Лъчезар Станчев
Въртележка-смешка

Когато бях на три години,

не ходех на игра в градини,

обичах в малката ни стая

със свойта топка да играя,

та никой друг да я не пипа,

но топката веднъж зарипа

и вазата с цветя разсипа,

след туй се блъсна във стената

и ме удари по главата. —

Така ме топката наказа,

че почнах в стаята игра.

Баща ми топката прибра,

прегърна ме и тъй ми каза:

„Когато бях на три години,

не ходех на игра в градини,

обичах в малката ни стая

със свойта топка да играя…“

И тъй нататък чак до края.

Срещнаха се вчера две врабчета

с весели сърца като момчета.

Първото зимуваше в Бояна,

второто пък в София остана.

Кацнали на ореха висок,

почнаха, щастливи, диалог:

— Чик-чирик, здравей бе, Софиянчо!

— Чирилик! Здравей и ти, Боянчо!

— Ида ти на гости. Слънце има,

ха честито, няма вече зима!

— Чик! Честито, щом си долетял,

и от студ — чирик! — не си умрял.

Щом обидата Боянчо чува,

иска също да се пошегува:

— Чик-чирик! Добре си се опазил!

Чух, че уж един „Москвич“ те сгазил.

Има тук движение опасно,

та повярвах и поплаках гласно.

Софиянчо е голям хитрец

и си пада мъничко лъжец.

Софиянец е и не е прост,

та реши да смае своя гост:

— Моля, моля, я ми виж крилата!

Чик! За миг излитам над земята,

бързо изпреварвам колелата.

Но зимъс гладувах аз за двама,

та отслабнах… десет килограма…

А Боянчо бе разбрал шегата.

— Чуй, на село, щом си оцелял,

имам, братко, жито цял чувал.

И понеже с теб сме много гладни,

лесно ще го изкълвем за два дни.

Ще решим задачата голяма —

чик-чирик — деление на двама.

Чик-чирик — ще стана аз орел,

ти ще станеш тлъст като петел!

Софиянчо има поглед бръз,

по-високо хвръкна той чевръст:

— Чик-чирик, добре си тъй мечтаеш,

но какво ни дебне тук не знаеш.

Чик-чирик! Внимавай: виж котака

гледа ни и май закуска чака! —

Котаракът мирен там застана,

към врабците блага реч подхвана:

— Мяу-мяу, милички, постойте,

аз съм ваш приятел, не се бойте.

Мяу-мяу, няма вече зима,

хайде да си поиграем трима…

Мяу-мяу, и броилка знам,

само че… елате по-насам…

Кой да гони? Кой да бъде пръв?

Почвам да броя броилка „Лъв“:

„Ала-бала, порто-кала,

няма нико-го да жаля,

аз съм пъргав като лъв,

за-това излизам пръв“.

Мяу-мяу, значи аз ще гоня!

Няма ни перце да ви отроня!

Мяу-мяу, вий се оставете

да ви пипна само по крилете…

Софиянчо вдигна си крилцата,

знае правилата на играта:

— Бягай, братко, чик-чирик!

Ще ни пипне той след миг!

Тоя черен котарак

е опасен — чик-чик! — враг!

Литнаха и там на близка стряха,

кацнали, врабчетата запяха:

— Ний сме весели врабчета,

отървахме се и двете.

Чик-чирик, след толкоз студ и сняг

доживяхме да се видим пак!

Врабчето

Чик-чирик! Пролетта

пак ще литне по света!

Весело запя капчука!

Няма вече люта зима,

песни звучни пак ще има,

славеят се връща тука

от далечен топъл юг.

Няма като него друг!

Гарванът

За какво се радваш бре,

че певците идват пак?

Тук без тях е по-добре.

Ех, че си голям глупак.

Врабчо, чудя ти се аз.

Щом закършат ясен глас

тия сладкопойни птички,

само тях ще слушат всички…

Врабчето

Гарчо, Гарчо завистлив,

грачиш грозно — кой е крив?

Те са по-добри от нас,

но не им завиждам аз:

хубавата песен птича

всеки трябва да обича.

Гарванът

Как тогава, прост врабец,

ще издигнеш ти гласец?

Врабчето

Чик! Не се срамувам аз

да си пея с моя глас!

В пролетните дни чудесни

трепка не едно крилце,

в пролетните дни чудесни

трябват песни от сърце!

Гъсенцето бе много сладко,

затуй го грабнах с две ръце

да се порадвам от сърце.

Но майка му — сърдита гъска —

към мен се спусна и засъска.

Побягнах, в локвата защрапах

и рокличката си изцапах.

Нали не съм виновна, батко?

Гъсенцето бе много сладко…

затуй го грабнах…

Спирам тук,

обичам да говоря кратко.

А който иска след това

да го разказва час и два.

Тича Пенчо и весел подвиква:

— Дай ми, мамо, голямата тиква!

— Защо ти е тиквата? Тя е сурова.

За ядене не е готова!

— Вътре има тиквено семе,

всяко чавдарче по шепа ще вземе.

— Защо ви са семки?

— Ще копнем с копачка,

ще пуснем по двенки

на топло в земята на всяка крачка.

Щом лъчите на слънцето път им подскажат,

зелени стъбла връх навън ще покажат.

— Стъблата защо са?

— Те много обичат

да пускат ластуни, с жълт цвят да се кичат.

— Защо ви е цвят? Ще окапе той бърже!

— Но първо цветът плод зелен ще завърже!

Плодът да расте много скоро привиква.

Цветът прецъфтял се превръща на тиква!

Тъй тиквата, мамо, ще роди петдесет,

а семките в тях пък ще бъдат безчет!

Детето

Щърко, щърко, тук ела!

Чакат те децата боси.

Пролет слънчева им носиш

на широките крила.

Коминът

Щъркът се завръща пак.

Ах, дано не ме забрави,

тук гнездо да си направи,

да се спре на дълъг крак,

да затрака: трака-трак!

Змията

Щъркът ли се връща тука?

С човка лани ме зачука

по главата… От това

днес пълзя едва-едва…

Кума Лиса

Щърко мил, добре дошел,

ех, че си ми хубав, смел!

Иска ми се, туй не крия,

да помилвам твойта шия.

Зайо Байо

Пак се връща — ей го: хвърка

моя стар приятел щърка.

Кръг след кръг широко прави

над поля, нивя, дъбрави.

Ех, защо не съм с крила?

Над рекички и села

с тебе, щърко, цяло лято

да си хвъркам в небесата!

Пеликан

— Где живееш, пеликане?

— Край реката.

— Трябва риба да се хване.

— Да, в торбата.

— А къде ти е торбата?

— Под брадата.

Петел и кокошка

Петльо червейче намери.

— Кът-кът-кът! — крила разпери.

— Де си? Тук ела, Пъструшке,

на̀, хапни си, мила дружке.

Заслужаваш тая чест,

че яйце си снесла днес.

Конче-ракета

Бързай, конче-вихрогонче,

ти си моята ракета,

да обиколим далече

всички планини, морета.

Да се вдигнем над горите,

да достигнем до звездите!

Бързай, конче-вихрогонче,

славен космонавт съм вече!

Хитруша

— Защо, Румянке си наляла

от свойто мляко

във саксията?

— Защото искам млечнобяла

да цъфне, како,

мерудията.

Аритметик

Не знае умножение и затова

пристъпва тихо до долапа,

парчетата от баклава

брои във всеки дълъг ред

и умножава ги на пет

в широката тава.

Добре ще умножава след това —

след като цяла баклава излапа!

Ракета съветските хора

изпратиха горе в простора.

Венера запита:

— Къде ли отлита?

Марс вдигна тръбата и рече:

— Далече! Далече!

Отива към Слънцето вече!

И скоро съветски ракети

ще кацнат на всички планети!

Най-първо ще спрат на Луната,

че тъй пожелали децата!

Някога живели две братлета,

биели се те като петлета.

Купила им нова книжка мама.

