила, и кочиашите му били разни брадати сибирски голиати. Французинът му също трябвало да бъде от този тертип и мосю сержант Лабуре отлично отговарял на условията. Изпърво го изпратили при госпожичките и при синчето да ги учи на френски, но неговият френски не бил от най-изисканите, току във фините изрази се преплитала някоя солена подофицерска ругатня, а освен това още на втората седмица налетял на една от възпитателките, която пък да вземе да се окаже любовница на графа. Веднага го експедирали от графския дом в Санкт Петербург и го изпратили в имението на графинята край Москва. Но и оттук скоро го изритали — къде ще ти стои мирен млад французин при оная силна храна и толкова засукани горнични, една от които, най-хубавата, пък се оказала любовница на графското синче, сегашния граф. Качили го на една тройка и хайде в ловните имения край Астрахан дето има само калмици и диви калмички, с които ако се закачиш, сам ще се наденеш на калмишката кама. Наистина тук мосю Лабуре е управител, всичко му е на разположение, власт има голяма, пари има, чак от Кавказ си изписва млади гъвкави черкезки, черкезите ги сменят за хубав кон, а тук хергелетата са безбройни. С какво друго се забавлява, с какво убива азиатската тежка скука — ами ей с тия ловове на лисици, към които калмиците са се пристрастили и които се превръщат истински празник за всички.
Като свърши ловът и пред нозете на престарелия Шарл Иванович (той по онова време наближаваше шестдесетте и не можеше вече да язди както на младини) натъркаляха вързаните още живи лисици, пак изсвири рог и бе дадена заповед за връщане в графския дом. Тръгнахме и ние с калмиците, баща ми след кратко съвещание с майка ми реши да приеме поканата на Шарл Иванович. Хареса му тая волност, която царуваше тук, пък, изглежда, и добри пари щяха да падат, щом тоя граф Безбародко ли, Безмустачко ли беше е толкова риш. Още същата вечер ни настаниха в обширна хата със сламен покрив и с огромна руска печка в средата (през зимата тук духали яростни зли ветрове, та без такава печка, печ, както й викаха, нямало никакъв живот). Разпрегнахме, отседлахме, заведохме конете в графската конюшня, където тати ги предаде на един калмик, Мустай му беше името. Калмиците трудно можеш да ги различиш един от друг, дръпнати очи, почти кьосета, само редки мустаци, но този Мустай, кой знае защо, му спечели доверието. А както разбрахме по-късно, калмикът човек може да заколи, ама на кон зло няма да направи никога. Та оставихме конете под неговите грижи, а ние се прибрахме в хатата и се наредихме да спим, кой на печката, кой по одрите, бяхме пребити от умора.
От другия ден сутринта почнахме да се оглеждаме, то решението си е решение, но все пак трябва да знаем какви точно ще ги дъвчем тук. Шарл Иванович, като помисли малко, назначи баща ми за главен кочияш на графа, като дойде да гостува (по веднъж в годината за две седмици), а иначе ще вози самия Шарл Иванович, ако реши да иде до Астрахан по суша — друго си е да имаш на капрата бял човек, с нормални очи, брадат и мустакат като хората. На тати бяха дадени на разположение десет калмици, на които той така и не можа да научи имената. Сестра ми Геника изпратиха да работи в кухнята, да се учи да готви от готвача Юрка, един млад префърцунен хубавец с лъскави лачени ботуши и морава рубашка, роден някъде от Воронежко (към тези астрахански степи по онова време се бяха юрнали всякакви бродяги от старата Русия, през следващата година на графските даляни в Каспийско море срещнахме един брадат великан, който пък беше довтасал чак от Архангелск, абе прегрешеше ли нещо човек в именията на север, тук в тия степи потъваше, никой не можеше да го открие сред калмиците, особено пък ако Шарл Иванович го зачислеше към графската челяд, така викаха на прислугата и на скитниците, които се препитаваха от графския хляб. Готвачът Юрка беше майстор в занаята, готвеше по французки рецепти, научени от Шарл Иванович, и хубаво беше, че Геника ще се учи при него. И тя хубаво се научи де, още на следващата година дигнахме и тяхната сватба и хубавецът Юрка стана втори мой зет. Имах интерес от това, защото най-хубавите мръвки от графската трапеза Геника ги отделяше за мене, та не може да се каже, че гладувах в тия калмицки степи. Като станах на седемнайсет години, във всичките ловни имения на графа никой вече не можеше да се мери с мене ни по ръст, ни по снага, ни по юначество, то юначеството аз си го имах наследство от баща ми. Дъщерите на калмиците, като минаваха покрай мене, все уж гледат настрани, пък току се закискат в шепите и се шмугнат в храстите да си шушукат, да ме одумват. Приличат си младите моми навсякъде, и у нас, и в Русия, и в азиатско. Та тъй — мене пък Шарл Иванович ме аташира, той тъй казваше, лично към себе си, да му пълня лулите (тютюна му чак от Персия го докарваха, а той пък от своя страна да ме учи на френски, та да има с кого да разговаря през зимните вечери на родния си език и да му разправя за императора, за славните му победи из цяла Европа, за това, какви маршали и генерали имал и най-вече за това, как самият сержант Лабуре пердашил и немци, и австрийци, и испанци, и какви ли не (за руснаците Шарл Иванович не обичаше да споменава). Лятно време пък трябваше да карам каретата на судариня Олга, жената на сегашния граф, и на двете им дъщери, голямата Наташа, кръстена на баба си графиня Наталия, и малката Елисаветка, едно русо дяволче, което ми погаждаше сума ти номера, харесваше ме, изглежда, и сякак се стараеше да ме измъчи. През останалото време бях свободен като сокол, препусках с моя Черньо из астраханската степ, стрелях с пушка по лисиците и чакалите и по многобройните блатни птици, които се въдят тук в делтата. Научих и по-малките си братя да яздят, и може да се каже бях най-щастливият човек в тогавашна крепостна Русия, която пъшкаше под ботуша на Николай Павлович. Но кой както я нареди, казват в Сливненско, а пък нищо не беше така далеч от астраханските владения на граф Безбародко, както този далечен и страшен батюшка-государ. Така си мислех тогава де. Само дето портретът му с големите завити бакенбарди висеше в салона на графския дом. Когато ги нямаше господарите, този салон рядко се отваряше. Ние с Шарл Иванович живеехме в дясното крило, ама май повече прекарвахме в пристройката, дето Шарл Иванович си държеше лулите, пушките и пищовите. Граф Дмитрий Николаевич не пушеше и не даваше никъде из стаите да дими лула и да мирише на тютюн, а пък Шарл Иванович беше цял комин. Та повече в пристройката прекарвахме вечерите, където забраната не важеше, Шарл Иванович полулежи на отоманката и пафка с дългата лула, а аз съм се изтегнал на мечата кожа в краката му и сричам френските глаголи, а с по-голямо усърдие заучавам подофицерските попръжни, на които старият кирасир с най-голямо удоволствие ме учи. Това беше, докато бях още малък, от дванадесетте до шестнадесетте ми години. Като се заергених, започнах повечето от вечерите да прекарвам с калмичките, а Шарл Иванович само се подсмихваше разбиращо. Няма какво, приятен човек беше, добродушен, весел и ето — 40 години беше прекарал в Русия, а пък още Франция му беше на сърцето, както на баща ми България. Аз тия неща по онова време още не ги проумявах, дай ми на мен любов да въртя. Пък и не познавах България, само бях чувал за нея от баща и майка и знаех, че братята българи още пъшкат оттатък Дунава под турското иго, под игото на такива като Реза Алиевич (мошеника, който носеше през Каспийско море тютюна на Шарл Иванович), макар че той беше персиец, ако искаме да не лъжем.
Та това е накратко моята история до деня, когато се случи нещо, което промени всичко с главата надолу. Беше отшумяла вече Кримската война, тук при нас тя премина като далечен отклик: мобилизираха астраханските казаци, пратиха ги оттатък Кавказ, три години там и в Крим се водили битките с нашите поробители и техните съюзници, но не излезе добра за Русия тая война. Надеждите на тати, че ще дойде най-после и нашата свобода като на гърците, сърбите и власите, така и посърнаха.
Но Русия голяма, силна, съвзе се бързо след войната. Само дето батюшка-государ Николай Павлович не можа да понесе поражението и се представи на бога. След него на росийския престол се възкачи синът му Александър Николаевич.
Но при нас и по време на войната, и след нея дните си течаха мирни и спокойни, нарушавани само от треската, която обземаше всички, когато всяка есен през ловния сезон пристигаше граф Дмитрий Николаевич заедно с графиня Олга, госпожичките и най-малко с тридесетина или петдесетина гости, все князе, графове и разни хора с очила, писатели, музиканти и тям подобни. На баща ми му бе писнало от тях, все нещо мърмореха, бяха недоволни ту от туй, ту от онуй. Шарл Иванович ги наричаше интелигенти и само махаше с ръка, когато ходеха да се оплакват от баща ми и от Юрка, готвача. Те на руски рядко говореха, само на френски и английски, а пък госпожите им бяха съвсем префърцунени, като видеха калмиците, ох и ах, пискаха и се притискаха към мен. Това не беше чак толкова неприятно, ама какво пък, и калмиците са хора, в някои отношения бяха по-свестни и от графските гости. Калмикът в беда няма да те остави, а тия господа и госпожи с техните чистички ризи, рединготи и широки дълги фусти само за себе си мислеха, за себе си и тяхното си удобство.
Та тъй — настъпи и 1858 година и през лятото, много по-рано от обичайното време, в графския дом се дигна голяма олелия. Старият Шарл Иванович се разшава, позабрави лулите си, взе да вика и да хока. Той, горкият, беше много развълнуван и още същата вечер сподели с мен, че с графа и графинята този път щял да пристигне и знаменитият френски писател Александър Дюма (като спомена името му, рижавите бакенбарди на Шарл Иванович, затрепераха), авторът на „Тримата мускетари“ (тази книга на френски език се пазеше като най-скъпа реликва в пристройката заедно с лулите и пищовите, дори на мен Шарл Иванович не ми я беше дал да я прочета и едва сега ми я даде, за да разбера кой ще ни дойде на гости). Освен това този Дюма бил син на Наполеоновия генерал, също Александър Дюма, за подвизите и храбростта на когото във Великата армия, Гранд арме, се разказвали сума ти легенди. Той бил приятел на пренс Мюра, Наполеонов генерал и зет, при когото Шарл Иванович лично бил служил.
Имаше защо да се вълнува старият кирасир. 40 години не беше виждал родната Франция, а сега самата тя идеше на гости при него чак при устието на Волга, за чието съществуване може би не подозираше — французите не си падат много-много по географията.
Бях понаучил вече съвсем добре френския и за три денонощия, без да мигна, прочетох „Тримата мускетари“. И останах като шашнат от нея, ех, не разбрах всичкото, миледи и кардиналът много на висок стил говореха, ама главното го проумях. И нима ще видя лично автора на книгата, която така ме запали, че като яздех след туй из степите, все си представях, че съм Д’Артанян? Жалко само, че ги нямаше тук сред калмиците и другите ми трима другари мускетари. Братята ми бяха още малки и при най-голяма фантазия не можеха да заменят Атос и Арамис, нито пък между калмичките имаше някоя, която да стане мадам Бонасийо. Само Шарл Иванович с едрата си снага, с веселия си и безгрижен характер приличаше малко на великана Портос. И той като него ще се ядоса, ще си спомни сержантските попръжни, ще ги изгърми над главите на калмиците и ще му мине. А пък Реза Алиевич, иконома, го оприличавах на господин Бонасийо. И той обичаше да шушука в ухото на Шарл Иванович и да ковлади баща ми, мене и Юрка готвача, а пък за калмиците да не говорим. Беше им научил дори имената, за да ги ковлади. Добре, че Шарл Иванович не даваше много ухо на мюзевирлъците му. Абе Бонасийо, същински Бонасийо, сякаш писателят, господин Дюма, него е имал предвид, като го е изписал. Много ми харесаха също и слугите на господа мускетарите — Планше, Гримо и другите. Те пък ми приличаха на българчета — хитри, о̀правни, на всяко нещо ще му намерят колая като баща ми.
Та тъй — цял месец живяхме в голям зор. Реза Алиевич чак в Астрахан ходи и докара с биволски коли чакъл от морето, та го наслагахме пред главния портал, като минават каретите, да им скърцат колелата. От конюшните баща ми и неговите калмици изринаха цялата тор, отъпкахме пода, то миризмата не можа да се изтрие, ама заприличаха на графски конюшни, графът нямаше да си ги познае. Всички стаи в двете крила ги проветрихме, калмичките изтъркаха дъбовия паркет на подовете, метоха, триха, лъскаха, постлаха чисти чаршафи по леглата. Шарл Иванович опразни своето крило, изхвърлихме насъбралите се през четиридесетте години боклуци, приготвихме и там легла, а пък ние се прибрахме в пристройката. Щели най-малко стотина гости да се изтърсят. За тяхната пък прислуга разпънахме една голяма шатра в келявия парк, сковахме одри, защото и слугите били префърцунени като господарите си, не можели да спят на пода. Абе голяма суетня и суматоха, сякаш се готвехме да посрещнем самия государ император Александър Николаевич. Че даже и повече се стараехме, особено Шарл Иванович. Пустият му господин Дюма, една книга да напишеш и да се изравниш и с бога, и с царя. Това е човешката дарба, още тогава го разбрах туй с момчешкия си акъл.
Нейсе — приготвихме се. Дори и на калмиците се прегледаха дрехите и което беше съдрано и износено до голо, се подмени. Реза Алиевич отнесе в Астрахан всичките насъбрани лисичи кожи и се върна с нови шапки за всички. А на калмика шапката е най-голямата гордост, вземи му шапката и той ще ореве орталъка, те с шапките си и спят.
От три дни вече всичко е подредено, изметено, в кухнята грее от чистота, Юра, готвачът, се връцка с висока бяла капа на главата, нашата Геника, барабар Петко с мъжете, и тя с бяла капа. Майка ми Цветана, като я видя, проплака: „Леле, чедо, как са те окепазили!“ Но не беше права, отиваше й на Геника с нейните черни вити вежди тая бяла капа, на княгиня беше заприличала, бях видял на една картина в графското крило такава княгиня още от цар Петрово време. Помня, че тогава си рекох, всички си имат княгини, а само ние, българите, нямаме. И ми беше станало мъчно. Макар че бях роден в Русия, все си се чувствувах българин и сливналия. Жилав е този пусти бащин корен, тъй да знаете.
Най-после настъпи великият ден, към края на юни беше, 1858 година. Калмикът, дето го бяхме оставили на пост горе на покрива на дясното крило, наду волския рог. Шарл Иванович, който от три дни не сваляше официалната си управителска униформа, нещо като хусарска куртка с галони и висок кожен калпак на главата с френска трицветна кокарда отпред (графът му беше разрешил да я сложи), изтича от пристройката, разкрещя се на френски и на руски, сложи военния телескоп на окото си и търсѝ, търсѝ по степта, докато забеляза дигналата се на хоризонта пушилка, значи много коне и карети пристигат. Баща ми строи своите калмици, всички ухилени до уши под новите си шапки, Реза Алиевич излезе с парадния си персийски халат на ивици, с който приличаше повече на затворник, отколкото на иконом, то аслъ в тюрмата му беше мястото, и построи къщните калмици срещу оборските. Отпред изтикаха Геника, дадоха й поднос с хляб и сол, зад нея наредиха малките ми братя с везаните си кенарени български ризи, нали казах вече, че майка Цветана само това правеше, когато беше трудна, ризи да везе с български шевици. Поогледах ги и ме хвана гордост, чистички такива, наперени, със сресани перчеми, отсега се вижда, че ще станат юнаци, маладци. Ние с Шарл Иванович и баща ми подкарахме подновената и пребоядисана графска карета, каретата на графинята и дрожката на Шарл Иванович, на която бяхме укрепили яйовете, че по него време господин управителят минаваше на тегло стоте оки, и хукнахме в галоп да посрещнем още в степта скъпите гости.
Наближаваме пушилката и гледаме към нас препускат най-малко двадесет, препълнени с хора карети, отделно дето двайсетина господа и пет-шест госпожи се друсат на дадените от украинските имения на графа коне. Като стигнахме при тях, спряхме нашите карети, слязохме и застанахме мирно с камшиците при нозе, както се полага на графски кочияши. Граф Кошельов-Безбародко и той слезе от своята карета и заедно с един едър, къдравокос господин с големи посивели мустаци тръгна към нас през разцъфтелия и ухаещ степен пелин. С Шарл Иванович се прегърнаха и целунаха три пъти, обичаха се, въпреки че на млади години били съперници в любовта, ние с баща ми се поклонихме. И тогава графът взе под ръка едрия господин и го представи на Шарл Ивановича: „Ето ти го, Шарлуша, твоя знаменит сънародник, господин Александър Дюма Дави дьо ла Пайетри, дето го знае цяла Европа и целият свят, та дори и ние в нашата матушка Рус.“ Шарл Иванович се разтрепера и просълзи и понечи да целуне ръка на едрия господин, но оня я дръпна и прегърна стария кирасир. „Слушал съм, шер мосьо и мон компатриот, че сте били солдат от Великата армия. Аз също съм син на такъв солдат, моят баща Тома Александър Дюма, царство му небесно, е бил Наполеонов генерал.“ „Зная, зная, господин Дюма, всичко зная за вас и се гордея, макар че тъкмо тук в Русия горкият наш храбър император…“ „Хайде да не говорим сега за това — прекъсна го господин Дюма. — Сега времената са други, ние сме приятели с Русия и каквото било, било…“
Шарл Иванович се поуспокои и представи и нас с баща ми на госта. За мен каза, че този жьон гарсон ще му бъде по време на престоя личен кочияш. Господин Дюма ме изгледа със сините си присвити очи, одобри, изглежда, стойката ми, а като научи от Шарл Иванович, че зная и френски език и той няма да се обяснява с мене със знаци, остана безкрайно доволен. Дори попита на френски как ми е името. „Петруха, вотр екселанс, Пиер ан франсе!“ — израпортувах аз, както ме беше научил Шарл Иванович, и тракнах с големите си казашки шпори. Господин Дюма се усмихна и ме потупа по рамото: „J’espere que nous allons devenir de bons amis“ Е, от това по-хубаво не можеше да ми се случи — човекът, дето беше написал „Тримата мускетари“, да ми стане бон ами, на мене, българчето от сливненския край. Чудесии стават по този свят, ей!
След туй се завъртя една, дето никъде я няма. Такъв празник графският дом не беше преживявал. Всеки ден огромни трапези за най-малко петдесет души, все князе и графове, все най-красиви руски сударини и баришни, черен и сьомга хайвер с килограми се ядеше, в обоза на графа носеха триста сандъка с френско шампанско, специално изписано от Руанските изби, като вода се лееше това шампанско, та дори и ние, кочияшите, го опитахме и по едно време все пияни ходехме. На Юра, готвача, му се прекъсаха жилите да тича и да готви по френските рецепти убития от господата космат и пернат дивеч, добре, че графът беше докарал от Санкт Петербург и от Москва още трима готвачи и седем помощници и помощнички. Иначе и нашата Геника щеше да се повреди, беше трудна по него време. Гостът излезе голям лакмазанин, както казваше майка ми Цветана. Ако му поставиш отпреде цяло младо диво прасе, ще го омете и окото му няма да мигне. То си му личеше и по снагата де, коремът му не можеше вече да се побере в сюртука, все разкопчан ходеше, а на края на гостуването надмина и Шарл Иванович по дебелина. Но дебелината никак не му пречеше да танцува, да се весели до сутринта, да се върти около всяка пола, и то, както забелязах, не без успех. Хареса ми той, весел човек беше, хвалипръцко наистина, дето еша му го няма, но не делеше хората на графове и кочияши, за всеки ще намери добра дума, а пък смешките, дето ги разказваше под път и над път и караше баришните да се червят, чет нямаха. Като го возех през степта, за да гледа лов на лисици (това стана любимото му занимание, не можеше поради дебелината си да язди, само гледаше), като заскача и закрещи „Браво!“ на калмиците, просто ще продъни каретата. Отначало с каретата на графинята го возех, ама тя дамска количка, крехка, та го прехвърлихме на графската, като пак заякчихме яйовете. Тази карета издържа, а като си заминаха гостите, направо я подарили на астраханските цигани. Към мен господин Дюма се държеше не като към слуга, а като равен, особено като научи, че произхождам от България, дето още пъшка под турското робство. Към поробените народи, като приятеля си Юго, изпитваше най-искрена симпатия, после го разбрах това, когато бяхме заедно с него в Италия и подпомагахме Гарибалди. Ама сега е още рано да ги разправям тия работи.
Празникът продължи двадесет дни. Всеки ден господин Дюма измисляше по нещо, по негово желание го водихме на делтата да гледа как ловят моруни и им вадят черния хайвер. След туй пожела да стреля дропли и бекаси, прехвърлихме го с каик чак до най-левия ръкав на матушката и там той прекара три денонощия, изпозастреля сума ти птица. Накрая се хвана с графа и още двама князе да играе преферанс и всяка нощ осъмваше на зелената маса. Графът загуби от него 15 хиляди рубли, ама господин Дюма не рачи да ги вземе. „Само, вика, ще ми дадеш Петруха, да си го водя аз в Париж. Искам руски кочияш да имам на капрата, та да се изпукат от яд и синът ми, и Юго, и Готие, и оня саможив язовец Флобер.“ Графът, който си падаше, между нас казано, малко скръндза, взе, че се съгласи. Жал му беше и на него за мене, ама рублите са по-скъпи. Баришните като научиха, бая си поплакаха, свикнали бяха с Петруха да ги вози до астраханския панаир, пък и на всеки пикник в степта и край Волга. Но хатър на гост не се чупи. Най-много му домъчня на Шарл Иванович. Кой щеше да му чисти отсега нататък лулите, на кого щеше да разправя в дългите зимни нощи, когато вятърът засвиреше в комина на пристройката, за славната Гранд арме. Виж, баща ми по-лесно се съгласи, той беше стигнал на изток чак до матушка Волга, защо пък син му да не стигне на запад до Париж, голямата касаба. Майка като разбра, щеше да се поболее. Аз бях любимото й чедо, Панайот беше останал в Бесарабия, Яна в Нижне-Чирская, ако и аз отидех в този пусти Париж, както върви, нямаше да остане при полата й едно мъжко чедо. За какво се беше мъчила да ражда. Ама кой обръща внимание на майчините сълзи, майките трябват, докато се учиш да ходиш. Бях се запалил по Парижът, а пък господин Дюма, нали казах, беше ми харесал, нямаш да се живее лошо и при него, около му пара се сипеше като из ведро, а и пръстите му бяха широки. Имаше ли за него, и за мен щеше да има.
Накрая господин Дюма, като му омръзна и преферансът, пожела да види истинската Калмикия, която се простира на юг от графските имения между делтата и Ногайската степ. Графът беше приятел със самия калмицки хан, на когото покойният император Николай Павлович беше дал титлата княз, княз Тюмен. Запретнахме отново каретите, вече бяха станали по-малко, мнозина от графските гости, особено писателите и музикантите, не бяха издържали на всекидневните гуляи и си бяха разотишли, но най-отявлените пиячи и картоиграчи, начело с атамана на астраханските казаци Беклемешев, бяха останали, как ще ти изпуснат те такава яма, гост от Франция, и то такъв, идва в тия краища един път на сто години, ну давай и господ бог на помощ! Та с пет-шест карети само по мъжки (госпожите отказаха да се мотаят из Калмикия) се спуснахме на юг. Пътувахме четири дни, на петия гледаме отпред — десет пъстри шатри като на панаир. Княз Тюмен си имаше богат княжески палат с обширни хареми на брега на Волга, ама поискал да посрещне госта по народному, в самата истинска безкрайна калмицка степ, да му покаже хергелетата си, които нямаха чет и с които много се гордееше, нали и той е от калмишка кръв.
Та приближаваме ние шатрите, а князът излиза насреща, облечен в парадна калмицка ханска униформа, целият лъщи от сребро и злато, а на всичко отгоре сложил и ордените, с които го бе наградил Николай Павлович. Повече на циркаджия приличаше, а не на княз. Поднесе на господин Дюма старинна калмицка крива сабя, цялата обсипана с диаманти. Ако я продадеше, господин Дюма щеше да живее от тая сабя цяла година охолен живот в Париж. Абе, не било толкова лошо да бъде човек писател. Онкл Саша (вече всички го наричахме така) се разплака от умиление, извади сабята от канията и я целуна, беше майстор на такива хватки. Калмиците, като видяха това, го понесоха на ръце и го носиха чак до ханската шатра, най-голямата от всички, където право на земята, на дълъг месал бе сложен пребогат обяд: печени на шиш овни, печени конски бутове (голям калмицки деликатес), пилаф, кобилешко мляко и ракия от кобилешко мляко (виж тя, доста отвратителна, между нас казано). Ханът, който говореше доста сносно френски, запозна онкл Саша с осемнадесетгодишната си последна съпруга (самият хан беше вече седемдесетгодишен), една азиатска красавица с дръпнати черни като маслини очи и бисерни дребни като на хищник зъбчета. Онкл Саша, като видя жена сред толкова много мъже, веднага взе да се върти около нея, да й прави комплименти и да й целува ръка, ама ханът почна да се мръщи и нашият граф разбра, че работата отива на лошо. Затова отиде и дръпна господин Дюма от красавицата и го настани на мечата кожа оттатък месала, така можеше да я гледа, но не и да я пипа. След туй гуляят почна, ханът взе да разправя, че притежавал петдесет хиляди коня, трийсет хиляди камили, единайсет хиляди шатри и 270 имами и ходжи, които я знаят да четат корана, я не, ама могат да свирят на цимбали, на най-различни свирки и тръби, че дори и на морски раковини и всяка вечер веселят сърцето на хана и на неговата най-нова избраница (защото той имал още 40 жени) със своята невъобразима гюрултия, на която и ние всички се насладихме, докато траеше обедът, та за малко да оглушеем за цял живот. След като се натъпкахме с конско месо и кобилешко мляко до пръсване, ханът даде знак, излязохме навън, качиха ни на дървено скеле, постлано с килими, насядахме там по калмицки обичай с подвити под задника крака и аз барабар с князете и графовете, нали бях вече личен камериер на онкл Саша и не се делях нито за миг от него. След туй изсвири тръба и се започнаха състезания и народни калмицки игри, с които ханът искаше да смае госта (и той беше голям хвалипръцко). Надбягваха се пет хиляди коня и ханът даже се извини, че били малко, хората му не можали да съберат повече от степта, заради което утре щели да бъдат бити с камшици. Калмицки му работи! Надбягването спечели едно 13-годишно калмиче, кафяво като зърно от кафе. Лично ханът му подари един млад кон от най-избраното си хергеле и халат от хасе на ивици, тези халати калмиците особено ги ценят, с такъв халат, като се явиш сред облечените в кожи кривокраки човечета, все едно че си граф. След това имаше надбягване с камили, от което онкл Саша изпадна в див възторг, щеше да се задави от френските си възклицания и добре, че бях аз зад гърба му — тупнах му два по тлъстината и се оправи. Сетне калмиците и калмичките заиграха народни танци и дигнаха такъв прахоляк, че онкл Саша, колкото и да беше неуморим на зрелища, се оттегли на почивка в определената за него шатра. Бяха разбрали, че си пада по женската част и в шатрата вече го чакаше една шестнайсетгодишна хубавица със срамежливо наведени очи, а пък с такива пищни форми, че веднага ти ставаше ясно, че нищо не може да я засрами. Ама онкл Саша беше толкова уморен и така се беше нарязал с отвратителната кобилешка ракия, та само й се усмихна, погали я по бузата и се повали на мечата кожа, която услужливо му бяха постлали в дъното на шатрата. Изух му ботушите, завих го, а гледам, калмичката стои и чака, срамежливите й допреди минута очи хвърлят светкавици. Наложи се аз да върша работата на великия писател. И я върших до вечерта, докато господин Дюма блажено хъркаше на мечата кожа.
С това гостуването у калмиците завърши. На другия ден ни изпратиха, подариха на всички по един див кон (докато пътувахме към именията на графа, половината от подарените коне избягаха обратно в Калмикия, ама аз моя го бях вързал отзад за каретата — мъчи се да се откъсне, рита, цвили, но въжето здраво). Като се върнахме в графския дом, всички бяхме уморени до смърт от ядене и пиене. Господин Дюма спа непробудно два дни и две нощи, след което се давръндиса, сякаш нищо не е било. Здрав мъжага беше, макар че по него време е бил на 56 години. На следващия ден тръгнахме за Грузия, там го беше поканил грузинският княз, гост на графа който през всичките двадесет дни на гостуването нито за миг не беше изтрезнял, кога все пак бе успял да направи поканата си, остана тайна за всички. Впрегнах графската карета с гербовете, с която щяхме да пътуваме, а за багажа на господин Дюма ни дадоха отделна карета, багаж той имаше най-малко триста оки, щедра е тая майчица Русия, в тая карета вмъкнах и моя скромен багажец. Оставих Черньо на баща си, а дивия кон го яхна калмикът, когото ни дадоха на разположение и който трябваше да върне каретите от Грузия. Простих се набързо с нашите, нямаше да се връщам повече тук. Майка Цветана ме прекръсти и каза през плач, че може пък да е на хубаво туй мое заминаване за Париж, щом господарят ми е такъв добър и щедър. Баща ми само ме тупна по гърба и се обърна да не видя мъжките му пестеливи сълзи. След туй рече, че ако си спомням откъде съм излязъл и какъв ми е коренът, няма да се затрия по тая пуста чужбина. С братчетата и сестричетата се разцелувах, кой знае дали щях да ги видя повече, а Геника ми пъхна скришом при самото тръгване едно вързопче с някакъв сладкиш, приготвен по френска рецепта. Шарл Иванович пък ми подари един от неговите сержантски пищови, най-скъпото, което имаше, а след това дълго ме прегръща, мъчно му беше на стареца, свикнал беше с мене. Пък и на мен ми беше мъчно, благороден човек беше, истински мускетар и аз много съм му благодарен за всичко. Господин Дюма го изпратиха като цар. С графа се целуваха толкова много, че накрая взе да става неприлично, графиня Олга го прекръсти по руски обичай, а госпожичките му направиха реверанс по френския маниер. След туй се понесохме по калмицките земи, съпроводени от стражите на княз Тюмен, защото тази област беше неспокойна, разбойници върлуваха, бродяги скитаха. Тръгнахме на югозапад по посока на град Грозни, на север от Кавказ. Нашият калмик знаеше пътя, та пътувахме бързо, не се лутахме. По пътя видяхме и калмицката беднотия. При княз Тюмен беше едно, там се въртяха на шиш най-тлъсти овни, пък тук за парче хляб възрастни хора се въргалят в праха и са готови да целуват ботуша ти, а пък дечицата им ходеха голи, както майка ги е родила. Господин Дюма се натъжи и все нещо пишеше в големия си кожен тефтер, какво — не ми казваше, още не бяхме станали толкова близки, както после в Париж, от ядене и пиене и от различни тържества не ни бе останало време. Като наближихме Грозни, взе да се чувствува, че отиваме към границата на империята. Цивилни хора все по-рядко се срещаха, всичко наоколо беше в униформа и на кон. Появиха се пак нашите приятели казаците, те все по границите живеят, там където е размирно, където всеки ден пищи куршумът. В самия Грозни ни очакваше грузинският княз Миронишвили, оня, пиянчугата, дето ни беше поканил, с десет души конни сванетинци, мъже като струна, обути в някакви меки кожени ботуши, по-скоро на чорапи приличаха. Пак прегръдки и целувки, веднага пъхнаха в ръката на онкл Саша един украсен със сребро волски рог, дълъг половин метър, че и повече, и пълен с червено сванетинско вино, и не му дадоха да го пусне, докато не го изпие до капка. А той съдържаше най-малко две оки вино. Господин Дюма не се посрами, изпи до дъно рога и го обърна с острото дъно нагоре, да видят грузинците подвига му. Те извикаха ура и тръгна тя нататък, че не се видя. Като попитах после онкл Саша откъде сме минали и какво сме видели, нищо не можеше да си спомни, все си беше пиян, все се прегръщаше с този проклет княз Миронишвили, който седна при него в каретата със своите посребрени рогове. А ние пътувахме по Грузинската военна дарога, най-хубавия планински път, който съм виждал някога през живота си. Пресичахме Кавказ с неговите покрити с вечен сняг остри върхове и само това да бях видял, си заслужаваше да напусна родното си огнище. А господин Дюма, като го попиташ за Кавказ, само дига рамене и „Qu’est-ce que c’ètait?“ Ама и бик да си, няма да издържиш на тия грузински рогове. Господин Дюма все пак издържа, макар че вече съвсем не можеше да се побере в сюртука си, та го облякоха в един грузински халат с огромни размери, сякаш бе шит за французкия герой Гаргантюа.
В Тифлис пристигнахме в началото на август. Княз Миронишвили имаше тук старинен дом с широки дървени чардаци, надвесени над самата бързотечна и бистра река Кура, която пресича града от край до край. Леле, какво ли не преживяхме по тия чардаци, та грузински мъжки танци ли не щеш, та женски ли (ох, как се въртяха ония ми ти тъмнооки грузинки с дългите си фусти, които уж крият формите, пък не ги крият). Какво ли не се яде и пи, а през цялото време свирнята и песните не спряха. По едно време една грузинка, и тя княгиня, трябва да е била на четирийсет и пет — петдесет години, бая мустаци имаше под носа, отвлече някъде господин Дюма и го върна чак след една седмица, отслабнал най-малко двайсет оки, беше се събрал в сюртука си. Но като се качи отново на чардака при княз Миронишвили и му подадоха посребрения рог, само след няколко дни се наложи пак да навлича грузинския халат, целия покрит с винени лекета, въобще беше малко немарлив към външността си. В Сванетия, родното място на княз Миронишвили, прекарахме само три дни, ама тук и аз вече не помня какво е ставало. Като се опомних, бяхме вече в дома на друг княз, княз Чехладзе, и не вече в планината, а на брега на морето. И пак се почна същото, само хората се промениха. Едно запомних — дългите грузински наздравици, с които се почваше всяко пиене. Всички ставахме прави, само мъже присъстваха около масата, жените тичаха насам-натам и принасяха яденето и пиенето, а ние стоим и слушаме наздравицата по половин час. След туй вече се сядаше и, мамо мила, посмей само да си оставиш на масата рога и да позволиш на виното да се разлее — смятаха го за лична обида и както те прегръщаха преди минута, така можеха да те заколят, поясите им бяха пълни с позлатени и посребрени ками и ножове.
Целия август прекарахме така, предавани от княз на княз. Можехме и цялата година тъй да прекараме, тука князете са бол. Но дойде вест, че сам батюшка император Александър Николаевич желае да се срещнат с прочутия писател. Ще съизволят да го очакват в летния дворец в Ливадия след една седмица. Господин Дюма това ужасно го поласка, той изтрезня веднага и повече не вкуси ни капка вино. Най-добрите тифлиски шивачи му ушиха три нови сюртюка по мярка, стегна се той, изправи се, прибра корема, пак заприлича на парижанин. И на мен ушиха някаква кочияшка униформа, мязах на хусарин от старите времена, на тифлиските шивачи само им кажи да те докарат така малко бамбашка, от тях в тая работа по-големи майстори няма. Сам генерал-губернаторът на Тифлис княз Обручев ни отпусна един военен платноходен кораб да ни закара живи и здрави до Ялта. Как няма да отпусне, императорска заповед има.
На кораба се качихме в Сочи, едно райско място, не ми се разделяше с него, особено пък като гледах какви облечени в бяло и с бели омбрели госпожички се разхождаха насам-натам по набережната. Но заповед, няма къде да мърдаш. С нас пътуваше и княз Обручев със семейството си, искаше, изглежда, да използува срещата на господин Дюма с императора, та и той да измоли нещо или за себе си, или пък за двете си синчета, кадети в пажеския корпус. Та поради това на кораба не липсваше нищо, само като дигне ръка генерал-губернаторът, и по палубата се разтичват разни адютанти, тракат шпори и носят ли, носят каквото им се поръча. А най-вече черен хайвер се поръчваше и руска водка от най-хубавата. И специално за господин Дюма френско шампанско.
В Ялта пристигнахме точно според заповедта в края на седмицата. Беше вече септемврий, времето започваше да захладява. Посрещна ни императорският адютант княз Наришкин, един строен хубавец, висок два метра, ботушите му стигаха до кръста ми. И господин Дюма не беше малък, ама като се прегърнаха, просто се загуби в обятията на княза, само гъстата му къдрава коса стърчи сред адютантските екселбанти. Целият кортеж се отправи към летния дворец в Ливадия, наоколо стоят взели за почест драгуни от императорската гвардия, все такива едри мечки като адютанта, с красиво вчесани бакенбарди и високи бели фуражки със златни галуни. Аз карам в самия край каретата на граф Безбародко, господин Дюма го взеха при адютанта, в сравнение с каретата, в която го качиха, нашата заприлича на цигански катун. По едно време, какво ме прихвана, и аз взех да козирувам на драгуните от шпалира, видях, че така правят офицерите от кортежа. Какво пък, веднъж се ходи у самия император на гости. А и никой не ми обърна внимание. С моята бамбашка униформа и аз приличах на офицерин. Офицерин, офицерин, ама като пристигнахме в двореца, мен веднага ме препратиха в отделенията за прислугата, а пък господин Дюма го отведоха за среща с императора, той предварително се беше накичил с всичките си ордени и медали, имаше ги всякакви и много се гордееше с тях. Надяваше се, че и тук ще го огрее нещо, и не се излъга. Когато го видях след аудиенцията, на шията му вече се мъдреше Станислав I степен. Не бяха му дали най-високото императорско отличие, но не бяха го и обидили. В помещенията за прислугата, трябва да кажа, че прекарах по-добре, отколкото ако ме бяха взели на срещата с императора. Аз се престорих на французин, че като ме наобиколиха едни хубавички белички горнични, всички чели нещо или пък чували за скандалните женски истории на господин Дюма (по-скоро последното), та като ме започнаха, та какъв е, та на колко е години, та женен ли е, та колко пъти е развеждан, та коя му е сега любовницата. Нали знаете женските въпроси относно видните личности. Аз стоя настанен в едно удобно кресло, пуша подарената ми от Шарл Иванович дълга лула с Наполеоновия герб на капачката, бях вече го прихванал този занаят тютюнджилъка, налели са в чашата ми някакъв портвайн и разказвам ли, разказвам кое истината, кое пък такива фантасмагории измислям, че госпожичките само охкат и ахкат, и плескат с ръце. Още тогава разбрах, че ме бива в измишльотините. Само ми дай темата и такива ще ти ги завъртя, че да станеш дори пишман. И господин Дюма беше вече забелязал тази моя божа дарба и доста ме позаглеждаше, като почвах да ги преда и суча. Имал е вероятно още тогава нещо предвид, но аз още не знаех какво е то. Много кратка ми се видя аудиенцията на господин Дюма при това мило и възторжено обкръжение, но дойде един адютант и ме извика: „Мосю Пиер, алон!“ Госпожичките ме разцелуваха, французин, как няма да го разцелуват. Хич не ми се тръгваше, ако можеше да се хвана тук на работа, бих зарязал и господин Дюма. Но не даде господ.
На излизане пак с кортеж, но по-скромен, ни изведоха от двореца и ни откараха в крайморската дача на княз Наришкин. Трябваше и на него да гостуваме, такъв беше етикетът. Изкарахме в Ялта цяла седмица, живяхме като князе, къпахме се дори в морето. За пръв път влизах в море, беше ми страшно отначало, ама като се престраших, вече не ми се излизаше. На господин Дюма също много се хареса в Ялта, имаше намерение дори да остане тук до края на годината и да напише роман на тема от руската история, из живота на първите Романовци. Но се получи писмо от сина му, също Александър Дюма, но физ, който го викаше по неотложни работи в Париж. Напуснахме с огромно съжаление това райско място, където ни хранеха и пояха абсолютно без пари, качихме се на една нова карета, която ни отпусна княз Наришкин (нашата я откара калмикът на граф Безбародко обратно в Астрахан), аз седнах на капрата и хайде, довиждане, Крим, дано даде господ пак да те видим! Напуснахме полуострова през Перекопския провлак, нагледахме се и на тукашната татарска сиромашия. Не излезе, както я мислехме, че в Крим само царе и князе има, ох, та тук в планината още в землянки живееха стриганите до голо татари, а и за хора не ги смятаха. После прекосихме Украйна, стигнахме Киев и освободихме каретата, оттук нататък вече имаше железница. В Киев ни пое по императорска препоръка генерал Румянцев, киевският губернатор. Гостувахме и на него три дни, че иначе щеше да се обиди, после се качихме на железницата с два тона багаж и пафта-пуфта — право в Москва. Не бях се качвал още на трен, е, качих се, българинът с нищо не мож го уплаши. В Москва стояхме само един ден, прие ни старата графиня Кошельова-Безбародко. Тя само като видеше господин Дюма, и се смееше като шантава, толкова я забавляваше той с къдравата си коса и дебелия си негърски нос, ама май че и тя вече не беше с всичкия си. На следващия ден пак по железницата, оная, правата, само с едно завойче, за която има императорски анекдот, заминахме за Санкт Петербург. Очакваше ни граф Безбародко, не му омръзна да ни посреща и изпраща, рядко добра душа беше, разбира се, когато и на него отърва, със слугите и крепостните не беше такъв. И тук се сетихме, че за да изляза от Русия, трябва да ми се извади паспорт. Това не бяха го предвидили ни господин Дюма, ни графът, когато ме разиграли на карти. В Русия, както и при нас, в свободна България по-късно, всичко се оправяше с връзки. Граф Безбародко изпрати иконома си с една каса шампанско в охранката и се обади на някакво важно началство в департамента на външните работи, господин Дюма даде исканото писмено съгласие, че ме осиновява, и на другия ден икономът се върна и ми донесе новичък паспорт на името на Пиер Дюма, френски гражданин. Станах значи за два дни и французин, и то не по мои думи, както в Ялта, а черно на бяло. Като играе пара и като познаваш разни генерали, всичко е лесно.
Нямаше вече никаква пречка за напускане на Русия. Качихме се с господин Дюма на парахода за Щетин. Натоварихме в трюма багажа му, който беше вече станал пет тона, и потеглихме, изпратени от цялата фамилия Кошельови-Безбародко, на която може би струвахме тази година към стотина хиляди рубли. Ама графа бълха го ухапала. Той пък с този господин Дюма стана толкова популярен, че сигур си е изкарал тия пари за три месеца и още е спечелил. Имаше фабрики за кожи в Урал и след нашето заминаване пуснали на пазара шуби а ла Дюма, за които руски богаташи търговци просто се биели, това го научихме по-късно вече, като бяхме в Париж. Така че и граф Безбародко не остана на сухо, както казваме ние, българите, макар и пофранцужени. В Щетин се качихме на железницата за Берлин, където стояхме два дни, ама в Бисмарковата столица по онова време имаха по-важна работа от това, да посрещат френския писател Дюма. Не ни обърнаха никакво внимание, бяха заети със своето пангерманско обединяване, още оттогава подготвяха бъдещата война с Франция и не им беше приятно гостуването на бащата на „Тримата мускетари“, една книга, която възхваляваше френския боен дух. Качихме се отново на железницата с огромния си багаж, който зае цялото купе, а част дори поставихме в съседното, където останах аз да го пазя. До Париж се добрахме за две денонощия. На Гар-дю Дижон, източната гара, ни посрещна синът на господин Дюма, пак Александър Дюма, но физ. Баща и син, ама каква огромна разлика между единия и другия. Онкл Саша — огромен, весел старик, общителен и разточителен, безразсъден като дете, а синът му — строг, възпълен господин, с модната по онова време остра брадичка, каквато имаше и новият император Наполеон III, бившият Луи Бонапарт. Този човек не ми хареса още от пръв поглед. Той отначало не ми обърна никакво внимание, мислеше ме за обикновен слуга, но като научи от стария, че съм осиновен от него и че се наричам Пиер Дюма, настроението му, добронамерено дотогава, видимо се влоши и ми бе хвърлен един такъв, изпълнен с подозрение поглед, че цял настръхнах от него. Щях да си имам неприятности с този, тъй да го речем, мой брат и интуицията ми не ме излъга, но за това после. На гарата бяха и две дами, едната с могъща осанка на древна царица, която онкл Саша веднага запрегръща и зацелува, сякаш в Русия го бяха държали на въже. Представена ми беше като мадам Селеста Могадор, графиня дьо Шабрийан (и тук беше пълно с графини). Тя се оказа настоящата любовница на онкл Саша. Забелязах, че докато се прегръщаше с него, ми хвърляше иззад гъстите му къдрави коси любопитен и заедно с това твърде изкусителен поглед. И нищо чудно — бях млад, едва осемнадесетгодишен по онова време, със здрава стройна снага, с мускулести от постоянната езда, малко криви крака, но на жените това не пречи. А от постоянното общуване с князе и графове и физиономията ми се беше нещо облагородила, та и тя хващаше дикиш. А госпожата беше вече към четиридесетте, беше започнала да позатлъстява и вероятно й се е искало нещо по-младичко от господин Дюма. Догадките ми скоро се потвърдиха, но и за това после.
Господин синът се придружаваше от своята любовница, която се оказа рускиня, руска княгиня, Надежда Наришкина, братова жена на оня княз Наришкин, дето беше адютант на император Александър II в Ялта. Малък е светът наистина. Като научи от онкл Саша, че ме е взел от Русия, княгиня Надежда се разплака, зацелува ме пред всички: „Ох, милото ми сънародниче!“ Види се, беше й мъчно за майчица Русия, с чието висше общество беше скъсала заради скандалната си връзка с този надут бунгур. Тези целувки още повече засилиха неприязънта на господин сина към мене.
