Алиса Дей
Непокорни сърца в Атлантида. Жената на шейпшифтъра

Непокорни сърца в Атлантида

Глава 1

Докато Бастиян оглеждаше бойното поле, челюстта му ритмично се свиваше и отпускаше.

— Стратегията е всичко във войната. Гледайте и се учете, хлапаци.

Опонентът му присви очи и проучи мястото.

— Премини на свой риск, воине. Знай, че ще те смачкам в пепелището на позорната загуба.

— О, за бога, вие двамата няма ли да се изясните най-накрая? Имам чипове за следващата игра, както и предчувствието, че въздушният хокей и аз ще станем много добри приятели — каза Денал от мястото си върху дългия, нисък диван, на който се беше излегнал. — Изпадате в града на загубеняците, дами, така че побързайте вече.

Бастиян се засмя.

— По дяволите, Джъстис. Изглежда несравнимата ти репутация на ритащ задници воин ще пострада, ако малкият Денал се измъкне, след като те е нарекъл дама.

Лорд Джъстис преметна през рамо, стигащата до кръста му плитка от синя коса и презрително се засмя.

— В случай, че си пропуснал, той нарече и теб дама.

Бастиян отправи смъртоносен удар право към вратата на Джъстис.

— Леле, страхотен съм. Когато си над два метра висок, жалките обиди отскачат от теб. Атлантида никога не е виждала воин като мен — каза той и се ухили.

Отметна глава назад и пое глътка чист, филтриран от морето въздух, а после погледна над перилата на балкона към величието на Атлантида. Сградите от бял мрамор блестяха в течното злато на магически създадената слънчева светлина. Храмът на Посейдон, най-голямата от всички сгради, гордо се извисяваше в центъра с колоните си, покрити със злато. Дълбокото, неизмеримо синьо на океана в момента нежно се плъзгаше по купола, който покриваше всички им.

— Хубаво е да си у дома — измърмори той почти на себе си. Беше уморен. По дяволите, всички те бяха изморени. Мисиите на повърхността винаги са били опасни, но напоследък бяха станали смъртоносни. Воините на Посейдон защитаваха човечеството повече от единадесет хиляди години, но винаги в сенките, без да се разкриват.

Дяволски тайно, както щеше да каже Вен.

Бастиян си спомни обучението си и думите, които бяха издълбани в душата му — кредото на воините на Посейдон:

Ние ще чакаме. Ще наблюдаваме. И ще браним.

За да послужим като първо предупреждение в навечерието на унищожението на човечеството. Тогава и само тогава Атлантида ще се възроди.

Затова ние сме воините на Посейдон и знакът на Тризъбеца, който носим, е свидетелство за нашия свещен дълг да защитаваме човешкия вид.

— Дори когато те са достатъчно глупави, за да допуснат вампири в Конгреса си и шейпшифтъри в медиите си — изръмжа той.

Джъстис повдигна вежда към него, но преди да успее да пусне шега за воини, които си говорят сами, огромните дървени врати, инкрустирани със злато, сребро и покрит с мед орейхалк, бавно се отвориха. На балкона излезе воин. Бастиян се опита да не се засмее, когато Денал почти падна от дивана в бързината си да се изправи в знак на уважение.

— Лорд Венджънс — отсечено каза той, с изпънати отстрани ръце.

Вен не забави крачка.

— Спокойно, пич. Сериозно, Денал, трябва да те отучим от тези новобрански неща, преди да ни подлудиш всички.

Лицето на Денал придоби суров вид и сякаш той се състари с цял век пред очите им.

— Принце мой, смятам, че съм достоен да бъда наричан опитен воин, след като бях убит от вампири и саможертвата на нашата кралица ме върна към живота.

Вен също стана сериозен, когато му отговори:

— И е точно така, Денал. — После се ухили. — Но ако ме наречеш още веднъж „принце мой“, ще ти наритам задника.

Бастиян реши, че е време да смени темата.

— Като говорим за сватбата, Вен, кога ще се състои благословеното събитие?

Той се обърна към него и Бастиян отново осъзна под какво напрежение беше напоследък Вен. Чертите на лицето му бяха по-резки и по-строго изсечени, отколкото само преди седмица.

Преди върховният принц Конлан да срещне лейди Райли и двамата да убият богинята на вампирите, Анубиса.

— Кога Конлан ще се ожени за лейди Райли? Очаквам с нетърпение това празненство. Атлантида заслужава да се огласи от радост, след седмиците планиране на предстоящата война със съюзилите се вампири и шейпшифтъри.

Вен огледа наскоро ремонтирания балкон, поклати глава и се усмихна.

— Все още не мога да повярвам, че Райли убеди Конлан да превърне мястото в стая за игри. Имаме дори футбол. Обичам тази жена.

Джъстис най-накрая проговори.

— Всички я обичат. — Отиде до поддържащата колона и се подпря на нея, а дръжката на меча, от който никога не се отделяше, се показа над рамото му. — Ти го каза, наричайки я лейди Съншайн. Тя носи светлина и щастие навсякъде, където отиде. — Думите му бяха пропити със сарказъм. — Дори няколко от старейшините, служещи на Съвета в действителност й се усмихнаха, когато тя се отби, за да спомене, че може би само трябва — като че ли не е кой знае какво — да променят начина, по който се случва всичко от хилядолетия в Атлантида.

Бастиян беше чул достатъчно.

— Стига, Джъстис. Райли има сърцето на лъв и самият Посейдон я посочи като бъдеща жена и кралица на принц Конлан. Сега тя носи сина му. Така че колкото по-скоро се състои сватбата, толкова по-добре за всички ни.

Джъстис присви очи.

— По-добре за Конлан и Райли. За останалите от нас? Не съм толкова сигурен.

Вен замахна с ръка във въздуха.

— Не искам да чувам повече тези глупости от теб, Джъстис. Като един от Седемте, Конлан ти се доверява да пазиш гърба му. Това означава включително и по отношение на политически решения, а не само в борбата с кръвопийци и шейпшифтъри.

Джъстис се поклони леко и се запъти към вратата, но Вен го повика обратно.

— Остани. Всъщност случайно попаднах на трима ви заедно, но искам да говоря с всички ви.

— Какво става, Вен? — попита Бастиян и незабавно застана нащрек. Той беше най-възрастният от Седемте и винаги най-активният, когато служеше на господаря си. Част от душата му, която бе създадена за нещо друго, различно от битка, бе отдавна изсъхнала и мъртва в него. Никога не възразяваше срещу това да нарита някой малък вампир или нечий шейпшифтърски задник.

— Решихме да започнем да сформираме наши собствени съюзи, за да се опитаме да наваксаме десетгодишната преднина, която имат пред нас вампирите. Барабас е впил гнусните си нокти във всяка политическа интрига в страната, в ролята си на сенатор Барнс.

Бастиян избухна в смях.

— Да, ама не ти ли се стопли сърцето, като видя как този кръвопиец си го получи?

Четиримата воини потръпнаха едновременно. Зъл 3000-годишен вампир или не, това да видиш как откъсват топките на мъж, предизвикваше студени тръпки по тялото ти, от които твоите собствени потреперваха. Когато Анубиса изтръгна неживото сърце на Барабас от гърдите му, беше почти облекчение.

Вен се съвзе пръв.

— Да. Добре, ето и сделката. Конлан иска да изпрати официална атлантска свръзка при шейпшифтърите.

— Има смисъл. Косматковците са обсебени от протокола и йерархията. Алфите на различните прайдове, ята, глутници и всички други групи са по-малко раздразнителни, ако си имат работа с някого, който притежава ранг — каза Бастиян и кимна. — Джъстис е идеалният избор. По дяволите, с цялата тази синя коса, той самият изглежда като животно.

Вен стрелна Бастиян с поглед.

— Не е Джъстис, здравеняко. Конлан иска ти да го направиш.

Бастиян го зяпна невярващо, после схвана и се засмя заразително.

— Да бе, много смешно. Изпратѝ мускулите, не мозъка, на групата, да поеме политическата роля. Как ли пък не. Хей, почти се хванах, Вен. Добър си.

Но Вен не се усмихваше.

— Бастиян, ти си единственият в Атлантида, който вярва, че физическата сила е единственото ти качество. Струва ми се, че Посейдон няма да ти позволи да се изплъзваш още дълго с това, но тази работа си е между теб и морския бог.

Преди Бастиян да успее да измисли отговор, в топлото, слънчево място изведнъж нахлу студен вятър, след което затрептя, придобивайки форма. Като говореха за дявола… Дяволът или върховният жрец на Посейдон — нямаше голяма разлика.

Аларик призоваваше страх от морския бог във всеки, който се осмелеше да пресече пътя му. Малцина бяха престрашилите се.

Тайнствено зелените очи на жреца блестяха със сила и внезапно се присвиха, сякаш се ровеше в мислите на Бастиян. Но в настоящето никой не притежаваше древната атлантска сила да проникне в мислите на друг, с когото не е обвързан. Или поне Бастиян се надяваше да е така.

Когато Аларик най-накрая проговори, пламтящият му поглед се заби във Вен.

— Каква е волята на морския бог, е извън възможностите ти да разбереш. Може би трябва да изпълняваш дълга си като Отмъщението на краля и да оставиш отговорностите за храма на Посейдон на мен.

Вен склони глава.

— Както кажеш. Тук съм да дам на Бастиян заповедта, тъй като Съветът извика Конлан обратно на закрито заседание.

Той се обърна към Бастиян, който все още беше зашеметен и се опитваше да проумее случващото се.

— Помниш ли сексапилната рейнджърка, която спаси от бандата рокери в Маями преди няколко години? Мацката от поддръжката на Националния парк? Която миришеше на шейпшифтър?

Бастиян почувства как вътрешностите му изсъхват, дори само докато кимаше.

— Кат Фиеро? Да. Имам смътен спомен.

Смътен спомен за онзи ден преди двадесет и един месеца и три седмици.

— Смътен спомен, задникът ми — отвърна Вен, смеейки се. — Това беше единственият случай, в който господин Стабиляга не беше на себе си.

Прекалено късно Бастиян осъзна, че не трябваше да произнася толкова бързо името й, защото сега всички в стаята го зяпаха. Любопитно. Замислено. А що се отнася до Джъстис — може би подигравателно.

Поне не беше казал нещо наистина глупаво.

Като да спомене как слънцето осветяваше светлокестенявата й коса и караше кадифените й кичури да блестят ярко, сякаш в тях бяха преплетени златни нишки.

Или как силата и умопомрачителните извивки на високото й, идеално оформено тяло, го бяха изстреляли в толкова болезнено ясни фантазии, че бе напуснал бара, намиращ се на плажа, за да влезе директно в океана, напълно облечен, в опит да се охлади. След като се беше бил с половин дузина вампири, които бяха решили да си поиграят с красивата шейпшифтърка, когато я бяха хванали сама.

Господин Стабиляга. Само ако знаеха. Тихата приветливост, която се бореше толкова силно да представи пред света, беше шега. Десетилетията, в които се бореше със злото, дебнещо човечеството, бяха отслабили разума в него. Само ако знаеха колко близко беше до това напълно да обезумее, след като беше разбрал за стореното от вампирите на бебетата в онова сиропиталище в Румъния, щяха да се страхуват от него.

Всеки нормален човек трябваше да се страхува от това, в което се бе превърнал, след като беше принуден да разчисти бъркотията.

Превърнатите във вампири бебета, бяха отвратителни, но душата му никога нямаше да се възстанови от онова, което бе принуден да стори. Три цикъла на пречистване в храма не бяха достатъчни. Нищо не би било в състояние да изчисти петното в душата му. Жена като Кат заслужаваше нещо по-добро от чудовището, в което се беше превърнал през онзи ден.

— Да — раздразнено отговори Бастиян. — Спомням си я. Най-вече как я сваляше и тя ти би шута — каза той, опитвайки се да върне вниманието си обратно към Вен.

Вен се ухили.

— Да, тя би шута на мен и опитите ми за ухажване здраво по колективния ни задник. Въпросът е, че има свърталище от шейпшифтъри в националния резерват „Биг Сайпръс“, които са станали изменници напук на указа на влиятелния алфа от Флорида, който казва, че са в съюз с вампирите. Надяваме се, че можем да ги привлечем на наша страна. Групата от „Биг Сайпръс“ са пантери и водачът Итън е истински гадняр.

— А Кат?

— Надяваме се, че тя е нашият начин да влезем. От онова, което чухме, тя е наполовина човек. Разузнаване от Куин.

Бастиян бавно кимна. Сестрата на лейди Райли беше един от лидерите на човешкото въстание срещу господството на вампирите и шейпшифтърите и се грижеше да разполагат с изключително добра информация.

— Това има смисъл. Кат изглеждаше… различна. Можех да подуша голямата котка, да почувствам нейната сила под кожата й, но тя не беше същата, каквато е при другите шейпшифтъри.

Джъстис подсвирна.

— Усетил си котешката сила под кожата й? Какво друго си почувствал? Колко точно секси е това маце?

Вътрешностите му се свиха, Бастиян се завъртя към Джъстис и запрати хокейната шайба през стаята към него. Джъстис рязко дръпна глава настрана и Бастиян с ужас видя как шайбата се заби в стената до лицето на воина.

— Какво, по дяволите, беше това? — извика Денал и се отправи към стената, за да издърпа шайбата.

Отне му три опита. Бастиян почувства как лицето му пламва от срам. Добрият воин никога не губеше контрол. Годините на обучение бяха набили това в главата му, точно толкова, колкото изкуството да борави с меч стратегията за битка. Какво му беше станало?

В ума му се появи образ на нежната извивка на шията на Кат.

О, по дяволите!

Той се поклони на Джъстис.

— Моите най-дълбоки извинения, лорд Джъстис. Не знам какво… Аз…

Джъстис го прекъсна и изрече със смъртоносно спокоен глас:

— Ако ти беше някой друг, щях да те убия за това. Спасявал си живота ми достатъчно пъти, за да си заслужиш един опит. Но внимавай за в бъдеще, Бастиян.

Аларик мина безшумно през стаята, застана пред Бастиян и се вгледа в очите му. Бушуващият зелен пламък в погледа на жреца предизвика топлина по лицето на Бастиян. Той се запита дали Посейдон щеше да използва Аларик, за да го повали, защото бе изложил на опасност воин от елитната стража на принц Конлан.

Зачуди се дали в капризния ум на морския бог има наказание, което би било по-опасно от това, да се изправи отново пред Кат. В почти четиристотингодишното му съществуване нито една жена не му беше въздействала така. Негово задължение бе да защитава човечеството, но нито веднъж през вековете, не го беше приемал толкова лично. Тя дори не беше човек. Беше забранена.

Жрецът най-накрая проговори.

— Любопитно. Тази мисия ще се окаже много… интересна. Може скоро да се наложи да посетя южна Флорида.

И тогава фигурата на Аларик отново затрептя в мъгла и се понесе през балкона, оставяйки Бастиян да се изправи срещу воините, които бяха най-близките му приятели… и мисията, която не смяташе, че изобщо е способен да изпълни.

О, да. Страхотен съм.

Глава 2

Кат седеше в джипа си, а ризата й беше мокра от пот заради есенната жега на южна Флорида. Запита се кога простото пътуване до магазина за хранителни стоки се беше превърнало в изпитание за смелост. Термометърът на банката показваше двадесет и девет градуса, не толкова необичайно за това време на годината, но котката в нея искаше да се свие на слънце върху някоя скала. Да си подремне, може би. Да хване овца или две.

— Да, точно така. Вземи си почивка от действителността.

Действителността, в която Кат Фиеро, официален рейнджър от службата за поддръжка на Националния парк и дъщеря на бивш алфа водач на обединените пантери от „Биг Сайпръс“, никога не е хващала овца. Нито коза. Нито дори малка дребна катеричка.

— Фалшив шейпшифтър, безполезно оправдание за пантера, некадърна кучка — измърмори тя. — Добре, това общо взето покрива нещата, които ще бъда щастлива да чуя, ако Фелън или слугите й са там и се навъртат около секцията с риба тон.

Тя грабна портфейла си от раницата и го пъхна в джоба на късите си панталони, слезе от джипа и затвори вратата. Забеляза лъскавия ягуар с регистрационен номер „Фелън 1“ и почувства как устните й се извиват, оголвайки зъбите й.

Светът отива по дяволите, а защо тогава аз се притеснявам какво мислят тези кретени за мен?

Спомни си заглавията на вестниците, които беше преглътнала с горчивото кафе и преварените яйца в заведението на Телма. Още законопроекти минаваха през Конгреса, нови допълнителни екстри се прикачваха към Акта за защита на нечовешките видове от 2006, сякаш горките хора бяха някаква заплаха за вампирите. Повечето от тях се криеха в домовете си през нощта, все още неспособни да повярват, дори след десетилетие, че съществата, които изскачаха в нощта, са истински.

И вампирите, и шейпшифтърите. Баща й не искаше нищо от това.

— Преобръща се естественият ред на нещата, Кат — повтаряше отново и отново той. — Ние сме създадени да съществуваме далеч от цивилизацията, да останем верни на природата си. Не да си играем на репортери, служители на закона или други цивилизовани членове на обществото.

Но той се беше оженил за човек, нали? И после беше умрял, все още опитвайки се да скрие разочарованието от единственото си дете. Дъщеря, която никога не беше успяла да се преобрази. Нито веднъж дори.

Сега половината рейнджъри, с които работеше и една трета от опитната местна паранормална организация, бяха шейпшифтъри.

— С изключение на мен — измърмори тя, докато отваряше вратата на магазина и почувства как прекрасният хладен поток от климатика се понесе към нея. — Аз съм само наполовина шейпшифтър. Аз съм само…

— Изрод! — Гласът отекна с несдържано веселие. — Тъкмо говорихме за теб, уродливия рейнджър.

Кат отмести ръката си от дръжката на служебния си револвер, съжалявайки за пореден път, че кучката не й беше дала повод да я застреля в района на службата към Националния парк.

— Фелън. Както винаги е удоволствие. Или чакай… всъщност никога не е удоволствие.

Тя наблюдаваше с присвити очи как миньонката, проклета да е, защото бе отровила съществуването й, крачи към нея върху обувки с тринадесетсантиметрови токчета; Кат никога в живота си не би обула такива. Позволи си малко самодоволство, защото Фелън все пак трябваше да погледне нагоре към нея. Да бъдеш почти 183 см не беше толкова лошо.

Фелън прокара ръка през купчината черни къдрици, изви гърба си и зае поза на разгонена котка. Каквато вероятно беше. Кучка. Моментната гордост, която Кат беше придобила от височината си, изчезна като себеуважението й и тя отново се почувства като пухкава амазонка до деликатната красавица. Някак си осъзнаваше, че Фелън също го знае. Прекалено висока, прекалено силна, просто прекалено всичко за човешките мъже. И прекалено неподходяща за шейпшифтърите. Кат никога нямаше да бъде красавицата на бала; отдавна се беше примирила с това. Но щеше да се радва, поне веднъж да получи покана за проклетите танци. Поне веднъж да намери мъж, който не е изплашен или отвратен от нея. Не беше сигурна кое е по-лошо.

— Ще идваш ли на събранието довечера? О… чакай! Вярно! Ти не си точно една от нас. Вероятно не си поканена — каза Фелън с глас, опасно близък до мъркане.

Кат отчаяно пожела да я отмине. Не искаше да достави удоволствие на Фелън, като прояви малодушие.

— Бях поканена. Просто не съм заинтересована — отговори тя, придавайки на гласа си всичкото безразличие, на което бе способна.

Фелън повдигна една вежда.

— Наистина? И все пак си мислех, че твоите закрилнически инстинкти ще се побъркат от самата идея да оформим съюз с висшия лорд на вампирите от южния район. Чух, че той и кръвното му потомство имат интересни вкусове за забавления.

Кат беше разгледала докладите. Хора, измъчвани с дни, бяха използвани за играчки заради болното, перверзно удоволствие на нещастника. Тя сви ръце в юмруци, едва осъзнавайки, че ноктите й се впиват в дланите.

— Лъжеш — решително каза тя. — Няма начин Итън да обедини сили с вампирите. Особено с бандата на Терминъс. Двамата едва не се избиха един друг миналата година, след като Терминъс се позабавлява с игричките си с трима от най-младите членове на прайда на Итън.

— Не си ли чула? Терминъс е мъртъв. Някаква нова банда от североизток, които са се обединили с онези идиоти бунтовниците или нещо такова. Както и да е, нещата се промениха. — Фелън тръгна да се отдалечава и се обърна. — Не всичко, очевидно. Все още не си истинска котка, нали? Кажи ми, какво е чувството да работиш с диви пантери и да осъзнаваш, че никога няма да бъдеш една от тях?

Кат стисна устни, знаейки, че всичко, което каже, ще удължи схватката.

Фелън се изсмя и звукът от смеха й проряза сърцето й като парчета стъкло върху отворена рана.

— Горката малка откачалка, Кат, с нейната жалка човешка майка. И наистина, какво са си мислили, когато са те нарекли Кат, като никога няма да бъдеш такава?

Докато Фелън тракаше към вратата с абсурдните си токчета, Кат се опита да измисли жилещ отговор. За нещастие скръбта, горяща в гърлото й, блокираше думите, точно както човешкото ДНК, въртящо се из кръвоносната й система, блокираше пантерата да се появи. Жалко.

 

 

Итън се облегна на стената близо до затворената врата на стаята и се огледа, потискайки всеки инстинкт на двойствената си природа, за да изглежда отпуснат и безгрижен. Котката вътре в него беше звяр… искаше да се втурне през кожата му и да атакува кръвопийците в стаята. Пантерите не се интересуваха много от миризмата на мъртвите неща, които се разхождаха наоколо.

Но политиката беше лов, който се играе по-добре от човешката страна на съществуването му. Вампирът, застанал в центъра на стаята, беше майстор стратег и очакваше лесно да властва над Итън.

Органос го очакваше гадна изненада.

— Явно слуховете са истина — заключи Органос. — Изгубеният континент на Атлантида очевидно е повече от приказка, която жалките човеци разказват на децата си. Тези воини нападнаха и унищожиха Барабас и кръвното му потомство и се носят слухове, че Анубиса се е укрила.

Итън се усмихна, показвайки преднамерено голяма част от много острите си зъби.

— Укрила? Или атлантите са убили и нея?

Органос изсъска и собствените му зъби се показаха.

— Ще говориш за богинята ни с уважение или този съюз ще приключи, преди да е започнал. Никой човек не може някога да победи Анубиса. Тя планира стратегия, далеч отвъд нашето разбиране.

Итън повдигна вежда.

— Наистина? Тя не споделя стратегията с вас, така ли? Как точно ще работи този съюз между шейпшифтъри и вампири, ако дори не знаем какво става?

— Ще узнавате това, което аз знам, възможно най-бързо, след като го науча. Със сигурност си съгласен, че целта за пълно подчинение на хората си струва малко несигурност.

Да изучава лицето на вампира беше безполезно упражнение. С тази липса, на каквото й да било изражение върху чертите си, Органос не издаваше нищо. Можеше да е направен от студен бял мрамор.

Или по-скоро се дължеше на трупно вкочанясване, настъпило преди, ох, два или три века.

Котката вътре в него потръпна, отбелязвайки отвращението на хищника към мършата. Итън изпрати мислите си навътре, укротявайки и успокоявайки звяра. Скоро. Скоро ще бъдеш навън и ще те оставя да скиташ на свобода.

Котката изръмжа, но утихна в него, напомняйки за постоянната нужда от контрол. Най-силният сред шейпшифтърите бе на крачка от катастрофалната трансформация, която щеше да го промени завинаги. Опасността да подивее съществуваше винаги. Прекалено много членове на прайда не бяха възвърнали човешката си форма. Твърде много от приятелите му бяха станали жертва на проклетите човеци и незаконния им лов.

Когато видя гнусотията в магазина на Нелсън, бе изревал от мъка и тържествено се закле да отмъсти. След като напусна магазина се бе отдалечил възможно най-много, преди да повърне вътрешностите си.

Тогава най-накрая се бе съгласил да се срещне с Органос. След като беше видял братовчед си, най-близкия си приятел от детинство, в котешката му форма, препариран и изложен в магазина.

Нито един шейпшифтър не оставаше в животинска форма след смъртта си, с изключение на очите. Тази подлост изискваше най-гнусната черна магия. Хората и поне една вещица с черно сърце, щяха да умрат.

Изръмжавайки, той тръсна леко глава в опит да се отърве от образа, изгарящ ума му. Прикова Орангос с поглед.

— Тотално подчинение. Да, ще трябва да си платят.

Вампирът се примъкна по-близо, подавайки тънката си бяла длан.

— Партньори?

Итън се опита да не мисли за Ханк Фиеро, който щеше да се обърне в гроба си при тази идея. Опита се изобщо да не мисли за Кат Фиеро. Подаде собствената си ръка и сдържа яростната погнуса на котката си.

— Партньори.

Глава 3

— Какво, по дяволите, е това? — Бастиян се заклати на пети и мушна ръце в джобовете на дънките си. — Ще се срещнем с потенциален съюзник от югоизточния шейпшифтърски контингент в бар?

Денал се зачете в думите на нестабилно закачения неонов надпис.

— Това не е просто бар. Това е бар „Грилът на Телма“.

— На мен ми прилича на истинска дупка — озъби се Джъстис. — Напомни ми отново защо трябваше да идвам с теб и да те наглеждам?

Устните на Бастиян се свиха при мисълта за това Джъстис да го дундурка.

— Да бе. Ти с нищожната си височина от метър и деветдесет и осем?

Бледозелените очи на Джъстис заблестяха със сила. Той вдигна едната си ръка с дланта нагоре и разкри искряща топка от електричество.

— Никой друг, освен жреца, не владее елементите толкова добре колкото аз, клоун такъв. Това, че си по-висок, означава само, че ще направиш по-голяма дупка в земята, щом те съборя по задник.

Денал завъртя очи.

— Все тая. Ако сте приключили с игричките си, нека влезем вътре и да се срещнем с жената. Няма да откажа една бира и пет-шест чийзбургера.

— Момче, ти си постоянно гладен — каза Бастиян, като се противопостави на порива да разроши косата на Денал. Той бе мъж на повече от двеста години, не момчето, за което Бастиян бе свикнал да го мисли. Смъртта и възкръсването на Денал бяха накарали воина да порасне по почти невидим, но осезаем начин.

Джъстис профуча покрай тях и се запъти към вратата.

— Да, освен това е район, населен от шейпшифтъри. Сигурно тук сервират само сурово месо.

Докато Денал мърмореше нещо под носа си, тръгна след Джъстис, а Бастиян отново огледа паркинга. Сетивата му, изострени от усилени тренировки и концентрация, разпознаха вибрации както от шейпшифтъри, така и от хора. Струпвания от двете, но никога заедно. Обитателите на „Биг Сайпръс“ живееха напълно изолирани.

Въпросът бе: по чия идея?

Отново клатейки глава, все още объркан от това, че Конлан бе избрал него за тази деликатна роля на посредник, Бастиян се запъти към вътрешността на бара. И попадна в разгара на бой.

Наведе се бързо, за да избегне една бутилка, която летеше към него и огледа стаята, докато тя се разби в рамката на вратата зад главата му. Джъстис се бе облегнал на далечната стена, скръстил небрежно ръце на гърдите си. Синята му плитка — и дръжката на меча му се подаваха зад рамото му — вероятно бе обяснението за спокойствието, което го заобикаляше.

Всичко в Джъстис крещеше, че е гадняр. Бастиян все още не можеше да повярва, че бе хвърлил шайба за хокей по него, след като го бе подкрепял в безброй битки срещу шейпшифтъри и вампири.

Едно тяло прехвърча през въздуха и Бастиян изпъна ръка, за да попречи на човека… да, „човека“, той въобще не миришеше на шейпшифтър, въпреки че бе трудно да се каже в тази лудница. Раменете на мъжа се удариха в ръката на Бастиян и отскачайки, той се блъсна в една маса.

— Бастиян! Насам! — Бастиян се обърна при вика на Денал и защо ли не бе изненадан да открие, че най-младият член на Седемте се бе озовал в самото сърце на битката. Дори докато наблюдаваше, Денал удари един мъж в окото, докато друг го бе сграбчил за гърлото.

Денал се ухили, а устата му кървеше.

— Най-накрая! Малко забавление! — извика той.

Бастиян поклати глава и се предвижи с атлантска скорост към вратата щом видя как един мъж вдигна ръка, за да хвърли нож в неговата посока. Вратата се отвори внезапно и жената, която влезе през нея прати всяка мисъл далеч от съзнанието му.

Възбуди се само от аромата й.

Очите й се разшириха щом погледна пред себе си и Бастиян си спомни за ножа. Протегна ръка, за да го улови и се намръщи леко, когато острието поряза дланта му, но не откъсна очи от нея.

Когато тя обърна шокирания си поглед към него, той направи дълбок поклон и се представи.

— Лейди Катрин Фиеро. Бастиян от Атлантида, на вашите услуги.

Кат спря да диша в мига, щом го подуши. Котката в нея измърка, сякаш се протегна, а след това се сви на кълбо под кожата й, все едно бе готова да излезе и да си поиграе след всички тези години, прекарани в криене.

Това беше той. Огромният мъж, който бе срещнала само веднъж, за кратко, преди почти две години. Онзи, който я защити от една рокерска банда вампири, които възнамеряваха да я направят плячка в кървавия си спорт. Той беше минал през тях като пантера в разцвета си през поле, пълно с елени, след това не бе обърнал никакво внимание на пламенните й благодарности и просто си беше тръгнал. Без да се обръща назад, запътил се към залеза като някакъв измислен герой от детска приказка.

И сигурно бе такъв — този мъж, който тя никога не можа да забрави. Трябва да беше този, когото чакаха от Атлантида. Когато Куин го бе описала… тя дори не си позволи да мечтае. Но това беше той. Бастиян.

И той се покланяше пред нея. Покланяше й се и… кървеше?

Тя отдели един миг, за да се огледа из бара. Враждебността, която се носеше във въздуха между хората и шейпшифтърите през последните месеци, бе избухнала отново с пълна сила.

Този път идиотите щяха да разбият бара на Телма. Това трябваше да спре.

Кат трябваше да го спре.

Тя отново погледна към мъжа — Куин каза, че те наричали себе си Войните на Посейдон. Само слепец не би познал, че мъжът е воин. С височина над два метра и перфектно оформени мускули. Никой не изглеждаше така само като тренира всяка седмица във фитнеса. Обвитите му в износени дънки бедра, изглеждаха огромни като дънери. А — о, боже, не позволявай лигите й да потекат — гърдите и раменете му бяха като стена от мускули. Господи, бицепсите му бяха с големината на бедрата й, а тя не бе с малки бедра. А лицето му — ох, лицето му. Мъжете не би трябвало да са толкова красиви. Това прецакваше естествения ред на нещата или нещо подобно. Скулите му и тази буйна черна коса, която беше малко по-дълга и…

Страхотно, Кат, отдала си се на страстни фантазии, докато тези мъже се избиват помежду си и разбиват бара на Телма. Направи нещо, по дяволите.

Пантерата в нея изръмжа, разкривайки желанието си съвсем открито.

Звярът искаше да си поиграе. Копнееше да се отдаде на опасни и диви игрички с този воин. Пантерата не бе подвластна на ограниченията на дълга или етикета. Тя искаше топлина, необузданост и ненаситен секс.

Кат усети влагата между бедрата си и потръпна леко, когато втвърдените й зърна се потъркаха в ризата й. Лицето й се изчерви и тя се опита, отново, да се съсредоточи върху битката, развихрила се около нея. Погледна към Бастиян и дишането й се учести. Отвори уста и я затвори отново.

В черните му очи гореше будна интелигентност. Интелигентност и нещо много по-примитивно. Беше ли това… възможно ли бе това да е желание?

За нея?

Коленете й омекнаха при тази мисъл. Секундите, които минаха, докато тя стоеше там, замръзнала, изглеждаха като часове.

Бутилката, която се разби в стената, я извади от вцепенението й.

— Проклети да са. Знаят, че това място е целият живот на Телма. Извинете, сър, но трябва да спра това.

Той буквално изръмжа. Ако не знаеше със сигурност, че не е шейпшифтър, заради свирепото му изражение, щеше да реши, че е такъв.

— Няма никакъв шибан начин, да те пусна сред тази суматоха. Всъщност, защо не излезеш навън, преди да си пострадала? Ще те закарам вкъщи и може да говорим, за каквото там, по дяволите, говорят посредниците.

Той й препречи пътя към помещението с голямото си тяло и за един кратък миг тя се почувства защитена. Закриляна. Сякаш някой го бе грижа за нея, така както не се бе случвало от доста дълго време.

Но бързо отблъсна това чувство. Нямаше време да се размеква.

— Благодаря ти за загрижеността, но това е работата ми. Сега се мръдни от пътя ми — каза тя, нарочно използвайки суров глас.

Прекрасните му морскосини очи се присвиха и чертите на невероятно красивото му лице се изостриха още повече. Заби ръце на стената от двете страни на главата й и я приклещи на място, прикривайки я с тялото си.

— Ти няма…

— О, напротив — прекъсна го тя. Вдигна ръце отстрани на тялото си, с дланите нагоре и остави шума и яростта в стаята да утихнат. Уви се около течението на спокойния, чист поток в съзнанието си. Кристален, течен покой.

От ума й се разплиска спокойствие като вълните на океан. Равномерни, ритмични, успокояващи вълни.

Пое дълбоко дъх и щом издиша, разпръсна покой от тайния поток в себе си, насочвайки го бързо от ума си към въздуха наоколо.

Отвори очи, за да наблюдава ефекта. Тъй като бе най-близо, първо се поддаде воинът, залитна леко назад, сякаш бе ударен. Изострените му черти се отпуснаха и в очите му отново се завърна известно количество спокойствие. Тя му се усмихна и когато той се опита да каже нещо, постави ръка върху неговата и поклати глава. След това посочи към останалата част от помещението.

Бастиян се обърна, за да огледа бара, все още предпазвайки я с тялото си. Наблюдаваше как спокойствието, което излъчваше Кат, се разпространи из стаята. Юмруците се отпуснаха. Мъжете премигваха, сякаш някой ги бе зашеметил и оставяха бутилките, ножовете и другите оръжия, които бяха използвали. Групова въздишка от неизразходвана ярост задуши бурното чувство в стаята от смъртоносна ярост до сънлива отпадналост.

Една белокоса глава се подаде зад бара и дребна жена се огледа из помещението.

— Свърши ли? Кат, това ти ли си? — извика тя с леко треперещ глас. — О, разбира се, че си ти. Никой друг няма дарбата да успокоява тази сбирщина от идиоти.

Кат наведе глава, но тръгна през стаята към Телма.

— Просто дойдох в подходящото време, Телма. Тези мили господа тъкмо пресмятаха, колко пари ти дължат за щетите, нали така?

Двойка от най-ожесточените побойници, които бе видяла в свадата, сведоха глави и кимнаха. Единият беше човек, а другият шейпшифтър. Явно кризата приближаваше по-бързо, отколкото си бе мислела.

