Людвик Йежи Керн
Фердинанд Великолепни

Фердинанд Великолепни

I

Във вторник, веднага след обяда, Фердинанд легна на канапето, както правеше всеки ден. Канапето беше старо — имаше едно хлътнало място, голямо колкото Фердинанд. Той много обичаше това място и за него беше истинско удоволствие да лежи там.

По това време в къщата ставаха най-различни интересни неща. В кухнята тенджерите и чиниите се къпеха и разговаряха помежду си, а от време на време в разговора се намесваха и лъжиците, ножовете и вилиците. Това на пръв поглед като че ли беше обикновено дрънчене и тракане, но Фердинанд разбираше почти всичко от разговора. Той чуваше как чинията за салата казва на вилицата:

— Ей ти, престани да ме бодеш!

Или как отчаяната тенджера вика:

— Къде е мъжът ми, капакът?

В другата стая господарят му допиваше обедния си чай, а господарката разказваше на господаря за него, за Фердинанд. Фердинанд така, Фердинанд инак, такива, нали знаете, лични работи. Понякога дори е приятно да ги послушаш. Но не винаги.

След това вестникът прошумоля, изскърца стол и Фердинанд долови стъпките на господаря, които се чуваха все по-ясно. Когато вече станаха застрашително ясни, това означаваше, че трябва да се отмести, за да направи място на господаря си. Защото господарят също обичаше старото канапе, само че се изтягаше на него в целия си ръст, вместо елегантно да се свие на кълбо.

— Мръдни малко, Фердинанд — казваше господарят и го побутваше с вестника. — Хайде, мръдни още малко, иначе ще легна на пода под канапето и ще ти бъде мъчно.

Фердинанд никога не би позволил такова нещо, тъй че се поотместваше, а господарят му лягаше до него. Тозчас от канапето се обаждаха пружините:

„Дрън!“

„Дзън!“

„Дрън!“

И само след миг отново, щом господарят се размърдаше:

„Дрън!“

„Дзън!“

„Дрън!“

Струва ми се, не трябва да добавям, че Фердинанд разбираше чудесно и езика на пружините. Понякога дори разговаряше с тях. Това бяха едни от най-странните разговори, които човек може да си представи.

Господарят обикновено заспиваше бързо, вестникът се изхлузваше от ръцете му и много често се озоваваше внезапно под носа на Фердинанд. И Фердинанд, без да иска, започваше да го чете. Знаете как става това: нямаш никакво желание да четеш, а някой току ти пъхне под носа вестник, пък било и в трамвая, и без да искаш, започваш да го четеш. Същото беше и с Фердинанд.

Понеже беше вторник, вестникът следователно беше вторничен. Вестниците, както е известно, се делят на:

понеделнични,

вторнични,

средни,

четвъртъчни,

петъчни,

съботни и

неделни.

Неделните са най-дебели. „Може би защото в неделя господарят най-дълго лежи на канапето“ — мислеше си Фердинанд.

И тъй, както вече ви казах, вестникът беше вторничен и Фердинанд неволно го зачете. Най-напред видя какво дават в кината, защото господарят така беше сгънал вестника, че под носа на Фердинанд се падна точно последната страница, а на последната страница всеки уважаващ се вестник помества програмата на кината. После прочете дежурните аптеки. След това репертоара на театрите и прогнозите за времето. Научи в колко часа изгрява и в колко залязва слънцето и коя болница тази нощ ще приема ония, които преядат или пък глътнат копче. Като прочете всичко това, Фердинанд въздъхна и дълбоко се замисли…

И както си мислеше, изведнъж от устата на господаря му изхвръкна първото още нежно и едва доловимо „Хър-р-р-р!“. Фердинанд наостри уши и след миг чу следващото „Хър-р-р“, вече малко по-силно. Нямаше никакво съмнение — господарят искаше да поприказва с Фердинанд. И Фердинанд незабавно му отговори (колкото можеше по-учтиво): „Вър-р-р!“. Господарят отново: „Хър-р-р!“, а Фердинанд отново: „Вър-р-р!“. Господарят „Хър-р-р!“, Фердинанд: „Вър-р-р!“. Така започнаха да си приказват.

— Хър-р-р!

— Вър-р-р!

— Хър-р-р!

— Вър-р-р!

— Хър-р-р!

Докато най-сетне господарят му се обърна настрана и прекъсна този интересен разговор.

Фердинанд пак започна да чете вестника от началото, но понеже вече знаеше всичко, това бързо му омръзна и като присви очи, взе да разглежда краката на господаря си, защото лежеше точно до тях.

„Къде ли не са били вече тия крака! — помисли си той. — Добре им е на тях. Ходят, където си искат. Колкото и далече да отидат, никой не им вика — «Тук!». Всичко им е позволено!“

Фердинанд още повече присви очи.

„Ами ако изведнъж… — хрумна му внезапно. — Ако изведнъж стана от канапето, отида до външната врата, изляза на стълбите и се опитам да застана на собствените си крака! На двата си собствени крака!“

— Фердинанд! — извика той. — Великолепен си!

Бавно се смъкна от канапето, така че да не събуди господаря, нито дремещите пружини, и тихо, тихичко отиде в коридора. Уви, вратата беше затворена.

Но случаят, който е съюзник на всички големи начинания, който на пътешествениците помага да откриват непознати земи, а на пълководците — да печелят загубени битки, случаят — тази звезда на смелите — помогна и на Фердинанд.

Както стоеше до вратата, навел тъжно глава, убеден, че нищо няма да излезе, той чу по стълбите познати стъпки. Беше раздавачът.

— Ох, дано има писмо за господаря или за господарката — въздъхна Фердинанд.

След миг се чу леко почукване с молив по вратата. Господарката се появи много бързо, отвори и тогава Фердинанд крадешком се промуши между краката на раздавача, които по този начин станаха за него триумфална арка към широкия свят.

Раздавачът и господарката бяха толкова заети, че нищо не забелязаха. Господарката затвори вратата, раздавачът се качи един етаж по-нагоре, а Фердинанд остана на стълбите сам. Наближаваше най-важният момент.

„За първи път в живота си — мислеше Фердинанд — ще сляза по стълбите така, както трябва. Развълнуван съм — добави той, — искрено съм развълнуван.“

Изправи се на двете си задни лапи, дясната предна лапа опря на парапета и бавно, стъпка по стъпка, заслиза надолу.

Мина неочаквано добре. Наистина от втория етаж до първия слезе с онази мъничка несигурност, присъща на всички дебютанти. Но затова пък от първия етаж към партера слизаше вече не дебютант, а опитен, уверен в себе си посетител на най-блестящите стълбища.

На партера дори започна да си подсвирква. И така, подсвирквайки си, с което сякаш добавяше лекота към вродения си чар, той излезе на осветената от следобедното слънце и пълна с хора улица.

Знаеше я не от вчера. Но за първи път я гледаше така, както днес. Досега винаги тичаше с нос, забит в земята, и неизвестно защо, изпускаше най-хубавите гледки. Сега пристъпваше величествено, с високо вдигната глава и изведнъж видя всичко онова, което положително гледаха господарят и господарката, когато излизаха от къщи. Високи сгради, дървета, които се състояха не само от дънери, но имаха отгоре и корони от листа, стълбове, които завършваха с млечни лампи, и лазурно небе, по което плуваха перести облачета. По улицата се движеха трамваи, автобуси и коли, а по тротоарите — минувачи. Едно нещо малко учудваше Фердинанд — някои хора като че ли се пообръщаха след него. Спря пред една цветарница, до която висеше голямо огледало. Погледна се от едната страна, погледна се от другата.

— Да-а-а! — рече той. — Разбирам. Трябва незабавно да отида на шивач.

II

Шивачи в града имаше много. Кого да избере? Фердинанд нямаше никакъв опит в тия работи. Никога досега не си беше шил дрехи. Вървеше изправен, с вирната нагоре глава, и оглеждаше фирмите; накрая над някакъв вход забеляза скромна табелка:

ПЪРВОКЛАСНО

ШИВАШКО АТЕЛИЕ

М. ДОГГ

— Най-сетне някакво човешко име — промърмори той. — Само дето е написано странно. Впрочем, кой знае, може и хубаво да звучи? — замисли се Фердинанд. — Каквото и да казват, тия две „Г“ на края изглеждат много изискано. Ами ако си прибавя и аз някъде някоя буквичка… Например „Фердинандд“ или „Феррдинанд“, или пък „Феердинанд“, или „Ффердинанд“, или „Ферддинанд“, или „Фердиинанд“ или „Фердиннанд“, или „Фердинаанд“, или „Фердинаннд“, или просто „Ффееррддииннаанндд“. Трябва някой път да опитам това на хартия — помисли Фердинанд, — да видим как ще изглежда написано. Иначе нищо не може да се реши. Щом имам малко свободно време, ще се заема с тази работа.

И той влезе във входа, намери вратата на шивашкото ателие, неволно я подуши и едва след това натисна звънеца.

„Най-важното е — помисли си Фердинанд — да кажа: «Добър ден». Ако успея да кажа: «Добър ден!» — по-нататък ще тръгне.“ Беше сигурен, че ще успее да го каже, и все пак дълбоко в сърцето си мъничко се безпокоеше.

Отвори му лично шивачът Догг. Когато видя Фердинанд, опрян нехайно на рамката на вратата, той смъкна очилата от плешивото си теме и нервно ги намести на носа. Въпросителният поглед на шивача принуди Фердинанд да действа.

— Добър ден — каза той много бавно, но с решителен глас.

— Добър ден — по навик отговори шивачът. Винаги отговаряше „Добър ден“, щом някой му кажеше: „Добър ден“.

— Бих ис-кал да по-ръ-чам кос-тюм — каза Фердинанд.

— За вас ли? — попита шивачът.

— Раз-би-ра се — отвърна Фердинанд. — За-що-то та-ка се по-лу-чи, че днес из-ля-зох от къщи без дре-хи, а не ми се ис-ка да се връ-щам.

— Претрупан съм с работа… — рече шивачът. — Ще трябва всичко да отложа…

— На-пра-ве-те то-ва за-ра-ди ме-не! — възкликна Фердинанд и впери предания си поглед в уморените очи на шивача. Същевременно установи, че говори все по-свободно.

Шивачът очевидно се развълнува. Отвори по-широко вратата и го покани.

— Бъдете така любезен да влезете в салона.

Нито един клиент не му беше правил такова добро впечатление. Погледът на Фердинанд го накара да омекне като восък. Шивачът посочи на Фердинанд удобно кресло, а самият той застана до него, като нервно въртеше двата края на сантиметъра, който висеше на врата му.

— Какъв костюм ще искате? — попита учтиво шивачът.

— Хубав — отговори без колебание Фердинанд.

— Разбирам — кимна шивачът Догг. — А от какъв плат?

— От хубав — отвърна Фердинанд, след като помисли малко.

— А как ще го ушием?

— Хубаво.

— А жилетката каква ще бъде?

— Хубава.

— А панталоните?

— Хубави.

— А реверите?

— Хубави.

— А с какъв маншет ще направим панталона?

— С хубав.

— А какъв хастар ще сложим?

— Хубав.

Шивачът Догг беше щастлив. За първи път му се случваше да срещне клиент, който толкова добре да знае какво иска.

— С най-голямо удоволствие ще ви ушия костюм — възкликна той. — Сега ще вземем мярка. Ако обичате да се изправите.

Фердинанд стана, а шивачът Догг започна да го мери със сантиметъра във всички посоки. Когато свърши, той отново предложи на Фердинанд креслото.

— Тук има цял куп списания и журнали. Можете да ги разгледате, а аз през това време ще отскоча до ателието и ще ви скроя костюма. След десет минути ще направим пробата.

Шивачът Догг излезе, а Фердинанд започна неохотно да разгръща списанията. Мисълта, че скоро ще има собствен, специално за него ушит костюм, не му позволяваше да се съсредоточи. Безразлично гледаше снимките в списанията, защото, макар че показваха наистина необикновени и интересни неща, те все пак не бяха нищо в сравнение с неговия собствен костюм. С истинския костюм, ушит от истински шивач.

Не минаха и десет минути и шивачът Догг се появи отново.

— Ако обичате, да го пробваме — покани го той.

Кой не обича да му пробват? Голямо удоволствие е да си облечеш такова нещо. Фердинанд застана пред огледалото, а шивачът Догг му помогна да облече онова, което беше донесъл. То още не беше сако, но не бе вече и само плат. Беше по-скоро една форма, която Фердинанд трябваше да запълни. Тази форма щеше да бъде натъкмена към Фердинанд. Той, Фердинанд, щеше да й придаде завършен вид.

— Панталоните няма да пробваме — заяви категорично шивачът Догг. — Майсторът, който ми работи панталоните, никога не греши.

Фердинанд беше очарован.

— Съвсем правилно — каза той. — Защо да пробваме панталоните…

— Никак не е лошо, никак не е лошо… — мърмореше шивачът Догг и опъваше върху Фердинанд сакото. Устата му беше пълна с карфички и затова говореше като че през зъби. — Тук още малко ще постесним, там ще отпуснем и ще бъде наред. Не ви ли стяга под мишниците?

— Мъничко.

— Ей сега ще го оправим.

— Аууууууууу! — изви от болка Фердинанд.

— Много се извинявам. Това е от тия ужасни карфички. Много ли ви заболя?

Фердинанд се усмихна неопределено, което трябваше да означава, че да, боляло е, но няма значение. Пък и какво беше едно глупаво убождане в сравнение с отражението, което сега виждаше пред себе си в огледалото. Макар че беше само тропосано и набодено с карфички, сакото изглеждаше прекрасно. Фердинанд не можеше да се познае.

— Аз ли съм? Не съм ли аз? — чудеше се той тихичко. А гласно добави: — Всъщност, знаете ли, аз мога вече и така да изляза на улицата.

— В такова състояние не бих ви пуснал да излезете оттук за нищо на света! — отговори решително шивачът Догг. — Ще видите как ще изглежда, като завършим всичко. Потърпете малко, скъпи… скъпи…

— Фердинанд — подсказа Фердинанд.

— О, да. — Шивачът Догг отстъпи две крачки назад. — Прекрасно име! — рече той възхитено. А след това добави с нормален тон: — Тъй че потърпете още малко, скъпи Фердинанд, а аз ще се постарая да го направя колкото мога по-бързо.

Като каза това, той свали от Фердинанд бъдещото сако и изчезна зад вратата на ателието.

Наистина шиенето не трая дълго. Фердинанд успя няколко пъти да се разходи напред-назад из салона, няколко пъти да надникне през прозореца на улицата и няколко пъти да се прозине нервно и шивачът Догг вече влизаше с готовия костюм.

Фердинанд се преоблече зад паравана. Когато излезе оттам, шивачът Догг потри доволно ръце.

— Драги Фердинанд! — не се сдържа той. — Изглеждате необикновено!

Фердинанд погледна в огледалото и занемя. Знаеше, че ще бъде великолепно, но не допускаше, че чак до такава степен. Погледна продължително в очите шивача Догг и каза:

— Изключително много се харесвам — и веднага след туй добави: — Вие сте царят на шивачите.

Шивачът Догг прие с благодарност комплимента.

— Мога ли нещичко да ви посъветвам? — прошепна той, навеждайки се над лявото ухо на Фердинанд. — На този костюм най-добре ще стои риза на райета.

— Вярно! — възкликна Фердинанд. — Съвсем забравих за ризата.

— Към ризата на райета бих ви посъветвал да сложите връзка на черти — продължи шивачът Догг.

— Да, да, връзката трябва да бъде на черти — съгласи се Фердинанд.

— Що се отнася до шапката, най-подходящо, според мен, ще бъде бомбе.

— Знаете ли, и аз мислех същото — извика Фердинанд.

— Би трябвало още… — Тук шивачът Догг съвсем сниши глас: — Би трябвало да се помисли и за нещо на крачетата.

— Ама, разбира се, как не се сетих по-рано!

— Ако ми позволите, ще телефонирам и веднага ще изпратят всичко.

— Кога… — започна несигурно Фердинанд.

— Не говорете нищо — прекъсна го шивачът. — Зная какво искате да кажете. Искате да кажете, че нямате в себе си пари. Моля ви, това да не ви тревожи. Не става въпрос за парите. Вашата благодарност, вашето задоволство ще ми доставят много по-голяма радост, отколкото най-голямата сума пари. Моля ви, повече не споменавайте за това. Вие сте великолепен, Фердинанд.

С голямо усилие Фердинанд се въздържа да не заскимти от щастие и да не размаха опашка. Вместо това той подаде лапа на шивача Догг колкото можеше по-мило.

III

По най-хубавата улица на града вървеше елегантен мъж и спираше от време на време пред витрините. Съвършено новите дрехи му стояха чудесно. Минувачите го гледаха с възхищение, а той им се усмихваше насреща с вроден чар. При това откриваше белите си зъби, но само малко, толкова, колкото трябва. Когато стигна до края на улицата, мина на другия тротоар и тръгна в обратна посока. Лек, възбуден, щастлив. Това беше Фердинанд.

ferdinand.png

Вече за пети или шести път той минаваше по улицата. Няма какво да се чудите. Ако някой за първи път в живота си е облечен с нови дрехи, той ще иска да ходи с тях само по най-хубавата улица на града. Но всяка най-хубава улица, дори и най-дългата, някъде свършва. Когато забеляза това, Фердинанд трябваше да избира: или да свие в някоя пресечка, или да се обърне и да мине още веднъж по същия път. Избра второто. Така стигна до другия край на най-хубавата улица. Отново не искаше да свива настрани и пак се върна. А после още веднъж. И още веднъж. И сега тъкмо минаваше по улицата за пети или шести път.

Някои от вас може да си мислят, че няма нищо трудно в това да се разхождаш напред-назад. Но аз не мисля така. В случая с Фердинанд това беше голям подвиг. Помислете си само колко изкушения го дебнеха на всяка крачка. Първо, по улицата бяха насадени дървета, и то от двете страни; второ, на всеки петдесетина метра имаше електрически стълбове, трето, и това беше най-лошото: неочаквано, ни в клин, ни в ръкав, през улицата претичваха котки. Когато първата котка изскочи от една врата право в нозете на Фердинанд, с него стана нещо. Искаше да се хвърли веднага след котката и само с най-голямо усилие на волята се въздържа. За да се успокои, той спря пред една кръгла будка с афиши.

Цветарката, която продаваше цветя до будката, видя това и каза на жената, която седеше вътре в будката и продаваше вестници:

— Виж, моля ти се, какви са суеверни днес хората! Котка ще му пресече пътя и той няма да мръдне по-нататък, ами се прави, че чете афиш за операта.

„За мен говори — помисли си Фердинанд. — Ах, ако не бяха дрехите, щях да й дам да разбере аз на тази котка!“

Но му стана малко неприятно, че го помислиха за суеверен.

— Искам да ви уверя — обърна се той към цветарката, — че ще се отнася до котките, съвсем не съм суеверен…

— Всички така говорят, уважаеми — отвърна цветарката, — а щом им се случи такова нещо, спират, връщат се три крачки назад или се завъртат наляво само и само да се махне магията.

— Виждам, че не ми вярвате, но това, което казах, е истина. Не само че не отстъпвам пред котките, но ще ви кажа под секрет, страшно обичам да ги преследвам.

— Ами! Какво говорите? — възкликна недоверчиво цветарката. — Не приличате на такъв бегач.

— А на какво приличам? — попита Фердинанд.

— Приличате на конте, което от скука се шляе по улиците. Бискупска — обърна се тя към жената, която продаваше вестници, — кажи, не е ли великолепен?

Бискупска се надигна и като се показа почти до кръста през прозорчето на будката, загледа се във Фердинанд, кимна с глава и рече:

— Ама знаеш ли, Трибулска, миличка, че е! Действително е великолепен, както рядко бива!

Фердинанд бързо свали шапката си и тържествено каза:

— Благодаря ви, мили дами, за тия приятни думи. От цялото си сърце ви благодаря. Довиждане!

— Почакайте! — извика цветарката. — Обичам, когато се държат учтиво. Вземете това за спомен. — Тя извади от пълната с вода тенекия розов карамфил и го пъхна в петлицата на Фердинанд.

С карамфила на ревера Фердинанд продължи нататък, а Трибулска и Бискупска гледаха след него и повтаряха:

— Великолепен е! Честна дума, великолепен!

После още няколко котки минаха път на Фердинанд, но всяка следваща му правеше все по-малко впечатление. Фердинанд усещаше, че вече има имунитет срещу котките. Дори ако на пътя му внезапно се появеше цяла банда котки или пък се срещнеше очи в очи с най-прочутата котка на света, с легендарната Златна Котка, за която майка му в детинството му разказваше, когато не слушаше — той щеше да мине и замине край тях безразлично и нямаше дори да изръмжи.

„Ако продължава така — помисли си Фердинанд, — ще се стигне дотам, че най-напред ще обикна котките, после няма да мога да живея без тях, а най-сетне ще започна и сам да ги отглеждам. Кой знае, може пък и да е приятно да имаш в къщата си собствена котка? — размишляваше Фердинанд, минавайки за кой ли път вече по най-хубавата улица. — Когато искаш, можеш да я погалиш. А когато галиш котката, тя мърка. Трябва да е много приятно едно такова: Мъррррррррррррррррррр — И изобщо няма какво толкова да се приказва, котката е много порядъчно животно. Седи си в къщи, не скита насам-натам, а що се отнася до чистотата — може да бъде пример за много други създания.“

— Струва ми се, че непременно трябва да имам собствена котка — произнесе Фердинанд полугласно.

Ако съществуваха магазини за котки, Фердинанд щеше веднага да влезе в един такъв магазин и да поиска да му завият котката, която най-много му хареса. Не беше изключено да купи наведнъж и две котки, защото известно е, че една котка трудно се възпитава. Освен това две котки в къщи е къде-къде по-сериозно, да не говорим, че на самите котки им е по-весело, когато са две.

— Естествено, ще трябва някак да ги нарека. Когато ми остане време, ще измисля две хубави имена за моите котки — каза си Фердинанд. — Трябва да се наричат съвсем различно от всички останали котки. Но засега ми се иска да ям.

Така беше. От закуска Фердинанд не беше слагал нищо в устата си. Пък и това непрекъснато разхождане ужасно го умори. Новият начин на ходене, с който впрочем той вече бе успял напълно да свикне, се оказа на практика много по-уморителен от стария. По-рано можеше по такава най-хубава улица да прелети по двадесетина пъти от едната и от другата страна и пак нямаше да се измори кой знае колко. Най-много да изплези език и толкова. А днес? О, съвсем не беше същото! Оказа се, че бавната, елегантна походка изтощава много повече от бягането на четири крака. Това звучи невероятно, но е така и нищо не може да се направи.

На най-хубавата улица имаше много ресторанти и гостилници, в които изгладнелите хора можеха да се нахранят и съберат сили. Всеки избираше ресторанта, който най му допадаше. Но Фердинанд отново беше затруднен. В кой ресторант да влезе? Нямаше никаква представа. При това положение реши да постъпи по стария изпитан начин, тоест да се довери на обонянието си.

Спираше до някой ресторант и вдишваше дълбоко, след това изведнъж издишваше целия въздух и още веднъж дълбоко го вдишваше в дробовете си. Заедно с въздуха до носа му стигаха характерните за всеки ресторант миризми.

— О, не, тук няма да влезем — мърмореше той. — За нищо на света няма да влезем тук! Усещам зелева чорба. От малък не понасям зелевата чорба. Благодаря ти, мили мой носе, че ме предупреди!

И продължаваше нататък. При следващия ресторант отново поспираше, вдишваше няколко пъти дълбоко, замисляше се за миг и казваше:

— И тук няма да влезем! Сигурен съм, че готвачът в този ресторант смята загорялата каша за най-големия деликатес на всички времена. Изобщо ненавиждам каша, а още повече ненавиждам загоряла каша. Носе мой чудесен, свалям ти шапка.

И като че ли нищо не е било, с безразлична крачка на случаен минувач, той отминаваше ресторанта, за който носът му бе дал такава лоша оценка, и търсеше друг.

Пред един ресторант му се стори, че най-после е улучил. Приятната миризма на говеждо печено така го привличаше, че още малко и той щеше да натисне дръжката на вратата и да влезе, но след като подуши по-продължително, разбра, че освен на говеждо печено мирише и на супа от краставички.

Супата от краставички беше един от най-лошите му спомени. Веднъж, без да иска, изля цяла чиния супа от краставички на килима. Истина е, че се качи с лапи на масата. Но съвсем не заради супата от краставички, а за кренвирша, който стоеше до нея. Но за беда, докато придърпваше кренвирша, бутна тази проклета чиния. Кренвиршът остана на масата, а чинията със супа се намери на килима. Чинията умря на място. Преди смъртта си успя само да каже: „Прас!“, и предаде богу дух. Супата от мъка по нея се разля по целия килим. Господарят не искаше да слуша никакви извинения от Фердинанд и се оказа безмилостен човек. Не че го болеше кой знае колко, но оттогава при спомена за супа от краставички на Фердинанд му настръхваше козината.

— Говеждото си е говеждо — каза той, — но супата от краставички си е супа от краставички. Никой не може да ме подмами с това. Хвала ти, носе мой, че откри опасността. С удоволствие бих те целунал, стига да можех да се целуна по собствения нос.

Носът на Фердинанд несъмнено заслужаваше това. Впрочем той го доказа след малко, когато сред многото миризми, изпълващи улицата, внезапно долови прелестния, все още едва-едва осезаем замайващ мирис на мръвка. Това беше любимото му лакомство. Фердинанд се съсредоточи, определи със сигурност откъде идва миризмата и каза:

— Носе, води ме!

Не беше нужно да повтаря това на носа си. Той също беше много гладен. Тръгнаха напред. Миризмата с всяка измината секунда ставаше по-силна. Носът мина на другата страна на улицата, а веднага след него и Фердинанд, защото се оказа, че миризмата идва оттам. Спряха пред голяма стъклена врата. Нямаше никакво съмнение, че именно от нея се промъкваше навън замайващата миризма. Да, бяха на самото място. Фердинанд неволно вирна нагоре глава. Над вратата с големи неонови букви беше изписано „КАКТО ПРИ МАМА“.

— Какво по-добро от това, носе мой! — каза Фердинанд.

— Какво пише там? — попита носът.

— Вярно — извика Фердинанд, — забравих, че ти не можеш да четеш. „Както при мама“.

Носът чак кихна от задоволство.

— Много хубава фирма, Фердинанд. Влизаме.

Фердинанд поправи карамфила на ревера си, изпъчи гордо гърди и влезе в ресторанта през голямата стъклена врата, като пусна носа си напред.

IV

Почти всички маси бяха заети. Фердинанд мина през целия ресторант, търсейки свободно място. Никой не му обърна внимание. Всички бяха загледани в чиниите си. Между масите безшумно се движеха облечени в черно келнери, които разнасяха ястията на сребърни табли. На Фердинанд много му хареса тук.

Встрани, до стената, той забеляза свободна маса. Спокойно се приближи до нея, отмести малко стола и сподавяйки внезапното си желание да скочи върху него, седна най-нормално.

Огледа се. Съвсем близо, на съседната маса, седеше някакъв възрастен мъж и докато чакаше поръчаното ядене, преглеждаше вечерния вестник. Малко по-далече едно семейство — баща, майка и три деца — ядеше ароматни палачинки с конфитюр от вишни. Зад него две дами, тъкмо свършваха да лапат печеното пиле, а в ъгъла, наляво от Фердинанд, жена със зелена шапка ядеше шкембе чорба, като час по час отчупваше по някой залък хляб и го хвърляше под масата, покрита с голяма покривка, която стигаше почти до пода. Това много заинтересува Фердинанд.

— Какво ще обичате? — чу той внезапно до самото си ухо. Вдигна поглед и видя прегънатия в поклон келнер. Стори му се много симпатичен.

— Бих искал нещо да ям. Но, знаете ли, да е нещо такова, първокласно.

— Моля ви, бъдете така любезен да си изберете нещо от листата — и като каза това, келнерът му подаде дълъг списък на ястията, които се сервираха в ресторанта „Както при мама“.

Душата на Фердинанд чак подскочи от радост. „Бъдете така любезен… Моля ви…“ Не! Никой още не му беше говорил така.

„Ще трябва да се отплатя на този учтив човек и също така учтиво да говоря с него“ — помисли си Фердинанд. И веднага каза високо:

— Моля ви, бъдете така любезен да ми поднесете вежливо една любезна и вежлива мръвка.

— Целият съм на вашите услуги. Бъдете любезен да почакате една минутка — и келнерът отново се поклони.

— Най-любезно ви благодаря — отговори Фердинанд, като наведе глава. — С удоволствие любезно ще почакам.

Келнерът се отдалечи, а Фердинанд изпадна в размисъл. Сепна се едва когато чу сърдития глас на възрастния мъж от съседната маса.

— Какво сте ми донесли?! — викаше възрастният мъж. — И това според вас е мръвка? Та това са само кокали!

Фердинанд хвърли поглед към чинията, която стоеше пред възрастния мъж. Наистина там, до малкото количество месо, имаше прекрасни кости, такива каквито можеш да видиш само на сън. Отстрани, навел тъжно глава, стоеше келнерът, същият, който толкова много се хареса на Фердинанд. Стана му много жал за него. Изправи се и отиде до масата на възрастния мъж.

— Ако ми позволите — започна той, — аз ще взема това месо, което са ви сервирали. Поръчал съм същото, може би моето ще ви хареса повече…

— Да не сте полудял?! — извика възрастният мъж. — Кокали ли ще ядете?

— За мен не се безпокойте, ще се оправя някак — отвърна Фердинанд.

— Но, моля ви се, това са само кости!

— Нищо. Много обичам.

— Какво обичате?

— Кости.

— Какви?

— Точно такива.

— Такива, като тия в чинията? — не можеше да повярва възрастният мъж.

— Да, и такива също.

— Та вие няма да можете дори да отхапете от тях.

— Въпрос на навик — каза Фердинанд. — Когато някой от малък свикне…

— Да не искате да кажете — прекъсна го възрастният мъж, — че като дете сте яли кости?

— Първата кост получих, когато бях на пет месеца, а преди това няколко пъти бях ял скришом.

Възрастният мъж погледна Фердинанд по-внимателно.

— Толкова добре ли помните? — попита той.

— Има неща, които не се забравят — малко сантиментално отвърна Фердинанд.

— И вие наистина ли искате да изядете това?! — възкликна възрастният мъж, показвайки чинията си.

— Сега ще видите — отговори Фердинанд и се обърна към келнера. — Ще бъдете ли така любезен да пренесете любезно тази чиния на моята маса, а тук, моля ви, донесете моята порция.

— Защо да се пренася? — намеси се възрастният мъж. — Няма ли да е по-добре вие да седнете на моята маса? Ако нямате нищо против, моля, заповядайте.

Възрастният мъж се изправи и подаде ръка.

— Казвам се Радио. Августин Радио. Презимето ми, както сам виждате, е смешно. Често моите познати и приятели ме питат на шега: „Какво ново има, Радио?“. И аз им отговарям пак на шега: „Няма нищо ново, защото днес съм изключен“.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, Радио — каза Фердинанд. — Наричам се Фердинанд. С най-голямо удоволствие ще седна на вашата маса.

Келнерът, който през цялото време даваше ухо на разговора, хукна бързо към кухнята и след миг се появи с нова порция месо. Постави я пред Радио, а пред Фердинанд премести чинията, която още преди това стоеше на масата.

— Много съжалявам — каза Радио и започна да яде, — много съжалявам, че аз ям вашата порция, а вие трябва да се мъчите с тия кокали.

— Бъдете спокоен. Ще изям всичко по-бързо от вас.

— О, какво говорите? Това май е невъзможно! — извика Радио.

— Е, тогава да започваме! — каза Фердинанд. — Раз, два иииииииии три!

Хвана със зъби най-голямата кост, нагласи я удобно между челюстите си и ги стисна. Чу се скърцане, пукане, Радио едва успя да извика: „Жалко за зъбите ви, Фердинанд!“, и най-голямата кост вече я нямаше. Същото стана и с една по-малка кост, а третата, най-малката, Фердинанд си остави за десерт.

Радио гледаше всичко това с широко отворени очи и възхитено кимаше с глава. На съседните маси всички престанаха да ядат. Откакто съществуваше ресторантът „Както при мама“, никой не беше виждал подобно нещо.

Бащата на децата, тия, които ядяха палачинки с вишни, им показа Фердинанд и рече:

— Ето, мили мои, един великолепен пример за подражание! Така трябва да се яде, а не като вас. Едни нищо и никакви палачинки не можете да изядете както трябва, а този мъж там кости яде. Браво, браво! — извика той на Фердинанд. — Ръкопляскайте, деца, на този човек.

Двете дами, които тъкмо приключваха с пилето, като видяха държането на Фердинанд, с ужас погледнаха купчинките кости в чиниите си. „Може би пък така да не е прилично? — помислиха си те. — Може сега да има такава мода, че и костите да се ядат?“ — И незабелязано посегнаха към най-малките костички, за да опитат дали изобщо ще могат да ги отхапят.

Но най-потресена беше жената със зелената шапка, тази, която ядеше шкембе чорба и час по час хвърляше под масата късчета хляб.

— Излез оттам, Крокодилчо! — извика тя и надзърна под покривката. — Излез, Крокодилчо, излез! Ще се засрамиш, като видиш. На тебе трябва и хлебчето да ти го надробя на парченца, а тук кости хрускат и нищо им няма. Погледни де, Крокодилчо, погледни само!

Докато говореше, жената измъкваше изпод масата дълга каишка, на чийто край се показа най-сетне малко черно кученце. Тя го взе на ръце и го вдигна така, както родителите вдигат децата си, когато на парадите минава генерал.

— Погледни натам, Крокодилчо. Към този мъж с хубавия нов костюм. Това сигурно е някоя знаменитост.

Кученцето заскимтя от радост с тънкото си гласче. Фердинанд наостри уши. Много му се искаше да излае в отговор, но се въздържа. И само каза:

— О, какво чудесно кученце! — и хвърли към него третата, най-малката костичка, която си бе запазил за десерт. Уви, Крокодилчо беше заплес и не можа да я хване, когато прелетя покрай носа му.

— Този път не успяхме! — каза усмихнат Фердинанд. — Сега ще ти покажа как се прави това. Ако обича, някой от вас да ми подхвърли нещо.

kosti.png

Жената със зелената шапка хвърли парченце хляб. Без да мърда от мястото си, Фердинанд само раззина уста и хлябът веднага изчезна.

— Вие сте великолепен! — извика жената със зелената шапка. — Гледай, Крокодилчо, какъв е великолепен.

Всички се съгласиха с нея и започнаха да хвърлят в надпревара към Фердинанд различни лакомства. А той като фокусник от цирка улавяше всичко с безпогрешна точност. В промеждутъците говореше на Крокодилчо:

— Ето, виждаш ли, така се лови сладкиш… А тъй се лови шоколад… Тъй пък — баничка… А тъй се лови меденка… Като имаш време, намини към мен, ще те науча още много други неща.

lapane.png

Като каза това, Фердинанд огледа ресторанта, търсейки келнера.

— Искам да ви платя! — извика той.

— Никога няма да позволя такова нещо! — възпротиви се Радио. — Фердинанд, вие бяхте мой гост. — И след като плати сметката, Радио добави: — Ще ми позволите ли да изляза заедно с вас?

— Разбира се, скъпи Радио. С голямо удоволствие ще си тръгна с вас.

Докато вървяха през ресторанта към вратата, ги съпровождаха изумените погледи на посетителите и пълните с възхищение очи на келнерите. А после, когато вратата след тях се затвори, на всички маси и в кухнята, и в склада, и в бюфета, и дори в гардероба, започнаха по всички възможни начини да произнасят с възторг името Фердинанд.

V

— Какво възнамерявате да правите сега? — попита Радио, когато се озоваха на улицата.

— Знаете ли — отвърна Фердинанд, — не съм мислил много по това.

— Значи имате свободно време?

— Струва ми се, че да.

— За по-сигурно, надникнете в бележника си — предложи Радио.

— В какво?

— В бележника. Сигурно имате бележник.

— Ес-ес-ес-ес-тественннно — заекна Фердинанд.

— Според мен — продължи Радио, — човек без бележник не е човек. Във всеки случай не е порядъчен човек. Порядъчният човек, Фердинанд, трябва да има бележник.

— Рррррразбира ссссе — потвърди Фердинанд.

— На човек, който има бележник, може да се разчита. Тия, които нямат бележници, са предоставени единствено на собствената си памет. А човешката памет е несигурна, Фердинанд, ах, колко е несигурна. Съгласен ли сте с мен, или не?

— Рррразбира се, че съм сссссъгласен…

— Тогава имайте добрината да погледнете в бележника си и да проверите дали със сигурност сте свободен.

— Съвсем съм сигурен, че съм свободен — каза Фердинанд и сложи ръка на сърцето си.

— Какво ви пречи да надникнете в бележника — настояваше Радио.

„Ама че инат!“ — помисли си Фердинанд, а гласно добави:

— Кълна се в баба си, че в момента нямам никаква работа.

— Моля ви, направете това заради мене — с умоляващ глас настояваше Радио. — Надникнете в бележника си!

Фердинанд започна да бърка в левия джоб на сакото си, макар да знаеше предварително, че това няма да има никакъв резултат. Наистина джобът беше идеално празен. После потърси в десния джоб на сакото. После в левия джоб на панталоните. После в тоя джоб, който е на панталоните отзад. После в джоба, който е на сакото откъм хастара. И най-сетне в малкото джобче, горе вляво, в което се носят моливи, писалки или кърпички за по-елегантно. Всички джобове бяха еднакво празни.

— Виждам, че не можете да намерите бележника си — каза Радио.

— Нямам представа какво е станало с него — излъга Фердинанд и веднага се засрами от себе си, дето лъже. — Сигурно някъде съм го забутал.

— Може би сте го оставили на бюрото си, като сте излизали от къщи…

— Възможно е — отвърна Фердинанд, който беше напълно сигурен, че откакто се помни, не е притежавал бюро.

— Или е останал в друг костюм…

— Също не е изключено — съгласи се Фердинанд, макар да знаеше, че костюмът, който беше на него, бе единственият му костюм.

— Боя се да не би да сте го загубили — каза Радио с искрена загриженост в гласа.

— За губене и дума не може да става — отговори Фердинанд. — Никога нищо не съм губил — добави той с радост. Това беше първата истина, която каза от доста време насам. Нямаше никакво съмнение, че Фердинанд изпитваше неизмеримо удоволствие да казва истината.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита Радио.

— Разбира се, моля ви.

— Надявам се, че ще намерите досегашния си бележник, към който, струва ми се, сте много привързан…

„Дрън-дрън, та пляс“ — помисли си Фердинанд.

— … но докато стане това — продължи мисълта си Радио, — за спомен от нашата приятна среща бих искал да ви подаря малко скромно бележниче. Съгласен ли сте с моето предложение?

— Ще ми направите голямо удоволствие. Това ще бъде най-любимият ми бележник — завърши самохвално Фердинанд.

Тогава влязоха в една книжарница и Радио избра за Фердинанд хубав бележник на квадратчета с тъмнозелена корица.

— Напишете на първата страница днешната дата…

— Написах я — каза Фердинанд.

— А под датата напишете с големи букви СВОБОДНА ВЕЧЕР…

— Сво-бод-на ве-чер — повтори Фердинанд. — Написах го.

— Чудесно! — потри ръце Радио: — Сега с чиста съвест мога да ви поканя на кино. Знам, че няма да проваля плановете ви. Във вашия бележник ясно е написано, че днес имате свободна вечер. Виждате ли какво великолепно нещо е един бележник. Надникне човек и веднага знае всичко…

След киното се поразходиха. Радио беше пленен от играта на артистите. Фердинанд не възразяваше срещу неговото мнение не само защото малко разбираше от актьорско изкуство, а главно защото през по-голямата част от филма той просто си подремна. Но за да не го сметнат за пълен профан, трябваше да каже нещо. От целия филм на Фердинанд най-много му хареса кучето Бинго, което в един момент претича през стаята, отвори с лапи вратата и последва своя отдалечаващ се на кон господар. В този момент Фердинанд още не спеше.

— Според мен — вмъкна той нехайно, — най-добър беше актьорът, който играеше Бинго.

— Какъв Бинго? — попита изумен Радио.

— Бинго, кучето, което тичаше след господаря си, когато той заминаваше на кон — спокойно обясни Фердинанд.

— Та това не е актьор! — извика Радио.

— Как да не е актьор, като играе във филм? — засмя се Фердинанд.

— За играене — играе, но не е актьор. Това си е най-обикновено куче.

— Как можете да говорите такива неща! — възмути се Фердинанд. — Никое куче не би могло да изиграе тази роля. Видяхте ли колко хубаво тичаше през стаята? А после как великолепно отваряше вратата! А когато вече беше навън, с какво вълнение гледаше след отдалечаващия се господар, преди да се реши да го последва. Не, скъпи мой Радио, нито едно куче няма да успее да направи тона. Трябва да бъдеш актьор, за да го направиш.

— Вие дори не подозирате на какво са способни кучетата — каза Радио.

— Да речем, че не подозирам… — промърмори иронично Фердинанд. — И все пак мисля, че това беше актьор, преоблечен като куче.

— Смятате ли, че са възможни такива неща? — попита недоверчиво Радио.

— Не само смятам, но съм сигурен — отвърна решително Фердинанд. — Ще ви кажа нещо повече: — Лично аз знам такъв случай, само че обратно…

В този момент Фердинанд си прехапа езика, защото разбра, че е казал твърде много.

— Искате да кажете, че сте чували за куче, което се преоблякло като човек, така ли? — настояваше Радио.

— А, не, нищо подобно — смънка Фердинанд. — Просто нещо се обърках. Знаете ли — добави той, за да смени темата на разговора, — струва ми се, че съм малко уморен и започвам да бърборя невероятни неща.

— Късно е вече наистина — потвърди Радио. — Аз също се чувствам уморен. Най-добре ще бъде да отидем да спим.

— Съвсем правилно — отвърна Фердинанд. — Надявам се, че скоро пак ще се срещнем, скъпи Радио.

— Не се съмнявам в това. Много приятно прекарах с вас времето си.

— В такъв случай, лека нощ, Радио.

— Лека нощ, Фердинанд, доскоро виждане!

Тръгнаха в различни посоки. Фердинанд бавно се влачеше по улицата и не му беше много ясно какво да прави. Наистина ужасно му се спеше. В края на краищата можеше да се върне в къщи на своето канапе, но тогава всичко изведнъж щеше да свърши. Не, това той не биваше да прави в никакъв случай.

„Чакай, чакай… — замисли се той. — Какво се прави, когато човек иска да спи, а няма къде?“

Отдалече видя червен, трепкащ в тъмнината неонов надпис

 Х
 О ВЕСЕЛИЯТ
 Т
 Е ДРАКОН
 Л

„Хотел ли? Да, точно това ми трябва. Ще отида да преспя на хотел“ — реши Фердинанд.

И тръгна към неона.

Влезе в хотела през една въртяща се като въртележка врата. В големия хол до стената, на фона на огромен брой ключове, под герб, който изобразяваше Веселия дракон, седеше портиерът, целият накичен със златни копчета.

— Добър вечер — каза той още преди Фердинанд да успее да отвори уста. — С какво мога да ви услужа?

За първи път някой искаше да услужва на Фердинанд. Досега винаги на него му казваха да застава на задните си лапи и да служи. Но Фердинанд вече на нищо не се учудваше.