Лакеите на господин Дюма, които също бяха дошли да посрещнат господаря си, качиха най-после огромния ни багаж по наетите фиакри и потеглихме. Къщата, в която живееше тогава онкл Саша, се оказа на улица „Амстердам“ 77. Беше й се отразило дългото отсъствие на господаря, прислугата сигурно го е ударила на голям мързел. Това личеше по счупените стъкла на картините, по мръсния килим в приемната (кой знае какви гуляи са си правили слугите през тези три месеца), по изсъхналите растения в саксиите, по празните кафези (не бяха хранили редовно папагалите на господин Дюма и те, естествено, бяха измрели). Но онкл Саша не се разсърди, сякаш не забеляза тази видима разруха. Той още първия ден закипя от творчески планове, три месеца не беше писал нито ред, той, дето го наричаха фабрика за пиеси и романи, и сега бързаше да навакса. Беше ми наредено още сутринта след първата нощ с мадам Могадор да закупя (водех се вече като негов личен секретар) огромен сноп тесни дълги листа, с които той се затвори в кабинета си, също ужасно занемарен, без да се интересува повече от госпожата, и веднага се зае да пълни листата със своя ужасно нечетлив и разкривен фелдфебелски почерк. Мадам Могадор се повъртя, повъртя из спалнята, три пъти мина покрай мен с прозрачния си пеньоар, през който личеше много ясно огромната й възбудена гръд, но като не намери отклик (не се решавах още на такава стъпка), облече се и се запиля някъде със страшно сърдита и обидена физиономия. Онкл Саша не излезе от кабинета си почти една седмица, само кафе му носех три пъти на ден. В края на седмицата в кабинета се състоя съвещание, дойдоха шестима господа, господин Дюма ги прие, облечен в един раздърпан халат, хич не се стесняваше от тях, и веднага започна да ги запознава с изработения през седмицата план за една нова шестактна пиеса с условно заглавие „Граф Херман“. Тези господа, с които ми бе съдено да работя през всичките дванадесет години до смъртта на господин Дюма в 1870 година, заиграха твърде голяма роля и в моя собствен живот. При първата ни среща не се сетих, но после разбрах, че това са тъй наречените „негри“ на господин Дюма, хората от неговата знаменита фабрика за пиеси и романи, за която литературните му противници и лични неприятели бяха написали стотици язвителни епиграми и фейлетони. Но той, по всичко личеше, не беше се смутил кой знае колко от нападките, въпреки тях, както, се уверих с очите си, фабриката продължаваше да си работи с пълна сила и това беше първото заседание, на което и аз бях ощастливен да присъствувам. Сега искам по-подробно да опиша шестимата „негри“. Някои от тях бяха просто сръчни занаятчии и си останаха във фабриката до самия край на господин Дюма, но други притежаваха дарба и след като приключиха работата си във фабриката, я изявиха доста осезателно, създадоха си име на добри самостоятелни писатели. Първият и най-възрастният от тях беше Огюст Маке, скромен господин, който ходеше облечен винаги в черно и все гледаше надолу, приличаше на не особено интелигентен провинциален нотариус. Беше представител на сръчните занаятчии в работилницата. Неговата работа беше да се рови в публичните и частни библиотеки, в историческите музеи и държавните и лични архиви и да търси сюжети за пиесите и романите на господин Дюма. Беше работлив като мравка, ръкавите му, раменете му и косата му бяха вечно покрити с прах от старите книги, които разгръщаше по библиотеките, а неведнъж идваше с черна шапка, оплетена с паяжини. Но сюжети носеше, намираше ги с десетки и стотици, и тъй като господин Дюма нямаше време да ги чете, умееше да ги докладва сбито и ясно, та онкл Саша, с природната си дарба да схваща от коя трънка може да излезе заек, веднага се ориентираше и много рядко се нахвърляше на сюжет, който да му изневери. Сюжетът на „Тримата мускетари“ бил работа на господин Маке, това и онкл Саша го признаваше, открил го в един захвърлен на тавана офицерски дневник. Но сюжетът не е всичко за една книга и ако онкл Саша не бе придал блясък на скелета, изработен от господин Маке, „Тримата мускетари“ щеше да си остане само едно никому ненужно недоносче. Значи пак опираме до силата на таланта. Господин Маке сам разбираше това и никога не роптаеше срещу онкл Саша, намираше, че е напълно справедливо славата за написаните съвместно книги да принадлежи нему. Господин Дюма му плащаше сравнително добре, но понякога, какъвто си беше разсеян, забравяше да стори това и господин Маке си мълчеше, добре знаеше, че без своя господар и работодател все едно е равен на нула. Той живееше в Ньой, едно малко градче близо до Париж, в някакво замъче, купено със спестените пари и с някаква любовница (и той барабар Петко с мъжете), която не показваше на никого, сигурно беше грозотия като него. Явяваше се в работилницата само на съвещанията, отваряше изтърканата си чанта и вадеше поредния сюжет. Ако не ставаше за работа, не се сърдеше, пъхаше го отново в чантата и си отиваше в Ньой. Това му беше работата, с писане той не се занимаваше, това беше занятието на останалите господа. По няколко думи и за тях. Господин Ескиро — също представител на занаятчиите, беше мургав здравеняк, хвалипръцко донемайкъде, особено по женската част, ако го слушаше човек, можеше да остане с впечатление, че нито една жена в милионния Париж от 15 до 55 години не бе останала извън неговото мъжко благоволение. Той беше бивш учител по фехтовка и изработваше за пиесите и романите на господин Дюма бойните сцени, дуелите и всичко от този род. Това не беше малко, ако си спомним колко много се бият и фехтоват положителните герои у нашия работодател. Казвам „нашият“ работодател, защото, щом се увери, че аз вече съм изучил до най-големи тънкости френския език и имам дарба да описвам хора, особено откъм смешните им страни, господин Дюма зачисли и мен в работилницата, и то не в занаятчийския й отдел, а в така наречения „творчески“. Моя работа бяха образите на хора от простолюдието, слугите, лакеите, камериерките на херцогините и графините. По-рано тази работа вършел някой си господин Шарл Гримо (негов шедьовър били слугите на Д’Артанян и тримата му другари, всеизвестните Планше, Гримо, Мускетои и Базеи). Господин Шарл Гримо се развивал добре и обещавал един ден да стане добър самостоятелен писател, но за жалост бил отявлен пияница, смучел абсент и други подобни мръсотии като пожарникарска помпа и се споминал след един пиянски скандал, по-право намушкали го с нож, защото той не се гнусял при запой и от най-долнопробните кръчми, такива, каквито после ги описва в своите „Парижки потайности“ известният колега господин Сю. Та неговата работа поех аз. От такъв натюрел се чувствуваше вопиюща нужда в работилницата. По време на отсъствието на пияницата Гримо господин Дюма създавал романи и пиеси, пълни само с благородници, и това започвало да омръзва на читателската публика: контеси, принцове — добре, но все по-друго си е, ако в романа се появи и един хитър и сръчен представител на „третото съсловие“, което в политически аспект вземаше все по-голямо надмощие в обществения живот на Втората империя. Моят дебют в работилницата беше работата ми над пиесата „Каменоделецът“, една творба, която според мнението на тогавашната литературна критика се отличавала рязко от останалото драматургично творчество на господин Дюма. Е, как няма да се отличава? По него време господин Дюма се бе разделил с кавгаджийката Селеста Могадор, тя беше някаква набедена графиня, беше хванала в мрежите си един закъсал стар граф, граф дьо Шабрийан, но това не попречи на господин Дюма, когато чашата на търпението от нейните скандали преля, да я натири от дома си като перачка. И хубаво направи, защото тя и на мен беше почнала да омръзва със своите всекидневни претенции. Но онкл Саша без жена не можеше да стои и три дни. Пък и жените не го оставяха да стои сам, беше щедър към тях, много пари имаше и не ги пестеше, пръскаше ги с пълни шепи за цветя, бижута, одеколони, за карети и курорти, на жените това твърде много се харесваше, пък и самолюбието им се дразнеше приятно, когато се показваха в служебните ложи на театрите редом с него, „божеството на тълпата“ по онова време. Та на думата… Точно тогава господин Дюма се залюби с русата и нежна госпожица Емилия Кордие. И тя беше актриса, играеше роли на пажове, на крехки юноши от будоарите на принцесите и кралиците, които се играеха обикновено от жени. А от такива пажове в пиесите на господин Дюма просто не можеш да се разминеш. Изработваше му ги един господин, непостоянен член на работилницата, господин Фелисиен Малфий, който работеше надомно, на ишлеме. Той и в живота точно от такива свежи момченца се интересуваше. Беше твърде неприятен тип, с лигави обноски, само на „вие“ говореше с всички колеги и по едно време се беше залепил за мене, но като му скръцнах със зъби, и ме остави на мира. Та любовта между госпожица Емилия Кордие и онкл Саша пламна точно в началото на 1860 година в навечерието на нашето заминаване за Италия. И пламна с такава луда сила, че господин Дюма взе да не присъствува дори и на съвещанията в работилницата, където, ако не друго, то поне даваше характеристика на образите, определяше кой от героите да бъде убит и кой да остане до края на пиесата, даваше указания на господин Ескиро с какво оръжие да бъде убит героят (определянето вида на оръжието беше важна творческа задача, трябваше непременно това да стане с модерния вид оръжие за момента, обезателно с най-новата марка пищови, внимаваше се особено тази марка да бъде френска, на фирмата „Шнайдер-Крьозо“. Обикновено тази фирма беше сключила специален договор с господин Дюма и му плащаше доста солиден процент за всяко убийство в пиесите му, извършено с оръжие нейно производство). Недай си боже, ако в някоя от пиесите се появеше оръжие марка „Круп“. Патриотичната френска публика веднага освиркваше пиесата и замеряше дуелиста с домати, хич и не обръщаше внимание, че авторът е господин Дюма. Та трябваше много да се внимава и в такива случаи господин Ескиро идваше съвършено трезвен на съвещанията(един път беше объркал конците и го бяха оставили в работилницата само по милост). Сам немарлив донемайкъде, господин Дюма никак не търпеше чуждата немарливост. Та за пиесата „Каменоделецът“. Тази пиеса се изработи без никакво участие на господин Дюма. Изработихме я аз и моят единствен приятел в работилницата Жерар дьо Нервал, който после стана прочут поет. Тогава и той беше млад като мене, произхождаше от бедно семейство, баща му бил каменоделец като героя на пиесата (не се лъжете от това благородническо дьо Нервал, това беше псевдоним, който Жерар си измисли, докато бяхме заедно в работилницата, по време на Втората империя беше немислимо да направиш писателска кариера, ако нямаш това проклето „дьо“ пред фамилията си. А и това Нервал си го биваше, после научих, че така се наричал един вид северен кит. Кит не кит, но звучеше добре, горкият Жерар с този псевдоним си умря млад и зелен). Та с този същия Жерар, докато господин Дюма беше полудял по своята крехка руса Ема и постоянно я разкарваше от курорт на курорт, в Кан бяха вече открили пролетния сезон, ние седнахме и написахме пиесата за две седмици. Той много ми помогна с подробности от живота на френските каменоделци. Аз пък създадох веселите сцени. Забележителното беше, че в пиесата нямаше нито един граф, нито една контеса, всички герои си бяха обикновени хора като тебе и като мене. Тя се игра с доста голям успех в театър „Порт Сен Мартен“ при отсъствието на господин Дюма, който дори за премиерата не се отдели от своята Ема, били й омръзнали премиерите (на стари години мъжете стават като играчки в ръцете на опитните авантюристки). Веднага след премиерата критиците заговориха за поврат към реализма у стария Дюма, дори за натурализъм се заговори, първите симптоми на който се бяха вече появили в прозата. Но да си оставим критиката да си говори каквото си ще. По-важното беше, че господин Дюма въобще не видя тази своя пиеса не зная и дали я прочете до края на живота си. Главната роля в нея играеше по инерция изгонената кавгаджийка Селеста Могадор и господин Дюма нямаше никакъв интерес да се появява с новата си любовница в театъра, където още властвуваше кавгаджийката. Затова пък явявах се аз и Селеста отново ме превзе. След това тя загуби всякакъв интерес към стария, казваше пред мен (и това жестоко ме нараняваше), че този път дядката е написал пълен боклук (ставаше дума за нашия „Каменоделец“). Разбира се, аз не издадох кой е истинският автор на „боклука“, още повече, че не бях убеден в това определение, отдавах го на омразата на госпожата към бившия любовник.
Такааа. А сега да се върнем отново към работилницата, която, след като господин Дюма се върна с Емичка от южните курорти, отново заработи с пълна сила. Не съм свършил още с образите на колегите. Какво работеше например там скъпият ми Жерар? И той се ползваше с известно благоволение на работодателя и не го претрупваха с работа. С природната си интуиция онкл Саша предчувствуваше, че от Жерар един ден ще излезе нещо, затуй го щадеше. Негова работа беше, след като творението с общи усилия е завършено, минеше през рендето на майстора и добиеше окончателния си, готов за отпечатване вид, Жерар да го прочете внимателно и да види дали имената на героите са едни и същи от първата до последната страница (защото имаше случаи, когато малкото име на херцога в първо действие да беше Луи, а когато го убиваха на финала, да е Робер или Жан Арман и тогава публиката също хвърляше домати). Жерар оправяше ритмично и някои от стиховете, а в редица случаи и сам ги изработваше, беше усвоил напълно стила на господин Дюма, всеки стих започваше с „О, светла кралице…“ или „О, светли принце…“. Освен това създаваше и невинни женски образи, които обикновено ставаха жертва на злодеите. Казахме злодеите, апропо, време е вече да кажем и няколко думи за следващия от колегите, господин Огюст Вокри, добродушно дебело човече, което през живота си не бе убило и муха. За такива хора у нас в България казват: „На мравката път не минава.“ И ето това човече, самотно и никога неизпитало женска ласка, което се бе привързало към нас, младите в работилницата, и скришом ни подбутваше по нещо вкусно за ядене, когато разбираше, че джобовете са ни отново празни, бе станало най-големият майстор на злодеи, без които романите и пиесите на господин Дюма биха заприличали на постна манджа. Негово дело беше Миледи от „Тримата мускетари“ (и тя в първия вариант била още по-голяма мръсница, но господин Дюма в окончателния вариант малко я пооблагородил) негово дело бяха и „приятелите“ на младия Дантес от „Граф Монте Кристо“, ония, дето го издадоха на полицията, а след това го осъдиха невинен. Той беше създателят и на всички второстепенни и третостепенни образи на наемни убийци, палачи, инквизитори и всякаква друга гад. Понякога господин Вокри се увличаше и създаваше такива нравствени чудовища, че и на самия господин Дюма, сам голям любител на злодеи, му ставаше неудобно и тогава той казваше с извинителна усмивка: „Е, този път, скъпи Огюст, като че ли си прекалил с черната боя, дай тук-таме и нещо розовичко, и тия гадове имат майки, и тях ги е раждала женска утроба.“ Особено добър майстор беше господин Вокри на образи на отровителки и на съблазнители на млади девойки. Тях ги създаваше с истинско сладострастие, радваше им се като на малки котенца или гълъбчета. Една негова отровителка, например в сериала „Кралица Марго“, „Мадам Монсоро“ и „Четиридесет и петте“, умееше да трови по сто начина, аз нарочно ги преброих. В пиесите така и не се наех да броя, но и там отровените по рецептите на господин Вокри не бяха по-малко от няколко стотици. Абе майстор в своята област, няма какво да спорим. С шестия колега, господин Пол Мьорис, работихме сравнително малко, скоро след моето включване в работилницата той премина на самостоятелна работа и стана един сравнително добър прозаик. Беше голям познавач на френската хералдика — наука за дворянските гербове и за произхода на благородническите фамилии. Познаваше до двайсето коляно родовете на бургундските, нормандските, гасконските, савойските и бретонските дворяни. На която и буква от френската азбука да го бутнеш, например на буквата Ш, и ще ти изброи поне двадесет принца, петдесет виконта, трийсет маркиза (тази титла във Франция по-рядко се среща, не е като в Испания) и сто барона. На господин Дюма неговата помощ беше от голяма полза. После някой беше изчислил, че около 90 процента от благородниците в творбите на писателя се дължат на усърдието на господин Мьорис. Когато после Мьорис стана самостоятелен писател, в неговите романи със свещ да търсиш, няма да намериш нито един конт или маркиз, толкова се бил отвратил от благородническите титли, че сам махнал „дьо-то“ от собствената си фамилия, иначе по рождение той си беше барон дьо Мьорис ди ла Колинкур и можеше да се намери във Френската хералдическа книга на буквата К.
С тези няколко думи завършвам описанието на колегите от работилницата, която някои завистници на господин Дюма бяха нарекли фирма „Дюма и съдружие“. Не може да се каже, че бях приятел с повечето от тях. С изключение на Жерар дьо Нервал, с другите се държах само като с временни колеги. Като се съберяхме, одумвахме стария, разправяхме вицове за разпътния му живот, за това, как бъркал имената на любовниците си, но не смеехме да го критикуваме остро, защото съзнавахме ясно, че всъщност той е моторът на съдружието и без него всички ние, хора още без име, ще бъдем загубени. А пред господин Маке не смеехме и дума да обелим за него, той беше по-възрастен от всички ни, съдружник на господин Дюма още от младите години, и обичаше да осведомява приятеля си за нашите по-остри шегички. В такъв случай онкл Саша избухваше, той притежаваше огромно самомнение, просто не можеше да повярва, че може да бъде обект на шеги, но всичко бързо му минаваше и аз не помня да е подгонил някого от нас по повод изтървана дума по негов адрес. Великодушен човек беше, това не можеше да му се отрече.
Бедата лично за мен идваше отдругаде, от страна на човек, който нямаше нищо общо с работилницата. Сещате се вероятно за кого става дума. Да, точно за него, моя така наречен брат, Александър Дюма-физ, съперника на литературната слава на бащата. Този възтежък, обидчив господин, всяка дума на когото към мен или за мен бе изпълнена с остър сарказъм, не притежаваше великодушието и лекия характер на Дюма-пер. Когато онкл Саша се завърна със своята Емичка от морските курорти, синът започна все по-често да посещава жилището на улица „Амстердам“ 77 и да тормози баща си във връзка с моето осиновяване в Санкт Петербург — как можело едно никому неизвестно хлапе, с още по-неизвестен и тъмен балкански произход, да носело тяхното прочуто име! Напразно онкл Саша го уверяваше, че това осиновяване е чиста формалност, било е направено само да ме измъкнат от Русия, друг начин просто нямало. На това недоверчивият физ, който вероятно виждаше в мен евентуален претендент за наследство и за авторски права, съвсем логично противопоставяше гледището, че защо пък съм му бил толкова необходим, малко ли секретари и кочияши могат да се намерят и в самата Франция, без да става нужда от осиновяване. Старият Дюма, иначе толкова сладкодумен, не можеше да обясни убедително защо така се е привързал към мене, мънкаше нещо за самотата си в чужбина, казваше, че открил в мене сродна душа, но това не бяха никакви аргументи за сина и той почваше отново и отново да кове. Старият Дюма, на когото всичкото това мърморене почваше да омръзва, най-после обещаваше, че при първа възможност ще извика нотариуса и ще му възложи да отмени осиновяването, като предизвикано от форсмажорни причини. Но при бурния живот, който водеше, такава възможност все не можеше да се намери. За моя радост, разбира се. А това пък стана съвсем невъзможно, когато старият предприе голямото си италианско приключение, в което участвувах непосредствено и аз и за което ще се опитам да разкажа, защото тогава наистина се сближихме съвсем тясно и по братски с този невъзможен, даровит и щурав човек.
Тръгването за Италия се осъществи в началото на лятото на 1860 година. Освен господин Дюма и аз в него участвуваше, както можеше да се предположи, и госпожица Емилия Кордие, Емичка, по която старият по онова време бе хлътнал не до шията, ами много по-нагоре. Тръгнахме с малък платноход с един капитан и трима души екипаж. За да не се шокират италианските гранични и митнически власти, в разпокъсаната на кралства и княжества Италия те са по-многобройни и от просяците и понякога обичат да се заяждат на морална тема, Емичка беше зачислена в корабните документи като юнга. През деня тя се движеше по палубата в моряшко костюмче, ушито от най-добрите марсилски шивачи, а през нощта го събличаше и обличаше нощницата, а понякога и въобще не обличаше нищо за голяма радост на стария. Още в началото пътешествието ни тръгна много весело, онкл Саша беше в прекрасно настроение, отървал се беше от вечно мърморещия си син, имаше достатъчно пари, защото, преди да тръгнем, беше подписал изгоден контракт с издателя Мишел Леви, енергичен и предприемчив евреин от типа на Ротшилд, на когото предостави издаването на всичките си произведения, написани оттук нататък. Хитър беше евреинът, знаеше, че всъщност от цялата работа той ще спечели, пер Дюма все още беше „божеството на тълпата“. Капитанът на корабчето се оказа остроумен марсилски тип, който знаеше хиляди моряшки анекдоти, аз също умеех да имитирам всички колеги от работилницата и всички познати писатели, с които ме беше запознавал старият, особено дългия, приличен на протестантски пастор Йожен Сю, с неговата почти женска превзетост. Емичка, която онкл Саша бе кръстил „Адмиралът“, се държеше глезено като малко дете и това също му харесваше. Тя пътуваше за пръв път по море, заобиколена само от мъже, повечето от които млади, и това придаваше на пътуването й допълнителна прелест. Първото италианско пристанище, което посетихме, беше Генуа. А първото нещо, което научихме тук, беше, че Гарибалди, старият италиански борец за независимост и обединение на страната, се готви със сила да отнеме Сицилия и Неапол от Бурбоните. Онкл Саша познавал лично Гарибалди, навремето се готвел да пише книга за него, той напълно отговаряше на представите му за романтичен борец за свобода и като чу тази вест, веднага го повлякоха мътните. Как ще стои той настрана, когато в Италия се готви такова шумно събитие, как няма да се намеси и да вплете името си в бъдещата италианска история? „Веднага ще се присъединим с нашия кораб (във фантазията му корабчето веднага се превърна в кораб, сигурно въоръжен най-малко с двайсет топа, към славните гарибалдейци — каза той още същата нощ на Емичка и на мен. — Светът трябва да знае, че и Александър Дюма-пер ще участвува в тази нова борба за национална независимост.“ Обичаше гръмките фрази, но не беше само човек на фразата, придружаваше я с още по-гръмки дела. Още на другия ден тръгнахме за Палермо. Планът беше да наемем освен малката „Ема“ (пропуснах да кажа, че платноходчето ни беше кръстено на името на „Адмирала“) още два по-големи кораба, с които да подпомогнем Гарибалди да стовари дружината си на сицилийския бряг. Нашият „адмирал“ Емичка също се запали от тази грандиозна идея, пък трябва да кажа, че тя хареса и на мен. От астраханските степи не бях сядал на кон и не бях стрелял с пушка. Прищя ми се след душната клюкарска атмосфера на парижките литературни салони, където всеки е против всеки, където за стария се съчиняваха хиляди епиграми и памфлети, отново да помириша славната миризма на барута. (И аз май се заразих от онкл Саша и почнах да се изразявам в неговия високопарен стил.)
Пристигнахме в Сицилия обаче малко късно, не можахме да помиришем въпросната славна миризма, по-право помирисахме я, но това бе миризмата на празничните фойерверки. Гарибалди беше вече стоварил своите Хиляда на брега и сицилийците го бяха посрещнали, както само те знаят да посрещат — с безумен възторг. Със същия възторг бе посрещнат в Палермо и Дюма-пер. Ето как е отразено това събитие в един от току-що започнали да излизат вестници „Independente“ („Независимост“):
„На връщане в двореца Преторио се готвехме да се прехвърлим през една барикада, когато видяхме, че към нас идва някакъв много красив мъж, който поздрави генерала (Гарибалди) на френски. Този юначага беше в съвсем бял костюм и огромна сламена шапка с три пера — синьо, бяло и червено. (Портретът е необикновено точен, само в бяло ходеше по онова време старият, под влияние на своята Емичка се бе подмладил най-малко с двайсет години — б.а.) Оказа се, че това е Александър Дюма, авторът на «Граф Монте Кристо» и «Тримата мускетари».
Грамадният Александър разцелува Гарибалди, обсипа го с приятелски привети и влезе заедно с него в двореца, като разговаряше и се смееше на глас, сякаш искаше да изпълни зданието с гръмките си приказки и смехове.
Съобщиха, че обедът е готов. Александър Дюма се придружаваше от една гризетка в мъжки, по-точно в адмиралски костюм. Тази дребничка превзета гризетка, която само се кълчеше и кривеше (как няма да се кълчи нашата Емичка, когато наоколо й има само мъже, и то военни, наистина тогава тя надмина себе си — б.а.), седна най-безцеремонно отдясно на генерала…“
В това твърде точно описание на срещата аз липсвам, с природната си скромност бях седнал на края на дългата маса, сред адютантите на Гарибалди. Старият ме беше представил като Дюма-пти-физ и адютантите ме обградиха със специално внимание, непрекъснато ми наливаха „Кианти“, така че какво стана на края на този първи обяд на сицилианска земя, не мога да кажа с точност. Също не зная и къде спахме през тази нощ. Но от следващия ден онкл Саша, Емичка, аз и екипажът на „Ема“ бяхме настанени в едно разкошно жилище, изоставено от избягалите в Неапол Бурбони. Разполагахме с басейн сред великолепните палми, с кухня, от която готвачите не бяха избягали заедно със своите господари. Тези славни сицилианци умееха да готвят като богове и гостите ни се заредиха едни след други, от гладни по-гладни, войните и революциите усилват апетита.
И всичко тръгна добре, но изведнъж се разбра, че Емичка е бременна. Адмирал, адмирал, но ако ще и рицарска броня да си тури, жената си е жена. Пък казахме вече, че и онкл Саша се бе подмладил с двайсет години. Представях си как ще се намръщи в Париж подозрителният Александър-физ, когато научи, че за авторските права на баща му ще се появи още един претендент или претендентка. Физът също беше богат човек, неговата пиеса „Дамата с камелиите“ по онова време се играеше с успех във всички френски театри, пък и по целия свят, и му носеше огромни приходи. Но така, види се, е устроен човекът, което си е мое, е мое, но не е зле да се хвърли едно око и в градината на бащата. Утре ще се гътне старият, както е побеснял по тия младички и алчни гризетки, и ще почнат разправиите по наследството. Още повече че тъкмо по това време и неговата любовница Надежда Наришкина се готвеше да ражда също незаконно дете, което един ден също може да се включи сред претендентите. В едно обаче той беше прав — нашата Емичка действително се оказа доста далновидно женче. Искаше непременно да се омъжи за стария, да стане официална домакиня на жилището му и на служебната ложа в театъра, и в това отношение не подбираше средствата. Бъдещото дете, което тя отиде да ражда в Париж, за да стане френски поданик, беше първата стъпка в осъществяването на коварните й планове. Та не бях по това време аз най-главната грижа на Александър-физ.
Трябва да кажа, че господин Дюма-пер тъгува по нея от ден до пладне. Тук имаше такива огнени сицилианки, разгорещени от победата на Гарибалди, та мястото на Емичка остана празно само една седмица. Но старият и на заместничките не обръщаше кой знае какво внимание, занимаваше се с тях мимоходом, дори не им научаваше имената. Хвърлил се бе в борбата за „Italia una“ (Италианско обединение) с цялата страст, на която беше способен. Тъй като след победата в Сицилия Гарибалди нямаше ни припаси, ни достатъчно пушки, нямаше и пари, за да ги купи, а възнамеряваше да премине Месинския проток и да тръгне срещу Неапол, господин Дюма му предложи великодушно своята платноходка и петдесетте хиляди франка, останали от контракта с Мишел Леви. Намерихме се, дето се вика, без стотинка и това щеше да бъде печална вест за сина, който по онова време следеше движението на всеки франк, излязъл от джоба на баща му. В замяна на това пък благородните сицилианци ни посрещаха навсякъде като богове и ни пояха и хранеха напълно безплатно. Чест беше за всеки от тях да предложи къщата си и всичко каквото има в нея на щедрите приятели французи. От това се ползвах и аз, защото в къщите на сицилианците, освен всичко друго, винаги имаше и по две-три мургави и страстни дъщерички, които гледаха на леглото като на неизменна част от борбата срещу омразните Бурбони. Скоро Неапол беше превзет, по-скоро той сам си падна, никой от неаполитанците не се зае да защищава Бурбоните, щяха после да ги убият с камъни. Бурбоните се измъкнаха, дето се вика, по бели гащи от необсадения град и се прибраха в своята Испания (бяха от испанския клон на династията). Онкл Саша влезе в Неапол на кон (голяма дандания беше да му намерят кон, който да го издържи) редом с генерал Гарибалди и двамата облечени в червени ризи, тъй наречените после гарибалдийки. Него го настаниха в двореца Киатамоне, принадлежащ на избягалите Бурбони, и Гарибалди, който възглави новото временно правителство (старият ужасно обичаше тези временни правителства и цялата неразбория и суматоха, която цари в тях), го назначи… ха сега отгатнете! Назначи го директор на старините и паметниците. Впрочем от такава служба действително имаше нужда, защото, както бе тръгнало при Бурбоните, в Южна Италия нямаше да остане нито един исторически паметник, кралят и алчната му дърта кралица ги разпродаваха ангро на богатите англичани. Господин Дюма със свойствената му трескава енергия, когато нещо го запалеше, веднага тури ред в тази работа, при него веднага се прикотка един френски археолог. Забравих му вече името, и какво прави какво струва, но убеди стария да правят разкопки на Помпей, затрупания с вулканична пепел някогашен цветущ римски град, на мястото на който по онова време растяха само магарешки тръни. И докато генерал Гарибалди още държеше речи от балконите, онкл Саша навлече пак белия костюм и широката капела и хукна по пепелищата на Помпей заедно със завеяния археолог да разкопава останките от стария свят. Тази работа увлече и мен. Интересно беше да вадим от пепелта статуи и чудно запазени фрески, някои от които имаха твърде скандален характер. Абе нищо ново няма на този свят, особено в тази деликатна област като любовта.
През декември съобщиха на стария, че му се е родила дъщеря, една педя човече, амбициозната Емичка наистина беше голям дребосък, те такива са и амбициозни я, и едва ли можеше да роди едро бебе. Старият искрено се изненада, увлечен в своите разкопки, той дори бе забравил, че някой там в Париж ще му ражда нов наследник. Ама Александър-физ не беше забравил. Той писа на баща си едно гневно писмо, в което с доста силни изрази изобличаваше начина му на живот и лекомислието, което проявява в отношенията си с младите госпожици. Господин Дюма ми го прочете и го скъса пред очите ми. Никак не обичаше дидактиката и наставленията и нямаше нищо по-омразно за него някой да го учи как да живее. „И ти не се бой, Петруха — каза ми той, — никакъв нотариус няма да викам, хайде син да не, но мой внук ще си останеш, докато го има това име Дюма на света. Дюма — пти-физ, четвъртият Дюма, tu es d’accord?“
Съгласен бях, разбира се, името и в моите уши звучеше много добре. Бог да го поживи онкл Саша още сто години, че ако вземе да се килне, кой знае какви ще ги измъти новият глава на фамилията (който между другото също бил незаконен син и бил признат от стария чак когато навършил пет годинки, какво тогава толкова се фука…).
Сладкият живот в Италия обаче не продължи много. През 1862 година Гарибалди предаде Неапол и Сицилия на Кавур и Виктор Емануил II. Уж в името на единството Савойската династия стана пълновластен господар на цяла обединена Италия. В края на лятото Виктор Емануил II, една доста неприятна мустаката кукла, пристигна в Неапол и се настани в двореца на Бурбоните. Веднага се намериха доброжелатели, които го осведомиха, че преди година господин Дюма го бил нарекъл публично „мухльо“. Той че си беше мухльо, мухльо си беше, но едновременно беше и крал. Наистина господин Дюма беше приет в двореца, но кралят никога не забрави това „мухльо“. А пропо, след неговото идване в кралския дворец все по-рядко започнаха да се мяркат гарибалдийските червени ризи. Монархистите отново навириха нос и започнаха да отнемат от републиканците всички по-важни правителствени постове. За гарибалдийците оставиха местата на карабинерски началници, и то тук-таме. Дните на онкл Дюма в двореца Киатамоне бяха преброени. Организирана беше демонстрация от пияни скитници пред балкона на двореца, които крещяха „Вън чужденецът! Дюма в морето!“ Подучил ги беше един барон който по-рано владеел отчуждената земя над Помпей. Неблагодарността не е от вчера. Господин Дюма отначало страшно се наскърби, за тия хора той бе жертвал целия си хонорар, пък после се настрои философски и ми каза: „Да изискваме от човека признателност, Петруха, е все едно да искаме от вълците да станат тревопасни.“ Закрихме дирекцията за старините, натоварихме си багажа, събрахме ръкописите на „Сан Феличе“ и „Гарибалдийците“, двата романа, които започнахме да пишем в Неапол (той — многотомния „Сан феличе“, а аз като свидетел на събитията — „Гарибалдийците“, разбира се, под негово ръководство), и през декември 1862 година се прибрахме в Париж. Настанихме се временно на улица „Ришельо“ 112 и подновихме напрегнатия ритъм на живот, който в Италия, с нейното „долче фар ниенте“, бяхме преустановили. Веднага се явиха „негрите“ от работилницата с изключение на Жерар дьо Нервал и Пол Мьорис. Господин Дюма им разпредели задачите по „Сан Феличе“, а „Гарибалдийците“ го остави само на мен, имаше нещо наум, искаше вероятно да разбере доколко и аз съм способен на самостоятелна работа (беше забравил пиесата „Каменоделецът“, която му бяхме изработили Жерар дьо Нервал и главно аз, той май и до края на живота не си спомни, че има такава пиеса).
Още не бяхме се настанили както трябва и започнаха неприятностите с малката Емичка, която, както казах, преследваше далечни цели. А пък старият бе вече съвсем изстинал към нея. Наистина обичаше малкото бебе Микаела, но когато Емичка в знак на отмъщение, дето не се жени за нея, му я отне, не тъгува кой знае колко много. По него време и Александър-физ имаше неприятности със своето извънбрачно дете от княгиня Надежда и поради общите нещастия този път баща и син се държаха добре един към друг. Отървал се щастливо от Микаела, Александър-физ не обелваше дума по моя случай, търпеше ме, макар че демонстративно не ми обръщаше внимание, и ако искаше да ми каже нещо, правеше го чрез баща си. Пропуснах да кажа, че с нас от Италия се домъкна една италианска певица Фани Гордоза, черна като маслина, но иначе доста апетитна и с такава ненаситна страст, че се бе понравила страшно на стария, покрай нея той съвсем забрави за Емичка и нейната дъщеричка. Присъствието на италианската ненаситница скоро превърна жилището на „Ришельо“ 112 в истински цирк. Какви ли не само типове се замотаха из двата будоара, из спалните, в столовата и най вече в кухнята, и не само се замотаха, но и почнаха да свирят на всякакви видове инструменти: цимбали, кларнети, лютни и тромбони, а един взе да бие и барабан. А над всичко звучеше сопранът на сеньора Гордоза. Вкъщи до идването на лятото ходехме с памук в ушите, иначе не можеше ни да се пише, ни да се мисли. Хайде, старият работи в кабинета си на втория етаж и е вече малко глух, та не чува, но ние с иконома господин Ноел Парфе съвсем се измъчихме. По едно време ни беше дошло наум да вземем един дървен чук от кухнята и да фраснем сеньората по черната глава, та дано млъкне за няколко дни. Като настъпи лятото на 1864 година, цялата тази гюрултия се пренесе в курортното градче Енгиен, където старият нае вилата „Катина“, специално за гласовитата си наложница. Тук нещата малко се подобриха, защото италианката ходеше да си разпява сопрана на езерото, а пък то беше доста далечко от вилата. През деня рахатясвахме, ама вечер, като се прибереше, ако мислите, че сеньора Фани млъкваше, жестоко ще се излъжете. Отде го вземаше този глас това чудовище, не можех да разбера, на ръст беше мъничка и слабичка, а като се изправи на пръсти и викне… А старият седи, притворил очи от блаженство, на патерштула, да вземеш и него да го фраснеш с чука…
Макар че поради сеньора Гордоза и всичките й шумни приятели сицилианци, които също се домъкнаха с инструментите си на безплатно изхранване, във вила „Катина“ да се работеше трудно, все пак аз успях до края на лятото да завърша романа „Гарибалдийците“. Онкл Саша пак ме изпревари, с помощта на „негрите“ той завърши трите тома на „Сан Феличе“, всеки един по-дебел от моите „Гарибалдийци“, един месец по-рано и след туй се отдаде на голяма любов с ненаситницата. Отде му идеше тази сила не зная, по него време беше вече на 62 години. Един ден дори го чух да казва на една от многобройните ни гостенки, мадам Матилда Шьобел, че бил имал много любовници от човечност, ако имал само една, щял да я умори за една седмица!… Старческо самохвалство, разбира се, тая италианска натрапница не само не я умори за една седмица, а я търпя цели три години след завръщането ни от Италия. Но че го биваше, биваше го, трябва да се признае.
Двата романа ги предадохме заедно на господин Леви. Какъвто беше щедър, татко Дюма ми предаде половината от хонорара за „Гарибалдийците“, а пък със своя от „Сан Феличе“, една огромна сума, едва успя да си плати дълговете, натрупани от лятото в Енгиен, където най-малко двайсет души живяха на негова сметка. Добре, че поне в Енгиен не идваше и Александър-физ, той се бе разсърдил на баща си заради италианката и през цялата година не стъпи във вила „Катина“. Аз съвсем се успокоих относно неговите закани, но все пак вложих целия си хонорар от „Гарибалдийците“ в облигации от Алжирския заем, който тогава се пусна в обращение в Париж с цел колонизацията на Северна Африка. Така ме посъветва господин Ноел Парфе, а той имаше нюх за тези неща. По-сетне, като ме изгониха от Париж, тези облигации ми дойдоха като харизани, но за това после. Сега татко Дюма си е още жив и здрав и се наслаждава на успеха на последния си роман „Сан Феличе“ със сюжет от италианската история. Този роман действително излезе по-занимателен от „Гарибалдийците“, в него действуваха като герои Наполеоновите генерали и маршали от времето на леди Хамилтън и адмирал Нелсън, а тях, генералите, по семейни съображения, татко Дюма винаги си ги е обичал. Какво ли няма в този „Сан Феличе“, та дуели ли, та морски сражения ли, та преоблечени като адмирали руси красавици ли, и пак, разбира се, една отровителка, прецизна работа на господин Вокри. Оказа се, че читателската публика още предпочита тези измислици пред действителните събития, които аз бях описал в „Гарибалдийците“. Това ми послужи за добър урок. Давай воля на фантазията си, лъжи без никаква мярка и не се бой! Още повратът към реализма във френската литература не беше настъпил, сега бяхме във Втората империя, където с лъжа и нахалство се постигаше всичко.
Трябва обаче веднага да кажа, че „Сан Феличе“ беше последният шумен успех на господин Дюма-пер. Като са върна от Енгиен, той продължи да пише с пълна сила, работилницата се бе попълнила с нови кадри, но всичко написано след 1865 година вече носи белезите на залеза. А може би и вкусът на публиката, макар и бавно, беше вече започнал да се променя. Пиесите „Последните мохикани“ и „Затворниците в Бастилията“, които онкл Саша написа с помощта на работилницата (в „Мохиканите“ участвувах и аз с две действия и с първия вариант на финала), вече нямаха оня блестящ ефект, с който пер Дюма беше свикнал. Огорчен от това, той изведнъж реши да направи ново голямо пътешествие. Замина за Австро-Унгария и Прусия, където се играели негови пиеси, та да си прибере парите, които немците мъчно изплащали, ако не си там да висиш над главата им. Този път не ме взе със себе си, взе само господин Ноел Парфе, специалист по въпросите на икономиката. И… о чудо!… с него този път не замина никаква спътница, това му се случваше за първи път. На тамошни мадами ли разчиташе, или пък италианската маслина му беше отнела част от силата, но факт… А може би наистина пътуването да е било продиктувано от чисто финансови причини. Взеха вече да не му достигат парите, кредиторите почнаха все по-често да посещават новото му жилище на улица „Малзерб“ №107, което той тъй и не можа да мобилира докрай, в големия салон имаше само едно пиано (спомен от „маслината“), а килим за приемната пер Дюма въобще не можа да купи и сума ти гости си изпочупиха главите, като се хлъзгаха по лъскавия паркет.
Пътешествието му в Австро-Унгария и Прусия трая половин година, първата половина на 1866 година. От него той се върна с нов роман — „Пруски терор“. Беше го написал почти самостоятелно и го беше написал много добре, ама романът мина почти незабелязан от литературната критика и читателите. В него онкл Саша предупреждаваше французите за приближаващата ги опасност от страна на все по-засилващата се Прусия, но никой не му обърна внимание, взеха тези предупреждения за старчески хиперболи. Изобщо от връщането му нататък на пер Дюма взеха да гледат като на остарял шегаджия, обичаха го още, но насмешките и вицовете по негов адрес почнаха да стават по-язвителни. Публиката вече си търсеше и намираше нови идоли, беше вече им поомръзнал и с пиесите, и с романите си, и с любовните си скандали. Sic transit gloria mundi, казваха римляните.
Последният любовен скандал на стария, повече смешен отколкото шумен, беше с американската авантюристка и набедена актриса Ада Менкен. Тя се появи в Париж малко преди новата 1867 година. Дебютираше в театър Гете в някаква доста посредствена американска пиеса „Пиратите от саваната“. Ролята й се състоеше да препуска полугола на сцената, качена на чистокръвен див жребец (така поне пишеха в рекламата, а всъщност жребецът беше опитомен циркаджийски скопец). Целият Париж полудя и от нейната розова англосаксонска голота, и от това, че за пръв път на театрална сцена се появяваше жив кон. Такова нещо снобски Париж не беше преживявал, личеше в тази работа американската предприемчивост, личеше това „мъни, мъни, мъни“, което по онова време беше вече станало девиз на задокеанската преуспяваща република на янките.
Старият Дюма видя американката в началото на 1867 година и веднага нахлу в гримьорната й с разкошен букет цветя, което означаваше, че се е влюбил от пръв поглед. Не му ли станаха вече множко тия влюбвания! Американката, която си търсеше реклама, веднага се окачи на врата му и започна да се снема с него във всякакви пози, дори и неприлични. Тъкмо тогава в Париж бе излязла на мода фотографията и всичко живо и богато бе хукнало да се снима при навъдилите се изведнъж майстори фотографи. Снимките на пер Дюма с американката започнаха да се появяват и в скандалните, хроники на вестниците и за стария отново заговориха всички, като се почне от придворните дами на императрица Еужени и се стигне до кварталните модистки и фризьорки. На него не му пукаше от тази скандална реклама, макар че в нея се забелязваха вече доста насмешливи и дори злобни нотки. В един от вестниците дори се появи цяла сатирична поема, написана от начеващия млад поет Пол Верлен. Нали ви казвам, Франция беше почнала да си търси нови божества, а на старите беше почнала вече да се подсмива, и то така както само тя умее да прави това. А щом по някого започне да се чува смях, пиши го загубен. Добре, че тази американска актриса, която, кой знае защо, ме намрази още щом ме видя, сигурно е забелязала как се кискам в шепата си, когато се целуваше на публични места със стария, не живя дълго. Простуди се някъде по северното крайбрежие, къпала се е сигурно в морето, падаше си по ексцентризма, и само за три дни почина, въпреки че изглеждаше бабанка. Но връзката с тази неутолима и страдаща от неизлечима жажда за показност жена се оказа фатална и за самия пер Дюма. Той беше позабравил за годинките си. Смъртта на последната любима го съкруши и оттук нататък той вече не беше оня Дюма, за когото говорихме досега. Изведнъж стана мълчалив (това му се случваше за пръв път от рождението му), после си нае секретарка и при това твърде грозна стара мома, което също не отговаряше на досегашните му навици. Почна и да се залежава в леглото и нещо много странно — почна отново да чете ранните си творби. Един ден го заварих с „Мускетарите“ в ръка. Искаше да разбере, види се, какво всъщност е постигнал в бурния си и безпорядъчен живот. Четеше предимно романите и пиесите, които бе писал сам, без помощта на работилницата. Това беше едно просветление, което, интуицията ми го подсказваше, не водеше към добро.
Скоро интуицията ми се потвърди, татко Дюма се почувствува изведнъж зле, имаше моменти, когато мисълта му вече не беше съвсем ясна, почна да бърка приказките си, както и имената на бившите си любовници, които дотогава никога не забравяше. Бяха неизброимо количество, но ги помнеше, а сега — коя беше Мари, коя Матилда, коя Ема и коя Ада, всичко взе да се слива, както когато гледаш през калейдоскоп. Това беше вече наистина тревожно, а още по-тревожен, поне за мен, беше фактът, че господин синът Александър, който през последните пет-шест години беше почти забравил, че има баща, а в периода Ада Манкен направо се срамуваше от стария, сега изведнъж се появи на булевард „Малзерб“ 107, почна да проявява синовни грижи и да се затваря насаме с онкл Саша в кабинета му. Там двамата дълго приказваха, по-право приказваше физът, а перът повече слушаше, бяха си просто разменили ролите. Плод на всичко това беше, че двамата заминаха за Южна Франция, където уж старият щял да се чувствува по-добре. Взеха само новата секретарка, а от моите услуги завареният ми брат доста грубо се отказа. Всичко това никак не ми хареса, със свойствения си нюх почувствувах, че зад гърба ми синът ще се помъчи да осъществи отдавнашното си намерение. Затуй, когато двамата заминаха, веднага се явих в Банк дьо Франс и обмених облигациите си от Алжирския заем с банкноти. Исках да ги обменя за злато, но беше краят на 1869 година, във въздуха вече витаеше призракът на бъдещата война и банката беше престанала да обменя облигациите с презрения метал. Наброиха ми десетина пачки банкноти с лика на Луи Бонапарт. Само след година с тези пачки нямаше да мога да си платя таксата за публичен дом.
През пролетта на 1870 година научих от приятеля си, бившия иконом Ноел Парфе (синът се бе отказал и от неговите услуги и бе обсебил изцяло умиращия си баща), че господин Дюма е получил апоплектичен удар, парализирал се е и е загубил дарът слово, който у него действително беше дар божи. Веднага заминах за Марсилия, в околностите й се намираше вилата, в която бяха настанили стария. Посрещна ме завареният ми брат със студенина, на която само той беше способен. Колкото баща му обичаше хората, толкова синът ги ненавиждаше. Вместо ръка ми подаде лист хартия, сгънат на четири. Разгърнах хартията. Беше това, от което се боях. Писмено отказване от страна на стария от осиновяването ми в Санкт Петербург и нотариално заверена забрана да нося повече фамилното име Дюма-пти физ. Явно беше, че заявлението е продиктувано на стария от брат ми, като бе използуван миг на пълно умопомрачение, за да подпише — отдолу наистина стоеше подписът на пер Дюма, както той се подписваше нашироко с фелдфебелския си почерк. Ядосах се от тази явна подлост, пристъпих напред и пипнах господин Александър Дюма-физ за копринените ревери на халата, но от една от стаите зад гърба му веднага излезе местният полицейски началник (бяха го повикали, за да бъде на разположение още когато бях изявил желанието да посетя татко Дюма и да видя в какво състояние се намира). Бях тутакси арестуван и отведен в полицейския участък. Там в присъствието на сина ми бе отнет френският паспорт и бе унищожен. След това ме пуснаха, като ми забраниха да се вестявам около болничното ложе на татко Дюма. Да, такива неща ставаха във Втората империя на онова конте Луи Бонапарт.
Доживях го този пълен разгром. Оставах в една империя без никакъв документ за самоличност, и то когато близостта на войната беше засилила бдителността на полицията и жандармерията. Навсякъде търсеха и арестуваха пруски шпиони. Добре, че бях чернокос и с черни мустаци и брадичка, ако бях малко по-рус, арестът нямаше да ми се размине. И представяте ли си, да те арестуват без никакви документи — направо ще те изправят до стената. Тук в Марсилия нямах и приятели и познати, които да докажат самоличността ми. Господин Александър Дюма-физ направо би ме удавил в чаша вода, а пък старият, доколкото разбрах, вече не познавал никого, а и да познаел, не можел да каже нищо. Секретарката му се плашеше от сянката си и от страх да не загуби мястото си, щеше да каже, че съм самият дявол, и то от пруска националност. Трябваше да се махам час по-скоро от Марсилия и от самата Франция, където бяха преминали дванадесет най-щастливи години от живота ми, където бях познал приятелството и любовта, но където в края на краищата бях разбрал, че злото е по-силно от всякакво добро. Свързах се с някакви гръцки контрабандисти, с които Марсилия гъмжеше, и срещу хиляда франка (добре, че се бях сетил да обменя предварително облигациите си срещу банкноти, иначе щях да остана и без име, и без пукнат сантим, което е още по-страшно; парата все пак, колкото и да я ругаем, върши при нужда доста работа) през една тъмна нощ те ме качиха на някаква ветроходна гръцка гемия, която тръгвала за Одеса. Смятах да сляза на константинополското пристанище и да се опитам да се свържа с местните българи, бях се сетил, нужда ради, че по корен принадлежа към тази изстрадала нация. С татко Дюма не можах да се видя и да се простя, както и да му благодаря за всичко, което беше сторил за мен, откак се бе появил в живота ми. Злата воля на сина, неистовата му злоба към по-даровитите от него, ме бе лишила от това последно удоволствие… аз пък… от тази последна човешка изява. После научих, че татко Дюма починал малко след заминаването ми, вестта за започналата френско-пруска война и за първите големи поражения на французката императорска армия го довършила. Погребали го в родното му място Вилер-Котре, съвсем близо до гроба на баща му генерал Дюма и на майка му Мари Луиз Лабуре (странно — едва тогава обърнах внимание, че майката на татко Дюма носеше същата фамилия като моя скъп Шарл Иванович от астраханските степи, кой знае дали и той беше жив, не бях се сетил да му пиша).
По-нататък моята съдба се завъртя по следния начин. След едномесечно плаване с гемията пристигнах благополучно в Константинопол. Опитните гръцки контрабандисти ме спуснаха през нощта с лодка, карана от двама гребци в Мраморно море. Много се боях да не ме причукат, да не ми ограбят франковете, които бях скрил в двойните подметки на ботушите си, и да не ме хвърлят в морето — човек без документи никой не го знае, никой не го търси. Но, за добра чест, тези бандити излязоха по-човеци от някои изтъкнати френски интелектуалци, не само че не ме причукаха, но отказаха да вземат и парите, които им предложих, като излязохме на брега. „Бягай, брат, върви, ти сега имаш повече нужда!“ — това бяха последните им думи. На разсъмване влязох през южната крепостна порта на Голямата стена и се влях в тълпите, които пълнеха сутрин тесните константинополски улици. Френският ми език и европейското ми все още изискано и запазено чисто облекло ми отваряха път навсякъде. Пък където не помагаше езикът, помагаха френските банкноти. Както и да е, успях да се добера до Балкапан-хан, средището на българите в Константинопол. Като разбраха, че по потекло и аз съм българин, балкапанските абаджии веднага разтвориха сърцата си и ме приеха като брат. Настаниха ме да нощувам на най-горния кат в хана, казаха ми: „Като прокопсаш, тогава ще си платиш!“ — и повече грижа ни за храна и пиене, ни за тутун имах. Завързах приятелства с абаджиите, повечето от които излязоха от нашия стар край, сливненско, започнах да се оглеждам, масрафи големи, както вече казах, нямах, но все пак трябваше да захвана някоя работа, по цял ден из сокаците не се стои, наляга те чалгън, l’ennui, както казват французите. Споделих това с новите приятели, разбраха ме. „Ох, викат, работа само да искаш сега, ти си грамотен човек, учен…“ Заведоха ме в Метоха на Фенер, точно срещу българската църква „Свети Стефан“, едно боядисано в зелено каменно здание, което се извиваше сред околните гръцки съборетини. Първият човек, с когото се запознах там, беше дядо Петко Рачов Славейков (трябва да е бил тогава малко над четиридесетте години, ама от уважение всички му викаха „дядо“), най-признатият водач на българската колония в Константинопол (по френски маниер аз продължавах да наричам тъй града, тука обаче всички българи му казваха Цариград, за разлика от турското Стамбул). Разправих патилата си на дядо Петко, казах му как са ме изгонили от Франция без всякакви документи и как съм се добрал до Констан… до Цариград с помощта на гръцките контрабандисти. Дядо Петко се засмя и рече: „Ох, добре, чи не са знаяли тий вагабонти, как сми настръхнали ний тук в Цариград българи срещу фанариоти и обратното, чи наистина щяхъ да тъ фърлят в морето.“ И аслъ̀, както вече бях разбрал от разговорите в Балкапан-хан, бях пристигнал в Цариград тъкмо в разгара на борбата на цариградските българи срещу гръцката патриаршия във Фенер. В началото на годината бил издаден вече султански ферман за самостоятелна българска църква, ама гръцката патриаршия не го признавала и сега българите за това се борели, да се отделят най-после от патриаршията и да си изберат свой български екзарх. Гледай ти какви работи ставали тук, докато аз съм се шлял из Италия и Франция и съм пил шампанското на пер Дюма във вила „Катина“! Дядо Славейков направо поиска от мен да се включа и аз в тая борба, интелигентен човек съм бил, знаял съм френски, руски и италиански (чат-пат), бил съм като че ли изпратен от съдбата, такива люде били нужни сега на българщината. Съгласих се без всякакви задръжки. За съжаление обаче бях почти забравил българския език, на който ме бяха учили в Задунаевка, пък и после — в астраханските степи майка Цветана и татко Димитър, истинският ми баща, и за него си спомних сега с умиление, дали е жив, дали още командари калмиците. Но и на това щеше да се намери колая, тук между българите, така сдружени и единни, както ми се стори в този исторически момент, щях скоро да попълня паметта си със забравеното и да се опитам пак да пиша на родния си език. Настаниха ме на служба в списание „Читалище“, редактирано по това време от Тодор Икономов, други виден цариградски просветител, и той от нашия сливненски стар край, жеравналия. Освен това превеждах за дядо Славейковия вестник „Македония“ разни статии от френските вестници, които се получаваха в Цариград и които малко или много засягаха Източния въпрос. Изобщо поуредих се някак, използваха ме и като преводач, когато се наложеше някой от водачите на българската колония да се срещне с хората от посолствата на Великите сили в турската столица. Тъй като имах голям опит в писането на памфлети и фейлетони (споменах ли някъде досега, че с пер Дюма редактирахме около две години неаполския вестник „Independente“, започнах да се изявявам и на страниците на „Македония“, в „Читалище“, а по-късно и в новия хумористичен вестник „Костурка“, създаден пак от дядо Славейков в 1874 година. Пишех отначало фейлетоните си на френски език (по-лесно ми беше така), а после вече се мъчех криво-ляво да ги преведа на български и така да ги публикувам. Тъй е то, като забрави човек родния си език! Карах някак, включих се, както искаше дядо Славейков, в борбата за черковни правдини, макар че верующ не станах, богата атеистична школовка имах при двора на пер Дюма.