— Да я прочетете, рекла, двама.

Тя излязла, а пък те се сбили,

почнали да дърпат с всички сили.

— Ти си малък, остави я, Владе!

— Не, на мене мама я подаде!

Теглили я, книжката съдрали,

хвърлили я, цяла на парцали.

Върнала се майка им. — Кажете,

що се случи, кой от вас я чете?

Що научихте от тая книжка?

Двамата отвърнали с въздишка:

„Някога живели две братлета,

биели се те като петлета.

Купила им нова книжка мама.

— Да я прочетете, рекла, двама.

Тя излязла…“. И така нататък,

тук ще свърша, за да бъда кратък.

Вие разкажете я до края,

приказката, както аз я зная,

приказката-въртележка,

приказката — тъжна смешка.

Люлка от дъска голяма

си направихме за двама.

От една страна бе Спас,

после стана, седнах аз.

После — Пенка. А отсреща

се люлее само Юлка,

да отстъпи не се сеща.

— Моя си е тази люлка!

Как да я накажем ние

тази Юлка неразбрана?

Всеки хукна да се крие,

тя едничка там остана

и не мърда от дъската

долу — ниско до земята.

Кой отсреща й ще седне?

Кой засмян ще я погледне?

Никой! Дълго Юлка чака.

Кацна срещу нея сврака!

Юлка плаче, сврака грака.

Но не мърда тая люлка.

Сврака как ще вдигне Юлка?

Нарисувайте, другари,

тази Юлка упорита,

как седи сама сърдита

и със сврака разговаря!

Приседнал чакаше Божко

яйце да снесе кокошка.

Яйцето ще стане след туй самолет

и в него летецът ще бъде той сам!

Мечтае си Божко да хвърка навред,

мечтае си Божко — светът е голям!

Кокошката снесе яйцето.

То му топли ръцете, сърцето…

Затича се към пазара…

Мечтае и леко го стиска,

да го продава той иска…

„Самолетът е тука в яйцето! —

На пазара ще го продам;

ще си купя петленце с парите

и щом ми порасне петлето,

на пазара ще го продам;

ще си купя прасенце с парите

и щом ми порасне прасето,

на пазара ще го продам;

ще си купя теленце с парите

и щом ми порасне телето,

на пазара ще го продам;

ще си купя жребченце с парите

и щом ми порасне жребчето,

на пазара ще го продам;

ще си купя файтонче с парите

и щом ми порасне файтона,

на пазара ще го продам;

ще си купя камионче с парите

и щом ми порасне камиона,

на пазара ще го продам;

ще напълня шепи с парите,

ще си купя голя-я-ям самолет…“

И както на ум си говори,

той шепи широко отвори,

загледан далече напред,

и падна яйцето, разби се,

и между камъни скри се

жълтъка — сърцето му златно…

И тръгват нещата обратно:

Тъй отлетя самолета,

купен с парите от камиона;

и тъй отлетя камиона,

купен с парите от файтона;

и тъй отлетя файтона,

купен с парите от жребчето;

и тъй отлетя с жребчето,

купено с парите от телето;

и тъй отлетя телето,

купено с парите от прасето;

и тъй отлетя прасето,

купено с парите от петлето;

и тъй отлетя петлето,

купено с парите от яйцето,

което

се разби на пазара…

Тъй свършва тая приказка стара…

— Пиленцата как си църкат?

— Цър-цър-цър! Цър-цър-цър!

— И по двора как си хвъркат?

— Фър-фър-фър! Фър-фър-фър!

— При дъждец какво обичат?

— Сгушват човка под перца.

— Как на слънце се припичат?

— Тъй: с изпънати крилца.

— Как си те кълват трошици?

— Ей така: клъв-клъв-клъв!

— Ами гонят ли мушици?

— Да, със скок ей такъв!

— А водица как си пият?

— Пий-пий-пий! Пий-пий-пий!

— От орела как се крият?

— Крий-крий-крий! Крий-крий-крий!

Всички пиленца си църкат:

— Цър-цър-цър! Цър-цър-цър!

С две крилца така си хвъркат:

— Фър-фър-фър! Фър-фър-фър!

Кошничка с черешки зрели взима

малката Румянка и тогава,

който колкото крачета има,

толкова черешки тя му дава.

Две черешки даде тя на батко

и по две на мама и на татко.

Четири за себе си запази,

че е малка и си още лази.

Но след туй Румяна що направи?

Точно да брои защо забрави?

Две черешки даде на прасето,

три черешки даде на петлето

и една черешка на врабчето.

Малка е, не знае тя без грешки

да раздава своите черешки.

Ту тетрадката попива,

ту писалката е крива,

ту попивката му взели.

Затова от две недели

Пейчо пет тетрадки цели

хвърли с изподрани листи,

изпокапани, нечисти.

Вън до късно той играе,

за уроците нехае.

Дигнат ли го на дъската,

помощ чака от децата.

После търси в друг вината:

Васко му подсказал грешно,

затова излязло смешно!

И в бележника си има

Пейчо двойки за петима,

за немирства и за грешки —

цели двайсет забележки.

Те не са му никак тежки.

Кой виновен е тогава,

че във втори клас остава?

Цанко Забраванко

някъде постави

двете си обувки,

но къде? — забрави.

Сутринта ги търси

и подсмърча с нос.

В детската градина

как да иде бос?

Ето го, пристига

нашето момче

с таткова обувка

на едно краче.

Другото краченце

е в пантофка с ток.

Куца, а се хвали:

— Колко съм висок!

Гледа Врабчо от стобора

жито пръснато на двора.

Скок-подскок! — Той бръз дойде,

колко иска да яде.

— Чик-чирик! Насам, другари,

има, много-много жито

и за млади, и за стари,

цяло ято ще е сито!

Или не — я нека сам

да остана тук да ям…

Фррр! — Той кацна на земята

и загълта сам зърната.

Но наблизо Котарака

се промъкна в полумрака.

Зъбите си сладко точи

и към него в миг подскочи.

Хвръкна Врабчо презглава

и едва се отърва.

После кацна надалече.

— Брей, от лакомия — рече —

сам без моята дружина

щях за малко да загина!

Не напускайте другарите

заради попарата!

Че ще паднете, помнете,

в ноктите на враговете!

Пръв с южняка долетял,

Щъркът на върбата спрял.

Пред врабците с клюн затракал:

— Трака-трак, трака-трак!

Който пролетта е чакал,

нека знае: тя е тук!

АЗ доведох я от юг!

Щом разперя си крилете —

бързо бягат студовете!

Гдето стъпя с огнен крак,

преспи стапям! Трака-трак!

Но не щеш ли, зафучала

Баба Марта като хала.

Всичко пак сковала в лед!

Разхвърчал се Щъркът блед

с празна човка: — Помо-о-ощ! — зинал.

— Докато не съм загина-а-ал!

Чул го, долетял Април,

горделивеца спасил!

Скромно трябва да се хвърка.

И без теб земята се върти!

Да не сбъркаш като Щърка —

пръв не си във всичко ти!

Врана

Хванах

врана

на

тавана.

Тя

Захвана

да ми

грака:

— Мойто

Вранче

в къщи

чака.

Аз я

пуснах

в ширни

двори,

тя ми

грака

и

говори:

АЗ

да бъда

първи,

ТИ

да бъдеш

втори!

Храбрец

Мишка

скърца

на

тавана,

мечка

броди

из

балкана,

лъв

в пустинята

реве,

кой

света

ще отърве?

Дръж

мишока

на

тавана

дръж

ти мечката

в балкана.

За да

хвана

тоя

лъв,

аз

излизам

пръв!

Дъжд

От

небето

дъжд

запръска,

тича,

кряка

жадна

гъска.

Аз отивам

да се

скрия,

че

вода

не пия.

В облака

дъга

блести.

Кой

жуми? —

ТИ!

Аз

обичам

баклава,

дайте

цялата

тава.

