Урсула Ле Гуин
Реално и нереално

Анотация

Прехвърляща границите на жанровете, Урсула Ле Гуин си е спечелила възхищението на разнообразни групи читатели. Този нов двутомен сборник показва еднакво добре нейната реалистична и фантастична проза, а също така и размиването на границата между двете.

Урсула Ле Гуин е от малкото писатели, чиито произведения са на мястото си и на страниците на „Ню Йоркър“, и сред научната фантастика на Азимов. Макар и да е известна най-вече с няколко чудесни научнофантастични романа („Освободеният“, „Лявата ръка на мрака“) и с романите й за Землемория, късните разкази на Ле Гуин разкриват още по-широк стилистичен и тематичен обхват. Сборникът „Реално и нереално“ включва творби, писани в продължение на десетилетия, и е разделен на две части по тематичен признак. Във въведението си към първия том Ле Гуин описва как е подбрала разказите от антологията. Резултатът е впечатляващ — тези, които сега се срещат с Ле Гуин, ще останат очаровани от широтата на произведенията й, а тези, които вече познават прозата й, откриват невероятната ефективност на любимите й похвати при различни обстоятелства.

Научната фантастика, която преобладава във втория том, „Външен космос, вътрешна земя“, е пример за силата на истински добрата научна фантастика: да осветли други обществени порядки или чрез напредъка в технологиите да илюстрира етични или социологически дилеми. Всички събрани тук разкази са, без изключение, с много високо качество.

Из рецензия на Тобиас Карол, литературен критик

„Остроумна, сатирична, забавна. Все пак това са по-сериозните произведения, които илюстрират таланта й най-добре. В тях тя използва повтарящи се теми и елементи на културно разнообразие, нереални герои и героини, способността на властта да корумпира, способността на любовта да направлява, насочва вниманието ни към герои и типажи (жени, деца, разнополови и безполови), които така често остават без внимание при други, по-технологично ориентирани автори на научна фантастика… Стойностен и ценен сборник.“

Пъблишърс Уикли

„Прозата на Ле Гуин е така светла и проста, тя винаги казва истината. Когато съм с героите й, аз съм с живи хора, в светове, които са също толкова реални и истински, колкото и моят. Ле Гуин притежава таланта да превръща думите в светове.“

Нийл Геймън

 

Урсула К. Ле Гуин е удостоена с множество награди, сред които Хюго, Небюла, Национална награда за литература и др. Живее в Портланд, Орегон.

 

 

Тази антология, включваща два тома с най-добрите разкази на Урсула К. Ле Гуин — подбрани лично от нея — ще остави читателя възхитен, провокиран, заинтригуван, изправен пред острия сатиричен глас на един от най-добрите автори на къси разкази на нашето време. „Къде, за бога?“ включва земните разкази на Ле Гуин, които са за нашия свят (околностите на малък град в Орегон, или някъде в Централна Европа) и засягат разнообразни теми, от социална революция до преживяванията в летен лагер.

Вторият том, „Външен космос, вътрешна земя“, е събрал най-известните фантастични разкази на Ле Гуин.

Реално и нереално. Том 1
Къде, за бога?

Въведение
Избор и разделяне

Молих много хора — редактори, приятели, трети братовчеди по съребрена линия — да ми помогнат с избора на разкази за този сборник, но никой не се отзова. В такъв случай всички заслуги за добрите попадения и всички упреци за лошите са за мен. Ако нещо, което с право очаквате да е тук, а не е — съжалявам. Наложи се да изключа множество разкази, защото съм написала много.

Първият начин, който открих, да сведа гъмжилото до управляем размер беше: ограничи се до късите разкази. Не новели — въпреки че новелата е любимата ми литературна форма, чудесна дължина, в която можеш да направиш почти всичко, което правиш в един роман, без обаче да използваш толкова много думи. Само че една новела би прогонила три, може би четири къси разказа. И всички те трябваше да бъдат изоставени — през сълзи.

Въпреки това пак имаше прекалено много разкази, така че се наложи да въведа произволни ограничения. Преди всичко избягвах разкази, свързани с новели, които се развиват на Гетен или Анарес и т.н., и разкази, които оформят неразделна част от поредици, чиито части са обединени от герои, среда и хронология, тоест оформят едно почти подобно на роман цяло. Но „Лъвът на Мей“ е много близък с „Винаги у дома“, а три от разказите от „Орсинийски приказки“ са общо взето некомпактна, обхващаща много десетилетия поредица. Е… добре. Последователността е добродетел, докато не започне да те дразни.

Ала въпреки тези ограничения разполагах с достатъчно разкази, за да направя книга горе-долу с големината на краткия оксфордски речник. Поради това разработих строго научни и методологични критерии за селекцията си.

Първият критерий беше: Харесва ли ми разказът?

Отговорът почти неизбежно беше „да“, така че този критерий не беше кой знае какъв. Подобрих го така: Наистина ли харесвам разказа много? Това вършеше малко повече работа. Получи се доста голям куп разкази, които харесвам много.

После приложих следващия критерий: Как разказът се вписва сред останалите? Той се оказа много труден за прилагане, но все пак с негова помощ елиминирах няколко. По това време вече се появи още един принцип за подбор, под формата на въпрос: Трябва ли да включа този разказ в сборника, защото смятам, че е бил засенчен, че е получил по-малко внимание, отколкото може би заслужава?

Сложна задача. Дали един разказ ще бъде забелязан, зависи от късмет, мода, литературни награди и други неконтролирани фактори. Единственото почти сигурно нещо е, че колкото по-често един разказ се преиздава, толкова по-често ще се преиздава. Познатото се продава. „Девет живота“ е преиздаван повече от всеки друг от разказите ми в продължение на години, а „Онези, които си отиват от Омелас“ (след бавен старт, въпреки че спечели награда „Хюго“) зае водеща позиция и все още препуска щастливо като Сийбискит.

Включих някои разкази отчасти защото исках отново да ги върна в светлината на прожекторите. Повечето от тях, но не всичките, са в този първи том.

И стигаме до втория избор, който трябваше да направя, след като избрах всички разкази за сборника. Трябваше да са в два тома. Как да ги разделя?

Първо си помислих просто да ги подредя хронологично, според това кога са написани. Опитах, но резултатът не ми хареса. В края на краищата ги сортирах в две части, които нарекох „Къде, за бога?“ и „Външен космос, вътрешна земя“.

Мисля, че двете заглавия са достатъчно описателни и не се нуждаят от повече обяснения. Някои хора биха определили първия том като „земен“, а втория като „научна фантастика“, но ще сгрешат. Всички научнофантастични разкази са във втория том, но далеч не всички разкази от втория том са научнофантастични по каквито и да било критерии. Ще говоря повече за това във въведението към втория том. Нека сега открием къде, за бога, отиваме.

Разказите в този том

Когато бях втора година в колежа, налучках или открих, или измислих страна в Централна Европа, наречена Орсиния. Орсиния ми осигури вход в литературните измислици. Даде ми терена, пространството, от което се нуждаех. Пишех реалистични разкази (буржоа — САЩ — 1948 г.), защото реализмът беше това, което се предполагаше, че един сериозен писател ще пише според правилата на модернизма, който пък беше постулирал, че нереалистичната литература, ако не е чисто и просто детска, е боклук.

Бях много сериозна млада писателка. Никога не съм имала нищо против реалистичните романи и харесвам много от тях. Не съм теоретик и все още не опитвах да подлагам на съмнение или да споря с това произволно ограбване на литературата, но скоро осъзнах, че теренът, който то предлага на моя персонален талант, е малък и каменист. Трябваше да открия своето място другаде.

Орсиния беше пътят, прокаран между актуалността, която се предполагаше, че би трябвало да е единствен обект на художествената литература, и безпределните владения на въображението. Намерих страната, нарисувах картата, написах разкази за нея, написах два романа за нея, единият от които по-късно беше издаден като „Малфрена“, и я посещавах с радост от време на време в продължение на много години. Първите четири разказа от този том са „Орсинийски приказки“, а първият от тях, „Братя и сестри“, беше първият разказ, написан от мен, за който знаех, че е добър, че е какъвто трябва и възможно най-близо до целта. Тогава бях на двайсет и пет.

След разказа „Отключване на въздуха“, написан през 1990 г., нямам никаква вест от Орсиния. Мъчно ми е, че не чувам какво става с моите хора там.

Не мисля, че „Дневникът на розата“ се случва в Орсиния, по-скоро ми напомня за някъде в Южна Америка, но главният герой носи орсинийско име.

Към края на шейсетте, когато най-накрая започнаха да публикуват разказите ми, бях съвсем сигурна, че реалността най-добре се изобразява косо, отзад напред или като въображаема страна, а също, че бих могла да пиша за всяко място и за всичко, което искам. С надежда, макар и не с очакване, някой някъде да го публикува.

Можех дори да пиша реализъм, ако исках.

Разказите „Текстове“, „Сомнамбули“ и „Длан, чаша, раковина“, и трите от сборника „Морски път“, развиват действието си в Орегон от наши дни, в полудегизиран крайбрежен град, който наричам Клатсанд. Героят на „Посоката на пътя“ все още живее край шосе 18, близо до Макинвил в Орегон. „Момичета от Бъфало“ се случва във високата пустиня на Източен Орегон. „Етер или“ се движи между сухата източна страна на щата и зелената западна страна по един спокоен, невероятен, самоуверен начин, който, струва ми се, е нещо, което научих от петдесет години живот в Орегон.

„Бялото магаре“ като че ли е в сънувана Индия, а „Арфата на Гуилан“ е някъде на границата на един изфантазиран Уелс. Местоположението на разкази като „Водата е широка“ и „Изгубените деца“ е без значение, освен че е в Америка — отражение на момент от времето на Америка. „Лъвът на Мей“ е в долината Напа, Калифорния, където прекарвах безкрайните лета на детството си, а „Четири и половина“ е в Бъркли, където отраснах.

„Четири и половина“ е чист реализъм, но в донякъде необичайна форма. По време на еднодневен семинар в Сан Хосе разменихме групите си с преподавателя по поезия — следобеда той пое моите автори на проза и ги накара да пишат поезия, а аз взех неговите поети, които трябваше да науча да пишат разкази. Вдигнаха голяма олелия — поетите винаги го правят. Не, не, аз съм поет и не е възможно да пиша разкази! Казах: о, да, можеш и още как. Давам ти имената на четирима души и ти давам отношенията помежду им. Ти ги поставяш заедно на определено място, наблюдаваш ги известно време, и виждаш, че отношенията им постепенно ще ти дадат началото на история. (Измислях всичко там, на момента.) Имената на четиримата герои, които им дадох, бяха Стивън, възрастен мъж с известен авторитет, Ан, млада, без авторитет, Ела, възрастна, без голям авторитет, и Тод, млад или много млад, без никакъв авторитет.

Една храбра поетеса се прибра у дома и изпълни задачата. Изпрати ми разказа си и беше добър. Аз се прибрах у дома и също изпълних задачата осем пъти с тези четири имена (плюс още няколко, като Мари и Бил). Изпратих резултата на „Ню Йоркър“. Там проявиха добрина и публикуваха материала. Обратната информация, която получих, показа, че много читатели бяха положили сериозни усилия да вкарат осмината Стивъновци в един Стивън, осемте Ели в една Ела. Няма как да стане обаче. Осемте кратки разказа от „Четири и половина“ са за трийсет и двама различни хора, трийсет и двама различни герои, плюс, понякога, Мари и Бил. И осемте разказа са за сила, идентичност и взаимоотношения. Някои теми и образи се повтарят в тях и се преплитат. И всички се случват в четири и половина следобед. Все още съм доволна от изпълнението на задачата си.

 

Урсула К. Ле Гуин, август 2012 г.

Братя и сестри

Каменарят лежеше на високо болнично легло. Не беше дошъл в съзнание. Мълчанието му изглеждаше всеобхватно и потискащо. Тялото му под чаршафите, които падаха на колосани гънки, лицето му — бяха безразлични като камък. Майката, сякаш предизвикана от това мълчание и безразличие, заговори високо:

— Защо го направи? Искаш да умреш преди мен ли? Погледнете го! Погледнете го! Моят красавец, моят ястреб, моята река, моят син!

Тъгата й беше красноречива. Издигаше се към случилото се като чучулига към утринта. Неговото мълчание и нейният вик означаваха едно и също — непоносимото ставаше добре дошло. По-малкият син стоеше и слушаше. Смазваха го с тъгата си, голяма колкото живота. Безсъзнателното, начупено като парче тебешир тяло на брат му го смазваше с тежестта на плътта и на него му се искаше да избяга, да се спаси.

Мъжът, който беше спасен, стоеше до него — дребен, прегърбен човек на средна възраст с побелели от варовик кокалчета на пръстите. Той също беше покрусен.

— Той спаси живота ми — каза на Стефан, сякаш търсеше обяснение. Гласът му беше плоският, безцветен глас на глух човек.

— Несъмнено — отвърна Стефан. — Така постъпваше той. Излезе от болницата, за да обядва. Всички го питаха за брат му.

— Ще живее — отговаряше Стефан.

Отби се в „Белият лъв“, за да хапне, пи твърде много.

— Осакатен? Той? Костант? Два тона скали са се срутили на главата му, и какво? Той е направен от камък. Не е бил роден, бил е изсечен в кариера.

Смяха му се, както обикновено.

— Изсечен — повтори им. — Както всички вас.

Излезе от „Белият лъв“ и тръгна надолу по улица „Ардър“, измина четири пресечки, излезе от града и продължи нататък, на североизток, успоредно на железопътната линия на четвърт миля от пътя. Майското слънце в небето беше малко и сивкаво. Краката му газеха прах и малки бурени. Карстът, варовиковата равнина, потрепваше леко около него от топлината, досущ малки, прозрачни трепкащи крилца на муха. Отвъд тази вибрираща сивкава мараня, далечни и малки, бяха застинали планините. Познаваше тези далечни планини цял живот и два пъти ги бе виждал отблизо, когато взе влака за Браилава — веднъж натам и веднъж на връщане. Знаеше, че са облечени в дървета — ели, вкопчили корените си в бреговете на буйни потоци, и с тъмни клони в мъглата, която затваря и разделя планинските клисури в светлината на зората, а влакът потракваше нататък и димът му се стелеше по зелените склонове като спускащ се воал. В планините потоците ромоляха в слънчевата светлина. Имаше водопади. Тук, в карстовата равнина, реките минаваха под земята, тихи в тъмните вени от камък. Можеш да яздиш цял ден от Сфарой Кампе и пак да не стигнеш планините, още да си във варовиковия прах. Късно на втория ден обаче ще си под сянката на дърветата, край буйните потоци. Стефан Фабър седна край правия нереален път, по който крачеше, и подпря глава на ръцете си. Сам, на миля от града, на четвърт миля от релсите, на шейсет мили от планините, седеше и плачеше за брат си. Равнината от камък и прах потрепваше и правеше гримаси около него като човек, който изпитва болка.

Върна се от обяд с около час закъснение в офиса на компания „Чорин“, където работеше като счетоводител. Шефът се приближи до бюрото му:

— Фабър, не е нужно да оставаш тук следобед.

— Защо?

— Ако искаш да отидеш в болницата…

— Какво да правя там? Не мога да го зашия, че отново да е цял, нали?

— Както искаш — отвърна шефът и отмина.

— Не на моята глава се срутиха тон камъни, това е. — Никой не му отговори.

Когато Костант Фабър беше ранен от срутването на скалите в кариерата, беше на двайсет и шест години. Брат му беше на двайсет и три. Сестра им, Розана, беше на тринайсет. Започваше да расте висока и свъсена, да тежи върху земята. Вместо да тича както преди, сега ходеше непохватно и някак прегърбено, сякаш с всяка стъпка прекрачваше, без да ще, праг. Говореше високо и се смееше шумно. Не оставаше длъжна на нищо, което я докоснеше — глас, вятър, дума, която не разбира, вечерна звезда. Не бе се научила на безразличие, познаваше само непокорството. Със Стефан обикновено се караха, ръчкаха се взаимно по болезнените места, не преставаха. Вечерта, когато той се прибра у дома, майката не бе се върнала от болницата, а Розана мълчеше в смълчаната къща. Този следобед и тя бе мислила за болката, за болката и смъртта. Непокорството я бе изоставило.

— Не бъди толкова потисната — каза й Стефан, когато тя му сервира боб за вечеря. — Ще се оправи.

— Мислиш ли?… Някой каза, че може да остане… знаеш…

— Сакат? Не. Ще се оправи.

— Защо според теб се е спуснал да избута онзи човек настрана?

— Няма значение, Роз. Просто го е направил.

Беше трогнат, че тя задава тези въпроси на него, и изненадан от увереността на отговорите си. Не мислеше, че може да даде някакви отговори.

— Странно е — каза тя.

— Кое е странно?

— Не знам. Костант…

— Избил е ключовия камък на арката ти, нали? Бам! Падне ли един, след него тръгват всички останали.

Не го разбра. Не познаваше мястото, където се озова днес, място, където тя беше като другите хора, споделяше с тях катастрофата да си жив. Стефан нямаше намерение да й обяснява.

— Така е с всички ни — продължи той, — търкаляме се наоколо, всеки е заринат под собствена купчина камъни. Поне извадиха Костант от неговата и го натъпкаха с морфин… Помниш ли как веднъж, когато беше малка, каза: „Ще се омъжа за Костант, когато порасна“?

Розана кимна.

— Разбира се. И той страшно се ядоса.

— Защото майка се смя.

— Ти и татко се смяхте, не тя.

Никой от двамата не се хранеше. Стаята лъхаше на спарено и бе тъмна извън жълтия кръг около керосиновата лампа.

— Какво беше, когато татко умря?

— Ти беше там — отвърна Стефан.

— Бях на девет. Но не помня. Освен че беше горещо като сега и много нощни пеперуди се блъскаха в стъклото. Онази нощ ли умря той?

— Така мисля.

— Какво беше тогава?

— Опитваше се да изследва новата земя.

— Не знам. Просто умря. Не е като нищо друго.

Бащата беше умрял от пневмония на четирийсет и шест, след трийсет години в кариерите. Стефан не помнеше смъртта му кой знае колко по-ясно от Розана. Тогава той не беше ключов камък на арката.

— Имаме ли плодове?

Момичето не отговори. Гледаше втренчено въздуха над мястото, където обикновено сядаше по-големият брат. Челото и тъмните вежди на Розана бяха като неговите, бяха неговите: приликата между родственици е еднаквост, братът и сестрата бяха — повече или по-малко, в извивката на чело и слепоочие — един и същи човек. Така че за момент Костант седеше на масата и беззвучно съзерцаваше собственото си отсъствие.

— Има ли?

— Мисля, че в шкафа има ябълки — отговори тя, върна се към себе си, но толкова тихо, че за миг в очите на брат й изглеждаше като жена, притихнала жена, която говори, изтръгната от размислите си. И той нежно каза на тази жена:

— Хайде. Да отидем в болницата. Вече трябва да са престанали да ровят в него.

Глухият се бе върнал в болницата. С него беше и дъщеря му. Стефан знаеше, че е продавачка в месарницата. Глухият, когото не бяха допуснали в отделението, държа Стефан половин час в горещата чакалня с чамово дюшеме, която миришеше на дезинфектант и смола. Говореше, разхождаше се, сядаше, скачаше на крака, спореше с равния, силен и монотонен глас на глухотата.

— Няма да се върна в кариерата. Не, сър. Ами ако снощи бях казал, че днес няма да ида в кариерата, как щеше да е днес? А? Нямаше сега да съм тук и ти нямаше да си тук, нито пък той да е там, вътре, брат ти де. Всички щяхме да сме си у дома. У дома, живи и здрави, нали? Няма да се върна на кариерата. Не, не, за бога. Ще отида на фермата, ето къде ще отида. Там съм отраснал, нали, на запад, в подножието, брат ми е там. Ще се върна и ще работя във фермата с него. Няма повече да стъпя в кариерата.

Дъщерята седеше на дървената пейка с изправен гръб и неподвижна. Лицето й беше тясно, черната коса беше прибрана назад, на топчесто кокче.

— Не ти ли е горещо? — попита я Стефан, а тя отговори мрачно:

— Не, добре съм.

Гласът й прозвуча отчетливо. Беше свикнала да говори на глухия си баща. След като Стефан не каза нищо повече, тя отново сведе поглед и застина с ръце в скута. Баща й продължаваше да говори. Стефан прокара пръсти през запотената си коса и опита да го прекъсне.

— Чудесно. Това е добър план, Сачик. Защо да пропиляваш живота си в кариерата?

Глухият продължи да говори.

— Не те чува.

— Не можеш ли да го заведеш у дома?

— Не успях да го изведа оттук, дори и за вечеря. Не престава да говори.

Каза последното с много тих глас, може би от неудобство, и Стефан го долови в тона й. Разтри още веднъж потната си коса и се вгледа в момичето, замислен по неизвестна причина за дим, водопади и планини.

— Върви си у дома. — В гласа си долови характеристиките на нейния, мекота и отчетливост. — Ще го заведа в кръчмата за час.

— Така няма да видиш брат си.

— Той няма да избяга. Хайде, върви си у дома.

В „Белият лъв“ двамата мъже пиха много. Сачик говореше за фермата в подножието. Стефан говореше за планината и за своята година в колежа в града. Никой не чуваше другия. Пиян, Стефан отведе Сачик до дома му в една от залепените една за друга еднакви къщи, построени от компанията „Чорин“ през 95-а, когато откриха новата кариера. Къщите бяха в западния край на града, а зад тях карстът се простираше под светлината на половината луна нататък и нататък, надупчен, изровен, равен, и отговаряше на лунното сияние със своя собствена бледност, взета трета ръка от слънцето. Луната, втора ръка, износена по ръбовете, беше окачена на небето като нещо, оставено на видно място от домакиня, за да не забрави, че се нуждае от кърпене.

— Кажи на дъщеря си, че всичко е наред — посъветва го Стефан, като се олюляваше пред вратата.

— Всичко е наред — повтори Сачик с ентусиазъм. — Наааред.

Стефан се прибра у дома пиян и така денят на злополуката се смеси в паметта му с останалите дни от годината, а фрагментите, които останаха с него — затворените очи на брат му, чернокосото момиче, което го гледаше, луната, която не гледаше нищо, — не се връщаха в ума му като части от едно цяло, а поотделно, с продължителни интервали помежду им.

Карстът нямаше извори. Водата, която пиеха в Сфарой Кампе, идваше от дълбоки кладенци и беше чиста, без вкус. Еката Сачик все още усещаше странната изворна вода във фермата на устните си, докато търкаше железен тиган на мивката. Търкаше с твърда четка, влагаше повече енергия, отколкото беше нужно, погълната от работата дълбоко под нивото на съзнателното удоволствие. В тигана имаше остатъци от загоряла храна и водата, която наливаше вътре, бягаше кафява от космите на четката и проблясваше на светлината на лампата. Никой от тях не умееше да готви там, във фермата. Рано или късно тя щеше да се заеме с това и да започнат да се хранят както трябва. Харесваше й домакинската работа, обичаше да чисти, да се навежда със зачервено лице към печката на дърва, да вика хората за вечеря — жива, разнообразна работа, а не досада като онази в магазина, да връща ресто, да повтаря „приятен ден“, „приятен ден“ по цял ден. Напусна града със семейството си, защото онова й беше дошло до гуша. Фермерското семейство ги бе приело и четиримата без коментар, като природно бедствие — повече гърла за изхранване, но и повече работна ръка. Фермата беше голяма, но бедна. Майката на Еката, която боледуваше, се промъкваше безшумно зад шумната леля и братовчедката. Мъжете, чичото, бащата и братът на Еката, тропаха вън и вътре с прашни ботуши, водеха дълъг разговор за покупка на още едно прасе.

— Тук е по-добре, отколкото в града. Нищо няма в града — каза овдовялата братовчедка на Еката. Момичето не й отговори. Нямаше отговор.

— Мисля, че Мартин ще се върне — каза Еката накрая. — И през ум не му беше минавало да става фермер.

И наистина брат й, който беше на шестнайсет, през август се върна в Сфарой Кампе, за да работи в кариерите.

Нае стая в пансион. Прозорецът му гледаше към задния двор на Фабър — ограден квадрат от прах и бурени, с тъжна ела в единия край. Хазайката, вдовица на каменар, беше мургава, с изправен гръб, спокойна като сестрата на Мартин, Еката. С нея момчето се чувстваше мъжествено и леко. Когато излизаше, дъщеря й и останалите наематели, четирима неженени мъже, още ненавършили трийсет, вземаха нещата в свои ръце. Смееха се и се тупаха по гърбовете. Железничарят от Браилава вадеше китарата си и пееше песни от мюзикъли, въртеше очи като стафиди в свинска мас. Дъщерята, на трийсет и неомъжена, се смееше и се суетеше наоколо, ризата й се измъкваше от колана на гърба, а тя не я мушкаше обратно. Защо вдигаха такава врява? Защо се смееха, тупаха се по гърбовете, свиреха на китара и пееха? Често се шегуваха с Мартин. Той свиваше рамене и отговаряше троснато. Един път отговори с езика, който се използваше в кариерите. Китаристът го дръпна настрана и му каза сериозно, че човек трябва да се държи прилично пред дамите. Мартин го изслуша, привел зачервеното си лице.

Беше едро, широкоплещесто момче. Мислеше, че би могъл да хване този чиновник от Браилава и да му счупи врата. Не го направи. Нямаше право. Чиновникът и останалите бяха мъже. Имаше нещо, което те разбираха, но той не схващаше — причината, поради която вдигаха врява, споглеждаха се особено, свиреха и пееха. Докато не разбереше това, имаха право да му казват как да разговаря с дами. Качи се в стаята си и се наведе през прозореца, за да изпуши една цигара. Димът увисна в неподвижния вечерен въздух, който обгръщаше елата, покривите, света в голям купол от твърд тъмносин кристал. Розана Фабър излезе в заградения съседен двор, изхвърли мръсната вода от леген за миене на чинии с рязко, елегантно движение на ръцете, после остана на място, за да погледне към небето, скъсена от перспективата, черна коса над бяла блуза, уловени в синия кристал. Нищо не помръдваше на шейсет мили във всички посоки, освен последните капки вода от легена, които падаха една по една на земята, и димът от цигарата на Мартин, който се виеше и се стелеше настрани от пръстите му. Бавно прибра ръката си, така че погледът й да не бъде привлечен от тънката къдрица дим. Тя въздъхна, удари легена в рамката на вратата, за да изтръска последните капки, които вече бяха изтекли, влезе, вратата се затръшна. Синият въздух се съедини отново, без дефект на мястото, където беше стояла. Мартин промърмори на бездефектния въздух думата, която го посъветваха да не използва пред дами, и след миг, сякаш вместо отговор, на северозапад заблестя вечерната звезда, високо и ясно.

Костант Фабър беше у дома сам, защото вече можеше да прекосява стаята с патерици. Как прекарваше тези дълги тихи дни, никой не се замисляше, може би най-малко самият той. Активен мъж, най-силният и интелигентен работник от кариерата, шеф на група още от двайсет и три годишен, той не познаваше леността или самотата. Винаги бе използвал времето си докрай за работа. Сега времето трябваше да използва него. Наблюдаваше как го обработва без смут или нетърпение, внимателно, както чирак наблюдава майстор. Вложи всичките си сили, за да усвои новия занаят, този на слабостта. Тишината, в която прекарваше дните, сега полепваше по него както варовиковият прах полепваше по кожата му преди.

Майката работеше в магазина за шивашки стоки до шест. Стефан излизаше от работа в пет. Вечер имаше един час, в който братята оставаха у дома сами. Стефан преди прекарваше този час в задния двор под елата, глупав, въздишащ, загледан в лястовиците, които се стрелкаха след невидими насекоми в непрекъснато смрачаващия се въздух, или ходеше в „Белият лъв“. Сега се прибираше веднага у дома и носеше на Костант „Браилавски новинар“. Четяха го едновременно, като си разменяха страниците. Стефан възнамеряваше да говори, но мълчеше. Прахът оставаше полепнал по устните му. Нищо не се случваше. Часът минаваше отново и отново. По-големият брат седеше неподвижно, навел хубавото си притихнало лице над вестника. Четеше бавно. Стефан трябваше да го изчаква, за да разменят страниците. Виждаше как очите на Костант се движат от дума на дума. След това идваше Розана и крещеше „довиждане“ на съучениците си на улицата, после се прибираше майката, тряскаха се врати, гласове отекваха от стая в стая, кухнята започваше да пуши и дрънчи, тракаха чинии, часът си отиваше.

Една вечер, едва започнал да чете, Костант остави вестника настрана. Последва дълга пауза, която не съдържаше събития и която Стефан, вперил поглед във вестника, се престори, че не забелязва.

— Стефан, лулата ми е там, до теб.

— О, да, разбира се — промърмори Стефан, занесе му лулата. Костант я напълни и запали, дръпна няколко пъти от нея, пак я остави. Дясната му ръка беше опряна върху подлакътника на стола, корава и отпусната, стиснала възел от самота, твърде тежък, за да го повдигне. Стефан се криеше зад вестника си и тишината продължаваше.

Ще му прочета това, за коалицията на съюза, помисли си Стефан, но не го направи. Очите му настояваха да намерят друга статия, да я прочетат. Защо не можеше да говори с него?

— Роз расте — отбеляза Костант.

— Да, развива се — промърмори Стефан.

— Нужно е някой да се грижи за нея. Мисля си, че този град не е подходящ за подрастващо момиче. Само диви момчета и закоравели мъже.

— Навсякъде ги има.

— Така е. Без съмнение — кимна Костант. Прие твърдението на Стефан, без да го оспорва. Костант никога не бе напускал карета, никога не бе излизал от Сфарой Кемпе. Не познаваше нищо друго, освен варовик, улица „Ардър“, улица „Чорин“ и улица „Гулхелм“, далечните планини, огромното небе.

— Разбираш ли? — каза и отново взе лулата. — Тя е малко своенравна, така мисля.

— Всеки ще се замисли, преди да злоупотреби със сестрата на Фабър — успокои го Стефан. — Така или иначе, тя ще те послуша.

— И теб също.

— Мен? Че защо ще слуша мен?

— Поради същите причини — отговори Костант, но Стефан беше открил отново гласа си…

— За какво да ме слуша? Достатъчно разумна е. Ние с теб никога не слушахме какво ни казваше татко, нали? Сега е същото.

— Ти не си като него. Ако това имаш предвид. Ти си образован.

— Образован. Станал съм професор, как ли пък не! Исусе! Една година в нормално училище!?

— Защо се провали там, Стефан?

Въпросът не беше зададен с лекота. Дойде от сърцевината на мълчанието на Костант, от неговото аскетично, замислено невежество. Стефан, изваден от равновесие, защото откри себе си, също като Розана, толкова дълбоко загнезден в мислите на своя сдържан и толкова превъзхождащ го брат, отговори първото, което му дойде наум:

— Страхувах се, че ще се проваля. Заради това не работих както трябва.

И това беше простата и ясна истина, която никога не бе признавал пред себе си.

Костант кимна, замислен над тази идея за провала, която определено не му беше позната. После отбеляза с ясния си звучен глас:

— Пилееш времето си тук, в Кампе.

— Така ли? А ти?

— Аз не пилея нищо. Никога не съм печелил стипендия. — Костант се усмихна и усмивката му ядоса Стефан.

— Така е. Но никога и не опита. Отиде направо в кариерите, още на петнайсет. Слушай, задавал ли си си някога въпроса, замислял ли си се и за миг какво правя тук, защо отидох в кариерите, за какво работя там, ще продължавам ли да работя шест дни седмично, всяка седмица до края на живота си? За пари. Разбира се. Има обаче и други начини да си изкарваш прехраната. За какво е всичко? Защо изобщо хората стоят тук, в този забравен от Бога град, сред тези зарязани от Бога камънаци, на които нищо не расте? Защо не се вдигнат и не отидат някъде? Говориш за пилеене на време! За какво, за бога, е всичко това? И няма ли нищо друго, освен него?

— Мислил съм за тези неща.

— Аз пък не мисля за нищо друго от години.

— Защо не се махнеш тогава?

— Защото се страхувам. Ще бъде като Браилава, като колежа. А ти…

— Тук имам работата си. Тя е моя, мога да я върша. Където и да отидеш, можеш да продължаваш да се питаш за какво е всичко това.

— Знам. — Стефан стана, слаб мъж, който се движи и говори неспокойно, който довършва само наполовина жестовете и думите си. — Знам. Където и да си, вземаш себе си със себе си. Но това за мен означава едно, за теб — друго. Пропиляваш себе си тук, Костант. Същото е като тази работа, като геройството, да се осакатиш заради онзи Сачик, глупак, който дори не може да види, че скалата се срутва върху него.

— Не можа да я чуе — поправи го Костант, но Стефан вече нямаше как да спре.

— Не това е важното. Важното е, че този тип хора трябва да се грижат за себе си. Какво общо има той с теб, какво общо има животът му с теб? Защо се спусна да му помагаш, когато видя, че скалата се срутва? Поради същата причина, поради която отиде да работиш в кариерите, поради същата причина, поради която продължаваш да работиш там. Няма причина. Просто така се получи. Така се случи. Оставяш нещата да ти се случват, приемаш каквото ти се дава, вместо да го вземеш сам с ръцете си и да правиш с него каквото си искаш!

Не това имаше предвид, не това искаше да каже. Искаше Костант да говори. Думите обаче изскачаха от устата му и танцуваха наоколо като градушка. Костант седеше мълчалив, свил силната си длан, за да не се отвори. Накрая отговори:

— Изкарваш ме човек, какъвто не съм. — Това не беше смирение. То не му беше присъщо. Търпението му беше търпение от гордост. Разбираше копнежа на Стефан, но не можеше да го сподели, защото не му липсваше нищо. Беше ненакърним. Щеше да продължава напред със същата чудесна, неуязвима цялост на тяло и ум, щеше да посрещне всичко, което се изпречеше пред него по този път, като крал, заточен в камениста земя, понесъл кралството си — градове, дървета, хора, планини, ниви, летежа на птиците пролетно време — в стиснатата си длан, семе за засаждане. И понеже нямаше с кого да разговаря на своя език — беше мълчалив.

— Добре, чуй. Ти каза, че си мислил за същото, за какво е всичко, нищо друго ли не съществува — ако е така, трябва да си търсил отговор!

След дълга пауза Костант отвърна:

— Почти го намерих. Миналия май.

Стефан престана да нервничи, погледна мълчаливо през предния прозорец. Беше изплашен.

— Това… не е отговор — промърмори.

— Изглежда, има по-добър — съгласи се Костант.

— Ще се поболееш, като седиш тук… Имаш нужда от жена — каза Стефан, беше неспокоен, заваляше думите, загледан навън, в ранноесенната вечер, която се надигаше от каменните настилки несмутена от клони на дървета или дим, равна, ясна и пуста. Зад него брат му се засмя. — Истина е — настоя Стефан с горчивина, без да се обръща.

— Възможно е. Ами ти?

— Седят там, на стъпалата на вдовицата Катални. Тя сигурно отново е нощна смяна в болницата. Чуваш ли китарата? Това е онзи, от Браилава. Работи в железницата и тича след всичко, което носи пола. Дори след Нона Катални. Хлапето на Сачик живее там сега. Някой спомена, че работел в Новата кариера. Може да е в твоята бригада.

— Какво хлапе?

— На Сачик.

— Мислех, че е заминал от града.

— Замина. Отиде в някаква ферма в западните възвишения. Това е хлапето му. Сигурно е останало в града да работи.

— Къде е момичето?

— Замина с баща си, доколкото знам.

Паузата този път беше по-дълга, простря се около тях като басейн, в който се носеха последните думи, разхвърляни, неясни, утихващи. Стаята беше пълна със здрач. Костант се протегна и въздъхна. Стефан почувства как го обзема покой, не-осезаем и реален като спускането на мрака. Разговаряха и не стигнаха доникъде. Това не беше последната крачка. Тя щеше да дойде с времето си. За момента обаче беше в мир с брат си и със себе си.

— Вечерите стават по-къси — отбеляза Костант меко.

— Видях я един-два пъти. В съботите. Идва с фермерски фургон.

— Къде е тази ферма, а?

— На запад, в подножието на планините. Само толкова каза Сачик.

— Бих отишъл до там, ако можех — каза Костант. Драсна клечка кибрит за лулата. Отблясъкът на пламъка в кристалния здрач на стаята също беше миролюбив. Когато Стефан погледна отново към прозореца, вечерта изглеждаше по-тъмна. Китарата беше престанала да свири и от съседния двор се чуваха смехове.

— Ако я видя в събота, ще й кажа да се отбие.

Костант не каза нищо. Стефан не искаше отговор. За първи път в живота му брат му искаше помощ от него.

Влезе майката — висока, гръмогласна, уморена. Подовете заскърцаха и запищяха под краката й, кухнята се затресе и запуши, всичко стана шумно от присъствието й, освен двамата й синове. Стефан, който й убягваше, Костант, който беше неин господар.

Стефан излизаше от работа в събота на обяд. Тръгваше бавно по улица „Ардър“, търсеше с поглед фермерски фургон и дорест кон. Нямаше ги в града, така че отиваше в „Белият лъв“ с облекчение, но и отегчен. Мина още една събота, после още една. Беше октомври и следобедите ставаха по-къси. Мартин Сачик крачеше надолу по улица „Гулхелм“ пред него. Стефан го настигна и каза:

— Здравей, Сачик.

Момчето го погледна с празни сиви очи. Лицето му, ръцете, дрехите бяха посивели от каменния прах, самият той крачеше бавно и равномерно като мъж на петдесет.

— В коя бригада си?

— Пета. — И той говореше отчетливо като сестра си.

— Бригадата на брат ми.

— Знам. — Продължиха да крачат заедно. — Споменаха, че може да се върне следващия месец.

Стефан поклати глава.

— Семейството ти още ли е там, в онази ферма? — попита.

Мартин кимна и двамата спряха пред къщата на Катални. Оживи се сега, когато си бе у дома и вечерята наближаваше. Беше поласкан, че Стефан Фабър разговаря с него, не се стесняваше. Стефан беше умен, но го смятаха за мрачен, нестабилен човек, половин мъж, докато брат му беше мъж и половина.

— Близо до Вер е — отвърна Мартин. — Ужасно място. Не го понесох.

— А сестра ти?

— Смята, че трябва да остане при мама. А е по-добре да се върне. Онова там е адско място.

— И тук не е рай — отбеляза Стефан.

— Там се спукваш от работа и не получаваш никакви пари в замяна. Всички са побъркани в онези ферми. Тъкмо място за татко. — Мартин се чувстваше мъжествен, щом говореше неуважително за баща си. Стефан Фабър го погледна, но не с уважение, и каза:

— Може би. Приятна вечер, Сачик.

Мартин влезе в къщата сразен. Кога щеше да стане мъж, когото другите мъже не укоряват? Защо имаше значение дали Стефан Фабър го поглежда, или извръща глава? На следващия ден срещна Розана Фабър на улицата. Тя беше с нейна приятелка, той — с колега от кариерата. Преди година и четиримата учеха в едно училище.

— Как я караш, Роз? — попита високо Мартин и сбута колегата си. Момичетата минаха покрай тях надменно, като жерави.

— Тази си я бива — каза Мартин.

— Тази? Та тя е само хлапе — отвърна приятелят му.

— Ще се изненадаш — изхили се гърлено Мартин, после вдигна поглед и видя Стефан Фабър да прекосява улицата. За момент си даде сметка, че е хванат, че няма спасение.

Стефан беше тръгнал към „Белият лъв“, но когато мина покрай градския хотел и конюшнята, видя в двора дорестия кон. Влезе и седна в кафявата гостна на хотела, сред миризмата на мазнина за хомоти и изсъхнали паяци. Седя там два часа. Тя влезе изправена, с черна забрадка на главата, толкова дълго чакана и толкова напълно себе си, че той я наблюдаваше с истинско удоволствие и излезе от унеса си едва когато тя започна да се изкачва по стълбите.

— Госпожице Сачик — повика я. Тя се сепна и спря на стълбите.

— Исках да те помоля за една услуга. — Гласът на Стефан звучеше удебелено след странното безвременно чакане. — Ще останеш ли тук довечера?

— Да.

— Костант питаше за теб. Искаше да разбере как е баща ти. Още пази стаята, не може да ходи много.

— Татко е добре.

— А… Питах се дали…

— Мога да се отбия. Ще отида да видя Мартин. Той е в съседната къща, нали?

— Е, добре. Аз… ще почакам.

Еката изтича до стаята си, изми прашното си лице и ръцете и си сложи, за да украси сивата си рокля, дантелената якичка, която беше донесла за ходенето на църква утре. После я свали. Завърза черната забрадка отново на главата си, слезе долу и тръгна под октомврийското слънце със Стефан към къщата му на шест пресечки оттам. Когато видя Костант Фабър, беше слисана. Никога не го бе виждала отблизо, освен в болницата, където той целият беше в превръзки и шини, сред горещина, болка, брътвежите на баща й. Сега го видя.

Започнаха съвсем леко разговор. Би се чувствала много добре с него, ако не беше изключителната му красота, която отвличаше вниманието й. Гласът му и нещата, които казваше, бяха мрачни, обикновени, солидни. Беше съвсем различно с по-малкия брат, който на вид не представляваше нищо особено, но пък с него се чувстваше неловко, объркана. Костант беше спокоен и й вдъхваше увереност. Стефан прииждаше на пориви като есенен вятър, гневен и непостоянен. Не знаеш къде си с него.

— Как си там, във фермата? — попита Костант и тя отговори:

— Добре. Малко е мрачно.

— Казват, че фермерският труд бил най-тежък.

— Нямам нищо против тежестта. Мразя калта.

— Има ли село наблизо?

— Има. На половината път между Вер и Лотима. Има обаче съседи, всички в радиус от двайсет мили се познават.

— Значи и ние още сме ти съседи — обади се Стефан. Гласът му заглъхна по средата на изречението. Чувстваше се излишен с тях двамата. Костант седеше спокойно, протегнал куция си крак, сключил пръсти върху другото си коляно. Еката седеше с лице към него, с изправен гръб, с ръце в скута. Не си приличаха, но би могло да са брат и сестра. Стефан стана, промърмори някакво извинение и излезе. Духаше северният вятър. Врабчетата подскачаха в киселия прахоляк под елата и из буренясалата трева. Ризи, долни дрехи, два чаршафа плющяха, отпускаха се, издуваха се на въжето, опнато между две железни подпори. Въздухът миришеше на озон. Стефан прескочи оградата, прекоси двора на Катални, излезе на улицата и тръгна в западна посока. След две пресечки улицата изчезна. Нататък продължаваше черен път, който водеше към една кариера, изоставена преди двайсет години, когато бликнала вода. Сега там имаше шест метра вода. През лятото момчетата плуваха в нея. Стефан също бе плувал, с ужас, защото не умееше да плува добре, а нямаше дъно, водата беше дълбока и режещо студена. Преди години едно момче се удави, миналата година един мъж се самоуби — работник от кариерата, който щеше да ослепее от парченца камък, забили се в очите му. Все още се наричаше Западна дупка. Бащата на Стефан беше работил там като юноша. Стефан седна на брега и се загледа във вятъра, уловен долу, между четирите стени, вихрушка от трептене по водата, която не отразяваше нищо.

— Трябва да отида да видя Мартин — каза Еката. Когато тя стана, Костант посегна към патериците си, но се отказа.

— Много време ми е нужно, за да се изправя — обясни.

— Колко можеш да вървиш с тях?

— От тук до там — отговори той и посочи кухнята. — Кракът ми е добре. Гърбът ми се оправя бавно.

— Кога ще ги махнеш…?

— Докторът каза за Великден. Ще изтичам и ще ги хвърля в Западната дупка.

Двамата се усмихнаха. Тя изпита нежност към него и гордост, че го познава.

— Ще идваш ли в Кемпе, когато времето се развали?

— Не знам как ще са пътищата.

— Ако идваш, можеш да се отбиваш — предложи той. — Ако искаш.

— Ще се отбивам.

Забелязаха, че Стефан го няма.

— Не знам къде отиде — отбеляза Костант. — Той идва и си отива. Такъв е. Брат ти Мартин, казват, бил свястно момче в бригадата.

— Млад е — отвърна Еката.

— В началото е трудно. Аз започнах на петнайсет. После, когато ти дойдат силите, вече познаваш работата и върви лесно. Много поздрави на вашите.

Тя стисна голямата му твърда, топла длан и излезе. На вратата срещна Стефан лице в лице. Той се изчерви. Тя се стъписа, че вижда мъж да се изчервява. Той заговори направо по въпроса, както обикновено:

— Ти беше една година след мен в училището, нали?

— Да.

— И дружеше с Роза Бейнин. Тя спечели стипендията, която спечелих и аз, но следващата година.

— Сега е учителка във Валоне.

— Тя се справи по-добре от мен със стипендията… Мислех си, виждаш ли, странно е да израснеш на място като това, да познаваш всички, после да срещнеш някого и да откриеш, че не го познаваш изобщо.

Еката не знаеше какво да отговори. Стефан каза довиждане и влезе в къщата. Тя продължи по пътя си, след като пристегна забрадката заради вятъра.

Розана и майката влязоха в къщата минута след Стефан.

— Коя беше тази, с която разговаря на вратата? — попита майката рязко. — Мога да се закълна, че не беше Нона Катални.

— Права си — отвърна Стефан.

— Добре, но внимавай, защото си точно един от тези, в които й се ще да забие ноктите си. Няма ли да е чудесно? Ти ще разхождаш кученцето й, а тя ще забавлява господата квартиранти на майка си. — Двете с Розана се разсмяха със своя силен, тъмен смях. — Е, с коя говореше на вратата?

— Какво те засяга? — извика в отговор той. Смехът им го ядоса. Все едно го замеряха с дъжд от камъни — твърде много, за да ги избегнеш.

— Какво ме засяга кой стои на собствения ми праг, това ли искаш да знаеш? Ще ти дам да разбереш какво ме засяга… — Думите се спуснаха да пресрещнат гнева й, както ставаше с всичките й страсти. — Можеш да се надуваш с този колеж и така нататък колкото си искаш, обаче пак се промъкна тук, в тази къща, нали? И ще ти дам да разбереш защо искам да знам кой идва тук…

Розана изкрещя:

— Знам коя беше, беше сестрата на Мартин Сачик!

Костант изведнъж изникна край тримата, прегърбен и висок на патериците си.

— Престанете — сгълча ги и те млъкнаха.

Нищо не казаха, тогава и по-късно, на майката или помежду си за посещението на Еката Сачик в къщата.

Мартин заведе сестра си на вечеря в „Камбаната“ — кафенето, в което вечеряха служителите от компания „Чорин“ и посетителите от други места. Беше горд от себе си, че се беше сетил да я почерпи, горд с белите покривки, вилиците и супените лъжици, изпълнен с ужас от келнера. Той, с умалялото неделно сако, сестра му със сивата си рокля — колко възхитително се държаха, колко възрастни бяха! Еката разглеждаше менюто така спокойно, а лицето й изобщо не промени изражението си, когато му прошепна:

— Тук обаче има два вида супа.

— Да — отвърна той изискано.

— Трябва ли да избереш една от двете?

— Предполагам.

— Задължително е. Иначе ще се надуеш още преди да стигнеш до месото. — Двамата се изкискаха. Раменете на Еката се разтресоха. Тя скри лице зад салфетката. Салфетката беше огромна.

— Мартин, виж, дали са ми чаршаф…

Двамата продължиха да сумтят, да се тресат и да се терзаят, докато келнерът, също с чаршаф на рамото, приближаваше неумолимо.

Поръчаха вечерята съвсем тихо, нахраниха се по етикета, с прибрани до тялото лакти. Десертът беше пудинг от кестеново брашно и Еката, отпуснала лактите си от удоволствие, заговори:

— Роза Бейнин писа, че градът, в който е, бил до голяма кестенова гора и наесен всички отивали да берат кестени, дърветата били гъсти като нощ, така пише, чак до брега на реката. — Градът след шест седмици във фермата, разговорите с Костант и Стефан, вечерята в ресторанта я бяха възбудили. — Това е ужасно хубаво — добави тя, но не можеше да обясни какво вижда, а то беше слънчеви лъчи, обливащи в злато река сред безкрайна гора от дървета с тъмни листа, вятърът духа срещу течението на реката между сенки, аромат на листа, на вода и на пудинг от кестеново брашно, свят на гори, странници, на слънчеви лъчи, огряващи света.

— Видях те да говориш със Стефан Фабър — каза Мартин.

— Бях у тях.

— За какво?

— Поканиха ме.

— За какво?

— Просто за да разберат как я караме.

— Никога не са канили мен.

— Ти не живееш във фермата, глупчо. Ти си в бригадата му, нали? Можеш да ходиш при него понякога. Той е страхотен човек. Ще ти хареса.

Мартин изсумтя. Възмущаваше се от посещението на Еката при Фабър, но не знаеше защо. Струваше му се, че то някак усложнява нещата. Розана вероятно е била там. Не искаше сестра му да знае за Розана. Какво да знае за Розана? Отказа се да мисли повече и се намръщи.

— По-малкият брат, Стефан, работи в офиса на „Чорин“, нали?

— Счетоводител е, май нещо такова. Предполагаше се, че е гений, и отиде в колеж, но го изритаха.

— Знам. — Тя довърши пудинга си с наслада. — Всички го знаят — добави.

— Не го харесвам — отбеляза Мартин.

— Защо?

— Просто не го харесвам. — Почувства се облекчен да стовари лошото си настроение върху Стефан. — Искаш ли кафе?

— О, не.

— Хайде. Аз искам. — Поръча кафе за двамата и го направи майсторски. Еката се възхити, а кафето й хареса.

— Какъв късмет, че имам брат — каза. На следващата сутрин, неделя, Мартин я взе от хотела и двамата отидоха на църква. Докато пееха лутеранските химни, двамата чуваха взаимно силните си, ясни гласове, беше им приятно и им се искаше да се смеят. Стефан Фабър също беше на службата.

— Обикновено идва ли? — прошепна Еката на Мартин, когато излизаха от църквата.

— Не — отговори той, макар че нямаше представа, защото самият той не беше стъпвал в църквата от май. Чувстваше се потиснат и гневен след дългата проповед. — Ходи където си ти.

Еката замълча.

— Ти спомена, че те е чакал в хотела. Завел те е да видиш брат му. Говори с теб на улицата. Появи се в църквата.

Инстинктът за самозащита му осигури тези пунктове един след друг и говоренето за тях го убеди.

— Мартин — каза строго Еката, — ако ненавиждам някой тип хора, това са тези, които си пъхат носа в чужди работи.

— Ако не беше моя сестра…

— Ако не бях твоя сестра, глупостта ти щеше да ми е спестена. Ще кажеш ли на коняря да прибере коня вътре?

Така двамата се разделиха с лека враждебност един към друг, която скоро се стопи с минаването на дните.

Към края на ноември, когато Еката отново дойде в Сфарой Кампе, тя отиде в къщата на Фабър. Искаше да отиде и беше казала на Костант, че ще отиде, но въпреки това трябваше да се насили да го направи. И когато разбра, че Костант и Розана са у дома, а Стефан не е, почувства се доста по-добре. Мартин я бе разтревожил с глупавите си намеци. И бездруго искаше да види Костант.

Костант обаче искаше да говори за Стефан.

— Винаги скита някъде или е в „Белият лъв“. Неспокоен е. Пилее си времето. В деня, в който говорихме с теб, ми каза, че се страхувал да напусне Кампе. Питах се какво ли има предвид. От какво може да го е страх?

— Никъде другаде няма приятели, освен тук.

— Не са много и тук. Държи се като чиновник пред каменарите и като каменар пред чиновниците. Виждал съм го, когато колегите ми идват тук. Защо не е какъвто е?

— Може би не е сигурен какъв е.

— Няма да научи, като се шляе наоколо и пие в кръчмата — отбеляза Костант, твърд и сигурен в собствената си ненакърнимост. — И като се кара с хората. Този месец се забърка в три сбивания. Яде бой и в трите, нещастникът. — Засмя се. Тя не беше очаквала невинността на смеха заради мрачното му лице. Беше добър. Загрижеността му за Стефан беше дълбока, в смеха му нямаше подигравка — беше смях на добрия по природа. Както и Стефан, тя също се удивляваше на красотата и силата му, но не смяташе, че пропилява живота си. Господ управлява дома и познава слугите си. Щом е изпратил този невинен и прекрасен човек да води невзрачен живот сред равнина от камънаци, значи това е част от домакинството, странната икономика на камъка и розата, на реките, които пресъхват и които не пресъхват, на тигъра, океана, на червея и на недълговечните звезди.

Розана слушаше разговора им край огнището. Седеше мълчаливо, тежко, с отпуснати рамене, макар че напоследък се учеше отново да седи изправена, както когато беше дете — преди година. Казват, че човек свиквал да е милионер, така че след година-две човешкото същество започва да свиква да е жена. Розана се учеше да носи богатите и тежки облекла, които бе наследила. Сега слушаше, нещо, което правеше рядко. Никога не беше чувала възрастни да разговарят като тези двамата. Никога не беше чувала разговор. След двайсет минути се измъкна тихо навън. Беше научила достатъчно, предостатъчно, така че й беше нужно време, за да го възприеме и практикува. Започна да го практикува веднага. Слезе долу на улицата, тръгна изправена, не бавно и не бързо, с овладяно лице като Еката Сачик.

— Сънуваш ли, Роз? — подигра й се Мартин Сачик от двора на Катални.

Тя се усмихна и му каза:

— Здравей, Мартин. — Той престана да я гледа ококорено.

— Къде отиваш? — попита я предпазливо.

— Никъде. Просто се разхождам. Сестра ти е в нашата къща.

— Така ли? — Гласът на Мартин прозвуча глупаво и войнствено, но тя продължи да се упражнява.

— Да — отговори учтиво. — Дойде да види брат ми.

— Кой брат?

— Костант, защо й е да идва да вижда Стефан? — каза тя, забрави новата си същност за момент и се усмихна широко.

— Как така скиториш наоколо съвсем сама?

— Защо не? — попита тя, ужилена от грубата дума, поради което се върна към крайната учтивост в тона.

— Ще дойда с теб.

— Защо не?

Вървяха по „Гулхелм“, докато улицата се превърна в черен път между бурените.

— Искаш ли да продължим до Западната дупка?

— Защо не? — Розана харесваше тази фраза. Звучеше зряло.

Тръгнаха по тесния каменист път между простираща се с мили мъртва трева, твърде къса, за да се превие под поривите на северозападния вятър. Огромни маси облаци се движеха назад над главите им, така че им се струваше, че крачат прекалено бързо, а сивата равнина се движи напред с тях.

— От облаците ти се завива свят — отбеляза Мартин. — Все едно гледаш нагоре пилон със знаме.

Продължиха с обърнати нагоре лица, без да виждат нищо, освен движението на вятъра. Розана си даде сметка, че макар и краката им да са на земята, самите те стърчат в небето, ходят през небето, точно както птиците летят през него. Погледна Мартин както ходеше през небето.

Стигнаха изоставената кариера и се загледаха във водата, която ставаше матова от вихрушките на уловения вятър.

— Искаш ли да поплуваме?

— Защо не?

— Има конска пътека. Изглежда странно, нали, както влиза направо във водата.

— Тук е студено.

— Да слезем по пътеката. Долу, между стените, няма вятър, едва ли. Ей там скочи Пеник, а го измъкнаха ето оттук.

Розана застана на ръба на ямата. Сивият вятър духаше около нея.

— Мислиш ли, че го е искал? Имам предвид, бил е сляп, може да е паднал…

— Виждаше малко. Щяха да го изпратят в Браилава, за да го оперират. Хайде.

Тя го последва до началото на пътеката. Отгоре изглеждаше стръмно. През последната година беше станала боязлива. Последва го бавно надолу по изоставения, покрит с разбити камъни път към кариерата.

— Тук. Почакай — каза той и спря пред стръмен ръб. Улови ръката й и я поведе нататък. Разделиха се веднага и стигнаха до мястото, където водата прекъсваше пътя, който продължаваше надолу, до скритото дъно на кариерата. Водата беше оловно тъмна, неспокойна, повърхността й беше нагъната на хиляди дипли, кръгчета, вълнички от лекия уловен долу вятър, който непрекъснато я тласкаше към стените.

— Да продължа ли? — прошепна Мартин в тишината.

— Защо не?

Той продължи напред. Тя извика:

— Стой!

Беше влязъл до колене във водата. Обърна се, загуби равновесие, наклони се назад към пътя и падна, като я заля с воден душ под аплодисментите на ехото, което заотеква в стените на кариерата.

— Ти си луд! Защо го направи? — Мартин седна и събу големите си обувки, за да излее водата от тях, и се разсмя. Беззвучен смях, примесен с треперене. — Защо го направи?

— Прииска ми се — отговори той. Хвана я за ръката, дръпна я до себе си и я целуна. Целувката продължи. Тя започна да се съпротивлява и се отскубна от него. Той сякаш не разбра. Излегна се на камъните край водата и се разсмя. Беше силен колкото земята, а не можеше да повдигне ръката си… Седна с отворена уста и нефокусиран поглед. След малко обу натежалите си от водата обувки и тръгна нагоре по пътя. Тя вече стоеше на ръба — обвян от вятъра тъмен силует на фона на огромното движещо се небе.

— Хайде! — извика му и вятърът изтъни гласа й като острие на нож. — Хайде! Не можеш да ме хванеш!

Когато той наближи горния край на пътеката, тя хукна. Затича се след нея, макар че мокрите обувки и панталони го бавеха. Хвана я на стотина метра от кариерата и опита да задържи двете й ръце. Пламналото й лице се доближи до неговото за момент. Тя се измъкна, хукна отново и той я последва в града, подтичвайки, защото вече не можеше да бяга. Тя спря в началото на улица „Гулхелм“ и го изчака. Продължиха по паважа един до друг.

— Приличаш на мокра котка — подигра го тя със задъхан шепот.

— Виж кой го казва — отговори й той по същия начин. — Погледни калта по полата си.

Спряха пред пансиона, размениха погледи, Мартин се засмя.

— Лека нощ, Роз — пожела й. Тя искаше да го ухапе.

— Лека нощ — отговори и измина няколкото метра до вратата на нейната къща, не бързо и не бавно, докато усещаше погледа му като ръка върху плътта си.

След като не откри брат си в пансиона, Еката се върна в хотела да го почака. Трябваше отново да вечерят в „Камбаната“. Помоли на рецепцията да изпратят брат й горе, когато се появи. След няколко минути се почука. Тя отвори. Беше Стефан Фабър. Цветът на лицето му напомняше овесена каша и той изглеждаше раздърпан като неоправено легло.

— Исках да те попитам… — Гласът му секна. — Да вечеряме — промърмори и погледна покрай нея.

— Брат ми ще дойде да ме вземе. Това трябва да е той.

По стълбите обаче се качи управителят на хотела.

— Съжалявам, госпожице — каза управителят високо. — Долу имаме гостна. — Еката го гледаше недоумяващо. — Ето какво, госпожице, казахте да изпратим горе брат ви, служителят не познава брат ви, но аз го познавам. Това ми е работата. Вие искате да нощувате в почтен хотел, моята работа е да се грижа да е почтен заради вас, разбирате ли?

Стефан се промуши покрай него и затропа надолу по стъпалата.

— Той е пиян, госпожице — добави управителят.

— Вървете си — каза Еката и затръшна вратата пред лицето му. Седна на леглото със сплетени пръсти, но не можеше да седи спокойно. Скочи на крака, взе палтото и забрадката си и без да ги слага, изтича долу и навън, като хвърли ключа на рецепцията, зад която стоеше управителят и гледаше втренчено. Между осветените от лампите петна улица „Ардър“ беше тъмна и зимният вятър вееше надолу по нея. Еката вървя две пресечки в западна посока, върна се назад и измина цялата дължина — осем пресечки. Мина покрай „Белият лъв“, но вратата беше затворена и нямаше как да надзърне вътре. Беше студено. Вятърът заливаше улиците като буйна река. Отиде на улица „Гулхелм“ и срещна Мартин, който излизаше от пансиона. Отидоха в „Камбаната“ да вечерят. И двамата бяха замислени и се чувстваха неловко. Говориха малко и предпазливо, благодарни за компанията.

Сама в църквата на следващия ден, тя сведе очи с облекчение, щом се увери, че Стефан не е там. Каменните стени на храма и непоколебимите думи на проповедта излъчваха сила. И тя се отпусна като кораб в пристанище. После, когато пасторът изрече думите: „Ще вдигна очи към хълмовете, откъдето ще дойде моята помощ“, Еката потрепери и отново се огледа, движеше глава и поглед бавно, крадешком, търсеше го. Не чу нищо от проповедта. Когато обаче службата свърши, не й се искаше да си тръгва. Излезе с последните богомолци. Пасторът я задържа и заразпитва за майка й. Тя видя Стефан да чака в подножието на стълбите.

Отиде при него.

— Исках да се извиня за снощи — каза той на един дъх.

— Всичко е наред.

Беше гологлав и вятърът духна светлата му, прашна на вид коса пред очите му. Той мигна и опита да я приглади назад.

— Бях пиян — обясни.

— Знам.

Двамата тръгнаха заедно.

— Тревожех се за теб — каза Еката.

— Че за какво? Не бях толкова пиян.

— Не знам.

Прекосиха улицата мълчаливо.

— Костант обича да разговаря с теб. Каза ми го. — Тонът му не беше приятен.

— И аз обичам да разговарям с него — отвърна Еката сухо.

— Всички обичат. Прави им голяма услуга. — Тя не отговори. — Точно това искам да кажа.

Тя знаеше какво иска да каже, но въпреки това замълча. Наближиха хотела. Той спря.

— Няма да унищожа репутацията ти докрай.

— Не е нужно да се шегуваш с такива неща.

— Не се шегувам. Казвам, че няма да дойда с теб до хотела, за да не се чувстваш неудобно.

— Няма за какво да се чувствам неудобно.

— Аз пък имам и се чувствам. Съжалявам, Еката.

— Не исках да те карам да се извиняваш пак. — Гласът й стана дрезгав, така че той отново се замисли за мъгла, здрач, гъсти гори.

— Няма. — Стефан се засмя. — Веднага ли тръгваш?

— Трябва. Вече се стъмва рано.

Двамата се поколебаха.

— Можеш да ми направиш една услуга.

— Разбира се.

— Да погледнеш как е впрегнат коня ми. Миналия път се наложи да спра след миля, за да затегна всичко отново. Ако го направиш, аз в това време ще мога да се приготвя.

Когато Еката излезе от хотела, фургонът й беше отпред, а Стефан седеше на капрата.

— Ще те возя миля-две, става ли? — Тя кимна, той й подаде ръка и й помогна да се качи. Подкараха по улица „Ардър“ на запад, към равнината.

— Този проклет управител на хотела — каза Еката. — Както се хилеше и заяждаше тази сутрин…

Стефан се засмя, но не каза нищо. Беше предпазлив, съсредоточен. Студеният вятър духаше, старата дореста кранта потропваше напред. След малко той обясни:

— Не бях карал впряг досега.

— Аз никога не съм имала друг кон. С този нямаш никакви проблеми.

Вятърът свиреше сред мили мъртва трева, дърпаше черната й забрадка, пъхаше косата на Стефан в очите му.

— Погледни това — каза той, — няколко сантиметра прахоляк, а отдолу има скала. Можеш да пътуваш цял ден, във всяка посока, и ще откриеш само скали с по няколко сантиметра прахоляк отгоре. Знаеш ли колко дървета има в Кампе? Петдесет и четири. Броил съм ги. Нито едно повече… нито едно, от тук чак до планините. Гласът му, както говореше сам на себе си сякаш, беше сух и мелодичен. — Когато ходих до Браилава с влака, потърсих първото ново дърво. Петдесет и петото. Оказа се голям дъб, до някаква ферма в хълмовете. После изведнъж навсякъде се появиха дървета — в долините, по хълмовете. Не можех да ги преброя, но ми се щеше да опитам.

— Писнало ти е да си тук.

— Не знам. Нещо ми е писнало. Чувствам се като мравка, като нещо нищожно, което едва се вижда и което пълзи по огромен под. И не стига никъде, защото къде можеш да стигнеш? Виж ни нас сега, пълзим по пода, ето го тавана… Там май вали сняг… на север.

— Надявам се да не завали, преди да мръкне.

— Как е във фермата?

Тя се замисли малко, преди да отговори, после каза:

— Изолирано.

— На баща ти харесва ли му?

— Никога не се е чувствал добре в Кампе, струва ми се.

— Има хора, направени от кал, от земя — каза той с гласа, който така лесно се превръщаше в нечут монолог. — Има и направени от камък. Хората, които се чувстват добре в Кампе, са от камък.

„Като брат ми“ — не го изрече, но тя го чу.

— Защо не заминеш?

— И Костант ме пита същото. Звучи толкова лесно. Ако той замине обаче, ще вземе себе си със себе си. Ако аз замина, ще взема със себе си… Има ли значение къде си? Имаш само това, което срещнеш. И каквото срещнеш.

Спря коня.

— По-добре да скачам, сигурно сме изминали две мили. Виж, ето там има мравуняк.

От високата капра на фургона виждаха тъмнина върху бялата равнина, остра кула, проблясъци, където зимното слънце просветваше върху прозорец или покрив. И високо зад града, отчетливо под високите, тежки тъмносиви облаци — планините.

Той й подаде юздите.

— Благодаря за возенето — каза и скочи на земята.

— Благодаря за компанията, Стефан.

Той вдигна ръка. Тя подкара нататък. Изглеждаше жестоко да го направи, да го остави сам, пеша, сред равнината. Когато погледна назад, той вече беше далече, отдалечаваше се от нея между стесняващите се коловози под огромното небе.

Преди да стигне фермата тази вечер, връхлетя вихрушка от сух сняг, началото на ранна зима. През прозореца на кухнята през целия месец виждаше хълмовете, замъглени от дъжд. През декември от стаята си, в слънчевите дни след снеговалеж, отвъд равнините виждаше блещукаща белота — планините. Вече нямаше да пътува до Сфарой Кампе. Когато им трябваха продукти, чичо й отиваше до Вер или Лотима — мрачни селища, подгизнали като картон на дъжд. Много лесно беше в дъжд или сняг да се отклониш от коловозите, казваше той:

— И къде си после?

— Къде си преди това? — питаше Еката със сухия, мек глас на Стефан. Чичо й не обръщаше внимание.

Мартин се прибра за Коледа с кон под наем от конюшнята. След няколко часа стана мрачен и се залепи за Еката.

— Какво е окачила леля на врата си?

— Глава лук, пробита с пирон. Да я пази от ревматизъм.

— Всемогъщи Боже!

Еката се засмя.

— Всичко тук вони на лук и вълна. Не можете ли да проветрите?

— Не. В студените дни затварят дори комините. Предпочитат дима пред студа.

— Трябва да се върнеш с мен в града, Еката.

— Мама не е добре.

— Не можеш да й помогнеш.

— Така е. Ала ще се чувствам зле, ако я оставя без сериозна причина. Има важни неща.

Еката беше отслабнала. Скулите й се открояваха, очите й изглеждаха по-тъмни.

— Ти как я караш? — попита го след малко.

— Добре. От доста време не работим заради снега.

— Пораснал си — отбеляза Еката.

— Знам.

Седеше на твърдото фермерско канапе с тежестта на мъж, с мълчанието на мъж.

— Излизаш ли с някоя?

— Не. — И двамата се засмяха. — Знаеш ли, видях Фабър и той ми заръча да ти пожелая весели празници. По-добре е. Вече излиза с бастун.

През стаята мина братовчедката. Беше със стари мъжки ботуши, натъпкани със слама, за да я топлят, докато ходи из калта и леда в двора. Мартин погледна след нея с отвращение.

— Говорих с него. Преди две седмици. Надявам се да се върне на работа в кариерата до Великден, както казват. Той ми е бригадир, знаеш.

Еката го гледаше и знаеше в кого е влюбен.

— Радвам се, че го харесваш.

— В Кампе нищо не може да се мери с него. Ти го харесваш, нали?

— Разбира се.

— Виждаш ли, когато попита за теб, помислих си…

— Помислил си глупости — прекъсна го Еката. — Ще престанеш ли да се месиш, Мартин?

— Не съм казал нищо — защити се вяло той. Все още се страхуваше от сестра си. Спомни си също, че и Розана Фабър се смя, когато й спомена нещо за Костант и Еката.

Тя простираше чаршафи в задния двор в една ослепително бяла зимна сутрин преди няколко дни, а той се залепи за оградата, за да си приказва с нея. „Боже, ти си откачен!“ — подигра му се, докато мокрите чаршафи на въжето се издуваха в лицето й и вятърът рошеше косата й.

— Тези двамата? Пълни глупости! — Той опита да спори, но тя не искаше да слуша. — Той няма да се ожени за никоя оттук. Ще вземе някоя жена отдалече, може би от Красной, жена на владетел, кралица, красавица със слуги и така нататък. Един ден тя ще мине по улица „Ардър“ с нос в небето и ще види Костант, който също идва с нос в небето, и щрак! Това е то.

— Това е кое? — попита той, смаян от убедеността й на ясновидка.

— Не знам — отговори тя и метна следващия чаршаф. — Може да избягат заедно. Може нещо друго да стане. Знам само, че Костант е наясно какво ще дойде при него и ще го чака.

— Добре, щом знаеш толкова много, какво ще дойде при теб?

Тя се усмихна широко, тъмните й очи под дългите черни вежди засвяткаха.

— Мъже! — каза като съскаща котка, а чаршафите и ризите плющяха и се издуваха край нея, бели на ослепителното слънце.

Януари мина, след като покри навъсената равнина със сняг. Февруарското сиво небе се движеше бавно над равнината от север на юг, ден след ден — тежка зима. И дълга. Костант Фабър понякога караше да го возят с каруца до кариерата на „Чорин“ на север от града, наблюдаваше работата, работата на бригадите, редиците вагонетки, впряговете, белия сняг и мътнобялото на току-що отрязания варовик.

Понякога при високия човек с бастуна идваха мъже и го питаха как е, кога ще се върне отново на работа.

— Още няколко седмици — отговаряше той. Компанията щеше да го държи настрана до април, както изискваха застрахователите. Самият той се чувстваше във форма, можеше да се прибере пеша в града, без да използва бастуна, безделието го измъчваше ужасно. После се връщаше в „Белият лъв“ и сядаше там, в задимената топлина, докато каменарите не започнеха да се прибират от работа в четири заради снега и тъмнината, едри, тежки мъже, чиито тела изпълваха пространството с пара и чиито разговори се сливаха в тихо жужене. Стефан идваше към пет, слаб, с бяла риза и светли обувки — странна фигура сред каменарите. Обикновено сядаше на масата на Костант, но двамата не бяха в добри отношения. И двамата чакаха, бяха нетърпеливи.

— Здрасти. — Край масата мина Мартин Сачик, уморен широкоплещест младеж, усмихнат. — Здравей, Стефан.

— За теб съм Фабър, приятел. И господин — отвърна Стефан с мек глас, който се открояваше на фона на уютното пчелно жужене. Мартин, вече отминал, реши да не обръща внимание.

— Защо се заяждаш с него?

— Защото не искам хлапето на всеки, който слиза в кариерата, да фамилиарничи с мен. Или пък с някой друг. Да не ме мислиш за градския идиот?

— Понякога се държиш точно така — изтъкна Костант и пресуши халбата си.

— Писна ми от твоите съвети.

— На мен пък ми писна от твоето надуване. Върви в „Камбаната“, ако компанията тук не е достатъчно добра за теб.

Стефан стана, хвърли пари на масата и излезе.

Дойде първи март. Северната част на небето, над улиците, беше натежала. Без светлина. По краищата изглеждаше сребристо синя и на юг до хоризонта въздухът сияеше син и пуст, ако не се брои луната, извита като нокът, и близо до нея вечерницата. Стефан тръгна мълчаливо по улиците, мълчалив вятър духаше в гърба му. У дома стените на къщата затвориха гнева му. Къщата стана квадратно, тъмно, плесенясало място, пълно с ъгли на столове и маси и пламнало в жълто около газената лампа. Стъклото на лампата се изплъзна от ръката му като животинче и се счупи оглушително в ръба на масата. Беше на четири крака и събираше парчетата стъкло, когато брат му се върна.

— Защо ходиш след мен?

— Прибирам се в собствената си къща.

— Трябва ли тогава да се върна в кръчмата?

— Върни се където, по дяволите, искаш.

Костант седна и взе вчерашния вестник. Стефан, коленичил, с пълна със счупени стъкла длан, каза:

— Слушай, знам защо искаш да галя младия Сачик по главата. Първо, смята те за всемогъщия Бог. Второ, той има сестра, а ти искаш и двамата да ядат от шепата ти, нали? Както всички останали? Ами, казвам ти, че тук има един човек, който няма да го прави, и ще видиш, че играта ти ще пропадне.

Стана, отиде в кухнята до кофата за боклук, която стоеше край купчина непрани дрехи от цялата седмица, и изхвърли парчетата от газената лампа. Изправи се и погледна дланта си — от сгъвката на втория пръст стърчеше парче стъкло. Докато говореше с Костант, беше стиснал стъклата. Измъкна парчето и мушна кървящия пръст в устата си. Костант дойде при него.

— Каква игра, Стефан? — попита.

— Знаеш каква.

— Кажи какво имаш предвид?

— Имам предвид Еката. За какво ти е тя и бездруго? Не ти е нужна. На теб нищо не ти е нужно. Ти си един голям тенекиен бог.

— Затваряй си устата!

— Не ме командвай! Бога ми, аз също мога да раздавам команди. Просто стой настрана от нея. Аз ще я имам, а ти — не. Ще я взема под носа ти, пред очите ти…

Костант сграбчи раменете му и го разтресе, докато главата му започна да се люшка назад-напред на врата му. Стефан успя да се отскубне, заби юмрук в лицето на брат си, но още в същия момент усети блъскане, сякаш локомотив се закача за вагон. Падна назад върху купчината мръсни дрехи. Главата му се удари в пода със звук, който би издал паднал пъпеш.

Костант застана с гръб към печката. Погледна кокалчетата на десния си юмрук, после лицето на Стефан, което изглеждаше мъртво и странно спокойно. Взе калъфка за възглавница от купчината пране, намокри я на мивката и коленичи край Стефан. Беше му трудно да коленичи, защото десният му крак беше все още скован. Попи тънката тъмна струйка кръв, която се стичаше от устата на Стефан. Лицето му потрепна, той въздъхна и премигна, вдигна очи към Костант с плъзгащ се, едва разпознаващ го поглед, като на малко дете.

— Така е по-добре — каза Костант. Собственото му лице беше бяло. Стефан се подпря на една ръка.

— Паднах — промълви той със слаб, изненадан глас. После погледна Костант и лицето му започна да се променя и да се изопва.

— Стефан…

Стефан се надигна на четири крака, после се изправи. Костант опита да го улови за ръката, но той залитна към вратата, пребори се с резето и излетя вън. От прага Костант го видя как прескача оградата, прекосява двора на Катални и хуква по улица „Гулхелм“ с дълги, пружиниращи крачки. В продължение на няколко минути по-големият брат стоя на прага с изопнато, тъжно лице. След това се обърна, отиде до портата, излезе и тръгна по улица „Гулхелм“ възможно най-бързо. Черни облаци бяха скрили цялото небе, с изключение на тънка синьо-зелена ивица на юг. Луната и звездите ги нямаше. Костант последва пътя през равнината до Западната дупка. Пред него нямаше жива душа. Стигна ръба на кариерата и видя спокойната вода, потънала в полумрак, отразяваща сняг, който още не е паднал. Извика веднъж: „Стефан!“. Дробовете му пареха и гърлото му беше пресъхнало от усилието да тича. Не последва отговор. Не името на брат си трябваше да извика там, на ръба на изоставената кариера. Грешно име, грешно място. Костант се обърна и закрачи назад, към улица „Гулхелм“. Крачеше бавно, леко куцукаше.

— Трябва да яздя до Коле — обясни Стефан. Пазачът на конюшнята за коне под наем се вгледа в размазаната по лицето му кръв.

— Тъмно е. По пътищата има лед.

— Искам кон с остри подкови. Ще платя двойно.

— Ами…

Стефан препусна през портата на конюшнята и сви надясно по улица „Ардър“, към Вер, а не към Коле. Пазачът извика след него. Стефан срита коня, който тръгна в тръс, после, когато паважът свърши, препусна в бърз галоп. Ивицата синьо-зелена светлина се изви встрани и се плъзна. Стефан помисли, че пада — държеше се за седлото, но не дърпаше юздите. Когато конят се умори и премина в спокоен ход, нощта се бе спуснала изцяло, земята и небето тъмнееха. Животното изпръхтя. Седлото скърцаше, вятърът свистеше в замръзналата трева. Стефан скочи от седлото и огледа земята, доколкото можа. Конят беше следвал коларския път и сега стоеше на метър от коловозите. Продължиха напред, кон и човек. От седлото не се виждаха коловозите. Затова остави коня да следва пътя, защото самият той не следваше никакъв път.

След дълго време в люлеещата се тъмнина нещо леко докосна лицето му.

Опипа бузата си. Дясната страна на челюстта му беше отекла и изтръпнала, а дясната ръка, с която държеше юздите, беше вкочанена от студ и когато опита да ги прихване по-късо, не беше сигурен дали пръстите му се движат или не. Нямаше ръкавици, при все че беше със зимното палто, с което влезе в къщата, когато лампата се счупи, а това беше толкова отдавна. Улови юздата с лявата ръка и мушна дясната под палтото, за да я стопли. Конят продължаваше напред търпеливо, привел глава. Отново нещо докосна лицето на Стефан, много леко, по бузата, по отеклата, болезнена устна. Не виждаше снежинките. Бяха меки и не ги чувстваше студени. Започна да очаква леките, безразборни докосвания на снега. Отново прехвърли юздата в дясната си ръка и мушна лявата под грубата, влажна грива на коня, върху топлата кожа. Докосването беше приятно и за двамата. Стефан се взираше напред, знаеше къде се срещат равнината и хоризонтът, или си мислеше, че знае, но равнината я нямаше. Тавана на небето го нямаше. Конят крачеше върху тъмнина, под тъмнина, през тъмнина.

След като думата „изгубен“ припламна като кибритена клечка в мрака, Стефан опита да спре коня, за да потърси коловозите, но животното продължи напред. Той опря премръзналата си ръка с юздите на лъка на седлото, остави се да бъде носен.

Главата на коня се надигна, стъпката му се промени за кратко. Стефан се вкопчи във влажната грива, сам вдигна глава замаяно, премигна пред паяжината от светлина, която бодна очите му. През замрежените си от лед клепачи видя как светлината става квадратна и жълтеникава — прозорец. Каква ли къща беше тази, усамотена сред безкрайната равнина? От двете му страни се издигаха бледи правоъгълници — магазини, улица. Беше стигнал Вер. Конят спря и въздъхна, седлото проскърца шумно. Стефан не помнеше кога тръгна от Сфарой Кампе. Беше възседнал потен кон, на тъмна уличка, някъде. На втория етаж светеше прозорец. Снегът падаше на редки парцали, сякаш някой го разхвърляше с шепи. На земята имаше малко, защото почти веднага се топеше — летен сняг. Отиде до къщата със светещия прозорец и извика:

— Къде е пътят за Лотима?

Вратата се отвори, снежинките затанцуваха в лъча светлина.

— Ти ли си докторът?

— Не. Как да стигна до Лотима?

— На следващата пресечка свий вдясно. Ако видиш доктора, кажи му да побърза.

Конят излезе от селото неохотно, куцукаше с един крак, после с друг. Стефан държеше главата си високо, чакаше зората, която сигурно беше близо. Сега яздеше на север, снегът навяваше в лицето му, ослепяваше го дори в тъмнината. Пътят се изкачи, спусна се, отново се изкачи. Конят спря и когато Стефан не реагира, сви вляво, направи няколко крачки със залитане, спря, потрепери, изцвили. Стефан слезе от седлото, но падна на колене и длани, защото краката му бяха твърде вдървени, за да го задържат прав. Отстрани видя ограда за добитък. Остави коня на място и тръгна по оградата, докато не стигна неочаквана къща, издигнала нагоре тъмна стена, заснежен покрив. Намери вратата, почука, изчака, почука пак. Издрънча прозорец, изплашена до смърт жена над главата му попита:

— Кой е?

— Това ли е фермата на Сачик?

— Не. Кой е?

— Подминах ли фермата на Сачик?

— Докторът ли си?

— Да.

— Следващата е, от лявата страна. Искаш ли фенер, докторе? Жената слезе долу и му даде фенер и кибрит. Държеше запалена свещ, която го заслепи, така че изобщо не видя лицето й.

Сега тръгна пеша пред коня, с фенера в лявата ръка, юздата държеше изкъсо в дясната. Кроткото, търпеливо куцукане на животното, втечнената тъмнина в очите му на светлината на фенера тревожеха Стефан най-много. Продължиха напред много бавно, а той се оглеждаше за зората.

Вляво заблещука фермерска къща, когато почти я бе отминал. Снегът, натрупан от вятъра покрай едната й стена, улови отблясък от фенера. Върна коня назад. Пантите на портата изпищяха. Наоколо се трупаха помощни постройки. Почука, изчака, почука пак. В къщата трепна светлинка, отвори се врата, свещ на височината на очите го заслепи.

— Кой е?

— Това си ти, Еката — каза той.

— Кой си ти? Стефан?

— Сигурно съм пропуснал другата ферма, онази помежду.

— Влез…

— А конят? Има ли конюшня?

— Има. Вляво.

Чувстваше се много добре, когато намери ясла за коня, открадна малко слама и вода от дорестата кобила на Еката, намери чувал и разтри гърба на животното. Реши, че е направил всичко много добре, но когато се върна в къщата, коленете му отслабнаха и едва виждаше стаята и Еката, която го улови за ръка и го въведе вътре. Беше наметнала палто върху нещо бяло — нощница.

— Ой, момче! — възкликна тя. — Яздил си чак от Кампе по това време?

— Горкият кон — въздъхна той и се усмихна. Гласът му произнасяше думите известно време, след като си мислеше, че ги е казал. Седна на канапето.

— Чакай тук — нареди му тя. Като че ли излезе от стаята, после сложи в ръката му чаша. Той отпи. Беше горещо. Жилването на брендито го събуди достатъчно, за да види как Еката разрива живите въглени от пепелта и слага нови дърва на огъня.

— Исках да говоря с теб, разбираш ли? — каза й той и заспа.

Тя свали обувките му, качи краката му на канапето, взе одеяло и го зави, погрижи се за неохотно горящия огън. Стефан не помръдна. Еката изгаси лампата и се качи горе в тъмнината. Леглото й беше до прозореца в таванската стаичка и тя виждаше и чувстваше как снегът се сипе мек и плътен в тъмнината вън.

Събуди я чукане, тя седна, видя равната светлина на снега по стените и тавана. Надникна чичо й. Носеше жълтеникавобяло вълнено долно облекло, а косата му стърчеше като фина тел около плешивото теме. Бялото на очите му беше с цвета на долните му дрехи.

— Кой е този долу?

Малко по-късно сутринта Еката обясни на Стефан, че се е отправил към Лотима по работа за компания „Чорин“, че е тръгнал по обед, но се е забавил заради камък в подковата на коня и след това заради снега.

— Защо? — попита той, видимо объркан, с детинско изражение на лицето от умора и сънливост.

— Трябваше да им кажа нещо.

Той се почеса по главата.

— В колко часа дойдох тук?

— Около два през нощта.

Спомни си как бе очаквал зората часове по-рано.

— Защо дойде? — попита Еката. Разчистваше масата за закуска, изражението й беше строго, при все че говореше меко.

— Сбих се — отговори Стефан. — С Костант.

Тя млъкна, стиснала две чинии в ръце, и го погледна.

— Нали не мислиш, че съм го наранил? — Той се засмя. Чувстваше се замаян, изтощен, спокоен. — Просна ме. Нали не мислиш, че мога да го набия?

— Не знам — отвърна Еката с тревога.

— Винаги губя тези сбивания — призна Стефан. — И бягам.

Глухият излезе с тежки ботуши и старо палто, ушито от одеяла — още валеше.

— Днес няма да стигнеш до Лотима, господин Стефан — каза той със силния си равен глас, със задоволство. — Томас каза, че кобилката куца и с четирите крака.

Бяха обсъдили въпроса на закуска, но глухият не бе разбрал. Не попита как е Костант, а когато го направи по-късно през деня, в гласа му прозвуча същата доволна злоба:

— Ами брат ти, не се съмнявам, че вече се е върнал в кариерата?

Не опита да чуе отговора.

Стефан прекара по-голямата част от деня в дрямка край огъня. Само братовчедката на Еката прояви любопитство. Докато готвеха вечерята в кухнята, попита Еката:

— Казват, че брат му бил хубав.

— Костант ли? Най-хубавият, когото съм виждала. — Еката се усмихна, докато режеше лук.

— Не знам, защото бих казала, че и този е хубав — добави братовчедката неуверено.

Лукът караше Еката да плаче. Тя се засмя, изсекна се, поклати глава.

— О, не — отвърна.

След вечеря Стефан пресрещна Еката, когато тя се върна от кочината, където бе изсипала обелките и остатъците от вечерята на прасетата. Беше с палтото на баща си, с галоши върху обувките, с черната забрадка. Леденият вятър нахълта с нея, докато се мъчеше да се пребори с вратата и да я затвори.

— Прояснява се — каза тя. — Вятърът е от юг.

— Еката, знаеш ли за какво дойдох тук…

— А ти знаеш ли? — попита го и го погледна, след като остави кофата.

— Да, знам.

— Тогава и аз знам, предполагам.

— Няма никъде място да говорим — изпухтя той ядосано, когато чу хлопащите ботуши на чичото да приближават кухнята.

— Може в стаята ми — каза тя нетърпеливо. Ала стените бяха тънки, братовчедка й спеше в съседното помещение, а родителите — отсреща, през коридора. Намръщи се ядосано и добави: — Не. Почакай до сутринта.

На сутринта братовчедката тръгна сама надолу по пътя. Върна се след половин час — натъпканите й със слама ботуши шляпаха в топящия се сняг и калта. Жената на съседа й беше казала: „Твърдеше, че е докторът. Попитах кой при вас е болен. Дадох му фенера, беше толкова тъмно, че не видях лицето му, помислих си, че е докторът, той така каза“. Братовчедката предъвкваше думите с наслада, чудеше се дали да не ги повтори пред Стефан или Еката, или и пред двамата, пред свидетели, когато иззад завоя и надолу по покрития със сняг и огрян от слънцето път се спуснаха два коня в ускорен тръс — наетият и дорестият от фермата. Яздеха ги Стефан и Еката. И двамата се заливаха от смях.

— Къде отивате? — извика братовчедката с разтреперан глас.

— Бягаме — извика в отговор младият мъж и двамата минаха покрай нея, начупиха леда в локвите на диамантени остриета под мартенското слънце и изчезнаха.

Седмица в провинцията

Една слънчева сутрин на 1962 г. в Кливлънд, Охайо, в Красной валеше и улиците между сивите стени бяха пълни с мъже.

— Вали във врата ми — оплака се Казимир, но приятелят му, в съседната кабинка на уличната тоалетна, не го чу, защото самият той също говореше:

— „Историческа необходимост“ е неправилен израз, защото какво е историята, ако не това, което е трябвало да се случи? Не можеш да го разшириш обаче. Какво ще стане оттук нататък? Бог знае!

Казимир го последва навън, като все още закопчаваше панталона си, и видя малко момче да гледа двуметровия черен калъф, подпрян на стената на тоалетната.

— Какво има вътре? — попита детето.

— Трупът на пралеля ми — обясни Казимир. Вдигна ковчега и забърза със Стефан Фабър под дъжда.

— Фарс. Детерминизмът е фарс. Важното е да избегнем стъписването. Покажи ми едно семе — каза Стефан Фабър, спря и посочи с пръст приятеля си. — Да, мога да ти кажа, че това е ябълково семе. Мога ли обаче да твърдя, че от него ще израсте ябълково дръвче? Не! Защото няма свобода. Мислим си, че има закон. Обаче няма закон. Има растеж и смърт, радост и ужас, бездна. Останалото си измисляме. Ще изпуснем влака. — Двамата си запробиваха път по улица „Тийпонтий“, дъждът се усили. Стефан Фабър крачеше, размахал куфара си, стиснал устни, с лъщящо от дъжда лице. — Защо не взе пиколата? Дай ми го малко — каза той, докато Казимир заобикаляше с чиновник, който гонеше автобус.

— Науката носи бремето на Изкуството — отвърна Казимир — Тежко е, нали?

Приятелят му вдигна калъфа и го понесе намръщен, задъха се, докато стигнаха гара Западна. На перона, в дъжд и пара, тичаха като другите забързани пътници, чуха пищящи свирки и настойчиви неразгадаеми подканяния от високоговорители, и се добраха изтощени до първия вагон. Купетата до едно бяха празни. Потегли другият влак — за предградията, беше претъпкан. Техният остана още десет минути.

— В този влак май няма жива душа освен нас? — учуди се Стефан Фабър, застанал навъсен пред прозореца.

Тогава с високо писукане стените се плъзнаха назад. Дъждовните капки потрепериха и се плъзнаха по стъклото, релсите се преплетоха на един мост, двамата мъже се вторачиха в тухлени стени и прозорци на спални, в огромни боядисани букви по стените. Внезапно от тъмната дъждовна вечер, плъзнала се назад, не остана нищо, освен линия хълмове, черни на фона на безцветното, проясняващо се небе.

— Провинцията — каза Стефан Фабър.

Извади списание по биохимия измежду чорапите и ризите в куфара си, сложи си очила с черни рамки, започна да чете. Казимир приглади назад мократа си коса, разпиляла се по челото му, прочете надписа НЕ СЕ НАВЕЖДАЙ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА, зазяпа се в тресящите се стени и дъжда, който трептеше по стъклото, заспа.

Засънува, че стените се срутват около него. Сепна се и се събуди изплашен, когато влакът потегляше от Окатс. Приятелят му седеше и гледаше през прозореца, пребледнял и чернокос, сякаш потвърждаваше бедствието от съня на Казимир.

— Нищо не виждам — промълви. — Нощ. Вече само в провинцията остана нощ.

Загледа се в отражението на собственото си лице в нощта, която изпълваше очите му с благословена тъмнина.

— Та значи, ето ни на влака, на път за Айснар, но не сме сигурни, че влакът е за Айснар. Може да отиде и в Пекин. Може да дерайлира и всички да умрем. А ако все пак отидем в Айснар? Какво е Айснар? Само слух. Това е извратено — промърмори Казимир и отново видя срутващите се стени.

— Напротив. Фантастично е — възрази приятелят му. — Нужна е много работа, за да се запази светът цял, ако гледаш така на нещата. Но пък си струва. Да строиш градове, да държиш покривите на място с акт на вярност. Не вяра. Вярност. — Погледна през прозореца с отразените си очи. Казимир си раздели с него парче подобен на кал шоколад. Стигнаха до Айснар.

Дъждът мокреше павираните със злато, зле осветени улици, докато автобусът за Вермаре и Превне чакаше своите пътници на Южния площад под капещите чинари. Калъфът се возеше на задната седалка. Пиле с връвчица на шията драскаше по пода в търсене на зрънца, жена с рунтави вежди държеше другия край на връвчицата, пиян селскостопански работник говореше шумно на шофьора, докато автобусът с пъшкане излезе от Айснар и се отправи на юг, в провинциалната нощ, същата нощ, благословената тъмнина.

— Значи, викам му на него, викам му, не знаеш какво ще стане утре…

— Виж — каза Казимир, — ако вселената е безкрайна, означава ли това, че всичко, което е възможно да се случи, се случва някъде, в някакво време?

— Събота, каза, събота.

— Не знам. Може би. Само че не знаем какво е възможно. Слава богу. Ако знаехме, щях да се застрелям, нали?

— Ела пак в събота, вика, а аз викам, по дяволите събота…

Във Вермаре дъждът валеше върху руините на кулата Кийп, а пияницата слезе и остави след себе си тишина. Стефан Фабър изглеждаше мрачен. Обясни, че го боли гърлото, и потъна в неспокоен, изтощителен сън. Главата му подскачаше от коловозите и неравностите по пътя в подножието на хълмовете, автобусът пътуваше на запад и прокопаваше тунел през плътната чернота с фаровете си. Дърво, голям дъб, изведнъж се наведе, за да го заслони. Вратите се отвориха и пуснаха вътре свеж въздух, фенерчета, ботуши и фуражки. Казимир приглади русата си коса и каза:

— Винаги става така. Тук сме само на шест мили от границата.

Заопипваха горните си джобове, подадоха документите.

— Фабър, Стефан, адрес: улица „Томе“ 136, Красной, студент, MR 64100282A. Аугескар, Казимир, адрес: улица „Сорден“ 4, студент, MR 80104944A. Къде отивате?

— В Превне.

— И двамата? По работа?

— Ваканция. Седмица в провинцията.

— Какво е това?

— Калъф за виола да гамба.

— Какво има вътре?

— Виола да гамба.

Изправиха го, отвориха го, пак го затвориха, измъкнаха го вън, сложиха го на земята, пак го отвориха и огромната виола застана крехка и великолепна сред фенерчета над калта, ботуши, токи на колани, фуражки.

— Не на земята! — каза Казимир рязко и Стефан застана пред него. Опипваха я, разтърсваха я.

— Виж, Кази, това може ли да се отвинти?

— Не, няма начин да се разглоби.

Дебелият тупна голямата блестяща заобленост и каза нещо по адрес на жена си, на което Стефан се засмя, но виолата се наклони в ръцете на друг, един ключ изскимтя и под трополенето на дъжда и мърморенето на празни обороти на двигателя на автобуса се разнесе бумтеж и прекъсна като ударена струна на виола. Стефан улови Казимир за лакътя. След като автобусът потегли пак, двамата седнаха един до друг в топлата воняща тъмнина. Казимир каза:

— Съжалявам, Стефан. Благодаря.

— Можеш ли да я поправиш?

— Да. Просто ключът изпусна. Ще го оправя.

— Проклето болно гърло. — Стефан разтри главата си и закри очите си с длани. — Настивам. Гаден дъжд.

— Вече наближаваме Превне.

В Превне между две лампи на улицата блещукаше много фин дъждец. Над покривите се издигаше нещо — високи дървета, планини? Никой не ги посрещна, защото Казимир беше забравил да напише в коя нощ пристигат. Върна се при Стефан и калъфа с виолата на масата в бар „Поща и телефон“ от единствения обществен телефон в града.

— Татко е с колата навън, на повикване. Можем да отидем пеша или да чакаме тук. Съжалявам. — Продълговатото му лице беше обезкуражено, разкаяно. — На около две мили е.

Тръгнаха. Крачеха мълчаливо по разкалян път, в дъжд и мрак, между нивите. Миришеше на мокра земя. Казимир започна да си подсвирква, обаче дъждът намокри устните му и трябваше да престане. Беше толкова тъмно, че ходеха бавно, без да виждат къде ги отвежда всяка следваща стъпка, дали пътят е равен, или на дупки. Беше толкова тихо, че чуваха множествения шепот на дъжда над нивите отляво и отдясно. Изкачваха се. Пред тях се издигна възвишението — по-плътна тъмнина. Стефан спря, за да вдигне нагоре мократа яка на палтото си, и защото му се виеше свят. Когато отново тръгна напред в хладната, шепнеща селска тишина, чу ясен, мек звук — смях на момиче зад възвишението. На билото пламнаха светлини, искрящи, приветстващи.

— Какво е това? — попита той и спря в разчупената тъмнина. Детски глас извика:

— Ето ги там!

Светлините над тях затанцуваха и заслизаха, заобиколиха ги фенери, лампи, викащи гласове, лица и ръце, осветени от проблясъци в нощта. И още веднъж, съвсем ясно, се разнесе чудният смях.

— Татко не се върна, ти не дойде, така че всички тръгнахме да те посрещаме… Доведе ли приятеля си, къде е?… Хей, Кази, здравей! — Русата глава на Казимир се наведе към друга глава под лъчите на фенер. — Къде е цигулката ти? Не я ли донесе?… Вали така от седмица…

— Оставих я при господин Праспайетс в „Поща и телефон“.

— Да отидем да я вземем. Ще бъде чудесна разходка.

— Аз съм Бендика, ти ли си Стефан? — Тя се разсмя, докато търсеха ръцете си в тъмното, за да се здрависат. Завъртя фенера наоколо и се видя, че беше чернокоса, висока колкото брат си, единствената, която успя да види, преди всички да тръгнат назад по пътя с разговори, смях, с проблясващи лъчи от фенери над пътя, към буренаците встрани или към подгизналото от дъжд небе. Видя ги за момент в бара, когато Казимир взе слонската си цигулка — две момчета, един мъж, стройната Бендика, младата блондинка, която посрещна Казимир с целувка, още едно момиче, още по-младо — видя ги за момент, всички едновременно, и после отново тръгнаха по пътя, а той трябваше да се чуди кое от трите момичета, а не бяха ли и четири, се смееше, преди да се срещнат. Студеният дъжд боцкаше разгорещеното му лице. Мъжът до него, който държеше фенерчето си насочено напред, за да виждат пътя, каза:

— Йоаким Брет…

— Ензими? — попита Стефан пресипнало.

— Да. Каква е твоята област?

— Молекулярна генетика.

— Наистина? Повече от добре. Значи работиш с Метор, нали? Осветли ме, ако обичаш. Четеш ли американските списания?

Разговаряха за генетични спирали половин миля, Брет бе словоохотлив, Стефан — лаконичен, защото още беше замаян и се ослушваше да чуе смеха. Всички обаче се смееха, нямаше как да е сигурен. Всички за момент притихнаха, само двете момчета изтичаха далече напред и завикаха.

— Ето я къщата — каза стройната Бендика до него и посочи с жълт лъч.

— Тук ли си, Стефан? — извика Казимир някъде в тъмнината. Стефан изръмжа утвърдително. Дразнеше го глупавото веселие, тичането, подвикването и кикотенето, ентусиазираният, въодушевен Брет, жълтите прозорци, които за всички тях бяха дом, но не и за него. Влязоха в къщата и свалиха мокри палта, пръснаха се, умножиха се, отново се събраха около масата във висока сумрачна стая, пронизана от шум и светлини на лампи, за да пият кафе със сладки, донесени от майката на Казимир. Тя ходеше бързо и спокойно под венец от сиви и тъмнокестеняви плитки. С телосложение като виола да гамба, майка на седем деца, тя веднага причисли Стефан към останалите млади хора, които различаваше само по име. Казваха се Валерия, Бендика, Антони, Бруна, Казимир, Йоаким, Пол. Шегуваха се и бъбреха, малкото чернокосо момиче пищеше от смях, русият перчем на Казимир падаше над очите му, двете момчета на единайсет се караха, високият усмихнат мъж взе китара и започна да свири, надвесил нос като клюн на гарван над инструмента. Дясната ръка, с която подръпваше струните, беше саката, деформирана. Всички пяха, с изключение на Стефан, който не знаеше песните, болеше го гърлото, не му се пееше и седеше навъсено сред пеещите. Върна се доктор Аугескар. Стисна ръката на Казимир, приветства го и го засенчи — висок монарх със слабоват, неприличащ на него наследник.

— Къде е приятелят ти? Съжалявам, че не можах да ви посрещна, но имах спешен случай нагоре по пътя. Апендектомия на кухненска маса. Все едно режеш коледната пуйка. Отивай да спиш, Антони. Бендика, дай ми чаша. Йоаким? За теб, Фабър?

Наля червено вино и седна с тях на голямата кръгла маса. Запяха отново. Аугескар предлагаше песните, гласът му водеше останалите — изпълваше стаята. Русата дъщеря флиртуваше с него, малката чернокоска се заливаше от смях, Бендика дразнеше Казимир, Брет пееше любовна песен на шведски. Беше едва единайсет. Доктор Аугескар имаше ясни сиви очи, руси вежди. Стефан срещна погледа му.

— Настинал си?

— Да.

— Тогава бягай в леглото. Диана! Къде ще спи Фабър?

Казимир скочи разкаяно и поведе Стефан на горния етаж през коридори и стаи, които миришеха на сено и дъжд.

— Кога е закуската?

— О, по всяко време. — Казимир никога не знаеше часа на никое събитие. — Лека нощ, Стефан.

Нощта обаче беше тежка, ужасна, през цялото време сакатата ръка на Брет късаше една след друга спираловидни струни с бумтящо чаткане, докато обясняваше: „Ето така се прави с тях напоследък“ и се хилеше. На сутринта Стефан не можа да стане. Огрените от слънцето стени се накланяха над леглото, небето влизаше през прозорците като огромен син балон. Остана в леглото. Прилепи длани до острата си като карфици, болезнена черна коса и изпъшка. Високият златно-сив мъж влезе и му каза с абсолютна увереност:

— Момче, ти наистина си болен.

Прозвуча като балсам. Болен. Беше болен. Стените и небето са били прави.

— Имаш достолепна треска — каза докторът и Стефан се усмихна почти през сълзи, защото се чувстваше достолепен, обгърнат от огромното неутрално внимание на едрия мъж, който беше величествен, сигурен, безпристрастен като слънчевата светлина в небето. Ала в горите, пещерите и малките претъпкани стаи на треската му не достигаше слънчева светлина, а след време — и вода.

Къщата се извисяваше под септемврийското слънце тиха и тъмна.

Вечерта госпожа Аугескар, с прежда, игли и чорап, замръзнал за миг в ръката й, вдигна коронованата си с плитки глава и се вслуша, както се бе вслушвала преди години в първородния си син, Казимир, когато плачеше в люлката си горе.

— Горкото дете — прошепна. Бруна също надигна русата си глава, заслуша се за първи път и чу самотния вик от горите, в които никога не беше ходила. Къщата се издигаше мълчаливо около тях. На следващия ден момчетата играха навън, докато заваля дъжд и се спусна нощта. Казимир отиде в кухнята и застърга на голямата си цигулка със спокойно и съсредоточено лице край блестящата шия на инструмента и продължи, когато дойдоха другите и насядаха по столовете или се облегнаха на мивката и разговаряха, защото в края на краищата това бяха седем млади хора във ваканция и нямаше как да пазят тишина. Под акомпанимента на гласовете им дълбокият, слаб, пеещ глас на цигулката на Казимир продължаваше без думи, като вик от дълбините на гората. Така че Бруна, внезапно надмогнала търпение и зависимост — не трета дъщеря и четвърто дете, и един от младите хора, — се измъкна и се качи горе, за да види каква е тази тежка болест, тази смъртност.

Не беше като нищо друго. Младият мъж спеше. Лицето му беше бледо, косата чернееше на фона на белите завивки — ясно като печатни думи, но на чужд език.

Слезе долу и каза на майка си, че е надникнала, че той спи спокойно. Вярно, но не беше истината. Горе беше потвърдила, че е готова да научи пътя си през гората. Беше пораснала и сега вече беше способна да умре.

Той беше неин водач — младият мъж, дошъл от дъжда, болен от пневмония. Следобеда на петия ден отново се качи в стаята му. Той лежеше на леглото и се възстановяваше, слаб и доволен, мислеше за една сутрин преди десет години, когато се разхождаше с баща си и дядо си покрай кариерите, беше априлска сутрин и крачеха по суха равнина, обляна от слънчева светлина и покрита със сини цветя. След като минаха покрай кариерите на компанията „Чорин“, изведнъж започнаха да говорят за политика и той разбра, че бяха излезли от града, в пустата равнина, за да казват нещата гласно, така че той да чуе какво говори баща му: „Винаги ще има достатъчно мравки, за да се запълнят мравуняците — мравки работници, мравки войници“. И дядо му, сухият, язвителен, импулсивен човек, прехвърлил седемдесетте, по-гневен и по-добър от сина си, уязвим колкото тринайсетгодишния си внук: „Излез, Коста, защо не излезеш?“. Това беше само присмех. Никой от двамата не би избягал, не би се махнал. Мъж, той крачеше с мъжете през голата равнина, посиняла от цветя през краткия април. Споделяха с него своя гняв, своето безплодно, безпомощно упорство и краткотрайния син огън на яростта си. Като говореха открито под откритото небе, те му даваха ключа за къщата на мъжеството, мястото, където живееха те и където щеше да живее той, затвора, в който живееха и щяха да живеят. Но те познаваха и други къщи. Той не. Някога дядо му, Стефан Фабър, сложи ръка на рамото на младия Стефан, докато говореше.

— Какво ще правим със свободата, ако я имаме, Коста? Какво направи с нея Западът? Изяде я. Натъпка я в търбуха си. Голям, чуден търбух, това е Западът. С умна глава отгоре, мъжка глава, с мъжки ум и очи — но останалото е търбух. Не може да говори вече. Седи на масата и яде, яде, измисля машини, за да му носят още храна, още храна. Хвърля по малко храна на черните и жълтите плъхове под масата, за да не гризат стените около него. Той седи там, а ние сме тук, с празни търбуси, пълни само с въздух, въздух и тумори, въздух и гняв. Все още можем да ходим. И така, хванати сме в ярем. В ярема на чужд плуг. Когато надушим храна, ревем като магарета и ритаме. Мъже ли сме обаче, Коста? Съмнявам се.

През цялото време дланта му беше върху рамото на момчето, нежна, почти почтителна, защото момчето изобщо не беше виждало наследството си, беше родено в затвор, където нищо не е добро, няма гняв, разбиране или гордост, нищо не върши работа, освен упорството, освен верността. Те остават, казваше тежестта на дланта на стареца върху рамото му. Така че, когато едно русо момиче влезе в стаята, в която той лежеше слаб и доволен, видя го от обляна в слънце, гола априлска равнина, с доверие и поздрав, и този момент нямаше нищо общо с факта, че дядо му беше умрял във влак за депортиране, а баща му беше разстрелян заедно с четиридесет и двама други в равнината край града при репресиите през 1956 г.

— Как се чувстваш? — попита момичето.

— Добре — отговори той.

— Мога ли да ти донеса нещо?

Той поклати глава — същата черно-бяла глава, която беше видяла ясно и неразгадаемо, като гръцки думи на бяла страница, обаче сега очите му бяха отворени и той говореше нейния език. Беше същият глас, който се обаждаше едва чуто от черните гори на треската в съседство със смъртта преди няколко нощи, който сега каза:

— Не помня името ти.

Беше много мил, симпатичен този Стефан Фабър, смутен, задето лежи болен, радостен, че я вижда.

— Аз съм Бруна. След Кази съм. Искаш ли книги? Отегчаваш ли се?

— Да се отегчавам? Не. Нямаш представа колко е хубаво да си лежиш и да не правиш нищо. Никога не ми се е случвало. Родителите ви са толкова мили и тази голяма къща, нивите наоколо… Лежа тук и си мисля: Боже, аз ли съм това? Този покой, това пространство, стая само за мен и да не правя нищо?

Тя се засмя и той я позна — тази, която се смееше в дъжда и тъмнината, преди от хълма да се спуснат светлинките. Русата й коса беше разделена по средата и падаше на вълни от двете страни на светлите й гъсти вежди. Очите й бяха с неопределен цвят — неясни, сиво-кафяви или сиви. Сега го чу вътре и през деня — нежния и възторжен смях. „О, красавице, прекрасна горда кобилке, невпрягана в хомот, ти изплашено и непокорно мило момиче, заливащо се от смях…“

Искаше да я задържи и затова попита:

— През цялото време ли живееш тук?

И тя отговори:

— Да, през лятото. — Погледна го с неопределените си блеснали очи в сянката на русата коса. — Ти къде израсна?

— В Сфарой Кампе, на север.

— Семейството ти още ли е там?

— Сестра ми живее там.

Още разпитваше за семейства. Вероятно беше много невинна, по-загадъчна и недокосната дори от Казимир, който поставяше своята реалност отвъд досега на каквито и да било ръце и отвъд въпросите за идентичност. Въпреки това, за да я задържи при себе си, каза:

— Лежа тук и си мисля. Само днес мислих повече, отколкото през последните три години.

— За какво мислиш?

— За унгарския благородник. Знаеш ли историята? Онзи, който бил пленен от турците и продаден в робство. Станало през шестнайсети век. Както и да е. Един турчин го купил, впрегнал го в плуг като вол и той орял нивите, гонен с камшик. Най-накрая семейството му успяло да го откупи. Той се прибрал у дома, взел меча си и се върнал на бойното поле. Там пленил турчина, който го бил купил и на когото бил роб. Довел го в имението си. Свалил му веригите, накарал да го изведат навън. Горкият турчин очаквал да види кол, на който ще го побият, или катран, с който ще го залеят и подпалят, кучета или поне камшик. Нямало обаче нищо такова. Само унгарецът бил там — онзи, когото купил и продал. И унгарецът му казал: „Върви си у дома“.

— И той тръгнал ли си е?

— Не. Останал и станал християнин. Но не заради това мисля за тази история.

— А защо?

— Бих искал да съм благородник — отговори Стефан Фабър и се усмихна. Беше корав, здрав мъж, почти победен, но не и сразен. Усмихна се, в очите му се появи черен блясък. На двайсет и пет, у него нямаше невинност, нямаше увереност, нямаше никаква надежда за печалба. Липсата на тези неща беше черният блясък, студенината в очите му. И все пак лежеше и приемаше каквото му се предложи, дребен мъж, но корав, с тежест, солиден мъж. Момичето погледна силните му, тежки и заоблени ръце върху одеялото, после нагоре, към огрените от слънцето прозорци, помисли си за него като за благородник, помисли за единствения факт, известен й за него от Казимир, който рядко споменаваше факти: че дели една стая под наем в Красной с още петима студенти и че в нея се побират само три легла. Стаята, с три високи прозореца с дръпнати пердета, шумолеше с тишината на септемврийския следобед в провинцията. Някъде далече от нивите долетя глас на момче.

— Няма голям шанс за това в наши дни — каза тя с глух, мек глас и погледна надолу. Не искаше да каже нищо, за първи път бе изцяло посърнала, уморена, останала без нежност или възторг. Той щеше да оздравее, да се върне в града със седмица закъснение при трите легла и петимата съквартиранти, при обувките по пода и ръждата, и космите в умивалника, при учебните зали и лабораториите, после го чакаше работа като санитарен инспектор в държавните ферми на север и североизток, двустаен апартамент в града, близо до държавните леярни, чернокоса жена, която преподава в трети клас по одобрени от държавата учебници, едно дете, два законни аборта и водородната бомба. Наистина ли нямаше изход?

— Много ли си умен?

— Бива ме в работата ми.

— Наука е, нали?

— Биология. Изследвания.

В такъв случай лабораториите щяха да настояват. Апартаментът вероятно щеше да е четиристаен, в предградията на Красной, щеше да има две деца, без аборти, двуседмични отпуски през лятото в планините, след това водородната бомба. Или без водородна бомба. Нямаше особено значение.

— Какво изследваш?

— Определени молекули. Молекулярната структура на живота.

Беше странно — структура на живота. Разбира се, говореше й високомерно. Не можеш да говориш кратко, беше й казал баща й, когато говориш за живота. Значи го биваше да открива молекулярната структура на живота — този приятел, чийто безмълвен вик беше чула едва-едва от затлачени бели дробове, от тъмната близост на надвиснала смърт. Беше извикал, а майка й бе прошепнала: „Горкото дете“, но тъкмо тя бе отвърнала, тя го бе последвала. И сега той я връщаше към живота.

— О… — прехапа устни Бруна, все още с наведена глава. — Не разбирам нищо от тези неща. Аз съм глупава.

— Защо са те нарекли Бруна, щом като си блондинка?

Тя вдигна поглед сепнато, засмя се.

— До десет месеца не съм имала коса.

Погледна го, видя го отново, по дяволите бъдещето, защото всички възможни бъдещи варианти — ръждиви мивки, двуседмични отпуски и бомби или студентско братство, или арфи и часове, бяха безкрайно, потискащо мрачни, цялата радост беше в настоящето и неговото минало, а и цялата истина, и цялата вярност на света, плътта, сегашният момент — защото бъдещето, както и да го гледаш, съдържа само едно сигурно нещо и то е смъртта. Но моментът й е непредсказуем. Просто не може да се каже какво ще се случи. Дойде Казимир с букет червени и сини цветя и каза:

— Майка иска да знае дали би желал мляко с препечени филийки за вечеря.

— Овесен хляб, овесен хляб — запя Бруна, докато подреждаше стръковете метличина и маковете в чаша с вода. Ядяха овесени питки три пъти на ден, малко пилешко, репи, картофи. Малкият брат Антони отглеждаше марули, майката готвеше, дъщерите метяха голямата къща. Нямаше пшеничено брашно, нямаше говеждо, нямаше мляко, нямаше домашна прислужница, вече нямаше — отпреди Бруна да се роди. Бяха устроили лагер там, в голямата си къща, живееха като цигани, както казваше майката — дъщеря на професор, родена в средната класа, отраснала и омъжена за човек от средната класа, отказала се от реда, от изобилието и свободното време, без да се оплаква, но без да предава и най-малките знаци на изтънчеността, която е имала привилегията да усвои. И така, Казимир, въпреки цялата си доброта, можеше да се смята за недосегаем. И така, Бруна все още мислеше за себе си като за дошла след Казимир и разпитваше хората за семействата им. И така, Стефан знаеше, че тук е в крепост, при семейство, у дома. Той и Казимир, и Бруна се смееха с глас, когато влезе бащата.

— Вън! — извика доктор Аугескар, застанал героично и непоклатимо на прага, крал слънце или соларен мит.

Синът и дъщерята със смях, като правеха детински знаци на Стефан зад гърба на баща си, излязоха.

— Всичко си има граници — каза Аугескар, докато го преслушваше, а Стефан лежеше виновно усмихнат като дете.

Седмият ден, когато Стефан и Казимир трябваше, да вземат автобуса и да се върнат в Красной, където университетът вече работеше, беше горещ. Последва топъл мрак, отворени прозорци, цялата къща бе отворена за жабешките хорове край реката, за хоровете на щурците край браздите, за югозападния вятър, понесъл аромат на гора през сухите есенни хълмове. Между пердетата, които се издуваха и увисваха отпуснати, горяха шест звезди, толкова ярки на фона на сухото нощно небе, че можеха да ги подпалят. Бруна седеше на пода край леглото на Стефан, Казимир лежеше като огромна купа сено в долния му край, Бендика, чийто съпруг беше заминал за Красной, кърмеше петмесечното си първородно дете на стол край празната камина. Йоаким Брет седеше на перваза с навити ръкави, така че на слабата му ръка се четеше синкав надпис ОА46992, и свиреше на китара акомпанимент на английска песен за лютня:

Ако е истинска и постоянна,

        любовта поражда чудеса,

като скреж през август и гръм през януари.

        Тоз, който любима скъпа има

                до сетния си час,

сред всички, дето нявга са живели,

        най-достоен е за завист.

След което, понеже обичаше да пее възхвали и укори за любовта на всички езици, които знаеше и не знаеше, започна да подрънква „Plaisir d’Amour“, но съжали при смяната на тоналността, защото бебето се оригна шумно и предизвика веселие. Казимир го подхвърли високо, а Бендика запротестира кротко:

— Нахранен е, Кази, ще повърне.

— Аз съм ти чичо, аз съм чичо Казимир, джобовете ми са пълни с ментови бонбони и папски индулгенции. Погледни ме, хлапе! Не смееш да повърнеш върху чичо си! Не смееш. Хайде повърни върху леля си.

Бебето гледаше Бруна, без да мигне, и размахваше ръчички. Издутото му копринено коремче се показваше между ризката и пелената. Момичето издържа погледа, без да трепне. „Коя си ти?“ — питаше бебето. „Кое си ти?“ — питаше момичето, без думи, с удивление, докато Стефан наблюдаваше и слаби акорди в тоналност ла плачеха с радост от китарата на Брет между осветената стая и тъмната, суха есенна нощ. Стройната млада майка отнесе бебето в креватчето му. Казимир изгаси светлината. Сега есенната нощ влезе в стаята и гласовете им говореха сред хоровете на щурци и жаби край потоците.

— Много умно от твоя страна, Стефан, да се разболееш — каза Казимир, легнал напряко в долния край на леглото. Дългите му ръце белееха в тъмното. — Недей да оздравяваш и ще стоим тук цяла зима.

— Цяла година. С години. Поправиха ли цигулката ти?

— О, да. Репетирах Шуберт. Па-па-пум-пааа.

— Кога е концертът?

— Някъде през октомври. Има много време. Пум-пум — плувай, плувай, малка пъстървичке, ах! — Дългите бели ръце засвириха неясно на виола от мрак.

— Защо избра виола да гамба, Казимир? — попита гласът на Брет, сред жаби и щурци, през блата и орна земя, откъм прозореца.

— Защото е срамежлив — отговори гласът на Бруна като вятър в полето.

— Защото е враг на постижимото — каза тъмният сух глас на Стефан. Тишина.

— Защото като ученик бях многообещаващ на чело — каза гласът на Казимир — и бях принуден да помисля дали искам да изпълнявам концерта на Дворжак пред аплодираща публика и да стана народен артист или не. Предпочетох да бъда ниското жужене отзад. Пууум-па-пууум. И когато умра, искам да сложите трупа ми в калъфа от цигулката и да го изпратите като експресна пратка, дълбоко замразена, на Пабло Касалс, с етикет „Труп на велик централноевропейски челист“.

Топлият вятър духаше през мрака. Казимир приключи, Бруна и Стефан бяха готови да си замълчат, но Йоаким Брет не беше в състояние. Заговори за човек, който помагал на хората да минават границата. Тук, на югозапад, сега се носеха всякакви слухове за него. Млад мъж, разказа Брет, който бил хвърлен в затвора, избягал, стигнал до Англия, после се върнал. Организирал канал за измъкване и за десет месеца успял да прехвърли повече от сто души, само че вече го надушили и сега тайната полиция била по петите му.

— Дон Кихот? Предател? Герой? — попита Брет.

— Сега се крие на тавана — каза Казимир, а Стефан добави:

— И му е писнало от мляко с препечени филийки.

Избягваха темата и не искаха да съдят — предателството и лоялността за тях бяха нещо непосредствено, не можеха да бъдат претеглени повече, отколкото половин килограм плът, тяхната собствена плът. Само Брет, роден извън затвора, беше възбуден, настоятелен. Превне гъмжал от агенти, продължаваше той, проверявали самоличността ти дори само да купиш вестник.

— По-лесно е да си я татуираш, като теб — обади се Казимир. — Дръпни крака си, Стефан… Тогава си дръпни задника.

— А… моите са немски цифри, стари. Още няколко войни и няма да имам свободна кожа.

— Тогава я смени като змия.

— Не, стигат чак до костта.

— Смени си и костите тогава — предложи Стефан. — Бъди медуза. Бъди амеба. Когато ме забодат с карфица, аз се размножавам. Двама безгръбначни Стефановци, а те си мислят, че имат само един MR 64100282A. А стават четирима, осмина, шестнайсетима, трийсет и двама, шейсет и четирима, сто двайсет и осмина. Щях изцяло да покрия повърхността на планетата, ако нямах естествени врагове.

Леглото се разклати, Бруна се разсмя в тъмнината.

— Изсвири английската песен пак, Йоаким — помоли тя.

Ако е истинска и постоянна,

любовта поражда чудеса…

— Стефан — каза тя в светлината на следобедното слънце на четиринайсетия ден, както седеше, а Стефан лежеше с глава в скута й на зеления бряг над блатата, южно от къщата. Той отвори очи.

— Трябва ли да тръгваме?

— Не.

Той затвори отново очи.

— Бруна. — Надигна се и седна до нея, погледна я втренчено. — Бруна, боже мой! Ще ми се да не беше девствена.

Тя се разсмя, наблюдаваше го — предпазлива, любопитна, беззащитна.

— Ако само… тук, сега… а трябва да си тръгвам вдругиден!

— Не и под прозорците на кухнята ни — отвърна тя нежно. Къщата беше на трийсетина метра от тях. Той се отпусна до Бруна и зарови глава в свивката на ръката й, отстрани, устните му докосваха меката й кожа. Тя погали косата и тила му.

— Можем ли да се оженим? Искаш ли да се оженим?

— Да, искам да се омъжа за теб, Стефан.

Той полежа още малко, после отново се изправи, този път бавно, и погледна през тръстиките и мудната, огряна от слънцето река към хълмовете и планините отзад.

— Ще защитя степента си догодина.

— Аз ще взема учителския сертификат след година и половина. Двамата мълчаха известно време.

— Мога да напусна училище и да работя. Ще трябва да кандидатстваме за жилище…

Стените на единствената стая под наем с изглед към двор, в който е проснато покрито със сажди пране, се издигнаха около тях неразрушими.

— Добре — каза той. — Но не искам да пропилявам това. — Вдигна очи от огряната от слънцето вода към планините. — Топлият вечерен вятър подухваше наоколо. — Добре. Но, Бруна, разбираш ли…

Че всичко това е ново за мен, че никога досега не съм се будил сутрин в стая с високи прозорци и не съм чувал съвършената тишина, никога не съм се разхождал из полетата в ясна октомврийска сутрин, никога не съм седял на маса с чудесни, смеещи се братя и сестри, никога не съм разговарял в ранна вечер с момиче, което ме обича, винаги съм знаел, че порядъкът, покоят, нежността трябва да съществуват, но не съм се надявал да ги видя с очите си, да не говорим да ги притежавам. И вдругиден трябва да се върна. Не, тя не разбираше. Тя беше само тишината на провинцията, благословената тъмнина, яркият поток, вятърът, хълмовете, хладната къща. Всичко това беше нейно и беше тя. Не можеше да разбере. Обаче прие него, странника в дъждовната нощ, който щеше да я унищожи. Каза тихо:

— Мисля, че си струва, Стефан, струва си.

— Да. Ще вземем заем. Ще просим, ще грабим, ще крадем. Един ден ще стана голям учен, да знаеш. Ще създам живот в епруветка. След слаба кариера в началото Фабър постига световна известност. Ще ходим на конгреси във Виена. В Париж. По дяволите живота в епруветка! Ще направя нещо по-добро. Ще те направя бременна след пет минути, о, красива моя, смееш се, нали? Ще ти покажа, кобилке моя, ти малка моя рибке, скъпа моя…

Там, под прозорците на къщата и в подножието на планините, все още облени в слънчева светлина, докато момчетата играеха тенис и крещяха отзад, тя лежеше мека, руса, натежала в ръцете му, под неговото тегло, абсолютно чиста, и плът, и дух, една чиста воля — да му позволи да влезе, да му позволи да влезе.

Не сега, не тук. Желанието му беше смесено и упорито. Претърколи се настрани на тревата, с лице към небето, с черен отблясък в очите, вперени в небето. Тя седна и сложи ръка върху неговата. Покоят никога не я бе напускал. Когато той се изправи, тя го погледна, както бе погледнала бебето на Бендика — с нетрепващ поглед, с осмислено признание. Нямаше похвала за него, резерви или оценки. Ето го. Това е той.

— Ще живеем оскъдно, Бруна. Оскъдно и в недоимък.

— Очаквам да е така — отвърна тя, докато го наблюдаваше.

Той стана и изтупа стръкчетата трева от панталоните си.

— Обичам Бруна! — изкрещя и вдигна ръка. И откъм огрените склонове отвъд крайречните блата, където се надигаше здрачът, долетя кратък, неясен звук — не нейното име, не неговият глас.

— Виждаш ли? — попита той, изправен над нея, усмихнат. — Дори отеква. Ставай, слънцето залязва. Нали не искаш пак да се разболея от пневмония?

Тя протегна ръка, той я хвана и й помогна да стане.

— Ще ти бъда много верен, Бруна — каза. Не беше висок и когато стояха един до друг, тя не го гледаше отдолу, а право напред, на височината на очите. — Това мога да ти дам — добави. — Това е всичко, което мога да ти дам. Може и да ти омръзне.

Очите й, сиво-кафяви, неопределени, го наблюдаваха внимателно. Той вдигна мълчаливо ръка, за да докосне за момент, сдържано и с нежност, разделената по средата руса коса. Върнаха се обратно в къщата покрай тенис корта, където Казимир, от едната страна на мрежата, и двете момчета — от другата, замахваха, пропускаха, скачаха и крещяха. Под дъбовете седеше Брет и репетираше песен с китарата си.

— На какъв език е тази? — попита Бруна, застанала като светлина в сянката, безкрайно щастлива. Брет наклони глава, за да отговори, отпуснал деформираната си дясна ръка над струните.

— Гръцки. Взех я от една книга. Текстът гласи: „О, млади влюбени, които минавате под моя прозорец, не виждате ли, че вали?“.

Тя се засмя с глас и застана до Стефан, който се бе обърнал към корта, за да гледа как тримата бягат и заемат позиции в надигащите се сенки, как от време на време топката се издига на нивото на златната светлина.

На следващия ден отидоха с Казимир пеша до Превне, за да си купят билети, защото той искаше да види седмичния пазар там. Казимир обичаше пазари и панаири, тържища, глъчта на хората, които купуват и продават, количките с бели и червени репи, кошовете със стари обувки, планините шарени памучни платове, купчините покрито със син цвят сирене, миризмата на лук, свежа лавандула, пот, прах. Пътят, който беше дълъг в нощта, когато пристигнаха, сега беше кратък в топлата сутрин.

— Още търсят онзи, който измъква хората живи, така каза Брет — подхвърли Казимир. Висок, крехък, спокоен, той крачеше отпуснато до приятеля си, слънцето огряваше голата му глава.

— С Бруна искаме да се оженим — каза Стефан.

— Наистина?

— Да.

Казимир се поколеба за момент, забави дългокраката си походка, после продължи с ръце в джобовете. Постепенно на лицето му се появи усмивка.

— Сериозно?

— Да.

Казимир спря, извади дясната ръка от джоба си и стисна ръката на Стефан.

— Много добре — каза. — Чудесно. Ето това е нещо истинско — добави и продължи с ръце в джобовете. Стефан погледна дългото му, спокойно младо лице.

— Това е абсолютно — добави Казимир. — Това е истинско.

След малко каза:

— Това бие Шуберт.

— Основният проблем е да намерим къде да живеем, разбира се, но бих могъл да взема заем за начало. Метор все още ме иска за проекта — целта е да се оженим веднага, ако родителите ти нямат нищо против, разбира се.

Казимир слушаше с удивление тези възможности и обстоятелства, потвърждаващи основния факт, както наблюдаваше с удивление купувачи и продавачи, обувки и репи, колички и кошове на пазара панаир, които потвърждаваха нуждата на човек от храна и общуване.

— Ще се получи — каза. — Ще намерите място.

— Сигурен съм — кимна Стефан без капка съмнение. Взе камък, подхвърли го нагоре, хвана го и го запрати през слънчевата светлина надалеч, към браздите вляво.

— Ако знаеше колко щастлив съм, Казимир…

Приятелят му отговори:

— Имам някаква представа. Хайде да си стиснем ръцете пак. — Спряха и си стиснаха ръцете.

— Защо не дойдеш да живееш при нас, а, Кази?

— Добре, вземи ми сгъваемо легло.

Вече влизаха в градчето. Камион в цвят каки пълзеше по главната улица на Превне между изпоцапани от мухи магазини и стари къщи с нарисувани гирлянди, отдавна избелели. Над покривите се издигаха високи жълти хълмове. Пазарният площад под липите беше прашен и облян в слънце — няколко коша, няколко сергии и колички, мъж без нос продаваше захарни фигурки, три кучета боязливо следваха бяла кучка, стари жени с черни забрадки, стари мъже с черни жилетки, длъгнестият съдържател на бар „Поща и телефон“, облегнал се на прага, плюеше, двама дебели мъже се караха тихо за пакет цигари.

— Беше друго нещо — каза Казимир. — Когато бях малък. Имаше много сирене от Портачейка, планини зеленчуци. Всички идваха заради тях.

Шляеха се между сергиите, доволни, осъзнали братството. Стефан искаше да купи на Бруна нещо, каквото и да е, забрадка например. Имаше връхни дрехи без копчета, с цвят на кал, напукани обувки.

— Купи й зелка — посъветва го Казимир и Стефан купи голяма червена зелка. После отидоха в бар „Поща и телефон“, за да си купят билетите за Айснар.

— Два билета за Айснар, господин Праспайетс.

— Пак на работа, а?

— Да.

До тезгяха приближиха трима мъже — двама от страната на Казимир, един от страната на Стефан. Показаха документите си.

— Фабър, Стефан, адрес: ул. „Томе“ 136, Красной, студент, MR 64100282A, Аугескар, Казимир, адрес: ул. „Сорден“ 4, Красной, студент, MR 80104944A. По каква работа сте в Айснар?

— Ще вземем влака за Красной.

Мъжете се върнаха при масата.

— Тук са по цял ден, от десет дни — промърмори съдържателят с предпазлив шепот. — Убиват ми бизнеса. Трябват още сто кронера, господин Казимир. Да не опитваш да ме излъжеш?

Двама от мъжете, един набит и един слаб, с армейски кобур под якето, отново застанаха до тях. Усмихнатият съдържател изгуби образ като телевизор, на който е щракнато копчето. Видя как агентите претърсват джобовете на младите мъже и опипват нагоре и надолу телата им. Когато отново се върнаха на масата си, съдържателят върна мълчаливо рестото на Казимир. Двамата излязоха, без да говорят. Казимир спря и се загледа в златните липи, в златната светлина, която огряваше прахоляка, където трите кучета продължаваха да подтичват унизени и нетърпеливи след бялата кучка, дебела домакиня се кикотеше с кискащ се старец, две момчета се гонеха между количките, магаре стоеше с увиснала глава и помръдваше едно ухо.

— Е, добре — каза Стефан. Казимир мълчеше. — Размножих се на две. Хайде, Кази.

Двамата тръгнаха бавно.

— Добре — съгласи се Казимир и малко се съвзе.

— Това няма нищо общо — каза Стефан. — Наистина ли съдържателят на бара се казва Праспайетс?

— Евандер Праспайетс. Брат му управлява местната винарна, Белизариус Праспайетс. — Стефан се ухили, Казимир се усмихна някак смътно. Бяха в края на пазара и се канеха да прекосят една улица.

— По дяволите, забравих зелката в бара! — възкликна Стефан, обърна се и видя някакви мъже да тичат между количките и сергиите. Чу се силно пукане. Казимир посегна към рамото на Стефан, не успя да го улови и остана на място с разперени ръце, в гърлото му заседна кашлица, някакъв хрипкав звук. Разпери ръце още по-широко и падна назад, просна се в краката на приятеля си, с отворени очи, с отворена, пълна с кръв уста. Стефан остана на място. Огледа се. Падна на колене до Казимир, който не го погледна. След това го дръпнаха и го хванаха за ръцете. Около него се струпаха мъже, единият размахваше лист хартия и крещеше:

— Това е той, предателят! Ето какво се случва с предателите! Това са фалшивите документи! Той е.

Стефан опита да отиде при Казимир, но го задържаха. Видя мъжки гърбове, куче, зачервено женско лице, втренчено в тях отзад, под златните дървета. Помисли си, че му помагат да стои прав, защото коленете му се огъваха, но го накараха да се обърне и го поведоха, а той опита да се отскубне с вик: „Казимир!“.

Лежеше по очи на легло, което не беше леглото в стаята с високите прозорци в къщата на Аугескар. Знаеше, че не е, но продължаваше да мисли за него, чуваше виковете на момчетата на тенис корта. После разбра, че е в стаята в Красной и че съквартирантите му спят, и остана на място още дълго въпреки жестокото главоболие. Накрая стана и се огледа — стени от чамови дъски, решетка на вратата, каменен под, осеян с фасове и смърдящ на засъхнала урина. Донесе му закуска набитият от бар „Поща и телефон“, без да обели дума. Под ноктите и на двете ръце имаше чамови трески и му отне дълго време да ги извади.

На третия ден дойде друг надзирател — дебел тип с тъмна челюст, който смърдеше на пот и лук като пазара под липите.

— В кой град съм?

— В Превне.

Надзирателят заключи решетката, предложи му цигара между железата, подаде запалена клечка кибрит.

— Мъртъв ли е приятелят ми? Защо го застреляха?

— Този, когото търсеха, им избяга — отговори надзирателят. — Имаш ли нужда от нещо? Утре ще те пуснат.

— Убиха ли го?

Надзирателят изсумтя утвърдително и си отиде. След малко през решетката в краката на Стефан, както седеше на нара, паднаха наполовина пълен пакет цигари и кибрит. На следващия ден го освободиха. Не видя никого, освен надзирателя с тъмната челюст, който го отведе до изхода на селския арест. Беше на главната улица на Превне, на половин пресечка от пазара. Залезът беше приключил, беше студено, небето над липите, над покривите, над хълмовете беше ясно и тъмно.

Билетът за Айснар все още беше в джоба му. Отиде бавно и внимателно до пазара, прекоси го и под тъмните дървета отиде до бар „Поща и телефон“. Нямаше спрял автобус. Стефан нямаше представа кога минават. Прегърбен, отиде и седна на една от трите маси, разтреперан от студ. След малко от задната стаичка излезе съдържателят.

— Кога е следващият автобус? — Не можеше да си спомни името на този човек — Праспетс? Праяспетс? Нещо такова.

— За Айснар е в осем и двайсет сутринта — отговори съдържателят.

— А за Портачейка? — попита Стефан след малко.

— Местният за Портачейка е в десет.

— Тази вечер?

— Десет тази вечер.

— Можеш ли да смениш този с билет за Портачейка?

Подаде билета за Айснар. Съдържателят го взе и каза:

— Почакай, ще проверя.

Отново отиде отзад. Стефан приготви монети за чаша кафе и зачака свит. Според будилника с бял циферблат на бара часът беше седем и десет. В седем и половина, когато влязоха трима местни за по бира, той се премести възможно най-назад, до масата за билярд и седна там с лице към стената, като се обръщаше само за да види колко часа показва будилникът. Още трепереше и му беше толкова студено, че отпусна глава на ръцете си и затвори очи. Бруна го повика:

— Стефан?

Седна на масата при него. Косата й изглеждаше бяла като памук около лицето. Той само вдигна очи, все още опрял лакти на масата, после пак погледна надолу.

— Господин Праспайетс ни се обади. Къде отиваш?

Той не отговори.

— Те ли ти казаха да заминеш от града?

Той поклати глава.

— Просто те пуснаха? Виж, донесох ти палтото. Ето. Сигурно ти е студено. Ела у дома.

Тя стана, а той се надигна. Взе палтото си от нея и каза:

— Не мога.

— Защо?

— Опасно е за вас. Бездруго не мога да го понеса.

— Не можеш да понесеш нас? Хайде стига. Искам да се махна оттук. Утре ще пътуваме с колата за Красной и те чакаме. Идвай, Стефан.

Той се надигна и я последва вън. Вече беше нощ. Прекосиха улицата и тръгнаха по пътя извън селото. Бруна държеше фенерче и лъчът осветяваше напред. Улови го за ръката. Вървяха мълчаливо. Наоколо имаше притъмнели поля, звезди.

— Знаеш ли какво направиха със?…

— Откарали са го с камиона, така ни казаха.

— Не разбирам… След като всички в селото знаят кой е…

Долови как Бруна свива рамене. Продължиха да крачат. Пътят отново беше дълъг, както първата вечер, когато той и Казимир пристигнаха, без светлина. Наближиха хълма, иззад който се бяха появили фенерите, смехът и виковете навсякъде около тях в дъжда.

— По-бързо, Стефан — подкани го момичето до него боязливо. — Премръзнал си.

Скоро се наложи да спре — отскубна се от нея и отиде край пътя, за да намери нещо, дърво или ограда, на което да се подпре, докато престане да плаче. Обаче нямаше. Стоеше там, в тъмнината, тя беше до него. Накрая се обърна и продължиха напред заедно. В неравния светъл кръг на фенерчето й камъните и бурените изглеждаха бели. Когато стигнаха билото на хълма, тя обяви със същата боязливост и упоритост:

— Казах на майка, че искаме да се оженим. Когато научихме, че са те арестували там, й казах. Не на татко. Не още. Това… Нямаше да го понесе, нямаше да издържи. С мама няма проблеми и й казах. Бих искала да се оженим много скоро, ако и ти искаш, Стефан.

Той крачеше край нея мълчаливо.

— Добре — каза накрая. — Няма смисъл да се отказваме, нали?

Светлините на къщата пред тях бяха жълти през дърветата. Над тях бяха звездите, няколко облака се носеха по небето.

— Няма никакъв смисъл.

Отключване на въздуха

Това е приказка. Хора стоят в лекия снеговалеж. Нещо блести, трепти, издава сребърен звук. Светнали очи. Пеещи гласове. Хора плачат и се смеят, ръкуват се, прегръщат се. Нещо блести и трепти. Те живеят щастливо завинаги. Снегът пада по покривите и се носи през парковете, площадите, реката.

 

 

Това е история. Имало едно време един добър крал, който живеел в двореца си в далечно царство. Над земята му обаче се спуснала зла магия. Пшеницата повехнала на нивите, листата опадали от клоните на дърветата в гората, всичко отивало на зле.

 

 

Това е камък. Това е камък от площада, който се спуска полегато надолу пред старата, червеникава, почти без прозорци крепост, която е наречена дворец Раук. Площадът е павиран преди близо триста години, така че по този камък са стъпвали много крака, боси и обути, детски малки подметки, конски копита с железни подкови, войнишки ботуши. И колела са се търкаляли отново и отново — на каруци, на каляски, автомобилни гуми, танкови вериги. Кучешки лапи понякога. Отгоре е имало кучешки изпражнения, имало е кръв, бързо измивана с вода от кофи или от маркучи, или паднала от облаците. Не можеш, казват, да измиеш кръв от камък, нито можеш да дадеш на камъка кръв. Камъкът не се оцветява. Части от паважа, долу край улицата, която води извън площад „Раук“ през стария еврейски квартал към реката, веднъж или два пъти са били изкопани и струпани като барикада, а някои от камъните дори са летели във въздуха, но не за дълго. Скоро са били връщани на мястото им или заменяни с други. За тях е все едно. Мъж, ударен с камък, пада като камък до камъка, който го е убил. Прострелян в мозъка мъж пада и кръвта му изтича по този или по други камъни, на тях им е все едно. Войниците измиват кръвта му с кофи вода — кофите, от които пият конете им. След време пада дъжд. Пада сняг. Камбаните отброяват часовете, коледите, новите години. Танк спира с веригите си върху камъка. Ще си помислиш, че ще остане следа след нещо такова голямо, каквото е танкът, но по камъка няма нищо. Единствено краката, боси и обути, през столетията са втрили някакво качество в него, не точно гладкост, но някаква мекота, като гьон или човешка кожа. Неопетнен, небелязан, безразличен, той наистина притежава качеството да бъде износван дълго време от живота. Значи, това е камък със сила, този, който стъпи върху него, може да се преобрази.

Това е история. Тя си отключи с ключа си и извика:

— Мамо? Аз съм, Фана!

И майка й се обади от кухнята в апартамента:

— Тук съм!

Двете се срещнаха и се прегърнаха на прага на кухнята.

— Хайде, да вървим.

— Къде да вървим?

— Четвъртък е, мамо!

— О… — въздъхна Бруна Фабър, отстъпи към печката, направи неясен защитен жест по посока на тиганите и тенджерите, кърпите за съдове, лъжиците.

— Ти го каза.

— Но вече наближава четири и…

— Можем да се върнем до шест и половина.

— Трябва да прочета всички материали за изпитите за повишение.

— Трябва да дойдеш, мамо. Наистина. Ще видиш!

Само каменно сърце би устояло на блесналите очи, увещанията, настояванията.

— Хайде! — подкани още веднъж и майката тръгна. Но с мърморене.

— Това е заради теб — каза на стълбите. И още веднъж, в автобуса: — Това е заради теб. Не заради мен.

— Защо мислиш така?

Бруна не отговори веднага, загледана през прозореца на автобуса към сивия град, който се плъзгаше назад, към мъртвото ноемврийско небе над покривите.

— Ами, виждаш ли — отговори тя, — преди Кази, брат ми Казимир, да бъде убит, тогава беше времето за мен. Обаче бях твърде млада. Твърде глупава. След това го убиха.

— По погрешка.

— Не беше грешка. Търсеха човек, който е извеждал хора през границата, но са го изпуснали. И за да…

— За да могат да докладват в централната служба.

Бруна кимна.

— Беше на твоята възраст сега — промълви. Автобусът спря, качиха се хора и запълниха мястото между седалките. — Оттогава, вече двайсет и седем години, вече е късно. За мен. Първо бях твърде глупава, после стана твърде късно. Сега е твоето време. Аз изпуснах моето.

— Ще видиш — настоя Стефана. — Има достатъчно време за всички.

 

 

Това е история. Войници стоят в редица пред червеникавия дворец без прозорци. Мускетите им са готови. Млади мъже крачат по паважа към тях, пеят.

Отвъд тази тъмнина е светлината,

О, Свобода, за твоя вечен ден!

Войниците стрелят с пушките си. Младите мъже живеят щастливо за вечни времена.

 

 

Това е биология.

— Къде, по дяволите, са всички?

— Четвъртък е — каза Стефан Фабър и добави: — Проклятие! — защото числата на компютърния екран заподскачаха и затрептяха.

Беше с палто, пуловер и шал, защото биологичната лаборатория се отопляваше само с електрическа печка, от която гореше бушонът на захранването и гаснеше компютърът, ако и двете са включени едновременно.

— Има програми, които могат да свършат това нещо за две секунди — промърмори той, докато мрачно натискаше клавиши на клавиатурата.

Авлин приближи и погледна екрана.

— Какво правиш?

— Сравнително броене на РНК. Ще го направя по-бързо, ако броя на пръсти.

Авлин — плешив, спретнат, блед, черноок мъж на четиридесет, крачеше из лабораторията и неспокойно преглеждаше папка с доклади.

— Един университет не може да функционира, ако това продължава — заяви той. — Мислех си, че ще отидеш там, долу.

Фабър набра няколко нови числа и попита:

— Защо?

— Ти си идеалист.

— Съм ли? — Отпусна се назад, протегна се, завъртя глава, за да прогони изтръпването. — Опитвам да не съм — каза.

— Реалистите се раждат, не се създават. — По-младият мъж седна на лабораторния стол и се вгледа в изподраскания, зацапан компютър. — Всичко се разпада.

— Мислиш ли? Сериозно?

Авлин кимна.

— Чу ли съобщенията от Прага?

Фабър кимна.

— Миналата седмица… тази седмица… догодина… да. Земетресение. Камъните рухват… всичко рухва… имаше сграда, сега я няма. Пише се история. Не мога да разбера защо си тук, а не там.

— Сериозно, наистина ли не разбираш?

Авлин се усмихна и каза:

— Сериозно.

— Добре.

Фабър стана и започна да се разхожда нагоре-надолу из голямата лаборатория, докато говореше. Беше слаб мъж с посивяла коса и по младежки енергични, овладени движения.

— Наука или политическа дейност. Изборът е „или/или“, нали? Изборът е отговорност, нали? Значи, аз избирам отговорността си отговорно. Избирам науката и се отказвам от всякакви действия, освен действия на науката. Действията на отговорната наука. Там някъде могат да променят правилата. Тук, при мен, не могат да променят правилата. А когато опитат, аз се съпротивлявам. Това е моята съпротива. — Тупна с ръка лабораторната маса и се обърна. — Чета лекции. Когато чета лекции, се разхождам напред-назад, както сега. Така. Базова информация във връзка с избора. Аз съм от североизтока. Помниш ли 56-а, на североизток? Дядо ми, баща ми бяха репресирани. И така, през 60-а аз идвам тук, в университета, а през 62-ра най-добрият ми приятел, братът на жена ми… Минавахме през селски пазар и разговаряхме, после той спря, спря да говори, бяха го простреляли. Нещо като грешка. Нали? Той беше музикант. Реалист. Аз реших, че му го дължа, разбираш ли, да живея внимателно, отговорно, да правя най-доброто, на което съм способен. Най-доброто е това.

И посочи с жест лабораторията. — Бива ме в това. Значи, продължавам да опитвам да съм реалист. Доколкото е възможно при тези обстоятелства, които все по-малко и по-малко са свързани с реалността. Но това са само обстоятелства. Обстоятелствата, при които върша работата си внимателно, доколкото мога.

Авлин, все още на стола, отпусна глава. Когато Фабър свърши, той кимна. След малко каза:

— Трябва обаче да попитам дали е реалистично да разделяш обстоятелствата, както се изразяваш, от работата?

— Колкото е реалистично да разделяш тяло и ум — отговори Фабър. Протегна се още веднъж и отново седна пред компютъра. — Искам да въведа тази серия — каза, пръстите му се насочиха към клавиатурата, а очите — към записките, които въвеждаше. След няколко минути включи принтера и заговори, без да се обръща:

— Сериозно ли, Гиван, сериозно ли мислиш, че всичко рухва?

— Да. Мисля, че експериментът приключи.

Принтерът затрака и заскърца, двамата повишиха глас, за да се чуват.

— Имаш предвид тук.

— Тук и навсякъде. На площад „Раук“ го знаят. Иди и ще видиш. Такова веселие може да има само при смъртта на тиранин или проваляне на голяма надежда.

— Или и двете.

— Или и двете — съгласи се Авлин.

Хартията в принтера се смачка и Фабър отвори машината, за да я освободи. Ръцете му трепереха. Авлин, спретнат, спокоен, с ръце зад гърба, приближи, погледна, посегна и измъкна ъгълчето, което беше блокирало подаването на хартия.

— Скоро — каза той — ще имаме Ай Би Ем. „Мактошин“. Копнежът на нашите сърца.

— „Макинтош“ — поправи го Фабър.

— Всичко ще може да става за две секунди.

Фабър рестартира принтера и се огледа.

— Слушай, принципите…

Очите на Авлин блестяха странно, сякаш пълни със сълзи. Поклати глава.

— Толкова много зависи от обстоятелствата — каза той.

 

 

Това е ключ. Той заключва и отключва една врата, вратата на апартамент 2-I в сградата на Прадинестраде 43, стария северен квартал на град Красной. Апартаментът е достоен за завист — има кухня с тенджери и тигани, кърпи за съдове, лъжици и всичко необходимо, и две спални, едната от които сега се ползва като дневна, с два стола, книги, книжа и всичко необходимо, както и с изглед през прозореца към къс участък от река Молсен, ограничен от две други сгради. Реката в този момент е с цвят на олово, а дърветата над нея са голи и черни. Апартаментът е тъмен и пуст. Когато излязоха, Бруна Фабър заключи и пусна ключа, който е на стоманена халка заедно с ключа за бюрото й в лицея и ключа за апартамента на сестра й Бендика в Трасфиуве, в малката си ръчна чанта от имитация на кожа, протрита по ръбовете, и я затвори. Дъщерята на Бруна, Стефана, има копие от ключа в джоба на джинсите си, завързан за парче плетен шнур заедно с ключа от шкафчето й в общежитие Г на университета на Красной, където е аспирантка във факултета по орсинийска и славянска литература и готви аспирантура в областта на ранната романтична поезия. Никога не заключва шкафчето. Двете жени изминават пеша по Прадинестраде три пресечки и чакат няколко минути на ъгъла, за да се качат на автобус номер 18, който се движи по булевард „Сутентре“ от северен Красной до центъра на града.

Притиснати в препълнената вътрешност на чантата и в стегнатата топлина на джоба, ключът и копието му са инертни, безшумни, забравени. Един ключ може само да отключва и заключва врати. Това е цялата му функция, целият му смисъл той има отговорност, но не и права. Може да отключва и заключва. Може да бъде намерен или изхвърлен.

 

 

Това е история. Някога, през 1830-а, 1848-а, 1866-а, 1918-а, 1947-а, 1956-а година летели камъни. Камъните летели във въздуха като гълъби, а и като сърца, защото сърцата тогава имали криле, както пеели младите гласове. Войниците вдигнали мускетите си, за да са готови, войниците насочили карабините си, войниците се прицелили с картечниците си. Били млади — войниците. Стреляли. Камъните легнали на земята, гълъбите паднали. Има един червен камък, който се нарича „гълъбова кръв“, рубин. Червените камъни от площад „Раук“ никога не са били рубини. Плисни кофа вода върху тях или остави дъжда да ги вали и отново стават сиви, оловносиви, обикновени камъни. Само от време на време, в определени години, са летели, превръщали са се в рубини.

 

 

Това е автобус. Няма нищо общо с приказките за феи и не е романтичен. Категорично реалистичен. Макар че по определен начин, по принцип, по същност е силно идеалистичен. Градски автобус, претъпкан с хора, на градска улица в Централна Европа, в ноемврийски следобед, и е спрян. Какво още? О, боже! О, по дяволите! Но не, не е спрян. Моторът, цяло чудо, не се е разпалил. Просто не може да продължи напред. Защо? Защото пред него е спрял друг автобус, а пред него друг на кръстовището и изглежда сякаш всичко е спряло. Никой от този автобус досега не е чул думата „задръстване“ — наименование на екзотично заболяване в мистериозния Запад. В Красной няма достатъчно частни коли, за да предизвикат задръстване, дори и да знаеха какво е това. Има коли и голям брой скърцащи, идеалистични автобуси, но единственото, което в Красной може да блокира уличното движение, са хората. Това е нещо като уравнение, доказано чрез експерименти в течение на много години, може би не съвсем в научен или обективен дух, но въпреки всичко с добре документиран резултат, потвърден чрез повторение — в този град няма достатъчно хора, за да спрат танк. Дори и в доста по-големите градове, както убедително бе доказано съвсем наскоро, миналата пролет, няма достатъчно хора, за да спрат танк. Но в този град има достатъчно хора, за да спрат автобус, и сега го правят. Не като се хвърлят пред него, размахват плакати или пеят песни за вечния ден на Свободата, а просто като са на улицата и препречват пътя на автобуса, разчитайки на предположението, че шофьорът му не е обучен да убива или да се самоубива, и въз основа на същото предположение — благодарение на което всички градове оцеляват или падат — те препречват пътя и на всички други автобуси и всички автомобили, а и пътя един на друг, така че никой не може да се придвижи накъдето и да било във физически смисъл.