Лошото беше само едно, време е вече да го кажа открито и честно на читателите — всичките нещастия, преживени напоследък, някак неусетно ме бяха пристрастили към алкохола, този бич за човечеството. Аз си пиех още в Русия и Франция, в къщите, вилите и дворците на пер Дюма алкохолът винаги се лееше като из ведро, при Шарл Иванович също не се гнусяхме, но там не стигах до крайност. Французите не обичат пияниците, те самите съвсем рядко се напиват. Но аз бях славянин, пък ние, славяните, имаме друго отношение и към спирта, и към тези, които го употребяват, смятаме го облекчаващо вината обстоятелство, средство за вдъхновение и какво ли не друго, само не разяждаща душата и тялото отрова. Та така, сутрин аз се държах нормално, работех си като всички в редакцията на „Читалище“ и „Македония“ и в печатницата на метоха, но настъпеше ли вечер — леле мале, самотен се чувствувах на горния кат в Балкапан-хан, търсех приятели, а нощем знае се кой ти става приятел — пияницата като тебе. Напразно дядо Славейков ме вика горе в учителската стая на метоха и ми говори, че погубвам и дарбата си, и самия себе си, и че едва ли при това положение ще мога да свъртя семейство и да завъдя деца, най-висшата цел в живота на „секи свястен чиляк“. И без да ми го казва дядо Славейков, аз знаех, че е тъй, ама нямах сила да кажа, „не“ на злото. Постепенно, вече към 1874 година, страстта ми се превърна в хроническа болест, почнах да не изпълнявам задълженията си в редакцията на списанието (вестникът беше вече спрян), в посолствата не ме канеха за преводач, тъй като не знаеха в какво състояние ще се явя и дали няма да кажа някоя зидя приказка, която да навреди на делото. Дядо Славейков също не беше въздържател, пийваше си яко при сгода, ама мойто вече не се търпеше и като видя, че не разбирам от дума, и той охладня към мене. В българската колония започнаха явно да се възмущават от пиянските скандали, които не се свенях да правя дори в двора на църквата „Свети Стефан“, място свято за всички цариградски българи. Лека-полека ме отстраниха от делото, от църковните и политическите борби, защото между другото твърде много излагах колонията в очите на турците, те по силата на своята религия не употребяваха алкохол (освен тайно) и гледаха на пияниците като на съвсем изгубени и непотребни хора. А балкапанските абаджии, първите ми цариградски приятели, както не цепеха басма никому, като ме видеха да се кандилкам насам-натам по дългия коридор на хана, направо ми казваха в очите: „Язък ти за дарбата, чоджум!“
Извинявайте, пропуснах да кажа, че като се намерих без документи във фенерския метох, дядо Славейков, Тодор Икономов и доктор Чомаков веднага се разтичаха да ми уредят някак положението пред турските полицейски власти. Успяха да подкупят кое с моите френски пари, кое със сливненска пастърма и суджук някакъв чауш и той за три дни ми издаде ново тескере (бяха му казали, че съм си загубил старото при корабокрушение, то моето аслъ си беше корабокрушение в житейския смисъл на думата). Записаха ме в тескерето по хрумване на дядо Славейков с името Незнакомов (непознат човек, човек без документи). Нямах нищо против това име, звучеше ми приятно, напомняше ми Русия, където бях роден и бяха преминали щастливите ми детски и юношески години. С това име започнах да подписвам фейлетоните и памфлетите си, печатани в „Македония“, а по-късно в „Костурка“ (сами виждате каква объркана съдба — българин, пише на френски език под руско име — как няма да се пропие човек). Разбира се, не приемайте сериозно това мое извинение и оправдание. За обърканата си съдба носех вина преди всичко аз самият, а също и пълната липса на воля, това го казвам писмено и на всеослушание. Разбира се, и господин Александър Дюма-физ има известна заслуга в тази насока. И това го казвам писмено, макар че той едва ли ще научи, по онова време беше вече на върха на славата си, доста незаслужена слава според мен, постигната върху гърба на другите.
В Цариград изживях твърде тежко раздялата с дядо Славейков и Тодор Икономов, а още по-тежко след това потушаването на Априлското въстание и всички други превратности, кланета и погроми, през които премина многострадалният български народ. Но вместо тези събития да ме въодушевят за нова борба, с мен стана тъкмо обратното, изпаднах в пълно униние и все повече търсех утеха в ракията и виното. Като видяха, че съм непоправим, членовете на българската колония, макар и с голямо съжаление, махнаха с ръка на мене, да си чупя главата сам.
Освобождението на поробеното отечество вля искра на радост в помътеното ми съзнание и в изтерзаната ми душа. Помислих си, че възкръсването на България механично ще предизвика и моето собствено възкресение. Но не би… Твърде много бях затънал в блатото, за да мога вече да се измъкна. След подписването на Санстефанския договор, донесъл обединението на всички братя българи, от българската екзархия се съжалиха над мен за последен път, помогнаха ми да се измъкна от Стамбул и да се заселя в Пловдив. По това време френските ми пари отдавна бяха пропити и аз вече се издържах, като превеждах от френски анекдоти за вестниците и продавах френски книги на една сергия в Пѐра.
В Пловдив си намерих квартира в бедняшките квартали, в една напусната от турско семейство къща в подножието на Бунарджика. Издържах се, като почнах да пея руски и френски песни в току-що открития локал, в който прекарваха вечерите си руските офицери от окупационните войски. Берлинският договор, който се подписа по онова време и който разби всички български надежди, съвсем ме покруси. След тежка криза от делириум тременс бях изпратен в руската военнополева болница, в нейното психиатрично отделение. Когато русите се изтеглиха от новосъздадената автономна област Източна Румелия, те подариха болницата на източнорумелийските власти и тя стана една от първите държавни български болници. Тук ме оставиха в отделението за психиатрични. Често изпадах в шоково състояние, буйствувах, наричах лекарите „мерд“, а сестрите „пютен“ е етсетера и тогава ми слагаха усмирителна риза. Но постепенно нещата се поуспокоиха. На някой от лекарите, те повечето бяха руснаци, му хрумна да ми даде молив и хартия. И тогава аз изведнъж се сетих кой съм и с какво съм се занимавал цели дванадесет години във Франция и още около седем-осем в Цариград. Страстта ми към писането се възобнови. Започнах със записване на доста несвързаните мисли, с които по него време главата ми бръмчеше като кошер. Сетне мисленето ми стана по-стройно, появи се някаква логика и ми хрумна да споделя с белия лист тъжната повест на живота си, повестта на човек, останал без корен и отечество, какъвто фактически бях. Когато пишех, стоях мирен и по цели седмици не ставаше нужда да ми надяват усмирителната риза, затова лекарите и сестрите ме оставиха спокойно да запълвам листовете. Така се роди тази биографична повест за моя странен живот, за знаменитите хора, с които бях прекарал младостта и зрелите си години, и за събитията, които малко или много бяха дали гибелен тласък на съдбата ми. Роди се това повествование и като предупреждение за всички наши българи, които имат природна дарба, но нямат воля да я опазят и развият, едно сурово предупреждение за ранната смъртност на крехките таланти, които се приспособяват към житейските условия, вместо да се борят с тях и да властвуват над тях. И най-после едно предупреждение за чисто нашенската болест на характера — зарад временната дребна изгода да забравяме чест, достойнство и идеали.
Бях все още в лудницата, както по простонародному бяха нарекли психиатричното отделение в Пловдивската държавна болница, когато в 1895 година научих за смъртта на Александър Дюма-физ, моят заварен брат. Макар че не е прието да се говори така и да звучи жестоко, но това беше едно нравствено удовлетворение за мен. Бог или онова, което го замества, бе отмерил висшата си справедливост. Дюма-пти-физ бе надживял Дюма-физ.
За сведение на читателите, в лудницата се намирам и досега, в залата за кротките луди. Живея си там много добре сред лекарите и сестрите, които ми заместват семейството, с каквото нямах щастие да се сдобия. На някои от тях преподавам френски език и френска литература, по-специално периода на романтизма. През останалото време пиша и всичкото, което натворя, се печата с най-голямо удоволствие от издателствата и литературните вестници и списания. Там ме приемат много по-добре, отколкото нормалните писатели, и този факт е един от най-чудатите парадокси на тази област от човешкото познание, каквато е литературата. А също и на онова, което сме приели да наричаме читателски интерес.
Но подобни случаи не са изолирани, такива е имало и в миналото, а вероятно ще ги има и в бъдещето. Спомнете си Кафка, Рембо, Верлен, Едгар Алън По и всичките Прокълнати, т.е. малко лудички поети и прозаици. Какво да се прави, нездравият интерес към патологичното в живота на писателя винаги ще надделява сред широката читателска публика над интереса към самите му произведения. С тази мисъл да сложа най-сетне точка на моето твърде пространно повествование.
Пловдивска лудница, 1897–98 година
Когато нашият именит котленец доктор Петър Берович стана голям човек в Париж и се прекръсти на доктор Берон, кое от мъка по отдавна невижданото страдащо отечество, кое от напълно разбираемо желание себап (добро) да стори, разпореди се: няколко момчета котленчета, показали усърдие във возприеманието на науката и примерно поведение, да отидат и продължат по-нататък образованието си на негови разноски във френската столица. Котленските чорбаджии, които влизаха в училищното настоятелство, се събраха, дълго умуваха, съветваха се с учителите и родителите и най-после определиха три котленчета, които най отговаряха на условията на благодетеля. Имах щастието да бъда едно от тях. Бях седмо дете в дома на баща ми, абаджия по занятие, не от най-заможните в Котил. Майка ми беше болнава, та й идеше тежко да отглежда такава голяма челяд и макар че на двамата родители им беше мъчно да се разделят с мене, момче, дето се вика, на съвсем крехка възраст, кандисаха, съгласиха се с решението на училищното настоятелство, събраха оскъдния ми багажец, изпратиха ме с много сълзи заедно с другите момчета по наши котленци, търговци в Цариград. Оттам ни пое агентът на доктор хаджи Беровича и с вапор стигнахме до Марсилия. Оттук нататък вече беше по-лесно — все пак цивилизована страна, уреден транспорт, качиха ни на едно нещо, дето му викаха там дилижанс и кандил-мандил, за една седмица — ей ни и в Парижа. Ей, братя, голяма касаба, голямо нещо! Ний в българско си мислехме, че от наший Котил по-хубаво няма, пък то… първо Цариград ни взе акъла, после Марсилия, ама Париж ги бие всичките… Леле що нещо е построено! И все от камък, не е като нашия дървен Котил. Изпърво ни настаниха в дома на благодетеля, той беше ерген човек, по цял ден седеше затворен в кабинета си, дето не пускаха без разрешение никого, трима слуги имаше и особено единият, господин Жак, френец по народност, беше едно страшилище — я повишиш глас, и те пипне за ухото, върти, върти, дърпа, ще го изскубе. Стояхме там една седмица, хранеха ни, което си е вярно, добре, ама — момчета, стои ли се тихомълком по цял ден, без уши щяхме да останем. Благодетелят бил нещо неразположен, та ни въведоха при него чак в края на седмицата. Влязохме и се втрещихме. Само кабинета му, така викаха на стаята, където работеше, колкото цяла една наша котленска къща, леглото му с червени пердета — балдахин, и вместо стени, книги наредени, да има, да има сто хиляди. Покрай масата, дето пишеше, голямо шарено кълбо на поставка, не бяхме виждали дотогава глобус, даде бог, видяхме. Говори ни той цял час, ама беше почнал нещо да позабравя българския, пък и смутени бяхме и от атлазения му халат, и от червения кадифен каскет на главата, та малко разбрахме… Да се учим, да се стараем, да не возприемаме лошавото от френеца, да бъдем достойни за българското име, горе-долу такъв беше смисълът… Ами ще се стараем, разбира се, чак в Париж са ни докарали на негови разноски, добитъкът, дето е добитък, и той се старае, а камо ли пък хора, надарени с ум и разум, каквито се ласкаехме, че бяхме, въпреки крехката ни възраст. Смотолевихме нещо, той ни погали по главите, даде ни по един франк златен, за харчлък, и туй беше. На другия ден ни извадиха от дома, не ни беше мястото там, благодетелят по цял ден пише и върти глобуса, а пък ние оттатък в кухнята лудуваме, крадем на готвача, молдованин, бялата капа и притуряме скришом лют пипер в манджата. Французинът Жак ни отведе в една триетажна къща, викаха й пансион, и ни записа там да живеем и да се храним, и да учим първом езика, после сме щели да постъпим в лицеите, така казват на тамошните училища.
За езика, поизучихме го, нашият брат, като залегне здраво за нещо, постига го. Пък се и бояхме, ако не покажем достатъчно усърдие и любознателност, да не ни върнат отново в Турско. Вече бяхме вкусили от тукашния свободен живот и родният Котел, колкото и да ни беше мил, все пак не можеше да се сравни с Париж, нали така? После разбрахме, че и тукашната свобода не е дип келепир, но това е друга тема, да не се отклоняваме сега.
В лето 1854-о аз постъпих в лицея „Сен Антуан дьо ла Сал“ на булевард „Сен Жермен“ в Латинския квартал. Другарчетата ми предпочетоха други лицеи, имаха повече тяга към точните науки. А мен като благодетеля ми Доктор Петър Берон ме влечеше хуманитарното направление и затуй ме дадоха в „Сен Антуан“, където се изучаваха класически езици и литература. Отначало ми беше страшно трудно и неведнъж се връщах разплакан и отчаян до смърт в пансиона. Съучениците ми, все богаташки синчаги, отгледани с гувернантки, ме гледаха изотгоре, викаха ми „турчина“, „льо тюрк“, защото бяха разбрали, че това особено ме дразни, и ми правеха какви ли не копелдашки номера. Но постепенно взех да напредвам в науката, започнаха да ме забелязват и да ми пишат дванадесеторки (там оценките за знание са по дванадесетобалната система) и чак тогава тия хаймани ме оставиха на мира. Пък и як бях, от чобанлъка в Котел ръцете ми си ги биваше, току сръгам някого в тъмното. Изобщо разбраха, че с мен шега не бива, казвах им аз, че съм котленец, от хайдушки край, те отначало не вярваха. Е, повярваха накрая.
А сега вече искам да разкажа за първата си парижка среща с видни личности от онова време, среща, която се оказа съдбоносна за мене, с изключително трайни последствия в по-нататъшния ми живот. Един ден, трябва да е било през есента на 1855 (помня, че бях изкарал една година в лицея и бях я завършил с отличен успех и поведение), както се връщах от „Сен Антуан“ след тежките сутрешни занятия и вървях по „Сен Жермен“, изведнъж погледът ми бе привлечен от едно стройно, около 18-19-годишно русокосо и невероятно миловидно момиче, облечено по тогавашната мода, но без оная пищност и екстравагантност, характерни за истинските парижанки. Момичето носеше доста обемист пакет и той силно го затрудняваше при ходенето. Тогава, не зная какво ме прихвана, но набрах смелост и макар че по природа съм стеснителен, настигнах момичето и казах на най-чист френски език. „Мадмоазел, викам, ще ми позволите ли да ви помогна? Виждам, че страшно се измъчвате с тази тежест.“ (Двете години в пансиона и двете в лицея ме бяха вече достатъчно лустросали.) Мадмоазел се обърна рязко, огледа ме, страхуваше се вероятно да не съм някой от ония парижки контета-нахали, дето преследват самотните жени по улиците и им предлагат разни мръсотии, но като видя голобрадото ми лице с едва наболи мустачки — по онова време трябва да съм бил 16-17-годишен, успокои се и прие да й помогна. Каза, че не живее съвсем наблизо, на самия булевард „Сен Жермен“ наистина, но на около шестстотин метра оттука. „И ако и при това положение, жьон гарсон, не се отказвате от предложението си, бих ви била страшно благодарна, ако отнесете пакета дотам. За болен човек е.“ Има си хас да се откажа! И на десет километра да живее това прелестно създание, и петдесет кила да тежи пакетът му, пак ще му го отнеса, та ако ще и жилите ми да се скъсат. Що чували с ярма съм пренесъл в Котел навремето…
По пътя се разговорихме. „И вие май не сте французин — каза момичето. — Чуждият ви акцент е съвсем слаб, но все пак се чувствува.“ Казах, че има съвършен слух, действително съм чужденец и произхождам от една страна, която, макар че се намира в Европа, още пъшка под най-страшно иго. „Ооо — учуди се момичето, — че как се нарича тази бедна страна?“ „България“ — отвърнах аз гордо и струва ми се, никога името на отечеството ми не е звучало така хубаво, както когато го произнесох пред тази руса прелест. „България ли! — вдигна вежди момичето. — Интересно! Никога не съм чувала за такава страна!“ „Как ще чуете, като е под турско робство и няма ни знаме, ни герб.“ „О, извинете ме, не исках да ви обидя. И дълбоко съжалявам, че бедната ви родина е в такова положение. Всъщност и аз съм чужденка. И моето отечество също е разпокъсано.“ Криво-ляво домъкнах пакета до тяхната къща, булевард „Сен Жермен“ № 341, запомнил съм го този адрес, защото тук всъщност… Но нека разказвам поред. В знак на благодарност момичето ме покани да се кача горе в мансардния етаж и ако нямам нищо против, да изпия едно кафе. Горе живеел господинът на когото от година насам тя била болногледачка. Той бил поет, най-големият поет на Германия, но живеел тук вече от двайсет години, защото от родината го изгонили враговете му. Той там имал много врагове. „Аз, ако искате да знаете — каза накрая момичето, — също съм германка, от Рейнското пфалцграфство, негова сънародница. Общи приятели ме пратиха тук да се грижа за него, защото той е много, много болен. Парализиран е, не може да се движи, но е толкова добър, толкова талантлив…“ Полюбопитствувах да узная името на поета, на когото вече тайно завиждах. Де и аз да се разболея, но ще се грижи ли и за мен този ангел! „Хайнрих Хайне — каза ангелът. — Авторът на Лорелай и на още стотици най-прекрасни стихотворения.“ Да си призная откровено, не бях чувал тогава за такъв поет. В лицея учехме предимно френските поети и белетристи. Знаех за Ронсар, за Маро и Корней, за Расин, Волтер и Жан Жак, но и там не учехме съвременна френска литература. Имаха си правило, признаваха те за класик сто години след смъртта ти. Изчакваха проверката на времето и чак тогава изучаваха автора в училищата. Може би имаха известно основание, си мисля сега, като гледам колко много живи класици наводниха българската литература. От чужденците споменаваха, и то бегло, само онези, които са признати за световни гении, например от англичаните изучавахме Шекспир, от испанците — Сервантес, а от немците — Гьоте. За руската литература въобще не ставаше дума, поне така беше в нашия лицей. Момичето разбра по смутената ми физиономия, че не познавам най-големия поет на Германия, и каза: „Ако се срещнем и друг път, ще ви дам да прочетете нещо от него във френски превод.“ Зарадвах се ужасно, защото това значеше, че ще мога да я видя отново. Помъкнах тежкия пакет нагоре по стръмните стълби и сякаш се качвах не на шестия етаж, а на небето. Едва ли не хвърчах и момичето с мъка ме догонваше. Стигнахме горе, позвънихме, отвори ни една възрастна жена, икономката Грета, също немкиня, и тя после ми стана добра позната. По онова време Хайне, поетът, за когото преди малко стана дума, не беше в особено добро финансово положение, книгите му в Германия бяха забранени или се издаваха в съвсем малки тиражи, а и във Франция знае се колко може да напредне един писател-чужденец, ако ще и самият гений да е (това после го изпитах върху собствения си гръб). А той, горкият, от десет години вече бил тежко болен, напоследък почти напълно парализиран, не можел да пише собственоръчно, да се движи в светското общество и да тича по редакциите, без което, както е известно, писателската репутация трудно се поддържа — веднага те забравят, увлечени от жизнения водовъртеж, от появата на нови звезди на хоризонта. На снобите това им е работата — да охкат и ахкат пред всяко ново величие, а пък че там някъде в мансардата на „Сен Жермен“ някой умира парализиран и немощен, хич не ги е еня. Влязохме в кухнята с Елизе, чак тук тя ми се представи официално — Елизе Криницер, от две години в Париж, слуша в Сорбоната лекции по френска литература, а поради липса на достатъчно средства, пък и от искрена любов и уважение към великия поет — и негова доброволна болногледачка и нещо като секретарка; на нея той диктува последните неща, които се раждат в главата му. Пихме кафе в уютната кухня под благосклонния поглед на Грета и ни беше много приятно да бъбрим за какво ли не. Ако ме оставеха, бих прекарал тук и до среднощ, макар че ми предстоеше тежък превод от Буколиките на Вергилий. Но скоро от съседната стая се чу гласът на пробудилия се поет: „С кого говориш там, Муш?“ Елизе скочи и отвори вратата. „Събудихте ли се вече, хер Хайнрих?“ Съвсем излишен въпрос, но и тя беше нещо смутена. „Събудих се и питам, с кого говориш толкова оживено?“ „Ах, с един млад господин, който ми помогна да кача горе пакета с продуктите за седмицата.“ „Млад господин! — усетих в гласа на поета леко раздразнение. — Я да видим какъв е този млад господин! Би ли ми го представила. Все пак трябва да зная с кого се среща моята Муш…“ „С удоволствие, майн либе хер Хайнрих. Той е от България, една поробена страна, която още пъшкала под отоманско иго, под игото на тия турци, дето сега са съюзници на нашата Франция“ (точно по това време се водеше Кримската война — б.м.). Аз се приближих и Елизе ме избута в спалнята, където лежеше поетът. Широка спалня, обзаведена с малко поизвехтял лукс, в средата под балдахин от зелен плат (зеленият цвят успокоявал очите) лежеше неподвижно човек с красиво, благородно, но изпито от болестта и страданията лице. Косата му бе посивяла, но все още буйна, видя ми се към седемдесетгодишен, а всъщност тогава е нямал още шестдесет. Изглежда, не можеше да движи главата си, защото Елизе ме побутна да застана точно срещу него. Като ме видя такъв млад и зелен, още съвсем хлапак, поетът се поуспокои, опасенията му, ако е имал такива, изчезнаха, както ми се стори, той здравата ревнуваше своята Муш. „Как се казвате, млади човече?“ — попита вече съвсем дружелюбно. „Пиер Енконю — отвърнах аз. — Това е френският вариант на истинското ми име, Петър Незнакомов.“ „Много е трудно славянското ви име — опита се да се засмее той. — Българите са славяни, нали? И аз едва ли ще мога да го произнеса, както виждате, трудно вече изговарям и най-обикновените думи и затуй ще ви наричам само Пиер. Разбира се, ако станем приятели и вие имате време за посещения при един вече никому ненужен стар човек.“ „Правите ми висока чест, шер мосю, като удостоявате с приятелство един още съвсем млад човек, който при това няма ни състояние, ни род, ни свободна родина.“ „Как казахте, че се нарича тя?“ „България, шер мосю.“ „Хм, това име като че ли нещо ми напомня — той сбърчи вежди. — Аха, у Ронсара като че ли се споменаваше нещо такова… Къде се намираше тази ваша родина?“ „В пределите на Отоманската империя, шер мосю — отвърнах аз. — Покрай долното течение на Дунав, точно по средата й минава Балканът, който е дал името на целия полуостров.“ „Да, да, да — каза Хайне, — точно така. Прадедите на Ронсара са дошли оттам, льо ба Данюб, да. А сега френските войски на път за Крим са минали пак оттам…“ „Да — казах аз с горчивина. — И то за да се бият с русите, а пък на нас единствената ни надежда за освобождение идва от тях, от Русия.“ „Какво да се прави, млади момко, съчувствувам ви като на всички, които се борят за свобода, но не аз определям политиката на тази империя, която ми е дала временен подслон, а ей този господин… — той посочи разтворения вестник, откъдето ни гледаше познатата физиономия на императора с козята брадичка (Наполеон III — б.м.). Както разбирате, и аз съм прокуден от своята родина, а при това тя не е поробена от чужденци като вашата…“ Разговорът започваше да става интересен, но поетът видимо се измори. Той млъкна и закри с длан очите си. Елизе веднага ме побутна и ме изведе навън. „Цяло чудо е, че той говори толкова много — каза тя шепнешком, като притвори внимателно вратата. — Вашата поява, изглежда, силно го развълнува. Идвайте, посещавайте ни по-честичко, шер Пиер, щом това му действува благотворно. Ще ви бъда много благодарна, ако не ни забравите.“ Туй-то, тъкмо нея да забравя! Пък и поетът, трябва да призная, ми беше здравата харесал. Кой знае що за огън и пламък е бил като здрав и читав. „Нали обещахте да ми дадете да прочета нещо от него“ — казах на Елизе. „О, да, щях просто да забравя, веднага ще ви дам последния му цикъл стихове, озаглавен «Признания», в който — тя се зачерви и лицето й стана още по-прелестно — и аз фигурирам като героиня. Това са любовни стихове, но вие няма да ревнувате, нали? Вижте в какво състояние се намира, нека му позволим една такава последна утеха. А стиховете са безкрайно нежни и хубави, той там ме нарича Муш, не зная откъде му е хрумнало това име.“ Грабнах ръкописа, вероятно писан от нейната ръка, смотолевих едно „Оревоар“ и побързах да изляза от това гнездо на страданието и любовта, изпратен от един поглед, който така и не разбрах дали ме насърчава, или отблъсква.
Още същата вечер прочетох стиховете, те губеха, разбира се, от френския превод, но все пак и така личеше, че са писани от голям, велик поет. Само едно не ми харесваше — това обръщение Муш към Елизе, чийто образ просто не излизаше от главата ми, а както усещах, скоро щеше да се настани трайно и в сърцето ми.
Така и стана. Започнах всеки четвъртък да причаквам Муш на пресечката на „Сен Жермен“ със „Сен Мишел“. Елизе винаги минаваше оттам с тежкия пакет с продуктите. По-късно тя ми призна, че пренасянето на пакета не било нейно задължение, но от оня ден, когато предложих услугите си да й помогна, доброволно се нагърбила и с това — за велико учудване на икономката. Но тогава този факт не ми беше известен, аз все още се държах плахо с нея, мислех си, че и тя отговаря, макар и платонически, на чувствата на господин Хайнрих, и се стараех да уважавам това увлечение, макар че цялата тази работа ми струваше немалки терзания и безсънни нощи върху моето твърдо пансионерско легло. Още един или два пъти успях да вляза в спалната на господин Хайнрих, той много се радваше, когато ме виждаше, викаше ми „льо пти бюлгар“ или „льо пти есклав“ („малкият поробен“), но за жалост вече не можахме да разговаряме надълго и нашироко върху съдбите на нашите две родини. Положението му от ден на ден ставаше все по-тежко, вече почти не можеше да говори, хранеха го с чай и плодови сокове, той искаше това или онова само с движение на очите си. Муш отгатваше всяко негово желание и тичаше да го удовлетвори. В тези дни тя съвсем забрави за мен и аз й прощавах, защото ценях нейната преданост и вярност към великия, отиващ си от този свят човек. А и само това — да гледам с каква грация му поднася чая и оправя възглавницата под измъчената му красива глава, ми беше достатъчно и ми доставяше истинско удоволствие. Пък и какво друго можех да искам на моята седемнадесегодишна възраст, плах и стеснителен, в един свят, чужд и на възпитанието, и на светогледа ми, свят богат и свободен, както мислех тогава, а всъщност и той раздиран от противоречия и материални различия между хората.
Между другото всяка неделя заедно с останалите българчета правех посещения на „куртоази“ при благодетеля доктор Петър Берон. Но той, увлечен в сложните си научни занимания — по това време беше почнал работа по своята седемтомна „Панепистемия“, — ни приемаше малко разсеяно, интересуваше се наистина от напредъка ни в науките, даваше ни своите мъдри съвети (по онова време вече наближаваше шестдесетте), но все ми се струваше, че задава въпросите си към нас някак машинално, а умът му витае другаде, в сложните научни проблеми, които си беше поставил за цел да систематизира и в последна сметка да разреши. Виж, към едно друго момче, свищовлийче, което беше се появило в Париж преди една година и което живееше при него в къщата му, се отнасяше едва ли не като към син. Това момче показваше голяма дарба на художник и чертожник и докторът по-късно го изпрати на свои разноски да следва Академията по изящни науки в Мюнхен. То после, след като се върна от Германия, брадато и нахакано, му направи всички рисунки и скици в „Панепистемията“, а сетне чухме, че станало един от най-големите български художници от възрожденското, тоест нашето време — Николай Павлович. На негово име сега е кръстен Висшият ни институт по изобразителните изкуства. И наистина способно момче беше, то и аз не падах по-долу в това отношение, но Колю имаше общителен лек характер, забавляваше доктора, разсмиваше го, а пък аз по природа съм стеснителен, пред хора авторитетни и уважавани изгубвах някак си ума и дума, ставах мълчалив и затворен и докторът така и не можа да се сближи с мене и да открие истинските ми качества и достойнства. Затова пък оцени ги напълно Елизе, и то в ония трудни за нея месеци, когато господин Хайнрих буквално „взе да бере душа“, както казваха у нас котленските баби. От началото на 1856 година зарязах и пансиона, и лицея, плюх на учението, в друго учение напредвах и придобивах опит сега, в трудното учение на първата младежка любов. Бях постоянно до Елизе, когато тя почти денонощно прекарваше край леглото на агонизиращия господин Хайнрих и успяваше да влее в устата му някаква подсладена течност, с която да му даде и лекарствата. Тях, в малкото мигове, когато идваше в съзнание, той отказваше да вземе. Толкова страдаше, че направо предпочиташе смъртта през жалкия живот, който все не го напущаше и напущаше.
На 17 февруари 1856 година през нощта господин Хайнрих предаде богу дух, без да пожелае да извикат пастора (евреин по произход, той беше лютеранин по вероизповедание). Последните думи, които излязоха на пресекулки от разкривената му от парализата уста, бяха: „Муш… аз… къде…“ Не можахме с Елизе да разберем какво искаше да каже с тях и затова тогава не ги публикувахме и едва сега за пръв път ги съобщавам в моите спомени на почитаемата публика.
Заедно със стотина негови приятели, повечето чужденци и съвсем малко французи (те сега бяха просто опиянени от завършилата с тяхна победа Кримска война), Елизе и аз придружихме траурната катафалка, която отнесе в студения и мрачен февруарски ден тялото на бедния и толкова изстрадал господин Хайнрих в Монмартърското гробище.
Когато след десетина дни в присъствието на един необикновено строг и аскетичен парижки нотариус отворихме завещанието на поета, научихме с благодарност и признателност, че той и там не бе забравил Елизе. Бе и завещал една доста внушителна сума, с която тя да завърши образованието си и да има прилична зестра, когато пожелае да се омъжи.
Дълго мислихме какво да правим с тази сума, къде по-изгодно и сигурно да я вложим — та това беше цял капитал. Решихме Елизе да открие цветарски магазин на същия този булевард „Сен Жермен“, където преди година се бяхме запознали. Това най отговаряше на нейната деликатност и изящност. А ако и вие, драги приятели, към които адресирам сега своите спомени от онова време, я бяхте видели между нежните анемони, между аристократичните бледи орхидеи и безплътните камелии, едва ли щяхте да въздържите възхищението си. Търговията в магазина вървеше добре, империята, която тогава беше на върха на своята слава, имаше нужда от цветя, вложеният капитал скоро се възстанови изцяло и почна да дава солидни проценти печалба. Елизе така се увлече в тази изящна търговия, че позаряза посещенията си в Сорбоната. Тук в магазина беше някак си по-близо до живота, повече сред хората и това като че ли допълваше по-добре образованието й, отколкото сухата кабинетна наука. С течение на времето, когато обаянието, упражнявано от духа на господин Хайнрих върху нея, избледня, тя започна да хвърля все по-често поглед върху мене, сякаш забеляза и моите чувства, които наистина бяха скрити и добре овладени, но не чак дотам, че да не бъдат усетени от едно чувствително женско сърце (по пътя на „флуидите“, с които между другото се занимаваше научно благодетелят ми доктор Петър Берон).
И случи се така, че още в края на същата тази прескръбна 1856 година между нас двамата, между нашите две млади и безхитростни сърца пламна такава любов, каквато трудно може да се опише (пък и не е толкова нужно) в едни литературни спомени, поставили си съвсем други и много по-амбициозни цели. Любовта бе увенчана с предложение за женитба от страна на Елизе. Това предложение би следвало да го направя аз, но на какво отгоре, би се попитал всеки, още не бях завършил лицея „Сен Антуан“, още бях на пълна издръжка от благодетеля, а и имах задължението, по-скоро дълга, след получаване на дипломата си да се завърна в поробеното отечество и да помогна за ограмотяването и въвличането към по-високата наука на хиляди братя българи. Нали за това ме бяха избрали настоятелите в Котел, нали за това харчеше парите си почитаемият доктор (те неговите пари бяха бол, но все пак). Изказах всичките тези съображения пред Елизе, но тя не ги взе под внимание. Обичаше за пръв път истински, не като болногледачка, а вече като жена, и всичките ми логически доводи и доводи от патриотически характер бяха неразбираеми за нея. Изразих плахо надеждата, че бихме могли да се оженим, след като се завърнем заедно в България и се установим като учители в някой по-голям и уреден български град — Русе, Пловдив или Сливен. Тя само ме изгледа с недоумение. „Как! Да изоставим всичката тази красота и хармония (имаше предвид подредбата на цветята в магазина си) и да се запилеем там някъде на края на света, където вилнеят жестоките османци! Че нали ти, Пиер (бяхме вече преминали на «ти»), сам си ми разправял какви ужасии вършат те там. Е, добре, аз питам как би се чувствувал, ако тези господа отрежат примерно и моята глава!“ Бих се чувствувал ужасно, признавам това, хиляди пъти бих предпочел, и то с пълно основание, тази изящна красива главичка да лежи на рамото ми под червения или зелен балдахин на съпружеското легло.
И с тази именно зловеща перспектива тя надделя и над разума, и над патриотическите ми чувства. Но все пак как да се явя пред благодетеля и да му кажа, че ще се женя, и то още преди да съм завършил лицея. Представих си как ще се изкриви от недоумение, а може би и от възмущение лицето на заклетия стар ерген, който не можеше да търпи жените, поддържаше съждението, че всички злини в живота идват от тяхна страна и беше се оженил, както сам обичаше да казва, за науката, единствената вярна съпруга, която му била известна.
Но Елизе не искаше да чака. Дълбоко в себе си тя бе решила вече тази женитба и нищо не можеше да я разубеди поне да се отложи с една или две години. Пък и аз, няма защо да крия, не бях кой знае колко убедителен и настоятелен в тази насока. Младата кръв кипеше, сексът като понятие наистина тогава не беше познат, но нещо подобно на него напираше в мене и имаше моменти, когато си мислех, че просто ще ме пръсне. Същото вероятно е чувствувала и Елизе, макар и с три години по-възрастна от мене, богата, със самостоятелно жилище, в чужда страна, където нямаше клюки и осъдителни погледи от страна на близки и роднини.
Престраших се най-после и след едно от неделните посещения на учтивост поисках да остана с доктора за един разговор насаме. За пръв път отправях такова искане към него, той малко се изненада, но в края на краищата се съгласи да пожертвува един час от научните си занимания, за да разбере какво съм си наумил.
Отначало се стеснявах как да започна, после изведнъж бентът се отприщи и му излях на един дъх цялата си неволя… ох, каква ти неволя, та аз целият греех от щастие и той, човек наблюдателен, едва ли можеше да не го забележи. Изслуша ме спокойно, нито един мускул не трепна на лицето му, докато разкривах горещите си младежки любовни чувства, нещо, което вероятно му е било съвършено чуждо и за възрастта, и за разбиранията му. Мълча около пет минути, една безкрайна пауза, по време на която аз просто се боях да вдигна поглед към него, и най-сетне каза: „Е, добре, мъча се да те разбера, млади момко. И може би аз съм виновен, че като замислях тая работа — да дам високо образование на нашенски момчета, не взех под внимание един толкова очебиен факт — тук съблазните за младия неукрепнал човек са големи. Не всички са като мене фанатици на науката. Да, да, аз съм виновен. Вие сте хора от плът и кръв. Е, какво мислиш да правиш при това положение?“ „Ами — рекох аз — мисля да се оженя.“ „Да се ожениш! Колко лесно го казваш. Че ти още мустаци нямаш, виждал ли си се в огледалото? (Има си хас да не бях се виждал, колко часове съм стоял пред него, огледалото, колко съм ги придърпвал тия проклети мустачки да растат по-бързо.) Е, каква е тя, избраницата на сърцето ти, да не е някоя от тукашните кокотки?“ „Ааа, господин докторе — възмутих се от дъното на душата си аз, — Муш е най-прелестната и почтена девойка…“ „Какво, какво, Муш ли каза? Да не би да искаш да ме убедиш, че е женско име!“ „Така я наричаше покойният господин Хайнрих Хайне.“ „Кой Хайне? Поетът ли? Авторът на «Лутеция»?“ „Той, същият. Тя му беше болногледачка.“
Доктор Берон ме изгледа вече с по-други очи. „Каква е тя по народност?“ „Немкиня.“ „Е, те са по-сериозни жени. Слушай какво, момко, аз разбирам, че няма да мога да те спра от тази лудост. Когато човек има да пати, бог най-напред акъла му взема. Та и твоята работа. Ами кой ще те издържа бе, бай приятелю? Че ти лицея още не си завършил. А пък на женени мъже аз издръжка не давам. Пазя достойнството им.“ Е, от това вече се боях. Преглътнах въздух и казах: „Ами ще се хвана на работа, господин докторе. Ще превеждам, зная гръцки, латински, френския го научих парекселанс…“ Благодетелят ме прекъсна с иронична усмивка. „Ще превежда господинът! А кой ще ти дава преводи, кой ще ти ги печата? Или освен годеница, си имаш и готов издател?“ „Е, и Елизе получи малко наследство от покойния господин Хайнрих. Ще ни стигне на първо време.“ „Коя е пък сега тая Елизе?“ „Истинското име на Муш. Нарича се Елизе Криницер.“ „Хм! Е, добре, прави каквото щеш! Друго имах предвид аз, като те пратих в «Сен Антуан», но… друго ти било писано. Всъщност често съм се лъгал в хората. За сватбата си — кога каза, че си я насрочил, за декември ли?… — ще получиш все пак от мене една прилична сума. Няма да оставя жена да ти плаща разноските, че е срамота. А какво стана с поробеното отечество, на което трябва да помогнем? Ще се връщаш ли там със своята изгора?“ „Ами първо трябва да завърша образованието си — измънках аз. — Пък и тя следва в Сорбоната.“ „Ясно — прекъсна ме докторът. — Прави каквото съвестта ти позволи. Господин Жак ще ти предаде сватбената сума, като наближи времето.“ Понечих да му целуна ръка, но той я дръпна. Разбрах, че едва ли ще го видя повече, поклоних се почтително и излязох.
Той удържа на думата си, отпусна ми една сума от сто златни франка за сватбата (прилична сума за онова време), но на самия обред, който стана по католически ритуал (Елизе изповядваше католицизма), не дойде. Дойдоха двете котленчета, с които заедно започнахме науките, дойде и икономката на Хайне фрау Грета, четири-пет надути немци със съпругите си и няколко от малцината българи, които съставляваха мъничката тогавашна българска колония в Париж: доктор Никола Пиколо, брат му Теохар, доктор Димитър Киркович и някои други по-незначителни, на които съм забравил имената. Много разчитах да присъствува на обреда и доктор Селимински, най-добрият приятел на благодетеля, който беше дошъл тук от Румъния да държи сказки за България, но той не дойде, види се, беше му повлиял докторът. Е, какво пък, и без него ще минем…
Заживяхме с Елизе в мансардния етаж на „Сен Жермен“ (тя не пожела да го напусне) щастливо и безметежно. Родиха ни се деца: две момчета — Йохан и Хайнрих, и три момичета — Ирене, Гертруда и Жечка (на името на майка ми, за която така и не знаех жива ли е, мъртва ли е, от Котел до Париж новините трудно достигат). Елизе, за която бе трудно да произнесе буквата „Ч“, я наричаше Жеша. Преживяхме Френско-пруската война, падането на империята и Парижката комуна. През 1871 година Теохар Пиколо, с когото поддържахме връзки, наш клиент беше (той беше станал богат парижки търговец), ни донесе тъжната вест за смъртта на благодетеля доктор Петър Берон — бяха го удушили в къщата му в Крайова наемни убийци, наети от съдружника му Папазоглу (докторът наистина често се лъжеше в хората). Поплакахме, както си му е редно. Докторът беше велик българин, един от големите европейски учени и заслужаваше съвсем друга съдба. Ако беше французин, щеше да лежи в Пантеона, а там, в тая далечна и кална Крайова кой знае дали е имало кой да го придружи до вечното му жилище — тези Балкани, за които той толкова ратуваше, добре му се отплатиха.
Към 1876 година се бяхме наканили с Елизе по случай двадесет години от сватбата ни да посетим изстрадала и поробена България, исках да й покажа града, в който съм се родил и първо мляко засукал, но тъкмо тогава през пролетта избухна въстанието и Ботев премина Дунава, та пътищата станаха опасни и ненадеждни дори и за чужденци. В България се прибрахме едва след Освобождението. Елизе ликвидира с печалба магазините си за цветя, те бяха станали цяла мрежа, пръснати по целия rive gauche. Така че се върнахме с един много солиден капитал, вложен в швейцарски банки, и една също така внушителна наличност в златни франкове в джоба. Построихме си един малък, но доста луксозен палат на „Шипка“, близо до Военното училище (софийския аристократичен квартал) и заиграхме видна роля в светското общество. Елизе вложи част от парите си в локали и кафе-шантани, нощни увеселителни заведения, които бяха почнали да никнат като гъби в следосвобожденска София, особено в епохата на Кобурга. Най-реномираният от тях беше „Орфеум-Неапол“, на ъгъла „Леге“ — „Клементина“, в приземието на хотел „Империал“ — вход с куверта 15 тогавашни златни лева, изключително интересна програма, изпълнявана от чуждестранни артисти, пеят известните Ели Бразели и Режина Линкер.
А пък аз започнах да сътруднича на прогресивната хумористична преса под псевдонима „Бедният Хайнрих“ и скоро станах истинско страшилище за бедния Кобург, когото бичувах непрекъснато във фейлетоните си. Бях го намразил страшно, може би защото, между другото, беше и сънародник на жена ми. Трудно ми беше, разбира се, да пиша. Позабравил бях доста българския език в тежките години на изгнание от милото отечество. Но ще го науча отново. На мен френският не ми се опря, великият език на Молиер и Юго, та българският ли?…
Посвещава се на блажената памет
на съпругата ми Елизе Криницер
Спомена, който ще разкажа сега, почти цели деветдесет години е стоял заключен в преизподнята на моята памет. Тъй като е свързан с доста деликатни обстоятелства и нравствени норми, които на сегашните поколения може би ще се сторят смешни (но за онова време те играеха съществена и, бих казал, съдбоносна роля в живота на човека), аз не съм го споделял и с най-близките си хора, дори със съпругата и дъщерите си. Но днес като че ли преживяното събитие има давност, както казват юристите. А не мога повече да мълча и защото споменът засяга личността на един от най-талантливите и обаятелни духовни титани на Франция, човек със сложна и на моменти патологична душевна нагласа, човек противоречив и с труден за обяснение с обикновените логични средства характер. И вероятно това, което ще разкажа, освен за широката читателска маса, ще бъде интересно и за специалистите, които се занимават с криволичещите лабиринти на човешката психология, а също така и за литературоведите, за които пък всякакви нови обстоятелства, свързани с развитието на една необикновена човешка дарба, са винаги добре дошли и винаги могат да станат повод за хитроумни изводи и заключения.
И тъй, да започнем! Много моля обаче този спомен да не се чете от деца и юноши до 16-годишна възраст. Зная, че те ще го прочетат и бездруго, както гледат и всички забранени за малолетни филми, но съм длъжен да направя тази предварителна забележка, за да имам утре чиста съвест, единственото комай останало ми богатство. Такааа. А сега да се върнем към 1870 година, когато се обяви злощастната за Франция Френско-пруска война, която в последна сметка доведе до падането на карикатурната империя на Наполеона III, до Парижката комуна, а после и до обявяването на Третата република. Тази паметна година се отрази върху моя личен живот, едва не разстрои щастливото ми и задружно дотогава семейство, едва не разруши моята голяма и, може да се каже, единствена любов, любовта ми към Муш, чудесната ми съпруга Елизе Криницер. Веднага след обявяването на войната, като чужда поданица, тя бе депортирана в своята родина Германия. Какво ли не правих, за да осуетя това несправедливо решение. Клиенти на Елизе в нейните цветарски магазини бяха почти всички влиятелни хора от политическия, деловия и културния живот на империята, всички те през един или друг период от живота си и особено на стари години си имаха любовници или „метреси“ (широко употребяван термин от епохата), а Елизе умееше да пази деликатна дискретност, така че станеше ли въпрос за артистично оформени цветни подаръци, търсеха обикновено нея (и плащаха добре, между другото). Разказвам това, за да се види, че връзките ми със силните на деня бяха твърде солидни. Но нищо не помогна. Колко неумолими стават военните власти в периоди на мобилизация, когато патриотарските тълпи крещят „Vive la France“ и „Vive l’impereur“ по улиците и площадите и са готови да разкъсат и стъпчат всеки чужденец, който не споделя „възторзите“ им, особено пък ако има нещастието да принадлежи към ненавистната тевтонска раса. В края на краищата се примирихме, дори разсъдихме, че така е по-безопасно за Елизе и децата. Решихме също аз да не я следвам в Германия, а да остана в Париж и да поддържам търговията, макар че по време на война тази търговия, цветарската, не е от доходоносните. Наистина по време на мобилизацията, когато се изпращат в казармите съпрузите и синовете, цветя са необходими, но иди тъкмо тогава повишавай цените! Може не само от магазина ти, но и от самия тебе да не остане папер. А пък като почне самата война, като заглъхне гърмът на тържествените литаври и запристигат некролозите, тогава никому не е до цветя. Ще откъснат някое стръкче от собствената си градина, ще почетат покойника, но парите си пазят за брашно и яйца, за захар и някое овнешко бутче. Тези лишени от романтизъм материални ценности сега стоят над всичко и всички.
Елизе стегна куфарите, укрихме на сигурни места семейните ценности, приготвихме и децата, те тогава ни бяха трички, да ни са живи и здрави, разцелувахме се, изпратих ги до Гар дьо Дижон (границата с Германия беше вече затворена и преминаването на бежанците и депортирането им ставаше през територията на Швейцария, тя, както винаги, пак се беше изхитрила да остане неутрална) и за пръв път от петнадесет години останах сам, съвършено сам в празната къща (не броя престарялата икономка, лакея и готвачката). В началото на войната все пак всичко се ядваше, както казват у нас в България, имаше някакви остатъци от забавления и културен живот, но когато френската армия претърпя поражението при Мец и Седан и победоносните прусаци се втурнаха към Шампания, Бургундия и скъпия на всички ни Париж, нещата рязко се измениха. Започна масово напущане на столицата, редът, дисциплината и снабдяването се разстроиха, видя се изведнъж колко е бездарна императорската администрация и че цялата помпозна солидност, демонстрирана само преди два месеца от император, от маршали и генерали, е била само един пъстър въздушен балон, по-право сапунен мехур е била. Евакуирането на хората започна уж по някакъв план, но всичко скоро се изроди в масова психоза, паниката заля целия Париж, юрнаха се предимно на юг жени, деца и старци, както и тилови герои, спекуланти и проститутки, изобщо цялата мръсна пяна, която съпътствува всяка война. Нямаше какво повече да правя в Париж и аз. Спуснах кепенците на магазините, заключих вратите с по седем кофара (като че ли това можеше с нещо да помогне), зарових в градината наличното злато и ценните книжа и с претъпкан с банкноти портфейл (стойността им падаше с всеки ден) се отправих на… север. Всички на юг и на запад, далеч от страшните прусаци с островърхите каски, а аз на север, дето се вика в самата уста на вълка. Впрочем той тогава още не беше стигнал до Нормандия. Ще попитате може би защо на север? Ами много просто — преди пет години, като използувахме едно поевтиняване на строителните материали и работната ръка, си бяхме построили с Елизе една доста солидна къщичка в Довил, почти до самото море. Тогава Довил не беше станал още модният курорт на френския бомонд, беше едно почти умряло от скука провинциално нормандско рибарско селище, но природният нюх на Елизе беше почувствувал, че скоро там нещата ще се променят и едно влагане на пари в имот и постройка на това място скоро ще се възвърне стократно. Та и аз реших — тъй и тъй ще се бяга от Париж, поне човек да не безпокои непознати хора, да търси убежища тук и там в скъпи и прескъпи хотели, а да си е, макар и съпроводен от по-голяма опасност, на свой имот. Хем да го пази от крадци и мародери, хем да посвърши през свободното време и някоя срочна земеделска работа (земите около къщичката възлизаха на няколко десетки хектара). Беше се пробудил в мене старият прабългарски чифчийски и чобански дух. Какво да се прави, където и да ни отвее вятърът, каквито и хоризонти да преминем, ние си го носим този дух в кръвта си. Пък и виках си — много се говори наистина за жестокостта на прусаците, но вероятно това си е стил на френската военна пропаганда. В края на краищата и те са хора като всички нас и като видят насреща си по-богат собственик и при това чужденец, женен за тяхна сънародница, може би няма да се покажат от най-несимпатичната си страна. И на тях им се ще някакво общуване с покореното население, не може само да се стреля и сече. С тези мисли се отправих към Довил. Минах в непосредствена близост до самия фронт, имах пропуск от генерал Анри Шарл Лавозел, началник на тиловите служби при имперския генерален щаб и клиент на Елизе. И макар че правех силно впечатление с цивилния си костюм, моторизираните органи, щом видеха пропуска и прочетяха подписа на влиятелния генерал (после, когато премина в запаса, той стана съдружник на Ротшилд), само козируваха и ме пускаха да премина нататък. Всъщност до имението ни в Довил ме отведе военна обозна кола, отпусната от генерала, и добре, че беше тя, защото инак половината от огромния ми багаж щеше да остане в прифронтовата зона на разположение на мародерите. Et bien, заживях в самотната и тъжна в тази съдбоносна късна есен къща. Другари ми бяха само старият градинар дядо Мулен и готвачката мадам Еужени, доколкото човек може да дружи с прислугата. Измина месец в пълна изолация и възможност за размисъл. Но мислите бяха изпълнени със скъпите образи на Елизе и децата. В края на месеца стана ясно, че трудно ще издържа на самотата. Бях тогава тридесет и три годишен, мъж, както се казва, в разцвета на силите. Разбира се, по онова време това, което днес наричаме секс, не заемаше в живота на мъжа мястото, което заема сега… почвам вече да разказвам неща, за които един ден може би ще се червя, но няма да спестя нищо от преживяното, истината, както е и за всеки реалист в изкуството, ми е по-свята от всичко. Но пък имаше тогава нещо, наричахме го долнопробен инстинкт или нещо подобно, което много сполучливо заместваше сексуалното чувство. Но стига съм философствувал, като че ли търся в разсъжденията някакво оправдание за постъпките си. С една дума в края на първия месец се стигна до положение да потърся услугите на най-близкия публичен дом, или както ги наричаха тогава „къщи на търпимостта“. Тези „maisons“ със секретна заповед на маршал Базен бяха мобилизирани заедно с целия си личен състав още в началото на войната за нуждите на армията. За всяка дивизия имаше по една „maison“ и петдесетина „мадмоазел“, разпределени в две отделения — офицерско и солдатско. Къщата се намираше в непосредствена близост до щаба на дивизията, за да се упражнява социален и санитарен контрол и обикновено около нея имаше постоянно гъмжило от офицери и войници от всички родове войски. Като цивилен нямах право да прибягвам до услугите на подобна военизирана къща, но с връзки всичко се оправя. Две бутилки от станалото дефицитно шампанско (в самата Нормандия дефицит от шампанско! Какви ли не злини носи войната!) за офицера, запасен полковник, който отговаряше за битовите услуги в 17 гренадирска дивизия, свършиха работа. Даден ми бе талон за „къщата“ в Руан, по това време прифронтови град, отчаяно защищаван от гренадирите срещу настъпващите пруски улани, които правеха сетни усилия да заобиколят Париж от север и по този начин да сключат пръстена на замислената обсада на столицата.
