В първите десетилетия на XVIII век руската поезия величествено изгрява като утринна зора, като северно сияние над новия столичен град Санкт Петербург. Тя диша с възторга на пробудената от средновековен сън руска нация, която открива за себе си духовните постижения на останалия свят и гори от нетърпение да покаже собствените си духовни богатства. Като символ на това начало, на това възраждане звучат началните стихове на една, написана по друг, но пак тържествен повод, ода на Михаил Ломоносов:
От радост бе обзет умът
и тя към връх висок го води —
там горски листи не шумят…[1]
Планината, за чийто връх говори поетът, е Парнас — светилището на музите, откъдето, според древногръцката митология, избликва Касталският извор на вдъхновението. Време е вече Русия да се потопи в този извор и оттам, от Олимп, да хвърли поглед към културата на другите европейски народи. И Ломоносов, бащата на новата руска поезия, призовава своята родина:
Измий очи с Касталска влага,
през степи, планини се взри
и своя дух натам простри,
де от зората мракът бяга.
Възторг от блясъка и величието на битието, удивление от просторите на творческия дух и от възможностите, които предлага историята — такова е началото на новата руска поезия. Тя е неразделна част от цялостния процес на възраждане на руската материална и духовна култура, започнал в края на XVII и началото на XVIII век. Тя се ражда заедно с нова Русия, създадена от реформаторския гений на Петър I.
Нейните корени са древни и самобитни, стаени дълбоко в народните недра — в песенния фолклор, в изкуството на скоморохите, остроумието и мъдростта на пословиците, словото на църковните пастири. Но това е само почвата, плодородната целина на народния дух, която очаква кълновете на исторически промени и културни преобразования. Могъщата десница на Петър хвърля в тази целина семената на Просвещението и националната поезия не закъснява да даде зрелите си плодове.
А плодовете, резултатите от по-нататъшното развитие са забележителни — и като стойност на индивидуалното, конкретното художествено постижение, и като рядко случваща се в световната литература продължителност и устойчивост на литературния процес. Става дума за някакъв наистина удивителен от всяка гледна точка обществено-исторически и естетически феномен!
Искам да кажа, че само за около сто и четиридесет години историческо време — от първите зрели, завършени стихотворения на Александър Пушкин (20-те години на XIX век) до последните шедьоври на Анна Ахматова (60-те години на XX век) — руската поезия съумява да преживее и своя „златен“, и своя „сребърен“ век, т.е. цели две културни епохи. Тя, във своя, тъй да се каже сумарен вид и в споменатите по-горе неголеми хронологически граници, успява да концентрира в себе си огромно множество от изразителни и изобразителни ракурси. Те отразяват най-плодотворните търсения на различните европейски литературни школи и течения — от романтизма и реализма до символизма и разновидностите на авангардизма. И същевременно ги пречупва през призмата на националното, руското своеобразие, в което гражданската чувствителност винаги е била от първостепенно значение. В центъра и на художествената, и на философската стихия на руската култура — кога по-скрито, кога по-явно — е стоял мъчителният проблем за търсенето на смисъла на живота и мястото в него на човешката личност.
Руският ум, душа и воля се интересуват не само и не толкова какво и как се случва в битието, а защо се случва? И какво следва да се прави по-нататък? Може би именно тази народопсихологическа и мирогледна нагласа на руската нация е причина за нейното боготърсачество. Прочее, всички тези неща — и вярата в Бога, и търсенето на смисъл извън отделния, егоистичния човек, и търсенето на нещо метафизично зад обичайния ход на живота — ясно личат в голямата руска поезия. Още от истински великото й начало, т.е. от Пушкин, та чак до най-добрите автори от току-що отминалия XX век.
Като цяло, като неповторим исторически феномен, руската поезия е едно от чудесата на световната литература. В почти всички стихотворни жанрове, идейно-изобразителни типове и тематични проявления тя достига върхове на словесното изкуство. За около век и половина тя се изгражда като забележителна национална култура със своя художествена самобитност, собствен духовен облик и особен философски и нравствен смисъл. Цялата сложна пълнота и многобразие и мъчителна дисхармоничност на обществения живот се оглеждат в руската литература — както в никое друго изкуство, създадена върху необятната руска земя. Оглежда се преди всичко самата Русия с могъщата си природа, бурна история и неповторима, драматична национална съдба. Защото руската художествена словесност е преди всичко самопознание на народа, който я е създал, и дълбоко усещане за мисия — и на отделния човек, и изобщо на човешкия род. По думите на бележития руски мислител Борис Вишеславцев: „Руската литература е философична, в руския роман, в руската поезия са поставени всички основни проблеми на руската душа“.[2] А Николай Бердяев подчертава: „На руската литература е свойствен профетизъм, който го няма с такава сила в другите литератури“.[3]
Затова почти не съществува голям руски поет, който да няма пред очите си образа на родината и да не се чувства кръвно свързан с нея — и в дни на слава, и в дни на поражение, и дори в тежките години на изгнаничество. Александър Пушкин я съзерцава като въплъщение на нечувана мощ, като някакъв нов Левиатан, винаги готов да скокне, ако враждебни сили го предизвикат:
Или пък малко сме — от Перм чак до Таврида,
от финските скали до знойната Колхида,
от Кремъл, който прогърмя,
чак до китайските предели —
в стоманна четина не ще ли
въстане руската земя?…
А горе-долу по същото време — друг гений, шестнадесетгодишният Михаил Лермонтов, впечатлен от поредните селски въстания в Русия, рисува апокалиптични картини, сякаш предсказвайки гибелта на Империята, което ще се случи един век по-късно, през 1917 година:
Ден иде, за Русия черен ден —
ще се събори тронът й свещен,
сганта от царя ще се отрече
и кръв, река от кръв ще потече…
Пламенният славянофил Алексей Хомяков призовава своята родина, могъщата Руска империя, да премине „оттатък Дунав“, за да помогне на поробените си братя-християни, но не забравя да й напомни със суров глас, че всъщност този подвиг ще бъде изкупление за многобройните й грехове пред Бога и заради чудовищната несправедливост на нейното общество:
Страна с клеймо на роб покорен —
неправда черна те души;
в лъжа безбожна, в грях тлетворен,
и в мързел мъртъв и позорен,
и в мерзост тънеш до уши!
Фьодор Тютчев се стъписва пред образа на родината, както Едип пред загадката на Сфинкса. И в своето знаменито четиристишие формулира цяла философия на руската нация, на нейното минало и грядуще, на вечната й същност — особена, свойствена само на нея, и непознаваема:
Русия с ум не ще прозреш,
не ще я вместиш в обща мяра —
Русия за да разбереш,
единствено е нужна вяра.
Николай Некрасов обича Русия заради великото страдание на нейния народ, но същевременно я осъжда, задето търпи игото на своите изедници. С гениална простота и дълбоко проникновение, само с помощта на няколко епитета, той рисува нейния разкъсван от ужасни противоречия образ:
Ти си убогата,
ти си обилната,
ти си пребитата,
ти си всесилната
майчица Рус!
Александър Блок се обръща към Русия като към някаква вечна любима, защото тя е част от страданията на собствения му дух и плът. Той е неин вечен жених, споделящ всичките й падения, прозрения, заблуди и упования. Той не може, не иска да изневери на родината. Самата съдба го е обрекла да я следва по трънливия друм към бъдещето:
Невясто моя, Рус! До болка ясен
е дългия ни път! —
като стрела татарска, с вой ужасен
пронизал нашта гръд.
Сергей Есенин, „последният певец на селото“ (както сам нарича себе си), е готов да се прости и с носталгията към миналото, и с дълбоката си привързаност към патриархално-нравствените устои в името на настъпващата индустриална епоха. Там поетът се надява да съзре родината си в цялото могъщество, което нейният изстрадал народ заслужава:
Аз не зная какво с мен ще стане
утре, в новия свят, но все пак
нека видя Русия стоманна,
вместо тая — с убогия впряг!
Бих възпял на моторите лая,
посред бури, вихрушки, мъгли,
а да слушам дори не желая
вехти, скърцащи селски коли.
Словото на руските поети винаги е било нещо повече от изразяване на настроения, па макар и най-съкровени; нещо повече от пресъздаване на природни картини, макар и най-очарователни; нещо повече от летопис на исторически събития и социални бури. Посредством характерната за изкуството способност да въздейства непосредствено върху човешкото сърце, руската поезия внушава високи нравствено-естетически идеали. А често пъти изпълнява и твърде важната функция: да бъде коректив на действителността, да опазва онези духовни ценности, които тираничните политически режими са осъждали, да съхранява и възкресява за поколенията на бъдещето всичко добро, разумно и прекрасно, с което руският народ е живял от векове. Много добре е почувствал това нашият поет Теодор Траянов в забележителните си стихотворения, посветени на М. Лермонтов, Н. Некрасов и Ал. Блок, и особено, когато възкликва:
Насищай, робска орисия,
със кръв и сълзи своя век,
но знай, из тъмната Русия
ще дойде новият човек!
Руската поезия винаги е била квинтесенция на същностните сили, заложени в руския характер, озарявала е с ярка и чиста светлина неясния път към бъдещето. Нещо повече, заразявала е със своята вяра и други народи, други национални култури. Може би на първо място сред тях е българската култура, изпитала най-силно благотворното въздействие на руското художествено слово.
Въпросът за обема и специфичните черти на това взаимодействие е прекалено обширна тема, за да я разисквам тук, пък и тя е била вече изследвана от наши литературоведи. Само ще резюмирам някои основни неща. Още родоначалникът на новобългарската поезия П. Р. Славейков общува с творбите на автори като И. Крилов, К. Батюшков, Д. Минаев, Ал. Колцов, М. Лермонтов, Н. Некрасов. Особено силно е привлечен той от стиховете на Пушкин, за когото изповядва:
Не бе ми брат,
по муза беше ми познат,
но мил ми бе от брат по-много.
Даскал Ботьо Петков, както е известно, за първи път в България чете на питомците си от Калоферското училище стихове от руски поети. И те, наред с българските народни песни, са първите вдъхновители на Христо Ботев. Впоследствие в Ботевото творчество откриваме редица белези на идейно, емоционално, тематично и прочие въздействие от страна на поети като Пушкин, Лермонтов, Некрасов и най-вече Рилеев.
Дълбоко и разностранно е въздействието на руската класическа поезия върху формирането на Иван Вазов. Както сам признава пред своя близък приятел проф. Ив. Шишманов, руската литература му е открила „цял един нов мир“ и е развила у него „нов вкус“. А освен това във Вазовата поезия срещаме редица реминисценции, перифразирания, вариации на теми и прочие — от руски поети. Несъмнено е също така влиянието на руския стих върху ритмо-метриката, римата, строфиката и т.н. на Вазовия стих.[4]
Решаващата е ролята на руската поезия за установяването у нас на силаботоническото стихосложение — в творчеството на Н. Геров, Д. Чинтулов, П. Р. Славейков, Ив. Вазов и изобщо в новобългарската поезия до ден-днешен. Наред с близостта на двата езика, руския и българския, това сродство по избор на нашите стихови системи бездруго улеснява и задълбочава по-нататъшното поетическо общуване.
Интересна е и обобщаващата преценка на големия наш лирик Кирил Христов. През 30-те години на миналия век, пребивавайки като емигрант в Прага, той споделя с руския литератор Алфред Бем: „Епохата на Пушкин съвпада по време с подема на Българското възраждане. Без Пушкин и без разцвета на руската поезия, обусловен от него, развитието на новата българска поезия навярно не би било така успешно и така бързо“.[5] Използвам конкретния повод, за да цитирам това знаменателно изказване на Кирил Христов, тъй като досега то е останало неизвестно на българския читател.
Едва ли има смисъл да изброявам още имена, защото почти няма наш писател, върху когото руската поезия да не е упражнила идейно, художествено и нравствено въздействие. А изобщо руската литература винаги е била най-популярната у нас чуждестранна литература — не само за самите творци на българското слово, но и за широки кръгове от българската интелигенция. Причините са духовни, защото, както е известно, българи и руси „ги сближава източното православие, църковнославянският език и вековното общуване на двете култури“.[6] Причините са и политически, защото каузата на българското националноосвободително движение и руските геостратегически планове на Балканския полуостров през XIX век съвпадат — насочени са срещу Отоманската империя.
Понеже ни интересува преди всичко книжовния аспект на българо-руските връзки, необходимо е да се напомни, че формирането на преобладаващата част от хуманитарната ни интелигенция през Възраждането се извършва в руски училища, университети и академии. А след Освобождението руски език и литература започват да се изучават в новосъздаденото, по предложение на проф. Ив. Шишманов, българско Висше училище (1888). А пък през 1947 година, по инициатива на проф. В. Велчев, в Софийския университет е учредена специалността „Руска филология“ като самостоятелна научно-педагогическа дисциплина.
Съвсем закономерно в контекста на цялостния национален литературен процес — който почти винаги представлява и общуване с други литератури — у нас възниква и се развива преводът на поезия, като особена, специфична форма на междулитературните отношения.
Преводът на руска поезия има вече дълга история в България. Началото му трябва да се търси в плахите, още несръчни опити на П. Р. Славейков, които обаче са трогателни, тъй като пресъздават не само и не толкова текстовете на руския оригинал, колкото душевното състояние на поета-преводач, търсещ в чуждата творба утеха и упование за тъгите и неволите на българина през османското иго. Имам предвид, например, преводите на Славейков на Лермонтовата „Казашка люлчина песен“ и на Пушкиновото стихотворение „Угасна дневното светило“ (1852). Аналогичен случай на побългаряване е преводът на Р. Жинзифов на Лермонтовото стихотворение „Молитва“ (1862). Имената на назованите в оригинала географски и природни обекти, етноними, лирически персонажи и пр. в превода са заменени с други — български — и замяната е извършена съзнателно, от чисто родолюбиви подбуди.
Това са сравнително редки примери за адаптация — неправомерна, разбира се, от строго преводаческа гледна точка, но разбираема в психологическо отношение. В голямата си част преводите на стихотворения от руски на български през тази епоха се стремят към повече или по-малко вярно пресъздаване на оригинала. Общо през XIX век, до Освобождението, у нас са преведени около една дузина руски поети — с не много на брой творби, чийто подбор най-често има случаен характер, или преследва най-вече дидактични цели. Най-широко са представени Ив. Крилов, Ал. Пушкин, Т. Шевченко, Ал. Хомяков, М. Лермонтов, Ив. Никитин.[7] Преводите имат само историческо значение — като съставна част от периода на така наречените „първи стихотворни“ в нашата поезия.
На по-добро езиково-стилистично и стихово равнище е представена руската поезия в знаменитата „Българска христоматия“ (1884), съставена и в по-голямата си част преведена от Ив. Вазов и К. Величков. Същото се отнася и за антологията на Г. Бакалов „Лъчите на поезията“ (1901), където са намерили място социално-граждански стихотворения от български, руски и западноевропейски поети. И двата сборника, отличаващи се с определена, за времето си, литературна стойност, притежават и немалка просветителска стойност. Освен това те са своего рода равносметка досежно постиженията на българските преводачи на стихове през XIX век.
Първият опит да се съберат в една книга почти всички не само руски, но и изобщо славянски поети, превеждани дотогава в България, е сборникът „Славянска антология“ (1910). Подредбата е на Ст. Чилингиров, а в петте раздела са включени сърбохърватски, словенски, чешки, полски и руски автори. Сборникът, освен това, има и претенцията да представя най-добрите ни дотогавашни преводи на славянски поети. Като оставим настрана въпроса: доколко тази претенция е била реализирана, безспорното е, че за първи път руската поезия е поднесена на българския читател така пълно — 38 автори със 74 заглавия! От само себе си се разбира, че откриваме и много нови преводачески имена.
Има и още нещо, което си заслужава да бъде отбелязано. В Стилиян-Чилингировата „Славянска антология“ (1910), както броят на руските поети, така и броят на техните стихотворения, превишават тези количествени показатели досежно всички останали славянски (сърбохърватски, словенски, чешки и полски) автори, взети заедно! От общо 70 представители на славянската поезия 37 са руснаци, а от общо 140 стихотворения в антологията 74 принадлежат на перото на руски поети. Привеждам тия цифри не от прекомерна любов към статистиката, а защото те свидетелстват за доминиращото присъствие на руската литература в българската рецепционна панорама. Тези пропорции и по-късно, и до ден-днешен се запазват горе-долу същите.
В епохата между двете световни войни преводът у нас на руска поезия преживява нов етап от своето развитие. Увеличават се преди всичко функциите, които той е призван да изпълнява. Селективната му стратегия се насочва към автори и творби, съчетаващи модерни естетически тенденции и остра социално-гражданска проблематика. Такава е самата своеобразна атмосфера през 20-те години на миналия век, когато художественият авангардизъм върви ръка за ръка с възприемането и осмислянето на бурни, революционни исторически промени.
Затова преводи на руски, респективно съветски поети неслучайно се появяват както в списания, ратуващи за модерно изкуство („Везни“, „Пламък“), така и на страниците на левия периодичен печат („Работнически вестник“, „Червен смях“, „Наковалня“). Много симптоматичен е и фактът, че преходът от индивидуалистична към социална поезия, който Гео Милев претърпява в собственото си творчество, се отразява и върху съставителско-преводаческата му дейност. Ако в своята „Антология на жълтата роза“ (1922) той включва стихотворения от Пушкин, Лермонтов, Фет, Сологуб, Балмонт, Блок, възпяващи злочестата любов, то само една година по-късно, в антологията му „Кръщение с огън и дух“ (1923) вече гърмят борческите акорди на „Дванадесетте“ от Блок, „150 000 000“ от Маяковски, „Ний растем от желязо“ от Ал. Гастев.
А не бива да забравяме и за преобладаващото въздействие на някои руски поети върху литературните вкусове и предпочитания на български творци през 20-те години. В една своя кратка, но съдържателна статия Гео Милев регистрира факта, че върху нашите поети от младото поколение: „Модерните руски поети Балмонт, Брюсов, Бели упражняват най-силно влияние“.[8] Тук искам да добавя, че у някои български символисти подобно влияние достига до степента на твърде преки „заемки“. На едного от тях, макар и да не го назовава, е посветена епиграмата на Кирил Христов:
От Балмонт, Брюсов, Белий —
куплети, песни цели;
от сто бради по косъм —
брада да си скопосам.
През периода между двете световни войни най-амбициозният опит да се представи в отделен том, и посредством индивидуален подбор, руската съветска поезия в български превод е „Антология на съвременната руска поезия“ (1938). Тя е съставена и изцяло преведена от Хр. Радевски, осъществена е от най-престижното книгоиздателство — „Хемус“, в доста голям за онова време тираж. Сборникът съдържа 106 стихотворения на петдесет и един автори: от М. Горки до В. Лебедев-Кумач. Въпреки мащабното си название, антологията на Радевски по същество се ограничава с политически теми: Октомврийската революция, Гражданската война и злободневието на съветското общество. Липсват поети като А. Ахматова, Н. Гумильов, Ив. Бунин, М. Волошин, М. Цветаева, С. Северянин. Тя не е достатъчно репрезентативна и поради простата причина, че повечето поети в нея (около 57%) са представени само с по едно стихотворение. Най-широко застъпени и сякаш най-успешно преведени са Вл. Маяковски и Д. Бедни.
Прочее, това са, както се казва, подробности от пейзажа. По-важното е, че през периода от 20-те до 40-те години на миналия век във „фонда“ на нашия стихотворен превод от руски език постъпват значителни натрупвания и заслугите за това принадлежат на редица поети и преводачи от различни поколения. Българската преводна книжнина се обогатява с нови, непревеждани дотогава автори и творби; създават се по-сполучливи и в смислово, и в стихово отношение версии на вече преведени произведения от руската поетична класика; разширява се жанровия диапазон на стихотворния ни превод от руски език, като наред с лириката все повече се работи и в областта на поемата и драмата; творчеството на най-маститите представители на руската класическа поезия се радват на представяне в самостоятелни еднотомни и многотомни издания, и т.н. Без да претендирам за изчерпателност, ще се постарая да отбележа най-важното.
През 1922 г. благодарение на преводаческата инициатива на младата тогава Елисавета Багряна и на феминистичните амбиции на знаменития „Вестник на жената“ у нас за първи път са представени големите руски поетеси А. Ахматова и М. Цветаева. (През следващите шест-седем десетилетия мнозина български преводачи продължиха опитите си за пълноценно пресъздаване на Ахматовата и Цветаевата поезия, но резултатите са нееднозначни.)
През 20-40-те години на миналия век в отделни книги са публикувани творби от Ив. Крилов (1928), Ф. Тютчев (1934), Н. Некрасов (1938), М. Лермонтов (1941). Плод на организаторските и преводачески усилия на Людмил Стоянов са десеттомното издание на А. Пушкин (1941) и най-вече петтомното издание на М. Лермонтов (1942). Само в интервала от 1936-та до 1941 година се появяват четири различни превода на „Евгений Онегин“.
