В едно малко градче, в един кокошарник живееше момче, на което му викаха Виргил Дребосъка.
Кокошарникът беше на хлебаря, но той бе разрешил на Виргил Дребосъка да живее в него, докато го съборят. Хлебарят беше голям чудак, по цял ден правеше хляб, сладки и ябълкови торти, въпреки че хората в градчето почти не ги купуваха. Хората в градчето купуваха само по два или три хляба на ден. Всички сладки, ябълкови торти и хлебчета със стафиди хлебарят изяждаше сам.
В кокошарника живееше и един петел. Той имаше само един крак и за да не падне, винаги стоеше облегнат на кокошарника. Този петел будеше Виргил Дребосъка всяка сутрин. Той кукуригаше толкова силно, че се чуваше чак до блатото. Но това беше необходимо за един петел, който трябваше да събужда момче като Виргил Дребосъка.
В градчето, разбира се, освен Виргил Дребосъка имаше и други момчета. Например Оскар, който живееше в една много стара дървена къща. В тази къща Оскар живееше с майка си и с малкото си братче.
Майката на Оскар беше много едра, може би най-едрата майка в градчето. Тя переше дрехите на другите хора и затова дворът й винаги беше пълен с пране. Наоколо на въжета и върху клоните на дърветата бяха прострени безброй ризи, долни гащи, чорапи и фланели.
Майката на Оскар почти не говореше. Тя дори не казваше на Оскар да си учи уроците. Само веднъж майката на Оскар му наговори много неща. Това се случи, когато Оскар и Виргил Дребосъка хвърляха кал в двора и изцапаха прането.
В една друга къща живееше Карл Емил. Пред къщата на Карл Емил имаше градина и четиринадесет лалета, засадени в дълга редица. Бяха много красиви.
Карл Емил ядеше най-много от всички момчета в градчето. Той се хранеше и сутрин, и обед, и вечер. И ядеше не само сливи, круши, корички от ръжен хляб, сланина, а истински ястия в чинии. Понякога хрускаше и захарни пръчки.
Освен това Карл Емил беше богат. Той имаше колело, дървен меч и един син бастун, който вземаше, когато отиваше на разходка с Виргил Дребосъка.
Надолу по пътя към блатото живееше големият черен ковач. Той имаше дълга черна брада и цял ден пушеше голяма черна лула, докато ковеше черното желязо и покрай ушите му хвърчаха искри. В огнището му гореше огън. Голям червен и жълт огън. Върху стените на ковачницата му по цял ден нагоре-надолу играеха сенки.
Когато говореше, ковачът викаше най-силно от всички хора в градчето.
В училището живееше червенокосият учител. При него всеки ден ходеха да се учат Виргил Дребосъка, Оскар, Карл Емил и всички останали деца. С изключение на почивните дни. Но учителят почти нямаше почивни дни. При него децата трябваше да пишат, да четат и да смятат, но понякога, когато се обърнеше с гръб към тях, те поглеждаха навън през прозореца. Оттам се виждаше чак при госпожа Мадсен, която живееше в една кула с петле ветропоказател на покрива. Петлето ветропоказател беше боядисано в червено и зелено, и когато духаше вятър, изглеждаше като живо. Червенокосият учител им казваше, че не трябва да поглеждат през прозореца по време на час. Той казваше също, че който не седи мирно на стола, трябва да остане след училище и да пише в черната тетрадка. От момчетата в класа Оскар най-много пишеше в черната тетрадка.
Бакалинът живееше в къща с мъх и трева върху покрива. В магазина му можеше да се купи почти всичко — дори захарни пръчки. В градината си бакалинът имаше касперови дървета и винаги ядеше касперови семки. Почти през целия ден той седеше до прозореца, свиреше на цигулка и ядеше касперови семки.
— Много бих искал и аз да опитам тези касперови семки — каза Виргил Дребосъка на бакалина. — Сигурно са вкусни.
— Не са лоши — рече бакалинът. — И после посвири малко на цигулка.
— Дали е много трудно да намериш и да опиташ касперови семки?
— Предполагам, че е трудно — отвърна бакалинът. — Малко хора ги отглеждат.
— Но някои ги отглеждат — каза Виргил Дребосъка и погледна към градината на бакалина.
— Някои ги отглеждат — потвърди бакалинът. — Но не са много.
— Няма да е лошо да опитам някоя семка — каза Виргил Дребосъка. — Какъв ли цвят има касперовата семка?
— Това е тайна — отговори бакалинът.
— Може би червен? — попита Виргил Дребосъка.
— Да, може би — отвърна бакалинът. — Никога не се знае. Но от тях пораства носът. Ако човек не е бакалин и няма къща с мъх и трева на покрива, носът му пораства с няколко метра.
— Добре че ме предупреди, чичо бакалин — каза Виргил Дребосъка. — Представяш ли си да изял някоя семка.
— Да — рече бакалинът, — и носът ти щеше да стане дълъг колкото дръжка на метла.
— Добре, че ме предупреди. Благодаря ти. Сега си отивам доволен, че не изядох някоя касперова семка.
И Виргил Дребосъка си тръгна към къщи при еднокракия петел, който стоеше облегнат на кокошарника и го чакаше.
— Никога не трябва да кълвеш касперово семе в градината на бакалина — каза той на петела. — Никога! Иначе клюнът ти ще стане дълъг колкото дръжка на метла.
— Ко-ко, ко-ко — отвърна петелът.
А Виргил Дребосъка мечтаеше един ден да стане бакалин и да има къща с мъх и трева на покрива.
Защото ужасно много му се искаше да опита поне една касперова семка.
Един-едничък щъркел
Един вторник сутринта, тъкмо когато Виргил Дребосъка се канеше да стане, при него в кокошарника на хлебаря дойде Карл Емил. Лицето на Карл Емил изглеждаше доста особено.
— Защо ти е такова лицето? — попита Виргил Дребосъка. — Цялото е червено.
— Пристигна! — извика Карл Емил задъхан.
— Кой? — попита Виргил Дребосъка.
— Птицата — каза Карл Емил. — Кацнала е върху покрива на бакалницата.
— Не искаш ли глътка лимонада? — попита Виргил Дребосъка. — Тъкмо щях да я изпия за закуска.
— Почти е бяла — каза Карл Емил.
— Ами — рече Виргил Дребосъка, — най-обикновена лимонада.
— Не говоря за закуската ти — каза Карл Емил. — Имах предвид птицата. Птицата е почти бяла.
— Е, и? — попита Виргил Дребосъка. — Сигурен ли си, че не искаш глътка лимонада?
— Ти трябваше пръв да узнаеш — заяви Карл Емил. — Защото си ми приятел.
— Чудесно — каза Виргил Дребосъка.
— Смятах да отидем да я видим преди училище — рече Карл Емил.
— Може — каза Виргил Дребосъка. — Само да си изпия лимонадата.
— Винаги ли спиш облечен? — попита Карл Емил.
— Винаги — отвърна Виргил Дребосъка. — Понякога си свалям обувките, ако са мокри.
— Де да бях на твое място! — въздъхна Карл Емил. — А аз винаги трябва да си обличам пижама.
— Какво е това пижама? — попита Виргил Дребосъка.
— Нещо подобно на риза — каза Карл Емил. — Не мога точно да ти обясня.
— Бих искал да имам такова нещо — рече Виргил Дребосъка.
— Хич не ти и трябва! — възрази Карл Емил. — Трябва да се миеш всеки път, преди да я облечеш.
Виргил Дребосъка пребледня.
— Всяка вечер ли трябва да се миеш? — попита той.
— Да — отвърна Карл Емил. — Лицето и въобще — целия.
— Тогава хич не ми трябва — каза Виргил Дребосъка. — А и сигурно пижамата е страшно скъпа?
— Да, много е скъпа — отвърна Карл Емил. — Не разбирам защо майка ми трябва да ми купува такива скъпи неща.
— Ами ти не говореше ли за някаква птица? — попита Виргил Дребосъка.
— Да — отвърна Карл Емил. — Ще отидем ли да я видим?
Момчетата се запътиха към къщата на бакалина. Горе, върху наклонения комин стоеше на един крак някаква много голяма птица.
— Има само един крак — каза Виргил Дребосъка. — Като петела.
— Чудна работа — рече Карл Емил. — Преди малко ми се стори, че има два.
— Това е, защото си е прибрал другия крак под корема — обади се бакалинът, който седеше до прозореца и свиреше на цигулка. — Щъркелите винаги правят така, когато си почиват.
— Ето каква била работата — каза Виргил Дребосъка. — А аз мислех, че само петлите могат да имат по един крак.
— Все стои на покрива ми — каза бакалинът. — Един-едничък щъркел. Идва всяка година по това време, но все сам-самичък.
— Сам-самичък ли? Как тъй сам-самичък? — попита Виргил Дребосъка.
— Ами как. Просто така, сам-самичък — отвърна бакалинът.
— Виж го ти! — каза Виргил Дребосъка. — Бива си го.
— Сигурно — рече бакалинът. — Лошото е само, че стои на моя комин. И това ще продължава, докато един ден коминът падне върху главата на някого.
— Може би на главата на учителя? — предположи Карл Емил и се поотдалечи от къщата на бакалина.
— Да, може би върху главата на учителя — рече бакалинът.
— Дано не си отиде веднага! — каза Виргил Дребосъка. — Да остане поне докато коминът падне върху главата на някого.
— Надявам се, че няма да се стигне дотам — заяви бакалинът. — Ако си имаше другарка, може би щеше да си потърси друго място.
— Каква другарка? — попита Виргил Дребосъка.
— Ами, да си има жена — отвърна бакалинът. — Ужасно се страхувам да не падне коминът.
— Може би ще успеем да намерим жена за сам-самичкия щъркел — каза Виргил Дребосъка. — Ще отидем да потърсим след училище.
— Много ще се радвам — заяви бакалинът. — Ако му намерите жена, може да ви дам по една захарна пръчка.
— Само по една ли? — обади се Карл Емил. — Не е много.
— Е, може и по две или три — каза бакалинът, който знаеше, че Карл Емил изяжда и по пет захарни пръчки.
— Като дойдем следващия път, ще доведем жена за сам-самичкия щъркел — заяви Виргил Дребосъка. — Можеш да разчиташ на нас, чичо бакалин!
— Както вече казах, това ще бъде чудесно — рече бакалинът.
— Ау-у! — извика Карл Емил. — Трябва да бързаме. Времето много напредна. Помисли си само! Ако закъснеем, трябва да останем след часовете. Ще бъде ужасно!
И двете момчета хукнаха презглава.
Когато стигнаха до училището, звънецът вече беше ударил и училищният двор беше празен.
— Помощ! — извика Карл Емил. — Закъснели сме. Помощ!
— Тихо! — каза Виргил Дребосъка. — Хората ще помислят, че се давиш.
— Закъсняхме — изхлипа Карл Емил и се разплака. — Майка ми ще побеснее, ако разбере. Помощ!
— Спокойно — каза Виргил Дребосъка. — Може би червенокосият учител се е успал.
— Той никога не се успива — хлипаше Карл Емил. — Той винаги става навреме.
— И аз не помня да се е успивал — каза Виргил Дребосъка. — Но днес може да се е успал. Хайде, ела!
Двете момчета почукаха на вратата на класната стая.
— Помощ! — проплака Карл Емил. — Ние видяхме един-едничък щъркел, който беше сам-самичък.
— Един какво? — попита учителят.
— Едничък щъркел — отвърна Виргил Дребосъка. — Стоеше на покрива на бакалина.
— Не се казва един-едничък щъркел — поправи го учителят. — Казва се просто един щъркел.
— Да, но този беше едничък и сам-самичък — заяви Виргил Дребосъка. — Видяхме го с очите си.
— Въпреки това се казва само един щъркел — рече учителят. — Седнете и си извадете учебниците.
— Ще останем ли след часовете? — попита Карл Емил.
— Като вземем под внимание обстоятелствата — отвърна червенокосият учител и си придаде важен вид, — и ако обещаете да не закъснявате — няма да останете.
— Обещаваме — извика Карл Емил. — Никога, докато ходим на училище.
В междучасието Оскар попита Виргил Дребосъка какво е видял.
— Един-едничък щъркел — каза Виргил Дребосъка.
— Какъв едничък? — попита Оскар.
— Ами, вид птица — отвърна Виргил Дребосъка, — която си прибира единия крак под корема, когато си почива.
— Ще ме включите ли и мене? — попита Оскар.
— В какво? — попита Виргил Дребосъка, който отново беше радостен.
— В това с едничкия щъркел — отвърна Оскар.
— Да — таза Виргил Дребосъка. — Ние обещахме на бакалина да намерим жена за щъркела.
— А как се намира такова нещо? — попита Карл Емил.
— Купува се — отвърна Виргил Дребосъка. — От продавач на щъркели.
— Не ми се вярва щъркелите да се оставят да търгуват с тях — каза Оскар. — Мисля, че веднъж четох нещо по този въпрос.
— В каква книга си го чел? — попита Виргил Дребосъка.
— Не помня — отвърна Оскар. — Но там пишеше: „Щъркелите не се оставят да търгуват с тях“. Ясно си го спомням.
— Няма значение — заяви Виргил Дребосъка. — И без това нямам никакви пари.
— В тази книга пишеше още: „Щъркелите никога не се оставят да ги хванат“ — добави Оскар.
— Ама че глупава книга! — рече Виргил Дребосъка. — Истински боклук! Безобразие е, че не си спомняш как се казва. Не бих искал да я чета.
— Ще ни дадат захарни пръчки — обади се Карл Емил. — По три на всеки.
— Жалко, че си чел тази книга — каза Виргил Дребосъка. — Сега никога няма да намерим жена на едничкия щъркел.
Звънецът удари и децата изтичаха в класната стая, за да пишат в тетрадките си.
Когато училището свърши, трите момчета си тръгнаха заедно.
— Лоша е работата с тази книга! — каза Виргил Дребосъка. — Сигурен ли си, че си чел такава книга?
— Да — отвърна Оскар. — И на мене ли ще дадат три захарни пръчки?
— Разбира се — рече Карл Емил. — Ако не, ще вземеш една от Виргиловите.
— Ти четеш много лоши книги — заяви Виргил Дребосъка. — Прекалено лоши книги, Оскар.
Момчетата спряха и надникнаха в градината на госпожа Мадсен.
— Какви чудесни ябълки — каза Карл Емил. — Дали ще ни позволят да хапнем няколко?
— Вижте какво се движи там! — извика Виргил Дребосъка. — Нещо като щъркел.
— Не — каза Оскар, — това е гъска.
— Прилича мъничко на щъркел — рече Виргил Дребосъка. — Може би е малко по-дебела. Нали, Карл Емил?
— Да — каза Карл Емил. — Ако е гъска, това е най щъркелоподобната гъска, която някога съм виждал.
— Ако я занесем на бакалина, дали едничкият щъркел ще иска да се ожени за нея? — попита Виргил Дребосъка.
— А затова че е толкова дебела, той може да ни даде и по повече от три захарни пръчки — предположи Карл Емил.
— Дали може да си прибира единия крак под корема? — каза Виргил Дребосъка. — Иначе едничкият щъркел няма да иска да се ожени за нея.
— Мисля, че може — отвърна Оскар. — Отдалеч си личи. Дори доста навътре.
— Но как ще я хванем? — попита Карл Емил. — Мисля, че няма да ни я дадат назаем. Госпожа Мадсен изглежда доста несговорчива.
— А има и очила — каза Виргил Дребосъка. — Сигурно е много проклета. Не, няма да ни я даде назаем.
— Тогава ще я откраднем — предложи Оскар.
— Не бива да се краде — извика Карл Емил много изплашен. — Така казва майка. Човек може да отиде в затвора за такова нещо.
— Значи само ще я вземем назаем — каза Виргил Дребосъка. — Без да види госпожа Мадсен.
— През нощта — добави Оскар. — Нищо не могат да ни направят.
— Освен това в града няма никакви затвори — каза Виргил Дребосъка. — Ти видял ли си някакъв затвор?
— Не — отвърна Карл Емил. — Но не смея да участвам.
— Тогава ще я вземем назаем, докато ти спиш — каза Виргил Дребосъка, — и след това ще те повикаме.
— Аз трябва да спя през нощта — заяви Карл Емил, — за да стана голям и силен.
— Ами че ти вече си станал — каза Виргил Дребосъка. — Вече си голям, Карл Емил.
— Представи си, че станеш още по-голям — рече Оскар. — Пък и една нощ повече или по-малко няма значение.
— Въпреки това не смея — каза Карл Емил. — А ако мама разбере?
— Няма — рече Оскар. — Ще скочиш през прозореца.
— Ако скоча от прозореца, ще се пребия — каза Карл Емил. — Високо е.
— Ще ни дадат захарни пръчки — напомни Виргил Дребосъка. — Може и по пет на човек.
— Тогава, може би ще посмея — каза Карл Емил. — Но не искам да вземам назаем гъската.
Когато настъпи непрогледна нощ и цялото градче заспа, Оскар и Виргил Дребосъка се промъкнаха в градината на госпожа Мадсен.
— Мислиш ли, че може да ни види с очилата в тъмното? — прошепна Виргил Дребосъка. — Някои могат.
— Но не и госпожа Мадсен — прошепна Оскар. — Чувам я как хърка.
— Как ще хванем гъската в тъмното? — попита Виргил Дребосъка.
— Ще издаваме звуци като щъркел — каза Оскар.
— Какви звуци издава щъркелът? — попита Виргил Дребосъка.
— Не зная — отвърна Оскар. — Ще опитаме различни.
— Само дано не е глуха — каза Виргил Дребосъка. — Тогава никога няма да я хванем.
Момчетата допълзяха в тъмното до един малък навес. В мрака ухаеше на цветя.
— Ще опитам един звук — прошепна Оскар. — Слушай!
Оскар издаде някакъв странен звук.
— Не идва — каза Виргил Дребосъка. — Опитай друг!
Оскар опита друг.
— Глуха е — заяви Виргил Дребосъка. — Не идва.
— Сигурно не съм улучил звука — каза Оскар. — Знам още един.
Оскар пробва последния звук, който знаеше.
— Идва — прошепна Виргил Дребосъка. — Мляска, като върви.
Момчетата видяха как бялата гъска излезе от плевнята.
— Как ще я пренесем през оградата? — прошепна Виргил Дребосъка.
— Ще я прехвърлим отгоре — отвърна Оскар.
— Да не си се побъркал? — каза Виргил Дребосъка. — Тя тежи колкото госпожа Мадсен.
— Сигурно някъде има дупка в плета — рече Оскар. Той отново издаде звука и гъската го последва.
Момчетата откриха дупка в оградата и гъската с удоволствие ги последва чак до мястото, където живееше Карл Емил.
— Как се буди момче, което спи? — попита Оскар.
— Като се хвърлят камъни по прозореца му — отговори Виргил Дребосъка.
Момчетата събраха няколко камъчета на пътя и започнаха да ги хвърлят по прозореца на Карл Емил. Но Карл Емил не се събуди.
— Може би трябва да хвърляме по-големи? — каза Виргил Дребосъка. — Не ни чува, защото сънува.
Оскар намери един голям камък.
— Този сигурно ще чуе — рече Оскар. И хвърли камъка по стъклото.
Чу се едно дрън! Много силно.
Но Карл Емил не се събуди.
— Може би не смее да се събуди заради майка си — каза Виргил Дребосъка. — Жалко. С удоволствие бих му видял пижамата.
— Какво е това пижама? — попита Оскар.
— Нещо като рокля или от тоя род — отвърна Виргил Дребосъка. — Човек винаги трябва да се измие, преди да я облече.
— Чудна работа — каза Оскар. — Всяка нощ ли спи с пижама?
— Да — отвърна Виргил Дребосъка. — Ужасно! Всяка вечер го мият. Като в баня. Сигурно всяка вечер хаби доста сапун. По три, четири сапунчета.
— Можем да дойдем да го видим рано сутринта, когато стане — каза Оскар. — Сега да вървим при едничкия щъркел. Няма да чакаме цяла нощ да се събуди.
— Той сигурно изобщо не може да се събуди — заяви Виргил Дребосъка. — С всичките пижами, които е облякъл.
Момчетата се запътиха към къщата на бакалина. Гъската вървеше по петите им. Когато стигнаха до къщата, видяха едничкия щъркел горе на комина.
— Мисля, че коминът е станал по-крив, отколкото беше сутринта — каза Виргил Дребосъка. — Голям късмет е, че намерихме жена на щъркела.
— Но как ще я качим горе? — попита Оскар. — Мисля, че тя не може да лети.
Момчетата стояха и гледаха гъската.
— Да, имаш право — каза Виргил Дребосъка. — Как ще качим такава тежка птица чак горе?
— Ако имахме стълба, може би щеше да се качи сама — рече Оскар.
— Ще я оставим в градината — каза Виргил Дребосъка. — Тя така или иначе няма да може да слезе от покрива без стълба, като тръгнат да си търсят ново място за живеене. Ще падне и здравата ще се удари. Но ще я вържем за водната помпа, иначе ще тръгне с нас.
И момчетата завързаха гъската за водната помпа на бакалина и си отидоха у дома.
На следващата сутрин Оскар се втурна при Виргил Дребосъка и извика:
— Ела бързо! Да я чуеш само как крещи! Побързай!
Виргил Дребосъка се разбърза. Уплашен, еднокракият петел подскочи високо и изгуби едно перо от опашката си.
— Ко-ко — извика той след момчетата.
Но те не го и чуха. Когато стигнаха до къщата на бакалина, дочуха някаква жена да крещи ужасно. Никога досега не бяха чували дама да крещи така силно.
— Това е госпожа Мадсен — каза Виргил Дребосъка. — Тя говори по-високо от радиото на месаря. Чуй я само как вика! Ой, че е забавно да я слуша човек.
Госпожа Мадсен стоеше по нощница пред къщата на бакалина, а горе на покрива седеше самият бакалин с цигулка под мишница. Изглеждаше много изплашен.
— Това е най-ужасното нещо, което съм чула и видяла досега! — крещеше госпожа Мадсен. — Да открадне през нощта моя Мортен! Никога не съм виждала подобно нещо!
— Но… — мънкаше бакалинът, — аз… аз…
— Беше в градината ти! — викаше госпожа Мадсен. — Моят Мортен няма да дойде сам и да се завърже за водната ти помпа! Пфу! Ако питат мен, трябва да те тикнат в дранголника!
— Какво е дранголник? — пошепна на Оскар Виргил Дребосъка.
— Мисля, че е някакъв вид шапка — каза Оскар. — Чел съм го в една книга.
— Пфу! — възмути се госпожа Мадсен. — Вече няма да купя нищичко от тебе!
И госпожа Мадсен пъхна Мортен под мишница и си отиде.
— Охо, тя изглежда е доста силна — каза Виргил Дребосъка. — И говореше по-високо от радиото на месаря.
— По-високо — потвърди бакалинът. — Много по-високо. Само не разбирам как глупавата й гъска е попаднала в градината ми. Не мога да го проумея!
— Едничкият щъркел го няма — каза Виргил Дребосъка. — Сигурно се е уплашил от госпожа Мадсен.
— Сигурно — рече бакалинът. — Вижте какво, момчета, ако ми направите една услуга, ще ви дам по една захарна пръчка. Какво ще кажете?
— Само по една ли? — попита Оскар.
— По две — каза бакалинът. — Ако отскочите до ковача и донесете стълба.
— За какво ти е? — попита Виргил Дребосъка.
— За да сляза от покрива — отвърна бакалинът. — Вие ми се свят, та чак ми прилошава.
— Но как си се качил там? — попита Виргил Дребосъка.
— Не знам — отговори бакалинът. — Всичко стана толкова бързо, че нищичко не разбрах. Побързайте да донесете стълба.
Виргил Дребосъка и Оскар изтичаха да донесат стълба.
Когато бакалинът слезе, Оскар попита:
— Нали спомена нещо за захарни пръчки, чичо бакалин?
— Да, да — отвърна бакалинът. — Сега ще ги донеса. Оставете ме само да си поема дъх.
Когато отиваха на училище, Виргил Дребосъка каза:
— Ще запазя една захарна пръчка за Карл Емил. Не е негова вината, че едничкият щъркел предпочете да остане сам.
— Знаех, че ще стане така — рече Оскар. — Знаех много добре, че едничките щъркели предпочитат да са сами. Чел съм го в една книга.
— Защо не каза това вчера? — попита Виргил Дребосъка.
— Защото вчера го бях забравил — отвърна Оскар.
Карл Емил празнува рождения си ден
— Утре ще посрещам гости! — каза Карл Емил. — С торта, лимонада и печени наденици. Имам рожден ден.
— Рожден ден ли? — рече Виргил Дребосъка. — Как така рожден ден?
— Ами нали съм се родил един ден — каза Карл Емил. — И този рожден ден се празнува всяка година. Идват ти гости. И получаваш подаръци.
— Охо! — провикна се Виргил Дребосъка. — Нима се получават подаръци за това, че си се родил?
— Да — каза Карл Емил. — Но, разбира се, само на рождения ден.
— Никога не съм опитвал — заяви Виргил Дребосъка. — Защо всъщност си се родил, Карл Емил?
— Не зная — отвърна Карл Емил. — Само мама знае.
— Веднъж видях как се роди едно конче — каза Оскар. — То излезе от друг кон.
— Глупости — възрази Виргил Дребосъка. — Как ще излезе от друг кон?
— Да — каза Оскар. — Конят изхвърли от себе си едно малко конче и то се роди.
— Дали и ние сме излезли от коне? — полита Виргил Дребосъка.
— Не знам — отвърна Оскар. — Никой не ми е разказвал нищо за това.
— Аз всеки случай не съм излязъл от кон — заяви Карл Емил. — Ние никога не сме имали кон. Но утре ми е рожденият ден и аз ви каня.
— Ура! — извикаха Виргил Дребосъка и Оскар. — И нас ли ще ни почерпиш с торта и лимонада?
— Да — каза Карл Емил, — колкото можете да изядете.
— И подаръци ли ще получим? — попита Виргил Дребосъка.
— Не-е — отговори Карл Емил. — Не съм сигурен. Ще попитам мама. Но мисля, че само аз трябва да получа.
— Няма значение — каза Виргил Дребосъка. — Може би ще получиш толкова много подаръци, че и за нас ще остане по някой.
— Не — рече Карл Емил. — Подаръци за рожден ден не се дават на други хора — дори и на най-добрите приятели. Но вие можете да ми направите подарък. Много ще се радвам.
— Да — извика Виргил Дребосъка. — Това е добра идея. А какъв да бъде подаръкът?
— Сами ще решите — отговори Карл Емил. — Но не трябва да ми казвате какъв е. Винаги се пази в тайна.
— Това е най-веселото нещо, което съм чул — заяви Виргил Дребосъка. — Че подаръците са тайни.
— Да — рече Карл Емил. — Аз трябва да ги видя чак утре, като ги разопаковам.
— О-хо! Ама че забавно ще бъде — каза Виргил Дребосъка. — Утре непременно ще дойда с чудесен таен подарък.
