Луиджи Пирандело
Избрани творби

Светозар Златаров
„Аз не живея моя живот…“

„Искате ми автобиографични бележки; затруднен съм да ви ги дам, скъпи приятелю, и то по простата причина, че съм забравил да живея, забравил съм дотам, че не мога изобщо нищо да кажа. Аз не живея моя живот, аз го пиша…“

Из писмо на Пирандело до един приятел във Франция

Бащата на Луиджи, дон Стефано — типичен сицилианец, бил последен от двадесет и четирите деца на семейството. Расъл под влияние на идеите за освобождение и обединение на Италия, той излагал на опасност живота си рамо до рамо с Гарибалди. По-късно, вече състоятелен собственик на сярна мина, заплашван с изнудване от мафията, той дава красноречив отговор на някой си Коло Камици — шеф на шайката. Нанася му побой, а когато онзи му устройва втора засада, едва не го убива.

Когато Пирандело се ражда, в семейството цари тревога: страхуват се, че бащата е болен от холера. Тъй Луиджи се събужда сред природата и магията на Сицилия, край голяма гора от маслинови дървета на брега на Порто Емпедокле при Агридженто. Ражда се в слънчевия и безмилостен остров, за да запечата в съзнанието си образи на потни хора и животни, замъглени от прах гледки, серни пушеци, сурови и обгорели лица, суеверия и жестоки обреди. Дълбокият народен корен обяснява защо у този революционер в театъра, у този художник на „разрушените връзки“ и портретист на „модерния човек“ са останали непокътнати основните чувства: майчината обич, любовта, отмъщението, ревността и много рядко омразата като израз на плътско съперничество. От биографията му ще разберем защо го дразнят суетите на хората и дребните им богатства.

На шестнадесетгодишна възраст той вече пише стихове и мрази надутата реторика. Баща му искал той да получи техническо образование, но Луиджи тайно учил първо в класическа гимназия, после в класическия курс във факултета, където се възмущавал от закостенелия начин на преподаване. Започва свенливо да посещава литературните кафенета и се свързва с Луиджи Капуана, който го съветва да изостави стиховете и да се залови с проза. По това време Пирандело решава да се отдаде изцяло на литературата. За театъра идеал му е Чехов, любимият поет е Данте, разказвач — Мопасан, романист — Балзак. Обича Верга и естествено мрази Д’Анунцио и неговите везби от думи. За това се иска ако не смелост, то поне вътрешна независимост — тогава Д’Анунцио е кумир на младите. Изобщо Пирандело не споделя преобладаващите мнения на своите съвременници, вън е от литературните течения, недоволен от обществения живот и самотен.

Оженва се, пише много, живее сравнително охолно, докато една вечер на 1904 година намира жена си болна: бащата съобщил, че са напълно разорени. Сярната мина, която издържала цялото семейство, била наводнена. Пирандело живее известно време, като залага вещи в заложната къща. И едва тогава тръгва да събира хонорарите си. После си спомня, че има учени титли, че е свършил университета в Рим и че му е Даден докторат по философия от Бонския университет. Намира си място на преподавател. Той е пламенен, но някак отвлечен лектор. Тежи му болезнената ревност на жена му — първият симптом на нейното душевно страдание. Дълги години живее с душевноболната. Мнозина търсят в това обстоятелство обяснение за неговата склонност към темата за илюзорността на нашите представи.

В началото на този период пише „Покойният Матиа Паскал“ (1904). Романът му е преведен в Германия и му донася известност в литературните среди.

Не може да се каже същото за последвалите многобройни новели и романи. Те остават някак незабелязани.

Когато синът му е на фронта, Пирандело има възможност да го освободи от плен чрез посредничеството на висши прелати. Но се отказва по патриотични съображения. Дъщерята научава за отказа на баща си и прави опит да се самоубие, ала не успява. Скоро тя умира. По това време Пирандело споделя в писмо до пленения си син, че би желал да напише пиеса… В края на живота си мечтае да напише фантастичен роман, роман за бъдещето, с който да отговори на въпроса: какво ще стане със земята, когато животът на нея свърши и всичко започне отначало.

Писателят Корадо Алваро си спомня обстановката, в която твори Пирандело. Неговият кабинет приличал на канцелария, там нямало нищо, което да гали окото. Място за работа, а не за сладки блянове.

През последните години го разяжда недоволство от околния свят. Преди да умре, разделя имуществото си, остава без близки, без постоянен адрес. Представителят на дучето прочита в неговото завещание: „Кажете на приятелите и на неприятелите, на всички вестници да не говорят за моята смърт, да не ме споменават дори… Никой да не ме придружава. Искам да бъда изпепелен и прахът ми да бъде хвърлен на вятъра, ако може, при нашето море край Сицилия.“

Пирандело си отива: единствените живи същества, които го изпращат в погребалната процесия, са каруцарят и потният кон.

„Отиде си, тръшкайки вратата!“ — казва пратеникът на дучето.

Тези думи се нуждаят от известно пояснение. 1936 година е. Смъртта е единствената лична работа в тогавашна Италия. И Пирандело избира да си отиде сам и свободен. Предпочита компанията на скромния кочияш и мършавия кон пред речите и церемониите. Неговото недоволство е свързано с разочарованието и отвращението от италианското общество и натрапения режим. Фашистите вече са разбрали, че той не е „техен“, макар да е академик и един от почитаните хора в държавата. Официалните власти са раздразнени от това, че пиесите на Пирандело са преведени в Съветския съюз („Голи маски“ — 1932 г.) и че съветската критика ги е изтълкувала като антибуржоазна полемика. През 1933 година Мусолини в речта си пред писателите и издателите насочва вниманието към кризата в италианския театър. Диктаторът обяснява какви драми иска и обвинява драматургията, имайки пред вид Пирандело и театъра на гротеската, че е „интроспективна, мрачна, с нереалистични прояви“.

Дошлата през 1934 година Нобелова награда не успява да заглади впечатлението от думите на диктатора. Пирандело докрай запазва своето неприязнено отношение към официалната власт.

На 28 юни 1967 година световната културна общественост отбеляза стогодишнината на Луиджи Пирандело.

Сега прахът му почива там, където е роден и работил — в Сицилия. Местността носи едва ли не символичното име Хаос.

Този стегнато облечен сицилианец с остра брадичка, който с проницателни очи ни гледа от кориците на своите книги, е оставил огромно наследство. Стихове, проза, пиеси, философско-естетически етюди и една ранна дисертация върху родния му агригентски диалект — тема, без съмнение навеяна от веризма. Първата му стихосбирка „Радостна болка“ (1889 година) е написана под влияние на песимизма на Леопарди, но в нея има и бунтовен пантеизъм, негодувание срещу традицията и религията. Вече под влияние на вериста Капуана той пише през 1893 излезлия през 1901 година роман „Изключена“. Главната героиня на този роман е изхвърлена от обществото заради грешка, която не е сторила, а е приета обратно в него, когато наистина, този път тайно, извършва грях. Темата за отношение между личност и общество вълнува веристите, тя присъствува в цялото творчество и на Пирандело. Веристите се интересуват от физиологията, патологията, неосъзнатите подбуди: всичко това се открива и у техния ученик. Ала в по-нататъшните си произведения Пирандело проявява все по-голям интерес към своите герои и все по-малък към средата. На пръв план излиза конфликтът между видимост и същност, между единството и множествеността на човешката личност.

По повод на Джовани Верга, когото той цял живот счита за свой учител, Пирандело пише, че в литературата на Италия има две линии на развитие: едната е „стилът на думите“. Най-типичният представител на това направление е Д’Анунцио, въплъщение на авантюрата в живота и в изкуството, „надуто богатство на думи, като преяла плът“. Напротив, Данте, Макиавели, Мандзони, Верга са представители на „стила на нещата“ и към тях се връщат поколенията, за да черпят сили и сигурност.

И той се стреми към „стила на нещата“, но острото му и скептично око отрано се приучва да прониква под външната видимост на нещата, да смъква маските на двуличието или маските, които хората несъзнателно си налагат, за да симулират сила, честност благоприличие. Тъй се ражда неговият творчески метод, който той нарича „хуморизъм“ и му посвещава една студия. Според него „хуморизмът“ е явление на раздвоение в акта на творчеството — двулика статуя, която се смее с едното си лице на другото, което плаче. Или по-скоро това е душевното състояние на твореца, който е „едновременно и цигулка, и контрабас“. Според Пирандело животът е непрестанен поток, сложен и непрекъснат процес. От него обикновено ние си избираме един определен миг и го съзерцаваме.

Хуморът на Пирандело не предизвиква смях, а едва събужда усмивка. Проникващият, трезв поглед ни помага да видим трагичното във фарса и комичната страна на трагедията, която всеки човек играе от раждането до смъртта.

Един от ранните романи на Пирандело, „Стари и млади“ е изцяло посветен на обществено-социална тема. В него се долавят навеи от Де Роберто. Произведението представлява изповед за източниците на песимизма у писателя. Това са три крушения, три разочарования от големи надежди, които не се осъществяват. Най-напред това е обезсърчаването след Ризорджименто. След обединяването на страната високите идеали остават в учебниците, а буржоазията из цялата страна започва бързо да богатее. Второто разочарование е от вярата, че обединението на страната ще помогне на изостаналите южни области да се развият икономически, „да догонят“ другите. В действителност е станало тъкмо обратното. Обединяването превръща Юга в нещо като колония на индустриалния Север, засилва експлоатацията и задълбочава неравенството. И третото разочарование е от тогавашното социалистическо движение — приемник на високите идеи на Ризорджименто. То е още твърде слабо, за да изпълни историческата си мисия.

Тези теми присъствуват и в новелите. Но какви ли не теми се преплитат там!

Пирандело пожелал да събере стотиците си разкази в един монументален том, „от ония, които вече не се печатат“, и го озаглавил „Новели за една година“. Нека читателят разполага с по една новела на ден — цяла година! Авторът обяснява, че те не са подредени в някаква закономерност, не отговарят на сезоните или на месеците, а всички заедно отразяват живота в неговата цялост, като множество огледалца.

При такова изобилие всеки подбор би изглеждал произволен. В тристате „Новели за една година“ Пирандело се явява в цялото многообразие на могъщия си талант. Последовател на веристите, той в същото време преодолява веризма и се насочва по пътя на един все по-задълбочаващ се психологизъм. Действието често се развива в обичайната за веристите обстановка: мръсните, бедни, унили улици в безпросветни села. Почти навсякъде има точни и подробни описания, подобни на документални снимки от действителния живот, но в същото време писателят прехвърля интереса си изключително към героите, разкрива конфликтите, кризите в душите им.

Повишеният му интерес към душевното състояние при необикновени условия го кара да използува случайното, парадоксалното, изключителното, едва ли не патологичното съчетание на обстоятелства в сюжета. На пръв поглед всичко изглежда раздвижено и многоцветно, фойерверк от хрумвания и трагикомични ситуации, но това е покривало за безизходицата в живота на съвременното буржоазно общество — живот, превърнат в сив, ирационален кошмар. Много често в разказите му се срещат хора с физически дефекти, с белези и следи от насилие, но нито за миг той не престава да обича хората, някъде дълбоко винаги бие сърцето му на хуманист. То се свива и трепери от съчувствие към героите, изпитва страх, че са хвърлени в такъв жесток свят.

Светът, който рисува, е наистина страшен. Това са серни мини, където до изнемога работят хора, изцедени от тежкия труд („Чаула открива луната“). Това са нощни влакове с уморени пътници („Нощ“). Нишките, които привързват хората един към друг, се късат. Из този свят блуждаят стари (или мними!) приятели, които не могат да се познаят, старици, които заспиват в среднощни кафенета, където свирят оркестри от слепци. Из далечни села разрухата поглъща напуснати домове. Навсякъде животът кошмарно и безсмислено се влачи, хаосът премазва и разкъсва всяка личност. Героите губят вътрешното си единство, живеят или се жертвуват безцелно, принудени да се подчиняват на безмилостния механизъм. В същото време, като изблици от някакво по-дълбоко жизнено начало, неочаквано се появяват жизнерадостни народностни мотиви, реалистични сценки от селския или градския живот, където кипи народно остроумие и веселие („Делвата“). Или разкази, които обясняват каква дълга традиция стои зад гърба на Де Филипо или Дарио Фо, или дори на Моравия в „Римски разкази“ („Падуанският каскет“). Понякога драматичното развитие е тъй наситено с крещящо трагични тонове, че би се превърнало в мелодрама, ако не беше дълбокият психологизъм и поетичното начало. Подобни истории и съдби притежават заряд, достатъчен за цял роман. Такъв е разказът „Пътешествието“.

Всичко това е по-подробно развито в романите: героите губят единството на личността си и трябва да надянат маски, за да имат лице. Кинооператорът Серафино Губио (в романа „Върти се…“, 1916) е продължение на кинокамерата. Неговата функция в живота е само да върти ръчката и механично да запечатва сцените, които се разиграват пред него. Тъй Пирандело преминава от изучаване на средата към нейното отричане („Един, никой, сто хиляди“, 1925).

Особено място сред романите на Пирандело заема „Покойният Матиа Паскал“. В това сравнително ранно произведение героят умира мнимо два пъти. Цялата тази зловещо-хумористична ситуация му е необходима, за да избяга от себе си и да надене отначало маската на Адриано Меис, немски философ и човек без установена професия. Той повтаря този „трик“, за да се измъкне от ролята на Меис и да се върне пак в еснафското градче, отново без установена самоличност. За другите той вече е покойник, жена му се е омъжила повторно. Единственото, което му остава, е с някакво мрачно-весело примирение да поднесе цветя на гроба си.

Отново сме в света на Пирандело. Стеснен кръгозор на дребни дрязги, черква, в която е забранено да се отслужва, превърната в библиотека, където никой не идва да чете. Матиа ходи на лов с цилиндър и нов фрак, върши куп екстравагантни действия тъкмо защото животът му е сив и безрадостен. Двете новородени момиченца се дращят в своята безпомощност и предизвикват отвращение и съжаление, а в големия град срещаме изкуфели благородници, мечтаещи за връщане на папската власт, спиритисти, комарджии, мошеници, епилептици, пияници. Матиа влиза в досег с хаотичната, враждебна среда, той изживява своя бунт срещу насилието на обществото над личността и накрая се примирява с маската, с предопределената си роля. Лишен от социалната си същност, колкото и да е жалка тя, Матиа не е никой, превръща се в неличност, в сянка. Под трагикомичната сюжетна линия е спотаена тревога, авторът си задава въпроси, на които все по-рядко може да отговори. Нишките са разкъсани.

Пирандело е един от първите, които дословно употребяват израза „разкъсани нишки“, добил по-късно такава гражданственост. С интуицията на художник той е предусетил каква ще е занапред главната тема на буржоазното общество и на неговата литература: темата на отчуждението. Матиа блуждае из града като привидение, спира тук-там, за да погледа магазините, които един по един се затварят, и унило разсъждава: „… и ми се струваше, че правят това за мене и завинаги и че улиците малко по малко ще се лишат от живот, та да остана сам, сам в нощта, скитник сред мълчаливите къщи, тъмни къщи със затворени прозорци и залостени врати, залостени за мене и завинаги…“ Това е крайният изход за оня, който „живее почти изключително за себе си и със себе си…“ — да се превърне в сянка. „Тази сянка имаше сърце, а не можеше да обича. Имаше пари, тази сянка, и всеки можеше да й ги окраде, имаше глава, но за да мисли и да разбере, че това е главата на една сянка, а не сянката на една глава…“

Това е „стилът на нещата“ в буржоазното общество. Пиранделовото слово няма нищо общо с изящната словесност, с везаниците от думи на ония, които по същото време прославят войната, насилието, кръвта, желязото и секса…

Но привидно небрежният му стил е изключително ефикасно средство за показване на душевното опустошение. Езикът е накъсан и грапав като живота, който рисува.

В биографията на писателя има още една забележителна дата. 1921 година минава за рождена дата на Пиранделовия театър. Всъщност тогава само се разнася неговата слава, защото вече от няколко години той пише пиеси. Появяването на пиесата „Шест лица търсят автор“ е ознаменувано с характерен инцидент: между тези, които харесват, и ония, които отричат пиесата, се разгаря толкова яростен спор, че продължава на улицата след представлението в театър „Вале“ в Рим. Той се превръща в истинска битка. За спомен от сблъскването на естетите остават разбити носове и драскотини. Такова начало едва ли е в разрез с разбиранията на автора: изкуството и животът са си дали среща при трагикомични обстоятелства.

След необичайното посрещане и след като биват отречени от критиците, шестте лица почват едва ли не триумфално шествие из Франция и други страни. Авторът — прехвърлил 54 години — тръгва от столица на столица да събира позакъснелия данък на славата. Позакъснял, защото всичко, което казва в своите пиеси, той вече е казал в прозата си. Дори сюжетът на „Шест лица търсят автор“ е из един негов разказ. Но трябвало е неговите герои да излязат на сцената, да наметнат дрехите на актьорите, за да привлекат вниманието на публиката и критиците.

Пиесата „Шест лица търсят автор“ е част от една трилогия (заедно с „Всеки по свой начин“ и „Тази вечер се импровизира“), която би могла да се нарече „театър в театъра“. Тя е изградена върху противоречието между действуващите лица и актьорите, които трябва да ги играят. Сюжетът е взет „направо от живота“, а е пречупен два пъти през сцената. Това е и драма, която се разиграва между неприсъствуващия автор и лицата, извикани на живот от него. Ала с това замисълът не се изчерпва. Авторът показва как животът не понася общите и приблизителни неща в „езика“, свойствен на театъра (или на лицата), или с други думи, че веднъж доведено до сцената, за едно действие е трудно да се върне в живота, в оня истински живот, където всеки е сам и неповторим. Сякаш Пирандело иска да ни убеди, че изкуството е едва ли не вкаменела абстракция в сравнение с изменливата същност на живите неща. Пиесата се разиграва зад кулисите — и без кулисите — свободно, като прескача напред-назад във времето и изисква от зрителя достатъчно въображение, за да свърже отделните епизоди в действия и сцени.

Шестте лица са уловени в миг, когато внимателното око на другите е открило тяхната индивидуалност. Бащата е словоохотлив и сладострастник, доведеницата е замръзнала в своята поза на отвращение, а майката не може и не иска да се освободи от мъката си. Гротескните маски им са надянати завинаги. Само когато започват да пресъздават отделни мигове от своя живот, гротескното у лицата се изменя, за да се превърне в човешки трагично.

„Шест лица търсят автор“ е най-известното произведение на Пирандело. Всяка нова пиеса — а те са десетки — става събитие в театралния живот. „Приятелка на съпругите“, „Не е известно как“, „Сън(а може би не)“, „Правото на другите“, „Внимавай, Джакомино“, „Шапка със звънчета“, „Всеки по свой начин“, „Животът, който ти отдадох“… Те си приличат по нещо въпреки безкрайното разнообразие на теми и сюжети. Обединява ги стегнатият драматургичен стил, майсторската завръзка на действието и преди всичко светът, който е изобразен.

В пиесата „Шапка със звънчета“ хората вкарват в лудницата една жена, за да спасят своите благоприлични маски. Лудостта като изход е често срещан мотив в творчеството на Пирандело. Може би една от най-интересните негови пиеси — мнозина я считат за шедьовър — е „Хенрих IV“ (1929). Там лудостта се явява не като временна маска или като насилствен изход, а като желан финал. Хенрих IV се укрива в безумието, търси спасение в бягството назад към гробовната древност на XI век като към последно убежище. Всъщност Хенрих IV е един мним Хенрих IV, един луд — и в същото време мним луд, истинското име на когото остава неизвестно. Той знае, че навън, там на банкета на преуспелите хора, няма вече място за него. Животът го е изпреварил, докато той първо е боледувал, а после дълго е разсъждавал над постъпките на хората и смисъла на всичко: обществото на преуспелите не позволява такова зазяпване. Не разрешава и слабости. Хенрих IV завинаги е осъден да остане „бивш“ луд в очите на другите. Тъй умният, чувствителен, искрен човек бива смазан физически и душевно от средата, в която живее, от подлеците и накрая намира убежище под маската на безумието. И тук има наивно-позитивистично настроен герой: това е лекарят, който лекува пациента и е жалък и смешен, защото се опитва да лекува болестите, а не причините. Той не може, не се и опитва да излекува обществото. Жалки са пред Хенрих IV и неговите „приятели“, които, вместо да осъзнаят пороците си и да се замислят за своите отговорности, са дошли да провокират него, да събуждат миналото му, да издевателствуват над един нещастен луд. Неслучайно е избрана и историческата личност Хенрих IV: противникът на папството, унизеният император, който по-късно се нахвърля срещу Рим.

Драматургичното майсторство, с което действието се пренася от вилата на болния в замъка Гослар, сюжетната завръзка, при която ония, които искат да изненадат, са изненадани, лекуването на здравия и вероятното причиняване на безумие, съмнението в лудостта и в нормалността, постоянното смесване на привидното с истината причиняват у зрителя усещане, че губи почва под краката си. И въздействието над публиката е поразително.

След тази пиеса Пирандело става всепризнат първомайстор на западноевропейския театър.

Странен остава все пак този факт: защо пиесите имат огромен успех, когато той вече е казал същите неща в новелите и романите си? Наистина ли парадоксалността на ситуациите, афористичността на репликите се открояват по-ясно под светлината на сценичните прожектори? Вярно е, че разиграни пред притихналата публика в затъмнената зала, същите идеи добиват зрителен образ, стават по-„смилаеми“ и разбираеми. Но по-съществено е, че не се е изменил авторът, а публиката. Такава е тезата на италианския изследовател Карло Салинари. Публиката, която преди е търсила сантиментални сцени или битови картини, или самоцелна гротеска, сега е започнала да се измъчва от неясни или от неосъзнати тревоги. Зрителите са потиснати от тревогата, че нещо натрапливо навлиза в ежедневието и разрушава идиличните представи за живота. Всички тези зрители в салона са преживели войната, започнали са да виждат себе си, своите страхове и своите маски на сцената.

Още по-важно е, че у мнозина тази тревога изкристализирва и добива конкретен политически смисъл. Пирандело отдавна рисува хора, „които не живеят живота си“. Нематериален, отчужден е Джеремия (дори името му не е неговото, а е лепнато от другите) в разказа „Гардероб на красноречието“. Джеремия е такъв, какъвто го правят подарените дрехи. И ето че неочаквано в същия разказ се среща и точна диагноза: „Италия е уредена зле и за всички скромни и честни хора, които с общи усилия са я създали, не остава нищо друго, освен да слугуват на крадците.“ Това е авторовата присъда над старото буржоазно общество, но в недрата на това общество се заражда още по-болезнено явление: фашизмът. За кои преуспели, за кои подлеци става дума в „Хенрих IV“? Нали вече седем години (от 1922) фашистите са на власт и преуспяват? Пирандело няма нищо общо с интелектуалния империализъм. Той изпитва страх, недоволство, дори погнуса от фашисткия ред. Можем да се убедим в това и от разказа „Някой се смее“. Там е описана кошмарна картина на някакво фашистко сборище. Всичко е като в страшен сън: подозрението към другите, страхът да не бъдеш подозрян, лицата, покрити с маски, цялото събрание, което не знае защо е свикано, но е нелепо, жестоко, когато се присмива като наказателна мярка, без на ничие лице да грее човешка усмивка. Някой е извършил престъпление: смял се е неудържимо в тази „сериозна“, „тежка“ обстановка. Накрая се оказва, че това са двама младежи — брат и сестра. Те трябва да бъдат изгонени. Техният баща е принуден да избяга от събранието, прегънат под своята „вина“, преследван от ужасяващата мисъл, че целият град е полудял.

От подобни настроения тръгнаха много интелектуалци, за да станат антифашисти и да се наредят в редиците на борбата. От настроенията на Пирандело до бунта има една крачка. Той не я прави. Не сочи изход, подобно на своите учители веристите, които искаха да бъдат само честни художници на горчивата истина, но не виждаха перспективи.

За това, че Пирандело не може да излезе от кръга на своите проблеми, преди всичко са виновни неговите философски разбирания.

Неговият герой Анселмо Палеари не твърдеше ли, че животът е лабиринт, из който всеки се лута, като носи своята малка, готова да изгасне лампичка? По-нататъшният ход на нещата не потвърждава ли, че човек не е творец на съдбата си, а играчка на слепи сили?

Установили неговите разбирания, съвременните познавачи тук започват да цитират имената на Хайдегер, Сартр, Киркегор, Бекет, Унамуно… Няма съмнение, че Пирандело има съзнание за кризата на буржоазното индивидуалистично съзнание, че дори той го довежда до крайните логически изводи. Пирандело и неговите герои не виждат пътя за преодоляване на кризата. Оттук и дълбокият песимизъм на неговата философия. Тъкмо тази концепция довежда и него като личност до крах, до безизходица.

През последните години в Тбилиси излезе едно интересно и обширно изследване от Елена Ивановна Топуридзе — „Философската концепция на Пирандело“. Съветската авторка полемизира с ония, които смятат, че Пирандело не е философ. Както показва заглавието на книгата, тя застъпва противното мнение. Неслучайно Матиа Паскал чете философски книги, не случайно Адриано Меис се представя за немски философ.

Основният въпрос, който Топуридзе разглежда, е как Пирандело решава проблема за самоутвърждаване на човека като личност. И тъкмо песимизмът и безизходицата го превръщат в един от най-ярките изразители на кризата на буржоазното индивидуалистично съзнание.

Топуридзе справедливо отбелязва, че истинността или лъжливостта на философските, исторически или етични и други идеи в дадено произведение на изкуството не трябва да бъдат абсолютен критерий за оценка на неговата художественост — тези идеи не определят изцяло идейната страна на произведението. Иначе нямаше да се наслаждаваме естетически на Гьоте, Балзак, Достоевски, Толстой — макар да не сме съгласни с изказаните от тях мисли или споделяния от тях мироглед.

Но, разбира се, независимостта на художествеността на произведението от неговата мирогледна основа не е абсолютна. Лъжливостта на мирогледа може да достигне предел, който да унищожава естетическите качества на произведението. И затова там, където философът Пирандело измества художника, произведението губи от художествената си стойност. Но това у него се случва рядко.

В крайна сметка Топуридзе заключава, че Пирандело е велик художник хуманист, издържал изпита на времето, когото не бива да съдим само по философските му разбирания. А корените на философската му концепция са в критичното състояние на европейската буржоазна цивилизация.

Подобна е тезата и на авторитетния изследовател Карло Салинари („Митове и съзнание на италианското декадентство“). Според него Пирандело не може да се причисли към редиците на упадъчната литература в Италия. Габриеле Д’Анунцио е идеолог на войната, на разюздания индивидуализъм, на империализма, прераснал във фашизъм. Джовани Пасколи изразява страха от бъдещето, детското начало, скрито у всеки човек, и стига до абстрактни позиви за братство пред лицето на смъртта. Антонио Фогацаро е обърнал поглед назад към осемнадесети век и търси изход от кризата в обновяването на католицизма. А техният съвременник Пирандело единствен има съзнание за истинската дълбочина и неизличимост на кризата. Оттук най-характерните черти на поетиката на Пирандело: контрастът между илюзията и долната реалност, намесата на критичния момент в мига на творчеството, голямото значение на случайното, непредвиденото, откъснатостта на човешките действия. Оттук неговият пълен ангиреторизъм, пренебрежението към стиловото и езиковото търсене. По това той се различава дори от Верга. Единствено природата е „оазис на щастие тъкмо защото се задоволява да живее, да вегетира и няма съзнание и възможност да си даде сметка за своето състояние“.

И наистина в редките мигове, когато героите му се сблъскват с някоя природна гледка, с морето и най-вече когато зърват светлия лик на луната, те изживяват необяснима тревога, трепет, едва ли не щастие. Вижте луната в „Черен шал“, в „Чиула открива луната“ — това е сякаш старата луна на Леопарди, девствена и безразлична към земните жители.

Всъщност най-задълбочените съвременни оценки винаги изхождат от тезите на Антонио Грамши, основателя на Италианската комунистическа партия. Грамши е писал много за Пирандело. В своите критични статии той е доказал, че буржоазният критик Адриано Тилгер се е проявил като реквизитор: присвоил си е правото да тълкува Пирандело като продукт на немския солипсизъм. Дълги години по силата на инерцията тъй гледаха на Пирандело из цяла Европа. Грамши пръв поставя Пирандело в неговите реални рамки, в конкретната историческа действителност. И сочи, че между другото той е продукт на древната традиция на Сицилия. (Подобна теза застъпва в наше време Леонардо Шаша.) Обречеността, песимизмът на Пирандело може да се вземат и като родови белези на изгорената от слънцето стара Сицилия, с нейните шарени каруци и диви песни, където звучи лудо веселие и предвечна тъга. Дори жените в неговите разкази, романи, пиеси са сицилианските жени: пасивни, осъдени на страдание и неподвижност.

У Пирандело откриват родство с комедия дел’арте, като изхождат от маските. Ала Пирандело отхвърля маската тип и сочи, изобличава онази маска, която човек приема за свое собствено лице. Хората са подчинени на външни сили, на закони, на атавизми, човек съществува само доколкото е функция на другите. „Вън от законите, вън от веселите и тъжни особености, които ни характеризират, които ни карат да бъдем ние, не е възможно да се живее.“

Грамши беше писал: „Неговите пиеси са ръчни гранати, които предизвикват взрив в съзнанието на зрителя и разбиват пошлите мисли и чувства.“ И Грамши подчертава каква голяма роля е изиграл Пирандело при разрушаването на старата сълзлива и сантиментална еснафска драматургия с позитивистка подплата, а понякога и с католическо направление. Неслучайно Пирандело е бил винаги гледан с лошо око от католическите идеолози: като враг на Аристотеловия начин за разглеждане на човешката личност, на метафизическата обективност на реалното…

Има една снимка на Пирандело и Айнщайн (1935), година преди смъртта на писателя. Двамата възрастни мъже са изправени в бели дрехи един до друг, но не се докосват и гледат към обектива сякаш по принуда. Много се е творило за „относителността на истините“ в произведенията на Пирандело. И много се е спекулирало. По всяка вероятност Пирандело не е разбирал сложните проблеми на теорията на относителността. С Айнщайн го е събрала славата, това, че и двамата са големи синове на двадесети век.

Вярно е, че той премного се занимава с илюзорността на действителността и действителността на илюзията: ала в неговите произведения разбиването на едната и на другата илюзия носи реални страдания на хората.

Сред най-широката публика в западните страни Пирандело минава за мисловен и сухо разсъдъчен автор. Виждат на пръв план парадоксалното, гротескното, фойерверките от новости и хрумвания, а неговото верую съвсем не е толкова неразбираемо.

Той вярва в изкуството. „Природата си служи с инструмента на човешкото въображение, за да продължи по-нататък своята творческа дейност.“ Ето една съвременна мисъл.

След краха на футуристите, на последователите на Д’Анунцио, на крепусколаристите, чезнещи в безволните мъгли на мълчанието, остава да се извисява фигурата на Пирандело като изразител на търсенията след Първата световна война — един от първите художници на кризата.

Може би най-картинно и сполучливо го е характеризирал Андре Мороа: „Той е внесъл в театъра онази изключителна игра на огледала, в която авторът, зрителят и лицата се оглеждат взаимно, поглеждат се в очите и в тези отражения човешката личност се разтваря, за да изникне отново по-живо, по-вярна след преживяното изпитание.“

Когато преди няколко години публиката ръкопляскаше на мнимия Хенрих IV, на облечения в просяшко наметало император, интерпретиран на сцената на Народния театър от незабравимия Апостол Карамитев, всички чувствуваха, че големият актьор не е изневерил на автора. В смахнатия, отхвърлен от обществото на преуспелите човек виждаха пълнокръвна личност, обобщаващ образ на бореца, който губи битка с подлеците. Бунтът е само на една крачка оттук и на зрителя се иска сам да я направи. Чувствата на ненавист срещу порядките на едно отмиращо общество са заразителни и неотразими. Те показват доколко големият художник винаги може да бъде наш съвременник, дори „да не е живял живота си“. За неговото изкуство е отреден живот и след смъртта.

Светозар Златаров

Новели за една година

Черен шал

I

— Чакай тук — каза Банди на Д’Андреа. — Отивам да я предупредя. Ако все още се противи, ще влезеш насила.

Двамата късогледи разговаряха застанали един до друг. Сякаш бяха братя на една и съща възраст, с еднакво телосложение: високи, мършави, стегнати по притеснителния начин, свойствен на хора, които всичко правят усърдно, педантично. Рядко се случваше, като си говорят, единият да не нагласи с пръст очилата на носа на другия или да не му оправи възела на вратовръзката, или ако нямаше какво да оправя, да не пипа копчетата на сакото му. Впрочем те малко си говореха. И мълчаливата печал на техния темперамент ясно личеше от бледнината на лицата им.

Израснали заедно, те се бяха изучили чак до университета, помагайки си взаимно. По-късно единият беше завършил право, другият — медицина. Сега, разделени денем от различните професии, при мръкване продължаваха да правят заедно своята разходка по алеята, която излизаше от градчето.

Познаваха се тъй дълбоко, че по лек знак, по един поглед или дума всеки разбираше мисълта на другия. Бяха стигнали дотам, че техните ежедневни разходки всеки път започваха с кратка размяна на няколко думи и продължаваха в мълчание, сякаш единият беше дал достатъчно материал на другия за предъвкване. И крачеха с наведени глави като уморени коне, и двамата с ръце отзад. Нито единият, нито другият не се изкушаваше да обърне за малко глава към оградата на алеята, за да се наслади на изгледа на обширното поле долу, разнообразено от хълмове и долини и завършващо при морето, което пламтеше при последните зари на залеза. Гледката беше тъй хубава, невероятно беше, че и двамата я отминават, без дори да се обърнат да я погледнат.

Преди няколко дни Банди беше казал на Д’Андреа:

— Елеонора не е добре.

Д’Андреа беше погледнал приятеля си в очите и разбирайки, че болестта на сестрата трябва да не е нещо сериозно, бе попитал:

— Желаеш да дойда да я прегледам?

— Казва, че не иска.

Разхождайки се, двамата се замислиха със свити вежди, сякаш от злопаметство към тази жена, която им беше като майка и на която дължаха всичко.

Още като малко момче Д’Андреа беше загубил родителите си и беше приет в дома на един свой чичо, който нямаше никаква възможност да осигури преуспяването му. Елеонора Банди, също останала сирота на осемнадесетгодишна възраст с много по-малък от нея брат, отначало със строга и мъдра пестеливост беше съумяла да икономиса от малкото, което родителите й бяха оставили, а после се захвана да работи — даваше уроци по пиано и пеене. И тъй бе успяла да издържа в учението брат си, а също и неразделния му приятел.

— Обаче, за компенсация, — често казваше тя на двамата младежи — аз си присвоих всичката плът, която липсва на двама ви.

Наистина тя беше огромно женище, но в същото време лицето й имаше нежни черти и вдъхновеното изражение на ония големи мраморни ангели с развети туники, които могат да се видят в черквите. И погледът на хубавите черни очи, почти засенчени от дългите клепки, мелодичното звучене на нейния глас сякаш искаха чрез донякъде мъчителна престореност да смекчат първоначалното впечатление за високомерие, което създаваше голямото й тяло и което я караше печално да се усмихва.

Свиреше и пееше, може би не много правилно, но със страстно увлечение. Ако не беше родена и израснала сред предразсъдъците на малкия градец и ако нейното братче не представляваше пречка за нея, може би тя щеше да се впусне в театралния живот. Някога това беше нейната мечта, но си бе останала само мечта. Сега тя беше наоколо четиридесет години. Впрочем уважението, на което се радваше в градчето заради своите артистични дарби, я удовлетворяваше поне отчасти за неосъществените й мечти и й носеше задоволството, че вместо тази мечта е осъществила друго нещо — разтворила е вратите на бъдещето за двете бедни сирачета посредством собствения си труд. Това беше отплата за продължителната й саможертва.

Доктор Д’Андреа почака доста време приятелят му да се върне в салона.

Този пълен със светлина салон, макар и с нисък таван, подреден с вече овехтели старовремски мебели, сякаш дишаше въздуха на други времена и, изглежда, беше доволен от спокойния образ на обезцветената старинност, която две срещуположни огледала отразяваха. Старите семейни портрети, окачени по стените, бяха в този салон единствените и истински обитатели. Само малкият роял беше нов — това беше пианото на Елеонора, което изобразените на портретите лица сякаш гледаха накриво.

Накрая, като загуби търпение от дългото чакане, докторът стана, отиде до прага, издаде глава и през затворената врата чу плач в отвъдната стая. Тогава се раздвижи и почука на тази врата.

— Влез — каза му Банди, като отвори. — Не разбирам защо се противи тъй.

— Защото нищо ми няма! — извика, потънала в сълзи, Елеонора.

Тя седеше в широко кожено кресло, облечена както винаги в черно, огромна и бледна. Но лицето й, което винаги беше като на едро момиченце, сега повече от всякога изглеждаше странно, а може би по-скоро подозрително, отколкото странно, поради някаква твърдост на погледа, някаква почти налудничава неподвижност, която тя искаше да прикрие.

— Нищо ми няма, уверявам ви — повтори тя по-спокойно. — Имайте милост, оставете ме на мира: не се тревожете за мене.

— Добре! — заключи брат й сурово и упорит. — Впрочем ето го тук Карло. Той ще каже какво ти е.

И излезе от стаята, като шумно затвори вратата след себе си.

Елеонора покри лицето си с ръце и избухна в силни ридания. Д’Андреа стоя известно време неподвижно, полуотегчен, полуозадачен, после попита:

— Защо? Какво ви е? И на мен ли не можете да го кажете?

И тъй като Елеонора продължаваше да хълца, той се приближи до нея, със студена деликатност се опита да отмахне едната й ръка от лицето:

— Хайде, успокойте се. Кажете на мен. Ето аз съм тук.

Елеонора поклати глава, после внезапно сграбчи с две ръце неговата ръка, сгърчи лице като от жестока болка и проплака:

— Карло! Карло!

Д’Андреа се наведе над нея, малко неловък в своята сурова вдървена важност.

— Кажете ми.

Тогава тя опря буза на ръката му и отчаяно, с нисък глас помоли:

— Искам, искам да умра, Карло. Ти ми помогни, имай милост! Аз не мога, не ми достига смелост, сила.

— Да умрете? — попита младият човек, като се усмихна. — Какво говорите? Защо?

— Да умра, да! — рече тя отново, задушена от плач. — Ти ме научи как. Ти си лекар. Изтръгни ме от тия страдания, умолявам те! Трябва да умра. За мене няма друго лекарство. Единствено смъртта.

Той удивено се взря в нея. Тя също вдигна очи, за да го погледне, но веднага ги затвори, като отново сгърчи лицето си и се сви, сякаш обзета от внезапна, изключителна погнуса.

— Да, да — каза тя решително. — Да, Карло, аз съм пропаднала, пропаднала!

Д’Андреа инстинктивно дръпна ръката си, която тя все още стискаше.

— Как? Какво приказвате? — измънка той.

Без да го погледне, Елеонора сложи пръст на устните си, после посочи вратата:

— Ако той узнае! Не му казвай нищо, за бога! Първо направи тъй, че да умра, дай ми, дай ми някакво средство: ще го приема като лекарство, което ти ми даваш, нека това стане веднага! Ах, нямам смелост, нямам смелост! От два месеца, разбираш ли, аз се гърча сред тия страдания, без да намеря сила, без да открия начин да свърша с всичко. Кажи каква помощ можеш да ми окажеш, Карло, кажи какво мислиш?

— Каква помощ? — повтори Д’Андреа все още объркан от изненада.

Елеонора отново протегна ръце, за да хване едната му ръка, и като го гледаше с умолителен поглед, добави:

— Ако не искаш да ми помогнеш да умра, не би ли могъл по някакъв друг начин… да ме спасиш?

При това предложение Д’Андреа се стегна още повече и строго смръщи вежди.

— Заклевам те, Карло? — настоя тя. — Не заради мен, не заради мен, а единствено за да не узнае Джорджо. Ако си убеден, че аз съм направила нещо за вас, за тебе, сега ми помогни, спаси ме! Трябва ли да завърша тъй, след като съм направила толкова много, след като толкова съм страдала? Да завърша с безчестие, на моята възраст? Ах, какво нещастие, какъв ужас!

— Но как, Елеонора? Вие? Как стана тъй? Кой направи това? — рече Д’Андреа, като пред ужасното й мъчение, сред смайването си намери само този въпрос, за да задоволи любопитството си.

Елеонора отново посочи вратата и покри лицето си с ръце:

— Не ме карай да си спомням! Не искам да мисля за това! Значи, не желаеш да спестиш на Джорджо този срам?

— Как? — попита Д’Андреа. — Знаете ли, че това е престъпление. Дори двойно престъпление. По-скоро кажете ми, не може ли по някакъв друг начин… да се поправи стореното?

— Не! — отговори тя решително, като потъмня. — Стига. Разбрах. Остави ме сама. Не мога повече…

Склони глава на облегалката на креслото и отпусна изтощена ръце.

С неподвижни очи зад дебелите стъкла за късогледство Карло Д’Андреа почака известно време. Не можа да намери думи, не можеше още да повярва на това разкритие, нито да разбере как тъй една жена, която досега бе пример, огледало на добродетелта, на всеотдайността, може да затъне в грях. Възможно ли беше? Елеонора Банди? Ами че нали тя от обич към брат си през своята младост беше отхвърлила толкова добри партии, една от друга по-изгодни! Как тъй сега, когато младостта бе вече залязла… Ех, но може би тъкмо затова… Погледна я и подозрението към това тъй обемисто тяло внезапно прие в очите на него, мършавия, неприличен и безсрамен облик.

— Хайде, върви — каза му внезапно раздразнена Елеонора, която, макар и да не го гледаше, чувствуваше сред тишината върху себе си неподвижния ужас на това подозрение в погледа му. — Върви кажи на Джорджо да направи веднага с мене каквото иска. Върви.

Д’Андреа излезе почти машинално. Тя повдигна за малко глава, за да види как излиза, и веднага след като той затвори вратата, се отпусна в предишното положение.

II

След два месеца ужасни страхове тази изповед за нейното състояние я ободри по неочакван начин. Стори й се, че най-трудното вече е направено.

Сега, като нямаше повече сили да се бори, да се съпротивява на нещастието, тя щеше да се отпусне на волята на съдбата, каквото и да й готвеше тя.

Дали след малко брат й нямаше да влезе и да я убие? Толкова по-добре! Нямаше право повече на никакво зачитане, на никакво съчувствие. Наистина беше направила повече, отколкото бе неин дълг, за него и за другия неблагодарник, но после само в един миг беше загубила плода на всичките си добрини.

Стисна очи, отново обзета от отвращение.

Тайно, в своята съвест, тя все пак имаше нещастното съзнание, че е отговорна за своето провинение. Да, тя, която толкова години беше имала сили да се съпротивява на подтиците на младостта, тя, която винаги беше хранила в себе си чисти и благородни чувства, тя, която беше считала своята саможертва за дълг, в един миг се беше погубила! О, нещастие, нещастие!

Каква стойност можеше да има пред брат й единственият довод, който можеше да приведе в своя защита? Можеше ли да му каже: „Виж, Джорджо, нима аз не пропаднах заради тебе?“ И все пак може би това беше истината.

Тя му беше като майка, на своя брат, нали така? Е добре, за награда, за всички на драго сърце направени добрини, като отплата, че бе пожертвувала собствения си живот, не й бе дадено удоволствието да забележи поне една лека усмивка на задоволство по устните на брата и на приятеля му. Сякаш душите и на двамата бяха отровени от безмълвие и досада, потиснати от скудоумна тъпота. След като взеха дипломите, те веднага се впрегнаха да работят с такъв жар, с такова ожесточение, че скоро престанаха да се нуждаят от чужда помощ. И тъкмо тази бързина, с която искаха да се реваншират по някакъв начин, сякаш и двамата изгаряха от нетърпение, най-много бе наранила сърцето й. Почти внезапно тя бе останала без цел в живота. Какво щеше да прави сега, когато двамата младежи нямаха повече нужда от нея? А безвъзвратно беше загубила младостта си.

Дори и след първите печалби, които неговата професия донесе, на устните на брат й не се върна усмивката. Още ли му тежеше жертвата, която тя бе направила за него? Да не би да се чувствуваше обвързан от тази саможертва за цял живот, осъден да посвети на свой ред на сестра си младостта си, свободата на собствените чувства? Тя поиска да му поговори с открито сърце:

— Никак не се тревожи за мене, Джорджо! Аз бих желала само да те виждам радостен, доволен… Разбираш ли?

Но той я сряза, докато думите още бяха на устните й:

— Мълчи! Мълчи! Какво говориш? Зная какво трябва да правя. Сега е мой ред.

Но защо тъй — бе й се приискало да извика, — та нали тя, без изобщо да се замисля, се бе жертвувала винаги с усмивка на устните и с леко сърце?

Като познаваше затворената му сурова упоритост, тя не настоя. Ала междувременно чувствуваше, че няма да издържи дълго сред тази задушаваща печал.

Той удвояваше от ден на ден печалбите от работата си, ограждаше я с удобства, искаше да престане да дава уроци. В принудителното безделие, което я угнетяваше, за нещастие тя започна да свиква с една мисъл, която отначало едва не я накара да се изсмее:

„Да си бях намерила съпруг!“

Ала вече беше на тридесет и девет години и после с това тяло… Стига! Би трябвало сама да си го изфабрикува по мярка, този съпруг. И все пак това щеше да е единственото средство да освободи себе си и брат си от потискащия дълг на признателността.

Почти несъзнателно тогава бе започнала да се грижи по необичаен начин за външността си, възприемайки държане на неомъжена жена, както никога преди не бе правила.

Неколцината, които някога я бяха искали за съпруга, вече отдавна си имаха жени и деца. Преди не бе обръщала на това никакво внимание, а сега, като премисляше, чувствуваше обида, усещаше завист към многобройните свои приятелки, които бяха съумели да си създадат положение.

Само тя бе останала тъй…

Но може би все още не беше късно? Кой знае? Тъй ли трябваше да приключи вечно дейният й живот? В тази празнота? Тъй ли трябваше да изгасне будното пламъче на страстния й дух? В тази мрачина?

И дълбоко съжаление я бе обзело. Понякога то се изостряше и се превръщаше в настроения, които изменяха нейната естествена мекота, звука на нейните думи, на нейния смях. Тя беше станала хаплива, почти нападателна в разговорите. Сама си даваше сметка за промяната в своя характер. В някои мигове чувствуваше едва ли не омраза към самата себе си, неприязън към това мощно тяло, погнуса от неочакваните желания, които сега пламваха внезапно в него и дълбоко я разстройваха.

Междувременно от заделеното настрана брат й купи един чифлик и там построи хубава вила.

Подтикната от него, тя отиде там отначало за един месец на летен отдих, после, размисляйки, че може би братът е купил този чифлик, за да се освобождава от време на време от нейното присъствие, реши да се оттегли там завинаги. Тъй щеше да го остави напълно свободен: нямаше повече да му досажда със своето присъствие, със своя вид, а и самата тя малко по малко щеше да си избие от главата странното хрумване да намери съпруг на тази възраст.

Първите дни преминаха приятно, тя повярва, че ще е лесно да продължи нататък по същия начин.

Вече беше добила навика да става сутрин в зори и да прави дълга разходка през нивята, като спира от време на време очарована сред изумителната тишина на равнините, да се вслушва ту как някой стрък трева наблизо потрепва при свежия полъх на въздуха, ту в песента на петлите, които си подвикваха от един харман до друг, или да съзерцава някоя скала с ивици от зелени утайки или кадифето на лишея по някой стар повален пън от сарацинска маслина.

Ах, там, тъй близо до земята, скоро щеше да си изгради нова душевност, друг начин на мислене и на чувствуване; ще стане като онази добра съпруга на изполичаря, която изглежда тъй щастлива, че може да й прави компания, и от която научи толкова неща за селото, много неща, които, макар и дребни, разкриваха нов, дълбок и неочакван смисъл на живота.

Изполичарят обаче беше нетърпим: хвалеше се, че има широки разбирания. Все повтаряше, че бил обиколил света, живял в Америка, бил осем години в Беносари. И не искаше единственият му син Джерландо да стане жалък копач. Затова от тринадесет години го пращаше по училищата, искаше да му даде „малко грамотност“, тъй казваше, за да го изпрати по-късно в Америка, там, в прекрасната страна, където без съмнение ще направи състояние.

Джерландо беше на деветнадесет години и след тринадесетгодишно посещение на училището беше успял да достигне до трети клас на професионалното училище. Той беше грубо момчище, издялано сякаш наведнъж. Манията на баща му беше за него истинско мъчение. Общувайки с другарите си от училището, той, без да ще, бе възприел донякъде градски вид, който го правеше да изглежда още по-недодялан.

Всяка сутрин, като се мокреше, той успяваше да среше щръкналите си коси, да си направи път от едната страна. Но после, щом изсъхнеха тези коси се вдигаха бодливи и слепнали тук-там, сякаш бухваха от кожата на черепа му. И веждите му сякаш бяха бухнали току под ниското чело, а на горната му устна вече почваха да избуяват първите косми на мустаците и брадата, като малки храстчета. Бедният Джерландо! Да го съжалиш, толкова едър, толкова недодялан, толкова бодлив — и с отворена книга пред него! Понякога сутрин баща му трябваше цял да се изпоти, за да го изтръгне от дълбоките сладки сънища на сито и доволно прасенце и да го изпрати, все още замаян и залитащ, с влажни, сънени очи, към града, към неговата голгота.

Когато госпожицата дойде на село, Джерландо я помоли чрез майка си да убеди баща му да престане да го измъчва с това училище, с това училище, с това училище! Не можел повече!

И наистина Елеонора се бе опитала да се намеси. Изполичарят изрази уважение, почит, най-голяма почит към госпожицата, но отправи молба да не се бърка. О, не, не и не! Тогава тя, донякъде от милосърдие, донякъде за да се посмее, донякъде за да се намира на работа, беше започнала да помага на нещастния младеж, доколкото може.

Всеки следобед го караше да идва горе с училищните си книги и тетрадки. Той се качваше стеснително и засрамено, защото забелязваше, че господарката се развлича с неговата тъпота, с неговия невъзприемчив ум. Но какво можеше да направи? Баща му искаше тъй. За учението, да, Джерландо без мъка се съгласяваше, че е тъпак, но я да стане дума да повали дърво, вол, ех, тогава, дявол да го вземе! И Джерландо показваше жилестите си ръце, а очите му бяха нежни и усмивката му разкриваше бели и яки зъби…

Един ден Елеонора внезапно преустанови тези уроци. Каза, че не желае повече да го вижда, накара да й донесат от града пианото и за дълги дни наред се затвори във вилата. Там с увлечение свиреше, пееше, четеше. Най-после една вечер тя забеляза, че онова момчище, комуто тъй внезапно бяха отнели помощта й, общуването с нея и шегите, които тя си позволяваше с него, я дебне, за да я слуша как свири и пее. И като се поддаде на злополучно хрумване, реши да го изненада. Остави внезапно пианото и се втурна надолу по стълбите на вилата.

— Какво правиш там?

— Слушам…

— Харесва ли ти?

— Много, госпожо… Сякаш съм в рая.

При това изявление тя избухна в смях, ала Джерландо внезапно, като шибнат през лицето от този смях, скочи върху нея, там зад вилата в гъстия мрак, отвъд осветената ивица, спускаща се от отворения балкон.

Тъй бе станало всичко.

Сразена по този начин, тя не бе съумяла да го отблъсне, бе почувствувала, че се поддава — без сама да знае как — на бруталната невъздържаност и се бе отпуснала, да, бе отстъпила, макар и да не искаше да се отдава.

На следния ден се беше върнала в града.

А сега? Как тъй Джорджо не влизаше, за да я наругае? Може би Д’Андреа не му бе казал още нищо; може би измисляше начин да я спаси? Но как? Скри лицето си в ръце, сякаш за да не вижда пустотата пред себе си. А тя беше вътре в самата нея. И нямаше лек за тази пустота. Само смъртта. Кога? Как?

Вратата внезапно се отвори и Джорджо се появи на прага начумерен, твърде бледен, с разбъркани коси и с очи, все още червени от плач. Д’Андреа го държеше за едната ръка.

— Искам да зная само едно нещо — каза той на сестра си със стиснати зъби, с писклив глас, почти на срички. — Искам да зная кой беше този човек?

С наведена глава, със затворени очи, Елеонора бавно поклати глава и отново се разхлипа.

— Ще ми кажеш кой е! — изрева Банди, приближавайки се, но приятелят му го задържа. — И който и да е той, ще се омъжиш за него!

— Не, не, Джорджо! — проплака тя, като още повече сниши глава и закърши ръце в скута си. — Не! Не е възможно! Не е възможно!

— Женен ли е? — попита тогава братът, като приближи със застрашително стиснати юмруци.

— Не — побърза да отговори тя. — Но повярвай, не е възможно!

— Кой е той? — попита отново Банди, целият треперещ, и я заплаши отблизо. — Кой е? Кажи веднага името!

Чувствувайки върху себе си гнева на брат си, Елеонора сви рамене, едва повдигна глава и проплака пред озлобените му очи:

— Не мога да ти кажа…

— Името или ще те убия! — изръмжа Банди, вдигайки юмрук над главата й.

Но Д’Андреа застана между тях, отдалечи приятеля си, после му каза строго:

— Ти си върви. Ще го каже на мене. Върви, върви…

И насила го накара да излезе от стаята.

III

Братът беше непоклатим.

В малкото дни преди брака, необходими за обявяване на церемонията, докато скандалната новина се пръскаше, той се ожесточи. За да се предпази от подигравките, които очакваше от всички, взе отчаяното решение да тръгне сам да разгласява своя позор с ужасно груби думи. Изглеждаше полудял и всички му съчувствуваха.

Наложи се обаче да се бори доста с изполичаря, за да го накара да даде съгласие за сватбата на сина си.

Макар и със свободолюбиви разбирания, отначало старецът сякаш бе паднал от небето — не искаше да повярва, че такова нещо е възможно. После каза:

— Ваша милост да е спокоен: аз ще го стъпча с крака, ама знаете ли как? Както се мачка гроздето. Или по-скоро ще направим тъй: ще ви го предам с вързани ръце и крака и ваша милост ще си го изкара на него, както си иска. Бич, да го биете, аз ще ви доставя, първо ще го държа три дни във вода, та да шиба по-яката.

Но когато разбра, че господарят няма пред вид това, а иска друго — брак, — отново остана поразен:

— Как? Какво казвате, ваша милост? Такава госпожица, от такъв сой със сина на долен копач?

И решително се противопостави.

— Ще ме извините. Нали госпожицата е имала достатъчно съзнание и достатъчна възраст, та да знае що е зло и що е добро, и не е трябвало изобщо да прави със сина ми каквото е направила? Трябва ли да кажа? Всеки ден го примамваше горе в къщата. Ваша милост разбира какво искам да кажа… Че то е момче… На тази възраст човек не разсъждава… не внимава… И тъй, сега да загубя сина си, дето само господ знае колко ми струва? Госпожицата, моите уважения, може да му бъде майка…

Банди беше принуден да даде в зестра чифлика и определена ежедневна сума за издръжка на сестрата.

Тъй бе постигнато споразумение за брака и когато сватбата стана, беше истинско събитие за малкото градче.

Изглежда, всички изпитваха голямо удоволствие публично да поругаят възхищението, уважението, което толкова години бяха отдавали на тази жена, сякаш между уважението и възхищението, за което вече не я считаха достойна, и подигравките, с които сега я придружаваха към тази срамна сватба, нямаше място за малко съжаление.

Цялото съжаление беше за брата, който, разбира се, не пожела да присъствува на церемонията. Не взе участие и Д’Андреа, като се извини, че трябва в този тъжен ден да прави компания на своя клет Джорджо.

Един стар лекар от градчето, който беше близък на родителите на Елеонора и на когото Д’Андреа, току-що завършил учението си, бе отнел голяма част от пациентите посредством всички мъгли и изтънчености на модерната терапия, се предложи за свидетел и доведе със себе си друг старец, негов приятел, за втори свидетел.

Заедно с тях, в закрит файтон, Елеонора отиде първо до общината, после до една отдалечена черквичка за църковната церемония.

В друг файтон беше женихът, Джерландо, неспокоен и нацупен, заедно с родителите си.

Облечени като за празник, те се държаха важно, бяха надути и сериозни, защото в края на краищата синът им се женеше за истинска дама, сестра на адвокат, и му носеше в зестра чифлик с прекрасна вила и отгоре на това и пари. За да стане достоен за новото си положение, Джерландо трябваше да продължи учението. Бащата, който разбираше от тези работи, щеше да се грижи за чифлика. Булката била малко възрастничка? Толкова по-добре! Наследникът вече се задаваше. Съгласно природните закони тя щеше да умре по-напред и тогава Джерландо щеше да остане свободен и богат.

Такива и подобни разговори водеха и в третата кола свидетелите на младоженеца — селяни, приятели на бащата, придружени от двама стари вуйчовци. Другите неизброими роднини и приятели на съпруга чакаха във вилата. Всички бяха празнично пременени, мъжете — с дрехи от тъмносиньо сукно, жените — с нови пелеринки и забрадки в най-ярки цветове, тъй като, макар и със свободолюбиви разбирания, изполичарят беше подготвил превъзходен банкет.

Преди да влезе в залата за гражданското състояние в общината, Елеонора бе обзета от пристъпи на плач. Женихът, който стоеше отдалечен сред купчината на роднините си, бе подтикнат от тях да притича. Ала старият лекар го помоли да не се показва, да стои по-далече засега.

Елеонора все още не беше се съвзела от силната криза, когато влезе в залата. Видя до себе си момчето, което стеснението и срамът правеха още по-грубо и недодялано, почувствува порив за неподчинение, едва не извика: „Не, не!“ и го погледна тъй, сякаш го подканяше и той да каже същото. Но малко след това и двамата казаха „да“, като осъдени на неотменимо наказание. След като съвсем набързо бе претупана и другата церемония в отдалечената черквичка, печалната процесия се отправи към вилата. Елеонора не искаше да се отдели от двамата стари приятели, но бе принудена да се качи в една кола заедно с младоженеца и родителите му.

По пътя не бе произнесла ни една дума в колата.

Изполичарят и жена му изглеждаха изплашени: вдигаха от време на време очи, за да погледнат крадешком снахата. После се споглеждаха и навеждаха очи. Младоженецът гледаше навън, потънал в себе си, навъсен.

Във вилата ги посрещнаха с оглушително пукане на книжни бомбички, празнични викове и ръкопляскания. Но видът и държането на младоженката охладиха всички поканени, колкото и тя да се опитваше да се усмихва на тия добри хора, които искаха да я почетат, като отпразнуват по свой начин сватбата, както бе прието.

Не след много поиска разрешение да се оттегли сама. Но в стаята, в която беше спала по време на летуването си, намери подредено брачно легло. Замръзна на прага. „Там с него? Никога! Никога!“ И обзета от отвращение, избяга в другата стая. Заключи, отпусна се на едно кресло, като притисна силно, силно лице с две ръце.

През вратата до нея долитаха гласовете, смеховете на гостите, които насъскваха Джерландо, като хвалеха не толкова булката, колкото хубавото родство, което беше завързал, и прекрасния чифлик.

Джерландо стоеше на балкона и вместо отговор, изпълнен с унижение, разтърсваше могъщите си рамене.

Унижение, да, чувствуваше унижение, че е станал съпруг по този начин на тази дама. Да! И цялата вина беше на бащата, който заради проклетата си мания да го изучи беше направил тъй, че госпожицата, дошла на летен отдих, да се отнася към него като към някакво глупаво и неспособно момчище. И тъй беше дал възможност тя да си прави с него глупави шеги, които го бяха наранили. И ето какво излезе от цялата работа. Бащата мислеше само за хубавия чифлик. А как Джерландо щеше да живее в бъдеще с тази жена, която вселяваше у него такова страхопочитание и сигурно му бе обидена за срама и безчестието си? Как щеше да посмее да вдигне очи пред нея? И на всичко отгоре баща му настояваше той да продължи да посещава училището! Като си представи човек само подигравките на неговите съученици! Съпругата му беше с двадесет години по-възрастна от него и беше истинска планина…

Докато Джерландо се измъчваше с тези разсъждения, бащата и майката се грижеха за последните приготовления на обеда. Най-после те влязоха триумфално в залата, където трапезата бе вече приготвена. Сервизът за хранене бе нает от един гостилничар в града, който беше изпратил също готвач и двама келнера, за да обслужват обеда.

Изполичарят дойде при Джерландо на балкона и му каза:

— Иди да съобщиш на твоята жена, че след малко почваме.

— А, съвсем не! Не отивам! — изръмжа Джерландо, като тропна с крак. — Вие вървете!

— Това е твоя работа, магаре такова! — извика баща му. — Ти си съпругът: върви!

— Много благодарности… Не отивам, не! — повтори Джерландо, озъбвайки се упорито.

Тогава бащата, разгневен, го дръпна за яката на сакото и го блъсна.

— Срамуваш се, животно такова! Преди си имал вземане-даване с нея, нали? А сега се срамуваш? Върви! Твоя жена е!

Гостите притичаха, за да ги усмирят, да убедят Джерландо да отиде.

— Какво лошо има в това? Ще й кажеш да дойде да хапне една хапка…

— Ами че аз не зная дори как да я наричам! — отчаяно извика Джерландо.

Някои от гостите избухнаха в смях, други понечиха да възпрат изполичаря, който се хвърли да зашлеви глупавия си син, дето му разваляше по този начин празненството, подготвено с такава тържественост и такъв харч.

— Ще я наричаш с името, с което е кръстена — каза му междувременно тихичко и убедително майка му. — Как се казва? Елеонора, нали? Значи, и ти ще я наричаш Елеонора. Нали е твоя жена? Хайде, върви, синко, върви…

И като му говореше така, го насочи към брачната спалня.

Джерландо отиде да почука на вратата. Почука първия път тихичко. Почака. Тишина. Как трябваше да й го каже? Наистина ли трябваше да й заговори на „ти“ изведнъж? Ах, проклето затруднение! Ами тя защо не отговаряше? Може би не беше чула. Повторно почука, този път по-силно. Почака. Тишина.

Тогава, съвсем объркан, той се Опита да я повика тихичко, както му беше подсказала майка му. Но из устата му излезе само едно толкова смешно Енголера, че веднага, сякаш за да го заличи, извика силно, открито:

— Елеонора!

Накрая чу нейния глас, който питаше иззад вратата на друга стая:

— Кой е?

Приближи се до тази врата със съвсем свито сърце.

— Аз — рече, — Джер… Джерландо… Готово е.

— Не мога — отговори тя. — Започнете без мене.

Джерландо се върна в залата, сякаш бяха смъкнали голяма тежест от гърба му.

— Няма да дойде! Каза, че няма да дойде! Не може да дойде!

— Да живее говедото? — възкликна тогава бащата, който не го наричаше другояче. — Ти каза ли, че масата е подредена? А защо не я накара насила да дойде?

Жена му се намеси: накара съпруга си да разбере, че този ден може би ще е по-добре да оставят булката на мира. Гостите потвърдиха това.

— Вълнение… неудобство… то се знае!

Но изполичарят, на когото много му се искаше да покаже на снахата, че когато се наложи, знае да изпълнява дълга си, остана навъсен. С неудоволствие нареди да сервират обеда.

Всички поканени горещо очакваха вкусните гозби, които сега щяха да бъдат донесени на масата, но у всички имаше и сериозна боязън от цялото излишество, блеснало пред тях на новата покривка, която ги ослепяваше: четири чаши с различна форма, вилици и вилички, ножове и ножчета и освен това някакви пера в пликчета от веленова хартия.

Насядали доста отдалечено от масата, те се потяха и поради тежките празнични облекла от сукно гледаха се в суровите изпечени лица, неприличащи на себе си от необичайна чистота, и не смееха да вдигнат грубите си, обезформени от полската работа ръце, за да хванат тия сребърни вилици (голямата или малката?) и тия ножове пред очите на келнерите, които, обикаляйки с блюдата, с тия ръкавици от бял лен им внушаваха ужасно страхопочитание.

Докато изполичарят се хранеше, гледаше сина си и клатеше глава, а на лицето си придаваше израз на подигравателно съжаление.

— Гледайте го, гледайте го! — мърмореше си той. — Как се излага, застанал там на челното място на масата, сам-самичък. Та може ли булката да уважава такава маймуна? Има право, има право да се срамува от него! Ех, ако аз бях на негово място!

Когато обедът свърши сред всеобщата нацупеност, гостите си отидоха под един или друг претекст. Беше почти вечер.

— А сега? — рече бащата на Джерландо, когато двамата келнери свършиха с раздигането на масата и във вилата отново се възцари спокойствие. — Какво ще правиш сега? Сам ще се оправяш?

И нареди на жена си да го последва в селската къща, където живееха недалеч от вилата.

Останал сам, Джерландо се огледа навъсен, без да знае какво да прави. Сред тишината почувствува присъствието на онази, която се бе заключила оттатък. Може би тъкмо сега, като не чуваше повече никакъв шум, тя щеше да излезе от стаята. Тогава той какво трябваше да прави?

Ах, с какво удоволствие би избягал да спи в селската къща при майка си или дори вън на открито, та даже и под някое дърво!

А ако тя междувременно очакваше да я повикат? Ако примирена с присъдата, която брат й бе пожелал да й наложи, се чувствуваше във властта на съпруга, в негова власт и очакваше… да, да я покани да…

Нададе ухо. Но не: всичко беше потънало в тишина. Може би бе вече заспала. Беше се мръкнало. Лунната светлина влизаше в салона през вратата на отворения балкон.

Без да помисли да запали светлина, Джерландо взе едно кресло и отиде да седне на балкона, от който имаше изглед над цялата околност, над голото поле, което се спускаше надолу към далечното море в дъното.

В ясната нощ ярко светеха най-големите звезди, луната разпалваше в морето жарка ивица светлина, от обширните жълти стърнища се издигаше трептящата песен на щурците като постоянно и непрекъснато звънтене. Внезапно сова издаде наблизо своето слабо жално чиу, отдалече друга отговори като ехо и двете птици продължиха известно време да си подвикват в ясната нощ.

С ръце, облегнати на перилата на балкона, Джерландо инстинктивно запуши ушите си за това чиу, което птиците повтаряха в омаяната от луната тишина; после, забелязвайки някъде долу част от зида, който ограждаше чифлика, си помисли, че сега вече цялата тази земя е негова, че са негови онези дървета: маслини, бадеми, смокини, черници, че е негово онова лозе.

Неговият баща, който отсега нататък нямаше да бъде подчинен никому, имаше основателна причина да е доволен.

В края на краищата не беше чак дотам чудато хрумването му да го накара да продължи учението си. По-добре там, в училище, отколкото по цял ден тук, в близост със съпругата. Той сам щеше да постави на място учениците, които ще се смеят зад гърба му. Вече беше господар и му беше все едно дали ще го изгонят от училище. Ала това нямаше да се случи. Дори възнамеряваше отсега нататък да учи с упорство, за да може в един не много далечен ден да се нареди между „порядъчните“ хора на градчето, без да чувствува от тях смущение, да разговаря и да има вземане-даване с тях като равен с равни. Трябваше да изкара още четири учебни години, за да получи диплома от професионалното училище, а после щеше да стане експерт агроном или счетоводител. Тогава неговият шурей, господин адвокатът, който се държеше, като че едва ли не е хвърлил сестра си на кучетата, ще трябва да му сваля шапка. Точно така! И тогава той ще има пълното право да му каже: „Ти какво ми даде? Подхожда ли за мене тази старица? Аз съм учил, имам професия, подходяща за истински господин, и можех да пожелая някоя хубава девойка, богата и от добро семейство като вас.“

Разсъждавайки по този начин, заспа, опрял чело на ръката, положена върху парапета на балкона.

Двете птици продължаваха своето сластно оплакване на смени — едната наблизо, другата далече. Ясната нощ сякаш караше да трепти над земята изтъкания от звуци на щурци лунен воал и сега отдалече се дочуваше като неясно порицание дълбокото боботене на морето.

Късно през нощта Елеонора се появи като сянка на прага на балкона.

Не очакваше да намери младежа заспал. Почувствува мъка и страх едновременно. Позамисли се дали да го събуди, да му каже какво е решила в себе си и да го накара да се махне оттам; но тъкмо когато се готвеше да го разтърси, да го повика по име, загуби смелост и се оттегли тихичко като сянка в стаята, от която бе излязла.

IV

Лесно сключиха споразумение.

На следното утро Елеонора майчински заговори на Джерландо: остави го господар на всичко, свободен да прави каквото му харесва, сякаш нищо не ги свързваше за себе си поиска само да бъде оставена там, настрана, в онази стаичка заедно със старата слугиня от нейния дом, която беше видяла раждането и.

Джерландо, който в късна нощ, целият схванат от влагата, се бе отдръпнал от балкона да спи на дивана в трапезарията, бе изненадан в съня си. Той изпитваше голямо желание да търка очи с юмруци, отваряше уста от усилие да се навъси, защото искаше да покаже, че не само разбира, но и че сам е убеден във всичко това; съгласи се на всичко, като кимаше: да, да. Ала когато узнаха за това споразумение, бащата и майката направо кипнаха и напразно Джерландо се опитваше да ги накара да разберат, че тъй му е удобно, че дори е повече от доволен.

За да успокои до известна степен баща си, трябваше тържествено да потвърди, че в началото на октомври ще се върне в училище. Ала майка му напук му наложи да си избере най-хубавата стая за спане, най-хубавата стая, за да учи в нея, най-хубавата стая, за да се храни в нея… Всички най-хубави стаи!

— И ти ще командуваш, това да знаеш! Ако не щеш, аз ще дойда, та да ги накарам да те слушат и уважават.

Накрая се закле никога да не отправи дума към онази превзета и нацупена жена, която тъй презира сина й, такова хубаво момче, дето тя не е достойна и да го погледне.

От същия този ден Джерландо залегна да учи, подхвана прекъснатата си подготовка за поправителните изпити наистина късно беше вече, имаше пред себе си едва двадесет и четири дни, ала, кой знае, с повече прилежание може би щеше да успее да вземе свидетелство от професионалното училище, свидетелство, за което се измъчваше вече три години.

Като се отърси от мъчителното объркване на първите дни, Елеонора, по съвета на старата слугиня, започна да приготвя пеленките за очаквания младенец.

Не беше помислила за това — и се разплака.