Що се отнася до качествените преценки, може да се каже, че преводите на Тютчев и Лермонтов, осъществени от Йордан Ковачев, се отличават с прецизно отношение към текста на оригинала и са на твърде добро за времето си литературно равнище. А преводите на Ив. Крилов, дело на писателя Георги Райчев, и до днес са най-добрата българска версия на тези класически образци на баснята. Същото важи с пълна сила и за двата превода на големия наш поет и сатирик Димитър Подвързачов — на драмите в стихове „От ума си тегли“ от Ал. Грибоедов (1931) и „Маскарад“ от М. Лермонтов (1935). Следващият преводач, посегнал към тези две творби, не е успял да се справи с нелеката задача.
След преломната за България 1944 година преводът на поезия от руски на български продължава по пътя на създадените вече традиции — като привързаност към определени автори и творби, като по-нататъшно преодоляване на специфични трудности и проблеми при преизразяването, като естествена приемственост между преводачески поколения и, разбира се, като стремеж към разширяване и обновяване на репертоара от имена на руски поети. Последното е свързано и с обстоятелството, че към дотогавашните рецепционни стратегии се прибавя още една — не само литературна, но преди всичко идеологическа задача: да се повиши относителният дял на руската поезия от съветския период. Полагат се основите на една културна политика, продължаваща няколко десетилетия и активно осъществявана от периодичния печат и от кажи-речи всички български книгоиздателства.
Най-мащабната проява на тази политика е излязлата през 1957 г. антология „Руска съветска поезия“, под редакцията на Мл. Исаев, П. Матев, Д. Методиев, Хр. Радевски, Л. Стоянов, Н. Фурнаджиев, Т. Харманджиев. Това е чудовищно огромен том, който със своите 1072 страници (!) съперничи на Библията. Включени са текстове от 98 поети, а от уводната бележка на редакторите научаваме, че това е само „част от най-хубавото, което са създали руските поети от Октомври до наши дни“. Нямам възможност да обсъждам подобно, страдащо от гигантомания, съставителство. Ще кажа само, че въпросът: колко и кои творби трябва да съдържа една добра антология на съветската поезия, е доста по-сложен и по-интересен, отколкото може да ни струва.[9] Най-голямата полза от въпросното начинание е може би в това, че множество наши поети от средното и младото поколение са спечелени за каузата на стихотворния превод. Някои от тях се изявяват и по-късно като преводачи от руски.
Впоследствие съветската поезия е представяна у нас в антологии, юбилейни сборници по случай кръгли годишнини на Октомврийската революция. От края на 50-те до началото на 80-те години на миналия век излизат повече от сто томчета от книгоиздателската поредица „Съветски поети“ под редакцията на Хр. Радевски. Съществува и поредица „Върхове на съветската поезия“. На страниците на основаното през 1945 г. списание „Българо-съветска дружба“ редовно се поместват стихове от руски и съветски поети. През 1980 г. е учредено специализирано двумесечно списание за съветска литература „Факел“, издание на Комитета за култура, Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България. Във „Факел“ и подборът, и качеството на преводите е сякаш по-прецизно. Внушително е количеството на превежданите у нас съветски автори през втората половина на миналия век.
Тук се налага едно необходимо уточнение. Определението „съветска“, отнесено към по-общото понятие „руска поезия“ може да има само някакъв обществено-политически, но не и литературен смисъл. И неслучайно тази до голяма степен формална характеристика вече е достояние на историята. Защото неделима част от голямата руска поезия са и автори, живели и творили в СССР, като А. Ахматова, М. Волошин, Б. Пастернак, О. Манделщам, Вл. Маяковски, С. Есенин, Ал. Твардовски, и поети емигранти като Дм. Мережковски, Ив. Бунин, Вл. Ходасевич, С. Чорни, И. Северянин. Всички тези творци, при цялото им своеобразие от художнически почерци, еднакво продължават изконните традиции на класическата руска поезия и преди всичко нейния хуманистичен патос. Тях ги обединява и субстанциалната стихия на руския език, който още Иван Сергеевич Тургенев нарече „велик, могъщ, правдив и свободен“, а пък нашият голям поет и преводач Людмил Стоянов тържествено заяви:
Няма по-мъдро от руското слово,
няма по-звучна от руската реч.
Всичко високо, и нужно, и ново
идва от нея и литва далеч.
Руската поетическа класика винаги е била поле на интензивна преводаческа дейност у нас. Най-голям интерес предизвикват Пушкиновото и Лермонтовото творчество, чиято преводна рецепция — като продължителност, обем и активност — може да бъде сравнявана само с тази на западноевропейски класици като Данте, Шекспир, Гьоте, Байрон, Юго. По инициатива на солидни книгоиздателства от рода на „Хемус“, „Игнатов“, „Народна култура“ стихотворните произведения на Пушкин и Лермонтов са били представяни пред българския издател в множество еднотомни и многотомни издания. Само романът в стихове „Евгений Онегин“, от 1919-та до 1997 година, има десет български превода във формата на оригинала и три в проза. Своя история, в истинския смисъл на тази дума, има и преводът у нас на поети като Некрасов, Тютчев, Надсон, Бунин, Цветаева, Пастернак, Есенин, Маяковски. А в целия този траещ повече от век и половина процес участват толкова много български поети и преводачи, че не е възможно тук да ги изброя.[10]
Оглеждайки българската преводна рецепция на руска поезия, заслужава си да отбележим антологията „Заветни лири“ (1983), осъществена в маститата поредица „Световна класика“ на издателство „Народна култура“. Съставител на този сборник е проф. Ив. Цветков, а редактор е поетът Ив. Теофилов. С включените в нея 420 стихотворения от 58 автори антологията има за цел да изгради една достатъчно пълна картина на руската поезия от средата на XVIII до края на XIX век посредством най-представителните й творци. Те са застъпени — всеки — с различен брой стихотворения, като общо взето са спазени необходимите пропорции. Същевременно антологията се стреми и до голяма степен съумява да бъде своего рода равносметка на най-сполучливите — и за времето си, и изобщо — български преводи на руска лирика.
В последните десетилетия на миналия и началото на новия век нашият стихотворен превод от руски език се насочи към попълване на някои „бели петна“, ориентира се към руски автори, които широката публика познаваше предимно по име, а малцина литератори бяха чели само в оригинал. За първи път на български, в отделни книги, се появиха стиховете на поети като Ин. Аненски, М. Волошин, К. Балмонт, А. Бели, Н. Гумильов, З. Гипиус, Вл. Соловьов, Г. Иванов. Заслуга за тяхната поява на бял свят имат неколцина поети и преводачи от различни поколения, а също и на поредиците „Руска муза“ на издателство „Хр. Ботев“ и „Ars poetica“ на издателство „Зах. Стоянов“. Нашата съвременна литературна критика, която и бездруго е в упадък, още не е обърнала нужното внимание на тези преводи. Впрочем, време е за някои обобщаващи думи.
В продължение на дълъг период от време българските преводи на руска поезия, и изобщо на руска литература, допринасят за нашето общуване с една велика художествена словесност. Това за нас е голям исторически шанс. В една или друга степен тези преводи изпълняват важните функции да бъдат и акт на просветителство, и средство за естетическо възпитание, и проява на гражданско поведение, и творчество в собствения смисъл на думата, и фактор, спомогнал за формирането и развоя на българския стих. Прави чест на нашата интелигенция и на културните ни, книгоиздателски и прочие институции фактът, че интересът към руското художествено слово е оставал неизменен — въпреки колебанията на политическата конюнктура.
Преводът на поезия от руски на български има несъмнени успехи в почти всички стихотворни жанрове. Има и своите неизбежни слабости, породени от надценяване на близостта между двата езика — руския и българския. А оттам — и неадекватното смислово, синтактично и стилово „разчитане“ на оригинала. Налице е склонност към вземане „наготово“ на думи и рими от този оригинал, а също и редица други случаи на неоправдан буквализъм. Срещат се и примери на безотговорно съчинителство.[11] Основна причина за подобни неблагополучия е недостатъчното познаване на една или друга творба, която вече е била предмет на критични тълкувания, или литературни коментари от страна на руски и други изследователи. Предварителното проучване на сложни текстове, имащи вече своя история, е задължително изискване към всеки преводач.
Не трябва да забравяме, че има и редица руски поети, които поставят пред преводача специфични трудности от разнообразно естество. Имам предвид екстравагантната образност и необичайна асоциативност на Марина Цветаева, своеобразното съчетание между грубата, селска предметност на светоусещането и аристократичния финес на мисълта и чувството у Сергей Есенин, изключителната смисловообразуваща и композиционна роля на римата в поезията на Владимир Маяковски, езиковото експериментаторство на Велимир Хлебников и т.н. Повечето досегашни преводи на творби от споменатите автори свидетелстват, че има още какво да се желае. А в някои случаи ни карат да се замисляме над вечния проблем за границите на преводимост на един стихотворен текст.
Мисля, че няма да е пресилено да се каже, че историята на българския превод на поезия от руски език е в известен смисъл история на нашия поетичен превод изобщо. А както е известно, измежду всички рецепционни звена, художественият превод е най-безспорното свидетелство за реалното общуване между две литератури.
* * *
А сега, читателю, ще ми позволиш, надявам се, да кажа и няколко думи за книгата, която ти предстои да разлистиш. Тя не е антология от академичен тип в досадния смисъл на думата, тъй като не се стреми към пълнота. Първо, това не е възможно, защото руските поети са страшно много. И второ, в един калабалък от автори мощните индивидуалности — вместо да разговарят помежду си — са принудени да преодоляват твърде голямо количество шум. Освен че възниква нежелан еклектизъм, подобно смесване никак не е в полза на по-второстепенните поети. (А те не заслужават това, доколкото имат едно или друго място в историческия развой на литературата.)
Моята неголяма по обем книга представлява по-скоро една персонална антология на руската лирика от XIX и XX век, включваща най-значителните според мен творци на словото. А също и двама-трима автори, имащи определено историческо значение, например — за представянето на славянофилската идеология, за разработването на сонетната форма в руската поезия и т.н. Включването в антологията на един знаменит стихотворен, от XVIII век ми се стори уместно, като се има предвид, че Гогол с пълно право отбелязва: „Ломоносов стои пред нашите поети, както встъплението пред книгата“.
Що се отнася до подбора на стихотворенията, аз съм се стремил към участието в книгата на най-характерни, тъй да се каже емблематични творби на избраните автори. А също така — което е може би най-важно — исках да представя и най-добрите си преводи на руски поети. Ако един превод не е достатъчно сполучлив, фактът, че в основата му стои велик оригинал, не може да му помогне с нищо — тъкмо напротив! Разбира се, както в почти всички области на живота, преводът е изкуство на възможното.
Моето запознаване с руското художествено слово (поради ролята на семейно-интелектуалната среда) датира от ранна възраст. С превеждането на руски поети обаче започнах да се занимавам сравнително късно — някъде в началото на 80-те години на миналия век. Дотогава се бях изявил преди всичко като поет и литературен критик, и само донякъде като преводач (на Райнер Мария Рилке, Сесар Вайехо и др.). И това всъщност е естествено, като се има предвид, че стихотворният превод изисква и познания, и поетически умения, и житейски опит, и доста труд. Сериозното преводачество, по принцип, не е спътник на младостта.
Прочее, настоящата антология не е правена по предварителен план, нито е изпълнение на някакъв уговорен проект, нито пък следва вече съществуващи образци. Тя се „събра“ някак от само себе си, постепенно, включвайки в своя състав стихотворения, които съм превеждал с оглед на сборници, антологии, отделни издания на руски поети и т.н., в които съм участвал наред с други преводачи. Немалко стихотворения съм превеждал за свое собствено удоволствие — някои от тях са публикувани в литературната периодика, други едва сега ще видят за първи път бял свят. Може да се каже, че книгата, без сам да си давам сметка за това, е била подготвяна в продължение на тридесетина години. Но с големи паузи, тъй като през цялото това време съм имал да върша и доста друга литературна работа.
Така или иначе, настоящата антология представлява един достатъчно репрезентативен „разрез“ на руската поезия от периода на високата класика (Пушкин, Лермонтов, Тютчев, Тургенев, Некрасов) и от епохата на така нареченото „сребърно столетие“ (Бунин, Брюсов, Волошин, Блок, Ахматова и ония, които идат подир тях). Предпочитал съм поети от изповедно-философски тип. Наред с това, надявам се да съм постигнал необходимото разнообразие от теми, жанрови специфики и стихови форми, за да може книгата, освен всичко друго, да бъде и четиво.
В цялостния корпус на антологията проличаха, без да съм ги търсил целенасочено, и някои свързващи идейни „нишки“ между различни поети. При някои значими и за поезията изобщо, и по-специално за руската поезия теми, се получи нещо като „диалог“ между автори, творби и епохи. Така, най-общо казано, могат да се определят литературно-историческите и естетически „контури“ на антологията, очертаващи нейния характерен профил. А в края на краищата едно съставителство не се оправдава, а се предлага.
Досежно начина ми на превеждане — ще кажа съвсем накратко, че той е същият, към който винаги съм се придържал при пресъздаването и на други поети (френски, немски, испански, латиноамерикански). Не съществува универсален метод на превеждане, тъй като всяко стихотворение изисква различен подход и съответен инструментариум. Има творби, които се превеждат тъй да се каже чрез вдъхновение, сиреч като непосредствено общуване между поета и преводача. Има обаче и творби, изискващи предварително проучване на факти, обстоятелства, исторически събития, т.е. необходимо е преводачът да бъде в течение и на онова, което с „зад“ текста, за да му е напълно ясно за какво става дума.
Във всички случаи важно е превеждащият да заеме правилна, адекватна интерпретанионна „позиция“ спрямо текста на творбата. И понеже преводът, най-общо казано, представлява преизразяване, трябва да се държи сметка не само за буквалната смислова точност при пресъздаване на оригинала, но и за духа на този оригинал. Трябва не само и не толкова да се спазва речниковото значение на думите и словосъчетанията, колкото да се възпроизвежда тяхната стилистична обагреност. Най-важното за мен е преводната творба да звучи като оригинално стихотворение, като стихотворение сякаш написано на български език.
Доколко съм съумял да се справя с всички тези, а и много други неща, ще преценява критиката. А аз съм благодарен на моите преводачески занимания, защото не съществува по-добър начин да се проникне в една чуждестранна литература.
Ноември 2008 г.
Отново дневното светило
разпръсна над света зари,
делата божии разкрило.
Дух мой, възторжено се взри!
И виж — от първите лъчи
Творецът вече си личи!
Да можехме да се издигнем
високо в ясния простор
и чак до слънцето да стигнем
с несъвършения си взор,
бихме съзрели — разпрострян,
безбрежен, огнен океан.
Вълни от пламък там връхлитат
и не намират брегове;
там вихри огнени се сплитат,
сражавайки се векове,
там врящи дъждове шумят,
скали, като вода, кипят.
Но страховитата грамада
пред Теб е само куп искри,
а ти, о, Боже, си лампада
и вековечно тя гори
над дните наши и дела,
каквито Ти ги пожела!
От мрака зъл се отърваха
поля, морета, дървеса
и пред очите ни изгряха,
о, Боже, твоите чудеса.
И всяка плът нададе вик:
„Какъв първотворец велик!“
Неща привични, всеизвестни
е озарил денят, а Ти
със своя взор проникваш в бездни,
където вечността блести.
И тя обзема ни така,
че няма място за тъга.
Творецо! Моля те, прости ми,
че още в мрака се моря, —
премъдра светлина прати ми
и научи ме да творя,
а като гледам всяка твар,
да славя Теб, безсмъртен цар.
1743
Угасна дневното светило.
И над морето е вечерен здрач прострян.
Шуми, шуми, разперено ветрило,
вълнувай се под мен, настръхнал океан!
Аз виждам бряг в далечината,
на южен, зноен край вълшебните земи;
с вълнение и скръб нататък се стреми,
в захлас от спомени, душата…
Аз чувствам пак: сълза в очите се роди;
сърцето ми кипи, замира;
отдавнашната мечта край мен криле простира;
припомних любовта, каквато бе преди,
и всичко някога изстрадано и мило,
надежди блянове, живот неизживян…
Шуми, шуми, разперено ветрило,
вълнувай се под мен, намръщен океан!
Лети, мой корабе, далече да замина,
според прищевките на мамещи моря,
но не към тъжната родина,
с обвитата в мъгли зора,
където в мене страст горя,
и музи ласкави потайно ме зовяха,
и пръв път чувства запламтяха,
и в бури рано отцъфтя
изгубената моя младост,
и ми изневери крилатата ми радост,
и хладното сърце на скръб отдаде тя.
Търсач на нови впечатления,
от тебе бягах, бащин край,
от вас, чеда на наслаждения,
моментни спътници всред мимолетен рай,
от вас, избранички в порочни заблуждения,
задето без любов отдадох ви се цял —
покой и свобода, душа и идеал.
Забравих ви и вас, изменнички красиви,
другарки тайнствени от дните ми щастливи…
Но все тъй от любов ранен съм, изтерзан,
сърцето ми до днес не се е изцерило…
Шуми, шуми, разперено ветрило,
вълнувай се под мен, настръхнал океан!
1820
Макар и често с тежко бреме,
тя леко движи се все пак;
и, беловлас, коларят Време
препуска буйния си впряг.
И сутрин всеки в нея сяда;
от нищичко не ни е страх,
крещим, терзани от досада:
„Хей, карай, мамка му …х!“
Но пладнето не е тъй дръзко;
страх всява всеки склон, овраг,
колата доста ни разтръска,
крещим: „Полека бе, глупак!“
И привечер лети колата;
и вече свикнахме почти,
и дремем, мислим за кревата,
а Времето с камшик плющи.
1823
Сбогом, стихийо непокорна!
За сетен път пред мен шумиш,
и се люлееш неуморна,
и с горда красота блестиш.
Подобно вопъл пред разлъка
с приятел скъп в печален час,
за сетен път и зов, и мъка
във твоя грохот чувам аз.
Предел жадуван! Колко пъти,
терзан от скръб и самота,
аз бродех мрачен по брега ти,
увлечен в дързостна мечта![16]
О, как обичах твоя близък,
от бездната изтръгнат глас,
и твоя тих, вечерен час,
и своенравния ти плисък!
Рибарски платноход смирен,
люлян от волята ти тъмна,
вълните пори устремен —
но ти се разигра, ти гръмна,
и в миг цял флот е потопен.
Да можех с тебе да остана,
далеч от този скучен бряг, —
възпял бих твойта шир мечтана,
посред талази, гръм и пяна
поел в лиричния си бяг.
Зовеше ти… аз бях отчаян,
всуе пред теб пламтях в захлас:
от страст по-силна бях омаян —
и на брега останах аз.[17]
Защо да жаля? Днес не зная
къде ли бих се устремил?
Един-единствен всред безкрая
душата ми би поразил.
Една скала, скъп гроб на слава,
и спят зад хладния й склон
следи от памет величава —
там гаснеше Наполеон.
Той там умря с криле сломени.
След него, като щорм в нощта,
изви и отлетя друг гений,
друг властелин на мисълта.[18]
Оплакан бе от свободата
и завеща своя венец.
Шуми, гърми до небесата, —
море, той беше твой певец.
В лика му твоят лик блестеше
и твоят дух неповторим —
и като тебе мрачен беше,
дълбок, могъщ, неукротим.
И опустя светът за мене…
Къде ме носите, води?
Навсякъде човекът стене,
и бдят над него просветени,
или жесток тиранин бди.[19]
Сбогом, море! Ще се вълнувам
от твойто дивно тържество,
и дълго, дълго ще те чувам
под залезното зарево.
В леса, в безмълвните пустини,
аз твоя дух ще отнеса,
скалите, заливите сини,
и блясъка ти, и гласа…
1824
Пази ме ти, мой талисман,
пази ме в дни на тежка орис,
на разкаяние и горест —
в ден скръбен бе ми завещан.
Когато злият океан
ме връхлети с талази тъмни
и буря в облаците гръмне —
пази ме ти, мой талисман.
В разгара на ужасна бран,
или когато в скука гина,
или в бездомната чужбина —
пази ме ти, мой талисман.
Блян сладък, всуе възжелан,
звезда на любовта прекрасна…
Тя ме напусна, тя угасна…
Пази ме ти, мой талисман.
И нека споменът смълчан
в раненото сърце не свети…
Надежди, сбогом! Страсти, спете!
Пази ме ти, мой талисман.
1825
Аз помня чудното видение:
как ти пред мене прелетя,
като прекрасно мигновение,
като пречиста красота.
В скръбта на порив безнадежден,
в шума на светски суети,
звучеше в мен гласът ти нежен,
бленувах милите черти.
Летяха дни… Живот метежен
разпръсна прежните мечти,
забравих аз гласа ти нежен,
твойте божествени черти.
И в мойто мрачно заточение
течаха скучно час след час,
без божество, без вдъхновение,
без сълзи, без живот, без страст.
Душата трепна от вълнение:
и ти при мен пак долетя,
като бленувано видение,
като пречиста красота.