— Телма, ще им кажеш колко трябва да ти платят, нали? И мисля, че всички можете да й помогнете да почисти цялата тази бъркотия, поне тези, които не трябва да идат до спешното отделение — каза тя повишавайки тон, за да подсили заповедта си. Още една от „дарбите“ й, за които не бе казала на никого.

— Ще се оправя, Кат — отговори Телма. — Ще те уведомя, ако някой не си плати. Но сега защо не се измъкнеш от тук? Няма нужда да се мотаеш наоколо, а вероятно трябва да отидеш на срещата.

Кат преглътна горчивия отговор и се усмихна.

— Добре, ако държиш нещата под контрол.

Тя знаеше, че ефектът щеше да продължи още няколко часа върху всички, които са били в обхвата й. Не бе сигурна, колко голям бе той, но несъмнено имаше хищници в радиус от около двеста метра от бара, които нямаше да имат желание да правят нищо друго с плячката си, освен да се сгушат до нея, поне за известно време.

Усмихна се при тази мисъл и след това се обърна към атланта, подсилвайки защитата си, за да не реагира като някоя празноглавка само щом го погледне. Той бе на не повече от две крачки зад нея, макар че изобщо не бе чула да се приближава, дори с шейпшифтърското си осезание. Мъжът я наблюдаваше с любопитство, сякаш знаеше, че е направила нещо. Нямаше как да знае какво, но бе сигурен, че е направила нещо.

— Ще тръгваме ли? Сигурна съм, че искаш да си починеш след пътуването — каза тя, питайки се какъв вид пътнически подготовки трябва да се направят, за да се стигне от изгубения континент, погребан някъде под океана, до един национален резерват на осемдесет километра западно от Маями. Тя погледна към ръката му, от която капеше кръв. — Може да се погрижим и за това.

Той кимна и погледна на ляво и дясно от нея, след това направи едва забележим сигнал. Двама мъже, които не бе забелязала по-рано, пристъпиха към тях, проправяйки си път през замаяните и клатушкащи се хора и шейпшифтъри. И двамата приличаха на воини, въпреки че единият от тях беше като някаква готическа пънк версия със синята си коса и меча, закачен на гърба му. А другият изглеждаше като нечие малко братче.

Малко братче, което е преживяло много битки, внезапно се поправи тя, щом погледна очите му.

Тогава осъзна и нещо друго, щом Бастиян хвърли ножа върху една маса. И тримата се държаха така, сякаш номерът й със споделянето на спокойствието, не им бе повлиял за повече от миг.

Което означаваше, че те са дори по-опасни, отколкото си бе мислила.

Глава 4

Бастиян бе доволен, че джипът на Кат е отворен за нощния въздух. Ако бе принуден да се вози в кола, затворен вътре с аромата й, за повече от пет минути, щеше да бъде принуден да вземе драстични мерки. Като да скочи от колата, рискувайки да посрещне с лице мръсния път.

Или да я помоли да спре, за да може да разкъса дрехите, скриващи невероятното й тяло.

Отчаяни мерки.

Но тежкият, влажен въздух на блатото и буйната растителност, които ги заобикаляха, му служиха за разсейване достатъчно, че да държи ръцете си — включително тази, която тя толкова компетентно бе превързала с комплекта за първа помощ, който носеше в раницата си — далеч от нея. Поне временно.

Защо тази жена му влияеше толкова силно? И как щеше да изпълни дълга си към Атлантида, ако не преодолееше това желание? Дългът му бе да защитава хората — всички хора. Но той с удоволствие би призовал забранения елемент на огъня, превръщайки бара и всички в него в пепел, за да предпази Кат.

Искаше да я отнесе в дома си в Атлантида и никога повече да не я допусне близо до някоя опасност.

Шейпшифтър в Атлантида. Ха. Аларик напълно ще се побърка. А Посейдон… о, неговото отмъщение би било извън представите ми.

— Къде отидоха приятелите ти? — Гласът й прекъсна блуждаещите му мисли. Звучеше дружелюбен, но безличен. Вероятно се опитваше да води любезен разговор.

— Изпратих ги да поговорят с някои от контактите ни с човешкото население в района — отвърна той. Тогава осъзна какво е казал и се почувства тъпо. Тя бе получовек. Може би мислеше за себе си като за човек? — Съжалявам, знам, че ти си… имам предвид, тъй като работиш с пантери и баща ти е бил алфа, ние мислехме…

Той прокара ръка през косата си и въздъхна. Отново.

Тя се разсмя. Смехът й бе жарък и истински, като самата нея. Богат и топъл, предизвикваш желание за секс.

О, по дяволите! Посейдон, моля те помогни на смирения си войн. Защото падам в тъмната пропаст на глупостта, породена от страст.

Бастиян стисна челюст и се вгледа право напред, твърдо решен да не поглежда отново към нея докато джипа не спре.

— Какъв е този звук?

— Какъв звук? — попита той, разгръщайки сетивата си.

— Този странен… почти врящ звук — отвърна тя, озадачена. — Сякаш е заврял чайник?

Той го чу веднага щом тя го описа — звукът, който бе пренебрегнал преди това. Звукът, който бе предизвикал. Несъзнателно бе насочил обърканите си, обезумели чувства към най-близкия източник на вода. Мърморейки няколко думи на древен атлантски, той пое дълбок дъх и изпрати охлаждаща енергия към блатото, за да спре кипенето на водата, надявайки се, че промяната на температурата не бе причинила особено големи щети на някои от защитените видове флора и фауна.

Щом шумът спря, той забеляза, че тя го наблюдава, а златистите й очи бяха присвити.

— Ти направи това, нали? Усетих как някаква енергия се надига от теб.

— Можеш да го усетиш? Какво имаш предвид? — Освен атлантите, някои от най-могъщите вампири или няколко вещици, които се занимаваха с черна магия, никой друг не можеше да усети, кога един атлант призовава елементите. — Вещица ли си? Със сигурност не си вампир. Мога да усетя топлината на тялото ти дори от тук.

Бузите й пламнаха за момент и тя наведе глава.

— Ти, ох, добре. Не. Определено не съм вещица. Защо? И престани да ме разконцентрираш. Какво направи на водата?

— Това е нещо атлантско. Можем да призоваваме елементите, най-вече водата. Понякога силни негативни чувства се отклоняват към най-близкия водоизточник. Оправих го. — Бастиян осъзнаваше, че гласът му е дрезгав, но проклет да е, ако искаше да покаже слабост през първия си ден като посредник. Какво си мислеше Конлан? Може би любовта бе размътила ума на принца, както бе предположил Джъстис.

Бастиян изчака, но тя остана мълчалива за известно време, докато фаровете осветяваха неравния път пред тях. Той потъна в собствените си мисли и ужасни очаквания за поне дузина начини, по които можеше да провали мисията на своя принц. Бе създаден за битки. Да разгромява враговете на Атлантида и човечеството. Не за деликатни политически преговори.

— Нещо не е наред ли? — Гласът й бе колеблив, но веселието все още бе там. — Доста дълбоки въздишки се чуват от теб. Не съм наранила мъжката ти гордост, нали?

— Какво?

— Хей, живея и работя с отбор от най-големите алфа-мъжкари сред всички алфи на планетата. Познавам наранената гордост щом я видя.

Той й хвърли един поглед и зърна напълно спокойното й изражение. Също така забеляза и побелелите кокалчета на ръцете й, стискащи волана.

Тя се страхуваше от него. Осъзнаването на този факт, накара гърдите му да се присвият болезнено.

— Съжалявам, Катрин. Мис Фиеро. Рейнджър Фиеро — запъна се той в бързината си да изкаже думите. — Как желаете да ви наричам?

Тя се усмихна и отпусна хватката си върху волана.

— Кат е добре. А ти си Бастиян. Правилно ли го произнасям?

Когато тя изрече името му, нещо вътре в него се преобърна по странен начин. Но той не му обърна внимание. Най-вероятно бе лошо храносмилане.

— Да, точно така. Майка ми обичаше Франция от шестнайсети век. На всички ни даде имена от тази ера и период. Филип, Мари, Антоан, и аз. Аз съм най-малкият.

Тя подсвирна.

— На това му се казва малък брат. Какво сте вие, семейство от гиганти? — След това се намръщи. — Хей, съжалявам. Ако има някой, който не трябва да се шегува с размера, това съм аз. На практика съм майтап на природата.

Той почти можеше да усети болката от горчивите й думи. Искаше да убие онзи, който й я бе причинил. Отпускайки юмруци се запита, дали не губеше ума си.

Докато тя отбиваше по алеята пред една малка къща, той се обърна в седалката си към нея и бавно я огледа от долу до горе.

— Ако някой враг се опита да те заблуди с подобна измамна тактика, ще придобиеш предимството, в която и да е бойна стратегия.

Тя изгаси колата, дръпна ръчната спирачка, след което наклони глава и се вгледа в него с тези невероятни кехлибарени очи.

— За какво говориш?

— Просто казано, всеки, който се опитва да ти пробута подобна скапана реплика, е идиот и ти лесно ще му сриташ задника. — Той вдигна ръка, за да докосне кичур от светлокафявата й златна коса, който се бе изплъзнал от плитката й. — Ти си невероятно очарователна и ще красиш ръката дори на някоя кралска особа, ако е достатъчно мъж, за да те заслужи.

Мисълта за Вен, братът на принц Конлан, който се опитва да се сближи с Кат, премина през съзнанието му и той трябваше да стисне зъби, за да спре изгарящата го ревност.

Аха. Побъркваше се.

Очите на Кат се отвориха широко, а зениците й се разшириха, докато не заприличаха повече на котешки, отколкото на човешки.

— Какво? Никой не говори така. Искам да кажа, да не би да си някакъв поет? Изпратили са ми поет за посредник? Но ти изглеждаш като воин…

Тя се спря и се удари по челото.

— Ясно! Подиграваш ми се. Схванах. Е, свикнала съм, така че не се възгордявай много. Не е нещо ново за мен.

Преди Бастиян да може да я спре, тя изскочи от джипа. Той тръшна вратата от своята страна и съсредоточи енергията си, за да се пренесе пред нея. Хвана ръката й докато тя се опитваше да мине покрай него и я издърпа към себе си, едва удържайки гнева си.

— Умолявам те, никога повече не ме обвинявай, че ти се подигравам.

Погледна надолу към дълбините на златистите й очи и се потопи в тях. Потъна в душата й.

Изведнъж се почувства ужасно засрамен. Затова освободи ръката й, направи крачка назад и се поклони.

— Поднасям искрените си извинения, лейди Катрин. Не знам как да обясня какво ми стана, че да обидя или нараня една жена. Но не мога да понеса мисълта да вярвате, че бих искал да ви нараня с думите си.

Тя се вгледа в него, разтривайки мястото на ръката си, където я бе сграбчил.

— Какво… Нямам идея какво да правя с теб. Планирах да ти предложа свободната стая в къщата ми за тази нощ, но не съм сигурна, че това е добра идея.

Тялото му се стегна при мисълта да почива толкова близо до нея. Да я види без униформата й, с коса разпръсната по възглавницата му. Бавно издиша, борейки се отново за контрол. Твърдо бе решен да се консултира с Аларик, колкото може по-скоро.

— Ще спя под звездите, за да не ти причинявам неудобство. Моля те не позволявай на нахалните ми действия да повлияят върху виждането ти за мисията или хората ми.

Тя се вгледа в него за дълго време, а след това ъгълчетата на устните й се разтеглиха в неохотна усмивка.

— Съгласна съм. Ако за цялата горска служба се съдеше по лошия ми нрав, щяхме да останем без работа.

Обърна се към къщата и се запъти към вратата. Той остана на място, без да се помръдва, наблюдавайки гъвкавото изящество на походката й. Бедрата й бяха закръглени и спокойно можеха да изпълнят ръцете му.

Изведнъж тя погледна обратно към него.

— Хайде, идвай. Може да се настаниш в гостната, ако обещаеш да се държиш добре. Все пак се опита да ме предпазиш от онези убийци. Има го и… също така стои и малкият въпрос за старите дългове. — Тя сведе поглед, без да среща очите му.

Що се отнася до поканата, не бе нито най-топлата, нито най-насърчаващата, която бе чувал през своите почти четиристотин години. Но със сигурност никоя друга не би била по-добре приета. Взе раницата си от джипа й и я последва до вратата, клатейки глава.

Поетът посланик. Само почакай Джъстис да чуе за това. Като се замисля, май е по-добре да го запазя за себе си.

Глава 5

Кат хвърли ключовете си на масата и се опита да отпусне мускулите на врата си. Всеки инстинкт, който имаше — и човешки, и животински — беше нащрек, в най-висока степен на очакване. И макар че бе болезнено да го признае, на възбуда.

Всичко това, заради човека — не атланта — който бе влязъл в къщата й.

И тя не можеше да разбере реакцията си. Сякаш никога преди не бе виждала сексапилен мъж. Итън, например, бе зашеметяващо красив. Ако харесваш мъжете ти да си високи, слаби, с мускулести тела и арогантно алфа поведение.

Имаше чувството, че й допадат повече мъжете от типа поетичен воин или посредник.

Тя изстена.

— Трябва да преодолея това.

— Моля? — Дори гласът му бе убийствен. Нисък и секси, с подчертана интонация. Звучеше малко като далечен роднина на келтския, който често бе чувала от посетителите на парка, идващи от Ирландия.

Изпъвайки рамене, тя се обърна, за да го погледне.

— Трябва да проверя малките. Ще се върна след минутка.

Не е като бягство, защото наистина трябва да проверя бебетата. Не е. Не спираше да си повтаря това, по целия път надолу по коридора, надявайки се скоро да си повярва.

Бастиян пусна чантата си на пода близко до меката кушетка, чудейки се какво трябва да направи сега. Тя сигурно искаше малко спокойствие от побъркания глупак, като който се бе проявил в колата. Не можеше да я вини за това.

Огледа се из малката, но уютна стая и забеляза снимките на това, което би трябвало да бъде семейството й, по лавицата за книги. Отиде до нея и взе една снимка. Разпозна силните черти и височината на Кат в мъжа, който стоеше с ръка, обвита около една крехко изглеждаща жена, която държеше бебе. Това може би бе Кат? Жената имаше златните краски на Кат, но бе съвсем дребна. Куин бе казала, че майката на Кат е била човек. Запита се колко ли трудно трябва да й е било да израсне като получистокръвно дете на алфата?

Приглушен вик от задната част на къщата привлече вниманието му. Той мигновено остави снимката обратно на лавицата и хукна с все сили към коридора, несъзнателно посягайки към кинжалите си, които не носеше. Беше ги оставил в чантата си, в знак на уважение към домакинята си. Тази малка вежливост можеше да му коства живота. Сега нямаше време да ги вземе. Тя можеше да…

— Кат? — Стигна до края на коридора и нахлу в стаята, от която идваше светлина само за да види напълно неочаквана картина: Кат седнала на пода, смеейки се, докато четири бебета пантери пълзяха и се търкаляха по нея. Бастиян се загледа в нея и усети как остава без дъх.

Сериозната Кат бе красива.

Смеещата се Кат бе истинска богиня.

Тя погледна към него, все още усмихната.

— Съжалявам. Чу ме да викам ли? — Тя вдига най-голямото от четирите пантери — мъжкото. Малките имаха кафяво-червеникава козина и бели коремчета, както и смешна извивка в края на опашките си. — Той се опитва да докаже, че е по-страшен от трите си сестри и захапа пръста ми доста силно, нали така, бебчо?

Когато наведе глава, за да потърка чело в пантерата, Бастиян изведнъж разбра точно защо животното започна да мърка. Той самият щеше да го направи, ако можеше да я накара да погали корема му.

— Красиви са — каза Бастиян и наистина го мислеше. — Никога досега не бях виждал бебета пантери. Дали те… имам предвид…

Тя се засмя отново, но този път в смеха й имаше малко горчивина.

— Не, не са шейпшифтъри. Те са изцяло пантери. И за известно време бе спорен въпрос дали някой изобщо ще види отново бебе пантера във Флорида, заради начина, по който хората ги избиваха.

— Бракониери? — попита Бастиян и седна на пода, протягайки предпазливо ръка напред към двете по-близки до него бебета. Едното го игнорира напълно и започна да мие лицето си с една от малките си лапички, докато другото зае дебнеща позиция, скочи върху ръката му и войнствено нападна ръкава на ризата му.

— Не, не бракониери, въпреки че сега трябва да се борим и с тях. Вярваш или не, доскоро бе съвсем законно да се ловуват тези невероятни създания, докато през 1967 г. Министерството на вътрешните работи на Съединените щати не ги обяви за застрашен вид. Прекалено късно. Около 1955 г. са били избити до почти пълното изчезване на вида. — Кат се облегна на стената и се изтегна.

Бастиян се опита да не се разсейва от дългите й крака.

— Но сега нещата са по-добре, нали?

Тя кимна, а лицето й все още бе сурово.

— Да, но все още не достатъчно. Една спогодба с Коалицията на Тексаската пума от деветдесет и пета, помогна доста. Внесохме осем женски тексаски пуми сред нашите пантери, за да помогнем за решаването на проблема с близкородственото кръстосване на животните.

Мъжката пантера се сви в скута й и заспа, а Кат несъзнателно започна да го почесва по ушите.

— Положението се подобрява, но не е оптимално. Освен това ни натресоха повече тексаски женски, отколкото желаехме — горчиво каза тя.

Смяната на тона й го учуди.

— Мислех, че те са важни за вашите котки?

Кат премигна, след това изглежда осъзна, какво точно бе казала.

— О, не ми обръщай внимание. Говорех за напълно друг тип тексаска котка, която дойде тук. Една на име Фелън, за да сме напълно точни.

Той повдигна вежда и тя отговори на неизречения му въпрос.

— Ние… също внесохме няколко тексаски женски по сходни причини — каза тя, без да го поглежда в очите. — Една от тях, Фелън, не уважава тези, които не са чистокръвни и не се свени да го показва. За жалост Итън я взе за своя избраница, така че…

Когато гласът й затихна, той разбра това, което остана неизказано. Фелън бе злата кучка, която натриваше носа на Кат заради недостатъците й при всяка възможност. Образно казано. Изведнъж, ръцете го засърбяха да погали косата на Кат, за да й донесе някаква утеха.

И по дяволите, това също не бе присъщо за него.

Радостта, която Кат бе показала докато си играеше с малките пантери, се изпари и тя рязко се изправи.

— Ще ти покажа твоята стая и може да започнем всичко сутринта. Със сигурност имаме много неща, за които да говорим с Итън, ако съдя по това, което чух на събирането тази вечер.

Той внимателно освободи зъбите на малката пантера от ръкава си и я остави на пода, след това също се изправи. Кат се спря само на няколко сантиметра от него и остана на място, сякаш хваната в капан. Стаята се смали и той усети как гърлото му пресъхва, когато отново погледна в очите й.

— Кат? Аз…

— Вратата — избъбри тя. — Блокирал си вратата.

— О, извинявай. Вратата. — Той се премести настрани и за втори път тази вечер тя избяга от него.

Бастиян се усмихна бавно докато я наблюдаваше. Ако беше хищник, бягството й щеше да го подтикне към лов. Той се помота известно време преди да я последва надолу по коридора, изчаквайки възбудата в тялото му да спадне.

— Може да имаме неприятности, лейди Кат — измърмори на себе си той. Малките пантерки се вгледаха в него сънено. — Защото изведнъж се почувствах много хищнически настроен.

 

 

Аларик затрептя в мъгла и се извиси над хижата на рейнджъра, обезпокоен от това, което бе усетил да витае около шейпшифтъра и Бастиян. С невероятна бързина той се изстреля нагоре и не се спусна докато не се озова над тъмносините води на Атлантическия океан. Докато се движеше спираловидно надолу към водата, възвръщайки формата си, призова магията на портала към Атлантида.

Несъмнено порталът бе капризна натура, много подобна на тази на самия бог на морето и Аларик изпитваше мрачно съмнение за съдействието му.

За щастие, заради спешната му мисия, порталът се отвори мигновено и жрецът пристъпи на атлантска земя. На мига усети спокойствието на родната му земя да преминава през него, прочиствайки ръждясалите ъгли на душата му.

Но дори и спокойствието на Атлантида не можеше да запълни пустотата на някои загуби. Някои рани никога не зарастваха. Огромните й очи се появиха в съзнанието му и той почти потрепери.

Куин.

Очите му заблестяха със сила, която разтревожи двамата пазачи на портала. Те отстъпиха назад при появата му и се поклониха дълбоко.

— Аларик. Принц Конлан желае присъствието ви — осмели се да каже единият, без да среща погледа му.

Той кимна и се запъти към замъка. Новината, че жената шейпшифтър, към която Бастиян изпитваше чувства, почти със сигурност притежава атлантска кръв, измести собствения му патетичен копнеж по човек, който никога не би могъл да има.

Куин бе изяснила това, сякаш неговият собствен дълг не налагаше същото.

Оплетен в собственото си мрачно настроение не усети Конлан, докато той не придоби форма на пътеката пред него.

— Какви са новините, Аларик?

Жрецът повдигна глава, прикривайки мрачните си мисли с хладнокръвен контрол и лицето му стана безизразно.

— Имаме проблем. Нашият шейпшифтър носи атлантска кръв в себе си.

— Какво? Сигурен ли си? — Конлан прокара ръка през косата си. — Как е възможно подобно нещо, в един шейпшифтър?

Аларик повдигна вежда и отговори саркастично.

— Имайки предвид какви са твоята любима и нейната сестра, не съм сигурен защо си толкова изненадан от това развитие на нещата.

— Но един шейпшифтър? Изобщо възможно ли е атлант да има дете с шейпшифтър?

— Очевидно е възможно, ако става въпрос за човек с незначителни следи на атлантско ДНК от някой прародител, роден преди повече от единадесет хиляди години.

Конлан погледна към Аларик и кимна.

— Прав си.

— Аз винаги съм прав. Може ли да бъдеш по-конкретен?

Устните на Конлан трепнаха в едва забележима усмивка.

— Когато срещнахме Райли и Куин ти каза, че всичко започва да се променя. След хилядолетия, прекарани в борба с шейпшифтърите в защита на човечеството, сега ти ми казваш, че те — поне някои от тях — може да са наши потомци. Трудно е да знаеш с кого да се биеш, щом самоличността на бойците се сменя по средата на играта — продължи Конлан.

— Още по-лошо е, отколкото предполагате, принце мой. — Аларик затвори очи и изпрати силите извън тялото си, за да се освежи във въздуха и водите на Атлантида. Щом пълната мощ на елементите, поддържащи дома му, премина през тялото му, той усети как енергията нараства в него и накрая го обгърна в искрящ ореол.

Конлан кръстоса ръце.

— Толкова лошо?

— Още по-лошо. Малкият шейпшифтър на Бастиян, може да се окаже точно това — шейпшифтърът на Бастиян.

— Нямаш предвид…

— Напротив. Енергиите им си съответстват. Има потенциал да достигнат сливането на душите.

Лицето на Конлан доби студено изражение.

— Да вървим към замъка тогава. Имаме много неща за обсъждане. Не знам дали мога да позволя това.

Аларик се разсмя, но тръгна след своя принц.

— Помисли си, какво изпитваше ти към Райли. Дори самият Посейдон не можеше да спре желанието ти да се свържеш с нея. С Бастиян и неговия шейпшифтър може да нямаш никакъв избор.

Глава 6

— Все някога ще трябва да ми разкажеш за това — каза Бастиян, следвайки Кат надолу по калния и буренясал път. Тя му обясни, че са в самото начало на сухия сезон и същият този път е бил покрит с вода, дълбока повече от метър и половина през дъждовния сезон, който продължаваше от май до октомври. Преминаха през една горичка от малки кипариси и борчета, през повечето време мълчаливо, докато тя доста усърдно не му обръщаше внимание, а той отчаяно се мъчеше да измисли нещо, което да каже във връзка със съюза.

Тъй като все още не бе сигурен какво трябва да прави един посредник в такъв съюз, реши да изпробва съвета на Денал „да изгради мост от толерантност“ между двете култури. Какъв по-добър начин да го направи от това да се катери няколко мили по движещ се в кръг път през влажна блатиста околност? М-да, явно иронията не беше силната му страна, поне не повече от дипломацията.

И все пак щом погледна към закръгления край на безконечните й крака, осъзна, че може да измисли няколко доста по-добри начини за изграждане на мостове.

— Какво? — попита тя, без да го поглежда. Днес носеше униформата и чина си като щит срещу него, и той не видя дори намек за напрегнатата жена, която избяга от него предишната нощ. Вместо това, долови внушителна интелигентност по време на телефоните й разговори с различни членове на горската служба и местната паранормална организация.

От неспирното звънене на телефона й и темата на разговорите, които дочу, заключи, че и двете групи уважаваха инстинкта и авторитета й. Бе видял уважението на работниците от зоологическата градина, които дойдоха да транспортират малките до сигурно място, където щяха да се грижат за тях и да ги отгледат. Тя се сбогува с малките с тъга и в добротата й в играта с пантерките той видя проблясък на майката, която тя щеше да стане един ден.

Мисълта, за това как тя носи детето на някой друг мъж изпрати пробождаща болка през тялото му, върху която отказа да размишлява.

Тази разходка бе опит да проучат съмнителен доклад за проблеми, който бе пуснат предната вечер, преди да идат на срещата си с Итън, алфата на прайда пантери.

Но Бастиян все още бе любопитен.

— Да ми разкажеш за дарбата си.

Тя се спря, най-накрая обръщайки се към него.

— За какво говориш? — Искрено объркване затъмни очите й и тя постави ръце на кръста си. Вървяха поне шест мили досега, а тя дори не се бе задъхала. Неговата жена имаше дух на воин.

Жената. Не неговата жена. Жената. По дяволите.

— Дарбата ти. Способността ти да успокояваш агресията. Това да не е някоя способност на шейпшифтърите, която е била пазена в тайна от нас досега?

Тя премигна, след това се изсмя горчиво.

— Дарба? Да бе. Имаш предвид проклятие. Прекрасната способност, която притежавам да успокоявам враждебността и агресията във всички наоколо и в себе си. Тази дарба ми пречи да се превърна в истински шейпшифтър.

По някакъв начин усети гнева, който се излъчваше от нея. Видя го в стисната й челюст, в присвитите очи, в ръцете й, свити в юмруци. Но усети яростта и болката й по някакъв начин вътре в себе си. Невъзможно. Но все пак бе истина. Опита се да формулира някакъв смислен въпрос:

— Как…

Тя го прекъсна.

— Как мислиш, че се свързваме с животинската ни страна? Освобождаваме животинските си инстинкти. Една пантера е истински хищник. С двойствена природа или не, аз не мога да достигна тази част от себе си, когато дарбата ми се включи автоматично, за да успокои всяка агресивност около мен.

Кат свали шапката си и избърса челото си с опакото на ръката си.

— Това включва, в случай, че се чудиш и собствената ми агресивност.

Бастиян трепна заради мъката, която премина през него. Питайки се как бе възможно да усеща болката й да изгаря кръвта му.

— Кат, аз… — Но дори докато формираше думите, сякаш пухкаво успокояващо одеяло приглуши чувствата й.

Тя презрително размаха ръка във въздуха.

— Не. Не ти казах, защото искам състраданието ти. Просто си помислих, че като атлантски посредник на съюза трябва да знаеш, че няма да съм ви от полза. Аз съм една нечистокръвна, която никога няма да бъде истинска пантера. По-добре си намери някой друг.

Той не можа да се сдържи и се протегна, за да докосне бузата й с върха на пръстите си.

— Куин посочи теб. Ти си избраницата. Принц Конлан се съгласи. Това е първата ми мисия като посредник, така че вероятно може да го измислим заедно.

Тя изглежда затаи дъх и се вгледа в него. Той можеше да се погуби в очите й. Да потъне в топлината на невероятната й уста и да прекара следващия час или седем, целувайки я. Докосвайки я. Потапяйки се в нея.

Лицето й изведнъж порозовя, сякаш можеше да прочете напълно непрофесионалните му мисли и тя отстъпи рязко назад.

— Ами, ъмм, добре. Ние… ние вече проверихме този път и тук няма следи от проблеми, така че…

Кат внезапно вдигна нагоре глава и извъртя лице към слабия бриз, сякаш за да помирише вятъра.

— Подушваш ли това? — прошепна тя и чертите на лицето й станаха сериозни, а очите й диви.

Той поклати глава.

— Подушвам само блатото. Какво… — той замълча, атланските му сетива се изостриха. Усещането му за миризми може да не бе толкова развито, като това на една пантера, но слухът му бе свръхестествено силен. — Стенание. Насам. — Той посочи към един прорез между дърветата и хукна с все сила. Стенанието бе прозвучало като човешко.

Дори в човешка си форма Кат се движеше като пантера и сякаш почти прелетя през храстите, за да се присъедини към него, щом откриха източника на стенанията. Беше шейпшифтър — друга пантера. Мъжът се взираше диво в тях, гърлото му бе окъпано в кръв от раната, отстрани на врата му.

— Кат? Беше Терминъс — каза той с дрезгав от усилието глас. — Кажи на Итън. Терминъс го направи.

Кат падна на колене до мъжа. По лицето й се стичаха сълзи, докато крещеше заповеди по радиото си. Даде местоположението им, след това пусна радиото на земята и се протегна за китката на мъжа, опитвайки се да провери пулса му.

— Ники? Не, Ники, не. Трябва да се държиш. Ще доведем помощ, обещавам ти.

Сълзите се стичаха по лицето й, а Бастиян стоеше там, бесен от това, че не може да помогне с нещо. Искаше яростно да я сграбчи, да я хвърли на рамо и да я измъкне от всяка вероятна опасност. Но знаеше, че не може да го направи. Той сви ръце около дръжките на кинжалите си и провери района, макар сетивата да му казваха, че нападателите отдавана са си заминали. Това бяха следи от ухапване от вампир, а утринното слънце, което грееше, бе достатъчно доказателство, че вампирите бяха отишли под земята.

Ники протегна ръка към Кат и тя я хвана между своите.

— Съжалявам, Кат — успя да каже той, но дрезгавият му глас отслабваше, както и светлината в очите му. Бастиян наблюдаваше как очите на мъжа се промениха, превръщайки се в очи на пантера. Смъртта му приближаваше бързо.

Кат диво поклати глава напред-назад.

— Не. Ще ми разкажеш какво се е случило по-късно, когато се чувстваш по-добре — нареди му тя.

— Заслужаваш да знаеш, Кат. Итън… Итън те иска. Планът му… неговият… — гърдите на Ники се повдигнаха в ужасяващо дихание и главата му падна на една страна, а ръката му се изплъзна от хватката на Кат.

Тя вдигна глава и се вгледа в Бастиян. Във всяка от чертите на обляното и в сълзи лице се четеше агония.

— Но това е Ники. Той не може да е мъртъв. Той ми е приятел.

Бастиян не можа да се спре. Коленичи, обхвана я с ръце и я повдигна, притискайки я до гърдите си. Беше наложително да я утеши; душата му го изискваше.

— Шшт. Толкова съжалявам, за загубата на приятеля ти. Нека Посейдон и боговете на твоите предшественици да бдят над него по време на пътуването му към светлината.

Той сведе челото си, за да докосне нейното, опитвайки се да предаде съчувствието и мъката си към нейната загуба. Желаейки да може да поеме болката й в себе си и да я защити от нея.

Тя сграбчи ризата му и се отдаде на разтърсващо ридание, но за по-малко от минута. Тогава, внезапно, сълзите й спряха. Дишането й успокои неистовия си бяг и стана отново умерено. Ритмично. Спокойно.

Погледна към него и силата на страданието в очите й избледня, докато той се взираше в тях.

— Моля те пусни ме долу — каза тя, очевидно опитвайки се да издигне достойнството като щит около себе си.

Ръцете му се стегнаха несъзнателно, но той се принуди да я освободи. Внимателно я пусна да стъпи, така че да стои пред него.

— Виждаш ли — каза тя съвършено спокойно. Чертите на лицето й също излъчваха пълно спокойствие. — Аз не съм просто полушейпшифтър. Аз съм получовек. Моята дарба, както я нарече ти, ми пречи да изпитвам дори напълно човешки чувства, като това да скърбя за приятел от детинство. Аз не съм нито човек, нито шейпшифтър, а един противен хибрид — наполовина и от двете.

Устните й се извиха в очевидно презрение.

— А половината от нищо, пак е нищо.

Преди да успее да отговори, Бастиян дочу шума от приближаващи се автомобили по пътя зад тях. Както и гласове, викащи Кат. Тя им извика в отговор и възможността бе изгубена.

Но очевидно дарбата на Кат вършеше работа само когато ставаше въпрос за агресия. Защото разяждащата мъка, обхванала Бастиян при вида на болката и отвращението, което тя изпитваше към себе си, не намаля ни най-малко.

Глава 7

Бастиян влезе в огромната къща, която служеше за дом и щаб на алфата на пантерите от Флорида, вървейки малко преди Кат. Не харесваше това, което бе чул за този Итън и всеки защитнически инстинкт, който притежаваше, се бе събудил.

Усещането за хищник и насилие, с което бе просмукана къщата, не помагаше особено. Сетивата му се изостриха и той спря в очакване.

Кат, която вървеше с глава наведена надолу, се блъсна в него. Той се обърна към нея и дъхът му спря от гледката на приведените й рамене и мъчителната тъга в очите й.

— Какво има? Защо спряхме? Итън каза да се срещнем в стаята с басейна — каза тя с тих и дрезгав глас.

— Наистина? Един от неговите е убит, а той има време да изиграе една-две партии билярд^[1]? Май не е кой знае какъв водач, а? — Бастиян долови острия сарказъм в гласа си и осъзна, че това може би не бе точният тон за един потенциален съюзник. И тогава атмосферата в приветливия коридор се промени, само секунда преди да усети опасността и да се обърне, за да я посрещне с извадени кинжали и с тяло, застанало пред това на Кат.

Мъжът, който стоеше на входа, бе напълно познат на Бастиян, въпреки че никога преди не го бе виждал. Трите столетия, прекарани в защита на човечеството от шейпшифтърите, го бяха научили на няколко урока. Този мъж беше алфа, личеше си по стойката му — изпънати рамене, разкрачени крака. Арогантно изправена глава.

Това трябваше да е Итън и той очакваше сляпо подчинение.

Толкова по-кофти за него.

Кат се опита да го заобиколи, но Бастиян вдигна ръка, за да я спре.

— Вероятно можеш да ни представиш един на друг — каза той, без очите му да се отклоняват от Итън.

Устните на алфата откриха леко зъбите му, но той не каза нищо в отговор на забележката на Бастиян. Просто скръсти ръце на гърдите си и зачака.

Кат бутна ръката на Бастиян надолу и погледна към него.

— Итън е водачът на моя прайд — отговори тя раздразнено. — Няма нужда да ме защитаваш от него.

— О, това ли правеше той? — попита шейпшифтърът с кадифен глас. — Може би ще кажеш на приятеля си, че ти си моя и че се меси в работите на прайда на свой собствен риск.

Малките косъмчета по врата на Бастиян настръхнаха при тези думи.