— Оттук ще трябва да продължим пеша — каза Стефана и майка й се вкопчи в чантата от имитация на кожа.

— Но не можем, Фана. Виж тази тълпа! Какви са тези хора? Да не са…

— Четвъртък е, госпожо — намеси се едър усмихнат мъж със зачервено лице, застанал точно зад тях между седалките. Всички слизаха от автобуса, напираха напред и разговаряха.

— Вчера стигнах четири пресечки по-близо от днес — каза ядосано някаква жена, а мъжът със зачервеното лице отговори:

— О, но днес е четвъртък.

— Петнайсет хиляди миналия път — подхвърли някой, а друг се обади:

— Петдесет, петдесет хиляди днес!

— Няма начин да се доближим до площада, по-добре да не опитваме — каза Бруна на дъщеря си, докато си пробиваха път през тълпата около автобуса.

— Дръж се за мен, не се отделяй и не се безпокой — отвърна аспирантката по ранна романтична поезия — висока, решителна млада жена — и улови ръката на майка си непоколебимо. — Не е важно докъде ще стигнем, но ще е интересно, ако видим площада. Да опитаме. Да заобиколим зад пощата.

Всички опитваха да минат по същия начин. Стефана и Бруна успяха да прекосят една улица, като се провираха, спираха, бутаха се. След това се обърнаха срещу течението и изтичаха по една почти пуста малка уличка, прекосиха павирания двор зад Централната поща и се вляха в още по-плътна тълпа, която бавно напредваше по широка улица и се измъкваше измежду сградите.

— Ето, там е дворецът, виждаш ли? — попита Стефана, която виждаше, защото беше по-висока. — По-напред не можем да стигнем, освен чрез осмоза.

Прибегнаха до осмоза, което означаваше да пуснат ръцете си, и Бруна не беше доволна.

— Достатъчно е дотук — не преставаше да повтаря. — Виждам всичко. Ето го покрива на двореца. Нищо няма да се случи, нали? Имам предвид, ще говори ли някой?

Нямаше това предвид, но не искаше да засрамва дъщеря си със своя страх, дъщерята, която не беше родена, когато камъните ставаха рубини. И говореше тихо, защото макар и много хора да напираха към площад „Раук“, те не бяха шумни. Разговаряха помежду си тихо, с нормални, спокойни гласове. Само от време на време някой от стоящите по-близо до двореца извикваше име, след което много, много други гласове го повтаряха с тътен и грохот, сякаш се разбиваше морска вълна. След това отново всички утихваха и мърмореха неразличимо, както морето бучи между две големи вълни.

Уличните лампи светнаха. Площад „Раук“ беше оскъдно осветен от двойни глобуси на стари чугунени стълбове, които хвърляха наоколо мека светлина. През тази светлина, която сякаш затъмняваше небето, започнаха да прелитат малки, сухи снежинки сняг.

Снежинките се превръщаха в капчици върху късата черна коса на Стефана и по забрадката, която Бруна беше завързала над русата си къса коса, за да топли ушите й.

Когато Стефана най-накрая спря, Бруна се надигна доколкото можа и понеже бяха на най-високия край на площада, пред стария диспансер, с извиване на врат успя да види огромната тълпа с лица като снежинките — безброй. Видя спускащата се вечер, падащия сняг, но не видя изход, не видя път към дома. Беше се загубила в гората. Дворецът, с няколко светещи прозореца, които сияеха мътно над тълпата, мълчеше. Никой не излезе, никой не влезе. Той беше седалище на правителството — той съдържаше властта. Той беше силовата централа, властовият център, бомбата. Властта беше компресирана, натъпкана между стари червеникави стени, струпана и наблъскана между тях през годините, през столетията, до момент, в който, ако експлодира, би се взривила с кошмарна сила, би пръснала навсякъде натрошени парчета камък. И там, вън, в здрача на открито, нямаше нищо, освен кротки лица с блеснали очи, меки малки гърди и кореми, защитени единствено от парчета плат.

Погледна надолу, към стъпалата си върху паважа. Бяха измръзнали. Щеше да е с ботушите си, ако знаеше, че ще завали сняг, ако Фана не я бе накарала да бърза толкова. Чувстваше се премръзнала, загубена, самотна до сълзи. Стисна челюсти и стисна устни, и стъпи здраво на премръзналите си крака върху студения камък.

Чу се звук — искрящ и рехав като кристалчетата сняг. Тълпата беше притихнала, през нея премина нисък смях като ропот и в тишината се разнесе онзи тънък, кратък сребърен звук.

— Какво беше това? — попита Бруна и започна да се усмихва. — Защо правят това?

 

 

Това е съвещание на комитет. Нали не искате да ви описвам съвещание на комитет? Провежда се обичайно в петък, в единайсет сутринта, в сутерена на сградата на служба „Икономика“. В единайсет вечерта в петък обаче съвещанието все още продължава и има твърде много зрители, няколко милиона всъщност благодарение на чужденеца с камера, телевизионна камера с дълга муцуна, едноока муцуна, която се взира и попива каквото види. Операторът я фокусира продължително върху едно високо чернокосо момиче, което говори така красноречиво в полза на определено решение, засягащо връщането на някакъв мъж отново в столицата. Милионите зрители обаче няма да разберат аргументите й, защото са изречени на неразбираем език и не са им преведени. Ще запомнят единствено как еднооката муцуна на камерата се е задържала върху младото лице, как го е всмукала.

Това е любовна история. Два часа по-късно операторът отдавна си е отишъл, но съвещанието на комитета продължава.

— Не! Слушайте — казва тя, — сериозно, това е моментът, когато винаги се извършва предателство. Свободни избори, да, обаче ако не погледнем отвъд тях сега, кога ще го направим? И кой ще го направи? Страна ли сме, или клиентска държава, която сменя покровителите си?

— Трябва да напредваме стъпка по стъпка, да консолидираме…

— Ами когато бентът се отприщи? Трябва да се крепиш по бързеите! Всичко едновременно!

— Въпросът е за избор на посока…

— Именно. Посока. Не да се оставим да ни носи течението, безсъзнателно.

— Всички събития обаче са насочени в една посока.

— Винаги е така. Посока назад. Ще видите!

— Насочени са към какво? Към зависимост от Запада вместо от Изтока, както каза Фана?

— Зависимостта е неизбежна… Пренастройване, но не и окупация…

— Окупация и още как! Окупация чрез пари, материализъм, техните пазари, техните ценности. Нали не мислиш, че ще можем да издържим на това? Какво е социалната справедливост пред цветния телевизор? Тази битка е загубена, преди да е започнала. Къде сме?

— Където сме били винаги. На абсолютно незащитима позиция.

— Прав си. Сериозно, ние сме там, където винаги сме били. Никой друг не е. Само ние. Настигнаха ни за момент, в този момент, и сега можем да действаме. Незащитимата позиция е центърът на властта. Веднага. Можем да действаме веднага.

— Да предотвратим цветната телевизия? Веднага? Бентът е отприщен! Вещите ще ни залеят. И ще се удавим в тях.

— Не и ако установим посоката, истинската посока, още сега…

— Ще ни чуе ли Реге обаче? Защо се обръщаме назад, когато би трябвало да гледаме напред? Ако…

— Трябва да установим…

— Не! Трябва да действаме! Свободата може да бъде установена само в момента на свободата…

Всички викат едновременно с дрезгави, прегракнали гласове. Всички те са говорили и слушали, пили лошо кафе и живели дни, седмици от любов. Да — от любов. Това са караници на влюбени. Той умолява от любов, тя е бясна от любов. Винаги от любов. Точно затова дойде муцунестата камера — за да наднича и да се муши в тази мръсна стая в сутерена, където се срещат влюбените. Копнее за любов, иска да вижда любов. Защото, ако не можеш да имаш истинското нещо, можеш да го гледаш по телевизията и скоро няма да различаваш истинското от образите на малкия екран, където всичко, както се изрази той, може да стане за две секунди. Влюбените обаче знаят разликата.

 

 

Това е приказка и вие знаете, че във всяка приказка, след като се каже, че след това заживели щастливо завинаги, няма след това. Злата магия е развалена. Добрият слуга получава половината царство за награда. Царят царува дълго и добре. Помнете момента, в който се извършва предателството, и не задавайте въпроси. Не питайте дали отровените ниви отново ще побелеят от жито. Не питайте дали листата в гората тази пролет ще са зелени. Не питайте какво е получила прислужничката за награда. Не забравяйте приказката за Кошчей Безсмъртни, чийто живот бил в игла, иглата била в яйце, яйцето било в лебед, лебедът бил в орел, орелът бил във вълк, а вълкът бил в двореца, чиито стени били построени от камъните на властта. Магия в магия! Още сме много далече от яйцето, в което е иглата, която трябва да бъде счупена, за да може да умре Кошчей Безсмъртни. И така приказката свършва. Хиляди и хиляди, и хиляди хора стоят на леко наклонения паваж пред двореца. Във въздуха блещукат снежинки, хората пеят. Знаете песента, онази стара песен, в която има думите „земя“, „любов“, „свобода“ на езика, който знаете от най-отдавна. Думите й карат камък да се отделя от камък, думите й спират танкове, думите й преобразяват света, когато се пее в точното време от точните хора, след като достатъчно хора за умрели, защото са я пели.

В стените на двореца се отварят хиляди врати. Войниците оставят оръжията си на земята и пеят. Злата магия е развалена. Добрият цар се връща в царството си и хората танцуват от радост върху камъните на градските улици.

И ние не питаме какво се е случило след това. Можем обаче да разкажем историята отново, можем да разказваме историята, докато не я разкажем както трябва.

— Дъщеря ми е в комитета на Съвета за студентски действия каза Стефан Фабър на съседа си Флоренс Аске, докато чакаха на опашка пред пекарната на Прадинестраде. Тонът на гласа му беше многозначителен.

— Знам. Ерескар я е видял по телевизията — кимна Аске.

— Каза, че решили да върнат Реге тук, защото това бил единственият начин да осъществят незабавен, заслужаващ доверие преход. Мислят, че армията ще го приеме.

Затътриха крака при крачката напред.

Аске, възрастен мъж с кораво загоряло лице и тесни очи, присви устни и се замисли.

— Ти си бил в правителството на Реге — каза Фабър.

Аске кимна.

— Министър на образованието за седмица — отвърна той и пролая като морски лъв — ауп! — кашляне или смях.

— Мислиш ли, че ще се справи?

Аске пристегна вехтия шал около врата си и отговори:

— Е, Реге не е глупав. Но е стар. А какво стана с онзи, учения… физика?

— Рочой. Тя казва, че идеята им била първо да върнат Реге заради прехода, заради символиката, връзката с 56-а, нали? И ако оцелее, Рочой ще се кандидатира от тяхно име на изборите.

— Мечтата за избори…

Отново помръднаха напред. Вече бяха пред витрината на пекарната и само осем или десет души ги деляха от вратата.

— Защо им е да издигат старци? — попита старецът. — Тези момчета и момичета, тези млади хора. За какъв дявол сме им ние, отново?

— Не знам — сви рамене Фабър. — Мисля си, че са наясно какво правят. Тя ме заведе там веднъж, така де, накара ме да отида на едно от заседанията им. Дойде в лабораторията — хайде, зарежи това, ела с мен! И отидох. Без въпроси. Тя командва. Всички те, по на двайсет и две, двайсет и три, те командват. Държат властта. Търсят структура, ред, но много категоричен — насилието за тях е поражение, насилието е загуба на възможности за бъдещето. Те са абсолютно убедени и изцяло невежи. Като пролетта — като агнетата напролет. Никога не са правили каквото и да било, а знаят точно какво да направят.

— Стефан — каза жена му Бруна, която от няколко изречения стоеше до лакътя му, — пак четеш лекции. Здравей, скъпи, здравей, Флоренс. Току-що видях Маргарита на пазара, чакахме за зеле. Тръгнала съм към центъра, Стефан. Ще се върна… не знам, може би след седем.

— Пак ли? — попита той, а Аске възкликна: — В центъра ли?

— Четвъртък е — отговори Бруна и извади ключовете от чантата си — двата от апартаменти и третия от бюро, — разклати ги пред лицата на мъжете като сребърни камбанки. И се усмихна.

— И аз ще дойда — каза Стефан Фабър.

— Ауп! Ауп! — обади се Аске. — По дяволите, ще дойда и аз. Само с хляб ли живеят хората?

— Маргарита няма ли да се тревожи къде си? — попита Бруна, когато зарязаха опашката пред пекарната и тръгнаха към спирката на автобуса.

— Ето това ви е проблемът на вас, жените — каза старецът. — Тревожат се, че тя ще се тревожи. Ами да. Ще се тревожи. И ти се тревожиш за дъщеря, си Фана, нали?

— Да — кимна Стефан. — Тревожа се.

— Не — каза Бруна. — Аз не се тревожа. Страхувам се от нея, страхувам се за нея, уважавам я. Тя ми даде ключовете.

Стисна чантата си от имитация на кожа здраво в дланите си, докато крачеше напред.

 

 

Това е истината. Стояха на камъните под лекия падащ сняг и слушаха сребърния трепкащ звук на хиляди ключове, подрънкващи, отключващи въздуха, някога… едно време.

Въображаеми страни

— Не можем да отидем с колата до реката в неделя — каза баронът, — защото заминаваме в петък.

Двете деца го гледаха над масата за закуска. Зида каза:

— Мармалад, моля.

Но Пол, година по-голям, откри в отдалечена, слабо използвана част от паметта си една по-тъмна трапезария, през чиито прозорци се виждаше дъжд.

— Връщаме се в града ли? — попита той. Баща му кимна. И при кимването огреният от слънцето хълм пред тези прозорци се промени изцяло, гледаше на север вече, вместо на юг. Този ден червеното и жълтото минаваха през горите като огън, гроздовете се издуваха и дебелееха на натежали лози и светлите, измъкнали се от оградите си августовски ниви се простираха нататък, търпеливи и безпределни, към маранята на септември. На следващия ден, в момента, в който се събуди. Пол знаеше, че е есен и сряда.

— Днес е сряда — каза той на Зида. — Утре е четвъртък, а после петък, когато тръгваме.

— Аз няма — отговори тя с безразличие и се отправи към Малката гора, за да работи върху капана си за еднорози. Беше направен от кора за яйца и множество парченца плат, с различни видове примамки. Зае се да го прави още когато откриха следите, а Пол се съмняваше, че сестра му ще улови с него каквото и да било, дори катерица. Той, който знаеше времето и сезона, тръгна с пълна скорост към Високата скала, за да завърши тунела там, преди да се върнат в града.

Вътре в къщата гласът на баронесата се спусна като лястовица по стълбите от тавана:

— О, Роза! Къде е синият куфар?

И понеже Роза не отговори, последва гласа си, тръгна след него, Роза и загубения куфар надолу по стълбата и отдалечените коридори, до радостната среща пред вратата на избата. Тогава от кабинета си баронът чу Томас и куфара да пухтят нагоре стъпало по стъпало, докато Роза и баронесата се заеха да изпразват шкафчетата на децата, да пренасят малки купчини ризки и роклички като деликатни, методични крадци.

— Какво правиш? — попита строго Зида, която се бе върнала, за да вземе закачалка за дрехи, защото еднорогът би могъл да заплете копитото си в нея.

— Опаковаме багажа — отговори прислужницата.

— Без моите неща — нареди Зида и излезе. Роза продължи да рови в шкафа й. В кабинета си баронът четеше несмущаван, освен от чувство за съжаление, което може би възникваше от звука на нежния далечен глас на жена му, може би от свойствата на слънчевата светлина, която падаше върху бюрото му между дръпнатите завеси на прозореца.

В друга стая неговият най-голям син Станислас се зае да прибере микроскоп, тенис ракета и кутия, пълна с камъни с разлепящи се етикети, в куфара си, после се отказа. С бележник в джоба си, тръгна по хладните червени вестибюли и стълби, и излезе вън, сред просторната и неочаквана слънчева светлина на двора. Йозеф, който четеше под Четирите бряста, попита:

— Къде си се запътил? Горещо е.

Станислас нямаше време да спира и да си приказва.

— Скоро се връщам — отговори учтиво и продължи нататък по пътя, потънал в слънце и прах, покрай Високата скала, където копаеше природеният му брат Пол. Спря, за да огледа инженерната дейност. Пътища, покрити с бяла глина, минаваха по скалата зигзагообразно. Ситроенът и ролс-ройсът бяха паркирани близо до мост, който обкрачваше дере, получено от ерозията. Имаше пробит тунел, който сега беше в процес на разширяване.

— Хубав тунел — отбеляза Станислас. Щастлив и изпоцапан, пътният инженер отговори:

— Ще бъде готов за откриването довечера. Ще дойдеш ли за церемонията?

Станислас кимна и продължи. Пътят водеше нагоре по дълъг, висок склон, но момчето скоро сви настрани, прескочи канавка и навлезе в своето царство и царството на дърветата. След няколко крачки прахолякът и яркото слънце изчезнаха. Над главата и под краката му имаше листа. Въздухът беше като зелена вода, през която плуваха птици и се надигаха тъмни стъбла, извисили бремето си, короните си, към другата стихия небето. Станислас отиде първо до Дъба и разпери ръце, опита да обхване една четвърт от обиколката на дънера. Гърдите и бузата му се прилепиха плътно до грубата, набраздена кора. Миризмата й, миризмата на дървесни гъби и мъх нахлуха в ноздрите му, тъмнината им влезе в очите му. Това беше най-голямото нещо, което се бе опитвал да държи в ръце. Дървото беше много старо и голямо, и не знаеше, че той е там. След това продължи усмихнат, с бележник, пълен с географски карти, в джоба, между дърветата към все още некартографираните участъци на неговата земя.

Йозеф Броне, който помагаше на професора си за документирането на историята на Десетте провинции през Ранното средновековие, седеше неспокойно и четеше под сянката на брястовете. Провинциалният вятър духаше страниците, галеше устните му. Вдигна очи от латинската хроника на една битка, загубена преди деветстотин години, към покривите на къщата, наречена Асгард. Квадратна като кутия, със седимент от веранди, навеси и конюшни, къщата се издигаше като пергел над прав ъгъл в равния си двор. След известно разстояние във всички посоки полята се издигаха полегато и се превръщаха в хълмове, зад които имаше по-високи хълмове, зад които беше небето. Приличаше на бяла кутия в бяло-синя купа, и Йозеф, който наскоро беше завършил колежа и възнамеряваше есента да постъпи в йезуитска семинария, готов да чете документи от рода на резюмета и рецензии, с неудобство откри, че семейството на барона наричаше мястото с името на дома на северните богове. Това вече не го безпокоеше обаче. Толкова много неочаквани неща се бяха случили тук, толкова малко бяха доведени докрай. Историята беше на години от приключване. През трите месеца изобщо не разбра къде ходи Станислас, сам, нагоре по пътя. Заминаваха си в петък. Сега или никога. Стана и тръгна след момчето. Пътят мина покрай триметров бряг, в средата на който малкото момче, Пол, ровеше пръстта с голи ръце и издаваше гърлени звуци: ррръммм, ррръммм. В подножието на брега имаше две коли играчки. Йозеф продължи по пътя нагоре по хълма и скоро започна да очаква да стигне билото, откъдето да види къде е отишъл Станислас. Появи се ферма, после изчезна от погледа му, пътят се изкачваше, чучулига се извиси с песен, сякаш беше много близо до слънцето. Обаче нямаше било. Единственият начин да започне да се спуска по този път, беше да се върне назад. Направи го. Когато наближи горите над Асгард, на пътя изскочи едно момче, бързо като ястребова сянка. Йозеф го извика по име и двамата се срещнаха в белия блясък на прахоляка.

— Къде беше? — попита Йозеф, запотен.

— В Голямата гора — отговори Станислас. — Онази ей там.

Дърветата зад него се издигаха гъсти и тъмни.

— Хладно ли е в нея? — попита Йозеф с копнеж. — Какво правиш там?

— О… картографирам пътеки. За развлечение. По-голяма е, отколкото изглежда. — Станислас се поколеба, после добави: — Не си ли ходил там? Може Дъбът да ти хареса.

Йозеф го последва през канавката и през гъстия зелен въздух до Дъба. Беше най-голямото дърво, което някога бе виждал. Не че беше виждал много дървета.

— Предполагам, че е доста старо — каза, докато оглеждаше стъписан размаха на клоните, галактиките зелени листа, без край.

— А… столетие или две, или три, или шест — отвърна момчето. — Виж дали можеш да го обхванеш.

Йозеф разпери ръце и се напрегна, като опитваше напразно да не опира бузата си до грубата кора.

— Четирима души могат да го обхванат — каза Станислас. — Наричам го Игдрасил. Знаеш. Само че, разбира се, Игдрасил е ясен, а това е дъб. Искаш ли да видиш Гората на Локи?

Пътят и горещата бяла слънчева светлина бяха напълно изчезнали. Младият мъж последва водача си по-навътре в лабиринта и играта на имена, която беше също и истинска гора — дървета, неподвижен въздух, земя. Под високи сиви елши, над пресъхнал поток обсъдиха легендата за смъртта на Балдур, а Станислас показа на Йозеф тъмните възли на имела, високо в клоните на по-малките дъбове. Оставиха гората и се спуснаха към Асгард. Йозеф крачеше вдървено с черния костюм, който бе купил за последната година в университета, а в джоба му тежеше книга на мъртъв език. По лицето му се стичаше пот, чувстваше се много щастлив. Макар и да нямаше карти и да закъсняваше, поне бе минал веднъж през гората. Минаха покрай Пол, който още копаеше, не обърнаха внимание на подрънкването на металния триъгълник долу край къщата, с който се даваше сигнал за хранене, пожар, загубени деца и други достойни за забелязване събития.

— Хайде, обяд! — изкомандва Станислас. Пол се смъкна по ската и тримата — на седем, на четиринайсет и на двайсет и една — продължиха невъзмутимо към къщата.

Същия следобед Йозеф помогна на професора да опакова книгите — два пълни сандъка, малка библиотека по средновековна история. Йозеф обичаше да чете книги, не да ги опакова. Професорът повика него — не Томас.

— Помогни ми за книгите, ако обичаш.

Не беше очаквал да върши такава работа тук. Сортираше, вдигаше и складираше настрана куп след куп недоволство в ненаситни метални сандъци, докато професорът работеше с енергия и интерес, повиваше старопечатни книги като бебета, отнасяше се към всеки том с обич и внимание. Коленичи с ключовете и каза:

— Благодаря, Йозеф. Това е всичко.

Свали металните ключалки и заключи работата им от лятото, приключи, това е всичко. Йозеф беше направил тук толкова много неща, които не бе очаквал да направи, и сега вече нямаше какво повече да прави. Безутешен се върна под сянката на брястовете. Жената на професора обаче, в която не бе очаквал да се влюби, вече беше там.

— Откраднах стола ти — каза му тя добродушно. — Седни на тревата.

Беше повече прахоляк, отколкото трева, но те го наричаха трева и той се подчини.

— С Роза сме изтощени — оплака се тя. — А не мога дори да си помисля за утре. Това е най-лошото, предпоследният ден — спално бельо и сребърни прибори, да обърнеш чиниите с дъната нагоре, да заложиш капаните за мишки, и винаги има по някоя загубена кукла, която се намира, след като всички я търсят часове, под куп мръсно пране — след това почистване на къщата и заключване. Мразя всичко това, мразя да си тръгвам от тази къща. — Гласът й беше лек и жален като призив на птица в гората, без да се интересува дали някой ще чуе жалостта, без да се интересува от жалостта. — Надявам се, че ти е харесало тук — добави тя.

— Много, баронесо.

— Надявам се да е така. Знам, че Северин те караше да работиш много. И сме толкова неорганизирани. Ние, децата и гостите винаги се пръсваме наоколо и се срещаме само когато се разминаваме… Надявам се това да не те е разконцентрирало.

Беше вярно — през цялото лято къщата беше пълна или наполовина пълна с посетители, приятели на децата, приятели на баронесата, приятели, колеги и съседи на барона, ловци на патици, които спяха в изоставената конюшня, понеже стаите в къщата бяха заети от историци, посветили се на полското средновековие, дами с рояци деца, най-малкото от които неизменно падаше в езерцето около това време следобед. Нищо чудно, че сега беше толкова спокойно, толкова есенно — стаите бяха празни, повърхността на езерцето беше гладка, над хълмовете не се носеше смях.

— Радвам се, че се запознах с децата — каза Йозеф. — Особено със Станислас.

И се изчерви като цвекло, защото Станислас единствен не беше нейно дете. Тя се усмихна и отвърна смирено:

— Станислас е много добър. И е на четиринайсет, а това е много плашеща възраст, в нея много бързо откриваш на какво си способен, но също и какъв данък светът очаква да му платиш… Справя се с всичко това много елегантно. Ако говорим за Пол и Зида, когато стигнат тази възраст, ще се препъват и ще бъдат досадни. Станислас обаче е научил какво е загуба от малък… Кога ще постъпиш в семинарията? — попита тя, като премина от момчето към него в рамките на една мисъл.

— Другия месец — отговори той и сведе поглед, а тя попита:

— Значи си напълно сигурен, че това е животът, който искаш да водиш?

След пауза и все още без да гледа лицето й, при все че бялото на роклята й и зеленото и златното на листата отгоре изпълваха полезрението му, той каза:

— Защо питате, баронесо?

— Защото идеята за безбрачие ме ужасява — отговори тя, а на него му се прииска да легне на осеяната с обли като златни монети листа земя и да умре.

— Стерилността… Разбираш ли — продължи тя, — стерилността ме плаши, изпълва ме с ужас. Тя е моят враг. Знам, че имаме и други врагове, но този мразя най-много, защото превръща живота в нещо по-малко от смъртта. И съюзниците й са кошмарни — глад, болести, деформации, перверзии, амбиции, желание за сигурност. Какво, за бога, правят децата там, долу?

По обяд Пол бе попитал Станислас дали могат да играят на Рагнарок още веднъж. Станислас се бе съгласил и затова сега беше леден гигант, който напада с рев крепостта Асгард, представлявана от отводнителна канавка зад езерцето. Один хвърляше мълнии от стените, а Тор…

— Станислас! — извика майката и се изправи, стройна фигура в бяло, от стола край младия мъж. — Не позволявай на Зида да си играе с чука, ако обичаш!

— Аз съм Тор! Аз съм Тор! Трябва да имам чук! — изпищя Зида. Станислас се намеси за момент, после отново се приготви да щурмува укрепленията, но сега Зида беше до него, на четири крака.

— Сега е вълкът Фенрир — извика той на майката и в гласа му, отекнал в горещия следобед, прозвуча едва доловим смях. Мрачен и сериозен, с едно затворено око, Пол стисна жезъла си и се приготви да посрещне напредващите армии на Хел и Ледените земи.

— Ще отида да намеря лимонада за всички — каза баронесата и остави Йозеф най-накрая да рухне по очи на земята и да се предаде на ужасния копнеж и сладост, които тя бе събудила у него — дали щяха някога отново да заспят? — докато долу, край езерцето, Один се сражаваше срещу ледената армия върху огрените от слънце бойници на небето.

На следващия ден от къщата бяха останали само стените. Вътре имаше единствено разхвърляни кутии и отворени чекмеджета, забързани хора, които носеха вещи. Томас и Зида се спасиха — той, слабоумен сред хаоса и единствен целогодишен обитател на Асгард, отиде да мете двора далеч от неприятностите, а тя прекара в Малката гора целия следобед. В пет Пол изпищя от прозореца си:

— Колата! Колата! Идва!

В двора с пъшкане пипнешком влезе огромно черно такси, модел 1923 година, докато слепите му, издадени предни лампи проблясваха на западното слънце. Кутии, чанти, синият куфар и двата метални сандъка бяха натоварени в него от Томас, Станислас, Йозеф и шофьора на таксито, дошло от селото, под ефективното ръководство на барон Северин Егидескар, заслужил професор по средновековна история в университета на Красной.

— И ще ни закараш всички, заедно с багажа, до гарата утре в осем?

Шофьорът на таксито, който правеше това всеки септември от седем години, кимна. Колата, натоварена с материалните тежести на седем души, потегли с ръмжене, смени скоростите малко по-нататък по пътя в сънливата слънчева неподвижност на късния следобед, в който къщата отново стоеше непокътната — празна стая след празна стая.

Сега и баронът се спаси. Запали лула и се отдалечи бавно и безшумно като човек, който се спасява, покрай езерцето и кокошарниците на Томас, покрай ограда, обрасла с диви треви, привели тежките си, огрени от слънцето глави пред брезовата горичка, наречена Малката гора.

— Зида? — извика и спря в прошарената топла сянка, разтърсвана от непрекъснатото цвъртене на щурците от полята около горичката. Не получи отговор. В облак синкав дим от лула спря отново край кора за яйца, украсена с множество малки парченца шарен плат и цветна хартия. На мъхестата изпотъпкана пръст отпред се търкаляше дървена закачалка за дрехи. В едно от отделенията на кората имаше яйчна черупка, боядисана в златно, в друга имаше парче кварц, а в трета — коричка хляб. Наблизо едно малко момиченце със свалени обувки спеше дълбоко, с дупе по-високо от главата. Баронът седна до детето на мъха, запали отново лулата си и се загледа в кората за яйца. След малко погъделичка стъпалата на момиченцето. То изпухтя. Когато започна да се буди, той го взе в скута си.

— Какво е това?

— Капан за хващане на еднорог. — Малката избърса малко шумки и мъх от лицето си и се намести по-удобно в скута му.

— Хвана ли някой?

— Не.

— А видя ли някой?

— С Пол открихме следи.

— С раздвоени копита, а?

Момиченцето кимна. През здрача на въображението на барона премина малкото бяло прасе на съседа им, сребърно между стволовете на брезите.

— Казват, че само малките момиченца можели да ги хващат — промърмори той и двамата останаха мълчаливи дълго.

— Време е за вечеря — каза баронът. — Всички покривки, вилици и ножове са опаковани. Как ще се храним?

— С пръсти! — Момиченцето скочи на крака и тръгна.

— Обувките — нареди баронът и детето с усилие намъкна малките си хладни и мръсни стъпала в кожените сандали, след което извика: „Хайде, папа!“ и изчезна. Бързо, но и някак неохотно, сякаш не я следваше, но и без да изостава много, той тръгна сред дългите, неясни сенки на брезите покрай оградата, покрай кокошарниците и блещукащото езерце, отново в плен.

Седнаха на земята под Четирите бряста. Имаше студена шунка, туршия, студен пържен патладжан със сол, твърд хляб и силно червено вино. Листа от брястовете се лепяха по хляба като тънки монети. Чистото, пусто, ветровито небе след залеза се отразяваше в езерцето и във виното. Станислас и Пол си устроиха среща по борба и остатъците от шунката бяха посипани с мръсотия. Баронесата и Роза почистиха шунката с множество оплаквания. Момчетата отидоха да пускат колички през тунела на Високата скала и да обсъждат щетите, които биха могли да му нанесат зимните дъждове. Защото щеше да вали. През деветте месеца, когато нямаше да са в Асгард, дъждовете щяха да обливат пътища и възвишения, и тунелът щеше да се срути. Санислас вдигна глава за момент и си помисли за Дъба през зимата, когато никога не го бе виждал, как корените на дървото пият тъмен дъжд под земята. Зида обиколи къщата два пъти на раменете на еднорога, като пищеше силно от удоволствие, защото беше яла вън на тревата с пръсти, заради първата видяна звезда (само с ъгълчето на окото) над високите поля в полуздрача. С още по-силни писъци, но от гняв, беше занесена от Роза в леглото и моментално заспа. Звездите се запоказваха една по една, право пред очите. Младите хора отидоха да спят един по един. Томас, взел последната половин бутилка, пя дълго и пресипнало в дорийски лад в стаята си над конюшнята. Само баронът и жена му останаха вън, в есенната тъма под листата и звездите.

— Не искам да си тръгвам — промърмори тя.

— И аз не искам.

— Хайде да изпратим дрехите и книгите в града, а ние да останем тук, без тях.

— Завинаги — добави той. Но нямаше начин. В спазването на сезоните се крие порядък, който е тяхно владение. Двамата останаха още малко близо един до друг, като влюбени по на двайсет. После той стана и каза:

— Хайде, късно е, Фрея.

Преминаха през тъмнината до къщата и влязоха.

С палта и шапки, всички ядоха хляб и пиха топло мляко и кафе на верандата в ярката ранна сутрин.

— Колата! Идва! — извика Пол и пусна хляба си в прахта. Със скърцане и сменяне на скорости, с невиждащо проблясващи предни лампи, таксито дойде, беше там. Зида се вторачи в него, във врага между стените, и се разплака. Вярна до последно на загубената кауза на лятото, тя беше внесена в таксито напред с главата, с писъци: „Няма да си отида! Не искам да си отида!“. Таксито потегли със скърцане и сменяне на скорости. Главата на Станислас щръкна през десния преден прозорец, главата на баронесата — през левия заден, а зачервеното, отчаяно и гневно лице на Зида се залепи за овалния заден прозорец, така че те тримата видяха как Томас маха за довиждане пред белите стени на Асгард, под слънчевите лъчи в котловината между хълмовете. Пол не седеше до прозорец. Но вече мислеше за влака. Видя в края на дима и лъскавите релси светлината от свещи във високата полутъмна трапезария, изцъкления поглед на люлеещото се конче в ъгъла на тавана, мокрите листа, надвиснали отгоре по пътя към училище, и сивата улица, скъсена от студения, мъглив здрач, през който проблясва, далечна и празнична, първата улична лампа през декември.

Ала всичко това се случи отдавна, преди близо почти четиридесет години. Не знам дали се случва сега, дори в измислените страни.

Дневникът на розата

30 август

Д-р Нейдс ми препоръча да водя дневник на работата си. Тя ми каза, че ако го водиш внимателно, когато го препрочиташ, ще си спомняш наблюденията, които си направил, ще забелязваш грешките си и ще се учиш от тях, ще откриваш напредъка или отклоненията от позитивното мислене и така ще коригираш посоката на работата си чрез обратна връзка.

Обещавам да пиша в този дневник всяка вечер и да препрочитам написаното в края на всяка седмица.

Ще ми се да го правех още като асистент, но сега, когато имам собствени пациенти, е още по-важно.

От вчера имам шестима пациенти, ужасно много за психоскопист, но четирима от тях са децата с аутизъм, с които работих цяла година по изследването на д-р Нейдс за Нац. бюро по псих. (бележките ми за тях са във файловете с кл. псих.). Другите двама са новопостъпили:

Ана Жест, 46 г., опаковчик в пекарна, сем., без деца, диаг.: депресия, изпратена от градската полиция (опит за самоубийство).

Флорес Сорде[1], 36 г., инженер, неженен, диагноза няма, изпратен от ТРТУ (психопатично поведение — склонност към насилие).

Д-р Нейдс казва, че е важно да записвам нещата всяка вечер така, както са се случили по време на работа — спонтанността дава най-много информация при самоизследването (както при автопсихоскопията). Тя казва, че е по-добре да пиша, а не да записвам с диктофон, и да не показвам дневника на никого, за да не се ангажирам прекалено със себе си. Трудно е. Никога досега не съм писала нищо, което да е само за мен. Все още имам чувството, че го пиша за д-р Нейдс! Може би, ако дневникът е полезен, по-късно бих могла да й го покажа и да поискам съвет от нея.

Предположението ми е, че Ана Жест е в менопауза и една хормонална терапия би била достатъчна. Това е! Сега ще видим бива ли ме в прогнозите.

Утре ще работя и с двамата пациенти под наблюдение. Вълнуващо е да имаш собствени пациенти — нямам търпение да започна. Макар че, разбира се, екипната работа беше много ползотворна.

31 август

Половинчасов психоскопски сеанс с Ана Ж. в 8,00. Анализирах материалите от скопията, 11,00 — 17,00. N.B.: Да настроя чувствителността на дясното полукълбо за следващия сеанс! Слаба визуална конкретика. Много слаб аурален, слаб сензорен, хаотичен телесен образ. Утре ще получа лабораторните анализи на хормоналния баланс.

Удивително е колко банални са умовете на повечето хора. Разбира се, горката жена е с тежка депресия. Данните в съзн. измерение са мъгляви и несвързани, а несъзн. измерение е широко отворено, но неясно. Това, което се разкрива в неяснотата обаче, е толкова тривиално! Чифт стари обувки и думата „география“! Самите обувки бяха неясни, просто схематична представа за чифт обувки, може би мъжки, може би дамски, може би черни, може би кафяви. Макар и определено да е визуален тип, самата тя не вижда нищо ясно. Малко хора успяват да го правят. Ужасно потискащо. Когато бях първа година студентка, често си мислех колко прекрасни ще са умовете на хората, колко прекрасно би било да споделяш всичките тези различни светове, различните цветове на техните страсти и идеи. Колко наивна съм била!

Най-напред си дадох сметка за това в часовете на д-р Рамия, когато изучавахме запис от много известна личност и забелязах, че лицето никога не е поглеждало дърво, не е докосвало дърво, нито пък прави разлика между дъб и топола или дори между маргаритка и роза. За него всичко това бяха „дървета“ или „цветя“, разбирани схематично. Същото беше и с човешките лица, макар че си бе изработило начини да ги различава — но предимно виждаше името като етикет, а не лицето на човека. Това беше абстрактен ум, разбира се, но с конкретен би могло да е още по-зле, възприятията му са подобни на недиференцирана пихтия — бобена чорба, в която има чифт обувки.

Да не би обаче да „влизам в положението“? Изучавам депресивни мисли по цели дни и се депресирам. Виж, по-горе написах „потискащо е“. Вече виждам колко ценен е този дневник. Знам, че съм прекалено впечатлителна.

Разбира се, това е причината да съм добър психотерапевт. Само че е опасно.

Днес нямаше сеанс с Ф. Сорде, тъй като успокоителните все още не са престанали да действат. Изпратените от ТРТУ често са толкова седирани, че не могат да бъдат изследвани с дни.

Утре в 4,00 сеанс за изследване на РЕМ съня на Ана Ж. По-добре да си лягам!

1 септември

Д-р Нейдс каза, че написаното от мен вчера е до голяма степен такова, каквото тя е имала предвид, и ме покани отново да й покажа дневника си, когато изпитвам съмнения. Спонтанната мисъл — това е важното, а не техническите данни, които записваме в дневниците. Нищо не задрасквай. Искреността е най-важното нещо.

Сънят на Ана беше интересен, но жалък. Вълк, който се превръща в палачинка! И такава противна, неясна, космата палачинка! Визуализацията й е по-ясна насън, но тоналността й си остава потисната (не забравяй обаче: ти внасяш афекта, не го разчитай като част от общата картина). Днес започна хормоналната й терапия.

Ф. Сорде е буден, но е твърде объркан, за да го отведа в кабинета за психоскопия. Изплашен е. Отказва да се храни. Оплаква се от болка странично. Стори ми се, че не е наясно в какъв вид болница се намира, и му обясних, че физически няма никакви проблеми. Той попита: „Откъде, по дяволите, знаеш?“. Това беше съвсем оправдано, защото той все още беше в усмирителна риза заради склонността към агресивност, отбелязана в картона му с А. Прегледах го и открих синини и контузии, поисках рентгенови снимки и те показаха две пукнати ребра. Обясних на пациента, че е бил в състояние, при което е било необходимо да се приложи принудително обездвижване, за да се избегне самонараняване. Той каза: „Всеки път, когато някой от тях ме питаше нещо, другият ме риташе“. Повтори това няколко пъти, с гняв и объркване. Параноидно-налуден комплекс? Ако не отслабне с прилагането на медикаментите, ще продължа въз основа на това предположение. Пред мен реагира доста добре, попита ме за името ми, когато отидох при него с рентгеновата снимка, и се съгласи да се храни. Принудих се да му се извиня, което не е добро начало при работа с параноиден пациент. Травмата на ребрата би трябвало да е отбелязана в картона му от изпращащата агенция или от медика, който го е приел. Подобна небрежност е потискаща.

Има обаче и добри новини. Рина (изследване на аутизма, обект №4) днес видя изречение в първо лице. Видя го — с плътни, черни печатни букви, изведнъж, в предната зона на съзнанието: Искам да спя в голямата стая. (Спи сама заради проблема с фекалиите.) Изречението се задържа ясно в продължение на повече от 5 секунди. Четеше го в ума си, точно както аз го четях на холоекрана. Имаше слаба субвербализация, но не и субвокализация — никакъв аудиосигнал. Не беше говорила, дори сама на себе си, в първо лице. Казах на Тио за това веднага и той я попита след сеанса: „Рина, къде искаш да спиш?“. „Рина спи в голяма стая“, отговори. Без местоимение, без волеизявление. Ала в някой от близките дни ще каже „Аз искам“ — на глас. И на тази основа най-накрая ще изгради личност. На тази основа. Аз искам, значи аз съм.

Има толкова много страх. Защо има толкова много страх?

4 септември

Отидох в града да прекарам двата си почивни дни. Останах с Б. в новия й апартамент на северния бряг. Три стаи само за нея!!! Всъщност не харесвам тези стари сгради, гъмжат от плъхове и хлебарки, и са толкова странни и чудати, като че ли някак си годините на глада все още са там, дебнат. С радост се върнах в малката си стаичка тук, само моя, но има други хора близо до мен на същия етаж — приятели и колеги. Липсваше ми записването в дневника. Формирам навици много бързо. Компулсивна тенденция.

Ана се подобри значително — облечена, със сресана коса, плете. Сеансът беше скучен обаче. Поисках от нея да мисли за палачинки и цялото несъзн. измерение се изпълни с онази космата, ужасна, плоска вълк/палачинка, докато на съзн. ниво послушно опитваше да визуализира апетитна палачинка със сирене. Не беше много лошо — очертанията и цветовете вече са по-силни. Все още съм склонна да разчитам на проста хормонална терапия. Разбира се, ще предложат електроконвулсивна терапия и ще бъде напълно възможен паралелен анализ на материалите от скопията, като ще започнем с вълк/палачинката и т.н. Има ли обаче някакъв смисъл в това? Тя опакова продукти в пекарна 24 години и физическото й здраве е лошо. Не може да промени живота си. При добър хормонален баланс поне ще е в състояние да търпи.

Ф. Сорде — успокоен, но все още подозрителен. Екстремна страхова реакция, когато му казах, че е време за първия му сеанс. За да го предразположа, седнах и му говорих за природата на изследванията с психоскоп. Той ме изслуша съсредоточено и накрая попита:

— Само психоскопа ли ще използваш?

Отговорих:

— Да.

Попита:

— Без електрошок?

Отговорих:

— Без.

Попита:

— Обещаваш ли?

Обясних, че съм психоскопист и не работя с оборудване за електроконвулсивна терапия, че това е съвсем различно нещо. Казах му, че засега работата ми с него ще е диагностична, не терапевтична. Слушаше ме внимателно. Той е образован човек и разбира разликата между „диагностична“ и „терапевтична“. Интересно е, че поиска от мен да обещая. Това не съответства на параноидна налудност — не искаш обещания от хора, на които нямаш доверие. Дойде с мен миролюбиво, но когато влязохме в психоскопския кабинет, спря и пребледня при вида на апаратурата. Използвах шегата за зъболекарския стол, до която д-р Авен винаги прибягва при нервни пациенти. Ф.С. каза:

— Стига да не е електрически стол!

Мисля, че при образовани пациенти е по-добре да не създаваш ореол на тайнственост, да не налагаш фалшив авторитет и да не внушаваш чувство за безпомощност на обекта (виж Т. Р. Олма, „Психоскопски техники“). Показах му стола и шлема с електроди и му обясних как функционират. Има най-обща представа за психоскопията, получена от слухове, а въпросите му отразяваха инженерното му образование. Когато го помолих, седна на стола. Докато фиксирах шлема и електродите, докато закопчавах ръцете му, той се потеше обилно от страх и това очевидно го караше да се чувства неудобно заради миризмата. Ако знаеше само как мирише Рина, когато рисува с изпражнения… Той затвори очи и стисна подлакътниците на стола, така че ръцете му побеляха чак до китките. Екраните също бяха почти бели. След малко подхвърлих с шеговит тон:

— Не боли, нали?

— Не знам.

— Е, боли ли?

— Искаш да кажеш, че е включено?

— Включено е от деветдесет секунди.

Тогава отвори очи и се огледа наоколо, доколкото можеше от електродите. Попита:

— Къде е екранът?

Обясних, че обектите никога не гледат екрана по време на изследването, защото обективизацията може да бъде силно смущаваща. Той попита:

— Като обратен сигнал от микрофон?

Това е точно сравнението, което използваше д-р Авен. Ф.С. определено е интелигентен човек. N.B.: Интелигентните параноици са опасни!

Попита ме:

— Какво виждаш?

Отговорих:

— Мълчи, моля. Не искам да виждам какво казваш. Искам да видя какво мислиш.

А той заяви:

— Но това не е твоя работа, нали? — Каза го съвсем невинно, като шега. Междувременно побеляването от страха беше се превърнало в тъмни, наситени, волеви конвулсии и след това, няколко секунди след като престана да говори, цялото съзн. измерение се изпълни от една роза — напълно разцъфнала, розова, красиво почувствана и визуализирана, ясна и стабилна, цяла.

След това той попита:

— За какво мисля, доктор Собел?

Отговорих:

— За мечките в зоопарка.

Сега се чудя защо казах това. Самозащита? От какво? Той се засмя и несъзн. измерение стана кристално черно — облекчение, а розата потъмня и затрептя. Казах:

— Пошегувах се. Можеш ли да върнеш розата?

Това върна бялото на страха. Казах му:

— Слушай, наистина е много лошо да разговаряме по този начин през първия сеанс. Ти трябва да научиш още много, преди да можеш да участваш в анализа, а аз трябва да науча много за теб, така че да престанем с шегите, съгласен ли си? Просто се отпусни и мисли за каквото искаш.

Последва вихрушка от субвербализация в съзн. измерение, а несъзн. избледня до сиво — потискане. Розата се върна неуверено няколко пъти. Опитваше да се концентрира върху нея, обаче не успяваше. Видях няколко бързи визуализации — мен, униформата ми, униформите на ТРТУ, сива кола, кухня, отделението за буйстващи пациенти (силни аурални образи — писъци), бюро, книжа на бюрото. Задържа се при тях. Бяха чертежи на машина. Започна да ги разглежда. Беше целенасочено усилие за потискане и много ефективно. Накрая попитах:

— Каква машина е това?

Започна да отговаря на глас, но млъкна и ме остави да получа отговора субвокално, през слушалките:

— Това са чертежи на установка за ротационен тракционен двигател. — Или нещо такова. Разбира се, точните думи са записани. Повторих ги на глас и попитах:

— Не са секретни, нали? — Отговори гласно:

— Не са — и добави: — Не знам никакви тайни.

Реакцията му на въпросите е бурна и комплексна, всяко изречение е като дъжд от камъчета, хвърлени във вода — преплитащите се кръгове се разпространяват бързо в съзн. измерение към несъзн., реакции възникват на всички нива. След няколко секунди всичко това се скри зад билборда, който се появи на преден план в съзн., целенасочено визуализиран като розата и чертежите, със слухова подкрепа, защото го четеше отново и отново: „СТОЙ НАСТРАНА! СТОЙ НАСТРАНА! СТОЙ НАСТРАНА!“.

Започна да се замъглява и трепти, намесиха се соматични сигнали и скоро каза:

— Уморен съм — и приключи сеанса (12.5 мин).

След като му свалих шлема и електродите, му донесох чаша чай от масата за персонала в коридора. Когато му го предложих, той се сепна и в очите му се появиха сълзи. Дланите му бяха толкова вдървени от стискането на подлакътниците, че му беше трудно да задържи чашата. Казах му, че не е нужно да бъде толкова напрегнат и да се страхува — опитваме се да му помогнем, не да му навредим.

Погледна ме. Очите са като екрана на психископа, но не можем да ги разчитаме. Щеше ми се шлемът още да беше на главата му, но изглежда, човек никога не може да улови на екрана моментите, които най-много би желал. Попита ме:

— Докторе, защо съм в тази болница?

Отговорих:

— За диагностициране и терапия.

Той каза:

— Диагностициране и терапия на какво?

Отговорих му, че може и да не помни епизода, но се е държал странно. Попита как и кога, а аз му отговорих, че всичко ще му се изясни, когато терапията подейства. Дори и да знаех какъв е бил психотичният му епизод, щях да му отговоря същото. Това е коректната процедура. Чувствах се обаче във фалшива позиция. Ако докладът на ТРТУ не беше класифициран, щях да говоря от позицията на човек, който познава фактите. Тогава щях да дам по-добър отговор на следващите му думи:

— Събудиха ме в два през нощта, арестуваха ме, разпитваха ме, биха ме, упоиха ме. Предполагам, че наистина съм се държал малко странно при всичко това. Ти не би ли?

— Понякога човек под стрес интерпретира погрешно действията на другите — казах аз. — Изпий си чая и се връщай в отделението. Имаш температура.

— Отделението — повтори той и някак се сви, после добави отчаяно: — Наистина ли не можеш да научиш защо съм тук?

Беше странно — сякаш ме включи в налудната си система на „негова страна“. Да проверя тази възможност в Райнгелд. Мисля, че се касае за някакво пренасочване, а не е имало време за това.

Следобеда анализирах записите на Жест и Сорде. Никога не съм виждала психоскопска реализация, дори предизвикана от медикаменти халюцинация, толкова фина и жива като тази роза. Сянката на едно венчелистче върху друго, кадифено-влажната текстура на венчелистчетата, розовият цвят, изпълнен със слънчева светлина, жълтата сърцевина — не се съмнявам, че ароматът щеше да е там, ако апаратурата долавяше обонятелни импулси. Не беше като ментално творение, а като нещо реално, с корен в земята, живо и растящо, със силно трънливо стъбло отдолу.

Уморена съм. Трябва да си лягам.

Току-що препрочетох този запис. Дали водя дневника правилно? Записвам само какво се е случило и какво е било казано. А дали е спонтанно? Но е важно за мен.

5 септември

На обяд днес обсъдих проблема за съзнателната съпротива с д-р Нейдс. Обясних за работата си с несъзнателните блокове (при деца и пациенти с депресия, като Ана Ж.) Имам умения в разчитането, но никога досега не съм срещала съзнателен блок като това „СТОЙ НАСТРАНА“ на Ф.С. или средството, което използва днес и имаше ефект през целия 20-минутен сеанс — концентрация върху дишането, телесните ритми, болката в ребрата, визуалните възприятия от психоскопския кабинет. Д-р Н. ми предложи да използвам превръзка за очи срещу последния трик и да следя внимателно несъзн. измерение, тъй като той не е в състояние да предотврати появата на материал там. Изненадващото обаче е колко голяма е областта на взаимодействие на съзн. и несъзн. поле, и до каква голяма степен едното резонира в другото. Вярвам, че концентрацията му върху ритъма на дишане дава възможност да постигне нещо като състояние на „транс“. Въпреки че, разбира се, в повечето случаи така нареченият „транс“ е чисто и просто окултистко факирство, примитивна характеристика, която не представлява интерес за поведенческата наука.

Днес Ана мисли на тема „Един ден от живота ми“ заради мен. Всичко е толкова сиво и мрачно. Горкото същество! Никога не е мислила с удоволствие дори за храната, при все че живее само с минимални дажби. Единственото, което се появи с някаква яркост и за момент, беше детско лице с ясни черни очи, розова плетена шапчица, заоблени бузки. Каза ми в разговора след сеанса, че винаги минавала покрай училищна площадка за игри на път за работа, защото обичала „да гледа малките да тичат и крещят“. Съпругът й се появява на екрана като едър, издут работен костюм и раздразнително, заплашително мърморене. Чудя се дали знае, че не е виждала лицето му и не е чула и дума от него от години? Няма обаче смисъл да й казвам това. Може би е по-добре, да не знае.

Плете, днес забелязах, розова шапчица.

Чета „Обезверяването: изследване“ на Де Камс по препоръка на д-р Нейдс.

6 септември

По средата на сеанса (отново дишане) казах гласно:

— Флорес!

И двете псих. измерения избледняха, но соматичните проявления почти не се промениха. След 4 секунди реагира с вокализация, сънливо. Не е транс, а автохипноза.

Казах:

— Дишането ти се следи от апарата. Няма нужда да знам, че все още дишаш. Отегчително е.

Той отговори:

— Предпочитам сам да се следя, докторе.

Отидох при него, свалих превръзката от очите му и го погледнах. Има приятно лице, като мъжете, които често можеш да видиш да управляват машини, чувствителен, но търпелив, като магаре. Глупав израз. Няма да го задраскам обаче. В дневника се предполага да съм спонтанна. Магаретата понякога имат красиви физиономии. Очаква се да са глупави и страхливи, но всъщност изглеждат мъдри и спокойни, сякаш са изтърпели много, без да таят гняв, сякаш знаят защо не трябва да таиш гняв. А белите кръгове около очите им придават беззащитен вид.

— Колкото повече дишаш обаче — казах, — толкова по-малко мислиш. Имам нужда от помощта ти. Опитвам се да открия от какво се страхуваш.

— Но аз знам от какво се страхувам — отвърна той.

— Защо не ми казваш?

— Защото не ме попита.

— Това е много неразумно — казах аз, което е смешно, като се замисля: да се възмущаваш от психиатричен пациент, защото е неразумен. — Ами, сега те питам.

Той отговори:

— Страхувам се от електрошок. Страхувам се да не унищожат ума ми. От това, че ме държат тук. Или че ще ме пуснат само ако не помня каквото и да било.

Докато говореше, изпъшка.

— Добре, защо не мислиш за това, докато гледам екрана? — попитах.

— Защо да го правя?

— А защо не? Каза ми го, защо да не си го мислиш? Искам да видя цвета на мислите ти.

— Цветът на мислите ми не е твоя работа! — тросна се той ядосано, но докато говореше, успях да се върна пред екрана и да видя неконтролираната активност. Разбира се, докато разговаряхме, течеше запис и аз го изследвах цял следобед. Фантастично. Има две субвербални нива, които протичат паралелно с изговорените думи. Всички сензорно-емотивни реакции и изкривявания са енергични и сложни. Той ме вижда например най-малко по три различни начина, може би и повече, анализът е невъзможно труден! И съответствията между съзнателно и несъзнателно са страшно заплетени, следите в паметта и текущите впечатления взаимодействат невероятно бързо, а независимо от всичко цялото е унифицирано въпреки комплексността си. Прилича на машината, която разглеждаше — много сложна, но представлява едно цяло, в математическа хармония. Като венчелистчетата на розата.

Когато осъзна, че наблюдавам, се разкрещя: „Воайорка! Проклета воайорка! Остави ме! Махай се!“. Рухна и се разплака. Появи се недвусмислена фантазия на екрана за няколко секунди — как чупи шлема и къса електродите, как рита апарата и го прави на парчета, как хуква извън сградата и там, вън, има възвишение с широко било, покрито с къса суха трева, и той застава там, съвсем сам под вечерното небе. Докато седеше закопчан за стола и ридаеше.

Прекратих сеанса, свалих шлема и го попитах дали иска чай, но той отказа да отговори. Откопчах ръцете му и му донесох чаша. Днес имаше захар — цяла кутия. Казах му, че съм сложила две бучки в чая му.

След като отпи глътка, заяви с подчертано ироничен тон:

— Знаеш, че обичам захар? Сигурно психоскопът ти е показал, че обичам захар?

— Не бъди глупав — отговорих. — Всички обичат захар, ако могат да намерят.

— Не, малка докторке, не обичат.

И със същия тон ме попита на колко години съм и дали съм семейна. Беше зъл. Каза:

— Не искаш да се омъжиш? Омъжена си за работата си? Помагаш на ментално нездравите да се върнат към конструктивен живот в служба на нацията?

— Харесвам работата си — отговорих. — Защото е трудна и интересна. Като твоята. Ти харесваш работата си, нали?

— Харесвах я — каза. — Сбогом на всичко това.

— Защо?

Чукна слепоочието си и каза:

— Бзззт! Всичко изчезва. Нали?

— Защо си толкова сигурен, че ще ти предпишат електрошок? Та аз дори не съм ти поставила диагноза все още.

— Диагноза? — изсмя се той. — Виж, престани да разиграваш театър, моля. Диагнозата ми е поставена. От квалифицираните доктори на ТРТУ. Остър пристъп на обезверяване. Прогноза: ужасна. Терапия: да се заключи в стая с пищящи и мятащи се нещастници, после умът му да се претършува, както и книжата му, а после да се изгори… да се изгори. Така ли е, докторе? Защо е цялото това позиране, диагнози, чай? Не можеш ли просто да приключиш? Трябва ли да преровиш всичко, преди да го изгориш?

— Флорес — казах му много търпеливо, — ти казваш „ликвидирай ме“. Не се ли чуваш какво говориш? Психоскопът не ликвидира нищо. Не го използвам и за да получа доказателства. Това не е съд, не си на дело. И аз не съм съдия. Аз съм лекар.

Той избухна:

— Щом си лекар, не виждаш ли, че не съм болен?

— Как да видя каквото и да било, след като ме държиш вън с глупавите си предупреждения „СТОЙ НАСТРАНА“? — изкрещях и аз. Наистина. Търпението ми беше поза и просто се разпадна на парчета. Видях обаче, че съм стигнала до него, и затова продължих:

— Имаш болен вид, държиш се като болен — две пукнати ребра, температура, липса на апетит, пристъпи на плач, — това ли е добро здраве? Ако не си болен, докажи ми го! Позволи ми да видя как си вътре, вътре във всичко това!

Погледна в чашата си, засмя се странно и сви рамене.

— Не мога да победя — каза. — Защо изобщо разговарям с теб? Изглеждаш толкова честна, дявол да те вземе!

Отидох си. Колко ужасно е да те нарани пациент. Бедата е там, че съм свикнала с децата, чието отхвърляне е абсолютно, като на животни, които замръзват или се свиват, или хапят в ужаса си. С този мъж обаче, интелигентен и по-възрастен от мен, имаше комуникация, доверие и тогава дойде ударът. Така е по-болезнено.

Болно ми е да записвам всичко това. Пак изпитвам същата болка. Но има полза. Сега разбирам много по-добре някои от нещата, които каза. Мисля да не ги показвам на д-р Нейдс, докато не поставя диагнозата. Ако има някаква истина в думите му, че бил арестуван по подозрения в обезверяване (а той определено е невнимателен в изказванията си), д-р Нейдс може да реши самата тя да поеме случая заради моята неопитност. Ще съжалявам, ако стане така. Опитът ми е нужен.

7 септември

Глупачка! Затова ти даде книгата на Де Камс! Разбира се, че знае. Като шеф на отделение тя има достъп до досието на Ф.С. в ТРТУ. Дала ми е този пациент съвсем умишлено.

Определено е поучително.

Днешният сеанс: Ф.С. все още беше ядосан и намръщен. Преднамерено изфантазира секс сцена. Беше спомен, но докато тя се надигаше под него, внезапно залепи на лицето й карикатура на моето. Беше ефектно. Съмнявам се, че жена би могла да го направи — спомените на жените от секса обикновено са по-тъмни и мащабни, те и партньорът им не могат да станат марионетки от плът просто така, със сменяеми глави. След малко се отегчи от изпълнението (при цялата правдивост на образа почти нямаше соматично участие, дори не получи ерекция) и умът му започна да блуждае. За първи път. Върна се един от чертежите. Вероятно е проектант, защото го промени с молив. Същевременно по аудиоканала се чуваше мелодия, чист ментален тон. И несъзнателното преля в междинната зона — голяма тъмна стая, гледана от детска височина, много високи первази на прозорците, навън — вечер, клоните на дърветата тъмнеят, а в стаята се носи женски глас, мек, може би чете, понякога се слива с мелодията. Междувременно курвата на леглото идваше и си отиваше с волеви пристъпи, като всеки път се разпадаше по малко, докато не остана нищо, освен едно зърно на гърда. Това анализирах през повечето време следобеда, първата ясна и цяла последователност от 10 сек., която анализирам.

Когато прекратих сеанса, той попита с насмешливия си тон:

— Какво научи?

Изтананиках част от мелодията.

Той доби изплашен вид.

— Хубава мелодия — казах. — Не съм я чувала преди. Ако е твоя, няма да я тананикам никъде другаде.

— От един квартет е — отговори той и отново доби „магарешкото“ изражение на беззащитност и търпение. — Обичам класическа музика. Ти не…

— Видях момичето — отбелязах. — И моето лице вместо нейното. Знаеш ли какво бих искала да видя?

Поклати глава. Намусено, виновно.

— Детството ти.

Това го изненада. След малко се съгласи:

— Добре. Можеш да имаш детството ми. Защо не? И бездруго ще получиш всичко. Слушай. Записваш тези неща, нали? Може ли да видя записа? Искам да знам какво виждаш.

— Разбира се — отговорих. — Но за теб то няма да означава толкова, колкото си мислиш. Трябваха ми осем години, за да се науча да анализирам. Започваш със собствените си записи. Аз гледах моите месеци наред, преди да започна да разпознавам каквото и да било.

Заведох го до мястото си, сложих му слушалката и пуснах 30 секунди от последната последователност.

След това той стана замислен и почтителен. Попита:

— Какво беше това движение нагоре-надолу на… предполагам, че го наричаш заден план?

— Визуално сканиране… очите ти бяха затворени… и сублиминален автоперцептивен сигнал. Несъзнателното измерение и телесното измерение се припокриват до голяма степен през цялото време. Ние отделяме трите измерения и след това ги обединяваме, защото те рядко съвпадат напълно, освен при бебетата. Яркото триъгълно петно вдясно на екрана е вероятно болката в ребрата ти.

— Не я виждам така!

— Не я виждаш. Но я усещаше съзнателно, дори тогава. Няма как обаче да предадем болката на екрана и затова сме приели визуални символи. Същото важи за усещанията, емоциите, афектите.

— И следиш всичко това едновременно?

— Казах ти, че ми бяха нужни осем години. И нали си даваш сметка, че това е само фрагмент? Никой не е в състояние да побере цяла психика на еднометров екран. Никой не знае дали психиката има някакви граници. Освен границите на вселената.

След малко той каза:

— Може и да не си глупачка, докторе. Може би просто си прекалено погълната от работата си. Това обаче може и да е опасно. Имам предвид, да си погълната от работата си.

— Обичам работата си и се надявам да е оказала позитивно влияние — отговорих. Бях нащрек за симптоми на обезверяване.

Той се усмихна и ме нарече лицемерка с тъжен глас.

Ана се съвзема. Все още има проблеми с храненето. Включих я в групата на Джордж за взаимна терапия. Има нужда, поне едно от нещата, от които има нужда, е да не е сама. След всичко това защо наистина да се храни? Кой има нужда от нея жива? Това, което наричаме „психоза“, понякога е просто реализъм. Само че човешките същества не могат да живеят само с реализъм.

Психоскопиите на Ф.С. не съответстват на никоя от класическите параноидни психоскопии на Райнгелд.

Трудно ми е да разбера книгата на Де Камс. Терминологията на политиката е толкова различна от терминологията на психологията. Всичко изглежда наопаки. Трябва наистина да внимавам на сеансите по позитивно мислене в неделя вечер отсега нататък. Проявих леност на ума. Или не, но, както каза Ф.С, твърде погълната от работата съм — и невнимателна към контекста й, това имаше предвид той. Да не мислиш за какво работиш.

10 септември

Последните две вечери бях толкова уморена, че пропуснах да записвам в дневника. Разбира се, всички данни са регистрирани и коментирани в записките ми от анализа. Работих сериозно по психоскопирането на Ф.С. Удивително вълнуващо е. Умът му е наистина необикновен. Не е брилянтен — тестовете му за интелигентност са добри, но в средната зона, не е оригинален или артистичен, няма шизофренни прозрения. Не знам защо, но се чувствам поласкана от факта, че допусна да споделя детството, което си спомни заради мен. Не мога да кажа какво е това. Имаше болка и страх, разбира се, смъртта на баща му от рак, месеци и месеци страдания, когато Ф.С. е бил само на дванайсет, трябва да се е чувствал ужасно, но в края не се канализира в болка, не го е забравил и не го е потиснал, а всичко е променено от любовта, която изпитва към родителите и сестра си, към музиката, към формата и тежестта, и годността на нещата, към спомените за светлините и времето през отдавна отминали дни, и благодарение на ума, който винаги работи тихо и се стреми да обгърне, да обгърне цялото.

Още и дума не може да става за формален съвместен анализ, прекалено рано е, но той сътрудничи толкова интелигентно, че днес го попитах дали съзнателно си дава сметка за фигурата на Тъмния брат, която придружаваше няколко съзнателни спомена и несъзнателното измерение. Когато го описах като човек със сплъстена рошава коса, той ме изгледа сепнато и попита:

— Доки ли имаш предвид?

Тази дума беше в субвербалното аудио, макар и да не бях я свързала с фигурата. Обясни ми, че когато бил на пет или шест, наричал „Доки“ едно мече, което често сънувал и за което мечтаел. Обясни:

— Яздех го. Беше голям, аз бях малък. Той събаряше стени, рушеше неща, лоши неща, разбира се, гамени, шпиони, хората, които плашеха майка ми, затвори, тъмни улички, които ме беше страх да пресека, полицаи с пистолети, собственика на заложната къща. После се изкачваше по отломките до върха на купчината. С мен на гърба си. И там горе беше спокойно. Винаги беше вечер, малко преди да се покажат звездите. Странно е да си го спомня. Преди трийсет години! По-късно се превърна в нещо като приятел, мъж или момче с козина на мечка. Продължаваше да чупи неща, а аз бях с него. Забавно.

Пиша това по памет, защото го няма в записите. Сеансът беше прекъснат, защото прекъсна захранването. Отчайващо е, че болницата е толкова ниско сред приоритетите на правителството.

Тази вечер присъствах на сеанса по позитивно мислене и си водих бележки. Д-р К. говори за опасностите и фалша на либерализма.

11 септември

Тази сутрин Ф.С. опита да ми покаже Доки, но не успя. Засмя се и каза гласно:

— Вече не мога да го видя. Мисля, че в някакъв момент съм се превърнал в него.

— Покажи ми кога се случи това — помолих аз, а той се съгласи и веднага започна да си спомня епизод от ранното си юношество. Нямаше нищо общо с Доки. Видял е арест. Обяснили му, че арестуваният разпространявал незаконни печатни материали. По-късно видял една от листовките, озаглавена „Има ли справедливост за всички?“. Беше във визуалната му банка. Беше я прочел, но не помнеше текста или поне успя да го цензурира, за да не го видя аз. Арестът беше ужасно реалистичен. Имаше детайли, като синята риза и хриповете на младия мъж, отекването на ударите, униформите на агентите от ТРТУ,         отдалечаващата се кола — голяма сива кола с кръв по вратата. Връщаше се отново и отново, отдалечаваше се нататък по улицата, пак и пак. За Ф.С. преживяното е травматизиращ инцидент, то би могло да обясни преувеличения страх от нарушаване на националната справедливост в името на националната сигурност, който може да го е накарал да се държи ирационално, когато са го разследвали, и поради това да е бил възприет като носител на склонност към обезверяване, неправилно, струва ми се.

Ще покажа защо смятам така. Когато епизодът свърши, казах:

— Флорес, мисли си за демокрация, заради мен, ако обичаш. Той отговори:

— Малка докторке, старите кучета не се хващат толкова лесно.

— Не искам да те хващам. Можеш ли да мислиш за демокрация, или не можеш?

— Мисля за нея доста — отговори той. И премина към активност в дясното полукълбо — музика. Беше хор от последната част на Деветата симфония на Бетховен — познавах я от часовете по изкуство в средното училище. Пеехме я с някакви патриотични думи. Извиках:

— Не цензурирай! — а той отговори:

— Недей да крещиш. Чувам те.

Разбира се, стаята беше идеално тиха, а аудиосигналът беше страховит — все едно хиляди пеят заедно. Продължи да говори:

— Не цензурирам. Мисля за демокрация. Това е демокрацията. Надежда, братство, липса на стени. Всички стени са разградени. Ти, аз, ние правим вселената! Не го ли чуваш?

И отново билото на хълма, ниската трева и усещането за височина, вятърът, цялото небе. Музиката беше небето.

Когато свърши, го освободих от електродите и му казах: „Благодаря ти“.

Не виждам защо един доктор да не може да благодари на пациента си, ако сподели откровение за красота и смисъл. Разбира се, авторитетът на лекаря е важен, но не е нужно да доминира. Разбира се, авторитетите в политиката трябва да водят и да бъдат следвани, но в психологическата медицина е по-различно — лекарят не може да „излекува“ пациента, пациентът сам „лекува“ себе си с наша помощ, това не противоречи на позитивното мислене.

14 септември

Разстроена съм след дългия разговор с Ф.С. и ще опитам да изясня защо.

Тъй като поради травмата в ребрата не може да участва в трудова терапия, той е неспокоен. Отделението за буйстващи пациенти го смущаваше дълбоко, така че използвах авторитета си, за да махнат онова А от картона му и да го преместят в мъжко отделение Б преди три дни. Леглото му е до леглото на стария Арка и когато отидох да го взема за сеанс, двамата седяха на леглото на Арка и разговаряха. Ф.С. каза:

— Д-р Собел, познаваш ли моя съсед, професор Арка от факултета по визуални изкуства и литература?

Разбира се, че познавам стареца, в болницата е от години, доста повече от мен, но Ф.С. говореше толкова почтително и мрачно, та се наложи да кажа:

— Да, как сте, професор Арка? — и стиснах ръката на стареца. Той се ръкува с мен учтиво, като с непознат — много често забравя хората от един ден до следващия.

Когато отидохме до психоскопския кабинет, Ф.С. попита:

— Знаеш ли колко електрошокове са му направили? — и когато отговорих, че не знам, той каза:

— Шейсет. Повтаря ми го всеки ден. С гордост.

После добави:

— Знаеш ли, че е бил световноизвестен учен? Написал е книга, „Идеята за свободата“, за идеите на двайсети век за свободата в политиката, изкуствата и науката. Четох я, когато бях в техническия университет. Тогава съществуваше. На лавиците в книжарниците. Вече не съществува. Не съществува. Питай доктор Арка. Не е и чувал за нея.

— Винаги има някаква загуба на памет след електроконвулсивна терапия — обясних, — но загубеният материал може да бъде усвоен отново, а много често се възстановява спонтанно.

— След шейсет сеанса? — попита той.

Ф.С. е висок мъж, малко попрегърбен, и дори в болничната пижама е внушителна фигура. Аз обаче също съм висока и ме нарича „малка докторке“ не заради ръста. За първи път го каза, когато ми беше ядосан, а сега го употребява, когато е ядосан, но не иска това, което казва, да ме нарани — мен, която познава. Каза:

— Малка докторке, престани да се преструваш. Отлично знаеш, че умът на този човек е бил целенасочено унищожен.

Сега ще опитам да запиша съвсем точно това, което отговорих, защото е важно.

— Не одобрявам прилагането на електроконвулсивна терапия като общо средство. Не бих препоръчала да се прилага на мои пациенти, освен, може би, в някои специфични случаи на сенилна меланхолия. Заех се с психоскопия, защото тя е по-скоро интегриращ, а не деструктивен инструмент.

Всичко това е вярно, но никога преди не съм го казвала и не съм си го мислила съзнателно.

— Какво ще препоръчаш за мен? — попита той.

Обясних му, че след като поставя диагнозата си, препоръката ми ще подлежи на одобрение от страна на началника и помощник-началника на отделението. Казах му още, че засега нищо от миналото му или структурата на личността му не налагат прилагането на ЕК терапия, но и че в края на краищата все още не сме сигнали много далеч.

— Тогава да се бавим още — подхвърли той и продължи да влачи крака край мен.

— Защо? Харесва ли ти?

— Не. Макар че харесвам теб. Искам обаче да забавя неизбежния край.

— Защо смяташ, че е неизбежен, Флорес? Не виждаш ли, че мисленето ти по този въпрос е съвършено ирационално.

— Роза — каза той. Дотогава не ме бе наричал с малкото ми име. — Роза, не може да си рационален пред лицето на чистото зло. Има неща, които разумът не може да види. Разбира се, че съм ирационален, когато ме чака пълно унищожение на паметта — на моята същност. Но не съм неточен. Знаеш, че няма да ме пуснат да изляза оттук, не… — колеба се дълго, после добави:

— … непроменен.

— Един психотичен епизод…

— Не съм имал психотичен епизод. Би трябвало вече да го знаеш.

— Защо тогава те изпратиха тук?

— Имам колеги, които предпочитат да смятат себе си за съперници, за конкуренти. Както разбирам, тъкмо те са информирали ТРТУ, че съм подривен либерал.

— И какви са били доказателствата им?

— Доказателства? — Вече бяхме в психоскопския кабинет. Закри лицето си с длани за момент, после се засмя объркано.

Доказателства? Добре. Веднъж, на събрание на моята секция разговарях дълго време с гост, чужденец, учен от моята област, проектант. Имам и приятели, които са непродуктивни хора, бохеми. И онова лято показах на шефа на секцията защо един проект, за който беше получил одобрение от властите, не може да работи нормално. Беше глупаво от моя страна. Може би съм тук заради тъпотата си. И четях. Прочетох книгата на професор Арка.

— Нищо от това обаче няма значение. Ти мислиш позитивно, обичаш страната си, не си обезверен!

Той отвърна:

— Не знам. Харесва ми идеята за демокрация, надеждата, да. Обичам това. Не бих могъл да живея без тези неща. Страната обаче? Искаш да кажеш, че онова нещо на картата, между очертанията на границите… че всичко между тези очертания е хубаво и нищо извън тях не е от значение? Как е възможно възрастен човек да приема такава детинска идея?

— Но не би предал страната си на външен враг.

— Ако трябва да избирам между страна и човечество или между страна и приятел, може би щях да я предам. Ако наричаш това предателство. Аз го наричам морал — отговори.

Наистина е либерал. Точно това, за което говори д-р Катин в неделя.

Имаме класическа психопатия — липса на нормален афект. Каза го напълно равнодушно: „може би щях“.

Не. Не е вярно. Каза го с усилие, с болка. Аз бях толкова шокирана, че не почувствах нищо — пустота, студ.

Как би трябвало да третирам този тип психоза? Политическа психоза? Прочетох книгата на Де Камс два пъти и сега вярвам, че я разбирам, но пропастта между политика и психология си остава, книгата ми показва как да мисля, но не и как да действам позитивно. Виждам как Ф.С. би трябвало да мисли и да чувства нещата, както и разликата между това и сегашното състояние на ума му, но не знам как да го науча да мисли позитивно. Според Де Камс обезверяването е негативно състояние, което трябва да бъде запълнено с позитивни идеи и емоции, но това е неприложимо за Ф.С. Празнотата не е в него. Всъщност идеите на Де Камс са приложими точно за празнотата между политическо и психологическо, която съществува при самия него. Ако обаче тези идеи не са каквито трябва, как е възможно всичко това да доведе до добър резултат?

Имам сериозна нужда от съвет, но не мога да го получа от д-р Нейдс. Когато ми даде книгата на Де Камс, ми каза: „Тук ще откриеш всичко, от което имаш нужда“. Ако призная пред нея, че не съм го открила, това ще е равносилно на признание в безсилие и тя ще ми отнеме случая. Мисля всъщност, че този случай е нещо като тест — тест за мен. Нуждая се обаче от този опит, уча се, а освен това пациентът ми се доверява и разговаря с мен свободно. Така е, защото знае, че пазя в пълна конфиденциалност нещата, които ми казва. Поради това не мога да показвам този дневник или да обсъждам проблемите с когото и да било, докато не започне терапията и конфиденциалността престане да е от значение.

Не виждам обаче кога това би могло да се случи. Като че ли конфиденциалността между нас винаги ще е от значение.

Трябва да го науча да приспособява поведението си към реалността, иначе ще го изпратят на ЕКТ, когато започне прегледа на отделението ни през ноември. За това той беше прав от самото начало.

9 октомври

Престанах да записвам в този бележник, когато материалът от Ф.С. започна да му се струва „опасен“ (а и на мен). Просто препрочетох всичко отново тази вечер. Сега си давам сметка, че никога не бих могла да го покажа на д-р Н. В такъв случай ще продължа и ще записвам тук каквото намеря за добре. Което тя ми каза да правя от самото начало, но си мисля, че винаги е очаквала да й го показвам, смяташе, че аз самата ще искам да й го показвам, както правех в началото, или че ако поиска да го види, ще й го дам. Вчера ме попита за дневника. Казах й, че съм го изоставила, защото там се повтарят нещата, които записвам в протоколите от анализите. Тя ме погледна неодобрително, но не каза нищо. През последните няколко седмици отношенията ни на доминиране/подчинение се промениха значително. Вече не чувствам сериозна нужда от напътствия, а след изписването на Ана Жест, изследването ми върху аутизма и успешния анализ на записите на Т.Р. Винха тя вече не може да настоява да съм зависима. Може обаче да е недоволна от независимостта ми. Махнах кориците на бележника и държа свободните листа в книжната обложка на книгата на Райнгелд. Човек трябва да търси много внимателно, за да ги намери. Докато правех това, ми стана много зле на стомаха и получих главоболие.

Алергия: Човек може да бъде в досег с полени или да го хапят бълхи хиляди пъти без никакви последствия. Докато при някаква вирусна инфекция или психическа травма, или ужилване от пчела, при следващия досег с цъфтящи бурени или бълхи започва да киха, да има сърбежи, очите му да се просълзяват и т.н. Същото е и с някои други дразнители. Човек трябва да има изострена чувствителност.

„Защо има толкова много страх“ — написах. Е, сега знам. Защо няма лично пространство? Това е нечестно и подло. Не мога да чета „класифицираните“ файлове, които тя държи в кабинета си, макар че аз работя с пациентите, а не тя. Аз нямам право да държа никакъв мой „класифициран“ материал. Само хората с власт имат право на тайни. И техните тайни до една са добри, дори и да са лъжа.

Слушай. Слушай, Роза Собел. Доктор по медицина, степен по психотерапия, степен по психоскопия. Влизаш ли в ситуацията?

Чии мисли мислиш?

Работиш между 2 и 5 часа дневно от шест седмици с ума на един човек. Щедър, почтен, здравомислещ ум. Никога преди не си работила с нещо такова. Работила си само с осакатени и вцепенени от ужас. Никога досега не си срещала равен.

Кой е терапевтът — той или ти?

Ако обаче с него всичко е наред, какво се очаква да излекувам? Как бих могла да му помогна? Как бих могла да го спася?

Като го науча да лъже?

(без дата)

Последните две вечери до полунощ преглеждах психоскопските записи на проф. Арка, правени при постъпването му преди седем години, преди електроконвулсивната терапия.

Тази сутрин д-р Н. попита защо съм се върнала „толкова назад в архивите“. (Това означава, че Селена й докладва кои файлове се ползват. Познавам всеки квадратен сантиметър от психоскопския кабинет, въпреки това сега всеки ден го проверявам целия.) Отговорих, че се интересувам от развиването на идеологическо обезверяване у интелектуалците. Съгласихме се, че интелектуализмът често поражда негативно мислене и може да доведе до психози, и че тези, които страдат от него, в идеалния случай трябва да бъдат третирани, както е бил третиран проф. Арка, и да бъдат освобождавани, ако все още са компетентни. Дискусията беше много интересна и хармонична.

Излъгах. Излъгах. Излъгах. Излъгах целенасочено, умишлено, умело. Тя излъга. Тя е лъжец. Тя също е интелектуална! Лъже! И е страхливец, бои се.

Исках да видя записите на Арка, за да видя нещата в перспектива. За да докажа на самата себе си, че Флорес по никакъв начин не е уникален или оригинален. Това е вярно. Разликите са удивителни. Съзн. измерение на проф. Арка е било величествено, но несъзн. материал е бил по-слабо интегриран и е по-малко интересен. Проф. Арка е знаел далеч повече и движенията на мисълта му са далеч по-красиви от тези на Флорес. Флорес нерядко е крайно объркан. Това е елемент от неговата виталност. Проф. Арка е, по-точно бил е абстрактен мислител, какъвто съм и аз, така че неговите записи ми доставиха по-малко удоволствие. Липсваше ми солидността, пространствено-времевия реализъм, интензивната чувствена яснота в ума на Флорес.

Тази сутрин в психоскопския кабинет му казах какво направих. Реакцията му (както обикновено) не беше каквато очаквах. Той харесва стареца и мислех, че ще бъде доволен. А той попита:

— Искаш да кажеш, че са унищожили ума му, а са запазили записите му?

Обясних му, че всички записи се пазят за целите на обучението, и се поинтересувах не се ли радва, че са запазени записи от ума на Арка, когато е бил в разцвета си — не са ли те като книгата му в края на краищата, трайна част от един ум, който рано или късно и бездруго щеше да стане сенилен и да умре? Той отговори:

— Не! Не и докато книгата е забранена, а записите са класифицирани! Няма нито свобода, нито право на лично пространство, дори в смъртта! Това е най-лошото от всичко!

След сеанса ме попита дали бих искала и имам ли възможност да унищожа неговите диагностични записи, ако го подложат на ЕКТ. Отговорих му, че тези неща могат много лесно да бъдат преместени на друго място или просто да се загубят, но че това ми се струва жестока загуба. Научих от него много неща, други също биха могли да научат, по-късно. Той каза:

— Не виждаш ли, че не искам да служа на хора със служебни пропуски? Не желая да ме използват, там е цялата работа. Ти не ме използваш. С теб работим заедно. Заедно излежаваме присъдата си.

Напоследък често си мисли за затвора. Фантазии, видения на затвори, трудови лагери. Мечтае за затвора така, както затворник мечтае за свобода.

Всъщност вече виждам как пътят напред се стеснява и бих го изпратила в затвора, ако можех, но тъй като вече е тук, няма шанс. Ако просто докладвам, че е политически опасен, ще го върнат в отделението за буйстващи и ще го подложат на ЕКТ. Тук няма съдия, който да му даде доживотна присъда. Само лекари, които подписват смъртни присъди.

Единственото, което мога да направя, е да протакам диагнозата възможно най-дълго, да подам искане за пълен съвместен анализ със силна прогноза за пълно оздравяване. Вече пиша доклада трети път и се оказва много трудно да го формулирам така, че от една страна да стане ясно, че си давам сметка за идеологическата същност на болестта му (за да не анулират диагнозата ми без повече коментари), и от друга, да изглежда достатъчно лека и поддаваща се на лечение, за да ме оставят да се справя с нея с помощта на психоскопията. Защо обаче цяла година да се ангажира скъпо оборудване, когато има на разположение евтин и прост моментален лек? Каквото и да им кажа, имат контрааргумент. До прегледа на отделението остават две седмици. Трябва да напиша доклада така, че наистина да е невъзможно да го отхвърлят. Ами ако Флорес е прав, ако всичко е само преструване, лъжа за лъжата, и от самото начало имат нареждане от ТРТУ този човек „да бъде елиминиран“…

(без дата)

Прегледът на отделението е днес.

Ако остана тук, имам някакво влияние, мога да направя някакво добро. Не, не, не, но аз дори това едно нещо… дори в това… какво мога да направя сега, как мога да спра…

(без дата)

Снощи сънувах, че яздя мечка нагоре по стръмен скат на клисура, между планини, склонове, които се издигат към тъмно небе, беше зима, по скалите имаше лед…

(без дата)

Утре сутринта ще кажа на Нейдс, че напускам и искам да ме преместят в детската болница. Тя трябва да одобри прехвърлянето. Ако не го направи, оставам на улицата. Вече съм на улицата. Вратата ми е заключена, докато пиша това, веднага щом го напиша, ще сляза в сутерена и ще го изгоря в пещта. Вече няма място.

Срещнах го в коридора. Беше със санитар.

Поех дланта му. Беше голяма, кокалеста и много студена. Попита:

— Това ли е то, Роза? Електрошокът?

Изрече го тихо. Не исках да губи надежда, преди да се изкачи по стълбите и да мине по коридора. Коридорът е дълъг. Отговорих:

— Не. Просто още изследвания. Вероятно електроенцефалограма.

— Значи, ще те видя утре? — попита и отговорих с „да“.

И ме видя. Отидох при него вечерта. Беше буден. Казах:

— Аз съм доктор Собел, Флорес. Аз съм Роза.

Той отговори:

— Приятно ми е да се запознаем.

Мърмореше. Има лека лицева пареза, вляво. Ще отшуми.

Аз съм Роза. Аз съм розата. Розата, аз съм розата. Розата, която няма цвят, която има само тръни, умът, който той направи, ръката, която докосна, зимната роза.

Посоката на пътя

Никога не са изисквали толкова много. Никога не са ни пришпорвали по-бързо от галоп, при това много рядко — през повечето време беше просто лек тръс. И когато някой от тях стоеше на собствените си крака, беше истинско удоволствие да отидеш при него. Имаше време да изпълниш целия ритуал със стил. Той идваше, движеше ръцете и краката си, както правят те, обикновено гледаше пътя, но често и настрани, към нивите или право към мен. И аз се приближавах към него неотклонно, но много бавно, растях непрекъснато, като идеално синхронизирах бързината на приближаването с бързината на растежа, така че в момента, в който достигнех от малка точица до пълния си размер — трийсет метра в онези дни, — се изравнявах с него, надвисвах над него, издигах се, засенчвах го. И въпреки това той не показваше страх. Дори и децата не се страхуваха от мен, при все че често погледите им оставаха заковани в мен, докато премина и започна да се смалявам.

Понякога, в горещите следобеди, някой от възрастните ме спираше там, на мястото, където се срещахме, и се излягаше с гръб, опрян в моя, по час и повече. Нямах нищо против. Имам чудесен хълм, добро слънце, добър вятър, добра гледка — защо да не стоя неподвижно един час или цял следобед? Това е само относителна неподвижност в края на краищата. Трябва само да погледнеш слънцето, за да си дадеш сметка колко бързо се движиш. Освен това растеш непрекъснато — особено през лятото. Във всеки случай бях трогнат от доверието им към мен, че ме оставят да се облягам на малките им топли гърбове, че заспиват между стъпалата ми. Харесвах ги. Рядко ни удостояват с благоволението си, за разлика от птиците, но наистина ги предпочитам пред катериците.

В онези дни конете работеха за тях и това беше приятно от моя гледна точка. Особено ми харесваше подтичването в тръс и станах много добър в него. Повдигането и ритмичното движение, намаляващо и нарастващо, с поклащане и спускане, почти илюзия за полет. Галопът не беше толкова приятен. Беше рязък, имаше друсане — подхвърляне насам-натам, като младо дръвче на вятър. Пък и бавното приближаване и нарастване, моментът на надвисването и бавното снижаване и отстъпване, всичко това при галопа се губеше. Трябваше да се хвърлиш в него — тъгъдък, тъгъдък — и човекът обикновено беше твърде ангажиран с язденето, конят беше твърде ангажиран с тичането, дори само да вдигнат очи. Но пък не се случваше често. Конят е смъртен в края на краищата и както всички местещи се същества, лесно се уморява — така че не уморяваха конете си, освен ако няма належаща нужда. А в онези дни като че ли рядко изпадаха в належащи нужди.

От много дълго време не съм имал галоп и да си призная, не бих имал нищо против да се появи някой. В края на краищата има нещо освежаващо в галопа.

Помня първата кола с мотор, която видях. Като повечето от нас, и аз в началото я взех за смъртно същество, някакво непознато за мен местещо се нещо. Стреснах се малко, защото след сто трийсет и две години си мислех, че знам всичко за местната фауна. Новите неща обаче винаги са интересни, ако и да се окажат тривиални, така че наблюдавах и онова с внимание. Приближих го с доста добра скорост, горе-долу колкото на тръса, но с нова походка, подходяща за неугледния вид на нещото — неудобна, подскачаща, търкаляща се, задушаваща, друсаща походка. Още преди да минат две минути, преди да нарасна и половин метър, знаех, че това не е смъртно съществото — завързано, местещо се или свободно. Беше направено, като каруците, за които закачаха конете. Реших, че е много зле направено, затова не очаквах повече да се върне, след като изпъшка зад Западния хълм, пък и искрено се надявах да не се върне, защото не ми хареса друсането и клатенето му.

Нещото обаче преминаваше в редовен режим и така, по принуда, направих и аз. Всеки ден в четири трябваше да го приближавам, докато се тресе и пелтечи от запад, да се уголемявам, да надвисвам, да се смалявам. После, в пет, трябваше отново да се връщам, като подскачам като див заек въпреки трийсетте си метра, откъм изток, с друсане и клатене, докато не се скрия от очите на злощастното малко чудовище, за да мога отново да отпусна крайниците си във вечерния вятър. В машината винаги имаше по двама — млад мъж, който държеше едно колело, а зад него — стара жена, увита в парцали, която гледаше злобно. Ако някога са си казали нещо, не съм го чул. В онези дни дочувах доста разговори по пътя, но не и от тази машина. Отгоре беше отворена, но вдигаше такъв силен шум, че заглушаваше всички гласове, дори чуруликането на врабчето, което остана при мен онази година. Шумът беше отвратителен колкото и друсането.

Аз съм от род със строги принципи и сериозно самоуважение. Родът ми, Quercus, държи на девиза „Прекърши се, но не се огъвай“ и аз винаги съм се старал да го спазвам. Не беше обида само за личната ми суета, но и за родовата ми гордост, когато бях принуден да подскачам и да се клатя по този начин заради някакво си произведено нещо.

Ябълковите дръвчета в подножието на хълма като че ли не обръщаха внимание. Ябълките обаче са опитомени. Играли са си с гените им столетия. Освен това са стадни същества — никое овощно дръвче не може да си създаде самостоятелно мнение.

Аз пазех мнението си за себе си.

Когато обаче моторната кола престана да ни тормози, бях много доволен. Мина цял месец без нея и цял месец ходех към мъже и подтичвах към коне с огромно желание, и дори се полюлях заради едно бебе в ръцете на майка му, опитвах всячески, макар и неуспешно, да остана съсредоточен.

Следващия месец обаче — беше септември, защото лястовиците отлетяха няколко дни преди това — се появи друга от онези машини, после още една и изведнъж повлече мен, пътя и нашия хълм, овощната градина, покрива на фермата с трясък й тътен със себе си от изток на запад. Движех се по-бързо от галоп, по-бързо, отколкото когато и да било преди. Почти нямах време да се извися, после отново трябваше да се смалявам.

И на следващия ден се появи различно нещо.

След това ежегодно, седмично, ежедневно тези неща ставаха все по-чести. Превърнаха се във важна характеристика на местния Порядък на нещата. Пътят беше изровен и покрит отново, разширен, стана много гладък и противен като следа от гол охлюв — без коловози, локви, камъни, цветя или сенки по него. Някога по пътя имаше най-различни местещи се същества, скакалци, мравки, жаби, мишки, лисици и така нататък, повечето от които твърде малки, за да се движиш заради тях — просто не могат да те видят. Добре. Мъдрите същества започнаха да избягват пътя, а немъдрите ги сплескваха. Виждал съм твърде много зайци да умират по този начин, точно в подножието ми. Благодарен съм, че съм дъб и че макар и да може да ме съборят бурите, че може да ме отсекат и избичат, поне не мога, при никакви обстоятелства, да бъда сплескан.

С появата на много коли на пътя от мен се изискваше ново ниво на умения. Още като съвсем малко дръвче, едва-що подало глава над бурените, се научих на основния трик да се движа в две посоки едновременно. Научих го, без да мисля за това, под натиска на обстоятелствата, още първия път, когато бях пешеходец от изток и конник с лице към него от запад. Наложи се да се движа в две посоки едновременно и го направих. Това е нещо, което ние, дърветата, овладяваме без особено усилие, предполагам. Бях нервен, но успях да мина покрай ездача и след това да се смаля пред него, докато в същото време продължавах да се поклащам към пешеходеца, и минах покрай него (в онези дни нямаше извисяване!) едва след като се скрих от очите на ездача. Бях горд със себе си, защото бях млад и го правех за първи път. Звучи по-трудно, отколкото е всъщност. След онзи път, разбира се, съм го правил безброй пъти, без дори да се замисля. Можех да го направя и насън. Минавало ли ви е през ум обаче какво майсторство е нужно, какви умения, когато едно дърво се уголемява едновременно, но и с леко различна бързина и по малко по-различен начин за всеки един от четирийсетте шофьори на коли, докато същевременно се смалява за други четирийсет, които са с гръб към него, като същевременно не забравя да се извиси над всеки един в точния момент — и да прави това минута след минута, час след час, от зори до спускането на нощта и дори дълго след това?

Защото моят път стана оживен. Работеше по цял ден, при почти непрекъснат трафик. Той работеше и аз работех. Вече не се друсах и поклащах толкова много, но сега пък трябваше да се науча да се движа все по-бързо и по-бързо, да раста много, да се извисявам за част от секундата и да се свивам до нищо, много бързо, без да имам време да се насладя на действието, без почивка, отново и отново.

Много малко от шофьорите изобщо ме поглеждаха, дори не ми хвърляха и бегъл поглед — всъщност като че ли вече не ме виждаха. Просто гледаха втренчено напред. Сякаш вярваха, че „отиват някъде“. Отпред на колите им бяха фиксирани малки огледалца, в които поглеждаха къде са били, после пак се вторачваха напред. Мислех, че само бръмбарите страдат от подобна илюзия за напредък. Бръмбарите вечно тичат насам-натам, никога не вдигат очи. Винаги съм имал доста лошо мнение за бръмбарите, обаче те поне ме оставяха да съществувам.

Признавам, че понякога в благословените тъмни нощи, когато няма луна, за да посребрява короната ми, и никакви звезди не се мержелеят в клоните ми, когато мога да си почивам, сериозно мисля да се спася от задълженията си в общия Порядък на нещата — да престана да се движа. Не, не сериозно. Само наполовина сериозно. Това е само умора. Щом като дори една глупава тригодишна мъхеста върба от подножието на хълма може да приеме отговорността си, да се друса и подскача, да ускорява и забавя, да расте и намалява за всяка кола на пътя, вярвам, че и аз не съм пуснал и един желъд, който да не познава дълга си.

И така, спазвах Порядъка на нещата в продължение на петдесет-шейсет години и поддържах илюзията на човешките същества, че „отиват някъде“. И не че нямам желание да го правя. Случи се обаче нещо наистина ужасно, заради което искам да протестирам.

Нямам нищо против двете посоки едновременно. Нямам нищо против да нараствам и да се свивам едновременно. Нямам нищо против да се движа, дори и с неприемливата скорост от деветдесет-сто километра в час. Готов съм да продължавам да правя всичко това, докато ме повалят или отсекат. Те са моята работа. Обаче възразявам енергично да ме правят вечен.

Вечността не е моя работа. Аз съм дъб — ни повече, ни по-малко. Имам своя дълг и го изпълнявам. Имам своите удоволствия и им се наслаждавам, при все че са по-малко, откакто птиците са по-малко и вятърът мирише лошо. Но макар и да съм дълголетен, имам право на тленност. Смъртността е моя привилегия. И тя ми е отнета.

Отнеха ми я една дъждовна вечер през март миналата година.

Както винаги, пристъпи и талази от коли прииждаха по бързо движещия се път в двете посоки. Дотолкова бях улисан да се спускам напред, да се уголемявам, да се извисявам, да се свивам и светлината намаляваше толкова бързо, че не забелязах какво се случва, докато не се случи. Шофьорът на една от колите, изглежда, мислеше, че нуждата му да „отиде някъде“ е толкова изключително голяма, та опита да сложи колата си пред колата пред него. Тази маневра изисква временно скосяване на посоката на пътя и преместване в далечната страна, онази, която обикновено се занимава с обратната посока (позволете ми да вметна, че много се възхищавам на пътя заради умението му да изпълнява подобни маневри, които сигурно са мъчителни за неживеещо същество, най-обикновено направено нещо). Друга кола обаче се случи съвсем близо до нетърпеливата и застана пред нея, когато онази смени страната си. Пътят също не можа да направи нищо, защото вече беше препълнен. За да избегне сблъсък с другата кола, нетърпеливата напълно наруши посоката на пътя и своеволно сви в посока север-юг и така ме принуди да изскоча точно пред нея. Нямах избор. Трябваше да се задвижа, при това бързо — сто и трийсет километра в час. Скочих — извисих се до небето, повече, отколкото когато и да било преди. И тогава ударих колата.

Загубих значително парче кора и, което е по-сериозно, дебел пласт дървесина. Понеже обаче съм трийсет метра висок и обиколката ми на мястото на удара е три метра, всъщност не пострадах много. Клоните ми се разклатиха от сътресението толкова силно, че миналогодишното гнездо на червеношийката се откачи и падна. И аз бях толкова потресен, че простенах. Това беше единственият път в живота ми, когато казвах нещо с глас.

Колата изпищя страшно. Моят удар я смачка, сплеска я всъщност. Задните й части не бяха доста засегнати, но предните се сгънаха и сплетоха като старо коренище, а малки блещукащи парченца от нея се посипаха наоколо като чуплив дъжд.

Шофьорът нямаше време да каже нищо. Убих го на място.

Протестът ми не е срещу това. Трябваше да го убия, нямах избор, и поради тази причина не съжалявам. Това, срещу което протестирам, което не мога да изтърпя, е следното: когато скочих срещу него, той ме видя. Вдигна поглед най-накрая. Видя ме така, както не бях виждан дотогава, дори от дете, дори и по времето, когато хората поглеждаха нещата. Видя ме изцяло и не видя нищо повече — тогава и след това.

Видя ме в аспекта на вечността. Обърка ме с вечността. И понеже умря в онзи момент, понеже той вече не може да се промени, аз съм уловен в него, във вечността.

Това е непоносимо. Не мога да издържа такава илюзия. Ако човешките същества не са в състояние да разберат относителността, тяхна работа. Но би трябвало да разбират отношенията. Ако е необходимо за Порядъка на нещата, ще убивам шофьори на коли, при все че убиването не е задължение, което типично се вменява на дъбовете. Не е честно обаче от мен да се иска да играя ролята не само на убиеца, но и на смъртта. Защото аз не съм смърт. Аз съм живот. Аз съм смъртен.

Ако искат да виждат смъртта в този свят, това си е тяхна работа, не моя. Няма обаче да им бъда Вечност. Нека не се обръщат към дърветата, ако искат смърт. Ако искат да я видят, нека се гледат един друг в очите и да я виждат там.

Бялото магаре

Имаше змии на мястото със старите камъни, но тревата растеше толкова зелена и хубава, че караше козите да се връщат там всеки ден.

— Козите изглеждат дебели — каза Нана. — Къде ги пасеш, Сита?

И когато Сита отговори: „На мястото със старите камъни в гората“, Нана отбеляза:

— Много е далече.

А чичо Хира предупреди:

— Пазете се от змии на онова място.

Те обаче мислеха за козите, не за нея, така че не им спомена за бялото магаре.

Видя го най-напред, когато слагаше цветя на червения камък под свещения фикус в края на гората. Харесваше този камък. Беше богинята — много стар, объл, полегнал удобно между корените на дървото. Всеки, който минеше оттам, оставяше на богинята някакви цветя или изливаше малко вода върху нея, а всяка пролет червената й боя се подновяваше. Сита тъкмо даряваше на богинята цвят рододендрон, когато се извърна, защото й се стори, че една от козите е кривнала към гората. Но не беше коза. Някакво бяло животно беше привлякло погледа й, по-бяло от брамински бик. Сита го последва, за да види какво е. Когато видя гладката задница и опашката, подобна на въже с пискюл, разбра, че е магаре. Ала какво красиво магаре! А чие? В селото имаше три магарета, Чандра Бозе притежаваше две от тях, и всички те бяха сиви, кокалести, тъжни и изтощени от работа. Докато това беше високо, елегантно, изящно магаре, чудесно магаре. Нямаше как да е на Чандра Бозе или на когото и да било в селото, или на някого от друго село. Нямаше юлар или юзда. Сигурно беше диво. Вероятно живееше в гората само.

И разбира се, когато подкара козите, като подсвиркваше на умната Кала, и стигна до мястото, където бялото магаре се бе скрило в гората, видя пътека, която я отведе до мястото със старите камъни — каменни блокове, големи колкото къщи, до един наполовина скрити под буренаци и лиани. И бялото магаре стоеше там и я гледаше през рамо от тъмнината под дърветата.

Тогава си помисли, че магарето е бог, защото имаше трето око в средата на челото, като Шива. Когато се обърна обаче, видя, че това не е око, а рог — не извит като на крава или коза, а прав като на млад елен — само един рог между очите, като окото на Шива. Значи, можеше да е някакво магаре бог. И в случай че беше, откъсна жълт цвят от една лиана и му го поднесе с отворена длан.

Бялото магаре изгледа съсредоточено нея и козите, цветето, после пристъпи бавно между големите камъни към нея. Имаше двойни копита като козите, но ходеше по-елегантно от тях. Прие цветето. Носът му беше розово-бял и много мек, когато докосна дланта на Сита, за да я подуши. Тя бързо откъсна още едно цвете, а магарето прие и него. Когато обаче поиска да погали челото му около късия, бял, усукан рог и белите нервно потрепващи уши, то се отдръпна, като я гледаше странично с продълговатите си тъмни очи.

Тя малко се страхуваше от него и си помисли, че и то може малко да се страхува от нея, така че седна на един от полузаровените камъни и се престори, че наблюдава козите, които улисано пасяха най-хубавата трева, която бяха виждали от месеци. След малко магарето се приближи отново, застана до Сита, положи брадичката си, от която стърчаха къдрави косми, в скута й. Дъхът от ноздрите му клатеше тънките стъклени гривни на китката й. Тя погали бавно и много леко основата на белите трепкащи уши, късата, твърда козина в основата на рога, копринената муцуна. И бялото магаре стоеше край нея и изпускаше дълги, топли въздишки.

Всеки ден след това водеше козите там. Стъпваше внимателно заради змиите. Козите се охранваха. И нейният приятел, магарето, излизаше от гората всеки път, приемаше даровете й, правеше й компания.

— Едно биче и сто рупии в брой — каза чичо Хира. — Луда си, ако мислиш, че можем да я оженим за по-малко!

— Моти Лал е мързелив мъж — възрази Нана. — Мръсен и мързелив.

— Значи, иска жена, която да му работи и чисти! И ще я вземе само за едно биче и сто рупии в брой!

— Може би ще улегне, когато се ожени — предположи Нана.

Сита беше сгодена за Моти Лал от съседното село, който я гледаше как вечер прибира козите от паша. Беше забелязала, че я гледа от другата страна на пътя, но самата тя не го погледна нито веднъж. Не искаше да го поглежда.

— Това е последният ден — каза на бялото магаре, докато козите пасяха тревата между големите, покрити с релефи, паднали камъни, а гората стоеше около тях в пеещата тишина. — Утре ще дойда с малкото братче на Ума, за да му покажа пътя до тук. Вече той ще е селският козар. Вдругиден ще е моят сватбен ден.

Бялото магаре стоеше неподвижно, опряло къдравата си копринена брада в ръката й.

— Нана ще ми даде нейната златна гривна — каза Сита на магарето. — Ще трябва да нося червено сари и къна на краката и ръцете.

Магарето стоеше неподвижно, слушаше.

— На сватбата ще има сладък ориз — добави Сита.

И се разплака.

— Довиждане, бяло магаре — каза тя. Бялото магаре я погледна с наклонена глава и бавно, без да се обръща, се отдалечи и изчезна в тъмнината между дърветата.

Арфата на Гуилан

Арфата беше дошла при Гуилан от майка й, както и майсторството, с което свиреше на нея, така говореха хората. „Е — казваха те, когато Гуилан свиреше, — личи си школата на Диера“ — точно както казваха, когато свиреше Диера: „О! Това е школата на Пенлин, наистина!“. Майката на Гуилан получи арфата от Пенлин — предсмъртен подарък на учителя за най-достойния ученик. Пенлин също я бе получил от музикант. Никога не бе продавана или разменяна, нито пък й беше определяна стойност, която да може да се изрази с цифри. Инструментът имаше царствен вид и изглеждаше абсолютно невероятно да е притежание на беден арфист. Формата му бе съвършена, всяка негова част беше здрава и фина — дървото беше гладко и твърдо като бронз, орнаментите бяха изработени от слонова кост и сребро. Величествените извивки на тялото бяха покрити със сребърен обков с гравирани преплитащи се линии, които ставаха вълни, вълните ставаха листа и очи на богове, елени надзъртаха измежду тези листа, които отново ставаха вълни и вълните отново ставаха линии. Личеше си от пръв поглед, че е дело на велики майстори, и колкото повече се вглеждаш, толкова по-ясно се виждаше, че е така. Цялата тази красота обаче беше практична, подчинена, създадена, за да служи на звука. Звукът на арфата на Гуилан беше ромоляща вода, дъжд и слънчеви блясъци във водата, разбиващи се вълни и пяна върху кафявите пясъци, и гори, листа и клони в гората, и очи на богове и елени между листата, когато вятърът духа в долината. Беше всичко това и нищо от това. Когато Гуилан свиреше, арфата създаваше музика. А какво е музиката, ако не леко трепкане на въздуха?

Свиреше, когато искаха от нея да свири. Гласът й пееше вярно, но нямаше сладост, така че, когато се искаха песни и балади, тя акомпанираше на певците. Музиката й извисяваше по-слабите гласове, хубавите гласове придобиваха величие с нея. Най-силните, най-гордите певци понякога изчакваха куплет, за да се насладят на свиренето й, без глас. Свиреше заедно с флейтата, с тръстиковата флейта и барабана, както и музика само за арфа, и музика, която изниква сама, когато пръстите докоснат струните. По сватби и празненства говореха: „Гуилан ще бъде тук, за да свири“, а на състезанията в музикалните дни се питаха: „Кога ще свири Гуилан?“.

Беше млада. Ръцете й бяха железни, а докосването им — като коприна. Можеше да свири цяла нощ, на следващия ден също. Пътуваше от долина в долина, от град на град, спираше тук и отсядаше там, после продължаваше нататък, с другите музиканти в техните пътешествия. Ходеха пеша или изпращаха да ги вземе фургон, или се качваха на селска каруца. Както и да пътуваха, Гуилан носеше арфата в калъфа й от кожа и коприна, на гръб или на ръце. Когато яздеше, яздеше с арфата, когато ходеше, ходеше с арфата, когато спеше… не, не спеше с арфата, но я държеше близо, така че ако се протегне, да я докосне. Не изпитваше ревност към нея и с радост разменяше инструмента си с други арфисти. Доставяше й голямо удоволствие, когато спрат да свирят и най-накрая й върнат арфата, да кажат със сдържана завист: „Никога не съм свирил на по-хубав инструмент“. Пазеше арфата чиста, обкова — лъснат, слагаше й струни, направени от стария Улиад, всяка една от които струваше колкото цял комплект обикновени струни за арфа. В летните горещини я носеше в сянката на тялото си, през лютите зими делеше с нея наметалото си. В осветените от огън стаи не сядаше много близо до огнището, но и не твърде далече, защото смяната на топло и студено можеше да промени гласа или да повреди тялото на арфата. За себе си не се грижеше и наполовина. Не виждаше защо. Знаеше, че има и други арфисти, и ще има други арфисти. Повечето не толкова добри, някои — по-добри. Арфата обаче беше най-добрата. Нямаше, нямаше и да има по-добра. Радостта и грижите се полагаха и подхождаха на инструмент като нея. Гуилан не беше неин собственик, а неин изпълнител. Арфата, този благороден инструмент, беше нейна музика, нейна радост, неин живот.

Още беше млада. Пътуваше от град на град. Свиреше „Чуден дълъг живот“ по сватбите и „Зелени листа“ по музикалните фестивали. Имаше погребения с погребални угощения, пеене на елегии, и Гуилан свиреше „Жалостта на Ориот“ — музика, която се разбива и грачи като морето и морските птици, която носи облекчението на сълзите за пресушените от мъка сърца. Имаше музикални дни със състезания между арфисти, надсвирвания на цигулари и могъщи надвиквания на тенори. Тя пътуваше от град на град в слънце и дъжд, носеше арфата на гърба си или в ръце. И така, един ден се отправи за годишния музикален ден в Комин, а земевладелецът на долината Торм я возеше — този мъж обичаше музиката толкова, че размени добра крава срещу лош кон, защото кравата нямаше как да го тегли там, където можеше да слуша хубава музика. Той и Гуилан пътуваха в раздрънкана каручка, а дорестата кранта с мършав врат се спускаше по стръмния, огрян от слънцето път от долината Торм.

Мечка в гората край пътя или призрак на мечка, или сянка на ястреб — конят обаче свърна рязко, напряко през пътя. Торм говореше за музика с Гуилан, дълбоко вглъбен, размахваше ръце, за да дирижира хор от гласове, и юздите се измъкнаха с лекота от тези стреснати пръсти. Конят подскочи като котка и препусна. На острия завой на пътя каручката се плъзна встрани и се блъсна в пресечена скала. Едното колело се откачи и се затъркаля, заклатушка се, падна след малко. Дорестият кон продължи да тича и да се хлъзга надолу по пътя, повлякъл половин счупена каруца след себе си, и изчезна, а пътят остана притихнал под лъчите на слънцето между дърветата в гората.

Торм изхвърча от колата и остана проснат, зашеметен за минута или две. Гуилан стискаше арфата в ръцете си, когато се подплаши конят, но при сблъсъка я изпусна. Каруцата се обърна върху нея и я премаза. Беше в калъфа от кожа и бродирана коприна, ала когато с една ръка го измъкна изпод колелото и го отвори, не извади отвътре арфа, а парче дърво, и още едно парче, и плетеница от струни, и парче слонова кост, и смачкана черупка от сребро с линии, листа и очи, закрепени със сребърен гвоздей за парче от рамката.

 

 

Нямаше свирене следващите шест месеца, защото ръката й беше счупена в китката. Китката заздравя доста добре, но арфата не можеше да се поправи. И тогава земевладелецът на Торм я попита ще се омъжи ли за него и тя отговори „да“. Понякога се чудеше защо каза „да“, след като никога не бе мислила за брак преди, но когато се вгледаше внимателно в собствения си ум, виждаше причината да го направи. Видя Торм на пътя, огрян от слънцето, коленичил до счупената арфа, с покрито с кръв и кал лице да плаче. Когато го погледна, разбра, че времето за скитане и обикаляне е свършило, отишло си е. Един ден е време да продължаваш нататък, а на следващата сутрин, на другия ден, вече няма смисъл да продължаваш, защото си стигнал където си се бил запътил.

Гуилан донесе в семейството златна пара. Беше я зашила за елека си като брошка, защото къде под слънцето би могла да похарчи златна пара? Имаше и две сребърни, и пет медни монети, и добро зимно наметало. Торм предложи къща и домакинство, ниви и гори, четирима фермери арендатори, по-бедни от него самия, двайсет кокошки, пет крави и четирийсет овце.

Ожениха се по стария начин, сами, през пролетта, край извора на потока, върнаха се и съобщиха на домакинството. Торм никога не беше говорил за женене, при пеенето и свиренето на арфа — нито дума. Беше човек, на когото можеш да вярваш — такъв беше Торм.

Започнатото с болка така и никога не се освободи от страха от болката. Двамата бяха добри един с друг. Не че живяха заедно онези трийсет години съвсем без караници. И два камъка, оставени един до друг, ще си омръзнат за трийсет години и никой не знае какво си казват понякога, когато никой не слуша. Ако хората си имат доверие обаче, могат да недоволстват, а доброто недоволстване отнема горивото на гнева. Караниците им припламваха и гаснеха като късчета хартия, не оставяха нищо, освен прашинки пепел, смях в леглото след мръкване. Земята на Торм никога не даваше повече от достатъчното, така че не успяваха да спестят пари. Къщата обаче беше хубава и слънцето беше чудесно по онези високи каменисти полета. Имаха двама синове, които отраснаха и станаха весели, разумни мъже. Единият обичаше да пътешества, другият беше роден фермер. И двамата обаче нямаха дарба за музиканти.

Гуилан никога не отвори дума, че иска нова арфа. Ала по времето, когато китката й оздравя, старият Улиад накара пътуващ музикант да й донесе една в заем. Когато му предложиха да я купят за колкото струва, изпрати да я приберат. По това време Торм имаше пари от продажбата на три добри юници, купени от земевладелеца на фермата Комин Хай, и настоя с тях да купи арфа, което и направи. Година или две след това стар приятел, флейтист, който още пътуваше и обикаляше, донесе на Гуилан арфа от Юга като подарък. Арфата, купена с парите от трите юници, беше обикновен инструмент, прост и тежък. Арфата от юг беше деликатно позлатена и гравирана, но имаше дрезгав тон и тънък глас. Гуилан умееше да извлича нежност от едната и сила от другата. Когато вземеше арфа или говореше на дете, слушаха я.

Свиреше на всички празници в района и с парите от свирнята си купи качествени струни. Не от Улиад обаче, защото Улиад отиде в гроба още преди да се роди второто й дете. Ако наблизо организираха музикален празник, отиваше там с Торм. Вече не свиреше в състезанията, не от страх, че ще загуби, а защото вече не беше арфистка, и дори хората да не го знаеха, тя го знаеше много добре. Канеха я за съдия в състезанията и тя съдеше справедливо и безмилостно. В ранните години музикантите често се отбиваха при пътуванията си и прекарваха по няколко нощи в Торм. С тях Гуилан свиреше „Ловът на Ориот“ и „Танците на Кал“, трудната и умна музика на Севера, и учеше от тях новите песни. В къщата на Торм имаше музика дори през зимните вечери — тя свиреше обикновено на арфата от трите юници, понякога на плачливата арфа от Юга, съпровождаше хубавия теноров глас на Торм и момчетата, които първо пееха с нежни гласчета, после с неукрепнали, дрезгави баритони. Един от работниците във фермата беше добър цигулар. И овчарят Кет, когато беше там, свиреше на дудук, макар че никога не влизаше в тон с никой друг инструмент.

— Ще си направим наш музикален ден, Торм — казваше Гуилан. — Сложи още един пън в огъня и пей с мен „Зелени листа“, а момчетата ще пригласят.

Китката, която беше счупена, с годините стана малко вдървена. След това артрит скова ръцете й. Работата, която вършеше в къщата и фермата, не беше лесна работа. Кой обаче, като погледне човешка ръка, ще каже, че е създадена за лека работа? По вида й личи, че е направена да върши трудни неща, че е благороден, отзивчив слуга на сърце и ум. Ала и най-добрите слуги стават непохватни с напредването на годините. Гуилан още можеше да свири на арфа, макар и не така добре, както преди, а никак не харесваше половинчатите неща — и двете арфи висяха на стената, при все че ги държеше настроени. Около това време по-малкият син тръгна да обикаля, за да види как са нещата на Север, а по-големият се ожени и доведе невестата си в Торм. Намериха стария Кет умрял под априлския дъжд — кучето клечеше край него, а овцете стояха наблизо. Дойде суша, после добра година и после лоша година. Имаха обаче храна да ядат и готвят, и дрехи да носят и перат, и в добра, и в лоша година. В лютата зима Торм се разболя. Започна с кашлица, стигна до треска и после до покой. Умря, както Гуилан седеше край него.

Трийсет години — как можеш да кажеш колко дълго е това, сякаш трае колкото да го кажеш — трийсет години. Как можеш да кажеш колко тежи бремето на трийсет години и пак да са в ръката ти леки колкото шепа пепел, по-кратки и от смях в тъмното. Трийсетте години започнаха с болка. Минаха в мор и доволство. Но не свършиха там. Свършиха, където започнаха.

Гуилан стана от стола си и отиде в стаята с огнището. Останалото домочадие спеше. В светлината на свещта видя двете арфи, окачени на стената, онази, купена с трите юници, и позлатената от Юга, скучната музика и престорената музика. Помисли си: „Ще ги сваля най-накрая и ще ги счупя в огнището, докато станат на парчета дърво и плетеница струни като моята арфа“. Но не направи така. Вече никак не можеше да свири, ръцете й бяха много сковани. Глупаво е да счупиш инструмент, на който дори не можеш да свириш.

„Вече няма инструмент, на който да мога да свиря — помисли си Гуилан и мисълта остана в ума й дълго време, като продължителен акорд, докато разбра от кои ноти се състои. — Мислех, че моята арфа съм аз. Но не е била. Тя се счупи, аз оцелях. Мислех, че съм съпруга на Торм, но не е така. Той е мъртъв, аз не съм. Сега не ми е останало нищо, освен самата мен. Вятърът духа откъм долината и носи глас, мелодия. После вятърът стихва или се променя. Работата трябва да се върши и ние я вършехме. Сега е техен ред за това, на децата. Аз вече няма какво да правя, освен да пея. Никога не съм умеела да пея. Човек обаче свири на инструмента, който има.“ И застана край огнището, и запя „Жалостта на Ориот“. Хората от домакинството се разбудиха в леглата си и я чуха да пее, всички, без Торм. Но той вече знаеше тази песен. Ненастроените струни на арфите от стената се събудиха и отвърнаха меко, глас на глас, като очи, които блестят сред листата, когато духа вятър.

Лъвът на Мей

Джим го помни като рис, а беше племенник на Мей и трябва да знае. Сигурно е било рис. Не мисля, че Мей би променила разказа си, макар че човек не може да е сигурен дали добрият разказвач няма да промени историята, за да се харесва повече, или за да направи фактите по-подходящи за нея. Както и да е, разказвала ни я е много пъти, защото с майка ми често я молехме — и съм я запомнил с планински лъв. Запомнил съм и как Мей я разказваше, седнала на ръба на напоителния резервоар, в който плувахме, беше от цимент, грапав като вулканична лава и горещ от слънцето, със залети с асфалт пукнатини. Беше възрастна жена, сдържана по ирландски, някак предпазлива и боязлива. Обичаше да сяда и да говори с майка ми, докато плувах — нямаше много хора, с които да си приказва. Гледаше кокошки в кокошарника, който беше много близо до задната врата на фермерската къща, така че всичко наоколо миришеше доста силно на пилета, а винаги, когато имаше възможност, отглеждаше и по една-две крави в старата плевня долу край реката. Първата крава на Мей, която си спомням, беше Пърл — голямо, красиво животно порода Холщайн, което даваше четиринайсет, двайсет и четири или четиридесет галона или литра мляко на едно доене — което може да е вярно за отлична дойна крава. Пърл беше красива в очите ми, когато бях на четири или пет годинки. Обичах я и й се възхищавах. Спомням си колко се вълнувах, как протягах ръце, когато Пърл или впрегатният кон Принц, който обичах до обожание, мушкаха големите си деликатни муцуни през теловете на оградата, за да вземат царевична шума от изплашената ми ръка. И после преживяха. И после чудният дъх и големият нос отново се мушкаха през оградата — дарът беше приемлив… След Пърл дойде Роузи — чистокръвна Джърси. Мей я взе или евтино, или без пари, защото беше изтърсак, толкова малка, че тя я донесе в скута си отзад в колата, като малко сърне. И Роузи наистина се държеше като че ли имаше еленска кръв. Беше красива и умна малка крава, по-своенравна дори от старата Мей. Често предпочиташе да не идва, за да я доят. Чувахме Мей да я вика и после я виждахме да крачи през долното пасбище с ведрото, за да намери Роузи на мястото, на което е решила, че иска да бъде издоена този ден, сред дивите възвишения, в които скиташе, стоте акра наша и на стария Джим земя. След това Мей имаше фокстериер на име Пинки, който джафкаше и хапеше, и ме настрои против фокстериерите за цял живот, но него отдавна го нямаше, когато дойде планинският лъв. И черните котки, които живееха в плевнята, се измъкнаха дискретно от разказа. Всъщност, като се замисля, и пилетата не бяха там. Ако бяха, можеше да е съвсем различно. След смъртта на старата госпожа Уолтър Мей престана да гледа кокошки. Остана сам-сама с Роузи и котките долу, в плевнята, и никой друг, с когото да се вижда или чува от старата ферма. Ние се качвахме в нашата къща горе, на хълма, само през лятото, а в онези години Джим живееше в града. Не знам по кое време от годината е било, но си мисля, че тревата още е била зелена или тъкмо е започвала да става златна. И Мей е била в къщата, в кухнята, където живееше непрекъснато, освен когато беше навън или спеше, когато чула онзи звук.

Добре, трябва ти самата Мей — кожа и кости, седнала на ръба на напоителния резервоар, на седемдесет, осемдесет или деветдесет, никой не знаеше на колко години е и тя се бе погрижила никой да не може да разбере, — за да отвори набръчканите си устни и да издаде онзи звук — силен, ужасен вой, който започва меко, с носово ръмжене, бавно се издига до гърлено гъргорене и отново потъва до ридаещо мъркане… И ставаше по-добре всеки път, когато разказваше историята.

— Мяучене и още как — казваше.

Отишла до вратата на кухнята, отворила и погледнала навън. После я затворила и отишла до прозореца на кухнята, за да погледне оттам, защото под смокинята имало планински лъв.

Пума, кугуар, планински лъв. Felis concolor, плашливият, потаен, тайнствен лъв на Новия свят, около метър и половина дълъг, плюс метър опашка с черен край, тежък колкото жена, който живее, където има сърни — от Канада до Чили, но все по-плашлив, все по-малоброен, с цвят на сухи листа, на суха трева.

През четирийсетте в Долината имаше много сърни, но никой не беше виждал планински лъв от десетилетия близо до местата, населени с хора. Може да е имало по-далече, из каньоните. Джим, който излизаше на лов и знаеше всички пътища на сърните по възвишенията, никога не бе срещал лъв. Никой не беше освен Мей, останала сама в кухнята си.

— Мина ми през ум, че може да е болен — каза ни. — Не се държеше както трябва. Не мисля, че един лъв би влязъл в двора ей така, ако се чувства добре. Ако още гледах кокошките, щеше да е различна история, може би! Той само обиколи малко и легна ей там — и посочи между смокинята и порутения гараж. — После, след още малко, измяучи още веднъж, стана и се премести на сянка, ей там.

Смокинята, посадена по времето, когато е била построена къщата и когато Мей се родила, хвърля голяма, зелена, ароматна сянка.

— Просто легна и се огледа. Не беше добре — добави Мей.

Беше живяла с животни и се бе грижила за тях през целия си живот. Бе изкарвала прехраната си като медицинска сестра.

— Ами, не знаех точно какво да направя за него. Занесох му малко вода. Дори не се надигна, когато излязох през вратата. Оставих водата ей там, не много близо, за да не се изплашим взаимно, нали, а той ме гледаше непрекъснато, обаче без да мърда. Щом като се прибрах вътре, стана и опита да пие вода. После измяучи, ей така: Мяуауауау! Наистина вярвам, че беше дошъл, защото търсеше помощ. Или само компания, може би.

Следобедът продължил, Мей си стояла в кухнята, лъвът — под смокинята.

Ала долу, в обора край потока, била Роузи, кравата. За щастие портата била затворена, така че нямало как да тръгне да се разхожда и да попадне на лъва. Но се налагало да бъде издоена най-късно в шест-седем часа, и това разтревожило Мей. Зачудила се колко дълго един болен планински лъв може да се излежава наоколо и да я държи затворена в къщата. Мей не обичаше да е затворена вкъщи.

— Един-два пъти излязох вън и му казвам: „Къш“! — С блеснали между фините бръчки очи, размахва ръце пред лъва. — Къш! Върви си у дома вече!

Тихото диво същество обаче продължило да я наблюдава с жълтите си очи и да не помръдва.

— И се обадих на госпожица Мейси по телефона, а тя каза, че може да има бяс и трябва да се обадя на шерифа. Стана ми притеснено тогава. Както и да е, накрая се обадих на шерифа, на областните полицаи, знаеш. Дойдоха две пълни коли.

Гласът й стана сух и тих.

— Предполагам, знаеха да правят само това. Застреляха го.

Поглежда към нивата, която старият Джим, брат й, някога ореше с Принц и поливаше с вода от резервоара. Сега там растат див овес и къпини. След още някоя година щеше да стане лозе на богат човек — за да си намали данъците.

— Беше два метра дълъг, когато го изпънаха, преди да го натоварят. И толкова слаб! Всички казаха: „Е, лельо Мей, сигурно много си се изплашила! Сериозна работа!“. Аз обаче не се изплаших. Не исках да го застрелят. Но не знаех какво да направя за него. А трябваше да стигна до Роузи.

 

 

Разказах тази истинска история, която чух от Мей, възможно най-точно, а сега искам да я разкажа като литература, без обаче да я вземам от нея — по-скоро да й я върна, ако мога. Това е малка част от историята на Долината и искам да я направя част от външната история на Долината. Сега нивата, която бедният човек ореше и от която богатият прибираше реколта, е в покрайнините на малък град, къщи и работилници от дърво и камък се издигат сред бадеми, дъбове и евкалипти, и сега Мей е старица, чието име означава месец май — Край на дъждовете. Стара жена с набръчкана горна устна, която живее сама през лятото в лятната си къща сред ливада на около километър нагоре по хълмовете над малкия град Синшан. Взема кравата Роуз със себе си и понеже Роуз обича да се шляе, държи я вързана с дълго въже долу, край потока, и от време на време я мести на друго място, където има свежа трева. Лятната къща е с проста конструкция от дървени греди, забити в земята — едната е жив млад бор, — със стени от плет, с пръстен под и покрив от клони. През сухия сезон не вали и покривът служи само за сянка. Къщата и малкият й преден двор, в който Край на дъждовете е сложила походната си печка, глинената си пещ и стана за рогозки, са добре засенчени от стара смокиня, посадена там от баба й преди сто години.

Край на дъждовете няма внуци. Не е раждала деца, а двата й брака са били кратки и приключили преди много време. Има племенник, който има две дъщери, и се чувства леля на всички деца, дори и когато се страхуват от нея или се държат грубо с нея, защото е толкова грозна на старини и мирише на кокошки. Тя смята, че е естествено децата да се боят от човек, който е отчасти умрял, и знае, че когато пораснат малко и свикнат с нея, ще искат да им разказва приказки. Шейсет години е била член на лекарската организация и макар че вече не лекува хора, те все още я търсят за съвет за гледане на болно дете, и децата започват да копнеят за доброто, уверено докосване на ръцете й, когато ги къпе, за да свали температурата, или сменя превръзка, или реше разрошена от възглавницата коса с гребен от леска и огромно търпение.

И така, Край на дъждовете се събуди от ранна следобедна дрямка в горещината на деня под покрива от клони и чу шум — силен, ужасен вой, който започна меко, с носово ръмжене, бавно се издигна до гърлено гъргорене и отново потъна до ридаещо мъркане… Стана и погледна през отворената страна на къщата от преплетени клони и видя планински лъв под смокинята. Тя го гледаше от своята къща. Той я гледаше от своята.

Тази част от историята е почти същата — възрастната жена, лъвът и кравата долу край потока.

Беше горещо. Щурци цвърчаха пронизително в жълтата трева по всички хълмове и каньони, във всички шубраци. Край на дъждовете напълни купа с вода от негледжосаната кана и излезе бавно от къщата. По средата между къщата и лъва остави купата долу, на земята. Обърна се и се прибра вътре.

След малко лъвът стана, отиде и подуши водата. Легна отново с леко кисел стон, почти като болно дете, и погледна Край на дъждовете с жълтите си очи, които я виждаха по начин, различен от всички начини, по които беше виждана преди.

Седна на сянка върху рогозките в отворената част на къщата и започна да кърпи някои неща. Когато погледна отново лъва, запя без глас — искаше да си спомни песента за танца на пумите, но в ума й изникваха само откъслеци, така че сама измисли песничка за случая:

Ти си там, лъв.

Ти си там, лъв…

Следобедът напредна и тя започна да се тревожи за доенето на Роуз. Неиздоена, кравата щеше да започне да се дърпа и да вдига шум. Това вероятно щеше да обезпокои лъва. Той сега лежеше толкова близо до къщата, че ако излезеше, също можеше да го обезпокои, а не искаше да го плаши, нито да се плаши от него. Явно беше дошъл поради някаква причина и беше неин дълг да разбере каква е тя. Може би беше болен. Приближаването му дотолкова до човешко същество беше странно, а хората, които се държат странно, обикновено са болни или изпитват някаква болка. Понякога все пак имат и духовни поводи да се държат странно. Лъвът можеше да е пратеник на някого или сам да носи послание за нея или за съгражданите й. Повече беше свикнала да вижда птиците като пратеници. Четирикраките същества действат сами. Лъвът обаче, обитател на Седми дом, идва от мястото, откъдето са и сънищата. Може би тя не разбираше. Може би някой друг щеше да разбере. Може би трябваше да отиде и да каже на Вейлиънт и нейното семейство, чиято лятна къща беше в ливадата Гахея, нататък по течението на потока. Или да отиде при Бък на Голия хълм. Там обаче имаше петима или шестима възрастни, все някой би могъл да реши да застреля лъва, за да се хвали, че е спасил Край на дъждовете от разкъсване и изяждане.

— Мууу! — обади се укоризнено Роузи край потока.

Слънцето все още беше над югозападния скат, но клоните на боровете го закриваха и тежката горещина я нямаше, а сенките се надигаха в ниските полета с див овес и къпини.

— Мууу! — обади се Роузи още веднъж, по-силно.

Лъвът надигна своята квадратна, тежка глава с цвят на сух див овес и се загледа към пасищата. Край на дъждовете разбра от това уморено движение, че беше много болен. Беше дошъл, за да намери компания в смъртта си — нищо повече.

— Ще се върна, лъв — каза Край на дъждовете с равен глас. — Стой спокойно. Мълчи. Ще се върна скоро.

С леки и спокойни движения, сякаш беше в стая с болно дете, взе ведрото за млякото и столчето, което окачи на гърба си с плетен каиш, за да има една свободна ръка, и излезе от къщата. Лъвът я наблюдаваше в началото много напрегнато, жълтите очи припламнаха за миг, но после отново отпусна глава с онзи донякъде недоволен, стенещ звук.

— Ще се върна, лъв — увери го Край на дъждовете. Слезе до потока и издои една изнервена и възмутена крава. Роуз усещаше миризмата на лъва и настояваше по няколко начина, красноречиви до един, да научи какво точно Край на дъждовете възнамерява да направи? Край на дъждовете не отговори на въпросите й, а й запя песни за доене: „О, мила, о, мила, стой мирно, чудна моя кравичке!“. Веднъж се наложи да я цапне по бедрото. „Остави това, стара глупачке! Достатъчно! Няма да те отвържа, за да си намериш белята! Няма да го пусна да дойде тук!“

Не обясни как смята да го спре.

Завърза Роуз отново така, че ако иска, да може да влезе в потока. Когато отново се качи горе с ведрото мляко, планинският лъв не бе се преместил. Слънцето залязваше, въздухът над билата стана от чисто злато. Жълтите очи я наблюдаваха, нямаше светлина в тях. Тя отиде и наля мляко в купичката на лъва. Когато го направи, той изведнъж се надигна, наполовина. Край на дъждовете се сепна и разля малко мляко.

— Къш! Стига с това! — прошепна тя гневно и размаха кокалеста ръка към лъва. — Лягай долу, лъв! Страхувам се от теб, когато станеш, не виждаш ли, глупчо? Ти си там. Аз съм тук. Всичко е наред. Знаеш какво правиш.

Както говореше тихо, тя се върна в къщата от преплетени клони. Седна, както и преди, на откритата веранда, на рогозките от трева.

Планинският лъв издаде недоволен звук, който завърши с продължителна въздишка, и отпусна отново глава между лапите си.

Край на дъждовете извади малко царевичен хляб и домати от коша с провизии, докато все още имаше дневна светлина, и започна да се храни бавно и чисто. Не предложи храна на лъва. Не беше докоснал млякото и тя си помисли, че той няма да яде повече в Дома на Земята.

От време на време, когато спокойната вечер притъмня и звездите над главата й се сгъстиха, тя пееше на лъва. Изпя петте песни от „На запад, към изгрева“, които се пеят на хората, които умират. Не знаеше дали е уместно или подходящо да пее тези песни на умиращ планински лъв, но не знаеше неговите песни.

Той също пя два пъти — единия път издаде треперещ стон, досущ домашна котка, която предизвиква друга на бой, и втория път, продължително, въздишащо мъркане.

Преди съзвездието Скорпион да се завърти и да се измъкне от планината Синшан, Край на дъждовете се бе увила с дебелия си шал, за да се предпази от мъглата, ако се спусне, и бе заспала дълбоко на верандата на къщата си.

Събуди се от сивата светлина на зората. Лъвът беше неподвижна сянка, малко по-далече от стъблото на смокиновото дърво, отколкото беше предната вечер. С настъпването на деня тя видя, че се е изпънал в пълна дължина. Разбра, че е свършил с умирането, и изпя петата песен, последната песен, шепнешком за него:

Вратите на четирите Дома

        са отворени.

Разбира се, че са отворени.

Малко преди изгрев отиде и издои Роуз, и се изми на потока. Когато се връщаше към къщата, се приближи до лъва, но не много, за да не го притеснява, и дълго го гледа както беше проснат в косата, кафява, деликатна светлина.

— Слаб като мен — каза на Вейлиънт, когато отиде горе, до Гахея, по-късно сутринта, за да разкаже историята и да поиска помощ, за да бъде отнесено тялото там, където койоти и лешояди щяха да го почистят.

Това все още е твоята история, лельо Мей. Това беше твоят лъв. Той дойде при теб. Донесе смъртта си на теб като подарък. Мъжете с пушките обаче не приемат подаръци, те смятат, че вече притежават смъртта. И ти отнеха честта, която той ти оказа, а ти почувства загубата. Исках да я възстановя. Но ти нямаш нужда от това. Ти последва лъва там, където отиде, още преди години.

Момичета от Бъфало, няма ли да излезете тази вечер

1.

— Ти падна от небето — каза койотът.

Все още свито на кълбо на едната си страна, с притиснат към надвисналата скала гръб, момичето наблюдаваше койота с едно око. Закриваше другото с вдлъбната като чашка длан, изпоцапана отзад с кал.

— В небето се появи прогоряло място, ей там, до зъбера, и после ти изпадна от него — повтори койотът търпеливо, сякаш новината ставаше донякъде вехта. — Ранена ли си?

Не, нищо й нямаше. Беше на самолета с господин Майкълс и моторът вдигаше толкова силен шум, че не разбираше какво й говори пилотът, дори когато крещеше, а когато вятърът клатеше крилата, й ставаше зле, иначе всичко беше нормално. Летяха към Каниънвил. В самолета.

Погледна. Койотът още беше там. Прозя се. Беше голям, в добра форма, козината му изглеждаше сребриста и гъста. Тъмните, напомнящи сълзи ивици от очите надолу бяха съвсем ясно очертани, като на котка.

Надигна се бавно, без да сваля дясната си длан от дясното си око.

— Окото ли си загуби? — попита койотът заинтригувано.

— Не знам — отговори детето. Задържа дъха си и потрепери. — Студено ми е.

— Ще ти помогна да го потърсиш — предложи койотът. — Хайде! Ако се движиш, няма да трепериш. Слънцето изгря.

Студена, самотна яркост се простираше върху полегато спускащата се земя — сто мили пелин. Койотът подтичваше делово и надничаше под туфи заешка трева и див овес, побутваше камъни.

— Ти няма ли да търсиш? — попита той изведнъж, седна на задницата си и прекрати търсенето. — Едно време знаех трик. Хвърлях очите си на някое дърво и виждах всичко оттам, а после, когато подсвирнех, те се връщаха на главата ми. Ала проклетата сойка ги открадна и когато подсвирнах, нищо не се върна. Наложи се да мушна бучки борова смола в главата си, за да виждам нещо. Можеш да опиташ и ти. Само че едното ти око е добре, защо са ти две? Идваш ли, или ще умреш тук?

Детето клекна. Трепереше.

— Е, ела, ако искаш — каза койотът, прозя се отново, смачка една бълха, стана, обърна се и хукна между редките туфи заешка трева и пелин по полегатия склон, който се простираше надолу и надолу към равнината, набраздена напряко от издължените сенки на пелина. Беше трудно да се следи слабото, сивкавожълто животно, което непрекъснато изчезваше от погледа на момиченцето.

Изправи се с усилие, без да каже дума, при все че повтаряше наум: „Чакай! Моля те, почакай!“. И закуцука след него. Не го виждаше. Продължаваше да закрива очната си кухина с едната си ръчичка. Когато гледаше с едно око, нямаше дълбочина. Всичко приличаше на голяма, плоска картина. Койотът изведнъж седна в средата на картината, обърна се и погледна момиченцето с полуотворена уста и присвити очи, усмихваше се. Тя като че ли крачеше по-стабилно, главата й вече не пулсираше така силно, макар че дълбоката черна болка все още беше там. Почти настигна койота, но той хукна пак. Този път му проговори.

— Моля те, почакай! — каза.

— Добре — отвърна койотът, но веднага пак продължи да тича напред. Тя го последва надолу по склона, през плоската картина, която при всяка крачка се оказваше картина с дълбочина.

Усещаше всяка стъпка по различен начин. Всяка туфа пелин беше особена и всички бяха еднакви. Както следваше койота, изведнъж излезе от сянката на скалистите зъбери и почти хоризонталното слънце заслепи лявото й око. Ярката му топлина веднага проникна в мускулите и костите й. Въздухът, който цяла нощ дишаше толкова трудно, сега стана свеж и лек.

Вървяха още известно време и пелинът започна да придърпва сянката си, а детето започна да усеща топлината на слънцето в тила си, докато се движеха по ръба на овраг. След още малко койотът се спусна по скосения скат и детето го последва през върбови издънки до малък поток с широко пясъчно корито. Пиха вода.

Койотът прекоси потока, но не небрежно и с плискане като куче, а крак след крак, тихо като котка. Винаги държеше опашката си ниско. Детето се поколеба, защото знаеше, че от мокри обувки по стъпалата излизат плюски, после прекоси потока с широки крачки. Дясната ръка я болеше от усилието да я държи на окото си.

— Трябва ми превръзка — каза на койота. Той наклони глава и не отговори нищо. Изпъна предните си лапи и легна, загледан във водата. Почиваше, но бе нащрек. Детето седна наблизо на топлия пясък и опита да раздвижи дясната си ръка. Оказа се залепнала за кожата около окото от съсирената кръв. При рязката болка от отлепването изохка. Макар и да не беше силна, болката я изплаши. Койотът приближи и мушна дългата си муцуна в лицето й. Тя усети тежката, остра миризма в ноздрите си. Койотът се зае да ближе ужасната болезнена слепота, да я почиства със своя извит, прецизен, силен и влажен език, докато детето не извика от облекчение, след като се почувства по-добре. Главата й беше близо до сиво-жълтеникавите ребра, така че видя твърдите зърна на гърдите по белезникавата козина на корема. Прегърна с ръка женския койот и погали твърдия кожух над гърба и ребрата.

— Добре — каза койотът. — Да вървим.

И тръгна, без да се обърне назад. Детето се изправи с усилие и го последва.

— Къде отиваме? — попита, а койотът, както подтичваше надолу покрай потока, отговори:

— Надолу, покрай потока…

 

 

Изглежда, известно време бе спала, както вървеше, защото се почувства сякаш току-що се буди — продължаваше да крачи напред, само че на друго място. Нямаше представа по какво разбра, че мястото е друго. Пак следваха потока, при все че сега оврагът беше почти изчезнал и пак докъдето стигаше погледът се виждаше пелин. Окото — здравото — беше отпочинало. Другото още болеше, но не така остро и нямаше полза да мисли за него. Къде беше койотът обаче?

Спря. Бездната от студ, в която бе пропаднал самолетът, се отвори отново и тя хлътна вътре. Падаше права, тъничко пищене се изплъзваше от гърлото й.

— Тук съм!

Детето се обърна. Видя койот да гризе полуизсъхнал труп на гарга. Черни пера бяха полепнали по черните устни и тясната челюст.

Видя жена с тъмна кожа, коленичила край пламтящ огън, да ръси нещо в коничен съд. Чу водата в съда да ври, макар и да не беше над огъня, а подпрян между някакви камъни встрани. Косата на жената беше руса и сива, завързана отзад с канап. Беше боса. Ходилата й бяха тъмни и корави като подметки на обувки, но сводът им беше висок, а пръстите бяха симетрично подредени в две извити линии. Беше с джинси и овехтяла бяла риза. Погледна към момиченцето.

— Ела, яж гарга! — подкани жената. Детето бавно се приближи до нея и огъня, клекна. Вече не падаше и се чувстваше леко и празно. И езикът му беше като парче дърво, мушнато в устата.

Жената, койот, сега духаше в съда или кошницата, или каквото беше. Бръкна вътре с два пръста и извади ръката си, тръсна я, развика се:

— Ау! По дяволите! Защо никога нямам лъжици!? — Отчупи суха клонка пелин, топна я в съда и я облиза. — Чудно! — каза. — Хайде!

Детето приближи още малко, счупи клонка и бръкна. По нея полепна розова каша на буци. Облиза я. Имаше богат и деликатен вкус.

— Какво е? — попита дълго след като топна и облиза.

— Храна. Каша от сушена сьомга — отговори Койот. — Изстива.

Бръкна с два пръста в кашата и този път взе доста по-голямо количество, което изяде много чисто. Детето опита също, но изпоцапа цялата си брадичка. Беше като с пръчиците за хранене — трябват ти упражнения. Зае се да се упражнява. Редуваха се да ядат, докато в съда не остана нищо, освен три камъка. Детето не попита защо в кашата има камъни. Облизаха и тях, докато ги изчистиха напълно. Койот облиза вътрешността на съдината, изплакна я веднъж в потока и си я сложи на главата. Беше й идеално по мярка, като конична шапка. Свали джинсите си.

— Пикай на огъня! — извика и го направи, като го обкрачи. — О! Пара между краката! — възкликна. Детето се смути, помисли, че трябва да направи същото, но не искаше и не го направи. По гол задник Койот затанцува около мокрия огън. Риташе с дългите си слаби крака и пееше:

Момичета от Бъфало, няма ли да излезете тази вечер,

        тази вечер, тази вечер,

за да танцувате на лунна светлина?

После си обу джинсите отново. Детето се зае да зарови останките от огъня с пясък от потока, който трупаше отгоре, защото искаше да постъпи правилно. Койот я наблюдаваше.

— Ти ли си това? — попита. — Момиче от Бъфало? Какво стана с останалото?

— Останалото от мен? — Детето огледа себе си разтревожено.

— Останалото от групата. Твоите хора.

— А… Ами, мама взе Боби, малкия ми брат, и замина с чичо Норм. Той всъщност не ми е чичо, нито нещо такова. Господин Майкълс тогава и бездруго щеше да пътува, така че ме взе на самолета си, за да ме заведе при истинския ми баща в Каниънвил. Линда, мащехата ми, каза, че няма нищо против да съм там през лятото, а после ще видим. Обаче самолетът…

В тишината лицето на момиченцето стана тъмночервено, после сивкавобяло. Койот я наблюдаваше с възхита.

— О! — изстена момиченцето. — О! О!… Господин Майкълс… той сигурно… той дали…

— Хайде — каза Койот и тръгна.

Детето извика:

— Трябва да се върна и…

— За какво? — попита Койот. Спря, за да погледне назад към детето, после тръгна още по-бързо. — Хайде, Момиче! — Извика го като име. Може би името на детето, Мира, звучеше така на езика на Койот. Детето, объркано и отчаяно, възрази още веднъж, но я последва.

— Къде отиваме? Къде сме?

— Това е моята страна — отговори Койот с достойнство и с бавно движение в дъга проследи хоризонта. — Аз я направих. До последната проклета туфа пелин.

Двете продължиха. Койот крачеше с лекота, макар и малко непохватно, но напредваше. Детето полагаше усилия, за да не изостане. Сенките отново започваха да се изтеглят настрани изпод скалите и храстите. Изоставиха потока и тръгнаха нагоре по дълъг, нисък, неравен склон, който свършваше при небето, пред скална стена. Тъмните дървета бяха едно — тук, друго — там. Това, което хората наричат хвойнова гора, пустинна гора, с много повече пространство между дърветата, отколкото дървета. Всяка хвойна, покрай която минаваха, издаваше остра миризма, котешка пикня, както я наричаха децата от училище, но момиченцето я харесваше — сякаш влизаше в ума му и го разбуждаше. Взе едно плодче от хвойна и го задържа в устата си, но след малко го изплю. Болката се връщаше на огромни черни вълни и детето се препъваше непрекъснато. Оказа се седнало на земята. Когато опита да се изправи, краката му трепереха и не го държаха. Почувства се изплашено и глупаво, разплака се.

— У дома сме! — подвикна Койот някъде доста по-нагоре по склона.

Момиченцето погледна с едно разплакано око, видя пелин, хвойна, див овес, скали. Чу в далечината, в сухия здрач да пролайва койот.

Под скалите видя малък град — дъсчени къщи, колиби, до една небоядисани. Чу отново гласа на Койот:

— Хайде, кутре! Хайде, Момиче, у дома сме!

Не успя да се изправи, затова опита да продължи на четири крака по дългия път нагоре по склона, до къщите под скалите. Дълго преди да стигне там, дойдоха да я посрещнат няколко души. Първо си помисли, че всички са деца, но после започна да разбира, че повечето са възрастни, просто много ниски. Имаха широки, дебели тела и фини, деликатни ръце и крака. Очите им бяха ярки. Жени й помогнаха да се изправи и да ходи, увещаваха я:

— Още съвсем малко остана, добре се справяш.

В сгъстяващия се здрач под вратите и през незапушените пролуки между дъските по стените се процеждаха светлинки. В неподвижния въздух се усещаше сладникава миризма на дим от дърва. Ниските хора разговаряха и се смееха тихо през цялото време.

— Къде ще отседне тя?

— Настанете я при Червеношийка. Всички вече там спят!

— О, може да дойде при нас…

Детето попита пресипнал глас:

— Къде е Койот?

— Излезе на лов — отговориха ниските хора.

Един по-басов глас попита:

— Някой нов ли дойде в града?

— Да, нова персона — отговори един от ниските мъже. Онзи, с басовия глас, изглеждаше внушително сред останалите. Беше висок и широк, със силни ръце, голяма глава, къс врат. Направиха му път почтително. Той се движеше много тихо и също имаше почтително отношение към останалите. Очите му, когато погледна детето, бяха изумителни. Когато мигаше, все едно махваше с ръка пред пламък на свещ.

— Това е само едно бухалче — каза той. — Какво допусна да се случи с окото ти, нова персоно?

— Аз… летяхме…

— Твърде млада си, за да летиш — отбеляза едрият мъж с дълбок, мек глас. — Кой те доведе тук?

— Койот.

Един от ниските хора потвърди:

— Дойде тук с Койот, Млади бухале.

— Тогава, може би тази вечер трябва да остане в къщата на Койот — отсъди едрият мъж.

— Там е пълно с кости и е много самотно — обади се ниска жена с дебели бузи и риза на райета. — Може да дойде при нас.

Това сякаш реши въпроса. Жената с дебелите бузи потупа момиченцето по ръката и го отведе покрай няколко колиби и паянтови къщурки в ниска къща без прозорци. Вратата беше толкова ниска, че дори дете трябваше да се наведе, за да влезе. Вътре имаше много хора — някои вече бяха там, други се натъпкаха вътре след жената с дебелите бузи. В сандъци люлки по ъглите вече спяха дълбоко няколко бебета. Гореше огън и се носеше приятна миризма, като от печено сусамово семе. На момиченцето дадоха храна и то хапна малко, но главата му се въртеше, а чернотата от дясното око непрекъснато се преливаше към лявото, така че известно време не виждаше нищо. Никой не я попита как се казва и никой не й каза как да го нарича тя. Чу децата да се обръщат към високата жена с дебелите бузи с името Катерица.

— Има ли къде да спя, госпожо Катерица?

— Разбира се. Ела — отговори една от дъщерите. — Тук, вътре. И въведе детето в задна стаичка, не изцяло отделена от многолюдната предна стая, но тъмна и не така многолюдна. Покрай стените имаше големи рафтове с матраци и одеяла.

— Мушкай се вътре — каза дъщерята на Катерица и потупа детето по ръката по характерния за семейството успокоителен начин. Детето се покатери на един рафт и се мушна под одеялото. Отпусна глава. Помисли си: „Не съм си измила зъбите“.

2.

Събуди се. Заспа пак. В стаята за спане на Катерица винаги беше задушно, топло и полутъмно, денем и нощем. Хора идваха, спяха, ставаха и си отиваха, денем и нощем. Момиченцето стана, слезе да пие вода от кофата с черпака в предната стая, върна се и пак задряма.

Седна на рафта с увиснали крака — вече не се чувстваше зле, но беше сънена, слаба. Опипа джобовете на джинсите си. В левия имаше гребенче и опаковка от дъвки за балончета, в десния — две банкноти по един долар, монети от четвърт долар и от десет цента.

Катерица и някаква друга жена, много хубава, тъмноока, пълничка, влязоха.