Сърцето бие в упоение
и, възроден, усещам аз
и божество, и вдъхновение,
и сълзи, и живот, и страст.
1825
О, Музо жарка, сатирична,
отговори на моя зов!
Не искам суетня лирична,
а Ювеналов бич суров!
Аз не за епигони хладни,
и не за преводачи гладни,
и стихоплетец изкуфял —
куп епиграми съм подбрал!
Мир вам, бездарни поетушки,
и вестникарски писарушки,
мир вам, кротуващи глупци!
А вие, дребни подлеци, —
напред! На вашта паплач гнусна
позора аз ще разглася!
И ако някого пропусна,
ми напомнете начаса!
Колко лица безсрамно-бледни,
колко чела широки, медни —
от мен ще имат по едно
неизтриваемо клеймо!
1825
От висша жажда изнурен,
се влачех в пустошта далече,
и серафим шесткрил пред мен
на кръстопът ми се изпречи;
той пръсти, като сън, простря,
зениците ми в миг допря —
прозряха мъдрите зеници,
като на стреснати орлици.
Ушите ми докосна той
и звуци екнаха безброй:
дочух как сводът потреперва,
в небето — ангелски летеж,
в морето — гмуркаща се гмеж,
и как лоза листа разперва.
А той над мене сведе лик,
изтръгна грешния език,
бърборещ глупости лукави,
и мъдро жило на змия
в пресъхналите ми уста
с десница кървава постави.
Разсече с меч моите гърди,
отне сърцето ми туптящо,
и въглен, в който жар гори,
ми сложи в тялото трептящо.
Лежах аз, труп всред пустошта,
и Божий глас ми завеща:
„Стани пророче! Вижд и внемли[24]
на мойта власт се покори,
и посред друми морски, земни
със стих сърцата обгори!“
1826
Щом пак за смъртния денят притихне вън
и пустотата на площада
нощта загърна пак с прозрачен здрач и сън —
за дневния ни труд награда:
пред мене часове на размисъл текат,
аз бдя самотен в тишината
и угризения ме парят, и гризат —
като усойници — душата.
Мечти кипят. В ума, от скърби изнурен,
се блъскат мисли — тежък сплитък,
и споменът жесток в безмълвие пред мен
разгъва своя дълъг свитък:
чета живота си с погнуса и печал,
треперя и се огорчавам,
съдбата си кълна и плача с горка жал,
но думите не заличавам…
Аз виждам празни дни на пиршества и смях,
на свобода необуздана,
и дни на бедност, скръб, изгнание — и в тях
е младостта ми пропиляна.
Звучи приятелски… предателски привет
всред пир на Бакхус и Киприда[26],
сърцето ми — светът, коварен и предвзет,
ранява с яростна обида.
Аз чувам как бръмчат край мене клевети,
как дрънка глупостта лукава,
злорадства завистта, суетността шепти
и с кървав смях ме укорява.
И безутешен съм. И пак пред мен стоят
два призрака с черти прекрасни,
две сенки, някога пресекли моя път,
два ангела от дните страстни.
Ала и двамата с криле и огнен меч
над мене бдят… мъстят без злоба —
и ми разказват те с потайна, мъртва реч
за щастието и за гроба.
1828
Procul este, profani![28]
Поетът лира вдъхновена
докосна леко и запя.
Край него все така надменна,
безстрастна и непросветена,
мълчеше тъпата тълпа.
И двоумеше се тълпата:
„Защо тъй звучно пее той?
И за каква ли цел чудата
тревожи нашия покой?
Какво дрънчи и пророкува?
Защо сърцата ни вълнува?
На чародея песента
е като вятъра свободна,
но като вятър е безплодна —
и за какво ли ни е тя?“
Поетът
Мълчи, безсмислен, тъп народ,
затънал в грижи роб и скот!
Аз мразя твоя ропот зверски.
Не божи син, а земна твар,
ти всичко мериш на кантар —
дори кумира Белведерски.[29]
Ти полза в него не откри.
А той е мрамор, бог!… Но ето:
за теб по-ценно е гърнето,
че в него гозба се вари.
Тълпата
Добре, но ако си избраник,
ако на бога си посланик,
таланта си ни посвети —
сърцата тъмни просветли!
Виж: малодушни сме, коварни,
безсрамни, зли, неблагодарни;
с души студени на скопци,
сплетници, роби и глупци;
в сърцата ни цъфтят пороци —
с любов към ближния ни дай
най-съкровените уроци,
ще те изслушаме докрай.
Поетът
Махнете се! Поетът с песен
не може да ви утеши.
Тънете си в разврат и плесен —
за лира нямате уши!
Противни сте ми като гроба.
За свойта тъпота и злоба
до днес сте имали затвор,
камшик, бесилка и топор.
Достатъчно, слуги безумни!
Сметта по улиците шумни
метат — полезен труд, нали! —
Но кой, кажете, ще накара,
вместо да служат пред олтара,
жреците да държат метли?
Не, не за битки сме родени,
и не за корист, не за бяс —
а за молитви вдъхновени,
за сладки звуци и екстаз.
1828
На земята рицар беден
си живееше смирен,
мрачен бе наглед и бледен,
духом — смел и устремен.
Образ, слязъл от небето,
в миг ума му завладя,
и завинаги в сърцето
вряза своята следа.
Бе по пътя за Женева —
там, до кръст, край камен мост,
той видя Светата Дева,
майката на бог Христос.
И забрави всички страсти,
не поглеждаше жени —
ни с една чак до смъртта си
дума той не размени.
В хладен шлем, като в тъмница,
скри завинаги очи,
вместо шарф, той броеница
на врата си окачи.
Нито на Отца и Сина,
нито на Светия Дух
молеше се паладинът.
Бе човек със странен дух.
Цели нощи сам седеше
пред лика й с трепет плах,
и с очи печални бдеше —
сълзи капеха от тях.
Пълен с благостни идеи
и набожна чистота,
с кръв той: Ave, Mater Dei![31]
върху щита начерта.
И дордето паладини,
влезли в бой със злия враг,
в Палестинските долини
дамите зовяха пак —
Sancta Rosa, coeli lumen![32]
пламенно крещеше той
и търчаха в страх безумен
мюсюлманите безброй.
В своя замък щом се върна,
заживя той като в плен,
от любов и скръб посърна
и умря непричестен.
Щом издъхна, на вратата
злият дух се появи,
и на рицаря душата
искаше да усвои:
уж молитвите презирал,
уж не знаел що е пост,
уж със земна страст задирял
майката на бог Христос.
Но Пречистата най-честно
в тоя миг го защити —
и във царството небесно
своя рицар приюти.
1829
Годините на буйствата младежки
са като спомен за пиянства тежки.
Но колкото по-стара е скръбта,
по-силна, като вино, става тя.
Вървя унил. Със скръб и труд ме плаши
грядущето — море с вълни кипящи.
Но, друже мой, не искам да умра,
а да скърбя, да мисля, да горя.
Аз зная: ще изпитам пак наслади,
всред грижи, горести и изненади
съзвучия ще будят в мен захлас,
и над фантазии ще плача аз.
И може би пред залеза печален
ще блесне любовта с привет прощален.
1830
От безсъница гнетен,
аз лежа, слухтя сред мрака.
И часовникът тиктака
с монотонен звън край мен.
Глас на Парки зашептели,
шум от мишки пощръклели,
трепет в мрака спотаен…
Ти защо кръжиш край мен?
Твоят звук какво ми носи?
Укори или въпроси
за прахосания ден?
За какво ме отегчаваш?
Или нещо предвещаваш?
Искам да те разбера,
твоя смисъл да прозра…
1830
Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Носи, носи ме шейната
и звънчето: дзън-н-н! звъни…
Как е страшно на душата
в непознати равнини.
„Хайде, кочияш!“ — „Конете,
господарю, не вървят;
ослепях от ветровете
и затрупва ни снегът.
То човек да се отчае!
Май обърках пътя аз…
Някой — бес ли си играе?
Ето го — кръжи край нас!
Виж го как лудува, писка,
плюе в мене и кълне,
и в дола да блъсне иска
подивелите коне.
Ту е като стълб крайпътен,
прошумял за миг в нощта;
ту проблясва с пламък смътен
и изчезва в пустошта.“
Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
Чувствам — нямам сили вече,
а звънчето мигом: млък!
Спряхме… „Кой ни се изпречи?“
„Знам ли? Пън ли или вълк?“
Плаче бурята, извива,
тръпните коне пръхтят;
той в мъглата се укрива,
но очите му блестят.
И конете пак препускат,
и звънчето: дзън-н-н! звъни…
Гледам: духове се спускат
в заснежени равнини.
Уродливи, неспокойни,
в тази бяла пустота,
литват бесове безбройни,
като есенни листа…
Ех, че скръбно те запяват!
Накъде из тоя мрак?
Дух домашен ли опяват?
Вещица ли женят пак?
Тичат облаци, тъмнее;
грее скритата луна
и снегът летящ сребрее;
мрачна, мътна светлина.
В небосвода се разпръсват
бесовете — рой след рой,
и сърцето ми разкъсват
с жални викове и вой…
1830
О, не, аз не ценя насладата безумна,
екстаза на страстта възторжена и шумна,
когато с вик и стон в среднощната тъма
вакханка гърчи се под мен като змия
и впила с жар уста тъй сладостно-отровни,
ме тласка към мига на тръпките върховни!
О, как, смиренице, по-мила си за мен!
И как мъчително се чувствам с теб блажен,
когато след молби горещи, упорити
отдаваш ми се ти, ала без страст в очите,
свенливо-сдържана приемаш ти едва
възторга ми, мълчиш, извърнала глава,
след туй все повече към мене се притискаш —
и буйната ми страст споделяш, без да искаш!
1831
Защо шумите днес, разпалени витии?
Защо с анатема заплашвате Русия?
Какво ви разгневи? — Бунтува се Литва?
Я, стига: туй е спор между славянски братя,
домашен, древен спор, претеглен от съдбата,
не ще го разрешат ораторски слова…
Отдавна вече помежду си
враждуват двете племена;
не знам кого ли ще покруси
неравносилната война.
Кои сега ще надделеят:
наперен лях[38]? Надежден росс[39]?
Славянски ручеи в Русия ще се влеят
или ще секне тя? — тепърва е въпрос.
Махнете се, непроумяли
окървавените скрижали,
щом нашта родова вражда
за вас е някаква лъжа;
за вас какво са Кремъл, Прага;
и блазни ви с безсмислен бяс
обнажената храбро шпага —
с омраза гледате към нас…
Защо, кажете ми? — Защото,
дори и след Москва в пожарища и прах,
не сведохме глави пред Оня, от когото
треперехте[40] в безсилен страх?
Или задето повалихме
могъщия, зловещ кумир —
и за Европа с кръв платихме
нейната волност, чест и мир?
На думи страшни сте — но как ще се решите!
И богатирът стар, отдъхващ след войните,
не ще ли втъкне пак щика от Измаил[41]?
Или монархът наш ще слуша чуждо слово?
Или да спорим с вас е ново,
и русинът не би се сбил?
Или пък малко сме — от Перм чак до Таврида,
от финските скали до знойната Колхида,
от Кремъл, който прогърмя,
чак до китайските предели —
в стоманна четина не ще ли
въстане руската земя?…
Изпращайте сега, витии,
проклетите си синове —
а тук, в полята на Русия,
ги чакат родни гробове.
1831
Любима, време е! Покой духът жадува —
изтичат ден след ден и всеки час отплува
частица битие, а ние — без да спрем —
все за живот ламтим, но току-виж умрем.
Знай, няма щастие, но мир и волност има.
Лелея, като роб, една мечта любима:
да бягам надалеч — в щастливата страна
на чисти радости, и труд, и тишина.
1834
… Посетих отново
туй кътче на света, където бях
изгнаник две години неусетни.
Години десет минаха — и много
неща в живота ми се промениха,
и аз, съгласно общите закони,
се промених — но пак съм тук сега,
и миналото в мене оживява,
и сякаш снощи се разхождах в тези
горички…
Ето я къщурката —
там с клетата си няня аз живях.
Старицата я няма — зад стената
не чувам вече тежките й стъпки,
нито пък бдението й усърдно.
Ето и оня хълм горист, над който
седял съм неподвижен и съм гледал
към езерото, спомняйки си тъжно
за други брегове, други вълни…
Всред ниви златни и поля зелени
синее то, простряно нашироко;
връз неговите тайнствени води
рибар се движи, влачи вехти мрежи.
Отвъд, по бреговете полегати
са пръснати селца, а пък зад тях —
превита мелница криле безсилни
върти по вятъра…
А на междата
на дядовите ми земи, където
къмто върха се вие път, изровен
от дъждове, стърчат три стари бора.
Единият е малко по-встрани,
а двата други, плътно доближени, —
край тях, когато под луната яздех,
приветстваха ме техните върхари
с познато шумолене. Днес пак минах
оттам, и те все същите си бяха,
все същото познато шумолене, —
но покрай корените остарели
(където някога бе пусто, голо),
израсла е сега горичка млада —
една зелена челяд. Крехки храсти
са сгушени под боровата сянка,
като деца. И все тъй настрани
стои си оня бор самотен, мрачен,
подобно стар ерген, и там е пусто,
като преди…
Приветствувам те, младо
и непознато племе! Знам, че няма
да видя твойта късна, силна възраст,
когато ти познайниците стари
ще надвишиш, главите им ще скриеш
от всеки взор. Не нека моят внук
да чуе вашия привет, когато
завръща се от дружеска беседа,
изпълнен с весели, приятни мисли,
и като мине покрай вас в нощта,
за мене да си спомни…
1835
Когато край града замислен аз вървя
и в гробището там поспра се и съзра:
решетки, стълбове и гробници солидни,
където гният в мрак покойници най-видни,
край блатото без ред стълпени в тесен кът,
подобно просяци, дошли за да ядат;
чиновник и еснаф спят в бели мавзолеи,
на скулптор неуспял нелепите идеи,
редици надписи във проза, в стихове
зарад сиятелства, достойнства, чинове,
за рогоносец дърт сълзливости амурни;
и липсват от крадец отвинтените урни,
и пресен, хлъзгав трап с прозинати уста
очаква новите стопани на пръстта —
такива размисли картината навява,
че зло униние духа ми завладява.
Да плюеш и да бягаш…
Но мило е за мен:
на село, есенес, в превалящия ден,
по-дълго да побдя над гроба на предците,
където в свят покой отдъхват мъртъвците.
Най-скромни гробове, ала в простор голям,
и никакъв крадец не лази нощем там;
край древни камъни, край мъховете гъсти
минава селянин, въздъхва и се кръсти;
и вместо урни, бронз и мрамор знаменит,
безноси гении, харити с чорлав вид —
огромен дъб стои над гробове достойни,
полюшва се, шуми…
1836
Exegi monumentum[46]
Въздигнах си аз паметник неръкотворен,
и за народа той навеки ще е скъп,
и по-висок е днес ликът му непокорен
от Александровия стълб[47].
Не, няма да умра! Със свойта свята лира
ще надживее, знам, духът праха ми клет —
и славен ще съм аз, дордето във Всемира
е жив поне един поет.
Русия, цялата, за мен ще разговаря,
и ще ме назоват на своя жив език
славянинът ведно с финландеца, чергаря —
тунгуз и степния калмик.
И на народа си ще вляза аз в душата,
защото доброта събуждах с моя стих
и в този век жесток възславих свободата,
и падналия подкрепих.
О, Музо, следвай ти съдбата си послушно,
не чакай почести, обидите презри,
хвалби и клевети приемай равнодушно,
и със глупака не спори.
1836
Не си ли чул как в мрака трепва
въздушна арфа[49] с кротък звън —
когато полунощ прошепва
и буди струните от сън?…
Ту гръмне звук, разтърсващ, леден,
ту ненадейно отзвучи…
Като че болка с вик последен
отекне в тях — и замълчи!
От всеки полъх на зефира
избухва в струните сълза…
Би казал: ангелската лира —
в прахта — скърби за небеса!
О, как към вечността могъща
тогава литва всяка твар!
И свойто минало прегръща,
тъй както призрак на другар.
Как вярващо тупти сърцето!
Как светло, леко е в гръдта!
Сякаш с ефира си небето
по вените ни пролетя!
Уви, не ни е отредено
небе — задъхваме се там:
прашинки, молещи смирено
за късче от божествен плам.
И ако този сън прекрасен
за миг прекъснем, и се спрем,
и с поглед трепкащ и неясен
в бездънното небе се взрем —
с глави, натегнали от зноя,
и слепи от небесна жар,
ще паднем, ала не в покоя,
а пак в нелепия кошмар.
1825
О, буен кон, о, морски кон,
развял зелена грива,
ту дръзко-скачащ вихрогон,
ту кротка твар игрива!
От божията буря ти
научи как се скита,
как се преде, как се лети
на воля, до насита!
Обичам те, когато див,
цял в пара, в бяла пяна,
могъщ, стремглав и горделив,
и с грива разпиляна —
насочваш мигом своя бяг,
зацвилил бясно, блъсваш
с копита екналия бряг
и в пръски се разпръсваш!…
1830
Ах, този божи гняв! Обичам туй незримо,
изпълващо света, обвито в тайна Зло —
в цветята, в извора, по-бистър от стъкло,
в лазурното небе на Рим, невъзмутимо.
И пак висока е безоблачната твърд,
и пак тъй сладостно сърцето ти копнее,
и топъл вятър пак дърветата люлее,
и розите дъхтят — и всичко туй е Смърт!…
Кой знае, може би природата разлива
благоухания и багри, звук и глас —
предвестници са те на смъртния ни час
и утешители на мъката горчива.
С тях страшната Съдба забулва своя лик,
когато тварите зове в небитието,
и зад воала лек укрива си лицето,
за да не разберем, че иде всеки миг!
1830
Ливонските поля[53] пресякох — един свят,
където всичко тъй унило беше:
и песъчлива пръст, и небосвод без цвят…
От размисли духът ми се гнетеше.
На този мрачен край си спомних повестта
и тя със скръб и кръв ми заговори —
как синовете му, на колене в прахта,
целували са рицарските шпори.
И вгледан в теб, река, навяваща тъга[54],
във вас, гори, крайбрежни върволици,
аз мислех: „Отдалеч пристигате сега,
на миналото сякаш сте връстници!“
Да! Само вие сте се върнали при нас
на друг, отминал свят от бреговете.
О, как за него днес да ви запитам аз?
И на въпроса ми отговорете!
Но ти, природо, бдиш над този древен прах
с усмивка странна, с тайнствена тревога
тъй юноша, в нощта случайно зърнал Бога,
след туй по цял ден си мълчи от страх.[55]
1830
Мълчи, таи, укривай ти
и своите чувства, и мечти —
в душевната ти глъбина
те нека пръскат светлина,
като звезди, щом се здрачи:
ти им се радвай — и мълчи!
Как своя дух да изразиш?
Как с друг човек да споделиш?
Най-съкровеният копнеж
лъжа е, щом го изречеш.
А в тебе извор чист звучи:
ти пий от него — и мълчи!
Сам в себе си живей честит,
цял свят в душата ти е скрит —
един вълшебен, тайнствен сън;
смущава го шумът навън,
гасят го дневните лъчи:
чуй песента му — и мълчи!…
1830
От буря бе нашият чълн връхлетян
и бях, като в сън, от вълните люлян.
И две безпределности в моята гръд
играеха с мене, тъй както си щат.
Под вятъра тътнеха вал подир вал,
в скалите отекваше звън на цимбал.
И в хаос от звуци лежах вцепенен,
но моят сън беше над тях извисен.
Вълшебно-безмълвен и ярко искрящ,
сънят ми се носеше в мрака гърмящ.
Разкри той сред мълнии своята шир:
земя зеленееща, греещ ефир,
дворци, лабиринти, градини, тълпи —
безмълвен рояк, който глухо кипи.
Духът ми лица непознати съзря,
и твари, и птици с вълшебни пера.
Високо летях аз всред тях като бог,
а долу светът бе застинал и строг.
Но чувах, макар и унесен в мечти,
как с глас на магьосник морето крещи,
и в чудното царство на сън и покой
вълните връхлитаха с пяна и вой.
1830
Вечер, дъжд и здрач неясен…
В миг — на чучулига глас!
Ти ли, утрен гост прекрасен,
пееш в късен, мъртъв час?
Остър, дързък, звучно-страстен
в този късен, мъртъв час,
туй е смях на луд — ужасен?
И мълча, треперя аз…
1835
Виж, като облак несравним,
фонтанът строен как светлее,
разпръсква се и пламенее
от слънце влажният му дим.
Политнал до небето чак,
докоснал висини заветни, —
след туй в прашинки многоцветни
обречен е да рухне пак.
О, неуморен водоскок,
о, водоскок на мисълта ни!
Какви, не знаем, сили странни
те устремяват на възбог?
За теб небето е мечта!…
Но длан невидима, жестока
прекършва струята висока
и запокитва те в пръстта.
1836
Все още е унил светът,
но вече пролетта повява —
и мъртъв стрък се полюлява,
и клонки елхови трептят.