— Наясно съм с йерархията в един прайд, шифтъре. Но Кат не принадлежи на никой мъж, още по-малко на такъв, който позволява на избраницата си да я напада с неприличието си.

Бастиян чу рязкото ахване на Кат, породено от думите му и реши, че по-късно ще си плати за тях. Но нещо дълбоко в душата му се бе надигнало, щом чу мъжа да нарича Кат негова.

Тя е моя.

Итън изръмжа и с един голям скок скъси разстоянието от три метра, което ги делеше, озовавайки се до тях. Бастиян вдигна кинжалите си и се подготви за битка. Но Кат пристъпи между тях, вдигайки ръце нагоре.

— Не ме карайте да използвам тайното си оръжие — каза тя, а в гласа й се четеше умора. — Нямаме ли по-важни неща за вършене, след като Ники… след като той…

Бастиян изчака алфата да отстъпи. Мускулите на мъжа потрепнаха, а след това се успокоиха и той склони глава към Кат и Бастиян. Атлантският воин прибра кинжалите си обратно в ножниците им, след това обви с ръка раменете на Кат.

— Отново си права.

Той изпъна рамене и протегна ръка към Итън.

— Моите извинения. Нямах намерение да обидя нито семейството, нито честта ти и поднасям искрените ми съболезнования за загубата на брата от твоя прайд. Аз съм Бастиян от Атлантида и ние трябва да поговорим.

Итън изчака известно време, след това сграбчи ръката на Бастиян и я разтърси.

— Не са необходими извинения. Мога да разбера защо един мъж — или атлант — би желал да защити честта на Кат. Тя е едно от най-големите съкровища на прайда ни. Нейната… дарба има неизмерима стойност за нашата защита.

Очите на Итън се присвиха докато гледаше многозначително ръката на Бастиян, която почиваше върху рамото на Кат. Стаеното притежание, с което Итън гледаше Кат, накара Бастиян да желае да смачка нещо. Или някого.

Кат отново заговори.

— Трябва да поговорим за Ники, ако вие двамата сте приключили с маркирането на територията си. Която, ако мога да ви припомня, не включва и мен.

Итън явно бе съгласен, поне с частта, че трябва да поговорят, защото протегна ръка, за да ги насочи към стаята, от която бе влязъл в коридора. Бастиян залепи на лицето си най-добрата си съюзническа усмивка.

— След теб.

Устните на Итън трепнаха в полуусмивка и той се запъти пред тях към вратата.

Бастиян неохотно освободи раменете на Кат, но я спря нежно щом тя тръгна след шейпшифтъра.

— Добре ли си?

— Не. Изобщо не съм добре — отговори тя. — Но трябва да го направим.

Бастиян я последва през прага и влезе в една огромна стая, изпълнена от плувен басейн с олимпийски размери. Ооу. Стаята с басейна. Някой правеше дължини вътре. Той повдигна вежди при гледката, която се откри пред него.

— Дори не подозирах, че пантерите обичат водата.

Итън сви рамене.

— Като котки я харесваме достатъчно, но в човешка форма й се наслаждаваме още повече. И положителните страни от това да си собственик на басейн са очевидни. — Той посочи с брадичка към ръба на басейна близо до тях, където във водата стоеше гола жена, която вдигна глава и разтърси капчиците от косата си. Очите й се присвиха щом ги видя.

— Оу, това е Кат — каза тя. Гласът й бе пропит със заплаха така, както косата й бе напоена с хлорирана вода. — Чух за Ники. Той беше твой приятел, нали?

Кат стоеше до него и Бастиян забеляза как тя потрепери щом забеляза жената, но отговори с тих глас:

— Да, Фелън. Беше.

Значи това бе Фелън. Бастиян откри, че отново изпитва желание да извади кинжалите си. Анубиса, злата богиня на вампирите, го бе научила, че жените могат да бъдат много по-смъртоносни от мъжете — независимо към кой вид принадлежаха.

Кат рязко се обърна към Итън и застана с гръб към басейна. Бастиян се зачуди дали бе съзнателно. Държеше под око жената в басейна и забеляза, че устните на Фелън се изкривиха и откриха уста, пълна с остри зъби, докато тя беззвучно изсъска към Кат.

Наистина смъртоносни.

— Итън, Ники ни каза, че Терминъс му е причинил това. Преди да умре… — Гласът на Кат се прекърши.

Бастиян докосна ръката й, след това внимателно я издърпа да се облегне на него.

— Той наистина каза това, но греши. Ние унищожихме Терминъс преди няколко седмици. Той е мъртъв завинаги.

Итън прикова вниманието си върху Бастиян.

— Унищожили сте един от най-могъщите вампири в Съединените щати? Каза „ние“. Кои сте „вие“?

— Принц Конлан от Атлантида и тези от нас, които формират отбраната му защита. Терминъс й няколко от подчинените му ни атакуваха. Повярвайте ми, Терминъс вече не съществува. И не един от най-могъщите, а двама са вече мъртви завинаги. Ние видяхме как Анубиса уби своя слуга, Барабас, а след това нашият принц и годеницата му унищожиха Анубиса.

Звук от плясък край басейна привлече вниманието на Бастиян. Той завъртя глава, за да прецени каква заплаха представляваше Фелън и бе изненадан от гледката на напълно голата, женствена фигура, излизаща от басейна. Част от него се наслаждаваше на шоуто. Друга, доста по-голяма част, се питаше защо не е по-впечатлен.

Усещането за жената, която едва доловимо трепереше в ръцете му, отговори на този въпрос. Нещо в Кат го караше да мисли за опасни думи. Думи като защитавам. Утешавам. Грижа се.

Фелън закрачи по пода, арогантно парадирайки с голотата си. Явно правеше шоу за пред Кат. Щом стигна до Итън, тя се уви около него.

— Той твърди, че е унищожил Терминъс, но какво знаем за него? Терминъс бе по-могъщ дори от Органос — презрително се усмихна тя. — Ще сме истински глупаци да повярваме на този така наречен атлант.

Итън я отблъсна от себе си и тя му изсъска. Бастиян наблюдаваше промяната и се запита, колко от нея бе само за пред него. Или, поправи се безмълвно той, за пред Кат. Мъката, която се излъчваше от Кат, се затъмни и превърна почти в безпомощен гняв, но още докато усещаше чувствата й да преминават през него те се промениха. Тя отново бе обхваната от спокойствие. Дарбата й за пореден път се бе пробудила.

— Аз съм воин на Посейдон. Тук съм, за да предложа съюз на шейпшифтърите от Западното крайбрежие, започвайки с вас пантери, по съвет на някого, който ви познава — отговори Бастиян. — Предлагам помощта си за разследването на смъртта на приятеля ви. Ние имаме голям опит с подобни задачи.

— Опит с подобни задачи? Убийството на шейпшифтъри? — Фелън хвърли думите в лицето му. — Чували сме за вас. Научихме, че атлантите от легендите са се разхождали по земята хилядолетия, убивайки нашия вид заради обикновените хора. Ние не се нуждаем, нито желаем помощ от такива като вас.

Преди Бастиян да може да отговори, Итън изръмжа. Това бе истинският рев на мъжка пантера в разцвета си, и силата му накара Фелън да се свие на колене пред него. Кат също сведе глава и Бастиян изпита гняв от покорния й жест.

Ненавиждаше идеята, че Кат би се подчинила на Итън дори за секунда — по който и да е начин. Той пристъпи пред нея, за да застане лице в лице с Итън. Политиката да върви по дяволите. Бе готов за малко сритване на задници.

— Един шейпшифтър на име Джак твърди, че се е бил заедно с твоя принц срещу Барабас. Познаваш ли го?

— Да. И аз бях там.

— Джак превърна ли се в пантера, докато се бихте с кръвопийците? — Итън погледна на ляво и Бастиян бе напълно сигурен, че цяла войска от шейпшифтъри стояха в сенките, готови да го убият, ако отговори неправилно.

Кат се опита да каже нещо, но Бастиян я прекъсна, разпознавайки подвеждащия въпрос.

— Не, не направи това. Но пък се превърна в тигър, дълъг повече от три метра.

Итън отпусна рамене и напрежението в стаята видимо утихна.

— Да. Тигърът спомена добри неща за теб. Каза, че „високият е шибана бойна машина“ — призна Итън. — Смята, че е добре да си наоколо, щом светът има нужда от спасяване.

Бастиян се усмихна.

— И аз мисля същото за него. Доста по-добър съм в битките, отколкото в политиката, но моят принц ми възложи тази мисия. Затова аз ще я завърша успешно.

Итън се вгледа в него продължително и замислено. След това отметна глава назад и се разсмя, въпреки че смехът му бе изпълнен с горчивина.

— Мисля, че ще те харесам, атланте. Нека сега идем в конферентната ми зала, за да поговорим.

Щом шейпшифтърът тръгна надолу по коридора, Бастиян забеляза, че той въобще не погледна към голата жена, която все още лежеше свита на кълбо на пода. Кат заобиколи много внимателно Фелън и тръгна след Итън. Но набитата в главата на Бастиян вежливост не му позволяваше да остави една гола жена да трепери свита на кълбо на пода. Той протегна ръка, за да й помогне да се изправи, лицето му бе безизразно, в опит да предпази остатъците от гордостта й незасегнати.

Тя му изсъска и отблъсна ръката му.

— Разкарай се от мен, убиващо копеле. Знаем какъв си. Не можеш да премахнеш хиляди години, прекарани в убийства на моя вид, като направиш или се преструваш, че правиш един-два лъжливи съюза.

Тя се изправи и погледна към него, а от всяка пора на тялото й се излъчваха омраза и ярост.

— И кажи на онази изродена кучка да стои настрана от Итън. Той е мой. Без значение колко си мисли, че я иска, той трябва да вземе мен, заради чистотата на вида ни. Каква полза може да има от една полу-пантера алфата на прайда ни? — Тя се изплю на пода, завъртя се на пети и избяга от него през вратата, която водеше към коридора.

Цялото тяло на Бастиян се сви от заключението от думите й. Итън, алфата на прайда, желаеше Кат. Умиращият шифтър бе казал същото. Дали Бастиян като пратеник на Атлантида имаше право да се меси в това?

Всяка клетка в тялото му се разбунтува срещу тази мисъл. Не и Кат. Кат принадлежеше на себе си. Тя не беше пионка в древната политическа йерархия на шейпшифтърите.

Нещо примитивно се раздвижи в дълбините на душата му. Мамка й на политиката. Няма начин той някога да сложи ръцете си върху нея. Първо ще го убия.

— Бастиян? — Кат стоеше на входа. — Добре ли… о, боже мой. Какво правиш?

Той погледна, накъдето сочеше тя — към водата в басейна, която съскаше и от която се издигаше пара, докато преливаше от периферията му. Само мисълта за ръцете на друг мъж върху тялото на Кат бе предизвикала това. Бе насочил чистия, могъщ гняв, който го изпълваше към водата.

Гласът на Итън, идващ отнякъде извън обхвата на зрението му, надолу по коридора, прекъсна замаяните мисли на Бастиян.

— Кат? Имам нужда от теб.

И дори, когато Бастиян се принуди да отпусне юмруци, водата в басейна започна да ври.

Конферентната зала бе толкова пестеливо обзаведена, колкото тази с басейна бе претрупана. В тази стая си личеше, че работи мъж.

Лидер. Дървените бюра бяха покрити с документи и карти.

— Разработваш стратегия? — попита Бастиян и се приближи до масата, на която бяха разположени най-големите карти, а Итън плавно застана между Бастиян и целта му.

— Не толкова стратегия, колкото възможности — любезно отговори Итън. Веселието в очите му сякаш предизвикваше някой да му се противопостави.

За момента нямаше да има такъв. Атлантите се нуждаеха от Итън и неговите шифтъри. За сега щяха да вървят стъпка по стъпка.

— Какви възможности, щом си се обединил с вампирите — най-старите ви врагове — срещу човечеството? — попита Бастиян. — Още повече, когато някои от вас са отчасти хора.

Кат издаде звук; може би протест. Или пък опровержение. Но нито един шейпшифтър не бе отчасти вампир, това бе безспорен факт.

Итън се облегна на масата, показвайки преднамерено образ на безгрижие. Но яростта в очите му противоречеше на спокойната му поза.

— Не желая да слушам мнението ти за моите възможности, атланте. Не си се сблъсквал с богохулството да видиш брат си… братовчед си, хванат в животинската си форма по време на смъртта, препариран и изложен в магазин!

Кат ахна.

— Не! Магазинът на Нелсън?

Итън склони глава, а челюстта му се стегна.

Тя поклати глава, сякаш за да прогони ужасната картина от съзнанието си.

— Не, това не е… тук трябва да има сборище на черни вещици? — Рязко вдигна поглед, приковавайки го в този на Итън. — Пожарът? Това си бил ти?

— Аз го подпалих. Ако Нелсън беше вътре, щях да го изгоря заедно с него. — Стоеше горд, безкомпромисен и Бастиян почти с неохота му се възхити за това.

— Ако подобно нещо се бе случило с някой от моите братя воини, аз бих се чувствал по същия начин. Желанието ти за отмъщение е напълно разбираемо. Формирането на съюз с кръвопийците, заради отмъщение или от злоба, не е.

Итън се изправи с едно бързо, плавно движение, мускулите в тялото му се раздвижиха, за да покажат хищническата му натура.

— Вместо това трябва да се съюзим с вас, така ли? Членовете на черния отряд, които убиват нашия вид векове наред? Хилядолетия?

Бастиян дори не трепна.

— Така ли е наистина, пантеро? Нападали ли сме теб или някой от твоите? Или бащата на Кат, или пък неговия баща? Воините на Посейдон се намесват само, когато е заплашен човешкия род. Това е нашата мисия, нашият дълг, святата ни клетва. Прайдовете от шейпшифтъри, като твоя, които никога не са заплашвали хората, не са познали нашето отмъщение.

Кат проговори.

— Той е прав Итън. Единствените ни познания за атлантите са от митовете и историите на предците ни. Чували сме за отмъщението на воините, но те никога не са ни нападали.

Итън оголи зъби в беззвучно ръмжене. От гърлото му се отрони нисък, недоволен звук и Кат заотстъпва назад, докато отново застана до Бастиян. Той я придръпна към себе си и усети лек трепет да преминава през тялото й. Закле се, че ще накара всеки, който я е карал да чувства нещо друго, освен щастие, да си плати. Може би този всеки дори стоеше пред него.

— Не, ние не сме заплашвали хората, но те са ни избили почти напълно — изръмжа Итън. — Не само чисто животинския ни вид, но и собствения ни прайд. Сега работят със сборище черни вещици, за да ни уловят в смъртта заради самия спорт. Защо да не сформирам съюз с Органос?

Бастиян реши да изиграе своя коз, решавайки, че е време да сподели информацията, която Аларик му бе дал точно преди той, Джъстис и Денал да напуснат Атлантида.

— Защото Органос те прави на глупак. Той е този, който е в съюз с черните магьосници.

Кат отново ахна, този път отдръпвайки се от Бастиян. Итън просто присви очи.

— Какво доказателство имаш за това? Защо да ти вярвам?

— Получих информацията от върховния жрец на Посейдон. Той не лъже.

— Така казваш ти — отговори Итън и сви рамене. — Но аз не познавам твоя жрец. Къде е доказателството ти?

Ръцете на Бастиян стиснаха дръжките на кинжалите му, заради неизречената обида към честта му, след това бавно ги отпусна.

— Съюзник — напомни си той, поклащайки глава. — Изкушен съм да те предизвикам на двубой, заради тази забележка, шифтъре, но трябва да си припомня свещения си дълг. Затова ще ти набавя доказателството, което желаеш. Ще бъдеш ли така учтив да изчакаш, преди да продължиш със съюзяването с Органос и кръвното му потомство?

Итън кимна бавно.

— Четиридесет и осем часа. Толкова време ти отпускам, за да ми докажеш, че си прав. И ако е така… — Той се усмихна толкова хищнически, че Бастиян напълно можеше да разбере, защо този мъж бе алфа на такова свирепо обединение на шейпшифтъри. — Ако си прав и вампирите убиват хората ми, тогава ще им видим сметката.

Усмивката на Бастиян бе равна по свирепост на тази на Итън.

— Като твой съюзник, официално мога да те уверя, че ще бъда плътно до теб щом това време настане. Дори ние, политическите типове, от време на време се нуждаем от някоя битка с вампири.

Звънкият смях на Итън ги последва надолу по коридора, докато двамата с Кат си проправяха път навън от къщата. Кат погледна нагоре към Бастиян, а в очите й се четяха учудване и бдителност.

— Почти мога да кажа, че той те хареса. А той изобщо не харесва външни хора. Изобщо.

— Той е свиреп воин, който иска да предпази хората си. Аз също го уважавам — отвърна Бастиян, без да спира да крачи. Но докато вървяха към залязващото слънце, което сякаш се присмиваше на мрачната му мисия, и се осъзнаеше Итън, не би се поколебал да го заличи, ако не се откаже от съюза с вампирите.

Или пък ако се опита да претендира за Кат, обади се един глас в главата му.

Това оставаше да се види. Добре, Посейдон, господарю мой, сега би било идеалното време да се смилиш над своя воин и да споделиш плановете си с мен.

За жалост, както се случваше доста често с боговете, единственият отговор, който получи, бе заглъхващият подигравателен смях, прозвучал в съзнанието му.

Глава 8

Кат остави плика с храната на кухненската маса и се загледа почти сляпо в него, сякаш някъде в структурата на кафявата хартия бе скрита тайната за разрешаването на проблемите, които разбиха внимателно подредения й живот.

Един от малкото приятели, които ми бяха останали на света, е мъртъв… убит? Отметнато.

Итън признава, че сформира съюз с вампири? Отметнато.

Фелън ме мрази в червата и най-вероятно ще се опита да ме убие, след като видях как я унижават? Отметнато.

Сама съм в къщата с торби, пълни с храна, която не знам как да сготвя и огромен мъж от Атлантида, който изглежда иска нещо от мен? Нещо, което не съм готова да дам?

Отметнато. И отметнато. И отметнато.

— Проклятие.

— Не обичаш ли пържоли? — Гласът му беше мек, но все пак я стресна. Нещо в тона му — груб, но едновременно и нежен — изпращаше тръпки надолу по гръбнака й. Не тръпки от страх, а точно обратното. Привличане. Желание.

Копнеж.

Тя отново усети онова особено чувство, сякаш животинската страна на природата й най-накрая се събужда от зимен сън, който бе продължил през целия й живот. Ако не беше напълно невъзможно, може би дори щеше да сметне, че е на ръба на преобразяването.

— Кат? — Гласът на Бастиян се вряза в мислите й отново и този път звучеше загрижен. Трябваше да му обърне внимание. Да направи опит да свърже последователни изречения.

— Съжалявам. Беше дълъг ден. Ники… Мисля, че имам нужда да си взема душ и просто да почивам. — Мисълта за душ бе толкова примамлива, че тя почти извика. Но имаше гост. Сигурно той също искаше да се изкъпе. — Вземи първи душ. Сигурна съм, че ти също искаш да отмиеш деня от себе си.

Обърна се и опита да се усмихне, но представата за Бастиян, гол и мокър под душа, нажежи въображението й до опасна горещина. Трябваше да се бори със себе си, за да се удържи и да не се хвърли върху него.

Той й се усмихна с онази невероятна усмивка и за миг огненият блясък бе отново там, в очите му. Но след това изчезна и студеното, спокойно изражение на господин Посредник отново се завърна на лицето му.

— Не, но ти благодаря за добротата — каза той, като се поклони леко. Всичката тази вежливост и галантност, когато онова, което тя искаше от него, бе топлина и огън. Страст, която може да я накара да забрави гледката на угасващите очи на Ники.

Тя поклати глава, за да прогони образа.

— Тогава просто ще вляза първа. После може да приготвим вечеря.

Но след като го каза, не можа да се насили да тръгне. Един кичур коса падна над бузата му, когато той наведе глава да разопакова храната и тя се втренчи в лъскавата му тъмнина, желаейки да вдигне ръка и да го отмести от лицето му. Да пристъпи в прегръдките му и за пръв път, вместо да бъде силна, смела, независима и да разчита на себе си — само за една проклета минута да остави друг да бъде силен.

Да позволи той да бъде силният. Само за малко.

Бастиян вдигна глава и видя, че тя го гледа втренчено. Трябва да е прочел нещо в очите й. Направи крачка към нея.

— Кат, има нещо, което трябва да…

— Не! Искам да кажа, не, няма нищо — чу се тя да бърбори, но бе безсилна да спре. — Е, ти просто трябва да… аз ще тръгвам. Сега. Ще…

Той примигна, вероятно питайки се коя бе тази луда жена и какво бе направила с Кат. Пълното унижение от случилото се изключи странната й парализа и тя побягна. Побягна отново, препъвайки се по коридора към банята. Избяга от първия мъж, който някога я бе карал да се чувства в безопасност.

Бастиян отвори вратата и излезе извън. Знаеше, че не си въобразява. Това бе момент. Момент с главно М, точно там в кухнята. Каквото и да бе станало, то бе взело връх над ума и сетивата му и Кат също го беше почувствала. Поне за един миг. Преди да избяга от него. Отново.

— Толкова е удивителен ефектът, който имам върху жените — измърмори той. Тогава си наложи да достигне тихия център на своето спокойствие — центърът, който изглежда щеше да се взриви на парчета, когато бе около Кат. Вдиша в дробовете си влажния вечерен въздух и съблече ризата и панталоните си. Имаше нужда от душ. Може би час или два под ледената вода щяха да помогнат за състоянието на болезнено възбуденото му тяло.

Той бе атлант. Нямаше нужда от тръби и водопроводи, за да намери вода, която да очисти тялото му. С раздалечени крака, той вдигна лице към вечерното небе. Вдигна ръце с дланите нагоре и призова морето. Призова водата около себе си. Призова елементите, за да пречистят водата и да я доведат при него.

След стотици години, Бастиян все още бе възхитен, как водата се втурва, за да свърши работата си. Бе научил няколко трика през вековете и сега манипулираше теченията и струите й, карайки ги да изглеждат сякаш танцуват и се въртят във въздуха около него. Панделки от вода искряха и блестяха, докато се увиваха около и над него, за да измият потта и мръсотията на деня от тялото му.

Прохладата на водата облекчи прегрялата му кожа, успокои нервните окончания, скачащи и вибриращи под кожата му и погали яростно втвърдената му ерекция, която стърчеше напред. Всичко в Кат — пищните й извивки, ароматът на слънце и гора, и копринената й канелена лъскава коса — го караше да се разхожда в състояние на постоянна възбуда. Но погледа в очите й в кухнята, го накара да пожелае да я вдигне върху масата и да я положи точно там и в този миг. Да разкъса дрехите от тялото й, да потъне в нея. Да получи топлината и влагата й на подобаващото му място, а след това да прекара следващите десет или петдесет години, държейки я в прегръдките си.

Но желанието му да предяви, че е негова, бе грешно. Не го правеше по-добър от Итън. Да не говорим за малкия проблем, че тя бе наполовина шейпшифтър. Посейдон не позволяваше на своите воини, да се забъркват с такива с двойна природа. Той се замисли за реакцията на Аларик при новината, че Бастиян се е обвързал с шейпшифтър и направи гримаса.

Не, че това имаше значение. В края на краищата, Кат му бе дала ясно да разбере, че не иска да има нищо общо с него, като избяга по коридора. Бастиян изпрати сетивата си в елементите и регулира температурата на водата, стичаща се по тялото му. Имаше нужда от изстудяване.

 

 

Кат попи с кърпа водата от косата си и уви халата по-плътно около себе си. Когато избяга в банята, беше твърде разсеяна от Бастиян, за да помисли за чисти дрехи. Само десетина крачки, все пак. Трябваше да направи само десет крачки по коридора към спалнята си, без той да я види.

— О, я се стегни — каза тя на отражението си в запотеното огледало. — Няма да те сграбчи и изнасили. Той е съвършен джентълмен.

Отражението й изглежда имаше своя теория по въпроса, все пак, тъй като направи гримаса на Кат. — Да, знам — каза си тя. — Проклет късмет, нали? И наистина, май единственото притеснително в случая е, че аз ще се хвърля върху него. Тя отвори вратата на банята, осъзнавайки, че това да говори на себе си в огледалото — и още по-лошо, да очаква отражението да й отговори — е показателно, че е на крачка да се побърка. Кат надникна надолу по коридора за следа от нейния гост, но теренът беше чист.

Когато се шмугна в коридора, чу отвън да вали дъжд.

— Странно. Прогнозата е за слънце през следващите три дни — прошепна тя, а след това дръпна памучната завеса, която покриваше малкия прозорец на коридора и погледна навън.

Коленете й омекнаха. Трябваше да сграбчи перваза на прозореца, за да се задържи, защото обектът на най-разгорещените й фантазии под душа, стоеше в средата на двора й. Гол-голеничък. И от това, което можеше да види, той някак магически караше водата, да танцува наоколо и да милва всеки сантиметър от невероятното му твърдо, мускулесто тяло.

Кат стоеше там като замръзнала, загледана в игривите вълни и спирали на водата, които се премятаха около мощните му бицепси, стичайки се надолу по мускулестите равнини на гърба му и — о, небесата — по твърдите му стегнати, красиви задни части. Докато наблюдаваше как водата продължава надолу по опънатите мускули на огромните му бедра и по дължината на неговите безкрайно дълги крака, чу ниско ръмжене. Отне й миг, за да осъзнае, че звукът идва от самата нея. Искаше да го оближе. При тази представа котката вътре в нея сякаш замоли това да стане.

Устата на Кат пресъхна, докато продължаваше да го гледа, неспособна се откъсне очи. Той се обърна и тя видя огромните му гърди и копринените косми, спускащи се по корема към ерекцията му, която бе толкова яростна, силна и огромна, колкото и останалата част от него. Разгорещените емоции на котката в нея се вплетоха в човешката й същност и единственото, за което можеше да мисли, бе колко отчаяно копнееше да го оближе и ухапе, да си играе с него, да почувства как той потъва в нея, да поеме топлината му… защото винаги й е било толкова студено. Горещ порой от копринена влага потече между бедрата й при мисълта за чистото непреодолимо желание, което изпитваше и тя изстена, впивайки ноктите си в дървения перваз на прозореца.

И тогава, блестящ от флуоресценцията на водата около него, той се обърна и я погледна право в очите.

Бастиян усети, че тя го наблюдава. Знаеше, че е зад прозореца. Неопитоменият воин, криещ се зад симпатичната маска, която показваше на света изрева вътре в него, раздиран от копнежа да стигне до нея. От копнежа да я притежава. От нуждата да й покаже точно какво му причинява тя.

Нямаше да е галантен, учтив или нежен. При мисълта, че Кат го гледа, в него се вля чиста сурова нужда. Той се обърна с лице към къщата и прозореца й, където знаеше, че стои тя. Застана така и я остави да го види. Целият. Позволи й да види жестоката му възбуда — желанието му за нея. Само за нея.

Почувства как краката му се разтреперват от силата на копнежа му. Когато срещна погледа й през стъклото, шокът от осъзнаването избухна и изгори вените му. Тя също го желаеше.

Непоколебимо решен, той освободи водата, която бе канализирал и се отправи към къщата й. Молеше се тя да не го отхвърли. Макар с малкото му останала рационална мисъл да осъзнаваше, че може би ще бъде по-добре и за двамата, ако го направи.

Глава 9

Кат усети мига, в който Бастиян взе решение. Тя видя как очите му се променят — видя ги да потъмняват с горещина, отразяваща нейната собствена. Наблюдаваше с благоговение как поточетата вода заблестяха около него и внезапно започнаха да пулсират в блестяща синьо-зелена светлина. Почти падна на колене, когато той се насочи към вратата.

Какво беше освободила и защо я връхлиташе оживление, вместо страх? Тя потръпна при очакването за вкусването на страстта в ръцете на воин, пристъпващ направо от една легенда. Чу как вратата се отваря с удар и звукът изпрати разтърсващи вибрации у нея.

Тя притисна гънките на халата към гърлото си и дори не се престори, че отстъпва назад. Желаеше го — о, мили боже, как само го желаеше — а той идваше. Крачейки по коридора към нея с арогантната гордост на воин и смъртоносната заплаха на хищник. Кат не знаеше, кое я възбужда повече. Котката вътре в нея изръмжа със смесица от необузданост и желание, докато жената издаде нисък, стенещ звук в гърлото си.

Той спря, само на сантиметри разстояние и погледна надолу към нея. Челюстта му бе стегната от усилието, което му полагаше да остане неподвижен, за да не я докосне. Страстта в очите му я изгаряше и тя усети как сърцевината й се разтапя, а бедрата й се овлажняват. Бастиян все още не казваше нищо, но слабите тръпки, които разтърсваха цялото му тяло, й вдъхнаха увереност. Това не беше опустошител, който взема без разрешение. Той я желаеше, но чакаше.

Осъзнаването на силата й над този воин от древно пророчество, я възбуди отвъд всяко желание, което бе чувствала някога и се наложи да сложи ръце на гърдите му, за да остане изправена.

— Да — прошепна тя. — Да.

Бастиян чу капитулацията й, отметна глава назад и изрева претенцията си. Преди бе насочвал яростта на самата мълния, но никога не бе познавал този изгарящ огън, който бушуваше в кръвта му. Глад, отекващ в пулса му — и в нейния, който бе чул да се ускорява, когато стигна до нея. Накрая, най-накрая, той сложи ръцете си в това богатство от великолепна коса и нежно обви дланта си около тила й, за да я дръпне към себе си.

— Кат — прошепна той. — Лейди Кат, „да“ ли ми казвате? Ако е така, ще бъдеш ли моя за тази нощ?

Тя се втренчи в него и той забеляза, че формата на очите й е някак издължена, а зениците й са се променили. Тайните на жените и на нейната двойствена природа бяха отразени в очите й.

— Да, Бастиян. Казвам „да“. Имам нужда да се почувствам жива.

Той замълча, въпреки че почти полудя при тези думи.

— Не бих се възползвал от скръбта ви, милейди — отвърна воинът грубо. — Като потомък на Атлантида, мога да прекарам още час-два под студения душ, за да облекча огъня, който разпалвате в мен.

Тя се усмихна на образа, която изникна в ума й и поклати глава, а след това сложи пръст върху устните му.

— Не, атланте. Не казвам „да“ само заради скръбта ми, но и от нуждата да те имам. — Тя наведе глава и след това я вдигна, за да срещне погледа му. — Нуждата, която изпитвам откакто те видях за първи път, преди две години.

Смелостта и желанието, блестящи в очите й, го освободиха от оковите на въздържанието и той я вдигна в ръцете си. Наведе глава, за да я целуне, знаейки дори тогава, че ако направи това, е изгубен. Когато устните му я докоснаха, дълбоко в душата му се отприщи порой досущ като онзи, който е отвел Атлантида към подводната й съдба.

Още, още.

Проблясък на здравия разум се бореше да излезе на повърхността, носейки със себе си мисли за Посейдон, Конлан и Атлантида. Дълг, чест и мисия.

Но желанието заля здравия разум. Копнежът триумфира над логиката. Той се нуждаеше, в името на боговете, нуждаеше се, а той никога не се бе нуждаел от нещо през своето четиривековно съществуване, както сега се нуждаеше от вкуса на тази жена.

Бастиян плъзна езика си в устата й и я целуна с целия отчаян копнеж, който тя предизвикваше в него и чудо на чудесата, тя му отвърна.

Умът на Кат бушуваше от усещането за него, от топлината и стоманените мускули под кожата му, които потрепваха при допира й. Тя затаи дъх при първото докосване на устните му и бе изгубена. Нейният и неговият дъх се сляха в целувка, която продължи по-дълго от цяла вечност, по-кратко от една мисъл. Уловена в мощните му ръце, тя се разтопи срещу него, потъна в силата му, предаде му свободния си дух.

Този момент бе неин, без значение какво можеше да го последва. Той бе неин, макар и само за една нощ. Тя се усмихна срещу устните му и котката в нея измърка. За миг, докато бе хваната в капана на звездната светлина, завладяна от желание, двете страни на двойната й природа се сляха в едно.

— Тогава си моя за тази нощ? Свободно се отдаваш в ръцете ми? — настоя той за отговор.

Яростният копнеж в тона му отнесе всеки остатък колебание по течението. Тя бе желана и желаеше. Нищо преди не й се бе струвало толкова правилно, както този един момент, в който тялото й бе обвито от ръцете на силния воин.

— Твоя съм — каза тя, отказвайки се от контрола си и доверявайки му се с цялото си същество. — Твоя съм.

Бастиян не попита отново. Той бе получил разрешение и сега бе негов ред да действа. Да взима и дава, и да сложи край на тази болка от копнеж, която го бе заляла, откакто за първи път бе видял ужасеното й, но изпълнено с мрачна решителност лице, преди две години. Той я вдигна от пода, обхващайки здраво с ръце заоблените й бедра, а после се завъртя, за да потърси спалнята. Кат изстена и Бастиян отново завладя устата й с опустошително настървение.

Моя. Гласът в главата му настояваше да я поиска, да я бележи, да я заклейми като своя.

Да се грижа за нея, да я защитавам, да я задържа през дългите векове на съществуването ми.

Тялото му крещеше за нещо по-спешно и незабавно. Той се втвърди още повече и когато стигнаха до леглото, членът му се опря срещу халата й. Бавно я пусна да се плъзне надолу по тялото му и се протегна между тях, за да развърже колана, който му пречеше да почувства влажната й, от взетия душ, кожа срещу сгорещената си плът.

Когато той бутна краищата на дрехата от раменете й, меката кожа, която се разкри толкова близо, го свали на колене пред нея. Бастиян си пое рязко дъх и после размисли.

— Изглежда ми подобаващо да изразя почитта си към вашата красота на колене, моя лейди Кат — прошепна той срещу косата й, срещу шията й, срещу извивката на гърдите й, докато се отпускаше на пода пред нея.

Тя се наведе, хвана лицето му с ръце и го погледна със златните си очи, които изглеждаха огромни на фона на бледата й кожа.

— Но…

— Шшт — прошепна той. — Позволи ми да науча тайните на тялото ти. Позволи ми да те докосна, опитам и опозная.

Той улови връхчето на едната й гърда в устата си, облиза го и го засмука, първо леко, а след това силно, докато тя стенеше и движеше безпомощно бедрата си.

После той прехвърли устата си на другата й гърда и замени устните с пръстите си на предишната. Докато притискаше и подръпваше леко зърното, смучейки междувременно другото, я чу да стене отново — този път името му. Кат вплете пръсти в косата му и я дръпна.

— Моля те, моля те.

Той вдигна поглед към нея и меката руменина на кожата й, съчетана с горещината в очите й, го погубиха. Вече нямаше мисли за нежна съблазън, а само за вземане. За движението в нея, до забрава. За покоряване.

Той провери с пръст дали е готова и почти извика, когато усети топлата влага, с която го приветстваше тялото й. Отново наведе глава към зърното й и пъхна два пръста в нея. Този път тя бе тази, която извика, триейки се срещу ръката му.

