Хуан де Картахена, сваленият вицеадмирал, беше седнал с трима от капитаните в малката кабина, слабо осветена от една единствена газена лампа. Четиримата офицери, сгушени, в дрехите си, стояха с шапки на главите. Зимният южен вятър обгръщаше „Консепсион“ като ледена баня и проникваше и през най-малките процепи. На застаналия на котва кораб беше тихо — чуваха се само стъпките на двамата часови, които се разхождаха по палубата. Луис де Мендоса, капитан на „Виктория“, поклати глава:
— Това би означавало да поемем огромна отговорност. Това в същност ще бъде метеж.
— Като сме стигнали дотук — друго разрешение няма! — отсече Кесада.
Той командуваше „Консепсион“. Антонио де Кока, третият капитан, вече нищо не командуваше. Беше уволнен като Картахена. Той взе думата:
— Няма да е метеж, а изпълнение на поетите задължения. Не бива да забравяме, че освен командуването на корабите ние бяхме натоварени от краля с мисия за надзор. Трябва да бдим над кралската собственост — петте кораба на експедицията. Генерал-капитанът Магелан има право да ни отнеме командуването, но не и тази мисия. Ние трябва да я изпълним. А сега можем да смятаме, че собствеността на краля е в опасност.
— Напуснахме Испания преди шест месеца — рече Кесада — и докъде я докарахме — да изпукаме пред една ледена пустиня! Бяхме тръгнали към Молукските острови, а не към полярните области. Корабите са в плачевно състояние, хората умират от студ. Ако не протестираме, наистина ще избухне метеж.
— Протокът трябва да не е много далеч — каза Мендоса.
Бившият вицеадмирал вдигна рамене. Той разви пергамента, поставен на масата. Пръстът му се спря на южния край на Испания и после се премести към Атлантика, следвайки пътя, изминат от експедицията. Канарските острови, Рио де Жанейро. Източният бряг на Южна Америка беше очертан до ширината на Рио де ла Плата.
— Разберете ме добре — рече Картахена. — Магелан получи тази флотилия, заявявайки пред краля, че знае къде се намира пътят през новия континент. Как го е узнал, това си е негова работа. Във всеки случай сигурен съм в едно…
Вицеадмиралът постави пръста си на устието на Рио де ла Плата:
— Магелан мислеше, че протокът е тук. Беше убеден. Ала какво намери? Устието на една река. Оттогава той ни влачи напосоки. Ето вече трети месец, откак плаваме край този бряг. Проучваме всяко заливче, всеки нос. Нищо. И адмиралът нищо не казва!
Ръката на Картахена се плъзна към долната част на картата.
— Представете си това тук да продължава безкрайно, чак до полюса на Земята, чак до ледените бариери. Защо не?
Капитаните мълчаха. Беше ясно, че всеки мислено преживява това пътешествие: тържественото отплаване от Сан Лукар де Барамеда, корабите претъпкани с провизии и снаряжение; прекосяването на Атлантика, продължило безкрайно поради навлизането в зона на безветрие; бруталното отстраняване на Хуан де Картахена, който, след като му бе отказано всякакво обяснение за следвания курс, на свой ред беше отказал да отправи една вечер уставния поздрав към адмиралския кораб; райския престой в Рио де Жанейро, където туземците даваха всичко срещу нищо; сетне и това непрестанно дирене на прословутия проток…
— Генерал-капитанът е затворен, високомерен и неприятен, но все пак той е моряк — каза Мендоса. — Два пъти е минавал нос Добра надежда. Плавал е в Индия с португалските експедиции и познава по-добре от когото и да било местата, където иска да ни отведе…
— Никой не е отишъл там през този край на Земята — рече Кесада. — Дори и той.
— Магелан е моряк — продължи Картахена, — ала и най-добрият моряк може да се излъже. Кралят на Испания го поддържа, но не забравяйте, че неговият собствен господар го е прогонил преди време.
— Както Хуан II е прогонил Колумб — напомни Мендоса. — Но това се обърна в полза на Испания.
— Какво точно е положението на Магелан спрямо португалската корана? — попита Кесада.
— Официално той е беглец и предател, защото взе испанско поданство — обясни вицеадмиралът. — И все пак всички негови приближени са португалци. Сред екипажите се носи слух, че Магелан е тайно платен от Португалия, за да погуби нашата експедиция.
— Не вярвам — рече Мендоса.
— Нито лък аз — подкрепи го Антонио де Кока.
— Нито пък аз, разбира се — добави Картахена. — Но така мислят моряците. Уверявам ви, че назрява истински метеж. Ние трябва да го предотвратим.
— И какво ще искате от него? — попита Мендоса.
— Адмиралът да обясни. Да ни каже дали вярва още, че ще може да намери проток край този бряг, и какви са проектите му. И при нужда да се съветва с нас — ние сме отговорни за корабите, те са собственост на краля.
— И как ще го принудите да обясни?
— Ето как…
Ясно е, че горният разговор не е бил стенографиран, нито записан на магнетофон. Но това възпроизвеждане съответствува точно на всички известни факти. Думите, поставени тук в устата на актьорите, изразяват накратко онова, което капитаните са си казали.
Докато те тайно съзаклятничат на борда на „Консепсион“, един около четирийсетгодишен мъж: среден на ръст, набит, с тъмни очи и черна прошарена брада, се разхожда в адмиралската кабина на „Тринидад“. Това е Магелан. Той леко понакуцва — спомен от една рана, получена в Мароко. Магелан, може би най-добрият мореплавател на своето време, има и военен опит, придобит по време на десетгодишните походи в Индия и Африка. Три пъти е раняван — и трите пъти в служба на отечеството. На двайсет и четири години в Малака той спаси португалската флота, подушвайки едно предателство, подготвяно от малайците. Тъкмо в края на тази блестяща десетгодишна служба пенсионираният по инвалидност Магелан получи аудиенция при своя владетел. Фернау де Магаляеш, благородник по рождение, имаше право на този разговор. Свел глава пред трона на крал Мануел, той предяви трите си искания.
— Сир, мога ли да получа увеличение на пенсията си?
— Не.
— Сир, бих предпочел да не бездействувам. Макар и ранен, аз мога да ви служа. Не ще ли се намери за мен някоя служба на море или в някое далечно владение?
— Не.
— Има ли нещо против кралят да заема служба в някоя чужда страна?
— Не.
Последното „не“ бе произнесено с оскърбително равнодушие. Рядко историята тъй точно преповтаря една и съща сцена: Хуан II, крал на Португалия, отпраща Христофор Колумб; трийсет и три години по-късно Мануел I, крал на Португалия — отпраща Магелан. В действителност повторението не е абсолютно: съветниците на Хуан II не са имали доверие в Колумб, а Магелан не е имал възможността да изложи поне малка част от грандиозния си проект; той е бил почти прогонен. Защо?
Тук откриваме една черта на характера, която би могла a priori да изглежда маловажна, но която в същност е определила съдбата на Магелан и на хиляди други мъже, останали загадка за нас: безумно недоверчиви, невероятно горди; това в същност е само компенсация, както бихме казали в наши дни, на една стеснителност. Когато се е представил пред своя владетел, Магелан е мислел — и с основание, — че има право на повишение на пенсията, а също и на активна служба. Ала е сбъркал, като е показал до каква степен вярва в това свое право. Изразил е своите искания според нормите на протокола, но с тон, който не се е понравил. Резултата — видяхме го. И ако малко по-късно Магелан е успял пред младия Карл V, краля на Испания, това отчасти е станало, защото е мислел, че този владетел не му дължи нищо. Тонът му е бил различен. Приет да бъде изслушан, мореплавателят казва първо най-важното от своя проект:
— Молукските острови са най-богатите на подправки и са предоставени на Испания с булата за разпределението на света. До тях може да се стигне откъм запад, тъй като съществува един проток през новия континент. Аз зная къде се намира този проток.
Една голяма част от тази декларация, която Магелан е произнесъл с абсолютна убеденост, е погрешна: Молукските острови не се намират в зоната, отредена на Испания, и мореплавателят не знае къде се намира протокът: той само си мисли, че го знае. Грешката относно местоположението на островите не е важна, тъй като на времето всички са били еднакво несигурни в тия неща. Колкото до протока през новия континент, Магелан има тази информация от един португалски капитан, който преди него плавал покрай източния бряг на Южна Америка — до Рио де ла Плата. Този моряк, полъган от големината на устието, е помислил, че новият континент свършва там или най-малкото, че там се прекъсва.
Карл V, поблазнен от идеята да се открие пряк път до тези приказни острови и да се избегне конкуренцията с португалците по безкрайния път, който обикаля Африка, е дал пълната си подкрепа на мълчаливия мореплавател, а последният се е нуждаел извънредно много от нея, преди да отплава.
Първата драма в съдбата на Магелан била тази безмилостна проява на неблагодарност от страна на Мануел Португалски. А ето и втората: испанците не поискаха да узнаят, че Магелан е нейна жертва. За благородниците, както и за хората от народа, той е останал „чужденецът“, „беглецът“.
В тази петъчна нощ преди Цветница Магелан още не е осведомен напълно за конспирацията на испанските капитани, но и това, което знае, би стигнало да обезпокои и най-големия оптимист. Той знае, че корабите са в лошо състояние, провизиите — доста намалели, екипажите — недоволни. Ала всичко това, което съвсем не е маловажно, е нищо пред главното: предстои да бъде открит протокът през новия континент — ако той изобщо съществува. Ако ли не, остава позорното завръщане.
Цветница 1520 година, полунощ. Една лодка се отделя от „Консепсион“ с трийсетина въоръжени мъже на борда. От петте кораба, хвърлили котва, три са командувани от хора, предани на Магелан. Заговорниците мислят, че ако успеят да завземат един от тях, съотношението на силите ще се обърне; тогава генерал-капитанът вече не ще може да се отърве от обяснение.
Лодката приближава до „Сан Антонио“, командуван от капитан Мескита. Мъжете се покатерват по една въжена стълба. Заварват Мескита в леглото и го връзват. В този момент привлечен от шума, се появява един боцман, досетил се, че на кораба става нещо нередно.
— Какво правите тук? — пита той Кесада.
Шест удара с нож — това е отговорът! И Кесада прекрачва границата, която отличава простото неподчинение от открития метеж. Всички португалци на борда на „Сан Антонио“ са оковани и хвърлени в трюма.
Навсякъде — тишина и мрак. Магелан не е могъл да се досети за нищо от своя кораб.
Той започва да разбира какво става едва на другия ден сутринта, когато метежниците връщат лодката, която, както всеки ден, отива за вода и дърва. Разбира всичко в единайсет часа, когато водачът на една лодка, дошла от „Консепсион“, му връчва писмо. Магелан отива да го прочете в кабината си.
Посланието, написано „от името на испанските капитани“, е озаглавено Прошение. Тонът му е учтив и даже почтителен. Капитаните обясняват, че са били принудени да извършат това насилническо действие, защото Магелан се отнася с тях по унизителен начин и не им дава никакви обяснения. Те в никакъв случай не оспорват авторитета на адмирала. Искат само адмиралът да се отнася по-добре с тях и да ги изслуша. При тези условия те ще служат на генерал-капитана с преданост и уважение. „При тези условия“. Ах, тези испанци — високопоставени, смели мъже, а как не разбират значението на тези две прости думи, изразяващи най-главното качество на техния адмирал: непреклонна воля.
Магелан напуска кабината си.
— Задръжте тук лодката на „Консепсион“ — заповядва той на боцмана.
Сетне повика Гонсало Гомес де Еспиноса, алгуасил[1] на флотилията, и му дава нарежданията си.
Обед е! Една лодка от адмиралския кораб се отправя към „Виктория“. Капитан Мендоса я съзира с известна изненада. От тази сутрин той бе наблюдавал движението на корабните лодки и бе отгатнал какво става. Той е със заговорниците, но неговият кораб досега бе останал извън акцията. Лодката пристава, алгуасилът се качва на кораба.
— Ето известие от адмирала.
Мендоса отваря плика. Покана да се яви на борда на „Тринидад“ за разговор; да отиде сам. Мендоса не може да сдържи усмивката си: малко грубичка хитрост — мисли си той. Ала вдига очи, среща погледа на алгуасила и тутакси престава да се усмихва; и тутакси престава да живее, защото кинжал пронизва гърдите му. В същия момент двайсетина въоръжени мъже, пристигнали на „Тринидад“ е друга лодка под командуването на Дуарте Барбоса, зет на Магелан, завземат „Виктория“ и подчиняват екипажа. Магелан отново има три кораба на своя страна („Тринидад“, „Сантяго“, „Виктория“) срещу два вражески. Отговорът му бе светкавичен и удари там, където заговорниците най-малко очакваха. Още същия ден екипажите на „Консепсион“ и „Сан Антонио“ се предават, бунтът е смазан.
Сред хората на борда на „Тринидад“ имаше един, за когото името на Магелан означаваше само и единствено „покровителство, доброта, благост“. Това беше Енрике — малайски роб, купен в Малака. Енрике — около двайсет и шест годишен, по-кръстен, всеки ден благодареше, на бога, задето му е дал такъв добър господар. Той би изпаднал в отчаяние, ако Магелан му върнеше свободата. Той знаеше, че мореплавателят му беше осигурил тази свобода в завещанието си, но не знаеше, че там Магелан бе предвидил и друго — да се вземат от наследството му десет хиляди мараведи за издръжката на бившия му роб, „задето е станал християнин и за да моли господ за опасението на душата му“.
Енрике би умрял за Магелан. Когато видя как отхвръкна главата на Кесада, обезглавен за убийство след бунта на „Сан Хулиан“, той просто си помисли, че това е акт на справедливост, защото този капитан бе пожелал да посегне на такъв съвършен човек като Магелан.
Друг осъден в този процес бе Хуан де Картахена, сваленият адмирал. Той помоли за милост, изтъквайки факта, че не е проливал кръв.
— Тъй да бъде — съгласи се Магелан, — няма да бъдете екзекутиран.
Картахена бе изоставен на пустия, негостоприемен бряг, в компанията на един свещеник, който също бе участвувал в заговора.
Енрике бе събудил любопитство при пристигането си в Лисабон — тогава и той самият се учудваше на всичко. После свикна. Въпреки това и той като всички бе изненадан от появата на патагонците. Първият от тези диваци се показа още преди флотилията да вдигне котва от Сан Лука. Като видя испанците, той започна да танцува, сипейки пясък върху главата си.
— Направете като него — нареди Магелан на моряците си. — Изглежда, че е нещо като поздрав.
Генерал-капитанът не се лъжеше — дивакът се сприятели с тях, последваха го и другите. Бяха много едри, облечени с кожи. Испанците гледаха огромните им крака и си казваха: „Патагаос“, оттам и името. Отношенията с диваците щяха да си останат прекрасни, а и Магелан наистина не желаеше да се отнася зле е туземците — поведението му към Енрике беше достатъчно доказателство за това, но той изпълняваше заповед, трябваше да отнесе в Европа човешки образци. Колумб го бе сторил, сега искаха да видят неговите диваци. И тъй патагонците бяха пленени с хитрост: натовариха ги с подаръци така, че да не могат да си движат ръцете, и тогава им сложиха вериги на глезените, убеждавайки ги, че са бижута. Оковани, те виеха от отчаяние, и скоро умряха поради липса на подходяща храна.
Видът и поведението на тези патагонци бяха описани със забележителна за епохата точност от един друг участник в експедицията, който не беше нито испанец, нито португалец, нито малаец. Един ден Карл V бе дал аудиенция на млад италианец, издънка на стара благородническа фамилия от Виченца.
— Сир — бе казал Антонио Пигафета, — желая да получа честта да участвувам в експедицията на адмирал Магелан. За да я опиша.
Кралят бе казал „да“, мислейки, и то с основание, че приключение, което не е описано, все едно че не е ставало. Пигафета трябва да е показал голяма дарба за наблюдение, а и си е служил леко с перото. Без него биха липсвали почти всички живи описания за епопеята на Магелан.
Протокът през новия континент бе достигнат на 21 октомври 1520 година, в края на един период, който членовете на експедицията, не подозирайки какво ги чака в бъдеще, нарекоха голгота. След зимуването в ледената пустош и тежката работа по ремонта на корабите, след загубата на „Сантяго“, изпратен на разузнаване (за щастие екипажът беше спасен), отчайващото сновене покрай брега, от север към юг, бе започнало отново. Изследваше се всяко заливче, всяка ивица земя, вдадена в морето, и всеки път все същото разочарование. Чувствувайки върху себе си желязната ръка на Магелан, испанските офицери се подчиняваха сред тежко мълчание. Човекът, който бе подложен на най-голямо изпитание, истинска морална голгота, беше естествено Магелан. Всеки изминат безуспешен ден го доближаваше до мига, в който той трябваше да признае поражението и да даде позорната заповед за завръщане.
Когато експедицията обходи Носа на девиците — Магелан кръщаваше една след друга новооткритите земи, — никой не помисли, че морското пространство пред тях би могло да бъде тъй желаният проток. „Това е фиорд“ — казваха пилотите. Високите брегове, тъмната и дълбока вода действително напомняха за крайбрежните криволици на северните страни. За кой ли път, противно на общото мнение, Магелан изпрати два от своите кораби да изследват брега.
Той ги видя как се отдалечават и ги чака четири дни, през които излезе силна буря. Всеки на борда на „Тринидад“ мислеше, че разузнавачите са били изхвърлени на брега и са претърпели корабокрушение. На петия ден оръдейни изстрели екнаха между високите брегове и миг след това се появиха двата кораба, вдигнали всичките си флагове.
Капитаните докладваха на Магелан, че не са могли да стигнат края на така наречения фиорд. Бреговете не се стесняваха — това подобие на канал, напротив, се разширяваше и водата беше все тъй дълбока и все тъй солена. Сиреч не можеше да става дума за река.
— Да тръгваме! — рече генерал-капитанът.
Цял месец и е трябвало на експедицията, за да прекоси онова, което по-късно бе наречено Магеланов проток. Когато човек погледне на картата, веднага се вижда, че не става дума за проток, а за коридор, или по-скоро за лабиринт, дълъг около шестотин километра, и се разбира защо след години са предпочитали хиляди пъти да заобиколят нос Хорн по на юг. Бреговете на Магелановия проток са били осеяни със скелети на разбити кораби. И днес още с картите и с модерните средства за мореплаване преминаването по този лабиринт е добра препоръка за мореплавателя. На времето е било цял подвиг да преведеш оттам четири кораба без злополука.
Цареше мъртвешка тишина; крайбрежните склонове изглеждаха металически. В далечината — планини, покрити със сняг. Нито знак за човешко присъствие. Първия ден Магелан изпрати една лодка на сушата. На каменистия плаж, в подножието на високите стръмни брегове, моряците намериха само една мъртва акула. Ала през нощта на брега пламнаха огньове. На другия ден нова разузнавателна експедиция откри само едни изоставени гробища и нищо повече. А през следващата нощ — нови огньове. „Земя на огньовете“ — казваха моряците. Никой никога не е видял там жива душа.
Каналът непрестанно се браздеше в разклонения. Магелан търпеливо изследваше всеки ръкав. Ден след ден експедицията напредваше на запад. Водата беше все тъй солена и дълбока, но лека-полека бреговете ставаха по-малко злокобни. Вместо оголени скали се виждаха гори и даже ливади. Екипажите слязоха на земята и пиха от свежи извори — каква разлика от блудкавата вода на борда! Заеха се с риболов. Една малка река, гъмжаща от сардини, бе наречена „реката на сардините“.
Попаднал в едно ново разклонение, Магелан раздели флотилията, изпращайки „Сан Антонио“ и „Консепсион“ на югоизток, а той самият, с „Тринидад“ и „Виктория“, се насочи към един канал на северозапад. Няколко дни по-късно, на 28 ноември 1520 година, каналът се разшири и пред очите на моряците от „Тринидад“ се ширна безкрайната линия на хоризонта — открито море!
Набит, с тъмни очи, с прошарена брада, генерал-капитанът стоеше изправен на кърмата, смълчан като другите, загледан в хоризонта. Видяха го как пристъпва напред, накуцвайки, и спира. Всички го гледаха, чакаха какво ще каже. Ала по лицата им се изписа огромно изумление. Застинал като статуя, все тъй загледан в огромното море, генерал-капитанът плачеше.
Когато, ровейки в шкафа, той съобщи, че ще хапне набързо каквото има, защото тръгва за сьомга, Лоранс подхвърли:
— Вече трети път за петнайсет дни…
— Броиш ли ги?
Загледана през прозореца в бялото небе, тя сухо отбеляза:
— Ти поне се забавляваш!…
Той захлопна вратата на шкафа и се обърна:
— Пак ли започваш… Като съм тук, устата си не отваряш. Сто пъти ти предложих да излезем заедно; все не искаше…
Тя се върна сред стаята:
— Днес, ако искаш, ще излезем следобед…
Той вдигна рамене, ядосан от глупавата препирня:
— Защото ти казах, че съм намислил друго, нали?
— Да, точно затова…
Нападаше, гледайки го право в очите.
— Искам да зная — продължи тя — дали си способен да жертвуваш за мен поне едно от твоите развлечения.
— И повече дори, знаеш много добре. Поне да имаше някаква причина. Но ти нямаш… освен да ме ядосваш — каза той.
— Имам — упорствуваше тя.
— Каква?
— Да разбера какво ще ми отговориш…
Този отказ го накара дръзко да пристъпи към нея:
— Е, добре! Отговарям ти — не! Това е!
Тя наведе глава:
— Много добре… Вече ми е ясно… Ботушите си ли търсиш? Под бюфета са…
Тъй като това ставаше през деня, а през деня сьомгата слиза към морето, предната вечер бе посветена на мрежите. Четиримата мъже бяха дошли след отлива и бяха намерили джобовете, отрупани с водорасли. Бяха тръскали кош по кош… От три месеца насам законът позволяваше да се преграждат реките, но на не повече от сто и шейсет метра, и те недоволствуваха. Продължаваха да се оплакват от тази глупава зима, от непрестанните дъждове.
Жителите на Мон Сен Мишел се опитваха все пак да излизат за риба и който погледнеше от Северната кула, виждаше песъчливите брегове, разделени на парцели от дълги редици колове. Забиваха ги през един метър в пясъка и на опнато между тях въже навървяха широка ивица от четирийсет до шестдесет малки мрежи. Образуваше се преграда, която приливът надигаше отдолу, докато придойде всичката вода. Така нищо не пречеше на сьомгата да навлиза колкото си иска срещу течението и на трите реки.
Големите мигриращи риби се въртяха дълго в морето, сякаш нямаха доверие на тези непостоянни реки, колебаеха се пред замърсените води на Селюн, укрепените брегове на Куеснон, мочурищата на Се, които почти пресъхват след отлива… Подмамени от делтите на тези огромни реки, те влизаха в тях, но тутакси се озоваваха заприщени. Затова не се впускаха много навътре: те придружаваха морето, стигаха през нощта до бентовете на заводите, „опипваха“ ги, но през деня слизаха обратно с отливната вълна, щом усетеха, че реката се изпразва.
И тъй, дойдеше ли отливът, обърнеше ли се течението, мрежите самички започваха да ловят. Долното въже падаше на дъното и отливът залепяше мрежите към коловете. Тогава реката се затваряше и големите риби опираха муцуни в мрежестата преграда. Бяха още свободни, свободни да се върнат там, откъдето идваха, при извора на реките, но те упорствуваха, настоятелни и неспокойни, да преминат към морето. Понякога сивите им гърбове, вретеновидните им тела смътно се различаваха в пясъчните спирали на водовъртежите. Те опипваха препятствието, въртяха се из водните вихри, скокваха внезапно, извити като дъги. Тъкмо в този момент, когато сьомгата търсеше пролука, рибарите, навлезли до пояс във водата, се опитваха, пляскайки отгоре, да я изплашат, да я отпратят към дъното, към джобовете, а след туй да я заградят с мрежите си. Това беше и засада, и хайка. Беше трудно — заради престоя в ледената вода, заради това непрестанно чистене на мрежите, които събираха всички отпадъци на реките. А и рибата не беше много! В залива все споменаваха онази клауза в едновремешните договори за наемане на слуги, според която те се съгласявали да приемат сьомга за храна, но не повече от един път в седмицата! Сега, когато четворка рибари след три часа висене се върнеше с десет ливри улов, никой не смееше да се оплаква.
Андре заедно с Доше и двамата Биар — баща и син, ловяха от два часа. Те работеха далеч един от друг, всеки зает да наблюдава собствения си сектор, изтърсваха мрежите, чистеха ги от снопове полепнали водорасли, които се оцеждаха по ръкавите им и ги мокреха. Те ловяха между Мон Сен Мишел и Томблен, но по-близо до Томблен, при един широк праг — в едно бързо течение, което ги удряше в краката.
Преди да пристигне в Мон, Андре бе ловил сьомга само в река, с изкуствена стръв, лов, при който рибарят се бореше с вече уловеното животно. А тук рибата беше на воля — истински ръкопашен бой, бърза фехтовка, нападения, отстъпи и финтове. Мрежата само ограничаваше терена, в който се играеше играта, а тя се играеше в самата вода, с всичките неудобства, които произтичаха от това: бавност и непохватност на движенията. В полза на човека беше само упорството на животното да преодолее препятствието и уплахата си. При все това, в първите минути на засадата Андре беше изпуснал една голяма зимна сьомга, която дървената част на зле насочената ракета само бе закачила и която след един стремителен завой се бе измъкнала като стрела нагоре. Оттогава те чакаха завръщането й, почти сигурни, че като се успокои, тя, с животинското си настървение, ще се върне, за да се натъкне отново на преградата.
Бе сивкав следобед в края на февруари. Времето беше тихо, почти топло, един от онези влажни измамливи пролетни дни, които насила изтръгват първите пъпки на растенията, за да ги предадат на мартенските мразове, и които карат все още навлечените хора да се задъхват от горещина. Зад тях смътно се очертаваше само моравият силует на Мои Сен Мишел — една продълговата камбанария върху заоблен хълм. Само мочурищата блестяха сред тинестите води, тези мътни приточни води, които се стичаха отвсякъде. Докато тръскаше мрежите, които пръскаха в лицето и врата му неприятен дъжд, на Андре му се стори, че на двайсет крачки вдясно става някакво необичайно раздвижване — подобно потръпването на водата над гмуркач, устремен към повърхността. Миг след туй звънък удар от опашка изпляска по повърхността. Озовала се отново пред преграда, голямата риба проявяваше нетърпеливото си разочарование. С разтуптяно сърце Андре тръгна предпазливо към нея. Трябваше да застане над животното, без да прави вълни, без то да го усети — да го нападне отзад… Придвижването по прага, сега, когато вървеше срещу течението, го заслепяваше, причиняваше му нещо като световъртеж. Въпреки това той не изпускаше от очи мястото, където рибата бе скочила. Приготвил ракетата, той напредваше предпазливо и тъкмо щеше да повика за подкрепление, когато чу да викат него самия:
— Е-е-е-ее!
И Биар бащата, на другия край на преградата, нещо бързаше, размахваше енергично ръце. Отначало Андре помисли, че е хванал още една сьомга, но старият рибар, напротив, се отдалечаваше от коловете, а двамата други, и те като него бързо изоставиха лова. Доше беше вече на сухия пясък извън водата и викаше:
— Побързайте, мъглата!
Андре погледна и се учуди, че нищо не се променя. Зад тях Томблен, забравен от прилива, все тъй извиваше левиатановия си гръб. Самият Мон, скрит за момент, изплуваше отново през дима на ниските облаци. Той изглеждаше само по-далечен и учудващо забързан, тичаше през кръглите облачета, както луната в бурно небе. Макар да нямаше причини за безпокойство, Андре ускори ход все пак и тъй като дълбочината на широкия ручей намаляваше и вече не трябваше да се безпокоят, че вдигат шум, той зашляпа с по-големи и по-бързи крачки.
Когато се присъедини към тримата мъже, той попита:
— Е, какво?
Двамата Биар не отговориха: те бързаха устремно на запад, към големия завой при Куенсон. Бащата беше на няколко крачки отпред.
— Но къде я виждате тази мъгла? — попита Андре зад тях.
Доше, който го бе чул, бързо отговори:
— Шефът знае, той никога не се е лъгал…
Изминаха още няколко метра бегом по сухото; после се озоваха в един широк вир и скоро нагазиха във вода до прасците. Трябваше да стигнат оттатък Куенсон, който се разгръщаше като смътно очертано ветрило само на километър от тях. Стигнеха ли веднъж до брега, вече нямаше да ги заплашва нищо, щяха да се доберат до Мон по водещата нишка на реката.
Внезапно от северозапад, откъм морето, Андре видя да приижда, и то със смайваща бързина в това спокойно време, някаква пухкава стена; спирали от сива пара се кълбяха, нарастваха, носеха се към тях с изумителна скорост.
Това бяха големите талази мъгла, дошли от откритото море, понесли се по тинестия пясък. Това беше голямата опасност от морето в нейното най-непредвидимо и най-бързо проявление.
Защото морската мъгла е променлива като морето, а заливът е нейното царство, сцената за нейните най-невероятни преображения. Скоро пясъкът, тинята, обраслите с трева места задишаха пара, като животни. Тогава мъглата се стеле много ниско и много дълго над възсолените вирове и плитчините. Талазите й къпят дигите, спускат се над полдерите, изпълват равните полета. Матовият прилив, в началото не тъй дълбок, постепенно се покачва до прасеца, пропъжда стадото скупчени овце, овчарските кучета, които подлудяваха от него, но овчарят си стои изправен, все тъй неподвижен, с ямурлука, със старата протрита барета. След туй мъглата лека-полека се увеличава. Нехайно поглъща стопанствата, кулите, върховете на високите тополи, покатерилите се по хълма къщи на Мон, сетне и самото абатство, опасва тази прелест с меките си вълни, покрива най на края архангела, стърчал дълго над облака…
Понякога тъкмо трите реки и мрежата на техните делти я изтощават. Една голяма река от мъгла извива спиралите си над същинската река, прелива и завзема бързо пясъците като прилив. Вятърът, който не се предава лесно, я подгонва, усуква я, извива я на рула, които излитат нагоре; но също победен, той се съпротивява по-слабо, вече не успява да дълбае в нея трайни празнини, а само толкова, колкото корабокрушенецът смогва да отгребе с ръце.
Най-често през зимата мъглата се проявява като заболяване на въздуха. Въздухът се обърква за миг, както бистра течност в епруветка — от капчицата, която я размътва. Прозрачното стъкло помътнява пред очите ни.
За рибарите от Мон това е най-голямата опасност от морето, почти единствената, защото подвижните пясъци се разпознават, могат да се избягнат или да се прекосят, а приливната вълна може да се предвиди и е подчинена на часовника.
Този път внезапен прилив на изпарения извираше отвсякъде и тъй бързо, че сякаш пясъците се бяха втурнали да го посрещнат. Целият залив потъваше в него. Андре хвърли поглед през рамо. Отдясно Томблен бе изчезнал. Изведнъж и ток самият се оказа съвсем сам сред ледена баня, с горчилка от сажди в гърлото. Извика и силуетът на Доше се очерта на две крачки. Гласът на приятеля му достигна до него приглушен и някак разлат:
— Сега не трябва да се изпускаме.
Като си говореха, четиримата знаеха, че са заедно, но вече не различаваха краката си. Бяха ослепели всички едновременно и не мърдаха — заковани, застинали на мястото, което очите им бяха видели за последен път. По памет определиха посоките спрямо това място и според частите на телата си. Андре знаеше, че Томблен се намира точно на линията на дясното му рамо. А Мон, Мон се издигаше по продължението на левия му ботуш: той размърда вътре пръстите си, за да усети посоката, защото дори коленете му бяха изчезнали в мъглата. Така четиримата заедно запазваха ориентирите си като ненужно съкровище, от което се налагаше да се освободят, но още не се решаваха.
Андре слушаше мъглата, защото тя се чуваше — едно неясно бръмчене, което идеше от мекотата й, от матовата й, разлята тишина; чуваше се онова, което човек чува, когато си запуши плътно ушите с пръсти. Тя заледяваше устата и човек я нагълтваше до дъното на дробовете си. Студът, с който тя ги издуваше, сякаш ги вкаменяваше: усещаха се при всяко дишане от този парлив хлад, с който се пълнеха, и това беше причина за сериозно безпокойство.
Доше измърмори:
— Ще се вдигне чак при отлива.
Защото тези мъгли, които идват с морето, често си и отиват с него… Тази специално идва от Англия, където Андре беше видял как колите блокират тъй внезапно по улиците, че се блъсват в някоя стена. Беше черна и сякаш тежка от въглищен прах.
Биар, шефът, още не се решаваше да помръдне, защото при първата стъпка ги чакаше друго, по-голямо зло: щяха да загубят онази ориентация, която неподвижността им осигуряваше. Щяха да тръгнат напред, щяха да вървят във вярната посока, в която бяха поели, преди да ги застигне облакът, към Куенсон, прострял се на петстотин метра пред тях и тъй здраво препречил пътя, че изглеждаше невъзможно да бъде отминат. Да, първата стъпка щеше да бъде вярна, но втората вече щеше да се отклони… Щяха да се плъзнат леко встрани като пияни и без да могат да тръгнат отново, щяха отнапред да знаят, че ще се загубят. Те отлагаха колкото могат тревогата на тези първи крачки. Андре чу далечния глас на Биар-баща, който питаше:
— Колко е?
Той погледна часовника на ръката си и извика:
— Един и четвърт!
Току до него Доше напомни:
— Приливът е в два и двайсет. Имаме повече от час. Като че ли тази отсрочка накара стария Биар да вземе решение и той нареди:
— Да вървим! Няма да стоим тук…
Сенките им до Андре мигом се стопиха. Той ускори ход, за да види до себе си тъмната маса на Доше. Шумът от влачените във водата ботуши беше за него едно успокоение, защото то нарушаваше смазващата тишина. Клеман се поспря, за да му каже:
— Да можехме да застанем редом, но тогава пък няма да се виждаме и на два метра!…
Защото, когато бяха повече, както този път, и мъглата не беше тъй гъста, те самите представляваха ориентири: нареждаха се, додето още се виждаха, до едного от тях, който оставаше обърнат към целта, там, където мъглата го беше заварила. Така, задминавайки се един друг, те успяваха горе-долу да държат посоката. Този път за подобно нещо не трябваше и да се мисли… Андре вървеше сред тези смътни сенки, както нощем, когато се страхуваше да не попадне на някоя-стена или дупка — опипваше земята с ботуша си, готов винаги да спре. На драго сърце би тръгнал като при игра на сляпа баба — с протегнати напред ръце. Очите му не изпускаха движещия се неясен силует на Доше малко по-напред и вдясно. Не трябваше да го изпуска и да върви сам, да остане сам! А за това бяха нужни само секунди разсеяност, няколко крачки встрани… Неочаквано той мярна някаква бърза сянка, която пробяга от лявата му страна. Друг някой заблудил се тичаше с всичка сила в мъглата. Колкото и невероятен да изглеждаше този нечий призрачен бяг във водата, Андре извика:
— Хей!…
После обясни:
— Видях, че някой бяга, ей там…
Той се бе доближил до стария Биар на една ръка разстояние и го видя да клати глава, без да забавя ход. Започваха миражите, тези смущаващи бегли силуети, които изгубените в мъглата рибари непременно срещаха по песъчливите брегове и чиито сенки понякога имаха такива ясни очертания, че някоя от тях заприличваше на познат мъртвец.
Андре упорито бе продължил да твърди това, когато отново бе вън от опасност: бил разпознал дрехата, лицето на покойника, вечно бързащ и разсеян покойник, който никога не се спира и не познава никого. Никой в Мон не се смееше, слушайки тези разкази, а на края винаги се свършваше е литургии…
Огюст Биар измърмори:
— Веднъж срещнах Жан дьо Томблен, близо до Ла Кроа де Грев…
В продължение на няколко секунди с някаква неясна завист Андре си помисли за този гигантски плувец, който се хвърляше във водата от кулата на Томблен и стигаше до Мон без прекъсване. Той никога не се бе интересувал от часа на приливите и отливите!… Оставяше се на прилива, плуваше по течението или срещу него, както си иска, до онази вечер, когато, обезсилен от алкохола, бе потънал като камък на дъното. Оттогава мнозина, без да броим Огюст, го бяха виждали да се мярва в мъглата…
Андре се блъсна изведнъж в Биар-баща, който се бе спрял внезапно, без да предупреди.
Старият заяви:
— Броих крачките си. Отдавна трябваше да бъдем там!
Беше вървял във водата, към леглото на реката, към пясъчния насип на брега и бе изброил хиляда крачки: най-малко триста в повече, ако бяха вървели по верния път.
— Този път вече сме загубени — заключи той.
Това значеше просто това, което значеше: те се бяха загубили, заблудили; не знаеха вече нито къде се намира морето, ни Томблен, ни Мон, ни Бретан, нито Нормандия. Доше потопи ръка във водата — мъглата отряза ръката му почти до китката — и каза:
— Според мене Мон е там.
Но Огюст, синът, който упорито държеше ръцете си в джобовете, посочи с глава друг ъгъл на хоризонта:
— Смятам по-скоро, че е там.
Беше тъй абсурдно, че замълчаха. Тогава Андре предложи:
— Да бяхме извикали?…
Те не отговориха нищо, безразлични, оставяйки го да направи този детински опит. Тогава той сви ръце на фуния пред устата си и изрева:
— Е-хе-хе-хеееее!…
Не повтори: беше все едно да вика с кърпа в устата. Звукът се блъсваше веднага в нещо меко, в някаква вата, която го задушаваше. Самият му глас го уплаши, толкова бе странен, един от онези викове, които се чуват в буря, нощем край лудниците…
Той видя как Биар-баща се навежда, как потапя ръце въз водата, как глади пясъка, как го опипва и вече се изкушаваше да попита: „Да не сте загубили нещо?“
После си спомни, че изпадналите в беда рибари се ориентират така по малките хълмчета, които леко набраздяват меките тинести пясъци на залива: по-полегатите страни на тези хълмчета са винаги обърнати към морето. Така релефът им показва посоката на вълната, а значи и посоката на брега. Това би могло да им помогне да се ориентират, ако прелелите реки и ручеи не бяха набраздили безразборно скалистия бряг, обърквайки така всички следи. Няма значение, това все пак беше някакво указание и старият Биар тръгна. Все пак при първата стъпка той попита:
— Колко стана?
— Два без двайсет.
Оставаха четирийсет минути до прилива…
Те не вървяха в равен полумрак. Тази мъгла беше променлива. Тя изтласкваше пред тях по-черни кълба, в тях имаше валма пушек. Навремени сякаш се силеше да се разкъса, да се просветли. Макар че вятърът утихна, млечните повесма бавно се точеха из нея. Дълбаеха се дупки, които нови изпарения бързо запълваха. И все същият парлив вкус дереше гърлото и смразяваше гърдите отвътре… Овлажнените им дрехи бяха за изстискване.
Изведнъж в този призрачен вървеж Андре усети как в него се надига тревожният и абсурден страх от детските години. Винаги се бе страхувал да не го погребат жив. И ето че сега чувствуваше същото паническо задъхване!… Той ускори крачките си, за да измами чрез усилието, през раздвижването на мускулите си това усещане за зазиданост. По-бързият му ход го доведе до Доше, който опря отведнъж и извика:
— Стой!
Той слушаше напрегнато.
— Камбаните!…
Бяха убедени, че камбанният звън не им се причува. Вдясно от себе си познаха припрения звън, идещ от енорията. В Мон знаеха, че те са в беда и биеха камбаните, за да ги ориентират. В Сен Леонар един от малките Жуган, старите неприятели, сигурно ги викаше със своя рог, защото той заместваше сега прадядото, чийто дъх вече не достигаше да надува раковината, прочутия „конус“, който трийсет години бяха слушали да бучи сред мъглистите изпарения… Ударите на камбаните достигаха до тях през една пролука в мъглата. Като слушаше как звънти задъханото им безпокойство, Андре внезапно си помисли с угризение за тревогата, която те носеха на Лоранс. Сега жените и приятелите им се безпокояха, но бяха заедно: и крепеше ги онази обща тревога, която угрозата на морета винаги събуждаше в това рибарско село, каквото Мон беше през зимата. А Лоранс се тревожете сама, без нито един приятел край нея, защото дори мъката не би я накарала да иде при другите! С някакво предчувствие, което сега го поразяваше, тя го бе молила да се откаже от този лов заради нея… а той грубо и бе отказал. О, ако се върнеше!…
Камбаните замлъкнаха отведнъж и го изтръгнаха от разкаянието му, от страстните обещания, които си даваше.
Старият Биар рече:
— Продължава да звъни, ама дупката се запуши: не се чува вече.
И реши:
— Оттам идеше!
Доше тръгна отново и избоботи:
— Като си помисля, че камбаната за мъглите мухлясва от двайсет години на тавана на сакристията!