На следващия ден, когато часовете в училище свършиха, Виргил Дребосъка и Оскар се запътиха към къщата на Карл Емил. И двамата за първи път бяха сресани, защото майката на Карл Емил беше казала, че обича момчета със сресани коси. И двамата носеха по една кутия под мишница и видът им беше загадъчен.
— Какво има в кутията ти? — попита Оскар. — Струва ми се, че нещо подскача вътре. Като че ли е животно.
— Това е тайна — отвърна Виргил Дребосъка. — Никой няма да узнае, преди приятелят ми Карл Емил да отвори кутията.
— И моята! — каза Оскар. — Моят подарък не е по-малко таен от твоя.
— Не вярвам — заяви Виргил Дребосъка. — Моят е най-тайният, който някога е виждал.
— Не си прав — възрази Оскар. — Моят е по-таен от твоя.
— Ама че глупости! — извика Виргил Дребосъка. — На мене ли ще ги разправяш тия!
— Твоят е само една жаба — каза Оскар. — Жабите не са тайни.
— Бабини деветини — рече Виргил Дребосъка. — Откъде знаеш, че е жаба.
— Чувам я — отвърна Оскар. — Квака всеки път, когато разклатиш кутията.
Виргил Дребосъка така се разсърди, че грабна шапката от главата на Оскар и я хвърли на земята.
— Не трябва да ми хвърляш шапката само защото знам какво има в кутията ти — каза Оскар. И той грабна шапката на Виргил Дребосъка и я хвърли на земята при своята.
— Ах, ти! — извика Виргил Дребосъка.
Малко след това момчетата лежаха в рова, като се дърпаха и бутаха. Те така се бяха разярили, че не забелязаха месаря, който се появи, яхнал козела Моисей.
— Я! — провикна се той. — Какво виждам? Двама разбеснели се побойника?
И той така се разсмя, че падна от козела Моисей.
— Видя ли? — каза Виргил Дребосъка, който се опитваше да откъсне едното ухо на Оскар. — Видя ли как месарят се изтърси от козела Моисей. Ама че забавно! Ха-ха!
Момчетата престанаха да се бият и погледнаха към пътя, където се бе проснал месарят и се превиваше от смях.
— Какви побойници само! — извика той и продължи да се кикоти, сякаш изобщо не бе падал от козела. — Да, хубаво е от време на време да има по някое кратко, но яко сбиване.
— То не се случва от време на време — каза Оскар. — Имаме право да се сбием, когато сме ядосани.
— Ха-ха-ха-ха! — смееше се месарят и отново се качи на козела, като бършеше челото си с ръка, защото се беше изпотил от продължителния смях. — Какво имате в пакетите си, ако мога да попитам?
— Това е тайна — заяви Виргил Дребосъка. — Нали, Оскар?
— Всеки случай сигурно е доста смешно. Ха-ха-ха! Е, забавлявайте се добре, момчета!
И той се отправи към града, като през цялото време се смееше:
— Ха-ха-ха-ха!
— Няма значение, че знаеш какво имам в кутията — рече Виргил Дребосъка. — Само не трябва да казваш на никого.
— Няма — съгласи се Оскар. — Ти също можеш да научиш какво има в моята.
— Така ли? — зарадва се Виргил Дребосъка. — Наистина много ми се иска да знам.
— В нея няма нищо — каза Оскар.
— Нищо ли няма? — уплашено попита Виргил Дребосъка. — Не можеш да занесеш на някого нищо за подарък.
— Може — рече Оскар. — Защото това, което е в моята кутия, всъщност е невидимо.
— О-хо — каза Виргил Дребосъка. — Бива си те да измисляш тайни подаръци.
— Да — рече Оскар и си придаде важен вид. — Цяла нощ съм лежал и съм си напрягал мозъка.
Момчетата си взеха шапките от земята, нахлупиха ги на главите си и се отправиха към къщата на Карл Емил.
Вратата им отвори майката на Карл Емил.
— Добър ден — каза тя. — Добре дошли. Но как изглеждате! Божичко, да не сте се били!
— А, не-е — отвърна Виргил Дребосъка. — Срещнахме един разярен ббб… бик. Един грамаден разярен бик, който ни събори на земята. Нали, Оскар?
— Да — каза Оскар. — Много разярен. Влачи ни чак до полето.
— Точно така — добави Виргил Дребосъка. — И след това нахълта в месарницата.
— Боже мой! — извика майката на Карл Емил. — Ужасно! Счупи ли нещо?
— Мисля, че строши няколко стъкла — отговори Виргил Дребосъка. — Няколко малки стъкла, разбира се.
— Но ние веднага трябва да извикаме ковача! — каза майката на Карл Емил. — Този бик трябва да се хване, преди да е направил още пакости.
— Май са го хванали вече — рече Оскар. — Изглеждаше доста схванат, когато влезе в месарницата. Всеки случай той не излезе оттам, докато лежахме на полето.
— Боли ли ви? Да не би да ви е наранил? — попита майката на Карл Емил.
— Много — отвърна Оскар. — Но не се вижда от дрехите.
— Е, добре че не е станало по-лошо — каза майката на Карл Емил. — Сега хубаво си изтрийте обувките и влезте да поздравите рожденика.
— Кого да поздравим? — попита Виргил Дребосъка.
— Карл Емил — каза майката на Карл Емил. — Не знаете ли, че днес той е рожденик?
— Знаем, че има рожден ден и че трябва да получи тайни подаръци — отвърна Виргил Дребосъка. — Но не сме чували нищо за някакъв рожденик.
— Възможно е — каза майката на Карл Емил.
Момчетата си изтриха обувките по десет пъти и влязоха в хола при Карл Емил.
— Е — рече Карл Емил, — дойдохте ли най-после?
— Да — каза Виргил Дребосъка, — и носим подаръците, за които говорихме.
— Всеки поотделно — заяви Оскар. — Моят е най-таен.
— Да, така е — каза Виргил Дребосъка. — Оскар не е спал цяла нощ, за да измисли този подарък.
— Но това е ужасно! — обади се майката на Карл Емил. — Сигурно сега много ти се спи.
— Не — каза Оскар, — аз и без това не спя нощем.
— Но това е ужасно! — каза майката на Карл Емил. — Карл Емил спи по девет часа.
— Той има и пижама — рече Виргил Дребосъка. — Но ние с Оскар не искаме да се мием всяка вечер.
— Е — каза майката на Карл Емил. — Възможно е.
— Мога ли да отворя пакетите? — попита Карл Емил.
— Да — каза Виргил Дребосъка. — Оскаровия най-накрая.
Карл Емил отвори подаръка на Виргил Дребосъка.
— О! — възкликна той. — Винаги съм си мечтал за това. Но мама казва, че било свинщина да имаш такова нещо.
— Мога ли да видя чудесния подарък? — попита майката на Карл Емил. — Много интересно…
Майката на Карл Емил не успя да каже нищо повече. Щом видя жабата, тя побягна към кухнята с пронизителен вик.
— Ама че бързо избяга майката ти — каза Виргил Дребосъка. — Спец е по бягането. Тича по-бързо и от бика, който срещнахме на пътя.
— Сигурно е по случай рождения ми ден — заяви Карл Емил. — Иначе изобщо не бяга.
— Сега отвори моя подарък — каза Оскар.
Карл Емил отвори подаръка на Оскар. Махна капака и се загледа в кутията.
— Забравил си да поставиш подаръка — каза той. — Нищо не виждам.
— Ха! — каза Оскар безкрайно щастлив. — В кутията има нещо.
— Аз нищо не виждам — възрази Карл Емил.
— Защото моят подарък е невидим! — извика Оскар и изглеждаше най-щастливото момче в света. — Това е една невидима ябълка.
— Ами-и! — възкликна Виргил Дребосъка и погледна в кутията. Беше позеленял от завист.
— Може ли невидима ябълка да се яде? — попита Карл Емил.
— Разбира се — каза Оскар. — Но не знам какъв вкус има.
Карл Емил отхапа парче от невидимата ябълка и го подъвка.
— Мисля, че няма определен вкус — каза той. — По-скоро е с вкус на въздух.
— Трябва да отхапеш още няколко парчета — обади се Виргил Дребосъка. — Сигурно кората не е чак толкова сочна.
Когато майката на Карл Емил надникна през вратата да види дали противната жаба е опакована отново, тя забеляза сина си, рожденика, че стои със странно вдигната ръка, като дъвче нещо и мляска. След малко той доближи ръката си до устата и на нея й се стори, че отхапа малко въздух. После отново започна да дъвче шумно, като момче, което яде ябълка.
— Какво правиш там? — попита тя. — Струва ми се, че дъвчеш нещо.
— Една невидима ябълка — каза Карл Емил. — Подарък от приятеля ми Оскар.
Майката на Карл Емил затръшна силно вратата на кухнята.
— Ей, че забавна майка имаш! — каза Виргил Дребосъка. — Прави такива весели неща.
Получи се чудесен рожден ден, който майката на Карл Емил помни дълги години.
Първо Оскар изяде цялата торта заедно с една от свещите, а Виргил Дребосъка изпи осем лимонади и така го заболя коремът, че трябваше да лежи на пода, докато другите се нахраниха.
После си поиграха с жабата върху килима, като се опитваха да й дадат наденица. Но изглежда жабите не обичат наденици.
Майката на Карл Емил през цялото време беше много забавна. Като видя краставата жаба върху килима, тя им се разкрещя, но те нищо те разбираха.
— Да не би майка ти да говори на немски? — попита Виргил Дребосъка.
— Не зная — рече Карл Емил. — Всеки случай не го говори толкова високо.
Когато накрая жабата направи върху килима нещо, което нито едно от момчетата не може да определи какво е, майката на Карл Емил им каза да излязат да играят навън, като вземат със себе си и краставата жаба.
Навън валеше дъжд. Момчетата изкопаха в тревата един голям канал и с маркуча го напълниха с вода. Когато това им омръзна, те се качиха на покрива и се опитаха да се пъхнат в комина. Той беше много черен, а Оскар стоя заклещен в него повече от половин час.
Покатериха се и на сливата и Виргил Дребосъка счупи един клон, падна долу и от носа му потече кръв.
Най-накрая се прибра бащата на Карл Емил. Той почервеня целият, като падна в канала и си окаля светлосиньото сако. После им каза, че Карл Емил вече трябвало да си ляга.
— А-уу! — обади се Виргил Дребосъка. — Може ли да останем да му видим пижамата.
— Не! — извика майката на Карл Емил.
— Не! — кресна и бащата на Карл Емил. — Вече трябва да се прибирате по домовете си. Майката на Карл Емил има главоболие.
— Колко жалко! — каза Оскар. — Но можем да почакаме в градината и да я видим, ако той се покачи на перваза на прозореца.
— Не! — изкрещя майката на Карл Емил.
— Е — каза Виргил Дребосъка, — значи трябва да си вървим. Това беше един много весел рожден ден, госпожо Карл Емил.
— Не! — извика майката на Карл Емил.
— Ще дойдем пак следващия път, когато Карл Емил има рожден ден — каза Виргил Дребосъка. — Може би ще бъде още по-весело.
— Не! — изпищя майката на Карл Емил. — Карл Емил вече никога няма да празнува рождения си ден.
— Странно! — каза Виргил Дребосъка, когато двамата с Оскар си тръгнаха към къщи. — Защо да не празнува вече рождения си ден?
— Не зная — рече Оскар. — Но си мисля дали аз да не отпразнувам някой рожден ден през следващите дни. С такава торта или дори с две. Но жалко, че майка ми не е толкова весела като майката на Карл Емил!
Скритото съкровище
Един ден Карл Емил получи нови панталони.
Панталоните бяха червени на сини райета.
— Как може човек да си намери такива красиви панталони? — попита Виргил Дребосъка. — Това са най-красивите панталони, които някога съм виждал. Те са по-хубави от официалните панталони на ковача.
— Като ти ги подари лелята от Смалебю — отвърна Карл Емил.
— Аз нямам такава леля — каза Виргил Дребосъка. — Поне не в Смалебю.
— Гледай да си намериш някоя — посъветва го Карл Емил. — Повярвай ми, наистина са чудесни!
— Имат много джобове — каза Виргил Дребосъка. — Колко джоба имат, Карл Емил?
— Пет — отговори Карл Емил. — В единия от тях открих бележка. Съкровищна бележка.
— Съкровищна бележка ли? — попита Оскар. — Как така съкровищна бележка?
— С която се намира съкровище — отвърна Карл Емил.
— В една книга четох за съкровище — каза Оскар. — За някакъв човек, който намира заровено съкровище. В книгата пишеше, че той намерил съкровището, защото бил много добър.
— На тази бележка нищо такова не пише — рече Карл Емил. — Пише само къде има съкровище.
— Мъжът в онази книга копал много дни, за да намери съкровището — каза Оскар. — Един или три дена копал. И го намерил, защото бил много добър и любезен.
— В моята бележка не пише нищо подобно — рече Карл Емил. — Пише само за съкровище. Но няма нищо за това, че трябва да копаем или да бъдем добри.
— Какво ли е това съкровище? — попита Виргил Дребосъка.
— Най-обикновено съкровище — отвърна Карл Емил. — Скрито.
— О-о-о! — възкликна Виргил Дребосъка. — Скрито, значи! За скрито съкровище май никога не съм чувал.
— Не — каза Карл Емил. — Но тук пише точно така: ЕДНО СКРИТО СЪКРОВИЩЕ.
— Къде ли е скрито това съкровище? — попита Оскар.
— В планината — отвърна Карл Емил.
— Но тук няма никакви планини — каза Оскар. — Никога не съм виждал наблизо планина. Май има само в Париж и в Арабия.
— И в Русия — добави Виргил Дребосъка. — И във Фюн.
— Във Фюн няма — възрази Карл Емил. — Там има само плъхове и нито една планина.
— Не е вярно — каза Виргил Дребосъка. — Веднъж, когато минавах през Фюн, аз самият видях една малка планина. Мъничка и островърха.
— Наистина ли не пише къде е планината със скритото съкровище? — попита Оскар.
— Не — каза Карл Емил. — Пише само за съкровище. Ето, вижте сами.
Оскар и Виргил Дребосъка прочетоха бележката.
— Да, така е — съгласи се Виргил Дребосъка. — Не би ли ми продал бележката, а, Карл Емил?
— Не — отвърна Карл Емил. — Трябва първо да питам мама. Тя решава дали мога да си продавам бележките.
— Жалко! — рече Виргил Дребосъка.
Но на следващия ден Карл Емил отиде при Виргил Дребосъка и каза, че майка му позволява да продаде бележката. На нея й било все едно.
— Тя твърди, че написаното на бележката е глупост — добави Карл Емил. — Такива бележки имало във всички панталони.
— В моите няма — заяви Виргил Дребосъка. — Наистина ли майка ти каза, че във всички панталони има съкровищни бележки?
— Да — отвърна Карл Емил. — И каза още, че това, което пишело на бележката, било глупост.
— Странно — учуди се Виргил Дребосъка. — Имал съм много панталони, но нито едни с такава бележка. Сигурен ли си, че майка ти позволява да я продадеш?
— Съвсем сигурен — отвърна Карл Емил. — Каза ми да я изхвърля.
— Е, тогава е съвсем сигурно — рече Виргил Дребосъка. — Какво искаш за съкровищната бележка?
— Не знам точно — отвърна Карл Емил. — Една захарна лула или може би две.
— Жалко — каза Виргил Дребосъка. — Нямам никакви захарни лули. Но когато намерим съкровището, можеш да получиш част от него.
— Добре тогава — съгласи се Карл Емил.
И Виргил Дребосъка получи бележката.
— Не пише ли нищо за злато? — попита Оскар.
— Не — отвърна Виргил Дребосъка. — Пише само, че имало едно съкровище в някаква планина, която човек трябвало да намери сам.
— Там е написано и СМАКО-ДАК — рече Карл Емил. — И че човек трябва да каже СМАКО-ДАК.
— Да — потвърди Виргил Дребосъка, — пише, че като стигне до планината, човек трябва да каже СМАКО-ДАК. Иначе няма да получи скритото съкровище.
— Какво значи това? — попита Оскар.
— Никой не знае — отговори Виргил Дребосъка. — Просто нещо, което човек трябва да каже, ако иска да има съкровището.
— Майка ми твърди, че СМАКО-ДАК е глупост. Въпреки че не звучи лошо — заяви Карл Емил.
— След училище ще отидем заедно да намерим някоя планина — каза Виргил Дребосъка. — Любопитен съм да видя такова скрито съкровище.
Още същия следобед, когато момчетата вървяха по прашния път, за да търсят планината, Оскар разказа на приятелите си как чел в една книга, че близо до всички планини имало планинци.
— Какво е това планинци? — попита Виргил Дребосъка.
— Вид хора, които живеят в планината, до която човек се приближи — обясни Оскар.
— Дано да видим някой планинец — каза Виргил Дребосъка. — Много ми се иска.
— Опасни ли са? — попита Карл Емил.
— Не пишеше нищо за това — отговори Оскар. — Пишеше само, че живеят там.
— Сигурно те крият съкровищата — предположи Виргил Дребосъка. — Дано да срещнем някой.
Момчетата продължиха пътя си. Денят беше горещ и във въздуха летяха много мухи. Една влезе в ухото на Карл Емил.
— Хе-хе-хе! — извика Карл Емил. — Колко приятно гъделичка. Трябва и вие да опитате.
Оскар и Виргил Дребосъка направиха опит и в техните уши да влезе муха, но това се оказа много по-трудно, отколкото изглеждаше.
— Сигурно само в уши като тия на Карл Емил могат да влизат мухи — каза Виргил Дребосъка. — Нашите май са прекалено мръсни, Оскар.
— Вижте каква чудесна трева има на полето — извика Оскар и спря. — Можем да си направим цяла пещера от нея.
Момчетата се отбиха на полето. Първо събраха една малка купчина и се заровиха така, че само главите им стърчаха навън.
— Дали да не направим някоя голяма купчина на пътя? — предложи Виргил Дребосъка. — Та да не могат да минават колите.
— У-ха! — извикаха другите. — Добра идея.
И момчетата натрупаха на пътя голяма купчина трева.
— Представете си да направим толкова голяма купчина, че да спре цял автомобил — каза Карл Емил. — Един цял, голям, жив автомобил.
— Колите не са живи — възрази Оскар.
— Живи са — настоя Карл Емил. — Движат се сами.
— Не — каза Оскар. — Първо трябва да запалиш мотора.
— Идва! — извика Виргил Дребосъка.
— Да — каза Оскар. — Да се скрием на полето.
От голям облак прах се появи пътнически автобус, пълен с хора. Той все повече се приближаваше.
— А-у-у, колко е смешен! — прошепна Виргил Дребосъка.
Когато стигна до купчината трева, автобусът спря и всички пътници се изсипаха на пътя.
— Откъде, по дяволите, се е взела тук тази купчина трева? — извика един мъж. — Много странно.
— Може би вятърът я е натрупал — каза една дама.
— Не може да е вятърът — заяви един мъж с червен шал около врата. — Отдавна не е духало.
— Не е вярно — намеси се друга дама. — Духа в неделя!
— Но оттогава са минали четири дена — каза мъжът с червения шал. — Толкова дълго купчините трева не могат да се задържат.
— Брей, че са глупави! — прошепна Виргил Дребосъка.
— Шът! — каза тихо Оскар. — Внимавай да не ни чуят.
— Как ще продължим по-нататък? — попита една възрастна дама. — Трябва да отида на гости при дъщеря си. Тя страшно ще се огорчи, ако не отида.
— Да! — развикаха се хората, които стояха около автобуса. — Как ще продължим? Та това е цяла планина.
— Чухте ли? — обади се Карл Емил. — Казаха, че това е цяла планина.
Той се изправи и с всичка сила извика:
— СМАКО-ДАК!
— Да не си полудял?! — прошепна Оскар и толкова силно дръпна Карл Емил за крака, че той падна върху тревата. — Нали ще ни открият!
— Но не чухте ли, те казаха, че това е цяла планина — рече Карл Емил.
— Да — прошепна Оскар. — Но тази ние сами сме си я направили. Саморъчно направените не важат.
Долу при автобуса някой каза:
— Какво беше това? Стори ми се, че чух нещо.
— Да — потвърди възрастната дама, — сякаш някой се изсмя.
— Не — каза мъжът с шала. — По-скоро изглеждаше, че някой вика за помощ.
— На мен пък ми се стори, че измуча крава — рече друга дама с чанта в ръка.
— Или че изрева бик — каза един плешив мъж.
— Какво? — извикаха всички в хор. — Тук има разярен бик?
И се втурнаха към автобуса. Те така се бутаха и ръгаха, че възрастната дама си загуби шапката.
— Да се махаме бързо тук! — викаха всички. — И то веднага!
И автобусът се обърна и продължи с пълна скорост обратно по пътя, откъдето беше дошъл.
Виргил Дребосъка, Оскар и Карл Емил така се смяха, че чак се превиваха от смях.
— Видяхте ли? — попита Виргил Дребосъка, като продължаваше да се смее. — Помислиха Карл Емил за разярен бик.
Те се държаха за коремите, за да не им прилошее от смях.
— Но не чухте ли? — попита Карл Емил. — Нима не чухте? Та те казаха, че това е планина.
— Не вярвам да има съкровища в планини от трева — заяви Оскар. — Никога не съм чел такова нещо.
— Не — каза Виргил Дребосъка. — Освен това не сме видели никакъв планинец.
— Все пак можем да проверим — предложи Карл Емил. — Нищо няма да ни струва. Елате!
Момчетата отидоха при купчината трева.
— Само ще поровим малко — каза Карл Емил. — И ще извикаме СМАКО-ДАК.
Но въпреки че преровиха цялата купчина и Карл Емил викаше СМАКО-ДАК, не намериха нищо, освен трева.
— Нали ви казах? Няма съкровища в планини от трева — рече Оскар. — В планини от трева има само трева.
— То вече не е и планина — добави Виргил Дребосъка. — Планината стана на палачинка.
— Хайде да идем да намерим истинска планина — заяви Оскар. — Планина от истинска пръст.
— Можем да се качим на хълмовете — предложи Виргил Дребосъка. — Възможно е някой от тях да се окаже планина.
Другите се съгласиха, че идеята е добра.
Първото нещо, което момчетата видяха, беше една пъстра крава. Тя лежеше на склона и замислено преживяше.
— Може би това е съкровището? — каза Карл Емил.
— Не — отвърна Оскар. — Животните не могат да бъдат съкровища.
— Откъде знаеш? — попита Карл Емил. — В бележката нищо не пишеше за това.
— Не — каза Виргил Дребосъка. — Тази крава е чудесно съкровище. Трябва само да извикаме СМАКО-ДАК.
Но въпреки че Виргил Дребосъка викаше СМАКО-ДАК и дърпаше кравата за рогата, не можа да я помръдне.
Кравата продължаваше да си преживя.
— Чудо голямо! — каза Виргил Дребосъка. — Ще намерим нещо много по-добро. Такава крава сигурно е много скучна.
Момчетата обиколиха хълмовете. Намериха боровинкови храсти и изядоха маса боровинки. Те много пъти викаха СМАКО-ДАК, но не откриха никакви съкровища.
— Ако покопаем малко, може и да го намерим — каза Оскар.
— Но къде да копаем — попита Карл Емил. — Тук има толкова много земя.
— Ето тук — каза Виргил Дребосъка. — Ще копаем, където стоим.
И те започнаха. Виргил Дребосъка копаеше с едната си дървена обувка, а Оскар с пръчка. На Карл Емил не му се копаеше много-много. Каза, че него го бивало повече да вика СМАКО-ДАК, отколкото да копае.
— Тук има нещо! — извика Виргил Дребосъка. — Съкровище!
— СМАКО-ДАК! — извика Карл Емил.
— Това е само един бял камък — каза Оскар. — Белите камъни не могат да бъдат съкровища.
— Могат — заяви Виргил Дребосъка. — Сто на сто! Човек може да си ги носи в джоба.
— Ами! — каза Оскар. — Съкровищата, които човек намира, са от злато.
Момчетата продължиха да копаят.
— Ура! — провикна се Виргил Дребосъка. — Още едно съкровище!
— СМАКО-ДАК! — изрева Карл Емил.
— Това е само един стар нож — каза Оскар. — Съкровищата не са стари.
— Напротив — възрази Виргил Дребосъка. — Всички съкровища са стари.
И той постави стария ръждясал нож до белия камък.
Малко след това Виргил Дребосъка удари с дървената си обувка в нещо твърдо.
— Ура! — извика той. — В тези планини човек може да открие цял куп съкровища! Добре че намери бележката, Карл Емил.
Момчетата изровиха твърдия предмет.
— Но това е само едно старо гърне — каза Оскар.
— Ура! — провикна се Виргил Дребосъка. — Три съкровища за един ден. Като в приказките. Човек изобщо няма нужда от никакви планинци.
— Пфу! — обади се Оскар. — Истинските съкровища са от злато или от сребро.
— Така си мислиш ти! — каза Виргил Дребосъка. — Истинските съкровища са нещо, което човек може да държи в джоба си или под леглото.
Когато момчетата се върнаха в града, бакалинът седеше до прозореца.
— Да, тях ги търсят всички хора — каза бакалинът. — Но малцина ги намират.
— Ние намерихме три — заяви Карл Емил.
И те показаха на бакалина какво са намерили.
— Имали сте късмет! — рече бакалинът. — Такива скрити съкровища не всички намират. Повечето хора вярват, че съкровищата са от злато.
Оскар не каза нищо.
Но когато стигнаха до къщата на Виргил Дребосъка, той попита:
— Виж какво, Виргил, мога ли да взема назаем едно от твоите съкровища?
— Подарявам ти го — отвърна Виргил Дребосъка. — На всекиго по едно.
Оскар взе белия камък, а Карл Емил ръждивия нож.
— Съвсем не е лошо да имаш такъв камък в джоба си — каза Оскар. — Човек може да върви и да си го стиска в ръка.
— Да — съгласи се Виргил Дребосъка. — Но въпреки всичко най-ценното съкровище е гърнето. Защото човек може да си го остави под леглото.
— Къде беше? — попита майката на Карл Емил, когато той се прибра в къщи. — Връщаш се късно.
— Бях в планините — отговори Карл Емил. — Намерихме три скрити съкровища.
— В нашата страна няма планини — рече майка му. — А скрити съкровища има само в приказките.
— Е, въпреки това ние ги намерихме — каза Карл Емил.
Змеят
Един ден, като дойде на училище, Оскар разказа, че е видял змей отвъд хълмовете при старата воденица. Бил захапал воденицата и изглеждал много страшен.
— Какво е змей? — попита Виргил Дребосъка.
— Ама ти изобщо ли не знаеш какво е змей? — рече Оскар. — Чухте ли, Виргил Дребосъка не знае дори какво е змей.
Всички деца се засмяха, задето Виргил Дребосъка не знае какво е змей.
— Змеят — каза Оскар — е най-ужасното от всички чудовища.
Настъпи тишина.
— Чудовище ли? — попита Виргил Дребосъка. — С две глави?
— Не — каза Оскар с дълбок и важен глас. — С четири глави — коя от коя по-големи. И осем крака, които се движат в различни посоки.
— Осем крака ли? — ахнаха всички деца.