Джеза, старата слугиня, й помогна, въведе я в тази работа, която тя не познаваше: даде й мерки за първите ризки, за първите шапчици… Ах, съдбата й беше дарила това утешение, а тя още не бе и помислила. Щеше да има мъничко момченце или момиченце, за което да се грижи, на което цяла щеше да се посвети! Но дано бог да бъде тъй всеблаг, че да й изпрати момченце! Тя вече се чувствуваше стара, скоро щеше да умре и как щеше да остави на този баща момиченце, на което щеше да вдъхне своите мисли, своите чувства? Едно момче щеше да страда по-малко при условията на живот, сред които злият жребии скоро щеше да го хвърли.

Измъчвана от тези мисли, уморена от работа, за да се поразсее, вземаше в ръка някоя от ония книги, които преди беше накарала брат й да й прати, и започваше да чете. Кимайки, от време на време тя питаше слугинята:

— Какво прави?

Джеза вдигаше рамене, издаваше устна, после отговаряше:

— Ммм… Седи с глава над книгата. Спи ли? Мисли ли? Кой го знае!

Мислеше, Джерландо мислеше, че в крайна сметка неговият живот не е много весел.

Ето: притежаваше чифлика, а все едно, че не го притежаваше. И жена си — все едно, че не я притежаваше, бе в постоянна разпра с родителите си, сърдеше се на самия себе си, че не успява да запамети нищо, нищо, нищо от онова, което учеше.

А сред непоносимото бездействие чувствуваше в себе си остри желания, между тези желания — и влечение към жена си, защото тя не му се отдаваше. Вярно, тази жена не беше вече достойна за желание. Но… що за споразумение беше това! Той беше съпругът и ако някакво споразумение беше необходимо, той трябваше да го наложи.

Ставаше, излизаше от стаята, минаваше пред вратата на нейната стая. Но веднага след като я зърнеше, чувствуваше как угасва у него всяко намерение да се разбунтува. Изпухтяваше и колкото за да не признае, че в решителния миг му липсва смелост, си казваше, че не си струва усилието.

Един от тия дни най-после се върна от града победен, скъсан, скъсан още веднъж на изпитите. Сега — край! Край, истина ви казвам! Нищо не искаше повече да знае. Взе книги, тетрадки, чертежи, триъгълници, калъфи, моливи и ги занесе пред вилата, за да направи клада. Бащата притича да му попречи, но Джерландо, разярен, се разбунтува:

— Оставете ме да правя каквото искам! Аз съм господарят!

Дойде майката пристигнаха и неколцина селяни, които работеха из нивите. Издигна се пушек, отначало на тънка струйка, после стана все по-гъст и сред виковете на присъствуващите в купчината хартия блесна светлина, после запука огън и лумнаха пламъци. Привлечени от виковете, на балкона се появиха Елеонора и слугинята.

Джерландо, разгърден, посинял и надут като пуяк, запращаше в пламъците последните книги, които държеше под мишница — инструментите на неговото дълго и безполезно мъчение.

При това представление Елеонора едва се сдържа да не се разсмее и бързо се оттегли вътре. Ала свекървата я забеляза и подметна на сина си:

— Ехе, знаеш ли, правиш удоволствие на госпожата, разсмя я.

— Ще плаче! — изрева тогава Джерландо заплашително, като вдигна глава към балкона.

Елеонора чу заплахата и побледня: разбра, че морното и печално спокойствие, на което се беше радвала досега, е свършило за нея. Съдбата й бе разрешила само едно временно примирие. Но какво можеше да иска от нея това животно? Тя беше вече изчерпана: нов, дори и лек удар би я повалил.

Малко след това видя пред себе си Джерландо, мрачен и запъхтян.

— От днес нататък ще се живее по друг начин! — заяви той. — Омръзна ми. Ще стана селянин като баща си и, значи, ти преставаш тука да си играеш на госпожа. Марш, вън всичкото това бельо! Оня, дето ще се роди, също трябва да бъде селянин и затова без толкова глезотии и гиздене. Веднага уволни слугинята: ти ще готвиш яденето и ще се грижиш за къщата, както, прави майка ми. Ясно ли е?

Елеонора се надигна бледна и трепереща от възмущение:

— Майка ти си е майка ти — каза му, като го гледаше гордо в очите. — А аз съм си аз и не мога да стана селянка, макар ти да си селянин.

— Ти си моя жена! — изрева тогава Джерландо, като се приближи заплашително и я сграбчи за ръката. — И ще правиш, каквото искам аз. Тук аз заповядвам, разбра ли?

После се обърна към старата слугиня, посочи й вратата:

— Марш! Веднага си вървете! Не ми трябват слугини из къщи!

— Идвам с тебе, Джеза! — извика Елеонора, като се опита да освободи ръката си.

Но Джерландо не я пусна, стисна я по-силно, принуди я да седне.

— Не! Тук! Ти оставаш тук, прикована за мене! Заради тебе ми се подиграваха, сега край! Ела навън, излез от това твое котило. Не желая сам да оплаквам мъката си. Вън! Вън!

И я изтика вън от стаята.

— За какво си плакал досега? Че какво съм ти искала аз на тебе? — каза му тя със сълзи на очи.

— Какво си ми искала ли? Искала си ми никой да не те безпокои, да нямаш допир с мене, сякаш съм… като че не заслужавам близостта ти, на тебе — матроната! И ме беше принудила да се храня на масата, като ми прислужва платена слугиня, докато самата ти беше длъжна да ми сервираш, както е прието да правят съпругите.

— Но за какво съм ти притрябвала толкова? — попита го, изпълнена с унижение, Елеонора. — Ще ти прислужвам, щом искаш, със собствените си ръце отсега нататък. Доволен ли ще бъдеш?

Избухна в ридания, после силите я напуснаха и се свлече. Объркан, смутен, Джерландо я подхвана заедно с Джеза и двамата я положиха на едно кресло.

Към вечерта неочаквано бе обхваната от родилни болки. Гузен, уплашен, Джерландо изтича да повика майка си. Изпратиха един ратай до града да вика акушерка, докато изполичарят, който вече виждаше, че чифликът е застрашен, ако снахата абортира, хокаше сина си:

— Говедо, говедо, какво направи? Ами ако умре сега? Ако нямаш повече деца? Все едно, че си насред улицата! Какво ще правиш? Напусна училището и дори не знаеш да държиш мотиката в ръце. Ти си разорен!

— Какво ме интересува! — изрева Джерландо. — Стига на нея нищо да й няма!

Пристигна майката, вдигнала ръце към небето:

— Лекар! Трябва лекар! Зле върви, струва ми се!

— Какво й е? — попита Джерландо пребледнял.

Но бащата го изблъска навън.

— Тичай! Тичай!

По пътя, целият треперещ, Джерландо се почувствува унизен, започна да плаче, като в същото време се стараеше да тича. Насред път се сблъска с акушерката, която заедно с ратая идваше с файтон.

— Давай! Давай! — извика той. — Отивам за лекар, умира!

Спъна се, сгромоляса се; целият изпрашен, отново отчаяно се впусна да бяга и захапа ръката си, която беше ожулил.

Когато се върна във вилата заедно с лекаря, Елеонора, обезкървена, едва не умираше.

— Убиец! Убиец! — плахо мърмореше Джеза, докато се грижеше за господарката си. — Той е виновен! Посмя да вдигне ръка срещу нея!

Ала Елеонора отричаше с глава. Малко по малко, с кръвта, която изтичаше, тя чувствуваше как чезнат силите й. Вече изстиваше… И все пак не се оплакваше, че умира. След жестоките страдания такава смърт беше сладка, истинско облекчение. И с восъчнобледо лице, гледайки тавана, очакваше очите й сами да се затворят, бавно и завинаги. Вече не различаваше нищо около себе си. Като в сън видя отново стария лекар, който й беше свидетел на сватбата, и му се усмихна.

V

Джерландо не се откъсваше от нея ни денем, ни нощем, стоя край леглото през цялото време, докато Елеонора лежа там между живота и смъртта.

Когато най-после състоянието й позволи да я сложат на креслото, тя не приличаше на себе си: бе прозрачна, почти безкръвна. Видя пред себе си Джерландо, който сякаш като нея беше излязъл от смъртна болест, и неговите грижовни родители. Гледаше ги с хубавите си черни очи, станали големи и скръбни сред бледата мършавина, и й се струваше, че между нея и тях не съществува вече никаква връзка; сякаш току-що се бе върнала съвсем друга и различна от далечни места, където е била прекъсната всякаква връзка не само с тях, а и с целия й предишен живот.

Дишаше с усилие. При всеки най-малък шум сърцето в гърдите й скачаше и почваше да бие с трескава честота. Потискаше я тежка изнемога.

Тогава, отпуснала глава на облегалката на креслото, със затворени очи, тя мълчаливо започваше да съжалява, че не е умряла. Какво повече се бавеше тук? Защо все още беше осъдена да гледа около себе си все тези лица и все тези неща, от които се чувствуваше толкова, толкова далече? Защо й бе тази близост с потискащия облик на отминалия живот, близост, която понякога й се струваше по-сурова, сякаш някой зад нея я блъскаше, принуждавайки я да гледа, да усеща присъствието, живата и дишаща действителност на омразния живот, който вече не й принадлежеше?

Твърдо вярваше, че няма да се надигне повече от това кресло, мислеше, че ей сега ще умре от мъка. Но това не ставаше, дори след няколко дни успя да се вдигне на крака и подкрепяна, започна да прави по няколко стъпки из стаята. После с течение на времето дори започна да слиза по стълбите и да отива на открито под ръка с Джерландо и слугинята. Накрая доби навика при залез-слънце да отива до ръба на падината, която ограничаваше на юг чифлика.

Оттам се разкриваше прекрасният изглед на крайбрежието, простиращо се долу под платото. Първите дни отиваше, придружена обикновено от Джерландо и Джеза, после без Джерландо и накрая — сама.

Седнала на една скала, в сянката на вековна маслина, тя гледаше далечното крайбрежие, което леко се извиваше в спокойни сърповидни вдатини, осеяни със загладени възвишения, стигащи до морето, което се променяше според духането на вятъра. Гледаше слънцето — ту като огнен диск, който бавно се потапя на запад сред плесенясалите мъгли, застинали над еднообразно посивялото море, ту — триумфално спускащо се над пламналите вълни, сред разкошно великолепие от пламнали облаци. Виждаше как на влажното сумрачно небе избликва спокойната светлина на Юпитер, как прозрачната и безцветна луна едва-едва се съживява, пиеше с очи печалната сладост на наближаващата вечер и блажено дишаше, чувствуваше, че свежестта и спокойствието проникват дълбоко в душата й като някаква неземна утеха.

Междувременно там, в селската къща, старият изполичар и жена му отново започнаха да заговорничат срещу нея, като приканиха сина си да пази своите интереси.

— Защо я оставяш сама? — обръщаше внимание бащата. — Не забелязваш ли, че тя сега, след болестта, ти е благодарна за предаността, която прояви към нея? Не я оставяй нито за миг, гледай все повече да проникваш в сърцето й, и после… трябва да направиш тъй, че слугинята да не спи повече в стаята при нея. Сега тя е добре и вече няма нужда от нея през нощта.

При тези внушения Джерландо целият се разтърсваше раздразнен.

— Дума да не става! Ами че на нея и насън не й минава през ума, че мога да… Глупости! Тя се отнася с мен като майка… Трябва да чуеш как ми говори! Чувствува се вече стара, повехнала, изхабена за този свят. Хайде де!

— Стара ли? — намесваше се майката. — Вярно, вече не е момиче, но не е и стара, а ти…

— Ще ти отнемат земята! — настояваше бащата. — Аз вече ти казах: ти си съсипан, на улицата си. Като нямаш деца, ако умре жена ти, зестрата ще се върне на нейните роднини. И ще ти остане само тая печалба, че си напусна училището и загуби цялото това време ей тъй, на вятъра… Ще останеш с празни ръце! Помисли си, помисли си навреме — ти вече премного загуби… На какво се надяваш?

— С добро — заговаряше превзето майката. — Ти трябва всичко да постигнеш с добро и дори трябва да й казваш: „Виж, че аз какво съм получил от тебе? Нали те уважавах, както ти желаеше, а сега е ред ти да помислиш малко за мене, аз какво имам? Какво ще правя, ако ме оставиш при това положение?“ В края на краищата не е толкова страшно, като да отидеш на война я!

— И можеш да добавиш — отново напираше баща му, — можеш да добавиш: „Искаш ли да направиш удоволствие на брат си, който се отнесе зле с тебе? Да направиш тъй, че да ме изгони оттук като куче?“ Това е самата свята истина, имай пред вид! Като куче ще бъдеш изхвърлен, с ритници, та заедно с тебе и аз, и майка ти — бедни старци!

Джерландо нищо не отговаряше. При майчините съвети изпитваше едва ли не някакво облекчение, ала в същото време и раздразнение, сякаш настръхваше. Предвижданията на бащата го тревожеха, разлютяваха яда му. Какво да прави? Виждаше трудността на начинанието, но също тъй разбираше неотменната му необходимост. Във всеки случай трябваше да опита.

Сега Елеонора седеше на масата заедно с него. Една вечер на вечеря, като видя, че погледът му е втренчен върху покривката и е замислен, тя го попита:

— Защо не ядеш? Какво ти е?

Макар и от няколко дни да очакваше този въпрос, предизвикан от самото негово държане, той не успя веднага да отговори, както беше решил, и направи неопределен жест с ръка.

— Какво има? — настоя Елеонора.

— Нищо — отговори Джерландо объркан. — Баща ми, както обикновено…

— Кара те да почнеш отново да учиш? — попита тя, усмихвайки се, за да го подтикне да говори.

— Не, по-лошо — рече той. — Той ми… размахва разни заплахи, плаши ме с… мисълта за моето бъдеще, защото той е стар, тъй казва, че аз без занаят и имот — докато те има, добре… Но после, после всичко е свършено, тъй казва…

— Кажи на баща си — отговори тогава Елеонора, като притвори очи, сякаш за да не вижда колко се е изчервил, — кажи на твоя баща да не се тревожи. Аз съм се погрижила за всичко, затова кажи му да е спокоен. Дори, щом веднъж заговорихме по този въпрос, слушай: ако аз изчезна изведнъж — всички живи сме и смъртни, — във второто чекмедже на скрина в моята стая в един жълт плик ще намериш документ за тебе.

— Документ? — повтори Джерландо, като не знаеше какво да каже, объркан от срам.

Елеонора кимна утвърдително и прибави:

— Не се безпокой.

Ободрен и доволен, на следната сутрин Джерландо докладва на родителите си какво му е казала Елеонора. Ала те, особено бащата, съвсем не останаха доволни.

— Документ? Това са измамнически работи! Какъв можеше да бъде този документ? Завещание: с други думи, дарение на чифлика на съпруга. А ако дарението не е направено редовно по надлежния ред? Лесно можеше да се породи съмнение, като се има пред вид, че става дума за частна записка на една жена без помощта на нотариус. И после нямаше ли утре да си имат работа със свата — човек правник, мошеник?

— Съдебни дела ли, синко? Бог да те избави и спаси от тях! Правосъдието не е за бедняците. А оня от яд ще е готов да изкара черното бяло и бялото черно.

И после този документ наистина ли съществуваше в чекмеджето на скрина? Или само му беше казала тъй, за да не я безпокои?

— Ти видя ли го? Не. Тогава? Ала да допуснем, че ти го покаже — ти какво разбираш от тия работи? Какво разбираме всички ние от тия работи? Виж, ако имаш дете… работата ще е друга! Не се оставяй да те баламосват: нас слушай! Плът, плът, а не документ.

Тъй един ден Елеонора, докато си седеше под онова маслинено дърво на ръба на пропастта, неочаквано видя край себе си Джерландо, който се беше промъкнал крадешком.

Бе цялата обвита в голям черен шал. Чувствуваше студ, макар месец февруари да беше тъй мек, че сякаш беше пролет. Обширната равнина долу беше позеленяла от посевите, морето в дъното бе изключително спокойно и като небето бе обагрено в червеникава, малко излиняла, но затова пък много нежна багра, а нивите в сянката изглеждаха като от глазура.

Изморена от мълчаливото съзерцание на тази чудна хармония от цветове, Елеонора беше облегнала глава о дънера на маслината. Шалът, дръпнат над главата, позволяваше да се види само лицето й, което изглеждаше още по-бледо.

— Какво правиш? — попита я Джерландо. — Приличаш ми на изваяние на скръбна мадона.

— Гледах… — отговори му тя с въздишка, като притвори очи.

Ала той подхвана:

— Ако можеше да видиш как… как добре изглеждаш така, с този черен шал…

— Добре? — попита Елеонора, като се усмихна печално. — Студено ми е!

— Не, хубава, искам да кажа, хубава си… — обясни той, заеквайки, и седна на земята до скалата.

С глава, облегната на дънера, Елеонора притвори очи, усмихна се, за да не се разплаче, обзета от съжаление за своята тъй нещастно погубена младост. Вярно, на осемнадесетгодишна възраст тя наистина можеше да се нарече хубава!

Внезапно, докато все още бе тъй потънала в себе си, почувствува леко да я разклащат.

— Дай ми ръка — помоли той от земята, гледайки я с блеснали очи.

Тя разбра, но се престори, че не разбира.

— Ръка ли? Защо? — попита го. — Аз не мога да ти помогна да станеш — нямам сила дори за себе си… Вече се стъмни, да си вървим.

И стана.

— Не исках да ми помогнеш да стана — обясни Джерландо от земята. — Да останем тук, в тъмното, толкова е хубаво…

Като каза тъй, пъргаво прегърна коленете й и нервно се усмихна със сухи устни.

— Не! — извика тя. — Луд ли си? Остави ме!

За да не падне, опря ръце на раменете му и го блъсна назад. Ала при това движение шалът се разгърна и понеже Елеонора стоеше извита над Джерландо, който се беше надигнал на колене, го обгърна и го скри.

— Не: искам те! Искам те! — каза той тогава като опиянен, стягайки я все повече и повече с една ръка, докато с другата търсеше по-нагоре кръста й, облъхнат от аромата на нейното тяло.

Но с върховно усилие тя успя да се отскубне, изтича до ръба на пропастта, обърна се и извика:

— Ще се хвърля!

В този миг видя, че Джерландо връхлита разярен върху нея: огъна се назад и падна от ръба.

Той, ужасен, едва се задържа и изкрещя с вдигнати ръце. Чу грозното сгромолясване долу. Подаде глава. Сред зеленината на склона под него — купчина черни дрехи. И шалът, който се беше разстлал от вятъра, тъй както беше разгънат, меко падаше малко по-нататък.

С ръце в косите, той се обърна да погледне към селската къща. Ала внезапно в очите го блъсна широкото бледо лице на луната, едва изпълзяла из гъстака на маслиновите дръвчета някъде горе. И остана потресен да я съзерцава, сякаш тя го беше видяла от небето и сега го обвиняваше.

Параклисът

I

След като легна до жена си, която вече спеше обърната към малкото легло, където бяха двете им дечица, Спатолино първо си каза ежевечерните молитви, после сключи ръце зад врата си. Присви очи и без да съзнава какво върши, започна да си подсвирква, както беше свикнал да прави всеки път, когато някакво съмнение или мисъл го глождеше отвътре.

— Фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…

Не беше истинско свирене, а по-скоро глухо еднообразно свистене само с върха на устните.

По едно време съпругата се размърда:

— Ах! Пак ли? Какво се е случило?

— Нищо. Спи. Лека нощ.

Смъкна се надолу, обърна гръб на жена си и се сви на една страна, за да спи. Ама какъв ти сън!

— Фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…

Тогава жена му го блъсна с юмрук в гърба.

— Ей, ще престанеш ли? Само посмей да събудиш децата!

— Добре де, мълчи! Веднага заспивам.

И наистина той направи усилие да изгони от ума си мисълта, която го измъчваше и както винаги се превръщаше вътре в него в натрапливо свирукащ щурец. Ала тъкмо когато вече повярва, че е успял да я изгони — отново:

— Фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…

Този път дори не дочака жена му да го удари с юмрук още по-силно от първия път. Гневно скочи от леглото.

— Какво правиш? Къде отиваш? — попита го тя.

А той:

— Обличам се! Не мога да спя. Ех, че проклетия! Ще ида да седна пред вратата, на улицата! Въздух, Въздух!

— Ама ще ми кажеш ли най-после какво, за бога, ти се е случило? — извика жена му.

— Какво ли? Оня нехранимайко — избухна тогава Спатолино, като се опитваше да говори тихо, — оня вагабонтин, оня враг господен…

— Кой? Кой?

— Чанкарела.

— Нотариусът.

— Той. Пратил да ми кажат да отида утре в неговата вила.

— Че какво от това?

— Ама какво ще иска от мене такъв като него, можеш ли да ми кажеш? Гадина мръсна — макар да е кръстен в черква, той е гадина, гадина, ти казвам! Въздух! Въздух!

Както говореше, той грабна един стол, отвори вратата, изнесе стола и седна в заспалата уличка, като облегна гръб о стената на своята къщичка.

Наблизо дремеше уморено газен фенер, като хвърляше жълтеникавата си светлина в застоялата вода — ако изобщо това беше вода — на една локва сред разбитата и изтъркана каменна настилка, която беше тук изпъкнала, там вдлъбната.

От вътрешността на потъналите в мрак къщички идеше тежка миризма на обор и от време на време в тишината изтропваше някое добиче, измъчвано от мухите.

Един котарак, който се промъкваше покрай стената, застана насред улицата, цял нащрек.

Спатолино се загледа нагоре в звездите, които трепкаха в ивицата небе между къщите, и замислен пъхаше в устата си космите на рядката си червеникава брадичка.

Дребен на ръст, макар и още от дете да беше почнал да меси кал и хоросан, той имаше нещо благородно във външния си вид.

Внезапно светлите му, обърнати към небето очи се напълниха със сълзи. Разтресе се на стола и като избърса лице с опакото на ръката си, промълви в нощната тишина:

— Помогни ми ти, Христе — боже мой!

II

Откак в селото клерикалната клика беше надвита и новата партия, на отлъчените неверници, бе обсебила креслата в общината, Спатолино се чувствуваше като в неприятелски лагер.

Всичките му другари по работа като истински овци тръгнаха след новите главатари и сега, обединени в корпорация, се разпореждаха.

С малцината работници, останали верни на светата черква, Спатолино беше основал едно Католическо сдружение за взаимопомощ между недостойните синове на скърбящата мадона.

Ала борбата беше неравна. Подигравките на враговете (а също и на приятелите) и безсилният гняв бяха накарали Спатолино да излезе от кожата си.

Беше се заинатил като председател на споменатото католическо сдружение да организира процесии, илюминации, фойерверки в дните на черковните празници, които предишният общински съвет спазваше и подпомагаше. Сред освиркванията, виковете и смеха на противната партия той бе поел върху себе си разноските за празника на свети Архангел Михаил, на свети Франческо ди Паола, на разпети петък, на Корпус домини[1] и изобщо на всички главни празници от църковния календар.

Тъй неговият капиталец, който му позволяваше доскоро да взема на търг някоя и друга работа, намаля толкова, че той вече предвиждаше недалечния ден, когато от майстор зидар щеше да се превърне в жалък надничар.

Жена му от доста време нито го слушаше, нито го зачиташе: беше започнала сама да се грижи за себе си и за децата си, като переше, готвеше на хората, вършеше всякаква работа.

Сякаш той стоеше без работа за собствено удоволствие! Ами че нали корпорацията на ония кучи синове държеше всичко в свои ръце? Какво си мислеше жена му? Че трябва да се откаже от вярата, да отстъпи от господа и да отиде да се запише в партията на ония? Та той по-скоро ще се остави да му отрежат ръцете!

Междувременно безделието го разяждаше, засилваше с всеки ден възбудата и обидата му и го караше да се озлобява срещу всички.

Чанкарела, нотариусът, никога не беше принадлежал нито към едната, нито към другата партия. Ала всички знаеха, че е враг господен: това беше основното му занимание, тъй като вече не упражняваше другата си професия — на нотариус. Един път беше дръзнал дори да насъска кучетата си срещу божи човек — свещеника дон Лагайпа, отишъл при него, за да се застъпи за свои бедни роднини, които направо умираха от глад, докато Чанкарела живееше като княз в прекрасната вила, която си беше построил край селото с кой знае как натрупаните си богатства, умножени от дълги години лихварство.

Цялата нощ Спатолино прекара седнал или като се разхождаше из пустата уличка (за щастие беше лято), обмисляйки тайнствената покана на Чанкарела (фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…).

После, като знаеше, че Чанкарела обикновено става рано от постелята, щом чу, че жена му се е надигнала призори и шета из къщи, реши да тръгне, оставяйки навън стола, който беше стар и никой нямаше да го вземе.

III

Вилата на Чанкарела бе оградена отвсякъде като крепост и имаше порта към шосето.

Старецът приличаше на облечен и обут жабок, измъчван от огромна киста на врата, която го принуждаваше да държи винаги наведено надолу и настрана бръснатото си главище; той живееше там само с един прислужник. Ала под свое командуване имаше много въоръжени селяни и две овчарски кучета, които вдъхваха страх само като ги видиш.

Спатолино дръпна камбанката. Двата звяра веднага се хвърлиха разярени връз решетката на портата и не се укротиха дори когато прислужникът притича да окуражи Спатолино, който не смееше да влезе. Наложи се господарят, седнал да си пие кафето в обвитата с бръшлян беседка сред градината, встрани от вилата, да им свирне да отидат при него.

— А, Спатолино! Чудесно! — възкликна Чанкарела. — Седни там.

И му посочи една от железните седалки, наредени в кръг в беседката.

Но Спатолино остана прав с мръсния си, опръскан с гипс каскет в ръце.

— Ти си от недостойните синове, нали?

— Тъй вярно, господине, и се гордея с това. Недостоен син на скърбящата мадона. Какво ще заповядате?

— Ето какво — рече Чанкарела, но вместо да продължи, поднесе чашката кафе към устните си и сръбна три пъти. — Един параклис — и отново сръбна.

— Какво казвате?

— Искам да ми построиш един параклис. — Пак сръбна.

— Параклис ли, ваша милост?

— Да, над шосето, срещу портата ми — и пак сръбна, за последен път. Остави чашката и без да избърше устните си, се изправи. Една капка кафе се плъзна от ъгъла на устата му през бодливите косми на небръснатата му от няколко дни брада. — Значи, едно параклисче, ама не много малко, та в него да може да се побере една статуя в естествен ръст на Христос на позорния стълб. На страничните стени искам да поставя две хубави големи картини, на едната — Голгота, на другата — Сваляне от кръста. Изобщо нещо като удобна стаичка върху цокъл, висок около метър, с малка желязна порта-решетка отпред и отгоре кръст, то се знае. Разбра ли?

Спатолино кимна няколко пъти със затворени очи. После, като вдигна клепачи, с въздишка каза:

— Ваша милост се шегува, нали?

— Да се шегувам? Защо?

— Аз мисля, че ваша милост иска да се пошегува. Извинете ме. Искате параклис, ваша милост, с „Ecce homo“[2]?

Чанкарела се опита да поповдигне бръснатото си главище, подпря го с ръка и се засмя по своя особен, странен начин, подобен на хленч, поради недъга, който измъчваше шията му.

— Какво! — рече. — Да не би да не съм достоен според тебе?

— Ама, ваша милост, извинете ме! — побърза да отрече Спатолино раздразнен, като все повече се разпалваше. — Защо ваша милост иска да извърши тъй, без причина, едно светотатство? Бъдете добър да ме оставите да говоря откровено. Кого искате да измамите, ваша милост? Бога? Не, бог не може да бъде излъган, бог вижда всичко и няма да се остави да бъде измамен от ваша милост. Хората? Но и те виждат и знаят, че ваша милост…

— Какво знаят, глупако? — изрева старецът, като го прекъсна. — И какво знаеш ти за бога, червей земен? Онова, което са ти втълпили свещениците? Но бог… Глупости, глупости, за какво съм седнал да те убеждавам пък тебе сега… Закусил ли си?

— Не, господине.

— Лош навик, драги! Сега ще трябва да ти предложа закуска, тъй ли?

— Не, ваша милост. Нищо няма да взема.

— Ах! — възкликна Чанкарела с прозявка. — Ах! Свещениците, синко, свещениците са ти объркали главата. Ходят да проповядват, нали тъй, че аз не вярвам в бога? Ама знаеш ли защо? Защото не им давам да ядат. Чакай де, мълчи: ще хапнат, когато дойдат да осветят моя параклис. Искам да направя хубав празник, Спатолино. Защо ме гледаш тъй? Не вярваш ли? Или искаш да узнаеш как ми е хрумнало? Насън, синко! Онази нощ сънувах един сън. Сега естествено свещениците ще кажат, че бог ме е осенил. Нека си разправят, хич не ме интересува! Значи, разбрахме се, нали? Говори, размърдай се… Умът ли ти изхвръкна?

— Да, ваша милост — призна Спатолино, като разпери ръце.

Този път Чанкарела хвана главата си с две ръце, за да се смее продължително.

— Добре — рече после. — Ти знаеш как се договарям аз. Оставям всичко на теб. Зная, че си добър майстор и че работиш честно и както трябва. Действувай сам, харчи каквото трябва, без да ме безпокоиш. Като свършиш, ще ти се издължа. Ама нали разбра… параклиса какъв го искам?

— Да, господине.

— Кога ще се захванеш за работа?

— Мога още утре.

— И кога ще бъде готов?

Спатолино се позамисли.

— Ех — рече той, — щом ще бъде толкова голям, ще ми трябва поне… знам ли, поне един месец.

— Добре. Сега да отидем заедно да огледаме мястото.

И от другата страна на шосето земята принадлежеше на Чанкарела. Той я оставяше необработена, запусната: беше я купил само, за да не трябва да се съобразява с някакъв съсед срещу вилата и разрешаваше на овчарите да водят там стадата си на паша, сякаш беше безстопанствена земя. Следователно не беше нужно да се иска разрешение от никого, за да се построи параклисът. След като определиха мястото там, точно срещу портата, старецът се прибра във вилата, а Спатолино, останал сам — „фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…“ — дълго си свирука. После си тръгна. Вървя, вървя и неусетно се намери пред вратата на дон Лагайпа, който беше негов изповедник. Похлопа, но се сети, че от няколко дни той лежи болен. Не биваше да го безпокои със сутрешна визита, но случаят беше сериозен. Влезе.

IV

Дон Лагайпа беше на крак, около него се суетяха жените от къщи — слугинята и племенницата, които не знаеха как да изпълнят нарежданията му. Застанал насред стаята, по панталони и риза, той почистваше цевите на една пушка.

Носът му, огромен и месест, целият надупчен от едра шарка като сюнгер, след болестта сякаш беше станал още по-голям. Отсам и оттатък, раздалечени сякаш от уплаха пред тоя нос, бляскавите му черни очи като че искаха да избягат от жълтото нездраво лице.

— Съсипват ме, Спатолино, съсипват ме! Преди малко дойде ратаят, глупакът, да ми каже, че моите ниви са станали обща собственост, ами да, обща. Разбираш ли, социалистите ми крадат още зелено гроздето, опунциите, всичко! Твоето е мое, разбираш ли? Твоето е мое! Изпращам му тази пушка! В краката! Стреляй ги в краката, му рекох: тук трябва лечение с олово! (Розина, глупачке, глупачке, глупачке! Още малко оцет, ти казах, и една чиста кърпа.) Ти какво искаше да ми кажеш, чедо?

Спатолино не знаеше откъде да започне. Едва споменал името на Чанкарела, из устата му рукна порой от ругатни; а като каза за построяването на параклиса, видя, че дон Лагайпа остана поразен.

— Параклис?

— Да, ваша милост: с „Ecce homo“. Искам да знам, ваше преподобие, дали трябва да му го построя.

— Питаш мене? Магаре такова, какво му отговори?

Спатолино повтори каквото беше казал на Чанкарела, прибави и нещо, което не беше казал, въодушевен от похвалите на войнствения свещеник.

— Прекрасно! А оная кучешка муцуна?

— Казва, че му се присънил сън.

— Измамник! Не му вярвай! Измамник! Ако бог наистина му е проговорил насън, щеше да го посъветва по-скоро да подпомогне ония бедняци Латуга, които той не иска да признае за роднини само защото са предани и верни на нас, а подкрепя семейство Монторо, нали разбираш? Ония безбожници, социалисти, на които ще остави цялото си богатство. Стига! Какво искаш от мене? Направи му параклис. Ако не му го направиш ти, друг ще му го направи. А колкото за нас, винаги е добре един такъв грешник да даде признак, че иска по някакъв начин да се помири с господа. Измамник! Кучешка муцуна!

След като се върна в къщи, Спатолино през целия ден рисува параклиси. Надвечер отиде да поръча материали, да наеме двама работника и едно момче варджия. И на следния ден в зори се захвана за работа.

V

Хората, които минаваха пеша, на кон или с каруци по прашния друм, се спираха да питат Спатолино какво строи.

— Параклис.

— Кой ти го поръча?

А той, мрачен, сочеше с пръст към небето:

— Ecce homo.

Не даде друг отговор през цялото време, докато траеше строежът. Хората се смееха и вдигаха рамене.

— Че точно тук ли? — питаха го обаче някои, като поглеждаха към портата на вилата.

На никой и през ум не му минаваше, че сам нотариусът бе поръчал този параклис. Напротив, като не знаеха, че земята е на Чанкарела и като познаваха религиозния фанатизъм на Спатолино, всички мислеха, че по заръка на епископа или поради обет на католическото общество той строи този параклис напук на стария лихвар. И се смееха.

Междувременно — сякаш наистина бог беше възмутен от това начинание, — докато работеше, на Спатолино се случиха какви ли не неприятности. Ето: трябваше да копае четири дни, преди да достигне твърда земя за основите. После — разправии горе в кариерата за камъните; разправии за варта, разправии със собственика на пещта за вар и най-сетне, докато нагласяше подпорната дъга, сводът се срина и за малко не уби момчето варджия.

А накрая избухна бомба. Тъкмо в деня, когато Спатолино трябваше да покаже на Чанкарела напълно завършения параклис, нотариусът получи апоплектичен удар, истински удар, и за три часа умря.

Никой вече не можа да избие от главата на Спатолино, че внезапната смърт на нотариуса е наказание на възмутения бог. Но отначало не пожела да повярва, че божието възмущение трябва да се излее и върху него, загдето, макар и с нежелание, се беше съгласил да издигне проклетата постройка.

Повярва едва когато отиде при семейство Монторо, наследници на нотариуса, да му заплатят за труда и те му отговориха, че нищо не знаят за строежа и затова не желаят да признаят този дълг, недоказан от никакъв документ.

— Как! — извика Спатолино. — А за кого правих аз този проклет параклис?

— За „Ecce homo“.

— На своя глава?

— Ама престани най-после! — казаха му онези, за да се отърват от него. — Ние смятаме, че ще оскверним паметта на нашия чичо, ако дори само за миг предположим, че той наистина е могъл да ти възложи нещо напълно в разрез с неговия начин на мислене и чувствуване. От нищо не личи, че е така. Тогава какво искаш от нас? Ползувай си параклиса, а ако не ти изнася, отнеси се до съда.

И, разбира се, Спатолино веднага се отнесе до съда. Нима можеше да постъпи другояче, да се остави да загуби? Нима съдиите можеха да повярват, че той на своя глава е решил да построи параклис? И после, слугата беше свидетел, слугата на Чанкарела, който беше дошъл да го повика по поръка на господаря си. И дон Лагайпа също можеше да бъде свидетел, с него беше отишъл да се посъветва същия ден, и освен това жена му, на нея също беше казал, и работниците, които бяха работили с него през цялото време. Как можеше да загуби делото?

Загуби, загуби, истина ви казвам. Загуби, защото слугата на Чанкарела, който сега беше минал на служба при семейство Монторо, отиде, та свидетелствува, че наистина е повикал Спатолино по поръка на господаря си, но, разбира се, не защото господарят му, бог да го прости, е имал намерение да му поръча този параклис, а защото бил чул от градинаря, сега покойник (гледай ти какво съвпадение!), че Спатолино сам има намерение да построи един параклис тъкмо там срещу портата, и искал да го предупреди, че това парче земя от другата страна на пътя му принадлежи и че следователно трябва да внимава и да не строи там такава подигравка. Прибави, че дори един ден той съобщил на господаря си, бог да го прости, че Спатолино въпреки забраната копае оттатък с трима работника. Господарят, бог да го прости, му отговорил: „Остави го да си копае, не знаеш ли, че е побъркан? Може би търси съкровище, за да завърши черквата «Санта Катерина»“. Никак не помогна свидетелствуването на дон Лагайпа, известен на всички подбудител на Спатолино в много други лудешки начинания. Какво можеше да направи? Самите работници заявиха, че никога не са виждали Чанкарела и че надницата си са получавали само от майстора.

Спатолино избяга от съдебната зала като обезумял не само заради това, че загуби своя малък капитал, хвърлен в построяването на параклиса, не само заради разноските по делото, които на всичко отгоре бе осъден да заплати, а за това, че изведнъж рухна вярата му в божията справедливост.

— Ама, значи — повтаряше той, — ама, значи, няма вече бог?

Подтикнат от дон Лагайпа, той обжалва делото. Това доведе до крах. В деня, когато получи съобщението, че и в апелативния съд е загубил, Спатолино не се бави нито миг. С последните пари, които бяха останали в джоба му, закупи метър и половина червен памучен плат и три стари чувала и се върна в къщи.

— Уший ми едно расо — нареди на жена си, като й хвърли трите чувала в скута.

Жена му го погледна, сякаш не беше разбрала.

— Какво ще правиш?

— Казах ти, уший ми расо… Не искаш ли? Сам ще си го направя.

Речено–сторено: издъни два чувала и ги съши един за друг по дължина, направи от горната страна разрез отпред. От третия чувал уши ръкави и ги заши около дупките, пробити в първия чувал, чийто горен отвор прихвана и сви тук-там, тъй че да остане дупка за главата. Сви ги на вързоп, взе червеното памучно платно и без да се сбогува с никого, си отиде.

След около час из цялото село се разпръсна новината, че полуделият Спатолино е заел мястото на Христос на позорния стълб, там в новия параклис над шосето, срещу вилата на Чанкарела.

— Как тъй е заел мястото? Какво значи това?

— Ами че да! Като Христос, там вътре в параклиса!

— Истина ли говорите?

— Истина!

И цяла тълпа се втурна да го види в параклиса, зад решетката, пъхнат в своето расо, по което още личаха печатите на бакалина, с червеното памучно платно на раменете като багреница, с трънен венец на главата и тояга в ръка.

Обронил глава настрана, той бе забил поглед в земята. И не се помръдна нито от смеха, нито от освиркванията, нито от бесния рев на тълпата, която постоянно растеше. Няколко палавника го замерваха с кори от плодове, мнозина от присъствуващите му подхвърляха жестоки обиди в лицето, а той стоеше неподвижен, замръзнал като истинска статуя, само дето от време на време мигаше с клепачи.

Не се помръдна нито от молбите, нито от последвалите клетви на жена му, притичала със съседките, нито от плачовете на децата си. Трябваше да се намерят двама стражари, за да сложат край на цялата тази гюрултия. Изкъртиха решетката на параклиса и помъкнаха Спатолино към ареста.

— Оставете ме да си стоя там! Има ли по-голям Христос от мене? — започна да вика тогава Спатолино, като се мъчеше да се освободи. — Не виждате ли как ме осмиват и как ме наскърбяват? Има ли по-голям Христос от мене? Пуснете ме! Това е моят дом! Тази къща направих със собствените си ръце и със свои пари! С кървава пот съм я градил! Пуснете ме, юдеи!

Ала юдеите не го пуснаха, преди да падне вечерта.

— В къщи! — нареди му пълномощникът. — В къщи и бъди разумен, внимавай!

— Да, господин Пилат — отговори му Спатолино, като се поклони.

И тихомълком се върна в параклиса. Отново се натъкми като Христос, прекара така цялата нощ и вече не мръдна оттам.

Опитаха се да го сломят с глад, опитаха се да го изплашат, да го превърнат в посмешище — напразно. Най-после го оставиха на спокойствие, като нещастен луд, който никому не причинява зло.

Сега все се намира някой, който да му занесе зехтин за кандилото, намира се кой да му носи храна и вода. Ту някоя женица плахо ще го нарече светец и ще го моли да се застъпи пред бога за нея и близките й. Ту друга ще му донесе ново расо, не тъй грубо, и в замяна ще поиска да й каже три числа, та да играе с тях на лото.

Каруцарите, които нощем минават по шосето, са свикнали с кандилото, дето гори в параклиса, и с радост го зърват още отдалече. Спират за малко да поговорят с бедния Христос, който се усмихва благо на техните закачки, и си продължават пътя. Трополенето на колите заглъхва малко по малко в тишината и бедният Христос отново заспива или излиза да ходи по нужда зад стената, без да мисли в този миг, че е облечен като Христос, с расо от чувал и багреница от червено платно.

Често обаче някой щурец, привлечен от светлината, кацва върху него и го стряска. Тогава той отново започва да се моли, но не са редки случаите, когато по време на молитвата другият щурец, някогашният свирукащ щурец, отново се събужда в него. Спатолино сваля от челото си трънения венец, с който вече е привикнал, и като се почесва там, където тръните са оставили следа, със захласнат поглед отново започва да си подсвирква:

— Фифифѝ… фифифѝ… фифифѝ…

Стари приятели

Джиджи Меар тази сутрин беше с пелерина (ех, няма шега със северния вятър, когато човек е прехвърлил четиридесетте), с шалче, вдигнато и завито грижливо чак до носа, с големи английски ръкавици на ръцете. Добре охранен, загладен и румен, той чакаше на крайречния булевард Мелини трамвая за Порта Пиа, който както всеки ден трябваше да го отведе до улица Пастренго, пред Сметната палата, където беше чиновник.

Граф по рождение, но за съжаление вече без графство и без пари, Джиджи Меар в блажената наивност на детството си бе изразил пред баща си благородното намерение да постъпи в това държавно учреждение, вярвайки наивно по онова време, че то е палат, в който всеки граф има право да влезе.[3]

Вече на всички е известно, че когато чакаш трамвая, никога не идва. Предпочита да спре насред път поради прекъсване на електрическия ток, да се сблъска с някоя кола или дори да прегази някой нещастен минувач. Но тъй или иначе, в края на краищата трамваите са улеснение.

Тази сутрин духаше северният вятър — студен, бръснещ, и Джиджи Меар тупкаше с крака, като гледаше настръхналата вода на реката. Тя, бедничката, сякаш също страдаше от суровия студ там долу, сякаш беше по риза, между тия строги белезникави насипи.

По волята божия — диндин, диндин: ето го трамвая! Джиджи Меар тъкмо се готвеше да се качи, без да му направи знак да спре, когато от новопостроения мост Кавур чу да го викат на висок глас:

— Джиджин! Джиджин!

И видя един господин, който тичаше насреща му, като ръкомахаше подобно семафор. Трамваят си замина. За сметка на това Джиджи Меар доби утешението да се намери в прегръдките на някакъв непознат, негов интимен приятел, ако се съди от буйните целувки, които чувствуваше през коприненото шалче, закрило устата му.

— Знаеш ли, Джиджин, веднага те познах! Веднага! Но какво виждам? Вече си благопочтен? Хи, хи, целият си побелял! А не се ли срамуваш? Още една целувка, разрешаваш, нали, Джиджоне скъпи? Заради твоите благословени бели коси! Ти беше застанал неподвижно: стори ми се, че ме чакаш. Като видях да посягаш, за да се качиш на тая дяволия, това ми се стори истинско предателство.

— Тъй е — рече Меар, като се мъчеше да се усмихне. — Отивах в канцеларията на работа.

— Ще ми направиш ли удоволствието да не говориш неприлични неща в този миг?

— Как тъй?

— Ей така! Аз ти нареждам!

— Но, с извинение, не те разбирам! Знаеш ли, че си голям особняк?

— Да, зная. Ама ти не ме чакаше, нали? Ехе, познавам по израза ти — не си ме чакал!

— Не… да си кажа право.

— Пристигнах вчера вечерта. И ти нося поздрави от твоя брат, който… сега ще се посмееш! Искаше да ми даде препоръчителна бележка до тебе. Как? — викам. За Джиджоне? Но вие не знаете ли, че аз го познавам преди вас, тъй да са каже: приятели сме от детинство, по дяволите, толкова пъти взаимно сме си чупили главите… И после, бяхме другари в университета… Незабравимата Падуа, Джиджоне, спомняш ли си? Спомняш ли си голямата камбана, дето ти никога не я чуваше, защото спеше, да кажем, като… заклан? За да не кажа като шопар. Но стига! Само веднъж чу камбаната да бие и ти се стори, че е вдигната тревога за пожар. Какви прекрасни времена бяха тогава! Брат ти е добре, знаеш, да благодарим на бога. Замислихме с него една сделчица и затова съм дошъл тук. О, ама какво ти е? Много си мрачен. Ти ожени ли се?

— Не, драги! — възкликна Джиджи Меар, като се сепна.

— Готвиш се, така ли?

— Ти луд ли си? След четиридесетте? И насън не ми минава такава мисъл!

— Четиридесет? А дали не са петдесет, Джиджоне, и то изтърколени? Но да, разбира се, твоя специалност е никога да не чуваш нищо — нито като звъни, нито като се търкаля — ни камбаните, нито годините. Забравил бях това твое качество. Петдесет, петдесет, драги, уверявам те, че са се изтърколили! Да въздъхнем! Работата започва да става донякъде сериозна… Ти си роден… Чакай — през април 1851, истина ли е? Дванадесети април.

— Ако разрешиш, през май, и то в хиляда осемстотин петдесет и втора, с твое позволение — поправи Меар, като докачено процеждаше сричките. — Или мислиш, че знаеш по-добре от мене? Дванадесети май 1852. Значи, досега правят четиридесет и девет години и няколко месеца.

— И нямаш никаква съпруга! Прекрасно. А аз, знаеш ли — имам! Ах, истинска трагедия: ще се пукнеш от смях, като ти разкажа. Само че да се споразумеем междувременно, ти ме каниш на обед. Къде се тъпчеш в последно време? Все при стария Барба ли?

— Ах — възкликна с растящо изумление Джиджи Меар. — Ти знаеш и за стария Барба? Значи, и ти си идвал там?

— Аз? При Барба? Как искаш и аз да съм идвал, та нали живея в Падуа? Разказаха ми за твоите подвизи пред другите сътрапезници, в онази стара… какво трябва да кажа — кръчма, ханче, гостилница?

— Кръчма, кръчмичка — отговори Меар, — но сега… Само че сега, щом ще обядваш с мене, трябва да предупредя слугинята в къщи…

— Млада ли е?

— Ех, не, драги, стара! А при Барба, знаеш ли, вече не ходя и никакви подвизи не върша от три години насам. Когато човек стигне определена възраст…

— След четиридесетте!

— След четиридесетте човек трябва да има смелост да обърне гръб на един път, който ще го докара до пропастта, ако го следва. Ще слизаш, то се знае, но полекичка, полекичка, без да се въргаляш. Ето, ела насам. Аз живея тук. Сега ще ти покажа как хубавичко съм си подредил къщичката.

Полекичка… Хубавичко… Къщичката… — взе да декламира приятелят, като се качваше по стълбата след Джиджи Меар. — Ама ти отгоре на всичко ми говориш и с умалителни, а си толкова дебел, тъй да се каже, си в превъзходна степен, драги мой Джиджоне. Какво е станало с тебе? Попарили са ти опашката? Искаш да ме разплачеш?

— Ами! — рече Меар, докато чакаше на площадката слугинята да отвори вратата. — По някое време човек трябва да се научи кротко да приема този долен живот, да го милва, да го ласкае с умалителни — иначе той ще те довърши. Не искам да стигна до гроба на четири крака.

— А, ти вярваш, че човекът е двукрако? — избухна другият. — Не казвай това, Джиджоне! Знаеш ли понякога какви усилия ми струва да се държа изправен само на два крака? Повярвай, приятелю: ако оставим всеки да се държи естествено, всички ние ще станем четирикраки поради нашите наклонности. Прекрасно нещо! По-удобно е — здраво си стъпил, винаги си в равновесие… Колко пъти ми се иска да се хвърля и да тръгна по земята ей тъй по ръце, като котарак! Тази проклета цивилизация ни съсипва! Ако бях четирикрак, аз щях да бъда прекрасен див звяр. Щях да ти тегля два ритника в корема заради глупостите, които каза. Ако бях четирикрако, нямаше да имам ни жена, ни дългове, ни тревоги… Искаш да ме разплачеш ли? Отивам си!

Джиджи Меар беше зашеметен от шутовското красноречие на този приятел, паднал от небето, и го наблюдаваше, като измъчваше паметта си, за да си спомни как, за бога, се казваше той, как и кога се е запознал с него: в Падуа, като момче или като студент в университета. И прекарваше един след друг през паметта си всички свои приятели от онова време, но напразно — никой не отговаряше на физиономията на този човек. Междувременно не смееше да му поиска разяснение. Интимността, която онзи проявяваше, беше толкова голяма, че се страхуваше да не го обиди. Реши да разгадае тайната чрез хитрост.

Слугинята не идваше да отвори: тя не очакваше господарят й скоро да се върне. Джиджи Меар отново позвъни и накрая прислужницата дойде, като влачеше чехлите си.

— Уважаема — рече Меар, — ето че се връщам и при това не съм сам. Днес ще сложиш маса за двама и гледай да не се изложиш! Внимавай, шега не бива с този мой приятел, който има любопитно име!

— Човекояд Козобрадорогокрак! — отвърна другият със скоропоговорка, която съвсем обърка старицата — тя не знаеше дали да се усмихне, или да се прекръсти. — И никой не уважава моето именце, бабке! Директорите на банките бърчат нос, лихварите се изумяват. Само моята съпруга се почувствува щастлива, че приема това име. Ала само името, нали така! Оставих я да ми вземе само името. А мене не! Мене не! Твърде хубав младеж съм, проклети да са всички дяволи! Хайде, Джиджоне! Щом имаш такава слабост, покажи ми сега цялото си нищожество. А ти, старице, веднага — зоб за добичето!

Меар, съкрушен, го разведе из петте стаички на апартаментчето, подредено с любовно усърдие, с усърдието на човек, който вече не желае да търси нищо извън своя дом и си е наумил да стане охлюв в черупка. Салонче, спалня, малка баня, трапезария, кабинетче.

В салончето неговото удивление и неговите мъки се умножиха, когато приятелят му заговори за най-интимните тайни на неговото семейство, докато гледаше фотографиите, разположени по полицата.

— Джиджоне! Бих желал да имам зет като твоя. Знаеш ли какъв мошеник е моят!

— Може би се отнася зле със сестра ти?

— Отнася се зле с мене! А му е толкова лесно да ми помогне при моето затруднено положение… Какво да се прави?

— Извинявай — рече Меар, — не си спомням вече как се казва твоят зет…

— Няма значение! Ти не можеш и да си го спомниш: просто не го познаваш. Едва от две години е в Падуа. Знаеш ли как постъпи той с мене? Брат ти, толкова добър към мене, ми беше обещал помощ, ако оня нехранимайко стане поръчител на моите полици… Ще повярваш ли? Отказа ми подписа си! И тогава твоят брат, който в края на краищата не ми е дори роднина, ми помогна и без неговите подписи, толкова се възмути… Вярно е, че нашата сделка е сигурна… Но аз трябва да ти кажа причината за отказа на моя зет! Още съм хубав младеж, не можеш да откажеш, симпатяга, не го казвам за хвалба. И тъй — сестрата на моя зет има нещастното хрумване да се влюби в мен, горкичката. Отличен вкус, но никаква разсъдливост. Представи си, аз дори бих могъл… Край. Отрови се.

— Почина ли? — попита Меар, като замръзна.

— Не. Повръща малко и оздравя. Но аз, разбираш ли, вече не мога да стъпя в къщата на моя зет след тази трагедия. Да хапнем, боже господи, нали ще ядем. Аз просто не мога да се сдържам от глад. Гладен съм като вълк!

Малко след това, на масата, Джиджи Меар, потиснат от проявите на любов от страна на приятеля, който го затрупваше с грубости и по чудо не го биеше, започна да го разпитва за Падуа, за тоя и за онзи, като се надяваше, че той ще се изтърве да каже името си. Или в отчаянието си, което растеше все повече и повече, Меар се надяваше, че поне ще се отвлече от натрапливия въпрос.

— Я кажи, какво прави Валверде, онзи, директорът на Италианската банка, с хубавата жена и с онова истинско чудовище — сестра му; ако се не лъжа, на всичко отгоре беше и кривогледа? Още ли е в Падуа?

При този въпрос приятелят щеше да се пукне от смях.

— Какво има? — попита Меар заинтригуван. — Не е ли кривогледа?

— Мълчи, мълчи, моля те! — помоли другият, като не успяваше да удържи пристъпите на смеха си. — Много е кривогледа! И е с един такъв нос, боже упази, сякаш мозъкът й се вижда! Тя е!

— Тя е — коя?

— Жена ми!

Джиджи Меар остана като гръмнат и едва успя да измърмори някакво глупаво извинение. Но другият се разсмя още по-силно и продължително; накрая се успокои, сбърчи вежди и изпусна дълбока въздишка.

— Драги мой — каза той, — в живота има непознат героизъм, който и най-развихрената фантазия на поета никога няма да може да схване!

— Ех, да! — въздъхна Меар. — Имаш право… Разбирам…

— Разбираш, грънци! — веднага отсече другият. — Мислиш, че намеквам за самия мене? Аз да се изкарам герой? Най-много бих могъл да бъда жертва. Но дори и жертва не съм. Героизъм прояви моята снаха — жената на Лучо Валверде. Я слушай — слепец, тъпак, глупак такъв…

— Кой — аз?

— Не, аз! Аз! Аз се поласках от мисълта, че жената на Лучо Валверде се е влюбила в мене до такава степен, че е готова да изневери на мъжа си, който, честно казано, Джиджоне, можеш да ми повярваш, че си го заслужава. Ала не било нищо подобно! Знаеш ли в действителност каква била работата? Безкористна проява на саможертва. Слушай! Валверде заминава или по-точно се прави, че заминава, както става обикновено (и естествено предварително се е споразумял с нея). И тогава тя ме приема у тях. Когато настъпи трагичният миг на изненадата, тя ме наблъска в стаята на кривогледата си зълва, която ме посрещна изпълнена с трепет и свян и също показваше, че се жертвува заради спокойствието и честта на брат си. Едва имах време да извикам: „Но, моля ви се, госпожо, възможно ли е Лучо наистина да повярва, че…“ Не успях да завърша — Лучо се втурна в стаята разярен, а останалото можеш сам да си представиш.

— Как така? — възкликна Джиджи Меар. — Ти с твоя независим дух…

— А моите полици? — извика другият. — Моите просрочени полици, които Валверде беше съгласен да поднови поради престорената благосклонност на съпругата? Този път щеше да ги протестира ipso facto[4], разбираш ли? И щеше да ме разори. Долно изнудване. Да не говорим повече за това, моля те. В края на краищата, като размисли добре човек, че нямам нито един грош мои пари и никога няма да имам, и като имаш пред вид, че нямам намерение да вземам жена…

— Как? — прекъсна го на това място Джиджи Меар. — Нали си се оженил?

— Аз? Ах, ама аз в действителност не съм се оженил! Тя се омъжи за мене, само тя. Аз от моя страна още отнапред й го казах. Чисти сметки — добри приятели. „Вие, госпожице, искате моето име? Вземете го: аз сам не зная какво да го правя! Но дотам, разбрахме ли се?“

— И тъй — престраши се Джиджи Меар възрадван. — Значи, цялата работа се сведе дотам: първо тя се казваше Валверде, сега се казва…

— За съжаление! — изпухтя другият, ставайки от масата.

— А, не, слушай — извика Джиджи Меар, като не можеше да издържа повече и повика на помощ цялата си смелост. — С тебе прекарах прекрасна сутрин, аз те приех като брат, сега трябва да ми направиш една услуга…

— Да не искаш случайно моята жена взаем?

— Не, благодаря! Искам да ми кажеш как се казваш.

— Аз — как се казвам?! — попита приятелят като паднал от облаците и насочи показалец към гърдите си, сякаш сам не вярваше на ушите си. — Какво значи това? Не знаеш името ми? Не си го спомняш?

— Не — призна засрамено Меар. — Извинявай, наречи ме най-слабопаметния човек на света, но аз мога да се закълна, че никога не съм те познавал.

— А, тъй ли? Ах, прекрасно! Прекрасно! — разгорещи се оня. — Драги Джиджоне, дай си ръката. Благодаря ти от все сърце за обяда и за компанията. И си отивам, без да ти кажа името си. Хайде де!

— Ще ми го кажеш, за бога — избухна Джиджи Меар, като скочи на крака. — Цяла сутрин си измъчвах мозъка! Няма да позволя да излезеш оттук, ако не ми го кажеш.

— Убий ме — каза безчувствено приятелят, — нарежи ме на парчета — няма да ти го кажа.

— Хайде, бъди добър! — подхвана Меар, като смени тона. — Досега такова нещо не ми се бе случвало — да забележа такъв пропуск на паметта… Заклевам ти се, това е мъчително преживяване: ти в този миг си кошмар за мене. Кажи ми, кажи ми, моля ти се, как се казваш.

— Дим да го няма… — моето име…

— Заклевам те! Виж: това, че съм те забравил, не ми попречи да те поканя на моята маса; пък дори никога да не съм те познавал, дори и никога да не си бил мой приятел, ти сега стана мой скъп приятел. Повярвай! Към тебе чувствувам братска симпатия. Възхищавам ти се, искам да стоиш при мене: и затова кажи ми, кажи ми как се казваш!

— Безполезно е, знаеш — заключи другият. — Няма да ме измамиш. Разсъди сам: ти искаш да ме лишиш сега от неочакваното удоволствие — да те оставя с обвесен нос, да се чудиш кого си поканил да се храни с тебе? Хайде, хайде, не, твърде много искаш и сега разбирам, че наистина не ме помниш. Ако желаеш да не остана обиден от недостойното ти забравяне, пусни ме тъй да си отида.

— Тогава веднага си върви, заклевам те! — извика Джиджи Меар раздразнен. — Не искам повече да те гледам пред себе си!

— Да, отивам си. Но първо една целувчица, Джиджоне; аз утре си заминавам…

— Не, няма да позволя! — изрева Меар. — Ако не ми кажеш…

— Стига! Този път наистина стига. И така, значи, сбогом! — прекъсна го другият.

И си тръгна, като се смееше и се обръщаше по стълбите, за да му махне още един път с ръка.

Ако…

— Потегля или пристига? — се запита Валдоджи, като чу изсвирването на някакъв влак, докато гледаше зданието на железопътната гара, седнал пред кафенето на площад Терме.

Беше се хванал за свирката на влака, както би се вкопчал за глухото и непрекъснато бръмчене на електрическите крушки — само и само за да се отвлече и да откъсне погледа си от един посетител, който настойчиво, с дразнеща неподвижност го гледаше от съседната маса.

За някоя и друга минута успя. Представи си вътрешността на гарата, където опаловото сияние на електрическото осветление контрастираше с мрачната, глухо кънтяща празнота на огромния опушен навес. И започна да си мисли за всички неприятности, с които се сблъсква пътникът, било като заминава, било като пристига.

Ала без сам да си даде сметка, отново насочи поглед към посетителя на съседната маса.

Оня беше човек над четиридесетте, облечен в черно, имаше червеникави коси и редки, увиснали мустачки; лицето му беше бледо, а цветът на очите между зелен и сив, очите му бяха мътни и хлътнали.

До него седеше една полузадрямала старица, кротка, по с твърде странен вид поради роклята й с канелен цвят, старателно гарнирана с черно шнурче на зигзаг, както и поради овехтялата и избеляла шапчица над вълнестата коса, чиито големи кордели накрая завършваха със сребърни ресни, което ги правеше да приличат на панделки от погребален венец. Те бяха вързани на голям възел под брадичката й.

Валдоджи отново и веднага отклони погледа си от този човек, ала този път го обзе истинско раздразнение, което го накара неучтиво да се завърти на стола и да изсумти силно през ноздри.

Какво искаше в края на краищата онзи непознат? Защо го гледаше по този начин? Отново се обърна към него, реши сам да го загледа, имаше намерение да го накара да сведе очи.

— Валдоджи — избъбри тогава оня почти на себе си, като лекичко кимна, без да мръдне очи.

Валдоджи навъси вежди и се наведе малко напред, за да разгледа по-добре лицето на непознатия, който беше промърморил неговото име. Или тъй му се бе сторило? И все пак този глас…

Непознатият тъжно се усмихна и повтори:

— Валдоджи, нали?

— Да… — рече Валдоджи смутено, като се опита да се усмихне. И избъбри: — Аз съм… Но, извинете… Вие…

— Вие? Аз съм Грифи!

— Грифи? Ах… — рече Валдоджи изненадан и все по-объркан, търсейки в паметта си образа, свързан с това име.

— Лао Грифи… Тринадесети пехотен полк… Потенца.

— Грифи — ти? — възкликна Валдоджи внезапно, удивен. — Ти… такъв?

Грифи посрещна със скръбно поклащане на глава възклицанията на просълзено сбогуване със спомените от някогашните добри времена.

— Точно тъй, аз съм… Такъв! Неузнаваем, нали?

— Не… Не казвам… Но си представях, че си…

— Кажи, кажи, какво си представяше? — прекъсна го веднага Грифи и сякаш подбуждан от странна тревога, внезапно се приближи до него, като премига последователно няколко пъти и като че с ръцете си искаше да потисне тази тревога. — Ти си си представял как изглеждам? Естествено… Кажи, кажи… как?

— Какво да ти кажа? — рече Валдоджи. — Ти си в Рим? Уволнил си се?

— Не, кажи ми как си представяше, че изглеждам, моля те! — настоя Грифи живо. — Моля те…

— Е, как да ти кажа… представях си, че си още офицер! — отговори Валдоджи, като вдигна рамене. — Най-малко капитан… Спомняш ли си? Охо, ами Артаксеркс?… Спомняш ли си онова подпоручиче, Артаксеркс?

— Да… Да… — отговори, едва ли не проплаквайки, Грифи. — Артаксеркс… Какъв беше!

— Кой знае какво е станало с него!

— Кой знае! — повтори другият с тежка и мрачна тържественост, като облещи очи.

— Мислех, че си в Удине… — подхвана Валдоджи, за да промени разговора.

Но Грифи занесено и втренчено въздъхна:

Артаксеркс

После се сепна и попита:

— А ти? И ти си се уволнил, нали? Какво ти се е случило?

— Нищо не ми се е случило — отговори Валдоджи. — В Рим си изслужих службата…

— Вярно, вярно… Ти беше офицерски кандидат… Спомням си добре, не обръщай внимание… Спомням си, спомням си…

Разговорът замря. Грифи погледна старицата, която седеше задрямала до него.

— Майка ми! — рече, като я посочи с дълбока тъга, която личеше в гласа и в движенията му.

Валдоджи въздъхна, без да знае защо.

— Спи, горката…

Грифи мълчаливо съзерцава известно време майка си. Първите звуци на цигулките на някакъв оркестър от слепци в кафенето го стреснаха и той се обърна към Валдоджи.

— И тъй, в Удине. Спомняш си, значи? Аз бях помолил да ме запишат в полка на Удине, защото смятах през време на някой едномесечен отпуск да мина границата (без да дезертирам) и да посетя Австрия… Виена — казват, бил толкова хубав град! И да отида малко в Германия. Или пък исках да ме назначат в Болонския полк, та да пообиколя Централна Италия: Флоренция, Рим… В най-лошия случай молех да ме оставят в Потенца. Но имай пред вид, в най-лошия случай! И ето че, разбираш ли, командуването ме остави в Потенца! В Потенца! В Потенца! Икономии! Икономии! И тъй съсипаха, убиха един нещастен човек!

Произнесе последните думи с толкова променен и трепетен глас, с толкова необикновени ръкомахания, че много от посетителите, насядали по околните маси, се обърнаха да погледнат. И дори някой каза: „Шт!“

Майката внезапно се сепна и се събуди. И като поправи набързо големия възел под брадичката си, му каза:

— Лао, Лао, моля те… Бъди добър…

Валдоджи го гледаше удивен и зашеметен, като не знаеше какво да прави.

— Ела, ела, Валдоджи — заговори отново Грифи, хвърляйки злобни погледи към хората, които се обръщаха. — Ела… Ставай, мамо. Искам да ти разкажа… Да платим — ти или аз… Аз ще платя, нека аз…

Валдоджи се опита да се възпротиви, но Грифи беше решил да плати. Тримата станаха и се отправиха към площад Индипенденца.

— Във Виена — подхвана Грифи, щом се отдалечиха от кафенето — сякаш в действителност съм бил. Да… Четох пътеводители, описания… Събирах сведения, разкази от пътешественици, които са били там… Гледах фотографии, изгледи, всичко, каквото може… С една дума, мога отлично да говоря за този град, почти като познавач на материята, както се казва. По същия начин се запознах с всички градове на Германия, които бих могъл да посетя, като премина границата по време на моята едномесечна екскурзийка. Да… А за Удине — да не ти говоря — дори бях там. Уредих да отида за три дни и видях всичко, разгледах всичко: опитах се три дни да живея живота, който бих живял, ако престъпното командуване не ме беше оставило в Потенца. Същото направих и в Болоня. Ти не знаеш какво значи да живееш живота, който би могъл да живееш, ако един независещ от твоята воля случай, ако непредвидено обстоятелство не те е отвлякло, отклонило, дори прекършило съществуването ти, както стана с мен. Разбираш ли? С мене…

— Съдба! — въздъхна на това място възрастната му майка с наведени очи.

— Съдба!… — ядно се обърна към нея синът й. — Ти винаги повтаряш тая дума, която ужасно ме нервира, и знаеш това! Казвай поне несъобразителност, предразположение… Макар че, да речем — предвидливостта за какво ти е? Ние винаги сме изложени, ние винаги сме изоставени на милостта на случая… Виж, моля ти се, Валдоджи, от какво зависи животът на един човек… Може би и ти няма да ме разбереш добре. Ала помъчи се да си представиш например един човек, който е принуден да живее прикован с верига за друго човешко същество, към което таи дълбока омраза, заглушена за момента от най-горчиви размишления. Представи си това! И ето, един хубав ден, докато обядваш, ти тук, тя — там, докато разговаряте, тя ти разказва, че когато била малко момиченце, баща й едва не заминал завинаги за Америка заедно с цялото семейство. Или, да кажем, ти разказва, че един ден малко останало да ослепее, понеже си натикала носа в разни химически машинарии на бащата. И тъй: ти, който изстрадваш мъките на ада заради това създание, можеш ли да се отървеш от мисълта, че ако единият или другият случай се бяха осъществили (и двата са твърде вероятни!), твоят живот нямаше да бъде това, което е? Дали ще е по-добър или по-лош, това засега има малко значение. Ти неминуемо ще възкликнеш в себе си: „О, да се беше случило! Ти, драга моя, сега щеше да бъдеш сляпа и аз сигурно нямаше да бъда твой съпруг!“ И ще си представиш, вероятно като я съжаляваш, нейния живот на сляпа и твоят живот на ерген или заедно с коя да е друга жена…

— Но тъкмо затуй аз ти казвам, че всичко е съдба — обади се още веднъж с дълбоко убеждение майката, без да вдигне глава, с наведени очи, пристъпвайки уморено.

— Нервираш ме! — изрева този път Лао Грифи сред пустия площад. — Всичко, което се случи, трябваше ли неотменно да се случи? Вятър! Можеше и да не се случи, ако… И ето тук аз загубвам почвата, при това ако! Една нахална муха, която те дразни, движенията, които правиш, за да я изгониш, могат след шест, след десет, след петнадесет години да станат причина за кой знае какво нещастие. Не преувеличавам, не преувеличавам! Слушай, сигурно е, че като живеем, ние упражняваме — ей тъй — странично, непремерени сили, сили, които не вземаме под внимание — и те сами после се разгръщат, развиват се скрито и ти изплитат мрежа. Една клопка, която ти не можеш да забележиш, но която накрая те омотава, стяга те и ти си хванат, без да можеш да си обясниш защо и за какво. Така е! Удоволствията на един миг, неотложните желания те завладяват, безполезно е да се бориш! Самата природа на човека, всички твои сетива те направляват тъй спонтанно и властно, че не можеш да устоиш; щетите, страданията, които могат да произлязат от това, не се появяват в мисълта ти с такава отчетливост, нито твоето въображение може да предугади тези щети, тези страдания с такава сила и яснота, та да възпре неудържимите ти влечения, задоволяването на твоите желания и изживяването на удоволствията. Боже милостиви, та понякога дори съзнанието за непосредствените опасности не е достатъчна пречка за нашите желания! Ние сме слаби същества… Ала ти можеш да кажеш — а поуките от чуждия опит? Та те за нищо не служат. Всеки може да мисли, че опитът е плод от растението, което го ражда, и от почвата, където то никне. И ако аз например си мисля, че съм розов храст, появил се на този свят, за да ражда рози, защо трябва да се тровя с горчивия плод, откъснат от печалното дърво на чуждия живот? Не, не. Ние сме слаби същества… Следователно няма съдба, нито обреченост. Човек винаги може да стигне до причината на понесените щети и на своите успехи. Често може и да не я забележиш, ала причина винаги има — или в тебе, или в другите, има една или друга причина. Точно така е, Валдоджи. Чуй, майка ми твърди, че аз съм бил в заблуждение, че не съм бил разсъдлив…

— Напротив, ти твърде много разсъждаваш, струва ми се… — потвърди Валдоджи почти напълно замаян.

— Да! — възкликна искрено, живо и спонтанно Лао Грифи, като ококори светлите си очи. — И в това е моето нещастие! Но аз бих желал да кажа на моята майка: слушай, аз бях непредвидлив, ох, наистина бях… Бях и предразположен, предразположен към брак — съгласен съм! Но нима е казано, че в Удине или в Болоня щях да намеря друга Маргерита (Маргерита беше името на жена ми.)?

— Ах — рече Валдоджи. — Тя почина ли?

Лао Грифи веднага промени изражението на лицето си и вмъкна ръце в джобовете, като вдигна рамене.

Старицата сведе още повече глава и лекичко се покашля.

— Убих я! — отговори сухо Лао Грифи. После попита: — Не чете ли във вестниците? Мислех, че знаеш…

— Не… Нищо не зная… — рече Валдоджи изненадан, объркан, покрусен, че е докоснал рана, която не е трябвало да докосва. И все пак усещаше любопитство и искаше да узнае нещо повече.