— Добър вечер — отвърна той. — Искам да преспя.

— Имате предвид стая за един човек?

— Да, точно за един човек — отвърна Фердинанд.

— Стая 423, на четвъртия етаж — рече портиерът. — Ето ви ключа.

— Благодаря. — Фердинанд взе ключа и вече искаше да тръгва.

— Един момент — задържа го портиерът. — Ако обичате, да ми дадете някои данни.

— Какво да ви дам? — попита Фердинанд, като че ли не беше чул добре.

— Кажете името, презимето си…

— Фердинанд — каза Фердинанд.

— Това е името, а презимето?

— Ммммм — замисли се Фердинанд. Нищо не му идваше наум. Това беше ужасен момент. Най-сетне си спомни, че напоследък често казваха за него „великолепен“. И високо, с усмивка на облекчение произнесе: — Великолепни.

— Отлично — каза портиерът, записа нещо в една дебела тетрадка и като се поклони ниско, добави: — Желая ви приятни сънища.

Асансьорът отведе Фердинанд на четвъртия етаж, а любезната камериерка го придружи до стая 423 и след като му пожела „лека нощ“, тихичко си тръгна. Фердинанд остана сам. Заключи вратата, съблече се, пусна чешмата, глътна малко вода, защото беше ужасно жаден, и скочи в чистото легло. Изтегна се в цял ръст и му стана много приятно.

Обаче не можеше да заспи. Мина час, после още един, а той все не заспиваше. Въртеше се, обръщаше се от една страна на друга, опита дори да се свие на кълбо — нищо не помогна. Най-сетне разбра: беше му много меко, скочи на земята, легна на килимчето, което беше постлано на пода пред леглото, и едва тогава усети, че сънят се приближава до него със стремителни стъпки. Не забеляза дори кога заспа.

VI

В три часа през нощта иззвъня телефонът на бюрото на портиера в хотел „Веселия дракон“. Дремещият портиер със сънливо движение посегна към слушалката.

— Ало — каза той.

— Обаждам се от стая 422 — чу се в слушалката мъжки глас. — В съседната стая нещо ръмжи.

— Ръмжи ли? — смая се портиерът.

— Струва ми се, ясно ви казах, че ръмжи — ядоса се гласът в слушалката. — Моля ви да направите нещо, защото не мога да спя.

В телефона настъпи тишина.

— Какво може да бъде? — замисли се портиерът. — Да е някаква прахосмукачка? Не, невъзможно, по това време в нашия хотел никой нищо не чисти. А може би шуми водата в тръбите? Често се случва някой да не може да заспи и тогава всичко го дразни. Кой знае дали гостът от стая 422 не страда от безсъние…

И портиерът отново задряма.

В три часа и петнадесет минути телефонът иззвъня за втори път. Отново със сънливо движение портиерът посегна към слушалката и отново, както много хиляди пъти, каза с учтив, обигран глас:

— Ало.

— Моля ви се — изскърца в слушалката. — В съседната стая нещо като че ръмжи. Нещо като че ръмжи…

— Мога ли да зная кой се обажда? — учтиво попита портиерът.

— Обажда се Мариана Донауелън… Мариана Донауелън…

— Момент — прекъсна я портиерът, — вие в коя стая сте?

— 424, моля ви се, 424 — проскърца в телефона.

— И вие твърдите, че в съседната стая нещо ръмжи?

— Съвсем ясно, моля ви се, съвсем ясно. До такава степен, че това ме събуди, представете си, до такава степен…

— Сега ще се погрижа да уредя въпроса — отвърна портиерът. — Пожелавам ви да заспите бързо и да сънувате приятни сънища.

— Благодаря ви много, много ви благодаря…

И в телефона настъпи тишина.

— Значи все пак нещо ръмжи — измърмори портиерът и се почеса зад ухото.

За първи път в многогодишната му практика се случваше подобно нещо. Свикнал беше с най-различни, понякога много странни искания и прищевки на гостите, които минаваха през хотела „Веселия дракон“. Беше свикнал с техните основателни и неоснователни претенции, но ръмжене, и то посред нощ, не се беше случвало. Може пък така да им се е сторило? Най-добре да се изчака до сутринта. Сутринта елегантно ще изясним всичко.

Зад гърба му равномерно и сънливо тиктакаше часовникът. Изобщо нощем в хотела, когато всички спят, се възцарява много сънливо настроение. Ако трябва да бъдем искрени, портиерът с удоволствие се поддаде на това настроение. След няколко минути той отново дремеше в служебното си кресло. Дори започна да му се присънва, че той самият ръмжи в съня си, когато телефонът за трети път иззвъня.

— Ало — каза той, както обикновено.

— Ало! — гърмеше в слушалката някакъв бас. — Там, под мене, в долната стая нещо ръмжи. Това е безобразие в такъв хотел да пускате гости с кучета!

— Ако обичате, да ми кажете от коя стая се обаждате? — запита учтиво портиерът.

— От стая 523! Тия кучета само разнасят бълхи по килимите и по леглата.

— Сигурно има някакво недоразумение, уверявам ви — опита се да го успокои портиерът. — Никакъв гост с куче няма в нашия хотел.

— Как така няма — крещеше басът, — като ръмжи?

— Може би само така ви се струва…

— Хубаво ми се струва! — зафуча басът в слушалката. — Елате горе и ще видите дали ми се струва.

— След минута идвам — отвърна портиерът и остави слушалката.

Погледна часовника. Беше почти четири часът. Портиерът не искаше да пуска асансьора, защото шумът можеше да събуди и останалите гости, и се качи на петия етаж пеша. По пътя си мислеше:

„Щом този, който телефонира, е в стая 523, значи под стая 523 е стая 423. Кой живее в стая 423? — замисли се той. — Дали не е прочутият пианист, който днес имаше концерт с филхармонията? Не, прочутият пианист е в стая 241. А може би Лила да Парма, голямата филмова актриса? Също не. Лила да Парма е в стая 118. А може би е световноизвестният индийски факир Мондрапарада? Ами, от къде на къде? Мондрапарада е в стая 303. А да не би да е футболният отбор, който пристигна за утрешния мач? Не, нищо подобно. Футболистите заемат стаи номер 401, 402, 403, 404, 405, 406, 407, 408, 409, 410, 411, а резервният вратар е в стая 412. Интересно, кой спи в стая 423? Да ме убият, не мога да си спомня. Чакай, чакай, дали пък не е този, който дойде късно вечерта, как се казваше? Някак много смешно… Великолепни… Да! — извика тържествуващо. — В стая 423 е Фердинанд Великолепни. Изключено е да има със себе си куче. Аз сам му дадох ключа от стаята. Спомням си отлично: той нямаше дори куфар, та какво остава за куче“.

Уморен от изкачването по стълбите, портиерът спря пред стая 523. Почука. Отвори му дребно човече с розова пижама. Портиерът беше убеден, че е сбъркал.

— Заповядайте, влезте — каза човечето с басов глас, който съвсем не отговаряше на фигурата му. Това беше глас за великан, а трябваше да служи на някакъв хърба. — Затворете добре вратата след себе си и се вслушайте! — продължи човечето.

Портиерът влезе вътре, затвори вратата и застана безпомощно, без да знае какво да прави.

Човечето приближи пръст до устата си и прошепна:

— А сега, шшшшт! Само слушайте!

Портиерът кимна с разбиране, след което двамата мълчаливо започнаха да се ослушват.

Мина минута, минаха две, три и нищо. Наоколо беше абсолютна тишина. Не я нарушаваше дори и най-слаб шум.

— Чувате ли нещо? — попита басът.

— Нищо не чувам — отвърна портиерът.

— Съвсем нищо ли? — настояваше басът.

— Съвсем нищо — повтори портиерът.

— Знаете ли, че и аз нищо не чувам — призна басът.

— Изглежда, само ви се е сторило, че нещо ръмжи.

— Кълна ви се, че ръмжеше! — извика басът.

— Нали виждате, че не ръмжи.

— Сега не ръмжи, но преди ръмжеше.

Човечето явно беше смутено.

— Е, аз ще си тръгвам — каза портиерът. — Надявам се, че повече нищо няма да прекъсне съня ви.

— Много ми е неприятно — изръмжа басът, — дето ви създадох излишни главоболия…

— Няма нищо, моля ви се. Това е мое задължение.

Портиерът затвори след себе си вратата на стая 523 и бавно заслиза по стълбите. Когато беше на първия етаж, чу, че телефонът на бюрото му звъни за четвърти път. Изтича бързо надолу, вдигна слушалката и каза:

— Ало?

— Обаждам се от стая 323 — запищя изплашено женско гласче. — В стаята над мен нещо ръмжи. Страх ме е. Много ме е страх.

— Моля ви да запазите хладнокръвие. Не ви заплашва никаква опасност.

— Нямате представа как се боя от ръмжене. Когато бях на шест години, едно куче щеше да ме ухапе…

— Но не ви е ухапало — зарадва се портиерът.

— Наистина не ме ухапа, но вие не можете да си представите как ръмжеше по мене. Оттогава панически се боя от ръмжене.

— Сигурна ли сте, че в стаята над вас нещо е ръмжало?

— Абсолютно сигурна.

— Сега ще уведомя директора. Ще се постараем да оправим работата. А дотогава лежете си спокойно и се опитайте да заспите.

— Само да не забравите — проплака гласчето. — Аз наистина се страхувам.

Портиерът остави слушалката, погледна часовника и реши да позвъни на директора. Наближаваше пет часът. Да се буди директорът по това време, беше крайно рисковано, но портиерът не виждаше друг изход. Набра номера на директора и след миг чу сънливия директорски глас:

— Кой е, да му се не види?

— Аз съм, дежурният портиер.

— Защо ме будиш, да му се не види?

— Осмелих се да ви събудя, защото в стая 423 нещо ръмжи.

— Ами нека си ръмжи, да му се не види.

— Но гостите се оплакват.

— Какви гости, да му се не види.

— Гостите от стаи 422, 424, 323 и 523.

— А как мислиш, какво ръмжи, да му се не види?

— Щом ръмжи, мисля, че е куче.

— Нали знаеш, че не даваме стаи на гости с кучета, да му се не види.

— Зная.

— А кой е в стая 423, да му се не види?

— Фердинанд Великолепни.

— Без куче ли е?

— Без куче е.

— Тогава какво ръмжи, да му се не види?

— Отде да знам, може той да си носи сгъваемо куче.

— Много е възможно, да му се не види! — изкряска директорът. — Непременно трябва да проверим това. Ей сега идвам.

Директорът се облече светкавично и след четвърт час беше в хотела.

— Да вървим! — каза той с решителен глас.

— Да вървим! — повтори като ехо портиерът.

Изкачиха се на четвъртия етаж, спряха пред вратата с номер 423 и затаиха дъх.

— Нищо ли не ръмжи!

— Нищо не ръмжи.

— Да доближим ухо до вратата. Нищо ли не ръмжи?

— Нищо не ръмжи.

— Да легнем на пода. Нищо ли не ръмжи?

— Нищо не ръмжи. Макар че нещо като че…

— А, не, червата ми куркат.

— И какво ще правим сега?

— Ще трябва да почукаме, да му се не види. Наше задължение е да изясним този тайнствен въпрос.

Почукаха. Фердинанд, сепнат от дълбокия сън, в първия момент не разбра какво става. Скочи обаче на крака и веднага се опомни.

— Кой е? — попита той.

— Директорът на хотела — отвърна директорът.

— Една минутка, само да си облека нещо…

Бързо разрушка завивките на леглото, за да изглежда като използвано, после скочи в панталоните, метна си ризата, върху ризата сакото, бързо върза връзката, погледна се в огледалото и усмихвайки се сам на себе си, отиде да отвори вратата.

Директорът проникна пръв.

— Вие имате куче! — извика той.

— Нямам! — отвърна спокойно Фердинанд. — Но ако не вярвате, можете да претърсите стаята ми.

Директорът и портиерът започнаха трескаво да търсят под леглото, в шкафа, зад завесите, в банята и навсякъде, където можеше. Куче, то се знае, нямаше.

— Много ми е неприятно, че ви събудих — каза директорът. — Наистина не зная как да ви се извиня. Но, видите ли, от вашата стая се е чувало ръмжене. Мислехме, че някакво куче…

— Не е куче — прекъсна го Фердинанд. — Аз бях. Това ръмжене не приличаше ли на бръмчене на мотор?

— Възможно да е приличало — съгласиха се директорът и портиерът.

— Представете си, това съм бил аз — повтори Фердинанд с нескривана гордост. — Постоянно сънувам, че съм самолет. Така ли звучеше: Брр-ррррррррррррррррррррр?

— Точно така. Едно такова: Бррррррррррррррр-рррррррр! — забръмчаха едновременно портиерът и директорът.

— Колко хубаво го правите! — извика зарадван Фердинанд. — Да забръмчим още веднъж заедно.

Тримата поеха въздух и се чу едно мощно:

— Бррррррррррррррррррррррр!

Толкова мощно, че събуди целия хотел.

VII

Въпреки че си побръмчаха като стари приятели, (защото ще признаете, че само стари приятели са в състояние така безгрижно, за удоволствие, да бръмчат), директорът дълбоко в душата си се чувстваше виновен. Нямаше съмнение, че съвсем ненужно бе събудил госта, който така приятно спеше, негово право бе да спи толкова колкото му се искаше. И той реши по някакъв начин да поправи цялата тази неприятна история. Наведе се до ухото на портиера и прошепна:

— Как всъщност се казва той?

— Кой? — тихичко попита портиерът.

— Този, у когото сме сега?

— Великолепни, Фердинанд Великолепни.

— Великолепно — измърмори директорът.

Портиерът още веднъж се наведе до ухото на директора:

— Не великолепно, а Великолепни.

— Знам, че е Великолепни — сухо прошепна директорът.

— Стори ми се, че казахте: великолепно… — упорстваше шепнешком портиерът.

— Ами че точно така казах — прошепна директорът в отговор, още по-ядосано. — Казах великолепно, че е Великолепни.

— Аха…

— Извинявайте много, мога ли да зная за какво така си шепнете? — попита внезапно Фердинанд, на когото му беше омръзнало да стои бездейно отстрана.

— А, нищо… — сконфузи се директорът. — Ние само съгласувахме някои служебни въпроси…

— Служебни въпроси, о, това е много важно — каза с уважение Фердинанд.

— Виждате ли, Фердинанд — започна тържествено директорът. — Управата на хотела „Веселият дракон“ реши да поправи грешката си…

— Каква грешка? — попита смаяно Фердинанд.

— Направихме нещо страшно…

— Какво страшно?

— Събудихме нашия гост…

— Кой гост? — заинтересува се Фердинанд.

— Вас, скъпи Фердинанд — със съкрушен глас произнесе директорът.

— Еее, голяма работа! — пренебрежително отвърна Фердинанд. — Не си струва дори да говорим за това.

— О, не, никога няма да се съглася с вас! — извика патетично директорът. — Трябва по някакъв начин да изкупим грешката си. Още е много рано, за да вдигаме гостите си от сън.

— Наистина вече не ми се спи. Здравата си поспах — увери ги Фердинанд.

— И все пак наш дълг е да поправим това. Имате ли някакви желания?

Фердинанд се замисли и след миг отвърна:

— Нямам.

— Наистина ли нищо не желаете?

— Нищо.

— Може би ви се ядат шоколадови бонбони?

— Да си призная, не обичам много шоколадовите бонбони, особено пък рано сутрин.

— Тогава да ви повикаме фризьор?

— Благодаря, сам се бръсна — излъга Фердинанд.

— Да ви дадем на разположение хотелската кола? — настояваше директорът.

— Кълна ви се, че обожавам пешеходството.

— Да ви поръчаме за довечера билет за опера?

— Ох, там така вият! — жално промълви Фердинанд.

— Да ви инсталираме в стаята телевизор?

— Много играе.

— Ами да му изгладим панталоните? — подшушна портиерът.

— Не понасям прекалено острите ръбове.

— Скъпи Фердинанд! — отчаян, директорът на хотела падна на колене сред стаята. — Кажете ни, как да ви се извиним?

— Защо трябва да се извинявате?

— Длъжни сме, скъпи Фердинанд, длъжни сме. Нашата хотелиерска чест налага това.

— Май имам едно желание — каза Фердинанд, вдигна директора на крака, погледна го в очите и попита: — Имате ли асансьор?

— Да, имаме! — извикаха едновременно портиерът и директорът.

— Никога през живота си не съм се возил на асансьор — започна плахо Фердинанд.

— Нашият асансьор е на ваше разположение, Фердинанд! — извика зарадван директорът. — Можете да се возите колкото си искате.

— Защото, знаете ли, много обичам да пътувам. — Някакво желание да откровеничи завладя Фердинанд. — Пътувал съм вече надлъж, пътувал съм и нашир, а още не съм пътувал от горе надолу и от долу нагоре.

— За съжаление тия пътувания няма да бъдат кой знае колко дълги — забеляза директорът. — Нашият хотел има само осем етажа.

— Напълно ми е достатъчно като за начало — каза Фердинанд. — Мога ли веднага да започна?

— Разбира се — отвърна портиерът. — Ключовете от асансьора са у мен.

— Тогава да вървим! — извика Фердинанд и подскочи от радост.

— Да вървим — повтори директорът.

И тримата излязоха от стаята на Фердинанд.

 

 

Асансьорът беше на партера.

— Ей сега ще го повикаме тук — кара директорът.

— Как така ще го повикаме? — полюбопитства Фердинанд.

— Ще видите след малко. Сам ще дойде тук при нас.

— Интересно — промърмори Фердинанд.

Портиерът натисна копчето, което беше до вратата на асансьора. Чу се шум и след малко асансьорът спря пред тях. Портиерът извади от джоба си ключа, пъхна го в ключалката и отвори вратата. Влязоха. Това беше квадратна кабина, цялата от стъкло, с огледало и удобна пейчица за сядане. Портиерът затвори вратата и натисна някакво копче. Асансьорът веднага започна да се спуска надолу.

— Харесва ли ви? — попита директорът.

— Страшно много — отвърна Фердинанд.

Не успяха нищо повече да си кажат, защото вече бяха на партера.

— Аз тук ще сляза — рече портиерът, — виждам, че много клиенти ме чакат.

Фердинанд погледна през прозореца на асансьора и наистина видя цяла тълпа във фоайето. Бяха гостите на хотела, събудени от ръмженето. Но, естествено, Фердинанд не знаеше това.

— Добре, слезте — отговори директорът. — А аз ще остана да обясня на Фердинанд как действа асансьорът.

Портиерът излезе и Фердинанд остана в асансьора сам с директора.

— Виждате ли тези копчета? — и директорът показа с пръст цяла редица бели копчета. — До всяко има надпис. До най-долното копче пише ТРЕВОГА. Това е в случай че асансьорът спре между етажите или стане някое друго нещастие. Отгоре е копчето с надпис ПАРТЕР. Натискаме го, ако искаме да слезем от някой етаж надолу, на това място, където сме сега. После е копчето, до което е написано I ЕТАЖ, после II ЕТАЖ, после III ЕТАЖ, после IV ЕТАЖ, после V ЕТАЖ, после VI ЕТАЖ, после VII ЕТАЖ и най-сетне е копчето с надпис VIII ЕТАЖ.

— Много умно е измислено всичко — каза Фердинанд. — Мога ли да натисна някое от тия копчета?

— Разбира се, натиснете, което си харесате.

— В началото не искам да отивам много нависоко — и като каза това, Фердинанд натисна копчето за първия етаж. След миг вече бяха там.

— Сега ще идем на шестия.

— Отлично — рече директорът.

— А сега от шестия на втория.

— Знаменито.

— А сега от втория на осмия.

— Великолепно — одобри директорът.

И започнаха да пътуват нагоре-надолу, като спираха само за миг на различните етажи, и тозчас продължаваха нататък.

Гостите във фоайето — сред които бяха и госпожица Мариана Донауелън от стая 424, която повтаряше всичко по два пъти, и дребното човече с басовия глас от стая 523, и прочутият пианист от стая 241, и Лила да Парма от стая 118, и факирът Мондрапарада от стая 303, и страхливата жена от стая 323, и мъжът от стая 422, и целият футболен отбор, който заемаше стаите от 401 до 412 — с любопитство наблюдаваха тая необикновена разходка. Дори забравиха за исканията, с които бяха слезли при портиера, и застанали на групички, виреха глави високо нагоре, мъчейки се да отгатнат на кой етаж ще спре този път асансьорът.

— Аз казвам, че на седмия! — нямаше търпение Лила да Парма.

— А аз на третия! — викаше Мондрапарада.

— А аз на петия! — обаждаше се и прочутият пианист.

През това време асансьорът още веднъж отиде до осмия етаж. Оттам слезе чак на партера, но преди някой да успее да каже нещо, отново се вдигна нагоре.

Вътре в асансьора Фердинанд и директорът си седяха удобно на пейчицата и само от време на време единият от тях натискаше някое копче. После им омръзна така нормално да натискат и започнаха да натискат където им падне със затворени очи.

Като изминаха по този начин цели няколко отвесни километра, Фердинанд внезапно запита:

— А за какво е най-горното копче?

— Най-горното е за осмия етаж — отвърна директорът.

— За осмия етаж си има копче — каза Фердинанд. — Но за какво е това копче, което е над него?

— Над него няма никакво друго копче. — Директорът продължаваше да си държи очите затворени.

— Как да няма, като има — промърмори Фердинанд. — Погледнете.

Директорът отвори очи и погледна.

— Наистина има още едно копче — учуди се той. — Мога да се закълна, че преди го нямаше — поне никога досега не съм го забелязвал.

— Интересно, за какво ли е това копче? — каза Фердинанд.

— Можем да проверим — предложи директорът.

— Никога ли не сте го натискали? — попита Фердинанд.

— Никога — отвърна директорът.

— Знаете ли какво — предложи Фердинанд, — за да не се обиди никой от нас, да натиснем едновременно копчето, а?

— Чудесно — отвърна директорът. — Фердинанд, вие сте изключително приятен.

Натиснаха едновременно копчето и тогава събраните във фоайето гости внезапно с ужас видяха, че асансьорът върви към осмия етаж, но не спира на него, а го отминава, после стига тавана, който е над осмия етаж, и през покрива, който в миг се отваря пред него, полита към бледосиньото, осеяно с леки облачета небе.

VIII

Портиерът погледна нагоре към изчезващия в простора асансьор, почеса се по главата и веднага закачи до стълбите табелка с надпис:

ДНЕС АСАНСЬОРЪТ НЕ РАБОТИ!

През това време Фердинанд и директорът не знаеха точно какво се бе случило.

— Май излетяхме във въздуха — каза Фердинанд, когато вече беше ясно, че по много необикновен начин са напуснали хотелската сграда.

— И аз имам такова впечатление — отвърна малко изплашено директорът.

— Може би не трябваше да натискаме това копче?

— Но го натиснахме и няма какво да се прави.

Асансьорът продължаваше да се вдига нагоре. Къщите ставаха все по-малки, улиците все по-тесни, а трамваите и автобусите изглеждаха отвисоко като детски играчки. От време на време започнаха да срещат отделни облачета.

— Интересно, на каква височина сме сега? — каза високо Фердинанд.

— Намирате се на височина точно четиристотин осемдесет и пет метра — отвърна едно от облачетата, които тъкмо минаваха край тях.

— Вие сте изключително мило! — извика Фердинанд елегантно и се поклони. — Благодаря ви за информацията, мило облаче.

Облачето им махна за довиждане с ръчичка и отплава в своята посока.

— Смайвате ме, Фердинанд — обади се директорът. — Не допусках, че умеете да разговаряте с облачетата.

— Когато имаш необходимия подход, с всекиго можеш да поприказваш — каза с нотка на самохвалство Фердинанд, забравяйки, че облачето първо му заговори. — Впрочем опитайте и вие, никак не е трудно.

Директорът, без да се колебае, започна да следи с очи облачетата. Щом някое се приближеше, той отваряше вратата на асансьора, навеждаше се и казваше:

— Добър ден, мъничкото ми!

— Добър ден, директоре — отговаряше облачето. — Желая ви приятен път.

На друго облаче той извикваше:

— Как се чувстваш, розово облаче!

— Благодаря, чувствам се много добре — отговаряше розовото облаче. — За къде пътувате, директоре?

— О, просто така! — отговаряше директорът, защото наистина не знаеше къде и за какво пътува. — Просто така, да погледаме малко отвисоко.

— Желая ви приятни гледки — казваше облачето и изчезваше, а директорът вече се обръщаше към следващото, което се появяваше край летящия асансьор.

— Моите почитания на прекрасното облаче! Как спахте нощес?

— Много добре спах — отговаряше облачето. — Небето тази нощ беше безоблачно, тъй че всички можахме добре да се наспим.

— Затова изглеждаш толкова хубаво, защото си се наспало.

Облачето се покриваше с лека руменина и отплуваше надалеко, като извикваше на сбогуване:

— Уви, не мога да разговарям повече с вас, директоре, защото нашият началник, вятърът, днес много ни е подгонил. Довиждане.

И вече не се виждаше.

— Много приятно се разговаря с тия облачета, Фердинад — каза директорът и потри доволно ръце.

— Престанете вече — посъветва го най-сетне Фердинанд. — Летим все по-нависоко, а вие постоянно се навеждате от асансьора. Ще вземете да паднете.

Директорът погледна надолу и свят му се зави. Бързо затвори вратата и седна на пейчицата.

— Не се безпокойте — започна да го утешава Фердинанд. — Докато не сме започнали да летим презглава надолу, още не е съвсем зле.

— Продължаваме ли да се вдигаме нагоре? — проплака директорът.

— Струва ми се, че да — отвърна Фердинанд. — За съжаление в асансьора нямаме инсталиран високомер и не можем да определим на каква височина се намираме в момента.

— Да запитаме някого? — предложи директорът.

— Да, но кого?

— Виждате ли, птица! — кресна директорът. — Попитайте птицата!

— Ей, ей, птицо! — извика Фердинанд. — Можете ли да ни кажете на каква височина се намираме в момента?

Птицата подхвръкна по-близо и кацна на покрива на асансьора.

— Заповядайте вътре! — извикаха и двамата едновременно.

Птицата влезе в асансьора и седна между тях на пейчицата.

— Интересува ви височината, нали? — попита тя.

— Да, искаме да знаем колко сме се отдалечили от Земята.

— В този момент се намираме на височина петнадесет хиляди сто и единадесет човки… — отвърна сериозно птицата.

— Не ми е много ясно какво означава това — забеляза Фердинанд.

— Човката — поясни птицата — е мярка за дължина.

— А колко прави това в сантиметри? — попита директорът.

— Това вече не зная — отвърна птицата.

— Поне приблизително — настояваше Фердинанд.

— Погледнете ми човката — каза птицата.

— Да, много е хубава — похвали я Фердинанд.

— Не става въпрос за хубава — отвърна птицата. — Колко сантиметра може да има?

— Знам ли колко, може би четири…

— А според вас? — птицата се обърна към директора.

— Знам ли, може би шест…

— Е, да речем, че са пет… Съгласни ли сте?

— Съгласни сме, естествено!!! — извикаха Фердинанд и директорът.

— В такъв случай няма нищо по-лесно от това, да се пресметнат човките в сантиметри, а после в метри — каза гордо птицата.

— Ой, да се пресмята! Хич не обичам тия работи! — извика Фердинанд. — Може би вие, директоре, ще се заемате с това?

— Ще опитам — рече директорът. — Да предположим, че една човка се равнява на пет сантиметра. Десет човки правят петдесет сантиметра, сто човки са петстотин сантиметра, хиляда човки ще бъдат пет хиляди сантиметра, десет хиляди човки ще бъдат петдесет хиляди сантиметра, петнадесет хиляди човки правят седемдесет и пет хиляди сантиметра, а седемдесет и пет хиляди сантиметра правят седемстотин и петдесет метра. Към това трябва да се прибавят още сто и единадесет човки, което прави пет метра и петдесет и пет сантиметра. Значи общо, след точно пресмятане, петнадесет хиляди сто и единадесет човки се равняват на седемстотин петдесет и пет метра и петдесет и пет сантиметра. Точно това е височината, на която се намираме, а аз целият съм в пот от това смятане — свърши директорът.

— Изчислихте го забележително! — каза Фердинанд. — Поздравявам ви, директоре!

— Не виждам нищо забележително в това — рече директорът. — Щом човек е директор, трябва поне да може да смята. Все още ли се вдигаме?

— Да — отвърна птицата. — Вдигнахме се още петнадесетина човки.

— Това е ужасно! — въздъхна директорът. — Фердинанд, трябва да направим нещо. Не можем непрекъснато да летим нагоре.

— Надявам се, че птицата ще ни каже какво се прави в такива случаи — отвърна Фердинанд и погледна птицата.

Тя доби сериозен вид и рече:

— Преди всичко, позволете ми да ви се представя. Влязох във вашата ракета по време на полета и дори не споменах името си.

— Каква ти ракета — прекъснаха я едновременно директорът и Фердинанд. — Най-обикновен хотелски асансьор, който неизвестно защо излетя във въздуха…

— Все едно, асансьор или не, в този момент това е въздушен кораб и трябва да бъде третиран като такъв. Моля да ми вярвате, разбирам нещичко от тия работи. Гълъбов се казвам.

Фердинанд и директорът се вгледаха по-внимателно в птицата и установиха, че наистина имаше у себе си нещо гълъбовско. Това бе неопровержимо доказателство, че името е истинско. Поклониха се на птицата и всеки произнесе името си.

— Великолепни. Фердинанд Великолепни — каза Фердинанд.

— Девон. Алекси Девон — рече директорът.

— Много ми е приятно — отвърна Гълъбов.

— О, не, не, любезни Гълъбов! — извикаха директорът и Фердинанд. — На нас ни е извънредно приятно.

— С какво мога да ви помогна? — попита Гълъбов.

— Работата е там, че ние не знаем какво да направим, за да почнем да летим надолу. Защото засега летим все нагоре — каза директорът. — А това започва да става страшно.

— Доколкото ми е известно — поде Гълъбов, — съществуват следните начини да се лети надолу: или прибираме крилата и падаме светкавично като камък, или с разтворени крила, използвайки въздушните течения, летим все по-надолу и по-надолу, или намествайки по определен начин опашката си се насочваме с нея към Земята…

— Няма ли други начини, скъпи Гълъбов? — попита Фердинанд със задавен глас.

— Може и да има — отвърна Гълъбов, — но аз не ги зная.

— Ние нямаме крила — въздъхна отчаяно Директорът.

— Нито опашки — добави със сълзи в очите Фердинанд.

— И все пак нещо трябва да се направи? — отсече решително директорът.

— Трябва! — съгласи се твърдо Фердинанд.

— Но какво? — измърмори директорът.

— Но какво? — проплака Фердинанд.

— Но какво? — замисли се Гълъбов.

— Струва ми се, че ако натоварим с нещо нашия асансьор, той, естествено, трябва да започне да пада.

— Да го натоварим — повтори Фердинанд. — Но с какво?

— Например с някакви камъни — предложи директорът.

— Смешно — засмя се Фердинанд. — Откъде ще се вземат във въздуха камъни? Доколкото ми е известно, камъните не хвърчат във въздуха…

— Чакайте, чакайте — намеси се Гълъбов. — Хрумна ми една идея. Не е изключено, че ще успея да натоваря вашия асансьор и по този начин да го принудя да кацне.

— Да не сте чудотворец, Гълъбов? — произнесе иронично Фердинанд.

— Ще ви подаря сто чувала грах, ако го направите — заяви директорът, който дълбоко в себе си не вярваше това да стане.

— Разчитам на обещанието ви, директоре — отвърна Гълъбов. — А сега трябва да ви напусна. Ако обичате, Фердинанд, отворете ми вратата…

Фердинанд отвори вратата на асансьора, птицата се вдигна от пейката, махна с крила и изхвръкна навън. Обиколи няколко пъти летящия асансьор, който през това време се издигна още петнадесетина човки нагоре, махна им на сбогуване с опашка и отлетя.

Останаха съвсем сами. Долу, далеко, далеко под тях, беше Земята; горе, далеко, далеко над тях, беше слънцето. Дори облачетата някъде се скриха и ги окръжаваше гладък, чист лазур. Все повече ги овладяваше чувство на самотност.

— Боя се, че никога няма да се върнем на Земята — каза отчаяно директорът.

— Така ни се пада! — проплака Фердинанд.

— Никога вече няма да видя моя мил хотел… — оплакваше се директорът.

— Нито пък аз ще видя своите скъпи приятели — добави Фердинанд.

— Защо натиснахте това копче, Фердинанд? — укори го директорът.

— Аз ли??? — възмути се Фердинанд. — Вие го натиснахте.

— Не съм натискал аз! — извика директорът. — А вие! Аз само се преструвах, че натискам.

— Не е вярно! — извика Фердинанд. — Аз се преструвах, а вие натиснахте копчето.

— Е, няма какво да приказваме толкова, Фердинанд — рече директорът, а очите му бяха пълни със сълзи. — И двамата натиснахме копчето…

— Прав сте — съгласи се примирително Фердинанд. — И двамата натискахме копчето. Но защо го натискахме?…

— Защо натиснахме това копче, Фердинанд?

Докато те скърбяха, в далечината се показа голям сив облак, който бързо приближаваше към асансьора. Той непрекъснато растеше и в един момент обгърна асансьора от всички страни. Почти стана тъмно и в тъмнината се чуваше само мощният непрекъснат шум на размахвани криле. Гълъбов беше довел на помощ ята познати гълъби.

iato.png

— Кацай на покрива! — викаше той дрезгаво. — Кацай на покрива.

Гълъбите накацаха бързо един след друг на покрива на асансьора и го покриха целия. Асансьорът престана да се вдига нагоре. Сега висеше неподвижно във въздуха.

— Да направим пирамида! — изкомандва Гълъбов.

Следващата група гълъби накаца по гърбовете на ония, които вече бяха на покрива. Асансьорът бавно започна да се спуска надолу. След това все по-бързо, тъй като нови гълъби се включваха в изграждането на пирамидата. Фердинанд и директорът, затворени в асансьора, започнаха да подскачат и да пляскат с ръце от радост. Пирамидата беше готова. На самия й връх последен кацна Гълъбов. Фердинанд открехна вратата и му извика:

— Вие сте чудотворец, Гълъбов!

А директорът Девон добави:

— Имате от мене сто чувала грах!

asansior.png

IX

— Сега най-важното е да кацнем на нещо гладко — тихичко прошепна Фердинанд, когато вече стана ясно, че са спасени.

— Прав сте — съгласи се директорът. — Само отвисоко се вижда как тази Земя е цялата наежена от стърчащи предмети. Също като игленик.

— Бррр! Чак косата ми настръхва! — Фердинанд погледна надолу и потрепери.

— А кой ще ни гарантира, че няма да кацнем на някое дърво… — мрачно запророкува директорът.

— Или на телеграфен стълб… — добави Фердинанд.

— Или на фабричен комин…

— Или на някоя кула…

— Или на мачтата на радиостанция…

— Или на гръмоотвод…

— Или на върха на някоя планина…

— Или на улична лампа…

— Или на наклонен покрив…

— Една минутка — прекъсна Фердинанд изброяването на страшните вероятности. — Я погледнете, директоре, далече ли е още земята.

— О, далече е още — отвърна директорът.

— В такъв случай да продължим да изброяваме. Или на телевизионна антена…

— Или на Колоната на Зигмунт[1]

— Или на нефтена кула…

— Или на семафор…

— Далече ли сме още?

— Далече.

— Или на кула за скокове с парашут…

— Или на дърво…

— Дървото вече го казахме — трезво забеляза Фердинанд.

— Няма значение — отвърна директорът. — Аз имах предвид друго дърво.

— А откъде знаете какво дърво съм имал предвид аз? — попита Фердинанд.

— Струва ми се, че имахте предвид някакво високо дърво.

— Познахте — извика Фердинанд. — Наистина имах предвид някакво високо дърво. А вие какво дърво имахте предвид?

— Аз имах предвид друго дърво, също високо, но не толкова високо — отвърна директорът.

— В такъв случай всичко е наред. Далече ли сме още?

— Далече.

— Или на часовникова кула…

— Или върху някоя черква…

— Или на някой фенер…

— Фенера вече го казахме — върна си го директорът.

— Нищо подобно — възпротиви се Фердинанд.

— Та нали вие сам казахте фенер?

— Грешите, директоре — заяви Фердинанд. — Признавам, че употребих израза „улична лампа“, но за „фенер“ досега не е ставало дума.

— Не виждам никаква разлика между „улична лампа“ и „фенер“ — пренебрежително каза директорът.

— Но аз виждам. Впрочем няма защо да се пречкаме — отвърна благо Фердинанд. — По-добре погледнете дали е още далеч?

Директорът се наведе от асансьора, погледна надолу, помисли малко и след това каза:

— Вече не е толкова далече, колкото преди, но все още е доста далече.

— Тогава да изреждаме по-нататък.

— Или на бодлива тел…

— Ауууу! — зави Фердинанд.

— Какво ви стана? — попита изплашено директорът.

— Моля ви се, дори недейте да споменавате за такива неща. Та на това човек може да се осакати.

— Може, може, разбира се — съгласи се директорът.

— Да ви призная, предпочитам да кацна на нещо по-меко — произнесе доверително Фердинанд.

— Най-хубаво ще бъде на някоя голяма шоколадова торта — измърмори директорът с нотка на ирония.

— За такова нещо няма дори какво да мечтаем — въздъхна Фердинанд. — Впрочем дали щеше да е толкова добре? Дрехите ни щяха да станат на лекета от крема и шоколада.

— Ще ги дадем на химическо чистене — отвърна директорът.

— Е, чак пък толкова! — възрази Фердинанд. — Според мен, по-добре ще е да ги оближем.

— Крайно ви благодаря за такова удоволствие — отвърна директорът малко засегнат.

— Ако не искате, аз мога да оближа и вашия костюм — заяви Фердинанд и несъзнателно се облиза.

— Излишни приказки — прекъсна го сухо директорът. — Засега още не сме кацнали на торта.

— Така е — съгласи се Фердинанд. — А далече ли сме още?

— Все по-близо — отвърна директорът, след като надзърна надолу.

— Само да не кацнем на натрошено стъкло — промърмори под носа си Фердинанд.

— Ооооо! — изписка директорът.

— Какво ви стана? — попита Фердинанд и си придаде невинен вид.

— Как можете да говорите такива неща! — каза с укор в гласа директорът.

— Мислите, че моето натрошено стъкло е по-лошо от вашата бодлива тел?

— Ще ви кажа искрено, че и едното, и другото не са особено приятни — отвърна примирително директорът.

— Ето, виждате ли? По-добре да престанем да се плашим един друг — предложи Фердинанд. — Какво става там? Далеко ли сме още?

Директорът отново се наведе, но бързо се дръпна навътре изплашен.

— Нещастие, Фердинанд, нещастие! — извика той. — Земята е вече съвсем близо!

— Чудесно — отвърна Фердинанд.

— Погледнете надолу и ще видите дали е чудесно — проплака директорът.

Фердинанд се наведе от асансьора и козината му под дрехите настръхна от страх. Навсякъде под тях, докъдето поглед стигаше, се виждаха забити в земята високи прътове, на които обикновено расте грах или боб.

— Те ти, булка, Спасовден! — промърмори Фердинанд, нахлупи бомбето си над челото и взе да се чеше по тила. — Какво да правим? — замисли се той. — Всеки миг можем да се набием на тия идиотски прътове и какво ще стане тогава? Интересно как бихте изглеждали вие, директоре, надянат на такъв прът?

— По-скоро помислете за себе си — отвърна кисело директорът. — Сега не е време за шеги, трябва да се спасяваме!

— Но как, когато сме съвсем безпомощни — каза Фердинанд.

— Не съвсем, Фердинанд, не съвсем — с решителен глас отвърна директорът. — Само трябва да се вдигнем нагоре.

— По какъв начин?

— По съвсем прост: достатъчно е да изгоним гълъбите от покрива на асансьора.

— Ей сега ще го направя! — каза Фердинанд и като се наведе от асансьора, започна да вика: — Гълъбов! Ало, Гълъбов!

Но Гълъбов не се обаждаше.

— Гълъбов! Ало, Гълъбов! — завика и директорът.

Нищо, отново тишина. Тогава решиха да викат заедно.

— Гъ-лъ-бов! Гъ-лъ-бов!

Отново никакъв резултат. Просто защото Гълъбов спеше дълбоко на върха на пирамидата и нищо не чуваше. Събуди се едва когато един от гълъбите под него го мушна, уж без да иска, с човка в корема.

— Какво става? — извика той. — Човек не може дори за минутка да си подремне!

Директорът и Фердинанд веднага чуха гласа му.

— Спасявайте ни, Гълъбов! — извикаха те. — Иначе ще загинем на прътовете за грах.

Гълъбов престана да бъде ефектен завършек на пирамидата и влетя в асансьора.

— Какво трябва да направя? — попита той.

— Вдигнете гълъбите! — извикаха нещастните пътници.

— Слизай от покрива! — извика Гълъбов и гълъбите послушно се разлетяха на всички страни. Асансьорът подскочи внезапно нагоре и бързо се устреми към облаците.

— Спасявайте ни, Гълъбов! — извикаха отново Фердинанд и директорът. — Иначе ще загинем в космическото пространство.

— Какво трябва да направя? — запита услужливо Гълъбов.

— Нека гълъбите отново кацнат на покрива!

— Кацай на покрива! — изкомандва Гълъбов. — Но не всички. Най-напред да кацнат половината. Останалите да летят наблизо.

Половината гълъби кацнаха на покрива и асансьорът веднага престана да се вдига нагоре. Но и не падаше надолу. Остана в равновесие.

— Знаменито го направихте, Гълъбов! — каза Фердинанд. — Само че така можем да висим на едно място до края на света.

— Не се безпокойте, Фердинанд — отвърна Гълъбов. — Сега ще духне вятър и ще ни отдалечи от тази прътова местност. Когато стигнем над някоя местност, която ви е по вкуса, ще наредя и на останалите гълъби да накацат и, надявам се, ще успеем да се приземим благополучно.

— Фантастично сте обмислили всичко — възторжено каза директорът. — Ако става въпрос за мен, с най-голямо удоволствие бих кацнал в градския парк.

— Защо точно в градския парк? — заинтересува се Фердинанд.

— Затова защото в момента в градския парк има изложба на кучета, на която трябваше да присъствам днес след обяд. В нея участва любимото ми куче Мерцедес. Нямате представа, Фердинанд, какво чудесно куче е той.

— Мерцедес, това е марка коли — забеляза Фердинанд.

— Какво говорите? — учуди се директорът. — Никога не бих предположил, че една кола може да се нарича като моето куче. Впрочем има ли някакво значение?

— Няма, разбира се — отвърна Фердинанд. — Всеки има право да носи такова име, каквото му харесва. Мерцедес… Мерцедес… Дори звучи добре. На драго сърце ще се запозная с вашия Мерцедес.

— Да, но как да направим така, че да кацнем точно на изложбата?

— Трябва да поговорим с вятъра — каза Гълъбов.

— За съжаление не го познаваме лично — обадиха се едновременно Фердинанд и директорът.

— Няма значение. Аз ще се опитам да поговоря с него — предложи Гълъбов и изхвръкна от асансьора.

Нямаше го около четвърт час, а може и половин час. Най-сетне се върна и извика усмихнат:

— Уредено! Вятърът каза, че ще се постарае да ви издуха над градския парк.