— Точно така — каза Оскар, — общо осем крака.
— Накъде върви тогава един такъв змей? — попита Виргил Дребосъка.
— Навсякъде, разбира се — отговори Оскар.
— Хайде бе! — каза Виргил Дребосъка. — Ама че ще е смешен. Бих искал да го видя.
— Да не си се побъркал? — рече Оскар. — Той е опасен. По-опасен и от кон.
— Че конят да не е опасен! — възрази Виргил Дребосъка.
— По-опасен е от кит — каза Оскар. — Да, по-опасен е и от… от… лъв, точно така. Хиляди пъти е по-опасен от лъва.
— Видя ли му всичките осем крака? — попита Виргил Дребосъка.
— Мисля, че ги видях — отговори Оскар. — Всеки случай видях седемте.
— Сигурно си е загубил единия в бой — каза Виргил Дребосъка. — Не му ли течеше кръв?
— Може би е някакъв рядък змей — предположи Карл Емил. — Рядък змей само със седем крака. Какво правеше, като го видя?
— Пикаеше — отговори Оскар.
Училищният звънец удари и червенокосият учител извика децата да влязат в клас.
— Ха-ха! — каза Виргил Дребосъка. — Сигурно е смешен!
— Не — рече Оскар. — Опасен е. По-лош е от кит.
Когато децата се събраха в клас, червенокосият учител попита Оскар защо два дни е отсъствал от училище.
— Той ходил да търси змей — обади се Карл Емил.
— Какво да търси? — извика учителят.
— Змей — повтори Карл Емил. — Липсвал му един крак!
— Що за глупости! — възмути се учителят. — Змейове няма.
— Няма — каза Виргил Дребосъка. — Но този правел нещо при воденицата.
— Млъквайте вече! — скара им се червенокосият учител. — Оскар ще остане след часовете, защото не идва редовно на училище. Нередовното ходене на училище разваля морала. И не искам да слушам повече никакви глупости за змейове.
Така и стана. Оскар стоя в училище половин час повече от другите.
Но като се връщаше от училище с учебниците в шапката си, той срещна Виргил Дребосъка, който стоеше зад бакалницата и ядеше жълти джанки.
— Покажи ми къде видя змея — каза Виргил Дребосъка. — Много искам да видя някакво смешно животно.
— Страшно е опасен — рече Оскар. — Ще ни изяде и двамата.
— Няма — каза Виргил Дребосъка. — Той яде само принцеси. Току-що го прочетох в една книга. Само принцеси и огън.
— Представи се, че сгреши — заяви Оскар. — Представи си, че ни помисли за принцеси.
— Ще вземем Карл Емил с нас — каза Виргил Дребосъка. — Във всеки случай той не прилича на принцеса.
Момчетата решиха да издирят змея заедно с Карл Емил и отидоха да го извикат.
Карл Емил седеше на стълбата и се канеше да остри дървения си меч.
— Искаш ли да дойдеш с нас да хванем змея? — попита го Оскар.
— Не смея — призна си Карл Емил.
— Ама той не е по-опасен от кит — каза Виргил Дребосъка. — Вземи си меча, за да го удариш по главата, ако почне да яде някого от нас.
— Колко голям беше змеят, който видя? — попита Карл Емил.
— Ами оттам, където стоях, изглеждаше колкото козела на месаря — каза Оскар. — И не беше чак толкова страшен. Поне оттам, откъдето аз го видях. Може би по-малко страшен от кит.
— Ще взема въже, за да го вържа, ако успеем да го хванем жив — рече Карл Емил. Той влезе в кухнята и взе едно дълго въже.
— Къде отиваш? — извика след него майка му, когато момчетата прескочиха плета.
— Отивам за змея — отвърна Карл Емил.
— Да се върнеш навреме за вечеря, иначе ще стоиш гладен — каза майка му.
Момчетата минаха покрай градината на ковача.
— За къде сте се запътили, мързеливци? — попита ги големият черен ковач.
— Отиваме да хванем змея — отговориха момчетата. — Той е долу, при старата воденица.
— Змея ли? — каза ковачът. — Това ми харесва! Това е най-хубавото, което съм чул досега. Наистина ли малчугани като вас вярват, че могат да хванат змей?
И ковачът избухна в смях, като подръпваше дългата си брада.
Момчетата се промъкнаха предпазливо до воденицата. Не се виждаше никакъв змей. Те се скриха зад един храст и хапнаха няколко зърна кисело цариградско грозде, докато чакаха да се покаже змеят.
— Не трябваше ли да вземем ковача с нас? — попита Карл Емил. — Може би змеят е по-опасен, отколкото мислим?
— Смяташ ли, че един змей може да се справи с трима души? — попита Виргил Дребосъка. — Ти си се побъркал! Трима души със сабя и въже са достатъчни да накарат змея да полудее от страх.
— Може би ще избяга, като ни види — обади се Оскар. — Би било жалко, ако избяга от нас.
Слънцето започна да залязва и Карл Емил каза, че му е студено. После добави, че иска да си отиде в къщи да яде.
Изведнъж Оскар видя нещо, което се движеше зад големия воденичен камък. Нещо червено, както каза той. Момчетата впериха поглед във воденицата, но не видяха нищо.
— Преди също ли беше червен? — попита Виргил Дребосъка.
— Така ми се струва — отвърна Оскар. — А може да е бил син. Не си спомням добре. Или малко червен…
— Може би змейовете си сменят цвета — предположи Карл Емил. — Или пък има няколко змея.
Малко след това слънцето залезе зад града и на всички им стана студено. Карл Емил каза, че вече трябвало да си тръгва, ако искал да вечеря.
— Да отидем първо до воденицата — предложи Виргил Дребосъка. — Може би той е заспал зад воденичния камък?
Те се промъкнаха предпазливо до воденицата, първо Виргил Дребосъка, след него Оскар и накрая Карл Емил.
Долу при воденицата беше тихо и пусто. Една малка рибка пляскаше с опашка по водата във вира и няколко птици пееха, накацали по старите дървета наоколо. Горе в градчето кукуригаше еднокракият петел на хлебаря.
— Няма никой — каза разочарован Виргил Дребосъка. — Може би живее някъде другаде. Виждал ли си го на други места, Оскар?
Но Оскар не го беше виждал другаде.
— Не — обади се и Карл Емил. — Тук няма никакви змейове.
Но той беше там. Във високата трева зад воденицата лежеше един мъничък, дебел змей и спеше. Виргил Дребосъка го видя пръв.
— Ето го! — каза той. — Внимавайте да не го събудите.
— Има само две глави — рече Карл Емил, който се държеше на разстояние от чудовището. — Може би не е този, който търсим.
— И само пет крака — добави Виргил Дребосъка. — Но въпреки това е много забавен.
— Може би е легнал върху някои от краката си — предположи Оскар. — Има такъв голям корем.
— Най-добре е да го вържем, докато спи — каза Виргил Дребосъка.
— Коя глава да му вържем? — попита Карл Емил.
— Тази, която е по-близо, разбира се — отговори Виргил Дребосъка.
— Кой ще го върже? — попита Карл Емил, като подскочи нервно няколко пъти. — Във всеки случай няма да съм аз.
Те постояха малко и погледаха спящия змей с големия корем.
— Ще отида да извикам ковача — каза Оскар. — А през това време вие пазете змея.
— Аз ще го вържа — заяви Виргил Дребосъка. — Дай ми въжето.
Виргил Дребосъка допълзя до змея.
— Уфф, само как мирише! — прошепна той.
След малко змеят беше вързан.
— Сега ще го събудим — каза Оскар, като отскочи няколко крачки назад. — Събуди се, змейо!
— Хър — зачу се откъм змея. — Хър-хър.
— Опитай се да го боднеш със сабята — предложи Виргил Дребосъка. — Бодни го в корема.
Карл Емил внимателно бодна змея в корема.
— Бу-у-у! — изрева змеят и се събуди. В началото изглеждаше доста объркан, но после скочи и се нахвърли върху тях.
— Спокойно, змейо! — рече му Виргил Дребосъка. — Ние имаме сабя и едната ти глава е вързана.
— Той има седем крака — извика Оскар. — Нали ти казах, Виргил? Нали ти казах, че змеят, който съм видял, е със седем крака.
— Уфф! Само как мирише — обади се Карл Емил от най-ниските клони на дървото, на което се беше качил. — Като се приберем в къщи, трябва да го изкъпем — иначе няма да ни позволят да го задържим.
— Хайде, змейо, отиваме в къщи! — каза Виргил Дребосъка и дръпна въжето. Но змеят се опъваше — не искаше да тръгне с тях.
— Помогнете ми да го издърпаме — рече Виргил Дребосъка. — Иначе никога няма да го преместим.
Трите момчета задърпаха въжето, но змеят не се и помръдна.
— Ако продължим да дърпаме, ще го удушим — каза Оскар.
— Голяма работа — заяви Виргил Дребосъка. — За какво мислиш има две глави? Ако едната се удуши, използва другата.
— Я го бодни отзад — каза Оскар. — Може да се помести.
— Къде е отзад? — попита Карл Емил. — Той е еднакъв и от двете страни.
— Може би той изобщо не може да се мръдне, след като краката му се движат в различни посоки — каза Виргил Дребосъка. — Ой, колко е смешен.
Змеят изсумтя и тръгна сам.
— Върви! — извика Карл Емил. — Колко е весело!
Змеят бавно следваше момчетата.
— Дали змейовете не могат да вървят по-бързо? — попита Виргил Дребосъка. — Ще минат часове, докато се приберем.
— А не е ли по-добре да го оставим да избяга? — обади се Карл Емил. — Сигурно е скъпо да храниш такъв змей?
— Принцеси — каза Виргил Дребосъка. — Яде само принцеси и огън.
— Принцеси ли? — попита Карл Емил. — Но ние нямаме никакви принцеси.
— Разбира се, ще го заведем при ковача — каза Оскар. — Той има много огън в ковачницата. Ще стигне поне за двадесет змея като този.
Когато момчетата най-после стигнаха в двора на ковача, вече се стъмваше. Ковачът стоеше на вратата и пушеше лулата си. Момчетата видяха, че по дългата му черна брада беше полепнала храна.
— Е, момчета, хванахте ли няколко змея? — извика ковачът.
— Само един — отвърна Виргил Дребосъка. — Но той върви ужасно бавно.
Големият черен ковач за малко не изпусна лулата си, като видя змея в тъмното.
— Намерихме го долу при воденицата — каза Виргил Дребосъка.
— Тогава дайте го тук, в ковачницата ми — каза големият черен ковач. — Аз имам много огън.
Момчетата задърпаха змея към ковачницата. Наоколо по стените висяха много конски подкови. А в средата на ковачницата гореше голям огън. Щом видя огъня, змеят изтича бързо и започна да го яде.
— Уха! — извика Виргил Дребосъка. — Яде го! Уха!
Виргил Дребосъка така се засмя, че по бузите му потекоха сълзи.
— А червенокосият учител не вярваше, че долу при воденицата има змейове — викаше Виргил Дребосъка. — Той е най-глупавият учител, който някога съм срещал.
— Вижте какво — каза ковачът. — Защо не се пошегувате с учителя си? Щом не вярва, че при воденицата има змейове, няма да повярва и когато змеят се появи в класната ви стая.
— Добра идея — заяви Виргил Дребосъка. — Добра идея, чичо ковач. Утре ще го заведем с нас на училище.
— Хо-хо-хо — засмя се ковачът. — Да, заведете го.
На следващата сутрин момчетата станаха много рано. Дори Оскар се радваше, че ще ходи на училище. А Виргил Дребосъка се надигна много преди еднокракият петел да изкукурига.
Момчетата пъхнаха змея в един голям чувал, та никой да не разбере какво носят със себе си.
— Ще го скрием при книгите — каза Виргил Дребосъка. — Ще се побере в големия шкаф.
Като стигнаха при училището, децата се промъкнаха много предпазливо в класната стая. И много внимателно пъхнаха змея в шкафа.
— Само да не изяде всички книги — каза Карл Емил. — Представете си, че изяде всичките книги на учителя.
— Той яде само огън и принцеси — заяви Виргил Дребосъка. — Стига си дрънкал, Карл Емил.
Звънецът удари. Червенокосият учител извика децата. Всички изтичаха в класната стая.
— Днес — обяви червенокосият учител — ще учим за заека.
— Бу-у! — чу се откъм шкафа с книгите.
— Какво? — извика учителят. — Кой каза „Бу-у“?
— Змеят — отвърна Карл Емил. — Змеят каза…
— Шшт! Ще развалиш всичко, палячо такъв — прекъсна го Виргил Дребосъка.
— Бу-у! — чу се откъм шкафа.
— Кой каза „Бу-у“? — извика учителят. — Кое е това нахално момче, което казва „бу-у“ по време на час?
Вратата на шкафа се отвори и оттам излезе змея.
— Бу-у! — извика учителят. — Какво е това?
— Това е змеят — обясни Виргил Дребосъка. — Онзи, който намерихме.
— Господи! — извика учителят. — Бу-у!
И скочи през прозореца.
— Видя ли? — извика Виргил Дребосъка. — Скочи през прозореца. Ей, че забавно!
В двора учителят се скри зад плета и се върна в клас чак когато Виргил Дребосъка и Оскар си отидоха със змея.
Като стигнаха при ковача, Виргил Дребосъка каза:
— Ама как само се изненада учителят, чичо ковач! Направо скочи през прозореца.
— Хо-хо! — засмя се ковачът. — Наистина ли? Удари ли се?
— Не — отвърна Оскар. — Само счупи прозореца.
— Хо-хо! — засмя се ковачът. — Ама че забавно!
— Утре ще опитаме пак — каза Виргил Дребосъка. — Може пък след няколко дни и да го обикне. Ще бъде чудесно, ако всеки ден можем да го водим с нас на училище.
Скитникът
На следващата сутрин, когато момчетата отидоха при ковача, змеят беше изчезнал. След него в ковачницата бе останала само остра, противна миризма.
— Къде ли се е дянал? — попита Виргил Дребосъка. — Изглежда е изчезнал.
— Не зная — отговори големият черен ковач. — Когато си легнах, вратата беше затворена, а като станах, пак беше затворена. Но него го нямаше. Единственото, което намерих, бе една малка мишка.
— Нима змейовете могат да се превръщат в мишки? — попита Оскар.
— Не зная — отговори ковачът. — Вчера тук имаше змей, днес има само една мишка.
— Жалко! — каза Оскар. — Щеше да бъде много забавно, ако още веднъж го бяхме показали на учителя.
— Няма значение — намеси се Виргил Дребосъка. — Вместо него ще занесем в училище мишката. Учителят като че ли спомена, че предпочита да види мишка.
Момчетата решиха, че идеята е добра, и Виргил Дребосъка пъхна мишката в джоба си.
— Много по-лесно е да занесеш в училище мишка, отколкото змей — каза ковачът.
В училището учителят вече викаше децата в клас. Последните метри Виргил Дребосъка, Оскар и Карл Емил трябваше да тичат, за да не закъснеят.
— Змеят изчезна! — съобщи Виргил Дребосъка. — А при ковача миришеше на мухлясало сирене.
— Колко пъти ще ви моля за тишина? — попита учителят. — Скоро търпението ми ще се изчерпи.
— На сутринта се превърнал в мишка! — продължи Виргил Дребосъка. — Вижте!
Червенокосият учител отвори уста, за да им се скара, но като видя мишката да излиза от носната кърпа на Виргил Дребосъка, само почервеня.
— Тя се дърпа! — каза Виргил Дребосъка. — Ой, скочи на пода.
И наистина. Мишката скочи на пода и побягна, а всички момичета в класа се качиха върху масите и столовете.
— Спокойствие! — извика учителят. Той се беше качил на перваза на прозореца и целият трепереше. — Изхвърлете това противно животно през вратата!
— То е напълно безопасно — рече Виргил Дребосъка. — Но не можем да го хванем.
В същия миг на вратата се почука: чук-чук!
— Влез — каза учителят.
Вратата се отвори много бавно и вътре надникна една странна глава с високо черно бомбе.
— Здрасти, здрасти — каза главата. — Биксен, баксен, тук май играете гимнастика.
— Какво? — не разбра учителят, който все още стоеше на перваза на прозореца. — Кой сте вие?
— Казвам се Крал Морков — каза главата. — Чух силни викове и дойдох да помогна, ако мога.
— Вън! — кресна той на главата. — Тук сме в училище и трябва да работим.
— Биксен, баксен, ей ти, оттук се махни! — каза главата. — Ще взема мишката.
Вратата се затвори и странната глава изчезна.
— Какво беше това? — попита Виргил Дребосъка. — Като че ли каза, че се нарича Морков.
— Тишина! — изрева учителят. — Седнете и пишете. А що се отнася до теб, Виргил, това да е последният път, когато идваш с животни на училище.
— Кой беше онзи с шапката? — питаха едно през друго децата.
— Някакъв скитник — отговори учителят. — Много скучна личност. Такива хора само се влачат по пътищата и нищо не правят.
— Ама че забавно! — обади се Виргил Дребосъка.
— Тихо! — викна му учителят.
В междучасието Виргил Дребосъка каза на Карл Емил:
— Скитникът беше забавен тип. Много ми се иска да си поговоря с него.
— Те са опасни — рече Карл Емил. — Мама казва, че децата не бива да разговарят с такива хора.
— И все пак той беше доста забавен. И наговори такива щуротии на учителя.
— Сигурно досега не е виждал учител да стои на перваза на прозорец — обади се Карл Емил.
— Чел съм някъде, че докато се шляят по пътищата, скитниците ядат километри — каза Оскар. — Чел съм го в една книга.
— Километри ли? — попита Виргил Дребосъка. — Какво е това километри?
— Нещо, което се намира по пътищата — обясни Оскар. — Нещо, което скитниците ядат.
— Аха — каза Виргил Дребосъка. — Много ми се иска да се запозная с него. Дали наистина се нарича Морков. След училище ще отида на пътя да го погледам как яде километри.
Нямаше нужда момчетата да ходят чак на пътя, за да намерят скитника. Когато след училище си тръгнаха към домовете, видяха го да стои малко по-надолу на улицата.
— А-уу, колко е странен! — възкликна Виргил Дребосъка. — Вижте му дрехите.
Скитникът с високото черно бомбе на главата стоеше пред къщата на бакалина. Носеше голямо зелено палто и шал около врата, въпреки че беше посред лято. Той пееше:
Птичките пеят
и главата кима,
когато идва
миналата година.
Хей, хей, тра-ла-ла!
До него имаше чудновата вещ, която приличаше на стара бебешка количка.
— Да отидем при него — каза Виргил Дребосъка. — Хайде!
Момчетата отидоха при смешния човек.
— Вярно ли е, че се казваш Морков? — попита Виргил Дребосъка.
— Точно така — отговори скитникът. — Крал Морков. Книги ли си тръгнал да продаваш, приятелю?
— Не — каза Виргил Дребосъка. — Това са ми учебниците.
— Вашето училище е доста особено — рече Крал Морков. — Защо стоите върху масите и первазите на прозорците? Когато ходех на училище, ние не правехме така. Но аз всъщност съм ходил само три дена на училище.
— Само три дена си ходил на училище? — учуди се Виргил Дребосъка.
— Да — каза Крал Морков, — не ме търпяха повече.
— Какво направи? — попита Виргил Дребосъка.
— Заведох един змей в училище — отговори Карл Морков. — Учителят не го хареса. Но такива змейове няма вече. От години не съм виждал.
— Ние вчера хванахме един змей — каза Оскар. — Много смърдеше.
— И на времето смърдяха ужасно — рече Крал Морков.
— Вярно ли е, че ядеш километри? — попита Виргил Дребосъка.
— С купища — отговори Крал Морков и се засмя. Момчетата видяха, че има само два зъба. — Ям стотици километри на ден.
— Ех, да бях на твое място! — въздъхна Виргил Дребосъка. — Какво имаш в количката?
— Биксен, баксен! — каза Крал Морков. — Много неща. Шишета, медали, цветя, една кана за кафе, седем йорета[1], четка без косми и една много рядка птица.
— Може ли да я видим? — попитаха момчетата.
Скитникът откри старата детска количка и оттам излетя голяма сива птица. Тя кацна върху зеленото му палто.
— Ай-й! — извикаха момчетата.
— Това е химстергимска птица — поясни Крал Морков. — Тя може да говори.
— Много прилича на врана — каза Оскар.
— Не знаеш ли, че враните са червени и са големи колкото монета от десет йорета? — възмути се Крал Морков. — Ти, който всеки ден ходиш на училище!
— Може ли да я чуем как говори? — попита Виргил Дребосъка.
Скитникът дръпна химстергимската птица.
— Вееех! — каза птицата.
— Що за език е това? — попита Виргил Дребосъка.
— Япински — отвърна Крал Морков. — Всички истински химстергимски птици идват от Япиния. Трябва да сте чували за тази страна.
— Никога — призна Оскар. — Никога не съм чел за нея.
— О-о! — възкликна Крал Морков. — Тя е прекрасна страна! Там растат цветя, големи колкото дървета. Всички хора живеят в празни бъчви. Вали само нощем и животните носят панталони. Да, прекрасна страна.
— Бил ли си там? — попита Карл Емил.
— Дали съм бил? — каза Крал Морков. — Бил съм много пъти. Аз съм в Япиния почти всяка нощ. Това е най-прекрасната страна, за която човек може да мечтае. Там е топло и лете, и зиме. Най-вече през зимата. Там хората ядат само слънчеви лъчи, по цял ден се разхождат с файтони и викат „ура“.
— Охо! — възкликнаха момчетата.
— Но най-хубавото е, че никой не трябва да работи. Само да извикаш „ура“, и веднага в устата ти влизат най-вкусните слънчеви лъчи. Те имат вкус на ягоди, сливи, смокини, на марципан и на сок. В Япиния никой не плаче, никой не скучае и никой не се сърди.
— Как се отива в Япиния? — попита Виргил Дребосъка.
— Това е много трудно — отговори Крал Морков. — Не мога да ви обясня точно как става.
— Безобразие! — възмути се Виргил Дребосъка. — Много бих искал да опитам слънчевите лъчи, да се повозя на файтон и да повикам „ура“.
— Какво друго има в количката ти? — попита Оскар.
Карл Морков извади една четка.
Без косми.
— За какво ли може да служи? — попита Виргил Дребосъка.
— С нея си реша косата всяка сутрин — отвърна скитникът. — Когато си реша с нея косата, пред мен се явяват всичките ми приятели. Побъбряме си малко, преди да тръгна на път. Ако искате да знаете, всичките ми приятели са деца.
— Много неща си научил! — каза Виргил Дребосъка. — Жалко, че не живееш тук. Колко весело щеше да бъде!
— За съжаление трябва да тръгвам — каза Крал Морков. — Ще пътешествам с моя приятел, капитан Юн. Ще преплуваме морето и ще поздравим всички риби, които живеят в него. Ще поговорим с китовете. И летящите риби ще се стрелкат край нас и ще казват плим!
— Плим ли казват? — попита Карл Емил.
— Да, така казват. Те летят покрай нас и крилата им са обагрени във всички цветове — като цветя са. Ще срещнем и рибите куфари, които плуват заднешком, когато са в добро настроение. И рогатите риби, които свирят на флейта, когато духа вятър. Ще се издигаме върху вълни, високи като планини, и ще се пързаляме надолу по тях.
— Ах! — възкликна Виргил Дребосъка. — Мога ли да дойда и аз?
— Не можеш — отговори Крал Морков. — Капитан Юн иска да плава само с мен. Трябва да ви кажа, че капитан Юн е малко особен. Корабът му е от картон и плува само когато аз съм с него. Аз мога да плавам с него, защото съм роден под щастлива звезда.
— Какво е щастлива звезда? — попита Виргил Дребосъка.
— Щастлива звезда е една от онези червени звезди, които висят на конец. Човек може да ги види през зимата, когато пуши пура.
— Колко много неща разказваш — рече Виргил Дребосъка. — Никога не съм срещал човек, който може да разказва толкова много неща като теб, Морков.
— Затова имам толкова много приятели — каза Крал Морков. — Но сега ще видите нещо, което показвам само на най-добрите си приятели.
Той пъхна ръка в старата детска количка и извади нещо.
— Какво е това? — попитаха момчетата.
— Един тюлинюп — каза скитникът.
— За какво служи? — попита Карл Емил.
— Сега ще видите — отговори скитникът.
Той беше извадил от детската количка малка кутийка с миди върху капака. Вдигна капака и доближи кутийката, за да надникнат в нея.
— Злато — каза Виргил Дребосъка.
— Златен тюлинюп — обясни Крал Морков. — Закачва се на корема като медал. Получих го едно време от краля за бягане заднешком в снега.
— Охо! — каза Виргил Дребосъка. — Може ли човек да получи тюлинюп за такова нещо?
— Да — отговори скитникът. — Ако кралят е в добро настроение. Е, момчета, аз трябва да вървя. Радвам се, че се запознахме.
— Не може ли да дойдем с тебе? — попита Виргил Дребосъка. — В Япиния.
— Не, дотам трябва сами да стигнете — каза Крал Морков. — Аз не мога да ви заведа.
Скитникът си тръгна, а момчетата стояха до къщата на бакалина и гледаха след него.
— Кой беше този човек? — попита бакалинът. — Стори ми се, че на рамото му беше кацнала врана.
— Това не е никаква врана! — обясни Виргил Дребосъка. — Това е химстергимска птица от Япиния.
— Хо-хо! — каза бакалинът. — Такава ли била работата? Този човек сигурно познава и краля.
— Да — рече Виргил Дребосъка. — Веднъж получил от него тюлинюп за бягане заднешком в снега.
— Брей! — учуди се търговецът. — Наистина ви е разказал доста истории.
— Да — каза Виргил Дребосъка. — Най-хубавите истории, каквито някога съм чувал.
Строители на къща
— Какви са тия стари дъски? — попита Оскар един ден, когато беше дошъл при Виргил Дребосъка. — За какво се мотаят тук тия стари дъски?
— Хлебарят ми ги купи — каза Виргил Дребосъка. — Той смята, че ми е необходима по-голяма къща. Кокошарникът трябвало да се разшири. И покривът да се закърпи. Капе в леглото ми. Когато вали дъжд, разбира се.
— Кой ще построи по-голям кокошарник? — попита Оскар. — Не виждам никакви дърводелци наоколо.
— Това ще направим ти, аз и Карл Емил — каза Виргил Дребосъка. — Ако искате, разбира се.
— И ние ли ще участваме? — попита Оскар. — Чудесно! Никога досега не съм строил къща.
— И аз също — каза Виргил Дребосъка. — Опитах се да я нарисувам, за да видя как ще изглежда. Истинските дърводелци рисуват къщите, преди да ги построят.
— Мога ли да видя рисунката ти? — попита Оскар.
Виргил Дребосъка показа рисунката си на Оскар.
— Ти с всичкия ли си?! — възкликна Оскар. — Това е грамадна къща.
— Да — каза Виргил Дребосъка. — И ще има кула отгоре. Като в старите замъци.
— Ама че весело ще бъде! — провикна се Оскар. — Кога ще започнем?