Най-

голямото

парче

е

за умното

момче,

дето

знае

да

брои —

едно,

две,

три.

Нека

е

навънка мраз,

ще

си хапна

първи

АЗ.

Вчера

литнах

смел

с ракета,

стигнах

до

една

планета.

Там

закусих,

след

това

за

вечеря

бях

в Москва и

се върнах тук

след час,

за

това

излизам

първи

АЗ!

Слънцето

над нас

кръжи.

Топло

слънчице,

кажи,

кой

на сянка

да

мижи?

Кой ли? —

питаш.

Кой ли?

Кой!

Който

пръв

излезе —

той!

Мама е много добра,

но щом се прибрах от игра,

настрана се обърна,

не ме прегърна.

Чешмата попитах:

— Защо ми е мама сърдита?

Попитах сапуна:

— Защо мама не ме целуна?

Грабнах сапуна в ръце,

измих и вратле, и лице,

избърсах се с кърпа и пред огледалото

усмихна се лицето ми, бялото.

А гребенът бързо косата погали.

Сама се запитах: „Разбра ли,

защо мама не те целуна?“.

Затичах и с радост голяма

поднесох на мама

две сини мъниста,

две ябълки червени,

две устнички засмени,

една брадичка чиста

и сресана косичка

с панделка — синя птичка.

Благодаря на сапуна

на водата в чешмата,

на гребена в косата,

че мама отново ме сладко целуна!

Ний сме четири момчета,

първенци от нашта чета.

Ний живеем в дружба здрава,

никой в клас не изостава.

Дружни сме в опасност даже.

И на тая въртележка,

кой каквото ще да каже,

дружни сме, не правим грешка.

Първият лети на коня,

вторият с мотор го гони,

третият е в самолета,

а четвъртият в ракета.

Хвъркат връзките ни сини,

небосводът син е също,

хвъркат къщи и градини,

всичко в синьо се обгръща.

Даже планината тежка

се превръща в синкав дим.

С тая синя въртележка

в кръг въртим се и крещим:

— Ний сме четири момчета,

първенци от нашта чета.

Ний живеем в дружба здрава,

никой в клас не изостава.

Дружни сме в опасност даже.

И на тая въртележка…

Който помни, да разкаже

до самия край без грешка.

Имам няколко боички,

малки, шарени сестрички.

Често почват да говорят,

с братчето ми спорят.

Черната веднъж му рече:

— Млякото е с черен цвят!

— Недоучено човече! —

синята завика с яд. —

Щом рисувам аз, тогава

всичко синьо, синьо става!

А зелената си пее:

— Вся-ка кра-ва е зе-ле-на-а-а!

— Не! — червената се смее. —

Според мене е червена!

Братчето ми в тях се взира,

дълго с пръсти ги подбира

и се чуди, и се мае,

и рисува, то се знае,

ту небе зелено,

ту поле червено…

А пред мене щом застават,

всички бързо поумняват.

И тогава с мойте пръсти,

опитни, чевръсти,

те рисуват точно, ясно,

в хор повтарят гласно:

— Светлосиньо е небето,

тъмносиньо е морето!

Жълт — лимонът, бял — снегът!

Черни гарвани летят!

А тревата е зелена!

И детето на закуска

най обича да си хруска

ябълка червена!

Нейде живееха братя юнаци

с черни калпаци, с дълги мустаци.

Първият — храбър, безстрашен юнак,

кривна калпака, стана моряк.

Още се бори с бури и пяна,

сто пъти вече сече океана.

Дълго след туй ще разказва с вълнение

своите морски безброй приключения.

Вторият брат космонавт бе — с ракета

тръгна да дири далечна планета.

Сто пъти вече кръжи край Земята,

праща сигнали на своите братя.

Дълго след туй ще разказва с вълнение

своите звездни безброй приключения.

Третият беше мечтателен, млад,

силно обичаше целия свят.

Той бе на книгите верен приятел,

с мисли крилати — стана писател.

Сам бе — тъжеше за двамата братя,

с книги летеше в кръг край Земята.

Грабна хартия, топна писалка

и съчини я таз приказка малка:

„Нейде живееха братя юнаци,

с черни калпаци, с дълги мустаци.

Първият — храбър, безстрашен юнак,

кривна калпака, стана моряк…“.

Цялата приказка пак прочетете,

сто пъти всичко докрай разкажете,

дружно Земята обиколете.

Когато майка й я няма,

къщовница е тя голяма.

В котела

изкъпва петела,

прасето

затваря в качето,

в тиганите

гълъби храни.

С метлата

измива стъклата,

а боба разбърква и джурка

на баба със дългата хурка.

Има ли светулки в полето?

Има ли пъстърва в морето?

Има ли опашка костенурката?

Има ли вретено при хурката?

Има ли копита петлето?

Има ли човка прасето?

Има ли ключове цигулката?

Има ли рога невестулката?

Има ли гребен планината?

Има ли зайци в реката?

Чичо Пею е турист.

Щом дойде горещината,

той си рече:

— Трябва вече

да отида в планината,

да подишам въздух чист.

Рано легна, рано стана,

че такъв му беше плана.

Весело ръце разпери,

разни вещи да намери.

Всичко в стаята разрови.

— Ах, къде ли са се скрили

моите алпинки нови?

Но не трепна — с пресни сили

бързо си намъкна брича,

по чорапи вън изтича.

От съседите тогаз

взе обувки той завчас.

После якето облече

и си рече:

— С шапка и бастун в ръка,

с тия пъргави крака

аз за път готов съм вече!

Всички ще надмина!

С раницата на гърбина,

той погледна към небето,

ала сви му се сърцето,

спря се изведнъж.

— Леле, слънцето изгряло,

скри се в облачето бяло!

Сигурно ще има дъжд!

И нали е умен мъж —

върна се, с чадъра свой

гордо пак поема той.

Но на пътя пак застана:

— По-студено е в балкана.

Трябва да се върна пак

за завивка — няма как!

Бързо одеяло взема

и нагоре пак поема.

А до Княжево с трамвай

ще се вози — то се знай.

Ала щом в трамвая влезе

и задрънкаха звънците:

— Ах, къде ми са парите! —

викна той и бързо слезе.

И отново, хоп — кръгом,

пак се връща в своя дом.

В старите си панталони

бръкна, взе пари в ръце,

тръгна с весело сърце.

Втори път трамвай подгони.

Стигна Княжево. Оттам

тръгна той по обед сам.

Пътят е пред него чист,

няма ни един турист.

Кой го види, все се смее:

— Поуспал се чичо Пею!

Вече пладне наближава,

а пък той по стръмнините

като охлюв бавно шава.

Но когато горе стигна,

радост блесна му в очите,

весел шапката си вдигна:

— Поздрав, родни планини

и зелени равнини!

А след малко той под вежди

раницата запоглежда.

Кой турист не огладнява?

— Я да хапна! — И тогава

раницата той отвори,

заразгръща,

заобръща,

но накрая се намръщи

и сърдит си заговори:

— Чичо Пею, бил си сляп,

тръгнал си без сол и хляб.

Ала нищо, в къщи, знам,

мога много да си ям.

А пък тука — млад турист —

стига ми и въздух чист!

Баща ми работи ей там в планината.

Заварих го — той заварява тръбата.

— Защо така, татко, тръбите завърза?

— Ще пуснем водата надолу да бърза,

надолу през урвите, мое момче,

денонощно безспир да тече!

— Къде да отиде? Где пращаш я ти?

— В онази юзина!

— Защо?

— Да върти

голяма турбина,

която с въртение ток произвежда.

— А тока от нея къде се отвежда?

— По дългите жици далеч в равнината

лети в градовете, достига селата.

— Какво прави тока

по земята широка?

— Той движи трамваите, бързия влак,

той лампите пали в среднощния мрак,

той в къщите влиза по тайна пътечка

да стопли котлон, електрическа печка.

— Колко силна била и полезна водата,

дето слиза в тръбата от връх планината!