— Значи се събуди за танца си — поздрави я Катерица през смях, седна до нея и я прегърна през раменете.

— Сойка ще ти направи танц — каза тъмната жена. — Ще те оправи. Хайде, ела да те приготвим.

Под скалната стена имаше извор, който се разливаше в езеро с тинести, обрасли с тръстика брегове. Рояк шумни деца, които се плискаха в него, побягнаха и оставиха детето и двете жени да се къпят. На повърхността водата беше топла, а долу, около бедрата и ходилата — студена. Съвсем голи, двете жени с меки гласове, със заоблени кореми и гърди, широки бедра и бутове, блестящи и стоплени от следобедната светлина, почистиха лицето й, скулата и веждата на дясното й око с невероятна деликатност, възхитиха й се, намазаха я със сапун, изплакнаха я, извадиха я от водата, изсушиха я, изсушиха се взаимно, облякоха се, облякоха нея, сплетоха косата й, сплетоха своите коси, завързаха пера в края на плитките, възхитиха й се, както и на себе си още веднъж, и я заведоха обратно в малкия разпръснат град до нещо като игрище или паркинг, покрит с прахоляк. Нямаше улици, а само прашни пътеки, нямаше морави и градини, само пелин и прахоляк. Доста хора се бяха събрали или се разхождаха около откритото място. Бяха издокарани с шарени ризи и рокли, с нанизи мъниста, обеци.

— Здравейте, Катерица, Бяло копито! — поздравиха жените.

Мъж с нови джинси, със светнала синя кадифена жилетка върху чиста, избеляла синя работна риза, пристъпи напред, за да ги посрещне — много хубав, съсредоточен и важен.

— Добре, Момиче! — каза с дрезгав, силен глас, който стряскаше сред всичките тези тихо говорещи хора. — Тази вечер ще оправим окото ти! Ти само седни тук и не се безпокой за нищо.

Хвана китката й внимателно въпреки заповедния си металически тон и я отведе до рогозка, просната на земята близо до центъра на откритото пространство. Там трябваше да седне, макар че се чувстваше много глупаво, и й заръчаха да стои неподвижно. Скоро доби усещането, че всички я наблюдават, защото никой не я удостояваше с нещо повече от бегъл поглед или окуражаващо намигане — от семействата на Катерица и Бяло копито. От време на време Сойка се спускаше към нея и казваше нещо от рода на: „Ще станеш като нова“, и отново се отдалечаваше, за да организира хората, като размахваше дългите си сини ръце и крещеше.

Нагоре по склона се изкачи слаба, свободна, кафеникава фигура — и детето започна да подскача, но си спомни, че трябва да стои неподвижно, застана неподвижно и извика тихо:

— Койот! Койот!

Койот се приближи лениво. Ухили се. Застана до детето и го погледна отвисоко.

— Не позволявай на Сойка да те прецака, Момиче — каза и продължи с ленивата си походка нататък.

Погледът на детето я проследи с копнеж.

Хората насядаха от едната страна на откритото пространство в полукръг, към който се присъединяваха новодошлите, така че след малко почти пълен кръг от хора насяда по прашната земя около момиченцето, на десет-петнайсет крачки от него. Всички бяха облечени с дрехи, с каквито детето беше свикнало — джинси и джинсови якета, ризи, елеци, памучни рокли, но до един бяха боси — и бяха по-красиви от хората, които познаваше, всеки по свой начин, сякаш всеки сам бе измислил красотата си. Наред с това обаче някои бяха много странни — тънки, черни, лъскави хора с шепнещи гласове, дългокрака жена с очи като бижута. Едрият мъж, наречен Млад бухал, също беше там, сънлив на вид и достолепен като съдията Маккауън, който притежаваше ранчо от шейсет хиляди акра. До него седеше жена, която детето реши, че може да му е сестра, защото като него имаше гърбав нос и големи, силни ръце. Иначе беше слаба и тъмна, а пронизващите й очи гледаха с безумен поглед. Жълти очи, но кръгли. Не продълговати и наклонени като на Койот. Там беше и тя — седеше и се прозяваше, чешеше се под мишницата отегчено. След малко някой влезе в кръга — мъж с нещо като наметало, покрито с диамантени форми, боядисани или от пришити мъниста, който танцуваше в ритъма на дрънкалка, която клатеше и тръскаше в невъобразимо бърз ритъм. Крайниците и тялото му бяха солидни, но гъвкави, движенията му бяха плавни и преливащи. Детето го следеше с поглед, докато премина покрай него, около него, отново край него. Дрънкалката в ръката му се движеше прекалено бързо, за да се види, в другата му ръка имаше нещо тънко и остро. Хората от кръга сега запяха — няколко думи, които повтаряха в такт с дрънкалката, меки, немелодични. Всичко беше вълнуващо и отегчително, непознато и познато. Гърмяща змия танцуваше все по-близо и по-близо до нея, спускаше се към нея. Първия път тя трепна и се отдръпна, сепната от рязкото движение и от плоското, ледено лице с тесни очи, но след това оставаше неподвижна, защото разбра ролята си. Танцът продължи, припяването продължи, докато не я понесоха отвъд скуката, в полет, който можеше да продължи вечно.

Сойка влезе в кръга и застана до нея. Не умееше да пее, но подвикваше: „Хей, хей, хей!“ със силния си дрезгав глас и всички наоколо отвръщаха, а ехото се отразяваше от каменната стена при следващия такт. Сойка държеше клечка с топка в края в едната си ръка и нещо като топче — в другата. Клечката беше лула. Напълни устата си с дим от нея и го издуха в четири посоки, нагоре и надолу, и върху топчето, всеки път по едно духване. Тогава дрънкалката внезапно млъкна и няколко секунди всичко потъна в тишина. Сойка клекна и се вгледа изпитателно в лицето на детето с леко наклонена глава. Протегна ръка и промърмори нещо в синхрон с дрънкалката и пеенето, които бяха започнали отново, по-силно отпреди. Докосна дясното око на детето, черния център на болката. То трепна, но издържа. Докосването не беше внимателно. Видя топчето — мътно жълто кълбо от пчелен восък. След това затвори виждащото си око и стисна зъби.

— Ето! — извика Сойка. — Отвори! Хайде! Да видим!

Със стиснати като менгеме челюсти, детето отвори двете си очи. Клепачът на дясното се залепи и се приплъзна мъчително с такава режеща бяла болка, че детето едва не повърна пред всички, които гледаха.

— Хей! Виждаш ли? Как се получи? Изглежда страхотно! — Сойка друсаше ръката й, викаше й. — Как се чувстваш? Как виждаш?

Това, което виждаше, беше объркано, мътно, жълтеникаво. Започна да открива, когато всички се струпаха наоколо и започнаха да се взират в нея, да се усмихват, да я потупват и галят по раменете и ръцете, че ако затвори болното око и погледне през другото, всичко става ясно и плоско. Ако гледа с двете, нещата изглеждаха жълтеникави, но с дълбочина.

Ето, затваря дясното и вижда дългия нос на Койот, тесните й очи, усмивката.

— Какво е това, Сойке? — попита Койот и се вгледа в новото око. — Едно от моите очи, които открадна онзи път ли?

— Това е борова смола — изкрещя Сойка ядосано. — Мислиш, че ще използвам някакво си глупаво око на койот, втора ръка?

— Охоо! Охоо, същински доктор! — възкликна Койот. — Вижте какво грозно око! Защо не поиска от Заек заешка дарадонка? Това око прилича на лайно и това е!

Приближи лицето си още повече, докато детето не си помисли, че се кани да го целуне. Не го направи, само тънкият, твърд, прецизен език облиза болката още веднъж, хладен, избистрящ. Когато детето пак отвори двете си очи, светът изглеждаше доста добре.

— Много добре е — каза.

— Хей! — извика Сойка. — Тя каза, че е много добре! Много добре е, тя го каза! Какво ви говорех, а? — Продължи да размахва ръце и да вика. Койот беше изчезнала. Всички се разотиваха.

Детето стана с изтръпнало от седенето тяло. Мръкваше. Само издълженият запад запазваше солидна дълбочина от бледо сияние. Равнините на изток затъваха в нощта.

В някои от колибите се появиха светлинки. Някъде извън града някой засвири на скърцаща цигулка със самотен, чуруликащ тон.

Някой застана до нея и попита тихо:

— Къде ще отседнеш?

— Не знам — отговори момиченцето. Чувстваше се много гладно. — Мога ли да отида при Койот?

— Тя не си стои много у дома — каза жената с тихия глас. — Ти досега беше при Катерица, нали? Може да идеш при Заек или при Див заек, те имат семейства…

— Ти имаш ли семейство? — попита момиченцето и погледна деликатната жена с меки очи.

— Две еленчета — отговори жената и се усмихна. — Обаче дойдох в града само за танца.

— Наистина искам да съм при Койот — каза детето след малко, боязливо, но упорито.

— Добре, всичко е наред. Къщата й е ето там. — Сърна отведе детето до паянтова къща в горния край на града. Вътре не се виждаше светлина. Отпред беше разхвърлян много боклук. Пред полуотворената врата нямаше стъпало. Над вратата имаше очукана чамова дъска, закована накриво с пирон, на която пишеше: ПОТЪРПИ МАЛКО.

— Ей, Койот! Имаш гости! — извика Сърна. Нищо не се случи.

Сърна бутна вратата още малко и надникна вътре.

— Излязла е на лов, предполагам. По-добре да се прибирам при еленчетата. Ще се оправиш ли? Тук всеки ще ти даде нещо за ядене, нали знаеш? Е?

— Да, добре. Ще се оправя. Благодаря ти — каза детето.

Проследи с поглед отдалечаващата се през здрача Сърна със строго елегантна походка, ситни стъпки, като жена на високи токчета, бърза, прецизна, много лека.

В ПОТЪРПИ МАЛКО беше твърде тъмно, за да види каквото и да било, и толкова разхвърляно, че се препъваше в предмети на всяка крачка. Не знаеше къде и как да запали огън. Откри нещо, което приличаше на легло, но когато легна на него, имаше чувството, че е купчина непрани дрехи — поне такава беше миризмата. Разни неща хапеха краката, ръцете, врата и гърба й. Беше ужасно гладна. По миризмата стигна до нещо, което би трябвало да е умряла риба, окачена в единия ъгъл на тавана. Напипа го и отчупи мазно парче. Опита го. Беше пушена сушена сьомга. Започна да яде едно след друго сочни парченца, после облиза пръстите си, за да ги почисти. Край отворената врата видя отражение на звезда във вода, в тенджера или нещо подобно. Детето я помириса предпазливо, вкуси я предпазливо и пи само колкото да утоли жаждата си, защото водата имаше вкус на тиня, беше топла и застояла. После се върна до леглото от мръсни дрехи и бълхи и легна. Можеше да отиде до къщата на Катерица или в друго приятелски настроено домакинство. Помисли за това, докато лежеше мрачно в мръсното легло на Койот. Но не го направи. Пляскаше бълхите, докато заспа.

Късно през нощта някой наблизо каза:

— Премести се, кутре — и до детето стана топло.

 

 

Закуската, изядена седешком на слънце пред вратата, се състоеше от каша от смляна сушена сьомга. Койот ловуваше сутрин и вечер, но не се хранеха с пресен улов, а със сьомга и други сушени неща, и със сезонните горски плодове. Детето не задаваше въпроси защо правят така. Разбираше го. Смяташе да попита Койот защо спи нощем, а ловува денем като хората, вместо обратно — като койотите, но когато формулира въпроса в ума си, веднага осъзна, че нощ е, когато спиш, а ден — когато си буден. И това беше разбираемо. Зададе обаче един въпрос, през един горещ ден, докато се излежаваха навън и шляпаха бълхи.

— Не мога да разбера защо всички вие изглеждате като хората — каза.

— Ние сме хора.

— Искам да кажа, хора като мен, човеци.

— Приликата е в окото — каза Койот. — Как е скапаното ти око, между другото?

— Добре е. Но… носите дрехи, нали… и живеете в къщи… с огън и покъщнина…

— Така мислиш ти… Ако това плямпало Сойка не се беше набъркала, щях да се справя наистина по-добре.

Детето беше съвсем свикнало с неспособността на Койот да се придържа към която и да било тема и с хвалбите й. Койот приличаше на някои от децата, които познаваше. В някои отношения. В други — не.

— Искаш да кажеш, че каквото виждам, не е истина? Не е истинско? Като по телевизията, или нещо такова?

— Не — отговори Койот. — Ей, на яката ти има кърлеж.

Протегна се, схвана кърлежа с два пръста, стисна го със зъби и го изплю.

— Ха! — извика детето. — Е?

— Значи, за мен ти си сивкавожълта и ходиш на четири крака. За онези там… — махна презрително с ръка към струпаните малки къщички надолу по склона — ти подскачаш наоколо и бърчиш нос непрекъснато. За ястреба ти си яйце или пиле с набол пух. Виждаш ли? Зависи как гледаш на нещата. Има само два вида хора.

— Човеци и животни?

— Не. Тези, които казват, че има два вида хора, и тези, които не казват това. — Койот прихна и се заудря по бедрата от смях. Детето не разбра шегата. Чакаше.

— Добре — каза Койот. — Имаме първите хора и другите. Това са двата вида.

— Първите хора кои са?

— Ние, животните… и нещата. Старите. Знаеш. И вие, кутретата, хлапетата, пилетата с пух. Всички първи хора.

— А другите?

— Те — отговори Койот. — Знаеш. Другите. Новите хора. Тези, които дойдоха.

Хубавото й твърдо лице беше станало сериозно, доста впечатляващо. Погледна детето право в очите, което правеше рядко, мигновен златен контраст.

— Ние бяхме тук — добави. — Винаги сме били тук. Винаги сме тук. Тук е, където сме. Сега обаче това е тяхна страна. Те я управляват… По дяволите! Дори аз се справях по-добре!

Детето се замисли и предложи дума, която напоследък чуваше често:

— Те са незаконни имигранти.

— Незаконни? — възкликна Койот подигравателно, с насмешка. — Незаконна е болната птица. Какво, по дяволите, значи „незаконни“? Искаш наказателен кодекс от койот ли? Порасни, хлапе.

— Не искам.

— Не искаш да пораснеш?

— Ако порасна, ще стана от другия вид.

— Да. Така е. — Койот сви рамене. — Такъв е животът.

Стана, обиколи къщата и детето я чу да пикае в задния двор.

Много неща беше трудно да се приемат за Койот в ролята на майка. Детето бързо се научи, че когато приятелите й идват на гости, то трябва да прекарва нощта при Катерица или зайците, защото Койот и посетителите й нямаха търпение дори да стигнат до леглото, а започваха да го правят на пода или дори още на двора. Няколко пъти Койот се върна от лов късно и с приятел, така че детето трябваше да лежи досами стената в леглото, да чува и да усеща как го правят непосредствено до него. Беше нещо като битка и нещо като танц, ритмично, и то нямаше нищо против, освен че не можеше да спи.

Веднъж се събуди, защото поредният приятел на Койот галеше нейния корем по противен начин. Не знаеше какво да прави, но Койот се събуди, даде си сметка какво става, ухапа гостенина си жестоко и го изрита от леглото. Той прекара нощта на пода, а на сутринта се извини: „О, по дяволите, Ко, наистина забравих, че хлапето е тук. Помислих, че си ти“.

Койот, все още ядосана, изкрещя:

— Мислиш, че нямам мярка? Че ще оставя някакъв си койот да изнасили дете в леглото ми?

Изрита го от къщата и цял ден не престана да мърмори по негов адрес. След известно време обаче онзи отново прекара нощта при тях и с Койот го правиха три или четири пъти.

Другото смущаващо нещо беше, че Койот пикаеше навсякъде и си сваляше гащите на публични места. Околните сякаш не забелязваха. Детето най-много се безпокоеше, когато Койот правеше голямата работа, защото после се обръщаше и говореше на резултата. Изглеждаше толкова ужасно. Като че ли Койот беше — както толкова често изглеждаше, без да е — откачена.

Един ден детето събра всички изсъхнали лайна от къщата, докато Койот дремеше, и ги зарови в песъчливата пръст близо до мястото, където тя и Рис, както и някои други, ходеха по принцип и заравяха своите големи работи.

Койот се събуди, изскочи от ПОТЪРПИ МАЛКО, прокара длани по гъстата си руса, сивкава коса, прозя се, огледа се с присвитите си очи и извика:

— Хей! Къде са те? — После се разкрещя: — Къде сте? Къде сте?

И откъм пясъчната купчинка долетя тъничко:

— Тук сме! Тук сме, мамче! Тук!

Койот изтича там, клекна, изрови всички лайна и разговаря с тях дълго време. Когато се върна, не каза нищо, и детето, със зачервено лице и разтуптяно сърце, се извини:

— Съжалявам, че направих това.

— Просто е по-лесно, когато всички са наоколо — каза Койот и изми ръцете си (въпреки мръсотията в къщата, тя поддържаше самата себе си чиста, по свой си начин).

— Непрекъснато ги настъпвах — изтъкна детето в опит да оправдае постъпката си.

— Горките акита — кимна Койот, докато упражняваше танцови стъпки.

— Койот — попита детето боязливо. — Имала ли си някога истински деца? Искам да кажа, истински койотчета?

— Имала ли съм? Имала ли съм деца? Котило? Онзи, който искаше да те опипва, помниш ли го? Той е мой син. Най-добрият от котилото… Слушай, Момиче. Имай дъщери. Ако имаш каквото и да било, нека са дъщери. Те поне ти се махат от главата.

3.

Детето мислеше себе си като за Момиче, но понякога се наричаше и Мира. Доколкото можеше да прецени, беше единствената в града с две имена. Трябваше да обмисли този факт и думите на Койот за двата вида хора. Трябваше да определи къде й е мястото. Някои от града ясно бяха показали, че тя не е и никога няма да бъде една от тях. Гневният поглед на Ястреб я изгаряше. Децата на Скункс правеха гласно забележки за миризмата й. И макар че Бяло копито, Катерица и семействата им бяха мили, това бе щедростта на големите фамилии, в които един повече или по-малко не е от значение. Ако някой от тях, например Заек или Див заек, я бе открил просната в пустинята и полусляпа, щеше ли да я спаси, както направи Койот? Спасението й се дължеше на лудостта на Койот, на това, което казваха, че е нейна лудост. Не се страхуваше. Ходеше и при двата вида хора, прекосяваше границата. Елен и Сърна и красивите им деца също не се страхуваха, защото непрекъснато живееха в опасност. Гърмяща змия не се страхуваше, защото беше твърде опасна. Въпреки това като че ли все пак се страхуваше от нея, защото никога не я доближаваше, не й проговаряше. Никой не се отнасяше с нея така, както Койот. Дори сред децата, единственото, с което си играеше редовно, беше безстрашното малко момче, наречено Рогато краставо жабче. Заедно копаеха и строяха вън сред пелина, играеха на лов и беряха плодове, правеха си къща и устройваха танци — всички хубави игри. Жабче беше бледо, приклякащо момче със сключени вежди, мълчалив, но верен приятел. И знаеше много за възрастта си.

— Тук няма никой като мен — каза тя една сутрин, когато седяха край езерцето.

— Като мен няма никой никъде — отвърна Рогато краставо жабче.

— Разбираш какво имам предвид.

— Да… Имало е хора като теб наоколо, предполагам.

— Как са се наричали?

— Ами… Хора. Както всички други.

— Но къде живеят моите хора? Те имат градове. Аз живеех в град. Просто не знам къде са, това е всичко. Трябва да разбера. Не знам къде е майка ми сега, но татко ми е в Каниънвил. Отивах натам, когато…

— Попитай Кон — посъветва я мъдро Рогато краставо жабче. Беше се отдалечил от водата, която никога не пиеше, и сплиташе тръстики.

— Не познавам Кон.

— Често се върти около Стърчащата скала. Чака чичо му да остарее, за да го изрита, и той да стане голям жребец. Старецът и жените не го искат дотогава. Конете са странни. Така или иначе, трябва да питаш него. Пътува много. И неговите хора идват тук с нови хора, поне така говорят.

Незаконни имигранти, помисли си момичето. Послуша съвета на Краставо жабче и един дълъг ден, когато Койот замина на поредното необявено и необяснено пътешествие, взе в торбичка сушена сьомга и малини и тръгна сама към Стърчащата скала, на километри в югозападна посока.

В подножието на възвишението имаше красив извор, към който водеше пътека с множество следи от стъпки. Там зачака под върбите около бистрото езерце и след малко Кон дойде тичешком — великолепен, с медночервена кожа и дълги, силни крака, едър гръден кош, тъмни очи, с черна грива, която се вееше назад, когато тичаше. Спря — изобщо не беше задъхан — изпръхтя и я погледна.

— Коя си ти?

Никой в града не й бе задавал такъв въпрос, никога. Разбра, че е истина — Кон беше дошъл тук с нейните хора, които винаги трябваше да се питат един друг кои са.

— Живея при Койот — отговори предпазливо.

— А, да. Чух за теб — каза Кон. Коленичи, за да пие от езерцето, дълги равномерни глътки, с потопени в хладната вода ръце. След като пи, избърса уста, седна на пети и обяви:

— Ще бъда крал.

— Крал на конете?

— Точно! И много скоро при това. Вече бих могъл да изритам стареца, но мога и да почакам. Нека стане неговото — каза Кон суетно, величествено. Детето го гледаше втренчено, вече завинаги влюбено.

— Мога да среша косата ти, ако искаш — предложи му.

— Страхотно! — възкликна Кон и седна, а тя застана зад него и се зае да прокарва джобното си гребенче през грубата, черна, блестяща, дълга метър коса. Доста време беше нужно, докато я приглади. Кон се наведе над водата, за да се полюбува на себе си.

— Това е страхотно — отбеляза. — Наистина е красиво.

— Ходиш ли понякога… където са другите хора? — попита тя тихо.

Той не отговори дълго време и тя реши, че няма да й отговори. Но Кон попита:

— Искаш да кажеш, онези метални неща, онези стъклени неща? Дупките? Обикалям ги. Сега има много стени. Преди нямаше толкова. Баба казва, че по-рано изобщо не е имало стени. Познаваш ли баба? — попита наивно и я погледна с големите си тъмни очи.

— Твоята баба?

— Да… баба ми… знаеш. Онази, от която започва всичко. Както и да е. Знам, че там има от нашите. Коне. Виждал съм ги през стените. Държат се като безумни. Ние докарахме новите хора тук. Без нас нямаше да могат да дойдат, имат само по два крака и са с онези метални черупки. Мога да ти разкажа цялата тази история. Кралят трябва да знае историите.

— Много обичам истории.

— За да я разкажа, са нужни три нощи. Какво искаш да знаеш за твоите хора?

— Мисля, че може би трябва да отида там. Където са те.

— Опасно е. Наистина опасно. Не можеш да минеш… ще те хванат.

— Само искам да знам пътя.

— Аз знам пътя — каза Кон и за първи път прозвуча като истински възрастен, достоверно. Детето разбра, че наистина знае пътя. — Дълго препускане е, дори за жребец. — Погледна я пак. — Имам братовчедка с разноцветни очи — добави той, като се вгледа първо в лявото, после в дясното й око. — Едно кафяво и едно синьо. Обаче тя е в Апалуза.

— Сойка ми направи жълтото — обясни детето. — Загубих моето. При… когато… Мислиш ли, че ще мога да стигна до онези места?

— А защо искаш?

— Някак чувствам, че трябва.

Кон кимна и се изправи. Тя остана на място.

— Бих могъл да те заведа, предполагам — каза той.

— Би ли го направил? Кога?

— О, веднага, струва ми се. След като стана крал, няма да мога да отсъствам, нали? Ще трябва да защитавам жените. И определено няма да позволя на моите хора да се доближават до онези места! — Великолепното му тяло потрепери, но все пак той тръсна глава и добави: — Мен е невъзможно да ме хванат, разбира се, но останалите не могат да препускат толкова бързо.

— Колко време ще ни отнеме?

Кон се замисли за миг.

— Ами, най-близкото такова място е ей там, до червените скали. Ако тръгнем сега, ще се върнем утре, някъде по пладне. То е просто малка дупка.

Тя не знаеше какво разбира той под „малка дупка“, но не попита.

— Искаш ли да отидем? — попита Кон и тръсна конската си опашка.

— Добре — съгласи се момиченцето и почувства как земята изчезва изпод краката му.

— Можеш ли да тичаш?

Тя поклати глава.

— Все пак дойдох тук пеша.

Кон се засмя — широка, весела усмивка.

— Хайде — подкани я, коленичи и подаде дланите си обърнати нагоре, като стремена, за да може тя да се качи на раменете му.

— Как те наричат? — попита той шеговито, след като веднага се понесе в лек тръс. — Комар? Бълха? Муха?

— Кърлеж, защото се залепвам! — извика детето, сграбчи връвчицата от върбова кора, завързана в гривата му, и се засмя от възторг, защото изведнъж стана два метра висока и се понесе през пустинята без никакво усилие, като топка тръни, бързо като вятъра.

 

 

Една нощ след пълнолунието луната се издигна, за да освети равнините пред тях. Кон препускаше с лекота нататък и нататък. Късно през нощта спряха в лагера на Малките сови, хапнаха, починаха. Повечето сови бяха излезли на лов, но една възрастна дама ги настани край огъня си и се зае да ги развлича с истории за призрака на един щурец и за великия невидим народ, които момичето преплете със собствените си сънища, защото се будеше наполовина, пак задрямваше, пак се будеше. След това Кон я качи на раменете си и продължиха неуморно напред в бавен галоп. Луната зад тях залезе, а небето отпред разцъфна като роза от злато. Лекият нощен ветрец го нямаше. Въздухът сега беше остър, студен, неподвижен. В него се долавяше лека кисела миризма на изгоряло. Детето усети как походката на Кон се променя, стана по-скована, по-неумела.

— Ей, принце!

Тънък, леко сърдит глас — детето го разпозна веднага щом видя съществото, седнало до една хвойна, спретнато облечено, със стара черна шапка.

— Здравей, Синигер! — поздрави Кон, заобиколи и спря. Детето бе забелязало, че в града на Койот всички се отнасяха към Синигер с уважение. Не разбираше защо. Синигер изглеждаше обикновено същество, дейно и бъбриво като повечето малки птички, далеч от милата Яребица или достолепието на Ястреб и Голям бухал.

— По този път ли си тръгнал? — попита Синигер.

— Малката иска да види дали нейните хора живеят там — отговори Кон, с което изненада детето. Това ли искаше тя?

Синигер погледна неодобрително, което правеше често. Изтананика няколко ноти замислено — още един от навиците й — после стана.

— Ще дойда и аз.

— Чудесно — каза Кон с благодарност.

— Ще разузнавам — добави Синигер и тръгна изненадващо бързо пред тях, а Кон поднови равния си бавен галоп.

Киселата миризма се сгъстяваше.

Синигер спря на малко възвишение доста пред тях и застана неподвижно. Кон забави крачка до ходом, после спря.

— Ето — каза той тихо.

Детето се вторачи. На странната светлина и в леката мъгла преди изгрев не можеше да види ясно, а когато се напрегна, имаше чувството, че дясното й око не вижда нищо.

— Какво е това? — прошепна.

— Една от дупките. От другата страна на стената, виждаш ли?

Изглеждаше сякаш имаше линия — права, трепкаща над равнината, осеяна с пелинови туфи, а от другата й страна… нищо? Мъгла ли беше? Нещо помръдна там.

— Това е добитък! — каза. Кон мълчеше неловко. Синигер тръгна към тях.

— Това е ранчо — добави детето. — С ограда. Има много глави говеда порода Херефорд.

Думите имаха вкус на стомана, на сол в устата й. Нещата, които назоваваше, трепкаха пред очите й и изчезваха, от тях не оставаше нищо — дупка в света, прогорено място като от цигара.

— Приближи се! — помоли тя Кон. — Искам да видя.

И сякаш й дължеше подчинение, той тръгна напред, напрегнат, но безропотно.

Синигер дойде при тях.

— Наоколо няма никого — каза тя с тънкия си сух гласец. — Но пък приближава едно от онези бързи неща, които приличат на костенурка.

Кон кимна, но продължи.

Стиснало широките му рамене, детето се взираше в тъмното и сякаш думите на Синигер отново бяха фокусирали зрението му, защото видя: пръснатите бели лица, някои от които гледаха нагоре със синкави, изкривени очи; оградите; зад възвишението покрив на къща с комини и висока плевня; а след това, в далечината, нещо, което се движеше бързо, твърде бързо, прогаряше земята право към тях с ужасяваща скорост.

— Бягай! — изкрещя тя на Кон. — Бягай! Бързо!

Сякаш освободен от окови, Кон се обърна и препусна презглава, с огромни скокове надалеч от изгрева, от огнената горяща колесница, миризмата на кисело, стомана, смърт. И Синигер се понесе пред тях като искрица в сутрешния въздух.

4.

— Кон? — учуди се Койот. — Какъв задник. Храна за котки!

Койот беше у дома, когато детето се върна в ПОТЪРПИ МАЛКО, но явно не се бе обезпокоила заради отсъствието му и може би дори не беше забелязала, че го няма. Беше в лошо настроение и прие всичко на нож, когато момичето опита да й обясни къде е било.

— Ако смяташ да правиш глупави неща, поне ги прави с мен. Аз съм специалист — каза Койот мрачно и клекна пред вратата. Детето видя как бута с пръчка старо, побеляло лайно, за да го накара да отговори на въпроса, който му повтаряше. Лайното мълчеше упорито. По-късно през деня детето видя двама мъже койоти, млад и по-възрастен, жалки на вид, да се въртят около извора и да поглеждат към ПОТЪРПИ МАЛКО. Реши, че ще е добре да прекара нощта някъде другаде.

Мисълта за пренаселените стаи у Катерица не я привличаше. Нощта щеше да е топла и лунна. Може би щеше да спи вън. Ако можеше да е сигурна, че никой няма да дойде, например Гърмяща змия… Спря нерешително в средата на града, когато сух глас я повика:

— Здравей, Момиче.

— Здравей, Синигер.

Слабата жена с черна шапка стоеше на прага и тупаше черга. Поддържаше къщата си чиста и подредена като самата себе си. Докато се връщаха заедно през пустинята, детето бе разбрало, макар още да не беше в състояние да го формулира точно, защо Синигер се ползва с уважение.

— Мислех да спя навън тази нощ — каза детето.

— Не е здравословно — отвърна Синигер. — За какво са гнездата?

— Мама е заета, един вид — поясни детето.

— Цък! — изцърка Синигер и тръсна чергата силно, с възмущение. — Ами малкият ти приятел? Те поне са свестни хора.

— Краставо жабче? Родителите му са толкова стеснителни…

— Добре. Влез и хапни нещо, така или иначе — предложи Синигер.

Детето й помогна да приготви вечерята. Разбра защо камъните са в съда с кашата.

— Синигер — каза, — все още не разбирам. Може ли да те попитам? Мама казва, че зависело кой гледа, но все пак… искам да кажа, щом ви виждам, че носите дрехи и всичко останало като човеци, как така готвите по този начин, в кошници, нали, и нямате нещата… никои от нещата, които имат те… там, където бяхме с Кон тази сутрин.

— Не знам — отговори Синигер. Гласът й вътре звучеше много меко и приятно. — Мисля, че правим нещата така, както винаги са били правени. Когато твоите хора и моите хора са живеели заедно, разбираш ли? И заедно с всичко останало тук. Скалите например. Растенията и всичко. — Погледна към кошничката от върбова кора, корен от папрат и катран, към почернелите камъни, които се нагряваха в огъня. — Виждаш ли как всичко върви заедно?

— Но вие имате огън… това е различно…

— А! — възкликна Синигер нетърпеливо. — Вие, хората! Мислите, че сте изобретили слънцето!

Взе дървената маша, пусна камъните в пълната с вода кошница, при което се разнесе силно съскане, появиха се мехури, вдигна се пара. Детето пусна вътре смлени семена и разбърка.

Синигер донесе кошница плодове. Седнаха на изтупаната черга и започнаха да се хранят. Детето вече беше усъвършенствало значително техниката си на ядене на каша с два пръста.

— Може и да не съм създала света — каза Синигер, — ама готвя по-добре от Койот.

Детето кимна, без да престава да се тъпче.

— Не знам защо накарах Кон да отидем там — каза, след като се наяде. — Изплаших се не по-малко от него, когато видях онова. Сега обаче пак чувствам, че трябва да отида там. Но искам да остана и тук. С моята… с Койот. Не разбирам.

— Когато сме живеели заедно, мястото е било само едно — каза Синигер с мекия си, с домашния си глас. — Сега обаче другите, новите хора, живеят отделно. И местата им са толкова тежки. Те тежат на нашето място, притискат го, черпят от него, изсмукват го, ядат го, прояждат дупки в него, изтикват го… Може би след известно време пак ще има само едно място, тяхното място. И нас няма да ни има. Познавах Бизон, живееше от другата страна на планините. Познавах Антилопа, тя беше тук. Познавах Гризли и Сив вълк на запад. Няма ги вече. Вече ги няма. И сьомгата, която ядеш в къщата на Койот, това вече е сьомга от сънищата, истинската храна. Колко сьомга обаче е останала в реките? Тези, които напролет почервеняваха от нея? Кой танцува сега, когато се появи първата сьомга? Кой танцува край реката? Трябва да попиташ Койот за това. Тя знае повече от мен. Ала забравя… Безнадеждна е, по-зле е от Гарван, трябва да пикае на всеки стълб, кошмарна домакиня… — Гласът на Синигер стана остър. Изсвири няколко тона и млъкна.

След малко детето попита тихо:

— Коя е баба?

— Баба — отговори Синигер.

Погледна детето и хапна няколко къпини замислено. Погали чергата, на която седяха.

— Ако запаля огън на чергата, ще прогоря дупка в нея — каза тя. — Заради това палим огън на пясък или пръст… Нещата са втъкани в едно. Заради това, наричаме тъкача „баба“.

Изсвири четири ноти и погледна нагоре към дупката за дима.

— В края на краищата — добави — може би цялото това място, може би всички места също, може би те са само едната страна на изтъканото. Ако мога да гледам само с едно око, как мога да кажа колко дълбоко е всичко?

Както лежеше същата нощ, увита в одеяло, в задния двор на Синигер, тя чу вятъра да пъшка и свисти в тополите долу, в долината, после заспа дълбоко, изтощена от дългата предишна нощ. Събуди се точно преди изгрев. Планините на изток бяха обвити в тъмночервени облаци и косата светлина сякаш преминаваше през тях, както светлина от огън преминава през вдигната длан. В тютюневата нива — единствената реколта, която някой от града си правеше труд да отглежда, беше див тютюн — Гущер и Бръмбар пееха някаква песен за нарастване или за благославяне, лека и хаотична, хъ-хъ-хъ-хъ-хъ-хъ, хъ-хъ-хъ-хъ-хъ-хъ, и както си лежеше затоплена и свита на кълбо, песента я накара да се почувства вкоренена, прегърната от земята, така че къде свършваха пръстите й и къде започваше пръстта, тя не знаеше, сякаш беше мъртва, но беше изцяло жива, беше животът на земята. Стана и се разтанцува, сгъна одеялото и го сложи на вече празното и старателно оправено легло на Синигер, и затанцува нагоре по хълма към ПОТЪРПИ МАЛКО. Пред полуотворената врата запя:

        Танцувах с момиче със скъсан чорап,

коленете му подскачаха, петите потрепваха,

        танцувах с момиче със скъсан чорап,

                танцувах на пълна луна!

Койот излезе, разрошена и залитаща, и я изгледа внимателно.

— Уауууух! — изохка тя, цъкна с език и отиде да полее главата си с вода от кратуната край вратата. Тръсна глава и капчиците се разлетяха.

— Да се махаме оттук — каза. — Получих си го. Не знам какво ми стана. Ако пак съм бременна на моята възраст… О, по дяволите! Да излезем извън града. Искам да сменя въздуха.

В мътната тъмнина на къщата детето успя да види поне два мъжки койота, проснати на леглото и на пода. Койот отиде до старото бяло лайно и го срита.

— Защо не ме спря?! — изкрещя му.

Казах ти — промърмори то навъсено.

— Тъпо лайно! — изруга Койот. — Хайде, Момиче. Да вървим. Къде? — Не изчака отговор. — Знам. Хайде!

И тръгна през града с онази ленива на вид неуморна походка, която беше толкова трудно да следваш. Детето обаче беше пълно с енергия и затанцува, така че и Койот затанцува, заподскача и продължи да прави пируети и смешни движения през цялото спускане по склона, чак докато стигнаха равнината долу. Там се отклони от посоката север-изток. Стърчащата скала на Кон остана зад тях и все повече се смаляваше в далечината.

Някъде към обяд детето каза:

— Не взех нищо за ядене.

— Нещо ще изскочи — отвърна Койот. — Непременно.

И много скоро тя свърна настрани и отиде право при малка сива колиба, скрита между две полумъртви хвойни и туфа заешка трева. Мястото вонеше ужасно. На табела на вратата пишеше: ЛИСИЦА. ЧАСТЕН ИМОТ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО. Койот обаче бутна вратата и веднага се върна с половин пушена сьомга.

— Никого няма у дома, освен нас, пиленцата — каза тя и се ухили доволно.

— Това не е ли кражба? — попита детето разтревожено.

— Кражба е — отговори Койот и продължи да припка напред.

Изядоха миришещата на лисица сьомга край пресъхнал поток, поспаха малко и продължиха нататък.

Съвсем скоро детето усети киселата миризма на изгоряло и спря. Сякаш някаква огромна ръка беше започнала да притиска гръдния й кош, да я изтласква встрани, но същевременно сякаш се бе оказала в средата на силно течение, което я теглеше напред, безпомощна.

— Хей! Приближаваме! — извика Койот и спря, за да се изпикае край едно пънче от хвойна.

— Приближаваме какво?

— Града им. Виждаш ли? — Посочи две обрасли с пелин възвишения. Между тях имаше сивкава област, в която не се виждаше нищо.

— Не искам да ходя там.

— Няма да влезем до края. Няма начин! Само ще се приближим и ще погледнем. Забавно е! — настоя Койот и наклони глава на една страна умолително. — Правят какви ли не странни неща във въздуха.

Детето се отдръпна назад.

Койот доби делови, отговорен вид.

— Ще бъдем много внимателни — обяви. — И се оглеждай за големи кучета. С малките мога да се справя. От тях става добър обяд. С големите е обратното. Хайде да вървим.

На вид небрежна и спокойна както винаги, но иначе съсредоточена и бдителна, което личеше по положението на главата и жълтия отблясък в очите, Койот поведе отново, без да се обръща. И детето я последва.

Навсякъде около тях налягането се увеличаваше. Сякаш самият въздух ги притискаше, сякаш времето напредваше твърде бързо, твърде непреклонно, сякаш не течеше, а блъскаше, блъскаше, блъскаше все по-силно и по-бързо, докато не забръмча като дрънкалката на Гърмяща змия. Бързайте, трябва да бързате, казваше всичко, няма време, казваше всичко. Нещата профучаваха покрай тях с писък, с трясък. Нещата се обръщаха, ревяха, воняха, изчезваха. Имаше едно момче, появи се на фокус изведнъж, но не на земята — движеше се на няколко сантиметра над нея, много бързо, извиваше краката си от едната до другата страна като в някакъв трескав, полюляващ се танц, и изчезна. Двайсет деца седяха в редици над земята и пееха пискливо, после стените се затвориха над тях. Кошница, не тенджера, не консервна кутия, пълна със сьомга с чуден аромат, а не с вонящи еленови кожи и гнили зелеви кочани, стой настрана, Койот! Къде се намираше?

— Мамо! — извика детето. — Майко!

В един миг застана в края на обикновена уличка в малък град, близо до бензиностанция, в следващия потъна в ужаса на нищото, невидими стени, ужасяващи миризми и налягане, и смазващото нахлуване на Времето право напред, което я завъртя, безпомощна като клонка над водопад. Вкопчваше се, напрягаше се да не падне.

— Майко!

Койот отиде до голямата кошница със сьомга, приближи я предпазливо, но изцяло на открито, в слънчевата светлина, в пълното течение. И момче, и мъж, носени от същото течение, се спускаха по дългия, осеян с пелин склон на хълма зад бензиностанцията, носеха пушки, червени шапки, бяха ловци, беше сезон за убиване.

— Ей, виж онзи проклет койот, дошъл посред бял ден, голям е колкото задника на жена ми! — каза мъжът, зареди и се прицели точно когато Мира изпищя и се спусна срещу мощното, давещо я течение. Койот профуча покрай нея с крясък: „Разкарай се оттук!“. Обърна се и беше отнесена.

Далече от онова място, в малка падина между ниски хълмове, седнаха и задъхани започнаха да поемат пърлещ въздух, докато не се успокоиха дълго след това.

— Мамо, това беше глупаво! — каза детето ядосано.

— Разбира се, че беше — съгласи се Койот. — Ама видя ли колко храна имаше?

— Не съм гладна — заяви детето намусено. — Не и докато не се махнем изцяло оттук.

— Но това са твоите хора — възрази Койот. — Изцяло. Роднини и род, братовчеди и вид. Бам! Прас! Ето ти койот! Ето ти задника на жена ми! Бам! Ето ти каквото искаш, БУУУМ! Отнеси го, човече! БУУУУМ!

— Искам у дома — каза детето.

— Не още — отвърна Койот. — Трябва да пусна едно лайно.

Направи го, после се обърна към прясното изпражнение и се надвеси над него.

— Каза, че трябва да остана — съобщи тя с усмивка.

— Не каза нищо! Слушах!

— А знаеш ли как да разбираш? Всичко ли чуваш, госпожице Големи уши? Чува всичко… Вижда всичко с нейното калпаво, лепкаво око!

— И твоите очи са от смола! Ти ми го каза!

— Това беше само за приказката — озъби се Койот. — Дори не можеш да разбереш дали нещо е приказка, когато го чуеш! Виж, прави каквото искаш, това е свободна страна. Аз ще остана тук тази нощ. Обичам да действам.

Седна и започна да тупа прахоляка с длани в нещо като ритъм четири четвърти и да пее под нос една от безкрайните песни без мелодия, които пречеха на времето да тече прекалено бързо, които сплитаха корените на дърветата и храстите, и папратите, и тревите в паяжина, която държеше потока в руслото му, скалата на мястото й и земята — едно цяло. Детето лежеше и слушаше.

— Обичам те — каза то.

Койот продължи да пее.

Слънцето се спусна зад последния хълм на запад и остави бледа зелена яснота над пустинните възвишения.

Койот престана да пее. Изпухтя.

— Ей — каза. — Вечеря.

Стана и тръгна през малката падина.

— Да — подкани тихо. — Идвай!

Вдървено, защото кристалчетата на страха все още не бяха изчезнали от ставите му, детето стана и тръгна след Койот. От едната страна по протежение на хълма беше една от линиите — ограда. Не я погледна. Всичко беше наред. Намираха се извън нея.

— Погледни това!

Една пушена сьомга, цяла, беше сложена върху рогозка от кедрова кора.

— Дар! Ей! Гръм да ме удари! — Койот беше дотолкова впечатлена, че дори не изпсува. — Не съм виждала такова нещо от години! Мислех, че са забравили.

— Дар за кого?

— За мен! За кого другиго? Ау! Погледни това!

Детето погледна сьомгата недоверчиво.

— Мирише странно.

— Колко странно?

— На изгоряло.

— Защото е пушена, глупачке! Хайде!

— Не съм гладна.

— Добре. И бездруго това не е твоя сьомга. Моя е. Тя е дар за мен. Хей, вие, хора! Вие там! Койот ви благодари! Продължавайте така и може би и аз ще направя нещо добро за вас някой ден.

— Недей да крещиш, мамо! Не са чак толкова далече…

— Те са мои хора — каза Койот с великодушен жест, после седна с кръстосани крака, отчупи голямо парче сьомга и го изяде.

Вечерницата запламтя като в дълбок, ярък басейн с вода на ясното небе. Долу, над двата хълма, имаше някакво смътно сияние, като мъгла. Детето извърна поглед от него и отново се втренчи в звездата.

— О! — възкликна Койот. — Мамка му!

— Какво има?

— Не беше много умно да ям тази риба — отговори Койот и се улови за корема, започна да трепери, да пищи, да се задушава — очите й се обърнаха нагоре, дългите й ръце и крака полетяха, сякаш танцуват, между стиснатите й зъби бликна пяна. Тялото й се изви силно назад, а детето, което опитваше да я задържи, беше отхвърлено настрани от спазмите в крайниците й. Детето пак се спусна, за да задържи тялото, което отново се сгърчи от спазмите, потръпна и остана неподвижно.

По изгрев Койот беше студена. Дотогава под кафеникавия кожух имаше толкова много топлина, та детето мислеше, че може би е жива, че ако я прегръща, ако запази топлината й, тя ще се възстанови, всичко ще е наред. Прегръщаше я, не гледаше почернелите устни, оголили зъбите, белите ябълки на очите. Когато обаче студенината проникна през козината, знак за присъствие на смъртта, детето остави лекия вкочанен труп да легне в прахта.

Отиде наблизо и изкопа плитка дупка в каменистия пясък на пресъхналия поток. Койотите не погребват мъртвите си, тя знаеше това. Нейните хора го правеха обаче. Пренесе малкия труп до дупката, положи го вътре, покри го със своята синьо-бяла забрадка. Не беше достатъчно голяма. Четирите вкочанени лапи стърчаха. Детето затрупа тялото с пясък и камъни, с клонки пелин и бурени, които затисна с още камъни. После отиде там, където беше оставена сьомгата, намери труп на агне на кедровата рогозка. Затрупа отровното нещо с камъни и пясък. После стана и се отдалечи, без да поглежда назад.

На върха на хълма спря и погледна от другата страна на пресъхналия поток, към смътното сияние на града, разположен между двата хълма.

— Дано умрете в болка! — каза гласно. Обърна се и тръгна през пустинята.

5.

Посрещна я Синигер — на север от Стърчащата скала на Кон, на втората вечер.

— Не плаках — каза детето.

— Ние не плачем — отвърна Синигер. — Ела с мен, ела в къщата на Баба.

Къщата беше под земята, но много голяма, тъмна и голяма, а Баба седеше в средата пред стана си. Тъчеше килим или одеяло от хълмовете и от черния дъжд и белия дъжд, втъкаваше светкавиците. Докато говореха, тя тъчеше.

— Здравей, Синигер. Здравей, Нов човек.

— Бабо — поздрави Синигер.

Детето каза:

— Аз не съм една от тях.

Очите на старицата бяха малки и мътни. Усмихваше се и тъчеше. Совалката се мушкаше между нишките.

— Стар човек, тогава — каза тя. — По-добре се върни там, момиче. Там живееш ти.

— Живеех с Койот. Тя умря. Те я убиха.

— О, не се тревожи за Койот — каза Баба с лек, хрипкав смях. — Убиват я непрекъснато.

Детето стоеше неподвижно. Видя безкрайното тъкане.

— Тогава аз… Не мога ли да си отида у дома… в нейната къща?…

— Не мисля, че ще се получи — отговори Баба. — А ти, Синигер?

Синигер поклати глава мълчаливо.

— Там сега ще е тъмно, пусто, а бълхите… Ти излезе от времето на своите хора, дойде при нас. Мисля, че Койот е искала да те върне там, разбираш ли? По нейния начин. Ако се върнеш сега, ще можеш да живееш с тях. Баща ти не е ли там?

Детето кимна.

— Търсили са те.

— Така ли?

— О, да. Още откакто падна от небето. Мъжът е умрял, но теб не са те намерили на мястото… и продължават да те търсят.

— Така му се пада. Така им се пада на всичките! — възкликна детето. Скри лицето си с длани и се разплака ужасно, без сълзи.

— Върви, малката, върви внучке — каза Баба Паяк. — Не се страхувай. Там ще живееш добре. И аз ще съм там, нали? В сънищата ти, в мислите ти, в тъмните ъгълчета на мазето. Не ме убивай, ще направя да вали дъжд…

— И аз ще намина — обади се Синигер. — Направи ми градина.

Детето сдържа дъха си и стисна юмруци, докато риданията не престанаха и отново можеше да говори.

— Ще видя ли някога Койот?

— Не знам — отговори Баба Паяк.

Детето прие думите. След ново мълчание попита:

— Може ли да запазя окото си?

— Да. Можеш да запазиш окото си.

— Благодаря ти, бабо — каза детето. Обърна се и тръгна нагоре по склона на нощта, към следващия ден. Пред нея във въздуха на зората в продължение на дълго време летя малка птичка с черна шапчица, с леки крила.

Конски лагер

Всички други възрастни бяха на паркинга откъм улицата, но Сал остана с Нора, докато чакаха шофьорите на автобусите.

— Може би ще си в хижата край потока — каза Сал тихо и сериозно. — Аз бях там втората година. Най-добрата е, номер пет.

— Как така, ти кога разбра в коя хижа си?

— Да не вземат да забравят, че с теб сме в една хижа — обади се Ив с писклив глас. Нора не я погледна. С Ив бяха планирали от месеци и знаеха от седмици, че ще бъдат в една хижа, но каква полза от това, ако не намереха хижата си, пък и Сал не поглеждаше Ив, гледаше само Нора. Сал беше като изящна кула от слонова кост.

— Развеждат те наоколо още с пристигането — каза тя, а спокойният й глас се обръщаше направо към снощния сън на Нора, в който тя не успяваше да намери стаята, където трябваше да се яви на изпита, беше закъсняла и оглеждаше безброй бараки със сламени покриви в гора от тънки черни дървета, израснали много близо едно до друго, като коса под ръчна лупа. Нора не бе казала на никого за съня, но сега си го спомни и го забрави.

— След това имате вечеря и първи лагерен огън — продължи Сал. — Кими пак ще бъде ръководител. Тя е много съвестна. Слушай, кажи на стария Мереди…

Нора пое дъх. Във всички истории за Конския лагер, които беше поискала да чуе и които слушаше от три години — историята за бурята, историята за конекрадеца, чудесните истории за планините Стивънс — във всички тях дресьорът Мереди участваше: Мереди беше, Мереди каза, Мереди знаеше.

— Кажи му, че му пращам много здраве — каза Сал с тъмна усмивка, вперила поглед през паркинга към далечните, безплътни небостъргачи на града. Зад тях с въздишка се отвориха вратите на автобуса за момичета младша възраст. Един след друг двигателите на четирите автобуса заръмжаха и забълваха дим. По асфалта в горещата сутрешна светлина на опашка се редяха малки фигурки и се качваха в автобуса за момчета младша възраст. Високи, глъхнещи от разстоянието гласове крещяха.

— Добре. Ей, да прекарате добре — пожела Сал. Тя прегърна Нора и после, без да пуска ръката й, я погледна изпитателно от висотата на кулата от слонова кост. Нора проследи с поглед леката й походка, закръглената фигура през черното пространство до другите като нея, които я наобиколиха и поздравяваха:

— Сал! Ей, Сал! Сал!

Ив нервничеше и скимтеше.

— Хайде, Нор, хайде. Ще седнем чак отзад!

Една до друга, двете напираха напред в опашката към зиналата врата на автобуса.

 

 

В хижа номер пет четири железни кушетки с тънки дюшеци, сиви одеяла, осеяни с флакони от репелент за насекоми и пяна за коса, тениски с надписи „Калифорнийски университет“ и „Аз ♥ мечета“, фенерче, ябълка, гребен с косми, заплетени в него, отворена книга с меки корици, оставена наопаки — „Черният жребец от Пиратския остров“. Над единичния покрив плътна сянка хвърляха вторично израснали секвои, а на няколко метра от верандата по кафяви камъни и ярки зелени растения течеше поток към слънчевата светлина. Зад хижата Джим Мередит, дресьорът на коне — нисък мъж на петдесет, яздил като жокей в младостта си, — крачеше по добре отъпканата пътека с бързите си и леко криви крака. Устните на Мередит бяха плътно стиснати. Очите му, тесни и подвижни, шареха от хижа на хижа, от едната до другата страна. През дърветата отдалеч долитаха високи гласове.

 

 

Ръководителите знаят какво е да си известен. Червената Джинджър, русата Кими и красивата черна Сю — те познават пороците на Пал, знаят как да не допускат Тригър да навежда глава и да пие по десет минути от всеки поток. Удрят едрите й рамене елегантно: „Ах, махай се оттук, глупачке!“. Те знаят как да плуват под вода, как да пеят в хармония, как да отмерват секунди и кога една подкова се е разхлабила. Знаят мястото си. Знаят къде е останалата част от Конския лагер.

— Домашният поток тук се влива в Малка река — казва Кими и чертае линии в прахоляка с клонка, която се чупи. — Момичета старша тук, момчета старша ето тук, младите птичари тук.

— На кого са притрябвали? — пита Сю и се прозява. — Хайде, кой ще ми помогне да разходя кобилите?

 

 

Всички бяха около лагерния огън на Кварцова поляна след уморителния първи ден, през първата нощ. Ръководителите все още пееха, но много тихо, толкова, че почти не можеше да се чуе, ако си в спален чувал и се ослушваш как Спот тропа и как Тригър пръхти и пристъпва на коневръза по меката, хладна планинска трева, заслушана в тихите гласове на спящите, как спящите се движат и как, по-късно, самотен койот пее в планината.

 

 

— Нищо ти няма! Ставай! — каза Мереди и я плесна по бута. Тя обърна своята дълга деликатна глава към него и го погледна с укор. Фили се изправи на крака. Остана на място за миг, разтрепери червеникавата коприна на хълбока си сякаш да се отърве от мухи, после предпазливо опита крака си и тръгна напред, крачка по крачка. Крачка по крачка, без да я изпуска от поглед, Нора също тръгна с нея. В тялото й все още имаше силен трепет. Когато мина покрай него, дресьорът само й кимна. „Добре си“ — означаваше това. Беше добре.

 

 

Свобода, свобода да тичаш, защото тичането е свобода. Галопът е свобода. Какво друго може да бъде? Само други начини да тичаш, имитации на галоп из големите плата с вятъра. О, Фили, сладка Фили, любов моя! Ако Ив и Тригър не успяваха да я настигнат, забавяше крачка и се връщаше малко, ей там, през голямото обрасло с трева поле, след като научи това наизуст и го запамети завинаги — чистотата, чистата радост.

 

 

— Десен крак, Нор — каза Мереди. И премина към Кае и Тами.

Трябва да започваш с десен преден. Всичко друго е наред. Свободата зависи от това да започваш с десен преден, този дълъг крак, така добре балансиран на глезена си, да спускаш този нокът на средния пръст, така твърд и заоблен, да риташ пръстта. С висока крачка премини покрай стария Мереди, който винаги крие усмивката си.

 

 

Рамо до рамо, тя и Ив, в дългата горещина на следобеда, в транса на светлината, през потока у дома сред изсъхналия див овес и девесил на Дългото пасище. „Страхувах се преди да дойда тук“ — мисли Нора смаяно и си спомня детството. Опира глава на стабилния копринен хълбок на Ив. Жиленето на малките мушички буди, шумоленето на дълги опашки приспива. Долу край потока, на място с груба трева, Фили пасе и дреме. Идва Сю с бавна крачка, намига безмълвно, красива като пламнал въглен, ленива и целеустремена, отправила се към сянката на върбите. Струва ли си да станеш, за да слезеш долу и да натопиш краката си в хладната вода? Следващата година Сал ще е прекалено стара за лагерник, но вероятно ще дойде като ръководител, ще се върне тук. Нора ще дойде за втора година, Сал ще е ръководител. Ще бъдат тук. Свободата е това, което се случва: слънцето през лятото, дивата трева, връщането всяка година.

 

 

Докато се прибират от дългото пътешествие с багаж до планините Стивънс, уморени и изпоцапани, жадни и блажени, докато се спускат от високите места в колона, Сю подтичва пред нея, а Ив е полузаспала отзад, някакъв звук или движение кара Нора да обърне глава и да погледне през планинската поляна. В далечния край под тъмните ели колона коне с ездачи и багаж.

— Гледай!

Ив пръхти, Сю мърда уши и застива. Нора спира в колоната зад нея, изопва врат, за да види. Вижда сестра си първа в далечната колона, гордо вдигнала малката си глава. Крачи леко, лесно, свежа е, тъкмо потегля към високите проходи на планината. На гърба й седи млад мъж с изправена стойка, обърнал леко русата си глава настрани, към гората. Едната му ръка е на бедрото, другата държи юздата, води я. Нора вика и после се откъсва от колоната, спуска се към Сал, зове я.

— Не, не, не, не! — вика.

Зад нея Ив, после и Сю я викат:

— Нор! Нор!

Не чува, не обръща внимание. Продължава напред, с цвят на слонова кост, далечна в ясната, суха светлина, и навлиза в сенките на дърветата. Другите коне и ездачите им я следват в тръс един след друг, докато и последният не се скрива от погледа.

Нора спира в средата на поляната, в тревата, огряна от слънцето. Мухите жужат.

Тръсва глава, обръща се и се връща към колоната. Минава по дължината й, покрай всички и ги дразни, закача се. Кими й вика да се върне в колоната, после Сю излиза от мястото си и я гони, после Ив препуска, с пронизително цвилене, после Кае и Фили, и всички останали, до една, първо в раван, после в пълен галоп, бясно, в надпревара, бягат към Конския лагер и Дългото пасище, към Мереди и дългото вечерно стоене в ограденото поле, във вкусната суха трева, в плитката до глезените вода на потока у дома.

Водата е широка

— Тук ли си?

— Дойдох да те видя.

След малко той попита:

— Къде е „тук“?

Лежеше по гръб, така че не можеше да види много, освен таван и горната една трета от Ана. Във всеки случай очите му изглеждаха нефокусирани.

— Болницата.

Нова пауза. Промърмори нещо от рода на „Аз ли съм тук?“. Думите бяха неясни. После добави съвсем отчетливо:

— Не си ти. Изглеждаш добре.

— Добре съм. Ти си тук. И аз съм тук. За да те видя.

Това го накара да се усмихне. Усмивката на възрастен, легнал по гръб, прилича на усмивка на дете, защото гравитацията работи за нея, не срещу нея.

— Може ли да ми бъде казано, или знанието ще ме убие?

— Ако знанието можеше да те убие, щеше да си мъртъв преди години.

— Болен ли съм?

— Добре ли се чувстваш?

Той извърна глава на една страна — първото физическо движение, което извършваше.

— Чувствам се болен. — Думите бяха завалени. — Натъпкан с хапчета. Някакви хапчета. — Главата се раздвижи отново, неспокойно. — Не ми харесва — каза. И я погледна право в очите. — Не се чувствам добре, Ана. Студено ми е. Усещам студ.

Сълзи напълниха очите и потекоха от тях в сивеещата коса. Това става в случаите на човешко страдание, когато страдащият лежи с лице нагоре и е на средна възраст.

Ана произнесе името му и хвана ръката му. Нейната длан беше по-малка от неговата, с няколко градуса по-топла и много близка като структура и форма, дори формата на ноктите й беше подобна. Тя задържа дланта му. Той задържа нейната. След известно време неговата започна да се отпуска.

— Някакви хапчета — промълви той. Сега очите му бяха затворени.

Проговори още веднъж. Каза или „Време“, или „Бреме“. Ана отговори на първото: „Имам време, ще почакам“. После й мина през ум, че е имал предвид бремето, което му тежи. Виждаше бремето в начина, по който дишаше, докато спи.

 

 

— Заради лекарствата е — каза тя. — Всеки път ме пита дали не може да престанете да му ги давате. Възможно ли е да му намалите дозата?

Лекарят отговори:

— Химиотерапия — и изрече и други думи, някои от които бяха имена на лекарства, завършващи на „зил“ и „ин“.

— Казва, че не може да спи, но не може и да се събуди. Мисля, че му е нужно да поспи. И да се събуди.

Лекарят изговори много други думи. Произнесе ги бързо, отчетливо и с лекота, така да се каже, и толкова уверено, че Ана повярва във всички тях, поне за три часа.

 

 

— Лудница ли е това? — попита Гидиън, напълно ясно.

— Хм. — Ана плетеше.

— Мислех, че е отделение.

— О, тук са отделни частни стаи. Добро място, има възможност за уединение. Почивен дом. Уреден. Скъп.

— Сенилност, инкон… инконтиненция. Не мога да говоря, Ана.

— Хм?

— Удар?

— Не, не. — Остави плетката на коляното си. — Преуморен си.

— Тумор?

— Не. Здрав си като бик. Само леко си превъртял. Уморен си. Държа се странно.

— Какво съм направил? — попита той със светнал поглед.

— Направи се на пълен глупак.

— Еднократно?

— Ами, изми всички черни дъски. В института. С вода и сапун.

— И това ли е всичко?

— Каза, че е време за ново начало. Накара декана да донесе кофите и сапуна. — Двамата едновременно се засмяха. — Остави останалото. Намери им сериозни занимания, повярвай ми.

 

 

Сега всички разбираха, че много коментираното му новогодишно писмо до „Таймс“, което беше защитавал с нехарактерна енергичност, е било симптом. Поради тази причина много хора, които смущаващо го бяха взели за морална оценка, изпитаха облекчение. Сега, когато гледаха назад, виждаха, че Гидиън не е бил на себе си през последните месеци. Всъщност промяната можеше да се проследи три години назад, когато жена му Доротея почина от левкемия. Той понесе загубата добре, разбира се, но все пак не стана ли някак затворен — все по-затворен? Само че никой не бе го забелязал, защото той беше ужасно зает. Беше престанал да ходи на почивка във фамилната хижа край езерото в планината и често говореше публично за борещата се за мир организация, чийто съпредседател беше станал. Работеше прекалено много. Сега бе повече от ясно. За съжаление не стана ясно преди априлската вечер, когато започна публичната си лекция по въпроса за етиката в науката, когато се взираше в аудиторията безмълвно в продължение на 35 секунди (приблизително — един от присъстващите в залата философи математици беше засякъл продължителността на тишината до момента, в който бе станала болезнена, макар и все още не непоносима), след което бавно, с тих и груб глас обяви: „Количественото изразяване на Смъртта сега е един от основните проблеми пред теоретичната физика във втората половина на Западното полукълбо“. След това затвори уста и се втренчи в присъстващите.

Хансен, който обяви лекцията му и седеше на подиума на лекторите, беше едър мъж с бърз ум. Без особени усилия той успя да убеди Гидиън да отиде зад кулисите с него, в една от залите за семинари. Тъкмо там Гидиън настоя всички черни дъски да се измият идеално. Не стана агресивен, при все че поведението му според Хансен би могло да се определи като „необикновено своенравно“. По-късно в личен разговор Хансен се питаше дали поведението на Гидиън не е било своенравно открай време, защото той никога не се бе поддавал на контрол, и дали не би било по-добре да използва думата „ирационално“. Тази дума би била очакваната. Но тъкмо този факт го накара да се запита дали поведението на Гидиън (като физик теоретик) изобщо някога е било рационално и дали неговото собствено поведение (като физик теоретик или иначе) би могло да се опише адекватно с термина „рационално“. Не каза нищо обаче за тези си разсъждения и няколко поредни уикенда положи много труд, за да направи алпинеум край къщата си.

Макар и да не бе показал агресивност към други или към себе си, Гидиън се бе опитал да избяга. В даден момент като че ли внезапно бе разбрал, че е била повикана медицинска помощ. Действаше решително. Каза на декана, на д-р Хансен, д-р Мехта и докторанта господин Чу, които бяха с него (няколко души от аудиторията или института полагаха усилия да държат любопитните и репортерите настрана): „Вие довършете черните дъски тук. Аз ще отида в 40-и кабинет“, веднага взе кофа и гъба и забързано прекоси коридора към празната зала за упражнения, в която Чу и Хансен, които незабавно го последваха, му попречиха да отвори прозорец. Залата беше на първия етаж и намерението му стана ясно от неговите думи: „Нека изляза, моля, помогнете ми да изляза“. Чу и Хансен бяха принудени да задържат ръцете му със сила. Той оказа кратка съпротива, за да се освободи. След като не успя, притихна и видимо стана замислен. Малко преди да пристигне медицинският персонал, предложи на Чу шепнешком: „Ако седнем на пода тук, може и да не ни видят“. Когато медицинският персонал влезе в залата и се приближи до него, той каза високо: „Добре, да бъде вашето“, но веднага започна да крещи без думи, да пищи. Докторантът Чу, брилянтен млад биофизик, който нямаше голям опит с човешкото страдание, пусна ръката му и се разплака. Медицинският персонал, който може би имаше прекалено голям опит с човешкото страдание, веднага му вля бързодействащо приспивателно или успокоително чрез подкожна инжекция. След 35 секунди (приблизително) пациентът притихна и стана управляем, като прие без съпротива усмирителната риза, само с израз (лицев, не вербален) на леко удивление или може би любопитство.

 

 

— Трябва да се махна оттук.

— О, Гид, не още, трябва да почиваш. Мястото е прилично. Намалиха ти лекарствата. Виждам разликата.

— Трябва да се махна, Ана.

— Още не си добре.

— Аз не съм пациент. Губя търпение. Помогни ми да се махна. Моля!

— Защо, Гид? За какво?

— Няма да ме оставят да направя каквото трябва да направя.

— И какво трябва да направиш?

— Да полудея.

 

 

Скъпа Лин,

Продължават да ми позволяват да посещавам Гидиън всеки следобед от пет до шест, защото съм единствената му роднина, овдовялата сестра на вдовеца, но някак си имам чувството, че се натрапвам. Не мисля, че докторът одобрява посещенията ми, според него след мен пациентът става неспокоен, но няма право да ми забрани да ходя, предполагам, докато Гидиън е там. Мисля, че всъщност няма никакво право да го направи в частен дом за почивка като онзи, но ме кара да изпитвам вина. Никога не съм знаела кога да се подчинявам на хората. Говори се, че докторът е най-добрият по нервни сривове. Напоследък казва, че Гидиън се влошава, че престава да реагира на терапията, но продължава да го тъпче с лекарства. Какво се очаква от Гидиън да му каже? Не е хапнал нищо от четири дни. Реагира на мен, когато наоколо няма никого, или поне той говори, аз реагирам. Вчера ме попита за вас, деца. Казах му за развода на Кейт. Натъжи се. „Всички се развеждат“ — каза. И аз се натъжих и му отговорих: „Е, ние не се разведохме. Ти и Доротея. Аз и Луис. Смъртта ни раздели. Кое е за предпочитане, питам се?“. Той каза: „Едно и също е. Сливане на атоми или разцепване на атоми. Човешката раса е едно голямо ядрено семейство“. Чудя се дали лекарят смята, че така говорят лудите хора? Може би си мисли, че така говорят двама побъркани?

По-късно Гидиън ми каза какво е бремето. Това са хората, които умират. Много от тях са деца, малки, кухи, празни деца. Други са възрастни хора, много леки, кухи, стари мъже и жени. Поотделно не тежат много, но пък са много. Възрастните хора лежат върху краката му. Децата са на голяма купчина върху гърдите, върху гръдната кост. Трудно му е да диша.

Днес ме помоли да му помогна да излезе и да направи каквото трябва. Плаче, когато говори за това. Винаги съм мразела да плаче, когато бяхме деца, дори когато станах на тринайсет или четиринайсет. Той плачеше само от истинска тъга. Докторът казва, че има остра депресия и че трябва да се лекува с химикали. Гидиън обаче не е депресиран. Мисля, че е тъжен. Защо не го оставят да скърби? Ще унищожи ли скръбта му нас, останалите? Унищожават ни хората, които не скърбят, така си мисля.

 

 

— Ето ти дрехите. Трябва да станеш и да се облечеш, Гидиън. Ако искаш да дойдеш с мен. Не ми дадоха позволение. Просто не мога да установя контакт с този доктор, държи да те лекува и това е. Ако искаш да дойдеш, ще трябва да станеш и да ходиш.

— Да си взема ли леглото?

— Стига глупости.

— Библията.

— За бога, не ставай религиозен точно сега. Ако си, ще те върна тук. Побързай. Ето ти панталоните.

— Моля ви, оставете ме само за минутка — каза той на умиращите деца, на възрастните мъже и жени.

— Ооо, колко си отслабнал! Дай да те закопчая. Така. Ще се справиш ли? Дръж се. Не. Дръж се за мен. Не си се хранил, замаян си.

— Замаян Гиди.

— Млъквай! Опитай се да изглеждаш нормално.

— Ние сме нормални.

Излязоха от стаята и минаха по коридора ръка за ръка, нормална двойка на средна възраст. Минаха покрай възрастна жена в инвалидна количка, която приспиваше куклата си, и покрай стаята на младежа, който гледаше. Минаха покрай бюрото на приемната. Ана се усмихна и каза на рецепционистката с особен глас:

— Ще се поразходим в градината.

Рецепционистката се усмихна и отбеляза:

— Прекрасно време.

Двамата излязоха на павираната алея пред дома, тръгнаха по нея между моравите към желязната порта. Излязоха и свиха наляво. Колата на Ана беше паркирана малко по-нататък по улицата, под някакви брястове.

— Ох, ох, ако получа инфаркт, вината ще е твоя. Толкова треперя, че не мога да мушна ключа на място. Ти добре ли си?

— Разбира се. Къде отиваме?

— На езерото.

 

 

— Излезе със сестра си, докторе. На разходка. Преди около половин час.

— Разходка, за бога! — извика докторът. — Къде?

 

 

Аз съм Ана. Аз съм Гидиън. Аз съм Гидиана. Аз съм брат на сестра си, сестра на брат си. Аз съм Гидиън, който умира, но умирам твоята смърт, не моята. Аз съм Ана, която не е луда, но аз съм твой брат, който е луд. Вземи ръката ми, братко, от тъмнината! Reich’ mir das Hand, mein Leben, komm’ in mein Schloss mit mir. О, но не искам да вляза в този замък, братко мой. Това е замъкът, в който не искам да влизам. Той има тъмна кула. За кого ме вземаш, за Чайлд Роланд? Аз Роланд, а ти — Оливър? Не, ние познаваме това място, това е нашето старо място, където раснахме като деца. Хайде да танцуваме тук, на брега на езерото, край водата. Ти ще си кулата, аз ще съм езерото. Ти ще танцуваш в моето отражение, аз ще се изпълня с твоите начупени от вълните трепкащи камъни. Опри се леко на мен, куло, братко, виждаш ли, ако се облегнеш леко на мен, сме едно. Но ние винаги сме били едно, сестрабрат. Винаги сме танцували сами. Аз съм Гидиън, който танцува в твоята душа, и умирам. Не мога да танцувам повече. Спускам се надолу, на долу, надолу. Не мога да лежа, не мога да танцувам. Всички отражения се разсейват. Не мога да танцувам. Не мога да дишам. Те лежат върху мен, лежат в мен. Как е възможно гладните да са толкова тежки, Ана?

Гидиън, твоя ли е вината? Не може да е твоя. Никога не си навредил на живо същество.

Но вината съм аз, знаеш. Вината в моята душа и в твоята, самата вина. Линията, по която земята се движи. И идва земетресението, хората умират, малките стреснати деца, младите мъже с оръжията, жените, застинали с пазарски чанти пред изчезващия супермаркет, старците, които клечат и протягат сбръчкани пръсти към залитащата земя. Аз предадох всички. Не им дадох достатъчно храна да ядат.

Как би могъл? Ти не си Бог! О, да. Съм. Ние сме.

Ние?

Да, ние сме. Наистина. Ако не бях Бог, защо трябваше да умирам сега? Умира Бог. Бог е скръбна загуба. Всички ние умираме един за друг.

Ако аз съм Бог, аз съм Богиня и ще се преродя. От собственото си тяло ще се преродя.

Разбира се, но само ако аз умра. И аз съм ти. Или ще ме отблъснеш на ръба на гроба след петдесет години?

Не, не, не. Не те отблъсквам, при все че често ми се е искало. Но това не е ръбът на гроба, моя млада тъмнина, мой ужас, моя малка братска душа. Това е само бряг на езеро, виждаш ли?

Няма друг бряг.

Трябва да има.

Не. Всички морета имат само един бряг. Как биха могли да имат повече?

Има само един начин да разберем.

 

 

Студено ми е. Студено е, водата е студена.

Виж, те са там. Толкова много са, толкова много. Децата не потъват, защото са кухи, издути с въздух. Възрастните хора плуват известно време. Виж как онзи старец стиска буца пръст, късче от света, което е държал, когато е дошло земетресението. Малък остров, не много голям. Виж как тя държи бебето си над водата. Трябва да й помогна, трябва да отида при нея!

Ако докосна един, ще ме уловят. Ще се вкопчат в мен като удавници и ще ме повлекат надолу със себе си. Не плувам толкова добре. Ако ги докосна, ще се удавя.

Погледни тук — познавам това лице. Не е ли Хансен? Държи се за скала, горката душа — една дъска би му помогнала повече.

Ето я Кейт. Ето бившия съпруг на Кейт. Лина е добър плувец, винаги е била, не се тревожа за Лин. Но Кейт е в беда. Има нужда от помощ. Кейт! Не се преуморявай, мила, не ритай толкова силно. Водата е много широка. Пази силите си, плувай бавно, скъпа Кейт, детето ми!

Ето го и малкия Чу. И виж там, ето го лекаря, паднал вътре презглава. И рецепционистката. И старицата с куклата. Ако подам ръка на един, сто ще се протегнат да я уловят, хиляда, хиляда милиона, ще ме издърпат надолу, ще ме удавят. Не мога да спася и едно дете, дори едно-единствено дете. Не мога да спася себе си.

Тогава така да бъде. Поеми ръката ми, дете! Странниче в тъмнината, в дълбоката вода, поеми ръката ми. Плувай с мен, докато можем. Нека се удавим заедно, защото е сигурно, че няма да бъдем спасени поотделно.

Тихо е тук, в дълбоката вода. Не виждам вече лицата.

 

 

Доротея, някой ни следва. Не поглеждай назад.

Аз не съм жената на Лот, Луис. Аз съм жената на Гидиън. Мога да погледна назад, без да се превърна в сол. Пък и кръвта ми никога не е била достатъчно солена. Ти не бива да поглеждаш назад.

За Орфей ли ме вземаш? Бях добър пианист, но не чак толкова добър. Признавам обаче, страхувам се да погледна назад. Не искам всъщност.

Направих го току-що. Двама са. Мъж и жена.

Боях се от това.

Мислиш ли, че са те?

Кой друг би ни следвал?

Да, те са, нашата съпруга и нашият съпруг. Върнете се! Върнете се! Това място не е за вас.

Мястото е за всеки, Доротея.

Да, но не още, не още. О, Гидиън, върни се! Той не ме чува. Не мога да говоря ясно вече. Луис, извикай им.

Върнете се! Не ни следвайте! Не могат да ни чуят, Доротея. Виж как идват, сякаш пясъкът е вода. Не знаят ли, че тук няма вода?

Не знам какво знаят, Луис. Не помня. Гидиън! О, Гидиън, хвани ръката ми.

Ана, улови ръката ми!

Могат ли да ни чуят? Могат ли да ни докоснат?

Не знам. Не помня.

 

 

Студено е, на мен ми е студено. Много дълбоко е, твърде далече е. Протегнах ръка, протегнах ръка в тъмнината, но не знам каква беше ползата от това. Не знам дали съм държал някое дете за малко, или някоя тъмна сянка е протегнала ръка към мен. Не знам пътя. Бяха прави там, на твърдата земя. Казваха ми да не тъгувам. Казваха ми да не поглеждам. Казваха ми да забравя. Казваха ми да се храня и да си вземам лекарствата — онези, които завършват на „зил“ и „ин“. Бяха прави. Казваха ми да мълча, да не крещя, да не плача силно. Сега не вдигай шум, бъди добър. И бяха прави. Каква полза от крещенето? Каква полза да крещиш: „Помощ, помощ, давя се!“, когато всички останали се давят също? Чух ги да крещят „Помощ, помощ, моля!“. Но сега не чувам нищо. Чувам единствено шума на дълбока вода. О, вземи ръката ми, любов моя, студено ми е, студено ми е, студено ми е.

Водата е широка, не мога да премина

нямам и крила да полетя.

Дай ми лодка, която носи двамина

и двамина ще гребем нататък, с любовта.

Има, о, има друг бряг! Погледни светлината, светлината на утринта върху скалите, светлината от бреговете на утринта. Аз съм светлина. Тежестта я няма. Аз съм светлина.

Но това е същият бряг, Гидиана.

Значи сме се прибрали у дома. Цяла нощ гребахме с веслата на тъмно, в студа, и се прибрахме у дома — дом, в който никога не сме били досега, дом, който никога не сме напускали. Вземи ръката ми и пристъпи на брега с мен, моя сестра живот, мой брат смърт. Виж, това е началното място. Тук започваме, тук, с пороя, който ни разделя.

Изгубените деца

Вдигна сребърната флейта до устните си и засвири. Със сакото си на кръпки, раираните панталони и обувките в два цвята, обикаляше улиците на града и свиреше мелодия. Каква мелодия? Обръщаха се и слушаха — минувачи, бизнесмени, пазаруващи, секретарки, пушачи, туристи, просякини, просяци. Когато свирецът минаваше, те вдигаха глави, напрягаха слух, погледът в очите им се обръщаше навътре. Чуваха ли мелодията? Да… Не…? Някои го следваха известно време, опитваха да чуят какво свири на флейтата си. Една просякиня разтърси количката си от супермаркет и закрещя след него неприлични думи. Турист от Япония изтича напред, за да го снима, но го изгуби в тълпата. Един адвокат тръгна в крак подире му, вслуша се да чуе звука на флейтата, който несъмнено беше много висок и мелодичен. Но едва долавяше съвсем слаб звук, на границата на сетивата си, и на Бродуей сви встрани. Три момчета преминаха с бутане и крясъци покрай свиреца — брезентовите и пластмасовите им обувки бяха по-безвкусни и от неговото сако. Жена излезе от магазин за облекло и спря с превит гръб, леко раздалечи устни и се загледа след него. Малката й дъщеря я задърпа за ръката нетърпеливо.

— Мамо, искам у дома, мамо, да вървим към автобусната спирка!

В майката, във всяка от жените и всеки от мъжете, покрай които свирецът минаваше, скачаше по едно дете и викаше: „Чувам го! Чувам го! Слушай!“. Но тя не можеше да го чуе, а дъщеря й не обръщаше внимание, не слушаше, дърпаше я за ръката и тя я следваше послушно. Децата профучаваха покрай него на скейтбордове или кънки, или тичешком. Мъже и жени се разхождаха или бързаха замислени за работите си, свиваха рамене с презрение към уличните музиканти, продължаваха разговорите си за общински облигации, футбол, цената на камбалата, делото, изборите, кризата. Някои от мъжете, някои от жените усетиха леко трепване на дъха, нещо като охкане или бодеж в гръдната кост, а други не почувстваха абсолютно нищо, когато детето в тях се измъкваше, освобождаваше се и хукваше невидимо след свиреца, когато викаше нечуто: „Чакай! Чакай ме!“, когато безвкусно облечената гъвкава фигура минаваше през тълпите, промушваше се през трафика на кръстовищата, без да престава да свири на сребърната си флейта. Сред тълпите тези избягали деца минаваха бързо и леко като валма прах или кълба пара, все повече и повече, облак, опашка на комета от нематериални деца, които следваха свирача, подскачаха, лудуваха, танцуваха на неговата мелодия, с танцова стъпка минаха през целия град и предградията, през супермагистралите, докато най-накрая не стигнаха до моловете и заведенията за бързо хранене. Дали свирачът продължи покрай моловете към скритата страна, или се измъкна от децата по безкрайните проходи между огромните сгради без прозорци? Настигнаха ли го децата, или го изгубиха, привлечени от рекламите и стоките, магазините за играчки, сладкарниците? Разпръснаха се съвсем внезапно, всички избягали деца, отклониха се към магазините и кината, към залите за електронни игри, влязоха в игрите, скачаха и стреляха, и се унищожаваха едно друго сред облаци искри, влизаха във филми за развлечения, магии и железарии, тичаха през кули и замъци от усмихнати машинарии, през тунели и орбити от пищящи машинарии. Там са изгубените деца. Когато са гладни, хранят се със сладникавия мазен дим на скарите, на които се пекат хамбургери за вечни времена, докато високоговорителите за вечни времена свирят мелодията на свиреца.

Текстове

Посланията идват, мислеше Йохана, обикновено с години закъснение или години преди човек да е разгадал шифъра им, или дори преди да е научил езика, на който са написани. И въпреки всичко пристигаха все по-често и бяха толкова нетърпящи отлагане, толкова убедителни в настояването си да ги прочете, да направи нещо, че накрая беше принудена да потърси убежище от тях. Нае за месец януари малка къща без телефон в крайморски град, в който не пристигаше поща. Беше отсядала в Клатсанд няколко пъти през лятото. Зимата, надяваше се, ще е по-спокойна от лятото. Минаваха по цели дни, без да чуе или каже дума. Не купуваше вестници и не пускаше телевизора, но една сутрин си помисли, че трябва да чуе новини по радиото и хвана програма на финландски от Астория. Посланията обаче продължаваха да пристигат. Думите бяха навсякъде.

Литературните одежди не бяха истински проблем. Спомняше си първата печатна рокля, която видя преди години, истинска печатна рокля, с типография в дизайна — зелено върху бяло, куфари и хибискуси, и имената „Ривиера“ и „Капри“, и „Париж“, изписани доста криво от раменния шев до подгъва, на места както трябва, на места — наопаки. Тогава, както каза и продавачката, това беше много необикновено. Сега беше трудно да намериш и най-обикновена тениска, която да не призовава към политическо действие или да не съдържа дълги цитати от някой умрял физик, или поне да не споменава града, в който е била продадена. С всичко това се справяше, дори бе носила такива.

Твърде много неща обаче ставаха четливи.

В началото бе забелязала, че дори линиите от пяна, които оставяха морските вълни, понякога напомняха ръкопис, криви, прекъснати от интервали думи. Ала едва когато остана сама повече от две седмици и многократно се разходи до разбития кораб и обратно, откри, че разбира написаното. Денят беше топъл, почти без вятър, така че не се налагаше да крачи бързо, а можеше да се разхожда спокойно между линиите от пяна и брега, където пясъкът отразява небето. От време на време спокойна зимна вълна се разливаше нагоре и нагоре по брега и принуждаваше нея и няколко чайки също да тичат нагоре, към по-сухия пясък. После вълната се оттегляше, чайките и те се връщаха след нея. На дългата пясъчна ивица нямаше жива душа. Пясъкът беше корав и равен като подложка от бледокафява хартия и върху него една поредна вълна беше оставила знака си — сложна поредица извивки и късчета пяна. Панделките и завъртулките, и извивките от бяла пяна толкова приличаха на написани с тебешир, че тя спря, както спираше, почти без желание, за да прочете какво хората са надраскали върху пясъка през лятото. Обикновено беше „Джейсън + Карън“ или инициали и сърце. Веднъж, тайнствено и запомнящо се, видя три инициала и години, „1973-1984“ — единственият надпис, който говореше за обещание, което не е дадено, а е неспазено. Дали тези единайсет години бяха продължителността на нечий брак? Животът на дете? Бяха минали, а буквите и цифрите също бяха изчезнали заради надигащия се прилив, когато се върна там, където бяха. Зачуди се дали този, който ги е написал, не ги е написал, за да бъдат заличени. Но тези думи от пяна върху кафявия пясък, сега, бяха написани от самото заличаващо море. Ако успееше да ги разчете, то можеше да й разкрие мъдрост, много по-дълбока и по-горчива от онази, която би могла да преглътне. Искам ли да знам какво пише морето? — мислеше си, но в същото време вече четеше пяната, която, макар и със странен клинопис от мехури вместо с букви от някоя азбука, беше съвършено разбираема, както крачеше край нея. „Yes — пишеше — esse hes hetu tokye to’ ossusess ekyes. Seham hute’u.“ (Когато го записа по-късно, използва апострофа, за да обозначи нещо като стоп или прекъсване, като последния звук на „шляп!“) Когато го прочете отново, след като се върна няколко крачки, за да го направи, надписът продължаваше да е същият, така че тя мина покрай него няколко пъти и го запамети. После, когато мехурчетата се спукаха и пяната започна да се свива, се промени и стана: „Yes, e hes etu kye to’ ossusess kye ham te u“. Почувства, че промяната не е значима, а е просто загуба, и запази първоначалния текст в паметта си. Водата от пяната потъна в пясъка и мехурчетата пресъхнаха, докато линиите не се превърнаха в едва различима дантела от точици и чертички, получетлива. Достатъчно приличаше на деликатни късчета бродерия, за да се зачуди дали не би могла също така да разчита истинска дантела или бродерия.

Когато се прибра у дома, записа думите от пяна, за да не се налага повече да ги повтаря, за да ги помни, после погледна плетената от машина ажурна квакерска дантела на малката кръгла маса за хранене. Не беше трудно да я разчете, но, както можеше да се очаква, беше доста скучна. Първият ред до ръба гласеше „същност знам същност знам същност знам“ до безкрай, с „интервал“ на всеки трийсет бода, където шарката на ръба прекъсваше.

Дантелената яка, която бе купила от магазин за дрехи втора ръка, беше съвсем друго нещо. Беше плетена на ръка, писана на ръка. Текстът беше малък и много равен. Като калиграфското писмо, което беше учила преди петдесет години, в първи клас. Текстът беше изящен, но и удивително лесен за разбиране. „Душата ми трябва да си върви“ — пишеше по ръба и се повтаряше много пъти: „душата ми трябва да си върви, душата ми трябва да си върви“, а крехките мрежи, които водеха навътре, казваха „сестро, сестро, сестро, запали светлината“. И тя не знаеше какво да трябва да направи, нито как трябва да го направи.

Сомнамбули

Джон Фелбърн

 

Казах на камериерката да не идва да чисти бунгалото ми преди четири часа, когато излизам да бягам. Обясних й, че съм нощна натура, пиша до късно и спя до късно сутрин. Някак стана ясно, че пиша пиеса. Тя попита:

— Театрална пиеса?

Потвърдих, а тя каза:

— Веднъж гледах такава.

Каква чудесна реплика. Оказа се, че било някаква продукция в средното училище, някакъв мюзикъл. Обясних й, че моята пиеса е доста различна, но тя не поиска подробности. Всъщност нямаше начин да обясня на жена като нея какво пиша. Жизненият й опит е толкова невероятно ограничен. Живее тук, чисти стаи, връща се у дома и гледа телевизия — навярно някоя викторина. Реших да я включа в бележника си с герои, написах „Ава, камериерката“ и установих, че няма какво повече да добавя. Все едно да опитваш да опишеш чаша вода. Тя е това, което разбират хората, когато казват „приятна жена“. Би била напълно невъзможна като героиня от пиеса, защото никога не казва и не прави нищо, което не казва и не прави всеки друг. Говори с клишета. Тя е клише. На около четиридесет, със среден ръст, едра в ханша, бледа, с не особено здрав цвят на лицето, русолява — половината бели жени в Америка изглеждат така. Извадена от калъп, направена с форма за сладкиши. Бягах час — час и половина, докато тя чистеше бунгалото, и си мислех, че тя никога не би направила нищо от рода на бягането, че вероятно не прави никакви физически упражнения. Хората като нея не контролират живота си. Хората като нея в град като този водят съществуване за масова употреба, стереотипно, вземат идеите си от телевизията. Сомнамбули. От това става добро заглавие. „Сомнамбули“. Как обаче да пишеш смислено за човек, който е напълно предсказуем? Дори сексът би бил отегчителен.

Тази седмица в бунгалото до потока има някаква жена. Когато бягам по брега следобедите, тя ме наблюдава. Попитах Ава за нея. Ава, разбира се, каза: „Тя е много приятна“. Макан има много хубави крака. Но стари.

 

 

Катрин Макан

 

Ако имах въздушна пушка, можех да се скрия на верандата и да фрасна една по задника на младежа, който помпа покрай бунгалото по малките си червени ластични гащета. Оглежда ме.

Днес видях Вирджиния Хърн в Хамбълдън. Казах й, че мястото се превръща в проклета писателска колония — тя самата, която продължава да колекционира „Пулицър“, или каквито там са наградите й, сега и онзи младеж в бунгалото с дъсчения покрив, който седи пред компютъра до четири сутринта. В „Убежището“ е толкова тихо, че чувам как онова нещо писука и трака по цяла нощ.

— Може да е много усърден счетоводител — отбеляза Вирджиния.

— Не и с малките си червени ластични шорти — възразих аз. Тя възкликна:

— О, това е Джон. — Някой си. — Да, поставили са негова пиеса някъде на Изток, той ми го каза.

— А какво прави тук? — попитах аз. — Лежи в краката ти?

— Не — отговори тя. — Каза, че имал нужда да се спаси от стреса на цивилизацията, така че прекарва летата на Запад.

Вирджиния изглежда много добре. Има онзи кос и тъмен отблясък в очите. Опасна жена, нежна като мляко.

— Как е Ава? — поинтересува се тя.

Ава се грижеше за къщата й на Бретън Хед миналото лято, когато тя и Джей пътуваха, затова пита за нея, макар и да не знае историята, която Ава ми разказа. Отговорих, че Ава е добре.

Мисля, че наистина е така, при все че още ходи внимателно. Може би това е забелязала Вирджиния. Ава ходи като тай чи боец, като акробат по високо изпънато въже. Стъпалото точно пред другото и никакви резки движения.

Когато почука, чаят беше готов — беше през първата ми сутрин там. Седнахме на масата в кухненската ниша както другите лета и разговаряхме. Предимно за Джейсън. Той сега е в десети клас, играе бейзбол, кара скейтборд, сърф, умира да се качи на някое от онези неща с платна и да отиде на река Худ. „Океанът май не му стига“ — казваше Ава. Гласът й беше без цвят, когато говореше за него. Предполагам, че момчето е като баща си, поне физически, и че й създава неприятности или я отблъсква, при все че тя се е вкопчила в него лоялно, не иска да се отдели. И може би изпитва и ревност към него като оцелял: „Защо ти, а не тя?“. Нямам представа какво мисли и чувства Джейсън във връзка с всичко това. От малкото, което виждам, когато се отбива тук, съдя, че е мило момче, запалено по спортовете, с които се занимават момчетата, предполагам, защото е необходимо да правят нещо добре.

С Ава винаги се уговаряме отново каква работа трябва да върши, когато съм тук. Твърди, че ако не чисти с прахосмукачка два пъти седмично и не изнася боклука, господин Шото „ще я подгони“. Съмнявам се, че би го направил, но става дума за нейното работно място и нейната съвест. Тоест трябва да прави това и да се отбива всеки ден, за да види дали не ми е нужно нещо. Или да изпива чаша чай с мен. Обича „Ърл Грей“.

 

 

Кен Шото

 

Може да й се вярва. Казах на Деб на закуска, че не може да си представи какъв късмет имаме. Бринези трябва да наемат каквото намерят — момичета от училище, които не знаят как да оправят легло, нито искат да се научат, жени от различни етноси, които не знаят езика и си отиват точно когато ги обучиш. В края на краищата кой иска цял живот да чисти мотелски стаи? Само човек, който няма нужното образование и самоуважение, за да намери нещо по-добро. Ава също нямаше да се задържи, ако се отнасях към нея както Бринези се отнасят към техните камериерки. Веднага разбрах, че имаме късмет с нея. Тя знае как да чисти и е готова да работи за долар над минималната ставка. Защо тогава да не се отнасям с нея като с равна? След четири години? Ако иска да чисти едно бунгало в седем сутринта, а друго в четири следобед, това си е нейна работа. Тя се разбира с клиентите, аз не й се бъркам. Не я притискам.

— Остави на мира Ава, Деб. — Това й казах тази сутрин. — Тя е честна, постоянна, на нея може да й имаш доверие — грижи се за момчето си, което учи в средното училище тук. Какво повече можеш да искаш? Казвам ти, поема половината товар от раменете ми!

— Вероятно си мислиш, че аз трябва да тичам след нея и да следя какво прави — намръщи се Деб. Бога ми, понякога наистина ме вади от кожата. Защо говори така? Не съм я обвинил за нищо.

— Тя няма нужда от следене — казах.

— Ти си мислиш — тросна се Деб.

— Добре, какво не е направила както трябва?

— Да е направила? Не, нищо. Тя не може да направи нищо лошо!

Не разбирам защо трябва да говори така. Не може да е ревност, не и от Ава, за бога! Ава изглежда добре, има си всичко, обаче, дявол да го вземе, не позволява да гледаш на нея по този начин. Някои жени просто не са такива. Просто не дават сигнали. Дори не мога да си помисля, че ще си помисля за нея по този начин. Деб не вижда ли това? Какво тогава има против Ава, по дяволите? Винаги съм смятал, че я харесва.

— Тя е потайна — добавя само. — Тръпки ме побиват от нея.

— Стига, Деб! — казах. — Тя е мълчалива. Може да не е много умна. Не знам. Не е приказлива. Някои хора не са.

— Искам да имам жена, която знае повече от две думи. Щом като съм запокитена в горите тилилейски тук.

— Струва ми се, че и бездруго прекарваш по цял ден в града — казах, без да искам да прозвучи като упрек. Това е просто факт. И защо да не го прави? Не съм взел това място, за да уморя жена си от работа или за да я вържа. Аз го управлявам и го поддържам, Ава Еванс чисти бунгалата, а Деб е свободна да прави каквото иска да прави. Така исках да бъде. Като че ли обаче не е достатъчно или тя не мисли така, или има нещо друго.

— Ами — каза тя, — ако аз имах някаква отговорност, питам се дали би сметнал мен за достойна за доверие.

Ужасно е да се подценяваш така. Ще ми се да знаех как да я накарам да не се подценява така.

 

 

Деб Шото

 

Демонът говори. Кен не знае как се е вселил в мен. Как бих могла да му кажа? Ако го направя, той ще ме убие отвътре.

Демонът обаче познава тази жена, Ава. Изглежда толкова мила и добра, „Да, госпожо Шото, разбира се, госпожо Шото“, ходи на пръсти наоколо с кофите и четките си, с метлите и кошчетата си. Крие се. Знам кога една жена се крие. И демонът знае. Намери мен. Ще намери и нея.

Няма никаква полза да опитвам да се измъкна. Мисля, че трябва да й кажа това. След като веднъж сложат демона в теб, никога няма да си отиде. Като бременност е.

Тя има син, значи трябва да й се е случило по-късно, трябва да е бил съпругът й.

Нямаше да се омъжа за Кен, ако знаех, че демонът е в мен. Той обаче започна да говори едва миналата година. Когато ми откриха киста и лекарят помисли, че е рак. Тогава разбрах, че е бил сложен в мен. После, когато се установи, че не е рак, и Кен се радваше толкова много, той започна да се движи в мен, там, където беше кистата, и да ми казва разни неща, а сега вече казва неща и с моя глас. Кен знае, че е там, но не знае как е попаднал там. Кен знае толкова много, знае как да живее, живее заради мен, той е моят живот. Но аз не мога да говоря с него. Не мога да кажа нищо, защото онова идва в устата ми, обсебва собствения ми език и говори разни неща. И нещата, които изрича, нараняват Кен. Аз не знам какво да направя. И ето че Кен си тръгва с тежката си походка и увиснала челюст, връща се към работата си. Работи през цялото време, но пълнее. Не трябва да яде толкова много холестерол. Казва обаче, че винаги се е хранил така. Не знам какво да направя.

Трябва да говоря с някого. Онова не иска да разговаря с жени, така че аз мога. Ще ми се да можех да поговоря с госпожа Макан. Но тя е снобка. Колежанките са снобки. Говори толкова бързо, а веждите й мърдат. Такъв човек не може да разбере. Ще си помисли, че съм луда. Не съм луда. В мен има демон. Не аз го сложих там.

Бих могла да поговоря с момичето от островърхото бунгало. Но тя е толкова млада. И всеки ден заминават някъде с пикапа си. И те са колежани.

Има една друга жена, която идва в Хамбълтън, възрастна е. Госпожа Инман. Изглежда толкова мила. Иска ми се да можех да поговоря с нея.

 

 

Линзи Харц

 

Хората тук, в „Убежището на Хана“, са толкова странни, че не мога да им вярвам. Например семейство Шото. Божичко! Той е наистина симпатяга, обаче по цял ден тича наоколо — поддържа малкия канал, който е прокопал от потока към имота си, нещо като поток играчка, плеви, кастри храсти, събира листа с греблото, а онзи ден, когато, се прибирахме, го видяхме да събира смърчови иглички от пътеката, както една домакиня би чистила килима си от нишки. Изградил е малки мостчета над потока играчка, с камъни очертава малките алеи между бунгалата. Пренарежда камъните всеки ден. Подравнява ги в права линия, подбира ги еднакви по големина.

Госпожа Шото го наблюдава през прозореца на кухнята. Или пък се качва на колата си, изминава познатия път от километър и половина до града, пазарува пет часа и се връща с бутилка мляко. Стиснала здраво присвитите си, кисели устни. Тя мрази да се усмихва. Усмивката за нея е тежко усилие, тя работи усилено, за да го постигне, може би й се налага да почива половин час след това.

Тук е и госпожа Макан, която идва всяко лято, познава всички, ляга си в девет вечерта и става в пет сутринта, прави китайски упражнения на верандата си и медитира на покрива. Качва се на покрива от стряхата над верандата. Качва се на стряхата през прозореца на бунгалото.

После е господин Елитен университет, който си ляга в пет сутринта и става в три следобед, той не контактува с аборигените. Без съмнение контактува само с компютъра и с модемите му, а вероятно има и факс там, вътре. Всеки ден в четири бяга по брега, когато всички хора са там, така че да видят червените му шорти и мускулестите му крака, и маратонките му за сто и четирийсет долара.

Накрая сме аз и Джордж — ние всеки ден излизаме да картографираме тайно местата, където горската служба и дърводобивните компании секат незаконно стари гори по крайбрежието, за да напишем статия, която никой няма да публикува, дори тайно.

Трима с обсесивно-компулсивно разстройство, един егоманиак, двама параноици.

Единственият нормален човек в „Убежището на Хана“ е камериерката, Ава. Тя просто идва и казва: „Добър ден“ и „Имате ли нужда от кърпи?“, чисти с прахосмукачката, докато дебнем дървосекачите, и общо взето се държи като нормално човешко същество. Попитах я дали е местна. Отговори, че живее тук от няколко години. Синът й учи в средното училище. „Градът е хубав“ — каза. Има нещо много ясно в изражението й, нещо чисто и невинно, като вода. Точно за този тип хора ние, параноиците, бихме спасявали горите, ако изобщо успеем. Така или иначе, добре е, че все още има хора, които не са напълно превъртели.

 

 

Катрин Макан

 

Попитах Ава дали смята да остане тук, в „Убежището“.

Отговори, че, да, предполага.

— Можеш да си намериш по-добра работа — казах й.

— Да, предполагам — отговори тя.

— По-приятна.

— Господин Шото е много добър човек.

— Госпожа Шото обаче…

— Няма проблем с нея — възрази Ава разгорещено. — Понякога може да е лоша с него, но никога не си го изкарва на мен. Мисля, че всъщност е добър човек, обаче…

— Обаче?

Направи бавен, достолепен жест с отворена длан: не знам, кой знае, вината не е нейна, всички сме в едно и също положение.

— Разбирам се с нея добре — добави.

— Ти се разбираш добре с всички, Ава. Можеш да си намериш по-добра работа.

— Нямам умения, госпожо Макан. Възпитавана съм да бъда съпруга. Където живеех, в Юта, жените са съпруги. — Произнесе го натъртено. — Така че знам как да правя това, да чистя и така нататък. Все едно.

Почувствах угризение, че проявявам неуважение към работата й.

— Имах предвид просто да получаваш по-добра заплата — поясних.

— Ще поискам от господин Шото повишение за Деня на благодарността — каза тя със светнали очи. Явно това беше дълго обмислян план. — Ще се съгласи. — Усмивката й беше краткотрайна, изобщо не се задържа на устните.

— Искаш ли Джейсън да учи в колеж?

— Ако той пожелае — отговори тя неопределено. Идеята я безпокоеше. Тревожеше я. Всяка мисъл за напускане на Клатсанд, дори само за възможността Джейсън да тръгне по широкия свят, я плашеше, може би винаги ще я плаши.

— Няма опасност, Ава — казах аз много внимателно. За мен е болезнено да гледам страха й и винаги се стремя да избягвам болката. Искам да си даде сметка, че е свободна.

— Знам — отвърна тя и пое кратко, дълбоко дъх, сякаш отново се изплаши.

— Никой не те преследва. Никога не са те преследвали. Било е самоубийство. Показа ми изрезката от вестника.

— Изгорих я — каза тя.

МЕСТЕН МЪЖ СТРЕЛЯ, УБИВА ДЪЩЕРЯ СИ, САМОУБИВА СЕ.

Беше ми показала изрезката по-миналото лято. Виждам я в представите си съвсем ясно.

— Най-естественото нещо на света е да се преместиш другаде. Това не е „подозрително“. Не е нужно да се криеш, Ава. Няма от какво да се криеш.

— Знам — каза тя.

Вярва, че знам какво говоря. Приема думите ми. Вярва ми доколкото може. И аз й вярвам. Приех за истина всичко, което ми каза. Откъде съм сигурна, че е истина? Доверявам се на думите й и на изрезката от вестник, която може да не е нищо повече от плод на нечия фантазия? Определено през живота си не съм била сигурна в никоя истина по този начин.

Докато плевяла зеленчуковата градина зад къщата им в Индо, Юта, чула изстрел, влязла през задната врата, минала през кухнята и излязла в предната стая. Мъжът й седял на креслото си. Дванайсетгодишната им дъщеря Дон лежала на килима пред телевизора. Ава застанала на прага и задала въпрос — не помни дали е попитала „Какво стана?“ или „Какво беше това?“. Мъжът й отговорил: „Наказах я. Тя ме омърси“. Ава отишла до дъщеря си и видяла, че е гола, че главата й е премазана от тежки удари и че е простреляна в гърдите. Ловната пушка била на малката масичка. Взела я. Прикладът лъщял.

— Предполагам, че се страхувах от него — каза ми. — Не знам защо я взех. Тогава той ми нареди: „Остави я“. Аз отстъпих заднешком към вратата, но той тръгна подире ми. Застрелях го. Той падна напред, буквално върху мен. Оставих пушката на пода близо до главата му, край вратата. Излязох и тръгнах по улицата. Знаех, че Джейсън трябва да се върне от тренировка по бейзбол и не исках да влиза в къщата. Пресрещнах го на пътя и отидохме у госпожа… — Млъкна, сякаш името на съседката й не биваше да се произнася гласно — при една съседка. Оттам се обадих на полицията и повиках линейка. — Рецитираше историята тихо. — Всички решиха, че е убийство и самоубийство. Аз си мълчах.

— Разбира се — казах с пресъхнал език.

— Аз го застрелях — добави тя и ме погледна, сякаш за да се увери, че съм разбрала. Кимнах.

Така и не ми каза името му или фамилното им име. Еванс било бащиното й име.

Веднага след двойното погребение помолила съсед да ги закара с Джейсън до най-близкия град с железопътна гара. Взела всичките пари, които мъжът й бил скрил в килера под запасите от храни, складирани там за евентуална ядрена война или комунистически преврат. Купила два билета за следващия влак в западна посока. Влакът бил за Портланд. Още от пръв поглед разбрала, че Портланд е „твърде голям“, както ми каза. На автогарата, малко по-надолу по улицата, където била железопътната гара, чакал автобус за крайбрежните области. Попитала шофьора: „Закъде пътува този автобус?“. Той изредил имената на крайбрежните градчета, през които минавал. „Избрах този, който ми се стори най-далечен“ — каза ми.

С десетгодишния Джейсън пристигнали в Клатсанд една лятна привечер, малко преди да се стъмни. Мотел „Бяла чайка“ бил пълен и госпожа Бринези я изпратила в „Убежището на Хана“.

— Госпожа Шото беше мила — каза ми Ава. — Не попита защо идваме пеша или други неща. Когато стигнахме, вече беше тъмно. Не можех да повярвам, че е мотел. Виждах само дървета, като в гора. Тя само подхвърли: „Е, този млад човек изглежда уморен“ и ни настани в, островърхото бунгало — само то беше свободно. Помогна ми да разгъна походното легло за Джейсън. Наистина беше мила. — Искаше да говори повече за тези подробности, за откриването на рая. — На следващата сутрин отидох в офиса и попитах дали знаят къде бих могла да си намеря работа, а господин Шото отговори, че имали нужда от камериерка на пълен работен ден. Като че ли бяха чакали мен — каза по своя искрен начин и вдигна очи към мен.

Не се съмнявам в Провидението, което предлага подслон. Дали обаче то е сложило пушката в ръцете й? Или в неговите?

Тя и Джейсън имат малък апартамент, пристройка към къщата на Ханингър на улица „Кларк“. Предполагам, че държи снимка на дъщеря си Дон в стаята си. Училищна фотография 14 на 22, в рамка — усмихната седмокласничка. Не трябва да си въобразявам каквото и да било за Ава Еванс. Това не е почва за въображението. Не бива да си представям трупа на детето върху килима, между малката масичка и телевизора. Не би трябвало да си позволявам да си го представям. Ава не би трябвало да си го спомня. Защо искам да си намери по-добра работа, по-приятна работа, по-голяма заплата — какви ги говоря? Преследване на щастието?

— Трябва да почистя бунгалото на господин Филбърн — каза тя. — Чаят беше чудесен.

— Сега? Но ти свършваш работа в три, нали?

— Е… той има странен режим. Помоли ме да не чистя преди четири.

— Значи трябва да чакаш да стане четири? Какво нахалство! — възнегодувах. Възмущението, големият лукс на средната класа. — За да може той да излезе да бяга за здраве? Ще отида и ще му кажа да се удави в потока! — Бих ли го направила? Ако бях камериерката?

Ава ми благодари отново за чая.

— Беше ми приятно да си поговорим — каза ми. И тръгна по грижливо почистената алея, която се виеше между бунгалата, между старите смърчове, внимателно, всяка крачка точно пред предишната. Никакви внезапни движения.

Длан, чаша, раковина

Последната къща на Крайморски път беше сред полето, зад дюните. Прозорците й гледаха на север към Бретън Хед, на юг към Корабокрушенската скала, на изток към блатата, а от втория етаж, над дюните и вълните, на запад към Китай. Къщата беше повече празна, отколкото пълна, но никога не беше тиха.

Семейството пристигна и се пръсна. След като идваха заедно за почивните дни, разбягваха се един от друг без колебание: един в градината, друг в кухнята, трети при етажерката с книгите, двама на север, по брега, един на юг, към скалите.

Избуяли от сол, пясък и бури, розовите храсти зад къщата се бяха покатерили по избелялата ограда и бяха пуснали дълги есенни филизи, хаотични и великолепни. Розите може би се чувстват най-добре, ако не правиш нищо за тях, освен да ги пазиш от папратта и бръшляна, за да не ги задушат. „Мадам Мейланд“ расте в диво състояние не по-зле от всяка дива роза. Докато бръшлянът… Противно нещо. Отровни плодове. Изпълзява от всевъзможни скрити места, изпълнен с ужаси — паяци, стоножки, хилядоножки, милиононожки, змии, плъхове, счупени стъкла, ръждиви ножове, кучешки изпражнения, очи на кукли. „Трябва да окастря бръшляна до самата ограда — помисли си Рита, когато издърпа дълго стебло, което я отведе до листната маса на главната лиана, дебела колкото градински маркуч. — Трябва да идвам тук по-често и да държа бръшляна настрана от смърчовете. Виж това, тези дървета може да са мъртви след още една година.“ Дръпна. Стъблото на бръшляна помръдна колкото би помръднало стоманено въже с котва в края. Рита се върна на верандата и извика:

— Има ли тук градинарски ножици, как мислиш?

— Би трябвало да висят на стената, няма ли ги? — извика Мег от кухнята. — Трябва да са там.

Трябваше да има и брашно в кутията, но беше празна. Или го беше използвала всичкото през август и беше забравила, или Фил и момчетата си бяха правили палачинки при последното им идване миналия месец. Къде тогава е бележникът за покупки, за да запише в него „брашно“? За да купи по-късно, когато отиде до Хамбълдън? Нямаше го никъде. Трябваше да купи малък бележник, в който да запише „бележник“. Намери химикалка в чекмеджето за разни неща. Беше зелена и прозрачна, на нея пишеше КРАЙБРЕЖЕН МАГАЗИН ЗА ЖЕЛЕЗАРСКИ И АВТОСТОКИ НА ХАНК. Написа „брашно, банани, портокалов сок, овесени ядки, кисело мляко, бележник“ върху книжна салфетка, като избърса капката изтекло зелено мастило от върха на химикалката с ъгълчето на салфетката. Всичко е овално или най-малкото спирално. Не беше минало никакво време, в никакъв случай не и дванайсет месеца от последния октомври в тази кухня и тя абсолютно стоеше в стъпките си. Не беше déjà vu, а déjà vécu, както и всеки октомври преди това всичко сега беше съвсем същото, поради което различни крака стъпваха в нейните стъпки. Половин номер по-големи от миналата година, най-напред. Щяха ли да се раздуват и разширяват вечно, докато накрая не обуе мъжки гумени ботуши номер 46? Краката на майка й не бяха такива. Тя носеше номер 37, още носеше номер 37 и винаги щеше да носи номер 37, но пък тя винаги носеше един и същи вид обувки, спретнати, ниски, с ток два сантиметра или мокасини, никога не експериментираше с германски танкове, японски спортни или последната ликвидираща палеца мода. Причината беше необходимостта да се облича по определен начин, разбира се, като съпруга на декана, но също и като момичето на татко, принцесата от малкия град, без експерименти, само познаване.

— Отивам до Хамбълдън, искаш ли нещо? — извика Мег от вратата на кухнята през мрежата за насекоми към задната веранда на майка си, която се бореше с бръшляна в градината.

— Не, няма какво. Пеша ли отиваш?

— Да.

Прави бяха — изискваше се известно усилие да кажеш просто „да“, да се въздържиш от квалификации, да не го омекотяваш: „Да, така мисля“, или „Да, предполагам“, или „Да, мисля, че бих“… Неквалифицираното „да“ звучи рязко, пълно с тестостерон. Ако Рита беше казала само „не“, вместо „Не, няма какво“, щеше да прозвучи грубо или отчаяно и Мег вероятно щеше да опита по някакъв начин да разбере какво не е наред, защо майка й не говори майчин език.

— Отивам до Хамбълдън — каза и на Фил, който беше коленичил пред лавиците с книги в тесния коридор, и излезе. Слезе по четирите дървени стъпала от предната веранда и излезе през портата, пусна резето след себе си и тръгна надясно по Крайморски път към града. Познатите движения й доставяха голямо удоволствие. Крачеше по пътя от страната на дюните, между тях виждаше океана, огромните вълни, от които секваше дъхът. Вървеше в тишина. Между тревите по дюните виждаше късчета от плажа, където бяха отишли децата.

Стигна до края на плажа. Свършваше пред стена от ръждивокафяв базалт, под Корабокрушенската скала, но тя знаеше пътищата нагоре през камъните към склоновете и терасите на стената, места, на които никой не ходеше. Ако седнеш там, на брулената от вятъра трева, и се загледаш над вълните, които се разбиват в подножието и над рифа, който татко наричаше дантелата, и по-нататък, към хоризонта, можеш да продължиш и още по-далеч. Поне би трябвало, но вече нямаше начин да си сам. В тревата се търкаляше кутия от бира, оранжева найлонова лента беше завързана за колче, забито близо до върха, хеликоптер на бреговата охрана бръмчеше и надничаше над морето до Бретън Хед и обратно на юг. Вече никой не искаше никой друг да остава сам, никога. Трябваше да се сложи край на това, да се махне от всички боклуци, глупости, дреболии, лайна, тривиалности, Дейвид, междинните изпити, баба, какво мислят хората, другите хора. Трябва да си отидеш от тях. Напълно да си отидеш. Преди беше лесно да го направиш, лесно да тръгнеш и трудно да се върнеш, но сега ставаше все по-трудно да тръгнеш — и тя никога не можеше да си отиде напълно. Да седи там и да мисли за глупавия Дейвид, за какво е това колче и защо Баб изгледа ноктите ми така, какво не ми е наред? Така ли ще е до края на живота ми? Без дори да виждам океана? Ще виждам глупави кутии от бира? Изправи се, бясна, отстъпи, прицели се и изрита бирената кутия в ниска, бърза траектория към морето, невидимо някъде долу. Обърна се и пропълзя към върха, заби колене във влажната папрат и изтръгна колчето с оранжевата панделка от земята. Захвърли го на юг, видя как пада в папрати и шубраци и бива погълнато. Стана и разтри длани, за да махне драскането от голото дърво. Усещаше вятъра студен на зъбите си. Беше ги оголила — ядосана маймуна. Морето се простираше сиво на височината на очите й и сега моментално я пое в хоризонталността си. Никакви струпвания. Докато смучеше палеца си и топлеше зъбите си, мислеше: „Душата ми е десет хиляди километра широка и безкрайно невидимо дълбока. Тя е колкото морето, по-голяма е от морето, тя съдържа морето, и не можеш, не можеш да я натъпчеш в бирени кутии и нокти, да я разделиш на парцели и да я притежаваш. Ще удави всички ви и дори няма да забележи“.

„Но колко стара съм аз, мислеше бабата, че да идвам на брега и да не поглеждам морето! Какъв ужас! Право в задния двор, сякаш единственото, което има значение, е скубането на бръшлян. Сякаш морето е само за децата“. За да потвърди правото си над океана, занесе наръч изрезки от бръшляна до кофата за боклук до къщата и след като го натъпка вътре, се изправи и погледна към дюните, зад които беше той. Няма да си отиде, както би казал Еймъри. Тя обаче излезе през портата на двора, прекоси набраздения с пясъчни коловози Крайморски път и след още десет крачки видя Тихия океан между короните от трева на дюните. „Ето те и теб, старо, сиво чудовище! Ти няма да си отидеш, аз обаче ще си отида.“ Кафявите й чехли, малко хлабави на кокалестите стъпала, вече бяха пълни с пясък. Искаше ли да слезе долу, на брега? Там винаги духаше такъв вятър. Докато се колебаеше и се озърташе наоколо, между гребените от трева по дюните видя да се поклаща глава. Мег се връщаше с покупките. Черна, поклащаща се бавно глава, като на стария кон, когато се изкачваше по възвишението към ранчото сред пелина, кога беше… Бил, старата кранта — Мег, кобилата, която влачи теглото си упорито, безропотно. Слезе долу, до пътя, и вдигна единия си крак, после другия, за да изпразни чехлите си от пясъка, сетне тръгна да пресрещне дъщеря си.

— Какво е положението в Хамбълдън?

— Оживено — отговори Мег. — Абсолютно оживено. Кога идва… как й беше името?

— Към обяд, май така каза. — Рита въздъхна. — Станах в пет. Мисля да отида да полегна, преди да дойде. Надявам се да не остане с часове.

— Коя е тя, все пак?

— О… по дяволите…

— Искам да кажа, с какво се занимава?

Рита се отказа от безплодните опити да открие забравеното име.

— Тя е нещо като асистент, научен асистент на… как се казваше… от университета, знаеш, работи по книгата за Еймъри. Предполагам, някой му е подхвърлил, че ще изглежда странно, ако напише цялата биография, без да разговаря с вдовицата, макар че, разбира се, за него са интересни само идеите на Еймъри. Мисля, че е теоретик, каквито са повечето сега. Вероятно е отегчен до смърт от мисълта за реални хора. И изпраща младата дама при кокошките.

— Така че да не го съдиш.

— Наистина ли мислиш така?

— Разбира се. Сътрудничество. И ще получиш благодарности за неоценимата си помощ в благодарностите, малко преди да благодари на жена си и на машинописката.

— Каква беше онази ужасна история, която ми разказа за госпожа Толстая?

— Преписала е „Война и мир“ вместо него на ръка шест пъти. Обаче, нали, това е доста по-сериозно от преписването на повечето книги шест пъти на ръка?

— Шепард.

— Какво?

— Тя. Момичето. Нещо си Шепард.

— Чиято неоценима помощ професор Кой-беше с благодарност… не, тя е само аспирантка, нали? Ще има късмет, ако изобщо я споменат. Каква спасителна мрежа имат, нали? И жените са възлите на тази мрежа.

Това обаче достигна твърде близо до костите на Еймъри Инман и вдовицата му не отговори на дъщеря му, докато й помагаше да прибере брашното, овесените ядки, киселото мляко, сладките, бананите, гроздето, марулите, авокадото, доматите и оцета, които беше купила Мег (беше забравила да купи бележник).

— Е, аз ще тръгвам. Викни ме, когато тя дойде — каза Рита и мина покрай зет си, който седеше в коридора край лавиците с книги, и се изкачи по стълбата.

Горният етаж на къщата беше прост, рационален и бял — площадката на стълбите и банята бяха в средата, във всеки ъгъл имаше спалня. Мег и Фил — ЮЗ, Баб — СЗ, Грет — СИ, момчетата — ЮИ. Старците получаваха залеза, хлапетата — зората. Рита първа се заслуша и чу морето в къщата. Погледна вън, към дюните и видя прилива да се надига и вятъра да реше гривите на белите коне. Излегна се и погледна с удоволствие тесните, боядисани в бяло дъски на тавана на морската светлина, която не прилича на никоя друга светлина. Не искаше да ляга да спи, но очите й бяха уморени и не беше занесла горе книга. Чу гласа на момичето долу, гласовете на момичетата, пронизващо меки, звука на морето.

— Къде е Баб?

— Горе.

— Онази жена дойде.

Мег донесе кърпата за чинии, с която подсушаваше ръцете си, в предната стая, сигнален флаг — аз работя в кухнята и нямам нищо общо с никакви интервюта. Грет беше оставила момичето да чака на предната веранда.

— Няма ли да влезеш?

— Сюзън Шепард.

— Мег Райлоу. Това е Грета. Грет, качи се горе и кажи на Баб, ако обичаш.

— Колко хубаво е тук! Красиво място!

— Може би ще предпочетете да седнете на верандата, за да говорите? Времето е приятно. Искате ли кафе? Бира, нещо друго?

— О, да… кафе…

— Чай?

— Би било чудесно.

— Билков? — Всички от университета в извивката на времето Кламат пиеха билков чай. Несъмнено лайка и мента би било чудесно. Мег я настани в плетен стол на верандата и влезе вътре, мина покрай Фил, който продължаваше да чете на пода в коридора край библиотеката.

— Излез на светлина — каза му тя, а той отговори:

— Да, добре — усмихна се и обърна нова страница. Грет слезе по стълбите и съобщи:

— Идва след минута.

— Иди да си говориш с момичето. То е от У.

— Каква специалност?

— Не знам. Разбери.

Грет се озъби и се обърна. Промуши се покрай баща си в тесния коридор и попита:

— Защо не вземеш малко светлина?

Той се усмихна, обърна страница и промърмори:

— Да, добре.

Тя излезе на верандата и каза:

— Майка ми спомена, че си от У — в момента, в който посетителката попита:

— Ти си в У, нали?

Грет кимна.

— Аз съм в Об. Асистент съм на професор Нейб, помагам му в проучванията за книгата му. Вълнуващо е да интервюирам баба ти.

— Струва ми се доста странно — отбеляза Грет.

— Университетът ли?

— Не.

Последва кратка пауза, запълнена от звуците на морето.

— Ти първокурсник ли си?

— Първокурсничка. — Започна да отстъпва към стъпалата.

— Педагогика ли ще е първата ти специалност, как мислиш?

— О, не, за бога.

— Хората очакват нещо такова, ако дядо ти е толкова изтъкнат. Майка ти също е педагог, нали?

— Тя преподава — отвърна Грет. Беше стигнала до стъпалата и сега слезе по тях, защото бяха най-краткият път към измъкването — нищо, че когато Сю Шепард спря колата си отпред и я хвана в крачка, беше тръгнала към стаята си.

Баб се появи на прага с доста завеян и боязлив вид, но използва политически коректната си усмивка и глас:

— Здравейте! Аз съм Рита Инман.

Докато Сю Шепард скочи на крака и се развълнува искрено, Грет се изкачи обратно по стъпалата, мина покрай Баб и влезе в къщата.

Татко още седеше на пода в тъмния коридор край библиотеката и четеше. Тя взе лампата с гъвкава шия от масичката до канапето в дневната, сложи я на библиотеката в коридора и откри, че контактът е твърде далече и кабелът не стига дотам. Приближи лампата до баща си, сложи я на пода, на около метър от него, и я включи. Светлината обля страниците на книгата.

— О, да, чудесно — усмихна се той и прелисти страницата. Грета се качи горе, в стаята си. Стените и таванът бяха бели, завивките и двете тесни легла бяха сини. Сините планини, които беше нарисувала в час по рисуване в девети клас, бяха забодени за вратата на шкафа, и след продължително вглеждане се убеди още веднъж, че картината е красива. Това беше единствената хубава картина, която някога бе рисувала, и сега й се удивляваше — дар, който сам бе дошъл при нея, незаслужено, без никакво обвързване. Отвори раницата, която беше оставила на леглото, извади отвътре учебник по геология и маркер, легна на другото легло и започна да преговаря за междинния изпит. Когато стигна края на главата за субдукцията, отново вдигна глава, погледна сините планини и се зачуди: какво ли ще бъде? Това бяха думи, които би използвала, за да изрази усещането за любопитство, удоволствие и страхопочитание, което придружаваше представите в главата й за малките фигурки, разпръснати из огромните скални образувания от лава при посещението им на терен през септември, за пътуванията, за равнините, стигащи до хоризонта, високите пустини, под които се криеха вкаменелости, нагънати като салфетка. За морените. За дългите жили руда и кристали в тъмнината под земята. Съсредоточена и внимателна, тя обърна страницата и започна следващата глава.

Сю Шепард се суетеше с малкия си компютър. Лицето й беше пълно, розово, с кръгли очи и Рита трябваше да постави етикета „интелектуалка“ съзнателно. Представата не изникваше автоматично от розовото лице, високия глас, момичешкото поведение, както би възникнала от розовото лице, високия глас и момчешкото поведение на някой мъж. Знаеше, че все още разпознава ум и мъжественост, така че приемаше като интелектуалки само жените, които имитират мъжете, дори след всичките тези години, дори и след Мег. Освен това Сю може би прикриваше интелекта си, за разлика от Мег. И жаргонът на факултета по педагогика беше достатъчно добро прикритие сам по себе си. Беше проницателна обаче, имаше остър ум и може би професор Как-му-беше-името не обичаше да му се напомня за това — толкова млада, толкова умна, толкова близо по петите му. Може би предпочиташе аспирантките му да са с мигли пеперудки и кротки очи, както се изразяваше Еймъри. Ала малката Сю с трепкащите мигли вече беше махнала един куп от въпросите на професора като загуба на време и вече разпитваше съсредоточено, явно по свои записки, за детството на Рита.

— Родила съм се в ранчо край Прайнвил, във високите плата. Където има пелин, знаеш. Не помня обаче много неща, от които да има полза. Мисля, че татко водеше сметките на ранчото. Беше голямо — огромно — чак до река Джон Дей, струва ми се. Когато бях на девет, той пое управлението на една фабрика в Ултимат, в Крайбрежните планини. Дъскорезница. Нищо не е останало от нея сега. До Ултимат вече няма и черен път. Половината щат е в това състояние. Много странно е. Хората от Изтока идват и си мислят, че там е недокосната пустош, а всъщност отдолу има индиански гробища и стари ферми, обрасли в шубраци, и градове, които никой не помни, че са били там. Просто дърветата и храстите растат много бързо. Като бръшлян. Ти откъде си?

— Сиатъл — отговори Сю Шепард приятелски, но без да допуска да се забрави кой задава въпросите.

— Е, радвам се. Като че ли ми става все по-трудно да говоря с хора от Изтока.

Сю Шепард се засмя, вероятно без да разбира, и продължи:

— Значи си ходила на училище в Ултимат?

— Да, до гимназията. Тогава отидох да живея при леля Джоузи в Портланд и учих в гимназия „Линкълн“. Най-близкото средно училище до Ултимат беше на петдесет километра коларски пътища, но и бездруго то не беше достатъчно добро според татко. Опасяваше се, че мога да стана простачка или да се омъжа за простак…

Сю Шепард потракваше на малката си машина, а Рита се замисли: „А какво си мислеше майка ми? Искаше ли да ме изпрати в града, при етърва си, само на тринайсет?“ Въпросът отвори пуста област, в която тя се вторачи изненадано. „Знам какво искаше татко, но защо не знам какво е искала тя? Плакала ли е? Не, разбира се, че не. Ами аз? Не мисля. Дори не помня да съм разговаряла за това с мама. Онова лято шихме дрехи за мен. Тогава тя ми показа как да изрежа кройка. После отидохме в Портланд за първи път и отседнахме в хотел «Мултнома» и купихме обувки за мен, за училище — и едни официални, от миденосиня коприна, с малко токче и една каишка. Ще ми се още да ги правеха. Вече носех номера на майка. Двете обядвахме в онзи ресторант с чаши от грапаво стъкло. Къде е бил татко? Никога обаче не съм се питала какво мисли тя, така и не научих. Никога не научавам и какво мисли Мег. Не казват. Като скали са. Погледни устните на Мег, като на майка ми са — цепка в скалата. Защо Мег се зае с преподаване, дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра по цял ден, след като всъщност не обича да говори? Макар че никога не е била тросната като Грет, но това е, защото Еймъри не би го изтърпял. Защо обаче с майка ми не сме си казали нищо? Тя беше такъв стоик. Скала. И аз се чувствах щастлива в Портланд, а тя остана в Ултимат…“

— О, да, харесваше ми — отговори на Сю Шепард. — През двайсетте беше чудесно да си тийнейджър, дори бяхме разглезени, не като сега, горките деца. Днес е ужасно трудно да си на тринайсет или четиринайсет, нали? Ние ходехме на уроци по танци, а те имат СПИН и атомни бомби. Внучката ми е два пъти по-възрастна, отколкото бях аз на осемнайсет. В някои отношения, разбира се. И е удивително незряла в други. Толкова е сложно. В края на краищата спомни си Жулиета. Нещата никога не са наистина прости. Мисля обаче, че прекарах чудесни, невинни времена в средното училище, чак до колежа. До кризата. Дъскорезницата беше затворена през 32-ра, втората ми година. Ние обаче продължихме да се забавляваме. Ала за родителите и братята ми времето беше ужасно потискащо. Дъскорезницата затвори веднага и те дойдоха в Портланд да си търсят работа, както постъпваха всички. Тогава напуснах училище след първата година, защото си намерих работа за през лятото, в счетоводството на университета. Искаха да остана, както и направих, защото никой в семейството ни нямаше работа, освен мама, която най-накрая си намери в една пекарна на нощни смени. За мъжете беше ужасно през Депресията. Това уби баща ми. Търсеше и търсеше работа, но нямаше нищо, а аз правех това, което той имаше квалификацията да прави, само че на много ниско ниво и срещу ужасно заплащане — шейсет долара на месец, представяш ли си?

— На седмица?

— Не. На месец. И все пак, печелех ги. А мъжете от неговото поколение бяха научени околните да разчитат на тях, което е чудесно, но по онова време не само околните не можеха да разчитат на тях, но и самите те бяха принудени да разчитат на други хора, което всъщност правят всички. Беше ужасно нереалистично, струва ми се, истинско… как се казва? Двойно време?

— Двойно обвързване — подсказа младата Сю, с ум като бръснач, без да престава да трака едва чуто на малкия си компютър, да записва всички криволичения и залитания на Рита. Рита въздъхна.

— Сигурна съм, че заради това умря толкова млад — каза тя. — Беше едва на петдесет.

Но майка й не умря млада, нищо че съпругът й умря, а най-големият й син замина за Тексас, за да бъде изяден жив, по думите на майка й, от ревнивата си жена, и най-малкият й син поливаше диабета си с уиски и си замина едва на трийсет и една. Мъжете, изглежда, са толкова крехки. Кое обаче крепеше Маргарет Джеймисън Холц през цялото това време? Нейната независимост? Но нали е била възпитавана да бъде зависима? Във всеки случай никой не може да се крепи дълго само на едната независимост. Който е опитал, свършва, като бута количка от супермаркет, пълна с вехтории, и като спи по входовете. Майка й не стигна дотам. Тя седеше на верандата, загледана в дюните — дребна, корава старица. Нямаше пенсия, разбира се, а само някакви дребни суми от застраховка, освен това позволи Еймъри да плаща наема за двустайния апартамент в Портланд, но беше независима до самия край, посещаваше ги само веднъж-два пъти в годината в университета, а после, през лятото, винаги стоеше по цял месец тук. Стаята на Грет тогава беше стая на майка. Колко странно беше всичко, колко променено! Но неотдавна Рита се бе събудила посред нощ или призори, преди първата светлина, и се бе замислила, не със страх, а с някакво боязливо, живо вълнение: Толкова е странно, всичко това е толкова странно!

— Кога успя да се върнеш в колежа? — попита Сю Шепард и тя отговори:

— През трийсет и пета. — Реши да се придържа към темата и да престане да бълнува.

— И се запозна с доктор Инман, когато беше в неговия курс?

— Не, никога не съм слушала лекции по педагогика.

— О… — проточи Сю Шепард с недоумение.

— Запознахме се в счетоводството. Продължих да работя там на половин ден, за да си плащам сметките. Той дойде, защото от три месеца не бяха плащали заплатата му. Тогава хората ги биваше да правят грешки точно така, както сега компютрите. Бяха нужни дни, докато открият как са успели да го изпуснат от ведомостта за заплатите на преподавателите. Да не би той да е казал на някого, че съм била в неговия курс и така сме се запознали? — Сю Шепард нямаше намерение да признава такова нещо — беше дискретна. — Колко интересно. Това се случи с една от другите жени, с които излизаше, и сигурно спомените му са се объркали. Студентките винаги се влюбваха в него. Беше страшно привлекателен — напомни ми на Шарл Боайе, но без френския акцент.

Мег ги чу да се смеят на верандата, когато мина по коридора, като прекрачи съпруга си. Настолната лампа, оставена на пода до него, блестеше в очите му, но той държеше книгата така, че страниците й бяха в сянка.

— Фил.

— Мм.

— Стани и върви да четеш в дневната.

Той се усмихна, но продължи да чете.

— Намерих това…

— Жената за интервюто е тук. Ще остане за обяд. Пречиш. Пречиш от два часа. На тъмно си. На два метра от теб има дневна светлина. Стани и върви да четеш в дневната.

— Хората…

— Там няма никого! Хората минават оттук. Ти няма ли…

Вълната от омраза и състрадание, освободена от думите й, я отнесе отвъд него, нищо че спря думите. Тя сви зад ъгъла и се изкачи по стълбата в тишина. Отиде в югозападната спалня и потърси прилична блуза в претъпкания гардероб. Памучната фланела, с която бе дошла от Портланд, беше твърде топла за мекото време по крайбрежието. Търсенето я накара да извади летните дрехи. Зае се да сортира, окачва и сгъва отново, първо своите дрехи, после дрехите на Фил. От дълбините извади втвърдени от боя джинси с протрити колене и карирана риза, мушната в гардероба непрана. Дори тук, в къщата край брега, дрехите на баща й винаги бяха чисти, ухаеха на чисто, ухаеха на добродетел — virt?. С гневен замах запрати карираната риза към коша за боклук. Тя увисна, половината вън, половината вътре, един къс ръкав щръкна жално нагоре. Не маха с ръце, а се дави… Но да продължаваш да се давиш двайсет и пет години?

Прозорецът беше леко отворен и тя чуваше морето и гласа на майка си, долу на предната веранда, да отговаря на въпроси за съпруга й, видния педагог, чистоплътния мъж: Как е написал книгите си? Кога е скъсал с теориите на Джон Дюи? Къде го е отвела работата за УНИЦЕФ? А сега, ябълкобуза слугиньо на успеха, попитай ме за моя мъж, видния общ работник: Как е напуснал по средата на аспирантурата си, когато е скъсал с фирмата за гипсокартонени стени, къде го е отвела среднощната смяна в копирния център? Фил Неудачника, както наричаше себе си с очарователна откровеност, прикриваща ужасяващо самодоволство, което вероятно, но не непременно прикриваше отчаяние. Едно беше сигурно — никой друг на света не познаваше дълбочината на презрението, което Фил изпитваше към тях, абсолютната липса на одобрение или съчувствие към това, което който и да било друг прави или е. Ако това безразличие в началото е било защитна реакция, сега то бе погълнало онова, което би трябвало да защити. Сега той беше неуязвим. И хората така внимаваха да не го наранят. Когато откриеха, че тя е доктор Райлоу, а той — безработен монтажист на гипсокартонени стени, решаваха по принцип, че за него е много трудно. И когато откриеха, че не е така, му се възхищаваха, задето е толкова непоклатим, толкова не-мачо, че го приема така леко, че се справя така добре. И наистина се справяше добре, ценеше високо скъпия си провал, големия си успех да прави това, което иска, и нищо друго. Нищо чудно, че беше толкова мил, толкова спокоен, толкова непринуден. Нищо чудно, че миналата седмица беше излязла от кожата си, когато преподаваше „Студеният дом“ на малоумен студент, който не виждаше какво не е наред при Харолд Скимпол. „Не виждаш ли, че поведението му е съвършено безотговорно?“ — попита тя, изпълнена със справедлив гняв, а малоумният й отговори с апломб: „Не виждам защо всички трябва да са отговорни“. Беше нещо като даоистка притча, наистина. За съпруги даоистки. Беше трудно да е омъжена за човек, който е в непрекъснато състояние на ууей, и трябваше много да внимава да не достигне до състояние на тотално уей, иначе щеше да пере десетте хиляди ризи[2].

Разбира се, майка се бе грижила за ризите на татко.

Джинсите не ставаха дори за парцали, дори и в Съветския съюз да можеш да ги продадеш за сто долара. Запрати ги след ризата и прекатури кошчето. Леко засрамена, извади джинсите и ризата и ги натъпка в найлонова торба, която скри старателно в кътче на гардероба. Добрата страна на безразличието на Фил беше, че никога не би слязъл долу с настояване да научи какво се е случило с чудесните му джинси и карираната риза. Никога не се привързваше към дрехи. Носеше каквото му се даде. „Съмнявай се във всички поводи, които изискват нови дрехи.“ Какъв позьор е бил Торо! Десет към едно, че е имал предвид сватбите, но не е имал куража да го каже, да не говорим да се ожени. Всъщност Фил обичаше нови дрехи, обичаше да му ги подаряват за Коледа и рождените дни, приемаше всички подаръци, не ценеше никой. „Фил е светец, Мег“, й бе казала майка му малко преди да се оженят и тя се бе съгласила със смях. Сметна преувеличението за напълно простимо. Но се оказа, че то не е било изблик на майчина обич. Било е предупреждение.

Знаеше, че баща й се надяваше бракът й да не просъществува. Никога не го бе казвал направо. Въпросът за брака й вече беше погребан на километри под земята между нея и майка й. Между нея и дъщеря й този въпрос не можеше да се задава. Всеки защитава всеки. Глупаво. Така с Грет не можеха да си кажат кой знае какво. И това не беше правилният въпрос, този, който най-малкото трябваше да бъде зададен. Бяха женени. Но имаше въпрос. Никой не го бе задавал и тя не знаеше какъв е той. Може би, ако го научеше, животът й щеше да се промени. Безглавият торс на Аполон би казал: „Du Musst dein Leben ändern“[3]. Ала искаше ли тя кой знае колко животът й да се промени? „Никога няма да изоставя господин Микобър“ — промърмори под нос, бръкна в друго кътче в гардероба и откри още една найлонова торба, при чието отваряне се показа ръждива на цвят плетена вълна — пуловер, който загледа стъписано, докато не си спомни, че го бе купила на разпродажба за Грет една Коледа преди няколко години и бе напълно забравила за него.

— Грет! Виж това! — извика, прекоси коридора, почука, отвори вратата на стаята й. — Весела Коледа!

След обясненията Грет облече пуловера. Мургавото й слабо лице се появи изпод красивия цвят със сериозно изражение. Погледна пуловера в огледалото съсредоточено. Беше много трудно да й се угоди, предпочиташе сама да купува дрехите си и носеше тези, които й харесват, до разпадане. Поддържаше ги умерено чисти.

— Ръкавите не са ли малко къси? — попита на езика на майка си.

— Донякъде. Сигурно заради това е бил на разпродажба. Беше невероятно евтин. Спомням си магазина, беше преди години. Хареса ми цветът.

— Спретнат е — каза Грет, все още критично. Вдигна ръкавите нагоре. — Благодаря — добави. Лицето й беше леко зачервено. Усмихна се и погледна към книгата, оставена отворена на леглото. Остана нещо неказано, почти казано. Не знаеше как да го изрече, а Мег не знаеше как да й позволи да го каже. И двете имаха проблеми с родния си език. Неловко, натрапващо се, майката се оттегли с думите:

— Обяд в един и половина.

— Нужда от помощ?

— Не. Пикник на верандата. С асистентката.

— Кога ще си тръгва?

— Преди вечеря, надявам се. Цветът ти отива.

Излезе и затвори вратата след себе си, както беше научена да прави.

Грет свали оранжевия пуловер. Беше твърде топъл за мекото време, а и още не беше сигурна дали го харесва. Нужно й беше малко време. Пуловерът трябваше да се търкаля наоколо, докато свикне с него, след това щеше да е наясно. Смяташе, че го харесва. Имаше чувството, че го е носила и преди. Прибра го в едно чекмедже, за да не нарани майка си. Миналата година, когато тя веднъж влезе в стаята й и се огледа наоколо, Грет осъзна, че взирането не е неодобрение, а болка. Безпорядъкът, мръсотията, незачитането на предметите й причиняваше болка, все едно я блъскаш или удряш. Сигурно изобщо й беше трудно да живее. Щом осъзна това, Грет полагаше усилия да прибира вещите си. Нямаше особен смисъл обаче. Сега през повечето време беше в колежа. Майка й продължаваше да натяква, да командва и да търпи, а татко и момчетата не допускаха такива неща да ги тревожат. Точно като в някаква проклета ситуационна комедия. Всичко, свързано със семействата и хората, беше точно като някаква проклета ситуационна комедия. Очакване обаждането на Дейвид, досущ като в някаква сапунка. Всичко е едно и също за всички, същите неща се случват отново и отново, и отново, до едно дребни, тривиални и глупави, и нямаш шанс да се отървеш. Залепило се е за теб, вкопчило се е, притиска те. Като съня, който й се присъни за стаята с тапети, които те улавят и се залепват за теб — като велкро. Отвори отново учебника и прочете за габро, произхода на базалта.

Момчетата се върнаха от плажа точно навреме за обяд. Винаги го правеха. До ден-днешен. В момента, в който млякото й рукваше, бебето в съседната стая започваше да плаче. Тропането им по коридора към банята най-накрая накара Фил да се надигне от пода. Пренесе подноси до масата на предната веранда и поговори с асистентката, как се казваше, която се почувства поласкана и силно се зачерви. Филип изглеждаше толкова кльощав, нисък, космат, неопределен и на средна възраст, че никой не очакваше подобно нещо от него, докато, бам! — застреля я право между очите. Ухажва и спечели. Давай, Фил! Тя имаше вид на интелигентно момиче, прекалено сериозно всъщност, и Фил не би я наранил. Не би наранил и муха, старият Фил, наистина. Свети Филип предлага сексуални услуги. Тя им се усмихна и каза: „Елате и си вземете“.

Сю Аспирантката се държеше мило с татко, говореше с него за горски пожари или нещо такова. Татко беше пуснал леката си дружелюбна усмивка и се държеше мило със Сю Аспирантката. Тя всъщност не говореше глупости. Оказа се вегетарианка.

— Като Грет — каза Баб. — Какво става с У (Тони) напоследък? Някога преживяваха със сурово месо от лос.

Защо трябваше винаги да порицава всичко, което прави Грет? Никога не казваше такива неща по адрес на момчетата. Те набиваха салам. Майка наблюдаваше как пълнят чиниите си и правят сандвичи с израз на мрачни ястреби. Запълват нейната ниша. Това е проблемът с биологията, това е ситкомът. Всички ниши. Майка се грижи. По-добре е на нивата на тъмните плочи, базалтовите равнини. Там всичко може да се случи.

Беше изтощена. Посегна към бутилката вино — храната по-късно. Трябваше да остане сама за малко — дремването сутринта не беше помогнало. Такава дълга, дълга сутрин, и пътуването от Портланд. И разговорите за миналото бяха нещо ужасно. Всички загубени неща, пропуснати шансове, всички покойници. Градът, към който вече нямаше път. Беше й се наложило да каже десет пъти „Той сега е мъртъв“, „Не, тя е покойница“. Какъв странен израз в края на краищата! Не можеш да си мъртъв. Можеш да си само жив. Ако не си жив, ти не си — бил си. Не би трябвало да се казва „той сега е мъртъв“ като че ли това е просто друг начин да съществуваш, а „той сега не е“ или „той беше“. Нека миналото е в минало време. И сегашното — в сегашно, където му е мястото. Защото не продължаваш да живееш в другите, както казват хората. Променяш ги, това е истина. Самата тя беше съвършено различна, защото Еймъри беше живял. Но той не бе продължил да живее в нея, в паметта й или в книгите си, или другаде. Нямаше го. Може би „отишъл си“ не беше чак толкова неточно в крайна сметка. Поне беше в изминалото време, в минало време, не в сегашно. Тя беше дошла при него и той беше дошъл при нея, и бяха направили взаимно живота си такъв, какъвто беше, след това той си беше отишъл. Вече го нямаше. Това категорично не беше евфемизъм. Нейната майка… мисълта й направи пауза. Изпи виното. Майка й беше различна. В какво? Върна се при камъка. Разбира се, че беше мъртва, но не изглеждаше, че си е отишла като него. Върна се на масата, напълни отново чашата си с червено вино, сложи малко салам, сирене и зелен лук върху черен хляб.

Беше красива сега. Според стегнатата, къса, грозна мода от шейсетте, когато Мег я бе погледнала за първи път отстрани с някаква преценка, й се бе сторила твърде едра, а известно време след смъртта на Еймъри и когато имаше онова в костния мозък, беше изпита, но сега беше удивителна — линията на лицето, широките, меки устни, клепачите с дълги мигли, фината плетка от бръчици. Какво каза тя за суровото месо от лос? Асистентката не беше чула, ала нямаше да разбере, ако беше чула, нямаше да си даде сметка, че току-що й е било казано какво мисли госпожа Еймъри Инман за институцията, чието светило е бил мъжът й, какво всъщност мисли от все по-голямата й висота, от позицията на старостта й за повечето човешки институции. Горката дребничка… как й беше името, хваната в капана на механизмите и тъмните машинации на този най-корав оцелял от средните векове, университета, смляна в мелниците на асистентство, грантове, конкурси, изпити, дисертации, създадени, за да отделят мъжете от момчетата, едните и другите от останалия свят, с години напред нямаше да има време да провери, да се огледа, да научи, че е имало такива голи, просторни места като мястото, където е живяла Рита Инман.

— Да, хубава е, нали? Купихме я през петдесет и пета, когато имотите тук бяха доста евтини. Дори не те поканихме вътре, какъв ужас! Следобед трябва да разгледаш къщата. Аз мисля, че след обяда ще полегна малко. Или може би ще предпочетеш да отидеш долу, на плажа — децата ще те заведат на разходка до където искаш, ако искаш. Мег, Сю казва, че има нужда от още час или два с мен. Не е задала всичките си въпроси… — пауза — въпросите на професора. Боя се, че непрекъснато се отклонявах от темата.

Колко строго красива беше Мег, устните й като цепнатина в скала, тъмният водопад на косата й сребрее. Както обикновено, грижеше се за всичко, за добрия обяд. Не, определено майка й не беше мъртва по начина, по който беше мъртъв татко или Еймъри, или Клайд, или Поли, или Джим, или Джийн. Тук имаше нещо различно. Наистина трябваше да остане сама и да помисли над това.

— Геология. — Думата изскочи, бе изговорена. Майка наостри уши като котка, веждите затрептяха, очите и устата й останаха безразлични. Татко се държеше сякаш е знаел какво е решението й през цялото време, може би наистина е знаел, при все че нямаше как да знае. Сю Асистентката трябваше да продължи да пита кой е във факултета по геология и какво правиш с геологията. Знаеше имената само на двама професори и се чувстваше глупаво, че не знае още. Каза:

— Наемат те нефтени компании, минни компании, всякакви изнасилващи земята компании. Намират уран под индианските резервати.

О, мълчи, Сю Асистентката е добронамерена. Всички са добронамерени. Това разваля всичко. Размеква всичко.

— Посивелият стар професор куцука през пустинята и ругае катъра си — каза татко и тя се засмя. Беше смешно, татко беше смешен, но за момент, за миг тя се уплаши от него. Беше толкова бърз. Знаеше, че това е нещо важно, но беше ли добронамерен? Обичаше я, харесваше я, беше като нея, но когато тя не беше като него, това харесваше ли му? Майка говореше как геологията била нещо съвсем обикновено, когато тя била в колежа, и как сега всичко се е променило с новите теории.

— Тектониката на плочите не е съвсем нова.

Тихо, мълчи, майка е добронамерена. Сю Асистентката и майка разговаряха за академични кариери в точните науки и им стана интересно да се сравняват, да са колеги. Сю беше в У, обаче беше млада и само аспирантка. Майка беше в общински колеж, но пък беше по-възрастна и имаше докторат от Бъркли. Татко не участваше. Баб беше наполовина заспала, а Том и Сам раздигаха чиниите. Тя каза:

— Странно, мислех си. Всички ние… имам предвид семейството… никой, никога няма да знае, че някой от нас е съществувал. С изключение на дядо. Той е единственият реален.

Гледаше втренчено, меко. Татко кимна одобрително. Майка се взираше — кацнал ястреб. Баб каза със странен, далечен глас:

— О, аз изобщо не мисля така.

Том хвърляше хляб на една чайка, а Сам, който приключваше със салама, каза с гласа на майка си:

— Славата е стимул!

При това ястребът премигна и се наведе към жертвата.

— Какво имаш предвид, Грет? Че реалността е да си декан на факултета по педагогика?

— Той е бил важен човек. Има биография. Никой от нас няма да има.

— Слава богу — каза Баб и се изправи. — Надявам се, нямате нищо против да отида да полегна. По-късно ще съм много по-добре, надявам се.

Всички се раздвижиха.

— Момчета. Ти ще измиеш чиниите, Том!

Той дойде. Подчиниха се. Тя почувства огромен, нелеп прилив на гордост, топъл и непреодолим като сълзи или мляко — бе горда с тях, със себе си. Бяха прекрасни. Чудесни момчета. Недоволстващи, недодялани, жизнени, дългурести, рижи, те разтребиха масата съвършено бързо и ефективно. Сам не преставаше да обижда Том полузавалено, Том отговаряше с две сочни срички през равни интервали, като дрозд: „Зад-ник… зад-ник…“

— Кой е за разхода по брега?

Мег беше, асистентката беше, Фил беше, Грет — изненадващо — също.

Пресякоха пътя и тръгнаха в колона по един между дюните. Долу на пясъка тя се обърна назад, за да види горните прозорци и покрива над тревата на дюните, защото винаги си спомняше истинското удоволствие, с което ги видя за първи път — изобщо за първи път. За Грет и момчетата къщата на брега беше връстник с история, но за нея беше свързана с радост. Когато беше малка, отсядаха в крайбрежните къщи на други хора, край Гиърхард и Нескоуин, летни вили на декани и ректори, на богатите хора, които се въртяха около университетските администратори, за да създадат впечатление, че са интелектуалци, или, когато стана малко по-голяма, декан Инман ги водеше с майка й на по-екзотичните конференции — в Ботсвана, Бразилия, Банкок. Докато накрая тя не се разбунтува. „Но това са интересни места — каза майка й осъдително, — наистина ли не ти е приятно да пътуваш?“ А тя нададе вой: „Писна ми да се чувствам като бял жираф! Защо не мога да си стоя у дома, където хората поне са със същия размер?“. И след някакво неопределено, но не дълго време отидоха да огледат тази къща. „Какво мислиш?“ — попита учтиво риторично баща й, застанал в малката дневна, усмихнат шейсетгодишен човек, известна публична фигура. Нямаше нужда да пита. И тримата бяха луди по нея от момента, в който я видяха в края на дългия пясъчен път между блатата и морето. „Тази стая е моя, става ли?“ — попита Мег, когато излезе от югозападната стая. С Фил прекараха медения си месец през лятото там.

Погледна към съпруга си през пясъка. Вървеше до самата вода и се преместваше странично като рак на изток, когато някоя вълна навлизаше много навътре, и отново се връщаше на запад след оттеглянето й, съсредоточен като дете, дребен, прегърбен, неуловим. Тя се отклони от пътя си, за да пресече неговия.

— Куче Фил — каза му.

— Куче Мег — отвърна той.

— Знаеш ли, тя беше права. Какво я накара да го каже, как мислиш?

— За да ме защити.

Колко лесно го каза. С каква лекота го допусна. Не й беше минало през ум.

— Възможно. А самата себе си? И мен?… И геологията! Дали просто е влюбена в курса, или говори сериозно?

— Никога нищо освен.

— За нея ще е страхотна специалност. Освен ако в днешно време всичко не е само лаборатории. Не знам, сега е само уводен курс в точните науки. Трябва да попитам Бенджи какво правят геолозите в наши дни. Надявам се още да имат онези малки чукчета. И къси панталони цвят каки.