— Утре — отговори Виргил Дребосъка. — Утре сутринта в шест часа.
— Много е рано — каза Оскар. — Не може ли да почакаме до осем часа.
— Не — рече Виргил Дребосъка. — Така никога няма да свършим. Утре сутринта в шест часа, ако искаш да участваш.
— Добре, добре — каза Оскар. — Разбрано.
— Ако намериш до утре някакви стари дъски, вземи ги — каза Виргил Дребосъка. — Поне да я построим голяма, колкото трябва.
— Ще видя какво мога да направя — обеща Оскар. — Радвам се за утре. Ще взема и Карл Емил.
На следващата сутрин в шест часа еднокракият петел изкукурига в ухото на Виргил Дребосъка. Петелът беше много кисел, защото трябваше да стане толкова рано.
Виргил Дребосъка скочи от малкото си легло, пийна мъничко лимонада и излезе от кокошарника. Оскар и Карл Емил вече бяха дошли. Те стояха до дъските и се прозяваха.
— Добро утро! — поздрави ги Виргил Дребосъка. — Първо трябва да изкопаем няколко дупки.
— За какво? — попита Оскар и се прозя. — За какво са ни дупки, след като ще строим къща? Никога не съм чувал истинските дърводелци да правят така.
— За да забием дъските — отговори Виргил Дребосъка. — Иначе като духне вятър, къщата ще се събори.
— Такава голяма къща не може да се събори — възрази Оскар, който нямаше желание да копае дупки. — Нали сам каза, че ще строим голяма къща.
— Е — рече Виргил Дребосъка, — тогава няма да копаем дупки.
— Можем да построим къща върху кокошарника — предложи Карл Емил. — Ще бъде по-лесно.
— Не си представях така нещата — каза Виргил Дребосъка. — Но нека започнем с кулата. Тя сигурно може да се построи върху кокошарника.
Те решиха, че идеята е добра, и започнаха да коват дъски върху кокошарника.
— Ох! — извика Оскар. — Ох, пръста ми!
— Какво има? — попита Виргил Дребосъка.
— Ударих си палеца с чука — отвърна Оскар. — Ужасно боли.
— Това е първата дъска, която си заковал — каза Виргил Дребосъка. — Ако продължаваш така, ще си изпочупиш всички пръсти, преди да сме построили къщата.
— Ще внимавам — обеща Оскар, като смучеше ударения си палец.
— При къщата на Въглищаря — отвърна Карл Емил. — Бяха наслагани в дълга редица.
— Хайде да отидем при Въглищаря и да го попитаме дали ще ни ги даде — предложи Виргил Дребосъка. — Той винаги е бил добър.
Момчетата се запътиха към къщата на Въглищаря.
— Ето ги — каза Карл Емил и посочи една дълга редица дъски.
— Подредени са като ограда — рече Виргил Дребосъка. — Но не съм чувал Въглищаря да има ограда. Вие чували ли сте?
— Не — отвърна Оскар. — И аз не съм чувал Въглищаря да има ограда.
— Първо ще го попитаме, разбира се — рече Виргил Дребосъка. — Ако каже, че това е ограда, няма да ги взимаме.
Виргил Дребосъка почука на вратата на Въглищаря.
— Май няма никой в къщи — рече той. — Никой не отваря.
— Няма значение — каза Оскар. — Той сигурно ще се съгласи да вземем старите дъски. Но щом не е в къщи, как да разберем дали това е ограда, или не.
— И защо на Въглищаря му е нужна ограда? — попита Виргил Дребосъка. — За какво му е притрябвала?
— Имаш право — каза Оскар. — Сигурно можем да вземем старите дъски и да ги използваме за нашата къща. Въглищаря може би ще се радва, ако се отърве от тези вехтории.
И момчетата започнаха да вадят дъските на Въглищаря и да ги носят при кокошарника.
— Доста здраво са закрепени — каза Карл Емил. — Дали да не почакаме Въглищаря да се върне?
— Не — рече Виргил Дребосъка. — Мисля, че колкото по-бързо се отърве от тях, толкова по-добре за него.
Цялата сутрин Виргил Дребосъка и Карл Емил мъкнеха дъски от къщата на Въглищаря, а Оскар седеше горе и ги заковаваше.
Кулата ставаше все по-висока и по-висока.
— Кулата е много красива — каза Виргил Дребосъка, след като бяха пренесли всичките дъски от къщата на Въглищаря. — Въпреки че е малко крива.
— Все пак има нещо особено в кулата — каза Карл Емил. — Не знам точно какво, но има нещо особено в нея.
Виргил Дребосъка се загледа в кулата.
— Прав си — съгласи се той. — И на мен ми се струва, че е някак особена. Като че ли й липсва нещо.
Момчетата се загледаха в кулата, за да открият какво не й беше в ред.
— Може би, като й сложим тавана, ще се оправи — рече Виргил Дребосъка. — Може би само той й липсва.
Момчетата се покатериха върху кулата и заковаха тавана. Когато слязоха долу, Оскар каза:
— Все още има нещо особено. Това е, защото никога не сме виждали толкова висока кула.
— Ще отида да взема рисунката — предложи Виргил Дребосъка. — Може би по нея ще открием какво й липсва.
Когато Виргил Дребосъка влезе в кокошарника, другите двама чуха страхотен вик.
— Прозорци! — извика той и изхвръкна навън. — Забравили сме да направим прозорци.
— Значи в нея нищо не се вижда — каза Карл Емил. — Вътре кулата е много тъмна.
— Как се влиза в нея? — попита Оскар. — Къде е вратата, Виргил?
— Вратата! — каза Виргил Дребосъка. — Господи! Да, къде е вратата? Не може да се влиза през покрива на кокошарника.
Момчетата седнаха на последната дъска и загледаха кулата.
— Какво е кула без прозорци? — рече Виргил Дребосъка. — Не бих искал ковачът да мине оттук точно сега. Ще има да ни се смее, като разбере, че сме забравили да сложим прозорци и врата.
— Ако махнем няколко дъски, ще падне цялата къща.
— Можем да направим капак на покрива и да влизаме оттам — каза Карл Емил.
— Разбира се — извика Виргил Дребосъка. — Добре че си ти Карл Емил. Наистина те бива да измисляш идеи. Ще направим капак на покрива и ще влизаме оттам.
— Но все пак тя си остава тъмна — възрази Оскар.
— Ще закачим вътре една малка лампа — каза Виргил Дребосъка. — Ще бъде много по-уютно. Няма да имаме нужда от цветя и пердета. И никога няма да мием прозорци.
— Ура, какви късметлии сме! — извика Оскар. — Кулата ти ще стане най-хубавата къща в града, Виргил. Ковачът ще се пръсне от яд, като я види.
И момчетата направиха капак на покрива, а Карл Емил отскочи до вкъщи и донесе фенера, който беше получил от леля си Отилия.
— Какво правите? — попита майката на Карл Емил. — Май си си наранил пръстите?
— Строим къща — отвърна Карл Емил. — Грамадна къща. По-висока от нашата.
— Само дърводелци могат да строят високи къщи — каза майка му. — И дъските са прекалено скъпи за момчета като вас.
— Да, но ние я построихме — заяви Карл Емил. — При Виргил Дребосъка.
— Празни приказки! — рече майка му. — Но да не се прибереш късно.
— Няма — обеща Карл Емил.
Когато се върна при кулата, Виргил Дребосъка каза:
— Тази вечер ще направим голямо угощение в моята кула. Едно чудесно угощение с ръжен хляб и лимонада.
— Мен няма да ме пуснат — рече Карл Емил. — Майка ми не вярва, че сме построили голяма къща.
— Това е безобразие! — възмути се Виргил Дребосъка.
— Можеш да кажеш, че ще помагаш на Виргил Дребосъка да си научи уроците — предложи Оскар. — Тогава майка ти сигурно ще повярва. Кажи й, че Виргил Дребосъка не може да си реши задачите.
— Не е вярно! — възрази Виргил Дребосъка. — Аз не смятам по-лошо от Карл Емил.
— Това е само наужким — обясни Оскар.
— Може да каже, че ще помага на тебе — рече Виргил Дребосъка.
— Може да каже, че ще помага и на двама ни — добави Оскар. — Само да му разрешат да дойде на угощението в кулата.
— Е, добре — съгласи се Виргил Дребосъка.
— Тогава ще ме пуснат — каза Карл Емил. — Но значи да излъжа мама.
— Ще намерим някои много трудни задачи — рече Оскар. — Най-отзад в учебника. Тъй че няма да е лъжа.
— Правилно — каза Виргил Дребосъка. — Няма значение, че и ти не можеш да ги решиш, Карл Емил.
— Е, така вече не е лъжа.
Когато над градчето падна здрач, Въглищаря се върна от работа.
— Какво, по дяволите, е това? — рече той. — Изглежда, оградата ми е изчезнала.
Той обиколи къщата си, като се почесваше по врата.
— Ама че странно! — каза си той. — Една ограда не може да изчезне просто така! Или може би съм се побъркал. Може би никога не съм имал ограда? Ще отскоча до ковача да го попитам дали не е виждал някъде оградата ми.
Въглищаря отиде при големия черен ковач.
— Добър вечер, ковачо! — поздрави Въглищаря. — Има ли ограда около къщата ми?
— Да, мисля, че има — отговори ковачът.
— Изчезнала е — каза Въглищаря.
— Какво? — попита ковачът. — Оградата ти е изчезнала?
— Да — каза Въглищаря. — Така мисля. Никъде не я виждам.
— О-хо! — извика ковачът. — Това е най-страшната разбойническа история, която някога съм чувал. Да не си се побъркал? Никога не съм чувал за огради, които да бягат сами.
— Да — каза Въглищаря. — Доста странно е.
— Виж какво — рече ковачът и си почеса брадата. — Сетих се нещо. Хо-хо, ах, тези момчета! Я си направи една вечерна разходка до кокошарника на хлебаря.
— Да — каза Въглищаря. — Точно така и ще постъпя. Чувствам се малко объркан.
— Хм! — рече ковачът. — Дяволски момчета! — И когато Въглищаря си отиде, той се плесна по корема и избухна в смях.
Като стигна до кокошарника на хлебаря, Въглищаря едва не припадна.
— Какво е това? — каза той. — Струва ми се, че тук се издига кула. Голяма, крива кула.
Той се приближи още повече. От странната кула се чуваха звуци, напомнящи за момчета, които гризат ръжен хляб и пият лимонада.
„Не виждам никакви прозорци — каза си той. — Аз май съвсем съм се побъркал.“
И Въглищаря избяга в къщи, пъхна се в леглото, скри си главата под юргана и се опита да заспи.
А горе в новопостроената кула на Виргил Дребосъка седяха трите момчета, ядяха кори от ръжен хляб и сумтяха от удоволствие. Оскар беше направил на стената лавица и върху нея имаше два сухи ръжени хляба, които Виргил Дребосъка беше получил от хлебаря. А от тавана на канап висеше фенерът на Карл Емил.
— Ой! — извика Карл Емил. — Още един пирон.
— Доста пирони стърчат от стените — каза Виргил Дребосъка. — Тази кула е пълна с пирони, които стърчат от стените.
— Да имах и аз такава кула! — рече Оскар. — Това е най-хубавата кула, в която някога съм седял. Въпреки че от стените стърчат пирони.
Виргил Дребосъка отпи глътка лимонада.
— Да — каза той. — В такава кула човек винаги може да бъде на спокойствие. Някой ден ще я построим още по-висока.
Гумения Тарзан
Първа глава
В тази книга се разказва за едно момче, на което му викаха Гумения Тарзан.
Всъщност то не се наричаше така.
Истинското му име беше Иван Олсен.
И ето как изглеждаше:
Както сам виждаш, Иван Олсен не беше особено голям.
Той по-скоро бе дребен и слабичък и дори не много хубав.
Нямаше едри мускули и не би могъл да набие никого.
Ето защо самият Иван Олсен всеки ден ядеше голям пердах.
Това, че Иван Олсен ядеше голям пердах, звучи много смешно.
Но всъщност съвсем не беше смешно.
Във всеки случай не и за Иван Олсен.
Веднъж му наливаха вода в панталоните, друг път го заключваха в една от училищните тоалетни. А за Иван Олсен това съвсем не беше забавно.
Най-лоши бяха големите момчета.
— А бе, Иване — викаха те и го дърпаха за косата и ушите. — Може ли да ти видим мускулите?
— Оставете ме на мира — отвръщаше Иван Олсен и замахваше с чантата си по големите момчета. — Много добре знаете, че нямам никакви мускули.
— Е де, Иване — викаха големите момчета и се подхилкваха. — Все пак дай да ги погледнем.
После запретваха ръкавите му и оглеждаха тънките му бели ръчици.
— Тц, тц, тц — казваха те след това. — Имаш право, дребосък. Мускулите ти в никакъв случай не са по-големи от пилешки кълки.
И те пак започваха да му се присмиват и да му наливат вода в панталоните — ей тъй, само на шега — в една от училищните тоалетни, където учителят не можеше да ги забележи.
Тук можеш да видиш как в тоалетната наливат вода в панталоните на Иван Олсен:
Големите момчета, които бяха много силни, когато се съберяха, вдигаха Иван и го държаха със смъкнати панталони под чешмата, така че студената вода се стичаше надолу и влизаше чак в гумените му ботуши.
Ето защо панталоните и ботушите на Иван Олсен ставаха вир-вода.
Най-лошо беше, когато му наливаха вода в панталоните през зимата, защото, докато се върнеше в къщи, тя замръзваше и ставаше на лед.
Панталоните се втвърдяваха като картон и Иван трябваше да щрапа разкрачен, подобно на гъсок.
— Ха-ха-ха — смееха се големите момчета с дебелите си дрезгави гласове. — Ха-ха… Видяхте ли го? Иван Олсен е направил нещо в гащите!
— Затваряйте си устата! — викаше Иван.
Но големите момчета не си затваряха устата.
Те се смееха още по-високо и гласовете им стържеха, като че ли имаха гласпапир в гърлото.
Тук големите момчета се смеят:
— Иване — викаха те, — виждаш ли какво мръсно прасе си, а? Леле, какво ще каже майка ти!
Майката на Иван Олсен не говореше много.
Когато Иван се връщаше с мокри панталони, тя клатеше глава и окачваше панталоните на въжето в банята.
Майката на Иван Олсен смяташе, че да ти наливат вода в панталоните, е голяма свинщина.
— Дотегна ми вече туй мокрене — мърмореше тя, докато окачваше панталоните на въжето. — Да, дотегна ми…
Майката на Иван Олсен не говореше много, но затова пък баща му, господин Олсен, говореше. Дори направо започваше да крещи.
— Какво? — викаше той. — Пак ли ти наляха вода в гащите?
— М-да… — отвръщаше Иван.
— Ама на какво прилича това? — крещеше баща му и удряше с юмрук по масата, та чак чашката за кафе подскачаше. — Трябва да се научиш да се защитаваш, момче! Трябва да станеш истински мъж!
Тук бащата на Иван Олсен — господин Олсен — удря по масата:
— Какво значи да си истински мъж? — питаше Иван.
— Хм, истински мъж ли? — отговаряше баща му. — Истински мъж е този, който може да бие другите.
— А аз не мога — заявяваше Иван. — Никого не мога да набия.
— Да — крещеше баща му. — Тебе изобщо не те бива за нищо. Жалък слабак.
— М-да — казваше Иван Олсен, — сигурно съм такъв.
— О-о! — провикваше се баща му и тежко се надигаше от стола. — Какво съм направил аз, бедният, та да си патя с такъв мекушав син?
— Съвсем не знам какво си направил — отговаряше Иван Олсен.
Така Иван Олсен научаваше много неща.
В училище го учеха как може да ти налеят вода в панталоните и да те набият, а в къщи баща му го учеше, че момчето трябва да стане истински мъж и да бие другите.
Иначе ще си просто мекотело.
Сега и ти разбираш, че невинаги бе лесно да си Иван Олсен.
Втора глава
В училище Иван Олсен и останалите деца трябваше да изучават букви и други подобни неща.
Но работите не вървяха както трябва.
Не и тия на Иван Олсен във всеки случай.
Той не можеше да запомни буквите. Струваше му се, че всички са еднакви, а тези в буквара му приличаха на мравки, наредени в дълги редици.
Почти всички деца научаваха буквите, а някои дори можеха да четат истински книги.
Ала Иван Олсен изобщо не можеше да чете. Той само седеше и дланите му се потяха, докато се мъчеше да си спомни многобройните букви. Учителят беше доста добър.
Ето го и него:
Той се стараеше колкото може да помогне на Иван, но особена полза нямаше.
— Толкова е скучно да се учат букви — казваше Иван на учителя. — Не може ли да правим нещо друго?
— Не-е — отвръщаше учителят. — В училище си длъжен да учиш това, което е написано в учебниците.
— Защо точно него? — питаше Иван.
— Ами — казваше учителят, — това сигурно е посочено в правилника, а правилникът трябва да се спазва, нали?
— Не може ли мъничко да промениш правилника? — питаше Иван.
— Не-е — отвръщаше учителят. — Аз съм един съвсем обикновен човек, който не може да промени каквото и да било.
— Колко жалко — заявяваше Иван. — Защото аз никога няма да науча всичките тези хиляди букви.
— Ами! — отговаряше учителят. — Те не са чак толкова много.
— На мен ми се струва, че са безкрайно много — казваше Иван и поглеждаше буквите, които гъмжаха върху листа като мравки в мравуняк. — Твърде, твърде много.
Тук можеш да видиш как буквите пъплят във всички посоки пред очите на Иван Олсен:
Веднъж, когато Иван Олсен се върна от училище, баща му — господин Олсен — попита:
— Е, момчето ми. Кажи какво научи днес в училище?
— М-м-м — отвърна Иван Олсен. — Нищо особено.
— Моля?! — викна баща му. — Нищо особено! Значи ли, че днес изобщо не сте учили нищо в училище?
— М-да — каза Иван. — Не и аз, във всеки случай.
— Това вече е прекалено! — развика се баща му. — Скандално! Мъча се, плащам скъпа и прескъпа такса, само и само синът ми да може да ходи на училище, да се изучи и да стане умен и способен като баща си. И как ми се отплащат за всичките грешни пари?
— Съвсем не зная — каза Иван.
— Да, но аз зная — изкрещя баща му. — С един глупав и некадърен син!
— Удари си главата — отговори Иван Олсен и си излезе.
Понякога в училище децата имаха гимнастика.
В часовете по гимнастика момичетата играеха на топка и танцуваха под съпровод на музика.
Но момчетата не танцуваха.
Момчетата от това училище трябваше да си упражняват ръцете и краката, за да им пораснат мускулите.
Трябваше да се катерят по шведската стена като маймуни и да прескачат „коза“.
Козата беше един голям четириъгълен сандък с четири крака.
Иван Олсен не искаше да се катери по шведската стена и да прескача козата, защото се страхуваше, че ще падне и ще си разбие носа.
Така каза и на учителя по гимнастика.
— А-а — рече учителят по гимнастика, който беше станал учител по гимнастика тъкмо защото много умело прескачаше козата и си мислеше, че всички изпитват голямо желание да я прескачат.
— А-а — рече той. — Такова здраво момче като тебе не бива да се страхува от нищо, нали?
— Да, ама… — измънка Иван Олсен.
— А-а, не така! — каза учителят по гимнастика, който съвсем беше забравил какво е да си малък и да те е страх. — Ти трябва здравата да тренираш.
— Не, няма нужда — каза Иван.
— Има, има — заяви учителят по гимнастика. — Нали ходиш на училище, за да се научиш нещо?
И той засили Иван Олсен към козата, но Иван заседна отгоре й, стомахът му се сви от страх, а после падна на пода и си разби носа.
Тук Иван пада от козата и от носа му потича кръв:
— Няма нищо, хайде пак — каза учителят по гимнастика. — Такова голямо момче не плаче току-така, нали?
— Не-е-е — измънка Иван Олсен и си избърса носа. — Големите момчета не плачат за нищо.
Но Иван Олсен не се чувстваше голямо момче.
Той се чувстваше много дребно и много слабо момче, на което всеки ден му наливат вода в панталона, пердашат го или му разбиват носа и въпреки всичко то не бива да плаче.
Иван Олсен си мислеше, че светът е много, много странен.
Трета глава
Един ден бащата на Иван Олсен, господин Олсен, се върна в къщи с книга под мишница.
Ето как си идва:
Книгата се наричаше „Тарзан в джунглата“.
Тя май беше много увлекателна — толкова увлекателна, че господин Олсен забрави да си изпие кафето.
И докато четеше, кафето му изстина.
Такива ми ти работи.
А в книгата се разказваше за един мъж на име Тарзан.
Тарзан живеел в джунглата и бил стра-а-шно силен.
Така пишеше в книгата, но можеше да се види и от картинките.
Както виждаш, Тарзан е можел да се катери по дърветата. А също така да разговаря с маймуните на маймунски език.
Затова бил цар на маймуните.
Да, точно така е написано: цар на маймуните.
Тарзан си имал и приятелка. Казвала се Джейн и постоянно се чувствала уморена.
— Носи ме, Тарзан — казвала тя.
Тарзан това и правел. Непрекъснато носел приятелката си из джунглата.
Но Тарзан можел да върши и по-сериозни работи.
Можел да убива крокодили. Много време му отнемало да убива крокодилите в тинестите реки на джунглата.
Бащата на Иван Олсен беше на мнение, че „Тарзан в джунглата“ е чудесна книга, а Тарзан — чудесен мъж.
Затова, след като прочете книгата, той повика сина си.
— Виж — каза той на Иван и посочи с пръст една от картинките в книжката. — Ето това е истински мъж!
Иван погледна картинката.
— Защо седи горе на дървото? — попита Иван, който никога не беше виждал възрастен мъж да се катери по дърветата.
— Защото е цар на маймуните — отговори господин Олсен и така се потупа по гърдите, че чак се закашля.
— Тъй ли! — рече Иван. — Ами че той няма никакви дрехи. Само някакви си долни гащи. Истинските царе носят хубави дрехи.
— Как не — възрази баща му. — Истинските царе са жалки слабаци. Да, а този тук е силен и благороден, едър и красив.
— Изглежда дебел — заяви Иван Олсен.
— Не е — извика баща му и удари с юмрук по книгата. — Той е силен и здрав.
На тази страница можеш да видиш как бащата на Иван Олсен удря с юмрук по книгата и както забелязваш, улучил е Тарзан точно по темето.
— Господи — измърмори уплашено бащата на Иван Олсен и стана. — Извинявай, господин Тарзан.
Но на Тарзан, изглежда, му беше все едно.
Той бе увиснал на един клон и наблюдаваше няколко крокодила, които би могъл да убие.
— Хм, така… — каза господин Олсен и внимателно затвори книгата за Тарзан. — Такъв, значи, е бил Тарзан, царят на маймуните.
— Цял шишко — рече Иван.
Лицето на баща му почервеня от гняв.
И изглеждаше точно така:
— Не — кресна той, но този път не удари с юмрук по книгата. — Тарзан е едър и представителен. И ти, сине, трябва да станеш едър и представителен като него!
— По дяволите! — измърмори Иван. — Че как ще стана такъв?
— Ами — по-любезно заговори баща му, — най-напред трябва да се научиш да се катериш по дърветата.
— Не смея — заяви Иван. — Ще падна и ще си разбия носа.
— Глупости — каза баща му. — Такова голямо момче като теб лесно ще се научи да се прехвърля от клон на клон.
— Да, но аз не изпитвам никакво желание да се люлея от клон на клон — отвърна Иван Олсен. — Единственото ми желание е да ме оставят на мира.
— А-а — рече баща му и си придаде много важен вид. — Този въпрос ще решавам аз. Защото ти си мой син, а синовете трябва да вършат това, което бащите им кажат.
— Защо пък да трябва? — попита Иван.
— Хм… — рече господин Олсен. — Защото е така. Сигурно го пише в закона. Децата трябва да правят това, което им нареждат бащите — така е написано там.
„Ама че тъп закон“ — мислеше си Иван, докато баща му го замъкна в градината и го качи на едно дърво.
Иван Олсен увисна на един клон и стомахът му се свиваше от страх, докато накрая клонът се счупи. Иван падна и от носа му потече кръв.
— Сега сам се убеди — каза Иван на баща си, като триеше кръвта от лицето си. — Не мога да стана като Тарзан и разни подобни.
— Ох! — извика баща му и почна да си скубе косите. — За нищо не те бива. Ти си… да, ти си нещо по-лошо и от Гумен Тарзан!
— Ха — подхвърли Иван и отново изтри кръвта от носа си. — Аз пък мислех, че съм слабак.
— И слабак си — кресна баща му. — Но преди всичко си Гумен Тарзан!
— Добре де — каза Иван и си тръгна.
Но вижте какво стана по-нататък.
Край тях по пътя минаваха много деца и някои чуха как бащата нарече Иван.
— Ха-ха, Гумен Тарзан! — крещяха те и се смееха. — Страшен прякор. Така ще му казваме вече Гумен Тарзан, ха-ха…
И още на следващия ден големите момчета го чакаха в двора на училището и викаха:
— Хей, Гумен Тарзане, може ли да ти видим мускулите? — и се превиваха от смях.
— Затваряйте си устата — отговори им Иван.
Но, разбира се, това не му помогна и за Иван денят започна с наливане на вода в панталоните в една от училищните тоалетни.
Да, ето какво излезе от цялата работа.
Четвърта глава
На Иван Олсен му беше мъчно, че го наричат Гумен Тарзан. Та нали не беше направен от гума…
Той бе само едно съвсем обикновено дребничко момче, което твърде често пердашеха и още по-често му наливаха вода в панталоните.
Но ето че един ден Иван Олсен реши да научи нещо.
Нещо, с което да надмине всички.
„Най-напред — мислеше си Иван, — най-напред ще се науча да играя футбол като другите момчета.“
И той отиде на игрището, да се научи да играе футбол. Игрището беше една голяма зелена ливада. Там имаше много момчета, които тичаха и непрекъснато се въртяха около една топка.
— Виж ти, Гумения Тарзан е дошъл! — извика едно от децата. — Какво ли търси тук?
— Ами че — измънка Иван, — намислил съм да се науча да играя футбол.
Момчетата престанаха да ритат топката и дойдоха при него.
— Какво, казваш, си намислил? — попитаха те.
— Намислил съм да се науча да играя футбол — отвърна Иван.
— А можеш ли да засичаш и да избиваш? — обади се едно високо слабо момче.
— Какво, какво? — попита Иван, защото изобщо не знаеше що е това избиване.
— Можеш ли да вкарваш голове? — намеси се друго момче.
— Хм — рече Иван Олсен. — Да вкарвам…
— Уф! — казаха момчетата. — Та ти май си нямаш и понятие от футбол, а?
— Не-е — отвърна Иван Олсен.
— Ами да го оставим поне да опита — предложи високото слабо момче. — Нека видим за какво го бива Гумения Тарзан.
— Дадено — съгласи се едно от момчетата. — Хайде, ритни топката бе, дребосък!
Топката лежеше в тревата пред момчетата.
— Засили се! — обади се някой.