Оставаше им само да чакат. Бавно изчезваха под краката им прътовите полета, после се появиха гори, после ливади, след това река с мост, после къщички, после къщи, после пак къщички, докато накрая се озоваха над парка.

— Вече сме на самото място — каза директорът.

Гълъбов нареди на останалите гълъби да кацнат на покрива и асансьорът започна да се спуска надолу. Когато бяха вече над дърветата на парка, до тях стигна страхотен лай. Всички събрани на изложбата кучета посвоему приветстваха странното, идващо от ширинето превозно средство.

X

Който никога не е бил куче, той не може да разбере какво представлява за истинското куче изложбата на кучета. Това е нещо, за което кучето мечтае, нещо, което му се присънва. Нещо, за което разговаря тихичко с другите кучета, когато случайно се срещнат на разходка. Каквото е за девойката първият бал, каквото е за момчето ритането на топка, каквото е за очите синевата на морето, а сладоледът за небцето — това е за кучето, за истинското куче, изложбата на кучета.

Асансьорът кацна благополучно на една поляна, заобиколена от дървета. Сред приветственото лаене, ръмжене и джафкане на всички събрани на изложбата експонати, Фердинанд и директорът тържествено, без сянка от привързаност, излязоха навън. Лицата им бяха безразлични, но сърцата в гърдите им подскачаха от радост. Няма какво да говорим, много приятно е след такова неочаквано пътешествие да стъпиш отново на Земята и да я усетиш под краката си.

Фердинанд, който при всякакви положения умееше да запази хладнокръвие, се обърна към директора веднага щом излязоха от асансьора:

— Да имате случайно въженце?

— Защо ви е въженце? — попита директорът.

— Въженцето ни е крайно необходимо — заяви Фердинанд. — Трябва да привържем асансьора към някое дърво, за да не отлети без нас.

— Нека си лети където си иска! — извика директорът. — Нямам намерение да се ползвам от услугите му.

— Аз също нямам. Но асансьорът е част от хотела, така ли е?

— Така е — съгласи се директорът.

— А вие сте директор на хотела, така ли е?

— Така е.

— Ето, виждате ли? Като се върнете, могат да имат към вас претенции, че не само използвате служебния асансьор за частни пътувания извън града, но и че му позволявате да лети където му душа иска. Помислили ли сте как ще изглежда вашият хотел без асансьор? Защото каква гаранция имате, че като отлети оттук, ще се върне на мястото си между етажите…

— Струва ми се, че сте прав, Фердинанд — каза директорът и трескаво започна да рови из джобовете си. — Да опитаме да го вържем с това… За съжаление нямам у себе си нищо по-дълго.

И директорът извади една скъсана връзка за обувки. Мушнаха я през дръжката на вратата и я вързаха за тънкото клонче на някакво дърво. С огромни усилия направиха възел.

— Интересно, кой ще го развързва? — каза Фердинанд.

— Какво ме интересува — отвърна директорът. — Да си го развързва който си иска. Важното е, че що-годе е завързан.

Впрочем асансьорът, уморен от пътуването, засега изобщо нямаше желание да лети където и да било. „С удоволствие ще подремна“ — помисли си той. Сянката на дървото, към което беше привързан, изглеждаше многообещаваща.

Преди да тръгнат, Фердинанд и директорът потупаха асансьора, както се потупва добър кон след приятна разходка.

— Да вървим да видим кучетата — каза директорът.

— Да вървим! — съгласи се Фердинанд.

Направиха няколко крачки и внезапно видяха, че към тях тичат някакви хора. Това беше организационният комитет на изложбата, начело с председателя.

— По-по-по-здра-вя-вя-ва-ме ввв-и ннн-ай сессър-сссър-деч-но! — викаше отдалече председателят, който винаги, когато беше развълнуван, започваше да заеква.

— Много ни е приятно, че ни оказахте честта да присъствате на нашата изложба! — викаше заместник-председателят.

— Оказахте ни голяма чест с идването си! — добавяше секретарят.

— Моите уважения! Моите уважения! Моите уважения! — дереше се касиерът, който не можеше да измисли нищо друго.

Фердинанд и директорът спряха развълнувани.

— Не сме заслужили такава чест… — промърмори Фердинанд.

— Наистина не сме достойни… — обади се директорът.

— Попаднахме тук съвсем случайно… — тихо каза Фердинанд.

— Искахме просто да погледаме кучетата… — добави директорът.

— Вси-вси-вси — завика председателят за ужас на Фердинанд и директора — вси-вси-всиччччч-ки кккку-че-че-та ссссса на вввввва-шшшшшшшш-ше ррррррраз-по-по-по-ложение! — с видимо облекчение завърши председателят тази сложна фраза.

— Бихме искали да си купим входни билети — каза директорът.

— И дума да не става! — възпротиви се касиерът. — Вие сте наши почетни гости.

— Из-из-из-ккккккклю-че-че-че-ннно! — заекна председателят.

— Не искаме и да чуем за това! — потвърди заместник-председателят.

— Ще ни бъде крайно неприятно! — увери ги секретарят и сложи ръка на сърцето си.

— Но ние наистина сме само обикновени любители на кучета — заяви Фердинанд.

— Обикновените любители на кучета идват на изложбата пеша, а не падат от небето — прошепна заместник-председателят на председателя.

— Иииииии-ли при-при-приссссссстигат с ттттт-рам-трам-трам-вай — заекна шепнешком председателят, като при това замижа. После добави високо: — Ддддду-ммммма дддддда не ста-ста-ста-шшввва. Акккккко оббббббби-чаттттттте за-за-за-ппппппо-вя-вя-вя-дайттттттттттте сссссслед мен!

Заобиколени от членовете на комитета, директорът и Фердинанд тръгнаха да разглеждат изложбата.

В главната алея на парка за всяко дърво беше вързано куче. На шията си всяко куче имаше голям номер. Същият този номер беше отпечатан в каталога на изложбата. Който искаше да узнае какво е кучето и как се казва и коя е била майка му, а кой — баща му и откъде произхожда и на колко е години, и дали е добро, или лошо, поглеждаше в каталога и търсеше там същия номер, който висеше на нашийника на кучето. До кучето на малко сгъваемо столче обикновено седеше собственикът му или някой от семейството на собственика, когато собственикът се уморяваше да седи и отидеше до близкото павилионче да пие газирана вода с малинов сок. Някои пиеха газирана вода с лимонов сок, а трети с портокалов сок. Имаше и такива, които искаха вишнев сок, да не говорим пък за тия чудаци, които пиеха газирана вода без никакъв сок.

Толкова ли е важно кой какво пие? И още как! Това в известен смисъл обяснява защо по света има толкова много различни породи кучета. Един обича газирана вода със сок от вишни, друг с малинов сок, трети с портокалов сок, четвърти с лимонов сок, а пети обича само вода без сок. Същото е и с кучетата. Един обича овчарските кучета, друг ловджийските, трети обича боксерите, четвърти доберманите, пети териерите и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък. Май вече всичко е ясно…

— Мисля, че най-добре ще бъде да започнем от началото, от номер първи — каза заместник-председателят, защото председателят тихичко го бе помолил той да обяснява на високите гости поради неговото, на председателя, заекване.

— Естествено! — извика Фердинанд. — Ще разглеждаме всичко поред.

Тъкмо приближаваха към голям булдог, който на нашийника си имаше табелка с номер 1.

— Изключително красив експонат — каза заместник-председателят. — Нарича се Бас, вероятно защото има необикновено нисък глас. Това е адски зло куче. До него не бива да се приближавате.

— Много е хубав! — похвали го Фердинанд и приближи до Бас, за да го погали.

— Дръпнете се назад! — изкрещяха членовете на изложбения комитет. — Бас може да ви ухапе.

— Само да опита. Мислите ли, че няма да му го върна? — предизвикателно рече Фердинанд.

— Все пак по-добре внимавайте, Фердинанд — намеси се директорът.

— Моля, за мен не се безпокойте, ще се оправя.

Булдогът, който досега лежеше спокойно, внезапно настръхна, започна да души и да ръмжи. Фердинанд беше на една крачка от него. Кучето изобщо не обръщаше внимание на останалите лица и, озъбило се срещу Фердинанд, ръмжеше все по-страшно.

Фердинанд го гледаше с иронична усмивка и в един момент също започна да ръмжи. На пръв поглед това беше едно обикновено „Въррррр!“, обаче ако се вслушаше по-внимателно човек, положително щеше да забележи, че това е начало на много интересен разговор.

— Върррррне върррррглу върррррпей! — каза Фердинанд.

— Въррррка върррррркво върррррси върррррсе въррррна — въррррдул! — отвърна булдогът.

— Въррррррце върррррррлу въррррррни върррр ме върррррпо въррррно върррррррса! — предложи му Фердинанд.

— Върррррох върррркак въррррррще върррррте въррррцап въррррна! — закани се булдогът.

— Върррргле въррррдай върррраз въррррда въррррне върррте въррррцап въррррна! — отвърна Фердинанд и показа на булдога великолепните си зъби, но така, че никой друг да не види.

Булдогът ги погледна възхитено и веднага омекна. Заръмжа къде-къде по-нежно…

— Върня върма върза върщо върда върсе въро върбиж върда върме… — каза булдогът и се усмихна кисело.

— Въро върби върчам въруч върти вървост върта — със същия тон отвърна Фердинанд. — Върдай върси върла върпа върта!

Докато траеше тоя разговор, се събра цяла тълпа посетители на изложбата и всички удивени гледаха как свирепият булдог си подава лапата на Фердинанд. Председателят беше така поразен, че започна още повече да заеква. Говореше нещо много дълго, но всъщност това бе само една дума:

— Ннннееееобббббббиииккккккконоонононовввввввввннннно!

XI

После продължиха нататък, от едно куче на друго, като при всяко куче спираха и дълго го разглеждаха, за да видят добре всичките му предимства и недостатъци. При вида на Фердинанд кучетата ги обхващаше същинска лудост. Махаха опашки със скорост две хиляди махания в минута, а тия, които нямаха опашки, защото още в детството им ги бяха отрязали, само въздишаха отчаяно: „Ах, ако имах опашка да му помахам, да види какво се казва махане!“.

Фердинанд говореше малко. Държеше се сдържано. Само от време на време правеше кратки, но колко сполучливи забележки:

— Много е хубав. Много е хубав.

— Този също е изключително симпатичен.

— Ей, ти, пинчере, не се прегърбвай!

— Вдигни по-високо лявото ухо!

— Бих искал да имам такъв ловджийски пес. Ще ходя есен с него за диви патици.

— Кучето е прекрасно нещо, не е ли така?

— Харесваш ми, малкият.

— Запомни, не яж много кокали.

— Как се чувстваш, острокоси фокстериере?

— Знаете ли, че малките кучета ядат много по-малко от големите? Интересно, нали?

— Здрасти, пуделе! Ако се срещнем някога пак, ще си устроим гоненица!

— Чудесна си, златна моя боксерко.

— Бълхите, според мен, трябва да се унищожават по всички възможни начини.

— Не се върти подир опашката си, ратлерчо, и тъй, и тъй няма да я стигнеш.

— Ако водех друг начин на живот, и аз самият щях да имам у дома куче. Кой знае, може би и две щях да имам.

— Вълчо, не ме гледай на кръв, защото изглеждаш кривоглед.

— Очарователно е това пекинезче.

— Не се чеши пред хората.

— Майка ти не е ли живяла някога в Бялисток?

— Браво, браво!

— Иска ми се да бъда подхаланско[2] овчарско куче! Това се казва живот!

— Прекалено малко кучета могат да четат, не сте ли на същото мнение?

— Познавах един бернардин, който тежеше точно седемдесет и осем ратлерчета.

— Изправи си лапата! Ой, защо ми се струва, че малко играеш гимнастика.

— Дай да те целуна, красива доберманко.

— Ако хората имаха по-развит нюх, на кучетата щеше да им бъде много по-леко на тоя свят.

— Опашката, опашката, миличък!

— Френският крал Людовик XII имал в кучкарника си една хрътка, която била толкова бърза, че можела да преследва едновременно два заека, бягащи в противоположни посоки.

— Здрасти, дакеле!

— Умното куче не лае предварително, запомни това.

— Необикновен шпаньол си ти!

— Хо, хо, хо!

— Кое от кое по-хубави!

— Съвременното куче не трябва да се бои от самолета. Самолетите не хапят.

И тъй нататък, и тъй нататък…

Хората край Фердинанд все по-широко отваряха очи от учудване. За първи път виждаха някой, който да знае абсолютно всичко за кучетата. Знаеше повече от всички тях, взети заедно.

— Не-не-не-не-оббббиккккно-но-но-но-вен-ннно! — извика председателят.

— Да го направим председател на журито на изложбата — предложи шепнешком заместник-председателят.

— Разбира от въпроса! Разбира от въпроса! — потвърждаваше с половин уста касиерът.

— Пппп-ред-ло-ло-ло-ло-ло-ло-жжжжж-жжеттттте мммму то-то-то-то-вввва — председателят тихичко се обърна към секретаря.

Секретарят се приближи до Фердинанд и рече:

— От името на изложбения комитет искам да ви помоля да станете председател на журито на нашата изложба. След около час ще проведем конкурс за най-красиво куче и ще ни бъде много приятно, ако го председателства такъв забележителен познавач на кучетата като вас.

Фердинанд скромно наведе очи.

— Е — каза той, — какъв ти познавач… Обикновен любител и нищо повече. Просто от рождение обичам кучетата и дълго съм общувал с тях. Не зная дали съм достоен за такава висока чест…

— Не познаваме по-достоен! — извика секретарят.

— Не познаваме! — потвърди заместникът.

— Не познаваме! — обади се касиерът.

— Нннне по-по-по-по-знннавв-ва-ва-ваме! — извика председателят, който впрочем бе започнал пръв.

— В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да приема оказаната ми чест — отвърна Фердинанд. — Съгласен съм.

— Браво! Браво! Браво! — завикаха всички в един глас.

Когато дойде часът на конкурса, пред специалната ложа, в която почетното място зае Фердинанд, започнаха да минават кучетата. Господарите им ги водеха на особено елегантни каишки за разходка. Това бе една от най-красивите гледки, които Фердинанд беше виждал през живота си. Отстрани свиреше весел пожарникарски оркестър. Събраната наоколо тълпа непрекъснато викаше браво и ръкопляскаше, възнаграждавайки по-красивите експонати.

„На кого да дадем първата награда? — мислеше си през цялото време Фердинанд и се вглеждаше в парада на кучетата. — Не зная какво да правя. На мен всички кучета ми харесват. Ако можеше, щях да дам на всяко куче първа награда. Уви! Първата награда е само една. Само едно куче може да я получи. Ужасно нещо! Честно казано, тук, на тази изложба — продължаваше да мисли той, — има един, който без съмнение заслужава първата награда. Но се страхувам, че никой няма да се сети за това. А за самия мен все пак е неудобно да предлагам своята кандидатура…“

Той притвори очи и се замечта. Ето журито му присъжда първа награда на изложбата за расови кучета. Оркестърът свири марша „Веселото куче“. Председателят на журито се приближава до Фердинанд, подава му ръка и казва: „Поздравявам те, Фердинанд“, а след това му връзва на шията най-високата награда — златна лентичка. Поне веднъж да преживееш такова нещо! — въздиша Фердинанд — Поне веднъж…

— Фердинанд! Фердинанд! — чува внезапно до себе си нечий шепот и усеща, че някой го ръга в слабините. — Не спете, Фердинанд — шепне на ухото му директорът. — Не е удобно. Какво ще си помислят за вас?

— Аз съвсем не спя, директоре! — отвръща Фердинанд и отваря очи. — Съвсем не спя. За момент само се отдадох на мечти…

— Приятни ли?

— Най-приятните, които човек може да си представи.

Парадът свърши и журито се събра на съвещание. Ръководеше го Фердинанд като председател.

— Уважаеми господа — започна той, — видяхме такъв великолепен парад на такива великолепни кучета, че наистина много трудно ще ни бъде да вземем крайното решение. Що се отнася до мен, с ръка на сърцето признавам, че не съм в състояние да посоча кучето, което най-много ми харесва. Те са твърде много. За да не обидим никого, предлагам тайно гласуване.

Останалите членове на журито бяха на същото мнение. От всички страни се чуха възгласи.

— Прав е!

— Точно така!

— Това е единственият изход!

— Поддържам вашето мнение!

— Да гласуваме! Да гласуваме!

— Браво на председателя на журито!

— Благодаря ви — каза Фердинанд, когато се поуспокоиха. — Моля да предлагате кандидатурите.

— Агава! — съобщи някой първата кандидатура.

— Карампук! — подхвърли втори.

— Зефир!

— Ас!

— Мика!

— Донна!

— Магик!

— Вие!

— Мерцедес!

— Смок!

— Кука!

— Стига толкова! — извика Фердинанд. — Десет кандидатури са напълно достатъчни. Започваме тайното гласуване.

Членовете на журито се отдалечиха в различни кътчета на парка и криейки се един от друг, вписаха на приготвените предварително листчета имената на своите питомци.

В края на краищата победи Магик, наричан още и Маг. Когато Фердинанд се приближи до него, за да му честити първата награда, в очите на Маг се появиха сълзи. Мощното куче вълча порода се разплака като дете. Това беше гледка, каквото не помнят и най-старите кучета.

— Сърдечно те поздравявам, Маг — каза Фердинанд. — Дай си лапата!

Маг приклекна, отдели лявата си лапа от земята, но когато Фердинанд едва забележимо му намигна с дясното око, бързо я постави обратно и с решително движение му подаде дясната си лапа.

— Отлично! — похвали го Фердинанд. — Виждам, че мислиш. От името на журито ти връчвам първата награда. Освен медала получаваш и два килограма пушени ребра. На място ли ще ги изядеш, или ще си ги вземеш в къщи?

— Предпочитам в къщи — отвърна Маг, но на такъв език, че само Фердинанд го разбра. — В къщи ще ги изядем заедно с жената. Тя не можа да дойде на изложбата, защото има страшна хрема.

— Убеден съм, че ще й се усладят — каза Фердинанд на същия език, защото той знаеше всички кучешки езици. — Да ти е сладко и довиждане!

— Поздрави жена си от мене — рече той на сбогуване. — Желая ти всичко най-хубаво.

Преди закриването на изложбата беше организиран още един конкурс. Този път кучетата трябваше да изберат най-приятния от посетителите на изложбата. Някои от посетителите знаеха за това и предварително се постараха да си осигурят колкото може повече кучета. Въртяха се по цялата изложба и непрекъснато подхвърляха на едно или на друго куче ту бонбонче, ту кренвирш, ту кифличка и всичко това само с една цел — да спечелят разположението им. Някои даже агитираха със свински котлети. При сигнала на председателя всички кучета трябваше да бъдат пуснати от каишките. Победител щеше да бъде този от гостите, около когото се събереше най-голямо количество кучета.

— Фффффффиииииииууууу! — чу се изсвирването на председателя.

Кучетата, колкото бяха, се впуснаха в една посока. Към столчето в сянката под кестена, на което беше седнал за малко умореният Фердинанд.

XII

Сред приветствия и възгласи връчиха на Фердинанд голям златен медал. Председателят лично му го закачи на ревера на сакото. При това физиономията му беше необикновено тържествена и заекваше сто пъти повече от обикновено.

— Ни-ни-ни-ни-ниииие сссссссмммммме гор-гор-гор-гор-гор-гор-гор-гор…

— … ди! — изкрещяха останалите.

— Иммммммменнннн…

— … но! — завърши тълпата.

— С ва-ва-ва-ва…

— … вас!

— То-то-то-то-точччччннннно та-та-та-та…

— … ка! — отново довършиха зрителите.

— Дддддддда жи-жи-жи-жи-жи-жи…

— … вее! — извикаха всички като един.

— Ттттттточччччно та-та-та-та-та-та-та…

— … ка! — добавиха със смях събраните и завикаха в чест на победителя.

Общо в този ден в чест на Фердинанд бяха издигнати 3128 приветствия, между които:

1265 „Ура!“

825 „Да живее!“

654 „Фер-ди-нанд!“

129 „Слава!“

55 „Само Фердинанд!“

49 „Браво!“

и 48 „Хип, хип!“.

Останалите 100 приветствия не бяха точно идентифицирани, но и те също бяха от най-високо качество и съдържаха огромен емоционален заряд.

Паркът бавно започна да опустява.

Директорът се приближи до сияещия Фердинанд, поздрави го още веднъж и деликатно каза:

— Не е ли вече време да си тръгваме…

— Но тук е толкова приятно… — отвърна Фердинанд със замечтан глас.

— Наистина е приятно, но трябва да се върнем в хотела. Във всеки случай аз трябва да се върна, Фердинанд. Не забравяйте, че съм директор на хотела.

— О, вярно, вярно — съгласи се Фердинанд.

— Тогава да вървим — каза директорът.

— Една минутка, директоре — спря го Фердинанд. — А асансьорът?

— Съвсем забравих за него.

— Трябва да го вземем. Не можем да го оставим тук.

— Но как да го вземем? — попита директорът.

— Може би там има още някакво допълнително копче, което не сме забелязали и което като се натисне, асансьорът се връща на мястото си между етажите?

— Оставете ме на мира с тия копчета. Не искам да слушам за никакви копчета! — извика директорът.

— Тогава какво да правим? Не е удобно да го оставим така на произвола на съдбата.

— Не си ли създавате прекалено много главоболия с този асансьор? — попита директорът с нотка на ирония в гласа.

— Да ви призная — отвърна Фердинанд, — привързах се към него. В края на краищата преживяхме заедно няколко приключения.

— Никаква представа нямам какво да правя с асансьора.

— Да го качим на такси?

— Няма да се побере.

— Сетих се! — извика Фердинанд. — Ще го качим на файтон.

— Както искате — отвърна безразлично директорът.

— Ще се качим заедно с него на файтона! — повтори Фердинанд, подскачайки от радост.

— Не всички — сухо заяви директорът.

— Как така не всички? — попита Фердинанд.

— Аз няма да се кача! — каза директорът. — Нямам намерение да ставам за смях, като пътувам в един файтон с асансьор.

— Че какво лошо има в това?

— А аз казвам ли, че има нещо лошо? — отвърна директорът. — Нищо подобно. Няма нищо лошо, само че е несериозно. Сериозният човек не може да върши несериозни неща! Разбирате ли ме, Фердинанд?

— Разбирам ви, но не съвсем — отговори Фердинанд. — Вие сигурно се страхувате, че ще изглежда смешно…

— Наистина ще изглежда смешно! Сигурен съм, че на другия ден всички хъшлаци ще викат подир мен на улицата:

„А директорът и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.

— Чудесно стихотворение! — извика Фердинанд. — Ах, какво чудесно стихотворение! Нямате представа колко бих искал и подир мене така да викат на улицата.

— Вие мислите, че това е забавно?

— Направо е прекрасно, директоре. Щом вие не искате, недейте да пътувате. Аз ще тръгна сам.

— Знаете ли, аз бих тръгнал с вас — заоправдава се директорът, — но лекарят ме посъветва повече да се разхождам. Нужно ми е повече движение, разбирате ли, а днес целия ден пътувах с този глупав асансьор. Няма да ми се разсърдите, ако не тръгна с вас, нали, скъпи Фердинанд?

— Разбира се, че няма да ви се разсърдя, директоре — отвърна Фердинанд. — Твърде много ви обичам, за да ви се сърдя. Само ми кажете — и Фердинанд сниши глас, — дали наистина ще викат след мене?

— Много често викат, ако се заядат с някого.

— А какво трябва да направя, за да се заядат?

— Трябва да им се набиете в очите.

— А какво трябва да направя, за да им се набия в очите?

— Трябва да привлечете вниманието им.

— А какво трябва да направя, за да привлека вниманието?

— Трябва да ги настроите срещу себе си или…

— Какво или?

— Или например да изглеждате смешно.

— А аз смешно ли изглеждам?

— За мене не.

— А за тях? — попита с треперещ глас Фердинанд.

— Трудно ми е, Фердинанд, да се произнасям от тяхно име — отвърна директорът, след като помисли малко, — но струва ми се, че за тях може да изглеждате смешно, особено като пътувате с файтон и на всичко отгоре седнал до асансьора… Ха, ха, ха, това наистина може да бъде смешно…

— Благодаря ви! — изкрещя Фердинанд и стисна ръка на директора. — Благодаря ви, че ми се смеете! Това значи, че и те ще ми се смеят.

— Твърде е възможно, ха, ха, ха… — съгласи се директорът.

— Това значи, че ще привлека вниманието им — каза Фердинанд.

— Не е изключено, ха, ха, ха!

— Това значи, че ще им се набия в очите…

— Твърде вероятно, ха, ха, ха!

— Това значи, че могат да се заядат с мене…

— Искрено ви го пожелавам, щом толкова държите на това, ха, ха, ха!

— А като се заядат, ще започнат да викат подир мен на улицата:

„Ей ги, Фердинанд и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.

— Би трябвало да викат, ха, ха, ха!

— Нямате си представа как мечтая точно така да викат подир мене!

— Ха, ха, ха, ха, ха! — смееше се директорът. — От все сърце ви го пожелавам. Намерете файтон, а през това време аз ще си тръгна полека пеша. Ще се срещнем в хотела, Фердинанд. Довиждане! Хайде, Мерцедес! — извика той любимото си куче, което внезапно се появи отнякъде. — Не бъди такъв тъжен, че не зае първото място. На следващата изложба ще имаме повече късмет.

Директорът и Мерцедес вече бяха изчезнали между дърветата, когато Фердинанд си спомни, че няма пукната пара.

— Директоре! — извика той и с няколко скока го настигна. — Директоре, дайте ми малко пари за файтона. Аз наистина имам голям златен медал, но файтонджията може би няма да има у себе си малки златни медалчета, за да ми върне рестото…

XIII

Фердинанд тръгна да търси файтон.

Това не беше лесна работа. От година на година файтоните на света стават все по-малко. Те се крият по разни стари, затънтени сайванти и най-сетне идва такъв ден, когато вече не им се иска да излизат в града. Впрочем, те се чувстват все по-зле между автобусите, автомобилите и мотоциклетите. „Защо бързат толкова!“ — мърморят те под носа си в такт с конското кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

За щастие на пиацата, близо до парка стоеше самотен файтон. Файтонджията дремеше на капрата, а конят спокойно дояждаше дневната си дажба от едно чувалче, окачено на шията му.

— Моля ви — каза Фердинанд.

Файтонджията дори не трепна.

— Моля, ако обичате — повтори по-високо Фердинанд.

Файтонджията продължаваше да спи.

— Моля ви! — почти извика Фердинанд.

А файтонджията мълчеше.

Едва когато Фердинанд се качи на капрата и му изкрещя това „Моля ви!“ направо в ухото, файтонджията бавно отвори едното си око, после другото, носле бутна бомбето си назад, погледна Фердинанд и попита с дрезгав глас:

— Какво има?

— Може ли да пътувам с вас? — попита Фердинанд.

— Защо да не може? — отвърна файтонджията. — Само да смъкна килера от коня и тръгваме. Сядайте.

Той слезе от капрата, разтърка очи, свали от коня чувалчето с дневната му дажба и му постави юздата.

— Докъде ще летим? — попита файтонджията, когато се върна на предишното си място и взе камшика в ръка.

— До парка — отвърна Фердинанд. — Трябва да вземем нещо оттам.

— Сигурно майчето — подхвърли през рамо файтонджията. — Дий, старче!

Файтонът тръгна.

— Не познахте — усмихна се Фердинанд. — Не става дума за майчето.

— Може би бабчето?

— Нито за бабчето.

— Тогава може би някоя леля…

— Нито леля.

— Е, може би някакъв неодушевен предмет?…

— Например какво? — попита Фердинанд.

— Например някакъв куфар…

— Не е куфар.

— Може би бъчва бира.

— Нито бъчва бира.

— Интересна работа — каза файтонджията. — Какво все пак искате да вземете от парка? Рози ли?

— Не, не рози.

— Може би някоя пейка?

— Не е пейка.

— Е, тогава, не зная — отвърна файтонджията с дрезгавия си глас.

— Ще ви помогна — рече Фердинанд. — Започва с „а“…

— Аспарагус?

— Не.

— Автобус?

— Не. Впрочем автобусът не би се побрал във файтона. Втората буква е „с“, третата — пак „а“, а четвъртата е „н“ — подсказа му Фердинанд.

— Анасонлийка! — извика файтонджията и очите му светнаха, защото от време на време обичаше да си пийва.

— Не познахте. Става дума за асансьор.

— За какво, за какво? — попита учудено файтонджията.

— Един асансьор трябва да вземем. Не знаете ли какво е асансьор? Такова нещо, което се движи нагоре-надолу между етажите.

— Какво е асансьор, уважаеми, аз добре зная, но как може такова нещо да се качи на файтон?

— Асансьорът не е голям — отвърна Фердинанд. — Само за двама души… Най-много за трима… Ще го сложим отзад, а пък аз мога да седна при вас…

— А къде е той?

— В парка, вързан за едно дърво.

— Вързан ли? — учуди се файтонджията.

— За да не избяга нагоре.

— Че той сам ли си лети?

— И още как.

— Не може да бъде. Чак не ми се вярва. Дий, старче!

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

Стигнаха до дървото, за което беше привързан асансьорът.

Фердинанд скочи от файтона, потупа асансьора отзад и го отвърза.

— Помогнете ми да го натоваря! — извика той.

Задъхани, защото асансьорът беше доста тежък, те го наместиха най-сетне, пъшкайки, на задната седалка.

— Само без глупави шеги — каза Фердинанд на асансьора. — Да не ти се прииска да избягаш нагоре. Връщаме се в къщи.

Асансьорът дори и не мислеше да бяга. Беше много доволен, че се връща в хотела и че като граф ще мине на файтон през целия град.

Фердинанд седна до файтонджията.

— Ще ми дадете ли да подържа малко поводите или камшика? — попита с умолителен глас той.

— Взимай ги и тръгвай — каза файтонджията.

Фердинанд хвана поводите, замахна с камшика и извика:

— Дий, старче!

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

В центъра на града Фердинанд даде поводите на файтонджията и започна да се оглежда на всички страни.

— Какво толкова се оглеждате? — попита го файтонджията.

— Гледам дали няма някъде хъшлаци.

— Страхувате ли се?

— Нищо подобно, но си мислех, че ще викат подир мене.

— Но те не викат, значи всичко е наред.

— Не особено — отвърна Фердинанд разтревожено. — Аз именно мечтая те да викат.

— Тогава трябва по някакъв начин да ги предизвикате. Виждате ли ей там? На ъгъла стоят няколко.

— Много ви моля — каза Фердинанд, — минете оттам.

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кдьоп…

Файтонът мина, но хлапетата дори не му объркаха внимание.

— Моля ви, спрете — рече отчаяно Фердинанд и скочи от файтона.

Изтича до момчетата, които се бяха подпрели до стената, и ги попита:

— Защо не викате след мене?

— Защото не искаме — отвърна едно от момчетата.

— Бих ви съветвал да викате след мене, когато пътувам с файтон — заплаши ги Фердинанд и се озъби.

Момчетата се стреснаха.

— А какво искате да викаме? — попита учтиво друго от момчетата.

— Искам непрекъснато да викате:

„Ей ги, Фердинанд и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.

— Хубави стихчета — съгласиха се момчетата. — Можем да викаме, защо не! А кога да викаме?

— Веднага! Хайде, тичайте подир файтона и викайте колкото ви глас държи. Ако не викате, така ще ви ухапя, че ще видите звезди посред бял ден.

И Фердинанд скочи обратно във файтона, който незабавно тръгна.

Кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп-кльоп…

Хората отваряха широко прозорците, тичаха на балконите, спираха се по тротоарите и изумени наблюдаваха файтона, в който на задната седалка се бе разположил един асансьор, отпред на капрата Фердинанд се усмихваше щастливо, а файтонджията плющеше с камшика.

Отзад, подир файтона, тичаха група хлапета и се деряха с все сила:

„Ей ги, Фердинанд и асансьорът

пак ще литнат из простора!“.

XIV

Стигнаха пред хотела „Веселият дракон“. Асансьорът, щом забеляза познатата сграда, веднага скочи на мястото си. Хоп! И се намери отново между етажите. В хотела тозчас стана по-весело. Всички много се зарадваха. И портиерът, и персоналът, а най-вече гостите, които живееха на най-горните етажи. Няма какво да говорим: хотел без асансьор е като маса без крака, като хляб без масло, като чай без захар, като ваза без цветя, като пиано без клавиши, като газирана вода без мехурчета.

Фердинанд се изкъпа и веднага си легна. Толкова беше уморен от всички тия приключения, че след миг заспа.

През това време навън заваля дъжд.

Първия ден валя слабо. Само от време на време на земята падаше някоя и друга капчица вода от малко облаче. Това изглеждаше горе-долу така:

дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд

На втория ден вятърът довея няколко нови облачета и дъждът стана по-гъст:

дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд

На третия ден вятърът задуха отляво:

дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд

На четвъртия ден вятърът се промени и задуха отдясно:

 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
 дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд
дъжд дъжд дъжд дъжд дъжд

На петия ден Фердинанд се обърна на другата страна. Дъждът валеше все по-силно. Ту ситни, ту едри капки чукаха по покривите.

дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд
ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД
дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд
ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД
дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд
ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД
дъжд ДЪЖД дъжд ДЪЖД дъжд

Най-сетне на шестия ден облакът се разкъса. Потоци от дъжд се изливаха от небето.

ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД
ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД ДЪЖД

Всеки знае, че на дъжд най-добре се спи. Никоя люлчина песен не приспива така, както монотонните капки на дъжда. Фердинанд сигурно щеше да спи още много дълго, може би цяла седмица, може би две седмици, а може би дори и три, ако неочаквано не беше се появил голям тъмен облак, от който заваля град:

град град град град град
град град град град град
град град град град град
град град град град град
град град град град град
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД
ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД ГРАД

Внезапно чукане по прозореца събуди Фердинанд.

— Кой е? — извика той със сънлив глас.

Отговор не последва.

— Кой смее да ме буди, когато така сладко спя?! — извика вбесен Фердинанд.

Отново никой не отговори. Чуваше се само непрекъснато тропане по стъклото. Фердинанд разтърка очи, погледна към прозореца и разбра, че градушката го бе събудила.

— Няма как — промърмори той на себе си, — трябва да се става.

Натисна звънеца. След малко се появи камериерката.

— Добър ден! — каза тя. — Как спахте?

— Много добре — отвърна Фердинанд.

— В нашия хотел още никой не е спал толкова дълго, колкото вас.

— Какво говорите! А какъв е рекордът на хотела?

— Един цигулар спа след концерта си две денонощия без прекъсване.

— Това се казва сънльо! — извика Фердинанд.

— Вие сте по-голям! — каза камериерката.

— Аз ли? — учуди се Фердинанд.

— Ами да. Спахте цяла седмица.

— Какво?!

— Да, да! Точно една седмица.

— Не е възможно.

— Възможно е. Сега вие сте рекордьор на нашия хотел.

— В такъв случай моля да ми донесете закуска! — извика Фердинанд. — За всичките седем дни!

Камериерката се хвана за главата и избяга от стаята. Докато тя се появи отново, Фердинанд успя да се измие и да се облече.

— Нося ви четиринадесет рохки яйца, двадесет и една кифлички, седем чашки с мляко, седем чая, четвърт масло и един буркан с мармалад — каза тя. — А тук е сметката.

— Каква сметка? — разтревожи се Фердинанд.

— Сметката за престоя ви в хотела и за закуските — обясни усмихнато камериерката.

— Оставете я, ако обичате, после ще уредим въпроса — каза Фердинанд с такъв тон, като че ли всичките му джобове бяха натъпкани с пари.

— Приятен апетит! — каза камериерката и излезе.

Фердинанд започна да се храни.

„Най-напред храната — помисли си той, а после ще се тревожим какво да правим със сметката.“

Може да звучи невероятно, но честна дума, истина е: Фердинанд омете всичко до троха.

— Да видим сега сметката — промърмори той и отмести облизания буркан от мармалад. — Колко?! Седемстотин двадесет и шест злоти и осемдесет гроша?! И аз трябва да платя това?! Аз?! Приятелят на директора?! Рекордьорът на хотела „Веселият дракон“?! Та аз нямам пукната пара!

Отиде до прозореца, отвори го и погледна надолу.

— Ау-у-у-у! Високо е! Какво да правя?

Градушката бе престанала. Фердинанд светкавично се разсъблече. Зави дрехите си на вързоп и го хвърли през прозореца. После се наведе да види къде ще падне.

Отлично! Вързопът падна в тревата на отсрещната страна на улицата.

Фердинанд затвори очи, а когато ги отвори, огледа за последен път стаята и на четири крака изтича в коридора, оттам надолу по стълбите, до фоайето на хотела.

За да му е чиста съвестта, той отиде до бюрото на портиера и се качи отгоре с лапи.

— Бих искал — започна той, — бих искал…

Портиерът скочи възмутено.

— Марш оттук! — извика той. — Хайде, да те няма!

— Щом не, не! — отвърна гордо Фердинанд и изтича през главния вход навън. — Исках някак си да уредя този въпрос — промърмори си той, — но не ми позволиха. Няма да им се натрапвам.

Хвана със зъби вързопа, който лежеше в лехата между богородичките, и изчезна в някакъв пуст вход. Не мина много време и оттам излезе елегантен мъж, който бързо се загуби в тълпата.

XV

След лошото време, както често се случва, настъпи хубаво.

Фердинанд вървеше през града и весело си подсвиркваше.

— Фиу, фиу, хубав ден е днес, фиу-фиу-фиу… Слънцето приятно грее, фиу-фиу… Всички наоколо са толкова весели, фиу-фиу-фиу… И аз съм весел, фиу-фиу-фиу… И птичките по дърветата, фиу-фиуу… И листенцата тихичко фиу-фиу-фиу… Какво да правя аз сега, фиу-фиу-фиу? Няма да се тревожа за такива неща. Засега ми е добре, фиу-фиу… А какво ще стане после, ще видим, фиу-фиу… Изобщо не трябва да се безпокоя, фиуууууууууууу!

Но в големия град не може да не правиш нищо.

Фердинанд, без да разбере как, започна основно да разглежда града. Отиде най-напред в един музей, после в друг, после в трети, после поспря за миг пред входа на четвърти музей, но не влезе, защото музеите вече му бяха омръзнали.

След това се зае с паметниците. Разгледа поред:

паметника на кмета,

паметника на генерала,

паметника на музиканта,

паметника на поета,

паметника на краля,

паметника на кралицата

и още няколко други паметници, сред които имаше и два конни.

„Че много често има коне на паметниците… — помисли си Фердинанд. — А никой не се е сетил да представи краля, възседнал куче. Справедливо ли е това? Не съм съвсем сигурен дали няма да изглежда много по-хубаво. Та кучето е благородно животно и освен това много по-добър приятел на човека от коня. Защото виждал ли е някой някога кон да спи с човека в едно легло? А кучетата спят. Зная много такива примери. Затова пък за кон никога не съм чувал. Нито баща ми, нито дядо ми, нито прадядо ми, никой, никой.“

Когато Фердинанд разгледа всички паметници, вниманието му привлякоха уличните кантари, на които хората се мереха. Това беше нещо удивително. Качва се човек на малка платформа и стрелката започва да се мести по скалата, докато най-сетне спре на някоя цифра. Тази цифра именно показва теглото на този, който стои на платформата.

Фердинанд горещо пожела да се премери. Качи се на кантара след някаква дебелана. Застана на платформата — нищо. Подскочи — пак нищо. Вдигна единия си крак нагоре — нищо. Вдигна другия крак нагоре — нищо. Застана настрани — нищо. Стрелката дори не трепна.

Той слезе и опита още веднъж.

„Може би първия път не съм се качил добре — помисли си Фердинанд. — Може би трябва да се кача с левия крак, а не с десния?“

Уви, и качването с левия крак не помогна. Ядосан, Фердинанд започна да подскача все по-високо и по-високо, за да накара със сила упоритата стрелка да мръдне от мястото си.

Около Фердинанд взеха да се трупат хора.

— Сигурно пак се е повредил — каза някакъв мъж със зелено сако. — Постоянно се повреждат…

— Застанете по-напред — посъветва го добродушно възрастна белокоса жена.

— Напзед, напзед — засъска сладоледопродавачът. — Напзед нисто няма да помогне. Всицки знаем, це тзябва да се стои в задната цаст.

— Най-добре е да подскочите три пъти — намеси се някакъв мъж с басов глас.

— А защо не четири? — изписука жената с чадърчето, която стоеше до него.

— Защо ви е нужно това? — обърна се към Фердинанд един мъж с черна шапка. — И без туй няма да научите колко тежите. Всеки кантар показва различно.

Фердинанд беше съвсем объркан. Всички му даваха съвети. Най-сетне от тълпата се чу някакъв глас:

— А петдесет гроша пуснахте ли?

— Какви петдесет гроша? — учуди се Фердинанд.

— Как какви? Обикновени, полски.

— Извинявайте, а къде трябва да ги пусна? — попита заеквайки Фердинанд.

— Тука. В тази дупка.

— Не съм пускал — призна Фердинанд.

— Сигурно нямате дребни… — обадиха се наоколо с разбиране. — В такъв случай трябва да развалите.

— Наистина — каза Фердинанд. — Съвсем забравих, че нямам дребни… — „Нито едри“ — помисли си той. — Извинявайте, ей сега ще отскоча и ще разваля.

С бързина, която никой не би очаквал от него, Фердинанд скочи от кантара и изчезна зад гърбовете на хората, които го бяха наобиколили. Той вече беше на другия край на града, а те все още стояха и си говореха: „Че какво прави той толкова време…“.

А Фердинанд си вървеше, подсвиркваше си и мислеше: „Фиу-фиу, сега вече зная как става с кантарите. Трябва само да имаш петдесет гроша, фиу-фиу… Но откъде да взема петдесет гроша, фиу-фиу-фиу… Имам златен медал, фиу-фиу-фиу, а нямам петдесет гроша… Не е ли забавно това?…“.

Изведнъж погледна надолу към тротоара. Там нещо блестеше; наведе се и с едва забележим жест вдигна това нещо.

„Фиу-фиу, интересно какво ли е?“ — мислеше си той и продължаваше да върви, като че ли ни лук ял, ни лук мирисал.

След малко погледна и едва не полудя от радост. Бяха петдесет гроша.

Веднага изтича до най-близкия кантар, качи се отгоре, пусна в отвора своите единствени, по чудо намерени петдесет гроша и с удоволствие, което не би могло да се изрази с думи, започна да наблюдава стрелката, която се местеше към все по-големите деления на скалата.

— Напълно приличен кантар — промърмори Фердинанд на себе си и със съжаление слезе от платформата. — Не съм нито много слаб, нито много дебел. Тежа точно колкото трябва, фиу-фиу-фиу, интересно дали на другите кантари ще тежа толкова, колкото на този? Това трябва, фиу-фиу, да се провери. Оказва се, че хората губят, фиу-фиу-фиу, пари. Да се опитаме тогава, фиу-фиу, да ги търсим.

И навел глава надолу, Фердинанд започна да обикаля улиците на града, дирейки загубени пари. При това все повече се навеждаше и сам не забеляза кога за по-удобно беше започнал да бяга на четири крака с нос, долепен до самия тротоар.