— Онзи роман на Пристли, в библиотеката — поде Фил и продължи да говори за него и за писатели, съвременници на Пристли, а тя слушаше внимателно, докато крачеха по съскащите покрайнини на континента. Ако Фил не се беше отказал преди изпитите, щеше да стигне много по-напред в кариерата си, отколкото тя в нейната, защото тогава мъжете напредваха много по-лесно, разбира се, но и защото той беше роден талант — имаше нужния темперамент, необходимото безразличие и страстта на учен. Интересуваше се от английската проза от началото на двайсети век със съвършената комбинация от безпристрастие и възхищение и би могъл да напише добро изследване на Пристли, Голсуърти, Бенет и други от този род, книга, която би му осигурила професорско място в добър университет. Или поне би му осигурила чувство за самоуважение. Самоуважението обаче не е работа за светци, нали? Декан Инман имаше много самоуважение и много уважение също така. Дали тя не искаше да се отърве от многото прояви на това уважение, когато си падна по Фил? Не. И досега й липсваха всъщност и си ги осигуряваше, когато имаше как. Падна си по Фил, защото беше силна, заради ужасната нужда, която силата има от слабостта. Ако ти не си слаб, как бих могла аз да съм силна? Бяха й нужни години, години досега, за да научи, че силата има нужда точно от такива неща — като чудесните момчета, които мият чиниите, или Грет, когато каза онова ужасно нещо на обяд, — че копнее за тях, почива на тях. Почива и отслабва заедно с истинската слабост, с плодовитостта. Без самозащита. Грет не защитаваше Фил или другиго. Фил би трябвало да го разбира. Но Грет говореше от позицията на истинската слабост. Декан Инман не би я разбрал, но не би се и тревожил. Щеше да се погрижи Грет да го уважава и за него това щеше да означава, че тя уважава и самата себе си. А Рита? Не успя да си спомни какво каза Рита, когато Грет заяви, че никой от тях не е реален. Нещо не неодобрително, но далечно. Дистанцирано. Рита се отдалечаваше. Като чайките там, пред тях, които винаги се отдалечаваха при приближаването им, с надигнати крила и бдителни, безразлични очи. Носеха се във въздуха, но костите им бяха кухи. Погледна назад, към пясъците. Грет и асистентката крачеха бавно, разговаряха далече назад, така че те с Фил също се отдалечаваха от тях. Език от прилива облиза пясъка помежду им, изрисуван с линии от кръстосаните течения, и отново се оттегли с меко съскане. Хоризонтът беше син полумрак, но слънцето печеше немилостиво.

— Ха! — възкликна Фил и вдигна хубав бял пясъчен долар[4]. Той винаги съзираше безценните съкровища, доларите, които не се разменят. Продължаваше всяка зима да намира на същия този бряг стъклени японски поплавъци за рибарски мрежи, години след като японците ги бяха заменили с пластмасови и години след като някой друг бе намирал подобно нещо. Някои от поплавъците бяха обрасли с водорасли. Брадати от растителността, със зелени одежди, бяха се носили по огромните вълни години наред, миниатюрни неспукани мехури, зелени, прозрачни земляни сред галактики от пяна, които се отдалечават, които се приближават.

— А колко от Мопасан има в „Приказка за старици“? — попита тя. — Имам предвид обобщаването на всички жени?

И Фил, докато прибираше отпуснатата от морето заплата, отговори както баща й отговаряше на въпросите й, а тя слушаше него и морето.

Майката на Сю починала от рак на матката. Сю се прибрала у дома миналата пролет преди края на семестъра в колежа. Трябвало да минат четири месеца, докато умре, а Сю трябваше да говори за това. Грет трябваше да слуша. Чест, натрапване, посвещаване. Едва изтърпяваща на моменти, Грет вдигна глава, за да погледне над сивата маса на океана или към Бретън Хед, който се издигаше наблизо, или още по-напред към мама и татко, които крачеха като бавни бекаси край дантелата от пяна, или надолу, към мокрия кафяв пясък и мърлявите й чехли, които оставяха следи. Но тя отново наклони глава към Сю и се самоограничи. Сю трябваше да разкаже, а тя трябваше да я слуша, да научи всички инструменти, окови, ножове, зъбчатки и как ставаш част от изтезанието, как му ставаш съучастник, и дали накрая истината след всички усилия да бъде открита, ще бъде изречена.

— Баща ми не обичаше мъжете санитари да я докосват — каза Сю. — Казваше, че това е женска работа, опитваше да ги накара да изпращат при нея жени.

Говореше за катетри, метастази, трансфузии, всяка дума бе желязна дева, вагина със зъби. Женска работа.

— Онкологът казваше, че ще се почувства по-добре, когато й сложи морфин, когато мозъкът й се обърка. Но ставаше по-зле. Най-зле. Последната седмица беше най-лошото нещо, което някога ще преживея.

Знаеше какво говори и беше разтърсващо. Ако си в състояние да кажеш това, значи няма нужда повече да се страхуваш. Но, изглежда, трябва да загубиш много, за да получиш тази придобивка.

Блуждаещият поглед на Грет подмина майка й и баща й, които бяха спрели в подножието на Бретън Хед, и проследи вълните до там, където морето ставаше равно. Някой в училище й беше казал, че ако скочиш във водата от височина като Бретън Хед, ще се удариш все едно скачаш върху скала.

— Не исках да ти разказвам всичко това, съжалявам. Още не съм го преодоляла. Трябва да продължа да се боря с него.

— Така е — каза Грет.

— Баба ти е толкова… тя е красив човек. И цялото ти семейство. Изглеждате толкова истински. Наистина ценя високо факта, че съм тук, с вас.

Тя спря, Грет също трябваше да спре.

— Това, което каза на обяд… че дядо ти е бил известен.

Грет кимна.

— Когато предложих на професор Нейб да говорим със семейството на декан Инман, да съберем подробности, които не са публично известни, да добием някаква представа как образователните му теории и животът му се връзват заедно, със семейството му и така нататък, знаеш ли какво каза той? Каза: „Но те всички са незначителни хора, нали?“.

Двете млади жени крачеха една до друга.

— Това е интересно — каза Грет с усмивка. Наведе се и взе черно камъче. Беше базалт, разбира се. По цялото крайбрежие наоколо имаше само базалт, изтекъл от големия вулканичен щит на север, в Колумбия, или базалтови възглавници от подводните скали. Точно по това майка и татко се катереха сега — големи, твърди възглавници от морето. Твърдото море.

— Какво намери? — попита Сю, свръхнапрегната заради всичко, изопната. Грет й показа черното камъче, после го запрати във вълните.

Всеки е значителен — каза Сю. — Научих го това лято.

Това ли беше истината, която хъхрещият глас беше изхриптял в края на изтезанието? Не й се вярваше. Никой не беше значителен. Но нямаше как да го каже. Щеше да прозвучи евтино, глупаво, като глупавия професор. Камъчето не беше от значение, не беше от значение тя, не беше и Сю. Нито пък морето. Значимостта не е от значение. Нещата нямат ранг.

— Искаш ли да се качиш на Бретън Хед? Има нещо като пътека?

Сю погледна часовника си.

— Не искам да карам баба ти да ме чака, когато се събуди. По-добре да се връщам. Мога да я слушам да говори до безкрай. Просто е удивителна. — Искаше да каже: „Ти си късметлийка“. Всъщност го каза.

— Да — отвърна Грет. — Някакъв грък, мисля, че някакъв грък беше казал. „Не казвай това нещо за никого, докато не умре“. — Повиши глас: — Мамо! Татко! Ей!

Показа им с жест, че със Сю се връщат. Малките фигурки на големите черни възглавници кимнаха и махнаха, гласът на майка й извика нещо, прозвуча като крясък на ястреб или на чайка над морето, заглушил всички съгласни, всеки смисъл.

Над блатата на сушата грачеха и тъгуваха гарвани. Това беше единственият звук, освен шума на морето, който идваше през отворения прозорец и пълнеше стаята и цялата къща, както раковината е пълна със звук, който звучи като диханието на морето, но е нещо друго — кръвта, която тече във вените ти, както казват. Но как е възможно да чуеш кръвта си в една раковина, ала не и в ухото си, в свитата си длан? В чаша за кафе се чува подобен звук, но по-лош, не идва и не си отива като звука на морето. Беше опитвала като малка с дланта, чашата, раковината. Грак, тъга, грак! Черни, тежко пикиращи птици, странни. Светлина като никоя друга върху белите дъски на тавана. Зъб и глъб. Защо малката каза онова, че Еймъри бил единственият реален сред тях? Какво ужасно нещо, казано за реалността. Малката трябваше много да внимава — беше толкова силна. По-силна от Меги. Защото баща й беше толкова слаб. Разбира се, всичко беше наопаки. Само тя знаеше, че малката ще трябва да внимава да не я хванат. Грак, тъга, грак! — грачеха гарваните далеч над блатата. Какъв беше този продължаващ звук? Вятърът, трябва да е вятърът над равнините с пелин. Но те бяха далече. За какво искаше да мисли, когато легна?

Етер или

На разказвачите американци

Една

 

Вече никога не ходя в „Две сини луни“. Замислих се за това, когато аранжирах витрината на бакалницата и видях Кори да влиза там от отсрещната страна на улицата и да отваря. Никога през живота си не съм ходила сама на бар. Сук дойде да си вземе шоколад и й го казах, попитах я дали не би трябвало да отида някой път и да изпия една бира, да видя дали вкусът й е различен, ако си сам. Сук каза: „О, мамо, ти винаги си била сама“. Отвърнах й, че рядко съм имала време за самата себе си заради четиримата ми съпрузи, а тя възрази: „Знаеш, че това не се брои“. Сук е още зелена. Полъх свеж вятър. Видях Ненужен да я гледа с кучешкия поглед, който имат мъжете понякога. Изненадах се, че ме заболя, не знам защо. Просто никога не съм виждала Ненужен да гледа така. Какво ли съм очаквала, та Сук е на двайсет, а мъжът си е мъж. Той само изглежда, че се справя добре сам. Че е независим. Затова е спокоен. Силвия умря преди години и години, и години, но никога досега не съм смятала това за дълго време. Питам се дали не се лъжа за него. Въпреки че през цялото време работя за него. Би било странно. Пронизва ме като болка. Все едно, като направиш някаква грешка, да се държиш глупаво, да зашиеш шева с вътрешното навън, да оставиш горелката да гори.

Те всички са странни, мъжете, искам да кажа. Сигурно, ако ги разбирах, нямаше да са ми толкова интересни. Обаче Тоби Уокър беше най-странен от всички. Странникът. Така и не разбрах откъде дойде. Роджър дойде от пустинята, Ади дойде от океана, Тоби обаче дойде от по-далече. И беше вече тук, когато пристигнах. Хубав мъж, изцяло тъмен, тъмен като горите. Загубих пътя си в него. Обичах да губя пътя си в него. Как ми се ще да беше тогава, не сега! Изглежда, вече не мога да се губя. Има само един път. Трябва да продължавам да крача по него. Имам чувството, че прекосявам Невада, също като пионерите, помъкнала много неща, от които имам нужда, ала трябва да ги изоставям с напредването си. Някога имах пиано, то потъна при едно прекосяване на река Плат. Имах хубав тиган, но стана много тежък и го оставих в Скалистите планини. Имах два яйчника, но се износиха около времето, когато бяхме в Карсън Синк. Имах добра памет, но парченца от нея непрекъснато се ронят, трябва да ги изоставям пръснати из пелина по пясъчните хълмове. Децата още идват, но не са мои. Имах ги, а това не е същото като имам ги. Вече не са с мен, дори Арчи и Сук. Те още крачат там, където бях аз преди години. Питам се дали ще се приближат повече от мен до западната страна на планините, до долините с портокаловите горички? Още са зад мен. Още са в Айова. Дори не са си помислили за Сиера Невада все още. И аз не бях, докато не стигнах тук. Сега започвам да си мисля, че съм член на отряда на Донър[5].

 

 

Томас Сън

 

Че не можеш да разчиташ на Етер, е понякога пречка, както като станах по тъмно тази сутрин, за да хвана отлива, и излязох през вратата с гумените си ботуши и карираното яке, със стъргалото за миди и кофата, и през нощта пустинята пак се беше върнала на сушата. Проклетата пустиня и проклетият пелин. С проклетата си лопатка там можеш да изкопаеш само някоя проклета вкаменелост. Аз лично обвинявам индианците. Не мисля, че една напълно цивилизована страна би допуснала подобни нередности в един град. Тъй като живея тук от 1949 г. и не можех да продам къщата и имота си за трохи, възнамерявам да свърша тук, харесва ли ми, или не. Това означава още няколко години — десет до петнайсет най-вероятно. Макар че в наши дни не можеш да разчиташ на нищо където и да било, да не говорим за място като това. Аз обаче обичам да се грижа за себе си и тук мога да го правя. В Етер правителството много не ти се меси и не ти се бърка в работите, не ти пречи толкова, колкото в други градове. Това може би е така, защото обикновено градът ни не е там, където правителството мисли, че е, при все че понякога е.

Когато за първи път дойдох тук, проявявах интерес към една жена, но вярвам, че в края на краищата е по-добре един мъж да не го прави. Жената е по-лоша пречка за мъжа от всичко останало, дори от правителството.

Чел съм определението „закоравял стар ерген“ и с готовност ще се съглася, че се отнася за мен, ако коравостта обхваща всичко. Не обичам нещата, които са меки в средата. От мекота няма полза в този корав свят. Аз съм като някоя от бисквитките на майка ми.

Майка ми, госпожа Дж. Дж. Сън, почина в Уичита, Канзас, през 1944 г., на 79. Тя беше мила жена и преживяванията ми с жените по принцип не се отнасят за нея.

Откакто изобретиха бисквитките, които се продават в туба, която удряш в ръба на масата и тестото избухва отвътре под налягане, купувам само от тях, и като ги пека половин час, стават както ги обичам, твърди до сърцевината. Преди изпичах тестото цяло, но после открих, че можеш да го накъсаш на отделни бисквитки. Не си падам по четенето на инструкции, а и те винаги са напечатани с малки, бледи букви на проклетата опаковка, която се къса при отварянето на тубата. Използвам очилата на майка ми. Те са добра направа.

Жената, заради която дойдох тук през 1949 г., още е тук. Това беше през периода на увлечението ми. За щастие мога да кажа, че тя не успя да забие куките си в мен. Други мъже нямаха този късмет. Тя се омъжи или все едно се омъжи няколко пъти, беше бременна и буташе бебешка количка с десетилетия. Понякога си мисля, че всеки мъж под четирийсет в този град е един от мъжете на Една. Аз се отървах на косъм. Няколко пъти сънувам Една. В този сън аз съм с малка лодка в морето и ловя сьомга, а Една плува през вълните и опитва да се качи на лодката. За да й попреча, удрям ръцете й с ножа за кормене и отрязвам пръстите й, те падат във водата и се превръщат в някакви малки същества, които се отдалечават с плуване. Не мога да разбера дали са бебета или тюлени. След това Една започва да плува след тях и да издава странен звук, и тогава виждам, че в действителност тя е нещо като тюлен или морски лъв като онези големите в пещерата на южния бряг, светлокафяви и много големи, дебели и хлъзгави във водата.

Този сън ме смущава, защото не е честен. Странният звук, който издава Една в съня ми, ме кара да изпитвам неудобство, когато съм в бакалницата и тя е на касата. За да съм сигурен, че набира правилните цени и ми връща точното ресто, трябва да гледам как ръцете й отварят и затварят чекмеджето и как пръстите й натискат клавишите. Лошото на жените е, че не можеш да разчиташ на тях. Те не са напълно цивилизовани.

 

 

Роджър Хидънстоун

 

Идвам в града само понякога. От време на време, това е. Ако пътят ме отведе там, добре, но не се натискам да ходя. Управлявам животновъдно ранчо от двеста хиляди акра, което ми създава много работа. Понякога вдигам глава и луната, която предната нощ съм видял пълна, се оказва нова. Летата идват едно след друго като телета през заграждение. През зимите обаче седмиците понякога замръзват като водата в потока и нещата известно време остават неподвижни. Тук, във високата пустиня, въздухът през зимата понякога е неподвижен и чист. Виждал съм планински върхове от Бейкър и Рание на север, Худ и Джеферсън, Трипръстия Джак и Сестрите на изток оттук, и на юг до Шаста и Ласен, изправени в слънчевите лъчи на осемстотин или на хиляда мили. Това беше, когато летях. От земята не можеш да видиш много от пейзажа, макар че можеш да видиш останалата част от вселената нощем.

Размених двуместната си „Чесна“ за породиста кобила и най-често карам пикап форд, макар че понякога съм имал и шевролет. Те могат да ме закарат до града, стига на пътя да няма повече от половин метър сняг. Понякога обичам да ходя там, да хапвам омлет на закуска в кафенето и да посещавам жена си и сина си. Пийвам в „Двете сини луни“ и прекарвам нощта в мотела. На следващата сутрин съм готов да се върна в ранчото, за да видя какво се е объркало, докато съм отсъствал. Винаги има по нещо.

Една е идвала в ранчото само веднъж, докато бяхме женени. Прекара там три седмици. Бяхме толкова заети в леглото, че почти не помня нищо друго, освен че опита да се научи да язди. Качих я на Сали, кобилата, за която размених чесната и доплатих още петнайсет хиляди долара, много надежден кон и по-интелигентен от повечето републиканци. Една обаче корумпира кобилата морално за по-малко от десет минути. Опитвах да й обясня как животното се ръководи от движенията на коленете ти, когато Една изкрещя и я пришпори като див мустанг. Изскочиха от двора и стигнаха на половината път до Онтарио в бесен галоп. Аз яздех старата дореста кранта и ги срещнах чак когато се връщаха. Сали нямаше угризения, но онази вечер Една беше болезнена и чувствителна. Твърдеше, че цялата любов била изтръскана от нея. Предполагам, че е било така в по-широк смисъл, защото съвсем скоро поиска да се върне в Етер. Мислех, че е напуснала работата си в бакалницата, но се оказа, че само е поискала месец отпуска. Твърдеше, че Ненужен ще има нужда от нея за допълнителната работа по Коледа. Върнахме се в града и го открихме малко по на запад от там, където го бяхме оставили, на много красиво място близо до планините Очоко, и прекарахме много щастлива Коледа в къщата на Една, с децата.

Не знам дали Арчи е бил заченат там или в ранчото. Ще ми се да е било в ранчото, така че нещо да го тегли да се върне някой ден. Не знам на кого да оставя всичко това. Чарли Ехеверия го бива с добитъка, но не може да мисли и два дни напред, не умее да се оправя с купувачите, да не говорим с корпорациите. Не искам корпорациите да печелят от това място. Работниците са млади симпатяги, но няма да стоят да чакат и не искат. Каубоите не искат земя. Земята те заробва. Трябва да приемеш това. Понякога имам чувството, че всичките камъни от тези двеста хиляди акра са на раменете ми и умът ми се е превърнал в зъбер. И зверовете, които бродят и вият по тази земя. Кравите стоят с телетата си изложени на вятъра, който през март навява сняг като леден пясък през равнините. Търпението им е нещо, което се опитвам да разбера.

 

 

Грейси Фейн

 

Вчера видях онзи стар ранчеро на Главната улица, господин Хидънстоун, който беше женен за Една някога. Държеше се сякаш знаеше къде отива, но щом улицата стигна до морските скали, направо изглеждаше глупаво. Обърна се и се върна с онези ботуши с високи токове, с дългите си крака, стъпваше като котка, както стъпват каубоите. Той е кльощав старец. Отиде в „Две сини луни“. Ще опита с пиене да се върне в източен Орегон, предполагам. Не ме интересува дали този град е на изток или на запад. Не ме интересува дали е някъде изобщо. И бездруго никога не е някъде. Смятам да се махна оттук и да замина за Портланд, да постъпя в „Интермаунтън“, голямата транспортна компания, и да карам камион. Научих се да карам, когато бях на пет, на трактора на дядо ми. Когато станах на десет, започнах да карам доджа на баща ми, а откакто имам книжка, карам пикапи и ванове за мама и господин Ненужен. Миналото лято Джейс ми даваше уроци на прицела си. Справих се много добре. Имам природна дарба. Джейс го каза. Никога обаче не съм излизала на междущатско шосе 5, освен веднъж или два пъти. Той настояваше, че трябва още да упражнявам спирането и паркирането и маневрите. Нямах нищо против да се упражнявам, но щом спирах камиона, той искаше да ме сложи в онова, дето е като легло зад седалките, и да ми свали джинсите. Така че трябваше да се чукаме малко, преди да продължи да ме учи нататък. Моята идея беше да карам на дълъг път, да науча много неща и тогава да правим секс и да пием кафе, после да се върнем по друг път, може би през планините, където да се наложи да упражнявам и други неща, като спиране и така нататък. Мъжете обаче май имат различни приоритети. Дори докато шофирах, слагаше ръка на раменете ми и ме галеше по циците. Има такива големи ръце, може да обхване и двете ми цици едновременно. Беше хубаво, но му пречеше да се съсредоточи върху обучението ми. Като кажеше: „О, скъпа, страхотна си“, аз си мислех, че шофирам много добре, но той започваше да издава онези пъшкащи звуци, така че трябваше да намалявам скоростта и да намирам място за паркиране, за да отидем пак в онова, което е като легло. Упражнявах се да сменям скоростите наум, докато се чукахме, и помогна. Отново можех да го превключвам нагоре и надолу. Виках: „Караме със сто!“, когато наистина го подкарвах нагоре. Или: „Ченгета на опашката ти!“. И виех като сирена. Това е кръщелното ми име: Сирена. През август промениха маршрута на Джейс. Тогава си направих планове. Шофирам за бакалницата и пестя пари, докато стана на седемнайсет. Тогава ще отида в Портланд и ще работя за „Интермаунтън“. Искам да карам по междущатско шосе 5 от Сиатъл до Лос Анджелис или до Солт Лейк Сити. Докато успея да си купя собствен камион. Всичко е планирано.

 

 

Тобинай Уокър

 

Всички млади хора искат да се махнат от Етер. Младите американци от малките градчета искат да си тръгнат. И някои го правят, а други престават да говорят за това, къде ще отидат, когато си тръгнат. Те са стигнали там, където са. Техният проблем, ако е проблем, не се различава много от моя. Получаваме прозорец на възможностите. Той се затваря. Минавах през годините с лекотата, с която децата тук пресичат улицата, но окуцях и трябваше да престана да ходя. Значи, това е моето време, златният ми момент, просперитетът ми.

Когато за първи път срещнах Една, тя ми каза нещо странно. Разговаряхме, не помня за какво, тя млъкна и се втренчи в мен. „Приличаш на неродено дете — каза. — Гледаш нещата като неродено дете.“ Не знам какво отговорих и едва по-късно се зачудих откъде знае как изглежда едно неродено дете и дали е имала предвид зародиш в утробата или дете, което така и не е било заченато. Може да е имала предвид новородено. Мисля обаче, че използва думата, която искаше да използва.

Когато за първи път спрях тук, преди инцидента, нямаше град, разбира се, нямаше поселище. Няколко души идваха и понякога лагеруваха по цял сезон, но това беше място без граници, при все че имаше имена. Тогава хората нямаха очаквания за стабилност както сега. Знаеха, че докато една река тече, тя е река. Тогава само бобрите строяха бентове. Етер винаги се е простирал на големи територии и е запазил тази собственост. Собствеността обаче не е непрекъсната.

Хората, които срещах и които минаваха оттук, казваха, че идват от потока Хъмбъг, реката в планините, но самият Етер никога не е бил в Каскадните планини, доколкото знам. Много често можеш да ги видиш западно от него, макар че обикновено той е западно от тях и често е западно от крайбрежната планинска верига, където се добива дървен материал и се отглежда добитък, понякога на самия морски бряг. Теренът му е прекъснат. Мястото е необикновено. Ще ми се да отида до центъра и да разкажа за него, но вече не мога да ходя. Трябва да просперирам тук.

 

 

Дж. Ненужен

 

Хората си мислят, че няма калифорнийци. Никой не може да дойде от обетованата земя. Ти трябва да отидеш там. Умираш в пустинята, гроб край пътя. Аз идвам от Калифорния, роден съм там, помислете за това. Роден съм в долината Сан Аркадио. Овощни градини. Бяла яка от цъфнали портокалови дръвчета под голи синьо-кафяви планини. Слънчева светлина като въздух, като бистра вода, нещо, в което живееш, стихия. Нашето място беше малка ферма високо в подножието на планините, с изглед към долината. Баща ми беше управител на една от фирмите. Портокалите цъфтят в бяло, излъчват чуден, фин аромат. Покрайнините на Рая, каза майка ми веднъж, когато простираше прането. Спомням си, че го каза. Живеем в покрайнините на Рая.

Тя почина, когато бях на шест, и не си спомням много неща за нея, освен това. Сега си давам сметка, че жена ми почина толкова отдавна, че съм загубил и нея. Умря, когато дъщеря ни Кори беше на шест. Тогава ми се струваше, че в това има някакъв скрит смисъл, но и да е имало, не го открих.

Преди десет години, когато Кори стана на двайсет и една, каза, че за рождения си ден иска да отиде в Дисниленд. С мен. Направо ме довлече до там, наистина. Доста пари похарчихме, за да гледаме хора, облечени като мишки с големи глави, и места, преобразени да приличат на нещо, което не са. Предполагам, в това е цялата идея. Те чистят мръсотията, докато стане хигиенизирана субстанция, после я разстилат, за да прилича на мръсотия, така че да не се налага да я пипаш. Ти и Уолт контролирате нещата тук. Може да си на всякакво място, пространство или океан, или замъци в Испания, напълно санитарни, без мръсотия. Щеше да ми хареса, когато бях малък, когато си мислех, че смисълът е да управляваш неща. Промених идеите си и сега съм доволен и на бакалница.

Кори искаше да види къде съм отраснал, така че отидохме до Сан Аркадио. Не беше там — не и това, което имах предвид аз. Имаше само покриви, къщи, улици и къщи. Смогът беше толкова гъст, че скриваше планините и слънцето изглеждаше зелено. По дяволите, махай ме оттук, казах, променили са цвета на слънцето. Кори искаше да потърсим къщата, но аз бях сериозен. Махни ме оттук, настоях, мястото е това, но годината не е която трябва. Уолт Дисни може да се отърве от мръсотията в собствеността си, ако иска, но това тук е прекалено. Тук е моята собственост.

Така се чувствах. Сякаш нещо, което си мислех, че имам, беше остъргано от цялата мръсотия, а отдолу са останали само цимент и електрически кабели. Предпочитах да не бях го видял. Хората, които минават оттук, ме питат как мога да живея в град, който не стои на едно и също място през цялото време, но пък били ли са в Лос Анджелис? Той е там, където искаш да кажеш, че е.

Е, след като нямам Калифорния, какво имам? Достатъчно добър бизнес. Кори е все още тук. Има глава на раменете си. Приказлива е. Управлява бара, както трябва да се управлява бар. И мъжа си управлява доста добре. Какво имам предвид, когато казвам „имах майка“, „имах жена“? Имам предвид, че си спомням аромата на онези портокалови цветове, белотата, слънчевата светлина. Нося това със себе си. Корина и Силвия. Нося имената им със себе си. Какво имам обаче?

Това, което нямам, всеки ден е на една ръка разстояние. Всеки ден, без неделя. Но не мога да протегна ръка. Всеки мъж от града я е дарявал с дете, а аз само съм й давал заплатата. Знам, че ми се доверява. Това е проблемът. Твърде късно е вече. По дяволите, за какво съм й в леглото? Заради медицинските застраховки ли?

 

 

Ема Боудли

 

Всичко сега е сериен убиец. Казват, че всеки естествено се чувства привлечен от мъжа, който планира и извършва едно убийство след друго, без никаква причина и без дори да познава лично тези, които убива. Наскоро в големия град се появи мъж, който измъчвал и изтезавал три малки момченца и ги снимал, докато ги изтезавал, а после и труповете им, след като ги убил. Властите сега се питат какво да правят с тези снимки. Могат да спечелят много пари, ако ги издадат в книга. Бил заловен точно когато примамвал четвърто момче да отиде с него, също като в кошмар. Имало е мъже в Калифорния и Тексас, ако не се лъжа, и в Чикаго, които са разчленявали и убивали многократно. И разбира се, знаем историята за Джак Изкормвача, който убивал бедни жени и за когото се предполага, че е бил от кралското семейство на Англия. Несъмнено и преди него е имало множество серийни убийци, много от които членове на кралски семейства или императори, или генерали, които са избили хиляди и хиляди хора. По време на война обаче убиват хората повече или по-малко едновременно, не един по един, така че онези са масови убийци, не серийни убийци, но не съм сигурна, че виждам разлика всъщност. Понеже от гледна точка на убития то се случва веднъж.

Ще се изненадам, ако в Етер имаме сериен убиец. Повечето от мъжете са участвали в някоя от войните, но това би ги направило масови убийци, освен ако не са служили зад бюро. Не мога да си помисля, че някой тук би станал сериен убиец. Несъмнено, аз ще разбера последна. Установявам, че да си невидим, е нож с две остриета. Често не виждам толкова, колкото виждах, когато бях видима. Като невидима обаче е по-малко вероятно да стана серийна жертва.

Странно е, че естественото привличане, за което говорят, не включва серийните жертви. Предполагам, че е защото съм преподавала на малки деца трийсет и пет години, но все пак може би съм неестествена, защото си мисля за онези три малки момченца. Били са на три-четири годинки. Колко странно е, че животът им е продължил само няколко години, като на котка. В техния свят вместо майка им внезапно изниква мъж, който им обяснява как ще ги нарани, и след това го прави, така че в живота им няма нищо, освен страх и болка. И умират в страх и болка. Репортерите ни разказват единствено как са били осакатени и колко разложени са били, и това е всичко. Били са малки деца, не мъже. Те не са интересни. Те са просто мъртви. Докато за серийния убиец разказват всичко отново и отново, обсъждат психиката му и как родителите му са направили така, че да стане толкова притегателен, и той живее вечно, както Джак Изкормвача и Хитлер Изкормвача. Всички наоколо несъмнено помнят името на мъжа, който серийно изнасили, фотографира и изтезава малките момченца, преди серийно да ги убие. Името му е Уестли Дод. А как се казват жертвите му?

Разбира се, ние, хората, го убихме в замяна. Това е искал той. Искал е ние да го убием. Не мога да преценя дали обесването му е масово убийство или серийно убийство. Направихме го всички ние, както при война, така че е масово убийство, но всеки от нас го е направил, демократично, така че, предполагам, също така е и серийно. Аз предпочитам да съм серийна жертва, а не сериен убиец, но не ми беше дадено да избирам.

Възможностите ми за избор намаляват. Никога не съм имала много, тъй като сексуалните ми импулси не съответстваха на позицията ми в живота, и никой от тези, в които се влюбвах, не го знаеше. Радвам се, когато Етер се появи на друго място, защото това е един вид нов избор къде да живея, само че без да ми се налага да вземам решението. Способна съм да вземам само дребни решения. Какво да ям за закуска — овесени ядки или корнфлейкс, или може само парченце плод? Кивито беше само по петнайсет цента едното днес в магазина и купих половин дузина. Преди известно време то беше най-екзотичното нещо, от Нова Зеландия, струва ми се, и едно струваше долар, а сега ги отглеждат навсякъде в долината Уиламет. Долината Уиламет обаче може да е много екзотична за човек от Нова Зеландия. Харесва ми как разхлаждат устата, как вътрешността им изглежда хладна, гладко зелена, прозирна като нефрит. Още виждам такива неща съвсем ясно. Само с хората очите ми стават все повече и повече прозрачни, така че невинаги виждам какво правят, а те могат да погледнат право през мен, сякаш очите ми са въздух, и да кажат:

— Здрасти, Ема, как се отнася животът с теб?

Животът се отнася с мен като със серийна жертва, благодаря.

Питам се дали тя ме вижда, или вижда през мен. Не смея да погледна. Тя е стеснителна и изгубена в кристалните си сънища. Само да можех да се грижа за нея. Тя има нужда от грижи. Чаша чай. Билков чай, може би ехинацея, мисля си, че имунната й система има нужда от подсилване. Не е практичен човек. Аз съм много практичен човек. Доста различен от мечтите й.

Ло още ме вижда. Разбира се, Ло е сериен убиец по отношение на птиците и къртиците, и макар да се разстройвам, когато птичките не са съвсем умрели, това не е същото като с онзи мъж, който прави снимки. Господин Хидънстоун веднъж ми каза, че котките имат инстинкт да не убиват веднага мишките или птичките, за да учат котенцата си да ловуват, така че тук жестокостта прилича на предвидливост. Знам, че някои котараци убиват котенца, но не мисля, че някога някой котарак е отгледал котенца и предвидливо ги е научил да ловуват. С това се занимава кралицата котка. Котаракът е Джак Изкормвача на кралското семейство. Ло обаче е стерилизиран, така че може и да се държи като кралица или поне като някакъв чичо, ако наоколо имаше котенца, за да им носи своите птички и да ги учи да ловуват. Никога не се отдалечава от дома и държи под око птичките, къртиците и мен. Знам, че невидимостта ми не е универсална, когато се будя нощем и Ло седи до мен на леглото, точно до възглавницата, мърка и ме гледа изпитателно. Това е странно, малко обезпокоително. Очите му ме будят, струва ми се. Това събуждане е добро обаче, защото знам, че очите му ме виждат, дори в тъмното.

 

 

Една

 

Добре, искам отговор. През целия си живот, откакто навърших четиринайсет, работя над душата си. Не знам как иначе да го нарека, така го наричах тогава, когато бях на четиринайсет и започнах да притежавам живота си и да познавам отговорността си. Оттогава не съм намерила време да открия по-добро наименование. Думата „отговорност“ означава, че трябва да отговориш. Не може да не отговориш. Може да не ти се ще да отговориш, ала трябва. Когато отговаряш, градиш душата си, така че да има форма, големина и някаква сила, за да стои. Разбрах това, придобих това знание, когато бях на тринайсет, в началото на четиринайсетата си година, през онази дълга зима в Сискиъс. Добре, значи оттогава повече или по-малко съм работила според това разбиране. И наистина работих здраво. Вършила съм каквото се е налагало и съм го вършила по най-добрия начин, с ума и силата, които са били нужни. Била съм и сервитьорка, и продавачка, но винаги на първо място е било отглеждането на децата и поддържането на къщата, така че хората да могат да живеят прилично, здрави и в някаква степен спокойни. После идва откликването на нуждите на мъжете. Това звучи като че ли трябва да е на първо място. Хората може да говорят, че никога не съм мислила за друго, освен да правя каквото искат мъжете, да им доставям удоволствие и да доставям удоволствие на себе си, и бог ми е свидетел, че с удоволствие отговарям на такива въпроси, ако са зададени от приятен човек. В подредбата на ума ми обаче децата са преди бащите на децата. Може би смятам така, защото съм най-голямата дъщеря, с четири по-малки след мен, а баща ни си замина. Добре, това са отговорностите ми, както ги виждам, това са въпросите, на които винаги съм се опитвала да отговоря — могат ли хората да живеят в тази къща, как едно дете израства правилно, как да стане достойно за доверие.

Сега обаче имам свой собствен въпрос. Никога не съм задавала въпроси, толкова заета бях да отговарям, но тази зима станах на шейсет години и си мисля, че трябва да имам време за въпрос. Трудно е обаче да питаш. Ето го. През цялото време съм работила да издържам къщата и да отглеждам децата, да правя любов и да изкарвам прехраната ни, та реших, че трябва да има време или някакво място, където всичко това ще се събере заедно. Например думите, които съм изрекла през целия си живот, във всичката работа, дума тук, дума там, в един момент ще направят изречение и аз ще мога да го прочета. Тогава ще съм изградила душата си, ще знам за какво е тя.

Ала аз вече съм изградила душата си и сега не знам какво да правя с нея. Кой я иска? Живея шейсет години. Каквото съм правила досега, ще правя и занапред, само че по-малко, защото ставам по-слаба и по-болна, смалявам се през цялото време, свивам се около себе си, умирам. Няма значение какво съм направила, създала или какво знам. Думите не значат нищо. Трябва да поговоря с Ема за това. Тя единствена не казва неща като: „Толкова си стар, колкото се чувстваш“ или „О, Една, ти никога няма да остарееш“ — такива глупости. И Тоби Уокър не би говорил така, но той вече изобщо не говори много. Пази изреченията за себе си. Децата ми, които още са тук, Арчи и Сук, не искат и да чуват такива работи. Младите не могат да си позволят да вярват, че ще остареят.

Такава ли е цялата отговорност, която поемаш, полезна тогава, но безполезна по-късно? Нещо, което изхвърляш? Каква е ползата тогава? Цялата работа, която си свършила, я няма. Не е създала нищо. Може и да греша. Ще ми се да имах повече доверие в умирането. Може и да си струва, да е нещо като отговор, като отиване на друго място. Както се чувствах онази зима в Сискиъс, когато крачех по снежния път между черните смърчове под всички звезди, когато бях голяма колкото вселената, когато бях същата като вселената. И ако продължавам да крача напред, ме чакаше слава. С времето щях да стигна до славата. Знаех го. Заради това градих душата си. Направих я за слава.

И съм видяла доста слава. Не съм неблагодарна. Но тя не трае. Тя не идва, за да ти направи място, където да можеш да живееш, къща. Отива си като годините. Какво остава? Отслабване и забравяне, и мислене за болки и стомашни киселини, рак и пулс, и артрити, докато целият свят не стане колкото една малка стая, която мирише на урина, до това ли се свежда всичката работа, това ли е краят на ритащите крачета на бебетата, на детските очи, любящите ръце, дивите препускания, светлината на водата, звездите над снега? Някъде във всичко това все пак трябва да има слава.

 

 

Ървин Мут

 

Наблюдавам господин Тоби Уокър от доста време, проверявам факти, и ако бъда призован, мога да заявя с голяма сигурност, че този „господин Уокър“ не е американец. Проучванията ми ме отведоха значително по-навътре от това, но има много „сиви области“ или някои факти, които много хора по правило не са готови да приемат. Нужно е обучение.

Вниманието ми беше привлечено към тези факти най-напред при проучването на градския архив по съвършено друг повод. Достатъчно е да се каже, че проверявах собствеността върху имота на Фейн по времето, когато госпожа Оси Джийн Фейн предала имота в ръцете на Ървин Мут Рилейти, чийто собственик съм аз. Имало е спор за границата на имота откъм източната страна през 1939 с, който, поради причина, че съм педантичен по отношение на този тип подробности и отговорности, проверих. С изумление открих, че съседният парцел, разработен през 1906 г., е собственост на Тобинай Уокър от тази година, 1906-а! Естествено, приех, че този „Тобинай Уокър“ е баща на „господин Тоби Уокър“, и не мислих за това повече, докато при проучванията ми по друг въпрос, относно парцелите на Есел/ Емър, в градския архив не открих, че името „Тобинай Уокър“ е посочено като купувач на обществена конюшня на същото място (на Главната улица, между бакалница „Ненужен“ и авеню „Горман“) през 1880 г.

Скоро след това, когато купувах някои необходими продукти от бакалница „Ненужен“, срещнах господин Уокър лично. Отбелязах шеговито, че съм срещнал напоследък баща му и дядо му. Това, разбира се, беше само любезност. Господин Тоби Уокър отговори, както ми се стори, по подозрителен начин. Забелязах някакво отдръпване. Било то и със смях. Точните му думи, за което мога да свидетелствам, бяха: „Нямах представа, че можеш да пътуваш във времето“.

Това беше последвано от най-старателните ми усилия да науча повече за лицата със същото име, на които се бях натъкнал при проучванията ми като пълномощник. Опитите ми бяха посрещнати с насмешливи забележки от типа „Доста съм живял, трябва да знаеш“ и „О, спомням си, когато дойдоха Луис и Кларк“, което се отнасяше за прославените изследователи на Орегонския път, които, както по-късно установих, са се намирали в Орегон през 1806 г.

Скоро след това господин Тоби Уокър напусна и по такъв начин сложи край на разговора.

Убеден съм заради уликите, че господин Уокър е нелегален имигрант от чужда страна, който използва името на бащата основател на тази добра общност, тоест Тобинай Уокър, закупил обществената конюшня през 1880 г. Имам своите основания за това.

Проучванията ми показват категорично, че експедицията на Луис и Кларк, изпратена от президента Томас Джеферсън, не е минавала през никое от местата, които е заемала нашата общност, Етер, през цялата й история. Етер никога не е бил толкова на север.

Ако Етер трябва да изпълни съдбата си и да се превърне в курорт на красивия орегонски бряг до пустинята, както си го представям, с квартал за забавления в центъра и предприемаческа и бизнес общност, включително мотели, паркинги за каравани и лунапарк, това, чийто представител е „господин“ Уокър, ще трябва да си отиде. Американският начин на живот е непрекъснато да се купуват и продават къщи, за да се осигури движение нагоре и самоусъвършенстване. Стагнацията е враг на американския начин на живот. Един и същи човек да владее имот от 1906 г. досега е неестествено и неамериканско. Етер е американски град и се развива през цялото време. Това е неговата съдба. Мога да определя себе си като експерт.

 

 

Стара Волинов Аметист

 

Продължавам да практикувам любов. Бях влюбена в онзи френски актьор — Жерар, но наистина е трудно да произнесеш второто му име. Французите ме привличат. Когато гледам „Стар Трек. Следващото поколение“, съм влюбена в капитан Жан-Люк Пикар, но не мога да понасям командир Райкър. Някога бях влюбена в Хийтклиф, когато бях на дванайсет и госпожица Фреф ми даде да чета „Брулени хълмове“. И бях влюбена в Стинг известно време, преди да стане по-странен. Понякога си мисля, че съм влюбена в лейтенант Уорф, но това е много особено при всичките онези бръчки и рога на челото му, защото е клингон, но не това е особеното. Искам да кажа, че той е извънземен само в телевизионния сериал. Иначе е човек, който се казва Майкъл Дорн. Това е странното за мен. Искам да кажа, че никога не съм виждала чернокож, освен на кино и по телевизията. Всички в Етер са бели. Тоест един чернокож тук би бил извънземен. Мислех си, какво ли щеше да е, ако един такъв човек влезе, примерно в дрогерията, наистина висок, с тъмнокафява кожа и черни очи, и с тези меки устни, които толкова лесно може да бъдат наранени, и поиска нещо с наистина дълбок глас. Например: „Къде да намеря аспирин?“. И ще му покажа къде са хапчетата, които са като аспирин. Ще стои до мен пред рафтовете, наистина едър, висок и тъмен, а аз ще почувствам как от него се излъчва топлина като от желязна печка за дърва. И той ще ми каже с ниския си глас: „Не ми е мястото в този град“, а аз ще отвърна: „И моето не е тук“, а той ще попита: „Искаш ли да дойдеш с мен?“, само че наистина, наистина мило, не „Хайде идвай“, а както двама затворници си шепнат как да избягат от затвора заедно. Ще кимна, а той ще каже: „Зад бензиностанцията, по здрач“.

По здрач.

Обичам тази дума. Здрач. Звучи ми като неговия глас.

Понякога се чувствам странно, че мисля за него по този начин. Искам да кажа, защото е наистина истински. Ако беше само Уорф, няма проблем, защото Уорф е само извънземен в някакъв стар филм. Но има истински Майкъл Дорн. И когато мисля за него по този начин, понякога се чувствам неловко, защото все едно го превръщам в някаква играчка, нещо, с което мога да си правя каквото поискам, като кукла. Струва ми се, че е нечестно към него. И наистина изпитвам неудобство, като се замисля, че си има негов си живот, който няма нищо общо с някакво момиче от провинциален град, за който не е и чувал. И се опитвам измисля някой друг, за когото да съчинявам такива истории. Ама не се получава.

Тази пролет наистина опитах да се влюбя в Мори Стромберг, но не се получи. Той е истински красив. Когато го видях да стреля в коша, тогава си помислих, че може би ще мога да се влюбя в него. Ръцете и краката му са дълги и гладки, движи се плавно и прилича един вид на планински лъв — има ниско чело и къса тъмноруса коса, златиста. Той обаче друго не прави, а само виси с тайфата на Джо и говори за спортни резултати и коли, а веднъж в клас говореше с Джо за мен и успях да чуя: „О, да, Стара, тя чете книги“, не го каза злобно, ама един вид като че ли съм чуждоземно от друга планета, абсолютно непозната. Както Уорф или Майкъл Дорн би се чувствал тук. Като че ли искаше да каже: „Нищо лошо да си такъв, ама не тук. Някъде другаде, нали?“. Като че ли Етер не беше вече някъде другаде. Искам да кажа, нали тук са живели индианци, а пък сега ги няма никакви? Е, на кого му е тука мястото и къде му е на мястото мястото?

Преди около месец мама ми каза защо е напуснала баща ми. Аз не помня нищо такова. Не помня никакъв баща. Не помня нищо преди Етер. Тя ми каза, че сме живели в Сиатъл, имали магазин, в който продавали кристали и масла, и неща за Новата епоха, обаче една нощ, когато станала, за да иде в банята, заварила го в моята стая да ме прегръща. Искаше да ми разкаже всичко, как ме е прегръщал и така нататък, обаче аз само казах: „Е, значи ме е задирял?“. А тя отговори: „Да“. И попитах: „А ти какво направи?“. Мислех си, че ще да е имало голяма караница, обаче тя си замълчала, защото се страхувала от него. На мен ми каза: „Виж, за него ти и аз бяхме като собственост. И когато не се съгласявах да е така, той пощръкляваше“. Мисля, че са пушели много марихуана и са вземали и по-силни неща, тя понякога ми говори за това. Както и да е, на следващия ден, щом той отишъл в магазина, тя взела от кристалите и нещата, които държали у дома, още ги пазим, взела малко пари, които пазели в кутия в кухнята, както прави и сега, и се качила на автобуса за Портланд с мен. Срещнала човек, който я докарал тук. Нищо от това не помня. Все едно съм родена тук. Попитах я дали той я е търсил след това, а тя каза, че не знае, но би му било много трудно да я открие тук. Промени фамилното си име на Аметист, който е любимият й камък. Истинското й име е Волинов. Казва, че било полско.

Не знам как е неговото име. Не знам какво е направил. Не ме интересува. Все едно нищо не е станало. Никога няма да съм ничия собственост.

Знам едно — ще обичам разни хора. Те няма да знаят. Но ще бъда страхотна любовница. Знам как. Упражнявала съм се. Работата не е да си на някого или някой да е твой и такива неща. А както Чесли се омъжи за Тим, защото искаше да има сватба и съпруг, и под в кухнята, който няма нужда да се лъска с восък. Искаше неща, на които да принадлежи.

Не искам вещи, но искам да практикувам. Значи, живеем в тая съборетина, без кухня, да не говорим за под, който не се лъска, и готвим на пещта за боклук, има много кристали и котешка пикня от уличните котки, които мама взема у дома, и мама работи неща от рода да мете фризьорския салон на Мирела и й излизат пъпки, защото яде кексчета с пълнеж, вместо нормална храна. Мама има нужда да си събере нещата. Аз обаче имам нужда да ги раздавам.

Помислих си, че да практикуваш любов, е да правиш секс, затова миналото лято правих секс с Дани. Мама ни купи кондоми и ме накара да се хванем за ръце над свещ от мирика и да говорим за Превръщането в жена. Искаше да присъства и Дани, ама я разубедих. Сексът не беше лош, но аз всъщност исках да съм влюбена. Не се получи. Може би не го направихме както трябва. Свикна да получава секс и цялата есен не престана да се навърта и да вика: „Ей, Стара, миличка, знаеш, че имаш нужда от това“. Дори не казваше, че имам нужда от него. Ако имам нужда, сама мога да го направя много по-добре, отколкото той. Това не му го казах. При все че без малко да му го кажа, когато не ме оставяше на мира, след като му казах да спре. Ако не беше тръгнал да ходи с Дейна, наистина можеше да му го кажа.

Не знам друг тук, в когото мога да се влюбя. Ще ми се да можех да практикувам с Арчи, но има ли смисъл, когато тук е Грейси Фейн? Просто ще е тъпо. Помислих си да попитам баща му, господин Хидънстоун, дали мога да работя в ранчото му, следващия път, когато минем наблизо. Пак ще мога да идвам да виждам мама, а може би там ще има наемни работници или каубои. Или Арчи ще дойде някой път, а Грейси няма да я има. Пък там е и господин Хидънстоун. Той прилича на Арчи. Даже е по-хубав. Но май е много стар. Лицето му прилича на пустинята. Забелязах, че очите му са в същия цвят като тюркоазния пръстен на мама. Ала не знам дали има нужда от готвачка или такова нещо, пък и петнайсет като че ли е много малка възраст.

 

 

Дж. Ненужен

 

Така и не разбрах откъде са дошли хоховарите. Някой каза, че от Бяла Русия. Може. Те са едри и високи, тежки, с руси, та чак бели коси, и малки сини очи. Не те гледат. Носовете им са като пресни картофи. Жените не говорят. Децата не говорят. Мъжете говорят така: „Дна каша бирха, дна стайга швекло“. Никога не казват „здрасти“, никога не казват „довиждане“, никога не казват „благодаря“. Но са честни. Плащат веднага, в брой. Когато идват в града, до един са издокарани от глава до пети, жените с дълги рокли с много финтифлюшки около ханша и по ръкавите, малките момиченца и те като жените, дори бебетата са с такива дълги рокли и с бонета, които скриват косите им. Дори и бебетата не вдигат очи. Мъжете и момчетата са с дълги панталони, с ризи и сака, даже и когато тук е пустиня и е четирийсет градуса през юли. Нещо като онези, амишите, от източното крайбрежие. Само че тези имат копчета. Много копчета. Жакетите, които носят жените, имат поне по хиляда копчета. Мъжките панталони отпред са същите. Сигурно много се бавят, докато започнат. Всички обаче казват, че копчетата не били проблем, щом се върнат в селото си. Всичко се махало. Събличали се голи, за да отидат на църква. Том Сън се кълне, че било така, Кори казва, че се била промъквала там неведнъж в неделя с други хлапета, за да видят как хоховарите се изкачват по хълма чисто голи и пеят на техния си език. Това ще да е гледка — всичките тези високи, тежки, белокожи жени с големи задници и цици да манифестират нагоре по хълма. И боси. Какво, по дяволите, правят в църквата си, не знам. Том казва, че правели прелюбодеяния, ама на Том Сън какво му разбира главата. Всички говорят, ала аз не познавам никого, който да се е изкачвал на онзи хълм.

Някой път в неделя се чува как пеят.

Любопитно нещо е религията в Америка. Според християните има само по едно от каквото и да било. Аз пък си мисля точно обратното — че има по едно и повече от всичко. Дори тук, в Етер, имаме баптисти, разбира се, и методисти, Христовата църква, лутерани, презвитерианци, католици, макар и да нямат църква в града, квакери, нерелигиозен евреин, вещица, хоховарите и гурутата на групата от чифлика. Тук не се включват повечето хора, които нямат религиозни предпочитания, освен импулсивно.

Това е голямо разнообразие за град с такава големина. Нещо повече — хората опитват взаимно църквите си, сменят ги. Може би природата на града ни прави неспокойни. Така или иначе, хората в Етер живеят дълго, макар и не толкова, колкото Тоби Уокър. Имаме време да опитваме различни неща. Дъщеря ми Кори беше баптистка като тийнейджърка, методистка, когато беше влюбена в Джим Фрай, после опита лутеранството. Омъжи се методистка, но сега е квакерка, след като прочете една книга. Това може и да се промени, защото наскоро говори с вещицата Пърл В. Аметист и прочете още една книга, озаглавена „Кристалите и ти“.

Една твърди, че тази книга била празни приказки, но Една има по-закоравял ум от повечето.

Една е от моята религия, струва ми се. Приех я преди години.

Колкото до хората от чифлика, последователите на гуруто, те предизвикаха някакви вълнения, когато дойдоха преди десет години, или дали не станаха двайсет? Май беше през шейсетте. Като се замисля, струва ми се, че са там от много време. Жена ми беше още жива. Както и да е, това е религия, смесена по някакъв начин с политиката, не че винаги не е.

Когато дойдоха в Етер, имаха много пари за харчене, макар че не похарчиха много при мен. Купиха чифлика и трийсет акра пасище в съседство. Вдигнаха ограда около имота и, проклет да съм, ако не пуснаха по нея ток. Нямам предвид леко да те удари, за да ти покаже пътя, а удар, който може да убие слон. Преустроиха стария чифлик и построиха плевни и бараки, сложиха даже и генератор. Всички от вътрешната страна на оградата трябва да споделя всичко с всички останали. Откъм външната страна на оградата изглежда, че гуруто споделя много повече от всички останали. Това е политическата част. Социализъм. Бубонен социализъм. Разнасят го плъховете и няма ваксина. Казвам ви, хората тук се разтревожиха. Помислиха си, че цялата популация зад желязната завеса плюс хипитата от Калифорния ще се преместят тук още следващия четвъртък. Чудеха се дали да не извикат Националната гвардия, за да защити правата на гражданите. Аз лично бих предпочел хипитата пред Националната гвардия. Хипитата не бяха въоръжени. Те убиваха само с миризма, както казваха хората. По онова време обаче тук царуваше обсаден манталитет. Обсада вътре, в чифлика, с неговата електрическа ограда и с техния социализъм, и обсада извън чифлика, с техните права на граждани — да бъдат бели, да не са чужденци и да не споделят нищо с когото и да било.

В началото хората на гуруто идваха в града с оранжевите си тениски, за да си купят някои неща, и говореха учтиво. Канеха млади хора в чифлика. Вече го наричаха ашрам. Кори ми разказа за олтара с маргаритки и голямата фотография на гуру Джая Джая Джая. Това обаче не бяха дружелюбни хора и отношението към тях не беше дружелюбно. Много скоро престанаха да идват в града, само влизаха и излизаха през портала си с оранжевите си буици. Очакваше се по някое време гуру Джая Джая Джая да дойде от Индия да ги посети. Така и не дойде. Говореше се, че вместо това отишъл в Южна Америка и основал ашрам за бивши нацисти. Бившите нацисти вероятно могат да споделят с него повече пари, отколкото младите орегонци. Или може би е идвал да види своя ашрам, но не го е намерил, където са му казали, че е.

Беше някак потискащо да гледаш как тениските избеляват и как буиците се развалят. Не мисля, че сега са останали повече от два буика и десетина-петнайсет души в ашрама. Още отглеждат плодове и зеленчуци за пазара — сини домати, всякакви чушки, салати, тиквички, домати, царевица, боб, боровинки, малини и къпини, пъпеши. Качествена стока. При климат, който се променя за една нощ, отглеждането на реколта изисква някои умения. Използват чудесно напояване, но не и отрови. Виждал съм ги как махат гадинки от растенията на ръка. Преди няколко години се разбрах с тях да снабдяват щанда ми със зеленчуци и не съжалявам. Като че ли Етер може да не зависи от останалия свят. Всеки път, когато уговоря рутинно снабдяване с доставчик от Котидж Гроув или Прайнвил, ние си сменяме мястото. Трябва да се обаждам и да се извинявам: извинете, обаче пак сме от другата страна на планината тази седмица, отменете доставката на пъпеши. С хората на гуруто е по-лесно. Те се местят с нас.

Не знам в какво друго вярват, освен в органичното градинарство. Струва ми се, че е доста трудно да вярваш в гуру Джая Джая Джая, но хората са готови да повярват във всичко. По дяволите, аз вярвам в Една.

 

 

Арчи Хидънстоун

 

Татко пак остана в града миналата седмица. Остана, за да види дали теренът ще се премести отново на изток, накрая отиде със стария си форд при Юджийн и нагоре по магистралата покрай река Макензи, за да се прибере в ранчото. Каза, че искал да остане, но Чарли Ехеверия щял да си има някакви неприятности, ако останел. Просто не обича да не е тук повече от ден-два. За него е трудно, когато се окажем чак на брега, както сега.

Знам, че ми се иска да се върнем с него. Сигурно трябва да се върна. Трябва да живея при него. Мога да виждам мама всеки път, щом Етер е от тази страна. Не това е причината. Трябва да си изясня за себе си какво искам да направя. Трябва да отида в колеж. Трябва да се махна от този град. Трябва да се махна.

Не мисля, че Грейси наистина някога ме е виждала. Не правя нищо, което тя да може да види. Не карам камион.

Трябва да се науча. Ако карах камион, щеше да ме види. Щях да влизам в Етер от междущатско номер 5 или откъм 84, все едно. Като онзи боклук, който идваше тук миналото лято и по който тя толкова беше полудяла. Идваше в „7/11“ за да пие тонизиращи напитки. Наричаше ме „момче“. „Ей, момче, дай ми рестото по четвърт долар.“ Тя седеше в големия му камион и си играеше със скоростите. Никога не влезе. Мислех си, че може би седи в камиона със свалени джинси. По гол задник на седалката на камиона. Не знам защо си го мислех. Може и да е било така.

Не искам обаче и да карам камион или да храня два вола в проклета пустиня, или да продавам гадни кексчета на смахнати жени с червени коси. Трябва да отида в колеж. Да науча нещо. Да карам спортна кола. „Миата“. Цял живот ли ще продавам тонизиращи напитки на боклуците? Трябва да отида някъде, което е някъде.

Сънувах, че луната е хартиена, драсвам клечка кибрит и я паля. Пламна като вестник и започна да пуска огън върху покривите, горящи парчета. Мама излезе от бакалницата и каза: „Ще отиде целият океан“. Тогава се събудих. Чух океана там, където бяха хълмовете с пелин.

Ще ми се татко да се гордее с мен навсякъде, но не и в ранчото. Той обаче живее само там. Дори не иска да ме повика да живея там. Знае, че не мога. А трябва.

 

 

Една

 

Ох, как децата смучат душата ми, както някога смучеха гърдите ми, направо ми се иска да изкрещя. Стига! Пресъхнах! Пресушихте ме преди години! Горкият сладък, глупав Арчи! Какво, по дяволите, да направя за него? Баща му си намери пустинята, от която имаше нужда. Арчи намери само микроскопичен оазис, от който го е страх да излезе.

Сънувах, че луната е от хартия. Арчи излезе от къщата с кутия кибрит и се опита да я запали, а аз се изплаших и избягах в морето.

Ади излезе от морето. Онази сутрин по брега нямаше други следи, освен неговите, идваха от водата към мен. Напоследък си мислех за мъжете. Мисля си за Ненужен. Не знам защо. Може би защото не се омъжих за него. Чудя се защо го направих с някои, как се случи. Няма разум в това. На кого би му минало през ум, че ще спя с Том Сън? Как обаче да продължиш да казваш „не“ при такава необходимост? Ципът на панталона му щеше да се скъса всеки път, щом ме видеше през улицата. Да спиш с него, беше като да спиш в пещера. Тъмно, неудобно, кънти, някъде навътре има мечки. Кокали. Но пък гори огън. Истинската душа на Том е този горящ огън, но той никога няма да го разбере. Оставя го без кислород, задушава го с мокра пепел, превръща себе си в пещерата, в която седи и глозга кокали. Женски кокали.

Моли обаче е главня, грабната от огъня му. Липсва ми Моли. Следващия път, когато пътувам на изток, ще се отбия в Пенделтън, за да я видя с бебетата внучета. Тя не идва тук. Не й харесва, че Етер се мести. Тя е уседнала. Казва, че цялото това движение щяло да накара децата да се чувстват несигурни. Самата тя не се е чувствала несигурна дотолкова, че да й навреди, доколкото виждам. Всъщност нейният Ерик не одобрява. Той е сноб. Чиновник в затвор. Каква професия! Всяка вечер си тръгва от място, в което други хора остават заключени, не е ли това топуз и верига? Ще потънеш, ако някога опиташ да плуваш.

Откъде ли доплува Ади, питам се? Някъде от дълбоко. Веднъж ми каза, че бил грък, веднъж, че работил на австралийски кораб, веднъж — че живял на остров от Филипините, където говорели език, който никой не говори никъде другаде, и веднъж, че бил роден в кану, в морето. Може всичко да е вярно. Или пък не. Може би Арчи трябва да тръгне по море. Да постъпи във флота или в бреговата охрана. Или не — ще се удави.

Тад знае, че никога няма да се удави. Той е син на Ади — може да диша вода. Чудя се къде ли е Тад сега. И това е смукане, това неведение, неведение къде е детето ти, болезнено дърпане, което преставаш да забелязваш, защото никога не престава. Понякога обаче те обръща и виждаш, че си се обърнал в друга посока, като че ли тялото ти е уловено от трънаци при подмолно течение. Както луната тегли приливите и отливите.

Непрекъснато мисля за Арчи, мисля за Ненужен. Откакто го видях да се заглежда след Сук. Знам какво е — онзи, другият сън, който ми се присъни. Веднага след съня с Арчи. Сънувах нещо, трудно е да го уловиш, сънувах, че съм на дълъг пясъчен бряг, сякаш захвърлена, да, заседнала и не мога да помръдна. Умирам от жажда, а не мога да се върна до водата. Тогава виждам някой да идва към мен от много далече по брега. Следите по пясъка са пред него. Всяка следа, в която стъпеше, изчезваше, щом вдигнеше крака си. Продължаваше да идва към мен и знаех, че ако стигне до мен, ще се върна до водата и всичко ще е наред. Когато приближи, видях, че е той. Беше Ненужен. Ама че странен сън.

Ако Арчи тръгне по море, ще се удави. Той е сухоземен човек, като баща си.

Суки обаче е дъщеря на Тоби Уокър. Знае го. Тя ми го каза веднъж, аз не съм й казвала. Сук върви по свой си път. Не знам дали той знае. Не мисля. Тя има моите очи и моята коса. Пък и имаше и други възможности. И никога не съм смятала, че трябва да кажеш на един мъж такова нещо, ако сам не попита. Тоби не попита, заради това, което смяташе за себе си, обаче аз знаех в нощта, знаех в момента, в който тя беше зачената. Почувствах как детето скача в мен както риба скача в морето, както сьомга скача нагоре по реката, през камъни и бързеи, как блести. Тоби ми беше казал, че не може да има деца — „родени от жена“, — каза го с тъжно изражение. Онази нощ за малко щеше да ми каже откъде е дошъл. Но не попитах. Може би заради това, което вярвам за себе си, че имам само един живот и никаква територия, никаква свобода да ходя на скрити места.

Както и да е, казах му, че това е без значение, защото, ако искам, мога да зачена и само с мисъл. И доколкото знам, точно това се случи. Помислих си за Суки и тя излезе, червена като сьомга, бърза, блестяща. Тя е най-красивото дете, момиче, жена. Защо й е да стои тук, в Етер? Да стане стара мома, учителка като Ема? Да налива бензин, да къдри прически, да продава в бакалницата? Кого ще срещне тук? Е, бог ми е свидетел, аз срещнах достатъчно. Харесва ми, казва тя, харесва ми да не знам къде ще се събудя. Като мен е. Обаче тегленето пак го има, сухия копнеж. О, предполагам, имам твърде много деца. Обръщам се насам, обръщам се нататък като компас с четирийсет севера. И пак в края на краищата винаги тръгвам, по същия път. Намествам стъпалата си в стъпките, които изчезват зад мен.

Дълъг е пътят надолу от планините. Краката ме болят.

 

 

Тобинай Уокър

 

Мъжът е животното, което връзва времето, така казват. Чудя се. Ние сме обвързани от времето, оковани сме от него. Движим се от едно място на друго, но прескачаме от едно време в друго само в спомените и намеренията си, в сън и пророчество. И все пак времето ни пътува. Използва ни за свой път, продължава, никога не спира, винаги тече в една посока. Няма изход от тази магистрала.

Казвам „ние“, защото съм натурализиран гражданин. Не съм свикнал изобщо да съм гражданин. Времето за мене някога беше каквото е задният двор за котката на Ема. Никакви огради нямат значение, никакви ограничения. Но бях принудена да спра, да се установя, да се присъединя. Аз съм американец. Аз съм изгнаник. Намерих тъга.

Признавам, чудил съм се дали движението на Етер е мое дело, дали заради мен не стои на едно място. В резултат на инцидента ми. Когато загубих способността си да ходя направо, дали не предадох усукването на местността? Дали не започна тя да се движи, защото аз престанах? Ако е така, не разбирам механиката на това нещо. Логично е, елегантно, но не мисля, че е истина. Може би просто се измъквам от отговорност. Доколкото си спомням обаче, откакто Етер е град, той е истински американски град, място, което не е там, където го оставяш. Дори когато живееш там, той не е, където мислиш, че е. Липсва. Неспокоен е. Изчезнал е някъде зад планините, компенсира в едно измерение това, което му липсва в друго. Ако не продължава да се движи, моловете ще го застигнат. Никой не се изненадва, че е заминал. Той е бреме на белия човек. И няма къде да бъде оставен. Можеш да напуснеш града много лесно, но връщането е проблематично. Връщаш се там, където си го оставил, но заварваш само паркинга на новия мол и гигантски ухилен клоун, направен от балони. Това ли е всичко? По-добре не вярвай, защото никога няма да имаш нищо друго — асфалт, лека конструкция, размазана фотография на усмихнато малко момче. Детето е убито, както и много други. Има и нещо друго във всичко това, тук е старата слава, но е трудно да я откриеш, освен по случайност. Единствено Роджър Хидънстоун може да се връща, когато пожелае, със стария си форд или със стария си кон, защото Роджър не притежава нищо, освен пустинята и едно честно сърце. И разбира се, където е Една, там е и градът. Той е, където живее тя.

Ще направя моето пророчество. Когато Стара и Роджър лежат в нежните си прегръдки, той на шейсет, тя на шестнайсет, когато Грейс и Арчи раздрусат пикапа му до счупване, докато правят любов на дюшек в каросерията, на шосето към хоховарите, когато Ървин Мут и Томас Сън се напият с фермерите от ашрама, танцуват, пеят и викат цяла нощ, когато Ема Боудли и Пърл Аметист гледат достатъчно дълго в блесналите си очи, сред кристалите — същата тази нощ Ненужен, бакалинът, най-накрая ще отиде при Една. На него тя няма да дари дете, а радост. И портокаловите дръвчета ще цъфтят по улиците на Етер.

Четири и половина

Нов живот

Стивън се изчерви. Мъж със светла кожа, плешив на темето, изведнъж лицето му стана отчетливо розово. Прегърна Ан с една ръка, а тя го целуна по бузата.

— Радвам се да те видя, скъпа — каза той, освободи се, погледна покрай нея и се усмихна доста отчаяно. — Ела тъкмо излезе. Преди десетина минути. Наложи се да отиде при Бил Хоби, ще пише там. Остани, докато се върне, ще съжалява, че те е изпуснала.

— Разбира се — каза Ан. — Майка е добре. Хвана този грип, но не е толкова зле, колкото някои хора. Всичко наред ли е при вас?

— О, да. Разбира се. Искаш ли кафе? Кока-кола? Хайде, влизай.

Дръпна се настрани и я последва през малката дневна, препълнена със златисти мебели, до кухнята, където щори от жълт метал насочваха слънчевите лъчи на разтопени ивици към плотовете.

— Ей, горещо е — въздъхна Ан.

— Искаш ли кафе? Има от онова, безкофеиновото, мока с канела, което обичаме с Ела. Горещо е, да. Добре, че е събота. Някъде там, горе е.

— Не искам нищо.

— Кока-кола тогава? — Той затвори шкафа, отвори хладилника.

— О, разбира се, да. Диетична, ако имаш.

Застана до плота и го гледаше, докато той взе чаша, лед и извади бутилката — пластмасова, от два литра. Не искаше да отваря врати в тази кухня, сякаш любопитства, сякаш има право да го прави, или да промени ъгъла на щорите, както би направила у дома, за да държи горещата светлина вън. Той й наля висока червена пластмасова чаша с кока-кола и тя изпи половината.

— О, да — каза. — Чудесно е.

— Ела вън.

— Няма ли мач?

— Работех в градината. С Тоди.

Ан беше решила, че момчето е с майка си, или по-скоро въображението й го беше свързало с майка му, така че щом Ела я нямаше, и Тоди отсъстваше. Сега се почувства предадена.

Като й посочи накъде да върви, но я пусна пред себе си, както когато я преведе през къщата, баща й сега я насочи към вратата на задната веранда, отдръпна се настрани и я последва, когато тя мина покрай пералнята и сушилнята, и кофата с парцала, и няколкото метли до мрежестата врата против комари и слезе по единственото циментово стъпало в задния двор.

Той блъсна вратата с един крак да се затвори и застана до нея на тухлената пътека, широка две тухли на дължина, която отделяше цветните лехи до стената на къщата от малката, заобиколена с храсти морава. Два малки железни стола, боядисани в бяло, с петна от ръжда, където боята се бе отлюспила, бяха поставени един срещу друг от двете страни на маса от същия материал в края на тревната площ. От другата им страна клечеше Тоди, с гръб, близо до голяма цъфнала абелия в сянката на живия плет, който обгръщаше градината.

Тоди беше по-едър, отколкото го помнеше, с широки рамене като голям мъж.

— Ей, Тоди, Ан е тук! — извика Стивън. Светлото, загоряло от слънцето лице още беше розово. Може би не беше се изчервил, може би беше от горещината. В затворената градина слънчевата светлина, която се отразяваше от бялата стена на къщата, изгаряше кожата като открит огън. Щеше ли да каже „сестра ти“? Гласът му беше силен и весел. Тоди не отговори по никакъв начин.

Ан огледа градината. Непроветрива стая с под от трева, високи зелени стени и таван от ярка светлина. Красиви бледи макове се поклащаха край макарата с маркуча, растяха в чиста, оплевена пръст. Тя погледна пак към тях, извърна лице от едрата фигура, клекнала в сянката в другия край на моравата. Не искаше да гледа момчето и баща й нямаше право да я принуждава да бъде с него и да го гледа, дори и да е суеверие, тя трябваше да защити бебето си, но наистина беше глупаво, суеверно.

— Много са хубави — каза тя и докосна отворените листчета на един мак. — Страхотни цветове. Градината е чудесна, татко. Сигурно ти е струвало много труд.

— Не си ли идвала никога тук, отзад?

Тя поклати глава. Не беше влизала и в стаите. Беше идвала в къщата три или четири пъти, откакто Стивън и Ела се ожениха. Веднъж на късна неделна закуска. Тогава Ела сервира на подноси в дневната, а Тоди гледа телевизия през цялото време. За първи път дойде в къщата, когато Ела беше една от продавачките на Стивън, не негова жена. Отбиха се, за да остави баща й някакви документи. Ан тогава беше още ученичка и остана в дневната, докато баща й и Ела разговаряха за поръчки на обувки. Знаеше, че Ела има бавноразвиващо се дете, и се надяваше то да не влезе в стаята, но въпреки това искаше да го види. Когато мъжът на Ела умря внезапно от нещо, бащата на Ан каза мрачно на масата за вечеря: „Добре, че къщата им е изплатена изцяло“, а майката на Ан въздъхна: „Горката, с това дете, какво беше? Монголоид?“. След това говориха как монголоидите обикновено умират и това било милост за тях. Тоди обаче все още беше жив и Стивън живееше в къщата му.

— Трябва ми сянка — каза Ан и тръгна към железните столове. — Ела да поговорим, татко.

Той я последва. Тя събу сандалите си, за да охлади босите си крака в тревата, а той остана прав до нея. Погледна го. Извивката на плешивото му чело блестеше на слънцето, открита и горда като висок връх, извисяващ се над околните планини. Лицето му беше на човек от предградията, претрупано с черти: брадичка, широки устни и ноздри, месест нос и малки, ясни, тревожни сини очи. Единствено на челото, което приличаше на голям калифорнийски хълм, имаше място.

— О, татко — каза тя. — Как си ти?

— Добре съм. Много добре — отговори той, наполовина обърнат към нея. — Магазинът на Уолнът Крийк върви чудесно. Обувки за ходене. — Наведе се и изскубна малко глухарче сред късата, груба трева. — Обувките за ходене се продават два пъти по-добре от обувките за бягане в мола. Търсиш работа значи. А говори ли с Крим?

— О, да. Преди две седмици. — Ан се прозя. Неподвижната горещина и миризмата на прясно обърната почва я правеха сънлива. Всичко я правеше сънлива. Събуждането я правеше сънлива. Прозя се още веднъж. — Извинявай! Той каза… ъъъ… каза, че нещо може би ще се появи през май.

— Добре. Добре. Екипът е добър — каза Стивън и огледа градината, направи няколко крачки встрани. — Има добри контакти.

— Ама през юли аз трябва да спра да работя заради бебето, затова се питам дали си струва?

— Запознай се с хората, започни — каза Стивън едва чуто. Отиде до края на моравата, близо до абелията и заговори с весел, силен глас: — Чудесна работа си свършил тук, Тоди! Браво, това се иска!

Неясно, възбяло лице под черна коса се вдигна към него за момент, останало в сянка.

— Виж ти! Копаеш като фурия. Истински фермер. — Стивън се обърна и заговори на Ан от сянката през белия, нажежен въздух към нейното петно сянка: — Тоди ще посади тук още цветя. Луковици и семена за есента.

Ан изпи водата от разтопения лед, стана от стола за джуджета, който вече беше изцапал бялата й тениска с ръжда. Отиде при баща си и погледна ивицата обърната земя. Едрото момче клечеше неподвижно с лопатка в ръка, с увиснала глава.

— Виж, защо не закръглиш този ъгъл, тук? — предложи Стивън и пристъпи напред, за да посочи. — Копай дотук. Не мислиш ли, че ще е добре?

Момчето кимна и започна да копае, бавно и мощно. Ръцете му бяха бели и силни, с възкъси, широки нокти, под които имаше черна пръст.

— Какво ще кажеш? Може би да изкопаеш ей дотук, до розовия храст? За да разредиш луковиците малко? Няма ли да изглежда по-добре?

Тоди пак вдигна очи към него. Ан видя неясно очертаната уста, покритата с черен мъх горна устна.

— Да, аха — изломоти Тоди и отново се наведе, за да работи.

— Закръгли го малко тук, при розовия храст — каза Стивън. Погледна назад към Ан. Лицето му беше отпуснато, непретрупано. — Това момче е роден фермер — добави. — Може да накара всичко да расте. Учи дори мен, нали, Тоди? Представяш ли си? Учи дори мен!

— Предполагам — избоботи ниският глас. Главата остана наведена, дебелите пръсти опипваха земята.

Стивън се усмихна на Ан.

— Учи дори мен! — повтори още веднъж.

— Чудесно — каза тя. Чувстваше ъгълчетата на устните си вдървени, болка стягаше гърлото. — Виж, татко, отбих се само да кажа здрасти на път за „Перманенте“. Трябва да отида на преглед. Виж, само ще оставя това в кухнята и ще изляза през портата. Радвам се, че те видях, татко.

— Трябва вече да тръгваш?

— Да, исках само да кажа здрасти, защото минавах наблизо. Поздрави Ела от мен. Съжалявам, че я изпуснах.

Беше обула сандалите си. Занесе празната чаша в кухнята, остави я в мивката и я напълни с вода, излезе пак при баща си, застанал на тухлената пътека, плешив под слънцето. Вдигна крак на стъпалото, за да закопчае сандала си.

— Глезените ми бяха отекли — каза. — Доктор Шел забрани да ям сол. Не бива да соля нищо, дори и яйца.

— Да, казват, че не бива да се яде много сол — кимна Стивън.

— Така е. — След малко Ан добави: — Само че при мен е, защото съм бременна. Заради това са високото кръвно и отоците. Трябва да внимавам.

Погледна баща си. Той гледаше през моравата.

— Знаеш ли, татко, бебето може и да няма баща, но може да има дядо — каза. Засмя се и се изчерви, почувства как червената горещина скрива лицето й и гъделичка скалпа й.

— Да, добре, разбира се — отвърна той. — Предполагам, че знаеш. — Ако завърши изречението си, тя не разбра. — Трябва да сме внимателни — добави той.

— Разбира се. Е, пази се, татко — сбогува се тя. Отиде при него, за да го целуне по бузата. Усещаше леко солената му пот на устните си, когато мина по тухлената пътека към портата до кофите за боклук и излезе на тротоара под пурпурната цъфтяща джакаранда, и залости портата след себе си.

Неразкъсване

— Сърби ме гърбът.

Ан посегна с вилата и прокара извитите й шипове по гърба на брат си.

— Не там, тук. — Обви едната си ръка около себе си, опита да й покаже къде е мястото, дебелите му пръсти с мръсотия под ноктите драскаха във въздуха.

Тя пристъпи напред и енергично почеса гърба му с нокти.

— Сега добре ли е?

— Аха.

— Искам малко лимонада.

— Аха — изхъмка Тод, тя стана и изчисти с ръце прахоляка от голите си колене. За да ги достигне, трябваше да приклекне, не да се наведе от кръста.

Жълтата кухня беше гореща и задушна като вътрешността на отделение в кошер, килия, пълна с жълта светлина, миришеща на сладникав восък, задушна. Всеки мърльо би я харесал. Ан разтвори лимонада от пакетче, наля я във високи пластмасови чаши с лед и ги изнесе вън, ритна мрежата за насекоми с крак, за да я затвори.

— Ето за теб, Тод.

Той се изправи на колене и пое чашата в лявата си ръка, без да пуска лопатката в дясната. Изпи половината лимонада, после пак се наведе да копае, без да остави чашата.

— Сложи я ей там — посочи Ан. — До храста.

Той остави внимателно чашата на обраслата с бурени пръст и продължи да копае.

— Ей, това е хубаво — каза Ан, докато пиеше лимонада, а устата й отделяше слюнка като градинска пръскачка. Седна на тревата с глава на сянка и крака на слънце и бавно засмука бучка лед.

— Не копаеш — отбеляза Тод след малко.

— Не.

След още малко го подкани:

— Пий си лимонадата. Ледът се топи.

Той остави лопатката и взе чашата. След като изпи лимонадата, сложи празната чаша на предишното място.

— Хей, Ан — повика я той, без да копае, застанал на колене и обърнал голия си здрав, бял гръб към нея.

— Хей, Тод.

— Татко ще си дойде ли за Коледа?

Тя се замисли за миг над отговора. Обземаше я дрямка.

— Не — отговори. — Няма да се върне изобщо. Знаеш го.

— Мисля си, че за Коледа — промълви брат й едва чуто.

— На Коледа ще е с новата си жена, с Мари. Сега живее там и там е неговият дом. В Ривърсайд.

— Помислих си, че може да дойде да ни види за Коледа.

— Не, няма да го направи.

Тод млъкна. Взе лопатката и пак я остави. Ан виждаше, че е недоволен, но не можеше да разбере какъв е проблемът му и не искаше никакви проблеми. Облегна гръб на камфоровото дърво и се отпусна, усещаше слънцето върху краката си и боцкащите тревички под тях, и как капчици пот се стичат между гърдите й, и как бебето помръдна веднъж леко, дълбоко навътре и след това в левия край на вселената.

— Можем да го помолим да дойде на Коледа — каза Тод.

— Скъпи — възрази Ан, — не можем да направим това. С мама се разведоха, за да може той да се ожени за Мари. Нали? И сега ще прекара Коледа с нея. С Мари. А ние ще прекараме Коледа тук, както винаги, нали? — Изчака го да кимне. Не беше сигурна, че го направи, но въпреки това продължи: — Ако ти липсва много, Тод, можем да му пишем и да му го кажем.

— Може да отидем да го видим.

О, да, фантастично. Здрасти, татко, ето го твоя слабоумен син и неомъжената ти бременна дъщеря, която е на социални помощи, здрасти, Мари. Стори й се смешно, но не достатъчно, за да се засмее.

— Не можем — каза. — Виж какво, ако прекопаеш тук, до края, до розите, ще можем да посадим и тези луковици, които донесе мама. Ще изглеждат много красиво там. Ще станат големи червени лилии.

Тод взе лопатката, после пак я остави на същото място.

— След Коледа трябва да дойде — каза.

— За какво? Защо трябва да идва?

— Заради бебето — изломоти брат й, много ниско и неясно.

— О… — въздъхна Ан. — О, по дяволите. Добре. Слушай, Тоди. Виж. Аз ще раждам бебето, нали?

— След Коледа.

— Добре. И ще бъде мое. Наше. Ти и мама ще ми помагате да го отгледаме, нали? Само това ми е нужно. Само това искам, не повече. И бебето не иска повече. Само ти и мама, нали? — Изчака го да кимне. — Ще ми помагаш за бебето. Ще ми казваш, когато заплаче. Ще си играеш с него. Като с онова малко момиченце в училище, на което помагаше, нали, Тоди?

— Да, разбира се — отвърна брат й с небрежния мъжки глас, който се появяваше понякога, сякаш мъж говореше през него от някакво друго място. Коленичи изправен, с разперени длани върху покритие от джинсите бедра, с лице и торс в сянка, осветени от отблясъка на слънцето в тревата. — Но той е по-възрастен родител — добави.

Той е бивш родител, за малко да каже Ан, но се въздържа.

— Добре. И какво?

— Възрастните родители често имат деца с даун.

— И възрастните майки имат. Нали? И?

Погледна кръглото, масивно лице на Тод, редкия мустак над горната му устна, тъмните очи. Той извърна лице.

— Значи, бебето ти може да е с даун — заключи той.

— Да, може. Но аз не съм възрастен родител, скъпи.

— Обаче татко е.

— О… — каза Ан. След малко добави: — Така е. — Тя се отпусна тежко в сянката, с боси стъпала върху прясната пръст, която Тод беше разкопал. — Добре, слушай, Тод. Татко е твой баща. Но не е баща на бебето. Нали? — Нямаше кимване. — Бебето има друг баща. Ти не познаваш бащата на бебето. Той не живее тук. Той живее в Дейвис, където бях аз. А татко е… татко не е никакъв. Той не се интересува. Има ново семейство. Нова жена. Може и те да имат бебе. Ние имаме това бебе. То е нашето бебе. Те може да станат възрастни родители. Но нямат това бебе. Аз ще имам това бебе. То е нашето бебе. То няма никакъв баща. То няма никакъв дядо. То има само мен и мама, и теб. Нали? Ти ще си му вуйчо. Знаеш ли? Ти ще си вуйчо Тод за бебето.

— Да — каза Тод тъжно. — Разбира се.

Преди два месеца, когато плачеше през цялото време, щеше да се разплаче, но сега вселената в нея я беше обгърнала с разстояние, през което емоциите пътуваха толкова дълго, за да я достигнат, че ставаха тихи и загладени като големите плавни вълни в средата на океана. Вместо да плаче, мислеше за сълзите, за солената болка. Вдигна тризъбата вила и опита с нея да почеше темето на Тод. Но той се беше преместил и не успя да го достигне.

— Хей, деца — извика майка им, а вратата за насекоми се блъсна зад нея.

— Здравей, Ела — поздрави Ан.

— Здрасти, мамо — каза Тод и се обърна, после се наведе да копае.

— В хладилника има лимонада — каза Ан.

— Какво правите? Садите тези стари луковици? Не помня кога ги изкопах, сигурна съм, че няма да поникнат. Каните би трябвало. Ох, колко ми е горещо. Толкова е горещо в града!

Прекоси моравата с високите си токчета, чорапогащник, жълта памучна рокля, копринен шал, грим, лакирани нокти, прическа, фиксирана с лак за коса, пълна секретарска униформа, бойно снаряжение. Наведе се, за да целуне сина си по темето, и срита босото стъпало на Ан с върха на обувката си.

— Мръсни деца! Ох, колко е горещо. Ще взема душ.

Върна се през моравата. Вратата против насекоми изтрака. Ан си представи как меките гънки се разливат, освободени от корсета, как гримът изтича в канала с пръските топла вода, която се стича над нейната първа вселена, онова меко разстояние, където живееше сега, съединена.

Тигрица

Ела беше с жълтата си рокля без ръкави, с черния лачен колан и черни, ефектни обеци. Беше напръскала косата си с лак.

— Кой ще идва? — попита Ан от канапето.

— Казах ти вчера. Стивън Сандис. — Ела изчатка покрай нея на тънките си високи токчета като цирково пони на кокили и остави след себе си лек мирис на лак за коса и парфюм.

— С какво си?

— С жълтата рокля от бутика.

— Имах предвид парфюма, глупачке.

— Не мога да го произнеса — извика Ела от кухнята.

— „Jardins de Bagatelle“.

— Точно така. Багател[6], знам. Някога играех багател. Просто посочих на продавачката и казах: „Този“. Опитвах тестери в „Крим“. Харесва ли ти?

— Да. Снощи откраднах няколко.

— Какво?

— Няма значение.

Ан вдигна лениво крак и погледна по протежението му сякаш се прицелваше. Разпери пръсти като ветрило, за да направи мушка, събра ги, разтвори ги пак.

— Упражнения, упражнения, винаги прави упражнения — пропя и вдигна и другия крак. — Жарден, жарден на багателата.

— Какво?

— Нищо, мамо.

Ела се върна в дневната с ваза червени кани.

— Виждам Лондон, виждам Франция — отбеляза.

— Правя гимнастика. Когато дойде Стивън Сандман, ще лежа тук и ще правя двигателни упражнения: ха-ах-ха-ах-ха-ах-ха-ах. Кой е той?

— Сандис. От счетоводството е. Поканих го на по питие, преди да излезем.

— Къде ще излизате?

— Ще ходим в новия виетнамски ресторант. Имат лиценз само за бира и вино.

— Готин ли е? Стивън Сандалис?

— Не го познавам добре — отговори Ела превзето. — Всъщност, разбира се, познаваме се от офиса, от години. Разведе се с жена си преди две години.

— Ха-ах-ха-ах-ха — продължи упражнението Ан.

Ела се отдръпна, за да види подредените цветя.

— Добре ли изглеждат?

— Страхотно. Какво искаш да направя аз? Да остана ли да лежа тук, за да си показвам бикините и да дишам като куче?

— Мислех да седнем на верандата.

— Значи цветята са само за преминаването.

— А ти си добре дошла да дойдеш при нас, скъпа.

— Ще впечатлим този тип — заяви Ан, изправи се и зае поза полулотос. — Мога да си сложа престилка и да бъда прислужничката. Имаме ли престилка? Ами от онези малки бели шапчици? Мога да сервирам канапетата. Канапе, господин Сандако? Ка-на-пе, господин Сандал-ако-ако?

— О, мълчи — скастри я майка й. — Не бъди глупава. Надявам се да е достатъчно топло на верандата.

Върна се в кухнята.

— Ако наистина искаш да го впечатлиш — извика Ан, — по-добре ме скрий.

Ела веднага се появи на вратата с присвити устни. Малките й сини очи пламтяха като светлини на летище.

— Няма да те слушам, като говориш така, Ан!

— Исках да кажа, такава съм повлекана, виждат ми се гащите, не съм си мила косата, а и погледни стъпалата ми отдолу. Ужас!

Ела я изгледа свирепо още веднъж, после се обърна и изчезна в кухнята. Ан разплете краката си от полулотоса и стана. Отиде до вратата на кухнята.

— Просто си помислих, че предпочиташ да си сама. Знаеш.

— Бих искала да се запознае с дъщеря ми — заяви Ела, докато трескаво биеше сметана.

— Ще отида да се облека. Ухаеш страхотно. Ще му вземеш ума. — Ан подуши основата на врата й, сметановата, леко луничава кожа, в която се появиха две меки, заоблени бръчки, когато майка й обърна глава назад, леко разплакана.

— Недей, гъделичкаш ме!

— Вамп! — прошепна Ан зад ухото на майка си.

— Стига!

Ан отиде в банята и взе душ. Наслаждаваше се на звука и на парата, и на течащата гореща вода, остана там дълго време. Излезе гола в коридора, чу мъжки глас и тутакси скочи обратно, затвори вратата, но веднага я открехна, за да слуша. Бяха стигнали до каните. Измъкна се от банята и по коридора отиде в стаята си. Обу бикини и се мушна в рокля тениска, която се плъзна приятно по тялото й и обви заобления й корем с простима безформеност. Изсуши косата си с горещ сешоар, като я подръпваше с пръсти, сложи си червило и го избърса, провери резултата във високото огледало, после мина успокоена и боса по коридора, покрай каните, до малката, покрита с плочи тераса.

Стивън Сандис, облечен с хладно сиво сако от зебло и бяла риза, но без вратовръзка, стана и топло стисна ръката й. Усмивката му беше бяла, но не много. Приятно сивееща черна коса. Строен, със слънчев тен, стегнат, около петдесет, строги устни, но не нацупени, всичко под контрол. Небрежен, но без да се напъва да изглежда небрежен. Става. Добър избор, мамче, наливай „Жарден дьо Бар хотел“!

Ан намигна на майка си, която кръстоса глезените си обратно и каза:

— Забравих лимонадата, скъпа, ако искаш лимонада? В сандъка за лед е.

Ела беше последният човек от западната индустриална хегемония, който продължаваше да казва „сандък за лед“ или „канапе“, или кръстосваше краката си в глезените. Когато Ан се върна с чаша лимонада, Стивън говореше. Тя седна на белия плетен стол. Тихо, като добро момиче. Отпи глътка. Двамата бяха на втората си маргарита. Гласът на Стивън беше мек, с леко бръмчене или хрипкавост, много секси, мил глас. Изпий си сега лимонадата като добро момиче и се пръждосвай. Къде? Телевизорчето за корем в спалнята? По дяволите. Зарежи. Почакай, денят е хубав. Продължавай да играеш на гоненица в „Градините на багател“. Не можеш да ме хванеш. Какво казваше той за сина си?

— Е — въздъхна той. Въздъхна дълбоко отвътре, дълъг път. Вдигна очи към Ела с иронична, суха усмивка, подходяща за въпроса. — Наистина ли искаш да чуеш всичко това?

Очакваше ли да каже „не“?

— Да — отговори Ела.

— Това е дълга и тъпа история всъщност. Съдебните битки са тъпи. Нищо общо със съдебните епизоди на Холивуд. С две думи, когато с Мари се разделихме, бях толкова ядосан и толкова… объркан, наистина, че се съгласих с някои условия прекалено лекомислено. Накратко, принуден съм да стигна до заключението, че тя не е годна да се грижи за сина ми. Сега водим класическа битка за попечителство. Бих предпочел, честно, тя да няма дори и права за свиждане, но ще направя компромис, ако трябва. Съдиите са на страната на майките, разбира се. Смятам обаче да спечеля. И ще спечеля. Адвокатите ми са много добри. Само делата да бяха по-бързи. Много болезнено е да чакам отлаганията и процедурите. Всеки ден, който той прекарва с нея, ще трябва да бъде поправян. Все едно е болен от болест, за която съществува лекарство, и аз имам лекарството, но не ми дават да го приложа.

Виж ти. Такава убеденост и толкова тиха. Сигурна. Ан проучи лицето му отстрани. Хубаво, строго, добро, тъжно, като на Бог. Възможно ли е да е много, много заблуден? Възможно ли е да е прав?

— Да не би… тя пие ли? — осмели се да попита Ела и остави чашата си. Прозвуча боязливо.

— Не е стигнала до алкохолизъм — отговори Стивън по деликатно премерения си начин. Погледна надолу, към маргаритата си — само утайка. — Знаеш ли, не ми е приятно да говоря за тези неща. Бяхме заедно единайсет години. Бяха добри времена.

— О, да — промърмори Ела тъжно и се присви от болката, която се криеше в мекия му израз. Защо обаче той не се присви?

— Но — каза той. — Както и да е. Далече от мен! Бог ми е свидетел, че така трябва. Няма работа, но има кредитна карта. Къде отиват парите, които й давам за детето, един бог знае. За две години Тод смени три училища. Безпорядък, бохемство… и ако това беше всичко… но не е. Безпокоя се, защото детето ми е изложено на неморалност.

Ан се ужаси. Не беше очаквала това. Дългове, мръсотия, безпорядък, добре… но неморалност? Нейното дете щеше да бъде изложено на неморалност. Голо, меко, безпомощно, изложено. Тя щеше да го изложи, щом го роди. С това, че е майка, щеше да го изложи на мръсотията, безпорядъка, неморалността на женския живот, нейния живот. Баща му щеше да дойде от Ривърсайд със съдебна заповед на чиста, бяла хартия. Ще го вземат от нея, ще го вземат под попечителство. Повече няма да го види. Без право на свиждане. Без родителски права. Ще бъде мъртвородено, ще умре от неморалност, дори и преди тя да успее да го изложи.

Устните на Ела бяха присвити, очите — сведени. Стивън тъкмо бе изрекъл дума, която обясняваше всичко. И Ан не я бе чула. Дали тази дума не беше „жена“?

— Разбираш защо не мога да оставя момчето там — говореше Стивън и макар да не се присвиваше, несъмнено изпитваше болка, стиснал здраво подлакътника на стола.

Ела поклати глава с разбиране.

— И… приятелите на тази жена. Всички са един дол дренки. Надуват се.

Ан си представи армията чудовища.

Главата на Стивън се движеше в кратки, сковани спазми, докато говореше.

— И момчето е само в тази среда. С тях. На осем години е. Добро хлапе. Напрегнато като стрела. Не мога. Не мога да го изтърпя. Само като си помисля за тях… Той е с тях… Учи се… Това…

Всеки откос стакато я прострелваше като автоматичен огън. Остави чашата с лимонада на плочите, изправи се внимателно и се измъкна от Маргаритавил с неясна усмивка, кървяща, кървяща зла месечна кръв, колкото за девет месеца, през дупките, които той простреля в нея. Зад гърба й майка й каза някакви утешителни думи на мъжа и после се надигна, слаба и немощна, за да извика:

— Ан?

— Връщам се след минутка, мамо.

Когато мина покрай каните, пламнали в полуздрача, чу Ела да казва:

— Ан ще прекъсне колежа за година. Бременна е в петия месец.

Изрече го със странен тон, предупредително, гордо. Надуто.

Ан отиде в банята. Беше оставила старите си бикини, шортите и тениската разхвърляни наоколо, преди да вземе душ, а той щеше да дойде да пикае, преди да излязат, после щеше да влезе майка й и щеше да умре. Събра нещата. Дупките от куршуми бяха затворени от гласа на майка й. Кръвта се бе изпарила и се бе дестилирала в сълзи. Хълцаше, докато пускаше мръсните дрехи и мокрите кърпи в коша за пране, плачеше от благодарност, изми лицето си и отвори шишенцето „Жарден дьо Багател“, парфюма на майката тигрица, намаза ръцете и лицето си, така че да усеща аромата.

Живот в инландия

Дъфи метна раницата си на гръб и подвикна през рамо:

— Ще се върна към седем.

Моторът й изрева и се отдалечи, остави зад себе си тишина. Неделният вестник беше пръснат из цялата дневна. Никой не стана преди обяд.

— Боже мой, знаеш ли — каза Ела и остави комикса, — че циклите ни идват по едно и също време, с разлика до ден?

— Ха! Така ли? Чувала съм за такива неща. Някак спретнато е.

— Аха. Само че вече нямам цикъл през повечето време. Както и да е. Танто за кукуригу, както казват. — Ела изсумтя. — Ще си сипя още кафе. — Стана и се дотътри до кухнята. — Ти искаш ли? — извика.

— Не сега.

Ела се дотътри обратно. Беше с розовите пухести чехли, които падаха, ако повдигнеше крак.

— Много са лекомислени, Ел. Искам да кажа, твърде лекомислени.

— Дъфи ми ги поръча от някакъв каталог за продажби по пощата. — Ела седна отново на канапето, остави чашата с кафе на масата и вдигна един крак, за да огледа чехъла. — Мислеше, че ще ми отиват. Всъщност приличат на нещата, които ми купуваше Стивън. Грешки.

— Като нещата, които децата изработват в училище, а после родителите им трябва да използват.

— Или като мъжките вратовръзки, които купуват жените. Наистина е така. Обичам индийски мотиви, а Стивън ги мразел, смятал, че приличат на дървеници с тези обли форми, но аз не го знаех и винаги му купувах такива.

— Не е ли странно, как…

— Как какво?

— Не знам. Как не се разбираме помежду си, нали, макар всъщност да се разбираме, само че не за това, за което си мислим. Като теб, когато носиш тези чехли. Всяка си мисли, че другата няма да одобри, затова си събирала сили да ми се обадиш, за да продадем къщата на мама. Всичко отзад напред. Но все пак се получава. Понякога.

— Да — съгласи се Ела. — Понякога.

Беше сложила и двата розови пухени чехъла на малката масичка и ги разглеждаше съсредоточено с малките си умни светлосини очи, строго, преценяващо. Нейната полусестра Ан, доста по-едра жена и с петнайсет години по-млада, седеше на пода сред комикси и страници с обяви, и чаши за кафе, с лилаво долнище от анцуг и червено горнище с безизразно лице кръгче и надпис „Приятен ден“.

— Мама използваше онзи пепелник с пиле, който направих в четвърти клас, до смъртта си — каза Ела.

— Дори след като престана да пуши. Ел, ти харесваше ли баща ми?

Ела гледаше чехлите.

— Да — отговори. — Харесвах го. Знаеш ли, не си спомням кой знае колко за моя баща. Бях само на шест, когато го убиха, пък и беше заминал за чужбина година преди това. Дори мисля, че не плаках от мъка, а само защото майка ми плачеше. Не съм правила сравнения или нещо подобно. Когато мама и Бил се ожениха, не ми хареса само това, че ми липсваше времето ни заедно. Както сега, да се мотаем и да не правим нищо. Жени, които се мотаят. Заради това отчасти ми харесва с Дъфи. Макар че с нея нещата са повече свързани със секса, не с пола, предполагам. С Дъфи не е лесно, трябва да внимаваш. С мама беше лесно. И с теб е лесно.

— Прекалено лесно ли?

— Не знам. Може би. Обаче ми харесва. Както и да е. Не съм изпитвала ревност заради Бил или нещо подобно. Беше сладур. Дори си мисля, че известно време си падах по него. Опитвах да се конкурирам с мама. Упражнявах се.

Усмивката на Ела, която беше рядкост, изви дългите й тънки устни в очарователен полукръг.

— Падах си по всички. По учителя ми по математика. По шофьора на автобуса. По момчето, което носеше вестниците. Боже, ставах по тъмно и чаках край прозореца, за да видя вестникарчето.

— Само мъже?

Ела кимна.

— Тогава още не бяха изобретили жените — подхвърли.

Ан се изтегна на пода и вдигна най-напред един лилав крак, насочи пръстите му към тавана, после другия.

— На колко беше, когато се омъжи? На деветнайсет? — попита.

— На деветнайсет. Млада. По-млада от Христос. Прясно яйце. Но не бях тъпа. Стивън беше наистина свестен човек. Принц. Ти може би го помниш само от времето, след като започна да пие.

— Помня сватбата ви.

— О, да! Боже! Тогава ти носеше цветята.

— А пръдливото момче на леля Мари носеше пръстените и се скарахме.

— О, да, помня. Мари се разплака и каза, че и през ум не й е минавало в семейството да влязат хора от малцинствата. Тогава мама се ядоса и я попита защо направо не нарече Бил латинос, и тя го направи, развика се: „Латинос! Латинос!“. Изпадна в истерия и братът на Бил, ветеринарят, я упои в църковната канцелария. Нищо чудно, че нещата се объркаха след такова начало. Исках обаче да ти кажа за Стив. Беше умен, наистина умен, прекрасен човек. Виждаш ли, не мога да кажа това на Дъфи. Ще я нарани, макар да няма никаква причина. Тя не се чувства много сигурна. Понякога все пак ми се иска да го кажа, за да съм честна към него и към себе си. Защото това, което направи алкохолът с него, беше абсолютно нечестно. В края на краищата, знаеш, просто трябваше да се махна, да избягам. За мен нямаше проблем. Получи се. Мисля си обаче как започна и докъде стигна той. Не беше честно.

— Чувала ли си го след това?

Ела поклати глава.

— Миналата година ми мина през ум, че може би е умрял — отговори със същия тих глас. — Вече беше рухнал. Никога няма да разбера.

— Само с него ли си излизала сериозно?

Ела кимна веднъж.

След малко, загледана в пухените си розови стъпала, каза:

— Сексът с алкохолик не е най-голямата радост. Не мисля, че някой друг, освен Дъфи, би успял да пробие защитата ми. — Изчерви се, на доста изпитите й страни се появи деликатна руменина и бавно изчезна. — Дъфи е много добър човек — добави.

— Харесвам я — отбеляза Ан.

Ела въздъхна. Измъкна стъпалата си от пухените чехли, остави ги да паднат на пода и се сви на канапето.

— Какво е това? Време за откровения? — подхвърли. — Искаше ми се да те попитам защо не искаш да останеш с бащата на детето? Кретен ли е?

— О, боже!

— Извинявай.

— Не, няма нищо. Просто е неловко да го кажа. Тод е на седемнайсет. Всъщност вече сигурно е на осемнайсет. Един от студентите ми по компютърно програмиране. — Ан седна с изправен гръб и наведе глава към коленете си, за да прогони напрежението от гърба си и да скрие лицето си. После се изправи. Усмихваше се.

— Той знае ли?

— Не.

— А ти помисли ли изобщо за аборт?

— О, да. Виж обаче. Аз бях невнимателната. И това ме учуди. Защо бях невнимателна? Всъщност бездруго исках да се махна от преподаването. И да се махна от Ривърсайд. Искам да остана някъде тук, около залива, и да си намеря работа. Нещо временно за начало, докато разбера какво искам. Винаги мога да си намеря работа, това не е проблем за мен. Мога да се занимавам с програмиране или може би с консултиране. Мога да родя бебето и пак да работя почасово. И искам да живея сама с бебето и да не бързам, така да се каже. Защото досега винаги съм се втурвала презглава във всичко. Мисля, че съм повече майчински тип, отколкото тип съпруга или любовница.

— Ще ти отнеме доста време да го разбереш.

— Е, точно затова искам да забавя темпото. Ще ти кажа и какви са далечните ми планове. Смятам да си намеря някой шеф на фирма, на петдесет, петдесет и нещо, може би дори на шейсет и нещо. Ще се омъжа за него. Мама се омъжи за татко, разбираш ли?

Отново наведе глава към коленете си и се изправи с усмивка.

— Глупачка, глупачка, глупачка! — разсмя се Ела. — Тъпа, глупава сестричка. Можеш да оставиш бебето при мен за медения месец.

— При леля Ела.

— И чичо Дъфи. Боже! Не съм виждала Дъфи с бебе.

— Дъфи истинското й име ли е?

— Ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала. Мари.

— Гроб съм, кълна се.

Сгъваха и разгръщаха различни части на вестника, прелистваха бавно. Ан гледаше снимки на курорти по северната крайбрежна верига, четеше реклами на туристически агенции — полет до Хавай, круиз до Аляска.

— А какво стана с малкото пръдливо момче на леля Мари?

— Уейн. Защити някаква степен по бизнес администрация в Калифорнийския университет.

— Хубаво.

— Коя зодия си? Риби?

— Да, струва ми се.

— Пише, че денят днес е подходящ да правиш дългосрочни планове и да намериш важен Скорпион. Предполагам, че това е твоят сладък дядко.

— Чакай. Коя зодия е през ноември? Това ли е Скорпион?

— Да. До двайсет и четвърти. Така пише.

— Добре. Тогава това ще е дългосрочният ми план. Ще се озъртам да го намеря…

След малко Ела каза, както четеше:

— Седемнайсет.

— Добре де — отвърна Ан, както четеше.

Отразяване

Долният край на моравата над речния бряг беше засаден с червени кани. Отвъд този интензивен цвят реката беше барутносиня. И червената ивица, и синята се отразяваха в огледалните слънчеви очила на Стивън, движеха се нагоре и надолу по повърхността и като че ли променяха недоловимо изражението му. Тод отдели очи от гледката с раздразнено завъртане на главата. Стивън го попита веднага:

— Какво има?

— Ще ми се да не носиш огледални очила.

— Виждаш в тях отражението си ли? — С усмивка, Стивън бавно свали очилата. — Толкова ли е зле?

— Виждам само цветове, които пресичат лицето ти, все едно си някакъв робот от филмите. Огледалните очила изглеждат агресивно, нали знаеш? Носят ги чернокожите баровци, които си придават тежест. Като Ханк Уилямс младши.

— Ако си зад тях, значи се отбраняваш. Криене на мекотело. Защитна мимикрия. Купих ги за това пътуване.

Лицето на Стивън без очилата изглеждаше меко, но не като тесто или гума, а полирано като дърво или камък, загладени от дълга употреба до нужната големина. Всички бръчици, които прорязваха лицето му, бяха фини, а кройката на устните, ноздрите и клепачите беше деликатна и омекотена от абразива на годините. Тод погледна собствените си големи ръце, колене и бедра с притеснение, което засилваше неудобството му. Вдигна отново очи към ръцете на Стивън, които държаха очилата.

— Да, прав си — каза Стивън. — Агресивни са.

Държеше ги така, че заоблените, подобни на насекомо стъкла отразяваха собственото му лице и бялата фасада на хотела зад него на фона на тъмните планини.

— Аз те виждам. Но ти не ме виждаш. Да речем, че искам да те гледам през цялото време. С очилата мога да го правя. А ти няма нужда да ме гледаш чак толкова.

— Харесва ми да те виждам — каза Тод, но Стивън отново сложи очилата на лицето си.

— Сега ще си мислят, че гледам реката, докато всъщност тук, вътре, аз гледам, гледам, гледам теб, опитвам да ти се наситя… Не ти вярвам. Не мога да повярвам. Че дойде. Че поиска да дойдеш. Че поиска да ми направиш този невероятен подарък. Когато те гледам, просто трябва да съм с очилата. Ти си на деветнайсет. Аз мога да ослепея. Не е нужно да казваш каквото и да било. Да ме оставиш да говоря тези неща, е твоят подарък за мен. Част от твоя подарък за мен.

Когато огледалните очила бяха на очите му, гласът му звучеше по-гладко, по-меко, отбиваше отговорите.

— Даването е двустранно — изтъкна Тод настойчиво. — Предимно, струва ми се.

— Не, не, не — промърмори Стивън. — Нищо, нищо.

— А всичко това? — Тод огледа червените кани, белия хотел, тъмните планини, реката.

— Всичко това — повтори Стивън. — Плюс госпожа Гъртруд и госпожа Алис Б.[7] Тези жени ни преследват като отражения в зала с криви огледала. Не гледай!

Тод вече гледаше през рамо към двете жени, които приближаваха откъм реката по алеята между тревните площи. Възрастната вървеше отпред, младата беше доста зад нея, носеха въдици. Когато го видя да се обръща, възрастната вдигна две доста едри пъстърви и каза нещо, което завършваше със „закуска“.

Тод кимна и направи знака на победата.

— Ловят риба — промърмори Стивън. — Измъкват на брега китове. Играят покер. Секат гигантски секвои. Разполагат ракети. Кормят мечки. Само, за бога, да стоят настрана и да ни оставят на мира! Размахваща риби мъжкарана лесбийка е последното, което мога да изтърпя в момента. Кажи ми, че си отиват.

— Отиват си.

— Добре, чудесно. — Извитите черни повърхности се обърнаха отново, по тях заблестяха червени кани. — Освободили са гребната лодка, която искахме, предполагам. Да отидем ли на реката?

— Разбира се. — Тод стана.

— А искаш ли, Тод-дзю?

Тод кимна.

— Правиш каквото кажа или предложа. Трябва да правиш каквото ти харесва. Твоето удоволствие е мое удоволствие.

— Да вървим — каза Тод.

— Да вървим — повтори Стивън, усмихна се и се изправи.

В ленивата вода на язовира близо до стената Тод вдигна веслата на борда и се изтегна на седалката.

Дрезгавият глас на Стивън запя шепнешком зад гърба му:

Dans les jardins de mon père… — След това, след кратка пауза, запя с глас, меко:

Ame. to soitvient-il, au fond du paradis,

De la gare d’Auteuil, et des trains de jadis?

— Никакви задачи за пролетната ваканция — каза Тод. — Никой не успя да го преведе, във всеки случай.

Усети пръста на Стивън да докосва като перце външния ръб на лявото му ухо, веднъж.

Във водата беше съвършено тихо. На устните си Тод усещаше солта от потта си, от гребането. Зад гърба му Стивън, седнал на носа, не издаде звук, не каза нищо.

— Някоя от тях е оставила кутия със стръв тук, под седалката — отбеляза Тод, като погледна надолу.

— Няма да им я носиш при никакви обстоятелства. Ще я оставя на рецепцията в хотела. Или я хвърли през борда. Това е предлогът, който очакват. Оставили са я нарочно. О, как умирахме да си поприказваме с теб и баща ти! Аз съм Алис Б., а това е Гърти, и не е ли това място чудесно за всички нас, момчетата? Това се нарича скъсване на бента.

Тод се засмя. Пръстът на баща му отново премина по ухото му и той се засмя пак, като се овладя да не потрепери от удоволствие.

Полулегнал в лодката, виждаше само безцветното небе и един дълъг, огрян от слънцето склон.

— Знаеш ли, мисля, че грешиш за тях. Момичето снощи разговаряше с Мари, готвачката. На терасата късно снощи, когато излязох, за да изпуша един джойнт. Обясняваше й, че дошла тук с майка си, защото брат й умрял, а майка й го била гледала, грижела се за него. Явно е бил болен дълго време или е бил с увреден мозък, или нещо такова. И когато той умрял, тя решила да доведе майка си тук, за да си почине и да се разнообрази. Всъщност те са майка и дъщеря. Когато дойдохме, надникнах в книгата за регистриране и там пишеше, че са Ела Сандърсън и Ан Сандърсън.

Тишината зад него продължаваше. Наклони глава назад и още назад, докато не видя лицето на Стивън наопаки. Черните очила отразяваха небето.

— Има ли значение? — попита гласът на Стивън, прозвуча ужасно меланхолично.

— Не.

Тод вдигна глава и погледна през безцветната вода към безцветното небе отвъд, където планините се стесняваха към язовирната стена.

— Няма абсолютно никакво значение — каза.

— Бих могъл да потопя лодката сега — изрече тъжният нежен глас зад него. — Като камък.

— Добре.

— Разбираш ли?…

— Естествено. Това е центърът. Къде е небето, къде е водата? Тоест потъването е летене. Все едно е. В центъра. Давай.

След доста време Тод седна на седалката, намести веслата и с тихи, силни загребвания отдалечи лодката от язовирната стена. Не огледа наоколо.

Изкопи

Бащата на Ан неотдавна беше направил езерце от извора под къщата в ранчото и след обяд отидоха да го видят. На високия гол, златен хълм от другата страна на водата пасяха коне. От линията на високата през дъждовния сезон вода бреговете надолу бяха голи и кални до лятното ниво, така че се получаваше червеникав пояс. Гребна лодка, прекалено голяма на вид, беше изтеглена до миниатюрния кей. Те седяха на кея по бански костюми, краката им се потапяха в хладката вода. Бяха прекалено пълни с храна и вино, за да им се иска да плуват. Въпреки че бебето още не пълзеше и в момента спеше дълбоко, мисълта, че спи на сантиметри от водата, заобиколено от нея от всички страни, беше смътно притеснение в ума на Ан, караше я непрекъснато да поглежда към него и твърде често да докосва памучното одеяло, на което беше оставено. За да скрие прекалената си притеснителност или за да я оправдае пред себе си, всеки път, когато поглеждаше към бебето, наместваше памучната риза, която беше свалила и беше сложила като палатка, за да пази главата му от слънцето.

— Добре — каза баща й. — Искам да знам как живееш. Къде живееш. Коя е жената, с която живееш. Започни от това.

— Живея на приземния етаж на стара къща в Сан Пабло. Две стаи и стаичка за склад, която съм приспособила за Тоди. На горния етаж живее семейство възрастни японци. Кварталът е по-скоро бедняшки, но наоколо има много свестни хора, а нашата къща е много хубава. Това е. А тя се казва Мари. Обратна е, но не живеем заедно. Всъщност тя се интересуваше повече от Тоди.

— Боже!

— Имах предвид, че искаше да ми помага да отгледам бебето. — Ан се засмя едновременно искрено и нервно. — Занимава се с компютърно програмиране и консултации, така че често си е у дома. Поделяме си грижите много добре. Така, както сме, всяка от двете има съпруга.

— Чудесно — промърмори Стивън.

— Всяка от нас може да разчита на другата, ако не може да свърши нещо. И да се занимава с мръсната домакинска работа.

— Нямам подобен опит със съпругите си — каза баща й. — Значи си се отказала от мъжете?

— Не. Казах ти, с Мари не сме заедно. Тя има обратни приятелки, повечето мои приятели са нормални. Не знам, просто не ми е до това в момента. Отново ще го правя. Не че съм ядосана или нещо. Аз исках да имам бебето. Чисто и просто засега предпочитам да съм основно с него. Налага се да работя по всякакво време, така че, когато ме няма. Мари е там, а когато той е буден, аз най-често съм при него. Наистина е добре. По-късно нещата ще се променят…

Докато говореше, почувства у баща си, седнал на по-малко от метър от нея, някаква физическа съпротива, силно нетърпение. Усети я като висока, наклонена плоскост, като гребло на булдозер. Собственикът на земята има право да я разчисти, да махне шубраците от плодните нивя, наполовина държащите се връзки, наетите складове, приспособленията. Греблото напредваше.

— Откакто се разведохме с Пени, мислих много. Докато си седя тук, точно на това място. Или докато яздя Доли, ето я там, в ранчото.

Баща й посочи към другия бряг на езерото, към пасящата кобила и жребчето, към белия скопен кон.

— Мислих за двата си брака. Особено за първия, колкото и да е странно. Започнах да си давам сметка, че още не се бях справил с последиците от него, когато се ожених за Пени. Така и не се справих с болката, която майка ти ми причини. Отричах я. Мачо, корав мъжага — истинските мъже не чувстват болка. Можеш да се влачиш с тези лайна години наред. Накрая обаче ще те застигнат. И тогава си даваш сметка, че си пазил лайната, за да се удавиш в тях. И се заех с неща, с които трябваше да съм се справил преди десет, дванайсет години. И за някои от тях май вече е прекалено късно. Трябва да се справя с факта, че пропилях много от тези години, провалих един брак. Започнах го и го приключих сред всички неразчистени сметки от първия ми брак. Добре. Чудесно. Губиш един, печелиш един. В момента се занимавам с установяване на приоритети. Кое е важно. Кое е на първо място. И когато го правя, успявам да видя коя беше грешката ми, истинската ми грешка. Знаеш ли коя е?

Погледна я толкова проницателно със светлосините си очи, че тя трепна. Той чакаше, леко усмихнат, нащрек.

— Че си се развел с мама, предполагам — отговори тя, погледна надолу и преглътна думите, защото знаеше, че не са верни. Той не каза нищо и тя го погледна. Той още се усмихваше и тя си помисли колко хубав мъж е той, прилича на римски генерал с късата си коса и сребристосини очи, широка уста и орлов нос, но с индиански талисман от мъниста, нанизани на кожен ремък около врата. Беше силно загорял от слънцето. В ранчото през лятото ходеше само по къси панталони и кожени сандали или направо гол.

— Това не беше грешка — каза той. — Това беше едно от правилните неща, които направих. Другото е, че купих ранчото. Трябваше да продължа напред. А Ела няма желание, не е способна да върви напред, да действа, да се движи, да се развива. Силата й е да стои на едно място. И то каква сила! Там е цялата работа. И така, лайната се трупат около нея, а тя не ги разчиства. Напротив! Изгражда стени от тях! Фекални фортификации. Пазят я, да пази бог, от промяна. От, да пази бог, свобода… Аз трябваше да се измъкна от тази крепост. Задушавах се. Бях погребан жив. Опитах да я взема със себе си. Не пожела да дойде. Не искаше да помръдне. Ела никога не е знаела какво да прави със свободата, нейната или на някой друг. По онова време аз вече бях толкова отчаян, та бях готов да получа свободата си независимо от условията. Е, там направих и грешката си.

Чувстваше се виновна, че все още не разбираше каква е била тази грешка, но той замълча и тя се почувства длъжна да признае.

— Все още не разбирам каква е тази грешка — каза и докато го казваше, досети се, че има нещо общо с нея, и се почувства потисната от чувството. Погледна през рамо към спящото бебе.

— Че те оставих — отвърна баща й тихо. — Че не се борих докрай за попечителство.

Тя знаеше, че това е много важно за него и би трябвало да е важно и за нея, но чувстваше единствено, че наклоненото, риещо гребло я избутва, изтласква я, и посегна за пореден път към бебето, за да придърпа без нужда ризата, така че да пази краката му.

— Малко късно е за това, така смята тя — добави баща й нежно.

— О, не знам. Все едно, нали се виждахме всяко лято — отвърна тя и се изчерви.

Греблото се придвижи напред, изравняваше, разкриваше.

— Нужна ми беше свобода, за да продължа да живея, а теб виждах като част от затвора. Като част от Ела. Буквално не те отделях от нея… разбираш ли? Тя не допускаше такава възможност, дори само като идея. Ти беше тя, ти беше нейното майчинство, а тя беше Великата майка. Беше те вградила в стените. И аз се хванах на това. Може би, ако беше момче, щях по-рано да си дам сметка какво се случва. Щях да почувствам своя дял в теб, правото да претендирам — правото да те измъкна от лайняните укрепления, от изкопите. Моето право да защитя твоето право на свобода. Разбираш ли? Аз не го проумях. Дори не опитах. Просто се отървах и те оставих за заложница. Трябваха ми дванайсет години, за да успея да го призная. Искам да знаеш, че го признавам сега.

Ан напипа стрък трева в ъгъла на бебешкото одеяло, до бедрото си.

— Да, добре — каза тя. — Всичко стана добре и бездруго, нали? Мама и аз, а и Пени не искаше някаква си заварена дъщеря тийнейджърка да се мотае в краката й непрекъснато.

— Ако се бях борил и бях получил попечителство — а ако се бях борил, щях да го получа, — какво иска или не иска Пени, щеше да е въпрос с върховна незначителност. Може би нямаше да се оженя за нея. Една грешка води до друга. Ти щеше да живееш тук. Щеше да прекарваш тук летата. Щеше да учиш в добро училище. И в четиригодишен колеж, може би на Източното крайбрежие. И сега нямаше да живееш с лесбийка в Сан Пабло, нито да работиш нощно време за телефонна компания. Не обвинявам теб, обвинявам себе си. Просто не мога да повярвам колко невероятно постоянна е Ела, колко неизменно неизменна — как те окопа, огради те със същата мръсотия, натика те в същия капан, без бъдеще. А какво бъдеще вещае на детето ти твоят живот, Ан?

„Но аз наистина извадих късмет, че си намерих тази работа — помисли си Ан, — и хубавото е, че известно време нещата няма да се променят непрекъснато, а ти не си виждал мама от десет години, така че откъде знаеш?“ Тези мисли бяха само сенки и шубраци, между които умът й подскачаше като заек.

— Е — каза на глас, — всичко стана добре, както се случи.

И понеже не успяваше да овладее засилващата се тревога за Тоди, обърна гръб на баща си и коленичи над заспалото бебе, като се престори, че се е събудило.

— Е, добре. Ставаме тогава. Ей, бебче, зайче! Ей, сънливо зайче!

Главата на бебето се залюля, очите му прогледнаха в различни посоки и веднага щом го сложи в скута си, то заспа отново. Малката му, топла, спретната тежест й даваше плътност. Раздвижи повърхността на езерото с пръстите на крака си и каза:

— Не трябва да се тревожиш за това, татко. Наистина съм щастлива. Просто искам и ти да си, ако не си.

— Ти си щастлива — отвърна той и я погледна със светлите си очи, почти презрително точно докосване, което помнеше и което обръщаше полюсите.

— Да, така е — съгласи се тя. — Но има нещо, което трябва да ти кажа.

Докато търсеше думите, Стивън със задоволство от проницателността си каза:

— Така си и мислех. Бащата отново влиза в картинката.

— Не — възрази вяло Ан, без да му обръща внимание. — Виж какво, в клиниката смятат, че Тоди има някакво мозъчно увреждане, вероятно получено при раждането. Заради това се развива бавно в някои отношения. Забелязахме го доста рано. Още не могат да кажат какво е и не смятат, че е много сериозно. Сигурни са обаче, че има нещо нередно. — Прокара върха на пръста си много бързо по розовата извивка на ухото на бебето. — Така. Доста мислих. Свиквах с мисълта. Не е кой знае какво, казвах си. Но пък е, в някои отношения.

— И какво правиш в тази връзка?

— Няма какво да се направи. Това е. Един вид чакаме и ще видим. Наблюдаваме. Сега е само на пет месеца. Забелязаха…

— Какво правиш, за да го оправиш?

— Няма какво да се направи.

— И просто ще се примириш?

Тя замълча.

— Ан, това е моят внук.

Тя кимна.

— Не ме изолирай. Може да си ядосана на баща си, но не си го изкарвай на мъжете, не отивай при кастратите, за бога! Нека помогна. Позволи ми да се свържа с добри лекари, нека изясним ситуацията. Не се заравяй в дупка заедно със страховете и бабините деветини, не задушавай детето в тях! Няма да приема това. Няма да се доверя на думите на някаква си акушерка в родилна клиника, която е увредила детето при раждането! За бога, Ан! Не можеш да си го изкарваш на него! Винаги има какво да се направи!

— Водих го в „Перманенте“ — каза Ан.

— По дяволите! „Перманенте“! Тук са нужни първокласни лекари, специалисти, невролози… Бил ще ни препоръча някого. Ще се заема с това веднага щом се приберем в къщата. Ще му се обадя. Боже! Точно това имах предвид! Това е. В това те зарязах, в… калта… Боже! Как можа да седиш цял ден тук и да не ми кажеш?!

— Вината не е твоя, татко.

— Напротив — каза той. — Моя е. Точно. Ако бях…

Тя го прекъсна.

— Той е такъв. Сигурно има най-добър вариант за него, както и за всеки друг. Това можем да направим — да го открием. Затова, моля те, не говори за „оправяне“. Виж, сега искам да поплувам. Ще го подържиш ли?

Видя, че баща й се сепна, дори се изплаши, но не й каза нищо. Внимателно премести розовото, запотено, копринено бебе върху слабите му бедра, покрити с редки, изрусени от слънцето косми. Видя как голямата му длан обхваща малката главичка на детето. След това стана и направи три крачки до края на малкия кей, спря на изядените от времето сиви дъски. Водата не беше дълбока, така че не скочи с главата надолу, а цопна, краката й за миг се заплетоха в лигави водорасли. Заплува. След петнайсетина метра се обърна, престана да гребе и се завъртя, за да погледне към кея. Стивън седеше неподвижно в пороя от светлина, навел глава над бебето, което тя дори нямаше как да види в сянката на баща си.

Фотографията

Докато търкаше кухненската мивка на местата, на които беше сипала белина, за да махне старите ръждиви петна, Ела видя, че момичето от комплекса говори със Стивън. Изплакна мивката, взе тъмните си очила от чекмеджето за джунджурии в кухнята, избърса ги с кърпата за чинии, сложи си ги и излезе в задния двор.

Стивън плевеше зеленчуковите лехи край оградата, а момичето стоеше от другата й страна и се виждаха само раменете и главата му. Носеше кенгуру — едно от онези неща, които смачкват бебето в гръдния кош на майка му. То спеше. Не се виждаше нищо, освен малката главичка, наподобяваща гръб на коте. Стивън работеше с наведена глава, както обикновено, и сякаш не обръщаше внимание на момичето, ала точно когато излезе, преди мрежата за насекоми да тропне, Ела го чу да казва: „Зелен фасул“.

Момичето вдигна поглед и поздрави с приветлив глас:

— О, здравейте, госпожо Хоби.

Стивън не вдигна глава от лехата.

Ела приближи въртележката за простиране и опипа дрехите, които беше окачила по-рано следобеда. Тениските на Стивън и жълтата й памучна рокля вече бяха изсъхнали, но джинсите на Стивън още бяха влажни, както и очакваше. Опипването беше само предлог да излезе на двора.

— Имате чудесна градина — добави момичето.

Зад комплекса от осем апартамента, който преди десет години бяха построили в съседство, в градината на Пени с голямата джакаранда, сега нямаше нищо, освен бетон и гаражи. Там нямаше място да си играе дете. Преди бебето да порасне обаче, момичето щеше да е отишло другаде — хората на социални помощи и купони за храна никога не се задържаха на едно място, мъжете без работа и момичетата без мъже, които пускат големите си радиокасетофони силно и нощем пушат трева в онези горещи малки апартаменти.

— Със Стивън се познаваме от магазина — каза момичето. — Миналата седмица ми помогна да донеса покупките си у дома. Много мило от негова страна. Носех бебето и ръцете ми щяха да се откъснат.

Стивън се засмя с неговото „ха-ха“, без да вдигне поглед.

— Отдавна ли живеете тук? — попита момичето. Ела окачи джинсите обратно, за да си намери работа. Отговори, след като изравни шевовете.

— Брат ми живее тук цял живот. Това е неговата къща.

— Така ли? Колко хубаво! — възкликна момичето. — Цял живот? Удивително! На колко години си, Стивън?

Ела си помисли, че той няма да отговори и така ще натрие носа на момичето, обаче след продължителна пауза, той каза:

— Четири. Четирийсет и четири.

— Четирийсет и четири години тук? Това е чудесно. И къщата е много хубава.

— Беше — каза Ела. — Когато бяхме деца, тук наоколо имаше само еднофамилни къщи.

Говореше сухо, но трябваше да признае, че момичето не искаше да назидава, държеше се приятно, говореше на Стивън направо, а не през него, както обикновено правеха хората, или пък му крещяха като че ли е глух, което само частично беше така — не чуваше с дясното ухо.

Стивън стана, изтупа старателно коленете си от прахта, мина през двора и влезе в къщата, като придърпа мрежата против насекоми с крак.

Ела седна на бетонната основа на въртележката за простиране, за да изскубе глухарчетата в тревата. Бяха там от години, винаги се появяваха. Можеш да изтръгнеш всяко коренче на глухарче, корените обаче продължаваха под бетона.

— Нараних ли чувствата му? — попита момичето и намести бебето в кенгуруто.

— Не — отговори Ела. — Сигурно ще донесе една снимка, за да ти я покаже. На къщата.

— Наистина го харесвам — каза момичето. Имаше нисък, леко пресипнал глас, който звънтеше като гласа на някои деца. Наричаха го „пиянски глас“, само че като на дете. И горкото момиче едва ли беше нещо повече от дете. Бебето си има бебе, както казваха по телевизията.

— Винаги ли сте живели тук, госпожо Хоби?

Ела продължаваше да се бори с един корен на глухарче. Свали слънчевите очила и погледна момичето.

— С мъжа ми имахме хотел в един курорт — отговори. — На север, в секвоените гори, край река. Много стар хотел, строен в края на деветнайсети век, много известен. Беше наш двайсет и седем години. Когато мъжът ми почина, управлявах го още две години, после почина майка ми и остави къщата на Стивън. Реших да се пенсионирам и да дойда да живея тук, при него. Той никога не е живял с непознати. На петдесет и четири е, не на четирийсет и четири. Числата понякога го объркват.

Момичето слушаше внимателно.

— Наложи ли се да продадете хотела? Или още е ваш?

— Продадох го — отговори Ела.

— Какъв беше?

— Голям провинциален хотел на север. Двайсет и шест стаи. Високи тавани. Терасирана трапезария с изглед към реката. Наложи се да модернизираме кухните и водопроводната инсталация, когато го купихме. Имаше такива места някога. Елегантни. Преди да се появят мотелите. Хората идваха по за седмица, месец. Някои сами или с цели семейства, идваха години наред, всяко лято или есен. Преди да си тръгнат, резервираха стаите си за следващата година. Предлагахме риболов, имаше пъстърва в реката, конна езда, разходки в планината. Казваше се странноприемница „Старата река“. Споменава се в няколко книги. Сегашните собственици го наричат „Легло и закуска“.

Ела заби пръсти под корена на глухарчето, жилест и тъмен от пръстта, и дръпна. Той се скъса. Трябваше да вземе лопатката или градинския тризъбец.

— Какво удивително нещо — отбеляза момичето. — Да управляваш такъв хотел.

Ела можеше да й каже, че самите те в продължение на четвърт столетие никога не бяха почивали, че хотелът я бе изтощил и накрая бе убил Бил и бе изял живота им срещу нищо в замяна, че беше ипотекиран и преипотекиран, че парите от продажбата дори не стигаха, за да живеят тук, но понеже гласът на момичето беше звънлив и звучеше така, като че ли си представяше гористите хребети и хотела сред моравите на брега на реката, както го виждаше Ела, тя каза само:

— Работата беше тежка.

Но се усмихна малко, когато го каза.

Стивън излезе от къщата и мина през тревата, вдигна за миг очи към момичето, после пак погледна надолу, към фотографията в ръцете си. Беше монтирана в рамка снимка на мама и татко на верандата на къщата, в годината, когато са я купили, Ела със сукманче, седнала на най-горното стъпало, и бебето Стивън, седящо в количката си. Момичето я взе и я проучи дълго и внимателно.

— Това е мама. Това е татко. Това е Ела. Това съм аз, бебето — обясни той и се засмя тихо: — Ха-ха.

Момичето също се засмя, подсмръкна и избърса носа и очите си съвсем открито.

— Виж колко малки са дърветата! — каза. — Сигурно много сте работили в градината, откакто е била направена тази снимка? — Върна я внимателно на Стивън. — Благодаря ти, че ми я показа — добави и тъничкият й, леко пресипнал глас прозвуча толкова тъжно, че Ела извърна лице и заби нокти в пръстта, за да опита да изтръгне скъсания корен, но напразно. Остана така, докато момичето не си отиде, защото нямаше какво да му каже, освен това, което то вече знаеше.

Историята

Ан седеше с изправен гръб на боядисания в бяло градински стол на малката, покрита с плочи тераса зад къщата. Беше в бяло, беше боса. Старите абелии зад нея, извисяващи се над терасата, бяха обсипани с цвят. Детето й седеше близо до нея сред пръснати пластмасови играчки в края на терасата, където тя се срещаше с моравата. Ела ги гледаше през прозореца на кухнята, през жълтите метални щори, които бяха наклонени така, че да изпращат горещия следобед нагоре, към тавана, и ниската кухня сияеше с мека светлина като восъка на горяща свещ. Тод местеше играчките наоколо, но тя не виждаше никаква логика в начина, по който ги местеше или оставяше. Те сякаш нямаха никаква връзка помежду си. Детето пусна фигурка на животно и взе пречупен цвят на глухарче, пусна го. Само от време на време издаваше някакъв звук, нещо като бръмчене или жужене, достатъчно силно, за да го чува Ела, ритмичен, носов звук: „Анх-анх-анх-анх-ханх…“. Когато изпълняваше тази своя музика, той леко се поклащаше или люлееше, а лицето му, наполовина скрито зад дебелите очила, светваше и се отпускаше. Беше хубаво дете.

Майка му Ан беше много красива там, в слънчевата светлина, бледата й кожа лъщеше от потта, черната й коса беше разпусната и блестеше на фона на сянката и малките бледокремави цветчета на абелията. Дали имаше обещание за тази красота? Ела я смяташе за доста обикновена, когато беше дете, но пък самата тя се бе държала дистанцирано с нея, не търсеше в момичето красота, знаеше, че ако я открие, това ще означава, че ще я загуби, защото Стивън и Мари идваха на Запад толкова рядко, а след развода Мари изобщо не искаше да изпраща детето само. Минаха три или четири години, без изобщо да види Ан. А животът на внуците е бърз, минава много по-бързо от този на собствените деца.

Стивън беше хубаво дете навремето! Хората я спираха и му се радваха в синьо-бялото му костюмче в количката или когато вече ходеше и тя го водеше за ръка към стария пазар. Сините му очи бяха толкова светли и бистри, русата му коса беше къдрава навсякъде. И този невинен вид, доверчивото изражение, което имат малките момченца и което той беше запазил така дълго, дори и като юноша. И как разказваше истории, когато беше колкото това дете! От сутрин до вечер вървеше някаква приказка, която понякога я докарваше до лудост. Стивън бърбореше тихичко край масата, навсякъде, разказваше несвършващата си сага за Дървеното куче и… как беше? Пунча. Пунча и другите герои бяха родени в главата му. Тогава нямаха телевизор или шарени пластмасови играчки, войници, танкове и чудовища. Когато живееха в ранчото, Стивън нямаше с кого да си играе, освен ако Шърли не доведеше момичетата си за деня. И разказваше безкрайни приключения, които Ела не разбираше, играеше си с една-две колички, някакви части от тъкачен стан или старо вретено, дървено, каквито са вретената, и дървени щипки за пране, и тъничкият, пресипнал монотонен глас не спираше: „И те отишли там, р-р-р-рммм, р-р-р-рммм, р-р-р-рм-мм, и те ги чакали, така че тръгнали, р-р-р-рммм, р-р-р-рммм, а после пътят свършил и те паднали, падали, падали надолу, надолу, помощ, помощ, къде е Пунча?“.

И така нататък и нататък, дори и в леглото вечер.

— Стивън?

— Да, мамо!

— Мълчи вече и заспивай!

— Но аз спя, мамо! — Добродетелно възмущение. Едва сдържаше смеха си. Излизаше на пръсти от стаята и в същия момент гласчето започваше да шепне отново: „И тогава те казали, значи, хайде, значи, хайде да отидем на езерото, на езерото. И там имало една лодка на езерото и тогава Дървено куче започнало да потъва, фрас, прас, помощ, помощ, къде е Пунча? Ето ме мен, Дървено куче…“. И лека прозявка, после тишина.

Къде се дяна всичко това? Какво се случи с него? Смешното малко момче, което вмъкваше всичко на света в историята си, никога нямаше да разбере историята за шефа на телефонна компания, оженил се наскоро за трети път, чието единствено дете от първия брак сега седеше на белия стол и гледаше своето единствено дете от никакъв брак да се поклаща напред-назад безспирно и неуморно, да тананика една носова сричка.

— Ан! — извика Ела и вдигна наклонените щори. — Диетична кола или лимонада?

— Лимонада, бабо.

Какво се случи, зачуди се пак, докато вадеше лед от хладилника, докато вземаше чашите от бюфета. Защо историята нямаше смисъл? Такива надежди хранеше за Стивън, толкова сигурна беше, че ще направи нещо благородно. Хората не използваха тази дума и беше глупаво да очаква щастлив завършек. Нямаше ли да е по-добре да е като горката млада Ан, която нямаше надежди или гордост отвъд най-грубия реализъм… „Няма да е напълно независим, но зависимостта му от околните може да бъде намалена значително…“ Не беше ли по-добре, по-честно да се разказват само много кратки истории, като тази? Не бяха ли другите чисто и просто лъжи, романтика?

Сложи две стъклени и една пластмасова чаша на поднос, напълни ги с лед и лимонада, после цъкна с език, отвратена от себе си, извади леда от чашата на Тод и я допълни само с лимонада. Подреди в редица на подноса и четири бисквитки с форма на животни и го изнесе вън, като ритна с крак мрежата за насекоми, за да се затвори. Ан стана, пое подноса от нея и го постави върху клатещата се желязна маса, чиито пролуки бяха запълнени с боя след години мазане с бял емайллак, но която продължаваше да ръждясва на места.

— Може ли да вземе сладките? — попита Ела тихо.

— О, да! — каза Ан. — О, да, непременно! Тод! Виж какво има тук! Виж какво ти донесе баба!

Дебелите малки очила се обърнаха назад. Детето стана и приближи масата.

— Баба ще ти даде бисквитка, Тод — каза младата майка с ясен и сериозен глас.

Детето стоеше неподвижно.

Ела взе една бисквитка.

— Ето ти, миличък — каза. — Това е тигър, струва ми се. Ето го тигъра, виж как идва при теб!

Тя разходи животното по подноса, накара го да скочи от ръба и да продължи да ходи до ръба на масата. Не беше сигурна дали четиригодишното момче гледа.

— Вземи я, Тод — подкани майка му.

Детето бавно вдигна отворена ръчичка към масата.

— Скок! — каза Ела и тигърът скочи в ръката му.

Тод погледна тигъра, после майка си.

— Изяж го, Тод. Много е вкусен.

Детето стоеше неподвижно, с бисквитка върху дланта си. Погледна я пак.

— Скок — каза.

— Точно така! То скочи, скок, право при Тоди! — каза Ела. Очите й се напълниха със сълзи. Разходи следващата бисквитка през подноса.

— Тази е прасе. И то може да скочи, скок! Тоди! Искаш ли да направи скок!?

— Скок! — повтори детето.

Това беше по-добре, отколкото ако нямаше никаква история.

— Скок! — каза прабабата.

Реално и нереално. Том 2
Външен космос, вътрешна земя

Въведение

Задължителното за научната фантастика, фантазията и жанра

Има десетки определения за „научна фантастика“ — малко от тях са полезни и нито едно не я дефинира всъщност. Варианти на термина от рода на „спекулативна фикция“ по-скоро усложняват дискусията, а не я опростяват.

Никой — съвсем разбираемо — никога не е съумявал да каже къде точно започва и къде свършва фантазията. Тя е много по-общо понятие от съществуващата сега комерсиална категория книги, наречена „фентъзи“. Не може да се ограничи до „невъзможното“ или „магическото“, или „свръхестественото“. Началата на фантастичната литература се губят от погледа, защото тя е разпространена из целия свят, а ако включим митовете и легендите, предшества значително писаната история и грамотността. Тя съществува без прекъсване, тя процъфтява, защото е безкрайно адаптивна. Магическият реализъм е брилянтно модерно използване на фантазията, за да се опише реалност, която е недостъпна за техниките на реализма. Научната фантастика може да се разглежда като брилянтно модерно развитие на фантазията, използване на въображението в рамките на параметрите на логически възможното или поне на правдоподобното.

Жанрът, понятие, което би могло да служи за полезен разграничител между различните видове художествена литература, е деградирал до положението на прикритие за проста оценка на стойността. Различните „жанрове“ сега са преди всичко комерсиални продуктови етикети, чиято цел е да улеснят живота на мързеливите читатели, мързеливите критици и търговските отдели на издателствата.

Аз съм писател и не е моя работа да улеснявам живота на когото и да било.

В първия том на този сборник са поместени три разказа от сборника ми „Отключване на въздуха“, издаден през 1996 г. На интернет страницата ми можете да намерите съдържанието на тази книга. Искате жанр? Ето ви жанр. Описвам всеки разказ не чрез такива недодялани термини като „реализъм“ и „фентъзи“, а прецизно: миниатюризиран реализъм, гериатричен реализъм, орегонски реализъм и безкомпромисен реализъм. Сюрреализъм. Митологична фантастика. Темпорална фантастика, зеленчукова фантастика, визионерска фантастика, ревизионерска фантастика, реална фантастика… Няма да откриете никой от поджанровете на научната фантастика (твърда, мека, хрупкава, без фъстъци, социална, хлъзгава и т.н.) обаче, защото „Отключване на въздуха“ не включва никаква научна фантастика — изобщо.

Разказите в този том

За един писател разликата между фентъзи и научна фантастика е реална и няма нищо общо с комерсиалното етикетиране на книгите по „жанрове“ или според категоричните императиви на критиците. Разликата е в това, как ги пишеш — какво правиш като писател. Ако пишеш фентъзи, трябва да измислиш всичко, дори правилата, по които функционират нещата, и след това абсолютно точно да следваш собствените си правила. При научната фантастика пак измисляш, но трябва да следваш повечето от правилата на науката или поне да не ги пренебрегваш.

Девет от разказите от втория том бих нарекла научна фантастика, отчасти защото използват познати образи — въображаеми чужди планети, до които хората са достигнали с космически кораби, или въображаеми чужди планети, населени с човекоподобни същества, или космически пришълци, посетили Земята, — но и защото полагат известно усилие да не нарушават физически възможното, при все че разширяват научните идеи доста повече, отколкото би го направил един учен.

„Огърлицата на Семли“ съдържа доста елементи на митология (скандинавска) и фентъзи, смесени в история с космос-кораб-извънземни-планета. Мисля, че сега тази смес се нарича научно фентъзи, но я забърках, защото тогава нямах представа. Когато написах „Девет живота“, имах по-ясна представа какво искам да правя с научната фантастика и как да го правя.

„Лабиринти“ представя това, което самата аз правя доста често — говори от гледната точка на човек, на когото по традиция не е позволено да има гледна точка.

Всъщност, същото става и в „Първият контакт с горгонидите“ — разказ, който Харлан Елисън ме помоли да напиша, но не го хареса, така че го продадох на друг за много повече пари, но двамата отдавна сме си простили взаимно — винаги го правим.

„Историята на шобите“ е част от полупоредица в сборника „Рибарят от Вътрешното море“. По същество е разказ за това, какво правят или могат да направят разказите. Събирането в един космически кораб на хора от няколко от моите хаински светове от по-ранни книги и разкази ми достави огромно удоволствие.

„Предателства“ е от книгата „Четири пътя към прошката“, която (с добавката на един по-късен, пети разказ — „Старата музика и робините“) е за голямо въстание на робите на планетите Уерел и О. Понякога героите идват в ума ми с истории, които разказват. Научих се, че ако слушам внимателно, търпеливо и записвам каквото ми се казва, разказът ще се появи. С възрастта все повече и повече истории получавам по този начин, като подарък.

Но не всички. „Въпросът за Сегри“ започна много различно — с моите собствени въпроси. Един научен въпрос, който все още не е намерил пълен и удовлетворителен отговор: След като неголям брой мъжки индивиди са достатъчни, за да се продължи даден вид, защо има толкова много? И един социален въпрос, който също още не е получил адекватен отговор: Защо в почти всички общества мъжете доминират над жените? Каква е ползата — в смисъла на Дарвиновата теория — от това, че двата пола са равни по брой, но не са равни по сила? Ами ако ситуацията се обърне?

„Самота“ беше написан, защото исках да пиша за интроверт, който открива добро място за живот за интроверти. Ясно е, че трябва да е на друг свят, защото светът, какъвто го познаваме, е почти изцяло пълен с екстраверти, които отказват да научат как се пише „екстраверт“, защото непрекъснато тичат насам-натам сред тълпите и крещят, говорят по мобилни телефони, пишат есемеси, сприятеляват се и се включват в групи, и са общителни и дружелюбни, така че не им остава време да се занимават с неща като представките в латинския или тишината, или интровертите.

„Диви момичета“ е научна фантастика, защото кастовата система, която описва, е моделирана по исторически сведения за някои общества от Долината на Мисисипи. Това е един от последните разкази, които написах, и е мрачен.

„Летците на Ги“ и „Мълчанието на Асону“ са от „Смяна на полетите“, където пътуването до други светове се постига не чрез космически кораби, а чрез дълго висене по летища. Дали космическите пътешествия, чието гориво е засилената досада и отегчението, се броят за научна фантастика? Във всеки случай целта на тези разкази е по-малко научнофантастична и повече сатирична.

Ако се отегчавате от такава класификация, извинете ме — правя го, за да покажа, че целият този речник: „реализъм“, „научна фантастика“, „жанрова литература“ и всичко останало не дава дори бегло адекватна представа за това, което пиша. Нужен ни е съвършено нов дискурс за художествената литература.

Все пак фантазията е жив термин, ако се използва внимателно. „Бракониерът“ е чиста фантазия — вметка към народната приказка за Спящата красавица. „Правилата за имената“ също е фантазия, ранно пътешествие до Землемория. (Изключих разказите, които са свързани с романи, но този е тук, защото редакторите ми го искаха, а и как да откажа на майката и бащата на Урсула?) „Дребна пара“ и „Разказът на съпругата“ принадлежат, предполагам, към поджанра на разказите за призраци, донякъде, и историите за върколаци, пак донякъде, само че наопаки.

„Тези, които напускат Омелас“ е басня, струва ми се. Идеята й е открадната от философа Уилям Джеймс. Можете да я разпознаете и ако чуете „Братя Карамазови“ на Достоевски, но разказан от Великия инквизитор, с донякъде различна цел. Моята версия се радва на дълга и щастлива кариера — учителите я използват, за да тормозят учениците и да ги карат да спорят ожесточено за морал.

Първата чернова на „Тя ги разименува“ е написана на коктейлна салфетка, докато пиех чаша бърбън с лед по време на полет от Ню Йорк до Орегон, сама, след като получих награда. Чувствах се добре. Имах усещането, че пиша отново Библията. Този разказ и „Юг“ са може би най-любимите ми в този том и затова ги сложих последни.

 

 

Оставям изцяло на теб, о, читателю, да решиш кой от тези два тома е Реалното и кой е Нереалното. Струва ми се, че науката, която решава подобни въпроси, се нарича онтология, но аз така и не се запознах с нея. Аз съм изцяло аматьор. Не знам нищо за реалността, но знам какво ми харесва.

 

Урсула К. Ле Гуин, август 2012 г.

Тези, които напускат Омелас
Вариации по тема от Уилям Джеймс

Със звън на камбани, от които лястовиците полетяха високо, дойде Фестивалът на лятото в Омелас, град с ослепителни кули край морето. Мачтите на лодките в пристанището искряха от знаменца. По улиците между къщите с червени покриви и цветни стени, между старите, обрасли с мъх градини и под тунелите от дървета, покрай големите паркове и обществените сгради минаваха процесии. Някои от тях бяха достолепни — възрастни хора в дълги колосани тоги, сиви и бледоморави, мрачни ръководители на работнически групи, тихи, усмихнати жени, които носеха бебетата си на ръце и си приказваха, докато крачеха. По други улици ритъмът на музиката беше по-бърз, проблясваха гонгове и дайрета, хората се движеха с танцова стъпка, процесиите бяха танци. Деца се втурваха навътре в тълпата, после изскачаха навън, виковете им се издигаха над музиката и песните като кръстосаните полети на лястовиците. Всички процесии се насочваха към северната част на града, към голямото мочурище, наречено Зелени полета, където момчета и момичета, голи в яркия въздух, с изцапани с кал глезени и стъпала, с дълги подвижни ръце, упражняваха непокорните си тела преди състезанието. Конете нямаха никаква сбруя, а само юзда, без гем. Гривите им бяха сплетени с лентички в сребърно, златно и зелено. С разширени ноздри, животните се изправяха на задните си крака и се перчеха едно пред друго. Бяха силно възбудени, защото конят е единственото животно, приело нашите церемонии за свои. Далеч на север и на запад се издигаха планините Осемнайсет върха, които заобикаляха Омелас и залива му. Сутрешният въздух беше толкова чист, че снегът, който все още ги увенчаваше, гореше с бяло-златен огън през километрите огрян от слънцето въздух под тъмносиньото небе. Вятърът беше достатъчно, за да кара флаговете, обозначаващи пистата, от време на време да плющят и да се веят. В тишината на широките зелени ливади си пробиваше път музиката от улиците на града, далечна и непрекъснато приближаваща, както и някаква весела, едва доловима сладост във въздуха, който от време на време потреперваше, събираше се и се разпръсваше отново от силното, радостно биене на камбаните.

Радост! Как може човек да разкаже за радостта? Как да опишеш гражданите на Омелас?

Те не бяха прост народ, нали разбирате, при все че бяха щастливи. Ала вече не изговаряме често думите на радост. Всички усмивки са станали архаични. При описание като това е нормално човек да направи определени предположения. При описание като това човек е готов да търси крал, възседнал великолепен жребец и заобиколен от благородните си рицари, или може би полегнал в златна носилка, понесена от роб със силни мускули. Но нямаше крал. Не използваха мечове, нито пък имаха роби. Не бяха варвари. Не познавам правилата и законите на тяхното общество, но подозирам, че те са необикновено малко. Както се справяха без монархия и робство, така нямаха и фондова борса, реклами, тайна полиция и бомба. Пак повтарям обаче, че тези хора не бяха прости, не бяха мили овчари, благородни диваци, приветливи утописти: Бяха не по-малко комплексни от нас. Бедата е там, че ние имаме лошия навик, насърчаван от педанти и лицемери, да смятаме щастието за нещо доста глупаво. Единствено болката е интелектуална, само злото е интересно. Това е предателството на артиста. Отказ да се признае баналността на злото и ужасната отегчителност на болката. Ако не можеш да ги победиш, съюзи се с тях. Ако боли, повтори го. Да възхваляваш отчаянието обаче, означава да отречеш радостта, да прегърнеш насилието, означава да изпуснеш всичко останало. Ние почти сме го изпуснали — вече не сме в състояние да опишем щастлив човек, нито да устроим някакъв празник на радостта. Как мога да ви разкажа за хората от Омелас? Те не бяха наивни и щастливи деца — при все че децата им наистина бяха щастливи. Бяха зрели, интелигентни, страстни възрастни, чийто живот не беше окаян. И, чудо! Но ми се иска да можех да го опиша по-добре. Ще ми се да можех да ви убедя. В устата ми Омелас прилича на град от приказките, много отдавна и много далеч — имало едно време. Може би ще е най-добре да си го представите като плод на своята собствена фантазия, ако е в състояние да ви заинтригува, защото определено не мога да угодя на всички. Например технологиите — мисля, че няма коли и хеликоптери по и над улиците. Това следва от факта, че хората от Омелас са щастливи. Щастието се основава на справедливата преценка какво е задължително необходимо, кое не е нито необходимо, нито деструктивно и кое е деструктивно. В средната категория обаче — тази на не задължително необходимото, но и недеструктивното, тази на удобството, лукса, изобилието и т.н. — те могат съвсем спокойно да имат централно отопление, подземни влакове, перални машини и всякакви чудни устройства, които при нас още не са изобретени, като висящи във въздуха източници на светлина, енергия без гориво, лек за обикновена настинка. Или да нямат нищо от това — все едно е. Както ви харесва. Струва ми се, че хората от крайбрежието, нагоре и надолу от Омелас, идваха в града през последните дни преди фестивала с малки влакчета или двуетажни трамваи и че гарата е една от най-красивите сгради там, макар и да е по-обикновена от великолепния фермерски пазар. Но дори и с влаковете, боя се, че на някои от вас Омелас ще се стори прекалено излъскано място. Усмивки, камбани, паради, коне — пфу! Ако е така, моля, добавете и оргия. Ако оргията ще помогне, не се колебайте. Нека обаче нямаме храмове, от които да излизат красиви голи жреци и жрици, готови да се сношават с всеки мъж или жена, любовници или непознати, които желаят да се съединят с дълбокото божество на кръвта — въпреки че това беше първата ми идея. Всъщност ще е по-добре, ако в Омелас няма храмове — поне не храмове със служители. Религия — да, духовенство — не. Разбира се, красивите голи момичета могат да се разхождат наоколо и да се предлагат като божествени суфлета заради глада на изпадналите в нужда и заради блаженството на плътта. Нека се присъединят към процесиите. Нека над сношенията бият дайрета и нека славата на желанието се разнася с гонгове, и нека (немаловажен момент) всички обичат и всички се грижат за плодовете на тези сладостни ритуали. Едно от нещата, които знам със сигурност, че не съществуват в Омелас, е чувството за вина. Но какво друго да има? Първо си мислех, че няма наркотици, но това е пуританско. За тези, които го харесват, леката, упорита сладост на друз може да парфюмира улиците на града — друз, който в началото носи голяма лекота и яснота на ум и крайници, а после — няколко часа сънливо блаженство, и накрая, видения на самата скрита същност и най-съкровените тайни на вселената, както и възбуждане на удоволствието от секса извън всякакви представи. И не води до пристрастяване. За по-скромните вкусове трябва да има бира. Какво друго, какво друго принадлежи на радостния град? Усещането за победа, разбира се, възхвалата на куража. След като обаче минаваме без духовенство, да минем и без войници. Радостта, която почива на успешно клане, не е добра радост. Не върши работа. Тя е страховита и тривиална. Едно безкрайно и щедро задоволство, великодушен триумф, изпитан не спрямо някакъв външен враг, а заради съюз с най-добрите и честни души сред всички хора, навсякъде, и великолепието на лятото на този свят — това изпълва сърцата на хората от Омелас и победата, която те празнуват, е победата на живота. Не мисля, че много от тях имат нужда от друз.