Явих се в обозначения в талона час, „мадам“, една доста неприятна дълбоко деколтирана старица, ме прие, даде ми стая и „мадмоазел“ (клиентът, особено пък цивилен, не разполагаше с какъвто и да е избор — каквото се освободи в момента, това е). Навалицата тази вечер беше твърде голяма, близостта до смъртта усилва сексуалното чувство и добре беше, че стотината франка, поднесени с талона на старицата, ме освободиха от неприятното задължение да се редя на опашка редом с младите офицерчета. Свърших каквото свърших, освободих съзнанието и тялото си от проклетия демон на страстта и напуснах „къщата“ разочарован и отвратен, целият изпълнен с копнеж по Елизе и децата. Беше вече късна нощ, една тъмна октомврийска нощ, осветена само от червения фенер пред вратата на „La maison“. Опашката вече беше съвсем оредяла, къщата работеше с празнично ускорено темпо — петнайсет минути на солдат, половин час на офицер. Ако не си доволен: „Оревоар, мосьо! И не задържай, моля, опашката, че времето напредва, прусаците могат всеки момент да пробият фронта, тогава и за този половин час ще се молиш на колене.“ Тръгнах по тротоара, градът беше потънал в тъмнина, пестяха газта на уличните фенери и затова запалих фенера, който за щастие бях взел със себе си — полковникът, отговарящ за битовите услуги, ме беше предупредил, че нощно време Руан не е безопасен, върлуват дезертьори и мародери. И изведнъж виждам пред себе си някаква група от хора, които се разправят ожесточено, жестикулират — работата почти е опряла до бой.
Не обичам да се меся в разправиите на тълпата, но този път, кой знае защо, като че ли ме е водела съдбата, се приближих и като надигнах фенера, запитах с най-строг глас: „Какво става тук, господа?“ Може би цивилният ми костюм и светлината на насочения фенер направиха силно впечатление на готовата да се сбие група. Вероятно ме взеха за таен полицай, човек по онова време упълномощен с чрезвичайни права, включително и правото да стреля на месо.
Бяха петима души: трима зуави (черни войници от тогавашната френска колониална армия — б.м.), един млад лейтенант от императорските кирасири и една изплашена до смърт силно гримирана дама, явно принадлежаща към „къщата на търпимостта“ (тъй като последната беше претоварена с клиенти, за да се пести време, отопление и осветление, със заповед по дивизията бяха разрешили, разбира се, срещу десеторно по-голяма такса, на офицерите да се отпускат дами и за вкъщи). Изглежда, че този лейтенант си беше осигурил тъкмо такава дама и си я беше повел към квартирата и тук, в тъмното, са го нападнали тримата пияни зуави, които надали са имали в джоба си и минималната солдатска такса. За нападение на офицер от нисши чинове се полагаше разстрел, но зуавите са разчитали, че в тъмнината никой няма да ги разпознае. Пък и кога са се съобразявали със заповедите и наредбите тези буйни чада на дивата африканска природа. Единствената заповед, на която се подчиняваха, беше разюзданият полов нагон. Щом светлината на фенера освети черните им, настръхнали от разправията свирепи лица, те мълком прибраха извадените ножове в поясите си и изчезнаха като дим, просто се сляха с тъмнината. Дамата започна да се смее истерично, не вярваше, че е останала жива, а лейтенантът (сега вече имах възможност да го разгледам по-подробно, беше един по галски напет, не особено едър господин, с накривено кирасирско кепе, съвсем млад, около двадесетгодишен, с буйни рижи мустаци над чувствената уста — не беше красавец, но от тия подобни на петли мъже, които особено се нравят на жените, зная това по себе си) удари пети, звънна с шпори и каза с приятен, малко дрезгав баритон: „Je vous remercie bien, monsieur! Без вашата помощ може би сега щях да бъда мъртъв, и то доста безславно. А да не говорим какво можеше да се случи на госпожицата. Впрочем това на нея й влиза в задълженията — той се усмихна с малко крива усмивка, — макар че може би не е свикнала да го върши безплатно. Мисля, че тези господа нямаше да й платят и едно су…“ Изразих голямото си учудване, че има сили да се шегува, и то само пет минути след като е бил на косъм от смъртта. „Не държа толкова много на този мизерен живот, шер мосю — отвърна той. — Впрочем аз още не съм ви се представил. Трябва да знаете на кого сте спасили офицерското достойнство в тази тъмна руанска нощ. Имам чест — той отново удари пети и звънна с големите си кавалерийски шпори, — Анри Рьоне Албер ги дьо Мопасан, дворянин от Пикардия.“
Не бях чувал това име, пък и не съм длъжен да познавам всички двадесетгодишни френски контета, колкото и имена да имат и с каквито и титли да се кичат. На свой ред тракнах цивилните си жалки пети и казах: „Имам чест — Пиер д’Енконю.“ Той ме изгледа с известно недоумение. „Познавач съм на френската хералдика (наука за дворянските гербове — б.м.), господине, но странно, не съм срещал в списъка на френското дворянство такава благородническа фамилия!“ „Аз съм чужденец, господине. Това е френският вариант на истинското ми име Петър дьо Незнакомов. Също благородник.“ „В това не се и съмнявам, драги ми господине. То си личи от пръв поглед. Пък и постъпката ви преди малко да се притечете на помощ на непознат човек, изпаднал в бедствие, и то във времена, когато повечето хора са абсолютно безразлични към съдбата на ближните си, говори сама по себе си. Благодаря ви още веднъж и, дай боже, тази наша среща да не остане последна! Макар че подобни заричания, когато утре трябва да се отива на предната линия, могат да звучат смешно.“
Сбогувахме се сърдечно и той отведе своята започнала да се прозява дама. Аз се прибрах в хотела, където пак с помощта на бутилката шампанско (имах в избата си в Довил доста голямо количество от това всесилно вино) си бях осигурил прилична стая за една седмица. Демонът на страстта вероятно щеше да ме мъчи и утре. Но до този срам не се стигна. Рано на другата сутрин прусаците направиха пробив в отбранителната линия на 17 гренадирска дивизия и като разбеснели жребци се спуснаха на юг към Париж. Аз успях в последния момент да се изтръгна от безредната, обхваната от паника тълпа, в която се бе превърнала дивизията, и да се добера с последни усилия до имението ни в Довил, който по чудо остана вън от обсега на военните действия. Целта на прусаците беше Париж и те не се интересуваха в момента от някакви си бъдещи хайлайфни курорти. Не зная какво стана със забавния напет кирасирски офицер, който се бе назовал Ги Дьо Мопасан (другите му имена ги забравих, но това Ги просто се вряза в паметта ми, то не се среща толкова често). Може би се е спасил от плен, ако не се е успал при своята истерична временна „възлюблена“. Що се отнася до „къщата на търпимостта“, вероятно тя автоматично е преминала на щат към щаба на Кайзеровите улани. В този библейски занаят космополитизмът намира доста благоприятна почва за развитие.
От тази случка минаха години. Войната свърши с победа на Кайзерова Германия. Франция, вече република, започна да лекува тежките рани и да се готви за следващия военен реванш. Елиза се прибра в Париж заедно с децата, отворихме магазините, които за щастие не бяха пострадали през време на обсадата и на Комуната. Търговията с цветя отново разцъфтя. Клиенти на Елизе станаха сега пък най-влиятелните люде на Третата република — хората се менят, но не и човешките им навици.
И веднъж, това беше някъде към 1880 година, тъкмо се готвехме вече с Елизе да се приберем в моята току-що освободена родина, чакахме само там да се установи някакъв граждански ред, някаква що-годе икономическа и финансова стабилност, ми попадна една книжка с разкази, съставена от почналия да нашумява писател-натуралист господин Емил Зола. Книжката се наричаше „Медански вечери“, в нея с разкази и новели бяха представени писателите от кръга около Гюстав Флобер, един автор, когото, простете ми, но никога не можах да дочета. Наречете ме невежа, какъвто искате ме наречете, но не успявах да преодолея и двадесет страници от него, колчем се захванех с произведенията му. А някои просто го боготворяха. За какво — не винаги обясняваха на нас, обикновените смъртни.
Та разлиствам аз книжката. Едни имена съм чувал, други срещам за пръв път и изведнъж се натъквам на новела, озаглавена с твърде оригиналното заглавие „Лоената топка“, подписана от някой си Ги дьо Мопасан. Името ми прозвуча познато, напрегнах паметта си и изведнъж… ами да, разбира се — пред очите ми с всичките си ужасяващи детайли възкръсна цялата онази кошмарна нощ в Руан отпреди десет години. Дори изпитах физическо усещане на страх, нещо, което тогава, по време на действителната случка, не можах да почувствувам така силно и така психологически вярно. Побиха ме отново тръпки, видях извадените войнишки ножове на зуавите, спомних си типично галската самоувереност на младия лейтенант с накривеното кирасирско кепе и рижите мустаци. Мислех, че съм погребал всичко това най-дълбоко и в най-скритите гънки на съзнанието си, никога досега не бях се връщал за миг дори и в сънищата си към тази картина, не бях вече и напълно уверен дали наистина съм бил неин свидетел, или е била плод на болно и самотно въображение. Огледах се дали Елизе и децата са някъде наблизо. Бях сигурен, че Муш с ужасния си женски усет веднага ще схване моето смущение и ще ме заразпитва така, както само тя умее да го прави. Слава богу, бях сам в кабинета. Отново възвърнах спокойствието си и изчетох на един дъх новелата. Беше един шедьовър на реалистичното изкуство. Понрави ми се страшно и си спомням, че още тогава си помислих, че ето на, ако господин Ги дьо Мопасан, моят познат от Руан, не беше се постарал сам да преживее нещата, които с такава потресающа жизнена достоверност рисува в своята „Лоена топка“, едва ли би могъл да постигне такъв блестящ успех. Той познаваше до прецизност характера на своята героиня, една от „госпожиците“ от ония тъмни военни времена, дори, докато четях, в ушите ми позвуча отново истеричният женски смях, който и двамата бяхме слушали тогава.
Завидях искрено на Мопасан за неговата удивителна способност да се слива с живота на своето време и разбрах, може би за пръв път, че друг начин за истинско творчество просто няма. По-късно, като се върнах в родината си, винаги съм повтарял тази истина на по-младите колеги. Но едва сега, като разгръщам една деликатна страница от преживяното, разкривам по какъв случай и как тази истина стана и мое писателско кредо. Дано младите, които се увличат по разни модни „изми“ и рядко се вслушват в това, което им говорят по-възрастните и по-опитните, този път се отнесат по-внимателно към думите ми. Не желая да ставам наставник никому, но мисля, че от тях, думите ми, може да се извлече известна полза. За другата полза от този спомен аз вече говорих в началото.
Случи се така, че имах възможност да общувам и с двамата Славейковци, баща и син, а на Пенча дори ми се падна щастието, или как да го наречем, да бъда учител по български език и литература в продължение близо на две години, времето, когато баща му, старият бай Петко, беше председател на Народното събрание през първото властвуване на либералите. Значи трябва да е било от 1879 до 1881 година, през тази година князът (Батенберг — б.м.) суспендира Търновската конституция и това повлече падането на либералите. Помня тези неща добре, защото бяхме политически противници с бае Петка, той беше, както казвахме тогава, „либерал и в червата“, знаем каква роля изигра в Учредителното събрание във Велико Търново, а пък аз и повечето от учителите в Софийското класно училище, където юношата Пенчо се записа ученик, като хора по-улегнали, по-сдържани в политическите си страсти и, смея да го кажа, по-реалистично гледащи на хората и събитията от онова време, бяхме членове на консервативната партия на Грекова, Стоилова и Начовича. В момента по-силни бяха либералите (няма да говорим сега с какви машинации и демагогии бяха успели да се докопат до властта) и по силата на този факт бае Петко беше станал едно от най-големите началства в страната, в последна сметка и мой началник.
С него се познавахме още отпреди Освобождението И двамата учителствувахме, а по онова време даскали бяха хора-скитници като по-късните наши артисти-аркашки — една година тук, друга година там, зависи кои чорбаджии и училищни настоятели по-щедро развързват кесиите си за мизерните учителски заплати. Регламент в това отношение нямаше, както се спазариш. Та вероятно нашите даскалски пътища са се кръстосали някъде, май че в Стара Загора бяхме заедно в продължение на един срок. Дядо Славейков, както му викаха всички, дори и връстниците му, много не се задържаше в училище, теглеше го повече политиката и затова често си пострадваше, гонеха го от място на място, па и остър език имаше, не правеше метани на настоятелите. Помня, че беше весел човек, много общителен, веднага ставаше душата на даскалските компании, беше цапнат в устата, солени приказки колкото щеш, даскалиците само се червяха, като почнеше да ги реди, и се кискаха в шепите си. Такива ми са беглите впечатления, за по-близко приятелство тогава в Стара Загора не остана време, войната почна, пожарища, бягства… По-подробно познавах литературното му дело, пък и той вероятно е срещал моето име из вестниците, и аз пописвах туй-онуй в цариградската легална преса. Но сега — председател на Народното събрание, голям човек, де да го знаеш, властта променя хората. Откак бях станал учител на Пенча през есента на 1879 година, не бях го виждал, в „Гимназията“ (така викаха всички на Софийското класно училище) той не се мяркаше, а аз пък в Народното събрание още по-малко, какво да правя там, то е в ръцете на либералите.
„Гимназията“ се помещаваше тогава в стара паянтова постройка на Куру чешме, там, където сега се издига Съдебната палата. Точно на кръстопътя на „Алабинска“ и булевард „Витоша“ имаше стара турска чешма, която не винаги течеше, Куру чешме, Сухата чешма, и по нея така се наричаше и целият квартал. Училището имаше голям двор, обграден с дървена тараба, където учениците, особено от по-долните класове, лудуваха до насита.
А сега за Пенчо. Трябва да кажа, че по онова време нямаше по-лудо и по-палаво момче от него. Красиво момче беше, с буйна къдрава коса, умник и остроезичен като баща си. Но дисциплина — нула, уроците си четеше през куп за грош, или пък съвсем не ги поглеждаше, къде ще му остане време от „чилик“ и „прескочикобила“. Трудна проблема за всеки учител, особено пък за човек амбициозен, загрижен за общата успеваемост по предмета. Изпитвам го, мънка под нос или мълчи като пукал, като го питаш нещо вън от урока, се вижда, че момчето е умно, за талант още не можех да кажа с положителност, по онова време той трябва да е бил тринайсет-четиринайсетгодишен, рано беше още да се говори за талант, но поне да си беше дал малко труд да погледне и уроците, поставяше ме в много неловко положение, когато му пишех шестица. От друга страна пък, баща му голям човек, коскоджамити председател на Народното събрание, казваха, че и министър на Народното просвещение можел да стане вместо сегашния Гюзелев, а при това и политически противник. Поставете се, моля, на моето положение! Виках го няколко пъти на разговор насаме. „Абе, Пенчо, викам му, защо правиш така бе, момче? Защо срамиш баща си? Ако искаш да бъда искрен, вчера като те изпитах, отговорът ти не заслужаваше оценка повече от тройка.“ „Ами тогава, казва, защо не ми писахте тройка? По-справедливо щеше да бъде…“ „Абе, викам, справедливост, лесно ти е на тебе да говориш за справедливост. Като бях на четиринайсет години и аз говорех за справедливост, и то при условия много по-тежки от сегашните, дето се вика, в самия разгар на петвековното османско иго. Но постави се и в моето положение — синът на господин председателя на Народното събрание, на видния писател Петко Рачо Славейков — тройкаджия, и то по какво — по литература и български език! Ами че това говори зле и за учителя му, също, между другото, писател и радетел на изящната словесност.“ „Ех, вика, господин Незнакомов, толкова мога сега. Ако бащата е писател, то още не значи, че и синът непременно трябва да върви по неговия път. Много често даже, това го зная от книгите, синовете на големите писатели хайде да не казвам, че са били пълни некадърници, но са се развивали в друга насока и там са били много по-полезни и ценни.“ „Ето виждаш ли, викам, четеш такива работи, между другото, неверни и спорни, а за уроците все не ти остава време. Писах ти този път петица, но да знаеш, че е за последно. Правя го само заради баща ти.“
Мълчи, гледа към стената и не можеш да разбереш какво му се мотае из главата.
Два дни след последния ни такъв разговор идва в „Гимназията“ разсилният от Народното събрание и ми връчва устна покана в часа пет след пладне да заповядам в кабинета на Негово превъзходителство председателя на събранието. Сега вече, викам, я втасахме! Има си хас да ме газят за последната петица!… Абе хубаво си мислех да му туря пак шестица, защо да разлайвам кучетата, аз ли ще оправям света, ама ха де… От половин година съм се добрал до София, удобна и евтина квартира намерих, току-виж отново ме лашнали из провинцията. Нашият министър Гюзелев е пръв приятел на дяда Славейкова, само да му пошушне и иди ме гони… Ще ми намерят някаква цака, политически противник съм… Ама че попара си надробих сам. Такива деца като Пенчо поначало са най-силните ученици. Пък и нататък, в живота, също им е по-лесно. Така си е било от време оно, така ще бъде и сега, и во веки веков…
Трябва да кажа, че доста се поизприщих от вълнение, докато дойде това пет часът след пладне. Най-после си плюх в пазвата, сложих колосаната риза и вратовръзката-кордела, навлякох новия редингот, дето го ших още щом пристигнах в София, наметнах подплатената с кожа пелерина, директорът ми отпусна училищния файтон (наш консерватор, съчувствуваше ми) и точно на часа пет влизам в Народното събрание. Подавам пелерината и бомбето на разсилния, повеждат ме нагоре по стълбата, почукват на вратата на председателския кабинет, чува се отвътре бае Петковото тежко „Влез!“ и ме въвеждат при високото началство. То стои зад бюрото си, подписва някакви книжа, по обикновено сетре, вратовръзката му кривната настрана (към външността си винаги беше доста небрежен). Помня, че през ума ми мина неволното сравнение — сякаш, викам си, той е посетителят, а пък аз съм председателят, ако се съди по дрехите ни.
Още щом като ме видя, дядо Славейков изостави книжата, не беше от онези надутите началства, дето те оставят поне пет минути да висиш до вратата, докато те се налюбуват на красивия си подпис, стана, посрещна ме, ръкува се сърдечно (а от тази сърдечност мен тръпки ме побиват). „Сядай — вика, — господин Незнакомов, настанявай се удобно ей в онова кресло, а пък аз ще заръчам едно турско кафе шекерлия. Или пък предпочиташ бяло сладко и чаша студена вода?“ „Едно кафе пийвам, Ваше превъзходителство“ — казвам, като се настанявам в коженото кресло вдясно от бюрото. „Хайде холан — казва, — какви са тия превземки, що за превъзходителство съм аз, да не съм френски граф или английски лорд. Нали затова я съчинявахме тая наша мила конституция, та да няма никакви височества и превъзходителства.“ „Но все пак Негово Височество князът съществува“ — подхвърлям деликатно аз (тъкмо тогава консерваторите бяха повели борбата да се даде на княз Батенберг титлата „Височество“, каквато Конституцията му отказваше). „Ех — въздъхна дядо Славейков, — тия работи не зависят само от тебе и мене, господин Незнакомов…“ „Господин председателю — казвам, — аз одобрявам конституционната монархия, в това отношение може би възгледите ни се различават.“ Прекъсна ме малко нервно: „Хайде, хайде, остави сега политиката! За друго сме се събрали ние с тебе.“ Значи няма да ми се размине, помислих си. „Слушам ви, господин председателю.“ „Остави сега това господин председателю! Колеги сме били навремето, можем да си позволим да минем без официалности. И изпий си първом спокойно кафето!“ Изпих си кафето, похвалих го и застанах в очаквателно положение. Той се изкашля, чудеше се, изглежда, как по-деликатно да почне да ме гази. Най-после каза: „Ще ти се сърдя аз на тебе. Тези работи, дето ги вършиш с мой Пенча, не са много дипсисиз.“ „Ами, господин предсе… тоест, господин Славейков, какво да правя, този път той… как да кажа… не беше си направил никак труда да погледне урока… И нали знаете, все пак не го изпитвам насаме, присъствуват и другарите му…“ „Е — вика, — и колко му писа? За колко оцени знанията му?“ „Ами… петица му писах. Повече, господин предсе… господин Славейков, беше просто невъзможно.“ Лицето му видимо се смръщи, сега, викам си, ще става каквото ще става. И тъй излезе. „Затуй ти се сърдя аз на тебе, господин Незнакомов. А защо не му завъртя една единица, като не е знаел и бъкел!“
Сякаш гръм падна върху мене. Виж, това никак не бях очаквал. Цели пет минути минаха, докато се съвзема. Извадих кърпа, обърсах челото си и взех да мънкам: „Ех, — казвам, — единица чак! Ами момчето е умно, господин Славейков, талантливо момче е. Вярно, че малко през пръсти гледа на ученическите си задължения…“ „Зная аз, че е умно, ама го мързи, та две не види… Ако кара така, и за разсилен долу няма да стане. А вие, учителите, и специално вие, господин Незнакомов, го поощрявате. Като не знае, ще му завъртиш двойката, и толкоз. Какво ще му се церемониш. Да видим следващия път дали няма да знае. А вие го глезите, председателския син, галеното дете, дето си е внушил, че без мъка и без труд може да стане нещо от него. Ще стане само едно некадърно протеже, каквито у нас започват все повече да се множат, просто с лопата да ги ринеш из министерствата и ведомствата. Та, сега вече говоря съвсем сериозно, господин Незнакомов, да се разберем — не желая повече да виждам шестици, и дори петици в бележника му. Аз специално стихотворение съм написал за него «Пенчо бре, чети! Пенчо пак не ще…», а вие толерирате мързела и безотговорността му. Отсега нататък забранявам, категорически забранявам да го глезотите. Ами мислете малко и за мене. Какво ще кажат съучениците му: баща му началство и той автоматично шесторкаджия. Идете после ги учете на принципност и справедливост! Идете после създавайте добри граждани от тях. Ако така я карахме през робията, и досега щяхме да пъшкаме под османския чепик. Прав ли съм, господин Незнакомов?“ „Принципно сте прав, господин Славейков, но като имаме предвид, че момчето е способно…“ „Като е способно, няма начин един ден да не прояви тия свои способности. А пък с тия шестици и тям подобни глезотии вие само ще забавите този ден. Та това исках да ви кажа, господин Незнакомов, като ви отнех един час от ценното време. Не смея повече да ви задържам.“
Разделихме се по-хладно, отколкото бях посрещнат. Като се върнах вкъщи, затворих се в стаята, която ми служеше за кабинет, казах на домашните да не ме безпокоят и започнах да разсъждавам: „Безспорно, прав е господин председателят. От идеалистическа гледна точка така трябва да бъде както той казва. Но ако сега взема веднага да изпълня заповедта и почна да лепя двойки на синчето му, дали пак няма да сбъркам? Такава една радикална промяна в отношението ми към Пенча би направила силно впечатление на съучениците му. Ще си помислят може би, че с тия двойки правя някакви политически намеци. А да правиш намеци в смутни времена не е толкова безопасно.“
След дълги колебания реших да продължавам досегашната си линия към Пенча, разбира се, като не стигам до крайности и пиша непрекъснато шестици. Избрах средния умерен път (умереността във всичко е наш свещен консерваторски принцип) — четворка, петорка, та и вълкът да бъде сит, и агнето цяло. Далеч от „Гимназията“, в кабинета си, от висотата на поста си, дядо Славейков говори за справедливост и принципност, но ако Пенчо нареди десетина двойки в тефтеря си, бог знае дали тази принципност няма да се поразклати. Дай да караме умерената!
И досега смятам, че постъпих правилно.
А двойка все пак успях да лепна на Пенча. И това стана през 1881-о лето, в края на учебната година. Помня много добре, защото тъкмо тогава Негово Височество князът суспендира Търновската конституция, за която толкова се беше борил стария Славейков. Това повлече падането на либералното правителство и естествено и на председателя на Народното събрание. Нещо повече — Каравелов и Славейков, като се опасяваха от репресии, емигрираха в Пловдив в пределите на тогавашната подчинена на султана Източна Румелия.
Нямало сме да го научим на принципност това галено дете Пенчо!!!
А въпреки предричанията на недалновидния в случая баща, всъщност аз излязох прав, от Пенчо не излезе разсилен. Както е известно, след като следва известно време в Германия (дали завърши, не зная), той стана един от най-известните ни колеги писатели. По едно време дори се говореше, че ще го представят за награждаване с Нобелова премия. Тая работа, разбира се, се размина, но все пак това е свидетелство за величината и стойността на поетичния му талант.
На Росен Босев
Със създателя на Държавното рисувално училище и изобщо на българското художествено професионално образование, забележителния наш приятел, чеха Ян Вацлав (Иван) Мърквичка, се запознах при доста странни обстоятелства. Стана това в самия разгар на Стамболовия режим, от който между другото и аз бях пострадал като много други представители на русофилската интелигенция. Бях учител в Софийската мъжка гимназия и колкото и учудващо да е за един писател, преподавах на учениците аритметика и геометрия (днешните събратя по перо настръхват само при споменаването на тези два учебни предмета и всички се хвалят, че били слаби ученици по „презряната математика“, като че ли признаването на собствената им някогашна некадърност за логическо мислене изведнъж, автоматично ще ги направи добри поети и белетристи). Аз пък считам, че добрият математик може по-лесно да стане сносен разказвач или драматург (за поет не настоявам), отколкото оня, който се гнуси от мисленето, пък на всичко отгоре и се хвали с това. Но това си е лично мое мнение, не го натрапвам никому. Длъжен съм обаче да прибавя, че някои наши днешни писатели с произведенията си доказват правотата на моята теза. И до зряла възраст изобщо не са се научили да мислят. Корена на тази тяхна слабост можем да го потърсим в подценяването на математиката в ученическите им години. Впрочем аз се отклоних от темата, но какво да правя, когато склонността към логическото мислене, към рациото, е стара моя писателска слабост, мое ненапускащо ме пристрастие.
И тъй, за какво беше думата? За странното ми запознаване с Ян Вацлав Мърквичка, бай Иван, както го наричаха всички в Рисувалното училище. Но преди това искам да запозная читателя с няколко думи за какво всъщност пострадах от Стамболовия режим. Както е известно, нашият брат, писателят, понякога трудно сдържа своя език, впрочем езикът е оръжието, дадено му от бога. Та и аз, изтървал съм вероятно някоя злъчна дума по адрес на Негово превъзходителство господин министър-председателя и представляваната от него власт. Разбира се, покрай него ще да съм засегнал и Негово височество. Особата, натрапения Кобург, източника на всички злини в княжеството. И вероятно това е станало в учителската стая в присъствието на директора на гимназията Стоенчев, върл стамболовист. Впрочем пред директора аз се пазех да дрънкам опозиционни приказки, неведнъж му бях ял попарата, но малко ли са мекеретата-доносчици на един началник, който държи за авторитета си и си мисли, че властта му е вечна. Имах тогава един „приятел“, учителя по закон божи Длъгнеков, старче с козя брадичка и протосингелско благообразие, и това старче все се вреше в мене, все се стараеше уж съпричастно да подразбере накъде бият мислите на колегата математик и автор на саркастични притчи в Петко-Каравеловата преса (не от хубост бяхме прибягнали пак до езоповския език в сатирата). Аз отново като че ли се отклоних от темата. Както и да е. Почна се дълго дознание, директорът Стоенчев ме разпитваше едва ли не като полицейски следовател — какво точно съм казал, кога съм го казал, къде и пред кои съм го казал (доносчикът Длъгнеков още не познаваше тази нова мода, донесена от словенеца Безеншек — стенографията) и аз вече си мислех, че ще последвам участта на моя духовен баща, уважаемия господин Петко Каравелов, в Черната джамия. Жена ми Кортеза се поболя тежко от притеснение и грижи, аз зная две и двеста, но тя се оказа крехко създание. И изведнъж следствието като по чудо се прекрати. Я гледай, помислих си, този господин, омразният на всички тиранин, все пак имал някакво чувство за справедливост. После научих каква била работата, бях учител на сестриния син на Стамболов, Милчо — и този дангалак си го биваше по моите предмети, бях му писал шестица за първия срок, нещо твърде рядко в учителската ми практика. И изглежда, момчето чрез майка си е повлияло на иначе безмилостния диктатор. Разбира се, не ми се размина без нищо. До Черната джамия наистина не се стигна, но бях уволнен от гимназията без право да учителствувам в друго училище на страната за една година. Доста тежко наказание за един даскал, който не е чорбаджийски син, няма други доходи и разчита само на заплатата. Известно е, че едно нещастие никога не идва само, от притеснение се спомина и моята скъпа другарка в живота Кортеза, също гимназиална учителка, преподаваше естествена история. Изпратих милото същество, с което бях преживял тридесет години в пълно и днес изглеждащо едва ли не утопично разбирателство, в софийското гробище и почти съсипан от скръб и от накърнена човешка чест, се оттеглих от светския живот. Кое от спестявания от скромната учителска заплата, кое с помощта на лични и политически приятели, бях успял да струпам малка къщица в шопското село Драгалевци, в самите поли на Витоша. Затворих се там, оставих на синовете софийското жилище (живеехме там под наем) и се заех да отглеждам пчели сред дивната витошка природа. Това, знаете, успокоява и укрепва разсипаните нерви, възвръща чувството за собствено достойнство, човек някак се въздига над околната суета и див балкански морал, смешни му се виждат усилията на някои наши фушета и талейрановци да градят кариера през трупове, да се обогатяват за сметка на хиляди сиромаси. Както виждате, благоприятна почва за възприемането на социализма, но той тогава още нямаше почва у нас. Уединението в драгалевската къщица, общуването с простия шопски народ, народ остроумен и по някаква чисто шопска интуиция политически твърде добре ориентиран, което ще рече опозиционно настроен, се отрази благоприятно и върху писателската ми дейност. Струваше ми се, че тъкмо сега започнах (какви ли чудеса не върши понякога личното нещастие) да пиша някак по-зряло и мъдро, отървах се от различни конюнктурни съображения (впрочем тази дума конюнктура по онова време въобще не съществуваше в езика ни). С една дума така нареченият драгалевски период в моето творчество се оказа най-плодотворният и в количествено, и най-паче в качествено отношение. Де да съм знаел това и преди, че да си дам сам оставката. В това отношение вместо още повече да ненавиждам, взех да благославям диктатора и неговата властническа безцеремонност.
Та за Мърквичка. Беше, струва ми се, някъде към 1889 или 1890 година. В Драгалевци (беше минало една година от доброволното ми заточение) вече ме познаваха всички шопи, та дори и жените и децата им. Викаха ми бае Пешо, дори и старците с десетина-петнадесет лазарника по-възрастни от мене ме титулуваха „бае“. Учителската професия тогава се ползуваше с авторитет, па аз бях и, дето се вика, в изгнание, жертва на режима, който мъчеше с непосилни данъци и ангария и самите тях. С една дума бях си спечелил нескриваната им симпатия, гледаха ме как се мъча с пчелите, как все ще се намери някоя да ме ужили при опушването, подсмиваха се снизходително на подутата ми физиономия, но не прилагаха към мене знаменитите си шопски номера и хитрости, така добре описани малко по-късно от колегата Елин Пелин. Слушаха съветите ми, викаха ме при болест на някое от децата (по него време в Драгалевци нямаше лекар, до София беше далеч, пък и кой тогавашен лекар щеше да се занимава с някой изприщен от брусница шопски сополивец), служех и за арбитър при спорове за мера (и тогава обичаха да се съдят за щяло и нещяло). Изобщо какво да ви кажа, бях станал свой човек почти на всички с изключение на кмета Стоичко и на секретар-бирника Коце, преселник от Македонско, и двамата представители на Стамболова в селото, които естествено не можеха да не гледат без подозрение на една такава уволнена по политически съображения персона като моята. С третия член на ръководителската селска тройка поп Геле поддържах сравнително добри отношения. Той беше пияница и присмехулник и нещо се беше сдърпал с останалите двама. Не го долюбваха напоследък и нищо чудно — той се бе присламчил към лагера на противника. Имах полза от един такъв макар и временен съюзник, защото попът действително притежаваше зъл език, умееше да направи човека посмешище, а пък в областта на попръжните можеше да съперничи на всеки сръбски владика.
Та думата беше за запознанството ми с Мърквичка. Казах вече, че това стана някъде към 1890 година (аз прекарах в заточение от 1889 до падането на диктатора). Трябва да е било през пролетта, по време на цъфтежа на вишните, те в Драгалевци цъфтят по-късно, в началото на май. Бях вече отзимил кошерите, из двора край пременените като булки вишневи дръвчета бръмчаха радостно и упоително събудените за ново трудолюбие фъркати гадинки и това бръмчене изпълваше сърцето ми с оптимизъм и с вяра, че може би властта на самозабравилия се скоро ще свърши и на нашата русофилска улица също ще настъпи празник. Щурам се из двора по опинци, бях вече привикнал да нося на краката си това удобно шопско съоръжение, и изведнъж чувам, че някой ме вика откъм пътната порта: „Бае Пешо, бае Пешо, не чуеш ли бе?“ Познах веднага гласа на Вуте, дето живее до попската къща и, дето се вика, е солташак на попа. Малко се учудих за какво ме търси. Усилно време беше, кърска работа много. Да не би пък, помислих си, отново да ме дирят жандарите на оня, дето не се насити на власт в София. Мисълта да се срещам пак с хора невежи и груби, опиянени от своеволия и безнаказаност, и да отговарям на просташките им въпроси ми се видя до немай-къде противна. Неохотно се запътих към портата. „Какво има, Вуте? — викам. — Защо си ме заокал ни в туй, ни в онуй време?“ „Попо рече да дойдеш у кръчмѐто на Глигора.“ „Оти — викам — съм притреба̀л на попо?“ Трябва да кажа, че бях вече понаучил шопскио, иначе не можеш да общуваш с тези симпатични, но твърдоглави и консервативни в обичаите и порядките си хора. Едно време дори виц се разправяше как един английски лорд взел в Лондон някакъв шоп, за камериер си го бил харесал, искал да го научи английски, а само след шест месеца вече свободно разговарял на шопски с него. „У кръчмѐто улезе некакъв — отговаря Вуте, — немец ли е, каков е? Ломоти, ломоти, първом се смеме, смеме, па после си рекоме, па я да видим що сака тоа?“ „Е, що сака?“ „Ега̀ ли го що сака! Ела да видиш, попо те ока!“ Стана ми любопитно, хубаво е наистина да живееш сам сред дивната витошка природа, но понякога те хваща съклет, не може да приказваш по цял ден с пчелите и котките, ще му се на човек да чуе и човешка реч. Хвърлих опинците, нахлузих обувки, турих една папийонка и навлякох отдавна необличания учителски жакет. И за пълно удивление на малките шопета, които едва ли не ме помислиха за кукер, извървях пътя до кръчмето на Глигора. Влизам вътре, изпърво от задушливия дим, който пълни единственото помещение, не мога да видя нищо (нашите Драгалевци пушат саморъчно увити цигари с контрабанден тютюн или пък глинени криви лулички и можете да си представите какво става, като запафкат всички едновременно). След туй започвам да различавам фигури и дори лица, виждам всичките наши старци начело с разгърдения и вече пиян поп, цялата постоянна клиентела на Глигора, наредени по голите маси с по едно юзче в ръка. Виждам и гайдарджията Стефо и тъпанджията Донѐ. „Я, викам си, отпочнали са я рано-рано сабаале!“ И най-после погледът ми спира на „немеца“. Той е още млад човек, очилат и с дълга черна брада, на главата, както се полага по тогавашната мода, с тъмна широкопола шапка, изобщо завършен тип на интелигент от края на осемдесетте години, стамболовата ера. Като ме видя, „немецът“ стана (по онова време покрай Особата всички чужденци за нашите шопи бяха все немци) и с някакво радостно облекчение, изписано на лицето, тръгна към мен. Ръкувахме се, той стисна яко ръката ми, види се, ме е чакал с голямо нетърпение. Представих му се. „Вие русин, да?“ — попита той, като чу името ми Незнакомов. Отговорих, че съм чист българин от Сливен, а Незнакомов е псевдонимът, под който пиша своите сатирически разкази. Така е прието у нас, особено за сатириците, да крият личността си зад псевдоними, дотам я е докарал Стамболовият режим. Лицето на „немеца“ още повече просветна. „А я… аз — художник… чех, мое име Ян Вацлав Мърквичка. Я… аз — учител в Софийска мъжка гимназия. От минала година, нали така, година… в София. Преди бил в Пловдив и знае вече малко български, но тук хора говорят малко чудновато, нищо не разбира. Я… аз иска да рисува, тук много интересни обекти, старци много-много характерни, но те само смеят, смеят и аз нищо не разбира…“ Прекъснах любезно дългата му тирада, казах му, че съм много радостен да срещна тук, на драгалевска земя, в негово лице един брат славянин, дошъл да помогне за духовното издигане на народа ни (по време на управлението на Петко Каравелов и дядо Славейкова, още при Батенберга, по покана на правителството в страната ни бяха дошли сума ти чехи и свършиха наистина огромна просветителска работа), поканих го да седне отново и му поръчах юзче ракия, като смигнах на Глигора да даде от специалната, от тази, дето е отделена за кмета и секретар-бирника. След туй се обърнах към клиентелата и вече на шопски обясних, че гостът не е никакъв немец, а наш брат славянин, чех, от нашата си боя. (Особата Фердинанд не тачеше много чехите, всячески се стараеше да ги огорчи, а и те му отвръщаха със същите чувства.) И като така, рекох, господа шопи, моля да престанат насмешките и шопските номера. Човекът е художник, зографин, иска да рисува шопски бит и шопски хора, и като така, моля, да не му се пречи, а да се създаде в кръчмето най-благоприятна за извършване на свещения обред на изкуството обстановка. Това последното шопите не го разбраха, но все пак се въдвори тишина. После начело с попа старците станаха, всеки със своето юзче, чукнаха се с госта и му пожелаха „добре дошъл“ в Драгалевци. След това се наредиха чинно по масите — нашият селски човек обича да го фотографират и рисуват, от всички изкуства той най-благоговее пред изобразителното, а ако рисунката прилича на обекта, това вече направо го поразява. Гостът — името му отначало ми се стори доста трудно за произнасяне, особено пък както той си го казваше с пеещото си чешко произношение Мръквичкаааа — стисна отново ръката ми, усмихна ми се най-сърдечно и изведнъж ме напопържа с една най-засукана шопска попръжня. Трябва да съм направил доста обидена физиономия, а и смехът, който избухна по масите, изглежда, силно го учуди, та гостът се смути и намествайки очилата си, започна да се озърта безпомощно ту към мене, ту към смеещите се, някои от които бяха вече изпопадали на пода. Тогава поп Геле, и той малко смутен, ми обясни каква е работата. Преди моето идване Мърквичка искал да понаучи нещо от странния език на местните хора и попът, какъвто си е присмехулник, да вземе да му каже въпросната попръжня, която уж значела на шопски „много благодаря“. Както и да е, недоразумението се изглади, попът се извини: „Що не кажеш, че си бил чех бе, аркадаш!“, и общото настроение отново стана превъзходно. За това, разбира се, помогнаха и юзчетата, които Глигор, вдъхновен от възможността за голям алъшвериш, пъргаво разнасяше по масите. Сега дойде ред и на музиката, Стево наду гайдата, Донѐ нагласи тъпана и го заудря, както само той си знаеше, и след малко кръчмето вече се тресеше от бърз ритъм и весели, гърлени и малко пиянски провиквания. Пръв скочи да играе поп Геле, като захвърли калимавката в скута на Вуте, последва го най-добрият играч, хороводецът на Драгалевци чика Кола, едър, зрял и почнал да понапълнява мъж, но с учудваща, присъща само на шопа лекота в танца. Ситни, ситни, сякаш не стъпва на земята, по-късно колегата Елин Пелин описа великолепно тази невероятна шопска дарба да се играе ръченица в разказа си „Ветрената мелница“. Мърквичка наблюдаваше с интерес, бяха отворили вратата на кръчмето, за да излезе димът, па изведнъж разтвори големия блок, който носеше, разположи се удобно край тезгяха на Глигора и започна бързо да скицира с молив. По едно време се обърна към мене и каза: „Аз много признателен на ваша милост и много моля и вие да застанете сред селяни да скицира и ваше лице. Ваше лице много характерно, вие същински шоп.“ Отначало поради вродена скромност отказах да позирам, пък и констатацията, че приличам на шоп, не ме поласка особено, мен, сина на възрожденския и хайдушки Сливен. Но скочи зачервеният от ракията поп, след него и другите старци и ме склониха. „Но как, викам, ще застана с този градски жакет сред хората, няма ли, викам, да приличам на черна врана сред тези облечени в кожухчета и ямурлуци белодрешковци!“ И на туй се намери леснината, свалиха ми на бърза ръка жакета, наметнаха ми един шопски ямурлук, пъхнаха в устата ми крива глинена луличка и сега вече наистина заприличах на истински шоп, всяка връзка с възрожденския Сливен се прекъсна, като че ли никога не е и съществувала. Настаниха ме сред публиката, която наблюдаваше с най-живо участие играта на чика Кола, и след малко и аз вече подвиквах гърлено и пиянски като съседите си.
Така весело и непосредствено се роди първият вариант на прочутата след това картина на професор Иван Мърквичка, озаглавена „Ръченица“, част от неотменимото картинно богатство на Националната ни художествена галерия. Там аз фигурирам като оня добродушен дядка с луличката вдясно долу, на съвсем преден план.
Репродукция от този първи вариант бе отпечатана през същата година в започналия току-що да излиза „Сборник с народни умотворения, наука и книжнина“. По тази именно репродукция софийските жандари арестуваха и натикаха в кауша цялата антистамболовистка опозиция в селото в навечерието на изборите за VI Обикновено Народно събрание, състояли се през есента на 1890 година. Включително и мене — бяха ме разпознали и под шопската дегизировка. И това беше още едно признание за изключителния реализъм в изкуството на Мърквичка.
После, разбира се, пуснаха хората (след съответната порция бой със сопи). С изключение на мене. В продължение близо на три месеца ми водиха следствие, искаха да разберат защо на това тайно опозиционно събрание, умело представено като обикновено селско веселие, аз, отявленият руски агент, съм се явил дегизиран като шоп. И не се ли касае тук до подъл заговор срещу Стамболова и негово височество Особата.
Какво пък, макар че нищо не се доказа, аз съм готов да впиша този факт в биографията си.
Винаги съм смятал, че ако ранното ми детство и младите ми години не бяха преминали в Бургас, всичко, което ще разкажа нататък, нямаше да се случи.
В средата на осемдесетте години на миналия век, когато бях ученик в единствената местна прогимназия „Отец Паисий“, Бургас беше още малко градче, най-много десетина хиляди жители, с четири ясно очертани махали: гръцката, точно срещу пристанището, което по онова време беше само едно нищо и никакво дървено скеле; еврейската — северно от гръцката, между улица „Богориди“ и морския бряг; българската — на запад от тях чак до Атанаскьойските лозя, и турската — на юг от пристанището до Комлука, тесния провлак между морето и Ваякьойското блато. Всяка от махалите си имаше църква, джамия или синагога. След арменските кланета в Турция се оформи и още една малка махала — арменската — също със своя църква. Хората от тези махали се разбираха помежду си. Рибари, бараби от пристанището, занаятчии, лозари, работници в Хаджи Петровата мелница, дребни търговци — те пълнеха вечер многобройните кръчми и кръчмички, шкембеджийници и кафенета, давеха мъката си в розовото анхиалско вино, което се продаваше за грош оката, и щом забравяха неволята, умееха, ах как умееха, да се веселят.
Сред тези хора растях и аз. Майка си не помня, родила ме и още на втората година ме изоставила, избягала с някакъв италиански моряк, баща си също изгубих рано, отнесе го маларията, страшна болест по онова време из тия блатисти места. Като останах сирак, прибра ме съдружникът на баща ми в рибарлъка и негов побратим, гъркът Стилян Вангелис, по прякор Щилянѝто. Покрай този татков побратим и неговите синове и аз опознах морето и така се сраснах с него, че когато по-късно в живота ми настъпи рязка промяна и трябваше да напусна отечеството си, най-естественият път, който можех да поема, беше пътят на моряка. Но за това после.
Трудно беше по онова време да живееш под чужд покрив, макар и сред близки хора. Щилянѝто беше харен човек, жалостив, честен, но и той с мъка изкарваше хляба и за себе си, и за стрина Баласа, и за многобройната си мъжка челяд, все лакмазани, с широки ненаситни гърла. Здрави момчета бяха, сечеше им пипето, ама не можаха да се изучат, напуснаха рано училище и почнаха да работят на скелето, товареха дървени въглища, тогава цариградските търговци много търсеха кюмюр за прочутите стамбулски мангали и скари. И аз исках да уча, ама как тъй, своите напуснаха и почнаха да помагат, а чуждият, сиракът, като някакъв граф ще се глези в прогимназията. Напуснах и аз и също се хванах на скелето. Тежка, мръсна работа беше. След такъв труд от тъмно до тъмно ищахът за ядене расте. Не можеш да го наситиш с разни треволяци, трябва мръвка, трябва рибица. Щилянѝто излизаше всяка нощ с калацерката, стараеше се човекът, в празник помагахме и ние с Костаки, най-малкия от неговите, ама тя, тая работа, е на късмет, днес псаря ехи, утре нехи. Та тъй, карахме я на полугладно, с два чироза и един дебел комат хляб цял ден. И вместо да растем сухи и немощни хърби, гледай ти какви чудесии стават в живота, растяхме с Костаки здрави и прави, както казваше един приятел на Щилянѝто, като странджански дъбчета. Никой не можеше да се равни с нас в „манелата“ (юмручния бой), пък и ножове се изпредепцахме да въртим. Иначе в бургаските барабски кръчми не можеш да оцелееш, ще те пречукат за едната хубост. Трябва винаги да си нащрек и замирише ли на кръв, да си по-бърз от другия. Скоро на нашата двойка, особено като застанем гръб о гръб, не можеше да се опре никой ни в гръцката махала, ни в Комлука, дето живееха манафите (за еврейската махала да не говорим, еврейчетата, все мамини синчета, чаршаф чоджук, дори не ги брояхме). В българската махала сред преселниците от Сливенско и Турско също имаше бабаити, те и пищови имаха, щото прекарваха контрабанда през границата (тя тогава минаваше малко под Кюприя-Василико, Ахтопол и Малко Търново бяха оттатък), но и на тях бяхме взели страха.
Та така растяхме — беднотия, тегло, а за разтуха — вино и побоища. Когато станах обаче на седемнадесет години, възраст преломна, в живота ми се появи нещо ново, споходиха ме сладките мъки на любовта, както го е казал поетът. Срещу съборетината на Щилянѝто, в която обитавахме общо осем човека, на улица „Константин Фотинов“, живееше богатият бургаски търговец Анастас Милтиадов, собственик на голям деликатесен магазин на главната улица. Тоя бай Анастас беше роден фукльо, пачеджия, както им казваха на такива хора в Бургас, даваше го на широка нога, лесно печелеше парата, ама не я и жалеше, на мъжките гуляи в ресторант „Елит“, дето се изпиваше по една бъчва вино, все той им беше коркорбашията. Знаеха го и в двата пристанищни бардака, пристигнеше ли нова унгарка, австрийка или левантинка, бай Анастас й правеше сефтето. Кланяха му се, подтичваха му, едно, че плащаше добре и, второ, че мъкнеше с файтона деликатеси от магазина, та покрай него и мадамата се облажваха всички в бардака. За този бай Анастасов файтон заслужава да се разкаже повече. Мераклийски файтон беше, на салтанатлия човек, с фенери, с огледала, с подвижни стъпала, от Виена беше изписан. Караха го два черни ата като аждрахани, файтонджия беше един гагаузин от Балчишко, зъл самотен човек, който живееше с конете, други живи същества не признаваше. Когато новият княз Фердинанд Сакс-Кобургготски направи за пръв път официално посещение в Бургас, като нямало с какво друго по-луксозно да го посрещнат, сетили се за файтона на бай Анастас. Навлекли на гагаузина някаква пъстра дреха, взета на заем от пътуващия италиански цирк, и криво-ляво посрещнали Особата, качили я на файтона, до нея седнал кметът и хайде към определената резиденция. Добре, ама конете знаят един път — до бардаците. Спрели пред първия от тях и ни напред, ни назад. Голяма конфузия било, но, както после разправяха бургаските майтапчии в кафенето на Алберт, Особата не останала много недоволна.