Природата едва се буди,
ала през сън дочува тя,
отвред дочува пролетта,
усмихва й се и се чуди…
Душа, душа, уж спеше ти…
Ала какво за миг те стряска,
като целувка, като ласка,
и буди златните мечти?…
Блести, топи се пряспа снежна,
пламти лазурът, ври кръвта…
Дали е лъх от пролет нежна?
Или е жар на любовта?…
Април 1836
Над тайнствен свят от духове,
над бездната му страховита,
златотъкан покров се сплита
по волята на богове.
Денят — покровът светлоок —
във всяка земна твар ликува,
ранените души лекува,
закриля и човек, и бог!
Но мръква ден, настъпва нощ
и пред съдбата ни сурова
разкъсва тя за миг покрова
и го захвърля с дива мощ…
Пред нас пак зее пропастта,
с мъглата, с тъмната си сила,
и нищо тук не ни закриля —
затуй тъй страшна е нощта!
1839
Когато скръб и скука ни тежат,
и грижа като камък ни терзае —
внезапно, как и откъде, бог знае,
облъхне радост болната ни гръд,
за миналото нещо ни намекне
и сякаш страшният товар олекне.
Така понякога през есента,
когато мрачно е, светът пустее
и голи са горите — в миг повее
горещ и влажен вятър и листа
окапали разпръсне в своя полет —
и ти усещаш сякаш лъх на пролет.
22 октомври 1849
1
Мъжествено, смело борете се, братя,
макар и да няма надежда в борбата!
Над вас, мълчаливи, звездите горят,
под вас са гробове — те също мълчат.
А там на Олимп божествата сияят
безсмъртни — ни труд, ни печал ги терзаят.
За смъртни сърца са трудът и скръбта…
И вместо победа, ги чака смъртта.
2
Борете се, братя, усърдни и смели,
борбата е трудна, а боят — жесток!
Над вас са безмълвните звездни предели,
под вас зее гробът пустинно-дълбок.
Но нека със завист следят божествата
как долу сърцата се борят без страх…
И който загине — но в бой със Съдбата,
венеца победен ще грабне от тях.
1850
Нека диша знойно пладне
зад прозореца, но тук —
сред стени спокойни, хладни,
не прониква лъч, ни звук.
Лъха здрачина бездънна
на ухаещи вълни —
в тази сладост полусънна
потъни и отдъхни!
Тук фонтан шурти, в съня си
пее вечно нощ и ден,
и с роса незрима ръси
полуздрача възхитен.
Тук, всред сумрака нехайно,
трепетно повява тя —
на поета, влюбен тайно,
лекокрилата мечта.
1850
Очи съзрях! Очи, о Боже!
И как се влюбих — знае Бог!
Нощта им страстна разтревожи
душата с мрака си дълбок.
В тях целият живот звучеше
и сякаш бездна зърнах аз —
такава горест там гореше,
такава глъбина от страст!
На миглите им в здрача падащ
трептеше зов неутешим —
като наслада морно страдащ
и като скръб неумолим.
Вълшебната им изнемога
с такава мощ ме порази,
че все ги гледах — но с тревога,
и им се радвах — през сълзи.
1851
Ах, лято! Не, туй не е лято,
а чародейство, пиршество —
нима дарени сме богато,
тъй, без да знаем за какво?…
Тревожно гледам как огряват
игриви светлини навред:
те с нас не се ли подиграват?
Защо изпращат ни привет?
Уви, така очите страстни,
смехът на женските уста
не будят вече в нас съблазни,
но ни тревожат в старостта!…
Август 1854
Нощно море, как сега си красиво —
ту лъчезарно, ту мрачно шумиш…
В лунния блясък ти сякаш си живо,
тичаш и дишаш, и в мрака блестиш…
Твоята шир в далнини неогледни
движи се, грее, гърми и трещи…
Тъмно море, цяло в блясъци бледни,
в нощната пустош как чудно си ти!
Мощ величава, о мощ на вълните —
празник ли нечий празнуват днес те?
Гледат замислено, трепкат звездите,
тътне прибоят, блести и расте.
В яркия блясък, в кипенето лудо
като насън аз се взирам в нощта.
О, с колко радост в туй мамещо чудо
бих потопил свойта скръбна душа…
1865
Русия с ум не ще прозреш,
не ще я вместиш в обща мяра
Русия за да разбереш,
единствено е нужна вяра.
1866
Горчив е смъртният ни час
с онази тайнствена за нас
умора, с мъките ужасни, —
но по-ужасно е умът
да гледа как в душата мрат
и спомените най-прекрасни.
1867
Мой братко, толкоз дни вървял до мен,
отиде си и ти на своя ред,
и ето днес съм сам и уморен
на хълма гол — и пусто е навред.
Но дълго ли ще чакам в самота?
Година, две… И пусто ще е там,
където аз стоя сега, в нощта
се взирам — и какво ми е не знам…
Как леко да изчезна бих могъл!
Без мен тук същото ще бъде пак —
все тъй ще вие този вихър зъл,
все тази степ навред, все този мрак.
Дни преброени, загуби безброй.
Животът жив отдавна е зад нас.
И няма друг пред мен — редът е мой,
и, съдбоносен, го очаквам аз.
11 декември 1870
Падна нощ: в небето пръсна мрак,
над земята — здрачини мъгливи;
и под този сънен похлупак
броди сонм от сенки нечестиви.
Викам в мрака спящия си брат.
Озари с молитва висините!
Божи духове бдят в този свят,
като Божи взор блестят звездите.
Викам в мрака спящия си брат.
Разпръсни среднощната измама!
Утрина звъни във всеки град,
божият народ върви към храма.
Ти моли за себе си, за тях,
дето от живота се оплакват
и теши ги глупавият грях!
Твоята молитва те очакват.
Викам в мрака спящия си брат.
Събуди се с пламък чист в душата,
грей подобно звезден необят —
както греят в храма кандилата!
1853
В полунощ, покрай реката,
виж — блещукат небеса
и високо над земята
се извършват чудеса.
Този звезден рой лампади
денем е за нас незрим —
тези греещи грамади
от светлик неугасим.
Ала взри се в далнините,
своя взор недей щади —
и ще зърнеш зад звездите
още легион звезди.
Пак се взри: все нови, нови —
уморен — ще зърнеш ти…
Цял в звезди и цял в огньове,
синият безкрай пламти.
В полунощ, от свойта мисъл
изпъди съня-кошмар,
и чети какво е писал
галилейският рибар.
Малка книга — но разбираш,
че прелистваш вечността,
че едно небе съзираш
с лъчезарна красота.
Виж, на мисълта звездите
вият таен хоровод,
а след тях — и други, скрити
в този греещ небосвод…
Звездни мисли, мириади,
раждат се безспир в нощта
и запалват страстни клади
в твойта дремеща душа.
1854
За бран свещена те повика
и те обикна Господ Бог,
и надари те с мощ велика —
на злото силата безлика
да съкрушиш в двубой жесток.
Стани, родино! Бог зове те —
за твойте братя! Премини
оттатък Дунав, дето свети
Егеят, врязан в бреговете
със свойте пенести вълни.
Ала помни: да служиш Богу
това е тежък земен път.
Бог свойте роби съди строго,
а върху теб, уви, тъй много
ужасни грехове тежат.
Страна с клеймо на роб покорен —
неправда черна те души;
в лъжа безбожна, в грях тлетворен,
и в мързел мъртъв и позорен,
и в мерзост тънеш до уши!
Макар и да не си достойна,
призвана си! Покай се ти,
отмий греха, злината знойна —
и нека гръм с присъда двойна
главата ти не връхлети!
С душа коленопреклонена,
с чело, което в прах пълзи —
моли се ти с молба смирена
и свойта съвест развратена
лекувай с балсам от сълзи!
След туй стани и с плам в душата
хвърли се в кървавата сеч!
В сурова бран за свойте братя
воювай храбро с меч в ръката,
и знай — това е божи меч!
Март 1854 г.
Вятър жълти листи гони
и в полята те кръжат;
само елховите клони
сумрачно-зелени бдят.
И орачът под скалата
не присяда, уморен,
да отдъхне сред цветята
от усилния си ден.
Ще не ще, и звярът тича
нейде да се подслони.
Нощем месец блед наднича
и сребреят равнини.
1828
Пребродих руското ни царство,
подобно беден пилигрим.
Вред — змийска злоба и коварство
и никъде другар любим,
ни дружба, нежна, постоянна,
без корист и без тайна злост.
Но ти дойде, нечакан гост,
и в моя дух покой настана!
Как весели сме с теб сами
и дни щастливи аз прекарвам,
а от лукавите моми
страня и вече не им вярвам!…
1829
Страхувай се от любовта!
След като с жар те разтревожи,
с тъга ще те погуби тя,
а да те възкреси не може.
Жената скъпа в миг щастлив
ще ти даде — е, да! — ръката…
Но дни ще минат… Кичур сив
ще сложи между вас съдбата…
Ограбен, жалък ще си ти —
в креслото, с горест мълчалива
загледан в грозните черти
на свойта бабичка бъбрива.
А после ще потръпнеш цял
от спомена за младините,
когато огън е пламтял
зад тези старчески ланити…
Сам по̀ е леко да стоиш,
смъртта си весел да очакваш —
тъй двойна скръб ще си спестиш
и две сърца не ще оплакваш!…
1830
Пред манастирските врати
стоеше, просещ подаяние,
един бедняк убит почти
от глад и жажда, и страдание.
За хляб той молеше едвам
и скръбно гледаше тълпата,
но някой мина и без срам
му пусна камък във ръката.
Тъй аз те молих за любов —
с тъга и сълзи, но напусто;
ти подигра се с моя зов
и с най-прекрасното ми чувство.
1830
Унесен от мечтите си щастливи,
аз тихо спях и изведнъж се сепнах,
но сепването също беше сън;
и тъкмо мислех си, че съм разкъсал
веригата видения миражни,
въображението мое двойно
излъга ме, понеже то самото
твори онзи друг свят, който ни кара
от земния си свят да се откажем.
И сякаш с хладния си дъх смъртта
започваше кръвта ми да смразява;
сърцето биеше едва, но силно
и с някаква болезнена тревога;
плътта, в предсмъртни тръпки, се стремеше
отчаяно да задържи душата
нетърпелива, ала тя с досада
се взираше във своя бивш приятел —
раздялата след укори бе тежка.
Помежду два живота, в промеждутък,
съединяващ жалост и надежда,
аз бях към всичко вече безразличен,
съмнение измъчваше ме само,
съмнение последно! И не можех
да схвана как почувствал бих блаженство
или страдание, щом съм далеко
от този свят, където аз за пръв път
усетих, че животът е безбрежен,
където жадно се самопознавах,
където толкоз любих, страдах, губих
ведно с туй тленно тяло, без което
не може любовта да съществува.
Така си мислех аз и не усетих
как подир миг отново заживях,
но нищо земно не съзрях пред мене,
не помнех болка, нито пък боязън
от свойто бъдеще и от смъртта си.
И аз за нищо вече не се питах —
така привично възприех нещата,
като че ли се бях завърнал там,
където дълго време бях живял,
където всичко беше ми познато
и само някаква неясна тягост
напомняше ми в моя странен полет
за земното изгнаничество кратко.
Но изведнъж в безкрайното пространство
неведома ръка с огромен шум
разлисти книга някаква. И много
написано бе там. Но само своя
ужасен жребий аз прочетох ясно
и с думи кървави гласеше той:
„Безплътен дух, върни се на земята!“
А после книгата за миг изчезна
и опустяха небесата сини.
Ни ангел, ни печален адски демон
не бяха въздуха с криле разсекли,
планети бледи само се въртяха,
отронвайки искри по своя път.
Прочетох своя жребий и потръпнах.
Какво? Да се завърна на земята,
за да съзра там всичките злини,
от глупости детински породени?
Да видя пак страдания човешки
и мъки, и причините им жалки,
и средства — хората да са щастливи,
и че не мога аз да им помогна.
Но — тъй да бъде — връщам се. И ето
пред мен е пищна гробница, в която
погребали са хората трупа ми.
Прииска ми се в нея да проникна
и влязох в дългия, тъмен ковчег —
при своя труп — и там останах.
Видях как кост оголена стърчеше,
как сини късчета месо висяха
и жили зърнах — с кръв смразена в тях.
И аз стоях отчаян, и се взирах
как бързо се рояха насекоми
и смучеха кошмарната си плячка.
От дупките показваше се червей
и скриваше се в черепа ужасен,
и всеки път щом пак се появеше,
аз гърчех се от болка. Аз бях длъжен
да гледам как загива мой приятел,
живял тъй дълго с моята душа,
последен и единствен мой приятел,
споделял с мен и радости, и мъки…
Да му помогна исках, но напразно!
Река от хищна тлен по него бързо
течеше, червеите се рояха,
оспорваха си залъците сетни,
гризейки влажната, смрадлива кожа.
Накрая костите — и те изчезнаха,
и само прах остана, вместо тяло.
Изпълнен с някаква надежда мрачна,
навеждах се над тленните останки
и мъчех се с дъха си да ги сгрея,
безсмъртието мое в тях да вложа.
О, колко ли блаженства земни дал бих,
да можеше поне една минута
в тях топлинка да доловя. Напразно!
Подвластни на закона свой, студени,
студени бяха те като презрение.
Тогава с диви клетви аз обсипах
баща си, майка си и всички хора.
И с отчаянието на безсмъртен,
и на жестоко тление свидетел,
към бога възроптах — и не да моля,
дощя ми се небето да похуля,
да кажа исках…
Но секна моят глас. И се събудих.
1830–1831
Сини скали на Кавказ, поздравявам ви! Моето детство откърмихте вие, на своите хребети диви ме носехте дълго, с небето сдружихте ме и оттогава аз само копнея за вас, за небето. Престол на природата вечна сте вие — над него летят като дим буреносните облаци — и който само веднъж от върха е отправил молитва към бога, той вече презира живота, макар в оня миг да е чувствал как горд е, задето живее!…
* * *
Често в зори гледах аз снеговете, скалите, далечните ледници; те под лъчите на слънцето грееха, в розов отблясък облечени — докато долу бе все още мрак, — и така възвестяваха те на случайния пътник, че вече е утро. И техните румени багри напомняха свян: тъй девойки, когато се къпят и в миг зърнат мъж, се смущават така, че дори не успяват веднага гърдите си с бяла одежда да скрият.
Колко обичах, Кавказ, твойте бури — онези пустинни и тътнещи бури, отекващи вдън пещерите, които отвръщат им в миг като стражи среднощни!… На хълма самотно дърво, устояло на вятър и дъжд; и лоза, тихо шушнеща в тясна клисура; и тайна пътека над стръмната пропаст, където рекичка безименна тича с вълни белопенни; и изстрел внезапен, и страх подир изстрела: враг ли коварен е туй или просто ловец… в този край всичко, всичко е толкоз прекрасно.
* * *
Въздухът там е тъй чист, като детска молитва. И хората там, като птици, живеят безгрижно, войната е тяхна стихия; и в смуглите скули душата им сякаш говори; и в тези опушени хижи, покрити със суха тръстика и глина, са скрити жените, момите: те чистят оръжия, шият със сребърна сърма и там, в тишината, линее душата им — южна, копнееща, неокована до днес от съдбата.
1832
Самотен платноход белее
далеко в морския безкрай…
Защо за чужд край той копнее?
Защо напуска роден край?
Зъл вятър и вълни огромни,
трепери мачтата, скрипти…
Уви, той щастие не помни
и не към щастие лети!
Под него кротка шир се плиска,
над него златен слънчев зной…
А той, метежен, бури иска
и сякаш в бурите — покой!
1832
Загина той! — в двубой с мълвата,
според закона на честта,
с душа, жадуваща разплата,
той падна горд с куршум в гръдта!…
Поетът не преглътна злото,
сплетните, тайния позор,
въстана срещу обществото —
пак сам… и падна в този спор!
Как жалки са сега хвалбите,
и плач не ще ни утеши,
и оправдания… Убит е!
Съдбата страшна тъй реши!
Не първи вие ли обграждахте
със злоба волния му дар,
и гаврехте се, и подклаждахте
едва замрелия пожар?
Ликувайте!… Той всред мъчения
склопи очи като светец —
угасна факелът на гения,
увехна пищният венец.
Убиецът му безпощадно
се бе прицелил… Боже мой!
Сърцето кухо бие хладно
и без да трепне стреля той.
И колко странно!… Отдалече,
ведно с тълпата пришълци,
на чест и звания ловци —
при нас съдбата го довлече;
той с наште нрави и език
безсрамно, дръзко се глумеше,
той гордостта ни не щадеше —
и на каква светиня беше
посегнал в оня кървав миг!…
Убит, убит! — и гробът взе го,
като певеца тих, но вдъхновен,
от сляпа ярост уязвен —
възпят с такава чудна мощ от него,
и също от ръка безжалостна сразен.
Защо ли обичта, покоя лъчезарен
смени той с този кръг, задушен и кошмарен
за всеки волен дух, за всеки чист копнеж?
Защо дружеше той с клеветници безсрамни,
защо повярва им на думите измамни —
той, толкоз мъдър още от младеж?…
Венеца му с венец от тръни подмениха
и лавър сплетоха връз тези тръни зли,
но в славното чело се впиха
жестоко тайните бодли!
До сетния му час го тровеха обиди
и от нищожества надменни бе осмян —
и с мъст неутолена си отиде,
излъган в своите надежди, изтерзан.
Замлъкна песента прекрасна,
не ще звучи на този свят:
той спуснат е в тъмница тясна,
а на устата му — печат.
* * *
А вие, от семейства на злодеи,
на славни подлеци от висшата среда,
които тъпчете с коварство на лакеи
старинни родове, изпаднали в беда! —
на Гения, Честта и Славата палачи,
обсаждате с молби монаршеския трон,
и няма съд за вас, въжеиграчи,
укрити зад престъпния закон!…
Но има и друг съд, развратни фаворити!
Съд Божий ще ви призове —
той глух е за звънтежа на парите,
той знае отнапред за всички грехове.
Тогава всуе пак ще сплетничите вие:
не ще помогне подлостта,
и черната ви кръв дори не ще отмие
на този праведник кръвта!
1937
Днес, Богородице, ничком се моля
пред твоя лик, окръжен с лъчезарност:
не пред сражение, не от неволя,
не с покаяние, не с благодарност.
Не за душата си моля — пустинна,
не и за себе си — странника беден…
А да ти връча аз дева невинна,
жарка застъпнице в този свят леден.
Дай й ти щастие — тя е достойна,
дай й ти спътници с пламък сърдечен,
младост сияеща, старост спокойна,
а след смъртта — живот светъл и вечен.
Щом наближи часът сетен, прощален,
в утрина шумна ли, в нощ ли безгласна
ти изпрати край ковчега печален
ангел най-чист — за душата прекрасна.
1837
Обичам те, старинен мой кинжал,
приятелю студен и благороден.
Грузинец замечтан за мъст те е ковал,
калил те е за бой черкез свободен.
От лилийна ръка подарък си ми ти,
за спомен от минути на разлъка.
За първи път видях: не кръв по теб шурти,
а капка бисерна — сълза на страст и мъка.
И оня черен взор ме порази, искрящ
със своето страдание сурово —
той като твоя връх, под пламъка трептящ,
ту гаснеше, ту бляскаше отново.
Мой спътник ням си ти, на любовта залог,
и твоят пример днес не ми е безполезен:
да, аз ще бъда твърд, и хладен, и жесток,
тъй както ти, приятелю железен!
1838
С тъга си мисля аз за нашто поколение!
В грядущето му мрак и пустота цари,
и тъй под бремето на мъдрост и съмнение,
бездействието ще го състари.
Още от люлката сме наследили
заблуди на бащи — уж мъдри, а глупци,
и ето, кретаме отчаяни, унили,
на всеки пир сме чужденци.
Към зло и към добро позорно равнодушни,
от първия си ден линеем без борба;
и пред опасността сме срамно малодушни,
и роби пред властта — най-жалката съдба!
Така спаружен плод, избързал да узрее,
не радва погледа, не радва и вкуса,
всред клонки цъфнали самотно се люлее:
те чакат плод, а той — на свойта смърт часа!
Умът се изсуши от знания безплодни.
От близките дори укривахме със страх
надежди пламенни и думи благородни
на чиста страст, посрещана със смях.
Едва отпивахме от сладостите скрити,
но все пак разпиляхме своя жар;
от всяка радост — уж, за да не ни пресити —
изстисквахме докрай най-свидния нектар.
Лиричните мечти, безсмъртното изкуство
в ума ни не горят със сладостен екстаз;
спят в алчната ни гръд остатъци от чувство,
като съкровище, без цел зарито в нас.
И мразим ние, и обичаме случайно,
и страст не влагаме в злината, в любовта —
в душата лъха студ и тя трепери тайно,
докато огън ври в кръвта.
И скучна е за нас най-пищната забава,
и на дедите ни детинския разврат;
към гроба бързаме без щастие, без слава,
с насмешка гледайки назад.