С едно рязко движение, той се изправи и я вдигна, след това се завъртя бързо, за да падне отново на леглото, с нея върху себе си. Задържа главата й, за да впие устни в нейните и продължи да я милва с пръсти. После се претърколи, така че да възседне тялото й.

— Имам нужда от теб сега, любима. Трябва да ти предложа извиненията си за това, че се държа като неопитен младок, но мисля, че имам нужда да бъда в топлината на тялото ти повече, отколкото се нуждая от следващия си дъх.

Тя се взря в него за един дълъг миг и тялото й потрепери в отговор на желанието й и движението на пръстите му върху перлата, където се събираше нейната топлина. Той имаше един миг да се зачуди какви ли тайни, бяха скрити дълбоко в кехлибара в очите й, преди тя бавно да се усмихне и да вдигне крака, за да ги обвие около кръста му.

— Аз също се нуждая от теб, поетични мой войне. И не забравяй, че не съм единствената, която се отдава тук.

Той премести ръка, за да насочи главичката на члена си срещу хлъзгавата й, влажна сърцевина, а след това сложи ръцете си върху леглото от двете й страни и се наведе да я целуне отново.

— С удоволствие се отдавам, Кат Фиеро — прошепна той, след което отметна глава и изрева притежанието си, докато потъваше в нея с един тласък, без да спира преди основата на члена му да опре в таза й.

Тя се изви нагоре към тялото му и изкрещя — свръхестествен звук, в който се долавяше колкото животинската, толкова и човешката й природа — а после впи нокти в гърба му и се притисна към него, търкайки се в такт с движенията му.

— О, да, моля те, сега — каза тя, по-скоро изисквайки, отколкото молейки.

— Да, ми амара, щастлив съм да се подчиня — каза Бастиян, с глас загрубял от усилието да състави смислена реч. Той се забиваше в нея, все по-силно и по-бързо, отчасти полудял от глад и от отчаяна всепоглъщаща страст.

Знаеше, че би предизвикал и самия Посейдон заради тази жена.

Усети момента, в който тя се приближи до пропастта; цялото й тяло се стегна около него. Той се вряза в нея, невероятно твърд, отвъд всякакви граници, които тялото му някога бе познавало.

Докато я връщаше от ръба на бездната, Кат погледна в очите му, в душата му и изрече една-единствена дума. Неговото име.

— Бастиян — промълви тя и той бе изгубен.

Звездите, които със сигурност бяха огрявали Атлантида в славните й дни, избухнаха зад очите му и в кръвта му, и за един дълъг, неизмерим миг, той я усети вътре в себе си, сякаш множество скъпоценни камъни се пръснаха в мозъка му, за да оцветят неговия свят.

В тъканта на неговата вселена се отвори цепнатина — пролука в мрачната му самота — и тя се плъзна вътре, топла и копринена като летен дъжд върху океанските вълни. Нейната същност се отвори пред него като разлистването на легло от морски звезди и разсея тъмнината в суровата му душа. Надежда срещна свирепа решителност, състрадание срещна неумолим дълг. Добротата й се вплете с мрака и неразбраните пространства на черната му душа, и някак си освети пътя към опрощението.

Бе изгубен, но тя все пак го бе намерила и той никога вече нямаше да бъде същият.

Глава 10

Какво се случи току-що? — Кат лежеше — добре де, беше рухнала, наполовина върху Бастиян с крака, висящи от ръба на леглото. Опитваше се да не признае пред себе си, че напълно бе откачила. В общи линии, това бе първият път, в който правеше любов, след няколко несполучливи преживявания в колежа. О, да, и небето бе избухнало в мозъка й.

Нищо необичайно. Просто невероятно страстна интерлюдия с четиристотингодишен воин от изгубения континент Атлантида.

Гласът на Бастиян избоботи от гърдите му, под главата й.

— Това, милейди, е страст, без аналог в моята история.

Той звучеше толкова изтощен, колкото се чувстваше и тя самата. Кат се усмихна, безкрайно доволна от факта.

— Наистина ли? — Тя се обърна, за да го погледне. — Трябва да е имало много жени в толкова дълга история.

Бастиян повдигна вежда и се протегна да я издърпа нагоре, така че главата й да се облегне на рамото му. Тя се притисна плътно към него и положи крак на бедрото му.

— Не толкова много, колкото си мислиш. Когато човек е обвързан от неумолим дълг и мисия, губи вкус към флирта.

Кат се опита да се отдръпне от него, но ръката му се стегна около нея.

— Това ли е всичко, което съм? Флирт? — Изпита ненавист към нотката на несигурност в гласа си, още докато чу думите да се изплъзват от устата й, така че се опита да се засмее. — Е, това бе доста удивителен флирт. Би трябвало да ни държи известно време, докато не намерим някой друг, с когото да флиртуваме, нали?

Той се изправи рязко, като я издърпа да седне до него.

— Ако си мислиш такова нещо, напълно грешиш — каза той категорично. — Няма да има друг флирт, ми амара, за нито един от нас. Моля те, не говори за това отново.

Тя примигна.

— Добре, това беше неочаквано. След смелите ти думи пред Итън, да не би сега да предлагаш, да се откажа от независимостта си заради теб? И какво е „ми амара“?

— Твоето отдаване, както и моето, не означава отказ от независимостта ти, а от твоята самота — каза той, придърпвайки одеялото около нея, когато тя потрепери от прохладния въздух, докосващ голата й кожа. Бастиян вплете пръстите си в нейните и Кат погледна надолу към съединените им ръце, чудейки се, как може да се чувства в пълна безопасност и така обичана — така правилно — в ръцете на един мъж, когото едва познава.

И все пак… някак съществуваше този миг на опознаване. Този миг, в който душата сякаш бе излетяла от тялото й и си бе проправила път към сърцето на Бастиян, по същия начин, по който пръстите им се бяха съединили сега. Тя го познаваше на ниво много по-дълбоко, отколкото някога бе познавала друга жива душа; познаваше болката, пред която бе изправен, битките, които бе водил и черните деяния, които бе принуден да извърши в името на човечеството.

Той вярваше, че е прокълнат. Прокълнат до дъното на деветте ада, каквото и да означаваше това. След като бе зърнала отчаянието му, можеше да се досети, все пак.

Само мисълта за това я ужасяваше. Но преди да успее да намери думите, с които да му каже защо идеята е лоша, ужасна и напълно грешна, поради много причини, той заговори пръв.

— Не съм достоен за теб. — Черните му очи бяха пълни с болка, когато думите му повториха мислите й. — Правил съм толкова много неща, причинил съм толкова много смърт и разрушения в името на моята мисия — в името на моя Бог — неща, които никога няма да мога да променя.

Подтикната от отчаянието в гласа му, тя се облегна на него, за да му предложи утеха, вместо отхвърляне. Сърцето й се разбунтува при мисълта да му обърне гръб.

— Това, което си правил, си го правил като част от дълга ти да защитаваш, нали?

Той кимна, хвана ръката й в своята и целуна пръстите й.

— Да, но всички атланти имат свободна воля, ми амара. Мой бе изборът да служа като воин на Посейдон. Морският бог слага своя знак върху всеки един от нас по време на церемонията по посвещаването — отговори той, докосвайки с ръка странния символ, отбелязан високо от дясната страна на гърдите му.

Тя проследи очертанията му с пръсти.

— Какво означава?

— Предлага свидетелство за моя обет да защитавам човечеството. Кръгът представлява всички народи по света. Това, което го пресича, е пирамидата на знанието, завещано им от древните. Силуетът на тризъбеца на Посейдон ги разделя на две. — Той се усмихна накриво. — Дори един мъж да е полезен само заради силата си има възможност да служи добре в услуга на Посейдон.

— Защо го правиш? Защо омаловажаваш интелигентността си? — попита тя, намръщено. — Силата не е всичко, което си. Някак си съм виждала вътре в теб огромната интелигентност, която не признаваш дори пред себе си. Ти планираш, задаваш въпроси и обмисляш стратегии наред с другите, нали така?

— Но…

Тя го прекъсна, кимайки мъдро.

— О, принцът ти не е много интелигентен, обаче, нали?

— Какво? Принц Конлан е брилянтен водач. Той…

— Наистина ли? — запита тя, накланяйки глава. — Значи принц Брилянтен избра теб за ролята на посредник, а? Предполагам, че би трябвало да знае какво прави.

Той нежно пъхна кичур коса зад ухото й.

— Ти също си много мъдра, нали? Яростна в защитата на някой недостоен като мен. Ако сърцето ми не бе пленено от волята ти преди, току-що щеше да го спечелиш.

Тя потрепери, неспособна да диша.

— Сърцето ти?

— От деня, в който положих своя обет, до тази нощ, никога не бях имал причина да поставя под въпрос лоялността към дълга си. Но докато те гледам и те държа в ръцете си…

— А „ми амара“?

— Означава моя любима.

Заля я топлина от тези думи и изражението на лицето му, което изразяваше очевидно притежание, смесено с ожесточен копнеж.

— Шшт — каза тя, като се засмя леко, опитвайки се да се престори, че току-що вселената й не се е обърнала с главата надолу. — Няма нужда да поставяме под въпрос всичко, точно сега. Никога не се съмняваме в лоялността на празен стомах, нали?

Той примигна, после се засмя с глас. Нещо, оковано в сърцето й се счупи при звука на свободната му радост.

— О, да, моя малка котко. Наистина съм гладен. Но не за храната, която сме купили. — Само за миг, тя се озова по гръб под него и той й се усмихна ликуващо. — Мисля да опитам първо десерта си тази нощ.

Мина дълго, дълго време, преди тя да е в състояние да сформира друга ясна мисъл.

 

 

Бастиян наблюдаваше Кат, докато тя спеше и се чудеше защо Посейдон е решил да го благослови с тази жена. Той никога не би могъл да я заслужи.

Не, боговете не дават само онова, което заслужаваме. Това е естеството на техните прищевки. И може би тя не е за мен.

Всичко в него се разбунтува при тази мисъл. Може би Кат не бе предназначена за него, но това не означаваше, че той щеше да се откаже от нея. Ако принц Конлан можеше да скъса с единадесет хиляди годишна традиция и да се ожени за човек, със сигурност той — който нямаше нито една-единствена благородническа клетка в тялото си — можеше да направи своя собствен избор, нали?

Ако тя го искаше, щеше да бъде неин.

Докато се взираше надолу към нея, емоцията, извираща вътре в него, изтръгна думите от сърцето му. От душата му. Думи, които той изговори на родния си език, на древен атлантски, сякаш, за да подсили своя обет:

— Предлагам меча, сърцето и живота си, за да защитавам твоя. От днес докато последната капка от океана изчезне от лицето на земята. Ти си моята душа.

Тя се размърда в съня си, но не се събуди. Просто изречените думи бяха освободили нещо в сърцето му и тялото му отново потръпна от неотложна нужда. Той се наведе над нея, изкушен да я събуди и да се слее с нея още веднъж, но реши да я остави, за да си почине. Да постави нейните нужди пред своите.

Олеле. Следващата стъпка е да изхвърлям боклука и да купувам завеси.

Докато се усмихваше не толкова силно обезпокоен от тази представа, колкото би трябвало да бъде, мислите му се насочиха към нещо също толкова важно, колкото любовта — храната.

Бастиян стана тихо от леглото с намерението да се промъкне в кухнята и да й приготви угощение, докато тя спи. Бе споменала, глад, различен от този, който така добре бяха утолили заедно. Щеше да й позволи да разбере, че той има и други умения, освен раздаването на смърт и справедливост.

Той бе невероятен готвач. А какво гласеше старата поговорка? Пътят към сърцето на шейпшифтъра минава през корема й?

Смеейки се тихо, той извади чифт дънки и тениска от чантата си и тръгна към кухнята. Докато си тананикаше и се наслаждаваше на спокойствието и доволството след преживяното, той бръкна в един шкаф, за да извади тиган и почти пропусна тихото обаждане от гласа на Джъстис в съзнанието си.

Бастиян? Дебелоглаво говедо, там ли си?

Той проникна до мисловната връзка, която само атлантите знаеха, с изключение на Райли и сестра й, и достигна до своите приятели воини.

Да. Имате ли нещо да докладвате?

Ние сме отпред. Със сигурност искаш да чуеш това.

Той се отправи към входната врата, отвори я, а там го чакаха Джъстис и Денал. Опасното изражение върху лицето на Джъстис изпрати ледени тръпки по гръбнака му.

— Какво има?

Денал го изгледа отгоре до долу и подсвирна тихо.

— Охо, момче. Какво правиш напоследък? Или трябва да кажа, с кого го правиш?

Бастиян не промени изражението си, но вдигна хлапака във въздуха, обвивайки ръка около гърлото му.

— Може би ще се въздържиш от по-нататъшни пренебрежителни забележки относно лейди Кат — каза той с мек глас, противоречащ на действията му.

Денал кимна леко, докато лицето му почервеняваше и Бастиян го пусна на земята. Джъстис присви очи.

— Защо това ми мирише на неприятности, приятелю? Тя е шейпшифтър и ти го знаеш.

Бастиян наклони глава.

— Има няколко неща, които изглежда вече знам, но едно от тях е, че Кат е моята предопределена половинка. Това как ще разреша този конфликт, остава между мен и Посейдон.

Джъстис се засмя, не подигравателно.

— О, Бастиян. Имаш тайни, за които никой от нас не е подозирал. И предполагам, че Аларик и Конлан ще имат няколко неща, които да кажат по този въпрос.

Бастиян поклати глава.

— Ще обсъждаме това по-късно, ако изобщо го направим. Какви новини носите?

— За Органос — каза Денал, като разтриваше гърлото си и предпазливо наблюдаваше Бастиян. — Неговият така наречен съюз с Итън е лъжа, точно както каза Аларик. Той планира да използва вампирски контрол над ума, за да пороби всички шейпшифтъри по Източното крайбрежие.

Бастиян се облегна на парапета на верандата.

— Контрол над ума? Това никога не е вършело работа при големи популации на шейпшифтъри или щеше да има цели армии от тях, с които да се бием през вековете.

— Очевидно Терминъс и Органос са научили някакви нови трикове от свитъците, които Анубиса даде на тях и Барабас преди Конлан и Райли да му видят сметката — каза Джъстис провлачено. — Ще го карат стъпка по стъпка. Днес Флорида, утре света, такива неща.

— Имаме нужда от доказателство — каза Бастиян, спомняйки си обещанието към Итън. — Алфата ми даде четиридесет и осем часа да му представя доказателство или в противен случай ще се съюзи с Органос.

Джъстис изруга под носа си.

— Да, относно това. Имахме един хубав малък кръвопиец, който пееше като неживо канарче, но беше толкова ужасен от онова, което можеше да му причини големия лош вълк, че се прободе сам.

Денал направи гримаса.

— Да, направо в колата. Беше отвратително. Надявам се, че няма да ни таксуват за почистване от автомобилната компания.

Бастиян и Джъстис едновременно се обърнаха и се втренчиха в младия воин, който леко се сви при скептичните им погледи.

— Добре, добре, разбрах, краят на света е по-важен от договора ми за наетата кола.

Джъстис завъртя очи, а след това отново се обърна към Бастиян.

— Във всеки случай, ще трябва да се върнем при източника, така да се каже — един бар в Маями — и да си хванем друга пойна птичка, ако имаш нужда от доказателство.

— И дръж острите дървени предмети далеч от този — подхвърли Бастиян. — Междувременно, аз ще организирам среща с Итън, да му кажа какво сте разбрали и да видим как ще процедираме от сега нататък. Щом ми донесете доказателства, може да докладвате в Атлантида и да предадете новините на Конлан, Вен и Аларик.

Джъстис се ухили и не помръдна от мястото си.

— Какво? — попита Бастиян, нетърпелив да се захване за работа. Да направи нещо, за да защити Кат и нейния прайд от пантери.

— За някой, така несклонен да поеме мантията на властта, я носиш доста добре — каза Джъстис, все още ухилен.

Бастиян замълча, озарен от разбиране. В миналото, поглеждаше към Джъстис, за да формират своята стратегия. Той хвърли поглед към къщата. Знанието, че Кат спи вътре, все още обвита в неговия аромат, създаде стоманен щит в ума му, силен колкото и този на тялото му.

Сега бе водач, а водачът не можеше да се отдава на дребни закачки и провокации. Той се поклони леко на Денал.

— Приеми извинението ми, приятелю. Трябваше да ти обясня чувствата си, преди да очаквам от теб да ги уважаваш.

Денал потърка гърлото си отново, още по-драматично, след което лицето му се озари от момчешка усмивка.

— Няма проблем, човече. Заслужава си да видиш как един могъщ воин е повален от котенце. — Той се наведе назад преди Бастиян да успее да го плесне по тила, все още усмихвайки се.

Джъстис скочи от верандата пръв.

— На работа тогава. Ще се върнем колкото може по-бързо с доказателството ти, Бастиян. Приятен лов.

Денал го последва.

— Поздрави прекрасния рейнджър от мен, Бастиян — извика той. След това двамата се превърнаха в мъгла и се зареяха над дърветата към океана.

Бастиян ги погледа за миг и после влезе в къщата, за да събуди Кат. Посред нощ или не, той трябваше да посети алфата на прайда. Веднага.

Глава 11

Кат бавно се изтръгна от топлината и спокойната отпуснатост на съня при звука на името си и от усещането за ръцете, които леко разтриваха раменете й.

— Кат, трябва да се събудиш — настояваше дрезгав глас. Секси глас.

Гласът на Бастиян. Очите й се отвориха и тя вдигна поглед към лицето му. Явно не е било сън. Било е истинско. Той е истински.

— Какво има? Колко е часът? Умирам от глад — промърмори тя, протягайки се, за да докосне бузата му с ръка. Тогава се изчерви, тъй като си спомни, как бе приключил последният им разговор за глада. — Искам да кажа, за вечеря, а не…

Той се усмихна, хвана я за ръката и целуна дланта й.

— Бих искал да чуя още за твоя глад. Имах намерение да ти сготвя, но трябва да се обадим на Итън, за да си уредим среща.

Тя се изправи, напълно разбудена.

— Какво се е случило?

Бастиян се облегна назад, а лицето му бе като изсечено.

— Органос. Може би този път Итън ще вземе под внимание предупрежденията ми, сега, когато знам истинския план на Органос.

— Който е?

— Да контролира умовете на прайда ти. Първо на твоя, а след това и на десетки други. Веднъж щом сте в плен на вампирите, човечеството ще бъде подложено на пълно поробване.

Тя се изстреля от леглото, докато умът й препускаше и навлече първите дрехи, които й попаднаха под ръка — чифт панталони в цвят каки и стара тениска.

— Робство — каза тя твърдо. — Точно това, което баща ми не искаше. Ако ние поробим хората, а вампирите поробят нас, светът наистина ще свърши, нали?

В някакво ъгълче на съзнанието си, Кат сдържано отбеляза, че използва „нас“, причислявайки се към своя прайд от шейпшифтъри. Безвъзвратно.

За нейна изненада той се усмихна.

— Забравяш Атлантида, което може би е нормално, като се има предвид, че имате толкова малко опит с нас. Но ние ще се борим с плана на кръвопиеца с всички средства, а воините на Посейдон не са лесен противник за побеждаване. Дори сега, Джъстис и Денал са на път, за да открият доказателство за този план, което да задоволи Итън.

Тя се втурна към него и го прегърна, изведнъж изплашена, че техният миг никога няма да се върне. Сълзи изгориха очите й при тази мисъл, но тя яростно опита да ги прогони. Един воин заслужаваше жена, достойна за него.

Бастиян я целуна силно, а след това сграбчи раменете й и я задържа пред себе си.

— Трябва да се махнеш от тук. Веднага. Няма да позволя да се излагаш на опасност. Ако бъдеш ранена, сърцето ми ще изгние, ще бъде по-празно, отколкото когато и да било преди.

Сълзите й се търкулнаха, но тя поклати глава, за да го прекъсне.

— Помоли ме нещо друго, Бастиян. Но аз няма и не мога да те оставя, нито пък семейството си. Ако моята дарба за спокойствие изобщо може да бъде полезна някога, то това трябва да е сега.

— Действа ли при вампири?

Тя премигна за момент и сърцето й пропусна един удар.

— Никога не съм опитвала с вампир. Не знам дали се получава или не.

Устата му се опъна в мрачна линия.

— Много се съмнявам, че ще подейства. Кат. Вампирите са неподатливи срещу много неща, поразяващи хората, шейпшифтърите и децата на Посейдон. Те вече са мъртви и заради това са неуязвими за много оръжия, опасни за живите.

Тя се замисли за отговор — по-успокояващ от „ами, ще трябва да разберем“ или нещо също толкова нелепо — но тогава го чуха. Висок, женски — или котешки писък, последван от меко тупване.

Отекна глас, изтъкан от толкова чисто зло, че проряза съзнанието й.

— Хайде, човече от Атлантида. Излез, мелезче. Време е за игра.

Кръвта й се смрази от ужас.

— Бастиян, познавам този глас. Чувала съм го и преди. Това е Органос.

Той се хвърли към прозореца, за да погледне навън и после се обърна към нея.

— Стой тук. При никакви обстоятелства, не поглеждай навън. Ще ти спестя поне това.

И тогава, преди тя да успее да възрази, той притисна устните й за една последна целувка, после се преобрази в блестяща мъгла и изчезна.

Глава 12

Бастиян трептеше из къщата, спирайки само, за да вземе оръжията си. После се превърна в мъгла, за да отлети през отворената врата към небето пред къщата на Кат. Той се молеше на всичките богове на дедите си, тя да го послуша и да остане скрита. Не желаеше да се натъкне на потрошеното тяло на земята. Кат не харесваше Фелън, но бе твърде състрадателна, за да иска да я види по този начин, с безжизнени очи, вторачени в нощта.

Той отпусна сетивата си, докато все още бе под формата на мъгла, в опит да открие вампира. Накрая, бе принуден да се признае за победен и да се върне към телесната си форма, докато спираловидно се приземяваше пред къщата с кинжали в ръце.

— Да не би да се боиш от мен, нечестивецо? — извика той своето предизвикателство.

Смразяващият смях се материализира преди източника му.

— Да се страхувам от теб ли, атланте? Не мисля така. Ти си просто една малка досада, цирей на задника ми, нищо повече. Дори не си направих труда да взема някой от кръвното си потомство заедно с мен, за да се справя с незначителен дразнител като теб.

Бастиян невъзмутимо оглеждаше вампира, който се носеше надолу към земята на няма и четири метра от него. От призрачно бялата бледност на кожата му до червения огън в очите — всяка една от чертите му, разкриваше неговия опасен характер.

— Пелерина? Сериозно? Не е ли малко старомодно? — Гласът му бе равен и развеселен, знаейки, че нищо не може да извади един вампир — господар от равновесие по-бързо, от това, да срещне човек, който се не бои.

Верен на природата си, вампирът изсъска от гняв.

— Как смееш? Виждаш ли какво направих с половинката на алфата? Искаше да сключи изгодна сделка с мен, представяш ли си? Недорасла женска котка, която се осмелява да се мери с някой, който е от повече от хиляда години на власт?

— Тя беше глупачка. — Бастиян бавно пусна единия си кинжал на земята, като задържа другия в лявата си ръка и извади меча с дясната. — Аз не съм.

— Но ти не попита какво е било естеството на сделката — размишляваше вампирът, докато присвитите му очи следяха всеки ход на Бастиян. — Толкова ли си уверен или просто твърде глупав?

— Може би ти трябва да решиш, вампире — отвърна Бастиян спокойно, незаинтересован от бръщолевенето на създанието.

Вампирът се засмя и звукът се спусна по гръбначния стълб на Бастиян като препускащата орда от смъртоносни бръмбари в древен Египет, чиято диря сякаш носеше злостния шепот на гибелта.

— О, но аз искам да чуеш това. Помирисвам курвата мелез по теб, така че може да го намериш за интересно.

Бастиян извърна глава, борейки се да овладее гнева си. Едва се сдържаше да не се хвърли към отвратителната глава на Органос, с вдигнат меч, за да я отреже от шията му. Той стисна челюст и не каза нищо, но заповяда на водата, да образува ледени парчета и ги запрати към Органос, за да отделят главата на вампира от шията му.

Вампирът се засмя и вдигна ръка, за да отклони леда. Той се стопи във въздуха.

— Тази ме помоли да изсмуча живота от твоя мелез. Въпреки че убих Фелън заради нейната самонадеяност, може да ми е забавно да взема рейнджъра за лична употреба. Бих могъл да измисля много приложения за красива жена в плен, особено такава, която притежава силата на двете си природи, за да й помогнат да оцелее при тъмните ми пориви.

Мъгла от стихийна ярост, толкова тъмночервена, че бе почти лилава, замъгли зрението на Бастиян, когато яростта пламна в него.

— Няма да я имаш — изрева той. Скочи направо в тъмното нощно небе, призовавайки елементите на въздуха да го отведат към врага му.

Органос изсумтя и замахна с ръка пред себе си, преди да изчезне и да се появи отново точно зад Бастиян. Болката от кинжала, забит между ребрата му, накара Бастиян да се срине на колене върху твърдата почва. Мечът му внезапно се изплъзна от безсилните му пръсти.

— Бе достатъчно лесно, да те победя, атланте. Чудя се на слабостта на Терминъс, ако слуховете са верни? — каза Органос с глас, изпълнен с презрение и неуважение, докато се носеше надолу, за да се изправи пред Бастиян. После се протегна, за да вземе меча му от земята. — Може би трябва да запазя главата ти, за да краси стената ми.

Докато вампирът вдигаше меча над Бастиян, за да го убие, воинът се приготви за една последна, отчаяна атака.

Гласът й спря и двамата.

— О, Органос, можеш да направиш нещо по-добро от това. Можеш да ме имаш доброволно, ако пуснеш атланта.

Бастиян погледна към Кат, която стоеше беззащитна пред древния вампир и сърцето изсъхна в гърдите му.

Кат се преструваше на смела, но единственото, което наистина искаше да направи, бе да се свие и да се скрие. Фелън — въпреки че не й бе приятелка, особено след това, което току-що бе дочула — не заслужаваше да умре по този начин. Първият мъж, когото някога беше обичала, бе коленичил и кървеше на земята, в сянката на вдигнатия меч на вампира.

Тя го призна пред себе си, въпреки че нямаше никакъв смисъл. Някак си вече се бе влюбила в този свиреп воин.

— Няма начин да го оставя да умре — промърмори тя.

След това, тя повтори предложението си по-силно.

— Какво й е забавното на поробената любовница, била тя шейпшифтър или не? Няма ли просто да си лежа там?

Тя не обърна внимание на протестиращия рев на Бастиян и не си позволи дори да го погледне.

— Пусни го и аз обещавам, че ще играя всички мръсни игри, които ти харесват, вампире.

Взирайки се право в него, с широко отворени тревожни очи, тя насочи вълни от мир и спокойствие в Органос с всички сили, които имаше. Безсмислено, може би, но трябваше да опита. Нещо в главата й щракна от усилието и тя усети как от едната й ноздра потича струйка кръв.

Органос дори не мигна. Той отстъпи крачка назад от Бастиян, очевидно бдителен само по отношение на падналия воин, но не към това, което тя бе направила, а после хвърли размишляващ поглед към нея.

— Ще участваш в игрите ми, независимо от волята си, курво. Какво те кара да мислиш, че не предпочитам да го правиш, докато си в плен на моите прищевки? Знам за твоята така наречена дарба — каза той презрително. — Дори да желаеш, няма да бъдеш в състояние да ме победиш. И такива дреболии не вършат работа срещу моя вид.

Безнадеждността и ужасът заплашваха да я смажат. Живот като безсмислено зомби — като робиня на вампир. Това изглеждаше по-лошо дори от смъртта и за миг смелостта я напусна. Докато тя се опитваше да принуди думите да преминат през буцата неподправен ужас, която бе заседнала в гърлото й, почувства първите пипала на спокойствието да успокояват страха й, когато дарбата й започна да се проявява.

Не, не сега! Не мога да си позволя да се успокоявам! Имам нужда от ярост!

Тя стисна ръцете си в юмруци, забивайки ноктите в дланите си до кръв, борейки се с всяка частица от себе си срещу своята дарба. Срещу своето проклятие.

Молеше се на богинята на всички шейпшифтъри за предимство. За чудо.

Бастиян направи леко движение, почти незабележимо, но Органос изсъска и насочи вниманието си към него, губейки интерес към нея. Тя не го интересуваше и го знаеше.

Нито изцяло шейпшифтър. Нито изцяло човек. Не бе достатъчно добра за нищо. Къде беше нейното чудо?

— Те винаги ме викат, когато се нуждаят от чудо, потомците на моето семе, нали?

Гласът в главата й бе отегчен и подигравателен, но някаква искрица топлина и развеселеност се завъртя в ума й заедно с него.

— Кой си ти и какво правиш в главата ми? — Тя погледна към Бастиян, но погледът му беше насочен към Органос. А и това не бе гласът на Бастиян. Не, този беше някой по-… повече…

— Да. Повече. И повече, и повече. Аз съм Посейдон, правнучке, кръстосана със зверовете.

Кат се опита да помисли, но това й дойде в повече. Органос всеки момент щеше да убие Бастиян, а някой отвличаше умът й. Някой…

— О, Боже мой. Ти си…

— Да. Аз съм твоят Бог и Бог на всички атланти. Аз съм Посейдон, владетел на морето. А ти си моя потомка и твоят кураж ме впечатли. Нека видим как ще се справиш без препятствието на дарбата си.

Гласът — присъствието — се оттегли, но пречупи нещо в Кат. Органос нямаше да докосне Бастиян дори с един нокът. Повече нямаше да живее този безполезен полуживот.

Стига вече! Ярост, чиста и истинска, се стрелна в нея като порой от огън и бурно настървение. Котката в нея, затворена от толкова дълго от човешката й страна, посредством неестествено спокойствие, изрева в неподчинение.

Кат стисна зъби, за да се овладее и да не издаде звук, докато наблюдаваше как Органос отново бавно вдига меча, наслаждавайки се на играта с Бастиян, преди да го убие.

Но пантерата вътре в Кат нямаше търпение, за да остане в нея още малко. Тя си проправи път, пропуквайки кости и изкривявайки плът, докато скачаше към своята плячка. В средата на скока — подвиг толкова труден, че само най-мощните шейпшифтъри можеха да го постигнат — Кат се промени напълно от човек в котка, хвърляйки се към оголения врат на вампира.

Още докато летеше във въздуха с удължени нокти, видя как Бастиян се хвърля към Органос. Тя вдигна едната си мощна лапа във въздуха, ликувайки заради свободата и силата на това ново тяло, и я заби в шията на вампира, като почти откъсна главата от тялото му.

Дори когато падна, претърколвайки се на земята, тя видя Бастиян да забива кинжала си в сърцето на Органос. Тя изкрещя с див вик от гняв и триумф, като се изстреля и се наведе пред вампира, готова да разкъсва и раздира.

Бастиян се хвърли върху нея и я бутна назад, докато Органос се превръщаше в киселинна тиня. Тя му изръмжа, но прибра ноктите си, напомняйки си коя е.

Не пантера, а жена. С двойна природа, но все пак човек.

Той се взря в очите й и тя се чудеше какво вижда. Чудеше се дали новоизлюпените му чувства към нея щяха да се превърнат в отвращение сега, когато тя наистина бе една от расата, с която неговия вид се беше борил в продължение на хилядолетия.

Бастиян се протегна, за да вземе лицето й в ръцете си, наведе челото си и докосна нейното.

— Вечно съм ти задължен, заради опита ти да се пожертваш и смелостта ти, милейди.

Той се изправи рязко.

— И все пак, ако някога отново се поставиш в опасност, ще те заключа и никога няма да те пусна — каза Бастиян грубо. — Сърцето умира в гърдите ми при мисълта, че може да бъдеш наранена.

Тя изръмжа отново, след това закрачи около него, наслаждавайки се на усещането от новото си тяло. Новата й сила. Но един поглед към него спря разходката й. Страстта, която светеше в очите му — любовта — я прониза със силата си. Котката отпусна хватката си и жената се завърна.

Мускулите и костите й се променяха, но сега Кат познаваше усещането. Знаеше, че може да се преобрази отново и се зарадва.

Кат се изправи, горда и гола — дрехите й бяха разкъсани от промяната — и застана пред него. Той се усмихна с онази бавна, опасна усмивка и я взе в ръцете си.

— Моя си, малка пантерке. Никой враг няма да може да те отнеме от мен.

Тя обви ръце около врата му и се усмихна.

— Отнася се и за двамата, атланте. Ти също си мой. — После усмивката й изчезна. — Но имаме много проблеми, с които да се справим. Трябва да кажем на Итън за Фелън и да организираме погребението й. — Гласът й се пречупи. — И това на Ники.

Главата на Бастиян внезапно се извъртя и той я пусна, изваждайки кинжалите си.

— Покажи се — извика воинът към по-тъмните сенки в края на поляната.

Една огромна пантера се хвърли напред, като се преобрази, докато тичаше и след миг Итън застана пред тях, напълно облечен.

Трябва да се науча на това, помисли си тя разсеяно, осъзнавайки изведнъж, че е гола. Бастиян свали тениската си и й я подаде. Когато я навлече през главата си, подгъва стигаше почти до коленете й. После тя чу неописуемо уморения глас на алфата на нейния прайд.

— Не е нужно да ми казваш нищо. Тук съм — заяви Итън, гледайки надолу към тялото на мъртвата си половинка. — Иска ми се да не чувствам нищо при тази смърт, като се има предвид колко евтино е платила за предателството си.

— Смъртта никога не се приема с лека ръка, а теб те беше грижа за тази жена — отговори Бастиян, като придърпа Кат близо. — Съжалявам за загубата ти. Може би тя е била подведена.

— Моите хора са срещнали твоите по време на търсенето им на „доказателство, втора част“, както воините ти го нарекоха — продължи Итън. — Заедно, те открили няколко новопревърнати вампири, желаещи да продадат Органос, с надеждата, че нашите хора ще ги оставят живи. Сведенията ти бяха верни. Също така имаме имената на практикуващите в черното сборище, които му помагаха.

— А направиха ли го? — попита Кат.

— Кое дали са направили?

— Оставиха ли вампирите живи?

Самата смърт блестеше в дивите очи на Итън.

— Не, не са. Нито ще допуснем вещици да живеят.

Бастиян повдигна вежди.

— Цитираш Библията?

— Нашата форма на религия не се различава толкова много от християнството, атланте — каза Итън. — Бих приветствал възможността да обсъдя идеологията си с вашия жрец някой ден.

— Сигурен съм, че той би я обсъдил с теб. В по-спокойни времена.

Кат трепна.

— Това е нещото, за което трябва да се молим всички. Повече мирни времена.

Бастиян обви ръцете си около нея.

— Да се молим и да се бием. Каквото Посейдон и вашите богове изискват.

Чу се шум от приближаващ автомобил.

— Това са моите хора. Ще свикам Съвета, за да обсъдим тези въпроси, но може да си сигурен, че ще бъдем на ваша страна в предстоящата война, Бастиян.