Затова пък в семейството си старият развратник бай Анастас, както много често се случва при тоя тип хора, бе въвел най-строги нрави. Непрекъснато бдеше единствената му дъщеря, хубавата шестнайсетгодишна Калиопа Милтиадова, да се възпитава в религиозен дух, да се учи на благочестие и благопристойност и да расте далеч от всякакви „мръсотии в живота“, в които той, разбира се, най-охотно участвуваше. Хубавата Калиопа завърши католишкия пансион на сестрите-кармелитки, открит в Бургас още преди Освобождението. Православната вяра не се струваше на бай Анастас достатъчно строга за дъщеря му и той, нещо много необичайно за грък, я обърна в папската вяра. Чуваше се, че ще я пращат в Швейцария, за да следва там някакви по-висши католишки курсове и да учи още езици, френският бил малко за нея. Абе, както казваше бай Анастас, готвеха я за „виссето обстество“, макар че на това „висше общество“ в Бургас още не му се видеха темелите. За какво разправям всичко това? Ами защото по някакви странни приумици на съдбата на плановете на бай Анастас не им беше съдено да се сбъднат. Хубавата Калиопа, държана в пълна изолация, като не можеше да види други млади същества от противния пол и бидейки все пак по произход средиземноморско чедо, тоест с буйна кръв и още по-буйно въображение, не зная какво ми хареса, но щом почнех да се мия, гол до кръста на чешмата в двора, забелязвам, че все стои на техния прозорец, тогава, знаете, избрала време да диша чист въздух. Когато пък вечер Костаки грабваше китарата и аз запявах гръцките любовни песни, които бях научил от него и братята му, хубавата Калиопа пак се появяваше на прозореца, цялата превърната в слух. И имаше защо да слуша. Имах по онова време великолепен глас, особено добре можех да вземам височините, тънката жичка, дето му казват в Бургас. После, разбира се, прехрипнах от ветровете и бурите, на които всекидневно е изложен морякът, но тогава, ако ме беше чул някой импресарио, както това ставаше по-късно в италианските филми, можех да направя блестяща кариера. В току-що освободеното ни мило отечество обаче такива неща нямаше, дори думата кариера още не беше позната и колко таланти загинаха тогаз, да не ви разправям. И то не от ранна смъртност, а от това, че изобщо не можеха да разцъфтят.
Импресарио нямаше, затова пък слушател, и то ревностен, в лицето на хубавата Калиопа имаше и това беше причината всяка вечер нашият двор да се тресе от музика и песни и ако къщата се намираше в някоя друга махала, а не в гръцката, щяхме бая неприятности да си имаме с комшиите, наистина не оставяхме хората да спят. Но гърците обичат песните, те скандал за песен никога няма да направят. Виж, за друго и те не са стока, и те си имат кусури, но за песен… халал им вяра.
Почнахме ние да си хвърляме огнени погледи с хубавата Калиопа и с песен, и без песен. Взех да се застоявам пред парчето огледало в кухнята, купих си гребен, преди това не ме е еня каква ми е ризата, а сега час по час клеча на коритото и се пера. Ама гледам нощем да е, да не ме види избраницата на сърцето. А пък затърси ли бай Анастас момче за измиване на бъчвите и кадусите в мазето или пък за товарене и разтоварване на стоката — складът му се намираше в дъното на двора им, — все аз съм насреща. Як бях, хубавец, мускули като на биче, и брадата ми вече беше избила, не я бръснех, пуснах я и, леле мале, като израсна оная четина — заприличах на самия сатана-изкусител. И работата ми спореше, не ме интересуваше колко ми плаща бай Анастас, важното беше да се въртя из двора и когато хубавата Калиопа отиде до чешмата, а тя, трябва да ви кажа, час по час ходеше да пълни каната, уж да полива цветята на верандата, да разменя по някой и друг поглед, ама какъв поглед с нея. Днес тъй, утре тъй и един горещ летен следобед стана тя каквато стана. Него ден бай Анастас беше отишъл с файтона в Месемврия да спазарява чатал-куйрук, тая рядка риба, осолена в кутии, беше голям деликатес. Така че и гагаузина го нямаше. Госпожа Хрисула, жената на бай Анастас, от една неделя беше на Бургаските минерални бани да си цери ревматизма. Бабичката, в чиито ръце оставяха Калиопа, когато родителите ги нямаше, беше нещо задрямала долу в приземния етаж на хладно, а аз шетах из мазето, чистех кадусите, щото наближаваше гроздоберът, който в Бургас ставаше през месец септември. Съблякъл съм се гол до кръста и по едно време чувам, по-скоро долавям с шестото си чувство, че някой горе вика съвсем тихичко: „Помост! Помост!“ А горе точно над мазето е стаята на Калиопа. Излизам от кадуса, малко е да кажа излизам, излетях, сякаш ми бяха поникнали криле. На двора се ослушвам, да не би пък да ми се е счуло. Пет минути пълна тишина, после от отворения прозорец на Калиопината стая отново долетя тихият гласец. И пак: „Помост!“ С два скока се мятам на верандата, хич не ме е еня дали ще ме види старият караконджул баба Коконица. Моят ангел вика за помощ, а аз ще се съобразявам с морала на бай Анастас и стрина Хрисула, или пък ще гледам какво щели да „казат комсиите“. Горе малко се пообърках, не бях се качвал на горния етаж, бай Анастас все долу ми плащаше, имаше в приземието нещо като кантора. Озъртам се, много врати, много нещо, коя ли е Калиопината? Но пак долетя зов за помощ и сега нямаше как да сбъркам. Отварям вратата и какво да видя — Калиопа лежи в несвяст в леглото, облечена само в една тънка нощница, прилошало й е, изглежда, от голямата жега, него ден температурата към 40 градуса отиваше на слънце. Приближавам се на пръсти, присядам до нея и изведнъж сякаш се вдървих, за пръв път бях толкова близо до жена, и то не коя да е, а моята Калиопа, дето толкова съм й се любувал на прозореца. Протягам ръка да й пипна челото, да видя дали има огън, пък не смея. Долу в мазето по сто кила бъчви вдигам като перце, а пък тук, ха сега де, нямам сили едно чело да пипна, и то на човек почти в несвяст. Нейсе, престраших се, сложих длан на бялото, недокоснато от слънцето чело, и сякаш бръкнах в жарава. Калиопа изведнъж отвори очи, закикоти се и уж беше в несвяст, пък ме сграбчи, обви с две ръце шията ми, притегли ме към себе си и ме зацелува бясно. Трябва да призная, че и аз се окопитих доста бързо. Тогава и тя разбра какво значи млада мъжка сила. Леле, как издържа онова ми ти легло, как не се разпадна на части, майстори ги правеха в ония времена леглата. И за беля, нали за пръв път ни беше, нямахме опит, пък и горещината май до сто градуса се вдигна, взели, че сме заспали. Към пет часа баба Коконица се разсънила, отишла да види горе как е питомката й и ни заварила в леглото, спим си, прегърнати като два гълъба невинни. Отначало мислела да изтича до комшиите и да ги доведе лично на местопрестъплението. Сетне гръцкият й разум надделял. Рекла си: „Ако докарам тук цузди хора и те видят резила на «аристократката», бай Анастас после няма ли да ми съдере козата, дето съм заспала по никое време и не съм опазила птицката. Я по-добре да си кротувам аз, це да не си изям хляба…“
Сръга ме тя, ококорих очи и изстинах. Вместо Калиопиното сладко личице, стърчи отгоре ми образът на стария караконджул. Обръщам се към Калиопа, още спи, горката, доста й дойде на нея тоя следобед. А бабата блещи очи и ми прави знаци веднага да се пръждосвам. Добре, ами аз съм, дето се вика, без гащи. Нейсе, разбра, обърна се, аз навлякох панталона, прибрах едно-друго и се измъкнах на пръсти. Калиопа така и не се разбуди.
Какво е станало по-нататък, не зная, но след тоя случай щом бай Анастас хлопнеше външната врата и идеше в магазина, баба Коконица лично ми отваряше вратата на горния етаж и аз се вмъквах като котарак при Калиопа. Тя, както разбрах по-късно, прежалила един наниз турски пендолири, заплатила на баба Коконица мълчанието…
Та тъй я карахме до завръщането на госпожа Хрисула от Бургаските бани. И трябва веднага да кажа, че такъв сладък месец август по-нататък не ми се случи да изживея в живота си. Като райски сън ми е този август на 1890 година.
После работата се запече. Гледаме се с Калиопа, ще се изпием с очи, но само толкоз. Стрина Хрисула не е баба Коконица, като орлица бди над чедото си. Една неделя сутрин, фаталната сутрин, отиде стрина Хрисула на литургия в гръцката църква, бай Анастас отскочи до кафенето на еврейчето Алберт и аз, като невидял, се метнах горе. Калиопа само това чакала, като се впи в мене, само дето не ми издра с нокти врата. Добре, ама бай Анастас да вземе и да си забрави големия портфейл. А той беше салтанатлия човек, обичаше да черпи и да плаща със суха пара, нямаше навик да прави вересии. И колко е от еврейското кафене до вкъщи. Върнал се човекът, тук портфейл, там портфейл, отворил и Калиопината врата. И какво да види — оня льохман от мазето, дето той за човек не го смяташе, се настанил в леглото при дъщеря му и… Бай Анастас не беше абдал, разбираше ги тия работи. А тя, вместо да пищи и да вика, да събере махалата и да я вдигне срещу насилника, също участвува с най-голямо усърдие в това пъклено дело. Оная, дето я възпитаваха на благочестие кармелитките, да ги вземат мътните и тях, и сатанинската им вяра!
Естествено след всичко това за нас с Калиопа живот в Бургас вече нямаше. Нея още на другия ден я изпратиха при роднини в Пловдив. Дори не можах да я видя. През нощта я изкарали с файтона. Край на Швейцария, край на висшите католически курсове. Както разбрах по-късно, върнали я пак в православната вяра. Вероятно за да я омъжат там набързо за някой богат грък.
На мен бе забранено да се мяркам пред очите на бай Анастас до второто пришествие. И тъй като богатият мискинин имаше голямо влияние върху местната общинска управа, това значеше, че не бива да се мяркам и никъде из Бургас и околните градове Месемврия, Анхиало и Созопол. С една дума, предстоеше ми да умра от глад, бай Анастас, това беше известно, подгони ли карез, бягай и се спасявай! Мислихме, мислихме какво да правим с верния ми другар и побратим Костаки и една нощ, беше септември 1890 година, взехме, че се качихме, без да се обадим на никого, на турската гемия „Юскудар“, която товареше жито на скелето. Качихме се без документи и без пари. Само с по едни гащи на задника и по една дебела домоткана фланела на гърба и се отправихме за Истанбул. Оттук вече пред нас се отваряше широкият свят. Яки бяхме, здрави бяхме, не ни се опираше и най-тежката работа. На младия човек морето му е до колене, та и ние — решихме да се хванем на мауните, да се доберем някак до Пирея и оттам вече, на някой параход ли, на клипер ли, да се запилеем по откритите морета и океани. Скитането по море най-добре лекува любовната мъка, това го е доказал и един друг морски скиталец, английският поет лорд Байрон. Разбира се, тогава аз и хабер нямах какво е казал лордът, ама го чувствувах, винаги съм си бил по тънките работи…
В Пирея известно време работихме като бараби на пристанището, товарехме бурета с маслини и каси с лимони за северните европейски градове и все разпитвахме по параходите и платноходите имат ли нужда от юнги или помощници на кока. Обикновено нямаха нужда и затуй се хванахме на най-долната и тежка работа — помощник-огняри в мръсното и пробито италианско корито, което се водеше за параход и, кой знае защо, се наричаше „Мадона Джулия“. С него пафта-пуфта преминахме Бяло и Тиренско море, едва не потънахме край брега на Калабрия, там морето постоянно се вълнува, духат разни противни ветрове, а на „Мадоната“ и трябваше само едно седем бала. Нейсе, добрахме се до Неапол, „Виж го, че умри!“, платиха ни някакви грошове и ние си дигнахме партакешите от „Мадоната“. Долу край пещта не се дишаше, бяхме заприличали на дяволи, навсякъде беше мръсно, ама долу при огнярите беше бетер от всичко. Решихме да се хванем на по-чиста работа в платноходния флот, той още съществуваше тогава редом с параходите. Добре, ама места там няма. Изкарахме една голяма глад в Неапол, два месеца през зимата само варени миди и скариди сме яли, но чакахме да си намерим подходящо корито, не ни се пъхаше в първия попаднал ни ковчег. Прибраха ни за нощувка две възрастни мадами срещу… знае се срещу какво… Тая работа ние я вършехме с удоволствие, ама мадамите взеха да стават в края на зимата много взискателни, пък ние само на едни миди се крепяхме. Мидите уж в това отношение добре действували, така съм чувал, но по едно време, през март беше, почнаха да ни се преплитат мартинките. „Дай, викам, Костаки, да хващаме морето, че много ни изтъняха тук вратовете.“ „Бива“, вика. И за наш късмет, разгеле, тогава пристана на пристанището бригът „Фатерланд“, хамбургска регистрация. Юнгата му заболял от някаква женска болест, та щели да го оставят в пристанищния моряшки лазарет. А бързат, не могат да го дочакат. Явихме се при капитана и той хареса Костаки на негово място, но побратимът се примоли, та взеха и мен, да режа картофи в камбуза, да мия паниците и вечер да служа като стюард, да поднасям яденето на началствата в каюткомпанията. На този бриг изкарахме осем месеца, екипажът беше голяма сбирщина, та понаучихме английския моряшки сленк (жаргон). Петстотин думи са, не повече, но с тях и хляб можеш да си поискаш, и с мадама да се разбереш. Пък и какво толкова има за говорене, вечер от умора всичко те боли, слезеш долу в кубрика, тръшнеш се на койката и веднага захъркаш, щото след четири часа склянката звъни и пак на крак. Писма не пишех, Калиопа гине някъде, неизвестно на какъв адрес, майка и баща нямах, Щилянѝто — неграмотен. Пък и много работа имах — капитанът хер Хайнрих Леверкузен, немец същи, се случи проклет и капризен, каквото му поднесеш, все недоволен, все ругае и те нарича „балкански говедо“ — къде ще мислиш за Калиопа. Само като някакво розово видение ми се мяркаше тя из кратките сънища.
На втория месец капитанът най-сетне ме изрита от каюткомпанията и ме прати като прост матрос в дясната вахта. Работата наистина беше много по-тежка, ръцете се претриват от фаловете, има постоянна опасност да се плъзнеш от реята и да се размажеш долу на палубата, но пък на душата сред другарите е по-леко. Никой не те обижда, а аз по онова време бях доста докачлив момък. И бях намислил, ако още веднъж хер Хайнрих ме изгледа изпод вежди с мътните си синкави немски очища и ме изругае, да му свия един тупаник през завитите нагоре кайзерски мустаци. И щях да го направя, мама му стара, макар да знаех, че за побой над капитана в немския търговски флот не галят, щях да си изгния в швабските тъмници. Добре, че навреме ме изхвърлиха от каюткомпанията.
В дясната вахта се паднахме заедно с Костаки, все пак с вярно другарче по-лесно се понася и студ и мъка. Хубаво беше, че тук под немски надзор изучихме добре да се катерим по мачтите, да висим на реите, да рифоваме и скатаваме ветрилата, една сложна наука, която се учи само на практика, и то на млади години.
С „Фатерланд“ стигнахме чак до Кейптаун, като преди това се отбивахме и в Дакар, Абиджан, Акра и Луанда. Разтоварвахме разни евтини немски дрънкулки и червено хамбургско сукно, много го купуваха за пелерини местните негърски вождове, на които колонизаторите бяха отнели цялата власт и само им бяха оставили свободна страстта да се кичат като кукери. А товарехме леопардови кожи и щраусови пера. По Германия и Франция, по цяла Западна Европа беше излязла модата най-богатите мадами, милионерките и луксозните курветини, държанките на тоя и оня, да си прикрепят по шапките непременно бели пера от щраус. Ако няма такова перо на празната си глава, мадамата все едно че е никаква — и за нея срам, и за оня, дето й плаща. Пък и не само стервите бяха побеснели по перата, по едно време нямаше генерал или адмирал, на когото да не се развяват на каската по два или три оскубани щрауса. А яките на мантата трябваше непременно да са от леопардова кожа. Горките щрауси и леопарди, що гад се изби зарад курвенските капризи.
Но не е наша работа, на простите моряци, да разсъждаваме по тия проблеми. Наша работа е да товарим миризливите кожи, да вдигаме и пущаме котвата и да опъваме платната. Макар че като се отпуснеш на койката и те хване безсъницата, а това се случваше често в горещите тропически нощи, бая се позамисляхме за този ред на нещата. Едни само с някаква мръсна койка разполагат, цялото им богатство се събира в дървеното моряшко сандъче, а пък други си веят перата по царски банкети, приеми и аудиенции. От бога било наредено така да бъде. Абе я да го пипна аз тоя бог, както ми закоравяха ръцете от фалите и марселите. Само че не дават, братче! Позволено е да насиниш мутрата само на оня, дето е с тебе редом на реята и дето хърка на съседната койка с дървено куфарче под главата, та да не му свият скъпоценностите. Но хайде да не разлайваме кучетата, че в немския флот и мислите се подслушват.
Както и да е, след този дълъг и тежък рейс до Кейптаун може да се каже, че станахме с Костаки професионални моряци. Вече можехме да се наемем, където си щем, нямаше нужда да се хващаме на най-долната и мръсна работа. Затуй, като се върнахме в Хамбург, напуснахме „Фатерланд“. Изчаках хер Хайни да ми плати каквото ми се полага, па го напопържах по нашенски и го нарекох „швабски говедо“. Дали разбра какво му казвам, не зная, но ми олекна на душата и на съвестта. Върнах си му го, както обичаме да казваме ние, българите.
Една седмица се шляхме с Костаки по хамбургските кръчми и бардаци и като изхарчихме заплатата, швабите не са кой знае колко щедри, след един тежък махмурлук се наехме на английския кораб „Дрейк“, ливърпулска регистрация, който отиваше за Австралия по прочутия „път на вълната“. Прищя ни се да видим и този континент, пък оттам да се запилеем и по островите на Океания. От колеги моряци бяхме чували, че ако има рай на земята без царе и патриарси, то там трябва да се търси, по тихоокеанските атоли. Лежиш си на плажа, плодовете сами падат в устата ти от палмите, а наоколо полуголи туземки ти свирят на техните си дивашки инструменти и ти услаждат през час, през два живота. Момчешки мечти, знаеш, но не ни се чудете на акъла — бяхме тогава с Костаки по на деветнайсет години, млади и зелени, с незавършено прогимназиално образование. Какво искате от нас?
„Дрейк“ беше първокласен бързоходен тримачтов клипер. Чудесно романтично корито, последната конкуренция на параходите. Командуваше го мистър Уолтър Маккини, суров брадат шотландец, таен алкохолик, ама това чак накрая го разбрахме. Можеше да изпие десет кварти уиски, да застане на мостика, да стои там една цяла вахта и по нищо да не проличи, че ако го бутнеш само с два пръста, и ще се разлее, толкова е препълнен с течност. Този Маккини много-много не разговаряше с нашего брата. Даде си командата, виж, за това го биваше, и млъкне. От Лондон до Сидней — 60 денонощия път и при благоприятен вятър, я го чухме да каже десет думи събрани заедно, я не. Но по-приятно се служеше при него, отколкото при швабата, хер Хайни, устата на когото непрекъснато мелеше. Все пак британец човек, вярно, че не прощаваше и най-малкото провинение, особено на вахта, но пък беше към всички еднакъв, нямаше протежета, което на море най-много дразни. Пък и къде ли не дразни, да ви кажа правичката, обичам такива хора, сурови, строги и безпристрастни. Далеч по-добри са от ония, дето интимничат с екипажа и делят хората на ваши и наши.
С „Дрейк“ потеглихме от Ливърпул на 11 февруари 1893 година в една дяволски мъглива зимна сутрин, но щом излязохме в протока Сейнт Джордж, мъглата се вдигна и ни пое нордестът. И не ни остави чак до Канарските острови — поставихме май рекорд, дори старият Маккини беше доволен и разреши на кока да раздаде по една кварта ром на всеки от екипажа. А и сам той люснал този ден малко повечко, защото не се показа от каютата. От Канариите се спуснахме право надолу през открития Атлантик, минахме край „Света Елена“, стигнахме „гърмящите 40-градусови ширини“ и чак тогаз Маккини изкомандува „поворот наляво“. По „гърмящите“, без да приставаме никъде, се отправихме направо към Сидней — това е то прочутият „вълнен път“. Всичката австралийска вълна, от която плетат шотландските пуловери, все по тоя път е прекарана, в метрополията. По тоя рейс минахме и ние с Костаки, хайде гърци и друг път са се появявали из тия южни ширини, те са морски народ, но българин „ширините“ видяха за пръв път. И трябва да кажа, че не останаха недоволни. Държах се мъжки, имам свидетел. В Сидней пътищата ни с Костаки, моя мил побратим, се разделиха, той остана на „Дрейк“ и си беше прав, разбира се, такъв кораб рядко се улучва, а аз се явих при капитан Маккини, плюх си предварително в пазвата и почуках на капитанската му каюта. „Тъй и тъй — викам, — сър, много съм доволен от рейса и от морските уроци, които получих от вас, но обичам да вярвам, че и вие ще ме разберете. Българин за пръв път стъпва из тия места и щом, казвам, веднъж съм дошъл чак тук на майната си (това, разбира се, не го казах, но такъв беше смисълът), нека поне използувам случая и поразгледам това-онова. Кога ще ми се падне друг път.“ Капитан Маккини сбърчи рунтавите си вежди. „Какъв, какъв каза? Българин ли? Че има ли такава народност?“ Никак не ни знаеха по онова време, все едно че казваш папуас. „Има — казвам, — сър. И още каква. Петстотин години под турско робство е лежала.“ „А, така кажи, вика. Вярно, че Гладстон, когато бях на твойта възраст, държа някаква реч в парламента. Ама Гладстон — вика — е от вигите, а аз съм тори и тогава не му обърнах внимание…“ Сега пък аз нищо не му разбрах на Маккини, но това няма значение. „Е, щом — вика — е такава работата, не мога да те спра. Само да не си решил да оставаш по тукашните острови? Останеш ли — спукана ти е работата. Ще те пипне я някоя островна кралица, както те гледам, яко момче си, а кралиците тъкмо такива търсят. Някога аз…“ Навреме се спря и махна с ръка. Нали ви казвам, не беше от разговорливите, ако беше италианец или някакъв друг, на тая тема щеше да приказва до среднощ. „Няма — викам, — сър. Ще наобиколя, ще видя как живеят хората, пък като се върна у нас, ще взема да понапиша нещо за туй, дето съм го видял (тогава думата пътепис не беше известна, в мое отсъствие Алеко, Щастливеца, я пуснал в обращение). Да разберат някои (имах предвид Калиопа и проклетия бай Анастас), че не съм си проспал времето, че и от мене е излязло нещо.“ Взе да гледа часовника си, усетих, че трябва да се измитам. И наистина откак се бях качил на „Дрейк“, не беше говорил толкова много. „Е — викам, — сбогом, сър!“ „Сбогом, момче! И се варди от островите! Иначе ще пропаднеш.“
Толкова за капитан Маккини. Повече не ми се случи да го срещна по моретата. Мъж беше. Морско куче.
Прибрах си багажа в дървеното моряшко сандъче, прегърнах за последен път моя побратим и слязох на кея. Видях как на мостика се появи Маккини и заповяда да вдигнат котвата, чух как заскърца брашпилът, чух рязката команда за вдигане на фок и гротмарселите и как затрополяха по палубата подкованите обувки, когато цялата наша сговорна дружина се юрна да се катери по мачтите. Маккини дори и не погледна надолу към мене. Корав шотландец, мама му стара! Щом си напуснал веднъж кораба му, не съществуваш повече за него. А може би е бил прав. Ако се размеква като нас, славяните, при всяка раздяла, къде ще му излезе краят…
Отгоре, от фокмачтата, ми помаха Костаки, после нордестът наду платната и „Дрейк“ като кон, на който са отпуснали юздите, се втурна напред към отвора на Сиднейската бухта. Скоро се превърна в точка на хоризонта, първокласен клипер беше, няма вече такива, изроди се, загина платноходният флот!…
Останах сам на сиднейския кей и изведнъж почувствувах, че за втори път след смъртта на баща ми съм осиротял. Дали пък не сбърках, като се оставих да ме повлече това пусто българско любопитство? Поне да бях придумал и Костаки да остане с мене…
Но бързо се окопитих. Думите на Маккини да се пазя от островите не излизаха от ума ми и действуваха точно с обратна сила. На българина само му забрани нещо, за да се втурне към него като мушица към лампа. Дали пък туй не е и общочовешка черта? Защото и старият корав Маккини, доколкото разбрах от разговора ни, не беше преминал покрай тези проклети райски острови току-така — без да надникне какво, аджеба, се върши там.
Бях твърде огладнял, за да разсъждавам повече. Влязох в първата моряшка кръчма, поръчах си един кървав бифтек, бях вече посвикнал с туй английско ядене. Отначало ми се повдигаше само като го видя, ама после взе да ми харесва. То поддържа силата у човека, а пък на мене сега сила ми трябваше — нали ще пропадам по островите. Решил го бях вече — връщане нямаше. Как ще се прибера в България, без да опитам от тия пусти островни кралици! Какво ще разправям на младоците?
В кръчмата беше пълно с нашего брата, хора от кол и въже, от всички бои и разцветки, и най-много, разбира се, китайци и малайци. Тях дето ги не сееш, там никнат. По едно време влиза някакъв, швед ли беше, или норвежец, висока два метра русокоса мечка, с шпикерска, нахлупена над очите шапка и вика: „Ало, бойс, търся — вика десетина проклети пропаднали нехранимайковци, здрави мъжаги, за една работица на север по островите.“ Като чух острови, наострих уши, дали пък този швед не беше изпратен от господа бога. Но гледам англосаксонците и разните му там холандци, французи и тути кванти нещо се дърпат, като го видяха и чуха. Аз обаче и още седем души китайци станахме. „Записвай!“ — викаме. Шведът взе да записва, ама какво можеш да запишеш на китаец: Ван Дун Мин, Дан Сун Лин, Тан Мун Син… Идва и моят ред. „Петър Димитров“ — викам. Не си казах фамилията Незнакомов (така ме бяха кръстили в Бургас, понеже нямах майка), имах известни съображения, в тая Океания, страна без закон, не е много хубаво да се изтипосваш целият, Димитров стига, някои и само малкото си име казват. Шведът спря да пише и ме гледа като втрещен. „Ти пък — вика, — що за птица си? Руснак ли?“ „Българин съм“ — викам. „Какво е това българин?“ Как да му обясня в кръчмата, сред това китайско обкръжение. „Е, пиши — викам — руснак! Няма много да сбъркаш.“
Така ме и записа шведът, капитан Свенсон, както по-нататък разбрахме, че се нарича. На другия ден се явяваме на пристанището в уречения час. Аз с моряшкото сандъче, а китайците и това нямаха, само една ютена торбичка през рамото. Търсим, търсим шкуната „Кейт“, както ни беше казано, никаква я няма. Ах, викам, мама тий, мръсен шведски лъжец!… По едно време, гледам, един от китайците вика нещо: тян, мян, сян… и ръкомаха. Изтичваме нататък и на най-затънтеното и миризливо място на кея, там, дето се изтича мръсният канал, виждаме ниска тримачтова шкуна, боядисана сивосиньо като военен кораб, едвам се различава от цвета на морето. На кърмата й името „Кейт“, съвсем прясно, като че ли снощи изрисувано. Регистрация — Джакарта или нещо подобно. На мостика стои Свенсон и се хили. „Хайде — вика, — по-бързо, дийър бойс!“ Качихме се, оставихме си багажа в тесния като килия за смъртни кубрик и хайде отново на немитата от сто години палуба. На кея веднага се появиха широки, теглени от австралийски першерони платформи, а на платформите — продълговати сандъци, на които пише „Внимание — чупливо!!!“ Почнахме да товарим сандъците, а те тежат, та жилите ни ще скъсат. Гюллета ли бяха натоварили вътре, какво беше туй „чупливо“?! Хайде аз съм як човек, едно време в двора на бай Анастас що бъчви съм изпрехвърлил, ами китайците, една торба кожа и кости, как издържаха, не зная. До вечерта натоварихме шкуната, бая клекна във водата горката, до самата ватерлиния. Като свършихме, започнах аз да се оглеждам, да разбера, аджеба, на какво място съм се насадил, с каква паплач ще покоряваме островите и техните кралици. И гледам, друг бял освен мен няма, като не броим, разбира се, Свенсон и единствения му помощник, някой си Соариш — той пък какъв беше, така и не се разбра, уж бял, ама повече на циганин го избива. Другото все еднакви жълти и жълто-черни муцуни. Кой е Ван, кой е Сен, кой е Дун, кой пък е Ахмед, дявол ги знае. Свенсон наричаше всекиго от тях „шина“. „Ей, ти — вика, — шина, я подай онова!“ И „шината“ тича с босите си крака и подава. Какво ще прави, нали му плащат, а навън гладно не се стои.
В края на краищата и аз взех да ги наричам „шина“ и се оправих. Те не ми се обиждаха, свикнали бяха.
Такааа… Щом натоварихме, Свенсон веднага, без каквато и да било почивка, даде заповед за отблъскване. Много бързаше, хич не му се стоеше в пристанището. Дигнахме платната, изнизахме се тихомълком от залива. Взехме курс на изток, пътуваме ден-два, океанът става все по-бурен, а насреща ни няма кьорав кораб. Ни остров се вижда (аз нали за острови бях тръгнал!), ни бряг, само вода и вода. Вълната залива цялата претоварена шкуна, на вахта работехме само превързани с въжета за мачтите. По едно време един малаец от заварения екипаж, те главно малайци бяха, се откъсна от въжето и една вълна го отнесе зад фалшборда. Хич и не го потърсихме, все едно че някакво буре е паднало. Пък и къде ще го намериш, вятър най-малко осем бала. Абе страх да те хване, къде е нашето благословено Черно море!… Вечер лежа на койката в кубрика и понеже с китайците нямам нищо общо, те и сленка почти не разбират, почнах да мисля. И колкото повече мисля, толкова тази работа, в която сам, по своя воля, а нека го и кажа, по свое лекомислие, се насадих, все повече не ми харесва. За какво, мисля си, никой друг бял не се хвана да работи за Свенсон? И какви бяха тези тежки сандъци, дето щяха да ни изпокъсат жилите? И защо се беше скрила тази пуста „Кейт“ на най-смрадливото място на кея, дето дори и полицията не наднича. Въпроси и въпроси. А никакъв отговор. И защо, дявол да го вземе, не срещаме нищо по пътя? Значи движим се някъде вън от установените и начертани на карта морски пътища! Е, добре се насадих — няма що. С голяма кошница бях тръгнал кралици да ловя, на̀ ти сега кралици!
Една нощ взех, че се промъкнах в трюма при сандъците да видя аз с очите си какво е това „чупливо!!!“ Бях отмъкнал през деня тесла и отвертка от дърводелеца, една черна свирепа мутра, някъде от Северно Борнео беше, все с чалма ходеше, всяка сутрин и вечер правеше теманета на палубата, обърнат на Запад, към Мека. Тая мохамеданска вяра и до нашите Балкани е стигнала, а пък на изток чак дотук, до края на света. Ние, християнските моряци, ни бог признаваме, ни дявол, в бурно време всички светии попържаме и на майката Богородица не прощаваме, а те като седне да се моли, все едно е в несвяст, нито те вижда, нито те чува. Жилава религия! Такааа… Влязох в трюма, светнах със свещ, разбягаха се плъховете, та тръпки ме побиха, и с теслата разковах един от най-горните сандъци. И, разбира се, точно това, което очаквах: караме, братлета, оръжие, пушки, револвери и патрони, американска марка, направили опит да я изтрият и издраскат, ама още личи. И не го караме легално, затуй се мотаеме из такива дължини, дето никой свестен кораб не минава. Заковах отново сандъка и излязох на палубата. Разхождам се напред-назад, добре, викам, се наредих. А за къде го караме това оръжие? Ако е за някои, дето са въстанали срещу колонизатора — добре. Чувал бях от по-стари хора в България как нашите преди Априлското въстание пей са давали за някоя кримка или белгийско пищовче. Ами ако не е за въстание, а за някаква мръсотия? Петре, Петре, къде се навря, момчето ми! Че то в тая работа шега няма, тук може и млад, и зелен да си отидеш, я тоя малаец, дето се откъсна вчера и го отнесе вълна̀та — една молитва не му прочетоха. Ще си загинеш, Петре, и хубавата Калиопа няма да разбере къде е безкръстният ти гроб… Абе бая се размекнах тая вечер.
Но все пак бързо се окопитих. И взех решение, първото, което ми хрумна, в това отношение не му мисля много. Ще отида, викам, лично при Свенсон, той ми изглежда мъжко момче, и ще го попитам в лицето каква е тая фантасмагория. Ако откаже да говори, ще го помоля да ме свали на някой от островите… Абе аз, аланкоолу, за острови съм тръгнал, с мирни цели любов да правя, а не война (туй после стана лозунг на хипитата, но аз съм го измислил осемдесет години преди тях). Ще ме кара той да му пренасям оръжие, не си намерил човека, драги. Че за такива работи в тези места, дето закон няма, могат и да ме обесят на реята. Те в цивилизована Европа бесят, че тук ли… От друга страна, ако е пък за някой въстанал народ, защо да не му се помогне… Абе качвам се при Свенсон и мечка страх, мен не страх!
Свенсон си беше в каютата, горе на мостика на вахта беше помощникът Соариш. Чукам на вратата, веднага каза „Влез!“. Значи и той не спи, и той си има свои грижи! Влизам. „Какво има, Митроу?“ (кръсти ме той тогава Митроу, от Димитров, и така си останах през цялото си морячество). Поколебах се още малко, пък после изведнъж — бух, по моряшки: „Ами това викам — има, че открих какво пренасяме долу в трюма. Ще извинявате — викам, — сър, ама…“ „Остави това сега сър, Митроу — вика, — а дай, щом няма какво вече да се крие от тебе, да се разберем по моряшки. Сядай — вика — тука и какво ще пиеш?“ Седнах и поисках един голям ром. Наля, наля и на себе си, чукнахме се. „Ти — казва още в кръчмата ми стана симпатичен и аз — вика — тебе още утре ще те направя първи помощник, че хич му нямам вяра на тоя тиморски португалец Соариш, не зная дори дали туй му е истинското име, или е някой испански шпионин…“ Слушам го, но седя нащрек, искрен ли е, или ме баламосва. „Продължавайте — викам, — сър!“ „Абе нали ти казах да го оставиш това сър, ще вземеш да ме ядосаш!“ Мъжко момче беше, и после такъв се оказа, швед, с една дума. Отказах се аз от „съра“, успокои се и взе да ми разправя, че караме това оръжие за Филипинските острови. Там била създадена революционна организация против испанското иго. Той каза името й, едно такова завъртяно, Катипунан ли, Катипунар ли, не го запомних тогава. Командувал ги някой си Бонифацио, щели сме да пристигнем на предварително уговорено място на остров Лусон и там през нощта, тайно от испанските военни катери, ще предадем оръжието на негови хора. Работата хич не е без риск, затова се движим по тия дължини, дето само китовете ги посещават. И затуй екипажът ни е от „шина“ и малайци, хора почти безсловесни. Ако и аз съм умеел да мълча и нещата се развият благополучно, няма да е без хич, хората си плащат за оръжието. И за кожата ни плащат, дето я рискуваме, защото испанците хванат ли те, не знам дали ме разбираш… Слушам го, слушам го и си мисля, значи, сбъдна се моряшката мечта, пак на остров отиваме, само че кралица на тоя остров е старата мръсница Смъртта и тя няма да ни посрещне с китара, ами с оная черна коса, дето подрязва моряшките буйни главички, пък и не само техните. От друга страна пък, хората се бунтуват, без оръжие си за никъде по време на бунт. Ако нашите имаха през Април повечко пушчици и револверчета… „Окей, Митроу?“ — чувам го да пита Свенсон. „Окей, Свенсон!“ И с туй си турих главата в торбата. Стиснахме си ръцете, изпихме си рома, че и още по един, и накрая той ми вика: „И да вземеш да се махнеш от китайците в кубрика. Ще се пренесеш още утре в каютата на Соариш по бугшприта, а при китайците ще пратим португалеца. Абе аз него в морето бих го бутнал, ама хайде да спи зло под камък, хванал съм се вече. Окей?“ „Окей“ — викам.
С този разговор се започна „голямата авантюра под остров Лусон“, така е известна тая операция във Филипинската история. Благодарение на нея Бонифацио дигна през 1896 година въстание против испанците и макар че на следващата година го очистиха, успя да завоюва първата независимост на Филипинската република. След туй, разбира се, в Манила се настаниха янките, но ние със Свенсон си свършихме работата. А как я свършихме, как за малко не ни спипаха испанците, това е тема за друг спомен. Сега целта ми е друга. Важното е, че всичко премина благополучно. Имало да живее все още нашето любопитно и лекомислено българче. И да излезе от всичко това с 500 долара суха пара в джоба.
Разказвам всичко това не за да се хваля и да изтъквам скромната си личност, както обикновено става в спомените и мемоарите, а за да запозная читателите съвсем накратко с обстановката по онова време в тази част на Океания. А сега преминавам към най-същественото от своето повествование, а именно срещата ми, макар и съвсем кратка, която стана тук с един от най-забележителните писатели от края на XIX и началото на сегашния век, в днешно време като че ли малко позабравен и излязъл от мода, но писател, чието име преди Първата световна война почти не слизаше от страниците на вестниците и списанията — и с произведения, на които беше учудващо плодовит, и със скандалите и сензациите, с които непрекъснато беше изпълнен краткият му бурен живот.
След като разтоварихме оръжието в Лусон, ние вече нямахме причини да се крием и да избягваме оживените морски търговски пътища. По заповед на Свенсон още на следващия ден замазахме със сивосиня боя името на шкуната „Кейт“ и на негово място написахме истинското й име, с което бе зарегистрирана в Джакарта — „Ориън“. Вятърът беше благоприятен, ние преминахме съвсем спокойно покрай източните брегове на бунтовните Филипини, испанските военни катери, които забелязваха курса ни на север, не ни безпокояха. За тях бяха опасни само корабите, които се движеха вест, сюдвест. Една малка повреда на бизанмачтата ни принуди обаче да прекъснем за малко пътя си до Йокохама, където щяхме да товарим японска коприна за Нова Каледония и островите Фиджи. Най-близко до курса ни се намираха островите Идзу или Бонинските острови, които се посещаваха само от американските и английските китоловни и тюленоловни флотилии на път за Курилите в Северния Пасифик.
Бяха невзрачни вулканични островчета, лишени от романтиката на тропиците, с жалки пристанища и рибарски поселища около тях, с по няколко дюкяна и кръчми, които, както навсякъде по островите, бяха в ръцете на китайските търговци. И ето тук, на това забравено от бога място, трябваше да се случи срещата ми със знаменития писател. Той тогава, разбира се, още нямаше и хабер от писателство, беше само едно седемнайсетгодишно голобрадо моряче. Аз имах поне това преимущество, че бях три години по-възрастен и имах, както вече казах на друго място, черна сатанинска брада.
Споменах за себе си, хайде да се доопиша съвсем. Ще започна с физическия си образ от онова време, защото духовен образ още нямах. Неговите черти, на духовния образ, започнаха да се открояват едва след завръщането ми в родината след десетгодишно скитане по океаните. И тъй, представете си един почти двуметров гигант (сега съм тридесет сантиметра по-нисък, животът никога не ме е галил, по-нататъшните изпитни ме удариха преди всичко в ръста), с гръдна обиколка 1,20 м, с дълги мускулести бедра, без никакъв корем (сегашният ми корем се появи едва след Първата световна империалистическа война), с грамадни юмруци, с един удар можех да сваля вол. Близо тригодишният ми моряшки живот, прекаран долу при параходните котли или горе по мачтите и рейте на платноходите, бе направил мускулите и ставите ми от желязо. Когато по пристанищните кръчми ставаха неизбежните пиянски побоища, щом се намесех и аз, двете враждуващи страни веднага преустановяваха боя, просто не виждаха смисъл в продължаването му. Сядаха си кротко по масите, хващаха си чашите и с уважение и страхопочитание, свойствено на примитивните същества, гледаха играещата ми под моряшката галанка мощна суперменска плът. С тези няколко думи смятам, че съм се обрисувал достатъчно, за да бъде разбрана напълно историята, която сега ще разкажа.
Като наближихме първия от Бонинските острови, видяхме, че на дървения кей на жалкото пристанище вече са закотвени две-три ветроходни шхуни, подобни на нашата. Може да се каже, че по онова време, когато параходите вземаха пълно надмощие из океаните, това бяха последни отломъци от мощните някога ветроходни китоловни и тюленоловни флотилии. Жалко, отиваше си безвъзвратно един период, който не беше най-лошият от морската история. Щастлив съм, че закачих малко от него, имах и имам още какво да разкажа на младите за това сурово и романтично време.
Пристанахме до най-крайната шкуна и капитан Свенсон изведнъж възкликна радостно от мостика: „О, по дяволите, та това е старата «Софи Сътърланд»! Гледай ти приятна изненада!“ В това време на палубата на „Софи“, регистрация Фриско (Сан Франциско — б.а.), наизлязоха любопитни матроси — в тези отдалечени места появата на нов кораб в пристанището винаги е събитие, — а на мостика се появи едър плещест човек с лула в устата и прошарена дълга брада, която стигаше почти до пъпа му. Той се вгледа в нашия мостик и някакво подобие на усмивка се появи на мрачното му лице. Извади лулата от устата си и приятелски махна с нея към нас. „Живо-здраво, Ларсен! — извика капитан Свенсон. — Накъде? Към Курилите ли?“ „Натам — изръмжа капитанът на «Софи». — А ти?“ „За Йокохама. Свърших една хубава работа и сега… малко за собствено удоволствие.“ „Добре е, щом можеш да си позволиш и удоволствия. Като хвърлиш шкота, заповядай при мене да изпием по едно!“ — каза брадатият и веднага се скри в рубката. Не беше от много разговорливите.
Пристанахме, хвърлихме две котви и привързахме здраво шкуната към кея (заливът беше съвсем открит и изложен на нордеста). Свенсон даде нареждане свободната вахта (нашата) да слезе на брега и с един скок се прехвърли на кърмата на „Софи“. Изглежда, бяха сънародници с капитан Ларсен и ги свързваше старо приятелство. Като изчакахме да влезе и той в рубката, аз и още шест „шини“ начело с главатаря им (те винаги си имат по един главатар), сипаничав разбойник, с жълта лента през челото, Ван Лин или нещо подобно, веднага скочихме на дървения кей. И къде може да отиде морякът в такова едно безотрадно място? Разбира се, в най-близката китайска кръчма. Впрочем тук, в това поселище, тя беше единствената. Заехме две маси вдясно от задължителния за такива кръчми облицован с излъскана ламарина бар. Там по високите столчета вече се бяха настанили и пиеха неизбежната оризова ракия трима русокоси моряци от „Софи“. Веднага познах по свободното държане и по това, че не ни обърнаха никакво внимание, че са американци. И тримата бяха доста напети младежи, но един от тях просто привлече вниманието ми: съвсем млад, почти момче, с току-що набола брадица, с открито, приятно красиво лице на викинг, с един рус немирен перчем точно сред високото, загоряло от слънцето чело и с най-поразителните сини очи, които бях виждал дотогава в живота си. Като ученик в първоначалното бургаско училище „Отец Паисий“ (винаги обичам да го споменавам това училище, защото е единственото учебно заведение, което съм завършил) бях чел една приказка за някаква си северна царкиня. Винаги си я представях тази царкиня, поразила кой знае защо детското ми въображение, точно с такива очи — просто те омагьосваха с невероятната си бистрота. Спомням си, че си помислих: човек с такива очи не може да бъде мръсник, не му е дадено от природата, макар че по-нататък в живота се натъкнах и на опровержения на това правило. Момчето беше облечено в груб моряшки панталон, а нагоре със сив пуловер едра плетка с висока яка, който подчертаваше яките му мускули и здравата му боксьорска шия. Абе, с една дума — наш човек, моряк. Ето, помислих си, един, с когото е приятно да се сбиеш, такъв няма да те изненада със забранен удар. Помислих това и сякаш урочасах момчето. Само след пет минути вече се биехме с него. Но нека не избързвам и разказвам подред.
Причината за всичко стана нашият белязан китаец с жълтата лента през челото. Той отиде на бара, каза нещо на съдържателя и нарочно блъсна чашата на единия от спътниците на момчето, знаех си го аз — роден пакостник, такива ако не направят някаква дори и най-дребна мръсотия през деня, не могат да спят през нощта, гризе ги съвестта. Такова нещо, разбира се, американците, пък и кой и да е моряк, седнал да си пие кротко питието, не прощават. Скочи американецът от столчето, сграбчи „шината“ за синята памучна риза, вдигна го и с един замах го метна на нашата маса. Моите китайци, сякаш бяха държани на въже, рипнаха и се хвърлиха и шестимата срещу тримата американци. И стана тя каквато стана. Американците, по-добри в юмручния бой, разбира се, за двайсетина секунди разпердушиниха „шината“. Добре, ама ония не мирясват, веднага извадиха дългите ножове от поясите. Виждам, че работата става дебела, ще има кръв и после дълги разправии с местните власти, допивам си ракията, ставам, спирам с един жест разгорещените китайци да стоят мирно, отивам до бара и с един здрав тупаник прехвърлям първия американец през тенекиения тезгях в прегръдките на втрещения съдържател, значи един излезе от строя. Втор тупаник и следващият американец се свлече в ъгъла на кръчмата с доста учудено лице — не му се вярваше, изглежда, че толкова бързо е станал нокаут. В това време момчето със сините очи замахна и ми стовари едно кроше в брадата, от което, трябва да призная, ми изскочиха свитки от очите. През цялата си моряшка кариера, бил съм се поне сто пъти, такъв удар не бях получавал. Тръснах си главата, да ми дойде всичко на мястото, и с един прав десен в гърдите, точно над диафрагмата, изкарах въздуха на момчето. И то, изглежда, не бе получавало такъв удар, защото в сините му очи се появи неприкрит израз на уважение. Но уважението си е уважение, а пък боят — бой. Както си ме уважаваше, момчето се съвзе и ми стовари един къс ляв в областта на дясното око, и то тъй, че този път аз се прострях с цялата си дължина на мръсния под. Я го гледай, май с момче! „Шината“ веднага нададе вик, то тяхното не е вик, а някакво мяукане, и надигна ножовете. Ще го скълцат като едното нищо, горкото момче, шест са на един. Крясвам им да се дръпнат назад и да не се месят повече, ако има някакви сметки за оправяне, ще си ги оправим ние с момчето, това не е жълта работа. Поразтърках си окото, станах и вече взех поза, това приятелче със сините очички не е за подценяване. Китайците се наредиха в кръг, прибраха ножовете, те обичат да са публика и да наблюдават как другите, особено ако са бели, си подсинват мутрите. „Двама се бият, третият печели“ май е тяхна поговорка. Не съм съвсем сигурен.
Застанахме ние в средата на кръга с момчето и изведнъж ми дожаля за него, такова хубаво лице и да го обезобразя, знаех, че като се ядосам, където ударя, трева не никне (сега, разбира се, муха не мога да убия, така ме деградира интелектуалният живот). Викам му: „Виж какво, бой, как те казват тебе?“ „Джек“ — вика и ме гледа учудено. Очакваше бой, а не такъв любезен диалог. „Е, добре — казвам, — Джек, я по-добре си свали юмруците, прибери си невъзпитаните другари и си обирайте крушите! Жал ми е — викам — да ти размазвам хубавото синеоко лице.“ Вместо да се вразуми, цялата му физиономия почервеня от гняв, тия келти, после научих, че произходът му е от Ирландия, са бамбашка хора. Уж северна нация, пък разумът им колкото на едно дете. „Гледай си бокса — вика, — а пък после ще поучаваш и раздаваш милостиня. Ако ти остане такава възможност!“ „Е, добре — викам, — Джеки, само после да не съжаляваш, като не те познаят мадамите във Фриско.“ „Стига — вика — сте проповядвали, сър! Дръжте гард!“ Взе да дриблира около мене като петле и докато все още мислех, че ще му дойде умът в главата, взе, че ми изпраска един ъперкут в брадата, от който всеки друг на мое място щеше да заспи най-малко за три часа. „Абе ти — викам, — Джеки, шега си играеш. Не ти е лека ръката и както не искам да се бия истинската, току-виж си ме свалил. Тогава китайците на кайма ще ви направят с ножовете, както ви обичат вас, янките. Не виждаш ли, че само това чакат. А няма да има кой да ги спре.“ „Сър — вика, — моля да преустановим по-нататъшните преговори!“ „А, тъй ли — викам, — не искаш да чуеш гласа на разума, тогава тегли си последствията!“ И както скачаше около мене, свих му един прав десен в главата, а веднага след това няколко бързи къси в гърдите и в брадата. Поразклати се, залитна към бара, но яко момче беше, признавам го, бързо се окопити и ми изтресе един ляв прав в диафрагмата, малко по-горе от непозволеното (биеше се честно, това не мога да не го кажа), а след това и един ъперкут в сънната артерия. Сега вече и аз се ядосах, и то не толкова от ударите, на удари съм свикнал, а от това, че ми говори на „ви“, аз се отнасям с него като към наш брат моряк, а то на „ви“. Тръгнах напред, притиснах го до ъгъла, китайците ни отвориха път, а един от тях, май пак оня, сипаничавият, се присегна и взе, че го удари отзад по главата. Джек се хвана за тила и ме изгледа укоризнено. И беше прав, мама му стара. Леле, как ме вбесяват такива подли удари! Дадох му знак да спрем за момент нашия бой и подхванах първо подлеца, с един удар го пратих при Конфуция. Останалите, каквито са солидарни, веднага се хвърлиха върху мене. Ох, добре дошли, пиленца! Так, так, так, так, наредих ги и четиримата на пода един до друг като бутилките на бара. Петия го свали с едно късо кроше Джек. След като се освободи по този начин теренът, викам му: „Е, ще продължаваме ли, бой? Не ти ли стига? Не е ли по-добре да изпием по една?“ „Ще продължаваме — вика, — не обичам да оставям работата по средата!“ „Окей!“ — казвам. И като се съсредоточих, му стоварих прословутия си ляв прав, дето си го пазя за краен случай. От веждата му рукна кръв и той се стовари нокдаун на пода. Нямаше нужда да му броя, знаех си, че след този мой удар не се става. Брей, корав келт, принуди ме, дяволът, да стигам до крайност. Хвърлих десет долара на кръчмаря, който ме гледаше, като че ли съм някакво древно азиатско божество, казах му да излее по една кофа вода върху наредените на пода китайци, а ако и това не помогне, да ги отнесе на адрес — ветроходна шкуна „Ориън“, крайната вдясно. След туй метнах на гърба си бездиханния Джек и се запътих към „Софи Сътърланд“. Все едно че носех родния си брат, така бях обикнал по време на боя това упорито и честно моряче. Стоварих го на палубата, дежурният се яви веднага и го издърпа на тъмно в сянката, капитанът им Ларсен бил голям звяр и ако го видел в такова състояние, не му мърдал тридневен карцер. Разбрах, че Джеки е във верни ръце, ще го оправят някак си, написах на една бележка името си — „Питър Митроу, за спомен от боя на Бонинските острови“ и я пъхнах в джоба на моряшкия му панталон.