Иван Олсен реши да се засили здравата, затича се от седем-осем метра разстояние и ритна топката с все сила.
Но изобщо не я уцели.
Само направи силен ритник във въздуха. Гуменият му ботуш литна нагоре, а той се просна по гръб на земята — туп!
Ето как изглеждаше:
— Ох — изпъшка Иван Олсен.
— Ти ставаш за циркаджия, а не за футболист — заявиха момчетата и запратиха ботуша върху главата на Иван Олсен. — Никога няма да се научиш, Гумен Тарзане.
— Не-е — каза Иван. — Ясно е, че няма.
И другите момчета продължиха да играят, а Иван се затътри обратно.
После Иван реши да се научи да кара колело.
Но Иван си нямаше колело, затова изнесе от мазето високото черно дамско колело на майка си.
Иван подпря колелото на оградата и го огледа отдолу нагоре.
„Дали ще мога да карам такова голямо колело?“ — помисли си той.
Иван се покатери на оградата, а оттам — на високото черно колело.
„Леле-мале! — рече си той и погледна надолу към земята. — Височко е. Чак свят ми се зави.“ Иван Олсен все още седеше на високото черно дамско колело, когато едно от големите момчета мина покрай него.
— Ха-ха-ха — изсмя се голямото момче. — Ти на това каране ли му викаш? Та ти стоиш на едно място бе, човек!
— Е, да — рече Иван. — То е, защото не мога да го подкарам.
— Голям загубеняк си! — каза голямото момче. — Трябва да завъртиш педалите бе, човек!
— Да-да — потвърди Иван. — Много добре ми е известно.
— Ами че направи го де! — подкани го голямото момче.
— Да-да — каза Иван. — Цялата работа е там, че не мога да достигна педалите. Краката ми са много къси.
Докато обмисляше положението, голямото момче бавно запали цигара.
И без да се бави, блъсна с все сила високото черно колело напред.
— Много бла… бла… го… даря — заекна Иван Олсен и полетя надолу по улицата, като се притискаше към кормилото.
Той се носеше покрай електрически стълбове и улични табели, леки коли и кучета и дори профуча край една възрастна дама, която отскочи встрани и си спаси живота.
— Обесник! — извика възрастната дама и размаха след него чадъра си. — Хулиган, непрокопсаник, убиец, битник…
— Да, да — измърмори Иван и продължи да лети с такава скорост, че въздухът свистеше в ушите му.
Его как дамата крещи след Иван:
„Ох — мислеше си Иван. — Че то било страшно трудно да караш колело.“
Но го очакваха още по-лоши неща.
Най-напред колелото и Иван прекосиха градския парк с розите.
Градският парк с розите беше много представително място. Това личеше и от табелките, поставени из целия парк.
„ЗАБРАНЕНО ЗА ДЕЦА“ — гласяха табелките.
Иван Олсен прекоси парка с всичките му рози точно по средата.
— Ей ти, къде гледаш? — извика един мъж, който вървеше с гребло в ръката сред розите. — Какво си въобразяваш?
И се затича след Иван с греблото.
— Проклето хлапе! — кресна той и размаха греблото. — Веднага се разкарвай оттук!
— Добре де — каза Иван, изхвръкна от парка и нахълта в една тясна и стръмна уличка, която водеше надолу към пристанището.
Отгоре Иван успя да види, че улицата свършва с дълъг, издаден в морето кей, на който с въдици в ръка бяха застанали двама любители рибари.
Те стояха мирно и тихо, пушеха си лулите и си приказваха за времето, когато Иван връхлетя с голяма скорост върху им.
— Пази се! — извика Иван. — Пази се, че ида…
Като видяха как Иван лети насреща им, рибарите сериозно се уплашиха.
— Господи! — разкрещяха се те. — Тоя ще ни прегази! Помощ!
И като захвърлиха въдиците, лулите и шапките си, скочиха във водата с главите надолу.
Ето, виж как:
Иван Олсен премина с лъкатушене по кея.
— Ох — простена той, — сега вече сигурно ще се удавя.
И в следващия миг цопна във водата заедно с голямото черно колело.
Чу се само цоп!…
— Бълбук-бълбук — долетя откъм Иван Олсен. — Бълб… бъл…
Но Иван не се удави.
Единият от рибарите го улови с въдицата си, Иван увисна на куката и от него почна да се изцежда вода:
— Кап-кап, кап, кап-кап…
— Я погледни тук — каза рибарят и изправи Иван пред една табелка, поставена край кея. — Не можеш ли да четеш бе, момче?
— Не-е — отвърна Иван.
Ето как държат Иван Олсен пред табелката:
— Така ли? — каза рибарят. — Тогава ще ти го прочета. Тук пише: „Забранено за велосипедисти!“.
— А, това ли било — рече Иван.
— Да — каза другият рибар и се покатери на кея. — Днешните деца не знаят да четат. В училище не се занимават с нищо друго, освен с игри.
Първият рибар пусна Иван да стъпи на кея.
— От теб не става колоездач — заяви той. — Не ти ли се струва, че трябва да се посветиш на нещо по-разумно?
— Да — отвърна Иван. — И това ще стане.
Същия ден, когато Иван се прибра у дома с мокри дрехи, от които още се стичаше вода, и с мокро колело, от което още капеше, майка му дълбоко въздъхна.
— Ти май вече прекали с тази вода — промърмори тя. — Не можеш ли да измислиш нещо друго?
Господин Олсен също въздъхна.
Неговата шумна въздишка можеше да се чуе чак на другия край на улицата.
— Да те залеят с вода чак до перчема — мърмореше той. — Това е прекалено!
— Да — отговори Иван. — Наистина е прекалено.
Пета глава
През следващите няколко дни Иван Олсен направи опит да се научи на други неща.
Понякога, когато минаваше покрай големите момчета, той ги виждаше как стоят на тротоара и се състезават кой ще плюе най-далеч.
Те бяха пъхнали ръце в джобовете и се перчеха.
Някои от големите момчета можеха да плюят чак до отсрещната страна на улицата.
Други пък уцелваха с плюнката си електрическия стълб от осем метра разстояние. А това беше голямо постижение.
Ето как големите момчета се състезават в плюене на дълго разстояние:
„Нещо такова и аз бих могъл да науча“ — помисли си Иван.
И той се опита да изпрати една плюнка на отсрещния тротоар.
Но и този път нищо не се получи.
Слюнчиците на Иван Олсен бяха съвсем мънички и бели, целите на мехурчета, и се стичаха надолу по ризата му.
— Я слушай, момче — извика баща му, като подаде глава през прозореца. — Ти май си застанал там, за да си цапаш дрехите, а?
— Да, точно това правя — отговори Иван и се отдалечи. Запъти се надолу към езерото.
Защото баща му никога не ходеше там.
В клонака край езерото пееха птички.
На една вейка точно над Иван Олсен беше кацнал скорец и чуруликаше.
„Е-хе — помисли си Иван и приседна в тревата. — Струва ми се, че ще мога да се науча да свирукам.“
Както си седеше и се упражняваше в свирукане, край него мина, куцукайки, една стара жена.
Тя имаше много странен вид.
На главата й беше кацнала гарга, а в устата й стърчеше само един зъб.
— Добра среща — каза старицата.
— Добър ти ден — отговори Иван.
— Не се ли страхуваш от мен? — попита старицата.
— Не-е — отвърна Иван. — Страх ме е само да не ми налеят вода в гащите, да не ми разбият носа или нещо от този род. Но от тебе не ме е страх.
— Чудна работа — рече старицата. — Защото аз съм вещица, разбираш ли?
— О-хо! — възкликна Иван и погледна старата жена с гаргата на главата. — Досега не съм виждал истинска вещица. Баща ми казва, че изобщо не съществуват вещици.
— Тъй ли? — рече старицата и присви едното си око. — Баща ти наистина ли казва така?
— Да — отвърна Иван. — Той казва, че всичките тези вещици и тем подобни са чиста измислица.
Старицата се засмя, тъй че Иван можа да види зъба й.
— Твоят баща сигурно е един нищо и никакъв стар мухльо — каза тя. — Но ще има да види чудесии!
— Той и на мене ми е сърдит, защото не ме бива много да уча букви, да се катеря по дърветата или да играя футбол — рече Иван.
Старицата кимна.
— Вярно е — каза тя. — Такива са всички стари мухльовци. Слушай сега. На тебе може да ти се сбъдне едно желание.
— Едно желание ли? — попита Иван. — Как така едно желание?
— Ей така — отвърна старицата. — Когато човек срещне вещица, може да поиска да му се изпълни едно желание. Можеш да поискаш всичко.
„Дръж се, момче — каза си Иван Олсен. — Днес имаш късмет.“
— Тогава бих си пожелал един…
— Стой, стоп — заяви старата жена. — Когато ти позволят да си пожелаеш нещо, желанието ти трябва да бъде сериозно. Да не е просто колело или ново пиано, или пък херметичен часовник. За подобни дреболии и сам можеш да си спестиш пари. Върви си у дома и добре размисли до утре. Ще се срещнем пак тук.
— Слушам — каза Иван.
После се прибра у дома и започна да мисли.
Цялата нощ Иван лежа буден и обмисляше какво да поиска от вещицата на другия ден. Ето го тук Иван как мисли:
„Мога да поискам сто крони — разсъждаваше той. — Или хиляда крони — или може би седем милиона. Бих могъл също да пожелая да стана спец по футбол. Или в надплюването на дълги разстояния. Но това са все обикновени желания.“
Иван Олсен лежеше в тъмното — което беше нещо необичайно за него — и така усилено мислеше, че чак леглото му скърцаше.
„Мога също да поискам да стана силен като Тарзан — каза си той. — Тогава бих могъл да прасна няколко юмрука по кратуните на големите момчета. Но дали Тарзан го бива да плюе от едната страна на улицата до другата? А? Тц, сигурно не го бива. Те там, в джунглата, не се надплюват много. Баща ми обаче ще бъде страшно доволен, ако стана силен като Тарзан.
Защо да доставя това удоволствие на баща си?
Той самият никога не ми доставя удоволствие.“
Иван Олсен въздъхна и се обърна на другата страна.
„Мога да си пожелая да стана съвсем обикновено момче, което рядко яде бой или не му наливат вода в гащите — мислеше си Иван. — Или всички да престанат да ме наричат Гумения Тарзан. Но мога да си пожелая само едно нещо.“
Тази нощ Иван Олсен разбра колко трудно е да решиш какво да си пожелаеш.
Той мисли, мисли и едва когато започна да се развиделява и на съседния покрив запя един кос, Иван внезапно се сети какво да поиска от старата жена.
Скочи от леглото — ето така
нахлузи дрехите си и хукна надолу към езерото.
— Откри-и-х — викаше той, докато тичаше презглава нататък. — Открих. Знам какво да си поискам!
Старата жена не се виждаше никъде и Иван започна да я търси.
Най-сетне я намери.
Тя стоеше пред един стар фургон и видът й беше много сънлив.
— Боже мой! — възкликна тя и си разтърка очите. — Ти здравата си подранил!
— Тъй вярно! — извика Иван. — Защото вече знам какво да поискам.
— Какво ще поискаш? — попита старицата и се прозя.
— Искам всички мои желания да се сбъдват — извика Иван Олсен.
Старицата престана да се прозява и го погледна силно изплашена.
— Какво? — попита тя. — Я го повтори още веднъж!
— Добре — каза много гордо Иван. — Искам всички мои желания да се сбъдват.
— Аки-паки, света Богородичке — промърмори старицата. — Всички твои желания, казваш…
— Точно така — отвърна Иван Олсен. — Всичките до едно.
— Леле-мале, недей така! — рече старицата и приседна на стълбичката пред фургона. — Това е най-голямото желание, което съм чула през целия си живот на магьосница.
— А-ха-а — каза Иван още по-гордо. — Ама и аз цяла нощ си блъсках главата, докато го измисля!
Старицата така се почеса по главата, че гаргата се вдигна във въздуха.
Ето как:
— Мога да изпълня такова сложно желание, но ще важи само за един ден — каза тя. — Почакай малко. Трябва да проверя какво пише в Справочника за вещици.
Тя измъкна от фургона една оръфана книга и започна да я прелиства.
— Необикновени желания… — мърмореше тя. — Необикновени… Необикновени… аха, ето ги тук. Необикновени желания… страница сто седемдесет и шеста.
— Ценно желание, няма що — каза Иван. — Страшно ценно желание, нали?
Старицата кимна, постави една черна тенджерка над огнището и накладе огън.
— Извънредно ценно — потвърди тя.
Когато от тенджерката заизскачаха мехури, вещицата надонесе различни неща и ги сипа вътре с една лъжица.
Както виждаш, започна да се кълби отвратителен дим и гаргата в косите й се разкашля.
— Какво слагаш в тенджерката? — попита Иван и коленичи до нея.
— Ами от всичко по малко — отвърна старицата. — Змийска кожа — ние, вещиците, винаги я използваме, после омайно биле, жабешко краче, миша опашка, котешки мустак и коледна бира. Това са все неща, които старите вещици постепенно събират, докато обикалят нагоре-надолу.
— Такива работи значи… — каза Иван. — А как е на вкус?
— Гадост — рече старицата и се засмя. — Гадост. Ям я само когато имам гости. Обикновено предпочитам каша, пържена херинга, понякога и чашка коняче. А сега да опитаме буламача.
И тя пъхна под носа на Иван Олсен голяма лъжица, пълна с мътна жълтеникава супа.
— Пфу… ай… уф! — възкликна Иван и преглътна. — По дяволите, ама че противно!
— Е — рече вещицата, — това са все силни маго-препарати. Сега вече можеш да си пожелаеш всичко, каквото душа и сърце ти искат. Но помни какво ти казах: само днес!
— Да — потвърди Иван Олсен. — Само днес!
Шеста глава
И така, Иван Олсен вече беше момче, което можеше да си пожелае, каквото иска.
Но само през този ден.
Първото, което той направи, бе да поиска да стане световен шампион по надплюване на дълги разстояния.
Иван пъхна ръце в джобовете — както беше забелязал да правят големите момчета, когато се състезаваха в плюене — и запрати една плюнка на отсрещния тротоар.
— Ура-а! — извика той. — И аз мога. Мога да се надплювам!
После плю още веднъж, ей така, за да се убеди, че наистина може.
„Отлично — каза си той. — Браво, Иване! Дано сега някой мине оттук.“
И наистина минаха.
Две големи, пъпчиви момчета, които често бяха наливали вода в панталоните на Иван.
— Ха — извикаха те, — ето го и Гумения Тарзан. И с какво се занимава нашият ненадминат герой?
— С надплюване — отвърна Иван Олсен. — Плюя на дълги разстояния.
Двете големи момчета се прегърнаха през рамо и избухнаха в смях.
— Добре ли чух? — попита едното и едва не се задави от смях. — С надплюване ли каза, Гумен Тарзане?
— Точно така — заяви Иван.
— Я да видим — казаха двете големи момчета. — Я направи един малък опит, Гумен Тарзане.
— Дадено — съгласи се Иван. — Виждате ли ей оня стълб отсреща?
— Ха-ха-ха! — извикаха двете големи момчета. — Да не мислиш, че имаме нужда от очила, дребосък такъв?
Иван не им отговори.
Вместо това той пъхна ръце в джобовете си, изви глава назад и запрати една голяма, кръгла плюнка върху електрическия стълб.
— О-хо! — извикаха двете големи момчета и изобщо забравиха да се хилят. — Та той наистина уцели! Я го виж ти!
— Точно така — рече Иван. — Да искате да ви покажа още нещо?
— Защо не — казаха момчетата. — Опитай още веднъж. Може да не сме видели добре първия път.
Иван се облегна назад и залепи нова плюнка върху стълба. Този път го направи със затворени очи.
Двете големи момчета зинаха от учудване.
— Сега я втасахме — измърмори едното от тях. — Гумения Тарзан май не е на себе си днес.
И двамата продължиха пътя си.
Но Иван Олсен забеляза, че бяха леко засрамени.
Като отиваше на училище, Иван Олсен мина покрай една библиотека.
В подобна сграда той по-рано не беше влизал, защото изобщо не знаеше да чете.
„Направо влизам и искам да ми заемат една книга — помисли си той. — И ще я прочета на учителя, хем на висок глас.“
Иван Олсен влезе в библиотеката.
— Добър ден — поздрави той библиотекарката. — Моля ви, заемете ми най-голямата и най-дебелата книга, която имате.
Ето я библиотекарката:
— С удоволствие — каза тя. — Но тази книга е толкова голяма, дебела и тежка, че никой не може да я помръдне.
— Аз сигурно ще мога — заяви Иван.
— Е, добре — каза библиотекарката и му се усмихна.
Тя все пак му посочи къде се намира книгата.
Ей, че беше голяма — просто да не повярваш!
Имаше повече от девет хиляди страници и размери на хладилник.
— Веднага ще я заема — каза Иван.
Той взе гигантската книга под мишница, изнесе я от библиотеката и я постави в една количка, която стоеше самотна на тротоара и скучаеше.
Иван подкара книгата към училище и я стовари право в средата на класната стая.
Тук Иван Олсен се задава с книгата:
— Добро утро — каза той на учителя. — Сега ще ви прочета на глас тая книга.
На учителя едва не му паднаха очилата.
— Какво, моля? — извика той.
— Много искам да прочета на глас пред всички ви ей тази книга — каза Иван.
— Как така? — рече учителят. — Та ти, Иван Олсен, изобщо не можеш да четеш.
— Днес мога — заяви Иван.
И той прочете на глас огромната книга на учителя и на всички деца в класа.
Ето как Иван чете на висок глас:
Когато учителят чу как Иван прочете цялата грамадна книга, очилата му паднаха на масата.
— Тъй — каза Иван. — А сега ще ви я прочета още един път.
И Иван Олсен изчете още веднъж страшно дебелата книга — но този път — отзад напред.
— Хлъц — извика учителят.
И изгуби съзнание.
Никога в живота си не беше чувал момче да чете толкова голяма и толкова дебела книга.
Но се случиха и други неща.
Например, когато Иван Олсен слезе в училищния двор.
Този ден големите момчета стояха там и както обикновено чакаха да му налеят вода в панталоните.
— Хей, Гумен Тарзане — извикаха те, щом го съгледаха. — Може ли да ти видим мускулите?
— Дадено, разрешавам ви — отвърна Иван.
Големите момчета се плеснаха по бедрата и просто се разхълцаха от смях.
— Чухте ли го? — извикаха няколко от тях. — Днес Гумения Тарзан иска да покаже пилешките си мускули.
— Сигурно му се е разхлопала някоя дъска — обадиха се други.
— Хлоп-хлоп, хлоп-хлоп! — деряха в хор гърлата си големите момчета.
— Е, Гумен Тарзане — рече най-голямото от тях. — Показвай си пилешките мускули, дребосъко!
— Хайде, иначе ще ти налеем вода в гащите! — извика друго момче.
— И така, и така ще му налеем — каза най-голямото. — Запретвай ръкави, Гумен Тарзане!
Иван Олсен беше съвсем сам сред големите момчета, които стояха, хилеха се, крещяха и подскачаха около него.
— Много ли сте сигурни, че не ви е страх и искате да видите мускулите ми? — попита Иван Олсен.
Големите момчета просто се просълзиха от смях.
— Почти сме сигурни, че няма да се уплашим — извикаха те. — Хайде, давай, Гумен Тарзане!
Иван Олсен бавно нави единия си ръкав.
— Готови ли сте? — попита той.
Големите момчета си поеха дъх и избърсаха сълзите от пъпчивите си бузи.
— Да! — изреваха те. — Готови сме. Само почвай!
Тогава Иван Олсен стегна мускулите на ръката си.
Чу се пуф! и на мишницата му се изду мускул, колкото балон.
Ето виж как:
Изведнъж в училищния двор стана много, много тихо.
— Мале-е! — прошепна едно от големите момчета. — Представете си, ако заработи с тоя мускул…
— Така и ще направя — каза Иван Олсен. — Ще поработя с него още сега!
И той наля вода в панталоните на седемнадесет от най-големите дангалаци, а останалите заключи в една от училищните тоалетни.
Заедно с учителя по гимнастика.
— Не искам — викаше учителят. — Да не си посмял…
— А-а — каза Иван. — Такова голямо момче като теб не се страхува от нищо, нали?
И Иван захлопна вратата точно под носа на учителя по гимнастика.
Чу се едно тра-а-с!…
Седма глава
Този ден, когато Иван Олсен се върна от училище, баща му, господин Олсен, седеше и както винаги четеше книгата за Тарзан.
— Ама как така… как така си идваш в такъв вид? — попита господин Олсен и се вторачи в дребничкия си син. — Нима днес никой не ти е налял вода в гащите?
— Не-е — отвърна Иван.
— Слушай — каза баща му и стана от стола. — Да не би да си избягал от училище?
— Не-е — рече Иван.
— Хм — измърмори баща му. — Ами научи ли нещо днес?
— Не-е — отвърна Иван. — Нищо особено.
— Какво значи това „нищо особено“? — изкрещя господин Олсен.
— Ей тъй — каза Иван. — Нищо особено.
— Чакай де — попита баща му. — Ама съвсем нищо ли не си правил днес?
— О-хо, напротив — каза Иван. — Прочетох една книга, голяма колкото хладилник.
— Колкото какво? — извика баща му.
— Колкото хла-дил-ник — рече Иван. — Освен това аз налях вода в гащите на някои от големите момчета и заключих учителя по гимнастика в една от тоалетните.
— Божичко! — кресна баща му и се чукна по челото. — Да не би да почнеш да лъжеш и собствения си баща?
— Не-е — каза Иван. — Всичко е чиста истина, стари слабако!
— Засрами се — извика баща му и лицето му просто посиня от гняв. — Децата изобщо не бива да приказват така с родителите си!
Явно господин Олсен съвсем беше забравил какви думи имаше навик да употребява самият той, когато разговаряше с мъничкия си син.
— Родителите също не бива да приказват така с децата си! — заяви Иван Олсен и удари с юмрук по книгата, точно както правеше баща му.
Ударът му беше толкова силен (Иван Олсен наистина удари страшно силно), че Тарзан падна от дървото и един крокодил го изяде.
В книгата, разбира се.
Господин Олсен изтри челото си.
— Виж! — извика той. — Виж какво направи негоднико! Та ти уби Тарзан!
— Стига с тоя Тарзан! — каза Иван Олсен — Сега ти, стар слабако, ще дойдеш с мен навън и ще скачаш от клон на клон.
— Не, дума да не става! — извика господин Олсен. — Дума да не става! Та това са най-дръзките думи, които съм чувал. И освен туй възрастните изобщо не са длъжни да правят каквото децата им нареждат, ха-ха!
— О-хо, ще видиш, че са длъжни — каза Иван. — Във всеки случай днес са длъжни.
И Иван улови под мишница баща си — господин Олсен, занесе го навън при едно крушово дърво и го качи на един клон.
Тук Иван улавя баща си под мишница:
— Така — каза Иван. — Ха сега да те видим как скачаш от клон на клон.
— Аз… о-о-о, страх ме е — извика господин Олсен, готов да заплаче.
— Хайде бе — рече Иван Олсен. — Какво правиш? Такъв юначага като теб не се бои от нищо, нали?
— Как не — извика господин Олсен, като се притискаше към клона, който започна да пращи. — Ако падна долу, мога да си разбия носа и да му потече кръв…
— Да, можеш — каза Иван. — Добре ми е известно. Сам съм го изпитвал много пъти.
— Е… и какво от това? — извика господин Олсен. — С децата е съвсем друго. Само децата падат и им потича кръв от носа.
В същия миг клонът, за който се беше заловил, се счупи и господин Олсен тупна от дървото с гръмогласен рев.
— На някои възрастни понякога наистина им се случва да си разбият носа — рече Иван Олсен и помогна на баща си да стане. Нали… старче?
— Ох, ох — завайка се баща му, като триеше кръвта от носа си. — Това е най-ужасното нещо, което съм преживял през целия си живот.
И господин Олсен се разрева истински.
Горкият господин Олсен.
Бедният човечец.
От това, че си разби носа, толкова му прилоша, че трябваше да си легне с компрес от лед на челото.
Ето го как лежи:
Майката на Иван Олсен — госпожа Олсен — клатеше глава.
— Тц, тц — тюхкаше се тя. — С Иван май положението става все по-лошо.
Изглежда, тя щеше да се окаже права.
Осма глава
Докато господин Олсен лежеше в кревата с торбичка лед на челото и хленчеше, Иван реши да направи няколко кръгчета с колелото. Той изнесе високото черно дамско колело от мазето и скочи на седалката.
— Пази се! — извика той и се наведе напред над кормилото. — Иде рицарят на велосипеда!
— Дрънкаш глупости! — подвикна му едно голямо момче, което мина на мотоциклет оттам и имаше намерение да се подиграе на Иван Олсен. — Ти изобщо не можеш да караш колело, Гумен Тарзане. Тичай при майка си, да ти смени пеленките, запъртък такъв!
Иван Олсен закова колелото точно пред голямото момче.
— Ако имах малко повече време — каза той на момчето, щях да ти налея вода в гащите, дангалако неден. Вместо това ти предлагам да се състезаваме.
— О-хо — възкликна момчето с мотора. — Ха-ха, ти май не си съвсем добре днес, а, Гумен Тарзане?
— Напротив, хубавичко го запомни — отвърна Иван. — Тъкмо днес съм изключително добре. Хайде да започнем надбягването.
— Ха-ха-ха! — изсмя се голямото момче и запали цигара. — Ти да не си въобразяваш, че имам желание да се състезавам с кърмачета?
— Хайде бе! — каза Иван Олсен и се качи на колелото. — Ти изобщо не смееш, мухльо такъв.
Голямото момче почервеня като рак.
— Не съм смеел ли? — възкликна то и хвърли цигарата. — Сега ще те науча аз!…
— Да-да, опитай само, мърльо неден! — извика Иван и се понесе като вихър надолу по улицата.
Когато стигна до големия супермаркет „Панва-Канва“, той профуча с такава скорост на завоя, че гумите на колелото се нажежиха до червено.
Голямото момче даде газ и препусна с мотора си след Иван. Но като стигна до супермаркета „Панва-Канва“, изобщо забрави да завие.
Вместо това нахълта през стъклените врати на супермаркета и префуча през автоматичния брояч.
Заедно с мотоциклета.
Виж го тук:
— Какво ли беше това? — попита касиерката.
— Ау-у! — извика дамата, която тъкмо плащаше пакетче мая. — Ау-у… приличаше на мотор.
— Не може да бъде — каза касиерката. — Тук в „Панва-Канва“ изобщо не продаваме мотори.
— И все пак приличаше на мотор — настоя дамата с маята.
В същия миг точно в центъра на „Панва-Канва“ се чу страхотен грохот.
Срутиха се триста консерви с храна за котки. Кутиите се търкаляха по пода и дрънчаха.
Касиерката и дамата с маята се спуснаха нататък.
Мотоциклетът лежеше на пода сред грамадата консервени кутии, а голямото момче се бе приземило върху хладилника за дълбоко замразяване, пълен със замразени, заклани пилета.
— Напълно бяхте права, госпожо — каза касиерката на дамата с маята. — Мотор е.