— Ще ти разкажа — почна отново Грифи. — Сега излизам от затвора. Пет месеца затвор… Но имай пред вид, предварителен арест! Оправдаха ме. Че как иначе! Но ако ме бяха оставили вътре, не мисли, че това щеше да има значение за мене! Вън или вътре, оттук нататък все ще е затвор за мене! Тъй казах и на съдебните заседатели: „Правете с мене каквото пожелаете: осъдете ме, оправдайте ме, за мен то е едно и също. Съжалявам за това, което направих, ала в оня ужасен миг не съумях, нито можех да постъпя другояче. Оня, който няма вина, който няма за какво да се разкайва, е винаги свободен човек. Дори ако ме оковете във вериги, аз винаги ще бъда свободен — вътрешно: нищо от външните неща вече не ме интересува.“ И не пожелах да добавя нищо друго, нито се заех с адвокатски оправдания. Цял свят обаче много добре знаеше, че аз — олицетворение на умереност, на благовъзпитаност, бях направил за нея цяла планина от дългове… Че бях принуден да се уволня… И после, ах, после… Но ти в състояние ли си да ми кажеш как една жена, която е струвала толкова много на един мъж, може да ми стори онова, което тя ми стори? Безсрамница! Но знаеш ли, ей с тези ръце… Заклевам ти се, не исках да я убивам. Исках да узная защо е постъпила така и я питах, като я разклащах тъй, хванал я бях за гърлото… Стиснал съм премного… Оня се беше хвърлил от прозореца долу в градината… Нейният бивш годеник. Тя го бе зарязала, както се казва, заради мене — заради симпатичното офицерче… Виж, Валдоджи! Ако онзи глупак не се беше отдалечил за една година от Потенца, като даде възможност на мен, за мое нещастие, да се влюбя в Маргерита, сега без съмнение те щяха да бъдат съпруг и съпруга и по всяка вероятност щяха да са щастливи… Да. Познавах добре и двамата: бяха създадени да се разбират чудесно. Виж, мога прекрасно да си представя живота, който заедно щяха да водят в Потенца, в тяхната къща… Зная дори къщата, където щяха да се настанят да живеят, щом се оженят. Трябва само да си представя, че там е Маргерита, такава, каквато съм я виждал при различни случаи на нашия живот… Затварям очи и я виждам из ония стаи, с прозорци, отворени за слънцето. Тя пее с гласец, целият изпълнен с тремоли и трели. Как пееше! Държеше ей така ръчичките си, сключени на русата глава. „Добър ден, щастлива съпруго!“ Знаеш ли, че те нямаше да имат деца! Маргерита не можеше да има… Разбираш ли? Ако съм луд, то в това е моята лудост… Мога да видя всичко, което щеше да стане, ако онова, което се случи, не се беше случило. Виждам го, изживявам го, дори само с него живея… Изобщо това ако, ако, разбираш ли?

Той помълча доста време, после извика с такова отчаяние, че Валдоджи се обърна да го погледне, като мислеше, че плаче:

— А ако ме бяха изпратили в Удине?

Този път старицата не повтори „съдба“! Но тя сигурно го каза на себе си. И наистина майката поклати горчиво глава и тихо въздъхна, без да вдига поглед от земята, като раздвижи под брадичката си всички сребърни ресни на двете панделки, които сякаш бяха от погребален венец.

Нощ

Като минаха гара Сулмона, Силвестро Ноли остана сам в нечистия второкласен вагон.

Погледна още веднъж димящата лампа, чието пламъче трептеше от олюляването на препускащия влак и почти гаснеше поради намалелия петрол, който се плискаше във вдлъбнатото стъкло, и затвори очи с надеждата, че след умората от дългото пътуване (пътуваше вече един ден и една нощ) сънят ще го избави от мъката, която все повече го задушаваше, колкото повече влакът го приближаваше към мястото на неговото заточение.

Никога вече! Никога вече! Никога вече! От колко време ритмичният грохот на колелата в нощта му повтаряше тези думи?

Никога вече, да, никога вече няма да се повтори веселият живот на неговата младост. Никога вече няма да се върне там, сред безгрижните другари, под многолюдните портици на Торино. Никога вече утехата на родителите, оня топъл дъх на старата бащина къща, никога вече нежните грижи на майка му, никога вече милата усмивка и закрилническият поглед на бащата.

Може би никога вече нямаше да види скъпите си родители! Особено майка му, майка му! Ах, колко състарена я беше заварил след седем години раздяла! Прегърбена, смалена за тези няколко години, станала сякаш восъчна и вече без зъби! Само очите й бяха живи. Клетите хубави, скъпи очи!

Като гледаше майка си, като гледаше баща си, като слушаше техните думи, докато обхождаше и оглеждаше стаите, съвсем ясно беше почувствувал, че не само за него животът в бащиния дом е свършил. С последното му заминаване, преди седем години, животът там беше свършил и за другите.

Значи, бе отнесъл живота със себе си? И какво беше направил с него? Къде беше сега неговият живот? Другите можеха да вярват, че той е отнесъл живота със себе си, но той знаеше, че беше обратното — оставил бе там своя живот, когато беше заминал. И сега, като не го намираше отново, като чуваше да му казват, че тук не може да намери нищо повече, защото е отнесъл всичко, той бе почувствувал пустота и смъртен хлад.

С този хлад в сърцето сега се връщаше в Абруцо, след като беше изтекъл петнадесетдневният му отпуск, разрешен от директора на мъжкото педагогическо училище в град Сант’Анджело, където той от пет години преподаваше рисуване.

Преди да отиде в Абруцо, преподава една година в Калабрия, друга година — в Базиликата. В град Сант’Анджело, сломен и заслепен от нетърпима, остра нужда от обич, за да запълни празнотата, която го поглъщаше, той извърши глупостта да се ожени. И се прикова там завинаги.

Жена му бе родена и отраснала в планинското влажно градче, лишено дори от вода, градче с тесногръди предразсъдъци, изпълнено с долна дребнавост, грубост и разпуснатост, свойствени на бездейния провинциален живот. Вместо да му стане другарка, жена му увеличи самотата около него и го караше да чувствува всеки миг липсата на близост в това семейство, което трябваше да бъде негово, но в което всъщност не проникваше нито една негова мисъл, нито едно негово чувство.

Роди му се дете — жестоко нещо! — още от първия ден той почувствува, че това негово дете му е чуждо, сякаш изцяло принадлежеше на майка си, но не и на него.

Може би детето щеше да стане негово, ако можеше да го изтръгне от тази къща, от това градче. Може би и жена му наистина щеше да му стане другарка и той щеше да изпита радостта да притежава собствен дом, собствено семейство, ако можеше да поиска и постигне преместване другаде. Ала бе лишен дори и от надеждата за подобно спасение в по-далечно бъдеще. Жена му, която не беше пожелала да се помръдне от градчето дори за кратко сватбено пътешествие, дори за да отиде да се запознае с неговите майка, баща и други роднини в Торино, заплашваше, че при едно преместване по-скоро би се разделила с него, отколкото със своите родители.

Значи, там, да плесенясва там, да стои там и да чака в онази ужасна самота духът му малко по малко да се покрие с кора от глупост. Той обичаше театъра, музиката, всички изкуства и почти не умееше да говори за друго: винаги щеше да жадува за тях, да, като за чаша чиста вода! Ах, той не можеше да я пие онази вода, онази тежка, неприятна, песъчлива вода от цистерните. Казваха, че не е вредна, но от известно време чувствуваше и болки в стомаха. Дали не си въобразява? Как не! На всичко отгоре — и ще го подиграват.

Спуснатите му клепачи не можеха повече да задържат сълзите, които пълнеха очите му. Като хапеше устна, за да спре напиращия в гърлото му вопъл, Силвестро Ноли извади от джоба си носна кърпа.

Не се сети, че лицето му беше съвсем опушено от дългото пътуване и като погледна кърпичката, остана неприятно изненадан, раздразнен от нечистия отпечатък на своя плач. Видя в този мръсен отпечатък своя живот и захапа със зъби кърпичката, сякаш искаше да я разкъса.

Накрая влакът спря на гара Кастеламаре Адриатико.

Заради още двадесет минути път с влак трябваше да чака повече от пет часа на тази гара. Такава беше орисията на пътниците, които пристигаха с нощния влак от Рим и трябваше да продължат по линиите за Анкона или Фоджа.

Добре, че на гарата имаше поне кафене, отворено цялата нощ. То бе обширно, добре осветено, с подредени маси. Сред светлината и движението тук принудителното безделие и досадата от дългото чакане можеха да минат по-леко. Но по лицата на пътниците, подпухнали и бледи, нечисти и посърнали, бе изписана печал, потискаща скука, горчиво отвращение от живота, който далече от обичайните преживявания, вън от коловоза на навиците се разкриваше пред всички като празен, глупав, досаден.

Може би мнозина бяха почувствували сърцата им да се стягат при жалния писък на препускащия в нощта влак. Всеки от тях може би стоеше там и си мислеше, че човешките грижи не секват и нощем и лишени от илюзията на светлината, най-вече през нощта изглеждат празни. Може би изпитваха и мъчителната несигурност, която обзема душата на пътника и го кара да се чувствува самотник на земята. Всеки от тях може би си мисли, че лудостта разпалва огъня в черните машини и че в нощта под звездите влаковете, като препускат през тъмните долини, преминават с грохот мостове и се вмъкват в дълги тунели, изкрещяват от време на време отчаяната си жалба, че трябва да мъкнат в нощта човешката глупост по железните пътища, прекарани като отдушник на гордите и неуморими човешки страдания.

Силвестро Ноли изпи чаша мляко, като посръбваше бавно, после стана, за да излезе от гарата през другата врата на кафенето, в дъното на салона. Искаше да отиде на плажа, да подиша нощния морски бриз, като прекоси широкия булевард на заспалия град.

Когато мина край една масичка, към него се обърна нисичка дама, слабичка, бледа, мършава, в дълбок траур.

— Господин Ноли…

Спря се объркан, изненадан.

— Госпожо… Ах, вие ли сте, госпожа Нина? Как така тук?

Беше съпругата на един колега, на преподавателя Ронки, с когото се бе запознал преди шест години в професионалното училище в Матера. Да, той беше починал, починал беше, знаеше това, починал преди няколко месеца в Ланчано, още млад. Със скръбно учудване бе прочел некролога в бюлетина. Бедният Ронки, пристигнал неотдавна в лицея след множество неуспешни конкурси, бе умрял внезапно от сърдечен удар. Казваха, че починал от твърде много любов към своята дребничка жена, която той — великанска, груба, упорита мечка, мъкнеше със себе си навсякъде.

Ето, вдовичката поднася към устата си траурна кърпичка с черни ръбове и го гледа с черни прекрасни очи, потънали в тъмни, подпухнали орбити. Тя му доверява, като кима леко с глава, колко жестока е била за нея неотдавнашната трагедия.

Щом видя как от черните й хубави очи бликват две едри сълзи, Ноли покани дамата да излезе заедно с него от кафенето, за да поговорят свободно, докато вървят по пустия булевард към морето отсреща.

Цялото й мъничко нервно телце трепереше и сякаш вървеше с подскоци. Жестикулираше рязко с рамене, с ръце, с дългите си почти сухи длани. Започна да говори припряно, слепоочията и скулите й веднага пламнаха. Тя се запъваше, когато произнасяше съгласните в началото на думите — това бе недостатък в нейния говор, и като че непрекъснато плюеше. Постоянно бършеше с кърпичката върха на носа и горната си устна, които, кой знае защо, при възбуденото говорене се покриваха с капчици пот. А в устата й се отделяше така обилна слюнка, че от време на време почти удавяше гласа й.

— Ах, Ноли, ввиждате ли? Тук, драги Ноли, той ме остави тук сама с три деца, в едно градче, където не познавам никого, където ббях пристигнала едва от два месеца… Сама, сама… Ах, какъв ужасен човек ббеше той, Ноли! Той се самоунищожи, унищожи и мен, моето здраве, моя живот… ввсичко… В ръцете ми, в ръцете ми издъхна, знаете ли?

Разтърси се от дълга тръпка, която свърши почти с цвилене. Подхвана отново:

— Той ме взе от моето село, където сега вече нямам никого, освен една сестра, която се омъжи и се отдели… Какво да пправя там? Не искам да ппоказвам моето нещастие на ония, дето някога ми завиждаха… Но да остана тук, сама с три деца, без да познавам никого? Какво ще правя? Отчаяна съм… чувствувам се загубена… Бях в Рим да моля за някаква издръжка… Нямам право на нищо. Само единадесет години ппреподавателска работа, единадесет месечни заплати: някоя и друга хилядарка… Още не ми бяха уредили сметката! Така се развиках в министерството, че ме ввзеха за луда… Драга госпожо, казват, студени душове, студени душове!… Да, може би наистина полудявам! Тук непрекъснато, тук ме бболи нещо, сякаш ме яде, нещо ме тегли, тук в малкия мозък, Ноли… И съм като ппобесняла… Сякаш нещо ме изгаря отвътре… с някакъв огън по цялото тяло… Ах, колко сте свеж вие, колко сте свеж ввие, Ноли!…

И като говореше така сред пустата влажна алея, под бледите електрически лампи, които бяха твърде отдалечени една от друга и едва разпръскваха в нощта блед опалов светлик, тя се отпусна на ръката му, заби в гърдите му глава, загърната във вдовишки воал, сякаш искаше да потъне в тях, и избухна в неудържими ридания.

Зашеметен, натъжен, трогнат, Ноли отстъпи инстинктивно, за да се откъсне от нея. Разбра, че тази нещастна жена се намира в състояние на отчаяние и безумно ще се вкопче в първия познат мъж, който й се изпречи.

— Смелост, смелост, госпожо — каза й той. — Свеж? Ами, свеж! Аз вече съм женен, госпожо.

— Ах — възкликна дамичката, като веднага се отдръпна. — Женен? Значи, вие сте се оженили?

— Вече четири години, госпожо. Имам и дете.

— Тук?

— Тук наблизо. В Сант’Анджело.

Вдовичката пусна и ръката му.

— Но вие не бяхте ли от Пиемонт?

— Да. И по-точно от Торино.

— И вашата съпруга?

— А, не. Моята жена е оттука.

Двамата се спряха под една електрическа лампа, погледнаха се и се разбраха.

Тя беше от най-отдалечения край на Италия, от Баняра Калабра.

И двамата се видяха в нощта залутани из дългия широк и пустинен тъжен булевард, който водеше към морето между заспалите вили на този град, толкова далечен на техните първи истински чувства и в същото време тъй близко до местата, които жестоката съдба им беше определила за местожителство. И почувствуваха един към друг дълбоко съжаление, което, вместо да ги свърже, горчиво ги убеждаваше да се държат далеч един от друг, всеки затворен в своята собствена неутешима горест.

Мълчаливо отидоха на пясъчния плаж и се приближиха до морето.

Нощта беше изключително спокойна, свежестта на морския бриз — прекрасна.

Безкрайното море не се виждаше, но се усещаше живо и пулсиращо в черната, спокойна и дълбока бездна на нощта.

Само от едната страна, в далечината, между заседналите на хоризонта мъгли, личеше нещо кърваво и неясно, трептящо над вълните. Може би това беше последната четвъртинка на луната, която залязваше сред изпарения.

Вълните се плъзгаха и се разливаха по плажа без пяна, като мълчаливи езици, оставяйки тук-там по гладкия лъскав пясък, пропит с вода, по някоя черупка, която веднага потъваше, след като водата се оттеглеше.

Високо горе цялата тази чаровна тишина бе надупчена от непрекъснато остро искрене на безброй звезди, тъй живи, че сякаш искаха да кажат нещо на земята, сред дълбоката тайна на нощта.

Двамата продължаваха да вървят мълчаливо, изминавайки дълъг път по мокрия мек пясък. Следите на стъпките им оставаха едва миг — едната стъпка изчезваше, докато новата се отпечатваше. Чуваше се само шумоленето на техните дрехи.

Привлече ги една белееща се в мрака лодка, измъкната на брега и обърната върху пясъка. Седнаха на нея — тя от едната страна, той от другата, и още известно време стояха в безмълвие, любувайки се на вълните, които, спокойни и прозрачни, се плъзгаха по сивия размекнат пясък. После жената вдигна хубавите си черни очи към небето и при светлината на звездите той видя бледността на измъченото й чело и навярно свитата от мъка гушка.

— Ноли, не пеете ли вече?

— Аз… да пея?

— Да, разбира се, някога вие пеехте в хубавите нощи… Не си ли спомняте, в Матера? Ппеехте… Още звучи в ушите ми вашето хубаво гласче… Ппеехте фалцет… тъй сладко, толкова страстно, с изящество… Не си ли спомняте вече?

Той почувствува как дълбоко цялото му същество се развълнува при внезапно изникналия спомен и усети в косите и гърба тръпки на неизразима нежност.

Да, да… вярно беше: тогава той пееше… Там в Матера, в душата му все още звучаха сладостните страстни песни от неговата младост и в хубавите вечери, разхождайки се с някой приятел под звездите, тези песни отново разцъфваха на устните му.

Значи, беше истина, че той беше отнесъл със себе си живота от бащината къща в Торино. Там все още го е носил със себе си, щом е пял… край тази клета малка приятелка, която може би малко е ухажвал в ония далечни дни, ей тъй, защото му е била симпатична, без всякакъв умисъл, поради нуждата да чувствува край себе си топлината на нечия привързаност, гальовната нежност на една жена приятелка.

— Спомняте ли си, Ноли?

А той, с очи, обърнати към празнотата на нощта, промълви:

— Да, да, госпожо, спомням си…

— Плачете ли?

— Спомням си…

Отново замълчаха. Гледайки в нощта и двамата почувствуваха, че нещастието им прелива извън тях, че то не е само тяхно, а на целия свят, на всички същества и на всички неща, на това мрачно и безсънно море, на тези блещукащи в небето звезди, на всичко живо, което не знае защо се ражда и защо трябва да обича, защо трябва да умре.

Свежата, спокойна мрачина, пронизана от толкова звезди над морето, обвиваше тяхната скръб, която се изливаше в нощта и пулсираше с тези звезди и леко, бавно, монотонно издъхваше заедно с вълните по безмълвния плаж. Като хвърляха своите струйки светлина в бездните на пространството, звездите също питаха защо, питаше морето със своите морни вълни, също и малките раковини, изоставени тук-там по пясъка.

Но малко по малко мракът започна да се разрежда, над морето се появиха първите хладни проблясъци на зората. Тогава всичко, едва уловимо, скрито, почти прибулено в скръбта на двамата, останали облегнати на обърнатата лодка, се открои безпощадно ясно, като очертанията на техните лица в първата несигурна дрезгавина на деня.

Той почувствува как отново го притегля познатата нищета на близкия дом, където след малко щеше да пристигне. Видя дома си отново, като че вече се беше прибрал, с всички негови цветове, с всички негови подробности, жена си и своето детенце, които щяха да му се зарадват, като пристигне. И вдовичката престана да вижда дотам черна и отчаяна своята съдба: имаше в себе си няколко хиляди лири, с други думи — живот, осигурен за известно време. Все щеше да намери начин да се справи със своето бъдеще и с бъдещето на своите три деца. Приглади с ръце косите по челото си и каза, като се усмихна на Ноли:

— Кой знае ккакво ми е ллицето, нали?

И двамата тръгнаха отново към гарата.

Споменът за тази нощ бе останал заключен дълбоко в най-тайните кътчета на душите им, за да изплува отново някога пак сред далечните възпоминания за това спокойно черно море, за тия искрящи звезди като изблик на скрита поезия, на скрита горест.

Медалите

Тази сутрин Шараме се въртеше из стаичката си като муха без глава.

Неведнъж Роро, доведеницата му, се бе показвала на вратата, за да го пита:

— Какво търсите?

А той, като прикриваше веднага смущението и потискаше вълнението си, отговаряше с примирително и невинно изражение:

— Търся си бастуна.

А Роро:

— Ето го там. Не го ли виждате? На ъгъла на шкафа.

И беше влязла да му го подаде. Малко след това, при един нов въпрос на Роро, той се сети да й каже, че му трябва… да, трябва му чиста носна кърпа. И я получи. Но ето че и след това не се решаваше да тръгне.

Истината беше следната: тази сутрин Шараме събираше смелост, за да каже нещо на доведеницата си, а смелост все не му достигаше. Не можеше да й го каже, защото от нея изпитваше същата боязън, каквато изпитваше от жена си, починала преди седем години. Починала от мъка, както твърдеше Роро, затуй, че той бил глупак.

Защото Карландреа Шараме, някога заможен, един прекрасен ден му беше пуснал края и след поредица от лоши години бе принуден да продаде малкия чифлик, после къщата и на шестдесет и осем години да стане посредник на търговия с цитрусови плодове. По-рано те бяха главният продукт на чифлика и той ги продаваше, продаваше ги, колкото да се каже — всъщност се оставяше посредниците разбойници да му ги окрадат за шепа пари. Сега би трябвало той да играе ролята на крадец — и представете си доколко успяваше в това.

Та те дори не му даваха възможност да опита. От време на време му разрешаваха по милост някоя сделчица, та да си плати налога като посредник. А за да припечели сумата за този налог, той, бедният старик, трябваше да тича цял ден, тъй както беше болнав, хилав, с болно сърце, с подути крака, нахлузени в пробити платнени обувки. Прибираше се чак привечер, грохнал, капнал от умора, има-няма с две лири в джоба.

Хората обаче мислеха, че за всички мъки, които е принуден да понася, той получава отплата в тържествените дни на патриотичния календар, когато с избеляла червена риза, с кърпа на врата, с островърха шапка, нахлупена чак до тила, носеше победоносно своите гарибалдийски медали от шейсетте години.

Седем медала!

И въпреки това, когато накуцваше редом с бойните си другари в шествието и се мъкнеше зад знамето на Дружеството на ветераните, Шараме приличаше на бедно изгубено куче. Често вдигаше ръка — лявата, и с треперещи пръсти търкаше отпуснатата кожа на шията си под брадичката или се опитваше да скубе щръкналите косъмчета по хлътналите си бузи. Изобщо сякаш правеше всичко възможно да скрие под вдигнатата си ръка медалите, като даваше да се разбере, че не му харесва да се перчи с тях.

Като го виждаха да минава, мнозина му викаха:

— Да живее отечеството, Шараме!

Той се усмихваше, свеждаше срамежливо лисите си очички и отвръщаше тихо, сякаш на самия себе си:

— Да живее… да живее!

 

 

Дружеството на ветераните гарибалдийци се помещаваше в стаята на приземния етаж на единствената къщица останала на Шараме от всичкия му имот. Той живееше горе заедно с дъщеря си, в две стаички, до които водеше малка стълба от приземната стая. На вратата имаше табела, където с големи червени букви беше написано:

ВЕТЕРАНИ ГАРИБАЛДИЙЦИ

От прозореца на Роро една немирна гранка ясмин грациозно се протягаше над тази табела.

В стаята имаше голяма маса, покрита със зелена покривка, за президиума и съвета, друга по-малка маса беше определена за вестници и списания. Груба етажерка с три полици бе запълнена с прашни, повечето неразрязани книги. На стените висяха голям цветен портрет на Гарибалди, друг по-малък на Мацини и един още по-малък на Карло Катанео. Освен това имаше и една възпоминателна щампа — Смъртта на Героя на Двата свята, сред панделки, свещи и знамена.

Всяка сутрин, след като разтребеше двете горни стаи, Роро обличаше една станала вече прословута пламтящочервена блузка и слизаше в приземната стая. Сядаше пред вратата на приказки със съседките, като плетеше с една кука. Беше хубава девойка, мургава, цветуща и я наричаха Гарибалдийката.

И ето че тъкмо този ден Шараме трябваше да каже на доведеницата си да не слиза повече в тази стая, седалище на дружеството, а вместо това да си работи горе, в своята стаичка, защото Амилкаре Белоне, председателят на ветераните, му се бе оплакал не точно от този навик на Роро, която в края на краищата беше господарка на къщата, а защото под претекст, че идва да чете тук вестниците, почти всяко утро се мъкне един разпуснат младеж, някой си Розолино Ла Роза. Той бил в Гърция заедно с други трима младежи от градчето — Бети, Гаспери и Марколини. Там воювали не с друг враг, а с Турция и поради това Ла Роза си въобразявал, че и той е гарибалдиец.

Ла Роза, богат безделник, се гордееше със своето младежко геройство. Превърнал го беше в натрапчива идея и не можеше да говори за друго. Един от неговите трима другари, Гаспери, бил леко ранен при Домокос, а той се хвалеше с това, като че ли едва ли не раната е била нанесена на него. Пък хубав младеж беше този Розолино Ла Роза: висок, тънък, сух, с дълга русочервеникава квадратна брада и засукани нагоре мустаци, дето, ако ги дръпнеше повече, би могъл да ги завърже като нищо зад врата си.

Не беше трудно да се разбере, че идва в помещението на ветераните не за да чете вестници и списания, а за да се показва там като вътрешен между гарибалдийците и отчасти за да ухажва Роро с червената блузка.

И Шараме беше разбрал това, но знаеше също така, че Роро е много съобразителна, а младежът — богат и вятърничав. Можеше ли той с чиста съвест да попречи на един евентуален изгоден брак на своята дъщеря? Той беше стар и беден. Какво щеше да стане в близко бъдеще с тази девойка, ако не успееше да си намери съпруг? И после Шараме не й беше истински баща и затова нямаше толкова голяма власт над нея, та да й забрани нещо, което не само не смяташе за нередно, а дори мислеше, че може да донесе на дъщеря му голямо добро.

Но, от друга страна, Амилкаре Белоне също имаше право. Това бяха семейни въпроси, с които Дружеството на ветераните нямаше нищо общо. По улиците обаче вече се клюкарствуваше за интрижката между Ла Роза и Роро, в която, изглежда, имало пръст и дружеството. И Белоне, който ръководеше дружеството и ревностно се стараеше да запази доброто му име, не можеше да позволи да се говорят такива работи. Ала все пак какво трябваше да се прави? Как да обясни всичко това на Роро?

Повече от час клетият Шараме седеше като на тръни, докато Роро сама дойде да му заговори.

Натъкмена със своята пламтящочервена блузка, тя ядосано влезе в стаята на баща си.

— Ще излезете ли най-после, или няма да излезете тази сутрин? Не ме оставяте дори да разтребя стаята! Слизам долу.

— Чакай, Роро, чуй ме — започна тогава Шараме, като събра смелост. — Тъкмо това исках да ти кажа.

— Кое?

— Че ти, значи, тъй… Не би ли могла, значи, няма ли да ти е по-приятно да работиш тук, в твоята стая, а не долу?

— Че защо?

— Ами тъй, защото, нали знаеш… Членовете на дружеството…

Роро веднага свъси вежди.

— Това нещо ново ли е? Извинете, да не би господа ветераните да са започнали да си плащат наема?

Шараме глупавичко се усмихна, сякаш Роро беше казала сполучлива духовитост.

— Тъй — рече той. — Вярно е, не… не плащат наема.

— Тогава какво искат? — настойчиво и гордо запита Роро. — За какво претендират? На всичко отгоре да се разпореждат в нашата къща?

— Не, няма такова нещо! — опита се да възрази Шараме. — Знаеш, че аз сам по собствено желание им предложих…

— Вечер — съгласи се Роро, за да прекъсне разговора, — вечер да правят каквото искат! Щом ви е хрумнало да им дадете тук подслон. Аз си знам какво ми е всяка нощ, като не мога да заспя, да им слушам дрънканиците и ужасните песни, дето ги пеят, когато се напият! Сега настояват аз да…

— Не заради тебе — опита се да я прекъсне Шараме, — съвсем не заради тебе, дъще моя…

— Разбрах! — отвърна начумерена Роро. — Разбрах още преди да ми заговорите. Но отговорете на господа ветераните тъй: те да си гледат своята работа, а аз моята. Ако не им е угодно, да се махат — ще ми направят голямо удоволствие. Аз приемам в къщи, когото желая и който ми се харесва. Длъжна съм да давам отчет само на вас. Я ми кажете: вие да не би вече да ми нямате доверие?

— Разбира се, че ти имам доверие, дъще моя!

— Тогава стига по този въпрос! Нямам какво друго да ви кажа.

И Роро с лице, по-червено от нейната блузка, обърна гръб и слезе надолу, извън себе си от яд.

Шараме преглътна, после остана прав насред стаята да протяга устна и да мига, ядосан, без сам да знае дали на себе си, на Роро или на ветераните. В края на краищата все пак трябваше нещо да направи. Най-напред — да излезе навън. Малко въздух! На чист въздух, кой знае, може би щеше да му хрумне нещо.

И заслиза по стълбичката, подпирайки се с едната ръка о стената, а с другата на бастунчето пред себе си. Пристъпваше надолу с единия си подут крак, после с другия, като на всяко стъпало сумтеше през ноздри от усилие и мъка. Прекоси приземната стая и излезе, без да каже дума на Роро, която вече бъбреше с една съседка и дори не се обърна да го погледне.

Ах, какво облекчение щеше да бъде за него, ако дъщеря му най-после се задоми, пък било и за друг младеж, ако не може тъкмо за Ла Роза! Да се омъжи точно за Ла Роза, наистина му се струваше трудно: преди всичко, защото Роро беше бедна. После, защото я наричаха Гарибалдийката, а господата Ла Роза от своя страна търсеха за вятърничавия си син разумна девойка, която да не е заслепена от патриотични идеи. Не че Роро беше заслепена: тя никога не се бе опиянявала от идеи. Но за съжаление си беше създала такова име и може би сега искаше да си послужи с това като с паяжина. Никой не можеше да я обвини, че плете паяжина, за да омотае оная пеперудчица Ла Роза.

— Ех, да можеше да стане така! — въздишаше насаме Шараме, като мислеше, че пеперудчицата, изглежда, вече наистина добре се е заплела.

Хайде де, и тъкмо сега да отиде да разваля тази клопка, за да направи удоволствие на господа ветераните, дето не плащат дори наема? И в края на краищата какво лошо има във всичко това за Амилкаре Белоне? Обстоятелството, че Ла Роза е носил в Гърция червена риза. Обида и ревност! Червената риза, която този младеж искаше да облича, изглеждаше на пустия му Белоне истинско светотатство и го караше да беснее като бик. Ако някой друг младеж идваше да чете вестници при ветераните, той навярно нямаше да обърне внимание.

Като разсъждаваше така, Шараме стигна до главния площад на градчето и както обикновено отиде при една от масичките на кафенето, наредени на тротоара.

Седнал там, той всеки ден чакаше някой да го повика за някакво посредничество: докато чакаше, го измъчваха мухите и досадата и той заспиваше. В това кафене никога не поръчваше нищо, нито дори чаша вода с капка анасонов ликьор. Но съдържателят го понасяше, защото често посетителите се развличаха с него, като насила го караха да разказва за Калатафими, за влизането на Гарибалди в Палермо, за Милацо и за Волтурно. Шараме разказваше със сърцераздирателна печал, като клатеше глава и притваряше лисите си очички. Без каквато и да е екзалтация и без да се хвали, той си припомняше тъжните случки, загиналите, ранените. Тъй че накрая ония, дето го подтикваха да говори, за да се развлекат, опечалено се замисляха над това как някогашният плам на стареца е угаснал сред нищетата на тъжните години, които е преживял след това.

Тази сутрин, като го видя по-потиснат от обикновено, един от посетителите му извика:

— Хайде, смелост!

— Хайде, горе главата, Шараме! След няколко дни е празникът на Конституцията. Старата червена риза ще поизлезе на чист въздух!

Шараме махна с ръка и с този жест искаше да каже, че друго го занимава сега. Тъкмо се готвеше да опре брадичката си върху ръцете, сложени на топката на бастунчето, когато чу да го вика нахлулият като хала Амилкаре Белоне. Подскочи и стана прав под гневния поглед на председателя на Дружеството на ветераните.

— Знаеш ли, казах й! Казах на Роро тази сутрин — започна Шараме, за да го укроти, като се приближи до него.

Но Белоне го сграбчи за ръката, дръпна го към себе си и като завря юмрук под носа му, извика:

— Ами че той е там сега!

— Кой?

— Ла Роза!

— Там?

— Да, и сега аз ще го оправя. Ще го изгоня вместо тебе, с ритници.

— Моля те! — закле го Шараме. — Да не правим скандали! Пусни ме аз да отида. Обещавам ти — вече няма да стъпи. Мислех, че е достатъчно, дето казах на Роро… Пусни ме да отида!

Белоне се ухили и без да пуска ръката му, го попита:

— Искаш ли да знаеш какво си ти?

Шараме се усмихна горчиво, като сви рамене.

— Хапльо ли? — попита той. — И едва сега го забелязваш? Аз го зная от много отдавна, драги мой.

И тръгна приведен, клатейки глава, като се подпираше с бастунчето.

 

 

Когато Роро, която седеше близо до вратата, забеляза, че се задава баща й, направи знак на Розолино Ла Роза да се отдръпне и да седне при масичката с вестниците. С един скок Ла Роза се намести, отвори наслуки едно списание и се зачете.

— Защо тъй бързо се връщате? — попита тя пастрока си с най-безочливата муцунка на тази земя. — Какво ви се е случило?

Шараме погледна първо Ла Роза, който седеше с лакти, опрени на масата, и после каза на доведеницата си:

— Бях те помолил да стоиш горе.

— И аз ви отговорих, че в моята къща… — започна Роро, но Шараме я прекъсна заплашително, като вдигна бастуна и посочи стълбичката в дъното:

— Млък! Качвай се горе! Трябва да кажа две думи на господин Ла Роза.

— На мене ли? — рече оня, сякаш падаше от небето, като се обърна и показа хубавата си квадратна брада и засуканите нагоре мустаци.

Изправи се и какъвто беше дълъг, се приближи до Шараме, който пред него изглеждаше съвсем дребничък.

— Стойте, стойте седнал, драги дон Розолино. Исках да ви кажа… такова… Ти върви горе, Роро!

Розолино Ла Роза се преви на две, за да се поклони на Роро, която вече се отправяше нагоре по стълбичката и ядно мърмореше.

Шараме почака доведеницата му да се качи горе. Обърна се смирено и усмихнато към Ла Роза и започна:

— Вие сте добър младеж, драги мой дон Розолино, зная това.

Розолино Ла Роза отново се преви одве:

— Благодаря от сърце!

— Не, това е истина — подхвана Шараме. — Колкото за мене, то е голяма чест…

— Благодаря от сърце!

— Ама не, това е самата истина, ви казвам. Изключителна чест, драги дон Розолино, че идвате тук да… четете вестници. Само че, ето какво, аз тук хем съм собственик, хем не съм. Вие виждате: това е клуб на Дружеството на ветераните, а аз, който съм собственик и в същото време не съм собственик, имам към моите другари, към членовете… известна отговорност, нали така…

— Но аз… — опита се да го прекъсне Розолино Ла Роза.

— Зная, вие сте добър младеж — добави веднага Шараме, като протегна ръка, — идвате тук да четете вестници и не пречите на никого. Тези вестници обаче, нали така… тези вестници, драги мой дон Розолино, не са мои! Ако бяха мои, бих ви ги предоставил всичките… то се знае! Тъй като вие не членувате…

— Стой! — извика на това място Ла Роза, като на свой ред протегна ръце и се навъси. — Чаках да кажете това. Не съм бил член? Прекрасно. Сега вие ми отговорете: в Гърция бил ли съм, или не?

— Разбира се, че сте били! Кой може да се съмнява?

— Прекрасно! А носил ли съм червена риза, или не?

— Разбира се! — повтори Шараме.

— Следователно ходил съм, сражавал съм се, върнал съм се. Внимавайте, аз имам доказателства, Шараме, доказателства, доказателства, документи, които ясно говорят. Тогава според вас аз какъв съм?

— Но вие сте прекрасен младеж, добро момче, нали вече ви казах?

— Благодаря безкрайно! — изскимтя Розолино Ла Роза. — Не ви питам за това. Според вас аз гарибалдиец ли съм, или не съм гарибалдиец?

— Да сте гарибалдиец? Да, разбира се, защо не? — отговори объркан Шараме, като не знаеше какво цели Ла Роза.

— И ветеран? — настоя пак оня. — Ветеран съм, защото не съм загинал и съм се върнал. Вярно ли е? И ето че господа ветераните не позволяват да идвам тук да чета вестници, защото не съм бил членувал в дружеството, нали така? Вие сам го казахте. Добре тогава: отивам още сега да намеря моите трима другари, ветерани от Домокос, и ние четиримата задружно още тази вечер ще представим заявление за приемането ни в дружеството.

— Как? Как? — рече Шараме, като опули очи. — Вие искате да станете член тук?

— А защо не? — попита Розолино Ла Роза, като смръщи още по-надменно вежди. — Не сме ли достойни според вас?

— Да, разбира се… Не казвам… Колкото до мене, без друго… Такава чест е за мен, такова удоволствие! — извика Шараме. — Но другите, нали така, онези… моите другари…

— Ще ги видя аз! — заключи заплашително Ла Роза. — Убеден съм, че имам право да членувам в това дружество повече от всеки друг, и ако се наложи, Шараме, мога да го докажа. Разбрахте ли ме?

И като каза това, Розолино Ла Роза хвана с два пръста ревера на сакото на Шараме и го разтърси леко, после го загледа право в очите и добави:

— Довиждане до тази вечер, Шараме. Разбрахме се, нали?

Клетият Шараме остана сред стаята изумен и се почеса по тила.

В Дружеството на ветераните бяха останали да членуват малко повече от дузина бивши бойци, никой от които не беше роден в градчето. Председателят Амилкаре Белоне беше ломбардец, от Бреша, Нарди и Навета бяха от Романя и изобщо всички бяха от най-различни области на Италия, дошли в Сицилия кой заради търговия с цитрусови плодове, кой заради търговия със сяра.

Дружеството беше създадено преди много години, една вечер, по инициатива на Белоне. В Палермо трябваше да се чествува шестстотингодишнината на Сицилианските вечерни. При новината, че Гарибалди ще дойде в Сицилия за този паметен празник, в кафенето се бяха събрали малцината гарибалдийци, живеещи в градчето, с намерение да отидат заедно в Палермо и да видят за последен път своя славен вожд. Предложението на Белоне да основат начаса едно дружество на ветерани, което да се яви със собствено знаме в голямото шествие, предвидено в програмата на празника, бе прието с въодушевление. Тогава някои посетители на кафенето посочиха на Белоне Карландреа Шараме, който дремеше в един отдалечен ъгъл, и му казаха, че и той е ветеран гарибалдиец, стар патриот от градчето. И Белоне, запален от спомена за младежкия ентусиазъм и отчасти от виното, веднага се приближи:

— Хей, другарю по оръжие! Пичото! Пичото[5]!

Сепна го от съня и сред овации го извика да вземе участие в създаващото се дружество. Принуден да пие в този необичаен час, и то в по-голямо количество, отколкото би утолило жаждата му, Карландреа Шараме се изтърва на свой ред и предложи за момента новото дружество да установи своя клуб в приземната стая на неговата къщичка. Ветераните веднага приеха. По-късно, като забравиха, че Шараме им бе предоставил стаята временно, останаха там завинаги, без да плащат наем.

От своя страна Шараме, като даваше стаята безплатно, имаше преимуществото да не плаща три лири месечно които другите членове плащаха за абониране на вестници, за осветление и тъй нататък. От друга страна, ако имаше известно неудобство, то беше само вечер, когато ветераните оставаха да изпият по някоя дамаджанка вино, да играят на карти, да четат вестници и да бистрят политиката.

Никой не предполагаше, че клетият Шараме е като между чук и наковалня между доведеницата си и Белоне. Председателят от Бреша не допускаше възражения: невъздържан и креслив, той се нахвърляше срещу всеки, който дръзнеше да му противоречи.

— Хлапаци, ах, хлапаци! — развика се тази вечер, след като прочете заявлението на Ла Роза и компания, като подскачаше от злоба, размахваше хартията под носа на членовете и се кискаше с пламнало лице. — Хлапаци, господа, хлапаци! Ето ги тук! Новите червени ризи, по три лири метърът, току-що дошли от фабриката, драги господа, надянати за първи път в Гърция, спретнати, чисти и без нито едно петно! Седнете, седнете, всички сме тук, откривам събранието: без формалности, без дневен ред, ще ги ликвидираме набързо, с един замах на перото! Седнете, седнете!

Ала членовете на дружеството, с изключение на Шараме, се бяха скупчили около него, за да видят тази хартия, сякаш не вярваха, и го затрупваха с въпроси, особено тлъстият и беззъб романьолец, Навета, който беше малко глух и имаше дървен крак, един вид прът, на който се вееше крачолът му и който глухо тупаше, когато пристъпваше, и предизвикваше отвращение.

Белоне се измъкна от навалицата, като ги разблъска с ръка, отиде да заеме мястото си на масата на президиума, позвъни със звънчето и взе да чете заявлението на младежите; кривеше лице и правеше хиляди гримаси с очи, нос и устни, които предизвикваха все по-разюздан смях сред слушателите.

Само Шараме слушаше сериозно, опрял брадичка на топката на бастунчето и втренчил очи в петролната лампа.

Като свърши четенето, председателят възприе сериозен и благоприличен вид. Надигайки се от стола, Шараме отклони вниманието му.

— На мястото си! Сядай! — извика му Белоне.

— Лампата дими — забеляза кротко Шараме.

— Остави я да си дими! Господа, аз смятам, че е празно губене на време, аз считам, че е унизително да разискваме един толкова смешен въпрос. (Отлично!) Всички задружно с един замах на перото да отхвърлим тази невероятна, тази неокачествима, тази… не знам какво да кажа! (Избухват ръкопляскания.)

Но Нарди, другият член на дружеството от Романя, пожела да говори и каза, че счита за необходимо и за неотменим дълг да заяви веднъж завинаги, че за гарибалдийци трябва да се считат само онези, които са следвали Гарибалди (Точно така! Отлично!), истинския, единствения Джузепе Гарибалди (Шумни аплодисменти, овации), Джузепе Гарибалди и край.

— Край! Стига, стига толкова!

— И нека добавим — пум! — надигна се тогава да рече Навета. — Нека добавим, о, господа, че… онази… как се наричаше там, злополучна война на Гърция срещу… как се казваше там — Турция, не може и абсолютно не трябва да се взема на сериозно, поради… Тъй де… Там, как се казваше… падението на онази нация, която, която…

— Стига с това „която“! — изрева ядосан Белоне, като скочи на крака. — Достатъчно е да се каже „падението на онази разкапана нация“!

— Отлично! Скапана! Скапана! Не е необходимо повече! — одобриха всички.

Точно тогава Шараме повдигна брадичка от бастунчето и вдигна ръка.

— Разрешете — помоли той смирено.

Членовете на дружеството сърдито се обърнаха към него, а Белоне го изгледа мрачно.

— Ти ли? Какво искаш да кажеш ти?

Бедният Шараме се обърка, преглътна, протегна още веднъж ръка.

— Вижте… Искам да ви обърна внимание, че… в края на краищата тези… четирима младежи…

— Смешници! — избухна Белоне. — Те са смешници и край! Ти да не би да искаш да ги защитиш?

— Не! — отговори веднага Шараме. — Не, но вижте, бих желал да ви обърна внимание, както казах… че в края на краищата те са се… сражавали са се тези четирима младежи, били са в огъня. Тъй, тъй… и са се държали храбро, достойно… Един дори е бил ранен… Какво искате повече? Нима трябваше да си оставят там костите, боже упази! Ако той, Гарибалди, не е бил там, то е, защото не е могъл да отиде — така де! — защото е бил мъртъв… Обаче там е бил синът му, който има право, струва ми се, да носи червената риза и да разрешава на всички, които го последваха в Гърция, да я носят, тъй е. И следователно…

До този миг Шараме съумя да говори, като сам се удивляваше, че го оставят да се изкаже. Ала говореше страхливо и все повече се плашеше от мълчанието, с което посрещаха неговите думи. В това мълчание не чувствуваше съгласие, дори долавяше, че другарите му едва ли не го предизвикват да продължи, за да видят докъде ще стигне неговата наивност или неговото безочие, или за да го нападнат яростно при някоя негова недобре премерена дума. И затова се стараеше да придава все по-смирен израз на лицето и на гласа си. Ала не знаеше какво повече да добави, стори му се, че е казал достатъчно, че доколкото е могъл, е защитил ония младежи. А другарите му продължаваха да мълчат и с това го предизвикваха да говори. Какво да каже повече? Добави:

— И значи, струва ми се…

— Какво ти се струва? — избухна гневно Белоне, като застана срещу него.

— Много важно! Глупости! — развикаха се другите, които също наставаха.

Заобиколиха го всички едновременно и взеха възбудено да говорят. Един го теглеше насам, друг нататък, за да му доказват, че подкрепя недостойна кауза и че трябва да се засрами. Да се засрами, защото защищава четирима нехранимайковци, безделници! Та могат ли епопеите, истинските епопеи като гарибалдийската да имат някакво продължение? В посмешище, в посмешище се превърна Гърция!

Клетият Шараме не можеше да отговори на всички; нападнат отвсякъде, зашеметен, той се хвана за онова, което каза Нарди, и му извика:

— Това начинание не беше ли национално? Ама Гарибалди, извинете, да не би да се сражава само за нашата независимост? Той се е бил и в Америка, и във Франция се би, рицарят на човечеството! Как така!

— Ти няма ли да млъкнеш, Шараме! — изрева тогава Белоне, като удари силно с юмрук по масата на президиума. — Не богохулствувай! Не прави обидни съпоставки! Смееш да сравняваш гарибалдийската епопея с палячовщината в Гърция? Засрами се! Засрами се, защото зная истинската причина за твоята защита на тия четирима палячовци! Но ние, знай това, вземайки тази вечер решение, ще направим голяма добрина и на тебе: ще те освободим от една нахална муха, от един ухажор, който посяга на честта на твоя дом. И ти трябва да гласуваш заедно с нас, разбрахме ли се? Заявлението трябва да бъде отхвърлено единодушно, по дяволите! Гласувай с нас! Гласувай с нас!

— Разрешете поне да се въздържа… — помоли го Шараме с молитвено сключени ръце.

— Не! С нас! С нас! — извикаха непоколебими и раздразнени всички членове на дружеството.

Правиха, струваха и накрая принудиха клетия Шараме да гласува „против“ заедно с тях.

Два дни по-късно в местното вестниче се появи следното протестно писмо на Гаспери, ранения при Домокос:

СТАРИ И НОВИ ГАРИБАЛДИЙЦИ

Получаваме и публикуваме следното писмо

 

Уважаеми господин Редактор,

От името на моите другари Ла Роза, Бети и Марколини Ви съобщавам решението, гласувано единодушно от Дружеството на ветераните гарибалдийци, по повод на нашето заявление да бъдем приети.

Нас ни отхвърлиха, господин Редактор!

Нашите червени ризи за господата от дружеството не са автентични. Точно така! И знаете ли защо? Защото, като не сме били още родени или сме били още в пелени, когато Джузепе Гарибалди — истинският, единственият — както пише в решението — тръгнал да се бие за освобождението на Родината, ние, горкичките, не сме били в състояние заедно с нашите бавачки и нашите майки да го последваме тогава и сме извършили грешката, че вместо това сме последвали Сина (който, изглежда, по мнението на гореспоменатите ветерани, сам не е Гарибалди) в свещената Елада. Хвърлят върху нас вината за печалния и унизителен край на Гръцко-турската война, сякаш ние в Домокос не се сражавахме и не победихме, оставяйки на бойното поле труповете на храбрия Фрати други герои.

Сега ще разберете, уважаеми господин Редактор, че ние не сме в състояние да защищаваме, както желаем, нашия Вожд, благородните идеали, които ни подтикнаха да се притечем при повика, нашите паднали и останали живи другари по оръжие от недостойната обида, съдържаща се в неокачествимото решение на нашите ветерани. Не сме в състояние, защото сме изправени пред очевидно оглупели старци. Това определение може на пръв поглед да се стори малко грубо, но няма да изглежда такова, когато се вземе пред вид, че споменатите господа са ни отхвърлили от дружеството, без да се замислят междувременно, че там членува някой, който не само никога не е бил гарибалдиец, не само никога не е вземал участие в бойни действия, но смее на това отгоре да носи червена риза и да кичи гърдите си с цели седем медала, които не му принадлежат, защото са принадлежали на неговия брат, геройски загинал при Дижон.

След казаното, струва ми се, е излишно да правя други коментарии за решението. Заявявам, че съм готов да докажа с документи в ръка всичко, което твърдя. Ако бъда принуден да направя това, ще смъкна и публично маската на този мним гарибалдиец, който независимо от това е имал наглостта да гласува заедно с другите против нашето приемане.

Междувременно, като Ви молим, уважаеми господин Редактор, да публикувате изцяло това мое протестно писмо във вашето издание, имам честта да се нарека

Ваш предан

Алесандро Гаспери

 

И на нас бе съобщено от известно време, че някой си господин членува в Дружеството на ветераните гарибалдийци, без да е нито ветеран, нито някога да е бил гарибалдиец. Никога не бихме споменали за това от уважение към родината, нито бихме се занимавали със случая, ако сега необмисленото действие на споменатото дружество не бе предизвикало справедливия протест на господин Гаспери и на другите храбри младежи, които са се сражавали в Гърция. Считаме, че за да даде някакво удовлетворение на младежите и за да запази достойнството си, Дружеството на ветераните би трябвало поне да изключи този свой член, който от всяка гледна точка не е достоен да бъде такъв.

(Бел, на ред.)

Докато цялото градче удивено коментираше протестното писмо на Гаспери, Амилкаре Белоне с вестничето в ръка връхлетя разярен в клуба на дружеството и като се сблъска в Карландреа Шараме, който, тъжен и нищо неподозиращ, се отправяше към кафенето на площада, го сграбчи за гърдите и го хвърли на един стол, навирайки с другата си ръка вестника в лицето му.

— Чете ли? Чети тук!

— Не… Как… какво е станало? — измънка Шараме, зашеметен от внезапната грубост.

— Чети! Чети! — извика му отново Белоне, стисна юмруци, за да сдържи гнева си, и започна да се разхожда из стаята като лъв в клетка.

Бедният Шараме потърси с несигурни ръце очилата си, постави ги на върха на носа, ала не знаеше какво трябва да прочете във вестника. Белоне се приближи, измъкна го из ръцете му, отвори го и му показа протестното писмо на втора страница.

— Тук! Тук! Чети тук!

— Ах! — възкликна горчиво Шараме, след като прочете заглавието и подписа. — Аз казвах ли ви?

— Чети, чети нататък! — изрева му Белоне и отново почна да се разхожда.

Шараме започна да чете кротко и мълчаливо. По едно време свъси вежди, после ги отпусна, като ококори очи и отвори уста. За малко вестникът не падна от ръката му. Подхвана го, приближи го още повече към очите си, сякаш внезапно зрението му се бе замъглило. Белоне се беше спрял да го гледа с очи, изпускащи светкавици, със стиснати ръце и чакаше треперещ някакъв протест, опровержение, обяснение.

— Какво ще кажеш? Вдигни глава! Погледни ме!

С мъртвешко лице, присвивайки клепачи около угасналите си очи, Шараме бавно поклати глава отрицателно, без да съумее да проговори. Остави вестника на масата и сложи ръка на сърцето си.

— Чакай… — каза после той повече с движение на устните, отколкото гласно.

Опита се да преглътне, но езикът му внезапно се бе вдървил. Не можеше да си поеме дъх.

— Аз… — запелтечи после, като се задъхваше — аз бях там… в… в Калатафимн… в… Палермо и после в Милано… и после в Калабрия… в Мелито… и после на север, чак до… Неапол и после на река Волтурно…

— Как тъй си бил? Доказателства! Документи! Като какъв беше?

— Чакай… Аз със… със Стефанучо… Имах магаренце…

— Какво разправяш? Какво бълнуваш? Медалите чии са? Твои или на брат ти? Говори! Това искам да зная!

— Те са… остави ме да кажа… В Марсала… бяхме там, в шейсета, аз и Стефанучо, моето братче… Аз му бях като баща… на Стефанучо… Той беше едва на петнадесет години. Разбираш ли? Избяга ми от къщи, когато… когато Хилядата стъпиха на брега… за да следват Него, Гарибалди, заедно с доброволците… Връщам се в къщи — братчето го няма… Тогава наех едно магаренце… Най-напред го настигнах в Калатафими, за да го върна в къщи… На петнадесет години, какво можеше да направи, миличкият?… Ала той ме заплаши, че ще си пръсне черепа, тъй рече, с онази стара пушка, по-висока от него, дето му я бяха дали… Ако го принудя да се върне обратно… черепа… И тогава, убеден от другите доброволци, пуснах на свобода магаренцето. Та после трябваше да го плащам… И тръгнах заедно с тях.

— И ти стана доброволец? И се сражава?

— Не… нямах… нямах пушка…

— Но затова пък имаше страх!

— Не, не… Бях готов да умра, но не и да го изоставя!

— Значи, последва своя брат?

— Да, навсякъде!

Шараме почувствува някаква тръпка по гърба, от която се сви още повече и притисна по-силно сърцето си с ръка.

— А медалите? А червената риза? — започна отново Белоне, като гневно го разтърсваше. — Чии са? Твои или на брат ти? Отговаряй!

Шараме разпери ръце, без да посмее да вдигне глава, после каза:

— Тъй като Стефанучо не… не успя да им се порадва…

— Ти тръгна да се разхождаш с тях! — довърши изречението Белоне. — О, жалък измамник! И тъй успя да измамиш нашето доверие? Ти просто заслужаваш да те заплюя в лицето, заслужаваш… да ти… Но будиш самосъжаление! Ти още сега ще излезеш от дружеството: вън! Вън!

— Гоните ме от моя дом?

— Ние ще се махнем, още сега! Иди веднага да отковеш табелата от вратата! Но как тъй, как тъй никога не ми мина през главата подозрението, че като си такъв глупак, значи, никога не си и зърнал Гарибалди, дори отдалече.

— Аз? — подскочи Шараме. — Аз ли не съм го видял! Ах, разбира се, че съм го видял! И дори му целунах ръцете! На площад Преторио му целунах ръцете, в Палермо, където се беше разположил на лагер! Ръцете!

— Мълчи, безсрамнико! Не желая повече да те слушам! Не желая повече да те гледам! Накарай да отковат табелата и тежко ти, ако посмееш отсега нататък да се кичиш с името гарибалдиец!

И Белоне се отправи разярен към вратата. Преди да излезе, се обърна и отново му извика:

— Безсрамник!

Останал сам, Шараме се опита да стане, но краката не го държаха: болното сърце бясно биеше в гърдите му. Хващайки се за масата, за стола, за стената, той се помъкна и се качи горе.

Като го видя да се появява в това състояние, Роро извика, но той й направи знак да мълчи. После й посочи скрина в стаята и почти задавено я попита:

— Ти… документите… на Ла Роза?

— Документи? Какви документи? — рече Роро уплашена, притичвайки да го подкрепи.

— Моите… документите на брат ми… — заекваше Шараме, като се приближаваше към скрина. — Отвори… Искам да видя…

Роро отвори чекмеджето. Шараме вмъкна сгърчена ръка в чекмеджето между изпокъсаните, пожълтели, завързани с канап документи и обръщайки угаснали очи към доведеницата, я попита:

— Ти… ти ли ги показа на Ла Роза?

Отначало Роро не можа да отговори, после уплашена и объркана каза:

— Поиска ми само да ги види… Какво лошо съм сторила?

Шараме се отпусна в ръцете й и се разрида. Роро го завлече до креслото край леглото и го постави да седне, като уплашена викаше:

— Тате! Тате! Защо? Какво лошо съм сторила? Защо плачете? Какво се е случило?

— Върви… върви… Остави ме! — каза хрипливо Шараме. — Аз, дето ги защищавах… Единствен аз! Неблагодарници! Аз бях там! Аз го придружавах… На петнадесет години беше… И магаренцето… При първите пушечни изстрели… Краката… краката… За двама страдах… А в Милацо… зад онази лоза… една буца пръст, тук по устната…

Роро го гледаше разтревожена и смаяна от несвързаните му думи.

— Тате… тате, какво говориш?

Но с широко отворени очи, очи без поглед, с ръка на сърцето, със сгърчено лице, Шараме не я чуваше повече.

Той виждаше далече назад във времето.

Той наистина беше вървял заедно с малкото си братче, на когото беше като баща. Наистина го беше настигнал с магаренцето, първо в Калатафими, и му се беше молил със сключени ръце да възседне магаренцето и да се върне назад, в къщи, да бъде тъй милостив, ако не иска да го накара да умре от страх, като знае, че е изложен на смъртна опасност, а е още момче. Хайде! Хайде! Но братчето не искаше и да знае и тогава и той малко по малко се беше разпалил от ентусиазма на другите доброволци и беше тръгнал. После обаче при първите пушечни изстрели… Не, не беше пожелал да си възвърне изоставеното магаренце, защото, макар и страхът да беше по-силен от него, той не би избягал никога, като знаеше, че неговото братче се е намесило в схватката и може би тъкмо в този миг го убиват, неговото братче. Дори искаше да се втурне, да се хвърли в битката и да се остави да го убият, ако намери Стефанучо мъртъв. Но краката, краката! Какво може да направи един човек, който не е господар на краката си? Беше страдал наистина за двама, страдал беше неизказано много през време на битката и после. Ах, може би после много повече! Когато на бойното поле сред мъртвите и ранените бе търсил своето братче. Ала каква радост изпита, като го видя жив и здрав! И тъй го беше следвал чак до Палермо, до Джибилроса, където го беше чакал ни жив, ни умрял няколко дни, цяла вечност! В Палермо за проявената храброст Стефанучо бе записан в легиона на генуезките карабинери, който беше изтребен в решаващата битка при Милацо. Като по чудо не загина и той, Шараме, този ден. Спотаен в едно лозе, той чуваше от време на време тук-там особени тупкания сред лозовите листа, но дори и през ум не му минаваше, че това може да са куршуми. И ето че тъкмо през лозата, зад която се беше скрил… Ах, това ужасно изсвистяване преди тупкането! Пълзешком, притиснат до земята, треперещ, се беше опитал да се отдалечи. Но не успя, остана там под градушката на куршумите, ужасен, изгубил сили, и гледаше смъртта със собствените си очи при всяко думкане.

Значи, наистина познаваше всички ужаси на войната. Всичко онова, което разказваше, той го беше видял, чул, изпитал. Наистина беше участник във войната, макар и да не бе играл активна роля. Като се върна в Сицилия, след като Гарибалди подари на крал Виторио кралството на Двете Сицилии, той беше посрещнат като герой заедно с брат си Стефано. Шараме обаче не получи медали: получи ги Стефанучо, но все едно, че ги бяха дали на двамата. Освен това Шараме никога не се бе хвалил с нищо. Когато го караха да говори, той разказваше само онова, което беше видял. И никога нямаше да му хрумне да става член на дружеството, ако онази проклета вечер не го бяха почти принудили, вмъкнали насила. Заради честта, която му бяха оказали и за която в края на краищата той не се чувствуваше чак толкова недостоен, защото за родината бе страдал немалко, той се беше отблагодарил, като бе давал безплатен подслон толкова години наред на дружеството. Беше носил наистина червената риза на брат си и беше кичил гърдите си с не съвсем негови медали, но след като човек направи първата крачка, как да се върне назад? Бе принуден да постъпва тъй и тайно се беше оправдавал, мислейки, че така представлява своето клето братче на националните празници, своя клет Стефанучо, загинал при Дижон, Стефанучо, който достойно беше спечелил тези медали и не бе имал възможността да им се радва по време на хубавите патриотични празници.

Ето, в това беше цялата му вина. Бяха дошли новите гарибалдийци, бяха се спречкали със старите и беше пострадал той, който сам срещу всички се бе опитал да ги защити. Ах, неблагодарници! Те го убиха.

Като видя неговото землисто лице и хлътналите обърнати очи, Роро започна веднага да вика за помощ от прозореца.

Неколцина от съседите притичаха уплашени и задъхани.

— Какво е станало? Какво има?

Замръзнаха, като видяха Шараме, хъркащ на креслото.

Две по-смели съседки го хванаха под мишниците и за краката, за да го положат на леглото. Още не го бяха сложили да легне, когато…

— Ох! Какво?

— Вижте!

— Мъртъв ли е?

Роро побледня, загледа го с изблещени очи. Вторачи се в съседите, които бяха надошли, и измърмори:

— Мъртъв? Господи! Господи! Мъртъв?

И се хвърли върху покойника, после падна на колене край леглото, зарови лице и протегна ръце:

— Прошка, тате! Татко скъпи, прошка!

Съседите не знаеха какво да мислят. Прошка? Защо? Какво се беше случило? Роро говореше за някакви документи, за някакви хартии… Какво разбираше тя от тях? Дръпнаха я от леглото и я извлякоха в другата стая. Неколцина притичаха да повикат Белоне, други останаха да бдят над мъртвия.

Когато председателят на Дружеството на ветераните заедно с Навета, Нарди и другите членове пристигна мрачен и бойко настроен, Карландреа Шараме лежеше на своето легло нагизден с червената си риза и седемте медала на гърдите.

Обличайки клетия старик, съседите мислеха, че ще му направят добро, като за последен път му сложат дрехата, която носеше по празници. Не му принадлежала? Нима не приписват на мъртвите върху надгробните камъни толкова много неверни неща, лъжи, и то по-лоши от тази? Хайде, медалите! И седемте медала на гърдите!

Пум, пум, пум — задумка Навета със своя дървен крак, приближи се до него намръщен, гледа го известно време, после се обърна към другарите си и мрачно попита:

— Ще му ги махнем ли?

Белоне, който се беше оттеглил заедно с другите в дъното на стаята до прозореца да разговаря, му направи знак да се приближи, вдигна рамене и потвърди мнението на съседите, като измърмори:

— Остави. Сега вече е мъртъв.

Направиха му прекрасно погребение.

Падуански каскет

Падуански каскети, хубави каскети с малка козирка, платнени, като ония, дето ги носят още в Сардиния и се носеха на времето (по-точно през първите петдесет години на миналия век) също и в Сицилия — не от селските хора, те употребяваха плетени от влакно шапки и с пискюл на върха, а от гражданите, дори от ония, които бяха наполовина господа. За такива каскети става дума в историята, разказана ми от един мой роднина; той лично познаваше шапкаря, който ги продаваше — посмешище на целия тогавашен град Джирдженти, защото след многогодишно упражняване на тази търговия не доби друга печалба освен прякора Чирлинчо, което в Сицилия — за оня, който се интересува — е името на едно глупаво птиче. Истинското му име беше дон Маркучо Ла Вела. Имаше дюкян на главното шосе, преди то да се спусне към Сан Франческо.

Дон Маркучо Ла Вела знаеше, че са му лепнали такъв прякор и много се гневеше. Ала колкото и да се стараеше да се прави на лош и се мъчеше да навакса загубеното, той не само никога не успяваше, а дори всеки път увеличаваше загубите си. Защото винаги накрая се трогваше от престорените сълзи на длъжниците, с които първоначално имаше намерение да се отнася твърдо, та да компенсира загубите си. И освен шапчица загубваше и по някоя пара от дванадесет пари, дадени тайно като подаяние.

У всички вече беше залегнало убеждението, че в края на краищата той няма причина да се оплаква от нищо, нито да се сърди на някого. Вярно беше, че, от една страна, хората винаги го бяха мамили, ала неоспоримо беше, че, от друга страна, за компенсация бог винаги го беше подпомагал. Наистина бе си взел лоша жена, бездушна, болнава, немарлива. Но скоро се бе освободил от нея. Имаше цяла рота деца и беше успял набързо да задоми всички. Сега наистина снабдяваше безплатно с шапки целия си нараснал род, но можеше да бъде уверен, че ако изпадне в нужда, те няма да го оставят да умре от глад. Тогава какво повече искаше?

Междувременно шапките излитаха от неговото магазинче, сякаш имаха крила. Отнасяха ги със себе си синове, зетьове, внуци, приятели и познати. За няколко дни той се заинатяваше и тичаше ту подир един, ту подир друг, за да си възвърне поне парите за една шапка. Нищо подобно не ставаше! И се заричаше, и се кълнеше, че повече няма да дава на вересия:

— Нито дори на Исус Христос, ако ми се помоли!

Ала всеки път отново се улавяше на въдицата. Накрая той реши да затвори дюкяна, щом се изчерпи малкото стока, която му оставаше, и се закле да не даде нито едно влакно, ако не му бъде заплатено предварително.

Но ето че в магазинчето един ден пристигна известният Лицио Гало, негов сват.

Чирлинчо не се страхуваше от свата си за своите шапки. Съвсем друго искаше Гало, като се позоваваше на сватовството. Солиден човек — пари искаше. А вече му дължеше една кръгла сумичка. И, значи, вече край, нали?

— Какъв добър вятър те носи насам, свате?

Лицио Гало имаше навика непрекъснато да си глади с едната ръка редките и дълги увиснали мустаци и под тая ръка, съвсем сериозен, да ги дрънка едни такива, ама какви! Приятен на всички заради доброто си настроение, успяваше да добие каквото му трябва не само от Чирлинчо, който беше много лесен, но и от по-хитрите търговци. Беше затънал до шия в дългове и винаги изпитваше остра нужда от пари. Но този ден изигра друга комедия.

— Лоша работа, свате — изпухтя той и се отпусна на един стол. — Уморен съм, там е работата, уморен и отвратен.

И като придаде на лицето си страдалчески и отвратен вид, продължи да разправя, че сърцето му не издържа повече да живее от хитрини и че до гуша са му стигнали откритите нападки и немите укоризнени погледи на неговите кредитори.

Чирлинчо веднага наведе поглед и изпусна една въздишка.

— Дори и вие въздишате, свате, виждам това — добави Гало, като клатеше глава. — Но имате право! Зная, не мога вече да се приближа до някой приятел. Всички ме избягват! А аз повече, отколкото за себе си, страдам за другите — че им причинявам неудоволствие с моето присъствие. Ах, заклевам ви се, че заради Джакомина, моята жена, иначе… сега аз щях…

— Какво говорите! — обади се Чирлинчо.

— И знаете ли какво друго ме задържа? — подхвана Лицио Гало. — Онова имотче, което моята жена ми донесе в зестра, макар и натежало от ипотеки. Надявам се, свате, че то ще бъде моето спасение поради разкопките, които правителството иска да прави. Казват, че под него са старините на Камико. Хмм! Вехтории… Какви ли ще да са те? Но ако е вярно, моите работи са наред. И не се съмнявайте, свате, преди всички други ще си спомня за вас. Управителят вече ми съобщи, че иска да говори с мене. Трябва да отида утре сутринта. Ама как да отида?

— Защо? — попита замаян Чирлинчо.

— С тия дрипи? Не ме ли виждате? Колкото за дрехите, смятам, че ще се справя. Моят зет, който има горе-долу моя ръст, си направи нов костюм преди няколко дни и ще ми го заеме. А шапка? Неговата глава е ей такава!

— Ах! И вие ли? — извика тогава Чирлинчо, като опули очи.

— Как тъй и аз? — каза с безочливо изражение Гало. — Че да не съм привикнал да ходя гологлав? Виждате ли в какво състояние е моята шапка? Тя вече ме напуска.

— И идвате при мене? — рече Чирлинчо с пламнало от яд лице. — Извинете, свате, аз няма да ви дам! Това да знаете, не мога да ви дам каскет!

— Ама аз не казвам да ми дадете: ще си го платя.

— Имате ли пари?

— Ще имам.

— Тогава не давам! Когато ги получите!

— Аз за първи път — подчерта скръбно и спокойно Гало, — за първи път идвам при вас за падуански каскет.

— Но аз съм се заклел, знаете това! Заклел съм се, заклел!

— Зная. Но нали разбрахте за какво ми трябва.

— Не приемам никакви доводи! По-скоро, вижте, по-скоро ще ви дам три тари — идете в друг дюкян да купите.

Лицио Гало се усмихна печално и каза:

— Драги свате, ако вие ми дадете три тари, сам знаете, ще ги изям и шапка няма да си купя. Ето защо дайте ми направо каскет.

— Тогава нито едното, нито другото — заключи твърдо Чирлинчо.

Лицио Гало полекичка се надигна от стола, като въздъхна:

— Е добре! Имате право. Ще се помъча да се измъкна от всичките мои неприятности и разбирам, че единственият път е да умра, ясно ми е.

— Да умрете… — предъвка Чирлинчо. — Защо трябва да умирате? Че нали и без това трябва да си свалите каскета в присъствие на управителя?

— Е, тъй е — извика Гало. — А какво впечатление ще правя по улиците с нов костюм и стара шапка! Кажете по-скоро, че не искате да ми дадете…

И понечи да излезе. Тогава Чирлинчо както обикновено, разкаян, го улови за ръка и му каза на ухото:

— Ще ви дам три дни срок да ми го платите. Но не казвайте на никого! След три дни… внимавайте, способен съм да ви го взема от главата на улицата, като ви видя да минавате. Истинско куче съм, стига да се заям!

Отвори скрина и извади прекрасен падуански каскет. Лицио Гало го премери. Стоеше му отлично.

— Колко ми тежи! — рече той, като разтърси глава. — Чувствувах се зле, като идвах насам, а вие ми нанесохте смъртен удар, свате!

И си отиде.

 

 

Всичко можеше да очаква клетият Чирлинчо, само не и след два дни Лицио Гало да умре!

Започна да реве като теле от угризение, като си припомни — ах! — последните думи на свата — ах! — сякаш сега го виждаше там, в дюкяна, как поклаща горчиво глава — ах, ах, ах!

И изтича до дома на починалия, за да изрази съчувствие към вдовицата дона Джакомина.

По улицата много хора го задяваха и го спираха:

— Умрял е Лицио Гало, знаете ли?

— А не виждате ли, че плача?

Всички в градчето изтъкваха качествата на Лицио Гало и оплакваха преждевременната му кончина, макар и да се подсмиваха печално при спомена за неговите безбройни щуротии. Многобройните кредитори затваряха очи, въздишаха и вдигаха ръка да му опростят дълга.

Чирлинчо влезе при неутешимата дона Джакомина Четири големи свещи горяха на ъглите на леглото, на което лежеше сватът, завит с чаршаф. Вдовицата разказа с плач как се е случило нещастието.

— Коварно! — каза тя. — Но тъй си е, щом трябва да го кажем, от известно време Лицио не приличаше на себе си.

Чирлинчо плачеше и кимаше утвърдително с глава и в потвърждение на нейните думи разказа на вдовицата за последното посещение на свата в магазинчето му.

— Зная, зная! — каза му дона Джакомина. — Ах, колко се наскърби от това посещение бедният мой Лицио! Вашите думи, свате, се забиха в сърцето му като истински саби!

Чирлинчо лееше сълзи като чешма.