Отидох си на „Ориън“, измих се от ведрото, защото и на мен се беше сгорещило лицето, ръката на Джеки си я биваше, и си легнах в моята килийка под бугшприта. На сутринта ставам, поглеждам към „Софи Сътърланд“, но нея я няма. Още по тъмно отпрашила към Курилите и отнесла в кубрика си моряка Джек от Фриско (презимето му не можах да науча), който по онова време беше едно нищо и никакво седемнайсетгодишно момче, но още тогава си личеше, че ще стане човек, и то какъв човек.
Трябва да кажа, че от онази вечер китайците ме намразиха смъртно. Взех да се плаша, че по време на някоя нощна вахта ще ми забият камата в гърба, ще ме бутнат в черната вода и ще докладват на Свенсон, че съм паднал зад борда в пияно състояние (защото случваха се и такива състояния де, няма защо да го крия). Бях постоянно нащрек, но тая работа все повече не ми харесваше. И затуй, когато след три дни пристигнахме в Йокохама, явих се при капитан Свенсон и му изложих обстоятелствата си. Той ме разбра напълно. „Много съжалявам — казва, — Питър, ти ми беше най-голямата опора на «Ориън», но щом се налага… Иди при Соариш да ти оправи сметката и гуд бай, щастливо по-нататъшно плаване!“
В Йокохама не стоях дълго, посетих един-два дома с гейши, но тая работа не ми много хареса, не отговаряше на все още запазения ми балкански морал и тъй като имах много пари (Свенсон си сдържа думата за петстотинте долара), взех, че се качих като пасажер на парахода „Аделаида“, който заминаваше за Брисбейн в Австралия. За пръв път пътувах по море, без да трябва да скачам като ужилен при жестокия удар на склянката, излежавах се като бей в леглото на второкласната каюта, а и спътникът ми, който заемаше съседното легло се случи приятен човек, емигрант словак, работел като майстор в Брисбейнската кланица. В Брисбейн се разгуляхме с този пан Яро, той си падаше по хубавото вино, а по тия ширини от виното по-скъпо няма. Запозна ме и с една хубавица, също словачка, и за две-три седмици от спечеленото не остана нищо. Такъв е животът на моряка, пълен с превратности. Простих се с Ханка, мъчно ни беше и на двамата, но не ми се оставаше в Австралия, много е далеч, да му се не види и континента! Хванах се кърмчия на ветроходната шкуна „Макомбо“, зарегистрирана в Сингапур, с капитан мистър Хейнс, едно дребно сухо човече от Уелс, което иначе добре си разбираше от работата, но беше проклето за десет. С него не можахме да мелим брашно и след тримесечно плаване, като стигнахме в Сингапур, му дадох сиктира, по-право той ми го даде.
По-нататък животът ми се превърна в истинско скитничество. За две години обиколих цяла Океания. И в Нова Каледония бях, на Самоа и Фиджи, на Соломоновите острови и в Папуа, където по онова време още съществуваше човекоядството. Като че ли в Европа и Америка го няма, бай Анастас не ме ли излапа с парцалите. За разлика от него папуасите не ме изядоха, но по едно време такава тропическа треска ме беше раздрусала, че щях да обърна петалата. И тогаз изведнъж ми се прищя отново да се върна в милата родна Българийка, да видя какво е станало с първото либе Калиопа. Още ли я държат затворена по пансиони и манастири, или вече са я омъжили за някой от търговския бранш, нали за това се кахъреше бай Анастас. Наех се като стюард на парахода „Уелингтън“, първокласен пътнически кораб, който обслужваше линията Лондон — Сидней. Навлякох белия редингот, сложих копринената черна папийонка и „Какво ще обичате, сър?“, „Как го желаете, сър, с лед или без?“, да минава там времето. След два месеца пристигнахме в Лондонското пристанище. Напуснах веднага „Уелингтън“, не ми харесва тази лакейска служба, по-леко е, разбира се, но друго си е долу в кубрика при моряците, тежко, но весело. И хората — мъже, не са като тия глезльовци и страхопъзльовци от първокласните кабини.
И тъй, вървя по лондонските улици, свободен като птичка, зяпам по витрините, влизам от време на време в някое барче, там такива заведения колкото щеш, лисвам набърже по един скоч чисто, ден да мине, друг да дойде, докато се хвана на някой параход за Атина или Истанбул и се домъкна някак по-близо до България.
Беше есента на 1895 година, неприятно мъгливо време, свил съм се в моряшката полушубка, дори скочът не може да ме стопли, и както си вървя, никому нищо не правя, изведнъж се приближава до мене един полицай, едно „томи“ с висока каска и бяла палка в ръка, мустакато и намръщено, от влажната мъгла целият свят му е крив. „Можете ли да ми покажете документите си, сър?“ — чувам киселия му глас. Туйто, само това не очаквах в тая мръсна мъгла. Документи аз нямам, в Океания, страна без закон, само до документи им е на хората. Имах някакво моряшко свидетелство от „Макомбо“, издадено ми от проклетия Хейнс, който между другото беше и гаден педант. Ровя дълго в портфейла си, измъквам свидетелството, „томито“ го поема, сякаш му подавам отровна змия, върти го, чете го отсам оттам, връща ми го и ми иска паспорта. Вдигам рамене. „Е — вика, — сър, в такъв случай много се извинявам но ще трябва да ме придружите до Ирвингския участък.“ Виждам, че работата става дебела и му казвам на български: „Слушай бе, чучело, я върви на майната си!“ Той не разбра какво му казвам, но по тона ми усети, че не е нещо много учтиво и ме хвана здраво подмишница, все едно че съм арестуван. Пернах му ръката и нали не си знам силата, изглежда, съм я пернал здраво, защото той веднага, дигна палката и ме прасна с нея по главата. Уж палката гумена, ама бая звезди ми се видяха посред пладне. Кипнах и му друснах един тупаник. Той седна на задника си на паважа, отначало ме гледаше като парализиран, никак не можеше да повярва, че някакъв мръсен случаен чужденец го е подредил така, него, представителя на всесилната по това време Британска империя. После извади от джоба си свирка и свирна пронизително. Веднага от мъглата, сякаш само това са чакали, се показаха още две чучела, бая бабанки, и докато се опомня, ми извиха назад ръцете. С едно рязко движение ги отхвърлих настрани, но първото „томи“, което вече се беше даврандисало, ме перна с все сила по тила с палката. Загубих временно съзнание и когато дойдох на себе си, те вече ме тикаха в конната полицейска кола с белезници на ръцете. Хубаво се наредих, помислих си, вместо утре да взема някой параход за Истанбул, има сега да ме разкарват по участъци и съдилища. Опасенията ми излязоха верни. В Ирвингския участък ме разпита някакъв сержант, дадох писмени показания (бях се понаучил криво-ляво да пиша на английски) отде съм и що съм и защо се мотая без документи из Британската колониална империя. Нямаха никакво понятие къде е това мое отечество България и що за държава е и колкото и да протестирах, писаха ме родом от Отоманската империя. Виж, от империи разбираха. Пратиха ме долу в мазето на участъка, а още на другия ден ме изправиха пред районния съд и съдията, един благообразен розов джентълмен, само за пет минути ми друсна хубава присъда от шест месеца тъмничен затвор за скитничество и за съпротива на британската полицейска администрация.
Веднага след присъдата ме отведоха в Редингската тюрма на стотина километра западно от Лондон. Един надзирател ме обискира до голо, смъкна ми и часовника, с който много се гордеех, бях го купил в Сингапур, с ланец от сиамско сребро — хубава трайна изработка. Пратиха ме в общата килия, дето се събрахме около двадесетина души все от нашего брата: побойници от Истенд, джебчии, скитници, дребни мошеници, азиатци и негри от колониите, всичките с присъди от три месеца до година. Веднага се сближихме, сред затворниците от този род съществува някакво интернационално братство. Пък и видяха, че с мен шега не бива, оцениха юмруците ми от пръв поглед, не чакаха дори някой да ги изпита върху себе си.
На другата сутрин ни изведоха на „карето“ на обичайната разходка. Аз се паднах в колоната след един негър от Ямайка и пред някакъв дребен стар мошеник от Истенд, последна отрепка, от тия, дето тършуват в кофите за боклук. Вървим, разхождаме се мълчешката и аз изведнъж забелязвам, че в дъното на двора има второ, съвсем малко „каре“, отделено от нашето с тънка телена мрежа. И във второто „каре“ се разхожда съвсем сам един човек, видът на когото няма никога да се заличи в паметта ми. Представете си красиво като на изгонен от небесата ангел бледо лице, сгърчено от дълбока вътрешна болка (тия работи едва ли ще мога да ги опиша с грубия си моряшки език, все на купешки думи ще ме избива, но няма как — ще опитам), представете си висока стройна фигура, на която и затворническите дрехи стояха едва ли не като официален фрак, липсваше им само орхидея на бутониерата. Човекът се разхождаше съсредоточен в себе си, през цялото време не хвърли дори един поглед към нашата разноцветна сган, която тракаше по плочите с подкованите си обувки и налъми. Използувах момента, когато дежурният сержант си запали пурата и за миг се разсея и запитах шепнешком отрепката зад мен що за птица е този особен господин. Отрепката изфъфли нещо, от което разбрах, че господинът бил от голямото „добрутро“, писател бил, много известен по целия свят, ама и той си го получил за… По-нататък така сниши гласа си, че нищо не чух. А и сержантът отново заследи внимателно „карето“ (разговорите по време на разходката бяха абсолютно забранени). Озадачих се — писател, пък и него насадили в тюрмата. Писателите дори у нас рядко ги затварят. И кой ли ще е? По онова време писателите още не ме занимаваха особено. Борбата за хляба беше твърде тежка, та да остава време и за четене на книги. Пък и къде да ми попадне българска книга по корабите и пристанищата. Литературния английски още не го разбирах както трябва, виж, псувните и проклятията бях усвоил и в това отношение не падах по-долу от родените англичани, но литературата само с псувни и ругатни не се прави. Впрочем българските журналисти от онова време после бързо ме опровергаха.
След четвърт час ни прибраха в килията. Любопитството все още ме глождеше и най-вече за това — защо пък този приятел го оставят отделно да се разхожда, смъртен ли е, що ли? Попитах един от по-интелигентните на вид съкилийци как се казва изолираният и защо е затворен. „Абе — вика — действително е писател, за някакъв скандал са го пандизили, май че е… (И той сниши гласа си, но този път разбрах каква е работата.) Та затуй го държат отделно. А как се казва — вика, — не зная, едно мъчно такова име. Абе ще го държат, ще го държат и ще го пуснат. За такива винаги има кой да се застъпи. Виж, нашата, братле, е тежка. Такива като ония не ги съжалявай!“
И аз наистина не го съжалявах тогава, макар че до края на моя срок все поглеждах с любопитство оттатък мрежата, и трябва да кажа, че оня господин (в края на първия месец научих и името му — Оскар Уайлд) съвсем се стопи от мъка, заприлича просто на вейка, затворническите дрехи започнаха да висят по него. Кой знае на какъв живот беше свикнал отвън, а сега да се разхожда с барабите и апашите. Да ви кажа, понякога и на тези хора, разните му там богаташи и експлоататори, им идва нанагорно.
Криво-ляво изминаха шестте месеца на присъдата. В тази Редингска тюрма понаучих от мошениците и джебчиите някои номера, които по-нататък в живота ми свършиха добра работа. Дори и в литературната ми дейност, на която се отдадох след завръщането ми в родината, също се оказаха доста полезни. Що се отнася до писателя, до Оскар Уайлд де, така и го оставих зад тънката мрежа, не се сбъднаха думите на моя приятел-затворник, не го пуснаха предварително. Никой, изглежда, в тая Англия не се застъпи за него. След туй, разбира се, след като ме освободиха и отново поех по пътя на морското скитничество, рядко си спомнях за този човек. Толкова нови неща се трупат в главата ти, къде ще помниш всичко. Забравих и за момчето, с което се бих в китайската кръчма на Бонинските острови. На него пък дори не знаех как му е фамилното име. Джек, ама малко ли Джековци се мотаят из моретата и океаните. С лопата да ги ринеш.
Мечтата ми да се върна в родината се осъществи чак към 1900-та година. Бях припечелил малко пари, не бързах да се хващам на някаква работа, изчаквах, избирах. Бургас ми се видя страшно променен, двойно по-голям и по-населен, имаше ново пристанище, голяма жп гара, митница. Приятелите ми от онова време се бяха пръснали или изпоженили. Щилянѝто, моят благодетел, беше се споминал, Костаки не беше се върнал, братята му също се хванали по корабите, бай Анастас се беше парализирал (обадили се бяха греховете от младостта му), по цял ден се пулеше от бившия Калиопин прозорец, гледаше булките, които се връщаха от турската баня, и въздишаше, горкият, какво друго му оставаше. За Калиопа не научих почти нищо, освен това че се била омъжила добре в Пловдив. Не я потърсих, защо ще разпалваме стари дертове.
Лека-полека започнах да попълвам празнините от образованието си, бях разбрал, че само с един богат и пребогат житейски опит не можеш да заемеш подобаващото ти място в обществото. Трябва и известен минимум култура и възпитание. Почнах жадно да чета вестници, списания, книги…
И веднъж, както разгръщам в кафенето на Алберт сутрешния софийски вестник, беше през същата 1900 година, виждам на снимка едно познато лице. В първия момент не можах да си спомня къде съм срещал притежателя на тази твърде странна физиономия, после, като прочетох отдолу, че в Париж се споминал на 44-годишна възраст именитият английски писател Оскар Уайлд, всичко възкръсна в паметта ми. Видях отново нашето тъжно затворническо „каре“ и оня самотник, който се разхождаше оттатък тънката мрежа и сякаш не виждаше нищо около себе си. И си казах, абе можеше да го заговоря този човек, като използувам залисията на сержанта, можех да откъсна няколко думи от него, по онова време интервютата не бяха излезли на мода, но можех да понауча нещо за хобито, за бъдещите му творчески планове. И щеше сега тези негови откровения да ги превърна в суха пара. Е, да, ама кой тогава ги съобразяваше тези работи? Неизбежните пропуски на младостта.
През 1907 година, по това време бях почнал вече и аз да публикувам свои работи от моряшкия живот в литературните списания, изведнъж нашумя и у нас едно ново писателско име, името на американеца Джек Лондон. Взеха да го хвалят в нашата тесняшка преса, започнаха да се появяват и преводи на негови разкази из живота на златотърсачите и моряците. А през 1908 година излезе от печат романът „Морският вълк“. Винаги съм се интересувал от всичко, което се пише у нас и в чужбина за морето. Веднага си купих тази книга от книжарницата на Низамов и още там я разтворих. И трябва да кажа, че се втрещих, от втората страница, от портрета на автора, ме гледаше лице, което всъщност никога не съм забравял. Та нали същото това прекрасно лице със сини ангелски очи бях размазал в кръчмата на Бонинските острови. Бяха му пооправили муцуната, нищо не личеше, майстори са техните лекари.
Я го гледай ти ирландското моряче! И то тръгнало по моя път от скитник и пройдоха да става писател. Но май че ме е надминало, щом го превеждат вече и у нас. Пък аз правя първите си стъпки по списанията, а книга недалновидните издатели още не са ми издали.
Защо не го пребих тогава? Това беше първата ми реакция, но после, като се размислих, разбрах, че в световната литература има място и за двама ни. Виж, ако мерехме сили само на наша родна почва!…
Сидней, Джакарта, Лондон, Хисар — 1983 г.
Когато станах на четиринадесет години, тоест в разцвета на пубертета, баща ми, известният производител на розово масло и терешѐ в Казанлък бай Теню Димитров, по прякор Димитро̀то, изведнъж реши да се заеме по-пряко и с по-твърда ръка с мене. И беше в известен смисъл прав. Да си призная — по онова време действително бях голям калпазанин, луд за десет, дето има една приказка. Бях единствен син в семейството при пет дъщери, и то все по-големи от мене, изтърсака, галеното синче на мама и татко. Глезеха ме, хрантутеха ме с какви ли не деликатеси, играчките ми от Цариград ги изписваха, висяха над главата ми деня и нощя да не би, не дай боже, да ме ухапе змия, да ме мушне бик или да ме клъвне петел и в резултат се получи най-големият пакостник в цялата бивша Казанлъшка кааза. Учех се, разбира се, лошо, по смятане, а после по аритметика и геометрия непрекъснато носех вкъщи двойки, не че бях несхватлив, напротив, сечеше ми пипето, но ми беше скучно в училище, не ми бяха интересни даскалите, не намериха те начин да проникнат в душата ми (тази дума „душа“ покрай руската литература беше станала модна и в Казанлък). И затуй, случи ли се някаква беля в школото, сложат ли карфица под стола на Прилагателното, учителя, който ни преподаваше по български език и граматика, пуснат ли мишка в часа по химия и химичката, многострадалната Геновева, изпочупи от ужас епруветките, директорът бай Атанас Тъпчилещов не търсеше друг, знаеше, че в дъното на всяка такава история стоя аз. Цялата прогимназия изкарах с поведение задоволително (три), а най-малко десетина пъти щяха да ме изключват, ако не ме търпяха заради тате, почетен член на училищното настоятелство и един от уважаваните нотабили на града. Най-сетне чашата преля, хванаха ме в интересна „ситуация“ с една по-възрастна ученичка от девическата гимназия, едно преждевременно развито, русоляво и не съвсем с всичкия си момиче от селата (то си търсеше само белята) и работата опря, дето се вика, до кокал. И сам господ бог да беше слязъл от небето, нямаше да може да я потули. Баща ми разбра, че по-нататъшното ми стоене в казанлъшките учебни заведения при тогавашния морал и нравствени изисквания към младото поколение е най-малкото неудобно за личния му авторитет и може да се отрази неблагоприятно върху просперитета на предприятието му. А имаше и нещо друго — бях единственият му наследник, по онова време дъщерите не се брояха, а както растях в Казанлък, разгален от семейство, учителско тяло и общественост, имаше голяма опасност да стана някоя хаймана и да разпилея с лека ръка всичкото туй, дето той го бе трупал с отделяне от залъка, с почтеност и упорит волски труд. И затуй, след като ме изключиха за една година от гимназията (пак за хатър на баща ми), той реши да ме извади за известно време от играта и да ме изпрати на учение някъде извън страната. Разчиташе на късата човешка памет — ще минат пет-шест години, ще се забравят греховете ми и аз ще се завърна в Казанлък с обаянието на завършил в чужбина. Но не му харесваше, дето не съм добре по аритметика и изобщо по точните науки. От години не можеше да си намери свестен счетоводител, все попадаше на разни вагабонти и се надяваше, като завърша някакво солидно търговско образование, един ден да поведа сметките му, да вникна по-издълбоко в работите му и да го наследя по-безболезнено. При „конкуренцията“ Папазов и син имаше по онова време, края на миналия век, един счетоводител Борислав Кавалджиев и старият Папазов, тази хитра казанлъшка лисица, не можеше да се нахвали с него: знае си занаята, абсолютна вярност към работодателя, изобщо цял дар божи. Та този господин Кавалджиев, аз го помня много добре (беше дундест достолепен гражданин с францйосифовски бакенбарди, като тръгнеше да се разхожда по главната улица под ръка със своята пани Марженка, жена му беше чехкиня, наоколо му се образуваше вакуум, изпълнено с почтителна тишина празно пространство), та той, значи, натежа на везните. На баща ми бе харесало именно това изпълнено със собствено достойнство достолепие, изглежда, и той е замечтал един ден синът му да се разхожда на главната улица под ръка с някоя Властенка или Боженка, розова, чиста и пухкава, пълна противоположност на недодяланите наши казанлъшки невести. Кавалджиев (ние, децата, му викахме пан Маржо) беше завършил Пражкото комерческо училище, едно от най-реномираните учебни заведения от този род в Австро-Унгарската империя, и дето седнеше и станеше, хвалеше реда в това училище, даскалите му, начина им за преподаване и прочие, и прочие. Да го оставиш, по цели часове и дни можеше да приказва, като че ли от училището му плащаха някоя и друга крона за реклама.
И стана така, че като наближи лятото на 1899 година, тате ме извика на един мъжки разговор насаме. След като още веднъж ми бе разтрита цяла буца сол на главата, след като бях наречен с всичките обидни епитети, на които е така богат казанлъшкият разговорен език, съобщено ми бе, че ме отделят за пет години от семейната среда („която не ти влияеше добре, магаре такова с магаре“) и ме изпращат по препоръка на господин Кавалджиев във въпросното Пражко комерческо училище, за да се изуча за счетоводител в реномирания му счетоводен отдел. Влизането там не било лесно, но ние, българите, сме имали „свой човек“ в Прага, голяма клечка в образователната система на империята, господин Константин Иречек, бивш български министър на народната просвета, който помагал на ученолюбиви българчета да получат образование и после да пренесат чешката култура и сравнително по-облагородените средноевропейски нрави и обноски на дивата балканска почва. Мълчах, съгласявах се, какво друго можех да правя, а трябва да призная, че и на мене не ми се стоеше повече в Казанлък: хубав град наистина, добре се хапва и пийва, салтанатлия град, но все пак дълбока провинция, еснафлък, живот на дребно, с една дума, ориент. Друго е да се разходиш на петнайсетгодишна възраст из цивилизована Европа, из тази весела Австро-Унгария, родината на валса, откъдето идваха у нас всичките кафешантански певици и танцьорки, като известната Илонка от старозагорския „Гранд палас“ (за нея бащите ни разговаряха само като пийнат, и то шепнешком). Накрая целунах ръка на тате, поисках му прошка за досегашното и му обещах под клетва, че стига да ме приемат в Комерческото, ще стана нов човек (оттогава барем двайсет пъти съм обещавал същото пред майка, по-голяма сестра и зет, пред жена, втора жена и, разбира се, различни любовници). В съботата тате извика господин Кавалджиев в кантората си, затвориха се там двамата, поръчаха коняк (господин Кавалджиев нищо друго не пиеше) и до вечерта съчиниха писмото до господин Иречек, с което ме предаваха в неговите ръце. Не ми дадоха да прочета писмото, надписаха го „лично“ и му туриха пет печата с червен восък. Разгеле след месец щеше да заминава за Австро-Унгарско един татков търговски приятел, софийският комисионер господин Власаки Нанев, та решиха да ме проводят с него, той щял да се отбива в Златна Прага по някакво дело. Мама започна да ми приготвя багажа за дълга раздяла и през този месец си изплака очите от рев. Сестрите не реваха кой знае колко, те ми и позавиждаха, че пак аз, „хайманата и нехранимайкото“, щях да видя свят и да се кача на голямото колело в Пратера (първом с господин Власаки щяхме да посетим Виена). В края на месеца багажът бе приготвен — два куфара и три кошници със суха храна: суджук, пастърма, мъстеници, лют пипер и прочие казанлъшки гастрономически изобретения, сякаш не заминавах за богата Австро-Унгария, а за Белуджистан. След като гостува у нас една седмица, господин Власаки, весел и добродушен шишко, който се интересуваше само от едене и пиене, ме качи на влака за София. На гарата, разбира се, отново рев и писъци, майка ми и десет дена не се бе отделяла от галения си изтърсак. А и на баща ми по едно време се наляха очите.
Пътувахме каквото пътувахме и вечерта пристигнахме в „голямото село“. Господин Власаки ме настани в един не особено скъп хотел на „Мария Луиза“, там в стаята с две легла заварих и едно арменче от Пловдив, Оник Дердерян, също кандидат за Пражкото комерческо училище и също снабдено с препоръчително писмо до Иречек. Било далечен родственик на мастития пловдивски фабрикант на цигари господин Гарабед Дердерян. Баща му служел във фабриката, момчето и то поработвало сезонно, през ваканциите, и старият забелязал у него отраканост, та решил да го изучи на свои разноски и един ден да го направи главен счетоводител на фабриката. Нали ви казвам, по онова време, епохата на първоначалното натрупване на капитала, счетоводителите, особено верните и окумушите, се търсеха под път и над път. Всеки фабрикант и едър търговец не можеше вече да диша без счетоводител. Търговията и индустрията ни след Стамболова бяха излезли от любопитството, вече опитваха да се сравняват с европейските, всичко се мереше с австроунгарски аршин. Но не бяха изстинали и славянските чувства и нашите гледаха — Австро-Унгария, Австро-Унгария, но все пак нека момчетата да си бъдат по-близо до нашите братя славяни, чехи и словаци.
Бях почнал да разказвам за Оник. Това арменче от пръв поглед ми хареса. Личеше, че е от тия хора, израсли в бедност и поради това свикнали от малки да се оправят сами във всичко. Нямаше Оник никога да си остави магарето в калта, това после и в Прага стана ясно. А освен туй като приятел, като другар беше едно самородно злато, ще знаете, че арменецът, когато ти е верен, това значи вярност до гроб. И с жените им е същото. Обичам ги аз арменците, жилава нация, може винаги да се разчита на тях.
Дундьото Власаки Нанев ни каза да сме готови утре за часа девет, той лично ще ни откара до гарата и изчезна, отиде на някакъв запой с приятели, ергенин човек беше, в София го познаваше всичко живо, на такива като него тогава им викаха „човек на живота“. Ние с Оник се повъртяхме из стаята, хапнахме малко пастърмица, половин час ни беше нужен да се почувствуваме по-близки и от братя, разбра се, че акълът ни е на едно „дередже“. По едно време си смигнахме, хайде, викаме си, да излезем малко навън, да видим какво, аджеба представлява тая нощна София. За пръв път идвахме и двамата в столицата. По онова време оня, долният край на „Мария Луиза“, от джамията надолу, не се ползуваше с много добра слава. И наистина, като се вгледахме в господата и дамите, които се шляеха по двата тротоара (модна дума тогава за София), изведнъж ни хвана малко „бъз“ с Оник. Бяхме уж момчета поотраснали и поотракани, ама къде ще се мери провинциалната отраканост с тази тука явна халгазурщина и гювендилък. Да бяхте чули само как се кикотеха тротоарните дами, щипеха ли ги господата, какво ги правеха, не зная, но не бе кикот, не бе чудо. Отначало ни беше интересно, пък после цялата тази картина ни стана байгън, така е, като си само наблюдател, а не и пряк участник в нещо. Прибрахме се горе в оскъдната хотелска стаичка и до среднощ разговаряхме за бъдещите си планове. Трябва да ви кажа, че с Оник до мене никаква Европа вече не ми се виждаше страшна. Дори и математиката, дето щяхме да я учим в Кавалджиевото Комерческо училище, също започна да ми изглежда някак по-розова — абе ще я изучим някак, не сме лишени съвсем от ум и разум. Щом пан Маржо се е оправил с нея, ние да не сме по-долни от този надут пуяк.
На сутринта господин Власаки дойде в последния момент, беше махмурлия и страшно сърдит. Изгълча ни, а за какво, така и не разбрахме, качихме се на файтона, той даде бакшиш и файтонджията препусна галоп към гарата. Успяхме да се качим все пак на влака, добре, че той имаше редовното си закъснение, но как сме тичали с Оник с моите три тежки, като че ли пълни с гюллета кошници, няма да разправям. Настанихме се криво-ляво в едно купе трета класа заедно с някакви цариградски турци, на тоя влак му викаха Ориент-експрес и той се композираше в Цариград. Турците бяха напълнили цялото купе със своите партакеши и моите кошници останаха в коридора, та през цялото пътуване едното ми око беше все навънка, сакън някой да не ми отмъкне суджуците. Добре, че беше Оник, та ме заместваше от време на време, да мога и аз малко да дремна. Господин Власаки спа като кютюк, излезе от махмурлука си чак към Будапеща и веднага бръкна в една от моите кошници, където предполагаше, че е настанена бащината ми, предназначена за господин Иречека анасонлийка. Разбира се, че я намери и тутакси взе да се налива и да черпи и турците (турчинът от ракия не се гнуси). Гледах как изчезва татковата гордост в ненаситното му гърло и по едно време въпреки обещанието, дадено на тате да не кусвам в уста, докато съм ученик в Прага, и аз взех да посръбвам, а ме последва, макар и в по-скромни размери, и Оник. Във Виена пристигнахме в доста весело настроение, прегръщахме се дори с турците (с изключение на Оник, разбира се), а господин Власаки игра по едно време (между Будапеща и Татабаня) и кючек за най-голямо удоволствие на турчулята (той и турски знаеше да говори по-добре от тях). Малко преди гарата господин Власаки изведнъж изтрезня, взе си чантата и премина в съседния първокласен вагон. Когато влакът спря на покрития перон, той се показа първи на отворената врата на вагона. Посрещнаха го някакви виенски делови приятели и те в никакъв случай не трябваше да видят, че пътува в трета класа като нашего брата. И това беше един от първите уроци по балканска съобразителност, който с Оник научихме от него. После в самата Виена и по-нататък до Прага той ни предаде и други уроци, тогава не му благодарихме, само попивахме наученото, но в тези свои сегашни спомени аз използувам случая да му изкажа моята писмена благодарност. Ако, разбира се, е още между живите. Не съм го виждал поне от двадесет години.
Може би на читателя ще се стори, че твърде подробно разказвам за това пътуване до Виена. Длъжен съм да се извиня, но работата е там, че то беше моето първо излизане в чужбина. Изведнъж се озовах от родния Казанлък с целия негов „миргородски“ начин на живот и строй на мислите в един друг свят, съвсем различен от нашата идилия с комшулуците и задънените сокаци, с търговията на „вересия“ и дебнещите зад прозорците клюкарки, от чието всевиждащо око никой не можеше да укрие нищо. Всичко тук ми правеше впечатление, всяка подробност се е запечатала в съзнанието ми и нищо не може да я заличи дори и днес, когато съм на преклонна възраст. Та за Виена. За мен тя ще си остане един пъстър калейдоскоп от великолепни фасади и красиви, облечени в леки светли облекла жени, зад които се разнасяше някакъв фин аромат, от фиакри, в които бяха впрегнати някакви невероятни, като че ли взети от приказките коне, от първите електрически трамваи, които летяха с пронизителен звън по стоманените релси и всяваха страх в сърцата на бюргерите. Що се отнася до нас с Оник, макар че виждахме за пръв път в живота си такова превозно средство, ние никак не му се уплашихме и по цял ден се возехме с него, като при това само един път си взехме билет. Будалите немци, с тяхната педантичност, при всяко качване си плащаха, но ние бяхме подразбрали, че контролът е твърде рехав, разчита се преди всичко на почтеността, та по тоя начин обиколихме цяла Виена, дето можеше да се ходи с трамвай. И всичко това ни излезе без пари. Господин Власаки, след като ни настани в хотела, го видяхме само два пъти, така че бяхме оставени на пълна свобода. Как сме се оправяли, като не знаехме и бъкел немски, сега не мога да си обясня. Но криво-ляво разбирахме се, кое с турски думи, кое със знаци. Дори и на виенското колело се возихме, и пак без пари. Изядохме по един шамар от надзирателя, но чак на слизане. Което си е вярно, от нас немците не можаха да изкопчат и една крона. Хайде де! Да не сме ахмаци, та да плащаме за празни работи. Разбирам да е нещо полезно, храна, дреха, а то само за едно удоволствие. Спомням си, че жените и момичетата пищяха, като ги дигнеше колелото най-горе, може някои и гащите да са подмокрили. И за това сега да плащаш! Само едни немци могат да го измислят.
Както и да е, във Виена стояхме три дни и това беше достатъчно да го обикна този град за цял живот. Весел град, безгрижен, може да се живее в него. Ех, шамари пляскаха при случай, но ние на шамари още от България сме привикнали. Да не би нашата полиция да си поплюва!
Господин Власаки ни намери в хотела, пак беше нещо сърдит, наруга ни, дигнахме си кошниците, бяха останали вече само две, на петнайсет години нашият брат българинът нагъва баят хляб и пастърма, та ушите му плющят. И за още пита.
Качихме се във влака за Прага и този път потеглихме без закъснение. Тук влак да закъснее се счита за чрезвичайно произшествие. В Прага пристигнахме вечерта, валеше проливен дъжд и първото впечатление не беше съвсем благоприятно — почти пусти улици, мокри фиакри, сгушени на каприте сърдити брадати файтонджии. Откараха ни в неизбежния евтин хотел. Този път и господин Власаки не се отдели от нас, изглежда, виенските гуляи му бяха понамалили възможностите. Каза ни, че на другия ден на часа десет ще ни води при бай Иречека, да се постегнем, да лъснем кундурите, да се постараем да оставим най-благоприятно впечатление. Като останахме с Оник сами в стаята, извадихме си препоръчителните писма, погледахме ги, повъртяхме ги в ръце, па взехме, че ги отворихме много внимателно на пара — на газовата печка вреше чайник. Оник предвидливо си носеше от Пловдив червен восък, аз за такова нещо никога нямаше да се сетя, ама арменският мозък в това отношение — предвидливостта — работи по-добре от българския. Ще попитате може би за причините за тази постъпка? Ами любопитен е българинът, ще му се да научи повече от това, което му се полага по закон или наредба. Пък и арменецът не се различава много от него. Горе-долу на еднаква географска ширина сме се пръкнали и двата народа, почти еднакво дълго сме страдали от османското иго.
Ето какво съчинили тате и пан Маржо в моето писмо:
Драги бай Иречек,
С настоящето идем да Ви намерим в най-добро здраве и благоденствие. Може би едва ли ще си спомните, но ние с Вас се познаваме. По време на Вашето посещение в Казанлъка-града през лето 1882-о в битността Ви на Министър на народната просвета на Княжеството, изядохме, ако благоволите да си спомните, едно агне-чеверме с плънка по казанлъшки на поляните край Тунджа. Бяхме все отбрани хора, местни първенци и Вие тогава казахте, че такова вкусно „овца“ (много се смяхме, като го казахте, бяхте съвсем млад човек и още не бяхте благоволили да изучите добре българския) ядете за пръв път в живота си. А това „овца“ го беше приготвила моята благоверна съпруга Фанка и тя може да Ви изпрати, ако, пожелаете, тертипа за приготовлението. А сега за какво Ви пишем и заедно с това коленопреклонно умоляваме, любезний бай Иречек. Моя калпазанин Петър, петнайсетгодишен по възраст, ясно е, че тук в Казанлък няма да можем да го изучим така както са желанията ни. Ние, като човек фабрикантин, производител на известното Ви и единствено по рода си розово масло и терешѐ, бихме искали да видим сина си с икономическо образование, та един ден, като ни наследи, той ни е единственият законен наследник, да не кара слепешката! По препоръка на местни образовани българи спряхме се на Пражкото комерческо училище. Вярно е, че Вие понастоящем сте професор във Виена, но чешките работи не ги изоставяте, а влиянието Ви в Прага е твърде голямо. Та ще ви замолим, прелюбезни бай Иречек, да съизволите и да ходатайствате за нашия калпазанин, ще прощавате, че така го наричаме, но такава си е казанлъшката мода, да се нареди и той някак в редовете на въпросното Комерческо училище, за което имаме най-високи рекомендации.
Като се надяваме, че молбата ни ще бъде чута, оставаме, бай Иречек, с отлични към Вас почитания.
P.S. По въпросния калпазанин изпращаме Ви, бай Иречек, и петнадесет мускала с въпросното розово масло. Не че нещо, а от най-искрено към Вас почитание — толкова години сте служили на България и още продължавате да й служите (тъй казват всички, на които сте помогнали), а това ние, българите, бай Иречек, не го забравяме.
При желание мога да Ви изпратя и тертипа за „агне а̀ла Фанка“. Може би Вашата госпожа ще може да се възползува от този тертип.
Писмото, общо взето, ми хареса, чувствуваше се влиянието на пан Маржо, тате например никога и на никого не говореше на „ви“, а тук „ще съизволите, ще благоволите“ и тем подобни лигавщини. Но може би тъй е и трябвало. Тогава пък защо набляга толкова на този „калпазанин, та калпазанин“… И едно друго нещо ми направи впечатление. Не бяха ли много тия петнайсет мускалчета? На бай Иречека, богат човек, професор, и пет щяха да му стигнат… Извадих подарения от тате бръснач, по бузите ми беше почнала да избива тая остра черна четина, характерна за рода на Димитро̀то, и внимателно, лекичка-полекичка изчегъртах от писмото „надесет“. На негово място написах с татевия почерк „словом пет“ (бях свикнал да имитирам тоя почерк още като си пишех извинителни бележки за отсъствие от казанлъшката прогимназия). След туй, с помощта на червения восък на Оник, залепихме отново писмата, тъй че и да си детектив, нищо няма да разбереш. Легнахме си чак в полунощ, доволни и предоволни от себе си, и тъй мина нашият първи ден (по-право първа нощ) в Златната Прага. На сутринта се стегнахме, сложихме чисти бели якички на ученическите мундири, изтрихме о вехтия килим в стаята кундурите, че не бяхме ги лъскали от София. Когато господин Власаки надникна от вратата, стояхме вече чинно на леглата, с писма в ръце, ни лук яли, ни лук мирисали. Качихме се на трамвая — и тук го имаше това чудо, — господин Власаки, изглежда, вече нямаше пари за фиакри и файтони. Слязохме на Старе место и попитахме за къщата на професора. Веднага ни упътиха. Тук професорите бяха известни хора, като у нас кръчмарите. Намерихме къщата, стара пражка къща, на три етажа, със стръмен покрив. Позвънихме, отвори ни икономката на Иречека, побеляла възрастна жена, попита кои сме и имаме ли уговорена среща с професора, като каза „професора“, сякаш мед й прокапа от устата. Господин Власаки отговори, че сме българи, снощи сме пристигнали. Като чу какви сме, икономката не пита повече и отиде горе да докладва. Върна се след малко. „Заповядайте, вика, професорът ви очаква, но, моля ви, бъдете кратки, защото има спешна работа.“ Качихме се горе, нас ни оставиха в чакалнята, а господин Власаки ни взе писмата и влезе в кабинета. Вратата, тапицирана с кожа, се затвори след него и колкото и да се напрягахме, нищо не можахме да чуем от това, което се говори вътре. Пък и да бяхме чули, санким щяхме нещо да разберем, петнайсетгодишни льохмани, с жълто още на устата. Но любопитен си е българинът, пак го повтарям. Взехме да разглеждаме картините по стените, все портрети на брадати хора с очила, изглежда, роднините на професора. Единият ми се видя нещо познат, бях го виждал закачен и в кабинета по физика в нашата казанлъшка гимназия, но тъкмо си напрягах акъла да се сетя кой ли ще е, и вратата се отвори. От кабинета излязоха господин Власаки, ухилен до ушите, и след него висок строен мъж с дълга червеникава брада. „Това ли са младите панове?“ — попита мъжът с брадата и ни подаде ръка. Стиснахме я почтително и вече не седнахме на столовете, пред такъв човек само прав се стои. Той ни заразпитва на малко поразвален български за Пловдив и Казанлък, изглежда, познаваше и двата града, и ни каза, че прочел писмата ни и ще гледа да ни помогне, имал някакви връзки с Комерческото училище. Само че ние трябва да обещаем да сме дисциплинирани и любознателни, за да не го изложим, защото щял да даде гаранция за нас. Обещахме каквото се полага, поклонихме му се, понечихме да целунем ръка, но той я дръпна. Каза след седмица пак да дойдем, за да ни съобщи резултата. Господин Власаки побърза да ни изведе, на вратата професорът изведнъж ме дръпна за ръкава и ми пошушна: „Да пишеш на баща ти да ми прати рецепта?“ „Каква рецепта?“ — направих се на ударен аз. „За овца а̀ла Фанка — усмихна се Иречек. — Ти пиши на баща ти, а той знае.“ Обещах, че ще пиша, и чак тук се сетих за мускалите. Измъкнах ги от джоба си и му ги подадох, но той отклони ръката ми. „Само като видя този мускал, мойто момче, и ми става лошо на глава. И на други българчета съм помагал, а ваш българин, кой знай, мисли само с мускал да отплаща. По едно време цяла къща на розово масло мирисала. Моля, запази мускали за себе, на първо време в Прага трябва пари.“ Не се занатисках да му ги оставям, няма да го насилвам я. И добре, че отворих снощи писмото, та не му натиках всичките петнайсет. Любопитството не винаги е порок, това и по-нататък в живота съм го установил.
Разказвам всичките тези подробности, защото са свързани с големия и искрен приятел на България професор Константин Иречек. Той сдържа думата си, благодарение на него ние с Оник постъпихме в знаменитото Пражко комерческо училище. А сега ще продължа повествованието си с тия събития, които ни се случи да преживеем в училището по време на петгодишния ни престой там. Ще се спра преди всичко на най-интересното — срещата ми и завързалото се впоследствие приятелство с изтъкнатия, за да не кажа великия чешки сатирик Ярослав Хашек, който по някакво щастливо стечение на обстоятелствата също учеше във въпросното училище и дори до изключването му беше мой съученик. Стояхме на средната редица чинове, ние с Оник на третия чин, а Хашек с едно еврейче точно зад нас, така че можеше да преписва сложните счетоводни задачи от Оник. С пресметливия си арменски ум Оник бързо се беше ориентирал в този тъмен лабиринт, каквото представлява счетоводната наука, а Хашек, горкият, така и не можа никога да научи, че две и две правят четири. Просто не беше създаден за тази наука, другаде му беше силата. Но през първата година на нашето съвместно учение тази сила никак не личеше. Трябва да ви кажа, че рядко съм срещал друго такова срамежливо момче като този Ярослав или както ние с Оник го кръстихме на български Слави. Беше пълно момче, да си го кажем направо, дебел беше като буре. Като малко дете бил боледувал от нещо. Беше едничко синче на мама, баща му се бил споминал и тази негова майка, една едра властна госпожа, бдеше над него не като орлица, ами като три орлици, взети заедно: да не би да му се случи нещо, да не го урочаса някой, да не го стъпче трамвай… И както винаги се случва, такива прекомерни грижи имат ужасно вредно въздействие. Седи си Слави кротко на чина, погледът му все надолу, изпитват ли го, не че не знае, не че е роден тъпак, но от стеснение веднага заплита език, почва да се поти и нищо, ама нищичко свястно не може да каже: хъката-мъката, хъката-мъката, целият клас почваше да се притеснява и да се поти заради него, толкова мъчителна беше картината. От състрадание даскалите му пишеха тройки и от това той още повече се затваряше в себе си. А не дай си боже пък да попадне в компания на момиче, едва ли не припадаше от срам, като че ли момичето щеше да го изяде, тогава съвсем загубваше дар слово. Мълчи като глухоням и все гледа да се измъкне, да потъне вдън земя, болест някаква… Отначало се смеехме заедно с другите съученици, а пък после с Оник ни дожаля страшно за него. И нас като чужденци не ни много долюбваха, все гледаха да ни скроят някой номер, присмиваха се как грубо и тежко изговаряме фразите на пеещия чешки език. Та тази обща изолираност ни сближи с това чувствително и по своему нещастно момче, на което на всичко отгоре прикачиха и прякора „Шишо“.
След сутрешните занимания пражките момчета си отиваха вкъщи, а провинциалистите и чужденците се прибирахме в пансиона, мрачно, обрасло с бръшлян здание, което се намираше в задния двор на Комерческото училище, закрито от любопитните погледи от стари борове и брези. Разполагахме с Оник със стая с две легла, не особено светла и широка, с изглед естествено на север, към задния зид на училището (хубавите стаи с южно изложение ги бяха взели учениците от последните курсове, ония, дето вече се бръснеха, а на нас, „зайците“, бяха раздали това, което е останало, така е навсякъде по света и ние не роптаехме). Зиме в стаичката беше доста приятно, като натъпчем печката с дърва. С една бутилка казанлъшка анасонлийка си бяхме спечелили благоразположението на огняря и той си затваряше очите, когато слизахме долу за отоплителен материал, всички стаи имаха право на два наръча дърва, а ние с Оник винаги носехме горе по четири, правехме го, разбира се, много хитро и предпазливо, за да не изложим добрия и вечно пиян пан Йожи. Особено уютно ставаше в стаята, когато пристигнеха колети от Казанлък и Пловдив. В това отношение майка ми действително се престараваше, та горнооряховски суджук ли не щеш, та градечка пастърма ли, та наденица ли, буркани със сливенски петмез, мъстеници и балсуджук, тахан-халва. И, разбира се, неизбежните три бутилки с пареща седемдесетградусова анасонлийка, бях успял да убедя баща си, че не я пием ние, а отваряме с нейна помощ сума ти затворени за учениците врати. Не зная дали вярваше, или се преструваше, че вярва, но пращаше, и то редовно. И тогава в нашата усойничка тясна стаичка настъпваше Великден, удряхме ключа на вратата и слагахме тигана с лютивата наденица на зачервената печка. С най-тържествен ритуал отваряхме запечатаната с восък бутилка, запалвахме папироси Дердерян екстра (от пловдивските колети) и само след час, прегърнати с Оник, вече пеехме с приглушени гласове (внасянето на алкохол в стаите беше абсолютно забранено):
Далеч от мойта бащиния, от мойто първо либе
в таз чуждата земя и радост ми не иде…
Не бяхме много прави, и в „таз чуждата земя“ идеше радост, щом пристигнеха колетите на мама и тате.
Иначе животът в училището и пансиона беше доста скучен. Нас, пансионерите, ни пущаха в града само в неделя, след закуската сутрин до шест часа вечерта. Какъв живот може да се живее в тези броени часове? На обед обикновено се отбивахме в бирарията „При свети Томаш“, изяждахме по два дебели кренвирша и изпивахме по една голяма халба бира, най-хубавата бира в Прага, и това ни беше целият „живот“. И да се запознаеш с някоя пражка по-игривичка мома, няма къде да я заведеш, особено зиме. Да отидем в някоя къща с „червен фенер“ ни беше срам и страх, още мустаци нямахме. А и едва ли щяха да ни пуснат, тези къщи работят само вечер.
В останалите дни — пълна заетост, главата си не можеш да вдигнеш от уроците и домашните. Освен сутрешните занимания, с нас, чужденците, следобед в пансиона се провеждаха курсове по чешки и официалния немски език, къде ще ти остане време за някакво удоволствие. Живеехме само като пристигнеха колетите. Пък и зимата, последната зима на деветнадесетия век, се случи зла, кучешка зима, нито дъжд, нито сняг, само една студена мъгла, а като се вдигне тя, почва да вали някаква от противна по-противна суграшица. Каква ти Златна Прага, всичко е посивяло, просто да ти прилошее от сивота и безнадеждност.
А сега да се върнем на Слави. Един декемврийски ден, тъмен и мрачен като преизподня, помня, че цялата сутрин учехме на електрическо осветление (Комерческото училище беше първото електрифицирано училище в Чешко), някой сякаш беше урочасал горкия Слави. Още в началото на първия час, имахме геометрия, даскалът, високоуважаваният пан Ото Кац, взе да прелиства тефтерчето си някъде към средата. „Да стане, вика, номер тринадесет!“ (На всичко отгоре на Ярослав се беше паднал и този фатален номер.) Измъква се той едвам-едвам от чина, все се приклещваше през корема, и съвсем смутен от това всъщност най-обикновено произшествие, се изправя пред черната дъска. И, разбира се, ни бъкел, апотема, тангента, сякаш ги чува за пръв път, като че ли вчера Оник не му ги е набивал в главата. Лепна му пан Ото „цвайката“ и Слави се върна като попарен на чина. Оник му вика: „Ама нали вчера ги разбра бе, Слави?“ Клати глава, нищо не може да обясни как и къде са излетели знанията му. Болест, да чукам на дърво! През следващия час даскалът по история пан Властимир Юрайда още невлязъл, и го сочи с дългата си показалка, с която биеше и по стриганите ни глави. „Я — казва — стани ти с фаталния си номер и ни разкажи за наследниците на Александра Македонски и за пропадането на неговата империя!“ На даскала Юрайда, фанатичен чешки патриот, това му беше любимата тема. В нея той влагаше особен подтекст, беше му много приятно да слуша как някоя многонационална империя от древността се разлага и пропада под тежестта на греховете на нейните управници. Излиза пак по същия начин наш Слави на дъската и уж историята му е любимият предмет, като си стои на чина, всичко знае, да ти е драго да го слушаш, а като се изправи под строгия поглед на пан Юрайда, и всичко му се изпарява от главата, остава само едно мъчително и жалко мънкане. През третия час му трясва „цвайка“ и учителят по чешки език и литература пан Марек, който иначе много обичаше Слави, беше стар ерген и също така дебел като него. Колкото и да се мъчеше пан Марек да изкара от Слави поне няколко свястни думи, нашият се беше вече така паникьосал, че и тук нищо не излезе. През последния час, сякаш в учителската стая се бяха наговорили, и даскалът по гимнастика, „соколът“ пан Франтишек Дуб, накара Слави да прави „коремното“ на лоста в гимнастическия салон. Тук не му лепнаха двойка, но му беше достатъчен смехът на съучениците. Отначало и ние с Оник се смяхме като другите, а пък после изведнъж ни стана безкрайно жал за него. Посъветвахме се, решихме, че в такъв злощастен ден Слави не бива да се изоставя сам и аз издебнах един момент, за да му кажа: „Слави, ела, ако искаш, днес да обядваш с нас в пансиона. Имаме колет от България.“ Слави беше още зашеметен от напразните усилия да прехвърли лоста и от саркастичните забележки на пан Дуб, който, вместо да го насърчи и успокои, взе, че го нарече „торбалан“ и „гащник“ (знаете колко са деликатни тези патриотарско настроени учители по гимнастика) и в първия момент като че ли не ме чу и не ме разбра. Повторих му поканата и той още повече се уплаши — какво щяла да каже майка му, ако закъснее в събота следобед, такова чудо още никога не се било случвало. „Ще я баламосаш нещо — рекох, — ще кажеш, че «соколът» Дуб те е оставил на допълнителни упражнения в гимнастическия салон.“ Това се видя убедително на Слави, нещо като мигновена радост светна в малките му очички и веднага след това помръкна: „Само че няма да се бавя, нали?“ „Абе ти ела, пък после ще видим.“
Едва изчакахме да свърши този иначе приятен за нас час, който единствено се помрачаваше от присъствието на пан Дуб, и щом звънна звънецът, хванахме под ръка омърлушения Слави — да не би пак да се разколебае — и го отведохме в пансиона. Оник се отби в столовата, за да каже на пан Биглер, завеждащия, че сме неразположени, имаме някакво разстройство и днес няма да се храним — да дадат нашето ядене на лакомника Ян Балоун от Ческе Будейовице (това момче, наш съученик, можеше да изяде пет порции само на обяд), а аз в това време забавлявах Слави, за да не му дам възможност да си спомни за страшната си майка-закрилница. След това се вмъкнахме в нашата стаичка, щракнахме ключа, запалихме веднага печката и само след половин час върху нея вече дигаше пара тиганът с ароматната и лютива казанлъшка наденица. Извадихме изпод леглото на Оник шишето с анасонлийката и трите крадени от столовата чаши, избърсахме ги от праха и наляхме от бистрата благоуханна течност. „Какво е, за бога, това?“ — попита Слави, като гледаше уплашено чашите. „Пийни, пък ще видиш!“ Слави вдигна чашата, като че ли пипаше змия, поднесе я бавно към носа си, помириса и веднага с явно отвращение я остави на масата. „Но аз не мога да пия това, това е алкохол! Мама ме е заклела никога да не употребявам тази отрова, този бич за човечеството.“ „Спокойно, Слави — казах аз, — ето сега аз ще пийна глътка от този бич и ще видиш, че нищо страшно няма да ми се случи. Напротив, ти сам ще се увериш след малко, че ще ми стане много весело и приятно и дори ще почна да пея. Моля те не оставяй чашата!“ Оник също го насърчи с поглед, а после отпи глътка и блажено се ухили. Слави продължи да ни гледа уплашено ту мен, ту Оник, ту заключената врата на стаята. Вероятно му се искаше да се махне от нашата изкусителна компания и да се завтече към полите на майка си. „Хайде, хайде! — завикахме ние. — После сам ще ни се молиш за още една.“ Тогава Слави най-после се престраши и отново взе чашата. После затвори очи, запуши носа си с двата пръста на свободната си ръка и съвсем, съвсем плахо отпи една глътка. „Урааа!“ — закрещяхме ние с Оник. Слави преглътна и се задави. Уплашихме се с Оник да не би пък да уморим човека и го заудряхме по гърба. След малко той дойде на себе си. „Ама — вика — как можете да туряте в устата си такава отрова?“ Разбрахме, че е безнадежден случай, турихме му да яде наденица (виж, тя въпреки лютивината му се хареса) и се заехме сами да си изпием ракията. По едно време поглеждаме към него, гледаме, и чинията, и чашата му празни, а очичките му святкат ли, святкат. Я го гледай, чеха му с чех! Че да му сипем още малко, та да се чукнем като хората. Той помисли, помисли, искаше сякаш да каже нещо, пък после махна с ръка — сипвай!