И като мрачен сонм, обречен на забвение,
ще минем през света безследно и без шум,
без да оставим тук ни плод на вдъхновение,
ни замисъл на гениален ум.
И над праха ни стих с присъда справедлива
потомък ще мълви със злоба на уста —
така измамен син горчиво се надсмива
над своя разорен баща.
1838
Кинжалът ми любим сияе позлатен,
стоманата му хладно бляска;
той някога е бил за битки закален —
закалка тайнствена, кавказка.
Години е свистял в ръката на смелчак,
ала награди не е чакал;
връз не едни гърди е врязал кървав знак
и много ризници — разсякъл.
Мълчал е като роб на пир, но дума зла
той не е можел да понася.
За него в тези дни излишна би била
и срамна — златната украса.
Край Терек смел казак след бран го е прибрал
от мъртвия, студен чеченец,
и дълго след това, захвърлен, е лежал
в дюкяна на смирен арменец.
Сега без ножница, строшена в страшен бой,
самотен е кинжалът беден —
на моята стена, като играчка, той
виси безславен и безвреден!
И вече няма кой с грижовна, нежна страст
да го почиства и почита,
и надписа му скъп днес никой в утрен час,
в молитвен час не препрочита…
Не тъй ли в тоя век, изнежен от разкош,
лиши се ти от власт, поете, —
за злато заменил свещената си мощ,
която тачат вековете?
А някога звукът на твоите слова
безброй сърца на бой зовеше —
той бе като бокал, звънтящ на пиршества
и в храма тимиам кадеше.
И като Божи дух бе твоят стих могъщ!
В ответ на мисли благородни,
като камбанен звън гърмеше вездесъщ
в беди и тържества народни.
Днес твоят горд език не буди вече жар,
за нас лъжата е красива;
като старееща жена, светът ни стар
с белило бръчките покрива.
Ще скокнеш ли от сън, пророче унизен?
Или си глух за отмъщение —
скрил в златна ножница върха си нащърбен,
покрит с ръждата на презрение!…
1838
Que nous font après tout les vulgaires abois
De tous ces charlatans qui donnent de la voix
Les marchands de pathos et les faiseurs d’emphase
Et tous les baladins qui dansent sur la phrase?
Недей си вярва ти! Знай, творческата страст
е по-ужасна от проказа…
Бълнуване е тя на твоя дух — в несвяст
или в безпомощна омраза.
И в нея божи знак недей търси, недей —
там кръв кипи, там буйства младост!
Ти в грижи по-добре живота разпилей,
излей отровната му сладост!
И ако в някой миг вълшебен разбереш,
че вдън душата мълчалива
един скрит извор, чист и девствен, и горещ
със сладки звуци те опива —
недей го слуша ти, не трепери в екстаз,
покрий го с було на забрава:
ни твоят строен стих, ни твоят леден глас
кипежа му не пресъздава.
Ако в душата ти прокрадне се печал,
ако нахлуе буря страстна,
отбягвай шумния човешки карнавал —
със своята другарка бясна.
И горд бъди! Недей търгува с твоя блян,
с гнева, със скърбите си странни —
и не показвай ти пред глупавата сган
духа си, пълен с гнойни рани.
Кого вълнува там: дали си страдал ти,
какво измъчва ти душата —
наивни пориви, младенчески мечти
или надежди за разплата?
Край тебе, виж, тълпи търчат като деца
по своите пътища привични
и на безгрижните и празнични лица
не светят сълзи неприлични.
А има ли поне един човек сред тях,
от тежка мъка непрегърбен,
без бръчки на чело, без спомени за грях
и несломен от жребий скръбен!…
Знай, смешен е за тях и твоят плачещ взор,
и твоят укор монотонен —
тъй както зачервен трагически актьор,
размахал дръзко меч картонен…
1839
И скучно, и тъжно! Кому ръка да подадеш,
когато те мъчи нерадост…
Копнеж ли? — Какво е напразният, вечен копнеж?
А бързат годините — златната младост!
Да любиш… кого?… Ден за ден просто няма защо,
а вечно пък не е възможно.
Потърсиш ли спомен в сърцето си, празно е то,
там всичко — и радост, и скръб — е нищожно…
Страстта? — Тази сладка лъжа някой ден ще умре,
щом разумът само продума.
И този живот, с хладен поглед щом взреш се добре,
е толкова жалка и глупава глума…
1840
Не теб, не теб обичам до захлас,
и не за мен е твойто обаяние:
обичам в теб предишното страдание
и мъртвата си младост викам аз.
Любувам се на твоето лице
и в него често впивам взор безкраен:
като че водя разговор потаен,
но не на теб говоря от сърце.
Говоря с милата от младостта
и търся в теб чертите й любими:
в очите — пламък от очи незрими,
в устата — звук от млъкнали уста.
1841
Златно облаче пак пренощува
на планински връх върху гърдите.
Сутринта, щом грейнаха лъчите,
весело в лазурите отплува.
В бръчките на върха стар обаче
влажни дири дълго ще останат.
И стои, замислен, великанът,
и в пустинята самотно плаче.
1841
Сред Дагестан, в долина в зной пламтяща,
безмълвен аз лежах с куршум в гръдта.
От раната ми люта и димяща
все капеше, и капеше кръвта.
Лежах аз сам на парещия пясък,
посред скали със жълт, настръхнал връх.
И слънцето гореше с огнен блясък
и тях, и мен — но аз лежах без дъх.
И виждах аз как свети в далнините
вечерен пир сред моя край рожден.
Там прелестни жени с цветя в косите —
с безгрижен смях говореха за мен.
Ала една девойка там мълчеше,
скучаеше всред празничния звън.
Незнайна скръб в очите й блестеше,
гнетеше я зловещ, ужасен сън.
Сред Дагестан, в долината смълчана
тя вижда: труп познат лежи в прахта.
В гърдите му — димяща, черна рана,
и все тече, изстивайки, кръвта…
1841
Откакто дарба на пророк
ми даде Господ на земята,
аз само злоба и порок
чета в очите на тълпата.
Аз проповядвах и любов,
и правда, и мечти всевишни,
но с камъни и гняв суров
посрещаха ме моите ближни.
Главата си посипах с прах,
избягах надалеч от всички,
в пустинята, и заживях
подобно божиите птички.
Там покорявам всяка твар,
според заветите предвечни,
звезди ме слушат с радост, с жар
блестят очите им далечни.
Щом срещна град по моя път
и прекося го предпазливо,
пак старци внуците гълчат,
усмихнати самолюбиво:
„Деца, той пример е за вас!
Бе горд, с нас искаше да спори.
Глупак — твърдеше ни в захлас,
че Бог с устата му говори!
Добре го вижте — изтерзан
и мършав, полугол и бледен!
И как е мрачен той, и беден,
и как от всички е презрян!“
1841
Тръгвам сам в нощта и в тишината.
Път скалист блести над пропастта.
Чудна нощ. Бог шепне в пустотата
и звезда говори със звезда.
Сводът син тържествено сияе!
Спи земята в лунно зарево…
Но какво сърцето ми терзае?
Чакам ли, скърбя ли? За какво?
Нищо тук не чакам, не милея,
нито пък за младостта скърбя.
За покой, за свобода копнея!
Искал бих най-сетне да заспя!
Ала не в пръстта, при мъртъвците…
Да заспя навеки ми се ще —
но живот да дреме пак в гърдите,
да туптят, да се вълнуват те.
За любов глас нежен да ми пее,
моя слух да гали нощ и ден,
клони свел, все тъй да зеленее
тъмен дъб и да шуми над мен.
1841
Кралицата пак в Уиндзорския лес
следи как на крикет играят
придворните дами — туй модно е днес
и всички от гордост сияят.
И топки разменят си с радостен вик,
когато уцелят вратите…
Кралицата смее се… но подир миг
извръща си с ужас очите.
Тя вижда, че посред цветя и треви
подскачат не топки чевръсти,
а сякаш — стотици човешки глави,
отрязани с кървави пръсти!
Глави на жени, на моми и деца,
загинали след изтезания,
с издрани от нокти на хищник лица,
със знак от ужасни страдания.
А кралската щерка — играе и тя
с главите безброй, а едната
търкаля се, скача и пада в прахта,
на нашта кралица в краката.
Глава на дете, къдрокоса глава,
която шепти, укорява…
Кралицата тръпне от тия слова
и тежко, и страшно й става.
„О, докторе, помощ! Лекарство ми дай!“
А лекарят казва любезно:
„Мадам, много вестници чели сте май,
това не е никак полезно…
«Таймс» пише, че българи, както личи,
са жертви на турски кланета…
Изпийте туй прахче… ще Ви облекчи!“
Откарват я вкъщи с карета.
Но тежките мисли все тъй я гнетят,
тя мрачно е свъсила вежди…
О, божичко, с кръв е изцапан платът
на нейните кралски одежди!
„Отмийте кръвта! Заповядвам ви аз,
британски реки!“ — тя вопие…
„Кралице, уви! На света няма власт —
невинната кръв да отмие!“
20 юли 1876
Едва ли не създание убого
нарича ме критикът-съдия,
и ме съветва да внимавам много
при употребата на буква „я“.
Да, прав си ти, усърден мой ценител,
на общи приказки заклет любител, —
пред твоите читатели съм в грях,
ала съвсем не пиша аз за тях.
Уви, салонни, бляскави сюжети
са лукс за руските поети…
Другари мои по съдба, по труд,
по Муза горда и нещастна,
и озлобена, и безгласна, —
дано от вас да бъде чут
и моят стон!… Нима утеха не е
за клетника, че клет и друг е днес?
И който сам е болен, той копнее
за друг болник да чуе вест…
1856
В теб, столице, крещят витии,
гърми словесната война,
а в глъбините на Русия
цари вековна тишина.
Само върби там, в равнината,
от вятъра превиват ръст,
полюшват се, безброй, нивята
и ниско свеждат се житата —
целуват майчината пръст…
1858
Ти си тъжна, душата ти страда,
зная лесно се ражда скръбта.
И природата даже съвпада
с тази мъчеща нас нищета.
Как унили са жалките ниви,
равнините, полята — ведно̀
с тия гарги, които сънливи,
мокри дремят връз купи сено.
Тези кранти с пияни селяци,
запрепускали в синия здрач.
Тези зли далнини, пущинаци,
това сиво небе… Чак до плач!
Но над столицата ни богата
също облаци мрачни кръжат,
всичко дразни, с желязна лопата
пак чегъртат паважа — до смърт.
Почва ден, почва труд неуморен.
Там от кулата — вест за пожар.
Тук престъпник — край стълба позорен
го очакват палач и стражар.
Проститутка след утринни ласки
у дома се завръща без цел.
Офицери в наемни каляски
тръгват вън от града — на дуел.
И търговци търчат в надпревара,
всеки в своя дюкян ще се свре
и по цял ден ще удря в кантара —
вечерта за да хапне добре.
Чуй, топове![82] То значи вест ранна
за потоп над града ни кръжи.
А тук носят ковчег: орден Анна[83]
първа степен на сукно лежи.
Стадо гъски към ножа пътува;
портиерът с крадец се е сбил;
а в мансардите изстрел се чува —
някой там се е самоубил…
1872–1873
Любов и Труд — превърнати в руини!
Навсякъде — предателства, вражди!
А ти мълчиш, бездействаш от години
и срам изгаря твоите гърди.
Нима ще укоряваш небесата
за свойта изключителна съдба —
че дарба са ти вложили в душата,
но нито капка воля за борба?…
1877
О, Музо, вече съм пред гроба!
Нека вина да ми тежи,
нека стократ я умножи
нестихващата хорска злоба.
Недей да плачеш, да скърбиш!
Не ще охулят наште песни,
отекнали в сърцата честни,
и няма, знам, да позволиш
народът да не ме обича!
Без обич — само неруснак
ще спре пред тази с кървав знак
Муза, жигосана от бича…
1877
Наближава утро, но още е нощ.
Друже мой, ти не се тревожи,
ако мрак над земята тежи,
ако гасне звезда след звездата,
ако в облак луната жуми
и мъгла над полята дими:
мракът става по-чер — пред зората…
Ти недей се плаши, братко мой,
че влечуги безсънни, безброй
бързат в миг да обземат земята —
тича паяк и нишки тъче,
от блатата змия се влече:
зверовете сноват — пред зората…
Не скърби, че в среднощния мрак
като мъртви спят хората пак,
и лети, и кънти в тишината
само глупав напев на петли,
само крясък на кучета зли:
туй е сън, туй е лай — пред зората…
1878
Излезе вятър и звезда изгря.
И там, зад Дагестан, денят остана.
С молитва всеки в Изтока се взря…
Татарите си спомниха Корана.
А робите Христови — кръста скъп.
Калмиците зовяха тихо Лама.
Евреин отчужден, в копнеж за храма,
досаждаше на бога с буйна скръб.
И само аз, без вик към небесата,
в света се взирах. Чудна бе земята
с вълните и със звездния разкош —
като че бяхме тръгнали към рая.
И сякаш плачех сам в онази нощ,
и молех бога само аз в безкрая.
1893
Тъй както себе си да ви обичам?…
Добре, но аз самият се презирам.
На сън божествен искам да приличам,
но в себе си добро и зло съзирам.
Ако обичам хората край мене,
то е с надежди смътни и чудесни,
че в тях съзирам истини небесни,
сърца невинни, мисли вдъхновени.
Но всеки път, помръкне ли мечтата,
аз в чуждата душа откривам злото
и виждам там на свойта страст клеймото,
скръбта си, и позора, и лъжата.
За хората на болка се обричам,
но — както себе си — не ги обичам.
1893
Гигантски кръст в степта се извисява.
Тук земното се сля пак със земята —
и тук едва, в покоя на полята,
отдъхна си душата величава.
Но песента надви смъртта лукава
и страстна, като вятър в маранята,
тя словото, окриляло сърцата,
от днес на вековете завещава.
Спри, пътниче, сред тази шир безкрайна!
И помоли се с радост, с дух свободен,
макар и да напира в теб ридание…
Наоколо синее се Украйна,
там долу Днепър плиска пълноводен,
а кръстът значи скръб и упование.
1885
В живота има страници укрити,
в сърцето бродят страшни привидения,
дори и у светеца са зарити —
тъй както в гроба — стари угризения.
Макар че бързо се изнизват дните,
макар че властва вечното забвение,
и хората, делата и мечтите
изтрива всяко ново впечатление —
един далечен призрак се явява,
по волята на тайни заклинания
възкръснал от сърдечните ни рани;
той не вселява страх, не укорява
и няма власт да причини страдания,
но как мъсти! Как мъчи съвестта ни!
1887
Родих се, друже мой, в страната на сонета,
а не в родината на тъмни билини —
и мандолинен звън със сребърни вълни
ми пя за щастие, но не и за несрета.
За пръв път от мечти душата бе обзета
всред рози, статуи, антични старини —
а не всред сивите, безмълвни равнини…
И богът светлоок откри у мен поета!
А после — как? не знам — изпълни ме със страст
това, що в детството за чуждо смятах аз…
Не питай, друже мой! Неща, в сърцето скрити!
Днес моят пръв копнеж е все тъй вечно млад,
тъй както лавърът — там, в оня южен град.
Но… заговори в мен кръвта на прадедите.
1895
Вместо шлем — леген пропукан,
смачкан щит, доспехи жалки…
И се клатят в стремената
дълги, мършави пищялки.
Свойта куца кранта мигом
той на Росинант превръща,
всички мелници крилати
са гиганти с власт могъща.
Мръсната, бедняшка кръчма
кралски замък му се струва,
в свирката на свинепаса
звук от сребрен рог дочува.
А край него Санчо Панса
язди страшен, начумерен,
като горд копиеносец —
достолепен и наперен.
С рокля алена, в лекета,
посред тор пристъпва боса
царствената, знатна дама —
Дулсинея дел Тобосо…
А пък той, с младежки пламък,
хора гладни, изнурени,
вместо с къшеи гощава
с мисли — бисери безценни:
„Радвайте се, мили хора,
иде утрина сияйна —
ще ни озари не слънце,
а една любов безкрайна…
Всички вече ще са равни,
няма да се ненавиждат;
ни алкалди[89], ни барони
няма пак да ви обиждат.
Пейте, братя, химн победен!
Аз за свобода се боря,
моят меч раздава правда
на поробените хора!“
От училището тичат
дечурлига — орляк шумен,
викат, смеят се и хвърлят
кал по рицаря безумен.
Тлъст бакалин, като зрител,
тази сцена аплодира;
а от своя праг кръчмарят
цял от кикот се раздира.
Пасторът почтен се чуди
и безумствата детински
на века той заклеймява
със цитати на латински.
Изтърчал за миг, бръснарят
от прозореца надниква
и с възторг бръснач размахал,
той на Дон Кихот извиква:
„Най-велик от всички смъртни,
аз ви пожелавам слава!…“
Но не може да довърши,
буен смях го задушава…
Ала рицарят не чувства
ни насмешка, ни презрение:
кротък е ликът му светъл,
а в очите — вдъхновение.
Смешен е, но колко детска
доброта, усмивка нежна,
и в лика му прост и бледен —
колко вяра безметежна!
Святи са любов и вяра.
Тази вечна вяра свети
у великите безумци,
у пророци и поети!
1887
Аз цял живот и все тъй страстно,
и без дори да знам защо,
обичам Го, макар напразно,
макар че име няма То.
То в мойта мисъл е, в сърцето,
или в печалните върби
над нечий гроб, или в небето,
или в нивята може би.
В шум от листа, в любовен шепот,
наяве, както и насън,
и в есенния хладен трепет,
и в пролетния буен звън!
В старинни страници, в лазура,
в съгряно от любов гнездо,
в молитва на дете и в буря,
във всичко е… и не е То.
Все тъй проблясва, но незримо,
а щом се доближа едвам,
То става в миг непостижимо
и пак съм тъжен, и съм сам.
Понякога аз се бунтувам
и ту надеждите ми мрат,
ту вярвам пак, ту пак тъгувам,
но знам: към Него няма път.
1893
Нозете тънат в пепелта възтопла.
И ярка, сякаш е самото слънце,
жълтее сярата. А аз пристъпвам
над бездната и в кратера се взирам:
там облаци от пара се кълбят…
Дълбоки, тежки удари отекват
и чува се клокочене подземно…
Просветва жар!…
Привет, о, древен Хаос[91],
велик първосъздател на Вселената!
Щастлив съм, че пред теб не коленича,
пред твоята стихийна, сляпа ярост!…
Ти можеш в миг да ме унищожиш,
но твойто всемогъщество е нищо
пред крехката искра, която някога —
напук на боговете — Прометей[92]
запали в моето сърце свободно!…
И аз, от никого непобеден,
с нозе сега те тъпча, Хаос древен,
първосъздател на Вселената!
1891
Все едно ви е, нали…
Парки древни, страст и мъка
изпредете на чекръка!
Ти, вретено, шумоли!
Три предачки, три сестри —
доскуча им участта ни:
прах било е, прах ще стане…
Ти, вретено, се върти!
Парките — безброй съдби,
без причини и без цели,
крият в своите къдели.
Не отстъпват пред молби
и не тачат хубостта —
клатят те глави сънливи
и пророчества горчиви
шепнат с вехнещи уста.
Нас лъжата ни теши,
истината и лъжата
с възли гибелни съдбата
сплита в нашите души.
Лъжа — без да разбера,
да развържа не умея,
а да разсека не смея,
нито да се покоря.
Лъжа, за да бъда жив,
но душата е нещастна…
Нека примката ужасна,
любовта, съня лъжлив,
и оковите от страх,
и проклетите връвчици —
ваште ножици, о, жрици,
разсекат с един замах!
1892
Над белеещата пустош на морето вятър облаците гони. Между облаците и морето Буревестник горд се носи: черна мълния напомня.
Ту с крило допрял вълните, ту към облаците стрелнат, той крещи, а облаците радост в дръзкия му вик дочуват.
Туй е жаждата за буря! Мощен гняв, пламтяща страст и воля за победа чуват облаците във вика на тази птица.
А пък чайките пред буря стенат и се мятат над морето, сякаш искат на самото дъно своя страх от бурята да скрият.
И гмурците морски[95] стенат. Недостъпен е за тях вкусът на битката житейска: всяка гръмотевица ги плаши.
Също и пингвинът, плах и глупав, крие тлъстото си тяло сред скалите… И единствен Буревестникът кръжи свободно, гордо, смело над морето белопенно.
Все по-мрачно, все по-ниско облаците тегнат, а вълните се надигат, пеят и нагоре, към гърма, се устремяват.
Гръм гърми. Кипят вълните гневни, искат с вятъра да спорят. Ала той ги е прегърнал здраво и с размах и дива злоба ги захвърля връз скалите, чак додето в прах и пръски се превърнат изумрудните грамади.
Все така крещейки, Буревестникът се носи: черна мълния напомня. Облаците той като стрела пронизва и с крило разсича кипналата пяна на вълните.
Той се носи като горд, чер демон, демон на прииждащата буря, и се смее, и ридае… Смее се на облаците, от възторг ридае!