— И още повече ридае моето сърце — продължи вдовицата, — като гледам, че сега ще го отнесат в бедняшката катафалка, под черен парцал…

В изблик на трогателни чувства Чирлинчо предложи да поеме разноските за тържествено погребение. Ала дона Джакомина му благодари, каза, че това е изричната воля на съпруга й и че тя желае да я изпълни. Съпругът й не искал да има дори траурен съпровод при погребението, накрая дори бил посочил черквата, където като мъртъв искал да прекара последната нощ, съгласно обичая: и по-точно черквичката „Санта Лучия“, като най-скромната и най-отдалечена, подходяща за човек, който иска да си отиде едва ли не тайно, без погребална процесия.

Чирлинчо настоя, но накрая трябваше да се подчини на желанието на вдовицата.

— Но колкото за траурния съпровод — каза, като си отиваше, — бъдете сигурна — цялото градче днес ще крачи зад клетия сват!

И не се излъга.

Сега, когато пристъпваше след катафалката, носена на дръжките от четирима носачи — двама отсам и двама от другата страна, — начело на траурната процесия по улицата, която водеше към черквичката „Санта Лучия“, насълзените очи на Чирлинчо се насочиха върху оня яркоцветен падуански каскет, който бяха сложили на главата на мъртвия. Каскетът висеше и се клатеше навън от предната преграда на катафалката. Каскетът, който сватът не беше му платил. Изкушение!

Бедният Чирлинчо няколко пъти се опита да отклони погледа си, но след малко очите му сами се връщаха да го гледат, привлечени от клатенето, което отмерваше стъпките на носачите. Искаше му се да помоли някой от тях да придръпне каскета върху главата на покойника и да постави отгоре покрова, та клатушкането да спре.

„Да, да. Само това липсва — мислеше си той, — та аз, тъкмо аз да привлека вниманието на хората. Ами нали, като видят, че съм тук и че гледам шапката, всички може би ще ми се присмеят под мустак…“

Разяждан от подозрение, хвърли два коси погледа към околните, сигурен, че чете в техните очи присмеха, от който се страхуваше; после се обърна гневно към клатушкащия си каскет. Колко беше хубав! Колко изящен! И сега, жалко, щеше да отиде на главата на някой гробар или съвсем безсмислено — в земята заедно със свата.

Тези възможности, и най-вече първата, която беше най-вероятна, взеха да го тревожат до такава степен, че почти против волята си започна да се пита дали няма начин да си възвърне тази шапка. Хвърли отново поглед наоколо и забеляза, че мнозина, пристъпвайки, вървяха в такт с ритмичното клатене, което толкова го дразнеше, та чак дори истински го измъчваше. Буквално му се счу, че шумът от стъпките на носачите безспирно и силно повтаря на всички:

Остана — излъган…

Остана — излъган.

Не, по дяволите, не! Дори ако трябваше да заплати, като прекара цялата нощ скрит в черквичката „Санта Лучия“, той трябваше, трябваше да си вземе обратно своя каскет! Наистина, за какво му е повече на свата, нали е мъртъв? Нов-новеничък! И той би могъл да си го вземе и да го сложи обратно в скрина. Защото, по дяволите, не се касаеше само да изпълни докрай взетото решение, но и да не наруши дадената клетва! Клетва!

И тъй, когато траурната процесия стигна отдалечената черквичка, където клисарят беше приготвил двете дървени магарета, върху които положиха бедния ковчег, докато хората присъствуваха на благословията на тялото, Чирлинчо полекичка отиде, та се скри зад една изповедалня. Вечерта вече се бе спуснала.

Когато черквичката се изпразни, клисарят, с фенер в ръка, отиде да затвори дверите, после влезе в сакристията, за да вземе масло да долее кандилото пред един олтар.

В тишината на черквата провлечените му стъпки глухо отекваха.

Отначало, в мрака, Чирлинчо се уплаши толкова много от тържествената празнота на храма, че едва не издаде присъствието си, за да помоли клисаря да го пусне да си отиде. Ала успя да се сдържи.

След като доля зехтина в кандилцето, оня се приближи крадешком към ковчега, наведе се, после, без да иска, се огледа и преди да се оттегли да спи в своята стаичка над сакристията, вежливо с два пръста свали каскета на мъртвия. И тихичко се измъкна.

Чирлинчо не забеляза. Когато чу да се затваря вратата на сакристията и да се спуска резето, стори му се, че черквата потъна в бездна. После едва различи кандилцето пред олтара. Постепенно светликът от кандилцето се засили и нежно се разпростря наоколо. С усилие, едва-едва очите на Чирлинчо започнаха да различават нещата. И тогава внимателно, като сдържаше дъха си, той се опита да излезе от скривалището си.

Но едновременно с него други двама, които се бяха скрили в черквата със същото намерение, се приближиха безшумно, приведени като него, с прострени напред към ковчега ръце, без никой да забелязва другия.

Внезапно три вика на ужас проехтяха в тъмната черквичка.

Лицио Гало беше повярвал, че вече е сам и се беше на дигнал. Седнал в ковчега, той ругаеше клисаря и пипаше голата си глава. Стреснат и уплашен от трите вика, изрева и той:

— Кой е там?

И инстинктивно се просна отново в ковчега, като дръпна върху себе си покрова.

— Свате… — проплака един глас, задушен от страх.

— Кой е?

— Чирлинчо!

— Колко сме?

— Идиотски град! — избухна тогава Лицио Гало, като захвърли савана и стана на крака. — За някакъв си падуански каскет! Колко сте? Трима? Четирима? А какво правите тук вие, свате?

— Ама как? — заекна Чирлинчо, като се приближи целият треперещ. — Не сте ли мъртъв?

— Мъртъв? Бих желал да бъда, та да не гледам вашето скъперничество! — извика му в лицето Гало възмутен. — Как? Не се ли срамувате? Идвате да събличате мъртвец, както и оня нехранимайко, клисарят! Ха така, вижте, взеха ми го вече каскетчето, той го взе! А аз го бях обещал на един от носачите!… Днес и като умре човек, пак не го оставят на мира в това идиотско градче! Надявах се тъй да си оправя дълговете… Къде ти! Колцина сте? Трима, четирима, десет, двадесет? Ще имате ли сила да пазите тайна? Не! Тогава да приключим!

Заряза ги там объркани, потресени, замаяни като пънове и отиде да барабани с юмруци, да рита вратата на сакристията.

— Хей, хей, клисарю! Нехранимайко такъв!

Онзи притича след малко по гащи и по риза, с фенер в ръка, съвсем разстроен.

Лицио Гало го сграбчи за гърдите.

— Върви да ми донесеш обратно каскета, крадец такъв!

— Дон Лицио! — изрева клисарят и щеше да загуби свяст.

Дон Лицио Гало го задържа на крака, като яростно го разтърсваше.

— Каскета, каскета, ти казвам, мръснико! И ела да ми отвориш вратата! Вече не съм мъртвец.

Завръщане

Завърнал се подир дълги години в своето печално село на върха на хълма, Паоло Мара разбра, че разорението на баща му навярно беше почнало точно тогава, когато той се бе захванал да гради дом за себе си, след като беше строил толкова много къщи за другите.

Разбра това, щом видя отново къщата, която не беше вече негова. Там беше живял като дете за кратко време — на една от ония стари стръмни улици, целите хлъзгави, прилични повече на пресъхнали потоци: речни легла от обли камъни.

Олицетворение на разрухата беше и сводът на дворната порта, останала без врата; този свод се извисяваше над недостроените зидове на оградата, които стърчаха от двете страни. Те ограждаха широкия двор пред къщата и сега червеният им камък изглеждаше вече остарял.

Зад свода следваше стръмният двор, настлан с обли речни камъни като улицата. В средата имаше голяма цистерна. Още от онова време ръждата почти беше разяла червеникавата боя на желязната подпора, която в горния си край прикрепяше скрипеца. И колко тъжен беше този овехтял цвят на боята по желязната подпора, която изглеждаше болна! Може би беше заразена от болезнените и жалостни проскърцвания на скрипеца, причинени от вятъра, който нощем раздвижваше въжето на ведрото, докато над пустия двор мъждееше звездното, но ниско небе, чието безплътно мъгляво сияние сякаш бе заковано там горе завинаги.

Да: бащата нарочно беше поставил този двор между къщата и улицата. После, може би предусещайки колко безполезна е тази защита, беше оставил недостроен свода на портата и наполовина — зидовете на оградата.

Отначало никой минувач не се е опитвал да влезе, защото по земята още са били разхвърляни дялани камъни и сякаш са подсказвали, че градежът, преустановен за кратко време, скоро ще започне отново. Ала навярно, щом тревата е почнала да никне между облите камъни и покрай стените, тия ненужни камъни изведнъж са придобили вид на отдавна откъртени. Една част от тях бяха отнесени след смъртта на бащата, когато къщата бе продадена на трима различни купувачи, а дворът остана, без някой да предяви върху него права; друга част от камъните се бе превърнала в седалки за жените от махалата, които вече считаха този двор за своя собственост. За своя собственост те считаха и водата в цистерната и там перяха и простираха прането, а после, щом грейнеше слънцето и ослепително белите чаршафи и ризи по опнатите въжета започваха весело да се развяват, разпущаха лъсналите си от зехтин коси, за да си „пощят“ една друга главите, както правят помежду си маймуните.

С една дума, улицата си бе възвърнала двора, тъй като нямаше врата, която да попречи да се влезе в него.

Паоло Мара за първи път виждаше това нашествие: разбития праг под свода на портата, олющените по ръбовете пиластри, изпотрошения от колелата на каруците калдъръм, колите, които бяха намерили подслон в обширните чисти някога складове вдясно от къщата, кой знае от колко време превърнати в мръсно, давано под наем място за престой на каруци, вонящо от мръсотията на тор и изгнила сламена настилка, с чернилка от помия в улеите, които се бяха образували между камъните и стигаха чак до улицата. Паоло Мара изпита мъка и отвращение вместо онова чувство на скрита боязън, обгръщащо този двор в неговия далечен детски спомен от времето, когато дворът беше пуст, със звездно небе над него, със сивеещата белота на всички тези обли камъни нагоре по склона, с тайнствено кънтящата цистерна по средата.

Впрочем жени и сополанковци вече от доста време бяха застанали да го съзерцават, удивени от старата му дълга дреха, която на него може би му се струваше подходяща за професията на преподавател, но която всъщност му придаваше вид на евангелистки пастор от друга земя и от друг народ, с щръкнали като метла коси, стигащи до превитите му рамене, и с очила, закачени на ушите. Като видяха отвращението, изписано на бледото му лице, избухнаха в смях.

В този миг гневът едва не го тласна да влезе отново в двора, на който беше още собственик, за да измъкне тези жени една след друга от каменните седалки и да ги изблъска навън. Ала вече привикнал да размисля, той съобрази, че жените не могат да открият в този пришълец, може би с малко смешен вид на човек, преждевременно остарял и погрознял от труден и неудачно прахосан в учение живот, момчето, което той е бил някога и което някоя от тях може би още помнеше. Затова не биваше да им обръща внимание, че му отнемаха правото да изпитва разочарование и отвращение, независимо от мъката, която будеха у него някогашните спомени.

Всъщност един от тези спомени беше достатъчен, за да се откаже от намерението си да се опълчи срещу тия жени. Спомен, който още го изгаряше: неговата майка напуска завинаги тази къща, уловила го с едната ръка и придържаща с другата крайчето на черната забрадка на главата си, за да прикрие плача си и белезите от жестоките удари, нанесени от мъжа й.

Той, момчето, беше причина за побоя, за непоправимия разрив, последвал между съпруг и съпруга, и за смъртта на майката от сърдечен удар една година след това. Той беше извършил една глупост — на четиринадесетгодишна възраст беше решил да стане рицар на майка си срещу бащата, който й изневеряваше. Тогава не можеше да разбере — както съзнаваше сега, като възрастен мъж, — че бе необходимо майка му, ужасно обезобразена още от малка поради едно падане от прозореца на улицата, да понася тази изневяра, ако иска да продължи съвместния живот със своя съпруг.

За него — сина, това беше майка. Не можеше да си представи друга, различна майка. Чувствуваше се обгърнат и защитен от безкрайната нежност, струяща от нейните очи, които биха били хубави, както бяха черни, ако долните клепачи не се бяха обърнали, показвайки избледняла червена слизеста ципа. Ужасна вдлъбнатина започваше от очните кухини и обхващаше бузите, изпод които едва се подаваше върхът на носа. Цялата земна и свята любвеобилност на майката той чувствуваше в нейния глас, без да си дава сметка, че този глас излиза не от огромната грозна уста, а по-скоро гъгниво се точи от носните дупки.

Знаеше, че бащата, издигнал се от улицата, беше станал неин господар. И се дразнеше, че майка му, вместо да изисква поне малко признателност, едва ли не целуваше земята, по която бащата стъпваше, че му слугуваше като робиня и сама проявяваше с всяко свое действие, всеки миг, онази трепетна благодарност, свойствена за унижените животни. Тя винаги се тревожеше дали е успяла достатъчно бързо да угоди на всяко негово желание, да задоволи всяка негова нужда и приемаше като незаслужена милост редките небрежни прояви на благоразположение.

Момчето нямаше още шест години, а вече се бунтуваше, негодуваше и бягаше разгневено, когато тя го сочеше на ония, които я упрекваха за безкрайното й покорство. Запушваше си ушите, та да не чува от другата стая думите, с които майка му обикновено придружаваше този жест, останал недовършен поради неговото бягство; тя казваше, че си има син и че при нейното нещастие това наистина е неочаквана награда от бога.

На тази възраст момчето не можеше да разбере, че тя се оправдава със сина, за да прикрие може би и пред самата себе си срамната горест на своята бедна плът, която с такова самоунижение просеше от тоя мъж любов, макар и да знаеше, че е увлечен и притежаван от друга жена, макар и да чувствуваше всеки път отвращението, с което той й правеше ужасното благодеяние. И той, синът, реши, че негов дълг е да отмъсти пред всички за това унижение, което тя понасяше заради него.

Известно му беше, че бащата е тръгнал с една вдовица, жена от народа, негова братовчедка, някоя си Нуца Ла Диа, за която някога бил годен и която оставил, за да се ожени за жена с по-високо положение от неговото и с богата зестра: ех, нищо, че била грозна! Тя беше дъщеря на инженера, който му беше помогнал да стъпи на крака и който, претоварен с толкова работа, щеше да го вземе за съдружник във всички строежи, наемани на търг.

Знаеше, че всяка неделя сутрин двамата се срещат в личната приемна на майката-игуменка на манастира „Сан Винченцо“, която беше тяхна леля. Преструваха се, че отиват да я посетят, а тя навярно оправдаваше с роднинската връзка между двамата нежната интимност на тези срещи. Драго й беше да ги гледа пред себе си, седнали един срещу друг, от двете страни на масичката зад двойната решетка — той, станал вече господин, с неделния си тъмносин костюм, който сякаш щеше да се пропука на грубите му рамене, с колосаната яка на ризата, която жулеше моравата му гуша, и с червена вратовръзка. А тя — с приятна плът, но излъчваща спокойствие, защото бе задоволена, облечена в черен атлаз, със златни накити, които проблясваха в полумрака на малката приемна, строга като черква.

Слагаха си един друг в устата — на теб залче, на мен залче — от вкусните сладкиши на манастира и отпиваха от жълтия ликьор с канелена есенция — глътчица на теб, глътчица на мен. И се смееха. А с тях и старата леля игуменка, като топка се тресеше от смях зад двойната решетка.

Момчето отиде да ги изненада в една от тези неделни утрини.

Бащата успя да се скрие зад една зелена завеса вдясно, която закриваше някаква врата, но завесата беше къса и под разклатените ресни се виждаха ясно двете големи лачени обувки, гладки и лъскави. Тя остана седнала до масичката така, както пиеше, с чашка в ръка.

Момчето застана срещу нея и отдръпна леко глава, за да я заплюе право в лицето. Бащата не се помръдна зад завесата. А после в къщи не му направи нищо, не го докосна с пръст, нито му каза нещо. Отмъсти си на майката. Преби я от бой и я изгони, после открито прибра в къщи любовницата си, без да се интересува повече нито за съпругата, нито за сина.

Когато след година майката умря, него го настаниха в пансион, далече от селото, и повече не видя баща си.

Сега, като се върна в родното село след толкова време, никой не го позна.

Само някакъв индивид се приближи, но Паоло Мара не успя да си спомни кой беше той. Някакво загърнато в пелерина човече — доста смешно, толкова малко беше човечето, а пелерината — голяма.

С тайнствен жест непознатият го повика отначало встрани и започна да му говори шепнешком за къщата и за правото, което трябва да предяви за двора на къщата. Да предяви право или за себе си, или ако не иска за себе си, в полза на една нещастница — то щяло да бъде проява на прекрасно милосърдие, — да се възнагради онази жена за нейната любов и всеотдайност, проявявани към бащата до последния момент, когато с парализирано тяло, онемял, той гладувал, някоя си Нуца Ла Диа, която оттогава започнала да проси заради него, а сега, без покрив над главата, се мъкнела всяка нощ да спи там, под стълбата на къщата.

Паоло Мара се обърна и изгледа човечето така, сякаш пред него стоеше самият дявол.

И ето че това човече, в отговор на неговия поглед, веднага присви едното си око и му намигна с другото, пламнало внезапно от някакво наистина сатанинско лукавство. Сякаш тъкмо той беше блъснал майка му като дете от прозореца, за да я обезобрази, сякаш той беше направил тъй хубава оная Нуца Ла Диа, за да може да изкушава баща му, сякаш той го беше накарал като момче да заплюе тази жена в лицето и с това да предизвика краха на всички.

И след като намигна тъй, този сатана с широк замах се загърна в своето грамадно наметало и си отиде.

Паоло Мара много добре знаеше, че всичко това е плод на неговото въображение, че се поражда от угризението, което отдавна скрито го измъчваше, угризението, че е оставил баща си да умре в бедност, без да се погрижи за него.

И в този миг почувствува, че отново го бодва угризението, но веднага го потисна с изблик на омраза, макар да чувствуваше, че тази омраза не е искрена. Омразата идваше от друго чувство, което той никога не бе пожелал да си доизясни вътрешно, за да не оскверни спомена за онази, за която го болеше най-много — спомена за майката. А споменът за нея сега се смесваше с жестоко чувство на срам и унижение, защото всеки път до обезобразеното лице на майка му внезапно се явяваше хубавото лице на другата, заедно с незаличимото възпоминание за това как тя го беше погледнала, докато слюнката се стичаше по бузата й — една несигурна усмивка, едва ли не на весела изненада, която блещукаше по зъбите й между червените устни, а в същото време криеше такава мъка, такава мъка в очите.

Чаула открива луната

Тази вечер копачите преустановиха работа, преди да са напълнили всичките сандъци със сяра, необходими за зареждане на пещта на следния ден. Надзирателят, когото наричаха Кокошкаря, свирепо им се закани с пистолет в ръка пред дупката на рудника Каче, за да им попречи да излязат.

— Вашта кожа! Всички назад, връщайте се веднага в рудника и плюйте кръв до зори, че иначе ще стрелям!

— Бум! — извика някой от вътрешността на дупката.

— Бум! — отвърнаха много други гласове и със смях, с ругатни, с обидни крясъци, като блъскаха кой с лакът, кой с рамо, излязоха всички освен един. Кой? Чичо Скарда, то се знае, тоя едноок клетник, пред когото Кокошкаря можеше да се прави на бабаит. Боже мой, как го уплаши! Хвърли се отгоре му като лъв, хвана го за гърдите и сякаш беше сграбчил и другите, изрева в лицето му, като яростно го разтърси:

— Назад всички, казвам ви, паплач такава! Слизайте долу в рудника, че кръв ще се лее!

Чичо Скарда миролюбиво се остави да го разтърсва. И надзирателят, тоя клет човек, трябваше да си изкара яда на някого. Естествено беше, че се захваща с него, дето можеше да приеме това, без да се бунтува. Впрочем и чичо Скарда имаше по-слаб подчинен, на когото можеше да си го изкара: Чаула, неговия носач.

Ония другите се отдалечиха надолу по тесния път, дето води към Комитини. Те се смееха и подвикваха:

— Тъй, тъй, здраво го дръж този, Кокошкаре! Той ще ти напълни пещта за утре!

— Ех, младост! — въздъхна чичо Скарда, като отправи към Кокошкаря тъжна и опрощаваща усмивка.

И докато оня все още го държеше за гърдите, наклони глава на една страна, разтегли в обратна посока долната си устна и остана тъй известно време сякаш в очакване.

Дали това беше гримаса към Кокошкаря? Или насмешка, отправена към младостта на ония негови другари, които вече се губеха от погледа надолу по пътя?

Наистина сред тия унили места тяхното веселие, тяхната младежка прищявка дразнещо се открояваше. В суровите, почти безизразни лица поради жестокия мрак на подземните рудници, в съсипаните им от всекидневни усилия тела, в парцаливите им дрехи имаше нещо от оловносивата пустота на тези земи без стръкче трева, надупчени от серните мини като множество огромни мравуняци.

Но не беше тъй: замръзнал в своята странна поза, чичо Скарда не им се подиграваше, нито правеше гримаса на Кокошкаря. Свикнал беше по този начин, не без усилие да всмуква постепенно едрите сълзи, които от време на време се стичаха от другото, здравото око.

Този навик да приема в устата си капчица със солен вкус му доставяше някакво удоволствие и той не изпускаше да изтече напразно нито една сълза.

Малко — по една капка от време на време. Ала захвърлен там долу от сутрин до вечер, на двеста и повече метри под земята, с кирка в ръка, като при всеки удар се изтръгваше от гърдите му нещо като гневно ръмжене, чичо Скарда беше винаги с пресъхнала уста; и сълзата за устата му беше онова, което за носа би била щипка емфие.

Удоволствие и разтуха.

Когато усетеше, че окото му се напълва, пускаше за малко кирката и гледайки червения димлив пламък на фенера, втъкнат в скалата, който сред мрака на адското подземие караше да блещука по някоя люспица сяра тук-там или стоманата на лопатата, или някоя кирка, чичо Скарда накланяше глава встрани, разтягаше долната си устна и тъй очакваше сълзата бавно да се спусне по улейчето, издълбано от предишните сълзи.

И другите имаха по някой порок: кой пушеше, кой пиеше вино, а той се беше пристрастил към сълзите си. Тези сълзи се дължаха на болна сълзна торбичка, не бяха от плач. Ала чичо Скарда беше пил и сълзите на плача, когато преди четири години при избухване на мина загина единственото му синче, като му остави седемте си деца и снаха, които да храни. И сега се случваше някоя и друга сълза да е по-солена от другите и той веднага я разпознаваше. Тогава поклащаше глава и измърморваше едно име:

— Каликио…

Като вземаха под внимание умрелия Каликио и окото, загубено при избухването на същата мина, все още държаха чичо Скарда на работа в рудника. Работеше повече и по-добре от някой младеж, но всяка събота вечер му връчваха надницата, сякаш му даваха милостиня; а трябва да кажем, че и сам той си я взимаше като милостиня, та дори казваше полугласно, почти срамежливо, като слагаше парите в джоба си:

— Бог да ви го върне.

Защото редно беше да се счита, че човек на неговата възраст не може вече да работи добре.

Когато най-после Кокошкаря го пусна и изтича след другите, за да опита с добро да върне някой да работи през нощта, чичо Скарда го помоли поне да изпрати някой от ония, които се връщаха в селото, да предупреди, че той остава в сярната мина — да не го чакат и да не се тревожат за него в къщи. После се огледа, за да повика своя носач — който беше не повече от тридесетгодишен (а можеше да му дадеш седем, както и седемдесет години, тъй като беше недоразвит) — и го повика по начина, по който се викат опитомените врани:

— Те! Па! Те! Па!

Чаула се преобличаше, за да се върне в селото.

Да се преоблече, за Чаула означаваше първо да си махне ризата или по-скоро онова, което някога е било риза — единствената дреха, нека я наречем така, която го покриваше по време на работа. Като махнеше ризата, той навличаше на голия си гръден кош, по който едно по едно можеха да се преброят всичките му ребра, широка и дълга жилетка от костюм, дадена му като подаяние, която някога трябва да е била изключително елегантна и изящна (а сега мръсотията тъй я беше спекла, че можеше да стои изправена, като се постави на земята). С върховно старание Чаула закопчаваше шестте копчета, три от които висяха, и после, вече облечен, й се възхищаваше, като прокарваше ръка и я опипваше, защото все още считаше, че не е достоен за този подарък — истински лукс. Босите му, жалки и криви крака по време на това самовъзхищение настръхваха и посиняваха от студ. Ако някой от неговите другари го блъснеше и му теглеше ритник, като му викаше: „Колко си елегантен!“, той разтягаше като кравай, от ухо до ухо, беззъбата си уста и доволно се хилеше. После навличаше панталоните си, които имаха множество отворени прозорци по задника и коленете, загръщаше се в палтенце от груб белезникав плат, цялото окърпено, и бос се отправяше към селото, като на всяка крачка имитираше чудесно тракането на гарга: „Гра! Гра!“, поради което го бяха нарекли Чаула.

— Гра! Гра! — отговори той и тази вечер при извикването на своя началник и му се представи в цялата си голота, само с кокетната жилетка, надлежно закопчана.

— Върви да се съблечеш отново — заповяда му чичо Скарда. — Сложи пак чувала и ризата. За нас днеска господ не е дал нощ.

Чаула не продума, остана известно време да го гледа с отворена уста, с тъп поглед, после сложи ръце на кръста си, потръпна, като сбърчи нос, изопна се и рече:

— Хубаво.

И отиде да си махне жилетката.

Ако не беше умората и нуждата от сън, нямаше да е кой знае какво да се работи и нощем, защото там долу и без това винаги беше нощ. Поне за чичо Скарда.

За Чаула обаче не беше така. Със зехтинен светилник на челото, втикнат в подвивката на чувала, с врат, смазан под товара, той сновеше нагоре-надолу по плъзгавата подземна стълба — стръмна, с изпочупени стъпала. Изкачваше се нагоре, нагоре, отмалял, задъхан и всяко стъпало издаваше скърцане, подобно на стон на удушен. Всеки път, при всяко изкачване той виждаше слънчевата светлина. В първия миг оставаше заслепен, после си отдъхваше, като се освобождаваше от товара. Познатият облик на заобикалящите го неща изскачаше срещу него, той се позабавяше, все още задъхан, да ги гледа и без да ги е видял отчетливо, вече се чувствуваше успокоен от тях.

Странно нещо — Чаула не се страхуваше от калните мрачини на дълбоките подземия, където зад всеки завой дебнеше смъртта в засада; не се страхуваше от чудовищните сенки, които някой фенер хвърляше на пресекулки по дължината на галериите, нито от внезапните червеникави отблясъци в локвите, в някое блато от сярна вода — той знаеше винаги къде се намира, опипваше с ръка, търсейки опора в лоното на планината: и се чувствуваше сляп и сигурен като в майчина утроба.

Ала за сметка на това изпитваше страх от пустинната тъмнина на нощта.

Той познаваше мрака на деня там долу, прекъсван от отдиха на светло, отвъд гърлото на стълбата, по която многократно всеки ден се изкачваше, придружен от своя характерен грак на удушена гарга. Но нощната тъмнина му беше чужда.

Всяка вечер, след привършване на работа, Чаула се връщаше в селото заедно с чичо Скарда и там, веднага щом излапаше остатъците от чорбата, се хвърляше да спи като куче върху сламеника, проснат на земята. Напразно децата — тия същите седем внучета-сирачета на неговия господар — го тъпчеха, за да го държат буден и да се смеят на неговата глупост. Той потъваше в дълбок сън, от който всяка сутрин при пукване на зората обикновено го сепваше един познат крак.

Страхът, който Чаула изпитваше от тъмнината на нощта, водеше началото си от оня път, когато експлозията разкъса гърдите и корема на сина на чичо Скарда, бившия негов господар, а сам чичо Скарда загуби окото си.

Там долу в различните забои на сярната мина се готвеха да преустановят работа, тъй като вечерта беше настъпила, когато се чу ужасният грохот на избухването. Всички копачи и техните носачи притичаха на мястото на експлозията; само Чаула, ужасен, беше избягал да се завре в една дупка, известна само на него.

При бягството към скривалището там, о скалата, се беше разбило глиненото му светилниче и когато накрая, след изтичане на време, което не бе в състояние да пресметне, беше излязъл от дупката сред тъмните и пусти галерии, с голяма мъка опипом беше намерил коридора, водещ към стълбата. И въпреки всичко тогава не се беше уплашил. Страхът го връхлетя едва когато излезе от мината в пустата нощ.

Започна да трепери, чувствуваше се загубен, сърцето му се свиваше при всеки неопределен полъх в тайнствената тишина, изпълнила безкрайната празнота, която непрестанното трептене на гъстите ситнички звездици не успяваше да освети със своята слаба светлина.

Мракът, заел мястото на светлината, самотата на нещата, които си бяха по местата с променен и почти неузнаваем вид, когато вече никой не ги гледаше, тъй бяха смутили обърканата му душа, че Чаула внезапно се беше впуснал в луд бяг, сякаш някой го гонеше.

Сега, като се върна отново в мината заедно с чичо Скарда, докато го чакаше да приготви товара, той чувствуваше как постепенно в него расте страхът от тази тъмнина, която щеше да го посрещне горе, щом се покаже от сярната мина. И повече заради тази тъмнина, отколкото заради другата в галериите и по стълбата, Чаула почистваше внимателно глиненото си светилниче.

Отдалече долитаха писъците и думканията на помпата, която никога не спираше, ден и нощ. В ритъма на тези писъци и думкания се преплиташе ръмженето на чичо Скарда, сякаш далечната машина помагаше на старческите ръце да се движат.

Най-после товарът беше готов и чичо Скарда помогна на Чаула, като го натовари и разположи равномерно тежестта около врата му.

Докато чичо Скарда товареше, Чаула усещаше как под него краката му постепенно се огъват. Единият крак по едно време започна да трепери конвулсивно и тъй силно, та му се стори, че няма да може да задържи повече тежестта, затова Чаула извика:

— Стига! Стига!

— Какво стига, мърша такава! — отговори му чичо Скарда.

И продължи да товари.

За кратко време страхът от мрака на нощта беше надвит от уплахата, че натоварен тъй, може би няма да съумее да се покатери чак догоре. Безмилостно беше работил целия ден. Чаула никога не си беше представял, че някой може да изпита милост към тялото му, той и сега не мислеше такова нещо; ала наистина чувствуваше, че просто не може повече.

Помръдна под огромния товар — това изискваше и усилие да запази равновесие. Да, значи, можеше да се движи поне докато пристъпва по равното. Но как ще издига този товар, когато започне изкачването?

За щастие, когато изкачването започна, Чаула отново бе обзет от голям страх от тъмнината на нощта, сред която след малко щеше да се покаже.

Прекосявайки галериите, тази вечер той не издаваше звуците на гарга както обикновено, а някакъв дрезгаво-провлечен стон. Сега вече, нагоре по стъпалата, не беше в състояние да издава и този стон — престана поради страха от черната тишина, с която щеше да се сблъска сред неосезаемата празнота вън.

Стълбата беше тъй стръмна, че Чаула, със своята издадена напред и смазана от товара глава, като стигна до последния завой, колкото и да се опъваше и мъчеше да погледне, не можа да види дупката, която се губеше горе.

Превит, почти докосващ с чело по-горното стъпало, в чиято плъзгава кал трептящото светилниче едва отразяваше слабото си кърваво пламъче, Чаула се изкачваше нагоре, нагоре из търбуха на планината, без да предвкусва удоволствие, дори уплашен от предстоящото освобождаване. И все още не виждаше дупката, която високо горе се отваряше като ясно око с прекрасна сребърна светлина.

Забеляза я чак когато стигна при последните стъпала. Отначало, колкото и да му се стори странно, предположи, че това са последните отблясъци на деня. Ала светликът се увеличаваше все повече, сякаш слънцето, което той беше видял да залязва, отново беше изгряло.

Възможно ли беше такова нещо?

Щом излезе от мината, замръзна изумен. Товарът падна от раменете му. Той вдигна ръце и разтвори черните си длани сред тази сребърна яснота.

Огромна, спокойна, потопена в свеж и светъл океан от тишина, пред него беше луната.

Да, той знаеше, знаеше какво е тя, ала тъй както много неща се знаят, без човек да им отделя внимание. Какво значение можеше да има за Чаула, че на небето грее луна?

Сега, сега, едва сега, изпълзял през нощта от търбуха на земята, той я откри.

Очарован, седна върху своя товар, пред дупката на мината. Ето я, ето я там, ето я там луната… Имаше луна!

Луна!

И неволно, без да усеща, Чаула заплака, заплака от силното успокоение, от голямата сладост, която изпита, че е открил луната там горе на небето, докато луната се издигаше на небосвода със своя широк воал светлина, без да познава планините, равнините, долините, които осветяваше, без да подозира съществуването на Чаула, който вече не се чувствуваше изморен, който вече не се страхуваше в нощта, изпълнена от неговото удивление.

Делвата

Благодатна беше и за маслините оная година. Стари дървета, които бяха отрупани и предната година, сега родиха отново, напук на мъглата, която ги беше поразила по време на цъфтежа.

Дон Лоло Цирафа събираше добра реколта от своя чифлик, на височините в Примосоле, и като предвиждаше, че петте му стари делви от гледжосана глина, които държеше в зимнина си, няма да му стигнат за всичкия зехтин от новата реколта, беше поръчал навреме една още по-голяма, шеста делва, в Санто Стефано ди Камастра, където ги правеха. Тя беше висока до гърди, издута и величествена, сякаш беше игуменка на другите пет.

То се знае — беше се карал и с тамошния грънчар заради тази делва. А с кого ли не се беше разправял дон Лоло Цирафа? За всяка дреболия, даже за някое камъче, отронено от оградата му, дори за една сламка от неговата слама той се развикваше да му оседлаят мулето, та да препусне до града да заведе дело. Поради ожесточението, с което завеждаше искове и даваше хонорари на адвокати, като призоваваше на съд ту тоя, ту оня, накрая се налагаше да плаща разноските за всички. И тъй почти се беше разорил.

Разправяха, че неговият съветник по правните въпроси, на когото му омръзнало да му се появява два-три пъти седмично, за да се отърве от него, му подарил една книжка, подобна на ония за литургия — законника, та да се оправя сам, като сам си търси правните основания за делата, които смята да започва.

По-рано всички, с които се караше, му викаха, за да го дразнят: „Оседлайте мулето!“ А сега се обаждаха: „Справете се с наръчника!“

А дон Лоло отвръщаше:

— Разбира се, и всички ви ще поразя, кучи синове!

Новата делва, заплатена с четири унции суха и звънка пара, в очакване да й се отвори място в зимнина, бе временно настанена в помещението за мачкане на грозде. Подобна делва никой не беше виждал. Настанена в подземието, вмирисано на мъст и на оня остър и суров дъх, който се задържа там, където няма въздух и светлина, тя будеше съжаление.

От два дни беше започнало бруленето на маслините и дон Лоло беше бесен, понеже не знаеше как да раздели усилията си между брулачите и мулетарите, дошли с мулетата си, натоварени с тор за полагане на купчини по склона с тазгодишните насаждения от бакла. Не знаеше кого да надзирава по-напред. Ругаеше като хамалин и заплашваше да порази и едните, и другите, ако една маслина, ако само една маслина бъде пропусната, като че ги беше броил една по една по дърветата. Или ако всички купчинки тор не са еднакви! С голяма бяла шапка, по риза, разгърден, с пламнало лице и целият в пот, тичаше тук и там, като въртеше вълчите си очи и потъркваше ядно бръснатите си бузи, по които бурната брада прорастваше почти веднага след като я острижеше бръсначът.

Сега, на края на третия ден, трима от селяните, които бяха брулили, влизайки в помещението за мачкане на грозде, за да оставят там стълбите и прътовете, замръзнаха пред новата и хубава делва. Тя беше разполовена, сякаш някой със сигурен замах бе разрязал цялата изпъкналост на корема й, като беше свалил предната част.

— Вижте, вижте!

— Кой ли е направил това?

— Майчице! Ами сега, кой ще се разправя с дон Лоло? Жалко, съвсем нова делва!

Първият, по-уплашен от другите, предложи да поемат веднага през вратата, да се измъкнат тихомълком, като оставят облегнати на стената вън стълбите и прътовете. Но вторият рече:

— Луди ли сте? Имате работа с дон Лоло! Той е в състояние да повярва, че ние сме я счупили. Стойте всички тук!

Излезе пред зимнина и като сложи ръцете си като фуния, извика:

— Дон Лоло! Ах, дон Лоло!

И ето го — появи се там под склона заедно с разтоварачите на тор. Както обикновено жестикулираше ядосано, като нахлупваше от време на време с две ръце голямата си бяла шапка. Поради това често нахлупване понякога се случваше да не може да я изтегли от врата и челото си. В небето вече изгасваха последните огньове на привечерта и сред спокойствието, което се спускаше над полето заедно с вечерните сенки и приятната свежест, биеха на очи жестовете на този винаги ядосан човек.

— Дон Лоло! Ах, дон Лолооо!

Когато се изкачи и видя пакостта, сякаш щеше да полудее. Най-напред се нахвърли върху тримата, сграбчи единия за гърлото и го притисна към стената, като му викаше:

— Мръсни проклетници, ще ми я платите!

След като на свой ред другите двама го сграбчиха с изплашени, посивели и диви лица, той обърна към себе си яростния си гняв, удари шапката си о земята, започна да се пляска по бузите, като тупаше с крака и кряскаше като ония, които оплакват мъртъв роднина:

— Новата делва! За четири унции делва! Още неизползувана!

Искаше да знае кой му е строшил делвата! Възможно ли беше сама да се е счупила? Някой нарочно трябва да я беше счупил, от злоба или от завист! Но кога и как? Нямаше и следа от външен удар! Дали не беше пристигнала счупена от работилницата? Не е възможно! Звънтеше като камбана!

Щом селяните видяха, че първият пристъп на гнева му стихна, започнаха да го призовават да се успокои. Делвата можеше да се поправи. В края на краищата не беше лошо счупена. Само едно парче. Някой опитен грънчар — дето може да поправя стомни, щял да я оправи, та да стане като нова. Та нали чичо Дима Ликази бил открил един чудотворен клей, чиято тайна ревниво пазел? Някакъв маджун, дето и с чук да го удряш, не можеш да го разлепиш, стига да прихване. Точно така — ако дон Лоло иска, утре, щом пукне зората, чичо Дима ще дойде и като две и две четири — делвата ще стане по-здрава от преди.

Дон Лоло се противеше на тия увещания, казваше, че всичко било безсмислено, че нямало средство да се поправи повредата, ала накрая се остави да го убедят.

На другия ден в ранни зори, точният чичо Дима Ликази се представи в Примосоле с кошница инструменти на гърба. Той беше прегърбен старец, със схванати и възлести стави като дънер на древно сарацинско маслиново дърво. Думите от устата му трябваше с кука да ги вадиш. Изкривеното му тяло беше пропито с високомерие или може би с печал, а също и с подозрение, че никой не може да разбере и оцени неговите достойнства на изобретател, който още не е добил признание. Чичо Дима искаше да говори с дела и освен това трябваше да се оглежда на всички страни, за да не му откраднат тайната.

— Я по-напред ми покажете това лепило — рече му като начало дон Лоло, след като го оглежда дълго и недоверчиво.

Чичо Дима с достойнство кимна отрицателно.

— Работата ще покаже.

— Ама хубаво ли ще се залепи?

Чичо Дима положи на земята кошницата, измъкна от нея голяма кърпа от червен памучен плат, раздрана и завързана на вързоп, започна да я разгъва бавничко, сред вниманието и любопитството на всички, и когато накрая извади очила със счупени на няколко места и закрепени с канап рамки, той въздъхна, а другите се засмяха. Чичо Дима не обърна внимание, почисти пръстите си, преди да докосне очилата, сложи си ги, после много авторитетно започна да разглежда делвата, изнесена на хармана.

— Ще стане — рече.

— Само че на твоя клей не се доверявам — постави условие Цирафа, — искам и шев.

— Отивам си — отговори начаса чичо Дима, като се надигна и постави кошницата отново на гърба си.

Дон Лоло го улови за ръка.

— Къде? Слушай, свадлив глупако, тъй ли се пазариш? Я го гледай ти какви капризи, сякаш е Карл Велики! Слушай, нещастнико, магаре такова, аз тука трябва да слагам зехтин, а олиото ще таи! Цял километър пукнатина, и ще я лепи само с клей! Искам шев. Лепило и шев. Аз нареждам.

Чичо Дима стисна уста, затвори очи и поклати глава. Всички са такива! Отнемаха му удоволствието да върши работата си чисто, да изработи всичко съвестно, по всички правила на изкуството и да докаже качествата на своя клей.

— Ако делвата отново не звънти като камбана… — каза той.

— Не съм съгласен — прекъсна го дон Лоло. — Шев! Плащам лепило и шев. Колко трябва да ви дам?

— Ако е само с клей…

— Ей, че твърдоглав човек! — възкликна Цирафа. — Ти не чуваш ли какво говоря? Казах: искам шев! Ще се споразумеем, като свършиш работа: нямам време за губене с тебе.

И отиде да наглежда хората си.

Изпълнен с яд и обида, чичо Дима се залови за работа. И ядът и обидата му растяха с всяка дупка, която пробиваше с бургията в делвата и в откъртеното парче, за да прекара през тях желязната тел на шева. Придружаваше пърполенето на свределчето с постепенно засилващо се и все по-често ръмжене, лицето му ставаше все по-зелено от злъч, а очите — все по-злобни и искрящи от яд. Като привърши тази първа операция, той захвърли гневно бургията в кошницата. Прилепи отчупеното парче към делвата, за да провери дали пробитите дупки са на равни разстояния и съвпадат една с друга, после с клещи отряза от желязната жица толкова парченца, колкото шевове трябваше да сложи и повика на помощ един селянин, който брулеше наблизо.

— Смелост, чичо Дима! — каза му тоя, като видя измененото му лице.

Чичо Дима ядосано вдигна ръка. Отвори тенекиената кутия, в която държеше своя маджун, и го издигна към небето, сякаш за да го предложи на господа, тъй като хората не искаха да признаят достойнствата му, после с пръст започна да маже целия ръб на отчупеното парче и на дупката. Взе клещите и късчетата желязна жица, приготвени от преди, и се вмъкна в отворения корем на делвата, като нареди на селянина да положи откъртеното парче на мястото му, както сам той беше направил преди малко. И преди да започне да слага шевовете, се обади от делвата:

— Дърпай! Дърпай с все сила! Я кажи, отлепя ли се? Гръм да порази оня, който не вярва! Чукай, чукай! Звъни ли, или не звъни като камбана, макар че аз съм вътре? Хайде, върви да кажеш на господаря си!

— Ех, чичо Дима, който е отгоре, той командува — въздъхна селянинът, — а който е отдолу, се измъчва! Сложете шев! Сложете шев!

И чичо Дима започна да препъхва железните жички, като Свързваше две по две дупките — едната отсам, другата оттатък залепения ръб, после завиваше двата края с клещи. Трябваше му цял час, за да направи всички шевове. В делвата се лееше пот като из чешма. Докато работеше, се оплакваше от нерадостната си съдба. А селянинът отвън го успокояваше.

— Сега ми помогни да изляза — каза накрая чичо Дима.

Но колкото коремът на делвата беше дебел, толкова шията й беше тясна. Заслепен от яд, чичо Дима не беше обърнал внимание. Сега правеше опит след опит и все не можеше да излезе. А селянинът, вместо да му помогне, се запревива от смях. Чичо Дима беше затворен, затворен в току-що поправената от него делва — и друг начин нямаше, за да го освободят: трябваше да строшат делвата отново и окончателно.

Привлечен от виковете и смеховете, притича дон Лоло. Чичо Дима, вътре в делвата, беше като побесняла котка.

— Пуснете ме да изляза! — ревеше той. — По дяволите! Искам да изляза! Веднага! Помогнете ми!

Дон Лоло отначало остана като гръмнат. Не можеше да повярва.

— Ама как? Вътре? Зашил се е сам вътре?

Приближи се до делвата и извика на стареца:

— Помощ ли? Че каква помощ мога да ти дам аз? Глупав дъртак, ама как и защо не си взел първо мярка? Хайде, опитай! Първо едната ръка… ето тъй… главата… Не, тъй не! По-полека! Брей! Долу, чакай. Долу, долу, долу… Но как тъй го стори? Ами сега делвата? Спокойно! Спокойно! Спокойно — започна да препоръчва на околните, сякаш не той, а другите бяха загубили спокойствие. — Главата ми пламна! Спокойно! Това е нов случай… Мулето!

Почука делвата с кокалчетата на пръстите си. Наистина звънтеше като камбана.

— Прекрасно! Поправена е, сякаш е нова… Чакай! — извика на затворника. — Отивай да оседлаеш мулето! — нареди на селянина и като си почеса с всички пръсти челото, продължи да си говори: — Я виж ти какво ми се стовари на главата! Това не е делва! Това е дяволска клопка! Кротко! Кротко там!

И притича да задържи делвата, в която чичо Дима бясно се блъскаше като животно в капан.

— Това е нов случай, драги, това само адвокатът може да го разреши! Аз не се наемам! Мулето! Мулето! Отивам и веднага се връщам, имай търпение! В твой интерес е… А през това време стой спокойно, кротко! Аз си гледам интереса. И преди всичко, за да защитя моето право, изпълнявам задължението си. Ето: плащам ти труда, плащам ти надницата. Пет лири. Стигат ли ти?

— Нищо не искам! — извика чичо Дима. — Искам да изляза!

— Ще излезеш. Но аз междувременно ще ти платя. Ето тук пет лири.

Извади ги от джобчето на жилетката си и ги хвърли в делвата. После услужливо попита:

— Закусил ли си? Хляб и нещо с хляба — веднага ще получиш! Не искаш ли? Хвърли го на кучетата! На мене ми стига, че съм ти предложил.

Нареди да му дадат, възседна мулето и препусна галоп към града. Всеки, който го видя, помисли, че отива сам да се затвори в лудницата, по толкова необикновен начин жестикулираше?

За щастие не бе принуден да чака в чакалнята на адвоката, но трябваше да изтрае, докато той престане да се смее, когато научи какъв е случаят. Засегна се от смеха му.

— Какво толкова смешно има, извинете? На ваша милост не му е припекло… Делвата е моя!

Но оня продължаваше да се смее и искаше дон Лоло отново да му разкаже случая, как е станало всичко, та да се посмее още. Вътре, казваш? Сам влязъл вътре, а? А той, дон Лоло, какво иска сега? Да, да… да го задържи вътре, ха, ха, ха… ох, ох, ох… да го задържи вътре, за да не загуби делвата?

— Бива ли да я загубя? — попита Цирафа със стиснати юмруци. — Да понеса щетите и срама?

— Ама вие знаете ли как се нарича това? — каза му накрая адвокатът. — Насилствено затваряне на лице!

— Затваряне? Че кой го е затворил? — възкликна Цирафа. — Той сам се затвори. Каква вина имам аз?

Тогава адвокатът му обясни, че има две положения. От една страна, той, дон Лоло, трябва веднага да освободи затворника, за да не отговаря пред закона за насилствено отвличане и затваряне на лице. От друга страна, поправачът грънчар трябва да отговаря за щетите, които неговата некомпетентност или неговата завеяност са причинили.

— Ах! — въздъхна облекчено Цирафа. — Значи, ще ми плати делвата!

— Полека! — забеляза адвокатът. — Само че внимавай — ще я плати не като нова делва.

— А защо?

— Ами защото е била счупена, нали така беше!

— Счупена! Съвсем не! Сега е цяла-целеничка. По-здрава е от преди — той сам го каза. И ако сега аз се върна и я счупя, повече няма да може да се поправи. Ще загубя делвата, господин адвокат!

Адвокатът го увери, че всичко ще се вземе под внимание и затова нека иска да му я платят колкото струва в сегашното й състояние.

— Дори — посъветва го — накарай го да я оцени сам той.

— Целувам ви ръцете — рече дон Лоло, като се отдалечаваше тичешком.

Като се върна надвечер, намери всички селяни събрани като на празненство около делвата. В празненството участвуваше и кучето-пазач, което скачаше и лаеше. Чичо Дима не само се беше успокоил, но изпитваше и удоволствие от необичайното приключение и се смееше, обзет от злобното веселие на човек в нещастие.

Цирафа разблъска всички и се надвеси да погледне в делвата.

— Аха! Добре ли се чувствуваш?

— Отлично. На хладина — отговори оня. — По-добре, отколкото в къщи.

— Приятно ми е да чуя това. Да знаеш, предупреждавам те, че тази делва като нова ми струваше четири унции. Колко мислиш, че струва сега?

— Заедно с мене вътре ли? — попита чичо Дима. Селяните се разсмяха.

— Тишина! — изрева Цирафа. — Едно от двете: или твоето лепило струва нещо, или то нищо не струва. Ако не струва нищо, ти си мошеник, а ако струва нещо, делвата трябва да има добра цена. Колко? Я ти я оцени!

Чичо Дима доста поразмисли, преди да каже:

— Отговарям. Ако вие ми бяхте позволили да я оправя само с лепилото, както исках, най-напред аз нямаше да се намирам вътре и делвата щеше да струва, кажи-речи, колкото преди. А тъй, повредена от тия шевове, които трябваше да направя по необходимост отвътре, каква цена може да има? Горе-долу една трета от това, което е струвала.

— Една трета? — попита Цирафа. — Една унция и тридесет и три?

— По-малко може, повече — не.

— Добре — рече Цирафа. — Дай ми дума, че ще ми платиш една унция и тридесет и три.

— Какво? — рече чичо Дима, сякаш не беше чул.

— Ще счупя делвата, за да можеш да излезеш — отговори дон Лоло. — А ти — тъй каза адвокатът — ще ми я платиш, колкото сам си я оценил. Една унция и тридесет и три.

— Аз да плащам? — захили се чичо Дима. — Ваша милост се шегува. Тук ще изгния.

И измъкна с известно усилие от джоба си своята задръстена луличка, запали я и започна да пуши, като издухваше дима през гърлото на делвата.

Дон Лоло остана неприятно изненадан. Нито той, нито адвокатът бяха предвидили възможността чичо Дима да не иска да излезе от делвата. А сега? Как ще се справи? За малко да нареди отново: „Мулето!“ Но се сети, че вечерта настъпва.

— Тъй, значи — рече. — Ти искаш да квартируваш в моята делва? Всички сте свидетели! Не иска да излезе от делвата, за да не я плати: аз съм готов да я счупя! Щом иска да стои вътре, утре аз ще го дам под съд за незаконно заемане на квартира и за това, че ми пречи да използувам делвата.

Първо чичо Дима изпусна навън кълбо дим, после спокойно отговори:

— Съвсем не. На нищо не искам да преча. Аз да не стоя тук за удоволствие? Извадете ме и доброволно ще си отида. А да плащам… дори и на шега нямам това намерение, ваша милост!

В пристъп на гняв дон Лоло вдигна крак да ритне делвата, но се сдържа, прегърна я с две ръце, разклати я, като целият трепереше.

— Виждате ли какво здраво лепило? — обади се чичо Дима.

— Обесник такъв! — изръмжа тогава Цирафа. — Кой стори белята, аз или ти? И да трябва аз да плащам? Умри от глад там вътре! Ще видим кой ще надвие!

И си отиде, без да си спомни за петте лири, които беше му хвърлил сутринта в делвата. Като начало с тези пари чичо Дима реши да направи гощавка заедно със селяните, които бяха закъснели заради необичайното произшествие и щяха да прекарат нощта на хармана, сред полето, под открито небе. Един от тях отиде да купи нещо от близката кръчма. Сякаш нарочно имаше луна, та беше светло като ден.

По едно време дон Лоло, който си беше легнал, бе събуден от адски шум. Показа се на един балкон на мандраджийската къща и видя под луната на хармана много дяволи: пияните селяни, уловени за ръце, играеха около делвата. Чичо Дима отвътре пееше ли, пееше с цяло гърло.

Този път дон Лоло не можа да издържи — хвърли се като разярен бик и преди ония да имат време да му попречат, с един тласък търкулна делвата надолу по склона. Като се търкаляше, сподиряна от смеховете на пияните, делвата отиде, та се строши в дънера на едно маслинено дърво.

И чичо Дима надви.

Гардероб на красноречието

Като слушаше по улиците, из домовете на познатите или в обществените заведения хорските брътвежи относно събитията на деня, Бонавентура Кампосолдани беше разбрал, че над обикновените занимания витае някаква духовна атмосфера, съставена от повече или по-малко груби разбирания, от повече или по-малко банални истини, от неопределени понятия, от девизи и поговорки и тъй нататък, към която се опитват да се издигнат, за да поемат глътка въздух в миговете на безделие всички ония, които обикновено се превиват под тежестта на своите жалки съществования. Естествено в тази духовна атмосфера те се чувствуват като риби на сухо: лесно се объркват, ослепени от блясъка на някоя ненадейна мисъл. Човек трябва да умее да улавя този миг, за да ги хване на въдицата.

Бонавентура Кампосолдани прекрасно се беше обучил да върши това.

Да му хрумне някаква „обединителна идея“, да я предложи на дузина приятели с известен авторитет и многобройни връзки, да свика едно първо събрание, за да изложи идеята си и да покаже преимуществата и изгодата от нея, после да назначи комисия за изработване на устав — в това се състоеше цялото изкуство.

След като се назначи комисията и се състави уставът, след като се обяви ново събрание, за да се обсъдят и одобрят членовете на устава и се определят ръководните длъжности, единодушно избираха за председател Бонавентура Кампосолдани, който бе дал идеята и неуморно се бе трудил за намиране на помещение. Тъй дружеството се раждаше и за всички останали, които загубваха интерес, започваше веднага да умира. В качеството си на председател, съветник, администратор, касиер, секретар на първо число всеки месец Кампосолдани изпращаше инкасатора да събуди вежливо само за кратък миг заспалите, чийто лек сън през първия месец постепенно ставаше все по-дълбок и накрая се превръщаше в тежка летаргия.

Инкасаторът на всички дружества, основани от Бонавентура Кампосолдани, беше винаги един и същ: едно старче, което се наричаше Бенчивени. Невзрачен, дребен, мършав и треперещ, той излъчваше ангелска наивност от светлите си небесносини очички, вечно пълни със сълзи.

Кампосолдани отдавна го беше нарекъл Джеремия[6] и всички вярваха, че наистина Джеремия е името му, а Бенчивени презимето.

Кампосолдани го покровителствуваше, защото наистина бедният старик заслужаваше да бъде закрилян: той бе ветеран в битките за родината, оцелял при Вила Глори[7], а от скромност мизерствуваше.

За да сменим темата на разговора и в интерес на истината трябва да добавим, че беше се показал донякъде глупец. Беше взел за жена вдовицата на един свой побратим по оръжие, загинал в Дижон, и беше отгледал четири деца, които не бяха негови. След пет години съпругата му беше починала. Щом отраснаха, тримата доведени синове го изоставиха и на стари години, сред нищета, той остана сам заедно с доведеницата си, която обичаше като истинска дъщеря. Та затова Джеремия имаше защо винаги да плаче.

Но Джеремия съвсем не плачеше. Само изглеждаше, че плаче. Анемичен по природа, той лесно се разболяваше от хрема. И не само очите му прокапваха, но и носът, този беден, мършав и бледен нос, изтънял, лъснал от постоянното секнене, с което се мъчеше да предотврати безкрайната поредица от твърде комични кихавици — истинска напаст божия — къси, бързи, сухи, по време на които изглеждаше ужасно раздразнен от самия себе си и сякаш искаше да изкълве с нос гърдите си.

— Mea culpa… mea culpa… mea culpa[8]? — възкликваше Кампосолдани като имитираше при всеки пристъп разтърсванията на стареца.

А той обикаляше целия ден димовете на членовете и се връщаше смъртно уморен. Потънал в старите си дрехи, винаги неподходящи за сезона, получени като подаяние или купени на старо, с измъчени крака, наврени в огромни, привързани с канап обуща, той влизаше и говореше полугласно като на себе си, с призрачна усмивка на устните, благоприлична и в същото време тъжна усмивка. После кимаше по такъв изящен начин и с такова философско снизхождение помръдваше клепачи над своите светли очи, наивни и воднисти, че като го гледаше, човек не знаеше какво да мисли.

Сякаш старецът продължаваше монолог, започнат по някакъв повод още сутринта на излизане от къщи: някакъв монолог, който той навярно не прекъсваше нито по улиците, нито когато се качваше и слизаше по стълбите. И наистина, влизаше в къщите на членовете, говорейки, и говорейки, излизаше, без да престане нито за миг, дори когато с потрепваща ръка надраскваше в кочана разписка за ежемесечния членски внос.

Но никой не успяваше да разбере какво говори.

Всички предполагаха, че бедният старик се оплаква от непрекъснатото ходене, от безкрайното изкачване и слизане по стълби на неговата напреднала възраст и в неговото жалко състояние. Необяснимо беше само, че от непрекъснатото му фъфлене между две тъжни и благоприлични усмивчици се долавяше ту името на някой министър, на тоя или на оня депутат в парламента или пък названието на някой вестник. И тогава всички замръзваха удивени и поразени, заглеждаха се в него, като не разбираха какво общо имат тези имена и тези названия на вестници с неговите оплаквания.

Имаха общо, и още как! Защото Джеремия Бенчивени съвсем не се оплакваше, а считаше, че разговаря, макар и да го вършеше ей тъй полугласно и като на себе си. Може би мислеше, че като общува с толкова благопочтени хора, е длъжен да разговаря за политика, за добрите закони, които се гласуват в парламента, да коментира събития от хрониката. Или да дава сведения за члена на дружеството А, когото беше посетил преди малко, или за члена на дружеството Б, при когото след малко щеше да отиде.

Ако някой му кажеше, че не иска повече да плаща, защото не желае повече да членува в дружеството, Джеремия се правеше, че не чува: все едно, че нищо не са му казали, откъсваше надлежно подписаната разписка и я оставяше там на масичката, сякаш с това се изчерпваше неговият дълг и не трябваше да се интересува от друго, поне докато все още някой и друг член продължава да плаща от наивност или от състрадание, или за да се освободи от неговото присъствие.

Докато някой ден, съвсем изтощен, Джеремия идваше да съобщи, че просто няма кой повече да плаща и за доказателство обръщаше всички джобове на сакото, на жилетката, на панталона си и дори показваше хастара на омазнената си шапка. Бонавентура Кампосолдани за миг се двоумеше дали да изгони с едно подухване сянката на дружеството, на което Джеремия беше олицетворение, или да събуди живот в него с проблясък на гениално хрумване.

В първия случай трябваше да започне отначало, да вложи веднага усилия за основаване на ново дружество. Дотегнало му беше. И после, добре беше да не прекалява. Значи — проблясък… проблясък… Но какъв проблясък?

Кампосолдани разчиташе предимно на две неща. На онова, което наричаше „морална еластичност“ на италианския народ и на умствения му мързел.

Мартин Лутер искал да плати сто хиляди флорина, за да му спестят гледката на Рим!

Мартин Лутер е бил глупак.

Ето защо: темпераментите са свързани с температурите. Първо трябва да се вземе под внимание температурата. В Германия е студено.

И естествено тъй както студът кара водата да замръзва, тъй стяга и духовете. Точни формулировки. Абсолютни предписания и норми. Няма еластичност.

В Италия е топло.

Ако, от една страна, слънцето приспива способностите и прави лениви хората, като им отнема енергията, от друга страна, то непрекъснато държи в разкалено състояние душите и ги прави пламенни, еластични. Като вземеш да ги теглиш, душите се поддават, удължават се като меко тесто, оставят се да бъдат навити около който и да е лакът, стига това да се прави вежливо и, разбира се, лека-полека. Търпимост. Какво значи търпимост? Точно това: умствена леност, морална еластичност. Живей и оставяй другите да живеят.

Италианският народ не желае да се измъчва с мислене: предоставя на малцина избрани задължението да мислят заради него.

И тъй, нека бъдем справедливи; за да могат да разсъждават нашироко, за всички, без да се уморяват, тези малцина избрани трябва добре да бъдат нахранени. Mens sana in corpore sano.[9] И италианският народ ги оставя да ядат, стига да правят всичко вежливо, разбира се, и да спазват приличие по някакъв начин. После, всеки път, когато неговите мислители-наемници успеят случайно да му доставят някое удовлетворенийце, ръкопляска, без много да се разпалва.

Ето в това се състоеше цялата работа: трябваше да достави някакво удовлетворенийце на членовете на умиращото дружество, за да се опомнят и сложат край на своята платежна неизправност.

И Бонавентура Кампосолдани почти винаги успяваше.

Не може да се каже, че последното дружество, което Кампосолдани основа, беше кръжок, по-скоро това беше общонационална асоциация с подчертано патриотични и културни цели.

Поставяше си задачата да обедини в трудолюбива армия всички ония дейци във всяка провинция и община на Италия, на които е присърце делото за оздравяване на старата срамна язва: неграмотността. Чрез четения и сказки те трябваше да разпространяват вкус към културата у италианския народ.

Дълбоко в сърцето си Бонавентура Кампосолдани считаше за неоценимо достойнство на италианския народ неотслабващата му враждебност към всякакъв вид култура и образование: щом бъдат придобити, те правят необходими толкова неща, без които човек може да мине, ако е мъдър. Но не смееше да си го признае дори in taciti sinu[10] сега, когато за по-малко от година се бяха образували цели седемдесет и пет секции за борба срещу неграмотността. От тях четиридесет и две (утешителен признак на спасително пробуждане!) бяха в южните провинции. Новата национална асоциация за народна култура броеше вече над хиляда и шестстотин члена. Централно седалище — Рим. И за да се създаде необходимият резервен фонд, правителството мъдро бе отпуснало една телеграфо-пощенска томбола, която беше донесла прекрасната сума от около четиридесет и пет хиляди лири.

Той беше открил тържествено почти всичките тези седемдесет и пет секции, като всеки път импровизираше едночасова реч върху ползата от азбуката и предимствата на културата. За да не изглежда твърде нахален, беше оставил само четири или пет секции да бъдат открити от някой си Паскоти, преподавател по история в един римски лицей, заместник-председател на централната секция. Хубав човек беше този Паскоти, целият заоблен, също такъв беше и гласът му: заоблен, мек като топка тесто. Бедничкият, да го съжалиш, проявяваше слабостта да вярва, че е голям оратор: наистина имаше дар слово и говореше цветисто, с натруфени фрази, с многобройни вмъкнати изречения; заемаше позата едва ли не на Цицерон или на Демостен и не преставаше да говори часове, без никога да завърши мисълта си, блажено опиващ се от звучните струи, които се лееха из устата му. Сякаш красноречието му беше меко тесто. С тлъстичките си ръце, вдигнати пред устата, той сякаш опипваше това свое красноречие и го закръгляше и го правеше на топка, като в същото време очите му изразяваха наслада. За известно време всички затихваха и го слушаха с удоволствие, но после челата, сбърчени поради съсредоточаване, започваха да придърпват нагоре веждите, очите се уголемяваха, ококорваха се и всички се оглеждаха объркано, сякаш търсеха откъде да избягат.

Разочарован от резултата на тези свои пет речи при откриването на секциите, Паскоти си беше дал оставката като заместник-председател и повече не се бе показал. След като разиграха томболата и първият ентусиазъм прекипя, централната секция в Рим напълно заспа. Все още с малко подозрителна енергия работеха няколко секции, особено две или три, но за щастие твърде далечни — в Калабрия и Сицилия.

Как шумно се смееше Бонавентура Кампосолдани, като четеше докладите в героичен стил на председателите на тези секции, бедни учители от първоначалното училище! Някои изпращаха дори цели жизнерадостни педагогически трактатчета. Но какви усилия му струваше освен това да ги направи по-скромни, да извлече същественото. Тук да поправиш едно изречение, там да уловиш нещастния смисъл, претърпял крушение сред море от гонещи се и кипнали като вълни фрази! Все пак трябваше да изпрати да се печатат тези доклади в Бюлетина на асоциацията. Смяташе, че е уместно да го публикува поне веднъж месечно, та четиридесет и петте хиляди лири от томболата да дават някакъв признак на живот.

Този път трябваше освен това да намери постоянно седалище на асоциацията. Беше наел малка квартирка на първия етаж в една стара къща на улица Мармореле — две стаички и хубава зала за събрания, ако по някакво чудо се случи членовете на римската секция да решат да се съберат.

Една маса, покрита със зелено сукно, за президиума и за управителния съвет, писалки и мастилници, петдесетина столове, три завеси за прозорците, пет цветни печатни портрета на тримата крале и на двете кралици по стените, един бюст от бронзиран гипс на Данте Алигиери върху пиедестал, също от гипс, зад масата на президиума, един поднос с две шишета вода и четири чаши, един плювалник… Какво друго? Ах, да — знамето на асоциацията: всичко това беше в залата за събрания.

В една от двете стаички се беше настанил дон, Кампосолдани: не за да спи там, не, а за да работи от сутрин до вечер, защото избраните съветници и секретарят го оставяха сам и трябваше всичко да върши. Дори по едно време реши, че е безполезно да държи мебелираната си стая на улица Овидий, в края на квартала Прати, и нощем, уморен от целодневния труд, се хвърляше облечен на дивана да поспи няколко часа.

В другата стаичка се беше нанесъл Джеремия с дъщеря си. Бедният Джеремия! Най-после имаше твърда заплата, от фонда на телеграфо-пощенската томбола, и безплатна квартира. Можеше вече да каже, че Италия, за която беше страдал и се бе сражавал, най-после се е конституирала и поставила в ред. Като награда за героичните усилия на неговата младост, като възнаграждение за многобройните лишения, понасяни чак до старостта, той вече имаше квартира в седалището на националната асоциация, а Тудина, неговата доведеница, можеше най-сетне да простира да съхнат своите парцали по петдесетте стола, понякога дори и по бюста на Данте Алигиери. Правеше това от невежество, бедната Тудина, не от липса на почит към бащата на италианския език.

За Тудина най-характерното у Данте Алигиери беше възмутено сбръчканият нос. Наричаше го „оня човек, дето му смърди“.

И Тудина не разбираше защо Кампосолдани го държи там, на най-видното място в залата, зад масата на президиума. Като простираше прането по столовете, тя не можеше да понася това гипсово лице, което я гледаше от пиедестала със своята високомерна гримаса, и бързаше веднага да го покрие с някой парцал.

Тудина не беше грозна, но не беше и хубава. Хубави, наистина хубави бяха само очите й, а също и косите: черни, дълбоки и блестящи бяха очите, черни и къдрави — косите.

Вече беше на двадесет и четири години, но изглеждаше така, като че бе на петнадесет, не повече. По телосложение, в държането на главата, в блестящите си очи, в тия винаги разрошени нейни къдрави коси беше останала девойче — полудиво девойче, неподатливо на никаква система на обучение и култура.

Като дете беше ходила в различни училища: от всички я бяха прогонвали. Веднъж беше тъпкала с крака една своя другарка и по чудо не й бе извадила очите. Друг път се беше разбунтувала не по-малко жестоко срещу една учителка. Никой не беше се заинтересувал каква е причината за тези необуздани действия. Тя беше тъпкала своята съученичка, защото онази й се бе подиграла, че казва, че се страхува от кучета, защото като дете една котка я била изподрала. Нейната съученичка не знаеше, че тя нежно беше държала в ръце котката, която неотдавна бе родила милички котенца, и че едно куче се беше приближило заплашително с лай и тогава котката се беше наежила, но не можейки да изподраска кучето, бе изподрала нея. От това логично произлизаше страхът й от кучетата. А учителката пък бе искала не друго, ами да я принуди да потопи в мастилницата перото си, едно хубаво, чисто и лъскаво перце, което представляваше ръка с насочен показалец; прекрасно перце, което й се струваше като оръжие, с което са я въоръжили, изпращайки я на училище, и тя ревниво трябва да го пази непокътнато.

Неведнъж вторият й баща, връщайки се в къщи уморен, много внимателно се беше опитвал преди или след вечеря да я понаучи малко на азбуката по буквара.

Фактът, че буквите б и а правят ба, обяснен й от пастрока с неговото гласче на комар и свойствената му благоприличие и печална усмивка, не й изглеждаше нито сериозен, нито убедителен. Тя го гледаше в очите с отворена уста.

И сега често го гледаше тъй и за това имаше причина, по-необикновена причина човек не би могъл да си представи.

Тудина съвсем не беше сигурна, че нейният пастрок е действителен; от плът и кръв като всички други, а не някакъв призрак, сянка, която най-лекият полъх може да отнесе. Гледаше как говори, как се усмихва, но какво казва, защо и за какво се усмихва, и тя не разбираше. Не разбираше защо очите му понякога заспиват зад вечния воал на сълзите. И не можеше да повярва, че треперещите пръсти на неговите безкръвни ръчички някога са пипали тъй, че да усещат нещата, които докосват. Не можеше да повярва, че той усеща вкуса на храните, които яде, или че в неговата белоснежна глава може да минават мисли. Той, нейният баща, й се струваше безплътен човек, който няма в себе си нищо свое, който получаваше всичко случайно, без да прави нещо за това и защото другите му го даваха едва ли не за да се посмеят, заради удоволствието да го видят как изглежда нагласен и нагизден тъй, с тази риза, с тази шапка, с тия обуща, с тия панталони, с този балтон. Всичко на него винаги беше твърде широко, толкова широко, че той като че се губеше вътре.

Тия дрехи, тия обуща запазваха винаги нещо от местопроизхождението си. Тудина познаваше, че са чужди, но кой ли беше, какво ли представляваше оня, който ги е носил?

Никога не беше носил своя риза, никога — чифт обуща, направени за неговите крака, никога — шапка, която да приляга точно на главата му.

Нищетата, несигурността на всяко негово движение — тя винаги го виждаше да блуждае почти из въздуха, загубен, запътен по празни работи, непрекъснато фъфлещ думи без смисъл през смях и сълзи — й създаваха усещане не само за неговата нереалност, но също и за нереалността на самата нея и всичко околно. Къде, в какво можеше на се докосне до реалността сред това непрекъснато несигурно съществование, когато около нея и вътре в нея всичко беше нетрайно и несигурно, когато нямаше на какво и на кого да се облегне?