— Една война, която ще спечелим, Итън. Силните съюзници и справедливостта трябва да надделеят.

Мъжете стиснаха ръцете си и след това Итън погледна към Кат.

— Виждам, че си направила своя избор, моя Кат, макар вече да не си моята Кат.

— Никога не съм била твоята Кат, Итън. Ти направи своя избор, както и аз моя — каза тя. — Аз също съжалявам за загубата ти. Без значение каква е тя или какво е направила, не заслужаваше това. Радвам се, че убихме Органос и отмъстихме за нея.

Бастиян издаде звук на недоволство.

— Ти наистина беше страхотна като пантера.

В очите на Итън пламна интерес.

— Това също е нещо, което искам да видя и чуя. Но друг път. — Той се наведе, за да вдигне потрошеното тяло на Фелън, когато фаровете блеснаха в алеята.

— Друг път — повтори Кат тъжно. Двамата с Бастиян стояха и наблюдаваха, докато Итън потегляше с тялото на мъртвата си половинка. Тогава тя се обърна към собствената си половинка, тъй като сега вече знаеше, че той е такъв.

— Чух морския бог в главата си — каза му тя, леко усмихната. — Той изглежда мисли, че аз съм отдавна изгубената му правнучка или нещо такова.

Очите на Бастиян се разшириха учудено.

— Посейдон ти е говорил?

— Да, и мисля, че направи повече от това. Мисля, че ми помогна да преодолея дарбата си, за да се преобразя.

— Посейдон винаги е уважавал смелостта — призна Бастиян. — Но сега имаме много работа.

— Първо, трябва да се облека — посочи тя.

Той се засмя и я взе в прегръдките си.

— Не бих избрал това на първо място, любима.

— Бастиян, ние трябва да присъстваме на този Съвет — каза тя, макар че й се искаше да може да прекара следващата седмица, скрита в спалнята си с него.

— А принц Конлан трябва да научи за тези неща — добави Бастиян, докато вървеше към къщата и я държеше в прегръдките си.

— Трябва да спрем този контрол над ума и да пазим хората от него. О, и трябва да преодолееш това твое държание на „аз съм воинът, ти иди да се скриеш в спалнята“.

Той изръмжа, после я целуна и когато влезе през вратата, я затвори с ритник зад тях.

— Ще пренебрегна това, засега. Трябва да изковем съюз между хората ти и Атлантида, така че злите шейпшифтъри да престанат с ловуването на хора.

Тя въздъхна и отпусна глава на рамото му.

— Проблемът между нас не е дреболия от типа на „мразя бъдещата си тъща“, Бастиян. Нашите проблеми могат да бъдат…

Той я целуна отново, този път по-дълбоко. Когато накрая вдигна глава и двамата трепереха.

— Нашите проблеми са проблемите на света, ми амара. Докато ги решим, така че да подсигурим бъдещето на всички раси.

Тя се усмихна, осмелявайки се да се надява.

— Заедно?

Нейният воин затегна прегръдката си.

— Заедно.

Жената на шейпшифтъра

Глава 1

Национален резерват „Биг Сайпръс“

На запад от Маями, Флорида Полунощ

Сребристата лунна светлина се процеждаше през клоните на кипарисите, хвърляйки сенки върху чворестите клони и стволове в заплашителни форми, наподобяващи страшилища от детски кошмар. Кървавите геометрични фигури на земята не бяха призраци от детински страхове, а реалните щети от жестоко нападение.

Като ругаеше под нос, Итън заобиколи падналата пантера — шестата за две седмици — без да откъсва взор от мразовитата зимна тъмнина в търсене на неестествения хищник, който я беше нападнал. Беше чул виковете на животното от болка, докато патрулираше на почти два километра от мястото и веднага беше хукнал с пълна скорост, но нападателят беше изчезнал в зимната нощ.

Поне за тази пантера бе пристигнал навреме. Беше още жива.

Когато ранената котка — добре развит мъжки екземпляр — надигна глава да изръмжи, Итън оголи зъби и изпревари животното с предупредително ръмжене.

— Съжалявам, друже, знам, че те боли — заговори й с нисък глас, наподобяващ тембъра на доминантен мъжкар, който установява господството си над друг член на глутницата. — Но ако не ме оставиш да се доближа, за да ти помогна, ще се наложи да те упоя.

Като надигна глава, той отново подуши въздуха, за да запомни вонята, която го блъсна в ноздрите, щом приближи сечището. Сетивата му на шейпшифтър бяха необикновено остри, но дори в човешкия си облик Итън можеше да хване следа по мирис. Този мирис не принадлежеше на никого от собствения му прайд, но все пак му бе странно познат.

Падналата котка изръмжа отново, този път по-слабо. Остриетата, стърчащи от ребрата и корема й, проблясваха моравочерни на лунната светлина. Итън хвърли последен, продължителен поглед около себе си и клекна до животното.

— Изглежда копелето, което ти е сторило това, е избягало. Да те занесем при някого, който може да помогне.

Пантерата оголи зъби в последен опит за съпротива преди Итън да я хване от двете страни на муцуната и да впери поглед в нейния. Той изпрати мислено докосване в съзнанието на животното, като едновременно облекчаваше болката му и предаваше едно просто послание: Член на прайда. Доминантен. Ще ти помогне.

Вдигна тежкото тяло на ръце, като внимаваше да държи пантерата неподвижна, доколкото бе възможно, и изрече мрачното обещание:

— Ще го намеря, друже. Повярвай ми, той ще си плати.

Глава 2

Атлантида

На следващата сутрин

Мари стоеше на смарагдовозелената поляна и почти вцепенена се взираше в храма от бял мрамор, инкрустиран с нефрит, сапфири и аметисти, запаметявайки го отново в съзнанието си, макар че беше живяла и работила в него над три века. Искаше да запечата образа му в самата си същност, ако станеше така — което е почти невъзможно, напомни си тя — че никога повече не го види.

Нейният храм. Свещеният дълг, който изоставяше.

Дишането й се ускори и в гърлото й заседна буца с размера на един от любимите й морски сапфири.

— Ерин, аз…

Застанала до нея, Ерин въздъхна и поклати глава, а русите й къдрици проблеснаха на магически сътворената слънчева светлина, която заместваше лъчите на едно небесно светило, което никога не бе показвало лицето си толкова надълбоко в морето. Ерин сложи ръце на хълбоците в онзи типично човешки жест, който и тя, и любимата на принц Конлан, Райли, предпочитаха в моменти на безсилие.

Човеци. Мари отново се замисли над факта, че имаше двама приятели от човешката раса, а преди Райли човешки крак не беше стъпвал в Атлантида от над единайсет хиляди години.

— Мари, пак ли — твърдо заяви Ерин, като тропаше с крак, уж нетърпелива. — Няма отново да преговаряме задълженията ми в храма. Ти си главната девица на нереидите от над триста години, не мислиш ли, че е време да отидеш на почивка?

— Но лорд Джъстис…

Ерин се отрезви и игривата нотка напусна гласа й.

— Мари, Вен и аз най-много от всички искаме да го намерим. Знаеш, че Конлан и Вен, и всички воини не правят нищо друго, освен да търсят Джъстис, откакто той… той… — гласът на Ерин заглъхна, докато тя явно се опитваше да се овладее. — Той се даде доброволно на онова чудовище, за да ме спаси. За да ни защити с Вен. Никога няма да се откажем.

Мари прегърна по-дребната жена и отново се помоли безмълвно лорд Джъстис да е още жив. След като признал невероятната истина, че е полубрат на принц Конлан и брат му, лорд Венджънс, лорд Джъстис се предал на богинята — вампир Анубиса в замяна на живота на брат си. Мари беше чувала тази история много пъти, но все още не можеше да побере в ума си колко кураж е трябвало да има Джъстис, за да се предаде доброволно на богинята на Хаоса.

Особено след като знаеше за седемте години мъчения, които Конлан беше изтърпял от нейната ръка.

Ерин си пое дълбоко дъх и отстъпи от обятията на Мари.

— Но животът продължава. Постоянно върви напред. Жените все още идват в храма за помощ при бременност и раждания и въпреки че не съм обучена в храма акушерка, скъпоценните камъни ми дават лечебната сила да им помогна.

Мари се усмихна на скромността на това описание.

— Ерин, ти си певицата на скъпоценни камъни. Изпяваш лечителната сила на камъните на жените и бебетата ни. Ти изцели Райли и неродения наследник на трона на Атлантида. Недей да омаловажаваш дарбата си.

— Не я омаловажавам — ако беше така, никога нямаше да се съглася на това. Отговорността за неродените деца на Атлантида е много сериозно нещо, твърде голямо за една-единствена вещица — отвърна Ерин. — Или поне щеше да бъде, ако ти не ме беше обучила лично, обградила с образовани храмови послушници и наблюдавала, докато давах с песните си изцеление и мир на родилките.

Желанието на Мари да отиде на гости на брат си Бастиян и да се запознае с новата му любов, Катрин, я дърпаше към него, но въпреки това се колебаеше.

— Чувствам се, сякаш изоставям задълженията си в момент, когато всички в Атлантида трябва да обединят усилия.

Синият поглед на Ерин се смекчи от съчувствие.

— Зная. Но, Мари, ти заслужаваш тази почивка. А и брат ти и Джъстис бяха много близки, нали?

Устните на Мари се извиха в усмивка.

— Да, винаги. Бяха залепени като медузи.

— Като дупе и гащи.

— Какво?

— Ние казваме „залепени като дупе и гащи“ — обясни Ерин със смях. — Въпреки че трябва да призная, че е по-логично да са медузи.

Мари започна да изучава вещицата, която бе пленила сърцето на лорд Венджънс и възвърнала славата на храма на нереидите със скъпоценната си песен. Тя кимна неочаквано.

— Да. Права си. Бастиян навярно почти е полудял от гняв и притеснение за лорд Джъстис и дори още повече от безсилието да започне веднага да го търси с другите. Трябва да отида при него.

Тогава сякаш по даден сигнал между тях и наоколо им премина леден вятър и прие блещукащия образ на върховния жрец на Посейдон, Аларик. Носеше обичайните си черни одежди, а огънят в зелените му очи гореше върху изопнатото му лице.

— Лейди Мари, готова ли сте за пътуването? — попита той дрезгаво, сякаш не беше говорил много напоследък.

— Да — отвърна тя, като сведе глава към жреца.

Той носеше такава горчива мъка на плещите си, но не беше болка от рана или болест. Усети, че е душевно страдание, но никога не би си позволила да се намеси с въпроси, независимо от вървящите от уста на уста слухове за Аларик и Куин, сестрата на любимата на принца.

Ако, Аларик някога реши да сподели мъката си, тя ще го изслуша. Това беше ролята и в живота и тя бе доволна от нея. Да гледа, слуша, лекува, доколкото може. Този живот си имаше своите радости. Хвърли последен поглед към храма и се усмихна, след което взе малката си пътна чанта от тревата в краката си.

— Призовете портала, моля.

За един дълъг миг Аларик просто я наблюдаваше, преди да проговори.

— Милейди, трябва да знаете, че аз съм против това пътуване. За нас сега горе е по-опасно, отколкото от хилядолетия насам и ми се струва твърде безразсъдно време да се отделите от сигурността на Атлантида.

Мари му отвърна с уважението, дължимо на воин жрец, който безброй пъти се е бил с брат й и другите от Седемте и ги е лекувал, въпреки че беше сметнала въпроса за приключен, когато той се съгласи да извика портала.

— Мнението и съветът ви са ценни, както винаги. Но аз не съм беззащитна, бидейки Главна девица. Богинята няма да ме изостави в случай на опасност.

Когато той сякаш понечи да я прекъсне, тя вдигна ръка и докосна неговата.

— Зная, Аларик. Зная. Но той е мой брат и се нуждае от мен, макар че никога не би го признал. Трябва да отида.

Жрецът сви устни и Мари видя как мускулите на челюстта му се стягат, но той не каза нищо друго, само вдигна ръце във въздуха, затвори очи и призова магията. Магията на върховен жрец, по-могъщ от всеки друг, избран от Посейдон дотогава, беше хипнотична гледка. Порталът, понякога капризен във времето и начина на отклика си, никога не би посмял да не се подчини на Аларик. По негова заповед блещукащият овал първоначално се появяваше като мъничък проблясък, не по-голям от дланта й, а след това се разширяваше, превръщайки се в яйцевиден глобус, блестящ от искрящите цветове на хиляди скъпоценни камъни.

Разбира се, тя и преди го беше виждала. През вековете беше наблюдавала брат си и останалите воини — елитът, от който се състояха Седемте и който защитаваше върховния принц Конлан — да пътуват през портала почти толкова пъти, колкото бяха елмазите в Храма. Но гледката я удивяваше всеки път, а днес дори повече от обикновено.

Днес най-сетне беше неин ред да мине през портала.

Нямаше с кого повече да се сбогува. Нямаше последни указания за даване. Тя просто бе готова и затова се усмихна на Аларик и Ерин в знак на благодарност и пристъпи в портала. В новото си приключение.

Докато магията я обгръщаше, Мари се замисли за хладината, която обля кожата й. Вихрещите се ветрове на преноса пометоха промълвените думи от устните й, още щом ги изрече.

— Вълнувам ли се? Или просто се страхувам?

 

 

Национален резерват „Биг Сайпръс“

пред хижата на Кат

Итън се облегна на едно дърво, възможно по-далеч от Бастиян, без да изглежда обидно, но срещна погледа на атланта в споделен момент на нямо удивление, след като Кат извади сребърната тубичка от джоба си за осми или девети път. Съвършено професионалната, хладнокръвна, спокойна и овладяна Катрин Фиеро, високо уважаван рейнджър от Националната служба по парковете и дъщеря на покойния водач на прайда пантери от „Биг Сайпръс“, си проверяваше червилото с помощта на джобно огледалце.

Като някаква… женска.

После прехапа устна от притеснение и Итън едва не се изсмя. Овладя се навреме, като вместо това се покашля, но тя се завъртя към него и го изгледа свирепо.

— Ако ще ми се подиграваш, разкарай се от тук. Не ми трябват още свидетели на сценката, в която се излагам пред единствената сестра на Бастиян.

Бастиян примигна и след това я потупа по рамото, сякаш беше непослушно животинче. Светлокестенявата й коса се развя, когато тя се извъртя и щракна със зъби по посока на атланта, което напомни на двамата мъже, че Кат Фиеро е шейпшифтър с новопридобитото умение да се преобразява в седемдесеткилограмова дива пантера.

— Не ме потупвай! Ами ако не ме хареса?

Опита се да скрие страха зад думите си, но Бастиян явно също го беше доловил, защото престана да се опитва да говори с Кат, взе я в обятията си и силно я притисна. От любовта и страстта в изражението му на Итън му се прииска да е някъде другаде, без значение къде.

Тъй като Бастиян и Кат се бяха чифтосали или бяха достигнали някакво магическо атлантско състояние, което воинът наричаше „сливане на душите“, те бяха неразделни. Гладът им един за друг бе могъщ и Итън беше сигурен, че всеки друг мъж, не само водачът на прайда на Кат, би го доловил.

Като водач, Итън се бе надявал, че някой ден двамата с Кат ще се обвържат, затова да бъде около тях понякога му действаше като назъбен нож в корема. Отпусна им още минута, след което изръмжа, за да покаже недоволството си.

— Ако сте приключили с опипването, как е котката?

Бастиян пусна Кат, но хвърли предупредителен поглед на Итън.

— Може би трябва по-малко да се тревожиш за нас и повече за човека или съществото, което напада котките ти.

Итън му изръмжа.

— Не прекалявай, атланте. Може да уважавам бойните ти умения и нашия съюз, но дори не си помисляй да се усъмниш в загрижеността ми или във всичко, което правя за пантерите си. Независимо дали са шейпшифтъри или просто животни.

Бастиян наклони глава.

— Както кажеш. Никой не би се усъмнил, че си изцяло посветен на членовете на прайда си и на останалите пантери.

Кат присви очи.

— Момчета, ще се наложи ли да ви подхвърля малко от магията си?

И двамата мъже се отдръпнаха от нея и вдигнаха ръце в знак, че се предават. Дарбата на Кат успокояваше агресията и изпращаше вълни мир дори през най-злите хищници, а Итън подозираше, че и Бастиян като него, никак не искаше да я изпита върху себе си.

Итън не беше в настроение за мир.

— Та какво за котката ми?

— Итън, раните й бяха много тежки — започна Кат. — Доктор Хърман е най-добрият, но каза, че положението е критично — поклати глава тя. — Ако не беше дошъл навреме…

— Да, голям герой съм, няма що — процеди през зъби Итън. — Такъв велик герой, че оставих пет от нашите котки да умрат. Вече може и да са шест. Шест от общо вероятно деветдесет пантери във Флорида, най-много. С това темпо скоро пак ще са на изчезване, както през 55-та.

— Ще намерим виновника. Или виновниците. Или каквото същество е отговорно за това — обеща Кат.

— Аз също ще помогна в издирването — добави Бастиян. — Докато моят принц не ме освободи от политическите преговори, за да се присъединя към търсенето на Джъстис.

Гневът, който пламна в очите на Бастиян при споменаването на приятеля му и другар воин, припомни на Итън колко се радва, че атлантите са на негова страна.

— Разбирам те относно политиката. Но трябва да си осигурим подкрепата на всички коалиции на върколаците във Флорида, за да се обединят с нас срещу нарастващата вампирска заплаха. Органос доказа, че грандиозният план на вампирите да покорят шейпшифтърите е напреднал повече, отколкото очаквахме.

Очите на Бастиян проблеснаха.

— Органос умря заради дързостта си, което ще сполети и всички други, които ни се противопоставят.

Итън понечи да се съгласи, но Кат го прекъсна с високо просъскване.

— Това ли… това ли е? Това ли е тя? — прошепна тя, сочейки въртящото се кълбо светлина, което внезапно се бе появило пред тях.

Бастиян обгърна раменете й и я придърпа към себе си.

— Да. Най-сетне ще се запознаеш със сестра ми.

Кълбото се удължи, превръщайки се във висока, овална форма, а в средата й проблясваше разпръсната, калейдоскопична светлина подобно на звезден взрив. Внезапно в долния край се появи един изящно обут крак и стъпи на тревата през портала, последван от останалата част от тялото на високата жена в бяла рокля. Итън едва успя да зърне профила й и лъскавата й тъмна коса, събрана в някаква сложна плитка, преди тя се хвърли върху брат си. Бастиян извика, вдигна я от земята и я завъртя с радостен възглас. Но вниманието на Итън рязко се върна на портала, когато от него излезе втора фигура, този път зловещо позната: Аларик.

Светлината на портала проблесна и изчезна, когато Итън наведе за кратко глава в посока на върховния жрец на атлантския бог — Аларик.

— Добре дошъл сред прайда — поздрави го той според официалния етикет.

— Идвам като съюзник и приятел — отговори Аларик, като на свой ред кимна.

Итън предположи, че след още няколко срещи с жреца може и да свикне с особените му, тлеещи зелени очи.

Може би.

Ненадейно Аларик замръзна на място, цялото му тяло се скова и очите му се взряха в някаква далечна гледка. Мина почти цяла минута, преди Бастиян, зает с посрещането на сестра си, да забележи.

— Аларик?

Бастиян най-сетне остави Мари отново да стъпи на земята и я прегърна, след което погледна към Аларик над главата й.

— Какви са новините?

— Може да имаме следа — отговори Аларик. — Конлан се свърза с мен току-що. Трябваш ни в издирването на Джъстис, веднага.

— Разбира се — отвърна Бастиян, като почти оголи зъби и застана изцяло нащрек. Не за пръв път на Итън му хрумна, че от този воин би станала добра пантера.

— Мари, трябва да се върнеш в Атлантида и да вземеш и Кат със себе си, там ще сте в безопасност, докато ме няма — продължи Бастиян.

Кат и Мари, чието лице Итън все още не бе зърнал, заговориха едновременно:

— Никъде няма да ходя — заяви Кат.

— Аз току-що пристигнах — забеляза Мари.

Итън вдигна вежда.

— Бастиян, надявам се знаеш, че закрилата ми важи и за сестра ти, докато ти търсиш брат си по прайд.

— Брат по прайд ли? Интересно определение — забеляза Мари, като пристъпи иззад Бастиян. — Изглежда нашите народи много си приличат, тъй като Седемте също са като братя помежду си.

Итън имаше само миг, за да си помисли, че гласът й звучи като кристал, примесен със смях, след което видя лицето й.

Огромни сини очи се взираха в него от най-красивото лице, което бе виждал. Млечната й, бледа кожа, молеше за милувки, а устата й беше широка и благородна, с пълни, чувствени устни, от които по гърба му пробяга тъмна тръпка на желание.

Мари бе въздушна, почти нереална в красотата си. В нервните му окончания пламнаха равни части възхита и жажда и той се помъчи да хване изкъсо пантерата в себе си, която от всичко най-много искаше да я завлече в тъмно леговище някъде далеч от всички. Но той бе водач, алфа екземпляр, и бе печелил и по-жестоки битки срещу по-отчаяни противници от собствените си страсти. Убеден, че е укротил звяра в себе си, той протегна ръка за поздрав.

Мари му се усмихна и сякаш светът се срути под краката му.

Глава 3

Сетивата на Мари се изостриха до болезнена яснота, когато сключи поглед с шейпшифтъра и дъхът й спря, заклещен в гърлото й и внезапно преплетен с бързото биене на сърцето й. Полезрението й се стесняваше, докато в него остана Итън и единствено Итън, а останалите изчезнаха в периметъра на блещукащата мъгла, в която се давеха хаотичните й мисли. Итън стоеше пред нея, протегнал ръка и вежливостта повеляваше да я поеме.

Но всички мисли за учтивост се удавиха в страх. Инстинктивно тя разбра, че ако го докосне, някаква скрита в душата й тишина ще бъде смутена. Бурно събудена, без никога вече да намери покой. Един вътрешен глас се присмя на девическите й трепети и със съчетание от чиста гордост и сила на волята тя преодоля колебанието си.

Някъде вляво от нея прогърмя гласът на Бастиян:

— Някакъв проблем ли има?

Мари вдигна брадичка и не обърна внимание на загрижеността в гласа на брат си.

— Казвам се Мари и съм Главна девица в Храма на нереидите — представи се тя на Итън, горда, че сред сричките й се появи само едва доловимо потрепване. — За мен е чест да бъда приета във вашите земи.

Тя бързо докосна ръката му със своята, но я издърпа, преди да успее да реагира на докосването.

Чувствените устни на Итън се стегнаха от звука на гласа й и той я погледна със златните си очи, потъмнели от някакво незнайно чувство. Светлокестенявата коса, почти същата като на Кат, обграждаше лицето му на гъсти вълни, които биха изглеждали женствено на по-незначителен мъж, но у него само подчертаваха ярката му мъжественост. Острите му скули, силната брадичка и гордият, прав нос, казваха без думи, че този мъж — шейпшифтърът е воин по рождение и възпитание.

Какъв късмет, че не я привличаха воини.

Още по-малко високи, мускулести, стегнати воини, които я гледаха сякаш е особено апетитен десерт.

Итън бавно се усмихна — тъмна, опасна усмивка, която говореше за наслади, прошепнати в сенките. Гореща вълна заля Мари и устните й неволно се разтвориха за кратка въздишка. Погледът на Итън мълниеносно се спусна върху устните й и той явно се взря в тях с угасваща усмивка. Горещината помежду им бе осезаема, тя прорязваше лютия зимен вятър с дъх на блата и море. Мари потрепери, макар че не можеше да каже дали е от студа или от изражението върху лицето на Итън.

Или поне не искаше да признае. Дори пред себе си.

Нарочно обърна гръб на Итън и застана с лице към Кат — красивата, висока рейнджърка, която стискаше ръката на Бастиян и гризеше лъскавия гланц по устните си. Мари протегна ръце.

— Новата ми сестра! Прости ми. Явно пътуването през портала ме е уморило. Толкова се радвам най-сетне да се запозная с теб!

Кат се поколеба само за миг, след което разцъфна в ослепителна усмивка, което силно успокои Мари по отношение на избора на брат й.

— Ужасно съм щастлива, че дойде! — отвърна Кат и се втурна към Мари, за да я прегърне силно. — Толкова много имаме да си говорим. Нямам търпение да те разведа — Кат хвърли поглед към Бастиян и се усмихна. — Бастиян ми каза, че това е първото ти пътуване извън Атлантида. Страшно много неща има да видиш! Ще си прекараме страхотно!

Аларик се покашля.

— Да. Така. Тогава да се сбогуваме. Бастиян?

Бастиян присви очи и скръсти ръце.

— Мари, знаеш, че бих предпочел да се върнеш в Атлантида и да ни посетиш друг път, когато ще съм тук, за да те пазя.

Мари чу едва доловимо ръмжене зад себе си. Стъписана, тя бързо се извърна, но видя единствено Итън. Само че той не приличаше на мъжа, който я бе приветствал едва преди минути. Сексапилната, нереална усмивка я нямаше. Очите му светеха със златен пламък, а ръцете му бяха стиснати в юмруци до тялото. Тя примигна и загледа пантерата, която явно се опитваше да се успокои, отваряйки длани и извивайки устни в някакво подобие на усмивка с поглед, забит в Бастиян.

— Както казах, атлантиецо, аз ще пазя сестра ти като своя. Нима се съмняваш в честната ми дума?

Словата му паднаха като нагорещени камъни във внезапното мълчание и Мари почувства как напрежението между мъжете нарасна до непоносимост.

— Дори в момента членовете на прайда обграждат тази местност, за да пазят и закрилят.

— Итън, не се съмнявам в нито едно от двете, но ти би се почувствал по същия начин, ако се отнасяше за Кат и го знаеш — отвърна Бастиян с много по-разумен глас, отколкото Мари бе очаквала от него. Явно ролята на съюзник, която беше поел, го бе променила в много отношения, не само на повърхността. Братът, който тя познаваше, щеше да води спора с юмруци. Този нов брат използваше логика. Мари се усмихна на Бастиян, щастлива от промяната.

— И все пак Кат в момента е под твоя закрила и аз съм примирен с нейното решение, колкото и твърдоглаво да е то — обясни Итън спокойно.

Размяната на реплики между мъжете беше завладяваща гледка, но за пръв път във вековното си съществуване Мари не изтърпя да бъде просто наблюдател. Тя разтвори ръце:

— Мисля, че ми омръзна да се говори за мен, сякаш решението не е мое. Лейди Кат, дали би ме приела в красивия си дом, за да се освежа и настаня?

Кат се усмихна и посочи малката хижа.

— Наричай ме Кат. И за мен ще е удоволствие, Мари. Усещам, че ще станем големи приятелки.

Мари отиде до брат си и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата.

— Бъди здрав и намери лорд Джъстис. Не се тревожи за мен. Както многократно казах на Аларик, Конлан и на поне двайсет и петима от приятелите ти воини, аз не съм беззащитна. Богинята закриля своите.

Бастиян я повдигна от земята и я прегърна силно.

— Зная, че е така. Остани със здраве и ще се върна веднага след като намерим Джъстис и го освободим от…

Мари докосна устните му.

— Не изричай името й тук. Имената носят сила, а аз не желая да привличам вниманието й към дома на любимата ти.

Бастиян кимна и отстъпи, след което се поклони.

— Ще се върна веднага щом мога — повтори той.

Аларик, който дотогава бе необичайно мълчалив, заговори:

— Повикай ме, ако ти потрябвам, Главна девице.

Той й се поклони и с жест отвори портала за завръщането си в Атлантида с Бастиян.

Мари кимна в знак на благодарност и пое към хижата, да даде на Кат и Бастиян възможност да се сбогуват насаме. Итън, който дотогава стоеше зад нея, сякаш замръзнал на място, й препречи пътя. Впери поглед в нея и топлината, която по-рано бе почувствала само при погледа му, нарасна до там, че й се прииска да се облегне на него и да попие горещината му, да се загърне в пламъците, които докосването до кожата му несъмнено щяха да предизвикат в тялото й.

Тя пое дълбоко дъх и се насили да изглежда спокойна и развеселена.

— Налага ли се и с теб да водя същия разговор, който съм водила с братята си през вековете? Този за личната отговорност? В който обяснявам с много прости думи, че не съм някакво нежно цвете от Атлантида, което трябва да бъде обгрижвано и пазено на сянка от жестоките слънчеви лъчи?

Итън леко се наклони към нея с ръце зад гърба и повдигна едната си копринена, черна вежда.

— Добре ще е да са прости думи, хубавице — промълви той, — защото в момента здраво се боря с котката в себе си, която иска да те отнесе, да те съблече гола и да оближе цялата ти прелестно млечна кожа.

От думите му в нервната й система се надигнаха огромни вълни на шок и топлина и тя рязко пое дъх. Преди да успее да измисли приличен хаплив отговор, той вдигна ръка и докосна една къдрица, която бе изскочила от плитките й.

— А колкото до личната отговорност, възнамерявам да понеса цялата такава за разпускането на тази великолепна коса и разстилането й върху леглото ми. Така че помисли си за това, лейди Мари, и може би сама ще поискаш да се скриеш в сянката…

Високо цененото й спокойствие напълно я изостави.

— Ти… ти…

— Да — заяви твърдо той. — Аз. Запомни го.

След това й се поклони с поредната широка подигравателна усмивка и отмина, като вдигна ръка в половинчат поздрав през рамо към Бастиян и Аларик. Мари погледна брат си, чудейки се дали е станал свидетел на случилото се между нея и Итън, но Бастиян беше потънал в разговор с Кат. Когато върна погледа си на Итън, видя само едно светлокафяво петно, което изчезна сред дърветата. Най-сетне изпусна дъха, който не беше разбрала, че задържа и продължи да върви към хижата с внезапно омекнали колене.

Животът сред земните щеше да се окаже много по-вълнуващ, отколкото си бе представяла някога.

Итън скочи към гората, преобразявайки се с отделянето от земята. Във формата си на пантера той се втурна колкото можеше по-бързо и по-надалеч, решен да надбяга непреодолимия глад, събудил се у него.

Мари.

Дори само при мисълта за името й го заля нова гореща вълна, а котката, в която се беше превърнал, изръмжа и се напрегна още повече, удължи крачките в бягство от лекия аромат на море и цветя, който я обграждаше.

Трябваше да бяга. Все по-надалеч. Трябваше да избяга от жената, която бе разбила равновесието му за някакви си шейсет секунди.

Да я съблече гола и да ближе кожата й? Как по дяволите му хрумна подобно нещо? Няма и две минути след като се беше заклел пред брат й и жреца, че ще я закриля, той я беше обидил и заплашил. Итън изсумтя, оголи зъби и отново изръмжа. Не само че беше проклет глупак, но вероятно беше предизвикал някакъв международен инцидент.

Задъхан и най-накрая стигнал до изтощение, той забави темпото си до ходене на четирите си мощни лапи, които трепереха от напрежението на тичането. Итън се огледа наоколо и спря, тъй като разпозна гората зад къщата си, огромното имение, което служеше за дом и щаб на водача на прайда от „Биг Сайпръс“. Нищо чудно, че не му достигаше дъх и усещаше леко изтощение в мускулите. Никога досега не беше пробягвал шестнайсет километра за толкова кратко време.

Може би похотта беше полезна за метаболизма.

Той призова магията, която изпълваше двете половини на двойствената му природа и вдигна глава, за да посрещне трансформацията. Както винаги, тя дойде съвсем лесно и той се изправи, напълно облечен, в човешката си форма. Лесното преобразяване беше един от многото знаци за силата на един шейпшифтър, а той беше водачът. Най-силният от всички шейпшифтър в „Биг Сайпръс“. Говореше се, че е най-могъщият в цяла Флорида; може би в целия югоизточен район.

— М-да, голяма, яка пантера — водач, която бяга от една женска — измърмори отвратено той.

Но по някаква странна случайност вятърът донесе лекия мирис на море до изострените му от животинската природа сетива и тогава, в един миг, тя сякаш отново бе пред него. Стисна зъби, когато членът му се втвърди болезнено във внезапно отеснелите джинси и той осъзна, че се е заблудил.

Водач или не, нямаше да може да избяга от тази жена. Всяка клетка на тялото му заповядваше да се обърне и да хукне към нея, но той отказа да се подчини на импулса. Въоръжен с мрачна решимост да загърби безумното привличане и да се върне към сериозната работа да открие кой или какво преследваше пантерите му, той се отправи към дома си.

Значи тя беше като някакво атлантска валериана^[2]. Той устояваше на валериана.

Котката у него изръмжа, след това се протегна царствено, изпращайки му усещане за топлина и копринена козина, свита на кълбо около експлозия от див глад. Образът на млечната кожа на Мари и тъмните й сини очи, в които можеше да се удави, изпъкнаха внезапно в съзнанието му и той почти се препъна.

Дявол го взел. Беше му спукана работата.

Глава 4

Мари седеше до кухненската маса с прибрани в скута ръце, като все още се мъчеше да възвърне спокойствието си, когато Кат влезе в хижата няколко минути по-късно. Тя се поколеба за миг на вратата, преди да вземе някакво вътрешно решение. Прекоси топлата и уютна дневна, щедро обзаведена с дървени мебели и жълти и червени дебели възглавнички. Слънцето, влизащо през прозореца, проблясваше в златистата коса на Кат по същия начин, както блестеше в косата на Итън.

Итън.

Престани да мислиш за него.

Кат спря на няколко крачки от Мари и пое дълбоко дъх.

— Добре, слушай сега — изтърси тя. — Ако си дошла да ми кажеш, че не съм достатъчно добра за него, това вече го знам. Вие сте благородници от Атлантида и така нататък. Денал ми обясни как Бастиян всъщност е лорд Бастиян, а ти си лейди Мари. Но аз го обичам и ще се боря за него.

Мари се изненада и изучава Кат почти цяла минута, преди да отговори. Най-накрая се усмихна и изправи, така че очите на двете жени бяха на едно ниво.

— Разбира се, това е всичко, което ми трябва да зная за теб. Обичаш го и искаш да се бориш за него. Доколкото разбрах, би умряла за него.

Кат се изчерви, но не сведе поглед.

— Той почти умря за мен. Мислиш ли, че аз бих сторила по-малко?

Мари прегърна жената, която бе напълно достойна за брат й.

— Катрин Фиеро, благодаря на Богинята, че те има и че брат ми те намери. Добре дошла в нашето семейство.

Тялото на Кат сякаш се освободи от някакво напрежение и тя отвърна на прегръдката.

— Ами тогава… леле. Мерси. Добре дошла и ти в моето семейство. Което е най-вече прайдът, но Итън сигурно вече те е приветствал в него.

Топлина заля Мари и тя бързо сведе очи, преди Кат да улови израза на лицето й.

— Какво? Какво ти каза? — попита Кат с подозрително тежък тон. — Знам, че понякога е грубиянин, но е добър човек. Съжалявам, че ти е направил лошо впечатление…

— Няма нищо. В крайна сметка аз съм свикнала с воините и тяхната дързост — обясни Мари и вдигна чантата си. — Дали мога да се настаня сега и после да поговорим?