В яростта на мълниите немощ чувства този демон вечно буден. И уверен е, че няма облаци да скрият слънцето. Не, няма!
Вятърът вие… Гръм отеква…
Облаците с пламък син припламват, а морето мълнии улавя и гаси ги в свойта бездна. Като змии огнени следите им се вият и изчезват във вълните.
— Скоро бурята ще гръмне!…
Туй го сякаш изкрещява гордият, смел Буревестник, който посред мълнии се носи над морето разярено. Той е на победата пророкът:
— Нека бурята по-силно гръмне!
1901
Тъмноока и стройна, с черти вдъхновени
и изпълнена с песни божествени пак,
тя стоеше на пустия бряг
и вълна след вълна, сребропенни,
се догонваха в своя луд бяг.
Появи се лек вятър, прохладно полъхващ,
и одеждата нейна раздипляше той…
Долу тътнеше звучен прибой…
Слънчев лъч, в далнините издъхващ,
я погали с копнеж за покой.
Как безбурни над нея блестят висините
и просторът до днес по-красив не е бил…
Но защо е ликът й унил?
Защо веждите ядно са свити
и челото й мрак е покрил?
Не затуй ли, че беше на музи другарка,
днес лъжата любовна тъй страшно горчи…
Седемструнната лира мълчи
и Звездата на Лесбос най-ярка
в нощта взира се с тъжни очи.
И все тъй я люлеят надежди сърдечни,
и все тъй страст измъчва скърбящата гръд
де е чълнът, очакван до смърт?…[97]
Само глухи вълни, безконечни,
безучастно шумят и шумят…
1889
Faust: „Wer ist denn das?“
Mephistopheles: „Lilith ist das.“
Твоят дух в окови крее.
Ала, страннико, постой,
виж — вълшебен замък грее
в залезния кротък зной.
Забрави живота черен!
Виж — огромен свят блести.
И над тебе лъч вечерен
облаците позлати.
Небосводът цял засвети,
в пламък пурпурен обвит.
Дъх на рози ли усети?…
Аз съм — чудната Лилит!
Влез под сенчестите листи,
моят тайнствен парк зове —
там шептят потоци чисти,
зреят златни плодове.
Там фенерчета потайни
вече пали вечерта,
бродят сънища омайни,
веят с огнен меч в нощта.
Там пред моя образ чуден
ще потънеш ти, честит,
в сън дълбок… и непробуден…
Аз съм древната Лилит!
1900
Денят е горещ не е изгубил мощ.
Но близо е тържествената нощ
и в тишината мрак повява тя.
Обичай ме дори и след смъртта.
Аз вярвам, съществува тайнствен път.
Мечтите ни безсмъртни го плетат,
като пламтяща нишка между нас —
от вечни думи: болка, жалост, страст.
Все още щитът лунен не искри,
все още облак над леса гори,
но вече иде нощ. Мисли за мен в нощта
Обичай ме дори и след смъртта.
1904
Високо горе,
в безкрайния небесен океан
сияе тюркоазеният изток.
Далеч в степта
студеното и чисто слънце гасне,
потръпва въздухът звънтящо-свеж
и тишина царува —
о, тишина на есенния залез
и черни, обезлистени тополи…
Как хубави са пустите алеи!
На юг отправям поглед,
натам, където някога бях влюбен
и още жив е тъжният ми спомен…
Израстват там,
в бездънния небесен океан,
на облаците снежните грамади,
припламват, плуват дълго и потъват.
Как чисто са изваяни, как хладно,
червените им, девствени контури!
Как хубави са нивите безлюдни!
И пъстроцветна шума,
покрита със замръзваща роса,
в алеята под стъпките ми шушне…
Помръкват далнините
и аленее гаснещият запад.
В спокойната, студена красота
застива всичко, помъртвява бавно
и хладината нощна ме облъхва,
и аз стоя, обхванат от безмълвност…
Как хубав, как самотен е животът!
1898
В прозореца ми облаци се виждат —
студени, снежнобели, както зиме,
и ярък небосвод, дълбок и влажен.
Денят е слънчев, есенен. На север
отлита облак. Кленовете златни
и белите брезички под балкона
с редеещи листа трептят в небето
и в тях, като кристал, искрят ледунки.
Поклащат се, топят се, а на двора
вилнее вятър… Всичките прозорци
за зимата са вече облепени —
и двойни рамки, и бумтящи печки
от студ предпазват тази стара къща.
А вятърът кръжи над парка пуст
и по алеите листа размятал,
свисти в брезите стари… Слънце свети,
но е студено — скоро сняг ще падне.
За есента на юг си спомням често…
Сега край Черното море неспирно
бушуват бури — бледо слънце грее,
брегът е цял в скали, прибоят буйства
и по вълните бляскат струйки пяна…
Не си ли спомняш ти брега, опасан
от нейната верига белоснежна?
И как от хълма тичахме надолу
да вдъхнем вятъра? А той повява
с огромната си морска, волна бодрост,
изтръгва пръски от прибоя бурен
и влажен прах във въздуха разпръсва,
и нежни чайки люшва по вълните.
А ние срещу вятъра крещим —
той ни поваля и ни заглушава,
но сме безгрижни, леки като птици…
Днес всичко ми се струва като сън.
1901
В късен час в полето бяхме с нея.
Устните й трепетно допрях…
„Искам от любов да полудея!
Груб бъди, та чак да ме е страх!“
После, уморена, кротко рече:
„Ах, приспи ме, миг покой ми дай,
бурно ти не ме целувай вече,
до гърдите си ме приласкай.“
Грееха разискрени звездите,
лъхаше уханната роса.
Ласкаво докосвах аз очите,
бузите и меката коса.
Тя заспа като дете, притихна.
След това въздъхна в сън блажен.
Сепна се, на нещо се усмихна
и отново се притисна в мен.
Дълго мрак тежеше над полето,
дълго над съня й бдях в нощта…
А след туй на златен трон в небето
тихо, неусетно заблестя
утрото — хлад лъхна над полята…
Кротко я разбудих, с шепнещ глас,
и в степта червена, през росата
до дома й я изпратих аз.
1901
Руши се сякаш янтарен дворец —
към къщата алея мержелее,
и септемврийският студен ветрец
в безлюдния, посърнал парк вилнее.
Върху фонтана трупа той листа,
разпръсва ги, внезапно ги напада,
и дълго те над сухата ливада
кръжат като подплашени ята.
Понякога девойка там застава,
повлякла по листата своя шал,
и с дълъг взор фонтана съзерцава.
В очите й — застинала печал.
Тя цял ден, като призрак, преминава,
а дните бързат… И не им е жал.
1902
По пътя запустял към Оренбург[99],
в хълмистата, безплодна равнина,
по пътя мрачен, водещ все на Изток —
стърчи една платнена шатра. Кранта
пристъпва в букаи. И няма никой
околовръст — стар циганин спи вътре,
а вън, край пътя, мъничко момиче
самичко си играе. Равнодушно,
с привична скука в залеза се взира —
в потъващото зад тревите слънце,
в лъчите, греещи над склона тъмен.
От вятъра се мръщи, цяло в дрипи,
и гледа то пустинното, студено,
печално слънце, сянката на хълма
и алената прах, която вдигат
копитата на коня… Ту мълчи,
ту си мечтае нещо, тананика…
Какъв живот! Какво мъртвило страшно
Каква унила, погребална песен!
И ето, в облак слънцето засяда,
тъмнее, вятър духа, нощ приижда…
На скитниците Господ да не дава
да мислят денем и да чуват нощем:
как свири вятърът в тревите сухи
и нещо шепне там, като безумен!
Спи в шатрата, момиче! А пък утре
буди баща си болен и запрягай —
и пак на път… Но за какво? — аз питам.
Мълчи животът, като гроб в полето.
1902
Отворен е балконът, а навън
опустошен от дъждове е паркът,
лехите от студа са обгорени.
Подобно лунен камък е небето
над парка — бледо и студено. Вятър
подгонил е оловно сиви облаци
и дъжд пороен, носещ буря, бяга,
димящ през парка пуст… Но ако мигом
надникне слънце, непонятна радост
сърцето ти обзема! Жадно вдъхваш
уханния и хладен въздух, после
без шапка се отправяш по алеята,
а пък над нея все по-приветливо
и синьо е небето — и внезапно
откъм хармана гълъб бял се стрелва
и като топка сняг край тебе пада.
След него — друг. И двата дълго, дълго
пият вода от локвата лазурна,
след туй главички вдигат… Не помръдваш,
боиш се да не ги смутиш, обхванат
от радост трепетна, и ти се струва,
че не вода дъждовна пият те —
а чистия лазур небесен.
1903
То приижда в нощта —
с плетеници от пяна по пясъка
и с лазурен отблясък залива скалистия бряг…
О, божествен светлик на незримото, вечно блещукащо
в мириади незрими души!
Щеше мрак да цари,
но морето е цяло изпълнено
със светлинен прашец, а отгоре звездите горят.
Всичко в здрача личи: и води огледални, и рифове,
и отвесни, крайбрежни скали.
В полуздрачната нощ
се люлеят вълните разпенени —
огледалната, звездната шир е преляла докрай!
Ала само понякога диплите тежки и гъвкави
върху влажния пясък пълзят.
Грее фосфорна глъб
и излъчвайки тайнствени пламъци,
по чакъла пилеейки пяна и бледи искри —
в полумрака морето светлее мистично и трепетно,
озарено до дъното чак.
И тогава аз цял
запламтявам от радост невиждана:
мойте шепи улавят кипящата, пенна вълна
и се сипят не капки вода, а сапфири разискрени
сякаш твоят син пламък, Живот!
1904
Мечтай, мечтай… Вън бурята шуми.
С очи златисти и полуприсвити
ти гледаш двора заснежен, стрехите,
тополата, която в скреж дими.
В нозете ми се гушиш пак — гнети те
тревога смътна… И седим сами,
скърбим за други някакви земи,
пустини… там, зад Перм, зад планините[100].
Живот, за мене чужд, си спомняш ти:
лед, тундри[101], чумове[102] — под небесата
на твойта дива, северна страна.
И аз, човекът, с теб деля мечти,
тъй както бог — за да прозра в тъгата
на всички племена и времена.
1909
Ноември. Влажна полунощ. Градче,
от тебешир по-бяло, под луната
скърби — без отговор е тишината.
С тържествен шум прибоят се влече.
И мокър флаг едва-едва се мята.
Покой. Не трепва лист, нито дръвче.
Луната прежда от мъгли тъче
и стъклен блясък лее по земята.
А край брега по-страшен е шумът.
По-мрачна — светлината, по-печална.
Вълни връхлитат плажната къпалня.
Далеч в морето сиви бездни спят.
А тук скали — от пяната солени —
лъщят като задрямали тюлени.
1909
Разрит е гробът. Долу, в саркофага,
той с меч в ръката спи. Като войник.
И с букви-плетеници пее сага —
без звук, на звучен някога език.
Но в шлем ликът е скрит… Но е изгнила
наметката… Той бил е вожд, храбрец.
Но името Смъртта е похитила
и е препуснала на чер жребец.
1911
Цяла нощ бе дремещо морето,
корабът от леност се измъчи,
на носа — лик на Свети Никола[103],
а фенер малинов — на кърмата.
На разсъмване сме вече в Патра[104],
щил цари, морето е зелено,
а на изток в блясък портокалов
заснежени планини сияят.
Имам ли пари, отивам в кръчма,
пия чай с лимон, или мастика.
После ще почивам! Я по-бързо
дайте ми мезе и силно вино!
Хапнал, пийнал, отмалял блажено,
наргиле ще смуча, а кръчмарят
ще ми се подсмихва, чак дордето
в дълъг клюн носът му се превърне.
1913
Мойта любов е пладнето на Ява[107] —
като кошмарен сън пълзи денят,
крилати гущери сред зноя спят,
по стволите боа се намотава.
За отдих ли, за сластна ли забава
ти влезе в този безпощаден кът?
Цветя треперят и треви дъхтят,
и зла отрова всичко упоява.
С безкрайна страст те чакам аз. Ела!
Ще тичаме с венци от орхидеи
и като змии ще сплетем тела!
Денят ще отлети. Ще захладнее.
Ти ще умреш… И аз, като в саван,
в лиани ще обвия твоя стан.
1894
Как свързани са с тайна, чудна власт
дъхът и силуетът на цветчето!
Така брилянтът е незрим, дордето
е само нешлифован, груб елмаз.
Така фантазия, мечта и страст
се носят като облаци в небето —
след туй, скулптирани от острието
на словото, живеят век след нас.
Бих искал в думи ярки, поривисти
да въплътя и моите мечти —
и те да грейнат с истински черти.
А мой другар, щом този том разлисти,
и от сонета да се възхити,
и от съня на буквите лъчисти!
1895
Студената луна виси над Пасаргада[108].
Сребристите лъчи по пясъка искрят.
И царска дъщеря, докато спи градът,
замислена стои в среднощната прохлада.
Тя знае всичко тук: аркада след аркада.
Колони, стълбове във въздуха трептят.
Над речното сребро — мостове, а отвъд
е храмът на Мардук[109] — тържествена грамада.
Очите й горят… Напират в тях сълзи…
И кърши тя ръце, без вяра, без надежда…
Царкинята със страх в грядущето се вглежда
И вече вижда там: ужасен мрак пълзи,
колони сринати, притихнала редица,
а сред руините пустинен звяр — лъвица.
1895
Тънък контур планини,
бледо, безцветно море…
В тези, без мощ, далнини
погледът гасне и мре.
Друг свят, мечтан, аз съзрях,
моят дух го сътвори,
всичко пред него е прах —
степи, води, канари.
1896
Има нещо позорно в природната мощ,
като някакъв враг гледа тя красотата —
над света на скалите ту ден е, ту нощ,
ала вечен остава светът на мечтата.
Нека пак океанът гърми разярен,
нека с хребет от лед гордо спи планината,
и вселената ни да умре някой ден —
все тъй вечен остава светът на мечтата.
1896
Аз вожд съм на царе и цар — Асархадон[112].
Царе, владетели, говоря вам: плачете!
Едва поех властта, въстана град Сидон.
Но аз сразих Сидон[113] и сринах домовете.
В Египет мойта реч звуча като закон,
в очите ми Елам[114] съдбата си прочете,
от кости вражески сградих си мощен трон.
Царе, владетели, говоря вам: плачете!
Кой ще ме превиши? С какво да се сравня?
С човешките дела, по-бледи от съня,
с най-дръзките мечти — за юноши забава?
Изчерпах те докрай, безкрайна земна слава
И величав стоя сред своя небосклон,
аз, вождът на царе и цар Асархадон.
1897
Бях Клеопатра и царица бях
в Египет — до последната година.
Лагидите измряха. Рим загина.
И няма знак над клетия ми прах.
В делата на света не оцелях,
животът ми сред празненства премина,
дори в смъртта си бях на сласт робиня…
Ала от мен, поете, те е страх!
Теб, както и царете, прелъстявам
с невярната си сянка — и оставам
жената, за която ти мечта.
Ти властваш, знам, чрез дивното изкуство,
а мойта власт е красота и чувство
и аз съм стих, звънящ във вечността.
1899
Търсач на острови съм аз! — моряк
и скитник в необятни океани.
Цветя жадувам нови и нов бряг,
простори чужди и езици странни.
Тълпят се покрай мен жени — рояк,
и всяка с кроткия си взор ме кани!
Разгалват си душите, пълни с мрак,
споделят с мен и радости, и рани.
Сърцето се разкрива в любовта
и греят в святата му глъб неща
единствени, а не мечти случайни.
Да! Пия аз живот като вампир!
А чуждата душа е чуден мир
и мамят ме страхотните му тайни.
1900
Ти властваш над поля пустинни,
с огньове звездни засиял,
но от фабричните комини
отвред си обграден без жал.
О, тухлен, стъклен и стоманен,
и в мрежи кабелни обвит,
ти си магьосник непрестанен,
ти — вечен, всемогъщ магнит.
О, дракон хищен, и безкрил, и
издигнат като страж над нас,
днес по железните ти жили
текат вода, и ток, и газ.
Знам, твойта алчуща утроба
е като зинала уста —
не млъква там, клокочи Злоба
и страшно стене Бедността.
А ти, гиганте хитроумни,
се къпеш в златна светлина,
издигайки палати шумни —
за книги, статуи, платна.
А после дръзваш да щурмуваш
дворците свои чрез сганта,
на черни митинги бушуваш:
Безумство, Гордост, Нищета!
Докато в нощите се киска
Развратът пищен, огнелик,
и нежно в чашите се плиска
отрова сластна всеки миг,
ти мачкаш робите покорни,
та все по-бясно да сноват
машините им неуморни
и остриета да коват.
Коварен змей със взор чаровен
с върховен, сляп от ярост жест,
ти своя собствен нож отровен
над себе си издигаш днес.
1907
Сеяч бях упорит, с търпение сурово
полагах труд велик.
Израсна мойта ръж! И време е отново
да стана ученик.
От празната тълпа, която ме приветства,
избягах в горски кът —
за да се свеждам пак, като в далечно детство,
над теб, о, извор скъп!
От свойта самота аз пак ще черпя сили.
Ту в лед, ту в жар и пот,
ще гледам образи стооки и стокрили —
как вият хоровод.
О, радост творческа, пак ще настане време
да ме споходиш ти!
Духът ми уморен за миг ще се възземе
сред царство на мечти!
Като Адам ще съм — в рай, сътворен отново.
Цял свят ще е пред мен
и ще разплитам аз с най-просто, мъдро слово
живота съкровен!
1907
На М. В. Сабашникова
Години тази болка чаках аз
със цялата си пламенност наивна.
Дойде тя, като син вечерен час,
и ми обви сърцето като гривна.
Дойде при мен копнежът на лъча
с мъчителни, изгарящи ме ласки.
През влагата лъчиста на плача
видях света в невероятни краски.
Като стъкло сърцето зазвънтя
и тънко пееше там мойта рана:
„О, скръб! Когато и да дойде тя,
изглежда винаги е твърде ранна“.
1903
Сред сумрака зелен искрящи, суеверни
възторзи плъзнаха над родните поля,
и мигом думите изчезнаха в мъгла —
подплашени ята от лястовици черни.
И черни сводове, и бледи светлини
отплуват в речната сияеща безбрежност.
В душата ми расте такава нежност!…
Как бавно нижат се разплавените дни…
И аз за първи път смирено коленича,
и мойто, мъртвото… единствено сърце
от теб поемам — като сиво птиче,
което стоплила си в своите ръце.
1905
Дошли сме всуе на земята.
В тъмници тънем без слънца.
И се притискаме в тъмата,
като безпомощни деца.
Весло в реката мъртва плиска.
Орфей зове жена си в мрак.
И някой да ни слее иска,
и някой ни разделя пак.
Скръбта не смее да извика.
Гори в ръката ни ръка.
И влажен камък все така
в тъмата шепне: Евридика!
1905
На А. М. Петрова
Черна земя да бъда. Разкрил покорно гръд,
да стана сляп от слънце, от светлина всезряща,
да чувствам плугът, който до дъно ме възражда
и в мойта плът прорязва свещения си път.
Под покрива небесен, тежащ като олово,
да пия с моите рани води, шуртящи в мрак.
Да бъда разорана земя… Да чакам как
ще влезе в мен разпъващото Слово.
Да съм Земята-Майка. Да слушам как ръжта
нощем шуми за тайнства, обрати и възмездия,
и да съзра на руни[121] елмазни хубостта —
върху небето черно отплуващи съзвездия.
1906
… И казано ми беше:
не странстващ песенен поет,
който просторни, щедри думи вплита
във вихъра на трогващи душата струни —
о, не, чирак ще бъдеш ти
на святия словесен занаят.
Ще си ковач на думи упорити,
ще изявяваш техния
скрит вкус и дъх, и цвят, и мярка,
ще бъдеш ти и наковалня, и огнище,
и ще сечеш монети, ще шлифоваш камъни.
Стихът създаден е от безизходност,
сгъстеност, неизбежност
и съсредоточеност…
А между стих и проза няма разлика:
онази фраза,
в която всички думи
са съчетани, обработени и сплавени
от ум, пила, поялник и търпение,
превръщат се в лирична строфа —
дали ще бъде страница от Тацит[123],
или пък в бронз отлян текст на закон —
и в занаята, и в духа ни,
то се постига по един и същи начин:
самоограничение!
И ти, света за да почувстваш,
ще трябва да се отречеш
от радостите на живота.
От чувствата ще трябва да се отречеш,
за да укрепне волята.
От волята ще трябва да се отречеш,
за да пречистиш своето съзнание.
Когато и съзнанието съумееш
да угасиш — тогава
от глъбините на едно безмълвие
ще се роди най-сетне Словото,
съдържащо и сетива, и ум, и воля,
и всички трепети и багри на живота.
Но знай, че с всяко ново
осъществяване
ти умъртвяваш късче от живота си —
изкуството живее от кръвта
на жертвите, които си принесъл.