Готовите да се притекат на помощ монаси наистина бяха окачили на времето в звънарната на абатската църква една огромна камбана, която почваха да бият, щом първите талази на мъглата плъзнеха по тинестия пясък. Революцията, която реквизира всичкия бронз на абатството, му бе оставила тази камбана. Но когато събориха звънарната, за да я реконструират, бяха я свалили и оттогава бе останала забравена под прахоляци и мазилка. За нея се сещаха само в беда, като за някой стар, изоставен и немощен светия.
Камбанният звън ги бе насочил надясно. Дъното леко се издигаше и те се озоваха на сух пясък. Двамата Биар познаваха всяка плитчина по бреговете. Щом стигнеха някоя, те я назоваваха — щяха да знаят поне дали бяха загубили или спечелили, дали вървяха към Мон, или се носеха право към морето… Но ботушите почти веднага зашляпаха; „заливът“, водната равнина, продължаваше. Бяха се натъкнали само на една незначителна бърчинка, която нищо не можеше да им покаже.
— Колко стана? — пак попита старият.
— Два и три…
Сега пък часовникът приковаваше вниманието на Андре. Един поглед за връзка с другите две сенки, един за стрелките… Два и четири… Два и пет… След четвърт час — приливът! А ако не се намираха съвсем близо до Мон!… Последните, които се бяха загубили предната година, бяха попаднали на кулата Томблен, която тогава не е била опасвана от река. Бяха се качили в нея, бяха прекарали една ледена януарска нощ, но се бяха върнали призори при отлив, в ясно време — в изумения Мон, където жените им вече плачеха… Три часа бяха викали след тях от Северната кула… Той още си спомняше за изпадналите в беда яйчарки, заплели се из един пясъчен насип, по-висок от речния бряг. За да не рискуват, както тези четиримата например, да се впуснат в смъртноопасен ход преди приливната вълна, те бяха предпочели да предизвикат съдбата си: бяха се оставили водата да ги обгради, а после да ги покрие малко по малко. Скупчени на грозд, те бяха устояли на течението, водата им бе стигнала до кръста, после, след мъчителни часове, тя бе спаднала, оставяйки ги вкочанени на пясъка. Но тогава приливът е бил съвсем слаб, а днес е в пълната си сила…
Старият Биар отново рязко се спря, сякаш се бе натъкнал на някакво препятствие. И наистина така беше, защото пред него се издигаше един черен и висок кол; предполагаше се, че до него има и други, и Биар, който сам ги бе познал, защото сам ги бе сякъл, дялал и заострял, заяви вече съкрушен:
— Нашите са…
След час и четвърт вървене те се бяха върнали там, откъдето бяха тръгнали!
Въпреки това старият тръгна отново, но този път по-бавно. От кол на кол, те стигнаха края на редицата до последния, където се закачаше мрежата, този, който беше забит най-близо до Мон, само на два километра от скалите, на двайсет минути бърз ход! Там Андре видя с изумление, че Биар хвърля своя кош, обръща го и сяда отгоре му. Другите мълчаха, но той помисли, че това е злокобно отчаяние, отказ от борбата, мрачно примирение със съдбата и полита трескаво:
— Нали няма да останем тук?
Старият Биар вдигна глава, погледна го тежко и обръщайки се към него за първи път на „ти“, рече:
— Къде искаш да вървим?…
Никой не отговори — чуваха само тишината, която се процеждаше.
Старият попита за последен път:
— Колко стана!
— Два и двайсет и две!
Приливът вече се задаваше и отчаян от това капитулантство, Андре извика:
— Но след двайсет минути той ще бъде тук!
— Да идва — избоботи старият.
И все пак добавя:
— Ако тръгнеш, не се знае накъде ще поемеш — дали към морето или към брега, а сега е вече късно да бъркаш.
— Ще има много да се мъчим! — измърмори Доше.
— Нямаме друг избор — каза старият.
Андре още не подозираше отчаяната маневра. Това бездействие го задушаваше. Той се въртеше като вързано животно край кола и седналия човек. Побутна Доше, който веднага заобяснява:
— Ще изчакаме приливната вълна и ще тръгнем пред нея. Тя поне върви право към брега… Важното е да знаем дали ще ни остави да минем прага…
Това опасно приключение по един равен бряг би било само бърза разходка. Но тинестите пясъци бяха прорязани от дълбоки лагуни и приливната вълна, която попадаше в тях, бързо опасваше островите, после лека-полека ги поглъщаше. Другаде тя се втурваше в ручеите по брега и в ръкавите на реките, които за няколо минути ставаха дълбоки и големи, докато при отлив те не стигаха дори до глезена. Между четиримата и Мон се препречваше един от онези прагове.
И тъй морето щеше да ги бута пред себе си, показвайки им пътя с пяната си, но щеше да ги отклони вляво, за да им отреже пътя назад. Бяха слепи, бяха принудени да го чакат: в това време то щеше да се втурне към прага. А и дали когато го стигнат, течението ще ги остави да преминат?… Всичко щеше там да се реши.
Мъглата бе застинала. Из пея вече не се точеха валма, както допреди малко, не пробягваха неясни силуети. Тя си оставаше неподвижна и гъста — като онези ситно тъкани кафяви платна, дето ги опъват около панаирджийска арена.
Изведнъж големият шум на тръгналия прилив изпълни удавения от мъглата въздух. Шумоленето на водите, този тътен на далечен водопад, способен лете, когато се надигне, да накара да замлъкнат хиляди бърборковци, сега се носеше отвсякъде и ги ограждаше. Това бе друг мираж на мъглата — тази вездесъщност на морския тътен, и без редицата от колове, за която те знаеха, че е напречна на прилива, те не биха могли да отгатнат откъде ще дойде морето. Старият Биар бе станал и отново бе нарамил своя кош. Те стояха четиримата заедно край последния кол и приведени, гледаха в краката си. Изведнъж се появи ивица пяна, подлизна ботушите им и отмина напред. Това беше приливът, който се пръскаше на малки мехурчета, и нямаше нищо по-спокойно, по-тихо от това. Но той се плъзгаше бързо, безспир, без онези колебания, онези люшкания на вълната, които забавляват децата по плажовете. Чувствуваше се, че това е само началото на една огромна и стремителна сила. Четиримата мъже се бяха хвърлили всички вкупом да гонят тази изплъзваща се вода.
— Бърза, мръсницата! — изпъшка старият.
Този път той изоставаше, беше прекалено едър и лесно се задъхваше. Опитваха да стигнат, да намерят отново сухия пясък, приливната вълна да остане по петите им, вместо да цапат в нея, ала тя беше силна, водната маса идеше от десет километра и на края се втурваше да покрие последните хектари там, където те ловяха риба.
Затичаха се тежко. Водата вече удряше прасците им. Андре чувствуваше през гумата студения допир на водата, която ги водеше право към Мои, както конят усеща допира на ботуша в хълбока си. Той чу зад себе си задъхания Биар. Синът му го бе хванал за ръка и го теглеше. Андре се спря за секунда, колкото да улови за другия ръкав стария рибар, и продължиха да вървят.
Водата спадаше. Не че те я изпреварваха — дъното се издигаше. Скоро вече тичаха по сухо.
— Плитчината Айоли — изпъхтя старият, чиито нозе си възвръщаха проницателността.
Прекосиха я бързо. Издигайки се, склонът сам ги водеше и не ги оставяше да се отклонят.
— Внимание! — извика Доше. — Прага!…
Тук плитчината рязко се спускаше към леглото на прага. Забавиха ход, после спряха надвесени.
Сега те чуваха, но не виждаха пороя, който се провираше в краката им и кипеше. Той се носеше към Селюн и те знаеха, че с всяка секунда увеличава, ускорява лудия си бяг. Те се колебаеха наведени над невидимите води, сетне старият Биар отстъпи назад, без да продума…
Андре разбра, че Биар се отказваше, че смяташе преминаването за невъзможно, че от тази висока плитчина не можеше да се очаква нищо друго освен бавна агония във водата, ей тъй както си стоят — приливът спокойно щеше да допълзи до устните. Ужасът от този край го тласна напред и захвърляйки ракетата си, той скочи, предал се на яростното желание да продължи да се бори. Преди да докосне водата, той чу как Доше отчаяно го вика, след туй отвори уста — задушаваше се сред студа, който проникваше отвсякъде — през ботушите, през колана на панталона му, — удряше през гърдите като с тояга. Беше се спуснал по гръб по стръмния бряг, но не намери дъното и с ужас почувствува, че натежалите му крака се носят напред. Той очакваше да потъне и бе изненадан, че плава: неговата облегалка — големият му празен ракитов кош, го поддържаше. Но някаква мека сила го влачеше; той се носеше по жълтата вода със скоростта на пороя. Инстинктът му на бърз плувец се възвърна все пак и той заудря водата в бесен кроул. Сетне коляното му се удари в пясъчно хълмче, което се срина от удара. С лакти, с нокти, с корем и бедра той се опита да се задържи, да се пъхне в пясъка, но се откъсваха огромни блокове, които се срутваха, плъзгаха, ронеха се при най-малкото докосване. Брегът, щастието, към което се стремеше с цялото си същество, се стапяше!… Едно рязко покачване на прилива го опаси. Той усети, че нещо го повдига откъм гърба, протегнатите му ръце се удариха в брега, пръстите му се вкопчиха в него. Тогава чу, че го викат, но не се обади, за да не губи сили, защото водата го държеше здраво, теглеше го, смучеше го! За момент той остана неподвижен, с пръсти, вкопани до дланта в сбития тинест пясък, една от онези мергелови жили, които пълнят пясъците и не поддават. После бавно, с усилие, от което цялото му тяло трепереше, задействуваха лактите, тягата им повлече в пясъка първо лицето, сетне гърдите… Едва когато се изправи, той отвърна на виковете…
— Като видях, че тръгвате… — каза Доше съвсем пребледнял и без да откъсва поглед от лицето му.
И добави:
— Не можеше да се мине оттам. Чуваха се бесните.
Той говореше за онези опасни въртопи — издълбани от морето на някои места в реките, които то избутва.
Тримата бяха минали по-отгоре, там, където развихреният порой губеше малко от скоростта си. Водата им беше стигнала все пак под мишниците, но забивайки ракетите си в нея, опирайки се на тях, преодолявайки стихията с гърдите си, те бяха преминали. Явно вече бяха забравили за своето опасно премеждие — толкова се страхуваха за другаря си!…
Когато четвърт час по-късно излязоха на дигата, там чакаха жените. Те не извикаха, като ги видяха, защото още не смееха да разпознаят неясните силуети, които изплувваха от мъглата.
Едно дете се обади първо:
— Те са!
Мигом се струпа навалица, която ги раздели. Олекнало им отведнъж, жените се разприказваха, питаха, разпитваха, превъзнасяха мъките им. И мъже се приближаваха до пострадалите, разпитваха. Цялото село бе слязло и Андре видя да му се усмихват непознати лица. Той търсеше Лоранс, а видя силните плещи на Юлар преди бялата вълнена кърпа, с която младата жена се бе забрадила.
Когато отиде при нея и я погледна, всичко, което той й носеше от границата на смъртта — нежността, разкаянието, радоста си, страстното си желание да я спечели отново, да не се разделя повече с нея, всичко рухна при вида на лицето й. Това, че го бе мислила за загинал, че сега го виждаше отново жив, бе успяло да извика на лицето й само раздразнение и яд.
Тя го привлече към себе си:
— Е, сега си доволен!… Повече няма да стъпиш там, чуваш ли? Никога!…
През пролетта на 1793 година в Джърси, около час преди залез слънце, корветата „Клеймор“ потегляше от малкия пуст залив Бонюи. Този кораб имаше френски екипаж, но се числеше към английската флотилия, хвърлила котва на източния край на острова. Като на пост.
На вид корветата изглеждаше търговска, но в същност беше военна. В нея трябваше да има и хитрост, и сила; да измами, ако е възможно, да нападне, ако е нужно. За мисията, която тя трябваше да изпълни тази нощ, товарът на долната палуба беше заменен с трийсет едрокалибрени оръдия, здраво привързани с тройни вериги, е дула, опрени в затворените люкове; нищо не се виждаше отвън; батапортите бяха зачулени; капаците на люковете — затворени; корветата беше замаскирана.
Екипажът беше съставен от емигрирали офицери и дезертирали моряци. Тези мъже бяха отбрани — нямаше нито един, който да не е добър моряк, добър войник и верен роялист.
Капитан на корветата „Клеймор“ беше един кавалер от Сен Луи, граф дьо Боабертло — от най-добрите офицери в стария кралски военен флот; помощник-капитан — кавалерът Ла Вийозил, който бе командувал френските гвардейци, а пилот — най-изкусният водач от Джърси, Филип Гаскоал.
Беше ясно, че този кораб имаше да изпълнява необикновена мисия. И наистина, току-що на борда се бе качил един човек, който имаше вид на съзаклятник. Той беше висок старец, изправен, едър, със строго лице. Възрастта му трудно можеше да се определи — един от онези мъже, с доста години зад гърба си, но пълни със сили, с бели коси над челото и огън в очите. В момента, в който се качи на корветата, плащът му се разтвори и откри широки галски панталони с гамаши и късо палто от козя кожа, обшито отгоре с коприна — облекло на бретонски селянин. На главата си носеше кръгла шапка (от онова време), висока, е широка периферия, нахлупена по селски, без шнурове и кокарда.
Лорд Балкара, губернатор на острова, и принц Ла Тур д’Оверн лично го бяха придружили и настанили на кораба. Желамбър, бивш телохранител на господин графа д’Артоа, лично бе следил за приготвянето на кабината му и макар и благородник, прояви толкова грижи и уважение към този старец, че сам носи сандъка му.
Малко след десет часа граф дьо Боабертло и кавалерът Ла Вийовил заведоха селянина до кабината му. „Селянина“ — това бе името, което хората от екипажа веднага лепнаха на невия пътник.
После капитанът и неговият заместник — помощник-капитанът на „Клеймор“, се качиха на палубата и се заразхождаха напред-назад, разговаряйки. Отчаян вик прекъсна думите на Ла Вийовил и в същото време се чу шум, който не приличаше на нито един от познатите шумове. Викът и шумовете идеха от вътрешността на кораба.
Капитанът и помощникът му се спуснаха към оръдейната палуба. Ала не можаха да стигнат — топчиите вече бягаха панически оттам.
Случило се бе нещо ужасно!
Едно от оръдията на батареята, 24-калибрено оръдие, се бе откъснало. Това е може би най-опасното от всички морски произшествия. Нищо по-ужасно не може да се случи на един военен кораб, при това на пълен ход в открито море!
Откъсне ли се от въжетата си, оръдието се превръща изведнъж в някакво необикновено животно. Тази маса се носи на колелата си като билярдна топка, люшва се встрани, към носа, тръгва, връща се, спира, сякаш се замисля за нещо, хуква отново, носи се из кораба като стрела — от край до край, завърта се, отскубва се, побягва, изправя се на задните си колела, блъска, кърти, трепе, убива.
Капитан Боабертло и първият му помощник Ла Вийовил, които съвсем не бяха страхливци, се бяха спрели в горната част на трапа и неми, пребледнели, колебливи, гледаха към оръдейната палуба. Някой ги отмести с лакът и се спусна надолу.
Това беше новият пътник — Селянина. Стигнал в подножието на трапа, той се спря.
Оръдието се носеше из батареята. Човек би казал, жива колесница от Апокалипсиса. Корабният фенер се люшкаше под вълнореза на оръдейната палуба и притуряше към това видение един умопомрачаващ въртеж от светлини и сенки. Очертанията на оръдието се губеха в лудия му бяг и то ту чернееше на светлото, ту отразяваше неясни бели петна в тъмнината.
То продължаваше да руши кораба. Беше блъснало вече четири други оръдия и бе направило два пробива в борда, за щастие над водолинията, но при една внезапна буря оттам щеше да прониква вода. То се нахвърляше бясно срещу обшивката; дебелите греди устояваха — извитите дървета са особено устойчиви, ала вече се чуваше как пукат под този огромен боздуган, който удряше с нечувана вездесъщност — от всички страни едновременно. Дори сачма в бутилка не се удря тъй лудо и тъй хаотично. Повредена на няколко места, вътрешната дървена обшивка започна да се къса. Целият кораб беше изпълнен с чудовищен пукот.
Капитанът бързо си възвърна хладнокръвието и по негова заповед през квадратния отвор бяха хвърлили в оръдейната палуба всичко, което можеше да намали или да спре безумния бяг на оръдието: дюшеци, койки, резервни ветрила, въжета, моряшки торби, денкове с фалшиви пари, от които корветата имаше цял товар — тази английска подлост,[2] която бе равнозначна на истинска война.
Но какво можеха да направят тези парцали? Никой не смееше да слезе долу, за да ги разположи както трябва, и за няколко минути всичко стана на парчета.
Имаше и вълнение — толкова, колкото да влоши нещата съвсем. Поне буря да беше излязла; щеше да катурне оръдието, а дигнеха ли се четирите колела във въздуха, то можеше да бъде озаптено. Междувременно опустошението продължаваше с пълна сила. Къртеха се парчета от мачтите, които, заклинени в дървения скелет на кила, минаваха през палубите — като големи кръгли колони. Под конвулсивните удари на оръдието фокмачтата се бе пропукала, гротмачтата, и тя бе засегната. Батареята се разпиляваше. Десет оръдия от трийсетте бяха извън строя, пробойните в обшивката се умножаваха и корветата започваше да тече.
Старият пътник бе застинал като статуя в подножието на трапа. Гледаше напрегнато тази съсипия. Не помръдваше. Изглеждаше невъзможно да се направи и крачка напред.
Всяко движение на отвързалото се оръдие вещаеше гибел за кораба. Още секунди и корабокрушението щеше да бъде неизбежно.
Трябваше да се спре тази ужасна лудост.
Трябваше да се впримчи тази светкавица.
Трябваше да се смаже тази мълния.
— Вярвате ли в бога, кавалере? — обърна се Боабертло към Ла Вийовил.
— Да. Не. Понякога… — отвърна Ла Вийовил.
— А в бурята?
— Да… Особено в моменти като тоя.
— В същност сега само господ може да ни спаси — каза Боабертло.
Всички мълчаха, оставяйки оръдието да трещи ужасно.
На ударите му вълната отвръщаше с удар.
На тази непристъпна арена, сред която подскачаше изтърваното оръдие, изневиделица се появи един мъж е железен лост в ръка. Това бе виновникът за катастрофата — топчията, проявил нехайство и причинил злополуката. След като бе сторил злото, той искаше да го поправи. Бе взел в едната си ръка дървен лост и въже с примка в другата и бе скочил през квадратния отвор долу.
Тогава се започна нещо ужасно — титанична гледка: схватка между оръдието и топчията; борба между материята и духа, двубой между мъртвия предмет и човека.
Човекът бе застанал в един от ъглите, бе стиснал в двете си ръце дървения лост и въжето облегнат на една греда, здраво стъпил на краката си — два железни стълба, бледен като мъртвец, спокоен, трагичен, сякаш сраснал се с пода — той чакаше…
Той чакаше оръдието да мине край него.
Топчията си познаваше машината и му се струваше, че и тя трябва да го познава. Той отдавна живееше с нея. Колко пъти си бе пъхал ръката в дулото й! Това беше домашното му чудовище. Заговори му като на куче.
— Ела — мамеше го той.
А може би го обичаше. Сякаш искаше да го прилъже към себе си. Но това значеше то да връхлети отгоре му. И тогава той беше загубен. Как да избегне удара? Това беше въпросът. Всички гледаха ужасени.
Нито едни гърди не дишаха свободно с изключение може би на стареца — сам на оръдейната палуба, зловещ свидетел на двамината участници в схватката. Той самият можеше да бъде пометен от тази машина. Не помръдваше.
Под тях вълната, сляпа, ръководеше схватката.
Тъкмо когато, приемайки този страховит ръкопашен бой, топчията предизвика оръдието, едно случайно полюшване на кораба стана причина то да се закове на място като слисано. „Хайде, ела!“ — увещаваше го топчията. И то сякаш го слушаше.
Изведнъж то се хвърли върху му. Човекът избягна удара.
Започна борбата. Нечувана борба. Крехкото се вкопчва в неуязвимото. Звероукротителят от плът и кръв напада животно от желязо. От едната страна силата, от другата — душата.
Всичко това ставаше в полумрак. Като в неясно видение.
Душа! Странно нещо, човек би казал, че и оръдието има душа, но душа от омраза и бяс. Тази слепота сякаш беше зряща. Чудовището сякаш дебнеше човека. Можеше да се повярва, че в тази маса имаше най-малкото хитрост. То също чакаше сгода. Беше някакво гигантско желязно насекомо, което притежаваше или поне изглеждаше, че притежава демонична воля. Навремени този исполински скакалец се удряше в ниския таван на оръдейната палуба, след това отстъпваше на четирите си колела, както тигърът на четирите си лапи, и отново хукваше към човека. А той, гъвкав, пъргав, сръчен, се извиваше като змия под всичките тия светкавични набези. Избягваше срещите, но ударите, от които се изплъзваше, попадаха върху кораба и продължаваха да го рушат.
Единият край от скъсаната верига се бе закачил за оръдието. Тази верига се беше навила незнайно как на винта на бутона за затвора. Веригата беше закрепена за лафета. Другият, свободният, се въртеше като бесен около оръдието, чиито подскоци преповтаряше, но с още по-голяма сила. Винтът го държеше като в юмрук и тази верига, притуряйки към яростните усилия на оръдието и своите камшични удари, образуваше около това чудовище ужасна вихрушка — железен бич в железен юмрук.
Въпреки това човекът се бореше. Най-често тъкмо човекът нападаше, той се приплъзваше край обшивката с лоста и въжето в ръка; оръдието, изглежда, разбираше и сякаш отгатнало клопката, изчезваше. Невероятен, човекът се втурваше след него.
Такива неща не могат да траят дълго. Оръдието сякаш внезапно си каза: „Е, хайде, време е да свършваме!“ Всички усетиха, че наближава развръзката. Оръдието сякаш не се решаваше, сякаш наистина бе замислило или замисляше — защото за всички то беше живо същество — нещо жестоко. Изведнъж то се хвърли към топчията.
Топчията се изметна встрани, пропусна го да мине и му се изсмя: „Хайде пак!“ Оръдието сякаш побесня, счупи и друго оръдие на левия борд; после, изхвърлено от невидимата прашка, която го опъваше, то полетя към десния борд, към човека, който му се изплъзна отново. Три оръдия се строшиха от блъсъка този път; тогава, сляпо и вече незнаещо какво върши, то обърна гръб на човека, засили се напред, удари вълнореза и направи пробив в носа. Човекът се бе прислонил в подножието на трапа, на няколко крачки от стареца. Държеше лоста си като спирачка. Оръдието сякаш го забеляза и без да си дава труд да се обърне, се спусна заднишком към човека — светкавично, за да се стовари като брадва. Притиснат до обшивката, човекът беше загубен. Целият екипаж ахна.
Ала старият пътник, дотогава неподвижен, се бе хвърлил напред — по-вихрен от всичките тия побеснели вихри. Беше грабнал денк с фалшиви пари и с риск да бъде премазан, бе успял да го запрати в колелата на оръдието.
Денкът послужи като спирачка. Един камък може да спре скалата, едно дръвче може да отклони лавината. Оръдието се олюля. Топчията на свой ред грабна железния лост, пъхна го между спиците на едно от задните колела и оръдието спря.
Беше се наклонило и човекът го катурна. Тежката маса се стовари с грохота на камбана и човекът, хвърляйки се с всичка сила отгоре й, плувнал в пот, метна примката около железния врат на поваленото чудовище.
Край. Човекът бе победил. Мравката бе проявила разума на мастодонт; пигмеят бе впримчил гръмотевицата.
Войниците и морящите заръкопляскаха възторжено.
Целият екипаж се втурна с въжа и вериги и само за миг оръдието бе овързано.
Топчията се спусна да благодари на пътника.
— Господине! — рече му той. — Вие ми спасихте живота!
Старецът бе възвърнал безучастния си вид. Не отговори.
Лейтенант Ролан Морийо е капитан на „Монж“.
Трийсетгодишен мъж в разцвета на физическите и умствените си сили — слаб, източен, гъвкав, с матово, гладко избръснато лице, кафяви доброжелателни очи, дълбоки и меки. С ясен и звучен глас, той се изразява с пестеливи, точно отмерени изречения, каквито са и движенията му. Защото, истински офицер, Ролан Морийо спортува, за да поддържа мускулите си силни и гъвкави. Той е като пружина, винаги насочена към ползотворна дейност.
Кристално чист по душа, още в мирно време той притежаваше всички добродетели, които другите откриха в себе си едва при повика на застрашеното отечество.
Въпреки сдържания си темперамент Ролан Морийо покори сърцата на подчинените си. И сега екипажът на „Монж“ е луд по този офицер — студен, лаконичен, съсредоточен, по този командир, чието превъзходство те всички признават, но който очаква спокойно своя час, за да отприщи цялата млада енергия, насъбрана в него самия и в неговия кораб.
От май 1914 година, когато пое командуването, Ролан Морийо показа какво може в морето и в боя.
По време на поход, предхождащ този, за който ще ви разкажа подробно, „Монж“ бе посрещната пред Ката-ро най-напред с дъжд от самолетни бомби, след туй от мина, чието стоманено въже се нави около вала на десния винт. През нощта те напразно се опитваха да се освободят от него, докато един вражески миноносец мина съвсем близо край подводницата, за щастие без да я забележи. Като отмина тревогата, „Монж“ спокойно продължи пътя си, влачейки мината, чието въже най на края изчезна, отнасяйки бронзовия конус на вала. И бога ми, този поход не би се състоял, ако Морийо бе наредил да се отстрани аварията.
И през ум не му бе минала подобна мисъл. Не се спира от движение плавателен съд в момент, когато врагът заплашва транспортите… Това бе достатъчен повод за командуващия френската флотилия в Бриндизи, за да възнагради пай-после завидната храброст на екипажа на „Монж“.
— За този и заради другите успешни походи — бе казал той на капитана на подводницата — аз съм готов да наградя част от вашия екипаж с военен кръст. Моля ви, дайте си предложенията.
— Ако мината беше избухнала, никой нямаше да остане жив — отвърна Ролан Морийо. — Излиза, че трябва да предложа всички. Затова, моля ви, да изчакаме, докато моята подводница извърши нещо значително.
28 декември 1915 година. „Монж“ е пред Катаро. Призори далечни ракети сигнализират за влизане или излизане на вражески единици. След туй изгрява денят — с прекрасно слънце, каквото само в Адриатика може да се види между две зимни бури. Морето е тъй спокойно, че следата на перископа се вижда от повече от три мили разстояние. Бавен и тежък, денят преминава в плаване на десет метра под водата, без да открият нещо.
Шест часът вечерта. Слънцето е залязло. „Монж“ изплава на повърхността и започна да зарежда батериите си с едната машина; другата е включена към едно от витлата, което влачи лениво кораба напред-назад. Свободните от вахта спят в койките, изпълнили тесния централен отсек — като огромни банани, вързани в двата края. Към десет часа духва слаб северен вятър, който надипля морето и отпраща благодатна прохлада към екипажа, изтощен от тринайсетчасовия престой под водата.
Нощта е светла. В небето — кадифена тъмносиня полусфера. Полярната звезда блещука над връх Радостак. В полунощ, тънкият полумесец на почти изпразнената луна изплува на изток. Никаква сянка над водата, никакъв шум. На мастика помощник-капитанът Апел е на вахта с двама моряци. От време на време някой омазнен, плувнал в пот моряк се показва от люка, нагълтва свеж въздух и пак се спуска долу. Офицерът и двамата мъже са целите зрение. Биноклите им претърсват спокойната нощ. Почти тревожна тишина тегне над морето. Често някоя близка до хоризонта звезда заприличва на корабна светлина, но грешката се осъзнава бързо. Впрочем в тези води никой кораб не би дръзнал да покаже светлините си. В 2 ч. и 15 мин. „Монж“ е на 15 мили южно от Катаро.
— Дясно на борда дим — съобщава един от вахтените — старши механикът Гибдал.
Мичманът поглежда и заповядва:
— По места за потапяне. Рулят дясно на борд. Курс юг. Гибдал, бегом долу да предупредиш капитана.
Димът идва от север, откъм Катаро, и въпреки че нощта е ясна, вражеските кораби не би трябвало да се виждат на повече от три мили. Мичманът иска да избързат пред тях и се насочва на юг, за да забави с няколко минути момента, в който те ще настигнат подводницата. Има право, защото „Монж“ е парна подводница — бавно се потапя. Трябва да се затварят маса вентилационни тръби, да се изолира котелът, да се прибере и запуши коминът. Екипажът бърза… Ето го и Морийо. Той гледа черните облаци, които бързо нарастват. Усмихва се — рядко явление — и командува:
— Двигателите на 400 ампера! Срочно потапяне! Осем метра! Бързо!
Което значи, че щом външните баластни цистерни бъдат напълнени, спомагателните цистерни за бързо потапяне трябва да приемат малко повече вода, за да може с едно завъртане на лостовете подводницата да достигне до големи дълбочини: предохранителна мярка срещу евентуален сблъсък.
Скоро водата се завърта лудо на носа и покрива палубата. В продължение на десет секунди капитанът, подал глава от командната рубка, гледа яростно към неприятеля. Но време е да се затвори и последният люк. Морийо го затваря, намества капака и от рубката нарежда потапянето да продължи до осем метра, за да се използва нощният перископ — с три метра по-къс от дневния. С него може да се гледа от рубката, но не и от централния отсек. Той го насочва към кърмата.
Неприятелите се виждат вече по-добре, плават на две групи, две успоредни колони на пет-шест метра една от друга. Настигат „Монж“. Богът на битките пожела, щото без каквато и да е маневра подводницата да се озове тъкмо между двете колони. Трима австрийци ще преминат покрай десния и трима покрай левия борд. Чудесна позиция за торпедна атака на една от колоните, а дори и на двете, ако има време… Морийо пак се усмихва.
Силуетите се уголемяват. В перископа Морийо е разпознал шест контраминоносеца, с четири комина — тип „Татра“. Той решава да атакува тези, които са от левия борд. Едната колона е добре очертана. Другата е като че ли малко объркана. Няма значение… Най-после щастието се усмихва. Може би ще успеят с двойния удар…
Бяха минали едва три минути от потапянето на „Монж“. Чуйте ясния глас на Морийо:
— Освободете предпазителите на торпедните апарати! Готови за стрелба!
И промърморва:
— Все един от тримата ще…
Предпазителите бяха освободени, вече нищо не задържаше торпедата. Само да щракне лостът на въздушния пускови клапан и те ще полетят с 35 възла към своята жертва. Сигурна работа! Как искате австрийските наблюдатели да различат в тъмнината крайчеца на перископа, който единствен стърчи на повърхността?
Долу всички усещат как иде заповедта за стрелба. Седемнайсет месеца я бяха очаквали.
Перископът бавно се завърта за последен път. Обглежда целия хоризонт. После Морийо го насочва назад, към неприятеля. О! Велики боже!
Само на петдесет метра, понесла се право към подводницата, една огромна черна маса закрива цялото зрително поле на перископа!
— На двайсет метра!… Възможно най-бързо!
Късно е! Вахтените още не са успели да завъртят бронзовите кръгове, когато една 3500-тонна маса, запратена със скорост десет метра в секунда, блъсва „Монж“ и го помита, както вихрушка помита високите треви.
В същото време прокънтява стоманеният вик на разкъсаната обшивка. Рубката е пробита. Водата нахлува като порой и подгонва към централния отсех Морийо, старши матроса Бограни и старшина Месаже. Морийо сам затваря водонепроницаемата врата, която изолира рубката, след това изключва преговорното устройство. Спира притокът на вода. Рубката е пълна…
„Монж“ се изправя от бясното накреняване към десния борд, но само за да се спусне към дъното. Тонове вода нахлуват към носа през незатворения резервен люк. Лекият наклон се увеличава. Чува се как в трюма нахлуват нови маси вода — те ще умножат тежестта, която нарушава надлъжното равновесие на кораба. Чуйте зловещия водопад. Прониквайки през изкривения люк, водата наводнява акумулаторите на десния борд, които бълват пламъци от късото съединение. Друг порой поръсва електродвигателите със стотици окъсани нитове от скъсаната обшивка. Трийсет секунди след сблъсъка стрелката сочи четирийсет градуса и наклонът все повече нараства. Ще потъне ли „Монж“ с вълнореза надолу, като гмурец… Морийо запазва спокойствие:
— Изхвърляйте баласта отвсякъде. Двата двигателя на кърмата — 400 ампера! Пълен назад! Турбините в трюма да се включат.
Въздухът под налягане засвирва, прогонвайки водата от баластните цистерни. На кърмата се чува глас:
— Капитане, предпазителите на двигателя на десния борд гръмнаха. Само левият борд е в действие. Турбините не се завъртат…
— Двигателят на левия борд — на 600 ампера! — командува Морийо невъзмутимо.
Ала две минути по-късно двигателят на левия борд спира на свой ред и Морийо пита старшия на поста за потапянето:
— На колко сме, Джефри?
— Шейсет метра на носа — отвръща главният електромеханик на „Монж“ — стар моряк, славен мъж.
И подводницата продължава да се спуска.
Корпусът е проектиран да издържи до трийсет метра… От всички страни обшивката стене и пука… Тя е на границата на издръжливостта. Ще се разкъса… Под огромното външно налягане водата напира все по-стремително.
Капитанът се замисля. Корабът му е вън от строя. Сляп: ударът строши двата перископа. Парализиран: електричеството — кръвта и нервната система на кораба — все повече отслабва… Издъхва: сгъстеният въздух е вече немощен — изтощил се е да изтласква вода на толкова голяма дълбочина… Обезоръжен: от сблъсъка се разбиха торпедата на палубата… Там горе неприятелите чакат с насочени оръдия за последния, смъртоносния удар.
„Монж“ продължава да се спуска. Единствено хората стоят по местата си, вперили поглед в своя капитан.
— Свалете предпазителите.
Трус. Четири тона по-малко. Но от изхвърления баласт на носа корабът се изправя на кърмата си и изведнъж водата от трюма се връща назад. Загубил равновесие, „Монж“ вдига нос така рязко, че тежките кутии на акумулаторите изкъртват подпорите си, падат една върху друга като кубчета и скъсват свързващите ги кабели. Токът прекъсва навсякъде, лампите угасват.
Раздирайки гърлата, хлорните изпарения се носят откъм трюма, където морската вода се сблъсква с киселината, изтекла от акумулаторите. В тъмнината думтят падащи и хлъзгащи се предмети, последвали застрашителния наклон на кораба. Изгубвайки равновесие, разтърсвани от ударите, докосвайки заредените е електричество стени, хората се хлъзгат по залятата с петрол подова настилка. „Монж“ се накланя още повече… Сетне идва момент, в който предмети и хора се струпват на кърмата в истински хаос. Тогава шумовете затихват…
— Allons! Enfants de la Patrie.
Марсилезата… На седемдесет метра под водата… В мрака… Кой ще ги чуе? Кой ще узнае, че бяха пяли момчетата от „Монж“? Химнът изпълва стоманената гробница…
— …L’entendard sanglant est leve…
Слушайте, говори капитанът:
— Не още, деца мои, вдигаме се.
„Деца мои“… Тези думи Ролан Морийо бе изричал с нежност, когато преди няколко месеца „Монж“ беше в карантина заради заболелите, от менингит моряци; Морийо сам се грижеше тогава за „своите деца“. Той си мислеше може би за малкото момиченце, което току-що се бе родило във Франция и което той така и не видя… Ето го наведен в мрака над осветения от джобното му фенерче дълбокомер, а мичман Апел, спокоен като капитана си, монтира в това време аварийното осветление — мизерна лампичка, светлинна надежда… И корабът се вдига отново, носът трябва да е вече на повърхността. Морийо, който иска сам да види и прецени обстановката, отива до люка на котелното, повдига капака и влажната и свежа ласка на морето го облъхва като повик за живот.
Някакви сенки се движат над водата. Пет вражески ескадрени миноносеца шарят е прожекторите си по морето. До тях крайцерът „Хелголаид“ се мъчи да открие подводницата. Той я бе докоснал случайно, без да я види. И никой не знаеше дали засегнатият кораб е вражески или свой; дали е оцелял, или е потънал…
Светлинен лъч се вкопчва в „Монж“, врагът тутакси разпознава подводницата и тутакси я обстрелва. Морийо затваря отново люка и упорито заповядва:
— По места за потапяне! Отворете крановете!
Шансовете за измъкване са едно на хиляда…
Мъжете се подчиняват. Ала нов удар разтърсва „Монж“. Един снаряд пробива шахтата на перископа, която е част от корпуса на подводницата, от здравия корпус[3], който на всяка цена трябва да остане невредим, а първият удар я бе вече ужасно повредил. Отново нахлува вода. Потапяне е невъзможно вече. Корабът щеше да иде като камък на дъното.
— Затворете крановете! — заповяда Морийо.
— Отворете люковете и напуснете борда!
Люковете?
Изкривен от един снаряд, люкът на котелното е блокирал, а другият, на машината, е под водата. Рубката е потопена още при първия удар. Само носовото акумулаторно може да се отвори.
Хората от носа вече се качват, едни по един, без да бързат, заслепени от светлинните боздугани на прожекторите. Струя свеж въздух нахлува долу, сякаш за да подкани екипажа по-бързо да напусне стоманената кутия.
Мичман Апел отива долу при мотористите. Ето ги. Прекосявайки централния отсек, те минават пред своя капитан, който дълго гледа след тях.
— Елате с нас, капитане.
— Вървете, деца мои, време е — отвръща просто Морийо.
На палубата — викове: Да живее Франция! Това е отговорът на първите, които са излезли под австрийския обстрел, и той секва, щом неприятелят разбира, че французите са без оръжие. Долу един от моряците се полъгва, понечва да тръгне към кърмата, но там няма изход; Морийо го хваща за ръката:
— Не, момчето ми, оттам, от другия люк, на носа. Побързай!
Морякът се обръща кръгом. Облегнат на спомагателната цистерна в централния пост, Морийо поглежда към циферблата на големия дълбокомер, сетне и към колоната моряци, забързани към отвора. Те всички ще имат време да се спасят, защото стрелката се върти бавно, много бавно в посока на потапянето. Всичко върви добре. Апел, който трябва да излезе предпоследен, е вече на трапа, убеден, че Морийо го следва…
Ролан Морийо е все тъй облегнат, на същото място…
Никакъв шум на палубата… Мъчителна тишина… Момчетата от „Монж“ си отидоха, подчинявайки се на заповедта на своя капитан. Сега е негов ред.
Когато става дума за екипажа, казват „напусна кораба“. Когато се говори за капитана, казват „изостави кораба си“. Тези последни думи звучат много зле в ушите на някои мъже с изключително чувство за отговорност.
При това капитанът на „Монж“ с чиста съвест може да последва хората си. Корабът му е извън строя. Под тежестта на водата, която продължава да прониква през съединенията, пой потъва бавно, съвсем бавно.
Съвсем бавно, по волята на Ролан Морийо…
Екзалтацията в битката ражда немалко героични постъпки. Но има хора, които не се нуждаят от никаква екзалтация, за да бъдат над всички нас. Погледнете този човек: той е, както винаги, спокоен. Двама души са го потвърдили.
Чуйте наистина… Шум на носа… Старши матросът Мае и готвачът Коше са още тук. Забавили са се, докато запушат крана на една от баластните цистерни, оставен по погрешка отворен. Те отиват до изходния трап и тъкмо да се изкачат, обръщат се и виждат…
Виждат Ролан Морийо все тъй изправен до цистерната. Едната му ръка е на крана, който, ако се завърти докрай, „Монж“ ще натежи с два тона само за няколко секунди — или за няколко минути, ако се отвърти само малко, за да остане време за спасение… С другата командирът махва — за сбогом, може би…
Да. За сбогом.
Сега Коше и Мае са на палубата. Те търсят някоя отломка, за да се задържат над водата.
Изведнъж подводницата рязко пропада под краката им. Морето тутакси нахлува в зейналия люк.
Ролан Морийо бе отворил крана докрай.
И „Монж“ изчезна. Без следа.
— Пръхти! Ей там! Пръхти!
Прастарият вик от наблюдателницата[5] — събужда и най-дълбоко заспалия харпунджия. Ейнар Бьорник не спеше на своя мостик, разбира се, не! Вече беше отворил вратата: той тичаше по трапа, който свързваше мостика с платформата, да, той тичаше, той летеше над палубата въпреки силното вълнение, което тресеше парахода. Душ от пръски го посрещна на носа. Очите на Бьорник бяха две настървени лъскави цепки в мокрото му лице. Той се обърна, вдигна глава към наблюдателницата:
— Къде? Къде?
Една ръка махаше френетично от бъчвата.
— Ей там, там, право напред! Пръхти! Пръхти!