Повечето процесии вече са стигнали до Зелените поля. Чудна миризма на готвено се носи откъм червените и сините шатри на артелчиците. Лицата на малките деца са симпатично изпоцапани. В добродушната сива брада на възрастен мъж са се заплели трохи от вкусен сладкиш. Младите момчета и момичета са възседнали конете си и започват да се подреждат пред стартовата линия. Стара жена, ниска, дебела, засмяна, раздава цветя от кошница, а високите млади мъже ги мушкат в блестящите си коси. Дете на девет или десет години седи в края на тълпата само и свири на дървена флейта. Хората спират, за да го послушат, усмихват се, но не му говорят, защото то не престава да свири и не ги вижда — черните му очи са изцяло погълнати от сладката магия на мелодията.

След малко свършва и бавно отпуска надолу дървената флейта.

Като че ли настъпилата кратка тишина е сигнал и откъм павилиона до стартовата линия се разнасят фанфари — властни, меланхолични, пронизващи. Конете се изправят на стройните си задни крака, някои цвилят в отговор. Младите ездачи със сериозни лица галят животните по шията, успокояват ги. „Тихо, тихо, моя красавице, моя надежда…“ Започват да се подреждат на старта. Тълпите край състезателната писта са като разлюлени от вятъра полски цветя и треви. Фестивалът на лятото е започнал.

Вярвате ли? Приемате ли фестивала, града, радостта? Не? Тогава нека опиша още нещо.

В сутерена на една от красивите обществени сгради на Омелас, или може би в избата на един от просторните частни домове, има стая. Тя е със заключена врата и няма прозорци. Малко светлинка се процежда прашно през пролуките между дъските и втора ръка от замрежения с паяжини прозорец някъде в другия край на избата. В единия ъгъл на малката стая има бърсалки за под с втвърдени, вмирисани парцали, оставени до ръждясала кофа. Подът е мръсен, леко влажен на пипане, както обикновено е в избите. Стаичката е три крачки дълга и две широка — обикновено килерче за метли и парцали или неизползвана стаичка за инструменти. В нея седи дете. Може да е момче или момиче. Прилича на шестгодишно, но всъщност наближава десет. Има умствено разстройство. Може да е родено с недъг или да се е превърнало в бавноразвиващо се от страх, недохранване и немара. Детето си бърка в носа, понякога пипа пръстите на краката или гениталиите си, седнало е в ъгъла, възможно най-далече от кофата и двете бърсалки за под. Страхува се от бърсалките. Намира ги за ужасни. Затваря очи, но знае, че бърсалките са още там. И вратата е заключена. И никой няма да дойде. Вратата винаги е заключена и никой не идва, освен че понякога — детето не разбира времето или интервалите от време — вратата издрънчава ужасно и се отваря, и на прага стоят няколко души или един човек. Някой от тях може да влезе и да срита детето, за да се изправи. Останалите никога не приближават, но се взират вътре с изплашени, погнусени очи. Някой може да се приближи, да напълни набързо купичката с храна и каната с вода, после вратата се заключва, очите изчезват. Хората на вратата никога не говорят, но детето, което е живяло и извън стаята за инструменти, и помни слънчевата светлина, понякога проговаря: „Ще слушам — казва. — Моля, пуснете ме вън. Ще слушам!“. Не му отговарят. Някога това дете пищеше нощем за помощ и много плачеше, но сега само издава някакви скимтящи звуци: „иаа, иаа!“. И проговаря все по-рядко. Толкова е слабо, че на краката му няма прасци. Коремчето му е издуто. Преживява с половин купичка царевична каша с мас на ден. Голо е. Дупето и бедрата му са покрити с гнойни възпалени рани, защото през цялото време седи в собствените си екскременти.

Всички знаят, че е там, всички жители на Омелас. Някои от тях са идвали да го видят, други се задоволяват просто да знаят, че е там. Всички са наясно, че то трябва да е там. Някои разбират защо, други не разбират, но всички си дават сметка, че тяхното щастие, красотата на техния град, нежността на приятелствата им, здравето на децата им, мъдростта на учените им, уменията да майсторите им, дори изобилието на реколтите им и благотворното време на небесата им изцяло зависят от отвратителното страдание на това дете.

Това обикновено се обяснява на децата, когато са между осем и дванайсет години — когато изглежда, че са способни да разберат. И повечето от тези, които отиват да гледат детето, са млади хора, макар че често ходят да го погледнат или да го погледнат пак и възрастни. Колкото и добре да им е обяснен въпросът, тези млади зрители винаги изпадат в шок или им призлява от гледката. Изпитват отвращение, което са смятали, че е под достойнството им. Изпитват гняв, ярост, безсилие въпреки всички обяснения. Иска им се да направят нещо за това дете. Обаче не могат да направят нищо. Ако детето бъде изведено вън, на слънчева светлина, вън от това зловещо място, ако го почистят и нахранят, и утешат, това наистина ще е нещо добро. Ако се случи обаче, в този ден и час просперитетът и красотата, и радостта на Омелас ще повехнат и ще бъдат унищожени. Такива са условията. Да смениш всичко добро и цялата красота в живота на всеки от Омелас за подобно единично малко подобрение, да захвърлиш щастието на хиляди заради шанса един да е щастлив, това наистина би означавало чувството за вина да бъде пуснато в града.

Условията са строги и абсолютни. На детето не може да бъде казана дори една добра дума.

Младите хора често се прибират у дома облени в сълзи или обзети от безмълвен гняв без сълзи, след като са видели детето и са се изправили пред този кошмарен парадокс. Често размишляват над него с дни, дори с години. С течение на времето обаче започват да осъзнават, че дори детето да бъде освободено, свободата няма да му донесе кой знае какво добро — някакво смътно удоволствие от топлината и храната несъмнено, но почти нищо повече от това. То е твърде деградирало и видиотено, за да познае истинската радост. Страхувало се е твърде дълго, за да може някога отново да заживее без страх. Навиците му са твърде недодялани, за да може да оцени хуманното отношение. Наистина, след толкова време то би било по-нещастно, ако няма стени, ако очите му не са в тъмнина, ако не седи сред собствените си екскременти. Сълзите, които проливат заради тази жалка несправедливост, пресъхват и те започват да възприемат ужасната справедливост на реалността, да я приемат. И все пак, тъкмо техните сълзи и гняв, изпитанието, на което се подлага великодушието им, примирението с безпомощността, изглежда, са истинският източник на великолепието на живота им. Това не е блудкаво, безотговорно щастие. Те си дават сметка, че точно като детето, и те не са свободни. Познават състраданието. Тъкмо съществуването на детето и това, че осъзнават съществуването му, прави възможно изяществото на архитектурата им, трогателността на музиката им, дълбочината на науката им. Тъкмо заради това дете те са така добри с децата. Знаят, че ако онова, нещастното, не хленчи в мрака, другото, с флейтата, не би могло да създава радостен мускус, когато младите ездачи се подреждат в красотата си за състезанието по случай първия ден на лятото.

Е, сега вярвате ли в тях? Не са ли правдоподобни? Има обаче още нещо за разказване и то е съвсем неправдоподобно.

От време на време някои от момичетата и момчетата, които отиват да видят детето, не се прибират у дома, за да плачат от гняв. Всъщност изобщо не се прибират у дома. Понякога много по-възрастни мъже или жени остават мълчаливи по ден или два, после излизат от домовете си. Излизат на улицата и тръгват сами. Ходят и продължават да ходят, докато излязат от град Омелас през красивите му порти. Прекосяват обработваемите земи на Омелас. Всеки крачи сам, момче или момиче, мъж или жена. Спуска се нощта. Пътникът трябва да мине по градските улици, между къщите с осветени в жълто прозорци и да излезе в тъмнината на нивите. Всеки сам, те се отправят на запад или север, към планините. Не спират. Напускат Омелас, влизат в тъмнината, не се връщат. Мястото, към което се насочват, е още по-трудно да си представиш от града на щастието. Аз изобщо не мога да го опиша. Възможно е и да не съществува. Те обаче като че ли знаят къде отиват. Тези, които напускат Омелас.

Огърлицата на Семли

Как можеш да отсееш легенда от реалност на онези светове, които се намират на толкова много години разстояние? Планети без имена, назовавани от населението им просто Свят, планети без история, където миналото е мит, а завърналият се изследовател открива, че стореното няколко години преди това от него се е превърнало в дело на някой бог. Неразумът затъмнява тази пропаст във времето, която нашите космически кораби, пътуващи със скоростта на светлината, прекрачват, а в тъмнината несигурността и диспропорциите растат като бурени.

В опита си да разкаже историята на един мъж, обикновен учен от Лигата, посетил такъв безименен свят не толкова отдавна, човек се чувства като археолог сред хилядолетни руини, който се бори със задушаваща плетеница от листа, цветове, клони и лиани, за да открие внезапно чистата геометрия на колело или полиран крайъгълен камък, да премине през огрян от слънцето най-обикновен вход към тъмнината и да завари там невъзможна светлинка от огън, блясък на украшение, едва доловимо помръдване на женска ръка.

Как да отделиш факт от легенда, истина от истина?

Чрез разказа на Роканон за накита синкавият отблясък, видян за миг, се връща. И с него нека да започнем тук:

Галактическа област 8, №62: ФОМАЛХАУТ II Високоинтелигентни форми на живот: видове, с които е установен контакт:

 

Вид 1

 

А. Гдемиар (ед.ч. гдем): Високоинтелигентни, напълно хуманоидни нощни троглодити, ръст 120–135 см, светла кожа, тъмно окосмяване на главата. При установяването на контакта тези обитатели на пещери имаха строго стратифицирано олигархично урбанизирано общество, модифицирано чрез частична телепатия, и технологично ориентирана култура, характерна за епохата на ранната стомана. Технология подобрена до индустриална, етап C, по време на мисия на Лигата, 252–254. През 254-та кораб с автоматична тяга (до и от Нова Южна Джорджия) беше представен пред олигарсите от региона на Кириенско море. Статус C — първокласен).

Б. Фиа (ед.ч. фиан): Високоинтелигентни, напълно хуманоидни, дневни, ръст по средна оценка 130 см. наблюдаваните индивиди са предимно със светла кожа и окосмяване. Кратките контакти показаха селски и номадски тип общества, частична колониална телепатия, също индикации за среднообхватно традиционно познание. Расата изглежда нетехнологична и трудна за изследване, с минимални и обтекаеми културни традиции. Понастоящем не може да се облага с данък. Статус Е — проучване.

 

Вид 2

 

Лиуар (ед.ч. лиу): Високоинтелигентни, изцяло хуманоидни, дневни, среден ръст над 170 см. Този вид има крепости/села и кланово-потомствено общество, блокирана технология (бронз) и феодално-героична култура. Да се обърне внимание на хоризонталното социално деление на две псевдораси: а) олгиор, „средни хора“, със светла кожа и тъмно окосмяване, и б) ангиар „господари“, много високи, с тъмна кожа и светло окосмяване…

— Това е тя — каза Роканон, вдигна очи от „Съкратен подръчен джобен справочник за формите на живот“ и погледна тъмнокожата жълтокоса жена в средата на дългата музейна зала. Стоеше неподвижна и изправена, с корона от светла коса, с вперен поглед в нещо отвъд витрината. Около нея се суетяха четири объркани, непривлекателни джуджета.

— Нямах представа, че на Фомалхаут II живеят и тези същества, освен троглодитите — каза Кето, кураторът.

— И аз. Тук са записани дори и някакви „непотвърдени“ видове, с които не е установен контакт. Като че ли е време за нова изследователска мисия до онова място. Е, сега поне знаем какво е тя.

— Ще ми се да имаше начин да разберем коя е…

 

 

Тя беше от стара фамилия, потомка на първите крале на ангиар, и въпреки бедността й косата й блестеше с чистото, непомръкващо злато на наследството й. Малките хора, фиа й се кланяха, когато минаваше покрай тях, дори когато беше още босо хлапе, което тичаше из нивите, а ярката огнена комета на косата й озаряваше неспокойните ветрове на Кириен.

Беше много млада, когато Дурхал от Халан я видя, ухажва я и я отведе от полуразрушените кули и ветровитите зали на нейното детство в собствения си висок дом. В Халан, на планинския склон, също липсваха удобства, макар че великолепието беше оцеляло. На прозорците нямаше стъкла, каменните подове бяха голи. През студеногодието често можеше да се събудиш през нощта и да видиш как под прозорците е натрупал сняг. Булката на Дурхал стоеше с тесните си боси крака на заснежения под, сплиташе огъня на косата си и се смееше на младия си съпруг в сребърното огледало, окачено в стаята им. Това огледало и сватбената рокля на майка му, обшита с хиляди малки кристалчета, бяха цялото му богатство. Някои от роднините му в Халан още притежаваха гардероби с облекла от брокат, мебели от позлатено дърво, сребърни хомоти за конете си, ризници и мечове със сребърен обков, скъпоценности и украшения — и тях булката на Дурхал гледаше със завист, обръщаше се да види пак диадема със скъпоценни камъни или златна брошка, дори когато тази, която ги носеше, се отдръпваше, за да й направи път от уважение към ранга на рождението и брака й.

Дурхал и неговата булка Семли седяха на четвъртото място от Високия стол на Пиршеството на Халан, толкова близо до халанвладетеля, че старецът често наливаше на Семли вино със собствената си ръка и говореше за лов със своя племенник и наследник Дурхал, и гледаше младата двойка с мрачна, лишена от надежда любов. Надеждата трудно се връщаше при ангиар от Халан и цялата Западна земя, откакто звездните владетели се бяха появили с къщите си, подскачащи върху колони от огън, и ужасните си оръжия, които можеха да изравняват хълмове. Бяха се намесили в някогашните им обичаи и войни и макар че сумите бяха малки, ангиар изпитваха ужасен срам, че се налага да им плащат данък, за да подпомогнат войната, която звездните владетели водеха с някакъв непознат враг някъде в празните места между звездите, в края на времето. „Тази война ще бъде и ваша“ — казаха им те, но вече от поколение ангиар седяха в срамно безделие в залите си за пиршества, гледаха как двуострите им мечове ръждясват, как синовете им растат, без никога да са нанасяли удар в битка, как дъщерите им се женят за бедни мъже, дори от средните хора, без да имат зестра от героична плячка, която да занесат на благороден съпруг. Лицето на халанвладетеля беше мрачно, когато гледаше двойката златокоси и слушаше смеха им, когато пиеха горчиво вино и се шегуваха в студената, полуразрушена, бляскава крепост на тяхната раса.

Изражението на Семли също се променяше, когато виждаше — някъде надолу, към края на залата, на местата далече под нейното, дори сред мелезите и средните хора — на фона на бяла кожа и черни коси — отблясъци от скъпоценни камъни. Самата тя не беше донесла нищо като зестра на съпруга си, дори сребърна фиба за коса. Роклята с хиляди кристали беше прибрала в ракла за сватбата на дъщеря си, ако се окажеше дъщеря.

Оказа се така и я нарекоха Хелдре, а когато мъхът по малкия й кафяв череп порасна, заблестя като чисто злато — наследството на царствените поколения, единственото злато, което щеше някога да притежава.

Семли не говореше с мъжа си за своето неудовлетворение. Колкото и да беше мил с нея, Дурхал беше горд и презираше завистта и суетните желания, и тя се страхуваше от това презрение. Разговаряше обаче със сестра му Дуроса.

— Семейството ми някога имало голямо съкровище — сподели с нея. — Огърлица, изцяло от злато, със син камък в средата… Сапфир ли се казваше?

Дуроса поклати глава усмихната, защото и тя не беше сигурна за името. Беше късно през топлогодието, както северните ангиари наричаха лятото на годината от осемстотин дни, започваща отново всяко равноденствие. Семли смяташе този календар за чуждоземен, отмъщение на средните хора. Фамилията наближаваше своя край, но беше от най-старите и най-чистите от расата на които и да било от тези северозападни блатни жители, които се кръстосваха така лесно с олгиорите. Седеше с Дуроса на слънце, на каменна пейка край прозореца, високо в Голямата кула, където бяха покоите на по-възрастната жена. Овдовяла млада, останала без деца, Дуроса беше дадена във втори брак на халанвладетеля, който беше брат на баща й. Тъй като бракът беше във фамилията и втори и за двамата, тя не получи титлата халандама, която Семли един ден щеше да носи. Седеше обаче заедно със стария владетел на Високия стол и управляваше владенията му заедно с него. По-възрастна от брат си Дурхал, тя обичаше по-младата му жена и беше във възторг със златокосото им бебе Хелдре.

— Била купена — продължи Семли — за всичките пари, които имал предшественикът ми Лейнен, след като покорил Южните владения. Всички пари, от цялото царство, помисли си само, за едно-единствено украшение! О, то би засенчило всичко тук, в Халан, дори тези кристали, досущ яйца от кууб, които носи братовчедка ти Исар. Огърлицата била толкова красива, че й дали нейно собствено име. Нарекли я Око на морето. Носела я прапрабаба ми.

— И никога не си я виждала? — попита Дуроса лениво, загледана в зелените склонове на планините, където дългото, дълго лято изпращаше своите горещи, неспокойни ветрове да скитат из горите и да фучат надолу по белите пътища към крайбрежието, далече в низините.

— Загубила се е, преди да се родя.

— Звездните владетели ли са я взели за откуп?

— Не. Баща ми казваше, че била открадната, преди звездните владетели да дойдат в нашето царство. Не искаше да говори за това, но имаше една жена, от средните хора, която знаеше безброй истории, и тя ми каза, че фиа би трябвало да знаят къде е.

— О, бих искала да видя фиа — възкликна Дуроса. — За тях се разказва в толкова песни и легенди. Защо никога не идват в Западните земи?

— Защото Западните земи са твърде високи, твърде студени през зимата, струва ми се. Фиа обичат слънцето в долините на юг.

— Приличат ли на глинените хора?

— Никога не съм ги виждала. Те странят от нас, стоят на юг. Не са ли като средните хора и деформирани? Фиа са светли. Приличат на деца, само че са по-слаби и по-умни. Питам се дали наистина знаят къде е огърлицата, кой я е откраднал и къде я е скрил? Помисли си, Дуроса — ако можех да дойда на халанското пиршество и да седна до мъжа си с богатството на едно царство около шията, как щях да засенча всички други жени, както той засенчва всички мъже!

Дуроса наведе глава над бебето, което изучаваше кафявите пръсти на краката си на постелката от козина между майка си и леля си.

— Семли е глупава — промърмори тя на бебето. — Семли, която сияе като падаща звезда, Семли, чийто съпруг не обича друго злато, освен златото на косите й…

Ала Семли, загледана в зелените склонове на лятото, към далечното море, мълчеше.

Когато обаче мина още едно студеногодие и владетелите на звездите дойдоха, за да съберат данъка за войната против края на света — този път използваха за преводачи двама маломерни от глинените, така че унизиха ангиар до степен да се разбунтува, — и още едно топлогодие премина, а Хелдре порасна и стана прекрасно, бъбрещо дете, една сутрин Семли я заведе в слънчевата стая на Дуроса, в кулата. Семли беше със синя пелерина, качулката скриваше косата й.

— Грижи се за Хелдре няколко дни, Дуроса — каза тя бързо, спокойно. — Заминавам на юг, до Кириен.

— Да видиш баща си?

— Да открия наследството си. Братовчедите ти от владението Харгет се заяждаха с Дурхал. Дори онзи мелез Парна може да му се подиграва, защото жената на Парна има сатенена покривка за леглото си и диамантена обеца, и три рокли — тази повлекана с лице като тесто и черна коса! А съпругата на Дурхал трябва да кърпи роклята си…

— Дурхал с жена си ли се гордее, или с дрехите й?

Семли обаче не се трогна.

— Владетелите на Халан се превръщат в бедняци в собствените си дворци. Аз ще донеса зестра на моя господар, както би трябвало да направи жена с моя произход.

— Семли, знае ли Дурхал, че заминаваш?

— Завръщането ми ще е щастливо, така му кажи — отвърна младата жена и за кратко се засмя със звънливия си смях. После се наведе и целуна дъщеря си, обърна се и преди Дуроса да успее да отвори уста, изчезна като бърз вятър над огрените от слънцето подове от камък.

Омъжените ангиарски жени нямат обичай да яздят за развлечение и Семли не беше яздила откакто дойде в Халан заради брака си. Сега, когато се качи на високото седло на въздушен жребец, отново се почувства като момиче, като буйната девойка, която беше преди, която яздеше полуобяздени жребци и се надбягваше с вятъра над полетата на Кириен. Животното, което сега я понесе надолу по хълмовете на Халан, беше от добра порода, с раирана кожа, елегантно покрила кухите, леки кости, с присвити от вятъра зелени очи, с леки и силни криле, размахани от двете страни на Семли, които откриваха и закриваха, откриваха и закриваха облаците над нея и хълмовете долу.

На третата сутрин стигна до Кириен и застана пред разрушените дворци. Баща й беше пил цялата нощ и както в старото време слънцето, надничащо през срутените тавани сутринта, го дразнеше, а появата на дъщеря му само засили раздразнението му.

— Защо се върна? — изръмжа той, погледна я с кървясали очи и извърна лице. Огнената коса от младостта му беше помръкнала, по черепа му висяха сиви кичури. — Да не би младият Халан да не се е оженил за теб и да се връщаш посрамена у дома?

— Аз съм жена на Дурхал. Дойдох за зестрата си, татко.

Пияницата изръмжа отвратено. Тя обаче се засмя толкова нежно, че той трябваше да вдигне очи и да я погледне още веднъж. Сепна се.

— Истина ли е, татко, че фиа са откраднали огърлицата Око на морето?

— Кой ти каза? Това са стари истории. Онова нещо се е загубило, преди да се родя, струва ми се. Ще ми се да не бях се раждал. Ако искаш да знаеш, попитай фиа. Иди при тях, върни се при мъжа си. Остави ме на мира. В Кириен няма място за момичета и злато, и за останалото от историята. Историята тук е свършила. Това е рухнало място, това е празна зала. Синовете на Лейнен са мъртви до един, съкровищата им са загубени. Върви по пътя си, момиче.

Посивял и подпухнал като тъкачите на паяжини от порутените къщи, той се обърна и тръгна, залитайки, към избите, за да се скрие от дневната светлина.

Семли излезе от родния си дом и поведе раирания въздушен жребец от Халан надолу по стръмния хълм, покрай селото на средните хора, които я посрещнаха с навъсено уважение, нататък през ниви и ливади, където пасеше големият полудив и с подрязани крила харилор, до долина, която беше зелена като цветна купа, пълна догоре със слънчева светлина. В дълбоката част на долината беше селото на фиа и когато влезе в него, повела своя жребец, малките, незначителни хора се спуснаха към нея от колибите и градините си, смееха се, говореха й с тънки, слаби гласове.

— Да живее невестата на Хала! Кириендамата, носена от вятъра, Семли прекрасната!

Наричаха я с чудесни имена и на нея й харесваше да ги слуша, изобщо не се притесняваше от смеха им. Защото се смееха на всичко, което казваха. Самата тя правеше така — смееше се и говореше. Беше висока в дългото си синьо наметало, сред вихрушката от приветствия.

— Да си жив, леки народе, живеещ в слънцето, фиа, приятели на човека!

Заведоха я в селото и я въведоха в една от просторните си къщи, а малките деца не преставаха да тичат след тях. Нямаше начин да се прецени възрастта на един фиан, след като порасне. Беше трудно да ги различиш един от друг, разбира се, защото се движеха бързо като нощни пеперуди около свещ и нямаше как да си сигурен, че говориш със същия. Изглеждаше обаче, че един от тях се задържа край нея повече време, докато другите хранеха и галеха жребеца й, носеха й вода и купи с плодове от градините, засадени с малки дръвчета.

— Не фиа са откраднали огърлицата на владетеля на Кириен! — извика дребният мъж. — За какво им е злато на фиа, господарке? Ние имаме слънце в топлогодието и спомени за слънцето през студеногодието. Жълтите плодове, жълтите листа в крайзонието, златната коса на владетелката на Кириен — никакво друго злато.

— Значи някой среден човек я е откраднал?

Около нея се разнесе продължителен, слаб смях.

— Че как ще посмее един среден човек? О, владетелко на Кириен, как великата огърлица е била открадната не знае никой смъртен, нито човек, нито среден човек, нито фиа, нито друг от Седемте народа. Само мъртви умове знаят как е била загубена много отдавна, когато Кирелей Горди, чиято правнучка е Семли, се е разхождал сам покрай пещерите по брега на морето. Може би обаче ще се намери при слънцемразците.

— Глинените хора?

По-силен смях, по-неспокоен.

— Седни с нас, Семли, златокоса, завърнала се от севера!

Седна при тях да се нахрани и обноските й им се харесаха, както и техните — на нея. Когато обаче повтори, че иска да отиде при глинените, за да намери наследството си, ако е там, не се засмяха. И постепенно около нея оставаха все по-малко. Накрая се озова сама, само с онзи, с когото разговаряше преди вечерята.

— Не ходи сред глинените, Семли — каза й той и за момент сърцето й изневери. Фианецът бавно спусна длан над очите си и затъмни въздуха около тях. Плодовете станаха бели като пепел върху подносите. Всички съдини с чиста вода бяха празни.

— В планините на далечната земя фиа и гдемиар се разделиха. Отдавна сме се разделили — каза слабият, притихнал мъж от народа фиа. — Още по-отдавна сме били едно. Каквото сме ние, те не са. Каквото не сме ние, те са. Мисли за слънцето, за тревите и дърветата, които дават плод, Семли. Мисли, че не всички пътища, които водят надолу, водят също и нагоре.

— Моят не води нагоре или надолу, любезни ми домакине, а само направо, към моето наследство. Ще отида там, където е, и ще се върна с него.

Фианецът се поклони и леко се засмя.

Семли излезе от селото и възседна своя въздушен жребец, махна за сбогом в отговор на виковете им и се издигна със следобедния вятър, полетя на юг, към пещерите по протежение на скалистия бряг на Кириенско море.

Опасяваше се, че ще й се наложи да ходи дълго из онези пещерни тунели, за да намери народа, който търсеше, защото се говореше, че глинените хора никога не излизали от пещерите си на слънчева светлина и че се страхували дори от Голямата звезда и луните. Язди дълго. Веднъж се приземи, за да даде възможност на въздушния жребец да си налови дървесни плъхове, докато тя хапна малко хляб от дисагите. Хлябът вече беше станал сух и твърд и имаше вкус на щавена кожа, но все пак бе запазил лек аромат от изпичането си, така че за момент, докато го ядеше сама на поляната в южните гори, чу тихия глас и видя лицето на Дурхал, обърнато към нея на светлината от свещите в Халан. За момент се замечта за това строго и живо, младо лице и какво щеше да му каже, когато се прибере у дома с кралското съкровище около шията си: „Исках дар, достоен за съпруга си, господарю мой…“. После продължи пътя си, но когато стигна крайбрежието, слънцето беше залязло, а Голямата звезда потъваше след него. От запад задуха зъл вятър, на пристъпи и вихрушки, и жребецът й се умори да се бори с него. Тя му позволи да се спусне долу, на пясъка. Животното веднага прибра крила и сви дебелите леки крайници под себе си с дълбоко мъркане. Семли придърпа наметалото около шията си и погали жребеца по главата, докато не измърка пак. Топлата козина успокои дланта й, но очите й виждаха само сиво небе, пълно с шарки от облаци, сиво море, тъмен пясък. После съзря приведено тъмно същество, още едно, и още, приклякаха, спускаха се напред, спираха.

Извика им силно. Макар да не изглеждаше, че са я видели, сега се струпаха около нея. Пазеха се от жребеца. Той беше престанал да мърка, а козината му леко настръхна под пръстите на Семли. Тя хвана юздата, доволна от закрилата, но и леко неспокойна заради яростта, в която животното можеше да изпадне. Странните хора стояха мълчаливо, втренчени, забили яки крака в пясъка. Не можеше да ги вземеш за други — бяха високи колкото фиа, а във всичко останало бяха като сянка, като черен образ на онези смеещи се хора. Голи, набити, вдървени, с прави коси и сиво-бяла кожа, влажна на вид като кожа на червей. Очи като камъни.

— Вие ли сте глинените хора?

— Ние сме гдемиар, хора на господарите на Владенията на нощта.

Гласът беше неочаквано силен и дълбок, прозвуча помпозно в лъхащия на сол полумрак. И както и при фиа, Семли не беше сигурна кой точно е проговорил.

— Поздравявам ви, господари на нощта. Аз съм Семли от Кириен, жена на Дурхал от Халан. Идвам при вас, за да търся наследството си, огърлицата, наречена Око на морето, загубена много отдавна.

— Защо я търсиш тук, ангия? Тук има само пясък и сол, и нощ.

— Защото дълбоките места знаят за изгубените вещи — отвърна Семли, съвсем готова да играе на остроумие — и златото, дошло от земята, често се връща назад, към земята. Понякога, казват, създаденото се връща при създателя си.

Последното беше предположение. Улучи целта обаче.

— Истина е, че сме чували за Око на морето. Тази огърлица е направена в нашите пещери много отдавна и продадена от нас на ангиар. И синият камък е от глинените полета на братята ни от изток. Но това са много стари истории, ангия.

— Мога ли да ги чуя от някого от местата, където ги разказват?

Набитите хора мълчаха известно време, сякаш се съмняваха. Сивият вятър духаше над пясъка, затъмняваше съзвездието на Голямата звезда. Звуците на морето се засилваха и отслабваха. Дълбокият глас проговори пак:

— Да, знатна госпожо от ангиар, можеш да влезеш в Дълбоките зали. Последвай ни.

В гласа му един тон се промени — промъкна се нотка на хитрост и ласкателство. Семли не пожела да я чуе. Последва глинените хора по пясъка, задържа на къс повод своя жребец с острите нокти.

Пред отвора на пещерата — беззъба, прозяваща се уста, от която лъхаше воняща топлина, един от глинените хора каза:

— Въздушният звяр не може да влезе.

— Може — възрази Семли.

— Не може — настояха ниските хора.

— Може. Няма да го оставя тук. Не е мой, не мога да го оставя. Няма да ви навреди, ако го държа на къс повод.

— Не — потретиха дълбоки гласове. Но се намесиха и други: — Както искаш.

И след миг колебание продължиха. Устата на пещерата сякаш се затвори зад тях, толкова тъмно беше под скалата. Вървяха в колона, последна беше Семли.

Тъмнината в пещерата се разсея и стигнаха до кълбо слаб бял огън, което висеше на тавана. По-нататък имаше още едно, после още едно. Между тях като фестони по тавана висяха дълги черни червеи. По-навътре тези огнени кълба ставаха по-чести, така че цялата галерия беше обляна в ярка, студена светлина.

Водачите на Семли спряха при разклоняването на три тунела, затворени с врати, които приличаха на железни.

— Ще почакаме тук, ангия — казаха й осем души и останаха при нея, докато трима други отключиха една от вратите и минаха през нея. Тя се затръшна след тях с трясък.

Изправена, неподвижна стоеше дъщерята на ангиар под бялата светлина на лампите, въздушният й жребец беше приклекнал край нея и помръдваше края на раираната си опашка, а крилата му потрепваха заради сподавения импулс да лети. В тунела зад Семли осемте глинени хора клечаха и мърмореха помежду си с дебелите си гласове на своя собствен език.

Средната врата издрънча и се отвори.

— Нека ангия влезе във Владенията на нощта — извика нов глас, кънтящ и горд. — На вратата застана глинен човек, който имаше някакво облекло по тялото си, и я покани с жест да го последва. — Ела и виж чудесата на нашите земи, чудесата, направени с ръце, делата на господарите на нощта!

Без да продума, Семли подръпна юздата на жребеца си и наведе глава, за да мине през вратата, правена за малки същества. Напред се простираше друг ярко осветен тунел, чиито влажни стени заслепяваха под силната бяла светлина, само че вместо пътека, по която да ходиш, на пода имаше две греди от излъскана стомана, които се простираха докъдето стигаше погледът. Върху гредите имаше нещо като каруца с метални колела. Подчинявайки се на жеста на своя нов водач, без следа от колебание или учудване на лицето, Семли се качи на каруцата и накара въздушния жребец да клекне до нея. Глиненият човек седна срещу тях, задвижи някакви ръчки и колела. Разнесе се стържещ звук, триене на метал в метал, после стените на тунела започнаха да се движат неравномерно назад. Задвижиха се още по-бързо и огнените кълба на тавана се сляха в една неясна ивица, а застоялият топъл въздух се превърна в зловонен вятър, който събори качулката на наметалото от косата й.

Каруцата спря. Семли последва водача си нагоре по каменни стъпала в просторно преддверие и след това в още по-просторна зала, изкопана от древни подземни води или пък от глинени хора, копаещи в скалата, невидяла слънчева светлина, осветена единствено от странния блясък на кълбата. Зад решетки в стените се въртяха и въртяха големи остриета, и раздвижваха застоялия въздух. Огромното затворено пространство жужеше и гърмеше от шумове, силните гласове на глинените хора, стърженето и пронизителното свистене и вибриране на въртящи се колела, отекването на всички звуци в скалата. Тук всички ниски и набити глинени хора бяха с облекла, имитиращи дрехите на владетелите на звездите — тесни панталони, меки ботуши и туники с качулки — макар че малкото жени, които се виждаха, забързани сервилни джуджета, бяха голи. Много от мъжете бяха войници, носеха отстрани оръжия с формата на ужасните светломети на владетелите, но дори Семли виждаше, че това са само железни палки. Това, което видя, видя, без да гледа. Вървеше натам, накъдето я водеха, без да обръща глава нито наляво, нито надясно. Когато стигнаха до група глинени с железни пръстени около черните си коси, водачът й спря, поклони се, избоботи:

— Висшите господари на гдемиар!

Бяха седем и всички я гледаха от долу нагоре с такова високомерие, изписано по сивите им грапави лица, че й се прииска да се разсмее.

— Дойдох при вас, за да търся съкровището на моето семейство, о, господари на Тъмното владение — каза им мрачно. — Търся наградата на Лейнен, Окото на морето. — Гласът й прозвуча слабо в огромното подземие.

— Така ни казаха и нашите пратеници, владетелко Семли. — Този път успя да види кой говори. Беше дори по-нисък от останалите, едва достигаше до гърдите й, имаше бяло, свирепо лице. — Което търсиш, не е при нас.

— Говори се, че някога е било.

— Много неща се говорят там, горе, където мига слънцето.

— И думите се отнасят от вятъра там, където духа вятър. Не знам как е била загубена огърлицата. Аз не питам как огърлицата е била загубена от нас и е била върната на вас — тези, които в древни времена са я изработили. Това са стари легенди, стари недоволства. Аз искам само да я открия. Казвате, че не е при вас. Може би обаче знаете къде е.

— Не е тук.

— Тогава, значи е другаде.

— Тя е там, където не можеш да я стигнеш. Никога, освен ако не ти помогнем.

— Тогава ми помогнете. Моля ви за това като ваша гостенка.

— Казано е: „Ангиар взема, фиа дава, гдемиар и дава, и взема“. Ако направим това за теб, какво ще ни дадеш ти?

— Благодарността си, господарю на нощта.

Беше висока и светла сред тях, усмихната. Всички те я гледаха втренчено, с тежко, неохотно удивление, с намръщен копнеж.

— Слушай, ангия, искаш от нас голяма услуга. Дори не знаеш колко голяма. Не можеш да разбереш. Ти си от раса, която не може да разбере, която се интересува единствено от яздене с вятъра, отглеждане на реколти, битки с мечове и крещене заедно. Кой обаче направи мечовете ви от блестяща стомана? Ние, гдемиар! Вашите владетели дойдоха тук, при нас, в Глинените полета, за да купят мечовете си и да си тръгнат, без да гледат, без да разберат. Ти обаче сега си тук, ще гледаш и можеш да видиш някои от безбройните ни чудеса, лампите, които горят вечно, колата, която се тегли сама, машините, които правят дрехите ни и приготвят храната ни, които освежават въздуха ни и ни служат за всичко. Знай, че тези неща са неразбираеми за тебе. И знай още — ние, гдемиар, сме приятели с тези, които наричате владетели на звездите! Ние отидохме с тях до Халан, до Реохан, до Хул-Орен, до всичките ви замъци, за да им помагаме да говорят с вас. Владетелите, на които вие, ангиар, плащате дан, са наши приятели. Те ни правят услуги, както и ние на тях. Така. Какво тогава означава за нас твоята благодарност?

— На този въпрос трябва да отговорите вие — каза Семли, — не аз. Аз зададох своя въпрос. Отговори, владетелю.

Известно време седмината разговаряха — с думи и с тишина. Поглеждаха към нея и извръщаха очи, мърмореха, стояха неподвижно. Наоколо се насъбра тълпа, привлечена бавно и тихомълком, малко по малко, докато Семли не се оказа заобиколена от стотици чернокоси глави и цялата бумтяща пещера не се изпълни с народ, с изключение на малък кръг непосредствено около нея. Въздушният й жребец вече трепереше от страха и недоволството, които овладяваше прекалено дълго, а очите му бяха станали много широки и бели, като очите на жребец, принуден да лети нощем. Семли погали меката козина на главата му и прошепна:

— Тихо сега, ти си смел, умен, господар на…

— Ангия, ще те заведем, където е съкровището ти. — Глиненият с бялото лице и желязната корона се обърна отново към нея. — Повече от това не можем да направим. Трябва да дойдеш с нас и да поискаш огърлицата там, където е, от тези, които я пазят. Въздушният звяр не може да дойде с теб. Трябва да си сама.

— Надалеч ли ще бъде пътуването, владетелю?

Устните му се изопнаха назад и още по-назад.

— Много надалеч. Но ще продължи само колкото една дълга нощ.

— Благодаря ви за отзивчивостта. Ще се грижите ли добре за въздушния ми жребец през тази дълга нощ? Не бива да му се случи нищо лошо.

— Ще спи, докато се върнеш. Когато отново го видиш, ще си летяла с по-голям въздушен жребец. Може ли да не питаш къде ще те заведем?

— Може ли да тръгнем час по-скоро на това пътешествие? Не искам дълго да съм далеч от дома.

— Да. Ще тръгнем скоро. — Сивите устни отново се разшириха, докато глиненият се взираше в лицето й.

Семли не би могла да разкаже какво се случи през следващите няколко часа — имаше бързане, хаос, шум, странност. Докато държеше главата на жребеца си, един от глинените заби игла в хълбока на животното. При тази гледка Семли едва не изпищя, но жребецът само потрепери и заспа с мъркане. Отнесоха го няколко глинени, които трябваше да преодолеят страха си, преди да докоснат топлата му козина. По-късно се наложи да види как забиват игла в собствената й ръка — може би, за да изпробват куража й, помисли си, защото нямаше усещането, че заспива. Но и не беше съвсем сигурна. Наложи се да пътува с железните каруци, да минава през железни врати и сводести пещери, стотици и стотици. Веднъж каруцата мина през пещера, която се простираше безмерно от двете й страни, и цялата тъмнина беше пълна с ята херилори. Чуваше гукането им, дрезгавите им крясъци, виждаше ги на светлините отпред на каруцата. След това видя малко по-ясно, на бялата светлина, че всички бяха безкрили и слепи. Тогава затвори очи. Трябваше обаче да преминат през още тунели и още пещери, сред още топчести тела и свирепи лица, и гърмящи хвалещи се гласове, докато изведнъж не излязоха на открито. Беше нощ. Семли вдигна радостно очи към звездите и единствената светеща луна, малката Хелика, която просветляваше на запад. Глинените обаче все още бяха навсякъде около нея, накараха я да се качи в някаква друга каруца или пещера — не знаеше какво е. Беше тясно, пълно с малки мигащи светлинки, досущ тръстикови свещи, много тясно и светло след големите сумрачни пещери и звездната нощ вън. Сега пак забиха игла в ръката й и обясниха, че ще трябва да я завържат за нещо като стол, да стегнат главата, ръцете и краката й.

— Не искам — каза Семли.

Видя обаче, че и глинените, които бяха нейни водачи, също се оставиха да бъдат завързани, и се подчини. Другите си тръгнаха. Разнесе се рев, после настъпи тишина. Огромна тежест, която не виждаше, я притисна. После нямаше тегло. Никакви звуци. Абсолютно нищо.

— Мъртва ли съм? — попита Семли.

— О, не, госпожо — отговори глас, който не й харесваше.

Отвори очи и видя бялото лице, надвесено над нея, широките устни, дръпнати назад, очите, приличащи на малки камъни. Оковите бяха свалени от нея и тя скочи на крака. Нямаше тегло, нямаше тяло. Чувстваше се като полъх ужас сред вятъра.

— Няма да те нараним — обади се намусен глас, или бяха гласове? — Само ни остави да те докоснем, господарке, бихме желали да докоснем косата ти, позволи ни да докоснем косата ти…

Кръглата каруца, в която бяха, потрепери. Отвъд единствения й прозорец се простираше пуста нощ или може би мъгла, или съвсем нищо? Една дълга нощ, така й бяха казали. Много дълга. Седеше неподвижно и търпеше докосванията на тежките им сиви ръце по косата си. По-късно докосваха ръцете и краката, веднъж гърлото й. При това тя стисна зъби и се изправи, а те се отдръпнаха.

— Не сме те наранили, господарке — казаха, тя поклати глава. Когато я поканиха, отново легна на стола с оковите, а когато през прозореца заблестя златна светлина, щеше да се разплаче от гледката, но преди това припадна.

— Да — каза Роканон — сега поне знаем какво е тя.

— Ще ми се да имаше как да разберем коя е — промърмори кураторът. — Иска нещо, което държим тук, в музея, това ли казват троглодитите?

— Не ги наричай троглодити — възрази Роканон добросъвестно. Като етнолог от „Високоинтелигентни форми на живот“ от него се очакваше да се противопоставя на подобни думи. — Не са красиви, но са съюзник със статус C. Чудя се защо комисията е избрала да развива точно тях. Още преди да установи контакт с всички високоинтелигентни видове. Обзалагам се, че изследването е било проведено от Центавър — там винаги са предпочитали нощни същества и обитатели на пещери. Аз бих подкрепил втория вид, струва ми се.

— Троглодитите изглеждат запленени от нея.

— Ти не си ли?

Кето погледна високата жена отново, изчерви се и се засмя.

— Ами… в известен смисъл. Не съм виждал толкова красив екземпляр през осемнайсетте години, откакто работя тук, в Нова Южна Джорджия. Всъщност никъде не съм виждал толкова красива жена. Прилича на богиня.

Червенината достигна върха на голото му теме, защото Кето беше стеснителен куратор, който не обичаше да преувеличава. Роканон кимна съсредоточено в знак на съгласие.

— Ще ми се да можехме да говорим с нея, без трог… гдемиар, като преводачи. Обаче няма начин.

Роканон тръгна към посетителката и когато тя обърна прекрасното си лице към него, той се поклони много дълбоко с наведена глава и затворени очи, едното му коляно стигна почти до пода. Това той наричаше универсална между галактическа учтивост и изпълни поклона с известна грациозност. Когато отново се изправи, красивата жена се усмихна и заговори:

— Тя казва: Да си жив, господар на звезди — изръмжа един от набитите й придружители на завален галактически.

— Да си жива, госпожо от ангиар — отговори Роканон. — По какъв начин ние от музея можем да услужим на дамата?

Сред ръмженето на троглодитите гласът й прозвуча като сребърен вятър.

— Тя казва: Моля дай огърлица съкровище нейни прадядовци имали нявга.

— Каква огърлица? — попита Роканон и когато разбра въпроса, жената посочи централната витрина пред тях. Вътре имаше великолепен предмет, верижка от масивно злато, но много изкусно изработена, с инкрустиран голям искрящосин сапфир. Роканон повдигна вежди, а Кето промърмори край рамото му:

— Има вкус. Това е огърлицата от Фомалхаут… невероятно произведение.

Жената се усмихна на двамата мъже и отново им заговори над главите на троглодитите:

— Тя казва: О, господари на звезди, старши и младши жители на Дома на съкровищата, това съкровище нейно веднъж. От дълго, много време. Благодаря.

— Как сме се сдобили с това нещо, Кето?

— Момент. Да погледна в каталога. Ето… Тук. Произходът е от тези трог… тролове… или каквото там са. Гдемиар. Имат мания да търгуват, така е записано. Наложило се е да им позволим да купят кораба, с който са дошли дотук, AD-4. Било е част от плащането. Изработена е от самите тях.

— И се обзалагам, че вече не са в състояние да изработят подобно нещо, защото сега са въведени в индустриална фаза.

— Те обаче като че ли смятат това нещо за нейно, не за тяхно или наше. Вероятно е важно, Роканон, иначе не биха направили този времеви скок заради желанието й. Обективно погледнато, скокът между тук и Фомалхаут трябва да е значителен.

— Няколко години поне — каза етнологът, който беше свикнал с междузвездните полети. — Не е много далече. Обаче нито наръчникът, нито пътеводителят съдържат достатъчно данни, за да направя обосновано предположение. Изглежда, този вид изобщо не е надлежно проучен. Възможно е дребните човечета чисто и просто да й оказват внимание. Или от проклетия сапфир да зависи междувидова война. Може би нейното желание ги направлява, защото те смятат себе си за по-нисши от нея. Или пък, въпреки че не изглежда така, тя може да е тяхна пленница, примамка. Как бихме могли да знаем? Можеш ли да им дадеш това нещо, Кето?

— О, да. Цялата екзотика тук технически е заем, не е наша собственост, защото от време на време се предявяват претенции. Рядко оспорваме. Мирът е над всичко, докато не дойде войната…

— Тогава предлагам да й я дадеш.

Кето се усмихна.

— За мен е чест. — Отключи витрината и извади масивната златна огърлица. После, в стеснителността си, я връчи на Роканон с думите: — Ти й я дай.

Синьото украшение остана за момент в ръцете на Роканон.

Мислите му бяха другаде. Обърна се към красивата чуждоземна жена с шепата син огън и злато. Тя не вдигна ръка, за да поеме огърлицата, а наведе глава и той я спусна през косата й. Накитът заблестя като пламтящ фитил върху златистокафявата кожа на гърлото й. Жената вдигна очи, изпълнени с такава гордост, радост и благодарност, че Роканон остана занемял, докато дребният куратор мърмореше на собствения си език:

— Винаги си добре дошла, винаги си добре дошла…

Жената кимна със златната си глава на него и Роканон. После се обърна и даде знак на придружителите си — или похитители? — прибра синьото наметало около тялото си, прекоси залата и излезе. Кето и Роканон останаха загледани след нея.

— Имам чувството… — заговори Роканон.

— Какво? — подкани го Кето с пресипнал глас след дълга пауза.

— Понякога имам чувството, че… че когато се срещаме с тези хора от светове, за които знаем толкова малко, понякога… като че ли се натъквам на някаква легенда или трагичен мит, може би, който не разбирам…

— Да — каза кураторът, след като се прокашля. — Питам се… питам се… как ли е името й?

 

 

Семли Русокосата, Семли Златната, Семли Носителката на огърлицата. Глинените хора се подчиниха на волята й, подчиниха се и владетелите на звездите от онова ужасно място, на което я отведоха глинените, в града в края на нощта. Поклониха й се и с радост й дадоха съкровището, което беше сред техните богатства.

Все още не можеше да се отърси от усещането за онези пещери с надвиснали отгоре скали, в които не разбираш кой говори или кой какво прави, с кънтящите гласове и протегнатите сиви ръце — стига толкова. Беше платила за огърлицата. Чудесно. Сега беше нейна. Цената беше платена, миналото си е минало.

Въздушният й жребец изпълзя от нещо като сандък, с премрежени очи и покрита с лед козина и в началото, когато излязоха от пещерите на гдемиар, не искаше да лети. След малко се оправи и се понесе по равномерно южно въздушно течение през яркото небе към Халан.

— Бързо! Лети бързо! — подканяше го тя и се смееше, защото вятърът разсейваше мрака от ума й. — Искам да видя Дурхал скоро, скоро…

И летяха бързо, така че стигнаха Халан привечер на втория ден. Сега пещерите на глинените хора й се струваха далечни като миналогодишен кошмар, защото въздушният жребец се сниши с нея над хилядата стъпала на Халан и моста над бездната, където горите се спускаха надолу триста метра. В златната светлина на вечерта тя слезе в двора за излитане и се изкачи по стъпалата между издяланите фигури на герои, двамата стражи на портата й се поклониха, загледани в красивото огнено нещо на шията й.

В предната зала спря минаващо там момиче, много красиво, явно близка родственица на Дурхал, ако се съдеше по вида й, макар че Семли не си спомняше името й.

— Познаваш ли ме, момиче? Аз съм Семли, жената на Дурхал. Ще отидеш ли да кажеш на господарката Дуроса, че се върнах?

Страхуваше се да отиде веднага при Дурхал, да се изправи пред него сама. Имаше нужда от подкрепата на Дуроса.

Момичето я гледаше втренчено, лицето му придоби странно изражение. Но промърмори:

— Да, госпожо — и се втурна към кулата.

Семли остана да чака в позлатената, рушаща се зала. Никой не дойде. Дали не бяха край масата в залата за пиршества? Тишината я потискаше. След минута Семли тръгна към стъпалата на кулата. Към нея по каменния под креташе възрастна жена с разперени ръце, разплакана.

— О, Семли, Семли!

Никога не беше виждала тази сивокоса жена, и затова се отдръпна.

— Но, госпожо, коя сте вие?

— Аз съм Дуроса, Семли.

Остана смълчана и неподвижна през цялото време, докато Дуроса я прегръщаше и плачеше, и я питаше истина ли е, че глинените хора са я заловили и държали с магия през всичките тези години, или пък са били фиа с чудатите си умения? Накрая Дуроса се отдръпна леко и престана да плаче.

— Семли, ти си още млада. Колкото и в деня, в който тръгна оттук. И на шията ти е огърлицата…

— Донесох дар на съпруга ми Дурхал. Къде е той?

— Дурхал загина.

Семли изтръпна.

— Мъжът ти, моят брат Дурхал, владетел на Халан, беше убит преди седем години в битка. Теб те нямаше девет години. Господарите на звездите не дойдоха повече. Ние влязохме във война с Източните владения, с ангиар от Лог и от Хул-Орен. Дурхал се сражава и падна от копие на среден, защото тялото му почти не беше защитено с броня, а духът му — никак. Лежи погребан в полето над Оренското блато.

Семли извърна лице.

— Ще отида при него в такъв случай — каза тя и улови златната верижка, която тежеше на шията й. — Ще му поднеса моя дар.

— Чакай, Семли! Виж дъщерята на Дурхал, твоята дъщеря, Хелдре Красивата!

Беше момичето, което срещна най-напред и което изпрати при Дуроса, момиче на деветнайсет, с очите на Дурхал, тъмносини. Стоеше до Дуроса, вперило нетрепващ поглед в тази жена, Семли, която беше нейна майка, но беше на нейната възраст. Възрастта им беше една и златната им коса, и красотата им. Семли беше малко по-висока и носеше синия камък на гърдите си.

— Вземи я, вземи я! Беше за Дурхал и Хелдре! Затова я донесох от края на дългата нощ! — извика Семли и измъкна огърлицата през косата си, изпусна я на камъните и тя изтрака със студен, ромолящ звук. — Вземи я, Хелдре! — извика пак, после се разплака, обърна се и избяга от Халан, хукна по моста и надолу по широките стъпала, после се спусна на изток през горите по планинския склон, и като диво животно, което се спасява, изчезна.

Девет живота

Беше жива отвътре, но мъртва отвън, лицето й беше черна и сиво-кафява плетеница от бръчки, тумори, пукнатини. Беше плешива и сляпа. Треморите, които сгърчваха лицето на Либра, бяха просто потрепвания на разрухата. Отдолу, в черните коридори, в залите под кожата, в тъмнината имаше пращене, ферменти, химически кошмари, които продължаваха столетия.

— О, проклетата планета има газове — промърмори Пуг, когато куполът се разтърси и на километър в югозападна посока се пукна мехур, разпръсна сребърна гной върху залеза. Слънцето залязваше от два дни. — Ще се радвам да видя човешко лице.

— Благодаря — подхвърли Мартин.

— Твоето е човешко, без съмнение — каза Пуг, — но го гледам от толкова време, че не го виждам.

Радио-видео сигнали забръмчаха в комуникатора, с който работеше Мартин, стихнаха, върнаха се като лице и глас. Лицето изпълни екрана — нос на асирийски цар, очи на самурай, бронзова кожа, ириси с цвят на желязо — млад, величествен.

— Така ли изглеждат човешките същества? — стъписа се Пуг. — Бях забравил.

— Стига, Оуен, в ефир сме.

— Изследователска мисия Либра, база, обадете се, моля, изстрелваме се от „Врабец“.

— Тук Либра. Лъчът е насочен. Спускайте се. Дайте старт.

— Оттласкване след седем земни секунди. Задръж. — Екранът трепна и заискри.

— Всички ли изглеждат така? Мартин, ти и аз сме по-грозни хора, отколкото си мислех.

— Млъкни, Оуен…

В продължение на двайсет и две минути Мартин следваше спускащия се надолу кораб по сигнал, после го видяха през почистения купол — малка звезда, която пропада на фона на кърваво оцветения изток. Кацна леко и тихо, защото атмосферата на Либра пренасяше само малка част от звуците. Пуг и Мартин затвориха костюмите си за излизане на повърхността, измъкнаха се през херметизиращите камери и хукнаха с дълги крачки — досущ Нижински и Нуреев, — към кораба. Три модула с оборудване се спуснаха в интервал от четири минути един от друг и на сто метра източно от него.

— Излезте — каза Мартин по радиото в костюма си. — Чакаме пред люка.

— Идвайте, метанът е добър — добави Пуг.

Люкът се отвори. Младият мъж, когото видяха на екрана, се измъкна с атлетично движение и скочи върху прахоляка и шлаката на Либра. Мартин стисна ръката му, но Пуг остана загледан в люка, през който се измъкна още един млад мъж със същото атлетично движение, следван от млада жена, която украси отскока си с чупка. И тримата бяха високи, с бронзова кожа, черна коса, издължени носове, вдлъбнатина между очите — еднакви лица. И тримата имаха еднакви лица. Появи се четвърти, изви се, скочи.

— Мартин — каза Пуг, — изпращат ни клонирани.

— Точно така — потвърди един от новодошлите, — ние сме десет клонирани. Името е Джон Чоу. Ти ли си лейтенант Мартин?

— Аз съм Оуен Пуг.

— Алваро Гиен Мартин — представи се Мартин официално и леко кимна. Появи се още едно момиче — същото красиво лице. Мартин се вторачи в него и очите му се завъртяха като на неспокоен кон. Очевидно никога не беше мислил за клонирането и сега преживяваше технологичен шок.

— Спокойно — подхвърли Пуг на аржентински диалект. — Това са само необичайно много близнаци.

Стоеше до Мартин и се радваше на срещата.

Трудно е да срещнеш непознат. Дори най-големият екстраверт, когато срещне най-стеснителния непознат, изпитва някакъв ужас, при все че може и да не го осъзнава. Дали няма да ме направи за смях, да унищожи самочувствието ми, да ме превземе, да ме съсипе, да ме промени? Дали ще е различен от мен? Да, ще бъде. Това е то ужасното нещо — непознатостта на непознатия.

След две години на мъртва планета, последната от които в изолация като екип от двама — ти и другият, — става още по-трудно да срещнеш непознат, колкото и добре дошъл да е. Отвикнал си от различното, загубил си навиците за общуване. И страхът се съживява, примитивната тревожност, старият ужас.

Клонираните — петима мъже и пет жени, приключиха за две минути това, с което човек би се справил най-малко за двайсет: поздравиха Пуг и Мартин, огледаха Либра, разтовариха кораба, приготвиха се за път. Тръгнаха и куполът се изпълни с тях — кошер златни пчели. Жужаха и бръмчаха тихо, запълваха тишината и всички пространства с меднокафявото гъмжило на човешкото си присъствие. Мартин гледаше озадачено дългокраките момичета, а те му се усмихваха, по три наведнъж. Усмивките им бяха по-нежни от тези на момчетата, но не по-малко сияйно самоуверени.

— Самообладание — промърмори Оуен Пуг на приятеля си. — Това е. Помисли си какво е да си ти, но десет пъти. Девет секунди за всяко движение, девет „да“ при всяко гласуване. Би било невероятно.

Но Мартин беше заспал. И клонингите на Джон Чоу заспаха като един. Куполът се изпълни със спокойното им дишане. Бяха млади, не хъркаха. Мартин пъшкаше и хъркаше с отпуснато тъмношоколадово лице в сумрачните отблясъци на залязлото първично слънце на Либра — най-накрая. Пуг беше изчистил купола и звездите надничаха през него — сред тях Сол, огромна компания от светлинки, клонинг на великолепието. Пуг заспа и сънува едноок гигант, който го преследваше през тресящите се зали на Ада.

 

 

От спалния си чувал Пуг видя събуждането на клонираните. Всички станаха в интервал от една минута с изключение на една двойка, момче и момиче, които продължаваха да спят в един спален чувал, сладко прегърнати. Когато Пуг видя това, изпадна в шок, подобен на някое от земетресенията на Либра — много дълбок тремор. Не го осъзнаваше и дори смяташе, че гледката му е приятна. Нямаше друга подобна утеха на този мъртъв, кух свят. Които правят любов, имат повече сила. Един от другите настъпи двойката. Събудиха се и момичето седна сънливо, с голи златни гърди. Една от сестрите й прошепна нещо на ухото. Тя хвърли поглед към Пуг и се шмугна в спалния чувал. От друга посока дойде гневен поглед. От трета — глас:

— За бога, свикнали сме да имаме стая само за нас. Надявам се, нямате нищо против, капитан Пуг.

— За мен е удоволствие — отговори Пуг наполовина искрено. Трябваше да се изправи само по късите гащета, с които спеше, и се чувстваше като оскубан петел — бяла кожа на пъпки. Рядко беше завиждал на Мартин за плътния кафяв цвят. Обединеното кралство беше преминало през Големия глад сравнително успешно, загуби по-малко от половината си население — рекорд, постигнат благодарение на строгия контрол над храните. Черноборсаджиите и запасяващите се бяха екзекутирани. Трохите се споделяха. На местата с по-богати земи повечето измряха, а малцина бяха добре, докато във Великобритания умряха малцина и никой не живееше добре. Всички отслабнаха. Синовете им бяха слаби, внуците им бяха слаби — дребни, с чупливи кости, лесно боледуваха. Когато цивилизацията стана въпрос на чакане на опашка, британците опазиха реда и по този начин превърнаха оцеляването на най-приспособените в оцеляване на най-почтените. Оуен Пуг беше слаб, дребен мъж. И беше на Либра.

А в този момент му се искаше да не е.

На закуска Джон каза:

— Капитан Пуг, ако може да ни инструктирате…

— Казвай ми Оуен.

— Оуен, ще трябва да изработим графика си. Има ли нещо ново в мината след последния ти доклад до мисията? Запознахме се с другите ти доклади, докато „Врабец“ беше в орбита около Планета V.

Мартин не отговори, макар че мината беше негово откритие и негов проект, затова Пуг трябваше да даде най-доброто от себе си. Не беше лесно да се разговаря с тях. Еднакви лица, с еднакво изражение на интелигентен интерес, наклонени към него през масата под един и същи ъгъл. Всички кимаха едновременно.

Над знака на Експлоатационния корпус всеки имаше табела с името — първо име Джон, последно име Чоу, разбира се, но средните имена се различаваха. Мъжете бяха Алеф, Каф, Йод, Гимел и Самед, жените бяха Садхе, Далет, Заин, Бет и Реш. Пуг опита да използва имената, но се отказа веднага — понякога дори не можеше да разбере кой говори, защото всички гласове си приличаха.

Мартин намаза препечена филийка, отхапа от нея, най-накрая се намеси:

— Вие сте екип, нали?

— Да — отговориха двама Джон.

— Боже, какъв екип! Досега не разбирах какъв е смисълът. До каква степен всеки от вас знае какво мислят останалите?

— До никаква, честно казано — отговори едно от момичетата, Заин. Останалите я гледаха с еднаквия си одобрителен поглед. — Никаква телепатия, нищо свръхестествено. Просто мислим еднакво. Разполагаме със съвършено еднакъв мозък. При еднакви стимули, при еднакъв проблем е много вероятно да реагираме еднакво, да предложим еднакви решения, едновременно. Обясненията са лесни — но обикновено дори не се налага да прибягваме до тях. Рядко се случва да не се разберем помежду си. Това улеснява работата ни като екип.

— Да, за бога — кимна Мартин. — От шест месеца Пуг и аз отделяме по седем часа на всеки десет, за да изглаждаме неразбирателствата помежду си. Както и повечето хора. Ами при непредвидени обстоятелства? Също толкова добри ли сте при възникване на неочакван проблем, колкото и нормал… колкото и екип от несвързани помежду си хора?

— Засега статистиката показва, че сме — отговори Заин веднага. Клонираните трябва да бъдат обучавани да решават въпроси, да вдъхват увереност, да разсъждават, помисли си Пуг. Всичко, което казваха, звучеше гладко и сковано, досущ обяснение, което се дава публично. — Не умеем да правим мозъчни атаки, както в другите екипи. Няма как да се възползваме от взаимодействието на различни умове. Имаме обаче компенсиращо предимство. Клонираните са от най-добър човешки материал, хора от горната четвърт по скалата на интелигентността, генетично устройство алфа, двойно А, и така нататък. Разполагаме с повече ресурси от повечето индивиди.

— И те са умножени по десет. Кой е… кой е бил Джон Чоу?

— Гений, несъмнено — обади се Пуг учтиво. Интересът му към клонирането не беше така нов и изострен като на Мартин.

— Комплексен, тип Леонардо — отговори Йод. — Биоматематик, същевременно челист и подводен ловец, с интереси в проблемите на строителното инженерство и така нататък. Умрял е, преди да създаде основните си теории.

— Значи, всеки от вас представя различна страна на неговия ум, на талантите му?

— Не — отговори Заин и поклати глава в синхрон с няколко от останалите. — Разбира се, имаме еднакъв мозък и общи склонности, но всички ние сме инженери в „Планетарна експлоатация“. Клонираният в по-ново време може да бъде обучен да развива други аспекти на основните си заложби. Обучението е всичко. Генетичната база е еднаква. Ние сме Джон Чоу. Но сме обучени различно.

Мартин гледаше като зашеметен от взривна вълна.

— На колко години сте?

— На двайсет и три.

— Казвате, че е умрял млад — взели са размножителни клетки от него преди това или…?

— Умрял е на двайсет и четири, при катастрофа с въздушен автомобил — обясни Гимел. — Не са успели да спасят мозъка, затова са взели клетки от вътрешностите и са ги култивирали за клониране. Репродуктивните клетки не се използват за клониране, защото съдържат само половината от хромозомите. Вътрешните клетки, от друга страна, лесно се обработват и препрограмират, за да не са специализирани и да са годни за цялостно развитие.

— Всички сте трески от стария пън — отбеляза Мартин храбро. — Обаче… как е възможно някои от вас да са жени?

Този път отговори Бет:

— Лесно е половината клетъчна маса да се препрограмира назад, към базата, тоест към женския пол. Обратното е по-трудно — трябва да се включат изкуствени V хромозоми. Затова клонират предимно мъже, така по-лесно се получават двата пола.

Отново Гимел:

— Разработили са техниките и функциите много внимателно. Данъкоплатецът иска най-доброто за парите си, а клонирането е скъпо, разбира се. С клетъчните манипулации, инкубацията в плаценти „Нгама“, поддържането и обучението в приемни родителски групи, всеки от нас струва около три милиона.

— Следващата ви генерация… — заекна Мартин, все още объркан. — Предполагам, че… се размножавате?

— Ние, жените, сме стерилни — изтъкна Бет съвършено спокойно. — Стана дума, че V хромозомата се заличава от оригиналната клетка. Мъжете могат да се размножават с одобрени самостойни индивиди, ако искат. За да направят Джон Чоу отново обаче, просто трябва да се клонира клетка от клонирания.

Мартин се отказа от усилията да продължава разговора. Кимна и задъвка изстиналата филийка.

— Е — обади се един от мъжете и всички промениха настроението си като ято скорци, които сменят посоката при трепване на крило и следват водача си толкова бързо, че не можеш да разбереш кой води. — Да отидем да разгледаме мината. След това ще разтоварим оборудването. Имаме някои много добри модели спускаеми роботи. Ще искате да ги видите, нали?

Ако Пуг или Мартин не бяха съгласни, щеше да им е трудно да го изрекат гласно. Клонираните бяха учтиви, но единодушни — решенията им тежаха. Пуг, командир на База 2 на Либра, изпита съмнения. Би ли могъл да командва тези супермъже и супержени, при това гении, както подобава? Остана близо до Мартин, докато слагаха костюмите за излизане. И двамата мълчаха.

Разпределиха се по четирима в трите големи авиоджета, полетяха на север от купола, над мрачната, нагъната кожа на Либра, под светлината на звездите.

— Мрачно — отбеляза един.

С Пуг и Мартин се качиха момче и момиче. Пуг се зачуди дали точно тези двамата не бяха в един спален чувал предната нощ. Не се съмняваше, че не биха имали нищо против да ги попита. Сексът за тях вероятно беше нещо нормално, като дишането. Извинете, вие двамата дишахте ли снощи?

— Да — съгласи се. — Мрачно е.

— Това е първото ни пътуване, ако не се брои обучението на Луната.

Гласът на момичето определено беше по-висок и по-мек.

— Как понесохте големия скок?

— Упоиха ни. Щеше ми се да го преживея. — Каза го момчето. Прозвуча тъжно. Тези двамата като че ли притежаваха повече индивидуалност — когато ги нямаше останалите. Дали повторението на индивидуалното неутрализира индивидуалността?

— Не се ядосвай — каза Мартин, който управляваше джета. — Не можеш да преживееш не-времето, защото то не е налице.

— Ще ми се, поне веднъж — въздъхна единият от двамата. — Така че да знаем.

Планината Мерионет показа прокажената си гърбица на изток под звездната светлина. От вентилаторна шахта на запад се заиздига облак замръзващ газ и джетът се наклони надолу, за кацане. Близнаците се мобилизираха за кацането, размениха едва забележими жестове на подкрепа. Твоята кожа е моя кожа, помисли си Пуг. Само че буквално, не метафорично. Какво ли би било да имаш някого толкова близък, колкото тях? Винаги да получаваш отговор, когато заговориш, никога да не си сам, когато изпитваш болка. Обичай ближния, както обичаш себе си… Този стар проблем беше решен. Ближният си самият ти — любовта е съвършена.

Появи се Адската паст, мината.

Пуг беше геолог на проучвателната мисия, Мартин беше негов техник и картограф. Когато обаче в хода на местното проучване Мартин откри урановата мина, Пуг му даде пълни права, както и основната тежест по изследването на жилата и планирането на работата на експлоатационния екип. Тези хлапета бяха изпратени от Земята, години преди докладите на Мартин да стигнат там, и нямаха представа какви ще са задачите им, докато не дойдат на място. Изследователският корпус просто изпращаше екипи периодично и сляпо, както глухарчето разхвърля семената си — знаеха, че на Либра или на следващата планета ще има работа за тях, но още нямаха представа каква ще е тя. Правителството се нуждаеше от урана спешно и нямаше време да чака докладите да пътуват през светлинните години. Веществото беше като златото — старомодно, но ужасно важно — и си струваше да се добива на чужди планети и да се транспортира между звездите. Струва теглото си в живи същества, помисли си Пуг с горчивина, докато наблюдаваше как високите млади мъже и жени влизат в колона по един, покрити със звездни отблясъци, в черната дупка, която Мартин беше нарекъл Адска паст.

Когато влязоха, хомеостатичните им челни лампи засветиха по-ярко. Дванайсет клатещи се лъча се плъзгаха по влажните, набръчкани стени. Пуг чу как радиационният датчик на Мартин ускори писукането си някъде напред.

— Тук е пропастта — разнесе се гласът на Мартин по комуникатора на костюма, като заглуши писукането и мъртвата тишина наоколо. — Намираме се в странична пукнатина, това пред нас е основният вертикален комин. — Черната бездна зееше, отсрещната й стена не се виждаше на светлината на челните лампи. — За последен път вулканична дейност тук е имало преди около две хиляди години. Най-близкият разлом е на двайсет и осем километра източно оттук, нарича се Ров. Районът тук изглежда устойчив сеизмично, както и всичко наоколо. Големият базалтов разлив отгоре, изглежда, стабилизира всички тези субструктури, стига сам той да е стабилен. Централната рудна жила е на трийсет и шест метра надолу и преминава през поредица от пет подобни на балон пещери, в посока североизток. Това е жила с висококачествена руда. Видяхте процентите, нали? Добивът няма да е проблем. Цялата работа е балоните да се разработват от горната страна.

— Сваляме капака и ги пускаме да летят. — Някой се засмя. Чуха се гласове, но те бяха един и същи глас и радиовръзката не ги локализираше в пространството.

— Отваряте ги от горната страна.

— Така е по-безопасно.

— Обаче тук, отгоре, има солиден базалтов пласт, дебел… колко? Десет метра?

— Между три и двайсет метра, така пише в доклада. Навсякъде под него има добра руда.

— Използвайте достъпа, в който сме сега, изправете го малко, пуснете релси за роботите.

— Ще докараме механични копачи.

— Имаме ли достатъчно материал за подпори?

— Колко руда според теб може да се добие тук, Мартин?

— Ами… Най-малко пет милиона килограма. Но не повече от осем.

— Транспортът ще пътува до тук за десет земни месеца.

— Ще трябва рудата да е чиста.

— Не, вероятно вече са решили проблема с масата при транспорт с близка до светлинната скорост, нали, минали са шестнайсет години, откакто тръгнахме от Земята миналия вторник.

— Да, ще върнат там всичко и ще го пречистят в околоземна орбита.

— Ще слизаме ли, Мартин?

— Вие вървете. Аз съм бил долу.

Първият — Алеф? (иврит: вол, водач) — се завъртя над стълбата и се спусна надолу. Останалите го последваха. Пуг и Мартин останаха на ръба на пропастта. Пуг настрои комуникатора да се свързва само с костюма на Мартин и забеляза, че и колегата му прави същото. Беше някак уморително да слушаш как един човек мисли на десет гласа. Или може би един глас изговаряше мислите на десет души?

— Страхотна карантия — отбеляза Пуг и погледна в черната дупка, по чиито покрити с вени и брадавици стени някъде долу проблясваха лъчите на челните фенери. — Кравешко черво. Гадно, огромно черво със запек.

Броячът на Мартин писукаше като загубило се пиле. Намираха се във вътрешността на мъртва, но епилептична планета, дишаха кислород от бутилки, носеха костюми, устойчиви на корозиви и вредни лъчения, на температурни разлики от 200 градуса, защитени от скъсване и издръжливи на удар, доколкото е възможно, предвид меката и уязвима материя вътре.

— При следващия скок — каза Мартин — искам да попадна на планета, на която няма какво да се експлоатира.

— Ти намери рудата.

— Следващия път ме остави у дома.

Пуг изпита задоволство. Надяваше се Мартин да иска да работи с него и в бъдеще, но никой от двамата не беше свикнал да говори за чувствата си, и той се бе поколебал да попита.

— Ще опитам — отговори.

— Мразя това място. Обичам пещери. Затова дойдох. Заради спелеологията. Тази пещера обаче е гадна. Зла. Дори не можеш да се спуснеш в нея. Дано новодошлата банда се справи. Като че ли си знаят работата.

— Полъх от бъдещето. Както и да е — каза Пуг.

Полъхът от бъдещето се изсипа като гъмжило от стълбата, обсади Мартин, отнесе го към изхода, забърбори на и около него: „Имаме ли достатъчно материал за подпори?“; „Ще стане, ако закалим режещите зъбци на екстрактора“; „Ще издържи ли, ако приложим малки взривове?“; „Каф може да пресметне натоварването“. Пуг превключи комуникатора си, така че отново да ги чува. Изгледа ги — толкова много мисли тревожеха неспокойния им ум, — а също и Мартин, застанал мълчалив сред тях, и Адската паст, и сбръчканата равнина.

— Това е то. Какво ще кажеш за такъв предварителен график, Мартин?

— Това бебе си е ваше — отговори им техникът.

 

 

В рамките на пет земни дни Джоновете разтовариха материалите, пуснаха в действие цялото си оборудване и се заеха да разкриват мината. Работеха невероятно ефективно. Пуг беше смаян и изплашен от енергичността, увереността и независимостта им. Изобщо нямаха нужда от него. Клонираният индивид, мислеше си, може би е първото наистина стабилно и разчитащо на себе си човешко същество. След като веднъж достигне зряла възраст, то няма нужда от ничия помощ. Напълно самодостатъчно е физически, сексуално, емоционално, интелектуално. Каквото и да направи някой негов представител, ще получи подкрепата на себеподобните си, неговите други превъплъщения. Никой страничен не е нужен.

Двама от клонираните останаха в купола, за да изчисляват и да се занимават с документацията, като често пътуваха до мината, за да правят измервания и да вземат проби. Бяха математиците на групата, Заин и Каф. Тоест, както обясни Заин, всички бяха учили математика, от три до двайсет и една годишна възраст, но тя и Каф бяха продължили да специализират математика, а останалите се заели с други специалности — геология, минно дело, инженерни науки, електроника, роботика, приложна атомна физика и така нататък.

— С Каф смятаме — каза Заин, — че сме елементът от клонинга, който е най-близо до Джон Чоу, какъвто е бил в единичния си живот. Разбира се, той се е занимавал с биоматематика, а ние не получихме особено задълбочени познания в тази дисциплина.

— Имаха нужда от нас предимно в тази област — добави Каф с патриотичното самодоволство, което понякога излъчваха братята и сестрите му.

Пуг и Мартин скоро се научиха да различават тази двойка от останалите: Заин — по цялостния облик, Каф — само по обезцветения нокът на четвъртия пръст на лявата ръка, следствие от зле насочен чук, когато е бил на шест. Несъмнено помежду им имаше множество разлики от този род, физически и психологически. Природата може и да е идентична, но израстването — не. Ала беше трудно да се открият. И тази трудност произтичаше отчасти и от факта, че те никога не разговаряха истински с Пуг и Мартин. Шегуваха се с тях, бяха мили, спогаждаха се чудесно. Не даваха обаче нищо от себе си. И нямаше как да се възрази срещу това. Бяха много приятни, държаха се дружелюбно — със стандартизираното американско дружелюбие.

— От Ирландия ли си, Оуен?

— Никой не е от Ирландия, Заин.

— Има много американци с ирландски произход.

— Разбира се. Но вече няма ирландци. Последния път, когато получих вест, на целия остров бяха останали към две хиляди. Не са наложили контрол над раждаемостта и храната е свършила. При Третия голям глад не са останали никакви ирландци, освен свещениците, а те не се женят. Всички или почти всички.

Заин и Каф се усмихнаха стъклено. Нямаха опит нито с религиозния фанатизъм, нито с иронията.

— Тогава какъв си по народност? — попита Каф, а Пуг отговори:

— Уелсец.

— На уелски ли разговаряте помежду си с Мартин?

Не е твоя работа, помисли си Пуг, но обясни:

— Не. Това е неговият диалект, не моят. Аржентински. Произлиза от испански.

— Научил си го, за да водите лични разговори?

— Какви лични разговори на това място? Работата е там, че на човек понякога му се иска да поговори на родния си език.

— Нашият роден език е английски — каза Каф без капка разбиране. А защо да проявява разбиране? Проявяваш разбиране, когато искаш същото в замяна.

— Уелс старинен ли е? — попита Заин.

— Уелс? А… Правилно е да се нарича Уейлз. Да, старинен е. — Пуг включи резачката си за скали, с помощта на чийто ликвидиращ невроните писък предотврати всякакви по-нататъшни разговори. Докато машината пищеше, той се обърна и изрече неприлична дума на уелски.

Същата вечер използва аржентинския диалект за личен разговор.

— Едни и същи двойки ли се чифтосват, или се сменят всяка нощ?

Мартин доби изненадан вид. Благопристойно изражение, непривично за чертите му, се появи за момент. Изчезна. Беше твърде любопитен.

— Мисля, че се сменят.

— Недей да шепнеш, човече, изглежда гадно. Според мен се редуват.

— По график?

— Така че никой да не бъде пропуснат.

Мартин се изсмя вулгарно, но се овладя.

— Ами ние? Нас не ни ли пропускат?

— Това не им минава през ум.

— Ами ако предложа на някое от момичетата?

— Ще каже на другите и ще решат заедно.

— Аз не съм бик — поклати глава Мартин и мрачното му едро лице пламна. — Не бих позволил да…

— Тихо, тихо, мачо — спря го Пуг. — Смяташ ли да предлагаш на някоя?

Мартин сви рамене, намръщен.

— Нека се занимават с кръвосмешение.

— Кръвосмешение или мастурбация?

— Все ми е едно, стига да не ги чувам.

Първоначалните опити на клонираните да се държат сдържано скоро се изпариха, защото не бяха мотивирани от никакъв стремеж да се прикриват от самите себе си или да осъзнават чуждото присъствие. Пуг и Мартин всекидневно бяха потапяни, при това все по-дълбоко, в интимностите на техните непроменящи се емоционално-сексуално-ментални отношения — потапяни, но изключени.

— Още два месеца — каза Мартин една вечер.

— До какво? — тросна се Пуг. Напоследък беше раздразнителен, а намусеността на Мартин му лазеше по нервите допълнително.

— До спасението.

След шейсет дни трябваше да се върне целият екип на тяхната изследователска мисия от проучването на другите планети в системата. Пуг го знаеше.

— Дните в календара ли задраскваш? — подигра го той.

— Стегни се, Оуен.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казвам.

Разделиха се с негодувание и яд.

 

 

Пуг се върна след ден в Пампата — обширна равнина от лава, чийто най-близък край беше на два часа полет с авиоджет в южна посока. Беше уморен, но и освежен от самотата. Не беше позволено да правят дълги пътувания сами, но напоследък нарушаваше забраната често. Мартин седеше приведен под ярката светлина и чертаеше поредната си майсторски пипната карта. Тази беше на цялото лице на Либра, покритото с тумори лице. Иначе куполът беше пуст, голям и сумрачен на вид, както в дните преди идването на клонираните.

— Къде е златната орда?

Мартин изсумтя неведението си, както щрихираше. Изправи гръб, за да погледне слънцето, клекнало немощно като голяма крастава жаба върху източната равнина, и часовника, който показваше 18:45.

— Днес имаше сериозни земетресения — каза и отново погледна картата си. — Усети ли ги там, долу? Сандъците изпопадаха. Виж сеизмографа.

Писецът потрепваше и танцуваше върху хартията. Тук никога не преставаше да танцува. Към средата на следобеда бяха записани пет земетресения със сериозен интензитет. На два пъти писецът беше излязъл от хартията. Компютърът се бе активирал и бе пуснал разпечатка, на която пишеше „Епицентър 61’N x 42’E“.

— Този път не е в Рова.

— Стори ми се, че го усетих по-различно от обикновено. По-рязко.

— В База 1 някога лежах буден и чаках пода да подскочи. Странно е как свикваш с нещата.

— Ще изкукаш, ако не свикваш. Какво има за вечеря?

— Мислех, че ти си сготвил.

— Чаках клонираните.

Пуг се почувства използван, но извади дванайсет кутии с обяд. Мушна две в моменталната фурна. Извади ги.

— Добре. Ето я вечерята.

— Мислех си — сподели Мартин и дойде до масата — какво ли би станало, ако някой клониран клонира себе си. Незаконно. Прави хиляда копия. Десет хиляди. Цяла армия. Ще може да направи преврат, нали?

— Колко милиони обаче ще струва това? Изкуствени плаценти и всичко останало. Ще е трудно да се запази в тайна, освен ако няма своя собствена планета. Някога, преди глада, когато на Земята е имало национални правителства, са говорели за такива неща. Да клонират най-добрите си войници, да направят цели полкове с такива войници. Храната обаче е свършила, преди да се заемат с тази игра.

Разговаряха приятелски, както обикновено.

— Странно — подхвърли Мартин между две хапки. — Тази сутрин излязоха рано, нали?

— С изключение на Каф и Заин. Смятаха днес да извадят на повърхността първия товар руда. Какво те безпокои?

— Не са се върнали за обяд.

— Не биха гладували, определено.

— Излязоха в седем.

— Да, в седем. — Тогава Пуг разбра. Бутилките с въздух имаха запас за осем часа.

— Каф и Заин са занесли резервни бутилки, когато са отишли. Или имат резервни на обекта.

— Имат, но върнаха всичките тук, за да се презаредят.

Мартин стана и посочи една от купчините, които разделяха купола на проходи и помещения.

— Всеки костюм има сигнализация.

— Тя не е автоматична.

Пуг беше уморен и все още гладен.

— Сядай и яж, човече. Онези умеят да се грижат за себе си. Мартин седна, но не посегна към храната.

— Земетресението беше силно, Оуен. Първото. Толкова силно, че ме изплаши.

След миг Пуг въздъхна и каза:

— Е, добре.

Без особен ентусиазъм взеха двуместния джет, който винаги оставаше за тях в базата, и се насочиха на север. Дългият изгрев покриваше всичко с отровно червено желе. Хоризонталната светлина и сенките затрудняваха зрението, издигаха стени от фалшива стомана, през които да се промушват, превръщаха издутата равнина отвъд Адската паст в хлътнатина, пълна с кървава вода. Около входа на мината завариха джунгла от машини — кранове, кабели, багери, колела, вагонетки, плъзгачи, кабини за управление, до една изкривени и килнати немощно в червената светлина. Мартин скочи от джета и хукна в мината. Върна се при Пуг, извика:

— Оуен, за бога, долу са!

Пуг влезе и видя на пет метра от входа блестящата влага, черната стена, с която свършваше тунелът. Наскоро изложена на атмосферата, тя приличаше на органична материя, на вътрешности. Входът на тунела, разширен с взрив и с двойни релси за вагонетки, изглеждаше непроменен, докато не забеляза хилядите пукнатинки с дебелината на паяжина по стените. Подът беше мокър — някаква гъста течност.

— Били са вътре — каза Мартин.

— Може още да са. Имали са допълнителни запаси въздух…

— Слушай, Оуен, погледни базалтовия разлив горе. Не виждаш ли какво е направило земетресението? Погледни внимателно.

Ниската земна гърбица, която беше като покрив над пещерите, все още имаше нереалния вид на оптическа илюзия. Беше се обърнала, хлътнала, оставила вдлъбнатина или яма. Пуг приближи и видя, че и тя е покрита с множество миниатюрни пукнатинки. От някои от тях се процеждаше белезникав газ, така че слънчевата светлина над повърхността на газовото езеро се разделяше на лъчи, трептеше като мараня над полутъмно червено море.

— Мината не е близо до разлома! Тук няма разлом!

Пуг се върна при него бързо.

— Не, тук няма разлом, Мартин… Виж, може да не са били вътре всички заедно.

Мартин го последва и двамата огледаха изпочупените машини внимателно. Забелязаха джета. Беше се спуснал от север и беше заседнал под ъгъл в хлътнатина, запълнена с фин прах. Беше пристигнал с двама пасажери. Единият беше наполовина затънал в прахоляка, а приборите на костюма му показваха нормални функции. Другият, жена, висеше от колана на наклонената седалка. Костюмът й беше пробит от костите на счупените крака и тялото беше втвърдено като всички камъни наоколо. Откриха само това. Както изискваха правилникът и обичаите, кремираха мъртвата веднага с лазерните оръжия, които носеха задължително и досега не бяха използвали. Пуг си даде сметка, че ще му призлее, замъкна оцелелия до двуместния джет и изпрати Мартин с него към купола. После повърна и проми изцапаното във вътрешността на костюма си. Намери четириместния джет невредим и се отправи към купола. Трепереше, сякаш студът на Либра бе успял да стигне до тялото му.

Оцелелият се оказа Каф. Беше в дълбок шок. На тила имаше оток, което вероятно означаваше сътресение, но видимо нямаше счупване.

Пуг донесе две чаши хранителен концентрат и две опаковки аквавит.

— Хайде — подкани. Мартин се подчини и отпи от тоника. Седнаха на сандъци край леглото, отпиваха глътки аквавит.

Каф лежеше неподвижно, с лице като восък, очертано от дългата до раменете блестяща черна коса, с леко разтворени устни, за да може да диша.

— Сигурно е станало при първия трус, най-силния — наруши мълчанието Мартин. — Вероятно цялата структура се е плъзнала встрани. После се е срутила вертикално. В страничните скали сигурно има газови пластове, като онези образувания в Квадрант 31. Нямаше обаче никакви признаци…

Както говореше, подът се измъкна изпод краката им. Предметите задрънчаха и заподскачаха, залюляха се и затрещяха, закрещяха: „Ха, ха, ха!“.

— Така беше и в четиринайсет часа — каза Разумът неуверено с гласа на Мартин сред разпадането и разрухата на света. Не-разумът обаче се надигна, когато хаосът стихна и предметите престанаха да танцуват, запищя с глас.

Пуг прескочи разлятата си чаша аквавит и задържа Каф на леглото. Мускулестото тяло го отхвърли настрани. Мартин натисна раменете. Каф закрещя, загърчи се, започна да се дави. Лицето му посиня.

— Кислород! — извика Пуг и инстинктивно напипа точната игла в набора за първа помощ. Докато Мартин държеше кислородната маска, той я заби в блуждаещия нерв на Каф, върна го към живота.

— Не знаех, че умееш този трик — отбеляза Мартин, задъхан.

— Баща ми беше лекар. Често не помага — сви рамене Пуг. — Имам нужда от питието, което разлях. Мина ли трусът? Не мога да преценя.

— Има и вторични трусове. Не е само заради собственото ти треперене.

— Защо започна да се задушава?

— Не знам, Оуен. Погледни в книгата.

Каф сега дишаше нормално и цветът на лицето му се бе възстановил — единствено устните му бяха все още тъмни. Наляха си по още една доза кураж и пак седнаха до него, за да разгледат медицинския наръчник.

— При „Шок“ и „Сътресение“ не пише нищо за цианоза или асфиксия. Не е възможно да е вдишал каквото и да е с този костюм. Същото ще открием и в някой домашен наръчник за билки… „как да се справим с хемороидите“! Пфу!

Пуг хвърли книгата към един сандък, но тя не падна на него, защото или той, или самият Пуг не беше стабилен.

— Защо не е сигнализирал?

— Моля?

— Осемте вътре, в мината, не са имали време. Този и момичето обаче са били вън. Може би тя е била близо до входа и е била ударена при първото свличане. Той също трябва да е бил вън, може би в кабината за управление. Изтичал е, измъкнал я е, закопчал я е с колана на седалката, потеглил е към купола. И през цялото това време нито веднъж не е натиснал паникбутона, който е в костюма му. Защо?

— Ами, получил е удар по главата. Съмнявам се да е разбрал, че момичето е мъртво. Не е бил на себе си. Дори и да е бил обаче, едва ли би сигнализирал на нас. Те търсеха помощ един от друг.

Лицето на Мартин беше като индианска маска, с дълбоки бръчки в ъгълчетата на устата, с очи като мътни въглени.

— Така е. Какво ли е изпитвал, когато е започнало да друса, а той се е оказал вън, сам…

В отговор Каф изкрещя.

Скочи от леглото с конвулсии и кашляне като човек, който се задушава, събори Пуг на пода с размахана ръка, залитна и се блъсна в някакви сандъци, строполи се с посинели устни и побелели очи. Мартин го завлече обратно на леглото и му сложи кислородната маска, после коленичи до Пуг, който се надигаше, и избърса кървящата му скула.

— Оуен, добре ли си? Ще се оправиш ли?

— Мисля, че да — отговори Пуг. — Защо триеш лицето ми с това нещо?

Беше парче смачкана компютърна лента, вече изпоцапано с кръв. Мартин го пусна.

— Вместо салфетка. Срязал си се на онзи сандък.

— Пристъпът му премина ли?

— Така изглежда.

Втренчиха се в Каф, който лежеше неподвижно, с леко раздалечени устни, под които се виждаше бялата редица на зъбите му.

— Като епилепсия е. Дали мозъкът му не е увреден?

— Защо да не му инжектираме мепробамат?

Пуг поклати глава.

— Не знам какво точно имаше в инжекцията, която вече му направих. Не искам да му навредим.

— Може би сега ще заспи?

— Аз самият бих искал да поспя. Имам чувството, че след земетресението и случилото се с него не мога вече да си стоя на краката.

— Раната ти е гадна. Върви я изчисти. Аз ще го пазя.

Пуг изчисти сцепената си буза, свали ризата си, поколеба се.

— Има ли нещо, което би трябвало да направим… което да опитаме да направим…

— Всички те са мъртви — прекъсна го Мартин глухо, деликатно.

Пуг се излегна върху спалния си чувал и миг след това го събуди ужасяващ звук: нов пристъп на спазми и гърчове. Изправи се, намери игла, опита три пъти да я забие правилно и не успя, зае се да масажира сърцето на Каф.

— Уста в уста — отсече и Мартин се подчини. След миг Каф пое рязко въздух, пулсът му се стабилизира, вдървените му мускули започнаха да се отпускат.

— Колко време съм спал?

— Половин час.

Изправиха се, плувнали в пот. Земята се тресеше, тъканта на купола провисваше и се люлееше. Либра отново танцуваше своята кошмарна полка, своя Totentanz. Слънцето, макар и изгряващо, като че ли беше станало по-голямо и по-червено. В рядката атмосфера се бяха издигнали газове и прахоляк.

— Какво му е, Оуен?

— Мисля, че умира с тях.

— С тях… Но те вече са мъртви, сигурен съм.

— Деветима. Били са премазани, задушавали са се. Всички те са били той, той е всички тях. Те са умрели и сега той преживява смъртта на всеки, един по един.

— Милостиви боже! — изпъшка Мартин.

Следващият път беше почти същото. Петият път беше по-зле, защото Каф се бореше и бълнуваше, опитваше да говори, но не успяваше да произнесе отчетливи думи, сякаш устата му беше запушена от камъни и глина. След това пристъпите станаха по-слаби, но той също беше изтощен. Осмият пристъп започна към четири и половина. Пуг и Мартин се мъчиха до пет и половина, правеха всичко възможно да задържат живота в тялото, което се плъзгаше към смъртта без съпротива. Опазиха го, но Мартин предрече:

— Следващият ще го довърши.

Така и стана. Пуг обаче издишваше собствения си дъх в отпуснатите дробове, докато самият той не припадна.

Събуди се. Куполът беше в непрозрачен режим, вътре нямаше никакви светлини. Заслуша се и чу дишането на двама заспали. Той също заспа и повече нищо не го обезпокои, докато не го събуди гладът.

Слънцето се бе издигнало доста високо над тъмните равнини, а планетата бе престанала да танцува. Каф спеше. Пуг и Мартин си направиха чай и го огледаха, доволни от победата си.

Когато Каф се събуди, Мартин отиде при него.

— Как се чувстваш, старче?

Не получи отговор. Пуг зае мястото на колегата си и се вторачи в кафявите мътни очи, които гледаха към него, но не срещаха погледа му. Както и Мартин, той също бързо извърна лице. Затопли хранителен концентрат и го поднесе на Каф.

— Хайде, пий.

Видя как мускулите в гърлото на клонирания се свиват.

— Оставете ме да умра — каза младият мъж.

— Няма да умреш.

Каф говореше ясно и отчетливо.

— Аз съм девет десети мъртъв. Не е достатъчно, за да живея.

Тази яснота убеди Пуг и той се зае да се бори с убеждението.

— Не — заяви с нетърпящ възражение тон. — Те са мъртви. Другите. Братята и сестрите ти. Ти не си те, ти си жив. Ти си Джон Чоу. Твоят живот е в твоите ръце.

Младият мъж лежеше неподвижно, загледан в мрака, който не беше там.

Мартин и Пуг се редуваха с транспортьора и няколко робота да спасяват оборудването, останало пред входа на мината, защото цената му беше буквално астрономическа. За сам човек работата беше много и вървеше бавно, но не искаха да оставят Каф сам. Този, който се грижеше за него в купола, се занимаваше и с документацията, а Каф седеше или лежеше, загледан в тъмнината, без да говори. Дните минаваха в мълчание.

Един ден радиото се закашля и проговори — мисията се обаждаше от кораба.

— Кацаме на Либра след пет седмици, Оуен. Трийсет и четири земни дни и девет часа по моя преценка, от този момент. Как са нещата под купола?

— Не са добре, шефе. Експлоатационният екип загина в мината, с изключение на един. Стана земетресение. Преди шест дни.

Радиото изпращя и запя звездна песен. Шестнайсет секунди забавяне във всяка посока. Корабът в момента беше някъде около Планета II.

— Мъртви, с изключение на един? Ти и Мартин невредими ли сте?

— Ние сме добре, шефе.

Трийсет и две секунди.

— „Врабец“ остави експлоатационен екип тук, при нас. Може да го насоча към проекта Адска паст, вместо към проекта в Квадрант 7. Ще решим, когато пристигнем. Във всеки случай ти и Мартин ще бъдете освободени в Купол 2. Нещо друго?

— Няма.

Трийсет и две секунди.

— Добре тогава, до скоро, Оуен.

Каф чу всичко, а по-късно Пуг му каза:

— Шефът може да поиска да останеш тук, с новия екип. Ти познаваш обстановката.

Понеже бе наясно с живота в дълбокия космос, искаше да предупреди младия човек. Каф не отговори. След като каза, че е девет десети мъртъв, не бе проронил и дума.

— Оуен? — обади се Мартин по комуникатора в костюма си. — Той не е на себе си. Смахнал се е. Луд е.

— Справя се чудесно за човек, който е умирал девет пъти.

— Наистина ли? Като изключен андроид? Единствената емоция, която му е останала, е омразата. Погледни очите му.

— Това не е омраза, Мартин. Слушай, истина е, че в определен смисъл е мъртъв. Не мога да си представя какво изпитва. Но не е омраза. Дори не ни вижда. Прекалено тъмно е.

— В тъмното понякога прерязват гърла. Мрази ни, защото не сме Алеф, Йод или Заин.

— Може би. Мисля обаче, че сега е съвършено сам. Не ни вижда и не ни чува, това е истината. Досега не му се е налагало да вижда или чува когото и да било. Досега никога не е оставал сам. Виждал е себе си, разговарял е със себе си, живял е със себе си, през целия си живот е имал девет други себе си. Не знае как да се справя без тях. Трябва да се учи. Дай му време.

Мартин поклати едрата си глава.

— Хахо — процеди. — Просто не забравяй, когато си сам с него, че може да счупи врата ти с една ръка.

— Може — съгласи се Пуг: мъж с мек глас и срязана скула. Усмихна се. Бяха пред двойната херметизираща врата на купола и програмираха робот, за да поправи един от повредените транспортьори. Виждаха Каф да седи в голямото полуяйце на купола като муха в парче кехлибар.

— Подай ми програмния пакет, ето там. Защо мислиш, че той ще се оправи?

— Защото е силна личност, несъмнено.

— Силна? По-скоро е осакатен. Девет десети е мъртъв, както се изрази.

— Но не е умрял. Жив е. Той е Джон Каф Чоу. Имал е страхотно чудато детство, но всяко момче един ден трябва да се освободи от семейството си. Ще го направи и той.

— Не си го представям.

— Замисли се, Мартин. Защо е това клониране? За да подобри човешкия род. Отиваме на зле. Погледни мен. Коефициентът ми на интелигентност и общото ми състояние са наполовина на тези на Джон Чоу. Въпреки това беше толкова важно да изпратят точно мен да служа в далечния космос, че ме снабдиха с изкуствен бял дроб и коригираха късогледството ми. Ако имаше достатъчно на брой млади и здрави мъже, щяха ли да се занимават с късоглед уелсец с един бял дроб?

— Не знаех, че си с изкуствен бял дроб.

— Съм. Не е метален обаче. Човешки е, отгледан в резервоар от нечии клетки. Клониран, ако щеш. Вече така произвеждат органи за присаждане. Вместо цели хора, клонират само части. Така или иначе, този дроб сега е мой. Искам да кажа, че в наши дни има твърде много такива като мен, и недостатъчно като Джон Чоу. Опитват се да подобрят качеството на генетичния фонд на човечеството, който се е превърнал в застояло блато след последния срив в популацията. Тоест, ако някой е клониран, той е силен и умен. Поне такава е логиката.

Мартин изсумтя. Роботът леко забръмча.

Каф ядеше малко. Преглъщаше с усилие, задушаваше се и се отказваше след няколко хапки. Отслабна с около осем-десет килограма. След три седмици обаче апетитът му започна да се възстановява и един ден се зае да преглежда вещите на клонираните — спалните чували, инструментите, книжата, които Пуг беше подредил старателно в края на прохода между сандъците. Сортира нещата, изхвърли някои книжа и предмети, други прибра в малки пакети, после отново се върна към будната кома.

След още два дни проговори. Пуг опитваше да отстрани някакъв шум в записващото устройство и не успяваше. Мартин беше извадил джета, за да провери картите на Пампата.

— По дяволите! Проклятие! — изруга Пуг, а Каф попита тихо:

— Искаш ли да го направя аз?

Пуг се сепна, овладя се и му подаде машината. Младият мъж я разглоби, после я сглоби, после я остави на масата.

— Пусни запис — каза Пуг с неутрален глас. Човъркаше нещо на друга маса.

Каф пусна най-горния диск — хорал. Изтегна се на леглото си. Пространството под купола се изпълни с пеенето на стотина човешки гласове. Той лежеше неподвижно, с безизразно лице.

През следващите дни се зае с няколко рутинни задачи, без никой да го кара. Не предприемаше нищо, за което се изискваше инициатива, а ако го караха да свърши нещо, не реагираше изобщо.

— Справя се добре — отбеляза Пуг на аржентинския диалект.

— Не. Превръща себе си в машина. Прави това, което е програмиран да прави, не реагира на нищо друго. По-зле е, отколкото преди, когато изобщо не функционираше. Вече не е човек.

Пуг въздъхна.

— Е, лека нощ — каза на английски. — Лека нощ, Каф.

— Лека нощ — отвърна Мартин. Каф остана мълчалив.

На следващата сутрин, когато закусваха, Каф протегна ръка над чинията на Мартин, за да вземе препечена филийка.

— Защо не каза? — попита Мартин с любезността на потиснатото раздразнение. — Щях да ти я подам.

— И сам я достигнах — отвърна Каф с равен глас.

— Така е, но има нещо друго. Да искаш да ти подават неща, да поздравяваш с „добро утро“ или да пожелаваш „лека нощ“ не е чак толкова важно, но все пак, когато някой ти каже нещо, трябва да отговориш…

Младият мъж погледна с безразличие в посоката, в която седеше Мартин. Очите му все още сякаш не можеха да видят този, към когото гледат.

— Защо трябва да отговарям?

— Защото някой ти е казал нещо.

— Защо?

Мартин сви рамене и се засмя. Пуг скочи на крака и пусна резачката за камък.

Малко по-късно подхвърли:

— Откажи се от това, Мартин, моля те.

— Поведението е от съществена важност в малките изолирани екипи. Някакво поведение. Каквото успеете да изработите съвместно. Учили са го на това, всички в далечните експедиции го знаят. Защо той умишлено го пренебрегва?

— Ти казваш ли „лека нощ“ на самия себе си?

— Е?

— Не виждаш ли, че Каф през живота си не е познавал никого, освен самия себе си.

Мартин се замисли, после изригна:

— Значи, бога ми, тази работа с клонирането е сбъркана! Няма да стане така. Какво ще направят за нас всичките тези репродуцирани гении, след като дори не знаят, че съществуваме?

Пуг кимна.

— Може би е по-мъдро клонираните да се разделят и да се възпитават заедно с други деца. Но пък иначе стават великолепни екипи.

— Така ли? Не знам. Ако тази група беше от десет посредствени и неефективни инженери, дали всичките щяха да умрат? Ами ако тези хлапета, когато удариха трусовете и всичко е започнало да потъва, са се втурнали едновременно навътре в мината, за да помогнат на този, който е бил най-дълбоко? Дори Каф е бил вън и е влязъл… Хипотетично е, обаче си мисля, че ако бяха десет обикновени объркани хора, повече биха останали живи.

— Не знам. Истина е, че еднояйчните близнаци често умират по едно и също време, дори ако никога не са се виждали. Идентичност и смърт… колко странно.

Дните минаваха, червеното слънце пълзеше по тъмното небе. Каф не говореше, когато се обръщаха към него, Пуг и Мартин се тросваха един на друг по-често, всеки ден. Пуг се оплака от хъркането на Мартин. Обиден, Мартин премести леглото си в другия край на купола и не продума на Пуг няколко дни. Пуг тананикаше уелски погребални песни, докато Мартин не се разсърди, след което Пуг не му говори известно време.

В деня преди очакваното пристигане на кораба на мисията Мартин обяви, че отива до разлома.

— Мислех, че поне ще ми помогнеш да приключим анализа на скалите с компютъра — ядоса се Пуг.

— Каф може да ти помогне. Искам да огледам Рова още веднъж. Забавлявай се — добави Мартин на диалекта, засмя се и излезе.

— Какъв е този език?

— Аржентински. Казах ти го веднъж, не помниш ли?

— Не знам — отвърна младият мъж и след малко добави: — Напоследък забравям много, струва ми се.

— Точно това не е от значение, определено — успокои го Пуг внимателно и изведнъж си даде сметка колко важен е този разговор. — Ще ми помогнеш ли с компютъра, Каф?

Младият мъж кимна.

Пуг беше оставил много неща недовършени и работата им отне цял ден. Каф беше добър сътрудник, много по-систематичен и бърз от самия Пуг. Равният му глас, след като отново говореше, лазеше по нервите, но това беше без значение — оставаше да мине само този единствен ден, след което щеше да дойде корабът със стария екипаж — другари и приятели.

През почивката, когато пиеха чай, Каф попита:

— Какво ще се случи, ако изследователският кораб се разбие?

— Всички ще умрат.

— Имах предвид, с теб.

— С нас? Ще изпращаме сигнали за бедствие и ще живеем на половин дажба, докато не дойде спасителен екип от базата в Район 3. Намира се на четири и половина земни години разстояние. Тук имаме запаси за трима души, за… да видим… между четири и пет години. Ще е донякъде на границата.

— Ще изпратят спасителен екип само за трима души?

— Да.

Каф замълча.

— Достатъчно с веселите догадки — възкликна Пуг жизнерадостно и се надигна, за да се върне към работата. Подхлъзна се странично, а столът се измъкна изпод ръката му. Направи нещо като пирует и се блъсна тежко в стената на купола. — Боже — изпъшка на родния си език. — Какво беше това?

— Трус — отговори Каф.

Чашите за чай подскочиха на масата с пластмасово тракане, купчина книжа се плъзна от един сандък, куполът се изду и увисна. Под краката им се разнесе мощен звук, наполовина звук, наполовина тремор, недоловим за слуха тътен.

Каф седеше неподвижно. Човек, умрял в земетресение, не се страхува от земетресения.

Пуг, с пребледняло лице, щръкнала черна коса, изплашено промълви:

— Мартин е в Рова.

— Какъв ров?

— Голямата разломна линия. Епицентърът на местните земетресения. Погледни сеизмографа.

Пуг се зае да отвори заялата вратичка на едно все още дрънчащо шкафче.

— Къде отиваш?

— При него.

— Мартин взе големия джет. Дано не се повреди от труса, ако е слязъл под земята.

— За бога, човече, замълчи!

Каф стана и заговори с равен глас, както обикновено.

— Не е нужно да тръгваш след него сега. Поемаш ненужен риск.

— Ако подаде сигнал за тревога, повикай ме — заръча Пуг, затвори скафандъра на костюма си и хукна към изхода. Когато излезе вън, Либра прибра парцаливите си поли и затанцува буен танц под краката му и чак до червения хоризонт.

Каф, в купола, видя джета да се издига, да трепти като метеор в мътната светлина на деня, да изчезва на североизток. Стената на купола потрепери, земята под краката му се изкашля. Отвор на юг изпусна плътен облак черен газ.

Изпищя звънец и на централния пулт замига червена светлинка. Под нея пишеше Костюм 2, а отдолу беше надраскано А.Г.М. Каф не изключи сигнала. Опита да се свърже с Мартин, после с Пуг, но никой от двамата не отговори.

Когато вторичните трусове стихнаха, се върна към работата си и завърши започнатото от Пуг. Отне му около два часа. На всеки половин час опитваше да се свърже с Костюм 1, после с Костюм 2, но не получаваше отговор. Червената светлина престана да мига след час.

Стана време за вечеря. Каф приготви храна за един човек и я изяде. Легна на леглото си.

Вторичните трусове престанаха почти изцяло, ако не се броят слабите, едва доловими тремори, през дълги интервали. Слънцето беше увиснало на запад, елипсовидно, бледочервено, огромно. Не потъваше забележимо. Нямаше никакви звуци.

Каф стана и започна да крачи из разхвърляния, почти изцяло запълнен, претъпкан, опустял купол. Тишината продължаваше. Каф отиде до устройството и пусна първия запис, който му попадна. Беше чиста музика, електронна, без хармонии, без гласове. Свърши. Тишината продължи.

Униформената туника на Пуг, с едно скъсано копче, беше метната върху купчина скални проби. Каф остана загледан в нея известно време. Тишината продължаваше.

Детският сън: На света не е останал никой друг жив, освен мен. В целия свят.

Ниско, северно от купола, проблесна метеор.

Устата на Каф се отвори, сякаш опитваше да каже нещо, но не излезе нито звук. Отиде бързо до северната стена и се втренчи в желатиновата червена светлина.

Малката звезда приближи и се спусна. Две фигури затъмниха входа. Когато влязоха, Каф беше близо. Костюмът на Мартин беше покрит с прахоляк, така че изглеждаше оцветен и осеян с брадавици като повърхността на Либра. Пуг го държеше за ръката.

— Ранен ли е?

Пуг се измъкна от костюма си, помогна на Мартин да свали своя.

— Потресен е — отговори кратко.

— Парче скала падна върху джета — обясни Мартин, седна на масата и разпери ръце. — Добре, че не бях вътре. Паркирах го и се заех да ровя из прахоляка на мястото с въглероден прах, и изведнъж всичко се разтресе. Стъпих на едно ранно вулканично образувание, което бях забелязал от въздуха — солидна основа и далече от скалите. Тогава видях как парчето от планетата пада върху хвърчилото, така че натиснах паникбутона. Досега радиосигнал не съм приемал тук — винаги става така при земетресение, — затова не знаех дали сигналът ми изобщо е бил излъчен. Нещата наоколо продължиха да подскачат, от скалата продължаваха да падат парчета. Хвърчаха малки камъчета и се вдигна толкова прах, че не се виждаше и на метър. Започнах да се чудя какво ще дишам, щом ми свършат запасите, когато видях Оуен да бръмчи над Рова с тази барака, този стар, грозен прилеп…

— Искаш ли да ядеш? — прекъсна го Пуг.

— Разбира се, че искам да ям. Как беше земетресението тук, Каф? Има ли поражения? Всъщност не беше много силно, нали? Какво показа сеизмографът? Проблемът ми беше, че бях в центъра му. Старият епицентър, Алваро. Имах чувството, че е петнайсет по Рихтер, там… Пълно унищожение на планетата…

— Седни — каза Пуг. — Яж.

След като хапна малко, желанието на Мартин да говори пресъхна. Скоро след това отиде на леглото си, в далечния край, където го бе преместил след оплакването на Пуг от хъркането му.

— Лека нощ, уелсецо с един бял дроб! — провикна се от далечината.

— Лека нощ.

Мартин млъкна. Пуг превключи стените в непрозрачен режим и затъмни купола, така че да остане съвсем слаба жълта светлина, колкото от свещ. Седна, без да прави каквото и да било, без да говори, смълчан.

Тишината продължаваше.

— Свърших с изчисленията.

Пуг кимна за благодарност.

— Получих сигнала за бедствие от Мартин, но не успях да се свържа нито с него, нито с теб.

Пуг отвърна с усилие:

— Не трябваше да отивам. Той имаше въздух за два часа, дори и само с един резервоар. Когато аз тръгнах, той можеше да е на път за тук и да се разминем. Нямахме връзка помежду си. Изплаших се.

Тишината се върна, нарушавана единствено от дълбокото, меко хъркане на Мартин.

— Обичаш ли Мартин?

Пуг вдигна ядосани очи.

— Мартин е мой приятел. Работим заедно. Той е свестен човек. — Млъкна и след малко добави: — Да, обичам го. Защо питаш?

Каф не отговори, а го погледна. Лицето му се промени, сякаш беше зърнал нещо, което дотогава не бе виждал. Промени се и гласът му.

— Как можеш… как така…

Но Пуг не беше в състояние да му каже.

— Не знам — отговори. — Отчасти е практика. Не знам. Всеки от нас е сам за себе си, това е сигурно. Какво можеш да направиш, освен да протегнеш ръка напред, в тъмнината?

Странният поглед на Каф изчезна, прегорял от собствената си проницателност.

— Уморен съм — въздъхна Пуг. — Беше гадно да го търся в онзи черен прахоляк, сред мръсотия, когато в земята наоколо се отваряха и затваряха гърла. Отивам да си лягам. Корабът ще се свърже с нас към шест.

Стана и се протегна.

— Други клонирани — каза Каф. — Идват с другия екип.

— Така ли?

— Дванайсет. Пристигнаха с нас на „Врабец“.

Каф седна в малката жълта аура на лампата, сякаш загледан отвъд нея, към страха си — новите клонирани, многото представители на едно аз, сред които самият той не беше. Изгубен елемент от разпилян комплект, фрагмент, неумел в самотата, без да има и представа как може да се дава любов на друго същество, сега трябваше да се справи с абсолютната, затворена самодостатъчност на новия клониран индивид с дванайсет представители. Беше твърде много, несъмнено. Пуг сложи ръка на рамото му, когато мина покрай него.

— Шефът няма да настоява да останеш тук, с другите клонирани. Ще можеш да се прибереш у дома. Или, понеже си от нашия отдел, може да предпочетеш да продължиш нататък с нас. Ще имаме полза от теб. Не бързай да решаваш. Ще се справиш чудесно.

Тихият глас на Пуг заглъхна. Разкопчаваше дрехата си, леко прегърбен от умора. Каф го погледна и видя това, което не беше виждал дотогава — Оуен Пуг, другия, непознатия, който протягаше ръка в тъмното.

— Лека нощ — промърмори Пуг и се мушна в спалния чувал вече почти заспал, така че не чу как след малко Каф отговори в тъмнината с молитва.

Лабиринти

Опитвах да използвам ума си и да си вдъхвам кураж, но сега знам, че няма да издържа това мъчение още дълго. Представата ми за време е объркана, но мисля, че минаха няколко дни, откакто си дадох сметка, че повече не мога да контролирам емоциите си естетически, а сега и физическият срив е почти пълен. Не мога да извършвам повечето от по-големите движения. Не мога да говоря. Дишането в тази тежка чужда атмосфера става все по-трудно. Когато парализата достигне гръдния ми кош, ще умра — вероятно още тази вечер.

Жестокостта на чуждото същество е рафинирана, но и ирационална. Ако е имало намерение от самото начало да ме умори от глад, защо просто не ме лиши от храна? Вместо това то ми дава много храна, планини от храна, всичките зелени листа, които мога да желая. Само че не са живи. Събирани са. Мъртви. Елементът, който ги прави смилаеми за нас, липсва и все едно ядеш камъни. И все пак ги получавах, с аромат и форма, и зелени пъпки, неустоими за жадния ми апетит. Не в началото, разбира се. Казах си, не съм дете, че да ям събирани листа! Коремът обаче е по-силен от ума. След време ми се струваше, че е по-добре да дъвчеш нещо, каквото и да е, което може да успокои болката и копнежа на червата. Ядях, ядях, ядях и гладувах. Сега, когато слабостта ми е нараснала дотолкова, че вече не мога да се храня, изпитвам някакво облекчение.

Същата добре обмислена перверзна жестокост е характерна за цялото му поведение. И най-лошото е точно онова, което в началото приветствах с такова облекчение и радост — лабиринтът. В началото нямах никаква ориентация, след като ме хванаха в капана, след като си имах работа с гигант, след като ме хвърлиха в затвор. И мястото около затвора е дезориентиращо, пространствено обезпокоително, странната, гладка, заоблена стена, преливаща в таван, е от непозната материя и линиите й са безсмислени за мен. Така че, когато ме взеха и сложиха там, при всичките непознати неща в този лабиринт — единствен нещо разпознаваемо, дори познато, — това беше момент на сила и надежда след тежка беда. Струваше ми се съвсем ясно, че са ме поставили в лабиринт като вид изследване или тест, че се предприема първи опит за комуникация. Опитах да съдействам по всякакъв начин. Ала не беше възможно да вярвам дълго, че целта на съществото е била да започне да общува с мен.

То е интелигентно, много интелигентно, и това личи по хиляди признаци. И двете сме интелигентни същества, строители на лабиринти — несъмнено би било много лесно да се научим да разговаряме помежду си. Ако това беше целта на чуждото същество. Но не е. Не знам какви лабиринти строи за себе си. Тези, които направи за мен, са инструменти за изтезание.

Както казах, лабиринтите са общо взето познат тип, при все че стените са от непознат материал, доста по-студен и гладък от пресованата глина. Съществото остави купчина събирани листа в единия край на всеки лабиринт, не знам защо. Може да е ритуал или суеверие. Първият лабиринт, в който ме сложи, беше бебешки къс и прост. Нищо изразително или дори интересно не можеше да се измисли с него. Вторият обаче беше нещо като опростена версия на Безпрепятственото утвърждаване, съвсем адекватна на успокояващото, търсещо контакт послание, което исках да изпратя. А последният, дългият лабиринт, със седем коридора и деветнайсет връзки, подхождаше изненадващо добре на Малувийския стил и на почти всички техники на Новия експресионизъм. Наложи се да правя промени заради пространствените разбирания на съществото, но тъкмо от тези промени избликна някакво творческо начало. Работих сериозно върху задачата с този лабиринт, планирах цяла нощ, представях си мислено линиите и пространствата, финтовете и паузите, хаотичното, непознатото и въпреки това красивото Истинско преминаване. На следващия ден, когато бях сложен в дългия лабиринт и съществото започна да ме наблюдава, изпълних Осми Малувийски изцяло.

Не беше гладко изпълнение. Чувствах се тревожен, а пространствено-времевите параметри бяха само приблизителни. Осмият Малувийски обаче оцелява и при най-грубото изпълнение, осъществено в най-калпавия лабиринт. Развитията в деветата последователност, където темата за облака се повтаря, така странно наложена върху древния спираловиден мотив, са неописуемо красиви. Виждал съм да го изпълнява много старо същество, толкова старо и с толкова сковани стави, че беше в състояние само да загатва движенията, да ги маркира, все едно са сянка, смътно отражение на темите — но всички зрители бяха неизразимо развълнувани. Няма по-благородна заявка за битието ни. Когато го изпълнявах, аз самият се поддавах на въздействието на движенията и забравях, че съм пленник, забравях, че чужди очи ме наблюдават. Издигнах се над грешките на лабиринта и собствената си слабост, и танцувах Осмия Малувийски както никога преди.

Когато свърших, съществото ме вдигна и ме спусна в първия лабиринт — късия, лабиринта за малки деца, които още не са се научили да ходят.

Умишлено ли беше унижението? Сега, когато всичко това е в миналото, си давам сметка, че няма начин да разбера. Много трудно е обаче това поведение да се припише на невежество.

В края на краищата, съществото не е сляпо. Има очи, разпознаваеми очи. Донякъде приличат на нашите, така че вероятно вижда каквото и аз. Има уста, четири крака, може да се движи на двата задни, има хващащи пръсти. При целия му гигантизъм и странния му вид, изглежда, има по-малко фундаментални физически различия от нас, отколкото от една риба, да речем. И въпреки това рибите се обучават и танцуват, и по своя си глупав начин общуват! Съществото нито веднъж не опита да разговаря с мен. Стои с мен, наблюдава ме, докосва ме, държи ме в ръце всеки ден, от дълго време насам. Всичките му движения обаче са целенасочени, не са комуникативни. Очевидно е самотно същество, напълно погълнато от самото себе си.

Това до голяма степен обяснява жестокостта му.

Забелязах още в началото, че от време на време движи странната си хоризонтална уста в поредица доста деликатни, повтарящи се жестове, донякъде като при хранене. Първо си помислих, че ме подиграва. После се зачудих дали не ме приканва да ям от несмилаемия фураж. После — дали не общува лабиално. Подобно нещо ми се стори твърде ограничено и тромаво за същество, което има пръсти, крака, крайници, гъвкав гръбначен стълб и всичко останало. От друга страна, подхожда на извратеността му, помислих си. Изучавах движенията на устата му и опитвах да ги имитирам. То не реагира. Изгледа ме кратко и си отиде.

Всъщност единствената несъмнена реакция, която получих от него, беше на скръбно ниско ниво на междуличностна естетика. Изтезаваше ме с натискане на копчета, поне по един път на ден. През първите няколко дни издържах тази ненормална рутина доста търпеливо. Ако натиснех едното копче, получавах зловещо усещане в стъпалата, ако натиснех другото — пакетче кошмарна изсушена храна. Ако натиснех третото, не получавах нищо. Очевидно, за да демонстрирам интелигентността си, трябваше да натискам третото копче. Изглежда обаче, интелигентността ми дразнеше съществото, защото още на втория ден махна неутралното копче. Не можех да си представя какво опитва да установи или постигне, освен да изтъкне факта, че съм пленник и доста по-малък от него. Когато опитах да се отдалеча от копчетата, физически ме принуди да се върна при тях. Трябва да стоя там и да ги натискам за негово удоволствие, да получавам наказание от едното и подигравка от другото. Умишлено възмутителната ситуация, непоносимата тежест и гъстота на въздуха, усещането, че ме наблюдават непрекъснато, а не ме разбират, всичко това ме тласка към състояние, за което ние нямаме описание. Най-близкото, което ми идва наум, е последната интерлюдия на Съня за десетте порти, когато всички заблуждаващи проходи са затворени и танцът се стеснява, докато не изригне ужасно по вертикалата. Не мога да кажа какво изпитвах, но беше нещо такова. Ако още един път опари краката ми и ако още един път ме замери с буцата гнила храна, ще стана вертикален завинаги… Свалих копчетата от стената (паднаха след рязко дръпване като цветни пъпки), сложих ги в средата на пода и пуснах изпражненията си върху тях.

Съществото веднага ме взе и ме върна в затвора ми. Получи посланието и реагира съответно. Колко примитивно обаче трябваше да е това послание? И на следващия ден пак ме сложи в стаята с копчетата, и те си бяха на местата, непокътнати, и аз пак трябваше да избирам между алтернативни наказания за негово развлечение… Дотогава си казвах, че съществото е чужденец, следователно неразбираемо и неразбиращо, може би не е интелигентно по същия начин като нас, и така нататък. След това обаче си дадох сметка, че освен всичко това, то без съмнение е и отвратително жестоко.

Когато вчера ме сложи в бебешкия лабиринт, не можех да се движа. Способността ми да общувам беше почти изцяло изчезнала (разбира се, танцувам това мислено — „Умът е най-хубавият лабиринт“, както гласи старата поговорка) и просто седя там, безмълвно. След малко отново ме извади, доста внимателно. Ето и върховната перверзност на съществото — нито веднъж не ме е пипало грубо.

Остави ме в затвора, заключи портата и напълни съдинката с негодна за ядене храна. После се извиси на задните си крака и известно време ме наблюдава.

Лицето му е много подвижно, но ако говори с лицето си, не мога да го разбера, защото този език е прекалено чужд. И тялото му винаги е покрито с издути, сковаващи материи, като стар вдовец, който е дал Обет за мълчание. Вече свикнах с големината му и с разположението на крайниците му, които в началото ми се струваше, че изговарят поток от зле произнесени фрази, кошмарен безсмислен танц, нещо като мърдането на имбецил, докато не осъзнах, че това са съвсем целенасочени движения. Сега прозрях и нещо повече — нямаше думи, но все пак комуникация се осъществяваше. Видях, когато стоеше и ме наблюдаваше, ясен израз на гневна тъга — ясно като Сембрийската поза. Същата отпусната неподвижност, леко навеждане, убеденост в поражението. Не видях и една ясна дума, но въпреки това съществото ми каза, че е изпълнено с негодувание, жалост, нетърпение и разочарование. Каза ми, че му е писнало да ме изтезава и иска да му помогна. Сигурен съм, че го разбрах. Опитах да отговоря. Опитах да предам: „Какво искаш от мен? Само ми кажи какво искаш“. Но бях твърде слаб, за да говоря ясно, и то не ме разбра. Никога не ме е разбирало.

И сега трябва да умра. Не се съмнявам, че ще дойде да ме наблюдава как умирам. Но няма да разбере танца, който ще танцувам в смъртта си.

Първият контакт с горгонидите

Госпожа Джери Дебрий, героинята от кръстопътя Гронг, обичаше да изглежда хубава. Това, разбира се, беше важно за бизнес контактите на Джери и освен това се чувстваше по-уверена и някак щастлива, когато знаеше, че опаковката й е нова, че миглите й са наистина добре залепени и че от подчертаващия руж скулите й изпъкват точно така, както беше казало приятното момиче зад щанда. Беше обаче все по-трудно да се чувства свежа и да изглежда хубава, защото тази пустиня ставаше все по-гореща и по-гореща, и по-червена, докато наистина не доби вида, какъвто винаги бе смятала, че има Лошото място, само че не с толкова много хора. Всъщност нямаше никого.

— Може ли да сме го пропуснали, как мислиш? — осмели се да попита тя накрая и не се изненада, че изригна раздразнението, от което се мъчеше като предпазен клапан да опази съпруга си.

— Как, мамка му, може да сме го пропуснали, като не сме минали покрай никакво шибано нещо, само скапани храсталаци в продължение на деветдесет мили? Исусе, тъпа си!

Езикът на Джери беше кошмарен. И понякога беше толкова трудно да се разговаря с него. Беше й минало през ум, навярно женска интуиция, че мъжете, които му обясняваха как да стигне до кръстопътя Гронг, се шегуваха с него, вземаха го на подбив. Говореше гръмогласно в хотелския бар колко разочарован бил от Коробори[8], а бил летял, чак от Аделаида, за да го види. Не преставаше да го сравнява с индианския танц, който гледаха в Таос. Всъщност в Таос Джери беше отегчен и изнервен, така че трябваше да си тръгнат по средата, за да може да пийне в хотела, а тя така и не видя хората с маските. Сега пък говореше, че в Щатите знаели как се прави етношоу. Подхвърли троснато още няколко забележки от рода, че подскачането на неколцина развлечени аборигени нямало да накара туристите от реалния свят да се похвалят у дома. Австралийците трябвало да посетят Дисниленд, за да се научат как да правят истинските неща.

Тя се съгласи — обичаше Дисниленд. Сега това беше единственото място във Флорида, което й харесваше, откакто се наложи да живеят там, след като Джери стана помощник-шеф. Един от австралийците на бара беше ходил в Дисниленд и се съгласи, че е чуден. Каза го обаче с австралийски акцент и не беше много ясно дали няма предвид нещо друго. Изглеждаше свестен човек. Каза, че името му е Брус и че името на приятеля му също е Брус.

— Това е често срещано име тук — обясни със силния си акцент, но тя беше сигурна, че го разбра. Когато Джери продължи да недоволства от Коробори, първият Брус подхвърли:

— Е, приятел, можеш да отидеш до кръстопътя Гронг, ако наистина искаш да видиш истински неща, нали, Брус?

Другият Брус отначало като че ли не знаеше какво има предвид приятелят му и тъкмо тогава се събуди женската й интуиция. Скоро обаче и двамата Брусовци говореха за това място, кръстопътя Гронг, някъде далече „в храсталаците“, където щели да срещнат истински аборигени, които наистина живеят в пустошта.

— Близо до Алис Спрингс — каза Джери с тон на познавач, но те възразиха, че не било там. Било по-далеч на запад. Описаха му пътя толкова точно, че явно наистина знаеха за какво говорят.

— Няколко часа шофиране и си там — обясни Брус, — но повечето туристи предпочитат отъпканите пътеки. Онова е по-далече и заради това е по-истинско.

— Страхотно шоу — добави другият Брус. — Всекидневно Коробори.

— Хотелът по-добър ли е от тази дупка? — попита Джери, а те се засмяха. Нямало хотел, обясниха.

— Като сафари е, не разбираш ли? Палатки под звездите. Никога не вали — добави единият Брус.

— Храната обаче е чудесна. Пресни стекове от кенгуру — обади се другият Брус. — Всеки ден лов на кенгуру. Печени ларви с напитките преди вечеря. Първобитен лукс, бих казал, нали, Брус?

— Абсолютно — потвърди Брус.

— Онези аборигени са дружелюбни, нали? — попита Джери.

— О… солта на земята. Ще ви третират като крале. Мислят, че белите хора са нещо като богове — обясни Брус. Джери кимна.

И така, Джери записа старателно инструкциите как да стигнат и сега пътуваха и пътуваха със старото комби — единственото, което успяха да наемат в малкия град, в който пристигнаха, за да гледат Коробори, а сега знаеха, че пътят е път само защото продължаваше идеално прав, за вечни времена. В началото Джери беше в добро настроение.

— Ето това е нещо, което ще завра в задника на копелето Тийл — закани се той.

Приятелят му Тийл непрекъснато посещаваше места като Тибет, преживяваше чудни приключения и показваше видеозаписи на себе си с яковете. Джери купи много скъпа видеокамера за това пътуване и сега заяви:

— Ще снимам истински аборигени. Ще дам урок на шибания Тийл и неговия добитък!

Сутринта обаче напредваше, пътят продължаваше нататък, пустинята продължаваше нататък — не го ли наричаха „храсталак“, защото през миля-две се мяркаше по някое трънливо храстче? И се гневеше все повече и повече, ставаше все по-червен и по-червен, точно като пустинята. А жена му започна да се чувства потисната, защото гримът й се размазваше.

Питаше се дали след още четирийсет мили (четири беше любимото й число) би могла да каже: „Може би е по-добре да се връщаме“ за първи път, когато съпругът й извика:

— Ето, там!

Там наистина имаше нещо.

— Не видях никаква табела — отбеляза тя озадачено. — Онези не споменаха нищо за хълм, нали?

— По дяволите, това не е хълм. Това е скала… как го наричат… някаква голяма шибана червена скала…

— Улуру? — Беше чела брошурата „Добре дошли тук, долу“ в хотела в Аделаида, докато Джери присъстваше на конференцията за пластмасите. — Но това е в центъра на Австралия, нали?

— А ти къде, по дяволите, мислиш, че сме, в шибаната Източна Германия ли? — Крещеше, увеличи скоростта. Кошмарното право шосе ги отведе право в подножието на хълма или скалата, или каквото там беше. Не беше Улуру, знаеше го, но нямаше никакъв смисъл да дразни Джери, особено ако се е разкрещял.

Беше червено и имаше форма на голям фолксваген костенурка, само че с по-голяма гърбица, а навсякъде наоколо се въртяха хора и тя първоначално много се зарадва, че ги вижда. Пълната им изолация — не бяха видели кола, ферма или каквото и да било от два часа — я плашеше. После, когато приближиха достатъчно, й мина през ум, че хората изглеждат доста странно. Дори по-странно от онези, които участваха в Коробори.

— Трябва да са местни — каза тя накрая.

— А ти какво очакваше да видиш, французи? — подхвърли Джери, но го каза като шега и тя се засмя. Обаче…

— О, боже! — възкликна тя неволно, когато за първи път успя да види ясно един от туземците.

— Едри типове, а? — изхили се Джери. — Наричат ги бушмени.

Не й се стори нормално, но все още се съвземаше от стъписването при вида на това високо, слабо, бяло-черно, чудато същество. Стоеше и гледаше колата, само че очите му не се виждаха. Бяха скрити под гъсти вежди и дебели, космати клепачи. Черни, подобни на въжета кичури коса висяха над половината лице и стърчаха иззад ушите му.

— Те… боядисани ли са? — попита тя едва чуто.

— Винаги се боядисват така. — Презрението му към нейното невежество беше окуражаващо.

— Почти не приличат на хора — каза тя много тихо, за да не нарани чувствата им, ако разбираха езика, защото Джери беше спрял колата, беше отворил вратите и търсеше видеокамерата.

— Дръж това!

Тя го пое. Пет или шест от високите черно-бели хора се бяха обърнали към тях, но, изглежда, бяха заети с нещо в подножието на хълма или скалата, или каквото там беше. Имаше някакви неща, които приличаха на палатки. Никой не дойде да ги приветства или нещо такова, но тя беше доволна, че е така.

— Дръж това! О, за бога, какво направи със… Добре, само ми го дай.

— Джери, мисля си, дали не е редно да ги попитаме — предложи тя.

— Да попитаме кого, какво? — изръмжа той, защото онова с касетата му създаваше проблеми.

— Хората тук… дали имат нещо против да ги снимаме. Помниш ли как в Таос ни казаха, че щом…

— За бога, не ти трябва никакво шибано разрешение да снимаш банда туземци! Боже! Гледала ли си някога шибания „Нешънъл Джиографик“? Глупости! Разрешение!

Наистина нямаше смисъл, след като беше започнал да крещи. А и онези хора като че ли не обръщаха внимание какво прави. При все че беше доста трудно да се разбере в коя посока точно гледат.

— Не смяташ ли да излезеш от шибаната кола?

— Толкова е горещо — отвърна тя.

Всъщност Джери нямаше нищо против, когато тя се страхуваше да не й стане горещо или да не изгори от слънцето, защото му харесваше да е по-силен и по-издръжлив. Вероятно би могла да му каже, че се страхува от туземците, защото му харесваше и да е по-храбър от нея. Понякога обаче той се ядосваше на страха й, както тогава в Япония, когато я накара да яде отровна риба или риба, която можеше да е или да не е отровна, защото му каза, че се страхува, а после повърна и засрами всички. Тя остана в колата, остави двигателя да работи и климатика да работи, макар че прозорецът откъм нейната страна беше отворен.

Джери вдигна камерата и започна да снима панорамно гледката — далечния червен хоризонт, чудатото нещо, подобно на скала, на хълм, с блестящи неща по него, приличаше на стъкло, обгоряла на вид земя наоколо и гъмжилото от хора. Бяха най-малко четиридесет или петдесет. Едва сега й мина през ум, че ако изобщо са облечени, тя не е в състояние да определи кои са дрехите и кое е кожата, защото формата на хората беше толкова странна, бяха боядисани или оцветени на ивици и петна в черно и бяло, не като зебра, а по-сложно, по-скоро като костюми с нарисувани скелети, но не съвсем. И бяха поне по един и осемдесет високи, но с къси ръце, почти като кенгурута. И косата им беше като черни въжета, които стърчаха отвсякъде по главите им. Беше смущаващо да гледаш хора без дрехи, но всъщност не можеше да се види нищо такова. Всъщност не можеше да прецени дали са мъже или жени.

Бяха много заети с работата си, с церемонията си или каквото там беше. Някои се занимаваха с нещо като дълги, тънки златни листа, други правеха нещо с кабели и жици. Като че ли не говореха, но през цялото време във въздуха се носеше някакво меко жужене, барабанене, повишаващо се и спадащо, дълбок звук като от мъркащи котки или много далечни гласове.

Джери тръгна към тях.

— Внимавай — предупреди го тя глухо. Той не й обърна внимание, разбира се.

Те също не му обръщаха внимание, доколкото тя можеше да прецени, а той продължаваше да снима и да размахва камерата насам-натам. Когато стигна съвсем близо до двама от тях, те се обърнаха към него. Очите им не се виждаха изобщо, но косите им някак се изправиха и се извиха към Джери — всяко дебело черно въже, дълго около трийсетина сантиметра, се задвижи и наклони надолу, точно като че ли се вторачваше в него. При тази гледка собствената й коса опита да се изправи, а струята от климатика облъхна като лед потните й ръце. Излезе от колата и го извика по име.

Той продължаваше да снима.

Тръгна към него възможно най-бързо със сандалите си на високи токчета по каменистата, огнена пръст.

— Джери, върни се! Мисля, че…

— Мълчи! — ревна той толкова ядосано, че я закова на място за момент.

Сега обаче виждаше въжетата от коса по-добре и установи, че наистина имат очи и уста, и малки червени езичета, които изскачаха навън и се прибираха.

— Джери, върни се — помоли го. — Това не са туземци. Това са извънземни. Онова там е летящата им чиния.

Знаеше от неделния вестник, че са виждали такива тук, в Австралия.

— Млъкни, по дяволите! — сопна се той. — Ей, здравеняк, я ми покажи какво можеш! Недей само да стоиш. Танци-манци, а?

Окото му беше залепено за камерата.

— Джери! — изхъхри тя със залепнал за гърлото език, когато един от извънземните посочи с малката си слаба на вид ръка към колата. Джери мушна обектива почти в лицето му, при което онзи го закри с длан. Това, разбира се, вбеси Джери и той се разкрещя:

— Махни си лапата оттам, дяволите да те вземат! — И най-после видя извънземния, не през камерата, а лице в лице. — Исусе! — добави.

И ръката му се плъзна към кръста. Винаги носеше оръжие, защото беше право на американците да носят оръжие, щом като има толкова много наркомани в наши дни. Беше го прекарал нелегално през проверките на летището — той си знаеше как. Никой не можеше да обезоръжи него.

Тя видя съвсем ясно какво се случи. Извънземният отвори очите си.

Под гъстите рунтави вежди имаше очи, но досега бяха затворени. Сега се отвориха и погледнаха право към Джери, при което той се вкамени. Просто остана там, с камерата в едната ръка, протегнал другата към пистолета, застинал.

Бяха се приближили още неколцина пришълци. Очите на всички бяха затворени, с изключение на очите в косите им. Те блещукаха и светеха, малките червени езичета изскачаха навън и се прибираха, а жуженето стана значително по-силно. Много от змиеподобните коси се извиха, за да погледнат нея. Коленете й затрепериха, сърцето заседна в гърлото й, но тя трябваше да стигне до Джери.

Мина между двама огромни космически пришълци, стигна до него, потупа го:

— Джери, събуди се! — каза му. Той беше като камък, парализиран. — О… — простена тя и по лицето й се търкулнаха сълзи.

— Какво да направя? Какво мога да направя?

Огледа отчаяно високите, слаби черно-бели същества, извисили се наоколо с плътно затворени очи, показващи се зъби, с вторачени, помръдващи, мърморещи коси. Мърморенето беше тихо, почти като музика, без гняв, успокоително. Двама извънземни вдигнаха Джери съвсем внимателно, сякаш беше малко дете — вцепенено, — и го отнесоха до колата.

Сложиха го легнал на задната седалка, но не се побра. Тя изтича, за да помогне. Пусна назад облегалките на задната седалка, за да има място. Извънземните го наместиха и поставиха камерата до него, после се изправиха и я погледнаха с малките блещукащи очи на косите си. Зажужаха леко и посочиха с детските си ръце назад, към пътя.

— Да — каза тя. — Благодаря. Довиждане.

Те жужаха.

Тя се качи, затвори прозореца и обърна колата на широко място на пътя — тогава видя табелата „Кръстопът Гронг“, макар и да нямаше никакъв кръстопът.

Подкара обратно, внимателно в началото, защото беше разстроена, после все по-бързо и по-бързо, защото трябваше да заведе Джери на лекар, разбира се, но и защото обичаше да кара бързо по дълги прави шосета като това. Джери никога не й даваше да кара, освен в града.

Парализата беше пълна и трайна, което щеше да е ужасно, ако нямаше възможност да си позволи денонощни, непрекъснати първокласни грижи за горкия Джери, но тя имаше заради много добрите сделки, които сключи с хората от телевизията, а после и за правата върху видеозаписа. Първо беше показан по целия свят като „Космически пришълци кацат в австралийската пустош“, а после стана част от истинската наука и история като „Кръстопътят Гронг, Южна Австралия — първи контакт с горгонидите“. Гласът зад кадър обясняваше как тя, Ани Лори Дебрий, е била първата, която е разговаряла с нашите приятели от далечния космос още преди да изпратят посланици в Канбера и Рейкявик. В целия филм имаше само един свестен кадър с нея, макар че ръката на Джери някак трепереше, а гримът й беше станал на струйки — все едно. Сега тя беше героинята.

Историята на шобите

Запознаха се във Ви Порт, повече от месец преди първия си полет заедно и там, след като взеха името на своя кораб, както правеха повечето екипажи, станаха шоби. Първото им общо решение беше да прекарат своя айсай в крайбрежното село Лиден на Хаин, където отрицателните йони щяха да свършат своето.

Лиден беше рибарско пристанище с осемдесет хиляди годишна история и население от четиристотин души. Рибарите му култивираха богатите води в плитчините на своя залив, транспортираха улова към вътрешността, към градовете, и управляваха курорта Лиден, за да го ползват почиващи и туристи, и новите космически екипажи за айсай. (Думата е хаинска и означава „поставяне на съвместно начало“ или „начало на общ живот“, или по-точно, това е „периодът от време и мястото в пространството, в които се формира група, ако такава ще се формира“. Меденият месец е айсай за двама.) Рибарките и рибарите на Лиден бяха обрулени от стихиите като парчета дърво, носени от вълните, и горе-долу толкова разговорливи. Шестгодишният Астен, който беше разбрал погрешно информацията за селото, попита една от тях, дали всички са на възраст осемдесет хиляди години.

— Не — отговори кратко тя.

Подобно на повечето екипажи, и шобите използваха хаински като свой общ език. Името на една от членовете на екипажа, хаинка, беше Сладка днес, то носеше смисъл и като име, и като фраза, но на пръв поглед изглеждаше глупаво да наречеш така едра, висока, тежка жена на близо шейсет години, разговорлива почти толкова, колкото и селяните. Нейната сдържаност обаче се оказа дълбок кладенец с доброта и такт, на които можеше да се разчита, когато е нужно, и името й скоро започна да звучи съвсем естествено. Тя имаше семейство — всички хаинци имат семейство, — сродници от всякакъв вид, внуци и втори братовчеди, роднини по съребрена линия и племенници, пръснати из целия Екумен, но нямаше роднини сред екипажа. Поиска да бъде баба на Риг, Астен и Белтон, и всички се съгласиха. Единствената шоби, по-възрастна от Сладка днес, беше Тера Лиди, която беше на седемдесет и две земни години и не се интересуваше от ролята на баба. Лиди беше навигатор от петдесет години и нямаше нещо, което да не знае за корабите с близка до светлинната скорост, макар понякога да забравяше, че корабът им е „Шоби“, и го наричаше „Сосо“ или „Алтера“. Имаше неща за „Шоби“, които и тя не знаеше, никой от тях не знаеше.

Разговаряха, както разговарят човешките същества за нещата, които не знаят.

Теорията чуртен беше основна тема през вечерите, когато след вечеря сядаха на брега, край огъня от изхвърлени от морето дървета. Възрастните, разбира се, бяха прочели каквото можеше да се прочете по въпроса, преди да се кандидатират за доброволци в пробната мисия. Гветер разполагаше с по-нова информация и се предполагаше, че разбира материята по-добре от останалите, но трябваше да му вадят думите от устата с кука. Едва на двайсет и пет, единствен представител от системата Тау Кит в екипажа, доста по-окосмен от останалите и без особени речеви умения, през повечето време той се отбраняваше. Очакваше се, след като е от Анарес, да е по-наясно с взаимопомощта и по-умел в сътрудничеството от останалите. И наистина ги наставляваше заради собственическите им навици, ала самият той пазеше знанията си, защото се нуждаеше от предимствата, които му осигуряваха те. Известно време говореше само в отрицателна форма: не го наричай „чуртен двигател“, не е двигател, не го наричай „чуртен ефект“, не е ефект. Какво е, тогава? Последва дълга лекция, започваща с възраждането на физиката в Тау Кит след ревизирането на темпорализма на Шевик от интервалистите и приключваща с общата концептуална рамка на чуртен. Всички слушаха много внимателно и най-накрая Сладка днес попита деликатно:

— Значи корабът се задвижва от идеи?

— Не, не, не, не — тросна се Гветер. Но се колеба какво да бъде следващото му обяснение толкова дълго, че Карт зададе въпрос:

— Добре, но ти не каза и дума за никакви физически, материални събития или ефекти.

Въпросът беше характерно непряк. Карт и Орет, гетенците, които с двете си деца бяха емоционален център на екипажа, неговото „домашно огнище“ по собствените им думи, произхождаха от не особено влюбена в теориите субкултура и си го знаеха. Гветер можеше да им вземе ума с неговите китски физико-филофско-техно брътвежи. И той го направи веднага. Акцентът му не допринасяше никак за яснотата на обясненията му. Продължи да говори за кохерентност и метаинтервали, а накрая натърти:

— Кхакх да гхо кхажа на кхаински? Не! Не е физическхо! Не е физическхо! Това са кхатегории, от кхоито умовете ни трябва да се освободят напълно, това е сялата работа!

— Бут-бут-бут-бут-бут-бут-бут-бут-бут — боботеше Астен тихо, докато минаваше зад полукръга от възрастни, насядали край огъня от изхвърлени от морето дървета на широкия, потънал в полуздрач пясък. Последва го Риг със същото боботене, но по-силно:

— Бут-бут-бут-бут.

Бяха космически кораби, ако се съдеше по маневрите около една дюна и комуникациите помежду им:

— Заставам на орбита, навигатор!

Звуците, които имитираха, обаче бяха звуците на малките рибарски лодки на Лиден, които боботеха в морето.

— Разбих се! — изкрещя Риг и започна да рита в пясъка. — Помощ! Помощ! Разбих се!

— Чакай, Втори! — извика Астен. — Ще те спася! Не дишай! О, о! Проблем с чуртен двигателя! Бут-бут-прас! Прас! Брррррм, прас-прас-прас-ррррммм-ммм-бут-бут-бут…

Бяха на шест и на четири земни години. Синът на Тай, Бетон, който беше на седем, седеше с възрастните край огъня, макар че в момента следеше какво правят малчуганите и сякаш нямаше нищо против да се притече на помощ на пострадалия кораб. Малките гетенци бяха прекарали повече време по космически кораби, отколкото на някоя планета, и Астен обичаше да се хвали, че е „всъщност на петдесет и осем“, но за Бетон това беше първи екипаж, а единственият му полет с близка до светлинната скорост беше от Тера до Хаин. Той и биологичната му майка Тай бяха живели в комуна за възстановяване на Тера. Когато тя изтегли жребия да служи в Екумена и поиска обучение за служба на кораб, той я помоли да го вземе със себе си като член на семейството. Тя се съгласи първоначално, но когато се записа доброволка за този пробен полет, се опита да придума Бетон да се откаже, да продължи с обучението си или да се прибере у дома. Той отказа. Шан, който се обучаваше с тях, сподели тези неща с останалите, защото напрежението между майка и син трябва да се разбира, за да се използва ефективно при изграждането на групата. Бетон поиска да дойде и Тай склони, но — видимо — с колебания. Отнасяше се към момчето хладно и премерено. Шан му предлагаше бащинско-братска топлота, но Бетон я приемаше сдържано, хладно, не търсеше формални отношения с него или с когото и да било друг от екипажа.

Втори кораб намери спасение и вниманието отново се насочи към дискусията.

— Добре — каза Лиди. — Знаем, че всичко, което се движи по-бързо от светлината, всяко нещо, което се движи по-бързо от светлината, преминава отвъд категорията материално/нематериално — така сме получили ансибъл, като разграничаваме посланието от средата. Ако обаче ние, екипажът, трябва да пътуваме като послания, искам да знам как.

Гветер скубеше косата си. Имаше много за скубане. Растеше фина и гъста, цяла грива на главата, тънка козина по крайниците и тялото, сребрист пух по ръцете и лицето. Четината по краката му в момента беше пълна с пясък.

— Кхак! — извика той. — Опитвам да ви кхажа кхак! Послание, информация, не, не, не, това е старо, това е технологията ансибъл. Тук имаме преход! Защото полето трябва да се мисли кхато виртуално поле, в кхоето иреалният интервал става виртуално ефективен чрез медиарна кхохерентност… Не схващате ли?

— Не — каза Лиди. — Какво разбираш под „медиарна“?

След още няколко сбирки край огъня на пясъка беше постигнат консенсус, че теорията за чуртен е достъпна само за умове, които познават много добре темпоралната физика от Тау Кит. Беше налице и убеждението, изказвано не така свободно, че инженерите, построили чуртен апарата на „Шоби“, не са разбирали напълно как работи той. Или по-точно какво прави, когато работи. Че работи, беше сигурно. „Шоби“ беше четвъртият кораб, с който беше тестван, с екипаж от роботи. Досега бяха осъществени шейсет и две мигновени пътешествия, или преходи, на разстояния от четиристотин километра до двайсет и седем светлинни години, с прекъсвания на различни дистанции. Гветер и Лиди упорито твърдяха, че това доказва, че инженерите са съвсем наясно какво правят и че привидните трудности, с които останалите се сблъскват при опитите си да схванат теорията, са само типичните затруднения на човешкия ум при среща с истински нова концепция.

— Като кръвообращението — подхвърли Тай. — Хората са знаели, че сърцата им бият, доста преди да разберат защо.

Не остана доволна от собствената си аналогия, а когато Шан каза: „Сърцето има свои пътища, които за разума са чужди“, като че ли се обиди.

— Мистицизъм — отбеляза с тон на човек, който предупреждава спътника си за кучешко изпражнение на пътеката.

— Определено няма нищо отвъд разбираемото в този процес — обади се Орет някак неуверено. — Нищо, което не може да бъде разбрано, не може да бъде възпроизведено.

— И окхоличествено — добави Гветер упорито.

— Дори хората да разбират процеса, никой не е наясно с човешката реакция спрямо него — с преживяването му. Нали? Значи, трябва да докладваме за това.

— А защо да не е като обикновен полет с близка до светлинната скорост, само че по-бърз? — попита Бетон.

— Защото е съвсем различно — отговори Гветер.

— Какво ще ни се случи?

Някои от възрастните бяха обсъждали възможностите, всички ги бяха обмисляли. Карт и Орет разговаряха с децата си по въпроса с подходящи думи. Явно обаче Бетон не беше включен в такива разговори.

— Не знаем — каза Тай рязко. — Казах ти го в самото начало, Бетон.

— Много вероятно е да е като обикновен полет — намеси се Шан, — но първите хора, летели с близка до светлинната скорост, не са имали представа какво ще им се случи и е трябвало да открият физическите и психическите въздействия…

— Най-лошото ще е — обади се Сладка днес с ниския си успокояващ глас, — ако умрем. На някои от пробните полети е имало опитни животни. Щурци. Интелигентни ритуални животни на последните два пробни полета на „Шоби“. Не е имало проблеми.

Това изречение беше много дълго за Сладка днес и носеше съответната тежест.

— Почти сигхурни сме — каза Гветер, — че при чуртен няма темпорално пренареждане, както и при ПБСС. И масата участва само докхолкото е необходима някаква основна маса, точно кхакхто за ансибъл трансмисиите, но не сама за себе си. Така че може би дори бременно лице може да бъде прехвърлено.