— Да — рече дамата с маята. — И на всичко отгоре с едно голямо момче. Днешните младежи от ден на ден стават все по-разпасани.
— Имате пълно право, госпожо — каза касиерката. — От разпасани, по-разпасани. За всичко е виновна телевизията.
— Ох! — извика голямото момче. — Ох, по дяволите!
А Иван Олсен летеше надолу към пристанището.
Той още отдалеч съгледа кея и видя, че на него стоят четирима рибари.
Изпита желание да се спусне при тях, да ги поздрави и да им каже, че вече се е научил да кара колело.
В това време рибарите стояха мирно и тихо, пушеха си лулите и гледаха водата, докато един от тях внезапно забеляза, че срещу тях се задава Иван Олсен.
— Ау-у, недей — извика той и захвърли въдицата. — Пак онова побърканото момче! Спасявайте се!
Рибарите хвърлиха въдици и лули, шапки и очила и скочиха във водата с главата надолу.
Иван спря пред кея.
— Здравейте! — извика той и махна с ръка на четиримата мокри мъже, които плуваха около кея. — Вече се научих да удрям спирачката.
Четиримата рибари се спогледаха.
Ето ги как се споглеждат:
— А-а-а — казаха недоволно те и изплюха водата от устата си. — Ха-ха, много забавно, няма що.
— Сега ще ви извадя — рече им Иван Олсен.
— Ха-ха — казаха рибарите. — Много забавно, нали?
— Да — отвърна Иван. — Винаги съм искал да ми разрешат да ловя риба.
И така, този ден Иван Олсен хвана на въдицата четири големи шарана.
Девета глава
Когато денят преваляше, Иван Олсен мина покрай футболния стадион и до слуха му достигнаха виковете и крясъците на зрителите.
„И аз с удоволствие бих погледал футболен мач“ — каза си той и подпря колелото при входа на стадиона.
Този ден той беше препълнен със зрители, защото два много известни отбора тичаха нагоре-надолу по игрището и се биеха за топката.
Зяпачите бяха наставали със знаменца и свирки, бирени бутилки и фунийки със сладолед в ръце и крещяха един през друг.
Тук ще видиш някои от зрителите:
До Иван стоеше един възрастен мъж и подскачаше на място.
— Пазете си тила! — викаше старчето. — Тила си пазете!
Това, което крещеше, явно се отнасяше за футболистите.
— Да нямат болки в тила? — попита Иван.
— Какво? — рече старчето. — Кой?
— Ония там — отвърна Иван и посочи футболистите. — Тилът ли ги боли?
— Само това оставаше! — рече старчето.
— Ами защо им викаш да си пазят тила? — попита го Иван.
— О-о-о — отговори старчето. — Тъй се вика, когато си на футболен мач!
— Така ли било? — учуди се Иван.
И той започна да вика на футболистите добре да си пазят тила.
След малко обаче на самото игрище се вдигна страхотна врява. Играта бе спряна, защото на средата на терена лежеше и се превиваше един футболист.
Беше му влязла муха в окото и не можеше да продължи да играе.
Ето го как лежи:
— Да беше си пазил по-добре тила! — мърмореше старчето.
Но никой не го слушаше, а всички кършеха ръце и крещяха един през друг.
— Какво ще правим? — викаха те. — Трябва ни нов играч, иначе нашият отбор ще загуби. Това би било ужасно!
— Аз с удоволствие ще се включа — каза Иван Олсен и се запъти към футболния терен с гумените си ботуши.
Отначало сред зрителите настъпи тишина.
Но после те се развикаха:
— Горко ни! Не, хиляди пъти не! Та това е Гумения Тарзан!
— Вън!
И футболистът, на когото му беше влязла муха в окото, се надигна и се опули на Иван с едното око.
Тук се вижда как се е опулил:
— Леле, боже! — измърмори той и изтри челото си. — Тоя кекав загубеняк няма да свърши никаква работа.
Но съдията вече беше надул свирката и футболистите отново се затичаха след топката.
Всички играчи бяха извънредно заети. Оня с мухата в окото го събориха на земята и му напълниха с трева и другото око.
„Оле-ле-е — каза си той. — Все по-опасно става да се играе футбол!“
В това време Иван Олсен загряваше, както беше виждал да правят истинските футболисти.
Подскочи леко няколко пъти, издуха си носа и оправи свлечените си ботуши.
После препусна след топката.
Ето го как тича:
За Иван никак не беше трудно да отнеме топката от останалите футболисти. Той се стрелкаше напред-назад, шмугваше се между краката им и накрая засили топката с такъв шут, че я запрати право в корема на вратаря.
— О-о-х! — извика вратарят и се заби в мрежата.
Ето тук как вратарят се заби право в мрежата:
— Гол! — извика съдията. — Изходът от мача е решен. Единият отбор спечели. А сега отивам да вечерям.
Хората ликуваха, свиреха, дюдюкаха и крещяха „ура!“ за Иван Олсен.
Съвсем забравиха да му викат Гумен Тарзан.
Да, и това беше възможно.
Тази нощ Иван спа като къпан и сънува случилото се през най-странния ден от живота му.
Десета — последна и много кратка — глава
На другата сутрин още щом започна да се развиделява, Иван Олсен изтича при езерото.
Но старицата и нейният фургон бяха изчезнали. Само в тревата на мястото на огнището имаше малко черно петно.
„Няма що — помисли си Иван Олсен и въздъхна дълбоко. — Явно, че днес не мога да си пожелая нищо хубаво.“
И наистина Иван Олсен излезе прав.
Защото чуй само какво се случи:
В девет часа той падна от козата и си разкървави носа.
В десет часа го заключиха в една от училищните тоалетни.
В единайсет всички големи момчета се изредиха да му наливат вода в панталоните.
А когато се прибра след училище у дома, баща му — господин Олсен — вече си бе купил нова книга за Тарзан.
„Тарзан се завръща“ — беше заглавието й.
— Гледай тук — каза баща му и почука с показалец върху книгата. — Тук има какво да видиш.
— Да — рече Иван и въздъхна. — Няма как…
Ото е носорог
Първа глава
Имаше едно момче, което се казваше Топер и съвсем определено не беше хубаво.
Косата му беше червеникавокафява, като ръждиво желязо, и толкова гъста и остра, че когато трябваше да изглежда по-хубав, майка му го фризираше с маша.
Цялото му лице беше покрито с лунички, а един от предните му зъби стърчеше право напред.
То живееше в една червена къща до самото пристанище.
Червената къща беше голяма и стара, със скърцащи стълби и разкривени врати.
През зимата в мазето й живееха мишки, а през лятото на комина кацаха врани.
През цялото време къщата беше пълна с хора, деца и малки шарени котета.
Топер много обичаше голямата червена къща и когато се връщаше от училище, често й казваше:
— Здравей, къщо! Днес времето е хубаво, нали?
И му се струваше, че къщата изглежда много доволна — толкова доволна, колкото може да изглежда една къща, без стените й да се напукат от удоволствие.
Най-горе, под самия покрив, живееше портиерът, господин Холм.
Господин Холм трябваше да пази голямата къща и да се грижи хората в нея да са весели и доволни.
Той пушеше с малка извита лула и разказваше такива страшни истории за призраци, вещици и човекоядци, че човек го побиваха студени тръпки.
Самият господин Холм беше дребен, закръглен и приятен мъж с бели мустаци. Той не бе човекоядец, а ядеше само обикновена храна: котлети, пържена риба, попара от черен хляб с бира и от време на време — шоколадов пудинг.
Малката извита луличка изваждаше от устата си само когато ядеше или разказваше страшни истории.
— Сигурно спи с нея през нощта — рече Топер на Виго.
Виго беше приятел на Топер.
— Не — отвърна Виго. — Баща ми казва, че човек не може да спи с лула в устата, защото всичкият тютюн ще изпада в леглото му. А баща ми е умен и знае всичко.
— Е — каза Топер, — може и така да е.
Но всъщност той си мислеше, че господин Холм знае най-добре, и реши в някой от близките дни да го попита дали спи с лулата, без Виго и умният му баща да разберат.
Умният баща на Виго се казваше господин Льове.
Той имаше кафене на приземния етаж на червената къща. Кафенето се наричаше „Кафене «Синята морска котка»“ и всяка вечер беше пълно с рибари и моряци, които ядяха рагу по моряшки, дъвчеха тютюн и пиеха ракия.
Самият Топер живееше на втория етаж на червената къща.
Живееше с майка си, която беше моряшка жена и продаваше риба в едно приземно магазинче от другата страна на пристанището. Майка му можеше да пее така, че прозорците дрънчаха и опашките на рибите трепереха от ужас.
Бащата на Топер беше моряк.
Той плаваше по океаните и си идваше в къщи веднъж в годината.
Понякога Топер разказваше в училище на учителката и на другите деца за баща си.
— Баща ми — заяви веднъж Топер — е истински моряк. Той плава по океаните и има изкуствено чене.
— Какво е чене? — попитаха другите деца.
— Ами… — каза учителката и намести очилата си. — Изкуствено чене е, когато човек може да си вади зъбите от устата.
— Ооо! — извикаха децата. — Ама баща ти може ли да си вади зъбите от устата, Топер?
— Може — гордо отвърна Топер. — Веднъж, когато имало буря в морето, той си извадил ченето, за да го разгледа, и го изпуснал във водата. Чуло се едно цоп и ченето изчезнало.
— Ооо! — извикаха другите деца. — Цоп ли се чуло?
— Да — рече Топер. — Чуло се едно истинско цоп и той вече нямал зъби. Дълго време баща ми трябвало да яде само овесена каша и попара с вода.
Другите деца се бяха вторачили в него.
— О-хо! — каза едно от децата. — Не му е било весело на баща ти.
— Не — отвърна Топер. — Много зле беше. Накрая от яд пипна златна треска.
— Боже мой! — извика учителката.
— Златна треска ли го хвана?
— Точно така — каза Топер. — Съвсем истинска. Но сега отново е добре. Вместо златна треска си има по едно момиче на всяко пристанище.
Учителката за малко не изпусна очилата си.
— Така — заяви тя. — А сега да пишем. Друг път ще чуем повече за бащата на Топер.
Децата се наведоха над тетрадките си и започнаха да пишат колкото може по-добре.
Но все мислеха за бащата на Топер и за чудните му зъби, които могат да се вадят от устата.
И се надяваха някой ден да го видят, когато се завърне от океана.
Пак там, в голямата червена къща, живееше една възрастна дама.
Казваше се госпожа Флора и имаше дълга жълта тръба за чуване, защото чуваше много лошо.
Балконът й беше пълен с големи саксии с чудесни цветя и с малки клетки с красиви, зелени птици.
— Цветята са най-хубавото нещо на света — каза тя на господин Холм, когато той слизаше по стълбите, за да помете малко и пред къщата.
— Да, така е — съгласи се господин Холм и дръпна от лулата си. — Наистина няма нищо по-хубаво от цветята. Или ако има, това е чаша кафе.
— Какво казахте? — попита госпожа Флора и насочи жълтата си тръба за чуване към господин Холм.
— Кафе — извика господин Холм.
— О, да! Кафето също е чудесно — каза госпожа Флора. — Може би искате чаша кафе, господин Холм?
Господин Холм кимна.
— Да, благодаря ви — рече той. — Това вече наистина е много.
— Много ли? — попита госпожа Флора и му се усмихна. — Не, няма да ви дам много. Заповядайте, влезте.
Така господин Холм и госпожа Флора седяха на балкона сред едрите, красиви цветя и малките хубави птички и щастливи сърбаха горещото кафе.
— Един хубав мъж като вас, господин Холм — каза госпожа Флора, — един такъв хубав мъж като вас би трябвало да си намери женичка, нали?
— Да — съгласи се господин Холм. — Ние двамата би трябвало да се оженим.
— Отрова ли? — извика госпожа Флора и помириса каната с кафе. — Мислите, че кафето мирише на отрова? Не, не се страхувайте, добри ми домоуправителю. Кафето е истинско.
— Хм! — каза господин Холм и му стана малко неудобно. — Е, наздраве, госпожа Флора.
Но той си мислеше: „Някой ден ще й напиша писмо. Писмото ще гласи: «Омъжете се за мене, скъпа госпожо Флора». И тя, милата, стара магарица, ще разбере това писмо“.
Ето така стояха нещата в голямата червена къща до пристанището и такива бяха хората, които живееха в нея.
А сега е време да чуем за нещо странно, което се случи тъкмо там.
Втора глава
Топер беше колекционер.
Събираше най-различни неща. Най-вече събираше малки предмети, които можеш да носиш в джобовете си и да подаряваш на добрите си приятели.
През зимата не се намират много неща, но лятото е благодатно време за колекционерите.
През лятото Топер намираше както мънички птичета, така и капачки от бирени шишета и кръгли бели камъчета.
Намираше бръмбари със сини крила и големи, меки зелени гъсеници, а откри също ръждясала детска количка с три колела.
Детската количка беше една от най-добрите находки на Топер през това лято.
Двамата с Виго я нарекоха „Кривуша“ и се редуваха да се возят в нея до училището.
Но един ден, когато вървеше, като возеше Виго в детската количка, Топер забеляза момичето, в което беше влюбен — защото, знаете ли, Топер си имаше и момиче.
То се казваше Силе и беше страшно хубаво.
— Здравей, Силе! — извика Топер и я поздрави, махайки с две ръце. — Ти виждала ли си Кривуша?
— Каква Кривуша? — попита Силе, която караше малкия си жълт велосипед.
— Кривуша е нашата детска количка — отвърна Топер и посочи с палец зад гърба си.
— Ти си луд! — каза Силе и отмина. — Във всеки случай аз не виждам никаква крива детска количка.
— Е — рече Топер, силно разочарован. — Твоя си работа.
Той се обърна, за да продължи да бута Кривуша, но детската количка беше изчезнала безследно.
„Странно! — помисли си Топер и се огледа на всички страни. — Дали сама не е закарала Виго на училище?“
Той си тръгна, но не се беше отдалечил много, когато чу някой да вика зад едни бодливи храсти.
— Какво е това? — крещеше сърдит глас. — Не е ли детска количка? Точно по средата на цветната ми леха? Никога не съм виждал подобно нещо! И не седи ли в нея едно голямо момче?
— Да… — мънкаше гласът на Виго от цветната леха зад храстите.
— Как, по дяволите, попадна сред цветята ми? — крещеше сърдитият глас.
— Ами… — отвърна Виго — минах през храстите.
— Охо! Това е върхът на всякакво нахалство — викаше сърдитият глас. — Ако искаш да знаеш, тук не е площадка за игра.
— Не — измънка Виго, — за мой късмет.
— Тук — викаше сърдитият глас — е една красива и добре поддържана градина.
— Да — каза Виго. — Аз също искам да изляза от нея, колкото може по-скоро.
— По-скоро ли? — извика гласът, — по-скоро ли казваш? Да, това може да стане веднага, добри ми приятелю!
„Странно — мислеше си Топер. — Сега пък го нарече «добри ми приятелю». Та човек не може да ругае добрите си приятели…“
Но Топер не мисли дълго по въпроса за добрия приятел, защото в същия миг Виго прелетя над плета, а след него и Кривуша.
— Ох! — изохка Виго.
— Заболя ли те? — попита Топер и помогна на Виго да стане.
— Ох! — отново изохка Виго. — Защо пусна количката?
Топер се почеса по ръждивата коса.
— Ами… — каза той — знаеш ли… Силе… мина покрай нас и аз реших да я поздравя… затова.
— Ох! — за трети път изохка Виго и измъкна някакви бодли от задната част на панталоните си. — Ето резултатът от цялото ти глупаво влюбване. Но за в бъдеще аз ще бутам Кривуша.
— Добре — каза Топер. — Много добре.
Виж, от тази уговорка Топер беше страшно доволен.
И той си помисли, че да си влюбен, не е чак толкова глупаво.
— Знаеш ли какво, Виго — каза Топер. — Би трябвало да си намериш и ти някое момиче.
— Пфу! — рече Виго. — Да не си се побъркал?
— Да — каза Топер. — Може би.
И той доволен се излегна в Кривуша, като нададе няколко странни пронизителни писъци.
— Какво правиш? — попита ужасен Виго и спря да бута детската количка.
— Свиря на флейта — отвърна Топер, като се превиваше от смях. — Свиря на флейта, добри ми приятелю.
Трета глава
Да-а.
Детската количка Кривуша беше наистина добра находка.
За Топер, разбира се.
Той нямаше нищо против всеки ден Виго да бута Кривуша, а самият да седи в бебешката количка и да свири на флейта.
И понякога, когато много му вървеше, махаше на любимата си Силе, която профучаваше покрай него на малкия жълт велосипед.
Но ето че дойде лятната ваканция.
Учителката затвори вратата на училището и закачи табелка, на която пишеше:
— Е — каза Топер и разроши ръждивата си коса, — това не е чак толкова хубаво.
— Ами! — рече Виго много доволен. — Тук наистина ни провървя.
И те си тръгнаха към къщи, да прекарат лятната ваканция.
Но няколко дни по-късно Топер намери нещо много по-ценно от детската количка.
Един молив.
Топер го намери долу, на пристанището, една ранна утрин, когато придружаваше майка си до рибарското магазинче, където тя пееше и продаваше риба.
Беше само малко парченце от молив — един от моливите, които дърводелците използват, когато рисуват върху дърво.
— Охо! — каза Топер и пъхна молива в джоба си. — Голям късметлия съм. Винаги съм мечтал за такъв молив.
Той продължи да върви, пъхнал ръка дълбоко в джоба си при молива, и когато стигна до дългата бяла стена зад склада за риба, спря.
„Хм — мислеше си той, като се оглеждаше, — сигурно този молив става за писане. Май ми се прииска да напиша нещо върху тази бяла стена. Нещо приятно и красиво.“ Той постоя малко и помисли какво едновременно приятно и красиво може да се напише върху една стена.
След това написа:
„А — каза си той. — Това наистина е красиво. Само Силе да мине оттук и да го види.“
В същия миг дочу някакъв шум малко по-нагоре по пътя.
Това беше шум от колело, което препуска върху чакъл и дребни камъчета.
На Топер му се стори, че е малкият жълт велосипед, който се движи с голяма скорост.
— Господи! — помисли си той и едва преглътна. — Ето я! Това е тя.
Той се обърна и застана платно до стената с гръб към написаното.
— Привет! — извика Силе и спря така рязко, че на всички страни се разхвърчаха камъчета. — Привет, Топер! Какво стоиш и пишеш там?
— Ами… — каза Топер и пак едва преглътна. — Нищо особено, Силе, само няколко букви.
— Топер — каза Силе, — знаеш ли какво си мисля?
— Не — промълви Топер, — не зная.
— Мисля, че си написал нещо много неприлично — каза Силе. — Защото целият си се изчервил.
— Наистина ли? — каза Топер ужасен и се опита да пребледнее.
— Да — каза Силе. — Много искам да видя това, което си написал. Нищо, че е неприлично.
— Ами… — измънка Топер и си пое дъх. — Аз… хм… не пиша красиво, Силе. По-скоро грозно.
— Така ли? — попита Силе и се доближи до него.
— Отвратително грозно — извика Топер и размаха ръце. — Пиша ужасно, отвратително, грозно. Ще те заболят очите, ако го видиш.
— Голяма работа — каза Силе. — Въпреки всичко искам да го видя.
И тя избута Топер от стената.
— Сега — помисли си той и въздъхна тежко, — сега тя ще го види и сигурно ще ми се разсърди. Само да не започне да скубе или да дращи.
Силе постоя малко и погледа стената.
— Топер — каза тя, — ти си се побъркал.
— Да — промълви Топер. — Зная. Но то изглеждаше толкова хубаво.
— Кое изглеждаше хубаво? — попита Силе.
— Написаното върху стената — каза Топер и посочи с палец зад рамото си.
— Но, Топер — каза Силе и се засмя. — На стената няма нищо.
Топер бавно извърна глава и погледна стената. Всички букви бяха изчезнали.
Красивите думи, написани за Силе, бяха безследно изчезнали.
Бяха останали само бялата варосана стена и малката синя сянка на Силе.
— Успя да ме минеш — каза Силе. — А аз си мислех, че си написал някоя глупост за мен и за теб.
После тя се метна на велосипеда, приведе се над кормилото и се понесе надолу към пристанището.
Топер продължи да стои под утринното слънце и да я гледа как препуска с пълна скорост, докато не се скри зад няколко черни, осмолени дървени къщи.
„Дяволска работа! — помисли си той и опипа малкия молив. — Наистина мистично! И странно! Може пък малкият молив да не е в ред. Ще се опитам да напиша нещо друго.“
Този път написа:
„Защото тя е точно такава“ — мислеше си Топер.
В същото време нещо каза: хрус, храс!
И докато Топер се огледа, Силе отново профуча покрай него. Единственото, което Топер успя да види, бяха нейните миши опашки, които се вееха на вятъра, и праха зад жълтия велосипед. И когато за втори път през този ден се обърна да види написаното за нея на бялата стена, от учудване вратът му едва не се вдърви.
На стената нямаше нищо.
Нямаше нито буквичка.
Стената беше чисто бяла, обляна от слънчева светлина, а около него ухаеше на трева и смола и прясно боядисани рибарски лодки.
— Този молив — каза Топер, като го гледаше — е най-особеният молив, който някога съм виждал. Трябва да го покажа на Виго.
И Топер затича към града, за да намери приятеля си Виго.
Четвърта глава
Виго стоеше пред „Кафене «Синята морска котка»“ и боядисваше детската количка в червено.
— Виж! — провикна се отдалече Топер и размаха ръце. — Виж какво намерих!
От уплаха Виго накапа панталоните си с червена боя.
— Ето! — извика Топер задъхан и пъхна молива под носа на Виго. — Виждал ли си някога подобен молив, а, Виго?
— А-у-у! — извика Виго, като усърдно триеше боята от панталоните си. — Как само ще се разсърди мама!
— Не, няма — каза Топер и стисна здраво молива, — защото тя никога не ще узнае нищо за този супермолив.
— Да — рече Виго. — Но ще научи за петната върху панталоните ми.
— По дяволите петната! — заяви Топер. — Просто ще боядисаме целите ти панталони червени. Има достатъчно боя.
— Така ще се разсърди още повече — изхлипа Виго.
— Е — каза Топер, — може пък да не харесва цветните работи. Но вече нищо не може да се направи. А ти разгледа ли добре това тук, стари ми приятелю?
— А, този глупав молив! — рече Виго и изсумтя сърдито. — Само тичаш нагоре-надолу и плашиш хората с разни бръщолевини за моливи. — И той продължи да боядисва.
— Но, мой стари добри приятелю — каза Топер. — Това съвсем не е някакъв обикновен молив.
— Всички моливи са обикновени — сърдито отсече Виго. — Или както казва баща ми: „Всички моливи са еднакво обикновени“.
— Ха-ха! — засмя се Топер. — Значи, той все пак не е толкова умен! Защото знаеш ли какъв е този молив, Виго? Това е един вълшебен молив.
— Глупости на търкалета — каза Виго.
— Ако напишеш нещо с него — продължи Топер, — всичко, което си написал, изчезва моментално.
— Да — каза Виго. — С гума.
— Не! — възбудено извика Топер. — Не, Виго! Без помощта на каквато и да било гума.
Виго отново се накапа.
— Без гума ли изчезва? — попита той и недоверчиво погледна Топер. — Трябва да кажа на баща си.
— Не, стой! — каза Топер и сграбчи Виго за яката. — За този молив, освен ти и аз, никой друг не бива да знае.
— Не съм чувал досега за такъв молив — каза Виго. — Сигурен ли си, че като напишеш нещо, после всичко изчезва?
— Разбира се — каза Топер. — Пробвах го. Напълно изчезва. Ела, ще отидем в къщи и ще го изпробваме.
И двамата с Виго се отправиха към къщи.
На стълбите срещнаха портиера, господин Холм, който слизаше.
— Добър ден, момчета! — поздрави ги той. — Искате ли да чуете една наистина хубава и страшна история?
— Не — отговориха момчетата и хукнаха нагоре.
— Какво? — учуди се господин Холм. — Но обикновено вие изгаряте от нетърпение да слушате истории.
— Но не и днес — извика Топер. — Имаме да пишем.
— Господи! — каза господин Холм. — Ще пишат! Никога не съм чувал подобно нещо. Да, да. В днешно време децата стават все по-особени. Когато бях дете, пишехме само когато учителят ни дърпаше ушите.
— Възможно е — извикаха момчетата и изчезнаха в Топерови.
В гостната на Топерови висяха много странни неща — както от тавана, така и по стените. Това бяха неща, които бащата на Топер бе донесъл от океаните.
Там висяха препарирани крокодили и тънки, покрити с прах змийски кожи, които приличаха на амбалажна хартия. Имаше и криви саби, и празни кокосови орехи, и малки фигурки, издялани от дърво. Виго хвърли боязлив поглед към крокодилите.
— Къде ще пишем? — попита той.
— Да, чакай да видим — каза Топер. — Дали не можем да използваме тапетите?
— Тапетите? — простена Виго още по-изплашен. — Майка ти ще побеснее.
— Ами! — каза Топер. — Майка ми никога не побеснява. И освен това нали всичко ще изчезне.
— Да, да се надяваме — рече Виго. — Какво ще напишем?
— Съвсем няма да пишем — заяви Топер.
— Какво? — извика Виго. — Но нали току-що каза, че ще пишем върху тапетите?
— Да — отвърна Топер, — но се отказах. Няма да пишем, а ще рисуваме. Ето точно тук ще нарисуваме един огромен носорог.
И той започна да рисува носорог.
— Не ми харесва много тая работа — каза Виго, като пристъпяше от крак на крак. — Помисли си само, ако не изчезне!
— Глупости! — рече Топер. — Няма значение. Мене много ме бива да рисувам носорози. Мисля, че мама ще се зарадва на една такава рисунка.
Той продължи да рисува и Виго, ще не ще, трябваше да признае, че наистина носорогът излезе чудесен.
— Така! — каза Топер, като свърши. — Сега да отидем в кухнята и да изпием четири, пет лимонади. А като се върнем, ще видиш майтап!
Отидоха в кухнята и извадиха лимонадата и ръжения хляб. Но не бяха изпили и по една глътка, когато чуха странен шум откъм гостната.
— Слушай! — прошепна Виго. — Нещо шуми.
— Иди да видиш какво е — каза Топер с уста, пълна с ръжен хляб.
— А ако е нещо опасно? — попита Виго. — Не обичам много опасните неща.
Но въпреки това той предпазливо надникна през открехнатата врата. После бързо я затвори с трясък.
— Топер! — прошепна Виго. — Той е още там!
— Е и? — каза Топер и отпи голяма глътка лимонада. — Значи трябва да почакаме още малко.
— Но… Топер — прошепна Виго. — Има и нещо друго!
— Какво друго има? — попита Топер.
— Той… той мига! — каза Виго.
— Ха! — каза Топер. — Мига ли? Това трябва да се види!
Той скочи от масата и отвори вратата.
— Брей! — извика Топер. — Ти си напълно прав, Виго. Мига. Ох, братле, никога не съм виждал нарисуван носорог да мига. Ама че забавно!