От цялото небе се сипе дъжд.

Но баба казва, че съм вече мъж.

Чадър ми дава здрав, макар и стар,

и с чанта ме изпраща на пазар.

Под стряхата се свил врабец страхлив,

учуден гледа и цвърчи: Джив! Джив!

Не се чуди, чадър си имам лек,

с чадър се пазя, че съм аз човек!

Под него се пригушвам цял.

Какво че буен дъжд е завалял?

Виж: по-голям е от небето той —

предпазва ме от капките безброй!

И мисля си: прекрасно би било

и ти чадърче да държиш с крило.

И ти да тръгнеш тук до мен, Врабче,

да крачиш като истинско момче!

Спрял се Заю сред полето,

в страх погледнал към небето.

Там летял един орел.

„Ах, сега какво ме чака!“

И от страх уши навел,

бързо скрил се в храсталака…

Щом орелът отлетял,

рипнал Заю, закрещял:

— Ех, да имах аз крила,

литнал бих като стрела

и орела ще настигна,

ще го хвана, без да мигна!

Ех, ще видите тогаз

кой е по юнак от нас!

Но орелът кръг направил

и дошъл над него пак.

Заю храбростта забравил,

скрил се в гъстия шумак.

Тъй на думи някой даже

мечка призовава,

ала щом се тя покаже —

с бягство се спасява.

Слънцето веднъж се поуспало,

в облак се завило, не изгряло.

И нощта със всичката си сила

над земята три дни продължила.

Птици и животни в тъмнината

спрели на върха на планината.

Петлю казал: — Ще изкукуригам,

и ще го събудя тъй завчас,

всичко живо будя сутрин аз…

Кукуригу-у-у! Тебе, Слънчо, вдигам…

Ала сладко слънцето си спяло,

нито чуло, нито пък изгряло.

Меца рекла гордо след това:

— Ревна ли — ще подаде глава…

Ставай, Слънчо-о-о! — Слънцето си спяло,

че е вече време, не разбрало.

Спуснал се дори по-страшен мрак.

Вой надали в ужас зверовете,

екнали горите, върховете.

Слънцето не чуло нищо пак…

Ежко Бежко рекъл им тогава:

— Туй не бива тъй да продължава.

От върха ме вие търколете,

да достигна на света до края,

там за Слънчо аз ще разузная

и ще ви го пратя — потърпете!

Бутнали го те със всички сили.

Той наежил своите бодили,

слънцето намерил вдън-гората

и го боднал силно по краката.

— Олеле-е-е! — и Слънчо в миг подскочил,

срещу Ежко сто лъчи насочил

и глава издигнал над Балкана…

Светъл ден отново там настанал…

Слънчо, ранобуден оттогава,

понаежи се и в миг изгрява…

Ех, да може ягодите, бате,

едри да растат като домати!

Ех, да може зиме над площада

ситна захар вместо сняг да пада!

Ех, да може лете от чешмата

да тече боза за нас, децата!

Щях боза да пия до насита!

Няма мама да ми е сърдита,

че изял съм ягодите от паницата

и че съм облизал захарницата…

— Дайте пясък, дайте вар,

хоросан ще прави старият зидар!

— Защо му трябва хоросана?

— С хоросан и тухли той стена подхвана!

— За какво стената той издига?

Облаците горе ли ще стига?

— Няма да е тя една!

Той стена ще свърже със стена

и ще ги възсяда както кон се яха.

Най-отгоре ще постави стряха!

Той е майстор на постройки здрави,

нова къща ще направи!

— А кому е нужна тая къща?

— В тая къща вечер ще се връщат

моя татко, мойта мила мама

и сестра от мене по-голяма.

И за мене кът ще има,

ще живеем в нея четирима!

Дайте пясък, дайте вар!

Хоросан ще правим с тоя стар зидар!

Ягодите се ядат със сол.

Заек впрягаме до вол.

Крава връзваме на кол.

Мечка пред мечкаря скача ръченица.

Тикви нижем в огърлица.

Косачът коси горите.

Круши раждат върбите.

Въгленът е бял, снегът е чер.

Житото ни жъне комбайнер.

Ами вярно ли е и това,

че от дъжд се пазим с чадър над глава?

Че и бръмбарът събира мед?

Че децата не обичат сладолед?

— Дай ни, море, от водата,

че ни засъхват устата!

— Мойта вода е солена,

в облака е изпарена.

— Облаче, дай ни водица

да си измием косица!

— Сипах водата в реката,

в нея се къпят децата.

— Дай ни, рекичке, водица,

жадни са всички дечица!

— Искайте от язовира,

той ми водата събира.

— Дай, язовире, водица,

дружно да гребнем с ръчица!

— Пийте и мийте очите

с чиста вода от чешмите.

— Дай ни водица, чешмичке,

виж ни в редица сме всички.

— Давам ви! Пийте, дечица,

моята бистра водица,

мийте ръце и очички,

здрави да бъдете всички!

Динята е плод голям,

няма сам да я изям,

сладки резени ще има

и за двама, и за трима.

С твойто ножче разрежи я,

да си хапнем сладко ние.

Нямаш ножче? Чакай тук,

ще помоля някой друг.

— Динята е плод голям,

няма сам да я изям,

сладки резени ще има

и за двама, и за трима.

С твойто ножче разрежи я…

Щом запомниш тая смешка,

тая смешка — въртележка,

и на други разкажи я.

Той знаел вече да чете — ограмотен е.

— Я, прочети ми, татко, вместо мене!

Решавал бързо и задачите чудесни.

— Реши ги, бабо, те са много лесни!

И да рисува знаел, само време няма,

та в блокчето му все рисува мама.

А после шепне пред учителката строга:

— Знам всичко, но не знам защо не мога…

Който често чупи стомни,

награждават го със бой.

Тази мъдрост да запомни,

все си я повтаря той:

„Който често чупи стомни…“.

И така — до безкрай,

всеки трябва да я знай.

Костенурката

Охльо, чу ли, надалече

птиците отлитат вече.

Виж ги, литват в небесата,

тихо става пак в гората.

Как е хубаво без тях,

че от песни оглушах.

Ами ти? Защо мълчиш?

Радвай се! Защо скърбиш?

Охлювът

Не, не ща да се вълнувам.

Тук добре съм в свойта къща:

в нея скрит, дори не чувам

кой отлита, кой се връща.

Баба Жаба може би

За добрия щърк скърби.

Жабата

Аз ли да скърбя? Глупак!

Щъркелът е моя враг!

Щом е литнал, мога пак

да си крякам: ква-крр-квак.

Чичо Гарван е печален,

той изпраща ги с глас жален…

Гарванът

Аз да жаля? Хайде де!

Светъл час за мен дойде.

Край голямата гора

пръв певец оставам аз!

Чуйте всички моя глас,

сладко гракам: гар-грр-гра.

Зайо Байо

Гарване, прощавай, братко!

Те ни пееха тъй сладко!

Щом са тръгнали на юг,

пусто, глухо ще е тук!

Тъжна есен, люта зима

из гори, поля ще има.

Сбогом, птици, и помнете:

с пролетта се пак върнете!

Аз ви чакам тук в гората,

а децата — по селата!

Слушай — вън на двора

колко шум и вик.

Гледай през стобора:

Петьо — ученик!

С чантата през рамо

гордо стъпва там.

— Сам ще ида, мамо,

вече съм голям!

Тича бързо Шаро,

лае с весел глас:

— Чакай ме, другарю,

с теб ще дойда аз.

Ето и петлето

от стобора пей:

— Кукуригу, Петьо,

да се учиш, брей!

Понеже ставам ученик,

от днес захвърлям тая прашка;

в ръка с буквар — добър другар

и с молив — приказна тояжка,

дочул, че ме зове звънец

без закъснение, веднага,

минавам весело през прага

на тоя хубав бял дворец;

с науката като с ракета

ще търся приказна планета —

от мен тя няма да се скрие.