Бьорник погледна отново. Хоризонтът се издигаше и спускаше пред него, а сивите вълни запращаха пяната си към бялото небе.
— Пръхти! Ей там! Там! Пръхти!
От върха на един воден купол между две вълни Бьорник забеляза фонтана. Въпреки разстоянието той без колебание разпозна водния букет, който се разпукваше право нагоре, с притъпен връх от силния вятър. Фонтан на голям син кит. Бьорник постави лоста на машинния телеграф на „пълен напред“, замаха с лявата си ръка към носа, за да покаже на рулевия, че трябва да държи така, право пред себе си.
Слава богу, дните на кашалота бяха изтекли. Международната китоловна комисия беше обявила по радиото, че ловът на сини китове е открит — вече можеше да се гони този първокласен дивеч, това несравнимо богатство. Бьорник още беснееше, като си спомнеше тази скъпоценна плячка, дето трябваше да я отминава, да я оставя да си скача весело и най-нахално в морето, а в това време оръдието да стои заредено с харпун, готов да излети.
Укрепеният вълнорез на парахода цепеше морето, хвърляше се срещу вълните, блъскаше ги, пяната хвърчеше пред оръдието и пръскаше Бьорник. Но Бьорник дори не забелязваше, той целият беше поглед, закован в морето, премерващ при всяко качване на кораба разстоянието между оръдието и фонтана на кита. Сухоземецът не би забелязал този фонтан сред развълнуваната синя шир; ала Бьорник, Бьорник го виждаше прекрасно и не преставаше да преценява разстоянието. Няма съмнение, китът не идваше срещу парахода, той плуваше в същата посока. Но не много бързо. Параходът се носеше с най-голямата си мощ, целият му корпус се тресеше от усилията на машините. Бьорник имаше чувството, че корабът му не помръдва, че е залепнал за морето. Тялото му, неговото собствено тяло се тресеше.
„Ще се гмурне! Ще се гмурне и рискуваме да го загубим!“
Животът на капитана-харпунджия по ловните места е едно изтощително и непрестанно напрежение. „Е, какво? Няма китове, а? Кога най-после ще чуя този вик «Пръхти»? Най-после, чувам го, добре, виждам фонтана, да побързаме! Но дали ще е дълго пред очите ми този фонтан! Ако китът се спусне надолу, ако се гмурне в дълбочините, ще го видя ли пак и къде, в какви условия? Няма ли да чуе кораба, който го гони, няма ли да побегне с всичка сила?“
Синият кит е шампион на бързина. Побегне ли, може да стигне двайсет възла. А параходът — осемнайсет… при условие, че морето не е против него, както днес.
Бьорник изруга. Няма вече фонтан над морето. Китът се гмурваше. На каква дълбочина, на какво разстояние, иди го питай! Синият кит изчезва в дълбочините за пет, десет, петнайсет минути. Ужасно мъчителни за харпунджията.
Бьорник се обърна. Той видя над себе си мъжете от палубата, които го гледаха. Почти целият екипаж беше там, включително и готвачът. Единствено механиците, радистът и кърмчията бяха на поста си и сигурно се пукаха от яд, че не могат като другите да отидат да се поокъпят на палубата. Някои от тези хора бяха виждали преследвани, харпунирани, влачени край борда китове, но за тях всеки нов кит беше също тъй възбуждащ, както първия; нищо не би ги възпряло да изтичат на палубата, за да го видят — дори и смъртната заплаха, така им се струваше.
— Е, какво! — кресна им Бьорник. — Гмурна се! И сетне? Като сме го изтървали, изтървали сме го.
Отказваше ли се Бьорник? Никога! Всеки забелязан и подгонен кит му принадлежеше, както собствената му кръв, и ако изтървеше някой от тях, сякаш нещо от самия него се откъсваше. Всеки път, щом видеше лицата на своите хора, обърнати към него, лицата на хората, чиито око и ръка беше той, струваше му се, поне за минута, че добива от тях някаква свръх-Човешка сила, някаква неуязвимост. Но преди края всяка оптимистична дума можеше да донесе нещастие. Вдигайки очи, Бьорник се запъти към мостика.
— Три четвърти напред!
Вероятно китът не се беше спуснал с пълна скорост към дълбочините; не трябваше да го задминават много. Бьорник се върна само няколко стъпки по мостчето, за да извика на наблюдателя:
— Ще те хвърля в морето, ако заспиш!
Не, нямаше опасност да заспи в бъчвата си. От движението на кораба този манекен в шуба се мяташе в ужасни елипси около мачтата.
— Не мога да пръхтя вместо него! — извика мъжът.
Бьорник вдигна рамене, върна се на мостика, където всички прозорци бяха смъкнати. Щом се появеше фонтан, Бьорник отваряше всичко, не искаше да има никаква преграда, никаква пречка между него и кита. Там, на носа, оръдието се издигаше към бялото небе и се спускаше обляно от водни пръски. Вятърът полюшваше висящия край на блестящото харпунно въже, дълго сто и двайсет метра. Всяко от тези найлонови въжета струваше двеста ливри; никое от тях не можеше да послужи за повече от двайсет кита, някои се скъсваха от първия път. Но един син кит можеше да струва две хиляди ливри.
— Вятърът не отслабва — каза човекът на руля.
— Виждам, да го вземе дяволът!
От вятъра всички опнати въжета на кораба трептяха като струни на арфа. Бьорник хвърли поглед към десния борд. Над бялата бариера на грамадния леден блок, не много високо над хоризонта, небето ставаше моравосиьо. Между скования в лед бряг и парахода — няколко големи айсберга. От другата страна, от левия борд, се забелязваше миниатюрният силует на помощната лодка, предназначена да прибира убитите китове и да ги буксира до кораба-майка. Нищо друго по морската шир. Корабът-майка беше невидим, отвъд хоризонта, някъде отлязо на борда. Бьорник знаеше, че барометърът спада. Дали лошото време нямаше да се обърне на буря?
— Пръхти! Ей там, там, пръхти!
Бьорник се хвърли навън. Още не беше стигнал платформата и видя фонтана. Видя фонтана и кита, който току-що бе изплувал, съвсем близо. На триста метра. Лъскавият му синкавочерен гръб, огромен и въпреки това изящно източен, се носеше в морето, пряко на вълните, с фонтана напред, притъпен от вятъра. Бьорник размаха дясната си ръка, но явно и рулевият виждаше кита, защото параходът вече се завърташе дясно на борд.
Бьорник държеше лоста на оръдието, дясната му ръка стискаше като в клещи лоста на тежкото масивно малко оръдие, което, отлично регулирано, се въртеше около оста си като детска играчка.
— Почакай, хубавецо! Почакай!
Китът пореше величествено вълните, все по-голям и по-хубав, плъзгащ се без всякакво усилие напред.
— Ела ми, ела ми, хубавецо! Дай само да ти се метна на гърба!
Бьорник говореше съвсем тихичко в полуглас, а може и да не говореше, може думите да съществуваха само в мислите му. Бедрата на Бьорник се бяха схванали, габарите на ботушите му се забиваха в гредите на платформата, лицето му, мокро от ледените пръски, се гърчеше; но харпунджията не усещаше пръските, не усещаше тялото си, целият беше една единствена мисъл, обзета изцяло от този кит, който се плъзгаше в морето; и наистина, в този момент Бьорник се сливаше с растящия пред него кит, той беше част от животното, което-се плъзгаше с него сред вълните. Китът беше вече само на шейсет метра, на петдесет…
Чу се изстрел, харпунът излетя. Бьорник остави оръдието, спусна се към машинния телеграф: „Най-малък напред! Стоп! Най-малък напред!“ Харпунът добре се бе забил, точно зад главата. Не трябваше да излиза оттам. Бьорник гледаше ту кита, ту човека на скрипеца.
— Не тегли! Стоп! Отпусни малко. Въжето се опъваше, извиваше се.
— Дойде ли, хубавецо! Дойде! Леко! Леко!
Китът беше на триста метра от носа. Той се напрягаше, мъчейки се да повлече парахода, а параходът го следваше и го теглеше назад. Бьорник не преставаше да дава заповеди на машината или на скрипеца, за да може въжето да задържи кита, да го отпусне малко, пак да го задържи! О! Синият кит! Този шампион, който старите китоловци не можеха да преследват с малките си лодки, не смееха да го нападат, големият кит беше намерил сега достоен противник! Харпуниран, колко малко шансове му остават! Изхвърлен като снаряд, харпунът целият потъва в кита, частта зад острието избухва веднага и шиповете на харпуна се разтварят. Парчетата, пръснати от експлозивната глава в голямото тяло, навярно го карат да страда ужасно и постепенно парализират жизнените му центрове.
От време на време китът се гмуркаше, опъваше въжето и се издигаше, пръхтейки. Ала този фонтан сега не беше тъй мощен, вятърът го притискаше надолу. Струпаните на носа мъже замлъкваха, щом някоя вълна скриеше кита, и започваха отново да крещят възбудени, като на боксов мач, щом животното се появеше отново, притегляно от въжето — все по-близо и по-близо. Дългият и широк гръб се издигаше вече по-бавно над водните склонове, задържаше се за малко и се връщаше обратно.
— Ето го! Ето го! Пипнахме го!
— Мълчете! — ревеше Бьорник. — Ще ви избия!
Голямата опашка продължаваше да се извива, летящата маса се издигаше пак, достигаше някой пенест хребет и изчезваше. Мъжете ругаеха, проклинаха. Но безпомощното въже се опваше отново, черният гръб се мярваше в някоя падина. Китът беше най-малко на петдесет метра.
— Стоп! Малък назад!
— Цъфти! Цъфти!
Мъжете викаха и се вкопчваха едни в други, с отворена уста, омагьосани. Фонтанът беше порозовял, ясно се виждаше как цветът му се променя на фона на бялото небе. После той стана направо червен. Китът „цъфтеше“, той изпръхтяваше кръвта си.
Кръвта избликваше от пробитите му дробове, излиташе в небето с вятъра, падаше като дъжд на няколко метра от кита, оставяйки голяма червена локва в морето. Мъжете бяха замълчали. Против волята си те бяха замълчали, за да чуят и… чуха. Въпреки симфонията на вятъра във въжетата те чуха силното хъхрене на агонизиращия кит, някакво бучене, което напомняше за миноносец, понесен с всичка сила, странен, левиатанов мъчителен плач, горчива сладост в ухото на китоловеца.
За последен път се разтърси въжето, хъхренето спря изведнъж. Червеният гейзер секна, черна кръв покапа по гърба на кита. Голямото тяло се наклони встрани, показа се светлият му набръчкан корем. На платформата Бьорник въртеше лоста на машинния телеграф.
— Отпускай! Отпускай!
Мъже тичаха по палубата, влачейки вериги, размотавайки метални въжета. Китът вече докосваше вълнореза. Помощник-капитанът, който се бе качил на платформата до Бьорник, се наведе рязко напред и със силен удар заби едно кухо копие в набръчкания корем.
— Помпете! Помпете!
Издъхнат ли, сините китове бързо потъват. Това бе другата причина, поради която древните китоловци са се отказвали да ги харпунират. Кухото копие, забито в кита, щеше да вкара достатъчно въздух в нето, за да го задържи на повърхността.
— Бързо! Бързо! — крещеше Бьорник.
Помощник-капитанът изтръгна копието и на негово място натика дървена конусообразна тапа. Бьорник се беше върнал на мостика.
— Напред три оборота! Ляво на борд. Стоп.
Трябваше да се маневрира, за да може китът, все тъй задържан от въжето, да застане край борда с опашка към носа. Скрипецът пак започна да се върти.
— Спрете скрипеца!
Неколцина мъже се мъчеха да надянат една верига около кита, близо до опашката. С помощта на веригата трябваше да извадят опашката от водата и да нахлузят голяма халка от стоманено въже, ето какво трябваше да се направи. Сетне щяха да отпуснат веригата, да откъснат въжето от харпуна (него щяха да го извадят на кораба-майка), а помощната лодка щеше да прибере по-късно кита е въжената гривна. Усъвършенствуваните методи, с които днес си служат китоловните параходи, правят маневрите сравнително лесни при хубаво време. Ала вълните разтърсваха и кораба, и кита — мъртвата сто и тридесеттонна маса теглеше веригите, теглеше скрипеца, щеше да откърти палубата! И над цялата тая суматоха Бьорник крачеше напред-назад по трапа, крещейки заповеди.
— Спите, майка му стара! Всичките спите! Какво, морето ли искате да го прибере?
— Пръхти! Пръхти!
Всички вдигнаха глави. Горе наблюдателят в шубата махаше назад към кърмата. Виждаше се друг кит.
— Пръхти! Пръхти! Ей там, пръхти!
Бьорник изтича към мостика и затръшна вратата. Мъжете го видяха да се появява отново на малката надстройка, да се изкачва по трапа.
— Вие какво? Да не мислите, че сте на кино? — кресна помощник-капитанът. — Я се стреснете!
Един моряк с две ръце забиваше в гърба на кита дълъг прът, на чийто край трептеше жълт платнен триъгълник с номера на парахода. Радистът вече бе говорил с кораба-майка и там, в едно добре затворено помещение, един счетоводител отбелязваше в една колона на своя регистър една хоризонтална черта, която щеше да задраска с друга вертикална, щом вдигнеха кита на палубата за обработка.
— Охлюви такива! — извика Бьорник, дошъл отново на трапа. — Да не искате всички да изпукате от глад? Да не сте оглушали?
— Пръхти! Пръхти!
Наблюдателят пак бе започнал да вика, сякаш викът му щеше от това разстояние да прониже кита, сякаш щеше да прати парахода отгоре му.
— Знам! — изрева Бьорник. — Убиваш ме!
Ако не беше извикал, капитанът щеше да го обвини, че спи! Най-сетне мъртвият кит беше овързан, той падна отново във водата, една вълна го отнесе с трептящото знаме на пръта. Предупредена по радиото, лодката трябваше да е тръгнала към него. Бьорник се убеди в това само с един поглед и се върна на мостика.
— Пълен напред! Двайсет и пет вдясно!
Корабът подскочи разтресен целият от внезапния тласък. Бьорник видя мъжете, които се хващаха за каквото сварят на палубата. Нямаше време за изпипване на маневрата. Китът беше далеч.
Бьорник забеляза, че вятърът се обръща бързо на юг, донасяйки ледения дъх на крайбрежните блокове. Лош знак. Трябваше да настигнат кита, преди вълните да са сменили посоката си.
Китът изчезна, после се открои отляво, след като бе изчезнал в дълбочините — за някакви пет минути само.
— Ляво десет.
Морето подхвана парахода откъм мидела, след туй напреко — мостикът се наклони с двайсет и пет градуса, — след туй откъм предния ляв борд.
— Тъй дръж.
Корабът вече се изравняваше с вълната. Но скоростта бе намаляла. Бьорник се обади в машинното.
— Правите ли всичко, каквото можете?
Да, в машинното правеха всичко, каквото можеха, но не можеха все пак да потрошат кораба…
— Дай малко дясно. Така. Сега ляво.
Бьорник слагаше ръката си върху ръката на рулевия. Той не усещаше деформираните си от ревматизма пръсти, замръзнали в ръкавиците. Фермата в Зандефиорд, комфортът на онзи дом, построен с помощта на изтощителен лов, понтиакът, подарен от Йоханес — той не съжаляваше за нищо, дори и не мислеше за това. Той беше само един ловец, нещо като риба-ловец на китове.
— Пръхти! Пръхти!
Бьорник отново тръгна по трапа към платформата. Този тът трябваше да се държи за перилата. Водните маси, които се издигаха откъм предния ляв борд, много по-високи от парахода, се сгромолясваха върху палубата. Мъжете на палубата бяха вдигнали лица към капитана, като зрители в цирк, вперили поглед в трапеца. Вече съвсем близо, може би на сто метра. Бьорник виждате кита, който се вдигаше и спускаше пред парахода. Малко по-малък от предишния, той си плуваше съвсем спокойно, сякаш се чувствуваше неуязвим в този морски хаос.
„Ако го изпусна…?!“ — помисли си Бьорник.
Като всички харпунджии, той беше изпускал много китове, плашливи, хитри, изплъзващи се неочаквано, и често, след като ги бе изпускал, се бе връщал обратно и ги бе хващал. Но да се маневрира в такова време нямаше да е лесно.
— Хайде, хубавецът ми! Хайде! Близичко, близичко!
Мишената — и огромна, и близка — се движеше много бързо пред оръдието, издигаше се до небето и — буф! — изчезваше! На платформата Бьорник също се бе устремил над морето като онези фигури, поставяни на носа, с които моряците в древността умилостивявали Нептун. Навремени плисъци морска вода, запратени в лицето му, го заслепяваха напълно. Той отново отваряше очи: добре! Китът си беше на мястото.
Мъжете на палубата виждаха отчетливо как голямата опашка мърда във вълните. Бум! Бьорник беше стрелял. Не се вижда китът! Обтегнатото въже потъваше все повече, сякаш някакъв подводен скрипец светкавично го бе развил. Бьорник се мяташе като демон по платформата.
— Отпускайте! Отпускайте!
Въпреки голямата си скорост параходът се влачеше като корито.
Този луд бяг изглеждаше невероятен, не можеше дълго да продължи! Бьорник с тревога очакваше първото охлабва-не на въжето. В гонитбата параходът се бе доближил до крайбрежните ледове и няколко големи айсберга се виждаха сега чудесно, право отпред.
„Ще се блъсна отгоре им!“ — помисли си Бьорник.
Той се обърна, за да предупреди моряците:
— Готови ли сте? Няма да имаме и секунда за губене, казвам ви!
Те се заеха да приготвят въжетата и веригите. Всеки от тях мислеше, че щяха да са нужни поне четири ръце, за да могат да се движат и работят що-годе безопасно по тази палуба-люлка. Те също виждаха айсбергите. Вятърът сковаваше в лед брадите и веждите им.
Когато Бьорник видя, че въжето се засводява леко, най-после се засводява, издигайки се бавно, той не можа да сдържи радостния си вик. Направи знак на мъжете при скрипеца да забавят. При такова море не можеше да се спре параходът, трябваше да се действува със скрипеца. Да придърпат въжето, да го отпуснат, както рибар изтегля дългоочакваната пъстърва с макарата си. Бавно-бавно китът се показа отново.
— Пипнах те, проклетнико! Пипнах те!
Така беше. Хвърляйки се тъй лудо към дълбочините, кичът бе изразходвал отведнъж силите си. По-малко от минута след като изплува, той спря внезапно сред морето и изпръхтя кръвта си. Мъжете видяха как фонтанът става розов, после червеи. Умиращият беше тъй близо, че усетиха зловонната миризма, а вятърът запрати кървавия дъжд чак до тях.
Напомпването и овързването на предишния кит беше само детска игра. Помощник-капитанът се бе проснал по корем в края на платформата, водата го заливаше, двама мъже го държаха за краката — не успяваше да метне копието си към огромните вълни.
— Да опитам ли аз? — попита го Бьорник.
Все тъй изопнат, вторият направи някакво движение, което трябваше да означава вдигане на рамене. Най-после успя. Успя да постави тапата. Десет минути бяха необходими, за да докарат кита край борда. Мъжете, които се опитваха да свържат опашката, имаха чувството, че се борят с живо същество. Всеки път, щом тялото се отдалечаваше, един от тях рискуваше да падне в морето. Те чуваха зад себе си, над себе си отчаяния глас на Бьорник, а вълните плискаха ледената вода във вратовете им. Когато най-после гривната беше прекарана, няколко души се строполиха на палубата.
— Дръжте се! — извика им Бьорник. — Ако ви отнесе морето, няма да ви спасявам.
Те се повлякоха към стълбата. Забитият в кита прът се огъваше като тръстика на вятъра: снежинки се носеха в замръзналия въздух.
След като китът беше най-после завързан, Бьорник се върна на мостика. Той накара да вдигнат всички прозорци.
— Напред! Към айсберга.
Подир по-малко от час параходът вече бе престанал да се тресе от побеснелите вълни. С машини на най-малък ход, той се държеше така — срещу вълните, съвсем разумно, на трийсет метра от огромната маса на айсберга. От всички страни на тази маса се спущаха грамадни вълни, но тъкмо пред айсберга имаше зона на относително спокойствие, в която параходът можеше да се укрие. Врагът номер едно на мореплавателите се превръща в покровител на китоловците в Антарктика всеки път, щом лошото време ги принуди да прекъснат лова.
— Това е истинска лудост, никога няма да може да се построи фар на Арман…
Арман, скалата, на която инженер Жоли не бе могъл да слезе, а само бе зърнал през вълните и пяната… На 13 ноември 1865 година…
Инженерът успя все пак да образува нещо като комисия, съставена от лоцмани, един стар рибар, двама души от Сен — единствените, които вече бяха правили опит да стъпят на скалата. Започна се сериозна дискусия.
Скалата се подаваше от водата при слаби приливи и при отлив. Несъмнено дотам можеш да стигнеш без особени трудности, но самото приставане щеше да бъде, разбира се, по-сложно, ако морето не е напълно спокойно. Операцията беше много рискована поради теченията — извънредно силни по тия места. Господин Жоли изчисли и определи посоката им в различните моменти на деня.
Ето я заслугата на инженер Жоли: той застана с лице срещу скалата Арман като главнокомандуващ армия пред укрепен вражески град, известен като непревземаем. Той можа да си състави съвсем точна представа за обекта, който трябваше да бъде сразен, да претегли рисковете и вероятностите за успех в това начинание. Можа най-вече да запази търпение и да не насилва победата.
На 17 май 1866 година, въоръжен със спасителен пояс, той за пръв път успя да стъпи на Арман. Колкото и банално да изглеждаше това събитие, то беше в същност една от най-значителните победи на човека над морето. Всички по-сетнешни постижения водят началото си тъкмо оттам.
Ала вече друг проблем изникваше пред господин Жоли: да намери необходимата работна ръка, за да започне строежа — задача не по-малко трудна от тази да стъпиш на скалата. Да оставим това, че работниците трябваше да бъдат морски хора. А най-лошото бе, че не можеше и да се мисли за истински непрекъснат строеж. Трябваше да се потърсят мъже с постоянна работа, например рибари, за които изкараното на Арман да е само допълнителен доход.
Жителите на остров Сен отговориха, че на драго сърце биха пратили работници на скалата, но повече от това не могат да направят. Господин Жоли беше не само предприемчив, но и хитър и упорит. Той предприе някои реставрационни работи по дигите на острова. Моряците се съгласиха да му помагат няколко месеца. И тъй, на 20 май 1867 година главният инженер на Брест можа да пише в Париж:
„Разполагаме с необходимите работници за строежа.“
Малко по-късно строежът на Арман бе открит. Строеж? Думата изглежда доста гръмка за работата, която се извърши тази година на скалата.
Първата задача на конструкторите на фарове е, разбира се, да се погрижат за това, как ще пристават лодките, обслужващи големите кораби и шаланите; как ще се доближават безпрепятствено до скалата и как работниците ще се закрепят за нея, когато морето я залива. Опасна задача! Да чуем по-добре един от инженерите:
„Щом се появеше някаква възможност да се приближим, двама души слизаха на скалата със спасителни пояси, лягаха отгоре й, вкопчваха се здраво с една ръка, а в другата — стискаха чук и работеха така, без много да им спори, непрестанно заливани от вълната, която се разбиваше над главите им. Ако някой от тях биваше отнесен от течението, поясът му го задържаше над водата и с лодка отиваха да го приберат и да го върнат на работа.“
През тази година — 1867-а — само седем пъти можаха да се приближат до Арман. Всичко на всичко осем часа работа: петнайсет пробити дупки! Следващата година — малък прогрес — осемнайсет часа работа. Скобите са зазидани в скалата. Ръководителят на строежа придружава работниците до Арман. Пренебрегвайки риска, той винаги слиза пръв.
От 1869 година работата започва значително да се подобрява. И през месец юни скалистото плато е покрито със зидария, дебела 30 сантиметра. Но да се задържиш в продължение на час и четирийсет и пет минути на скалата, все още се смята за нещо необикновено.
Как се работи там? По най простия начин на света: върху самата скала се забърква по малко цимент „Паске“ и се запълват неравностите. Шестима мъже приготвят хоросана за двамата зидари. Параходът „Арморик“ стои на 50 или 100 метра от скалата в зависимост от времето. Но това разстояние, което ще се стори нищожно на непосветените, е извънредно опасно за преодоляване.
Идва войната на 1870 година, повлякла след себе си безредие и смут. А после лека-полека Франция се връща към живот… През работния сезон на 1871 година само осем пъти са успели да пристанат до скалата.
След 1872 година се работи вече по-системно, но тогава пък строителите трябва да се съобразяват с капризите на морето. Така следващата година само шест пъти се е стъпило на скалата, докато предишните години, от 1868 насам, бяха дали възможност на тези смели хора да атакуват Арман поне тринайсет пъти.
Още осем години работа. И най на края, през 1881 година, фарът е открит.
Но вместо да ликуват, конструкторите сякаш са изплашени от победата си. Още дълги години страхът, че някой ден кулата на Арман ще бъде отнесена от морето, буквално ще ги преследва. Безпокои ги най-много силно намаленият й диаметър в сравнение с височината й: само 7,20 метра срещу 34,50 м.
Чак през 1879 година съоръжението е могло да се смята за наистина завършено, сиреч — вече извън всякаква опасност.
Без съмнение с тези укрепителни работи Арман беше избягнал съдбата на фаровете на Едистоун и Минот, на Лодж (САЩ), които бяха отнесени от морето заедно с хората.
През декември 1923 година трима души се намираха въз високата кула на фара Арман: Франсоа Льо Пап, Анри Лусуарн и Ерве Мену. Вече двайсет и шест дни бурята ги държеше в плен и поради липса на прясна храна трябваше да наченат резервните сухари. При последното продоволствие хлебчетата се бяха намокрили с морска вода и бе станало това, което става в подобни случаи — хлябът бе плесенясал и се бе наложило да го изхвърлят през борда.
Като връх на всички беди, от няколко дни пазачът Льо Пап беше заболял. Интоксикация, предизвикана от живачните изпарения, ще каже по-късно лекарят. Но бедното момче, бивш морски пехотинец от Дикомуд, страдаше от жестока рана, която му бе струвала ампутацията на единия крак. Защото по онова време службата фаропазач се даваше само на мъже с тежка инвалидност. Треската тъй се бе засилила, че Лусуарн и Мену вече бяха решили да вдигнат черния флаг, а знае се какво означава този злокобен флаг на езика на фаровете: SOS… SOS…
Там, на остров Сен, викът за помощ беше забелязан. Но капитан Роу, който осигуряваше на времето продоволствието с рибарската си лодка, не бе успял да осъществи връзка е фара. Отчаяни, двамата здрави мъже го бяха видели как се върти, как бурята го отнася. И Роу, рискуващ всеки миг да се блъсне с лодката си в скалите, трябваше да се върне към острова.
Беше 3 ч. и 30 мин. Следобед. Лусуарн се намираше в кухнята на първия етаж на кулата. Горе в машинната зала Мену вече палеше огъня, защото нощта се спуска бързо по това време на годината. В стаята си Льо Пап стенеше…
Болният се въртеше в леглото си, не можеше да се примири, че трябва да лежи. Но ето че се изправя и въпреки треската се качва по стълбата, тътрейки мъчително дървения си крак. Бързо отива при Мену в дежурната зала. Ето как си представяме диалога между двамата мъже:
— За какво идваш?
— Да ти помогна!
— Щеше да направиш по-добре, ако си беше останал да лежиш, приятелю. Не си се погледнал в огледалото…
— Какво искаш, не мога да остана в леглото. По-зле ми става…
Опитайте се да вразумите хора като Льо Пап, когато са си наумили нещо. По-добре е да не настоявате.
— Това нищо не е — рече сакатият. — Ти да видиш, когато бях в Диксмунд, под картечния огън… Пък и не мога да ви оставя сами да дежурите…
— Добре, добре! Прави каквото знаеш. Но довечера да не се оплакваш…
В 4 ч. и 30 мин. Светлината на Арман започва да мете хоризонта с огромния си бял лъч: три отблясъка на всеки двайсет секунди. В кухнята удря 5 часът. Лусуарн оставя печката и се присъединява към двамата си приятели при фенера. И тримата заедно, излезли на площадката, претърсват с очи разбеснелия се океан с надеждата да зърнат отново лодката на Роу. Напразно… Нищо не се появява по разменените хребети. За днес не трябва да се очаква нищо повече…
И изведнъж — вик:
— Дявол да го…! Пожар!
Плътен черен пушек пълзи откъм стълбата. Тримата мъже се връщат светкавично в дежурната зала и се втурват по витата стълба. Но скоро, задавени, уплашени да не се задушат, те трябва да се върнат. Какво да правят? Трябва непременно да слязат. Защото долу е резервоарът с бензина. Ако огънят стигне до него — свършено е с фара… и със самите тях.
Вече се чуват експлозии — избухнали са стъклата. Навеждайки се над перилата, Льо Пап, Мену и Лусуарн забелязват дълги пламъци, които излизат от прозорците на кухнята и от първата стая на горния етаж.
Вече няма друга възможност за слизане освен по кабела на гръмоотвода или от желязната кука, циментирана в зидарията, по въжето, с което вдигаха донесената им храна.
Льо Пап не се колебае. Той има само един крак, но ръцете му са здрави. Спокойно се спуска по кабела. Другите двама, проявявайки качества на еквилибристи, които сами не са подозирали у себе си, избират тясната желязна кука над побеснялото море и се хващат здраво за продоволственото въже. Следва зашеметяващо спускане в празното пространство.
Мигове по-късно и тримата се озовават на площадката на фара, изтърпявайки пътем изгарящите огнени езици от прозорците. Но не за изгарянията, си мислят те, а за бензина. Ето ги, напъват входната врата — тежка дървена порта, затворена с огромно желязно резе. Отвред морето запраща към тях една след друга чудовищните си вълни. Нямаше ли и те на свой ред да споделят съдбата на нещастния Плузнек, отнесен от стихията през 1921 година?
Не! Въпреки горящите отломки и парчета стъкло, които се сипят отгоре им, те успяват да избият вратата. За момент жежкият зной на пожара ги принуждава да потърсят подслон, да се скрият в шахтата за въглища. После те смело ще се хвърлят срещу стихията. Кофа след кофа водата се изливаше върху разрушителните пламъци и горящите останки. Стъпало след стъпало, от партера до кухнята, от кухнята до стаите, от стаите до дежурната зала, борбата ще продължи през цялата нощ. На сутринта след непрекъснати седемнайсет часа бдение тримата мъже стигнаха до фенера. Той е разрушен, но кулата е запазена. Нищо не е останало в нея. Огънят всичко е унищожил: легла, столове, маси, пода и най-вече хранителните запаси.
Черни, настръхнали, мокри, треперещи, мъчени от глад, тримата пазачи имат съзнанието, че са направили всичко, което е по силите на човека. Не им остава вече друго, освен да чакат помощта… или смъртта.
Помощта ще дойде. Макар и не веднага. Спасителят „Леон-Бурдел“, а след туй и един влекач ще трябва един след друг да се откажат от намерението да възстановят връзката. Върнал се малко по-късно до подстъпите на фара, „Леон-Бурдел“ ще има по-голям късмет този път. И първите, които ще поемат с несигурната седалка над пенливите вълни, са двамата инженери от „Пътища и мостове“ в Брест — господин Койн и необикновеният господин Крутон, когото винаги можеш да намериш там, където хората му са изложени на някаква опасност…
Льо Пап и Мену бяха върнати на брега. Но Лусуарн, силният Лусуарн ще остане още няколко дни на кулата. Докато бъде заместен на свой ред от временния пазач Жан-Мари Фуке — стар пенсионер от „Фарове и морски знаци“, който знаеше кулата на Арман още при построяването й.
Ето, че минаха повече от трийсет години оттогава. Но мнозина в Сен още си опомнят за онази трагична нощ през декември 1923 година; онази нощ, когато от брега на острова те гледаха в далечината кулата на Арман, лумнала като факел. В тълпата имаше две жени — госпожа Льо Пап и госпожа Лусуарн.
Тома Трюбле, наречен Тома Агнеца, не се интересуваше нито от течения, нито от ветрове, а още по-малко от някоя звезда — била тя полярна или тропична. Докато неговият помощник Луи Геноле и екипажът се мъчеха с всички сили да задържат „Бел Ермин“ в курса и да си отварят очите на четири, на Тома Трюбле, наречен Тома Агнеца, му стигаше да яде, да пие, да спи и най-вече да се радва на компанията на жена си Хуана.
Сутринта на петдесет и шестия ден от тръгването от Ла Тортю — падаше се два дни преди Коледа на 1677 година — наблюдателят внезапно сигнализира за многобройни ветрила право пред кораба, които, изглежда, се бяха отправили на изток, както самата „Бел Ермин“. Луи Геноле, уверен в бързината на своята фрегата — тя наистина бързо настигаше ветроходите, — не се поколеба да се приближи до тях. Като забеляза това, единият се отдели от другите и сиря, сякаш за да изчака преследвача. Вдигайки далекогледа си, Луи скоро разпозна един кралски кораб — на краля на Франция — както по изправните му ветрила и въжета, така и по великолепното знаме от бял сатен, което се развяваше на топа на гротмачтата му. Малко по-късно той можа да прочете и името на този линеен кораб — наричаше се „Азардьо“, а след това — да различи, изправен на мастика с рупор в ръка, един благородник с горда осанка, който, изглежда, даваше команди на кралския екипаж.
Фрегатата спря на свой ред, щом се доближиха до нея достатъчно, за да се чуват едни други. И благородникът с рупора започна с обичайните в морето въпроси:
— Ей! От фрегатата! Кои сте вие? Откъде идвате? Накъде отивате?
На което Луи Геноле отговори, без да скрива истината. И името на Тома Трюбле произведе добър ефект, защото, като чу това име, благородникът стана по-любезен, отколкото обикновено бяха господа кралските офицери при среща с обикновени корсари.
— Ей! — извика той. — Аз съм кавалерът на Артелоар, капитан на негово величество на този кораб с четирийсет и четири оръдия. Но знаете ли вие, че вашето Сен Мало гъмжи от холандски ескадри, които са завладели целия Ламанш — от Уесан до Па дьо Кале? Затова ние двама кралски капитани и един командуващ ескадра придружаваме този керван от трийсет и два търговски кораба, за да го вкараме в някое от нашите френски пристанища, ако, разбира се, врагът е пропуснал да заварди някое от тях.
Изненадан от новината и почти объркан, Луи Геноле мълчеше. Думите на кавалера на Артелоар кънтяха през рупора високо и ясно; и екипажът на „Бел Ермин“, скупчен зад помощник-капитана, нищо не пропусна. Луи нададе ухо, без да се обръща, и чу тревожно шушукане.
Кавалерът на Артелоар отново вдигна рупора.
— Ей! — извика той пак. — Не вярвам да пробиете блокадата на врага и да влезете в Сен Мало безпрепятствено. Но ако искате, можете да се възползвате от кервана и от неговата охрана. Ние сме три кораба на негово величество: „Франсе“, който носи знамето на адмирал Габаре — нашия командуващ ексадра, „Азардьо“ и „Малин“. Сто и шестнайсет оръдия. Ще има е какво да се отсрамим, ако е рекъл господ!
Тогава една силна, ръка легна на рамото на Луи Геноле. Тома Трюбле, наречен Тома Агнеца, привлечен от този необичаен шум, тъкмо идваше от кърмата. Озовал се срещу кралския капитан, той отдаде чест и перото на филцовата му шапка се развя внушително от вятъра. Сетне извика тъй силно, че макар и без рупор, го чуха добре и от двата кораба въпреки голямото разстояние.
— Ей! От кораба! — каза той. — Господин кавалерът, и аз, капитан Тома, приемам на драго сърце вашето любезно предложение и се присъединявам към вас, разбира се, не за да бъда защищаван, а за да защищавам! За да защищавам заедно с вас вашия керван и честта на нашия крал Луи. Така вместо сто и шестнайсет, оръдията ще станат сто трийсет и шест. И ще се отсрамим, ако е рекъл господ!
И той гордо нахлупи филцовата си шапка, докато кавалерът на Артелоар, отдавайки чест, на свой ред с доста нисък поклон сваляше своята…
Острият вятър духаше от запад, разтърсвайки здраво корабите, които се люшкаха във всички посоки. На изток бледата зора се бореше срещу още черната нощ.
— Богородичке!… — измърмори Луи Геноле, който се навеждаше над леерите на вахтения, изучавайки хоризонта… Богородичке!… Ако след малко времето не се оправи, холандските постове изобщо няма да могат да ни забележат. Но ние, ние дали ще имаме късмет да забележим входа на този Хавър, целия брониран от пясъци и плитчини?
След кратко съвещание с капитаните командуващият ескадрата бе заповядал курс право на североизток, за да стигне бързо английския бряг и да се отклони след това на един оръдеен изстрел оттам; изглеждаше, че вражеската флотилия се бе разположила по-скоро във френски води; маневрирайки така, керванът имаше добри изгледи да остане незабелязан до последния момент и може би тогава да изненада постовете неподготвени, форсирайки изневиделица плътната им преграда. Адмирал Габаре бе решил да влезе, ако е възможно, в Хавър дьо Грас: това пристанище е отворено наистина към морето и е напълно достъпно, зад плитчините, които сигурно са прогонили големите холандски кораби; при това часовете на прилива са по-чести, отколкото в който и да е друг залив на Ламанша. Узнал за това решение, Луи Геноле го бе одобрил горещо. Колкото до Тома, той, разбира се, още не го знаеше, тъй като нито веднъж не бе излизал от кабината си след разговорите си по-предния ден, когато с капитана на „Азардьо“ бяха обиколили другите кораби.
Не се виждаха никакви мачти, нито пък бряг. Мъглите продължаваха да се стелят на талази над морето, а вятърът, макар и силен, не успяваше да ги разпръсне, защото, едва прогонил единия, задаваше се друг. Колкото и редки и кратки да бяха проясненията, все пак те траеха достатъчно, за да се провиди от време на време някое ъгълче от хоризонта. Луи веднага насочваше натам далекогледа си, с който никога не се разделяше.
— И този път нищо — изнедоволствува той.
Погледът му бе отправен все на запад, през мъглите. Защото оттам духаше вятърът и изчислявайки най-добрите възможности за атака, Луи се боеше, че тъкмо оттам можеха да дойдат холандските плъхове.
„Там заливът е по-открит — мислеше той, — простира се оттук чак до Контактен — цели петнайсет-шестнайсет левги. Петнайсет-шестнайсет левги дълбоки води, тъкмо да напъхаме там не една ескадра. Ако дванайсет или петнайсет кораба ни дойдат оттам със силен страничен вятър, те ще имат на всичкото отгоре и предимството на вятъра…“
Изведнъж той се сепна в сметките си.
— Ха! — извика той. — Какво значи това? Майчице, що коприна! Тези господа от кралската флота могат ли да преживеят поне един час, без да се накичат с всичките си знамена?
Корабът на адмирал Габаре — „Франсе“ — наистина току-що бе дигнал сума ти знамена — сигнал за другите два кораба „Азардьо“ и „Малин“. В същото време той даде три оръдейни залпа, чийто троен дим се издигна бял като сняг сред калносивата мъгла.
Несигурен, че ще се справи сам, Луи видя „Малин“ да идва тъкмо навреме — „Малин“, който явно бе решил да заобиколи откъм кърмата „Бел Ермин“ и минаваше доста близо край него, за да навакса от вятъра. На мостика се бе изправил самият капитан, кавалерът на Росмадек. Като забеляза Луи Геноле, той вдигна рупора и извика:
— Ей! Корсарите!… Холандците са там, на запад-югозапад. Ние ще ги нападнем, за да спечелим време. Вие, от кервана, изчезвайте и карайте право на запад! Хавър дьо Грас не е далеч.
„Малин“ вече бързо се отдалечаваше. Луи го огледа. Това беше фрегата, много по-бледо копие на „Франсе“ или „Азардьо“, които бяха истински линейни кораби. Те имаха — единият четирийсет и осем, другият четирийсет и четири оръдия. А тя — само двайсет и четири, и то от най-малък калибър. „Бел Ермин“, с неговите двадесет бронзови оръдия, и той не отстъпваше.
— За какви ни има тоя мухльо! — гневно изруга Луи. — И знае ли той или не защо Тома Трюбле едва от вчера прие да присъедини нашата „Бел Ермин“ към ескадрата на краля?
Казвайки това, той тръгна към рулевия. Сам завъртя руля надолу и изкомандува да натегнат шкотите. В следващия момент „Бел Ермин“ послушно и бързо се носеше към адмиралския кораб.
За втори път, изоставяйки наблюдателния пост, Луи Геноле се върна в салона. Той се приближи, дори пипна с пръст вратата на капитанската каюта, ала не посмя да почука и много скоро, не чувайки никакъв звук, се обърна кръгом и си отиде на пръсти.