— Аз не мисля така — заяви Виго.
В същия миг носорогът от стената издаде висок гърлен звук и обърна глава.
— Помощ! — изкрещя Виго.
— Шшшт! Тихо! — каза Топер. — Какво си се развикал! Ще го разсърдиш. Здравей, носорог!
— Хър, гру-у — изсумтя носорогът.
Слезе от стената и застана по средата на стаята.
Виго светкавично затръшна вратата.
— Какво… какво ще правим сега? — прошепна той.
— Ще го погледаме, разбира се — каза Топер и отвори вратата.
Носорогът беше отишъл до прозореца и дъвчеше пердето.
Той беше голям, красив носорог, жълт като тапетите.
— Брей! — извика Топер. — Той е гладен. Да му дадем малко ръжен хляб.
И предпазливо се приближи до него с голямо парче ръжен хляб в ръката.
Носорогът бавно обърна глава, погледна го дружелюбно и кротко пое хляба от ръката му.
— Хър, гру-у! — изсумтя той.
— Я! — извика Топер. — Яде го. Дай още, Виго. И една бутилка лимонада.
— А-у-у… — възкликна Виго. — Май е страшничко.
— Виго — рече Топер, — да не искаш носорогът ни да гладува?
— Ох, не-е… — отвърна Виго и донесе ръжен хляб и лимонада.
Много скоро носорогът изяде всичкия ръжен хляб в кухнята. Той изсумтя приятелски и започна да яде цветята от една саксия, сложена върху поставка на пода.
— Охо, братле! — извика Топер. — Такова животно яде много. Как да го наречем, Виго?
— Хм — каза Виго и се замисли.
— Ти трябва да решиш, Виго — настоя Топер.
— Хм — каза Виго и се замисли още повече.
— Как се нарича баща ти? — попита Топер.
— Ото — отговори Виго.
— Ото! — извика Топер и потупа носорога отзад. — Ще се казваш Ото, старче.
— Хър! — изсумтя носорогът.
И започна да яде дамаската на един фотьойл.
— Трябва да намерим още храна — рече Топер. — Ще изтичам при мама да взема пари за десет ръжени хляба.
— Хм — каза Виго, като си играеше нервно с дръжката на вратата. — Не мога ли аз да отида вместо теб, Топер? Никак не ми се иска да остана сам с Ото.
— Добре — съгласи се Топер. — Но побързай, преди да е изял всички мебели.
Виго не чака да му повторят.
Той хукна надолу по стълбите — за малко да си изпотроши краката и ръцете. На входа се блъсна в корема на баща си.
— Виж ти! — изпъшка господин Льове. — Къде си се разбързал така, момче?
— Отивам да взема хляб за носорога! — извика Виго и се понесе с пълна пара надолу по улицата.
— Хляб за носорога? — измърмори господин Льове сърдито. — Кой знае какво пак са намислили тези малчугани. Явно ще трябва да ги държа под око.
Пета глава
Виго тичаше презглава и влетя в рибарския магазин на майката на Топер с такава скорост, че повали на земята една дама, с пакет риба в ръка.
Тя се преобърна в ъгъла на магазина, като лежеше и охкаше.
— Господи, колко са припрени децата в днешно време! — изпъшка тя и се изправи. — Когато аз бях дете, наистина всичко вървеше по-спокойно.
— Да — задъхано каза Виго, — но на мен ми трябват пари за десет ръжени хляба!
Майката на Топер избухна в смях.
— Май доста сте изгладнели — рече тя.
— Но той не е за нас — каза Виго, — а за Ото.
— Така ли? — попита майката на Топер. — Ото нов приятел ли ви е?
— Не — отговори Виго. — Ото е носорог.
— Аха, значи така — каза майката на Топер. — Е, тогава десет хляба не са много. А откъде се появи Ото?
— Топер го нарисува — каза Виго. — И той започна да яде мебелите.
— Господи! — възкликна дамата, която Виго беше бутнал. — Как лъжат децата в днешно време! — И си тръгна обидена.
— По дяволите, колко са сърдити някои хора! — рече майката на Топер и така се засмя, че големите й гърди се разтресоха под синята рокля. — Дайте на Ото да яде нещо и внимавайте да не направи някоя пакост.
— Добре, ако можем да го удържим — каза Виго и хукна да купува хляб.
Но невинаги е така лесно да купиш десет ръжени хляба, както си мисли едно малко момче.
Първото място, откъдето Виго се опита да купи хляб, беше една малка хлебарница с грамадна продавачка, която, когато Виго влезе, стоеше зад тезгяха и си чистеше ноктите.
— Десет ръжени хляба! — извика Виго.
Продавачката си изтри ноктите в престилката и погледна Виго с двете си малки мигащи очи.
— Десет ръжени хляба ли каза? — попита тя и отново премигна доста презрително.
— Да — каза Виго, който целият се беше изчервил от бързане. — Десет ръжени хляба.
— Я се махай оттук! — изсъска продавачката. — И да не си стъпил повече в хлебарницата, да се подиграваш с хората!
— Но… — каза Виго съкрушен. — Аз трябва да купя десет ръжени хляба.
Продавачката бавно се обърна и отвори една врата, като през цялото време не изпускаше Виго от очи.
— Фолмер! — извика тя през вратата. — Ела за малко! Чуваш ли, Фолмер?
Фолмер беше самият хлебар. Той беше дребен хилав човек, който стигаше до кръста на жена си.
— Какво има? — попита сърдито той.
— Това момче има нужда някой здравата да му издърпа ушите! Подиграва ми се.
— Подиграва ли ти се, Алманда? — попита хлебарят и погледна нагоре към жена си.
— Да — отвърна продавачката. — Втурва се тук и казва, че иска десет ръжени хляба. Но аз знам, че няма нормален човек, който може да изяде десет ръжени хляба.
— Ами, имаш право, Алманда — каза хлебарят. — Откакто съм хлебар, никой не е купувал толкова много хляб.
— И мога ли да попитам кой, по дяволите, иска толкова много хляб? — попита продавачката.
— Ото — отговори Виго.
— Ото! — изсумтя жената. — Всеки може да каже така. А кой е този Ото?
— Нашият носорог — отвърна смирено Виго.
— Носорог! — изкрещя жената. — Веднага се махай оттук! Никога не съм чувала дете да лъже така!
От устата й хвърчаха слюнки като от устата на простуден кит.
— Лъжеш и се подиграваш с почтени хора като Фолмер и мен! — изхриптя тя. — Направи нещо, Фолмер, нали си ми мъж!
— Вън! — извика хлебарят и се наежи. — Махай се оттук, или ще се обадя в полицията!
Последното Виго изобщо не чу, защото вече беше на път за следващата хлебарница.
В края на краищата, на Виго му се удаде да купи всичко на всичко четири ръжени хляба.
Уморен и нещастен, той носеше четирите тежки хляба към червената къща.
Скрит зад пердетата на прозореца на „Кафене «Синята морска котка»“, баща му го наблюдаваше.
„Хм! — мислеше си той, като се почесваше по наболата брада на продълговатото си лице. — Тези хлапета са замислили нещо. Трябва зорко да ги следя.“
Застана зад вратата и след малко чу Виго да се качва по стълбите.
— Аха — промърмори той, — значи горе става нещо. Но не бива да им се позволява да вършат големи глупости. Трябва да се погрижа за това.
Виго дори не подозираше, че баща му го наблюдава.
Той се качваше по стълбите с изморените си крака и срещна господин Холм, който стоеше и разговаряше с госпожа Флора.
— Знаете ли какво, господин Холм — чуруликаше госпожа Флора, — не е ли странно? От един час насам ми пада мазилката от тавана. И не знам дали ще ми повярвате, господин Холм, но полилеят се клати напред-назад, та човек може да си помисли, че на горния етаж се разхожда слон.
И тя посочи нагоре по стълбите.
Господин Холм весело се усмихна на Виго, който се появи, мъкнейки четирите хляба.
— Хей, ти, да не би горе да имате слон? — попита господин Холм.
Виго уморено поклати глава.
— Не — въздъхна той. — Носорог.
Господин Холм се обърна към госпожа Флора.
— Не е слон — извика той в току-що излъсканата й тръба за чуване. — Носорог е!
— А, така ли — каза госпожа Флора. — Виждам, че това момче яде много ръжен хляб.
— Не — рече Виго. — Той е за Ото.
— О! — възкликна госпожа Флора. — Значи ти се казваш Ото? Да, вече наистина остарявам. Винаги съм смятала, че се казваш Виго.
В този миг полилеят в хола на госпожа Флора падна на пода.
— Вижте какво! — каза господин Холм и се заслуша. — Мисля, че ще е най-добре да се кача да видя този носорог.
И той последва Виго нагоре по стълбите.
Шеста глава
Горе при Топер цареше ужасен хаос.
Ото — голямото жълто чудовище, беше изял тапицерията на два фотьойла, всички пердета в гостната, двете покривчици под лампионите и един препариран папагал.
И сега бе започнал да яде единия край на килима.
Господин Холм се спря на вратата и извади лулата от устата си.
— Ама че дебелан! — извика той, като видя Ото, и засука мустак. — Как, вие, две толкова малки момчета, сте успели да качите тук едно такова голямо животно?
— Той се появи от само себе си — каза Топер и се засмя.
После взе ръжения хляб от уморения Виго и започна да го пъха в устата на Ото.
— Хър! — изсумтя Ото и задъвка хляба.
В това време Виго се свлече в един фотьойл с изядена тапицерия и заспа между щръкналите пружини.
Господин Холм се доближи до жълтия носорог.
— Красив е — каза той и потупа Ото по гърба. — Май никога не съм виждал по-красив носорог.
— Наистина ли? — възкликна гордо Топер.
— Но не можете да го държите тук — каза господин Холм. — Защото накрая таванът ще падне върху госпожа Флора, тази добра стара магарица.
— Принудени сме — заяви Топер. — Той е прекалено дебел, за да излезе през вратата.
Господин Холм се почеса по главата.
— Най-лошото е — каза той, — че е забранено да се държат животни в къщата.
— Ще го държим тайно — рече Топер. — Никой няма да узнае.
— Но той така тропа, че се чува из цялата къща — каза господин Холм.
— Това е, защото е гладен — обясни Топер. — Така правят носорозите, когато са гладни. Колкото са по-гладни, толкова повече тропат.
— О, така ли? — попита господин Холм. — Не знаех това. Значи светкавично трябва да набавим храна. Дали една купа сено и една купчина цвекло ще му стигнат за днес?
— Ще стигнат — отвърна Топер. — И още няколко ръжени хляба.
— Ще се обадя да докарат купа сено — каза господин Холм и бързо излезе, като хвърли неспокоен поглед към дъските на пода, които скърцаха и се огъваха под огромното животно.
Когато господин Холм излезе, Топер отвори прозореца и погледна навън. Точно пред червената къща той видя Силе, която препускаше на жълтия велосипед.
— Нищо особено — каза Топер. — Но можеш да се качиш горе да видиш Ото.
Силе натисна спирачка.
— Кой е Ото? — попита тя любопитно.
— Ото е носорог — извика Топер.
— Ти си се побъркал! — каза Силе и поклати глава. — Напълно си се побъркал!
— Така е — каза Топер. — Но въпреки това Ото е чистокръвен носорог. Жълт.
Силе се засмя.
— Ами! — каза тя и тръсна глава. — Няма жълти носорози.
— Ако почакаш малко — рече Топер, — може би ще успея да го докарам до прозореца.
— Добре — каза Силе. — Ще почакам.
Топер се опита да избута Ото до прозореца. Буташе го с всичка сила, но Ото не се и помръдна. Той беше намерил няколко книги в библиотеката и очевидно книгите бяха любимото му ястие, защото весело ги дъвчеше и щастливо сумтеше: Хър! Гру-у!
Тогава Топер го задърпа за опашката, но и това не помогна.
— Хър! Гру-у! — изсумтя само Ото и продължи да дъвче.
— Не иска — каза Топер, като отново си показа главата през прозореца. — Не иска да дойде. В момента яде книги.
— Ох, колко си щур! — рече Силе. — Жълт носорог, който яде книги. Ама че измишльотини!
— Да, звучи странно — съгласи се Топер.
— Топер! — извика Силе. — Ти си най-откаченото момче, което някога съм срещала. — И тя изчезна с пълна скорост зад близкия ъгъл.
— Няма нищо — каза Топер. — Това просто беше Силе.
— Пфу! — каза Виго и заспа отново.
Долу на телефона господин Холм бе в много затруднено положение. Той се обади на фермера Кяр, който живееше близо до града.
— Добър ден — каза Господин Холм. — Бихте ли ми докарали купа сено?
— Разбира се — рече фермерът. — Къде да ви я закараме?
— В голямата червена къща до пристанището — каза господин Холм. — Нахвърляйте го през прозореца на втория етаж.
— Моля? — извика фермерът Кяр. — Искате да нахвърляме купа сено през прозореца на втория етаж?
— Точно така — каза господин Холм.
— Що за странни поръчки? — попита фермерът. — За какво ви е сено в къщата?
— Ами… — каза господин Холм. — Ние… хм… имаме едно животно, което трябва да нахраним.
— Какво животно? — попита подозрително фермерът.
— Ами… — каза господин Холм. — Носорог.
— Ха-ха! — извика фермерът. — Знаех, че хората в града са глупави. Но че някой може да бъде чак толкова глупав, наистина не вярвах! Храна за носорог на втория етаж — да, това си го бива!
— Не може ли въпреки всичко да получа купа сено? — попита господин Холм.
— Разбира се, че можете — отговори фермерът и се засмя. — Но щом сеното е за носорог, трябва да си го вземете сами. Нямам намерение да идвам в града и да ставам за смях на някакви глупаци.
И той затвори телефона.
Господин Холм се върна при момчетата.
— Трябва сами да си докараме сеното — каза той. — Сеното за носорог си го вземаш сам.
— И да купим още ръжен хляб — рече Топер. — Ото е подивял от глад.
— Хър! Гру-у! — изсумтя Ото и затропа с крака.
— Добре — каза господин Холм. — Аз ще отида да докарам купа сено с колелото си, а през това време вие ще вземете детската количка и ще обикаляте наоколо, докато я напълните с хляб.
В същия миг се позвъни на вратата. Топер и господин Холм се спогледаха.
— Може би е полицията? — прошепна господин Холм. — Трябва да скрием Ото.
— Къде? — попита шепнешком Топер.
— Под килима — каза господин Холм. — Ще го покрием с остатъка от килима.
Щом опаковаха Ото в килима, Топер предпазливо отвори вратата.
Отвън стоеше госпожа Флора и изглеждаше доста объркана.
— Господин Холм, знаете ли какво? — каза тя. — Всичките ми лампи изпопадаха на пода.
Господин Холм дръпна килима от Ото и госпожа Флора изгледа любопитно голямото животно.
— О! — извика тя и плесна с ръце. — Да, сега ми стана ясно. Толкова рядко има носорог в къщата. Не си спомням да съм го виждала преди.
— Не сте — каза господин Холм. — За първи път се опитваме да отглеждаме носорог.
— Какво? — попита госпожа Флора. — Кафе ли казахте? Разбира се, ей сега ще сляза и ще направя за вас и момчетата по една чаша вкусно, топло кафе.
— Преди да пием кафе — каза господин Холм, — трябва да набавим хляб и сено. Да тръгваме!
Топер събуди заспалия Виго.
— Виго — каза той, — отиваме да купим хляб.
— Помощ! — проплака Виго. — Мразя да купувам хляб!
Но Топер го помъкна за ръката и заедно с господин Холм се спуснаха надолу по стълбите и излязоха навън.
А вътре, зад вратата на „Кафене «Синята морска котка»“, стоеше бащата на Виго, господин Льове и подслушваше.
— Какво? — промърмори той. — Господин Холм се разтича с момчетата като някакво хлапе. Тук има нещо нередно за една хубава и прилична къща.
Той отвори внимателно вратата и се огледа на всички страни.
След това се промъкна като стар плъх нагоре по скърцащите стъпала и допря ухо до вратата на апартамента, където Ото стоеше и чакаше нещо за ядене.
— Странно — промърмори бащата на Виго. — Много странно!
И пак се ослуша.
— Особен шум! — каза той. — Като че ли вътре се разхожда някакво прасе.
Послуша още малко.
„И въпреки това — помисли си той — прасетата не казват хър, гру-у. Прасета казват грух-грух. Какво, за бога, може да е това?“
Той още веднъж се огледа.
После се наведе и надникна през ключалката.
— Аха! — промърмори той. — Така значи! Крият носорог вътре. Това вече е прекалено. И на всичко отгоре, жълт носорог!
Той изтича надолу по стълбата.
— Виж какво! — каза той на жена си. — Ще повярваш ли? Домоуправителят и момчетата крият горе един жълт носорог!
— Ами! — възкликна майката на Виго. — Тук, в къщата, където винаги е било хубаво и чисто? Един такъв носорог сигурно ужасно мърси!
— Да — извика господин Льове — И аз сега ще се погрижа да изчезне оттук!
Седма глава
Но господин Льове скоро щеше да се увери, че е много трудно да се отървеш от носорог, който живее на втория етаж.
Първо се обади на директора на Зоологическата градина.
— Ало! — каза господин Льове.
— Ало! — рече директорът на Зоологическата градина.
— Ало, ало — повтаряше господин Льове, като се чудеше как да обясни на директора за носорога.
— Вижте какво — троснато попита директорът, — да не би да сте решили да викате „ало“ целия ден?
— Аз… хм… не… — каза господин Льове уплашено.
— Надявам се, че не е така — рече директорът. — Аз съм много зает човек, който винаги има работа. Знаете това, нали? Директорите винаги са заети. Не мога да прекарвам цялото си време в повтаряне на „ало“.
— Да, разбирам — отвърна господин Льове. — Обаждам се, за да ви продам един носорог.
— Аха! — каза директорът и гласът му вече прозвуча по-приятелски. — Обаждате се, за да ми продадете носорог? Носорогът от Африка ли е, или от Суматра?
— Не зная — отвърна господин Льове. — Той е жълт.
Директорът се изкашля, изненадан.
— Така значи — каза той. — Жълт носорог. Много странно. Нечувано. Как се казвате, господине?
— Льове — отговори господин Льове.
Директорът се закашля още по-силно на отсрещната страна на жицата. Той кашля дълго — толкова дълго, че господин Льове се обезпокои, да не би директорът на Зоологическата градина да е сериозно болен.
— Искате да кажете — заяви накрая директорът и отново се изкашля, — че вие сте лъв[2], който продава носорог?
— Ами… — промълви господин Льове объркан, като се суетеше край телефона. — И така може да се каже.
— Не, никога не съм чувал подобна лудост! — извика директорът. — Нима животните са започнали да се продават взаимно! Не, не можете да ме накарате да повярвам това. Мисля, че вие сте веселяк, който иска да ме позабавлява по телефона. Но виждате ли, приятелю, ние, директорите, изобщо нямаме време да се веселим, затова съжалявам, но трябва да затворя телефона.
— Но, господин директоре — каза господин Льове, — аз съвсем не съм веселяк.
— Така ли? — заяви директорът. — Тогава сигурно сте напълно луд, а това е много по-лошо. Сбогом!
И директорът тресна телефонната слушалка.
— Той не иска да купи носорога — каза господин Льове на жена си.
— Тогава се обади в полицията — предложи майката на Виго. — Те могат да измислят нещо. Полицията винаги може да направи нещо.
Господин Льове позвъни в полицията.
— Ало! — каза той. — Какво да правим?
— Ало! — обади се един полицай от другия край на телефона. — Ако питате мен, правете каквото искате — стига да не нарушавате закона.
— Да, но става дума за един носорог — каза господин Льове. Не можем да се отървем от него. Не го искаме в къщата.
— Откъде се обаждате? — попита полицаят.
— От „Кафене «Синята морска котка»“ — отвърна господин Льове.
— Аха, значи седите в кафенето? — каза подигравателно полицаят. — Обаждате се от кафене и искате да ни разкажете нещо за носорог? Тогава знаете ли какво ще направите?
— О! — възкликна зарадван господин Льове. — Какво мислите, че трябва да направя?
— Мисля — каза полицаят, — че трябва да престанете да пиете. Когато човек е пиян, му се привиждат и носорози, и слонове.
— Но… — възрази господин Льове просто сломен. — Аз нищо не съм пил. Искам само да се отърва от носорога.
— Чуйте! — извика сърдито полицаят. — Ако веднага не престанете да безпокоите полицията с тези глупости за носорози, ще дойдем и ще ви арестуваме. Искате ли да полежите няколко дена в затвора?
— О, не! — отвърна господин Льове.
— Добре — каза полицаят. — А сега вървете да си легнете. Утре ще сте забравили всичко за носорога. Лека нощ.
Господин Льове дълго стоя вторачен в телефонната слушалка. После бавно я постави на мястото й.
— Мисля, че е най-добре да си легна — промърмори той. — Иначе ще дойдат и ще ме арестуват.
Осма глава
Докато господин Льове, умният баща на Виго, имаше подобни неприятности в желанието си да се отърве от носорога, който изобщо не беше негов, момчетата бързаха да купят хляб.
Когато стигнаха до хлебарницата със сърдитата продавачка, Топер каза:
— Тук ще купим десет ръжени хляба, Виго.
— А, не! — извика Виго. — Ще ни изхвърлят. Не продават ръжен хляб на деца.
— Не продават ръжен хляб ли? — каза Топер. — Ама че странна хлебарница.
Той постоя и помисли малко.
— Имам една идея — рече той. — Може би те са като прасетата. Прасетата правят винаги обратното на онова, което им казваш.
Той отвори вратата на магазина, а Виго се скри зад Кривуша.
— Добър ден! — каза продавачката. — Какво ще искаш?
— Нищо — каза Топер.
— Нищо ли? — попита продавачката. — Подиграваш ли ми се?
— Не — отвърна Топер. — Влязох, за да не купувам нищо.
— А-у-у! — извика продавачката. — Колко невероятно нахални са станали децата в днешно време! Фолмер, Фолмееер, ела бързо!
Дребният хлебар влезе в магазина.
— Виж! — каза продавачката. — Това момче не иска да купи нищо. Така ли да го оставим, Фолмер?
— Ще купи! — заяви хлебарят. — Всички, които влизат в магазина ни, купуват нещо. Запречи вратата, Алманда. Няма да излезе оттук, преди да е купил най-малко десет хляба.
Жената застана на вратата.
— Е, какво ще кажеш, хлапако? — попита тя.
— Тогава дайте ми десет ръжени хляба — отвърна Топер. — Нямам желание да стоя тук целия ден.
— Е, това вече е друго — каза продавачката. — Никой няма да влиза тук и да ни се подиграва!
Когато Топер излезе навън, натоварен с десет ръжени хляба, Виго се ококори, сякаш виждаше призрак пред себе си.
— Какво?! — извика той. — Как го направи?
— О! — каза Топер и се засмя. — Не е толкова лесно да се обясни. Казах, че не искам да купя нищо.
— Не си добре! — заяви Виго.
— Така е — каза Топер. — Но сега да бързаме у дома при Ото.
По пътя към къщи те срещнаха един любезен възрастен мъж с малки кръгли очила.
Той надникна в количката и се вторачи в нея.
— Ах! — извика той и избърса очилата си. — Май ще трябва да си сменя очилата. Защото знаете ли на какво ми прилича вашето малко братче?
— На ръжен хляб — казаха момчетата.
— Точно така — рече мъжът. — През тези очила прилича на купчина ръжен хляб.
Възрастният човек бързо пресече улицата и влезе в магазина за очила.
Този ден хората, които минаваха покрай голямата червена къща, можеха да наблюдават странна гледка.
Първо, как две момчета пристигат с детска количка, пълна с ръжен хляб.
Малко след това как купа сено пристига на две колела. Купата сено спира до детската количка и от нея излиза човек с малка крива лула и започва да изтърсва дрехите си от полепналото сено.
След това можеха да видят как мъжът с лулата започва да хвърля сено през прозореца на втория етаж.
Но за беда точно оттам мина един човек, който забеляза всичко това — и той не беше кой да е, а самият началник на полицията.
Началникът на полицията беше най-умният от всички полицаи и бе заловил най-много крадци.
Когато видя господин Холм да хвърля сено през прозореца, той се спря и потърка очи.
После пристъпи с твърди крачки — както може да върви само един началник на полиция — към господин Холм и го потупа по рамото.
— Добър ден, добър ден — каза господин Холм и продължи да хвърля сено през прозореца на втория етаж.
Началникът на полицията се изкашля.
— Добри ми човече — рече той, — съгласно параграф 812 е забранено да се хвърля сено през прозорците на хората.
Господин Холм спря.
— Да, но… — измънка той, — животното е гладно. Яде мебелите.
— За какво животно става дума? — попита началникът на полицията.
— Това е тайна — отвърна господин Холм и се изчерви.
— Забранено е да имате тайни от полицията — заяви началникът на полицията. — Кон ли е?
— Носорог — призна господин Холм.
Началникът на полицията извади от джоба си една дебела книга.
На корицата й пишеше: „Закон за всичко“.
— Носорог, носорог… — мърмореше той и прелистваше дебелата книга. — В закона няма нищо за носорози.
— Добре — каза господин Холм. — Значи мога да продължавам да го храня?
— Можете — отвърна началникът на полицията. — Трябва обаче да платите данък тегло за животното, щом го държите на втория етаж. Колко тежи въпросното животно?
— Нямам представа — отговори господин Холм.
— Значи трябва да го претеглим — каза началникът на полицията. — Имате ли кантар?
Господин Холм кимна.
— Добре — рече началникът на полицията. — Да отидем да го претеглим. Навсякъде трябва да има ред, добри ми човече.
— Да, трябва да има — каза господин Холм.
Господин Холм извади кантара и заедно с началника на полицията се качиха в апартамента при момчетата.
Ото стоеше и дъвчеше сено. Той доволно махаше с опашка и непрекъснато сумтеше:
— Хър, гру-у!
— Доста е голям — каза началникът на полицията. — Как ще го качим на кантара?
— Ще го примамим с малко ръжен хляб — предложи Топер.
На Ото никак не му се качваше на кантара, но накрая успяха да качат единия от големите му предни крака.
— Хайде, слизай! — каза началникът на полицията.
Ото слезе от кантара. Кантарът беше станал на палачинка.
Вече не приличаше на кантар.
— Какво ще правим сега? — попита началникът на полицията. — Необходимо е да го претеглим, защото трябва да има ред и дисциплина.
— Хър, гру-у! — изсумтя Ото.
И захапа фуражката на полицейския началник.
— В името на закона! — извика началникът на полицията и лицето му посиня. — В името на закона! Забранено е да се яде униформата на полицаите!
— Хър! — изсумтя Ото и погълна фуражката.
— Какво нещастие! — изкрещя полицаят. — Трябва да ми върне фуражката. Без фуражка никой няма да познае, че съм полицай!
— Няма я вече — каза Топер. — Мога да ти дам една моя шапка.
И той извади от дъното на шкафа една стара зелена шапка.