Повтаряйте след мен и вие:

„Понеже ставам ученик,

от днес захвърлям тая прашка;

в ръка с буквар — добър другар

и с молив — приказна тояжка…“.

Безкрайно като въртележка

това повтаря се без грешка.

— Бате — рече Спас, — не зная

как ще учим в обща стая?

Атанас го утеши:

— Лесно! Сядай и пиши!

Седна Спас да съчинява

„Нашта крава“:

„Нашта крава мляко дава…“.

И измисли след това:

„Лете тя пасе трева…“.

Атанас пък, в трети клас,

учи нов урок на глас:

„Като змей се носи влака,

жълти искри разпилял,

и по релси от метал —

трака-трака, трака-трака —

се извива в полумрака…“.

Пише Спас за „Нашта крава“,

ала малка грешка става…

— Стига, бате, трака-трак,

сбърках се от твоя влак!

Стига си крещял на глас,

виж какво написах аз:

„Нашта крава искри дава…

лете тя пасе… метал…“.

Атанас се оправдава:

— Тъй е, който не внимава,

а към мен ухо е дал…

А когато пиша аз,

ако искаш, пей на глас,

няма да допусна грешка,

няма да направя смешка!

Изречения тогава

почна той да съчинява

по различни думи: кон…

риба… птица… слон…

Над тетрадката се свежда,

уж към брат си не поглежда,

а пък Спас със силен глас

гатанка нарежда:

„То с рога е, но не мушка,

кротко си пасе в полята

и не бяга от децата,

ни от мечка, ни от пушка.

Що е то?“ — И отговаря:

— „Охлювът!“ — И пак повтаря: —

„То с рога е, но не мушка…“

А за коня Атанас

вписа, без да ще, тогаз:

„Конят… мушка със рога…“.

Спас повтаряше сега:

„Кротко си пасе в полята…“.

А написа Атанас:

„Рибата… пасе… в реката“.

Спас повтаряше на глас:

„И не бяга от децата,

ни от мечка…“ — Атанас

вместо „птица“ — пак обърка —

„мечка“ бързо той постави:

„Мечка… в небесата хвърка…“.

Майка им не ги забрави:

на децата си добри

работата провери,

грешките им забеляза

и усмихната им каза:

— Запомнете вие тая

истина една,

учи ли се в обща стая,

трябва тишина.

Иначе от вас шестиците

ще избягат, както бягат птиците…

Нищо не искам! Един конец само,

здраво да вържем пръчките, мамо!

Нищо не искам! Хартия дай, татко!

Да залепим хвърчилото с батко!

Нищо не искам! Канап дай, дядо,

да пуснем хвърчилото с батко и Владо!

Нищо не искам, бабо, от тебе,

само да пазиш нашето бебе!

Нищо не искам от тебе, ветре,

само да духаш в секунда сто метра!

Ние сме трима — смели момчета

с ново хвърчило! Бърза ракета

само от летви, канап и хартия!

Ветре, задухай, далеч издигни я

над двора, над хората там из полето,

нашта ракета да стигне небето!

Нищо не искам! Един конец само,

здраво да вържем пръчките, мамо!

Мъничък е Владко, доста гален,

но е умен и е музикален.

Кака му Румяна, тъй се случи,

пак със него нотите си учи.

— Владко, на пазар излезе мама,

искаш ли дует да пеем двама?

— Искам, како, но ще взема слона,

виж го — сам е влязъл в камиона.

Нека бъде тук и гуменото мече.

Хайде, како, да започнем вече.

А сестра му го прегърна и му рече:

— Ще изпеем песента за есента.

Първо, докато се върне мама,

ще научим с теб какво е гама.

Тази гама почва и завършва с „до“ —

тя е пълно с птиченца гнездо.

Хайде бързо, чичо Слон,

дай ни „до“ с хобот-тромбон!

През тромбона слона даде: „До-о-о!“.

И запя Румяна: „До-ми-сол-до-о-о!“.

После рече: — Владко, повтори!

А пък Владко туй и чака,

силно закрещя юнака:

— До-о, ми-и, со-ол, до-о! До-о, ми-и, со-ол, до-о!

Но сестра му се престори на сърдита.

И с ръце запуши си ушите.

— Стига! Спри! Започвам вече песента.

Песента за есента.

В нея всеки стих наместо рима

звучна нота има.

Аз ще пея първа, но след малко. Чувай,

всеки стих ти с нотата римувай.

— Може, какичко Румяно, аз обичам рими,

ако сбъркам, ти кажи ми:

слънце-зрънце, гъска-съска, сол-вол…

Кака му Румяна камертона взима.

— Виждам те, че знаеш що е рима.

Хайде, слушай. Почва песента.

Първо нека двамата

да изпеем гамата:

До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до-о-о!

Той не чака много, а след нея

почва бързо, весело да пее:

— До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до-о-о!

И Румяна почна с долно „до“:

— До-о-о! Вятър клати празното гнездо-о-о. До-о-о!

И след нея Владко пее: До-до-до! До-до-до-о-о!

И на „ре“ Румяна в миг премина:

— Ре-е-е! Няма го и житното море-е-е! Ре-е-е!

А след нея пък и Владко зина:

— Ре-ре-ре! Ре-ре-ре! Ре-е! Мо-ре-е! Ре-е! До-ре-е!

И запя Румяна нота „ми“:

— Скоро тих дъждец ще заръми-и-и. Ми-и-и!

До-ре-ми-и-и!

Владко: — Ми-ми-ми. Ми-ми-ми-и! До-ре-ми-и-и!

Румяна: — Бърза със колата Мустафа-а-а!

Фа-а. До-ре-ми-фа-а!

Владко: — Фа-фа-фа. Фа-фа-фа. Мустафа-а-а!

До-ре-ми-фа-а-а!

Румяна: — И закусва сладко хляб и сол…

Со-о-ол!

Владко: — Сол-сол-со-о-ол. Сол-сол-со-ол!

Хляб и со-о-ол!

Румяна: — Носи той мотика и грабла-а-а.

Ла-а-а!

Владко: Ла-а-ла-ла. Ла-ла-ла-а-а! Ла-

гребла-а-а!

Румяна: — И коса — какво ли ще коси?

Си-и-и-и!

Владко: — Си-си-си! Си-си-си-и-и!

И Румяна стигна горно „до“:

— Вятър люшка празното гнездо-о-о! Сол-ла-

Си-до-о-о!

Владко: — До-до-до. До-до-до-о-о!

Сол-ла-си-до-о-о!

Румяна: — До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до-о-о!

Владко: — До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до-о-о!

След Румяна Владко изпълнява,

а Румяна тъй му обяснява:

— Този ред от ноти се нарича гама.

После повторѝ я многократно!

А сега със тебе, Владко, двама

нека я изпеем и обратно.

Стълбата на гамата тогава

той обратно с нея извървява:

— До-си-ла-сол-фа-ми-ре-до-о-о!

— Браво, Владко, ти си музикален,

само Мечо ми изглежда жален.

Своя Мечо Владко запрегръща

и към него нежно се обръща:

— Мечо, Мечо, изпоти се цял,

тъй е, ноти щом не си видял!

А пък всички ноти аз познавам,

песни, како, с тях ще съчинявам.

И започна той по долно „до“:

— До-до-до, до-до-до-о-о!

Слон-балон е във гнездо-о-о!

Ре-ре-ре, ре-ре-ре-е-е! Мечо хвърка над море-е-е!

Ми-ми-ми-и-и-и! Рунтавелка с топ гърми-и-и!

Фа-фа-фа-а-а! С бял мустак е Мустафа-а-а!

До-ре-ми-фа-а-а!

Сол-сол-сол. Цар Салтан царува го-о-ол. Со-о-ол!

Ла-ла-ла. Дядо пуши със лула-а-а!

Си-си-си. Куклата яде о-си-и-и-и!

До-до-до-о-о! Всяка гама е гнездо-о-о!