— Май не само той е грубиянин — усмихна се Кат. — Извинявай. Ще те заведа в гостната и ще направя кафе. След това можем да се насладим на един дълъг разговор.

— С нетърпение очаквам и кафето, и разговора — отвърна Мари и се усмихна на свой ред на новата си сестра.

Докато вървеше след Кат по тесния коридор към гостната, тя си напомни, че има зад себе си над тристагодишен опит в самоконтрола. Никакъв водач шейпшифтър не можеше да й се опре. Може би ще го направи свой любовник. Може да е весело за няколко дни.

Гърбът й потрепери при мисълта да доведе в леглото си тези силни, твърди мускули.

Да се взира в горящите му златисти очи, докато той тласка тялото си в нейното.

Не, тя беше най-вече открита във всичко, дори пред себе си. Най-вече пред себе си. В него определено нямаше нищо забавно.

 

 

Мари си наля трета чаша от силното ирландско кафе, което Кат беше сварила, след това остави стъклената гарафа на мястото й, затвори очи и приближи чашата до лицето си, за да вдиша гъстия аромат.

— Това е великолепно. Трябва да занеса от него у дома, когато се върна в Атлантида.

Кат се засмя и поклати глава.

— По-добре първо почакай да видиш как ще реагира тялото ти на толкова много кофеин. От три чаши за час и половина може да се разтрепериш.

Те бързо се бяха сприятелили, както можеше да се очаква от две жени, които обичаха един и същи човек. Кат обожаваше работата си и разказите й за живота като рейнджър бяха вълнуващи и толкова различни от изолирания живот на Мари в храма, че предизвикаха у нея чувство, подобно на завист.

— Имала си голям късмет да израснеш толкова независима — каза тя, като остави чашата на масата. — Богинята ме е белязала още, когато съм била дете и семейството ми знаеше, че съм обречена на храма. Животът ми беше организиран в уроци и обучение.

Кат прехапа устна.

— Ужасно съжалявам. Много зле ли беше?

— О, не, не. Не исках да прозвучи така. В Атлантида свободната воля е закон; въпреки че богинята ме е белязала, можех да откажа да бъда нейна девица. Но от мига, в който стъпих в храма, мощта й ме изпълни. Дарбата ми е да лекувам и да помагам на бременните жени и неродените, за мен е чест да изпълнявам тази роля.

— Бастиян каза, че ти си шефът?

Мари се разсмя.

— Шефът ли? Не точно. Аз съм Главната девица и ролята ми е да водя и обучавам послушниците. „Шеф“ е толкова смешна човешка дума, но в някои отношения подхожда, предполагам.

— Не я отхвърляй толкова лесно — посъветва я Кат. — В Деня на шефа пращам на ръководителя си кутия бонбони „Годайва“^[3].

— Бонбони ли? За тях може и да свикна с думата „шеф“…

Общият им смях беше прекъснат от силен звън и Кат стана, извади малък сребрист телефон от джоба на сакото си и отвори капачето.

— Фиеро. Да. Не, така е, но… но това е… Да. Да, разбира се — въздъхна тя. — Идвам след два часа.

Кат затвори телефона и измърмори нещо под нос, а след това се обърна към Мари:

— Ужасно съжалявам, но по случайност, това беше шефът ми. Утре сутрин имаме регионална среща, а човекът, който трябваше да представи важна презентация, няма да успее да отиде. Жена му току-що е започнала да ражда, първото им дете е.

Мари се усмихна.

— Това безспорно е по-важно от всякакви срещи.

— Съгласна съм, но това ме поставя на горещия стол. Шефът ми иска да се срещнем тази вечер и да прегледаме презентацията, за да я изложа вместо колегата си утре. Много ми е неприятно, че те оставям така, но…

— Не го мисли повече. Много ще се радвам да разгледам красивите ви земи, а и се чувствам чудесно сама със себе си — опита се да я успокои Мари, макар че същевременно се мъчеше да не мисли за това колко различно се оказва посещението й от онова, което си бе представяла. Може би тревогите, които беше изпитвала в Атлантида, са били основателни и трябваше да се свърже с Аларик, за да се върне там. Можеше да дойде някой друг път, каза си тя, опитвайки се да запълни празнината в себе си. Само защото първото й приключение не се развиваше както го бе планирала…

Кат прекъсна обезсърчените й мисли.

— Чувствам се ужасно виновна. Толкова неща бяхме планирали — с Бастиян щяхме да те заведем на вечеря в „При Телма“ и да те запознаем с всички, и… Чакай, сетих се! Итън може да те заведе. Миналата седмица ми каза, че би искал да те опознае, докато си тук.

Подът под краката на Мари сякаш се люшна при споменаването на името му. Идеята не беше никак добра.

— Не — възрази тя. — Сигурна съм, че той има много важни задължения. Мога да остана тук или да се разходя сама, или дори да се върна в Атлантида и да ви дойда на гости, когато лорд Джъстис е вече у дома. Не е…

Кат обаче не я слушаше и вече говореше по телефона.

— Итън? Слушай, трябва да отида на една непредвидена среща, цяла вечер няма да ме има. Чудех се дали ти… — тя се усмихна ослепително на Мари. — Съгласен си, така ли? Чудесно. Аз ще… Час? Добре. Ще й кажа. Щяхме да вечеряме в заведението на Телма и… да… Ще й кажа. Благодаря!

Кат щракна капачето на телефона.

— Предложи да те разведе из „Биг Сайпръс“ и да те заведе на вечеря още преди да го попитам. Явно си му направила впечатление.

— Не знам, аз… Кат, не съм убедена… Двамата с Итън…

Кат присви очи.

— Какво ти е казал? Зле ли се държа с теб? Ще му сритам задника, ако те е обидил, без да ме интересува, че е водач. Итън все се прави на супер наперен, защото всички му се кланят и трябвала се осъзнае. Но не е лично, ако това има значение.

Мари се разсмя невярващо. Не е лично ли? Той искаше да ближе кожата й! По-лично от това няма накъде, нали?

Трябваше да се вземе в ръце. Тя беше Главна девица на Богинята на нереидите и нямаше да се остави да я разтърси някакъв си… някакво си… сърдито коте.

— Всъщност, Кат, много бих се радвала да се разходя и да вечерям с Итън. Само ще отида да се преоблека, докато се приготвяш за срещата.

Мари изплакна чашата си за кафе в мивката, а мислите й вече бяха заети с това какво да облече. Значи той харесваше косата й, а? Представяше си я разпусната върху възглавниците си? Бавна, дяволита усмивка се появи на лицето й. Може би ще му покаже какво точно представлява това, за което си фантазира. Докато вървеше по коридора към стаята си, пръстите й вече разплитаха десетките й сложни плитки.

Глава 5

Итън почука на вратата на Кат поне трийсет минути по-рано, отколкото смяташе да пристигне. Значи дотук с небрежното равнодушие. Беше се опитал да свърши малко работа, но в ума му се бяха загнездили спомени от твърде кратката му среща с Мари. Картини на кожата й, косата й, очите й с цвят на океан.

Онази усмивка го беше съборила по гръб, образно казано. Той обаче възнамеряваше да вземе всичко под контрол. Да бъде стопроцентов кавалер. Спокоен, хладнокръвен и напълно невъзмутим.

Вратата се отвори и на прага застана Мари със същата съвършена, подканяща към целувки усмивка. Обаче той беше подготвен и спокоен. Но пое рязко дъх, когато сведе поглед и забеляза вълните на синкавочерната й коса и роклята, която почти бе облякла.

— По дяволите!

Добре де. Не беше невъзмутим. Бяха го смутили. Каквото и по дяволите да бе облякла, по никой начин не можеше да се появи сред хора в този вид.

— Това обичаен поздрав ли е сред твоите хора? — попита Мари, като повдигна брадичка и се усмихна.

Но под усмивката й имаше нещо друго болка или може би нервност.

— Дявол го взел. Тоест, не, не е обичаен поздрав. Извинявай, просто малко ме разтърси — призна той.

След това пристъпи към нея, принуждавайки я да го пусне в хижата. Той затвори вратата след себе си и направи още една крачка към нея.

Добрият тон изискваше да спазва благовъзпитано разстояние.

Когато облече тази рокля, трябваше да се сети, че за него добрият тон щеше да е загубена кауза.

Той умишлено отмести поглед от лицето й, за да огледа прелестните й извивки, подчертани от копринената тъмносиня рокля. Деколтето падаше ниско и надиплено в единствена гънка, а останалата част обгръщаше кръста, гърдите и бедрата й, все едно е била ушита върху тялото й. Подгъвът галеше краката й точно над коленете и на него най-много от всичко му се искаше да падне на своите колене пред нея, бавно да плъзне плата нагоре по тези копринени бедра и да открие точно какво носи отдолу.

Той вдигна очи и се взря в нейните.

— Заради мен ли я облече? — попита и едва разпозна дрезгавия си глас.

Смелата усмивка трепна на устните й и тя опита да отговори, но след това рязко се обърна и тръгна към кухнята. Но гледката отзад беше точно толкова секси и на него му се наложи да смени стойката, когато членът му се втвърди болезнено в панталоните. По раменете и гърба й се спускаха вълни копринена черна коса и докосваха закръгления й ханш. По-ранната му фантазия за косата й, разпръсната върху леглото му, се появи отново с пълна сила и му се наложи да си напомни да диша.

Тя спря от другата страна на масата, сякаш да използва мебелите като барикада между тях.

— Просто рокля, която донесох за ходене на вечеря — отвърна тя. — Неподходяща ли е?

Изрече тези думи с отегчено безразличие, но ускореният ритъм на сърцето й му издаде, че това е само актьорска игра.

— Скъпа, не можеш да излъжеш един шейпшифтър — уведоми я той с леко южняшки акцент в говора си. — Чувам ударите на сърцето ти. Ако искаш да си играем игрички, нямам нищо против. Но имай предвид, че съм водач не само заради физическата си сила. Сигурна ли си, че си подготвена да си играеш с мен?

Той се беше приближил до нея, докато говореше, дебнейки я. Котката у него беше надушила плячка. Не. Не плячка. Нещо по-първично. По-дълбоко.

Женска.

Итън спря, насред крачка, когато го удари прозрението. Котката искаше да бележи тази жена за своя женска. Тази атлантка, която дори не беше шейпшифтър.

Не. По дяволите, не.

— Не, не съм убедена, че съм подготвена да играя твоите игри — отговори Мари. — Ако предпочиташ, може да отменим вечерята, макар че, сигурна съм, щеше да е… приятно… да прекарам повече време с теб — сви рамене тя. — Не бих искала да причинявам тревоги на водача на прайда, какъвто постоянно ми напомняш, че си.

Той размисли и отхвърли няколко отговора и накрая се спря на най-простия.

— Имаш ли представа колко си красива?

Бе неин ред да се окаже неподготвена. Той гледаше, запленен, как по врата и страните й запълзя наситена руменина и остана да гори там. Мари наклони глава и заизучава пръстените на дървото, от което бе изработена масата. Явно бяха изключително интересни.

— Аз… не, ти… Благодаря. Много мило от твоя страна.

— Не, не е мило — отсече той. — Никак не е мило даже. Това е истината и просто се чудя с колко ли мъже ще се сбия, ако те изведа сред хората, облечена в тази рокля. Приличаш на живо въплъщение на най-страстните мъжки фантазии и се сещам за повече от един член на прайда ми, който би си загубил ума по теб.

Тя стисна ръце в юмруци и го изгледа гневно.

— Това ли са жените за вас тук, на повърхността? Предмети, за чието притежание се бият малоумни мъже?

Той се изсмя.

— Бива те в граматиката, океанско момиче. „За чието притежание се бият“, а? Никога не съм мислил, че правилният синтаксис може толкова да ме възбуди.

Мари примигна, отвори уста и отново я затвори. Накрая се разсмя.

— Непоправим си — каза тя, а в очите й проблясваха дълбините на морето в полунощ, под изгряваща луна.

Той направи крачка към нея и протегна ръка.

— Ще приема „непоправим“. Какво ще кажеш да се извиня за непростимата ми грубост и да започнем отначало? Казвам се Итън. Добре дошла в моята територия. Искаш ли да вечеряме заедно? Някъде далеч от малоумните мъже? Тоест всички малоумни мъже, освен мен, разбира се.

Тя се поколеба, след което сложи тънката си ръка в неговата.

— Казвам се Мари и за мен ще е чест да вечерям с теб.

Докосването до ръката й изпрати нещо блестящо и остро през нервната му система. Звярът у него изръмжа и закрачи нервно, настоявайки да бъде пуснат да си поиграе.

Да бележи. Да бележи женска.

Но Итън върна животното обратно, решен, че тази вечер ще бъде прекарана от човека, не от котката. Нямаше начин да се бележи женска, която не е пантера, какво остава за жена, която дори не е шейпшифтър. Щеше да бъде просто приятна вечеря между приятели.

Когато последва Мари през входната врата на хижата, неспособен да откъсне очи от лекото полюшване на дупето й, той сви ръце в юмруци и се съсредоточи върху основните точки.

Контрол.

Вечеря.

Приятна вечеря.

Без да се нахвърля на атлантката.

Мари погледна през рамо и му се усмихна, и той се препъна, изоставен от котешката си грациозност. Мамка му. Хвърляне със сигурност щеше да има.

Мари се опита да забави дишането си, докато придърпваше шала около себе си в хладината на късния следобед.

Дишай. Издишай.

Успокой се. Съсредоточи се.

Тя се фокусира върху упражненията за дишане, на които често учеше бременните жени. Дишай. Издишай. Премерено, равно темпо. Без потрепервания, хълцания или пъшкания, въпреки мъжа зад нея, който прогаряше дупки в гърба й с удивителните си златисти очи.

Беше облякла роклята, за да извика реакция у Итън и планът й проработи толкова добре, че тя се оказа напълно неподготвена. През целия си живот бе заобиколена от воини, защо точно този — този мъж, който дори не беше атлант, дори не беше сто процента човек — бе различен?

Може би защото воините на Посейдон се отнасяха с нея като с обична сестра заради приятелството им с Бастиян. Несъмнено й се възхищаваха и я уважаваха, но никой от тях не я бе пожелавал. Или поне тя не знаеше да се е случвало. Няколкото любовни връзки, които бе изживяла бяха с учени мъже, философи и историци. Благородни, мъдри мъже.

Никой от тях не бе карал кръвта й да кипи така, както й действаше тази пантера. Мълния от чисто електричество лумна в кръвта й при докосването на Итън, когато най-сетне се осмели да сложи ръка в неговата. Тя я издърпа толкова бързо, колкото позволяваше добрият тон, но не преди да види стъписаното изражение на лицето му. Привличането между тях протичаше в двете посоки и тя не знаеше дали ще успее още дълго да му устоява.

Мари го погледна още веднъж и се запита как може обикновените черни панталони с бяла риза да изглеждат толкова елегантно, когато бе виждала върховния принц в пълни кралски одежди при церемониални поводи. Итън вървеше с чистата грациозност и смъртоносна решимост на абсолютния хищник. Всяка линия на тялото му бе заредена с гъвкаво движение и ако присвиеше очи, можеше да види пред себе си котката, в която той се превръщаше.

Спряха пред колата му — лъскаво черно возило, което изглеждаше бързо и скъпо според малкото, което Мари знаеше за колите, и тя го наблюдаваше как идва до нея, за да й отвори вратата. Дъхът й спря в гърлото, когато той я приближи и тя изтърси първото нещо, което й хрумна:

— Ще ми покажеш ли?

Той повдигна едната си вежда и скръсти ръце пред мускулестите си гърди.

— Какво да ти покажа?

— Ами аз… Неучтиво ли е? Може би… няма значение — завърши тя и се изчерви, като осъзна, че за пръв път в живота си мънка несвързано.

— Мари, тук не се церемоним много. Просто ми кажи.

Беше пристъпил към нея и сега стоеше толкова близо, че дъхът му галеше косата й, а наситеният му, топъл мъжки аромат изпълваше сетивата й и почти я накара да забрави какво щеше да го пита. Тя разтърси леко глава, за да устои на хипнотичното въздействие, което той й оказваше, след което събра смелост и попита.

— Пантерата. Чудех се… Неучтиво ли е да те помоля да ми покажеш трансформацията? Или може би да се преобразиш насаме и след това да ми покажеш другата страна на двойствената си природа?

Когато млъкна, беше останала без дъх, както от собствената си дързост, така и от близостта на Итън до нея. Горещината, която излъчваше тялото му, я омайваше, призоваваше, приканваше я да се обвие с ръцете и топлината му. Внезапно се почувства така, сякаш цял живот бе живяла на студено и единствено той можеше да я спаси от студа.

Лудост. Мари заби нокти в дланите си, за да се отърси от нереалните образи и да се върне към действителността, но той се приближи още повече, докато тя не се озова залепена за колата му. Итън сложи ръце върху метала от двете й страни, заключвайки тялото й между топлината на гърдите си и леденостудения метал на колата.

— Искаш да видиш котката, така ли, океанско момиче? Доста лична молба — промърмори той, като се наведе и прошепна думите в ухото й.

Тя потрепери безпомощно, а по тялото й премина топла вълна. След това сложи ръце на гърдите му и го отблъсна. Беше висока и силна, но да отласне гърдите му беше като да бута каменната стена на дворцовата градина.

Той вдигна ръка и наклони лицето й към своето с пръст под брадичката й. Тя се взря в очите му, неспособна да изрече и дума, а той разглеждаше лицето й, сякаш търсеше нещо, след което се загледа, без да помръдне в устните й. Миговете отлитаха и най-сетне той отстъпи от нея, като мърмореше някаква клетва под нос.

— Може би по-късно — заяви грубовато. — Караш ме да се забравя, Мари. Не съм сигурен как да се справя с това.

Отвори й вратата на колата и се наведе, за да й покаже как да си сложи колана, но докосването му беше краткотрайно и безучастно. Когато внимателно затвори вратата и отиде от другата страна, за да седне на шофьорското място, Мари го гледаше през прозореца и най-накрая изпусна дъха, който бе задържала в дробовете си.

— Итън, не само ти се забрави — прошепна тя, чудейки се в какво се беше забъркала. Питайки се защо не искаше да избяга.

Докато пътуваха през невероятните земи на „Биг Сайпръс“, на Мари й бяха необходими няколко минути, за да се климатизира към чувството да се возиш в кола. Когато се увери, че стомахът й няма да се разбунтува от движението и друсането, тя помоли Итън да й разкаже за това място, което неговият вид наричаше дом.

— Това е национален резерват, който е ограден от седемстотин и двадесет хиляди акра блата. По принцип блатните терени са от съществено значение за доброто състояние на околната среда в Евърглейдс, защото те поддържат морските устия по югозападното крайбрежие на Флорида.

— Красиво е и толкова различно — отбеляза тя. — Свикнала съм с установения живот в Атлантида и всичко това е много екзотично за мен.

Итън посочи подредените покрай тесния път дървета.

— Това са кипарисни джуджета. Тук се смесват тропическа и умерена фауна и флора, но зелените растения не са единственото екзотично нещо наоколо. Има и колонии от алигатори, мечки и, разбира се, пантери.

Тя се усмихна.

— Разбира се, разкажи ми за пантерите. Имала съм достъп до някои енциклопедии и други подобни текстове, но все още имам няколко въпроса. Пантерите като пумите ли са?

— Пантерите във Флорида са подвид на пуми, които са се адаптирали към температурата тук. Ние се борим за оцеляването на вида на пантерите от изчезване, но бройката им намалява и в момента са под сто.

Тя се извърна, за да го погледне.

— Но със сигурност има други някъде?

Челюстта на Итън се стегна.

— Няколко в зоологически градини. Но пантерите от Флорида са все още едно от най-редките и най-застрашени животни в света. За жалост, на строителните компании не им пука за това. За щастие, от друга страна, ние имаме „Биг Сайпръс“. Един възрастен мъжкар се нуждае от двеста седемдесет и пет мили от територията, но тя може да се застъпва с тази на женските.

Мари погледна през прозореца, чудейки се защо разговорът за мъжката територия я кара да се разгорещява и изчервява.

— Женски, в множествено число ли имаш предвид? И същото отнася ли се и за мъжките шейпшифтъри?

— За някои, може би — заяви той категорично. — Но аз не съм един от тях.

Мари потрепна, когато си спомни, какво й беше разказал Бастиян за партньорката на Итън, която е била убита от вампир.

— Съжалявам, Итън. Не помислих. Приеми моето съчувствие за загубата на избраницата ти.

Той мълча дълго време, преди накрая да отговори:

— Да. Добре. Фелън заслужаваше повече от това, което й предложих и със сигурност много повече от начина, по който умря.

Мари зърна нещо голямо златисто-червено, което се движеше между дърветата, докато те преминаваха.

— Какво беше това? Една от твоите пантери ли?

Итън внезапно се обърна и завъртя волана, за да отбие колата встрани от пътя, но от рязкото спиране предпазният колан се вряза в Мари.

— Извинявай. Добре ли си? — Той се наведе и стисна раменете й, впивайки златния си поглед в нея.

— Да, разбира се. Но защо трябваше да спираме?

— Имаме проблем с някой или нещо, който напада пантерите и искам да проверя какво става. Ще се върна до няколко минути. Стой тук и заключи вратите — нареди й той.

Тонът, с който го каза изискваше пълно послушание и поради някаква причина това я подразни.

— Добре, ще остана тук. Но може би за в бъдеще трябва да запомниш, че аз не съм член на твоя прайд и нямаш право да изискваш подчинението ми — отсече тя.

Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка.

— Ще съм изключително щастлив да те подчиня, океанско момиче. Само посочи времето и мястото — отговори той и се наведе към нея, поставяйки на устните й една бърза и твърда целувка. — Веднага се връщам.

След секунда беше изчезнал и Мари се отпусна обратно на седалката, притискайки устните си с пръсти. Опасността, в която се намираше, когато бе с този мъж, бе много по-голяма отколкото предполагаше.

Разтърси глава, внезапно припомнила си думите му. Заключи вратите. Разгледа вратата, питайки се кой от многото бутони беше за заключването, но изведнъж вратата се отвори рязко и един чифт крака облечени в дънки застанаха пред нея. Стресната тя се загледа в мрачното лице и лудите очи на човек, който определено не беше Итън.

— Какво…

— Слизай от колата — нареди той, тихият му глас рязко контрастираше с дивия блясък в очите му. — Веднага.

— Но…

Мъжът се наведе в колата, разкопча колана й и го издърпа от нея, след което рязко хвана рамото й и я извлече навън. Мари се препъна и падна тежко върху чакълестия път.

Острата болка я отърси от шока, причинен от непознатия мъж и тя се опита да се съсредоточи. Разгледа го внимателно. Беше по-висок от нея и целият изваян от мускули. От това, което видя заключи, че няма и малък шанс да го надвие. Тъмнокестенявата коса се спускаше до раменете му, а странно златистият цвят на очите му блестеше с омраза или друго също толкова силно чувство.

И поради някаква незнайна причина то беше насочено към нея.

— Не си играя — проговори той с все още учудващо учтив тон, който бе в пълно противоречие с яростта, бушуваща в очите му. Сграбчи косата й с ръка и я дръпна силно, за да я изправи на крака.

— Ставай или ще те убия още тук, както си на колене.

Мари изпрати безмълвна молитва до Богинята, да й даде сили, смелост и спокойствие, за да му отговори непринудено.

— Разбира се — отвърна тя, когато се изправи, пренебрегвайки изгарящата болка в коленете и ръцете си, където беше одрала кожата си. — Макар да мисля, че може би грешиш…

— Млъквай. — Пусна косата й и стисна ръка в юмрук. Лек намек на лудост изкриви спокойните му черти. — Никога не съм удрял жена в лицето преди, но може да направя изключение за новата курва на Итън. Ти ли си уличницата, която го обслужва, след като гордата ми сестра умря? Или се чукаше с него още докато сестра ми беше жива?

Мари премигна, напълно объркана.

— Какво? Не разбирам за какво говорите. Аз се запознах с Итън днес и…

Той й се усмихна и поклати глава.

— Грешен отговор — отвърна почти снизходително, след което извади нож.

Итън тичаше между дърветата като следваше миризмата, оставена от пантерата. Усещаше повече от една следа и улавяше мириса на шейпшифтъри. Може би най-накрая щеше да ги хване. Скочи във въздуха и се преобрази, приземявайки се на земята върху силните мускулести крака на пантера. Миризмата веднага се засили, защото животинските му сетива далеч превъзхождаха човешките. Разбра, че са доста и са се събрали тук неотдавна. Миризмата беше различна от тази на собствения му прайд, но някак позната.

Влудяващо познат аромат. Той закрачи из района с наведена глава, опитвайки се да придаде смисъл на безбройните индивидуални ухания, когато чу женски писък от посоката, в която бе оставил Мари в колата.

Мари.

Изръмжа и се втурна обратно към колата, мислейки ожесточено как ще разкъса плячката си на парчета. Яростта почти го беше заслепила, докато профучаваше мълниеносно през храстите. Ако я бяха наранили, щяха да умрат.

Храстите го драскаха, но той тичаше между дърветата по-бързо отколкото някога се беше предвижвал, нехаейки за клоните и тръните, които режеха козината му. Захвърляйки всякаква предпазливост настрана, прескочи растителността, която ограждаше пътя и се приземи на предния капак на колата, изучавайки района междувременно.

Нападателите бяха четирима. Трима бяха обградили колата, а четвъртият държеше Мари с една ръка през кръста. Беше опрял нож в гърлото й.

Беше опрял нож в гърлото й.

Итън изрева с примитивна ярост. Пантерата в него почти обезумя от убийствен гняв. Но спря на място, когато копелето притисна върха на ножа към нежната плът на Мари. Струйка кръв се спусна по врата й и Итън се закле, че ще отмъсти за всяка капка.

За всяка една капка.

Мъжът, който я държеше погледна към Итън и се усмихна.

— Стой, където си, Итън. Не искаш ръката, с която държа ножа, да трепне и да се притисне по-плътно в шията й, нали?

Итън изръмжа отново, но остана на мястото си. Беше бърз, но не достатъчно, за да стигне до нападателя преди ножа да пререже сънната артерия на Мари. Тя го погледна, а в очите и по лицето й се четеше страх и безпомощен гняв, и на него му се прииска да избие всички за това, което й причиняваха. Пантерата в него копнееше да откъсне главите и телата им и да изяде сърцата им.

Но тогава Мари щеше да погледне и него със същото ужасено изражение.

Итън пропъди тази мисъл. Фокусира се. Трябваше да я отведе на безопасно място и тогава да мисли за останалото.

Мъжът кимна.

— Добро момче. Итън, знам, че си ти, така че защо не зарежеш тези глупости и не се превърнеш отново в човек. Трябва да обсъдим някои неща.

Итън знаеше, че малкото предимство, да запази животинската си форма, бе унищожено от ножа, притиснат във врата на Мари. Тялото му потрепери и той се преобрази секунди по-късно, заставайки пред тях, в човешката си форма и напълно облечен.

— Много добре. Фелън ми беше споменала, че си по-бърз в преобразяването от всеки шейпшифтър, когото някога е срещала. По-бърз дори от мен, признавам. Но не си много по-бърз.

В съзнанието на Итън просветна нещо.

— Фелън. Затова чертите ти са ми толкова познати. Ти си й брат.

— Дзън, дзън, дзън. Две точки за алфа водача на прайда от „Биг Сайпръс“. Аз съм Травис и съм длъжен да те убия, защото остави Фелън да умре — изръмжа той.

Итън наклони глава.

— Това е твое право. Тя беше под моя защита, когато умря от ръката на вампира и аз поемам пълната отговорност за случилото се. Но тази жена тук няма нищо общо. Тя е просто посетител, който пристигна днес.

Останалите трима, обградиха колата, образувайки широк полукръг пред Травис и сега следяха Итън с поглед.

Травис се изсмя, но смехът му беше лишен от всякаква веселост.

— Лъжеш. Мога да усетя миризмата ти върху нея. Чукаш я нали? Какво е чувството да знаеш, че някой, за когото те е грижа, изпитва болка? Да знаеш, че може да умре?

Мари проговори.

— Няма да спечелиш нищо, ако ме нараниш. Той каза истината. Аз…

Травис притисна острието още повече към гърлото й и тя замлъкна с хриптящ стон. Итън изрева яростно и се отправи към тях, но останалите трима препречиха пътя му.

— Спри или ще я убия — нареди Травис.

— Точно както убих и безценните ти пантери. Получи ли съобщението ми? О, чакай, трябваше да ти доставят половин дузина съобщения, изпратени под формата на мъртви котки?

Травис избухна в нов смразяващ смях и Итън забеляза, че дори хората му потръпнаха. Шейпшифтър, който можеше да убие котки от собствения си вид, беше по-лош дори и от най-долната измет.

Итън замръзна, а погледът му се закова в мястото, където ножът се беше притиснал в кожата на Мари.

— Какво искаш, Травис? Кажи ми и остави жената на мира.

— Искам теб, алфа — отвърна Травис. — Искам кръвно отмъщение и те предизвиквам като алфа. Утре вечер при пълнолуние, ще се бием за водачеството, земите и прайда ти. Стиска ли ти да откажеш?

Итън впи погледа си в тексаския шейпшифтър, преценявайки силните и слабите му страни. Нямаше друг избор. Алфа предизвикателството никога не се отхвърляше. Но ако Травис наранеше Мари още веднъж, Итън щеше да го убие веднага.

Щеше да ги убие всичките. А да се бият четирима срещу един, бе просто поредния начин да си вдигне нивото на алфа, който беше трениран от най-добрите.

— Приемам предизвикателството ти, Травис, брат на Фелън — отвърна Итън, спазвайки с думите си традициите. — Кръвното отмъщение ще се реши с предизвикателството. Сега пусни жената да си върви.

Травис премести ножа встрани от гърлото на Мари и я бутна толкова силно към Итън, че тя падна, после даде знак на хората си и побягна.

— Наслаждавай се на жена си и на земята си, докато можеш — изръмжа Травис. — След двадесет и четири часа и двете ще са мои.

Итън прескочи разстоянието между него и Мари, вдигна я от земята и я притисна в обятията си.

— Много ли те нарани? Шията, ръцете и коленете ти кървят. Травис ще умре болезнено, заради това, кълна ти се — закле се той, а ръцете му почти принудително я притискаха към него.

— Итън, моля те. Не съм сериозно ранена. Това са просто повърхностни рани. Искам да се върна в хижата, ако нямаш нищо против.

Тя се опитваше упорито да е смела заради него, помисли си той, но дъхът й се превърна в ридание, когато емоциите й я надвиха. Притисна лице към гърдите му и дълбоко в сърцето си, той почувства нещо студено и силно, което смекчи душата му, въпреки бушуващата в него ярост.

Заляха го инстинкти да защитава, по-стари и примитивни от всички, които познаваше досега, дори от тези да бъде алфа. Независимо от цената, той щеше да защити тази жена. Котката в него изрева в знак на съгласие. Мари беше тяхна и трябваше да бъде защитена.

Когато я отнесе до джипа и я постави внимателно в него, Итън се отказа от вътрешната си борба. Без значение бе, че в това нямаше никакъв смисъл. Мари беше негова и той щеше да отмъсти за всяка драскотина, синина и докосване от онзи нож.

Травис щеше да умре, крещейки.

Глава 7

Докато Итън проведе няколко телефонни разговора с членовете на прайда, за да ги предупреди за опасността и да ги уведоми за алфа предизвикателството на Травис, Мари прекара остатъка от пътуването обратно към хижата, в опити да се отърси от страха, който я беше парализирал при сблъсъка с Травис. Постепенно я обзе гняв към нея самата и към нападателя й, който надделя над страха.

Гневът определено беше взел надмощие, когато Итън насочи колата към алеята пред хижата. Отвори вратата и се опита да слезе, но преди да направи и крачка, Итън беше пред нея и тя отново се озова в прегръдките му.

— Способна съм да ходя. Итън, това са малки наранявания. Моля те, пусни ме долу — каза тя ужасена да чуе треперенето на гласа си.

— Достави ми това удоволствие — отвърна той, докато крачеше към вратата. Нежно я пусна на земята, когато стигна до нея, бързо я отвори и вдигна Мари отново на ръце и не я пусна, докато не застана пред мекото канапе. За момент ръцете му се стегнаха около нея и той опря челото си в нейното.

— Никога повече — промърмори той, а думите му прозвучаха едновременно като обещание и заплаха. — Никога повече.

Той нежно я постави на канапето и се отправи към кухнята.

— Знам, че Кат държи аптечката някъде тук.

Започна да отваря вратичките на шкафовете с едва сдържана ярост, а Мари стоеше там, където я беше оставил и просто наблюдаваше като хипнотизирана как напрегнатите му мускули се изопваха при всяко негово движение.

— Аптечката? — промърмори тя, осъзнавайки какво е имал предвид. — Това да не би да е нещо, което съдържа лекарства за оказване на медицинска помощ? Ако е така, не е необходимо. Притежавам умения за лекуване дори и когато не става дума за раждане. Може би ще намериш кърпа, с която мога да почистя тези рани?

Той пусна водата на чешмата, намокри една малка кърпа и й я занесе.

— Ето. Сигурна ли си? Имаш нужда от антибиотици. По дяволите, трябва да отидеш в болница. Какво си мислех изобщо? — прокара ръка през косата си, а погледът му беше също толкова див, колкото този на Травис. Мари потръпна. Не желаеше да си спомня за случилото се толкова скоро.

— Не, не се нуждая от болница или от някой от твоите човешките лекари. Въпреки че те са доста добри в своя занаят — добави тя, защото не искаше да го обиди.

Докато бършеше пясъка и мръсотията от раните си, направи опит да не се мръщи много, защото сякаш всяко нейно неволно трепване нараняваше Итън.

— Изглежда по-лошо, отколкото е — излъга тя.

— Той те нарани — отвърна Итън с ожесточени нотки в гласа, каквито не беше чувала преди от него. — Няма нищо по-лошо от това.

Гневът й се върна обратно.

— Бях безполезна. Притежавам способността да призовавам водата и не се сетих да го направя. Бях напълно вцепенена от шок и ужас.

Итън взе един паднал кичур коса и го премести зад рамото й.

— Това не е нещо, от което трябва да се срамуваш, Мари. Не си свикнала с насилието. По дяволите, самият аз бях близо до вцепенение, когато видях ножа, притиснат в гърлото ти.

Тя потръпна.

— Никога не съм била докосвана с гняв от когото и да било, още по-малко да бъда атакувана или заплашвана. Насилието е умъртвило душата му, нали?

Итън се изправи, стисна юмруци и започна да се разхожда напред–назад в малкото помещение, а яростта му се нуждаеше само от една искра, за да избухне.

— Да, така е. И тези от нас, които живеят с него, понякога се питат дали нещо е останало от душата им.

Мари приключи с почистването на раните си, сгъна кърпата и я постави на пода.

— В думите ти долавям безпокойството, което моят брат и другарите му войни, споделят от време на време. Но когато насилието е единственият ти избор и правиш това в името на беззащитните, със сигурност боговете ще простят за всяко омърсяване на душата, което извършиш, нали?