Ще бъдеш Странник
по тайнствените кръстопътища
на Средна Азия
и по моретата на Запада,
за да си обгориш и закалиш духа
в огнища на познание,
за да изпиташ и синовност, и сирачество,
и безсловесност на пустини прокълнати.
Душата ти, като страдална влага,
и през мъчения,
и през кръщения ще мине,
и през подвижните измами
на образи небесни, отразени
в огледалата на реките земни.
И твоето съзнание ще броди
в гори от противоречиви чувства,
всред черни пламъци, пожарища световни.
И твоят неспокоен ум ще опознае
притеглянето на планетите могъщи
и на съзвездията пътеводни…
Така ще се освободиш от робството
на мъничкото, на безпаметното „аз“,
ще видиш ти, че всичките явления
са само знаци, чрез които
си спомняш за самия себе си —
и тъй, влакно подир влакно,
съединяваш тъканта
на своята душа, от времето разкъсана.
Когато разбереш най-сетне,
че ти не си син на Земята,
а пътник във вселенските пространства,
че Слънцето и всичките Съзвездия
възниквали са и са мрели вътре в тебе,
че — и в предметите, и в тварите — тъгува
божественото Слово,
което битие им е придало,
че ти освободител си
на имена божествени,
а си дошъл да назовеш
и духовете — пленници на веществото,
когато разбереш, че е роден човекът,
за да извае от света
на Разум и Необходимост —
вселената на Любовта и Свободата —
едва тогава
ще станеш Майстор.
1917
„14 юли 1789. — Празен ден.“
Кипи Сент Антуан[125]. Шуми Пале Роял[126].
Речта на Демулен[127] гърми необуздана.
Надига се гневът народен като пяна.
Стрелба. Камбани. Дим. И блясък на метал.
Затворът е превзет. Бедняците ликуват.
На Де Лоне[128] с Бертие[129] главите са на прът.
И победилите разчистват път, редят
площадка, слагат стълб и надпис „Тук танцуват“.
От сутринта в Марли[130] на лов бе кралят днес.
И хрътките елен откриха. Ала вест
дойде: метеж в Париж. Ловът май провали се…
Сега ли трябваше? Защо?… Той, огорчен,
си легна. Не заспа. И в дневника записа:
„Четиринадесети юли. — Празен ден“.
12 декември 1917
1
Създаде справедливост мечът.
2
Той чрез насилие бе изкован,
за мъст наточен, но ведно с кръвта
попил бе и духа
на праведници и светци,
посочени от него.
И после дръжката му се превърна
в кивот за техните свещени мощи.
(Ефес, до устните издигнат,
и днес е жест на воински поздрав.)
Тъй мечът стана равен с кръста —
стълбът позорен стана символ
свещен на любовта.
3
И върху честната стомана се явиха
молитвени слова, повели на дълга.
„На милосърдната Мария Дева — слава!“
„Без нужда не изваждай,
без чест недей прибира!“
„In te, o Domine, speravi!“[132] —
крещят средновековни остриета.
Свещенодействен беше мечът
по време
на литургия,
получи име чрез свето кръщение.
Преславни имена Отклер[133] и Дюрандал[134]
блестяха като удар,
а в описите на оръжия
ръка на писар бе добавила:
„Мечът е Фея“[135].
4
Тъй мечът — всеки пладнешки разбойник
превърна в рицар
и със желязо обкова
лицето и гръдта му, а духа
чрез огън посвети за подвиг,
и в зрящото сърце се запечати мечът,
пламтящ в десницата на Серафима:
символ на земната любов,
мъстящ, наказващ,
разсичаш този свят на „Да“ и „Не“,
на Зло и на Добро.
„Да, да! Не, не!“ — както твърди Тисона[136],
мечът на Сид Кампеадор.
5
Когато на света дойдоха други сили
и се преобрази чрез тях човекът,
пак не загина мечът — духом се разпръсна.
И шпагата защитник стана на честта
(ланцет за възпалени самолюбия),
а мечът — жалък изпълнител на присъди.
Ала, макар обезчестен,
в очите на сганта той стана
оракул,
лечител на различни болести.
В горите на Германия палачите
тържествено погребваха[137]
сломени от умора мечове,
отсекли
деветдесет и девет
глави човешки.
6
Един хирург и филантроп[138] най-сетне
посичането реформира
и мечът бе изместен
от масово машинно производство,
въведено във ведомството на смъртта —
и оттогава
характер стана мечът,
учение, доктрина:
Сен Жуст, Робеспиер и гилотина,
и антиномия[139] на Кантовия разум.
7
О, правосъдие,
в ръцете си държащо
везни и меч! Не го ли ти стовари
върху блюдата на света:
„Горко на победените!“[140]
И в правдата нима не вярваха онези,
дошли до извода, че в нейно име
е нужно най-напред
да се избият всички хора?
И правдата не бе ли винаги
най-проста таблица за умножение,
която умножава труп по труп,
убийство по убийство
и зло по зло?
Не онзи ли, оповестил: „Не мир, а меч“[141],
ни вдъхна огъня, от който
боли, гори и вечно ще гори духът ни —
докато всеки
не вникне в тайнственото слово:
„Отмщение мне и аз воздам за зло“.[142]
1922
1
Юмрукът граждански права създаде.
Мечът — държавно право. А барутът
изтри ги и написа воински устав.
2
Макар дошъл на бял свят по погрешка,
роден в ретортата на оня
монах престъпен[144] —
барутът изяви
димящия си лик
и всички славни рицарски доспехи
превърна в куп ръждясало желязо.
3
„Хвърлете меча в пещите ковашки,
нещастници, и нарамете аркебузи!
Чест, сила, мъжество — те вече нямат смисъл,
когато даже
последният, най-жалкият страхливец
днес равен е на рицаря най-храбър.“
— „О, как щастливи са били ония
епохи, непознаващи барута,
ако сравним ги с днешната, когато
два грама прах и къс олово могат
най-славен воин да погубят…“
Така си шепнеха Орландо[145]
неистовият и мъдрецът Дон Кихот[146] —
последните велики мечове
на нашето Средновековие.
4
Барутът, дремейки в пропорции потайни,
гнездо си сви
на дъното на пушечни дула
в гърлата на мортири, в цеви на оръдия,
изчаквайки случайно лумнало безумство,
за да изхрачи смърт в лицето на врага.
5
Превърна в прах строежите човешки,
дробейки тухли, камък и метал,
принуди той тълпите разпиляни
да се обединят — за удар.
На пушките той даде прицел,
на стволовете — нарез,
на пехотинците — редици стройни,
а на героя — дисциплина.
Завърза с възли масите невежи,
народи смеси,
в държавна сплав ги сля, а после
превърна улиците в барикади,
аристократите низвергна,
издигна градското съсловие,
създаде роби на труда свободен
и цялата еснафска демокрация.
6
Барутът армии създаде,
войници, складове, казарми,
въведе задължителна повинност,
безпрекословност, точност, дисциплина.
Той смъкна от предишните герои
и шлемове, и плащове, и брони,
мундири, шпаги, ордени, пера
и знаци за турнири и паради.
Облече ги в цвета зелено-кафеникав
на пътища отъпкани,
изровени поля,
разбити улици с цвета на пепел,
на изпражнения и на бълвоч — така, че
невидими един за друг са враговете.
7
Но черният барут предтеча беше
на други, още по-могъщи сили.
Той им отвори път. И сме на прага
на някаква неимоверно мрачна нощ,
и виждаме чудовищните нейни сенки
неназовани, но мислими — и на тях
е поверено бъдещето на света.
1923
Край пътя цяла зима трупове лежаха —
на хора и коне. И глутници от псета
им ръфаха месата. Източният вятър
свистеше през полуразбитите прозорци.
А всяка нощ картечници трещяха, сякаш
плющяха неуморни бичове върху
телата мъртви на мъже и на жени.
И пролетта дойде — зловеща, гладна, болна.
С око незрящо слънцето в света се взря —
там сгърчени утроби раждаха безръки,
безоки недоносени деца… Не кал,
ами сукървица по хълмовете плъзна.
Изпод топящия се сняг стърчаха кости.
Кокичетата бяха скръбни като свещи,
от теменужките миришеше на гнилост,
а момините сълзи дъхаха на тлен.
Оглозгани от гладните коне — дървета
белееха, нелепо щръкнали, като
нозе на мъртъвци. Листата и тревите
изглеждаха червени. Злакът изкласил
бе спечен от пожари и с цвета на гной.
Лицето на природата бе разкривено
от страшен гняв и ужас…
А души на хора,
насилствено лишени от живот, летяха,
понесени от ветрове и вихри прах,
за да влудяват живите с екстаз гробовен
от буйни страсти, приживе неутолени,
и да плодят зарази, паника и мъст…
И всъщност Страстна Седмица бе тази зима,
а май — червен — се сля с най-кървавата Пасха.
Ала за пръв път не възкръсваше Исус.
Симферопол, 21 април 1921
Своята пещ запали на брега на морето — далече
от человешката гмеж, за да могат стихиите волни
да окриляват духа ти и да заглушат всяка глъчка.
И от приятели, и от следовници шумни пази се —
ще разглобят, ще изкълчат те твоите мисли и строфи.
В тази борба може само врагът да ти бъде съратник.
Славата само ще те приковава към твоите творения,
слънце за мъртвите тя е, за живите — камък надгробен.
Сам срещу всички бъди: мълчалив, и корав, и спокоен.
Виж, как скалата сломява кипящата мощ на прибоя.
Тъй и мечтата царува над кухия гняв на тълпите!
Ако внезапно с възхвала посрещнат те всички край тебе,
знай, че във твоята истина никой тук няма да вникне.
Вместо награда — интриги, лъжи, ругатни ще получиш.
В дните, когато с гол меч Справедливост развихря се сляпа,
в дните, когато народи се гърчат от обич фалшива,
в дните, когато картечници учат ни: братство какво е —
вярвай в Човека. Тълпата отбягвай, не бой се от нея.
Ала във всеки разбойник почитай разпнатия Бог.
1925
На църквата пред прага мрак лежеше
в кръщелен, брачен, погребален ден;
а там — широк и ясен път кръжеше.
От заник пътникът бе озарен.
Там дишаха безкрайните простори,
но гъст и непрогледен мрак бе тук;
на пътника пред прага му се стори,
че чува от ответни стъпки звук.
И църквата с камбана монотонна
напътстваше го в земната злина;
а в дъното, от мрака на амвона
струеше чиста, строга светлина.
Пристъпвайки в засмените простори,
той чакаше замислен и смутен —
да спре звукът, лъчът да не говори…
И крачеше, от заник озарен.
1902
На кръстопътя
просторът ме постави,
да посрещам със весела скръб пролетта.
От пръстта още твърда
подава се първа тревичка.
Зад дантелите на брезата —
далеко, дълбоко —
се спуска лилавият скат.
Как ме примамва
земята пустинна!
На запад, от студ червенеещо,
меден шлем на воин е слънцето —
то обръща лика си печален
към друг хоризонт,
към други епохи…
И шлемът — златен облак —
своите бели пера извисява
над дръзката хубост
на моите дрипи вечерни!
И жалките мои криле —
криле на плашило за врани —
като слънчева каска припламват
с вечерен отблясък…
С отблясък на щастие…
Върхове на зъбчати гори
и далечни прозорци, и кръстове —
всичко диша с ленивия,
с белия стих
на пролетта.
1904
Шуми панаирът! Проеква тръба,
напудрени клоуни скачат,
и вижда на флаг минувачът
огромния надпис: „Съдба“.
Разхвърляни карти. Палатка.
И врачка по-смугла от юлските дни.
Речта й сред звън на монети звъни —
от песен на Моцарт по-сладка[149].
Гърми панаирният ден
със свирки и гнусна гълчава,
а нейде в полята припява
им ехото — двойник зелен.
В палатката звуци се сливат,
дочува се шепот след шепот,
и дланите мургави с трепет
по-силно, по-силно се впиват…
Врачуване! Миг! И мечта!…
Тя скача, с презрение вежди присвила,
и тръска поли над нечистата сила,
врачува… и мърда с уста.
И пак проехтява тръба,
и в прашната памет слова са събрани,
и плещи… и длани…
И бързият надпис: „Съдба“!
1905
Девойка пееше в хора на храма —
за всеки кораб, поел в нощта,
за всеки, който родина няма,
за всеки, забравил за радостта.
Към купола литна нейната песен,
на бялото рамо лъч засия,
и всеки от мрака видя унесен
как бялата дреха в лъча запя.[151]
На всички се стори, че радост грее,
че корабът в пристан се подслони,
че онзи, който в чужбина живее,
най-сетне дочакал е светли дни.
Бе сладък гласът, лъчът бе тънък в мрака,
но там, високо над олтарния праг,
причастен в тайни, Младенецът заплака,
че никой не ще се завърне пак.
1905
В ранно утро, когато хората в сънна замая
предусещат сивотата на сетните зимни дни —
мъж и блудница се събудиха в хладната стая,
в полумрака, сред дъх на недогорели главни.
Утрото зъзнеше. Безнадеждно догаряха свещи,
пламъчето им в подпухналите очи се скъси.
Зад студеното стъкло трепереха женските плещи,
пред огледалото мъжът сресваше сплъстени коси.
Ала в сивата утрин истината стана по-ясна
и внезапно жената като смъртник побеля,
още снощи под фенера лицето й проблясна —
някога в тази стая тя с любимия е била.
Днес гънките на ризата уродливо висяха,
всичко бе сиво, противно, с оттенък болнав.
Валяха се хартийки, угарки, мебели стърчаха.
Най-ужасен в стаята бе червеният шкаф.
Изведнъж нахлу шум. Върбата с набъбнали пъпки
се заклати от вятъра, поръсвайки сняг.
Биха камбани. Прозорче скръцна, екнаха стъпки,
долу на стълбите се чу припрян бяг.
Хората се суетяха, тичаха на вратите
(улицата бе скрита от дъсчен стобор).
Нещо видели, портиерите, децата, жените
правеха странни знаци и крещяха в хор.
И камбаните биеха. Лай, викове, грохот.
Там, на калната улица, където тълпата расте,
блудницата — след ложето на пиянската похот —
на колени, по риза, вдигаше към небето ръце…
Горе — над къщите — в здрача на снежната буря
вместо дневните облаци и звездите на нощта,
като розов зигзаг в ямата на лазура —
тънка ръка тънък кръст начерта.
1904
Пролетните води бягат по уличката пуста,
шуртят и шепнат. А девойка от смях се залива.
Червено, пияно джудже да мине не я пуска —
танцува, плиска вода, дрехата й облива.
Девойката я е страх. С кърпа си крие лицето.
Вечер приижда. Слънцето зад комина стои.
В локвата скача, като червено валмо, джуджето —
със сбръчкана ръка разбърква бързащите струи.
Отражения мамят девойката и тя страда…
Отдалеч лукаво примигна самотен фенер.
Червеното слънце залезе зад близката сграда.
Смях. Плисъци. Пръски. Сажди от завода чер.
И някъде смътни, непонятни звуци клокочат…
Някъде капят капчуци… Някъде кашля старик…
Студени ръце безжизнено в нещо се вкопчват…
И в разширените зеници не се вижда лик…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Как страшно е! Как бездомно! И там, край стобора,
тя легна, като някакво грозно, мокро валмо.
И плаче: дано нощта да не се изниже скоро —
срамно е да се върнеш с дяволското клеймо…
Утро. Дим. Облаци. Катурнати каци. Площадки.
Във светлите струйки танцува весела синева.
А по улицата поставят червени рогатки.
И войничета кротко шляпат: раз-два! раз-два!
В уличката, край стобора мокър, над спящото тяло
на девойката, тресе се, бърбори някаква глава.
Ужасното джудже усърдно се е заиграло
да пуска в ручейчето обувки: раз-два! раз-два!
Обувките се въртят, по течението пътуват,
а стремително ги изпреварва червен калпак…
Смях. Плисъци. Пръски. Само за миг ще отплуват
и кучешки уши, и брада, и червен фрак…
И отплуваха. И струйките непонятно пеят.
И девойката бавно се събуди от своя сън.
В очите й червено-сини петна мержелеят.
Слънце. Блясъци. Струйки. Пръски. Пролетен звън.
1904
Пак в небе поаленяло
крие мъртъв лик градът,
по гранитното му тяло
кърви слънчеви текат.
Фабрики, витрини, жици,
мръсносиви облекла,
и развеяни къдрици —
всичко залезът заля.
Греят с искрометни гриви
златни като жар коне,
бързат облаци — игриви
като женски рамене.
Портиер вода червена
носи в плискащи ведра,
проститутка в безистена
люшка огнени бедра.
И звънарната се стресва —
с буен танц и бронзов вик,
виж — камбаната изплезва
кървавия си език.
1904
Когато Вие стоите пред мене,
такава хубава, такава жива,
но толкова измъчена,
само за тъжни неща ми говорите,
мислите за смъртта
и никого не обичате,
и презирате хубостта си —
какво да сторя? Нима ще ви обидя?
О, не! Та аз не съм насилник,
не съм надменен, нито пък измамник.
Макар че много зная
и много мисля, още от детинство,
и прекалено съм зает със себе си,
защото съм писател —
човек, назоваващ с имена нещата,
отнемащ аромата на живото цветче.
Колкото и да говорите за скръбта,
колкото и да разсъждавате
за началото й за края —
все пак се осмелявам да мисля,
че вие сте само на петнайсет години.
И ето защо бих желал
да се влюбите в обикновен човек,
обичащ земята и небето повече
от всичките римувани и неримувани
думи за земя и небе.
Наистина ще се радвам за вас,
защото само влюбеният има право
да носи званието човек.
1908
Тя от студа дойде,
поруменяла,
изпълни стаята
с дъха на въздух и парфюм,
със звъннал глас
и с бърборене, съвсем неуважаващо
моя труд.
Веднага събори на земята
дебелия том на някакво списание,
и моята голяма стая
за миг започна да изглежда
много тясна.
Някак досадно бе всичко това
и доста нелепо.
Впрочем тя поиска
да й чета на глас „Макбет“.
Щом стигнахме до мехурите на земята[155],
за които без вълнение не мога да говоря,
забелязах, че и тя се вълнува
и гледа внимателно през прозореца.
Оказа се, че големият шарен котарак
по крайчеца на покрива пълзи
и дебне целуващите се гълъби.
Най-много ме ядоса това,
че гълъбите се целуваха, а не ние,
и че отмина времето на Паоло и Франческа.[156]
1908
За мен си горестно позната,
като че дълго с теб съм бил.
На гости, в къщи, сред тълпата
ме следва твоят профил мил.
Ти крачиш в моите пътеки,
съзирам те във всеки кът.
Не твоите ли стъпки леки
след мене в нощите кънтят?
Не твойта сянка ли пред прага
се мярва, щом изляза вън,
и пак, полувъздушна, бяга —
като в сънуван, светъл сън?
И може би пак ти седеше
всред селско гробище, сама,
на нечий гроб безмълвно бдеше
със скромна кърпа от басма?
Пристъпих — ти бе с лик унесен,
поспрях — ти стана от пръстта
и към реката тръгна с песен…
След миг подеха песента
камбани — биха за вечерня…
И плахо чаках, плаках аз…
В мелодията им размерна
заглъхна милият ти глас…
И безответно бе полето,
ти бе отвъд, на оня бряг…
Но мисля си, с тъга в сърцето,
кога ли ще те срещна пак.
1908
Улица, улица…
Сенки беззвучни и бързащи —
да продадат свойта плът,
да си купят уют,
после пак да потънат
в зимния студ на града — като в езеро сънно…
Заспете. Сияйни слова забравете.
О, ако нямаше на прозорците
мигащи светлинни!
И червени цветчета, и щори!
И лица, побледнели над скъдния труд!
Всичко стихна.
Луната изгря над града.
И далече в небето се пръснаха
облачните пера.
1905
Нощ след нощ… И улица пустинна.
Все така е то!
За кого ли горда и невинна
беше ти? Защо?
Влажна капе от стрехи мъглата.
Ще ми се, жесток,
за двубой покана да запратя
даже на възбог.
Щастие тук няма! — Всеки знае
в този свят проклет.
Затова за кой ли път в ръка е
стиснал пистолет!
Но живеят, смеят се, и плачат те —
и за кой ли път!
Ден след ден… Решена е задачата:
всички ще умрат.
1908
Пустинен квартал край града ни расте
на почва блатиста, зелена.
Там има поети — и гледат се те
един друг с усмивка надменна.
Напразно лъчистият северен ден
над тъжното блато сияе:
денят на поетите е посветен
на труд вдъхновен и гуляи.
Щом пийнат, в приятелство те се кълнат
цинично в нощта се кикотят.
А сутрин повръщат. И, без да поспят,
усърдно и тъпо работят.
След туй всеки пак, като пес, изпълзи —
да гледа морето как свети.
Щом минат край тях златни женски коси
те цъкат, от похот обзети.
Мечтата за златния век ги влече,
издателя дружно ругаят.
Заплакват над малкото синьо цветче,
за дребния облак ридаят…
Читателю мой, по-щастлив ли си ти,
живееш ли ти по-богато —
всред своите безсилни и скучни мечти,
всред свой то филистерско блато?