И тъй, в момента, когато се качваше по трапа, някакъв далечен тътен проглуши ушите му. В същия миг, скачайки като пришпорен жребец, Луи се озова на мастика. Там той се огледа на всички страни, но отпърво не забеляза неприятеля. Затова пък видя командуващия ескадрата, целия в дим, както и „Азардьо“, който вече се бе присъединил към него. Без съмнение холандците пристигаха…
На шест кабелта пред „Бел Ермин“ „Малин“ следваше своя курс, за да застане зад двата линейни кораба. Луи запази същите ветрила в очакване на срещата.
Срещата се състоя. От полупрозрачната мъгла, която се виеше на спирали, изскочиха една, две, три, шест, осем, десет високи белезникави форми, почти едновременно, като призрачни видения, изпъкнали внезапно над морето — холандските кораби… Луи едва можа да ги изброи: пет от тях, понесли се ляво на борд, вече се хвърляха срещу двата кораба на краля на Франция, докато останалите четири, пристигащи откъм десния борд с попътен вятър, се спускаха безредно да пресекат пътя на изчезващия керван. Четирима холандци трябваше да се отърват от един по-благороден враг, макар и малко хилав — малката фрегата „Малин“ наистина смело бе застанала напреко и препречваше пътя на холандските съдове. Но четиримата холандци — и четиримата здравеняци от тройната батарея, не се лъжеха — за тях кавалерът от Росмадек и неговата орехова черупка бяха само един залък.
Тогава трябваше ли „Бел Ермин“ да се меси в такова предварително изгубено сражение и трябваше ли да се включи в него и командуващият ескадрата, който искаше на всяка цена да окаже поне съпротива на своите врагове? Луи Геноле се колебаеше.
Но в същото време боят започваше и от двете страни. И все тъй смел, както винаги — сиреч прекалено, Луи забрави на часа всякакви пресмятания, всякаква предпазливост и инстинктивно хукна към най-близкото оръдие. С вдигнати ветрила „Бел Брмин“ се понесе към фрегатата на краля, която вече се огъваше под огъня на своите нападатели.
— Огън от десния борд! — изкомандува Луи Геноле, застанал на осемстотин метра от врага.
Топчиите от левия борд оставиха оръдията си и хукнаха да помогнат на своите другари от десния борд в зареждането.
— По мачтите! — изкомандува Луи.
Срещу линейните кораби тази стрелба не струва нищо: малките гюлленца на „Бел Ермин“ едва щяха да одраскат туловищата от дебел масивен дъб, здраво заребрен и укрепен. А един хубав залп, който да повали мачтите и да попилее по палубата рей, ветрила и въжета, превръща ей тъй, изведнъж и най-мощния трипалубен кораб в жалка разнебитена отломка.
— В името на всички светци от рая, топчии, мерете се точно!
Луи Геноле бе изругал. Това се случваше тъй рядко, че екипажът изтръпна.
Холандският кораб — първият от редицата — беше вече съвсем близо.
— Огън! — изрева Луи.
Десетте оръдия гръмнаха като едно.
В продължение на двайсет секунди беше тъмно като в рог — плътен дим обгръщаше цялата фрегата. Луи се задави. Но тъй като се навеждаше над леерното ограждение и се взираше напрегнато, за да отгатне все пак маневрата на врага, дъските на кърмата изпукаха под нечии тежки стъпки а нечий силен глас надвика оръдейното ехо.
— Остави! Дявол да го вземе!
Луи подскочи от радост, обърна се и видя Тома. При гласа на капитана — първия след бога — рулевият и морякът на бизанмачтата се подчиниха инстинктивно. Насочвайки веднага кораба не тъй близко по вятъра, за четвърт от минутата „Бел Ермин“ удвои, сетне утрои скоростта си. В мига, който последва тези петнайсет секунди, ужасен взрив от сблъсъка на шейсет големи оръдия, стрелящи едновременно, разлюля въздуха; и вихрушка от огромни гюллета забръмча зловещо като чудовищен рояк: линейният кораб бе отвърнал с всичките си оръдия. Но този залп не попадна в целта, а само разпори морето на няколко метра зад кърмата: защото „Бел Ермин“ за щастие още бе скрита в собствения си дим; така хитростта на Тома бе донесла пълен успех.
Тогава „Бел Ермин“ излезе невредим от дима, който тъй добре го бе опазил. И бойното поле се откри пред очите на Тома. Керванът се изнизваше откъм левия борд, изчезваше с все сяла, мокрейки всеки сантиметър от ветрилата, за да летят по-бързо. От десния борд кавалерите на Габаре и Артелоар се биеха смело, задържайки около своите два горди кораба цялата шайка на същите тия противници, които отначало ги бяха обсадили, пет срещу два, „за да свършат по-бързо“, и от които нито единият сега не смеете да се отдели на една крачка от четиримата си другари по участ. Около „Бел Ермин“ четиримата холандци се скъсваха да маневрират, за да улеснят гонитбата. Смелата „Малин“ задържаше най-големия от четирите кораба край себе си; един друг — този, който, току-що бе дал залп срещу Тома — изчезваше сред облаците на собствения си дим, както бе сторила фрегатата. Значи оставаха последните два, които се бяха насочили надветрено на „Бел Ермин“.
— Ха! — учуди се Тома, докато неговите топчии зареждаха отново. — Какво са дигнали тези негодяи на гротмачтата?
Луи насочи далекогледа си.
— Богородичже! — възкликна той.
— Говори! Какво е?
— Богородичке!
— Какво е, дявол да го вземе!
— Метла…[6]
Изведнъж, побелял от гняв, Тома се завъртя два пъти около себе си, сякаш търсеше на какво да излее гнева си. На края, вдигайки очи към своята гротмачта, той изруга в полуглас:
— В името на Христос! Къде е моето знаме?
— Твоето знаме? — изуми се Геноле.
— Да, да те вземе дяволът! Моето алено знаме, моето кърваво червено знаме със златния агнец, та да им навра в носа на тези типове моето истинско име! Незабавно да го вдигнат!
Двама новаци, ужасени от погледа на капитана, се хвърлиха към сандъка със знамената. Секунда по-късно Агнеца, от когото единайсет провинции се бояха като от мор, като от чума, дори и повече, плющеше на вятъра.
— Ляво руля! — крещеше Тома вбесен. — Не върти! Натегни ветрилото на бизанмачтата, събери стаксела!
И изплашен, екипажът тутакси се подчини. Самият Луи Геноле отначало нищо не разбра от тази странна маневра, която изправяше „Бел Ермин“ за доста дълго срещу вятъра с отнета скорост и почти неуправляема — всичко това на по-малко от кабелт от носа на двамата холандци, които още не бяха взели участие в сражението. Те идеха тъкмо навреме, носейки се борд до борд и с попътен вятър. Вече се различаваха черните дула на оръдията им, насочени, готови за гонитбата.
Но Тома веднага изкомандува:
— Огън от десния борд! Топчиите, хайде! Внимавай там! Изтегли докрай! По мачтите! Цели се точно! Левият борд, на маневра! Дясно руля докрай! Охлаби стаксела! Събери бизана! Събери грота! Топчиите, внимание! Огън!
Този път екипажът бе разбрал. Настана голяма шумотевица, която надмина трясъка на оръдията. Тома Агнеца не направи завой! Той само се бе престорил, че завива, и бе измамил още веднъж врага! Защото, когато холандците видяха неподвижната фрегата, те не можаха да разберат нейната маневра и поради това не бяха открили навреме неудържимата ся батарея. „Бел Ермин“ даде залп от единия борд, сега поваляше шкотите на десния и се хвърляше под бушприта на един от корабите, вместо да мине помежду им. Поради дима този кораб видя само огъня — пресрещна фрегатата и се разби в нея… с бушприта си, с такселите, контращаговете, фигурата на вълнореза, щаговете и всички ванти. Малкият марсел се смъкна надолу, повличайки през глава гротбомбрамсела и гротмарсела.
„Бел Ермин“ впрочем пострада много от един такъв удар, защото марселите и на трите й мачти се събориха. Но въпреки това тя имаше превъзходство: застанала надветрено на кораба, тя можеше да използва своите оръдия срещу него, но той не можеше да я обстрелва по никакъв начин с нито едно от своите оръдия.
Тома се смееше, както само той знаеше да се смее, с цяло гърло, победоносно, откривайки всичките си зъби.
— Виждаш ли как този кораб сам ни се предлага, както нашият златен галион на времето — рече той на Луи.
— Да — поклати глава Луи. — Но златото, което ще плячкосаме тук, май няма да ни направи богати.
— Е, да! — продължи да се смее Тома. — По-скоро той ще забогатее, ако ни плячкоса!
И се разсмя още по-гръмко. Сетне, заставайки сред топчии-те, които привършваха да зареждат, той викна:
— Бързо! Огън! Грабвайте брадвите, копията, сабите! Давам ви го този холандец, момчета! Дръжте!
Той си мислеше, че говори на своите доскорошни флибустиери, на корсарите си — и едните, и другите с еднаква радост се хвърляха в бой — десетина срещу сто, и едните, и другите еднакво решени да победят или да умрат. Ала сегашният му екипаж беше друг: търговски моряци, а не военни, смели само тогава, когато вече няма накъде. Затуй, когато Тома им предложи да вземат на абордаж три пъти по-големия от тяхната фрегата кораб, те се поколебаха.
И Тома забеляза колебанието им.
С един скок той отстъпи тогава чак до заслона и опрян в стената, застана срещу всички. Два стоманени пистолета блестяха в насочените му напред ръце.
— Кучета! Заспали кучета! — закрещя той грозно. — Чуйте ме, вие сте по-бедни и от Йов; аз съм по-богат и от Крез. Вие нямате тук нищо освен кирливите си кожи; в моето капитанско ковчеже има седемстотин хиляди златни лири. И въпреки това не друг, а аз поисках преди малко този бой, в който нямам какво да спечеля, но мога всичко да загубя. Но сега вие ще се биете, кълна се в кървавото си знаме, дето се вее там горе! На абордаж! На абордаж или… с ей тез ръце ще…
Той не довърши. Очите му святкаха и говореха вместо него, а насочените му пистолети уточняваха съвсем недвусмислено заплахата.
В същото време неколцина холандски войници, освободили се от купищата ветрила, въжа и реи, попопадали на палубата им, се насъбраха около най-смелия от тях и откриха грозна стрелба с мускети срещу момчетата на „Бел Ермин“. При първия залп четирима матроси паднаха. Притиснати между тези мускети и пистолетите на Тома и по такъв начин грубо убедени, че отвсякъде пи дебне смърт, тези овце се решиха да по-беснеят. С ниско наведени глави, ръмжейки от страх и от гняв едновременно, те се втурнаха да завземат кораба, чиято колосална маса се извисяваше над фрегатата. За щастие двете повалени и препречени мачти образуваха мост. Не бе изтекла и четвърт минута, когато Тома, останал сам сред опустялата горна палуба, забеляза своите момчета на кърмата на вражеския кораб, втурнали се с бесния устрем на отчаянието срещу холандските войници.
И тогава Тома, осигурил този фланг за известно време, се изкачи на порутените отломки и огледа бойното поле…
Положението не се бе влошило. Напротив. Тома видя най-напред кервана, вече доста надалеко. Оттук нататък можеше да се смята за спасен, защото боят още продължаваше около адмирал Габаре, който със своите два кораба притискаше петимата холандци, нито един от които не бе успял да се освободи от тази тежка прегръдка. А от друга страна, нито един от останалите четирима не беше в добро състояние, за да преследва с успех богатия керван: всяка от двете фрегати бе влязла в ръкопашен бой с един от четиримата, а последните двама загубили кой грот, кой фокмачта, се движеха твърде бавно, за да представляват опасност като преследвачи.
— Всичко върви от добре по-добре! — извика бодро Тома към Луи, все тъй изправен на поста си, пред руля…
Докато викаше, вратата на надстройката се отвори и на прага се появи Хуана.
Много красива, в най-хубавата си рокля от брокат, сресала, напудрена, гримирана, сякаш отиваше на бал, а не на бой, Хуана спокойно пристъпи на палубата. Пукаха пушки. Свистяха бискайки, снаряди и картеч. Но без съмнение при обсадата на Сиудад Реал тя се бе наслушала на тази музика, защото съвсем не й обърна внимание, а се приближи надменно към Тома, който, като я видя да се излага така на опасност, затаи дъх от вълнение.
— Е, какво! — каза тя. — Не свършихте ли? Още ли не сте превзели онзи кораб, отсреща?
Неподвижен и сякаш вкаменен, Тома я гледаше втренчено. Тя вдигна рамене и направи отегчена гримаса:
— Много продължи! — додаде тя. — Какъв жалък бой! Ами вие, вие какво правите тук сам?
Той свали шапката е перата, ниско се поклони, сетне я захвърли на пода и отвърна кратко:
— Отивам.
И с отмерени крачки, също като нея, той се насочи право към неприятелския кораб, без да бърза, спокоен, със сабя в ножницата.
Тъкмо в този момент холандците, събрали се най на края, започваха да отблъскват момчетата от Сен Мало, три пъти по-малобройни от тях. На свой ред „Бел Брмин“ предлагаше отлична възможност за абордаж.
Но на предната надстройка, зад готовите да побягнат моряци, изведнъж се изправи Тома.
Той викна:
— Агнеца идва на помощ!
И със спокойствие, сторило място изведнъж на най-ужасния, на най-смъртния гняв, той изникна сред неприятелите, започна да удря, да сече, да размахва тъй изкусно меча, че и най-храбрите отстъпиха и настана внезапен обрат.
Същата тази вечер, при залез слънце, всички жители на Хавър дьо Грас, надошли по укрепленията и вълноломнте, привлечени от далечния оръдеен тътен, видяха рядко и славно зрелище: една почти обезмачтена фрегата, която с прокъса-ни ветрила, люшкайки се, навлизаше в пристанището, а след нея — два линейни кораба — и единият, и другият гладки като понтони.[7] Това бе в същност само едва плаваща порутина. Ала на тази порутина се ветрееха трийсет флага — целите в дупка като фина дантела, трийсет героични флага, с които адмиралът победител бе украсил своята триумфираща развалина. Възторжените граждани крещяха, хвърляха шапките си във въздуха, за да приветствуват тези флагове. Кралски флагове от бял сатен, сини копринени флагове от Сен Мало, опръскани с кръв, а високо над другите, подобно на буен пламък, извит от вечерния бриз, една достойна дрипа от тъмен пурпур, на чийто герб блестеше сред стотици дупки някакво странно животно, което гражданите на Хавър взеха за лъв.
Така, следвайки кервана, ескадрата благополучно стигна в пристанище — ескадрата, която вечно ще се помни, която още се командуваше от смелия адмирал Габаре, комуто едно гюл-ле бе отнесло дясната ръка, но който нямаше да умре от тъй честно спечелената рана.
Единствено „Малин“ ле се явяваше на проверката. Уви! Загинала бе в неравния двубой, който тя тъй дълго води срещу най-мощния неприятелски кораб. Така бе приключила битката.
Привечер „Бел Ермин“, а след него и „Азардьо“ и „Франсе“ прекосиха шлюза на пристанището — отливът не бе настъпил още. И капитанът от арсенала ги накара да се привържат на сигурно място, с по четири въжета всеки.
Тогава Луи Геноле можа да си отдъхне, да си почине както трябва, защото от ранни зори той не бе престанал да се сражава. Щом победиха неприятеля, Тома отново се затвори в своята каюта, в компанията на жена си. Нито тя, нито той, макар че през цялото време и двамата бяха изложени на опасност, не бяха получили и най-малка драскотина. Особено Тома, който се бе впуснал в редиците на неприятелите, тъй както плувецът се гмурва в морето — с наведена глава, човек би казал наистина, че това име „Агнеца“, което той пускаше напред като боен вик, му бе като талисман.
Докато Луи Геноле се бе оттеглил вече в своята каюта и скромно вечеряше, от близкия кей се зачуха гласове и един от тях властно извика към „Бел Ермин“. Като отвори батапорта, Луи забеляза някакви хора на групи, които си светеха с фенери.
— Ей! — извика той на свой ред. — Кой е там? Какво искате?
Един мъж с широкопола шапка дойде до края на кея.
— Ние сме — отговори той — офицери и моряци от кораба „Франсе“, който вие имахте любезността да докарате на буксир преди малко. И командуващият ескадрата, който е тук, би искал да говори незабавно с господин Трюбле, наречен Агнеца — капитан на тази фрегата.
Привиквайки с тъмнината, Луи различи нещо като носилка, която четирима моряци носеха на рамо.
— Ей! — извика той отново. — Няма нищо по-лесно от това, разбира се! Искате ли лодка?
— Не — отвърна човекът с широкополата шапка, — тъй като нашият командуващ е тежко ранен и не би могъл да се възползва от нея. Затова той моли капитан Трюбле, наречен Агнеца, да приеме неговите извинения и ако е възможно, той да слезе при него.
— Тъй да бъде! — рече Луи.
И отиде да предупреди Тома.
Кисел, че го безпокоят, Тома реши все пак да бъде любезен и да не кара тези важни господа да чакат. Та той побърза и не след дълго най-почтително поздрави ранения благородник, който лежеше неподвижен в носилката. Тома видя един мъж с твърди сиви мустаци, с бледно лице, но все пак енергичен и решителен.
Тогава този благородник, адмирал Габаре, се вдигна с голямо усилие и облягайки се на единствената си ръка, заговори:
— Господине — рече той, — макар току-що да ампутираха ръката ми, поисках още тази вечер да изразя горещата си благодарност пред вас за добрата помощ, която вие днес оказахте на мен и на моята ескадра. Без вас, без вашата фрегата, само господ знае къде щеше да е сега моят кораб!
Без да продума, Тома отново се поклони. Колкото и да беше лошо настроението му, такива хвалби не можеха да не поласкаят самолюбието му.
— И тъй, господине — продължи командуващият, — аз съм ваш слуга и се гордея, че съм ви задължен. Говорете, на ваше разположение съм! Аз съм влиятелен човек и ще бъда очарован, ако мога с нещо да ви бъда полезен. Дали ще мога?
Той гледаше Тома право в очите. Но Тома, наполовина изненадан, наполовина объркан, продължаваше да мълчи.
— Добре! — каза адмирал Габаре, който поиска да се усмихне, но само изкриви лице, защото остатъкът от ампутираната му ръка го болеше много. — Виждам къде ви стяга обувката. Зная болката ви. Вие, господине, сте корсар и без съмнение тази фрегата, която неотдавна тъй благородно предоставихте в служба на краля, е най-голямото ви богатство. Ако е така, не се бойте! Негово величество няма да пострада, ако възмезди загубите на един смел човек в битката за спасяването на честта на една кралска ескадра. В името на свети Луи, моя благороден покровител, аз купувам от вас вашата „Бел Ермин“ и искам да ви я платя двойно.
Този път вече Тома не можа да се сдържи.
— Господин адмирал — рече той, сваляйки шапката си за трети път, — признателен съм ви от все сърце. Но, първо, тази фрегата съвсем не е моя, аз съм само капитан на моя господар господин кавалера Даникан, който е много богат. Аз също съм богат — колкото ми трябва, даже и повече: защото, без да говорим за другите ми богатства, спечелени на времето на война, тук в ковчежето ми в кабината имам повече от седемстотин хиляди златни лири — в хубави звонкови екюта, които са си мои, никому нищо не дължа!
— Седемстотин хиляди лири! — смая се адмирал Габаре.
— Тъкмо толкова! — потвърди гордо Тома.
Командуващият подръпна сивите си мустаци.
— Седемстотин хиляди златни лири! — повтаряше той полугласно почти невярващ. — Господине, откъде имате това богатство?
Тома гордо тури ръка на кръста си.
— От Сиудад Реал в Нова Гренада — отвърна той, — от Сиудад Реал — испански град, който наскоро превзех с щурм с мои другари флибустиери и който плячкосах, както се полага. Камък върху камък не остана!
Думата „флибустиери“ има ефект. Адмирал Габаре вече не се съмняваше и още повече се възхити. Тогава, гледайки корсаря с широко отворени очи, той продължи — вече по-бавно и по-тежко:
— И така, господине, на вашата фрегата вие сте имали, а и сега ги имате, ваши собствени седемстотин хиляди златни лири? И независимо от това не сте се поколебали да вземете участие в една опасна битка, от която можехте много лесно да се измъкнете, ако бяхте пожелали! Бога ми, рискували сте много в тази игра!… Ако бяха ви победили или пленили, вие щяхте да загубите и богатството, и свободата си!… А може би имате жена и деца в Сен Мало, които ви очакват и разчитат на богатството, което им носите?…
— Да ме победят? Да ме пленят? — искрено се учуди Тома и се осмели да се разсмее с цяло гърло. — Е, господин адмирал, какво говорите? Не съм чувал да се говори за такова нещо, нито пък екипажът ми, откакто вече пет години се бием срещу враговете на краля по всички морета! Колкото до децата — нямам деца; а за жена — имам си жена, слава богу, но не в Сен Мало, тя спи тук, в моята кабина, дори току-що взе участие в нашата битка…
Старият командуващ се надигна изведнъж, сякаш искаше да скочи от носилката си.
— Какво? — изуми се той. — Господине, вашата жена е била преди малко на кораба? Нападахте врага и жена ви беше до вас?
— Да, наистина! — отвърна Тома. — Даже беше си облякла, за да се подиграе по-хубаво с холандските плъхове, най-хубавата рокля от брокат, беше си сложила две ливри пудра на главата и две стъпки червило на всяка буза!
Адмирал Габаре се отпусна на носилката си.
— Господине — рече просто той, — кралят ще научи за това.
Каляската зави в ъгъла на един внушителен площад и спря. Оттам слезе командуващият ескадрата, опирайки единствената си ръка на рамото на Тома, който го последва.
— Ето ни, господа, пристигнахме! — каза тогава адмирал Габаре, освобождавайки каляската. — На този площад след малко ще дойде кралят и аз ще имам удоволствието да ви представя, както сам той благоволи да ми заповяда. Няма да чакаме много, защото сме дошли малко по-рано от определения час, а никой на този свят не е по-точен от негово величество.
От тази тераса погледът се плъзваше над една равнина — най-прекрасната и най-живописната, която можеше да съществува. Широка река виеше сребърните си меандри и от адмирал Габаре Тома узна, че тази река е самата Сена, която напоява Париж. По-нататък селски камбанарии стърчаха над горите. А в далечината една бухнала в дървета планина скриваше големия град, където Тома бе пристигнал по-предния ден и от който още бе като замаян.
Изведнъж Тома почувствува, че всичките му мисли из-хвръкват от ума му, както ято чайки при оръдеен залп: адмирал Габаре го бе стиснал здраво за рамото, прошепвайки една единствена всемогъща дума:
— Кралят!
Тома инстинктивно свали шапката си. Командуващият ескадрата беше вече гологлав.
Блестящ кортеж припряно заизлиза от двореца. Коне, каляски, слуги и цял куп хора, бързащи да наобиколят неколцина прекрасно облечени господа, които вървяха начело, а след тях — команда мускетари и телохранители.
Кортежът стигна до площада. Тома започна да различава лицата. От придворните, които вървяха най-отпред, се отдели един мъж, по-представителен от другите и по-величествен. Тома изтръпна, разпознавайки надменните черти, острия поглед, гордия нос. Това беше кралят, също като по медалите и по картините, които Тома бе гледал често, но без и през ум да му мине, че някога ще има необикновената чест да види оригинала тъй отблизо.
Кралят се приближаваше. Командуващият ескадрата Габаре се дръпна в края на терасата и се наложи да направи знак на Тома, който от вълнение си стоеше точно по средата, препречил пътя на краля.
На шест крачки от негово величество адмирал Габаре направи реверанс. Тома, който се бе упражнявал, също направи реверанс — бе му останало тъкмо толкова хладнокръвие, колкото да си спомни, че трябва да повтаря точно всяко движение на стария командуващ ескадра. А кралят, много любезен, допря ръка до шапката си и се спря.
Всичко останало бе за Тома като в сън, от който човек запазва объркан, но траен спомен. Адмирал Габаре приветствува краля; и от това приветствие Тома не чу нито дума. Но когато кралят отговори, Тома изведнъж си възвърна слуха; отговорът на краля се запечата дълбоко в паметта му. Кралят бе казал:
— Винаги ми е приятно да срещам смели благородници, които тъй доблестно защищават честта, на моите оръжия и френското име.
Малко по-късно кралят попита:
— Това ли е онзи герой — корсарят, за когото ми говорихте? Наистина, има симпатично лице! Но вярно ли е, че той е сторил всичките чудеса, за които ми доложихте? Да не би от скромност да сте му приписали тези похвални дела, които трябва съвсем справедливо да бъдат отнесени към вас?
Този път Тома чу гласа на командуващия ескадрата.
— В името на кръста господен, сир — протестира той, — на драго сърце ще се закълна! Този господин, капитан на една от най-мизерните фрегати, този господин разби три големи холандски кораба, два от които изчезнаха пред него самия, докато той вземаше на абордаж и вече подпалваше третия, след което не се поколеба да се впусне отново в още по-разгорещена битка, за да ни дойде на помощ и да спаси господин дьо Артелоар и мен. Нека господ ме накаже, ако една едничка дума от това, което казвам, е лъжа!
— Не се съмнявах във вашата искреност — рече кралят, — но ми беше много приятно да го чуя още веднъж.
Той погледна Тома. И под огъня на този властен поглед Тома усети, че краката му се олюляват и всичката кръв от бузите му нахлува в сърцето.
— Господине — продължи кралят, обръщайки се към самия Тома. — Господине, зная, че сте богат и че не от интерес сте действували. Все пак бих искал да дам израз на уважението, което храня към вас. Кажете ми, господине: до този ден били ли сте благородник?
Тома геройски се помъчи да отговори. Ала думите застанаха на гърлото му. Успя само бавно да поклати глава за поздрав, както бе видял да прави адмирал Габаре всеки път, щом се обръщаше към краля.
— Сега вече сте — заяви кралят. И направи знак на един от господата, които стояха зад него с шапки в ръка. Той се приближи, поклони се доземи и предаде на негово величество едно руло пергамент, който кралят със собствената си ръка по даде на Тома.
— На колене! — подсказа адмирал Габаре тъкмо навреме.
И с нарастващо смущение Тома подгъна и двете си колена вместо само едното.
— За честта на благородническото съсловие редно е хора като вас да бъдат сред благородниците, а не сред простолюдието. Към титлите, които ви дарявам, прибавям, господине, това свидетелство за капитан, за да нямате отсега нататък друг господар освен мен.
Адмирал Габаре отстъпи две крачки назад, за да направи по-дълбок реверанс. Докато се покланяше, той прошепна на Тома, който все още бе на колене:
— Благодарете! Благодарете на краля!…
Тогава Тома затърси отчаяно във всички ъгълчета на главата си думи за приветствие, за да изрази и радостта, и гордостта, и безкрайната признателност, от които преливаше сърцето му, ала не намери. Но тъй като искаше да говори и все пак да изрази поне частица от бурните си чувства, той се изкашля два пъти, сетне изкрещя почти с цяло гърло:
— Сир! — извика той. — Сир! Ваше величество постъпи много добре!…
Един средногодям кит, тежко ранен, плува след нашия кораб. Земята изчезва на хоризонта, под кила са 1500 сажена вода и стадото китове се върти и пръхти край нас. Тайез и аз се спускаме във водата, за да стигнем по въжето на харпуна до агонизиращото животно.
Тюркоазената вода е невероятно прозрачна. Ние напредваме, местейки ръце по хоризонтално опънатото въже, спускаме се няколко стъпки надолу и стигаме до кита. Ивици кръв още се точат от дупките, оставени от двата куршума. Приближавам се към другите три кита, но те се прегъват на две и пикират право надолу в синевината. Опитвам се да последвам единия, но когато стигам на трийсет метра, той вече е изчезнал далеч под мен. В бездънната синевина забелязвам една петметрова акула, която отминава безразлична, вероятно привлечена от кръвта на кита. Много по-надолу, извън моето полезрение, се простира дълбокият и непрозрачен пласт, където навярно пасат стадо левиатани; други акули се навъртат наоколо. Връщам се неохотно на кораба.
На задната палуба само си сменям дихателния апарат и закрепям една таблетка меден ацетат на глезена си и друга на колана. Разтваряйки се във водата, този химикал е в състояние да пропъди акулите. Този път с мен е Дюма. Уговорено е, че той ще нахлузи примка на опашката на кита, а аз в това време ще снимам. Със самото влизане във водата Диди е видял една голяма акула, но тя изчезва още преди да съм я забелязал. Минаваме под кила и поемаме по посоката на харпунното въже.
Едва сме изминали няколко метра под него и попадаме на друга акула, дълга два и половина-три метра, и то такава, каквато досега не бяхме срещали. Беше изящна, светлосива, много чиста — истинско украшение. Пускаме въжето и смело плуваме към нея, убедени, че ще изчезне като другите; но тя не отстъпва. Над гърба й плува двайсетсантиметрова риба на черни и бели ивици — няма съмнение — прочутата риба-пилот. Приближаваме се още, заставаме на три метра от нея. Невероятно! Около акулата са се наредили като по рафтове десетина риби-пилоти. Има съвсем малки и други големи един пръст; стоят там като празнична украса, поемат ритъма на животното, изоставайки на не повече от няколко сантиметра зад него. Не създават впечатление, че го следват — те са част от него, придатъци. Най-малката от всички, една рибка пилот, колкото нокът голяма, трепка пред муцуната на акулата и като по чудо не помръдва, когато животното се придвижва напред, вероятно тласкано от някоя вълна.
Според морските легенди акулата не вижда добре и пилотътфя води към жертвата й, за да обере трохите от нейната трапеза. Днешните учени са склонни да пренебрегнат тезата, че пилотът изпълнява службата на куче за слепец, макар дисекцията да потвърди, че акулата има лошо зрение. Нашият експеримент ни дава основание да мислим, че акулата вижда тъй добре, както и ние.
Хубавата сива акула не проявява никакъв страх. Радвам се, че най-после имам възможност да снимам акула в отлични условия. Почти влизам в ролята на режисьор — давам със знаци указанията си на Дюма, който споделя ролята на кинозвезда заедно със сивата акула. Снимам акулата с Диди пред нея, Диди зад нея. Моят другар я следва, приближава се, хваща я за опашката, раздвоен между желанието да я дръпне, да наруши прекрасното равновесие на тази картина в страха да не би да се обърне и да го захапе. И така той се отказва и само повтаря движенията на акулата. Трябва да плува колкото може по-бързо, за да не изостава от животното, което напредва почти без да мърда. Аз се въртя в центъра на играта, но след първите възторзи започвам да усещам опасността. Животното не дава вид, че се интересува много от нас, но ни фиксира с неподвижното си малко око.
Лека-полека нашата сива акула ни е увлякла на двайсет метра дълбочина. Тогава Дюма сочи с пръст надолу. Появявайки се в тъмната синевина, на границата на видимостта, други две акули се издигат бавно към нас. Те са много по-големи — над четири метра. По-източени, по-сини, по-диви на вид. Настаняват се над нас: нямат риби-пилоти.
Нашата стара приятелка сивата акула се приближава към нас, стеснявайки радиуса на кръговете, които описва. Но изглежда все тъй сговорчива. Механизмът, който я караше да се върти около нас като часовникова стрелка, изглежда, действуваше изправно, а пилотите й неотлъчно я следваха. Дотук ние бяхме успели да преодолеем страха си, вече не мислехме за него. Ала появата на двете големи акули безцеремонно ни върна към действителността.
Ние с Дюма отчаяно ровим в паметта си, за да намерим там съвети за плашене на акули. „Жестикулирайте“ — казва един спасител и ние заразмахваме безразборно ръце. Малко ни е срам: сивата не благоволи да се усмихне. „Пратете й струя мехурчета“ — препоръчва един водолаз. Дюма изчаква акулата да мине най-близо до него и духа с всичка сила: акулата не реагира. „Викайте колкото можете“ — съветва Ханс Хас. Викахме до прегракване. Акулата сякаш е глуха. „Таблетки меден ацетат, прикрепени към колана, ще попречат на акулите да се приближат“ — обещава един офицер-инструктор от американската авиация. Сложили сме си по две, а нашата приятелка си плува през медния бульон, без да й мигне окото. Втораченият й поглед ни преценява като жива съвест. Сякаш знае какво иска: времето работи за нея.
Тогава се случва едно ужасно произшествие. Мъничката рибка-пилот, която плува пред муцуната на акулата, напуска поста си и затрепква към Дюма. Тя пърха току пред маската му и моят приятел тръсва глава, като да отпъжда комар. Ала напразно, Дюма се чувствува белязан, той е станал придатък на акулата. Усещам, че моят приятел се доближава инстинктивно до мен. Виждам в обектива как ръката му търси ножа на колана и как го изважда. Зад ножа и камерата — сивата акула се отдалечава малко, сякаш да се засили, и се насочва право отгоре ни.
Смешно е да се бием с нож срещу акула, но е дошъл моментът, в който ножът и камерата са последното ни защитно средство. Без да мисля, аз размахвам камерата като щит, натискам лостчето и снимам животното, което вече се спуска срещу ми. Плоската муцуна непрестанно се уголемява; скоро остава само една огромна паст. Хваща ме яд. С всички сили блъсвам камерата напред и удрям право в муцуната. Чувствувам как водата се раздвижва от силните удари на опашката, тежкото тяло профучава като светкавица и акулата се озовава на четири метра от мен, невредима, безизразна, бавно описваща своя упорит кръг около нас.
Двете сини акули продължават да се издигат и се включват в танца. Крайно време е да се връщаме. Качваме се на повърхността и показваме глави над водата. Ужас! „Ели-Моние“ е на триста метра от нас. Загубил ни е следата. Размахваме френетично ръце, но корабът не отговаря. Продължаваме да се държим на повърхността; най-добрият начин да бъдеш разкъсан. Спуснатите във водата крака могат да изчезнат като наденица от върлина.[8] Поглеждам надолу: трите, акули стремително се носят към нас. Потапяме се и се приготвяме за отбрана; те отново предприемат старата маневра в обход. Тъй като сме на два-три метра дълбочина, те се колебаят да ни доближат. Опитваме се да се върнем към кораба. За нещастие без ориентир или компас на ръката не е възможно да изминем и десет метра в права линия.
Мислим преди всичко за краката си и импровизираме защитна позиция — обръщаме се така, че всеки да може да наблюдава краката на другия. Редуваме се — когато единият се стрелва към повърхността и маха с ръце в продължение на няколко секунди, другият го пази, заемайки възможно най-агресивно положение. Докато Дюма маха отчаяно за помощ, една от сините акули се приближава съвсем близко до краката му. Изкрещявам. Дюма се обръща и се спуска енергично с лице срещу животното, което се отдалечава и се връща към своята въртележка. Когато се подаваме на повърхността, за да погледнем, ние сме замаяни от този шеметен въртеж под водата, а трябва да продължим, трябва да въртим глави като щури, да се помъчим да открием „Ели-Моние“.
Останали сме почти без сили; става ни студено, мисля, че вече повече от половин час сме във водата. Скоро запасите ни от въздух те се изчерпят. След тази отсрочка ние ще изплюем захапките си, ще махнем скафандрите, ще излезем на повърхността и с чести гмуркания ще продължим да се браним, както можем. Ще сме капнали от умора, а нашите ужасни противници ще си останат неуморими, неуязвими. Ала поведението на акулите се променя. Те се раздвижват, правят една последна обиколка и изчезват. Не ни се вярва. Споглеждаме се. Някаква сянка минава над нас: това е лодката на „Ели-Моние“. Тя, тя е пропъдила акулите.
Тръшнахме се в лодката. Екипажът е почти толкова развълнуван, колкото и ние. Корабът бе изгубил следата на нашите мехурчета и се бе отклонил. Трудно ни е да повярваме, че сме прекарали само двайсет минути във водата.
„Внимание, внимание: говори капитанът.“
Някакъв глас, който гърмеше тъй, че Клод не можа да го разпознае, надвиха воя на вятъра и бученето на водата, за да съобщи:
„Италианският товарен кораб «Сасено» ни поиска помощ. Ще останем край него до момента, в който екипажът му реши да го напусне, за да приберем хората на борда.“
Гласът секна, без да добави някакво извинение, нито пък някакво уточнение за закъснението, което щеше да наруши разписанието. „Артоа“ беше подчинен сега на един друг закон, по-висш от спазването на разписанието, на което впрочем компанията държеше много: да напомнят за това на пътниците би значело да ги оскърбят! Помощ — в случая това бе бдение край смъртно болен, а смъртно болен се напуска или след избавлението, или след смъртта му.
Когато високоговорителят млъкна, Шатне, следван от Клод, се дръпна до една лодка на завет и каза с почти приятелско участие:
— Държат се, но все пак при тяхното положение какво могат да очакват? Докато запушат едни дупки, вече други се отварят — корабът се пълни повече, отколкото може да изхвърли!
— Ами безветрието? — сети се Клод.
— Би трябвало вече да настъпи!…
„Артоа“ засега изчакваше надветрено на „Сасено“. Той се оставяше на вятъра, запазвайки си в неговия вихър позицията, в която най-малко той самият пък и хората там щяха да пострадат. След като току-що им бяха съобщили за това изчакване преди спасителната акция, пътниците от долната палуба се разотиваха един по един.
Клод слезе в ресторанта. Там тя намери неповалените от морската болест неколцина пътници, които се бяха възползвали от това, че спрелият кораб клатеше по-малко, за да се опитат да слязат. Като носеше менюто, сервитьорът заяви:
— Голям кураж имат, щом не скочиха още като пристигнахме! Изглежда, че са убили двама души на кораба — помощник-капитана и един моряк… Какво ще…
— О! Нещо така, набързо: малко студено месо и някакъв плод — прекъсна го тя.
— Вярно, човек не може да не загуби апетита си, като знае, че те се мъчат тук наблизо. Вие няма да сте единствената, която бързате! — одобрително рече той.
И наистина, на малкото заети маси хората ядяха мълчешком, бързо, наведени над чиниите си, както се яде в бюфета на гарата, докато чакаш влака.
Тя тъкмо дообелваше една праскова, когато Шатне изникна до масата й:
— Телеграфираха току-що: напускат кораба — съобщи тихо той.
По време на обяда на борда на „Артоа“ бяха взети всички мерки пред вид евентуалното евакуиране на пътниците от „Сасено“. Още преди обяд капитанът отново бе хвърлил в треска палубния екипаж. Бе накарал втория боцман да се обърне към тридесет и петимата мъже с думите: „Момчета, ако се наложи, както може да се очаква, да се спасяват тези нещастници, ще се намерят ли доброволци?“
Те бяха разбрали вече: щом не издаваха заповед за екипажа на спасителната лодка, значи от тях се искаше да рискуват живота си. Всички бяха вдигнали ръка и капитанът с леко дрезгав глас бе заявил:
„В такъв случай ще трябва да избера десетима измежду вас.“
Ала той не ги бе посочил веднага, наслуки. Бе отбелязал по списъка деветима неженени и един женен, но без деца.
После бе наредил да вземат от спалните помещения на екипажа и от кабините трета класа дюшеци, които навързаха един за друг в дълга и дебела стена. Бяха я спуснали край корпуса, точно под лодките, за да омекотят ударите на лодката в металната обшивка — тази кънтяща стомана, — с риск да се разбие хиляда пъти в нея. Лодбалките на „Артоа“ бяха от типа „Маклаклан“, с кулиса. Солидните широки лодки, годни да поемат до осемдесет души, се плъзваха отпърво по къси стоманени релси, извити като дъги, отделяха се от кораба и увисваха над морето, във въздуха. Това спестяваше големите усилия при силния крен да изнасят с въртящите се лебедки тежката лодка извън борда.
Но оставаше все пак опасната маневра по спускането с тришкифните талии край стоманената стена! При всяко накланяне на „Артоа“ към другия борд лодката, която тежеше десет тона, можеше да се разбие в корпуса, ако не беше достатъчно издадена над морето. Дюшеците щяха да омекотят удара. Дежурният състав също бе приготвил въжетата за спускане. Греблата и прътите за отблъскване бяха на мястото си в лодката заедно със спасителните жилетки.
За по-малко от час бяха разменени две телеграми: „Въпреки всички усилия не можем запушим пробойните. Машините във вода. Решаваме напуснем.“ И „Артоа“ бе отговорил: „Маневрираме спасяване екипажа.“
В момента, когато на мостика се подготвяха за тръгване, капитанът отново бе предупредил по високоговорителя:
„Ще маневрираме, за да спуснем лодка във водата и да се опитаме да приберем корабокрушенците.“ И Клод отново бе поразена от тази лаконичност, която звучеше сега с цялата си сериозност.
Беше облечена както сутринта, но под още влажното си манто тя бе навлякла вълнена дреха, защото не желаеше студът да я прогони от долната палуба.
Тя отиде там в момента, когато корабът тъкмо заставаше пред корабокрушенците, за да ги заслони от бурята и за да прикрива лодката, която щеше да се спусне в морето от левия борд.