Итън се върна до канапето и клекна до нея.

— Не знам отговора на това. Делата на боговете са твърде далеч от мен. Но трябва да те заведем в болницата, моля те, Мари. Вратът ти все още кърви.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Мога ли първо да подържа ръцете ти?

Той отпусна ръце и ги протегна към нея.

— Това е най-доброто предложение, което получавам днес.

Тя се усмихна леко на опита му да се пошегува и взе ръцете му в своите. Изцелението й наистина беше сравнително малко, но тя бе изтощена от страха и болката, които все още я изпълваха. Можеше да увеличи лечебните си способности чрез силата на други и подозираше, че силата на Итън е повече от достатъчна, за да й помогне.

— Моля те, не мърдай и не отдръпвай ръцете си, докато правя това. Ще усетиш лека топлина.

Той кимна, а тя затвори очи и извика Богинята.

— О, Богиньо на нереидите, аз съм твоята главна девица, която те зове. Моля те, влей силата, изцелението и мощта си в моите слаби умения и в мъжа пред мен, който благородно предлага силите си. О, господарке, излекувай раните ми, за да мога да ти служа пълноценно.

За момент не се случи нищо с болката в ръцете, коленете и врата й. Подозираше, че бързото биене на сърцето й бе причинено от чувството да държи ръцете на Итън в своите.

Изведнъж топла светлина, както се беше случвало и преди при стотиците изцеления започна да се разпростира по цялото й тяло, съсредоточавайки и концентрирайки се върху раните по кожата й. Дори когато силата на изцелението вля блещукащата си набъбваща топлина в нея, тя наблюдаваше съсредоточено, как раните й зарастват пред очите й. Итън изшумя леко и това я накара да го погледне, за да открие, че лицето му е на сантиметри от нейното, а очите му са отворени широко.

— Това е като магия — прошепна той.

Мари се усмихна на въодушевлението му от лечебната сила на Богинята й.

— Ти си наполовина човек и наполовина прекрасна и смъртоносна котка и се съмняваш в съществуването на магията?

— Всеки мъж, който те погледне, не би се усъмнил в съществуването на магията — отвърна той. Очите му потъмняха като полирано злато, той се наведе напред и я целуна.

Целуна я и лечебната топлина избухна като в ад. Пламъците преминаха през тялото и кръвта й, и тя беше неспособна да направи друго, освен да се отдаде на целувката му. Той не пусна ръцете й дори за миг, но някак тя се озова в скута му и усети твърдото му желание, което се притискаше в нея.

Итън притисна настоятелно устните си към нейните и тя не можа да стори друго, освен да го приеме и да се отдаде на страстта от целувката му. Мари изстена тихо, когато почувства със сърцето си правилността на случващото се. Той я целува, докато тя вече не можеше да си поеме дъх, а когато вдигна глава, за да я погледне, по лицето му се четеше шок.

Мари започна да се отдръпва назад срамежливо, все още замаяна от силното желание, което почувства при допира на устните му към нейните. Но той поклати глава и пусна ръцете й, хвана я през кръста и я притисна към себе си толкова силно, че между тях не остана дори дъх разстояние.

— О, не — каза Итън с дрезгав глас. — Нека да опитаме отново, този път сами, става ли?

Сърцето й подскочи и тя осъзна, че Богинята си беше отишла, а изцелението й е завършено и тогава той отново завладя устните й със своите.

Този път топлината бе породена единствено от случващото се между тях и тя не можеше да обвини за това енергията на изцелението. Итън я целуваше така, сякаш тя беше изобилно угощение, а той умиращ от глад човек. Мари първо се поддаде, а след това се предаде, сграбчи раменете му, питайки се кой издава този скимтящ звук, докато накрая не осъзна, че идва от нея самата.

Той отмести устните си от нейните и обсипа шията й с горещи, страстни целувки точно върху излекуваното място, където ножът бе притискал кожата й.

— Никога вече, океанско момиче — промърмори той толкова нежно, че тя едва разбра думите му. — Никой няма да те нарани отново. Кълна се в честта си на алфа.

Итън вдигна глава, за да я погледне в очите и между тях се зароди нещо изключително значимо, нещо, което тя не можеше да разбере. Отказваше да проумее.

Мари се уплаши, че ще се удави, оплетена в дълбините на страстта — страст по-дълбока от всичко, което беше изпитвала досега. По тялото й преминаха ледени тръпки и тя се отдръпна от него.

— Не, Итън. Итън, спри.

Той незабавно се отдръпна от нея, а тежкото му дишане отекваше в тихата стая.

— Не исках да те изплаша, Мари. Извинявай. По дяволите, не съм по-добър от… Моля те, прости ми.

Тя вдигна ръка, защото искаше да го докосне, но пристисна ръцете си една в друга, за да устои на изкушението.

— Не, недей. Няма за какво да се извиняваш. И двамата желаехме тази целувка, и двамата участвахме в нея.

Започна да се изчервява, но се насили да продължи, прикривайки се зад защитата на знанията си.

— Това е нормален отговор на организма при отделянето на адреналин. Подобна е реакцията след борба или летене. Привличането… увеличава се пред лицето на опасността.

Итън взе една от дългите й къдрици в ръка и я поднесе към устните си, след което я пусна отново да падне на гърдите й.

— Повярвай ми, красавице — каза той с дрезгав глас. — Няма нищо нормално в реакцията ми към теб. Това започна много преди да се изправим, пред каквато й да е опасност.

Надигна се, погледна надолу към нея и поклати глава.

— Привличане. В наши дни това е банална фраза. А същността ми ще се взриви, ако още тук не те просна на земята и не те чукам, докато не закрещиш името ми.

През нея премина топлина и се разля между бедрата й, сякаш тялото й бе реагирало гладно на думите му.

— Аз… аз…

— Не. Не казвай нищо. Съжалявам, че съм толкова суров. Вземи си нещата. Идваш с мен у дома, докато не успеем да те върнем обратно в Атлантида, далеч от Травис и неговото кръвно отмъщение.

— Но…

Той махна с ръка във въздуха.

— Заминаваш. Нареждам ти да напуснеш територията ми, докато съществува опасност за теб.

Обзе я гняв, но тя стана тихо, за да изпълни нареждането му. Като посетител от Атлантида не можеше да застраши съюза между техните хора, като не се подчини на заповед от алфа.

Той й обърна гръб, след което рязко се завъртя отново към нея и я притисна към себе си, като в движението му се усещаше контролирана ярост.

— Чуй ме добре, океанско момиче. Когато всичко това свърши, ти ще се върнеш обратно и заедно ще открием, какво е това между нас.

Мари вдигна глава и му отвърна с леден поглед.

— Чуй ме добре, шейпшифтъре. Не можеш да заповядваш на главната девица на Нереидите. Не съм едно от малките ти котета, за да ме командваш така. Трябва да помислиш над това, когато изричаш различните си арогантни заповеди.

— Не, ти определено не си малко коте. Но или ти ще се върнеш или аз ще тръгна след теб, дори да се наложи да плувам през целия проклет път. Помисли си над това.

След тези думи отново впи устните си в нейните, а целувката, която този път беше бурна и изискваща, остави сетивата й замаяни и разклати решителността й. Итън се дръпна от нея и се отправи към вратата, а докато вървеше извади телефона от джоба си.

— Колкото по-бързо събереш нещата си, толкова по-скоро ще можеш да се махнеш от арогантните ми заповеди — отсече той и започна да раздава нареждания по телефона.

Тя остана на място, като искаше повече от всичко друго да зашлеви егоистичното му, надменно лице. Искаше повече от всичко друго и да го целуне.

Не направи нито едно от двете, а просто се обърна, за да събере нещата си, както й беше наредено, осъзнавайки истината в думите му. Между тях със сигурност имаше нещо, което трябваше да се разреши. Ако притежаваше куража да го направи.

Глава 8

Итън поведе Мари през смълчаната тълпа от бдителни шейпшифтъри, които се бяха струпали около входа на щабквартирата и дома му. Той кимна на Уилям, неговият заместник.

— В моя кабинет след десет минути. Опитай се да намериш Кат. Мобилният й беше изключен, когато се опитах да се свържа с нея. Ако все още е изключен, проследете я.

Мари се извърна. Напрежението от следобедните събития бе оставило следи по бледото й измъчено лице.

— Тя е с нейния… шеф, ако това ще ви помогне. Планират среща за утре.

Уилям кимна и се отправи към задната част на къщата и кабинета на Итън, отваряйки мобилния си, докато се отдалечаваше.

Итън спря, осъзнавайки необходимостта да каже няколко думи и даде някакви обяснения. Сложи ръка около раменете на Мари и огледа тълпата от членовете на прайда му, които я наблюдаваха — някои враждебно, други безразлично, но всички с любопитство.

— Това е Мари, сестрата на Бастиян от Атлантида. Дойде на посещение и получи най-проклетата ваканция за спомен — заяви той безцеремонно. — Сигурен съм, че Уилям ви е казал за кръвния брат на Фелън, Травис, който отправи алфа предизвикателство към мен.

Той се огледа, за да срещне погледите им, като отбеляза и оцени гнева и лоялността, изписани на всяко лице.

— Трябва да я върнем в Атлантида, докато се погрижа за този малък проблем — продължи той. — В същото време заклевам всеки един от вас да я защитава, сякаш е една от нашите малки сестри.

Няколко ахвания посрещнаха думите му, последвани от несигурни погледи, отправени към Мари. Но на никого дори не му хрумна да спори с Итън. Грегъри, един от най-свирепите братя от прайда, пристъпи напред.

— Ще я браня с живота си, Итън — обеща той, като застана на едно коляно пред своя алфа водач и наведе глава, оголвайки врата си. — За честта на прайда Сайпръс.

Всяка една пантера повтори вика му.

— За честта на прайда Сайпръс!

Мари се взираше в тях с разширени очи и леко разтворени устни. Извърна глава, за да погледне Итън в очите и сякаш подът се разлюля под краката му, когато срещна погледа й. Споменът за страстта от целувките й премина през тялото му толкова бързо и силно, сякаш го разтърси удар. Само присъствието на половината от прайда го възпря да я хвърли на рамо и да я отнесе в спалнята си, за да продължи онова, което започнаха в хижата на Кат.

Хвана ръката й и се отправи по коридора към гостната, но промени решението си и зави към господарските помещения.

— Сега вече съм проклет пещерняк — промърмори той. — Следващият път ще се преобразя в някакъв саблезъб тигър.

Осъзна, че Мари почти тичаше, за да е в крачка с големите му стъпки, затова намали темпото, но не пусна ръката й.

— Какво каза? — попита тя.

— Нищо важно. Това е. Можеш да останеш тук, докато се свържем с Аларик, за да дойде да те вземе — каза той и рязко отвори вратата към стаите си.

Тя го последва в помещението и спря.

— Много е… елегантно — каза накрая.

Итън се засмя.

— Смущаващо и дипломатично, бих казал аз. Дяволски празна стая е.

Огледа се наоколо, опитвайки се да види стаята през нейните очи. Беше лишена от мебели и като се изключи леглото, което беше покрито с обикновено одеяло, помещението беше огромно и пусто.

— Питам се, защо господарят на котките води такова отшелническо съществуване — промърмори тя, а в гласа й нямаше подигравка. Говореше със загриженост и топлина. Две чувства, които никога не бе очаквал да открие в спалнята си.

Тук беше открил похот, безразличие, злоба и накрая омразата на Фелън. След като тя беше убита, той се бе върнал в стаята и в пристъп на убийствена ярост беше изхвърлил мебелите. Всеки килим, всяка картина или помен от мебел, която тя беше докосвала. Унищожи ги всичките, направи ги на парчета в яростта си. Независимо колко безсърдечна и студена жена беше, тя бе под негова защита.

Беше я предал. И почти бе предал Мари.

— Отървах се от всичко, което беше докосвала Фелън. Не можех да го гледам — призна той, като се отдалечи от Мари, за да не може тя да види лицето му.

— Толкова много ли си я обичал? — Състраданието в гласа й беше като сол в раните на съвестта му.

— Не — призна той, а думите сякаш излязоха от някое черно и скрито място в душата му. — Не я обичах изобщо. Затова не можех да ги понасям. Може би ако я обичах, щях да намеря начин да я защитя, дори от самата нея.

Мари пристъпи пред него и хвана ръката му.

— Бастиян ми разказа за Фелън и заговора й с вампирите срещу теб и Кат. Като лидер ти трябва да знаеш, че не можеш да спасиш всички. Предопределено е за някои да тръгнат по тъмен път.

Итън погледна надолу към ръката й, която сякаш го изгаряше през ръкава и стигаше до кожата му, възпламенявайки нервните му окончания.

— Не се нуждая от съчувствието ти, Мари. Аз направих своя избор и трябва да живея с него. Но не и ти. Повикай Аларик, за да те измъкне от тук.

Тя дръпна ръката си от него сякаш й причинил болка.

— Не ти предлагах съчувствието си, а разбирането си. Виждам, че не се нуждаеш нито от едното, нито от другото.

Мари се завъртя и тръгна към средата на стаята, изящна дори в гнева си. Искаше да се спусне след нея, да я сграбчи в обятията си и никога повече да не я пусне. Вътре в него пантерата се съгласи с плана му.

Вместо това той остана на мястото си и наблюдаваше отдръпването й. Тя затвори очи и вдигна лицето си към тавана, разтвори двете си ръце настрани с обърнати длани нагоре. Слабо сребристо сияние започна да я обгръща, докато цялата не се окъпа в светлина. Една нимфа издигаща се от морето, обляна в звездна светлина.

Внезапно я пожела с болезнена нужда. Тялото му стигна до ръба на болката. Зарови лицето си в ръце, отвратен от самия себе си.

Няма да съм аз, ако не избера най-неподходящия момент.

След почти цели три минути, Мари отвори очи. Прехапа устни и разтърси глава, докато стоеше там и си поемаше дълбоко въздух на пресекулки.

— Какво? Какво не е наред?

— За три века, никога не ми се е случвало такова нещо — отвърна тя и видимо потръпна. — Съзнанието на Аларик е затворено. Не мога да се свържа с него. За добро или лошо, не мога да се върна в Атлантида.

 

 

Мари стоеше сама в огромната, стоманено-каменна кухня и дояждаше останките от сандвича си. Не беше яла нищо цял ден, но тревогата и загрижеността я бяха лишили и от малкото апетит, който имаше. Чашата топъл чай не успя да я успокои. Дълбоката бездна вътре в нея нямаше нищо общо с храната или напитката, а беше свързана с невъзможността да се свърже с Аларик и Бастиян. Разбира се, силите й не бяха достатъчни да направи връзка с Бастиян, ако се намираха на повече от няколко стотици мили един от друг. Но Аларик беше толкова могъщ, че дори повик за връзка, изпратен от човек в Атлантида беше достатъчен, за да го чуе.

Винаги преди върховният жрец беше отварял съзнанието си веднага, за да направят връзка при повика й. Сега нямаше нищо. Нито дори усещане, че я блокира, просто едно абсолютно нищо. Освен ако…

Освен ако Аларик вече го нямаше.

Но тя отказа дори да допусне подобна мисъл.

Гласът на Итън се чу от вратата, с мързеливия, провлачен тон сякаш говореше против волята си. Обикновеният звук се разля като течна светлина по тялото й.

— Държиш тази чаша толкова здраво, че ще я счупиш.

Мари отказа да го погледне, страхувайки се, че лицето й ще издаде чувствата й.

— Тогава ще отида в магазина за чаши и ще ти купя нова. Конлан се увери, че имам достатъчно от вашите пари, преди да тръгна от Атлантида — отговори тя непринудено.

— Наистина ли? Според теб колко ще струва специална чаша като тази? — Той се отправи към мястото, където тя седеше върху високо столче и не спря докато не почувства дъха му в косата си. — Това е уникат, истинска Маями Вайс, възпоменателна чаша от 1985 г. Вероятно незаменима.

Тя остави чашата и започна да я изучава.

— Кои са тези мъже със странно зализани коси? Герои ли са сред хората?

Той отметна глава назад и се разсмя, а Мари го наблюдаваше очарована.

— Знаеш ли, не съм те виждала да се смееш така преди? Ставаш различен човек, когато се смееш толкова свободно — отбеляза тя и вдигна ръка, за да докосне трапчинката, появила се на бузата му.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Нямам много поводи за смях. Мисля, че при други обстоятелства ти би могла да промениш това.

Стаята сякаш я притисна и превърна нещо толкова просто като дишането в изпитание, но тя реши да бъде смела, независимо от последствията. Скоро щеше да си тръгне и най-вероятно никога повече да не се върне. Дългът й не позволяваше да отсъства често или продължително.

— Ще се радвам на възможността да върна смеха ти, при други обстоятелства, както ти каза — прошепна тя.

Като призова Богинята за един различен вид смелост, Мари стана, взе лицето му в ръцете си, придърпа го надолу към своето и каза:

— Сега мисля да те целуна.

— А аз мисля да ти позволя — отвърна й той.

Мари повдигна глава и го целуна, но това беше твърде различна целувка от тези, които бяха споделили преди. Докосна устните му нежно със своите, увещавайки го и отговорът му не закъсня. Той стоеше хванат здраво в ръцете й, които държаха страните му и се страхуваше да я докосне, за да не развали момента.

Тя се наслаждаваше на властта да играе водещата роля в ласката им и леко облиза устните му. Итън веднага ги разтвори, простена дълбоко и наклони глава, за да задълбочи целувката им. Мари прокара пръсти по копринената коса на врата му, придърпа го по-близо и тихо простена в отговор.

Нежният звук сякаш отприщи нещо в Итън, защото той с рязко движение я хвана през кръста и я вдигна върху кухненската маса. Мускулестото му бедро раздели краката й и той се настани между тях, като в същото време продължаваше да я целува. Ръката му се спусна надолу по дупето й и я притисна толкова плътно, че роклята й се повдигна и той се озова между топлината на бедрата й, а между тях не остана нищо друго, освен панталоните му и коприненото й бельо.

Мари обви ръце около врата му и промърмори нещо, което звучеше като: „Да, определено да, о, моля те, да“ и той сложи другата си ръка отзад на тила й и задълбочи целувката им.

Когато най-накрая се откъснаха един от друг, за да си поемат дъх, Итън бе все още с шокирано изражение, както преди да го целуне. Мари изхълца, опитвайки се да потисне смеха си и едновременно с това да успокои дишането си.

— Изглеждаш по начина, по който аз се чувствам, шейпшифтъре. И твоят свят ли също се преобърна леко? Или склонността да драматизирам, както братята ми го наричат, ме е изпреварила?

Чувствените му устни се изкривиха в усмивка и тя си наложи да не мисли за желанието да ги почувства навсякъде по тялото си. Трябваше да се съсредоточи. Бяха притиснати отвсякъде и да си мисли за това, колко добре биха изглеждали тези мускули — напълно голи, изобщо не помагаше.

При мисълта през нея премина топла тръпка и тялото й конвулсивно потрепери срещу неговото. Той буквално изръмжа като пантера, каквато всъщност беше.

— Трябва да престанеш да правиш това или ще те взема тук върху тази маса, океанско момиче. Светът не просто леко се наклони, а съвсем ясно излезе от проклетата си ос.

Мари му отправи съблазнителна усмивка, изпълнена с обещание за всичко, което искаше да направи с него. Знаеше, че времето е неподходящо. Осъзнаваше, че може би адреналинът бе отговорен за реакцията й към него. И въпреки това го желаеше.

— Ако обстоятелствата бяха различни, както ти каза, може би аз щях да те взема точно тук на масата — прошепна тя.

Очите му заблестяха, а след това се присвиха и ръцете му се стегнаха около нея.

— Какво точно съм аз? Някакъв ваканционен флирт?

Тя премигна втрещена, после се разсмя безпомощно.

— Ваканционен флирт? Всъщност какво означава това? За пръв път от почти четири вековното ми съществуване напускам Атлантида, така че едва ли може да се каже много за силата на привлекателността ми.

Итън остана с отворена уста, изумен.

— Четири века? Ти си на повече от четири века?

Смехът й секна при очевидното му недоверие.

— Аз съм на четиристотин и седем години. Отвратен ли си от идеята да целуваш някого много по-стар от теб?

— Изведнъж идеята да го направя с по-голяма мацка ми се стори доста привлекателна — отвърна той с палава усмивка, която озари чертите на лицето му.

— По-голяма мацка? Това не е много подходящ термин, млади човече. Може би трябва да се научиш да уважаваш по-възрастните — Мари се постара гласът й да прозвучи строго, но фактът, че непрестанно прокарваше пръсти през косите си, можеше да съсипе ефекта.

Итън постави ръце отзад на бедрата й и я повдигна върху масата, все още усмихнат.

— Мога ли да те уважавам, докато си гола?

Мари долови необузданата нотка в смеха си и осъзна, че е на път да изпадне в истерия.

— Итън, моля те! Трябва да решим какво ще правим.

Той нежно я пусна на земята, но я държеше толкова близо, че тя се плъзна по цялата дължина на тялото му. Когато най-сетне стъпи на пода, дишането и на двамата бе учестено. Но Итън отстъпи от нея, вероятно съгласен с преценката й.

— Права си. Трябва да създадем план. Първо, трябва да те изведа от тук.

И двамата се обърнаха към кухненската врата, когато чуха приближаващи стъпки. Итън избута Мари зад гърба си и измъкна един смъртоносно изглеждащ кинжал от ножницата на бедрото си.

Уилям нахлу в стаята.

— Итън, съжалявам, че те безпокоя, но имаме проблем. Травис е повикал подкрепления. Изпратил е съобщение до представителите на всеки прайд по Западното крайбрежие, за да е сигурен, че ще се следват древните правила на алфа предизвикателството. Никой няма да влезе или да излезе от територията на прайда, докато само единият от вас не остане жив.

Итън държеше телефона на около петнадесет сантиметра разстояние от ухото си.

— Кат, Кат, Кат!

В другия край на линията Кат най-накрая спря да крещи, за да си поеме дълбоко въздух.

— Да. Съжалявам. Но този пълен идиот каза, че няма да ме пусне да се върна в Биг Сайпръс още два дни! Всъщност имаше наглостта да ме изблъска настрана, когато се опитах да мина с джипа си покрай него. Какво точно става?

В Итън се надигна смъртоносна ярост при мисълта, че някой от тях е наранил Кат.

— Ранена ли си?

— Какво? Не, не беше нищо особено. Той просто продължи да ми повтаря да звънна вкъщи, за да разбера какво не е наред. Е, какво става, Итън?

Той й разказа за атаката над Мари, алфа предизвикателството и за правилото, че никой от тях нямаше право да идва или да напуска територията на прайда. Кат започна да ругае и въпреки всичко, Итън се разсмя.

— Кат, това са думи, които си мислех, че дори не знаеш.

Настъпи мълчание, след което Кат попита:

— Наистина ли искаш в момента да обсъждаме грубия ми език?

Забавният момент отмина и алфата в Итън пое командването.

— Не, не искам. Ето какво искам да направиш. Могат ли онези бандити да чуят разговора ни?

— Не — отвърна тя. — Всъщност се върнах при джипа, докато говорехме. Какво става?

— Трябва ни някой безпристрастен. Може би Джак. Нуждаем се от свидетел, който не е член на някоя от групите, опитвали се в миналото да поемат командването над земите на прайда.

— Джак, човекът — тигър? Същият, който Бастиян познава? — гласът на Кат секна, когато спомена името на любимия си. — О, Господи, Бастиян. Когато открие, че съм позволила сестра му да бъде нара…

Итън изръмжа.

— Аз съм единственият виновен и ще понеса всяко наказание, което той поиска. Но повярвай ми, никой, който я докосне дори с нокътя на пръста си, няма да доживее.

Отново настъпи тишина, преди Кат да зададе следващия си въпрос:

— Никога не съм те чувала да говориш така. Какво точно става между теб и Мари?

Итън се обърна към стола, на който седеше Мари, увита с одеялото от леглото. В същия този момент тя вдигна глава и отвърна на погледа му, сякаш почувствала, че я вика. Изпитваше болка, дори само докато я гледаше, бе толкова красива — като оживяла картина пред очите му, изпълнена с живот и грация.

Беше я предал и може би никога нямаше да я заслужи.

— Итън? — Гласът на Кат в ухото му го върна обратно към по-неотложните въпроси.

— Намери Джак — повтори той. — Искам неутрален наблюдател. Те ще бъдат принудени да го пуснат вътре. Имаш по-малко от двадесет и четири часа, Кат. Дай най-доброто от себе си.

— Ще го намеря — обеща тя. — Ако чуеш Бастиян…

— Мари не успя да се свърже с него или с жреца. Когато успее, ще му предам да ти се обади.

Той почти можеше да усети опита на Кат да се съсредоточи върху това, което трябва да направи.

— Добре. Обади ми се, ако можеш. Ако Джак е някъде по Източното крайбрежие, ще го доведа тук.

— Знам, че мога да разчитам на теб. Кат Фиеро, винаги си била една от най-силните в прайда, дори преди да откриеш способността си да се преобразяваш.

— Итън, грижи се за нея вместо мен. Сега тя ми е като сестра.

Той погледна към Мари отново.

— Кат, ще я закрилям с цялото си същество.

Когато Итън прекъсна разговора, повтори обещанието си, превръщайки го в клетва.

— С цялото си същество.

 

 

Няколко часа по-късно, Мари се опитваше да се събуди от тъмния и ужасяващ кошмар, в който една мечка се бореше с пантери, а странни гущероподобни същества и човеци зовяха алигатори, които се хранеха с плътта на победените. Тя рязко се изправи на дивана, на който спеше, осъзнавайки, че няма къде да открие гадател на сънища, за да разтълкува съня й. Беше уловена в една борба между противоположни хищници и нежната й дарба да лекува, не би била от никаква помощ за Итън.

Наблюдаваше го как стои пред масата в слабо обзаведената щабстая. Освен дивана, на който тя най-накрая беше задрямала, имаше само още няколко стола и голяма маса, покрита с графики и документи, която завършваше обзавеждането в просторната стая. Той наричаше това кабинет, но тя беше влизала във военната стая в двореца и тази тук беше като нейна близначка. Итън усети, че тя го наблюдава и обърна златните си очи към нея. Топлият му поглед я прикова на място и открадна дъха й.

Беше прав, когато спомена, че привличане е неподходяща дума, с която да опише ставащото между тях. Ако привличането представляваше самотно пламъче в огнище, това тяхното беше пожар. Ад от бушуващо желание. Нямаше никакво разумно обяснение за случващото се, но същевременно то придаваше смисъл на целия свят.

Някои видове привличане бяха извън логиката. Не й ли говореха именно за това непрестанно някои от жените, които посещаваха храма? Дори брат й, когато бе описал новооткритата си любов към Кат, пренебрегна различията им с надеждата, че тя може би ще го разбере и ще приеме новата си сестра.

Бастиян, който винаги се бе подценявал, най-накрая откри себе си, като намери жена — воин, която да застане до него. Но Мари, не беше воин. Най-доброто, на което бе способна, бяха няколко прости трика с призоваването на вода.

Дарбата й беше да лекува и акушира. Така че освен, ако Травис не решеше да ражда след предизвикателството, помисли си тя с горчивина, не можеше да помогне с много.

Някакъв шум привлече вниманието й и тя вдигна поглед, за да види един от членовете на прайда да излиза от стаята, като кимаше на изречените в последната минута команди от Итън.

— Уилям, вземи отряд и поемете първата смяна — нареди той.

Уилям кимна и отговори:

— Почини си, имаш нужда. Говори се, Че Травис е един от най-могъщите алфи в централната част на страната.

Итън оголи зъбите си в ужасяваща и подигравателна усмивка.

— Тогава може би ще ми предложи малко забавление, преди да умре.

Мари ахна при явната жестокост в гласа му и той остана с наведена глава за един дълъг миг преди да се обърне. Докато преминаваше през огромната стая, за да отиде при нея тя потръпна при недвусмислената преданост изписана на лицето му. Той я желаеше и беше готов да се бие, за да я защити.

Мари беше сигурна, че са й останали някакви защити, които да изправи пред него.

Итън седна до нея и вдигна ръка, за да приглади косата й.

— Почина ли си малко?

— Мисля, че трябва да съм заспала за известно време. Беше много дълъг ден и не, не успях да спя много добре предната вечер, защото се вълнувах за пътуването, което ми предстоеше.

Устните му се присвиха.

— Не е точно това, което очакваше, нали? Наистина съжалявам, океанско момиче. Веднъж, след като оправим този малък проблем, ще пийнем и хапнем в най-добрите ресторанти.

За момент тя реши да постъпи смело и обмисли следващия си ход. Животът беше изпълнен с всевъзможни опасности. Този смел мъж щеше да се бори за членовете на прайда, земите и дори за живота си след по-малко от двадесет и четири часа.

В края на краищата решението й беше само една малка стъпка. Тя наклони глава към ръцете му и целуна дланите му.

— Не се нуждая от най-добрите ресторанти, Итън, за мен ще е чест просто да бъда насаме с теб.

Мълчанието, което последва, продължи толкова дълго, че Мари се запита дали предложението й е разбрано правилно. Но изведнъж нещо в него се пречупи, той я грабна в скута си и я притисна толкова силно, че тя едва си поемаше въздух.

— Това, което си мисля ли казваш? — попита той, а думите му прозвучаха дрезгаво. — Че ще бъдеш моя само за тази нощ?

Този момент беше твърде значим, за да го разбере, твърде решаващ за някои първични желания на душата й, за да си признае. Вместо това намери спасение в несериозността.

— Е, може би. Но само ако ме уважаваш, докато съм гола.

Итън се засмя и скочи на крака, като все още я държеше, сякаш не тежеше изобщо. Наведе глава и я целуна, влагайки толкова глад и желание, че тя се замая, доста преди да я остави да стъпи на краката си.

— Искам те веднага, океанско момиче. Но не тук в кабинета ми. Искам те в леглото си.

Мари кимна, той хвана ръката й и я повлече, почти тичайки надолу по коридора към стаите му. Когато стигнаха, ритна вратата зад себе си и я заключи. Тя затаи дъх, прикована от хищническото изражение на лицето му, докато прекосяваше стаята, за да стигне до нея.

— Почакай — помоли тя, едва поемайки си дъх от напрежение, копнеж и малко страх — искам…

Изтича до сака си и започна да рови в дъното му за цветните шалове от атлантска коприна, които беше донесла със себе си, мислейки да ги носи на някакво събитие с Бастиян и Кат.

Тя хвърли шаловете в златно, сребърно, тюркоазено и много други цветове на скъпоценни камъни върху леглото и ги разгърна върху белите завивки и чаршафи.

— Позволи ми да внеса малко цвят в живота ти, Итън от Флорида, както ти ми даде топлина и желание. — Думите й звучаха смело, но тя все още трепереше. Страхуваше се, че пламъците, които запалваше в тялото й всеки път, когато я докоснеше, щяха да я погълнат.

Боеше се, че една нощ няма да е достатъчна, знаейки, че тази нощ никога повече няма да се повтори.

Но желанието надви страха и тя протегна ръце към него.

— Бъди мой за тази нощ, Итън. Нека Атлантида срещне дивата природа и това да бъде хубаво и за двама ни.

Той не отговори, но се отправи бавно към нея, без да я изпуска от поглед. Позволи й да види цялата сила на желанието му, изписана върху лицето му. Свали дрехите си, докато вървеше, така че, когато достигна до нея беше напълно гол, а огромната му ерекция се изправи между тях. Очите й се разшириха при вида на размерите на силното му тяло, цялото изваяно от мускули.

— Време е, океанско момиче — прошепна той. — Искам да целуна всеки сантиметър от кожата ти точно сега. В действителност мога и да умра, ако не сложа ръце и устни върху теб през следващите шестдесет секунди.

Тя се наведе напред и проследи с пръст мускулестите му гърди и торса му, което го накара да потрепери. Прехапа устни и скочи в пропастта.

— Тогава, може би трябва да свалиш роклята ми.

Итън се втренчи в нея, неспособен да повярва на ушите си. Неспособен да повярва, че най-красивата жена, която беше срещал някога, му се предложи със същата смелост, с която беше поставила под въпрос авторитета му, когато не му се подчини и се присмя на опита му да й заповядва.

Някак тази нежна лечителка бе показала по-голяма сила от най-първите и най-силните от прайда. Може би с нежното си докосване бе открила пътя към сърцето му.

— Твоята рокля. Да. Мисля, че съм в състояние да се справя с нея. — Итън протегна ръце, надявайки се тя да не забележи, че треперят. Едновременно докосна копринените гънки на роклята и извивките на кожата й.

— Харесвам тази рокля — каза той, — но тя трябва да си ходи.

Итън се наведе, хвана подгъва на дрехата от двете страни на дългите й крака и бавно се изправи, издърпвайки плата със себе си. Мари помръдна и разкопча горната част на роклята, за да я отвори, помагайки на тромавите му пръсти да довършат работата си. След секунди роклята беше издърпана от главата й и тя стоеше пред него само по едно тънко парченце тъмносиня дантела.

Това беше достатъчно, за да изпрати цялата кръв от тялото му в члена му, който стърчеше напрегнато срещу нея.

— Мили боже — възкликна той, хилейки се като пълен глупак. — Ако това е атлантската версия на дамско бельо, аз се прекланям пред възвишеността на расата ви.

Мари наклони глава, отправяйки му усмивка, изпълнена с вековна женска съблазън и новооткрита възбуда.

— Харесва ли ти?

— Кара ме да искам да мъркам.

— С удоволствие ще те накарам да мъркаш, воине — засмя се тя. — Харесва ми да усещам докосването ти.

Итън нямаше нужда от подканяне. Събори я на леглото и се завъртя докато падаха, така че тя да се озове отгоре му, подпряна на неговите рамене.

— Възнамерявам да докосна всяка част от теб — обеща той.

— По-малко говорене и повече докосване — настоя тя и леко гризна долната му устна. Острото докосване запали огнени пламъци в тялото му, които накараха кръвта му да закипи и в отговор той притегли главата й надолу и засмука устните й.

Хищническата топлина в очите му въодушеви Мари. Не желаеше нежно съединяване — копнееше за пламенност, ярост, светкавици в морето при силна буря и ураганни ветрове. Чакането щеше да убие Итън и нетърпелив да я види напълно гола, той разкъса бельото й и го издърпа. Това я направи по-смела и тя го ухапа. Почувства, как пантерата в него сякаш прониква в душата й, изисквайки от нея да хапе, дере и да забива нокти в гърба му, докато не остави никакво съмнение в ума му, че тя също предявява претенциите си към него.

За един ужасяващ и вълнуващ момент тя възседна Итън, за да го завладее, но тогава хищникът в него пое командването и в гърлото му се надигна ръмжене, което се превърна в рев. Той беше алфа, господар на територията си и като такъв бе изпълнен с примитивност. Беше всичко, което тя никога не е искала и не е познавала, но сега усещането за него бе замъглило ума й.