Но сърдитият началник на полицията захвърли шапката в сеното и извика:
— Утре до осем часа сутринта това нахално животно да го няма тук. Иначе ще го хвърлим в затвора!
Той тропна с крак и тъкмо щеше да напусне гостната, когато се чу страхотно пукане.
Страхотно пукане идваше откъм пода.
Трябва да припомним, че къщата беше стара, стари бяха и подовете.
Може би подът щеше да издържи Ото.
Може би подът щеше да издържи Ото, момчетата и господин Холм.
Но един сърдит полицай, който тропа с крак, беше наистина пряко силите на стария под.
С ужасно скърцане и пращене подът пропадна под краката на малката компания и с едно бум Ото, момчетата, господин Холм и сърдитият полицай се приземиха в хола на госпожа Флора.
— А! — извика госпожа Флора, която идваше от кухнята с голяма кана ухаещо горещо кафе. — Ех, че забавно!
И тя се усмихна на началника на полицията, който почти целият бе заровен в сеното.
— Знаете ли, господин полицейски, аз чувам много лошо — каза тя.
— Аз не съм полицейски — изсумтя началникът на полицията и се изрови от сеното. — Аз съм главен полицай!
— Господи! — възкликна госпожа Флора и остави кафето. — Главен хлебар ли казахте? Много странно се обличате за главен хлебар. Но нека всички изпием по чаша кафе.
Началникът на полицията се отпусна тежко на един стол.
— Мисля, че наистина имам нужда от чаша кафе — каза той уморено. — Понякога е толкова трудно да си началник на полицията.
И така всички седяха около масата в уютния хол на госпожа Флора, пиеха горещо кафе и ядяха малки сладки. Топлите златни лъчи на следобедното слънце проникваха през прозорците, а навън на верандата птиците пееха в клетките си.
— О! — възкликна госпожа Флора и се усмихна щастливо. — Колко е хубаво, че виждам толкова мили хора и животни около себе си. За съжаление, рядко ми се случва да имам голямо тържество в къщи.
— Чудесни малки сладки — промълви Топер.
Той бе седнал на гърба на Ото и лапаше малки сладки, та ушите му пукаха. През отворената врата на верандата той виждаше пристанището и белите рибарски лодки, а след малко забеляза и нещо жълто, което се приближаваше с голяма скорост.
— Привет, Силе! — извика той, като излезе на верандата. — Качи се да видиш носорога ни.
— Значи носорог има и у госпожа Флора, така ли? — попита Силе и се засмя.
— Не — отвърна Топер. — Ние паднахме тук през пода.
— Топер, Топер! — каза Силе.
Но като отминаваше, тя му изпрати една въздушна целувка.
— Ей! — извика Топер и очарован дръпна Ото за опашката. — Силе е мойто момиче.
— Пфу! — каза Виго. — Пак тия любовни глупости!
Когато се прибра в къщи от работа, майката на Топер забеляза голямата дупка на пода, а като надникна през дупката видя странната компания долу в хола.
— О-хо! — извика тя. — Вие чудесно се забавлявате. Ще дойда и аз да пийна чаша кафе с вас.
— Вярно, наистина се забавляваме — потвърди госпожа Флора.
Началникът на полицията кимна.
— Изключително забавно е — каза той и сръбна голяма глътка кафе. — Никога не съм вярвал, че един началник на полицията може да се забавлява така.
Девета глава
В „Кафене «Синята морска котка»“ бащата на Виго, господин Льове, спеше като заклан.
Двата телефонни разговора го бяха изтощили. На господин Льове никога досега не му се беше случвало да се подиграват с него по телефона и да не вярват на думите му.
Това много го засегна.
Но не му беше писано да спи дълго.
Жена му го събуди, като го побутна по рамото.
— Странно — каза тя и посочи тавана. — Лампите падат, а старата дама горе тропа и вдига шум, като че е много болна.
Господин Льове скочи от леглото.
— Лампите ли падат? — извика той. — Но това е ужасно. Значи като се стъмни, няма да виждаме нищо.
— Точно така! — каза жена му. — Направи нещо.
Господин Льове си намъкна панталона и забърза нагоре по стълбите, за да почука на вратата на госпожа Флора. Зад вратата се чуваше шумен разговор и някой дори извика „ура“.
— Тук наистина празнуват — промърмори той сърдито — и събарят на пода лампите на другите хора. Но сега ще им покажа, че господин Льове също може да крещи.
Той потропа силно на вратата и се наежи като пуяк.
Вратата отвори началникът на полицията и когато господин Льове видя пред себе си самия началник на полицията, веднага омекна като спукан балон.
— Хм… — каза той и се поклони учтиво. — Възрастната дама у дома ли е?
— У дома е — отговори началникът на полицията. — Имаме малък празник в чест на Ото.
— О, така ли? — каза господин Льове объркан. — Но лампите в кафенето изпопадаха.
— Да — изръмжа началникът на полицията. — Случва се. Но госпожата прави чудесно кафе, което създава отлично настроение у хората.
— Не можете ли да тропате по-леко? — попита бащата на Виго. — Не бих искал всичките ми лампи да паднат.
— За съжаление не можем — отвърна началникът на полицията. — Имаме едно грамадно животно, което не може да излезе през вратата.
— Животно ли? — попита бащата на Виго и пребледня. — Да не е носорог?
— Да, точно така — каза началникът на полицията. — Едно голямо дружелюбно животно, което ми изяде фуражката.
— Мога ли да го видя? — попита господин Льове.
— Разбира се — отвърна началникът на полицията. — Влезте, но внимавайте да не паднете в сеното.
Бащата на Виго влезе предпазливо в хола.
— Хър, гру-у! — изсумтя жълтият носорог и го подуши.
— Нали не хапе? — попита нервно бащата на Виго.
— Изобщо не хапе — поясни весело началникът на полицията. — Той е самата доброта.
Бащата на Виго погледна крадешком дъските на пода.
— Смятате ли, че подът ще издържи? — попита той.
— Едва ли — отговори началникът на полицията.
— Но какво ще правя аз? — проплака господин Льове. — Може би животното ще падне в кафенето ми. Такова нещо никога не ми се е случвало.
— Не — каза началникът на полицията. — Но все някога се случва за първи път. Горе главата!
Той потупа господин Льове по рамото.
— Но полицията не може ли да направи нещо с това животно? — попита бащата на Виго.
— Полицията ли? — каза началникът на полицията. — Знаете ли какво, добри ми човече? Полицията се грижи за спокойствието и реда, а един носорог не е нито ред, нито спокойствие. Един носорог е по-скоро безредие и безпокойство, а с това ние не се занимаваме.
— Но нали вие сте началник на полицията? — попита бащата на Виго.
— Стига вече с тоя полицейски началник! — рече началникът на полицията. — Уморих се вечно да поддържам реда и спокойствието. От днес нататък съм привърженик на безредието, на носорозите и на хубавото кафе.
И той седна на стола и вдигна наздравица за госпожа Флора.
„Господи — помисли си господин Льове и изтича надолу по стълбите. — Всички са полудели! Но аз трябва да ги изгоня навън! Ще се обадя в пожарната. Ако полеят с вода пода на цялата пощуряла компания, всички ще се разотидат.“
Треперещ от гняв, той позвъни на пожарната.
— Ало! — обади се един пожарникар от отсрещния край на жицата.
— Пожар! — извика господин Льове, който не искаше да разправя повече историята за жълтия носорог. — Пожар в апартамента над „Кафене «Синята морска котка»“. Моля ви, елате веднага и излейте хиляда литра вода в апартамента. Можете да пръскате през верандата!
— С удоволствие, господине — каза пожарникарят. — Ние, пожарникарите, обичаме да пръскаме с вода.
Миг след това по улиците на града прозвучаха свирките на пожарни коли и хората се втурнаха след колите, за да видят зловещия пожар.
Господин Льове стоеше пред вратата на „Кафене «Синята морска котка»“ и потриваше ръце.
На площада пред червената къща спряха две големи пожарни коли, пълни с шумни пожарникари. Господин Льове посочи верандата на госпожа Флора.
— Там горе е! — рече той. — Побързайте да излеете много вода.
Пожарникарите погледнаха верандата, където ухаеха цветята и малките птички пееха в клетките си.
— Ама аз не виждам никакъв дим — каза един пожарникар.
— Да, но… — извика господин Льове и започна да нервничи. — Има огромен пожар! Само излейте вътре хиляда литра вода!
Но пожарникарите си стояха спокойно.
— Не виждам нито дим, нито пламъци — каза друг пожарникар. — Но подушвам кафе. След мен, момчета!
И те разгънаха стълбите си, качиха се до верандата на госпожа Флора и надникнаха в хола.
— Хей — извикаха те, — тук ли мирише на кафе?
— Ах! — възкликна госпожа Флора и затанцува от възторг. — Идват още гости. Колко мило, че дойдохте. Ей сега ще сваря още една кана кафе.
И тя изтича в кухнята, а пожарникарите влязоха в хола.
Но подът…
Подът в хола на госпожа Флора съвсем не беше направен за носорог и за повече от двадесет души гости.
Когато последният пожарникар стъпи на пода в хола, за втори път през този ден се чу силно пращене и гостите на госпожа Флора се изтърсиха в „Кафене «Синята морска котка»“!
— Ох, нещастният аз! — извика господин Льове и започна да скубе кичури коса от главата си. — Как бих искал да съм на луната!
— Отново този странен тип! — обади се един пожарникар. — Сега пък иска да ходи на луната. Дали не е побъркан?
— Не — отвърна Топер и потупа Ото. — Той е много, много умен. Той знае всичко.
— Така ли? — каза друг пожарникар. — Това често се отразява зле на хората. А, ето я и милата стара дама с кафето.
Той скочи и хвана госпожа Флора, която тъкмо падаше през дупката на тавана.
— Ах! — възкликна изненадано тя. — Изобщо не съм чула, че сте се преместили долу.
Тя погледна дружелюбно пожарникаря, който я беше уловил.
— Да — каза той и я погали по бузата. — Затова пък ви бива да варите кафе.
— Не! — рече госпожа Флора. — Нямам никаква градина. Но имам веранда с цветя. Ще ги видите, като си изпиете кафето.
Десета глава
Пожарните коли бяха проследени от много хора и деца, които искаха да видят големия пожар и някои от тях бяха страшно сърдити и разочаровани, като разбраха, че няма никакъв пожар.
— Жалко! — извика един от тях и тропна с крак. — Нищо не гори!
— Не! — обади се друг. — Пожар без огън е най-неприятното нещо, на което съм бил свидетел.
— Да! — провикна се трети. — Изиграха ни! Да се оплачем!
И всички тези сърдити и обидени хора отидоха в града, да се оплачат.
Но имаше други, по-разумни хора. Те подушиха миризмата на кафе и заприиждаха в „Кафене «Синята морска котка»“.
Там видяха жълтия носорог и множеството щастливи пожарникари.
— И-ха! — викаха те и пляскаха с ръце. — Това е много по-хубаво от пожар.
А бащата на Виго, господин Льове, който в гнева си беше изпоскубал рядката коса, изведнъж стана най-щастливият човек. Защото всички хора, които влизаха в кафенето му, не се задоволяваха само да гледат жълтия носорог. Те искаха лимонада, кафе и нещо за пийване и хапване.
Накрая „Кафене «Синята морска котка»“ така се препълни с посетители, че трябваше да сядат един върху друг. Най-отгоре седяха малките деца, пиеха лимонада и ядяха червени наденици, като капеха с кетчуп косите на майките си, а най-отдолу стоеше Ото, сумтеше хър и гру-у и се чувстваше стоплен и щастлив.
— Ах! — каза възрастната госпожа Флора и се свря под една маса, за да намери малко спокойствие. — Толкова много гости на едно място не съм виждала през целия си живот. Ама че чудесен празник.
— Мого фубав — обади се едно малко момиченце и свирна с тръбата й за чуване, като помисли, че е тромпет. — Мого, мого фубав плазник.
И наистина, празникът беше чудесен и завърши посред нощ, когато луната изгря над покривите на града.
Луната погледна надолу към града и се взря в голямата червена къща край пристанището.
Тя видя как многото гости се прощават и се разотиват по домовете си със спящите деца на рамене.
Видя и пожарникарите да скачат в колите си и да изчезват с голяма скорост, видя господин Льове, застанал на вратата, да маха с ръка, а когато надникна през прозореца, видя госпожа Флора да стои по средата на кафенето, стиснала каната си за кафе и загледана в дупката на тавана.
— А-у-у! Какво ще правя сега? — попита госпожа Флора. — Не мога да живея в квартира с грамадна дупка на пода.
Господин Холм — добрият портиер — се изкашля и леко се изчерви.
— Хм — каза той и подръпна мустак. — Вие можете да се преместите горе при мен, мила госпожо.
— Какво казвате? — попита госпожа Флора. — Наистина ли искате още кафе?
Господин Холм поклати глава. После грабна лист хартия и молив и написа с големи букви:
ПРЕМЕСТЕТЕ СЕ ПРИ МЕН, МИЛА ГОСПОЖО ФЛОРА!
Госпожа Флора погледна бележката.
След това погледна господин Холм и се усмихна.
— Това е добра идея — каза тя. — И знаете ли какво, господин Холм? Ще си взема каната за кафе. Понякога ние сигурно ще имаме нужда от чаша кафе.
Господин Холм се усмихна и се изчерви още повече.
— Сигурно — каза той, — да, съвсем сигурно.
Малко по-късно луната видя как Ото — най-жълтият трирог носорог на света, си легна в сеното и как началникът на полицията се облегна на голямото животно, прозя се и заспа.
Луната видя още как господин Льове брои купчината пари, които беше спечелил този ден. Видя как затвори вратата и изгаси осветлението в кафенето, а малко по-късно чу многогласно хъркане от червената къща.
Най-дълбоко и най-гърлено хъркаше Ото.
Най-високо и най-пискливо — Виго, а най-особено и най-бълбукащо — господин Холм.
Защото господин Холм хъркаше през лулата си.
Но изведнъж луната подскочи ужасена. Беше забелязала едно съмнително лице да се промъква към къщата.
Съмнителното лице носеше голям чувал на гърба си и пристъпваше с дебнещи крачки. Когато стигна до червената къща, то се огледа на всички страни.
След това се вмъкна през вратата на „Кафене «Синята морска котка»“ и само по чорапи се заизкачва по скърцащите стълби, като душеше в тъмното.
— Кафе — промълви лицето, — тук някой е пил кафе.
После то спря до вратата на апартамента, където Топер и майка му спяха и сънуваха носорози, моливи и малки момичета на жълти колела, и се ослуша. Дълго слуша тяхното хъркане, като хихикаше зловещо в дългата си брада.
— Охо! — промълви съмнителното лице. — Вътре спят като къпани. Толкова по-добре.
Отвори вратата и се промъкна в хола. Остави големия чувал до вратата.
След това тръгна на пръсти по пода.
Но съмнителното лице не виждаше добре в тъмното и не можа да забележи, че по средата на пода има една доста голяма дупка.
Със страхотен рев то пропадна в дупката, профуча през хола на госпожа Флора, през пода й и се приземи точно върху корема на спящия началник на полицията.
— Ох! — изрева началникът на полицията и се събуди. — Можете само да се радвате, че вече не съм началник на полицията, защото щях да ви тикна в затвора. Забранено е да се скача върху коремите на хората.
И той запали лампата. Същото направиха и останалите обитатели на червената къща, тъй като не бяха свикнали да се вика ох посред нощ.
Дори Ото се събуди и много пъти изсумтя хър и гру-у.
Съмнителното лице погледна носорога, след това дупката в тавана на кафенето и избухна в смях. То така се смееше, че по почернелите му от слънцето бузи се стичаха сълзи и изчезваха в дългата червена брада.
— Топер! — извика то. — По дяволите, какво отново си направил, серсемино!
— Извинете — каза началникът на полицията, — познавате ли това момче?
— Дали го познавам? — извика мъжът с червената брада и потупа началника на полицията по рамото. — Това момче е моят син.
— Татко! — извика Топер и скочи през продънения под. — Донесе ли ми папагал?
— Два! — избоботи баща му и така го нацелува, че лицето на Топер посиня. — Ще направим ли размяна?
— Каква размяна? — попита Топер, като си пое въздух.
— Ами с носорога — каза баща му.
— Слушайте — извика началникът на полицията. — Да не сте посмели да отнемете носорога на детето? Какво ще правя аз? Толкова много се привързах към животинчето.
— Хър! — изсумтя Ото и дръпна началника на полицията за ръкава.
— Вижте какво — каза бащата на Топер. — Познавам един вожд на Фити-Хюли, острови в Бенга море, който би бил много щастлив, ако получи такъв жълт и дружелюбен носорог. „Един жълт носорог — ми каза веднъж той, когато седяхме под Южната звезда и пиехме палмово вино, един жълт носорог е най-голямата ми мечта. Ако ми намериш жълт носорог, моряко, ще ти дам три от най-хубавите си жени!“. Така ми каза той. Би било жалко да разочаровам добрия вожд, след като се връщам и намирам жълт носорог в собствената си къща. И помисли си само, три красавици за един носорог! Това е страшен удар!
— Но нали вече си имаш жена? — каза Топер.
— Имам си! — потвърди баща му и улови майката на Топер, която падна от втория етаж право в ръцете му. — Имам си една голяма, чудесна жена, но вождът на островите Фити-Хюли си няма никакъв носорог, а трябва да има.
— Но какво ще правя аз? — попита началникът на полицията с много нещастен вид. — В края на краищата изглежда ще стана отново началник на полицията.
— Ти, разбира се, ще заминеш с Ото на островите Фити-Хюли — каза бащата на Топер. — И ще получиш три красавици.
— Брей! — извика началникът на полицията. — Мисля, че една ще ми стигне.
— Е, за това ще се разберете с вожда — каза бащата на Топер. — Но, Топер, откъде се взе това жълто животно?
Топер дръпна баща си настрана.
— Можеш ли да пазиш тайна? — пошушна той.
— Разбира се — прошепна баща му. — Разбира се, синчето ми!
— Нарисувах го — пошепна му Топер и извади малкия молив от джоба, за да го покаже на баща си.
— Нарисува ли го? — попита баща му.
— Точно така — отвърна Топер. — Всичко, което човек нарисува с този молив, оживява.
— Браво! — каза баща му. — Значи спокойно мога да взема носорога с мен. Ти ще си нарисуваш нов.
— Не — рече Топер и се доближи до ухото на баща си. — Следващия път ще бъде слон.
Баща му избухна в гръмогласен смях.
— Почакай тогава, докато направим нови подове на къщата! — каза той.
Последна глава
На следващата сутрин Ото беше натоварен на борда на параход, който щеше да го откара заедно с началника на полицията и бащата на Топер на далечните острови Фити-Хюли.
На кея се бяха събрали много деца, дошли да видят носорога, но когато зърнаха бащата на Топер и дългата му червена брада, всички започнаха да викат в един глас:
— Искаме да видим зъбите ти!
Бащата на Топер се засмя и извади ченето от устата си и всички деца заръкопляскаха.
— Ех, и моят баща да имаше такива зъби! — въздъхна едно малко момче.
— Сигурно ще има някой ден — каза бащата на Топер. — То става от само себе си.
— Чудесно! — каза момченцето. — Още отсега се радвам. Ще ги взимам назаем от него, когато искам да се издокарам.
Завързаха Ото с дебело въже през корема, а един голям кран го вдигна във въздуха и внимателно го постави на парахода.
Ото беше в чудесно настроение и докато висеше във въздуха под големия кран, издаде няколко странни, хъркащи звуци.
— Защо прави така? — попита едно момиче, което стоеше и ближеше сладолед на клечка.
— Защото го е гъдел — каза Топер.
Господин Льове също беше дошъл да се сбогува с Ото. Той бе малко разочарован, тъй като сега Ото нямаше да бъде в „Кафене «Синята морска котка»“, а той щеше да печели по-малко пари. А господин Льове много обичаше парите.
Но докато стоеше на кея и сърдито мърмореше, изведнъж му хрумна една добра идея.
— Сетих се! — извика той. — Ще нарека кафенето си „Кафене «Жълтият носорог»“!
И той забърза към къщи, за да нарисува нова фирма над вратата.
Когато Ото вече беше на борда заедно с началника на полицията и седемнадесет купи сено, капитанът на парахода извика:
— Потегляме: курс — островите Фити-Хюли!
Бащата така прегръщаше Топер, че за малко не го удуши, а майката на Топер получи десет дълги, звучни целувки по устата.
Параходът изсвири, моряците се разтичаха нагоре-надолу и изглеждаха доста заети, а Ото изсумтя най-хубавото си и най-високо: хър!
Под покрива на червената къща седяха госпожа Флора и господин Холм и пиеха сутрешното си кафе, загледани в пристанището.
— Виж ти! — каза госпожа Флора. — Там с един параход отплава някакъв носорог. Странно колко много носорози може да види човек напоследък.
— Това е вчерашният носорог — рече господин Холм. — Той отива на островите Фити-Хюли, ще лежи под палмите и ще яде банани с началника на полицията.
— Кафе ли? — попита госпожа Флора. — Сипете си толкова кафе, колкото можете да изпиете, господин Холм.
Тя улови господин Холм за ръката и му се усмихна.
Параходът се отдалечи от пристанището, но децата на кея махаха на Ото, докато ги заболяха ръцете.
Те дълго виждаха Ото като жълто петно на белия параход и дълго до тях достигаха неговите кратки хър, хър.
— Това беше, Ото — каза Виго и въздъхна. — Какво ще правим сега?
Топер измъкна молива от джоба си и му намигна.
— Слон — прошепна той. — Червен.
В същия миг на малкия си жълт велосипед пристигна Силе.
— Здравей, Силе! — извика Топер. — Виж, ей там отплава нашият носорог!
Силе погледна морето и поклати глава.
— Топер — каза тя. — Ти си се побъркал! Това там не е носорог, а най-обикновен параход.
И тя се метна на колелото и отмина.
Топер въздъхна.
— Не е лесно да си влюбен — рече той на Виго.
— Пфу! — каза Виго и изсумтя.
С това изрази всичко, което мислеше по този въпрос.
Анюта Качева Оле Лунд Киркегор и неговият детски свят
Оле Лунд Киркегор е самобитен талант в датската литература за деца. Неговите рисунки са не по-малко фантастични, отколкото произведенията му. На пръсти се броят писателите като него, които са солидарни със своята детска публика. Той броди по безкрайните детски пътища, бунтува се заедно с героите си и с удоволствие преувеличава в тяхна полза. В книгите си винаги провокира сблъсък между света на децата и света на възрастните. Неговите описания са гротескни, както и ситуациите, в които поставя героите си, а също и читателите. Защото са видени през широко отворените любопитни детски очи, които ние често се опитваме да притворим с лаконичното „да“ или „не“, „така не може“ или „така не е правилно“. Свикнали сме, дори и в най-добрите произведения да се сблъскваме със странностите на децата, а при него се сблъскваме със странностите на възрастните. Тук неизменното и снизходителното „Ах, тези деца, тези деца!“ е заменено с точното и безпощадно „Ах, тези възрастни, тези възрастни!“. С техните задължения и най-вече с техните недостатъци. Всичко това изложено от позицията на децата. Фантазията побеждава тривиалното.
Оле Лунд Киркегор е интересна и противоречива личност. Веднага след завършване на гимназията, той постъпва в Теологическия факултет. А старата детска мечта да стане моряк го кара едновременно с това да направи постъпки и в параходната компания в Лауригсен. Интересът към теологическото образование се изчерпва още на първата лекция, а единственото доказателство за увлечението му остават три книги, които е купил малко преди това. Едно писмо от параходната компания с утвърдителен отговор на неговата молба слага край на колебанията му и го отвежда на половингодишно плаване. След това пътешествието по вода се сменя с пътешествие по суша. Обикаля страната и сменя най-различни професии. Така инцидентно се сблъсква и с учителската професия, която става негово призвание. А срещата му с децата — основа на едно своеобразно творчество, което започва просто на шега. Един ден случайно попада на съобщението в „Политикен“ за обявения конкурс за най-добър детски разказ. На посочения адрес изпраща малка новела със собствена илюстрация и спечелва конкурса. Но още по-изненадан е, когато настойчиво почват да го търсят от издателството и от телевизията. Той приема поръчката на издателството и така за кратък период от време се появяват „Виргил Дребосъка“, „Алберт“, „Ходжа от Пйорт“, „Орла — гълтач на жаби“, „Гумения Тарзан“ и „Ото е носорог“.
Трите повести, с които нашите читатели ще имат удоволствието да се запознаят — „Виргил Дребосъка“, „Гумения Тарзан“ и „Ото е носорог“ — са известни вече в целия свят, а в скандинавските страни освен любимо четиво те са и любими театрални постановки, игрални филми и телевизионни сериали.
Виргил Дребосъка ще ни покаже, че най-необикновеното нещо е всекидневието. А едно от най-големите богатства — малкият бял камък, защото е удобен да се носи в джоб, може винаги да се стиска в ръка и дори да се подари на добър приятел с най-добри чувства. Виргил Дребосъка ще ни засипе с въпроси, на които ние просто няма да можем да отговорим. А когато му отидем на гости, наистина ще се чувстваме удобно и спокойно. И току-виж, той е станал наш любимец.
Топер, героят от „Ото е носорог“ — побеждава, защото неговата фантазия е толкова убедителна, че успява да пробие установения свят на възрастните, както измисленият от него носорог Ото, в който той вярва безрезервно — неговият добродушен, приятелски настроен, дебеличък, гладен и хъркащ Ото — успява да пробие пода на червената къща. Страхът и формализмът на някои от възрастните, заедно с чувството им за собственост и със съществуващите закони и порядки — отстъпват място на нова форма за съжителство — и всичко това ни кара да се отпуснем и повеселим от сърце.
А Иван Олсен — Гумения Тарзан! Има такова дете — средно на ръст, слабичко, със средни възможности за запомняне на букви и стихотворения. За него не може да се каже дори, че е хубаво. То никога не е чупило прозорец, никога не ни е поразявало с изключителни мисли или с изключителна музикалност. Наистина има такова дете, даже бих казал много такива деца. И това не е страшно. Страшното е, когато то стане наше дете. Тогава ние искаме то просто да бъде друго — да бъде по-високо, по-мускулесто, да може да чете и пише още в предучилищна възраст и ако не е изключително музикално, да бъде поне що-годе спортист. Просто да е друго дете.
„Гумения Тарзан“ е прякорът на едно такова дете. Мисля, че авторът умишлено не е оставил Гумения Тарзан да натрупа достатъчно горчивина и опит, за да не може да приеме себе си такъв, какъвто е. Напротив. Той стои пред вас с „пилешките“ си мускули, объркан от многото букви, стъписан пред козата в час по физическо, простодушен и доверчив. Навън големите деца го бият и му се подиграват, в къщи родителите му искат да имат силно и умно дете. А всъщност неговото желание е само едно — да бъде и си остане такъв, какъвто е.
Тези три книжки ще ни срещнат с един талантлив писател и отличен разказвач. И ако е вярно, че едно от най-важните качества на човешкия ум е чувството за хумор, то Оле Лунд Киркегор го притежава в изобилие.