До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до.

И по нотите нагоре

Владко с думички повтори:

— Пъл-но с ве-се-ли враб-че-та-а-а!

После пък надолу изговори:

— С ка-те-рич-ки и щур-че-та!

— Браво, Владко, с тебе двама

вече знаем що е гама!

И по стълбата висока,

като ученици смели,

дето знаят си урока,

те изпяват ноти цели

и повтарят многократно:

— До-ре-ми-фа-сол-ла-си-до-о-о!

И се връщат те обратно:

— До-си-ла-сол-фа-ми-ре-до-о-о!

Мъничък е Владко, доста гален,

но е умен и е музикален.

Кака му Румяна, щом се случи,

все със него нотите си учи!

Седна дядо под лозица —

ще си шие сам торбица.

— За какво ти е торбата?

— Жълъд ще сбера в гората.

— Жълъдите за какво са?

— На прасето ще ги нося.

— А защо прасето храниш?

— На сланина да ми стане.

— А сланината защо е?

— За масчица, внуче мое.

— А маста защо ти трябва?

— Да си храня с нея баба.

— А защо ще храниш бабичка?

— Да ми прави сладка баничка.

Не обича нашта Сашка

да се бави на опашка.

— Тръгвам, мамо, има круши…

В миг отзад се тя промуши…

Ех, добре е за закуска

сладки крушки да си хруска…

Не напредва тя направо,

ту е вдясно, ту е вляво,

хоп — излезе най-отпред:

— Чичо, дай ми, мой е ред…

Ала някой я погледна:

— Лъже, беше тя последна!

Сашка сведе поглед в миг.

Продавачът смръщи лик.

— Тъй ли правиш? Аз пък знам,

круши няма да ти дам.

Тя заплака. Ай, горката,

празна върна си торбата!

Оттогава нашта Сашка

пази ред и на опашка.

Нарисувай тая Сашка

как отново застана

на дългата опашка,

търпелива и засмяна.

Бълхица сиромашка

босокрака защрапа

и Шаровата опашка

с остри зъбки захапа.

Излая Шаро. Без да чака

изгърбен хукна котарака

и покатери се в овошките.

Разбягаха се и кокошките:

— Кр-кр! Какво ще стане!

Орелът ще ни хване!

Тогава заквича прасето:

— Кв-кви! Не давам сланина!

Къде да скрия гърбина?

Прасето събори качето,

а то се търкулна навънка

и с обръчи звънки задрънка,

пропадна в реката под моста.

Залаяха псета. В полята

разбягаха се стадата.

Овчарят викна: „Помощ! През Огоста

се спуска към нас Мецана!“.

Удариха два барабана,

събраха се бързо момците

и с патрондаш през гърдите

прецапаха леко реката —

мецана да хванат в гората.

Търсиха я ден до пладне,

но се върнаха гладни и жадни.

Да знаеха, че бълха юнашка

бе захапала Шаровата опашка,

щяха да я хванат сърдити

да й изтеглят ушите!

Санитарят ни Радой

грижи се за чистотата,

ала често идва той

с мед и масло край устата.

Сутрин доста закъснява,

но с проверката успява:

над другарите се свежда,

ноктите им ще преглежда.

Някой смело забележи:

— Твойте нокти са нечисти!

Но Радой причини триста

има, дето ги не реже.

И за кърпи проверява.

— Покажи я! — настоява.

— Ами твоята къде е?

— Моята ли? — той се смее. —

Май че в къщи я забравих…

На кревата я оставих…

А запитат ли наред

кой е без домашно в клас,

той ще се изправи блед:

— Вчера много бях зает,

днеска ще го пиша аз…

Ей такъв е наш Радой,

ала в клас се перчи той,

бил ми важен — санитар!

Санитар ли? Опашкар!

Пенчо скача, Пенчо тича,

всички спортове обича.

Футболист е той прочут —

вместо топка, вън на прага

новата си шапка слага

и високо бие шут.

Често яха той прасето —

конче яздел през полето,

а в корито вместо в лодка

вози кротката си котка.

Да, обича Пенчо спорта,

не обича само порта,

та напряко в свойта къща

през оградата се връща.

Тича той на въздух чист

и яде като спортист:

мляко пие сам за двама,

гълта баница голяма

и ако я няма мама,

той долапите напада,

сладко — цял буркан изяда.

Виква: — Дайте ми награда,

аз съм мечка, аз съм слон,

аз съм спортен шампион!

Пенчо — палаво дете,

не желае да чете.

Ето класно наближава,

той с Асен се заиграва,

с него заедно ще учи…

И Асеновото куче

тича… бяга…

в ученето им помага…

То на задните крака

се изправя ей така

и със зъби от Асен

малка книжка получава.

Пенчо викна му тогава:

— Донеси ми я на мен!

„Може!“ — без да се забави,

то пред Пенчо се изправи.

— Пенчо, стана ли ти ясно,

че готов си ти за класно?

Белчо в клас ще взема аз…

Той бележчица от мене

със задачите решени

ще ти занесе завчас…

— Вярно, прав си! Хей, ура!

Пак ще падне днес игра!

А за класното е лесно…

Поиграха те чудесно.

Спаха сладко през нощта.

Рано-рано сутринта

трима тръгват през градината,

бърза весела дружината…

Белчо под палто прикрит е…

Хитро мигат му очите.

И по нищо не личи,

че е влязъл в клас. — Мълчи!

Класното Асен решава

и бележка му подава.

Пенчо му подшушва: — Хайде!

Дай бележчицата. Дай де!

Белчо нещо разсъждава

и бележката не дава.

— Белчо бе, ела насам,

после ще ти дам салам…

Белчо зъбите си стиска,

да я занесе не иска…

— Тръгвай, туй е много лесно,

обещал си, не е честно…

Белчо пет пари не дава,

нито мърда, нито шава,

а спотайва се хитрецът…

Пенчо не получи пратката

и когато би звънецът,

празна даде си тетрадката.

Щом настана междучасие,

почна шум и разногласие.

Белчо в бялата си дрешка

мига, мига във средата,

стиска малката бележка,

сякаш казва на децата:

„Аз съм куче — смел пазач,

не двойкарски помагач!

И затуй не съм съгласно

да преписвате на класно!“.

Под крива круша сред гората

съгледа Заю на земята

плод едър, сочен, зачервен.

Дори не беше виждал

такъв до тоя ден.

Навярно пътник тук бе ял

и тая круша изтървал.

И жаден Заю бе, и гладен,

но толкоз беше изненадан,

та бавно взе да се навежда,

от вси страни да я разглежда.

След туй издигна си очите,

реши дървото да разпита:

— Кажи ми, стара крушо,

но искрена бъди,

как тъй можа, как тъй роди

такава круша сладка, мека,

каквато има само

във двора на човека?

Знам, раждат твойте клони криви,

но круши кисели, тръпчиви…

Мецана в храсталака

тоз разговор подслуша.

Съгледа хубавата круша

и бързо се натам затече,

а Заю хукна надалече…

Додето някой пита,

размисля или зяпа,

друг медената пита

набързо ще излапа…

Дино се не плаши,

Дино вино пие,

но след две-три чаши

свят му се завие.

Тупне на земята,

чукне си главата.

Ала и тогава

пак не изтрезнява!

Като кречетало,

щяло и нещяло

бъбре и не спира.

Сили тъй набира!

Дайте му тояга,

тръгвал той веднага —

искал смел, без жалост

мечка да убие!…

Хайде отначало

с тая въртележка

да направим смешка.

Повторете вие:

„Дино се не плаши,

Дино вино пие…“.

С много шум и много вик

Панчо стана ученик.

Бързо буквите сполучи

Горе-долу да изучи.

В къщи книжки си чете

и се пее туй дете:

„Ученик съм, всичко зная

от началото до края.

Като кака си Боряна

скоро пръв в класа ще стана!“.

Книжка шарена отвори,

на сестра си заговори:

— Слушай, како, всичко мога.