Итън притисна устни към нейните, облиза ги, преди да ги целуне, и след това спусна хапещи целувки по страните и врата й. Захапа мястото, където се срещаха ключицата на рамото и врата й, карайки я да стене от наелектризиращото напрежение, което разтърси тялото й. Зърната й се стегнаха и втвърдиха почти до болка, преди той рязко да се премести надолу. Прокара езика си по едното връхче и изпитаното удоволствие я накара да закрещи. Вдигна глава, а в погледа и лицето му се четеше страстен триумф, който превърна топлината между бедрата й в гореща лава.

— Предупредих те, че ще вкуся всяка част от теб — повтори той, а гласът му беше толкова груб, че звукът от него раздразни възбудените й сетива. — Винаги спазвам обещанията си.

Итън наведе глава към гърдите й и засмука с устните си зърното й, облиза го и го целуна, преди да го засмуче още по-силно. Поразяващото удоволствие, което устните му изпратиха като стрели на изострено желание по цялото й тяло, предизвикаха нов вик на наслада. Той погали и потърка другото зърно с пръстите си, като го масажираше, докато тя се гърчеше на леглото под него, почти обезумяла от желание.

— Моля те — стенеше тя. — Моля те, не мога да понеса повече, Итън. Моля те!

— Все още не — отвърна той безмилостно.

Премести се обратно на леглото и отново впи устата си в нейната. Целуваше устните й, докато тя не си помисли, че ще я погълне. Ръцете му галеха всяка част от нея, освен онова място, където се концентрираше цялото й желание. Тя му отвръщаше, като трескаво милваше с ръцете си твърдите му като скала бицепси и изваяните мускули на гърба и седалището му. Всеки сантиметър от него беше корав, твърд и мъжествен.

Итън я докара до ръба на желанието и лудостта. Мари не издържаше повече на напрежението, затова зарови ръцете си в гъстата му, лъскава коса и повдигна главата му.

— Имам нужда от теб веднага — настоя тя, беше дошъл нейният ред да заповядва.

Победата струеше от очите му, но вместо да се чувства завладяна от него, Мари усещаше себе си като победителя.

— Аз също се нуждая от теб, океанско момиче. Копнея да те вкусвам, докато закрещиш името ми.

Тя поклати глава и се опита да му попречи да премести тялото си.

— Не, не е… това не е нужно. Въпреки че тази форма на правене на любов може да бъде приятна, аз…

Той замръзна и се втренчи в нея с очевидно недоверие.

— Приятна? Приятна! С кого си била…?

Но преди да завърши мисълта си очите му потъмняха до цвета на разтопено злато и той оголи зъбите си в гримаса.

— Няма значение. Не искам да чувам за никой друг мъж в леглото ти. Нито сега, нито когато и да било. Вместо това ще те накарам да забравиш всеки друг, който те е докосвал.

С едно бързо движение се настани между бедрата й и ги постави на раменете си. Преди да успее да протестира отново, той я докосна с устните си. Вълните на оргазма я заляха и Мари закрещя името му.

Итън не й даде време да изплува обратно от спиралата на желанието. Тялото й все още тръпнеше от последвалите конвулсии, когато той се намести между краката й и притисна члена си, така че дебелата му главичка навлезе във влажната й топлина. Имаше вкус на подправки и мед, и цялото му тяло, копнееше да усети всеки сантиметър от проникването, докато навлизаше в нея, чак до самия й край.

Чакаше търпеливо, а мускулите му трепереха от напрежението да се удържа. Гладът и желанието бушуваха в него, но той отказваше да я обладае до край.

Искаше тя да му се отдаде.

— Мари? Красавице, трябва да отвориш очи и да ми отговориш веднага, преди да е станало късно и животното в мен да е надделяло над мъжа. Нуждата да бъда в теб е по-силна от всяка друга, която съм изпитвал през целия си живот.

Мари отвори великолепните си очи, които блестяха като нощното небе и за един ужасен миг не отговори. Когато той почти обезумя, тя бавно му се усмихна.

— Ти каза истината, това изживяване беше много повече от приятно.

Итън се разсмя, смехът му беше див и изпълнен с желание.

— Мари? Скъпа?

— Да, Итън. Казвам, да.

Той изрева някакъв неразбираем звук и се вряза толкова дълбоко и бързо в нея, че тестисите му се удариха в дупето й, когато телата им се срещнаха. Тя подскочи, изви се срещу него и изкрещя. Но викът й, съдържаше само една дума:

— Още.

Той се плъзна в нея с отчаяна нужда. Тялото му я тласкаше към висини на екстаза, каквито не подозираше, че са възможни. Всеки сантиметър от него се напрегна, докато се притискаше във влажните й извивки. Всеки сантиметър от члена му изтръпваше, когато се притискаше в приветстващите го обвивки на женствеността й. Усети напрежението в нея, пъхна ръката си между телата им, като прокара пръсти през мястото, където се сливаха, достигайки до най-чувствителната й точка. Притисна клитора й, галейки го ритмично, докато продължаваше да влиза и излиза от нея.

Тя извика отново, когато той я докосна и движенията й станаха още по-бързи.

— Итън, Итън, Итън.

Той затвори очи, за да се съсредоточи върху усещането за нея и нежната й, копринена кожа, която се търкаше в неговата. Мекотата й приветстваше твърдостта му. Мари се изви под него и той почувства настъпването на оргазма й. Когато свърши, тя заби зъбите си в рамото му.

Усещането от зъбите й, предизвика пантерата в него и тя изрева от удоволствие и одобрение. Итън усети как тялото му се стяга и се втвърдява повече, отколкото беше предполагал, че е възможно. Светът напълно излезе извън оста си и нещо вътре в него се пречупи. Избухна в нея, свършвайки толкова мощно, че извика, докато горещите струи сперма се изливаха от него дълбоко в утробата й.

Когато най-накрая се срина до нея, имаше нужда от около минута, за да си спомни как се диша. Омекналият му член, бе все още в нея. Лежеше там, замаян и не искаше нищо повече от това да заспи до тази жена и после да се събуди вътре в топлината на тялото й. Мисълта го накара да се усмихне, но изведнъж някаква нежна, охлаждаща влага отвлече вниманието му — и предизвика у него усещането, че над главата и тялото му ръми. Той примигна и като отвори очи, мигновено дойде на себе си.

От Мари отново струеше енергия — блестяща светлина, която я озаряваше в сребристо синьо и я обгръщаше както, когато се беше излекувала. Само дето този път изглежда бе призовала дъжд. От тавана му.

Мари изплува от вълните засищащо удоволствие и задоволство, когато Итън я повика.

— Мари? Океанско момиче? Изглежда имаме малко неочаквана промяна на времето — каза Итън. Гласът му беше пълен със смях и тя отвори очи, за да провери какво го беше развеселило толкова. Капка вода изпръска носа й и тя ахна, седна в леглото и се огледа наоколо озадачена.

Валеше. Вътре. Повдигна ръка, за да почувства дъждовните капки и осъзна още нещо. Тя сияеше.

— Ох! Аз съм виновна — изпъшка Мари.

Итън се засмя силно и я издърпа обратно в прегръдката си.

— Някак си се досетих, с атлантските неща и всичко останало — промърмори той в ухото й. — Очарователно е, но може би трябва да го спреш, преди да се намокри леглото?

Тя почувства как по лицето й плъзва топлина и се изчерви.

— Разбира се.

Беше въпрос само на миг концентрация, за да спре водата, която неволно бе канализирала. След това насочи вниманието си към собствената си същност и сиянието по кожата й се изгуби.

— Съжалявам. Аз никога… никога не съм правила това. Несъзнателно да призовавам вода. Не знам как… — Тя спря бърборенето, когато случайно й хрумна нещо. — Истина е, че силни емоции могат понякога да освободят способностите ни, така че може би причината е страстта? Трябва да си запиша това.

Ръцете на Итън се стегнаха около нея.

— Имам по-добра идея, моя красива ученолюбивке. Защо не запишеш всичко по-късно? Онова нещо с адреналинната реакция, за която ми каза по-рано, дъждът, сиянието. Всичко.

Той се усмихна и в усмивката му се четеше самодоволен мъжки триумф.

— И гледай да напишеш името ми правилно в частта със „страстта, предизвикваща дъжд“, нали? И-т-ъ…

Тя го бутна по гърдите, усмихвайки се неохотно.

— Мисля, че ще запомня името. Със сигурност го използвах доста пъти тази нощ.

Той се обърна по гръб, издърпвайки я със себе си и тя почувства пениса му да се втвърдява до крака й.

— Как е възможно това? Способен си да се възбудиш отново толкова скоро заради двойствената си природа ли? — запита тя.

— Не, всичко е заради теб — отвърна той, преплитайки пръсти в косата й. — Защо не видим още колко пъти можеш да извикаш името ми?

Тя го целуна, докато не остана без дъх и после надигна глава.

— Много си арогантен.

— Да, такъв съм — съгласи се лениво той. — Но може би този път ще извикаш гръмотевична буря.

Итън се преобърна и я остави под себе си, и за дълго време бе всичко друго, но не и ленив.

 

 

Итън стоеше пред прозореца и наблюдаваше невероятната гледка на „Биг Сайпръс“. Първият топъл блясък на зората докосна върха на дърветата и ги покри с панделки от светлина с позлатени краища, като подаръци, чакащи да бъдат отворени от нетърпеливи деца.

Сравнението го отведе към мисли за децата в прайда, които гледаха на него като на модел за подражание — модерният шейпшифтър, който се съюзи с други шейппифтъри, хора и сега дори с атланти. Мъжът, който се опитваше да работи заедно с тях в полза на общите цели и срещу общите врагове.

Какво щеше да стане, ако умът на Травис работеше като този на Фелън? Какво, ако планираше да превземе прайда от Итън и да се съюзи с вампирите? Органос беше мъртъв, но никога не отнемаше много време преди да се появи друг кръвопиец, който да запълни празнината.

— Давам пауново перо за мислите ти. — Топлият й глас го успокои и погали, предизвиквайки усмивка на лицето му и трепет в интересни части от тялото му, които трябваше да са отпуснати от изтощение.

Той се извърна от прозореца и остана за момент да я погледа. На слабата утринна светлина тя искреше като скъпоценен камък сред цветните шалове, разхвърляни върху леглото му. Винаги щеше да има приятни спомени за тях.

Той прескочи разстоянието, което ги разделяше и се стовари върху леглото, грабвайки я в ръцете си.

— Пауново перо? Ние казваме пени. Пауните не протестират ли?

— Ние предлагаме само пера, които намерим паднали, глупчо. Не ходим наоколо да скубем дворцовите пауни.

— Да скубете дворцовите пауни? — измърмори той, изумен от тази жена и екзотичните й изрази. От екзотичните й преживявания. По дяволите, беше предизвикала дъжд в спалнята му.

Три пъти.

Той я целуна по врата и вдиша дълбоко, поемайки аромата на топлина и секс, и целуната от слънцето кожа. Неговият мирис също беше върху нея, осъзна той. Тази мисъл му се хареса повече, отколкото трябваше.

Беше започнал да проявява силно чувство за собственост към нея, а нямаше право.

Което го ядосваше.

— Какво общо има времето с това, въобще? — настоя той.

Тя премигна.

— Извинявай?

Като се проклинаше той скочи и слезе от леглото.

— И трябва. Да ми се извиняваш. Ако мислиш да ме използваш само за секс и да ме зарежеш. И да се върнеш в Атлантида.

По лицето й бавно се разля усмивка и тя седна, без да се притеснява от голотата си, за да вдигне чаршафа и да се покрие. Той откри, че е хипнотизиран от гледката на кремавите й гърди, чиито розови връхчета стърчаха към него.

— Признавам, че идеята да бъда съблазнителка, която те използва за секс, ми допада — измърка тя, смеейки му се.

Но не. Тя се смееше с него, осъзна той, а това беше много различно. Смехът й беше съблазнителен и приятен, не подигравателен. Внезапно той почувства как студената, черна буца в гърдите му се пропуква, пропускайки въздух, топлина и нежния й летен дъжд в сърцето му.

Това го уплаши ужасно.

Но днес беше ден на смелост. Той почти се засмя. Да се изправи срещу Травис изобщо не го беше изплашило, но да заложи сърцето си го ужасяваше.

— Ако спечеля предизвикателството, ще ми дадеш ли шанс? Ще обещаеш ли да ни дадеш време, за да се опознаем?

Ето. Каза го. Сега топката беше в нейното поле. Ако изобщо атлантите играеха с топка на полето.

— Когато спечелиш предизвикателството — отговори тя, — ще имаме всичкото време, от което се нуждаем, за да се опознаем. Имаш думата ми.

Той кимна, обзет от бурна радост. Щеше да спечели това състезание и да докаже на Мари, че му принадлежи. Лесно.

— Така, сега съм готов — каза той.

Тя повдигна брадичка и се усмихна.

— Сега си готов.

 

 

Мари прекара всеки час от зазоряване до полунощ с Итън. Наблюдаваше го как раздава заповеди отнасящи се до всичко, от евакуация на жените и децата до по-досадни задачи, като резервните планове за огромната бизнес инфраструктура, която той и екипът му управляваха за прайда.

Кат се обаждаше на всеки час, докладваше търсенето си на Джак, питаше как Мари се справя с напрежението и се интересуваше от Итън. Мари разпозна все по-дълбоката тревога на Кат за членовете на прайда и приятелите й и се опита да я успокои. Но можеше да направи много малко неща по телефона, а бариерите все още бяха на място и блокираха завръщането на Кат у дома.

Мари използваше телефонните разговори с нея като някакъв вид напомняне и се опитваше да се свърже с Аларик и Бастиян всеки път, когато затвореше телефона. Но всеки опит се срещаше със същата черна безжизненост. Празно пространство без следа от нито един от двамата. Избута страха настрани, щеше да се притеснява по-късно. Първо трябваше да преживее деня и предизвикателството на Итън. Тогава щеше да намери начин да се свърже с Атлантида.

Аларик и Бастиян все още бяха живи. Знаеше го.

Ако нещо в този толкова дълъг ден изненадваше Мари, това беше откритието за присъствие на толкова много спокойни моменти насред подготовка за война. Каква война щеше да бъде това, замисли се тя, ако се случеше немислимото и Травис победи Итън. Уилям и останалите воини от прайда бяха пределно ясни, че ще предизвикват Травис един след друг, докато не падне мъртъв на земята в кръга на предизвикателството.

Тя си бе мислила, че ще има повече надъхване. Повече от сърдечното „Разбира се, че ще победиш, Итън“ към предводителя им. Но пантерите нямаше да са те, ако не бяха прагматици. Какво друго можеше да се очаква от биологичен вид на ръба на изчезването. Ако предводителят на прайда паднеше, друг щеше да заеме мястото му. Това беше естественото развитие на нещата.

— Да върви по дяволите естественото развитие!

— Толкова си яростна, океанско момиче е — каза меко Итън иззад нея, като я стресна. — Какво се върти в ума ти?

Тя се обърна към него.

— Ти си ми в ума. Това глупаво предизвикателство е в ума ми. Има само два часа до полунощ, а ти си говориш за банкови сметки с Уилям. Не трябва ли да тренираш или нещо такова?

На лицето му се появи мимолетна усмивка, преди да я погледне тържествено в очите.

— Харесва ми, че се притесняваш за мен, но няма нужда. Имам намерение да се уверя, че Травис няма да преживее предизвикателството. Той подпечата съдбата си, когато сложи ръце върху теб.

— Спри! Това не беше нищо — настоя тя. — Видя колко лесно се излекуваха тези белези. Не рискувай себе си заради толкова маловажна причина.

— Това не е маловажна причина, повярвай ми. Но има много повече. Предизвикателството за предводител е дългогодишна традиция сред моя вид. Не мога да откажа, ако го направя, собственият ми прайд ще ме лиши от командването. Естественият подбор важи за шейпшифтърите повече отколкото за всеки друг вид.

— Итън, чувствам се толкова безполезна. Моля те, дай ми да правя нещо.

— Имаш предвид нещо повече от това, което вече правиш? Като да помагаш на онази жена, която има родилни болки? Или да успокояваш децата, които се подслониха тук с майките си? Или да предлагаш логичен, хладнокръвен съвет за всяко от дузината решения, които трябваше да взема днес?

Той се наведа да я целуне.

Тя поклати глава.

— Това бяха фалшиви родилни болки, породени от стреса. Ще мине повече от месец преди да роди бебето, да бъде волята на Богинята.

Итън хвана раменете й с ръце.

— Ето какво можеш да направиш за мен. Изчезвай от тук. Ако най-лошото се случи и…

— Няма. Дори не си го помисляй — отсече тя, отказвайки да чува как изрича думите за вероятната му загуба и смърт.

— Мари, трябва да ме изслушаш. Ако се случи най-лошото, новият предводител трябва да предложи безопасен път на всеки, който иска да напусне прайда. Травис е луд, но представителите от другите прайдове ще го принудят да постъпи правилно. Това е една от причините, заради която се надявах Джак да дойде, но няма значение. Тук има достатъчно от тях, които имат чест и ти ще си в безопасност.

Тя поклати диво глава, не желаейки да слуша. Неспособна да понесе мисълта, че мъжът, когото току-що беше открила, може да й бъде отнет само след ден.

Той хвана главата й и я принуди да го погледне.

— Ако ме победят, обещай ми, че ще се махнеш.

Тя погледна в златистите му очи, които горяха с решителност и осъзна, че съгласието й ще облекчи до някаква степен бремето му.

— Обещавам.

Итън я наблюдава дълго, сякаш за да прецени силата на обещанието й, после очевидно удовлетворен от искреността й, кимна.

— Тогава сме готови.

 

 

Два часа по-късно Итън мина през кръга от шейпшифтъри, които ограждаха новоиздигнатата арена. Бяха разчистили място сред гъстата блатна растителност само на няколко мили от щаба му. Отдели малко време да съжалява за съборените борове и отрязаните кипариси, които бяха набързо насечени, за да оформят кръга за предизвикателството.

— Коя част от опазване на природата не разбрахте, глупаци?

Травис се изсмя гръмогласно.

— Няма да се притесняваш за такива незначителни неща след тази нощ, Итън. Ще си също толкова мъртъв колкото патетичните ти котки от Флорида.

Дълбок тътнещ глас прогърмя от сенките.

— Никой от тях не е умрял още, Травис от прайда на тексаските пантери. И ако продължаваш да говориш толкова небрежно за измирането на собствения ти вид, ще ме ядосаш.

Травис се озъби на новодошлия, но Итън отметна глава назад и се засмя.

— Джак! Никога не съм мислил, че ще се радвам да видя тигър.

Извънредно мускулестият шейпшифтър — тигър влезе в кръга, докато бдителните пантери отстъпваха от него. Без значение колко бяха безстрашни, нито една пантера не би се противопоставила на шейпшифтър, чиято истинска форма беше двеста и двадесет килограмов тигър.

Джак стисна ръката на Итън и се обърна да поздрави Травис. Но той му изръмжа и отстъпи.

— Махай се от мен. Вониш на джунгла.

Очите на Джак се присвиха, но усмивката му не изчезна.

— Хубави обноски. Какво щастие за теб, че съм швейцарец в това предизвикателство.

Травис съблече ризата си и я хвърли на земята.

— За какво говориш?

— Той е неутрален — обясни Итън. — Тук е просто да наблюдава и да се увери, че се спазват всички правила.

Травис изръмжа към него.

— Така ли? Може би Швейцария е малко закъсняла.

Звукът от спускането на ударниците на дузина оръжия проехтя във въздуха и Джак, Итън и членовете от прайда му се приведоха в позиция, готови да се преобразят и да посрещнат заплахата.

— Ох, по-добре изчакай приятелката ти да се присъедини към нас, Итън — каза Травис. Очите му блестяха със злоба, когато посочи към пътя, по който Итън току-що беше минал.

Той я почувства, преди да я види. Мари.

Копелетата бяха хванали Мари.

Първична ярост изпълни тялото му, когато видя как двама мъже я довличат в кръга. Красивата й коса беше разбъркана. Те бутнаха Мари на земята и Итън се опита да й помогне, но Травис му размаха пръст, докато двамата главорези насочваха пистолети към главата й.

Мари вдигна ръце сякаш да му каже да се успокои. Този път нямаше страх върху лицето й. Беше далеч по-твърда отколкото предполагаше.

— Могат да стрелят по-бързо, отколкото ти да скочиш, Итън — каза Травис. — Така че сега ще се бием без помощта на приятелчето ти тигър. И след като изтръгна червата ти и ги увия около главата ти, ще изчукам жена ти точно тук на земята до мъртвото ти тяло.

Червена мъгла от силна ярост замъгли погледа на Итън и почти го ослепи, но той я потисна. Насили студената логика да овладее гнева му.

Не можеше да направи и най-малката грешка в предстоящата битка. От това зависеше повече от живота му. Ако нараняха Мари… Но той отхвърли мисълта. Имаше нужда от ледена логика и здрав контрол.

Итън погледна към Джак и направи почти незабележим жест, сигнализирайки ловко, че не мисли, че могат да атакуват оръжията и да спечелят. Джак отвърна на жеста, като се съгласи.

— Искаш да се биеш или ще продължаваш да се фукаш, Травис? — Итън целеше да изтръгне емоционална реакция. — Фелън винаги е казвала, че само приказваш и нямаш смелост за нищо.

Травис извика високо и пискливо от болка и мъка.

— Обичах я! Обичах я, а тя ме напусна заради теб. Никога не си я обичал, копеле такова. Остави я да умре. Така че сега имам намерение да те убия, а хората ми ще застрелят всеки член на прайда ти, само ако помръднат дори.

Мари проговори от мястото, където беше коленичила на земята.

— Това ли е твоята представа за справедливо и честно предизвикателство за предводител? Дори аз, която съм нова във вашите среди, знам, че това не е правилно.

Травис повдигна свитата си в юмрук ръка и пристъпи към нея, а Итън се втурна към него. Но преди да успее да го настигне, Мари се извиси плавно, вдигнала ръце във въздуха.

— Никога няма да ме удариш отново — каза тя и във въздуха около нея заблещука водна стена, която се появи от нищото, разпръсна се във всички посоки и повали кретените, държали я до преди миг, а Травис изтласка няколко стъпки назад.

Той бързо преодоля стъписването си, когато звукът от битка заля кръга. Братята на Итън от прайда бяха взели надмощие при моментното объркване, натрапниците бяха обезоръжени и надвити. Няколко изстрела разцепиха нощния въздух, но бяха заглушени от викове и ръмжене.

Итън скочи към Мари и когато я придърпа в ръцете си, го обзе облекчение.

— Мисля, че от теб ще излезе страхотна алфа, океанско момиче — каза той, докато държеше под очи Травис, за да е сигурен, че няма да извади оръжие от някой скрит джоб.

Преди тя да успее да отговори, Джак беше до тях.

— Предполагам, че имаш малко недовършена работа там. Аз ще пазя жена ти.

За миг Джак се преобрази в тигровата си форма и обви гигантската си фигура около Мари.

— Стой с тигъра, Мари. Това няма да продължи дълго — обеща Итън. Всичките му инстинкти настояваха да остане с нея, но честта и традициите го принуждаваха да приключи с това.

— Ти настоя за предизвикателство — извика той към Травис, който очевидно се готвеше да избяга. — Сега, след като се върнахме към равните шансове, ще го получиш.

Травис спря и когато погледна към него, на лицето му се изписа подозрение.

— Това е измама. Защо ще се съгласяваш на предизвикателството след това?

Итън свали ризата си.

— Защото тези древни традиции, които ти поруга в действителност, означават нещо за мен.

— Тъпак! Всичката тази глупава чест. Фелън винаги казваше, че тя ще те погуби — подигра му се Травис, докато обикаляше наоколо, търсейки пролука.

— Ще видим, нали така? — Итън изчака за знак от предизвикващия и го последва, преобразувайки се във въздуха, докато Травис правеше същото. Те добре си съответстваха, отбеляза той студено с едно кътче на ума си. Но след това нямаше време да мисли за нищо друго, защото битката беше започнала.

Мари наблюдаваше, изпълнена с благоволение, докато двете мощни котки се срещнаха с шумен сблъсък от звук и ярост. Светлокафявата пантера на Итън беше малко по-дълга от червената котка на Травис, но бяха приблизително еднакви по ширина и мускули. Ужасът за Итън я парализира дори без тигъра, който й пречеше да се движи.

Тя се задъха, наблюдавайки как двете пантери се търкаляха неспирно в кръга, хапеха се с убийствени зъби и разкъсваха със смъртоносни нокти, докато и двамата не бяха окървавени и надрани. Травис заби лапа в лицето на Итън и краката на Мари се задвижиха, сякаш за да отиде при тях, но намери пътя си блокиран от близо четвърт тонен ръмжащ тигър. За момент сърцето й скочи в гърлото, но Джак погледна към нея през тигърските си очи и тя се успокои.

Някак си звукът от битката извън кръга не достигаше до нея достатъчно, че да предизвика страх от заблуден куршум. Всяка част от съзнанието й беше съсредоточено върху борбата на живот и смърт, която заемаше място в кръга пред нея.

Червената пантера изръмжа отново и когато успя да се изплъзне на златистия си враг, се затича, в опит да избяга. Итън го догони и връхлетя върху него, битката започна отново, когато двамата се опитаха буквално да изтръгнат гърлата си един на друг. Сребристобели нокти проблясваха на лунна светлина, а кръвта беше изцапала козината на котките с черни сенки.

Мари вдигна ръце, за да повика отново водата, неспособна да стои бездейно и да наблюдава как Итън умира, но тигърът я бутна по краката с голямата си глава. Колкото и да не й се искаше да го признае, разбра какво се опитва да й каже Джак. Щеше да е също толкова грешно да се намеси, колкото и когато го направиха разбойниците на Травис.

— Джак, по-добре това да приключи скоро, или ще се намеся. Не ме е грижа за древните правила — заяви тя, без да знае дали тигърът може да я чуе или разбере.

Всеки прорез от нокът или зъб върху плътта на Итън й причиняваше болка.

Червената котка се набра за огромен скок и се приземи върху гърба на Итън. Златистата пантера се забори лудо, извивайки се и подскачайки, за да свали смъртния си враг от своя гръб, но Травис заби зъбите си отстрани във врага му и Итън се строполи тежко на земята.

Мари извика при падането на Итън, но преди да успее да се помръдне, златистата котка се претърколи с рязко движение и измъкна врата си от устата на Травис. Тогава Итън се изправи на задните си крака и удари силно с лапа през врата на Травис, изтръгвайки гръкляна му. Бликащите струи от артериална кръв изглежда предизвикаха внимание със самото си безмълвие и звукът от битката около кръга бавно заглъхна.

Травис падна на земята, очевидно мъртъв. Докато падаше, той бавно прие обратно човешката си форма. Итън, все още в облик на котка, стоеше близо до тялото с наведена надолу глава, ужасно задъхан.

Мари избута тигъра и изтича към Итън, падайки на земята пред него. Котката вдигна глава и Итън погледна към нея през тези очи.

— Сега най-накрая мога да предложа помощ — каза тя, сложи ръцете си върху него и се помоли на Богинята. Докато целебната топлина се разпространяваше от ръцете й в тялото му, тя наблюдаваше как ужасните рани върху него заздравяват. Сребристосинята светлина от нейния дар се смеси със златистото трептене на неговата променлива форма и той възвърна човешкия си облик.

Коленичила на земята насред мрака, миришещ на кръв, Мари за няколко секунди се срина от ръба на съзнателната реалност право в душата на Итън. Заляха я образи от живота му, почувства мъката от смъртта на Фелън и самоненавистта, задето се беше провалил и не бе успял да защити толкова много членове на прайда от вампирите и Травис. Тя ахна, когато прозорецът към най-дълбоките му емоции се отвори пред нея и най-силният образ, който видя, беше собственото й лице.

Мари падна назад, когато лечението приключи, гледайки го шокирано. Собственото му изражение беше огледално на нейното.

— Видях душата ти, Мари — каза той с тих глас. — Паднах в нея.

Тогава изглежда той успя да се отърси от транса и се изправи на крака, издърпвайки я със себе си, докато оглеждаше кръга за допълнителна опасност. Джак и Уилям, вече възвърнали човешката си форма, крачеха към тях. Уилям имаше кървави драскоти отстрани на лицето си, но с изключение на това, не изглеждаше ранен.

— Докладвай — нареди Итън, гледайки заместника си.

— Сритахме им задниците — провлачено каза Уилям. — Ще ти дам пълен доклад утре, но ще трябва да предадем тези нарушители на представителите от другите прайдове.

Джак кимна в знак на съгласие.

— Те твърдят, че са нямали идея какво е планирал Травис, което вероятно е вярно. Както и да е, ако разкара горилите на Травис от тук, никога няма да има и капка съмнение за нечестно отношение от твоя страна.

Итън обмисли думите им и кимна.

— Добре. Жертвите?

— От наша страна, нищо повече от няколко драскотини — каза Уилям. — Поне не и нещо, което трансформацията да не може да излекува.

— Мога да помогна, имам лечителски способности — предложи Мари.

— Не. Приключи с правенето, на каквото и да е, с изключение на почиване, океанско момиче — отсече Итън, а в гласа му се беше завърнало арогантното командване.

Мари настръхна и започна да спори, но той се наведе и сложи едната си ръка под коленете, а другата около раменете й и я вдигна до гърдите си.

— Моля те — измърмори само за нейните уши той. — Имам нужда от теб.

— Ами, след като поставяш нещата по този начин — каза тя и обви ръце около врата му, — как мога да откажа?

Глава 12

Седмица по-късно

Мари се събуди бавно от миризмата на кафе и се протегна с удоволствие, преди да отвори очи. Седна и се огледа из спалнята на Итън, доволна от промените в някога студеното и голо място. Тя беше придумвала и досаждала на своята пантера за боядисване и светли драперии, макар че беше оставил пазаруването на нея и Кат. Сега пространството бе изпълнено с топлина и цвят, и това беше убежище, на което се наслаждаваха през много часове от нощта, а дори понякога през следобеда, след като направеха ежедневното си посещение до д-р Хърман, за да видят вече почти излекуваната пантера.

След като преди пет дни беше чула от Аларик, че двамата с Бастиян са невредими, но все още по следите на лорд Джъстис, беше способна да се отпусне и да се наслаждава на този отдих от притесненията. Решително остави настрана всяка мисъл за това какво щеше да се случи между нея и Итън, когато се завърнеше в Атлантида.

Вратата се отвори и миризмата на кафе, която я беше събудила, се промъкна в стаята във формата на поднос, носен от много секси алфа-мъжкар.

— Добро утро, океанско момиче. Помислих си, че може да се нуждаеш от малко кофеин, след като ме държа буден цяла нощ.

— Аз ли те държах буден? Чия беше идеята да пробваме всяка част от мебелировката? — Тя се опита да звучи възмутено, но излезе нещо като сънливо задоволство. Не разбираше как този мъж може да е толкова възхитително привлекателен дори в прости дънки и бяла риза. Опита да не мисли за това как може би изглеждаше в момента, с разбърканата си от леглото коса.

Той остави подноса на масата до леглото и се наведе да я целуне, след което седна и усмивката изчезна от лицето му.

— Значи това е.

Стомахът й внезапно се сви на буца.

— Да, това е. Аларик пристига тази нощ, за да ме отведе в Атлантида. Така че имаме няколко часа.

Той изруга под носа си.

— Не искам няколко часа с теб. Искам няколко години. Дори няколко живота.

Тя прехапа долната си устна със зъби и въздъхна.

— Чувствам се по същия начин относно теб. Никога не съм си мислила… ти си предводител и Кат ме предупреди…

Той я прекъсна.

— Кат те предупреди, заради това какъв бях, преди да те срещна. Но сега никога няма да мога да бъда с друга жена, Мари. — Той взе ръцете й в своите. — Ти докосна душата ми, океанско момиче. Не знам защо се случи или дори как се случи толкова бързо, но ето, че е така. Не мога да те пусна да си отидеш.

— Итън, знаеш, че сливането на душите може да се случи на всеки. Но свободната воля господства над всичко. Ти си… Можеш да си потърсиш друга, ако моето отсъствие…

Той прекъсна рязко думите й и златистият му поглед се заби в нея, когато се намръщи.

— Никога отново не искам да те чувам да го казваш. Без значение дали си в леглото ми или на хиляди мили разстояние, все още си моя. Дори не си помисляй да забравяш това.

Тя се опита да се усмихне.

— Все още си такова нацупено котенце, ми амара. Мислех, че до сега съм укротила малко от тази арогантност.

— Никога опитомен — каза той с дрезгав глас. — Но винаги твой.

Тя почувства сълзи да изпълват очите й.

— Но аз трябва да замина. Отговорностите ми… не мога да изоставя храма, дори някаква част от мен да го иска.

Той я дръпна в прегръдката си.

— Колкото и да ми се иска, никога не бих поискал да зарежеш задълженията си. Ако някой може да разбере отговорността, това съм аз. Но някак си помага да знам, че някаква част от теб мисли за това. За мен.

Бяха обсъждали въпроса многократно, но и двамата знаеха колко невероятно щеше да е Посейдон някога да му позволи да влезе в Атлантида. Може би в някой момент от бъдещето. Със сигурност не сега.

— Давам ти думата си, Итън от Флорида — зарече тя, влагайки цялата си любов в погледа, който му отправи. — Ще намерим начин.

— Ще намерим начин — повтори той. — Аз също ти давам своята дума. Обичам те, океанско момиче. Спомняй си го всеки път, когато погледнеш този пръстен.

Мари погледна надолу към безупречния диамант на лявата си ръка. Символ на обещание, беше казал той, когато й го даде предишната нощ. Трепет на любопитство я накара да се запита как диамантът щеше да резонира със скъпоценните камъни в храма и каква песен можеше да изпее Ерин заради него. Със сигурност толкова красив камък, който съдържаше обещание за безкрайна любов, можеше да изпее мощно лечение.

— Отново виждам изражението на учен — каза той. — Какво е проникнало в тази прекрасна глава?

Докато смехът буботеше в гърдите му, опрени в нейните, тя погледна нагоре, за да открие златистите очи, пълни с желание. Блещукаща сребристосиня светлина заискри и се уви около нея. Тя се отпусна обратно на леглото, дърпайки го със себе си.

— Имаме цял ден, моя красива, свирепа пантеро — каза Мари, повдигайки лице за целувките му. — Имаш ли идея как можем да го прекараме?

Той я целуна с бавно умение и нежност, докато тя не се задъха под него.

— О, имам една или две идеи — провлачено отговори Итън и погледна нагоре към тавана. — Мислиш ли, че трябва да взема чадър?

Само след миг стаята се огласи от силния й смях.

Заедно, обеща тя безмълвно, щяха да се опълчат смело, без значение каква опасност можеше да крие бъдещето. Любовта и смехът щяха да им помогнат да преодолеят всяка пречка. Шейппшифтърът беше намерил своята жена и тя най-накрая бе пристигнала у дома.

Допълнителна информация

$id = 7745

$source = Моята библиотека

Издание:

Алиса Дей. Непокорни сърца в Атлантида. Жената на шейпшифтъра

Американска. Първо издание

ИК „Тиара букс“, София, 2013

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-12-9