Щом намереше петдесет гроша, изтичваше бързо до най-близкия кантар, пускаше монетата в предназначения за това отвор и напрегнато следеше стрелката. В зависимост от това, какво показваше стрелката, се разнасяше ликуващият вик на Фердинанд:

— Отслабнал съм!!!

Или:

— Напълнял съм!!!

XVI

Така, мерейки се час по час, Фердинанд стигна до гарата. На гарата, както обикновено е по гарите, имаше голямо движение. Всички бързаха за някъде. Едни в една посока, други в друга. Носачите носеха багаж, касите продаваха билети, в будките човек можеше да си купи вестник за из пътя, а в бюфета да пийне лимонада. При изхода към перона стояха кондукторите и дупчеха билетите. Това страшно хареса на Фердинанд.

„Ех, да имам такива клещи! — помисли си той. — Сигурно е много приятно така да си стоиш и да дупчиш, да дупчиш, да дупчиш…“

После постоя малко край гардероба. Гледаше как пътниците оставят там куфарите си, за да не ходят с тях из града. На куфарите залепваха листче с номер, даваха на пътника квитанция за доказателство, че си е предал багажа, и слагаха куфара на една полица, където той спокойно чакаше завръщането на собственика си.

Тъй като умора започна да обхваща Фердинанд, хрумна му една мисъл.

„Защо да не се дам на багаж? — каза си той. — Уморен съм, а и нямам какво да правя. Ще ми залепят листчето и ще ме сложат на полицата. Поне ще се наспя както трябва.“

И той се приближи до служителя, който стоеше от другата страна на тезгяха.

— Бих искал да оставя нещо на багаж — започна той.

— Заповядайте — отвърна служителят и любезно се усмихна. — Къде е багажът ви, защото не виждам да държите нещо?

— Не става дума за багаж — бавно произнесе Фердинанд.

— Ооооо? — учуди се служителят. — А какво е това, което искате да оставите на багаж?

Фердинанд се изтегна в целия си ръст на тезгяха и като направи скромна физиономия, каза:

— Себе си.

Служителят носеше очила. От учудване той ги свали, изтри ги с кърпичка и отново ги сложи на носа си.

— Не разбирам много добре какво точно искате…

— Искам да оставя на багаж себе си — отвърна Фердинанд, като продължаваше да лежи на тезгяха и да гледа от долу нагоре служителя, мъчейки се да го предразположи.

— Себе си ли???

— Да.

— Вие се шегувате?

— Нищо подобно! — извика Фердинанд и се удари по гърдите за доказателство, че говори истината и че не се шегува.

— Много съжалявам — отвърна служителят, — но това е невъзможно.

— Защо невъзможно? Нали приемате на багаж куфари, куфарчета, кошници и разни други работи. Моля да ме смятате за багаж. Много съм уморен и бих искал да си поспя.

— Уви — отвърна служителят. — Не мога да ви приема. Не приемаме хора на багаж.

Фердинанд скочи на крака.

— Златен мой! — извика той. — Златничък мой! Повторете го още веднъж.

— Хора на багаж не приемаме — безразлично повтори служителят.

— Повторете го още веднъж! — умолително каза Фердинанд.

— Не приемаме на багаж хора.

— Ах, как хубаво звучи! — наслаждаваше се Фердинанд. — Може ли да ви помоля още веднъж да повторите това изречение?

Служителят го погледна малко накриво, така както се гледат кротките луди, но понеже лицето му се стори симпатично, за да си няма неприятности, повтори:

— Не приемаме на багаж хора.

— Чудесно! Чудесно! — любуваше се Фердинанд. — Моля ви, повторете поне последната дума!

— Хора… — каза служителят.

— Още веднъж!

Хора!

— Още!

Хора!!! — извика раздразнен служителят и млъкна.

Безкрайно доволен, Фердинанд се кланяше и се отдръпваше заднишком, повтаряйки непрекъснато една и съща фраза.

— Много ви благодаря… Много ви благодаря… Много ви благодаря… Много ви благодаря…

След това той обиколи всички кътчета на гарата, като се чудеше къде би могъл да си почине.

— Какво да направя? — питаше се той. — Добре ще е да дремна малко. Но къде?

Сигурно бе говорил доста високо, защото внезапно чу някакъв дрезгав глас:

— Ако става въпрос, така да се каже, за подремване, най-добре, така да се каже, можете да си подремнете във вагоните, които стоят, така да се каже, в страничен коловоз.

— Кой сте вие? — Фердинанд попита притежателя на дрезгавия глас.

— Аз съм, така да се каже, добър човек и искам да ви направя, така да се каже, дребна услуга. Мога ли?

Добрият човек изглеждаше доста съмнително, ниско над очите му беше нахлупен каскет и държеше двете си ръце в джобовете на панталона, но Фердинанд бе така уморен, че му беше вече все едно.

— Разбира се, че можете — каза той учтиво. — Само не зная как се отива на тия странични коловози.

— Няма значение. Аз ще ви заведа.

— Много сте любезен — каза Фердинанд.

— Такъв съм си от рождение. Трябва, така да се каже, да помагаме на хората, нали?

„И този говори за хора“ — помисли си доволно Фердинанд и добави високо:

— Разбира се, винаги трябва да си помагаме един на друг: ние на хората, а хората на нас.

— Много хубаво, така да се каже, се изразихте — отвърна дрезгавият глас. — Е, да вървим.

— Да вървим — съгласи се весело Фердинанд.

Минаха през перони и коловози, докато стигнаха някакви вагони, които стояха отстрани. Човекът с каскета отвори вратата, даде път на Фердинанд да влезе и рече:

— Моля, заповядайте във вагончето.

— Благодаря ви — отвърна Фердинанд и скочи в едно купе. След него влезе и новият му познат.

— Тук можете, така да се каже, да си спите колкото си искате.

— А тия вагони няма ли случайно да заминат?

— Можете да бъдете съвсем, така да се каже, спокоен. Кажете ми само колко дълго, така да се каже, искате да спите.

— Амииииииии, доста дъъъъълго — отвърна Фердинанд и се прозина, — защото съм много уморен.

— Много добре — каза доволно дрезгавият глас. — Ако нещо, така да се каже, стане, ще ви събудя. Спете си спокойно.

Той слезе от вагона и тръшна вратата след себе си.

Фердинанд се изтегна на меката седалка (за щастие вагонът беше първа класа) и веднага заспа. Приспиваха го съобщенията, които се носеха от високоговорителите на гарата:

— Пътническият влак до еди-къде си се намира на перон номер две…

— Бързият влак до еди-къде си ще замине в девет часа и двадесет минути.

— Електрическият влак от еди-къде си се движи с три минути закъснение.

— Умоляват се пътниците за бързия влак до еди-къде си да се качват и да затварят вратите…

През това време в полумрака между вагоните този с каскета и с дрезгавия глас разговаряше с един друг, който също беше с каскет и също имаше дрезгав глас.

— Уредено е — каза първият. — Вече спи във вагона. Казах му, че може да спи колкото си иска… Изглежда богат.

— Това е хубаво — отвърна вторият и потри ръце. — Много обичам богатите.

— Тия вагони ей сега ще ги прикачат на влака — каза първият. — Ще влезем в купето, в което той спи, и ще си пътуваме, все едно че нищо не знаем…

— А като влезем в тунела…

— Точно така, като влезем в тунела, тогава…

Двата каскета се приближиха съвсем близко един до друг, а двата гласа си зашепнаха.

XVII

Свечери се. Постепенно съвсем се стъмни. В мрака блясваха все нови и нови светлини.

Във всеки град най-много светлини има винаги на гарата. Като че ли всички електрически крушки са се събрали на това място и се надпреварват да светят.

Но най-хубавите неща стават вечер на коловозите и на пероните. В тъмнината всички цветни светлини — червени, зелени, жълти и сини — които са толкова много на всяка гара, изглеждат далеч по-хубаво.

Високо над коловозите пламват цветните очи на семафорите и мигат към машинистите, които карат влаковете. Зеленото мигване означава, че влакът може спокойно да продължава напред, че нищо не го заплашва, защото пътят пред него е свободен. Но ако от високия семафор мигне червеното око, това означава, че колкото и да бърза, машинистът трябва да спре и да чака, докато червеното око загасне и вместо него замига весело второто око на семафора — чудесното зелено око. Впрочем червеното око също е чудесно и също е много нужно, макар в първия миг да изглежда, че то само затруднява работата на забързаните влакове. Защото, ако не беше червеното око, влаковете често щяха да се сблъскват един с друг и тогава щяха да стават различни страшни неща.

Да гледаш тия мигащи цветни светлини наистина е много приятно и аз съм дълбоко убеден, че ако Фердинанд не спеше като заклан, той щеше да гледа и да гледа, и да гледа, и да гледа, и да гледа, и да гледа и нямаше да може да се нагледа…

Електрическите крушки светеха, семафорите мигаха, а през това време вагонът със спящия Фердинанд беше прикачен към някакъв влак. На перона се появи дежурният по движението, погледна часовника си, вдигна нагоре фенера със зелената светлина и даде знак за тръгване. Локомотивът изсвири, после изпъшка от голямото усилие и влакът потегли на далечен път. В последния момент, когато влакът вече се движеше, във вагона, в който спеше Фердинанд, скочиха две сенки с нахлупени до очите каскети.

— Този вагон ли е?

— Този.

— Тук ли е?

— Тук е.

— Спи ЛИ?

— Спи.

— Хърка ли?

— Хърка.

— Сам ли е?

— Сам.

— Дано никой повече не влезе в купето — каза едната сянка с дрезгав глас.

— Не се безпокой — отвърна другата сянка. — Ще затворим вратата и никого няма да пускаме.

— Може да тропат — забеляза първата сянка.

— Нека тропат — каза втората. — Ще се правим на заспали.

— В такъв случай да спим. Желая ви лека нощ!

— Лека нощ, лека нощ.

Седнаха. Едната в единия, а другата — в другия ъгъл. В третия ъгъл на купето спеше Фердинанд. Четвъртият ъгъл беше празен.

В пълната тъмнина, която настъпи във вагона, щом влакът отмина района на гарата и се намери в равно поле, останаха да блестят единствено тесните цепки на очите под нахлупените ниско козирки на двата каскета. От време на време светлината на някоя крайпътна лампа осветяваше за част от секундата купето и тогава два чифта очи упорито се вглеждаха в спящия Фердинанд, а дрезгавите гласове започваха шепнешком да си разменят забележки:

— Шапката му не е лоша…

— Погледни само панталоните…

— А виж връзката…

— И ризата му е много хубава…

— И обувките…

— Тъкмо за мене…

— За теб са малки…

— Казвам ти, че са таман…

— Не викай, ще го събудиш. Обувките ще бъдат за мен…

— Няма да можеш дори да ходиш с такива обувки…

— Ще видиш.

Фердинанд дълбоко въздъхна в съня си и се поразмърда в своя ъгъл. Четирите цепки на очите моментално се затвориха и отново настъпи тишина.

Влакът отминаваше гара подир гара. Пред гарите и след тях бързо прелиташе по стрелките, колелата на вагоните забързано викаха: „Здрасти! Как сте? Здрасти! Как сте? Здрасти! Как сте?“, и излизаха на правия път.

— Интересно — обади се след малко една от сенките, — дали има у себе си пари.

— Май има.

— Откъде знаеш?

— Такива винаги имат.

— А часовник?

— Разбира се, че има.

— На ръката му не се вижда…

— Защото джобните часовници не се носят на ръка.

— Джобните часовници — шепотът стана още по-тих, тъй че бе едва доловим — обикновено са златни… Ще проверя!

— Недей! — прошепна заповеднически втората сянка. — Всичко ще развалиш. Ей сега ще дойде тунелът…

— Само ще пипна през жилетката…

— Недей, казвам ти! Като влезем в тунела, започваме.

В тишината, която последва, се чуваше само ритмичното бъбрене на колелата. Постоянно, еднакво, монотонно барабаняха колелата един и същ ритъм.

Внезапно колелата на локомотива заговориха по съвсем друг начин. После и колелата на пощенския вагон, който беше веднага след локомотива. После колелата на багажния вагон, който беше след пощенския вагон. После колелата на първия пътнически вагон. После колелата на втория. После колелата на третия. Докато най-сетне всички колела на всички вагони заговориха така, сякаш внезапно бяха загубили гласовете си или бяха пресипнали.

Влакът бе влязъл в тунел.

Двете сенки в купето на Фердинанд веднага се озоваха до него. С бързи, ловки движения те започнаха да смъкват от Фердинанд, това, което беше върху него.

— Най-напред свали шапката — чу се шепот. — Да не пречи.

— Свалих я.

— А сега обувките.

— Готово.

— Сега връзката.

— Готово.

— Сега жилетката.

— Готово.

— Сега ризата.

— Готово.

— Сега панталоните.

— Ей сега, ей сега, готово.

— Всичко ли свали?

— Всичко.

— Тогава да се изпаряваме!

— Един момент!!! — каза Фердинанд, който отдавна не спеше и усещаше как го събличат. — Един момент!!! Недейте толкова да бързате!!! Да си поприказваме малко.

И той залая така заплашително, както още никога никое куче на земята не беше лаяло.

На тия с каскетите краката им се подкосиха от страх. Те хвърлиха всичко, което бяха свалили от Фердинанд, и възползвайки се от тъмнината в купето, се опитаха да офейкат.

Обаче Фердинанд беше по-бърз. Той подскочи и захапа ухото най-напред на единия, а после и на втория. Направи това толкова ловко, че държеше всяко ухо от различна страна. От лявата страна висеше единият каскет, а от дясната — другият.

Фердинанд стискаше здраво в зъбите си ушите, не можеше да каже нито дума и само ръмжеше от ярост на някакъв полуразбираем език:

— Ахвърр виевърр крадвъъррр цивърр тавърр кивъррр вавърр! Привърр исвъррр кавъррр ловъррр вивърр севъррр тевърр мивърр древъррр хивъррр давърр взевъррр мевъррр тевъррр. Щевъррр вивъ-ррр навъррр увъррр чавъррр азвъррр васвъррр!

Тунелът свърши, а веднага след него имаше гара. Влакът намали ход и след няколко секунди, задъхан от усилието, спря на перона. Фердинанд се наведе от прозореца, като продължаваше да държи в зъбите си ушите на крадците.

— Ейвъррр, новъррр сачвъррр! — извика той.

Но нито един носач не му обърна внимание.

— Авъррр ловъррр, новъррр сачвъррр! — извика той още веднъж.

Отново без резултат. Носачите тичаха по перона във всички посоки, но никой не спря пред прозореца на Фердинанд.

— Новъррр сачвъррр! — повтори още веднъж Фердинанд и за щастие някакъв мъж го чу, спря и помисли малко.

— Струва ми се, че търсите носач — каза той. — Да не би да имате хрема?

Фердинанд поклати глава, че няма хрема, и тогава мъжът видя двете клатещи се глави на крадците.

— Аха — каза той. — Разбирам.

И изпрати на Фердинанд двама носачи.

Единият носач хвана единия крадец, а вторият — втория. И двамата бяха така изплашени, че не можеха да вървят сами. Между носачите вървеше гол Фердинанд, носеше като веществено доказателство всичките си дрехи и страшно се зъбеше за всеки случай, да не би някой от крадците да поиска да бяга.

— Отиваме в милицията! — каза кратко той.

XVIII

— Фамилия? — попита дежурният офицер.

— Великолепни — отвърна Фердинанд.

— Име?

— Фердинанд.

— Възраст?

Фердинанд не знаеше какво да отговори. Страхуваше се, че ако каже истината, това ще се стори съмнително на дежурния офицер, а ако каже повече, първо, ще излъже, и второ, не е хубаво да се представяш за по-стар, отколкото си всъщност.

— Възраст? — повтори дежурният.

Той имаше необикновено строг глас и страшни мустаци. Досега нито веднъж не бе погледнал към Фердинанд. Задаваше въпросите и отбелязваше нещо на някакво листче, без да откъсва очи от бюрото си, пред което стоеше Фердинанд и трепереше от студ.

— Тръблдпет! — отвърна Фердинанд, защото реши, че все пак нещо трябва да каже.

— Отлично! — каза дежурният офицер и изобщо не обърна внимание на малко странното число, което посочи Фердинанд. — Нищо ли не ви е изчезнало?

— Нищо.

— Имахте ли някакви ценности у себе си?

— Не, нямах — отвърна в първия момент Фердинанд. Но помисли малко и си спомни за медала. — О, извинявайте много, забравих едно нещо. Да, имах у себе си един ценен предмет…

— Какво представляваше той? — попита дежурният офицер и продължи да си записва.

— Медал — отговори Фердинанд. — Златен медал.

— Ваш ли беше медалът?

— Да, мой.

— Мога ли да зная къде сте го получили?

— На изложба за кучета.

— Значи вие се интересувате от кучета?

— От време на време — отвърна Фердинанд, който вече си беше възвърнал нормалната самоувереност.

— Случайно да са ви откраднали медала? — попита дежурният офицер.

— Един момент, трябва да проверя.

— Да, да, разбира се, проверете.

Както бе гол, Фердинанд започна да бърка по джобовете на дрехите си.

— Тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма, тук го няма и тук го няма. А, чакайте, тук има още един джоб… Не, тук също го няма. Откраднали са ми златния медал.

— Не се безпокойте — каза дежурният офицер. — Ще направим всичко, за да ви върнем медала. Останете тук, а аз ще отида да си поприказвам с престъпниците.

И без да погледне към Фердинанд, дежурният офицер излезе от стаята.

Фердинанд търпеливо чакаше завръщането му. Но му ставаше все по-студено. Накрая започна да си мисли така: „Защо трябва да мръзна никой дори и не забелязва че съм гол нито поглежда веществените доказателства нито нищо и не обръщат внимание че аз хванах престъпниците когато ме съблякоха в тунела но сигурно това не е нужно а аз мислех че им трябва така както е било за да няма никакво съмнение че те са ме съблекли и че са искали да ми вземат дрехите в такъв случай аз ще си ги сложа защото все пак с дрехи ще ми е по-топло отколкото без дрехи нали…“.

И Фердинанд бавно започна да се облича. Тъкмо си завърза връзката и дежурният офицер отново влезе в стаята.

— Трябва да ви поздравя, Великолепни! — извика той още от вратата. — Благодарение на вас заловихме двама опасни престъпници. Великолепно се проявихте, Великолепни!

Фердинанд скромно наведе очи.

— Няма такова нещо…

— О, не говорете така — възпротиви се офицерът. — Това е необикновено!

— Дребна работа… — прошепна Фердинанд.

— Гордея се с вас!

— За какво — промърмори Фердинанд. — Просто ги залових и толкова.

— Смело го направихте, Великолепни, наистина смело. Но уви, имам за вас и една не толкова приятна новина.

— Какво се е случило? — попита разтревожено Фердинанд.

— Не намерихме вашия медал.

— Не го ли намерихте?

— Не го намерихме.

— Олеле! — изпъшка Фердинанд.

— Казват, че изобщо не са го виждали.

— Олеле!

— Че не си помнят такова нещо.

— Олеле!

— И че сигурно не сте имали никакъв медал.

— Олеле!

— Че ако сте имали медал, най-напред него щели да вземат.

— Олеле!

— Че са претърсили всичките ви джобове…

— Олеле!

— И че в нито един не е имало никакъв медал…

— Олеле!

— Много съжалявам, че толкова скърбите — съчувствено каза дежурният.

— Олеле! Аз съвсем не скърбя — изпъшка Фердинанд.

— А какво?

— Страхувам се. Олеле!

— От какво се страхувате, Великолепни, кажете ми, моля ви, от какво се страхувате?

— От вас се страхувам, олеле!

— От мене?

— Да, от вас! Олеле!

— Но защо се страхувате от мене?

— Страхувам се, олеле, да не ме хвърлите в затвора.

— А защо трябва да ви хвърлям в затвора? — попита дежурният, развеселен леко от всичко това.

— Заради медала, олеле, олеле, олеле. Заради медала…

— Нищо не разбирам — каза дежурният.

— Аз ви заблудих, олеле, как ви заблудих!

— Пак нищо не разбирам…

— Този медал, ами че той е у мене. Едва сега си припомних, олеле. Търсих го във всички джобове и престъпниците са го търсили във всички джобове и не са го намерили, олеле. И едва сега си спомних, че той ми виси на шията, олеле. Кажете ми само, колко?…

— Какво колко? — попита дежурният.

— Колко дават за това? — плахо разпитваше Фердинанд.

— За кое?

— За това, че ви заблудих, колко години?

— Ще се помъчим да забравим за него — усмихнато отвърна дежурният офицер. — Най-важното е, че медалът, вашият златен медал, е във ваши ръце. За къде така бързате, Фердинанд?

Фердинанд вече беше до вратата. Обърна се и извика:

— Ей сега ще се върна. Трябва само да се извиня на крадците, че ги заподозрях в кражба.

XIX

След всички тия страшни преживелици Фердинанд отиде до парка, да се посъвземе. Седна на пейката под огромен кестен, сложи крак връз крак, отпусна се удобно и най-нормално престана да мисли. Гледаше само облачетата, които плуваха високо по небето, слушаше птичките, които пееха в клоните, и му беше много, много приятно.

Имаше толкова време.

За никъде не бързаше, нито пък имаше нещо да урежда. С чиста съвест седеше на пейката и почиваше.

Внезапно, както се облизваше несъзнателно, при вида на едно момче, което ядеше сладолед, той усети, че нещо не е в ред. Че не е, както беше. Че нещо се е променило.

В началото не обърна особено внимание на това, но когато се облиза за втори път, усети неприятно чувство.

Провери още веднъж с езика си. Да, наистина така беше. Бе съвсем различно отпреди. След малко провери още веднъж. Уви, така беше. Отново докосна с език. Да, да, нещо страшно. И вече не можеше да се сдържа, всяка секунда, дори всяка половин секунда докосваше с език счупения зъб.

Това така го погълна, че дори не забеляза кога на пейката до него беше седнала някаква жена.

Известно време жената чете вестник, после старателно го сгъна, прибра го в чантата си и погледна Фердинанд. А Фердинанд продължаваше с крайчеца на езика си да опипва върха на счупения зъб. Жената го загледа с любопитство.

„Какъв е смесен — помисли си тя. Така ужасно съскаше, че дори в мислите си съскаше, което, известно е, се случва много рядко. — Засто така си върти езицето?“

А високо добави:

— Извинявайте много, но слуцило ли ви се е несто?

Фердинанд трепна, сякаш го бяха изтръгнали от дълбок сън. Погледна жената, свали учтиво шапка и каза:

— Наистина нищо ми няма. Чувствам се прекрасно, само дето…

Не успя да завърши, защото жената го прекъсна:

— Сетих се! — извика тя. — Сетих се! Веце знам какво ви измъцва. Зъбценцето!

— В известен смисъл да — призна Фердинанд.

— Боли ли? — попита жената.

— Не, не боли.

— О, това е интересно! Най-страсни са тия, които не болят. Отнацало не болят, не болят, а после, изведнъс като заболят, и не спират. Мозете да ми вярвате.

— Но в този случай става дума за съвсем друго нещо. Искрено казано, зъбите ми са чудесни.

— Всицки така говорят, всицки.

— Уверявам ви, че ако става въпрос за мен, наистина имам много хубави зъби.

— Тогава засто се тревозите?

— Отчупи ми се малко от зъба.

— И казвате, це имате много хубави зъби! Хубавите зъби не се цупят.

— Понякога дори и най-здравият зъб не издържа и може да се счупи.

— А от какво ви се сцупи зъбцето?

— И сам не зная — каза Фердинанд. — Чудя се от какво и не мога да разбера как съм го счупил.

— Мозе би с кора хляб?

— Не.

— Мозе би сте яли твърд бифтек?

— Не.

— Мозе в пастицката да е имало парце тел?

— Не.

— Мозе би в саламцето е имало хрустялце?

— Това не е страшно.

— Зависи за кого — каза жената. — Аз има веце цетиринайсет години си сцупих един зъб тоцно със салам, представете си.

— Но напоследък не съм ял салам.

— Няма знацение яли ли сте, или не — длъзен сте да идете на зъболекар! Инаце няма да имате мира. Съветвам ви да отидете.

— Май ще отида — каза Фердинанд. — Само че не познавам нито един.

— Ей сега сте ви дам адреса на един. Зивее съвсем близко. Казва се доктор Дивро. Сте видите какъв приятен цовек. А впроцем, интересно от какво ви се е сцупил зъбът?

— Сетих се от какво! — извика Фердинанд. — От крадците, от крадците!

— Много се извинявам — каза жената. — Да не би да искате да казете, це напоследък сте яли крадци?

— За ядене не съм ги ял, но ги хванах! — извика гордо Фердинанд.

— Със зъби ли? — недоверчиво попита жената.

— Да, представете си, със собствените си зъби. Бяха двама и нищо чудно, че зъбът ми не е издържал и малко се е отчупил.

— Много е възмозно — отвърна жената и внимателно започна да се отдръпва. Знаеше, че на лудите не бива да се противоречи… — Непременно идете при доктор Дивро, довиздане, много съзалявам, но веце трябва да си вървя.

А мислено добави: „Трябва веднага да изцезвам, застото това е някакъв страсен луд, сте вземе да ми направи несто и какво сте стане тогава…“.

Тя бързо се отдалечаваше от пейката, на която си почиваше Фердинанд, а мислите съскаха в главата й както никога дотогава.

Фердинанд остана сам.

„Май ще отида на този зъболекар — помисли си той, улавяйки се, че всеки миг с крайчеца на езика си докосва счупения зъб. — Не мога цял живот само да докосвам и да докосвам този зъб. Може би зъболекарят ще ми помогне нещо. Раз, два, три! Ставай, Фердинанд! Да вървим при доктор Дивро…“

 

 

Доктор Дивро беше много мил човек, всички в града го познаваха и Фердинанд лесно стигна до него.

В приемната беше пълно с хора. Фердинанд седна на единственото свободно столче, което бе останало до стената. Всички изглеждаха нечувано сериозни. Никой не се усмихваше, никой не се шегуваше, никой не разказваше никакви шеги. Всички мислеха само за едно: какво става там зад вратата, зад която действаше доктор Дивро и зад която те рано или късно трябваше да влязат.

За първи път в живота си Фердинанд беше в приемната на зъболекар. Мъчеше се да остане сериозен, но страшно му се искаше да се смее на тия изплашени физиономии. Никога досега не беше виждал толкова сериозни хора едновременно. „Трябва нещо да се направи, — помисли си той. — Не обичам тъжни хора.“

И в тишината, която изпълваше приемната, внезапно се разнесе гласът на Фердинанд:

— Можете ли да подавате лапа?

Въпросът беше отправен към възрастния мъж, който седеше до Фердинанд. Приличаше на професор или на директор, или дори на председател.

— Не разбирам какво искате да кажете — отвърна важно мъжът.

— Искам да кажа, дали можете да давате лапа? Аз например мога да давам и едната, и другата — рече Фердинанд.

— Ами давайте си тогава.

— Това не е толкова просто. Не може да подадеш лапа сам на себе си. Лапа можеш да подадеш на някого. Аз мога да ви дам лапа на вас, а вие — на мене.

Пациентите в приемната започнаха да се усмихват.

— Ето моята лапа — каза Фердинанд. — А сега вие ми дайте своята.

Възрастният мъж се поколеба малко, но протегна ръка на Фердинанд.

— Ето ви я.

— Отлично! — извика Фердинанд. — Чудесно подавате лапа. А сега подайте на онази жена.

И сред бурен смях всички в приемната започнаха да си подават един на друг лапа.

Когато доктор Дивро отвори вратата на кабинета, за да извика: „Следващият, моля!“ — той видя една тълпа развеселени хора. По средата на приемната, на пода седеше някакъв нов непознат пациент и се преструваше на куче, което иска да стои на задните си лапи, но много-много не му се удава.

XX

Всеки петнадесетина минути доктор Дивро отваряше вратата и казваше: „Следващият, моля!“.

В приемната оставаха все по-малко хора.

Накрая останаха само двама: Фердинанд и възрастният мъж, който приличаше на професор или на нещо подобно.

Възрастният мъж вече бе успял да обикне Фердинанд и много беше доволен от това познанство, защото благодарение на него времето му в приемната на зъболекаря отлетя бързо.

— Сега сте вие… — каза Фердинанд.

— Какво съм аз? — попита възрастният мъж.

— Сега вие ще влезете.

— А, да — съгласи се възрастният мъж. — Освен ако вие не искате да влезете преди мен?…

— Аз ли? — попита колебливо Фердинанд.

— Да, вие!

— Но нали вие бяхте преди мен? — лукаво каза Фердинанд.

— Няма значение. Не бързам много.

— Аз също.

— Толкова сте ми симпатичен — каза възрастният мъж, — че с удоволствие ще ви пусна пред себе си.

— Никога не бих се осмелил да заема вашето място — отвърна Фердинанд.

— Можете спокойно да го заемете, а аз ще почакам тук още малко и ще вляза след вас.

— Не, не, не! — възрази Фердинанд. — Аз ще вляза след вас.

— Впрочем все едно — каза възрастният мъж. — Тъй или инак, в края на краищата трябва да влезем там, зад вратата, да седнем на този страшен стол, да отворим уста и да чакаме, докато започнат да ни човъркат в зъба с това ужасно борче. Иначе и с нас може да се случи това, което се случи с Яжомбек.

— С какъв Яжомбек? — попита Фердинанд със страх в очите.

— Не знаете ли тази история?

— Не я знам — отвърна Фердинанд.

— Историята на Яжомбек е прочута и крайно поучителна — каза възрастният мъж. — Тя именно доказва колко е необходимо редовно да се ходи на зъболекар. Слушайте:

Бе щастливец пан Яжомбек,

пан Яжомбек, пан Яжомбек,

но веднъж му падна пломба,

падна пломба,

хей!

 

Цял подпухна като тиква,

като тиква, като тиква,

и от болка заподвиква,

заподвиква,

хей!

 

И намери зъболекар,

зъболекар,

зъболекар,

който грабна клещи леки,

клещи леки,

хей!

 

— Тук седнете върху стола,

върху стола,

върху стола.

Ще го махнем, щом е болен,

щом е болен,

хей!

 

— Милост! — викна пан Яжомбек,

пан Яжомбек,

пан Яжомбек.

Остави ми го за спомен,

нямам други, само той ми е,

пане докторе, недей![3]

— Излиза — каза Фердинанд, — че Яжомбек е отишъл за първи път в живота си на зъболекар едва когато го заболял и последният зъб.

— Отлично се изразихте — възхити се възрастният мъж.

— А вие колко пъти в живота си сте ходили на зъболекар? — попита Фердинанд.

— Може би сто пъти, а може и повече — отвърна възрастният мъж.

— Охооо! — измърмори учудено Фердинанд.

— А вие? — попита на свой ред възрастният мъж.

— Аз… аз… о, ходил съм неведнъж, разбира се, но точният брой не съм в състояние да ви кажа — отвърна небрежно Фердинанд.

Мислите, че излъга? Съвсем не. Фердинанд наистина беше ходил няколко пъти на зъболекар, но не заради своите зъби, а заради зъбите на господаря си. Това значи (за да няма никакво недоразумение), че няколко пъти господарят му, отивайки на зъболекар, го беше взимал със себе си.

— Много добре правите, че толкова се грижите за своето съзъбие — каза възрастният мъж.

— Какво да правя? — скромно отвърна Фердинанд. — Зъбите са цялото ми богатство.

Възрастният мъж погледна Фердинанд с по-голям интерес.

— Сетих се! — извика той. — Вие положително сте артист.

Фердинанд не знаеше какво да отговори. Нямаше съмнение, че дълбоко в душата си се чувстваше артист, но все пак не можеше да каже това така направо. За щастие от затруднението го избави доктор Дивро, който отново се появи на вратата със своята бяла престилка и каза: „Следващият, моля!“.

Възрастният мъж се усмихна сърдечно на Фердинанд, махна му на сбогуване с ръка и изчезна зад вратата на кабинета.

Фердинанд остана в приемната сам. На масата имаше цял куп цветни списания. За да си убие времето, Фердинанд започна да ги прелиства, и докато ги прелистваше, си мислеше така:

„Вече нямам друг изход дойде моят ред и сега аз ще се мъча на тоя страшен стол никой няма преди мене но няма как веднъж се живее и наистина трябва да се грижа за зъбите си иначе няма да мога да прегриза и най-глупавия кокал нищо нищо и още веднъж нищо животът без кокали не е никакво удоволствие а ако много боли мога да му търтя един бяг и толкова никой не ме познава а после ще стане същото като с Яжомбек…“.

И Фердинанд започна да си тананика песничката, която научи от възрастния мъж:

Бе щастливец пан Яжомбек,

пан Яжомбек, пан Яжомбек,

но веднъж му падна пломба,

падна пломба,

хей!

XXI

— Моля, заповядайте в кабинета — каза доктор Дивро, след като отвори вратата.

Фердинанд се надигна от стола.

— На ваше разположение съм, докторе.

— Много ми е приятно — каза доктор Дивро.

— С истинско удоволствие ще стана ваш пациент — отвърна Фердинанд.

— Ще ми бъде неизразимо приятно да се заема с вашите зъбчета — каза доктор Дивро.

— Всичките ми зъбчета са на ваше разположение, докторе — отвърна Фердинанд.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да не причиня много неприятности на зъбчетата ви — каза доктор Дивро.

— С пълно доверие предавам зъбките си във ваши ръце — отвърна Фердинанд.

— Надявам се, че ръцете ми ще оправдаят доверието на вашите зъбки — каза доктор Дивро.

— Радвам се, че сме на еднакво мнение по въпроса — отвърна Фердинанд.

— Аз също се радвам — каза доктор Дивро.

— Чудесно! — извика Фердинанд. — В такъв случай да се радваме заедно.

И Фердинанд хвана за ръце доктор Дивро и започна да се върти с него в кръг, като че ли танцува валс. На доктора това така му хареса, че от радост силно затропа с крака, макар че, искрено казано, във валса не трябва да се тропа с крака. Въртейки се безгрижно, те се вмъкнаха с танцова стъпка в кабинета.

Спряха се задъхани в средата на стаята. От въртенето на една страна всичко пред очите им играеше. Доктор Дивро не можа да издържи това и приседна на ръба на един стол.

— Ох, ох, ох! — викаше той. — Ох, как ми се върти главата! Ох, ох, ох!

А Фердинанд стоеше на неустойчивите си крака и с истинско удоволствие установяваше, че вижда ту зъболекарския стол, ту шкафа с инструментите, ту доктор Дивро, който се беше свил на ръба на стола, ту бормашината за въртене в зъбите и после пак отначало стола, шкафа, доктора, машината и пак стола, шкафа, доктора, машината, и тъй нататък, и тъй нататък, само че все по-бавно и по-бавно. Най-сетне всичко се върна на мястото си.

— Великолепно беше! — каза Фердинанд. — За първи път в живота ми се замая главата.

— Какво говорите? — извика недоверчиво докторът. — Наистина ли никога преди това не ви се е маяла главата? Никога ли не сте се въртели в кръг?

— Никога — каза Фердинанд. Но веднага си спомни, че неведнъж се бе въртял в кръг, мъчейки се да хване собствената си опашка. — Тоест, никога не съм се въртял в кръг на два крака. Често съм се въртял на четири крака, но това е съвсем друго, уверявам ви.

Доктор Дивро погледна подозрително Фердинанд, но съвсем не показа, че се съмнява в нещо. В края на краищата от такова въртене може да му се е объркало нещо в главата.

— Да, да, разбира се, това е съвсем друго — каза той. — А сега, ако обичате, седнете на стола.

Фердинанд седна.

— Бъдете любезен да си отворите устата.

Фердинанд я отвори.

Доктор Дивро надникна вътре.

stomatolog.png

— Фиуууууууууууу, фиууууууууууу — възхити се той. — Отдавна не съм виждал такова великолепно съзъбие.

— Доктоле, плавите ми истинско удоволствие — каза Фердинанд колкото можеше по-ясно. Но опитайте се да говорите ясно, когато зъболекарят държи в отворената ви уста и двете си ръце.

— Нищо не виждам — рече доктор Дивро. — Интересно, какво ви доведе при мен?

— Стлува ми се, доктоле, це ми се е сцупил малко един зъб — каза Фердинанд.

— Кой зъб?

— Предпоследният от дясната стлана — обясни Фердинанд.

— Ей сегичка ще проверим — и доктор Дивро започна внимателно да оглежда предпоследния зъб от дясната страна. — Тук наистина нещо се е отчупило, но е толкова малко, че практически няма никакво значение.

— Плактически не плактически — каза Фердинанд, — искам зъбите ми да са в лед, това е най-голямото ми богатство.

— Несъмнено, несъмнено — отвърна доктор Дивро.

— Тлябва да имам с какво да глиза — каза Фердинанд.

— Разбира се, разбира се — отвърна доктор Дивро. — Доброто гризене е основа на здравето.

— Който добле глизе, от него се стлахуват — добави Фердинанд и за доказателство стисна леко челюстите си.

— Олеле! — извика доктор Дивро и светкавично измъкна двете си ръце от устата на Фердинанд.

— Е, какво ще кажете, докторе? — попита Фердинанд.

— Трябва да се направи нещо — отвърна докторът.

— Но какво?

— Да сложим коронка?

— Коронка ли? — учуди се Фердинанд. — Та аз не съм цар?

— Става дума за коронка на зъб, а не на глава — отвърна доктор Дивро сухо.

— Добре, да бъде на зъб, все ми е едно — заяви Фердинанд.

— Имате ли злато?

— Какво злато?

— За коронката. Предполагам, знаете, че коронките се правят от злато.

— Чувал съм — каза Фердинанд. — Може ли да бъде медал?

— Искате да кажете метал? Разбира се, може да се направи коронка и от метал, но няма да е същото — каза доктор Дивро.

— Вие не ме разбрахте, докторе. Искам да кажа, коронка от медал…

— От метал…

— От медал…

— От метал…

С внезапно движение Фердинанд извади златния медал, който висеше на шията му.

— Какво е това? — попита той.

— Медал — отвърна доктор Дивро.

— Какъв медал?

— Златен медал.

— А може би е метал? — попита иронично Фердинанд.

— Нямам думи да ви се извиня — каза доктор Дивро, — това наистина е медал, истински златен медал, от който ще ви направя чудесна коронка на предпоследния зъб от дясната страна.

— Благодаря ви, точно това исках да знам.

Фердинанд се разположи удобно на стола и отвори уста колкото можеше по-широко. Доктор Дивро извади от шкафа цяла кутия с борчета за изборване на зъбите и дълго рови вътре, търсейки най-подходящото. Борчетата се удряха едно в друго и звънтяха. Това беше много неприятен звук. Фердинанд усети, че по тялото му пробягват тръпки.

— Какво искате на правите? — попита той разтревожено.

— Трябва малко да ви изпиля зъба, преди да сложа коронката — отвърна със спокоен глас доктор Дивро.

— Това необходимо ли е?

— Уви, да.

— В такъв случай няма как, пилете — примири се Фердинанд.

Доктор Дивро намери най-сетне подходящото борче, монтира го на бормашината и завъртя електрическия ключ. Машината забръмча и неприятното бръмчене моментално изпълни целия кабинет. Фердинанд потрепери от страх.

— Не се бойте — каза внимателно доктор Дивро. — Преди да започна да изборвам, ще ви приспя. Няма да почувствате никаква болка. Като се събудите, вече всичко ще е свършено.

Той взе от масичката спринцовката и направи на Фердинанд инжекция. Фердинанд заспа почти мигновено. В съня си чуваше само звънтенето на инструментите, с които бързо и сръчно си служеше доктор Дивро…

 

 

Когато се събуди, реши известно време да не отваря очи. Все още се чуваше звън на инструменти.

„Явно — помисли си той — докторът още не си е свършил работата. Вярно, че изобщо не чувствам да ми прави нещо на зъбите, но може би не чувствам само защото продължавам да съм упоен. Като свърши, сигурно ще ми съобщи.“

И Фердинанд реши да чака гласа на доктора.

В това време, ни в клин, ни в ръкав, вместо гласа на доктор Дивро чу гласа на господаря си:

— Пак ли се буташ, Фердинанд? Май започваш прекалено много да си позволяваш?

Фердинанд бавно отвори най-напред едното си око, после другото и видя, че лежи до господаря си на старото канапе. Не можеше да разбере какво става.

— Мърдай, мърдай — говореше господарят му. — Не е прилично така да ме буташ.

Фердинанд се отмести малко, но все още нищо не можеше да проумее. Та нали ясно чуваше звъна на инструментите на доктор Дивро. Макар че дали наистина инструментите на доктор Дивро звънтяха? Нищо подобно! Звънтяха в кухнята ножовете, лъжиците и вилиците по време на следобедното миене. „Не ме боди!“ — вика лъжицата на вилицата. „Внимавай, че ще ме осакатиш!“ — обръща се една чашка към някакъв много остър нож. „Къде е мъжът ми, капакът?“ — вика отчаяна тенджерата.

„Няма никакво съмнение — помисли си Фердинанд, — че съм у дома. Лежа на канапето, до мен лежи господарят, до господаря лежи вестникът, в кухнята разговарят помежду си чиниите и приборите и всичко е така, както винаги. Но къде е доктор Дивро? Няма никакъв доктор Дивро. А златната коронка на зъба? Няма никаква златна коронка. Момент… Кой зъб беше? Предпоследният от дясната страна. Какво ми пречи да проверя…“

С връхчето на езика Фердинанд започна да проверява зъб след зъб.

— Тук ееее! — изкряска изведнъж той и скочи от канапето на пода. Отвътре се обадиха пружините:

„Дрън!“

„Дзън!“

„Дрън!“.

— Тук еееее! — повтори Фердинанд и заподскача из стаята като луд.

На последния зъб от дясната страна под езика си усещаше великолепна златна коронка! Изтича до господаря си и за да се похвали с нея, раззина широко паст.

— Какво ми се зъбиш такъв? Да не си полудял, Фердинанд! — каза господарят безразлично и вместо да се възхити от златната коронка, заби нос във вестника.

„Е, нищо — помисли си Фердинанд, — може би други ще го разберат.“

Но с другите е още по-лошо. Колкото пъти Фердинанд си отвори устата, за да покаже великолепната си златна коронка на предпоследния зъб от дясната страна, хората моментално започват да отстъпват, а господарят му вика:

— Само спокойно, Фердинанд, само спокойно!

И за да не минава за лошо куче, Фердинанд все по-рядко си отваря устата, тъй че за златната коронка и за всичко, което стана преди това, знаем досега само ние двамата — Фердинанд и аз.

Събуди се Фердинанд

Телеконтрабандист

I

Фердинанд се разположи на креслото пред телевизора. Преди да седне, той си подръпна крачолите на панталоните, за да не се измачкат ръбовете (това бяха забележителните панталони, ушити, навярно някои от вас си спомнят, от прочутия шивач Догг), после кръстоса крак връз крак. Всички сериозни хора, хората, които имат тежест или са някакви, винаги, когато сядат пред телевизора, кръстосват крак връз крак. Креслото беше меко и удобно, просто да ти е приятно да седиш в него.

Та, седеше си Фердинанд на креслото и гледаше телевизора. А там, като във всеки телевизор, ставаха различни неща. Най-напред имаше новини. Фердинанд ги изслуша внимателно, защото смяташе, че трябва точно да се знае какво става по света. Той навярно би потънал в земята от срам, ако например срещне случайно на улицата някой познат и този познат го попита:

— Е, и какво ново в Занзибар, драги Фердинанд? — а той не може да отговори на въпроса му.