О, не, скъпи друже, критико мой сляп!
Помни, че поетът си има
свой облак и свой златен век, свой мащаб —
за теб туй е цел немислима!…
Доволен си: имаш съпруга, уют,
дори конституция куца —
а той е всемирно пиян, вечно луд,
как би се смирил с конституция!
И нека загина немил и недраг,
и нека цял свят ме оплюва —
ще вярвам: сам бог ме засипва със сняг
и буря ме нежно целува!
1908
До прашния прозорец скучно
прекарах пролетния ден.
И като птица в клетка звучно
жена ми пя, скуча без мен.
И мисли, и дела безстрастно
събрах аз бавно в паметта.
И стана безпощадно ясно:
животът бе — и отлетя![158]
Пак ще се мисли, ще се спори,
но мрак и скука ще тежат.
И за какво да спускам щори?
В душата догоря денят.
1909
Ти сам сред стаята седиш.
Не ме ли чуваш?
Аз зная: ти сега не спиш…
Ти страшно се вълнуващ.
Вратата отвори! — С тих глас
изричам твойто име.
Един отдавнашен твой час
съм аз — пусни ме!
Сега бълнуваш пак, аз знам —
ти си метежен!
О, все едно ще вляза сам,
приятелю мой нежен…
Припомняй си без страх за мен:
бе млад и жаден…
На бял кон литна устремен
под листопада хладен!
Натам — де заникът трепти
янтарно-златен!
Тогава мислеше ли ти
за своя път обратен?
Сега си мъдър и суров —
недей мърмори!
Спомни си първата любов
и слънчеви простори!
Защо челото ти скърби
и се навежда низко?
Не ветрове — тръбят тръби:
смъртта е близко!
Отговори ми, бъди прям:
денят ти бе ли ярък?
Аз царствен саван ще ти дам
вместо подарък!
1909
Сред глъчката еднообразна,
сред тази градска суета —
вървя с душа унила, празна
към бури, мрак и пустота.
Като че губя в миг съзнание,
забравям и какво, и как…
Край мене — сняг, трамваи, здания,
пред мене — светлини и мрак.
И ако аз, от скръб замаян,
обезумял и духом нищ,
се върна у дома разкаян —
ще можеш ли да ми простиш?
Ти, знаещата, че ще блесне
в мъглата пътеводен фар —
ще ми простиш ли моите песни,
бълнувания, мрак и жар?
Или недей! Стори да звъннат
камбани в мене и да спра,
за да не би в нощта бездънна
родината да не съзра!
1909
Нощ, улица, фенер, аптека,
безсмислен, дрезгав полумрак.
И дълго да е жив човекът,
е все едно. Без изход пак.
Умреш ли, почваш отначало,
и пак се нижат в мрака чер —
нощ, леден вятър над канала,
аптека, улица, фенер.
1912
Първо всичко в шега тя превърна,
щом разбра — почна да ме кори,
и лицето й нежно посърна,
после с кърпа сълзите изтри.
Закикоти, със зъбки изтрака,
неочаквано спря, след това
си припомни за нещо, заплака,
десет фиби за миг изтърва.
Тръгна, върна се, нищо не каза,
сякаш чакайки, се повъртя,
и проклинайки, гръб ми показа,
и навярно напусна ме тя.
Е, какво пък, на тая земя
пак в стиха ще потърся утеха.
И животът ли тъй отшумя,
отшумя като твоята дреха?
1916
Ти твърдиш, че съм хладен, затворен и сух
да, и с тебе ще бъда такъв:
не за ласкава реч изковах своя дух,
не за дружба калих свойта стръв.
Ти самият преди бе по-мрачен, по-смел,
по звездите прочете вестта,
че грядущите нощи са тъмни, без цел,
че не знаем де свършва нощта.
Ето — сбъдна се всичко. Светът подивя,
няма фар на пустинния бряг.
За човек, неразбрал тези звездни слова,
нетърпим е околният мрак.
Той не знае какво досега е било,
и какво във нощта се таи —
той с умора, с погнуса отвръща чело
и копнежът за мъст го гнети…
Бях изпълнен с надежди и вяра, и смях,
доверчив бях, тъй както и ти.
И с детинска душа към света се стремях,
без боязън от зли клевети…
А сега тези чувства — къде ли са те?
Отлетяха към звездния град.
Онзи, който аз дирех с душа на дете,
днес за мене е чужд, непознат.
А самата душа — вечно чакаше зов,
да се втурне във буйна игра.
Изнемогна и тя от вражда и любов,
тази моя душа изгоря.
Днес остана ми свъсена вежда, уста
гневно свита — и тъжната власт
да бунтувам пак в женските жили кръвта
и да паля в тях зверската страст…
Ах, по хорските порти не хлопай със жар,
твоят стон ще остане без ек:
знай, не ще ти съчувства нещастният звяр,
който някога бил е човек.
Ти зад маска желязна скрий своите сълзи,
поклони се пред святия гроб,
със желязо сърдечния рай запази
недостъпен за тъпия роб.
1916
Аз славей съм — тенденции в мен няма,
не ме вълнува хич премъдростта…
Но песента ми радва и примамя,
защото съм певец на пролетта.
Аз славей съм — да, аз съм сива птичка,
но песента ми е с вълшебен звук
и отличавам се с една привичка —
да ви внушавам, че светът е друг.
Аз славей съм! Защо са ми критици
без божия искра във свойта гръд?
Свинята наслаждава се на трици,
а не на туй, че клонки шумолят!
Аз славей съм и с нищо, освен с песен,
полезен не съм бил до този ден.
Аз съм така безсмислено чудесен,
че Смисълът се преклони пред мен!
1918
Той цял е в оня миг чудесен[163],
през вековете съхранен!
Той — въплътил самата песен!
И е безсилна всяка тлен.
Той между всички тук живеещи —
и мъртъв — пак не е умрял,
а вечно жив във всички пеещи.
Затуй смъртта не е финал.
В стиха му сякаш Красотата
разкрива своя собствен лик.
За него няма смърт в сърцата
и затова е тъй велик!
Той днес изглежда архаичен,
но нищ е днешният човек,
щом Пушкинският миг лиричен
и по-красив от моя век!
1918
Стъпаловидния хълм е опасала
лъкатушещата безспир река.
Под леда тънък спи водата, захласната,
и снежец нежен покрил е брега.
А над Янтра, в плащ от покой загърнато,
върху склоновете на планина,
е задрямало възглухото Търново,
помнещо отколешни времена.
Здраво вкопчени една в друга къщички,
кацнали над речните брегове —
колко чувства дръзки са все тъй същите,
въпреки дългия низ векове.
И на всяка уличка в това селище,
и във всеки две човешки очи,
и всред буйнопразничното веселие
някаква легенда древна звучи.
А в окото ти тъмнокехлибарено,
скрито зад унилия, бял пейзаж, —
все пак аз успях да зърна, Българийо,
твоя поглед, дружелюбно пламтящ…
31 януари 1932
Шуми и шепне Дунав ден след ден
как там, по пътя към земите немски,
с атака дръзка корабът „Радецки“
от храбрите момци бе хванат в плен.
Кой в този пътник тъй обикновен
би разпознал борец, в чиято детска
душа гори бунтовническа треска?
Криле развей, певецо вдъхновен!
Потеглил от румънските полета,
смелчакът Христо Ботев, вожд на чета,
при Козлодуй се спусна да мъсти.
От турски орди обкръжен в Балкана,
край Враца поразен от смъртна рана,
той викна на смъртта: „Обезсмърти!“
25 декември 1933
Слава на теб, безизходна печал!
Вчера умря сивоокият крал.
Залезът ален догаряше вече.
Моят мъж влезе, спокойно ми рече:
„Чу ли, по време на лов бил убит.
Там, край дъба бил трупа му открит.
А пък кралицата млада, горката,
само за нощ побеля й косата.“
Взе си лулата, избърса прахта
и пак на работа тръгна в нощта.
Аз мойта щерка сега се прегърна,
в нейните сиви очи ще надзърна.
А дървесата вън шепнат без жал:
„Няма го вече в света твоят крал…“
1910
Той обичаше три неща на земята:
пеене след вечерня, пауни невинни
и овехтелите карти на Америка.
Не обичаше плача на децата,
не обичаше чай с конфитюр от малини,
нито пък женска истерика.
… А аз бях негова съпруга.
1910
Замерваше ме с камъни светът,
но ни един от тях не ме обрули.
Успяха кула те да построят
и по-висока бе от всички кули.
Строителите нейни не виня,
напротив, нека зло да ги забрави!
Оттук посрещам първа аз деня,
а вечер — залезите величави.
Тук, в стаята, понякога снове
дъхът на хладни, морски ветрове.
Тук храня гълъби — небесни странници.
А не дописаните мои страници
добрата Муза, като на шега,
ще ги допише с мургава ръка…
1914
На теб покорна? Сигурно си луд!
Покорна съм единствено на Бога.
Не искам аз ни трепет, ни тревога,
за мен затвор е бракът, не уют.
Нима не виждаш! Аз дойдох сама…
Декември пак фучеше над полята,
а светло бе при тебе, в самотата,
и бдеше зад прозорците тъма.
Тъй птица о̀ прозрачното стъкло
се блъска сред виелицата дива
и кръв обагря бялото крило.
Сега спокойна съм, почти щастлива.
Прости, но вечно мил ще си ми ти,
задето странницата приюти.
1921
Баснословната есен издигна си купол огромен,
заповядано бе: облак чер да не го затъмни.
И се чудеха всички — септември отдавна е спомен,
а защо ли се бавят студените, влажните дни.
Изумрудна в каналите мръсни водата проблясна
и копривите даже от рози по-силно дъхтят.
Страшно алена грейна зората и дяволски страстна —
ние дълго ще помним това, чак до своята смърт.
А пък слънцето бе като втурнат в града ни метежник
и така му се радваше с пролетен жар есента,
че кокичета сякаш ще грейнат след миг — белоснежни…
Всичко стана, когато се спря ти пред мойта врата.
1922
Аз оди гръмогласни не обичам,
прочувствени елегии не ща.
Стихът! Той трябва да е по-различен
от всичко друго на света.
Не знаете ли, че и на бунище
може стихът да се роди без свян,
като глухарче жълто край плетище,
или пък бурен най-презрян.
Внезапна ругатня, катран ухаещ,
вехт зид с петна от плесен налепен…
И стих прозвънва нежен и нехаещ —
за да зарадва вас и мен.
1940
I.
Спомням си, бях съвсем наближила
нещо, което няма название…
Сякаш дрямка с примамваща сила,
сякаш от самата мен изгнание…
II.
Пред прага съм на някаква съдба нечута,
тя чака всички ни, но на каква цена…
На този кораб има и за мен каюта.
В платната — вятър. И разтърсваща минута
да се сбогувам с родната страна.
III.
А стаята, в която аз линея
и вече болна съм за сетен път,
като че ли извежда към алея,
където прелестни тополи спят.
Една от тях е толкоз величава,
че сякаш всички други управлява,
ала ще трепне, ще зашепне тя,
когато, през прозорчето невзрачно,
душата ми към утрото прозрачно
политне и избяга от смъртта.
1942–1944
В памет на
Инокентий Аненски[171]
Този, когото смятам за учител,
бе като сянка, сянка не остави,
пое отровите, изпи екстаза,
и слава чакаше, и слава не дочака,
и бе предвестие, и бе поличба,
пожали всички, вдъхна дух на всички
и задуши се…
1945
Земя, макар и не рождена,
но в мен оставила следа —
и нежно-ледна, несолена
е тука морската вода.
На дъното белее пясък,
ветрецът тръпне от екстаз,
елхови стволи — розов блясък
обнажват в залезния час.
И всред вълните на ефира
духът се пита изумен:
край на деня, край на всемира,
или последна тайна в мен.
1964
Фучеше буря над света,
навред фучеше.
Гореше в стаята свещта,
свещта гореше.
Както мухи летят в рояк
към светлината,
връхлитаха парцали сняг
върху стъклата.
По тях стрелички и цветя[173]
студът лепеше.
Гореше в стаята свещта,
свещта гореше.
Две сенки по тавана все
блуждаха трепетни —
преплетени ръце, нозе,
съдби преплетени.
И чифт обувчици в нощта
на пода падаше,
и върху роклята свещта
със сълзи капеше.
В мъглата бяла, в пустошта
земята спеше.
Гореше в стаята свещта,
свещта гореше.
И пламъчето се люля,
и рой съблазни
трептяха с ангелски крила —
кръстообразни.
Цял месец бурята пищя
и сняг валеше.
Гореше в стаята свещта,
свещта гореше.
1946
Млъква шум. На сцената заставам,
прислонен до някаква врата.
И в далечни отгласи долавям
цялата си участ — до смъртта.
Сякаш мракът на нощта ме сочи,
с хиляди бинокли ме следи.
Ако е възможно, Авва Отче,[175]
чашата горчива ми спести!
Аз обичам твойта мисъл пряма,
ролята си бих играл със страст.
Но сега тече тук друга драма —
нека в нея не участвам аз.
Но решението ти е взето,
знам, че няма как да се спася.
Сам сред подлеци съм. Битието
не е местност — да я прекося.
1946
Стрехите, пътя, входа
затрупа сняг свиреп,
излизам да походя —
на двора виждам теб.
Без шапка, без галоши,
с палто възтънко пак,
и нещо те тревожи,
и дъвчеш мокър сняг.
Дървета и огради
се губят сред тъма,
а ти под снегопада
стоиш все тъй сама.
По твоите ланити
снежинки се топят,
и капчици в косите
като роса искрят.
Рус кичур позлатява
и твоето чело,
и шала, и ръкава,
и цялото палто.
Сняг в миглите проблясва,
в очите ти — тъга,
тъй всъщност по-прекрасна
изглеждаш ми сега.
И сякаш с къс желязо,
потайно закален,
в сърцето ми ти вряза
лика си съкровен.
В мен вечно ще сияе
смиреният ти чар,
и затова нехая,
че е светът кошмар.
И в този миг тревожен,
в нощта сред снежен дим,
аз чувствам, че не можем
с теб да се разделим.
Кои сме — как ще знаят,
какво ще разберат,
щом клюки ще витаят
дори след нашта смърт?
1949
Да бъдеш знаменит не бива,
тъй няма да се възвисиш.
Недей да си редиш архива,
над стари папки да слухтиш.[178]
Творец да бъдеш е тревожност,
а не триумф, не суета.
Позор е хем да си нищожност,
хем да си в хорските уста.
Живей без шум, без самозванство,
за да почувстваш как любов
ти праща цялото пространство,
а бъдещето — благослов.
В съдбата трябва да оставяш,
а не в листата празнини,
и там без страх да подчертаваш
абзаците на свойте дни.
И да се гмуркаш в неизвестност,
следите си да скриваш сам,
както в мъгла се крие местност
и нищо не се вижда там.
И нека друг там всяка педя
от твоя път да проследи,
но за провал и за победа
недей се и замисля ти.[179]
Не трябва даже и на йота
да изоставяш доблестта,
а да си жив като живота,
и жив, и жив чак до смъртта.
1956
Аз помня зимни дни — уж сняг,
но вече слънцето се сменя,
и всеки имаше свой знак,
но същността бе неизменна.
Дни радостни, дни на тъга,
но все тъй са единно цяло,
за да си мислим, че така
и времето е сякаш спряло.
Дни нижат се един след друг,
на зимата се вижда края:
над кишав път сълзи капчук
и слънце връз леда играе.
И влюбените — цял живот
жадуват да са с устни впити,
а сякаш се обливат в пот
и къщичките на скорците.
На циферблата се въртят
стрелки в сънлива полутръпка,
по-дълъг е от век денят
и вечна — нашата прегръдка.
Януари 1959
Жива ли си, мила ми старице?
Жив и аз съм. Пращам ти привет!
Нека златни залезни искрици
над дома ти да струят отвред.
Пишат ми, че ти с тревога смътна
все скърбиш за мен със взор смълчан
и стоиш вън, сред прахта крайпътна,
в старомоден, овехтял сукман.
А пък в мрака синкав ти се мярка
все едно и също всяка нощ —
как уж някой, в препирня кръчмарска,
зле ме е наръгал с фински нож.
Не, не, скъпа моя! Слава Богу,
туй е само тягостна мора.
Аз не съм пропил се толкоз много,
че — без теб да видя — да умра.
Аз като преди съм все тъй нежен
и единствено мечтая как,
на скръбта след вихъра метежен,
пак да зърна твоя мирен праг.
Ще се върна — пролетта уханна
в парка наш когато разцъфти.
Ала ти отново в утрин ранна,
както някога, не ме буди!
Не пробуждай туй, що се не сбъдна,
не припомняй туй, що отмечтах —
в младостта си буйна, безразсъдна
загуби безброй аз преживях.
В Бога че не вярвам — недей страда!
Друг е вече моят днешен ден.
Само ти сега си ми отрада,
само ти си светлинка за мен.
Забрави тревогата си смътна,
не скърби за мен със взор смълчан
и не стой вън, сред прахта крайпътна,
в старомоден, овехтял сукман.
1924
В мечти за твойта чудна дарба,
превърната в наш идеал,
днес на Тверской, на булеварда,
пред паметника твой съм спрял.
С къдрици дръзки и златисти,
цял от легенди изтъкан,
о, Пушкин, ти пройдоха бил си,
тъй както аз съм хулиган![183]
Но нищо днес не помрачава
непостижимия ти лик,
все тъй от бронз е твойта слава
и ти си все така велик.
Пред тебе, като пред причастие,
застанал съм сега в захлас
и чувствам: бих умрял от щастие,
да имах твойта участ аз.
Но мен ме чака път нелесен —
да пея много, много дни,
докато мойта степна песен
успее в бронз да прозвъни.[184]
1924
Вятърът свири, този сребърен вятър,
звънко шепти сред вихрушката снежна.
Някакви странни мечти в мен се мятат
и мисъл нова за миг ме разнежва.
Върху прозореца — влага и плесен,
но аз не жаля, нито съм печален.
Този живот е за мене чудесен,
както бе някога, в самото начало.
Ако с усмивка ме срещне девойка —
аз се вълнувам. Каква е красива!
Ако съгледам препускаща тройка —
качвам се в нея, дързостта ме опива.
Ах, мое щастие, всред куп неудачи!
Нашият свят само храбрите люби.
А ако някой за пръв път заплаче,
значи той щастието е изгубил.
Просто и леко живей, не умувай!
И приеми всичко тук, на земята.
Ето, затуй над горите лудува
вятърът свирещ, този сребърен вятър.
1925
Съчинителю мой бедни, ти ли
песни за луната съчини?
Моите очи са се стопили
от хазарт, от вино, от жени.
И луна в стъклата ми тъй блика,
че от нея чак съм ослепял…
Ах, заложил бях на дама пика,
а асо каро съм изиграл.[186]
1925
Неуютна луна лъчи пръска
над скръбта на простора унил —
свят, видян в младостта ми дръзка,
хем проклинах го, хем ми е мил.
Върби сухи край пътя се гушат,
колела на каруци скриптят…
Не, отдавна не ща да слушам
как огласят пустинния път.
Аз разлюбих къщурките сламени,
любовта ми към тях изтля
и дори пролетта отмиля ми
зарад тия сиромашки поля.
Сега друго в сърцето ми трепка,
че под тази охтичава луна
виждам — в камък, в стомана — как крепка
днес е моята родна страна.
Ех, селяшка Русийо! В нивята
това рало докога ще пълзи!
Днеска гледат ти нищетата —
с болка — даже и твоите брези.
Аз не зная какво с мен ще стане
утре, в новия свят, но все пак
нека видя Русия стоманна,
вместо тая — с убогия впряг.
Бих възпял на моторите лая
посред бури, вихрушки, мъгли,
а да слушам дори не желая
вехти, скърцащи селски коли.
1925
Около една трета от преводите в тази антология се публикуват тук за пръв път. Останалите са били печатани в продължение на тридесетина години в различни томове с избрани произведения на руски поети, в сборници и антологии от най-различен характер, и в литературната периодика.
Някои от тези преводи впоследствие съм редактирал, стремейки се към по-голяма смислова и стилова адекватност, по-подходяща лексика и по-прецизна форма на стиха. И преди всичко — за да постигна по-лаконичен изказ и по-поетично звучене. Ако някога бъдат преиздавани включените в настоящата антология мои преводи, моля да се има предвид тази, последна засега, тяхна версия.
Коментарът и бележките към поместените в антологията стихотворения имат за цел да подберат и систематизират писаното от други автори по съответните теми. Една немалка част от обсъждането на проблемите е плод на собствени литературно-исторически проучвания.
Коментарът в никакъв случай не претендира за изчерпателност. Целта му е да даде най-необходимите пояснения към един или друг текст с оглед адекватното му възприемане от съвременния български читател. А също така, посредством характерни детайли, да го въведе в атмосферата, витаеща около създаването на дадена творба и да го запознае с най-същественото от по-късните й критически възприятия.