Ще маневрираме… Тя добре знаеше какво означава тава — нови пристъпи на морска болест за тези, които страдаха от нея — корабът щеше да сменя всички възможни ходове, диферент и крен щяха да следват един след друг, крайно противоположни и отвратителни, без да оставят човека да посвикне, което е все пак някакво облекчение.
Затова тя бе изненадана, когато, излизайки, срещна в коридора и в общия салон и други жени, загърнати в кожени палта, с кърпи, вързани под брадичката. Старата американка на излизане от кабината си щеше да я събори. Беше сложила гумена шапка, а около сухия си врат бе увила дълга хавлиена кърпа.
Когато Клод стигна до лодъчната палуба, екипажът вече беше в лодката. Вдигайки очи, тя видя глави, тела до кръста, забеляза спасителни жилетки, закопчани върху мушамите.
На мократа палуба, в основата на лодбалките „Маклаклан“, чакаха други моряци и помощникът. След малко те щяха да започнат спускането на лодката, да я забавят или ускоряват с талиите, за да може тя да попадне на гребена на вълната в мига, в който „Артоа“ се наклони към десния си борд. Тогава двамата моряци — на носа и на кърмата — щяха да откачат куките, щяха да освободят лодката от кораба.
Клод знаеше що опасности криеше и тази операция! Ако двете куки не се отвореха навреме, лодката щеше да закачи средата на борда и да се разбие. Ако пък се отвореше само едната, лодката щеше да изсипе всичките тези хора в морето. Дори и освободени, тези въртящи се маси на талията можеха да убият някого…
Тя не отиде до края на долната палуба. Още не се бе обърнала дори към „Сасено“. Наведена през облегалката на една пейка, тя гледаше лодката, защото в продължение на няколко минути спасителите щяха да бъдат подложени на по-голяма опасност, отколкото корабокрушенците. Вдигнеше ли очи, тя виждаше все тези мърдащи глави и рамене. Те сигурно привършваха с подготовката на лодката с педантичността на моряците и акробатите, която знаят, че животът им зависи и от най-малката подробност.
Красивият презокеански кораб вече съвсем не приличаше на луксозно превозно средство. Той показваше силата си, която тъй старателно криеше нейде зад мрамора и лака; сега той стъкмяваше една от солидните си широки лодки, които, заспали под брезентовите си платнища, приличаха на ненужни фигуранти, наложени единствено от правилниците; той щеше да раздвижи стоманените дъги на лодбалките, напомнящи, когато са в покой, за ненужно яки сводове на беседка. Онази палуба горе беше завзета предимно от непознати мъже, изникнали от дъното на кораба — моряци, които никой никога не виждаше, които човек можеше само случайно да срещне, ако се разхожда рано сутрин из кораба.
Клод открито ги разглеждаше: в подобен момент те знаеха, че всички погледи са приковани в тях. В лодката, както и на палубата, тя виждаше лица на бретонци с изпъкнали скули, широки лица от северен Бретан, будните лица на млади руси момчета, които можеха да бъдат от Хавър или от Фекам. Тя не можеше да различи офицера в лодката, но на палубата помощник-капитанът беше нахлупил наопаки, чак до ушите фуражката си, мокра като сюнгер. Той имаше тясно лице, веднъж завинаги застинало в упорита невъзмутимост. Когато спреше „Артоа“, той щеше да реши в коя секунда десетимата мъже и офицерът да започнат опасната игра с живота си…
Клод чувствуваше, че целият кораб е в краката им — големите салони, празните ресторанти, кухните, където готвачите с високите бели бонета чакаха новини пред цяла редица ненужни печки; студените хладилни камери, претъпкани с яребици и фазани, килерите с отлежали бутилки и пианото на оркестъра, и фризьорският салон, и витрините с парфюмерия и бижутерия. Всичко това вече нямаше никаква стойност! Нечия груба ръка бе поставила всичко на живот и смърт.
И всички като нея усещаха, че натискат до счупване преградата на долната палуба, може би жените най-вече, лъснали като тюлени в мокрите си кожени палта. Тези, които биха изпискали при най-малкото сблъскване на влизане в театъра, сега се оставяха да ги бутат, кривяха лица, но дума не продумваха, когато другите, понесени от крена, политаха върху тях и ги задушаваха. „Артоа“ форсираше срещу вълните, за да се обърне по посока на вятъра, и рязко вирваше нос, което съсипваше жените. Но те упорствуваха: те щяха да останат тук, докато всичко свърши, обхванати отново от онази стихийна енергия, онази, която превръща жените в една от най-смайващите сили на природата.
А мъжете, с вдигнати яки, облети във вода като при полицейска акция в размирен ден, усещаха как в тях расте душата на спасителя. По-късно щяха да разказват: „Ние. Ние ги търсихме, ние ги намерихме, ние ги прибрахме…“ Хората изживяваха един от онези прости и силни моменти, за които се казва: „Всички станаха едно!“
„Артоа“ отново сменяше курса си. Обръщаше се на север, за да застане надветрено на бедствуващия кораб. Вече толкова бе забавил ход, та Клод дори не забеляза, че машините спираха. Корабът продължи да се движи още малко, а сетне и той като „Сасено“ се превърна в инертна маса, предадена на властта на морето и вятъра. Всички пътници, дори и най-информираните, се бяха почувствували изведнъж едно цяло с потъващия кораб и не можеха да не изтръпнат: ами ако машините откажеха да заработят отново…
Морето и вятърът, устремени срещу голямата маса на неподвижния кораб, го тласкаха към „Сасено“. Клод продължаваше да гледа лодката и не забеляза, че на крилото на мостика се бяха появили капитанът и един от помощниците — и те на свой ред бяха дошли, за да наблюдават това принудително отклонение от курса — разстоянието между спасителя и загиващия кораб застрашително намаляваше. Няма спасителна операция без риск и от всички рискове капитанът избираше този: да се доближи колкото може до осъдения кораб, за да скъси пътя, който спасителната лодка трябваше да измине през това разбесняло се море.
Защото часът на лодката идеше. В нея Клод видя профила на моряка, застанал на кърмата, изопнат, намръщен, с очи вперени в помощник-капитана с прогизналата фуражка на палубата под него. Помощникът направи знак: лодката с единайсетте мъже в нея тутакси заскърца, запука и се заспуща право надолу по сводовете на балките. Стигнала до края, тя спря. Ала на свой ред мощните лостове, които я държаха и които само бяха я придружавали в спускането, се изправиха, изнасяйки я рязко над морето.
Всичко, което последва, беше тъй кратко, че Клод нема времето, което е нужно, за да се смени изненадата с тревога. Тя видя пак помощник-капитана, силно наведен през борда. Той вдигна и спуска ръка, сякаш за да блъсне увисналата във въздуха лодка. Въжетата се развиха бързо като верига на кладенец, изпусната от нечия непохватна ръка, поела пълната кофа. Лодката щеше да се разбие. С рязко движение на вдигнатата си ръка помощник-капитанът рязко я спря, а с това и плющенето на стоманеното въже по барабана.
И това се случи за част от секундата, само докато рухне вълната. Лостът отново се повдигна, отпращайки този път лодката в морето… Когато Клод на свой ред се наведе, тя видя, че лодката вече беше отблъснала, достатъчно далеч, а двете откачени талии леко се полюшваха във въздуха, връщайки лодбалките на мястото им. Десетимата моряци гребяха силно, като един. Лодката се отдалечаваше с ужасяващи подскоци. Но тя имаше най-жилавия, най-сигурния двигател, който можеше да се опълчи срещу бурите — двайсет мъжки ръце, които опипват вълната, дори я отгатват, отстъпват, настъпват, нагаждат се според препятствието — умни и сърцати ръце, пред които витлото изглежда като глупава въртележка.
Пътниците — някои наведени, други изправени — следяха с поглед, додето можеха, как бялата лодка ту се появяваше, ту изчезваше. Тревога стягаше гърдите им, защото тази лодка, която допреди минута беше тъй голяма до тях, тъй широка и дълга, тъй солидна, се бе смалила в огромното море и изглеждаше нищожна, безнадеждно осъдена на гибел. Колкото по се отдалечаваше, толкова повече всяко нейно бегло появяване приличаше на чудо, на случаен успех, който няма да се повтори. Тя се носеше по посока на вълните и вятъра, но вече се страхуваха да не подмине кораба, който очакваше помощ. Лодката се отклоняваше на юг и щеше да се отдалечи от „Сасено“, вместо да го доближи колкото може повече. Някои от зрителите се размърдаха, за да покажат колко се тревожат…
Клод, както и хората от екипажа знаеха, че спасителите можеха да се доближат до „Сасено“ само откъм вдигнатия му борд. Те щяха да го отминат, щяха да се появят надветрено на италианския кораб откъм наклонения борд, където се бяха приютили хората. И все пак, когато изгуби от очи ясно открояващата се бяла чертица от пяна, тя стисна юмруци. Зад нея старата американка гледаше с бинокъла си. Когато го свали за малко от очите си, за да изчисти стъклата в полите на палтото си, Клод попита:
— Виждате ли ги?
Американката продължи да чисти стъклата, без да отговори — или не бе чула нищо от вятъра, или въпросът й се бе сторил безинтересен…
„Артоа“ тръгна отново. Беше се отклонил, и бе стигнал съвсем близо до италианския кораб. Въпреки това през удвоените плисъци на дъжда с мъка се различаваше силуетът на загиващия кораб и неговата широка ивица пяна.
Когато „Артоа“ завърши обиколката си и застана пред корабокрушенеца, за да прибере лодката с пострадалите, Клод забеляза, че й подават бинокъл. Тя кимна на американката, за да поблагодари, побърза да погледне и при едно кратко проясняване забеляза хората на „Сасено“. Бяха се наредили покрай фалшборда — цяла редица от черни глави и рамене, която силният дъжд изтри, сякаш бяха нарисувани със сепия върху бялата стомана.
— Лодката не се ли вижда?
Полуобърната поради шибащия дъжд, Клод обясни:
— Още не се вижда. На гребла и в това време!…
Ала и тя се безпокоеше. Трябва да са се пренатоварили — водонепроницаемите резервоари… и хората — товарът им ставаше огромен. А в такова море кораби потъват, хора изчезват… Клод върна бинокъла. И те зачакаха отново… Сетне някой заговори високо на френски, после на английски:
— Не можем да им помогнем с ръцете си… Но молитвата е по-силна от ветровете и морето…
Вдигнал глава, с развети на вятъра сиви коси, канадският епископ продължаваше:
— Христос укроти бурите и спаси тези, които щяха да потънат! Да го призовем!… Отче наш, ти, който си на небесата…
Всички наведоха глави. След „Отче наш“ епископът прочете и „Аве, Мария…“
Никога дъждът не е изглеждал тъй бръснещ и студен, северният вятър — по-хапещ, нито кренът — по-рязък, както през тези няколко минути — всяка от тях сякаш пращаше на дъното по една бяла лодка, осъждайки на смърт тези, заради които тя се бе жертвувала. Клод продължаваше да се моли. Сякаш гласът на епископа, от когото бе чувала само светски баналности, си бе възвърнал с божиите думи дарбата да събужда най-дълбоки отгласи в душата й.
„Спасителната лодка на «Артоа» успя да се доближи достатъчно до «Сасено», за да се опита да спаси първите, които ще напуснат кораба…“
Високоговорителят, но този път с друг глас, защото капитанът имаше други занимания сега, накара всички да си отдъхнат. На мостика бяха успели да проследят лодката с радар или с бинокъл — през въртящите се стъкла, които прогонват и най-малката водна капчица и остават прозрачни въпреки проливните дъждове и водните пръски.
— Ето я!
Един моряк сочеше към нея — висок, с оредели слепоочия, макар явно да беше млад — един от тези, които бяха свалили лодката. Клод проследи ръката му и в хаоса на сивите вълни отново забеляза бялата чертица, над която изпъкваха големите черни точки — главите и раменете. Лодката изглеждаше нищожна пред големия черен корпус, извисил се още повече от наклона; изглеждаше абсурдно да повярваш тъкмо тя да му отива на помощ.
— Скачат!
Бе извикал същият моряк от групичката на екипажа, която бе застанала зад пътниците, но пък оттам виждаше по-добре.
— Трима, четирима… във водата!
Разтворила широко очи, Клод различи нещо като големи черни мухи по гребена на една вълна… Помисли, че се бяха спуснали с въжета по корпуса.
— Настигат ги. Ще ги приберат!
Отново дългата възлеста ръка подаде бинокъла на Клод, която жадно го вдигна към очите си и за малко не го изтърва от вълнение — беше се озовала изведнъж в центъра на трагедията. Тя виждаше в прозрачния кръг как, надвесени от подскачащата лодка, моряците вдигат през борда някакво безжизнено същество, оставят го в краката си и се навеждат отново — грабват корабокрушенеца под мишниците, докато гребците, наведени над веслата, се опитват да задържат лодката на място за няколко секунди, преди да насочат безредните й подскоци към нечия друга глава, към нечии други протегнати ръце… Клод почти насила отдели от очите си бинокъла, за да го върне. Американката го взе, без дори да благоволи да й кимне с глава…
Половин час по-късно всички мъже и жени, наведени през парапета, наредени от край до край по цялата палуба, гледаха отгоре как лодката се приближава. Ниско в корпуса бяха отворили батапорта — тесен правоъгълник, който зееше ту на равнището на лодката, то изхвърчаше високо над спасителите. Бяха спуснали щормтрап оттам. Но и от кораба бяха хвърлили въжета, с които връзваха пострадалите под мишниците, преди да ги качат на трапа. В същото време моряците ги изтикваха от лодката като предмети, от които човек бърза да се отърве — защото пречеха и защото трябваше да действуват бързо и да се отдалечат час по-скоро от „Артоа“, който всеки момент можеше да се превърне в смъртна опасност за тях.
От лодъчната палуба се виждаше как се изкачват някакви мършави вратове, топки черни коси, ръце, на които раз-дърпаните ръкави на пуловерите се смъкваха смешно до пръстите… Клод стана едва когато и последният корабокрушенец бе прехвърлен през тясната врата, когато наново отблъсналата лодка се насочи този път право към легналия борд на „Сасено“.
Защото морето може би не беше вече тъй безмилостно и вятърът бе поотслабнал. Офицерът, който командуваше лодката и се беше вързал за руля, се бе заклел, че лавирайки, ще се вдигне достатъчно, за да накара и онези, които оставаха на кораба, да се решат да скочат. Ако не успееше, „Артоа“ щеше да има време да го прибере. Но тогава корабът отново трябваше да застане надветрено на „Сасено“ и отново да спусне, лодката в морето — пак същата маневра, същите рискове, рисковете, които помощник-капитанът искаше да избегне, ако мускулите на неговите момчета не издържат… Пътниците не го чуваха, но го виждаха как крещи, наведен над моряците си, отдалечавайки се, лавирайки като в регата.
Последва почти цял час в изтощителни зигзаги през раз-беснялата се вода — всеки един от тези зигзаги приближаваше лодката до целта. Ниски облаци се носеха с дъжда над разпененото море, помитаха цели участъци от този ужасен тепих. Жените, които вече нищо не разбираха, се отегчиха — виждаше се по клюмащите им глави, по олюляващите се тела. Една от тях залитна от внезапния наклон на кораба, падна до Клод, вкопчвайки се в нея като пияна. Клод едва успя да я подхване с ръце и да я довлече до най-близката пейка, където жената рухна в безсъзнание с тебеширено бяло лице и стиснати зъби…
Клод никога не я беше виждала, а трябваше да пропилее тези минути, за да я сложи да легне, да й удря плесници, да я разкопчава, да я придържа най-вече, защото нещастницата щеше да се изтърколи долу, щом „Артоа“ се наклонеше на десния борд.
Американката с луничките ги забелязва. Роднина, приятелка или просто от услужливост?… Тя пристига, вкопчвай-ки се с две ръце в каквото свари… Припадналата трепва с клепачи, Клод й говори, тя отвръща едва-едва. Американката обяснява, че трябва да я свалят в кабината й…
Слизат безкрайно. Всяко стъпало е истинска мъка, почти я носят на ръце, придържат дългото й отпуснато тяло, което се свлича непрестанно!… Най-сетне някаква кабина. Спират се пред вратата. Клод сама трябва да държи пострадалата, докато приятелката й търси ключа в чантата… Кабината, койката, на която я слагат да легне…
Клод не знае вече къде е, на коя палуба се намира… Тя върви до края на коридора, стига до някакво странно помещение с таван, обсипан със сребърни звезди като коледна елха.
Точно там я заварва гласът на високоговорителя и я приковава на място. Говореше отново капитанът:
„Щастлив съм да ви съобщя, че спасителната лодка на «Артоа», командувана от помощник-капитана Бреген, с екипаж: моряците Перо Колен, Юроа, Масон, Шапел, Льо Генек, Карон, Льо Гийу, Бруар и корабния дърводелец Адам, успя да доведе оцелелите от екипажа на «Сасено» и неговия капитан, с изключение на един моряк, който се удави край кораба. Всички ще бъдат изпратени в лазарета.“
Тя хуква навън, намира един сервитьор, който се смайва, като я вижда да изскача оттам:
— Къде е лазаретът?
— Най-добре е аз да ви заведа, госпожо — усмихва се той разбиращо.
— Благодаря.
И я повежда по най-краткия път. Явно е доволен, че се е намерил повод да погледне и той… Тя слиза зад него по железен трап, бързо преминава по коридори, покрити с линолеум, след туй по метална настилка. Най-после се озовава в някакво неугледно междупалубно помещение, където пострадалите току-що бяха влезли. В правоъгълника на батапорта зад тях се появявате ту мрачно небе, ту клокочеща вода. Бяха ги оставили тук да си отдъхнат малко, преди да ги отведат в лазарета.
Тя зърва първия от екипажа на „Сасено“, подкрепян от двама моряци. Има вид на уплашена нощна птица. Не се виждат устни — толкова са бели, помътнелите очи — сиви дупки в обрасли с брада бузи, на лицето му — печатът на безмерна изненада — изненадата, че си жив, когато си се мислил за мъртъв. Отвеждат го.
Следват други, подкрепяни от някой сервитьор или моряк — безучастни и сякаш невиждащи от изнемога. Пътници от трета класа са се настанили по долните палуби, най-близо до батапорта, и вече ги наобикалят. По-горе други, от категория лукс и първа класа, събрани от високоговорителя, слизат да ги посрещнат или ги изчакват. Ще стигнат ли те до ония лица, изпълнени с обич, до онези очи, блеснали от сълзите, с които тези простички хорица ги срещат тук, между тези черни стоманени стени?…
На полковник Л. Жуино-Гамбета
— Стъкмете лодка номер две!
Свирката на боцмана подкрепя командата с острия си трилер и матросите хукват към кърмовата палуба:
— Аврал за екипажа на лодка номер две! Аврал!… Екипажът на лодка номер две! Екипажът по лодките!…
Двама доброволци вече тичат, понесли макарите. Защото лодката не е още в морето. Тя виси на балките си, вдигната над горната палуба, на дванайсетина-петнайсет метра над вълните. И трябва да се спусне, преди да се стъкми.
— Хайде, екипажът на лодка номер две… Хайде, синко, по-живо!
Номер 304 — Льо Керек, първокласен матрос, дипломиран маневрист, старши на втора лодка — тъкмо привършва излъскването на медния планшир. Удобно наместен — легнал по корем върху планшира, запънал краката си в една от пейките, целият издаден напред, — той се поклаща безгрижно и си тананика някаква песничка от Морлекс.
Пронизителната свирка го стряска, вдига го на крака, с парцала в едната ръка и лулата — в другата.
— К’во става тука?… Да стъкмявам? Сега?… И в туй време?
И наистина вълните са големи, а вятърът — повече от студен. Впрочем това е нещо обикновено край този проклет марокански бряг. Огромни разярени вълни вихрено се носят от единия хоризонт до другия. И крайцерът „Са ира“[9] макар и на котва, се мята във всички посоки много по-силно, отколкото ако беше сред океана.
На две мили по десния борд плажът — жълт и зелен, изчезва под една огромна ивица пяна: прагът! Над бурните водни пръски едва се виждат високите минарета на моравия град — фина дантела от синкава вар…
— Те да не са пияни? Да пращат лодката ми в тоз праг… Мръсна работа, дявол да го вземе!
И номер 304, Льо Керек, гневно се изплюва встрани. Но за всеки случай се захваща да подготви лодката — слага пробката, освобождава руля, отвързва греблата. Палубният старшина номер 356, Корсюф, се присъединява към него, покатервайки се като котка на балката. Двамата мъже се вкопчват във фалините за управление и извикват: „Готово!“ Макарите заскърцват, двойните скрипци се задвижват и лодка номер две се спуска безпрепятствено във водата… Так! И балните се отварят… Лодката се полюшва. Една по-силна вълна тутакси я блъсва към крайцера. Но по-бърз от нея, Льо Керек поема удара с един як прът за отблъскване.
— Внимавай там, ей, Корсюф!… Внимавай да не се блъснем!
— Добре! — обажда се Корсюф.
Увиснали като грозд по спуснатия трап, останалите петима от екипажа тупват един след друг в разлюляната лодка. От борда се разнася заповед:
— Слагайте мачтата!…
— Е, хайде сега! — измърморва 304, Льо Керек. — На ветрило и при туй вълненийце само това ни липсваше!… Уф! Мръсна работа!… Къде ми е мушамата, дявол да го вземе!…
Той нахлузва дрехата. И в същия момент една вълна го-плисва в лицето, доказвайки навременността на предпазната мярка.
В това време лодката се изтегля назад и се приближава до батапорта. Един цивилен офицер — красиво и фино, много елегантно голобрадо момче — излиза на платформата.
— Я — зяпва 304, Льо Керек, — гс’ин Латок! Е, вече не се чудя… Колко му се ще на брега на горкото момче! Близо месец не е слизало!…
И той се усмихва широко. Лошото му настроение се изпарява. Първо, този гс’ин Латок е хубав човек. Не е груб с хората, знае какво е шкот… Пък и е енергично момче. Приказвайте каквото щете, ама с такъв мичман човек може да се гордее!
На платформата при батапорта момчето вече чурулика:
— Ей, 304!… Кога ще стане? Днес или утре?… Идвай, дявол да го вземе!…
304, Льо Керек, се ухилва още по-широко. Здравата ругае мичманът, а?… Хайде! Не трябва да го мъчим.
— Хей, Корсюф!… Къде ти е прътът? За какво са ти го дали!
Една огромна вълна повдига лодката почти на равнището на батапорта. Офицерът скача и пъргаво тупва в нея с прибрани крака. Сяда, поема руля и в същата секунда командува: „Отблъсни!“
— Младо, ама моряк! — измърморва възхитено под носа си 804, Льо Керек.
— Вдигни фока! — заповядва мичманът.
Платното изплющява като камшик. Лодката ляга на борд.
— Пусни шкота!
Матросът нещо не успява. Ала 304, Льо Керек, с юмрук деликатно му напомня за задължението му:
— Негодник! Мамино синче! Чуваш ли, като ти говорят!
След като шкотът бе отпуснат, лодката се изправя криво-ляво и с попътен вятър се насочва право към брега.
На сто метра от прага 304, Льо Керек, се осмелява дискретно да посъветва мичмана си:
— Пазете се, лейтенанте!… Тези вълни…
Момчето любезно протяга облечената си в ръкавица ръка и го потупва по рамото:
— Не се бой, стари ми 304!…
После, станал отведнъж сериозен, той се изправя, за да вижда и управлява по-добре. Защото опасният момент наближава.
Прагът е една разпенена стена, в която се врязва един паянтов прояден дървен мост, същинска отломка. Вълните го заливат непрестанно. Не е възможно да слязат от лодката при първите стълби. Трябва да продължат по-нататък. Трябва да преминат прага. С фок, издут като балон, номер две се понася натам като към пропаст.
— Внимавайте, момчета!
На три пъти лодката ужасно се накланя към носа. С грохот пропадат в една огромна синкавозелена дупка. Изкачват се по водната планина зад нея. Пак пропадат. Пак се изкачват… Край! Прагът е преминат. Сега вече плават в спокойни или почти спокойни води.
— Свалете фока! Дайте към стълбата!…
Мичман Латок, пъргав при пристигането, както и при тръгването, скача на третото стъпало. Обръща се.
— Сега се връщайте на кораба!… И… благодаря, момчета!… А! Разбира се, ще…
Той ще каже: „Ще се върнете на гребла…“, защото малко е рисковано да вдигаш ветрила в такова море. Знае той: често е участвувал в регати в Кан, в Трувил… Но на този смелчага 304 не му оставаше друго, освен да лавира неумело срещу вятъра…
И тъй, тъкмо мичман Латок да каже „Ще се върнете на гребла…“ и от стълбата горе се чува нечий глас:
— Жан!… Най-после!… Това сте вие!…
Дотичва една дама — една много млада дама, много розовичка и много руса… Мичман Латок тутакси забравя и Льо Керек, и лодката, и вятъра, и гърмящия праг, и още много други неща. Мичман Латок изкачва две по две стъпалата на проядената стълба и изчезва с русата и много розовичка дама подръка…
— Да свалям ли мачтата? — пита 356, Корсюф.
— Ако искам!… Кой те пита тебе?… Ти ли си старши сега или аз?…
Да свалим мачтата, да свалим мачтата… Ясно, че трябва да се свали мачтата… и 304, Льо Керек, знае това по-добре от всеки друг… Но… ето! Не друг, а 356, Корсюф, го каза първи!… Корсюф, прост моряк!… Дявол да го вземе? Къде се бърка той? Да сваля мачтите?… В края на краищата можем да си правим каквото искаме, лейтенантът не е дал заповед… Пък и той дойде на ветрила!… Защо да не се върнем и ний така!… Не сме аджамии! Все сме управлявали!…
Впрочем ето и 356, Корсюф, който съвсем без време налива масло в огъня:
— Виж к’во… нали ти си старши?… Ще я сваляме ли таз мачта, или няма да я сваляме?
— Трай! — отрязва го ядосан 304.
И вече твърдо:
— Отблъсвай, като ти казвам!… Отблъсвай де!… И вдигай фока! И грота също!
Подета като от вихрушка, лодката като чайка полита напред.
Внимание! Прагът!…
304, Льо Керек, изругава тихичко през зъби. Много не навреме идва този праг. Първо, вече нямаме попътен вятър, естествено. Наближаваме и лодката ужасно се накланя. Вълните я подхващат странично и сякаш плесници изплющяват по десния й борд… Пък и…
Пък и гс’ин Латок го няма… А опитът му, макар и малък, нямаше да ни е излишен…
— Внимавай, опасност! — промърмори неспокоен 356, Корсюф.
Сега е моментът. Първата вълна се надига под вълнореза. Лодката подскача на двайсет стъпки и отново пропада в страхотна бездна… А! Започва се пак: втората вълна връхлита много скоро и истински ураган от вода се стоварва върху лодката, напълва я догоре…
— Дяволите да го вземат!…
Трета вълна. Прекалено натежала, лодката не подскача вече. Гигантската стремителна вълна я подхваща през средата и се стоварва върху двете ветрила едновременно. Победена, лодката се преобръща. Седмината мъже, изхвърлени като от прашка, оставят всичко, разпиляват се на двайсет метра наоколо, после вълната ги изтъркулва до плажа… След четвърт час те отново се събират там, ако не невредими, то поне в пълен комплект — на всички ръцете, колената, лицата им кървят; на 356, Корсюф, му е изкълчен глезенът; а, на 304, Льо Керек — счупена дясната ръка.
— Поне сички са тука! Хубаво! — философски отбелязва един от корабокрушенците.
Но бившият старши не приема тъй нещата:
— Да го вземе дяволът макар! По-добре да бяхме изпукали всички!…
И със здравата си ръка той ядно разкъсва платнената си матроска.
— Е, не, недей!… Братко!… Не се ядосвай така!… Ето! Виж! Ето ти я лодката, и тя се връща!
Това е добър знак. Лодката се връща, изтласкана на брега като екипажа си. Отклонява се, люшка се нагоре-надолу. Изтръгнатите й мачти плават край нея… Внезапно разпален, 304, Льо Керек, забравя за счупената си ръка:
— Дявол да го вземе… Май не сме съвсем загубени! Ще я оправим таз лодка, а?… Смело, момчета! Хващайте!
И той пръв се хвърля във водата, плувайки криво-ляво, с една ръка. Всички заедно — „Ей-й-руп! Дигай!“ — и те повдигат пострадалата лодка. Тя отново пада. Те отново започват. Тя пак пада. Те се ожесточават — „Дигай, дигай де!“ И, из-подрани, изтощени, разкървавени, те тържествуват най на края, изправят корпуса, покатерват се вътре… Пълно е с вода, разбира се. Но кофата за изтребване е тук! Хайде, по-живо!
— А мачтите! К’во да ги правим?
— Дръж ги де! Навий около тях ветрилата и събери всичко ка пейките, по средата… Виж дали можем да приберем всичките гребла.
— Пет, шест, седем.
— Добре! Всеки на мястото си, по-живо! Ей, ти, 356, можеш ли да гребеш с твоя презорен крак?
— Не ми закачай крака!
— Добре де!… Готово ли е? Напред… Греби! Силно!…
И възкресена, упорита, героична, лодката се хвърля отново срещу прага — този път на гребла…
Лодка номер две се приближава до борда на „Са ира“. От толкова далече вахтените не бяха я забелязали. И дежурният офицер, изправен до батапорта, гледа с известно учудване тази наводнена лодка, тези матроси, плувнали в пот, капнали от изтощение.
— Дявол да го вземе! Едно греяно вино няма да ни е излишно!
Междувременно 304, Льо Керек, се качва на кораба не без известно затруднение: счупената му ръка го пробожда остро и все повече се подува. Изведнъж разтревоженият вахтен офицер вижда пред себе си един засмян, но блед като платно матрос, който му козирува с лявата ръка:
— Но какво става с вас, Керек? Ранен ли сте? Къде? Как?
Ала Керек — 304, Льо Керек, старшият на лодката, привързана тук, край борда, спасена, невредима — вдига презрително рамене:
— Няма нищо, капитане! Нищо опасно!… Идвам само да докладвам за курса… И такова… да ви кажа, капитане… за курса де — нищо особено…
Паскал Риволе, запален от разказите на своя чичо, капитан Жером Лагард, който смело се е сражавал в редиците на императорските армии, мечтае да освободи Наполеон от Света Елена. Той напуска бащиния дом, качва се нелегално на „Левиатан“ и вместо да го оковат във вериги, след като бива открит, го правят готвач. Паскал разбира скоро, че капитанът е свързан с търговията на роби в Америка и съчувствува на нещастните чернокожи, оковани и затворени в тесни клетки на долната палуба.
Дните минаваха и „Левиатан“ се носеше все по на запад. Ветровете сякаш се подчиняваха на ръката и погледа на капитана. Моряците казваха, че Блокуърд се е оженил за късмета. Повече от половината път беше зад нас. Чернокожите свикваха криво-ляво с положението си на затворници. Нямаше нито един болен. Моряците вече не се срамуваха много, че търгуват с човешка стока. Блокуърд сияеше! Алчността му беше задоволена. Изглеждаше сигурно, че грозният му „удар“ ще донесе добри плодове, и то в звонково злато. Дори забравяше да ме хока. И аз самият, макар да имах много работа, виждах нещата по-скоро в розово. Броях дните, надявах се скоро, на сушата, да си възвърна свободата. Всеки си казваше, че в края на пътуването всичко ще тръгне към по-добро, но не и старши помощникът Конан, който ставаше все по-мрачен, нито пък чернокожият Тимеата.
От африканския бряг насам не бяхме виждали нито едно ветрило. Това беше добре дошло за капитана.
— Дано все тъй да върви! — потриваше той ръце.
Но не вървя. В една хубава сутрин, изпълнена със слънце, наблюдателят извика:
— Ветрило на десния борд!
Блокуърд излезе на мостика. Разтревожен, той насочи далекогледа си към забелязания кораб. Скоро повика Конан при себе си. Двамата внимателно огледаха кораба. Аз виждах само една голяма бяла точка, която видимо се увеличаваше.
Какъв хубав кораб! Никога не бях виждал такъв, даже и на картинка. Ветрилата му се издигаха в чистото небе като дворец от бели платна. Полюшваше се леко и се плъзгаше по водите бърз като хрътка.
Движехме се със страничен вятър на запад и всеки се надяваше, че крайцерът, който пореше вълните право на юг, щеше да отмине кърмата ни, без да смени посоката. Ала за кратко! Много скоро трябваше да осъзнаем действителното положение: големият ветроход се беше насочил към нас.
Капитанът бе свалил далекогледа си. Кресна някаква заповед. Конан слезе от мостика и моряците издърпаха брасите на рейте, за да обърнат ветрилата на попътен вятър. Хубавият северен вятър изду всички ветрила. Върхът на стъкмяването се огъна и въжета и мачти заскърцаха като оси на каруца.
„Левиатан“ се носеше напред. Но от крайцера бързо забелязаха промяната на курса ни и също тръгнаха на попътен вятър. Ужасна гонитба! Капитанът употреби всичките си стари хитрости, за да отклони врага. Ала британският крайцер учудващо бързо отгатваше маневрите му и ни застигаше.
Ако вечерта вятърът не бе отслабнал, той бързо щеше да ни догони. Макар че и времето помагаше, разстоянието между двата кораба намаляваше — бавно, но неотстъпно.
Към четири часа следобед крайцерът ни следваше вече само с няколко възла. Скоро два предупредителни оръдейни залпа, придружени със сигнали, принудиха капитана да спре, за да приеме „гостите“ на „Левиатан“.
— Приятели — рече старият Лазар, — тази вечер е по-добре да си роб, отколкото моряк на „Левиатан“. Капитанът изпразни торбата с хитрините; ето че ни хванаха.
В този момент Блокуърд ме извика на мостика. Така аз можах да чуя един драматичен разговор, който реши и моята съдба, и съдбата на мнозина други! Капитанът беше позеленял; далекогледът потрепваше в ръцете му. Срещу него стоеше Конан, който го гледаше почти гневно.
— Какво ще правите? — попита старши помощникът.
— Ще се съпротивявам.
— Това е лудост! Англичанинът има три пъти повече оръдия от нас, по-бърз е и по-маневрен!
— Ако успея да го задържа, на разстояние до падането на нощта, ние сме спасени. Вятърът утихва — имаме късмет!
— Ами ако той успее и опита абордаж?
— Преди да се доближи колкото трябва, ние ще напуснем „Левиатан“ е двете лодки. На тръгване ще запалим фитил, дебел три пръста, в едно буре с барут до склада с мунициите. Така ще разполагаме с десет минути, доде изчезнем. Стигат ни. Англичаните няма нищо да подозират и ще хвръкнат във въздуха заедно с „Левиатан“ в момента, в който предприемат абордаж.
— А черните?
Капитанът разпери отчаяно ръце:
— Няма да можем да ги вземем с нас — цялото ми богатство ще изгори.
Това беше единствената причина да съжалява за смъртта на робите.
— Но англичаните все още не са ме хванали — добави той, — ще ги държа в напрежение до падането на нощта.
Слушах с уплаха думите на капитана. Той забеляза вълнението ми и ме погледна ядосано.
— И смееш да се интересуваш от нашите разговори! — скара се той, сякаш предчувствуваше, че мога да попреча на ужасните му намерения.
— Но вие сам ме повикахте — възразих аз. — Не е моя вината, дето не съм глух.
— Внимавай хубаво, да си държиш езика пред черните, иначе ще те оставя с тях, ако, не дай боже, ние напуснем кораба. Тази вечер ще им дадеш да ядат в клетките им. Да очистят палубата незабавно!
Моряците заблъскаха припряно разтревожените черни към люковете и ги накараха да слязат във вътрешността на кораба. Аз отидох в кухнята и приготвих храната за вечеря. Докато си вършех работата, често поглеждах през батапорта към британския кораб.
Той продължаваше да се приближава към „Левиатан“. Още малко и щеше да се озове на един оръдеен изстрел разстояние. Залязващото слънце запали ветрилата му и обагря в червено корпуса, където зееха черните дула на тройната батарея от левия борд. Той маневрираше, за да ни отреже пътя на юг. Скоро Блокуърд щеше да бъде принуден да приеме боя.
Бях отчаян, като се виждах свързан с този омразен контрабандист на роби. Тревожех се не само за себе си, но и за черните, към които изпитвах приятелски чувства. Не можех да се примиря и да ги оставя на жестоката съдба, която капитанът им отреждаше, а се чувствувах безпомощен да им помогна, ако англичаните ни вземеха на абордаж.
Когато приготвих храната на робите и им напълних канчетата, аз излязох от кухнята, за да извикам моряците, които трябваше да ми помогнат да ги занеса. С мъка намерих помощници — корабът кипеше. Моряците тичаха във всички посоки. Готвеха се за бой.
Подпомогнат от двамина ветерани като него, Лазар раздаваше оръжието; тичаше по палубата, подавайки на едни саби и пистолети, на други — брадви и карабини, а на някои — кожени колани за фитилите на гранатите.
Моряци се катереха по мачтите, за да усилят някои въжета, да окачат макарите и да вдигнат буретата с гранатите на марсовите площадки.
Топчиите отвързваха оръдията, за да са готови за откат след изстрела. До всяко оръдие те поставяха големи качета с вода, запалени фитили и всички инструменти за оръдията: шомполи, прътове за натъпкване на заряда в оръдието.
Барабани оповестиха, че „Левиатан“ е готов за бой. Блокуърд стоеше на мостика, а на няколко крачки от него — един моряк, натоварен да повтаря заповедите му. В подножието на мостика рулевият беше на своя пост. До него бе застанал друг моряк, готов да го замести. Всеки топчия беше до оръдието си. Малко по-назад дърводелците и калафатчиите се подготвяха да запушват дупките от гюллетата, а маневристите — да оправят въжетата. До гротмачтата се виждаше Лазар, боцманът и най-отпред на носа — Конан. Двамата се грижеха за маневрите.
Благодарение на Кергевен най-сетне ми дадоха четирима моряци, да отнесем храната на черните. Те набързо раздадоха канчетата по клетките и се качиха горе на палубата. Останах сам с робите. Противно на обичая си, те ядяха, без да бързат и без апетит. Разбираха, че става нещо сериозно и белите им очи ме гледаха с безпокойство.
Корпусът потрепера от силен взрив. Черните се развикаха. Англичаните бяха дали първия си залп. След по-малко от минута втори по-силен взрив разтърси „Левиатан“ издъно. Това беше отговорът за англичаните. Боят започваше.
Тъкмо щях да се качвам на палубата, за да видя дали изстрелът на британския крайцер не бе взел жертви, когато един глас ме повика. Обърнах се и видях Тимеата, който, вкопчил ръце в пръчките на клетката си, бе вперил умоляващо очи в мен.
Отидох при него.
— Спаси ни — помоли тихо той.
Бях тъй изненадан, че най-напред не можах да му отговоря. После се опитах да го успокоя. Но той отгатваше е учудваща проницателност опасността, която го заплашваше — него и неговите събратя.
— Ако не ни помогнеш, ние сме загубени — каза той.
— Да ти помогна… Какво мога да направя? Аз не съм нищо тук, и аз съм затворник.
— Намери нещо да счупим веригите си и пръчките на клетките.
Изплашен от това необикновено искане, аз отстъпих назад. Той помисли, че ще се измъкна. Закле ме със затрогващ глас:
— Ти си добър, не ми отказвай. Животът ни е в твоите ръце. И ние черните сме твои братя. Мисионерът ни го каза. Освободи ни; имай съвест. Искам да отведа затворниците в родината им. Един глас неудържимо ме кара да сторя това. Ти ще дойдеш с нас. Баща ми ще те посрещне като свой син; всичко, каквото имам, ще бъде твое. Без теб ние ще умрем! Имай милост към нас! Не ни изоставяй!
Бях объркан от страстната молба на Тимеата. Вече не се съмнявах, че трябва да направя нещо за черните, но трудностите ми се струваха непреодолими. Мълчах — колебаех се. Робите също мълчаха. Те ме гледаха тревожни. В мен им беше надеждата. Чувах честото им дишане, прекъсвано от тежките въздишки. Това наивно и мълчаливо доверие ме трогна.
— Щом няма друг начин да ви спася — рекох аз на Тимеата, — ще гледам да намеря нещо да строшите веригите си.
Отново прогърмя канонадата. Качих се на палубата. „Левиатан“ все още не бе пострадал много. С ловки маневри капитанът бе успял да избегне вражеските залпове. Третият изстрел нанесе повече щети — моряци ранени, платна пробити, рейте — изпочупени.
Следях с тревога перипетиите на боя. Целта на английския кораб не беше да потопи „Левиатан“. Капитанът му се досещаше, че в него се превозват роби, и обстрелваше мачтите, за да парализира маневрите, да подчини негърския кораб, без черните да загинат при корабокрушение.