И Тудина понякога внезапно скачаше и късаше, чупеше, разбиваше — свитък хартия, ваза, каквото й попаднеше, всичко онова, което по странен начин едно след друго изникваше пред очите й. Наглед това бе див изблик, но всъщност тя чувствуваше инстинктивна, несъзнателна нужда да махне, да разруши някои неща пред себе си, на които не съумяваше да разбере смисъла, ценността, или за да се увери в своето присъствие, в своята сила срещу предметите, понеже я дразнеха, като стояха пред нея, ей тъй като че ли нея я няма, като че ли тя не може, щом поиска, да ги скъса, да ги счупи, да ги разбие. Онази ваза там… Но, разбира се, тя може да я премести оттам тук и оттук там и дори силно да я тресне върху перваза на прозореца и да я разбие… Ето готово… Защо ли? Ей тъй, за нищо. Защото я дразни! Обаче към други дребни предмети, предмети крехки, нищожни, без никаква стойност — парченце оцветена веленова хартия, стъклено мънисто, копче от риза от фалшив седеф, — тя проявяваше закрила, грижа, нежно внимание. Галеше ги с пръст и ги слагаше между устните си. А в някои дни безкрайно милваше с пръсти гъстите си черни кичури, сплетени на главата, като ги опъваше бавничко и ги пускаше отново да се навият, не от кокетство, а заради удоволствието, което тази милувка й доставяше. Други дни, напротив, гневно ги скубеше с гребена.

Бонавентура Кампосолдани никога не беше обръщал внимание на доведеницата на Джеремия. В неговия живот жените не вземаха участие освен временно и между другото. Жената го интересуваше тъй, абстрактно, като социален въпрос; да, нейното юридическо положение рано или късно можеше да го заинтересува. Това бяха социални проблеми, които както всички други трябваше да се проучат и да им се отдели време. И можеше да влязат в обсега на неговата дейност — но не за да бъдат разрешени, боже упази!

Ако всички социални проблеми, тъй както постепенно изникват от живота и се налагат на вниманието на наемните мислители за изследване, се разрешаваха като две и две четири — тогава край на професията!

Истина е, че животът изобилствува със социални проблеми и ако някой от тях по някакво чудо се разреши, веднага изникват други два-три нови проблема. Ала истинско мъчение е да започваш всеки път отначало, да мислиш върху нов проблем, когато е тъй удобно да се занимаваш със старите, тъй като на хората е достатъчно да знаят, че проблемите са поставени и че има кой да мисли за тяхното разрешаване. Известно е, че всички социални проблеми имат свойството да бъдат поставяни, но никога и разрешавани. Впрочем новите проблеми имат този недостатък, че отначало малцина ги забелязват. Следователно те не бяха за него, той, който нямаше още постоянна служба с твърдо възнаграждение и с право на пенсия, та да може да си позволи лукса да изучава нови и трудни проблеми, изискващи бавно и внимателно вникване. Кампосолдани упражняваше своята професия свободно, като създаваше дружества, институции успоредно с държавните. И затова имаше нужда от отдавна поставени проблеми, чиято сериозност е широко призната.

Сега му беше паднал проблем, разрешаването на който изискваше не цял живот време, но и десет живота по деветдесет години нямаше да стигнат! Бедата беше там, че за съжаление парите от телеграфо-пощенската томбола се топяха от ден на ден.

Забеляза Тудина покрай мокрото парцалче, проснато да се суши връз бюста на Данте Алигиери. Първия път, щом го видя, изтича в стаята й, за да я смъмри строго, но не можа да се сдържи да не се усмихне, когато Тудина изрази удивление, че този човек, дето бърчи нос, сякаш му смърди, заслужава такова уважение.

Тудина изтълкува неговата усмивка като позволение и продължи да простира парцалчето въпреки повторните забележки. Бонавентура Кампосолдани изтълкува този инат на момичето като хитрина за привличане на неговото внимание и едно утро, когато беше в добро настроение, влезе в нейната стаичка, за да й изтегли ухото като на упорито и глезено момиченце и да й каже, че не бива повече да прави тъй и че ако още веднъж го направи… Но Тудина се разбунтува срещу това изтегляне на ухото, като храбро го отблъсна. Това Бонавентура Кампосолдани изтълкува като предизвикателство и я сграбчи. Двамата се сборичкаха полу на шега, полунаистина, докато накрая Тудина забеляза, че я хваща тъй, както никога не беше очаквала, и се разгневи. Отначало се развика, почна да хапе, взе да дращи, после някак несъзнателно тялото й се поддаде, накрая се опомни сред безпорядъка и се ужаси.

Стига толкова по този въпрос, нали? Затворена скоба — за Кампосолдани, който смяташе, че може да я отваря наново понякога, когато е удобно, тъй като момичето живееше там, в съседната стаичка. Интересна му се стори обаче цялата тази съпротива, след като тя го беше предизвикала. И после, тази уплаха… И сега какво, плаче? Хайде, хайде, стига тези истории! Стига, край! Какво толкова има за плач? Джеремия можеше да дойде всеки миг и защо да причиняват тревоги на бедния старик, станалото — станало, то прекрасно може да се скрие, а дори и тайно да продължи… защо не, без ярост, предпазливо…

— Ах, отлично! Точно така!

Като тигрица, с един скок Тудина се беше метнала на врата му и възторжено го беше прегърнала, сякаш искаше да го удуши. Изпитваше такъв срам… такъв срам… такъв… и искаше да я избави от този срам с много, много любов… винаги, винаги, защото иначе тя ще почувствува отново този срам и значи да умре!

Да, разбира се, да, разбира се… Но защо трепереше тъй? Защо плачеше тъй? Тихо, успокой се: трябва да се наслаждаваш, не да умираш. Защо се срамуваш толкова? Никой няма да узнае… От теб зависи никой да не узнае…

От нея ли? Ех, да зависеше само от нея, бедната Тудина. Тудина можеше да не каже никому, да не сподели нищо и с него… но след три месеца…

Бонавентура Кампосолдани повече от пет минути се чеса по челото. Ох, боже! Ох, боже… дете… от това момиче… при такива обстоятелства… А какво ли ще направи сега, какво ли ще каже оня нещастник Джеремия?

Всеки ден Компосолдани очакваше старикът да се изпречи пред него и да му поиска сметка и обяснение за недостойното усложнение в резултат на безплатното му квартируване заедно с дъщерята в седалището на Националната асоциация за народна култура. Като считаше тази сцена за неизбежна, той желаеше тя да стане колкото може по-скоро, за да мине всичко най-после и да се успокои.

Всяка сутрин уплашен, целият напрегнат, влизаше в залата, показваше се на вратата на стаичката, където живееха бащата и дъщерята, гледаше намусен ту него, ту нея. Те го посрещаха със скръбно мълчание. Раздразнен питаше, почти ги предизвикваше:

— Нещо ново?

Джеремия затваряше очи и разперваше ръце.

На Кампосолдани му идеше да го улови за реверите, да го разтърси и да извика в лицето му: „Говори най-после! Размърдай се! Кажи ми каквото трябва да ми кажеш и да приключим!“

Най-после една сутрин при обичайния въпрос „Нещо ново?“ Джеремия, вместо да затвори очи и разпери ръце, кимна няколко пъти утвърдително. Кампосолдани не можа да се сдържи и избухна:

— Ах! Най-после! Да чуем!

Ала Джеремия съвсем спокойно вмъкна ръка във вътрешния джоб на сакото си, извади лист за заявление, сгънат на четири, и му го подаде.

— Какво значи това? — рече Кампосолдани, като гледаше измачкания лист, без да го вземе.

Джеремия сви рамене и отговори:

— Няма друго…

— А това какво е?

— Не зная. Донесе го едно момченце…

Смръщил вежди, Кампосолдани ядосано грабна листа, разгъна го, започна да чете и внезапно вдигна поглед към Джеремия:

— А! Значи, това направи ти!

Беше заявление, подписано от двадесет и пет члена на дружеството. Искаха да бъде свикано събрание колкото може по-скоро. Най-отгоре на списъка беше преподавателят Аджезилао Паскоти.

Джеремия поднесе треперещи ръце към гърдите и като разтвори бледите си устни в обичайната си печална благоприлична усмивка, въздъхна и рече с тъничък гласец:

— Аз? Какво общо имам аз с тази работа?

— Глупак такъв! — избухна тогава Кампосолдани. — И тъкмо към Паскоти ли намери да се обърнеш?

— Аз?

— Какво си въобразяваш, че ще спечелиш сега? Искат ми сметка? Готов съм, веднага! Но ти пръв трябва да отговаряш!

— Аз?

— Ти, ти пръв, драги. Ти, дето от години само пръскаш разписките за месечните членски вноски, без да събираш парите… Глупак такъв, всички, дето са подписали заявлението, не са се издължили, всички: Кардили, Вочери, Спаня, Фалети, Ромеджи… Я, само един се е издължил! Кончето Збарди! Къде го улови пък тоя? Този не е ли от Абруцо? Дето пише едея вместо идея? В Рим ли е? И е дошъл тук? Или ти си ходил при него?

Нападнат по този начин, бедният старик на няколко пъти протягаше ръце, за да го прекъсне, като непрестанно мигаше с воднистите си очички. Сякаш беше паднал от небето! Нищо, изобщо нищо не знаеше. Защо му се сърдеше?

Ненадейно между двамата изникна Тудина, която вече не приличаше на себе си. Подпухнала, разрошена, погрозняла, тя застана пред Кампосолдани като олицетворение на извършеното безчестие, на долното престъпление, с което се беше опетнил. Какво общо имаше пастрока й със заявлението. Какво щеше да спечели, ако насъска членовете на дружеството срещу него?

— Тогава? — рече Кампосолдани.

Как и откъде се бе появило това заявление? Кому беше хрумнало? По каква причина тъй внезапно искаха събрание? Хора, дето не си плащаха членския внос, хора, дето не се весваха от толкова време.

Като чешеше нервно хубавата си брадичка, разделена на две, Кампосолдани се зачете отново в заявлението. От първия подпис ясно личеше — бе писано от ръката на самия Паскоти. Чете, препрочете няколко пъти поредицата от имена, накрая вдигна усмихнато лице към Джеремия.

— Паскоти? — попита той сам себе си.

И отново взе да разглежда подписите. Само един подпис го тревожеше — на абруцезеца Збарди. Той винаги си беше плащал редовно и навреме. Как беше попаднал в групата на другите? Като вълк сред стадо овци. Да, без съмнение той беше неприятелят! Дошъл е в Рим, дошъл е да навести Паскоти, бившия подпредседател, и двамата… Какво искаха от него? Да даде сметка? Имаха право на това. Но щом Збарди беше отишъл да посети Паскоти, за да го избере за върховен командир в схватката, това беше признак, че поне не умее да говори. А щом на обвинението липсва смелост, най-трудната смелост — смелостта да обвиняваш, щеше ли да има смелост закръгленият Паскоти? Хайде де! Караше го да се смее, тоя Паскоти.

Отново Кампосолдани вдигна усмихнато лице към Джеремия.

— Сметките… — каза той.

— Сме… сметките ли? — заекна старикът. — От мен ли ги искате?

Кампосолдани го изгледа и като че наивното недоумение, че членовете могат да поискат сметка от него, от Джеремия, го осени с някакво хрумване.

— От теб… от мен… Ще видим — рече той.

И се оттегли в своята стаичка.

По-късно Джеремия бе изпратен да раздаде поканите за събранието, насрочено за следния ден вечерта. Бе като оглушал и сякаш краката му бяха подкосени.

Кампосолдани остана целия ден в асоциацията, за да приготви защитата си. Бе се поддал на слабостта да заплати няколко дълга, които го притискаха. Това отклоняване на средства прекрасно можеше да се замаскира с пътуването, което разправяше, че е направил до Германия, за да проучи опита на културните кръжоци, които, както всички знаят, процъфтяват в тази страна. После идваха разходите за дружественото помещение, обзавеждане, подредба, наем, разходите за издаването на бюлетина, заплатата на Джеремия… Какво друго? Ах, разходите за пътуванията по случай откриването на секции… разходи, които изчерпваха почти напълно дохода от месечните членски вноски и естествено бяха подяли фонда от телеграфо-пощенската томбола. Обаче, като се направи обща сметка, какво остава?

Кампосолдани направи сметка. Въпреки че надуваше разходите, въпреки че закръгли на няколко пъти цифрата, цялата сума съвсем не се връзваше с оскъдния действителен остатък.

Да се обезкуражи — не, не беше човек, който можеше да се обезкуражи при наличието на двадесет и петимата, дали подписа си, с военачалник Паскоти. Но сметките, не, в никакъв случай. Трябваше да намери основание да не представи сметките. И накрая, ако насила бъде заставен — едно хрумване, едно от обикновените му гениални хрумвания трябваше да го спаси… Какво хрумване?

Кампосолдани цялата нощ, както и на следния ден мисли над това. Няколко часа преди събранието видя ненадейно Джеремия да се появява пред него, повече от всякога подобен на привидение, което всеки полъх може да издуха: той влезе, като говореше както обикновено полугласно. Главата и ръцете му по-силно от всякога трепереха и на устните му едва-едва бе загатната обичайната печална и благоприлична усмивка.

— И… Италия… която… толкова же… жертви… геройства… Италия, която… Виктор… Кавур… кой знае какво… са си мислили… че трябва да стане… Ето тук… улично женище… срам… Синове копелета… безчестие… то се знае!… Братя срещу братя… Куршумите при Аспромонте…[11] Заклеймени с безчестие… Отечество на крадци… няма как! Майка на… на уличници… няма как!… И… Италия… Италия… Италия…

И като избърбори тези думи, си отиде.

Кампосолдани остана като гръмнат, не намери глас да му извика да се върне, за да узнае какво иска да каже. Дали по този начин Джеремия протестираше срещу прелъстяването и бременността на своята доведеница, сякаш не беше кой знае какво?

Освен двадесет и петимата, подписали заявлението, на събранието дойдоха и около дузина членове, които никога не бяха стъпвали в залата на асоциацията.

От шестимата съветници на централната секция в Рим нито един не пожела да се яви. Един съобщи с писмо, че според дружествения устав отдавна се счита снет от този пост, друг твърдеше, че е отпаднал като член, защото отдавна не е плащал, трети изразяваше учудване, че асоциацията още съществува.

Бонавентура Кампосолдани застана сам с вдигната глава на масата на президиума. С още по-вдигната глава от него и с още по-подчертано горда гримаса зад масата на президиума се извисяваше и друг: Данте Алигиери на своя пиедестал от бронзиран гипс.

Като че ли Данте Алигиери усещаше смрад повече от всякога.

Съвсем очевидно беше, че преди да дойдат на събранието, тези тридесет и шест члена заедно бяха замислили боен план. Това ясно се четеше в очите и на най-глупавите. Някои бяха наежени, насила съсредоточени, други — дръзки, трети се държаха презрително, с издадени устни и присвити клепачи, през които оглеждаха столовете, завеските, масата на президиума и самия Данте Алигиери, като че го съжаляваха.

Паскоти зае място на първия ред в средата. Кончето Збарди, напротив — седна далеч, в дъното. Той беше ниско тантуресто човече, четинесто, свъсено, което винаги държеше с длан брадичката си и чешеше с извитите си нокти бръснатите си изопнати бузи. Мнозина се обръщаха да го погледнат и той, раздразнен, още повече се свиваше между раменете си. Но нали там беше Паскоти? Защо не гледаха Паскоти? Какви глупаци!

Преди да открие събранието, Кампосолдани, леко пребледнял, със сериозни очи, но въпреки това с едва забележима иронична усмивчица под мустаците, повика със знак Джеремия, който беше седнал треперещ край изхода, и му даде лист хартия, на който членовете трябваше да се подпишат, че присъствуват.

Когато получи обратно листа с подписите, иззвъни със звънчето и спокойно каза:

— Господа, събранието беше обявено за двадесет часа, сега е вече двадесет и един. От този списък на присъствуващите се вижда, че нямаме кворум. Членовете, записани в римската секция, са деветдесет и шест…

— Искам думата! — извика Паскоти.

— Моля, професоре — продължи Кампосолдани. — Отгатвам какво искате да кажете: че много от тези деветдесет и шест члена трябва да се считат за отпаднали, тъй като от продължително време…

— Искам думата! — настоя Паскоти.

— Ще я получите, но първо ме оставете да се изкажа! — отговори твърдо Кампосолдани. — Едно от моите задължения е да се грижа за спазване на дружествения устав: и ви казвам преди всичко, че бих могъл прекрасно да не взема под внимание вашето заявление, защото бих могъл да сметна за отпаднали всичките двадесет и пет подписали се в заявлението освен един, както впрочем и болшинството от подписалите се членове в тази зала.

— Не! Не! Не! — извикаха тъкмо тогава неколцина в един глас.

И Паскоти се обади за трети път:

— Искам думата! Защо отпаднали, господин председателю? Аз наистина — намираме се в културен институт — извинете ме — никога не бих употребил тази двусмислена дума, за съжаление влязла в употреба, и при това не наша! Но нека кажем отпаднали, защото тук трябва да разискваме за съвсем друго нещо, а не за повече или по-малко чистите думи. Защо отпаднали, господин председателю?

— Ето защо! — прекъсна го Кампосолдани, като посочи Джеремия в дъното на залата. — Попитайте нашия инкасатор, уважаеми господин Паскоти.

Всички се обърнаха да погледнат, двама-трима възкликнаха:

— Че кой го е виждал изобщо?

— Не говорете така! — извика Кампосолдани, като удари с юмрук по масата. — Прекрасно сте го виждали, уважаеми господа, два или три месеца подред да идва съвсем редовно! И не само сте го виждали, но той е оставял във вашите домове разписките за членския внос, надявайки се, че може би, затруднени в момента, вие, уважаеми господа, ще дойдете после да платите своята вноска тук, в дружественото помещение, което е отворено през целия ден и е на ваше разположение. Никой никога не се появи тук! Аз работех тук, за да поддържам жив огъня на асоциацията, а вие тази вечер идвате да ми поискате сметка за това, без да имате никакво право. Защото трябва да приемете едно от двете: или не трябва да се смятат за отпаднали всички, които не са уредили членския си внос, и тогава — това е несъмнено — тук липсва законната бройка и аз не мога да открия събранието, или трябва да се считат за отпаднали, и тогава всички вие, господа, с изключение на един, нямате качествата на членове на дружеството и може да си вървите. Но не, не, не, драги господа. Сами виждате, че аз не възразих на вашето заявление — побърза да добави Кампосолдани — и че съм щастлив да ви видя най-после тук! Наистина малобройни сте, но аз храня надеждата, че от тази вечер нататък, следвайки вашия пример, цялата наша асоциация ще се пробуди за плодотворен живот. Това беше моето искрено желание, когато я основах. Но представете си, можеше ли изобщо да ми мине през главата да не се съгласявам с вашето заявление? Аз съм тук, аз винаги съм бил тук, за да работя за всички, да поддържам една активна, жива кореспонденция с нашите секции, да се грижа за публикуването на нашия бюлетин, който се разпространява и в чужбина! Решили сте най-после да дойдете и да вземете участие в живота на нашата асоциация? Но представете си, че аз, както съм уморен, няма да разтворя обятия и да ви благословя.

Кампосолдани не очакваше ръкопляскания след това излитане. Ала то има желания ефект. Всички в първия миг изглеждаха разколебани и отново мнозина се объркаха да погледнат единствения присъствуващ, който можеше да се чувствува на мястото си и допуснат не от великодушие. Кончето Збарди този път бе разтърсен от гняв и стана сякаш да си върви. В същото време четирима-петима се вдигнаха и изтичаха да го задържат, докато други викаха:

— Да говори Збарди! Да говори Збарди!

— Да говори Паскоти, по дяволите! — изрева Збарди, като се освобождаваше. — Оставете ме да си вървя! Или ще говори Паскоти, или ще си вървя!

— Добре, ще говоря аз — каза тогава Паскоти, като се надигна малко объркан. — С разрешение на уважаемия господин председател.

— Не! Не! Да говори Збарди! Да говори Збарди!

— Ще говоря аз…

— Збарди! Збарди!

Кампосолдани позвъни със звънеца и се подсмихна.

— Уважаеми господа, моля ви. Какво е това!

— Ще говоря аз — изрева Паскоти. — Искам думата!

— Говорете… говорете…

— … само за да кажа — продължи преподавателят Аджезилао Паскоти, като тържествено вдигна ръка, — само за да кажа, че в положението, в което ме постави и постави всички нас господин председателят със своето предразсъдъчно изказване, о приятели мои, макар и запален от чиста и, бих казал, апостолска доброта — тъй смятам и трябва да отбележа на уважаемия колега Збарди, че моето изказване няма да има вече това въздействие, което би трябвало да има, което е справедливо да има съгласно нашето споразумение и нашето съглашение.

— Прекрасно!

— Чакайте! Това е причината, поради която аз моля, аз горещо моля от името на всички колеги, които присъствуват тук, и нека допуснем, и от името на всички членове на нашата общност, разпръснати по италианските земи! (Прекрасно!) Чакайте! Моля, казвах, професор Кончето Збарди да направи усилие да преодолее своята естествена свенливост, своята… отчасти твърде непокорна скромност и да говори той, нека той да изложи тук със строгата стегнатост, която му е свойствена, непоклатимите съображения, които ни накараха, о господа, да поискаме този тържествен сбор!

Избухнаха ръкопляскания и нови викове:

— Да говори Збарди! Да живее Збарди!

— Господин Збарди — каза тогава Кампосолдани предизвикателно, — хайде! Задоволете своите приятели! Любопитен съм и аз да чуя какво възнамерявате да кажете, какво искаше да изрази със своята цветиста и красноречива реч професор Паскоти.

Кончето Збарди блъсна с ръка ония, които се бяха струпали около него, и се придвижи напред, за да говори. Приличаше на бизон, готов да се хвърли с наведена глава. Сграбчи с една ръка облегалката на стола пред себе си, остави другата на брадичката да чеше бузата му и започна:

— Аджезилао… Аджезилао Паскоти и всички вие, господа, не постъпвате правилно, като ме карате насила да говоря. Аз ви казах, аз ви казах, че не умея да говоря. Аз не притежавам като господин Кампосолдани, като Паскоти това… как да го нарека… дар слово… гардероб, искам да кажа, господа, гардероб на красноречието.

Някои изръкопляскаха на тази фраза, за да насърчат оратора, други избухнаха в смях.

— Да, господа — подхвана Кончето Збарди, — аз тъй го наричам… гардероб на красноречието… Хрумне ви някоя хилава мисълчица. И тя завинаги ще си остане хилава, ако не притежавате гардероб на красноречието. Но ако притежавате гардероб на красноречието, хилавата ви мисълчица ще излезе из устата ви натъпкана с толкова кълчища от фрази, че ще изглежда истински великан, истински Херкулес ще излезе, с боздуган и с кожата на лев… Имате някоя мръсничка едейка? Накарайте я да влезе в гардероба на красноречието и ораторът Кампосолдани, Паскоти, какво ще направи? Ще я нагласи, та да излезе с измито лице, сресана, елегантна, с пера от думи, цялата забодена със запетайки и точки и запетайки, та мръсната едейка сама няма да се познае… Господа, аз не притежавам гардероб на красноречието. Вие ме насилвате да говоря, аз нямам дори един парцал, нито дори една дрипа, за да облека моите едеи: и ако говоря тук тази вечер, страховам се, че от устата ми ще се изплъзне… не зная… ала нещо, което на господин Кампосолдани, който също ме предизвика, няма да направи удоволствие… изобщо казвам ви, че се страховам, че от устата ми ще се изплъзне… че ще се изплъзне…

— Е, оставете го да се изплъзне най-после! — възкликна Кампосолдани твърде бледен, като удари пак с юмрук по масата. — Говорете! Кажете! Тук сме, за да говорим и да слушаме!

Тогава Кончето Збарди вдигна глава, махна ръка от брадичката си и извика:

— Господин Кампосолдани, голият крадец!

Настана истинска лудница! Всички наскачаха на крака, пръв сред всички Кампосолдани — със скок на тигър. Сграбчи стола и се хвърли срещу Збарди. Мнозина го задържаха, други хванаха Збарди. Всички крещяха възбудено сред преобърнатите столове. Паскоти се качи на масата на президиума.

— Господа! Господа! Всичко това е жалка работа! Моля ви, господа! Чуйте ме! Има някакво недоразумение, по дяволите! Нека спокойно обсъдим! Господа!… Господа!…

Никой не му обръщаше внимание.

— Господа! Какъв срам! Гледа ни Данте Алигиери!

Обезоръжен от стола, покрусен, задъхан, хванат за ръцете, Кампосолдани накрая престана да се бори и за да се освободи, каза на тия, които се опитваха да го успокоят:

— Стига… стига… Спокоен съм… Оставете ме. Господа — по местата си. Аз съм председателят.

Отиде при масата, всички останаха прави, прав говори и той:

— Тази вечер не съм в състояние, тъй като наистина не очаквах подобно покушение. Утре! Аз притежавам средство — просто средство, отговарящо на моето достойнство — да натъпча обратно в гърлото на един безсъвестен човек обидните думи, които той вярваше, че може да хвърли върху мен. Елате утре вечер, господа, вие и всички други: ще дам отчет за всичко, най-подробно, с документи в ръце. Закривам събранието.

Звънна със звънеца и всички в пълно безмълвие излязоха от залата.

След полунощ Бонавентура Кампосолдани излезе да вземе малко въздух, та да свърже разбърканите си мисли и да се подготви да приеме спокойно проблясъка на гениално хрумване, което трябваше да го спаси. На връщане в залата на асоциацията замръзна удивен на прага.

Пред все още запалена свещ Джеремия беше седнал край масата на президиума, с глава, отпусната на зелената покривка.

Кампосолдани помисли, че клетият старик е решил да го почака след бурното събрание и там е заспал.

През вратата на стаичката се чуваше ритмичното хъркане на Тудина.

Бонавентура Кампосолдани се приближи до масата, за да разтърси стареца и да го прати да спи. Ала до отпуснатата глава, на която светлината от свещта позволяваше да се види розовата кожа по неголямата плешивина, забеляза затворено писмо.

Гениалното хрумване бе осенило него — Джеремия Бенчивени.

— Ит… Италия… срам… копелета…

Щом и доведеницата му дори бе разбрала, че Италия е уредена зле и че за всички честни и скромни хора, които с общи усилия са я създали, не остава нищо друго, освен да слугуват на крадците, каква нужда имаше повече от него?

В плика имаше две писма. В едното потвърждаваше, че недостойно се е възползувал от сляпото доверие, което господин председателят на асоциацията, негов благодетел, му е засвидетелствувал толкова години наред, и че е окрал почти всички средства от телеграфо-пощенската томбола. Пишеше, че повечето пари е прахосал по пунктовете на лотото и искаше прошка от председателя и всички членове.

В другото, написано лично до Бенавентура Кампосолдани, пишеше дословно следното:

„В гардероба на красноречието облечи твоята кражба в моята червена риза на гарибалдиец, о голи крадецо! Самообвинявам се, убивам се, за да те спася, и ти подарявам материал за прекрасна реч. За отплата ти искам само да възвърнеш честта на моята клета дъщеря!“

Пътешествието

Тринадесет години вече Адриана Браджи не излизаше от старинната къща, безмълвна като обител, където още твърде млада бе влязла като младоженка. Не я зърваха вече зад стъклата на прозорците дори редките минувачи, които от време на време се изкачваха по стръмната, хлъзгава и разбита уличка, тъй безлюдна, че тревата растеше на кичурчета между камъните на настилката.

На двадесет и две годишна възраст, едва след четири години брачен живот, със смъртта на съпруга си тя също почти бе умряла за света. Сега беше на тридесет и пет и все още се обличаше в черно, както в първия ден на траура. Черна копринена забрадка прикриваше хубавите й кестеняви коси, вече занемарени, едва-едва сресани на път и сплетени на врата. Ала независимо от това някакво печално и нежно спокойствие облагородяваше бледото й деликатно лице.

В това планинско градче във вътрешността на Сицилия никой не се учудваше на нейното затворничество. Тук суровите нрави едва ли не задължаваха съпругата да последва мъжа си в гроба. Тъй затворени трябваше да стоят вдовиците, във вечен траур, до смъртта си.

Впрочем жените от малкото заможни семейства — девойки и съпруги — почти никога не се показваха по улиците. Излизаха само в неделя, за да отидат на литургия и понякога, много рядко, за да върна някоя визита. Тогава се надпреварваха да излагат на показ богати дрехи последна мода, поръчани при първите шивачи на Палермо или Катания, златни накити, скъпоценности; но не от кокетство: жените вървяха със сериозни и зачервени лица, с поглед в земята, смутени, притиснати до съпруга, бащата или до по-големия си брат. Това излагане на показ беше почти задължително. Визитите и кратките разходки до черквата за тях бяха истински пътешествия, които трябваше да подготвят още от предния ден. Достойнството на дома можеше да пострада и мъжете също бяха в затруднение. Дори тъкмо те бяха най-болезнено чувствителни, защото искаха по този начин да покажат, че могат и знаят как да харчат за своите жени.

А жените, винаги подчинени и покорни, се обличаха така, както желаеха мъжете, за да не ги излагат. След тези кратки появи те, успокоени, се връщаха към домашните грижи. Омъжените чакаха да народят деца, всички деца, които бог им пращаше: това бе тяхната голгота. Девойките чакаха един прекрасен ден родителите им да кажат: ето, за този се омъжи. И те се омъжваха, а мъжете бяха спокойни и доволни от тяхната раболепна вярност без любов.

Само сляпата вяра в някакво възмездие отвъд живота им позволяваше да понасят без отчаяние мъчителната и тежка празнота, в която се влачеха един след друг еднообразните дни в безмълвното планинско градче. То сякаш беше безлюдно под пламналата и ярка синева на небето, с тесните, зле настлани улички между грубите къщици от камък и вар, с водостоци от глина и тенекиени тръби на показ.

Навлезеш ли там, където уличките свършваха, сърцето ти се свива при вида на хълмистата шир на изгорелите земи, където бяха серните мини. Сухо беше небето, суха и земята, из която в неподвижната тишина, приспана от жуженето на насекомите, от свирукането на отделни щурци, от далечната песен на петел и лай на куче, сред обедния зной се излъчваше миризма на увехнали треви, на разпръснат оборски тор.

В никоя къща, дори в малобройните домове на заможните хора, нямаше вода. В широките дворове, както и в началото на улиците имаше стари цистерни, чакащи милостта на небето. Ала и зимно време валеше малко, а когато завалеше, настъпваше празник: всички жени изваждаха навън менци и ведра, корита и качета. После заставаха по вратите с прибрани между краката поли от домашно платно да гледат как дъждовната вода се стича на порои по стръмните улички, да слушат как бълбука във водостоците и в улеите на цистерните.

Камъните на настилката се измиваха, измиваха се стените на къщите и всичко сякаш започваше да диша по-леко в свежия въздух, ухаещ на мокра земя.

Мъжете намираха по някакъв начин развлечение в търговските сделки, в борбите на партиите в общината, в кафенето или във военния клуб вечер. Но жените, у които още от детинство насилствено бе пресушен всеки порив към лекомислие, омъжени без любов, след привършване на вечно еднаквите домакински задължения, които изпълняваха като слугини, скръбно вехнеха с дете на скута или с молитвена броеница в ръка, очаквайки мъжа, господаря, да се прибере.

Адриана Браджи изобщо не бе обичала мъжа си.

Изключително слаб по телосложение и непрекъснато раздразнен поради своето крехко здраве, нейният съпруг я бе потискал и измъчвал четири години. Той я ревнуваше дори от по-големия си брат, на когото знаеше, че е нанесъл голяма обида, спрямо когото бе извършил дори истинско предателство, като се бе оженил. По тия места все още имаше обичай в богатите семейства да се жени само единият от синовете, най-големият, за да не се разпръснат имуществата на дома между много наследници.

Чезаре Браджи, големият брат, никога не беше показал, че е засегнат от това предателство, може би защото бащата, умирайки малко преди сватбата, беше наредил глава на семейството да стане той и задължи втория син, като се ожени, напълно да му се подчинява.

Влизайки в древния дом на семейство Браджи, Адриана бе почувствувала известно унижение за това, че трябваше да се подчинява на девера си. Нейното положение стана двойно по-мъчително и нетърпимо, тъй като самият й съпруг, пламнал от ревност, й бе намекнал, че преди него Чезаре е имал намерение да се ожени за нея. Тя не знаеше как да се държи в присъствие на девера си. И затруднението ставаше толкова по-голямо, колкото по-малко деверът й упражняваше властта си над нея. Той я беше приел още от първия ден със сърдечна и пряма симпатия и се отнасяше с нея като към истинска сестра.

Той беше човек с благородни обноски, говореше, обличаше се и се държеше деликатно и естествено. Нито общуването с грубите селски хора, нито работата, която вършеше, нито навикът да води с месеци отпуснат и ленив живот сред празното и бездейно провинциално общество не бяха успели да го накарат да загрубее, да се промени.

При това всяка година за много дни, понякога дори и за повече от месец, той се отдалечаваше от градчето и от работата си. Отиваше в Палермо, в Неапол, в Рим, във Флоренция, в Милано да се гмурне в живота, да се изкъпе — както казваше той — в цивилизацията. От тези пътувания се връщаше подмладен телесно и душевно.

Адриана, която никога не бе правила крачка извън родното си градче, всеки път скрито изпитваше непонятно смущение, като го виждаше да се връща в голямата старинна къща, където времето сякаш плесенясваше сред мъртвешката тишина.

Деверът донасяше със себе си полъха на един свят, който тя не можеше дори да си представи.

И смущението й растеше, като чуваше кресливия смях на съпруга си, който в другата стая слушаше разкази за пикантните приключения, преживени от брат му. После вълнението й се превръщаше в раздразнение, а по-късно в отвращение, когато съпругът, след тези разкази на брата, идваше в нейната стая разпален, свръхвъзбуден, жаден. Раздразнението и възмущението бяха отправени към съпруга, още повече, че деверът й бе изпълнен с уважение, дори благоговение към нея.

След като умря съпругът й, Адриана почувствува мъчителен страх пред мисълта, че ще остане сама с него в тази къща. Да, имаше две дечица, които се бяха родили през тези четири години, но макар да беше вече майка, не бе успяла да надвие своята вродена моминска свенливост пред девера си. Тази нейна стеснителност никога не се бе превръщала в неприязън, но сега тя изпитваше нещо подобно и хвърли вината за това на ревнивия си мъж, който я беше потискал с най-подозрителен и долен надзор.

Тогава Чезаре Браджи прояви деликатна грижовност и покани майка й да дойде да живее заедно с овдовялата си дъщеря. Освободена от ненавистната тирания на мъжа си, в обществото на майка си, Адриана малко по малко успя, ако не да придобие пълен душевен мир, поне да поуспокои духа си. Тя се бе отдала напълно на грижите за децата си, обсипвайки ги щедро с онази любов и нежност, която не бе могла да намери отдушник в несполучливия й брак.

Чезаре продължаваше всяка година да прави своето едномесечно пътешествие из континента, като донасяше подаръци на нея, на бабата и на племенниците си, които обгръщаше винаги с най-нежно бащинско внимание.

Домът, останал без закрилата на мъж, караше жените да се страхуват, особено нощем. В дните, когато той отсъствуваше, на Адриана се струваше, че тишината става по-дълбока и по-глуха и сякаш крие надвиснало над къщата неведомо нещастие. С безкраен страх слушаше как скърца скрипецът на старата цистерна в началото на стръмната пуста улица всеки път, когато полъхът на вятъра разклащаше въжето. Но биваше ли заради две жени и две дечица, които в края на краищата не бяха негови, Чезаре да се лиши от единственото си развлечение след цяла година труд и скука? Можеше изобщо да не се грижи за тях, да живее свободен, сам за себе си, тъй като брат му беше попречил да си създаде семейство. Но трябваше да му се признае: като се махнат тия кратки отпуски, той целият бе отдаден на дома и на осиротелите си племенничета.

С течение на времето всякакво огорчение се беше уталожило в сърцето на Адриана. Децата растяха и на нея й бе приятно, че растат под ръководството на чичото. Тя вече дотолкова се бе посветила на близките си, че се учудваше, когато деверът й или децата се противопоставяха на прекалените й грижи към тях. Струваше й се, че никога не прави достатъчно. А за кого трябваше да мисли, ако не за тях?

Голяма скръб й причини смъртта на майката: напусна я и последният й другар. От доста време бе свикнала да разговаря с нея като със сестра. Освен това, като чувствуваше присъствието на майка си, можеше все още да се счита млада, каквато в действителност беше. Когато почина майката, с двете си деца, вече поотраснали, едното на седемнадесет, другото на четиринадесет години, на ръст почти колкото чичото, Адриана започна да се чувствува и да се смята за стара.

Такова бе душевното й състояние, когато за първи път усети неопределено неразположение, някаква умора, някаква тежест отчасти в рамото, отчасти в гърдите, някаква тъпа болка, която понякога обхващаше цялата й лява ръка и от време на време се превръщаше в бодеж, от който дъхът й спираше.

Не се оплака. И може би никой нямаше да узнае за страданието й, ако един ден на масата не я бе връхлетял внезапен и остър пристъп.

Повикаха стария домашен лекар, който още отначало издаде безпокойството си, щом чу тези оплаквания. Безпокойството му нарасна след дългия и внимателен преглед на болната.

Болестта беше в плеврата. Но каква? Старият лекар, с помощта на един свой колега, се опита да направи пункция с цел да установи диагнозата, но без резултат. После, като забеляза известно втвърдяване на жлезите под и над лопатката, посъветва Браджи веднага да заведе снаха си в Палермо, като ясно даде да се разбере, че се опасява от вътрешен тумор, може би неизлечим.

Не бе възможно да тръгнат веднага. След тринадесет години затворничество Адриана не бе снабдена с дрехи, за да се появи сред хората и да пътува. Трябваше да пишат в Палермо, та да изпратят колкото може по-бързо.

Тя се опита да се противопостави по всевъзможни начини. Твърдеше пред девера си и децата, че не се чувствува чак толкова зле. Пътуване? Само като си помислеше, тръпки я побиваха. И после беше настъпило тъкмо времето, когато Чезаре имаше обичай да взема своята едномесечна отпуска. Ако тръгнеше с него, щеше да му отнеме свободата и всякакво удоволствие от пътуването. Не, не искаше по никакъв начин! И после, кому щеше да остави децата? На кого щеше да повери къщата? Изтъкваше всички тези трудности, но деверът й и децата ги оборваха със смях. Упорито твърдеше, че навярно от пътуването ще се почувствува още по-зле. Ох, боже милостиви, та тя не знаеше дори как са направени пътищата! Нямаше да съумее дори да направи крачка! Моля ви, моля ви, нека да я оставят на мира!

Когато от Палермо пристигнаха дрехите и шапките, за децата настана истинско тържество.

Влязоха ликуващи в стаята на майка си с големите кутии, опаковани в навосъчено платно, като вдигаха врява, викаха, че трябва веднага да ги пробва. Искаха да видят скъпата си майчица елегантна, каквато никога не я бяха виждали. И толкова много настояваха и говореха, че накрая тя трябваше да се съгласи.

И тези дрехи бяха черни, траурни, ала — скъпи и изработени с чудно майсторство. Модите отдавна й бяха чужди и тя не знаеше откъде да започне да се облича. Къде и как да закачи множеството кукички, които намираше тук и там? А тази якичка, боже мой, толкова ли трябва да е висока! А тези ръкави с толкова големи буфани… Така ли се носят сега?

Междувременно зад вратата синовете нетърпеливо чукаха:

— Мамо, готово ли е? Още ли се бавиш?

Сякаш майка им се гиздеше за някакъв празник! Те вече не си спомняха причината, поради която тези дрехи бяха поръчани. И тя не мислеше за това в този миг.

Когато, съвсем объркана, зачервена, вдигна очи и се видя в огледалото на гардероба, изпита остро усещане, почти срам. Тази дреха подчертаваше ловко и с безсрамна елегантност бедрата и гърдите й, придаваше й стройността на момиче. Чувствуваше се вече остаряла, а ето че внезапно в това огледало се видя млада, хубава — съвсем друга!

— Как може! Как може! Невъзможно е! — извика тя, като изви шия и вдигна ръка, за да се избави от тази гледка.

Щом чуха възклицанието й, синовете започнаха още по-силно да чукат по вратата с ръце, с крака, да блъскат — настояваха да отвори, да се покаже.

Как ще отвори! Тя се срамуваше. Усещаше се като истинска карикатура! Не, не.

Но те заплашваха, че ще издънят вратата. Трябваше да отвори.

И синовете в първия миг останаха като заслепени от неочакваната промяна. Майка им се стараеше да се измъкне, като повтаряше:

— Моля ви! Оставете ме! Как тъй! Невъзможно е! Луди ли сте?

Ненадейно пристигна деверът. Ох, имайте милост! Опита се да избяга, да се скрие, сякаш я беше заварил гола. Но синовете я държаха, показваха я на чичото, който се смееше на нейния срам.

— Наистина ти стои добре! — каза той накрая, като стана сериозен. — Хайде, остави да те видим.

Тя се опита да повдигне глава.

— Сякаш съм маскирана…

— Но не! Защо? Прекрасно ти стои. Обърни се малко… Тъй… настрана…

Подчини се, но гърдите й, подчертани от дрехата, се издигаха при честото дишане, което издаваше вълнението й, причинено от неговия внимателен и спокоен поглед, поглед на добър познавач.

— Наистина ти стои добре. А шапките?

— Истински кошници! — възкликна Адриана почти уплашена.

— Е, да. Сега се носят много големи.

— Как ще ги сложа на главата си? Трябва да се среша по друг начин.

Чезаре отново я погледна — спокоен, усмихнат, и каза:

— Ами да, имаш толкова дълга коса…

— Да, да, бъди добра, мамичко, веднага се среши! — потвърдиха синовете.

Адриана се усмихна печално.

— Виждате ли какво ме карате да правя? — каза тя, като се обърна към девера.

Решиха да тръгнат на следното утро.

Сама с него!

Придружаваше го в едно от онези пътешествия, за които някога мислеше с такова вълнение. И само един страх я владееше сега: да не изглежда развълнувана пред него, който беше крайно внимателен, но съвсем спокоен както винаги.

Неговото непринудено спокойствие навярно би я накарало да счита за непристойно и срамно своето смущение, ако с почти съзнателна преструвка — именно за да не изпитва срам и да си вдъхне самоувереност — тя не отдаваше смущението си на друга причина: новостта на пътуването, изобилието от необичайни впечатления, нахлули в нейната затворена и свенлива душа. И приписваше усилието, което извършваше над себе си за обуздаване на смущението (в което впрочем, изтълкувано тъй, нямаше нищо осъдително), на намерението си да не се показва толкова неопитна в светските работи и тъй удивена в присъствието на човек, който от много години е познавач на всичко и умее винаги да се владее, защото иначе би могла да му причини досада и неудоволствие. Дори би могло да му се стори смешно детското учудване, което грееше в очите й на тази възраст.

И затова се насилваше да възпира радостното и трескаво вълнение в погледа си и да не обръща непрекъснато глава от единия прозорец към другия, както бе изкушена да прави, за да не изпусне нищо от многобройните бягащи неща, върху които нейните очи тъй мигновено се спираха за първи път. Мъчеше се да крие учудването си, да овладява любопитството, което, ако бе будно и жадно, би й помогнало да надвие замайването и унеса, причинени от ритмичния грохот на колелата и измамния бяг на плетища, дървета, хълмове.

Возеше се за първи път на влак. С всеки тласък, при всяко завъртване на колелата усещаше, че навлиза, прониква в един непознат свят, който неочаквано населяваше душата й с образи. Колкото и да изглеждаха близки, тези образи все пак бяха далечни и заедно с удоволствието да ги вижда й причиняваха и някакво усещане на неуловима и неопределима болка: болката, че те са съществували вън и отвъд нейното съществование и дори извън нейното въображение. Болка, че е чужда между тези неща и само бързо преминаваща и че те и без нея ще продължат да живеят за себе си своите собствени съдби.

Ето там скромните къщи на едно село: покриви, прозорци и врати, стълби и улици — хората, които живеят там, са като нея. Толкова години и тя е била затворена в своето градче, в онази точка на земята, със своите навици и занимания. Освен това, което виждаха очите, не съществуваше нищо повече за тия хора; светът беше сън: колко много хора се раждат там, там растат и умират, без да са видели нищо от онова, което тя сега отиваше да види в своето пътуване, което бе тъй малко в сравнение с необятния свят, но независимо от това на нея й се струваше много.

Обръщайки очи, от време на време срещаше погледа и усмивката на девера си, който я питаше:

— Как се чувствуваш?

Отговаряше му с кимване:

— Добре.

Неведнъж деверът дойде да седне до нея, за да й покаже и назове някое далечно село, където беше ходил, или ей онзи там връх със заплашителни очертания — всички по-забележителни неща, които му се струваше, че би трябвало да привлекат нейното внимание. Не разбираше, че всички неща, дори най-малките, дори ония, които за него бяха съвсем обикновени, предизвикваха у нея буря от нови усещания; че сведенията, разясненията, които й даваше, вместо да увеличават, намаляваха и охлаждаха пламенния величав образ, който тя, объркана, овладяна от чувство на неведома болка, си създаваше при гледката на големия непознат свят.

Освен това във вътрешния водовъртеж на чувствата неговият глас, вместо да я ободрява, я сковаваше в някаква тъмна и насилствена неподвижност, изпълнена с пронизващи тръпки. И тогава чувството на мъка ставаше по-остро, по-отчетливо в нея. Тя виждаше колко е жалка в своето невежество и усещаше някакво неясно и почти враждебно огорчение от гледката на всички тези неща, които едва сега, твърде късно за нея, тъй внезапно изпълваха очите й и навлизаха в душата й.

На следния ден в Палермо, когато слизаха от дома на главния лекар след един дълъг преглед, тя отлично разбра, че лекарят й бе прочел смъртна присъда. Разбра всичко от усилието на девера й да скрие дълбоката си покруса, от престореното усърдие, с което искаше още веднъж да му обяснят как се взема предписаното лекарство, и от изражението на лекаря, докато отговаряше. Тя разбра, че сместа от отрови, която трябваше да се взема на капки много внимателно — два пъти на ден преди ядене, — не е нищо друго, освен милосърдна измама или предсмъртно причастие пред дълга агония.

И въпреки това, все още малко замаяна и отвратена от миризмата на етер, с която бе напоена къщата на лекаря, тя излезе от сянката на стълбата сред блясъка на залязващото слънце, под пламналото небе, което изригваше откъм морето някакъв ярко пламтящ облак над дългия булевард. И видя между колите, сред златния светлик, гъмжилото на шумната тълпа, с лица и дрехи, запалени от пурпурни отблясъци, изблиците на светлина, цветните пръски сякаш от скъпоценни камъни по витрините, на рекламите, на огледалата в дюкяните. Живота, живота единствено почувствува тя, усети го как се втурва безредно в душата й през всички развълнувани сетива екзалтирани от почти божествено опиянение. И не почувствува никаква боязън, дори не й мина краткотрайна мисъл за близката и неминуема смърт, която независимо от всичко беше в самата нея, спотаена там, под лявата плешка, където от време на време чувствуваше все по-остри бодежи. Не, не! Животът! Животът! И този вътрешен смут, който разтърсваше душата й, напираше в гърлото й, където кой знае какво внезапно се беше сбрало, може би някаква стара, потискана мъка от дъното на нейното същество, и ето че я караше да се просълзява сред цялата тази радост.

— Нищо… нищо ми няма — отговори тя на девера си с усмивка, която живо грейна в очите й сред сълзите. — Струва ми се, че съм… Как да кажа… Да вървим… да вървим…

— В хотела ли?

— Не… не…

— Тогава да отидем да вечеряме в ресторанта при морето, до Италийския форум. Искаш ли?

— Да, където искаш ти.

— Прекрасно. Да вървим! После ще се разходим край форума, ще послушаме музика…

Качиха се във файтон и тръгнаха срещу блестящия облак, който ги заслепяваше.

Ах, каква вечер бе това за нея в ресторанта при морето, под луната, с гледката на осветения форум, оживен от непрекъснат тропот на искрящи файтони, сред миризмата на водорасли, която идеше откъм морето, и уханието на портокалови цветове откъм градините! Потънала в божествено очарование, на което един определен страх не й позволяваше да се отдаде изцяло — страхът, че всичко това, което вижда, не е действително, — тя се чувствуваше далече, далече дори от самата себе си, без памет, без съзнание, без мисъл, в някаква безкрайна сънна далечина.

Чувството за тази безкрайна отдалеченост отново и още по-силно я обзе на следното утро, когато прекосяваше с файтон безкрайните пусти алеи на парка Фаворита. По едно време с дълбока въздишка почти успя да се отърси от тази отдалеченост и да я измери, ала без да наруши очарованието и опиянението от този сън на слънце, сред дърветата, които също изглеждаха потънали в безкраен сън.

И без да иска, се обърна, погледна девера си и от благодарност му се усмихна.

Веднага обаче тази усмивка събуди остро и дълбоко умиление към самата нея, осъдена да умре, и то сега, когато пред удивените й очи се разкриваха толкова чудни красоти, един живот, който и за нея би могъл да бъде такъв, какъвто бе за хиляди създания. И почувствува колко жестоко е било може би да я накарат да предприеме това пътуване.

Но скоро след това, когато файтонът най-после спря в края на една отдалечена алея, тя слезе, подкрепяна от него, за да види отблизо фонтана с Херкулес. Там, пред този фонтан, под кобалтовосиньото небе, което изглеждаше почти черно около блестящата мраморна статуя на полубога, стъпил на висока колона, издигаща се в средата на огромна раковина, тя се наведе да погледне кристалната вода, в която плуваха листенца и зеленикави вейки и хвърляха сенки до дъното; после при всяко леко раздвижване на водата видя да се вдига нещо като мъглица пред невъзмутимите лица на сфинксовете, които гледаха раковината. Тогава сякаш почувствува като свеж дъх, идващ от водата, нещо като сянка на мисъл да минава и по нейното лице и веднага при този полъх някакво дълбоко смълчаване от удивление разшири чрезмерно духа й; сякаш светлина от други небеса се запали в нея в неизмеримата празнота и тя почувствува, че в този миг докосва вечността, че придобива ясно, безбрежно съзнание за всичко, за безкрайното, което се крие в дълбините на тайнствената душа, и че само това изживяване й е достатъчно, защото за елин миг е била вечна.

 

 

Предложи на девера си да тръгне още същия ден. Искаше да се върне в къщи, за да го остави свободен, след като бе откраднала четири дни от неговата ваканция. Той щеше да загуби още един ден, за да я заведе обратно, после можеше да продължи своето ежегодно препускане из по-далечните краища, отвъд безкрайното тъмносиньо море. Можеше да замине без страх, защото тя сигурно нямаше да умре тъй скоро, в месеца на неговия отпуск.

Не му каза всичко това, само го помисли и го помоли да се съгласи да я заведе в тяхното градче.

— Нищо подобно? Защо? — отговори той. — Тъй и тъй сме тука, ще дойдеш с мен в Неапол. Там за по-голяма сигурност ще се консултираме с някой друг лекар.

— Не, не, моля ти се, Чезаре! Остави ме да се върна в къщи. Излишно е!

— Защо? Съвсем не е излишно. По-добре ще е. За по-голяма сигурност.

— Не е ли достатъчно това, което научихме тук? Нищо ми няма, чувствувам се добре, не виждаш ли? Ще се лекувам, както ми предписаха. То ще е достатъчно.

Чезаре я погледна сериозно и рече:

— Адриана, тъй желая.

И тогава тя не можа да възрази: видя в себе си жената от своето градче, жената, която не трябва да противоречи на това, което мъжът смята за редно и правилно. Помисли, че за успокоение на собствената си съвест той не иска да се задоволи само с един преглед, за да бъде сигурен, че утре в градчето, след нейната смърт, хората ще кажат: „Той направи всичко, за да я спаси. Заведе я в Палермо, дори в Неапол…“ Или може би той наистина се надяваше, че друг лекар, от по-далечен град, по-способен, ще прецени, че нейната болест е лечима, ще открие лекарство, за да я спаси? Или може би… но да, това беше най-вероятно! Като знаеше, че тя е безвъзвратно загубена, и понеже и без това се намираше на път с нея, Чезаре искаше да й достави за последен път неповторимо развлечение, като малка компенсация за жестокостта на нейната съдба.

Но тя изпитваше ужас, да, ужас от това, че трябва да прекоси огромното море. При тази мисъл, само като го гледаше, чувствуваше как дъхът й секва, сякаш бе принудена да го преплува.

— Няма, няма, ще видиш — утешаваше я той усмихнат. — Няма и да усетиш, че си на кораб по това време на годината. Виждаш ли колко е спокойно морето? И после ще разгледаш парахода… Нищо няма да почувствуваш.

Нима можеше да сподели с него мрачното предчувствие, което я мъчеше при вида на това море? Предчувствието, че ако замине, ако се откъсне от бреговете на острова, които и без това й се струваха тъй далечни от нейното градче и тъй нови и край които бе преживяла толкова голямо и странно вълнение, ако се впусне заедно с него, ако се загуби заедно с Чезаре в ужасната, тайнствена далечина на това море, няма повече да се върне в своя дом, няма отново да преплува тези води освен може би умряла. Не, дори пред себе си не можеше да признае, че я мъчи това предчувствие, и си мислеше, че изпитва ужас от морето само защото по-рано не бе го виждала дори отдалече, а сега, щом трябваше да пътува по него…

Потеглиха още същата вечер за Неапол.

Параходът напусна рейда и излезе от пристанището. Мина замайването от глъчката и суматохата на множеството, което се качваше и слизаше по кея и вдигаше шум, от скърцането на подемните кранове над трюмовете. Тя гледаше как постепенно всяко нещо се отдалечава и се смалява — хората по кея, които продължаваха да махат кърпички на прощаване, заливът къщите, докато целият град не се сля в една бяла ивица потънала в мъгла, тук-там изпъстрена с бледи светлини, под високата преграда на сивочервеникавнте планини. Отново почувствува, че чезне в блян, в друг приказен сън, в който обаче очите й се разширяват от страх, колкото повече параходът (голям наистина, ала може би неустойчив, щом трепереше тъй от глухите ритмични шумове на витлата) навлизаше в двете неизмерими необятности — море и небе.

Той се усмихна на нейната уплаха, покани я да стане и с интимност, каквато досега не си беше позволявал, прекара ръка под мишницата й, за да я подхване. Заведе я да види от самата палуба могъщите и блестящи стоманени бутала, които задвижваха тези витла. Развълнувана от необичайния досег, тя не можа да издържи гледката, топлия полъх, миризмата на смазка, които идваха оттам. И за малко не припадна, отпусна се, почти склони глава на рамото му. Веднага се съвзе, ужасена от своето несъзнателно желание да се отпусне, на което за малко не се отдаде.

И отново с още по-голяма загриженост Чезаре я попита:

— Зле ли се чувствуваш?

Като не можа да издаде глас, тя поклати отрицателно глава и тъй, под ръка, двамата отидоха към кърмата да гледат дългия кипящ и фосфоресциращ килватер във вече черното море, под осеяното със звезди небе, в което огромната тръба на комина непрекъснато изхвърляше ленив и гъст дим, нажежен от топлината на машините. И най-после, за да направи съвършено очарованието, луната изплува от морето. Отначало се показа сред изпаренията на хоризонта като злокобна огнена маска, която в ужасната тишина заплашително наднича над своите водни владения. После постепенно се проясни, смали се и избистри своя снежнобял светлик, който разшири морето и го превърна в безкрайно сребърно вълнение. И тогава Адриана повече от всякога почувствува да нарастват в нея мъката и страхът от насладата, която я завладяваше, отнемаше силите й и я тласкаше неудържимо да крие лице в гърдите му.

Това се случи в Неапол, в един миг, при излизане от кафе-шантана, където бяха прекарали вечерта. При своите ежегодни пътешествия той беше свикнал да излиза нощем от тия заведения с жена под ръка. Като подаваше сега ръката си на Адриана, той улови неочаквано под голямата й черна шапка с перо блясъка на нейния пламнал поглед. И веднага, почти несъзнателно, както държеше ръката й, я притисна бързо и силно към гърдите си. Това беше всичко. Пожарът избухна.

Там, в тъмното, в купето, което ги откарваше обратно в хотела, ненаситно слели устни, те за няколко мига си казаха всичко, всичко онова, което преди малко той в едно мигновение, в един проблясък, в блясъка на един поглед беше отгатнал: целия неин живот през дългите години на мълчание и страдания. Тя му каза как винаги, винаги, без да иска, без да съзнава, го е обичала, а той й призна колко я беше желал като младо момиче, как е мечтал да я направи своя, ето така, своя, своя!

Бе истински делириум, умопомрачение, което черпеше неизтощима сила от желанието да се възнаградят в тия кратки дни, които смъртната присъда още й оставяше, за всички ония загубени години на потискан плам и прикривана треска. Желанието да се заслепят, да се загубят, да не се виждат един друг такива, каквито са били през целите тези години на благоприлична външна честност там в градчето със строги нрави, където тяхната любов, техният брак утре ще изглеждат нечувано светотатство.

Какъв брак? Не! Защо да го принуждава на този почти светотатствен за всички акт? Защо да го привързва към себе си, щом й оставаше още съвсем малко да живее? Не, не: само любов, безумна и неудържима любов в това пътешествие от броени дни, любовно пътешествие без завръщане, любовно пътуване към смъртта.

Не можеше да се върне там, да застане пред своите синове. Това беше предчувствувала, като тръгваше, знаеше, че прекосявайки морето, всичко за нея щеше да бъде свършено. И сега искаше да се махне далече, далече, да отиде още по на север, още по-далече, тъй заслепена в неговите ръце, до смъртта.

И тъй минаха през Рим, после през Флоренция, после през Милано почти без да виждат нищо. Смъртта, загнездена в нея със своите пробождания, шибаше и разпалваше силното желание.

— Нищо! — казваше тя при всеки пристъп на болестта, при всеки пристъп на угризение. — Нищо…

И смъртнобледа поднасяше устни.

— Адриана, ти страдаш…

— Не, нищо от това! Какво значение има?

Последния ден в Милано, малко преди да заминат за Венеция, се видя в огледалото съсипана. И когато след нощното пътуване в тишината на зората пред нея се откри фантастичното видение, гордата и меланхолична гледка на града, изплуващ от водите, тя разбра, че е настъпил съдбовният й час, че там нейното пътешествие трябва да свърши.

И все пак пожела да изживее своя ден и във Венеция. До вечерта, до късна нощ обикаляха с гондола тихите канали. И цялата нощ остана будна със странното усещане за този ден: ден от кадифе.

Кадифето на гондолата? Кадифето на мрачината в някои канали? Кой знае! Кадифето на ковчега.

Когато на следното утро той слезе от хотела, за да пусне няколко писма за Сицилия, тя влезе в стаята му. Забеляза на масичката един разкъсан плик, позна почерка на по-големия от своите синове. Поднесе този плик до устните си и отчаяно го целуна. После влезе в своята стая, извади от чантата си шишенцето с недокоснатото лекарство, хвърли се на неоправеното легло и изпи съдържанието му наведнъж.

Светлината на отсрещния дом

Това се случи една неделна вечер след дълга разходка.

Тулио Бути беше наел тази стая преди около два месеца. Хазяйката, госпожа Нини, възрастна добра жена със старовремски обноски, и нейната неомъжена и вече повехнала дъщеря никога не го виждаха. Той излизаше всяка сутрин рано и се връщаше след падането на нощта. Знаеха, че е чиновник в някакво министерство, също, че е адвокат и нищо повече.

Стаичката, по-скоро тясна, скромно мебелирана, не издаваше с нищо, че той живее там. Сякаш умишлено усърдно се стараеше да остане чужд човек като в хотелска стая. Наистина беше разположил бельо в скрина, беше закачил някоя и друга дреха в гардероба, но затова пък по стените, по другите мебели нямаше нищо: нито калъфче, нито книга, нито снимка. Никога на масичката не остави някой разкъсан плик, никога не забрави на някой стол хвърлено бельо, яка, вратовръзка, които да издават, че се чувствува у дома си.

Семейство Нини, майка и дъщеря, се страхуваха, че няма да се задържи. Такъв труд бяха положили, докато дадат стаичката под наем. Мнозина бяха идвали да я видят, никой не бе пожелал да я наеме. Наистина не беше нито много удобна, нито много приветлива. Единственият прозорец гледаше към тясна вътрешна уличка и през него не влизаше нито въздух, нито светлина, тъй като отвъд се издигаше насрещната къща и го затулваше.

Майката и дъщерята желаеха да възнаградят тъй дълго очаквания квартирант с грижи и внимание; дълго се бяха готвили и обмисляли това, докато го очакваха: „Ще направим тъй, ще направим инак, това и онова.“ Особено дъщерята, Клотилдина, се готвеше да окаже толкова мило внимание, бяха обмислили толкова „любезности“, както казваше майката, ей тъй, без някаква скрита цел. Но как да проявят всичко това пред него, като изобщо не можеха да го видят?

Ако го наблюдаваха, може би веднага щяха да разберат, че техните страхове са неоснователни. Тази тъжна, тъмна, потисната от насрещната къща стаичка отлично прилягаше на характера на наемателя.

Тулио Бути ходеше по пътя си винаги сам, дори без двата спътника на най-големите самотници: пурата и бастуна. С ръце, вмъкнати дълбоко в джобовете на балтона, с потънала между раменете глава, навъсен, с нахлупена до очите шапка, той сякаш таеше най-горчива обида от живота.

В службата не разменяше никога нито дума със своите колеги, които все още се двоумяха кое от двете нарицателни му подхожда повече — дали бухал или мечок.

Никой никога не го беше виждал да влиза по вечерно време в някое кафене, докато мнозина бяха забелязали с каква бързина гледа да избяга от по-оживените улици, за да потъне в сянката на дългите прави и пустинни улици на северните квартали, като се отдалечава всеки път от стената и заобикаля светлия кръг, който уличните фенери хвърлят по тротоарите.

Нито един неволен жест, нито едно трепване на чертите на лицето, нито знак с очи или с устни не издаваше мислите, в които изглеждаше потънал, скритата и дълбока болка, в която живееше затворен по този начин. Опустошенията, които тази болка и тези мисли бяха нанесли в душата му, бяха очевидни от болезнената втренченост на светлите остри очи, от бледнината на нездравото лице, от ранната прошареност на занемарената брада.

Никога не пишеше и не получаваше писма, не четеше вестници. Не се спираше, нито се обръщаше да погледне каквото и да се случеше по улицата, което привличаше любопитството на другите. И ако понякога дъждът го изненадваше изневиделица, той продължаваше да върви със същата крачка, сякаш нищо не усещаше.

За какво беше дошъл на този свят, не беше известно. Може би и той не знаеше. Просто живееше… Може би дори не подозираше, че може да живее по друг начин, че човек може и по-малко да страда под тежестта на скуката и тъгата.

Не беше имал детство. Никога не беше живял като младеж. Дивашките сцени, на които беше присъствувал в бащиния дом още в най-крехка възраст, поради грубостта и жестоката деспотичност на бащата, бяха изгорили в душата му всякакъв кълн за живот.

След ранната смърт на майката, настъпила поради жестоките мъчения от страна на съпруга, семейството се беше пръснало. Сестра му бе станала монахиня, брат му беше избягал в Америка. И той беше избягал от къщи, беше скитал като бездомник и с невероятни усилия си беше създал сегашното положение.

Сега вече не страдаше. Имаше вид на страдащ, но у него се бе притъпило и усещането за болка. Изглеждаше винаги потънал в мисли, ала не — дори и не мислеше вече. Духът му бе станал нерешителен, сякаш вцепенен бе надвиснал над някаква мрачина, от която чувствуваше — но едва — нещо горчиво в гърлото. Разхождайки се вечер по пустите улици, броеше фенерите — нищо друго не правеше — или гледаше сянката си, или слушаше ехото от стъпките си, или понякога се спираше пред градините на вилите, за да наблюдава затворените и мрачни като него кипариси, по-тъмни от нощта.

Тази неделя, уморен от дългата разходка по древната Виа Апиа, за разлика от друг път реши да се върне в къщи. Още беше рано за вечеря. Щеше да почака в стаичката си най-сетне денят да умре и да стане време.

За семейство Нини, майка и дъщеря, това бе много приятна изненада. От удоволствие Клотилдина дори запляска с ръце. Коя от многото предварително обмислени и подготвени любезности и вежливости трябваше да му засвидетелствуват по-напред? Майка и дъщеря се поразговориха за това. По едно време Клотилдина тропна с крак и се плесна по челото. Боже! Първо лампата! Най-напред трябваше да му занесат лампата, най-хубавата нарочно запазена за него, от порцелан, с нарисувани макове и глобус от шлифовано стъкло. Запали я и отиде внимателно да почука на вратата на наемателя. Дотам трепереше от вълнение, че глобусът се тресеше и се удряше в стъклото, което рискуваше да се опуши.

— Може ли да вляза? Лампата.

— Няма нужда, благодаря — отговори Бути отвътре. — Готвя се да излизам.

Старата мома направи гримаса с наведени очи, сякаш квартирантът можеше да я види, и настоя:

— Вижте, аз съм я донесла. За да не стоите на тъмно.

Но Бути повтори решително:

— Не, благодаря.

Беше седнал на малкото канапе зад масичката, с широко отворени очи, блуждаещи в мрака, който все повече се сгъстяваше в стаята, докато по стъклата на прозорците печално замираха последните отблясъци в здрача.

Колко време стоя тъй, неподвижен, с широко отворени очи, без да мисли, без да забелязва мрака, който го обгърна?

Съвсем внезапно — видя.

Изненадан, обърна наоколо поглед. Да. Стаичката неочаквано се беше осветила от нежна и слаба светлина, като от тайнствен полъх.

Какво беше това? Как бе станало?

А, ето как. Светлината от отсрещния дом. Една лампа, току-що запалена в отсрещния дом: дъх на един външен живот, който влизаше да разсее мрака, празнотата, пустотата на неговото съществование.

Остана известно време да съзерцава този светлик като някакво вълшебство. И остра мъка стегна гърлото му, като забеляза как подобно нежна ласка светлината се спускаше по леглото, по стената и по бледите му ръце, отпуснати на масичката. Сред болката у него изплува споменът за неговото безрадостно детство, за майка му. И му се стори, че светлината на една далечна зора просветва в нощта на неговата душа.

Стана, отиде до прозореца и крадешком надникна през стъклата там, в отсрещната къща, към оня прозорец, откъдето струеше светлината.

Видя едно скромно семейство, събрано около масата: трите дечица и бащата вече бяха насядали, майката, още права, им сервираше. Тя се опитваше — както той се досети по движенията — да обуздае нетърпението на двете по-големи деца, които размахваха лъжиците и се въртяха на столовете. Най-малкото протягаше шия, въртеше русата си главичка: очевидно бяха вързали твърде стегнато кърпата около врата му, но ако майка му беше побързала да поднесе супата, то би забравило неудобството от твърде изкъсо вързания възел. Ето, ето — наистина с каква лакомия бързаше да гълта — завираше цялата лъжица в устата си! А бащата му се усмихваше през парата, която се вдигаше от чинията му. Ето и майката най-после седна точно насреща. Тулио Бути понечи да се оттегли, като видя, че тя вдигна очи към прозореца, но се досети, че като е на тъмно, не може да бъде видян. И остана прав да наблюдава вечерята на това семейство, забравяйки за своята вечеря.

От този ден нататък всяка вечер, като излизаше от канцеларията, вместо да се впуска в своите обичайни самотни разходки, той поемаше към къщи. Всяка вечер чакаше мракът на неговата стаичка нежно да се озари от светлината на отсрещния дом и стоеше там зад стъклата, като просяк, да вкусва с безкрайна мъка нежната и мила интимност, семейната топлина, на която се радваха другите и от която и той като дете беше вкусил някоя и друга вечер, когато майка му… майка му… като тази…

И се разплакваше.

Да. Такова чудо извърши светлината на отсрещния дом. Вцепеняващата мрачност, в която толкова години тънеше неговата душа, се разпръсна при този гальовен зрак.

Междувременно Тулио Бути не се и досети какви странни предположения можеше да събуди у хазяйката и дъщеря й това негово стоене на тъмно.

Още два пъти Клотилдина му беше предложила лампата — но напразно. Да беше запалил поне свещ! Но не, нито дори свещ. Дали не му беше лошо? Тъй беше дръзнала да го попита Клотилдина с нежен глас от вратата втория път, когато беше дошла с лампата. А той беше отговорил:

— Не, тъй ми е добре.

Най-после… да, разбира се, господи — Клотилдина може да бъде извинена, — тя беше погледнала през дупката на ключалката и с учудване бе видяла в стаята светлината, разпръсвана от отсрещния дом. И то именно от къщата на Маши. Беше видяла също и квартиранта, изправен зад стъклата на прозореца, потънал в съзерцание на дома на Маши.

Клотилдина изтича развълнувана да съобщи на майка си голямото откритие:

— Влюбен в Маргерита! В Маргерита Маши! Влюбен!

Няколко вечери по-късно, докато Тулио Бути наблюдаваше, видя с удивление в отсрещната къща — където семейството както обикновено се беше събрало на вечеря, но тази вечер без бащата — да слизат госпожа Нини, неговата хазяйка, и дъщеря й, посрещнати като стари познати.

По едно време Тулио Бути се оттегли със скок от прозореца, разтревожен, задъхан.

Майката и трите деца бяха вдигнали очи към неговия прозорец. Без съмнение двете гостенки бяха започнали да говорят за него.

А сега? Сега може би всичко беше свършено! Още следната вечер тази майчица или съпругът й, като знаят, че в отсрещната стаичка той дебне тъй тайнствено в мрака, щяха да затворят капаците. И отсега нататък нямаше да идва при него тази светлина, от която живееше, тази светлина, която беше негово невинно удоволствие и единствена утеха.

 

 

Ала не стана тъй.

Същата вечер, след като светлината оттатък бе изгасена и той потъна в тъмнина, Тулио Бути почака известно време семейството да си легне, после отиде да отвори внимателно прозорците, за да проветри стаята. И видя, че и отсрещният прозорец е отворен. Малко след това видя (и в тъмното потрепера от страх) да се показва на този прозорец жената, може би изпълнена с любопитство от онова, което й бяха казали за него майката и дъщерята Нини.

Двете твърде високи постройки, които откриваха една срещу друга тъй отблизо очите на своите прозорци, не позволяваха да се види горе нито светлата ивица на небето, нито черната ивица на улицата долу, препречена в началото от една порта. Високите постройки не оставяха никога да проникне нито слънчев, нито лунен лъч.

Значи, тя се бе появила там не за друго, а заради него; сигурно защото бе забелязала, че той се е показал на своя угасен прозорец.

Едва можеха да се различат в тъмното. Но от известно време той знаеше, че е хубава, познаваше вече всички прелести на нейните движения, блясъка на черните й очи, усмивката на червените й устни.