О-у-у-у! Само при мисълта, че може да се случи такова страшно нещо, Фердинанд го побиха тръпки.

„За нищо на света не бива да допускам подобно излагане!“ — рече си Фердинанд и, затаил дъх, изслуша от край до край новините, а после, когато започнаха рекламите, три пъти си ги преповтори наум.

— Сега вече никой не може да ме смути! — изръмжа той доволно. — Който и да ме срещне на улицата или в парка, или все едно къде, и каквито и въпроси да задава за международното положение, Фердинанд Великолепни ще съумее да му отговори незабавно, при това точно и изчерпателно. Браво, Фердинанд, браво! Ти си неоценим. За награда продължавай да гледаш телевизия.

Рекламите вече бяха свършили и сега даваха пиеса за децата от предучилищна възраст.

— Несериозна работа — каза неохотно Фердинанд и извърна поглед от екрана.

Ала не издържа дълго. Много беше любопитен да узнае какво става там. Хвърляше от време на време по едно око, гледаше малко, после отново се извръщаше и казваше:

— Несериозна работа.

Може би Фердинанд говореше така пренебрежително, защото доколкото ми е известно, никога не е бил в предучилищна възраст. Този период някак му се бе разминал. Не се знае точно дали това се дължи на небрежност или на недоразумение. Просто той никога не е бил в предучилищна възраст и толкова. Сега няма да умуваме как е станало това. Ако някой път в бъдеще се яви удобен случай, ще се опитаме да изясним пренебрежителното отношение на Фердинанд към предучилищната възраст. А сега да се задоволим с факта, че Фердинанд не беше любител на предаванията за децата от предучилищна възраст.

— Несериозна работа — промърмори той за трети път и тъкмо тогава пиесата свърши. — Слава богу — рече Фердинанд. — Интересно какво ще дават сега.

Той можеше да погледне в програмата на телевизията и веднага да разбере какво ще дават по-нататък, но програмата беше на масичката, на няколко метра от креслото, а на Фердинанд не му се ставаше. Когато човек се е разположил толкова удобно, понякога хич не му се става, нали? Познато ви е това чувство.

— А, много важно — въздъхна Фердинанд. — Каквото ще да дават, няма да ставам, така хубаво си седя.

След кратка пауза на екрана се появи патокът Доналд.

patok.png

Сигурно ще си помислите, че Фердинанд пак е извърнал поглед от екрана и е измърморил своето: „Несериозна работа!“. Нищо подобно! Сега Фердинанд подскочи от радост и изкрещя:

— Доналд? Как си?

— Фантастично! — отвърна Доналд. — А ти?

— Аз ли? Аз великолепно! — рече Фердинанд. — Какво ще ни покажеш днес?

— Ами една историйка — рече Доналд.

— Смешна ли е?

— Защо да ти разказвам предварително, сам ще я видиш. Пък, ако искаш, можеш да се присъединиш към нас. Имаш ли време?

— Разбира се, че имам — рече Фердинанд.

— Хайде тогава!

— Идвам — Фердинанд стана от креслото.

В този момент на вратата се позвъни.

— Започвай сам! — извика Фердинанд на Доналд. — Аз ей сега ще дойда, само да видя кой звъни.

И той изтича в антрето.

— Кой звъни? — попита.

— Отворете! — чу се заповеднически глас.

Фердинанд отвори. На вратата стоеше снажен мъж. Без да чака покана, той с решителна крачка влезе в антрето.

— Имате ли телевизор? — попита новодошлият.

— Имам — отвърна Фердинанд. — Много хубав телевизор, с най-големия екран, който може да съществува. Заповядайте, сам ще се убедите.

Като каза това, Фердинанд покани с жест едрия мъж да влезе в стаята, където беше телевизорът.

— Отдавна ли сте го купили? — попита гостът и последва Фердинанд.

— О-о-о, доста отдавна, всъщност и сам не помня кога… — отвърна Фердинанд нехайно.

— И сигурно е бил много скъп, нали? — разпитваше едрият мъж.

— Доста — рече Фердинанд. — Но какво значение има това? Най-важното е, че работи отлично. Само го погледнете.

Доналд, който тъкмо разбиваше с крака белтъци за целувки, като съзря новодошлия, изкряска, без да прекъсва работата си:

— Здрасти, Великане!

Снажният мъж се взря в екрана и след малко каза:

— Не виждам никакъв великан… С кого разговаря той?

— С тебе разговарям, с тебе, дангалак такъв — каза Доналд и така протегна ръка към него, че тя почти до половината се подаде от телевизора и щръкна в стаята.

— Само без ръце! — извика снажният мъж. — Ръцете долу!

— Какво ще кажете? Великолепен телевизор, нали? — рече Фердинанд гордо. — Смятам, че сам ще признаете…

— Нищо няма да признавам — кресна снажният мъж. — Нищо няма да признавам! Какви са тези глупави шеги?

— Шегите никога не са глупави! — обади се от екрана Доналд. — Който оскърбява шегите, трябва да бъде съответно наказан.

И след тези думи Доналд запрати малко разбити белтъци право в лявото око на снажния мъж.

— Нали виждате какъв великолепен телевизор… — възхищаваше се Фердинанд.

— Нищо не виждам! Нищо не виждам! — ревеше снажният мъж. — Поне с лявото око! Какво да правя сега?

— Най-добре го оближете — рече Доналд. — Моите белтъци на сняг нямат равни на себе си. Жена ми каза да ги разбия, защото ще прави целувки. Само ги опитайте колко са сладички… А може би искате и за другото оченце, а?

Снажният мъж за всеки случай застана гърбом към телевизора.

— Вие, уважаеми — обърна се той към Фердинанд, като изтриваше внимателно с носна кърпа лявото си око — ще ми платите за всичко това. Покажете ми регистрационната карта на вашия телевизор.

— Какво? — попита Фердинанд.

— Картата, която удостоверява, че телевизорът ви е регистриран и че таксите за ползване на телевизионен приемник са платени, включително и за този месец.

— За първи път чувам, че съществува такова нещо — рече Фердинанд. — Бях убеден, че е достатъчно да си купиш телевизор и вече можеш просто да си гледаш програмата…

— Уви, уважаеми, уви — каза с ироничен тон снажният мъж. — Не ви се е свидило да купите телевизора, който стои зад гърба ми, а ви се е досвидяло да дадете петдесетина злоти месечно за абонамент…

— За какво?

— Говоря ясно: за а-бо-на-мент. Не знаете ли какво е това?

— Не зная — отвърна Фердинанд искрено, защото наистина не знаеше.

— В такъв случай ще научите, уважаеми, ще научите! А знаете ли къде ще научите това?

— Нямам представа — рече Фердинанд.

— В съда, уважаеми, в съда. Там ще ви научат да спазвате разпорежданията, да си плащате таксите и да уважавате служителите, които изпълняват своите отговорни функции. А задето тук ме заплашваха с юмруци… Задето ми хвърляха белтъци в очите… За всичко ще ми платите, уважаеми!

— Доналд! Чу ли? — извика отчаяно Фердинанд и се обърна към телевизора.

Но Доналд вече го нямаше на екрана. Там се бе появила говорителката, четеше едно съобщение и не обръщаше никакво внимание на Фердинанд.

Едрият мъж доволно започна да пише протокол.

II

Призовката от съда се получи почти веднага. Вратата едва се затвори след снажния мъж и звънецът се обади, а когато Фердинанд отвори, видя раздавача.

— Разпишете се, драги — каза раздавачът.

— Защо? — попита Фердинанд. — Досега никога не съм се разписвал, когато получавам писмо.

— Но това не е обикновено писмо.

— А какво е?

— Това е служебно писмо — тържествено каза раздавачът и връчи на Фердинанд лист хартия, като му посочи с химическия молив къде трябва да сложи подписа си.

— А ако не се разпиша? — попита Фердинанд.

— Ще си имате неприятности — рече раздавачът.

— А ако се разпиша?

— Пак ще си имате неприятности.

— Че то какво излиза? — възкликна Фердинанд. — И в единия и в другия случай ще си имам неприятности, така ли? Нищо не разбирам.

— Вижте какво, драги, ако не подпишете, ще имате две неприятности, а ако подпишете, само една — обясни раздавачът. — Разбирате ли?

— Не особено — отвърна с обезоръжаваща искреност Фердинанд.

— Съвсем не се учудвам — каза раздавачът, — защото всичко това хич не е просто. Знаете ли какво държа в ръката си? — попита той, размахвайки голям плик с най-различни печати по него.

— Прилича на хубаво писмо — каза Фердинанд.

— Хубаво, то, хубаво! — рече раздавачът.

— На вас не ви ли харесва? — попита учудено Фердинанд. Не можеше да разбере как такова хубаво писмо може някому да не се харесва.

— Не става въпрос за това — раздразни се леко раздавачът. — Може и да е хубаво на вид, но все пак е призовка от съда!

— За кого?

— За вас.

— За мен ли?

— Да, за вас, драги.

— Много мило от тяхна страна, че ми пращат покана — каза Фердинанд с радостен глас.

— Не покана, а призовка — поправи го раздавачът.

— Има ли някаква разлика?

— Много голяма — каза раздавачът. — Впрочем сам ще се убедите. И тъй, ако не се разпишете, че сте получили призовката, ще имате, както вече казах, две неприятности, а ако се разпишете — само една.

— Каква? — попита Фердинанд любопитно. Работата ставаше все по-интересна.

— Съдебен процес — с делови тон отвърна раздавачът.

— А ако не се разпиша, какво ще стане?

— Тогава — продължи раздавачът със същия сериозен тон — ще имате два съдебни процеса. Единият, че не сте се разписали и вторият — нормалният, който вече си го имате!

— Но аз нямам никакъв съдебен процес — възмути се Фердинанд.

— Така ви се струва — каза раздавачът. — Този плик е най-доброто доказателство, драги, че имате съдебен процес, с други думи, в най-скоро време ви очаква съдебен процес.

— В такъв случай, скъпи приятелю, кажете ми, какво всъщност да правя: да се разпиша ли на призовката, или не? — попита отчаяно Фердинанд.

— Вижте какво — отвърна раздавачът, след като помисли малко, — винаги е за предпочитане една неприятност, пред две.

— Какво значи това?

— Да се разпишете.

Фердинанд взе химическия молив от ръката на раздавача и колкото можеше по-красиво се подписа на посоченото място:

Фердинанд Великолепни

— Хубав ми е подписът, нали? — попита той гордо.

— Изключителен — съгласи се раздавачът. — Днес рядко ще срещнете някой да се подписва така. А сега вземете писмото. Сбогом, драги. И горе главата.

Вратата подир раздавача се затвори и Фердинанд остана сам.

— Няма как — промърмори си той. — Ще трябва да отворя плика.

Откъсна ъгълчето на плика и взе да наднича вътре. Но тъй като не можеше да види нищо, все повече разширяваше отвора, докато накрая скъса целия плик. Отвътре се подаде розова служебна хартия.

Най-отгоре на розовия лист беше отпечатано с големи букви:

ПРИЗОВКА

А отдолу, вече с по-малки букви, следният текст:

До гражданина Фердинанд Великолепни

С настоящото ви съобщаваме, че сте призован да се явите пред Еди-кой си съд в Еди-кой си град, в Еди-кой си ден и в Еди-кой си час в качеството на ОБВИНЯЕМ (ОБВИНЯЕМ беше подчертано с мастило). Обвиняемият Фердинанд Великолепни се обвинява в телеконтрабанда, тоест притежаване на телевизионен приемник, незарегистриран по установения с разпоредби път, както и в неплащане на установените с разпоредба абонаментни такси. В случай на неявяване пред съда в определения ден, обвиняемият ще бъде наказан с три месеца арест, тридесет хиляди злоти глоба или с двете наказания едновременно. Освен това гражданинът Фердинанд Великолепни ще отговаря за обида на длъжностно лице.

Отдолу, под целия този текст, имаше сума печати и два широки, но съвсем нечетливи подписа.

— И всичко това на моята нещастна глава! — въздъхна Фердинанд и очите му се напълниха със сълзи.

Съвсем не му се учудвам. Очите на всеки, който в този момент погледнеше Фердинанд, сигурно също щяха да се насълзят.

— Телеконтрабандист — разрида се той отчаяно.

— Обвиняем!

— Незарегистриран приемник!

— Неплатени такси, установени с разпоредба!

— Три месеца арест!

— Трийсет хиляди злоти глоба!

— И двете наказания едновременно!

— Обида на длъжностно лице!

— Призовка!

— Съд!

— Печати!

— Подписи!

— О-леле! О-леле! О-леле!

III

В определения ден Фердинанд се яви в съда.

— Вие по какъв въпрос? — попита го на входа разсилният.

— По мой собствен — отвърна Фердинанд.

— Това нищо не ми говори — ядоса се разсилният. — Имате ли призовка?

— Да, имам — каза Фердинанд и протегна розовата хартия.

— Я-я, покажи — промърмори разсилният, намести на носа си очилата и подробно прочете документа, който Фердинанд му подаде. — Фер-ди-нанд Ве-ли-ко-леп-ни… Това сте вие, така ли?

— Аз съм — потвърди Фердинанд.

— Лично?

— Лично.

— Самият вие?

— Самият аз.

Разсилният вдигна очилата на челото си и изпитателно се вгледа във Фердинанд.

— Лоша работа, драги мой — каза той накрая.

— Защо да е лоша? — попита Фердинанд.

— Лоша е, защото си обвиняем.

— А, да, да, обвиняем съм — призна доволно Фердинанд. — Знаете ли, за първи път в живота си съм обвиняем — добави той, сякаш това беше някакъв особен повод да се гордее.

— В съда не е хубаво да бъдеш обвиняем — философски каза разсилният. — По-добре е да си свидетел, а най-добре — адвокат.

— А какво да направя, че да стана адвокат? — наивно попита Фердинанд.

— Боя се, драги мой, че в този момент нищо не може да се направи — рече разсилният. — Адвокат не се става за ден-два. Преди всичко трябва много дълго да стоите в съда…

— Мога да стоя — с готовност отвърна Фердинанд.

— По всичко личи, че не само ще стоите, но и ще лежите, драги мой — рече разсилният, като се взираше в розовата призовка. — Впрочем да не изпреварваме съдията. Това все пак зависи от него. Ей сега ще ида да видя какво става в съдебната зала. Почакайте в коридора.

— Уведомете, моля ви, съдията, че е дошъл Фердинанд Великолепни — рече Фердинанд, — и че му изпраща целувка.

— Предупреждавам ви — каза разсилният, преди да се отдалечи, — че в съда трябва да се държите сериозно. Иначе може сам да си навредите.

Разсилният изчезна зад една голяма врата с надпис:

Съдебна зала №6

Фердинанд се огледа. В коридора имаше много такива големи врати. Всичките бяха съответно номерирани. Пред всяка врата стояха на групи хора. Това бяха свидетелите, адвокатите и понякога обвиняемите, но много рядко. Защото повечето от обвиняемите ги докарваха на делото от затвора. Но Фердинанд естествено не знаеше това. Той бавно се приближи до една от групичките да побъбри малко, все едно за какво. Защото Фердинанд беше извънредно общително същество.

— Аз съм обвиняем — каза той, спирайки се пред неколцина души, които разпалено спореха за нещо.

Те незабавно млъкнаха и учудено погледнаха към Фердинанд.

— Обвиняем съм — повтори Фердинанд, като същевременно наблюдаваше какво впечатление правят думите му.

— По какво дело? — попита най-сетне някой от групата.

— По мое! По мое собствено! — отвърна Фердинанд и изпъчи гърди.

— В какво сте обвинен — попита от учтивост друг от групата, защото не искаше да огорчава Фердинанд. Инак разговорът несъмнено щеше да прекъсне.

— Обвинен съм за телевизор — рече Фердинанд.

— Открадна ли го? — любопитно попита някакъв дебел, брадясал тип.

— Нищо подобно — отвърна Фердинанд. — Купих си го.

— Сигурно си го платил с фалшиви пари, уважаеми? — прошепна някаква дамичка със злобно лице и дълъг остър нос.

— Как може да ви мине през ума такова нещо — възмути се Фердинанд. — Банкнотите бяха напълно редовни.

— И вие платихте всичко?

— Всичко, до грош, с изключение на…

В тоя момент се появи разсилният и кимна на Фердинанд.

— Ваш ред е — каза той. — Влизайте.

Фердинанд влезе в съдебна зала №6. Скромно се изправи до вратата и зачака, като любопитно се оглеждаше наоколо.

— По-близо! — чу той някакъв креслив глас, но не му обърна никакво внимание.

— По-близо!!! — повтори кресливият глас.

„Някои хора — помисли си Фердинанд — имат ужасно неприятен тембър на гласа. Като че ли квака жаба.“

— По-близо!!! — чу се за трети път, но сега вече толкова силно, че Фердинанд успя да разбере откъде идва това квакане.

— На мен ли казвате? — попита той, когато най-сетне забеляза едно малко човече, седнало на високия подиум зад масата.

— На вас, на вас — изквака човечето. — Приближете се де!

— Ние ли?

— Вие.

— Но от нас съм само аз — каза Фердинанд.

— Именно за вас се отнася — обясни човечето.

— За мен не се говори в множествено число — засегна се Фердинанд. — Вие е множествено число, а аз съм единствено число. Може да ми говорите най-много на ти.

— Не сте ми приятел, че да ви говоря на ти — изквака човечето и от яд скочи на крака. — Вие обвиняем ли сте, или не?

— Обвиняем съм — усмихнато отвърна Фердинанд.

— На обвиняемите се говори на вие! Разбирате ли?

— Разбираме — отвърна Фердинанд.

— Вие нямате право да казвате: разбираме — отново се ядоса човечето. — Трябва да отговорите кратко: разбирам. Разбирате ли?

— Разбираме — отвърна Фердинанд.

— Вие нямате право да казвате: разбираме — за трети път се ядоса човечето. — Трябва да отговорите кратко: разбирам. Разбирате ли?

— Разбираме, тоест разбирам — бързо се поправи Фердинанд. — А ти пък какво толкова се ядосваш?

— Тииии??? — побесня човечето. — Какво е това ти???

— Ами ти, дето седиш на масата, ей там горе на естрадата — рече Фердинанд.

— Нямате право да ми говорите на ти! — изкрещя човечето.

— Ако предпочиташ, мога изобщо да не ти говоря — предложи Фердинанд.

— Аз ще ти дам да разбереш!!! — възмутено размаха ръце човечето. — Ще ти дам да разбереш!!! — и след малко добави: — Към мен ще се обръщате с „уважаеми секретарю“, запомнете веднъж завинаги. Разбрахте ли?

— Разбрахте ли, разбрахме, разбрах, ти, вие, уважаеми секретарю — отвърна Фердинанд, заеквайки.

— Сега вече е добре — изфъфли човечето. — Стани!

Фердинанд бързо седна на стола, който беше до него.

— Защо сядате? — изрева човечето.

— Защото вие, уважаеми секретарю, ми наредихте да стана.

— Наредих ви да станете, а вие сядате!

— Седнах, за да стана, уважаеми секретарю. Стоейки изправен, не можех да стана — обясни Фердинанд.

— В думите ви има нещо разумно — замисли се човечето. — Наистина, трудно е да станеш, когато си прав. В такъв случай сядайте.

Фердинанд седна на стола.

— Стани! — извика човечето. — Съдът!

Фердинанд се изправи. В същия момент в съдебната зала влезе съдът. Съдът се състоеше от трима мъже, облечени с черни дрехи. Те с достойнство се качиха на подиума и заеха местата си.

sudii.png

— Проверете ако обичате самоличността на обвиняемия — обърна се към секретаря един от черните мъже, този, дето седеше в средата.

Секретарят се надигна от мястото си, взе папката по делото и попита Фердинанд:

— Презиме?

— Великолепни — рече Фердинанд.

— Име?

— Фердинанд.

— Притежавате ли телевизор?

— Да.

— Благодаря, засега това е достатъчно — обади се съдията, който седеше в средата.

Човечето седна и взе писалката, та да може точно да протоколира всичко, което се каже.

— Искам да ви предупредя — обърна се към Фердинанд главният съдия, — че трябва да говорите само истината, в противен случай ви заплашват строги санкции.

— Извинете — рече Фердинанд. — Не разбрах добре. Какво ме заплашва?

— Санкции. Това значи, че може да бъдете наказан допълнително. И още нещо. Когато се обръщате към мен, сте длъжен да се обръщате с думите „високоуважаеми съдии“. Ясно ли е?

— Ясно, високоуважаеми съдии — рече Фердинанд, а си помисли: „Сигурно защото този дето седи в средата е най-висок от тримата. Вторият съдия е среден, а третият е съвсем нисък“.

— Отлично — каза най-високият съдия. — В такъв случай да започваме. Обвинявате се в телеконтрабанда и обида на длъжностно лице. Да разгледаме точка първа от обвинителния акт: телеконтрабандата. Обвиняеми, притежавате ли телевизор?

— Да, високоуважаеми съдии, притежавам — отвърна Фердинанд.

— Обвиняеми, използвате ли този телевизор?

— Да, високоуважаеми съдии, използвам го.

— Обвиняеми, регистрирали ли сте телевизора, който ползувате?

— Не съм го регистрирал, високоуважаеми съдии.

— А защо? — намеси се средният на ръст съдия.

— Защото не ми е дошло на ума, средноуважаеми съдии — откровено каза Фердинанд.

— Към мен също трябва да се обръщате с „високоуважаеми съдии“ — сухо отбеляза съдията със среден ръст. — Запомнете това за в бъдеще, обвиняеми.

— Значи не сте регистрирали телевизора си и съответно не сте платили полагаемите се такси, така ли? — взе инициативата в свои ръце главният съдия.

— Не съм ги платил, високоуважаеми съдии — призна си Фердинанд.

— И не отричате това?

— Не отричам.

— В такъв случай да преминем към втора точка от обвинителния акт: обида на длъжностно лице. Обвиняеми, признавате ли, че сте размахвали юмруци пред лицето на държавен служител и че сте хвърляли в очите му разбити белтъци, по-точно в лявото му око?

— Не признавам, високоуважаеми съдии — рече Фердинанд.

— Защо не признавате?

— Защото аз не съм размахвал юмруци и не съм хвърлял белтъци.

— А кой? — отново ни в клин ни в ръкав се обади средният на ръст съдия.

— Доналд, средно… извинете, високоуважаеми съдии.

— Кой е тоя Доналд? — попита главният съдия.

— Патокът Доналд, високоуважаеми съдии. Когато служителят влезе в стаята, той тъкмо разбиваше белтъци за целувки…

— С какво ги разбиваше?

— С крака, високоуважаеми съдии. Много смешно изглеждаше.

— Възможно е — каза главният съдия. — Но нас не ни интересуват смешките. Нас ни интересуват фактите. Имате ли свидетели?

— Имам! — облекчено извика Фердинанд. — Имам един свидетел. Достатъчно ли е, високоуважаеми съдии, да имаш само един свидетел?

— Достатъчно е. Кой е той?

— Самият Доналд!

— Този, дето е разбивал с крака белтъците ли? — учудено попита третият, най-ниският съдия, който досега си бе мълчал.

— Да, нискоуважаеми съдии! Същият!

— И към мен трябва да се обръщате с думите „високоуважаеми съдии“! — изкряска ниският съдия.

„И тримата все високи“ — помисли си Фердинанд, а гласно каза:

— Да, ниско… извинете, исках да кажа, високоуважаеми съдии!

— И вие желаете въпросният Доналд да бъде призован за свидетел по вашето дело? — попита главният съдия.

— Да, високоуважаеми съдии. Той ще потвърди, че беше така, както казвам.

— А къде живее въпросният Доналд?

— Нямам представа — рече Фердинанд. — От време на време се появява по телевизията. Може би там ще знаят неговия адрес, високоуважаеми съдии.

— В такъв случай отлагам делото срещу Фердинанд Великолепни — обяви главният съдия, — докато не се яви като свидетел някой си Паток Доналд, чието местожителство е неизвестно. Вие, господин секретар — обърна се той към дребното квакащо човече, — се заемете сериозно с този въпрос и се постарайте на следващото дело Патокът Доналд да се яви лично.

— Да, господин съдия — извика човечето. — Още днес ще пиша до телевизията с молба да ми съобщят адреса на свидетеля.

— Можете да си идете в къщи — каза главният съдия на Фердинанд и напусна съдебната зала, последван от останалите двама съдии.

— Довиждане, високо, средно, и нискоуважаеми съдии — облекчено прошепна Фердинанд, когато вратата след съдиите се затвори.

IV

Много скоро Фердинанд получи призовка за следващото дело.

Също розова като първата и също написана с много делови тон. Този път Фердинанд искрено се зарадва на призовката. Защото първия път се убеди, че в съда няма нищо страшно, а освен това малко скучаеше, та си помисли, че делото все пак ще бъде някакво развлечение в монотонния му живот.

В определения ден той се облече извънредно старателно и с лека стъпка се отправи към съда.

На входа го посрещна същият разсилен както и първия път.

— Как се чувствате, драги мой? — усмихнато го попита Фердинанд.

— Зле — кратко отвърна разсилният.

— Да не ви боли нещо? — заинтересува се Фердинанд.

— Задавих се на закуска — обясни разсилният и няколко пъти издълбоко се окашля.

— Мога ли да ви попитам с какво сте се задавили? — каза Фердинанд загрижено.

— С кафе, представете си, кафе с мляко — отвърна разсилният, и отново се окашля.

— Виждам, че доста се мъчите…

— Нямате представа колко е мъчително — отвърна разсилният, като продължаваше да кашля и да пръхти.

— Знам едно средство — каза Фердинанд, — което ще ви облекчи. Аз самият веднъж така се задавих и вече мислех, че ще умра, но благодарение на това превъзходно средство, както виждате, още съм жив и се радвам на отлично здраве.

— А с какво се задавихте? — попита разсилният, като кашляше толкова страшно, че лицето му цялото почервеня.

— Аз, представете си, се задавих с нещо далеч по-опасно от кафе с мляко, задавих се…

— Сигурно с кифла! — прекъсна го разсилният.

— Не, не познахте! — засмя се Фердинанд. — Представете си, задавих се с кокал.

— Сигурно е било някакво хрущялче от пиле?

— Ами! — възрази Фердинанд. — Задавих се с голям говежди кокал.

— Как е възможно такова нещо? — недоверчиво попита разсилният.

— Това е дълга история. Сега нямам време да ви я разказвам — каза Фердинанд и погледна големия стенен часовник. — След малко е моето дело и ще трябва да вървя. Но ми се иска да ви помогна. Обърнете се с гръб към мен.

Разсилният, който продължаваше да кашля, се обърна с гръб и тогава Фердинанд няколко пъти здравата го цапардоса по врата.

— Сега по-добре ли е? — попита той.

— О, много по-добре! — облекчено въздъхна разсилният. — Я ме ударете още няколко пъти.

— С удоволствие — каза Фердинанд, който умираше да помага на хората с каквото може. — Това е най-доброто средство, което знам. Моят стопанин го прилага винаги…

— Какъв стопанин? — любопитно попита разсилният, защото вече бе престанал да кашля.

— Друг път ще ви разкажа! — извика Фердинанд. — Сега трябва да вървя.

И като халоса за всеки случай разсилния още няколко пъти, той се понесе бързо към съдебна зала №6, където на високия подиум вече се бе събрала съдийската колегия.

— Обвиняеми, закъснявате — каза най-ниският съдия.

— Имах причини, ниско… тоест високоуважаеми съдии — каза Фердинанд.

— Вашите причини са ми известни — рече най-ниският съдия. — Когато му дойде времето, ще имам удоволствието да припомня и за тях.

— Да започваме вече — рече главният съдия. — Какво става със свидетеля, нещо не го виждам?

— Свидетелят не се яви, господин съдия, и няма да се яви — изквака секретарят.

— Открихте ли адреса му?

— Да, господин съдия. С голяма мъка. Най-напред се обърнах към телевизията. От телевизията ми обясниха, че не живее там, но ме посъветваха да пиша до Америка, където според тях свидетелят бил роден. Писах. Дойде отговор, че по всяка вероятност свидетелят Паток Доналд се намира някъде в Калифорния. Писах до Калифорния, откъдето, трябва да призная, много бързо изпратиха адреса на свидетеля. Оказа се, че той в никакъв случай не може да се яви на делото, тъй като е възпрепятстван по служебни и семейни причини, но за да е в изправност по отношение на присъдата, свидетелят собственоръчно е написал показания относно случая, който той добре си спомня.

„Тоя Доналд се оказа порядъчен — помисли си Фердинанд признателно. — Знаех си аз, че няма да ме изостави в такова безнадеждно положение.“

— У вас ли са тези показания? — попита главният съдия.

— Да, у мен са — изквака секретарят. — Ето ги! — добави той, като извади от папката с документите цял чаршаф от хартия.

— Прочетете ги! — нареди главният съдия.

— Ква, Патокът Доналд — зачете с пискливия си глас секретарят — кваква кваква ква ква, ква квакваквакваква, кваквакваква ква кваква кваква кваквакква, кваква ква, кваквакваквакваква ква…

— Достатъчно! — извика съдията. — Още много ли остава?

— О, много, още много има — отвърна секретарят.

— Това е достатъчно, повече няма нужда да четете.

— Интересно, на какъв език са тези показания — рече средният на ръст съдия. — Май не са на английски.

— Разбира се, че не са — отвърна най-ниският съдия. — Тези показания, ако се не лъжа, са написани на патешки език.

— Струва ми се, че сте прав, колега — каза главният съдия. — Това действително ще се окаже на патешки език. Знае ли някой от нас патешки?

И тримата съдии, а след малко и секретарят поклатиха отрицателно глави.

— В такъв случай ще трябва да намерим преводач, който да преведе това от патешки на нашия език. Вие, господин секретар, имате списък на преводачите.

— Да, имам — потвърди секретарят.

— Намерете, ако обичате, съответния преводач.

Секретарят взе дългия списък и внимателно започна да го преглежда. Стигна до края, а после още веднъж започна от началото.

— От патешки език няма преводач — изквака той накрая.

— В такъв случай анулираме показанията на свидетеля — каза главният съдия — и водим делото така, все едно че не ги е имало.

— Сега вече здравата загазих — промърмори си под носа Фердинанд.

— При това положение — взе думата средният съдия, — главната и единствена отговорност за посочените в обвинителния акт деяния носи само и единствено Фердинанд Великолепни.

— Още повече че Фердинанд Великолепни е в състояние да извърши деянията, посочени в обвинителния акт — добави най-ниският съдия. — Видях това със собствените си очи. Когато обвиняемият закъсня за делото, запитан за своето закъснение, той отвърна, че е имал причини. Какви бяха те? Те бяха следните: Преди да влезе в съдебната зала обвиняемият Великолепни биеше с юмруци нашия съдебен разсилен. И то в гърба!

— Високоуважаеми съдии, аз исках само да го облекча — извика Фердинанд.

— И вие наричате това облекчение — да блъскате възрастния човек с юмруци по гърба? — иронично попита главният съдия.

— Това, високоуважаеми съдии, е най-доброто средство при задавяне — рече Фердинанд.

— Стига шеги! — извика най-високият съдия. — След всичко, което чух, за мен вече е ясно, че обвиняемият Фердинанд Великолепни действително е извършил деянията, в които се обвинява. Вземайки това под внимание, осъждам обвиняемия Фердинанд Великолепни да заплати петдесет хиляди злоти глоба, а в случай на неплатежоспособност присъдата да се замени с пет месеца затвор.

— Браво! — извика Фердинанд и изръкопляска. — Чудесно го казахте, високоуважаеми съдии! Браво, браво и още веднъж браво!

Съдиите се спогледаха и бързо излязоха от съдебната зала. Подир тях като сянка се измъкна секретарят с пискливото гласче.

Когато затвориха вратата след себе си, главният съдия каза на колегите си:

— Тоя май е някакъв луд!

— И на нас тъй ни се струва — прошепнаха останалите.

V

— Няма друг изход, скъпи Фердинанд, ще трябва да платите — рече разсилният, когато Фердинанд му разказа всичко, което се бе случило в зала номер 6. — Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване.

— Но откъде ще взема толкова пари? — вайкаше се Фердинанд.

— Сигурно имате нещичко в къщи — рече разсилният.

— Откровено казано, никога в живота си не съм имал пари — отвърна Фердинанд. — Въобще не съм мислил за пари.

— В такъв случай може би някой ще ви даде на заем?

— Не познавам никой, който би могъл да ми даде на заем — тъжно рече Фердинанд.

— Тогава единственият изход е да спечелите пари. В противен случай ще ви пратят в затвора.

— Ами да ме пратят!

— Вие не знаете, драги мой, какво значи пет месеца затвор? Това са повече от сто и петдесет дни. Разбирате ли какво значи това?

— Чудо голямо — рече Фердинанд отчаяно. — Ще ги излежа и край.

— Понякога дори на свобода един-единствен ден на човек му се струва безкраен, а какво остава за сто и петдесет дни, при това в затвора. Лежали ли сте някога в затвора?

— Никога.

— Разказвали са ми разни, дето са лежали, че никак не е приятно — рече разсилният.

— Животът не се състои само от приятни неща — философски каза Фердинанд.

В живота само радост не извира.

Не свети слънце всеки ден.

Не тича котарак край мен.

И кокал всеки ден не се намира.[4]

— Много хубаво стихотворение — рече разсилният. — Никога не съм го чувал. Нещо ново ли е?

— Преди миг го съчиних — скромно обясни Фердинанд.

— Вие пишете стихове — възхити се разсилният.

— Понякога.

— Стихотворението е чудесно, но да ви призная, не го разбрах напълно.

— Какво например не разбрахте?

— Не разбрах за тоя котарак, дето тича, и защо всеки ден не се намира кокал?

— Това е поезията! — рече Фердинанд. — В поезията не всичко трябва веднага да се разбере. Понякога в нея е скрита по-дълбока мисъл, понякога трябва доста да си поблъскаш главата, няколко пъти да си повториш стихотворението и едва тогава схващаш истинския смисъл. Впрочем това стихотворение е изключително просто.

— Въпреки всичко — рече разсилният, — тази част за кокалите изобщо не мога да я разбера.

— Няма значение — смънка Фердинанд. — Поезията понякога трябва да е като пеперуда, да прехвръкне и да изчезне.

— Измислих! — извика внезапно разсилният. — Хрумна ми нещо! Такова нещо, че ще ви падне шапката!

— Ами тогава си го запишете — рече Фердинанд. — Ако едно хрумване не се запише веднага, по-късно за нищо на света не можеш да си го спомниш.

— Но моето хрумване е за вас.

— За мен ли? — учуди се Фердинанд.

— За вас! — викаше разсилният. — Как да спечелите пари за глобата!

— А какво е вашето хрумване? — попита Фердинанд.

— Слушайте — рече разсилният. — Веднъж бях на цирк…

— Е, какво от това? — отегчено попита Фердинанд.

— И там имаше една личност…

— Че в това няма нищо особено…

— И тая личност излизаше на арената… Слушате ли ме?

— Слушам ви, слушам ви — рече Фердинанд.

— Излизаше на арената…

— И сигурно е дресирал животни — завърши Фердинанд.

— Не дресираше. Там е работата, че не дресираше! — рече разсилният. — Излизаше на арената…

— И е правел фокуси.

— И това не. Не правеше никакви фокуси. Излезе на арената…

— Сетих се! — извика Фердинанд. — Бил е акробат.

— Не беше никакъв акробат — взе да се ядосва разсилният. — Той излезе на арената…

— И сигурно е свирел на някакъв необикновен инструмент, на трион или на дърво!

— Нищо подобно, драги мой! На нищо не свиреше! На арената той…

— Танцуваше.

— Не.

— Е, не мога да се сетя какво е правил на арената — рече Фердинанд примирено.

— Той, драги мой, излезе на арената и заговори в стихове.

— В стихове ли?

— Да, представете си, в стихове. В рими. И толкова забавно, че всички се смееха.

— Има такива хора — рече Фердинанд.

— А вие защо не опитате? — възкликна разсилният.

— Какво да опитам?

— Ами да говорите в стихове в цирка и по този начин да печелите пари?

— Че за какво са ми пари? — наивно попита Фердинанд.

— Как за какво? — смая се разсилният. — Забравихте ли вече, че трябва да платите петдесет хиляди глоба?

— О, вярно — сети се Фердинанд.

— Можете да говорите в рими…

— Мога малко — каза Фердинанд, — но струва ми се, съвсем не съм смешен.

— Смешен сте, драги мой! — извика разсилният. — Смешен сте. Истина ви казвам, много сте смешен! Нямате си представа колко сте смешен!

Фердинанд се засегна.

— Бях убеден, че съм по-скоро сериозен — каза той.

— Едното няма нищо общо с другото. Сериозните хора често пъти са много смешни. Сигурно и сам сте го забелязали. Впрочем, струва ми се, че е приятно да си смешен. Аз, драги мой, какво ли не бих дал, само и само хората да ми се смеят.

— А не ви ли се смеят?

— Рядко. Съдът не е място за смях. Циркът е друга работа!

— Уви! — каза Фердинанд. — Не познавам никого в цирка.

— Но аз познавам — рече разсилният.

— Може би познавате някой директор? — попита Фердинанд.

— Директорът, драги мой, в цирка не е фигура.

— Тогава сигурно познавате касиера?

— Също не.

— Или може би диригента на оркестъра?

— И него не. Познавам там един човек, който ще ви помогне и ще уреди всичко.

— Предавам се — рече Фердинанд. — Не мога да се сетя.

— Един мой приятел е разсилен в най-големия цирк. Ще идете при него…

— И какво? — попита Фердинанд с интерес.

— Ще идете при него и той ще нареди на директора да поговори с вас. Тогава вие ще разкажете на директора какво и как, че говорите в рими и изобщо, че сте много смешен. Може пък да ви ангажират…

— Боли ли много? — попита Фердинанд уплашено.

— Кое да боли?

— Ами гажирането?

— Не „гажиране“, а ангажиране. Не знаете ли какво значи ангажиране?

— Не зная — чистосърдечно призна Фердинанд.

— Когато се наема артист за работа, например да изиграе нещо в театъра или в киното, обикновено не се казва, че го наемат, а че го ангажират. Така звучи по-елегантно.

— Много обичам елегантните неща — каза Фердинанд. — Отивам в цирка.

— Ей сега ще ви напиша бележка до моя приятел — каза разсилният, взе писалката и с важен вид я потопи в мастилницата.

sud.png

VI

Директорът на цирка прие Фердинанд незабавно.

— Какво можете да правите? — попита той и запали лулата си.

— Мога да съчинявам тутакси стихове по поръчка — каза Фердинанд.

Директорът се обгради с облак тютюнев дим.

— Стихове, стихове… — иронично рече той. — Какво умение е това да съчиняваш стихове по поръчка. Познавам мнозина, които го правят.

Фердинанд се почувства много неловко.

„Е, братле! — помисли си той. — Сега вече нищо не може да те спаси, ще лежиш в дранголника. От стихчета не можеш да спечелиш, няма с какво да си платиш глобата и ще те тикнат в затвора, защото съдебните присъди не са шега работа.“

— Естествено — стигна до него иззад облака тютюнев дим, — в цирка може да се съчиняват стихчета, но това трябва да се направи така, че да излезе номер. Знаете ли какво е номер?

— Номер това е първи, втори, трети, четвърти, пети и тъй нататък — отвърна Фердинанд.

— Несъмнено вие сте прав. Цифрите също могат да бъдат номера — каза директорът. — Но в цирка с думата номер се определя, как да ви обясня, се определя… — директорът се мъчеше да намери най-доброто обяснение — с две думи: номер означава цирков номер. Разбирате ли?

— Струва ми се, че разбирам — отвърна Фердинанд, като се стараеше да направи на директора колкото може по-добро впечатление.

— И работата е в това, номерът да стане по възможност по-интересен и оригинален. Надявам се, знаете, какво значи оригинален?

— Да ви призная, не съм много сигурен — каза Фердинанд, боейки се това да не е опасна дума, която после по някакъв начин ще му отмъсти.

— Оригинален, означава единствен, такъв, какъвто досега не е имало.

— Как мислите, аз оригинален ли съм? Единствен ли съм? Такъв, какъвто досега не е имало ли съм, а? — изрецитира на един дъх Фердинанд.

За миг директорът излезе от тютюневия облак и се вгледа по-внимателно във Фердинанд. После го обиколи няколко пъти, толкова отблизо, че Фердинанд почти остана с впечатление, че директорът го души.

— Без съмнение, вие сте единствен, вие сте такъв какъвто досега не е имало, с една дума, вие сте оригинален! — каза директорът след огледа.

— Ураа! — врясна Фердинанд.

— Не се радвайте толкова — охлади ентусиазма му директорът. — Външният вид още нищо не значи. Понякога някой има оригинална външност, а в изкуството е безличен или посредствен.

Като каза това, директорът направи няколко крачки и се върна зад облака си. Фердинанд имаше усещането, че разговаря с дух, който живее в тайнствена мараня и ту се показва, ту изчезва.

cirk.png

— Казвате, че можете тутакси да съчинявате стихчета по поръчка? — продължи почти невидим зад облака директорът.

— Да, мога.

— Къде сте участвали досега?

— На различни места…

— По-точно… — настояваше директорът.

— Преди всичко частно…

— У леля си на имения й ден ли?

— О, да, доста често! — гордо каза Фердинанд. — Нямате представа колко много лели имам аз.

— А като професионалист не сте ли работили?

— Работил съм, разбира се. Много пъти сме съчинявали стихове за професията и моите бяха най-хубавите.

— Нямам това предвид — каза директорът, — но както и да е. Вижте какво, в тези стихчета по поръчка би имало някакъв смисъл, ако от тях може да се направи интересен номер. Ако, например, публиката ви задава въпроси, а вие й отговаряте на въпросите със стихчета, които в момента съчинявате.

— Ама, моля ви се — каза Фердинанд. — Нека публиката да задава въпроси.

— Но това още не е всичко — продължи директорът. — Ако докато съчинявате стихчетата същевременно и играете на трапец, високо под купола на цирка…

— Мога и да играя — примирено рече Фердинанд.

— Като се държите за трапеца само с една ръка…

— Все едно, мога и с една ръка да се държа.

— За трапеца, който през цялото време се люлее напред-назад…

— Нека се люлее — съгласи се Фердинанд.

— При това вие трябва да висите с главата надолу…

— Съгласен, ще вися с главата надолу!

— В такъв случай готово! — радостно извика директорът, като изплува от тютюневия облак. — Имаме изключителен номер за новата програма!

— Един момент — с леден глас се обади Фердинанд. — Все още нямаме, все още нямаме, директоре.

— Защо? Какво има? — учуди се директорът. — Да не би внезапно да ви обзе страх?

— Страх ли? — засмя се Фердинанд. — Какво си мислите, директоре? Никой от нашия род никога не е изпитвал страх.

— Тогава какво има? — попита директорът, като размаха огромната си лула.

— Става въпрос за една дреболия, за която при други обстоятелства дори не бих споменавал. Искам да зная колко ще получавам за това съчиняване на стихчета по поръчка в отговор на въпроси, задавани ми от публиката, висейки с главата надолу и държейки се с една ръка за трапеца, който през цялото време ще се люлее напред-назад?

Директорът пусна голямо кълбо дим.

— Ами — процеди той, — мога да ви дам за това сто хиляди злоти.

— Много са — каза Фердинанд.

— Сериозно ли говорите? — извика директорът.