Чаках, без да посмея да реша. Страхувах се от последиците. Какво щеше да стане, ако черните излезеха от клетките си? Страхувах се да не изколят моряците, за да си отмъстят за робството. Ако не успееха, представях си какво наказание щеше да ми измисли Блокуърд! Страхувах се от него. Бях скован от странното внушение, че него нищо не може да го победи, освен ако не станеше някое чудо.
Канонадата престана. Опасността за „Левиатан“ не намаля, тъкмо обратното. Британският крайцер наближаваше лека-полека, за да опита абордаж. Маневрираше така, че носът му да попадне в килватера на „Левиатан“, а после да застане до него — борд до борд.
Английският кораб дойде на половин оръдеен изстрел разстояние. Тогава Блокуърд заповяда да спуснат лодките в морето. Аз разбрах какво означаваше това: капитанът смяташе, че абордажът е неизбежен, и бе решил да взриви кораба, заедно с негрите.
Вече не се колебаех. Слязох в трюма, където се пазеха материали и инструменти за поправки по кораба. Екипажът беше тъй погълнат от бързите маневри, които боят изискваше, че никой не обърна внимание на моите разходки. Можах само да се снабдя с брадви, чукове и пили, които побързах да отнеса на Тимеата. Обясних му накратко намеренията на капитана, казах му, че няма време за губене.
Щом екипажът напусне кораба, трябва да изтичаш в трюма с мунициите и да изгасиш фитила, който трябва да запали барута. Аз сигурно няма да мога, защото капитанът може да поиска да ме вземе.
Тимеата ми благодари горещо, след туй се зае с инструментите, които му бях дал. Качих се на палубата. В мое отсъствие беше станало нещо съвсем неочаквано. Не полъхваше ветрец; морето бе като тепсия и двата кораба стояха неподвижни недалеч един от друг. Блокуърд тържествуваше. Наистина късметът му беше невероятен! Ето че вече държеше в ръцете си онази отсрочка, за която се бе хванал на бас, и си обещаваше да се възползва от нощта, за да изчезне незабелязано, щом се появи и най-слабият вятър.
Прекарах една тревожна нощ. Как само щеше да побеснее капитанът, като забележеше, че брадвите, чуковете бяха дадени на робите! Щеше да ме убие! Няма съмнение!
Въпреки страховете си аз се качих в койката си и заспах.
Късметът беше все тъй верен на капитан Блокуърд — когато се събудих, корабът безшумно бе потеглил. Лека мъгла замрежваше хоризонта. Вятърът беше само полъх, но достатъчен да понесе кораба.
Когато слънцето се вдигна в небето и освети далечината, вече се виждаха високите ветрила на британския крайцер. Да, късметът на капитана беше изключителен! Май вятърът се бе усилил! Тогава набързо накърнените през нощта ветрила се издуха като мехове и „Левиатан“ смело продължи курса си към Америките. Хубавичко бе измамил врага си.
След девет часа сутринта старият Лазар потвърди, че вече няма от какво да се страхуваме — крайцерът бе тръгнал да ни търси другаде и вече нямаше да ни настигне. Като предпазлив и опитен моряк той не бе бързал да пророкува. Затова още повече можеше да му се вярва. Но за мен идеше часът на големите изпитания.
Както всеки ден, аз приготвих храната на робите. Смътно разчитах на провидението, за да се измъкна от опасността, която усещах, че се приближава. Малко преди десет часа шестима моряци слязоха при робите. Шестима други дойдоха в кухнята, за да отнесат канчетата, които бях напълнил.
Изтекоха няколко минути. Чаках, изпълнен с безпокойство. Противно на навиците си, черните сякаш не бързаха да се качват на палубата. Без съмнение, моряците бяха открили строшените решетки и вериги. Долу сигурно се развихряше бурно обяснение. Бях отчаян. Какво ли наказание щеше да се стовари на главата ми!
Потърсих с очи капитана. Видях го в другия край на кораба, на мостика. Изведнъж той се обърна и погледна към средата. Нямаше никакво съмнение, тон губете търпение я явно това забавяне на робите го озадачаваше.
Знаех, че всичко ще се проваля. Блокуърд се отправи към парапета на задната надстройка. Щеше да слезе на палубата. Дългата му сянка се спря. Какво ставаше? Гледаше към централния люк. Капакът му бе вдигнат. Никакви моряци, а къдрави глави, които излитаха като гюллета. Черните нахлуха на палубата, надавайки дивашки викове. Другите люкове избълваха нови орляци.
Изненадани, моряците не се и опитаха да се съпротивяват… Повечето потърсиха прикритието на задната надстройка. Блокуърд изкрещя, за да ги сбере около себе си. Неколцина притичаха към предната надстройка. Черните ги последваха. Някои от тях размахваха брадви и чукове. Белите нямаха време да се барикадират, те се спуснаха към кухнята, където са намирах аз заедно с шестимата моряци, дошли за храната на робите.
Като ме видяха, черпите спряха. На едного от моряците обаче съвсем не на място му хрумна да грабне кухненския нож и да го размаха с надеждата да ги стресне. Ефектът беше съвсем друг. Робите нададоха заплашителни викове и пристъпиха още по-напред. Не бях сигурен дори за моята собствена съдба.
Но видях редиците на черните да се разтварят. Появи се Тимеата. Той нареди на своите сънародници да не се приближават повече и да престанат да се заканват. Това веднага внесе спокойствие. Тогава Тимеата се обърна към моряците:
— Не се опитвайте да се биете с нас! Виждате — ние сме повече и имаме брадви и чукове. Не искаме да ви сторим зло. Само с капитана искаме да се разправим. Докато го хванем, ще трябва да ви вържа. Когато станем господари на кораба, ще ви освободя. Не се противете!
Моряците се колебаеха. Някои зароптаха.
— Подчинете се — обадих се и аз, — само това може да ви спаси.
Този, който държеше кухненския нож, го пусна. По знак на Тимеата няколко чернокожи, дето бяха донесли въжета, се приближиха към нас. Бързо завързаха моряците, но без грубости.
— Ела с мен — повика ме после Тимеата. — Ти си от нашите! Ти си нашият спасител.
Без да имам време да помисля, аз се оставих да ме повлекат чернокожите, които ме приветствуваха с бурни възгласи. Вътре в себе си аз се колебаех. Малко против волята ми чернокожите искаха да ме направят техен глава. Тази чест ме плашеше много, но беше прекалено късно да отстъпвам. Бях се замесил в едно приключение, съвсем различно от това, за което бях мечтал, когато в моето тихо селце кроях безобидни заговори срещу императора.
Тласкан от една ревяща тълпа, аз стигнах с Тимеата до задната надстройка. Там трябваше да спрем. Трапът, който свързваше палубата с надстройката, беше вдигнат; Блокуърд и моряците се бяха укрепили зад парапета. Цяла редица пушки бяха насочени към нас. Това, от което най-много се страхувах, бяха двете малки бронзови оръдия, които подаваха гърлата си. Тези малки оръдия можеха с няколко залпа да разчистят палубата. Като поразмисли човек, нашето положение не беше много добро. Съвсем не бяхме спечелили още играта.
Когато капитанът видя, че чернокожите се колебаят, той им нареди:
— Върнете се веднага в клетките. Ако се подчините, обещавам, че не само няма да ви накажа, ами ще ви увелича дажбите. Правете каквото ви заповядам, инак ще накарам гръмотевицата да продума.
Докато говореше, той поглаждаше задницата на едно от оръдията. Робите се възпротивиха както на обещанията, така и на заплахите. Капитанът едва бе свършил със своите увещания и брадви и чукове полетяха към задната надстройка.
Моряците не отвърнаха със стрелба, както се опасявах аз. Блокуърд им забрани. Това търпение се обясняваше единствено с желанието да не намалява черния си товар дори и с един-двама роби. Всеки изстрел би му струвал хиляди франкове. Преди да стигне дотам, той искаше да опита всички други начини, с които разполагаше, за да подчини бунтовниците.
Той нареди да пръснат по палубата четиривърхи гвоздеи. Тъй като чернокожите бяха боси, гвоздеите им отваряха болезнени рани. Наложи се да отстъпим до гротмачтата.
Настъпи момент на затишие, по време на което двете страни се наблюдаваха мълчаливо, без да смеят да предприемат нещо. След като се посъветвах с Тимеата, аз се реших да преговарям с Блокуърд. Предпазливостта, с която се опитваше да обуздае бунта на чернокожите, ни даваше надежда, че ще постигнем някакво съгласие, с което бихме избегнали кръвопролитието.
И тъй аз се осмелих да се приближа към задната надстройка, придавайки си решителен вид. В същност бях много несигурен и колкото повече се доближавах до врага, толкова по-силно биеше сърцето ми. Вървях, но не изпусках от око дясната ръка на Блокуърд, в която той стискаше пистолет. Вече на няколко крачки от него аз спрях и учтиво се поклоних, за да го предразположа.
— Какво искаш, негоднико? — изруга ме той още преди да съм отворил уста.
— Бях дошъл да ви направя разумни предложения — отвърнах аз, — но щом ме ругаете, да не говорим. Сбогом, капитане, и не забравяйте да си направите завещанието.
Нараненото ми честолюбие ми бе придало смелост. Блокуърд беше смаян. Беше вбесен от начина, по който аз, случайният готвач, дръзвах да му говоря, но не искаше да докарва нещата до най-лошото. Затова направи усилие да се овладее и глухо ме полита:
— Какво искат негрите?
— Ето нашите условия: първо, моряците ще си предадат оръжието; второ, вие ще се предадете в плен и ще бъдете затворен във вашата каюта, трето — помощник-капитанът ще поеме командуването и ще върне чернокожите в Африка. Щом изпълните тези три условия, ще бъдете освободен и ще можете да вървите където ви видят очите. Предупреждавам ви, че ако по пътя към Африка екипажът се опита отново да окове чернокожите във вериги, ще отговаряте с главата си. Приемате ли? Имате три минути, да размислите!
Отговорът на капитана беше много бърз. Той вдигна ръката, в която държеше пистолета, и стреля. За щастие бях предугадил движението му и сполучих да се хвърля по корем, за да избягна куршума. Останах за момент в това положение. Блокуърд щеше да изпразни върху ми и другия пистолет, който извади от колана си, ако Конан в този момент не се бе намесил и не му бе прошепнал нещо на ухото. Използвах този миг невнимание на капитана и избързах да се върна сред чернокожите.
Вече отдалеч наблюдавах нашия враг. Ясно бе, че изпитваше голямо желание да изкара яда си върху ни с картеч. Гневът му надви скъперничеството и той бързо изкомандува: „Огън!“
— Залегни — бе извикал почти в същия момент Тимеата, който не изпускаше от очи ни едно движение на капитана.
Мощен залп се разнесе над палубата. Повечето чернокожи бяха имали време да залегнат. Само двама-трима бяха леко ранени. Димът още не се бе разнесъл, когато изведнъж видях, че Блокуърд и неколцина моряци слизаха от задната надстройка. За щастие трапът, който те току-що бяха зърнали на място, им даваше възможност да слизат само един по един.
Нададох силен вик и се спуснах към нашите неприятели, които възнамеряваха да използват объркването от изстрелите, за да си възвърнат централния люк. Беше много опасно! Успееха ли да го завземат, щяха да завладеят трюма с хранителните запаси и мунициите. Тогава работата ни беше спукана!
Чернокожите ме бяха чули и поведени от Тимеата, те се спускаха към първите, които тъкмо стъпваха на палубата. Робите се бяха въоръжили с всичко, до което са могли да се докопат. Със заплашителни викове те размахваха лостове, шомполи, пръти за натъпкване на заряда. Изглеждаха готови да се бият до последния човек, за да защитят току-що извоюваната си свобода.
Помислих, че това, което исках да избягна, щеше да се случи, че смъртна битка щеше да ни изправи едни срещу други. При това само неколцина моряци бяха успели да слязат на палубата. Яростната храброст на чернокожите ги разколеба. Те побързаха да се върнат към трапа и да се прикрият зад барикадата. Блокуърд, който беше последен, дори нема време да изтегли трапа след себе си. Един чернокож го грабна, преди той да успее да се обърне и да го изтегли.
Това геройство смая нашите врагове. Въпреки това, опасявайки се от нова стрелба, аз накарах чернокожите да се изтеглят до средата на палубата. Беше рано да се страхуваме, че Блокуърд ще направи нов опит да завземе люковете.
Тъй като ние владеехме люковете, а значи и трюмовете, аз успях да въоръжа всеки един от чернокожите. Сега всички имаха брадви и саби. Бяха увили краката си с парчета грубо платно, за да се предпазват от острите гвоздеи. Така под-готвени, те настъпваха в добре оформени редици към Блокуърд и моряците. Нашите врагове изглеждаха респектирани от заплашителното и същевременно по военному дисциплинирано поведение на доскорошните роби. Залегнали зад барикадата, те бяха готови да стрелят.
Неколцина от чернокожите се бяха покатерили по рейте, над задната надстройка, почти над главите на моряците. Блокуърд и хората му бяха доста обезпокоени; цялото им внимание беше заето с тези, които се намираха на палубата и сред ветрилата. Те не допущаха, че опасността може да дойде от другаде. Тъкмо това ми трябваше.
Оставих чернокожите под командуването на Тимеата, след като го бях посъветвал да не нападат задната надстройка, а само да вдигат шум колкото могат и да размахват заплашително ръце, за да смутят враговете си и да ги обезкуражат съвсем.
След това заедно с десетина бивши роби аз слязох в каютата на капитана и на Кергевен. Бяхме донесли стълба, която подпрях на стената. Качих се и се опитах с брадвата да направя отвор в тавана. Успях да разкъртя малко една дъска, но само толкова. Един як чернокож ме смени; прекрасно бе разбрал какво искам да направя и се зае с тавана. С всички сили.
От силните удари се вдигаше голям шум. Страхувах се капитанът да не чуе и да не дойде изневиделица. Но врявата, която чернокожите вдигаха на палубата, без съмнение, попречи на Блокуърд да усети нашето необичайно занимание. След четвърт час атлетът, който бе заел мястото ми, успя да изкърти няколко дъсчици от тавана и да отвори дупка, колкото да се провре човек.
Аз първи влязох в каютата над главите ни — беше капитанската. Тогава съвсем отчетливо чух виковете на чернокожите от палубата; наистина бяха страховити. Никой на надстройката нямаше време да мисли за нас. Един по един моите другари изпълзяха през дупката при мен. Бяха най-силните и най-смелите. Лицата им разцъфваха в широки белозъби усмивки при мисълта какъв хубав номер погаждахме на капитана. Това ми вдъхна нов кураж. Имах нужда, защото сега, когато дойде моментът да се изправя лице срещу лице с Блокуърд и неговите привърженици, аз по-ясно си давах сметка за трудностите. Имаше още много рискове, преди да достигнем най-близката цел.
Направих знак на чернокожите да пазят пълна тишина, после лекичко открехнах вратата на каютата. Видях един трап, който водеше към задната надстройка. Пристъпих към първото стъпало, но забелязах два крака на върха на трапа. Върнах се бързо в каютата на капитана и застанах зад вратата с пистолет в ръка. Ослушах се. Чернокожите се бяха струпали край мене, готови за бой. Някой идеше към нас. Вратата се отвори — беше Конан.
Той се смая, като ме видя заобиколен от десетина въоръжени чернокожи. Поколеба се няколко мига и отстъпи назад, за да избяга.
— Спрете! — викнах му аз, вдигайки пистолета си.
Този жест ми струва много, но нямах друг, избор. Старши помощникът се закова на мястото си — тръгнах към него.
— Елате с нас — рекох му. — Чернокожите не желаят зло на екипажа. Те искат само да хванат капитана, за да си върнат свободата.
— Много си наивен, момчето ми — отвърна той, — щом вярваш, че като завладеят кораба, робите ще оставят моряците на мира. Нищо подобно, всички ще бъдем избити и ти също, на края. Така е ставало винаги, при всички бунтове на кораби, които превозват чернокожи.
— Не, Кергевен, този път няма да има разчистване на сметки. Те имат нужда от моряци, за да успеят да се върнат в родината си. Те ще се подчинят на Тимеата, който е мирен и справедлив човек.
— Де да казваше истината! — рече той, поразколебан.
— Нямам време да ви убеждавам. Ще останете в каютата на капитана до края на боя. Дайте ми дума да не предприемате нищо срещу нас, додето ние се бием.
Старши помощникът продължаваше да се колебае. Навел глава встрани, той размисляше; наблюдаваше скришом лицата на моите другари, неподвижни като статуи, очакващи моята заповед. Без съмнение, той беше поразен от готовността им. Тъкмо щях да го притисна да отговори, когато той внезапно заяви:
— Идвам с вас.
Стиснах му ръката с благодарност. Той извади от един шкаф два пистолета, които принадлежаха на капитана, сетне ми рече:
— Ще мина пръв: изненадата ще бъде пълна.
Той се качи по стълбата. Аз го последвах с чернокожите. Стигнахме до задната надстройка незабелязано от моряците, които, залегнали зад преградите, оставаха с гръб към нас. Блокуърд окуражаваше своите хора, уплашени от дивите и нестихващи войнствени песни на чернокожите.
— Търпение! — говореше капитанът на моряците. — Оставете ги да се уморят тези мръсни маймуни. Щом падне нощта, те ще отидат да ядат и пият и ще се натъпчат като тулуми; лесно ще ги натикаме тогава в клетките им. Дръжте се, момчета, и най-важното, не стреляйте, без да съм ви казал. Ако всичко мине добре, удвоявам дажбата ром до края на пътуването.
Конан го остави да свърши малката си реч. Сетне се устреми напред и спря на няколко метра зад моряците. Тъкмо Блокуърд да се обърне и той извика гръмовно:
— Хей! Моряци! Аз поемам командуването; който иска да ме последва, да се нареди зад мен.
Моряците се обърнаха; почти минута им трябваше, за да разберат какво става. Блокуърд, дори и той бе стъписан. Конан се възползва от това, за да отправи прочувствено слово към екипажа.
— Моряци — извика той, — капитанът ви измами! Когато ви нае, той скри от вас намерението си да търгува е роби. Ако британският кораб ни бе взел на абордаж, сега щяхте да плавате към каторгата. Последвайте ме, аз ще ви спася. Чернокожите са по-силни от нас: влезете ли в бой с тях, чака ви сигурна смърт. Избирайте между мен и капитана, който изобщо не мисли за вас, а за златото си. Имате десет секунди. Ако някой си послужи с оръжие срещу нас, ще бъде обесен без никаква милост.
Няколко секунди цари тишина. В момента, в който Блокуърд отваряше уста, за да възрази, половината от моряците с радостни викове се наредиха зад Кергевен. Другите не мърдаха от местата си и гледаха към капитана. Въпреки жалкото си положение той продължаваше да бъде страшен в техните очи.
Блокуърд бе разбрал, че е загубил играта, но не можеше да се примири. Спусна се внезапно към помощник-капитана и се прицели.
— Пазете се! — извика Конан, без да мръдне. Капитанът се спря, след това ядно захвърли оръжието си. Моряците му го последваха.
Ние бяхме господари на кораба.
Тази неделя, 19 октомври, вятърът изглежда благоприятен. Посока — север-североизток. Тъкмо пасата чаках с нетърпение, за да потегля.
Една френска яхта ще ме изтегли от пристанището на Лас Палмас. Около мен цари особена атмосфера, в която намирам не само нужното ми сега приятелство, но и едно затрогващо разбиране. Консулът на Франция ме изпраща до яхтклуба. Прегръщам го и се разделяме. Отправям се към „Еретик“ с бащата на Боатьо. Съоръженията и провизиите, предварително проверени от консулските власти, както и току-що подареният ми радиоприемник бяха вече натоварени. Ветроходи с всевъзможни размери и форми се стрелкаха, щъкаха непрекъснато край мен — белите им ветрила приличаха на чайки; минавайки край мен, стопаните им понякога ме прекръстваха, за да ми върви. Дълбоко в сърцето си аз чувствувах, че започваше голямото изпитание.
Виждах само офицерския учебен кораб на испанския военноморски флот и вече мислех, че съм сам в морето, когато получих последния поздрав, най-тържествения: на ветрохода свиха трите марсела и рязко ги спуснаха сред плющенето на вятъра и ветрилата. За мен това беше като звън на камбани — сякаш приветствуваха успешния завършек, а не началото на пътешествието ми.
Вечерта беше извънредно спокойна. Вятърът се задържаше север-североизток и лодката напредваше равномерно със средна скорост три възла и половина[10] на юг от остров Гран Канария. Ето какви намерения имах: най-напред да се спусна на юг-югоизток, преди да поема право на запад. Бях решил да не вземам веднага пълен запад, за да избягна Саргасово море, което заедно с По-т-о Ноар беше най-опасната от клопките, които трябваше да заобикалям.
Още в понеделник около мен се появиха първите признаци на живот. За нещастие това бяха само малки рибки, която плуваха пред лодката, като да ме водят. Трудно се хващаха, пък и нямаше да се нахраня с тях. Вече започнах да се безпокоя, че безветрието ще трае дълго, когато след пладне задуха вятърът, който ми даде възможност най-после да се отправя към двайсет и първия градус.
Пасатът се засилваше все повече и повече. Скоро се разрази буря. Ту вдигайки ме на гребена, ту хвърляйки ме в падините си, големите вълни последователно ме закриляха и ме излагаха на вятъра. Наоколо ми се разбиваха вълни. Какво ли щеше да стане с мен, ако се окажех под рухващата им течна маса?
Безпомощен, но уверен в устойчивостта на лодката си аз заспах, надявайки се на нощ без сънища. Прекарах нощ е кошмари. Сънувах, че водата се вдига около мен и поглъща всичко. Започнах да се мятам. В лодката ли съм още? Плувам с всичка сила. Смъртно уплашен, аз се събуждам — вода залива „Еретик“. Съобразявам, че една вълна току-що се е разбила точно отгоре ни. Трябва да изгреба водата на всяка цена. Само мощните гумени поплавъци се показват над водата — отвсякъде море и море. „Еретик“ продължава невъзмутимо пътя си като плаваща развалина. Но аз нямам право, нямам време да се отчайвам. Отначало почти инстинктивно започвам да изгребвам с две ръце, след туй с шапката си — абсурдно приспособление за тази непосилна задача. Трябваше да се изгребва доста бързо, сред най-големите вълни, за да може „Еретик“ да се вдигне отгоре. Дори да имах истинска черпалка, трябваше да продължа със същото изтощително темпо; всяка по-голяма вълна, която ни застигаше, блъскаше ужасно в задната преграда и правеше ненужни, смешни, отчайващи моите десетминутни или четвъртчасови усилия. И аз се чудя как, тъй измръзнал, съм могъл да издържа тия два часа — защото тъкмо два часа работа ми трябваше, за да вдигна лодката над вълните. Корабокрушенецо, бъди винаги по-упорит от морето — и ще успееш!
Бях се спасил, но водата бе просмукала всичко; макар слънцето да я изпари, „Еретик“ се покри с тънък пласт сол, който нощната влага щеше да подгизва всяка вечер. Лодката се бе превърнала в истинска солница. Всичките ми съоръжения се намираха в непромокаеми торби, радиото не беше засегнато, но в замяна на това кибритът се бе намокрил. Нареждам клечките наоколо, да изсъхнат на слънцето. Не зная какво ще излезе от това, но трябва винаги и всичко да се опитва. За щастие имам стотина кутийки — сега ще трябва да издраскам по цяла кутия, докато намеря една клечка, която да пали.
Още виждам сушата; мисля си, че това е вече последно. Във всеки случай вече бях сигурен, че „Еретик“ не може да се обърне. Той се бе държал, така и очаквах, като акваплан, като платформа на гребена на вълната, по която се бе плъзгал, без да оказва съпротива. Вече имаше голяма вероятност поне лодката да достигне отвъдния бряг на океана.
На 23-и — четвъртък, нищо не съм писал в дневника си, защото нямах време — цял ден се занимавах с шивачество. Вятърът се бе вдигнал в нужната посока — тъкмо североизточният пасат трябваше да ме отведе чак до Антилските острови. Съдбата, както е известно, обича да се шегува: едва се бе закрепил вятърът и ветрилото ми се съдра — това мое вярно ветрило, което ме бе откарало от Монако до Канарските острови. Kато тръгвах, бях решил да си служа с него възможно най-дълго и да го заменя с новото ветрило, което носех, едва в деня, когато то вече нямаше да може да изпълнява предназначението си. Но не мислех, уви, че това ще се случи толкова скоро! И тъй, спускам аз плаващата котва, свалям ветрилото и закрепвам новото на реята. Половин час по-късно силен вятър го отнася; виждам как се вдига нагоре като хвърчило, отлита и се забива малко по-далече във вълните. Бе повлякло със себе си всички въжета, които го прикрепваха, шкота и флага включително.
И тъй, пак опирам до моето старо съдрано ветрило и примирен започвам да го шия. Разполагам само с най-обикновена черна макара и най-обикновени игли. Не мога да простра пред себе си цялото ръкоделие, много е тясно. Трябва малко по малко да напредвам в скъсаното, както напредвах сред вълните, както щях да напредвам във времето. До вечерта едва успявам да свърша; доста уморен и тъй като не желая да подлагам ръкоделието си на прекалено тежки изпитания — все пак то ми е последното и не искам да оставам и без него, — аз спускам плаващата котва и си лягам; понякога трябва да знаеш да губиш и ценни часове.
Засега вълните са високи и бели на върха. Морето се смее и си показва зъбите като капризно палаво дете. И тъй като човек крие страха си пред децата, аз вдигам закърпеното си ветрило. Около мен се появяват големи зелени и сини петна. Риби. Река ли да посегна, те бързо се отдалечават, гмуркат се и изчезват в морските дълбини. Все пак трябва да успея да хвана риба. През целия този 24 октомври се мъча да закривя острието на ножа — бавно, без да го чупя, използвайки плоското си гребло като наковалня. Тогава завързвам с връв дръжката на ножа си за края на греблото, за да се опитам да улуча първата риба, която ще се доближи край мен. Всяко нещо на борда може да послужи за вързалка — някоя вратовръзка, връзки за обувки, някой колан, въжета… Корабокрушенецът все ще намери нещо. Докато се мотаех с тези си занимания, за моя почуда над главата ми прелитат и няколко птици. Бях убеден, че щом се отделя от брега, няма да ги видя вече. Още един предразсъдък на сухоземеца. Нямаше ден, в който да не забележа птици. Една от тях сякаш се бе привързала към мен: всеки ден от моето пътуване, та чак до края тя идваше към четири часа да направи няколко кръга над „Еретик“.
Събота, 25 октомври, след като само бях ранил няколко риби, аз извадих първата златоперка от водата. Бях спасен: вече имах и храна, и питие, и стръв, и въдици, защото зад кукообразния оперкулум[11] се намираше великолепна естествена въдица, която се среща в гробниците на предисторическия човек и чиято употреба аз отново въведох.
Първата ми въдица беше готова. Сега всеки ден щях да имам богата и пребогата трапеза. Нямаше да зная повече ни глад, ни жажда. Тъкмо това беше най-голямата ерес в моето положение на корабокрушенец.
Вятърът духаше непрестанно. Не свалях ветрилото ден и нощ — вече нямаше острови, които да избягвам, оставях се на въздушното течение, което ме тласкаше, и плавайки с истински попътен вятър, аз се носех по диплещите се пред мен вълни. Тъй както скоростта дава равновесие на велосипедиста, така и те ми носеха сигурност; защото при всяко спиране вълната удряше силно по задната преграда, разбиваше се и ме заливаше. Тогава ме обзе чувство, което би могло да се нарече „тревога за съоръженията“, тревога и страх, че съоръженията ми няма да издържат и най-вече кърпеното ми ветрило.
Когато още на втория ден от тръгването си се измокрях пелият, аз открих, че дрехите, макар и мокри, задържат телесната топлина. Бях облечен като най-обикновен корабокрушенец — с панталон, риза, пуловер и сако.
Опитът ме научи да не се смея на булонските събирачки на миди и скариди, които обличат най-топлата си рокля, обуват най-дебелите си вълнени чорапи, най-затворените си обувки и тъй влизат в морето.
Втората седмица започна с празник, който леко ми помрачи настроението. Рожденият ми ден. Когато пристигнах в Барбейдос и ме питаха за възрастта ми, бях свикнал да отговарям:
„Навърших двайсет и седем години в морето…“
Все пак съдбата се показва благосклонна към мен и ми направи подарък за празника. Въдицата, завързана за една връвчица, се влачеше след лодката. Внезапно една голяма птица, която англичаните наричат sheakwater[12] и чието френско название още не съм намерил, се спуска към стръвта — летяща риба, без главата. Издърпвам гостенката на борда, малко притеснен да не би клюнът й да пробие гумените цилиндри, и й извих врата.
За първи път в живота си ядях сурова птица, но в края на краищата нали преспокойно си ядем сурово кълцано месо — защо да не ядем тогава и сурова птица? Разделих я на две — едната половина за днес, а другата сложих на слънце, да съхне за следващия ден. Напразно се надявах, че най-после щях да хапна нещо, което да няма вкус на риба. Бях ужасно разочарован. Месото беше превъзходно, но имаше привкус на „морски плод“.
На 28 октомври се случи едно произшествие, което щеше да доведе до печални последствия, но аз не подозирах нищо тогава. Счупих гривната на часовника си, който автоматично се навяваше от движенията на китката. Закачих го с безопасна отпред на пуловера си, мислейки, че ще продължи да се навива и така, но движенията, които правех в лодката, бяха недостатъчни. Скоро той спря и вече беше много късно да го навивам. Ставаше абсолютно невъзможно да определям със сигурност местоположението си спрямо запад, сиреч посоката на островите, до които исках да се добера. Тази случка ми показа колко е неразумно да живея ден за ден, да правя каквото си искам, да не зная предварително какво трябва да върша. Незабавно реших да си направя режим. Мисля, че е извънредно важно човек да бъде господар на действията си, а не роб на случайностите.
Първо, за да скъсам с, единственото и неотменно присъствие на морето, аз бях решил да водя „селски“ живот, сиреч да ставам и да си лягам със слънцето.
Рано сутрин прибирам летящите риби, които, не забелязвайки клопката през нощта, се удряха във ветрилото и падаха върху покрива на палатката ми. Двете най-хубави избирам за закуска. След което, използвайки другите като стръв, ловя около час — достатъчно за дневната ми дажба. Разделям „провизиите“ на две — едната половина за обяд, другата за вечеря.
След риболова идва часът за щателния преглед на лодката; и най-малкото протъркване може да бъде фатално за мен; достатъчно е гръбчето на някоя книга, някоя дъсчица да търкат няколко дни все на едно и също място, за да наранят и пробият гумата, И наистина, след четиридест и осем часа с ужас установих, че само от това, дето съм се облягал на стената на поплавъка, боята се бе олющила. Значи, трябваше да сложа нещо, което да прекрати триенето, защото след боята щеше да се оголи гумираният плат и тогава — прощавай непромокаемост! Прислушвам лодката, долепям ухо до стените й, за да разбера дали не се е появило триене, също както се прислушва сърце, за да се открият „шумове“. Този преглед, палпацията и прислушването неведнъж ми помогнаха да избягна катастрофата. Подобна бдителност трябва да бъде закон за всички корабокрушенци.
Идва редът на половинчасова гимнастика, за да запазя пъргавината на мускулите и ставите. Остава ми да събера две кафени лъжички планктон — средство срещу скорбута, което ми отнема около десет-двайсет минути. Но тъй като всяка мрежа, хвърлена в морето, е и спирачка, аз се изправих пред следната дилема: или да събирам много планктон, за да се изхранвам, но да забавя темпото, или да събирам малко планктон, но да напредвам по-бързо. Реших, че докато рибата е в изобилие, ще приемам планктон само като лекарство — витамин С.
По обяд идва часът за определяне на местоположението. За да постигна задоволителен резултат, половин час преди това правя няколко измервания, защото лодката винаги се клатушка. Въпреки ужасиите трудности, дължащи се на това, че обзорът ми е от ниско, бързо добивам сръчност в тази малка акробатика. Опасността се състоеше в това — да не би да взема гребена на някоя вълна за истинския хоризонт. Вълните бяха много силни, но равномерни, защото нямаше бряг наоколо, който да им влияе. Бях открил периодичността им и знаех, че след шестата или седмата щях да се озова на ви-сок гребен и да се издигна високо над хоризонта.
Следобедът е най-дългата и най-мъчителната част от деня. Трудни часове, без никаква възможност да се скриеш от безпощадното слънце. Посвещавам ги на медицински и интелектуални занимания. В десет часа — пълен лекарски преглед: кръвно налягане, температура, състояние на кожата, на ноктите, на косите, на лигавиците; после — метеорологични наблюдения: температура на водата, температура на въздуха, състояние на въздуха. След туй идва ред на „субективния“ преглед на духа и тялото, упражнения за запаметяване. Най на края развлеченията: музика, четене, превод.
Когато слънцето минава зад ветрилото, давайки ми възможност да си отдъхна от него, правя разбор на наблюденията през деня: улова, количеството и качеството на рибата и начина, по който я бях използвал, планктона, неговото естество, вкус, количество, птиците, които съм срещнал.
Спуска се нощта, дарявайки ме най-после с време за почивка. След вечеря си разрешавам един-два часа радио.
През целия ден ме занимава въпросът: как да заставам, защото седналото положение започва да ме измъчва. Седя на края на лодката със спуснати нозе, но тогава пък рискувам да ми отекат глезените; или пък сядам на дъното, с гръб опрян в гумения цилиндър, с нозе прехвърлени през отсрещния поплавък, но твърде скоро болката от високо вдигнатите крака, които допирът на греблата наранява, ме принуждава отново да променя позата си; понякога се изтягам в лодката, но тъй като започвам да отслабвам, чак костите ме заболяват и положението много бързо става нетърпимо. Не можех да стоя прав. Най-близко до изправения стоеж е позата с полупрегънатите колене, опрени в гумената тръба, отдавайки се на безконечно съзерцание на морето. От друга страна, аз се обезопасявах, закачайки едно двайсетметрово въже на кръста си, вързано за основата на мачтата. Лодката е устойчива, но все пак трябва винаги да съм опрян в нещо. За щастие подложен съм само на най-обикновено клатене. Въпреки всичко около мен с грохот се разбиват огромни вълни, които се сгромолясват мигновено, неиздържали под собствения си товар. Една единствена да се стовари върху мен, е достатъчна да тури край и на този експеримент, и на живота ми.
„Не мога да забравя тази събота, 2 ноември, защото току-що извърших непростимо лекомислие. Можех ли да постъпя другояче?“ — съм отбелязал в дневника си. Да! Не ще и питане.
От няколко дни здравето ми се бе влошило. От смяната на храната и непрекъснатата влага по кожата ми се появиха болезнени малки пъпчици. Надявах се да избягна струпеите с помощта на една гумена възглавничка — една единствена на борда. При някое погрешно движение трябва да е паднала в морето, но когато я забелязах, тя вече плаваше на стотина метра от мен. Свалих ветрилото и спуснах плаващата котва, след това се хвърлих във водата да я взема. Добър плувец съм и я стигнах за няколко минути. Какъв бе ужасът ми, когато, връщайки се към лодката, аз забелязах, че лодката ми се носеше далеч пред мен, без да мога да скъся разстоянието, което ни разделяше. Плаващата котва като парашут не оказваше никакво съпротивление. Вече нищо не спираше дрейфа. Умората, естествено, щеше да ме надвие, преди да догоня беглеца… Тъкмо в този момент „Еретик“ за малко не продължи пътуването си без мен.
Когато тренирах за прекосяването на Ламанш през 1951 година, в добро физическо състояние, бях плувал двайсет и един часа. А сега лишенията и заседналият живот ме бяха изтощили. Колко ли щях да издържа? Незабавно изоставих възглавничката и заплувах с бесен кроул. Струва ми се, че никога, дори по време на състезанието ми в Лас Палмас с господин Боатьо — бащата, не съм бил тъй бърз! Най-напред успях да скъся разстоянието, което ме разделяше от моята лодка, но повече не напредвах. Тогава видях изведнъж, че „Еретик“ забавя ход, настигнах го и с мъка се качих на борда. Въжетата на плаващата котва се бяха развързали като по чудо. Бях изтощен психически и физически. Дадох си клетва, че това ще бъде последното ми къпане през пътешествието.
Акулите често ме посещават, но аз им свикнах и се отнасям с най-голямо презрение към тях. Какви страхливки! Какви страхопъзли! Малко да ги чукнеш по носа и побягват. Ето как се развива действието: приближава се някоя акула и почва да трие муцуна в лодката ми; тогава аз грабвам веслото и я халосвам по главата; тя офейква светкавично бързо и без да чака втори удар, се спуска в дълбочините. Моите златоперки сигурно не са скучали — защото колчем се яви акула с подобна големина, те изчезват благоразумно. Изглежда, изпитват истинско уважение към мен, защото стават все по-многочислени край „Еретик“.
Сигурно лодката е твърде интересна и полезна за компания, защото сега съм заобиколен от истински аквариум. Никога в живота си не съм виждал толкова риба, дори в аквариума в Монако. Онези, които ми предрекоха, че няма да мога да ловя риба, имат много здраве!
Още мога да слушам радио през нощта, но то отслабва все повече, само някакъв шепот се чува вече. Налага се да залепям ухо на апарата. Ставаше невъзможно да чуя точното време, за да разбера къде се намирам. Не умея да използвам Полярната звезда, пък и огледалата на секстанта ми са помътнели от морската вода, не можеха да я отразят, понеже светлината й не беше достатъчно силна. Изгубих всякаква връзка със сушата, не слушам и новини — дори понятието човешки глас се заличава. Остава ми само един глас — моят, само едно присъствие — моето; вече съм същинско животно — като тия, които ме заобикалят. Лека-полека възприятията, реакциите ми ще станат като техните. Ядем една и съща храна — и те, и аз преследваме летящите риби. Всеки ден в четири часа буревестникът редовно идва на среща. Златоперки-те са моите протежета. Заедно страдаме от едно и също слънце. Те търсят сянката на моята лодка, аз пък вечер търся сянката на ветрилото.
„Като си помисля, че на сушата има хора, които отдават значение на облеклото си… Като си помисля, че има хора, които водят редовен живот… А аз живея ден за ден, водя се по слънцето, върнал съм се към примитивния живот.“ Още се вълнувам, като препрочитам дневника си от дните, когато съм започвал да се изтощавам, защото виждам как почеркът ми непрекъснато се е менил. Личи самотата — все по-мъчителна, все по-натрапчива. Дневникът ми се превърна в единствения ми събеседник. Докато в началото изписвах по страница, страница и половина, сега „изхабявах“ всеки ден от две до три страници и половина.
9 ноември. — Вятърът, който и без това не бе слаб, още повече се засили.
Това е чудесно! Летя с пет възла! Дано да издържи за-кърпеното ми ветрило!
При това тази нощ здравата се „наквасих“, но няма ли да заплатя скъпо това увеличение на скоростта? Ако загубя ветрилото си, заплашва ме принудителен застой.
Днес, ако броим и деня на тръгването, е четвъртата ми неделя в морето. Надявам се да прекарам само две още във водата. Да мине и утрешният ден и може би ще мога да кажа „следващата седмица“.
Отново се сблъсках с ужасната опасност, която ме грозеше непрестанно: една вълна заля наполовина лодката и едва не я обърна. Ако и това се случеше, то значеше сигурна смърт.
Противно на очакванията, страхът ме завладява, все повече и повече. Какво като съм прекарал двайсетина дни в морето? Една вълна ми е достатъчна — една единствена! Това, че нищо не се случи през тези двайсет дни, не променя нещата. Аз завися от прищявката на една вълна — винаги, винаги, до последния ден! Ако се случи след десетина дни, ще съм поне по пътя на корабите, но сега не мога да се надявам на нищо.
Отдавна бях забелязал, че над морето се е възцарило странно спокойствие, сякаш олио се бе изляло, и изведнъж извиках: дъжд, дъжд, иде дъжд!
Много преди да завали, се бях съблякъл, за да мога най-после да измия тялото си от всичката сол, която го покриваше. Седнах на планшира, опънах на коленете си палатката, сложих между краката си една голяма надуваема гумена седалка, която можеше да ми служи за седемдесетлитров мех, и зачаках. Отначало се зададе шум, напомнящ дращенето на сол, шумът от вода, която пада върху друга вода. Смазани от небесния порой, вълните престанаха да се разбиват. Вятърът задуха силно чак когато облакът ме стигна. Облакът бавно настъпваше, тласкан от висока отвесна вихрушка, разперена ветрилообразно от малък циклон. Най-после дъждът плисна и напълни за миг палатката ми, която се огъваше между нозете ми от тежестта. Опитах първата вода. Ужас! Изхвърлих я обратно в морето, защото се бе осолила от солта на палатката. Щом измих, макар и да миришеше ужасно на гума, течността ми се стори истинско вълшебство. Измих и тялото си с наслада. Този тропически дъжд беше кратък, но обилен. Осигурих си вода не само за през деня, но и събрах петнайсетина литра в моята възглавничка-мех. Под главата си щях да имам възглавница — запаса ми от вода, който всяка нощ щеше да ми дава сигурност за утрешния ден. Защото, дори да останех без храна, дори да не смогнех да ловя риба, щях да имам поне какво да пия.