— Не могат да пътуват с кораб — възрази Астен. — Нероденото ще умре, ако пътуват.

Астен се бе излегнал в скута на Орет. Риг, с палец в устата, беше заспал в скута на Карт.

— Когато бяхме уанблини — продължи Астен и се надигна, — екипажът ни имаше ритуални животни. Някакви рибки и котки от Тера, и много таласъми от Хаин. Играехме си с тях. И помагахме в грижите за таласъма, когото изследваха за литовирус. Той не умря. Ухапа Шапи. Котките спяха при нас. Една от тях влезе в кемър[9] и забременя, а след това „Уанблин“ трябваше да отиде до Хаин, затова се наложи тя да направи аборт, иначе всичките й неродени щяха да умрат в нея и да я убият. Никой не знаеше ритуал, за да й помогне, да й обясни. Затова й дадох допълнително храна. Риг се разплака.

— И други се разплакаха — отбеляза Карт и погали детето по главата.

— Разказваш хубави истории, Астен — каза Сладка днес.

— Значи, ние сме нещо като ритуални човеци — подхвърли Бетон.

— Доброволци — изтъкна Тай.

— Експериментатори — уточни Лиди.

— Изпитатели — добави Шан.

— Изследователи — допълни Орет.

Момчето огледа лицата им едно след друго.

— Знаете ли — поде Шан, — някога, по времето на Лигата, в началото на ПБСС, изпращали кораби до наистина далечни системи — искали да проучат всичко, и екипажите им нямало да се върнат със столетия. Някои от тях може още да са някъде там. Други обаче се върнали след четиристотин, петстотин, шестстотин години и всички били луди. Побъркани! — Млъкна драматично. — Всъщност всички били луди и при потеглянето. Нестабилни хора. Наистина е трябвало да са луди, за да се запишат доброволци за подобно темпорално разширение. Какъв критерий за подбор на екипаж, а? — засмя се той.

— А ние стабилни ли сме? — попита Орет. — Аз харесвам нестабилността. Харесва ми сегашната ми работа. Харесва ми рискът, а също и че заедно поемаме този риск. Залозите са високи. Това е остротата, сладостта на ситуацията.

Карт погледна надолу към децата им и се усмихна.

— Да. Заедно — каза Гветер. — Вие не сте луди. Вие сте добри. Обичам ви. Ние сме амари, създатели.

— Амар — отговориха му другите, в потвърждение на тази неочаквана декларация. Младият мъж примижа от удоволствие, скочи и си свали ризата.

— Искам да плувам. Хайде, Бетон, ела да плуваме! — подкани той и хукна към тъмната безкрайна вода, която помръдваше плавно под ръждивата мараня на огъня им. Момчето се поколеба, после махна ризата и сандалите си и го последва. Шан дръпна Тай и двамата също тръгнаха подире им. Най-накрая двете възрастни жени запретнаха крачолите си и навлязоха в нощта и в разливащите се вълни със смях, учудени на самите себе си.

За гетенците, дори в топла лятна вечер, дори в топъл летен свят, морето не е приятел. Трябва да стоиш до огъня, там е мястото ти. Орет и Астен се преместиха по-близо до Карт и се загледаха в пламъците, заслушаха се в гласовете, които долитаха откъм блещукащите вълни, понякога проговаряха на собствения си език, докато малкият сестробрат продължаваше да спи.

 

 

След трийсет лениви дни на Лиден екипажът на „Шоби“ се качи на влака, транспортиращ риба до града, от гарата там ги взе флотски летателен апарат и ги достави на Ви — следващата планета до Хаин. Бяха отпочинали, загорели, сплотени и готови за път.

Една от полусвързаните втори братовчедки на Сладка днес беше дежурна по ансиблъл във Ви Порт. Тя прикани членовете на екипажа на „Шоби“ да зададат на създателите на чуртен от Урас и Анарес всички възникнали у тях въпроси, отнасящи се до функционирането му.

— Целта на експерименталния полет е да се стигне до разбиране — настоя тя, — а пълното ви интелектуално участие е много съществено. Бяха особено настойчиви в това отношение.

Лиди изсумтя.

— Сега, за ритуала — поде Шан, докато крачеха към стаята в обърнатия към слънцето балон, където беше ансибълът. — Ще обяснят на животните какво смятат да правят и защо, и ще поискат от тях да им помогнат.

— Животните не разбират — възрази Бетон със студения си ангелски сопран. — Чисто и просто така хората ще се почувстват по-добре.

— А хората разбират ли? — попита Сладка днес.

— Всички ние се възползваме един от друг — изтъкна Орет. — Ритуалът казва, че нямаме право да постъпваме така. Поради това поемаме отговорността за страданията, които причиняваме.

Бетон слушаше тъжно.

Гветер първи се обърна към ансибъла и говори половин час, преди всичко на езика на Правик и математиката. Най-накрая, с извинения и доста изнервен, покани другите да използват инструмента. Последва пауза. Лиди го активира, представи се и каза:

— Съгласихме се, че никой от нас, с изключение на Гветер, не притежава теоретичната подготовка, нужна за разбирането принципите на чуртен.

Учен, намиращ се на двайсет и две светлинни години оттам, отговори на хаински чрез доста плоския, но несъмнено изпълнен с надежда глас на автоматичния преводач:

— Чуртен, казано на обикновен език, може да се разглежда като изместване на виртуалното поле с цел реализиране на релационна кохерентност предвид възприятийността в преход.

— Точно — каза Лиди.

— Както знаете, материалните ефекти са нулеви, отрицателните ефекти върху чувстващи същества с ниска интелигентност също са нулеви. Съществува мнение обаче, че е възможно участието на висока интелигентност в процеса да повлияе на изместването по един или друг начин. И че подобно изместване реципрочно ще повлияе на участника.

— Какво общо има нивото на нашата интелигентност с функционирането на чуртен? — попита Тай.

Пауза. Събеседникът им опитваше да намери думите, да поеме отговорността.

— Използваме „интелигентност“, за да обозначим кратко психичната сложност и културната зависимост на нашия вид — изрече гласът на преводача най-накрая. — Неизследваният фактор е присъствието на обекта на преместването като съзнателен ум не-през преместването.

— Ако процесът е мигновен, как можем да го осъзнаем? — попита Орет.

— Именно — отговори ансибълът и след още една пауза продължи: — Както експериментиращият е елемент от експеримента, така и ние допускаме, че обектът на преместването може да е негов елемент или агент. Това е причината да поискаме екипаж да изпробва процеса, а не един или двама доброволци. Психическият взаимен баланс на обвързана социална група осигурява известно предимство, в случай че възникнат дезинтеграторни или необясними възприятия. Също така отделните наблюдения на членовете на групата ще се интерверифицират.

— Кой програмира преводача? — попита Шан шепнешком. — Интерверифицират! Глупости!

Лиди огледа останалите в очакване на въпроси.

— Колко време всъщност ще отнеме пътуването? — попита Бетон.

— Немного — отговори гласът на преводача, после се поправи: — Невреме.

Още една пауза.

— Благодаря — каза Сладка днес и ученият, намиращ се на планета, отдалечена на двайсет и две години пътуване в релативистично разтегнато време, отговори:

— Благодарни сме за куража ви и надеждите ни са с вас.

От стаята с ансибъла отидоха направо в „Шоби“.

 

 

Чуртен оборудването, което не заемаше много място, и управлението му, което се състоеше общо взето от ключ за включване и изключване, бяха инсталирани до мотиваторите за близка до светлинната скорост и пулта за управление на обикновен междузвезден кораб на Екумен. „Шоби“ беше построен на Хаин преди около четиристотин години и беше експлоатиран трийсет и две от тях. Повечето от ранните му полети бяха изследователски, с екипаж от Хаин и Чифеуар. Тъй като при такива премествания един кораб може да прекара години в орбита на някоя планетна система, хаинците и чифеуарците, с мисълта, че всичко това може да се преживее, вместо да се изтърпи, бяха обзавели и подредили кораба като голяма удобна къща. Три от жилищните модули бяха демонтирани и оставени в хангара на Ви, но пак имаше повече от достатъчно място за екипаж от само десет души. Тай, Бетон и Шан, новодошли от Тера, и Гветер от Анарес, свикнали с казармените условия и комуналните притеснения на техните маргинално населени светове, се разхождаха из „Шоби“ и го оглеждаха с неодобрение.

— Екскрементално! — ръмжеше Гветер.

— Лукс! — подиграваше се Тай. Сладка днес, Лиди и гетенците, повече свикнали с условията на живот в космически кораб, веднага се настаниха и се почувстваха у дома. И за Гветер, и за младите теранци беше трудно да намерят етичен дискомфорт в просторните, високи, добре обзаведени, макар и леко овехтели дневни и спални, кабинети, салони с висока и ниска гравитация, трапезарията, библиотеката, кухнята, командния център на „Шоби“. Килимът там беше истински хениекаулилски, с меки, наситено сини и пурпурни оттенъци, втъкани в конфигурацията на звездите на хаинското небе. Имаше голяма, здравословна плантация от терански бамбук в залата за медитация, част от автономната вегетативно-дихателна система. Прозорците във всички помещения можеха да се програмират от всеки затъжил се за дома да показват гледки от Абени или Ню Кайро, или плажа на Лиден, или да се изчистят и през тях да надзъртат близките и далечните слънца или тъмнината между тях.

Риг и Астен откриха това, както и че освен асансьорите имаше и стълба с извит парапет, която водеше от приемната нагоре, към библиотеката. Плъзнаха се по парапета с диви писъци, при което Шан заплаши да приложи локално гравитационно поле и да ги застави да се плъзнат обратно нагоре, което те го помолиха да направи. Бетон изгледа малките с израз на превъзходство и се качи в асансьора. На следващия ден обаче той също се спусна по парапета, доста по-бързо от Риг и Астен, защото се отблъсна по-силно и имаше по-голяма маса, така че едва не счупи опашната си кост. Бетон организира състезания по спускане по стълбите с поднос, но общо взето ги печелеше Риг, защото беше достатъчно малък, за да се задържи на подноса чак до подножието на стълбите. Никое от децата не беше обучавано на брега, освен по плуване и поведение като част от екипажа на „Шоби“. Докато обаче изчакваха непредвиденото забавяне от пет дни във Ви Порт, Гветер преподаваше физика на Бетон и математика на тримата в библиотеката, и допълнително децата учиха малко история с Шан и Орет и танцуваха с Тай в салона с ниска гравитация.

Когато танцуваше, Тай ставаше лека, свободна, засмяна. Риг и Астен я обичаха в тези моменти, а синът й танцуваше с нея като жребче, като козле, непохватно и блажено. Шан често се присъединяваше към тях. Той беше мрачен и елегантен танцьор и тя танцуваше с него, но дори и тогава беше стеснителна, не го докосваше. След раждането на Бетон беше безбрачна. Не искаше търпеливото, настойчиво желание на Шан, не искаше да се справя с него. Обръщаше се към Бетон, майка и син танцуваха изцяло погълнати от стъпките въздушния танц, който сами бяха измислили. Докато ги гледаше следобеда преди пробния полет. Сладка днес започна да бърше сълзи от очите си и да се усмихва безмълвно.

— Животът е хубав — каза Гветер много сериозно на Лиди.

— Става — отговори тя.

Орет — която тъкмо излизаше от женски кемър, предизвикал мъжкия кемър на Карт, и тъй като това настъпи неочаквано рано, забавиха полета с пет дни, които се оказаха приятни за всички, — Орет, докато наблюдаваше Риг, на когото бе баща, да танцува с Астен, когото беше родила, и гледаше как ги гледа Карт, каза на кархидски: „Утре…“ Звукът беше много приятен.

 

 

Антрополозите тържествено приемат да не приписват „културни константи“ на човешкото население на която и да било планета. Някои културни характеристики обаче, или очаквания, изглежда, наистина са дълбоки. Преди вечеря в последния им ден в порта Шан и Тай се появиха в черно-сребърните униформи на Екумена от Тера, за които бяха платили скъпо — на Тера все още съществуваше парична икономика, — бяха дали заплатата си за половин година.

Астен и Риг веднага пожелаха подобно достолепие. Карт и Орет им предложиха костюмите за карнавал, а Сладка днес извади сребърни шалове, но Астен се нацупи, а Риг последва примера му. Униформата, каза им Астен, трябва да е еднаква, това е идеята.

— Защо? — поинтересува се Орет.

Старата Лиди подхвърли рязко:

— За да може никой да не носи отговорност.

След това отиде и си сложи черен кадифен вечерен костюм, който не беше униформа, но все пак Тай и Шан вече не изпъкваха като насинени палци сред останалите. Беше напуснала Тера на осемнайсетгодишна възраст и оттогава не се бе прибирала, нито пък желаеше да се прибере, но Тай и Шан бяха колеги от екипажа.

Карт и Орет схванаха идеята и си облякоха най-хубавите, поръбени с козина одежди, а децата бяха умиротворени със собствените им облекла за карнавал плюс всички наследствени тежки златни бижута на Карт. Сладка днес се появи в чисто бяла роба, за която твърдеше, че била ултравиолетова. Гветер сплете гривата си. Бетон нямаше униформа, но и не му беше нужна, защото седеше до майка си на масата, окъпан във видимо сияние от гордост.

Ястията, доставяни от кухните на порта, бяха много вкусни, а сегашното беше просто великолепно — хаински иянуи, с всичките седем соса, последван от пудинг, подправен с терански шоколад. Оживената вечер приключи тихо пред голямата камина в библиотеката. Дървата бяха имитация, разбира се, но добра — няма смисъл на кораба да имаш камина и да гориш в нея пластмаса. Неоцелулозните пънове и подпалки миришеха както трябва, палеха се трудно, след това изпускаха искри и тлееха, пушеха, разпалваха се. Орет подреди дървата. Карт ги запали. Всички се събраха наоколо.

— Разказвайте приказки за заспиване — подкани Риг.

Орет разказа за Ледените пещери от земята Кърм, как един кораб влязъл в синята морска пещера и изчезнал, и не бил намерен от лодките, които влезли след него да го търсят. Седемдесет години след това обаче корабът бил открит да се носи по вълните — без жива душа на борда и без следа какво се е случило с екипажа — край бреговете на Осемиет, на хиляда мили от Кърм, през материка…

Друга приказка?

Лиди разказа за малкия пустинен вълк, който загубил жена си и отишъл в царството на мъртвите, за да я търси, открил я да танцува с мъртвите и почти успял да я върне в земята на живите, но развалил всичко, когато опитал да я докосне, преди да се е върнала изцяло в живота, при което тя изчезнала и той повече не успял да я открие никъде, колкото и да виел и крещял, и търсел…

Друга приказка!

Шан разказа за момчето, на което му пониквало перо всеки път, когато излъжело, докато накрая околните не започнали да го използват като бърсалка за прах.

Друга!

Гветер разказа за крилатите хора, наречени глуни, които били толкова глупави, че измрели, защото имали навика да си блъскат главите една в друга при полет във въздуха.

— Не са истински — завърши той съвестно. — Това е само приказка.

Друга… Не. Време е за лягане.

Риг и Астен обиколиха всички, за да получат прегръдка за лека нощ и този път Бетон също ги последва. Когато стигна до Тай, не спря, защото тя не обичаше да я докосват, но майка му протегна ръка, притегли го към себе си и го целуна по бузата. Момчето побягна, изпълнено с радост.

— Приказки — въздъхна Сладка днес. — Нашата започва утре, а?

 

 

Лесно е да опишеш командна верига. Мрежовата реакция се описва трудно. За тези, които живеят, като взаимно се захранват, това „недодялано“ описание, комплексно и отворено, е нормално и понятно, но за онези, чийто единствен модел е йерархичният контрол, то изглежда мътно, хаотично, като това, за което се отнася. Кой управлява тук? Отървете се от тези досадни подробности! Колко готвачи развалят супата? Да изясним тези неща още отсега. Заведете ме при лидера си!

Старият навигатор беше при пулта за ПБСС, разбира се, а Гветер — пред оскъдния пулт на чуртен. Орет беше свързана с ИИ. Тай, Шан и Карт бяха тяхна поддръжка, а Сладка днес беше нещо, което би могло да се нарече надзор, ако терминът не говореше за йерархична функция. Подзор, може би, или взаимозор. Риг и Астен винаги пебеесесираха (думата е на Риг) в корабната библиотека, където по време на отегчителните и объркващи преживявания при пътуванията с близка до светлинната скорост Астен би могъл да опита да гледа филми или да слуша музика, а Риг да се свие под едно пухкаво одеяло и да заспи. Функцията на Бетон по време на полет беше на по-голям брат. Седеше с малките, снабден с торбичка за повръщане, защото беше един от тези, на които им призляваше при ПБСС, и следеше по вътрешното видео какво правят Лиди и Гветер.

Всички бяха наясно със задачите си при БСС полет. Колкото до процеса чуртен, знаеха, че се очаква той да приведе в ход преместването им до слънчева система, намираща се на седемнайсет светлинни години от Ви Порт, без темпорален интервал. Никой никъде обаче нямаше да знае какво правят.

И така, Лиди се огледа като цигулар, който вдига лъка си, за да подготви камерния оркестър за първия акорд — кратък поглед, — и изпрати „Шоби“ в режим ПБСС, а Гветер като че-листа, чийто лък се спуска надолу в същия този момент, за да подчертае акорда, изпрати „Шоби“ в режим чуртен. Влязоха в непродължителност. Чуртен. Не много дълго, както бе казал ансибълът.

— Какво не е наред? — прошепна Шан.

— Проклятие! — изруга Гветер.

— Какво? — попита Лиди, премигна и поклати глава.

— Това е то — каза Тай и превключи измерващите прибори.

— Това не е А-60 и какво беше… — промълви Лиди, все още примигвайки.

Сладка днес ги анализираше, всички едновременно, седем в командния център и трима, по видеото, в библиотеката. Бетон беше изчистил един илюминатор и децата гледаха навън към мътната кафеникава изпъкналост, която изпълваше половината от него. Риг държеше мръсно пухено одеяло. Карт сваляше електродите от слепоочията на Орет, за да прекрати връзката с изкуствения интелект.

— Нямаше интервал — съобщи Орет.

— Не сме никъде — отбеляза Лиди.

— Нямаше интервал — повтори Гветер, намръщил се към пулта. — Така е.

— Не се случи нищо — каза Карт и се зае да прегледа записа от полета на ИИ.

Орет стана, отиде до илюминатора, застана неподвижно и погледна навън.

— Това е то. М-60-340-ноло — каза Тай.

Думите им отекнаха мъртво, прозвучаха фалшиво.

— Е, справихме се, шоби! — възкликна Шан.

Никой не отговори.

— Обади се във Ви Порт по ансибъла — предложи Шан с решителна веселост. — Кажи им, че всички сме тук и сме цели.

— Всички сме къде? — попита Орет.

— Да, разбира се — откликна Сладка днес, но не направи нищо.

— Точно така — каза Тай и тръгна към корабния ансибъл. Отвори полето, центрира го към Ви и изпрати сигнал. Корабните ансибъли работеха само във визуален режим. Тя чакаше, вперила поглед в екрана. Повтори сигнала. Всички гледаха екрана.

— Нищо не преминава — установи тя.

Никой не я посъветва да провери координатите на центрирането. В мрежова система никой не вади на показ опасенията си толкова лесно. Тя провери координатите. Изпрати сигнал. Провери пак, рестартира, изпрати сигнал. Отвори полето и го центрира към Абеней на Анарес, и изпрати сигнал. Екранът на ансибъла беше бял.

— Провери… — поде Шан и млъкна.

— Ансибълът не функционира — докладва Тай официално на екипажа.

— Откриваш ли повреда? — попита Сладка днес.

— Не. Просто не функционира.

— Сега се връщаме — каза Лиди, все още пред пулта за БСС полет. Думите й, тонът й ги разтърсиха, потресоха.

— Не, не се връщаме — възрази Бетон по видеоуредбата, а Орет попита:

— Връщаме се къде?

Тай, поддръжката на Лиди, пристъпи към нея, сякаш за да й попречи да активира ПБСС задвижването, но след това веднага се върна пред ансибъла, за да не допусне Гветер да стигне до него. Той спря объркано и каза:

— Може би чуртен оборудването е засегнало функционирането на ансибъла?

— Проверявам това — увери го Тай. — Но защо да е така? Трансмисиите с ансибъл, задействан от роботи, бяха осъществявани при всички експериментални полети безпроблемно.

— Къде са записите от изкуствения интелект? — попита Шан.

— Казах ти, няма записи — отговори Карт рязко. — Орет беше свързана с него.

Орет, все още край илюминатора, отговори, без да се обръща:

— Не се случи нищо.

Сладка днес застана до гетенката. Орет я погледна и каза бавно:

— Да. Сладка днес, ние не можем… да направим това. Мисля… Не мога да мисля.

Шан избистри втори илюминатор и застана пред него, загледан навън.

— Гадно — отбеляза.

— Кое? — попита Лиди.

Гветер отговори, сякаш четеше от атлас на Екумена:

— Гъста, стабилна атмосфера, близо до дъното на температурния прозорец на живота. Микроорганизми. Бактериални облаци, бактериални рифове.

— Бактериална супа — вметна Шан. — Изпратили са ни на чудесно място.

— Така че, ако приключим като неутронна бомба или черна дупка, да вземем със себе си само бактерии — каза Тай. — Но не го направихме.

— Не направихме какво? — попита Лиди.

— Не приключихме? — попита Карт.

— Хей — обади се Бетон, — всички ли ще стоите в командната кабина?

— Искам да дойда там — разнесе се тънкото гласче на Риг, а после гласът на Астен, ясен, но неуверен: — Маба, искам да се върнем на Лиден.

— Стига — тросна се Карт и отиде да посрещне децата. Орет остана край илюминатора, дори и когато Астен дойде при нея и я улови за ръката.

— Какво гледаш, маба?

— Гледам планетата, Астен.

— Каква планета?

Тогава Орет се обърна към детето.

— Няма нищо там — добави Астен.

— Този кафяв цвят, това е повърхността, атмосферата на планетата.

— Няма никакъв кафяв цвят. Няма нищо. Искам да се върна на Лиден. Ти каза, че ще може, след като свършим с теста.

Орет най-накрая огледа останалите.

— Променени възприятия — отбеляза Гветер.

— Мисля — обади се Тай, — че първо трябва да установим, че сме… че сме дошли тук… и след това да дойдем.

— Искаш да кажеш, да се върнем — уточни Бетон.

— Данните от приборите се повече от ясни — заяви Лиди, стиснала седалката на стола си с две ръце. Говореше много отчетливо. — Всички координати са в ред. Това тук е М-60 и така нататък. Какво повече искате? Проби от бактериите?

— Да — отговори Тай. — Функционирането на приборите е засегнато, така че не можем да разчитаме на показанията им.

— О, по дяволите! — извика Лиди. — Какъв фарс! Добре тогава. Слагайте костюмите, слезте долу, вземете малко от гнусната каша и да се махаме. Да си вървим у дома. С БСС.

— С БСС? — повториха Шан и Тай, а Гветер отбеляза:

— Но това ще отнеме седемнайсет години по времето на Ви, които няма как да обясним без ансибъл.

— Защо, Лиди? — попита Сладка днес.

Лиди се вторачи в жената от Хаин.

— Искаш чуртен още веднъж? — попита хрипкаво. Огледа всички. — От камък ли сте направени? — Лицето й беше пепеляво, сбръчкано, изпито. — Не се ли притеснявате, че виждате през стените?

Никой не се обади, докато Шан не попита предпазливо:

— Какво искаш да кажеш?

— Виждам звезди през стените! — Огледа всички още веднъж, посочи килима с втъканото съзвездие. — Вие не ги ли виждате? — Понеже никой не отговори, челюстта й потрепери като от лек спазъм и тя добави: — Добре. Добре. Оттеглям се от дежурство. Съжалявам. Ще си бъда в стаята. — Стана. — Може би трябва да ме заключите.

— Глупости — промърмори Сладка днес.

— Ако пропадна… — започна Лиди, но не довърши. Отиде до вратата вдървено и предпазливо, сякаш крачеше през гъста мъгла. Каза нещо, което не разбраха. „Защото“ или „Нищото“.

Сладка днес я последва.

— И аз виждам звездите! — извика Риг.

— Шшш — смъмри го Карт и сложи ръка на раменете му.

— Виждам ги! Виждам всички звезди, навсякъде. Виждам Ви Порт. И виждам всичко, което поискам!

— Да, разбира се, но тихо сега — промърмори майката, при което детето се освободи, тропна с крак, изкрещя:

— Виждам! Виждам и още как! Виждам всичко! Астен не вижда! Има и планета, има! Не, не ме дръж! Недей! Пусни ме!

Мрачен, Карт отнесе пищящото дете до стаята им. Астен се обърна, за да изкрещи на Риг:

— Няма никаква планета! Измисляш си!

Мрачна, Орет нареди:

— Върви в нашата стая, Астен, моля те.

Астен се разплака и се подчини. Орет, с извинителен поглед към другите, последва ниската плачеща фигура през помещението и по коридора.

Четиримата останали в командния център се смълчаха.

— Канарчета — каза Шан след малко.

— Кхалюцинации? — предположи Гветер. — Ефект на чуртен върху свръхчувствителните организми… може би?

Тай кимна.

— Тогава ансибълът ли не работи, или ние халюцинираме, че не функционира? — попита Шан след кратка пауза.

Гветер отиде до ансибъла. Този път Тай отстъпи, остави го на него.

— Искам да сляза долу — каза тя.

— Няма причина да не го направиш, предполагам — отвърна Шан без ентусиазъм.

— А причина да го направиш? — попита Гветер през рамо.

— Заради това сме тук, нали? Нали затова се записахме доброволци? За да тестваме мигновения… преход… да докажем, че работи, че сме тук! Ако ансибълът не работи, ще минат седемнайсет години, преди на Ви да получат радиосигнала ни.

— Можем просто да се върнем на Ви с чуртен и да им кажем — изтъкна Шан. — Ако го направим сега, ще сме били… тук… около осем минути.

— Да им кажем… да им кажем какво? Що за данни са това?

— Анекдотични — обади се Сладка днес, която се бе върнала в командния център тихомълком. Движеше се като голям платноход, внушителен и тих.

— Добре ли е Лиди? — попита Шан.

— Не — отговори Сладка днес. Седна на мястото на Лиди пред пулта за ПБСС.

— Искам консенсус за спускане на планетата — настоя Тай.

— Ще попитам другите — кимна Гветер, излезе и след малко се върна с Карт.

— Слез, ако искаш — каза гетенецът. — Орет ще остане малко с децата. Те са… ние сме крайно дезориентирани.

— Ще сляза и аз — кимна Гветер.

— Може ли да дойда? — попита Бетон почти шепнешком, без да вдигне очи към лицето на никого от възрастните.

— Не — отсече Тай, докато Гветер казваше: — Да.

Бетон бързо погледна майка си.

— Защо не? — попита я Гветер.

— Не знаем какви са рисковете.

— Планетата е изследвана.

— От кораби с роботи…

— Ще бъдем с костюми. — Гветер беше искрено озадачен.

— Не искам тази отговорност — процеди Тай през зъби.

— Защо да е твоя? — попита Гветер, още по-озадачен. — Всички ние я споделяме. Бетон е от екипажа. Не разбирам.

— Знам, че не разбираш — въздъхна Тай, обърна гръб на двамата и излезе. Мъжът и момчето останаха втренчени — Гветер след Тай, Бетон в килима.

— Съжалявам — промълви Бетон.

— Няма да го бъде — отвърна Гветер.

— Какво… какво става? — попита Шан с прекалено овладян глас. — Защо… продължаваме да прекосяваме, продължаваме… да идваме и да си отиваме…

— Объркване поради чуртен — отговори Гветер.

Сладка днес се извърна от пулта.

— Изпратих сигнал за бедствие — съобщи тя. — Не мога да задействам системата за ПБСС. Радиото… — Прокашля се. — Радиооборудването работи странно.

Последва пауза.

— Това не се случва — промърмори Шан. Или Орет, но Орет беше с децата в друга част на кораба, така че нямаше как Орет да е казала „Това не се случва“, трябва да е бил Шан.

 

 

Лесно е да опишеш верига от причини и следствия. Но не и прекъсването на веригата от причините и следствията. За тези, които живеят във времето, последователността е норма, единствен модел, а едновременността прилича на хаотична каша, безнадеждно объркана, и описанието на това объркване е безнадеждно объркано. Тъй като членовете на мрежата на екипажа вече не чувстваха тази мрежа стабилна и не бяха в състояние да споделят възприятията си, индивидуалното възприятие стана единствената нишка, която можеха да следват в лабиринта на изместването си. Гветер възприемаше себе си като присъстващ в командния център — заедно с Шан, Сладка днес, Бетон, Карт и Тай. Възприемаше себе си като методично проверяващ корабните системи. Установи, че системата за ПБСС е мъртва, че радиооборудването работи странно, на хаотични пристъпи, че вътрешните електрически и механични системи на кораба са в изправност. Изпрати непилотиран спускаем модул и го върна, възприе го като нормално функциониращ. Възприе себе си като обсъждащ с Тай решимостта й да се спусне на планетата. Тъй като признаваше нежеланието си да се довери на показанията на измервателните прибори на кораба, единствено материалните доказателства биха могли да покажат, че наистина са пристигнали на местоназначението си, М-60-340-ноло. Ако следващите седемнайсет години трябваше да пътуват назад към Ви в реално време, би било добре да могат да покажат някакво доказателство, било то и шепа тиня.

Възприе тази дискусия като съвършено рационална.

Тя обаче беше прекъсвана от пристъпи на трансформиране, нехарактерно за екипажа.

— Ако ще тръгваш, тръгвай! — подкани Шан.

— Не ми заповядвай! — тросна се Тай.

— Някой трябва да контролира нещата тук — натърти Шан.

— Не и мъжете! — отвърна Тай.

— Не и теранците — обади се Карт. — Нямате ли, вие, хора, капка самоуважение?

— Стрес — отбеляза Гветер. — Хайде, Тай, Бетон, да тръгваме, готови ли сте?

В спускаемия модул за Гветер всичко беше ясно. Нещата се случваха едно след друго, както би трябвало. Управлението на модула не беше никак трудно и той поиска от Бетон да го приземи. Момчето се справи. Тай седеше, напрегната и мобилизирана, както винаги, стиснала силни юмруци върху коленете си. Бетон управляваше малкия кораб с апломб. Накрая се облегна, също напрегнат, но и с достойнство.

— Долу сме — каза той.

— Не, не сме — възрази Тай.

— Тук… пише „контакт“ — посочи Бетон, но започна да губи увереност.

— Отлично кацане — похвали го Гветер. — Дори не го усетих.

Провеждаше обикновените тестове. Всичко беше в ред. Кафява тъмнина, мрак притискаше илюминаторите на спускаемия модул. Когато Бетон запали външните светлини, атмосферата, като тъмна мъгла, погълна светлината и я превърна в неизползваемо сияние.

— Всички тестове отговарят на данните от докладите за проучванията — каза Гветер. — Ще излезеш ли, Тай, или да използвам механичните ръце?

— Излизам — отговори Тай.

— Излизам — повтори Бетон.

Гветер пое ролята на поддръжка, която би поел някой от тях двамата, ако самият той бе излязъл, помогна им да заключат скафандрите и да обеззаразят костюмите си. Отвори последователните люкове, за да излязат, и продължи да ги наблюдава по видеото, докато се спускаха от външния люк. Бетон тръгна първи. Бялата му фигура, удължена от белия костюм, светеше на слабата светлина от външното осветление. Направи няколко крачки встрани от модула, спря и се обърна. Тай слезе от стълбата. Изведнъж стана много ниска. Коленичи ли? Гветер погледна през илюминатора, после пак към екрана. Смаляваше ли се тя? Потъваше, изглежда, потъваше в повърхността, която нямаше как да е твърда в такъв случай, а тресавище, някаква суспензия или плаващ пясък — Бетон обаче ходеше по нея, върна се при Тай, направи една крачка назад, две, три по повърхността, която изглеждаше твърда, но може би го държеше, защото беше по-лек? Или пък не, Тай може би беше стъпила в дупка, в някакъв ров, защото сега я виждаше само от кръста нагоре, краката й бяха скрити в тъмното тресавище или в мъглата, но тя се движеше, движеше се бързо, отдалечаваше се от модула и Бетон.

— Върни ги — обади се Шан и Гветер включи уредбата за връзка:

— Бетон и Тай, моля, върнете се на модула.

Бетон веднага се заизкачва по стълбата, после се обърна, за да погледне към майка си. Смътно петно, което би могло да е скафандърът й, прозираше в кафявия мрак, почти на границата на сиянието от светлините на модула.

— Моля, върни се, Бетон. Моля, върни се, Тай.

Белият костюм проблесна на стълбата, чу се умоляващият глас на Бетон:

— Тай… Тай, върни се… Гветер, да отида ли при нея?

— Не. Тай, моля те, върни се веднага при стълбата.

Лоялността на момчето към екипажа издържаше. Изкачи се по стълбата и продължи да наблюдава от външния люк, а Гветер се взираше през илюминатора. На екрана тя вече не се виждаше. Бледото петно потъна в безформената тъмнина.

Възприятията на Гветер сочеха, че след докосването на повърхността на планетата спускаемият модул е потънал с 3,2 метра и продължава да потъва все повече.

— Моля, върнете се на „Шоби“, Модул 1 и целият екипаж! — чу се глас от кораба по радиото. Гласът беше на Тай. — Тук Тай — добави. — Моля, върнете се на кораба, целият екипаж.

— Остани с костюма в модула за обеззаразяване, Бетон — заръча Гветер. — Затварям люка.

— Но… добре — отговори момчето.

Гветер вдигна модула и по пътя обеззарази него и костюма на момчето. Възприе, че Бетон и Шан преминават заедно с него през поредицата люкове, влизат в „Шоби“ и по коридорите отиват до командния център, където чакаха Карт, Сладка днес, Шан и Тай.

Бетон изтича при майка си и спря на място. Не протегна ръце към нея. Лицето му беше застинало, сякаш направено от восък или дърво.

— Изплаши ли се? — попита го тя. — Какво се случи там, долу?

И вдигна поглед към Гветер, за да получи обяснение.

Гветер не възприе нищо. Не-през един непериод с непродължителност той възприе, че нищо не се е случвало, което не се е случило. Изгубен, заопипва, изгубен, намери думата, думата, която спаси…

— Ти… — каза той с удебелен език, занемял, — ти ни се обади.

Изглеждаше, че тя отрича, но това беше без значение. Кое имаше значение? Говореше Шан. Шан знаеше.

— Никой не се е обаждал на Гветер — заяви той. — Ти и Бетон излязохте, аз бях поддръжка. Когато си дадох сметка, че не мога да стабилизирам модула, че онази повърхност се държи странно, ви извиках да се върнете на модула, после се издигнахме.

Гветер успя само да каже:

— Незначително…

— Обаче Тай дойде… — заговори Бетон и млъкна. Гветер възприе, че момчето се отдръпна от отричащото докосване на майка си. Кое беше от значение?

— Никой не е слизал долу — обади се Сладка днес. След пауза и преди нея тя каза: — Няма долу, където да се слиза.

Гветер опита да открие друга дума, но нямаше. Възприе през главния илюминатор кафеникава, мътна изпъкналост, в която, когато се взря напрегнато, видя малка блещукаща звезда.

Тогава откри думата, грешната дума.

— Изгубен — каза и докато говореше, възприе как светлините на кораба потъват бавно в кафеникавата мътилка, избледняват, притъмняват, изчезват, как мекото жужене и работата на кораб.

— Дори не донесохме проби — завърши той. — Не се и замислих за това.

— Шан беше с теб, не аз — уточни Тай.

— Ти отиде и аз отидох — възрази момчето с убеденост, която я спря. — И излязохме вън. Шан и Гветер бяха поддръжка на модула. Аз взех проби. Намират се в контейнера за консервация.

— Не знам дали Шан е бил на модула или не — каза Гветер и разтри болезнено челото си.

— Къде щеше да отиде модулът? — попита Шан. — Нищо няма там, вън. Ние сме никъде… извън времето, струва ми се… но когато някой от вас разкаже как е видял нещата, изглежда, че е било така, ала когато следващият разкаже нещо друго, аз…

Орет потрепери, приближи се към огъня.

— Никога не съм вярвала, че това проклето нещо ще проработи — каза Лиди, приличаше на мечка в тъмната пещера на одеялото си.

— Не разбрахме къде е проблемът — изтъкна Карт. — Никой от нас не беше наясно как работи то, дори Гветер. Не е ли истина?

— Истина е — съгласи се Гветер.

— С други думи, ако психическото ни взаимодействие с него е повлияло на процеса…

— Или това е процесът — намеси се Сладка днес, — доколкото участваме ние.

— Да не искаш да кажеш — промърмори Лиди с тон на дълбоко екзистенциално отвращение, — че трябва да вярваме в него, за да проработи?

— Трябва да вярваш в себе си, за да действаш, нали? — отбеляза Тай.

— Не — възрази навигаторът. — В никакъв случай. Аз не вярвам в себе си. Аз знам някои неща. Достатъчно, за да продължавам напред.

— Аналогия — предложи Гветер. — Ефективното действие на един екипаж зависи това, дали членовете му възприемат себе си като екипаж… нали? Така че, може би за чуртен ние… ние, съзнателни индивиди… може би зависи от това, дали съзнателно възприемаме себе си като… като преместени… като достигнали другото място… целта?

— Определено загубихме чувството за екипаж, за… има ли такова нещо — за малко? — каза Карт. — Разпаднахме се.

— Загубихме нишката — добави Шан.

— Загубихме — съгласи се Орет и веднага сложи в огъня още един полубезтегловен пън, който изпрати в комина искри, бавни звездички.

— Загубихме… какво? — попита Сладка днес.

Никой не отговори известно време.

— Щом мога да видя слънцето през килима… — въздъхна Лиди.

— И аз мога — обади се Бетон, много тихо.

— Аз виждам Ви Порт — добави Риг. — И всичко. Мога да ви кажа какво виждам. Ако искам, мога да видя Лиден, стига да погледна. И стаята ми на „Уанблин“. И…

— Риг, най-напред ни кажи какво се случи — подкани Сладка днес.

— Добре — прие Риг отзивчиво. — Дръж се за мен здраво, маба, започвам да се нося във въздуха. Добре, отидохме в библиотеката, аз, Астен и Бетон, Бетон беше по-големият брат, а възрастните бяха в командния център, аз се канех да заспя, както заспивам при пебесесиране, но още преди даже да легна, ето я кафявата планета и Ви Порт, и двете слънца, и всичко останало, и се виждаше през всичко, но Астен не виждаше. Аз мога.

— Не сме ходили никъде — възрази Астен. — Риг само разказва истории.

— Ние всички разказваме истории, Астен — каза меко Карт.

— Обаче не са тъпи като на Риг!

— По-тъпи са — обади се Орет. — Имаме нужда от… имаме нужда от…

— Имаме нужда да знаем какво е преход — прекъсна я Шан. — А не знаем, защото никога преди не сме го правили, никой никога не го е правил.

— Не и ако е от плът — допълни Лиди.

— Трябва да знаем кое е… реално… какво се случи, дали нещо се е случило. — Тай посочи с жест пещерата от светлината на огъня около тях и тъмнината отвъд. — Къде сме? Тук ли сме? Къде е „тук“? Каква е историята?

— Трябва да я разкажем — отвърна Сладка днес. — Да я възстановим. Да я предадем… както направи Риг. Астен, как започват историите?

— Преди хиляда зими, на хиляда мили — отговори детето, а Шан промърмори:

— Имало едно време…

— Имало един кораб, на име „Шоби“ — заговори Сладка днес, — излетял на пробен полет, който изпитвал чуртен, с екипаж от десет шобита. Имената им били Риг, Астен, Бетон, Карт, Орет, Лиди, Тай, Шан, Гветер и Сладка днес. И те разказали историята си, всеки сам и всички заедно…

Последва тишина, тишината, която винаги е там, освен пукането и шумоленето на огъня и едва чутото им дишане, движенията им, докато един от тях най-накрая не проговори, за да разкаже историята.

— Момчето и майка му — поде лекият, ясен глас — бяха първите човешки същества, стъпили на онази планета.

И пак тишина. И пак глас:

— Макар че искаше… тя си даде сметка, че се надява нещото да не проработи, защото то щеше да направи всичките й умения, целия й живот безнадеждно остарели… въпреки това наистина искаше да се научи как да го използва, ако може, ако не беше прекалено стара, за да се научи…

Дълга, меко пулсираща пауза, друг глас:

— Пътуваха от свят на свят и всеки път губеха света, който напускаха, губеха го в темпоралното разширение, приятелите им остаряваха и умираха, докато те бяха в ПБСС. Ако имаше начин да живеят в своето собствено време и все пак да се движат между световете, те искаха да го изпитат…

— Заложиха всичко на това — поде следващ глас историята, — защото нищо не работи, ако не му дадем душите си, нищо не е безопасно, освен това, което излагаме на риск.

Малко, съвсем малко време тишина, и глас:

— Беше като игра. Сякаш все още бяхме в „Шоби“, на Ви Порт, и чакахме, за да стартираме БСС полет. Същевременно обаче бяхме и на кафявата планета. В същото време. Едното беше само измислица, но другото не беше, ала не знам кое какво беше. Тоест беше като че ли се преструваш в някаква игра. Но не исках да играя. Не знаех как.

Друг глас:

— Ако се докаже, че принципът чуртен е приложим за реално прехвърляне на живи, съзнателни същества, това ще бъде велико събитие в умовете на хората… на всички хора. Ново разбиране. Ново партньорство. Нов начин на присъствие във вселената. По-широка свобода… Той искаше това много силно. Искаше да бъде част от екипа, който първи оформя това партньорство, от първите хора, които могат да мислят тази мисъл и да… да я споделят. Но също така той се страхуваше от нея. Може и да не е била истинска връзка, може да е била илюзорна, може би само сън. Не знаех.

Не беше толкова студено, толкова тъмно зад гърбовете им, защото седяха около огън. Дали пък това не бяха вълните на Лиден, плискащи се на пясъка?

Друг глас:

— Тя мислеше много и за своите хора. За вината, изкуплението и саможертвата. Много искаше да бъде на този полет, който би могъл да даде на хората повече свобода. Но се оказа различен от това, което мислеше, че ще бъде. Това, което се случи — случилото се не беше от значение. От значение беше това, че дойде, за да е с хората, които на нея дадоха свобода. Без вина. Искаше да стои с тях, да бъде в един екипаж с тях… И със сина си. Който беше първото човешко същество, стъпило на непознат свят.

Продължителна тишина. Но не дълбока — само колкото мекото пулсиране на корабните системи, постоянно и несъзнателно, като протичането на кръвта.

Друг глас:

— Бяха мисли в ума. Какво друго са били някога? Биха могли да са на Ви и на кафявата планета, да са и копнееща плът, и цялостен дух, и илюзия, и реалност, едновременно, както е било винаги. Когато си спомни това, объркването и страхът му изчезнаха, защото знаеше, че няма как да са изгубени.

— Изгубиха се. Но намериха пътя — каза друг глас, мек звук над жуженето и шушукането на корабните системи, в топлия свеж въздух и светлината между солидните стени и корпуси.

Само девет гласа бяха говорили и сега се огледаха за десетия. Той обаче беше заспал с палец в устата.

— Тази история е разказана и остава да бъде разказана — каза майката. — Хайде. Ще излетим с чуртен заедно с Риг.

Оставиха тези двамата край огъня и отидоха в командния център, а после и при люковете, за да поканят на борда тълпа нетърпеливи учени, инженери и служители от Ви Порт и Екумена, чиито прибори потвърждаваха, че „Шоби“ е изчезнал преди четирийсет и четири минути в несъществуването, в тишината.

— Какво се случи? — питаха. — Какво се случи?

Членовете на екипажа, шобите, се спогледаха и отговориха:

— Това е дълга история.

Предателства

„На планетата О не е имало война от хиляда години — прочете тя, — а на Гетен никога не е имало война.“ Престана да чете, за да отпочинат очите й и защото опитваше да се научи да чете бавно, не да гълта фразите на буци, както Тикули гълташе храната. „Никога не е имало война“ — в ума й думите се очертаваха ясни и светли, обграждаха се и потъваха в безкрайно, тъмно, меко съмнение. Че какъв може да е този свят, без война? Реалният свят. Мирът е истинският живот, живот на труд, учене и отглеждане на деца, които да работят и да се учат. Войната, която поглъща работа, учене и деца, е отрицание на реалността. Но моите хора, мислеше си тя, знаят само как да отричат. Родени в тъмната сянка на зле използваната сила, установяваме мир извън нашия свят, водеща и непостижима светлина. Знаем единствено да се бием. Всякакъв мир, който нашите хора могат да внесат в нашия живот, е само отричане, че войната продължава, сянка на сянката, удвоено съмнение.

И така, когато сенките на облаците прелетяха над мочурищата и по страниците на книгата в скута й, тя въздъхна, затвори очи и си помисли: „Аз съм лъжкиня“. После отвори очи и продължи да чете за другите светове, далечните реалности.

Тикули, заспал свит около опашката си на слабата слънчева светлина, въздъхна сякаш я имитираше и се почеса заради сънувана бълха. Губи беше из тръстиките, на лов. Тя не го виждаше, само от време на време стъблата на тръстиките тук или там потреперваха, а веднъж и блатна кокошка излетя с възмутено кудкудякане.

Погълната от едно описание на особените социални обичаи на Итш, не видя Уада, докато той не дойде до вратата и не влезе.

— О, вече си тук — възкликна тя изненадано, с чувството, че не е готова, че е некомпетентна и стара, както винаги се чувстваше сред другите хора. Когато беше сама, се чувстваше стара само ако беше преуморена или болна. Може би в края на краищата трябваше да живее сама. — Влез — покани го, изправи се, изпусна книгата, вдигна я и опипа черната си коса там, където възелчето се бе разхлабило. — Само ще взема чантата си и тръгвам.

— Не бързай — каза младият мъж с мекия си глас. — Еид няма да дойде веднага.

Много мило от твоя страна да ми кажеш да не бързам да напусна собствената си къща, помисли си Йос, но премълча, подчинена на непоносимата, очарователна себичност на младите. Влезе вътре, взе чантата за пазар, завърза отново косата си, покри я с шал и излезе на малката открита веранда. Уада седеше на стола й. Когато тя излезе, той скочи на крака. Беше стеснително момче, по-деликатният от двамата влюбени.

— Приятно прекарване — пожела му с усмивка. Знаеше, че го кара да се чувства неудобно. — Ще се върна след два часа. Преди залез.

Отиде до портата, излезе вън и тръгна натам, откъдето беше дошъл Уада — по сухия бряг, по виещата се наколна пътека през блатата, към селото.

По пътя нямаше да срещне Еид. Момичето щеше да дойде от север, по една от другите пътеки, щеше да излезе от селото по различно време от Уада и да се отправи в друга посока, за да не може никой да забележи, че в продължение на няколко часа почти всяка седмица двамата млади отсъстват по едно и също време. Бяха лудо влюбени, вече три години, и щяха да заживеят в партньорство отдавна, ако бащата на Уада и чичото на Еид не се бяха скарали за парче преотстъпена от Корпорацията земя и не бяха започнали вражда, която все още не беше достигнала до кръвопролитие, но така или иначе изключваше всяка мисъл за съвместен живот. Земята беше ценна. Семействата, макар и бедни, се стремяха да са лидери в селото. Еид и Уада нямаше къде да отидат, нямаха умения, с чиято помощ да оцелеят в градовете, нямаха племенни връзки в други села, за да бъдат приети там. Страстта им беше в плен на омразата на старите. Йос попадна на тях случайно, свари ги преди около година, прегърнати на студената земя на островче в блатата — попадна на тях, както бе попаднала на двете сърнета, застинали в гнездото от трева, където ги бе оставила сърната. Младежите бяха изплашени, красиви и уязвими като сърнетата и я помолиха „да не казва“ толкова горещо, че какво би могла да направи тя? Трепереха от студ, голите крака на Еид бяха изпоцапани с кал, притискаха се един в друг като деца.

— Елате у дома — заръча им строго. — За бога!

Тръгна. Те я последваха боязливо.

— Ще се върна след около час — каза им, когато влязоха вътре, в единствената й стая с легло в нишата край комина. — Не цапайте с кал.

Тогава обикаляше пътеките и наблюдаваше да не би някой да дойде да ги търси. Сега най-често отиваше до селото, докато „сърнетата“ прекарват в къщата й своя час наслада.

Бяха твърде невежи, за да измислят как да й се отблагодарят. Уада, който добиваше торф, би могъл да зарежда огъня й, без да събуди ничие подозрение, ала те никога не оставяха дори цвете, при все че винаги оправяха леглото много добре. Може би пък наистина не бяха особено благодарни. Защо да бъдат? Тя им осигуряваше само това, което им се полагаше — час удоволствие, миг спокойствие. Те нямаха вина, нито пък заслугата беше нейна, че никой друг не им го дава.

Работата й днес я отведе в магазина на чичото на Еид. Той беше селският сладкар. Бе се отказала отдавна от святото въздържание, което беше целта й, когато дойде тук преди две години — единствена купичка жито без подправки и чиста вода. От зърнената диета хвана диария, а водата от блатата не ставаше за пиене. Сега ядеше всякакви пресни зеленчуци, които успяваше да купи или отгледа, пиеше вино или бутилирана вода, или плодови сокове от града, държеше големи запаси сладки неща — сушени плодове, стафиди, захаросани ядки, дори кексчетата, които майката и лелите на Еид правеха, дебели питки с ядки отгоре, сухи, мазни, безвкусни, но странно засищащи. Купи цял плик от тях и кафяво парче пресовани захаросани ядки, поклюкарства с лелите — чернокоси дребни жени с шарещи очи, които бяха на бдението за стария Уад предната нощ и искаха да разговарят за това. „Онези хора“ — семейството на Уада, посочени с поглед, свиване на рамене, презрителна гримаса — се бяха държали зле, както обикновено, бяха се напили, сбили се, хвалили се, станало им зле и повръщали навсякъде наоколо, алчни долни парвенюта с парвенюта. Когато спря пред сергия, за да вземе вестник (още една отдавна нарушена клетва — щеше да чете само Аркамие и да го научи наизуст), майката на Уада беше там, така че изслуша как „онези хора“ — семейството на Еид — се хвалили, били и повръщали навсякъде миналата нощ по време на бдението. И не само изслуша — разпита за подробности, измъкна клюките. Харесваше й.

Каква глупачка, помисли си, когато тръгна бавно към дома по наколната пътека, каква глупачка съм да си мисля, че изобщо ще мога да пия само вода и да си мълча! Никога, никога няма да съм в състояние да се откажа от каквото и да било, от каквото и да било. Никога няма да съм свободна, никога няма да съм достойна за свободата. Дори и старостта не може да ме накара да се откажа. Дори загубата на Сафнан не може да ме накара да се откажа.

„Пред петте армии стояха те. Енар вдигна меча си, каза на Камие: Моите ръце държат смъртта ти, Господи мой! Камие отговори: Братко, държат твоята смърт.“

Тя знаеше тези думи, така или иначе. Всички ги знаеха. Тогава Енар пуснал меча си, защото бил герой и свят човек, по-младият брат на Господа. Аз обаче не мога да пусна своята смърт. Ще се вкопчвам в нея до самия край, ще я пазя грижливо, ще я мразя, ще я ям и пия, ще я слушам, ще й давам леглото си, ще скърбя за нея — всичко, освен да я оставя да си отиде.

Вдигна очи от мислите си към следобеда сред блатата — небето беше безоблачно, мътно синьо, отразено в един далечен извиващ се канал вода, слънцето огряваше в злато кафявите папури и стъблата на тръстиките. Духаше редкият мек западен вятър. Съвършен ден. Красотата на света, красотата на света! Меч в моята ръка, насочен срещу мен. Защо позволяваш красотата да ме убива. Господи?

Продължи нататък, пристегна забрадката си с леко, недоволно движение. При това темпо щеше да се наложи да обикаля блатата и да крещи като Аберкам.

И ето го, като че ли мисълта го повика — залиташе като слепец, сякаш никога не виждаше нищо, освен мислите си, удряше пътеката с голямата си тояга, като че ли убиваше змия. Дълга сива коса, която вятърът увиваше около лицето му. Не крещеше — крещеше само през нощта и вече не дълго, а говореше — тя видя устните му да помръдват. След това я забеляза и затвори уста, затвори се в себе си, настръхнал като диво животно. Приближиха се един към друг на тясната наколна пътека, сами, без жива душа сред цялата пустош от тръстики и кал, вода и вятър.

— Добра среща, вожде Аберкам — поздрави Йос, когато помежду им останаха само няколко крачки. Какъв едър мъж беше той! Не й се вярваше колко висок и широкоплещест, и тежък беше той, докато не го видя отново. Тъмната му кожа все още беше гладка, като на младеж, но главата му беше наведена, косата му беше сива и разрошена. Огромен гърбав нос и недоверчиви, невиждащи очи. Промърмори някакъв поздрав, без изобщо да забави крачка.

Днес Йос бе в настроение за закачки. Беше й писнало от собствените й грижи, тъги и недостатъци. Спря, така че той или трябваше също да спре, или да се блъсне в нея, попита го:

— Беше ли на бдението снощи?

Той я изгледа от високо. Тя почувства погледа му… или поне част от нея го усети. Накрая той попита разсеяно:

— Бдение?

— Снощи погребаха стария Уад. Всички мъже се напиха и е цяло чудо, че враждата не избухна най-накрая.

— Вражда? — повтори той с дълбокия си глас.

Може би вече не беше способен да се съсредоточава, но тя се почувства длъжна да му говори, да достигне до него.

— Между Дюи и Каманер. Караха се за онзи обработваем остров, северно от селото. Горките им деца са лудо влюбени, а бащите им заплашват да ги убият, ако разменят и поглед. Каква идиотщина! Защо не си поделят острова и не оставят децата да го използват? В скоро време ще се стигне и до кръв, мисля си.

— До кръв — повтори вождът отново, като малоумен, и след това с плътния си, нисък глас, гласа, който тя бе чувала да крещи в агония нощем из блатата, бавно каза: — Тези мъже. Тези дребни търговци. Те имат души на собственици. Няма да убиват. Но няма и да делят. Това е имот и няма да се откажат. Никога.

Тя отново видя вдигнатия меч.

— Ааа… — проточи и потрепери. — Значи, децата трябва да чакат… докато старците измрат…

— Твърде късно — отговори той. Очите му срещнаха нейните за миг, после той нетърпеливо отметна настрани косата си, изръмжа нещо като довиждане и тръгна толкова внезапно, че тя едва успя да се отдръпне, да му направи път. Така крачи един вожд, каза си тя кисело, когато продължи по пътя си. Голям, едър, заема пространство, мачка земята. А така крачи една стара жена — ситно, ситно.

Зад себе си чу странен звук — изстрели, помисли си, защото животът в града остава в нервите — и рязко се обърна. Аберкам бе спрял и кашляше — експлозивно, мощно, превит от спазмите, които можеха да го съборят на земята. Йос познаваше този тип кашлица. В Екумена би трябвало да има лекарство за нея, но тя беше напуснала града, преди то да се появи. Отиде при Аберкам, щом пристъпът премина, а когато мъжът се изправи с посивяло лице, каза:

— Това е берлот. Оздравяваш ли вече, или сега се разболяваш?

Той поклати глава.

Йос чакаше.

Докато чакаше, си помисли, какво ме интересува дали е болен или не? Самият той интересува ли се? Дошъл е тук, за да умре. Вие в агония. Изяждан от срам като човек, болен от рак, прояден от рак, но който не може да умре.

— Няма проблем — изграчи той дрезгаво, гневно, с желание да го остави на мира. Тя кимна и тръгна по пътя си. Нека умира. Как би могъл да иска да живее, след като знае какво е загубил — властта си, честта си, и какво е направил? Излъгал е, предал е привържениците си, мамил е. Идеалният политик. Големият вожд Аберкам, героят на Освобождението, лидер на Световната партия, който разби Световната партия с алчността и порочността си.

Веднъж се обърна назад. Той се движеше много бавно или може би беше спрял — не беше сигурна. Продължи напред, пое по дясното разклонение на наколната пътека, после по сухия бряг към малката си къща.

Преди триста години тези блатисти земи са били обширна обработваема долина, една от първите, напоявани и култивирани от Селскостопанската плантаторска корпорация, довела робите си от Уерел в колонията Йеоуе. Твърде добре напоявана, твърде добре култивирана. Наторяващите химикали и солите в почвата се натрупвали, докато вече нищо не било в състояние да вирее и собствениците отишли да търсят печалби другаде. Бреговете на напоителните канали на места се срутили и водите на реката потекли отново свободно, виели се, правели вирове, постепенно прочистили земята. Израснали тръстики, километри и километри, леко поклащани от вятъра под сенките на облаците и крилете на дългокраките птици. Тук-там на острова, на по-каменистите почви бяха останали малки нивици и робски селища, неколцина земеделци, които си деляха реколтите, безполезни хора на безполезна земя. Свободата на опустошението. И навсякъде из блатата имаше самотни къщи.

С настъпването на старостта хората от Уерел и Йеоуе често се обръщаха към тишината, както препоръчваше религията им — когато децата им отраснат, когато са свършили работата си като стопани и граждани, когато с отслабването на тялото душите им ставаха силни, те оставяха предишния си живот и отиваха с празни ръце на някое ново място. Дори в плантациите босовете пускаха старите роби да си отидат, да бъдат свободни. Тук, на север, освободените от градовете се заселваха в отдалечените къщи сред блатата и живееха като самотници. След Освобождението идваха дори жени.

Някои от къщите бяха съборетини и за тях можеше да претендира всеки, който гради душата си. Повечето от тях, като колибата със сламен покрив на Йос, бяха собственост на селяните, които ги поддържаха и ги отстъпваха на самотниците без наем, като религиозен дълг, начин за обогатяване на душата. Йос се радваше на мисълта, че е източник на духовна полза за хазяина си — лаком човек, чиято сметка с провидението вероятно иначе беше изцяло на червено. Тя обичаше да се чувства полезна. Приемаше го като още един знак, че не може да се откаже от света, както я приканваше Господ, Камие. „Вече няма полза от теб“, бе й го казвал по стотици начини, отново и отново, още откакто навърши шейсет. Но тя не обръщаше внимание. Напусна шумния свят и отиде сред блатата, ала остави света да продължи да бърбори, да клюкарства, да пее и плаче в ушите й. Не искаше да чуе гласа на Бога.

Когато стигна у дома, Еид и Уада си бяха отишли. Леглото беше изпънато идеално и лисокучето Тикули спеше на него, свито около опашката си. Губу, петнистият котарак, се въртеше наоколо и молеше за вечеря. Взе го и погали копринената му петниста козина, докато той мушеше муцуна зад ухото й и мъркаше ро-ро-ро от удоволствие и привързаност. След това го нахрани. Тикули не обърна внимание, което беше странно. Спеше твърде много. Йос седна на леглото и почеса основата на твърдите му, покрити с червеникава козина уши. Той се събуди, прозина се и я погледна с меките си кехлибарени очи, размърда червената си пухеста опашка.

— Не си ли гладен? — попита го тя.

Ще ям, за да ти доставя удоволствие, отговори той и слезе от леглото доста вдървено.

— О, Тикули, остаряваш — подхвърли му Йос и мечът се раздвижи в сърцето й. Дъщеря й Сафнан й бе дала Тикули, малко червеникаво зверче с бързи лапи и пухеста опашка, преди… колко? Осем години? Много време. Цял живот за едно лисокуче.

Повече от цял живот за Сафнан. Повече от цял живот за нейните деца, внуците на Йос — Енкама и Уйе.

Аз съм жива, а те са мъртви, помисли си Йос, както мислеше винаги. Ако те са живи, аз съм мъртва. Те отидоха на кораба, който лети като светлината. Те са се преобразили в светлината. Когато се върнат в живота, когато слязат от кораба в света, наречен Хаин, ще са минали осемдесет години от датата, когато тръгнаха, а аз ще съм мъртва, отдавна мъртва. Те ме оставиха и аз съм мъртва. Нека те са живи. Боже, мили Боже, нека те са живи, аз ще съм мъртва. Дойдох тук, за да съм мъртва. Заради тях. Не мога да допусна те да са мъртви заради мен.

Хладният нос на Тикули докосна дланта й. Тя го погледна внимателно. Кехлибарът в очите му беше помътнял, синкав. Йос погали главата му, основата на ушите му, мълчаливо.

Той хапна няколко хапки, да й достави удоволствие, после пак се качи на леглото. Йос приготви вечеря за себе си — супа и претоплени содени хлебчета, и я изяде, без да усеща вкуса. Изми трите съда, които беше използвала, запали огъня и седна край него, за да опита да чете книгата си бавно, докато Тикули спеше на леглото, а Губу лежеше пред огъня, гледаше пламъците със златните си очи и лениво мъркаше своето ро-ро-ро. Веднъж скочи и нададе бойния си вик „хооо!“, защото чу шум откъм блатата, пообикаля малко, после отново се изтегна и продължи да мърка. По-късно, когато къщата беше изцяло тъмна в беззвездната нощ, скочи при Йос и Тикули на леглото, където по-рано двамата млади влюбени бяха изпитали своето кратко, остро удоволствие.

 

 

Установи, че мисли за Аберкам през следващите два дни, докато работеше в малката си зеленчукова градина — разчистваше я за зимата. В началото, когато вождът пристигна, селяните бяха много развълнувани, че ще живее в къща, която принадлежеше на предводителя на селото им. Макар опозорен и низвергнат, вождът все още беше известен. Избран за вожд на хейендите — едно от най-големите племена на Йеоуе, — той се бе прославил в последните години на Войната за освобождение, като поведе мощно движение за това, което той наричаше „расова свобода“. Дори някои от селяните бяха прегърнали основния принцип на Световната партия: никой не може да живее на Йеоуе, освен нейните собствени хора. Никакви уерелианци, омразните колонизатори на дедите им, босове и собственици. Войната бе сложила край на робството. И през последните няколко години дипломатите на Екумена бяха договорили да се сложи край на икономическата власт на Уерел над колонизираната планета. Босовете и собствениците, дори тези, които живееха на Йеоуе от столетия, се изтеглиха на Уерел, Стария свят, следващата по отдалеченост от слънцето планета. Избягаха, а войниците им бяха прогонени след тях. Те никога повече не бива да се връщат, казваше Световната партия. Нито като търговци, нито като посетители, никога повече те не ще замърсяват почвата и душата на Йеоуе. Нито пък друг чужденец, друга сила. Чужденците от Екумена бяха помогнали на Йеоуе да се освободи. Сега и те трябва да си вървят. Нямаше място за тях тук. „Това е нашият свят, нашият свободен свят. Тук ще създадем душите си по подобие на Камие Мечоносеца“ — повтаряше Аберкам отново и отново, и този образ, извитият меч, бе станал символ на Световната партия.

И се бе ляла кръв. Още от въстанието в Надами насетне трийсет години сражения, бунтове, ответни удари, половината й живот, а дори и след Освобождението, след като уерелианците си отидоха, сраженията продължиха. Винаги, винаги младите мъже бяха готови да се спуснат и да убият когото старите им кажат да убият — себе си, жени, старци, деца. Винаги се водеше война в името на Мира, Свободата, Справедливостта, Господ. Новоосвободени племена се биеха за земя, градските първенци се биеха за власт. Всичко, за което Йос се бе трудила като просветител в големия град, бе рухнало, не само по време на Войната за освобождение, но и след това, когато градът се разпадаше във войните между районите, които следваха една след друга.

Ако трябва да сме честни, мислеше тя, въпреки че размахваше меча на Камие, Аберкам, като лидер на Световната партия, беше опитал да избегне войните и отчасти бе успял. Предпочиташе да печели властта чрез политика и убеждаване и беше майстор в това отношение. Стигна много близо до успеха. Извитият меч бе навсякъде, митингите, които приветстваха речите му, бяха огромни. АБЕРКАМ И РАСОВА СВОБОДА! — гласяха транспарантите, които висяха над градските булеварди. Беше сигурен, че ще спечели първите свободни избори за вожд на Световния съвет, провеждани в Йеоуе. А след като ги спечели, в началото не стана нищо особено, после плъзнаха слуховете. За измените. За самоубийството на сина му. Обвиненията на майката на сина му към него — обвинения в разврат и крещящо разточителство. Доказателство, че е присвоил огромни суми от средствата, отпуснати на неговата партия за подпомагане на районите, изпаднали в бедност, след изтеглянето на уерелианските капитали. Разкри се таен план да бъде убит пратеникът на Екумена и за това да бъде обвинен старият приятел и привърженик на Аберкам, Демейе… Това доведе до свалянето му. Един вожд може да се отдава на сексуални оргии, да злоупотребява с власт, да богатее на гърба на народа си и да му се възхищават заради това, обаче на вожд, предал съратник, никой не прощава. Такъв, според Йос, беше кодексът на роба.

Тълпи от собствените му симпатизанти се обърнаха срещу него, нападнаха резиденцията на управителя на СПК, в която се бе настанил. Привърженици на Екумена и сили, които продължаваха да са лоялни към него, се обединиха, за да го защитят и да възстановят реда в столицата. След дни улични сражения, стотици убити в боевете и още хиляди ранени в бунтове по целия континент Аберкам се предаде. Екуменът подкрепи последвалото временно правителство, за да обяви амнистия. Техните хора го преведоха през изпоцапаните с кръв, разрушени от взривовете улици в пълна тишина. Хората го гледаха — хора, които му се бяха доверявали, хора, които го бяха боготворили, хора, които го бяха мразили, го гледаха в пълно мълчание как минава покрай тях, охраняван от чужденци, същите тези чужденци, които той бе искал да прогони от техния свят.

Тя бе прочела тези неща във вестника. Тогава живееше в блатата вече от година. „Така му се пада“ — помисли си и това бе почти всичко. Дали Екуменът е истински съюзник, или онези са нови прикрити собственици, тя не знаеше, но й харесваше вождовете да падат. Уерелианските босове, надутите племенни първенци или задъхващите се демагози ги бяха оставяли да ядат кал. Тя беше изяла достатъчно кал от тяхната, за да й стига за цял живот.

Когато няколко месеца след това в селото й казаха, че Аберкам пристига в блатата като самотник, за да укрепи душата си, тя беше изненадана и за момент изпита срам, че бе смятала всичките му думи за празни приказки. Беше ли наистина религиозен човек? Въпреки всички оргии, кражби и разточителство, въпреки търговията с власт и убийствата? Не! След като бе загубил всичките си пари и влияние, единственият начин да остане забелязан би бил да демонстрира бедност и набожност. Пълно безсрамие. Йос се изненада от горчивината на възмущението си. Първия път, когато го видя, й се искаше да се изплюе върху тези големи, обути в сандали стъпала с големи палци — това беше единственото, което бе видяла от него. Отказваше да погледне лицето му.

След това през зимата чу виенето в блатата нощем, донасяно от смразяващия вятър. Тикули и Губу наостриха уши, но не се изплашиха от ужасния звук. След минута и тя го разпозна като човешки глас. Някой крещеше — пиян, луд? Виеше, умоляваше, така че тя стана, за да отиде при него въпреки ужаса си. Но той не търсеше човешка помощ. „Господи! Господи мой, Камие!“ — крещеше, а когато тя погледна навън през вратата си, го видя на наколната пътека, силует на фона на бледите нощни облаци, да крачи и скубе косата си, да крещи като животно, като болна душа.

След онази нощ престана да го съди. Бяха равни. Когато го срещна следващия път, погледна го в лицето, застави го да й говори.

Не се случваше често. Той живееше в истинско уединение. Никой не прекосяваше блатата, за да отиде да го види. Хората от селото често обогатяваха душите си, като й даваха продукти, излишъци от реколтата, остатъци, а понякога, на празници, някоя и друга порция сготвена специално за нея храна. Не бе видяла обаче никой да носи каквото и да било към къщата на Аберкам. Може би му бяха предложили, а той им бе отказвал в гордостта си? Може би се страхуваха да му предложат?

Копаеше лехата си с корени с мизерната лопата с къса дръжка, която й даде Ем Деуи, и си мислеше за виенето на Аберкам и за кашлицата му. Сафнан едва не умря от берлота, когато беше на четири. Йос бе слушала тази ужасяваща кашлица седмици наред. Дали пък Аберкам онзи ден не бе тръгнал към селото, за да потърси лекарства? Дали бе успял да стигне, или се бе върнал назад?

Сложи си шала, защото отново духаше студен вятър, есента напредваше. Излезе на наколната пътека и пое по дясното разклонение.

Къщата на Аберкам беше от дърво, построена върху сал от дървени трупи, легнал върху гъстата тиня на блатото. Тези къщи бяха много стари, поне от двеста години, от времето, когато в долината е имало дървета. Беше фермерска, много по-голяма от нейната колиба, с пристройки, тъмна, с плачещ за ремонт покрив, с няколко заковани с дъски прозореца, видя отковани дъски на верандата, когато се качи на нея. Извика името му, после още веднъж, по-силно. Вятърът свистеше в тръстиките. Почука, изчака, бутна тежката врата и я отвори. Вътре беше тъмно. Озова се в нещо като вестибюл. Чу го да говори в съседната стая.

— Никога чак до прохода! Вади го! Вади го! Към изхода… — каза дебелият, хрипкав глас, после се разкашля. Тя отвори вратата. Наложи се да изчака минута, докато очите й свикнат с тъмнината, за да види къде е. Намираше се в някогашната дневна на къщата. Прозорците бяха със спуснати кепенци, огънят бе изгаснал. Имаше бюфет, маса, канапе, но близо до огнището беше сложено легло. Изпомачканите завивки се бяха свлекли на пода, а Аберкам лежеше гол на леглото, гърчеше се и бълнуваше от треската.

— Боже! — изпъшка Йос. Тези огромни черни, лъщящи от пот гърди и обрасъл със сиви косъмчета корем, тези силни ръце и стискащи пръсти, как щеше да се доближи до тях?

Успя и скоро изостави предпазливост и стеснителност, защото видя, че е слаб в треската си, а когато идваше на себе си, изпълняваше нарежданията й. Зави го, струпа отгоре му всички одеяла, които имаше, и една черга от пода в неизползвана стая. Запали огъня да топли колкото може повече и след час-два той започна да се поти, да се облива в пот, докато всичките завивки и леглото не подгизнаха.

— Ти си неумерен! — скара му се тя посред нощ. Задърпа го, избута го, докато не го накара със залитане да легне на грохналото канапе. Зави го с чергата и се зае да изсуши завивките му на огъня. Той трепереше и кашляше, а тя свари билките, които бе донесла, и пи заедно с него горещ чай. Внезапно той заспа и спа като мъртвец, не се събуди дори от кашлицата, която го разкъсваше. Тя заспа също толкова внезапно, а когато се събуди, видя, че лежи на голите камъни пред огнището, че огънят е изгаснал, а през прозорците наднича белият ден.

Аберкам лежеше като планинска верига под чергата, която сега Йос видя, че е мръсна. Гърдите му свистяха, но дишаше дълбоко и равномерно. Тя стана бавно, малко по малко, цялата в болки и болежки, запали огъня и се стопли, направи чай, разгледа килера. Беше зареден с основните неща. Явно вождът поръчваше провизиите си от Вео, най-близкия прилично голям град. Направи си добра закуска, а когато Аберкам се надигна, го накара да пие още билков чай. Треската беше преминала. Сега, помисли си тя, опасността е от течност в дробовете. Навремето я предупредиха за това, когато боледуваше Сафнан, а този тук беше мъж на шейсет. Ако престанеше да кашля, това щеше да е сигнал за опасност. Накара го да седне на леглото.

— Кашляй! — каза му.

— Боли — изръмжа той.

— Трябва да кашляш — настоя Йос и той се разкашля: кха-кха!

— Още — нареди Йос и тялото му се разтърси от спазми. — Добре — каза тя. — Сега спи.

Той заспа.

Тикули и Губу сигурно умираха от глад! Хукна у дома, нахрани животните, погали ги, смени долните си дрехи и поседя на стола пред своята камина за половин час, докато Губу мъркаше в краката й — ро-ро. После се върна през блатата в къщата на вожда.

До вечерта успя да изсуши леглото му и да го сложи да легне в него. Остана при него през нощта, но на сутринта си тръгна, като обеща:

— Ще се върна довечера.

Той не каза нищо, още беше много болен, безразличен към своите страдания или към нейните.

На следващия ден видимо беше по-добре. Кашлицата беше къртеща се и силна — добра кашлица. Той беше съвсем буден понякога, а когато му донесе бутилката, която използваше за подлога, той се обърна, за да се изпикае. Стеснителност — добър знак при вожда, помисли си. Беше доволна от него и от себе си. Пак беше полезна.

— Тази нощ ще те оставя сам — каза му. — Гледай завивките да не паднат на пода. Ще се върна сутринта. — Радваше се на себе си, на решителността си, на това, че никой не й държеше сметка.

Когато обаче се прибра у дома в ясната студена вечер, завари Тикули свит в ъгъл, в който не бе спал никога преди. Отказа да яде и отново пропълзя в ъгъла си, когато тя опита да го погали, да го издърпа оттам, да го накара да спи на леглото. Остави ме, каза й, извърна поглед от нея, мушна сухия си черен, остър нос в извивката на предната си лапа. Остави ме, каза търпеливо, остави ме да умра. Това правя в момента.

Йос заспа, защото беше много уморена. Губу остана вън, из блатата, цяла нощ. Сутринта Тикули беше пак там, свит на пода на мястото, където никога не беше спал, чакаше.

— Трябва да тръгвам — каза му тя. — Ще се върна скоро. Много скоро. Чакай ме, Тикули.

Той не отговори нищо, загледан някъде настрани с мътните си кехлибарени очи. Не чакаше нея.

Йос тръгна през блатата със сухи очи, ядосана, безполезна. Аберкам беше в същото състояние, в каквото го остави. Даде му малко зърнена каша, погрижи се за най-необходимото, после обясни:

— Не мога да остана. Животинката ми е болна. Трябва да се връщам.

— Животинка — повтори едрият мъж с боботещия си глас.

— Лисокуче. Подари ми го дъщеря ми.

Защо обясняваше, защо се оправдаваше? Тръгна. Когато стигна у дома, Тикули беше там, където го остави. Тя закърпи някои неща, сготви нещо, което Аберкам би могъл да хареса, опита да чете книга за световете в Екумена, за света, в който не е имало война, където винаги е зима, където хората са едновременно мъже и жени. Към средата на следобеда си помисли, че би трябвало да се върне при Аберкам, и тъкмо се изправи, Тикули също стана. Отиде много бавно при нея. Тя седна отново на стола си и се наведе, за да го вдигне, но той мушна острата си муцуна в дланите й, въздъхна и легна с глава върху лапите си. И пак въздъхна.

Йос остана на място и плака с глас известно време, но не дълго. После стана, взе градинарската лопата и излезе вън. Изкопа гроба в ъгъла, до каменния комин, на слънчево местенце. Когато влезе вътре и вдигна Тикули, през ума й мина ужасяваща мисъл: „Не е умрял!“. Беше умрял, но още не беше изстинал. Гъстата червена козина пазеше тялото му топло. Уви го в синия си шал, взе го на ръце и го занесе до гроба, още усещаше онази топлина, дори през плата и лекото втвърдяване на тялото — като дървена статуя. Запълни гроба и сложи отгоре камък, който бе паднал от комина. Не можа да каже нищо, но в ума й се появи представа, беше като молитва — Тикули тича, огрян от слънцето, някъде.

Остави на верандата храна за Губу, който не се прибра цял ден, и тръгна по наколната пътека. Беше тиха, облачна вечер. Тръстиките изглеждаха сивкави, а повърхността на водата имаше оловен отблясък.

Аберкам седеше в леглото, видимо по-добре, може би с леко повишена температура, но нищо сериозно. Беше гладен — добър знак. Когато му занесе подноса, той я попита:

— Животинчето по-добре ли е?

— Не — отговори Йос и се обърна настрани, едва след минута успя да добави: — Умря.

— В ръцете на Бога е — изрече хрипкавият гърлен глас и тя отново видя Тикули в слънчевата светлина, в нечие присъствие като слънчева светлина.

— Да — каза тя. — Благодаря ти.

Устните й потрепериха, гърлото й се сви. Не преставаше да вижда десена на синия си шал — листа, отпечатани в по-тъмносиньо. Намери си работа. След малко се върна, за да се погрижи за огъня, и седна край него. Почувства се много уморена.

— Преди нашият Господ, Камие, да вземе меча, той е бил скотовъдец — поде Аберкам. — И са го наричали Господар на зверовете и Водач на стадо елени, защото, когато отивал в гората, ходел сред елени, а лъвовете също отивали при него, при елените, без да им вредят. Никой не се страхувал.

Говореше толкова тихо, че трябваше да мине известно време, преди тя да си даде сметка, че цитира текстове от Аркамие.

Йос сложи още едно парче торф в огъня и пак седна.

— Кажи ми откъде си, вожде Аберкам — подкани го.

— От плантацията Геба.

— На изток?

Той кимна.

— Как беше там?

Огънят тлееше, изпускаше лютия си дим. Нощта беше напрегнато тиха. Когато за първи път излезе от града, тишината я будеше, нощ след нощ.

— Как беше там — повтори той почти шепнешком. Както при повечето хора от неговата раса, тъмните ириси запълваха целите му очи, но тя видя бял отблясък, когато погледна към нея. — Преди шейсет години — продължи той — живеехме в двора на плантацията. Тръстикова плантация. Някои от нас работеха там, режеха тръстика, други работеха във фабриката. Най-вече жените и малките деца. Повечето мъже и момчетата над девет слизаха в мините. Някои от момичетата също. Избираха ги дребни, за да работят в забои, в които мъжете не можеха да се проврат. Аз бях едър. Изпратиха ме в мините, когато бях на осем.

— Как беше там?

— Тъмно — отговори той. Тя пак видя отблясъка в очите му. — Сега си спомням онова време и се питам как живеехме? Как оживяхме на онова място? Въздухът долу, в мината, беше толкова запрашен, че изглеждаше черен, Черен въздух. Светлината от фенера проникваше само на две-три крачки напред. В повечето забои имаше вода до коленете на възрастните. В едно разклонение въглищата се бяха запалили и цялата галерия бе пълна с дим. Продължаваха да работят вътре, защото рудните жили минаваха зад въглищата. Носехме маски, филтри. Не вършеха особена работа. Вдишвахме дима. Дробовете ми винаги свирят по малко, както сега. Не е само от болестта, а от онзи дим. Мъжете измираха с почернели дробове. Всички по на четирийсет, четирийсет и пет години. Босовете даваха на племето пари, когато някой умре. Премия за смърт. Някои мъже смятаха, че заради това си струва да умрат.

— А как се измъкна оттам?

— Благодарение на майка ми — отговори той. — Беше дъщеря на вожд от селото. Тя ме образова. Научи ме на религия и свобода.

Казвал е това и преди, помисли си Йос. Беше се превърнало в готов отговор, стандартен мит.

— Как? Какво ти казваше?

Мълчание.

— Научи ме на Светото слово — отговори Аберкам. — И ми каза: „Ти и брат ти, вие сте истински хора, вие сте Божии чеда, негови слуги, негови воини, негови лъвове. Само вие.“ Господ Камие е дошъл с нас от Стария свят и сега е наш, живее сред нас. — Нарече ни Аберкам, Език на Бога, и Домеркам, Ръка на Бога. Заръча ни да говорим истината и да се сражаваме за свободата си.

— Какво стана с брат ти? — попита Йос след малко.

— Убиха го в Надами — каза Аберкам и двамата отново помълчаха известно време.

Надами беше първата искра на въстанието, което най-накрая доведе до Освобождението на Йеоуе. В плантацията Надами за първи път рамо до рамо се сражаваха срещу собствениците роби от плантацията и свободни хора от града. Ако робите бяха успели да застанат заедно срещу собствениците, корпорациите, биха могли да извоюват свободата си години по-рано. Ала освободителното движение постоянно се раздираше от племенни съперничества. Вождове, претендиращи за власт в новоосвободените територии, се пазаряха с босовете, за да консолидират придобивките си. Трийсет години война и унищожение, преди малобройните уерелианци да бъдат победени и прогонени от този свят, за да оставят местните жители да воюват помежду си.

— Брат ти е имал късмет — отбеляза Йос.

И вдигна очи към вожда, за да види как ще приеме това предизвикателство. На светлината от огъня голямото му тъмно лице изглеждаше омекотено. Сивата му твърда коса се бе изплъзнала от хлабавата плитка, в която я бе сплела, за да не пада в очите му, и сега се спускаше покрай лицето му. Отговори й бавно, тихо:

— Беше мой по-малък брат. Беше Енар на бойното поле на Петте армии.

О, значи ти си самият Господ Камие? — сопна се Йос мислено, развълнувана, възмутена, цинична. Какво его! Със сигурност обаче имаше и друг намек. Енар бе вдигнал меча си, за да убие своя по-голям брат на онова бойно поле, да му попречи да стане Господар на Света. А Камие му бе казал, че мечът, който държи, е собствената му смърт. Че в живота няма господство и свобода, а само в отказа от живота, от копнежа, от желанието. Енар бе оставил меча си и бе отишъл в пустошта в мълчание, само с думите: „Братко, аз съм ти“. И Камие бе взел меча, за да се сражава с армиите на опустошението с мисълта, че няма победа.

Тогава кой беше той, този мъж? Този едър тип? Този болен старец, това малко момче, спуснато в мините, в тъмнината, този грубиян, крадец, лъжец, който смяташе, че може да говори от името на Господ?

— Говорим твърде много — каза Йос, макар че никой от тях не бе казал нищо от пет минути. Наля му чаша чай и махна чайника от огъня, където го бе оставила, за да ври леко и да поддържа въздуха влажен. Взе шала си. Той продължаваше да я гледа със същото меко изражение на лицето, напомнящо объркване.

— Исках свобода — каза той. — Нашата свобода.

Съвестта му не беше нейна грижа.

— Стой на топло — посъветва го.

— Ще си тръгваш толкова късно?

— Няма как да се изгубя на наколната пътека.

Беше странна разходка обаче, защото нямаше фенер, а нощта беше тъмна. Докато налучкваше пътеката към дома, мислеше си за онзи черен въздух в мината, за който й бе разказал вождът, за дима, който поглъщал светлината. Мислеше за тежкото черно тяло на Аберкам. Мислеше колко рядко й се бе случвало да ходи сама нощем. Като дете, в плантацията Бани, през нощта робите оставаха заключени в двора. Жените стояха в женската част и никога не излизаха сами. Преди войната, когато отиде в града като освободена от робство, за да учи в училището, бе усетила вкуса на свободата. В лошите години на войната обаче и даже след Освобождението една жена не можеше да се разхожда по улиците нощем, защото беше опасно. В работническите квартали нямаше полиция, нямаше улично осветление. Местните главатари изпращаха бандите си да грабят. Трябваше да внимаваш дори през деня, да гледаш да си сред хора, винаги наблизо да има улица, по която да избягаш.

Започна да се безпокои, че може да изпусне разклона, но когато стигна до него, очите й бяха свикнали достатъчно с тъмнината, така че дори успя да различи тъмното петно на къщата си над безформената маса на тръстиката. Беше чувала, че чужденците виждали зле на тъмно. Имаха малки очи, малки точки, с бяло навсякъде около тях, като на изплашено теле. Не харесваше очите им, макар че харесваше цвета на кожата им, тъмнокафяв или ръждивокафяв, по-топъл от нейната сивкаво-кафява робска кожа или синкавочерната кожа, която Аберкам беше наследил от собственика, изнасилил майка му. Цианидена кожа, както казваха чужденците учтиво, и адаптация на очите към спектъра на излъчването на уерелианското слънце.

Губу затанцува около нея още от пътеката, загъделичка краката й с опашката си.

— Внимавай! — скара му се тя. — Ще те настъпя!

Беше му благодарна. Вдигна го веднага щом влезе. Не последва достолепното и радостно посрещане на Тикули — не тази вечер, никога повече. Ро-ро-ро, продължаваше Губу край ухото й, слушай ме, аз съм тук, животът продължава, къде е вечерята?

 

 

В крайна сметка вождът се разболя от пневмония и Йос отиде до селото, за да се обади на клиниката във Вео. Оттам изпратиха лекар, който каза, че Аберкам се справя добре и трябва просто да го кара да седи и да кашля, билковите чайове били добро нещо, да го наглежда, точно така, и си тръгна, много благодаря. Започна да прекарва следобедите си при вожда. Къщата й без Тикули изглеждаше много помръкнала, дните в късната есен й се струваха много студени, а и какво друго можеше да прави? Харесваше голямата тъмна къща на сала. Нямаше намерение да чисти на вожда или на когото и да било друг мъж, който не си чисти сам, но все пак разгледа стаите, които Аберкам явно не използваше и дори не поглеждаше. Намери една на горния етаж, с дълги, ниско разположени прозорци на западната стена, която й хареса. Измете я и изми прозорците с техните малки зеленикави стъкла. Когато той спеше, тя се качваше в тази стая и сядаше на парцалива вълнена черга, която беше единственото обзавеждане. Камината беше затворена с тухли, но от нея проникваше топлина заради горящия торф на долния етаж. Опираше гръб на затоплените тухли и с проникващите косо слънчеви лъчи се чувстваше добре. Там усещаше някакъв покой, който сякаш принадлежеше на стаята, на въздуха в нея, на зеленикавите, вълнисти стъкла на прозорците. Там седеше в пълна тишина, свободна от задължения, доволна, както никога не се бе чувствала в собствената си къща.

Вождът възстановяваше силите си бавно. Често беше намръщен, кисел, точно грубиянът, за когото го бе взела в началото, потънал в насочени към самия него срам и гняв. Други дни беше готов да говори. Понякога дори и да слуша.

— Четох книга за световете от Екумена — каза Йос, докато чакаше бобените хлебчета да се изпържат от едната страна, за да ги обърне и да ги изпържи и от другата. През последните няколко дни вечеряше с него в късния следобед, измиваше чиниите и се прибираше у дома, преди да мръкне. — Много интересно. Няма никакво съмнение, че произлизаме от хората на Хаин, всички ние. Също и чужденците. Дори животните ни имат същите предци.

— Така казват — изсумтя той.

— Въпросът не е кой го казва — продължи тя. — Всеки, който погледне доказателствата, вижда, че е така. Това е генетичен факт. Това, че не ти харесва, не променя нещата.

— Какво означава един „факт“, който е на милион години? — попита той. — Какво общо има той с теб, с мен, с нас? Това е нашият свят. Ние сме ние. Нямаме нищо общо с тях.

— Вече имаме — възрази тя доста рязко, докато обръщаше хлебчетата.

— Не и ако зависи от мен — заяви той.

Йос се засмя.

— Не се отказваш, нали?

— Не — кимна той.

След като започнаха да се хранят — той на подноса си в леглото, а тя на стол пред огнището, — Йос продължи, но имаше усещането, че дразни бик, че всеки момент може да предизвика срутването на лавина. Защото макар и все още да беше слаб и болен, в него се таеше заплаха, в големината му, не само на тялото.

— За това ли е всичко всъщност? — продължи тя. — Заради Световната партия? Планетата да е само наша, без чужденци? Само това ли?

— Да — избоботи той мрачно.

— Защо? Екуменът може да сподели с нас толкова много. Те разбиха хватката на корпорациите над нас. Те са на наша страна.

— Дойдохме на този свят като роби — каза той, — това обаче е нашият свят и ние сами трябва да открием пътя си в него. Камие е с нас. Скотовъдеца, Поробения, Камие Мечоносеца. Това е нашият свят. Нашата земя. Никой не може да ни я даде. Не е нужно да получаваме знанието на други хора или да следваме техните богове. Ние живеем тук, на тази земя. Тук умираме, за да отидем при нашия бог.

След малко Йос поде:

— Имам дъщеря, внук и внучка. Напуснаха нашия свят преди четири години. На кораб, който лети към Хаин. Всичките години, които ми остават да живея, за тях ще са като няколко минути, най-много час. Ще са там след осемдесет години, всъщност вече останаха седемдесет и шест. На онази друга земя. Ще живеят там и ще умрат там. Не тук.

— Ти искаше ли да заминат?

— Решението беше нейно.

— Не твое.

— Аз не живея нейния живот.

— Но тъгуваш — каза той.

Тишината помежду им натежа.

— Това е грешно, грешно, грешно! — заяви той със силен, отчетлив глас. — Ние имахме своя собствена съдба, наш собствен път към Господа и те ни го отнеха. Отново сме роби! Мъдрите чужденци, учените с тяхното знание и изобретенията им, хората, които казват, че са наши предци… „Правете това“, нареждат ни и ние го правим. „Правете онова“ — и ние го правим. Качете децата си на нашия прекрасен кораб и летете до нашия прекрасен свят! И вземат децата ни, които никога повече няма да се върнат у дома. Няма да познават своя дом. Няма да знаят кои са. Няма да знаят кои ръце биха могли да ги прегръщат.

Държеше реч. Доколкото тя можеше да прецени, беше произнасял тази реч и друг път, веднъж или стотици пъти, задъхан и величествен. В очите му имаше сълзи. И в нейните очи се появиха сълзи. Нямаше да му позволи да я използва, да си играе с нея, да придобие власт над нея.

— Ако се съглася с теб — каза му, — отговори все пак защо измами, Аберкам? Защо излъга собствения си народ, защо открадна?

— Няма такова нещо — възрази той. — Всичко, което съм правил, всеки мой дъх е бил за Световната партия. Да, харчех пари, всичките, до които успявах да се добера, но за какво друго, освен за каузата? Да, заплаших пратеника, исках да го прогоня, него и останалите, от нашия свят! Да, излъгах ги, защото искаха да ни контролират, да ни притежават, а аз съм готов на всичко, за да спася нашите хора от робството! На всичко!

Удари с огромен юмрук издутината на коляното си, разрида се, започна да диша тежко.

— А не мога да направя нищо! О, Камие! — извика и скри лицето си с длани.

Йос седеше мълчаливо, дълбоко разстроена.

След доста време той избърса лицето си с длани като дете, приглади грубата си коса назад, разтри очите и носа си. Взе подноса и го сложи на коленете си, взе вилицата, отряза парче бобено хлебче, сложи го в устата си, сдъвка го, преглътна. Ако той може, и аз мога, помисли си Йос и последва примера му. Нахраниха се. Тя стана и отиде да вдигне подноса.

— Съжалявам — каза Йос.

— Тогава го нямаше — отвърна той много тихо. Вдигна очи към нея, погледна я от упор, видя я, както й се струваше, че рядко я вижда.

Тя стоеше и чакаше, без да разбира.

— Беше си отишло години по-рано. Имам предвид това, в което вярвах в Надами. Че е нужно само да ги прогоним, и ще бъдем свободни. Загубихме пътя, докато войната продължаваше и продължаваше. Знаех, че е лъжа. Какво значение щеше да има, ако продължавах да лъжа?

Тя разбра единствено, че е дълбоко разстроен и може би малко луд, и че не е била права да го обвинява. И двамата бяха стари, и двамата бяха победени, и двамата бяха загубили детето си. Защо й беше да го наранява? Сложи длан върху неговата за миг, мълчаливо, после вдигна подноса.

Когато миеше чиниите в кухнята, той извика:

— Ела за малко, моля те.

Никога преди не го беше правил и тя отиде при него веднага.

— Коя беше ти? — попита я.

Тя стоеше и го гледаше.

— Преди да дойдеш тук — добави той нетърпеливо.

— От плантацията отидох да уча. Живеех в града. Преподавах физика. Ръководех преподаването на точните науки в училищата. Отгледах дъщеря си.

— Как се казваш?

— Йос. От племето седеуи, от Бани.

Той кимна и след малко тя се върна в кухнята. Дори не е знаел името ми, помисли си.

 

 

Всеки ден го караше да става, да се разхожда по малко, да седи на стол. Той се подчиняваше, но всичко това го уморяваше. Следващия следобед го накара да ходи доста и когато се върна в леглото, той затвори очи веднага. Тя се качи тихо по скърцащите стълби в стаята със западните прозорци и седя там дълго време, в идеален покой.

Докато приготвяше вечерята, го накара да седи в леглото. Говореше, за да го ободри, защото той никога не се оплакваше заради исканията й, но изглеждаше мрачен и навъсен и тя се обвиняваше, че го е разтревожила предния ден. Нали и двамата бяха тук, за да оставят всичко зад гърба си, всичките си грешки и провали, любовта си, победите си? Разказа му за Уада и Еид, разкраси историята за невъзможните любовници, които в същия момент всъщност бяха в къщата й, в леглото.

— Нямаше къде да отида, когато идваха — каза тя. — В студени дни като днешния беше доста неудобно. Висях по магазините в селото. Сега е по-добре, мога да кажа. Харесва ми тази къща.

Той само изсумтя, но Йос долови, че я слуша внимателно, опитва се да разбере като чужденец, който не говори езика.

— Не те интересува къщата, нали? — подхвърли тя и се засмя, докато сервираше супата. — Поне си честен. Аз пък се преструвам на светица, уж изграждам душата си, а се привързвам към предметите, обичам ги. — Седна пред огъня и се зае със супата си. — Горе има чудесна стая — каза след малко. — Ъгловата от предната страна, гледа на запад. Нещо хубаво се е случило в тази стая, може би в нея някога са живели влюбени. Обичам да гледам блатата оттам.

Когато се приготви да си тръгва, той я попита:

— Тръгнали ли са си вече?

— Сърнетата ли? О, да. Отдавна. Вече са при омразните си семейства. Подозирам, че ако можеха да заживеят заедно, съвсем скоро щяха да се намразят по същия начин. Невежи са, но няма как и да е иначе. Селото е тесногръдо, те са толкова бедни. Вкопчили са се в любовта си, сякаш вярват, че тя… че тя е тяхната истина…

— „Дръж се за благородното“ — каза Аберкам. Тя знаеше цитата.

— Искаш ли да ти почета? — попита го. — Имам Аркамие, мога да я донеса.

Той поклати глава с неочаквана, широка усмивка.

— Няма нужда. Знам я наизуст.

— Цялата?

Той кимна.

— Исках да я науча… поне някаква част… когато дойдох тук — каза тя, беше изненадана. — Не го направих. Никога не остава време като че ли. Тук ли я научи?

— Беше отдавна. В затвора в град Геба — обясни той. — Там имах предостатъчно време… Напоследък, както лежа тук, я повтарям сам на себе си. — Усмивката му се задържа още малко. — Прави ми компания, когато теб те няма.

Тя загуби дар слово.

— Присъствието ти ми е приятно — добави той.

Тя се уви в шала си и изтича навън, без дори да каже довиждане.

Прибра се у дома сред вихрушка от объркани, противоречиви чувства. Какво чудовище беше този човек! Флиртуваше с нея — никакво съмнение по въпроса. По-скоро, направо й налиташе. Проснат на леглото като повален вол, със свирещи бели дробове и сива коса! Този мек, гърлен глас, тази усмивка, о, знаеше как да я използва, знаеше как да не прекалява с нея. Знаеше как да се добере до една жена, беше се добрал до хиляди, ако слуховете бяха верни, до и вътре в тях, и пак вън, ето ти малко семенна течност за спомен от твоя вожд, и довиждане, бебче. Господи!

Добре, а защо реши да му разказва за Еид и Уада, че са в леглото в къщата й? Глупава жена, смъмри се и продължи да крачи в източния вятър, който блъскаше сивеещите тръстики. Глупава, глупава, стара, стара жена!

Губу излезе да я посрещне, затанцува и заопипва краката и ръцете й с меките си лапи, заразмахва своята къса опашка на черни петна с топка накрая. Беше оставила вратата отворена, така че да може да я бутне и да излезе. Завари я открехната. Из цялата стая бяха пръснати перата на някаква малка птичка, по чергата пред огнището имаше малко кръв и вътрешности.

— Чудовище! — скара му се. — Убивай вън!

Той затанцува бойния си танц и извика „хо, хо, хо!“. Цяла нощ спа свит на кълбо в свивката на краката й и всеки път, когато се обърнеше, я прекрачваше и се свиваше от другата страна.

А тя се обръщаше често, представяше си или сънуваше тежестта и топлината на масивно тяло, тежестта на длани върху гърдите си, устни върху зърната си, които всмукват живот.

 

 

Съкрати посещенията си при Аберкам. Той вече можеше да става, да се грижи за себе си, да си прави закуска сам. Поддържаше сандъка му за торф до комина пълен, носеше му вечеря, но вече не оставаше да се храни с него. През повечето време той беше мрачен и мълчалив, слушаше какво му говори. Бяха нащрек един с друг. Липсваха й часовете в западната стая на горния етаж, но с това беше свършено, беше нещо като сън, приятното усещане си бе отишло.

Един следобед Еид дойде сама в къщата на Йос, беше намръщена.

— Като че ли няма да идвам повече — заяви тя.

— Какво се е случило?

Момичето сви рамене.

— Следят ли те?

— Не. Не знам. Може, знаеш… Може да ме напомпа. — Употреби старата дума за забременяване, използвана от робите.

— Нали вземаше противозачатъчните? — Беше ги купила за тези двамата от Вео, доста добри запаси.

Еид кимна едва забележимо.

— Предполагам, че е лошо — каза тя и присви устни.

— Кое? Да правиш любов? Да вземаш противозачатъчни?

— Лошо е — повтори момичето и я стрелна с бърз, злобен поглед.

— Добре — съгласи се Йос.

Еид се обърна, за да си върви.

— Довиждане, Еид.

Без да отговори, момичето се отдалечи по пътеката през блатото.

„Дръж се за благородното“, помисли си Йос с горчивина.

Обиколи къщата, отиде до гроба на Тикули, но беше прекалено студено, за да стои вън дълго — неподвижен, болезнен студ, от дълбината на зимата. Влезе вътре и затръшна вратата. Стаята й се струваше малка, тъмна, ниска. Мъждукащият торф димеше и тлееше. Когато гореше, не издаваше никакъв звук. Извън къщата също не се чуваше нищо. Нямаше вятър, скованите от леда тръстики бяха неподвижни.

Искам дърва, искам огън с дърва, помисли си Йос. Танцуващи пламъци, пращене, огън, който разказва приказки, като онзи в къщата на баба ми в плантацията.

На следващия ден отиде по една от пътеките през блатата до изоставена къща и извади няколко хлабави дъски от пропадналата веранда. Вечерта запали в камината си бумтящ огън. Започна да ходи до онази къща поне по веднъж всеки ден и до складирания торф, но от другата страна на комина се появи значителна купчина дърва за горене. Вече не ходеше в къщата на Аберкам. Той беше добре със здравето, а за разходките си Йос искаше да има цел. Нямаше как да реже по-дългите дъски, така че ги слагаше с единия край в огъня и постепенно ги местеше напред. По този начин една дъска й стигаше за цяла вечер. Седеше край ярките пламъци и се опитваше да наизусти първата книга от Аркамие. Губу лежеше пред огъня и понякога гледаше пламъците и мъркаше, а понякога спеше. Не обичаше да излиза сред замръзналите тръстики, така че Йос му направи сандъче в килера и той се научи да го използва много чисто.

Дълбокият студ продължаваше — най-лошата зима, която се помнеше сред блатата. Студените течения й показаха пукнатини в стените, за които дотогава даже не подозираше. Нямаше парцали, с които да ги запуши, така че използваше кал и разкъсани тръстикови стебла. Ако допуснеше да изгасне огънят, малката къща замръзваше за час. Тлеещият торф, добре зареден, стигаше за през нощта. Денем често слагаше парчета дърво заради пламъка, светлината, компанията.

Трябваше да отиде до селото. Отлагаше го от дни с надеждата студът да отмине, така че запасите й буквално от всичко се бяха изчерпили. Беше по-студено от когато и да било. Блокчетата торф, които слагаше в огъня, вече бяха примесени с пръст и горяха още по-лошо, затова се налагаше винаги да слага и парчета дърво, за да поддържа топла къщата. Облече се дебело, уви се във всички шалове, които имаше, и пое към селото с торбичката си. Губу й намигна от огнището.

— Ленив непрокопсаник — каза му. — Мъдро животно.

Студът беше страховит. Ако се подхлъзна на леда и си счупя крака, няма кой да дойде да ме види с дни, мислеше си. След няколко часа ще умра от студ. Е, добре. В ръцете на Господа съм и ще умра след някоя и друга година и бездруго. Само, Господи, нека се добера до селото, за да се стопля!

Добра се и прекара доста време край печката в сладкарницата, за да научи последните клюки, а после и в магазинчето на вестникаря, за да прочете в старите вестници за новата война в източната провинция. Лелите на Еид, бащата, майката и лелите на Уада я попитаха как е вождът. Всички й казаха да се отбие при хазяина си Кеби, защото имал нещо за нея. Оказа се пакет евтин отвратителен чай. Тя му благодари, защото нямаше нищо против той да обогати душата си. Той също я попита за Аберкам. Вождът бил болен? По-добре ли е вече? Любопитстваше. Тя отговаряше с безразличие. Лесно е да живееш в мълчание, мислеше си. Нямаше да мога да живея с тези гласове.

Не й се излизаше от топлата стая, но торбата й беше по-тежка, отколкото й се искаше, а на смрачаване щеше да й е по-трудно да вижда заледените места по пътя. Сбогува се, прекоси селото и пое по наколната пътека. Беше по-късно, отколкото си мислеше. Слънцето беше съвсем ниско, криеше се зад облачна ивица на иначе чистото небе, сякаш му се свидеше дори и половин час топлина и светлина. Искаше й се да се прибере у дома, при огъня, и ускори крачка.

Тъй като не отделяше очи от пътеката, за да не стъпи на лед, в началото чу само гласа. Позна го и си каза, че Аберкам сигурно пак е полудял! Защото тичаше към нея и крещеше. Тя спря, изплашена, страхуваше се от него, а той крещеше нейното име.

— Йос! Йос! Всичко е наред! — крещеше и крачеше забързано към нея, огромен подивял мъж, изпоцапан, покрит с кал, лед и кал по сивата му коса, с черни ръце, с черни дрехи, а тя виждаше бялото на очите му.

— Назад! — извика му. — Махай се! Махай се от мен!

— Не се бой — каза той. — Обаче къщата… къщата…

— Каква къща?

— Твоята къща. Гори. Видях я. Отивах към селото, видях пушека в блатото…

Продължи да говори, но Йос застина парализирана, оглушала. Затвори вратата, пусна резето. Никога не заключваше, но пускаше резето и Губу не би могъл да се измъкне. Остави го в къщата. Заключен — светлите отчаяни очи, пищящият тънък глас…

Тръгна напред. Аберкам препречи пътя й.

— Пусни ме да мина — настоя тя. — Трябва да мина.

Остави торбата си и хукна.

Ръката й се оказа уловена, спря я сякаш морска вълна, завъртя я обратно. Огромното тяло и гласът изпълниха всичко наоколо.

— Добре е, котето е добре. В моята къща е — говореше той. — Слушай ме, Йос! Къщата ти изгоря! Котето е добре.

— Какво стана? — изкрещя тя, бясна. — Пусни ме! Не разбирам! Какво стана?

— Моля те, моля те, мълчи — зашепна той умолително и я пусна. — Ще се отбием там. Ще видиш. Няма кой знае какво за гледане.

Тя тръгна с него, ужасно нестабилна, докато той разказваше какво се е случило.

— Но как е започнало? — попита тя. — Как е могло да стане?

— От искра. Оставила си огъня да гори. Разбира се. Нормално е. В този студ… От комина са изпаднали камъни, видях ги. Изскочили са искри, ако е имало дърво в огъня, може да е пламнала дъска от пода или сламеният покрив. Всичко отива в това сухо време, толкова сухо, без дъжд. О, Господи, мили Господи! Помислих си, че си вътре! Помислих си, че си в къщата! Видях огъня, бях на наколната пътека. После се озовах до вратата, не знам как стигнах, летял ли съм? Бутнах я, резето беше пуснато. Отворих и видях, че цялата задна стена и таванът горят, пламтят. Имаше толкова много дим, не можех да разбера дали си там. Влязох, малкото животно се криеше в един ъгъл — спомних си как плака, когато умря другото. Опитах да го хвана, обаче то се шмугна през вратата като светкавица. Видях, че те няма вътре, измъкнах се вън и в този момент покривът рухна. — Засмя се диво, триумфално. — Удари ме по главата, ето тук. Видях кофата ти и опитах да изгася с вода предната стена, да спася поне нещо, ала си дадох сметка, че е безумно, че всичко гори, нищо не е останало. И тръгнах по пътеката, а малкото животно стоеше там и цялото трепереше. Остави ме да го взема, а аз не знаех какво да правя с него, така че го отнесох в моята къща и го оставих там. Затворих вратата, няма да избяга. После ми мина през ум, че си в селото, и се върнах, за да те пресрещна.

Стигнаха до разклона. Йос отиде до края на пътеката и погледна нататък. Черно петно, черна купчина. Черни клечки. Лед. Потрепери, призля й, почувства се толкова зле, че трябваше да приклекне. Преглъщаше ледена слюнка. Небето и тръстиките се люлееха от ляво надясно пред очите й, не можеше да им попречи да се люлеят.

— Хайде, ела сега. Станалото — станало. Ела с мен. — Усети гласа, ръцете, голямата топлина, която я подкрепяше. Тръгна със затворени очи. След малко успя да ги отвори отново и се вгледа внимателно в пътя.

— О… торбата ми… оставих я… Тя е всичко, което имам — каза високо, сякаш през смях, обърна се и едва не падна, защото люлеенето започна пак.

— Взех я, тук е. Да вървим, остава още малко. — Носеше торбата странно, в свивката на лакътя си. С другата ръка я прегръщаше, помагаше й да стои права и да ходи. Стигнаха до къщата му, тъмната плаваща къща. Изправяше се на фона на невероятно оранжево-жълто небе с розови ивици, издигащи се нагоре оттам, където беше залязло слънцето. Когато беше малка, наричаха това „слънчеви коси“. Обърнаха гръб на величието и влязоха в тъмната къща.

— Губу? — извика тя.

Не го откри веднага. Криеше се под канапето. Наложи се да го измъкне, защото той не искаше да отиде при нея. Козината му беше покрита с прах, която оставаше по дланите й, когато го галеше. На устата му имаше малко пяна, трепереше и се бе свил в ръцете й. Тя погали сребристия петнист гръб, хълбоците, копринения пух на корема. Най-накрая животното затвори очи. В момента, в който тя помръдна обаче, скочи и отново се скри под канапето.

Йос се изправи и каза:

— Съжалявам, Губу. Ужасно съжалявам.

Вождът я чу, че говори, и се върна в стаята. Дойде от кухнята, държеше пред себе си мокрите си ръце и Йос се зачуди защо не ги е подсушил.

— Добре ли е той? — попита.

— Ще отнеме малко време — отговори тя. — Преживял е пожар. Сега е в непозната къща. Това са… котки. Териториални животни. Не обичат непознати места.

Трудно й беше да подрежда мислите и думите си, те идваха откъслечно, несвързани.

— Значи е котка?

— Петниста котка, да.

— Тези домашни любимци бяха на босовете, бяха в техните къщи — каза той. — Ние никога не сме ги държали край себе си.

Йос реши, че това е обвинение.

— Дошли са от Уерел с босовете — изтъкна тя. — Да. Също като нас.

След като изрече острите думи, Йос си помисли, че може би казаното от него е било оправдание за незнанието му.

Той продължаваше да стои с ръце, протегнати леко напред, вдървени.

— Съжалявам — каза. — Мисля, че ми трябва някаква превръзка.

Йос бавно наведе поглед към ръцете му.

— Изгорил си ги — отбеляза.

— Не много. Не си спомням кога е станало.

— Дай да видя.

Той се приближи и обърна големите си длани нагоре — жестока червена ивица от мехури върху синкавата кожа на пръстите на едната, кървяща болезнена рана в основата на палеца на другата.

— Не бях забелязал, докато не започнах да мия — каза той. — Не ме болеше.

— Дай да видя главата ти — подкани го тя, защото си спомни какво й беше казал. Той коленичи и й показа нещо сплъстено, рошаво, изпоцапано със сажди, с червено-черно изгаряне напряко отгоре. — О, боже! — възкликна тя.

Големият му нос и очите му се появиха изпод сивата плетеница, близо до нея, вторачени, тревожни.

— Знаех си, че покривът падна върху мен — каза и започна да се смее.

— Един покрив ти е малко! — извика тя. — Имаш ли нещо… чисти кърпи… помня, че оставих няколко в шкафа. Дезинфектант?

Зае се да почисти раната на главата, заговори:

— Не знам нищо за изгарянията, освен че трябва да са чисти и да стоят на открито и сухо. Трябва да се обадим на клиниката във Вео. Утре мога да отида в селото.

— Мислех, че си лекар или медицинска сестра — каза той.

— Аз съм училищен администратор!

— Грижеше се за мен.

— Знаех какво ти беше. Не знам нищо за изгарянията. Ще отида в селото и ще се обадя. Не тази вечер обаче.

— Не тази вечер — съгласи се той. Изпъна ръце и трепна от болка. — Щях да приготвя нещо за вечеря. Не бях обърнал внимание, че ръцете ми са пострадали. Не знам кога е станало.

— Когато си спасил Губу — подсказа Йос с равен глас и след това се разплака. — Покажи ми какво искаше да приготвиш за ядене, аз ще го направя — добави през сълзи.

— Съжалявам за нещата ти — каза той.

— Нищо съществено. Почти всичките ми дрехи са на мен — обясни тя, хлипайки. — В къщата нямаше почти нищо. Дори и храна. Само Аркамие. И моята книга за световете. — Представи си как страниците се гърчат и чернеят, докато ги чете огънят.

— Една приятелка ми я изпрати от града. Не одобряваше, че ще дойда тук, че ще се преструвам на свята с пиене вода и ще мълча. И беше права. Трябва да се върна, изобщо не трябваше да стъпвам тук. Каква лъжкиня съм, каква глупачка! Да крада дъски! Да крада дъски, за да си напаля хубав огън! За да ми е топло и приятно! И взех, че запалих къщата! Всичко отиде, всичко пропадна! Къщата на Кеби, горката ми малка котка, ръцете ти — за всичко съм виновна аз. Забравих за искрите от дървата, коминът е правен за горене на торф. Забравих. Забравям всичко, умът ми ме предава, паметта ми лъже, аз лъжа. Позоря моя Господ, като се преструвам, че отивам при него, а всъщност не мога да се откажа от света. И го изгарям. Мечът срязва твоите ръце. — Пое дланите му и наведе глава над тях. — Сълзите са дезинфектант — добави. — Съжалявам! О, колко съжалявам!

Големите му обгорели длани се отпуснаха в нейните. Наклони се напред и целуна косата й, погали я с устни и лице.

— Аз ще ти рецитирам Аркамие — каза й. — Стой сега. Трябва да хапнем нещо. Премръзнала си. Преживяла си шок, сигурно е. Стой тук. Все някак ще сложа тенджерата на огъня.

Тя се подчини. Беше прав — чувстваше се премръзнала. Примъкна се по-близо до огъня.

— Губу? — прошепна. — Губу, всичко е наред. Хайде, ела, малък мой!

Под канапето нищо не помръдна.

Аберкам застана до нея, предложи й нещо. Чаша. Чаша вино, червено вино.

— Имаш вино? — попита тя изненадано.

— Предимно пия вода и мълча — отговори той. — Понякога пия вино и говоря. Вземи го.

Тя пое чашата смирено.

— Не беше шок — каза му.

— Нищо не може да шокира градска жена — отбеляза той мрачно. — Сега искам да отвориш този буркан.

— Ти как отвори виното? — попита го, докато развинтваше капака на рибена яхния.

— Вече беше отворено — отговори той с гърлен глас, невъзмутим.

Седнаха пред огнището един срещу друг, за да се нахранят, вземаха си от тенджерата, окачена на куката над огъня. Тя размахваше долу под канапето парченца риба и шепнеше на Губу, но той не излизаше.

— Когато изгладнее много, ще се покаже — утеши се тя. Беше й писнало от сълзливото треперене на гласа й, буцата в гърлото, чувството за срам. — Благодаря ти за вечерята — каза. — Чувствам се по-добре.

Йос стана и изми тенджерата и лъжиците. Каза му да държи ръцете си сухи и той не предложи да й помогне, а остана край огъня, неподвижен като голям камък.

— Ще се кача горе — съобщи му, когато свърши. — Може би ще успея да хвана Губу и да го взема с мен. Ще ми дадеш ли едно-две одеяла?

Той кимна.

— Горе са. Запалих огъня — каза й. Тя не знаеше какво има предвид, беше коленичила, за да погледне под канапето. Даде си сметка, че изглежда гротескно — стара жена, увита в шалове, коленичила и с вирнат нагоре задник шепне: „Губу, Губу“ на едно канапе. Чу се леко дращене и Губу скочи право в ръцете й. Сви се на рамото й с муцуна под ухото. Йос седна на пети и изгледа Аберкам победоносно.

— Ето го! — възкликна. Изправи се с усилие и добави: — Лека нощ.

— Лека нощ, Йос — отговори той.

Не посмя да вземе горе маслената лампа и се изкачи в тъмнината, притиснала Губу с двете си ръце, докато не стигна до западната стая и не затвори вратата. И се вторачи. Аберкам беше махнал тухлите от камината и по някое време вечерта беше запалил торф в нея. Ръждивото сияние потрепваше в дългите, ниско разположени прозорци, почернели от нощ, и ароматът беше чудесен. Легло, което преди беше в друга неизползвана стая, сега беше преместено тук, оправено, с матрак и одеяла, а отгоре беше постлана бяла вълнена покривка. Старата черга, на която сядаше преди, сега беше изтупана и изчистена, и постлана пред камината.

Губу се размърда в ръцете й. Тя го пусна и той се шмугна право под леглото. Там щеше да му е добре. Йос наля малко вода от каната в легена и го сложи пред камината, за да има вода, ако ожаднее. Щеше да напълни кутията му с пепел. Имаме всичко, от което се нуждаем, помисли си, все още озадачена от потъналата в сенки стая, от меката светлина, която обливаше прозорците отвътре.

Излезе, затвори вратата зад себе си, и слезе долу. Аберкам седеше неподвижно край огъня. Очите му проблеснаха към нея. Йос не знаеше какво да каже.

— Ти хареса тази стая — каза той.

Йос кимна.

— Спомена, че може би някога в нея са живели влюбени. Помислих си, че в нея може пак да живеят влюбени.

След малко тя кимна.

— Може би.

— Не тази вечер — избоботи той ниско. Това е смях, даде си сметка Йос. Беше го видяла да се усмихва веднъж, сега го чу да се смее.

— Не. Не тази вечер — каза тя накрая.

— Имам нужда и от ръцете си — добави той. — За това ще ми е нужно всичко. За теб.

Тя не каза нищо. Наблюдаваше го.

— Седни, Йос, моля те — подкани я. Тя седна на стола пред огъня с лице към него.

— Когато бях болен, премислих много неща — започна той, както винаги сякаш държеше реч. — Аз предадох каузата си, лъгах и крадох в нейно име, защото не можех да призная, че вече не вярвам в нея. Страхувах се от чужденците, защото се страхувах от техните богове. Толкова много богове! Страхувах се, че те ще засенчат моя Господ. Ще го засенчат! — Замисли се за минута, после пое въздух с дълбоко хриптене в гърдите. — Предадох майката на моя син много пъти, много пъти. Нея, другите жени, себе си. Не се държах за най-благородното. — Разпери длани, трепна леко от болката, погледна белезите от изгарянията. — Мисля, че ти го направи.

След малко Йос промълви:

— Останах с бащата на Сафнан само няколко години. Имала съм и други мъже. Какво значение има сега?

— Нямах предвид това — каза той. — Имах предвид, че не си предала мъжете си, детето си, себе си. Добре. Това е минало. Казваш, че вече няма значение, нищо няма значение. Но ми даваш шанс дори и сега, този прекрасен шанс, на мен, да те прегърна, да те прегърна силно.

Тя мълчеше.

— Дойдох тук посрамен — добави той. — А ти ми оказа чест.

— Защо не? Коя съм аз, че да те съдя?

— Братко, аз съм ти.

Тя го погледна с ужас, само един поглед, после се обърна към огъня. Торфът гореше слабо, топлеше, изпускаше тънка струйка дим. Йос се замисли за топлината, за тъмнината на тялото му.

— Ще има ли мир помежду ни? — попита тя накрая.

— Мир ли ти е нужен?

След малко тя се усмихна.

— Ще направя всичко възможно — каза той. — Остани малко в тази къща.

Тя кимна.

Въпросът за Сегри

Първият регистриран контакт със Сегри е от година 242, Хаински цикъл 93. Странствай/ кораб, напуснал Иао (4-Телец) преди шест поколения, се спуска на планетата, а капитанът записва в корабния дневник следния доклад:

Доклад на Капитан Аолао-Олао

Прекарахме близо четирийсет дни в този свят, който наричат Се-ри или Йеха-ри, където добре се грижеха за нас и ни забавляваха, напускаме го с добра оценка за неговите местни жители, която е в съзвучие с тяхната нереформирана държава. Те живеят в големи сгради, които наричат замъци, с големи паркове наоколо. Извън стените на замъците се простират ниви и плодородни овощни градини, отвоювани с усърдие от изгорялата и суха каменна пустиня, каквато е по-голямата част от земята. Жените им живеят в села и градове, скупчени извън стените. Цялата работа във ферми и фабрики се върши от жените, които са с огромно числено превъзходство. Те са обикновени робини, живеещи в градовете, собственост на господарите на замъците. Живеят сред добитък и всевъзможни груби животни, които се допускат в къщите, някои от които са доста големи. Тези жени са облечени дрипаво, винаги се движат на групи или банди. Не ги допускат зад стените на парковете, затова те оставят храната и провизиите, които искат мъжете, пред външните порти на замъците. Показаха голям страх и недоверие към нас. Някои от моите мъже последваха няколко момичета по пътя, но жените от града се спуснаха като глутница диви животни и хората ми решиха, че е най-добре веднага да се приберат в замъка. Домакините ни посъветваха, че ще е най-добре за нас да стоим настрана от градовете, което и направихме.

Мъжете се разхождат спокойно в големите си паркове и се занимават с един или друг спорт. Вечер отиват в някои къщи в града, тяхно притежание, където могат свободно да си избират жени и да задоволяват похотта си с тях, както поискат. Жените им плащат, както ни казаха, с техни пари, медни, за нощта на удоволствия и им плащат допълнително, ако заченат дете от тях. Прекарват нощите си в плътски наслаждания колкото често им се иска, а дните — в разнообразни спортове и игри, най-често нещо като борба, при която се хвърлят един друг във въздуха, така че се чудехме как така никой никога не бива наранен, а всички се връщат в борбата с чудесна ловкост на ръцете и краката. Също така се дуелират с тъпи мечове и се бият с дълги, леки пръчки. Играят и игра с топка на голямо поле, като с ръцете си ловят и хвърлят топката, а с краката я ритат, спъват, спират противниковите играчи или ги ритат, така че мнозина са със синини или куцат заради страстите в спорта, който всъщност е много приятен за гледане — отборите са облечени с дрехи в контрастиращи ярки цветове, декорирани със злато и украшения, и се спускат в една или друга посока вкупом, хвърлят топката на отделили се от боричкащата се група, които я улавят и хукват към едната или другата врата, гонени от останалите. Извън стените на парка, близо до града, има „бойно поле“, както наричат терена за тази игра, така че жените да могат да ходят да гледат и да насърчават играчите, което правят от сърце — крещят имената на любимците си и с множество груби изрази ги подтикват да спечелят победата.

Момчетата се отделят от жените, когато навършат единайсет години, и се отвеждат в замъка, за да получат възпитание, подобаващо за мъже. Видяхме как отвеждат едно такова момче в замъка с богата церемония и много възторг. Говори се, че жените трудно зачеват деца от мъжки пол, а родените момчета много често умират още в детска възраст, въпреки че ги обсипват с грижи, така че има много повече жени, отколкото мъже. В този случай виждаме проклятието на Бог върху тази раса, както и върху всички, които не го признават, непокаяли се езичници, чиито уши са запушени за истинското слово, слепи са за светлината.

Тези мъже знаят малко за изкуствата, ако не се брои нещо като танц с подскоци, а науката им е на първобитно ниво. Един велик владетел на замък, с когото разговарях — облечен с алени тъкани и злато и наричан принц и велик отец с огромен респект и уважение, — беше въпреки всичко съвършено неук и вярваше, че звездите са светове, пълни с хора и животни — попита ни от коя звезда сме се спуснали. Имат единствено съдове, задвижвани с пара по повърхността, по суша и вода, и никаква идея за летене в атмосферата или космоса, нито пък изпитват някакво любопитство към тези неща, защото казват презрително: „Това е женска работа“. И наистина, установих, че когато питам тези велики мъже за всеизвестни неща, като работата на някоя машина, тъкането на платове или предаването на холовизия, те ме укоряват, че се интересувам от женски неща, и настояват да говоря както подобава на мъж.

При отглеждането на техните свирепи животни в парковете те са много умели, както и в шиенето на дрехите си, които правят от платове, изтъкани от жените във фабриките. Мъжете си съперничат в украсата и великолепието на костюмите си до степен, която ние едва ли бихме приели за мъжка, ако не бяха общо взето истински мъже, силни и готови за всякакви игри и спортове, изпълнени с гордост и много деликатна, огнена чест.

Дневникът, включително записките на капитан Аопао-олао, е върнат (след дванайсет поколения пътуване) в Свещените архиви на Иао, които са разпръснати по време на периода, наречен „Бунтовен“, и в края на краищата са запазени във фрагментарен вид на Хаин. Не съществуват записи за последващи контакти със Сегри до изпращането на първите наблюдатели от Екумена през 93/1333 — мъж от Алтера и жена от Хаин. Каза Агад и Г. Веселие. След година в орбита за картографиране, фотографиране, записване и изучаване на излъчвания, анализиране и научаване на основния местен език наблюдателите се спускат на повърхността. Поради силната си убеденост в уязвимостта на местната култура, те се представят за жители на далечен остров, оцелели след злополука с рибарска лодка, отнесена далече от курса си. Както и очаквали, били разделени веднага — Каза Агад бил отведен в замъка, а Веселие — в града. Каза запазил името си, което звучало приемливо в местните условия. Веселие нарекла себе си Юде. Разполагаме само с нейния доклад, от който следват три откъса.

От записките на Мобил Герунду’Утахайудетуе’Менреде Веселие ВЪВ ВРЪЗКА С ДОКЛАД ЗА Екумена, 93/1334

34/223. Мрежата за търговия и обмен на информация, тоест осведомеността им за случващото се другаде в техния свят, е толкова напреднала, че вече е глупаво да продължавам да се преструвам на чужденка корабокрушенка. Днес ме повика Екхау и ми каза направо:

— Ако тук имахме отец оплодител, за когото да си струва да платиш, или ако нашите отбори побеждаваха в игрите, щях да си помисля, че си дошла да шпионираш. Коя си ти всъщност?

Отговорих:

— Ще ме пуснеш ли да отида в колежа в Хагка?

Тя попита:

— Защо?

— Там има учени, нали? Трябва да говоря с тях.

Това й се стори смислено и тя издаде звука „Мх“ — който изразява съгласие.

— Може ли с мен да дойде и приятелят ми?

— Имаш предвид Шаск?

За момент и двете бяхме озадачени. Тя не очакваше една жена да нарече „приятел“ един мъж, а аз не смятах, че Шаск ми е приятелка. Тя е много млада и не я вземам сериозно.

— Имах предвид Каза, мъжа, с когото дойдох.

— Мъж? В колежа? — удиви се тя. Изгледа ме и попита: — Откъде си всъщност?

Въпросът беше основателен, не беше зададен враждебно или предизвикателно. Ще ми се да имаше как да й отговоря, но все повече се убеждавам, че можем да навредим много на тези хора. Боя се, че тук сме изправени пред Избора на Резехаванар.

Екхау плати пътуването ми до Хагка, а Шаск дойде с мен. Когато се замислих, установих, че Шаск, разбира се, е моя приятелка. Тъкмо тя ме отведе в майкодома и убеди Екхау и Азман, че е техен дълг да проявят гостоприемство. Тъкмо тя се грижеше за мен през цялото време. Само че беше толкова конвенционална във всичко, което правеше и говореше, че не си бях дала сметка колко радикално всъщност е състраданието й. Когато опитвах да й благодаря, докато малкото ни автобусче пърпореше по шосето към Хагка, тя отговаряше с обичайните си изрази: „О, ние сме от едно семейство“ и „Хората трябва да си помагат“, и „Никой не може да живее сам“.

— Жените никога ли не живеят сами? — попитах я, защото всички, с които се запознах, бяха или в майкодом, или в дъщердом, дали по две, или в голяма фамилия като на Екхау, която е от три поколения — пет възрастни жени, три от дъщерите им живеят с тях, и четири деца — момче, над което всички треперят и което глезят невероятно, и три момичета.

— Живеят — отговори Шаск. — Ако не искат съпруги, може да са сами. И старите жени, когато съпругата им умре, понякога живеят сами, докато умрат и те. Обикновено отиват да живеят в дъщердом. В колежа една вев винаги има място за усамотение.

Може да е конвенционална, но Шаск винаги се стреми да отговаря на въпросите сериозно и изчерпателно. Обмисля отговорите си. Безценна е като осведомител. Също така улеснява живота ми, като не пита откъде съм. Взех това за липса на любопитство у човек, който е солидно вкоренен в неподлежащ на съмнение начин на живот, и за егоцентричността на младата възраст. Сега разбирам, че е деликатност.

— Вев е учител?

— Мх.

— И учителите в колежа са много уважавани?

— Това означава вев. Затова наричаме майката на Екхау вев Какау. Не е учила в колеж, но е мислещ човек, учила се е от живота, има много на какво да ни научи.

Значи уважение и преподаване са едно и също нещо, и единственото почтително обръщение, което съм чула жени да използват към други жени, означава учител. Тоест, като учи мен, младата Шаск уважава себе си? И/или печели моето уважение? Това хвърля различна светлина върху обществото, което наблюдавам, в което важното нещо е богатството. Задедр, сегашният кмет на Реха, е уважавана заради демонстративния показ на притежания. Но не я наричат вев.

Казах на Шаск:

— От теб научих толкова много. Мога ли да те наричам вев?

Колкото беше поласкана, толкова се и смути, сгърчи се от неудобство, отговори:

— О, не, не, не, не, не!

После добави:

— Ако някога пак дойдеш в Реха, много ми се иска да имам любов с теб, Юде.

— Мислех, че си влюбена в отец Зедр! — изтърсих.

— О, така е — потвърди тя с онова въртене на очите и разтопения вид, който добиват, когато говорят за отци оплодители. — Ти не си ли? Само си помисли какво ще е да те ебе той. О! Цялата се подмокрям, като си го помисля! — Усмихна се и потрепери. На свой ред, аз се смутих и изглежда, е проличало. — Не го ли харесваш? — попита тя с наивност, която трудно издържах. Държеше се като глупаво девойче, а знам, че не е такава. — Само че никога няма да мога да си го позволя — добави и въздъхна.

Значи, искаш да минеш тънко с мен, казах си злобно.

— Ще спестявам пари — обяви тя след малко. — Мисля, че искам да родя бебе следващата година. Разбира се, не мога да си позволя отец Зедр, той е велик шампион, но ако не отида на игрите в Кадаки тази година, ще мога да спестя достатъчно за истински добър отец в нашата ебалня, може би майстор Росра. Иска ми се — знам, че е глупаво, но ще го кажа въпреки това, — иска ми се, ти да му станеш любовна майка. Знам, че не можеш — трябва да отидеш в колежа. Просто исках да ти го кажа. Обичам те.

Пое дланите ми, притегли ги до лицето си, притисна ги към очите си за момент, после ме пусна. Усмихваше се, но сълзите й останаха по ръцете ми.

— О, Шаск! — изпъшках, стъписана.

— Няма проблем — отвърна тя. — Трябва да поплача минутка.

И го направи. Плака открито, свита, кършеше ръце, тихо виеше. Потупах я по рамото и се почувствах невероятно засрамена от себе си. Другите пътнички се озъртаха и издаваха тихи съчувствени звуци. Една възрастна жена се обади:

— Точно така, така трябва, мила!

След няколко минути Шаск престана да плаче, избърса носа и лицето си с ръкав, пое дълбоко дъх и каза:

— Добре. — Усмихна ми се. — Шофьор! — извика. — Трябва да пишкам. Може ли да спрем?

Шофьорът, напрегната на вид жена, изръмжа нещо, но спря автобуса на открито, обрасло с бурени място. Шаск и една друга жена слязоха и уринираха в бурените. В общество, което в ежедневието си на практика има само един пол, много действия са завидно опростени. И което може би — не съм сигурна в това, но тогава ми мина през ум, докато аз самата бях засрамена от себе си — не изпитва срам.

 

 

34/245 (диктуван текст). Все още нямам вест от Каза. Мисля, че постъпих правилно, като му дадох ансибъла. Надявам се да поддържа връзка с някого. Ще ми се да беше с мен. Искам да знам какво става в замъците.

Сега, когато видях игрите в Реха, разбирам по-добре. На всеки зрял мъж се падат по шестнайсет зрели жени. Едно зачатие на около шест от тях е с мъжки пол, но многото нежизнеспособни мъжки ембриони и неуспешни раждания на момчета ги свеждат до едно на шестнайсет, когато достигнат пубертета. Предците ми, изглежда, наистина са се забавлявали, когато са си играли с хромозомите на тези хора. Изпитвам вина, въпреки че се е случило преди милион години. Трябва да се науча да живея без срам, но е по-добре да не забравям единственото добро приложение на чувството за вина. Както и да е. Един сравнително малък град като Реха има общ замък с други градове. Объркващият спектакъл, на който ме заведоха на десетия ден от спускането ми, беше усилието на замъка Ауага да запази мястото си в класирането за Голямата игра срещу замък от севера, но за жалост загуби. Това означава, че отборът на Ауага няма да може да участва в Голямата игра тази година във Фадра, град на юг оттук, след която се излъчват победителите, които ще участват в още по-голямата Голяма игра в Заек, където се събират хора от целия континент — стотици състезатели и хиляди зрители. Гледах холозаписи от миналогодишната Голяма игра в Заек. Участвали са 1280 играчи, както твърдеше коментарът, в игра са влезли четиридесет топки. На мен това ми прилича на огромен хаос. Такава е представата ми за битка между две невъоръжени армии, но, както разбирам, нужни са умения и стратегия. Всички членове на победилия отбор получават специална титла за годината и още една за цял живот, и носят слава на замъците си и на градовете, които ги поддържат.

Вече добивам някаква представа как функционира всичко това, виждам системата отвън, защото колежът не поддържа замък. Хората тук не са вманиачени на тема спорт, атлети и секси отци, както бяха младите жени от Реха, а и някои от по-възрастните. Това е нещо като задължителна мания. Подкрепяй своя отбор, насърчавай своите храбри мъже, обожавай местния си герой. Има смисъл. Предвид положението им, те имат нужда от силни, здрави мъже за ебалнята си. По този начин социалната селекция подкрепя естествената. Аз обаче се радвам, че се отдалечих от брътвежите, припадъците и плакатите с мускулести типове с огромни пениси и погледи като за спалня.

Направих Избора на Резехаванар. Избрах опцията „По-малко от истината“. Шоград и Скодр, а и останалите учители, ние бихме ги нарекли професори, са интелигентни, образовани хора, напълно способни да схванат концепцията за пътуване в космоса и така нататък, да вземат решения за технологични иновации и така нататък. Ограничавам отговорите си на техните въпроси до технологиите. Оставям ги да си мислят, както повечето хора естествено си мислят, особено хората от монокултурна среда, че нашето общество е до голяма степен като тяхното. Когато разберат по какво се различава, ефектът ще е революционен, а аз нямам правомощия, причина или желание да причинявам такава революция на Сегри.

Дисбалансът между половете е създал общество, в което, доколкото мога да съдя, мъжете се ползват с всички привилегии, а жените държат цялата власт. Очевидно това е стабилна система. Според техните разкази издържала е най-малко две хилядолетия, а вероятно и много повече под една или друга форма. Ала контактът с нас, ако се запознаят с човешката ни норма, би я дестабилизирал бързо и с катастрофални последствия. Не знам дали мъжете биха се вкопчили в привилегированото си положение, или биха поискали свобода, със сигурност обаче жените не биха се отказали лесно от властта си, а сексуалната им система и родовите връзки несъмнено ще рухнат. Дори да научат как да променят генетичната програма, която им е била наложена, ще минат няколко поколения, докато се възстанови нормалното разпределение на половете. Не мога аз да бъда шепотът, който ще освободи лавината.

 

 

34/266 (диктуван текст). Скодр не стигна доникъде с мъжете от замъка Ауага. Налагаше се да прави проучванията си много внимателно, защото можеше да изложи Каза на опасност, ако им разкрие, че е чужденец или уникален в някакво отношение. Биха го приели като претенция за превъзходство, която задължително щеше да му се наложи да защити в изпитания за сила и умения. Доколкото мога да разбера, йерархията в замъка е строга рамка и мъжете се придвижват нагоре или надолу по нея в зависимост от това, дали печелят задължителните или незадължителните изпитания. Спортовете и игрите, които жените гледат, са само върхът на безкрайна поредица състезания, провеждани в самите замъци. Като необучен възрастен мъж, Каза би бил в много неизгодна позиция в такива състезания. Единственият начин да се измъкне от тях, каза ми тя, би бил да се преструва на болен или луд. Смята, че може и да го е направил, защото все пак е жив. Но успя да открие само тази информация: „Мъжът, изхвърлен край Теха-Реха, е жив“.

Макар че жените хранят, подслоняват, обличат и поддържат господарите на замъка, очевидно е, че приемат неотзивчивостта им за нещо нормално. Тя беше доволна дори и на тази малка информация. Както и аз.

Трябва да измъкнем Каза от замъка. Колкото повече слушам от Скодр за обичаите им, толкова по-опасно ми се струва да остане там. В ума ми се върти „глезени лигльовци“, но тези мъже всъщност много приличат на войниците в тренировъчните лагери на милитаристите. Само че тук тренировките никога не свършват. Като печелят изпитанията, получават всевъзможни рангове и титли, които са от рода на „генералите“ и другите наименования, които милитаристите дават на своите властови нива. Някои от тези „генерали“, „господари“, „майстори“ и т.н., са спортни идоли, любимците на ебалните, като онзи, когото обожаваше горката Шаск. Ала с напредването на възрастта те често разменят славата сред жените за власт върху мъжете и се превръщат в тирани в замъка си, като командват „по-нископоставените“ мъже, докато не ги свалят и изритат. Старите отци, както изглежда, често живеят сами в малки къщи извън главния замък и ги смятат за смахнати и опасни — подивели мъжки индивиди.

На пръв поглед този живот е жалък. След единайсетата им година им е позволено само да се състезават в различни игри и спортове в замъка, и да се конкурират в ебалните, след като навършат петнайсет — за пари, за брой сношения и така нататък. Нищо друго. Няма варианти. Няма възможности за замяна на едно с друго. Никакви умения за творчество. Никакво пътуване, освен за участие в големите игри. Не са допускани в колежите, за да добият някаква свобода на ума. Попитах Скодр защо не е възможно един умен мъж поне да учи в колежа, а тя отговори, че ученето се отразява зле на мъжете — притъпява чувството им за чест, отпуска мускулите им и ги прави импотентни.

— Каквото отива в мозъка — каза ми тя, — идва от тестисите. Мъжете трябва да се предпазват от образование за тяхно собствено добро.

Опитвах да съм „като водата“, както съм обучена, но изпитвах отвращение. Вероятно го е доловила, защото след известно време ми каза за „тайния колеж“. Някои от жените в колежите предават нелегално информация в замъците. Нещастниците се събират, за да се учат един друг. В замъците хомосексуалните отношения между момчетата под петнайсет се насърчават, но официално не се толерират сред възрастните мъже. Тя ми каза, че тайните колежи често се ръководят от хомосексуалните мъже. Трябва да се крият, защото, ако ги хванат да четат или да обсъждат идеи, ще бъдат наказани от техните господари или майстори. От тайните колежи, добави Скодр, били дошли някои интересни работи, макар че се замисли, преди да даде примери. Един път мъж успял да предаде навън интересна математическа теорема, а друг път художник показал пейзажи, които били оценени високо от професионалисти в изкуството, въпреки примитивната техника. Не можа да си спомни имената им.

Изкуствата, науките, цялото познание, професионалните умения — всичко това е хагиад, или квалифицирана работа. Тези неща се преподават в колежите, където няма факултети, а специалистите са малко. Преподаватели и студенти разменят местата и специалностите си през цялото време, така че да си известен учен в една област не означава, че не може да си студент в друга. Скодр е вев по физиология, пише пиеси, но също така учи история при една от преподавателките по тази дисциплина. Мисленето й е аргументирано, живо и смело. Моето училище на Хаин има какво да научи от този колеж. Това е чудесно място, пълно със свободни умове. Умове обаче само от един пол. Оградена свобода.

Надявам се Каза да е намерил таен колеж или някакъв друг начин да оцелее в замъка. Той е силен, но тукашните мъже са обучавани с години заради игрите, в които участват. И голяма част от тези игри са свързани с насилие. Жените казват, не се тревожи, не оставяме мъжете да се избиват помежду си, предпазваме ги, те са нашите съкровища. Но на холозаписите съм виждала как изнасят мъже със сътресение след състезанията им по бойни изкуства, при които се хвърлят взаимно по впечатляващ начин. „Само неопитните бойци получават рани.“ Много успокояващо, няма що. Освен това се борят с бикове. А в мелето, което наричат Голямата игра, съвсем умишлено си чупят глезените и краката един на друг. „Какъв герой е, ако не куца?“ — казват жените. Може би това е най-безопасното нещо — да ги оставиш да ти счупят крака, така че да не се налага повече да доказваш какъв герой си. Какво ли още се е наложило на Каза да доказва?

Помолих Шаск да ме осведоми, ако чуе да е посещавал ебалнята в Реха. Замъкът Ауага обслужва (това е думата, която използват, същата, която използват и за биковете си) четири града, така че могат да го изпратят във всеки от тях. По-вероятно не все пак, защото мъжете, които не побеждават в състезанията, не посещават ебалните. Само шампионите. И момчетата между петнайсет и деветнайсет, които по-възрастните жени наричат дипида, животински бебета — кутре, коте, агънце. Използват дипида за удоволствие. Плащат за шампион само когато отиват в ебалните, за да забременеят. Каза обаче е на трийсет и шест — не е кутре, коте или агънце. Той е мъж, а това място е кошмарно за мъжете.

Каза Агад е бил убит. Господарите на замъка Ауага най-накрая разкриват този факт, но не и обстоятелствата. Година по-късно Веселие се свързва с кораба си и заминава от Сегри за Хаин. Препоръката й е тази планета да се следи и избягва. Стабилите обаче решават да изпратят нова двойка наблюдатели, този път жени, мобилите, Алее Иу и Зерин У. Те прекарват на Сегри осем години, след третата като първи мобили. Иу остава като посланик още петнайсет години. Те определят Избора на Резехаванар като „грялата истина, но бавно“. Поставено е ограничение до двеста посещения от външни светове. През следващите няколко поколения хората от Сегри, привикнали с чуждото присъствие, разглеждат собствените си възможности като членове на Екумена. Предложенията за планетарен референдум по въпроса за генетична промяна са изоставени, тъй като гласовете на мъжете ще са незначителен брой, ако гласовете на жените не бъдат ограничени по някакъв начин. Към датата на този доклад на Сегри не е предприета някаква значима генетична промяна, при все че местните са научили и прилагат различни компенсаторни техники, които са довели до по-висока пропорция на мъжкото население, която сега е около 12: 1.

Следващият текст е мемоар, предаден на посланик Ерито от мисията във Вее през 93/1569 от жена, живееща в региона Уш на Сегри.

Настояваш, скъпа приятелко, да ти кажа всичко, което бих искала хората от други светове да научат за живота ми и за моя свят. Това не е лесно! Искам ли някой някъде да знае каквото и да било за моя живот? Знам колко странни се струваме на всички останали, на расите, в които половете са едно към едно. Знам, че ни смятат за изостанали, провинциални, дори перверзни. Може би след още няколко десетилетия ще решим да се променим. Тогава няма да съм жива. Не мисля и че бих искала да съм. Харесвам своя народ. Харесвам нашите сурови, горди, красиви мъже. Не искам да станат като жени. Харесвам нашите честни, силни, щедри жени, не искам да станат като мъжете. И все пак виждам, че сред вас всеки мъж има свое собствено аз и своя природа, всяка жена също, а на мен ми е трудно да определя какво ми се струва, че ще загубим.

Когато бях дете, имах брат, година и половина по-малък от мен. Името му беше Иту. Майка ми отишла в града и платила петгодишни спестявания за отеца ми, майстор шампион по танци. Отецът на Иту беше възрастен тип от нашата селска ебалня. Наричаха го майстор Провал. Никога не е бил шампион по нищо, не беше зачевал деца с години и беше доволен, че може да ебе без пари. Майка ми се смееше, когато си спомняше — още кърмела мен, не използвала предпазно средство и му дала бакшиш два медника! Когато открила, че е бременна, побесняла. Когато я изследвали и установили, че плодът е мъжки, още повече се ядосала, защото трябвало да чака, както казвали, спонтанен аборт. Иту обаче се роди здрав и нормален и тя дала на стареца двеста медника — всички пари, които имала.

Той не беше деликатно дете, както повечето бебета момчета, но пък как може да не предпазваш и да не се грижиш за момче? Не помня момент, в който да не съм треперела за Иту, и съвсем ясно помнех какво трябва и какво не трябва да прави моето малко братче, опасностите, от които трябва да го опазя. Гордеех се с отговорността си и бях суетна, защото трябваше да се грижа за брат. В селото ми тогава нямаше нито един майкодом, в който все още да живее син.

Иту беше прекрасно дете — звезда. Имаше мека, пухкава коса, която често се среща в нашия район Уш, и големи очи. По природа беше мил и весел, и много умен. Другите деца го обичаха и винаги искаха да си играят с него, ала той и аз бяхме най-щастливи, когато си играехме сами — дълги, сложни игри на въображението. Имахме стадо от дванайсет глави добитък, които една старица от селото беше издялала от кора на кратуна за Иту — хората непрекъснато му подаряваха разни неща, — и те участваха в най-любимата ни игра. Добитъкът ни живееше в страна, наречена Шуш, където се случваха страхотни приключения — катерене по планини, откриване на нови земи, плаване по реки и така нататък. Както във всяко стадо, например нашето селско стадо, старите крави бяха водачки. Бикът живееше отделно. Другите мъжки бяха скопени. Телетата търсеха приключения. Нашият бик посещаваше церемониално кравите, за да ги обслужи, а после можеше да отиде да се бие с мъжете в замъка Шуш. Направихме замъка от глина, а мъжете — от клечки, но бикът винаги побеждаваше и правеше мъжете от клечки на парчета. Понякога събаряше и целия замък. Най-добрите ни истории обаче ставаха с две телета. Моето се казваше Оп, а на брат ми — Ути. Веднъж нашите телета герои преживяваха страхотно приключение в потока, който тече покрай нашето село, и лодката им избяга от нас. Намерихме я, спряла в един пън, далече надолу по течението, където потокът беше дълбок и бърз. Моето теле още беше в лодката. И двамата се гмуркахме и търсихме, но така и не открихме Ути. Беше се удавила. Добитъкът на Шуш й устрои грандиозно погребение, а Иту плака горчиво.

Брат ми тъгуваше за малкото теле играчка толкова дълго, че помолих краварката Джерджи да ни позволи да работим за нея, защото си помислих, че ако сме с истински добитък, Иту може и да се успокои. Тя се зарадва, че ще има двама безплатни помощници (когато майка научи, че вече работим, накара Джерджи да ни плаща по четвърт медник на ден). Яздехме две големи добродушни крави, а седлата бяха толкова големи, че Иту можеше да се изляга на неговото. Всеки ден извеждахме стадо от двегодишни телета в пустинята, за да пасат едта, която расте още повече, когато я пасат животните. От нас се очакваше да не допускаме добичетата да се загубят, да тъпчат бреговете на потоците, а когато трябваше да преживят изяденото, да ги събираме на място, където изпражненията им да наторяват полезни растения. Повечето работа вършеха двете стари ездитни крави. Майка дойде, провери какво правим и реши, че всичко е наред и че да сме в пустинята по цял ден определено е полезно за здравето ни.

Обичахме нашите големи ездитни крави, но те бяха сериозни и отговорни, до голяма степен като възрастните в нашия майкодом. Телетата бяха нещо друго. Всички бяха ездитна порода, разбира се, не от висока класа, а просто селски добичета, но се хранеха с едта, така че бяха охранени и много игриви. С Иту ги яздехме на гол гръб, с юзда от въже. В началото винаги приключвахме по гръб, загледани в копитата и опашките на бягащите телета. Към края на годината вече бяхме добри ездачи и се заехме да учим животните на трикове, да се изкачват по хълмове в пълен галоп и да правим акробатична езда. Иту обучи едно тригодишно теле с подобни на лира рога и двамата танцуваха като най-добрите акробати от замъците, които бяхме гледали по холовизията. Нямаше как да пазим уменията си само за себе си в пустинята. Започнахме да се показваме на другите деца, канехме ги да идват до Солените извори, за да гледат нашето Голямо ездитно представление. И, естествено, възрастните също научиха за него.

Майка ми беше смела жена, но играта ни се оказа твърде много дори за нея. Скара ми се:

— Доверих ти се да се грижиш за Иту! Ти предаде доверието ми!

Всички останали говореха, че съм изложила на опасност безценния живот на едно момче, мускала на надеждата, съкровищницата на живота и така нататък, но най-много ме заболя от думите на майка ми.

— Аз се грижа за Иту и той се грижи за мен — отговорих със страстта на справедливостта, която е присъща на децата, рожденото право, което рядко зачитаме. — И двамата знаем кое е опасно и не правим глупави неща, познаваме животните си и разучаваме всичко заедно. Когато отиде в замъка, ще му се налага да прави далеч по-опасни номера, така поне ще се научи на един от тях. А и там всичко ще прави сам. Сега сме заедно. И не съм предала доверието ти.

Майка ни ни изгледа. Аз бях почти на дванайсет, а Иту — на десет. Тя седна на земята и започна да плаче с глас. С Иту отидохме при нея, прегърнахме я и също се разплакахме. Иту каза:

— Няма да отида. Няма да отида в проклетия замък. Не могат да ме накарат!

И му повярвах. И той си вярваше. Майка ни обаче знаеше друго.

Може би някой ден ще е възможно едно момче да избира живота си. Сред вашите народи мъжкото тяло не предопределя съдбата на човека, нали? Може би един ден така ще стане и тук.

Нашият замък, Хиджега, разбира се, следеше какво става с Иту още от раждането му. Веднъж годишно майка ни им изпращаше медицински доклад за него, а когато стана на пет, майка и нейните съпруги го отведоха там за церемониалното Потвърждение. Иту се почувства смутен, отвратен и поласкан. Прошепна ми тайно:

— Дойдоха много старци, които миришеха странно и ме накараха да си сваля дрехите, а после с едни неща за мерене ми измериха пишката! И казаха, че била много добра. Бивало си я. Какво става, когато оплодиш? — Това не беше първият въпрос, на който не можех да му отговоря, и както обикновено съчиних отговор: — Да оплодиш, значи да имаш бебета. — И това в определен смисъл не беше далече от истината.

Някои замъци, казвали са ми, подготвят момчетата от девет и десетгодишна възраст за Скъсването, ухажват ги с посещения на по-големи момчета, билети за игрите, обиколки на парка и постройките, така че, когато навършат единайсет, да отидат в замъка с готовност и желание. Но при нас, в „задръстените“ села в края на пустинята, нещата стават по стария начин. Освен при Потвърждението, момчетата нямат никакъв контакт с мъже до единайсетата си година. На този рожден ден всички, които са познавали дотогава, ги отвеждат до портата и ги предават на непознатите, с които ще прекарат целия си живот по-нататък. И мъжете, и жените са вярвали и още вярват, че това абсолютно скъсване с миналото изгражда мъжа.

Вев Ушиги, която бе родила син, имаше внук и беше служила като кмет пет или шест пъти, и беше много ценена, нищо че нямаше много пари, чу Иту да казва, че няма да отиде в проклетия замък. На следващия ден тя дойде в нашия майкодом и поиска да поговори с него. Той ми сподели какво му е казала. Не го убеждавала и увещавала. Обяснила му, че е роден, за да служи на народа си, и има една отговорност — да създава деца, когато стане достатъчно възрастен. И един дълг — да бъде силен, храбър мъж, по-силен и по-храбър от другите мъже, така че жените да го избират за баща на децата си. Казала му, че трябва да живее в замъка, защото мъжете не можели да живеят сред жени. Тогава Иту я попитал:

— Защо да не могат?

— Наистина ли го направи? — зяпнах го аз, възхитена от куража му, защото вев Ушиги беше внушаваща страхопочитание възрастна жена.

— Да. И тя всъщност не ми отговори. Мисли дълго време. Погледна ме, после отклони поглед някъде встрани, после се втренчи в мен продължително и най-накрая каза: „Защото бихме ги унищожили“.