— Напълно сериозно. Дайте ми половината.

— За такъв номер искате само петдесет хиляди? — учуди се директорът.

— Напълно ми са достатъчни.

— В такъв случай да подпишем договора.

— Да подпишем.

Като подписаха договора, директорът подаде ръка на Фердинанд.

— Радвам се, че ще станете член на моята трупа! Ако искате, можем веднага да подпишем договор и за следващата програма.

— Има време — смънка Фердинанд. — Може би втори път няма да ме пипнат в телеконтрабанда…

— Какво казвате? — попита директорът. — Не ви чух.

— Нищо особено — рече Фердинанд. — Няма значение.

— Във всеки случай моля ви, веднага да започнете добросъвестно да упражнявате своя номер.

— Бъдете спокоен, директоре — каза Фердинанд. — Още днес започвам, особено висенето с главата надолу…

 

 

Когато господарят и господарката се прибраха вечерта в къщи, Фердинанд лежеше на креслото в малко странна поза. Задните му лапи заедно с опашката бяха на облегалката на креслото, а предните и главата — на пода. Креслото беше точно срещу включения телевизор.

— Пак не си загасил телевизора, преди да излезем — каза господарката на господаря. — Както винаги…

— Мислиш, че съм забравил ли? — каза господарят. — Нищо подобно! Оставих телевизора включен заради Фердинанд. Да не скучае сам в къщи.

— Ами че той спи…

— Спи ли?

— И при това погледни в каква необичайна поза, с главата надолу.

Господарят се приближи до креслото.

— Наистина — каза той замислено. — Въобще нашият Фердинанд е странно куче.

И като потупа няколко пътя Фердинанд, господарят извика, смеейки се:

— Ей, Фердинанд, събуди се!

Генерал

I

— Господин генерал — каза адютантът, като застана мирно пред Фердинанд, — току-що получихме известие, че следващата неделя на увеселителния площад ще се състои голям парад. Вие сте поканен да присъствате и да заемете място на трибуната.

Фердинанд крадешком хвърли поглед към огледалото, което висеше на стената, и се смая — облечен бе с великолепна генералска униформа, цялата в лампази и кантове, с блестящи копчета, ордени и акселбанти.

general.png

„Смешна работа — помисли си той. — Никога в живота си не съм носил такива изумителни дрехи. Трябва да призная, че ми стоят добре.“

— Съгласен ли сте да приемате неделния парад, господин генерал? — попита адютантът, който през цялото време стоеше изпънат.

— Ама че глупав въпрос! — каза Фердинанд. — Разбира се, че съм съгласен. Да се приема парад е много приятно нещо. А вие собствено кой сте?

— Аз съм вашият адютант — отвърна офицерът, изпънат като струна.

— Не зная какво е това адютант, но все едно — промърмори си Фердинанд. — Адютант… думата даже е приятна. Кой знае, може би и аз ще стана адютант — мечтателно произнесе Фердинанд.

— Вие не можете да станете адютант — каза адютантът, като наведе глава.

— От къде на къде, уважаеми, да не мога да стана адютант? — настръхна Фердинанд. — Щом вие можете да бъдете адютант, какво остава за мен?

— Но вие сте вече генерал — каза адютантът, — а генералите не стават адютанти.

— Ако искам, ще стана и точка!

— Адютантите, господин генерал, трябва да прислужват…

— А ти какво си мислиш — вресна Фердинанд, като изведнъж забрави всякаква вежливост, — че аз не мога да служа? Ако не беше тая униформа, която ми е възтесничка, щях да ти покажа как се служи! Приклякаш на задните лапи, предните издаваш напред, ето нещо такова, виждаш ли?

— Виждам, господин генерал — каза адютантът и не можа да се сдържи — избухна в смях.

— Защо се смееш? — възмути се Фердинанд.

— Това беше чудесна шега. Вие наистина можете да прислужвате идеално.

— А ти можеш ли? — попита Фердинанд.

— Разбира се, че мога — отвърна адютантът. — Ето, вижте!

Като каза това, адютантът сви краката си в коленете, приклекна леко и смешно размаха ръце във въздуха.

— Браво! — извика Фердинанд. — Виждам, че много си допадаме.

— Радвам се, че е така. — Адютантът отново се изпъна мирно. — Тогава да съобщя, че сте съгласен да приемате парада…

— Разбира се, че съм съгласен. В колко ще започне?

— В десет сутринта.

— Ау-у, много рано! — изпъшка Фердинанд. — Неделя сутрин обичам да си поспивам повечко.

— В такъв случай да насрочим парада за по-късен час? — предложи адютантът. — Например за следобед.

— В неделя следобед може да вали — каза Фердинанд.

— Така е — съгласи се адютантът. — В неделя следобед много често вали.

— Въпреки че се случва да вали и в неделя сутрин — забеляза Фердинанд.

— А, да, случва се, случва се — потвърди адютантът.

— А понякога вали и сутринта, и след обяд…

— Тогава да насрочим парада за друг ден от седмицата — предложи адютантът.

— Това не е лоша идея! — зарадва се Фердинанд. — Но за кой?

— Хм! Седмицата има толкова много дни, че наистина е трудно да се избере нещо подходящо — въздъхна адютантът.

— Може би в понеделник… — промърмори Фердинанд.

— Понеделник не е много подходящ за паради.

— Че защо? — полюбопитства Фердинанд.

— В понеделник всички са махмурлии след неделята.

— В такъв случай да направим парада във вторник…

— Във вторник не може, защото в казармата има седмична уборка.

— Тогава в сряда…

— Изключено! — каза адютантът. — В сряда са ученията „Залегни — стани!“.

— А какво ще кажете, ако го направим в четвъртък?

— Четвъртък… четвъртък… Какво всъщност имахме в четвъртък? — замисли се адютантът. — А, в четвъртък също не може, защото всеки четвъртък генералът идва при нас на инспекция.

— Какъв генерал? — любопитно попита Фердинанд.

— Ами вие.

— Аз ли?

— Да, вие. И то лично.

— В такъв случай наистина парадът не може да се състои в четвъртък. Ще го направим в петък!

— О-о-о! — изохка адютантът. — Струва ми се, че в петък не бива в никакъв случай да се правят паради.

— Защо? — учуди се Фердинанд.

— Досега нито един петъчен парад не е бил сполучлив. И най-старите военни не си спомнят петъчен парад, който да е минал както трябва. Все нещо ще се обърка. Или войниците ще сбъркат стъпката пред самата трибуна, или някой кон ще вземе да хвърля къчове, или пък някое оръдие ни в клин, ни в ръкав ще гръмне само. Не, не, в никакъв случай не ви съветвам да насрочваме парада за петък.

— Може и да сте прав — каза Фердинанд. — Защо да рискуваме? В такъв случай да го отложим за събота. Какво мислите за събота, драги?

— Събота наистина е идеален ден за паради — каза адютантът. — Има само едно неудобство…

— Какво е то? — заинтересува се Фердинанд.

— Че съботата се пада точно преди неделята. А знаете, че тогава всички се гласят за неделята. Отиват на фризьор или бръснар, къпят се, гладят в къщи разни работи и така нататък, и така нататък… Кой ще иска да гледа паради? А без зрители един парад няма никакъв смисъл, мисля, че сам ще признаете това?

— Забележката ви е правилна — съгласи се Фердинанд. — Без зрители един парад няма никакъв смисъл. Това изречение трябва да се запише, защото в него се съдържа голяма истина. Без зрители един парад няма никакъв смисъл… Без зрители един парад няма никакъв смисъл…

Фердинанд си повтори още няколко пъти изречението, като всеки път се любуваше на хубавото му звучене и на правдивостта му. Накрая попита:

— А кой ден от седмицата, според вас, може да се разчита на най-голям брой зрители?

Адютантът помисли малко и отговори:

— Струва ми се, че на най-много зрители може да се разчита в неделя.

— Смятате, че неделята е подходяща за устройване на парад, така ли? — попита Фердинанд като изпитателно се вглеждаше в адютанта.

— Убеден съм в това — отвърна с решителен тон адютантът.

— В такъв случай какво се чудим — каза Фердинанд. — Устройваме парада в неделя и край.

— Тъй вярно! В неделя в десет часа сутринта, нали?

— Не може ли малко по-късно? — изохка Фердинанд. — Толкова обичам в неделя да си поспя повечко.

— По-късно, около обяд, обикновено става много топло. А когато е топло, войниците не изглеждат толкова свежо както сутрин. Затова ви съветвам все пак да насрочим парада за десет часа.

— Добре — въздъхна Фердинанд. — Да бъде в десет.

— И още нещо… — започна адютантът.

— Слушам ви.

— Днес трябва да отидем при шивача, нали си спомняте?

— Нищо не си спомням — отвърна Фердинанд.

— Очевидно вие сте били така любезен да забравите за това.

— Възможно е — съгласи се Фердинанд. — А защо ще ходим при шивача, ще ми издадете ли тайната?

— На проба за новия ви мундир — каза адютантът и се изопна като струна.

— Този, дето е на мене, си е много хубав — рече Фердинанд и доволно се погледна в огледалото. — Ще признаете сам, че на този мундир нищо не му липсва.

— Признавам, разбира се — отвърна адютантът. — Този мундир наистина е хубав, но другият ще е още по-хубав. В края на краищата не може да приемате парада със стария си мундир.

— Какъв? Стар ли? — изкрещя Фердинанд.

— Ох, извинете ме, господин генерал — изплашено рече адютантът. — Не исках да ви обидя…

— Аз съвсем не се обидих — весело каза Фердинанд. Но след миг добави с необикновено страшен глас: — Но моят мундир се обиди. Веднага да му се извиниш.

Адютантът пребледня и не можеше да каже нито дума.

— Защо не се извиняваш? — извика Фердинанд.

— Защото не зная от къ-къ-къ-де да започна — заекна адютантът.

— Никога ли не си се извинявал на мундир? — попита Фердинанд.

— Никога.

— Тогава повтаряй след мене: Извини ме…

— Извини ме… — повтори адютантът.

— … най-прекрасни мундире…

— … най-прекрасни мундире…

— … за това че…

— … за това че…

— … се осмелих…

— … се осмелих…

— … да те нарека стар…

— … да те нарека стар… — повтаряше като ехо адютантът.

— Занапред никога вече няма да…

— Занапред никога вече няма да…

— … говоря за тебе по такъв начин…

— … говоря за тебе по такъв начин…

— … и те моля…

— … и те моля…

— … да ми простиш…

— … да ми простиш…

— … глупавите думи…

— … глупавите думи.

Прощавам ти! — с басов глас се обади мундирът на Фердинанд.

— Виждаш ли колко е великодушен? — каза Фердинанд.

— Невероятно! Просто невероятно! — промърмори адютантът. — Не допусках, че мундирите могат да говорят.

— Не всички, миличък, не всички… — добави Фердинанд гордо и се изпъчи.

Откровено казано, и той самият беше изненадан от факта, че мундирът му неочаквано проговори, но беше дотолкова съобразителен, че успя да прикрие изненадата си.

„Щом останем насаме с тоя мундир, ще си поприказваме с него — помисли си той. — Сигурно ще ми каже сума ти интересни работи. Не ми е ясно откъде се е взел върху мен, но виждам, че не е случаен. По всичко личи, че е много умен.“

— Сега разбирате ли защо не искам за нищо на света да се разделям с този мундир? — обърна се той към адютанта.

— Тъй вярно. Разбирам отлично.

— Няма да ходим при никакъв шивач, а парада ще приемам с мундира, с който съм сега.

— Тъй вярно. Съвсем не се учудвам.

— В неделя, в десет сутринта, ще се явим на трибуната двамата: аз и моят мундир! — каза Фердинанд.

— Тъй вярно!

— Свободен сте!

Адютантът удари токове и излезе от стаята на Фердинанд, а когато се озова в коридора и затвори вратата след себе си, той учудено взе да върти глава.

II

— Ти всъщност откъде се взе? — попита Фердинанд, когато останаха насаме с мундира.

О, това е дълга история — басово отвърна мундирът.

— Разкажи ми я, макар и накратко — помоли Фердинанд, който много обичаше да слуша, когато някой разказва.

Да седнем някъде — рече мундирът. — Защото стоешком не е удобно да се разказва.

— Разбира се, да седнем — отвърна Фердинанд, като посочи голямото удобно кресло. — Това кресло задоволява ли те?

Донякъде — каза мундирът. — Да седнем.

Седнаха едновременно, макар че, ако се замисли човек, мундирът седна частица от секундата преди Фердинанд, просто защото беше от външната страна и пръв докосна седалката на креслото.

Откъде съм се взел ли? — започна мундирът, след като се разположи удобно в креслото. — Доколкото си спомням, този въпрос ми зададе ти в началото на нашия разговор…

— Да — отвърна Фердинанд. — Много бих искал да узная това.

И тъй, фактът, че в момента се намирам при теб, а не при някой друг, е обикновено стечение на обстоятелствата — каза мундирът. — Чисто и просто попаднах на теб, а не на някой друг.

— Как така си попаднал на мен? — попита Фердинанд.

Знаеш ли — сниши глас мундирът, — аз от много, много години живея в един музей, а в музея понякога е скучно и за да се поразвлека, от време на време изскачам в града, но понеже съм много лек и тънък, не мога да се разхождам сам и винаги си търся помощник, който да ме носи, разбираш ли?

— Лека-полека започвам да разбирам — каза Фердинанд.

Естествено, винаги гледам да попадна на някоя симпатична особа, защото съгласи се, много по-приятно е да се разхождаш върху симпатична особа, отколкото върху не симпатична…

— Естествено — разбиращо кимна Фердинанд.

И този път попаднах на теб. Стори ми се симпатичен и толкова. А освен това ти идеално ме изпълваш, което също не е без значение. Благодарение на това върху теб аз изглеждам чудесно.

— Много се радвам — рече Фердинанд доволно, понеже и той както почти всички обичаше да му говорят приятни неща.

Само че, много те моля, извади си ръката от моя джоб — каза мундирът. — Когато ръката се държи в джоба, джобът се издува и после стои провиснал.

— Ето, извадих я — послушно каза Фердинанд. — Интересува ме още едно, мили мундире…

Какво е то?

— Ти сам ли си на света, или си имаш семейство?

Моето семейство е пръснато из различни музеи, скъпи Фердинанд. Баща ми, който загина преди много години след една атака на ужасните молци, беше генералски мундир…

— А майка ти? — попита с растящо любопитство Фердинанд.

Майка ми беше рокля на една генералша.

— Жива ли е?

Да, жива е и е доста запазена — каза мундирът. — Миналата година й направиха операция за подмладяване и трябва да ти призная, че сега изглежда чудесно.

— Виждали ли сте се напоследък? — попита Фердинанд.

Не — отвърна мундирът. — Не съм я виждал от много, много години. Но видях последните й снимки. Директорът на моя музей ги получи от директора на музея, в който живее майка ми. Видях и снимката на един от моите прапрапрапрадядовци, който е бил хусарска броня, и на една от моите прапрапрапралели, която е старовремско японско кимоно.

— Тя японка ли е била? — полюбопитства Фердинанд.

Нищо подобно. На младини е била великолепна бална рокля с огромен шлейф, дълъг няколко метра, но я отвлекли японски пирати и я преправили на кимоно.

— Това е ужасно! — простена Фердинанд.

А, май не си прав — рече мундирът. — Като кимоно прапрапрапралеля ми се чувства чудесно и изобщо не се оплаква.

— В края на краищата с всичко се свиква — съгласи се Фердинанд. — Но, трябва да ти призная, че аз самият не мога да ти кажа копче за японските пирати…

Копче ли!!! — извика с басовия си глас мундирът.

— Копче или почти копче — потвърди Фердинанд.

Благодаря ти, че ми напомни! — каза мундирът.

— За кое?

За копчето! Или по-точно за двете копчета!

— Аз казах само за едно — рече Фердинанд.

А пък аз си спомних за двете — каза мундирът и почти шепнешком добави: — Проиграх ги, така глупаво ги проиграх.

— Какво си проиграл?

Две копчета, погледни…

И като каза това, мундирът разкопча двата реда великолепни златни, блеснали като слънца копчета. На единия ред липсваше долното копче, а на другия — горното.

Виждаш ли?

— Виждам — отвърна Фердинанд.

Татко и мама все ми казваха: не играй на копчета! Но аз съм непоправим. Щом видя някъде, че играят, за нищо на света не мога да се удържа. Тази сутрин, като излязох от музея, видях няколко момчета, които играеха на копчета, спрях се до тях и се загледах…

— И аз обичам… — прекъсна го Фердинанд.

Какво обичаш?

— Обичам така да се поспра и да погледам.

Това е ясно. Това всеки го обича. И тъй аз си гледам, гледам, а накрая си помислих: „Ще опитам поне веднъж. В края на краищата едно копче не е състояние“. Заложих и загубих. После заложих и второто и също го изгубих… И погледни на какво приличам сега!

— Наистина — рече Фердинанд.

На нас мундирите, когато ни липсва дори половин копче, това веднага бие на очи — каза мундирът.

— Прав си — съгласи се Фердинанд. — За обикновените дрехи копчето не е толкова важно нещо, но при мундирите…

Ами да! — извика мундирът. — В такова състояние не мога да се върна в музея…

— Не можеш — съгласи се Фердинанд.

Трябва да се направи нещо…

— Трябва — съгласи се Фердинанд.

Но какво?

— Знам ли? — рече Фердинанд и се почеса по главата. — Може би да идем да потърсим момчетата, с които си играл на копчета?…

Че защо? — попита мундирът.

— За да си вземем от тях нашите копчета — обясни Фердинанд. — Ако не щат да ги върнат с добро, ще ги ухапем!

Ти забравяш, че мундирите нямат зъби.

— Но аз имам — каза Фердинанд. — Достатъчни са и за теб, и за мен. На бърза ръка ще ни върнат копчетата, ще видиш.

Нямаме право да им ги взимаме — каза мундирът. — Те честно си ги спечелиха и няма какво повече да се говори. Сам съм си виновен, че ми се прииска да играя!

— В такъв случай не виждам никакъв изход — каза Фердинанд.

Не. Има един изход — обади се мундирът.

— Какъв? — попита Фердинанд.

Изход по посока на града.

— За какво?

За копчета.

— И къде възнамеряваш да ги търсиш?

Как къде? В магазините за копчета! — отвърна с плътния си глас мундирът.

— Мислиш, че ще намерим същите? — недоверчиво попита Фердинанд.

Трябва да опитаме, драги мой — рече мундирът. — Трябва да опитаме. Да вървим, няма полза да седим тук!

Станаха едновременно от креслото и също едновременно — Фердинанд с мундира и мундирът върху Фердинанд — се упътиха към вратата.

III

Минувачите по улиците на града смаяно наблюдаваха една странна особа, облечена с разкошен мундир, която на всичкото отгоре през цялото време си говореше сама на себе си, и то с два различни гласа. Откъде можеха да знаят, че единият от гласовете, по-ниският, принадлежи на необикновения мундир. Фердинанд усети, че всички го наблюдават.

— Ти всъщност какъв мундир си? — попита той шепнешком.

Генералски — също така шепнешком отвърна мундирът.

— Откровено казано, аз нямам право да те нося — рече Фердинанд.

О! — извика мундирът. — Че защо?

— Защото не съм генерал — отвърна Фердинанд. — Само генералите имат право да носят генералски униформи.

По принцип е така, но ти не се безпокой! Върви си, все едно ни лук ял, ни лук мирисал!

— Ще вземат да ме арестуват — каза Фердинанд.

За какво?

— Задето се представям за генерал.

Не ставай глупав — каза мундирът. — Никой нищо не може да ти стори. Ако стане нещо, ще стоварим цялата вина върху мен.

— Никак не обичам да стоварвам вината върху други — каза Фердинанд.

Не ставай смешен, Фердинанд — рече мундирът. — Ако някой се заяде, ще кажеш каквото си беше. Нали аз попаднах на тебе. Съвсем друго щеше да е ако ти ме беше присвоил и се фукаше с мен, преструвайки се на генерал. Но така всичко е наред. Я виж, магазин за копчета!

— Ами да влезем — каза Фердинанд.

Да влезем.

— Добър ден! — обърна се Фердинанд към продавачката, която стоеше зад щанда.

Добър ден — като ехо повтори мундирът.

— Трябват ни две златни генералски копчета… — каза Фердинанд.

Ето, като тези! — добави мундирът и изпъчи двата си реда лъскави златни копчета.

Продавачката погледна копчетата първо отдалече, после отблизо и очите й светнаха.

— Колко са красиви! — каза тя. — Ах, колко са красиви тези копчета. За първи път виждам такива красиви копчета.

— Следователно в склада нямате такива копчета — рече Фердинанд.

— Вие като че ли сте ясновидец — плесна с ръце продавачката. — Наистина в магазина нямам такива копчета. Но откъде разбрахте?

— Сама ми го казахте — обясни Фердинанд.

— Нищо не съм казвала.

— О, моля ви се, казахте, че за първи път виждате такива копчета. Ако в магазина имахте същите копчета, нямаше да кажете така.

— Вярно — съгласи се продавачката.

— В такъв случай трябва да идем в друг магазин — каза Фердинанд.

Трябва — потвърди мундирът.

— Почакайте мъничко — каза продавачката с умолителен глас. — Иска ми се да погледам още малко тези прекрасни копчета. Кой знае дали някога пак ще мога да ги видя. Освен това вие така хубаво говорите на два гласа.

Фердинанд се изчерви от удоволствие. Всъщност редно беше да обясни на продавачката как стои въпросът с тия два гласа, но реши, че това е доста сложна работа, а вероятно продавачката няма и да повярва.

— Разбира се, моля ви — каза й той с изискан жест, — разглеждайте ги, колкото си искате!

Колкото си искате! — повтори като ехо мундирът.

Продавачката разглеждаше копчетата първо от лявата страна, после от дясната, а накрая донесе увеличително стъкло и през него подробно започна да ги изучава.

От време на време тя въодушевено възкликваше:

— Шедьоври!

— Нещо уникално!

— Изключително!

— Идеал за копче!

— Каква прелест!

— А как блестят!

— Да полудее човек!

Фердинанд я гледаше възхитено. Не бе и помислял, че човек може до такава степен да разбира от копчета. След като в продължение на един час продавачката разглеждаше копчетата, Фердинанд каза:

— Ще ни извините, че ще напуснем този прекрасен магазин, но необходимостта да намерим някъде две копчета, които да отговарят на нашите, ни принуждава да сторим това.

… ни принуждава да сторим това… — повтори мундирът.

— Защо говорите в множествено число? — попита продавачката, и повдигна високо вежди.

— Говоря от свое име и от името на мундира — обясни Фердинанд.

Тоест от мое име — добави мундирът.

— Вие сте изключителен! — Продавачката бе възхитена. — Ако никога ви потрябват копчета, разбира се не толкова елегантни и скъпоценни като тези, които търсите, моля ви, заповядайте в моя магазин. Можете да смятате всичките ми копчета за свои!

— Искрено ви благодаря — каза Фердинанд. — С истинско удоволствие ще се помъча да запомня това.

И аз! И аз! — извика мундирът.

— А сега, довиждане — добави Фердинанд и тръгна към вратата.

Довиждане! — добави мундирът.

— Сбогом. За първи път ме посещава такъв приятен двугласен клиент — рече продавачката и с усмихнат поглед проследи Фердинанд и пъчещия се върху него мундир.

IV

Отбиха се още в три магазина за копчета, но никъде не намериха такива, каквито им трябваха.

Работата започваше да става трагична.

— Няма да мога да приемам парада — рече Фердинанд. — Къде се е чуло и видяло генерал да стои на трибуната и да приема парад с мундир, на който му липсват цели две копчета!

И аз няма да мога да се върна в музея! — пъшкаше мундирът. — Директорът само ще ми хвърли един поглед и веднага ще каже: Ах ти, пак си играл значи, нехранимайко такъв!

— Така ти се пада! — рече Фердинанд. — В бъдеще недей да играеш на копчета като последния глупак! Да ти е за урок!

Потънали в тъжни мисли, те седнаха на една пейка в парка.

Седяха така дълго време, може би два часа, а може би и три, когато внезапно чуха приближаващи се гласове.

— Това място е много удобно — говореше единият глас.

— Можем да поиграем — весело отвърна вторият.

— Хайде тогава — добави третият.

И след малко зад храстите, които ги отделяха от трите гласа, Фердинанд и мундирът чуха специфичния шум от играта на копчета.

— Чуваш ли? — попита шепнешком Фердинанд.

Чувам — с басов глас прошепна мундирът.

— Може би са същите?

Твърде е възможно — рече мундирът.

— Имам един план — прошепна Фердинанд.

— Какъв? — полюбопитства мундирът.

— Ако са същите — рече Фердинанд, — ще се опитам да спечеля отново копчетата от тях. Бих могъл просто да си ги взема, уверявам те, че много възпитано ще ми ги дадат, но зная, че няма да се съгласиш на това, защото ще е под достойнството ти.

Разбира се — отсече мундирът.

— Затова ще ги спечеля — решително каза Фердинанд. — А сега да надникнем през храстите, за да проверим същите ли са.

Надникнаха през храстите, така че онези да не ги забележат.

Да, същите са — каза мундирът.

— Явно се влачат по целия град и играят на копчета където им падне — добави Фердинанд. — Скачай от мен.

А, да ги нямаме такива — отвърна мундирът. — Върху тебе се чувствам много добре и съвсем нямам намерение да скачам.

— Скачай, и то бързо! — повтори Фердинанд. — Ако те видят, веднага ще разберат каква е работата и ще бъдат предпазливи.

Може би си прав — промърмори мундирът и много неохотно и бавно се смъкна от Фердинанд.

Фердинанд остана само по долни дрехи. Сега приличаше малко на спортист, който е дошъл в парка да потренира.

— Стой тихо на пейката — каза той на мундира — и да не си казал гък! А аз ще се помъча да се върна колкото може по-скоро.

Мундирът остана на пейката, а Фердинанд, свирукайки си весело, изчезна зад храстите.

— На копчета ли играем, а? — попита той, като се приближи до трите млади типчета, погълнати от играта.

— Ами играем — отвърна едното от типчетата.

— Е, и как върви? — разпитваше Фердинанд.

— Горе-долу — рече второто типче.

— Великолепна игра! — заяви Фердинанд.

— Вие можете ли да играете? — полюбопитства третото типче.

— Някога играех — скромно каза Фердинанд. — Но вече от доста време не съм хващал копчета, освен за да се закопчая.

— Хе, хе, хе! — закискаха се едновременно трите типчета. — Хубава шега!

— Защо не поиграете с нас? — предложи първото, надушвайки възможност лесно да спечелят копчета.

— Да, заповядайте — добави второто.

— С удоволствие ще поиграем с вас, защо не? — хитро се усмихна третото.

— Аз съм много слаб играч… — започна да го усуква Фердинанд.

— Ние също не сме кой знае какви… — рече първият.

— Знаем само правилата и нищо повече — заяви вторият.

— Всъщност, ние сме съвсем начинаещи… — добави третият.

— В момента дори нямам никакви свестни копчета — каза Фердинанд и посочи няколкото съвсем обикновени копчета, които бяха зашити на фланелката му.

— Това няма значение — рече най-възрастният от тримата. — Можем да играем на кредит…

— В къщи сигурно имате някакви костюмчета с хубави копчета, нали? — попита вторият.

— Разбира се, че имам — отвърна Фердинанд. — Освен това имам цял куп свободни копчета, от татко са ми останали.

— Много ли са? — попита с внезапен интерес третият тип.

— Знам ли? — замисли се Фердинанд. — Около четири чекмеджета…

— Големи ли са? — попитаха и тримата едновременно.

— Доста… — обясни Фердинанд.

И тримата едновременно потриха ръце. Не бяха в състояние да се сдържат.

— Имаме ви доверие — рече най-възрастният. — Ако случайно загубите, в което впрочем не вярваме, няма да вземете да отричате това, нали?

— Разбира се, че няма — увери ги Фердинанд.

— Изглеждате сериозен — рече вторият.

„За разлика от вас“ — помисли си Фердинанд.

— Освен това такива като вас не губят — забеляза третият и хитро намигна на двамата си приятели.

— Е, щом толкова настоявате, в края на краищата бих могъл да изиграя с вас едни копчета — съгласи се Фердинанд. — Но да не продължи много дълго…

— Можете да бъдете спокоен — в хор отвърнаха тримата. — Раз, два и свършваме.

— Е, тогава да започваме! — извика Фердинанд.

Само след няколко хвърляния Фердинанд вече имаше в джоба си поне половин килограм копчета, които със светкавична бързина спечели от тримата. Типовете взеха да нервничат, но не беше удобно да се откажат от играта.

— Продължаваме, нали? — час по час викаше Фердинанд и прибираше шепа копчета в джоба си.

— Играем, разбира се — отвръщаха типовете, ала все повече и повече провесваха носове.

Фердинанд спечели всички копчета от саката им, взе им и копчетата от панталоните. Тримата вече си придържаха панталоните с ръце, защото заложиха и последните си копчета.

— Аз повече не мога да играя! — каза най-сетне първият тип. — Свършиха ми се копчетата.

— И моите! — каза вторият.

— И моите — добави третият.

— Не лъжи! — изръмжа първият и се хвърли към третия. — Не лъжи! — повтори той, като го премери със страшен поглед. — Имаш още две копчета!

— Какви? — попита третият и направи глуповата физиономия.

— Не се прави на три и половина — намеси се и вторият. — Много добре знаеш какви! Тези, дето сутринта ги спечели от оня наивник.

— А, те са ми за спомен — каза третият. — Скрих си ги за талисман.

— Виж ти какъв умник! — озъбиха се двамата му приятели. — Давай ги бързо, защото трябва да си възвърнем загубеното. Ако не ги дадеш, тежко ти и горко!

Третият бавно и много неохотно бръкна в джоба си и извади две великолепни златни копчета. Фердинанд веднага ги позна. Да, нямаше ни най-малко съмнение — това бяха липсващите две копчета от мундира. От мундира, който в момента седеше самотен на пейката зад храстите на няколко крачки от тях. Сърцето му затупа по-силно.

— Само спокойно, Фердинанд, само спокойно — шепнешком си рече той. — Внимавай как ще се държиш, че да не се откажат случайно.

— Продължавайте! — решително каза първият тип, като взе от ръцете на третия прекрасните копчета.

— Нямам намерение да играя за някакви си тенекиени копчета! — пренебрежително рече Фердинанд. — По принцип играя само за солидни рогови или кокалени копчета. В краен случай могат да бъдат и седефени… Но не и тенекиени!

— Ама тези са много хубави… — опитваше се да спасява положението вторият тип.

— Възможно е — каза Фердинанд, — но на мен не ми харесват.

— Погледнете ги само как блестят! — извика третият тип, у когото отново се разпали желание да си възвърне загубеното.

— Ако трябва да бъда откровен — каза Фердинанд, — мен съвсем не ме интересуват неща, които блестят.

— Господине! — извика със сълзи в очите първият тип. — Вие не можете да постъпвате с нас по такъв начин!

— Трябва да ни дадете възможност за реванш! — разхълца се вторият.

— Имайте милост — проплака третият.

— Добре — каза най-сетне Фердинанд. — Да хвърлим още веднъж, но с това свършваме. Играя за тия две тенекета!

— Съгласни! — извикаха типовете, като същевременно решиха за тях да хвърля най-възрастният, защото той знаеше най-много хитрости.

Хвърлиха.

kopcheta.png

И този път Фердинанд беше несравнимо по-добър от противника си. Беше почти съвършен. Той си прибра в джоба двете златни копчета и като се усмихна с характерната си усмивка, разкриваща два реда великолепни зъби, които караха всички да потреперват, каза:

— Много ми беше приятно да играя с вас. Може някой път пак да се срещнем и да поиграем на копчета. Аз съм на ваше разположение.

Типовете гледаха тъпо в земята и пристъпваха от крак на крак.

— Да, такова… с удоволствие… разбира се… но ние нямаме такова… в най-скоро време такова… по това време… — каза първият тип.

— Именно… такова… нямаме време… — поде вторият.

— Такова да… времето ни, такова… не достига… — добави третият.

Обърнаха се кръгом и като придържаха с две ръце панталоните си, засрамено се отдалечиха.

Фердинанд се върна при мундира, който дремеше на пейката. Преди да се покаже от храстите, той си пъхна двете златни копчета между зъбите.

— Погледни — изфъфли той, — нося ти ги в зъби!

Невероятно! — извика мундирът. — Невероятно! Как успя?

— А, това е тайна — скромно отвърна Фердинанд. — Ако не беше спал, щеше да чуеш как съм успял…

Малко си подремнах — призна мундирът. — Божичко, родните ми копчета!

— Ела, ще идем да ги зашием — каза Фердинанд и помогна на мундира да скочи върху него.

V

Тъкмо двете възвърнати като по чудо копчета се озоваха на предишните си места и се появи адютантът, застана мирно пред Фердинанд и каза:

— Господин генерал, днес е неделя!

— Вече? — учуди се Фердинанд. — Нали беше едва четвъртък.

— Времето хвърчи — каза адютантът и удари токове. — Колата чака долу, можем да тръгваме.

— Къде? — попита Фердинанд.

— На парада — отвърна адютантът. — Днес вие ще приемате парада…

— А, имаше нещо такова — промърмори Фердинанд. — Спомням си, че ставаше веднъж дума за някакъв парад. Но необходимо ли е това?

— Всички ви чакат.

— Не би ли могъл някой да ме замести? — попита Фердинанд и добави: — Днес хич не ми се ще да приемам парад.

— Изключено е, господин генерал! — решително каза адютантът. — Никой не е в състояние да ви замести.

— Че защо? — заинтересува се Фердинанд.

— Защото вие, господин генерал, имате най-красивия мундир, който човек може да си представи. Никой друг мундир няма да изглежда на трибуната толкова красиво като вашия.

— Мога да го дам на заем на този, който се съгласи да ме замести — каза Фердинанд с обезоръжаваща искреност.

О, не! Никога няма да се съглася на това! — ревна с басовия си глас мундирът. — Върху никой друг няма да се кумя на трибуната!

— Пак взе да философства — каза Фердинанд на адютанта, като посочи мундира си. — Няма как, ще трябва да ида на тоя парад…

 

 

Точно в десет часа Фердинанд с парадния си мундир се качи на украсената трибуна. До него се изпъна като струна адютантът му. В същия миг в далечината се разнесе грохот от оръдейни изстрели и се чу равномерната стъпка на маршируващите войскови части.

Кънтяха подкованите ботуши, но колкото повече тропотът им се приближаваше към трибуната, толкова повече Фердинанд се убеждаваше, че тези части се състоят само от котараци.

— Какви са тези части? — шепнешком попита той адютанта.

— Това е полкът на Котараците в чизми — също тъй шепнешком отвърна адютантът.

— Добри войници ли са?

— Отлични — потвърди адютантът.

— По какво се отличават? — продължаваше да разпитва Фердинанд.

— Много безшумно се приближават до врага — отвърна адютантът. — Движат се необикновено тихо.

— Интересно. Как се движат тихо с тези подковани ботуши? — каза Фердинанд.

— Полкът на Котараците в чизми обикновено встъпва в бой на бос крак, ботушите им са само за тържествени случаи — усмихнато обясни адютантът.

— Аха-а-а — рече Фердинанд. — А какво е въоръжението им?

— Изключително модерно — управляеми от разстояние нокти.

— Как така управляеми от разстояние?

— Управляват се от диспозиционен център, който се намира в мозъците им.

— Какво ще рече това? — попита Фердинанд, който винаги проявяваше голям интерес към научните новости.

— Това е едно доста просто съоръжение — рече адютантът. — Прилича малко на колесниците на самолет. Когато самолетът е във въздуха, колесниците са скрити вътре в него, а когато ще се приземява — колесниците се измъкват навън. Ноктите също обикновено са скрити между пръстите. Обаче в момента на нападението излизат автоматично напред и се превръщат в нечувано опасно оръжие.

— Фантастично! — възхити се Фердинанд.

А през това време възторжените викове не стихваха. Все нови и нови части Котараци в чизми дефилираха пред трибуната и се строяваха в големи карета на увеселителния площад. Сред облаци дим пред трибуната се появиха части, съставени от котараци с големи лули.

— А тия какви са? — попита Фердинанд.

— Луладжии — отвърна адютантът. — Когато положението на бойното поле налага, те по команда запалват големите си лули и правят димна завеса, която съвсем обърква неприятеля.

— Тези части сигурно съществуват отскоро?

— От миналия месец — отвърна адютантът. — Макар че трябва да призная, в поезията тази идея е заложена отдавна…

— Какво говорите! В кое произведение? — попита Фердинанд.

— В онази прочута епопея, която започва с думите: „Приказка ще ти разкажа за котарака със лулата“. Впрочем, вие, господин генерал, сигурно си я спомняте. Именно тук е заложена идеята…

— Много интересно — каза Фердинанд. — А тези пък какви са? — попита той, забелязвайки голяма група котараци на мотоциклети.

— Това са специалните части Мишелови. Благодарение на мотоциклетите могат да развиват много по-голяма скорост.

— Ами ако плъхът се пъхне в някоя дупка? — попита Фердинанд.

— Именно този проблем все още не сме разрешили до край. Защото ако дупката е толкова голяма, че в нея да се побере един Мишелов на мотоциклет, всичко е наред. Ако обаче дупката е по-малка, преследването може да завърши трагично за Мишелова.

kotki.png

— Виждам, че това наистина е трудна и опасна служба — каза Фердинанд.

— И още как! — потвърди адютантът.

— Но затова пък колко приятна — добави Фердинанд.

— Така ли мислите? — попита адютантът и внимателно го погледна.

— Разбира се. Возиш си се на мотоциклет колкото си искаш. Ако имах малко повече време — размечта се Фердинанд, — с удоволствие сам щях да постъпя в частта на Мишеловите.

— За вас някак си не е редно — адютантът очевидно беше недоволен.

— Виж ти! — иронично каза Фердинанд. — Щом има да се върши нещо приятно, за всички е редно да го вършат, само за мен не е!

— За вас е редно да се возите на лимузина — рече адютантът, — евентуално може и да яздите кон, при условие че конят не е някоя кранта, а е расов.

— На расов мотоциклет също е редно да се возя! — кресна Фердинанд.

— Както намирате за добре, господин генерал — каза адютантът, — но аз съвсем не съм убеден в това.

— Стига си ми философствал! — викна Фердинанд и така удари по трибуната, че се разнесе ехо. — Ако поискам, ще се возя на мотоциклет по цял ден и по цяла нощ, разбра ли?

— Тъй вярно — покорно каза адютантът.

А тълпата около трибуната, като чу генералския гняв, замря от уплаха. В пълната тишина, която се възцари, се чуваше само тропотът на маршируващите части и ръмженето на мотоциклетите. Най-сетне частите се строиха в огромни карета. Тогава някакво човече, облечено в черно, притича до адютанта и му прошепна нещо на ухото. Адютантът кимна, че е разбрал, и на пръсти се приближи до Фердинанд.

— Господин генерал — каза той, — канят ви да произнесете реч. Вашите верни войници горят от нетърпение да ви чуят.

— Е, не ща — кратко отвърна Фердинанд.

— Господин генерал — прошепна адютантът, — не може така.

— Кажете им вие нещо от мое име…

— Аз нямам право на това.

— Виждате ли! — зарадвано извика Фердинанд. — И на вас не ви се иска да държите речи, а само се оправдавате, че уж не сте имали право.

— Защото действително е така.

— Дрън-дрън-ярина! — промърмори Фердинанд. — Разбираме от тези работи. Не сме вчерашни.

— Впрочем не ме канят мен да произнеса реч, а вас — отчаяно заяви адютантът, защото паузата вече доста се проточи, а това винаги прави лошо впечатление. Адютантът знаеше тези неща от собствен опит.

— Нямам какво да им кажа — измънка Фердинанд с обезоръжаваща искреност.

— Трябва да измислите нещо — настояваше адютантът.

— Но какво? — попита Фердинанд с отчаяние в гласа.

— Във всеки случай нещо военно.

— Мога да кажа например: оръдие. Оръдието нещо военно ли е?

— Несъмнено — отвърна адютантът. — Оръдието е нещо военно. Но само оръдие не стига.

— Мога да добавя още нещо към това оръдие — рече Фердинанд.

— Чудесно, господин генерал, чудесно! — зарадва се адютантът.

— За да звучи по-добре, ще добавя към това оръдие прилагателното „голямо“ — рече Фердинанд. — Голямо оръдие! Харесва ли ви? Прекрасна реч, нали?

— Много хубава — потвърди адютантът. — Има само един недостатък, че е прекадено кратка…

— Точно това е хубавото, че е кратка — извика Фердинанд. — Войниците спокойно ще я изслушат и няма да се отегчат.

— Разбирам — въздъхна адютантът. — Аз обаче малко бих я удължил…

— А аз, стига само да можеше да я съкратя, щях да я съкратя — сериозно каза Фердинанд.

— Лесно можете да го направите — пошегува се адютантът и в същия миг се изплаши от думите си.

— По какъв начин? — заинтересува се Фердинанд.

— Просто вместо „голямо оръдие“ можете да кажете „гаубица“.

— А какво е това гаубица? — прошепна на ухото на адютанта Фердинанд, защото го беше грам, че е генерал, а не знае такива обикновени неща.

— Гаубицата е голямо оръдие — по същия начин прошепна на ухото му в отговор адютантът.

— Вие сте гениален! — извика Фердинанд. — По този начин ще икономисаме от речта цели три срички!

— Не разбирам как — каза адютантът.

— „Голямо оръдие“ съдържа седем срички, а „гаубица“ — само четири. Като извадим четири от седем, колко ни остава?

— Три — отвърна адютантът.

— Ето, виждате ли! — извика сияещ Фердинанд. — Тия три срички са ни чиста печалба. Ако всички постъпваха така, знаете ли колко срички щяха да се спестят?

— Извънредно много.

— Именно! Колко сполучливо се изразихте, скъпи адютанте! Щяхме да имаме извънредно много срички. От тези спестени срички би могло да се произнесат цял куп нови речи, без никакви допълнителни разходи.

— Така е — съгласи се адютантът.

— И всичко това благодарение на вас — изкрещя Фердинанд. — Вие ми подхвърлихте идеята за съкращаването на речта. Моята реч сега ще бъде кратка, ясна и преди всичко военна. Ще им я произнеса от сърце! А на вас най-искрено ви благодаря!

След тези думи Фердинанд се хвърли върху адютанта и от благодарност го разцелува. Когато войсковите части и тълпата, събрана на площада, видяха това, те започнаха да скандират в чест на генерала:

— Хип, хип, ура!

— О-ла-ла!

— Хоп, хоп!

— Иха-ха!

— Хайде наште!

— Да живее!

— Кукуригу!

И още много други възгласи, повечето от които Фердинанд чуваше за първи път.

После дребният човек с черните дрехи притича до микрофоните. За да провери дали работят добре, той избърбори с голяма скорост:

— Еднодветричетирипетшестседемосемдеветдесетпробадесетдеветосем седемшестпетчетиритридвеедно: — и потри доволно ръце, че всичко е наред, защото наистина микрофоните незабавно предадоха чаткането на високоговорителите, които изрецитираха пред целия град с дрезгав кикот: еднодветричетирипетшестседемосемдеветдесетпробадесетдеветосемседемшестпетчетиритридвеедно!