Сбъркам ли, не бивай строга.

Всички книги по света

мога вече да чета.

— Значи всичко можеш ти?

Я ей тука прочети!

Панчо четене обича,

бързо, весело засрича:

— Ба-ба ви-ка вряк-вряк,

И-мам ху-бав ба-бу-няк…

— Не е „баба“, а е „жаба“

и си има „жабуняк“.

Още да се учиш трябва!

Прочети ми тука пак!

Тук! — посочи му Боряна.

Панчо весел пак подхвана:

— Зи-ма дой-де от-да-ле-че

и пър-жол-ки и-ма ве-че…

— Не „пържолки“, а „пързалки“!

— И пържолки, и пързалки

има за децата малки!

Ти ми пречиш — замълчи,

даже затвори очи!

Чуй ме хубаво сега:

Гар-ван гра-ка ча-ча-ча!

— Не, не искам да мълча!

Гарван грака „га-га-га“,

а не знае „ча-ча-ча“!

Няма да те слушам вече,

недоучено човече!

За да можеш да сполучиш,

трябва повече да учиш!

Пръв си ти, но по лудуване!

— Стига си ме укорявала,

стига си ме поучавала!

Пръв съм аз и по рисуване!

Писаха ми шест за срока,

дай боичките и блока!

Дай го! — Той й настоява,

ала блока тя не дава.

Панчо с нея се сборичка,

грабна блока и боичка.

— Ти рисуваш слон завчас,

виж, не мога ли и аз!

Ето слона!

— Рисувач! —

сопна му се тя през плач.

— Твойто слонче не е слон,

а е някакъв балон!

Панчо весело се смее

и започва пак да пее:

„Ученик съм, всичко зная

от началото до края!

Като кака си Боряна

скоро пръв в класа ще стана!“.

Гледай къща как се прави

с четири чертички прави!

Тя под стряхата се крие,

над комина дим се вие…

И прозорец със цветя!

Вече е готова тя! —

Гордо той носленце вири,

свойта песничка си свири:

„Фю-фю, фю-фю, фю-фю, фю-фю,

фю-фю, фю-фю, фю-фю, фю-фю!“.

Над главата му застана

и усмихна се Боряна:

— Верно, Панчо, свириш сладко

с тая свирчица в уста,

ала къщата си, братко,

си оставил без врата?

Що рисуваш ти сега?

А-а-а, прасенце със рога…

А какви са тия птички?

Що рисуваш с две боички?

А-а-а, това са две петлета,

всяко с четири крачета…

Стига, стига, знам те, знам,

рисувач си ти голям.

По-добре за да сполучиш,

трябва много да се учиш.

Дай ми блока и боичките!

Вън иди да видиш птичките,

че са всички с две крачета…

Дръпна тя от него блока.

— Да, добър ти е съвета!

Стига вика, стига хока!

Тича Панчо вън на двора

и си мисли: „Лоши хора!“.

А кокошките, петлите

го подгониха сърдити:

— Ко-ко, кър-кър, куткудяк!

Дръжте рисувача-враг,

прави ни четирикраки,

да го клъвнем с човки яки!

Кър-кър, ко-ко, кут-кудяк,

дръжте рисувача-враг!

Хукна Панчо презглава

и едва се отърва:

Спря се чак при обущаря,

с него ще се разговаря…

— Майстор обущар си ти

вадиш гвоздеи с клещи,

чукаш клечки трас-прас!

Дай, не мога ли и аз!

Обущарят го препаса.

— Сядай тук пред тая маса!

Ето ти обувка, дръж,

чукай силно, щом си мъж!

Над обувката тогава

Панчо весело застава,

чук и шило получава.

Чукна клечката, но тя

надалече отлетя.

Чукна пак, но, без да иска,

пръст удари, та изписка.

— Лоша клечка! Тежък чук!

Дай ми, ако имаш друг!

Бързо пръста си засмука.

Взе си обущарят чука:

— Малък си ми, но при мен

идвай, Панчо, всеки ден.

За да можеш да сполучиш,

трябва дълго да се учиш,

че това не е игралка!

— Сбогом, чичко, при децата

първенец съм в махалата!

Ще отида на пързалка!

Панчо вънка пак изтича,

да се хвали той обича:

— Ученик съм, всичко зная

от началото до края…

Кънки първи път поставя,

но хвалбите не забравя:

А до локва замразена

в тая утрина студена

го очакват Слав и Зорка:

— Панчо, знаеш ли „осморка“?

— Ученик съм, всичко знам,

дайте кънките насам!

— Хей, другари, погледнете,

кой е Панчо разберете!

И осморка като вас

мога да направя аз!

Весело ръце разпери,

ала нещо стана тука,

тупна той — ледът пропука,

Панчо в локва се намери.

Слав и Зорка с буен смях

го заведоха у тях.

— Който иска да сполучи,

трябва, Панчо, да се учи!

Сбогом, при Боряна стой

и от нищо се не бой!

Те навънка пак отиват,

а Боряна мълчалива,

иска да не го обижда,

прави се, че го не вижда

как намусен с яд в гърди

край огнището седи.

Топло огънят го грее,

котка мърка и се смее.

Панчо почва пак да пее:

„Ученик съм, всичко зная

от началото до края!

Като кака си Боряна

скоро пръв в класа ще стана!“.

Мили дядо, Дядо Мраз,

кратко писъмце ти пиша.

Искам да ти кажа аз,

че бонбони и сладкиши

трябва повече да ям,

за да пораста голям.

Че обичам мандарини,

а и книжки със картини,

че голямо блокче имам

и рисувам зайци, птички,

но си нямам аз боички,

та все батювите взимам.

Че строших автомобила,

за да видя кой го кара…

Топката ми се е свила

и шейната ми е стара…

Свирката не ще да писка…

А пък ти каквото искаш

донеси ми за подарък.

Сняг се сипе от небето.

Спря се Заю сред полето:

— Ей! Земята побелява,

всичко се разхубавява!

Ала нейде зад баира

куче джавка, куче лае.

Че в опасност се намира,

Заю Баю вече знае.

По снега дълбок, по меко,

той побягна надалеко.

Бързо в къщи се прибра

и пред майка Зайка спря:

— Как да тичам из полята?

Вижда ми се вред следата!

— Тъй е зиме, сине мой

но от нищо се не бой.

Малък си ми, тазгодишен,

та урок не е излишен.

Тръгвай с мене из гората,

трябва хитрост и в краката!

И през пряспата дълбока

тя поведе го напред.

Заю рипна двеста скока,

после вляво — петдесет,

а и вдясно не забрави

двайсет скока да направи.

По следите си се върна,

презглава се преобърна

и през малък храсталак

падна под елха висока.

— Сбогом, мамо, знам урока!

Тръгна нашият юнак

сам из своя роден край.

До баира щом дойде,

пак дочу далечен лай.

Да се скрие, но къде?

Заю — умен ученик,

спомни си урока в миг:

двеста скока все напред,

после вляво — петдесет,

а и вдясно не забрави

двайсет скока да направи,

по следите си се върна,

презглава се преобърна.

— Вий, крачета, ни издавате,

ала вий ни и спасявате!

Шаро души по следите,

обикаля по баира

и на зайчето ушите

търси, но не ги намира.

Вляво, вдясно — где се дяна?

По следи лисичи хвана

и след Лиса

опашата

той отби се

из гората.

А през малък храсталак

Заю в къщи стигна пак:

— Мамо, аз от тоя миг

съм отличен ученик!

Хей, дядо Мраз

с висок калпак,

ела у нас,

натрупай сняг

до всеки праг.

Ела по мрак

с елена драг

и бързокрак…

Аз бях слабак,

дете хлапак,

но днес ям благ

фасул, спанак,

млекце с каймак

и козунак,

та станах як,

голям юнак!

Хей, дядо Мраз

с висок калпак,

заслужих аз

шейна и влак…

Почивка татко ми не знае,

без отдих въглища копае.