Но най-силното чувство, което той изпита този първи път, беше мъка поради изненадата, която целия го разтърси, от която му пресекна дъхът и почувствува почти нетърпим трепет на безпокойство. Трябваше да направи ужасно усилие, за да не се прибере, да почака тя първа да се оттегли.

Оня блян за мир, за любов, за нежна и мила интимност, на която си беше въобразил, че се радва това семейство, на чието отражение се беше радвал и той, сега рухваше, щом като тази жена тайно, в тъмното, идваше на прозореца заради един непознат. Този наистина непознат човек беше той.

И въпреки това, преди да се оттегли, преди да затвори прозореца, тя му прошепна:

— Лека нощ!

Какво ли бяха измислили за него двете жени, които му бяха дали подслон, за да събудят и разпалят дотолкова любопитството на онази жена? Какво странно и могъщо привличане беше упражнила върху нея тайнствеността на неговия затворен живот, щом още от първи път, оставяйки своите дечица, беше дошла, сякаш за да бъде за малко с него?

Един срещу друг, макар и двамата да бяха отбягвали да се гледат и да се бяха престрували пред самите себе си, че се намират на прозореца без каквото и да е намерение, и двамата — той беше сигурен — бяха потръпнали от един и същ трепет на неведомо очакване, бяха изпитали боязън от очарованието, което ги обгръщаше, докато стояха един срещу друг в мрака.

Когато късно вечерта той затвори прозореца, беше сигурен, че следната вечер тя, като загаси лампата, ще се покаже заради него. И тъй стана.

Оттогава нататък Тулио Були не чакаше повече в своята стаичка светлината на отсрещния дом — вместо това очакваше с нетърпение тази светлина да изгасне.

Любовната страст, неизпитвана дотогава, лумна ненаситно, безмилостно в сърцето на мъжа, който толкова години беше живял вън от живота, и удари, помете като ураган тази жена.

Същия ден, когато Бути напусна квартирата на семейство Нини, като бомба избухна новината, че госпожата от третия етаж на отсрещната къща, госпожа Маши, е напуснала мъжа си и трите си деца.

Остана празна стаичката, която бе приютила почти за четири месеца Бути. Остана тъмна за няколко седмици и стаята отсреща, където скромното семейство всяка вечер се събираше на вечеря.

После светлината се запали отново над онази тъжна маса, около която един объркан от нещастието баща гледаше уплашените личица на три деца, които не смееха да обърнат поглед към вратата, откъдето майката обикновено влизаше с димящ супник.

Отново запалената светлина над тъжната вечеря започна — ала сега вече призрачно — да осветява празната стая отсреща.

Спомняха ли си за светлината няколко месеца след тяхната жестока лудост Тулио Бути и любовницата му?

Една вечер семейство Нини, уплашени, видяха да се появява пред тях, измъчен и треперещ, техният странен наемател. Какво искаше? Стаичката, стаичката, ако е още ненаета! Не, не за себе си, не за да живее там! А за да идва само за час, дори само за миг, всяка вечер тайно! Ах, имайте милост към тази клета майка, която иска да вижда отдалече, без да я видят, своите дечица! Ще вземат всички предохранителни мерки, дори ако трябва, ще се преобличат. Ще издебват всяка вечер времето, когато няма никой по стълбите — той би плащал двоен наем, троен размер на наема само за един-единствен миг!

Не. Майката и дъщерята Нини не се съгласиха. Само, понеже стаичката тъй и тъй си оставаше ненаета, понякога, но много рядко… ах, за бога, само да не ги открие някой! Само понякога…

На следната вечер, като крадци, те дойдоха. Влязоха в стаичката на тъмно, едва ли не стенейки от мъка, и чакаха, чакаха да просветне пак светлината на отсрещния дом.

Отсега нататък трябваше тъй, отдалече, да живеят от тази светлина.

Ето!

Ала Тулио Бути отначало не можа да понесе светлината. Жената, напротив, с плач, който хъркаше в гърлото й, пиеше тази светлина като жадна, хвърли се към стъклата на прозореца, като притисна силно кърпичката към устата си. Нейните дечица… малките… нейните дечица, ето ги… там… на масата…

Той притича да я подхване и двамата останаха така, притиснати, приковани, да дебнат.

Някой се смее

Един слух плъзва сред събранието:

— Някой се смее.

Тук, там, навсякъде, където достигне този слух, сякаш изскача пепелянка или щуква щурец, или проблясва огледало, за да ослепи ненадейно очите.

Кой дръзна да се смее?

Всички внезапно се обръщат и с ядни погледи търсят този човек.

Четири големи кристални полилея осветяват огромната зала над тълпата, поканена на събранието. В горната си част залата е почти мъртва и пуста, унила в своята прашна старинност. Разтревожена изглежда само мазилката със стенопис от седемнадесети век, простряла се от единия до другия край на свода, която полага толкова усилия, за да потопи в чернилката на вечна нощ свирепата невъздържаност на рисунката. Човек ще рече, че с нетърпение очаква всяко движение долу да замре, та залата да остане празна.

Като се взре, човек може да открие някое и друго нацупено лице, което състрадателно и огорчено се разтяга в печална и вежлива усмивка. И тъй, да се усмихваш вежливо, е допустимо, дори е необходимо, ако е вярно, че събранието — макар и много сериозно — в същото време трябва да мине за едно от обичайните граждански увеселения по време на карнавала. И наистина на естрадата, покрита с черен килим, малък оркестър от плешиви черепи свири непрекъснато танцови мелодии и няколко двойки танцуват, за да придадат на събранието вид на танцувално увеселение. Те почват танците по покана, почти по команда на нарочно повикани фотографи. Но червеното и небесносиньото на някои женски тоалети са толкова крещящи и толкова отвратителна е мършавостта на някои голи рамене и голи ръце, че човек се пита дали тези балерини — живи играчки от други времена, консервирани и сега отново навити — не са изкопани специално за случая, за да представят този спектакъл. След като човек ги е погледнал, просто чувствува нужда да се улови за нещо грубо и обикновено: например за врата на този навъсен човек, седнал наблизо, който е станал морав, поти се и си вее с изключително бяла кърпичка. Или за идиотското чело на онази възрастна дама. Ала всъщност странно: на жалката маса за напитки цветята не са изкуствени. Това откритие навява тъга, като си помислиш за градините, от които тази сутрин са били откъснати под бистрия дъждец, който леко и пронизващо е ръмял. Колко жалко за тази бледна, вече почти разкъсана роза, която пази в увисналите си листчета умиращия мирис на напудрена плът.

Залутан сред тълпата, тук-там се вижда някой поканен с домино, който прилича на монах, откъснал се от погребална процесия.

Истината е, че всички тия поканени не знаят за какво са поканени. Поканата проехтя из града като сигнал за сбор. Сега, объркани, те се двоумят дали е по-подходящо да се уединят, или да застанат на видно място (а това никак не е лесно сред толкова народ). Дебнат се един друг и който забележи, че го наблюдават, докато се дърпа встрани или докато се опитва да привлече вниманието, посърва и замръзва, защото всички се подозират един друг и това недоверие сред навалицата създава раздразнение, което с усилие успяват да потиснат. Злобни и коси погледи се отправят към гърбовете на другите и щом бъдат забелязани, се отдръпват като змии.

— О, я гледай, и ти ли си тук?

— Ех, всички сме тук, както се вижда.

Ала междувременно никой не смее да попита защо всички са тук, като се страхува, че само той е в неведение, което вече би представлявало вина, в случай че събранието е обявено, за да се вземе някакво важно решение. Като гледат да останат незабелязани, неколцина търсят с очи ония двама или трима, за които се предполага, че биха могли да знаят. Ала не ги виждат. Навярно те са се събрали на съвещание в тайна заседателна зала, където от време на време някой бива извикан и притичва пребледнял, като оставя другите тревожно слисани. От общественото положение и от връзките на оня, който е призован, се опитват да извадят заключение какъв въпрос се решава, но не успяват да разберат нищо, защото преди малко е бил извикан някой със съвсем друго положение и връзки.

Сред всеобщата тревога поради царящата неяснота възбуждението расте непрекъснато. Известно е колко бързо се разпространява един тревожен слух и как, минавайки от уста на уста, един факт се изменя дотам, че става друг. По този начин от единия до другия край на залата се кръстосват приказки за такива невероятни безобразия, че зашеметяват хората. И тъй, от всички разбунени души се изпарява и разстила нещо като кошмарно видение, в което сред мъчителните и трескави звуци на малкия оркестър, сред обърканата оглушителна глъчка и отраженията на светлините в огледалата пред очите на всички се мяркат най-странни сенки и подобно на дим, на гъсти валма от съзнанията, спотаили огъня на неизповядани угризения, преливат страхове, малодушие и всякакви подозрения. У мнозина инстинктивният порив да прибегнат веднага до предохранителни мерки довежда до най-неочаквани последствия. Един мига непрекъснато, друг гледа съседа си, без да го вижда, и нежно му си усмихва, трети разкопчава и закопчава непрекъснато някое копче на жилетката си. По-добре човек да се преструва, че нищо не го вълнува. Да мисли за съвсем други неща. Тази година Великден се пада доста късно. Един познат се нарича Бонджорно. Да, но всъщност как ни задушава тази комедия с нас самите.

Фактът (ако е верен), че някой се смее, струва ми се, не би трябвало да прави такова впечатление, щом всички еднакво таят такива мисли. Какво ти впечатление! Той събужда яростно възмущение, и то тъкмо защото всички таят едни и същи мисли. Възмущение като от лична обида, възмущение, че някой може да има смелост да се смее открито! Кошмарът тегне непоносимо върху всички, защото всъщност всеки смята, че е забранено да се смее. Ако някой започне да се смее и другите последват примера му, ако целият този кошмар внезапно се разбие сред избухналия всеобщ смях, тогава край на всичко! При цялата тази несигурност и душевно напрежение е необходимо да се вярва и да се чувствува, че тазвечерното събрание е много сериозно.

Но действително ли съществува този някой, който продължава да се смее, независимо от слуха, плъзнал вече от доста време сред събранието? Кой е той? Къде е? Трябва да бъде хванат, сграбчен за реверите, да бъде блъснат в стената и всички с протегнати юмруци да го запитат защо се смее и на кого се смее. Изглежда, че не е само един. Ах, така ли, повече ли са? Казват, че са поне трима. Как тъй, в хор или всеки сам за себе си? Изглежда, дружно се смеят. А, тъй, значи! Значи, са дошли с твърдото намерение да се смеят. Изглежда.

Първо забелязват едно едро момиче, облечено в бяло, с пламнало, зачервено лице, с подчертани форми, малко недодялано, което се превивало от смях в един отдалечен ъгъл на залата. Отначало не обърнали внимание било защото е жена, било поради възрастта. Само ненадейното избухване на нейния смях подразнило околните и неколцина се обърнали, както се реагира при неуместна постъпка, дори може да се каже, при неприлична, но извинима постъпка. В края на краищата някакъв си смях на дете. Освен това тя веднага престанала да се смее, като забелязала, че я наблюдават. Избягала от ъгъла, превита, запушила уста с ръце и — логично било, разбира се, да я чуят оттатък отново да избухне в конвулсивен смях, може би поради това, че докато бягала, е потискала смеха си. Малко момиче? Хм, сега се узнава, че тя е поне на седемнадесет години и че има очи, които хвърлят искри. Изглежда, бяга от зала в зала, като че я гонят. Да, да, наистина я гонят, гони я един много хубав младеж, рус като нея, който също се смее като луд, докато я гони. И от време на време се спира поразен от безочието, с което тя се мушка навсякъде. Той иска да си придаде благоприличен вид, но не успява, обръща се насам-натам, сякаш някой го вика, действително си хапе устните, за да сдържи изблика на веселие, което бълбука в него и кара корема му да подскача. И ето, сега откриват и третия — едно пъргаво човече, което подскача и блъска късите си ръчички в кръглия си твърд корем, като че ли бие палки по барабан. Плешивите части на главата му лъщят сред венец от червеникави къдрави коси. Лицето му е блажено и сред него носът му се смее повече от устата, очите — повече от устата и от носа, смее се брадичката му, смее се челото му, дори ушите му се смеят. Той е във фрак както всички други. Кой го е поканил? Как са се вмъкнали на това събрание? Никой не ги познава. Нито аз дори. Но зная, че той е баща на тия две деца. Заможен господин, който живее на село заедно с дъщеря си, докато синът му учи тук в града. Сигурно са попаднали на този мним карнавален празник случайно. Кой знае какво са си казали, като са дошли тук, кой знае какви тайни шеги и какво тайно разбирателство открай време са установили помежду си, подигравки, известни само на тях, многоцветни потайни експлозивни смеси като за фойерверк, готови да избухнат при най-малкия повод, дори само при бегъл поглед. Там е работата, че не могат да стоят заедно. Затова пък се търсят с очи отдалеч и щом се зърнат, обръщат лица и в шепите си избухват в такъв смях, че просто това е скандал сред заобикалящата ги сериозност.

Кошмарният гнет от тази сериозност така тегне и потиска всички, че никой не може да предположи, че тия трима не са засегнати от него, че мислят за странични неща и че може би имат някакъв невинен, дори може би наивен повод, за да се смеят тъй, за нищо. Например момичето може би се смее само защото е на седемнадесет години и защото е свикнало да живее като кобилка сред цъфнала ливада, една кобилка, която пощръклява при всеки полъх на вятъра, скача и препуска щастлива, без сама да знае защо. Човек може да се закълне, че тя нищо не забелязва, че ни най-малко не подозира скандала, който предизвиква заедно с баща си и брат си, които също са радостни, чужди на средата и далече от всякакво подозрение, че вършат нещо нередно.

Те не подозират до такава степен, че се събират най-после на един диван в оттатъшния салон. Бащата е в средата между сина и дъщерята. Те са доволни и изнурени, имат голямо желание да се прегърнат заради приятните мигове на развлечението, което са си доставили, мигове, избликнали из самата тяхна радост, изливаща се във всички тези шумни смехове като шумотевица на краткотрайна пяна. Виждат срещу себе си като тъмен прилив под внезапно помрачняло небе как цялата тълпа поканени настъпва от трите големи стъклени врати бавно, бавно с мелодраматични стъпки на мрачно съзаклятие — и отначало нищо не разбират. Не вярват, че тази непохватна маневра се прави заради тях и все още леко усмихнати, си разменят погледи. Но усмивките им постепенно замират и се превръщат в израз на растящо удивление. Те не могат нито да избягат, нито дори да отстъпят, тъй като са се отпуснали на облегалката на дивана, и сега вече са не удивени, а ужасени. Вдигат инстинктивно ръце, сякаш за да спрат злокобната тълпа, която настъпва срещу тях. Тримата големци, ония, които се бяха събрали на съвещание в една тайна зала не за друго, а тъкмо заради тях, именно заради разпространилия се слух за недопустимия смях, са решили да ги накажат по тържествен и особен начин. Ето те влизат през централната врата начело на тълпата. Смъкнали качулките на своите домина чак до брадата, завързали на шега ръцете си с три салфетки като с белезници, сякаш са наказани престъпници, които идват при тримата смеещи се, за да просят милост от тях. Щом стигат пред дивана, всички поканени избухват в огромен сардоничен смях, смях, който неколкократно оглушително и ужасно отеква в залата. Клетият баща е потресен, блъска се насам-натам, успява да хване под ръка двете си деца и сгърчен, целият се тресе от тръпки, от които просто ще му се пукне сърцето. Съвсем объркан се измъква, преследван от ужасяващата мисъл, че всички жители на града внезапно са полудели.

Покойният Матиа Паскал

§ 1. Въведение

Едно от малкото неща, дори може би единственото, което знаех със сигурност, беше следното: наричах се Матиа Паскал. И използувах това обстоятелство. Всеки път, когато някой от моите приятели или познати губеше разсъдък дотам, че идваше при мене за съвет или за напътствие, аз вдигах рамене, присвивах очи и отговарях:

— Наричам се Матиа Паскал!

— Благодаря, драги. Зная това.

— Е, малко ли ти се струва?

Да си кажа истината, и на мен ми се струваше малко. Ала тогава не подозирах какво значи да не знаеш дори и това и когато се наложи, да не можеш да отговориш както преди:

— Наричам се Матиа Паскал!

Някой може би ще пожелае да ми съчувствува (това е толкова лесно!), като си представя горчивата мъка на нещастника, който внезапно узнава… да речем, узнава следното: че няма нито баща, нито майка и че съвсем не е вярно това или онова от миналото му. И такъв човек ще започне дори да се възмущава (това е още по-лесно) от покварата на нравите, от пороците и низостите в наше време, които причиняват толкова злини на невинния нещастник.

Моля, нека постъпва както си иска! Но дълг ми е да го предупредя, че моят случай не е такъв. Бих могъл да представя тук генеалогическото дърво на моето потекло и произхода на моето семейство и да докажа с факти, че познавам не само баща си и майка си, но за един значителен отрязък от време и своите предци и техните постъпки, наистина не всякога достойни за похвала. Щом е тъй, тогава?

Вижте, моят случай е много по-странен и много по-различен; толкова странен и необикновен, че се готвя да го разкажа.

Почти две години бях пазител на книгите или може би по-вярно — ловец на плъхове в библиотеката, която някой си монсиньор Бокамаца завещал на нашата община, когато умрял в 1803 година. Съвсем ясно е, че този прелат твърде малко е познавал склонностите и навиците на своите съграждани. Или може би се е надявал, че дарението му с течение на времето ще разпали в техните души любов към знанието. Аз съм свидетел, че досега такава любов не се е разпалила, и казвам тези думи, за да изразя похвала към моите съграждани. Общината прояви тъй малко признателност към Бокамаца, че не благоволи да му издигне дори един какъв да е бюст, а книгите остави за много и много години струпани в голям, влажен склад. После ги извадиха оттам, можете да си представите в какво състояние, за да ги настанят в отдалечената черквичка „Санта Мария Либерале“, в която кой знае по каква причина е било забранено да се извършва богослужение. Тук общината с безразличие ги поверяваше, като бенефиций или като синекура, на някой безделник с добра протекция, който за две лири на ден трябваше да ги наглежда, но можеше дори и да не ги поглежда, като изтърпява по няколко часа задушната миризма на плесен и вехтории.

Такъв жребий се падна и на мен. Още от първия ден се изпълних с такова дълбоко презрение към книгите, били те печатни или ръкописни (каквито бяха някои старинни книги в нашата библиотека), че сам аз никога не бих се захванал да пиша, ако наистина не считах моя случай за необикновен и поучителен за някой любопитен читател, който случайно би попаднал в тази библиотека и тъй би оправдал надеждите на покойния монсиньор Бокамаца. Ще предам ръкописа си обаче при условие никой да не го отваря, докато не минат петдесет години от моята трета, последна и окончателна смърт, тъй като засега (бог ми е свидетел каква мъка ми причинява това) аз съм покойник. Да, два пъти покойник, и то първия път по погрешка, а втория… ще разберете.

§2. Второ (философско) въведение, нещо като извинение

Внушението или по-точно напътствието да пиша ми бе дадено от моя уважаван приятел дон Елиджо Пелегриното, който в настоящия момент е пазител на книгите в библиотеката „Бокамаца“ и на когото аз ще поверя ръкописа, щом като бъде завършен, ако изобщо бъде завършен.

Пиша тук, в бившата църквичка, при светлината, която идва от прозорчетата на купола, тук, в абсидата, определена за библиотекаря и отделена с дървена преградка от отвесни колонки, докато дон Елиджо пухти под задължението, с което доброволно се е нагърбил — да постави малко ред в това вавилонско стълпотворение от книги. Страхувам се, че няма да успее в своето начинание. Никой преди него не се беше погрижил да узнае, макар и отгоре-отгоре, като хвърли бегъл поглед към кориците, що за книги е подарил на града покойният монсиньор. Смяташе се, че почти всички книги навярно са с религиозно съдържание. Сега Пелегриното, за голямо свое утешение, бе открил неочаквано разнообразие от теми в библиотеката на монсиньора. И тъй като книгите са били вземани оттук и оттам от склада и нареждани както дойде, бъркотията беше неописуема. Поради близостта между тези книги се бяха завързали най-необичайни приятелства. Дон Елиджо Пелегриното ми каза например, че доста се е трудил, докато откъсне от един много разпътен трактат върху „Изкуството да се любят жените“ в три книги от Антон Муцио Поро, от 1571 година, едно „Житие и смърт на Фаустино Матеручи, бенедиктинец от Полироне, когото някои наричат блажен“ — биография, издадена в Мантуа през 1625 година. Поради влагата подвързиите на двата тома се били слепили братски. За отбелязване е, че във втората книга на разюздания трактат се разказва надълго за монашеския живот и похождения.

Много любопитни и приятни книги откри и измъкна от рафтовете на библиотеката дон Елиджо Пелегриното, възкачен целия ден на една фенерджийска стълба. Щом открие някоя, хвърля я ловко отгоре върху голямата маса. Черквичката прокънтява, вдига се облак прах, из който се стрелват два-три уплашени паяка, аз притичвам от абсидата, прескачайки преградката, прогонвам паяците от прашната маса със същата тази книга, след това я отварям и зачитам.

Тъй постепенно си създадох вкус към подобно четиво. Дон Елиджо ми казва, че моята книга трябва да бъде написана по образеца на книгите, които той измъква от библиотеката, тоест да има свой особен дъх. Вдигам рамене и отговарям, че това не е работа за мене. Освен това и друго ме задържа.

Цял запотен и прашен, дон Елиджо слиза от стълбата и идва да подиша чист въздух в зеленчуковата градинка, която е засадил зад абсидата и е оградил с пръти и колци.

— Да, уважаеми приятелю — казах му аз веднаж, седнал на оградката, подпрял брада о топката на бастуна, докато той се занимаваше със своите марули. — Според мен сега не е време за писане на книги дори и на шега. И по отношение на литературата, както за всичко останало, аз трябва да повторя мисълта, която обичам все да си повтарям: „Проклет да е Коперник!“

— Ой, ой, ой! Какво общо има тук Коперник! — възкликва дон Елиджо, като се изправя с пламнало лице под сламената шапка.

— Има, дон Елиджо, защото, когато Земята не се е въртяла…

— Е хайде де! Та нали винаги се е въртяла!

— Не е вярно. Човекът не е знаел и следователно за него все едно, че не се е въртяла. За мнозина и сега дори не се върти. Казах го оня ден на един стар селянин и знаете ли какво ми отговори? Че това е прекрасно оправдание за пияниците. Впрочем и вие, извинете, нямате право да се съмнявате, че Исус Навин е спрял слънцето. Но да оставим това! Аз твърдя, че когато Земята не се е въртяла, човекът, облечен като грък или като римлянин, е изглеждал така добре и е имал такова самочувствие, и толкова се е наслаждавал на собственото си достойнство, че са му били приятни обстойните описания, пълни с ненужни подробности. Както вие сам посочихте, не казва ли Квинтилиан, че историята навярно е създадена, за да се разказва, а не да се преживява?

— Не отричам — отговаря дон Елиджо, — но също тъй е вярно, че никога не са писани толкова подробни книги, дори толкова обстоятелствени, както от ония времена насам, според вашия израз, откак Земята е почнала да се върти.

— Е, добре! Нека е така! „Господин графът стана рано, точно в осем и половина… Госпожа графинята облече лилава дреха, богато украсена с дантели около шията… Терезина умираше от глад… Лукреция примираше от любов…“ Боже господи, какво ме интересува всичко това? Нима не се намираме на невидим пумпал, шибан от един слънчев лъч, на една безумна песъчинка, която се върти, върти, върти, без сама да знае защо, без всякаква цел, сякаш изпитва удоволствие да се върти така, за да чувствуваме ту мъничко студ, ту мъничко жега? А след петнадесет или шестдесет обиколки ние умираме, често пъти със съзнанието, че сме извършили поредица от незначителни глупости… Коперник, драги дон Елиджо, Коперник безвъзвратно погуби човечеството. Сега всички ние малко по малко сме се приспособили към новото съзнание за нашата безкрайна незначителност, свикнали сме да се считаме за нищо във вселената заедно с всичките наши големи открития и изобретения. Какво значение могат да имат сведенията за личните ни страдания, пък дори и за всеобщи бедствия? Сега всички те са приказки за нищожни червеи. Четохте ли за онова малко нещастие на Антилските острови? Нищо особено. Бедничката Земя, уморена да се върти безцелно по желание на полския каноник, се пораздрусала от досада и избълвала много огън из една от многото си уста. Кой знае какво е предизвикало тази жлъч! Може би глупостта на хората, които не са били никога тъй досадни, както сега. Толкоз. Няколко хиляди опечени червеи. Животът продължава! Кой ги споменава?

Дон Елиджо Пелегриното обаче забеляза, че каквито и усилия да полагаме в жестокия си умисъл да изтръгнем, да разрушим илюзиите, които предвидливата природа ни е създала за наше добро, те остават безрезултатни. За щастие човек лесно се отвлича.

Това е вярно. В определени нощи, отбелязани в календара, нашата община не пали фенерите и често, ако времето е облачно, ни оставя в мрак.

И, значи, в края на краищата ние дори и днес вярваме, че луната е на небето, за да ни свети нощем, както слънцето — денем, и че звездите съществуват, за да съзерцаваме прекрасното зрелище. Точно така. И забравяме често и драговолно, че сме безмерно малки атоми и че няма защо да се уважаваме и възхищаваме чак толкова един на друг, защото сме способни да се спречкваме за парченце земя и да се оплакваме от неща, които щяхме да считаме за безкрайно нищожни, ако наистина се бяхме проникнали от съзнанието за това, което в действителност сме.

И тъй, благодарение на божествената способност да се отвличаме и освен това поради странността на моя случай аз ще разкажа за себе си, но колкото може по-накратко, като давам само сведенията, които считам за необходими.

Някой от тях без съмнение не ще ми правят чест. Но аз се намирам понастоящем в изключително състояние, та мога да се считам вече извън живота и следователно без задължения, без каквито и да било скрупули.

И тъй, да започнем.

§3. Домът и къртицата

Поизбързах да кажа в началото, че съм познавал баща си. Не го познавах. Бях на четири години и половина, когато той умря. На тридесет и осем годишна възраст замина със своята гемия за Корсика по търговия и не се върна. Там починал за три дни от злокачествена малария. Ала той остави добро състояние на жена си и двама сина: Матиа, един вид аз самият (или този, който бях), и Роберто, две години по-голям от мене.

Някои от тукашните старци все още с удоволствие намекват, че богатството на моя баща има, меко казано, тайнствен произход. То обаче не би трябвало да хвърля повече сянка върху него, защото отдавна е минало в други ръце.

Разправят, че той го добил, като играл на карти в Марсилия с капитана на един английски търговски параход, който, като загубил всички пари, които имал у себе си — вероятно немалка сума, — проиграл и голям товар сяра, натоварена в далечна Сицилия за сметка на един ливърпулски търговец (И това знаят! А името му?), един ливърпулски търговец, който бил фрахтувал кораба. После от отчаяние капитанът вдигнал котва и когато навлезли в открито море, се удавил. И тъй параходът акостирал в Ливърпул не само олекнал, но и без своя капитан. Добре, че за баласт на кораба послужило злоезичието на моите съграждани.

Притежавахме земи и къщи. Ловък и предприемчив, баща ми никога не се занимавал с търговия в едно определено място: обикалял непрекъснато със своята гемия, купувал, където намери най-разнообразна евтина стока и веднага я продавал на сметка. Не се увличал в рисковани и големи сделки и постепенно влагал своите печалби в нашето градче, като купувал къщи и земя. Навярно се е надявал скоро да се оттегли доволен и спокоен при жена си и синовете си, сред охолството, придобито с толкова труд.

Той закупил първо чифлика Дуе Ривиере с много маслинови дръвчета и черничеви насаждения, после имението Стия, също тъй богат терен, през който тече ручей, впрегнат в мелница; после целия хълм Спероне, където стават най-хубавите лозя в нашия край, и накрая Сан Рокино — там построил една прекрасна вила. В градчето освен къщата, в която живеехме, той закупил други две къщи, а също и голямото здание, което сега е превърнато в корабостроителница.

Неговата почти неочаквана смърт ни доведе до разорение. Майка ми, неспособна да управлява наследствените имоти, бе принудена да ги повери на един човек, който беше получил от баща ми толкова благодеяния, че беше подобрил общественото си положение. Тя считаше, че той ще се чувствува поне задължен, ако не благодарен, и че освен известно усърдие и честност няма да жертвува нищо от своя страна, тъй като бе щедро възнаграден.

Свята жена бе майка ми! По природа тиха и свенлива, тя имаше толкова малък опит в живота и с хората! Нейните разсъждения бяха съвсем детински. Говореше и се смееше носово, като стискаше устни, понеже се стесняваше. Доста слабичка, тя вечно боледуваше след смъртта на баща ми. Ала никога не се оплакваше на другите от своите страдания и дори, останала сама, едва ли недоволствуваше, защото приемаше мъките си като естествена последица от своето нещастие. Може би е очаквала, че и тя ще умре от скръб и затова благодареше на бога, че я държи жива заради нейните деца, макар и тъй клета и измъчена.

Към нас изпитваше трепетна и болезнена нежност, изпълнена със страхове: искаше все да сме край нея, сякаш се страхуваше да не ни загуби, и често изпращаше слугините да ни търсят из просторната къща, щом някои от нас се отдалечеше.

Подобно на сляпа жена тя се беше оставила съпругът й да я води и лишена от него, се чувствуваше загубена в света. Не излизаше от къщи, освен в неделя сутрин, за да отиде на литургия в близката черква, придружена от двете стари слугини, към които се отнасяше като към роднини. Дори в самата къща тя се ограничи да живее само в три стаи. За многобройните други помещения се грижеха отгоре-отгоре слугините и там ние вършехме нашите лудории.

Из тези стаи от старинните мебели и избелелите завеси се носеше свойственият мирис на стари неща, сякаш това беше дъхът на други времена. Спомням си, че неведнъж съм се оглеждал, обзет от странна тревога пред нямата неподвижност на тези стари предмети, стояли толкова години непотребни и безжизнени.

Между ония, които най-често идваха да навестят мама, беше една сестра на баща ми, опърничава стара мома, с очи на пор, мургава и горда. Наричаше се Сколастика. Ала тя всеки път оставаше за малко, понеже внезапно, тъй както разговаряше, се разяряваше и си тръгваше, без да поздрави никого. Като дете изпитвах голям страх от нея. Гледах я с широко отворени очи, особено когато тя скачаше кипнала и се развикваше на майка ми, като удряше ядосано крак в пода:

— Чуваш ли? Кънти на празно? Къртицата! Къртицата!

Намекваше за Маланя, нашия управител, който тихомълком копаеше гроб под краката ни.

Леля Сколастика искаше на всяка цена майка ми да се омъжи повторно — това научих по-късно. Обикновено зълвите нямат такива хрумвания и не дават подобни съвети. Но тя имаше остро и упорито чувство за справедливост. И по-скоро поради това, а не от обич към нас не можеше да понася онзи човек да ни ограбва безнаказано. Ето защо, като гледаше крайната неподготвеност и наивност на майка ми, тя не виждаше друг изход, освен един втори съпруг. И го беше определила — един беден човек на име Джероламо Помино.

Той беше вдовец, имаше един син, който още е жив и се нарича Джероламо като баща си; мой много близък приятел, дори нещо повече от приятел, както ще разберете по-нататък. Още като дете той идваше с баща си у нас и довеждаше до отчаяние мен и брат ми Берто.

Когато бил млад, Джероламо Помино дълго се стремял към ръката на леля Сколастика, а тя не искала и да го знае; впрочем тя не искала и никого другиго, и то не защото не чувствувала склонност да обича, а защото мъжът, избран от нея, би могъл да й изневери, макар и само в мислите си. Тя казваше, че само това можело да я накара да извърши престъпление. За нея всички мъже бяха лицемерни мошеници и изменници. И Помино ли? Не, Помино не. Ала си бе дала сметка за това твърде късно. У всички мъже, които й бяха искали ръката и после се бяха оженили, тя бе успяла да открие някаква измяна и жестоко се бе наслаждавала. Само за Помино не бе открила нищо, дори бедният човек бил жертва на жена си.

Тогава защо леля Сколастика сама не се омъжи за него? И таз добра, ами че защото бе вдовец! Беше принадлежал на друга жена, за която може би понякога щеше да си спомня. И после, защото… Е хайде, от сто километра се забелязваше, че независимо от своята свенливост той е влюбен… И се подразбираше в коя! Бедният господин Помино!

Помислете си, можеше ли моята майка да се съгласи на такъв брак? Това щеше да бъде за нея истинско светотатство. Пък и тя, горкичката, не вярваше дори, че леля Сколастика говори сериозно. И се смееше по свойствения си начин на гневните избухвания на зълва си и при възклицанията на бедния господин Помино, който присъствуваше на разговорите и когото старата мома обсипваше с прекалени хвалби.

Представям си колко пъти е възкликвал, като се е въртял на стола, сякаш е бил подложен на мъчение:

— Благословени господи всемилостиви!

Той беше чистичко, спретнато човече, с кротки небесносини очички. Мисля, че се пудреше и дори проявяваше слабостта да си слага малко руменина по бузите. Гордееше се, че е запазил на тази възраст косите си. Сресваше ги много грижливо на път по средата и непрекъснато ги приглаждаше с ръце.

Не зная как биха тръгнали нашите дела, ако майка ми, разбира се, не заради себе си, а заради бъдещето на своите деца, се бе вслушала в съветите на леля Сколастика и се бе омъжила за господин Помино. Извън всякакво съмнение е, че по-зле нашите дела не биха могли да вървят, отколкото вървяха, поверени на Маланя (къртицата!).

Когато Берто и аз пораснахме, наистина голяма част от нашето имущество се беше изпарила; ала ние поне бихме могли да запазим от лапите на оня крадец останалото, което щеше да ни позволи да живеем ако не охолно, то поне без лишения. Но ние бяхме безделници и не желаехме да се грижим за нищо. Продължавахме да живеем, както нашата майка ни беше свикнала като деца.

Тя дори не ни пращаше на училище. Един индивид, наречен Пергела, беше наш наставник и възпитател. Истинското му име беше Франческо или Джовани дел Чинкуе, но всички го наричаха Пергела и той бе тъй свикнал с този прякор, че сам се наричаше Пергела.

Беше толкова мършав, че предизвикваше отвращение. Беше невероятно висок — боже милостиви! — и щеше да бъде още по-висок, ако гърбът му, сякаш изморен да расте слабоват, внезапно не се превръщаше в прилична гърбица, от която с усилие се подаваше шията като на оскубано пиле. Голямата му адамова ябълка непрекъснато сновеше нагоре-надолу като мандало. Пергела имаше навика да стиска устните си със зъби, сякаш ги хапе, за да сподави и прикрие свойствения си резлив смях; но това усилие отчасти беше напразно, защото неговият смях, като не можеше да излезе през заключените устни, се измъкваше през очите — още по-остър и язвителен.

С тези свои очички навярно той виждаше много неща в нашата къща, неща, които нито мама, нито ние виждахме. Но не се обаждаше, може би защото смяташе, че не е негово задължение да се меси, или, струва ми се по-вероятно, за да се наслаждава злобно на видяното.

Правехме с него каквото си искахме. Той ни разрешаваше, но после, сякаш за да успокои съвестта си, ни издаваше, когато най-малко очаквахме.

Един ден например мама му нареди да ни заведе на черква. Наближаваше Великден и трябваше да се изповядаме. След изповедта една малка визита при болната жена на Маланя — и после веднага в къщи. Няма що: голямо удоволствие! Ала щом излязохме на улицата, ние предложихме на Пергела следната лудория: да му платим цял литър вино, ако той вместо на черква и у Маланя ни остави да отидем в имението Стия да търсим гнезда. Пергела се съгласи, беше много доволен и потриваше ръце с блеснали очи. Той пи и отидохме до имението. Лудува с нас почти три часа, помагаше ни да се катерим по дърветата и сам се катереше. Но привечер, като се върнахме в къщи и мама го запита дали сме се изповядали и дали сме посетили Маланя, той веднага отговори:

— Вижте, аз сега ще ви кажа… — и с най-голямо безочие разказа от игла до конец какво сме правили.

И макар че му отмъщавахме за тия негови предателства — нищо не помагаше. А ние, спомням си, съвсем не се шегувахме. Една вечер например аз и Берто, като знаехме, че той обикновено спи седнал на един сандък в преддверието, чакайки вечерята, се измъкнахме тайно от леглото, където ни бяха сложили за наказание преди определения час, излязохме и намерихме една калаена цев за клизма, дълга две педи. Напълнихме я със сапунена вода от коритото за пране и въоръжени тъй, отидохме внимателно при него, приближихме тръбичката до ноздрите му и — пуф! Подскочи до тавана.

Не е трудно да си представите колко напредвахме в учението с такъв наставник. Разбира се, не цялата вина беше на Пергела. За да ни научи нещо, той прибягваше до хиляди начини, жертвуваше метод и дисциплина, само и само да привлече по някакъв начин вниманието ни. С мене сравнително често успяваше, защото по природа бях по-впечатлителен от брат ми. Ала неговата ерудиция беше съвсем особена, забавна и екстравагантна. Например той знаеше много игрословия, познаваше поезията на Буркиело, фиденцианската, макароническата и учената поезия[12]. Знаеше и рецитираше алитерации и тавтологични рими, крипти, центони и палиндроми[13] от всички поети-безделници и не малко такива чудати стихове сам той съчиняваше.

Фиденцианската поезия е разновидност на макароническата. Получила е наименованието си от своя основоположник Фиденцио Глотогризио, псевдоним на Камило Скрофе (1527–1565), писал пародии на стиховете на псевдоучените педанти. Макароническата поезия се е появила в Италия още в края на XV век и се е развила през XVI и XVII век. Характерни за нея са пародийността, острата сатира, непристойният речник и тематика, пародийното смесване на италианския и латински език. Учена поезия — общо наименование на поезията на учените хуманисти от времето на Ренесанса, в която на преден план се показва знанието на латинската и гръцката митология, философията, античната метрика.]

Помня, един ден в Сан Рокино ни накара да повтаряме неколкократно срещу отсрещния хълм неговото стихотворение „Ехо“:

Ще траеш ли, любовен плам, за мене отреден?

— (Ден.)

От страст горях, а тя обичаше ли ме поне?

— (Не.)

Ти, който жално плачеш, звяр ли си или човек?

— (Ек.)

Пергела ни караше да разгадаваме всички гатанки в осмостишия от Джулио Чезаре Кроче, в сонетна форма от Монети и още някои в сонетна форма на другия голям безделник, който имал смелостта да се скрие под името Катон Утически. Той ги беше преписал с мастило с цвят на тютюн в стара тетрадка с пожълтели страници.

— Чуйте, чуйте това стихотворение от Стиляни[14]. Прекрасно е! Можете ли да отгатнете? Слушайте:

Ту вдигам, ту пък скривам и четирите си рога.

Два пъпа притежавам и влача се по шия.

Без зъби съм, но хапя и ям каквото мога.

Един съм, но и два съм: във себе си се крия

и тихичко заспивам, усетя ли тревога.

Не бързам, не препускам сред тази бъркотия.

Краката ми са бавни, очите ми — чевръсти.

Но мъчно ги насочвам, защото те са пръсти.

Като сега го виждам да декламира с озарено от блаженство лице, с полузатворени очи, имитирайки с пръсти охлювче.

Майка ни считаше, че за нас е напълно достатъчно каквото учим при Пергела и като ни слушаше да рецитираме гатанките на Кроче и Стиляни, дори вярваше, че знаем твърде много. Леля Сколастика не беше на същото мнение: като не можа да хързулне на майка ми любимеца си Помино, тя започна да преследва Берто и мен. Но ние се опирахме на закрилата на мама и не й обръщахме внимание, а тя изпадаше в такава силна ярост, че би ни смъкнала кожите от бой, ако можеше да го направи незабелязано. Помня как веднъж изскочи побесняла от нашия дом и се сблъска с мен в една от необитаемите стаи. Сграбчи ме за брадичката, стисна ме с все сила и ми каза:

— Хубавец! Хубавец! Хубавец!

Докато изричаше това, тя приближи лицето ми към своето и като заби поглед в очите ми, изръмжа през зъби: „Кучешка муцуна!“.

Тя преследваше повече мене, макар че в сравнение с Берто аз бях много по-прилежен в изучаването на завеяните уроци на Пергела. Навярно я дразнеше моето неподвижно намусено лице и големите кръгли очила. Бяха ме задължили да ги нося, за да се оправи едното ми око, което, кой знае защо, се стремеше да си гледа самостоятелно, някъде встрани.

За мене тези очила бяха истинско мъчение. Един прекрасен ден ги хвърлих и оттогава оставих окото си спокойно да гледа накъдето си иска. Още повече, че дори и да гледаше направо, окото нямаше да ме направи по-хубав. Пращях от здраве и това ми беше достатъчно.

На осемнадесет години лицето ми обрасна с къдрава и червеникава брада, в ущърб на незначителния нос, който се губеше между брадата и голямото строго чело.

Ако на човек беше дадена способност да си избере нос, подходящ за неговата физиономия, или ако можеше, като срещнеш някой нещастник, потиснат от твърде голям за неговото лице нос, да му кажеш: „Този нос повече подхожда на мен, вземам го“, то аз навярно на драго сърце бих сменил моя, както и очите и другите части на моето тяло. Ала като знаех, че това не може да стане, примирих се със своята външност и престанах да й обръщам внимание.

За разлика от мене Берто, който имаше хубава фигура и приятно лице (поне в сравнение с мен), не можеше да се отдели от огледалото. Той се оглеждаше и се милваше, и харчеше безконечно пари за най-нови вратовръзки, за най-хубави парфюми, за бельо и дрехи. Един ден, за да го подразня, взех от гардероба му един нов-новеничък фрак, елегантна жилетка от черно кадифе и цилиндър. Тъй нагизден, отидох на лов.

Междувременно Бата Маланя идваше да се оплаква при майка ми от неплодородните години, които го принуждавали да прави значителни дългове, за да посреща нашите големи разходи и разноските по поддържане на земите.

— Получихме нов сериозен удар! — обявяваше той всеки път, като влизаше.

Мъглата унищожила всички маслинови фиданки в Дуе Ривиере или филоксерата — лозята в Спероне. Трябвало да се садят американски лози, устойчиви на болестта. Ето ти нови дългове! После съветваше да продадем Спероне, за да се отървем от лихварите, които го душели. И тъй, в началото продадохме Спероне, после Дуе Ривиере, след това Сан Рокино. Останаха къщите и имението Стия, заедно с мелницата. Майка ми очакваше Маланя да дойде някой ден и да обяви, че ручеят е пресъхнал.

Истина е, че ние бяхме безделници и харчехме безмерно, но също тъй вярно е, че такъв крадец като Бата Маланя няма да се роди на земята. Това е най-мекото, което мога да кажа за него, като се има пред вид, че бях принуден да встъпя в роднински връзки с него.

Той беше достатъчно изкусен да ни доставя всичко, каквото желаехме, докато майка ми беше жива. Но това охолство, стигащо до слободия и капризи, които той задоволяваше, му служеше, за да прикрива бездната, която по-късно, след смъртта на майка ми, погълна единствено мен, тъй като брат ми има щастието навреме да сключи изгоден брак.

Напротив, моят брак…

 

 

— Трябва ли да разкажа за моя брак, дон Елиджо? Вие как мислите?

— Как не! Разбира се! Деликатно… — отговори дон Елиджо, покатерен на своята стълба на уличен фенерджия.

— Хайде де, деликатно! Вие сам добре знаете, че…

Дон Елиджо се смее и цялата бивша черквичка му приглася. После ме съветва:

— Ако бях на ваше място, господин Паскал, щях по-напред да прочета някоя новела от Бокачо или Бандело. Заради тона, заради тона…

Дон Елиджо нещо си е нарочил за тона. Ух! Ще го нахвърлям, както ми дойде. И тъй — смело напред!

§4. Тъй стана всичко

Един ден, по време на лов, странно развълнуван, спрях пред една нисичка и мешеста купа сено, над която в средата на пръта стърчеше гърне.

— Познавам те — казах аз, — познавам те…

После внезапно извиках:

— Ето, това за тебе, Бата Маланя…

Грабнах една вила, която лежеше там на земята, и я забучих тъй яростно в корема, че гърнето едва не падна от върха на пръта. Ето такъв е Бата Маланя, когато, потен и пуфтящ, носи накривената си шапка.

Той целият се плъзгаше: плъзгаха се нагоре-надолу по дългото му лице веждите и очите, плъзгаше се носът му над нелепите мустаци и острата брадичка, плъзгаха се раменете около основата на врата, плъзгаше се отпуснатият му огромен търбух, провлачил се почти до земята. Навярно, като е видял как виси коремът над трътлестите му крака, шивачът е бил принуден да му скрои колкото може по-широки панталони, та да облече тия краченца; така че Маланя отдалече изглеждаше навлечен с фуста и сякаш коремът му достигаше до земята.

Не мога да разбера как с подобно лице и телосложение Маланя можеше да бъде такъв разбойник. Струва ми се, че дори и крадците трябва да имат донякъде достоен вид, какъвто той нямаше. Ходеше бавно със своя увиснал корем, винаги с ръце отзад, и с огромно усилие издаваше своя мяукащ, мек глас! Много ми се искаше да узная как успокоява съвестта си за тия мошеничества, дето ги вършеше в наша вреда. Та той нямаше, както казах, никаква нужда, а някакво оправдание все пак, някаква причина трябваше да измисли за самия себе си. Може би горкият човек крадеше, за да се развлича по някакъв начин.

Всъщност трябва да е бил ужасно нещастен вътрешно, потискан от една от онези жени, дето искат да ги уважават.

Той беше извършил грешка, като си бе избрал жена от по-горен обществен кръг от неговия, който беше много нисък. Ако тази жена се беше оженила за мъж с положение, равно на нейното, нямаше да го мъчи тъй и при всеки най-малък повод да му доказва, че тя се е родила в добро семейство и че у тях се е постъпвало по този и по онзи начин. И ето ти го Маланя, послушен, постъпва точно по този или по онзи начин, както тя казва — та да изглежда и той като господата! Но това му струваше толкова много! И той се потеше, вечно се потеше.

Отгоре на това госпожа Гуендалина веднага след сватбата се разболя от болест, която можеше да излекува само ако направеше непоносима за нея жертва: да се лиши от някои тестени блюда с трюфели, които толкова много й харесваха, от други подобни лакомства и най-вече от виното. Не казвам, че пиеше много — та тя беше от добро семейство, — но не би трябвало да пийва дори капка.

Когато бяхме малки, ни канеха понякога, Берто и мен, на обед у Маланя. Беше много забавно да слушаш как той по най-почтителен начин поучаваше жена си за въздържанието, докато самият той ядеше, лапаше лакомо най-вкусните блюда.

— Не разбирам — казваше той — защо заради някакво си мигновено удоволствие, което гърлото чувствува при преминаването на една хапка, например като тази (и преглъщаше), трябва после да се чувствуваш зле цял ден. Какъв сос има? Уверен съм, че ако се поддам на такава съблазън, бих се чувствувал дълбоко унизен. Розина! — викаше той слугинята. — Я ми сипи още малко. Хубав е този сос от майонеза!

— Прасе! — крясваше тогава съпругата, разлютена като оса. — Стига ти толкова! Внимавай! Господ би трябвало да ти покаже какво значи да те боли стомах. Ще се научиш да бъдеш по-внимателен към жена си.

— Как тъй, Гуендалина! Аз не съм ли внимателен? — възкликваше Маланя, сипвайки си винце.

Вместо отговор жена му ставаше от стола, измъкваше от ръцете му чашата и отиваше да изхвърли виното през прозореца.

— Защо, защо? — стенеше той, като оставаше седнал. А жена му:

— Защото за мене е отрова! Ако видиш, че си наливам една капка, трябва да ми го отнемеш и да го изхвърлиш през прозореца, както направих аз, разбираш ли?

Маланя обидено се усмихваше, като поглеждаше ту Берто, ту мен, ту прозореца, ту чашата. После казваше:

— Господи! Ти да не си дете? Аз да ти го вземам насила? Не, скъпа, ти сама с усилие на волята трябва да сложиш спирачка…

— А как ще стане това? — викаше съпругата. — Като изкушението е пред очите ми? Като те гледам как се наливаш и как го вкусваш, и как го гледаш срещу светлината, за да ме дразниш? Стига, казвам ти! Друг мъж на твое място, за да не ме мъчи…

Тъй Маланя стигна и до това: престана да пие вино, за да дава пример на въздържание на жена си и да не й причинява страдания.

И в резултат — крадеше. Че как иначе! Все нещо трябваше да прави.

Само че скоро след това той узна, че госпожа Гуендалина тайничко си пие виното. Сякаш, за да не й причинява вреда виното, беше достатъчно мъжът й да не я вижда. Тогава и той, Маланя, започна да пие отново, ала вън от къщи, за да не дразни жена си.

Въпреки това продължи да краде. Но уверен съм, че желаеше с цялото си сърце жена му да го възнагради за безкрайните огорчения, които му причиняваше, като му роди детенце. Точно така! Тогава кражбите му щяха да имат някаква цел, някакво оправдание. Какво ли не прави човек за доброто на децата си?

Но жена му от ден на ден се чувствуваше все по-зле и Маланя не смееше дори да изкаже своето пламенно желание. Може би тя си беше безплодна? Или трябваше да се пази поради болестта си. Ами ако умре при раждането? Да пази бог! Пък и винаги съществуваше рискът да не се износи детето докрай!

По този начин той се примиряваше.

Искрен ли беше? Не пролича достатъчно след смъртта на госпожа Гуендалина. Наистина оплака я — о, как я оплака! — и винаги си спомняше за нея с почтителна преданост, до такава степен, че не пожела да я замести с някоя друга високопоставена госпожа — да, да! А можеше да го направи, нали беше вече богат. А той взе, че се ожени за дъщерята на един селски стопанин, здрава, цъфтяща, силна и весела, и то единствено за да не остане съмнение, че може да добие желаното потомство. Ех, поизбърза малко, но хайде… Трябва да вземем под внимание, че вече не беше младеж и нямаше време за губене.

 

 

Познавах Олива, дъщерята на Пиетро Салвони, нашия управител в имението Дуе Ривиере, още от малка. Благодарение на нея майка ми беше започнала да се надява, че вече се вразумявам и добивам вкус към селския живот. От радост не се побираше в кожата си, горката! Ала един ден леля Сколастика й отвори очите:

— Не виждаш ли, глупачке, че ходи постоянно в Дуе Ривиере?

— Да, за беритбата на маслините.

— Заради една маслина само, една маслина[15], тъпачке!

Тогава мама хубаво ме накастри: да се пазя да не извърша смъртния грях, като въведа в изкушение и погубя завинаги едно бедно момиче. И тъй нататък, и тъй нататък.

Ала за такова нещо нямаше опасност. Олива беше честна, притежаваше непоклатима целомъдреност, вкоренена в съзнанието за злото, което щеше да си стори, ако отстъпи. Това съзнание именно я освобождаваше от обидните прояви на свенливост, свойствени на фалшивия срам, и я правеше смела и свободна.

Само как се смееше! Устните й — две черешки. А какви зъби!

Да, но тези устни не се съгласяваха дори на една целувка. Виж, зъбите понякога ме захапваха, за наказание, когато я хващах за ръцете и казвах, че ще я пусна само ако първо ми даде да я целуна поне по косите.

И нищо повече.

И сега тази девойка, тъй хубава и свежа, ставаше жена на Бата Маланя… Както и да е! Кой би могъл да прояви изключителната смелост да обърне гръб на такова богатство? Само че Олива много добре знаеше как бе забогатял Маланя. Какво ли не ми наговори един ден срещу Маланя. И после тъкмо заради това богатство взе, че се омъжи за него.

И ето, мина година от сватбата, минаха две, а деца няма.

Маланя дълго беше вярвал, че няма деца от първата си жена поради безплодието й или безконечните й болести. Сега дори през ум не му минаваше, че причината може да е у него. И започна да се чумери на Олива.

— Нищо ли?

— Нищо.

Почака още една година — третата. Напразно. Тогава започна да й натяква открито. Накрая, след още една година, вече загубил всякаква надежда и окончателно отчаян, той започна да я малтретира по най-безсрамен начин. Викаше й в лицето, че със своя привидно цветущ вид тя го е измамила, измамила, измамила… Че само, за да има от нея дете, той я бил издигнал до този ранг, заеман в миналото от една истинска госпожа, на чиято памет не би нанесъл такова оскърбление, ако не била надеждата му да има дете.

Бедната Олива не отговаряше, не знаеше какво да каже. Идваше често у дома да се изплаче пред майка ми. Тя я утешаваше с добри думи, казваше й да не губи надежда, тъй като е още млада, толкова млада.

— На двадесет години ли си?

— На двадесет и две…

— Значи, всичко е наред! Веднъж ли се е случвало да се родят деца след десет, дори след петнадесет години от деня на сватбата.

Петнадесет? Е, да, ама той беше вече стар и ако…

Още през първата година на брака у Олива се беше породило съмнение — как да кажа, — че отсъствието на деца може би се дължи на него, а не на нея, макар той упорито да отричаше това. Можеше ли да се провери? Когато се омъжваше, Олива се беше заклела пред себе си да бъде честна и не искаше да отстъпи от клетвата си, дори да беше уверена, че това ще й донесе покой.

Как съм узнал тези неща ли? Хайде де, няма да ги знам! Аз нали казах, че тя идваше да се изплаква у дома, казах, че я познавам от момиченце; и сега, като я виждах да плаче заради недостойните действия и глупавите обидни подозрения на гнусния старик, аз… Но докрай ли трябва да разкажа всичко? В края на краищата получих едно „не“, и толкова по този въпрос.

Скоро се утеших. По онова време сума неща се въртяха в главата ми или тъй си мислех (то е едно и също). Имах и пари, те освен другото носят и хрумвания, които иначе не биха ти дошли в главата. Да ги прахосвам, ми помагаше Джероламо Помино Втори, комуто парите все не достигаха поради мъдрото скъперничество на баща му.

Мино беше нашата сянка, ту моя, ту на Берто. С удивителна маймунска способност той се променяше в зависимост от това дали имаше вземане-даване с мене или с Берто. Когато се лепваше за Берто, веднага се превръщаше в конте и тогава баща му, който сам имаше влечение към елегантността, поразвързваше кесията си. Ала при Берто той оставаше за кратко време. Като виждаше, че му подражава дори в походката, брат ми внезапно губеше търпение, вероятно от страх да не стане смешен, и започваше да го ругае, докато се отърве от него. Тогава Мино отново се лепваше за мене, а баща му стягаше кесията си.

Аз проявявах по-голямо търпение, защото ми доставяше удоволствие да издевателствувам над него. После съжалявах. Съзнавах, че заради него съм прехвърлил мярката в някое начинание. Или пък насилвах и преувеличавах проявата на чувства от моя страна заради удоволствието да го удивя или да го поставя в трудно положение. На всичко това естествено и аз самият теглех последствията.

И тъй един ден, докато бяхме на лов, Мино ми каза, че е хвърлил око на едно момиче, дъщеря на братовчедка на Маланя, и че заради нея е готов да направи някоя щуротия. Способен беше на това, още повече, че и момичето не изглеждало недостъпно. Но дотогава не бе успял дори да поговори с нея.

— Признай, не си имал смелост — казах, като се смеех.

Мино отрече, но твърде силно се изчерви.

— Обаче успях да поговоря със слугинята — побърза да добави той. — И знаеш ли какво интересно нещо научих от нея? Твоят проклет Маланя все киснел у тях и по държанието му се надушвало, че замисля някоя подлост заедно с братовчедка си, която е една стара вещица.

— Каква подлост?

— Ами тя казва, че ходел там да се оплаква от своето нещастие, дето няма деца. Старата намръщено и кисело му отговаряла, че тъй заслужава. Изглежда, след смъртта на първата жена на Маланя тя си е била наумила да го ожени за собствената си дъщеря и тогава е опитала всички средства, за да го убеди, а после, разочарована, наговорила всякакви неща по адрес на това говедо, враг на роднините си, предател на собствената си кръв и тъй нататък. Тя разказа още, че майката се скарала с дъщеря си, загдето не била успяла да привлече чичото. А сега, след като старецът изказал съжаление, че не е ощастливил племенницата си, кой знае какъв подъл план е замислила онази вещица.

Запуших си ушите с ръце и извиках на Мино:

— Млъкни!

Макар и да не изглеждах, по онова време бях все още наивен. Въпреки това, като узнах за сцените, които се бяха разиграли и се разиграваха в дома на Маланя, реших, че подозренията на онази слугиня до известна степен може би са оправдани, и ми се прииска, за доброто на Олива, да се опитам да изясня някои обстоятелства. Накарах Мино да ми даде адреса на тази вещица. Мино се обезпокои заради момичето.

— Не бой се — отговорих му аз. — На тебе я оставям, то се знае.

На следния ден, под претекст, че същата сутрин случайно съм узнал от мама за изтичането на срока на една полица тъкмо този ден, отидох да намеря Маланя в къщата на вдовицата Пескаторе.

— Маланя, полицата!

Дори и да не подозирах дотогава, че съвестта му не е чиста, без съмнение щях да забележа това, като го видях как скача побледнял, с изкривено лице и заеква:

— По… по… полица, каква полица?

— Полицата, онази полица, дето падежът й изтича днес… Праща ме мама, тя толкова се тревожи!

Бата Маланя се отпусна отново на стола и в едно дълго „ааа!“ изля целия страх, който за миг го беше обзел.

— Но то е уредено! Всичко е уредено! Дявол да го вземе, как ме стресна… Аз я отложих, не знаеш ли? С три месеца, като се платят лихвите, разбира се. И ти си тичал дотук само заради тази празна работа?

И той се заля в смях, от който коремът му дълго се тресе. Покани ме да седна. Представи ме на жените:

— Матиа Паскал. Мариана Донди, по мъж Пескаторе, вдовица, моя братовчедка. Ромилда, племенницата ми.

Предложи ми да пийна нещо, за да се съвзема от бягането.

— Ромилда, ако обичаш…

Сякаш беше у дома си.

Ромилда се надигна, погледна майка си, като потърси с очи съвет, и малко след това, въпреки моите протести, се върна с малък поднос, на който имаше чаша и бутилка вермут. Като ги видя, майката веднага се вдигна недоволна и рече на дъщеря си:

— Не, не това! Дай тука!

Отне от ръцете й подноса, после излезе, за да влезе след малко с друг поднос, лакиран и блестящо нов, на който се мъдреше прекрасен сервиз за ликьор: посребрен слон със стъклена бъчонка на гърба и много чашки, закрепени наоколо, които подрънкваха.

Предпочитах вермута: пих от ликьора. Маланя и майката също пиха. Ромилда — не.

При това първо посещение останах за малко. Казах, че изгарям от нетърпение да успокоя майка си относно полицата и че ще дойда пак след някой и друг ден, за да вкуся по-спокойно удоволствието от компанията на дамите. Това беше претекст отново да ги посетя.

По начина, по който се сбогува с мен Мариана Донди, вдовица Пескаторе, разбрах, че тя не приема с голямо удоволствие съобщението за втора моя визита: едва-едва ми подаде ръка — една ледена, суха, възлеста, жълтеникава ръка, като при това наведе очи и стисна устни. Дъщерята поправи неприятното впечатление, като ме дари с мила усмивка, обещаваща сърдечен прием, и ме погледна с нежен и тъжен поглед. Очите й ми направиха още от първия път силно впечатление: очи с необикновено зелен цвят, тъмни, втренчени, засенчени от дълги мигли, нощни очи, между две валма коси, черни като абанос. Косите й бяха вълнисти и се спускаха по челото и слепите очи сякаш за да подчертаят свежата белота на кожата.

Къщата беше скромна, но вече между старите мебели се забелязваха и внесени неотдавна вещи: претенциозни и смешни със своята крещяща новост. Например две огромни лампи от художествена керамика, все още недокоснати, с глобуси от шлифовано стъкло и със странна линия, поставени на твърде скромна подставка с полица от пожълтял мрамор, която крепеше потъмняло огледало в кръгла рамка, тук-там окъртена, сякаш зинала към стаята като прозявка на гладен човек. Освен това пред разнебитеното диванче стоеше масичка с четири позлатени крачета и повърхност от рисуван порцелан в ярки цветове. Имаше и едно стенно шкафче от японски лак. И други нови предмети, върху които очите на Маланя се спираха с явно доволство, както преди върху сервиза за ликьор, носен триумфално от братовчедка му, вдовицата Пескаторе.

Почти целите стени на стаята бяха покрити със стари и не лоши щампи; върху някои от тях Маланя привлече вниманието ми, като каза, че били дело на Франческо Антонио Пескаторе, негов братовчед, много способен гравьор (починал в лудница в Торино, прибави той тихичко), и настоя да ми покаже и портрета му.

— Изпълнил го е със собствените си ръце, сам, пред огледалото.

А преди малко, като гледах Ромилда, после майка й, си бях помислил: „Сигурно тя прилича на баща си.“ Сега, изправен пред портрета му, не знаех вече какво да мисля.

Нямам намерение да правя обидни предположения; смятам, че Мариана Донди, вдовица Пескаторе, е способна на всичко. Но как да си представи човек, че един мъж, при това хубав, е могъл да се влюби в нея? Освен ако не е бил луд, по-луд от съпруга й.

Съобщих на Мино впечатленията си от първата визита. Говорих му за Ромилда с горещо възхищение и той веднага се разпали. Бе щастлив, че и на мене много ми е харесала, че одобрявам избора.

Тогава го попитах какви намерения има: наистина майката приличаше на същинска вещица, но момичето беше честна девойка, бях готов да се закълна. Нямах никакво съмнение относно безсрамните цели на Маланя, следователно трябваше колкото може по-скоро и на всяка цена да спасим девойката.

— Но как? — попита ме Помино, който като омаян поглъщаше думите ми.

— Как ли? Ще видим. Но преди всичко трябва да се уверим в много работи, да разберем и изучим добре всичко. Разбираш, нали, не мога да взема решение току-тъй изведнъж. Остави на мене: аз ще ти помогна. Това приключение ми харесва.

— Да… Но… — възпротиви се тогава Помино плахо, като почваше да се чувствува неудобно от моето въодушевление. — Може би мислиш, че трябва да се оженя… за нея?

— Засега нищо не мисля. Ти да не се страхуваш от това?

— Не, защо?

— Защото много си се разбързал. Стъпвай бавно и размисляй. Ако установим, че тя е такава, каквато би трябвало да бъде: добра, разумна, добродетелна (а че е хубава, е вън от съмнение, и ти харесва, нали); та, значи, да предположим, че освен това наистина е изложена поради низостта на майка си и на оня мошеник на голяма опасност, на поругание, на срамна търговия: кажи тогава, ти ще се въздържиш ли да извършиш един достоен жест, едно свято, спасително дело?

— Аз, не… Не! — възкликна Помино. — Но… баща ми?

— Мислиш, че ще се противопостави? А по каква причина? Затова, че няма да донесе зестра, нали? Никаква друга причина не може да има! Какво пък, трябва да знаеш, че тя е дъщеря на художник, на един талантлив гравьор, умрял… да, умрял, така да се каже, сред добро общество в Торино… Но нали твоят баща е богат и ти си му единствен? Той може да задоволи твоето желание, без да обръща внимание на зестрата! Пък ако не успееш да го убедиш с добро, не се страхувай: ще изхвръкнеш от гнездото и всичко ще се оправи. Толкова ли си мекушав, Помино?

Помино се засмя и тогава аз му доказах като две и две четири, че той е роден за съпруг, както човек се ражда поет. Описах му с живи, примамливи цветове щастието на семейния живот с Ромилда, нежността, грижите, благодарността, която тя ще чувствува към него, нейния спасител. И заключих:

— Сега ти трябва да намериш начин и средство тя да те забележи, трябва да й говориш или пишеш. Разбираш ли, в този момент едно твое писмо до нея, в мрежата на този паяк, би могло да бъде спасителна котва. Аз междувременно ще посещавам често къщата, ще наблюдавам, ще се опитам да намеря подходящ момент да те представя. Разбрахме ли се?

— Разбрахме се.

Защо тъй пламенно се бях заел да омъжвам Ромилда? Ей тъй, без причина. Пак повтарям: заради удоволствието да удивлявам Помино. Говорех, говорех и всички трудности сякаш изчезваха. Бях възторжен и приемах с лекота всичко. Може би затова жените ме обичаха тогава, въпреки моето разцентровано око и нескопосното ми телосложение. Този път обаче, трябва да призная, моят ентусиазъм произтичаше от желанието да разкъсам коварната мрежа, изтъкана от гнусния старик, да го накарам да увеси нос, заради нещастната Олива и — защо да крия — от надеждата, че ще сторя добро на момичето, което наистина ми беше направило голямо впечатление.

Какво съм виновен, че Помино твърде плахо изпълни моите предписания? Каква вина имам, че Ромилда, вместо да се влюби в Помино, се влюби в мен, дето й говорех все за него? И накрая, каква е вината ми, че коварството на Мариана Донди, вдовица Пескаторе, стигна дотам? Тя ме накара да повярвам, че аз с умението си съм успял да преодолея в кратко време нейното недоверие и дори да извърша чудо: да я накарам да се засмее на няколко пъти на моите духовити забележки. Престори се, че постепенно слага оръжие, забелязах, че ме посреща добре, въобразих си, че заради посещенията на един богат младеж в къщата (аз си мислех, че все още съм богат), който се показва недвусмислено увлечен в дъщерята, тя в края на краищата е изоставила своята безчестна цел, ако изобщо е имала такава. Да, дотам стигнах: бях взел да се съмнявам в това!

Наистина аз би трябвало да се замисля над обстоятелството, че повече не се случи да срещна Маланя в нейния дом и че навярно имаше някаква причина, поради която ме приемаха само сутрин. Но кой ще се замисля! Освен това всичко изглеждаше съвсем естествено — за да се чувствувам по-свободен, аз всеки път предлагах разходки из околността, които са приятни именно сутрин. Вече се бях влюбил в Ромилда, макар и да продължавах да й разказвам за любовта на Помино; влюбен бях лудо в нейните хубави очи, в нослето, в свежата уста, във всичко, дори в една малка брадавица на вратлето, та дори и в един малък белег, почти невидим, на едната ръка, и аз го целувах, целувах, целувах до самозабрава… разбира се, от името на Помино.

И въпреки всичко това нямаше да се случи нищо сериозно, ако едно утро Ромилда (разхождахме се из имението Стия, оставили майката да съзерцава мелницата) не бе прекъснала дългата шега за далечния свенлив любовник и внезапно не бе избухнала в плач, обвивайки ръце около врата ми. Тя цялата трепереше, закле ме да имам милост към нея и да я отведа далече, далече от нейната къща, далече от омразната й майка, от всички, и то веднага, веднага, веднага…

Далече? Но как можех тъй отведнъж да я отведа далече?

Няколко дни наред след това аз все още бях опиянен от нея и решен на всичко, се заех по честен начин да уредя нещата. Тъкмо бях започнал да подготвям майка си за предстоящата новина за близка и неизбежна женитба, поради дълга, който бяха поел по съвест, ето че, без да мога да си обясня защо, получих от Ромилда едно крайно сухо писмо, с което ми съобщаваше да не се занимавам повече с нея под никакъв предлог, да не стъпвам никога в нейния дом и да считам завинаги прекъсната нашата връзка.

Тъй ли? Но как така? Какво се беше случило?

Същия ден Олива изтича, плачейки, у нас, за да каже на майка ми, че е най-нещастната жена на света и че мирът в нейния дом е завинаги нарушен. Нейният мъж най-после бил успял да получи доказателство, че не е безплоден — тъй бил обявил тържествено.

Присъствувах на тази сцена. Сам не зная как успях да се сдържа. Възпря ме уважението към майка ми. Задушен от гняв, от отвращение, избягах да се заключа в стаята си и там, сам и с ръце в косите, започнах да се питам как тъй Ромилда, след всичко онова, което се беше случило между нас, може да падне до подобно безчестие. Ах, достойна дъщеря на майка си! Те двете бяха измамили най-подло не само стария, но и мен, и мен! Не само майка й, а и тя позорно си беше послужила с мене заради безчестната си цел, заради злодейските си стремежи. А бедната Олива! Тя беше съсипана и погубена…

Преди да падне вечерта, аз излязох, все още треперещ, и се отправих към къщата на Олива. Носех в джоба си писмото на Ромилда.

Обляната в сълзи Олива събираше нещата си: искаше да се върне при татко си, пред когото от предпазливост не бе направила и намек за онова, което е трябвало да изтърпи.

— Но сега вече за какво повече да оставам тук? — каза ми тя. — Всичко свърши! Ако поне беше тръгнал с някоя друга…

— Ах, значи, знаеш с коя е тръгнал? — попитах. Тя кимна няколко пъти между риданията и скри лице в дланите си.

— С девойка! — възкликна тя, като вдигна ръце. — А майката? Майката, собствената й майка е съгласна, разбираш ли? Собствената!

— На мене ли го казваш? — рекох. — Дръж: чети! И й подадох писмото.

Олива го погледна като замаяна, взе го в ръка и ме попита:

— Какво значи това?

Тя едва знаеше да чете. С поглед ме попита дали е необходимо тъкмо в този момент да прави усилие да чете.

— Чети! — настоях аз.

И тогава Олива изтри очите си, разгъна листа и започна бавно да срича написаното. След първите думи погледът й се плъзна към подписа. После ме погледна с широко разтворени очи.

— Ти?

— Дай тук — казах, — ще ти го прочета аз, цялото.

Но тя притисна хартията към гърдите си.

— Не! — извика. — Няма да ти го дам! Сега то ми трябва!

— А за какво ще ти послужи? — попитах, като горчиво се усмихнах. — Искаш да му го покажеш? Но в цялото това писмо няма нито една дума, която да разубеди твоя съпруг от онова, което той с такова удоволствие вярва. Както виждаш, здраво са те впримчили!

— Ах, вярно е, вярно е! — изплака Олива. — Той дойде при мен, като ръкомахаше и ми крещеше да внимавам и да не поставям под съмнение честта на племенницата му.

— И какво следва от това? — казах с язвителен смях. — Разбираш ли сега? Нищо не можеш да спечелиш, като отричаш. Дори трябва да се пазиш от такова нещо. Напротив, съгласи се с него, кажи му, че е истина, самата истина, че той може да има деца… Нали ме разбираш?