После в различни части на града ехото повтори няколко пъти това чаткане. Човечето почака, докато и последното ехо спре да повтаря и чак тогава едва забележимо кимна към адютанта в знак, че всичко е наред, и генералът може да започне речта си.

— Ако обичате, господин генерал — каза адютантът, посочвайки на Фердинанд микрофона.

Фердинанд се приближи до микрофона и погледна огромната тълпа, изпълнила площада. Точно насреща му в прави редици се бяха строили войсковите части. Всички войници имаха дълги щръкнали мустаци, които им придаваха необикновено страшен вид. Някои дори непрекъснато ги мърдаха.

rech.png

— Гау… — започна речта си Фердинанд и изведнъж усети, че се задавя.

„Хубаво се гипсирах! — помисли си той. — Само това липсваше. Ако съм се задавил, всичко е наред, по-лошо ще е, ако е ангина. В такъв случай за нищо на света няма да успея да завърша речта си. Трябва хубаво да се окашлям…“

Той пое дълбоко въздух и с все сила започна още веднъж:

— Гау! Гау!

Нищо не се получи. Тогава Фердинанд се напъна отново и изрева колкото сила имаше:

— Гау! Гау! Гау!

Без да се замислят нито за миг, микрофоните препратиха кашлянията на Фердинанд на високоговорителите, а последните ги увеличиха веднага до необикновени размери. Благодарение на високоговорителите кашлянията прозвучаха като лай на цяла пасмина огромни кучета.

При този звук странни неща взеха да стават с идеално строените карета на елитните части. Редиците започнаха внезапно да се огъват, да се разбъркват, да се разпръскват на всички страни и изобщо, казвам ви, получи се нещо страхотно. Първи офейкаха (и то във всички посоки) частите на Мишеловите. На тях им беше най-лесно, защото имаха мотоциклети. Но те непрекъснато се блъскаха едни в други с мотоциклетите, при което се чуваха неописуеми скърцания. Подир тях търти да бяга полкът на Котараците в чизми, който си изпогуби чизмите. Котараците така бързо тичаха, че чизмите се изхлузваха от краката им, а в тях се препъваха следващите котараци и също си губеха чизмите, в които пък се препъваха на свой ред тия, които тичаха последни. Най-отзад бягаха Луладжиите. В началото те се опитаха да направят що-годе някаква димна завеса, но от страх не можеха хубаво да дърпат от лулите и се получаваше много малко и съвсем калпав дим, така че всъщност никой не бе в състояние да се скрие в него.

Най-лошото бе, че Фердинанд, мъчейки се да довърши речта си, непрекъснато се опитваше да се окашля, за да може с ясен глас да произнесе цялата дума „гаубица“. Но все не можеше да се добере до тая „бица“, защото постоянно се запъваше на „гау“.

— Гау! Гау! Гау! — кашляше той, а котараците бягаха, колкото им крака държат. — О, боже, какво направих! — мислеше отчаяно Фердинанд, виждайки ужасната паника, която след всяко „гау“ още повече се увеличаваше.

— Скъпи мундире, може би ти ще ме посъветваш какво да правя сега? — обърна се Фердинанд към приятеля си, който беше умен и с богат опит.

Събуди се, Фердинанд! — избоботи с цяло гърло мундирът в ухото му.

И Фердинанд тозчас се събуди.

Но скочи съвсем не от трибуната, а от канапето, протегна се и мързеливо се приближи до прозореца. Изправи се на задните си лапи — както правеше всеки ден, а с предните се подпря на парапета и надникна навън.

Някакви съмнителни типове бягаха, та пушек се вдигаше и постоянно поглеждаха назад.

— Всичко разбирам — промърмори под носа си Фердинанд. — Това са крадци. Искали са да ни оберат, но моята реч ги е изплашила.

И вече за собствено удовлетворение той реши още веднъж да произнесе цялата реч от начало до край.

— Гау, гау, гау, би, ца! — зави Фердинанд и размаха опашка.

Ловец

I

Фердинанд седеше на една пейка в градинката и си почиваше. Всеки обича от време на време да си седне на някоя пейка в градинката и нищо да не върши, само да гледа хората как се разхождат, децата, как играят, цветята, които цъфтят в лехите или облаците, които плуват по небето.

Фердинанд също много обичаше това. В такива моменти можеше да се отдава на мечти, а това беше любимото му занимание.

И така Фердинанд си мечтаеше, седнал на една пейка в градинката, когато внезапно почувства, че някой се спря до него.

— Добър ден! — чу той познат глас.

— А, добър ден, добър ден — отвърна Фердинанд без дори да отваря очи. Просто не му се искаше да си отваря очите и толкова. „Няма да си отварям очите — помисли си той. — Ще се опитам да отгатна кой е, без да си отварям очите.“

— Отдавна не сме се виждали… — рече гласът.

— Наистина, доста отдавна — отвърна Фердинанд и в същото време си помисли: „И продължаваме да не се виждаме, защото аз не си отварям очите“.

— Какво ново към вас, скъпи Фердинанд? — разпитваше гласът.

— Нищо особено — отвърна Фердинанд.

— Изглеждате чудесно — рече гласът.

— Е, не съвсем — смънка Фердинанд и се замисли чий може да бъде гласът.

— Нямате представа колко се радвам, че ви срещнах. Мога ли да седна до вас?

— Заповядайте, седнете — рече Фердинанд, като все още не можеше да каже със сигурност на кого от познатите му принадлежеше този глас.

— Седнахте ли? — попита Фердинанд, който през цялото време стоеше с плътно затворени очи, макар че нещо отвътре го човъркаше да повдигне клепачи и поне с едно око да погледне кой е до него.

— Седнах — отвърна малко учудено гласът. — Не забелязахте ли, драги Фердинанд?

— Да ви кажа откровено, не забелязах — каза Фердинанд.

— Интересно… — промърмори гласът. — Но все пак ме виждате, нали?

— Там е работата, че не ви виждам! — отвърна Фердинанд.

— Не ме виждате? — извика дълбоко потресен гласът. — А защо, скъпи Фердинанд, не ме виждате?

— Много просто, уважаеми, защото очите ми са затворени — каза Фердинанд.

— А защо са ви затворени очите, скъпи Фердинанд? — попита гласът с глас, изпълнен с любопитство.

— Защото, когато очите ми са затворени, по-добре си почивам — отвърна Фердинанд. — Това е най-новото откритие в областта на почивките — заяви Фердинанд с нечувано сериозен тон.

— Какво говорите? — учуди се гласът. — За първи път чувам подобно нещо. Сигурно са го съобщили наскоро…

— Миналата седмица — каза Фердинанд. — Щом го прочетох, веднага се заинтересувах от това откритие.

— И какво? Затваряте си очите? — попита гласът.

— Всяка свободна минутка — отвърна убедено Фердинанд.

— И наистина ли така се почива по-добре? — разпитваше гласът.

— Много по-добре! Това дори не може да се изрази с думи!

— Тогава и аз ще си затворя очите — каза гласът. — Ще ми позволите ли, скъпи Фердинанд?

— Ама, моля ви се, затваряйте ги щом искате — отвърна Фердинанд. — Всеки е свободен да си затваря очите когато си иска.

— Вече ги затворих — рече гласът.

— И как се чувствате? — попита Фердинанд.

— Чудесно! — извика гласът. — Никога не съм допускал, че така прекрасно се почива със затворени очи.

— Нали? — доволно рече Фердинанд. — Тази система има само един недостатък.

— Какъв? — полюбопитства гласът.

— Недостатъкът й е, че не се вижда нищо — каза Фердинанд. — Когато очите ти са затворени, не виждаш нищо.

— Прав сте — потвърди гласът. — Когато очите ти са затворени, не виждаш нищо. Но когато поискаш, можеш да ги отвориш.

— Да — каза Фердинанд. — Можеш. Когато обаче си отвориш очите, в същия миг преставаш да си почиваш, според най-новите открития.

— Забележката ви е правилна — призна гласът. — Но за какво ви е да си отваряте очите?

— Понякога е нужно да си отваряш очите — рече Фердинанд. — Например, за да разбереш кой седи до теб на пейката.

— Аз — отвърна гласът.

— Аз зная, че сте вие — каза Фердинанд. — Но кой сте?

— Не ме ли познахте по гласа? — учудено попита гласът. — Гласът ми е много характерен, поне така казват всички.

— Разбира се — призна Фердинанд, — гласът ви е много характерен, но освен вас, аз познавам цял куп хора, които също имат много характерен глас. И сега, без да си отворя очите, не бих могъл да свържа вашия много характерен глас с някой човек. Не ми се сърдете за това…

— Ама, моля ви се! — отвърна гласът. — Аз, скъпи Фердинанд, съм…

— Не, не ми казвайте! — извика Фердинанд. — Не ми казвайте кой сте. Трябва сам да се сетя! Вие сте… вие сте… вие сте Сребърко, дето има месарница на улица Кленова…

— Не, скъпи Фердинанд, аз не съм Сребърко, който има месарница на улица Кленова — малко обидено каза гласът.

— Тогава сте директорът Ръчка…

— Не съм и директорът Ръчка.

— Сетих се! Вие сте Каетан Мехурски — извика Фердинанд.

— Не съм никакъв Каетан Мехурски — студено заяви гласът.

— Чакайте, чакайте — рече Фердинанд. — Кой още има такъв характерен глас? Май само доктор Лапнишарански. Познах ли?

— Не, драги Фердинанд, не познахте. Освен това с доктор Лапнишарански от онзи ден не разговарям.

— О, много ви моля да ме извините, че ви взех за доктор Лапнишарански, но наистина нищо не знаех за вашата разправия — каза Фердинанд, който вече изгаряше от желание да си отвори очите, защото започваше да се ядосва, че не може да познае кой седи до него на пейката.

— Продължавайте, да видим дали ще ме познаете — рече гласът.

— Да не сте управителят на кино „Ас“?

— Не.

— Раздавачът от нашия квартал?

— Също не.

— Сладоледаджията?

— Не мога да понасям сладолед.

— Учителят по латински?

— Винаги съм имал двойка по латински.

— Сетих се!!! — извика Фердинанд, така че се чу из цялата градина. — Вие сте управителят на аптека „Крокодил“!!!

— Най-сетне познахте, скъпи Фердинанд! — зарадва се гласът. — Аз наистина съм управителят на аптека „Крокодил“. Как се сетихте? Да не би случайно да сте си отворили очите? Е, хайде, признайте си де…

— За какъв ме смятате — обидено каза Фердинанд. — Очите ми бяха плътно затворени и плюс това нарочно си стисках клепачите, да не би случайно да се изкуша. Знаете ли какво ми помогна?

— Интересно какво?

— Донякъде латинския — каза Фердинанд. — Гласът на учителя по латински прилича на вашия…

— Да, прилича — съгласи се управителят на аптеката.

— А нали рецептите се пишат на латински?

— Разбира се.

— Е, това донякъде ме подсети, но всъщност истински ми помогна моят нос…

— Носът ви ли? Не разбирам…

— Поех по-дълбоко въздух с носа си — каза Фердинанд — и усетих миризма на лекарства. Сега вече разбирате, нали?

— Дааа. Сега вече всичко е ясно. Как успяхте да го измислите, скъпи Фердинанд. Изобщо, аз съм безкрайно доволен, че се срещнахме. Нямате представа колко е приятно да си седиш така със затворени очи. Не смятате ли, че такова затваряне на очите може да бъде много полезно за един ловец?

— В какъв смисъл? — попита Фердинанд, който изобщо не се сещаше какво има пред вид аптекарят.

— Ами в такъв смисъл, че ловецът трябва да има зорки очи. А зорки очи — това са отпочиналите очи, струва ми се, че ще се съгласите с мен, скъпи Фердинанд?

— Несъмнено.

— И тъй, струва ми се — продължаваше аптекарят, — че такова често затваряне през деня би трябвало много благотворно да влияе върху очите на ловеца…

— Ох, аз съвсем забравих, че вие сте най-прочутият ловец в нашия град! — извика Фердинанд.

— Така е — съгласи се аптекарят. — Много обичам да ходя на лов. Защо някой път не дойдете с мене на лов, скъпи Фердинанд?

— Само двамата ли?

— Мога да поканя и повече хора, ако искате — каза аптекарят. — Можем да устроим голям лов. С рогове и бигос.

— Но аз никога досега… — започна Фердинанд.

— Не се безпокойте — прекъсна го аптекарят. — Всеки ловец е бил във вашето положение. Всеки ловец е започнал от първия лов.

— Но аз дори нямам пушка — каза Фердинанд.

— Лесна работа — отвърна аптекарят. — Аз имам толкова пушки, че мога да ви дам на заем две или три.

— Нито пък имам ловно облекло…

— Ще ви изпратя. От младини ми е останал чудесен ловен костюм — каза аптекарят. — Съвсем запазен. Сигурен съм — ще ви стои така, като че е шит за вас.

— А роговете пък за какво са? — попита любопитно Фердинанд.

— С роговете се обявява началото и краят на лова.

— А кой ще тръби с тях?

— Специални тръбачи.

— А аз не бих ли могъл да получа един рог? — умолително попита Фердинанд.

— Ако много държите на това, един от ловджийските рогове е на ваше разположение.

— Много ми се иска да е златен — каза Фердинанд. — И да има сребърен шнур, да мога да си го закача през рамо.

— Положително рогът, който ви поверим, ще има такъв шнур — рече аптекарят.

— И ако това не ви затруднява много, ще ви моля да ми го изпратите поне една седмица преди лова — каза Фердинанд.

— Както желаете — отвърна аптекарят. — Но тъй като сме насаме, ще ми кажете ли за какво ви е нужен рогът една седмица преди лова?

— Искам да се поупражнявам, за да мога хубаво да тръбя — рече Фердинанд. — И освен това искам да го изчистя, че да блести като…

— Като какво?

— Да блести като не знам какво! — завърши Фердинанд.

— Още утре ще ви изпратя рога, ловния костюм и една пушка — каза аптекарят. — А след седмица ще уредим лова.

— Пушка може и да не ми изпращате — каза Фердинанд. — Най-важното е да имам рог. А колкото до бигоса…

— Имате някакви специални желания за бигоса ли? — попита аптекарят.

— Колкото до бигоса — тържествено започна Фердинанд — най обичам, когато в бигоса има много салам.

— Мога да ви уверя, скъпи Фердинанд, че ще има.

— Вижте какво — каза Фердинанд, — обикновено бигосът се прави от зеле, в което се прибавя малко салам. А аз мечтая за бигос, който да се прани от салам и в него да се добавя малко зеле.

— Точно такъв бигос ще сготвим във ваша чест, скъпи Фердинанд — каза аптекарят. — Значи след една седмица?

— След една седмица! — потвърди Фердинанд.

— А сега с ваше разрешение ще ви кажа „довиждане“ — рече аптекарят и стана от пейката.

— Да си кажем „довиждане“, без да си отваряме очите — предложи Фердинанд.

— Отлично. Да си кажем „довиждане“, без да си отваряме очите. Безкрайно съм ви благодарен, че ме научихте да си почивам със затворени очи.

— Нали чудесно се почива по този начин? — каза Фердинанд.

— Фантастично, скъпи Фердинанд! Фантастично!

И без да отварят очи, двамата събеседници си кимнаха за довиждане.

II

С ловен костюм, пушка на рамо и с такъв блестящ, излъскан рог, че просто заслепяваше и минувачите трябваше да извръщат поглед, в уречения ден Фердинанд се яви на сборния пункт.

Там вече чакаха управителят на аптека „Крокодил“ и неколцина други ловци, въоръжени с най-различни пушки, двуцевки, флоберки и двуостри ловджийски ножове. Всички до един имаха необикновено страшен вид, толкова страшен, че щом ги зърна, Фердинанд в първия момент изпита силно желание да направи кръгом и чисто и просто да си плюе на петите.

Като видяха Фердинанд, всички много се зарадваха. Първи изтича към него управителят на аптеката, протегна ръце и извика:

— Добре дошли сред нас, скъпи Фердинанд!

— Добре дошли!!! — повториха като ехо останалите.

— Много се радваме, че ни почетохте със своето присъствие! — продължи управителят на аптеката.

— Мно-го!!! — потвърдиха останалите ловци.

— Днешният ден ще бъде записан в аналите на нашата ловна дружинка със златни букви! — заяви аптекарят и наведе глава.

— Ще бъде записан!!! — ревнаха ловците.

— Ще разказваме за него на децата и внуците си!

— Ще раз-каз-ва-ме!!!

— За нас е истинско удоволствие да бъдем във вашата компания!

— Ис-тин-ско!!! — съгласиха се останалите.

— Да се надяваме, че днешният лов ще има забележителни резултати!

— Да се на-дя-ва-ме!!!

— И че нашият гостенин ще спечели най-прекрасните трофеи! — завърши приветствието си управителят на аптеката.

— Ще спе-че-ли!!! — решително потвърдиха всички присъстващи.

След приветствието аптекарят представи поред на Фердинанд всички участници в лова. После ловците се настаниха в автомобилите, които чакаха отстрани, и поеха към гъстите гори.

Фердинанд пътуваше в една кола с аптекаря и двама други ловци. Седеше на задната седалка, мълчеше си и само от време на време подсмърчаше.

— Да не би нещо да не сте добре? — попита го накрая управителят на аптеката.

— Нищо подобно! — отвърна Фердинанд.

— Стори ми се, че ви мъчи нещо като хрема…

— Няма такива работи.

— Защото ми се стори, като че ли подсмърчате, скъпи Фердинанд — настояваше аптекарят.

— Наистина подсмърчах и май ще продължа да подсмърчам — каза Фердинанд.

— А поради каква причина? — заинтересува се аптекарят.

— Причината е тази — делово отговори Фердинанд, — че по никой начин не мога да усетя миризмата на бигоса. Нима изобщо няма бигос?

— Има, абсолютно сигурно е, че има, скъпи Фердинанд! — заяви управителят на аптеката като сложи ръка на сърцето си.

— В такъв случай защо носът ми не го усеща? — чистосърдечно попита Фердинанд.

— Защото бигосът е в херметически съд, скъпи Фердинанд.

— А къде е този херметически съд? — сериозно попита Фердинанд.

— В последната кола.

Фердинанд се наведе през прозореца, както колата летеше, и погледна назад.

koli.png

— Последната кола е празна — каза той, след като дълго време гледа назад.

— Така изглежда само на пръв поглед, скъпи Фердинанд — каза аптекарят. — Колата не е празна. Именно с тази кола пътува той.

— Кой?

— Бигосът.

— И сам ли пътува?

— Сам.

— Това е ужасно! — извика Фердинанд.

— Защо? — попита управителят на аптеката.

— Защото сигурно му е страшно скучно.

— Тук вече с нищо не можем да му помогнем — каза управителят на аптеката, като разпери ръце.

— Винаги може да се помогне — рече Фердинанд.

— Трябва да ви кажа, че лично аз не виждам никакъв начин да премахнем самотата на бигоса — заяви аптекарят.

— А аз виждам! — извика Фердинанд толкова високо, че другите двама ловци в колата се сепнаха от дрямката, в която ги беше унесъл монотонният шум на мотора, скочиха на крака, поради което удариха глави в покрива на колата, загубиха съзнание и отново се отпуснаха на местата си, като ужасно си въртяха очите.

— Какво виждате? — безразлично попита аптекарят.

— Виждам начин да премахнем самотата на бигоса! — убедено отвърна Фердинанд.

— Не може да бъде… — иронично се усмихна аптекарят.

— Може! — държеше на своето Фердинанд.

— Как си го представяте?

— Обикновено — отвърна Фердинанд. — Ще се преместя от тази кола, в която пътувам сега, в колата, в която пътува бигосът.

— Е и?

— През целия път ще му разказвам разни интересни работи — каза Фердинанд.

— Вашият глас може да не стигне до него — рече аптекарят.

— Как така може да не стигне?

— Казах ви, че бигосът пътува в херметически съд.

— Но рогът ще стигне, нали? — попита Фердинанд.

— Как така рогът? — учуди се аптекарят, който не можеше да разбере за какво става дума.

— Ще му свиря на рог различни мелодии, докато пътуваме. Сигурно поне част от мелодиите ще стигнат до него. Вие как мислите?

— Ако свирите изключително силно, наистина нещичко от тези мелодии може да стигне до бигоса през херметическия съд.

— Ще свиря колкото мога по-силно! — каза Фердинанд. — Спрете колата. Аз се местя при бигоса!

Спряха и Фердинанд се премести в последната кола. В тази кола на задната седалка имаше огромен херметически съд, пълен с бигос, а този бигос се състоеше почти само от салам, в който бяха пуснали мъничко зеле. В колата дори се усещаше нежна замайваща миризма. Очевидно херметическият съд не беше съвсем херметически.

„Толкова по-добре — помисли си Фердинанд. — Щом не е съвсем херметически, значи миризмата ще се промъква навън и аз ще изпитвам удоволствие, а същевременно звуците от рога по-лесно ще стигат вътре и бигосът също ще изпитва удоволствие.“

— Как мислите — попита той, като затвори вратата на колата с бигоса, — дали такъв бигос обича да му свирят на ловджийски рог?

— Положително обича — отвърна управителят на аптеката. — Ами че това е ловджийски бигос! Не забравяйте.

Автомобилите отново потеглиха напред към тъмнеещите на хоризонта гъсти гори. В последната кола до огромния съд с бигос седеше Фердинанд и със златния блестящ като слънцето рог свиреше на бигоса най-различни мелодии:

— Тра-та-та-та, тра-та-та-та-та, тра-та-та-та-та-та-там!

III

Когато най-сетне стигнаха гората и слязоха от колите, първото чувство, което обзе Фердинанд, беше желание да си потича на воля между дърветата и смриковите храсталаци. С върховно усилие се овладя и заедно с останалите ловци отиде на една малка поляна! Тук избраха кой да ръководи лова. Избраха аптекаря поради дългогодишния му опит и ловните му успехи. Първоначално предложиха тази чест на Фердинанд, за да почетат участието му в лова. Фердинанд обаче много елегантно благодари за оказаното му доверие, като скромно отбеляза, че това е едва първият лов в живота му и че може би на следващия вече ще приеме тази чест без никакви уговорки.

— Ще ловуваме зайци — каза аптекарят. — Всеки от ловците има право да застреля три парчета. Тъй като сме единадесет души, трябва общо да уловим три пъти по единайсет заека, един момент… Колеги, колко прави три по единайсет?

— Трийсет и три — прошепна Фердинанд.

— Именно, трийсет и три! — потвърди аптекарят. — Като се има пред вид, че вие всички сте изключителни стрелци, аз съм сигурен, че довечера, когато се съберем около традиционния огън, за да се подкрепим с традиционния бигос, трийсет и трите заека ще бъдат не толкова живо колкото по-скоро мъртво доказателство за нашите стрелкови възможности.

— Все пак разчитайте само на трийсет — полугласно промърмори Фердинанд.

— Защо, скъпи Фердинанд?

— Защото аз сигурно нито веднъж няма да улуча.

— Какво говорите! — запротестира управителят на аптека „Крокодил“.

— Няма да е чак толкова зле! — ревнаха останалите ловци.

— Честна дума, няма да улуча — каза Фердинанд.

— В началото на всички така им се струва, а после се оказва, че всеки изстрел попада в целта — каза аптекарят и потупа Фердинанд по рамото. — Не се безпокойте, скъпи Фердинанд.

— Хич не се безпокойте! — ревнаха останалите участници в лова.

— Но нещо ми подсказва, че няма да уцеля нито веднъж и това си е — упорстваше Фердинанд.

— Горе главата, скъпи Фердинанд, всичко ще бъде наред — успокояваше го аптекарят, а другите повтаряха след него:

— Наред!!!

— А сега, колеги, да вървим към постовете! — рече ръководителят на лова и като метна пушката си на рамо, тръгна напред.

След него един подир друг избързаха ловците, като също метнаха пушките си на рамо. Последен крачеше Фердинанд, който допря рога до устата си и вървейки, започна да тръби, в такт със стъпката на ловците.

Вървяха така около час, а може би и два часа, докато стигнаха края на обраслата с храсталаци гора. Оттатък гората се простираше поле, на което растяха едри зелки. Зелките бяха страшно много, толкова много, че Фердинанд откак се помнеше, не беше виждал толкова много зелки наведнъж.

— Това е най-хубавото място, което знам — шепнешком каза аптекарят. — Ще се скрием в храстите на края на гората, на голямо разстояние един от друг и в абсолютна тишина ще чакаме, докато започне да се мръква. Вечер всички зайци от околността се събират в тази нива на зелево пиршество. Харесва ли ви мястото?

— Прекрасно! — прошепна един от ловците.

— Дивно! — добави вторият.

— Приказно! — наслаждаваше се третият.

— Шедьовър! — заяви четвъртият.

— Рай за ловците! — призна петият.

— Фиууу! — свирна изумено шестият.

— Първокласно! — заяви седмият.

— Истинска изненада! — рече осмият.

— Чудо! — съгласи се деветият.

— А вие какво мислите за мястото, скъпи Фердинанд? — попита аптекарят Фердинанд, който стоеше малко настрана.

— Аз мисля, че това е същинско зелево небе — отговори Фердинанд, след като помисли малко.

— Браво!!! — викнаха всички ловци начело с аптекаря. — Ех, че хубаво го казахте! Зелево небе! Чудесно название! Отсега нататък ще наричаме това място Зелевото небе! — един през друг викаха ловците.

Фердинанд скромно стоеше отстрани и само с усмивка благодареше за спонтанните овации.

— А сега, колеги, моля за тишина-а-а!!! — извика аптекарят. — Заемаме постовете. Вие, скъпи Фердинанд, имате право да си изберете най-хубавия пост.

lovci.png

— На мен ми е все едно — рече Фердинанд.

— Не, не, моля ви се, вие трябва да заемете най-добрия пост. Кой ви харесва най-много? — попита аптекарят.

— Предпочитам такъв пост, дето храстите са много гъсти — рече накрая Фердинанд — и дето никой няма да ми пречи.

— Отлично. Ей сега лично ще ви заведа на най-хубавия според мен пост, където храстите са толкова гъсти, че човек едва може да се провре през тях, и дето в радиус половин километър няма да има никой, който да ви пречи — каза ръководителят на лова. — Преди това обаче — обърна се той към всички присъстващи — искам да ви кажа няколко думи относно условията на днешния лов. И тъй, както вече казах, всеки от нас има право да застреля три заека. Стреляме само до осем часа вечерта. След осем не се разрешава да се изстреля нито един патрон, дори заекът да застане пред цевта на пушката. Всички ли разбрахте?

— Тъй вярно! — в хор отвърнаха ловците. — Раз-брах-ме!!!

— Благодаря ви — каза аптекарят и като се обърна към Фердинанд добави: — Сега, скъпи Фердинанд, можем да вървим.

Аптекарят заведе Фердинанд в такива храсталаци, че едва се провряха през тях. На едно място в шубраците имаше нещо като мъничко прозорче, през което се виждаше зелевото поле.

— Тук ще имате идеални условия — каза аптекарят. — Скрит сте великолепно, а същевременно имате чудесен наблюдателен пункт към… как се изразихте?

— Зелевото небе — подсказа му Фердинанд.

— Да, точно така, към Зелевото небе. Тъй като ловец ловецу никога не пожелава успех, пожелавам ви да си строшите крака!

— А аз ви пожелавам да си строшите и двата крака! — каза Фердинанд, който по природа бе много сърдечен и желаеше на всички доброто.

С тези думи те се разделиха. Аптекарят се върна обратно през шубраците при другите ловци, а Фердинанд остана сам, заобиколен от естествената крепост на храстите.

IV

Като остана сам, Фердинанд най-напред свали от едното си рамо пушката, а от другото рога. Опря пушката на близката смирка и от този момент престана да се занимава с нея. Но рога известно време въртя на всички страни, възхищаваше се на отблясъците, които той пръскаше наоколо и много му се искаше да го надуе. Обаче успя да преодолее това си желание, защото стигна до извода, че щом ловът вече е започнал, не е редно ни в клин ни в ръкав да затръби с рога без съгласието на ръководителя.

Затова като му се нагледа до насита, той го остави под някакъв храст.

И погледна към Зелевото небе. Там стърчаха хиляди зелки и нищо друго. Съвсем скоро взе да му става горещо, защото в шубрака не се усещаше никакъв ветрец — въздухът беше неподвижен.

— Офф, ще се сваря на този пост — промърмори Фердинанд и за да му олекне малко, си свали ловджийската шапка с перото и я хвърли на земята.

След четвърт час смъкна ловджийските ботуши, а след още четвърт час и ловното яке и чак тогава се почувства добре.

„Няма никакъв смисъл да стърча непрекъснато до това прозорче в храстите и да гледам зелевата мина, където нищо не става — помисли си Фердинанд, докато лягаше на земята, покрита с дебел мъх. — Ще си полежа половин час, а после ще наблюдавам…“

Не съм много сигурен, но ми се струва, че Фердинанд малко си подремна. Макар че не е изключено само да си е почивал, според най-новия метод, със затворени очи. Във всеки случай, когато най-сетне си отвори очите, той видя един голям заек да души пушката му, която ако си спомняте, бе подпрял на една смрика.

— Ей, ти! — шепнешком рече Фердинанд.

При звука на гласа му заекът с един скок се намери зад смриката.

— От какво се страхуваш? — каза Фердинанд.

— От те-б-б-бе — с треперещ глас отвърна заекът.

— Не ставай глупав — промърмори Фердинанд. — Аз нищо няма да ти направя.

— А защо им-м-м-аш п-п-пушка? — попита заекът, чието треперене се предаде на смриката и само по това можеше да се познае, че зад треперещата смрика има треперещ заек.

— Ами, дадоха ми я, какво да правя — каза Фердинанд, — но нямам никакво намерение да стрелям с нея.

— Ссссссериозззззно ллллли? — попита заекът.

— Сссссериоззнннно! — отвърна Фердинанд, имитирайки треперещия му глас.

Това в края на краищата дотолкова убеди заека, че той се престраши да подаде зад смриката връхчетата на дългите си мустаци.

— Ссссссам ллллли сссси? — попита той.

— Сссссссамммм ссссъм — отвърна Фердинанд. — И изобщо престани да се страхуваш и говори правилно.

— До-до-до-до-бббре! — съгласи се заекът.

— Как се казваш? — попита Фердинанд.

— Бързоходко — отговори заекът.

— А как ти е името?

— Кичо.

— Това е на галено, а името ти как е?

— Нямам представа — каза заекът. — От малък ми викаха все Кичо и така си остана.

— Случва се — рече Фердинанд. — А моята фамилия е Великолепни, а името ми е Фердинанд.

— Много ми е приятно — каза Кичо Бързоходко и кимна зад храста с дългите си уши.

— И на мен ми е много приятно — отвърна на любезността с любезност Фердинанд, — но ще ми бъде още по-приятно, ако най-сетне престанеш да се криеш зад тоя храст.

С един скок Кичо се озова до Фердинанд.

— Едър си — вгледа се в заека Фердинанд.

— Най-едрият заек в нашата околност — гордо отвърна Кичо. — Всички ме слушат, всъщност аз командвам всички зайци тук.

— А, чудесно — каза Фердинанд. — Веднага трябва да се предупредят всички зайци до осем часа вечерта да не излизат на Зелевото небе.

— Какво е това Зелево небе? — попита Кичо.

— Зелевото небе, зелко такава, е това, което виждаш пред очите си — рече Фердинанд и му посочи през прозорчето в храстите нивата със зелки.

— На нашия език това се нарича трапезария — каза Кичо.

— Добре, нека да е трапезария — съгласи се Фердинанд. — Става дума нито един заек да не отива в трапезарията преди да удари осем часът. Разбираш ли?

— Разбирам. Но защо?

— Защото ще стрелят.

— Кой?

— Другите ловци.

— Аха! Тогава тичам! — извика Кичо и се шмугна в храстите с достойна за името си бързина.

Само след няколко минути се появи отново.

— Въпросът е уреден — каза той задъхано. — Нито един заек няма да припари до трапезарията преди осем часа. Но как да разберем кога ще удари осем?

— Като погледнем часовника — обясни му Фердинанд.

— Ти имаш ли часовник? — попита Кичо.

— Нямам — с обезоръжаваща искреност отвърна Фердинанд. — Но между зайците все някой трябва да има часовник…

— Никой няма — умърлуши се Кичо.

— Тогава работата пропада! — промърмори Фердинанд.

— И какво ще стане? — разтревожи се Кичо.

— Чакай, чакай… — каза Фердинанд и дълбоко се замисли.

Мисли, мисли и най-сетне, след като много дълго мисли, ни в клин ни в ръкав попита:

— Има ли тук наоколо някаква кула?

— Каква кула? — попита Кичо.

— Няма значение — отговори Фердинанд. — Може да е черковна, пожарникарска, съдебна… всякаква.

— А защо ти е кула?

— Защо? Защо? — ядоса се Фердинанд. — Защото много често на кулите има часовници, загря ли?

— Загрях! — извика Кичо и от вълнение мръдна мустаци. — Имаме в околността няколко кули, само че не зная на коя има часовник, защото откровено казано никога досега това не ме е интересувало.

— Разпрати зайците да разберат — каза Фердинанд.

Кичо свирна по особен начин и тозчас се появиха петнайсетина заека.

sbor.png

— Разходете се из околностите — каза им Кичо — и търсете кули. Щом намерите някоя кула, погледнете има ли на нея часовник…

— И дали работи! — добави Фердинанд. — Защото това е много важно!

— Тичайте по странични пътища — продължаваше Кичо.

— И в никакъв случай не минавайте през Зелевото небе! — предупреди ги Фердинанд.

— Тоест, през трапезарията! — преведе Кичо думите на Фердинанд на заешки.

zaici.png

Оказа се, че кула с точен часовник има сравнително близко. Оставиха под кулата един заек. Щом удари осем часът, той незабавно трябваше да съобщи за това в щаба, който се намираше в шубрака. Останалите зайци получиха заповед да се скрият където намерят, а децата насила бяха вкарани в дупките.

Кичо и Фердинанд клечаха в храстите, подаваха си един на друг рога и, оглеждайки се в него, правеха най-различни физиономии. Гладкият като огледало месинг на рога издължаваше и изкривяваше по десетки начини образите им и това ги караше да се превиват от смях.

Но тъй като трябваше да пазят абсолютна тишина, те се смееха главно вътрешно, така че през време на цялата игра не се чу никакъв кикот.

V

До осем часа вечерта не се разнесе, естествено, нито един изстрел.

Ловците (с изключение на Фердинанд, който продължаваше да стои в храсталака с Кичо) напуснаха постовете си и се събраха около управителя на аптеката.

— Не видях и половин заек… — обади се един тях.

— Нито дори четвъртина… — добави вторият.

— Нито осмина… — оплака се третият.

— Нито дори заешка опашка… — изхлипа четвъртият.

— Нито дори заешко ухо… — замрънка петият.

— Дори и сянка на заек не ми се мярна пред очите… — махна примирено с ръка шестият.

— И това ако е лов… — горчиво се засмя седмият.

— Всеки от нас трябваше да улови по три заека… — иронично прошепна осмият.

— Общо трябваше да станат трийсет и три. Ха, ха, ха… — засмя се деветият ловец.

Десетият, тоест ръководителят на лова, бутна на тила си ловджийската шапка с перо и отчаяно взе да се чеше по челото.

— Нищо не разбирам, нищо не разбирам — повтаряше той. — Това е най-хубавото място, което знам. Привечер редовно в зелето идват стотици зайци. А днес нищо.

— Може да не е тук — прошепна някой от ловците. — Може да има и друго Зелево небе?

— Глупости — каза аптекарят. — Зелевото небе е едно. Не може да става и дума за някаква грешка.

— Може пък да се покажат по-късно? Може да им се е случило нещо, я събрание, я друго? — обади се някой от групата.

— Невъзможно — решително отвърна аптекарят. — Зелето за заека е по-важно от всякакви събрания.

— Но ако сега рекат да излязат, бихме могли да ударим нещо… — предложи един от ловците.

— Изключено! — възрази аптекарят. — Казахме, че стреляме само до осем часа, и трябва да бъдем последователни! Ловците или държат на думата си, или не държат.

— Дър-жат!!! — гръмогласно извикаха всички присъстващи.

— В такъв случай, извадете ако обичате патроните от пушките! — нареди аптекарят.

Защракаха затвори и ловците взеха да вадят от цевите патроните, които стояха вътре в очакване на зайци.

— Готово ли е? — попита ръководителят на лова.

— Го-то-во!!! — отвърнаха в хор ловците.

— Ще почакаме още господин Фердинанд — каза аптекарят. — Неговият пост беше много далече. После ще си вървим у дома.

— Ами традиционният огън? — чу се глас.

— Смятам, че нямаме право да палим традиционния огън — каза аптекарят. — Огънят е своеобразна награда за ловците, които по време на лова са постигнали някакви успехи. А какви успехи постигнахме ние днес?

Всички засрамено наведоха глави. Наистина, с успехите беше много зле.

— Може би все пак да запалим… — осмели се да предложи някой.

— Не е задължително да бъде кой знае колко голям… — подхванаха и други.

— Да запалим скромно огънче…

— Мъничко…

— Все пак полага ни се и малко удоволствие…

— В края на краищата бихме могли да запалим малък огън, защо не? — каза аптекарят.

— Тогава на работа! — извикаха останалите.

— Трябва да съберем клони!

— Съчки!

— И хвойна! — добави аптекарят. — За да има дим.

VI

Беше около осем и шест-седем минути, когато в гъсталака се втурна запъхтян от бясното тичане заек. Това беше същият заек, когото бяха оставили под кулата.

— Вече е осем часът! — викаше той, като с мъка си поемаше дъх. — Вече е осем часът.

— Сигурен ли си? — сериозно попита Фердинанд.

— О, естествено, аз разбирам от часовници! — гордо отвърна заекът.

— Видя ли стрелките?

— Видях и стрелките и преброих, когато удари осем часът — каза заекът все още задъхано.

— Това е добре — каза Фердинанд и потупа заека. — Ти се представи отлично, миличък. А сега полегни за малко да си отдъхнеш.

Заекът легна върху мъха, доволен от похвалата и от изпълнената задача.

— Слушай, Кичо — обърна се Фердинанд към най-важния заек, който продължаваше да се оглежда в рога. — Имам още една молба към теб…

— Казвай… — рече Кичо, без да прекъсва заниманието си.

— Трябват ми трийсет и три заека… — рече Фердинанд.

— Ама че странна цифра! — извика Кичо. — Защо пък точно трийсет и три?

— Много е дълго да ти го обяснявам — каза Фердинанд. — Трябват ми трийсет и три заека и толкоз. Но това трябва да бъдат зайци и половина, ясно ли ти е?

— Ясно ми е. Ей сега ще повикам всички зайци и ще можеш да си избереш.

itri.png

Той отново свирна по своя начин и след малко наоколо вече гъмжеше от зайци. Фердинанд и Кичо ги разглеждаха много внимателно, накрая избраха от най-едрите трийсет и два заека.

— Но нали ти искаше трийсет и три — рече Кичо, когато Фердинанд му заяви, че вече са достатъчно, — а сме избрали само трийсет и два.

— Избрали сме трийсет и три — решително отвърна Фердинанд.

— Айде де — усъмни се Кичо. — Само трийсет и два са, нали сам ги броих.

— А аз ти казвам, че са трийсет и три!

— А къде е трийсет и третият? — попита Кичо.

— Ето го! — рече Фердинанд и посочи към Кичо.

— И мен ли ме избра? — зарадва се Кичо.

— А ти как мислиш? Ами че ти си най-прекрасният от всички зайци!

— И какво ще правим сега? — попита Кичо, защото му ставаше все по-интересно.

— Ще идем да посетим моите приятели — отговори Фердинанд.

— Какви са тези приятели? — полюбопитства Кичо.

— Моите приятели ловците, с които дойдох днес на лов — обясни му Фердинанд.

— И ние трябва да идем при тях? — уплашено попита Кичо.

— Защо не? — каза Фердинанд.

— Но те могат да стрелят по нас.

— Давам ти дума, че няма да стрелят — тържествено произнесе Фердинанд.

— Нито веднъж?

— Нито веднъж.

— А какво ще правим ние там?

— Ще си седим край огъня, ще си приказваме за туй-онуй и ще ядем бигос.

— Бигос ли?

— Да, бигос.

— А какво е това бигос? — попита Кичо, който за първи път чуваше за подобно нещо.

— Това е едно ядене — рече Фердинанд.

— Вкусно ли е?

— Фантастично.

— Не зная дали на нас тоя бигос ще ни е вкусен — усъмни се Кичо.

— Сигурно ще ви е вкусен — заяви Фердинанд.

— Ти откъде знаеш?

— Знам, защото в бигоса има нещо, което вие много обичате. За което си умирате. За което сте луди…

— Интересно какво може да е това? — замисли се Кичо.

— Не се мъчи да отгатваш. Ще ти кажа веднага — рече Фердинанд. — В бигоса има едни зелени листа, които растат под формата на твърди глави…

— Зеле!!! — изкрещя Кичо, така че гората отекна.

— Да, зеле, зеле — потвърди Фердинанд, превивайки се от смях.

VII

Ловците бяха насядали край малкия огън и сладко си бъбреха, когато най-неочаквано и безшумно се появи Фердинанд начело на своите трийсет и три заека.

— Привет на ловците!!! — ревнаха те с все сила, приближавайки се до огъня.

На този възглас Фердинанд ги бе научил по пътя. За да се упражняват, те беззвучно приветстваха ловците, като само мърдаха устни, да не би случайно да се издадат.

Ловците скочиха на крака, но от уплаха коленете им страшно се разтрепериха.

— Кой е това? Кой е това? — уплашено попита аптекарят.

— Ние — извика му в отговор Фердинанд.

— Кои сте вие?

— Ние, зайците!

Аптекарят заслони очите си с длан, защото блясъкът на огъня му пречеше, и като зърна Фердинанд, който крачеше най-отпред, извика:

— Ах, вие ли сте, господин Фердинанд! Но виждам, че не сте сам… Кой ситни подир вас?…

— Не можете ли да познаете? — учуди се Фердинанд.

— Струва ми се, че това са, откровено казано, зайци — рече аптекарят, като се вгледа по-внимателно в мрака.

— И на мен така ми се струва, откровено казано — повтори като ехо Фердинанд.

— Откъде са се взели тук? — попита аптекарят и се опули към стройните редици на най-хубавите зайци, които бяха виждали очите му. И останалите ловци гледаха зайците, без да кажат нито дума. Бяха като омагьосани.

— Те дойдоха с мен — безразлично рече Фердинанд.

— Как така са дошли с вас? — учуди се аптекарят.

— Харесват ме и дойдоха — отвърна Фердинанд. — А сега ги поканете да седнат край огъни. Няма да стърчим така цяла вечност.

— Ама разбира се — каза аптекарят. — Заповядайте, седнете… — обърна се той към зайците. — Божичко, колко са много — промърмори той на себе си.

Фердинанд го чу.

— Пребройте ги — каза той.

Аптекарят започна да брои:

— Един… два… три… осем… единайсет… двайсет… двайсет и пет… трийсет… Трийсет и три. Струва ми се, че не греша, нали? — обърна се той към останалите ловци.

Ловците също, всеки поотделно, тихичко брояха зайците и затова само кимнаха с глави, че зайците наистина са толкова.

— Струва ми се, че точно толкова трябваше днес да уловим? — каза Фердинанд.

Ловците, заедно с аптекаря, наведоха засрамено глави.

— Вие колко зайци уловихте днес? — попита Фердинанд аптекаря.