Сипахме му, сложихме му още наденица в чинията от повторно напълнения тиган и се чукнахме най-сетне, както подобава на братя славяни (в туй число и арменци). „Да сме живи и здрави! — каза Оник. — Напук на пан Дуб!“ Този път и Слави отпи с видимо удоволствие. „Видя ли, видя ли? — развикахме се ние и го запрегръщахме. — Това е казанлъшка анасонлийка, такова нещо пият само боговете.“
Слави изпи и втората чашка, сега вече без да си затваря очите и да си запушва носа. Изпи я, облиза устни и тогава стана чудото, за което аз винаги ще разказвам с благоговение и трепет, защото не е по-малко от лурдските чудеса. Нашият гост изведнъж се преобрази, кроткият и, прощавайте, малко тъп израз изчезна от лицето му, цялата му почти патологична срамежливост се пръждоса някъде по дяволите, в очите му заблестяха хитри и малко зли пламъчета и за пръв път, откак учехме заедно, го чухме да се смее. После взе думата и трябва да ви кажа, че до пет часа, когато му прилоша и стана нужда да го отнесем при майка му, не я даде на никой друг. Като че ли сега, в този един-единствен следобед той трябваше да изприкаже всичкото, което се бе насъбрало и затаило в сърцето му през целия първи учебен срок. Изведнъж се видя, че наш Слави е ужасно впечатлителен и наблюдателен човек, нищо, което беше станало в клас през това време, не бе убягнало от окото му и при това той го виждаше изключително откъм опаката, смешната му страна. Нямате представа как бе запомнил всичко глупаво, казано от нашите преподаватели, възпитатели и надзиратели, той ги имитираше всичките и в това отношение стоеше над всички професионални актьори, наши и чуждестранни, които съм имал щастието да срещна и слушам в по-нататъшния си живот. Освен това Слави бе напипал и всички слаби места на съучениците си, дори нашият български келепирджилък не бе избягнал от вниманието му и той и нас изимитира тъй, че се изтъркаляхме на пода от смях, макар че, правичката да си кажем, не ни беше чак толкова приятно, дето е разгадал всичките ни уж неразгадаеми ходове и малки хитрини, с които се стараехме да избиколим наредбите, да облекчим живота си в училището. Най-странното бе, че бе постигнал всичко това, правейки се абсолютно на ударен, едва ли не на идиот. Но както и да е, ние се радвахме на неговото чудесно преображение и бяхме горди, че всичко това не бе минало без българско участие, че именно нашата казанлъшка анасонлийка стоеше в дъното на този крайно знаменателен феномен. В разгара на тържеството, тъкмо когато Слави, изправен сред стаята, имитираше своя най-зъл враг измежду учителското тяло, „сокола“ пан Дуб, лицето му изведнъж се сгърчи, побледня и той се втурна и отвори прозореца. Все още не можеше да „носи“, горкият! Изчакахме го да се облекчи, после приведохме в ред външния му вид и като го хванахме под ръка, тръгнахме да го извеждаме от пансиона. Няма сега да разказвам как стана това, то е дълга, смешна, но съвсем отделна история. Ще кажа само, че никак не ни се удаде лесно това извеждане. В края на краищата успяхме да се доберем до благопристойната къща, в която обитаваше семейството, опряхме тялото о вратата, позвънихме и изчезнахме още преди да ни отворят. Оставаше само това — майката да види кои са подредили синчето й по този варварски начин.
По-късно, когато отново се събрахме на „тайна вечеря“, подсладена с анасонлийка, научихме от Слави подробности по това първо сблъскване на майката със суровата по-нататъшна действителност. Побъркана от безпокойство за сина си, след нашето позвъняване тя се спуснала като фурия към външната порта, отворила я с един замах и любимият син изведнъж се отпуснал в нейните прегръдки, като при това непрекъснато повтарял: „Коя сте вие, мила госпожице?“ Изплашена до смърт от този необикновен въпрос, майката помислила, че детето се е побъркало от тези постоянни двойки, които носело от училище напоследък. Мисълта, че може да е пил нещо и да е пиян, била последната, която можела да дойде до любещия й майчински мозък. Това било толкова чуждо за дотогавашния Слави, че тя нито за миг не се усъмнила в тази насока, която на нашите бащи и майки би хрумнала първа. Отвела с помощта на икономката своя бълнуващ син нагоре по стълбите, сложила го да си легне и последното, което чула от него, било една ужасна светотатствена чешка ругатня, която, то се знае, не разбрала, а когато икономката й я разтълкувала, отдала го на високата температура, която уж била обхванала сина й.
Три дни Слави не дойде на училище, махмурлукът у него все още траеше дълго. Донесе извинителна бележка от майка си и никой не се усъмни в нея. Животът в училището продължи да тече, както досега — щом го изпитваха, отново се уплиташе като пате в кълчища и само ние, които бяхме свидетели на онова декемврийско чудо, го поглеждахме с любопитство, а и с известен страх — дали пък целият оня чудесен следобед не ни се е присънил?
Не, не ни се беше присънил, в това се уверихме съвсем наскоро. Един понеделник рано сутринта, преди да започнем занятия, Слави се приближи кротко до мен и пак с мънкане и със сведен надолу поглед ме попита дали случайно не ни е останала малко от оная вълшебна течност. Рекох, че има, оставили сме за зорзаман, дето се казва. Очичките му веднага заблестяха. Нямаше как, изтичах до пансиона, пъхнах лимонаденото шише с анасонлийката в джоба си, върнах се, затворихме се в тоалетната, той гаврътна на един дъх съдържанието, беше около 150 грама, и звънецът за първия час зазвъня. Имахме история при пан Юрайда. Изправя се той зад катедрата, разтваря бележника си и както става винаги, в класната стая настъпва гробна тишина — кой ли ще е нещастникът, дето ще повлече крак за цялата седмица. И изведнъж гръм от ясно небе, чува се зад гърба ни гласът на нашия Слави, ама и помен няма от мънкане и запъване. „Пан Юрайда — вика, — бих желал — вика, — да ме изпитате, за да си поправя получената преди две седмици двойка!“ Пан Юрайда се вкамени на мястото си, не можеше да повярва на ушите си, дълго се взира през очилата дали наистина от устата на Слави излиза това наистина озадачаващо предложение. Най-сетне каза: „Ами заповядай, Ярослав! Само да не би после да се разкайваш, защото двойката не е най-малката оценка. Има и единица.“ Никакъв ефект от предупреждението, което при друг случай би смразило кръвта не само на Хашек, но и на всеки един от нас. Излезе Слави с твърда походка като войник и застана пред черната дъска с вирната глава. „Да почвам ли, пан Юрайда?“ „Почвай, почвай, мили Ярослав, но нали си спомняш какво ти казах…“ Урокът беше за убийството на Цезар от републиканците Касий и Брут. Леле, като се разприказва наш Слави, като забълва един огън срещу тираните не само от римско време, но и от последната половина на деветнадесетия век. Нито смях се чува в класа като друг път, нито някой смее да гъкне и да прекъсне пламенната тирада в защита на републиканската идея, на идеята за равенство и братство между хората. По едно време пан Юрайда, сам чешки патриот и заклет републиканец, взе да мърда неспокойно на стола си и да намества без нужда очилата си — позамириса му, изглежда, на имперска полиция, на арест и заточение в галицийските села. Слави говори почти цял час все така вдъхновено и, да си кажа направо, за пръв път, откак бяхме постъпили с Оник в Комерческото училище, не посрещнахме с обикновената радост биенето на звънеца. Не зная какво е говорил пан Юрайда в учителската стая, но в следващия час и пан Марек поиска да се увери с очите си в станалото чудо. Повика на дъската фаталния номер 13 и трябваше, смаян и завинаги покорен, да изслуша блестящата импровизация на Слави върху древногръцката комедиография и по-специално върху сатирата на Аристофан, Лукиан и Теофраст.
Хашек не ни каза как е приела грижливата му майка закрилница неговото коренно преображение, нито на какво го е отдала. Но тя вече не се вести из коридорите на училището, за да придружава и закриля своето любимо единствено синче.
Един ден след занятия — беше вече през пролетта на 1900 година — Слави дойде в нашата стая в пансиона и като размаха някакъв вестник, каза, че тази вечер той пък ще ни черпи. Бил послушал моя съвет (забравих да спомена досега, че по време на втората ни „тайна“ вечеря аз ей тъй, съвсем на шега му бях подхвърлил да вземе и да напише някоя от тези истории, дето, като пийне, така добре умее да ги разказва — той тогава се отнесе съвсем пренебрежително към предложението ми), бил надраскал нещичко и ето — то вече се появило на бял свят. Надникнахме в разтворения вестник — беше „Народни листи“ и там под заглавието „Ефрейторът Котерба“ съзряхме името на автора — Ярослав Хашек (още не си беше измислил нито един от многобройните псевдоними, с които по-късно започна да подписва своите фейлетони). Поздравихме го от сърце. „Видя ли, че те бива за писател-хуморист! — казах аз. — Само да не забравиш, като станеш прочут, че аз съм те открил.“ „Няма, няма — вика. — Абе тя ако не беше анасонлийката…“
Прочетохме фейлетона на глас, той малко ни поразочарова с Оник, когато Слави разказваше своите истории, те излизаха някак по-смешни от това, което бе написал. Но той ни обясни, че фейлетонът бил доста поокастрен и силно редактиран, за да му се придаде по-благопристоен вид. То си и личеше, бяха махнали всичко нецензурно и дразнещо добрия слух на бюргера. Но все пак — първа напечатана творба! И Слави се радваше като дете, макар че много го болеше за една съкратена фраза на немски „Das ist aber eine Hure sie will nicht mit mir schlafen“ (Ей, че курва, не иска да спи с мене!)
Както и да е, вечерта се измъкнахме през прозореца и направения от нас отвор на задния зид. Слави ни чакаше на ъгъла при фонтанчето на Лоретанския площад. Влязохме в бирарията „При стария вол“ и изпихме във вид на черно пиво целия бъдещ хонорар на автора. Прекарахме страшно забавно, тук научихме, че и без наша помощ Слави беше доста еволюирал в алкохолната наука. В бирарията вече го познаваха постоянните клиенти, бяха го дори кръстили „Веселия Шишко“, по време на престоя ни разни други пийнали шишковци пращаха на него и на нас, приятелите му, огромни халби с бира, а сам съдържателят пан Петишка, дебел запъхтян господин, бивш фелдфебел в австрийската армия, след като избърса ръцете си от бирената пяна, дойде лично да поздрави младия „пан писател“ за неговия фейлетон в „Народни листи“, добре ги бе наредил всичките ония шваби и тям подобни. Към полунощ си спомнихме, че ако не се приберем в пансиона, лошо ни чака. Пан Петишка извика файтон, натовариха ни на него, с нас дойде да ни придружи някакъв си пан Бретшнайдер, който не беше толкова пиян, колкото се правеше. (След това разбрахме, че бил таен агент на австрийската полиция, който отговарял за заведенията на Лоретанския площад, стана ни ясно, след като изключиха Слави от Комерческото училище, защо този прилепчив господин все се въртеше около младия „пан писател“, все нещо го разпитваше и преднамерено псуваше пред него Хабсбургите и „цялата им виенска аристократична паплач“ — това беше негов израз.) С помощта на този услужлив приятел криво-ляво прехвърлихме зида на задния двор (тайния вход така и не можахме да открием), постарахме се съвсем тихичко да се вмъкнем през отворения прозорец на нашия етаж, но все ни избиваше на песен. Никак не беше трудно на надзирателя пан Горачек да се събуди и да ни спипа. След като се отърва от нашите прегръдки и от опитите ни да го целунем, той ни затвори в стаята и я заключи отвън.
Последствията от всичко това не закъсняха. Викаха ни при директора, при самия недостижим, приличащ на свети Петър, пан Лудвиг Гангхофер, правиха ни цяло следствие, опитваха се да разберат кой ни е подучил да избягаме от пансиона, с каква цел и къде, в чие заведение се бяхме подредили така. Излъгахме, че в Прага са дошли наши роднини от България и просто се наложило да се измъкнем по нелегален начин, защото сме били сигурни, че строгият пан Горачек няма да ни разреши свиждането. Не ни повярваха, разбира се, но повече ние не признахме. Работата се свърши с едно наказание „мъмрене с последно предупреждение“. Хашек не го издадохме и този път той мина „метър“. Но скоро и той трябваше да изпие горчивата чаша. В дирекцията се получил донос срещу него, с приложен един от последните му фейлетони в „Карикатура“, фейлетон с доста прозирна антихабсбургска насоченост. Фейлетонът беше подписан с псевдоним, но казахме вече, че около младия „пан писател“ бяха започнали да се въртят твърде „сърдечни и любезни“ общителни хора от рода на споменатия пан Бретшнайдер.
Това се случи през пролетта на 1901 година и въпреки че Хашек бе станал най-изтъкнатият ученик и за него се застъпиха някакви влиятелни хора, роднини на горката му майка, директорският съвет го изключи завинаги от Комерческото училище. Разделихме се със сълзи на очи с нашия мил приятел, с когото през последните две години бяхме станали почти неразделни. Обещахме си да се виждаме из бирариите, на които Хашек бе станал вече постоянен клиент и обитател (той пишеше повечето от фейлетоните си там, на коляно, дето се казва, между халбите и винените бокали), а когато се върнем в България, да си пишем и, разбира се, да си пращаме от време на време колетчета във вид на плетени дамаджани — анасонлийката беше и си остана любимото питие на Ярослав, нещо като първата ученическа любов, която никога не се забравя.
Влиятелните познати помогнаха на Хашек веднага след изключването му да се назначи като дребен чиновник в пражката банка „Славия“, където чинно и почтено бе служил и покойният му баща. Но той и там не се задържа дълго, направил някакъв скандал, нарекъл помощник-управителя, немеца Вагнер, судетска свиня или нещо подобно и, разбира се, веднага бил изхвърлен от това достопочтено заведение, където винаги се говорело шепнешком и хората се обръщали един към друг само с „прелюбезни и премилостиви господине“.
Хашек ни разказа за всичко това при последното ни виждане в Прага, какво ти виждане, това беше един хубав двадесет и четири часов гуляй в „При чашата“, любимото заведение на младия писател, където съдържател беше пан Паливка, извънредно остроумен тип от Млада Болеслава (Хашек описа по-късно това заведение в „Приключенията на храбрия войник Швейк“, като промени съвсем малко фамилията на съдържателя, от пан Паливка стана пан Паливец). Този гуляй никога няма да се изтрие от паметта ми, тази нощ ние напердашихме любвеобилния пан Бретшнайдер, смачкахме му добре фасона, като се мотивирахме при последвалия полицейски разпит, че е псувал пред нас императора и ние не сме могли да сдържим патриотичните си чувства. Освен това, вече към три часа след полунощ, разпрегнахме два файтона пред заведението, яхнахме конете и препускахме в галоп чак до Карловия мост на Вълтава, където ни спипа полицейският патрул.
След това приключение нас с Оник за малко не ни изключиха от училището. Спаси ни това, че ни оставаха само два месеца до дипломирането и бяхме чужденци, и то славяни. Хашек се отърва с едномесечна условна присъда. Той не можеше вече да остане в Прага, много го бяха нарочили в участъците. Затуй напълни една раница с книги и дрехи, прибра всичките си хонорари (по това време пишеше като луд и печаташе къде ли не своите заядливи и жлъчни фейлетони: „Народни листи“, „Карикатура“, „Корпшива“, „Чехослован“, „Злата Прага“, „Право лиду“) и тръгна да обикаля пеша Австро-Унгарската империя. Изглежда, че тази обиколка е станала за него изключително полезна житейска школа. В малките селски и градски кръчмички (това ми го писа по-късно) той пил и беседвал със стотици и хиляди хора и от тях именно научил онези анекдоти, които влязоха в устата на добрия войник Швейк и неговите другари.
И представете си, този човек само преди три-четири години не можеше от срам и стеснителност да свърже две думи като хората. Каква сила се крие в нашенската казанлъшка анасонлийка!!!
През юни 1904 година, след като издържахме криво-ляво матурата, и ние с Оник завършихме Комерческото училище. Трябваше да се приберем в нашата мила Българийка, за да навлезем, както се казва, „в живота“. Е, завърнахме се, млади интелигенти с европейски бомбета и черни широки папийонки, владеещи перфектно по два чужди езика. Аз постъпих счетоводител при баща си, сбъдна се, значи, неговата лелеяна дълго мечта. Оник стана счетоводител при Дердерян и синове. Виждахме се чат-пат, спомняхме си за Златна Прага и за нашия мил „пан писател“ Слави. Два или три пъти в годината пишех на Хашек писма, в които му описвах живота си, всъщност нямаше какво много да се пише, провинциален живот, скука и на всичко отгоре безинтересна счетоводителска работа — цифри, цифри и само цифри. Той понякога отговаряше, писмата му бяха смешни, пишеше, че критиците не го признават, смятат го за писател от периферията, но пък и той не ги признава за критици, щом се занимават само с декадентите. Пишеше, че има и разправии с имперската цензура, а понякога и с полицията, и че напоследък се е обявил за „светата майчица анархия“ и сътрудничи на списанието „Комуна“, орган на пражките анархисти, но му се струва, че и тази работа е едно от неговите временни увлечения, като всичко в досегашния му бурен и безпътен живот. Понякога писмата ми се връщаха с надпис „Адресантът неизвестен“ или „Адресантът не живее вече на посочения адрес“. По това съдех, че Хашек продължава скитничеството си, не се задържа на определена работа, предпочита оскъдната в материално отношение, но свободна духом артистичност. Да си кажа правичката, искрено му завиждах, но, свързан с десетки семейни и служебни нишки, не смеех, просто нямах сили да последвам примера му. По онова време и у мен се бе разгоряла искрата на хумористичното творчество, чувствувах, че и аз имам да кажа важни неща на народа си, но още се стеснявах, пишех тайно, нищо не публикувах, а и счетоводителската ми работа ми даваше малки възможности в това отношение.
Към 1908 година и в моя живот настъпи така дълго желаната промяна. Почина от гръдна жаба, бог да го прости, баща ми и аз, като пряк наследник, трябваше да поема създаденото от него предприятие. Тогава именно изведнъж реших, че не бива да си слагам тези окови, които ми се струваха вековечни. Предадох фабриката и цялото ръководство на най-големия зет (той това и чакаше), махнах се от счетоводната работа, прибрах багажа си (бомбета и папийонки) и с една доста прилична месечна рента заминах за София. Наех си квартира в центъра, на улица „Сан Стефано“, и някак бързо и неусетно се включих в редовете на тогавашната софийска „бохема“. Отново се събрах с Оник, който беше вече станал управител на софийската кантора на Дердеряновци. Оник проявяваше известни артистични наклонности, беше си създал връзки с някои артисти от Народния театър, снабдяваше ги с луксозни цигари (кой у нас не обича муфтата) и покрай артистите се запознахме и с някои от най-нашумелите тогавашни млади поети от кръга на Подвързачов. Той пък работеше в някаква винарска кантора на площад „Бански“, и, каква ирония на съдбата! — също беше счетоводител. Поетите, на които беше всепризнат духовен водач — Дебелянов, Лилиев, Стоянов, Райчев, — бяха все мои връстници и трябва да кажа, че след казанлъшката скука и обивателщина покрай тях попаднах в самия водовъртеж на най-новата българска литература. Започнах да публикувам и аз в „Българан“ и „Оса“, започнаха и мен да показват с пръст в кръчми и кафенета. Блажени и щастливи времена! Времена на възторзи от успехите на приятелите и на покруса от собствените несъвършени първи стъпки. Но за това друг път.
През пролетта на 1908 година пристигна писмо от Хашек, с което ме уведомяваше, че през май-юни същата година ще направи едно пътешествие с параход по Дунава и вероятно ще слезе по за ден-два в нашите пристанища Свищов и Русчук. Веднага съобщих приятната новина на Оник и двамата решихме да устроим на Слави небивало посрещане. Като наближи датата на пристигането, писах на зетьовете и те ми пратиха две големи дамаджани с анасонлийка и един солиден колет със суджук и наденица. Оник осигури цигарите. Натоварени с всичко това, отидохме в Свищов и наехме за цяла нощ двете крайни сепарета на тогавашния свищовски ресторант „Роял“, спазарихме една банда влашки цигани, майстори на цигулката и кларнето, зачакахме появата на вапора. Беше, струва ми се, 18 май, в разгара на пролетта, която тук, край Дунава, е особено пищна. Параходът пристигна към пет часа следобед. Познахме веднага Слави на горната палуба, не беше се много променил, същият весел дебелак с дълга рошава коса, сега обаче си беше пуснал и една рижава брада, с която страшно приличаше на разхайтения английски крал Хенрих VIII. Прегърнахме се, заведохме го до хотела да си остави багажа, след туй с файтона, който ни доведе до пристанището, каран от един хубавец черкезин, го разведохме из града. Показахме му църквата, строена от Фичето, и хубавите къщи с железните балкони, в които живееха тежките свищовски търговци и от прозорците на които надничаха хубавичките им дъщери. В една от тези къщи се бе родил и нашият незабравим Алеко. Слави харесваше всичко, мило му беше лично да види страната, за която толкова му бяхме говорили на нашите „тайни“ вечери, съжаляваше само, че няма време да отиде до Казанлък и Пловдив, с които му бяхме проглушили ушите. И той бързаше да ни уведоми за всичко, което му се бе случило в годините на раздялата. Пишел много, печатали го във всички вестници и списания, но напоследък започнал да се ограничава със сътрудничество само на лявата преса. Знаели го вече из цялата страна. „Повече със скандалите обаче съм се прочул — каза ни с малко крива усмивка, — отколкото с писанията си. На еснафа скандали му дай!“ Критиката все още не му обръщала внимание, един от най-видните критици, водачът на символистите в Прага, дори му предрекъл, че никога няма да се домогне до истинската литература, завинаги ще си остане в нейното преддверие. Може пък да бил прав, с хумор и сатира мъчно се достигат върховете, пък и да ги достигнеш, кой ще ти го признае.
Престраших се и му разказах за моите първи опити в хумористиката. Той остана доста изненадан, че и аз съм се отдал на тоя труден занаят, но все пак ме насърчи — не е келепир наистина, неприятна работа е, особено когато се разправяш с реакционери, консерватори и търгаши, които все ти търсят и много често ти намират цаката, но все пак е по-добре от счетоводителството. А най-хубавото било, че съм се отказал от фабрикантството, което рано или късно щяло да ме отведе в лагера на реакцията. Попитах го дали да не се ориентирам и аз към анархията. Казах, че съм се запознал с един анархист, много интересен човек, участник в Преображенското въстание и Странджанската комуна, Мишел Герджиков, и той твърде много ми влияе, почти съм готов да навлека черната анархистична рубашка. Но Слави за моя най-голяма изненада не одобри тоя замисъл, сам преминал през анархията, той започнал да се разочарова от това движение, то не водело доникъде и дори австроунгарската полиция започнала да използува някои видни анархисти за своите нужди, а също така да субсидира анархистки организации. Това вече говорело много.
След като привършихме сериозните разговори, дадохме думата на циганите, а ние се заехме с анасонлийката, към която Слави не беше изгубил интерес, не беше забравил, че всъщност от ония три чашки, изпити тайно в пансионерската ни стаичка, беше започнало коренното му преобразяване като личност. Гуляят се разгоря с пълна сила към полунощ, към нас се присъединиха и няколко млади представители на местната свищовска „бохема“: учители и учителки от търговското училище, офицери. С един от тези офицери Слави едва ли не се сби, оказа се сляп привърженик на Фердинанда. Изхвърлихме го с общи усилия от локала, той дълго псува навън, докато най-после падна край дървената ограда на градината, където веднага захърка. Слави трябваше рано сутринта да продължи пътя си с парахода до Русчук. Не ни се разделяше с него, затуй купихме и ние билети и като взехме циганите и част от свищовските бохеми, качихме се на вапора и продължихме гуляя, като по пътя, някъде към устието на Янтра, хвърлихме в реката кореспондента на някакъв прусашки берлински вестник, дошъл да отразява събитията в Турция (казах, че всичко това ставаше през 1908 година, в навечерието на младо-турската революция). Този кореспондент взе да оправдава действията на Абдул Хамид и македонските кланета и да говори против младотурците. След като се окъпа добре в хладните дунавски води и му премина султанския ентусиазъм, извадихме го, намерихме му един кат сухи дрехи, но повече не го приехме в развеселената ни компания. Между впрочем анасонлийката отдавна се бе свършила, сега пиехме донесена от свищовлиите ракия, хубава наистина и крепка, но къде ще ти се равнява с казанлъшката анасонлийка! В Русчук не можахме да разгледаме града, веднага се вмъкнахме в елитния локал „Империал“ (какви само гръмки имена носеха нашите ресторанти, кръчми и шантани, докато пражките си бяха простичко „При вола“, „При двете котки“, „При черния кон“, „При чашата“). Но и гръмкото име не попречи на отново развихрилия се гуляй. Тук пък пердашихме един известен русенски търговец, който си позволи да хули арменците. За малко не му счупихме главата, спаси го лично русенският градоначалник, но и той, като разбра защо го бием, насърчи похвалните ни усилия, само ни напомни, че господинът е влиятелен местен нотабил и все пак не било редно да го доубиваме.
Така весело и нелишено от бурни събития премина тази наша последна среща с милия приятел от ученическите години. Разделихме се с прегръдки и плач на силистренското пристанище. Параходът със Слави замина за Делтата, последният му пункт беше руското пристанище Рени. Ако имахме паспорти, и ние щяхме да придружим Слави дотам, но не бяхме се сетили да уредим този въпрос предварително и трябваше да преустановим запоя. Гледахме как вапорът отнася Слави в утринната дунавска пролетна мъгла и не предполагахме, че го виждаме за последен път.
Четири години след това започнаха войните. В Първата световна война бяхме уж съюзници с Австро-Унгария, но не даде бог да се срещнем със Слави. Пък и къде да се срещнем, война е, ние на южния фронт срещу англо-френците, Слави на Галицийския срещу руснаците. След войната подразбрахме от познати, че Слави още в 1916 година заедно с група чешки и словашки войници се предал на русите и влязъл в състава на Чешкия легион под водачеството на Масарик. Но и това не го задоволило и когато избухнала Октомврийската революция, се присъединил към болшевиките и бил дори осъден на смърт от ръководството на легиона, което пък застанало на страната на белите.
Много по-късно научихме, че Хашек се върнал в Чехословашката република, създадена след войната, чак в 1921 година. Всичките ни усилия да се сдобием с адреса му останаха обаче напразни. Времената бяха тревожни, неспокойни, Чехословашката република бе влязла в състава на Малката Антанта, враждебно настроена към нас, връзките, дори и пощенските, бяха трудни, новини идваха рядко. Доколкото можахме, подразбрахме, че Хашек играе важна роля в средите на болшевизираната интелигенция, че пише фейлетони и памфлети в „Руде право“, и толкоз. Че е започнал да пише голям роман с главен герой простия войник Швейк научихме чак след смъртта му: Чехословашките буржоазни вестници съобщиха съвсем накратко за нея — умрял на 3 януари 1923 година. Не можал да додиктува края на романа си.
А като си помисля как се веселихме ние с Оник точно по това време с приятели и хубави приятелки! Слави умира, а ние надигаме чашите с анасонлийката, държим речи, разправяме вицове… Но де да знае човек!… Абе усетих аз точно на трети сутринта, че нещо ме пристяга в гърдите, като че ли някой е седнал отгоре ми и се опитва да ме удуши, но сигурно съм го отдал на прекаленото количество изпита ракия и вино. Пък и не е редно атеист човек да се отдава на мистика и телепатия. Но все пак нещо усетих… Умирал е Слави… Голям, велик човек беше той, нищо че го наричаха пияница и скандалджия. Пък и да е пил, какво от това? И аз не падам по-долу. Пък и аз ще оставя някаква следа в българската култура.
С Марк Твен, великия американски хуморист и сатирик, се запознах при извънредно странни обстоятелства. Запознанството бе бегло, трая само половин час, диалогът, който се поведе, всъщност не беше диалог, говореше само Марк Твен, а аз мълчах, простете, като пън. Но и това е достатъчно тази среща да има огромни последствия за развитието ми като личност и писател.
Трябва веднага да отбележа, че нашата среща е направила силно впечатление не само на мен, но и на Марк Твен. В своя къс разказ „Как ме подведоха в Ню Арк“ той не без вълнение описва това свое първо съприкосновение с моята личност. Разбира се, както се полага, прибавил е и твърде много художествена измислица. Когато се срещнахме, аз бях млад човек на около двадесетина години, а той ме е представил като някакво старче, кандидат за гроба. Запозна ни моят чичо Михаил Колони, дългогодишен емигрант в Париж, по онова време вече улегнал възрастен човек, а в разказа на Твен чичо ми се е превърнал в млад джентълмен, племенник на старчето, тоест мой племенник, който при това играе по волята на писателя твърде неблаговидна роля. Мястото на действието е пренесено от Париж, където действително стана срещата, в малкото американско градче Ню Арк (сега то се е сляло с гиганта Ню Йорк). Великият писател си е позволил и още една волност — разказът му е публикуван в 1872 година, а срещата в Париж стана двадесет и три години по-късно, по време на околосветското му турне с публични хумористични четения. Както виждате, доста неточности и волности, но аз не се сърдя за тях, гениите трябва да бъдем снизходителни и да им прощаваме прищевките.
А иначе в разказа с малки изменения се говори точно това, което всъщност и стана. Ще си позволя да цитирам част от него, а пък после ще разкажа и моите впечатления от същата среща. Всичко това вероятно ще представлява интерес и за науката, един психолог например, който се занимава с научната страна на писателския труд, би извлякъл ценни изводи за това, как двама надарени люде възприемат по съвсем различен начин една и съща даденост от живота.
Пристъпвам към самия цитат:
„Вие може би си спомняте, че не много отдавна изнесох лекция пред млади хора, членове на някакво общество. Преди началото на лекцията разговарях с един от упоменатите млади джентълмени и той ми каза, че има чичо, който неизвестно по каква причина е изгубил способността си да чувствува каквото и да било. И със сълзи на очи този млад човек ми каза:
— Ах, ако бих могъл поне един път да видя как той се смее! Ах, ако бих могъл да видя как плаче!
Бях трогнат. Не мога да остана равнодушен пред чуждата болка.
Казах:
— Доведете вашия чичо на моята лекция. Аз ще го размърдам. Ще направя това заради вас.
— Ох, ако би могло да го сторите, цялото наше семейство ще се моли за вас — ние така го обичаме! Ах, благодетелю, нима вие наистина ще го накарате да се засмее? Нима ще предизвикате живителни сълзи на неговите изсушени от старостта скули?
Бях трогнат до дълбочината на душата си. Казах:
— Сине мой, доведете вашия старичок. Приготвил съм за тази лекция такива анекдоти, че ако в него е останала капчица смях, той ще се смее. Ако те не достигнат целта, то имам и други — и там вече той или ще заплаче, или ще умре, нищо друго няма да му остане.
Младият човек ме благослови, просълзи се и ме прегърна, а после побягна за своя чичо. Той нареди стареца на най-видното място, на втория ред, и аз започнах да го обработвам. Отначало пуснах в ход по-леки вицове, после по-тежки; изрешетих го просто с вицове, изстрелвах в него стари брадати анекдоти и без да жаля пипера, го посипвах с нови, още топли, току-що измислени; вдъхнових се и се стараех с пот на лицето, до пълно прехрипване, до побесняване, до ярост — но нито един път не пронизах стареца, не постигнах нито усмивка, нито сълзи. Просто нищо. Ни признак на усмивка, ни следа от сълзи. Бях изумен. Накрая привърших лекцията с един последен вопъл на отчаяние, пуснах му един анекдот със свръхестествена сила и потресаващо въздействие. После се отпуснах на стола, съвсем объркан и обезсилен.
Председателят на обществото дойде до мен, избърса главата ми с влажна кърпа и каза:
— Но какво ви стана накрая?
Отговорих:
— Стараех се да разсмея ей онова магаре на втория ред.
Той каза:
— Тогава сте си изгубили напразно времето: той е глух и ням и при това сляп като прилеп!“
В последната фраза отново се е намесила художествената измислица, на която Марк Твен бе такъв всепризнат майстор. По онова време аз наистина бях глухоням, но сляп никога не съм бил, това може да се потвърди от всички мои връстници, приятели и роднини. Наистина в творчеството ми се прокрадва тук-таме житейска слепота, но тя няма биологически характер.
А що се отнася до глухонемотата ми, и тя не беше от рождение. Това нещастие ме постигна, когато бях момче на 13 години (фатална възраст наистина!). Ето как стана всичко. Имахме в дъното на обширния ни сливенски двор (аз съм роден в Сливен в заможно патриархално семейство) една особено родовита попска круша. Дядо ми, абаджия, беше постоянно зает в дюкяна си, чичовците ми бяха хора гурбетчии (казах вече, че чичо Михаил беше емигрант в Париж), лелите ми бяха все бременни (гурбетчиите се връщаха всяка есен, колкото да направят белята) и не можеха да се катерят по дърветата. И станеше ли въпрос есен кой да обере крушата, погледите на всички, особено на баба ми Мика, се отправяха към мене. Пък и моя работа беше. По онова време бях палав и немирен, пъргав като невестулка, дай ми да пълзя по клони и покриви. Та и тоя октомври, беше през 1888 година, още щом нареди баба ми, грабнах кошницата и доде лелите ми мигнат, бях вече горе на върха на крушата на около седем-осем метра височина. Брах, каквото брах, понапълних кошницата и изведнъж гледам точно на върха на най-високия клон една огромна като глава на пеленаче круша, леко порозовяла откъм слънчевата страна. Понапънах се, но беше невъзможно да достигна привлекателния плод с късите си тогава ръце. Освен немирен, бях и амбициозно момче, закачих кошницата на един от по-долните клони и като съсредоточих цялата си сила, пъргавина и амбиция, започнах лека-полека да се придвижвам по застрашително тънкия най-висок клон. Изпокъсах си гащите и ризата, но нищо не ме спря. Най-сетне усетих хладината на плода на дланта си. И изведнъж… прас, крехките клончета, на които бях стъпил, се счупиха, аз се плъзнах надолу заедно с откъснатата круша, направих опит да се задържа, но ръката ми беше заета, и в състояние на истински ужас полетях към земята. При падането си спомням, че изкрещях с все сила, а като се пльоснах долу, веднага съм загубил съзнание. Свестих се в спалнята на родителите ми, над мен бяха надвесени лицата на баба ми, на майка ми и на петте ми лели, всичките загрижени и разплакани. Поисках да кажа нещо, но от устата ми излезе само едно бълбукане. Баба ми ме помилва по главата и каза нещо, но аз нищо не чух, само ужасен гледах как мърдат беззвучно устните й. Едва на другия ден, след още няколко опита да проговоря (излизаше само някакво мучене), съзнах, че съм онемял от ужаса при падането. Разбрах също, че освен дара слово, съм загубил и дара слух. Макар и рядко, случват се подобни трагедии. На тринадесет години заради една пиклива круша бях осъден на жалко и безсмислено, както ми се струваше тогава, съществование. Къде ли не ме водиха нашите — и на доктори, и на врачки, и на гадатели. Една туркиня ми гори въглен на пъпа, с какви ли не билки и отрови не ме поиха, водиха ме посред нощ на Арабовското аязмо, от Кушбунар пих вода цяла неделя, клаха курбан на свети Петър, та дано помогне на адаша си, не би и не би. Изостанах от училище, четях наистина книжки, но каква ти полза, когато нищо не можеш да изразиш с думи, не можеш да поспориш върху прочетеното, нито пък да чуеш какво казва контрагентът. В днешните дискусии това би било от полза за участника, но тогава, повярвайте ми, беше особено мъчително. А на всичко отгоре растях здрав и силен като бик, всичко друго ми беше на мястото и към останалите ми страдания след 16-годишната ми възраст се прибави и несподеленото увлечение към нежния пол. Какъв успех може да има пред дамите човек, който две думи не може да обели, една серенада не може да изпее. Времената тогава бяха други, романтични, жената не се задоволяваше само със секс, искаше внимание, духовна ласка, желаеше да й се рецитират стихове. За сегашните млади хора е лесно, стига да си вършиш другата работа, колкото по-малко говориш, толкова по-добре, никой не разбира колко си глупав. А тогава не беше така и аз все по-сериозно мислех да туря край на младия си несретен живот. Защо, виках си, да се мъча, а в същото време да терзая и близките си, майка ми просто на сянка беше заприличала заради мене. И тук се намеси чичо Михал. Той се върна от Париж, видя на какъв хал сме и аз, и родителите ми и ни съжали. Ще го закарам, вика, в Париж, голям град, много доктори, много болници, ще му търсим някакъв лек, още повече че болестта не е от рождение, а е от уплаха. Чул бил, че някакъв финландец ли, немец ли онемял от среща с мечка, били го уж излекували и след туй станал депутат в парламента, толкова се научил да говори. Речено-сторено. Майка ми се раздели с наниза от пендолири, подарен от дядо й още в турско, и с тез пари заедно с чичо Михал заминахме за тоз прочут Париж. Пристигнахме, помня, в неделя на 5 март 1895 година. Никакви доктори през този ден не работят. Настани ме чичо Михал в хотела, момичетата долу на ресепсиона едва ли не се просълзиха, като ми видяха дереджето. Нашите ме бяха докарали за Париж жакетче, сива жилетка, панталони по мерак, хубав, як, а пък мучи като магаре, как няма да заплачеш.
Тръгнахме следобеда да разглеждаме Париж. Разхождаме се покрай реката, Сена й викат, и гледаме по стените на десния бряг разлепени афиши. Чичо прочете един от тях: големият американски писател-хуморист Марк Твен щял да чете публично свои разкази и анекдоти в салона на Парижката политехника. Днес от седем часа вечерта. Чичо хич и не се подвоуми, нямаше какви да ги дъвчем в хотела тази вечер, нито можем да разговаряме, само си разменяме писмени бележки. Взе той два билета, повече за себе си ги взе, като бил в Париж, много бил чувал за тоя американски писател, бил голям веселяк, пък и за мен не било зле да го видя, може би съм щял да се поразсея (всичко това той ми го съобщи писмено). И аз му написах: „Добре — викам, — съгласен съм!“ Какво друго да му пиша, и на концерт да беше предложил да ме заведе, пак щях да кандисам — времето да минава. Пък и защо да крия, не ми беше съвсем безинтересно да видя със собствените си очи това нашумяло световно чудо. В нашия Сливен такова нещо едва ли ще дойде някога, най-много някой цирк да пристигне. Но циркът е едно, а Марк Твен съвсем друго, това и с тогавашния си прост акъл можех да го проумея.
Намерихме политехниката, влязохме в салона. Да ви кажа, че беше пълен, ще ви излъжа. Французинът не си дава парите за такива литературни четения и лекции. На него му дай песнички, канканец, па да излезе някой майчин и бащин и да му заразправя разни двусмислености… Настанихме се с чичо на втория ред, точно срещу катедрата на лектора (и в разказа на Марк Твен точно така е казано). В седем часа пунктум лекторът се появи, поклони се и застана зад катедрата. Да беше у нас, щеше да изчака да се напълни салонът, да се увери, че ще си вземе парите, а тоя, нали е американец, точен като часовник. Беше най-красивият мъж, който бях виждал дотогава. Целият облечен в бяло, тънък и висок, с буйна бяла коса като грива на лъв, с бели провиснали надолу мустаци. Всичко в него беше бяло, само вратовръзката му червена и всичко това правеше страшно впечатление, просто поразяваше зрителя — абе знаят тия американци да вземат акъла на публиката. Както и да е, изкашля се той, започна да говори и само след минута в залата избухна смях, аз не мога да го чуя, разбира се, но виждам разкривените лица на хората, сякаш някой ги гъделичка по петите.
И не зная какво хареса в мен този човек, но като втренчи погледа си в лицето ми, и до края не го вдигна. Сякаш за мене беше цялото четене, за мене беше бил толкоз път от Америка до тука.
И виждам, че нещо става с него, по едно време като че ли съвсем побесня, изпоти се целият. Хората наоколо ще се изтъркалят на пода от смях, а той гледа само мене, хай да му се не види макар! И аз започнах да се стеснявам заради него, виждам, че нещо го мъчи, ама какво е, американец човек, мож ли му разбра…
Измина час, час и нещо и най-после, след като даде, дето се вика, всичко от себе си, лекторът тръсна за последен път белите си къдри и се отпусна изнемощял на стола зад катедрата. И пак не сваля изумения си поглед от мене. Излезе един възрастен човек и взе да му бърше потта от лицето с влажна кърпа. Станахме с чичо и тръгнахме да си вървим. Чичо още се смееше, Марк Твен говорил на френски и чичо разбрал всичко. И тъкмо влизаме във фоайето, идва при нас някакъв млад господин, представя се на чичо и след няколко разменени думи ни повежда зад сцената. Влизаме в някаква стая и гледаме вътре, отпуснат на едно кресло, изнемощял напълно, сякаш е копал лозе, седи Марк Твен. Едва изчака чичо да му се представи и взе да говори бързо и възбудено, като сочеше мене — ай, дявол да го вземе, почнах да се плаша вече от тоз човек, какво толкова съм му влязъл в окото! Да не вземат пък да ме арестуват за нещо, знам ли ги такива светила накъде ще избият! И тогава взе думата чичо и почна да му обяснява нещо, ама съвсем смутено и пак гледайки към мен.
И тогава Марк Твен изведнъж се промени, умората му изчезна, скочи от креслото, засмя се с чудно хубава блага усмивка и пак стана оня красив и елегантен човек, какъвто се бе появил преди два часа зад катедрата. Взе да ме гледа милозливо и по едно време дори ме помилва по главата. След туй пак заговори на чичо, сложи си очилата, написа бързо нещо и му го подаде, после извади портфейла си, наброи цял куп зелени банкноти и ги побутна към чичо. Той не искаше да ги вземе, но Марк Твен просто му ги напъха в джоба насила.
Това ни беше цялата среща с великия писател. След три дни се качихме с чичо на един презокеански параход и заминахме за Ню Йорк. Там чичо се обади на лекаря, чийто адрес му дал Марк Твен, и оня ни прие в кабинета си без какъвто и да било ред. Ама да видите кабинет! Цял дворец, мама му стара! И апарати, апарати, да се побъркаш! Лекарят беше стар и твърде любезен, прегледа ме много внимателно, пипаше ме, сякаш съм от стъкло, и се боеше да не ме счупи, през лупи и микроскопи ме гледа, пъхна ме в три от апаратите, дълго говори с чичо, накара го да подпише нещо. А после се качихме по една безкрайна стълба чак на върха на зданието, викат му небостъргач и наистина покривът му е чак в облаците и тук изведнъж ме пъхнаха в някаква тясна тъмна стаичка и затвориха вратата. След секунда стаичката се размърда и полетя с все сила надолу. От ужас изкрещях и това не беше обикновеното ми мучене, ами нещо като отдавна забравеното „Олеле, мамо!“ Дори в обхваналия ме панически страх разбрах, че произнесох точно тези две думи.
Когато най-после тъмната стаичка спря и ме извадиха бездиханен от нея и когато, за да дойда на себе си, ми лепнаха два здрави шамара, о, чудо на чудесата, аз бях отново придобил скъпия божи дар слово.
На връщане с парахода чичо ми обясни цялата работа. След като бяхме влезли с него в стаята на Марк Твен, последният много възмутено и възбудено попитал що за безчувствено магаре съм, да ме вземели мътните, щом заради мен изразходвал целия си запас от хумор, а пък аз, магарето, нито веднъж не съм се засмял. Чичо обяснил как в действителност стоят нещата, че съм магаре, магаре съм, но имам и известно извинение, паднал съм навремето от круша и това е дало непредвидено тежки последствия. Тогава Марк Твен се трогнал до сълзи, дал му адреса на своя приятел, прочут нюйоркски лекар невролог, а също и достатъчно пари за път и за заплащане на лечението.
Така благодарение на великия писател и на случайността, която ме срещна с него, аз се отървах от страшния недъг и имах възможността, макар и много по-късно, също да стана изтъкнат негов колега. Отблагодарих му се за всичко това, като навсякъде, където седна и стана, тръбя, че той ми е любимият учител в хумора, а пък аз съм му любимият ученик.
А що се отнася до пътуването до Ню Йорк и до парите, пръснати за лечение (трябва да кажа, че приятелят на Марк Твен ни оскуба здравата), бихме могли да си ги спестим и да си купим кое-що от богатия парижки пазар. Вместо да ме спускат с асансьор (така се наричала черната стаичка), със същия успех бих могъл отново да се кача на попската круша в нашия двор и отново да падна оттам. Разбира се, като ме бутнат ненадейно.
Така де! Човек във всичко трябва да си прави сметката!
По онова време, няколко години преди Балканската война, аз, тогава едва дванадесетгодишно хлапе, се бях спуснал вече до дъното на своя млад живот, „на дне“, както беше модерно да се казва. Бях избягал от мизерната ни къщичка в Ючбунар, където вторият ми баща, побойник и пияница, ме тормозеше ежедневно, и се бях влял в шумната, пъстра, доста вулгарна, но и с някакво невероятно за наши дни вътрешно духовно сцепление (да не употребявам думата солидарност) тълпа на софийските „босяци“. И действително бях бос или с някакви двойно по-големи от крака ми калеври, бях се превърнал в истински Гаврош, по-късно Александър Жендов, чичо Слон, изобразяваше в своите карикатури стотици от нашего брата и под външния ни дрипав вид със свойственото си пролетарско проникновение беше схванал най-важното — нашия независим дух, остроумието и бойкостта, с които умеехме да защитим бедняшкото си достойнство. С каква ли не черна груба работа се заемах тогава нужда ради. Помня, че доста дълго време, почти две години, се занимавах с продажба на кибрит в големите софийски локали и бирарии. Старото огниво и кремъкът, с които нашите деди и бащи палеха лулите си и саморъчните си цигари, бяха вече на изчезване, изместени от последната рожба на тогавашната техническа революция — кибрита. В Костенец вече работеше първата ни кибритена фабрика, открита и ръководена от братята чехи, и кибритът беше станал неизбежен атрибут на елегантните господа, ония с папийонките и сламените капели на главите. Поради живостта на характера си, поради това, че умеех „сербез“ да отговарям на закачките на господата и на техните засукани дами, бях станал доста популярна фигура сред клиентелата на нощните софийски увеселителни заведения. Познаваха ме съдържатели на локали и кръчми, метрдотели, диригенти на тогавашните ресторантски „банди“, кокотки и сутеньори (тогава ги наричахме пезевенци), всички ми викаха „малкия кибритопродавач“ и понеже не ме бяха хванали в нито една кражба на вилици, ножове и чаши, не ме гонеха като много други мои събратя, а ме оставяха свободно да шаря между масите в салоните и градините, дори ме покровителствуваха и не ми пречеха на дребната търговия, с която все пак си изкарвах по някой и друг грош за хляб, сирене и чаша евтино вино (лошият пример на втория ми баща се бе оказал безсилен да ми внуши отвращение от алкохола, това истинско и, бих казал, единствено достъпно благо за босяка). Трябва да призная, че такова отвращение не можа да се породи у мене и на стари години, на върха на славата ми, дето се казва.
И ето един ден, май че беше през есента на 1909 година, влизам с таблата, на която си носех стоката — костенски кибрит, в ресторант „Батенберг“, срещу старата църква „Свети Георги“ (сега в двора на хотел „Балкан“). В този ресторант влизах за пръв път, обикновено търгувах в Градското казино, в кафене „България“, в „Панах“, и „Братя Петрови“, а този прочут ресторант, кой знае защо, го бях отминавал, макар че там дирижираше оркестъра един мой стар познат и благодетел, пан Франта от „Панах“. Първото нещо, което привлече вниманието ми (нали все си търсех клиенти), беше една кръгла маса вляво до големия френски прозорец с доста извехтяла плюшена завеса. Около нея бяха насядали шест-седем предимно брадати господа, които, това се виждаше още от вратата, коренно се различаваха от обикновените посетители на ресторанти, главно чорбаджийски синчета, парвенюта и новобогаташи. В тия имаше нещо по̀ така… как да го обясня… нещо, дето те привличаше веднага… благородство ли, що ли — трудно ми беше тогава да си служа с такива купешки думи. Запътих се натам, с босяшкия си инстинкт схващах, че тук голяма търговия не може да се направи, но все пак неудържимо се носех към тази именно маса. „Я, малкият кибритопродавач! — позна ме единият от господата, когото бях срещал и в други ресторанти, келнерите му викаха господин Гюро (писателят Георги Райчев — б.м.). — Сядай при нас бе, младеж! Бай Митьо — обърна се той към най-главния от компанията, който стоеше в центъра точно под прозореца, брадат хубавец с дълга руса коса, широкополата му шапка беше небрежно захвърлена до него на масата, — да го поканим, а? Много интересен Гаврош…“ (Тогава за пръв път чух това прозвище, бях напуснал училище още от второ отделение на началното училище, бях почти забравил да чета и пиша и нямах хабер от литература и литературни герои, но думата беше звучна и ми хареса. „Ами щом ти прави удоволствие, покани го, Гюро! — каза басово човекът, когото нарекоха бай Митьо (поетът Димитър Подвързачов — б.м.). — Може пък един ден и той да ни стане събрат, ако не по перо, то поне по пиене. Сръбваш ли си винце бе, Гаврош?“ „Охо!“ — подсвирнах аз и без да чакам повторна покана, се настаних на единствения свободен стол, като оставих таблата с кибрита на пода. „Я го гледай какъв е чевръст!“ — каза човекът отдясно, малко пълен, с разтегната вратовръзка, също брадат, но под брадата, червеникава на цвят, личеше, че е съвсем млад и с такива едни присвити от смях добри очи, че чак се захласнах, като го гледах.