— Но това е безумно — поклатих глава. — Мъжете са нашите съкровища. Защо е казала такова нещо?

Иту, разбира се, нямаше представа. Замисли се дълбоко над думите й и ми се струва, че нищо друго, което би могла да му каже тя, нямаше да го впечатли чак толкова.

След разговор старейшините на селото, майка ни и съпругите й решиха, че Иту може да продължи да се занимава с акробатична езда, защото тя наистина би била полезно умение за него в замъка. Повече обаче нямаше да пасе говедата, нито пък да ходи с мен, когато го правя аз, нито пък да се занимава с някоя от работите, които вършеха децата от селото, или да участва в игрите им.

— Досега си правил всичко заедно с По — казаха му, — но тя трябва да работи заедно с другите момичета, а ти трябва да правиш всичко сам, като мъжете.

Винаги бяха много мили с Иту и строги с нас, момичетата. Ако ни видеха дори само да говорим с Иту, казваха ни да отиваме да се занимаваме със своята работа и да оставим момчето на мира. Когато не слушахме — когато с Иту се измъквахме тайно, за да яздим край Солените извори или просто се криехме в старото си скривалище, долу, край брега на потока, за да си говорим, — с него се отнасяха с ледено мълчание, за да го засрамят, а мен наказваха. Цял ден заключена в избата на старата фабрика за обработка на фибри, която селото използваше като затвор. Следващия път — два дни. Третия път, когато ни хванаха сами заедно, ме затвориха за десет дни. Млада жена на име Ферск ми носеше храна един път на ден, грижеше се да имам достатъчно вода и следеше да не се разболея, но не ми говореше — винаги така наказваха провинилите се по селата. Вечер чувах как другите деца минават по улицата. Най-после се стъмваше и можех да спя. Нямах какво да правя по цели дни — никаква работа, нищо, за което да мисля, освен за презрението и негодуванието, с които се отнасяха към мен, защото съм предала доверието им, и за несправедливостта да наказват само мен, а не Иту.

Когато излязох, се чувствах различно. Сякаш някаква врата в мен се затръшна, докато бях затворена в избата.

Когато се хранехме в майкодома, гледаха с Иту да не сядаме един до друг. Върнах се на училище и на работа. Нямах представа какво прави брат ми по цял ден. Не мислех за него. До рождения му ден оставаха само петдесет дни.

Една вечер си легнах и под глинената възглавница открих бележка: край потока, до-чера. Иту не умееше да пише правилно. Бях го научила малко, тайно. Изплаших се и се ядосах, но изчаках един час, докато всички заспят, станах и се промъкнах вън, във ветровитата звездна нощ, изтичах до потока. Беше към края на сухия сезон и в коритото почти нямаше вода. Иту вече ме чакаше, обвил с ръце коленете си, тъмно петно на фона на напуканата кал край водата.

Първото, което направих, беше да се сопна:

— Искаш да ме заключат пак ли? Заплашиха ме, че следващият път ще е за трийсет дни!

— Мен ще ме заключат за петдесет години — каза той, без да ме погледне.

— И аз какво да направя? Така стоят нещата! Ти си мъж. Трябва да правиш каквото правят мъжете. А и няма да те заключат. Ще участваш в игрите, ще идваш в селото да обслужваш и така нататък. Дори нямаш представа какво е да те заключат!

— Искам да отида в Серада — каза Иту много бързо, с блеснали очи. — Можем да отидем с ездитните крави до автобусната спирка в Реданг, спестил съм пари, имам двайсет и три медника, ще стигнат за автобуса до Серада. Кравите ще се върнат сами, ако ги пуснем.

— И какво ще правиш в Серада? — попитах пренебрежително, но и с любопитство. Никой от селото не беше пътувал до столицата.

— Там са хората от Екамена — отговори той.

— Екумена — поправих го. — И какво от това?

— Могат да ме вземат със себе си — каза Иту.

Почувствах се странно, когато го изрече. Все още бях ядосана и изпълнена с гняв, но нещо в мен се надигна като тъмна вода.

— И защо да го правят? За какво им е да говорят с някакво си малко момче? Как ще ги откриеш? Двайсет и три медника и бездруго са малко. Серада е много далече. Това е много глупава идея. Не бива да го правиш.

— Мислех си, че би дошла с мен — каза Иту. Гласът му беше по-мек, но не трепереше.

— Не мога да извърша такава глупост — заявих ядосано.

— Добре — кимна той. — Но няма да ме издадеш. Нали?

— Не няма! — троснах се. — Ала не можеш да избягаш, Иту! Няма начин. Това ще бъде… ще бъде безчестно.

Когато отговори този път, гласът му трепереше.

— Все ми е едно. Не ме интересува честта, искам да съм свободен!

И двамата се разплакахме. Седнах край него, прегърнахме се, както правехме обикновено, поплакахме си. Не много. Не бяхме свикнали да плачем.

— Не можеш да го направиш — прошепнах му. — Няма да успееш.

Кимна, съгласен с мъдростта ми.

— Няма да е толкова зле в замъка — уверих го.

Той се отдръпна от мен, съвсем малко.

— Ще се виждаме — добавих.

Той само попита:

— Кога?

— На игрите. Ще мога да те гледам. Сигурна съм, че ще си най-добрият ездач и акробат. Ще спечелиш всички награди и ще станеш шампион.

Той кимна покорно. Знаеше, а и аз знаех, че съм предала любовта ни и рожденото ни право на справедливост. Знаеше, че за него няма надежда.

Това беше последният път, когато разговаряхме сами, и един от почти последните пъти, когато изобщо разговаряхме.

Иту избяга десетина дни след това. Взе ездитната крава и пое към Реданг. Откриха го лесно и го върнаха в селото още преди да се спусне нощта. Не знам дали си е помислил, че аз съм го издала. Толкова се срамувах, че не го придружих, че не можех да го погледна. Странях от него — вече не беше нужно да ме държат настрана. Той също не направи опит да ме заговори.

Започваше пубертетът ми и първата ми кръв дойде през нощта преди рождения ден на Иту. Консервативните замъци като нашия не допускат жени в менструация да доближават портите, така че, когато правеха Иту мъж, аз стоях далече назад с още няколко момичета и жени, и не видях много от церемонията. Мълчах, докато другите пееха, гледах мръсотията в краката си и новите си сандали, и краката си в сандалите, чувствах болката и дърпането в утробата си и тайното движение на кръвта. Тъгувах. Още тогава знаех, че тази скръб ще е с мен през целия ми живот.

Иту влезе и портите се затвориха.

Стана млад шампион по акробатична езда и в продължение на две години, когато навърши осемнайсет и деветнайсет, идваше няколко пъти да обслужва селото ни, но аз не го видях. Една от приятелките ми се съвкупявала с него и веднъж започна да ми разказва колко мил бил, защото мислеше, че искам да го чуя, но аз я накарах да млъкне и си тръгнах, пламнала от сляпа ярост, която и за двете ни беше непонятна.

Размениха го в замък на източното крайбрежие, когато страна на двайсет. Когато се роди дъщеря ми, му писах, но той не отговори на писмата ми.

Не знам какво ти казах за моя живот и моя свят. Не знам дали това искаш да знаеш. Но това е, което трябваше да ти кажа.

Следва къс разказ, писан през 93/1586 от популярна писателка от град Адр, Сем Граджи. Класическата литература на Сегри се състои предимно от бяла поезия и драма. Класическите поеми и пиеси са били писани колективно в оригиналните си версии, а понякога и от преписвачи от по-късни поколения, обикновено анонимни. Запазването на оригиналния текст не се е ценяло особено, тъй като творчеството се е смятало за продължаващ процес. Вероятно под влияние на Екумена индивидуални писатели от края на шестнайсети век започват да пишат къси разкази в проза, историческа и художествена литература. Жанрът става популярен, особено в градовете, макар и да не успява да се сдобие с огромната публика на класическия епос и пиесите. Буквално всички познават сюжетите и знаят наизуст множество цитати от епоса и пиесите, и почти всяка възрастна жена е гледала или е участвала в сценично изпълнение на няколко такива. Те са един от основните унифициращи фактори на сегрианската монокултура. Разказите в проза, прочетени в мълчание, служат до голяма степен като средство, чрез което културата може да подложи на съмнение самата себе си, нещо като инструмент за морална самооценка. Консервативно настроените жени на Сегри не одобряват жанра, смятат го за антагонистичен на структурата на тяхното общество, основано на сътрудничеството и взаимопомощта. Художествената литература не е включена в учебните програми на литературните факултети на колежите и често е била отхвърляна с презрение — „художествените измислици са за мъжете“.

Сем Гриджи публикува три книги с разкази. Нейният прост, директен стил, е характерен за късия разказ от Сегри.

Неуместна любов|от Сем Гриджи

Азак израсна в майкодом в Долноречния квартал, близо до текстилните фабрики. Тя беше умно момиче, а семейството и съседите й с гордост събраха парите, нужни, за да отиде да учи в колеж. Върна се в града като начинаещ мениджър на една от фабриките. Азак работеше добре с другите хора. И просперираше. Имаше ясна идея какво иска да постигне през следващите години — да намери двама или трима партньори, с които да основе дъщердом и бизнес.

Красива жена в разцвета на младостта си, Азак много обичаше секса, особено сношенията с мъже. Макар да пестеше пари за основаване на бизнес, харчеше и доста в ебалнята, посещаваше я често, нерядко наемаше по двама мъже едновременно. Обичаше да гледа как се възбуждат един-друг в мъжество, което би било непостижимо, ако са сами, и как се засрамват, ако не успеят. Намираше увисналия пенис за нещо отвратително и не се колебаеше да отпрати мъж, който не успява да прониква в нея два-три пъти на нощ.

Замъкът в нейния район купи млад шампион от Танцовия турнир на югоизточните замъци и скоро го изпрати в ебалнята. След като го бе видяла по холовизията как танцува на финалите, Азак остана запленена от неговия плавен и грациозен стил, от неговата красота. Прииска й се час по-скоро да я обслужи. Цената му беше два пъти по-висока от цената на всеки друг мъж там, но тя не се поколеба да я плати. Убеди се, че е хубав и мил, отзивчив и нежен, умел и податлив. През първата им вечер заедно стигнаха до оргазъм едновременно, пет пъти. Когато си тръгна, тя му даде голям бакшиш. След седмица отново отиде и поиска да й изпратят Тодра. Удоволствието, което й достави, беше невероятно и съвсем скоро той се превърна в нейно пристрастяване.

— Ще ми се да си само за мен — каза му една вечер, когато лежаха все още прегърнати, отпуснати, удовлетворени.

— Това е желанието и на моето сърце — отговори той. — Искам да съм твой слуга. Никоя от жените, които идват тук, не ме възбужда. Не ги искам. Искам само теб.

Тя се зачуди дали й казва истината. Следващия път, когато отиде, попита мениджъра, дали Тодра е толкова популярен, колкото са се надявали.

— Не — отвърна мениджърът. — Всички други се оплакват, че с тях Тодра е намръщен и невнимателен, че трудно се възбужда.

— Колко странно — промълви Азак.

— Не е — отбеляза мениджърът. — Влюбен е в теб.

— Мъж да е влюбен в жена? — учуди се Азак и се засмя.

— Случва се много често — обясни мениджърът.

— Мислех, че само жените се влюбват — каза Азак.

— Жените понякога също се влюбват в мъже и това е лошо — поклати глава мениджърът. — Може ли да те предупредя, Азак? Любовта трябва да е между жените. Тук тя няма място. Няма как да доведе до нещо добро. Не ми се ще да загубя парите, но те съветвам да поръчваш някои от другите мъже, вместо всеки път да питаш за Тодра. Окуражаваш го, не виждаш ли? А това ще му навреди.

— Само че ти и той печелите доста пари от мен — изтъкна Азак, все още през смях.

— Той щеше да печели повече от другите жени, ако не беше влюбен в теб — възрази мениджърът. Аргументът се стори слаб на Азак в сравнение с удоволствието, което й доставяше Тодра, така че каза:

— Е, ще може да се занимава с всички тях, след като свърша с него, но засега го искам.

След сношението същата вечер каза на Тодра:

— Мениджърът тук твърди, че си влюбен в мен.

— Аз сам ти признах, че е така — отговори Тодра. — Казах ти, че съм твой. Казах ти, че искам да ти принадлежа, да ти служа. Само на теб. Бих умрял за теб, Азак.

— Това е глупаво — поклати глава тя.

— Не ме ли харесваш? Не ти ли нося радост?

— Повече от всеки мъж, когото съм познавала — отговори тя и го целуна. — Ти си красив и ми носиш радост, скъпи ми Тодра.

— И не искаш някого от другите мъже, които идват тук, нали? — попита той.

— Не. Всички те са грозни и недодялани в сравнение с моя красив танцьор.

— Слушай, тогава — поде той, седна и стана много сериозен.

Беше строен мъж на двайсет и две с дълги мускулести крайници, широко разположени очи и тънки, чувствени устни. Азак лежеше и го галеше по бедрото, мислеше колко предизвикващ обич и любящ беше.

— Имам план — каза той. — Когато танцувам, знаеш, в танци разкази, често играя ролята на жена. Правя го от дванайсетгодишен. Хората не могат да повярват, че съм мъж, толкова добре играя жена. Ако избягам оттук, от замъка като жена, мога да дойда в къщата ти, да ти бъда слугиня…

— Какво? — възкликна Азак, стъписана.

— Мога да живея там — заяви той пламенно и се наклони към нея. — При теб. Винаги ще сме заедно. Ще можеш да ме имаш всяка нощ. И няма да ти струвам нищо, освен храната. Ще ти служа, ще те обслужвам, ще чистя къщата ти, ще правя каквото искаш. Каквото искаш. Азак, моля те, любима моя, прекрасна моя, нека бъда твой! — Видя, че още е стъписана, и бързо продължи: — Когато ти омръзна, ще можеш да ме отпратиш…

— Ако опиташ да се върнеш в замъка след такава щуротия, ще те бият с камшик до смърт, идиот такъв!

— Ценен съм — въздъхна той. — Ще ме накажат, но няма да ме наранят физически.

— Грешиш. Ще престанеш да танцуваш, а стойността ти тук е ниска, защото не задоволяваш добре никоя, освен мен. Мениджърът ми го каза.

В очите на Тодра се появиха сълзи. Азак не искаше да му причинява страдание, но беше искрено ужасена от безумния му план.

— Пък и ако те открият, скъпи — продължи тя по-деликатно, — аз ще бъда напълно опозорена. Този план е детински, Тодра. Моля те, никога повече не си фантазирай подобни неща. Аз наистина съм много, много привързана към теб, обожавам те и не искам друг мъж, освен теб. Вярваш ли ми?

Той кимна. Преглътна сълзите си и добави:

— Засега.

— Засега и за още много, много, много време! Мой мили, скъпи, красив танцьоре, ще бъдем заедно, колкото желаем, години и години! Просто изпълнявай дълга си и с другите жени, които идват, така че от замъка да не те продадат другаде! Моля те! Няма да понеса да те загубя, Тодра!

Притисна го страстно с прегръдките си, възбуди го отново и скоро двамата пак пъшкаха в агонията на насладата.

Макар и да не беше в състояние да приеме любовта му изцяло сериозно — защото какво би могло да произлезе от такава заблудена емоция, освен някоя глупава приумица като онази, която й предложи, — все пак тя успяваше да докосне сърцето й и Азак изпитваше към него особена нежност, която невероятно засилваше удоволствието при сношенията им. И така, в продължение на година тя прекарваше по две-три вечери седмично в ебалнята, повече от това не би могла да си позволи. Мениджърът в опитите си да обезсърчи любовта на Тодра не намаляваше хонорара му, въпреки че не беше популярен сред останалите клиентки. Азак харчеше много пари за него, ала самият той никога, след първата нощ, не приемаше от нея никакво допълнително възнаграждение.

Тогава една жена, която не бе успяла да зачене с много от отците в ебалнята, опита с Тодра и веднага зачена, като при изследването се установи, че зародишът е от мъжки пол. Друга жена също зачена от него и също момче. Изведнъж Тодра стана много търсен като отец оплодител. Жени от целия град започнаха да се стичат, за да ги обслужи. Това, разбира се, означаваше, че той трябваше да е свободен през периода им на овулация. Вече много от вечерите ставаше невъзможно да се среща с Азак, защото нямаше начин мениджърът да бъде подкупен. Тодра не харесваше популярността си, но Азак го утешаваше и окуражаваше, казваше му колко се гордее с него и как работата му никога не би попречила на любовта им. В действителност обаче тя не съжаляваше особено, че е толкова зает, защото междувременно си бе намерила друг човек, с когото да прекарва вечерите.

Беше млада жена на име Зедр, която работеше във фабриката като специалист по ремонта на машините. Беше висока и хубава. Азак първа забеляза колко свободно и силно крачи, колко горда е осанката й. Намери претекст да се запознае с нея. И скоро започна да й се струва, че Зедр й се възхищава. В продължение на дълго време обаче двете се държаха само като приятелки, без да предприемат опити за сексуални контакти. Прекарваха заедно доста, ходеха на танци и на игрите, и Азак реши, че този социален живот й допада повече, отколкото да се затваря в ебалнята с Тодра. Говореха си как двете биха могли да направят сервиз за поправка на машини. С времето Азак установи, че красивото тяло на Зедр почти непрекъснато е в мислите й. Най-накрая, една вечер в нейния самостоятелен апартамент каза на приятелката си, че я обича, но не е искала да обременява приятелството им с желанието си.

Зедр отговори:

— Искам те още откакто те видях за първи път, но не ми се щеше да те карам да се чувстваш неловко. Смятах, че предпочиташ мъже.

— Така беше доскоро, но сега искам да правя любов с теб — заяви Азак.

Първоначално беше доста боязлива, но Зедр беше опитна и деликатна, и умееше да удължава оргазмите на Азак, докато не я издигна на висоти, за които не беше и мечтала.

— Ти ме направи жена — призна тя на Зедр.

— Тогава да станем съпруги — предложи Зедр.

Ожениха се, преместиха се в къща в западния край на града, напуснаха фабриката и започнаха собствен бизнес.

През цялото време Азк не спомена и дума за любовта си към Тодра, когото виждаше все по-рядко и по-рядко. Донякъде засрамена от страхливостта си, тя се успокояваше сама, че той би трябвало да е дотолкова зает с обслужване, та навярно тя не му липсва кой знае колко. В края на краищата, въпреки романтичните приказки за любов, той беше мъж, а за един мъж сексът е най-важното нещо, не е просто елемент от любовта и живота, каквото е за жените.

Когато се ожени за Зедр, изпрати на Тодра писмо, в което му обясняваше, че пътищата им са се разделили, че смята да се премести и че повече няма да го види, но винаги ще го помни с обич.

Получи отговор незабавно — писмо, в което той я молеше да отиде да поговори с него, пълно с клетви във вечна любов, изпъстрено с правописни грешки и трудно за четене. Писмото я трогна, смути и засрами. Не му отговори.

Той й писа отново и отново, опита да се свърже с нея по холомрежата на новото й работно място. Зедр настояваше да не му отговаря с думите: „Би било жестоко да го окуражаваш“.

Новият им бизнес потръгна добре от самото начало. Една вечер си бяха у дома и режеха зеленчуци за вечеря, когато на вратата се почука.

— Влез! — извика Зедр, която мислеше, че е Чочи — приятелка, която можеше евентуално да им стане трета партньорка. Появи се непозната, висока, красива жена, забрадена с шал. Тя отиде право при Азак и заговори с усилие:

— Азак! Азак! Нека остана при теб! Моля те!

Шалът се свлече от дългата коса. Азак позна Тодра.

Беше стъписана и малко изплашена, но познаваше Тодра от много време и беше привързана към него, така че привичната обич я накара да протегне ръце, за да го посрещне. Видя страха и отчаянието по лицето му, и го съжали.

Зедр обаче, която се досети кой е той, беше едновременно разтревожена и ядосана. Кухненският нож остана в ръката й. Измъкна се от стаята и се обади на градската полиция.

Когато се върна, завари мъжа да моли Азак да му позволи да остане скрит в дома й, да го вземе като слугиня.

— Ще правя всичко! — увери я. — Моля те, Азак, единствена моя любов, моля те! Не мога без теб! Не мога да обслужвам онези жени, онези непознати, които искат само да забременеят. Вече не мога да танцувам. Мисля само за теб, ти си единствената ми надежда. Ще бъда жена, никой няма да разбере. Ще си отрежа косата, никой няма да ме познае!

И продължи в същия дух, почти заплашителен в страстта си, но също и жалък. Зедр слушаше с ледено изражение, мислеше го за луд. Азак слушаше с болка и срам.

— Не, не, не е възможно — повтаряше отново и отново, но той не искаше и да чуе.

Когато полицията почука на вратата и той си даде сметка какво се случва, веднага се спусна към задната част на къщата, за да опита да избяга. Полицайките го хванаха в спалнята. Той се съпротивляваше отчаяно, те упражниха насилие и го подчиниха. Азак им крещеше да не го нараняват, но те не й обърнаха внимание, извиха ръцете му и го удряха по главата, докато не престана да се съпротивлява. Измъкнаха го вън. Началничката на отряда остана, за да запише показанията. Азак опита да се застъпи за Тодра, но Зедр изложи фактите и добави, че според нея е луд и опасен.

След няколко дни Азак се поинтересува в полицията и й казаха, че Тодра е бил върнат в замъка му с предупреждение да не го изпращат в ебалнята една година или докато господарите на замъка не преценят, че е способен на отговорно поведение. Замисли се как ли биха могли да го накажат и се почувства зле.

— Няма да го наранят, твърде ценен е — успокои я Зедр. Точно същото бе казал и самият той. Азак повярва с радост. Всъщност изпита облекчение, че повече няма да го среща.

Със Зедр взеха Чочи първо в бизнеса, а после и в домакинството си. Чочи беше жена от квартала с доковете, корава и весела, трудолюбива и непретенциозна, приятна любовница. Бяха щастливи заедно и просперираха.

Мина година, после още една. Веднъж Азак отиде в стария си квартал, за да сключи договор за ремонт с две жени от фабриката, в която бе работила в началото. Попита ги за Тодра. От време на време се появявал в ебалнята, казаха й. Удостоили го с титлата шампион отец на годината от замъка му, и бил много търсен, с висока цена, защото оплождал много жени и голям процент от потомците му били от мъжки пол. Не го търсели за удоволствие, защото имал репутация на грубиян, дори на жесток човек. Жените го поръчвали, само ако искали да заченат. Азак си спомняше колко нежен беше с нея и й беше трудно да си представи, че е възможно да се държи грубо. Вероятно, мислеше си, тежкото наказание в замъка го е променило. Не можеше обаче да повярва, че се е променил истински.

Мина още една година. Бизнесът вървеше много добре, Азак и Чочи започнаха сериозно да се замислят за деца. Зедр не искаше да износва, но с радост щеше да е майка. Чочи имаше предпочитан мъж в местната ебалня, при когото от време на време отиваше за удоволствие. Започна да ходи при него, когато имаше овулация, защото той имаше добра репутация като отец.

Азак не бе посещавала ебалня, откакто се бяха оженили със Зедр. Високо ценеше верността и не правеше любов с никого, освен със Зедр и Чочи. Когато се замисли за бременност, установи, че старият й интерес към секса с мъже е съвсем умрял и дори се е превърнал в погнуса. Не й се нравеше идеята да се осемени сама от банка със сперма, но мисълта да допусне непознат мъж да проникне в нея й се струваше още по-противна. Докато се чудеше как да постъпи, си спомни за Тодра, когото бе обичала истински и с когото бе изпитвала истинско удоволствие. Той продължаваше да е шампион отец, известен в целия град като надежден оплодител. Наистина нямаше друг мъж, с когото да може да изпита удоволствие. А той я обичаше толкова много, че бе изложил кариерата и дори живота си на опасност, само за да бъде с нея. С онази безотговорност явно беше свършено. Никога не й бе писал пак, а замъкът и мениджърите на ебалнята никога не биха допуснали да обслужва жени, ако го смятаха за умопобъркан или ненадежден. След цялото това време, мислеше си, би могла да се върне при него и да му дари удоволствието, което той така силно желаеше.

Уведоми ебалнята за следващия си очакван период на овулация и поръча Тодра. Той вече беше ангажиран за този период и й предложиха друг отец. Тя предпочете да почака до следващия месец.

Чочи зачена и бе във възторг.

— Бързай! Бързай! — казваше тя на Азак. — Искаме близнаци!

Азак установи, че гори от нетърпение да бъде с Тодра. Изпълнена със съжаление за насилието при последната им среща и болката, която вероятно му бе причинила, написа му следното писмо:

Скъпи мой, надявам се дългата ни раздяла и разочарованието от последната ни среща да бъдат забравени при радостта от новата ни среща, а също — че ме обичаш, както и аз все още те обичам. Ще бъда горда да износя твое дете, да се надяваме да е син! Горя от нетърпение да те видя пак, красиви мой танцьоре! Твоя Азак.

Овулацията й настъпи, преди той да има време да отговори на писмото й. Облече се с най-хубавите си дрехи. Зедр все още нямаше доверие на Тодра и се опита да я разубеди да не ходи при него. Пожела й късмет доста намръщено. Чочи окачи на шията й амулет за майчинство и тя тръгна.

В ебалнята имаше нов дежурен мениджър, млада жена с грубо лице, която я предупреди:

— Извикай, ако ти създава неприятности. Може да е шампион, но е груб и не го оставяме безнаказано да наранява хората.

— Мен няма да нарани — усмихна се Азак и влезе нетърпеливо в познатата стая, в която с Тодра се бяха радвали един на друг толкова често. Той стоеше и я чакаше пред прозореца, точно както преди. Когато се обърна, изглеждаше точно какъвто го помнеше — с дълги крайници, копринена коса, спускаща се като водопад по раменете, широко разположени очи, впити в нея.

— Тодра! — възкликна тя и тръгна към него с протегнати ръце. Той пое ръцете й и произнесе името й.

— Получи ли писмото ми? Щастлив ли си?

— Да — отвърна й с усмивка.

— И цялото това страдание, тази глупост заради любовта, вече ги няма, нали? Съжалявам, че пострада, Тодра, не искам това да се случва пак. Може ли просто да бъдем себе си и да сме щастливи заедно, както преди?

— Да, всичко това приключи — увери я той. — И се радвам да те видя.

Притегли я нежно към себе си. Започна нежно да я съблича и да гали тялото й, точно както преди, знаеше какво й доставя удоволствие, тя си спомняше какво доставя удоволствие на него. Легнаха заедно, голи. Тя си играеше с еректиралия му пенис, възбудена, но и донякъде не съвсем готова да го остави да проникне в нея след толкова време, когато долови някакво неестествено движение на ръката му. Отдръпна се леко и видя, че държи нож, който вероятно бе скрил в леглото предварително. Сега го стискаше зад гърба си.

Утробата й се смрази, но продължи да гали пениса и тестисите му, не смееше да се отдръпне, защото той я притискаше към себе си с другата си ръка.

Изведнъж се премести върху нея и вкара пениса си във вагината й с такъв болезнен натиск, че за миг тя си помисли, че го прави с ножа. Еякулира моментално. Когато тялото му се изви назад, тя се измъкна изпод него, втурна се към вратата и побягна от стаята с викове за помощ.

Той я подгони, размахал ножа, и успя да я наръга в плешката, преди мениджърът, останалите жени и мъже да успеят да го уловят. Мъжете бяха много ядосани и започнаха да го бият и ритат, и не спряха въпреки възраженията на мениджъра. Завързаха го гол, окървавен, почти изпаднал в безсъзнание и веднага го изпратиха в замъка.

След това всички се събраха около Азак. Раната й, която не беше сериозна, беше почистена и превързана. Потресена и объркана, тя успя само да попита:

— Какво ще направят с него?

— Какво мислиш, че ще направят с един изнасилвач и убиец? Че ще му дадат награда? — попита мениджърът. — Ще го кастрират, ето какво.

— Но вината беше моя — изпъшка Азак.

Мениджърът я изгледа, поклати глава и каза:

— Полудя ли? Върви си у дома.

Азак се върна в стаята и машинално се облече. Погледна леглото, в което бяха лежали. Погледна през прозореца, пред който обикновено стоеше Тодра. Спомни си как го гледаше да танцува преди толкова много време в състезанието, когато за първи път стана шампион. Каза си: „Животът ми е объркан“. Но не знаеше какво да направи, за да го сложи в ред.

Промените в социалните и културните институции на Сегри не поемат по катастрофалния път, от който се опасява Веселие. Те са бавни и посоката им не е ясна. През 93/1602 г. колежът „Терхала“ кани мъже от два съседни замъка да се запишат за студенти и трима мъже се записват. През следващите десетилетия повечето колежи отварят вратите си за мъжете. След като завършат, студентите от мъжки пол се връщат в замъците, освен ако не напуснат планетата, защото мъжете нямат право да живеят другаде, освен в колежите или в замъците до приемането на Закона за отворените врати през 93/1662 г.

Дори и след приемането на този закон, замъците остават затворени за жените, а мъжете ги напускат с далеч по-бавни темпове, отколкото се опасяват противниците на мярката. Социалното приспособяване към Закона за отворените врати е бавно. В няколко региона усилията мъжете да бъдат обучени на някои основни умения, като фермерство и строителство, преминават с умерен успех. Мъжете работят в конкуриращи се екипи, в отделени, но управлявани от жени фирми. Немалко жители на Сегри в последните години са дошли на Хаин, за да учат — повече мъже, отколкото жени, въпреки голямото несъответствие в броя им, което все още съществува на техния свят.

Следващите биографични бележки на един от тези мъже представляват особен интерес, защото той е участник в събитието, което пряко води до приемането на Закона за отворените врати.

Автобиографични бележки на Мобил Ардар Дез

Роден съм в екуменически цикъл 93, година 1641, в Ракедр на Сегри. Ракедр беше мирно, проспериращо, консервативно градче и аз бях възпитан по стария начин — галеното момче на големия майкодом. Всичко бяхме седемнайсет, без да се брои персоналът от кухнята — прабаба, две баби, четири майки, девет дъщери и аз. Бяхме заможни. Всички жени бяха мениджъри или квалифицирани работници в грънчарница в Ракедр — основната индустрия на града. Отбелязвахме всички празници помпозно и жизнерадостно — украсявахме къщата от покрива до основите с флагове за Хилали, правехме фантастични костюми за фестивала на жътвата, на всеки няколко седмици празнувахме нечий рожден ден с подаръци за всички. Бях галено дете, както казах, но не разглезено, струва ми се. Моят рожден ден не беше по-пищен от рождените дни на сестрите ми и ми беше позволено да тичам и да играя с тях, все едно че и аз съм момиче. И въпреки това осъзнавах, както и те, че очите на майките ни ме гледат по друг начин, замислено, резервирано, а понякога, когато станах по-голям, тъжно.

След Потвърждението ми рождената ми майка всяка пролет, в деня за посещения, ме водеше в замъка Ракедр. Портите на парка, които се бяха отворили, за да вляза сам (и изпълнен с ужас) за Потвърждението ми, оставаха затворени, но от стените на парка спускаха стълби, по които аз и още няколко момчета се качвахме, за да седим там сред голям разкош, на възглавници, под сенници, и да гледаме демонстрации на танци, танци с бикове, борби и други спортове на голямото игрално поле зад стените. Майките ни чакаха отвън на огрените от слънцето пейки. При нас сядаха мъже и младежи от замъка и ни обясняваха правилата на игрите, сочеха ни качествата на един или друг танцьор или борец, отнасяха се с нас сериозно и ни караха да се чувстваме важни. Това ми беше много приятно, но веднага щом слезех от стената и тръгнех към дома, чувството изчезваше като съблечен костюм, като изиграна роля в пиеса. И продължавах с работата и игрите в майкодома при семейството ми, с истинския живот.

Когато станах на десет, започнах да посещавам класа за момчета в центъра на града. Този клас беше създаден преди четиридесет или петдесет години, като преход между майкодома и замъка, но нашият замък под давлението на едно много реакционно управление неотдавна се бе оттеглил от проекта. Господарят Фасау забрани на мъжете си да ходят където и да било извън замъка, освен само до ебалните, и то в затворени коли, и изискваше да се връщат призори. Така че мъже нямаха възможност да преподават в класа. Градските жени, които опитваха да ми кажат какво да очаквам, когато отида в замъка, всъщност не знаеха много повече от мен самия. Колкото и да бяха добри намеренията им, те най-вече ме плашеха и объркваха. Но пък страхът и объркването бяха всъщност подходяща подготовка.

Не мога да опиша церемонията Скъсване. Наистина не мога. Мъжете на Сегри в онези дни имаха едно предимство — знаеха какво представлява смъртта. Всички те вече бяха умирали, преди да умре тялото им. Бяха се обръщали назад, към живота си преди това, към лицата и местата, които бяха обичали, и бяха скъсвали с тях при затръшването на портата.

По време на моето Скъсване нашият малък замък беше вътрешно разделен на колежани — либерална фракция, останала от режима на господаря Ишог, и традиционалисти — една по-млада, но много консервативна фракция. Когато попаднах в замъка, пропастта между двете вече беше катастрофално дълбока. Управлението на господаря Фасау беше станало сурово и ирационално. Управляваше чрез корупция, насилие и жестокост. Всички ние, които живеехме там, бяхме, разбира се, повлияни и щяхме да бъдем унищожени, ако не беше силната и постоянна морална съпротива, съсредоточена около Рагаз и Кохадрат, протежета на господаря Ишог. Двамата бяха открити партньори. Техни последователи бяха всички хомосексуалисти в замъка, както и немалко от другите мъже и по-големите момчета.

Първите ми дни и месеци в общежитието на новаците бяха дни на озадачаващо раздвоение — тероризиране, омраза, срам, защото момчетата, прекарали там няколко месеца или година повече от мен, бяха поощрявани да тормозят новодошлите, за да ги направят мъже; и утеха, благодарност, любов, защото момчетата, попаднали под влиянието на колежаните, ми предлагаха тайно приятелство и закрила. Помагаха ми в игрите и състезанията, а вечер ме вземаха в леглата си — не за секс, а за да ме предпазят от сексуалните насилници. Господарят Фасау ненавиждаше хомосексуалността сред възрастните и беше готов да възстанови смъртното наказание, ако Градският съвет разреши. Макар и да не смееше да накаже Рагаз и Кохадрат, налагаше странни и ужасяващи физически мъчения за доброволна любов между по-големи момчета — уши, нарязани на ивици, пръсти, пронизани през нокътя с нажежени до червено железни халки. Въпреки това той поощряваше по-големите момчета да изнасилват единайсет– и дванайсетгодишните — смяташе го за белег на мъжко поведение. Никой от нас не беше застрахован. Особено се ужасявахме от четирима юноши, по на седемнайсет или осемнайсет години, когато аз отидох там, които наричаха себе си „господарско войнство“. През няколко нощи те нахълтваха в спалното на новаците и си намираха жертва, която изнасилваха групово. Колежаните ни защитаваха, доколкото можеха, като ни заповядваха да отидем в леглата им, където ние плачехме и се бунтувахме шумно, а те се преструваха, че злоупотребяват с нас, смееха се и се подиграваха. По-късно, в тъмнината и тишината, ни утешаваха с бонбони, а понякога, когато пораснахме повече, и с желана любов, нежна и изтънчена в тайнството си.

В замъка няма никакъв личен живот. Казвал съм го на жените, които са искали от мен да им опиша живота в замъка, и те смятаха, че ме разбират. „Ами, всички споделят всичко и в майкодома — казваха ми. — Всички влизат и излизат от стаите, по всяко време. Никога не оставаш сама, ако нямаш апартамент за сама жена.“ Нямаше как да обясня колко различна е свободната, топла общност на майкодома от строгата, преднамерена публичност на ярко осветените спални с по четиридесет легла в общежитията на замъка. Нищо в Ракедр не беше лично — само тайно, само премълчано. Преглъщахме сълзите си.

Израснах. Гордея се донякъде с това, изпитвам благодарност към момчетата и мъжете, които го направиха възможно. Не се самоубих, както постъпиха няколко момчета в онези години, нито пък убих ума и душата си, както постъпиха други, за да оцелее тялото им. Благодарение на майчинските грижи на колежаните — Съпротивата, както започнахме да се наричаме — израснах.

Защо казвам „майчински“, а не „бащински“? Защото в моя свят нямаше бащи. Имаше само оплодители. Не знаех думата баща или бащински. Мислех за Рагаз и Кохадрат като за мои майки. И още е така.

Фасау съвсем полудя с годините и властта му над замъка заприлича на смъртна хватка. „Господарското войнство“ също властваше над всички ни. Бяха доволни, защото все още отборът ни за игрите беше силен — гордостта в сърцето на Фасау — и заради него бяхме в Първа лига, имахме и двама шампиони отци, които бяха много търсени в градските ебални. Всеки протест, който Съпротивата успяваше да предаде на Градския съвет, можеше да се представи като типично мъжко хленчене или резултат на деморализиращото въздействие на чужденците. Отвън Ракедр изглеждаше чудесно. Вижте нашия страхотен отбор! Погледнете нашите шампиони жребци! Жените не гледаха по-дълбоко от това.

Как могат да ни изоставят? — това е викът, който всяко момче от Сегри вероятно надава в сърцето си. Как можа тя да ме остави тук? Не знае ли какво е? Защо не знае? Не иска ли да знае?

— Разбира се, че не — каза ми Рагаз, когато отидох при него, пламнал от справедливо възмущение, след като Градският съвет отказа да приеме петицията ни. — Разбира се, че не искат да знаят как живеем. Защо никога не идват в замъците? Вярно, ние не ги пускаме, така е. Смяташ ли обаче, че бихме могли да ги държим настрана, ако поискат да влязат? Скъпи, ние и те заговорничим помежду си в поддържането на фундамента от невежество и лъжи, на който се крепи нашата цивилизация.

— Нашите майки ни зарязват — възмутих се аз.

— Зарязват ли ни? А кой ни храни, облича, кой ни дава покрив и ни плаща? Ние зависим изцяло от тях. Ако някога станем независими, може би ще успеем да изградим общество върху фундамент от истина.

Неговата визия не достигаше по-далеч от независимостта. Все пак си мисля, че умът му опипваше и по-нататък, към това, което не можеше да види, към тайнствената, неизменна мечта на тялото за взаимност.

Усилията ни гласът ни да се чуе в Съвета не дадоха резултат, освен в самия замък. Господарят Фасау почувства властта си застрашена. Само след няколко дни Рагаз беше заловен от биячите на „господарското войнство“, обвинен в многократни хомосексуални актове и предателски заговори, предаден на съд и осъден от господаря на замъка. Всички бяха свикани на игралното поле, за да видят наказанието. Навършил петдесет и с болно сърце — защото на двайсет е бил състезател и е тренирал повече отколкото трябва, — Рагаз беше завързан гол върху пейка и бит с „дългия господар“ — тежка гумена тръба, пълна с парчета олово. Господарският воин Берхед, който я размахваше, го удряше многократно по главата, бъбреците и гениталиите. Рагаз умря час или два след побоя, в лечебницата.

Същата вечер се оформи Ракедърския бунт. Кохадрат, по-възрастен от Рагаз и съкрушен от смъртта му, не беше в състояние да ни спре, нито да ни ръководи. Визията му беше за истинска съпротива, дългосрочна и без насилие, благодарение на която „господарското войнство“ в края на краищата ще се самоунищожи. Дотогава следвахме тази визия. В онзи момент се отказахме от нея. Изоставихме истината и грабнахме оръжията. „Ще спечелиш според играта си“ — казваше Кохадрат. Ние се бяхме наслушали на тези стари поучения. Повече не можехме да си играем на търпение. Трябваше да победим, веднъж и завинаги.

И го направихме. Победихме. Спечелихме победата си. Господарят Фасау, „господарското войнство“ и биячите бяха изклани, преди полицията да се добере до портата.

Спомням си как онези груби жени крачеха между нас, как гледаха стаите в замъка, които не бяха виждали никога, осакатените трупове, изкормени, кастрирани, обезглавени, господарския воин Берхед, закован за пода, с натикан в гърлото „дълъг господар“, нас, бунтовниците, победителите с кървави ръце и непокорни лица, Кохадрат, когото избутахме напред като наш лидер, наш говорител.

Той мълчеше. Преглъщаше сълзите си.

Жените се скупчиха една до друга, стискаха оръжията си, озъртаха се. Бяха ужасени, смятаха ни за побъркани. Пълното им стъписване най-накрая накара един от нас да проговори — млад човек, Тарск, чийто пръст беше пробит с нажежена до червено желязна халка.

— Те убиха Рагаз — каза той. — Всички те бяха побъркани. Погледнете.

И показа осакатената си ръка.

Шефката на подразделението нареди:

— Никой да не излиза оттук, докато не се разбере какво е станало — и изкомандва жените си да напуснат замъка, парка, да заключат портата зад себе си и да ни оставят с победата ни.

Разпитите и присъдите във връзка с Ракедърския бунт бяха, разбира се, излъчвани публично и събитието се изследва и дискутира и до днес. Моята собствена роля беше умъртвяването на господарския воин Татиди. Трима от нас го притиснахме и го бихме до смърт с тренировъчни бухалки в салона за спорт, където го спипахме.

Спечелихме според играта си.

Не ни наказаха. Изпратиха мъже от няколко замъка, които да поемат управлението на замъка Ракедр. Научиха достатъчно за поведението на Фасау, за да видят причината за бунта ни, но презрението дори на най-либерално настроените от тях беше абсолютно. Не ни третираха като мъже, а като изгубили разум, безотговорни същества, неподлежащ на опитомяване добитък. Ако се обръщахме към тях, те не отговаряха.

Не знам колко време бихме издържали този хладен режим на срам. Само два месеца след бунта Световният съвет прие Закона за отворените врати. Казвахме си един на друг, че това е наша победа, че се е случило заради нас. Но сами не го вярвахме. Окуражавахме се един друг, че сме свободни. За първи път в историята всеки мъж, който искаше да напусне замъка си, можеше да излезе през вратата. Бяхме свободни!

Какво се случи със свободните мъже извън замъците? Никой не беше мислил за това.

Аз бях от онези, които излязоха от замъка още сутринта, в деня, в който законът влезе в сила. Бяхме общо единайсет.

Неколцина, мъже, които не бяха от Ракедр, отидоха в една или друга от ебалните с надеждата да им позволят да живеят там — нямаше къде другаде да отидат. Хотелите и странноприемниците, разбира се, не приемаха мъже. Тези от нас, които бяхме родени в града, се върнахме в майкодомовете си.

Какво е да се върнеш от мъртвите? Не е лесно. Нито за този, който се завръща, нито за неговите хора. Мястото, което си заемал в техния свят, вече е затворено, няма го, запълнено е с натрупани промени, навици, с делата и нуждите на другите. Заменен си. Да се завърнеш от мъртвите означава да си призрак — човек, за когото няма място.

В началото нито аз, нито близките ми разбирахме това. Върнах се при тях на двайсет и една сякаш бях единайсетгодишното момче, което ги е напуснало, и те отвориха обятия да посрещнат онова момче. Но то не съществуваше. Кой бях аз?

В продължение на много време, месеци, ние, бегълците от замъка, се криехме в майкодомовете си. Мъжете от други градове също се прибраха у дома, най-често като измолваха да ги вземе някой пътуващ отбор. В Ракедр останахме седем или осем души, но почти не се виждахме. За мъже нямаше място по улиците. В продължение на стотици години всеки мъж, заловен сам на улицата, е бил арестуван незабавно. Ако излезехме вън, жените бягаха от нас или викаха полицията, или ни обкръжаваха и заплашваха: „Връщайте се в замъка, където ви е мястото!“, „Връщайте се в ебалнята, където ви е мястото!“, „Махайте се от този град!“. Наричаха ни търтеи и наистина нямахме работа, не изпълнявахме никаква функция в общността. Ебалните не ни приемаха да обслужваме, защото нямахме гаранциите за добро здраве и добро поведение от замъка.

Това беше нашата свобода: станахме призраци, безполезни, изплашени, плашещи натрапници, сенки в ъглите на живота. Наблюдавахме живота около нас — работа, любов, износване на деца, получаване и харчене, правене и оформяне, управление и приключения — женски свят, ярък, пълен, истински свят — и там нямаше място за нас. Ние бяхме научени единствено да играем игри и да се унищожаваме един друг.

Майките и сестрите ми си блъскаха главите, знам, за да ми намерят някакво място и приложение в тяхното живо, трудолюбиво домакинство. Старите готвачки, които живееха в къщата, управляваха кухнята ни дълго преди да се родя, така че единственото практическо умение, което бях усвоил в замъка, готвенето, беше излишно. Намираха ми домашни задачи, но всички те бяха нарочно измислени и го знаехме — и те, и аз. Бях готов да се грижа за децата, но една от прабабите много държеше на тази привилегия, а и някои от съпругите на сестрите ми не искаха мъж да докосва бебетата. Сестра ми Падо заговори за възможността да стана чирак в грънчарницата и аз страшно се зарадвах на идеята, обаче мениджърките на фабриката след продължителни дискусии не успяха да постигнат съгласие, дали е допустимо да наемат мъже. Хормоните им ги правели ненадеждни работници, жените работнички щели да се чувстват неловко и така нататък.

Разбира се, холоновините бяха пълни с подобни предложения и дискусии, приказки за непредвидените последици от Закона за отворените врати, за нормалното място на мъжете, за способностите и ограниченията на мъжете, за пола като съдба. Недоволството от Закона за отворените врати беше доста сериозно и ми се струваше, че всеки път, когато гледах холо, виждах някоя жена да говори мрачно за присъщата агресивност и безотговорност на мъжа, за неговата биологична непригодност да участва във вземането на решения, социални или политически. Нерядко и мъже говореха такива неща. Противниците на новия закон бяха ревностно подкрепяни от консерваторите в замъците, които красноречиво настояваха портите да бъдат затворени и мъжете да се върнат на истинското им място — да се стремят към истинската мъжка слава в игрите и ебалните.

Славата не ме изкушаваше след годините в замъка Ракедр. За мен самата дума беше започнала да означава деградация. Недоволствах заради игрите и състезанията, с което озадачавах повечето жени от семейството ми, които обичаха да гледат игрите и борбите, и бяха недоволни единствено че майсторството на повечето отбори беше значително западнало след отварянето на замъците. Недоволствах и заради ебалните, където мъжете се използваха като добитък, бикове за разплод, не като човешки същества. Никога повече нямаше да стъпя там.

— Но, мило момче — каза накрая майка ми, когато една вечер останахме сами, — нима ще прекараш остатъка от живота си без жена?

— Надявам се, не — отговорих.

— Тогава…?

— Искам да имам брак.

Очите й се разшириха. Замисли се за момент, после предположи:

— С мъж?

— Не. С жена. Искам обикновен, нормален брак. Искам да имам съпруга и да бъда съпруга.

Колкото и шокираща да беше идеята за нея, опита да я възприеме. Замисли се, намръщи се.

— Това означава единствено — казах, защото разполагах с много време, през което нямаше какво да правя, освен да размишлявам, — че ще живеем заедно, както всяка друга семейна двойка. Ще създадем наш собствен дъщердом, ще си бъдем верни един на друг и ако имаме дете, аз ще съм негова любяща майка заедно с биологичната. Няма никаква причина да не може да стане така.

— Ами не знам… не познавам такива хора — отвърна майка ми тактично и внимателно, доста нещастна, че трябва да го каже на мен. — Най-напред ще трябва да намериш жена.

— Знам — отвърнах мрачно.

— Такъв проблем за теб е да се срещаш с хора — продължи тя. — Може би, ако отидеш в ебалнята… Не виждам защо собственият ти майкодом да не може да гарантира за теб така, както и замъкът. Можем да опитаме…

Аз обаче отказах категорично. Тъй като не бях сред подлизурковците на Фасау, рядко ми позволяваха да ходя в ебалнята и незначителният ми опит там не беше добър. Млад, неопитен и без препоръки, бях избиран от по-възрастни жени, които искаха играчка. Рутината, с която ме възбуждаха, ме оставяше унизен и ядосан. После ме потупваха, плащаха ми и си тръгваха. Тази изкуствена, механична възбуда и снизходителната им студенина за мен бяха злокобни след нежността на любовниците ми от замъка, които ме защитаваха. Въпреки всичко физически жените ме привличаха много повече, отколкото мъжете когато и да било. Красивите тела на сестрите ми и техните съпруги, които сега бяха непрекъснато около мен, голи или облечени, невинни и чувствени, чудесната тежест, сила и мекота на женските тела ме поддържаха в непрекъсната възбуда. Мастурбирах всяка нощ, фантазирах, че прегръщам сестрите си. Беше непоносимо. И пак бях призрак, бушуваща, копнееща импотентност сред недосегаема реалност.

Започнах да мисля, че ще се наложи да се върна в замъка. Потънах в дълбока депресия, някаква апатия, ледена тъма на ума.

Семейството ми, хора разтревожени и внимателни, заети с делата си, нямаха идея какво да направят за или с мен. Мисля си, че много от тях мислеха в сърцата си, че ще е най-добре, ако се върна в замъка.

Един следобед сестра ми Падо, с която бях най-близък като дете, дойде в стаята ми — бяха разчистили за мен таванско помещение, в което да спя, така че сега имах свое място в буквален смисъл. Завари ме в постоянната ми напоследък летаргия — лежах на леглото и не правех абсолютно нищо. Влезе забързано и с безразличието, с което жените често се отнасят към настроенията и сигналите на околните, седна в долния край на леглото и попита:

— Ей, какво знаеш за мъжа, който е дошъл от Екумена?

Свих рамене и затворих очи. Напоследък ме връхлитаха фантазии за изнасилване. Боях се от нея.

Тя продължи да говори за чужденеца, който, изглежда, беше дошъл в Ракедр, за да изследва бунта ни.

— Иска да разговаря с хора от съпротивата — каза ми тя. — С мъже като теб. Мъжете, които отвориха портите. Каза, че не искали да се изтъкват, сякаш се срамували от това, че са герои.

— Герои! — възкликнах аз. Думата на моя език е в женски род. Отнася се за полубожествените, полуисторически протагонисти на епосите.

— Ти си такъв — настоя Прадо и през престорената й безгрижност проби напрежението. — Пое отговорност в един велик акт. Може да си сгрешил. Сасуме греши в „Основаването на Еммо“, нали оставя Фарадр да бъде убит. Но въпреки всичко тя е герой. Поема отговорността. Както си постъпил и ти. Трябва да отидеш и да поговориш с този чужденец. Да му кажеш какво се случи. Никой всъщност не е наясно какво точно се е случило в замъка. Дължиш ни този разказ.

Сред моите хора това бяха силни думи. „Неразказаната история е майка на лъжата“ — гласи поговорката. Извършителят на всеки забележителен акт се смята буквално за длъжен да го обясни на обществото.

— Че защо да разказвам на чужденец? — попитах аз, готов да защитавам апатията си.

— Защото ще те изслуша — подчерта сестра ми сухо. — Всички ние сме прекалено заети.

Това беше самата истина. Падо беше видяла врата за мен и я бе отворила. И аз минах през нея, когато ми бяха останали сили и разум само колкото да го направя.

Мобил Ноем беше мъж, прехвърлил четирийсетте, дребен, жълто-кафяв, с живи очи, с когото беше много лесно да се разговаря. В началото изобщо не ми се стори мъжествен. Непрекъснато си мислех, че е жена, защото се държеше като жена. Веднага заговори по същество, без никакви хватки за установяване на авторитет или боричкания за позиция, които мъжете от моето общество смятат за задължителни при всякакви взаимоотношения с други мъже. Свикнал бях мъжете вечно да са нащрек, да са неискрени и да си съперничат. Ноем беше прям и възприемчив като жена. Освен това беше проницателен и силен колкото всеки мъж или жена, които познавах, дори Рагаз. Авторитетът му всъщност беше огромен. Но той никога не спекулираше с това. Разполагаше се на авторитета си комфортно и канеше събеседника си да се настани до него.

Аз бях първият от бунтовниците от Ракедр, които го посетиха и разказаха историята ни. Той записа разказа ми, с мое позволение, за да го използва в доклада си за състоянието на нашето общество. Наричаше го „Въпросът за Сегри“. Първото ми описание на бунта отне по-малко от час. Мислех, че съм свършил. Тогава още не познавах неизтощимото желание за знание, за разбиране, за чуване на цялата история, които са характерни за мобилите на Екумена. Ноем задаваше въпроси, аз отговарях. Той теоретизираше и екстраполираше, аз коригирах. Той искаше подробности, аз му ги давах — около историята на бунта, годините преди това, мъжете от замъка, жените от града, моите хора, моя живот — малко по малко, парче по парче, всички фрагменти, бъркотия. Разговарях с Ноем всеки ден, цял месец. Научих, че историите нямат начало и никоя история няма край. Всичко е среда, всичко е хаос. Че една история никога не е истина, но и че лъжата наистина е дете на мълчанието.

Към края на месеца започнах да обичам и да се доверявам на Ноем, и разбира се, да разчитам на него. Разговорите ни се превърнаха в причина за съществуването ми. Опитах да осъзная факта, че той няма да остане дълго в Ракедр. Трябваше да се науча да се справям без него. Като правя какво? Мъжете също можеха да правят неща, имаха начини да живеят, което се доказваше от самото му съществуване. Можех ли обаче да ги открия?

Той ясно си даваше сметка за ситуацията ми и не ми даваше да се оттегля отново в летаргията на страха. Не ме оставяше да мълча. Задаваше ми невъзможни въпроси. „Какво би искал да станеш, ако можеше да станеш каквото и да било?“ — попита ме, както децата се питат едно друго.

Веднъж отговорих разпалено: „Съпруга!“.

Сега знам какво беше онова трепване, което премина по лицето му. Живите му добри очи ме наблюдаваха, погледнаха встрани, пак ме погледнаха.

— Искам собствено семейство — казах. — Не да живея в къщата на майка ми, където винаги ще съм дете. Работа. Съпруга, съпруги, деца, да стана майка. Искам живот, не игри!

— Ти не можеш да родиш дете — отбеляза той внимателно.

— Така е, но мога да съм майка на дете!

— При нас тази дума е от женски род — каза той. — Повече ми харесва, както е при вас… Кажи ми обаче, Ардар, какви са шансовете да се ожениш… да срещнеш жена, готова да направи семейство с мъж? Тук не се е случвало, нали?

Не беше и му го казах. Поне доколкото знаех.

— Мисля, че определено ще се случи — заяви той (увереността му винаги беше неуверена). — Личната цена в началото обаче ще бъде висока. Взаимоотношенията, оформили се в конфликт с негативния натиск на обществото, са подложени на чудовищно напрежение. Много често придобиват защитни рефлекси, стават свръхемоционални, лишени от покой. Не предлагат място за развитие.

— Място! — възкликнах. И опитах да му обясня усещането, че нямаш място на света, че нямаш въздух за дишане.

Той ме погледна, почеса носа си, засмя се.

— В галактиката има много място, нали? — подхвърли.

— Да не искаш да кажеш… че мога… че Екуменът… — дори не знаех какъв въпрос исках да задам. Ноем знаеше. Зае се да отговори с мисъл и детайлно. Образованието ми досега бе твърде ограничено, дори по отношение културата на собствения ми народ, така че било наложително да посещавам колеж поне две или три години, преди да съм готов да кандидатствам за чуждопланетна институция, например екуменийските школи на Хаин. Разбира се, продължи той, къде ще отида и какво обучение ще избера, зависело изцяло от моите интереси, които ще открия, ако посещавам колеж, защото нито училището в детството ми, нито тренировките в замъка са ми са дали някаква представа за нещата, които биха могли да ме интересуват. Възможностите, които ми били предоставени, били невероятно ограничени и не отговаряли нито на нуждите на нормално интелигентен човек, нито на нуждите на обществото ми. Поради това Законът за отворените врати, вместо да ми даде свобода, ме е оставил „без въздух за дишане, сам в безвъздушно пространство“, както се изрази Ноем, цитирайки някакъв поет от някаква планета някъде. Главата ми се въртеше, пълна със звезди.

— Колежът в Хагка е много близо до Ракедр — каза Ноем. — Никога ли не си мислил да кандидатстваш? Дори само за да избягаш от своя кошмарен замък?

Поклатих глава.

— Господарят Фасау винаги унищожаваше формулярите за кандидатстване, когато пристигнеха в кабинета му. Ако някой от нас беше опитал да кандидатства…

— … е щял да бъде наказан. Изтезаван, предполагам. Да. Е, от малкото, което знам за вашите колежи, мога да съдя, че животът ти там ще е по-добър, отколкото този тук, но в никакъв случай няма да е приятен. Ще имаш работа, ще имаш място, но ще те карат да се чувстваш непълноценен, маргинален. Дори високообразованите, просветени жени не могат лесно да приемат, че мъжете не им отстъпват по интелект. Повярвай ми, изпитал съм го лично! И понеже ти в замъка си обучаван да се състезаваш, да искаш да си по-добър от останалите, може да ти е трудно да си сред хора, които или са убедени, че не си способен на това, или смятат идеята за състезание, за победа и загуба, за лишена от стойност. Там обаче и само там, ще откриеш въздух, който да можеш да дишаш.

Ноем ме препоръча на някои жени, които познаваше от колежа в Хагка, и ме приеха пробно. Семейството ми с радост плати обучението ми. Бях първият от нашия род, записал се в колеж, и всички се гордееха с мен.

Както предрече Ноем, не беше лесно, но там имаше достатъчно други мъже, така че намерих приятели и се освободих от парализиращата изолация на майкодома ми. И когато придобих кураж, се сприятелих и с някои от жените студентки, като открих, че много от тях са непредубедени и добронамерени. През третата ми година се появи една, в която успях неуверено и предпазливо да се влюбя. Не се получи много добре и не продължи дълго, но и за двама ни това беше страхотно освобождаване, отърваване от убеждението, че общуване между нас може да има само на сексуална основа, че единственото общо между зрелите мъже и жени са само гениталиите им. Емадр ненавиждаше професионализма в ебалнята колкото и аз, и винаги правехме любов кратко и стеснително. Истинското значение на секса беше не в удовлетворяването на желанието ни, а по-скоро във факта, че представляваше доказателство, че можем да си имаме взаимно доверие. Истинската страст помежду ни се разгаряше, когато лежахме заедно и разговаряхме, когато си разказвахме как сме живели преди, как възприемаме мъжете и жените, всеки сам себе си и взаимно, какви са кошмарите ни, какви са мечтите ни. Говорехме безкрайно, в общение, което ще ценя и помня цял живот, две млади души, откриващи крилете си, полетели заедно, не дълго, но високо. Първият полет е най-високият.

Емадр е мъртва вече от двеста години. Тя остана на Сегри, задоми се в майкодом, роди две деца, стана преподавател в колежа и умря на седемдесет и няколко. Аз заминах за Хаин, постъпих в школите на Екумена, а по-късно отидох на Уерел и Йеоуе като член от екипаж на мобилите. Подробното ми служебно досие е приложено тук. Написах това кратко описание на живота си като част от кандидатурата ми да се върна на Сегри като мобил на Екумена. Много ми се иска да живея сред моите хора, да науча кои са те, след като знам, поне с неуверена увереност, кой съм аз.

Самота

Добавка към „БЕДНОСТ. Втори доклад за Единайсет-Соро“ на мобил Ентселене ’темхарионтерегуис Лист, направена от дъщеря и Спокойствие

Майка ми, полеви етнолог, приемаше усилието да научи всичко за хората от Единайсет-Соро като лично предизвикателство. Фактът, че използва децата си, за да се справи със задачата, може да се разглежда или като егоизъм, или като всеотдайност. Сега, когато прочетох доклада й, знам — в края на краищата е решила, че е постъпила зле. Тъй като съм наясно какво й е струвало, ще ми се да знае, че съм й благодарна — защото ми позволи да израсна като човек.

Малко след като непилотирана сонда съобщила за хора от хаински произход на единайсетата планета от системата Соро, майка ни се присъедини към орбитален екипаж като резерва на тримата първи наблюдатели на повърхността на планетата. Преди това беше прекарала четири години в градовете-дървета на близката Хуту. Брат ми Роден в радост беше на осем години, а аз — на пет. Затова тя поиска година-две служба на кораб, за да можем да прекараме известно време в училище от хаински тип. Брат ми много харесваше дъждоносните джунгли на Хуту, но макар и да беше усвоил местната комуникация, брахиацията, почти не умееше да чете, пък и двамата бяхме станали яркосини от кожни гъбички. Докато Роди се учеше да чете, а аз — да нося дрехи, и двамата минавахме противогъбична терапия, майка ни се заинтригува от Единайсет-Соро не по-малко от наблюдателите, които бяха озадачени от това място.

Всичко това е описано в доклада й, но аз ще го разкажа така, както го чух от нея, това ми помага да си спомням и разбирам. Езикът на местните беше записан от сонда, а наблюдателите го изучаваха година. Множеството диалектни разновидности прикриваха собствения им акцент и езиковите им грешки, и те съобщиха, че езикът не бил проблем. Въпреки това обаче комуникацията се оказала проблематична. Двамата мъже изпаднали в изолация, били посрещнати с подозрение и враждебност, не успели да установят никакъв контакт с местните мъже, които живеели в уединени къщи, или сами като отшелници, или по двама. Попадали и на общности от млади мъже, но когато опитвали да установят контакт с тях и навлизали в територията им, тези групи от момчета или бягали, или отчаяно се спускали към тях и се опитвали да ги убият. Жените, които живеели в така наречените „разпръснати селища“, ги прогонвали със залпове камъни още щом наближели къщите им. „Мисля си — докладва единият от тях, — че единствената обща дейност на хората от Соро е хвърлянето на камъни по мъжете.“

Никой от наблюдателите не успява да размени повече от три думи с местен мъж. Един от тях се съвкупил с жена, която отишла в лагера му. Съобщава, че макар тя многократно и настойчиво да му показвала какво иска, изглежда, се смутила от опитите му да разговаря с нея, отказвала да отговаря на въпросите му и го оставила, както се изразява той: „веднага щом получила за каквото е дошла“.

На жената наблюдател било позволено да се настани в неизползвана къща, в „село“ (лелински кръг от седем къщи). Тя дала чудесни сведения за всекидневния живот, доколкото можела да го наблюдава, и провела няколко разговора с възрастни жени и много повече с деца. Установила обаче, че никога не я канят в къща на друга жена, нито пък очаквали от нея да помага или да иска помощ за каквато и да било работа. Разговорите на нормални теми не били посрещани добре от другите жени. Децата, нейните единствени информатори, я наричали „леля Смахнато плямпало“. Нестандартното й поведение предизвиквало все повече недоволството и недоверието на другите жени и те започнали да държат децата си настрана от нея. Напуснала. „Няма начин — оплакала се на майка ми — възрастен човек да научи каквото и да било. Те не задават въпроси, не отговарят на въпроси. Каквото научават, научават го като деца“.

Аха, казала си майка ми и се замислила за Роди и мен. И поискала да прехвърлят семейството й на Единайсет-Соро със статут на наблюдател. Стабилите провели с нея обстойно интервю по ансибъл, разговаряли с Роди, дори с мен — не го помня, тя обаче ми е казвала, че съм разказала на стабилите всичко за новите си чорапи, — и се съгласили да изпълнят искането й. Корабът трябвало да остане на ниска орбита, предишните наблюдатели да се върнат и станат част от екипажа, а тя да осъществява контакти по радиото по възможност всеки ден.

Имам смътен спомен от дървесния град и как си играех на кораба със същество, което трябва да е било котенце или малко демонче. Първите ми ясни спомени обаче са от къщата ни в лелинския кръг. Беше наполовина под земята, наполовина над земята, със стени от преплетени пръчки, замазани с кал. Аз и майка ми стоим вън, на топлото слънце. Между нас има голяма кална локва, в която Роди налива вода с кошница. После тича пак до реката, за да вземе още вода. Аз с удоволствие бъркам калта с ръце, докато стане гъста и гладка. Вземам две пълни шепи и ги плясвам върху стената на къщата, където са се показали пръчките. Майка казва на нашия нов език: „Точно така! Идеално!“, и аз си давам сметка, че това е работа и аз я върша. Ремонтирам къщата. Правя каквото трябва, както трябва. Аз съм компетентен човек.

Никога не съм се съмнявала в това, докато живеех там.

В къщата сме, вечер е, Роди говори с кораба по радиото, защото му липсват разговорите на стария език, а и бездруго се очаква да им разказва разни неща. Майка плете кошница и ругае сцепените тръстики. Аз пея песен, за да заглуша Роди, така че никой в лелинския кръг да не го чуе, че говори странно, а и бездруго обичам да пея. Научих песента онзи следобед в къщата на Хиуро. „Осъзнавай, слушай, слушай, осъзнавай!“ — пея аз. Когато майка престане да кълне, слуша, после пуска рекордера. Все още е останал малък огън от приготвянето на вечерята, която е прекрасен корен от пиги — не мога да се наситя на пиги. Тъмно и топло е, ухае на пиги и горящ духур, мирисът е силен — свят аромат, който гони магии и лоши чувства, а докато пея „Осъзнавай, бъди нащрек“, се унасям все повече и се облягам на майка, която е тъмна и топла, и ухае на майка, силна и свята, пълна с добри чувства.

Всекидневието ни в лелинския кръг се повтаряше. По-късно на кораба научих, че хората, които живеят в изкуствено имплицирани условия, наричат този живот „прост“. Никога и никъде, където съм била, не съм срещала човек, който смята живота за нещо просто. Мисля, че животът или времето изглеждат прости, ако оставиш настрана подробностите — както планетите изглеждат гладки от орбита.

Животът ни в лелинския кръг обаче определено беше лесен, в смисъл, че лесно получавахме нещата, от които имахме нужда. Имаше достатъчно храна, която можеше да се събира или отглежда, да се яде сурова или готви, достатъчно влакна, които да се берат, киснат и предат, за да се тъкат за дрехи и завивки, достатъчно тръстики, за да се плетат кошници и покриви. За нас, децата, имаше много други деца, с които да си играем, майки, които да се грижат за нас, и много да се учим. Нищо от това не е просто, при все че е достатъчно лесно, когато знаеш как да го правиш, когато си даваш сметка за дребните неща.

Не беше лесно за майка ми обаче. За нея беше трудно и сложно. Трябваше да се преструва, че познава подробностите, макар да ги учеше в момента, и трябваше да се чуди как да докладва и обяснява този начин на живот на хора от друго място, които не го разбираха. За Роди беше лесно, докато не стана трудно, защото беше момче. Аз учех какво и как да правя, играех си с децата и слушах песента на майките.

Първият наблюдател беше съвсем прав — за една зряла жена беше невъзможно да научи как да създаде душата си. Майка не можеше да отиде да слуша песента на друга майка — би било твърде странно. Всички лели знаеха, че не е била възпитана добре, и някои от тях я обучаваха доста, без тя да си дава сметка за това. Бяха решили, че майка й вероятно е била безотговорна и е продължила да търси, вместо да се установи в лелински кръг, така че дъщеря й не е получила нужното образование. Поради тази причина дори най-надменните от лелите винаги ме оставяха да слушам заедно с децата им, така че да стана образована личност. Но разбира се, не можеха да поканят в къщите си друг възрастен. С Роди трябваше да й повтаряме всички песни и истории, които бяхме научили, а после ги разказвахме и на радиото, докато тя ни слушаше. Но никога не се справи както трябва, нито веднъж. И как би могла, щом опитваше да се учи вече пораснала и след като винаги е живяла с магьосници?

— Осъзнавай! — имитираше тя моята тържествена и вероятно дразнеща имитация на лелите и големите момичета. — Осъзнавай! По колко пъти на ден казват това? Какво да осъзнаваш? Та те не са наясно какво са руините, не познават собствената си история — не се осъзнават един друг! Дори не разговарят помежду си! Осъзнавай, как ли пък не!

Когато й разказвах историите за Преди времето, които леля Садне и леля Ноит разказваха на дъщерите си и мен, тя често чуваше не нещата, които трябваше да чуе. Разказах й за народа от Преди времето, а тя заяви:

— Това са предците на народа, който е тук сега.

Когато възразих:

— Тук и сега няма народ. Има само личности — тя не разбра.

Роди хареса историята за мъжа, който живеел с жени: държал жените в кошара, както някои отглеждат плъхове за ядене, и всички те забременели, и всяка родила по сто бебета, и бебетата пораснали като ужасни чудовища, и изяли мъжа, и майките, и се изяли взаимно.

Майка ни обясняваше, че това е приказка за човешкото пренаселване на тази планета отпреди хиляди години.

— Не, не е — възразих. — Това е приказка с поука.

— Ами да — съгласи се майка. — Поуката е: недей да имаш много бебета.

— Не, не е — настоях. — Кой би могъл да има сто бебета, дори и да иска? Мъжът е бил заклинател. Правел е магии. Жените са ги правели с него. Затова децата им са били чудовища.

Ключът, разбира се, е думата „текел“, която много елегантно се превежда с хаинската дума „магия“ — изкуство или сила, която нарушава природните закони. За майка е трудно да разбере, че някои наистина смятат повечето взаимоотношения между хората за неестествени. Че бракът например или управлението, може да се разглеждат като зли магии, изтъкани от заклинатели. За нейните хора е трудно да повярват в магията.

Корабът непрекъснато питаше дали сме добре и доста често някой стабил се включваше с ансибъла в нашето радио и разпитваше майка и нас. Тя винаги успяваше да ги убеди, че иска да остане, че въпреки разочарованията си върши работата, която първите наблюдатели не бяха успели да свършат, че Роди и аз сме щастливи като риби във вода. Мисля, че и майка беше щастлива, след като веднъж свикна с бавното темпо и непрекия начин, по който трябваше да научава нещата. Беше самотна, липсваха й други възрастни, с които да си приказва, и ни уверяваше, че щяла да се побърка, ако ни нямало нас. Ако й е липсвал секс, не го показваше с нищо. Мисля обаче, че докладът й не е особено пълен по въпросите за секса, може би защото я тревожеха. Знам, че когато в началото заживяхме в лелинския кръг, две от лелите, Хедими и Бехю, се срещаха, за да правят любов, и Бехю ухажваше майка ми. Майка обаче не разбра, защото Бехю не говореше така, както майка искаше. Тя не проумява как е възможно да правиш секс с човек, в чиято къща не ти е позволено да влезеш. Веднъж, когато бях на девет или там някъде и слушах някои от по-големите момичета, я попитах защо не излезе да търси.

— Леля Садне ще се грижи за нас — уверих я обнадеждено. Беше ми омръзнало да съм дъщерята на необразованата жена. Исках да живея в къщата на леля Садне и да съм като другите деца.

— Майките не ходят да търсят — отвърна тя презрително като истинска леля.

— Напротив, понякога ходят — настоях аз. — Трябва. Иначе как имат по повече от едно бебе?

— Ходят при установили се мъже, близо до лелинския кръг. Бехю се върна при мъжа от хълма Червена бабуна, когато искаше второ бебе. Садне се вижда с Куция мъж от долното течение, когато иска да прави секс. Познават мъжете наоколо. Никоя от майките не търси.

Дадох си сметка, че в този случай тя е права, а аз греша, но продължих да държа на своето.

— Добре. Защо и ти не отидеш да видиш Куция от долното течение? Не искаш ли секс? Миги казва, че иска секс непрекъснато.

— Миги е на седемнайсет — отговори майка сухо. — Гледай си твоята работа.

Прозвуча точно както другите майки.

В детството ми мъжете бяха някаква безинтересна мистерия. Появяваха се много често в разказите за Преди времето, а момичетата от пеещия кръг си шушукаха за тях. Аз обаче рядко виждах мъже. Понякога мярках някой, докато събирах храна, но те никога не се приближаваха до лелинския кръг. През лятото Куция от долното течение се чувстваше самотен, докато чакаше леля Садне, и идваше да дебне не много далеч от лелинския кръг — не в храсталака или долу, до реката, разбира се, където можеха да го вземат за разбойник и да го убият с камъни — а на открито, на хълмовете, така че всички да виждаме кой е. Хиуру и Дидсу, дъщерите на леля Садне, казаха, че тя правила секс с него, когато излязла да търси за първи път, след това винаги правела секс само с него и никога не била изпробвала другите мъже от околността.

Също така им споделила, че първото дете, което родила, било момче, и го удавила, защото не искала да отгледа момче, което после да отпрати от дома. Смятаха това за странно, както и аз, но не беше нещо, което да се случва рядко. Една от историите, които чухме, беше за удавено момче, което израснало под водата и уловило майка си, когато отишла да се къпе, опитало да я задържи под водата, докато и тя се удави. Жената обаче успяла да се измъкне.

Във всеки случай Куция от долното течение седя няколко дни на хълмовете и пя протяжни песни, заплита и разплита косата си, която беше дълга и блестеше черна на слънцето, а леля Садне винаги отиваше по за нощ-две с него и се връщаше тросната и нервна.

Леля Ноит ми обясни, че песните на Куция от долното течение били магия. Не обикновената лоша магия, а големи добри заклинания, както се изрази тя. Леля Садне не можеше да устои на тези заклинания.

— Но той няма и половината от чара на някои мъже, които съм срещала — добави леля Ноит, усмихната замечтано.

Диетата ни, макар и отлична, беше с много малко мазнини, което, според майка, обясняваше доста късното начало на пубертета. Момичетата рядко имаха менструация, преди да навършат петнайсет, а момчетата съзряваха значително по-късно дори от тази възраст. Жените обаче започваха да гледат момчетата накриво още при първите признаци на юношеството. Най-напред леля Хедими, която бездруго вечно беше намусена, после леля Ноит, после дори леля Садне започнаха да извръщат глава пред Роди, да го изолират, да не отговарят, когато ги заговори.

— От къде на къде си играеш с децата? — попита го веднъж старата леля Днеми толкова ядно, че той се прибра у дома разплакан. Още не беше навършил четиринайсет.

Най-малката дъщеря на Садне, Хиуру, беше моя духовна сестра, най-добрата ми приятелка, може да се каже. Нейната по-голяма сестра Дидсу, която вече беше в пеещия кръг, един ден дойде при мен с много сериозно изражение.

— Роди е много хубав — каза ми. Аз се съгласих с гордост.

— Много едър, много силен — продължи тя. — По-силен е от мен.

Аз пак се съгласих гордо, после започнах да отстъпвам назад.

— Не правя магия, Спо — успокои ме тя.

— Правиш! — троснах се. — Ще кажа на майка ти!

Дидсу поклати глава.

— Опитвам да говоря истината. Ако моят страх е причина за твоя страх, вината не е моя. Така трябва да бъде. Говорихме за това в пеещия кръг. Не ми харесва — каза тя и разбрах, че говори сериозно. Имаше меко лице, мек поглед, винаги беше най-милата от децата.

— Ще ми се той да беше дете — добави. — Ще ми се и аз да бях. Но не можем да бъдем.

— Продължавай тогава да бъдеш глупава стара жена — троснах се и избягах от нея. Отидох в скривалището си край реката и плаках. Извадих святостите от душеторбичката си и ги подредих. Едната от тях — няма значение, ако ви кажа — беше кристал, който ми даде Роди — прозрачен в горния край, мътно червен в основата. Държах го дълго, после го оставих. Изкопах дупка под голям камък, увих кристала в листа от духур и квадратно парче, което откъснах от полата си — от красив, фин плат, която Хиуру беше изтъкала и ушила за мен. Откъснах парчето отпред, където щеше да се вижда. Сложих кристала в дупката и после седях дълго там, близо до него. Когато се прибрах у дома, не обелих и дума за Дидсу и какво ми каза тя. Роди обаче беше смълчан, а майка ми имаше разтревожен вид.

— Какво си направила с полата си, Спо? — попита ме. Вдигнах леко глава, но не отговорих. Тя отново заговори, после се отказа. Най-накрая се беше научила да не говори на човек, който иска да мълчи.

Роди си нямаше духовна сестра, но все по-често играеше с двете момчета, които бяха най-близо до възрастта му — Еднеде, година или две по-голям от него, слабо, тихо момче, и Бит, който беше само на единайсет, но шумен и безразсъден. Тримата непрекъснато ходеха някъде. Аз не обръщах особено внимание, отчасти защото се радвах, че се отървавам от Бит. С Хиуру практикувахме осъзнаване, а е уморително винаги да осъзнаваш Бит, който крещи и скача наоколо. Не беше в състояние да остави когото и да било на спокойствие, сякаш чуждото спокойствие отнемаше нещо от него. Майка му Хедими го бе образовала, но тя не беше толкова добра в песните и разказването на истории, колкото Садне и Ноит, а Бит беше прекалено буен, за да слуша която и да било от двете. Когато и да ни видеше с Хиуру да опитваме бавен ход или да седим и да осъзнаваме, той висеше наоколо и вдигаше шум, докато не ни ядоса достатъчно, за да го изгоним, а той сумтеше подигравателно:

— Тъпи момичета!

Попитах Роди както правят с Бит и Еднеде, и той отговори:

— Момчешки работи.

— Като например?

— Практикуваме.

— Какво? Осъзнаване?

След малко каза кратко:

— Не.

— Тогава какво практикувате?

— Борба. Да ставаме силни. За момчешката група. — Изглеждаше мрачен, но след малко добави: — Виж. — Показа ми нож, който беше скрил под матрака си. — Еднеде казва, че трябва да имаш нож, тогава никой няма да те нападне. Не е ли красив?

Беше метален — стар метал, от времето на стария народ, — оформен като тръстика, изкован и наточен от двете страни, с остър връх. Парче полирано дърво от кремъков храст беше пробито и мушнато като дръжка, за да пази ръката.

— Намерих го в изоставена мъжка къща — каза Роди. — Аз направих дървената част.

Гледаше го с обич. Ала не го държеше в душеторбичката си.

— Какво правиш с него? — попитах, докато се чудех защо и двете страни са остри, така че да се порежеш, ако го използваш.

— Пазя се от нападатели — отговори той.

— Къде е тази изоставена мъжка къща?

— Далече. Чак зад Скалистия връх.

— Мога ли да дойда с теб, ако ходиш пак?

— Не — каза той, не нелюбезно, но категорично.

— А какво се е случило с онзи мъж? Умрял ли е?

— В потока имаше череп. Навярно се е подхлъзнал и се е удавил.

Никак не ми звучеше като Роди. В гласа му имаше някаква особена нотка — като глас на възрастен. Меланхолия. Сдържаност. Отидох при него за успокоение, но след това тревогата ми се задълбочи. Върнах се при майка и я попитах:

— Какво правят в момчешките групи?

— Правят естествен подбор — отговори тя не на моя език, а на нейния, с напрегнат глас. Вече невинаги разбирах хаински и нямах представа какво иска да каже, но тонът й ме разстрои. И за мой ужас видях, че е започнала да плаче беззвучно.

— Трябва да се преместим, Спокойствие — каза ми. Продължаваше да говори хаински, без да си дава сметка. — Няма причина едно семейство да не може да се премести, нали? Жените идват и си отиват, когато решат, така ли е? Никой не се интересува какво прави който и да било друг. Никой не се интересува от нищо. Освен да гонят момчетата от града!

Разбирах повечето от думите, които изричаше, но я накарах да повтори всичко на моя език. След това изтъкнах:

— Където и да отидем обаче, Роди ще е на същата възраст, със същия ръст и така нататък.

— Тогава ще си тръгнем — каза тя разгорещено. — Ще се върнем на кораба.

Отдръпнах се от нея. Никога преди не се бях страхувала от майка си. Никога не беше използвала магия върху мен. Майката има голяма сила, но в нея няма нищо неестествено, освен ако не се използва срещу душата на детето.

Роди не се страхуваше от нея. Той имаше своя собствена магия. Когато тя му каза, че възнамерява да се приберем на кораба, той я разубеди. Каза й, че искал да постъпи в момчешката група. Искал го от година вече. Мястото му вече не било в лелинския кръг, при жените, момичетата и малките деца. Искал да живее с другите момчета. По-големият брат на Бит, Ийт, беше член на момчешка група в територията Четири реки, и би се грижил за момче от неговия лелински кръг. И Еднеде се готвеше да замине. Напоследък Роди, Еднеде и Бит бяха разговаряли с някакви мъже. Мъжете не бяха невежи или глупави, както мислеше майка. Не говореха много, но знаеха много.

— Какво знаят? — попита майка мрачно.

— Знаят как да бъдат мъже — отговори Роди. — Аз ще стана като тях.

— Не и такъв тип мъж, не и ако зависи от мен! Роден в радост, не трябва да забравяш мъжете на кораба, истинските мъже. Нямат нищо общо с тези жалки, мръсни отшелници. Не мога да допусна да израснеш и да мислиш, че трябва да станеш като тях!

— Те не са такива — възрази Роди. — Би трябвало да поговориш с някого от тях.

— Не бъди наивен — заяви тя с грозен смях. — Знаеш много добре, че жените не отиват при мъже, за да говорят.

Знаех, че не е права. Всички жени от селото ни познаваха всички установени мъже на три дни път в околността. Разговаряха с тях, когато излизаха за храна. Стояха настрана само от тези, на които нямаха доверие. И най-често тези мъже изчезваха след много кратко време. Ноит ми бе казала: „Собствената им магия се насочва против тях“. Искаше да каже, че другите мъже ги прогонват или убиват. Аз обаче не споменах нищо такова, а Роди само добави:

— Е, мъжът от Скалната пещера е много свестен. И ни заведе на мястото, където намерих тези неща, останали от стария народ. — Бяха някакви древни артефакти, които много развълнуваха майка. — Мога да отида в момчешката група поне за малко. Трябва. Така ще науча много! Ние изобщо нямаме по-солидна информация за мъжете. Всичко, което знаем, е от тукашните лели. Аз ще остана там достатъчно дълго, за да събера материал за нашия доклад. След като напусна момчешката група или лелинския кръг, няма да мога да се върна на никое от двете места. Ще трябва да отида на кораба или да опитам да стана мъж. Остави ме да опитам истински, моля те, майко!

— Не знам защо мислиш, че трябва да се учиш как да бъдеш мъж — поклати глава тя след малко. — Ти вече знаеш как.

Тогава той се усмихна и майка го прегърна.

Ами аз, помислих си. Дори не знам какво е корабът. Искам да съм тук, където е душата ми. Искам да продължа да се уча да бъда на света.

Страхувах се от майка и Роди, и двамата правеха магии, така че не казах нищо, замълчах, както ме бяха учили.

Еднеде и Роди заминаха заедно. Ноит, майката на Еднеде, беше щастлива, както и нашата майка, че двамата ще са заедно, макар че не каза нищо. Вечерта, преди да заминат, двете момчета минаха през всички къщи в лелинския кръг. Това отне доста време. Къщите бяха разположени нарядко, едва се виждаха една от друга, а между тях имаше шубраци, градини, напоителни канавки и пътеки. Майките и децата във всяка къща чакаха, за да кажат „довиждане“, само че не го казваха. На моя език няма думи за „здравей“ и „довиждане“. Канеха момчетата вътре и им даваха нещо за ядене, нещо, което биха могли да отнесат със себе си чак до територията им. Когато си тръгваха, всеки в домакинството отиваше при тях и ги докосваше по челото или бузата. Спомням си как Ийт обиколи лелинския кръг по същия начин. Тогава плаках, въпреки че не го харесвах кой знае колко, защото ми се струваше толкова странно някой да си отиде завинаги, като че ли е умрял. Този път не плаках. Събуждах се отново и отново, докато не чух Роди да става преди зазоряване, да си взема нещата и да излиза тихо. Знам, че и майка беше будна, но постъпихме както трябва и останахме да лежим, докато той тръгна и дълго след това.

Четох нейното описание, което е озаглавила: „Съзряващ юноша напуска лелински кръг: оцелели елементи от церемонията“.

Поиска от него да сложи радиостанция в душеторбата си и да се свързва с нея поне от време на време. Той се възпротиви.

— Нека го направя както трябва, майко. Няма смисъл да започвам, ако не го направя както трябва.

— Просто не мога да понеса да не те чувам от време на време, Роди — каза тя на хаински.

— Ако радиото се развали или го вземат, или нещо друго се случи, ще се тревожиш много повече, вероятно без никаква причина.

Накрая тя се съгласи да изчака половин година, до първите дъждове. След това щеше да отиде на определено място — голяма развалина край реката, която бележеше южния край на територията, — а той щеше да опита да отиде там, за да се срещнат.

— Чакай само десет дни обаче — заръча й той. — Ако не мога да дойда, значи не мога.

Майка се съгласи. Помислих си, че е като майка на малко бебе, която казва „да“ на всичко. Това ми се струваше погрешно. Все пак смятах, че Роди е прав. Никой не се връщаше при майка си от момчешката група.

Но Роди се върна.

Лятото беше дълго, ясно, красиво. Аз се учех да звездогледам. Това става така — лягаш навън на някое открито възвишение през сухия сезон нощем, харесваш си звезда на източното небе и я наблюдаваш, докато прекоси небето и залезе. Разбира се, можеш да отклониш поглед, за да починат очите ти и дори да задремеш, но целта е да гледаш звездата и звездите около нея, докато усетиш, че планетата се върти, докато осъзнаеш как звездите, светът и душата ти се движат заедно, в едно. След като звездата залезе, спиш, докато не те разбуди зората. Тогава както винаги поздравяваш изгрева с осъзната тишина. Бях много щастлива на хълмовете в онези топли, чудесни нощи, в онези ясни сутрини. Първите един-два пъти звездогледахме с Хиуру, но след това ходехме сами и беше по-добре сами.

Веднъж се връщах от такава нощ по тясната долина между Скалист връх и Хълм над дома при първа зора, когато един мъж изведнъж мина през храсталака и застана пред мен.

— Не се страхувай! — каза ми. — Слушай!

Беше едър, полугол. Вонеше. Застанах неподвижно, като пръчка. Каза ми: „Слушай“, както го казваха лелите и аз започнах да слушам.

— Брат ти и приятелят му са добре. Майка ти не бива да ходи там. Някои от момчетата са в банда. Ще я изнасилят. Аз и още някои избиваме лидерите. Ще мине известно време. Брат ти е в друга банда. Добре е. Кажи й. Повтори сега какво ти казах.

Повторих го дума по дума, както се бях научила да правя, когато слушам.

— Така. Добре — кимна той, тръгна нагоре по стръмния склон с късите си, силни крака и изчезна.

Майка щеше да се отправи към територията на Четирите реки веднага, но аз предадох посланието на мъжа и на Ноит и тя дойде на верандата на нашата къща, за да говори с майка. Аз слушах, защото тя говореше неща, които не знаех добре, а майка изобщо не знаеше. Ноит беше дребна, добродушна жена, която доста приличаше на сина си Еднеде. Обичаше да преподава и да пее, така че децата винаги се тълпяха около къщата й. Видя, че майка се готви за пътуване. Каза й:

— Мъжът Къща на хоризонта казва, че момчетата са добре. — Разбра, че майка не слуша, но продължи. Преструваше се, че говори на мен, защото жените не поучават жени: — Той казва, че някои от мъжете разбиват бандата. А правят това, когато момчешките групи станат порочни. Понякога сред тях има магьосници, водачи, по-големи момчета, дори мъже, които искат да сформират банда. Установилите се мъже убиват магьосниците и се грижат никое от момчетата да не пострада. Когато бандите излязат от териториите, никой не е в безопасност. Установилите се мъже не харесват това. Грижат се лелинският кръг да е в безопасност. Така че и брат ти ще бъде добре.

Майка продължи да слага корени от пиги в мрежата си.

— Изнасилването е нещо много, много лошо за установилите се мъже — каза ми Ноит. — То означава, че жените няма да отиват при тях. Ако момчетата изнасилят някоя жена, може би мъжете ще избият всички момчета.

Майка най-накрая се заслуша.

Не отиде да се срещне с Роди, но през целия дъждовен сезон беше ужасно нещастна. Разболя се и старата Днеми изпрати при нея Дидсу, за да я лекува със сироп от плод за повръщане. Докато беше болна, водеше записки за болести и лекове, и как по-големите момичета трябва да се грижат за болните жени, защото жените никога не влизат в къщите на други жени. Не престана да работи и не престана да се тревожи за Роди.

Късно през дъждовния сезон, когато задуха топлият вятър и жълтите медени цветове оцветиха хълмовете — времето на златния свят, Ноит дойде и завари майка да работи в градината.

— Мъжът Къща на хоризонта съобщи, че всичко е наред в момчешката група — каза тя и продължи по пътя си.

Майка започна да си дава сметка, че макар никой зрял човек да не влиза в къщата на друг зрял човек и рядко да разговарят помежду си, макар мъжете и жените да имат само кратки, често съвсем случайни отношения и мъжете да прекарват живота си в истинска самота, все пак съществува някаква общност, широка, тънка, фина мрежа от деликатни и определени намерения и въздържание — някакъв социален ред. Докладите й до кораба бяха изпълнени с това ново разбиране. И въпреки всичко намираше живота на Соро за ограбен, смяташе хората там просто за оцелели, за нещастни отломки от развалините на нещо голямо.

— Скъпа — каза ми на хаински. На моя език няма начин да кажеш „скъпа“. Говореше ми на хаински у дома, така че да не го забравя напълно. — Скъпа, да обясняваш непонятните технологии с магия е примитивизъм. Това не е упрек, а само описание.

— Технологиите не са магия — отвърнах.

— За тях обаче са. Погледни историята, която току-що записа. Заклинателите от Преди времето можели да летят във въздуха и под морето в магически кутии.

Метални кутии — поправих я.

— С други думи, самолети, тунели, подводници, цялата изгубена технология, се обяснява чрез свръхестественото.

Кутиите не са магически — възразих. — Хората са. Били са заклинатели. Използвали са силата си, за да придобият власт над други хора. За да живее праведно, човек е трябвало да се пази от магии.

— Това е културен императив, защото преди хиляда години неконтролираната експанзия на технологиите е довела до катастрофа. Точно така. Има съвършено рационално обяснение за едно ирационално табу.

Не знаех какво означават „рационално“ и „ирационално“ на моя език. Не намирах такива думи. „Табу“ беше същото като „отрова“. Слушах майка си, защото една дъщеря трябва да се учи от майка си, а майка ми знаеше много, много неща, които не знаеше никой човек. Образованието ми обаче понякога беше много трудно. Ако само имаше повече истории и песни в учението й, не толкова много думи, които се изплъзваха от мен като вода през мрежа!

Златното време мина, свърши красивото лято. Върна се сребърното време, когато мъглите изпълват долините между хълмовете преди да започнат дъждовете. Не бяхме чули нищо за Роди и Еднеде повече от година. Тогава една нощ мекото потропване на дъжда по тръстиковия покрив се превърна в драскане по вратата и шепот:

— Шшш! Всичко е наред… всичко е наред.

Събудихме огъня и седнахме в тъмнината около него, за да говорим. Роди беше станал висок и много слаб, като скелет с изсъхнала отгоре му кожа. Рана на горната устна я бе деформирала, така че изглеждаше озъбен и не можеше да казва „п“, „б“ или „м“. Гласът му беше станал мъжки. Сви се пред огъня, за да поеме повече топлина в костите си. Дрехите му бяха мокри парцали. Ножът висеше на въженце около шията му.

— Веше довре — не преставаше да повтаря. — Не искау фовече да се връщау тау.

Не желаеше да ни разказва за времето, година и половина, което бе прекарал в момчешката група, и обещаваше, че ще даде пълно описание, когато се върне на кораба. Каза ни обаче какво би му се наложило да прави, ако остане на Соро. Би трябвало да се върне в територията си и да защитава положението си сред останалите момчета чрез страх и магьосничество, винаги да доказва силата си, докато стане достатъчно възрастен, за да напусне — тоест да се махне от територията и да скита сам, докато намери място, където мъжете да го допуснат да се установи. Еднеде и друго момче се чифтосали и смятали да напуснат, когато престанат дъждовете. За двойките било по-лесно според него, ако връзката им е сексуална. Щом не представляват конкуренция по отношение на жените, установилите се мъже не биха ги закачали. Ако в района обаче се настани нов мъж, където и да било в радиус от три дни път пеша от лелински кръг, неизбежно му се налагало да се доказва пред установилите се мъже.

— Ще отидат още три-четири години — каза той. — Съверничество, вой, винаги нащрек, следиш другите, фоказваш колко си силен, не сфиш цели нощи, фо цели дни. За да живееш сау цял живот. Не уога да го нафравя. — Погледна ме. — Не е за уен. Искау да си вървя у доуа.

— Ще се свържа с кораба веднага — каза майка тихо и с безкрайно облекчение.

— Не — заявих аз.

Роди наблюдаваше майка и вдигна ръка, когато тя се обърна, за да ме убеждава.

— Аз ще дойда — каза. — Тя може да остане. Защо да тръгва?

Както и аз, беше се научил да не използва имена без някаква сериозна причина. Майка погледна него, после мен, накрая се засмя.

— Не мога да я оставя тук, Роди!

— А защо ти сауата трявва да зауинеш?

— Защото искам — отговори тя. — Достатъчно ми е. Повече от достатъчно. Събрах огромен материал за жените, повече от седем години съм тук, сега ти ще попълниш празнините с информация за мъжете. Това е достатъчно. Време е, крайно време е да се върнем при нашите хора. Всички ние.

— Аз нямам хора. Не съм от никой народ — възразих. — Опитвам да стана индивид. Защо искате да ме отделите от душата ми? Искате да правя магии! Няма! Няма да правя магии! Няма да говоря вашия език! Няма да дойда с вас!

Майка продължаваше да не слуша. Започна да отговаря ядосано. Роди отново вдигна ръка, както правят жените, когато искат да пеят, и тя го погледна.

— Уожем да говори у фо-късно — каза той. — Ще решиу. Трявва да спя.

Кри се в къщата ни два дни, докато решавахме какво да правим и как да го направим. Беше кошмарно време. Стоях си у дома, като че ли съм болна, така че да не се налага да лъжа хората. С Роди и майка говорехме и говорехме, и говорехме. Роди поиска майка да остане с мен. Аз поисках от нея да ме остави при Садне или Ноит, всяка от които несъмнено щеше да ме приеме в домакинството си. Отказа. Тя беше майката, аз — детето, така че властта й беше свещена. Свърза се с кораба и уговори спускаем апарат да ни вземе от пусто място на два дни пеша от селото. Напуснахме през нощта, тихомълком. Не носех нищо, освен душеторбичката си. Ходихме целия следващ ден, дремнахме малко, когато престана да вали, продължихме да ходим и стигнахме пустинята. Наоколо имаше само издатини, кухини и пещери, руини от Преди времето. Почвата се състоеше от малки парченца стъкло и дребни частици и късчета, както е в пустините. Нищо не растеше там. Спряхме да чакаме.

Небето се отвори, нещо блестящо се спусна отгоре и застана пред нас на скалите, по-голямо от къща, но по-малко от руините от Преди времето. Майка ми ме погледна със странна, тържествуваща усмивка.

— Магия ли е? — попита. И наистина ми беше трудно да мисля, че не е. Все пак знаех, че е само предмет, че няма магия в предметите, а само в умовете. Не казах нищо. Не бях проговорила, откакто излязохме от дома.

 

 

Бях твърдо решила да не проговоря на никого, докато отново не се прибера у дома. Ала бях още дете, свикнало да слуша и изпълнява. На кораба издържах само няколко часа, после се разплаках и започнах да искам да си ида у дома. Моля ви! Моля ви! Мога ли да се прибера вече у дома!

Всички там бяха мили с мен.

Въпреки това мислех през какво е преминал Роди и през какво преминавах аз, сравнявах патилата ни. Разликата изглеждаше огромна. Той беше сам, без храна, без подслон, изплашено момче, което се опитва да оцелее сред също толкова изплашени съперници при бруталната жестокост на по-големи младежи, които възнамеряват да запазят властта си, нещо, което смятат за мъжественост. За мен се грижеха, бях облечена, хранена толкова обилно, че ми призляваше, затоплена до трескавост, насочвана, убеждавана, хвалена, приета доброжелателно от жителите на много голям град, които ми предлагаха дял от силата си, което смятаха за хуманност. И той, и аз бяхме попаднали сред заклинатели. И той, и аз виждахме доброто у хората, сред които сме, но нито той, нито аз можехме да живеем сред тях.

Роди ми бе казал, че е прекарал множество мрачни нощи в територията Четири реки, седнал в заслон без огън да разказва историите, чути от лелите, да пее песните, които са в главата му. Аз правех същото всяка нощ на кораба. Ала отказвах да разказвам истории или да пея песни на хората там. Не исках да говоря там на моя език. Само така можех да мълча.

Майка ми се вбесяваше и дълго време не искаше да ми прости.

— Дължиш знанието си на нашите хора! — скара ми се. Не отговорих, защото можех само да й кажа, че тези хора не са мои, че аз нямам хора. Аз съм индивид. Имах език, на който не говорех. Имах своето мълчание. Нямах нищо друго.

Тръгнах на училище. На кораба имаше деца на различна възраст, както в лелински кръг, много от възрастните ни преподаваха. Учех история и география на Екумена, а майка ми даде доклад, от който да се запозная с историята на Единайсет-Соро, това, което на моя език се нарича Преди времето. Научих, че градовете на моя свят са били най-големите, строени някога където и да било, че покривали изцяло два от континентите и имало само малки райони, оставени за земеделие. В градовете живеели сто и двайсет милиарда души, а животните, морето, въздухът и пръстта умрели, докато накрая не започнали да умират и хората. Било ужасно. Срамувах се заради тази история и ми се щеше никой на кораба или в Екумена да не е чувал за нея. И все пак, мислех си, ако те знаеха историите, които знаех аз за Преди времето, щяха да разберат как магията се обръща против самата себе си и всъщност няма как да не е така.

След по-малко от година майка ми обяви, че се връщаме на Хаин. Лекарят на кораба и неговите умни машини поправиха устната на Роди. Той и майка бяха записали цялата информация, с която разполагаха. Брат ми беше достатъчно голям, за да започне да се готви за школите в Екумена, където искаше да постъпи. Аз не бях добре, а машините на доктора не можеха да ме поправят. Продължавах да слабея, спях лошо, имах ужасни главоболия. Почти веднага след като пристигнахме на кораба, започнаха менструациите ми. Всеки път спазмите бяха непоносими.

— Животът на кораба не струва — казваше майка ми. — Трябва да си вън, на планета. На цивилизована планета.

— Ако отида на Хаин — отвърнах, — когато се прибера, хората, които познавам, ще са измрели преди стотици години.

— Спокойствие — увещаваше ме тя, — трябва да престанеш да мислиш за Соро. Напуснахме Соро. Трябва да престанеш да се заблуждаваш и измъчваш, трябва да гледаш напред, не назад. Целият ти живот е пред теб. На Хаин ще се научиш как да го живееш. Събрах кураж и заговорих на своя език:

— Вече не съм дете. Нямаш власт над мен. Няма да отида. Вървете без мен! Аз няма да дойда с вас!

Бях научена да говоря такива думи на заклинатели, на магьосници. Не знаех дали майка напълно ги разбира, но пък наистина си даде сметка, че смъртно се страхувам от нея, и това я накара да млъкне.

След дълго мълчание, каза на хаински:

— Съгласна съм. Нямам власт над теб. Но имам определени права. Имам право на лоялност. На обич.

— Нищо, което ме поставя във властта ти, не може да е по право — възразих на своя език.

Тя ме гледаше.

— Ти си като тях — въздъхна горчиво. — Ти си една от тях. Не знаеш какво е обич! Затворила си се в себе си като камък. Не трябваше да те водя там! Хора, клечащи в развалините на едно общество — брутални, тесногръди, невежи, суеверни, до един живеещи в кошмарна самота, — и ги оставих да те направят като тях!

— Ти ме образова — казах аз. Гласът ми започна да трепери, устата ми се тресеше около думите. — Образова ме и училището тук. Моите лели обаче ме научиха на всичко и искам да завърша започнатото. — Плачех, но продължавах да стоя със стиснати юмруци. — Още не съм жена. Искам да бъда жена.

— Спо, ще станеш! Ще станеш десет пъти повече жена, отколкото можеш да бъдеш на Соро. Опитай да разбереш, да ми повярваш…

— Нямаш власт над мен! — извиках и затворих очи, запуших ушите си с длани. Тогава тя дойде и ме прегърна, но аз останах ледена, издържах докосването й, докато не ме пусна.

Екипажът на кораба се бе сменил изцяло, докато бяхме на планетата. Първите наблюдатели бяха заминали към други светове. Сега поддръжка ни беше един гетенец на име Арем — добродушна, наблюдателна персона, не много млад. Арем беше слизал на планетата, но само на двата мъртви континента, и се радваше на възможността да говори с нас, които сме „живели с живите“, както тойтя се изрази. Чувствах се добре в компанията на Арем, който не приличаше на никого друг. Арем не беше мъж — не можех да свикна около мен непрекъснато да има мъже, — но не беше и жена. Тоест не беше точно възрастен, ала не беше и дете — индивид, сам като мен. Тойтя не знаеше езика ми добре, но винаги се мъчеше да говори с мен на него. Когато започна кризата, Арем отиде при майка ми, за да поговори с нея. Предложил й да ме остави да сляза отново на планетата. Роди присъствал на някои от тези разговори и ми разказа за тях.

— Арем предупреди, че ако отидеш на Хаин, най-вероятно ще умреш — каза ми той. — Душата ти ще умре. Тойтя смята, че донякъде това, което сме научили, прилича на нещата, които учат на Гетен в тяхната религия. Тези думи някак накараха майка да престане да негодува срещу примитивни суеверия… И Арем изтъкна, че можеш да бъдеш полезна на Екумена, ако останеш и завършиш образованието си на Соро. Ще бъдеш безценен източник. — Роди се изсмя презрително, след малко го направих и аз. — Ще те минират като астероид — добави, а след малко подхвърли: — Знаеш ли, ако останеш, а аз замина, ще сме умрели.

Така младите хора от корабите се изразяваха, когато единият трябва да прекоси светлинните години, а другият остава. Довиждане. Ние сме мъртви. Такава беше истината.

— Знам — казах. Усетих как гърлото ми се свива и ме обзе страх. Никога у дома не бях виждала възрастен да плаче, освен когато умря бебето на Сут. Сут ви цяла нощ. Ви като куче — така каза майка, но аз никога не бях виждала и чувала куче. Чух една жена, която плачеше ужасно. Страхувах се да не звуча по същия начин.

— Ако се прибера у дома, когато направя душата си, кой знае, може би ще мога да отида на Хаин за малко — добавих на хаински.

— Ще търсиш? — попита Роди на моя език, засмя се, накара и мен да се разсмея.

Никой не остава с брат си. Знаех го. Роди обаче се беше върнал от мъртвите за мен и аз бих могла да се върна от мъртвите за него. Поне можех да се преструвам, че бих могла.

Майка ми взе решение. С нея щяхме да останем на кораба още една година, а Роди ще замине за Хаин. Аз продължавам да ходя на училище и ако в края на годината все още искам да сляза на планетата, ще сляза. С мен или без мен майка ми щеше да замине за Хаин и да отиде при Роди. Ако някога поискам да ги видя отново, мога да ги последвам. Този компромис не удовлетворяваше никого, но беше най-доброто, което успяхме да постигнем, и всички го приехме.

Когато заминаваше. Роди ми даде ножа си.

След заминаването му опитвах да не боледувам, полагах всички усилия да научавам всичко, което ми преподаваха в корабното училище, и се стараех да науча Арем да осъзнава и да избягва магията. Правехме заедно бавното ходене в корабната градина и първия час от нетранс движенията на Хандара от Кархиде на Гетен. Съгласихме се, че си приличат.

Корабът оставаше в системата Соро не само заради моето семейство, но защото екипажът се състоеше предимно от зоолози, дошли да изучават морско същество на Единайсет-Соро — някакво главоного, мутирало в посока висока интелигентност или пък вече си е било високоинтелигентно. Обаче проблемът с комуникацията съществуваше.

— Почти като с местните хора — отбеляза Постоянство, зоологът, който ни учеше и тормозеше безмилостно. Два пъти ни спусна долу с апарат, на необитаемите острови в северното полукълбо, където беше станцията й. Чувствах се много странно да слизам долу, в моя свят, и да съм толкова безкрайно далече от моите лели, сестри, от духовната ми сестра. Но не казах нищо.

Видях голямото бяло и боязливо същество да се издига бавно от дълбините, с бягащи цветни вълнички около извитите пипала и звънтящ звук, толкова бързо, че всичко свърши, преди да успееш да проследиш цветовете или да чуеш звука. Машината на зоолога възпроизведе розов отблясък и механично ускорено чуруликане, тенекиено и слабо в огромното море. Главоногото търпеливо отговори на своя много неясен език.

— КП — каза ни Постоянство иронично. Комуникационен проблем. — Не знаем за какво говорим.

— Научих нещо от образованието си тук — обадих се. — В една от песните се казва… — поколебах се, защото опитвах да го преведа на хаински, — … казва се, че мисленето е един от начините да правиш, а правенето е един от начините да мислиш.

Постоянство се вторачи в мен неодобрително, както ми се стори, но вероятно само защото дотогава не й бях казвала нищо, освен „да“. Накрая попита:

— Да не би да предполагаш, че то не говори с думи?

— Може би изобщо не говори. Може би мисли.

Постоянство продължи да ме гледа още известно време, после каза:

— Благодаря.

Доби вид, сякаш и тя мисли. Щеше ми се да можех да потъна във водата като главоногото.

Другите млади хора на кораба бяха дружелюбни и с добри маниери. Тези думи нямат превод на моя език. Аз бях недружелюбна и с лоши маниери и те ме оставяха на спокойствие. Бях благодарна. На кораба обаче нямаше място, на което да се усамотиш. Разбира се, всеки от нас си имаше стая. Макар и малък, „Хейхо“ беше построен на Хаин изследователски кораб, проектиран да осигурява на екипажа си комфорт, уединение, красота, докато виси в орбита около някоя планета с години и години. Обаче беше проектиран. Всичко беше направено от човек — всичко беше човешко. На кораба имах много повече възможности да остана сама, отколкото у дома, в къщата с една стая. Въпреки това там бях свободна, а сега бях в капан. Усещах напрежението на хората навсякъде около мен, непрекъснато. Хората около мен, хората с мен, хората, които ме притискат, притискат ме да стана като тях, една от тях, една от хората. Как да създам душата си? Едва успявах да се вкопча в нея. Изпитвах ужас, че ще я изгубя завинаги.

Един от камъните в душеторбата ми, малък грозен сив камък, който взех в определен ден, от определено място на хълмовете над реката по сребърно време, малко късче от моя свят, той стана мой свят. Всяка вечер го вадех и го държах в ръка, докато лежах в леглото и чаках да заспя, докато мислех за слънчевата светлина по хълмовете над реката, слушах мекото шумолене на корабните системи, досущ механично море.

Лекарят с надежда ми даваше различни тонизиращи средства. С майка закусвахме заедно всяка сутрин. Тя продължаваше да работи, да превръща бележките, които бяхме водили през годините на Единайсет-Соро, в доклад до Екумена, но знаех, че работата й не върви добре. Нейната душа също беше изложена на опасност, не по-малко от моята.

— Никога няма да се откажеш, нали, Спо? — попита ме една сутрин в тишината на закуската ни. Тишината не беше послание от моя страна. Просто се отпусках в нея.

— Майко, искам да си отида у дома и ти искаш да си отидеш у дома — казах. — Не можем ли?

За момент изражението й стана странно, докато ме разбираше погрешно. После неразбирането се превърна в скръб, покруса, облекчение.

— Ще бъдем ли умрели? — попита ме с изкривени устни.

— Не знам. Трябва да създам душата си. Тогава ще знам дали ще мога да дойда.

— Знаеш, че аз не мога да се върна. Всичко зависи от теб.

— Знам. Иди, виж Роди — казах. — Прибери се у дома. Тук и двете умираме.

Тогава от мен започнаха да се изтръгват стонове, ридаене, виене. Майка плачеше. Дойде при мен и ме прегърна, а аз можех да прегърна майка си, да се притисна в нея и да плача с нея, защото магията й беше развалена.

 

 

От приближаващия спускаем апарат видях океаните на Единайсет-Соро и в безкрая на радостта си помислих, че когато стана голяма и тръгна сама, ще отида на морския бряг и ще наблюдавам морските зверове как показват цветовете и мелодиите си, докато науча какво мислят. Ще слушам, ще се уча, докато душата ми стане голяма като сияйния свят. Осакатената пустош се изви под нас, руини колкото континент, безкрайна пустиня. Кацнахме. Носех само душеторбичката си и ножа на Роди, окачен на врата ми, имплантиран комуникатор зад дясното ми ухо и медицински комплект, който майка беше приготвила за мен. „Няма смисъл да умираш от инфектиран пръст, нали?“ — подхвърли. Хората от апарата казаха „довиждане“, но аз не обърнах внимание. Тръгнах към края на пустинята, към дома.

Беше лято. Нощта беше къса и топла. Ходих през по-голямата част от нея. Стигнах лелинския кръг към средата на втория ден. Отидох до моята къща предпазливо, да не би някой да се е заселил в нея, докато ме е нямало. Заварих я обаче точно така, както я оставихме. Дюшеците бяха мухлясали и ги изнесох на слънце, заедно със завивките, после отидох до градината, за да проверя какво е останало да расте. Пигито беше станало дребно и с много семки, но имаше и добри корени. Дойде малко момченце и се вторачи в мен — вероятно бебето на Миги. След малко дойде Хиуру. Седна близо до мен в градината, на слънце. Усмихнах й се, когато я видях, тя също ми се усмихна, но трябваше да мине време, преди да намерим какво да си кажем.

— Майка ти не се върна — отбеляза тя.

— Мъртва е — отговорих.

— Съжалявам — каза тя.

Наблюдаваше ме как изравям следващия корен.

— Ще дойдеш ли в пеещия кръг? — попита ме.

Кимнах.

Тя се усмихна пак. С розово-кафявата си кожа и раздалечени очи Хиуру бе станала много красива, но усмивката й беше съвсем същата, каквато беше, когато бяхме малки момиченца.

— Хи-хаа — въздъхна тя с дълбоко удовлетворение, както лежеше направо на земята, подпряла брадичка на дланите си. — Това е хубаво.

Продължих да се кискам блажено.

Тази година и следващите две бях в пеещия кръг с Хиуру и две други момичета. Дидсу също идваше често, както и Хан, жена, заселила се в нашия лелински кръг, за да роди първото си бебе. В пеещия кръг по-големите момичета разказват историите, пеят песните и разпространяват знанията, които са научили от майките си, а младите жени, които са живели в други лелински кръгове, разказват каквото са научили там. Така жените създават взаимно душите си и се учат да създават душите на децата си. Хан живееше в къщата, в която беше умряла старата Днеми. Никой не беше умирал в лелинския ни кръг, докато ние живеехме там, освен бебето на Сут. Майка ми се оплакваше, че нямала никакви данни за смъртта и погребенията. Сут си отиде заедно с мъртвото бебе и така и не се върна повече. Никой не отвори дума за нея след това. Мисля, че тази случка настрои майка ми зле към останалите повече от всичко друго. Ядосваше се и се срамуваше, че не може даже да опита да утеши Сут и че никой друг не го прави. „Не е човешко — казваше. — Това е чисто животинско поведение. Нищо не може да бъде по-ясно доказателство, че тук имаме една разбита култура, не общество, а остатъци от такова. Ужасяваща, кошмарна бедност.“

Не знам дали смъртта на Днеми щеше да я накара да промени мнението си. Днеми умираше от дълго време, от бъбречна недостатъчност, мисля си. Цветът й стана тъмнооранжев — разви жълтеница. Докато се справяше сама, никой не й помагаше. Когато не излезе от къщата си ден или два, жените изпратиха децата с вода, малко храна и дърва за огъня. Така мина зимата. После, една сутрин малкият Раши каза на майка си, че леля Днеми „гледа втренчено“. Тогава няколко жени отидоха до къщата й и влязоха вътре за първи и последен път. Повикаха всички момичета от пеещия кръг, така че да се научим какво да правим. Редувахме се да седим до тялото или на верандата пред къщата, пеехме тихи песни, детски песни, давахме на душата един ден и една нощ да напусне тялото и къщата. След това по-възрастните жени я увиха в завивка, завързаха я на нещо като носилка и я отнесоха към опустошените земи. Там щяха да оставят трупа — под купчина камъни или в някоя от развалините на древния град.

— Това са земите на мъртвите — каза Садне. — Каквото умре, остава там.

Хан се засели в онази къща година след това. Когато бебето й започна да се ражда, тя поиска Дидсу да й помогне, а ние с Хиуру останахме пред вратата и гледахме, за да можем да се научим. Това, което видях, беше чудесно и промени цялата посока на мисленето ми, а също и на Хиуру. Хиуру заяви:

— Искам да го направя!

Аз замълчах, но си помислих, че и аз искам, но нека мине време, защото след като родиш дете, никога няма да си сама.

И макар че пиша за другите, за взаимоотношенията им, сърцевина на моя живот е моята самота.

Мисля, че няма начин да пиша за времето, което съм прекарвала сама. Да пишеш означава да разкажеш нещо на някого, да общуваш с другите. КП, както би казала Постоянство. Самотата е некомуникация, отсъствие на други, наличие на самодостатъчност.

Самотата на една жена в лелинския кръг, разбира се, твърдо се основава на присъствието на други, на съвсем близко разстояние. Тя е условна и поради това човешка самота. Установилите се мъже са свързани с жените също толкова здраво, макар и не един с друг. Обиталищата им са интегрален, макар и далечен елемент на лелинския кръг. Дори търсещата жена е част от обществото — движеща се част, която свързва вече установилите се части. Абсолютна е единствено изолацията на мъж или жена, решили да живеят извън поселищата. Те са изцяло извън мрежата. На някои светове тези хора са наричани светци, свети хора. Тъй като изолацията е сигурен начин да се попречи на магията, на моя свят се приема, че те са заклинатели, които или са отхвърлени от останалите, или от собственото им съзнание по тяхна собствена воля.

Знаех, че съм силна с магиите — как би могло да е иначе, — и започнах да копнея да се измъкна. Щеше да е много по-лесно и безопасно, ако съм сама. Същевременно обаче исках да науча повече за голямата безопасна магия, тази, която се появява между мъжете и жените.

Предпочитах да събирам храна пред заниманията с градинарство и доста често обикалях хълмовете. И в онези дни, вместо да стоя настрана от къщите на мъжете, скитах близо до тях, гледах ги, гледах и самите мъже, ако са излезли вън. Те също ме гледаха. Дългата, блестяща коса на Куция от долното течение сега сивееше малко, но когато седеше и пееше неговите безкрайни, протяжни песни, открих, че застивам и го слушам — сякаш в краката ми вече няма кости. Той беше много хубав. Хубав беше и мъжът, когото помнех като малко момче на име Трет в лелинския кръг, когато и аз бях малка, беше син на Бехю. Беше се върнал от момчешката група и от скитанията си и си бе построил къща с хубава градина в долината на Потока с червените камъни. Имаше голям нос и големи очи, дълги ръце и крака, дълги пръсти, и се движеше много тихо, като Арем, когато правеше нетранс. Често ходех да събирам нископлод в долината на Потока с червените камъни.

Веднъж той дойде по пътеката и ме заговори.

— Ти си сестрата на Роди — каза с дебел глас, но тихо.

— Той е мъртъв — отвърнах.

Мъжът от Червените камъни кимна.

— Това е неговият нож.

В моя свят никога не бях разговаряла с мъж. Чувствах се много странно. Продължих да бера плодове.

— Береш зелените — каза мъжът от Червените камъни.

Заради мекия му усмихнат глас краката ми отново останаха без кости.

— Мисля, че никой не те е докосвал — добави. — Аз ще те докосна нежно. Мисля за това, за теб, откакто дойде в началото на лятото. Виж, ето един храст, натежал от зрял нископлод. Онези са зелени, ела тук.

Приближих се до него, до храста със зрял плод.

Когато бях на кораба, Арем ми обясни, че в много езици има само една дума и за сексуално желание, и за връзката между майка и дете, и за връзката между сродните души, чувството към дома и почитта към свещеното. Наричат всичко това „любов“. В моя език няма такава голяма дума. Може би майка ми е права, че човешкото величие е изчезнало от моя свят с хората от Преди времето и са останали само дребни, жалки, разпокъсани неща и мисли. На моя език любовта е много на брой различни думи. Една от тях научих с мъжа от Червените камъни. Пеехме си я един на друг.

Направихме си къща от храсти в малка ниша край потока, изоставихме градините си, но събрахме много, много сладки плодове.

Майка ми беше сложила противозачатъчни за цял живот в медицинския комплект. Тя не вярваше на билките от Соро. Аз вярвах и вършеха работа.

Когато обаче година или две след това, по златно време, реших да изляза да търся, реших, че мога да попадна на места, където нужните билки са редки, така че залепих едно малко контрацептивно бижу на лявото си ухо. Първо съжалих, защото ми заприлича на магия. После си казах, че ставам суеверна. Това противозачатъчно не беше повече магия от билките, само действаше по-дълго. Бях обещала на майка ми и на душата си никога да не бъда суеверна. Кожата над контрацепта зарасна, взех душеторбата си и ножа на Роди, и тръгнах по света.

Казах на Хиуру и на мъжа от Червените камъни, че заминавам. С Хиуру пяхме и разговаряхме една цяла нощ долу, край реката. Мъжът от Червените камъни попита с мекия си глас:

— Защо искаш да заминеш?

И аз му отговорих:

— За да се освободя от магията ти, заклинателю! — Което беше отчасти вярно. Ако продължах да ходя при него, щях винаги да ходя при него. Исках да дам на душата и тялото си по-голям свят, в който да съществуват.

Да разкажа за годините търсене сега ми е по-трудно от всякога. КП! Търсещата жена е съвсем сама, освен ако не поиска секс от установил се мъж или не се настани временно в лелински кръг, за да пее и слуша с пеещия кръг. Ако попадне близо до момчешка група, изложена е на опасност. Ако попадне на див единак, също е в опасност. Също и ако се нарани или навлезе в замърсен район. Няма никакви отговорности, освен към самата нея, а многото свобода е и много опасна.

В дясната ми ушна мида беше имплантиран малък комуникатор. На всеки четирийсет дни, както бях обещала, изпращах сигнал до кораба, който означаваше „всичко е наред“. Ако исках да напусна, трябваше да изпратя друг сигнал. Можех да поискам спускаемият апарат да ме измъкне от лоша ситуация, но макар и да изпадах в лоши ситуации няколко пъти, и през ум не ми мина да го направя. Сигналът ми беше само обещание към майка ми и нейните хора, мрежата, от която вече не бях част, безсмислена комуникация.

Животът в лелинския кръг или на установилите се мъже се повтаря, както казах. Така че може да е скучен. Нищо ново не се случва. Умът винаги иска нови случки. Така че за младата душа има скитане и търсене, пътешествия, опасности, промяна. Разбира се, пътешествията, опасностите, промените имат своя собствена скука. В крайна сметка другото е едно и също, отново и отново. Друг хълм, друга река, друг мъж, друг ден. Краката започват да се движат по дълга, дълга окръжност. Тялото започва да мисли какво е научило у дома, когато се е учило да стои неподвижно. Да осъзнава. Да осъзнава прашинката под петата на стъпалото и кожата на стъпалото, и докосването на аромата от въздуха по бузата, и спускането, движението на светлината във въздуха, цвета на тревата по високия хълм от другата страна на реката, и мислите за тялото, за душата, за трепкането и вълничките от цветове и звуци в бистрата тъмнина на дълбините, във вечно движение, вечно променящи се, вечно нови.

И така, най-накрая се прибрах у дома. Нямаше ме около четири години.

Хиуру се бе заселила в старата ми къща, след като напуснала къщата на майка си. Не беше търсила, но се бе научила да ходи в долината на Потока с червените камъни. И беше бременна. Зарадвах се, когато видях, че живее там. Единствената свободна къща беше една полуразрушена и твърде близо до къщата на Хедими. Реших да си построя нова. Изкопах кръга, дълбок до гърдите. Копаенето ми отне почти цялото лято. Нарязах пръчки, подредих ги и ги преплетох, после покрих всичко с дебел пласт кал, отвътре и отвън. Спомних си как правихме това с майка ми преди толкова години и как тя каза: „Това е правилно. Това е добро“. Оставих покрива отворен, така че горещото слънце на късната есен да изпече калта и отвътре. Преди да започнат дъждовете, поставих покрив от три пласта, защото ми беше писнало да съм мокра през зимата.

Лелинският ми кръг беше по-скоро нишка, отколкото кръг, и се простираше по протежение на северния бряг на реката около три километра. Моята къща удължи нишката значително нагоре по течението, над всички останали. Виждах само дима от огнището на Хиуру. Вкопах я на слънчев склон, с добро отводняване. И досега си я бива.

Установих се. Част от времето ми отиваше за събиране на храна и градинарство, както и за всичките досадни, повтарящи се дейности на примитивния живот, част отделях за пеене и премисляне на историите, които бях научила там и по време на търсенето ми, и на нещата, които бях научила на кораба. Съвсем скоро разбрах защо жените се радват, ако децата ходят да ги слушат — защото песните и историите трябва да бъдат чути, да бъдат слушани.

— Слушайте! — казвах на децата. Децата в лелинския кръг идваха и си отиваха като малките рибки в реката, по едно, две или пет, малки, големи. Когато идваха, аз им пеех или им разказвах истории. Когато ги нямаше, продължавах в тишина. Понякога отивах в пеещия кръг, за да предам на другите момичета наученото по време на пътешествията ми. И това е всичко, което правех. Освен че винаги полагах усилия — винаги — да осъзнавам какво правя.

Чрез самотата душата се спасява от правене или понасяне на магии. Спасява се чрез осъзнаване от скука, от отегчение. Нищо не е скучно, ако го осъзнаваш. Може да е дразнещо, но не е скучно. Ако е приятно, удоволствието няма да закъснее, щом го осъзнаваш. Осъзнаването е най-трудното нещо, което душата може да направи, мисля си.

Помогнах на Хиуру да роди бебето си, момиче, и после си играех с него. След около две години извадих контрацепта от лявата си ушна си мида. Тъй като остана малка дупчица, аз я пробих изцяло с обгорена игла и когато заздравя, мушнах вътре малко бижу, което намерих в една руина, когато търсех. На кораба бях видяла един мъж със закачено по този начин бижу. Носех го, когато събирах храна. Стоях настрана от Потока с червените камъни. Мъжът там се държеше така, сякаш има претенции над мен, права над мен. Аз още го харесвах, но не ми допадаше миризмата на магия около него, въображаемата му власт над мен. Отидох в планините, на север.

Когато се прибрах у дома, в старата северна къща се бяха настанили двама млади мъже. Момчетата често преминаваха през момчешките групи, като се събираха по двойки, и често напускаха територията на групата по двойки. Това увеличаваше шансовете им да оцелеят. Някои ставаха и сексуални партньори, други — не. Някои оставаха по двама, други — не. Един от тази двойка предишното лято беше заминал с друг мъж. Този, който бе останал, не беше хубав, но аз го забелязах. Имаше нещо солидно в него, което харесвах. Тялото и ръцете му бяха къси и силни. Ухажвах го малко, но той беше много стеснителен. Този ден от сребърното време, когато мъглата се стели над земята, той видя бижуто на ухото ми и очите му се разшириха.

— Красиво е, нали? — подхвърлих.

Той кимна.

— Сложих си го, за да те накарам да ме погледнеш — казах.

Беше толкова стеснителен, че накрая добавих:

— Ако ти харесва да правиш секс само с мъже, просто ми кажи. Наистина не бях сигурна.

— О, не — каза той, — не. Не.

Запъна се, после хукна назад по пътеката. Обърна се обаче. И аз го последвах бавно, без да знам дали ме иска, или иска да се отърве от мен.

Чакаше ме пред малка къща в горичка от червен корен, прекрасна малка беседка, отвън покрита с листа, така че можеш да минеш на една ръка разстояние край нея и да не я забележиш. Вътре беше постлал сладка трева, плътна, суха и мека, ухаеща на лято. Пропълзях, за да вляза, защото вратата беше много ниска, и седнах в миришещата на лято трева. Той остана вън.

— Влез — подканих го и той пропълзя, много бавно.

— Направих я за теб — каза.

— А сега ми направи дете — предложих аз.

И се случи. Може би в онзи ден, може би по-късно.

Сега ще ви кажа защо след всичките тези години се обадих на кораба, без дори да знам дали все още е там, между планетите, и поисках спускаемият апарат да ме вземе от пустата земя.

Роди ми се дъщеря и това беше желанието на сърцето ми и изпълни душата ми. Когато се роди синът ми миналата година, разбрах, че няма удовлетворение. Той ще порасне, ще стане мъж и ще си отиде, ще се бори и ще устоява, ще живее и умре както мъжете. Дъщеря ми, която се казва Йеднеке, Лист, като майка ми, ще порасне и ще стане жена, ще остане или ще си тръгне — както реши. Аз ще живея сама. Така трябва да бъде, такова е и желанието ми. Но аз съм от два свята. Аз съм индивид от този свят и жена от света на майка ми. Дължа знанието си на децата на нейния народ. Поради това поисках апаратът да дойде и говорих с хората от него. Те ми дадоха да прочета доклада на майка ми и записаха моята история със своята машина за тези, които искат да научат един от начините да създадеш душата си. На тях, на децата, казвам: Слушайте! Избягвайте магията! Осъзнавайте!

Диви момичета

1.

Бела тен Белен излезе на ловна хайка заедно с петима придружители. От няколко години нямаше номадски лагери близо до града, но жътвари от Източните поля неотдавна докладваха, че са видели дим от огньове зад Дневните планини, и шестимата млади мъже обявиха, че ще отидат да проверят колко лагери има. Взеха със себе си като водач Бидх Ханда, който и преди беше водил хайки срещу номадски поселища. Бидх и сестра му бяха хванати още като малки деца в такова номадско поселище и бяха отраснали в града като роби. Сестрата на Бидх, Ната, беше известна с красотата си, а братът на Бела, Ало, беше дал за нея сериозна част от богатството на семейство Белен, за да я получи за жена.

Бела и приятелите му ходиха и тичаха цял ден покрай Източната река, нагоре по хълмовете. Привечер стигнаха до билото на възвишенията и видяха в равнините долу, сред мочурища и виещи се потоци, три кръга от номадски кожени колиби, разположени доста далече един от друг.

— Дошли са в блатата, за да събират кални корени — обясни водачът на групата. — Не смятат да плячкосват нивите на града. Ако беше така, трите лагера щяха да са близо един до друг.

— Кой събира корените? — попита Бела бен Белен.

— Мъжете и жените. Старците и децата остават в лагера.

— Кога отиват в блатата?

— Рано сутрин.

— Ще се спуснем в най-близкия лагер утре, след като събирачите излязат.

— Ще е по-добре да отидем до втория лагер, който е на реката — отбеляза Бидх.

Бела бен Белен се обърна към войниците си и каза:

— Там са хората на този човек. Би трябвало да го оковем.

Съгласиха се, но никой не беше донесъл окови. Бела започна да къса наметалото си на ивици.

— Защо искаш да ме връзваш, господарю? — попита калният мъж, вдигнал юмрук до челото си, за да покаже уважение. — Не съм ли те водил, както и други преди теб, при номадите? Не съм ли и аз човек от града? Не е ли моят племенник и твой племенник, и бог? Защо ще бягам от нашия град при тези невежи хора, които гладуват в пустошта, ядат кални корени и пълзящи твари?

Коронованите хора не отговориха на калния човек. Завързаха краката му с въжета от усукан плат, стегнаха възлите на коприната толкова силно, че да не могат да се развържат, а само да се срежат. Бела определи трима души, които да дежурят на смени през нощта.

Уморен от тичането и ходенето през деня, младият мъж, който пое дежурството преди зазоряване, заспа. Бидх сложи краката си в жаравата на огъня, прогори копринените въжета и избяга.

Когато се събуди на следващата сутрин и видя, че робът го няма, лицето на Бела тен Белен потъмня от гняв, но той каза само:

— Вероятно е предупредил най-близкия лагер. Ние ще отидем до най-далечния, там, на височината.

— Ще ни видят, докато прекосяваме блатата — възрази Дос тен Хан.

— Не и ако минем по речните корита — изтъкна Бела тен Белен.

След като се спуснаха от възвишенията в равнината, тръгнаха по коритата на потоците, прокрадваха се през високите тръстики и върбалаците, които растяха по бреговете. Беше ранна есен, преди да започнат дъждовете, така че водата беше достатъчно плитка, за да прекосят потоците или да крачат в тях. Където тръстиката беше ниска и рядка, и водите се разливаха в блата, клякаха и се прикриваха както могат.

Към средата на деня наближиха най-далечния лагер, който беше разположен на ниско тревисто плато, нещо като остров сред мочурищата. Чуваха гласовете на хората, които събираха кални корени откъм източната страна на платото. Пропълзяха през високата трева и влязоха в лагера от юг. В средата на кръга от кожени колиби нямаше никого, ако не се броят няколко старци и старици, и малко гъмжило от деца. Децата разстилаха дълги жълтеникавокафяви корени на тревата, старците нарязваха най-големите от тях и ги окачваха на сушилни над ниски огньове, за да съхнат по-бързо. Шестимата короновани нахлуха неочаквано с извадени мечове. Прерязаха гърлата на възрастните мъже и жени. Някои от децата избягаха надолу, към блатата. Други останаха на място, зяпнали от почуда, неразбиращи.

Младите мъже, за които това беше първо нападение, нямаха планове — Бела тен Белен им бе казал: „Искам да доведем нови кални момичета, в града вече не остана някое, което да гледам без погнуса“. Дос тен Хан знаеше, че мисли за красивата номадка, за която се бе оженил брат му. Всички млади короновани мъже мислеха за Ната Беленда и си мечтаеха за нея или поне за момиче, красиво като нея.

— Дръжте момичетата! — изкрещя Бела на останалите и те се спуснаха към децата, хванаха няколко. По-големите вече бяха избягали, само по-малките гледаха стъписано или се затичаха прекалено късно. Всеки войник хвана по едно или две момичета, доведоха ги в центъра на селото, където старците лежаха в кръвта си, огрени от слънцето.

Тъй като нямаха въжета, с които да ги завържат, мъжете трябваше да ги държат. Едно малко момиче се съпротивляваше толкова яростно, хапеше и драскаше, че войникът го изпусна, то се измъкна и се развика пронизително за помощ. Бела тен Белен се спусна след него, хвана го за косата, преряза гърлото му, за да секнат писъците. Мечът му беше остър, шията на детето — мека и тънка. Тялото се отдели, увисна само на костите на гръбнака. Бела пусна главата и се върна бързо при хората си.

— Вземайте по едно, което можете да носите, и тръгвайте след мен — изкрещя им.

— Къде? Хората отдолу ще дойдат — учудиха се войниците. Защото децата, които успяха да избягат, бяха изтичали долу, до блатата, където работеха родителите им.

— Към реката, назад — изкомандва Бела и сграбчи момиченце на около пет. Вдигна го за китките и го метна на рамо сякаш беше чувал. Другите го последваха, всеки с по дете, двама с бебета по на една-две годинки.

Нападението стана толкова бързо, че получиха голяма преднина пред номадите, които се катереха към платото след децата, изтичали да ги викат на помощ. Войниците успяха да се спуснат долу, до бреговете на реката, където тръстиките ги скриваха от погледите на всички, дори и на тези, които ги гледаха от височината.

Номадите се пръснаха из тръстиките и мочурищата западно от платото, като очакваха да пресекат пътя на нападателите към града. Бела обаче не поведе дружината си на запад, а по река, която минаваше на югозапад. Войниците подтичваха, бягаха и ходеха, колкото имаха сили в тинята, водата и камъните в речното корито. Първо чуваха гласове далече назад. Топлината и светлината на слънцето заливаха света. Въздухът над тръстиките чернееше от жилещи насекоми. Очите им скоро се подуха и почти се затвориха от ухапвания, пареха от солената пот. Коронованите мъже, несвикнали да носят тежести, откриха, че децата са бреме, дори малките. Напрягаха сили да вървят бързо, но напредваха все по-малко и по-малко по виещото се корито на реката, заслушани във виковете на номадите в далечината. Ако някое дете започнеше да вдига шум, войниците го шляпаха и тръскаха, докато млъкне. Момичето, което носеше Бела тен Белен, висеше като чувал на гърба му и не издаваше нито звук.

Когато най-накрая слънцето залезе зад Дневните планини, това им се стори странно, защото бяха свикнали да виждат как изгрява над тях.

Вече бяха изминали голямо разстояние на юг и изток от възвишенията. От дълго време не чуваха преследвачите си. Със спускането на мрака насекомите станаха още повече и най-накрая ги принудиха да се качат на суха земя, да се изтегнат на места, където са лежали сърни, скрити във високата трева. Там изчакаха, докато се спусне тъмнината. Големите блатни чапли прелитаха над тях с тежки криле. Птици се обаждаха от тръстиките. Мъжете чуваха дишането на останалите, жуженето и свиренето на насекомите. Малките деца проскимтяваха, но не често и не силно. Дори бебетата на номадските племена бяха свикнали със страха и спотайването.

Веднага щом войниците ги освободиха със заплашителни жестове да не опитват да избягат, шестте деца се скупчиха на едно място и се сгушиха едно в друго. Лицата им бяха отекли от ухапванията на насекомите, а едно от бебетата изглеждаше замаяно и трескаво. Нямаше никаква храна, но никое от децата не се оплака.

Светлината се оттегли от блатата и насекомите млъкнаха. От време на време крякаха жаби и стряскаха мъжете, седнали в очакване, мълчаливи.

Дос тен Хан посочи на север — беше чул звук, шумолене на тревите недалеч.

Чуха звука отново. Извадиха мечовете си възможно най-тихо.

Изведнъж на мястото, към което се взираха сякаш можеха да видят какво става във високата трева, без да се разкриват, се появи кълбо от светлина, затрептя във въздуха над тревите, запулсира. Чуха глас, писклив и слаб — пееше. Космите по вратовете и ръцете на мъжете настръхнаха, докато гледаха танцуващото светло кълбо и слушаха безсмислените думи на песента.

Детето, което Бела донесе, изведнъж извика една дума. Най-голямото, слабо момиче на около осем, тежкият товар на Дос тен Хан, му изсъска нещо, за да го накара да млъкне, но по-малкото извика отново и отговорът дойде.

Гласът приближи — с пеене и пискливо бърборене. Блатният огън помръкваше и се разпалваше отново. Тревите шумоляха и се клатеха толкова много, че мъжете, стиснали мечовете си, очакваха цяла група, но оттам се показа само една глава. Към тях приближи едно-единствено момиче. Не преставаше да говори, да вдига шум, да размахва ръце, за да им покаже, че не цели да ги изненада. Войниците го гледаха втренчено, стиснали тежките си мечове.

На вид момичето беше на девет-десет години. Приближи се колебливо, но без да спре нито веднъж, наблюдаваше войниците, но говореше на децата. Момичето на Бела се спусна напред към новодошлото и двете се вкопчиха едно в друго. После, без да отделя очи от мъжете, новото момиче седна при другите деца. Поговори малко с момичето на Дос тен Хан, много тихо. Прегърна момичето на Бела, сложи главата му в скута си и то заспа почти мигновено.

— Трябва да са сестри — отбеляза един от мъжете.

— Сигурно ни е следила от самото начало — подхвърли друг.

— Защо не е извикала техните хора?

— Може и да е.

— Може да се е изплашила.

— Или да не са я чули.

— Или да са.

— Каква беше тази светлина?

— Блатен огън.

— Може да са били те.

Замълчаха. Ослушваха се, взираха се. Мракът беше станал почти непрегледен. Лампите на Небесния град започваха да светят, да отразяват светлините от земния град и да навяват на войниците мисли за него — той им се струваше толкова далечен, колкото и онзи, на небето. Слабата танцуваща светлина изчезна. Не се чуваше нищо, освен въздишката на нощта в тревите и тръстиките.

Войниците спореха тихо как да не допуснат децата да избягат през нощта. Всеки може и да си бе помислил, че ще се радва да се събуди и децата да са си отишли, ала никой не го каза. Дос тен Хан смяташе, че малките не могат да изминат никакво разстояние в тъмното. Бела тен Белен не каза нищо, но извади дългата връзка от сандала си, завърза единия край за китката си, а другия — за шията на малкото момиче, накара го да легне и сам легна да спи до него. Момичето, което ги бе следвало, легна от другата страна на сестра си. Бела нареди:

— Дос, пазиш първи. После ме събуди.

Нощта мина. Децата не опитаха да избягат и не се появиха преследвачи.

На следващия ден продължиха на юг, но и на запад, така че в средата на следобеда стигнаха до Дневните планини. Децата ходеха, дори петгодишните, а мъжете си предаваха двете бебета един на друг, така че темпото им беше постоянно, макар и не бързо. По някое време сутринта момичето с блатния огън дръпна туниката на Бела и започна да сочи наляво, към блатисто място, да показва с жестове вадене на корени и хранене. Тъй като не бяха хапвали нищо два дни, всички последваха момичето. По-големите деца нагазиха в мочурището и започнаха да вадят растения с широки листа заедно с корените. Започнаха да тъпчат растенията в устата си, но войниците отидоха при тях, взеха калните корени и ядоха, докато не се заситиха. Калните хора не ядат преди коронованите. Децата не се изненадаха.

Когато най-накрая успя да изяде само един корен, момичето с блатния огън извади още един, сдъвка малко и го изплю в дланта си, за да даде и на бебетата да ядат. Едното яде лакомо, но другото не искаше. Лежеше там, където го бяха оставили, и очите му сякаш не виждаха. Момичето на Дос тен Хан и момичето с блатния огън опитаха да му дадат вода. Не искаше и да пие.

Дос застана пред тях, посочи по-голямото момиче и изрече:

— Вуи Ханда. — Това означаваше, че й дава името Вуи и че принадлежи на семейството му. Бела нарече момичето с блатния огън Модх Беленда, а малката сестра, тази, която беше отнесъл, нарече Мал Беленда. Останалите мъже също дадоха имена на плячката си, но когато Рало тен Бал посочи болното бебе и понечи да му даде име, момичето с блатния огън, Модх, застана между него и бебето, зажестикулира енергично: не, не, не, сложи длан върху устата си, за да покаже мълчание.

— Какво й става? — попита Рало. Той беше най-младият от мъжете, само на шестнайсет.

Модх продължи пантомимата — легна, отпусна глава, притвори леко очи като мъртвец. После скочи с присвити като нокти пръсти и с изкривено лице, и се престори, че напада Вуи. Посочи болното бебе.

Младите мъже стояха и наблюдаваха. Изглежда, искаше да им каже, че бебето умира. Останалата част от сценката не разбраха.

Рало посочи бебето и каза:

— Грода.

Това име се даваше на калните хора, които нямат собственик и работят в полята на групи — Ничий.

— Хайде — нареди Бела и всички се приготвиха да тръгват. Рало закрачи и остави болното дете да умира.

— Няма ли да вземеш своята кал? — попита един от останалите.

— За какво? — сви рамене той.

Модх взе болното бебе, Вуи взе другото и продължиха нататък. Войниците позволиха на момичетата да носят болното бебе, а те се сменяха със здравото, за да поддържат добро темпо.

Когато стигнаха по-висок терен и оставиха назад облаците жилещи насекоми и влажната, тежка горещина над блатата, младите мъже се зарадваха, защото смятаха, че вече почти сигурно са извън опасност. Искаха да продължат и да се приберат в града възможно най-бързо. Децата обаче бяха изтощени, едва успяваха да се изкачват по стръмните склонове. Вуи, която носеше болното бебе, напредваше все по-бавно. Дос, собственикът й, я удряше по краката с плоската страна на меча си, за да върви по-бързо.

— Рало, вземи калта си. Трябва да вървим по-бързо — подкани той.

Рало се обърна назад ядосано. Взе болното бебе от Вуи. Лицето на детето беше посивяло, очите бяха наполовина затворени, както показваше Модх в пантомимата си. Дишаше с леко свистене. Рало го разтърси. Главата клюмна. Той захвърли детето в храсталака.

— Тогава да вървим — заяви и се заизкачва по склона.

Вуи опита да изтича при бебето, но Дос й попречи — подкара я с меча нагоре по склона пред себе си.

Модх се изплъзна и се спусна назад към храстите, където бе паднало бебето, но Бела застана пред нея и я върна назад. Тя опита пак да се измъкне, но той я улови за ръката, удари я силно и я повлече за китката. Дребната Мал се запрепъва след тях.

Когато мястото с високите храсти се скри от погледа зад поредния скат, Вуи започна да издава продължителни, пискливи звуци. Модх и Мал също запищяха. Войниците ги удряха и разтърсваха, накараха ги да млъкнат, но скоро всички запищяха пак — дори и бебето. Войниците нямаха представа дали са достатъчно далече от номадите и достатъчно близо до градските поля, за да не се опасяват, че преследвачите могат да чуят пищенето. Продължиха забързано, като дърпаха, блъскаха, подкарваха децата, а пищенето остана с тях като жуженето на насекомите в блатата.

Когато стигнаха билото на Дневните планини, беше почти нощ. Забравили колко далече на запад са отишли, мъжете очакваха да погледнат надолу и да видят полята и града. Видяха само мрак и спускащи се склонове, и тъмния запад. Светлините на Небесния град едва започваха да се появяват.

Седнаха на една поляна, защото бяха много уморени. Децата се сгушиха едно в друго и заспаха почти веднага. Бела забрани на хората си да палят огън. Бяха гладни, но имаха възможност само да утоляват жаждата си — малко по-надолу по склона имаше поток. Бела остави Рало тен Бал на първа стража. Тъкмо Рало бе заспал първата вечер, когато Бидх успя да избяга.

Бела се събуди през нощта от студ. Липсваше му наметалото, което беше нарязал на ивици, за да направят въжета. Видя, че някой е запалил малък огън и седи с кръстосани крака край него. Надигна се и извика ядосано:

— Рало!

После видя, че мъжът не е Рало, а водачът им Бидх.

Рало лежеше неподвижно край огъня.

Бела извади меча си.

— Пак заспа — каза калният и се ухили.

Бела изрита Рало, който изсумтя, въздъхна, но не се събуди. После се спусна към останалите, защото му мина през ум, че Бидх може да ги е убил в съня им, но всички бяха с мечовете си и спяха дълбоко. Децата също спяха, сгушени едно до друго. Върна се при огъня и го изгаси.

— Онези хора са далече оттук — успокои го Бидх. — Не могат да видят огъня. Така и не разбраха накъде си тръгнал.

— Ти къде беше? — попита го Бела след малко, озадачен, изпълнен с подозрения. Не разбираше защо калният се е върнал.

— Ходих да видя моите хора в селото.

— Какво село?

— Онова, което е най-близо до възвишенията. Моите хора са алалу. Видях шатрата на дядо ми от височините. Исках да видя близки и познати. Майка ми още е жива, но баща ми и брат ми са заминали към Небесния град. Говорих с хората си и ги предупредих, че идва ловна хайка. Чакаха ви в колибите си. Щяха да ви убият, но и вие щяхте да убиете някои от тях. Радвам се, че отидохте в селото на тулу.

Един коронован може да задава въпроси на калния, но не е подобаващо да води разговори и да спори с него. Бела обаче беше толкова разтревожен, че каза рязко:

— Калният човек не отива в Небесния град. Калта отива при калта.

— Така е — кимна Бидх учтиво, както подобава на роб, вдигна юмрук към челото. — Моите хора глупаво вярват, че отиват на небето, но е несъмнено, че дори и да е така, не биха попаднали в дворците там. Най-вероятно се скитат из дивите, мръсните части на небето. — Побутна огъня, за да види, дали ще успее да го разпали, но той вече беше умрял. — Във всеки случай, могат да отидат там, горе, само ако са погребани. Ако не са, душите им остават тук, на земята. Тогава е много вероятно да се превърнат в нещо много лошо. В зъл дух. Призрак.

— Защо дойде при нас? — настоя Бела.

Бидх го изгледа учудено и пак сложи юмрук на челото си.

— Аз принадлежа на господаря Хан — каза. — Храня се добре, живея в хубава къща. Уважаван съм в града заради сестра ми и защото съм водач в планините. Не искам да живея при алулу. Те са много бедни.

— Но ти избяга от нас!

— Исках да видя семейството си — отвърна Бидх. — И не исках хората ми да умрат. Щях само да извикам, за да ги предупредя. Ти обаче завърза краката ми. Това толкова ме натъжи! Показа, че ми нямаш доверие. Мислех само за хората си, така че избягах. Съжалявам, господарю.

— Щеше да ги предупредиш. Те щяха да ни убият!

— Да — кимна Бидх, — ако бяхте отишли там. Ако обаче ме бяхте оставили да ви водя, щях да ви заведа в селото на бутсу или на тулу и щях да ви помогна да хванете децата. Онези не са мои хора. Алулу съм по рождение и съм човек от града. Детето на сестра ми е бог. Заслужавам доверие.

Бела тен Белен извърна лице и не каза нищо.

Видя звездната светлина в очите на едно дете, което се ослушваше и наблюдаваше, леко вдигнало глава. Беше момичето с блатния огън, Модх, което ги бе последвало, за да е със сестра си.

— И тази — посочи я Бидх. — И тази ще стане майка на богове.

2.

Дъщерята на Черго и първата дъщеря на Мъртвата Аю, които сега бяха назовани Вуи и Модх, си шепнеха в сивотата на сутринта, преди да се събудят мъжете.

— Мислиш ли, че умря? — прошепна Вуи.

— Чувах я да плаче. Цяла нощ.

Двете се ослушаха.

— Този я назова — прошепна Вуи още по-тихо. — За да може тя да ни последва.

— Ще ни последва.

Малката сестра, Мал, беше будна и слушаше. Модх я прегърна и й прошепна:

— Спи.

Недалеч от тях Бидх изведнъж се надигна, седна, почеса се по тила. Момичетата се втренчиха в него с ококорени очи.

— Е, дъщери на тулу — каза им той на техния език, на който говореше, както го говорят хората от алулу, — сега сте кални хора.

Те го гледаха мълчаливо.

— Ще живеете в земен рай — продължи той. — Ще имате много храна. Ще живеете в големи, богати колиби. И няма да ви се налага да пренасяте къщите си на гръб по целия свят. Ще видите. Девствени ли сте?

След малко те кимнаха.

— Останете си така, ако можете. Така ще се омъжите за богове. Високопоставени, богати съпрузи! Тези мъже са богове. Но могат да се женят само за жени от калта. Така че пазете малките си черешки от кални момчета и мъже като мен, и ще можете да се ожените за богове и да живеете в златни колиби.

Ухили се на втренчените им лица и стана, за да се изпикае върху студената пепел от огъня.

Докато коронованите се надигаха, Бидх заведе по-големите момичета в гората да наберат плодове от заплетените храсталаци там. Остави ги да хапнат малко, но ги накара да пуснат повечето в шапката му. Занесе я пълна с плодове и предложи на войниците, с юмрук до челото.

— Виждате ли? — каза на момичетата. — Така трябва да правите. Коронованите хора са като бебета, а вие трябва да сте им като майки.

Малката сестра на Модх, Мал, и другите по-малки деца плачеха мълчаливо от глад. Модх и Вуи ги заведоха до потока, за да пият.

— Пий колкото можеш, Мал — посъветва Модх сестра си. — Напълни си корема. Помага. — После подхвърли на Вуи: — Мъже бебета! — и се изплю. — Мъже, които вземат храната на децата.

— Прави каквото казва мъжът от алулу — отговори Вуи.

Похитителите им вече не им обръщаха внимание и оставиха Бидх да се грижи за тях. Това, че той говореше езика им, беше някаква утеха. Беше достатъчно добър и носеше по-малките, понякога по две наведнъж, защото беше силен. Разказваше на Вуи и Модх за мястото, на което отиват. Вуи започна да го нарича „чичо“. Модх не му позволяваше да носи Мал, не го наричаше никак.

Модх беше на единайсет. Майка й бе умряла по време на раждане, когато тя беше на шест, и след това й се бе наложило да се грижи за малката си сестра. Когато видя златния мъж да взема сестра й, тя също хукна надолу по хълма, без друга мисъл, освен да не загуби малката. В началото мъжете вървяха толкова бързо, че не успяваше да се движи с темпото им, но не изгуби следата и вървя след тях целия ден. Заклаха баба й и дядо й като прасета пред очите й. Осъзна, че всички нейни близки на света са мъртви. Само сестра й беше жива, тя самата беше жива. Това бе достатъчно. Пълнеше сърцето й.

Беше повече от достатъчно, че успя отново да прегърне малката си сестра.

Тогава обаче, вече в планината, жестокият човек даде име на дъщерята на Сио и я изхвърли, а златният човек не й позволи да отиде и да я вземе. Опита да огледа добре мястото, да го запомни, но онзи я удари страшно силно и й се зави свят, а после я подкара нагоре по стръмнината толкова бързо, че дъхът й започна да пламти в гърдите, а очите й се замъглиха от болка. Дъщерята на Сио беше загубена. Щеше да умре там, в храстите. Лисици и кучета щяха да изядат плътта й, да натрошат костите й. Ужасна празнота зейна в Модх, кухина от страх и гняв, която погълна всичко останало. Никога нямаше да може да се върне, да намери бебето и да го погребе. Ако децата умрат, преди да получат име, не стават призраци, дори и да останат непогребани, но жестокият даде име на дъщерята на Сио. Посочи я и я нарече Грода. Грода щеше да ги преследва. Модх бе чула тъничкия вик през нощта. Идваше от празнотата. Какво можеше да я запълни? Кое можеше да е достатъчно, за да я запълни?