— Нито един — отвърна аптекарят, който не смееше да погледне Фердинанд в очите.

— А те? — попита Фердинанд, като посочи останалите ловци.

— И те нито един — повтори аптекарят.

— Но аз улових ли?

— Вие, господин Фердинанд уловихте трийсет и три заека.

— Кой в такъв случай е най-добрият ловец тук?

— Вие, скъпи Фердинанд! — каза аптекарят.

— Вие, скъпи Фердинанд! — повториха и останалите.

— Благодаря ви… — развълнувано рече Фердинанд… — Имам към вас още един въпрос — обърна се той към аптекаря. — Мога ли да направя с тия зайци каквото си искам?

— Ама, скъпи Фердинанд, разбира се… — отвърна аптекарят, а останалите кимнаха с глави, че са съгласни.

— Чудесно — рече Фердинанд. — В такъв случай ги каня на традиционния бигос!

Свалиха от колата херметическия съд, отвориха го и в същия миг прелестната миризма на бигоса се разнесе над цялата поляна. Фердинанд беше много любопитен дали ще им се услади бигосът, но никога не можа да разбере това…

 

 

— Това ли е кучето, което се е изгубило? — чу той насън нечий глас.

Фердинанд едва-едва повдигна левия си клепач и видя над главата си един милиционер, а до него собствената си господарка.

— Да, това е моят Фердинанд — рече господарката му и задърпа Фердинанд за нашийника. — Фердинанд! Събуди се, Фердинанд! Това е невъзможно куче! Вече трети път ми бяга в парка.

— Ей, ти, я слизай от пейката — каза милиционерът и потупа Фердинанд. — Не може непрекъснато да спиш…

— Че аз съвсем не съм спал… — каза Фердинанд и погледна с предани очи своята господарка. — Аз само си почивах, според най-новите методи, със затворени очи…

Но господарката му не можа нищо да разбере.

Собственик на чадър

I

Фердинанд отдавна си мечтаеше за чадър.

Моля ви, не се смейте, няма нищо смешно. Мечтите понякога придобиват най-странни форми и най-странните неща понякога стават обект на нашите мечти.

Един, например, мечтае лете за кънки, друг мечтае зиме да се къпе в морето, а трети есен мечтае за пресни ягоди. Естествено, всички тези мечти не могат да се изпълнят незабавно. Този, който мечтае за кънки, трябва да почака до зимата, за да се сбъдне мечтата му. Този, който мечтае да се къпе в морето, трябва да почака до лятото, а този, който мечтае за пресни ягоди, трябва да почака до пролетта.

А колко време трябва да чакаш, за да се сбъдне мечтата за чадър?

Никой не знае това.

Във всеки случай Фердинанд мечтаеше за чадър много, много отдавна.

А защо мечтаеше?

Знам ли… Струва ми се, че никой няма да ви отговори на този въпрос. И до ден-днешен всъщност не се знае, защо изведнъж започваш да мечтаеш за нещо. Мечтата се появява ни в клин ни в ръкав, долита като досадна муха и започва да се върти около нас, да се върти, да се върти. Минава малко време, понякога само няколко секунди и ние вече си даваме сметка, че тази муха не е нищо друго освен — нашата мечта.

Един ден Фердинанд сподели своята мечта със стария часовник, който стоеше на скрина в ъгъла на стаята и с когото от дълги години бяха големи приятели.

— Нямаш представа, скъпи мой Бимбом — каза Фердинанд, защото часовникът се казваше Бимбом, — колко ми се иска да стана собственик на чадър.

— Прекрасно те разбирам — отвърна Бимбом, — макар че от моя гледна точка чадърът е нещо напълно излишно.

— Ако някой изобщо не излиза от къщи, разбира се, че за него чадърът ще е нещо съвършено излишно — каза Фердинанд.

— Така е — съгласи се Бимбом. — Почти веднага след като се родих ме сложиха в този ъгъл и въпреки че непрекъснато се движа, нито веднъж не съм излязъл от къщи.

— Защото се движиш на едно място…

— Точно така — каза Бимбом. — Но прекрасно разбирам, че някой може да иска да притежава чадър…

— Този някой съм аз! — каза Фердинанд и посочи към себе си. — Какво трябва да направя, за да имам чадър?

— Трябва да си купиш — рече Бимбом.

— А какво трябва да направя, за да си купя? — попита Фердинанд.

— Трябва да имаш пари — отговори Бимбом.

— А като нямам?

— Трябва да събереш.

— А дълго ли трябва да събирам?

— Зависи какъв чадър искаш.

— Най-хубавият на света! — извика Фердинанд.

— За най-хубавия на света трябва да събираш много дълго — каза Бимбом.

— Колко дълго? — непременно искаше да узнае Фердинанд.

— Зависи от това дали бързо ги събираш, или бавно… — отговори Бимбом. — Освен ако вземеш на заем…

— А има ли заеми за закупуване на чадъри? — заинтересува се Фердинанд.

— Щом има заеми за строеж на жилище или за покупка на мебели, според мен, трябва да съществуват и заеми за закупуване на чадъри. Трябва само добре да мотивираш молбата…

— Как да я мотивирам?

— Ами, да опишеш например, че чадърът ти е крайно необходим, за да изпълняваш служебните си задължения, с цел… с цел…

— С цел да не се мокря — подсказа му Фердинанд.

— Може да пишеш „с цел да не се мокря“ — рече Бимбом. — Много добра мотивировка. Може още да напишеш, че ако при изпълнение на служебните си задължения се измокриш, можеш да се простудиш…

— Разбира се, че мога — съгласи се Фердинанд.

— А като се простудиш, можеш да хванеш хрема…

— Прав си. Щом се простудя, веднага ме хваща хрема — убедено рече Фердинанд.

— А когато си хремав, кихаш…

— И още как!

— А като кихаш, заразяваш други…

— Струва ми се, че е така…

— И тогава тези други хващат от тебе хремата, кихат и заразяват още други, които също на свой ред хващат хрема, кихат и с кихането заразяват следващите… И защо е всичко това?

— Защо?

— Защото ти нямаш чадър! — каза Бимбом, извънредно горд от себе си.

— Ето, виждаш ли? — извика Фердинанд. — Виждаш ли, че чадърът ми е крайно необходим.

— Можеш да пишеш в молбата, че чадърът ти е крайно необходим не само за да не се мокриш, но също така в името на всеобщото благо… Защото фактът, че ти не притежаваш чадър се отразява неблагоприятно върху другите, които са изложени на опасност да се заразят с хрема от тебе, когато се измокриш.

— Ей сега ще напиша — рече Фердинанд. — Ще ми помогнеш ли, скъпи Бимбом?

— Ще ти помогна да съставяш изреченията, но ще пишеш сам, защото така на крак ми е неудобно… — рече часовникът. — А знаеш ли поне какъв трябва да бъде твоят чадър?

— Иска ми се — започна Фердинанд мечтателно — да бъде елегантен… Да има бамбукова дръжка и да е от коприна…

— А какъв ще е на цвят?

— Син като небето.

— Синият не е практичен — рече Бимбом. — Много бързо ще избелее от слънцето.

— Че аз няма да ходя с него по слънцето — решително отвърна Фердинанд. — Чадър се носи на дъжд, а не на слънце.

— Ама че си умен — обади се часовникът. — А колко често се случва веднага след дъжда да блесне слънце, а?

— Много често — отвърна Фердинанд.

— А понякога дори дъжд вали и слънце грее. Случва ли се това, или не?

— Случва се — съгласи се Фердинанд.

— И може ли тогава чадърът да избелее?

— Може.

— Затова не си купувай син, скъпи Фердинанд — рече Бимбом и силно избимбомка десет пъти, защото беше точно десет часът. — Така се разбъбрихме с тебе за тоя чадър, и за малко да забравя, че е десет часът.

— Тогава какъв да си купя? — попита Фердинанд. — Червен ли?

— Червеният много бие на очи — рече Бимбом. — Отдалече ще те виждат, където и да отидеш.

— Това е чудесно! — зарадва се Фердинанд. — Нека да бие! Нека всички да ме виждат и мене, и моя чадър.

— Но в такъв случай няма да имаш нито миг самота. По червения чадър веднага ще се разбере кога къде се намираш и постоянно ще бъдеш заобиколен от роднини и познати. А от време на време имаме нужда от самота…

— Вярно е — съгласи се Фердинанд. — Тогава какъв да си купя? Зелен ли?

— И зелен не е хубаво — рече Бимбом.

— Защо?

— Защото лятно време не бие на очи. А тъкмо лете ходим с чадъри.

— Как така лятно време да не бие на очи? — попита Фердинанд.

— Много просто. Не бие на очи, защото през лятото обикновено има много зеленина и на нейния фон зеленият чадър изобщо няма да се вижда… А ти искаш твоят чадър да се вижда.

— Убеди ме — каза Фердинанд. — А какво ще кажеш за един лилав чадър?

— Неее — възмути се часовникът и мръдна стрелките си като мустаци. — Лилав чадър — това ще изглежда несериозно…

— А какъв ще изглежда сериозно?

— Според мен сериозно ще изглежда само един черен чадър — каза Бимбом.

— Черен ли? — учуди се Фердинанд.

— Да, черен! Черен! — отвърна Бимбом.

— Черният цвят е много тъжен.

— Черният цвят е като всеки друг — рече Бимбом. — Ако искаш да изглеждаш сериозно, трябва да си купиш черен чадър…

— Разбира се, че искам да изглеждам сериозно! — каза Фердинанд.

— В такъв случай вземай лист и писалка, сядай и пиши молбата…

II

— До кого трябва да адресирам молбата? — попита Фердинанд, след като намери хартия, писалка и мастило.

— До някого, който отпуска заеми — рече Бимбом.

— А кой отпуска заеми?

— Банката.

Фердинанд натопи писалката в мастилницата, намести се по-удобно на стола и започна да пише, като произнасяше на глас всяка написана сричка.

„У-ва-жа-е-ма гос-по-жо Бан-ко…“

— Банката не е никаква госпожа — прекъсна го Бимбом.

— А какво е? — попита Фердинанд.

— Банката е една сграда, в която стоят парите…

— А, добре — каза Фердинанд. — Ей сега ще го поправя.

Фердинанд задраска това, което бе написал, и започна отначало: „У-ва-жа-е-ма гос-по-жо сгра-до, в ко-я-то стоят па-ри-те…“.

— Какво пишеш там! — извика часовникът. — Това е пълна глупост!

— Ама нали все някак трябва да я адресирам тази молба — рече Фердинанд.

— Но не по тоя начин.

— Ами как?

— Пиши: До Заемодателната банка…

— Защо заемодателна? — попита Фердинанд.

— Щом дава заеми, значи е заемодателна, разбираш ли? Та, пиши: До Заемодателната Банка…

„До за-й-мо-да-тел-на-та бан-ка…“ — написа Фердинанд.

Бимбом надникна през рамото му и едва не му призля.

— Как си го написал? — извика той. — Първо на първо трябва да се напише с главни букви, а освен това се пише Заемодателна, а не займодателна. Веднага го поправи!

Фердинанд поправи грешките и Бимбом продължи да му диктува:

— Моля да ми бъде отпуснат заем за закупуване на чадър, който ми е крайно необходим…

— Мо-ла да ми бъ-де от-пус-нат За-ем за за-ку-п-ва-не на ча-дър кой-то ми е край-но не-оп-хо-дим… — сричаше Фердинанд, докато изписваше буквите. — Така добре ли е?

— Не особено — рече Бимбом. — „Моля“ се пише с „я“, пише се „закупуване“, не „закупване“, а „необходим“ се пише с „б“, а не с „п“. Освен това пред „който“ се пише запетайка, а думата „заем“ се пише с малка буква.

— Но това е много важен заем и по този начин исках да го уважа — рече Фердинанд и се наведе да поправя грешките.

— Поправи ли ги вече? — попита часовникът.

— Поправих ги — отвърна Фердинанд.

— Е, и какво сега?

— Сега ще препиша молбата на чисто и ще я сложа в плик — каза Фердинанд.

— А кой моли да му се отпусне заем? — попита Бимбом.

— Как така кой? Аз! — извика Фердинанд.

— А в заемодателната банка откъде ще разберат това?

— Ами ще допиша още, че заемът го искам аз — каза Фердинанд и написа под молбата с големи букви „АЗ“.

— На молбите не се пише аз, а име и презиме — каза часовникът. — Задраскай, ако обичаш, това глупаво аз и се подпиши с пълното си име и презиме…

Фердинанд задраска АЗ и написа с малко разкривени букви, но затова пък много четливо: „Фер-ди-нанд Ве-ли-ко-леп-ни“.

— Добре поне че като пишеш собственото си име не правиш грешки — каза Бимбом. — А сега препиши всичко на чисто.

Фердинанд се зае да преписва.

Първия път започна много високо на листа, поради което като написа молбата отдолу му остана доста празно място, а това никак не стоеше хубаво.

Втория път пък започна ниско и когато свърши му остана много място отгоре. А това изглеждаше още по-грозно.

Третия път започна точно по средата, но буквите излязоха толкова криви, че и самият той се ужаси.

На четвъртия път всичко беше както трябва, но в последния момент, тъкмо Фердинанд направи красива завъртулка на собствения си подпис и от писалката му капна голяма капка мастило, която в същия миг се превърна в ужасно петно.

Едва на петия път успя да препише молбата без грешки и без мастилени петна.

— С тази молба вече можеш да отидеш в Заемодателната банка — каза му Бимбом.

— А къде се намира тя? — попита Фердинанд.

— Това вече не зная — отвърна часовникът и започна да се съсредоточава, за да събере сили да удари единайсет пъти, защото тъкмо наближаваше единайсет часът. Той бимбомна единайсет пъти, а когато свърши, каза, като едва си поемаше дъх от умора: — Офф, най-много обичам да бия един часа…

— Е, аз тичам в града — каза Фердинанд, след като пъхна молбата в един плик.

III

— Няма да разпитвам къде се намира Заемодателната банка — реши Фердинанд, когато излезе на улицата. — Защо всички да разберат, че аз, Фердинанд, тегля заем, за да си купя чадър… Сам ще я намеря, без ничие благоволение… Една такава банка трябва да е някъде в центъра на града… В края на краищата в центъра няма толкова много улици… Най-много да са сто или двеста… Ако тичам, ще ги обиколя на бърза ръка и все ще намеря заемодателната банка… Трябва само внимателно да гледам табелите… Тази банка сигурно ще има голяма фирма, толкова голяма, че отдалече да я забележиш…

И Фердинанд хукна по улиците като луд.

Тичаше ли тичаше, но не можеше да открие банката, която търсеше. Имаше други най-различни банки, но ни следа от Заемодателната. Най-сетне, когато вече почти бе загубил надежда, той изскочи от някаква пресечка на главния булевард и видя насреща си огромен надпис:

ЗАЕМОДАТЕЛНА БАНКА

— Тук е! — каза си Фердинанд и много се зарадва.

banka.png

Влезе през въртящата се врата, защото никоя уважаваща се банка няма обикновена врата, такава дето да се отваря само като натиснеш дръжката. Вратите на всички сериозни банки се въртят.

Въртящата се врата толкова много хареса на Фердинанд, че вместо направо да влезе в банката, той влизаше петнайсетина пъти и чак когато му омръзна да влиза, остана във фоайето и се огледа с кого да поговори за молбата си. Видя един куп гишета и на всяко гише по един чиновник или чиновничка. Той ги изгледа един по един и накрая се приближи до едно гише, зад което седеше младо девойче, защото това девойче много му хареса.

— Моите почитания — започна Фердинанд. — Донесъл съм една молба.

— По какъв въпрос? — попита девойчето, без дори да го погледне.

— За заем — обясни Фердинанд.

— Дайте ми молбата — каза девойчето.

Фердинанд подаде плика с молбата.

— Това май е някаква грешка — каза чиновничката, след като прочете молбата на Фердинанд. — Сигурно е трябвало да пише нещо друго, не чадър!

— Не, моля ви се — каза Фердинанд. — Там трябваше да пише чадър, точно както е написано.

— Значи вие искате да получите заем за чадър? — смая се чиновничката.

— Да, за чадър! — отвърна Фердинанд.

— Трябва да ви кажа, че за първи път виждам такава молба. Ще трябва да се отнесем до началника на отдела.

Отидоха при началника на отдела, чиято канцелария бе на четвъртия етаж.

— Тук има една особена молба — каза чиновничката, когато влязоха в канцеларията на началник-отдела. — Да ви призная, никога досега не съм виждала такава молба.

— За какво се касае? — попита началникът, като повдигна на челото очилата си с огромни рогови рамки.

— За заем — побърза да каже Фердинанд.

— За заем — потвърди чиновничката, — но познайте за какво е този заем?

— За жилище? За мебели? — опита се да отгатне началникът.

— Нищо подобно. За чадър — каза чиновничката.

— За чадър ли? — учуди се началникът. — За първи път чувам такова нещо. Ще трябва да идем при инспектора.

Началникът на отдела, чиновничката и Фердинанд слязоха един етаж по-надолу в кабинета на инспектора.

— Слушам ви, какво се е случило пак? — попита инспекторът, вдигайки поглед от папките, с които беше отрупано бюрото му.

— Въпросът е изключителен — каза началникът на отдела — и само поради това си позволихме да ви отнемем от времето… Този господин е подал молба за заем…

— Ако молбата е съответно мотивирана, да му се отпусне заем и няма какво повече да говорим — каза инспекторът, който от пръв поглед усети симпатия към Фердинанд.

— Молбата наистина е съответно мотивирана — каза началникът на отдела, — става въпрос обаче, че целта на заема е необичайна…

— А за какво ще бъде предназначен заемът? — попита инспекторът.

— За чадър — обясни началникът на отдела, а чиновничката и Фердинанд потвърдиха с кимане на глава.

— Повторете, ако обичате, защото май не ви чух добре — каза инспекторът.

— Не, господин инспекторе, точно така е както го чухте — рече началникът на отдела. — Наистина, става дума да се отпусне заем за покупка на чадър.

— Много съжалявам — отвърна инспекторът, — но по такива необичайни въпроси не мога сам да взимам решение. Ако ми позволите, ще отидем с молбата при главния инспектор.

Инспекторът, началникът на отдела, чиновничката и Фердинанд слязоха още един етаж по-надолу при главния инспектор.

— Влез! — чу се отвътре басов глас, когато инспекторът почука на вратата. — Каква е тази процесия! — добави главният инспектор, като видя и четиримата да влизат в кабинета му. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Господин Великолепни е дошъл при нас с молба да му отпуснем заем — каза инспекторът.

— С истинско удоволствие ще му отпуснем заем — отговори главният инспектор и покани всички да седнат. — Нашата институция е създадена именно, за да отпуска заеми на всички, които се нуждаят от тях.

— Това ми е известно — каза инспекторът — и със заема на господин Великолепни нямаше да имаме никакви проблеми, ако не беше фактът, че този заем е предназначен за покупка на… чадър.

— Как така? На обикновен чадър? — забуча с басовия си глас главният инспектор.

— Да, на обикновен чадър — отвърна инспекторът, а началникът на отдела, чиновничката и Фердинанд кимнаха.

— Я ми дайте тая молба! — каза главният инспектор.

Той взе молбата на Фердинанд от инспектора и като хъмкаше непрекъснато, прочете я няколко пъти от начало до край.

— Няма никакво съмнение — каза той накрая, — че става дума за заем за покупка на чадър… По принцип нашата банка няма нищо против от заема, който му се отпусне, човек да си купи чадър, но… — Главният инспектор млъкна и взе да се чеше с химическия молив по плешивата глава, като без да се усеща рисуваше лилави фигурки по голото си теме. — Но… понеже случаят е без прецедент, предпочитам да се консултирам предварително по въпроса с нашия директор. Да вървим при директора!

Главният инспектор, инспекторът, началникът на отдела, чиновничката и Фердинанд слязоха още един етаж по-надолу. Сега се озоваха на първия етаж пред вратата на директорския кабинет. За щастие директорът ги прие незабавно. Мълвата, че има някакъв необикновено важен въпрос за уреждане, която обикаляше цялата банка, бе стигнала и до него.

— Чух, че имате някакви проблеми — каза той, когато тежката врата, облицована в тъмна кожа, се затвори зад посетителите.

— Идваме с молбата на тук присъстващия Фердинанд Великолепни за получаване на заем… — опита се да изложи въпроса главният инспектор.

— Струва ми се, че такъв род молби не са изключение в нашата банка — засмя се директорът.

— Естествено, че не са — съгласи се главният инспектор. — В нашата банка ежедневно постъпват по няколкостотин молби за заеми. Но откакто съществува банката, такава молба не е постъпвала! — извика главният инспектор и с драматичен жест остави молбата на Фердинанд върху бюрото на директора.

Директорът светкавично я прочете, лицето му се разведри и като потри ръце, той извика:

— Най-сетне нещо ново!!! Браво, господин Фердинанд!!! Всички искат пари само за жилища, мебели, коли и ето най-сетне явява се някой, който се нуждае от пари за красива, бих казал дори благородна цел — за чадър! Колко пари са ви нужни, защото не сте посочили сумата?

— Нямам представа, господин директоре, колко може да струва един чадър… — каза Фердинанд.

— Какъв чадър искате? — попита директорът.

— Голям, с бамбукова дръжка и черен, защото съм сериозна личност — каза Фердинанд.

— Осведомете се незабавно какви са продажните цени на този тип чадъри… — нареди директорът на чиновничката. — А вие — обърна се той към главния инспектор, инспектора и началника на отдела — бъдете така любезни да се върнете в кабинетите си и незабавно се заемете с уреждането на въпроса да се отпусне заем на господин Великолепни. Вие останете, господин Великолепни — каза той на Фердинанд, който се канеше да излезе заедно с другите. — Искам да ви покажа нещо.

Когато останаха насаме, директорът се приближи до шкафа, отвори го рязко и каза:

— Погледнете само!

Фердинанд погледна и видя в шкафа петнайсетина различни чадъра, идеално подредени.

— Прекрасна колекция! — прошепна възхитено той.

— Това още не е всичко — гордо отговори директорът. — В къщи имам още една също толкова хубава. Трябва някой път да наминете у дома, ще ви я покажа.

— Положително ще намина, господин директоре, положително! — каза Фердинанд, благодари за всичко, излезе като замаян от кабинета на директора и се залетя към касата, за да получи отпуснатите му пари.

IV

С парите в джоба, Фердинанд тръгна из града да търси подходящ чадър.

— Не мога да постъпвам лекомислено — говореше си той, докато обикаляше по улиците и внимателно оглеждаше магазините за чадъри. — Няма нищо по-лесно от това да купиш какъв да е чадър и после до края на живота си да съжаляваш, че не си купил такъв, за какъвто си мечтал. Имам време… Първо ще обиколя всички магазини и ще видя какво се продава…

Обикаляше Фердинанд из магазините покрай редиците чадъри, също като някаква важна особа пред почетна рота. От време на време призоваваше някой от строените чадъри, оглеждаше го внимателно, облягаше се елегантно на него като на бастун и понякога дори го отваряше. Но все не можеше да се реши.

Най-сетне, след като излезе от двадесет и петия магазин, Фердинанд се удари по главата и каза:

— Ама че съм прост!

Удари се втори път по главата и каза:

— Ама че съм мухльо!

Удари се по главата за трети път и каза:

— Аз съм напълно безмозъчно същество! Ходя като един глупак по магазините и да не се сетя досега, че в магазините не правят чадъри. А къде правят чадъри? Чадъри правят майсторите на чадъри! Значи само при някой майстор ще намеря такъв чадър, за какъвто съм си мечтал!

И без повече да се бави, Фердинанд тръгна да търси някой майстор на чадъри. По пътя той си пееше тази песничка:

Майстори на дъждобрани!

Майстори на слънчобрани!

Жилищата ви къде са?

И какъв ви е адреса?

Улицата ви коя е?

И квартала ви не зная.

Майстори на дъждобрани!

Майстори на слънчобрани!

Дали тук — дали там

да ви търся —

сам не знам…[5]

Една възрастна жена, която точно тогава минаваше наблизо, чу песничката на Фердинанд и каза:

— Извинявайте много, че прекъсвам хубавата ви песен, но случайно знам адреса на един много известен майстор на дъждобрани…

Фердинанд чак подскочи от радост.

— Моля ви се — извика той, — веднага ми дайте този адрес! Далече ли е?

— Ами, съвсем близко! На две крачки оттук! — каза възрастната жена. — На улица „Дъждовна“ 18. Ще го запомните ли?

— До края на живота си ще го помня, до края на живота си! — каза Фердинанд. — Стократно ви благодаря за тази безценна информация.

Като каза това, Фердинанд тръгна към улица „Дъждовна“.

— И не забравяйте, че на улица „Дъждовна“ винаги вали дъжд! — извика подире му възрастната жена.

— Това няма значение — отвърна Фердинанд. — Най-много да се понамокря, докато притичам до прочутия майстор. После, когато вече се сдобия с чадър, да си вали колкото си иска.

Улица „Дъждовна“ наистина беше съвсем близо. Фердинанд лесно намери номер 18. Откъм улицата нямаше нито магазин, нито работилница. Само до входната врата висеше табелка — на нея бе нарисуван чадър и стрелка, която сочеше към входа. Фердинанд тръгна натам, накъдето сочеше стрелката. Мина през входната врата и се озова в просторен двор. Постепенно целият се намокри, защото щом стъпи на улица „Дъждовна“, веднага се озова под струите на проливен дъжд.

„Странно нещо — помисли си той — какъв е този дъжд на улица «Дъждовна»?…“

Но не се чуди кой знае колко, защото вече от доста време Фердинанд на нищо не се учудваше.

Около десетина минути той се оглежда наоколо, но никъде не можа да забележи и следа от майстора на чадъри. Накрая вдигна поглед по-високо и едва тогава, на балкона на втория етаж, видя петнайсетина разноцветни чадъра, които растяха в сандъчета също като цветя. Всичките бяха разтворени и водата се стичаше по тях надолу право върху главата на Фердинанд, който вече беше мокър до кости.

— Разбрах къде е майсторът на чадъри! — извика Фердинанд и тичешком се спусна към втория етаж.

Невероятно, но и на стълбите валеше. Ала тъй като Фердинанд, както казахме, беше мокър до кости, не обърна внимание на това странно явление. Беше му все едно дали ще се намокри още, или не.

— Нека си вали… — мърмореше си той под носа, от който час по час капваше по някоя капка.

Най-сетне спря пред една врата с нарисувани върху нея чадъри и почука.

— Влезте, влезте! — обади се отвътре някакъв глас.

Фердинанд отвори вратата и влезе. В самото жилище също валеше дъжд.

„Странна история“ — помисли си Фердинанд, но с нищо не издаде изумлението си и каза само:

— Добър ден.

— А добър ден, добър ден — отвърна майсторът, който седеше под един огромен чадър.

От чадъра му се стичаха потоци дъжд, а майсторът си стоеше под него сух-сухеничък.

— Защо стоите на дъжда? — обърна се майсторът към Фердинанд. — Елате да се скриете бързо под чадъра!

maistor.png

Фердинанд се мушна под чадъра и едва тогава забеляза, че той расте от огромно сандъче — в такива сандъчета понякога хората отглеждат палми в къщите си или във фоайетата на хотелите.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита майсторът, като се вгледа във Фердинанд. — Ако съдя по вида ви, на вас ви е нужен чадър, нали?

— Да, познахте — каза Фердинанд. — Нужен ми е чадър.

— Заповядайте, седнете — и майсторът посочи на Фердинанд едно столче под големия чадър.

Фердинанд седна и се огледа.

— Извинете ме — започна той, — но вашето жилище няма ли покрив?

— Има, разбира се — отвърна майсторът.

— Тогава защо вали толкова? — учуди се Фердинанд.

— На улица „Дъждовна“ винаги вали пороен дъжд — обясни му майсторът. — Между другото поради това и започнах да отглеждам чадъри именно тук.

— Навярно искахте да кажете: да правя чадъри? — прекъсна го Фердинанд.

— Нищо подобно. Исках да кажа: да отглеждам чадъри, а не да ги правя. Да прави чадъри може всеки, разбирате ли? А аз, Франчишек Амбрелински имам единствената в света ферма за чадъри. Моите чадъри са естествени, не някакви си там изкуствени. Както има истински и изкуствени перли, така има и изкуствени чадъри, които се произвеждат масово, и истински чадъри, каквито отглеждам само аз. А колкото до покрива — продължи майсторът, спомняйки си въпроса на Фердинанд, — за дъжда, който се излива на „Дъждовна“, никакъв покрив не помага. Още не е открит такъв непромокаем покрив, за разлика от моите чадъри… Погледнете само…

Фердинанд погледна. И наистина: под огромния чадър беше съвсем сухо, както и под всички други посадени в саксии или сандъчета чадъри, които бяха пръснати из цялата стая. Между тях имаше огромни чадъри столетници и мънички, току-що поникнали чадърчета.

chadar.png

— Необикновено — възхити се Фердинанд. — Под никой от тях, дори под най-малкия няма и следа от дъжд.

— Защото те наистина са непромокаеми — гордо рече Амбрелински. — Знаете ли, аз не отглеждам какво да е… А на вас какъв чадър ви трябва? Както ви гледам, май търсите за вила, нали?

— Не — отвърна Фердинанд. — Аз дори нямам вила. Трябва ми чадър за разходка…

— Разбирам — кимна Амбрелински.

— Елегантен — добави Фердинанд.

— С друг не ви виждам…

— Не твърде тежък — продължаваше Фердинанд.

— Моите са леки като перца, можете да бъдете спокоен — увери го майсторът, като сложи ръка на сърцето си.

— С бамбукова дръжка…

— Чадърите, които отглеждам, са само на бамбуков присад — заяви Амбрелински.

— И никога да не заяжда при отваряне и затваряне…

— Заяждат само изкуствените чадъри, естествените — никога.

— Да не пропуска вода…

— Моите са сто процента непромокаеми!

— И най-главното никога да не се губи — завърши Фердинанд.

— Колкото до това, давам ви сто години гаранция. Чадърите от моята ферма сами търсят собствениците си, за разлика от обикновените чадъри, за които непрекъснато трябва да мислиш.

— Сто години гаранция ли ми давате? — учуди се Фердинанд.

— Ако ви е малко, мога да ви дам и по-дълга — каза майсторът, — но от опит зная, че чадърите живеят най-много сто години, искам да кажа чадърите, които аз отглеждам. Защото другите живеят година, две, най-много три — завърши той презрително. — А какъв цвят да бъде чадърът?

— Черен — бързо рече Фердинанд.

— Веднага си личи, че имате вкус — каза майсторът. — Другите искат сини, червени, зелени или лилави чадъри, а понякога, представете си, дори и жълти! А вие искате да имате черен чадър. Много хубаво от ваша страна… Самият аз също най-много обичам черните чадъри. Черните се отглеждат най-трудно, както розите. Много са разпространени червените, жълтите, белите рози, има дори сини и зелени, но истинска рядкост е само черната роза!

— Чувал съм за това — каза Фердинанд.

— Изберете си тогава някой от черните чадъри — и Амбрелински посочи на Фердинанд една редица прекрасни добре сложени и стройни чадъри, които кротко си стояха в саксиите.

Фердинанд внимателно ги заразглежда и накрая се спря на третия от ляво.

— Този ще взема — каза той.

— Най-красивият ми екземпляр за тази година — похвали неговия избор майсторът.

— А какво ще стане със саксията? — разтревожи се Фердинанд. — Струва ми се, няма да е много удобно да се разхождам с чадър, забучен в саксия.

— За това не се безпокойте. Този чадър все още расте, но ей сега ще го измъкнем от саксията и всичко ще бъде на ред — каза майсторът.

— А няма ли случайно да увехне, като го измъкнем от саксията? — попита Фердинанд.

— В никакъв случай! Трябва само от време на време да излизате с него по дъжд, за да се намокри хубавичко, това ще му се отрази много добре. Знаете ли, те тук на „Дъждовна“ са свикнали постоянно да са на дъжд. Ако много дълго останат без вода, може да им стане тъжно.

— Ще се разхождам с него под дъжда по цели часове — решително заяви Фердинанд.

Майсторът се наведе над саксията с избрания от Фердинанд чадър и с ловко движение го изтръгна от пръстта. Изчисти дръжката с едно парцалче и подаде чадъра на Фердинанд.

— Погледнете какъв чадър е това! — каза той.

Фердинанд взе чадъра и се почувства като в рая. Дъждът барабанеше ритмично по опънатия чадър, а във Фердинанд всичко бушуваше от възторг начело със сърцето му.

— Колко ще струва този чадър? — попита най-сетне той с треперещ глас, защото се боеше, че цената сигурно ще бъде по-висока.

— Няма да ви искам много — отговори Амбрелински.

— Но колко конкретно?

— Като за вас, триста злоти — каза майсторът.

— Триста злоти ли? — учуди се Фердинанд.

— Скъпо ли ви се вижда?

— Евтино! Ще ви дам четиристотин — каза Фердинанд.

— За нищо на света няма да се съглася на такова нещо — възпротиви се Амбрелински.

— Тогава поне триста и петдесет — предложи Фердинанд.

— Е, добре, нека бъде триста и петдесет — съгласи се майсторът, — но ви давам честна дума, че тази цена е много висока.

— Нищо подобно! Нищо подобно! Много е ниска! — извика Фердинанд.

Той извади парите и ги връчи на Амбрелински.

После се разделиха като стари приятели и Фердинанд под своя великолепен чадър напусна фермата на господин Амбрелински, където непрекъснато валеше. В потоци от дъжд той слезе по стълбата, в потоци от дъжд пресече двора и в потоци от дъжд тръгна, преизпълнен от щастие, по улица „Дъждовна“.

Над главата му беше мечтаният чадър.

V

Щом Фердинанд свърна от улица „Дъждовна“, дъждът веднага престана и грейна слънце.

— Ще трябва да затворя чадъра… — помисли си Фердинанд и взе да търси приспособление, с което да затвори чадъра и да го превърне от огромна гъба на тънко краче в строен, обвит в черна коприна бастун.

Но такова приспособление нямаше.

— Интересно… — промърмори си Фердинанд под носа и продължи да върви с отворен чадър, въпреки че всички минувачи отдавна бяха затворили своите. — Може би така е по-добре — продължаваше да си мърмори Фердинанд, — поне чадърът ще изсъхне както трябва…

По едно време до него се приближи някакъв мъж.

— Извинявайте много — започна той, — но не зная дали сте забелязали, че вече не вали…

— Да, разбира се, че съм забелязал — отговори Фердинанд.

— Понеже ви виждам, че вървите с разтворен чадър, рекох си, че сигурно сте се замислили или нещо подобно… — заоправдава се мъжът, тъй като не искаше Фердинанд да го помисли за нахален.

— Аз нарочно вървя с разтворен чадър — каза Фердинанд.

— Мога ли да зная защо? — попита мъжът с глас, изпълнен с любопитство.

— За да изсъхне, просто за да изсъхне… — каза Фердинанд.

— Вие сте гениален! — възхити се непознатият. — Вие пръв сте разбрали душата на чадъра! Вие се грижите за чадъра, желаете той да се чувства добре, не го оставяте на произвола на съдбата, както за съжаление правят повечето собственици на чадъри! Някога чадърите ще ви издигнат паметник! Аз ще последвам вашия пример!

Като каза това, той разтвори чадъра си, въпреки че на небето грееше слънце.

— Довиждане — каза непознатият, отдалечавайки се. — Ще агитирам всички да тръгнат по вашия път! — добави той.

И отмина.

Скоро Фердинанд забеляза, че по улиците вървят все повече хора с разтворени чадъри, макар че дъждът отдавна беше преминал и на ясното небе не се виждаше нито едно облаче.

Някой веднага съчини и лозунг: „На чадърите им е приятно, когато са сухи!“.

Всички започнаха да го повтарят. Изписваха го по стените, съобщаваха го по високоговорителите и дори следобедните вестници, които излизаха някъде около три часа, поместиха този лозунг на първа страница над заглавките.

VI

Накрая обаче разтвореният чадър започна да дразни Фердинанд.

Кажете, колко време може да се обикаля града с разтворен чадър, ако при това не вали?

— Трябва нещо да направя — реши Фердинанд и още веднъж подробно огледа дръжката на чадъра и всичко около нея, надявайки се да намери някакво приспособление, което да му даде възможност да промени формата на чадъра от гъбообразен на бастунообразен. Но такова приспособление нямаше никъде. Тогава Фердинанд опита разни други начини. Разтърси силно чадъра, удари го о тротоара, завъртя го наляво, завъртя го надясно — никакъв резултат. Чадърът продължаваше да си стои разтворен и нямаше никакво намерение да се затваря.

— Май трябва да отида при Амбрелински — помисли си накрая Фердинанд, — да ми каже как се затварят чадърите, които той отглежда…

И Фердинанд тръгна към улица „Дъждовна“, но едва бе изминал няколко крачки, когато изведнъж някакъв тип — голяма тупалка — го блъсна.

— Внимавай малко, бе братле — направи му забележка Фердинанд.

— Какво? — възмути се типът.

— Не е хубаво да се блъскат минувачите…

— Я не се прави на толкова важен! — каза тупалката и пъхна ръце в джобовете си, за да покаже на Фердинанд дълбокото си презрение.

— Когато блъснеш някого, трябва да му кажеш: „Извинете“.

— Аз пък не искам!

— Такова поведение показва липса на култура…

— Много важно! — каза типът.

— Защото си невъзпитан — заяви Фердинанд.

— Стига с тия проповеди бе! — кресна типът и изчезвайки в тълпата, добави още: — Я се скрий! Чао!

Едва беше произнесъл тези думи, когато чадърът се затвори. Съвсем сам, без никакво усилие от страна на Фердинанд.

Фердинанд се стъписа.

„Изглежда този чадър се затворя по заповед и за това няма никакви специални приспособления за тази цел — помисли си той. — Добре, но в такъв случай как се отваря? Ако се затваря с думите: «Скрий се!», би трябвало да се отваря с думите: «Покажи се!». Ей сега ще опитаме дали наистина е така…“

И без да губи време Фердинанд извика високо:

— Покажи се!

Чадърът веднага се отвори.

— Скрий се!

Чадърът веднага се затвори.

— Покажи се!

Чадърът се отвори.

— Скрий се!

Чадърът се затвори.

— Работата е ясна! — радостно извика Фердинанд. — Вече знаем как се отваря и затваря нашият чадър. О, непознати нахалнико, дето ме блъсна, как бих искал да ти благодаря за услугата, която ми направи с грубостта си!

Но нахалникът отдавна вече беше изчезнал и затова не разбра, че неговото грубо: „Скрий се!“ разреши въпрос, който мозъкът на Фердинанд не беше в състояние да разреши.

Повтаряйки непрекъснато: „Скрий се!“ и „Покажи се!“ Фердинанд реши да се прибира към къщи. Всички минувачи, които този ден се намираха по улиците, по които минаваше Фердинанд на път за дома си, наблюдаваха с добродушна насмешка един сериозен мъж, който час по час без никаква причина отваряше и затваряше черния си чадър с бамбукова дръжка.

VII

Старият часовник пръв чу стъпките на господаря по стълбите.

Той погледна надолу и видя на пода в краката си дремещия Фердинанд. До него стоеше любимият чадър на господаря, който Фердинанд навярно беше домъкнал от антрето.

— Ще има разправия — каза си Бимбом и се замисли какво може да се направи при това положение. Фердинанд така хъркаше, та чак да ти стане приятно да го слушаш и изобщо не си даваше сметка за опасността. — Ще има разправия, когато господарят види как чадърът му се въргаля на земята…

Стъпките по стълбището се чуваха все по-ясно. Бимбом чу дрънчене на ключове.

— Какво да направя? Какво да направя? — мислеше отчаяно той. — Трябва по някакъв начин да събудя Фердинанд, но как?

И изведнъж му хрумна как.

— След секунда ще стане шест часът — помисли си той светкавично. — Така ще ударя шест часа, та Фердинанд да се събуди.

И без да се колебае повече, Бимбом започна да бие шест часа по следния начин:

Събудидиди!

Сееееееееее!

Феррррррррр!

Динннннннннн!

Наннннннннн!

Дееееееее!

Фердинанд веднага отвори очи.

— Какво има? — попита той.

— Господарят се връща — каза Бимбом.

— Е, и какво от това?

— И още питаш? Ще ядеш пердах заради чадъра, ще видиш…

— За какъв чадър?

— За тоя на пода.

Фердинанд погледна чадъра на господаря. Внезапно си спомни нещо и извика високо:

— Покажи се!

Но чадърът не се помръдна — продължаваше да лежи на пода и да се прави на три и половина.

— Това не е моят чадър! — каза Фердинанд.

— Разбира се, че не е твой, а на господаря — каза Бимбом. — Затова сега изчезвай колкото може по-бързо, защото господарят вече е в коридора.

Фердинанд на бърза ръка се опомни. Успя само да си подвие опашката и да се скрие в съседната стая, когато вратата се отвори и господарят влезе. Той веднага забеляза чадъра, който лежеше на пода под часовника.

— Откъде се е взел тук този чадър? — попита той. — Дали това не е работа на Фердинанд?

Ала никой не отговори на въпросите му. Старият Бимбом сякаш бе онемял, а в съседната стая Фердинанд се преструваше, че спи страшно дълбоко.

Лилия Рачева
Послеслов

В старинния град Краков, където и до днес един тръбач възвестява както някога, с прекъснат от вража стрела сигнал, часовете на деня и нощта, където почти всяка сграда е история, в този град на замъци и островърхи кули живее и пише своите стихове и детски книги Людвик Йежи Керн — един от най-известните полски детски писатели.

Героите на Керн обикновено са животни — едно зайче на име Карампук, слон, който се казва Доминик, а най-често — кучета. Може би защото в дома на Керн живее един много умен техен събрат. Навярно и той като Фердинанд гледа понякога със завист краката на господаря си, които къде ли не са били, и също като Фердинанд мечтае за необикновени приключения. Може би неговите „сънища“ ни е разказал Людвик Йежи Керн в книгата „Фердинанд Великолепни“, в историята за кучето, което се превръща в човек — обаятелен, сърдечен, учтив, забавен.

Фердинанд е любим герой на децата. Още повече че той е много интелигентно куче — може да лае вече на четиринадесет езика, а доколкото ми е известно, сега усвоява петнадесетия. Веселите приключения на Фердинанд разсмиват не само полските деца, но и малките читатели в Съветския съюз, Унгария, Франция и дори в Япония, макар че там децата ги четат отзад напред и от долу нагоре, защото така се чете в Япония.

Надявам се, че и малките български читатели ще обикнат очарователния Фердинанд и че неговите забавни преживелици ще ги научат да се смеят и да мечтаят. А какво по-хубаво от това?

Л. Р.

Допълнителна информация

$id = 8317

$source = Моята библиотека

Издание:

Автор: Людвик Йежи Керн

Заглавие: Фердинанд Великолепни

Преводач: Лилия Рачева

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Полски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: повести

Националност: Полска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 30.05.1981

Редактор: Огняна Иванова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Художник: Киро Мавров

Коректор: Ани Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1599

Бележки

[1] Зигмунт III Ваза — полски крал, който в 1596 г. премества столицата на Полша от Краков във Варшава. — Б.пр.

[2] Подхале — обширна котловинна област в Южната част на Полша. — Б.пр.

[3] Превод Първан Стефанов.

[4] Превод Андреана Радева.

[5] Превод Андреана Радева.