 

 

Но защо след около месец Маланя, бесен от гняв, наби жена си и все още с пяна на устата изтича у дома, като крещеше, че иска веднага удовлетворение, загдето съм озлочестил и погубил неговата племенница? Едно бедно сираче! Добави, че за да не предизвиква скандал, би се съгласил да мълчи. От милосърдие към бедното момиче той дори, нали си няма други деца, бил решил да прибере като свое детето, което ще се роди. Но сега, когато господ най-после пожелал да му изпрати за утешение негово законно дете от неговата собствена жена, той не можел по съвест да бъде баща и на другото, което щяла да роди племенницата му.

— Матиа да отговаря за това, което е направил! Матиа да поправи злото! — заключи той, морав от ярост. — И то веднага! Веднага да се изпълни моето желание! И не ме принуждавайте да кажа нещо повече, че чудо ще направя!

Стигнахме дотук, сега трябва малко да поразмислим. Аз съм преживял какво ли не. Да мина за глупак или… за нещо по-лошо, сега в края на краищата за мене не е кой знае каква неприятност. Аз вече съм — пак го казвам, — аз вече съм сякаш извън живота и нищо повече не ме интересува. Стигнал до това място, искам да поразсъждавам, и то само заради логиката.

Очевидно ми изглежда Ромилда да не е искала злонамерено да въведе в заблуждение чичо си. Иначе защо Маланя трябваше да бие жена си за измяна и да ме обвинява пред майка ми, че съм обезчестил племенницата му?

Наистина Ромилда поддържа, че скоро след нашата разходка до Стия, майка й, като чула от нея изповед за любовта, която ни свързва неразривно, побесняла и извикала в лицето й, че никога, никога няма да склони да я задоми за един безделник, намиращ се на края на пропастта. И тъй, понеже тя сама си причинила най-голямото зло, което една девойка може да си причини, то не оставало нищо друго за самата нея, като благоразумна майка, да извлече от това зло възможно най-голямата полза. Каква полза, беше лесно да се разбере. Когато Маланя дошъл по обичайното време, тя се измъкнала под някакъв предлог и оставила дъщеря си насаме с чичото. И тогава тя, Ромилда, като плачела с горещи сълзи — тъй казва тя, — се хвърлила в краката му и му признала своето нещастие и онова, което майка й иска от нея. Помолила го да се намеси, да накара майката да бъде по-почтена, защото тя вече принадлежала на друг, за когото искала да запази своята вярност.

Маланя се трогнал, но до известна степен. Казал й, че тя е още непълнолетна и затова е под попечителството на майката, която, ако пожелае, би могла да действува против мене по съдебен ред; че той по съвест не би одобрил брак с един лентяй и безразсъден прахосник като мене и че не може да препоръча на майката подобен брак. Казал й, че и тя би трябвало да пожертвува нещо, за да успокои справедливото и естествено възмущение на майка си, че, от друга страна, тази жертва би могла да й донесе благосъстояние. И накрая заключил, че той не е в състояние да направи нищо друго, освен да се погрижи — но при условие да се запази възможно най-голяма тайна, — да се погрижи за новороденото, дори да му стане баща, тъй като самият той нямал деца и отдавна желаел да си има детенце.

Може ли — питам се — човек да постъпи по-честно?

Та той искаше да върне на новороденото дете всичко, което бе окрал от бащата.

И какво е виновен той, че аз от неблагодарност и лекомислие развалих работата?

Но две? По дяволите, две — не?

Трябва да му са се видели много две деца, защото, както вече казах, Роберто беше сключил изгоден брак и Маланя навярно считаше, че не му е навредил достатъчно, та да трябва да връща за двама.

И тъй, ясно е, че като имах вземане-даване с такива добродетелни хора, аз бях причина за цялото зло. И следователно аз трябваше да го изкупя.

Отначало възмутено се възпротивих. После, поради молбите на майка ми — тя вече виждаше съсипването на нашия дом и се надяваше, че аз бих могъл по някакъв начин да се спася, като се оженя за племенницата на нейния враг, — склоних и се ожених.

Над главата ми беше надвиснал ужасният гняв на Мариана Донди, вдовица на покойния Пескаторе.

§5. Узряване

Вещицата не се успокояваше.

— Каква я забърка? — питаше ме тя. — Не ти ли стигаше, дето се вмъкна в къщата ми като крадец, за да прелъстиш дъщеричката ми и да я опропастиш? Не ти ли стигна?

— Не, не, драга тъщо! — отговарях аз. — Ако бях спрял дотам, щях да ви направя удоволствие, щях да ви услужа…

— Чуваш ли го? — крясваше тя тогава на дъщеря си. — Хвали се, смее да се хвали на всичко отгоре с геройството, дето е извършил с оная… — и тук потичаше поток от гнусни думи по адрес на Олива. После, като слагаше ръце на хълбоците и насочваше напред лакти, продължаваше: — Каква я свърши? Не опропасти ли тъй и сина си? Тъй де, какво те интересува тебе… Ама и то е твое, и то…

Не пропущаше да излее тази отрова, като знаеше какво въздействие има върху Ромилда. Ромилда завиждаше на детето, което Олива бе на път да роди сред радост и благосъстояние, докато нейното идеше сред притеснения, сред несигурност за бъдещето и всички тези разпри. Завистта й се разпалваше и от новините, които някои доброжелателки, като се преструваха, че нищо не знаят, идваха да донесат от лелята Маланя, която била тъй доволна, тъй щастлива, че господ накрая се вслушал в молбите й. И била се толкова разхубавила, тъй цъфтяла, истинско цвете!

А Ромилда през това време, просната на едно кресло, бледна, съсипана, погрозняла, без миг спокойствие, без желание дори да говори или да отвори очи, се гърчеше от непрекъснато гадене. И за това ли ме обвиняваха? Изглежда, че да. Тя не искаше повече ни да ме види, ни да ме чуе. И още по-лошо стана, когато, за да спасим имението Стия заедно с мелницата, трябваше да продадем и къщите. Бедната ми майка бе принудена да се пресели в ада на моя дом.

Уви, тази продажба нищо не помогна! Скоро Маланя щеше да стане баща и детето, което трябваше да се роди, му даваше право да няма повече задръжки и скрупули. Той ни нанесе последния удар — споразумя се с лихварите и под чуждо име купи къщите за петачета. Тъй дълговете, които тежаха върху имението Стия, останаха неизплатени в по-голямата си част и имението заедно с мелницата бе сложено под съдебна опека от кредиторите и по-късно продадено на търг. Бяхме разорени.

Какво трябваше да правим? Без да храня особени надежди, започнах да търся някакво занятие, та да посрещнем най-насъщните нужди на семейството. Не ме биваше за нищо, а славата, която си бях създал с младежките си подвизи и лентяйство, отнемаше напълно желанието на всеки да ми възложи някаква работа. Сцените, на които трябваше да присъствувам ежедневно и в които трябваше да участвувам, ми отнемаха спокойствието, необходимо, за да се съсредоточа и да потърся изход.

Истинско отвращение предизвикваше у мене обстоятелството, че моята майка трябваше да общува с вдовицата Пескаторе. Моята свята старица сега вече съзнаваше своите грешки, ала в моите очи тя не беше виновна за нищо. Грешките й се дължаха единствено на това, че не бе подозирала докъде може да стигне човешката низост. Тя седеше сега с ръце на скута, с наведени очи, седеше в едно ъгълче, сякаш не беше съвсем сигурна дали има право да седи на това място и сякаш очакваше всеки миг да си тръгне оттам, ако такава е волята на небето. И гледаше да не притеснява дори въздуха. Усмихваше се от време на време на Ромилда с умиление, не смееше да се приближава до нея, защото веднъж, скоро след идването си в нашата къща, се беше притичала да й окаже помощ и бе невежливо отстранена от онази вещица:

— Аз, аз ще го направя. Зная сама какво да правя.

Тогава Ромилда наистина имаше нужда от помощ и аз от предпазливост замълчах, но след това внимателно следях да не би да проявят неуважение към майка ми.

Междувременно забелязах, че моята бдителност по отношение на майка ми предизвика скрито раздразнение у вещицата и дори у жена ми. Страхувах се, че когато ме няма в къщи, те може би ще я тормозят, за да излеят яда и злобата си. Сигурен бях, че майка ми няма да ми каже нищо. И тази мисъл ме измъчваше. Колко, колко пъти я гледах в очите, за да видя дали е плакала! Тя ми се усмихваше, галеше ме с поглед, после ме питаше:

— Защо ме гледаш тъй?

— Добре ли си, мамо?

Правеше едва забележимо движение с ръка и отговаряше:

— Добре съм, не виждаш ли? Хайде, иди при жена си, тя страда, бедничката.

Реших да пиша на Роберто в Онелия да прибере мама при себе си не за да се освободя от товара, който бих понасял с готовност дори в притесненото положение, в което се намирах, а единствено за нейно добро.

Берто ми отговори, че не бил в състояние да направи това; не можел, защото след нашето разорение неговото собствено положение в семейството на жена му станало мъчително: сега той вече живеел от зестрата на жена си и следователно нямал право да й наложи още и свекървата. И освен това — пишеше ми той — тя сигурно ще се чувствува също тъй зле и в неговия дом, защото той живеел заедно с тъща си, наистина добра жена, която обаче можело да стане лоша поради неизбежната ревност и търкания, които се пораждат между свати. Ето защо било по-добре мама да си остане в моя дом, пък дори и само за това, че няма да се откъсне през последните си години от своето градче и няма да бъде принудена да променя начина си на живот и навиците си. Накрая заявяваше, че искрено съжалява, дето, поради гореизложените причини, не е в състояние да ми окаже дори най-малката парична помощ, макар и да го желае от все сърце.

Скрих това писмо от мама. Може би ако в този момент раздразнението не беше заслепило разума ми, нямаше толкова да се възмутя. В съответствие с обикновеното разположение на моя дух бих си помислил например: „Когато славеят се лиши от опашка, утешава се с това, че му остава талантът да пее. Но какво би могъл да каже паунът, ако му оскубят опашката?“ За Берто би било непоносима жертва, непоправима загуба да наруши дори отчасти равновесието, постигането на което навярно му е струвало не малко усилия и което му позволяваше да живее сносно и дори донякъде достойно при жена си. Освен хубавия външен вид, изисканите маниери, цялото държане на елегантен кавалер той нямаше какво друго да даде на жена си; нито дори капчица сърдечност, за да компенсира неприятностите, които би й причинила бедната ми майка. Както и да е! Тъй го беше създал бог, беше му дал съвсем мъничко сърце. Какво можеше да стори нещастният Берто?

Междувременно недоимъкът ни се засилваше, аз вече не можех да се справям. Продадохме златните накити на мама, скъпи спомени. Вдовицата Пескаторе, като се страхуваше, че аз и мама скоро ще почнем да живеем от нейната рентичка от зестрата й, възлизаща на четиридесет и две лири месечно, от ден на ден ставаше все по-мрачна и груба. Очаквах всеки миг нейният гняв, сдържан от доста време благодарение достойното държане на мама, да избухне. Гледайки как се въртя из къщи като муха без глава, тази жена-ураган ми хвърляше злобни погледи-мълнии, предвещаващи буря. Излизах, за да разредя атмосферата и да предотвратя избухването. Но после ме хващаше страх заради мама и се прибирах.

Ала един ден не успях да сторя това навреме. Най-сетне бурята беше избухнала, и то по съвсем незначителен повод: заради визитата на две стари прислужници на майка ми.

Едната от тях, като не успяла да спести нищичко, защото трябвало да издържа дъщеря си, останала вдовица с три деца, беше намерила веднага работа другаде; а втората, Маргерита, сама в света и по-щастлива, сега на старини имаше възможност да си почива, защото беше спестила нещичко през дългите години служба в нашата къща. Изглежда, на тези две жени, доверени другарки от много години, мама се бе оплакала тихичко от своето жалко и нещастно положение. Добрата стара Маргерита, която подозирала това, но не смеела първа да я заговори, веднага й предложила да отиде да живее при нея: тя имаше две чисти стаички с потънала в цветя тераса, която гледаше към морето. Там щели да си живеят спокойно. О, колко щяла да бъде щастлива да може още да й служи, да й покаже обичта и предаността, която чувствувала към нея.

Но нима майка ми можеше да приеме предложението на бедната старица? По повод на това избухнал гневът на вдовицата Пескаторе.

Когато се върнах в къщи, заварих я да размахва юмруци над Маргерита, която се противопоставяше смело, докато мама, изплашена, със сълзи на очи, цялата трепереща, се държеше с две ръце за другата старица, сякаш за да търси защита.

Щом видях мама в това състояние, веднага ми причерня пред очите. Сграбчих за едната ръка вдовицата Пескаторе и я запратих надалече. Тя се търкулна, но светкавично се надигна и се хвърли върху ми. Ала се спря, като застанах срещу нея.

— Вън! — извика ми тя. — Ти и майка ти, марш! Марш от къщата ми!

— Слушай — казах й тогава и гласът ми трепереше от ужасното усилие да се сдържам. — Слушай: ти си върви, и то веднага, със собствените си крака, и не ме предизвиквай повече! Махай се за твое добро! Махай се!

Като плачеше и викаше, Ромилда се надигна от своето кресло и отиде да се хвърли в ръцете на майка си:

— Не! Заедно с мене, мамо! Не ме оставяй, не ме оставяй тук сама!

Ала достойната й майка я отблъсна яростно:

— Ти го искаше! Дръж си го сега този разбойник! Аз си отивам сама!

Но, разбира се, не си отиде.

Два дни по-късно, предполагам, след посещение у Маргерита, при нас както обикновено с вихрен устрем се втурна леля Сколастика, за да отведе със себе си мама.

Тази сцена заслужава да бъде описана.

Вдовицата Пескаторе това утро месеше хляб. Със засукани ръкави, с пола, вдигната и завита на кръста, за да не се изцапа, тя едва се обърна, като видя да влиза леля, и продължи да пресява брашно, сякаш нищо не се беше случило. Леля не обърна внимание; впрочем тя беше влязла, без да поздрави никого. Обърна се към мама, като че в къщата нямаше никой друг, освен нея:

— Веднага, хайде, обличай се! Ще дойдеш с мене. Научих дявол знае какво! Затова дойдох. Хайде бързо! Събирай си нещата!

Говореше отривисто, на пресекулки. Гордият й орлов нос сред тъмното злъчно лице трепереше, ноздрите й от време на време се издуваха, а очите изпущаха искри.

Вдовицата Пескаторе си мълчеше.

Като свърши да сее, тя замеси брашното на тесто и умишлено започна да го удря шумно върху нощвите, размахвайки го високо. Тъй отговаряше на думите на леля. Тогава последната разпали още повече огъня. А вдовицата удряше все по-силно, сякаш казваше: „Ами да! Точно така! Ух, как не! Ами разбира се!“ После и това като че не й стигна, ами отиде, та взе точилката и я постави до себе си на нощвите, сякаш искаше да каже: „Ето какво имам подръка!“

По-добре да не беше правила това! Леля Сколастика рипна на крака, дръпна ядосано шалчето, което носеше на раменете си, и го хвърли към майка ми:

— Вземи! Остави всичко. Веднага тръгваме!

И се изпречи пред вдовицата Пескаторе. А тя, за да не бъде тъй близко до опасността, отстъпи крачка назад със заплашително движение, сякаш щеше да грабне точилката; тогава леля Сколастика загреба от нощвите с две ръце голямо кълбо тесто и го лепна на главата й, размаза го надолу върху лицето й и с юмруци — пух, пух, пух! — по носа, върху очите, по устата, където свари. После улови мама за ръка и я помъкна навън.

Онова, което последва, се стовари само върху мене. Вдовицата Пескаторе, като ръмжеше от бяс, обра тестото от лицето си, от слепналите коси и дойде да го хвърли върху мен, а аз се смеех, смеех се конвулсивно до изнемога. Хвана ме за брадата и целия ме изподраска, после като полудяла се хвърли на земята и започна да къса дрехите си, да се търкаля, да се търкаля бясно по пода. Моята жена през това време повръщаше (sit venia verbo[16]) и пронизително стенеше, докато аз виках на въргалящата се вдовица Пескаторе:

— Краката, краката! Не ми показвайте краката си! Умолявам ви.

 

 

Мога да заявя, че оттогава ми прави удоволствие да се надсмивам над всички мои нещастия и мъки. В оня миг аз сякаш бях актьор в такава трагедия, дето по-комична човек не може и да си представи: майка ми — избягала ненадейно с лудата ми леля, жена ми — оттатък… хайде да оставим това! Мариана Пескаторе се въргаляше по пода, а аз, който нямах вече хляб (или онова, което се нарича хляб) за следния ден, аз бях с отестявена брада и изподрано лице и от смях ми течеше не знам какво, сълзи ли, кръв ли… Отидох да установя това в огледалото. Сълзи бяха, но бях и хубавичко изподраскан. Ах, как ми хареса в оня миг онова, кривото око! От отчаяние то беше почнало да гледа повече от всеки друг път встрани, за своя сметка. И тогава избягах, твърдо решил да не се прибирам в къщи, докато не намеря някакъв, макар и скромен начин да издържам жена си и самия мен.

От яростното озлобление, което сам чувствувах в този момент към собственото си многогодишно лекомислие, заключих, че моето нещастие няма да събуди у никого не само съчувствие, но дори разбиране. Бях си заслужил това. Само един човек можеше да изпита милост към мен: оня, който беше ограбил цялото ни имущество. Но можеше ли Маланя да почувствува задължението да ми се притече на помощ след всичко, което се беше случило между мен и него? Помощта дойде обаче оттам, откъдето най-малко я очаквах.

След като бях прекарал целия ден вън от къщи, надвечер се сблъсках случайно с Помино, който се направи, че не ме забелязва и се опита да ме отмине.

— Помино!

Обърна се, по лицето му личеше, че е разстроен. Спря с наведен поглед:

— Какво искаш?

— Помино! — повторих по-силно, като разтърсих едното му рамо и се засмях на неговото важничене. — Ти наистина ли?…

О, човешка неблагодарност! На всичко отгоре Помино ми се сърдеше за измяната, която според него бях извършил спрямо него. Не успях да го убедя, че измяна е извършил той към мен и че би трябвало не само да ми благодари, но и да се просне и да целува земята, по която стъпвам.

Все още бях опиянен от мрачното веселие, което ме бе обзело, откак се бях погледнал в огледалото.

— Виждаш ли тези драскотини? — попитах аз по едно време. — Тя ми ги направи.

— Ро… тоест жена ти?

— Майка й!

И му разказах защо и как. Усмихна се, но пестеливо. Може би си помисли, че него вдовицата Пескаторе навярно не би го издраскала: положението му беше съвсем друго и други бяха неговият характер и сърце.

Тогава аз почувствувах изкушение да го попитам: защо, като толкова милее за Ромилда, не се ожени за нея навреме? Защо не избяга с нея, както го бях посъветвал, преди да ми се беше случило нещастието да се влюбя в нея поради неговата смешна стеснителност и нерешителност. Ето, тъкмо това исках да му кажа във възбуждението, което ме беше обзело, но се сдържах. Вместо това му протегнах ръка и го попитах с кого прекарва времето си през последните дни.

— С никого! — въздъхна той. — Скучая, ужасно скучая!

Той изрече тези думи тъй отчаяно, че внезапно разбрах истинската причина, поради която Помино бе нажален. Може би той съжаляваше не само за Ромилда. Бе загубил всичките си приятели: Берто го нямаше, с мен не можеше повече да общува, защото между нас беше Ромилда. И какво му оставаше да прави на бедния Помино?

— Ожени се, драги — казах му аз, — и ще видиш колко е весело.

Ала той поклати глава сериозно, със затворени очи и вдигна ръка:

— Никога! Никога вече.

— Браво, Помино, бъди непреклонен! Ако имаш нужда от компания — на твое разположение съм, цяла нощ ако искаш.

И му разказах за намеренията, които имах, когато излизах от къщи. Обрисувах му и отчаяното положение, в което се намирах. Помино се трогна като истински приятел и ми предложи малкото пари, които носеше у себе си. От сърце му благодарих и му казах, че тази помощ няма да ми бъде кой знае колко полезна, още утре всичко ще почне както преди. Имах нужда от постоянна работа.

— Чакай! — възкликна тогава Помино. — Знаеш ли, сега баща ми е общински съветник.

— Не знаех, но не се учудвам.

— Баща ми сега отговаря за народното просвещение.

 

 

Виж, чак това не можех да си представя.

— Снощи на вечеря… Чакай! Познаваш ли Ромители?

— Не.

— Как тъй не! Оня, дето стои в библиотеката „Бокамаца“. Той е глух, почти сляп, оглупял и едва се държи на крака. Снощи на вечеря баща ми ми каза, че библиотеката е в жалко състояние и че веднага трябва да се вземат мерки. Ето място за тебе!

— Библиотекар? — извиках. — Но аз…

— Защо не! — каза Помино. — Щом за тази работа е бил подходящ Ромители…

Този довод ме убеди.

Помино ме посъветва леля Сколастика да отиде да поговори с баща му. Тъй щяло да бъде по-добре.

На следния ден отидох да навестя мама и говорих с нея, тъй като леля Сколастика не пожела да ми се покаже. И тъй, след четири дни станах библиотекар. Шестдесет лири месечно. Бях по-богат от вдовицата Пескаторе! Можеше да тържествувам.

През първите месеци за мен то беше почти развлечение поради присъствието на Ромители, на когото нямаше начин да се съобщи, че е пенсиониран от общината и следователно няма защо повече да идва в библиотеката. Всяка сутрин по едно и също време, нито минута по-рано, нито минута по-късно, го виждах да се показва на четири крака, като се броят и двата бастуна, по един във всяка ръка — те му служеха по-добре от краката. Едва пристигнал, той изваждаше от джобчето на жилетката си един стар меден солник и го закачаше на стената с цялата му огромна верига. Сядаше, стиснал двата бастуна между краката си, изваждаше от джоба си шапчица, табакера и голяма носна кърпа на червени и черни квадратчета, смръкваше голяма щипка тютюн, изсекваше се, после отваряше чекмеджето на масичката и изваждаше опърпана книга, която принадлежеше на библиотеката: „Исторически речник на мъртвите и живи музиканти, артисти и любители на изкуството“ — напечатан във Венеция през 1758 година.

— Господин Ромители — виках му аз, като гледах как извършва тези операции съвършено спокойно, без да дава признак, че ме е забелязал. Имаше ли смисъл да му говоря? И топовен изстрел нямаше да чуе. Разтърсвах го за ръката и едва тогава той се обръщаше, присвиваше очи, сгърчваше цялото си лице, за да ме огледа, показваше ми жълтите си зъби, може би с намерение да ми се усмихне, после скланяше глава над книгата, сякаш искаше да я използува за възглавница. Каква ти възглавница! Той така четеше. От два сантиметра разстояние, с едно око, и произнасяше високо:

— Бирнбаум, Йохан Абрахам… Бирнбаум, Йохан Абрахам напечатал… Бирнбаум, Йохан Абрахам напечатал в Лайпциг през 1738… в Лайпциг през 1738 година ин октаво… ин октаво: „Безпристрастни коментарии върху един деликатен пасаж от музикалния критик.“ Мицлер помести това произведение в първия том на своята „Музикална библиотека“. През 1739…

И продължаваше тъй, като повтаряше по два и по три пъти имена и дати, сякаш за да ги запамети. А защо четеше тъй силно, нямах представа. Повтарям, не би чул и топовен изстрел. Аз изумено го наблюдавах. Какво значение можеше да има за този човек, стигнал до това състояние, както се казва, на две крачки от гроба (той наистина почина четири месеца след назначаването ми за библиотекар), какво значение можеше да има за него, че Бирнбаум Йохан Абрахам е напечатал в Лайпциг през 1738 година едно томче ин октаво? Поне самото четене да не му струваше толкова усилия. Дали трябва да му се признае, че наистина не можеше да живее без онези дати, написани в книгата, и без сведенията за музиканти (а той бе глух!), артисти и любители — мъртви и живи до 1758 година? Или може би той мислеше, че за един библиотекар е задължително да чете, като се има пред вид, че библиотеката е направена да се чете в нея? Там не беше стъпила жива душа и той бе взел тази книга, както би могъл да вземе, която и да е друга. Беше толкова оглупял, че и това предположение е вероятно, дори много по-вероятно от първото.

Голямата маса в средата на библиотеката беше покрита със слой прах, дебел поне един пръст, тъй че, за да загладя донякъде черната неблагодарност на моите съграждани, аз написах с големи букви следния надпис:

НА МОНСИНЬОР БОКАМАЦА
ПРЕЩЕДЪР ДАРИТЕЛ
В ЗНАК НА ВЕЧНА ПРИЗНАТЕЛНОСТ
НЕГОВИТЕ СЪГРАЖДАНИ ПОЛОЖИХА ТАЗИ ПЛОЧА

От етажерките от време на време падаха по две-три книги, следвани от плъхове, огромни като зайци. За мен те изиграха ролята на ябълката на Нютон.

— Открих! — извиках аз доволен. — Ето занятие за мен, докато Ромители чете своя Бирнбаум.

И като начало написах едно прилежно прошение по надлежния ред до почитаемия кавалер Джероламо Помино, общински съветник по народното просвещение, с цел щото библиотеката „Бокамаца“ или още „Санта Мария Либерале“ да бъде своевременно снабдена с поне един чифт котки, чиято издръжка не би утежнила ни най-малко общината, като се има пред вид, че гореспоменатите животни ще се хранят изобилно с резултата от своя лов. Добавих, че няма да е лошо, освен това библиотеката да се снабди с половин дузина капани и необходимата стръв, за да не кажа сирене, простонародна дума, която аз, като подчинен, сметнах, че не е уместно да поднасям под погледа на един общински съветник, който отговаря за народното просвещение.

Отначало ми изпратиха две нещастни котенца, които се уплашиха веднага от огромните плъхове и за да не умрат от глад, сами се навираха в капаните да ядат сиренето. Всяка сутрин ги намирах там затворени, мършави, грозни и тъй наплашени, че нямаха ни сила, ни желание да мяукат.

Написах ново изложение и тогава ми изпратиха два хубави, чевръсти и сериозни котарака, които, без да губят време, се заеха да изпълняват своя дълг. И капаните помагаха, в тях хващах живи плъхове. И тъй, една вечер, раздразнен, че на моите усилия и на моите победи Ромители не обръщаше никакво внимание, сякаш негово единствено задължение беше да чете, а на плъховете — да гризат книгите на библиотеката, ми хрумна, преди да си отида, да натикам два живи плъха в чекмеджето на неговата масичка. Надявах се по този начин да наруша поне на следното утро обичайното му досадно четене. Ами! Като отвори чекмеджето и усети да се измъкват под носа му двете зверчета, той се обърна към мен — аз едва се държах на крака от изблик на смях — и ме попита:

— Какво беше това?

— Два плъха, господин Ромители!

— А, плъхове… — рече той спокойно.

Свикнал беше. За него те бяха като домашни животни. И сякаш нищо не се беше случило, подхвана четенето на своята опърпана книга.

 

 

В един Трактат за дърветата от Джован Виторио Содерини четем, че „плодовете зреят отчасти поради топлината и отчасти поради студа; защото топлината, както на всички е известно, притежава силата да изпича и е обичайният причинител на зрелостта“. Значи, Джован Виторио Содерини не е знаел, че търговците на плодове са изпробвали друг причинител на зрелостта. За да занесат ранни плодове на пазара и да ги продават по-скъпо, те обират ябълките, прасковите и крушите, преди сами да са достигнали до зрелост и приятен вкус, и насила ги карат да зреят, като ги натъртват.

Ето, по този начин узря душата ми, дотогава все още зелена.

В кратко време много се промених. След смъртта на Ромители аз останах тук сам, разяждан от досада в усамотената черквичка, сред всички тия книги, ужасно сам и въпреки това без желание за общуване. Бих могъл да стоя тук само по някой и друг час на ден. Но се срамувах да се показвам по улиците на градчето. Бях обеднял, бях беглец от къщи като от затвор и затова си повтарях: „По-добре тук.“ Но какво да правя тук? Е, да, можех да ловя плъхове, но стигаше ли ми това!

Първия път, когато се намерих с книга в ръка, която бях измъкнал из рафтовете ей тъй, случайно, без да знам коя е, усетих тръпка на ужас. Значи, и аз ще изпадна като Ромители до положението да чувствувам задължение, бидейки библиотекар, да чета заради всички ония, които не влизат в библиотеката? И запратих книгата на земята. Но после я вдигнах и — точно така, господа — започнах да чета и аз, и аз само с едно око, защото другото не искаше и да знае.

Тъй четох безредно и по малко от всичко, ала главно книги по философия. Те много тежат: и въпреки това, който ги поглъща и се храни от тях, живее сред облаците. Те размътиха още повече моя и без това екстравагантен мозък. Когато главата ми пламваше, заключвах библиотеката и отивах по една стръмна пътечка на малък, усамотен плаж.

Гледката на морето ме караше да изпадам във вцепеняващ страх, който постепенно се превръщаше в непоносим гнет. Седях на плажа и си забранявах да гледам морето, като навеждах глава, ала чувах грохота по цялото крайбрежие, докато между пръстите ми бавно се изплъзваше плътният, тежък пясък. Мърморех си:

— Тъй, винаги, до смъртта, без всякаква промяна, никога…

Неподвижното ми съществование караше тогава да избликват у мен внезапни странни мисли, сякаш изблици на безумие. Скачах и исках да отърся от себе си безумието, започвах да се разхождам по плажа. Ала тогава виждах как морето неуморно изпраща към брега ленивите си сънни талази, гледах пустите пясъци, виках от гняв и размахвах юмруци:

— Но, защо, защо?…

И морето мокреше краката ми.

Морето изпращаше някоя по-висока вълна, навярно за да ме укори:

— Виждаш ли, драги, какво печели човек, като си задава някои въпроси? Мокри си краката. Върни се в твоята библиотека! От солената вода подгизват обущата ти, а нямаш достатъчно пари, та да ги хвърлиш. Върни се в библиотеката и зарежи философските книги! Я вземи по-добре да прочетеш и ти, че Бирнбаум Йохан Абрахам напечатал в Лайпциг през 1738 година едно томче ин октаво… Без съмнение ще извлечеш по-голяма полза.

Ала един ден най-после дойдоха да ми кажат, че жена ми е започнала да ражда. Трябваше да тичам бързо в къщи. Хукнах като лопатар: но бягах повече от самия мене, за да не остана дори за миг насаме със себе си и с мислите, че ми се ражда дете. Аз, в това положение — и дете! Щом стигнах до вратата на къщата, тъща ми ме хвана за раменете и ме завъртя кръгом:

— Лекар! Тичай! Ромилда умира!

При такава новина на човек му се иска да остане, да поседи в къщи, нали? А вместо това — тичай! Не чувствувах краката под себе си. Не знаех накъде да се отправя. И докато тичах, без сам да зная как, повтарях: „Лекар, лекар!“ Хората се спираха по улиците, опитваха се да спрат и мен, за да обясня какво се е случило. Усещах да ме теглят за ръкавите, виждах пред себе си бледни и уплашени лица, но отстранявах всички: „Лекар, лекар!“

През това време лекарят бил вече у нас, докато аз отчаян и вбесен обикалях всички аптеки. Когато се прибрах задъхан, в окаян вид, първото момиченце се беше вече родило, а второто се мъчеше да види бял свят.

— Близначки!

И сега ги виждам там, в люлката! И двете мънички, едното момиченце до другото: дращеха се една друга със слабите си ръчички, сякаш ги движеше първичен инстинкт, който предизвикваше отвращение и жалост. Жалки, жалки, жалки, по-жалки и от двете котенца, които намирах всяка сутрин в капаните! И те нямаха сили да плачат, както котенцата нямаха сили да мяукат — а ето че се драскаха!

Отдалечих ги една от друга. При първия допир до тези нежни и студени телца ме обхвана непознат трепет, някакъв неописуем пристъп на нежност: те бяха мои дъщери!

Едната умря след няколко дни, другата ми даде възможност да се привържа към нея с целия плам на баща, който няма нищо друго освен детето и превръща собственото си създание в единствена цел на своето съществование. Тя беше достатъчно жестока да умре, когато почти бе навършила годинка и беше толкова хубавичка, толкова миличка със своите златни къдрици, които аз навивах около пръстите си и целувах ненаситно. Викаше ми „тате“, аз веднага отговарях „дъще“, тя отново ми казваше „тате“, тъй без смисъл, както се викат птиците помежду си.

Едновременно с нея, в същия ден и почти в същия час почина и майка ми. Не знаех как да поделя между тях моята мъка и моите последни грижи. Оставях дъщеричката да спи и изтичвах при мама, която не се тревожеше за себе си и не се страхуваше от своята смърт, а ме разпитваше за нея, за внучката, и се измъчваше, че не може да я види и целуне за последен път. Тази мъка продължи девет дни! И тъй, след девет дни и девет нощи мъчително бдение, без да склопя очи дори за минута… Трябва ли да призная?… Мнозина навярно биха изпитали неудобство да признаят. И все пак това е човешко, човешко, човешко: аз не почувствувах мъка, не, не почувствувах мъка първия миг. Останах известно време в ужасно и мрачно вцепенение и заспах. Точно така, първо трябваше да се наспя. После, разбира се, когато се събудих, ме връхлетя гневна, жестока болка за дъщеричката ми, за мама. Тях вече ги нямаше… Едва не полудях. Цяла нощ бродих из градчето и по полето. Не знам какво съм мислил, зная само, че накрая се озовах в имението Стия до мелничния яз и че един човек на име Филипо, бивш мелничар, който по онова време беше пазач, ме отведе по-надалеч и ме накара да седна под дърветата. Той дълго ми говори за мама, а след туй и за баща ми, за хубавите стари времена и ми каза, че не бива да плача и да се отчайвам, защото, за да се грижи за дъщеричката ми в отвъдния свят, беше побързала да отиде баба й, добрата бабичка, която щяла да я държи на коленете си и винаги щяла да й говори за мен и никога, никога няма да я оставя сама.

Три дни по-късно Роберто, сякаш за да ми заплати сълзите, ми изпрати петстотин лири. Той ми писа да се погрижа за прилично погребение на мама. Но за това вече се беше погрижила леля Сколастика.

Петстотинте лири останаха дълго между страниците на една книга в библиотеката.

После ми послужиха и станаха — както ще разкажа — причина за моята първа смърт.

§6. Так, так, так…

Само тя, онази топчица от слонова кост, която грациозно обикаляше там вътре в рулетката, в посока, обратна на часовниковите стрелки, само тя играеше:

— Так, так, так…

Само тя, но не и ония, които я гледаха с напрежение и мъка, причинени от нейните капризи; тя, на която недалеч, по жълтите квадрати на игралната маса, множество ръце бяха поднесли като оброчен дар злато, злато и злато; множество ръце, които сега трепереха в мъчително очакване и докосваха несъзнателно друго злато, за следващото залагане, докато умоляващите очи сякаш казваха: „Където ти пожелаеш, където ти пожелаеш, там спри, изящна топчице от слонова кост, наша жестока богиньо!“

Бях попаднал случайно там, в Монте Карло.

След неотдавнашното двойно нещастие всекидневните сцени с тъщата и жена ми предизвикваха у мен нетърпимо отвращение. Бях потиснат, грохнал. Не знаех как да се боря с досадата, дори бих казал с погнусата от този живот; чувствувах се жалък, без надежда и без изгледи за нещо по-добро. Моето сладко момиченце повече не можеше да ме утешава, аз не получавах никаква отплата за горчивината и безизходността на ужасното положение, в което бях изпаднал. Тогава взех почти внезапно решение: избягах пешком от градчето, носейки в джоба си петстотинте лири на Берто.

По пътя си наумих да отида в Марсилия, като взема влака от железопътната гара в съседното градче. В Марсилия навярно щях да успея да купя билет за трета класа и да отплувам за Америка без определена цел.

Какво по-лошо можеше да ми се случи от онова, което бях изстрадал в собствения си дом? Знаех, че вървя към други окови, ала те едва ли щяха да са по-тежки от тия, които сега смъквах от крака си. Освен това щях да видя други страни, други хора, друг живот и поне щях да се освободя от унинието, което сега ме душеше и смазваше.

Само че, като стигнах в Ница, почувствувах как се обезкуражавам. От доста време насам младежкият ми устрем беше прекършен: досадата твърде много ме бе разяла отвътре, бе притъпила болката ми. Но най-силно ме гнетеше обстоятелството, че бяха недостатъчно парите, с които щях да се впусна наслуки в мрака на съдбата, някъде далече, сред неизвестен живот и без всякаква подготовка.

И ето че слязох в Ница, ала не бях решил твърдо дали да се върна в къщи. Обикалях града, случи се да спра пред един голям магазин на Авеню дьо ла гар, над който висеше надпис с големи позлатени букви:

„DÉPÓT DE ROULETTES DE PRÉCISION“[17]

 

Бяха изложени рулетки от всякакъв вид и размери. Заедно с другите принадлежности за игра имаше и брошури, на чиито корици бяха изобразени рулетки.

Известно е, че нещастните хора лесно стават суеверни, колкото и после да се присмиват на чуждата лековерност и на надеждите, които на самите тях често и ненадейно суеверието е вдъхвало и които естествено никога не се оправдават.

Спомням си, че след като бях прочел заглавието на една от тези брошурки — „Methode pour gagner a la roulette“[18], се отдалечих от магазина с усмивка на презрение и съжаление. Ала след това, едва направил няколко крачки, се върнах назад, подтикван само от любопитство, разбира се, със същата тази презрителна и съжалителна усмивка на устните, влязох в магазина и купих брошурата. Изобщо не разбрах за какво се говори там, в какво се състои играта и какъв е нейният механизъм. Започнах да чета — ала разбрах твърде малко.

„Може би това се дължи — помислих си — на недостатъчните ми познания по френски.“

Никой не беше ме учил френски език. Сам бях попрочел и понаучил нещо оттук-оттам в библиотеката. Освен това не бях сигурен в произношението и се страхувах, че като заговоря, ще предизвикам смях.

Тъкмо този срам отначало ме накара да се двоумя дали да отида, или да не отида. Но после си спомних, че бях тръгнал да търся щастието си чак в Америка без всякакви средства и без дори най-бегли познания по английски или испански. И тъй — смелост! С бедния си френски и под ръководството на брошурата можеше да си опитам щастието в Монте Карло — градът беше на две крачки.

„Нито тъща ми, нито жена ми — казвах си във влака — знаят за париците, които са ми останали в портфейла. Ще отида да ги хвърля там, та да се освободя от изкушението. Надявам се, ще ми останат колкото да си платя връщането в къщи, а ако ли не…“

Бях чувал да казват, че не липсват дървета, издръжливи дървета в парка на игралния дом. В края на краищата може би щях да се обеся икономично на някое от тях с колана на панталона си и щях да правя добро впечатление. Хората щяха да казват:

— Кой знае колко много е загубил тоя нещастник!

Трябва да призная, че очаквах нещо по-добро. Наистина входът не изглеждаше лошо. Осемте мраморни колони показваха, че тук са искали да издигнат храм на Фортуна. Един централен вход и две странични врати. На двете врати беше написано „Tirez“[19]. Това го разбрах, после видях, че на централния вход е написано „Poussez“[20] и че то очевидно значеше обратното. Блъснах и влязох. Вътре цареше просто обидна и ужасна безвкусица! Можеше поне да предложат на ония, които оставят там толкова пари, удоволствието да бъдат одрани в по-малко пищно, но по-хубаво място. Всички големи градове сега се хвалят, че имат хубави кланици за бедните животни, които при това са лишени от образование и не могат да се наслаждават. И все пак вярно е, че повечето от хората, които отиват в игралния дом, съвсем не обръщат внимание на безвкусицата, с която са декорирани петте зали. По същия начин ония, които седят по диваните около игралните маси, често не забелязват съмнителната елегантност на тапицерията.

Там седят обикновено нещастници, чийто разсъдък безвъзвратно е помътен от страстта към хазарта: седят там, за да изучават тъй нареченото равновесие на вероятностите и обмислят сериозно комбинациите, които трябва да изпробват, сложната постройка на играта; записват и сравняват редуването на числата; с една дума, тези хора искат да разберат логиката на случайността, а то е все едно да изстискаш вода от камък; и са уверени, че днес или утре ще успеят.

Ала не трябва да се учудваме на нищо.

— Ах, дванадесет! Дванадесет! — говореше ми един господин от Лугано, едър човек, чийто вид навеждаше на утешителни размишления за съпротивителните способности на човешкото същество. — Дванадесет е царят на числата — то е моето число! Никога не ми изневерява! Е, понякога, дори често, за развлечение ме дразни, но в края на краищата ме възнаграждава, винаги ме възнаграждава за моята вярност!

Той беше влюбен, тоя великан, в числото дванадесет и не можеше да говори за друго. Разказа ми, че предния ден това негово любимо число не искало да се падне нито веднъж; но той не се признал за победен. Едно след друго упорито залагал на дванадесет, не отстъпил докрай, до часа, в който крупиетата обявили:

— Messieurs, aux trois derniers![21]

И ето — при първото от тези три залагания — нищо. Нищо и при второто. А при третото и последно: трак, дванадесет!

— Обади ми се! — заключи той с искрящи от радост очи. — Обади ми се!

Истина, че след като губил целия ден, му останали за последното залагане само някоя и друга пара, тъй че не успял да компенсира загубеното. Но какво значение имаше това за него? Нали числото 12 му се беше обадило!

Като слушах тези думи, се сетих за едно четиристишие на бедния Пергел, чиято тетрадка с игрословия, придружени с чудатите му стихове, бях изровил по време на опразването на къщата и сега се пази в библиотеката. Реших да го изрецитирам на този господин:

Не ме напускаше надеждата гореща:

ще мине тук една богиня горделива.

Мечтаех за Фортуна, чаках среща.

И дойде тя. Но беше грозна и свидлива.

И тогава господинът хвана глава с двете си ръце, болезнено сгърчи цялото си лице и остана тъй доста време. Погледнах го първо изненадано, после със съчувствие.

— Какво ви е?

— Нищо. Смея се — отвърна той.

Тъй се смееше. Толкова много, толкова много го болеше глава, че не можеше да понася разтрисането от смеха. Идете, та се влюбвайте в числото дванадесет!

 

 

Преди да си опитам щастието — макар и без всякакви илюзии, — реших да погледам, за да разбера как се играе.

Играта не ми изглеждаше никак сложна, както си бях въобразил, четейки брошурата.

Сред игралната маса, на зелената покривка с цифри беше монтирана рулетката. Наоколо бяха играчите: мъже и жени, стари и млади, от различни страни, от различни слоеве, някои седнали, други прави, бързаха да сложат купчинки от луидори, лири и банкноти по жълтите числа на квадратите. Ония, които не можеха да се доближат или пък не искаха да го сторят, казваха на крупието числата и цветовете, на които залагаха, и с удивителна ловкост крупието веднага поставяше с лопатката техните залози според указанията. Настъпваше тишина, странна тишина, изпълнена с тревога, сякаш трептяща от сдържани страсти, нарушавана от време на време от монотонния сънлив глас на крупиетата:

— Messieurs, faite vox jeux!

А в това време край други игрални маси, други също тъй монотонни гласове казваха:

— Le jeu est fait! Rien ne va plus![22]

Накрая крупието хвърляше топката върху рулетката:

— Так, так, так…

И всички очи се насочваха към топката с различно изражение: тревога, предизвикателство, страдание, ужас. Някои от ония, които стояха прави зад щастливците, намерили кресло, надникваха, за да зърнат още веднъж своя залог, преди греблата на крупиетата да се протегнат и да го грабнат.

Накрая топката падаше на циферблата, крупието повтаряше обичайната си фраза и обявяваше падналото се число и цвят.

Престраших се за първия малък залог върху лявата маса на първата зала и тъй наслуки произнесох числото двадесет и пет. Зачаках и аз коварната топчица, ала се усмихвах поради някакво странно усещане на гъдел в корема.

Топката падна на циферблата.

— Vingtcinq — обяви крупието. — Rouge, impair et passe![23]

Бях спечелил! Протегнах ръка към моята умножена купчинка, когато един твърде висок господин, с мощно вдигнати рамене, които подкрепяха мъничка главица, със златни очила над смачкания нос, с полегато чело, с дълги прави коси по тила — ни руси, ни сиви, както брадичката и мустаците, — я отстрани без много церемонии и прибра моите пари.

На бедния си и стеснителен френски език се опитах да му обясня, че е сбъркал — о, разбира се, неволно.

Той беше немец и говореше френски по-лошо от мен, ала правеше това с лъвска смелост. Нахвърли се върху мен, като твърдеше, че грешката била моя и парите били негови.

Огледах се удивен: никой не продума, дори моят съсед, който беше видял да залагам моята дребна сума върху двадесет и пет. Погледнах крупиетата. Те бяха неподвижни, безстрастни като статуи.

„Тъй, значи!“ — казах си. Взех смирено другите монети, които бях оставил на масата пред мен, и се отдалечих.

„Ето способ да спечели човек на рулетка — помислих си, — за който не се говори в брошурата. Кой знае дали не е единственият в края на краищата…“

Но съдбата, неизвестно заради каква своя тайна цел, пожела да ме опровергае по забележителен и тържествен начин.

Приближих се до друга маса, където играеха с високи залози. Дълго наблюдавах хората, които бяха наоколо: повечето бяха господа във фракове. Имаше и доста дами и не една ми се стори със съмнително поведение. Видът на едно човече, изключително русо, с големи светлосини, набраздени с венички и оградени с дълги, почти бели мигли очи, никак не ми хареса. Най-напред, защото и той беше във фрак, ала се виждаше, че не е свикнал да го носи. Гледах как играе: заложи много, загуби. Не се развълнува, в следващата игра заложи отново значителна сума. Ясно, този човек не би тръгнал да краде моите стотинки! Макар че първия път се бях опарил, засрамих се от моите подозрения. Толкова хора се бяха събрали там и безстрашно хвърляха с шепи злато и сребро, сякаш бе пясък, та за моята нищожна сумичка ли трябваше да се страхувам.

Забелязах сред другите един младеж, бледен като восък, с голям монокъл на лявото око, който се стараеше да си придава сънливо безразличен вид. Седеше, непринудено вадеше от джобовете си луидори, после наслуки ги поставяше на коя да е цифра, без да гледа, като поскубваше космите на набождащите си мустачки, и чакаше топката да падне. Тогава питаше своя съсед дали е спечелил.

Непрекъснато губеше.

Неговият съсед беше слаб и елегантен господин, над четиридесетте. Вратът му беше твърде дълъг и тънък и беше почти без брадичка. Имаше черни живи очички и хубави гарванови коси, гъсти и вдигнати над челото. Явно изпитваше удоволствие да отговаря утвърдително на младежа. Той самият понякога печелеше.

Застанах до един едър господин с толкова тъмна кожа, че орбитите на очите му и клепачите му изглеждаха като опушени. Косите му бяха металносиви, а брадичката все още черна и къдрава. От него лъхаше здраве и сила. Въпреки това сякаш въртенето на топката от слонова кост предизвикваше у него пристъп на астма, всеки път той започваше да се дави силно и неудържимо. Хората се обръщаха да го гледат, ала той рядко забелязваше: когато забележеше, спираше за миг, оглеждаше се с нервна усмивка и отново се задавяше, като не можеше да се сдържи, докато топката не паднеше на циферблата.

Като гледах всичко това, малко по малко треската на играта завладя и мен.

Първите ми залагания свършиха зле. После започнах да чувствувам някакво необичайно, буйно опиянение; действувах като автомат, обземаха ме внезапни и несъзнателни пориви. Залагах всеки път последен, след другите — ето там! — и веднага добивах усещане, сигурност, че ще спечеля. И печелех. Отначало залагах по малко, после постепенно все повече, без да броя. Състоянието на ведро опиянение, в което все повече изпадах, дори не се нарушаваше от някое и друго несполучливо залагане. Дори понякога си казвах: „Ето сега ще загубя, това трябва да го загубя.“ Бях като наелектризиран. По едно време ме обзе вдъхновение да рискувам всичко: залагам ей там, и край! И спечелих. Ушите ми бръмчаха, целият бях в пот, а треперех от студ. Стори ми се, че един от крупиетата, сякаш изненадан от моята упорита сполука, ме наблюдава. При крайното възбуждение, в което се намирах, аз чувствувах в погледа на този човек някакво предизвикателство и отново, без да се замислям, рискувах всичко — онова, което имах, и онова, което бях спечелил. Ръката ми се насочи към същото предишно число — тридесет и пет. За малко не я дръпнах, ала не, там, отново там, заложих, сякаш някой ме принуждаваше. Притворих очи, навярно съм бил смъртноблед. Настъпи дълбока тишина и ми се стори, че всички замълчаха само заради мен, сякаш споделяха моето тревожно очакване. Топката се въртя, въртя цяла вечност, толкова бавно, че с всеки миг мъчението ми ставаше все по-непоносимо. Накрая спря.

Очаквах крупието да обяви със своя обичаен (сега ми се стори съвсем далечен) глас:

— Trentecinq, noir, impair et passe![24]

Взех парите и бях принуден да се отдалеча като пиян отпуснах се на един диван без сили, облегнах глава на облегалката поради внезапно и непреодолимо желание за сън, за малко почивка. И вече почти се отдавах на съня, когато почувствувах върху себе си някаква тежест, материална тежест, която внезапно ме сепна. Колко ли бях спечелил? Отворих очи, но трябваше веднага да ги затворя отново — главата ми се въртеше. В помещението горещината беше нетърпима. Как! Нима вече беше вечер? Бях зърнал запалените светлини. И колко време бях играл? Станах бавно, излязох.

 

 

Вън в преддверието беше още ден. Свежият въздух ме поободри.

Доста хора се разхождаха там: някои замислени, самотни, други по двама, по трима бъбреха и пушеха.

Наблюдавах ги. Бях новак в това място, все още неориентиран, а бих желал да изглеждам поне малко като постоянен посетител. Изучавах ония, които ми изглеждаха най-непринудени, и ето че неочаквано някой от тях побледняваше, заглеждаше се втренчено, млъкваше, после хвърляше цигарата си и сред смеховете на събеседниците си се измъкваше: връщаше се в игралната зала. Защо се смееха неговите другари? Аз също се усмихвах инстинктивно и гледах като глупак.

— A toi, mon sheri![25] — чух да ми казва тихо женски, малко дрезгав глас.

Обърнах се, видях една от ония жени, които преди седяха до мен около игралната маса. Тя ми подаваше с усмивка една роза. Друга роза беше задържала за себе си. Беше ги купила току-що от будката за цветя във вестибюла.

Значи, имах непохватен вид на глупак?

Обзе ме ужасен гняв, отказах, без да благодаря, и понечих да се отдалеча от нея. Но тя ме хвана за ръката, като се смееше и се държеше пред другите така, сякаш водим интимен разговор. Започна да ми говори тихо и поверително. Стори ми се, че разбирам: предлагаше ми да играя заедно с нея, тъй като била присъствувала преди малко на моите щастливи удари; по мое указание тя щяла да залага за мен и за самата себе си.

Отърсих се целият, изразявайки презрение, и без да кажа дума, я зарязах.

След малко, като влязох в игралната зала, видях, че тя разговаря с един нисичък, мургав господин, брадат, с недружелюбни очи, на вид испанец. Беше му дала розата, която преди малко предлагаше на мен. При някакво общо движение на двамата ми стана ясно, че говорят за мене. И реших да бъда нащрек.

Влязох в другата зала, приближих се до първата игрална маса без желание да играя. И ето след малко онзи господин, но без жената, също се приближи към масата, като се правеше, че не ме забелязва.

Тогава започнах да го фиксирам решително, за да го накарам да разбере, че съм забелязал всичко и че пред мен тия работи не минават.

Ала този човек съвсем нямаше вид на мошеник. Той играеше и при това залагаше много: загуби три последователни игри, като мигаше непрекъснато, може би поради усилието, което полагаше, да скрие вълнението си. При третата загуба ме погледна и се усмихна.

Оставих го и се върнах в другата зала при игралната маса, където преди малко бях спечелил.

Крупиетата се бяха сменили. Жената беше на предишното си място. Останах назад, за да не ме забележи, и видях, че тя играеше на дребно, и то не във всяка игра. Промъкнах се напред, тя ме забеляза: тъкмо се готвеше да играе и се въздържа, като очевидно изчакваше да заложи там, където аз щях да заложа. Но напразно чакаше. Когато крупието каза: „Le jeu est fait! Rien ne va plus!“, аз я погледнах, а тя вдигна пръст, за да ме заплаши шеговито. Няколко залагания не играх, после при вида на играчите пак се запалих и като почувствувах, че се разгаря в мен предишната страст, престанах да й обръщам внимание и отново се заиграх.

По какво тайнствено внушение продължавах тъй безпогрешно да следвам непредвидимата изменчивост на цифрите и цветовете? Само необикновено подсъзнателно предвиждане ли проявявах аз? Тогава как да си обясня безумното, наистина безумното си упорство? Тръпки ме побиват, като си спомня за това — та аз рискувах всичко, всичко, може би дори живота си, при тези залози, които бяха истински предизвикателства спрямо съдбата. Не! Не! Аз имах чувството, че крия една почти сатанинска сила в ония мигове, благодарение на която покорявах, омагьосвах съдбата, подчинявах нейните капризи на моите. И не само у мене съществуваше това убеждение. То се беше разпространило бързо и между другите играчи. Всички вече следяха рискованата ми игра. Не зная колко пъти се падна червено, докато аз упорствувах да залагам на него. После залагах на нула и се падаше нула. Дори младежът, който изваждаше луидори от джоба на панталона си, се беше развълнувал и разпалил. Едрият, мургав господин се задушаваше повече от всякога. Около игралната маса възбуждението растеше все повече и повече: всички трепереха от вълнение, правеха резки нервни движения и с усилие сдържаха мъчителния си ужасен гняв. Самите крупиета бяха загубили своята студена безстрастност.

Внезапно, правейки огромен залог, почувствувах нещо като световъртеж. Усетих, че върху мен лежи огромна отговорност. Почти нищо не бях ял от сутринта, целият треперех, тресях се от дълго и силно възбуждение. Не можех повече да издържа и след този залог се оттеглих, залитайки. Усетих, че някой ме хваща за ръката. Свръхвъзбуден, с очи, които изпускаха пламъци, дребният брадат испанец искаше на всяка цена да ме задържи:

— Вижте, единадесет и четвърт часът. Крупиета канят за три последни залагания и бихме накарали банка да фалира!

Той говореше на смешен и развален италиански език, а аз не можех даже да разсъждавам, само упорито отговарях на моя роден език:

— Не, не, стига, не мога вече, оставете ме да си вървя, драги господине!

Пусна ме, но тръгна подире ми. Качи се заедно с мене във влака до Ница и настоя на всяка цена да вечерям с него, а после да се настаня в хотела, в който е отседнал той.

Отначало ми беше едва ли не приятно почти страхопочтителното възхищение, което този човек се чувствуваше щастлив да ми засвидетелствува, сякаш бях Вълшебник. Понякога човешката суета не се отказва да стъпи на пиедестала дори на обидното преклонение, за да приеме лютивия и смраден тамян на недостойното, ниско ласкателство. Чувствувах се като генерал, който е победил в трудна и отчаяна битка, ала случайно и без да знае как. Аз вече започнах да осъзнавам това и идвах на себе си. В същото време постепенно растеше и раздразнението ми от обществото на тоя човек.

Но след като слязох в Ница, колкото и да се стараех, не успях да се освободя от него. Трябваше да отидем заедно на вечеря. Там ми призна, че тогава, в преддверието на казиното, той ми е изпратил онази весела женичка, на която от три дни закрепвал крилца да лети, да лети, макар и малко над земята, крила от банкноти, тоест давал й по някоя стотачка, за да си опита късмета. Тази дамичка навярно е спечелила доста онази вечер, следейки моята игра, тъй като повече не я видял при изхода.

— Какво да правя? Бедната, навярно е намерила нещо по-добро. Стар съм аз! Благодаря на господа, че те la son levada de sobre![26]

Каза ми, че бил в Ница от една седмица и всяка сутрин отивал в Монте Карло, където винаги до онази вечер имал невероятен успех. Искаше да узнае по какъв начин съумявам да печеля. Вероятно съм разбрал законите на играта или пък съм проумял някое безпогрешно правило.

Засмях се и му отговорих, че до сутринта на този ден не съм виждал дори нарисувана рулетка и че не само не знаех как се играе, но и не съм имал най-далечно подозрение, че ще играя и ще спечеля по такъв начин. Аз бях изумен и объркан повече от него.

Не успях да го убедя. След като смени ловко темата (той мислеше, че си има работа с някой изпечен мошеник) и като говореше с удивителна непринуденост на своя полуиспански и полу кой знае какъв език, ми направи същото предложение, което ми направи посредством онази весела дамичка сутринта.

— Но не, моля ви се! — възкликнах аз, като се стараех все пак да смекча с усмивка отказа си. — Та нима вие сериозно вярвате, че в тази игра може да има правила или тайни? Само късмет! Днес имах късмет, а утре може да нямам. А може и да имам пак. Надявам се, че ще имам!

— Ама защо вие — попита ме той — не пожелахте днес да се aproveciar[27] от сполуката?

— Аз апрове…

— Да, как да кажа, да се възползувате. Voila![28]

— Играх според моите възможности, драги господине.

— Bien![29] — каза той. — Залагам аз за вас. От вас сполука, от мен пари.

— Но тогава може би ще загубим! — заключих аз, като се усмихнах. — Не, не, вижте! Ако вие наистина вярвате, че съм толкова щастлив — защото аз съм такъв само в играта, а във всичко останало със сигурност зная, че не съм, — да направим тъй: без никакви споразумения между нас и без каквато и да е отговорност от моя страна, защото отговорност не желая да поемам, вие ще залагате много там, където аз ще залагам малко, както правехте днес, и ако всичко тръгне добре…

Не ме остави да довърша. Избухна в странен смях — навярно искаше да звучи иронично, и каза:

— Е, не, драги господине, не! Днес да, тъй сторих, утре няма, точно така. Ако вие залагате много заедно с мой залог — добре, ако не — няма да стане. Много благодарности!

Погледнах го, като правех усилия да разбера какво иска да каже. Без съмнение в неговите думи и в този смях се криеше някакво обидно подозрение. Намръщих се и му поисках обяснение. Престана да се смее, ала на лицето му остана чезнещата следа на този смях.

— Казвам, че не, че няма да го направя. Нищо повече няма да кажа.

Ударих силно с юмрук по масата и с изменен глас настоях:

— Нищо подобно! Длъжен сте да обясните какво искате да кажете с вашите думи и с глупашкия си смях. Аз не разбирам!

Забелязах, че докато говорех, той побледня и сякаш се смали, явно се готвеше да ми поиска извинение. Станах възмутен, вдигайки рамене.

— Стига! Презирам вас и вашето подозрение, което недоумявам за какво е!

Платих сметката си и излязох.

 

 

Познавах един почтен и дори достоен за възхищение човек поради изключителните качества на своята интелигентност, ала не го уважавах: ни повече, ни по-малко заради чифт панталони, които той упорито носеше. Доколкото си спомням, те бяха ярки, карирани, плътно прилепнали към хилавите крака. Дрехите, които обличаме, тяхната кройка, техният цвят могат да накарат хората да мислят за нас най-странни неща.

Ала сега обидата ми беше още по-голяма, защото не се чувствувах облечен зле. Вярно, не бях във фрак, но бях в черен, съвсем приличен траурен костюм. И после аз си бях все в същия тоя костюм, когато оня неприятен немец ме взе за будала и най-безцеремонно ми прибра парите. Защо сега този ме вземаше за мошеник?

„Може би заради моето брадище — мислех си, докато излизах — или заради твърде късите ми коси.“

Отправих се да търся хотел, какъвто и да е, за да се затворя и преброя какво съм спечелил. Струваше ми се, че съм натъпкан с пари: навсякъде имаше по малко — в джобовете на сакото, на панталоните и на жилетката: злато, сребро, банкноти. Навярно бяха много, много! Чух, че бие два часът. Улиците бяха пусти. Мина празен файтон, качих се.

Залагайки незначителна сума, бях спечелил около единадесет хиляди лири. Отдавна не бях виждал пари и отначало сумата ми се стори голяма. Ала после, като премислих някогашния си живот, почувствувах силно презрение към себе си. Как така, нима две години в оная библиотека и прибавката на всички други нещастия до такава степен бяха ме направили жалък? Това ново раздразнение към самия мене започна да ме трови, като гледах парите, разхвърляни там, по леглото.

„Хайде, добродетелни човече, скромни библиотекарю, хайде, върни се в къщи да успокоиш с това съкровище вдовицата Пескаторе. Тя ще помисли, че си откраднал тези пари и веднага ще изпита към теб голямо уважение. Ако това не ти се струва достатъчна награда за твоите големи усилия, по-скоро заминавай за Америка, както първоначално беше решил. Сега, с тия пари, би могъл. Единадесет хиляди лири! Какво богатство!“

Събрах парите, нахвърлих ги в чекмеджето на нощното шкафче и си легнах. Но не можах да заспя. Какво трябваше да правя всъщност? Да се върна в Монте Карло и да върна необичайната печалба? Или да се задоволя с нея и скромно да й се наслаждавам. Но как? Даваше ли ми сърце да се наслаждавам с това семейство, което си бях създал? Щях да облека малко по-хубаво моята жена, която вече не само не полагаше усилия да ми се харесва, а, напротив, правеше всичко възможно, за да предизвика моето отвращение, като оставаше несресана по цял ден, ходеше без корсет, по чехли и с дрехи, провиснали отвсякъде. Вероятно считаше, че за съпруг като мене не си струва да се гизди. При това тя не беше оздравяла напълно след опасното раждане. А колкото за характера й — от ден на ден ставаше все по-раздразнителна не само към мен, а с всички околни. Обидата и отсъствието на живо, искрено чувство бяха започнали да подхранват у нея отпуснатост и мързел. Тя не се привърза дори към момиченцето, чието раждане заедно със смъртта на другото, умряло едва на няколко дни, беше за нея поражение в сравнение с хубавия, цветущо здрав син на Олива, роден около месец по-късно, след лека бременност, без усилие. Освен това дрязгите и постоянните разногласия, които се появяват винаги, когато нуждата, подобно настръхнала черна котка, се свие върху пепелта на изгасналото огнище, вече бяха направили омразно съжителството и на двама ни. С някакви си единадесет хиляди лири щях ли да възстановя мира в къщи, щях ли да възкреся любовта, безчестно отровена още при самото й зараждане от вдовицата Пескаторе? Глупости! Ами тогава? Да замина за Америка? Но защо да отивам да търся тъй далече Фортуна, когато тя изрично бе пожелала да ме спре тук, в Ница, мене, нищо неподозиращия, пред онзи магазин за хазартни игри? Сега аз трябваше да се покажа достоен за нея, за нейното благоволение, ако тя наистина искаше да го прояви. Решено! Всичко или нищо. В края на краищата щях да си остана такъв, какъвто бях преди. Какво всъщност са единадесет хиляди лири?

Така на следния ден се върнах в Монте Карло. Върнах се за дванадесет последователни дни. Тогава нямах възможност, нито време да се учудя от приказното благоволение на щастието. Бях вън от себе си. Направо си бях загубил ума. Аз и сега не изпитвам удивление, като знам за съжаление каква лоша шега ми скрои Фортуна, като ме облагодетелствува по този начин и в такава степен. Първите девет дни, като играех отчаяно, успях да натрупам огромна сума. След деветия ден започнах да губя и се провалих в истинска пропаст. Необикновеното вдъхновение сякаш не намираше повече подкрепа от страна на моята вече отслабена нервна енергия и започна да ми изневерява. Не съумях или по-скоро не можах да спра навреме. Спрях и се сепнах, но не по моя воля, а благодарение на едно ужасно зрелище, което, изглежда, тук се наблюдава нерядко.

Влизах в игралната зала сутринта на дванадесетия ден, когато господинът от Лугано, онзи, влюбеният в числото дванадесет, ме настигна с разстроено лице, задъхан, за да ми съобщи повече със знаци, отколкото с думи, че някой се е самоубил, там в градината. Веднага си помислих, че това навярно е моят испанец, и почувствувах угризение. Бях убеден, че той ми помагаше да печеля. Първия ден след нашата кавга не пожела да залага, където залагах аз и все губеше. Следващите дни, като виждаше да печеля все тъй неотклонно, отново поиска да залага съвместно с мен, но аз вече не исках. И тогава, сякаш воден от ръката на самата невидимо присъствуваща Фортуна, бях започнал да обикалям от маса на маса. От два дни не бях го виждал, точно от момента, в който бях започнал да губя, може би защото той беше престанал да ме преследва.

Бях сигурен, че като дотичам до посоченото място, ще го намеря проснат на земята, мъртъв. Но вместо него намерих там онзи бледен младеж, който си придаваше вид на сънливо безразличие, като измъкваше от джоба на панталоните си луидори, за да ги залага, без дори да погледне.

Изглеждаше още по-дребен там, сред алеята, лежеше благоприлично с прибрани нозе, сякаш беше легнал предварително, за да не се удари, като пада. Едната му ръка беше прилепнала към тялото, другата — малко отдалечена встрани, вкочанясала, а показалецът сякаш все още натискаше спусъка. Близо до тази ръка беше револверът, по-нататък — шапката. Отначало ми се стори, че куршумът е излязъл от лявото око, където беше изтекла доста кръв, сега съсирена върху лицето му. Но не: тази кръв беше бликнала, подобно на кръвта от ноздрите и ушите; повече кръв беше изтекла от друго място, от една дупчица в дясното слепоочие, и се беше съсирила по жълтия пясък на алеята. Наоколо жужаха дузина оси. Някои кацаха лакомо по окото. Мнозина се бяха събрали да гледат, но никой не се сещаше да ги разгони. Извадих от джоба си носна кърпа и покрих обезобразеното нещастно лице. Никой не изрази признателност. Бях им отнел най-интересната част от зрелището. Избягах от парка, върнах се в Ница, за да замина същия ден.

Имах около осемдесет и две хиляди лири.

Всичко можех да си представя, освен че вечерта на същия ден и с мене щеше да се случи нещо подобно.

§7. Сменям влака

Мислех си:

„Ще откупя обратно имението Стия, ще се оттегля там на село, ще стана мелничар. Хубаво е близо до земята, а под земята — може би още по-добре.

Всеки занаят в края на краищата крие някакво утешение. Дори занаятът на гробаря. Мелничарят може да се утешава с трясъка на воденичните колела и с брашнения прах, който лети из въздуха и целия го покрива.

Сигурен съм, че сега там не се скъсва дори един чувал, но щом мелницата стане отново моя, ще почне да се чува:

— Господин Матиа, откачи се щифтчето на оста! Господин Матиа, счупи се лагер! Господин Матиа, орониха се зъбците на голямото колело!

Тъй беше, когато бе жива мама и за нашите работи се грижеше Маланя.

И докато аз си управлявам мелницата, управителят ще ми краде реколтата от чифлика, а ако взема да го надзиравам, през това време мелничарят ще ми открадне уема. Ще бъде като люлка: отсам управителят, оттам мелничарят, а аз по средата ще се наслаждавам.

Може би ще бъде по-добре да измъкна от почтения скрин на моята тъща някой от старите костюми на Франческо Антонио Пескаторе, които вдовицата пази посредством камфор и пипер като свети реликви, да облека в него Мариана Донди, па да я изпратя за мелничар и да наблюдава управителя.

Полският въздух сигурно ще се отрази добре на жена ми. Може листата на някое дърво да опадат, като я види; птичките ще замлъкнат; да се надяваме, че ручеят няма да пресъхне. А аз ще си остана библиотекар, сам-самичък в «Санта Мария Либерале».“

Тъй си мислех аз, докато влакът препускаше. Не можех да затворя очи, защото веднага ми се привиждаше с ужасни подробности трупът на онова момче — там сред алеята, дребно и притихнало под големите неподвижни дървета в хладната утрин. И затова трябваше да се утеша с някой друг кошмар, не толкова кървав, поне в материалния смисъл: да си спомням за тъща ми и моята съпруга. Правеше ми удоволствие да си представям сцената на моето пристигане след изминатите тринадесет дни тайнствено отсъствие.

Сигурен бях (струваше ми се, че ги виждам!), че при моето влизане и двете ще се престорят на презрително безразлични. Щяха да хвърлят само поглед, сякаш за да кажат:

— Охо, ти пак ли си тук! Не си ли си счупил врата?

Мълчат те, мълча и аз.

Но след малко без съмнение вдовицата Пескаторе щеше да почне да бълва гущери, като вземе за повод службата, която навярно бях изгубил.

И наистина аз бях отнесъл със себе си ключа от библиотеката: при новината за моето изчезване сигурно са разбили вратата по заповед на полицията. Като не са ме намерили там мъртъв и, от друга страна, при липсата на следи и сведения за мен ония от общината навярно са почакали три, четири, пет дни, най-много седмица завръщането ми, а после са назначили някой друг безделник на моето място.

И затуй, какво съм се разположил там? Сам съм се изхвърлил на улицата. Там и да си вървя! Две бедни жени не са длъжни да издържат един нехранимайко, заслужаващ каторга, дето бяга тъй, кой знае заради какви други безчинства. И тъй нататък…

А аз мълча.

Постепенно жлъчката на Мариана Донди възвира поради обидното ми мълчание, надига се, кипва и избухва. А аз продължавам да мълча.

По някое време ще измъкна от джоба на сакото си портфейла и ще взема да броя на масичката моите хилядарки. Едно… две… три… Мариана Донди се ококорва и зяпва, а също и жена ми.

После:

— Откъде си ги откраднал?

— … Седемдесет и седем, седемдесет и осем, седемдесет и девет, осемдесет, осемдесет и една; петстотин, шестстотин, седемстотин; десет, двадесет, двадесет и пет; осемдесет и една хиляди седемстотин двадесет и пет лири и четиридесет чентезими суха пара.

Спокойно щях да събера банкнотите, да ги поставя отново в портфейла и да стана.

— Не ме искате повече в къщи? Добре, много ви благодаря! Отивам си и много ви здраве!

Смеех се, като си представях всичко това. Моите спътници в купето ме наблюдаваха и също се подсмиваха.

Тогава, за да си придам по-сериозен вид, започнах да мисля за своите кредитори, между които трябваше да разпределя тези банкноти. Нямаше как да ги укрия. И после, за какво щяха да ми послужат укрити?

Ония кучета сигурно нямаше да ме оставят сам да си ги харча. Кой знае колко години трябваше да чакат, за да се замогна отново с доходите от мелницата заедно с имението Стия и с реколтите от чифлика, като плащам също за управител, който всичко лакомо изгълтва, по-лакомо от мелницата ми с двойни колела. А може би, като им предложа пари в брой, ще се отърва от задълженията при изгодни условия. И правех сметка:

„Ето толкова на онази конска муха Рекиони; толкова на Филипо Бризиго, и дано му послужат за погребение! Няма да изсмуква повече кръвта на бедняците! Толкова на Чикин Лунаро — торинеца; толкова на вдовицата Липани… Кой остана още? Уха, не един, Дела Пиана, Боси и Марготини… Ето, отиде цялата ми печалба!“

В края на краищата, значи, за тях бях спечелил в Монте Карло! Какъв гняв ме обземаше за тия два дни загуба! Сега щях да бъда отново богат… Богат!