Цели двайсет и един дни не бях пийвал нито капка сладка вода, ако не се смята сокът от изстискваната риба. Следователно няма абсолютно никакво съмнение, че в продължение на двайсет, двайсет и един дни, дори и повече (защото можех да издържа и повече) корабокрушенците могат да издържат без сладка вода. Все пак провидението щеше да ми спести тежкото изпитание — отново да пия този блудкав сок от риба.
Напразно се бях опитвал да изпера солта от дрехите и завивките си. Уви! Трябваше да си остана докрай „соленоводен човек“, както се изразяват полинезийците, защото сол и само сол се наслояваше по мен чак до края на пътешествието.
Към два часа следобед, тъй както тихо и мирно си четях, Есхил, някакъв силен удар изневиделица се стовари върху гребното ми кормило.
„Я, акула!“ — помислих си аз и се обърнах. Тогава забелязах една голяма риба меч, която изглеждаше в лошо настроение. Раздразнена, с щръкнала тръбна перка, тя ме следваше на около шест метра. Правейки финтове около моята лодка, тя бе ударила кормилото. Само леко да я бях ранил, щеше да се оттегли, за да ме нападне отново, което означаваше край за „Еретик“! Освен това, докато поставях стрелата на харпуна си малко припряно, направих едно погрешно, движение и тя падна в морето. А нямах друга. Останах без оръжие. Тогава закрепих туристическия си нож към подводната пушка и набързо си направих шик, решен скъпо да продам живота си, ако бъда нападнат.
Тази непоносима тревога продължи дванайсет часа.
Няколко пъти гърбът на рибата меч закачи дъното на лодката. Но и тя сякаш се боеше от мен. Нито веднъж не посмя да нападне „Еретик“ откъм носа. Спускаше се срещу ми и тъкмо да ме докосне — рязко се отклоняваше. Забелязах, че се страхува… Може би също толкова, колкото и аз.
Не спира да вали като из ведро. Под този потоп аз съм принуден да опъвам палатката над главата си. Водата се събира на покрива. Вече заплашва да разруши и моя подслон, тъй здраво опъва колчетата. Принуден съм да изхвърлям зад борда насъбралата се течност. Малцина могат да си представят каква мъка е за корабокрушенеца, когато се вижда принуден да изхвърли водния си запас. Сега дори и без акули, без страховитата риба меч е невъзможно да се спи. Вали непрестанно. Трудно може да си представи човек колко е натрапчива тази вода, която се изсипва върху палатката и се промъква от всички страни през най-малките дупчици.
Петък, 14 ноември. — Последните четирийсет и осем часа страдах повече, отколкото през всичкото друго време. Бурята беше кратка, но силна. При това продължава са вали като из ведро и всичко е прогизнало. Духът ми още се крепи, но започвам да се уморявам физически от тази непрестанна влага — няма слънце и нищо не съхне.
Нощес след мен се втурна една гигантска вълна, понесе ме с шеметна скорост, заля отново „Еретик“ и счупи гребното кормило. Лодката тутакси се извърта и ветрилото ми заплющява зловещо, изопвайки застрашително несръчния ми кърпеж. Хвърлям се напред, за да снема ветрилото, но паднах и раздрах палатката при единия колец. Непоправимо скъсване, и то тъкмо когато ми предстоеше да посрещна щурма на вълните. Спускам и двете плаващи котви. „Еретик“ послушно обръща гръб в обичайната посока и застава с лице срещу неприятелските сили, които я нападат непрестанно. Усещам се физически изтощен и залагайки всичко на карта, решавам да си дам почивка, която ми е крайно необходима. И тъй, затварям плътно палатката и решавам да спя двайсет и четири часа независимо от изненадите на времето или стихиите.
Изстъпленията на океана траяха десетина часа, през които моята орехова черупка се държа прекрасно, но голямата опасност не беше отминала. Тя се появи чак когато вятърът намаля и остави морето, да вилнее само. Когато вятърът и морето заедно отприщят силите си, вълните, сякаш стегнати в железни юзди, бягат, без да се разбиват, ала щом останат сами на себе си, сякаш много по-трудно укротяват гнева си: те рухват с цялата си тежест, смазвайки всичко по пътя си.
Събота, 15 ноември, 13 ч. и 30 мин. — Използвам дъжда, за да пиша малко. Остават ми само две кормилни гребла. Дано стигнат. От вчера от 10 часа вали като из ведро. Нито лъч слънце. Мокър съм до кости. Всичко е прогизнало. Невъзможно е да подсушиш каквото и да било. Спалният ми чувал е заприличал на парцал за дъски. Невъзможно да определя местоположението си. Нощес времето беше такова, че в един момент се попитах дали не е дошъл краят ми. За щастие вятърът, който духа, е наистина пасат. Напредвам добре, дори прекалено бързо от време на време. Дали не е опасно за ветрилото ми?
Същия ден се състоя една битка, която аз нарекох битка между синьото и черното и която ми се стори истинско космическо сражение между хубавото и лошото време. Беше започнало от запад, от една синя точка, голяма колкото шапка на полицай, както се казва в песента. Не допусках, че това може да има някакви последствия. Черните облаци — плътни и черни като гъсто мастило, сякаш съзнаваха силата си и настъпваха, без да бързат да щурмуват това нещастно късче лазур. Ала синевината разпери криле и малко по малко черното намаля, възцари се хубавото време. На края, към четири часа следобед, синьото победи като по чудо. Господи, какво хубаво нещо е слънцето! Целият съм в пъпки, ала грее слънце! В същност започваше най-мъчителният период от плаването.
Нямах представа къде се намирам. Лодката ми приличаше на истинско бойно поле. Бурята беше отнесла шапката ми и срещу слънцето на тропиците нямах друго освен една тънка брезентена качулка, крайно недостатъчна за такъв зной. Палатката ми беше раздрана на две места и макар самата лодка да не бе пострадала, отвътре всичко се бе просмукало със солена вода.
С благодарност приветствувах победоносното слънце, когато се появи на 16 ноември. Очаквах да сложи край на всички мъки, които непрестанната влага ми причиняваше. Тогава още не знаех, че именно то щеше да ме подложи на най-страшните изпитания в продължение на ужасните двайсет и седем дни, които последваха.
Неделя, 16 ноември. — Вече четири седмици, откак съм тръгнал. Цял месец. За първи път от четири дни насам успях да отбележа и измеря ширината си. Малко се страхувах, но напразно — останал съм на седемнайсети паралел (по-точно на 16°59’). Отлично! Значи ще избирам между Гваделупа, Монсерат и Антигуа. Що се отнася до датата на пристигането, трябва да е между събота — 22, и събота — 29 ноември. Това са горе-долу двете граници, освен ако не изскочи някоя изненада. Хубаво слънце, голяма жега, много пръски.
Събота, 22 ноември. — Съвсем слаб вятър. Пъпля като костенурка. При такъв ход ще са ми нужни още най-малко осем дни. Тези дни, както и предполагах, много ми натежават. Без да искам, търся хоризонта. Невероятно е колко облаците могат да приличат на земя! А зная много добре, че е невъзможно да видя земя преди понеделник! Да я видя! Веднъж да я видя! Птиците от островите стават все по-многобройни. Ако това можеше да означава нещо! Все още не се вижда кораб. Малко ветрец, за бога!
Неделя, 23 ноември. — Шеста седмица в морето. От югоизток ми се кани една от онези гръмотевични бури. Невероятни крайности, средно положение няма: или жизнерадостно слънце без ни едно облаче, или много лошо време. Бурята приближава. Какво ли ще стане с мен? Но в края на краищата не се кахъря много. Ако ще да е и ураган! По-далече от сушата не мога да бъда.
От край до край на хоризонта, отляво надясно, зад мен — мастилена линия, сякаш теглена с конец, не даваше на слънцето да изгрее. Времето застудяваше бавно. Подобно на желязна завеса, черното сякаш отново завладя небето. До прииждането на облаците аз не усещах и най малкото увеличение на вятъра. Морето си оставаше спокойно и мислех, че мога да не снемам ветрилото си и да устоя на бурята, която идеше. Но един добре известен ми шум, приличен на картечен огън, забоботи отново. От облака валеше като из ведро, сякаш хиляди шишарки пращяха в огъня. Най-сетне ураганът връхлетя над мен! Странно явление, което вече съм описал. Духна бесен вятър, който се таеше под крилете му, макар циклонът да не зависеше от него. Бях решил да се възползвам от напора му, за да напредна и да не свалям ветрилото, докато мога, готов да го пусна, щом забележа, че вятърът става неудържим. Тогава посред бял ден се спусна нощ. От камшиците на водните капки по повърхността ветрилото ми се изду до пръсване. Беше кратко, но и ужасно! Цял час, с вързано за китката ми въже, аз се носех сред развилнелите се стихии. Тайфунът отмина, но въжето ми разкървави ръката. Щом опашката на облака се отдалечи, вятърът секна, внезапно изчезна. За първи път, откак бях напуснал Канарските острови, ветрилото изплющя и увисна безпомощно. Мислех си, че съм минал най-трудния период, но големият неприятел на прастарите ветроходи дебнеше и мен: навлизах в продължителен период на безветрие.
Понеделник, 24 ноември. — Не трябва да казваш току така „хоп“, преди да си скочил: циклонът завъртя вятъра на пълен юг. Като прибавим и отклонението на течението, едва успявам да се задържа на 320 от компаса. Гоня севера с пълна сила. Много се страхувам да не ме грабне Гълфстриймът и да ме върне на север (не бива да се забравя, че по онова време аз си въобразявах, че съм достигнал съединението на Северноекваториалното течение с Гълфстрийма).
Четвъртък, 27 ноември. — Каква мудност! От неделя насам да съм изминал най-много двайсет мили. При подобен ход ще стигна чак във вторник или сряда. Десет дни мъка! Наистина ми е дошло до гуша! И на всичко отгоре лошата видимост ме кара непрекъснато да се страхувам, че мога да се промъкна между островите. Изнурително, е все да дебнеш хоризонта. През целия ден се взирам, а вече нямам черни очила, за да се пазя от слънцето. Няма кораби, няма самолети, няма птици, до гуша ми дойде (подчертано в дневника ми), четирийсет дни — предостатъчно!
Понеделник, 1 декември. — Ето! Ноември свърши, а суша още не съм видял. Жертва съм на променливи настроения. Изгревът на луната ме поставя към петдесетия градус, а залезът й — към шейсетия. И нищичко не разбирам! Довечера ще има пълнолуние. Ще видим. Напредвах малко. Подухна хубав ветрец, но през цялата нощ — пълно безветрие. Тогава къде ли се намирам, на четиринайсет или на хиляда и двеста мили? Тропическа жега. Хоризонтът е пуст, обвит в омара. О! Да можех да измеря сигурно и точно дължината си, да ми беше тук батерията, да ми беше тук хронометърът!
Петък, 5 декември. — Сушата е може би на няколко десетки мили, а аз не мога да я стигна. Нямам вятър. Изнемогвам. Ако продължава така, лодката ще стигне брега, ала с мъртъв стопанин. Отново слънце — никакво облаче! Вече нищо не разбирам, не зная къде съм. Искам само едно, ако лодката пристигне с трупа ми, нека някой отиде от мое име дa зашлеви автора на книгата за корабокрушенци. Тя сякаш е написана с единствената цел да убие духа на онези клетници, които ще имат нещастието да си я купят. Ето какво е написал: „По-големият брой птици фрегати означава, че сушата е на около сто мили.“ От осем дни аз видях не една и две фрегати, а съм преплавал около триста мили.
Малка загадка: да кажем, че изминавам около сто метра в час, след колко време ще съм изминал сто и петдесет километра, които ме отделят от сушата, ако изобщо има суша?
Изтощен съм. Ако пропадна, то ще е наистина защото всичко се обяви против мен. Никакъв вятър; изтощително слънце. Вчера валя като из ведро около мен — а нито капка върху мен самия. Ужасно! Ветрилото ми плющи отдясно наляво. Ясно е — пасатът. Определение на пояса на пасатите: пояс, където в същност никога не духа вятър. Дори не мога да разбера дали не съм в Черното гърне. По това време на годината то е на пет градуса север, а на подобна ширина щях вече да съм стъпил на сушата.
Отчаян съм безмерно. Джек казваше: „Ще се провалим, защото ни чакат бури, хали и тайфуни.“ А аз се провалям, поради пълно безветрие. О! Да можех само да подам едно SOS! Да можех само да се окъпя!
Неделя, 7 декември. — Все тъй нищо не се вижда, но сушата не би трябвало да е далече (тук почеркът ми е стегнат, като преди). Трябва заради Жинет, Натали, Рено и Ан да пристигна жив, ала това е ужасно.
Слънцето е неумолимо. Жаден съм. Водата ми привършва, остават ми най-много пет литра. Като си спомня, че изхвърлих толкова вода зад борда! С литри! С литри! Ловя малко риба, но ми стига. Би било ужасно, ако се наложеше отново да пропия морска вода и сок от риба.
Може да се каже, че всичко се е съюзило срещу мен; вятърът отново се появи, но ме запраща на юг. Наистина нямам късмет. Толкова по-зле. Тръгвам на юг. До остров Гренейда имам да се мотам още двеста и четирийсет мили. Отклонението от водните течения ме забави много.
По всичко личи, че сме до сушата, само дето самата суша я няма. Дъсчици плават тук-там. Следва ме стадо риби, които ми приличат на кефали. — Все неща, които не могат се види в сърцето на океана. Но аз искам, сушата, сушата искам да видя!
Чудото стана в една сряда!
В ония дни бяха нужни много усилия, за да стана сутрин.
Обикновено се събуждах почти с изгрев слънце, но не бързах да огледам хоризонта, тъй като предварително знаех, че нямаше да се е променил. И тъй, чаках легнал чак докато слънцето не се дигне на хоризонта и не ме опърли с лъчите си. Този път към десет часа хвърлих поглед наоколо и подскочих като ударен от електрически ток. Извиках на глас: „Кораб!“ И наистина, откъм задния ми десен борд, на около две и половина мили от мен, един параход се канеше тъкмо да ми пресече пътя. Това беше голям товарен кораб, около седем хиляди тона. Движеше се бавно (изглежда, не ме бяха забелязали). Грабнах хелиографа, за да се опитам да направя „зайче“ на някого от екипажа, като дете, което се опитва да дразни минувачите. След известно време, което ми се стори невъобразимо дълго, от кораба най-сетне ме забелязаха. Корабът смени посоката и се насочи към кърмата ми.
Стигна до мен и капитанът се провикна в рупора си:
— Will you any assistance?[13]
— Juste the time, please, and my exacte longitude[14] — отвръщам аз.
— 49°50′.
Бях точно с десет градуса, тоест с шестотин мили по-далече от мястото, където мислех, че съм стигнал. Зашеметен, сякаш някой ме бе халосал с чук по главата, отчаян до дъното на душата си, аз хващам гребното кормило, за да се приближа до кораба, повтаряйки си трескаво: „Толкова по-зле! Петдесет и три дни, стига толкова!“
Заставам до кораба — голям товаро-пътнически кораб, идващ от Ливърпул. Качвам се на борда. Капитанът веднага ми предлага:
— Ще ви натоварим с лодката заедно. Отиваме в Джорджтаун — Британска Гвиана, ще ви вземем със себе си.
Първом се съгласявам, но веднага се сещам за Сиди-Ферюк. Виждам как приятелите ми, моите моряци от Булон, клатят глави:
„Е, какво. Не можа да го прекосиш тоя Атлантик, а?“
Петдесетте и три дни изпитания щяха да отидат напразно. Въпреки че теорията ми е предостатъчно убедителна за обикновения човек, или по-скоро за обикновения моряк, едно прекъсване на пътешествието би било пълен провал на експеримента. За да послужи за спасяване на човешки живот, моят опит трябваше да завърши с пълен успех. Затова аз помолих капитана да ми даде все пак малко време да размисля. Междувременно той ми предлага душ и аз приемам с благодарност. Докато съм под душа, чувам в коридора как си говорят двама от командния състав:
— Все пак големи мъже са тези французи!
И тогава реших — ще продължа. Беше 10 декември. Щях да пристигна около 3 януари. Следователно трябваха ми мореходни таблици за 1953 година, за да мога да определям местоположението си.
След като хапнах топла храна, изпратих радиограма до жена си. Капитанът ме заведе в помещението с картите, за да ми покаже точно мястото, където се намирах и през какви отклонения ми предстои да мина, когато наближа сушата. Подари ми един морски годишник, от който щях да взема данните за 1953 година, и нова батерия за радиото.
Тогава, като прекосих палубата, залитайки, но все още държащ се здраво на нозете си, аз се отправих към парапета, където бяха спуснали трапа, за да се прибера на „Еретик“.
Буксирното въже е освободено. Преди да тръгне, „Аракала“ изчаква да се отдалеча достатъчно от опасния водовъртеж на витлото й, който може да ме повлече. Междувременно задуха ветрец и реших да се възползвам от него. Вдигам ветрилото и се понасям на запад. Всичко това трая около час и половина. „Аракала“ пусна отново двигателите си. Сред оглушителния рев на сирените той ме поздравява три пъти с флага си и бавно се отдалечава.
През това време се зададе буря. В един часа сутринта първите големи вълни заподмятаха моята орехова черупка. Дори през последните часове на пътешествието нямаше да бъда пожален. По време на двайсетте бурни дни, които преживях, вълните два пъти бяха заливали лодката ми, през следващите дванайсет дни четири пъти трябваше да се къпя принудително. За щастие бях усъвършенствувал техниката си за изгребване. Щом лодката ми се напълнеше, аз започвах да я изтребвам с шапката си, която събираше два-три литра. Сетне продължавах с обувката си. Това са най-простите средства, които най-често позволяват да се преборваш успешно със стихиите.
Но аз с радост виждах как ветрилото ми се издува до спукване и най-после отново чувах свистенето, характерно за най-голямата ми скорост — около три възла. По липса на скоростомер шумът от плъзгането на лодката по водата ма даваше представа за скоростта ми.
Колкото повече мили отхвърлях, толкова по се страхувах да не ме сполети някоя глупава злополука тъкмо когато ми предстоеше да постигна целта си. Продължаваше да ме мъчи чувството, че завися от една единствена вълна, по-коварна от другите. Тогава всички превъзмогнати опасности нямаше да послужат за нищо. Човек не трябва да се надява, че ще намери пълен покой в морето. Ала още си спомням победоносните викове, които надавах, щом чуех вятъра да свири в ушите ми.
Спях блажено, когато се събудих от чувството, че около мен става нещо необичайно. Станах. Морето зад мен беше набраздено от фосфоресциращите светкавици на една огромна риба. Риба меч ли е това, или акула? Този път животното показа нова техника. То се спускаше към мен и минаваше под лодката, простъргвайки дъното й с гърба си. Шест часа продължи играта ми. Вбесен, щях вече да я нападна, но тя изчезна тъй ненадейно, както се бе появила. На другия ден сутринта, макар нито една вълна да не бе прехвърляла борда ми през нощта, аз се намерих целият мокър. Лодката започваше да тече. През нощта животното беше пробило гуменото дъно с грапавата си като гласпапир кожа. Полагаше се да пристигна час по-скоро, защото положението, в което се намирах, ставаше наистина опасно. Поплавъците явно не бяха засегнати — не бяха спаднали, но нищо не можеше да се направи срещу неотменното проникване на водата през дъното на лодката. Бих предпочел една истинска дупка. Трябваше да изгребвам на всеки пет часа, щом водата достигнеше до дървения под. И тази мъка продължи през десетте дни, които ми оставаха, преди да стигна сушата.
Когато на 23-и аз се събудих тъкмо преди да изгрее слънцето, с огромна изненада открих, че ме е отминал един голям товарен кораб. Бях точно в килватера му. Беше невъзможно да не са ме видели. Реших сам да известя за себе си и а дрезгавината на изгряващия ден запалих бенгалски огън, за да го накарам, да се върне и да ми е чиста съвестта.
Корабът направи завой и се върна към „Еретик“, Капитанът ме прие много любезно и ми предложи чаша кафе. Той потвърди верността на моите измервания; намирах се, точно както сам бях изчислил — на 13°50′ север и 58°20′ запад.
Спускам се отново в лодката и като нанасях на картата местоположението си, забелязах, че краят е дошъл. Оставяха ми нищо и никакви седемдесет мили до северния бряг на остров Барбейдос. Духаше силен вятър. Изчислих приблизително скоростта си, вече очаквах да забележа фара от северния край на острова, между полунощ и два часа по Гринуич.
Малко след полунощ ослепителна светкавица внезапно проряза небето. Последва и друга. Спуснах се към хронометъра. Не бяха изминали и десет секунди и облаците повторно се осветиха. За пръв път от шейсет и пет дни отново имах някакъв допир със сушата. Бях видял отражението на фара в облаците. Трябва да съм се намирал тогава на около шестнайсет мили от северния край на остров Барбейдос. Имах още най-малко дванайсет часа, преди да се замисля как ще изляза на брега. Сиреч бих могъл да поспя, но влуден от близостта на това, в което вече не вярвах, че съществува — земята — обетованата земя! — седях вцепенен на поплавъците, любувайки се на тези равномерни светкавици. Бяха ми нужни около два часа, за да се убедя, че не сънувам.
Повече от всеки друг остров Барбейдос е недостъпен откъм източния бряг за мореплавателите, които не го познават. Оставаха ми две възможности: или да се опитам да се приближа откъм съвсем късия северен бряг (седем километра), или да отмина острова и да пусна котва в плитчините на запад и с помощта на хелиографа да извикам лоцман от Спейгатаун. Развидели се и аз с учудване забелязах, че съм много по-близо до сушата, отколкото предполагах — около четири-пет мили.
За първи път от тръгването си аз спуснах във водата подвижните си килове, за да поема вятъра странично и да обходя заливаните с бяла пяна скали в най-северната им точка.
Щом преминах северния край, почнах да сигнализирам с хелиографа към стопанствата и захарните работилници по брега. Тук морските вълни не се разбиват, а се търкалят към внушителен прибой. Внезапно, докато плавах на около половин миля от този северен бряг, изпитах жестоко притеснение. Забелязах една лодка с четирима мъже, която правеше отчаяни усилия съвсем близо до сушата. Дали не ме бяха видели и тръгнали въпреки бурното море, за да ми помогнат? Ужас! Една гигантска вълна грабна лодката и когато тя се появи отново, петимата мъже бяха изчезнали. Бях ужасен! Нима тези мъже са помислили, че съм в опасност и аз щях да стана причина да се издавят хора. Приближих се колкото можах по-бързо. Достигайки на един човешки глас разстояние, установих с изненада, че това са негри, които изобщо не ме бяха видели. Това бяха чисто и просто рибари, принудени да се сражават всеки ден с това бясно море и да рискуват живота си.
Носейки се над кристално бистрите води, щом забележеха някой едър морски таралеж, те се гмурваха и в най-високите вълни, рискувайки да бъдат изхвърлени на двеста метра по-далече, върху пясъка на брега. Именно там, на триста метра от брега, реших да изляза и аз. Почти три часа употребих, за да измина това разстояние.
Маневрата беше убийствена за един тъй изтощен човек като мен. Като всички прагове в Африка и Антилите, вълните не се разбиваха с еднаква сила, а на периоди — възходящ, следван от низходящ, строго определен период, различен за всеки тип прибой. Най-опасната е седмата или шестнайсетата вълна и те трябва да се избягват на всяка цена. В случая имах периодичност от седем вълни. Духаше страничен вятър, Обърнах лодката с кърмата към плажа. Щом се зададеше третата вълна, аз се обръщах с нос към брега, за да печеля разстояние, а при петата пак загърбвах сушата, за да посрещна челно ужасния гръм на седмата, която ме връхлиташе. Така лека-полека се приближих към брега и всеки път се извивах срещу седмата вълна, която ставаше все по-застрашителна. Рибарите, които ме бяха забелязали, не бяха разбрали още, че имаше нещо странно в моята поява. Скоро три лодки ме заобиколиха и на някакъв невероятен английски ние завързахме разговор. Три негърчета се прехвърлиха на борда на „Еретик“ — за пръв път в Атлантика аз имах екипаж! В същност хлапетата доста ми попречиха. Тършуваха навсякъде, пребъркаха всичко, плячкосваха каквото им падне.
„Еретик“ се люшка все още на двайсетина метра от жълтия плаж, който бе започнал да почернява от притока на стеклите се любопитни люде. Рибарите ме съветваха да изчакам отлива, за да стигна до брега — твърдяха, че вълните щели уж да намалеят. В действителност те държаха да изследват основно всичкия ми багаж, преди и крайбрежните жители да са се включили в акцията. Желанието да стъпя на земя, да усетя мириса й, топлия й пясък се надигаше неудържимо в мен. Тъй като познавах добре лодката си, виждах, че може спокойно да устои на крайбрежните вълни, а и ми досади бездействието на новия ми екипаж, аз се хвърлих във водата, преплувах тези последни двайсетина метра, теглейки за котвата „Еретик“. Подпомогнат най на края от стотици доброволци, аз се добрах до брега. Той беше подвижен и неустойчив, но беше земя все пак и радостта ми беше тъй голяма, че премахна всичките мъки, които ми причиняваше гладът.
Тъкмо това може да спести на корабокрушенците първото прекалено бързо и обилно хранене, чиито последици могат да се окажат смъртоносни. Приемай, братко, всякакви течности, които ти бъдат предложени, но отказвай всякаква твърда храна. Тя е сигурен враг за измъчените ти черва. Ти си изтръгнал живота си от морето, не оставяй сега земята да та го отнеме.
„Звезда на моретата“, огромен презокеански кораб, излязъл от корабостроителниците на „Компани трансосеаник“, прави първото си пътуване по линията Ливърпул — Ню Йорк. Преди два дни един айсберг се бе блъснал в него и докато пътниците, на които бе казано, че има авария в машините, спяха или се заседяваха в салоните, командният състав и екипажът, тревожни, бдят.
— Елате — рече Грейсън.
Но Симон — старши помощник, не помръдна. Грейсън, който го бе хванал за ръката и вече бе направил крачка напред, усети такава съпротива, че се обърна и го погледна а очите.
— Какво има?
Погледът на Симон не се отделяше от десния борд.
— Какво има? — попита отново Грейсън.
— Вода! — едва продума Симон.
Тя се стичаше тихичко, на струйка, по един от шевовете на обшивката… по още един… И по-нататък струеше — с цвета на боята, почти невидима, широка колкото един пръст.
Стояха край десния борд. Обърнаха се. Левият беше прекалено отдалечен, за да могат да видят дали и там тече. Отидоха до него. Симон опита с пръст. В миг цялата му ръка се измокри. Той залепи длан върху ламарината и почувствува зад нея океана, който напираше е всичка сила.
Без да продума на Грейсън, той се спусна към железния трап, изкачи се като луд по него, после изхвръкна от машинното. Пътем се сблъска с някакви хора, без да ги види. Още усещаше в дланта си напора на океана и имаше чувството, че се изплъзва от някакво невероятно менгеме, което бавно стягаше корпуса на „Звезда на моретата“.
Трябваше бързо да съобщи на Дейвис, да го предупреди. Какво можеше да се направи? Нищо. Нищо. Нищо. Нищо не можеше да се направи. Той прекалено добре познаваше занаята си, за да бъде сигурен, че нищо не може да се направи срещу този бавен, неумолим напор. Като нар! Като черупка. И всички тия хора на борда! Тези жени, по-голямата част от които спяха сега. А корпусът вече поддаваше.
Той се озова на палубата, където още стояха неколцина леко обезпокоени пътници. С усилие на волята той си наложи да не тича, да върви с нормална крачка, да си придаде твърдост, за да скрие тайната, която само той, Грейсън, и може би неколцина от машинното знаеха. Сърцето му лудо биеше.
Щом стигна до него, сигурен, че никой не го е видял, той се спусна към трапа на мостика.
Хервик не беше излъгал; „Звезда на моретата“ беше прекалено дълъг, сблъсъкът с айсберга беше достатъчен, за да го строши като огромна играчка — той бавно се разцепваше на две. Дъното поддаде…
Втурването на Симон към трапа не бе останало незабелязано от хората в машинното. За момент те го проследиха с поглед, питайки се каква ли ще е причината да тръгне тъй внезапно и припряно, сетне се обърнаха към Грейсън, който трябваше да им обясни. Той стоеше изправен, абсолютно неподвижен, като статуя.
— Шефе, какво става? — попитаха гресьорите и механиците, които не се различаваха един от друг в изцапаните си сини дрехи.
Тя се стичаше сега от трийсет листа на обшивката — колкото детски юмрук — и нищо не можеше да я спре.
— Вода! Вода!
Всички едновременно я забелязаха. Заплахата премина от човек на човек — пробяга чак до дъното на машинното, до котелното, до трюмовете и в един момент вдигна в тревога всички мъже и ги събра около Грейсън. Бяха смаяни.
— Как? Вода? Защо?
Те знаеха за сблъскването с айсберга, известно им беше, че шахтата за котвите се е наводнила. Произшествието бе станало изцяло на носа. Някои бяха отваряли херметическата врата, която изолираше авариралия сектор. И сега водата бе стигнала дотук! Невъзможно! И все пак те я виждаха.
Добре поне, че Грейсън бе с тях! Много от хората вече дълги години бяха пътували с него. Някои — по десет години, други — четири. Той си знаеше занаята, беше винаги справедлив и невъзмутим. Днес той трябваше да покаже какво се крие в гърдите му.
И той показа. Протегна ръце, като да ги запази от опасността, и изведнъж сякаш стана по-едър.
Ей, деца. Затворете всички херметически врати, спирачните клапани, включете помпите. Отпуснете предпазните клапани и останете е мен. Няма да ви оставя да се издавите като плъхове — каза той.
Прав беше. Те бяха на дъното на една дупка, на една мина, в която водата проникваше бавно, безшумно.
— Бързо — додаде Грейсън.
После той бавно се доближи до телефона и изчака да получи връзка с мостика. Беше му се свило гърлото; трябваше да каже всичко, но с малко думи. Най-после!
— Капитане. Водата шурти отвсякъде. Няма как да я спрем. Включени са помиите. Всички херметически врати са затворени… Капитане… Няма как да я спрем. Корпусът се е пречупил… Капитане…
Отговорът не идеше. Повтори всичко още веднъж. Най-сетне до него дойде глас, който той не можа да познае.
— Да, затворени са всичките… Корабът? Трябва да се напусне… Нищо… Да се напусне. Те са до мен… Да, ще ви държа в течение за покачването на водата… Ще ги спася… Не! Довиждане, Дейвис.
Той сложи слушалката.
— Свободните от вахта — горе! Чакайте заповедите на капитана!
…В бързината Симон се блъсна в Дейвис, който, надвесен над бюрото си, пишеше телеграма.
— Идвам от машинното… Водата се стича отвсякъде, от десет, от двайсет листа на обшивката.
— Зная — отговори му Дейвис.
И той продължи да пише: „SOS пътнически кораб «Звезда на моретата». Опасност от потъване. Моля незабавно помощ.“ Посочи координатите и се подписа: ДЕЙВИС.
— Занесете това на телеграфистите и веднага се върнете тук.
После той отиде на мостика и сложи ръка на рамото на третия помощник:
— Жерар — каза той, — потъваме.
— Какво?
Огромна почуда се изписа на лицето на младия човек. Това бе невъзможно.
— Така е. Водата нахлува в кораба. Трябва да го напуснем.
Той изсвири три пъти със свирка, за да привлече вниманието на отрупаните в предната надстройка хора, които се накланяха заедно с нея по вълната. И с глъхнещ глас извика:
— Хайнс, Хервик! Всички мъже тук! Веднага!
Гласът разтърси мъжете. Без да продумат, те оставиха работата си и се спуснаха към мостика. Скоро наобиколиха капитана. Дейвис ги изгледа бавно един след друг. Той обичаше еднакво всички, с почти бащинска любов. Това може да се изпита само на море.
— Слушайте всички — рече той. — Ето, Грейсън току-що ми телефонира. Водата нахлува в машинното. Корпусът се пречупва. „Звезда на моретата“ трябва да се напусне.
Тъй като те понечиха да си тръгнат, Дейвис ги спря.
— Почакайте, деца. Трябва да се избегне всякаква паника. Не сме сами. Почакайте. Ще си идете по местата. Всеки ще си приготви лодката. Запазете спокойствие! Спокойно! Спокойно! Когато бъдете готови да свалите лодките, аз ще дам сигнал за напускане на кораба. Почакайте, не бързайте и не забравяйте, че цял живот сме се готвили за това. Незабавно идете по местата си и мислете за мен. Аз съм тук и ви гледам. Аз съм с вас! Не забравяйте това! Вървете!
Кръгът от моряци се разцепи бавно. Нужно им беше време, за да се убедят, че всичко е свършено и че трябваше да напуснат кораба. Но защо? И те като огнярите бяха изненадани, ала техният смут бе по-голям, защото не бяха видели водата. Всичко изглеждаше тъй сигурно и все пак… след колко минути?
Старши помощникът се отправи към Дейвис. Беше невъзмутим.
— Хервик, вие ще се спуснете в морето с една от първите лодки. Ще поемете командуването. Ще ги съберете около вашата. Не се отделяйте. „Берлин“ ще бъде тук призори.
— Добре — каза Хервик.
Капитанът се поколеба, сетне добави, протягайки му ръка: — Имам ви доверие… Довиждане.
— Довиждане, капитане.
Хервик се отдалечи. Край капитана не останаха други освен Симон, Жерар и Хайнс. Последният излезе напред и в слабата светлина на компаса се видя как брадата му гневно потрепваше.
— Дейвис, сигурен ли сте? Да напуснем кораба! Да напуснем „Звезда на моретата“! Хиляди пътници, вдигнати по тревога през нощта, които ще се хвърлят в лодките, боричкания, жени в морето!
— Симон е видял, Хайнс. Никога не съм говорил на вятъра. Грейсън ми се обади по телефона. Ако не напуснем „Звезда на моретата“, рискуваме всички да потънат с него. Почакайте.
Той извика по телефона:
— Грейсън? Какво става? Водата тече по-силно?…
Затвори апарата.
— Трябва бързо да се действува. Хайде, повикайте стюардите. Предупредете персонала на ресторанта. След десет минути пускам сирената. Хайнс, Симон, Жерар… разчитам на вас… И без паника!
Той беше сам. Тримата му помощници бяха тръгнали да изпълнят заповедите му. Какво странно усещане — да се намираш сам в полумрака, в студа. Сам. Не. „Я, кой е тук?“
— О, ти ли си, Пархам? Какво правиш тук? Върви на поста си, тичай.
— Капитане, а ракетите?
— Вярно. Е, добре, запали ги… Но първо дай продължителен сигнал със сирената…
…Не всички пътници спяха. Бяха се хвърлили във вихъра на танца, искаха от музикантите все по-буйни ритми.
Цял час отминава. Бързо. Сетне корабът спира, сърцето му не бие вече, кренът е по-силен.
— Спрели сме…
— Какво има пак?
Дълги минути, в които хората се ослушваха, мъчеха се да разберат какви са тия шумове, питаха се каква е причината за спирането и защо е това оживление на носа. Врати се отваряха, показваха се разтревожени глави.
Пак тази сирена! Ще спре ли най-сетне!
След туй една врата рязко се отвори. Влезе някакъв стюард. Беше младо момче. Съвсем младо и голобрадо. Гласът му още мутираше. Трепереше като на юноша.
— По места за напускане на кораба! Сложете спасителните пояси. Спокойствие.
— Какво?
Не е възможно да изпратят едно дете да съобщи такава новина и да предаде такава заповед. Дете, разбира се! Вижте само нещастното му бледо лице, още по-бяло на фона на тъмносинята униформа.
— По места за напускане на кораба!
Четирима мъже в смокинги се нахвърлиха върху му.
— Какво говорите?
Стюардът рязко се отдръпна от тях. Не беше дете. Нападнат внезапно, той усети сила, която обагри бузите му.
— Вземете си спасителните пояси и отивайте на палубата.
Сега той изглеждаше тъй властен и спокоен, сякаш двайсет години беше пътувал по моретата. Остави ги да се оправят сами и се понесе към другите салони, докато встрани по-далеч, долу в кабините, други стюарди също тъй млади, повтаряха неуморно все същите думи.
— По местата за напускане! Всички на палубите! Спокойствие! Спокойствие! Отивайте при лодките…
Спокойствие! Гласът на тревогата, който бе съскал цели два дни в ушите им, се засили и изкрещя опасността. Спокойствие!
…Вратите бяха прекалено тесни. Най-силните излязоха първи, останалите ги последваха заедно с жените, вече поразени от първия трус — разрошени, с обезумели погледи, скъсани рокли, размазан грим по лицата.
Вратите сякаш бяха изтръгнати от пантите. Вълна от пътници, които не виждаха нищо освен мътната светлина на електрическите лампи и мрака зад тях, заляха палубите.
Но Хайнс бе предвидил задръстването и момчетата, огнярите и неколцина моряци им препречиха пътя с разперени ръце.
— За всички има места в лодките! Първо жените!
Пътниците бяха по-многобройни, затова и по-силни. Те събориха тази слаба преграда и се спуснаха към трапа. Бяха объркани — не знаеха как се извършва спасителна операция в морето. Жени се вкопчваха с ужас във вратовете на мъжете си, деца пищяха, плачеха, мъжете грубо откъсваха ръцете, вкопчани в гърдите им.
Появи се първата лодка. Ревящата тълпа неудържимо се насочи към кея. Сред виковете се чуваше как пукаха кости. Една жена припадна, свлече се и бе отъпкана. За щастие на двайсет метра се показа втора лодка и напрежението отслабна.
Появиха се и други и около тях се развиха диви битки, ръкопашен бой. От време на време някой извикваше за помощ.
— Спасете ме, моля ви!
— Почакайте, опасността е още далеч!
…Мястото на Симон беше на втората и третата лодка на левия борд. За маневрите разполагаше с двама моряци и двама сервитьори. Достатъчно бе да се задействува механизмът, който държеше лодките, за да провиснат те на въжетата, и балките да се завъртят една след друга.
— Скачайте, Симон.
И той се озова в своята вече препълнена лодка. Някакъв моряк му протегна ръка. С един скок той се озова на мястото си, в средата на лодката.
— Пускайте!
Всички лодки бяха на горната палуба, трябваше да се свалят на долната, където се чуваше громолът на битката.
Щом се появи неговата лодка, Симон видя как тълпата се втурва към нея.
— Спокойно, ако искате да се спасите! Първо жените!
Той протегна ръка. Беше сложил единия си крак на трапа, а другия на планшира, без да съзнава каква опасност го грози — да падне като камък във водата, ако лодката само малко се отдели от борда. Петдесет ръце се протягаха към него и думите му се губеха сред стонове, ридания и викове за помощ.
Той скочи на палубата и се вцепи в тълпата, оставяйки пътека след себе си.
— Хайде, вие.
Той грабна една жена, която се извиваше, стенеше, гледаше назад към някаква друга, и я предаде на един моряк, който само с едно движение я вдигна на борда. Струваше му се, че е обзет от исполинска сила, на която никой не можеше да се опре. Той не избираше — грабваше напосоки подлуделите хора, не чуваше виковете за помощ. Мислеше само за едно — „Звезда на моретата“ трябваше да се напусне възможно най-бързо.
За няколко минути лодката му се напълни.
— Отблъсвай и карай! Дръж се на двеста метра и се присъедини към старши помощника — нареди той на моряка.
Грабната от вълните, лодката изчезна в мрака. Той погледна: сиво петно с форма на совалка сред фъндъци бяла пяна. Тласък с пръта за отблъскване и двете мощни гребла я отделиха от корпуса.
Той се хвърли назад тъкмо навреме, за да не бъде притиснат от втората лодка, която вече заемаше мястото на първата.
— Полека! Полека!
Една девойка, която тълпата носеше към него, наивно попита: „Къде е майка ми?“ „Спасихме я!“ — отвърна той и предаде девойката на моряка.
„Ще ги спасим, ще ги спасим всичките!“ — мислеше си той. Без да спира, без да слуша, той изтръгваше една по една жертвите, обещани на морето. Отделни думи, странни изрази стигаха до ушите му. „Видяхте ли Дик?“ „Бижутата ми!“ „Мамо!… Мамо!“
Най-ужасното беше, когато се мъчеше да се освободи от примката на вкопчените в него ръце. Трябваше да бъде груб, да отблъсква със сила жените, да удря понякога. Ругаеха го.
— Лодката е готова! Елате, хайде!
Първият помощник не се поколеба.