Веднъж към края на годината

го посетих на мината.

— Защо ти са въглища, татко?

— Защото на гарата влака

тия въглища чака…

— Яде ли ги влака, та чака?

— Ще ги хвърли в пещта машиниста,

та да стане жар огнена, чиста.

— А защо пък жарта

е нужна в пещта?

— Да се нагрее от нея водата в казана.

Да се дигне па̀ра буйна, пияна!

— Защо е нужна па̀ра като над попара?

— Тая па̀ра със сила прочута,

тая па̀ра буталата бута.

— За какво са бутала сред парата бяла?

— Те движат напред-назад лоста,

а той неуморен стои си на поста —

върти колелата над релси метални.

Така тая па̀ра машината кара,

за да можеш и ти да се върнеш със влака,

че майка ти в къщи те чака,

за да мога от моята мина

и аз да си дойда за Нова година,

да отворя усмихнат вратата,

да седна при вас на трапеза богата!

Донесе ми кака

сурвачка голяма.

Кого да сурвакам,

щом никого няма?

Не можех да чакам!

И с пръчката яка

сурваках котака.

Той хукна през прага,

избяга веднага.

Вън Шаро ме чака,

пак почнах сурвака,

а той се разлая,

защо ли — не зная.

Сурваках прасето

по здрава гърбина:

„Сурва, сурва година…“=

То блъсна качето.

Подгоних петлето.

Петлето гащато

и цялото ято

кокошки кресливи

захвъркаха диви.

Защо бягат, мамо,

кой тъй ги подучи?

Послушай ме само

какво ми се случи:

— Донесе ми кака

сурвачка голяма.

Кого да сурвакам,

щом никого няма?

Не можех да чакам!

И с пръчката яка

сурваках котака…

И тъй, научете

тая смешка без грешка

и я разкажете

като въртележка.

Тази книжка със картинки,

с разни горски животинки,

ми донесе Дядо Мраз.

Да не ми я вземе бати,

тъй си я надписах аз:

„Тази книжка със картинки,

с разни горски животинки,

ми донесе Дядо Мраз.

Да не ми я вземе бати,

тъй си я надписах аз“:

„Тази книжка със картинки,

с разни горски животинки…“.

Може тъй да продължи цял час

тази малка въртележка,

приказчица-смешка.

Казвайте, другари,

може ли това —

заек да товари

на кола дърва?

Кротка котка

с лодка

да отива на разходка?

Над речица

воденица,

без да вдига шум, да мели

ръж или пшеница?

Може ли, кажете, и това:

Лиса да пасе трева,

пилета да не задига

и като петле да кукурига?

Слон

да рипне от балкон,

над комини да хвърчи

като балон?

Мечка с клечка

на горска пътечка

печка

да кладе,

птица от паница

с лъжица

да яде?

— Давай, давай, како,

на Румяна мляко.

Ето ти паница!

— Първата лъжица

давам ти от мама,

да растеш голяма.

Втората от тати,

третата от бати.

А сега лъжица,

презполвипаница.

Дядо тази дава,

яж да бъдеш здрава.

Ето и от баба,

да не бъдеш слаба.

И последна тая

давам ти на края

мъничка лъжица,

изпразнипаница.

Сечко с умната глава

има нови сечива.

Майстор е това момче,

чука, реже и сече.

Виж, мухите по стъклата

гони храбро с чук в ръката

Нокти реже със трион,

с топката кове пирон.

А след туй сече дърва

със мотика във тава.

Цял ден радио върти

не с ръка, а със клещи.

И със острото длето

шие копче на палто.

Майстор Сечко тук дойде,

Сечко с умната глава,

който има сечива,

нека да му ги даде!

Седна Радка да яде,

но не иска супа.

Бързо баба й дойде

и паниците натрупа:

първо тиквички с ориз,

после пиле с каша,

и сарми със лозов лист,

и добавка мляко в чаша.

Гледа Радка и се муси,

не желае да ги вкуси!

Нищо не обича Радка,

баба вика й Злоядка!

Нарисувай в тетрадка

тая Радка Злоядка

как е стиснала устни

пред тия ястия вкусни

насипани в паници

на две дълги редици.

Знаете ли, че за щърка

има пълна рима „хвърка“?

Ще ви задавам римувани въпроси,

да отговарят тези, които не са боси

с „да“ или със „не“,

и то веднага —

римата да не избяга.

Хвърчи-хвърчи светулка?

Хвърчи-хвърчи невестулка?

Хвърчи-хвърчи орел?

Хвърчи-хвърчи козел?

Хвърчи-хвърчи вол?

Хвърчи-хвърчи сокол?

Хвърчи-хвърчи книга?

Хвърчи-хвърчи чучулига?

Хвърчи-хвърчи талига?

Хвърчи-хвърчи кукувица?

Хвърчи-хвърчи лъжица?

Хвърчи-хвърчи кана?

Хвърчи-хвърчи врана?

Хвърчи-хвърчи фазан?

Хвърчи-хвърчи тиган?

Всеки няколко въпроса да задава,

да не свършва тая весела забава.

Победен е, който отговора сбърка,

той изгаря, той самият хвърка-хвърка.

Може ли сапунено балонче

да се яха като конче?

Голяма муха да пребори малко слонче?

Да кацне на луната ракета?

Кокошка да хвръкне до друга планета?

Пчела да бъде приятелка с мечка?

Може ли да плува буболечка?

Магаре книга да чете?

А може ли когато порасте

да стане космонавт и малкото дете?

Тая музикална зима

колко инструменти има!

Слушай: над къщя, баири

цял оркестър сякаш свири!

Слушай в тъмните горуни

сто цигулки с тънки струни,

че по тях с огромен лък

свири вятър дългорък.

И надуват, в храсти скрити,

сто джуджета с всички сили

флейтите си гласовити.

А и Врабчо лекокрили,

сгушен близо до комина,

свири тихо с окарина.

И едно мишле засмяно

пред другарчетата миши

бързо тича по клавиши

на отворено пиано.

Свирят влак след влак на гара,

духа слонче във тромбон,

котка свири на китара,

а пък лъв — с акордеон.

И далече зад балкана

Меца думка барабана!

Колко инструменти има

тая музикална зима!

1. Зайо под лозата сяда,

зелето си сам изяда.

2. Кола без колела кола ли е?

3. Слънчоглед на слънце не слънчасва.

4. Уплете се осата

на Косето в косата.

5. Върба грабна сърпа,

пребради се с кърпа.

6. Сняг покри поля гори.

7. Гарван край гората грака.

Зайо в храста зъби трака.

8. Хвъркал дрозд от грозд на грозд,

хъркал Гроздьо наш на пост.

Рипнал Гроздьо, но разбрал

дроздът

гроздето обрал.

9. Ако река с ръка в река да бръкна,

рака осмокрак ще ви измъкна.

10. Мара намери Мира,

не я остави на мира.

11. Райко край вълните сини

сбира раковини.

12. Откакто Радко с трактора оре,

дървеното рало ще умре.

13. Често Спиро спира

с лодката сред язовира.

14. Загубих гума по друма,

изрових орех под шума.

1. Аз съм дългоух,

с много остър слух.

Пред ловеца съм бегач,

а при зелките — гризач.

Кой съм аз?

2. За децата малки

тя е тъй любима,

прави им пързалки.

Как се казва?…

3. Остроноса, опашата,

шие кукли на децата.

Що е то?

4. Той с рога е, но не мушка,

кротко си пасе в полята

и не бяга от децата,

ни от мечка, ни от пушка.

Срещнеш ли го на пътека,

викай му — не си отива,

но помилвай го полека —

бързо в къщи той се скрива.

5. Аз я бия със ръка,

тя не плаче, а подскача

ей така.

6. Многолистно пъстро цвете,

не увяхва зиме, лете.

Щом го вземеш във ръце

и погледнеш го с очички,

то разказва от сърце

чудни приказки за всички.