От време на време изпущах тежки въздишки, които правеха на моите спътници по-голямо впечатление от предишните усмивки. Но аз не намирах успокоение, наближаваше вечерта, въздухът ставаше пепеляв и досадата от пътуването беше непоносима.

На първата италианска гара купих вестник с надежда да ме приспи. Разгънах го и при светлината на електрическата крушка започнах да чета. Тъй ми бе предоставено удоволствието да узная, че замъкът Валенсе, обявен за втори път на публичен търг, е бил присъден на господин граф де Кастелан за сумата от два милиона и четиридесет хиляди франка. Имението около замъка било от две хиляди и осемстотин хектара — най-обширното във Франция.

„Горе-долу колкото Стия…“

Прочетох, че германският император е приел в Потсдам, точно по обед, мароканска делегация и че на приема е присъствувал държавният секретар барон Рихтхофен. Мисията, представена после на императрицата, била поканена на обяд — и кой знае как са се тъпкали!

И руският цар и царица приели в Петерхоф специална тибетска мисия, която поднесла на техни величества подаръци от Далай лама.

„Подаръци от Далай лама? Какви ли са те?“ — се запитах, като затворих замислен очи.

Навярно опиващ мак, защото съм заспал. Но макът е бил слабо сънотворен: и наистина, скоро се събудих при един тласък на влака, който спираше на друга гара.

Погледнах часовника, беше осем и четвърт. Значи, след някакъв си час щях да пристигна.

Държах още вестника и го обърнах, за да намеря нещо по-интересно от подаръка на Далай лама. Очите ми се спряха на едно

САМОУБИЙСТВО

ей тъй напечатано с едри букви.

Отначало помислих, че става дума за самоубийството в Монте Карло и побързах да зачета. Ала спрях изненадан на първия ред, набран със ситни буквички: „Телеграфират ни от Мираньо…“

„Мираньо? Кой ли ще да се е самоубил в моето градче?“

Прочетох: „Вчера, събота, 28-и, в яза на една мелница е намерен труп в състояние на напреднало разложение…“

Внезапно погледът ми се замъгли, стори ми се, че зървам на следващия ред името на моя чифлик, и тъй като трудно четях само с едно око дребничкия шрифт, станах на крака, за да бъда по-близо до светлината.

„… разложение. Воденицата е разположена в едно имение, наречено Стия, на два километра от нашия град. Пристигналите на мястото съдебни власти, заедно с други хора, извадиха трупа от яза, за да бъде освидетелствуван и поставен под охрана. По-късно той бе разпознат и идентифициран като нашия…“

Сърцето ми скочи в гърлото и като обезумял погледнах спътниците си, които спяха.

„… пристигналите на мястото… изваден от яза… поставен под охрана… бе идентифициран… като нашия библиотекар…“

Аз?

„… пристигналите на мястото… по-късно… като нашия библиотекар Матиа Паскал, изчезнал от няколко дни. Причина за самоубийството: финансови затруднения.“

— Аз… Изчезнал, идентифициран… Матиа Паскал.

Не знам колко пъти, с дива злоба и със смут в сърцето, прочетох тези няколко реда. Първият ми импулс беше с цялата си жизнена енергия да протестирам, да се бунтувам, сякаш тази новина, тъй дразнеща със своята безчувствена лаконичност, можеше да бъде вярна и за мен. Но ако за мен не беше, все пак беше вярна задругите! И сигурността, която тези други от вчера притежаваха относно моята смърт, ми тежеше като нетърпим гнет, постоянен, смазващ… Огледах отново моите спътници, сякаш и те, там по седалките, пред моите очи почиваха потопени в тази сигурност. Изпитвах желание да ги разтърся и сепна от техните неудобни и мъчителни пози, да ги раздвижа, да ги събудя, за да им извикам, че не е вярно.

„Възможно ли е всичко това?“

И прочетох още веднъж зашеметяващото съобщение.

Не можех да стоя на едно място. Искаше ми се влакът да спре. Искаше ми се да препуска главоломно: от монотонния му ход на глух, твърд и тежък механизъм моето възбуждение растеше с всеки изминат миг. Разтварях и свивах юмруци, като забивах нокти в дланите си. Разгръщах вестника. Отново и отново препрочитах съобщението, което вече знаех наизуст, дума по дума.

Идентифициран! Но възможно ли е да са ме разпознали? В състояние на напреднало разложение…

Уф!

За миг се видях там, в зеленикавата вода на яза; прогизнал, раздут, ужасен, плаващ… Инстинктивно скръстих ръце на гърдите си, стисках се и се опипвах:

„Не, не, не съм бил аз, но кой ли е бил?… Навярно е приличал на мен… Навярно и той е имал брада като моята… моето телосложение… и са ме разпознали!…“ Изчезнал от няколко дни… Ами да… Само че аз бих желал да зная кой толкова е прибързал да ме разпознае? Възможно ли е онзи нещастник чак толкова да е приличал на мен? Да е бил облечен като мен? Съвсем като мен? Но сигурно, сигурно това е направила тя, Мариана Донди, вдовицата Пескаторе. О, тя веднага ме е намерила, веднага ме е познала. Можем да си представим как е била покрусена! „Той е, той! Моят зет! Ах, бедни Матиа, ах, нещастен синко мой!“ И сигурно е започнала дори да плаче, и сигурно е коленичила край трупа на оня нещастник, който не е бил в състояние да й тегли един ритник и да извика: „Я се махай оттука: не те познавам!“

Треперех. Най-после влакът спря на друга гара. Отворих вратата и изхвръкнах навън със смътното намерение да направя нещо веднага, да изпратя бърза телеграма и да опровергая новината.

Скокът от вагона ме спаси: сякаш изтръска от мозъка ми тази глупава натрапчива мисъл и в миг прогледнах… Да! Видях освобождение, свобода, нов живот!

Имах осемдесет и две хиляди лири и не бях длъжен да ги давам на никого! Аз бях мъртъв, бях мъртъв, нямах вече дългове, нямах повече жена, нямах повече тъща: нямах никого! Свободен! Свободен! Свободен! Какво повече можеше да искам?

Навярно съм изглеждал твърде странно, мислейки всичко това, там, на перона на онази гара. Бях оставил отворена вратата на вагона. Около мен се бяха събрали доста хора, които ми викаха нещо. Най-после един от тях ме разтърси и като ме блъсна, извика по-силно:

— Влакът тръгва!

— Нека тръгва, нека тръгва, драги господине! — извиках му аз в отговор. — Сменям влака!

Сега вече ме обзе несигурност, съмнение да не би новината да е вече опровергана, да не би в Мираньо да са разбрали грешката, да не би да са се появили роднините на истинския мъртвец и да са изправили невярната идентификация.

Преди да се радвам толкова, трябваше добре да се убедя, да събера точни и подробни сведения. Но как да си ги доставя?

Потърсих вестника из джобовете си. Бях го оставил във влака. Обърнах се, погледнах празния коловоз, който се виеше нататък, блестеше и изчезваше в тихата нощ, и се почувствувах някак загубен в пустотата на тази бедна междинна гаричка. Тогава ме обзе още по-силно съмнение: дали не съм сънувал?

Но не:

„Телеграфират ни от Мираньо. Вчера, събота 28-и…“

Ето: можех да повторя наизуст съобщението, дума по дума. Нямаше никакво съмнение, само че то беше твърде оскъдно, не ми беше достатъчно.

Погледнах гарата, прочетох името й: АЛЕНГА.

Дали ще мога да намеря в това селце други вестници? Спомних си, че беше неделя, следователно в Мираньо тази сутрин, беше излязъл „Вестниче“, единственият вестник, който се печата там. На всяка цена трябваше да си доставя един брой. Там щях да намеря всички подробни сведения, които ме интересуваха. Но можех ли да се надявам, че ще намеря „Вестниче“ в Аленга? Ех, нищо, ще телеграфирам под фалшиво име до редакцията на вестника. Познавах редактора Миро Колци или както всички го наричаха Чучулигата от времето, когато още като млад бе публикувал под това мило заглавие своята първа и последна книжка със стихове.

А нямаше ли за Чучулигата да бъде необичайно искането на броеве за Аленга? От друга страна, най-интересната новина на седмицата, гвоздеят на броя навярно беше моето самоубийство. По този начин не бих ли се изложил на риска необичайната поръчка да породи някакви подозрения?

„Ами — помислих си аз после, — на Чучулигата няма и да му хрумне, че не съм се удавил наистина. Ще потърси обяснение за интереса към вестника в някоя друг гвоздей на днешния брой. От доста време той юнашки воюва с общината за прокарване на водопровод и инсталация за газ. Ще помисли, че причината е тази негова кампания.“

Влязох в зданието на гарата. За щастие кочияшът на единствената кола, тази на пощата, се беше заседял на приказки с железопътните чиновници: селцето беше на около три четвърти час път с файтон от гарата и пътят се виеше по нанагорнище.

Качих се на раздрънканото разнебитено файтонче без фенери и потеглихме в мрака.

Върху толкова неща трябваше да мисля; и въпреки това от време на време болезненото преживяване, причинено от четенето на съобщението, отнасящо се за мен, отново ме връхлетяваше в черната празна нощ, както преди малко при вида на пустите релси. Чувствувах се ужасно откъснат от живота, преживял сам себе си, загубен в очакване на живот след смъртта, без да ми е ясно как ще стане това.

За да се поразвлека, попитах кочияша има ли в Аленга будка за вестници.

— Какво казвате? Не, господине!

— Не продават ли вестници в Аленга?

— О, да, господине! Продава ги аптекарят, Гротанели.

— Има ли хан?

— Да, гостилницата на Палментино.

Беше слязъл от файтона да облекчи малко старата кранта, която пръхтеше, допряла ноздри до земята. Едва го виждах. По едно време запали лула и тогава го видях. Внезапно си помислих:

„Да знаеше само кого вози…“

Но веднага отвърнах сам на себе си:

„Кого вози? И аз сам не зная. Кой съм аз сега? Трябва да си помисля малко. Едно име, поне едно име трябва да си измисля веднага, за да подпиша телеграмата и да не се объркам, ако в странноприемницата ме попитат. Достатъчно засега е да намисля само името си. Я да видим! Как се казвам?“

Никога не съм и подозирал, че изборът на име и презиме може да струва толкова усилия и че е свързан с толкова вълнения. Особено презимето! Изричах случайни срички ей тъй, без да се замислям — получаваха се странни презимена: Строцани, Парбета, Мартони, Бартузи… Те ме дразнеха още повече. Не намирах в тях нищо, което да ми принадлежи, нямаха никакъв смисъл, сякаш в края на краищата презимената имат някакъв смисъл. Хайде! Някакво име, каквото и да е… Мартони например, защо не? Карло Мартони… Уха, ето готово! Но малко след това вдигнах рамене… Как не, напомня Карло Мартело… И мъчението ми продължаваше.

Пристигнах в селото, без да съм се спрял на нито едно име. За щастие при аптекаря, който беше също пощенски и телеграфен агент, бакалин, книжар, вестникар, мошеник и не знам какво още, име не ми бе нужно. Купих по един брой от малкото вестници, които получаваше. Вестници от Генуа: „Кафаро“ и „19-и век“. Попитах го после дали мога да купя „Вестниче“ от Мираньо.

Имаше лице на кукумявка, този Гротанели, с кръгли изпъкнали очи, сякаш от стъкло, над които почти с усилие спускаше от време на време хрущялните си клепачи.

— „Вестниче“? Не го зная.

— То е провинциално вестниче, седмично — обясних му. — Искам да го имам. Днешния брой, разбира се.

— „Вестниче“? Не го зная — продължаваше да отговаря той.

— Много добре! Няма никакво значение, че вие не го знаете. Ще ви платя разноските за наложен телеграфен запис до редакцията. Бих желал да имам десет, двадесет броя утре или когато може най-скоро. Може ли?

Не отговори. Очите му бяха втренчени, без поглед. Продължи да повтаря: „“Вестниче"? Не го зная"… Накрая се реши да направи пощенски запис под моя диктовка, като посочи адреса на своята аптека.

И на другия ден, след безсънна нощ, разтърсвана от бурни приливи на мисли, там, в странноприемницата на Палментино, получих петнадесет броя от „Вестниче“.

В двата вестника, които бях побързал да прочета, щом останах сам, не бях намерил никакъв намек. Ръцете ми трепереха, като разгръщах „Вестниче“. На първа страница — нищо. Потърсих на двете вътрешни и веднага се наби в очите ми траурна черта, горе на трета страница. И отдолу с големи букви моето име. Ето тъй:

МАТИА ПАСКАЛ

Нямаше известия за него от няколко дни: дни на ужасна покруса и неизказана мъка за неутешимото семейство; покруса и мъка, споделени от най-добрата част от нашето гражданство, което го обичаше и уважаваше заради добрата му душа, веселия характер и онази вродена скромност, която заедно с другите качества му беше позволила да понесе без унижение и с примирение ударите на съдбата, вследствие на които от безгрижно благосъстояние той изпадна през последно време в бедно положение.

Когато след първия ден на необяснимото отсъствие разтревоженото семейство се отправи към библиотеката „Бокамаца“, където той, усърдно изпълнявайки своята служба, оставаше почти по цели дни да обогатява със задълбочено четене своя буден ум, намериха вратата заключена. И веднага пред тази заключена врата възникна мрачното и изпълнено с трепет подозрение, подозрение, бързо позаглушено от надежда, която трая няколко дни, за да отслабва непрекъснато, че той се е отдалечил от градчето поради някаква своя тайна причина.

Но, уви, истина се оказа първото опасение.

Неотдавнашната загуба на обичната майка и почти в същото време на любимата дъщеричка, след стопяване на наследственото благосъстояние, дълбоко бяха разтърсили душата на нашия клет приятел. Още преди около три месеца за първи път в нощна доба той се опитал да сложи край на нещастните си дни, там при яза на своята мелница, която напомняше миналия блясък на неговия дом и щастливо време.

… Че горест е най-люта, всред беди

да спомняме за дните си щастливи…[30]

Това ни разказа със сълзи на очи, хълцайки пред прогизналия и разложен труп, старият мелничар, останал верен и предан на семейството на бившите си господари. Беше паднала нощта, злокобната нощ, червен фенер бе поставен край трупа, охраняван от двама кралски карабинери, и старият Филипо Брина (ние го сочим за пример на най-добрите) говореше и плачеше с нас. Той беше успял преди време, в една печална нощ, да попречи на нещастния да изпълни своето жестоко намерение. Ала не е бил там Филипо Брина втория път, та бързо да попречи, и Матиа Паскал е лежал може би цялата нощ и половината ден след това в яза на мелницата.

Дори няма да се опитваме да описваме сърцераздирателната сцена, която последва на местопроизшествието, когато онзи ден при мръкване неутешимата вдовица се намери пред измъчените и непознаваеми останки на любимия си другар, който беше отишъл да се присъедини към своята дъщеричка.

Цялото градче сподели нейната мъка и пожела да засвидетелствува това, като придружи до вечното му жилище покойника, пред чиито тленни останки общинският съветник кавалер Помино произнесе кратка прочувствена реч.

Изпращаме на нещастното семейство, потънало в скръб, на брата Роберто, който е далече от Мираньо, нашите най-искрени съболезнования и с разкъсано от болка сърце казваме за последен път на нашия добър Матиа:

— Vale, скъпи приятелю, Vale!

МК

И без тези инициали щях да позная, че Чучулигата е автор на некролога.

Ала преди всичко трябва да призная, че моето име, отпечатано под черната черта, колкото и да очаквах това, не ме развесели, а ускори до такава степен ударите на сърцето ми, че след няколко реда трябваше да прекъсна четенето. „Ужасната покруса и неизказаната мъка“ на моето семейство не ме разсмяха, нито любовта и уважението на моите съграждани към моите добродетели, нито моето усърдие в изпълнение на служебните обязаности. Споменът за онази печална вечер край Стия след смъртта на мама и на моята малка дъщеричка, която беше може би най-състоятелното доказателство за моето самоубийство, отначало ме изненада като непредвидено и мрачно съвпадение, а после предизвика угризения и униние.

О, съвсем не, не се бях самоубил заради смъртта на майка ми и дъщеричката ми, макар в онази нощ да ми бе хрумнало това! Вярно е, че тогава избягах, изпълнен с отчаяние, но ето че сега се връщам от един игрален дом, където Фортуна по най-странен начин ми се беше усмихнала и продължаваше да ми се усмихва; и друг се бе убил вместо мен, някой външен човек, на когото аз сега ограбвах оплакването на далечни роднини и приятели и го осъждах — о, върховна глума! — да изтърпява онова, което не му е било отредено: фалшивото оплакване и дори надгробната възхвала от страна на напудрения кавалер Помино! Това беше първото ми преживяване при четенето на моя некролог на страниците на „Вестниче“.

Но после си помислих, че бедният човечец не е умрял по моя вина и че ако аз живея, то не мога да съживя и него. Помислих си също, че като се възползувам от неговата смърт, аз не мамя неговите роднини, а дори им правя добро. За тях в действителност мъртвец съм аз, а не той, и те могат да вярват, че той е изчезнал и да се надяват някой ден да го видят отново.

Оставаха жена ми и тъщата. Можеше ли наистина да вярвам, че скърбят за моята смърт? Да вярвам в „неутешимата мъка“, в „разкъсващата болка“ от скръбния гвоздей на Чучулигата? Трябваше, по дяволите, полекичка да отворят едното око на оня беден мъртвец, за да разберат, че не съм аз. Да допуснем, че очите са останали в дъното на яза, нищо от това! Една съпруга, която не иска, не може да вземе тъй лесно друг мъж за собствения си съпруг.

Значи, бяха побързали да разпознаят мене в оня мъртвец? Вдовицата Пескаторе сега се надяваше, че Маланя, трогнат и може би нелишен от угризения за моето жестоко самоубийство, ще се притече на помощ на бедната вдовица? Добре: щом те са доволни, и аз съм доволен.

— Мъртъв, удавен? Да сложим кръст и да не говорим повече!

Станах, протегнах ръце и въздъхнах с облекчение.

§ 8. Адриано Меис

И веднага, не толкова за да излъжа другите — те бяха пожелали сами да се излъжат с лекота, която в моя случай може би не е осъдителна, ала в същото време не е и достойна за похвала, — колкото да се подчиня на Фортуна и да задоволя една своя вътрешна потребност, аз се заех да направя от себе си друг човек.

Онзи нещастник, когото насила бяха накарали да загине в мелничния яз, не заслужаваше никаква похвала. След всички глупости, които беше вършил, той може би не заслужаваше по-добра съдба.

Сега бих желал не само външно, но и вътрешно в мен да не остане никаква следа от него.

Вече бях сам и по-сам не бих могъл да бъда на земята, освободен засега от всякакви връзки и задължения, свободен, друг и абсолютен господар на самия себе си, без товара на моето минало. Пред мен се простираше бъдеще, което бих могъл да изкова, тъй както ми се харесва.

Ах, сякаш имах криле! Колко лек се чувствувах!

Усещането ми за живота, възникнало като резултат на миналите преживелици, сега за мен губеше основание за съществуване. Сега аз трябваше да добия ново разбиране за живота, без да се влияя дори най-малко от нещастния опит на покойния Матиа Паскал.

Всичко зависеше от мен. Можех и трябваше да стана ковач на моята нова съдба в рамките на това, което Фортуна щеше да ми предопредели.

— И преди всичко — казвах си — ще се грижа за моята свобода: ще я водя на разходка по равни и винаги нови пътища, няма да й позволявам да навлича твърде тежки дрехи. Ще затварям очи и ще отминавам нататък, щом на някое място гледката на живота ми се стори неприятна. Ще се помъча да се задоволявам с нещата, които обикновено наричат неодушевени, и ще тръгна да търся хубави изгледи, прекрасни, спокойни кътчета. Постепенно сам ще се превъзпитам, чрез прилежно и усърдно учение ще се преобразя, докато накрая бъда в състояние да кажа, че не само съм живял два живота, но че съм бил две различни човешки същества.

Като начало, още в Аленга, малко преди да замина, влязох при един бръснар, за да ми скъси брадата. Бих желал да я махна изцяло заедно с мустаците, но се сдържах, не исках да събудя никакви подозрения в това селце.

Бръснарят беше и шивач. Той бе старец с почти схванат кръст поради дългия навик да стои свит в една и съща поза и носеше очила на върха на носа. Изглежда, беше повече шивач, отколкото бръснар. Спусна се като бич божи върху моето брадище, което вече не ми принадлежеше, въоръжен с огромни ножици на майстор вълнар, и тях той трябваше да придържа с другата ръка, за да режат. Не смеех дори да дишам, затворих очи и не ги отворих, докато не усетих, че той лекичко ме разтърсва.

Добрият човек, целият в пот, ми поднасяше огледалце, за да му кажа дали е свършил майсторски работата си.

Това вече ми се стори прекалено!

— Не, благодаря — отстраних го аз, — оставете го на мястото му. Не желая да го плаша.

Той ококори очи.

— Кого? — попита.

— Ами че туй огледалце. Много е хубавичко. Трябва да е старинно…

То беше кръгло, с кокалена дръжка, украсена с инкрустации: кой знае каква беше неговата история и откъде беше попаднало там, в тази бръснаро-шивачница. Все пак накрая, за да не разсърдя майстора, който продължаваше учудено да ме гледа, поставих огледалцето пред очите си.

Дали е свършил майсторски работата си?

При това първо покушение аз видях какво чудовище в най-скоро време ще се появи на света поради необходимостта от коренна промяна на външните белези на Матиа Паскал! Ето още една причина да го ненавиждам! Малката, остра и вдадена брадичка, която той бе крил толкова години в брадището си, сега ми се стори истинско предателство. Трябваше да нося на показ това смешно нещо! И какъв нос ми беше оставил той в наследство! А това око!

„Ах, това око — помислих си, — тъй екстатично гледащо встрани, то завинаги ще си остане нещо негово върху моето лице! Най-много мога да го укрия донякъде с цветни очила и представете си колко ще допринесат те за по-приятния ми вид! Ще пусна дълги коси и с това мое хубаво, голямо чело, с очилата, с бръснато лице ще приличам на някой немски философ. Още: редингот и широкопола шапка.“

Среден път нямаше: трябваше да бъда философ при тая външност. Е добре, не е чак толкова страшно, ще се въоръжа с една прилична усмихната философия, за да премина пътя си сред нещастното човечество, което сега вече, колкото и да се насилвах, ми се струваше смешно и жалко.

Новото ми име всъщност ми бе предложено във влака, няколко часа след като тръгнах от Аленга за Торино.

Пътувах с двама господа, които оживено разговаряха за християнска иконография, област, в която и двамата изглеждаха много начетени, особено за невежа като мен.

Единият от тях, по-младият, с бледо лице, закрито от гъста и рошава черна брада, изглежда, изпитваше особено голямо задоволство от някакво сведение, за което той казваше, че е доволно древно; то било подкрепяно от великомъченик Юстин, от Тертулиан и от кой знае колко други. Според него Христос бил много грозен. Говореше с дълбок глас, който контрастираше странно на неговия вдъхновен вид.

— Да, но да! Извънредно грозен! Също и Кирил Александрийски! Кирил Александрийски дори твърди, че Христос бил най-грозният човек на света!

Другият беше извънредно мършаво старче, спокойно в своята аскетична изтощеност, но въпреки това имаше гънка в ъглите на устата, която издаваше тънка ирония. Той седеше изгърбен, протегнал дълга, източена като под ярем шия и твърдеше, че, напротив, не бива да се доверяваме и на най-древните сведения.

— Защото черквата от първите векове, изцяло отдадена на затвърдяване на доктрината и духа на своя вдъхновител, малко се е замисляла за външния му телесен вид. Точно тъй, малко се е замисляла.

По едно време започнаха да говорят за Вероника и за две изваяния в град Панеаде, които се считали за образи на Христос и каещата се Магдалена.

— Да, разбира се! — възкликна брадатият млад човек. — Вече няма никакво съмнение! Тези две статуи представят император Адриан с града, който коленичил в краката му.

Старецът продължаваше миролюбиво да поддържа своето твърдение, което навярно беше противоположно, защото другият с решителен вид, гледайки ме упорито повтаряше:

— Адриано!

— … Беронике, на гръцки. А от Беронике после става Вероника…

— Адриано! (Към мене.)

— Или — Вероника, от Vevaicon: твърде вероятно изкривяване…

— Адриано! (Към мене.)

— Защото Вероника в деянията на Пилата…

— Адриано!

Все така, с очи, втренчени в мен, той повтори, не зная колко пъти, Адриано!

Когато и двамата слязоха на една гара и ме оставиха сам в купето, аз се показах на прозореца, за да ги проследя с поглед: те продължаваха да спорят, отдалечавайки се.

По едно време обаче възрастният загуби търпение и побягна.

— Кой твърди това? — попита го силно младият, като спря и зае предизвикателна поза.

Тогава другият се обърна, за да му извика:

— Камило Де Меис!

Стори ми се, че той извика това име към мене. Към мене, а аз продължавах механично да си повтарям: Адриано… Веднага изхвърлих частичката де и задържах Меис.

— Адриано Меис! Да… Адриано Меис! Добре звучи…

Стори ми се също така, че това име добре отива на безбрадото лице и на очилата, на дългите коси, на широкополата шапка и на редингота, който трябваше отсега нататък да нося.

— Адриано Меис. Отлично! Кръстиха ме.

 

 

Отхвърляйки категорично всеки спомен за предишното ми съществование, твърдо решен да започна нов живот, аз се почувствувах обзет от свежа детска радост. Усещах съзнанието си отново девствено и бистро, духът ми беше бодър и готов да се възползува от всичко за изграждане на новото ми „аз“. Междувременно душата ми ликуваше от тази нова свобода. Никога не бях виждал тъй ясно хората и нещата, въздухът между тях и мен се беше освободил от мъглата. Лесни и радостни ми се струваха новите отношения, които трябваше да се установят между нас, защото занапред твърде малко щях да изисквам от тях, за да осигуря вътрешното си задоволство. О, прекрасна лекота на духа, безметежно, неуловимо опиянение! Съдбата ме беше освободила от всевъзможните бъркотии, внезапно ме беше изтръгнала из обикновения живот, бе ме направила външен наблюдател на всеобщата блъсканица, сред която другите все още се въргаляха, и вътрешно ме предупреждаваше:

— Ще видиш, ще видиш колко ще е интересно за тебе това боричкане, като гледаш отстрани! Нали видя онзи, дето лее жлъчка и ядосва един беден старец, като твърди, че Христос бил най-грозният от хората…

Усмихвах се. Искаше ми се да се усмихвам на всичко и всички. Например на дърветата по полето, които тичаха срещу мен, застинали в странните си пози на своя илюзорен бяг; на селските къщи, разпръснати тук-там; и ми бе приятно да си представям как в тях селяни-арендатори с издути от възмущение бузи пухтят и ругаят мъглата — враг на маслиновите дръвчета, или със стиснати юмруци заплашват небето, което не желаеше да изпраща дъжд. Усмихвах се и на птичките, които се пръскаха, уплашени от това черно нещо, което препускаше шумно през полето. Усмихвах се на вдигането и спускането на телеграфните жици, по които течаха новини за вестниците, като новината от Мираньо за моето самоубийство при мелницата в Стия; усмихвах се на бедните съпруги на кантонерите, които заставаха мирно с навити знаменца, бременни и с фуражките на мъжете си на глава.

И ето че по едно време погледът ми падна на венчалната халка — тя все още стягаше безименния пръст на лявата ми ръка. Това жестоко ме разтърси: присвих очи и стиснах ръката си с другата ръка, като се опитах да измъкна златното кръгче, ей така, тайно, за да не го гледам повече. Спомних си, че то се отваря и че на вътрешната страна са гравирани две имена: Матиа-Ромилда, и датата на сватбата. Какво трябваше да правя с него?

Отворих очи, известно време начумерено го съзерцавах в дланта си.

Всичко наоколо отново потъмня.

Значи, все пак оставаше нещо от веригата, която ме свързваше с миналото! Малкото пръстенче, само по себе си леко, а толкова тежко! Ала веригата е вече разкъсана и затова, хайде, нека си върви и това последно звено!

Понечих да го хвърля през прозореца, но се сдържах. След като случаят ме беше облагодетелствувал по такъв изключителен начин, аз не можех повече да му се доверявам. Вече всичко ми се струваше възможно, дори и това: едно пръстенче, хвърлено сред открито поле, да бъде намерено случайно от селянин и като мине от ръка на ръка, и като носи двете имена, гравирани отвътре заедно с датата, да стане причина за откриването на истината, а именно, че удавникът в Стия не е бил библиотекарят Матиа Паскал!

„Не, не — мислех си, — в някое по-сигурно място… Ала где?“

Тогава влакът спря на друга гара. Погледнах и веднага у мене узря намерение, при осъществяването на което отначало почувствувах отвращение. Споделям това, за да ми послужи за извинение пред любителите на красивите жестове, хора, недостатъчно разсъдителни, които предпочитат да не си спомнят, че на човечеството тежат някои нужди, задължителни дори и за оня, който е потиснат от дълбока скръб… Цезар, Наполеон, пък и колкото да изглежда недостойно, и най-красивата жена… Стига! От едната страна беше написано: Мъже, а от другата: Жени. Там хвърлих моята брачна халка.

После, не толкова за да се развлека, колкото за да се опитам да дам известна същина на моя нов живот, започнах да си представям Адриано Меис, да му измислям минало, да се питам кой е бил моят баща, къде съм роден и т.н. — без бързане, като полагах усилие да виждам и запомням всичко с най-малки подробности.

Бях единствен син: по този въпрос смятах, че не може да се спори.

По единствен, отколкото съм сега… И все пак, не! Кой знае колко много са като мен, в същото положение, мои братя. Оставят шапката и сакото, с писмо в джоба, на парапета на някой мост, над някоя река. И после, вместо да се хвърлят долу, си отпътуват спокойно за Америка или за другаде. След няколко дни изваждат някакъв неразпознаваем труп. И решават, че това трябва да е оня, дето е оставил писмото на парапета на моста. И край по този въпрос! Вярно е, че аз не постъпих тъй по мое желание: не оставих нито писмо, нито сако, нито шапка… Но и аз съм като тях, с тази добавка, че мога да се наслаждавам без угризения на моята свобода. Пожелали бяха да ми я подарят и, значи…

Значи, казахме — единствен син. Роден… Ще бъде по-предпазливо да не уточнявам никакво месторождение. Но как? Човек не може да се роди сред облаците, акушерка да му е луната, макар в библиотеката да съм чел, че древните хора между многото други занаяти са я карали да върши и този занаят и бременните жени я призовавали на помощ с името Лучина.

На облаците, не, но на кораб, виж, това може: там например е възможно да се роди човек. Ето отлично! Роден по време на път. Родителите ми пътували… та да се родя на параход. Хайде, хайде, по-сериозно! Трябва да измисля уважителна причина, която може да накара една бременна жена да тръгне на път малко преди раждането… Или моите родители да са отишли в Америка? Защо не? Толкова много хора отиват… И бедният Матиа Паскал искаше да отиде. И тогава тия осемдесет и две хиляди лири, да кажем, ги е спечелил моят баща там, в Америка? Хайде де! Ако имаше осемдесет и две хиляди лири, щеше първо да почака жена му да си роди детенцето спокойно, на сушата. И после, смешки! Един емигрант не може да спечели тъй лесно осемдесет и две хиляди лири. Баща ми… Ха сега де, как се е казвал? Паоло, да, Паоло Меис. Баща ми, Паоло Меис, се бил излъгал, както толкова други. Мъчил се три, четири години, после обезсърчен и унижен писал писмо от Буенос Айрес до дядо ми…

Ах, как бих желал наистина да съм имал дядо, един мил старец, например като онзи, който слезе от влака преди малко, познавач на християнската иконография.

Тайнствени капризи на въображението! Поради каква необяснима нужда и от къде на къде в този момент си представях моя баща, тоя Паоло Меис, като истински нехранимайко? Ето точно така той причинил толкова неприятности на дядо: оженил се против неговата воля и избягал в Америка. Може би и той е твърдял, че Христос е бил изключително грозен. И грозно, и страшно щяло да му се види всичко в Америка, ако дядото не го бил измъкнал заедно със съпругата, готова да ражда.

Но защо пък аз съм се родил тъкмо на път? Не беше ли по-добре да се родя направо в Америка, в Аржентина, няколко месеца преди завръщането на моите родители в родината? Да, разбира се! Дори и дядо ми се разнежил заради своето невинно внуче, заради мене, единствено заради мене той простил на сина си. И тъй, аз още мъничък съм прекосил океана, може би в трета класа. По време на пътуването съм се разболял от бронхит, едва не съм умрял. Отлично! Така ми е разказвал дядо. Аз обаче не биваше да съжалявам, както обикновено е прието, че не съм умрял тогава като няколкомесечно бебе. Не, защото в края на краищата какви мъки съм видял в живота? Откровено казано, само една — смъртта на моя беден дядо, при когото съм израснал. Баща ми, Паоло Меис, неспособен да понася задълженията и роден скитник, след няколко месеца отново избягал в Америка, като оставил жена си и мен при дядото. В Америка починал от жълта треска. На три годинки съм останал сирак и по майка, затова не пазя спомен за моите родители, зная само тези оскъдни данни за тях. Нещо повече! Не зная с точност дори моето рождено място. В Аржентина — това зная! Но къде точно? И дядо не знаел, защото баща ми никога не му го бил казвал или защото го забравил, а аз естествено нямаше как да си спомня.

И тъй, да направим резюме:

а) единствен син на Паоло Меис; б) роден в Америка, Аржентина, без други уточнения; в) дошъл в Италия няколкомесечен (бронхит); г) не помни и почти няма сведения за родителите си; д) израснал при дядо си.

Къде? Ту тук, ту там. Първо в Ница. Смътни спомени. Площад Масена, Ла Променад, Авеню дьо ла гар… После в Торино.

И ето тъкмо там отивам сега, имам намерение да извърша толкова много неща: намислил съм да си избера улица и дом, където дядо ме беше оставил до десетгодишната ми възраст на грижите на едно семейство, което щях да измисля там на място, та да отговаря на обстановката. Възнамерявах да изживея или по-скоро да проследя с въображението си, като изхождам от действителността, живота на Адриано Меис като малък.

 

 

В началото на моето скитничество това проследяване, това въображаемо изграждане на един в действителност неживян живот, но събиран на части от другите хора и по разни места и направен чрез вживяване мой, ми достави странна и нова радост, нелишена от известна тъга. Превърнах го в мое постоянно занимание. Живеех не само в сегашното, живеех и за миналото си, тоест за годините, които Адриано Меис не беше изживял.

От онова, което бях бленувал в началото, не оставих почти нищо или твърде малко. Наистина нищо не може да бъде измислено, ако няма някакъв повече или по-малко дълбок корен в действителността. Също тъй истина е, че и най-странните неща могат да бъдат верни, дори никаква фантазия не би могла да измисли някои налудничави работи, някои невероятни приключения, които се зараждат и избухват в неспокойните недра на живота. Но колко различна изглежда живата и дишаща реалност от измислиците, извлечени от нея самата! От колко съществени, дребнички, невъобразими неща има нужда нашата измислица, за да стане на свой ред действителна като реалността, от която е била почерпена! От колко нишки се нуждае тя, за да я свързват отново със сложната плетеница на живота, нишки, които ние сме прерязали, за да я превърнем в нещо откъснато.

И тъй, какво бях аз, ако не един измислен човек? Една подвижна измислица, която искаше и при това трябваше по необходимост да бъде обособена, макар и потопена в реалността.

Свидетел на живота на другите, наблюдавайки го подробно, аз виждах безкрайно много връзки и в същото време си давах сметка колко много НИШКИ бях прекъснал аз. Можех ли да свържа отново тези нишки с реалността? Кой знае накъде щяха да ме завлекат; щяха може би да се превърнат в юзди на изскубнали се коне, които биха довели до пропастта нещастната колесница на необходимата ми измислица. Не. Трябваше да свържа тези нишки единствено с въображението.

И наблюдавах по улиците и градините момченца от пет до десет години, изучавах техните движения, техните игри и запаметявах думите им, за да съставя малко по малко детството на Адриано Меис. Успях да сторя това тъй добре, че детството накрая доби в съзнанието ми почти осезаема реалност.

Не пожелах да си измисля нова майка. Струваше ми се, че ще оскверня живия и мъчителен спомен за моята истинска майка. Ала си измислих един дядо, да, един дядо, плод на първите ми блянове.

О, от колко истински дядковци, от колко старчета, проследени и наблюдавани и в Торино, и в Милано, и във Венеция, и във Флоренция, съставих аз моя дядо! От един взех кокалената табакера и носната кърпа на черни и червени квадратчета, от друг — бастунчето, от трети очилата и брадата като яка, от четвърти походката и маниера да си секне носа, от пети начина да говори и се смее. В резултат се появи един деликатен старец, малко странен, любител на изкуствата, един дядо без предразсъдъци, който не искаше аз да следвам нормалния курс на учение, а бе предпочел той сам да ме образова с интересни разговори и като ме води от град на град из музеите и галериите.

Обикаляйки Милано, Падуа, Венеция, Равена, Флоренция, Перуджа, аз го водех неотлъчно с мен, като сянка, този мой измислен дядо, който неведнъж ми заговаряше чрез устата на някой стар чичероне.

Ала аз желаех да живея и за себе си, в настоящето. Осъзнавах от време на време моята неповторна безгранична свобода и изпитвах неочаквано щастие, толкова силно, че едва не се разтапях в блажено удивление. Чувствувах как щастието навлиза в гърдите ми с дълбоко и спокойно вдишване, което ободряваше изцяло духа ми. Сам! Сам! Сам! Господар на себе си! Без задължение да давам сметка никому за нищо! Ето можех да отида, където ми се хареса: Венеция? Във Венеция! Флоренция? Във Флоренция! И това мое щастие ме следваше навсякъде. Ах, спомням си един залез в Торино през първите месеци на моя нов живот, по булеварда край По, близо до моста, където един яз задържа устрема на водите, които яростно се блъскат. Въздухът бе чудно бистър: всички неща на сянка изглеждаха като гледжосани в тази яснота, а аз, като гледах, почувствувах такова опиянение от моята свобода — уплаших се, че няма да издържа дълго и ще полудея.

Вече бях осъществил от глава до пети моето външно преобразяване: бях бръснат, носех светлосини очила и дълги коси в артистично безредие — изглеждах напълно друг човек! Спирах понякога да разговарям със самия себе си пред някое огледало и започвах да се смея.

— Адриано Меис! Щастливи човече! Жалко, че трябва да изглеждаш тъй… Но нищо, какво значение има? Всичко е наред! Ако не беше това негово око, на оня глупак, нямаше да бъдеш в края на краищата толкова грозен, с тази малко странна и предизвикателна твоя фигура. Мъничко разсмиваш жените, това е всичко. Но всъщност вината не е твоя. Ако оня, другият, не беше носил толкова къси коси, ти сега нямаше да си принуден да ги пуснеш толкова дълги. И ясно е, не за твое собствено удоволствие сега ходиш голобрад като свещеник. Няма как! Щом жените се смеят, смей се и ти! Това е най-доброто, което можеш да направиш.

От друга страна, живеех почти изключително със себе си и за себе си. Разменях едва по някоя дума с хотелиерите, с прислужниците, със сътрапезниците, но никога не показвах желание да започна разговор. Сдържаността, която проявявах, ми разкри, че съвсем нямам вкус към лъжата. Впрочем и другите не показваха желание да говорят с мен — може би заради моя външен вид ме вземаха за чужденец. Спомням си, при моето посещение във Венеция не успях да избия из главата на един стар гондолиер, че съм немец, австриец. Бях роден наистина в Аржентина, но от родители италианци. Моята истинска, тъй да се каже, „непринадлежност“ беше съвсем друга и само аз я знаех: аз не бях никакъв, не бях вписан в други регистри за гражданско състояние, освен в Мираньо, и то като починал, под предишното ми име.

Не се огорчавах от това, ала все пак никак не ми беше приятно да минавам за австриец. Не бях имал възможност да се поразмисля над думата „родина“. За друго имах да мисля някога! Сега в безделието си започнах да придобивам навика да разсъждавам върху толкова неща, за които не съм вярвал, че могат да ме заинтересуват дори най-малко. Да си кажа истината, потъвах в размишления, без да искам, и често, отегчен, вдигах рамене. Но с нещо все пак трябваше да се занимавам, когато се чувствувах уморен от разходки и наблюдения. За да се отвлека от досадни и ненужни размишления, понякога изпълвах цели листове с моя нов подпис, като се опитвах да пиша с друг почерк, държах писалката по друг начин, не като преди. Но по някое време смачквах хартията и хвърлях писалката. Можеше отлично да бъда и неграмотен! На кого щях да пиша? Не получавах писма, нито в бъдеще можеше да получавам от някого.

Тази и други мисли ме караха да се гмуркам в миналото. Тогава отново виждах къщата, библиотеката, улиците на Мираньо, плажа и се питах: „Дали Ромилда е все още облечена в черно? Може би да, за лице пред хората. Какво ли прави сега?“ И си я представях, тъй както я бях виждал толкова пъти из къщи, представях си и вдовицата Пескаторе, която сигурно ругаеше в моя памет.

Нито една от двете — мислех си — не е отишла поне веднъж на гроба на оня клет човек, който е загинал тъй жестоко. Кой знае къде са ме погребали? Може би леля Сколастика не е пожелала да направи за мене толкова разноски, колкото направи за мама. Още по-малко Роберто. Той ще да си е казал: „Кой му е виновен? Можеше в края на краищата да си живее с две лири на ден като библиотекар.“ Сигурно лежа като куче в гробището на бедните… Хайде, хайде, да не мислим за това! Съжалявам само оня бедняк, който навярно е имал по-човечни роднини от моите. Те биха се погрижили по-добре за него. Но най-после и него какво го интересува повече? Хич не се и вълнува!

Продължих да пътувам още известно време. Насочих се отвъд границите на Италия, посетих с параходче по реката хубавите Реински области до Кьолн и се спрях в главните градове: Манхайм, Вормс, Майнц, Бинген, Кобленц… Искаше ми се да отида още по-нагоре от Кьолн, отвъд Германия, поне до Норвегия, но после премислих и реших, че трябва да сложа спирачка на моята свобода. Парите, които носех със себе си, трябваше да ми стигнат за цял живот, а те не бяха много. Можеше да живея още тридесетина години. Бях извън всякакъв закон, без никакъв документ, който да потвърди не друго, поне моето съществование — затова беше невъзможно да си намеря служба. За да не свърша зле, трябваше да живея пестеливо. Като направих сметка, излезе, че не бива да харча повече от двеста лири месечно: малко беше. Но аз вече цели две години бях живял и с по-малко, и то не сам. И тъй, трябваше да се нагодя.

Всъщност бях вече малко поизморен от непрестанното ми самотно и мълчаливо скитничество. Несъзнателно започвах да чувствувам нужда от някакво общуване. Дадох си сметка за това един тъжен ноемврийски ден в Милано, след като се бях завърнал от моята разходка из Германия.

Беше студено, готвеше се да завали с падането на вечерта. Под един уличен фенер видях беден продавач на кибрит. Сандъчето, което държеше пред себе си, окачено на ремък, закрепен на рамото, му пречеше да се загърне добре в окъсаната пелеринка, с която бе наметнат. От юмруците му, притиснати към брадичката, висеше някакво канапче и стигаше чак до краката. Погледнах надолу, между окъсаните му обуща видях едно мъничко кученце, едва на няколко дни, което цялото трепереше от студ и непрекъснато скимтеше, сгушило се там долу. Клето животинче! Попитах стареца дали го продава. Той отговори утвърдително, каза, че би го продал евтино, макар да струвало много. Да, щяло да стане хубаво куче, голямо куче, това мъничко животинче.

— Двадесет и пет лири…

Бедното кученце продължи да трепери, без изобщо да се възгордее от уважението, което му оказаха: то навярно знаеше, че господарят му определяше тази цена не за неговите бъдещи качества, а за глупостта, която личеше по лицето ми, както му се бе сторило.

Междувременно бях поразмислил. Купувайки това куче, наистина щях да имам един верен и дискретен приятел, който ще ме обича и уважава, без никога да ме пита кой съм аз наистина, откъде съм дошъл, дали моите документи са в ред. Но трябваше да започна да плащам такса: аз, който вече не плащах никакви такси! Стори ми се, че това е първа отстъпка от моята свобода, леко накърняване, което щях да й нанеса.

— Двадесет и пет лири? Остани си със здраве! — казах на стария продавач на кибрит.

Смъкнах шапката си над очите и под ситния дъждец, който небето вече почна да сипе, се отдалечих. За първи път размишлявах, че моята безгранична свобода без съмнение е прекрасна, но и малко тиранична. Такава ще е, щом не ми позволява да си купя дори едно кученце.

§ 9. Малко мъгла

Зает с пътувания за развлечение, опиянен от моята нова свобода, аз почти не забелязах дали първата зима е сурова, дъжделива или мъглива. И ето втората зима вече ме завари, както казах, малко уморен от скитничество и взел решение да си сложа спирачка. Забелязах, че… Да, че има малко мъгла и че беше студено; забелязах, че колкото и вътрешно да се съпротивявах на настроенията и цвета на времето, аз все пак страдах от него.

— Гледай ти — мъмрех си аз, — значи, не трябва да има мъгла, та да можеш да се наслаждаваш спокойно на своята свобода!

Бях си доставил достатъчно удоволствия, като пътувах насам-натам. Адриано Меис тази година беше преживял своята лекомислена младост. Сега трябваше да стане мъж, да се стегне, да си създаде спокойни и скромни навици. О, това щеше да бъде много лесно, та той сега е свободен и без определени задължения!

Тъй ми се струваше. И започнах да обмислям в кой град ще е удобно да установя местожителството си, защото не можеше повече да живея като птица без гнездо, щом наистина трябваше да си създам нормално съществование. Но къде? В голям град ли или в малък? Не можех да реша.

Затварях очи и мислено отлитах в градовете, които вече бях посетил. От един прехвръквах в друг и не бързах, та да мога спокойно да обгледам тази улица, онзи площад, изобщо местата, за които бях запазил най-ярки спомени. И си казвах:

— Ето и там съм бил! Сега животът ми се изплъзва навсякъде, а той кипи и тук, и там и е навсякъде различен! И все пак на колко места съм си казвал: „Ето тук бих желал да имам дом! Тук бих живял с удоволствие!“ И съм завиждал на жителите, които със своите навици и своите обичайни занимания имат възможност да живеят там, без да познават мъчителното чувство за бързопреходност, което държи в напрежение душата на оня, който все пътува.

Това мъчително чувство за преходност продължаваше да ме владее и ме караше да не обичам леглото, на което лягах да спя, и различните вещи около мен.

Всяка вещ обикновено се преобразява за нас според образите, които събужда и привлича, тъй да се каже, към себе си. Наистина един предмет може просто да ни се харесва сам по себе си, доколкото събужда хармонично съчетани приятни усещания; но много по-често удоволствието, което един предмет ни доставя, не се намира в самия предмет. Въображението го разкрасява, като го обгражда и сякаш го кара да излъчва скъпи образи. И ние не го възприемаме повече такъв, какъвто той е в действителност, а сякаш одушевен от образите, които събужда в нас или които по привичка свързваме с него. Накратко, в предмета ние обичаме онова, което влагаме от себе си, съгласието, хармонията, която установяваме между него и нас, душевността, която придобива чрез нас самите и която е съставена от нашите спомени.

И сега, можеше ли всичко това да става с мен в хотелска стая?

Ала бях ли в състояние да имам дом, мой дом? Парите ми бяха малко… И все пак някоя скромна къщичка, с малко стаи? Спокойно: по-напред трябва да се обмислят, да се огледат добре толкова неща. Нямаше съмнение — да бъда свободен, съвсем свободен, аз можех само тъй, с куфар в ръка: днес тук, утре там. Спра ли на едно място, стана ли собственик на къща, тогава: ето ти веднага регистри и данъци! А няма ли да искат да ме запишат в регистъра на населението? Сигурно! Но тогава как, под фалшиво име ли? А после, кой знае, може би ще започнат тайни проучвания относно моята личност от страна на полицията?… Изобщо затруднения, бъркотии… Не, край! Ясно беше, че вече не мога да притежавам лично моя къща, мои вещи. Тогава ще се настаня като квартирант-пансионер при някое семейство, в мебелирана стая. Трябва ли само за това да се разстройвам?

Зимата, зимата беше виновна за тези меланхолични разсъждения, наближаването на коледните празници, които ни карат да търсим топлината на родното огнище, домашния уют, сближаването.

Нямах причини да съжалявам за спокойствието в моя последен дом. Другият, по-старият, бащиният дом, единственият, за който можех да си спомня със съжаление, от доста време беше разрушен, и то не от сегашното ми състояние. И тъй, трябваше да се утеша с мисълта, че няма да бъда по-щастлив, ако прекарам коледните празници в Мираньо при жена си и тъща си. (Бърр, тръпки ме побиха!)

За да се посмея, за да се поразвлека, си въобразявах как се представям с един хубав козунак под мишница пред вратата на моя дом.

„Разрешете! Още ли живеят тук госпожите Ромилда Пескаторе, вдовица на покойния Паскал, и Мариана Донди, вдовица Пескаторе?“

„Да, господине. Но вие кой сте?“

„Аз съм покойният, съпруг на госпожа Паскал, оня беден господин, дето загина, удави се миналата година. Ето, с разрешение на началството, минавам набързо от, оня свят да прекарам празниците със семейството. И после веднага трябва да се връщам!“

Като ме види внезапно, вдовицата Пескаторе ще умре ли от уплаха? Какво? Тя? Представете си! По-скоро мен ще накара отново да умра след два дена.

Трябваше да се убедя — моето щастие се състоеше именно в това: бях се освободил от жена си, от тъща си, от дълговете, от унизителните нещастия на първия ми живот. Сега бях свободен от всичко. Не ми ли стигаше? Хайде, хайде, имах цял живот пред себе си. На първо време… А кой знае колко хора са самотни като мен?

— Да, но тия хора — лошото време, тая проклета мъгла ме караше да се размислям — или са чужденци и си имат другаде къща, в която някой ден могат да се завърнат, или ако нямат къща като тебе, могат да я имат утре, а междувременно използуват гостоприемния дом на някой приятел. Докато ти, нека си го кажем направо, ще си останеш винаги и навсякъде чужденец. Ето разликата. Чужденец в живота, Адриано Меис.

Разтърсвах се отегчен и възкликвах:

— Е, добре де! Тъй ще имам по-малко задължения. Какво като нямам приятели? Бих могъл да имам…

В гостилницата, която посещавах в ония дни, един господин, съсед по маса, вече се беше показал наклонен да се сприятели с мене. Може би имаше към четиридесет години: донякъде плешив, мургав, със златни очила, които не се крепяха добре на носа му, може би поради тежестта на верижката, също златна. Ах, какъв симпатичен човечец беше! Представете си, когато се надигаше от масата и си слагаше шапката на главата, веднага ставаше друг: заприличваше на момченце. Краката му имаха недостатък — те бяха тъй късички, че не стигаха дори до земята, когато беше седнал: той не ставаше от масата, а по-скоро слизаше от стола. Опитваше се да поправи този недостатък, като носеше високи токове. Какво лошо има? Наистина, токовете му вдигаха много шум, но правеха тъй грациозно властни неговите яребичи стъпчици.

И освен това беше много порядъчен, занимателен — може би само малко непостоянен и странен, ала с негови собствени виждания. И освен това беше и кавалер.

Беше ми дал визитната си картичка: „КАВАЛЕР ТИТО ЛЕНЦИ“.

Тази визитна картичка за малко не ме направи нещастен. Стори ми се, че съм направил лошо впечатление, като не можах да му дам своята визитна картичка. Още нямах визитни картички: изпитвах известно неудобство да поръчам да ми напечатат с моето ново име. Дреболии! Не може ли човек да мине без визитни картички? Казваш си името на глас и готово.

Тъй и направих, но трябва да призная, че моето истинско име… Стига по този въпрос!

Как хубаво умееше да говори кавалер Тито Ленци! Знаеше дори латински, като нищо цитираше Цицерон.

— Съзнанието? Но съзнанието не стига, драги господине. Като водач, съзнанието е недостатъчно. Би стигнало и то, ала ако беше замък, а не площад, тъй да се каже. Ако ние, с други думи, можехме да се съзнаваме изолирано, и съзнанието по своята природа не беше открито за другите. В съзнанието според мен съществува една съществена връзка… точно така, съществена — между мене, аз, който мисля, и другите същества, за които мисля. И следователно съзнанието не е някаква абсолютна същност, която се самозадоволява, разбирате ли ме? Когато чувствата, наклонностите, вкусовете на ония другите, за които аз си мисля или за които вие мислите, не се отразяват в мен или във вас, ние не можем да бъдем нито доволни, нито спокойни, нито щастливи. Още повече, че всички се борим нашите мисли, нашите наклонности, нашите вкусове да намерят място в съзнанието на другите. И ако това не стане, защото… да кажем… защото въздухът в този момент не е готов да пренесе и да позволи да разцъфнат, драги господине, кълновете… кълновете на вашата идея в мисълта на другите, вие не можете да кажете, че вашето съзнание ви стига. За какво ви стига? Стига ви, за да живеете сам? За да вехнете на сянка? Хайде, хайде! Чуйте, аз мразя реториката, стара, самохвална лъжкиня, кокетка с очила. Реториката, естествено, е изковала тази хубава фраза, като се е биела в гърдите: „Имам моето съзнание и ми стига.“ Тъй! Цицерон преди това беше казал: „Mea mihi conscientia pluris est quam hominum sermo.“[31] Цицерон обаче, да си кажем истината — красноречие, красноречие, ама… Бог да ни пази и закриля, драги господине! Скучен е повече от начинаещ свирач на цигулка!

Бих го разцелувал. Само че този мил човечец не се ограничи с проницателните си и съдържателни разговори, от които приведох пример, а започна да интимничи. И тогава аз, като мислех, че нашето приятелство е вече заздравено, почувствувах объркване, почувствувах вътре в себе си някаква сила, която ме принуждаваше да се оттегля, да се отдръпна. Докато говореше той и разговорът се въртеше около неопределени теми, всичко вървеше добре. Но сега кавалер Тито Ленци искаше аз да говоря.

— Вие не сте от Милано, нали?

— Не…

— Минавате оттук?

— Да…

— Хубав град е Милано, нали?

— Точно тъй, хубав…

Сякаш бях дресиран папагал. И колкото повече неговите въпроси ме притискаха, аз се отдалечавах с моите отговори. И скоро стигнах в Америка. Но щом милото човече узна, че съм роден в Аржентина, скочи от стола и дойде да ми стисне горещо ръката:

— Ах, облажавам ви, скъпи господине! Завиждам ви! Ах, Америка, бил съм там…

Бил е! Бягай!

— В такъв случай — побързах да му кажа — трябва по-скоро аз да ви облажавам, че сте били. Аз мога да кажа, че почти не съм бил, макар и да съм роден там. Трябвало е да замина едва на няколкомесечна възраст. И, значи, в точния смисъл на думата, моите крака не са докоснали американска земя, виждате ли!

— Колко жалко! — възкликна опечален кавалер Тито Ленци. — Но вие сигурно имате там роднини, нали?

— Не, никого…

— Ах, значи, сте дошли в Италия заедно с цялото семейство и сте се установили тук? Къде сте се заселили?

Вдигнах рамене.

— Ех — въздъхнах аз и бях на тръни, — ту тук, ту там… Нямам семейство и обикалям!

— Какво удоволствие! Вие сте щастливец! Обикаляте… И си нямате нийде никого?

— Никого…

— Какво удоволствие! Щастливец сте вие! Завиждам ви!

— Вие, значи, имате семейство? — попитах го на свой ред аз, за да насоча разговора надалеч от мен.

— Ех, не, за съжаление! — въздъхна той тогава, като се навъси. — Аз съм сам и винаги съм бил сам!

— И, значи, сте като мене!…

— Но аз се отегчавам, драги господине, отегчавам се! — избухна човечето. — За мене самотата… Ех, да, накратко — дотегна ми. Имам много приятели, но, вярвайте ми, на моята възраст вече не е хубаво да се върнеш в къщи и да не намериш никого. Какво да се прави! Едни разбират това, други не го разбират, драги господине. Много по-зле е, който разбира, защото накрая остава без енергия и без воля. И наистина, който разбира, казва: „Аз не трябва да правя това, не трябва да правя онова, за да не извършва тази или онази дивотия.“ Отлично! Но по едно време забелязва, че целият живот е една мръсотия, и тогава, сам кажете, какво значи човек да не е извършил нито една дивотия: значи, не е живял, драги господине.

— Но вие — опитах се да го утеша, — вие за щастие още имате време…

— Да върша дивотии? Но аз съм извършил толкова много, повярвайте ми! — отговори той със суетен жест и усмивка. — Аз съм пътувал, аз съм скитал като вас и… авантюри, авантюри — доста любопитни, дори и пикантни, ами разбира се, че са ми се случили. Чуйте например една вечер във Виена…

Паднах от облаците. Как? Той — и любовни приключения! Три, четири, пет, в Австрия, във Франция, в Италия… също и в Русия. И то какви авантюри! Една от друга по-смели… Ето тук ще дам една извадка, част от диалога между него и една омъжена жена:

„ТОЙ: Ех, страшно е да се помисли, зная, драга госпожо… Да изневериш на съпруга си… Господи! Верността, добродетелта, почтеността… Три големи свети думи, с тежко ударение на «а»-то! И после: честта — друга дума, звучаща тържествено… Но в действителния живот, повярвайте ми, драга госпожо, е съвсем друго: нещо съвсем незначително! Попитайте вашите приятелки, които вече са си опитали щастието.

ОМЪЖЕНАТА ЖЕНА: Да, но после всички са преживели голямо разочарование!

ТОЙ: То се знае! Разбира се! Те са загубили година, шест месеца, твърде дълго време, за да се решат… Спъвали са ги, задържали са ги тия съмнителни думички. И разочарованието идва именно от липсата на съответствие между същността на деянието и твърде многото мисли, които му се посвещават. Човек трябва да се решава веднага, драга госпожо! Мислиш — правиш! Толкова е просто!“

Достатъчно беше да го погледнеш, достатъчно беше да вземеш пред вид неговото смешно дребно телце, за да разбереш, че лъже, без да ти са необходими други доказателства.

След изненадата у мен се породи дълбоко чувство на унижение и срам за него — той не забелязваше жалкия ефект от своите измислици. Срам изпитвах и за мене, като виждах как свободно и с такова удоволствие лъже той, който нямаше никаква нужда от това, докато аз, дето бях принуден да лъжа, го вършех мъчително, с такова усилие, та чак всеки път чувствувах сърцето ми да се обръща.

Унижение и яд. Идеше ми да го хвана за ръка и да му кажа:

— Ама, кавалере, извинете: защо, защо вършите това?

Но макар и да беше естествено да изпитвам унижение и яд, като размислих по-добре, разбрах, че въпросът ми ще бъде най-малко глупав. В действителност милото човече беше пощръкляло дотам, че искаше да вярвам в неговите авантюри, и причината беше именно тази: той нямаше никаква нужда да лъже, докато аз… Аз бях принуден от необходимостта. Значи, онова, което за него можеше да бъде развлечение и едва ли не упражняване на едно право, за мене, напротив, беше неприятно задължение, присъда.

И какво следваше от това разсъждение? Уви, че аз, неизбежно осъден от моето положение да лъжа, никога нямаше да имам приятел, истински приятел. И тъй, значи, нито къща, нито приятели… Приятелството значи доверяване, а как бих могъл да доверя някому тайната на моя живот без име и без минало, изникнал като гъба от самоубийството на Матиа Паскал? Можех да имам само повърхностни връзки, да си разреша със себеподобните кратка размяна на чуждо звучащи думи.

Е, добре, това бяха неудобствата на моето щастие. Какво да се прави! Да се обезсърчавам само заради това?

— Ще живея със себе си и за себе си, както съм живял досега.

Да, само че, да си кажа истината, опасявах се, че от компанията със самия мене няма да съм нито възхитен, нито доволен. И после, като си пипах лицето и като откривах, че е голобрадо, като приглаждах с ръка дългата си коса или като нагласях очилата на носа си, чувствувах странно усещане: струваше ми се, че не съм вече аз, че не докосвам сам себе си.

Нека бъдем справедливи: аз бях се нагласил тъй заради другите, не за себе си. Трябваше ли сега да стоя сам със себе си, маскиран по този начин? А ако всичко онова, което си бях въобразил и измислил за Адриано Меис, не послужеше на другите, на кого щеше да послужи? На мене? Но аз бих повярвал, ако изобщо можех да повярвам, при условие, че първо другите повярват във всичко това.

Сега, щом този Адриано Меис нямаше смелост да изрича лъжи, да се хвърли сред живота, а се изолира и прибира в хотел, уморен от това, че е все сам в тези тъжни зимни дни из улиците на Милано, и се ограничава в общуване с мъртвия Матиа Паскал, то предвиждах, че моите работи щяха да започнат да вървят зле, че изобщо не ме чака празник, и тогава моето хубаво щастие…

Ала истината беше може би следната: в моята безгранична свобода ми беше трудно да заживея по определен начин. Когато се опитвах да взема решение, чувствувах, че нещо ме възпира, струваше ми се, че виждам много пречки, сенки и трудности.

И ето отново се измъквах навън из улиците, наблюдавах всичко, спирах пред всяка дреболия, разсъждавах дълго над незначителни неща; като се уморях, влизах в някое кафене, прочитах някой вестник, гледах хората, които влизат и излизат, и накрая сам излизах. Но аз гледах живота като външен наблюдател и той ми изглеждаше сега без смисъл, без цел. Чувствувах се загубен сред пъстрата тълпа. И наистина шумът, непрекъснатият кипеж на града ме оглушаваха.

— Но защо хората — питах се възбудено — непрекъснато се мъчат да направят все по-сложен механизма на своя живот? Защо е целият тоя шемет, причинен от машините? И какво ще прави човекът, когато машините започнат да правят всичко? Ще си даде ли сметка, че тъй нареченият прогрес няма нищо общо с щастието? От всички открития, с които науката честно се опитва да обогати човечеството (а всъщност го обеднява, защото те струват толкова скъпо), каква радост в края на краищата изпитваме ние, макар да им се възхищаваме?

В един електрически трамвай, предния ден, се бях сблъскал с някакъв нещастник, от ония, които не могат да се сдържат и съобщават на околните всичко, каквото им е минало през ума.

— Какво хубаво изобретение! — каза ми той. — С две петачета за няколко минути можеш да обиколиш половин Милано.

Тоя нещастник виждаше само двете петачета, таксата за превоза, и не разбираше, че неговата заплатица отива цялата и за електрическия трамвай, за електрическото осветление и прочие и едва му стига, за да живее замаян сред този шумен живот.

И си мислех, че въпреки това науката храни илюзия, че прави нашето съществование по-леко и по-удобно! Но дори да допуснем, че наистина облекчава живота с всичките си сложни и объркани машини, аз питам: „А каква по-лоша услуга за оня, който е осъден на празни грижи, да му направиш живота лесен, почти машинален?“

Прибрах се в хотела.

Там, в един коридор, закачена в отвора на един прозорец, висеше клетка с канарче. Като не можех да разговарям с другите и като не знаех какво да правя, започнах да разговарям с него, с канарчето: подражавах на звуците, които издаваше, и то наистина вярваше, че някой му говори, и се заслушваше, и може би приемаше чрез моето свирукане приятни новини за гнезда, за листа, за свобода… Раздвижваше се в клетката, обръщаше се, скачаше, гледаше, накланяйки главица, разтърсваше я, после ми отговаряше, питаше, слушаше отново. Бедно птиченце! Да, то ме разбираше, докато аз не разбирах какво му казвам…

И все пак, като си помисля, не става ли с нас, хората, нещо подобно? Не вярваме ли ние, че природата ни говори? Не ни ли се струва, че долавяме някакъв смисъл в нейните тайнствени гласове, някакъв отговор според нашите желания, отговор на мъчителните въпроси, които отправяме към нея? А междувременно природата, в своята безкрайна величавост, може би няма и далечно усещане за нас и за нашите празни заблуди.

Но вижте само до какви заключения може да доведе някоя шега, подсказана от безделието на един човек, осъден да бъде сам! Просто ми идеше да си удрям плесници. Значи, бях достигнал дотам, че ставах наистина философ?

Не, не, хайде стига, моето поведение не беше логично. Тъй не можеше повече да продължава. Трябваше да преодолея всякакви задръжки и да взема на всяка цена някакво решение.

Накратко, аз трябваше да живея, да живея, да живея.

§10. Съд за светена вода и пепелник

След няколко дни бях в Рим, за да се заселя там.

Защо в Рим, а не някъде другаде? Едва сега, след всичко, което ми се случи, разбирам истинската причина, ала няма да я съобщя, за да не наруша моя разказ с разсъждения, които на това място биха били неуместни. Тогава избрах Рим преди всичко, защото ми харесваше повече от всички други градове. И освен това ми се струваше най-подходящ да приеме с безразличие сред толкова много чужденци и един чужденец като мене.

Изборът на дом, тоест на една прилична стаичка в някоя спокойна улица при скромно семейство, ми отне много сили. Накрая намерих каквото дирех на улица Рипета, с изглед към реката. Да си кажа истината, първото впечатление от семейството, което трябваше да ми даде подслон, бе неблагоприятно до такава степен, че когато се върнах в хотела, дълго се чудих дали не трябва да продължа да търся.

На вратата на четвъртия етаж имаше две табелки: ПАЛЕАРИ — от едната страна, ПАПИАНО — от другата. Под последната имаше визитна картичка, закрепена с две медни кабарчета, на която се четеше:

 

СИЛВИЯ КАПОРАЛЕ

 

Отвори ми възрастен човек, на около шестдесет години (Палеари? Папиано?), в платнени долни гащи, с боси крака, обути в мръсни чехли, с голо розово туловище, месесто, без косъмче, със сапунисани ръце и с гореща чалма от пяна на главата.

— О, извинявайте! — възкликна той. — Мислех, че е слугинята. Заварвате ме така, много извинявайте… Адриана! Теренцио! Веднага елате! Дошъл е един господин… Имайте търпение за малко… Заповядайте… Какво обичате?

— Тук ли се дава мебелирана стая под наем?

— Да, господине. Ето дъщеря ми: с нея ще говорите. Хайде, Адриана, стаята!

Появи се една дребничка госпожичка, руса, бледна, с небесносини очи, нежни и тъжни като цялото й лице. Адриана, като мен! „Я гледай ти! — помислих си. — И да искаш нарочно, не можеш да го нагласиш!“

— А Теренцио къде е? — попита мъжът с чалмата от пяна.

— О, господи, татко, много добре знаеш, че е в Неапол от вчера. Оттегли се! Ако се беше видял… — отговори госпожичката огорчено, с нежно гласче, което, макар и да издаваше леко раздразнение, показваше колко е кротка по характер.

Човекът се оттегли, като повтаряше: „Ах, да, ах, да!“, влачейки чехлите и продължавайки да насапунисва плешивата си глава и сивото си брадище.

Не можах да се сдържа, усмихнах се, но доброжелателно, за да не унижавам повече девойката. Тя притвори очи, сякаш за да не види моята усмивка.

Отначало ми се стори, че е момиченце. После, като се вгледах добре в изражението на лицето й, забелязах, че е вече жена и навярно затова носеше тази домашна роба, която я правеше малко смешна, тъй като не прилягаше към дребното й тяло и деликатните й форми. Беше в полутраур.

Като говореше тихичко и избягваше да ме гледа (кой знае какво впечатление й бях направил отначало!), тя ме въведе през един тъмен коридор в стаята, която трябваше да наема. Отвори вратата и аз почувствувах как гърдите ми се изпълват от въздуха, от светлината, които нахлуха през два големи прозореца с изглед към реката. Далече, далече се виждаше Монте Марио, моста Маргерита и целия нов квартал Прати до замъка Сант Анджело. Виждаше се старият мост Рипета и новият, който строяха край него. По-нататък — места Умберто и всички стари къщи на Тординона, които бяха наредени покрай широката извивка на реката. В дъното от другата страна се открояваха зелените възвишения на Джаниколо, с големия фонтан „Сан Пиетро ин Монторио“ и конната статуя на Гарибалди.

Благодарение на този обширен изглед наех стаята, която при това беше обзаведена с изящна простота, със светла — бяла и небесносиня облицовка.

— Тази тераса тук — каза ми момичето в домашна роба — също ни принадлежи. Поне засега. Ще я събарят, казват, защото представлявала издатина.

— Представлявала… какво?

— Издатина. Не се ли казва тъй? Но то няма да стане скоро, първо трябва да привършат крайбрежния булевард.

Като слушах да говори тъй тихичко, тъй сериозно и като я виждах облечена тъй, се усмихнах и казах:

— А, тъй ли?

Обиди се. Наведе очи и стисна леко устната си със зъби. За да й направя удоволствие, и аз й заговорих важно:

— Моля… извинете, госпожице: няма деца в този дом, нали?

Поклати глава, без да продума. Навярно в моя въпрос тя все пак усети някакъв привкус на ирония, каквато аз не желаех да влагам. Та нали казвах деца, а не момиченца. Побързах да прибавя още нещо, за да загладя това впечатление.

— И… кажете, госпожице, вие не давате под наем други стаи, нали?

— Тази е най-хубавата — отговори тя, без да ме гледа. — Ако не ви се струва подходяща…

— Не, не… Питах, за да зная дали…

— Даваме под наем и една друга — каза тогава тя, като вдигна очи с престорено безразличие. — Оттатък, в предната част… над улицата. Тя се заема от една госпожица, която е у нас вече две години: дава уроци по пиано… Не в къщи.

Като каза това, на лицето й се появи лека усмивка — едва забележима и тъжна.

Добави:

— В къщи сме аз, татко и моят зет.

— Палеари?

— Не. Палеари е баща ми, моят зет се казва Теренцио Папиано. Той обаче ще си отива, заедно с брат си, който засега също е при нас тук. Моята сестра почина… преди шест месеца.

За да променя насоката на разговора, попитах какъв наем ще трябва да плащам. Веднага се споразумяхме, попитах я дали т