И защо ме гледаш тъй, Гаврош?
Добър ли ти се виждам
или лош?
— издекламира изведнъж той, като заби показалеца си в корема ми. „Какъв ти лош — казах аз смело (търговията по ресторантите ме бе научила да не се стеснявам от възрастните). — Много добър си даже.“ „Много добър поет или много добър човек? — попита господин Гюро. — Ха да видим сега как ще те класифицира, Димчо?“ „Че какво е пък това поет?“ — изтърсих аз с цялата си тогавашна гаменска наивност. „Не си ли ходил на училище, не си ли чел дядо Вазов?“ — попита ме брадатият съсед, като ме гледаше с добра и малко тъжна усмивка. „Чел съм, ама съм забравил — казах аз и за пръв път в живота си се зачервих от срам. — А пък тоя дядо Вазов не е ли един с капела. В кафене «България» ходи… по три кутии кибрит си купува наведнъж…“
Всички на масата се засмяха, а червенобрадият ме притегли към себе си и ме прегърна. „Този, който те прегръща сега, момче, скоро ще стане един от най-добрите, но непризнати български поети. Да помниш и да разказваш един ден, че те е прегръщал самият Димчо Дебелянов с псевдоним Амер. И да научиш едно стихотворение от него. Ей тук имам едно… последното…“ — той бръкна в джоба си, извади един смачкан лист от тетрадка и ми го подаде. „Мисли в мъглата… — засричах аз и все повече се засрамвах от своята полуграмотност. — На пет-шест раз… разкрача ед… едвам се дървета, здания съ… съзи…“ „Хайде, хайде не се мъчи! — прекъсна ме непризнатият поет Дебелянов. — Пък и това стихотворение не струва кой знае колко. Хуморист, братле, аз едва ли ще стана някога, друг ми е натюрелът…“ На това място той изведнъж прекъсна мисълта си и се загледа някак втренчено в мене, прониза ме просто с присвитите си очи. После изведнъж каза: „Но затова пък ти, братле, един ден, като оставиш кибритената търговия и се пообразоваш малко, ще станеш може би един от най-добрите хумористи на България. Като оня старец там, Бащата!“ И той посочи брадатия рус красавец под прозореца.
Не зная какво ми стана след тези думи, но се наведох, взех една пачка кибрити и я пъхнах в джоба на този, както ми се стори тогава, истински пророк. Колкото и да се силеше да ми заплати подаръка с една солидна банкнота, не я приех. Най-после Бащата, бай Митьо, му каза да ме остави на мира и взе, че изкупи цялата ми останала стока. Такъв голям алъш-вериш не бях правил през цялата си кибритена кариера.
Ето защо тази моя първа и — уви! — последна среща с най-нежния български поет Димчо Дебелянов никога няма да се изтрие от паметта ми. Още същата зима се амбицирах, научих се отново да чета, без да се запъвам, научих повечето от стихотворенията му наизуст, а много по-късно, вече след смъртта му на фронта, взех, че наистина станах един от най-добрите хумористи на страната, както той беше предсказал. Но в истински грамотен човек така и не можах да се превърна. В някогашна буржоазна България не издаваха дипломи на такива бивши босяци като мене. И едва след… Но това е друга история.
Изпитвам потребност да кажа на читателите няколко встъпителни думи, преди да премина към публикуването на тази кореспонденция, пролежала почти седемдесет години в личния ми архив. С Николай Михайлов (Лилиев той стана по-късно) се познавахме още като ученици в Старозагорската мъжка гимназия. И двамата обичахме да четем българска и чужда литература, а четенето на поезия с течение на годините се превърна у нас в истинска страст.
И тази именно страст ни сближи още като момчета, макар че Николай беше две години по-голям от мене. Потребността от общуване, от размяна на мисли и чувства продължи и след като житейските обстоятелства наложиха да се разделим за твърде продължително време: той замина за Свищов, за да следва в тамошното Търговско училище, а аз по някаква странна случайност се озовах в Париж, „мечтания град“, културната столица на света по онова време. Дължа едно обяснение: държах досега тази скъпа за мен кореспонденция далеч от очите на читателя преди всичко по съображения от етичен характер — в нея по един или друг повод се засягаха живи лица, предимно писатели, много от които стояха твърде високо в йерархическата стълбица на Съюза. Днес лицата, за които стана дума по-горе, са пенсионирани, а една част вече не са между живите, така че кореспонденцията може да се публикува, без това да навлече някакви неприятни последици върху мен. С тази необходима уговорка смятам да премина към самите писма: те са четири на брой и аз ще ги поднеса на читателското внимание по хронологичен ред, по датите на написването им.
Долна баня, Софийско, фабрика „Ибър“, до господина Николая Михайлова, счетоводител във фабриката
Мили, мили Николай, Получих картата, с която ми пишеш за новата си служба в Долна баня и ми даваш адреса си. Имам някакво смътно понятие от тази Долна баня, не беше ли онова китно селце в полите на Великата рилска пустиня, през която преминахме по време на нашата ученическа екскурзия на път за Чамкория. Май че беше съвсем близо до гара Костенец, в чийто бюфет за пръв път опитахме отровата, наречена алкохол. Ти се отврати тогава завинаги от нея, но аз… Впрочем какво ли те занимавам с тези далечни спомени. Какво да се прави — тук, в този Париж, сам, без близки приятели, аз все повече затъвам в меланхолична носталгия по нашата България, по милата Заара, по лицата, които ми бяха и продължават да ми бъдат скъпи. Няколко думи про домо суа — уча френския (доста трудно междувпрочем, някога в гимназията се чудех как да баламосам горкия мосю Антоан Гочев, той е преподавал и на тебе, а сега си бия тук главата за прозяпаните часове, дни и години). А все още не съм си намерил някоя „учителка“, с която ученето ще се превърне в удоволствие. За това се искат пари, франкове, мили Коля, а тъкмо тук е слабото място на нашего брата българина. С десет златни франка на месец, толкова отпуска старият, какво по-напред: квартира ли, храна ли, любов ли? И знаеш ли, все повече ти завиждам, ето намерил си си работа в един райски кът, квартирата ти е пълна с книги, с поезия, знаеш наизуст Балмонта и Брюсова, идват ти на гости такива хора, като господата д-р Кръстев и Вл. Василев (нямам честта да ги познавам лично и двамата, още един повод за завист!), спят у тебе и разговаряте, разговаряте, разговаряте по цяла нощ за любимите поети, за най-новите им стихове, а аз се скитам бледен и самин, пари за книги не се намират, сричам наум спомагателните глаголи (дали ще ги науча някога!?) и поне една сродна душица нямам, ако се изключат „красавиците на нощта“ по „La Madelaine“, с които разменям в късна доба по някоя дума за разтуха. За повече не набирам смелост, защото, както знаеш, тук всичко се заплаща. С останалите студенти българи и българки (те са една шепа хора) още не съм се сприятелил, знаеш ме какъв саможивец съм. Срещам се от време на време с една полякиня, младо, красиво като Диана момиче, което живее в същата стара сграда на рю „Вожирар“, само че в другия вход. От тези срещи би могло да излезе нещо, но тук портиерките са някакви чудовища — блюстителки на морала, особено пък когато няма с какво да заплатиш нарушението му. Надявам се някой път да издебна консиержката от входа на Баша (тази богиня се нарича Барбара Урбанска) да задреме и да се промъкна към втория етаж, свърталището на бедната Баша, която, изглежда, също е самотна. Но знаеш ме какъв съм саможивец и как умея да се справям с житейските несгоди. И за какво ли ти ги разправям всичките тези „прози“ с риск да ти доскучая и да мина в твоите очи като човек на материалната суета. Мили Коля, още веднъж ти завиждам за твоята скромна, изпълнена с мечти самота в Долна баня, за целия духовен прекрасен свят, в който си потънал, свят на поезия и нравствена чистота, които тук аз — уви! — нямам и едва ли ще мога да постигна. Париж.
3-го марта 1907 г.
З.Я. Още веднъж ти пиша адреса си, какъвто си разсеян, може би си го изгубил: Paris, rue Vogirare, No 12, madame Hèlène Rochfore, à monsieur Pierre Neznakomov.
Долна баня, фабрика „Ибър“, до господина Николая Михайлова, счетоводител.
Мили безподобний Николай,
Получих дългото ти писмо, с което ми съобщаваш за интересното си запознанство с младия начеващ поет Димчо Дебелянов, малко преди да замина за Монте Карло. Добре, че закъснях с един ден, та успях да го получа, иначе щеше да се чудиш защо не ти отговарям. Блазе ти, как успяваш ти така да уредиш живота си, та дори в Долна баня около теб да се завърти такава блестяща и талантлива компания. Завиждам ти искрено за тази твоя божия дарба. А какво да ти пиша за себе си, брате, скука вопиющая, безподобная скука! Ех, има и една малка промяна в живота ми, успях все пак да се промъкна край заспалата консиержка от съседния вход и да се добера до квартирата на Баша. Отначало бяхме страшно смутени и двамата, знаеш какъв саможивец съм, но после някак си нещата потръгнаха. От месец вече живеем заедно с това прелестно създание за ужас на тукашните квартални моралистки (това признание вероятно ще раздразни и твоя слух, свикнал с високонравственото и възвишеното, но такава е истината, дарагой, c’est la vèritè. Оказа се също, че Баша не е това бедно същество, за каквото го взех отначало с моята балканска непроникновеност — баща й, пан генерал граф Урбански, й изпраща всеки месец една солидна сума (боя се да ти съобща цифрата, за да не кажеш, че съм се продал за материалното благо), достатъчна, за да преживеят двама души в такъв скъп град като Париж, без да се лишават от нищо.
И ще ми простиш, Николай, това също ще подразни слуха ти, зная как държиш за почтеност в отношенията към всичко и към всички, но излъгах Баша, че и аз съм някакъв балкански барон, знаеш ги какви са поляците, луди са по аристократизъм, и за да имам лице пред това божествено създание, трябваше и аз да се поаристократя. Казах, че сме обеднели, разорили сме се, баща ми, старият барон Незнакомов, е бил човек непрактичен, комарджия и е проиграл всичките ни имения и семейни скъпоценности. На това се дължи госпожа овдовялата баронеса, майка ми, да не ми изпраща редовно рентата и аз да съм принуден, ща не ща, да прося от генералските пари. Баша ми вярва, тя ми вярва във всичко, знаеш как понякога леглото свързва сродните души (извинявай за грубия израз, но и това е vèritè), та ще те моля следващия път като ми пишеш, особено открита карта, не забравяй да прибавиш към името ми „драги бароне“ или нещо подобно, ти ще го съчиниш най-добре, „ваше сиятелство“ например. Отново те моля да ми простиш, неудобно ми е от тази лъжа, но направих я заради любовта, а всичко, което се прави в нейно име, може да бъде простено, нали, мили Коля? Особено пък от такъв деликатен човек като тебе. Сега ти пиша от Монте Карло. Решихме с Баша да изкараме лятото тук, пан генералът (изглежда щедър човек, истински шляхтич) изпрати достатъчно и за хотел, и за разни удоволствия, а остава малко и за казиното. Знаеш, Коля, аз започнах да опитвам късмета си на рулетката и колкото и да е странно за такъв един човек без късмет като мене, роден нещастник и страдалец, провървя ми — завчера спечелих 800 златни франка, цяло едно състояние за беден студент. Разбира се, не казах нищо на Баша за тази печалба, ако разбере, че и аз съм забогатял, може би ще ме разлюби, те са странни тези полски аристократки, искат да помагат на бедния и страдащия безкористно, умират си да състрадават и да гледат на тебе като на безпомощно и неприспособено към живота дете…
Аз май се разбъбрих повече за мен и за моите сиви и твърде далеч от възвишеното занимания. Как няма нищо общо това, което става тук, с вашия изпълнен с поезия, книги, философски спорове и необикновено приятелство живот в онази прелестна Долна баня. И тук, разбира се, има прелести. Монте Карло през лятото е вълшебен, пълно е с аристократи, долетели от всички кътчета на многострадалната ни Земя, само великите руски князе са седем души, да не говоря за английските лордове, които нямат чет, но в края на краищата всичко това страшно омръзва, всичко е суета сует и аз все повече узрявам за решението да зарежа всичко, да зарежа и Баша, която все повече ми дотяга с безсмислената си ревност (представи си, Николай, ревнува ме от една нещастна и самотна испанска маркиза, кой знае от кой вятър довлечена тук, в това гнездо на порока), и да долетя с крилата на носталгията при вас с милия Димчо, да се приютя в твоята малка стаичка, която, надявам се, вече се е освободила от зимната рилска влага, и да слушам, да слушам очаровано как вие двамата рецитирате Балмонта и Андрея Бели, Мореаса и Бодлера (другите вече съм започнал да ги позабравям). Аз, нещастникът, сам в самата Франция, пия, дето се казва, от самия извор, а още не съм намерил време да прочета нещо от този странен бард на злото, когото обожавахме в далечната, уж дива България. Видиш ли, Коля, колко странно е устроен човекът! Увлича се по далечните миражи, които веднага му омръзват, щом веднъж ги достигне. И това мое разсъждение май излезе скучно и евтино както всичко, което казвам и пиша напоследък, но ти ще ми простиш, не всеки може да бъде така талантлив като теб и да превръща в поезия всичко, до което се докосне. А пък аз на всичко отгоре вече пет месеца съм лишен от вашата другарска среда, която така добре ми влияеше.
8 юли 1907 г.
P.S. Пиши ми на адрес: Monte Carlo, hotel „Les deux anglais“, rue „Gambetta“ № 28, à m-r barone
Pierre Neznakomov
Ще ти бъда вечно признателен за тази малка лъжа, направена в името на любовта.
Стара Загора, улица „Славянска“ № 45, до господина Николая Лилиева, мобилизант в Българската армия
Дарагой Николайчик,
Получих картата ти, с която ми съобщаваш, че наборната комисия те е „одобрила“ за войник. Как ти завиждам, че ще участвуваш в славната бъдеща война за освобождението на нашите пъшкащи в робство македонски и тракийски братя! А че тя скоро ще избухне, това вече не е тайна за никого, то просто се носи във въздуха. Завиждам и на Димчо, и на Коста (Коста Кнауер — б.м.), и на Людмил. За съжаление аз съм прикован от службата си в нашето дипломатическо представителство в Лондон и въпреки всичките ми усилия да се върна и участвувам в „славний поход към Цариград“, няма да ме огрее — дипломатическите закони са като военните: няма мърдане, брате. Ще ми остане утехата, че мислено ще бъда с вас, научавайки от пресата за славните ви воински подвизи.
Какво да ти пиша за мене, Лондон през това лято е ужасен, скучен и нелеп, надменните англичани гледат на нас, балканците, като на някакви кюрди, вчера бях по работа във Форейн офис, лордът, който ме прие, не ми подаде дори ръка, сякаш се боеше да се допре до хора, които нямат синя кръв. С Баша скъсах отдавна, тя плака̀, тръшка̀ се, крещя, че ще се самоубие, ако се разделим. В края на краищата в Париж дойде лично генерал Урбански и си я прибра по живо, по здраво. Иначе тя с болната си психика, с патологичните си изблици на ревност щеше да попречи на дипломатическата ми кариера, която точно сега започва да обещава блестящи плодове (да не вярваш!). Но стига за мен, както виждаш, делничен, скучен живот, службащина, макар и облечена в луксозни одежди. Никакво време за четене, а още по-малко за писане. Бях пратил нещо за „Оса“, бай Митьо ми пише, че излязло и това е единственото нещо, което съм „сътворил“ през цялата година, която вероятно някой бъдещ критик ще нарече „тежката лондонска творческа криза на писателя“. И колко си по-добре ти, граждански мобилизираният, имаш толкова време да четеш и пишеш, името ти — Лилиев, вече не слиза от списанията, доколкото имам възможност да ги следя, и най-важното — отново си в родината след дългия парижки престой, докато аз… докога всъщност ще трае това мое изгнание, докога ще се скитам немил и недраг по тази пуста чужбина? Apropos, добре, че тук, в дипломатическото представителство, има и една дама, млада българка, служи като преводач и комай е единственият наш дипломатически чиновник — жена, симпатична и хубава, дама от сой, от Чомаковия род в Пловдив, роднина на придворната дама Петрова — Чомакова. Та с нея, като останем сами, си приказваме до насита на български, тя е чела твоите стихове, нали си бил учител в пловдивската девическа гимназия, знае ги наизуст, декламира прелестно и това като че ли е единствената ми радост и утеха в тези тежки и героични времена, които предстоят на родината ни (все пак война с вековния поробител, с една империя, която макар и „болен човек“, все пак има много по-големи икономически и военни ресурси от всичките дребни балкански държавици, взети заедно).
Дарагой Николайчик, cher Nikolà, време е вече да престана да ти дотягам със собствената си неудачная жизнь, и да ти пожелая приятно прекарване на военната служба, а щом войната избухне и — победна слава! Приеми поздрав и от Фани (Стефана Чомакова), която, смея да вярвам, един ден може да стане и госпожа Петър Незнакомова. Дай боже, дай боже, защото е действително свестен човек и доста добре обезпечена материално (това, разбира се, отново ще подразни слуха ти, свикнал да възприема преди всичко нежните призиви на музите).
Довиждане, млади войне! Прегръща те и те целува твоят Петя (Питър, така ме нарича Фани).
14 август 1912 г.
Лондон
P.S. Новият ми адрес е: Българско дипломатическо представителство, Марлоустрийт № 8. Пиши ми на него, по-сигурно е в тези несигурни времена.
Битоля, Щаб на III българска армия, до военния кореспондент г-н Николай Лилиев
Шер Николай,
Получих милата ти картичка от фронта, на който аз по силата на обстоятелствата — уви! — не съм. И как съжалявам, как съжалявам, милий, безподобний Коля, че пропускам поради неотложни дипломатически съображения и тази война и не мога и аз да дам своята дан за целокупното обединение на Отечеството ни. Винаги съм бил човек без късмет, и туйто! Вие почти всичките сте на фронта, ти, Людмил, Димчо, Коста, богомилът Николай, поддържате приятелството, виждате се чат-пат, доколкото военните условия позволяват. А кажи ми, моля те, какво да правя аз тук, в този скучен, безобразен Вашингтон, в тази шумна лудница, потиснат от все по-голямата омраза на американците към съюзниците (в това число и към нас, българите, макар че никой тук не знае бели ли сме, черни ли сме и къде точно се намираме — в Азия или в Африка). Антантата печели все повече привърженици тук и както вървят работите… Но нека не предричам, нека не сея съмнения и да смущавам бодрия ви воински дух.
Коля, какво става там наистина? Зная, че има… съображения, но ще можем ли още дълго да отразяваме натиска на англо-френците? Пиши ми, макар и с намеци. Щом разбирам вашата символическа поезия, ще съумея да разбера и тези намеци. Ти пък да не вземеш сега да се обидиш, това е приятелска задявка. Аз тук не пиша почти нищо освен малки хумористични дреболии. Така съм потънал в бюрокрация и хиляди глупави светски служебни задължения, а и жената, Фани, не желае повече да се занимавам с писане, това (sic!!!) ме излагало като дипломат. Може би съм забравил да ти съобщя, но на 4.XII.1915 г. веднага след обявяването на войната и след прехвърлянето ми в Щатите, аз взех, че се ожених за нея, малко прибързано наистина, но c’est la vèritè, самата горчива истина. На теб мога да го призная, не беше брак по любов, безкористната любов остана в България, в моя случай по-скоро се подчиних на дипломатическата традиция, която не гледа с особено добро око на ергените дипломати, които били лесна плячка на шпионажа. Та главно поради забраната на жената пописвам малко и тайно. Но трудно ще се откажа от старата красота, макар че в сравнение с вас изоставам, брат, страшно изоставам.
И тъй стоя си тук в канцеларията на представителството и каква ирония!… вместо пушка като теб, стискам американска автоматична писалка и пиша дипломатически донесения, които никой не чете, такова чувство имам. Ох, дано свърши най-после тази моя пуста прокуда в чужбина, да се върна и аз най-после на родна земя и да се заема напук на Фани с истинското си призвание. Апропо, „Барабан“ излиза ли още?
Драги Николай, ти ме беше помолил да ти изпратя последните стихове на Уитман. Изпълнявам молбата ти, но дали тази тъничка книжка, която не можах да прочета, ще стигне до теб в далечната Битоля, не зная. Океанът е пълен с германски подводници, те уж не торпелират американски кораби, но отде да знаеш, в калабалъка и това може да стане. Пак се разбъбрих много, от носталгията ще да е, но ти ми прости, самотен съм, брат, самотен съм.
Приятели ми казаха, че първата година на войната ти си прекарал като обикновен редник в окопите. Вярно ли е това, Коля? Ако е така, страшно ти завиждам, ами че ти освен прекрасен поет, значи си и храбър български воин. Кой не би си пожелал такава съдба!
Но да свършим с пожеланията! Прегръщам те братски, шер Никола̀, а ти от своя страна прегърни по същия начин и всички останали приятели, ако това е възможно, разбира се (все пак война е и тя, доколкото схващам между редовете на картичката ти, ставала все по-тр…).
Вечно твоя Петър (Незнакомов), Вашингтон, 7 септември 1916 г.
P.S. Добре е в тези смутни времена да ми пишеш на адреса на дипломатическото представителство, Линколн-авеню 18, Вашингтон.
От тази дата кореспонденцията ми с Лилиев и неговата група се прекъсна. Мисля, че за това носи и известна вина бившата ми жена Стефана Чомакова, лека й пръст. Но макар и малко на брой, като публикувам тези скъпи за мен писма, аз изпълнявам един дълг към българската литературна история и към собствената си съвест. Мисля, че те ще осветят с нова светлина някои страни от живота и творчеството на хора, от които не съм престанал да се възхищавам.
В самия разгар на Първата световна империалистическа война случи се така, че попаднах заедно с полка си — 11 Балкански пехотен полк — на позиция на Кожух планина по сегашната гръцко-югославска граница. Едва ли човек може да си представи по-противно и по-безутешно място от билото на тази напълно обезлесена планина, където с къртовски труд бяхме изкопали два, а някъде и три реда окопи. Ако главната съставка на това било е бил гранитът, то действително това е най-твърдата геологическа скална порода — не бяха ни излъгали даскалите по естествена история… И ето киснем ние на тази идиотска позиция, откак войната се затегна и от настъпателна премина в позиционна, сврели сме се като суеци в земята, доколкото това може да се нарече земя, изложени зиме на страшни студове и виелици, а лете на непоносима влага, от която за цял живот се хваща ревматизъм и ишиас. Отсреща ни, на петдесет до сто разкрача, също в гранита, но малко по-ниско от нас (там поне тук-таме се забелязва някакво бледо и невзрачно подобие на тревица) се е окопал английският гвардейски на Негово кралско височество уиндзорския принц пехотен полк. Само че ги няма ония наперени англичани с червените парадни куртки и калпаците от мечешка кожа, които сме виждали да държат караул пред вратите на Бъкингамския дворец. Отсреща са също такива изгнили от влага смачканаци като нас, само че в зелени защитни облекла. Има обаче една разлика, това трябва да го признаем, защото събуждаше неистова завист сред нас, англичаните са много по-добре въоръжени с минохвъргачки и огнепръскачки и най-важното, много по-добре по отношение на стомаха: та колбаси ли не щеш, та консерви ли, та шоколад ли, а и уиски им даваха по сто грама на ден, мамка им английска!
И тъй, стоим ние един срещу други зиме в сняг до гуша, а пролет и есен във вода до колене, тази Кожух планина, изглежда, беше най-мокрото място в Европа. Гледаме, в късна пролет долу в Солунското поле слънце грее, дървета цъфтят и зреят, хляб се пече, а при нас вали и вали, партенките си няма къде да просушим, ще изгнием, значи, и от бездънна скука, от долче фарниенте, само че без долче си хвърляме по някой куршум или по някоя бомба, колкото да се каже, че сме на война, колкото да успокоим слуха на високото началство, че то много държеше (и от наша, и от тяхна страна) да се воюва без пощада, до пълна победа.
Бях млад подпоручик, подпоручик Димитров Петър Димитров (Незнакомов станах много по-късно, тук и през ум ми не минаваше, че един ден ще се прехранвам от литературна дейност), бях завършил Школата за запасни офицери в Княжево през есента на 1916 година, произведоха ме чин офицерски кандидат, държаха ни — на цялото пушечно месо, предназначено за фронта — една генералска реч, пълна с гръмки прилагателни, и ни изпратиха кой на север в Румъния, кой на юг в Македония, а аз, какъвто съм късметлия, попаднах на връх Кожух планина, на кота 2091. И от година вече се стреляме с англичаните, а когато и за това ни домързи, разменяме си закачки, нашите момчета бяха научили няколко обидни английски думи и изрази, а и техните ни отвръщаха със същото, често ще чуеш от окопите им някоя нашенска попържня — мамка ви българска и така нататък…
Към средата на 17-та година у нас, в окопите, все по-често взе да се чувствува, че работите на съюзниците не отиват на добре. Дажбите намаляха, чорбата оредя, а ракия („спирт“, както й казвахме на грубия войнишки жаргон) взеха да дават само два пъти в месеца, и то обикновено пред акция, та затуй и не ни беше твърде сладка. И тогава кое за смях, кое от сербезлък, кое нужда ради, започнаха при нас едни особени „подвизи“. И в това отношение аз, буйна и лекомислена глава по онова време (сериозен човек и писател станах значително по-късно), трябва да кажа, че се отличих с пълна сила.
В какво се състояха тези „подвизи“?
Като използувахме някоя от бурните и дъждовни нощи, аз и още двама постоянни доброволци, един мераклия подофицер и едно редниче от Новозагорско, страшен шмекер, пропълзявахме по корем до английските окопи. В такова време дори и часовоят им дреме, свил се под непромокаемата пелерина (те с такива пелерини застъпваха на пост). Не употребявахме хладно оръжие, носехме само един дървен чук, от ония, дето чукат пържолите с тях, с него действуваше подофицерът Йолов, като цивилен бил касапин. Дотътрим се тихичко до окопа, ориентирахме се по каската на часовоя, па Йолов замахне и го цапардоса с все сила по „келя“. От такъв удар веднага изпадаш в нокаут. Понякога домъквахме „тялото“ на гости у нас (за „език“ началството разрешаваше по десетина дни отпуска във вътрешността, за такъв „език“ предсрочно и мен произведоха подпоручик), но тъй като това беше рискована работа, в повечето случаи се задоволявахме да пребъркаме торбата на часовоя (вършеше го шмекерът от новозагорско) и да се снабдим с консерви и превъзходен швейцарски шоколад. Моя грижа беше да установя къде е скрито плоското шише с уиски (когато застъпваха на пост, им даваха по едно такова шише, за да не замръзнат, имаха си хората — даваха, ние нямахме — вземахме, такава е диалектиката на нещата). В повечето случаи усилията ни, вършени винаги тайно или уж тайно от ротния, се увенчаваха с успех. Връщаме се, без дори да гръмне един изстрел, раздаваме консервите на момчетата от моя взвод, разделяме шоколада, а с уискито постъпвахме, трябва да призная, доста егоистично, не можеш да напоиш цял взвод с триста грама уиски. Ротният, капитан Халачев, така и не можа да разбере дълго време защо трети взвод се поддава на всеобщото униние рядко и е най-боеспособният от поделенията на ротата.
Обаче един ден всичко това ни излезе през носа. Идва една вечер заповед от Щаба на дивизията (това беше в навечерието на идиотската октомврийска офанзива, заповядана от Главното командуване по случай гостуването на кайзер Вилхелм II в България) — първа рота от втора дружина непременно да осигури „език“, за да могат поплювковците от щаба да се ориентират за силите и настроенията на противника. Капитан Халачев дори и не се замисли кого да натовари с изпълнението на тази рискована задача; имаме хора с опит, подпоручик Димитров се е специализирал по тази част, отпуск получи по тая линия, за орден е представен, кой друг може да изпълни по-достойно идиотската заповед. Добре, ама този път работата се случи малко по-особена. Англичаните, знаете, че са спецове по разузнаването, бяха подушили, изглежда, че нещо се готви от наша страна, ония кретени (за нас де), викат си, сигурно ще поискат да покажат на кайзера на какво са способни, царе са по престараването. И си бяха удвоили бдителността. Гледаме, току през 20–30 минути пускат ракети, а пък не дай си боже, като пълзиш нощно време, да те освети ракета, много по-лошо е от денем, през деня те виждат, ама и ти виждаш, а като те освети ракетата, си като сляп. Получих аз писмената заповед и събирам аверите, тъй и тъй, викам, момчета, този път работата не е до смях, може и да се мре, англо-френецът, викам, този път май не е оня заспал ахмак. Гледам — подофицерът Йолов и той провесил нос, само новозагорският шмекер Кондю сияе (то беше едно голямо пиянде), сърбят го ръчичките за шишенцето с вълшебната шотландска течност. Както и да е, приготвихме се ние за акцията, срещу заповед в писмена форма не се рита, и към нула нула три часа след полунощ (това е най-удобното време) запълзяхме към английските окопи. За да улеснят задачата ни и за да привлекат вниманието на противника в друга посока, в участъка на съседната рота загърмяха безразборно — такива лъжливи атаки доставят най-голямо удоволствие на нашего брата войника. Пълзим ние, но този път сърцата ни бият, та ще се пръснат, предчувствие някакво ни гнетеше. По едно време, гледаме, изпод земята на пет крачки се подава един „леген“ (така викахме на английските каски, те наистина приличаха на леген за бръснене), промъкваме се нататък и Йолов дига чука… И тъкмо тогава стана една майна, засвяткаха и затрещяха като в преизподня и изведнъж нещо ме перна в лявата част на гърдите, а после и в десния бут (като пълзиш, това е най-уязвимото място). Пред очите ми стана тъмно, изглежда, съм загубил съзнание… и дойдох на себе си чак в Солунската английска военнополева болница, в офицерското отделение за най-тежки безнадеждни случаи. Доколкото можех да разбирам в положението си, в това отделение бяхме натъркаляни около десетина-петнайсет сръбски, гръцки, френско-сенегалски офицери, моя милост и някакъв немски капитан, който скоро умря (англичаните ги държаха отделно, на по-богата разкладка и на по-квалифицирани грижи). Но и на това мерсим и благодарим. Все пак, зачели Международния червен кръст хората, зачели конвенциите за военнопленниците и вместо да ме закопаят някъде из баирите, държат ме тука, лекуват ме, хрантутят ме, в очакване да хвърля топа. Лекар на отделението беше майор Франклин, един червендалест Джон Бул, много добър хирург, но само когато спре да му трепере ръката, а за това му е необходимо половин литър шотландски балсам. Помагаше му сестра Агата, миловидно, малко пълничко розово същество, прилично досущ на ангел-спасител (или може би така ни се е сторило на всичките тези сърбо-гърци и сенегало-френци, кандидати за оня свят, които пъшкахме и охкахме в отделението). Не зная как се получи, но аз скоро станах любимец на този розов ангел, мене избра той за свой отдушник и доверител. По онова време, макар че не можех да бъда наречен хубавец в англосаксонския смисъл на думата, все пак, въпреки раните, имах доста приличен вид, бях млад и най-важното — знаех криво-ляво английски език (за да мога да чета Шели и Уордсъурт в оригинал, си бях направил труда като ученик в Сливенската мъжка гимназия да изуча и този език, френски знаех от рождение). Измъчено от капризите на всичките тези фукльовци, които все пак бяха на своя територия, това розово херувимче тичаше през час — през два при своя „пленник“, който и да искаше, не можеше да бъде капризен и взискателен, защото можеше и да му духнат под опашката или да го пишат в „разход“. Окрилен от топлите грижи и от… защо пък да не го кажа, от зараждащото се чувство, аз започнах бързо да се съвземам от раните, докато наоколо ми бушуваше истински мор. И с оздравяването ми в отделението започнаха да се случват странни и загадъчни неща. Първо, от амбулаторията, където властвуваше майор Франклин, изчезна трилитровото шише с чист медицински спирт. Майорът, какъвто беше избухлив като трезвен, взел, че наругал по този повод нашия ангел сестра Агата. Тя още същата вечер ми изплака болката си. Утеших я, доколкото намерих сили в измъчените си дух и тяло, изказах предположението, че може би някои от по-леко ранените от съседните отделения са задигнали шишето с медицинска цел или пък са го изпили ненаситните гладни и жадни санитари, турски пленници, които в това отношение никак не се бояха от приматите на Корана. Агата се съгласи с предположенията ми и, изглежда, е успокоила сприхавия майор. Но след една седмица отново дойде разплакана — този път беше изчезнало уискито на майора, нещо, за което той убиваше човека. Сега вече и аз бях озадачен — значи тук пипа опитна ръка, и при това ръка, която има свой собствен ключ от амбулаторията. Нощем тя грижливо се заключваше лично от майора. Разсъждавахме дълго с Агата кой ли ще е крадецът и къде ли се крие той. И тъй като сърбо-гърците изпозаспаха веднага след вечерна проверка, имахме възможност да си шепнем до насита, тя си отиде чак към полунощ. Трябва да призная, че заспах, изпитвайки истинска благодарност към тайнствения крадец, неговите кражби ме бяха така сближили с Агата, че мислено му пожелавах никога да не го спипат. Впрочем това се оказа без значение, Агата вече и без помощта на крадеца прекарваше вечерите, а постепенно и нощите си при мене (ранените наоколо бяха в такова тежко състояние, че едва ли можеха да изпитват някакво чувство на завист и едва ли разбираха какво става на моето, тоест на нашето легло). Изминаха две щастливи нощи, а на третата Агата не дойде. Чаках я почти до 11 часа и като изгубих търпение, направих невероятни усилия, но успях да стана от леглото и куцукайки и охкайки на всяка стъпка, да се добера до вратата на амбулаторията. Мислех, че може би нещо я е задържало там, някакво спешно нареждане на майора. Почуках, не ми отговори никой. Натиснах дръжката на бравата, беше заключено. Тогава отключих внимателно и безшумно вратата и се запътих пипнешком към познатия шкаф. Изведнъж зад гърба ми се чу шум, иззад креслото се появи някаква сянка, хвърли се върху ми и изви ръцете ми назад. Трябва да призная, че не се почувствувах особено приятно, но в следващия момент някакви меки чувствени устни се впиха в моите и ме зацелуваха бясно.
„Знаех си, че престъпникът винаги се връща на местопрестъплението“ — чух в ухото си шепнещия глас на Агата, последван от тихичък, загадъчен, но същевременно изпълнен с несдържана страст смях.
„Предавам се! — казах аз. — Ти си истински детектив. Но отде все пак разбра, че аз съм престъпникът“.
„Не беше чак толкова трудно. Още първия път, когато те целунах, ти просто вонеше на чист медицински спирт. И как не те беше срам да обвиняваш нещастните турски пленници!“
„А защо кри толкова време, че си разбрала? Защо се преструваше на толкова разстроена, задето не можете да хванете крадеца с майор Франклин?“
„Защото ми беше харесало при тебе, дарлинг — каза Агата и се притисна силно към мене. — И реших да продължа играта. Освен това исках много да разбера как отваряш заключената със секрет врата на амбулаторията.“
„А не потърси ли през това време собствения си ключ. Той изпадна от джоба на престилката ти още първия път, когато ти така старателно мери температурата ми.“
И двамата се засмяхме щастливо и от този ден амбулаторията се превърна в нашето любимо място за тайни срещи. И как кълнях и пустосвах младия си организъм, който не с дни, а с часове започна да заздравява. Около месец Агата успяваше да подправя температурата ми, да я задържа в границата на необходимите за оставане в болницата градуси, но когато един ден я изпратиха по работа в Солун и тя се задържа там около една седмица, температурата ми започна да я мери друга, грозна като кон сестра и измамата изведнъж излезе наяве. Не изчакаха дори Агата да се върне, облякоха ми българската военна униформа и набързо ме експедираха в лагера за военнопленници на остров Самотраки. Не можахме нито да се видим с моя розов ангел, нито да си разменим някакъв адрес. Щях да си пукна от мъка, раните ми едва ли не се разтвориха отново.
После лека-полека се примирих. Пленническият живот не предразполага към трайност на чувствата. Местеха ме от лагер на лагер, попаднах накрая в Марсилия и там ме завари примирието, а после и окончателният мир, който нашата делегация подписа в Ньой. Споменът за Агата вече беше започнал да избледнява, макар че в дъното на сърцето…
Върнах се през 1919 година в бедната изстрадала родина, която заварих окупирана от моите приятели сенегалците. Ожених се, родиха ми се деца, започнах да пиша и след две-три години бях вече известният писател-хуморист Петър Незнакомов. И един ден…
Както си стоях в кафене „Цар Освободител“ и си четях „Везните“ на Гео, сяда при мен Николай Райнов.
„Абе, Пеца, ти криминалета четеш ли?“ — пита ме той, без дори да поздрави, както му беше навикът.
„Чета, защо да не чета. И то е литература, макар че вие, естетите… Защо питаш?“
„Абе попадна ми тук една интересна вещица. И най-любопитното — написана е от жена. Ти знаеш моето отношение към жените, аз ги смятам неспособни един тюрлю-гювеч да направят, а тая взела, че написала и роман. И с такава, знаеш, странна интрига… Абе майстор, ти казвам.“
И ми подава той една от лъскавите книжки на французката „Serie noire“. На обложката някаква кървава страхотия.
„Французойка ли е тази мадам писателка?“ — попитах аз, като взех без особено удоволствие книжката.
„Англичанка — каза Николай. — Но вече я превеждат и на френски, за разлика от нашего брата.“
Името на англичанката, напечатано с едри черни букви над кървавата страхотия — Агата Кристи, — ми беше съвършено непознато. За пръв път чувах, че имало такава писателка. Обърнах на титулната страница, там отпечатали голям портрет на авторката, доста пълна руса жена с очила. И изведнъж ми се стори, че съм виждал някъде това лице. Ами че да, разбира се, само преди пет години този доста пълен очилат ангел от снимката ме караше да треперя от страст още щом отвореше вратата на отделението за „безнадеждни“ в Солунската военно-полева болница.
Прибрах се вкъщи и прочетох книгата на един дъх. Това беше един от нейните първи шедьоври — „Убийството в Ориент експреса“. Моето солунско предсказание се бе сбъднало, херувимът Агата се бе превърнал в криминална авторка от световна величина.
Писах й, разбира се, веднага, а след това си издействувах творческа командировка от тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски и заминах за Лондон. Качих се на Ориент експреса, същия този влак, който тя така загадъчно описваше в романа си. Смятах, че това ще бъде за нея една допълнителна изненада, особено пък ако и мен вземеше някой да ме утрепе по пътя.
Тя отначало не ме позна (и аз бях понапълнял малко от спокойния семеен живот), после, въпреки сдържания си темперамент на забогатяла английска лейди, се хвърли да ме прегръща. Каза ми, че тъкмо се е развела след несполучливия си брак с някакъв финансов посредник. Измина една безкрайно щастлива седмица, в края на която аз вече пишех на Стоян Омарчевски, че продължавам престоя си в Лондон вече на собствени разноски, пикая му на командировката. Вкъщи писах, че съм намерил в тукашните архиви един крайно интересен сюжет за документален роман и жена ми така и не разбра за какво, по дяволите, стоя в този проклет Лондон, откъдето по онова време идваха всичките злини за родината ни.
Върнах се в България малко преди септемврийските събития. Не написах, разбира се, никакъв роман. Сюжетът, който бях открил в английските „архиви“, се бе оказал твърде сексуален за нашите все още патриархални по онова време нрави. Затова пък в следващите десетина романа на Агата отрицателните герои носеха чертите на някаква дива балканска първичност.
Макар и косвено, бях подпомогнал творческия процес у знаменитата писателка.
С Кирила се запознахме задочно, много преди да се запознаем истински и да станем приятели, доколкото човек можеше да стане приятел с този избухлив, мнителен, опиянен от собственото си мнимо величие човек. Като млад начеващ поет той сътрудничеше на обществено-литературното списание „Живот“, издавано в Сливен в края на миналия век от литератора, общественика и всестранно надарения културтрегер Стефан Гидиков, който пък ми се падаше нещо като роднина: моята родителница Кера му беше сватя или етърва (никога не можах да проникна надълбоко в преплетените и загадъчни сливенски роднинства). Та ето всъщност как стана това задочно запознанство: вземам пресния брой на „Живот“ (бил съм тогава 18-годишен дангалак в последния клас на Сливенската мъжка гимназия, а през свободното си време работех на машината в печатницата на свако Стефан) и първото нещо, което ми се набива в очите, е едно доста длъжко стихотворение с претенциозното заглавие „Пепина“ от някой си съвсем неизвестен дотогава за мен поет Кирил Христов (поне да си беше измислил някой свестен псевдоним, а то Христов, сякаш не е поет, а фурнаджия). Почвам да чета — и аз бях запален по него време за поезията — и ето каква житейска проза напъхал в своето така наречено стихотворение въпросният квази-поет:
„Девойко, подлуди ме!“ —
Тя се смее,
върти се окол мен, подскача, пее
и дума ми: „Потрай…
кога си легне мама…“
Обещава —
Ехе, но колко ума дотогава
ней до щат — кой я знай!
Стихотворението завършва в същия дух, както и започва:
А месецът в прозореца наднича,
да види знае ли тя да обича,
таз палава мома…
Погледнахме се: сякаш има трети
край нас… Но току-виж, че се досети:
„Я пакостник!… На други нека свети!…“
„Пепина!… О, тъма!…“
Чета и се възмущавам от дъното на младата си непокварена душа. Как е възможно да се пише така? Кому е позволено да нарушава тъй безцеремонно нашия патриархален български морал? Наистина действието в стихотворението се развива в чужбина, ако съдя по името на героинята — в Италия или някоя друга от романските страни, които и в миналото не са се отличавали със строги нрави, но защо трябва да се пренася чуждият гнил светоглед (по-право сексоглед) на наша родна почва? Изказах възмущението си пред свако и той, човек с възрожденска нагласа на мислите и чувствата, също го сподели: „Какво да правя, момчето ми, когато, за да имаме читатели и авторитет, трябва да привличаме софийски автори. Този пък Киро какъв софиянец е, наше комшийско момче е, от Заара, но отишъл, човекът, в София, хвалят го в «Мисъл» и Кръстев, и Славейков… — ха иди се опъни. Сам аз, разбира се, не харесвам стихотворението, то дразни и моето благонравие, но без компромиси в тая литературна ваджия не може, чоджум.“
Тази тирада за компромисите не можа да потисне възмущението ми, наранената ми от „поетичната“ пошлост на Кирила душа още дълго боледува, но мина време, младостта има и други грижи и лека-полека позабравих неприятната първа среща с тази уж новаторска поезия.
Но към края на годината вече в „Мисъл“ се появи нов стихотворен пасквил от същия автор, този път с предизвикателното и звучащо като лозунг заглавие „Жени и вино! Вино и жени!“
И под него:
Прости, мъртвило, роден край, прости!
Пред мене нов живот се днес открива,
с нов трепет се сърцето ми опива,
и моят дух неудържим лети
към щастие — към бури и вълнения?
Пиян съм аз от мойте младини!
Тъй хубаво е всичко окол мене!
Жени и вино! Вино и жени!
Трябва да кажа, че по него време, като всички мои другари от гимназията, бях фанатичен поклонник на въздържателното движение. На жените, на ученичките от Сливенската девическа гимназия, също гледах с очи на въздържател, с някакво нямо, типично за епохата обожание, култивирано в младите ни сърца и от литературата, и от примера на бащи и деди. А ето тук, и то от страниците на уважаваното от всички ни списание „Мисъл“, съветваха моето поколение да се опиянчи и да се отдаде на ниска похот. Да оставим настрана пък раната, която се нанасяше на чистите ни родолюбиви чувства: какво мъртвило е родният ни край, как може слънцето ни да се сравнява с кандило?!?!
Този път възмущението и гневът ми трябваше да се излеят някъде. Мигновено взех решение, дори не се посъветвах със свако, който ми беше душеприказчик във всичко, седнах, както бях в печатницата, и написах на оня господин отечествохулител следното писмо (вече мога да го публикувам, годините са отсели увлеченията, страстите, неразбирането, дължащо се на неопитност, а може би и на младежко сектантство):
Скъпи господин Кирил Христов, Пише Ви един младеж, един скромен пишещ брат, който загива в тая душна провинция. Четох с истинско благоговение вашите прекрасни стихове в „Живот“ и „Мисъл“, в които възпявате жените, виното и свободната любов, за каквато ние тук можем само да мечтаем, така далече е тя от нашите свити и притеснени сърца. Тук, в дълбоката провинция, някои се възмущават от Вашите писания, наричат ги едва ли не сквернословия, но ние, младите, сме с Вас, защото виждаме в тях залога за разкрепостяването и на нашата родна поезия от сковаващите я окови на консерватизма и рутината. Стискам ви крепко ръката! Дерзайте!
P.S. Използувам случая да Ви изпратя и няколко мои първи опита в служба на поетичната Муза. Много Ви моля да намерите време и да ги прочетете, а ако Ви е възможно, и да изкажете компетентното си мнение по тях. Тук, в Сливен, ги харесват, г-н Гидиков, редакторът на „Живот“, един предан Ваш почитател и за голямо мое щастие и мой роден свако, също ги оценява добре и ми казва, че в тях личало онова зърно дарба, от което може да изкласи истинската поезия, но все пак друго е, като чуе човек мнението на един поет, който вече е известен в цялата страна и е едно от младите светила на родната ни литература.
Разбира се, уважаемият и скъп господин Христов не отговори на това писмо, а дори и не върна изпратените му за мнение мои първи стихотворни опити. Ще ти сведе поглед той, светилото, звездата, дето я превъзнасят Яворов и Славейков, до нашего брата, обикновения смъртен!? Ще намери време след гуляите с наши и чужди кокотки да чете стиховете на някакъв си провинциалист! Нали му са достатъчни и неговите сквернословия… Трябва да призная, че след всичко това още повече се увеличи младежката ми неприязън към този безцеремонен човек, който наистина поставяше незащитеното си от дела самочувствие над всички и всичко, дори над собствената си родина.
Когато и аз се преселих в София, която по онова време (двадесетте години) като фокус привличаше всичко талантливо от провинцията, не заварих вече Кирила там. Заминал за Германия, повлечен от своята бясна суета, от жаждата за лесен и бляскав живот. Приеха ме охотно в кръга на неговите литературни противници, тъй като не криех ни най-малко отрицателното си отношение към поезията и към идейните му позиции. Впрочем в София не му бяха останали дори и противници, него просто вече го бяха забравили. От това време датира и нашата доста оживена кореспонденция, от която бих искал да цитирам някои отразяващи духа на епохата откъслеци. Ето какво пиша между другото в писмо, адресирано до Лайпциг (то носи датата 12 ноември 1928 година):
Драги Кириле,
Четох с възторг твоето „Печенегът и монахинята“. Ето нещо, което вече наистина се откройва на фона на бледата склерозирала поезия, така характерна за нашето време…
P.S. Да ти пратя ли нещичко, за да видиш с очите си пък аз докъде съм стигнал в усилията си да обогатявам слабосилната българска проза. И ако надскочи високия аршин на критерия ти, да види и то бял свят културна Германия. Чух, че си си създал доста солидни връзки с тамошните издания.
Ето и едно писмо от 1929 година, адресирано вече до Берлин. По това време, както разбрахме, Кирил е изпаднал в тежката си творческа криза, от която според мен не излезе до края на живота си:
Скъпи Кириле,
Не ти ли вече омръзна да ме изненадваш така приятно със странните полети на съвършената си поетическа фантазия. Четох новото издание на твоята „Гюрга“ (тя навремето по някаква случайност беше убягнала от погледа ми) и през цялото време, вярвай ми, не можех да сдържа сълзите си. Ти, направо си гений бе, мили братко по перо, а ние тука всичките сме някакви нескопосани джуджета…
P.S. Пращам ти нещичко от моите последни напъни. Ако не те затруднява, погрижи се, моля те, да намериш някой добър преводач. А защо не го дадеш примерно на тоя, който превежда твоите работи. Научих, че в немски превод нещата ти звучели дори по-добре, отколкото на български. Вероятно ти му помагаш, но… Впрочем ти би могъл да му помогнеш и за моите нещица…
Когато в края на 1929 година и аз заминах за Германия, изпратен там в творческа командировка за няколко месеца, не заварих вече Кирила там. Гонен от своята патологическа мнителност, от жаждата за признание и от нищо неоправданата амбиция да бъде над всички с цената на всичко, той беше заминал за Прага. Разбира се, нищо не беше направил относно преводите на моите творби. Оправдаваше се с творческа депресия, с нежелание да живее и други подобни глупости.
Когато се върнах в София, успях да намеря адреса му, който той старателно криеше (въобразил си беше, че литературните му противници искат да го унищожат и физически) и успях и в Прага да му изпратя едно късичко писъмце:
Сърдечни приятелю Кириле.
Как се чувствуваш сред овациите и възторзите, с които те посрещат и изпращат твоите чехословашки почитатели. Научих за големия успех на драмата ти „Ръченица“. Щастлив си ти, признават те навсякъде, напук на твоите завистници тук.
Поздравявам те най-искрено за пражкия ти апотеоз. Пожелавам ти още много творчески успехи. Между другото поразен съм и от импозантността на „Чеда на Балкана“. Такъв литературен паметник никой от нашите клети труженици на перото не е оставял зад себе си.
P.S. Изпращам ти отново нещо и от моите работи. Казват, че новата ти съпруга превеждала чудесно от български. Не го вземай като някакъв намек, но… Ти си знаеш де… Само ако заслужават, ако са над мерника ти. Много поздрави на съпругата.
София, 7 юли 1932 г.
Милият Кирил умря в самота. На гроба му в София бяха само неколцина приятели. За съжаление не бях измежду тях. Този път аз се случих в чужбина.