— Карайте. Ще ви подавам другите. Аз имам още работа тук. Ето, вземете тази жена вместо мен. Успех!
Бе извел сто пътника от опасност. Устреми се към четвъртата лодка. Командуваше я един механик, когото Симон не познаваше. Човекът от машинното, останал в лодката, не можеше да се освободи от обсадата на пътниците.
— Така няма да се справите никога — извика му Симон. — Оставете на мен.
— Какъв сте вие?
— Старши помощникът.
Тълпата го отделяше от застрашената лодка. Той се хвърли с лявото рамо напред, обърна се кръгом, притисна един пътник с дясното си рамо и с нечовешко усилие стигна до подпорната греда.
— Назад, мъжете! Има място за всички!
В този момент водата стигна до агрегатите. Всички светлини изгаснаха едновременно. Хората се хвърлиха лудо към лодките, с ужасии викове за помощ. Като под огромна вълна Симон се изви назад, изгуби опора и изчезна.
…Една след друга ракетите се стрелваха в небето — черно небе без звезди, — пробиваха мъглата, след туй се пръсваха и падаха отново. Дейвис не ги гледаше — нито тях, нито стария моряк, който ги изстрелваше. От мостика той стоеше над лодъчната палуба и следеше с поглед маневрата.
— Ало, Грейсън.
— Водата забави малко покачването си, но ужасният пукот се засили. Страхувам се, че дълго няма да можем да подадем светлина. Тръбопроводите се скъсаха.
— Напуснете долу.
Пречупване! Но каква е причината? Айсбергът? Невъзможно, ударът беше в носа, на няколко метра от вълнореза. Тогава какво? Какво? Спомни си откъслечни разговори, които бе чул — една история, която се разказваше под сурдинка и на която не бе обърнал ни най-малко внимание. Помисли за вибрациите, която разтърсваха кораба, щом вдигнеше определена скорост. Най-после, след като дълго бе обръщал и преобръщал тези мисли в главата си, той проумя една крещяща истина: „Звезда на моретата“ беше негодна за морето. Огледа кораба, който все още беше под краката му — не би трябвало изобщо да напуска пристанището…
Пречупване! Но дявол да го вземе! Той мислеше, че е открил мотивите, които бяха водили Йорган[15] в избора на капитан за „Звезда на моретата“. Пречупване! Не беше ли несигурността на кораба истинският мотив за неговото назначение?
„О! Йорган, вие, морякът — да постъпите така! Знаели сте, че «Звезда на моретата» не е съвсем сигурен и сте го пуснали на вода? Избягали сте от съмненията си, избирайки за капитан — талисмана!“[16]
Като премисли всички събития по време на пътуването и тия, които го предхождаха, той се увери в правотата си. Всичко, каквото се разправяше за „Звезда на моретата“, беше вярно.[17] Можеше ли да се забави построяването на кораба? Можеше ли да се променят проектите? Йорган се занимаваше със „Звезда на моретата“. О! Дейвис добре го познаваше, познаваше и честолюбието му. Йорган не бе искал да отстъпи.
Няколко дни по-късно грешката на Дрийм бе забравена. Ала вечерта, в дома си, Йорган размишляваше: съмнението го ядеше като червей: „Ами ако Дрийм се окаже прав?“ И за да се успокои, бе повикал Дейвис…
Капитанът на „Звезда на моретата“ изпитваше учудващо спокойствие. Сега той беше доволен от случилото се; загубите щяха да бъдат малки. „Звезда на моретата“ нямаше да потъне като камък на дъното — в буря…
Той забрави за Йорган. Вече не мислеше за сушата, нито за тези, които бяха останали там. С един поглед той обгърна палубите, където моряците — това наистина беше най-добрият екипаж от Ливърпул, — огнярите, сервитьорите спускаха лодките във водата. Всичко беше наред. От време на време той изсвирваше пронизително със свирката си и даваше заповеди с рупора. Малко по малко корабът се опразваше.
„Само още четвърт час да се задържи над водата и да има светлина!“
… Симон не остана дълго на палубата. Той успя да се вдигне отново, плъзгайки се встрани, но лицето му беше в кръв. Страхът да не бъде повлечен със „Звезда на моретата“ нарастваше — все по-ужасен и по-силен в мрака.
Боят се бе ожесточил и Симон вече не се стараеше да намали силата на ударите, които раздаваше. Един моряк успя да запали електрическо фенерче. Лъчът се движеше по обезумелите пътници. Тук — женска глава, изкривена от страха, с коси, отхвърлени назад, с отворена уста, надаваща викове. Там — друга жена, разтърсвана от спазми, разтреперана, потънала в сълзи, нищо не чува. По-нататък — свити юмруци, протегнати ръце от невидими тела, които молеха за помощ. С обезумяло от страх лице някакъв мъж се бе устремил към лодката, разблъсквайки жените. Симон се хвърляше върху му, с главата напред, удряше го право в гърдите и го пращаше встрани.
— Жените първо!
Той разбра, че сам никога нямаше да спре тази маса. И прибягна до една хитра стратегия, за да спаси жените.
— Мъжете — извика той, — елате с мен! Ще ви дам възможност да напуснете кораба.
И той ги повлече към горната палуба, при саловете. Деветима го последваха.
…Хайнс също вършеше добра работа — тичаше от група на група, намесваше се сред борещите се, окуражавайки екипажа.
— Хайде, Жерар.
— Щом лодката се спусне във водата — на греблата, ототблъсвайте!
— Колко време имаме, капитане?
— Ще имаме време, ако всички запазят хладнокръвие!
Обезумял млад мъж го сграбчи за раменете: „Срамота, капитане“, и го удари с юмрук право в лицето. Хайнс се строполи на палубата, стана отново, извика на двама сервитьори: „Вържете го!“, после изчезна във вътрешността на кораба.
В коридорите — изостанали мъже, жени и деца, легнали рано, грубо събудени от сервитьорите, тичаха обезумели.
— Спокойно! — извика им Хайнс. — Сложете си спасителните жилетки и идете на палубата. Вземете си палта, ще ви потрябват в лодките.
Някои стискаха пред гърдите си чанта или куфарче — парите, бижутата!
— Спасявайте живота си.
Той минаваше от кабина в кабина, блъскайки силно вратите, дърпайки завесите. Леглата бяха още топли и пазеха очертанията на телата; цели купища от захвърлени дрехи; отворени книги; писалка до недовършено писмо. Хайнс намери един заспал — разтресе го с всичка сила.
— Какво има?
Той го издърпа от леглото му, извади един спасителен пояс от рафта и насила го натика в ръцете на пътника.
Извика му:
— Потъваме!
Тогава човекът като луд се спусна към коридора.
Хайнс продължи пътя си. Клатенето на кораба не беше вече нормално; течната маса се люшкаше в търбуха му, забавяше движението му. Легнеше ли на борд — той трудно можеше да се изправи. Беше като ранено животно, което се мъчи да се вдигне на крака.
От дъното на кораба лъхна тишината, придружена от гореща вълна, и тази тишина бе рязко прекъсвана от протяжни плачове, степания и пукот, който разкъсваше дървенията.
Хайнс вървеше бавно напред, без да пропусне нито една кабина. Те всички бяха празни и пустотата изглеждаше ужасяваща.
Той слезе още по-долу и стигна до ресторанта.
„Ще се върна горе.“
Електричеството угасна.
„Звезда на моретата“ се наклони към левия борд и остана тъй няколко секунди. Хайнс се хвърли напред, в плен на смъртния си страх. Той се блъсна в столовете край масата, хлъзна се по пода и отново стана.
„Трябва бавно да вървя. Имам още петдесетина стъпки. Трапът е на левия борд.“
Той се качи по трапа — трябваше да премине цял коридор. Течението усукваше завесите в лицето му.
Най-после той стигна горната палуба и се озова на въздух сред тълпата. Лицето му беше в пот.
Палубите бяха опразнени, почти нямаше жени. Той видя, че в една лодка са заели места и двама мъже. „Ще имаме време да спасим всички.“
Следван от десетина обезумели мъже, Симон го блъсна. Той рязко насочи в лицето му лъча на фенерчето.
— Вие ли сте? — попита старши помощникът, не разпознавайки веднага Хайнс в този контузен мъж, с изпокъсани дрехи.
— Да… а вие? Кой сте?
— Симон.
— Обиколих долу. Всичко е опразнено.
— Водя тези мъже към саловете.
— Няма да имате макари, за да ги спуснете във водата… Бързайте! Бързайте! Боя се, че нямаме много време.
— Елате.
— Отивам при Дейвис… Довиждане!… Спасявайте се!
— Довиждане!… Спасявайте се!
…По няколко признака моряците разбираха, че „Звезда на моретата“ скоро щеше да потъне; корабът бе натежал, бе загубил устойчивостта и якостта си. Вантите се късаха като конци и пукотът, който Хайнс бе доловил от дъното, сега се чуваше из целия кораб.
В машинното водата, която се бе задържала за момент, започна по-бързо да се покачва, образувайки тежка маса в центъра на кораба, която нарушаваше устойчивостта му, и така с всеки момент увеличаваше пукнатините в обшивката. Тази вода се вълнуваше, бе изпъстрена с маслени петна. В нея прииждаха течения, които я пресичаха. Водата стягаше нозете на мъжете в бавна и студена змийска хватка.
— Излизайте оттам! — извика Грейсън. — Водата ще стигне до котелното.
Мъжете, които бяха останали там докрай, се втурнаха към трапа.
Той се изкачи по железните стъпала след инженера. Едва бе стигнал последното, когато тежка миризма изпълни машинното и котелното отделение. Чуха се няколко глухи взрива, след което се прекъсна електричеството; малкият котел, който захранваше агрегатите, поставен по-високо от другите, беше засегнат от водата.
Грейсън се присъедини към своите на палубата.
— Слагайте поясите и изчезвайте. Свалете един сал от лодъчната палуба. Довиждане, господин инженер! Сега — всеки за себе си!
На мостика той намери Хайнс, който докладваше за направения оглед.
— Долу вече няма никой — каза Грейсън. — Някои от мои-те хора са на палубата, оправят се с един сал.
— Добре — каза Дейвис. — А лодките?
— Номер четири потъна.
— Зная… Видях… Колко остава, Грейсън?
— Не зная. Пет, десет, петнайсет минути. Обшивката се огъва като картон.
— Е, изчезвайте! Успех!
Грейсън хвана Дейвис за ръката, стисна я, след това се спусна по стълбата, без да се обръща. Дейвис и Хайнс останаха сами. Наведоха глави, без да се гледат.
Ветроупорен фенер беше запален и поставен на бюрото, отрупано с някакви книжа.
— Хайнс. Идете до телеграфа. Вземете всички телеграми, които са се получили. Донесете ми ги. Кажете им…
Той се поколеба, поклати тежко глава, усещайки някакво стягане в гърдите.
— О! Радистите имат най-лошата участ. За да спасим другите, трябва тях да жертвуваме. Кажете им, че трябва да останат още и че аз също съм тук.
Десет метра разделяха мостика от радиорубката. Хайнс ги премина тичешком. Той рязко отвори вратата и спря изненадан. Седнали спокойно, двамата радисти пушеха.
Те бяха също толкова изненадани, колкото и Хайнс. Бяха изолирани с бронирани стени. Появата на старши помощника, разрошен, насинен, с изпокъсани дрехи, бе достатъчна, за да разберат какво се бе случило на борда. Скочиха от местата си.
— Е?!
— Скоро ще настъпи краят. Вие какво направихте?
— Във връзка сме с „Берлин“ и нос Рейс. „Берлин“ прави всичко, каквото може. След четири часа ще бъде тук, „Селтик“ също отговори, но той е много далече…
— Телеграфирайте на „Берлин“, че „Звезда на моретата“ е вече напуснат. Дайте ми книжата и получените телеграми, Трябва да продължите да ги търсите, ясно, нали? Дейвис е тук, на мостика. И аз съм тук. Симон помага на мъжете да спуснат сал във водата… Добре е — добави той, сгъвайки книжата, които му бе предал старши радистът — да си сложите спасителните пояси. Ще дойда пак.
— Хайнс — каза Дейвис, когато старши помощникът се върна на мостика, — трябва да се смятаме за щастливци, че морето не е по-бурно. Вълната сякаш не е тъй силна, пък и мъглата се разсея.
За да видят по-добре, те се доближиха до борда и погледнаха към морето. На триста метра светлините на лодките, събрани в едно, танцуваха злокобен танц. Пет или шест от тях, понесени от една вълна, се появяваха, след туй изчезваха, потънали в някоя вълна. В този момент три други заблестяваха по-далеч. После отново дойде ред на първите.
— Достатъчно светло е. „Берлин“ ще бъде улеснен. Дейвис и Хайнс се бяха притиснали един до друг. Дейвис сложи ръка на рамото на старши помощника и този жест бе достатъчен. Той значеше:
„Ние двамата, само ние двамата вече десет години… сега смъртта ни дебне, но ние сме двамата, все още двамата.“
— Бих искал Йорган да знае какво се случи — каза Дейвис. — Всичко отбелязах: мъглата, телеграмите, които ни даваха местоположението на айсбергите. Всичко е отбелязано в бордовия дневник; риболовните кораби за моруна, смяната на курса ни, сблъскването, аварията на носа е незначителна.
— Потъваме.
— Има и друго, Хайнс.
— Знам.
— И аз го разбрах. Бих искал да оживея, за да им го кажа.
— И други го знаят. Те ще го кажат.
…Групата начело със Симон бе срещнала по горната палуба други мъже, водени от Жерар. Симон грабна един фенер от някакъв сандък, запали го и го окачи на, едно въже, след туй с помощта на Жерар той разпръсна пътниците.
— Не трябва да ни пречите сега. Макарите не действуват вече. Когато спуснем саловете, трябва да се хвърлите във водата и да ги стигнете.
Готвачът, цял исполин, и той се намеси:
— Стойте спокойно!
Те отрязаха въжетата на един сал, привързаха го за товарната стрела и петима или шестима се хванаха за въжето на талията и повдигнаха сала на един метър от палубата.
— Хайде, един човек отгоре, само един.
Симон посочи един съвсем млад мъж, скрит зад другите. — Вие. Вземете пръта. Клекнете в средата. Хванете се за куката. Хайде! Качвайте се! Щом салът стигне до водата, откачете талията. Другите ще скочат в морето. Вие ще им помогнете да се качат на сала.
Салът бе вдигнат малко по-високо. Товарната стрела се завъртя и салът заедно с човека се спусна край корпуса. Натягайки талията, Жерар забеляза, че заповедите на Симон бяха изпълнени.
— Шест души! Скачайте! Почакайте корабът да легне наляво.
Долу водата блещукаше в тъмнината. Никой не излезе напред.
— Покажете им вие — каза Симон на един сервитьор.
Сервитьорът се сви на топка и скочи. Петима други го последваха като овце. В този момент пристигнаха огнярите и други два сала бяха спуснати във водата. Сетне Грейсън пристигна от мостика и се стовари на четвъртия. Палубата беше освободена.
— Сами — каза Жерар — ние няма да можем да свалим още един сал. Ще скочим на сала на Грейсън. Да скачаме!
Но от мрака се чу глас и шум от стъпки.
— Симон! Жерар!
Скоро и Хайнс се показа от тъмнината.
— Лодката на капитана. Той идва с радистите. Да я подготвим.
Симон откачи фенера и тримата заедно хукнаха към капитанската лодка, на левия борд, точно над мостика.
Тя беше бързо освободена от платнището и ремъците а спусната във водата.
— А капитанът?
— Идвам — обади се Дейвис.
Той наистина се появи, побутвайки пред себе си телеграфистите, които несръчно завързваха спасителните си жилетки.
Жерар се приготви да скочи в лодката.
Фокмачтата се строши изведнъж и падна върху мостика, счупвайки един компас и няколко илюминатора, които станаха на парчета. Шестимата мъже наведоха глави и се опитаха да се хвърлят към лодката. Но под краката им се изви мощен вой, придружен с глухи удари, взривове и пукот, разтърсвайки палубата и тях самите. Палубата се наклони назад и корабът се сниши. Мостикът се строши като играчка, рулевата рубка и щурманската кабина хвръкнаха във въздуха.
Всевъзможни парчетии се сипеха върху хората. Носът и кърмата се издигнаха за миг. Водата изби на палубата на бели спирали — вреше, накланяше течната маса и огъваше стоманената обшивка.
Шестимата мъже викаха, но виковете им се бяха изгубили в шумотевицата. Те представляваха вече само някакви размекнати форми, почти безчувствени, грабнати от въздушната вълна, понесла се от вътрешността на кораба.
Симон беше до Жерар, той го хвана за ръцете и затвори очи.
— Държах ръцете на Жерар…
Симон беше положен на една койка в „Берлин“. От превръзките, които опасваха главата му, се виждаха само очите му.
— И после? — попита го Хервик, който бе седнал отстрани на койката.
— После? О! Трудно е да се каже… и ме боли… Тежи ми десният крак, гори… Представете си: огромният пътнически кораб, който потъва… и вие, повлечен от всички тия отломки. Надстройките, мачтите, въжетата, изкъртената палуба, леерите, обшивката, всичко това хвърчи из въздуха, вие се, превива; търкаля се… Не знам… Затворих очи. Адски шум. Бях подхванат, как да ви кажа — като от някаква мощна струя. Бях като безтегловен — в някакъв вихър, който ме притегляше, притискаше. Пуснах Жерар и вдигнах ръце. В продължение на няколко секунди видях Мина, видях моите приятели от „Монт Еверест“ как ме гледат, облегнати на перилата. После дойде водата, която ме блъсна в гърдите, отърколи ме и ме повлече… Чувствувах краката си като в менгеме, нещо ме дърпаше към дъното. С всички сили се съпротивявах, Хервик, исках да се освободя. След това нещо се скъса, нещо заклокочи в гърдите ми, стегна главата ми. Мрак. Нищо повече…
— Имате късмет, Симон. Аз ви извадих от водата.
— Вие? — изненада се Симон в прилив на благодарност.
— О! Дори не знаех, че сте вие. Видях само някаква глава над водата, сред вълните, призори. Издърпах ви с прът. Бяхте като мъртъв, вкочанен, кръвта ви течеше и от носа и ушите. Дясната ви буза беше разцепена… десният прасец — откъснат. Кракът ви трябва да се е заплел във въжетата, а вие сте се дърпали, дърпали сте се като грешник, додето ви се е скъсал мускулът. Някой извика: „Той е мъртъв!“ Казах им да млъкнат. Два литра ром изхабих по вас, стари приятелю. Сега вече сте добре. Масажирах ви здравата. Мисля, че болката ви накара да дойдете на себе си. Докторът от „Берлин“ каза, че нямате нищо счупено. Истински късмет. Но ще има да лежите два или три месеца.
— А другите?
— Петдесет и пет души пътници се издавиха… Три жени умряха от студ в лодките. Другите са тук, на кораба, грижат се много добре за тях, глезят ги дори… Дадоха им чудесни кабини…
— А другите? — попита пак Симон.
— Грейсън и инженерът са спасени. Всички моряци, всички сервитьори, стюардите, докторът и механиците са спасени.
Той наведе глава и големият черен кичур скри лицето му.
— Телеграфистите, Жерар, Хайкс и Дейвис изчезнаха.
— О! И Жарар — каза Симон. — Държах му ръцете. Как се тресяха само! Като живи, а той е мъртъв! Той е умрял!
— Хайде, трябва да си почивате… Малко сте възбуден…
Тук се срещаме отново с малкия Силвестър и екипажа на „Габиан“. Ветроходът се приближава към нос Хорн, наричан тогава „Нос на бурите“.
Когато се събужда в онази сутрин, Силвестър усеща някакво движение. В един момент, още сънен, сторва му се, че нещо силно го люлее. Тези плавни движения на морето никога не са го смущавали — тъкмо напротив, той изпитва дълбока радост от усещането, че докато спи, този кораб е жив, сърцето му пулсира.
Силвестър се надига, без да шуми. Не е дежурен по кафето тази сутрин, но ще отиде да си го вземе все пак — макар да знае много добре, че Мазуп не го забравя и винаги му взема по някой сандвич или парче хляб с по една сардина отгоре или пък някоя бисквита.
Невероятно усещане е да излезеш сутрин на палубата, измита от вълните — изведнъж се озоваваш под всичкото това платно и между изопнатите ветрила зърваш късче небе — ту черно-почерняло, ту навалено от облачета, които се точат като пушек от комин. Трябва да се улавяш за перилата, за фалшборда, за да можеш да вървиш, а влезеш ли в кухнята, където мирише хубаво на запалени дърва, и там трябва да се хванеш за масата, за да не се катурнеш.
Биан вече свири, та дъх не му остава. Няма да е излишно, ако всички вземат участие в маневрата, докато преминем Носа на бурите — този нос Хорн, който дори няма да видим. Далече ли сме още?
— Не! — казва Фатом, докато нахлузва мушамата си и отпива от своя „сок“. — Но капитанът ще се държи далеко от Огнена земя.
— Е! — забелязва Силвестър. — Не й приляга много името на вашата Огнена земя — не е кой знае каква жега тъдява!
— Магелан я е нарекъл така.
— Кой е тоз Магелан?
— Един голям мореплавател, първият, който е направил околосветско плаване, който е доказал, че Земята е кръгла. Той е открил протока, дето носи неговото име, онзи, дето отделя Огнена земя от американския континент. Нощем той е виждал огньове по целия бряг, затова го е кръстил така. Да можеше само да я видиш тази земя! Даже и през пролетта там се издигат стръмни върхове, покрити със сняг, само лави-ни и камънаци, които падат гръмовно в морето, всички заливи са населени с морски лъвове и пингвини… Така е, защото не сме далеко от Южния полюс… Но ти дори няма да го забележиш.
Трудна задача бе да се заобиколи нос Хорн. Сякаш всички елементи се бяха обединили, за да попречат на „Габиан“ да премине от единия океан в другия. Дни наред в тежка и безмълвна борба.
Вече нямаше нито ляво, нито дясно на кораба, нито място за почивка, нито хамаци, нито койки. Имаше само „хора от палубата“ — мокри, замръзнали, с голи ръце и стиснати зъби.
Югозападната буря настъпваше неумолимо. Тусен сви докрай ветрилата, а корабът се управляваше добре и така. Какви искри изхвърчат само от удара на веригите по метала. И ето че се чува ужасен грохот. Шкотът на бизанмачтата се счупва, двеста квадратни метра платно плющят на вятъра с адски шум. Силвестър се хвърля напред — единствено куражът му подсказва: трябва да се направи нето.
За щастие Фатом го вижда, той знае, че ветрилото ще надвие момчето и че никой няма да може да го спаси. Той успява само да се хвърли върху му.
Вятърът задухва към северозапад. Бурята се усилва от минута на минута. Готвачът Мазуп, морякът, който носи въглища от трюма в парните котли, Диманш, всички протягат ръце — хората не са много и всеки знае, че собственият му живот зависи от всеки един и от всички заедно. Корабът е здрав, но се чува как пука и вие при всяко пропадане, пред всяка планина от вода, която го залива. Капитан дьо Жардеьо, Нестор, новаците — всички се вкопчиха за леерите, за кнехтовете, за руля. Барометърът показва 714.
— Толкова ниско? Нестор, добре ли видяхте?
— Няма грешка, капитане!
Трябва още да се намали, да се свали бизанмарселът. Всички ръце на борда се впрягат на работа, но вятърът е прекалено силен, невъзможно е да отделиш марсела.
Ден, нощ, пак ден, после пак нощ; не спира, сякаш край няма. Тусен бегло се пита как ли е Сидони, останала сама в кабината си, но не това го тревожи, знае, че тя няма да умре от глад… ако изобщо още може да сложи хапка в устата ся. Маневрата го поглъща отново целия и всичко се обърква в главата му, корабът, дъщерята на господин Годервил — той ще отведе в пристанището всичко, което му бяха поверили.
Внезапно се зазорява — Льо Биан сочи с пръст към левия борд. Какво показва той? Това, което той сочи, яростно размахал мократа си ръка във въздуха, Тусен е видял едновременно с него. Появява се и изчезва, там, в падината, сред чудовищните вълни. Отломка от кораб? Кораб?
— Не може да е кораб — няма мачти.
Напротив! Напротив! Точно това е!… Забелязва се изведнъж наопаки и бушпритът му се вдига. Бурята с отнесла всички мачти, корабът се върти като тапа, заставайки ту с кърма, ту с борд към вълната, висока трийсетина метра; хора тичат по палубата.
Би трябвало Тусен да събере „главните“ на борда, преди да заповяда да помогнат или да изоставят бедствуващия кораб. Ужасна опасност ги грози, ако се опитат да окажат помощ. Тусен знае какво може да значи гибелта на неговия „Габиан“. Но той не се колебае, той не се съветва с никого, само ги поглежда: той знае много добре, че всички са съгласни. Екипажът на загубилия управление кораб вече е осъден на смърт. Законите на морето повеляват да му се помогне въпреки огромния риск.
Тусен стиска руля, който току-що е поел от ръцете на Жардеьо, за да се доближи още повече.
Морето престава да залива палубата на другия кораб, катастрофата се открива в цялата й пълнота. Дълги чамови трески, въжета, усукани като камшик, отломки, които се удрят една в друга, заплашвайки да наранят, да убият нещастните човешки същества, които при всеки удар на вълните се улавят все още за това разнебитено корито.
Как да им помогнат? И дума не може да става да се доближат повече до кораба, чието име, между две вълни, се четеше на носа. Той е английски и се нарича „Софт Уинг“ (меко крило). Нещастно крило, като наранен див гълъб, комуто не остава много време да живее. Навремени той изчезва под някоя висока вълна, после, когато отново се появява, застава на кърмата си, накланя се и повече не се изправя. Човек се пита да-ли не е дошла последната минута и дали той няма да се потопи, да потъне, да изчезне завинаги на дъното.
„Габиан“ плава с много малко ветрила. Намалява ги съвсем, а заедно с това и скоростта си. Не може да става и дума да спуснат лодка, щеше да се разбие в кораба още преди да се е отделил от балките. Тогава какво?
Има само едно решение — трябва да се използва оръдието-котвоносител.
Всички са включени в маневрата. Ръцете не достигат. Тусен сам насочва оръдието. Командите следват една след друга:
— Към вятъра, към вятъра!
Хората увисват на шкотата, за да насочат рейте.
Стрелата на оръдието пада далеч от „Софт Уинг“ и моряците дърпат въжето, за да го върнат на борда. Трябва да се действува бързо, защото „Габиан“ се обръща кръгом, тласкан от попътен вятър, сякаш бурята го носеше. Ще трябва да направят още един завой, да застанат с лице към вятъра.
За седми път започват маневрата. Мъжете са капнали.
Още веднъж! Този път — готово! Въжето достига загиващия кораб. Двайсет ръце се протягат към него. Ала морето е по-силно, опъва въжето между двата кораба, то се скъсва като струна и двата му края падат във водата.
Обръщат се отново срещу вятъра. Мускулите вече не държат. Силвестър прави последно усилие, за да подаде шкота и пада почти в безсъзнание. Две ръце поемат шкота вместо него, теглят колкото могат. Това трябва да е някой новак, такъв един дребничък под мушамата, която го покрива. Тусен забелязва, че нечии други слаби ръце заместват ръцете на Силвестър.
— Дай, малкият — казва той, хващайки въжето, — ще ти помогна.
„Малкият“ обръща глава към него. Тусен го бе гледал вече в продължение на два часа и му бе приятно да узнае кой е.
Не може да повярва на очите си: Сидони! Облякла е мушама и е дошла при екипажа с риск да бъде отнесена в морето. Бе работила здравата, прибавяйки крехките си сили в полза на общото спасение.
— Благодаря — каза той, когато всичко свърши.
Дали го чу? Тя вдига рамене, обръща се с гръб към него, намества сръчно въжетата, сякаш цял живот само това бе правила.
Той няма време да се занимава повече с нея, защото внезапно всички изкрещяват. Един човек се е хвърлил от палубата на „Софт Уинг“. Успяха само да забележат, че си бе вързал въже около кръста. Бе скочил така, че вълната и вятърът да го понесат към „Габиан“. Но трябва да е потънал, защото вече не се вижда.
Не, напротив. Тази черна точка на върха на една висока вълна, тази черна точка, тутакси изчезнала в пяната, сред чудовищната маса, това е той.
Дали е потънал? Не, ето го отново, този път по-близо. Той се стреми да се задържи, оставя се да бъде понесен към три-мачтовия кораб. Тусен напразно забавя хода на „Габиан“, той веднага си дава сметка, че човекът ще попадне зад кърмата му. Толкова по-зле, трябва да се вдигне гротът рязко, обратно на вятъра.
Сега остава да се разбере дали морето ще тласне човека към кораба, или той ще отмине, без да могат да го стигнат. Разбира се, този моряк, достоен за всички ония, които го бяха предшествували, бе жертвувал живота си.
Не! Нищо не може да се направи — ще отмине! Тусен напразно изправя отново своя тримачтов кораб — безжизненото тяло на човека, което всички виждаха как се люшка сред вълните, минава край борда му. Тогава Картаю с една ръка само опитва най-трудната маневра. За някакво въже той привързва котвичка — котвичка с четири шипа. Завърта я със здравата си ръка, хвърля я така точно, че всички виждат как в момента, в който тялото вече отминаваше кораба, тя се „закотвя“ за самия човек, прониква в тъканта, в самата плът. Двайсет ръце теглят въжето…
— Хе-е-ей… руп!
Последно усилие да извадят тялото от водата. Могат да действуват, той е добре „закотвен“, за кръста, за хълбока, няма да се откъсне.
— Дигай! Оп!…
Той прехвърля планшира като парцалена кукла — главата му се люшка наляво-надясно, след това отново се отпуска. Но Сидони е тук, тя го посреща, подкрепя го.
— В моята кабина! — крещи Сидони, надвиквайки бурята.
Морякът е положен в койката на Сидони и докато Картаю, Фатом и Мазуп се опитват да го съживят с изкуствено дишане, тя безкрайно внимателно разкъсва пуловера, оголва ранения му торс — кръвта тече от двойната дълбока рана, която котвичката е отворила; с една от своите хубави носни кърпички, с най-фината, тя промива раните му. Само една жена може така да се грижи. Кой би повярвал, че вироглавата Сидони е способна на такава благост?
Необходимо е да мине доста време, докато човекът дойде в съзнание. Картаю веднага разбира, че не е умрял. Сидони вижда, че раната откъм нея е дълбока, но е засегнала само меките части, а дробовете, главните органи са невредими.
Човекът се опитва да се понадигне. Досещат се, че иска да се качи на палубата, да види какво става. Сидони го възпира. Пък и едва дал знак с ръка, той потъва отново в стенания.
Болката е непоносима, той изгубва съзнание, пропада отново в бездната.
Сидони се разпорежда:
— Махайте се! Оставете ме! Много станахте! Аз ще се погрижа за него.
Мъжете са нужни горе. Щом излиза на открито, само с един поглед Фатом преценява положението. Връзката е осъществена, ала колко ще издържи? С всеки удар на вълните, които ту отдалечават, ту приближават двата кораба, въжето се изопва до скъсване или пада отново във водата. Някакъв мъж се опитва да дойде по него до кораба. Би трябвало въжето да е двойно, за да могат да го теглят. До този момент никой не е успял да мине.
— Трима се опитаха! — обяснява лаконично Трегастел.
Пада нощта и заедно с нея тежко отчаяние се стоварва върху тези, които се борят. Да изоставят борбата? За това не става и дума. Неповторимата солидарност на морските хора, за които надеждата съществува въпреки всичко, докато не е изгубена и последната възможност, последната искрица живот! Да останат така с вдигнати ветрила с този мъртъв товар, въртящ се около въжето — това е една непрестанна опасност за „Габиан“. Тусен ще я приеме все пак с единствената мисъл — тази връзка, тъй скъпо струваща на тези, които я осъществиха, и то като по чудо! — да не се скъса. На равни интервали някой идва да го осведоми:
— Държи още!
— Още не се е откъснало!
За момента нищо не може да се направи, трябва да се чака, да се чака денят: да утихне вятърът, за да може отново да действуват. Ала вятърът не отслабва, той е все тъй яростен.
Най-после изгрява денят — мръсен, трагичен. Още не се вижда нищо и капитанът, следван от Фатом, слиза към кабината на Сидони. Нужно му е, ако е възможно, да разпита човека.
Почуква на вратата. Тя я открехва само. Ще я затвори, щом забележи, че това е Тусен. Но той поставя крак, за да й попречи:
— Извинете ме… Трябва да говоря с този човек…
— Той не е в състояние да ви чуе.
— Налага се… заради другите…
Тя отстъпва и се скрива. Тусен влиза, следван от Фатом, който е намислил нещо.
От началото на нощта Сидони се бори, обърнатите по земята шишета, накъсаните чаршафи говорят за усилията, които е положила, за да запази в тялото на този мъченик мъждукащата искрица живот…
Човекът забелязва капитана. Той с мъка изрича въпроса, който не излиза от главата му:
— Спасени?
— Не, не още, но въжето държи здраво.
Човекът въздъхва дълбоко. Затваря очи. Не говори вече. Остава тъй дълго време. Но все пак има неща, които Тусен трябва да узнае:
— Дайте му малко алкохол, той трябва да се посъживи.
Сидони прави каквото й казват, без да отговаря. Човекът отваря отново очи. Наведен над него, Тусен го разпитва: — Колко души има на борда на „Софт Уинг“?
— Трийсет и седем… Деветнайсет вече изчезнаха и аз…
— Капитанът?
— Той беше от първите…
— Националност?
— Английска… Аз съм единственият французин на борда… качих се във Вануа Левю, на островите Фиджи… исках пак да видя Франц…
— Ще я видиш…
— Кой знае… но няма значение… Другите?
— Правим каквото можем… Ще продължим… докрай… Има ли друго въже на борда освен това, което ти донесе?
— Не… едва ли.
— Тогава ще трябва да го удвоим, за да стане по-здраво, да можем да изтеглим хората тук…
— Сигурно не са им останали много сили — казва човекът глухо.
Той се оживява, сяда в леглото:
— Трябва… Дявол да го вземе! Ако можех да стана, щях аз да отида… щом съмне, трябва някой да тръгне оттук и по въжето да се помъчи да се върне там… Няма ли кой да го направи? — пита той с глуха ярост.
— Аз — обажда се Фатом.
Тусен обича Фатом; той знае, че това е безумие и че вероятността неговият моряк да се завърне е нищожна.
— Никога няма да стигнеш! — казва той.
— Но мога да опитам.
— Добре — отстъпва Тусен, — няма да ти преча.
Най-после се съмва и като видяха „Софт Уинг“, хората се убедиха отново, че само по някакво чудо котвата държи още, ала за дълго ли? Минутите на кораба са преброени, почти потъва във водата.
— Няма време за губене — каза Фатом.
Той привързва към тялото си едно много дълго въже, навито на кабестан. Прекрачва планшира там, дето бяха закрепили другото въже, което френският моряк бе донесъл. Шегува се:
— Ако падна в „чорбата“, на вас ви остава само да ме издърпате, мойта е лесна, не рискувам да се загубя.
Той сваля пуловера си, насмолява ръцете си и скача.
Морето, което разделя двата кораба, което ту ги разделя, ту ги събира, разтърсва въжето като дърво, отрупано с плод. Ала Фатом издържа. След кратко затишие, преди съвсем да се е отдалечил, виждат го да обръща глава към „Габиан“ и да се смее.
Прави го тъй естествено и без да се перчи, че създава впечатление за сигурност, за сила, която Силвестър усеща — обзема го огромна увереност: Фатом ще успее.
Той продължава неотстъпно напред. Бавно, безкрайно бавно, но с всяка минута се приближава все повече до „Софт Уинг“. Този път, когато въжето се отпуска и потъва, става ясно, че Фатом е минал средата и вече се насочва към загиващия кораб.
Вече десет, двайсет пъти той пропада в ледената вода. Този път Фатом едва докосва повърхността. Ще успее…
— Капитане! Погледнете! — казва Картаю.
Тусен се обръща срещу вятъра и едновременно с моряка той съзря една вълна — по-висока, по-силна и по-страшна от всички други, които досега се бяха стоварвали върху бедствуващия кораб. Тя напредва неудържимо. Отеква вик, изтръгнал се едновременно от всички гърди — надвиква морето. Морето покрива всичко — минута, продължила час. Вече нищо не се вижда.
Отпърво всички мислят, че хората са пометени от палубата. Но не, ето някакъв човек се вдига, после още един, трети, най-после… Ами Фатом?
Третият, това е той, веднага става ясно. Вълната го бе отнесла на палубата на загиващия кораб, той се бе вкопчил в една греда и тъкмо това го бе спасило, защото от шестнайсетимата моряци на борда бяха останали само двама, онези двама, които първи се бяха изправили. Четиринайсет души наведнъж! Може би така беше по-добре — ужасно е да го помисли човек, но никога нямаше да успеят да спасят всички. Беше немислима да товарят повече въжето. Рискуваха да се скъса.
Фатом залита, главата му се бе блъснала в планшира, но съзнанието му бе ясно. Другите, които бяха разбрали, че им идват на помощ, бяха приготвили за маневрата макари, които ще се плъзгат по опънатото въже. Те яхват въжетата, вкопчват се в тях, след туй се връзват един за друг. Остава да ги изтеглят и да молят бога да не праща „Софт Уинг“ на дъното, преди да свърши това зловещо пътуване, да стори тъй, че въжетата да издържат.
Започва се.
— Хе-ей, руп!… е-ей руп! Всички заедно! — командува Биан като при маневра.
Човешкият грозд се приближава малко по малко. Не трябва да теглят нито много бързо, нито много бавно, пък и да не дърпат рязко, а само леко да придърпват въжето — колкото може по-бързо. За миг сред разяреното море се възцарява тишина.
Ето го съвсем близо. Дори да се скъса въжето, от кораба държат края на другото, за което е привързан Фатом, за което и те самите са вързани.
Не се скъсва въжето, нещо по-лошо! Без да го е ударила силна вълна, „Софт Уинг“ се сцепва на две, разпада се. Той потъва, повличайки хората и всичко на борда към дълбоките води.
Край! А бяха тъй близко!
Не, това не е още краят! Картаю е тук. С единствената си ръка той изважда ножа си, отваря го, навежда се под второто въже и с едно невероятно „Ха!“ го отсича изведнъж. „Софт Уинг“ може да върви на дъното, въжето ще се изхлузи от макарите…
Тусен веднага командува завой, за да не може пострадалите, здраво вързани за въжето, да се отклонят към „Габиан“, да не се блъснат в него. Ето ги, съвсем близо. Първият който стъпва на палубата, е Фатом. Той едва се държи на краката си и трябва да го поддържат, но се отърсва, отваря очи и дори се усмихва. Силвестър се спуска към него, докато вдигат другите, единият от които почти се пребива на планшира. Той хваща ръката на своя приятел, тази ръка, която му бе показала толкова неща. И с пресипнал глас извиква:
— Помогнете ми… Да го отнесем в кабината на госпожицата…
Фатом се опитва да се противи. Той няма нужда да се грижат за него, ала няма и сили да се бори. Озовава се в кабината на Сидони, преди дори да разбере, че Силвестър го влачи именно там. Юнгата го мята на втората койка, тази, която би трябвало да бъде на Нестор, ако офицерите си бяха останали по каютите, и с патетичния си гласец извиква:
— Госпожице Господар… спасете приятеля ми!…
Тя се навежда над Фатом. Силвестър набързо й разказва какво е сторил той. Тя му налива глътка тафия.
— Н-н-е — опъва се пострадалият, — не че отказвам, но това не е лекарство!
Фатом не остава дълго на койката, ето го Картаю, който вече знае пътя към кабината на госпожица Господар, последвал е Силвестър и пристига с другите двама мъже. Те са зле. Поддържат първия, който си е разбил черепа на планшира и сега кърви изобилно. Колкото до втория, обезумял от болка, той не престава да ругае на английски. Но това няма значение, госпожица Господар знае само приличните думи от неговия език, тези, на които учителката й я бе научила.
Посъвзел се, Фатом отстъпва мястото си на по-тежко пострадалия английски моряк. Силвестър е щастлив, че го вижда на крака. Кабината на Сидони се превръща в истински лазарет. Човек трябва да я види как командува:
— Диманш, топла вода, веднага! Силвестър, бягай да донесеш нещо да облечем тези хора!
Късна сутрин е, когато Тусен се осмелява да влезе при нея. Тя го пуска да влезе, но не отправя нито дума към него, занимава се със своите болни, все едно че го няма.
Бурята най-сетне отстъпва. Ще рече човек, че е чакала да свърши със „Софт Уинг“, за да утихне. Смелият „Габиан“ се представи отлично и Тусен се гордее с него. Само за едно съжалява, че не можа да заеме мястото на Фатом при спасителната операция. Но той нямаше право: капитанът, комуто са поверени живи хора, не трябва да рискува живота си, освен ако неговият собствен кораб не е в опасност.