3.

Бела тен Белен и приятелите му не се върнаха в града триумфално, защото не бяха се сражавали с други мъже. Но и не се налагаше да се прокрадват засрамени през нощта заради неуспешен лов. Не бяха дали жертви и водеха шест роби, всички момичета. Само Рало тен Бал не доведе нищо и останалите му се подиграваха, че е загубил улова си и е заспал, докато е бил на стража. А Бела тен Белен се радваше на късмета си да хване две риби с една кука и разказваше как момичето с блатния огън ги последвало, защото искало да е със сестра си.

Когато размишляваше за хайката, даваше си сметка, че наистина са извадили късмет и че успехът им всъщност не се дължи на него, а на Бидх. Ако Бидх ги беше издал, бойците на алулу можеха да причакат и да избият войниците му още преди да стигнат най-далечното село. Робът ги бе спасил. Лоялността му изглеждаше естествена и очаквана според Бела, но въпреки това той я зачиташе. Знаеше, че Бидх и сестра му Ната са много привързани един към друг, но се виждаха рядко, защото той принадлежеше на фамилия Хан, а тя — на фамилия Белен. Когато се появи възможност, той размени двама от домашните си роби за Бидх и го направи надзирател на робите си.

Бела отиде да лови роби, защото искаше момиче, което да порасне в къщата му, в обкръжението на майка му, сестра му и жената на брат му — младо момиче, което да бъде възпитано и оформено според неговото желание, след което да се ожени за него.

Някои от коронованите се задоволяваха да вземат кални жени от собствената си кал, от спалните на робите в собствените си къщи или от градските роби, да ги заплождат с деца, да ги затварят в ханана си и да не се интересуват повече от тях. Други бяха по-придирчиви. Майката на Бела, Хехум, беше отгледана от раждането си в ханан на коронован, беше възпитана да е жена на коронован. Ната, уловена едва на четири годинки, в началото живя в бараките на общите роби, но след няколко години един търговец от коренните заложи на красотата на детето, купи го срещу пет роби мъже, после го настани в ханана си, за да не бъде изнасилено и да не ляга с мъж, докато не може да бъде продадено за съпруга. Красотата на Ната се прочу и немалко короновани искаха да я вземат за жена. Когато стана на петнайсет, фамилия Белен даде реколтата на най-добрата си нива и наема от цяла сграда на Медникарската улица за нея. Също като свекърва си и тя беше третирана с уважение в дома на Белен.

След като не намери момиче в бараките или хананите, в които бе пожелал да потърси, подходящо за негова жена, Бела реши да си хване диво момиче. Успя двойно.

В началото смяташе да задържи Мал и да изпрати Модх в бараките. Въпреки че Мал беше чаровна обаче, със закръглено малко тяло и големи очи с дълги мигли, тя беше едва на пет. Той не искаше да прави секс с бебе, както някои други мъже. Модх беше на единайсет, също още дете, но не за дълго. Тя невинаги изглеждаше красива, но винаги беше жизнена. Куражът й да последва сестра си го бе впечатлил. Доведе двете сестри в ханана на дом Белен и поиска от майка си, сестра си и жената на брат си да се грижат за възпитанието им.

За дивите момичета беше странно да слушат Ната Беленда да говори на техния език, защото им се струваше, че тя е същество от друг свят, както и Хехум Беленда, майката на Бела и Ало, и Туджу Белен, сестрата. И трите жени бяха високи, чисти и с мека кожа, меки длани и дълги, разкошни коси. Носеха дрехи от паяжина, оцветени като пролетни цветя, като облаци по залез. Бяха богини. Ала Ната Беленда се усмихваше и беше мила, опитваше да говори с децата на техния език, макар че не помнеше много от него. Баба Хехум Беленда беше мрачна и строга на вид, но съвсем скоро започна да взема Мал в скута си, за да си играе с момченцето на Ната, още бебе. Туджу, дъщерята на къщата, ги изненадваше. Не беше много по-голяма от Модх, но беше една глава по-висока, а Модх мислеше, че се облича с лунна светлина. Дрехите й бяха от сребърна материя, каквато само коронованите жени можеха да носят. Тежък сребърен пояс се извиваше от кръста към ханша й, а от него висеше чудно изработена сребърна ножница. В ножницата нямаше нищо, но Туджу се преструваше, че вади от нея меч, и размахваше този меч от въздух, нападаше с него и се смееше на малката Мал, която продължаваше да търси меча с очи. Показа на момичетата, че не бива да я докосват — беше свещена в този ден. Разбраха го.

От живота при тези жени в голямата къща на фамилия Белен започнаха да разбират и много други неща. Едно от тях беше езикът на града. Не беше толкова различен от техния, колкото им се струваше в началото, и само след няколко седмици вече се научиха да говорят на него.

След три месеца присъстваха на първата си церемония във Великия храм — Туджу навърши пълнолетие. Всички отидоха до храма в процесия. Модх се чувстваше чудесно отново да е на чист въздух, защото й бе омръзнало от стени и тавани. Понеже бяха от калта, седяха зад жълтата завеса, но виждаха как Туджу си избира меч от редицата зад олтара. Щеше да го носи до края на живота си, винаги когато излиза от къщата. Само жените, родени с корона, можеха да носят меч. Никой друг в града нямаше право да носи оръжие, освен коронованите мъже, когато служат като войници. Модх и Мал вече го знаеха. Знаеха много неща, а също и че остава още много, което трябва да научат — всичко, което трябва да знаеш, за да си жена в града.

За Мал беше по-лесно. На нейната възраст не беше трудно правилата и начинът на живот в града да се превърнат в нейни правила и начин на живот. Модх трябваше да се отучи от правилата и начина на живот на тулу. Също като езика обаче, се оказа, че и други неща са по-познати, отколкото изглеждаха на пръв поглед. Модх знаеше, че когато мъж от племето тулу бъде избран за вожд на селото, дори вече да има жена, трябва да се ожени за робиня. Тук коронованите мъже до един бяха вождове. И трябваше да се женят за жени от калта — робини. Правилото беше същото, но както всичко останало в града, беше по-всеобхватно и по-усложнено.

В селото имаха два типа хора — тулу и роби. Тук имаше три вида. И нямаше начин да промениш вида си или да се ожениш за себеподобен. Единият вид бяха коронованите, които притежаваха земята и робите, всички те бяха вождове, жреци, живи богове. Калните хора бяха роби. При все че, ако жена от калните се омъжеше за коронован мъж, отношението към нея беше почти като към коронована персона — като Ната и Хехум, — тя все пак си оставаше от калта. Имаше и още един вид хора — коренните.

Модх знаеше малко за тях. В нейното село нямаше такива. Разпита Ната и наблюдаваше каквото можеше от изолацията на ханана. Коренните бяха богати хора. Те ръководеха засаждането и прибирането на реколтите, управляваха складовете и пазарите. Коренните жени се грижеха за строителството на къщи, а всички прекрасни дрехи, които носеха коронованите жени, се правеха от коренни жени.

Коронованите мъже бяха длъжни да се женят за жени от калта, но коронованите жени трябваше да се женят за коренни мъже. Когато получи меча си, Туджу се сдоби и с няколко ухажори — коренни мъже, които идваха с пакети сладки, стояха пред завесата на ханана и говореха учтиви неща, а после отиваха да разговарят с Ало и Бела, господарите богове на Белен, откакто баща им умря по време на хайка преди години.

Коренните жени пък трябваше да се женят за мъже от калта. Беше се появила коренна жена, която искаше да купи Бидх и да се омъжи за него. Ало и Бела му казаха, че могат да го продадат или да го задържат, както предпочете той. Още не беше решил.

Коренните притежават роби и реколта, но не земя и сгради. Цялата недвижима собственост принадлежеше на коронованите.

— Значи — каза Модх — Коронованите оставят коренните да живеят в града, да разполагат с тази или онази къща в замяна на работата, която вършат, и реколтата, която робите им отглеждат на нивите. Така ли е?

— Като възнаграждение за работата, която вършат — поправи я Ната, както винаги внимателна, както винаги мила. — Небесният баща е направил града за своите синове, коронованите. И те възнаграждават добрите работници, като им позволяват да живеят в него. Като наши собственици, коронованите и коренните ни възнаграждават за нашата работа и послушание, като ни позволяват да живеем, да се храним, да имаме подслон.

Модх не каза „Но…“.

За нея беше напълно ясно, че това е система за размяна и че тази размяна не е честна. Беше дошла от далеч, а това беше достатъчно, за да може да види ясно нещата. А и ако е изключен от реципрочността й, всеки роб би могъл да види системата с ясен поглед. Модх обаче не познаваше други системи, нямаше представа, че е възможно да съществува друга система, която дава шанс да кажеш „но…“. Дори Ната не знаеше за такава алтернатива, за такава реалност, за непостижимото пространство, в което има място за справедливост, когато думата „но“ може да бъде изречена и да има смисъл.

Ната се бе заела да научи момичетата да живеят в града и го правеше с честни усилия. Учеше ги на правилата. Учеше ги на нещата, които бяха общоприети. Правилата не включваха справедливост, така че не ги учеше на справедливост. Дори тя самата да не приемаше общоприетото, учеше ги как да живеят с хората, които го приемаха. Когато пристигна, Модх беше своенравна и смела и Ната лесно би могла да я остави да мисли, че има права, да я насърчи да се бунтува и после да гледа как я бият с камшик или обезобразяват, или изпращат на нивите, за да работи до смърт. Някои робини биха постъпили така. Ната, към която се бяха отнасяли добре през целия й живот, се отнасяше добре с другите. Беше добросърдечна и се грижеше за момичетата със сърце. Собственото й момче беше от коронованите, тя се гордееше със своя малък бог, но обичаше и дивите момичета. Обичаше да слуша Бидх и Модх да говорят на езика на номадите, което те понякога правеха. Мал вече бе забравила този език.

Мал скоро надрасна закръглеността си и стана слаба колкото и Модх. След две години в града и двете момичета се различаваха значително от двете малки диви котки, които залови ловната хайка на Бела тен Белен. Станаха стройни, деликатни на вид. Хранеха се добре, живееха леко. Може би вече не биха издържали жестокото темпо, с което похитителите им бягаха към града. Почти не полагаха физически усилия, ако не се броят танците, и не вършеха никаква работа. Консервативните семейства на коронованите, сред които и Белен, не позволяваха на съпругите си робини да вършат каквато и да било работа, която е недостойна, а за един коронован всяка работа е недостойна.

Модх можеше да умре от скука, ако баба Хехум не й позволяваше да тича и играе в двора на къщата и ако Туджу не я учеше да танцува с меч и да се фехтува. Туджу обичаше меча си и изкуството да борави с него, изучаваше го всекидневно под ръководството на по-възрастна жрица. След като осигури на Модх затъпен бронзов тренировъчен меч, тя й предаваше всичко научено, за да има партньор за тренировки. Мечът на Туджу беше много остър, но тя умееше да борави с него удивително ловко и не нарани Модх нито веднъж.

Туджу не беше приела нито един от ухажорите, които идваха и мърмореха пред жълтата завеса на ханана. Надсмиваше се и ги имитираше безжалостно, така че хананът се тресеше от смях. Твърдеше, че разбира кой е дошъл по аромата — един ухаел на варено цвекло, друг на котешки изпражнения или на старчески крака. Беше доверила на Модх тайната си, че няма намерение да се омъжва, а иска да стане жрица или съдия-съветник. Но не споделяше това с братята си. Бела и Ало очакваха да получат добра печалба в храни или облекла от брака на Туджу — живееха разточително, както подобава на короновани. Избите на семейството и раклите за дрехи се пълнеха от доста време със замени на наеми срещу стоки. Но само Ната им беше струвала наема от най-добрия имот за двайсет години.

Модх се сприятели с някои от робите на Белен. Много беше привързана към Туджу, Ната и старата Хехум, но никого не обичаше толкова, колкото Мал. Мал беше единствената връзка със стария й живот и олицетворяваше всичко, което беше обичала и загубила, за да е с нея. Може би Мал открай време беше всичко, което имаше — сестра, дете, отговорност, душа.

Сега знаеше, че повечето от техните хора не са били убити, че баща им и останалите несъмнено продължават сезонните си обиколки през равнините, хълмовете и мочурищата. Никога обаче не си бе помисляла сериозно за бягство и за възможността да ги намери. Пък и, както им бе казал Бидх, животът в града беше охолен, богат.

Не си мислеше за закланите баби и дядовци, нито за обезглавената дъщеря на Дуа. Бе видяла всичко това и същевременно не го бе видяла — тогава гледаше сестра си. Баща им и другите вероятно бяха погребали онези хора и бяха изпели песните в тяхна памет. Вече ги нямаше. Движеха се по светлите пътища и по тъмните пътища на небето, танцуваха в пъстрите кръгове от колиби там.

Не мразеше Бела тен Белен, задето беше предвождал хайката, обезглавила дъщерята на Дуа, похитила Мал и другите. Мъжете правеха такива неща — както номадите, така и хората от града. Нападаха, убиваха, вземаха храна и роби. Такива бяха мъжете. Би било глупаво да ги мразиш или да ги обичаш заради това.

Имаше обаче едно нещо, което не би трябвало да съществува, не би трябвало да се случва, но продължаваше безкрайно да бъде, малкото нещо, нищото, което, когато си го спомнеше, превръщаше цялото охолство и богатство на живота в гнила орехова ядка, в жълто петно от смачкана муха.

През нощта го познаваше, докато с Мал спяха в мекото си легло със завивка от паяжина, в сигурната тъмнина на топлата къща с високи стени: стаеният дъх на Мал, ледените тръпки в собствените й ръце, чу ли го?

Гушеха се една в друга, слушаха, чуваха.

След това на сутринта Мал ставаше с натежали клепачи, неспокойна, и ако Модх не я караше да говори или да си играе, започваше да плаче, а Модх сядаше заедно с нея и сдържаше собствения си плач — безкрайно, безполезно, сухо, безшумно ридание. Нищо не можеха да направят. Бебето ги следваше, защото не знаеше кого другиго да следва.

Двете не казаха на никого от домакинството. То нямаше нищо общо с тези жени. Беше тяхно. Техен призрак.

Понякога Модх сядаше на леглото в тъмното и шепнеше силно:

— Мълчи, Грода! Недей!

И ставаше тихо за известно време. След това обаче тънкият плач се чуваше отново и отново. Модх не беше виждала Вуи, откакто стигнаха града. Вуи беше собственост на Хан, но отношението към нея не беше каквото към Модх и Мал. Дос тен Хан бе спазарил жена с доставчик на съпруги от коренните, а Вуи беше една от робините, които размени срещу тази жена. Ако все още беше жива, не беше на място, където Модх да може да я открие или да получи вест от нея. Гледан откъм хълмовете, както тя го беше видяла онзи единствен път, градът не изглеждаше много голям при големия наклон и разстоянието, през нивите, ливадите и горите, които се простираха на запад. Ако обаче живееш в него, изглеждаше безкраен като равнините. Можеш да се изгубиш.

Според нормалното за града Модх стана жена сравнително късно — на четиринайсет. Хехум и Туджу проведоха церемонията за нея в стаята за молитви на къщата — цял ден ритуали и пеене. Дадоха й нови дрехи. Когато всичко свърши, до жълтата завеса на ханана дойде Бидх, извика я и мушна в ръката й малка кожена торбичка, грубо съшита.

Модх я погледна озадачено. Бидх обясни:

— В нашето село чичото на момичето му подарява делу. — И се обърна. Модх улови ръката му и му благодари трогната. Почти не помнеше обичая, но напълно си даваше сметка за риска, който е поел, като й прави този подарък. Хората от калта нямат никакво право да се занимават с шиене. Шиенето беше прерогатив на коренните. Роб, заловен с игла и конец в ръката, можеше да свърши с отрязана ръка. Като сестра си Ната, Бидх беше с добро сърце. И Модх и Мал го наричаха „чичо“ вече от години.

Ало тен Белен вече имаше трима синове от Ната, които щяха да станат войници и жреци от дома на Белен. Ало идваше повечето вечери да играе с малките момчета и да отведе Ната в покоите си, но Бела почти не се мяркаше в ханана. Приятелят му Дос тен Хан му бе дал държанка, хубава, интригуваща, опитна жена, която го задоволяваше в продължение на дълго време. Беше забравил за сестрите от номадския народ, беше загубил интерес да ги образова. Дните им минаваха весело и спокойно. Минаха години, нощите им също станаха по-спокойни. Плачът сега рядко достигаше до Модх, само в сън, от който можеше да се събуди.

Винаги обаче, когато се будеше, виждаше очите на Мал широко отворени в тъмнината. Двете мълчаха, но оставаха прегърнати, докато заспят отново.

На сутринта Мал изглеждаше съвсем на себе си, а Модх не казваше нищо от страх да не разстрои сестра си или от опасения сънят да не стане не-сън.

Тогава нещата се промениха.

Бела и Ало повикаха сестра си Туджу. Нямаше я цял ден, а когато се върна в ханана, изглеждаше ядосана и далечна, опипваше ръкохватката на сребърния си меч. Когато майка й отиде да я прегърне, Туджу я спря с жест. След толкова години в ханана не беше трудно да забравиш, че Туджу е коронована жена, единствената сред тях. И че жълтата завеса отделя тях, не нея от останалите свещени места в къщата. Че самата тя е свещено същество. Сега обаче се налагаше да използва рождените си права.

— Искат от мен да се омъжа за онзи дебелак от коренните, та да вземем магазина и становете му на Копринената улица — каза тя. — Няма да стане. Ще живея във Великия храм. — Огледа всички наоколо, майка си, жената на брат си, Мал, Модх, другите робини. — Всичко, което получа там, ще изпращам тук — продължи. — Казах обаче на Бела, че ако даде и един пръст ширина от земята за жената, която иска сега, няма да изпращам нищо от храма. Може отново да тръгне на лов за роби, за да я храни. И вас. — Погледна пак Мал и Модх. — Наглеждайте го. Време е да се ожени.

Бела неотдавна беше продал държанката си и сина от калта, който му беше родила, срещу добро парче обработваема земя и веднага беше предложил почти същата площ за друга жена, която беше харесал. Не ставаше въпрос за женитба, защото, за да се омъжи, една кална жена трябва да е девствена, а жената, която желаеше, беше принадлежала на няколко мъже. Ало и Туджу успяха да попречат на размяната, която той нямаше как да осъществи без тяхно съгласие. Беше дошло време, както каза Туджу, Бела да се замисли за свещеното задължение да се ожени и да оплоди жена от калта с небесни деца.

И така, Туджу напусна ханана и къщата и отиде да служи във Великия храм, връщаше се само от време на време на официални посещения. Вечер я заменяше брат й Бела. Кисел и неспокоен като куче на каишка, влизаше след Ало, за да гледа игрите на децата, танците на робите.

Беше висок, хубав мъж, жилав и мускулест. Още от първия ден, когато го видя в кървавия ужас на хайката, за Модх той беше златният мъж. След това бе видяла много други златни мъже в града, но той беше първият, моделът.

Не се страхуваше от него, ако не се брои респектът, който робът трябва да изпитва към господаря си. Беше разглезен, разбира се, но не капризен или жесток. Дори когато беше кисел, не изкарваше гнева си на робите. Мал обаче се свиваше в негово присъствие и изпитваше неконтролируем ужас. Модх й обясни, че се държи глупаво. Бела беше почти толкова добросърдечен, колкото и Ало, а Мал се доверяваше на Ало изцяло. Сестричката й само поклати глава. Тя никога не възразяваше, но тъгуваше горчиво, когато имаха разногласия със сестра си, ала така или иначе, дори не можеше да помисли да не се страхува от Бела.

Мал стана на тринайсет. Проведоха церемонията за съзряването й (Бидх подари и на нея грубо съшита малка душеторбичка). Вечерта на този ден беше облечена с новото си облекло. Калните хора, дори когато живеят при короновани, не могат да носят шити дрехи, а само да се увиват в парчета плат. Имаше обаче множество начини да увиеш и спуснеш безформената материя красиво и макар че фината като паяжина коприна не можеше да бъде подгъвана, бе възможно деликатно да бъде връзвана на ресни и панделки. Облеклото на Мал беше от небоядисана коприна, главата й покриваше синьо-зелен воал, толкова фин, че беше прозрачен.

Когато влезе, Бела вдигна очи, погледна я, не отмести поглед.

Модх стана неочаквано, без план или предварителна идея, и каза:

— Достопочтени господари богове! Може ли да танцувам за празника на сестра ми?

Без да чака съгласието им, каза нещо на Луи, която свиреше на барабаните за танците, и изтича до стаята си, за да вземе бронзовия меч, подарен й от Туджу, и воала с цвят на огън от нейния собствен празник. Луи подхвана ритъма, Модх затанцува. Никога не бе танцувала така добре. Никога не бе танцувала като сега, с ожесточената прецизност на танца с меч, но също и с непокорство, с намек за заплаха в боравенето с оръжието, сексуално синкопиране на барабанния ритъм, което караше Луи да забързва темпото все повече и повече, така че танцът се превръщаше в огън, все по-горещ и ярък, а прозрачният воал се носеше, летеше пред лицата на зрителите. Бела седеше неподвижно, загледан, застинал, и не помръдна дори когато тънката коприна на наметалото докосна очите му.

Когато Модх свърши, той попита:

— Кога се научи да танцуваш така?

— Пред очите ти — отговори тя.

Бела се засмя, някак неловко.

— Нека сега танцува Мал — каза той и я потърси с очи.

— Много уморена е, за да танцува — отвърна Модх. — Ритуалът беше дълъг. Уморява се лесно. Аз мога да танцувам пак.

Той направи знак с ръка да продължи да танцува. Модх кимна на Луи, която се усмихна широко и започна колебливия, завладяващ ритъм на бавния танц, наречен мимей. Модх си сложи камбанките за глезени, които Луи държеше при барабаните си. Спусна воала така, че да закрива лицето, тялото и ръцете й и да открива само глезените със звънтящите камбанки и босите й стъпала. Танцът започна, краката й пристъпваха леко и непрекъснато, тялото й се поклащаше, ритъмът и движенията й ставаха все по-интензивни.

Виждаше през мрежестата коприна. Ерекцията под копринената туника на Бела беше явна. Виждаше се как сърцето му бие в гърдите.

След тази вечер Бела се въртеше около Модх толкова много, че проблемът вече не беше да се привлече вниманието му, а да не се допусне да остане насаме с нея и да я изнасили. Хехум и другите жени се грижеха тя никога да не остава сама, защото много искаха Бела да се ожени за нея. Всички я харесваха, а и нямаше да струва нищо на фамилията. След няколко дни Бела обяви решението си да се ожени за Модх. Ало даде одобрението си с радост, а Туджу дойде от храма, за да официализира брачната церемония.

Всички приятели на Бела дойдоха на сватбата. Жълтата завеса беше преместена назад, зад залата за танци, така че да скрива само спалните на жените.

За първи път от седем години Модх видя мъжете, които участваха в хайката. Този, когото помнеше като едрия мъж, беше Дос тен Хан. Роло тен Бал беше жестокият. Стремеше се да стои настрана от Рало, защото присъствието му я смущаваше. Най-младият от мъжете се бе променил най-много, но продължаваше да се държи хлапашки и войнствено. Пиеше без мярка и танцуваше с всички млади робини.

Мал се държеше настрана както винаги и дори повече от обикновено. Страхуваше се, когато я нямаше жълтата завеса, зад която да се крие, а присъствието на мъжете от хайката я караше да потреперва. Стараеше се да стои близо до Хехум. Възрастната жена обаче се шегуваше и я избутваше напред, за да я видят коронованите мъже, защото това беше рядък шанс да се покаже. Вече можеше да стане съпруга, а младите приятели на Бела биха могли да платят, за да се оженят за нея, вместо просто да я използват. Беше много хубава и несъмнено щеше да възстанови поне част от някогашното богатство на фамилия Белен.

Модх й съчувстваше, но не се безпокоеше за нея, дори да бе заобиколена от пияни мъже. Хехум и Ало не биха допуснали някой да отнеме девствеността й, която я правеше скъпоценна като младоженка.

Бела стоеше близо до Модх по всяко време, освен когато тя танцуваше. Изпълни няколко танца с меч, а после мимей. Мъжете я гледаха, останали без дъх, а Бела наблюдаваше нея и тях, докато в един момент отсече, нервно, победоносно:

— Достатъчно!

Направи го точно преди края на танца с воала, може би за да докаже, че е господар дори на тази огнена жена, а може би защото не можеше да се сдържа повече. Тя спря моментално и застина на място, макар барабаните да продължиха още няколко такта.

— Ела — нареди той. Тя протегна ръка изпод воала, той я пое и я изведе от голямата зала, за да я отведе в покоите си. Зад тях се разнесе смях и започна нов танц.

Бракът беше добър. Подхождаха си. Тя беше достатъчно мъдра, за да се подчинява на всяка негова заповед незабавно и без никаква съпротива, но никога не изпреварваше желанията му, не го глезеше и не му угаждаше, както повечето от робините, които той бе познавал. Бела долавяше у нея някаква неподатливост, която й позволяваше да се подчинява, без да робува. Сякаш в душата си беше безразлична към него, независимо какво правят телата им — можеше да я докара до сексуален екстаз или да заповяда да я изтезават, но нищо не би могло да я промени, да я докосне истински. Това безразличие, тази дистанция го привличаха към нея още повече, опитваше да ги преодолее. Беше омагьосан от жена си, неговата малка лисица, хитруша. С времето станаха и приятели. Животът им беше еднообразен — намираха компанията си за добра разтуха.

През деня, разбира се, него го нямаше — все още понякога играеше на топка с приятелите си, изпълняваше жреческите си задължения в храмовете и все по-често посещаваше Великия храм. Туджу искаше от него да се присъедини към Съвета. Тя имаше значително влияние над Бела, защото знаеше какво иска за себе си, а той — не. Той не знаеше открай време. Един коронован нямаше какво толкова да иска. Представяше си, че е войник, докато не отиде на онази хайка отвъд Дневните планини. При все че не беше неуспешна, защото се върнаха с роби и без жертви, не му беше лесно да си спомня клането, спотайването, доказателство за собствената му неумелост, дните и нощите, прекарани в страх и объркване, отвращение, изтощение, срам. Така че сега нямаше какво друго да прави, освен да играе с приятелите си, да участва в ритуали, да пие, да танцува. А вече имаше и Модх. Щяха да му се родят синове. А може би, ако Туджу продължаваше да настоява, щеше да стане и съветник. Предостатъчно.

Модх трудно свикваше да спи до златния мъж, а не до сестра си. Будеше се в тъмнината, но всичко беше различно, дори миризмата на леглото. Искаше й се да е с Мал, не с него. През деня обаче се връщаше в ханана и прекарваше със сестра си и другите по цял ден, точно както преди. Той се прибираше едва надвечер и всичко щеше да е чудесно, щеше да бъде добре, ако не беше Рало тен Бал.

Рало беше забелязал Мал на сватбата да се свива до Хехум със синия си воал, който беше като воал от дъжд. Беше отишъл при нея и беше опитал да я накара да говори или да танцува. Тя се бе дръпнала, свита, разтреперана. Не искаше да говори или да вдигне очи. Той мушна палец под брадичката й, за да я накара да вдигне лицето си, при което Мал се задави, сякаш щеше да повърне, олюля се на място. Хехум се намеси.

— Господарю бог тен Бал, тя е недокосната — изрече тя със строгостта, право на която й даваше положението й на майка на богове. Рало се засмя, дръпна ръката си и отвърна глупаво:

— Вече я докоснах.

След няколко дни от фамилия Бал дойде предложение. Не беше добро. Искаха я сякаш е негодна за брак, а обикновена робиня и в замяна предлагаха само реколтата зърно от една нива. Предвид богатството на Бал и сравнителната бедност на Белен, предложението беше обидно. Ало и Бела отказаха без обяснения или извинения, хладно. Модх изпита голямо облекчение, когато Бела й разказа. Когато се получи предложението, тя бе съкрушена. Нима беше съблазнила Бела, за да стои настрана от Мал, само за да стане сестра й плячка на човек, от когото тя се страхуваше дори повече, и то с основание? Дали в опитите да защити сестра си не я бе изложила на по-голяма опасност? Веднага хукна при Мал, за да й съобщи, че са отхвърлили предложението на Бал, и когато й го каза, се обля в сълзи — от чувство за вина и облекчение. Мал не се разплака. Прие добрата новина спокойно. Беше ужасяващо спокойна след сватбата.

С Модх бяха заедно по цял ден, както и преди. Но вече не беше същото. Не можеше и да бъде. Между сестрите се бе настанил съпругът. Вече не можеха да споделят сънищата си.

Минаха дни, празници. Модх забрави за Рало тен Бал, но един ден той дойде в къщата след игра на топка. Бела сякаш нямаше желание да го покани да влезе, но нямаше и причина и да го отпрати. Бела влезе в ханана и каза на Модх:

— Надява се пак да види танца ти.

— Нали няма да го въведеш зад завесата?

— Само в залата за танци.

Видя я да се мръщи, но нямаше навик да разчита изражения. Чакаше отговор.

— Ще танцувам за него — кимна Модх.

Обясни на сестра си, че трябва да стои в спалните помещения на ханана. Мал кимна. Изглеждаше дребна, слаба, уморена. Прегърна Модх.

— О, Модх — проплака, — толкова си смела, толкова добра!

Модх беше изплашена, изпълнена с ненавист, но не каза нищо, само прегърна Мал, вдъхна мекия аромат на косата й, после се върна в залата за танци.

Танцува, а Рало похвали танца й. После зададе въпроса, който Модх очакваше да чуе от самото начало:

— Къде е сестрата на жена ти, Бела?

— Не е добре — отговори Модх, въпреки че жена от калта нямаше право да отговаря на въпрос, зададен от един коронован на друг.

— Не е много добре — потвърди Бела, а Модх беше готова да го разцелува, че я чу, че изрече тези думи.

— Болна ли е?

— Не знам — отговори Бела неуверено, погледна към Модх.

— Да — повтори Модх.

— Но може би ще дойде, за да ми покажа красивите си вежди?

Бела погледна пак жена си. Тя замълча.

— Нямам нищо общо с това глупаво послание, което ти изпрати баща ми за нея — продължи Рало. Погледна Бела, после Модх и пак Бела с насмешка, осъзнал силата си. — Баща ми ме чул да говоря за нея. Искаше просто да ми направи подарък. Простете му. Мислеше, че тя е обикновено момиче от калта.

— Погледна пак Модх. — Доведи малката си сестра само за момент, Модх Беленда — каза той успокоително, но злобно.

Бела й кимна. Тя стана и отиде зад жълтата завеса.

Остана малко в празния коридор, който водеше към спалните, после се върна в залата за танци.

— Прости, господарю бог Бал — каза тя с най-кроткия си глас, — момичето има треска и не може да се подчини на поканата ти. Не се чувства добре от дълго време. Съжалявам. Може ли да изпратя някое от другите момичета?

— Не — отговори Рало. — Искам нея. — Говореше на Бела, пренебрегваше Модх. — Ти доведе у дома две след онази хайка, на която бяхме заедно. Аз не доведох нито една. Споделих опасността, сега е справедливо да споделя и улова.

Личеше си, че е репетирал това изречение.

— И ти имаше улов — отбеляза Бела.

— Какво имаш предвид?

Бела доби смутен вид.

— И ти имаше улов — повтори, но не толкова категорично.

— Прибрах се у дома с празни ръце! — извика Рало с по-висок, обвиняващ глас. — А ти задържа две! Слушай, знам, че си се грижил за тях през цялото това време, знам, че струва скъпо да отглеждаш момичета. Не искам да ми правиш подарък.

— Почти поиска — каза Бела натъртено, с много нисък тон.

Рало пропусна думите покрай ушите си със смях.

— Просто не забравяй, Бела, че бяхме войници заедно — каза той примирително, момчешки, сложи ръка на рамото на Бела. — Виж, не става дума, че искам просто да купя момичето. Ти се ожени за едната сестра, аз ще се оженя за другата. Чу ли? Ще бъдем братя по кал, какво ще кажеш? И няма да обеднееш от това, капитане!

— Сега не е време да обсъждаме този въпрос — поклати глава Бела смутен, възмутен.

Рало се усмихна и подчерта:

— Но скоро, надявам се.

Бела се изправи и Рало трябваше да си тръгне.

— Моля те, прати ми вест, когато Красиви вежди се почувства по-добре — каза той на Модх с насмешлива усмивка и пронизващ поглед. — Ще дойда веднага.

Когато си тръгна, Модх не можеше да мълчи.

— Господарю съпруг, не давай Мал на него. Моля те, не давай Мал на него!

— Не искам да я дам — отвърна той.

— Тогава недей! Моля те, недей!

— Това са само приказки. Обича да се хвали.

— Може би. Ами ако направи предложение?

— Почакай да го направи — каза Бела, малко тежко, но все пак с усмивка. Придърпа я към себе си и я погали по косата. — Колко се тревожиш за Мал. Тя не е болна наистина, нали?

— Не знам. Не е добре.

— Момичета! — въздъхна той и сви рамене. — Тази вечер танцува добре.

— Танцувах зле. Не бих танцувала добре за този скорпион.

Това го разсмя.

— Пропусна най-хубавата част от амей.

— Разбира се. Искам да я танцувам само за теб.

— Луи си легна, иначе щях да настоя.

— О… нямам нужда от барабани. Ето тук е моят барабан — тя хвана ръцете му и ги сложи върху пищните си гърди. — Усещаш ли ритъма?

Изправи се, зае позата, вдигна ръце и започна танца там, пред него, докато не я улови, не зарови лице между бедрата й, а тя не рухна върху него със смях.

Хехум влезе в залата за танци. Отдръпна се, когато ги видя, но Модх се измъкна от прегръдките на мъжа си и отиде при възрастната жена.

— Мал е болна — заговори Хехум с тревожен вид.

— О, знаех си! Знаех си! — извика Модх и веднага осъзна, че вината е нейна, че нейната лъжа се е превърнала в истина. Изтича в стаята на Мал, която двете деляха толкова дълго.

Хехум дойде след нея.

— Крие ушите си. Мисля, че я болят — каза тя. — Плаче и крие ушите си.

Когато Модх влезе в стаята, Мал се надигна. Изглеждаше дива и измъчена.

— Чуваш го, чуваш го, нали? — извика тя и сграбчи дланите на Модх.

— Не — промърмори Модх. — Не го чувам. Не чувам нищо. Няма нищо, Мал.

Мал се втренчи в нея.

— Когато дойде той… — прошепна тя.

— Не. — Модх поклати глава.

— Грода идва с него.

— Не, това беше преди години. Трябва да си силна, Мал, трябва да се освободиш от всичко това.

Момичето наддаде жален, силен стон, запуши ушите си с дланите на Модх.

— Не искам да го чувам! — проплака и се разрида неудържимо.

— Кажи на мъжа ми, че тази нощ ще съм при Мал — обърна се Модх към Хехум. Прегърна сестра си и двете останаха така, докато Мал заспа, после и тя заспа, макар и неспокойно — събуждаше се често, ослушваше се.

Сутринта отиде при Бидх и го попита дали знае какво правят хората — техните хора, селяните, — когато има духовете.

Той се замисли.

— Мисля, че не ходят някъде, ако там има дух — отговори накрая. — Или се местят другаде. Какъв дух?

— Непогребан човек.

Бидх се смръщи.

— Определено отиват на друго място — отсече категорично.

— Ами ако духът ги последва? Бидх разпери ръце.

— Не знам. Жрецът, йегуг, би трябвало да направи нещо, предполагам. Някакво заклинание. Йегугът знае всичко за духовете. Тукашните жреци, хората от храма, не знаят нищо, освен танците си, припяването и приказките. За кого става дума. Модх? Мал ли?

— Да.

Той пак се намръщи.

— Горката — каза. После лицето му просветна и добави: — Може би ще е добре да се махне от тази къща.

Минаха няколко дни. Мал изпадаше в пристъпи на треска и безсъние, чуваше плача на духа всяка нощ. Модх прекарваше нощите при нея, а Бела не възразяваше. Една вечер обаче, когато се прибра, поговори известно време с Ало, после братята отидоха в ханана. Там бяха Хехум и Ната с децата. Братята отпратиха децата и повикаха Модх. Мал остана в стаята си.

— Рало тен Бал иска Мал за жена — каза Ало. Погледна Модх и опита да изпревари възраженията й. — Отговорихме, че е прекалено млада и че от известно време не е добре. Той обеща да не спи с нея, докато не навърши петнайсет. Ще се погрижи да бъде обградена с внимание. Иска да се ожени за нея веднага, за да не може никой друг мъж да му съперничи за нея по-късно.

— Тогава вдигнете цената й — обади се Ната необичайно рязко. Самата тя бе станала обект на подобно наддаване и за да я купи, семейство Белен се бе докарало почти до просешка тояга.

— Цената, която Бал предлага, не може да бъде надмината от никое семейство в града — каза Ало мрачно. — Разбраха, че се колебаем, и веднага повишиха цената, после още веднъж. Това е най-голямата сделка за булка, за която съм чувал. По-голяма и от твоята, Ната. — Погледна жена си със странна усмивка, наполовина горда, наполовина засрамена, тъжна, интимна. След това вдигна очи към майка си и Модх. — Предлагат ни нивите в Нуила. Западните овощни градини. Пет къщи на коренни на Търговската улица. Новата копринена фабрика. И дарове — накити, фино облекло, злато. — Сведе поглед. — Невъзможно е да откажем.

— Ще станем почти толкова богати, колкото бяхме — отбеляза Бела.

— Почти толкова богати, колкото фамилия Бал — добави Ало със същото тъжно свиване на устните. — Помислиха, че се пазарим. Нелепо! Всеки път, щом отворех уста да проговоря, старият Лохо тен Бал вдигаше ръка, за да ме спре, и добавяше по още нещо.

Погледна Бела, който кимна и се засмя.

— Говори ли с Туджу? — попита Модх.

— Да — кимна той.

— И тя е съгласна? — Въпросът беше излишен. Бела кимна.

— Рало няма да се отнася зле със сестра ти, Модх — каза Ало замислено. — Не и след като е платил такава цена. Ще се грижи за нея като за златна статуя. И не само той. Всички те. Болен е от желание да я има. Никога не съм виждал по-влюбен мъж. Странно е. Почти не я е виждал. Само на сватбата ти. Но е омагьосан.

— И иска да се ожени за нея веднага? — попита Ната.

— Да. Но няма да я докосне, докато не навърши петнайсет. Ако бяхме поискали, щеше да обещае никога да не докосва, изобщо!

— Не е трудно да обещаеш — отбеляза Ната.

— Ако излъже за това — обади се Бела, — може да се окаже по-добре за нея. Тук я глезим. Ти я глезиш, Модх. Може би се нуждае точно от мъж в леглото.

— Но… този мъж… — промълви Модх с пресъхнала уста, със звънтящи уши.

— Самият Рало е доста разглезен. Иначе всичко му е наред.

— Той… — Модх прехапа устни. Не можеше да изрече думите.

Бела й пречи да се върне и да вземе бебето, боде я с меча си, влачи я за ръката. Мал плаче и се препъва зад тях в прахоляка, нагоре по стръмния склон, между дърветата.

Всички млъкнаха смутено.

— Е — каза Ало по-силно от необходимото, — ще имаме още една сватба.

— Кога?

— Преди Жертвата.

Отново замълчаха.

— Не искаме нищо лошо да се случи на Мал — увери Ало снаха си. — Не се съмнявай в това. Кажи й го.

Модх остана неподвижна, неспособна да помръдне или отговори.

— Никоя от двете ви не е била третирана лошо — намеси се Бела с негодувание, сякаш се защитаваше от обвинение. Майка му се намръщи и цъкна с език. Той се изчерви и започна да нервничи.

— Иди и говори със сестра си, Модх — подкани благо Хехум. Модх стана. Когато стана, видя как стените, тапетите, лицата се смаляват и стават ярки, как изпускат малки искрички. Тръгна бавно и спря на прага.

— Не аз съм тази, която трябва да й го съобщи — чу гласа си отдалеч.

— Тогава я доведи — обади се Ало.

Модх кимна. Докато кимаше обаче, стените продължиха да се накланят към нея, тя протегна ръка, за да намери опора, и се свлече в полусъзнание.

Бела отиде при нея и я взе на ръце.

— Малка лисичке, малка лисичке — мърмореше. Модх го чу как казва ядосано на Ало: — Колкото по-скоро, толкова по-добре!

Занесе я в спалнята им, остана при нея, докато тя се престори на заспала, и излезе тихо. Даваше си сметка, че със загрижеността си, с нощите, прекарани с Мал, е събудила ревността на съпруга си.

„Заради нея дойдох при теб!“ — извика му в сърцето си.

Ала сега нямаше какво да каже, всяка нейна дума щеше да навреди повече.

Когато се съвзе, отиде в стаята на Мал, сестра й се спусна към нея разплакана, но Модх само я прегърна мълчаливо, докато момичето не се успокои. После каза:

— Мал, не мога да направя нищо. Трябва да го изтърпиш. Аз също.

Мал се отдръпна леко и известно време мълча.

— Това не може да се случи — каза след малко, с някаква дълбока увереност. — Детето няма да го допусне.

За момент Модх се обърка. От няколко дни беше почти сигурна, че е бременна. Сега си помисли, че Мал е бременна. После разбра.

— Не бива да мислиш за това дете — каза. — То не беше твое или мое. Не беше наша дъщеря или сестра. Нейната смърт не е наша смърт.

— Не е наша смърт. Негова е — отвърна Мал и почти се усмихна. Погали ръцете на Модх и се обърна настрани. — Ще бъда добра, Модх — добави. — Не бива да допускаш това да те тревожи. Теб и съпруга ти. Тази тревога не е твоя. Не се безпокой. Каквото трябва да се случи, ще се случи.

Малодушно, Модх прие уверенията на Мал. И още по-малодушно допусна да се радва, че до сватбата остават само няколко дни. След това каквото трябваше да се случи, щеше да се случи. Ще бъде направено, ще свърши.

Беше бременна. Описа на Хехум и Ната признаците. Двете се усмихнаха и казаха:

— Момче.

Последваха трескави приготовления за сватбата. Церемонията трябваше да се състои в къщата на Белен и семейството отказа Бал да осигурят храната, танцьорите, музикантите или останалия лукс, който предлагаха. Туджу трябваше да бъде жрицата на бракосъчетанието. Тя дойде два дни по-рано, за да постои в родната си къща, с Модх се упражняваха с мечовете, както правеха като малки, а Мал гледаше и аплодираше. Мал беше слаба, очите й изглеждаха големи, но като цяло дните й минаваха спокойно. Модх нямаше представа какви са нощите й. Мал не я викаше при себе си. Сутрин се усмихваше, на въпросите на сестра си как е прекарала нощта отговаряше:

— Мина.

Ала в нощта преди сватбата Модх се събуди от бебешки плач.

Усети как Бела се буди до нея.

— Къде е това дете? — попита той с дълбок, дрезгав глас в тъмнината.

Тя не отговори.

— Ната трябва да укроти хлапето си — промърмори съпругът й.

— Не е на Ната.

Беше тъничък, странен плач, не ревът на здравите момчета на Ната. Първо го чуха отляво, сякаш беше в ханана. След малко го чуха отдясно, откъм общите помещения на къщата.

— Може да е моето дете — каза Модх.

— Какво дете?

— Твоето.

— Какво искаш да кажеш?

— Нося твоето дете. Ната и Хехум казват, че е момче. Аз мисля, че е момиче.

— А защо плаче? — прошепна Бела и я прегърна.

Тя потрепери и се сгуши в него.

— Това не е нашето бебе! Не е нашето бебе! — извика тя.

Бебето плака цялата нощ. Хората ставаха, палеха фенери, обикаляха стаите и коридорите на дома Белен. Не виждаха нищо, освен изплашените лица на другите. Понякога слабият, болезнен плач спираше за известно време, после започваше отново. Беше слаб, сякаш от много далеч, дори когато го чуваха от съседната стая. Чуваха го малките момчета на Ната, викаха:

— Мамо! Накарай го да престане!

Туджу запали тамян в стаята за молитви и припява цяла нощ. За нея слабият плач беше под пода, под краката й.

Когато слънцето се издигна, хората в дома Белен престанаха да чуват духа. Заеха се да се готвят за сватбата възможно най-добре.

Дойдоха хората от дома Бал. Изведоха Мал през жълтата завеса, облечена с разкошни нешити брокатени коприни, със златни накити, а прозрачният воал се спускаше като дъжд над главата й. Изглеждаше много дребна в сложната драперия, с изправен гръб, със сведен поглед. Рало тен Бал се бе пременил в разкошно, обсипано с пайети кадифе. Туджу запали сватбения огън и започна ритуала.

Модх слушаше, слушаше, но не думите, които припяваше Туджу. Не чуваше нищо.

Брачната церемония беше кратка, напрегната, всичко бе сведено до крайна формалност. Гостите се разотидоха малко след церемонията, последваха младоженеца и младоженката до къщата на Бал, където трябваше да има още танци и музика. Туджу, Хехум, Ало и Ната отидоха с тях заради учтивостта. Бела остана у дома. С Модх не си казаха почти нищо. Свалиха празничните дрехи и легнаха в леглото си, радваха се взаимно на топлината си, опитваха да не слушат плача на онова бебе. Не чуха нищо, освен завръщането на другите, после — тишина.

Туджу трябваше да се върне в храма на следващия ден. Рано сутринта тя дойде в покоите на Бела и Модх. Модх току-що бе станала.

— Къде е мечът ми, Модх?

— Остави го в кутията в стаята за танци.

— Твоят, бронзовият, е там, но не и моят.

Модх я погледна мълчаливо. Сърцето й започна да бие силно.

Чуха се викове, шум, блъскане по вратата на къщата.

Модх изтича в ханана, в стаята, в която спяха с Мал, и се скри в един ъгъл, с длани върху ушите.

Бела я откри там по-късно. Вдигна я за китките, внимателно. Тя си спомни как я бе влачил за китките нагоре по хълма, между дърветата.

— Мал е убила Рало — каза той. — Скрила е меча на Туджу под облеклото си. Удушили са я.

— Къде го е убила?

— В леглото — отговори Бела тихо. — Той така и не спази обещанието си.

— Кой ще я погребе?

— Никой — каза Бела след кратко мълчание. — Тя беше жена от калта. Убила е коронован. Ще хвърлят тялото й в касапската яма, на дивите кучета.

— О, не! — простена Модх. Измъкна китките си от ръцете му. — Не — заяви. — Тя ще бъде погребана.

Бела поклати глава.

— Всичко ли си готов да захвърлиш, Бела?

— Нищо не мога да направя — каза той.

Тя скочи, но той я хвана и я задържа.

 

 

Каза на другите, че Модх е полудяла от скръб. Държаха я заключена в къщата и я наблюдаваха.

Бидх знаеше какво я тревожи. Излъга я, защото искаше да я успокои — каза й, че предната нощ е отишъл до касапската яма, намерил е тялото на Мал и го е погребал отвъд градските ниви. Каза й, че е произнесъл словата, които е запомнил, че могат да се кажат на дух. Описа гроба на Мал с подробности — дъбовете, цъфналите храсти. Обеща да я заведе там веднага щом се почувства по-добре. Тя го изслуша, усмихна се, благодари му. Знаеше, че я е излъгал. Мал идваше всяка нощ и лежеше мълчаливо до нея.

Бела знаеше, че идва. Повече не опита да приближи това легло.

През цялата си бременност Модх беше заключена в къщата на Белен. Раждането започна почти десет месеца по-късно. Бебето беше твърде едро. Не искаше да се роди и със смъртта си уби и нея.

Бела тен Белен погреба жена си и неродения си син с мъртвите на семейство Белен, на свещената земя на храма, защото, макар и да беше жена от калта, в утробата й имаше мъртъв бог.

Летците на Ги

Народът от Ги много прилича на народа от нашата равнина, само че тези хора имат пера, не коса. Финият, рошав пух на главите на бебетата се превръща в късо светлокафяво покритие на петна при младежите, за да стане накрая нормално оперение на главата при възрастните. Повечето мъже имат переста яка на тила, по-къси пера по цялата глава и високи изправени гребени. Оперението по главите на мъжете е черно или кафяво, на петна или на ивици в бронзово, червено, зелено и синьо. Перата на жените обикновено израстват дълги, понякога стигат почти до пода, имат меки, извити, висящи краища като опашките на щраусите. Оперението на жените е пъстро — алено, пурпурно, коралово, тюркоазно, златно. Мъжете и жените от Ги са пухести във видимите си части и подмишничните ямки и често имат къси, фини пера по цялото тяло. Хората с ярко оцветени пера по тялото са весела гледка, когато са голи, но много често ги измъчват въшки и гниди.

Смяната на перата е непрекъснат процес, не сезонен. С напредването на възрастта не всички опадали пера се възстановяват и сред мъжете и жените над четиридесет често се наблюдава плешивост на петна. Поради това повечето хора запазват най-хубавите опадали пера от главите си, за да могат да си правят перуки или изкуствени гребени, според нуждата. Тези, чието оперение е слабо или в скучни цветове, могат също така да си купуват пернати перуки от специални магазини. Появяват се модни увлечения за избелени, напръскани със злато или къдрави пера, и перукерските магазини в градовете избелват, боядисват, пръскат или нагъват перата на клиентите си според модата. Бедните жени с хубави дълги пера често ги продават на перукерските магазини за доста добра цена.

Хората от Ги пишат с писалки от пера. По традиция бащата подарява набор от твърдите пера на тила си на своето дете, когато то започне да се учи да чете и пише. Влюбените си разменят перата, с които си пишат един на друг любовни писма, красив обичай, който се визира в известната сцена от пиесата „Недоразумението“ на Инуинуй:

О, издайническото ми перо, което изписа любовта му към нея!

Неговата любов — моето перо, и моя кръв!

Хората от Ги са стабилен, постоянен, традиционен народ, който не се интересува от иновации, страхува се от чужденци. Съпротивляват се на технологичните изобретения и новостите. Опитите да им продават химикалки или самолети, или да ги изкушат да влязат в света на електрониката се провалят. Продължават да си пишат писма с перодръжки, да смятат наум, да ходят пеша или да се возят на впрягове, теглени от големи, подобни на кучета животни, наречени игнуну, да научават по няколко думи на чужд език само ако е абсолютно наложително, и да гледат класически театрални пиеси, написани в традиционни рими. Никакви контакти с полезните технологии, чудните устройства, напредналите научни знания от другите равнини — защото Ги е доста популярна туристическа дестинация, — изглежда, не пораждат завист, алчност или чувство за малоценност в сърцето на гирийците. Те продължават да правят каквото са правили винаги — не непременно досадно, но с някаква упоритост, учтиво безразличие и непроницаемост, зад които може да се крие върховно самодоволство или нещо съвсем друго.

По-безцеремонните туристи от други равнини, разбира се, наричат хората от Ги „птички“, „пилешки мозъци“, „пернати глави“ и така нататък. Много посетители от по-оживени равнини пристигат в малките спокойни градчета, ходят на излети сред природата с впрягове игнуну, посещават сънливите чаровни балове (защото гирийците обичат да танцуват) и се наслаждават на старомодните вечери в театъра, без да губят и зрънце от презрението си към местните. „Пера, но не и крила“ — е конвенционалната присъда, която казва всичко.

Този род високомерни посетители може да прекарат и седмица на Ги, без да видят крилат местен или да разберат, че това, което вземат за птица или реактивен самолет, е всъщност жена, прелитаща през небето.

Гирийците не говорят за своите крилати, ако не ги попиташ. Не ги крият и не лъжат за тях, а просто не дават информация доброволно. За да напиша следващото описание, се наложи да задавам въпроси доста настоятелно.

Крилата никога не се развиват преди края на юношеската възраст. Няма никакъв признак, че това ще се случи, докато ненадейно момиче на осемнайсет или момче на деветнайсет не се събуди от лека треска и болка между плешките.

Следва година на голямо физическо натоварване и болка, през която индивидът трябва да се остави в покой, да бъде добре затоплен и добре хранен. Нищо не облекчава бъдещите летци повече от храната — те са ужасно гладни през повечето време — и увиването в одеяла, докато тялото им се преструктурира, пресъздава, преизгражда. Костите олекват и стават порести, мускулатурата на цялата горна половина на тялото се променя, а костните издатъци, които бързо се развиват от плешките, се превръщат в крила със сериозни размери. Последният стадий е израстването на пера по крилата, което не е болезнено. Първото оперение е масивно и може да достигне до метър дължина. Размахът на крилете на възрастен мъж от Ги е около четири метра, а на жените обикновено е с около половин метър по-малък. Здрави пера изникват на глезените и пищялите, които се разперват по време на полет.

Всеки опит да се спре или да се попречи на растежа на крилата е безполезен и вреден, понякога фатален. Ако на крилата не се позволи да израснат, костите и мускулите започват да се изкривяват, да се свиват, като причиняват непоносима, несекваща болка. Ампутирането на крилата или на летателните пера на който и да било етап води до бавна, мъчителна смърт.

Сред някои от най-консервативните, архаични хора от Ги — племенните общности, живеещи по ледените брегове на северните полярни области, и скотовъдците от студените, голи степи на далечния юг — тази уязвимост на крилатите хора е част от религиозните церемонии и ритуали. На север веднага щом някой младеж покаже фаталните признаци, улавят го и го дават на старейшините на племето. С ритуали, подобни на погребалните, завързват тежки камъни на ръцете и краката на нещастника, после правят процесия до скала високо над морето и блъскат жертвата долу, с викове: „Лети! Лети заради нас!“.

Племената от степите оставят крилата да се развият напълно и през тази година за младежите се грижат старателно, боготворят ги. Да кажем, че фаталните симптоми са се появили у момиче. В трескавите си трансове това момиче действа като шаман или гадател. Жреците слушат и тълкуват всички нейни думи пред хората. Когато крилата й израснат напълно, цялото племе се отправя към най-близката височина, скала или пропаст — често пътешествието отнема седмици в тези пусти равнини.

След дни танци и вдишване на халюциногенен дим от огньове с дървесина бюбю жреците, до един упоени, отиват на височината с младата жена, с танци и песни стигат до ръба на пропастта. Там освобождават крилата й. Тя ги разперва за първи път, а после като млад сокол, който напуска гнездото, скача от ръба на пропастта във въздуха, бясно размахвайки огромните, отвързани криле. Независимо дали ще успее да полети, или ще падне, всички мъже от племето с възбудени крясъци стрелят по нея с лъкове и стрели, хвърлят острите си като бръснач ловни копия. Тя пада, пронизана от десетки копия и стрели. Жените се спускат надолу по урвата и ако е останал живот в жертвата, доубиват я с камъни. След това хвърлят отгоре камъни, докато тялото бъде погребано под купчината.

В подножието на всеки стръмен хълм или скала из цялата степ има множество купчини камъни. От старите купчини вземат камъни за новите.

Някои млади хора опитват да се спасят от съдбата си, като бягат от своето племе, но слабостта и треската, които съпровождат развитието на крилата, им пречат и те никога не стигат далече.

Има народна приказка от Южните блата на Мерм за крилат мъж, който скочил от жертвената скала във въздуха и полетял толкова бързо, че стрелите и копията не успели да го стигнат, и той изчезнал в небето. Оригиналната приказка свършва тук. Драматургът Норуер я използва като основа за романтична трагедия. В пиесата му „Прегрешение“ младият мъж определя среща на своята любима и отлита, за да я види. Тя обаче неволно го издава пред друг неин обожател, който се спотайва и го причаква. Когато влюбените се прегръщат, съперникът хвърля копието си и убива крилатия мъж. Девойката вади собствения си нож и наръгва убиеца, а после — след като горчиво се сбогува с не съвсем издъхналия си крилат любим — се самоубива с ножа. Мелодраматично е, но ако постановката е добре, може да е вълнуващо. Всички се просълзяват, когато героят в началото се спуска като орел, и после, когато умира и обгръща любимата си с големите си бронзови крила.

Версия на „Прегрешение“ беше поставена преди няколко години на моята равнина, в Чикаго, в театър „Истинска реалност“. Вероятно е било неизбежно, но за жалост беше преведена като „Саможертвата на ангела“. Няма абсолютно никаква митология и нищо, наподобяващо на нашите ангели, сред гирийците. Сантименталните рисунки на сладки малки херувимчета с бебешки крилца, надвиснали ангели хранители или по-величествените изображения на божествени пратеници биха им се сторили кошмарна подигравка с нещо, от което всеки родител и всеки юноша се ужасява — рядка, но страховита уродливост, проклятие, смъртна присъда.

Сред урбанизираните гирийци този ужас до някаква степен е смекчен, тъй като на крилатите не се гледа като на изкупителни жертви, а се проявява толерантност и дори съчувствие, като към сполетени от сериозно нещастие.

Може това да ни се стори странно. Да се издигаш над главите на прикованите към земята, да се състезаваш с орлите и да се рееш с кондорите, да танцуваш върху въздуха, да яздиш вятъра не в шумна метална кутия или в съоръжение от пластмаса, плат и каиши, а с помощта на собствените си големи, силни, великолепни, разперени криле — как това би могло да бъде нещо друго, а не радост, свобода? Колко закостенели, с тъжни сърца и оловни души трябва да са гирийците, за да си мислят, че хората, които могат да летят, са инвалиди!

Но те имат своите основания. Фактът е, че крилатите гирийци не могат да разчитат на крилата си.

Причината не е в някакъв дефект на самите крила. Те служат възхитително с малко практика за къси полети, за планиране и издигане с възходящите въздушни течения, а с малко повече практика — за акробатични номера като премятане във въздуха. Когато крилатите хора достигнат пълна зрелост, ако летят редовно, могат да постигнат голяма издръжливост. Могат да се носят във въздуха почти безкрайно. Мнозина са се научили да спят, докато летят. Знае се за полети на повече от три хиляди километра разстояние само с кратки спирания за хранене. Повечето от тези много дълги полети са осъществявани от жени, чиито по-леки тела и костна структура им дават преимущество на дълги разстояния. Мъжете с по-силните си мускули биха спечелили наградата за скорост, ако имаше такава. Гирийците обаче, поне безкрилото мнозинство, не се интересуват от рекорди и награди, още по-малко в състезания, в които има висок риск за смърт.

Проблемът е, че крилата на летците често отказват — внезапно, напълно, катастрофално. Инженери и медицински изследователи от Ги и другаде засега не успяват да обяснят този феномен. Устройството на крилата няма видим недостатък. Блокирането им би трябвало да се причинява от все още неизвестен физически или психологически фактор, несъвместимост на процесите, свързани с крилата, с тези в тялото. За жалост, предварително не се забелязва никаква слабост. Не съществува начин да се предвиди парализирането на крилата. Настъпва без предупреждение. Летец, който е летял през целия си съзнателен живот без никакъв проблем, се издига една сутрин и след като достигне височина, внезапно и с ужас установява, че крилата не му се подчиняват — треперят, свиват се, отпускат се надолу и настрани, сковават се. И той пада от небето като камък.

Според медицинската литература един полет от всеки двайсет завършва трагично. Летци, с които съм разговарял, са убедени, че блокирането на крилата далеч не е толкова често явление, и споменават хора, които са летели всеки ден десетилетия наред. Това обаче не е въпрос, който биха желали да обсъждат с мен или може би дори помежду си. Изглежда, нямат предпазни мерки или ритуали, приемат го като нещо, което се случва напълно случайно. Може да стане при първия полет или при хилядния. Не е открита причина — наследствена обремененост, възраст, липса на опит, умора, хранене, емоции, физическо състояние. Всеки път, когато някой се издигне във въздуха, шансовете да не успее са същите.

Някои оцеляват след падането и не падат никога повече, защото никога повече не летят. След като крилата веднъж се парализират, стават безполезни. Остават парализирани и се влачат зад притежателя си като голяма, тежка пелерина от пера.

Чужденците питат защо летците не носят парашути, за да се спасят в случай на падане. Несъмнено биха могли. Въпросът опира до темперамента. Крилатите хора, които летят, са готови да поемат риска от падане. Тези, които не желаят да рискуват, не летят. Или може би тези, които го смятат за риск, не летят, а тези, които не летят, го смятат за риск.

Ампутацията на крилете неизбежно е фатална, а хирургическото отстраняване на която и да било тяхна част причинява остра, нелечима, осакатяваща болка. Падналите летци и тези, които предпочитат да не летят, трябва да носят крилете си цял живот по улиците, да ги влачат надолу по стълбите. Променената им костна структура не е особено подходяща за живот на земята. Уморяват се лесно при ходене пеша, често страдат от фрактури и мускулни наранявания. Малцина нелетящи летци доживяват шейсет.

Тези, които летят, се изправят лице в лице със смъртта при всяко излитане. Някои от тях обаче продължават да живеят и да летят и на осемдесет.

Излитането е наистина красива гледка. Човешките същества не са толкова непохватни, колкото бях очаквал, след като съм виждал тромавото пляскане с крила на такива майстори на летежа, като пеликаните или лебедите, при издигането им във въздуха. Разбира се, най-лесно е да полетиш от някаква височина или дърво, но ако наблизо няма такова удобство, за тях е достатъчно да тичат двайсет-двайсет и пет метра, колкото да размахат два-три пъти големите си крила, после следва стъпка, която не докосва земята, и те се издигат нагоре, високо, и се понасят — може да се завъртят в кръг и да се усмихнат на обърнатите нагоре лица, след което политат над покривите или хълмовете.

Летят със събрани крака, с леко извит назад гръб, като перата на глезените и прасците им се разперват като опашка на ястреб, когато е нужно. Тъй като ръцете нямат мускулна връзка с крилете — крилатият гириец е същество с шест крайника — дланите може да се приберат до тялото, за да намалят съпротивлението и да увеличат скоростта. При бавен полет те могат да правят всичко, което правят с ръцете си на земята — да се почешат по темето, да обелят плод, да скицират гледка от въздуха към пейзажа, да държат бебе. Макар че последното видях само веднъж и ме обезпокои.

Разговарях няколко пъти с крилато същество от Ги на име Ардиадия. Следващият текст са неговите думи, записани с негово разрешение по време на разговорите ни.

 

 

О, да, когато осъзнах най-напред — когато започна да ми се случва, разбираш ме, — останах като гръмнат. Бях ужасен! Не можех да повярвам! Бях толкова сигурен, че няма да се случи на мен. Когато бяхме малки, често се подигравахме, че някой бил „летльо“, или казвахме: „Ще вземе да хвръкне след някой и друг ден“. Но аз? Да ми пораснат крила? Нямаше начин да ми се случи. И когато започна да ме боли главата, после зъбите, после и гърбът, залъгвах се, че ме боли зъб, че имам инфекция, абсцес… Когато обаче започна истински, повече нямаше как да се самозалъгвам. Почувствах се ужасно. Наистина не помня много от онова време. Беше зле. Болеше. Първо, като че ли ножове се движеха напред-назад между раменете ми и нокти разкъсваха гръбнака ми. След това болеше навсякъде — ръце, крака, пръсти, лице… и бях толкова слаб, че не можех да се изправя. Ставах и падах на пода, после не можех да стъпя на краката си. Лежах и виках майка ми: „Мамо! Мамо, моля те ела!“. А понякога тя спеше дълбоко. Усещах как подът под мен се нагрява, толкова висока беше температурата ми, местех лицето си на по-хладно място…

Ами, не знам дали болката премина сама, или свикнах с нея, но след два месеца се почувствах по-добре. Беше трудно обаче. И бавно, и досадно, и странно. Лежах, но не на гърба си. Не можеш да легнеш по гръб — никога повече, нали? Трудно спиш нощем. Когато болеше, болеше най-много през нощта. Винаги си малко трескав, мислиш странни неща, хрумват ти чудати идеи. И не можеш да премислиш една мисъл докрай, да се придържаш към една идея. Имах чувството, че вече наистина не мога да мисля. Мислите просто ми идваха, минаваха през мен, а аз само ги наблюдавах. Никакви планове за бъдещето, защото какво бъдеще имах? Преди това смятах да стана учител. Майка ми толкова се вълнуваше от тази перспектива, че ме насърчи да остана в училище една година допълнително, за да се подготвя за учителския колеж… Е, прекарах деветнайсетия си рожден ден в леглото, в малката ми стаичка, в тристайния ни апартамент над бакалницата на улицата на майсторите на дантели. Майка ми донесе някакви лакомства от ресторанта и бутилка вино от мед и опитахме да празнуваме, само че аз не можех да пия виното, а тя не можеше да се храни, защото плачеше. Аз обаче можех да ям, бях непрекъснато гладен и това донякъде я ободри… горката!

Е, излязох от това състояние малко по малко, крилата растяха, противни, увиснали голи израстъци, противни преди всичко, после стана още по-зле, когато започнаха да се оперяват, като най-напред перата набодоха като пъпки. После излязоха първичните и вторичните пера, започнах да чувствам мускулите там и да мога да раздвижвам крилата си, да ги треса, клатя, да ги вдигам леко. — Вече нямах температура или пък бях свикнал да я имам през цялото време, не знам всъщност кое е вярното, но можех да ставам и да се разхождам, чувствах колко леко е станало тялото ми, сякаш гравитацията не можеше да ме засегне въпреки тежестта на тези огромни крила, които се влачеха зад мен… но вече можех да ги вдигам, да не се влачат по пода…

Ала не и себе си. Бях прикован към земята. Усещах тялото си леко, но се изморявах дори от опитите да ходя — чувствах се слаб и треперех. Преди доста ме биваше на скок на дължина, но сега не успявах да отделя двата си крака от земята едновременно.

Бях много по-добре, но се ядосвах, че съм толкова слаб, и се чувствах като затворен. Уловен в капан. После се появи един летец, мъж от горната част на града, който чул за мен. Летците се грижат за децата, които преживяват промяната. Отби се един-два пъти, за да окуражи майка ми и да види как я карам. Бях благодарен за това. Започна да идва за по-дълго, разговаряхме и той ми показа какви упражнения да правя. И започнах да ги правя всеки ден, през цялото време — часове наред. С какво друго можех да се занимавам? Обичах да чета, но четенето вече не успяваше да задържи вниманието ми. Преди обичах да ходя на театър, но вече нямаше как — все още не бях достатъчно силен. Пък и театрите нямаха места за хора с развързани крила. Заемаш прекалено много място, създаваш суматоха. В училище ме биваше по математика, но вече не можех да се съсредоточа върху задачите. Струваха ми се маловажни. Не ми оставаше какво друго да правя, освен упражненията, на които ме научи летецът. И ги правех. През цялото време.

Упражненията помагаха. Всъщност нямаше достатъчно място в нашата дневна, там не можех да изпълня вертикалното разпъване изцяло, но правех каквото можех. Чувствах се по-добре, ставах по-силен. Накрая почувствах крилата си като мои. Станаха част от мен. Или аз станах част от тях.

Тогава и ден повече не можех да понасям да съм вътре. Бях прекарал у дома тринайсет месеца, в онези три малки стаички, а повечето време само в едната от тях. Тринайсет месеца! Майка ми беше на работа. Слязох долу. Направих десет крачки, после вдигнах криле. Макар че стълбата беше твърде тясна, успях да ги разперя доста, скочих и прелетях последните шест стъпала. Е, така да се каже. Долу се ударих доста силно, коленете ми се огънаха, но не паднах. Не беше летене, но не беше и чисто падане.

Излязох навън. Въздухът беше чудесен. Имах чувството, че от година не съм дишал. Всъщност имах чувството, че никога не съм знаел какво е въздухът в живота ми. Дори на онази тясна уличка с къщи, издигащи се от двете и страни, имаше вятър, имаше небе, не таван. Небе отгоре. Тръгнах. Не бях планирал нищо. Исках да се махна от уличките и алеите, да отида на открито, на голям площад или в парк, каквото и да е, стига да е отворено към небето. Виждах как ме гледаха хората, но ми беше все едно. Аз самият бях зяпал хората с крила, когато още нямах. Без някаква причина, просто от любопитство. Крилата не са толкова често срещано нещо. Чудех се донякъде какво ли е да ги имаш. Бях в неведение. Така че тогава не ми пукаше дали хората ме гледат или не. Просто нямах търпение да се измъкна от покривите. Краката ми бяха слаби и трепереха, но продължавах, а на места, където нямаше много хора, повдигах леко крила, усещах въздуха под перата и известно време тежах по-малко на краката си.

Така стигнах до пазара за плодове. Беше вечер и пазарът беше затворен, сергиите бяха избутани назад, така че в средата имаше много място — калдъръм. Застанах под сградата на изпитателната лаборатория и направих няколко упражнения, обтягания и повдигания — за първи път изпълних вертикалното изпъване изцяло и се почувствах прекрасно. След това леко се затичах, подскочих, краката ми се отделиха от земята за момент, така че повече не можех да устоя, не бях в състояние. Продължих да тичам и да разпервам криле, да ги размахвам, подскочих пак и се издигнах! Ала точно пред мен беше сградата на „Мерки и теглилки“, фасадата й от сив камък изникна точно пред лицето ми, така че се наложи да се предпазя с ръце, да се оттласна от стената й и паднах долу. Обърнах се обаче и отново пред мен се ширна цялата писта — през пазара до изпитателната лаборатория. Затичах се, полетях.

Летях над пазара известно време, ниско, за да се науча как да завивам и да летя странично, и как да използвам опашните си пера. Стана много естествено — някак си инстинктивно чувствах какво трябва да правя, въздухът ти подсказва… обаче хората долу ме гледаха и приклякаха уплашено, когато се спусках прекалено ниско или спирах на място… Беше ми все едно. Летях повече от час и след мръкнало, когато хората си отидоха. Вече се издигах доста над покривите. Усетих обаче, че мускулите на крилете ми се изморяват и е по-добре да се спусна. Оказа се трудно. Искам да кажа, че приземяването ми беше трудно, защото не знаех как да го направя. Тупнах като чувал с камъни — фрас! Едва не си изкълчих глезена, а стъпалата ми пареха, като че ли бях стъпил в огън. Ако някой ме е видял, сигурно ми се е смял. Беше ми все едно обаче. Просто ми беше трудно да съм на земята. Не ми харесваше да съм долу. Докоцуках до дома с прибрани крила, от които по улиците нямаше никаква полза, чувствах се слаб, тежък.

Отне ми доста време да се прибера у дома, а мама се върна веднага след мен. Погледна ме и каза:

— Излизал си.

А аз отвърнах:

— Летях, мамо.

И тя се разплака.

Съжалявах я, но нямаше какво повече да кажа.

Дори не ме попита дали ще продължа да летя. Не мога да разбера хората, които имат крила, но не ги използват. Предпочитат да правят кариера, предполагам. Или пък са били влюбени в някого на земята. Струва ми се обаче… не знам. Не мога да го разбера. Да искаш да стоиш долу… Да предпочетеш да не летиш… Безкрилите хора нямат избор, не е тяхна вината, че са долу. Но ако имаш крила…

Разбира се, може да се страхуват от парализа на крилата. Това не се случва, ако не летиш. Как би могло? Как би могло нещо да се обърка, ако никога не си го правил?

Вероятно безопасността е важна за някои хора. Имат семейства и ангажименти, работа или нещо подобно. Не знам. Трябва да говориш с някого от тях. Аз съм летец.

 

 

Попитах Ардиадия с какво се препитава. Подобно на много други като него известно време е работил на половин ден за пощенската служба. Пренасял е правителствена кореспонденция и пратки на дълги разстояния, дори отвъд морето. Явно са го смятали за надарен и надежден служител. Каза ми, че при доставката на много важни пратки винаги са изпращали по двама летци, в случай че единият получи парализа на крилете.

Беше на трийсет и три. Попитах го дали е женен, а той ми отговори, че летците никога не се женят. Бракът според тях бил под достойнството им. „Любов във въздуха“ — каза с лека усмивка. Попитах го дали винаги е с други летци и той отговори: „О, да, разбира се!“ — и така неволно разкри изненадата или отвращението си от мисълта да прави любов с не-летец. Държанието му беше учтиво и любезно, беше много отзивчив, но не успяваше да скрие усещането си, че е доста далеч, доста различен от безкрилите, че всъщност няма нищо общо с тях. Как би могъл да не ни гледа с чувство за превъзходство?

Притиснах го леко заради това чувство за превъзходство и той опита да обясни:

— Ами, нали ти казах, имах усещането, че аз съм крилата си — това е. Когато можеш да летиш, останалите неща изглеждат безинтересни. Нещата, които правят хората, изглеждат толкова тривиални… Летенето е пълнота. То е достатъчно. Не знам дали можеш да разбереш. То издига цялото ти тяло, цялото ти същество там горе, във въздуха. В ясен ден, на слънчева светлина всичко остава някъде долу, под теб, далече… Или при вятър, в буря, над морето — там обичам най-много да съм. Над морето в бурно време. Когато рибарските лодки бързат към брега и оставаш сам, всичко е твое — небето е пълно с дъжд и мълнии, а облаците са под крилата ти. Един ден край нос Емер танцувах с едно торнадо над морето! За да летиш, трябва да дадеш всичко от себе си. Всичко, което си, всичко, което имаш. Така че, ако се спуснеш долу, да се спуснеш цял. А ако си над морето и паднеш, какво пък… Кой ще знае? На кого му пука? Не искам да бъда погребан в земята.

Мисълта го накара да потрепери. Видях потрепването на дългите, тежки криле в бронз и черно.

Попитах дали любовта във въздуха понякога не води до раждане на деца и той отговори с безразличие, че разбира се, е така. Настоях да ми разкаже повече и той добави, че едно бебе е голямо бреме за летящата му майка, така че най-често, веднага щом бъде отбито, то „остава на земята“, както се изрази, за да бъде отгледано от роднини. Понякога крилатите майки дотолкова се привързвали към децата си, че също оставали на земята, за да се грижат за тях. Каза ми го с известно презрение.

Вероятността децата на летците да имат крила е колкото вероятността всяко друго дете да има крила. Феноменът не се определя от генетичен фактор, а е патология на развитието, обща за всички от Ги, която се проявява при един на хиляда.

Мисля, че Ардиадия не би приел думата „патология“.

Разговарях и с нелетящ крилат гириец, който се съгласи да запиша разговора ни, но помоли да не разкривам името му. Съдружник е в много уважавана адвокатска фирма в малък град в централната част на Ги.

Каза ми:

— Никога не летя, не. Разболях се, когато станах на двайсет. Мислех си, че съм преминал възрастта, че съм в безопасност. Беше ужасен удар. Родителите ми вече бяха похарчили много пари, бяха направили сериозни жертви, за да отида да уча в колеж. Там се справях чудесно. Обичах да уча. Имах интелект. Това, че загубих цяла година, беше достатъчно зле. Нямаше да позволя това нещо да погълне целия ми живот. За мен крилата са просто израстъци. Издънки. Пречки при ходене, танцуване, седене по цивилизован начин на нормален стол, носене на нормални дрехи. Не допуснах нещо такова да попречи на образованието, на живота ми. Летците са глупави, умът им е изцяло в перата. Не бих разменил ума си за шанс да пърхам над покривите. Повече ме интересува какво става под покривите. Не ме интересуват природните гледки. Предпочитам хората. И исках нормален живот. Исках да се оженя, да имам деца. Баща ми беше добър човек. Умря, когато бях на шестнайсет и винаги съм си мислил, че ако мога да съм толкова добър към децата си, колкото той беше към нас, това ще е нещо като благодарност към него, почит към паметта му… Имах късмета да срещна красива жена, която не се изплаши от недъга ми. Всъщност не ми позволяваше да го наричам „недъг“. Твърди, че това — посочи крилата си с леко мръдване на глава — било първото, което забелязала в мен. Твърди, че когато сме се видели за първи път, решила, че съм доста скучен, закостенял млад човек, докато не съм се обърнал.

Перата на главата му са черни, със син гребен. Крилата му, макар и сплескани, завързани, винаги прибрани, за да не пречат и да са възможно най-незабележими, бяха с великолепна окраска — шарки от тъмносиньо и пауновосиньо, с черни ивици и краища.

— Във всеки случай бях решил да стоя на земята, във всякакъв смисъл. Ако някога съм имал младежки илюзии да пърхам, което никога всъщност не се е случвало, след като веднъж се отървах от треската и делириума и се примирих с целия болезнен, ненужен процес, след като се ожених и се родиха децата ни, нищо, абсолютно нищо не би могло да ме накара да копнея за онзи живот, да си го помисля дори и за миг. Безотговорността на всичко това, арогантността — арогантността за мен е особено противна.

След това поговорихме за адвокатската му практика, която будеше възхищение, защото представляваше бедни хора в дела срещу измамници и печалбари. Показа ми очарователен портрет на двете му деца, който сам бе нарисувал, със собствените си пера. Шансът което и да е от децата му да се сдобие с крила е колкото и на всеки друг гириец — едно на хиляда.

Малко преди да си тръгна, го попитах:

— Понякога не мечтаеш ли да летиш?

Както подобава на адвокат, не отговори веднага. Погледна настрани, през прозореца.

— Не мечтае ли всеки? — попита.

Мълчанието на Асону

Мълчанието на Асону е легендарно. Първите посетители вярвали, че тези грациозни, стройни хора са неми, че нямат друг език, освен езика на жестовете, израженията, погледа. По-късно, когато чули, че децата на Асону бъбрят, посетителите заподозрели, че и възрастните говорят помежду си и мълчат само пред чужденците. Сега знаем, че асонуанците не са неми, но след като преминат ранното детство, говорят много рядко с когото и да било, при каквито и да било обстоятелства. Не пишат. И за разлика от глухонемите или монасите, дали обет за мълчание, не използват никакви знаци или други средства вместо говор.

Това почти пълно въздържание от общуване ги прави удивителни.

Хората, които живеят с животни, ценят очарованието на мълчанието. Истинско удоволствие е да знаеш, че когато котката влезе в стаята ти, няма да разтръби наоколо какви са недостатъците ти, нито пък ще сподели недоволствата ти с хората, които са причина за тях.

А тези, които могат да говорят, а не говорят, имат голямото предимство пред нас, останалите, никога да не казват нищо глупаво. Поради тази причина ние сме убедени, че ако проговорят, значи имат да кажат нещо мъдро.

И така, туристическият трафик до Асону вече е значителен. Тъй като по традиция са много гостоприемни, местните се отнасят към посетителите си с уважение, при все че не променят собствените си обичаи. Някои ходят там чисто и просто за да помълчат с местните, благодарни, че могат да прекарат няколко седмици, без да се налага да украсяват или скриват човешката среща с думи. Много от тези посетители, приети в местните домакинства като плащащи гости, се връщат година след година, установяват връзки на безмълвна привързаност с тихите си домакини.

Други следват домакините си навсякъде и им говорят непрекъснато, доверяват им целия си живот, очаровани са, защото най-после са намерили слушател, който не ги прекъсва с коментари и не споменава, че една братовчедка имала дори по-голям тумор от този. Тъй като тези хора обикновено не знаят езика на асонуанците и използват предимно собствения си език, явно въпросът, който не дава покой на други посетители, не ги засяга. А въпросът е: тъй като асонуанците не говорят, дали слушат всъщност? Местните определено чуват и разбират, когато им се говори на техния език, защото веднага отговарят на децата си, помагат на чужденците с жестове как да намерят едно или друго и напускат сградата, в която са, ако чуят вик „Пожар!“. Въпросът обаче е дали слушат речи и обикновени разговори, или просто чуват звуковете, като остават мълчаливо съсредоточени върху нещо отвъд говора? Тяхното дружелюбно и видимо приветливо отношение напомня на някои посетители добродушната повърхност на дълбока ангажираност, непрекъсната бдителност, като тази на майката, която, докато забавлява гостите си или се грижи за удобството на съпруга си, във всеки един момент се ослушва, за да чуе плача на бебето си в съседната стая.

Да възприемаш асонуанците по този начин почти неизбежно означава да тълкуваш мълчанието им като прикриване. Когато пораснат, както изглежда, те престават да говорят, защото започват да слушат нещо, което ние не чуваме, тайна, която мълчанието им крие.

Някои от посетителите в техния свят са убедени, че устните на тези мълчаливи хора заключват знание, което трябва да е много ценно, щом се прикрива така — духовно съкровище, слово отвъд словото, възможно е дори да е онова върховно откровение, което обещават толкова много религии и което често се получава, но никога във форма, която да може изцяло да се сподели. Трансценденталното мистично знание не може да се изрази с език. Напълно възможно е асонуанците да избягват езика поради тази причина. Като че ли мълчат, защото ако проговорят, всичко важно може да се окаже казано.

За някои фразите на асонуански не изглеждат чак толкова многозначителни, колкото би могло да се очаква поради рядката им употреба. Дори биха могли да бъдат описани като банални. Вярващите в асонуанската мъдрост обаче следват отделни индивиди с години, изчакват редките думи, които изговарят, записват ги, спасяват ги, изучават ги, подреждат ги и ги съпоставят, откриват тайнствен смисъл и числови съответствия в тях, търсят скритото послание.

Езикът на Асону няма писмена форма, а преводът на речта се смята за толкова несигурен, че на туристите не се осигуряват автоматични преводачи, но повечето и бездруго не желаят да ползват такива. Тези, които искат да научат езика, могат да го направят само като слушат и имитират децата, които към шест-седемгодишната си възраст вече проявяват недоволство, ако от тях поискат да говорят.

Следват „Единайсет сказания на старейшината на Ису“, събрани за период от четири години от почитател от Охайо, който вече е прекарал шест години в изучаване на езика от децата на групата Ису. Между повечето от тези сказания са минали месеци, а между петото и шестото — две години.

1. Не е там.

2. Почти готово е. [или] Ще бъда готов за него скоро.

3. Неочаквано!

4. Никога няма да престане.

5. Да.

6. Кога?

7. Много добре е.

8. Може би.

9. Скоро.

10. Горещо! [или] Много топло!

11. Няма да престане.

Почитателят вплита тези единайсет сказания в разбираемо духовно послание или завет, което според него старейшината е предала малко по малко през последните четири години от живота си. Тълкуванието от Охайо на „Сказанията на старейшината на Ису“ е както следва:

„(1) Каквото търсим, не е там, в никой предмет или преживяване, нито в нашия живот на смъртни. Живеем сред привидности, на ръба на духовната Истина. (2) Трябва да сме готови за нея, както тя е готова за нас, защото (3) тя ще дойде, когато най-малко я очакваме. Възприятието ни за Истината е внезапно като мълния, но (4) самата Истина е вечна и непроменяща се. (5) Наистина, ние трябва позитивно и с надежда, в дух на утвърждаване, (6) непрекъснато да питаме кога, кога ще намерим това, което търсим? (7) Защото Истината е лек за душата, познаване на абсолютната доброта. (8, 9) Може да дойде много скоро. Може би идва дори в същия този момент. (10) Нейната топлина и светлина са като тези на слънцето, но слънцето ще изгасне, (11) а Истината няма да изгасне. Нито пък топлината и светлината, добротата на Истината ще спрат или ще ни изоставят.“

Друга интерпретация на „Сказанията“ може да бъде свързана с обстоятелствата, при които старейшината е говорила. Та са старателно записани от почитателя от Охайо, чието търпение е равно на търпението на старейшината:

1. Казано с половин уста, докато старейшината търси в скрин с дрехи и накити.

2. Казано на група деца сутринта преди церемония.

3. Казано със смях при посрещането на най-възрастната сестра на старейшината, завърнала се след дълго пътуване.

4. Казано в деня след погребението на най-възрастната сестра.

5. Казано, докато прегръща мъжа на сестра си няколко дни след погребението.

6. Въпрос към лечител асонуанец, който рисува скица „дух-тяло“ с бял и черен пясък за старейшината. Тези рисунки, изглежда, са както лечебни, така и диагностични, но знаем много малко за тях. Наблюдателят твърди, че отговорът на лекаря бил къса извита линия, нарисувана навън от пъпа на фигурата „дух-тяло“. Това обаче може да е било чисто и просто тълкувание на наблюдателя на нещо, което изобщо не е било отговор.

7. Казано на дете, което е изтъкало рогозка от тръстика.

8. Казано в отговор на малък внук, който попитал: „Ще дойдеш ли на празника, бабо?“.

9. Казано в отговор на някакво дете, което попитало: „И ти ли ще умреш, както леля ми?“.

10. Казано на бебе, правещо първи крачки към огнище, в което гори огън, невидим заради слънцето.

11. Последни думи, изречени в деня преди смъртта на старейшината.

Последните шест сказания са изречени през последната половин година от живота на старейшината и като че ли приближаването на смъртта я прави по-словоохотлива. Пет от сказанията са казани на малки деца или поне в присъствието на такива — когато все още са в етап на говорене.

Речта на възрастните трябва да е много впечатляваща за малките деца на Асону. Подобно на изучаващите езика чужденци обаче, едно бебе на Асону трябва да се учи да говори, като слуша по-големите деца. Майката и другите роднини насърчават детето да говори само чрез съсредоточено слушане и бързи, добронамерени, безмълвни отговори.

Асонуанците живеят в сплотени фамилни групи, които са в чести контакти с други групи. Пастирският им живот, защото следват големи стада анаману, които им осигуряват вълна, кожи, мляко и месо, ги принуждава да правят големи сезонни обиколки на обширна територия с планини и полегати хълмове. Семействата често напускат фамилната си група, за да обикалят и гостуват. На големите празници и церемониите за изцеление и възраждане много групи се събират заедно в продължение на дни или седмици и си разменят гостоприемство. Не се наблюдават враждебни отношения между групите и всъщност никой наблюдател не съобщава да е виждал възрастни асонуанци да се карат или бият. За спорове явно не може да става и дума.

Децата между две и шест години бъбрят помежду си безспирно. Те спорят, заяждат се и се карат, понякога се стига и до удари. Когато станат на шест или седем, започват да говорят и да се карат по-рядко. Когато станат на осем или девет, повечето вече стават много пестеливи на думи и на зададените въпроси отговарят само с жестове. Научили са се тихомълком да избягват любопитни туристи и езиковеди с бележници и записващи устройства. В юношеската си възраст те вече са мълчаливи и миролюбиви колкото и възрастните.

За по-малките деца повечето грижи полагат децата между осем и дванайсет. Повечето от децата във фамилната група се движат заедно и в такива групи децата между две и шест осигуряват езикови модели на бебетата. По-големите крещят безмълвно с възбудата на играта — гоненица или криеница, — а понякога гълчат по-малките: „Стига!“ или „Не!“ — точно както старейшината от Ису промърморва „Горещо“ на детето, приближаващо невидимия огън. Макар че, разбира се, старейшината може да е използвала обстоятелството иносказателно, за да предаде послание с дълбок духовен смисъл, както е според Тълкуванието от Охайо.

Дори песните губят думите си, когато пеещите станат по-възрастни. Една песничка от игра, която се пее от малки деца, има думи:

Виж ни как се премятаме!

Как се препъваме и скачаме!

Как се мятаме

всички на един куп!

По-големите деца весело играят тази игра с по-малките, трупат се на мърдащи купчини с весели викове, но вече не пеят думите, а само мелодията, като вокализират неутрална сричка.

Възрастните асонуанци често тананикат или пеят, докато пастирстват или люлеят бебето. Някои от мелодиите са традиционни, други са импровизирани. Много от тях имат мотиви, наподобяващи подсвиркванията на анаману. Не използват думи. Само тананикат или вокализират срички. На сбирките на клановете, на сватби и погребения се изпълнява хорова музика с богата мелодичност и сложна хармония. Няма инструменти, само гласове. За церемониите певците репетират дни наред. Някои изследователи на музиката на Асону са убедени, че особената духовна мъдрост или проникновеност на тези хора намира израз в техните величествени безсловесни хорали.

Склонен съм да се съглася с други, които, след като са живели дълго сред асонуанците, вярват, че хоровото им пеене е елемент от социалния повод и определено е изкуство, както и носещо удоволствие емоционално освобождаване, но само толкова. Свещеното за тях остава обгърнато в мълчание.

Малките деца се обръщат към възрастните с думи, означаващи взаимоотношение — майко, чичо, посестримо, приятелю и т.н. Ако хората от Асону имат имена, ние не ги знаем.

 

 

Преди около десет години ревностен последовател на идеята за тайната асонуанска мъдрост отвлече дете на четири от един от планинските кланове в разгара на зимата. Беше се сдобил с разрешително за снабдител на зоопарк и го внесе на своя свят в животинска клетка, обозначена с надпис „Анаману“. Убеден, че асонуанците принуждават децата си да мълчат насилствено, планът му беше да насърчи малкото момиченце да не престава да говори с възрастта. Когато порасне, смяташе той, момиченцето ще разкрие вродената истина, която неговите хора биха го задължили да скрие.

Изглежда, през първата година момиченцето е говорило с похитителя си, който, ако оставим настрана противната жестокост на деянието му, в началото явно се е държал с него достатъчно добре. Познанията му по асонуански били ограничени, а и детето не е виждало никого друг, освен малка група сектанти, които го обожествявали и слушали как говори. Речникът и синтаксисът на детето не се обогатили и започнали да атрофират. Детето все по-често мълчало.

Разочарован, фанатикът опитал да научи момиченцето на своя език, така че да изрази вродената си мъдрост на него. Разполагаме само с доклада му, в който се казва, че то „отказва да учи“, мълчи или говори едва чуто, когато го карал да повтаря думи, и че „не се подчинява“. Престанал да допуска външни хора при детето. Когато някои от членовете на сектата най-накрая уведомили гражданските власти, момичето наближавало седем. Последните три години прекарало скрито в стая в избата, а през последната година редовно било бито с камшик, „за да се научи да говори — както обяснява похитителят, — защото се инати“. Било нямо, наплашено, недохранено и изтезавано.

Веднага било върнато на семейството си, което го оплаквало от три години, защото смятало, че се е заблудило и е станало жертва на глетчера. Приели дъщеричката си със сълзи на радост и мъка. Състоянието й след това не е известно, защото Междупланетната агенция спря всякакви посещения на туристи или учени в района по времето, когато детето бе върнато. Никой чужденец не е посещавал планините на Асону оттогава. Можем да си представим негодуванието на близките на детето, но никога нищо повече не е било казано.

Изкачването по северната стена
Из дневника на Саймън Интертуайти от първата експедиция на улица „Лавджой“

21.02. Робърт достигна базовия лагер с петима шербети. Донесе няколко броя на „Таймс“ от миналия месец, които изчетохме жадно. Екипът ни сега е пълен. Авангардната група потегля нагоре утре. Времето е устойчиво.

 

 

22.02. Придружих авангардната група до седловината под Веранда, после се върнах. Вятър до 80 км/ч, на пристъпи, но времето е устойчиво. Питър докладва по радиостанцията, че в лагер Веранда всичко е наред.

Шербетите пеят край лагерните си огньове.

 

 

23.02. Готвим се. Стягаме оборудването. Времето е устойчиво.

 

 

24.02. Достигнахме лагер Веранда с лекота след еднодневно изкачване. Възникна проблем на мястото, където решетката и конзолата се срещат, но авангардната група беше оставила въже, така че преодоляхме козирката без сериозни проблеми. Ому Ба използва скок със засилка и пристигна преди останалата група. Изобретателен е, но с лоша дисциплина. Лош пример за другите шербети. Лагер Веранда е равен, сух, заслонен, далеч по-приятен от базовия. Радвам се, че се измъкнахме от безкрайните рододендрони. Тази вечер вали сняг.

 

 

25.02. Парализирани от снега.

 

 

26.02. Също.

 

 

27.02. Също. Свършвам последните страници от „Таймс“ (обявите).

 

 

28.02. Дерек, Найджъл, Колин и аз тръгваме нагоре в заслепяваща виелица и вятър, за да набележим пътя и да забием клинове. Видимост — много лоша. Найджъл хленчи.

Тръгваме назад по обяд, стигаме лагер Веранда в три следобед.

 

 

29.02. Силен дъжд и вятър. Ому Ба е пиян от 27.02. С какво? Запасите от спирт за печката са силно намалели. Изобретателен, но с лоша дисциплина. Наказанието е трудно при тези обстоятелства.

 

 

30.02. Робърт прокара въжета чак до североизточната козирка. Принуден е да се върне заради страха на шербетите от обитателите. Непреодолимо суеверие. Трябва да се откажем от плановете за маршрута и да се насочим направо към Водосточна тръба. Няма да издържим дълго наблъскани в този лагер, без вестници. В нашата палатка няма място за шест души и чуваме как шестнайсетимата шербети се карат непрекъснато в тяхната. Сега си давам сметка, че групата ни е излишно многобройна, независимо че някои от нас са по-ниски от метър и петдесет. Десет подбрани мъже са достатъчни. Видимост нула цял ден. Сняг, дъжд, вятър.

 

 

31.02. Градушка, суграшица, мъгла. Трима шербети липсват.

 

 

1.03. Свършва говеждият бульон. Дерек пада духом.

 

 

4.03. Пропуснах дни, докато имаше виелица. Днес ярко слънце, никакъв вятър. Ослепителен сняг по ниските възвишения. Оттук не виждаме височините. Шербетите се върнаха от необясненото отсъствие с какао на прах. Въодушевление. Откопаване и подготовка за изкачване (две групи) утре, цял ден.

 

 

5.03. Успех! На покрив Веранда сме! Гледка — зашеметяваща! Непокореният връх на 2618 се вижда ясно на югоизток. Втора група (Питър, Робърт, осем шербети) още не е пристигнала. Ветровит, открит лагер на стръмния скат. Шинглите се хлъзгат от дъжд и суграшица.

 

 

6.03. Найджъл и двама шербети се спуснаха назад до северния ръб, за да пресрещнат втора група. Върнаха се в четири следобед, без да са ги видели. Вероятно са се забавили в лагер Веранда. Радиото мълчи. Вятърът се усилва.

 

 

7.03. Колин си изкълчи рамото, докато се изкачваше с въже до прозореца. Глупава, детинска постъпка. Независимо дали има, или няма обитатели, шербетите много държат да не ги безпокоим. Няма и помен от втора група. Съобщенията по радиото — неразбираеми, смущения от радиостанция за кънтри музика. Ветровито, но ясното време продължава.

 

 

8.03. Решени сме да се изкачим утре, ако времето се задържи. Поправяме очила, сменяме прокъсани торбички за клинове. Шербетите не се ангажират.

 

 

9.03. Сам съм на Високия покрив.

Никой друг не иска да продължи изкачването. Кон и Найджъл ще ме чакат три дни в лагер Веранда-покрив. Дерек и четирима шербети започнаха спускане до базовия. Аз тръгнах с двама шербети в пет сутринта. Хубав изгрев на изток, в седем и четири минути. Изкачвах се постоянно, целия ден. Сложен момент при последната козирка. Шербетите — много дръзки. Увиснал на въжето, Ому Ба каза: „Забележи гледката, сър!“. Изтощен съм при пристигането в лагер Висок покрив, но първите трима шербети бяха разпънали палатките и ни чакаха с топло какао. Покривът е толкова стръмен, имам чувството, че мога да се изтъркалям в съня си!

Шербетите пеят в палатката си.

Над мен е острият връх, а също коминът, който се извисява отвесно към звездите.

 

 

Това е последният запис в дневника на Саймън Интертуайти. Четирима от петимата шербети, които са били с него в лагера на Високия покрив, са се върнали в базовия лагер след три дни. Те са донесли със себе си дневника, две чисти фланелки и туба паста от аншоа. Разказът им за съдбата на Саймън е несвързан. Групата на Интертуайти изоставя опитите да покори Северната стена на улица „Лавджой“ номер 2447 и се завръща в Калкута.

През 1980 г. японска група от служители на „Исузу“ с четирима шербети водачи покорява върха през Северната стена, с рапел пред прозореца на кабинета и забивайки клинове чак до козирката. Протестите на обитателите са неефективни.

Досега никой не е покорил комина.

Авторът на семената от акация
и други извадки от „Журнал на Асоциацията на теролингвистите“

Послание, открито в мравуняк

Посланията са написани с жлезист секрет върху семена от акация с изваден зародиш, подредени в редици в края на тесен криволичещ проход, водещ настрани от едно от най-дълбоките нива на колонията. Тъкмо подредбата на семената е привлякла най-напред вниманието на изследователя.

Посланията са фрагментарни, а преводът е приблизителен и с голяма степен на интерпретативност. Текстът обаче заслужава внимание дори и само поради поразителното отсъствие на прилика с всеки друг известен нам текст на мравешки.

Семена 1 — 13

[Аз няма] да докосвам пипала. [Аз няма] да удрям. [Аз ще] изразходвам сладостта на душата си върху сухи семена. Може да бъде открито, когато [аз съм] мъртъв. Докосни това сухо дърво! [Аз] викам! [Аз съм] тук!

Същият този пасаж може да бъде прочетен и така:

[Ти] не докосвай пипала. [Ти не] удряй. Изразходвай [ти] сладостта на душата си върху сухи семена. [Други] могат да ги открият, когато [ти си] мъртъв. Докосни това сухо дърво! Извикай: [аз съм] тук!

Не е известен мравешки диалект, който да използва глаголно лице, освен трето лице единствено и множествено число и първо лице множествено число. В този текст са използвани само инфинитивните форми на глаголите, така че няма начин да се определи дали пасажът е автобиография или манифест.

Семена 14-22

Дълги са проходите. По-дълго е безпроходното. Никой проход не достига края на безпроходното. Безпроходното се простира по-далеч, отколкото ние можем да извървим за десет дни [т.е. за цяла вечност]. Хвала!

Знакът, преведен като „хвала“, е половината от обичайния поздрав „Хвала на кралицата!“ или „Да живее кралицата!“, но думата/знакът, означаващ „кралица“, е пропуснат.

Семена 23 — 29

Както мравката сред чужденци врагове бива убивана, така и мравка без мравки умира, ала отсъствието на други мравки е сладко като медена роса.

Мравка, която попадне в колония, която не е нейна, най-често бива убивана. Изолирана от другите мравки, тя неизбежно умира до ден-два. Трудността в този текст е в думата/знака „отсъствието на други мравки“, което ние приемаме, че значи „сама“ — понятие, за което в мравешки не съществува дума/знак.

Семена 30-31

Изяж яйцата! Горе кралицата!

Вече имаше значителни спорове за интерпретацията на фразата върху Семе 31. Въпросът е важен, тъй като всички предходни семена може да бъдат разбрани изцяло само в светлината, хвърлена от тези крайни възгласи. Д-р Росбоун изобретателно твърди, че авторът, безкрила, неутрална женска мравка работник, копнее безнадеждно да е крилат мъжки и да основе нова колония, да полети нагоре в брачен полет с нова кралица. Макар че текстът определено позволява такъв прочит, наше убеждение е, че нищо в него не го подкрепя — и най-малко от всичко текстът върху предходното семенце, №30 — „Изяж яйцата!“. Тази интерпретация, макар и шокираща, не подлежи на съмнение.

Осмеляваме се да твърдим, че объркването около Семе 31 вероятно се дължи на етноцентричното тълкуване на думата „горе“. За нас „горе“ е „добра“ посока. Не е така или не е задължително да е така за една мравка. От „горе“ идва храната, разбира се. Обаче „долу“ има сигурност, покой, там е домът. „Горе“ е пърлещото слънце, смразяващата нощ. Няма го подслона на обичаните тунели. Има заточение, смърт. Поради това предполагаме, че тази странна авторка в усамотението на страничния проход се е стремила със средствата, с които е разполагала, да изрази най-крайното сквернословие, което една мравка може да си представи, тоест коректният прочит на Семена 30–31, представен в човешки понятия, е:

 

Изяж яйцата! Долу кралицата!

 

При откриването на ръкописа до Семе 31 е намерено и изсъхналото тяло на дребна мравка работничка. Главата е била отделена от тялото, вероятно от челюстите на войник от колонията. Семената, внимателно подредени по начин, наподобяващ ноти на петолиние, са останали недокоснати. (Мравките от кастата на войниците са неграмотни. Тоест войникът не се е интересувал от сбирката ненужни семена, от които са отстранени ядивните зародиши.) В колонията не са останали живи мравки, защото е била унищожена при война със съседен мравуняк известно време след смъртта на Автора на семената от акация.

 

Г. Д’Арби, Т. Р. Бардол

Обявление за експедиция

Сериозните трудности при разчитането на пингвински са намалели значително благодарение на използването на подводни кинокамери. На филм става възможно да повториш и да забавиш плавната последователност на скрипта им до степен чрез повторения и търпеливо изучаване да схванеш множество елементи от тази така елегантна и жива литература, макар че нюансите, а може би и същността, винаги ще ни убягват.

Не друг, а професор Дюби посочи далечната връзка между техния скрипт и този на сивата гъска, което пък даде възможност да се състави първият предварителен речник на пингвински. Аналогиите с делфински, използвани дотогава, не се оказаха особено полезни и често водеха до сериозни обърквания.

Наистина изглежда странно един скрипт, който се пише почти изцяло с крила, шия и въздух, да се окаже ключ към поезията на късовратите водни писатели с перки. Не бихме го намерили за странно обаче, ако си дадем сметка, че пингвините, въпреки всички видими разлики, са птици.

Това, че писмото им прилича на делфинското по форма, не бива да ни кара да очакваме, че ще прилича на него и по съдържание. И наистина не е така. Разбира се, наблюдаваме същото удивително остроумие, проблясъци на страхотен хумор, изобретателност и неподражаема красота. От хилядите литератури от царството на рибите само в няколко се среща хумор, при това доста прост и елементарен. А великолепната грациозност на акулата и херингата обикновено се различава от радостната енергичност на китоподобните. Радостта, енергичността, хуморът са характерни за авторите пингвини, както и за много от по-изтънчените auteurs сред моржовете. Температурата на кръвта е връзка, ала структурата на мозъка и на утробата създава бариери! Делфините не снасят яйца. В този прост факт се крие огромната разлика.

Едва когато професор Дюби ни напомни, че пингвините са птици, че не плуват, а летят във водата, едва тогава теролингвистите започнаха да подхождат към морската литература на пингвините с разбиране. Едва тогава километрите заснета лента можеха да бъдат проучени повторно и най-накрая оценени.

Затрудненията в превода обаче остават.

Обещаващ напредък вече е осъществен при пингвините адели. Трудностите при заснемането на групово кинетично изпълнение в бурен океан с консистенция на грахова супа заради планктона и при температура от половин градус над нулата са значителни. Упоритостта на литературния кръг „Шелфов ледник Рос“ обаче беше повече от възнаградена с пасажи като „Под айсберга“, от „Есенна песен“ — пасаж, който сега доби световна известност в интерпретацията на Анна Серебрякова от Ленинградския балет. Никаква словесна интерпретация не може и да се доближи до сполучливата версия на госпожица Серебрякова. Защото е повече от ясно, че няма начин да се възпроизведе в писмен вид съществената многостранност на оригиналния текст, така добре предадена от целия състав на Ленинградската балетна трупа.

Всъщност това, което наричам „преводи“ от езика на пингвините адели — или от която и да било друга група кинетични текстове, — представляват, казано направо, само бележки, либрето без опера. Истинският превод е балетната версия. Нищо, изказано с думи, не може да бъде пълно.

Поради това предполагам — при все че предположението ми може би ще бъде посрещнато с гневно мръщене или смях, — че за теролингвиста, за разлика от художника и любителя, кинетичните творби на пингвините са най-малко обещаващо поле за изследвания. И по-нататък, че адели, при целия им чар и сравнителна простота, са по-малко обещаващи за изучаване от императорския пингвин.

Императорският! Предусещам реакцията на колегите ми при това предположение. Императорският! Най-трудният, най-далечният от всички диалекти на пингвински! Езикът, за който самият професор Дюби отбелязва: „Литературата на императорския пингвин е толкова трудна и недостъпна, колкото замръзналото сърце на самата Антарктида. Нейната красота може да е неземна, но не е за нас“.

Може би. Не подценявам трудностите, не най-малката от които е темпераментът на императорския пингвин, доста по-резервиран и извисен от този на всеки друг пингвин. Парадоксално обаче, тъкмо на тази резервираност възлагам надеждите си. Императорският пингвин не е самотна, а социална птица и когато е на сушата през размножителния период, живее в колонии, както и адели, но тези колонии са много по-малки и много по-тихи от колониите на адели. Връзките между членовете на императорската колония са повече лични, отколкото социални. Императорският пингвин е индивидуалист. Поради това смятам почти за сигурно, че литературата на този вид ще се окаже дело на индивидуални автори, а не на хорове и поради това ще подлежи на превод в човешка реч. Това вероятно е кинетична литература, но колко много би трябвало да се различава от пространствено-обемните, бързи, мултиплексни хорали на морските творения! Внимателният анализ и истинското транскрибиране най-накрая ще станат възможни.

Какво!? — казват критиците ми, — значи трябва да си съберем багажа и да заминем за нос Крозиър, при виелиците, при шейсетградусовия студ с надеждата да запишем проблематичната поезия на няколко странни птици, които в зимната тъмнина и на шейсетградусовия студ, сред вечния лед мътят едно яйце в краката си?

И моят отговор е: да. Защото, подобно на професор Дюби, моят инстинкт ми подсказва, че красотата на тази поезия е по-неземна от всичко, което някога ще открием на земята.

На тези мои колеги, чиито дух на научно любопитство и склонност към естетически риск са силни, казвам, представете си: лед, хрущящ сняг, тъмнина, безкраен вой, писък на вятър. И в тази тъмна самота седи малка група поети. Гладуват. Няма да се хранят със седмици. В краката на всеки от тях, под топлите пера на корема, има по едно голямо яйце, което по този начин се предпазва от смъртоносното докосване на леда. Поетите не се чуват един друг. Не се виждат един друг. Могат да почувстват единствено топлината си. Това е тяхната поезия, това е тяхното изкуство. Както всички кинетични литератури, и тази е безмълвна. За разлика от другите кинетични литератури обаче, тази е съвсем неподвижна, неизразимо изтънчена. Прошумоляване на перо, раздвижване на крило, докосване — лекото, деликатно докосване на този до теб. Неизразимата злощастна черна самота, утвърждаването. В отсъствие, в присъствие. В смърт, в живот.

Получих значителна субсидия от ЮНЕСКО и организирах експедиция. Все още има четири свободни места. Заминаваме за Антарктида във вторник. Ако някой желае да дойде, да се чувства добре дошъл.

 

Д. Летри

Редакционна. От президента на Асоциацията на теролингвистите

Що е език?

Този въпрос, централен за науката теролингвистика, е получил евристичен отговор от самото съществуване на науката. Езикът е комуникация. Това е аксиома, върху която почиват всичките ни изследвания, цялата ни теория. Успехът на откритията ни е доказателство за валидността й. Ала на свързания, но не и идентичен въпрос „Що е изкуство?“ все още не сме дали удовлетворителен отговор.

Толстой, в книгата, чието заглавие е същият този въпрос, отговаря ясно и категорично: Изкуството също е комуникация. Този отговор е приет, струва ми се, без проверка или критика от теролингвистите. Например: Защо теролингвистите изучават само животни?

Ами, защото растенията не общуват.

Растенията не общуват, това е факт. По тази причина растенията нямат език. Много добре. Това следва от основната ни аксиома. По тази причина, също така, растенията нямат и изкуство. Един момент обаче! Това не следва от основната ни аксиома, а само от непроверения извод на Толстой.

Ами ако изкуството не е комуникативно?

Или ако част от изкуството е комуникативно, а друга част не е?

Ние, също животни, хищници, търсим (съвсем естествено) активно, хищническо, комуникативно изкуство. И когато го намерим, го разпознаваме. Развиването на способността за разпознаване и уменията за оценяване е неотдавнашно славно постижение.

Признавам обаче, че въпреки огромните успехи, постигнати от теролингвистиката през последните десетилетия, ние се намираме едва в началото на нашата епоха на открития. Не бива да се превръщаме в роби на собствените си аксиоми. Все още не сме вдигнали очи към по-широките хоризонти пред нас. Все още не сме се заели с ужасяващото едва ли не предизвикателство на растенията.

Ако съществува некомуникативно растително изкуство, ще трябва да преосмислим самите основни елементи на науката си и да усвоим цял набор нови техники.

Защото чисто и просто не е възможно да приспособиш инструментите на критичния анализ, подходящи за изследване на криминалните мистерии на невестулката или еротиката на земноводните, или подземните саги на дъждовния червей, така че да са приложими за изкуството на секвоята или тиквичката.

Това се доказва убедително от провалените — благородно провалени — усилия на д-р Сривас от Калкута да създаде речник на слънчогледа с помощта на фотографски техники. Опитът му беше дързък, но обречен на неуспех. Защото подходът му е кинетичен — метод, подходящ за комуникативното изкуство на костенурката, стридата, ленивеца. Той приема, че единственият проблем, който трябва да бъде решен, е крайно бавното темпо на кинетиката на растенията.

Проблемът обаче е по-дълбок. Изкуството, което той търси, ако съществува, е некомуникативно и, вероятно, некинетично. Напълно възможно е Времето, този есенциален елемент, матрица и мярка във всички изкуства на животните, изобщо да не участва в растителното изкуство. Растенията може би използват за измерител вечността. Не знаем.

Не знаем. Можем само да допускаме, че предполагаемото изкуство на растенията е много различно от изкуството на животните. Какво е то, не можем да кажем — все още не сме го открили. Все пак предполагам с известна убеденост, че то съществува и че когато бъде открито, ще се окаже, че не е действие, а реакция — не комуникация, а възприятие. Ще бъде пълна противоположност на изкуството, което познаваме и признаваме. Ще бъде първото пасивно изкуство, което познаваме.

Можем ли всъщност да го познаем? Ще успеем ли някога да го разберем?

Ще бъде невероятно трудно. Това е ясно. Но не бива да се отчайваме. Не забравяйте, че чак до средата на двайсети век повечето учени и много хора на изкуството не са вярвали, че дори делфинът може да е разбираем за човешкия мозък. Или че си струва да бъде разбиран! След като мине още едно столетие, самите ние може да изглеждаме не по-малко смешни. „Даваш ли си сметка — би казал фитолингвистът на естетическия критик, — че не са умеели да разчитат дори синия домат?“ И ще се усмихват на невежеството ни, ще вземат раниците си и ще се отправят да четат наскоро откритата лирика на лишеите по северния склон на връх Пайк.

И с тях или след тях не може ли да се появи дори още по-дързък смелчага — първият геолингвист, който ще се абстрахира от деликатната преходна лирика на лишея и ще се заеме да разчете още по-малко комуникативната, още по-пасивната, изцяло атемпорална, студена, вулканична поезия на скалите: всяка дума, произнесена толкова отдавна от самата земя в необятната самота и още по-необятната общност на космоса.

Разказът на съпругата

Той беше добър съпруг, добър баща. Не разбирам. Не вярвам. Не вярвам, че се е случило. Видях го да се случва, но не е истина. Не може да бъде. Беше толкова мил. Ако го бяхте видели как си играе с децата, щяхте да знаете, че у него няма никаква злина, нито капка лошотия. Когато го срещнах за първи път, още живееше с майка си близо до езерото Спринг и ги виждах заедно, майка и нейните синове, и си мислех, че си струва да познаваш младеж, който е толкова мил със семейството си. После, един път, когато се разхождах в гората, го срещнах сам, на връщане от лов. Не беше уловил нищо, дори полска мишка, но не беше паднал духом заради това. Просто се разхождаше весело и се наслаждаваше на сутрешния въздух. Това беше едно от нещата, които най-напред харесах у него. Не приемаше неуспехите навътре, не се цупеше и мръщеше, когато нещо не ставаше както му се иска. И така, онзи ден се заговорихме. След това нещата потръгнаха, защото скоро започна да стои тук през почти цялото време. Тогава сестра ми каза — родителите ни се изнесоха предишната година и заминаха на юг, оставиха ни къщата, — та сестра ми каза: „Е, ако той ще стои тук по цял ден и половината нощ, за мен явно няма място!“. И се изнесе — намери си жилище малко по-нататък по пътя. С нея винаги сме били много близки. А такива неща никога не се променят. Изобщо нямаше да се справя с тези лоши времена, ако не беше сестричката ми.

Е, той дойде да живее тук. И мога само да кажа, че това беше най-щастливата година от живота ми. Той беше невероятно добър с мен. Работлив, никога не мързелуваше, едър, толкова хубав. Млад и всички го гледаха с възхищение. На сбирките на ложата нощем все по-често му възлагаха да води пеенето. Имаше такъв красив глас и водеше силно, а другите го следваха — и високи, и ниски гласове. Сега потрепервам, като си спомня как го чувах, когато си стоях у дома, защото децата бяха бебета — пеенето се носеше през дърветата, лунната светлина, летните нощи, пълната луна на небето. Никога вече няма да чуя нищо толкова красиво. Никога няма да позная такава радост.

Казват, че било заради луната. Луната била виновна, и кръвта. Било в кръвта на баща му. Не познавах баща му и сега се чудя какво ли е станало с него. Беше от Уайтуотър и нямаше роднини тук. Винаги съм си мислила, че се е върнал там, ама не знам. Заговори се за него — приказки — след туй, което се случи с мъжа ми. Било нещо, което е в кръвта, казваха, и може никога да не се прояви, но ако се прояви, било заради промените в луната. Винаги се случва в тъмното на луната. Когато всички са у дома и спят. Някой път сполита онзи, който носи проклятието в кръвта си, казваха, и той става, защото не може да спи, и излиза вън на силното слънце съвсем сам — привличат го другите като него.

Може и да е така, защото мъжът ми правеше такива неща. Надигах се и го питах:

— Къде отиваш?

А той отговаряше:

— А… на лов. Ще се върна тази вечер.

Но не приличаше на себе си. Дори гласът му ставаше различен. Ала аз се чувствах толкова уморена, пък и не исках да будя децата, а той беше толкова добър и отговорен, че не ми беше работа да питам „защо“, „къде“ и такива неща.

Така стана три или четири пъти. Той се връщаше късно, уморен и направо сърдит — за благ характер като неговия, — и не искаше да говори за това. Смятах, че на всекиго се случва от време на време да превърти и натякването никога не помага за нищо, но се тревожех. Не толкова, че отива, колкото, че се връща уморен и странен. Дори миришеше странно. Косата ми настръхваше. Накрая не можах да издържа и попитах: „Каква е тази миризма по тебе? Целият миришеш!“. А той отговори кратко: „Не знам“, и се направи, че спи. Но когато си мислеше, че не го гледам, слезе долу и се ми, ми… Миризмата обаче си остана по него и в леглото ни с дни.

И после се случи ужасното нещо. Не ми е лесно да го разкажа. Плаче ми се, когато си го припомням. Нашето най-малко, бебчето ми, се отвърна от баща си! За една нощ само! Той се върна, а малката доби изплашен вид, очите й се уголемиха, разплака се и опита да се скрие зад мен. Още не можеше да говори нормално, обаче само повтаряше: „Махни го това, махни го това!“.

И как погледна той, само за миг, когато чу. Ето това не искам никога да си спомням. Но пък никога не мога да забравя. Как гледаше собственото си дете.

Аз се скарах на малката: „Засрами се, какво ти става?“, но я държах близо до мен, защото и аз се страхувах. Чак треперех от страх.

Той се обърна настрана и подхвърли нещо от рода на: „Сигурно е сънувала нещо“. Искаше да го омаловажи така. Или поне опита. Аз също. И наистина се ядосах на малката, че се плаши толкова от собствения си баща. Ала страхът беше по-силен от нея и аз не можех нищо да променя.

Целия онзи ден той стоя настрана. Трябва да е знаел. Тъмното на луната тъкмо започваше.

Вътре беше горещо и задушно и всички спяхме от известно време, когато нещо ме събуди. Него го нямаше до мен. Чух някакъв шум в прохода, когато се ослушах. Станах, защото повече не можех да издържам. Отидох в прохода и там беше светло, през изхода влизаше силна слънчева светлина. И го видях да стои отпред, във високата трева до изхода. Главата му беше увиснала. След малко седна, като да е уморен, и погледна надолу, в краката си. Аз се спотаих вътре и гледах — не се и замислях какво.

И видях каквото и той. Видях промяната. Първо краката му. Станаха големи, стъпалата се издължиха, разтегнаха се, пръстите пораснаха, станаха месести и бели. И голи.

Космите започнаха да падат от цялото му тяло — като че ли изгоряха на слънчевата светлина и изчезнаха. Стана бял навсякъде, кожата му стана като на червей. И обърна лице към мен. Промени се, докато гледах. Лицето ставаше все по-плоско, устата се сплеска и разшири, зъбите се хилеха, плоски и тъпи, носът стана топка месо с две дупки, ушите изчезнаха, очите станаха сини — сини с бяло около синьото — и ме гледаха от онова меко, бяло лице.

Тогава се изправи на два крака.

Видях го, трябваше да видя как моята най-скъпа любов се превръща в нещо омразно.

Не можех да помръдна, но както се свивах в прохода и гледах навън, в деня, и треперех, тресях се, заръмжах и изведнъж изригнах в бесен, ужасен вой. Скръбен вой на ужас, зов. И останалите го чуха, дори заспалите, и се събудиха.

Аз се взирах и удивлявах на нещото, в което се бе превърнал мъжът ми, а той мушна лице във входа на дома ни. Още бях скована от смъртен страх, но децата зад мен се събудиха, бебето започна да скимти. Тогава ме обзе майчиният гняв, озъбих се, пропълзях напред.

Човекоподобното се огледа. Не носеше пушка като хората от човешките места. Обаче вдигна тежък паднал клон от дърво, улови го за единия край и мушна другия в нашата къща, към мен. Аз го захапах и опитах да изляза, защото знаех, че човекът ще убие децата ни, ако може. Сестра ми вече идваше. Видях я да се спуска към мъжа с приведена глава и настръхнала грива, с очи, жълти като зимното слънце. Съществото се обърна към нея и вдигна клона, за да я удари. Тогава аз излязох от входа, бясна от майчиния гняв, започнаха да се стичат и други, привлечени от моя зов, цялата глутница се събра там, под слепия блясък и горещината на слънцето по пладне.

Мъжът ни огледа, изкрещя силно и размаха клона, който държеше. После хукна и побягна, насочи се към разчистените полета и орната земя в полите на планината. Тичаше на два крака, скачаше и криволичеше, а ние го следвахме.

Бях последна, защото любовта все още потискаше гнева и страха ми. Тичах, когато ги видях да го събарят. Зъбите на сестра ми се забиха в гърлото му. Когато стигнах там, съществото беше мъртво. Другите се отдръпнаха от жертвата заради вкуса на кръвта и миризмата. По-младите се свиваха и плачеха, сестра ми не преставаше да трие уста с предните си лапи, за да се отърве от вкуса. Аз се приближих, защото си мислех, че щом съществото е мъртво, магията може да си е отишла и мъжът ми да се върне — жив или поне умрял, поне да успея да го видя, него, моята истинска любов, в истинския му вид, така красив. Видях обаче само умрял човек, бял и окървавен. Отдръпнахме се от него, обърнахме се и побягнахме назад, към планините, към горите и сенките, към здрача и благословения мрак.

Правилата за имената

Господин Подхълм излезе изпод своя хълм, усмихнат и запъхтян. Всяко дихание, което излизаше през ноздрите му, беше като двойно кълбо пара, снежнобяла на сутрешното слънце. Господин Подхълм погледна нагоре към яркото декемврийско небе и се усмихна по-широко от всякога, показа снежнобели зъби.

— Утро, господин Подхълм — поздравяваха селяните на тясната уличка между къщите с конични надвесени покриви като дебелите червени шапки на отровни гъби.

— Утро, утро — отговаряше той на всеки. (Разбира се, беше лош късмет да пожелаеш на някого „добро утро“. Простото отбелязване на времето от деня беше съвсем достатъчно на място, така обилно заливано от влияния като остров Сатин, където едно невнимателно изпуснато прилагателно можеше да промени времето за седмица.) Всички те му говореха — някои дружелюбно, други с дружелюбно презрение. Той беше единственият магьосник, с когото разполагаше островът, и следователно заслужаваше уважение — как обаче да уважаваш нисък, дебел мъж на петдесет, който се клатушка, когато ходи с извити навътре стъпала, издишва пара и се усмихва? И като професионалист не го биваше особено. Фойерверките му бяха доста добри, но еликсирите му не струваха. Брадавиците, които лекуваше със заклинания, много често се появяваха отново след има-няма три дни. Доматите, които омагьосваше, не ставаха по-големи от пъпеш. А когато непознат кораб акостираше в пристанището на Сатин, господин Подхълм винаги си оставаше под своя хълм — поради страх от зли очи, както обясняваше. С други думи, той беше магьосник така, както разногледият Ган беше дърводелец — поради липса на друг. Селяните от това поколение се примиряваха с лошо окачени врати и неефективни магии и облекчаваха раздразнението си, като се отнасяха към господин Подхълм фамилиарно, като с обикновен селянин. Дори го канеха на вечеря. Веднъж и той покани някои от тях на вечеря и им сервира великолепно угощение: със сребърни прибори, кристални чаши, покривка от дамаска, върху която поднесе печена гъска, искрящо вино „Андрадес“ реколта ’639 г., и пудинг със сливи с гъст сироп, но цялата вечер беше толкова изнервен, че отне радостта от нея, а и след половин час всички отново бяха гладни. Не обичаше никой да посещава пещерата му, дори и следобедите, но до нея всъщност никой не успяваше да се добере. Когато видеше хора да приближават хълма, изтичваше да ги пресрещне.

— Да поседнем тук, под боровете — казваше и сочеше еловата горичка или, ако валеше: — Да отидем да пийнем в странноприемницата, а? — макар всички да знаеха, че не пие нищо по-силно от кладенчова вода.

Някои от селските деца, с възбудено от заключената пещера любопитство, дебнеха и надничаха, и правеха набези, докато господин Подхълм не си беше у дома. Обаче малката врата, водеща към вътрешната камера, беше заключена с магия, която, за разлика от другите, изглеждаше ефективна. Веднъж две момчета, които мислеха, че магьосникът е на Западния бряг, за да лекува болното магаре на госпожа Рууна, занесоха там лост и брадвичка, но още при първия удар с брадвичката по вратата зад нея се разнесе гневен рев и се появи облак алена пара. Господин Подхълм се бе прибрал у дома по-рано. Момчетата избягаха. Той не излезе и те не пострадаха, но казваха, че никой не може да си представи какъв страшен тръбен, виещ, съскащ и ужасяващ рев може да издава този дребен човек, ако не го чуе с ушите си.

Причината да е в града онзи ден бяха три дузини пресни яйца и половин килограм черен дроб. А също и да се отбие в къщата на морски капитан Фогено и да поднови магията за виждане на очите на стареца (напълно безполезна, когато се прилага в случай на отлепена ретина, но господин Подхълм продължаваше да опитва), и накрая — да побъбри със старата Гуди Гулд, вдовицата на майстора на концертини. Приятелите на господин Подхълм бяха предимно възрастни хора. Той беше боязлив със силните млади мъже от селото, а момичетата се стесняваха от него. „Изнервя ме, усмихва се толкова много!“ — казваха всички, цупеха се и въртяха копринени пръстенчета около пръстите си. „Изнервя“ беше модна дума и майките им отговаряха мрачно: „Изнервя те? Как ли пък не! Говориш глупости. Господин Подхълм е съвсем почтен магьосник!“.

След като си тръгна от Гуди Гулд, господин Подхълм мина покрай училището, което онзи ден се провеждаше на открито. Понеже никой на остров Сатин не беше грамотен, нямаше книги, по които децата да се учат да четат и пишат, нямаше чинове, на които да драскат инициалите си, и черни дъски, които да бършат. Всъщност нямаше и училищна сграда. В дъждовни дни децата се събираха в плевника на общинската конюшня и по панталоните им полепваха сламки. В слънчеви дни учителката Палани ги водеше където й харесва. Днес, заобиколена от трийсет интересуващи се деца на под дванайсет години и четирийсет безразлични овце на под пет, тя преподаваше важна точка от учебната програма — правилата за имената. Господин Подхълм, стеснително усмихнат, спря да послуша и погледа. Палани — закръглено, хубаво момиче на двайсет, представляваше очарователна гледка там, на есенното слънце, с овцете и децата около нея, останалия без листа дъб над нея, дюните, морето и ясното, бледо небе отзад. Говореше разпалено, лицето й бе поруменяло от вятъра и думите.

— Сега вече знаете правилата за имената, деца. Те са две и са еднакви за всички острови на света. Кое е първото?

— Не е учтиво да питаш някого как му е името — извика дебело, припряно момче, а дребничко момиче с писклив глас го прекъсна:

— Не бива да си казваш името на никого, казва майка ми.

— Да, Суба. Да, Попи, скъпа, недей да пищиш. Така е. Никога не питаме никого какво е името му. Никога не казваме нашето. А сега помислете малко и ми кажете, защото наричаме нашия магьосник „господин Подхълм“?

Усмихна се над къдравите глави и рунтави гърбове на господин Подхълм, който също се усмихваше, притеснително стиснал торбичката с яйца.

— Защото живее под хълма! — извикаха половината деца.

— Но това ли е неговото вярноиме?

— Не — отговори дебелото момче, а малката Попи изпищя: — Не!

— Откъде знаете, че не е?

— Щото дойде тука съвсем сам и никой не му знаеше вярноимето, та да ни го каже, а той не можеше да…

— Много добре, Суба. Попи, недей да пищиш. Така е. Дори и един магьосник не бива да казва вярноимето си. Когато завършите училище и преминете Прохода, ще оставите детските си имена и ще запазите само вярноимената си, за които никога не бива да питате и които не бива да издавате. Защо правилото е такова?

Децата мълчаха. Овцете блееха тихичко. На въпроса отговори господин Подхълм.

— Защото името е нещото — каза той със срамежливия си тих, хрипкав глас, — а вярноимето е вярното нещо. Да изговориш името, означава да контролираш нещото. Прав ли съм, учителко?

Тя се усмихна и се поклони, видимо смутена от участието му. А той се запъти към хълма си, стиснал яйцата пред гърдите си. Някак минутата, прекарана с Пелани и децата, бе изострила глада му много. Той заключи вътрешната врата зад себе си с бърз напев, но в заклинанието трябва да е имало някой и друг пропуск, защото съвсем скоро голото преддверие на пещерата се напои с миризмата на пържени яйца и цвърчащ черен дроб.

Вятърът този ден беше лек и свеж, духаше от запад и с него по пладне малка лодка дойде по вълните и акостира в пристанището на Сатин. Още докато заобикаляше носа, момче с набито око я забеляза и понеже като всяко дете на острова познаваше всяка мачта и рейка на четирийсетте лодки на риболовната флотилия, хукна надолу по улицата с викове:

— Чужда лодка! Чужда лодка!

Самотният остров много рядко беше посещаван от лодки от някой от другите също толкова самотни острови от Източния край или от някой търговец авантюрист от Архипелага. Докато лодката пристане на кея, цялото село се бе стекло да я посрещне, рибари я следваха към дома, говедари, ловци на миди и билкари пухтяха нагоре и надолу по скалистите склонове на път за пристанището.

Вратата на господин Подхълм обаче остана затворена.

На лодката имаше само един мъж. Когато му съобщиха това, старият морски капитан Фогено спусна щръкнали бели вежди над невиждащите си очи.

— Само един тип мъже — каза той — плават в Покрайнините в самота. Щом е сам, значи е магьосник или войник, или маг…

И така, селяните стаиха дъх с надеждата веднъж в живота си да видят маг, един от могъщите бели магьосници от богатите, островърхи, гъсто населени вътрешни острови на Архипелага. Останаха разочаровани, защото пътешественикът се оказа съвсем млад, чернобрад симпатяга, който ги поздрави весело от лодката си и скочи на пристана като моряк, щастлив, че най-накрая е намерил пристанище. Веднага се представи като амбулантен морски търговец. Когато обаче казаха на морски капитан Фогено, че пришълецът носи със себе си дъбов бастун, старецът поклати глава.

— Двама магьосници в един град — каза той. — Лошо. — И затвори уста като стар шаран.

Тъй като чужденецът не можеше да им каже името си, те веднага му дадоха друго: Черната брада. И го засипаха с внимание. Той носеше малък товар различни стоки, като платове, сандали, пера от писуи за украса на мантии, евтин тамян, камъни за левитация, чудесни билки и великолепни стъклени мъниста от Венуей — обикновената стока на амбулантните търговци. Всеки от остров Сатин дойде да види, да побъбри с търговеца, дори да купи по нещо. — „За да си го спомням с нещо!“ — изкудкудяка Гуди Гулд, която подобно на всички жени и момичета от острова беше поразена от наперения хубав вид на Черната брада. Момчетата също се въртяха около него, за да чуят разказите му за пътешествията по непознатите острови от Покрайнините или за големите богати острови от Архипелага, вътрешните протоци, водните пътища, побелели от кораби, златните покриви на Хавнор. Мъжете с готовност слушаха разказите му, но някои от тях се питаха защо един търговец плава сам и замислено държаха под око дъбовия му жезъл.

През цялото време обаче господин Подхълм остана под своя хълм.

— Никога досега не съм виждал остров без магьосник — каза Черната брада една вечер на Гуди Гулд, която бе поканила него, племенника си и Палани на чаша чай от ръшуош. — Какво правите, когато ви заболи зъб или млякото на кравата ви пресъхне?

— Че защо? Имаме си господин Подхълм! — заяви възрастната жена.

— Колкото и да струва това — промърмори племенникът й Бърт, изчерви се до алено и разля чая си. Бърт беше рибар, едър, смел, безсловесен млад мъж. Обичаше учителката, но най-близкото до обяснение в любов, до което беше стигнал, беше, че даваше кошници скумрия на готвача на баща й.

— О, значи имате магьосник? — възкликна Черната брада. — Невидим ли е?

— Не, просто е много стеснителен — отговори Палани. — Ти си тук само от седмица, а толкова малко чужденци ни посещават…

Тя също се изчерви малко, но не разля чая си.

Черната брада й се усмихна.

— Значи е добър сатинянин?

— Не — отговори Гуди Гулд. — Не повече от теб. Още чай, Бърти? Задръж го в чашата си този път. Не, скъпи. Пристигна с малка лодка… преди четири години ли беше? Само ден след излизането на карагьоза, защото помня, че вадеха мрежите в Източния залив, а Понди Говедаря си счупи крака същата сутрин — трябва да беше преди пет години. Не. Четири. Не, пет беше, защото онази година чесънът не покълна. Пристигна с нещо като гемия, натоварена с големи сандъци и кутии, и каза на морски капитан Фогено, който още не беше сляп, при все че беше толкоз стар, че два пъти да ослепее. „Чувам да се говори — рече, — че нямате магьосник или вълшебник, искате ли случайно да имате?“ „Искаме, ако магията е бяла! — отговори капитанът и преди да мигнеш, ето ти го господин Подхълм — настанил се в пещерата под хълма и лекува котката на Гуди Белтоу от краста. Нищо че козината израсна сива, а тя беше оранжева котка. Странно изглеждаше после. Умря миналата зима, когато скова студът. Гуди Белтоу, горкичката, го преживя по-зле, отколкото когато нейният се удави на Дългия бряг в годината с големите пасажи херинга. Бърт тогава още беше бебе в пелени.“ — Бърт пак разля чая си, Черната брада се ухили, но Гуди Гулд продължи невъзмутимо и говори чак до мръкване.

На следващия ден Черната брада слезе до кея и се зае да поправя пода на лодката си, което му отне доста време, и както обикновено, въвлече мълчаливите сатиняни в разговор.

— Добре. Коя от тези е лодката на вашия магьосник? — попита. — Или е помолил някого от онези магове да я прибере в орехова черупка, когато не я използва?

— Неее — отговори ленив рибар. — Тя е горе, в пещерата му под хълма.

— Занесъл е лодката си горе, до пещерата?

— Аха. Чак горе. Помагах. Беше тежка като олово. И пълна с големи сандъци, те пък пълни с книги с магии — така каза. Тежка като олово.

И ленивият рибар обърна гръб, въздъхна лениво. Племенникът на Гуди Гулд, който шиеше мрежи наблизо, вдигна очи от работата си и попита също толкова лениво:

— Искаш ли да се запознаеш с господин Подхълм, а?

Черната брада погледна Бърт. Умни черни очи срещнаха искрените сини, взряха се в тях продължително. После Черната брада се усмихна и каза:

— Да. Ще ме заведеш ли до хълма, Бърт?

— Да. Щом свърша с това — отговори рибарят. И когато закърпи мрежата, двамата с човека от Архипелага тръгнаха по селската улица към високия зелен хълм над нея. Ала докато прекосяваха общинската мера, Черната брада каза:

— Почакай малко, приятелю Бърт. Искам да ти разкажа една история, преди да се срещнем с вашия магьосник.

— Казвай — подкани го Бърт и седна в сянката на един жив дъб.

— Тази история е започнала преди сто години и още не е свършила. Макар че скоро ще свърши, съвсем скоро… В самото сърце на Архипелага, където островите са скупчени като мухи на мед, има малък остров на име Пендор. Морските главатари от Пендор били силни в старото време, преди Лигата. Плячка, откупи и налози се стичали на Пендор и там събрали голямо съкровище, много отдавна. После отнякъде далече в Западната покрайнина, където се въдят дракони на вулканични острови, един ден дошъл много силен дракон. Ама не като онези големи гущери, които вие тук наричате дракони, а голям, черен, крилат, умен и коварен звяр, с огромна сила и хитрост, който, като всички дракони, най-много от всичко обичал злато и скъпоценни камъни. Та той убил морския главатар и войниците му, а хората избягали от Пендор с корабите си посред нощ. Избягали до един и оставили дракона свит на кълбо в кулата на Пендор. Останал там сто години, влачел люспестия си търбух по смарагди, сапфири и златни монети и излизал по веднъж на една или две години, когато трябвало да яде. Нападал близките острови, за да търси храна. Знаеш ли какво ядат драконите?

Бърт кимна и отговори шепнешком:

— Девойки.

— Точно така — кимна Черната брада. — Е, това не можело да се търпи вечно, нито пък мисълта, че драконът се излежава върху цялото онова богатство. Така че, когато Лигата станала силна и Архипелагът не бил толкова зает с войни и пиратство, било решено да се нападне Пендор, да се прогони драконът и да се плени съкровището за хазната на Лигата. Лигата непрекъснато иска пари. И така, събрала се голяма флотилия от петдесет острова, а седемте най-силни кораба били управлявани от седем магове. Отправила се към Пендор… Стигнали там. Акостирали. Нищо не помръдвало. Къщите стояли празни, чиниите по масите били пълни със стогодишен прахоляк. Костите на стария морски главатар и мъжете му се търкаляли из дворовете на замъка и по стълбищата. Стаите в кулата смърдели на дракон. Обаче нямало дракон. И нямало съкровище — дори миниатюрен диамант, дори сребърно мънисто… Драконът знаел, че не може да се справи със седем магове, и се измъкнал. Проследили го и открили, че е отлетял към пуст остров на север, на име Удрат. Последвали го там и какво открили? Отново кости. Неговите кости — на дракона. Ала никакво съкровище. Магьосник, някакъв неизвестен магьосник отнякъде, вероятно се е срещнал с него сам и го е победил — и е избягал със съкровището под носа на Лигата.

Рибарят слушаше внимателно, с безизразно лице.

— В такъв случай този магьосник трябва да е бил много могъщ, за да убие дракона, а после да се измъкне, без да остави следа. Господарите и магьосниците от Архипелага изобщо не успяха да го проследят — нито откъде е дошъл, нито къде е отишъл. Бяха готови да се откажат. Това беше миналата пролет. Аз бях на тригодишно пътуване на север и се върнах горе-долу по това време. Поискаха от мен да им помогна да намерят непознатия магьосник. Умно от тяхна страна. Защото аз самият не само съм магьосник, както някои от тукашните селяци вече се досетиха, но съм и потомък на господарите на Пендор. Това съкровище е мое. Мое е и знае, че е мое. Онези глупци от Лигата не можаха да го намерят, защото не е тяхно. То принадлежи на потомците на Пендор и големият изумруд, звездата на съкровището, зеленият камък, наречен Иналкил, знае господаря си. — Черната брада вдигна дъбовия си жезъл и извика силно: — Иналкил!

Върхът на жезъла засия в зелено, разпръсна огнено зелени лъчи, придоби ослепителния цвят на априлска трева, и в същия миг жезълът в ръката на магьосника се наклони напред, докато не посочи право към склона на хълма над тях.

— Далече оттук, в Хавнор, не светеше толкова силно — промърмори Черната брада, — но жезълът сочи вярно. Иналкил отвърна, когато го повиках. Камъкът знае кой е господарят му. А аз знам кой е крадецът и ще го победя. Той е силен магьосник, който може да победи дракон. Аз обаче съм по-силен. Искаш ли да знаеш защо, селяко? Защото знам името му!

Колкото по-арогантен ставаше тонът на Черната брада, толкова по-унил ставаше Бърт, толкова по-безизразно ставаше лицето му. Сега обаче трепна, затвори уста и се вторачи в човека от Архипелага.

— Как… го научи? — попита бавно.

Черната брада се ухили, но не отговори.

— Черна магия?

— Че как иначе?

Бърт пребледня, но не каза нищо.

— Аз съм господарят на Пендор, селяко, и ще си върна златото, което бащите ми са спечелили, накитите, които майките ми са носили, и зеления камък! Защото са мои! Можеш да разкажеш на селските полицаи цялата история, след като победя магьосника и си тръгна. Чакай тук. Или пък можеш да дойдеш да гледаш, ако не се боиш. Никога друг път няма да имаш възможност да видиш цялата сила на велик магьосник.

Черната брада се обърна и без да поглежда назад, тръгна нагоре, към входа на пещерата. Бърт го последва много бавно. Спря на безопасно разстояние от пещерата, седна под един глог и се загледа. Черната брада беше спрял — вдървена, тъмна фигура, самотна върху зелената подутина на хълма, напълно неподвижна. Внезапно той замахна с жезъла над главата си, зеленото сияние го обгърна и той извика:

— Крадецо! Похитителю на съкровището на Пендор, покажи се!

Чу се трошене като от счупени глинени съдове и от входа на пещерата изригна облак прах. Бърт се сепна и се сви. Когато отново погледна, видя Черната брада да стои неподвижно, а пред вратата на пещерата, прашен и рошав — господин Подхълм. Изглеждаше дребен и жалък, пръстите на краката му бяха събрани навътре както винаги, малките му криви крака бяха обути в плътно черно трико и нямаше жезъл — никога не бе имал, спомни си Бърт изведнъж.

— Кой си ти? — попита господин Подхълм с тънкия си хрипкав глас.

— Аз съм главатарят на Пендор, крадецо, и съм дошъл да взема съкровището си!

При тези думи господин Подхълм постепенно порозовя както винаги, когато някой се държеше грубо с него. След това обаче стана нещо друго. Стана жълт. Косата му настръхна, той нададе кашлящ рев — и се превърна в жълт лъв, който се нахвърли върху Черната брада, оголил огромни бели зъби.

Ала Черната брада вече не беше там. Гигантски тигър с цвят на нощ, прорязана от мълнии, се спусна да го пресрещне…

Лъвът изчезна. Под пещерата изведнъж се появи гора от високи дървета, черна на зимното слънце. Тигърът замръзна във въздуха миг преди да влезе в сянката на дърветата, пламна, превърна се в огнен език, който се изви към сухите черни клони…

Ала на мястото на гората изведнъж избликна водопад, арка от сребриста падаща вода, която заля огъня. Огънят обаче вече го нямаше…

Само за миг пред ококорените очи на рибаря имаше два хълма — зеления, който познаваше, и един нов, гол, кафяв, готов да изпие водопада. Това се промени толкова бързо, че Бърт само успя да премигне, а след това премигна още веднъж и изпъшка, защото онова, което видя, беше нещо много по-лошо. Над мястото на водопада във въздуха летеше дракон. Черните крила засенчиха целия хълм, железните нокти бяха извити в готовност, от отворената паст излизаше огън и пара.

Под кошмарното създание стоеше Черната брада и се смееше.

— Можеш да се превърнеш в каквото си искаш, господин Подхълм, дребосъко! — подразни го той. — Ще ти отвърна подобаващо. Играта обаче започва да става скучна. Искам да погледна съкровището си, искам да видя Иналкил. А сега, голям драконе, дребен магьоснико, заеми истинската си форма. Заповядвам ти със силата на твоето име! Йевауд!

Бърт не можеше изобщо да помръдне, дори да мигне. Сви се в очакване да види дали ще го направи или не. Видя черния дракон, увиснал във въздуха над Черната брада. Видя как пламъците се показват като многобройни езици от люспестата уста, струите пара бълват от червените ноздри. Видя лицето на Черната брада да пребледнява, да става бяло като тебешир, оградените от брадата устни да треперят.

— Името ти е Йевауд!

— Да — отговори мощен, хриптящ, съскащ глас. — Името ми е Йевауд и формата ми е тази форма.

— Но драконът е бил убит… на остров Удриат намериха кости от дракон…

— Беше друг дракон — отговори драконът и се спусна като ястреб с извадени нокти. Бърт затвори очи. Когато ги отвори, небето беше чисто, на склона нямаше нищо, ако не се брои червеникаво-черно изпотъпкано петно и няколко следи от нокти в тревата.

Рибарят Бърт скочи на крака и хукна. Прекоси общинската мера тичешком, овце се разбягваха наляво и надясно, после пое по селската улица към къщата на бащата на Палани. Палани беше вън, в градината, и плевеше латинките.

— Ела с мен! — изпъшка Бърт. Тя го изгледа учудено. Той сграбчи китката й и я поведе. Тя леко изписука, но не се възпротиви. Изтича с нея право на кея, качи я на рибарската си лодка „Куини“, която бързо отвърза, грабна веслата и започна да гребе като демон. Последното, което жителите на остров Сатин видяха от него и Палани, беше мачтата на „Куини“, която се загуби към следващия остров на запад.

Селяните смятаха, че никога няма да престанат да приказват за това — как племенникът на Гуди Гулд, Бърт, загубил ума си и отплавал задно с учителката в същия ден, в който търговецът Черната брада изчезнал без следа и оставил всичките си пъртушини. Само че престанаха да говорят за случката три дни по-късно. Появи друга тема за разговор, когато господин Подхълм най-накрая излезе от пещерата си.

Господин Подхълм бе решил, че след като името му вече не е тайна, спокойно може да изостави и дегизировката. Ходенето беше доста по-трудно от летенето, а и беше минало много, ама наистина много време, откакто за последен път бе хапвал прилично.

Дребна пара

— Дребна пара — каза леля ми, когато слагах обола в устата й. — Където отивам, ще ми е нужно нещо повече.

Истина е, че парата беше много малка. Леля изглеждаше точно както бе изглеждала няколко часа преди това, само дето не дишаше.

— Сбогом, лельо — казах.

— Не съм тръгнала още! — тросна се тя. Винаги съм подлагала търпението й на изпитание. — В тази къща има стаи, чиито врати дори не съм отваряла!

Нямах представа за какво говори. Къщата ни имаше две стаи.

— Този обол има странен вкус — заяви тя след дълга пауза. — Къде го намери?

Не исках да й кажа, че това е талисман, медна гръцка монета, не е пара, макар и да е кръгла като пара, носех я от година в джоба си, откакто я намерих край портата на зидаря. Почистих я, разбира се, но леля имаше чувствителен език, а монетата беше престояла в кал, кучешки изпражнения, тухлен прах и вътрешността на джоба ми и леля ми го усещаше, както и вкуса на съсирена кръв, който има медта. Престорих се, че не съм разбрала въпроса й.

— Чудно ми е, че я имаш — промърмори леля ми. — Ако месец след смъртта ми имаш и петак в джоба си, ще се изненадам. Горката!

Щеше да въздъхне, ако дишаше. Не знаех, че ще продължи да се тревожи за мен и след смъртта си. Разплаках се.

— Това е добре — отбеляза леля ми със задоволство. — Само да не е прекалено дълго. Не отивам далече, нали? Просто много искам да разбера към каква стая води тази врата.

Изглеждаше по-млада, когато стана, по-млада, отколкото е била, когато съм се родила. Прекоси стаята с лекота и отвори вратата, която не подозирах, че е там.

Чух я да казва с приятно изненадан глас:

— Лайла!

Лайла беше името на сестра й, моята майка.

— За бога, Лайла! — продължи леля ми. — Да не би да чакаш тук от единайсет години?

Не чух какво й отговори майка ми.

— Много съжалявам, че оставих момичето — каза леля ми. — Направих каквото можах, постарах се максимално. Тя е добро момиче. Какво ли ще стане с нея сега?

Леля никога не плачеше, сега също не проля и сълза. Тревогата й за мен обаче ме накара пак да се разплача от безпокойство и самосъжаление.

Майка ми излезе от новата стая под формата на мушица златоочица и ме видя да плача. Вкусът на сълзите е солен за живите, но е сладък за мъртвите, а в началото те обичат сладко. Тогава не го знаех. Радвах се, че майка ми е с мен, макар и като малко насекомо. Това беше радост с големината на мушица.

Само това беше останало от майка ми в къщата, но тя бе получила каквото иска. Така че леля ми продължи.

Стаята, в която се намираше, беше голяма и доста тъмна, осветена само от капандура, приличаше на складово помещение. Край едната стена бяха подредени вретена с изпреден лен, а на мястото, където падаше светлината от тавана, имаше стан. Леля ми беше забележителна предачка през целия си живот и сега се изкушаваше болезнено от онези вретена с фина равна нишка, изпредена не по-зле от всяка нишка, излязла някога изпод пръстите й. Станът очакваше зареден, совалката беше готова. Тъкането на лен обаче е изкуство, което изисква старание. Ако сега започнеше плащаница, щеше да я работи дълго време, и понеже искаше добра плащаница, не можеше да започне работа и да я остави незавършена. Така че продължи да се тревожи какво ще стане с мен. Ала вече беше решила да остави домашната работа несвършена (тъй като домашната работа и бездруго никога не свършва) и сега признаваше, че ще трябва да остави други да се погрижат за плащаницата й. Надяваше се, че може да ми се довери да избера поне чист чаршаф, и добре закърпен. Не се сдържа все пак и опипа нишката на едно от вретената с палец и показалец, за да провери колко е равна и здрава. И я задържа между пръстите си, когато продължи нататък.

Не беше лошо, че го направи, защото от новата стая започваше коридор с много врати, които водеха към други стаи и коридори, лабиринт, в който със сигурност щеше да се изгуби, ако я нямаше ленената нишка.

Стаите бяха чисти, малко прашни, недовършени. В една от тях леля ми откри на пода да се търкаля играчка, дървен кон. Беше грубо издялан, предните крака от едно парче дърво, задните също, нещо като двукрак кон с кръгли, плоски очи. Тя си мислеше, че си го спомня, макар и да не беше сигурна.

В друга дълга, тясна стая имаше голям брой неизползвани кухненски принадлежности и тенджери на някакъв плот, и три бутона за клаксон, в редица.

В края на дългия коридор, към който я привлече отблясък или отражение, имаше някаква машина, която леля ми определено не беше виждала преди.

В малка стаичка без осветление във въздуха беше увиснала лютива миризма, сякаш живо същество беше затворено вътре. Леля ми излезе набързо оттам, беше разстроена.

Макар че любопитството й се възбуди от откритието — толкова много стаи, които не бе подозирала, че са в къщата й, — проучването и тишината я потиснаха и смутиха. Остана за миг пред вратата на стаята със силната миризма, за да вземе решение. Това никога не й отнемаше много време. Тръгна назад, по нишката, която навиваше на пръстите на лявата си ръка. Този процес изискваше повече внимание, отколкото развиването, и когато вдигна очи от една примка на нишката, озадачено откри, че се намира в стая, в която не помнеше да е влизала, а нямаше как да не забележи, ако беше минавала през нея, защото беше много голяма. Стените бяха от красив камък с фина текстура и бледосив цвят, в който със златна нишка бяха инкрустирани различни фигури, като астрологични карти на съзвездията — тънки линии свързваха звезди и групи от звезди. Таванът беше светъл и висок, подът — от загладен от стъпки тъмен мрамор. Като църква е, помисли си леля ми, макар и не религиозна църква (точно това си помисли). Шарките по стените бяха като илюстрации от научна книга, а самата стая напомняше зала на голяма библиотека в града — нямаше книги, но мястото беше величествено и вдъхваше спокойствие, притежаваше някаква овладяна неподвижност, която особено допадаше на духа на леля ми. Беше уморена от ходенето и реши да отдъхне там. Седна на пода, защото нямаше мебели, в ъгъла, най-близо до вратата, до която я водеше нишката. Леля ми обичаше зад гърба й да има стена. Нападенията я бяха накарали да се чувства зле на открити пространства, винаги да поглежда през рамо. Макар че кой ли би могъл да й навреди сега? Така си каза, докато сядаше. Но пък, каза си още, човек никога не знае.

Линийките от златна тел поведоха очите й със себе си, докато седеше и почиваше. Някои от фигурките, които рисуваха те, й изглеждаха познати. Започна да си мисли, че тези линии и фигурки са карта на лабиринта, в който се намира — линиите са проходи, звездите са стаи, чиито стени не са очертани. Или може би звездите бяха вратите на стаите, чиито стени не са очертани. Тя почти сигурно можеше да проследи първия коридор назад, към стаята с вретената. Ала от далечната й страна, където би трябвало да е старата част от къщата, линиите продължаваха и звездите много напомняха съзвездията на зимното небе. Леля ми изобщо не беше сигурна, че разбира картата, но продължаваше да я изучава, да оставя ума си да следва линиите от звезда към звезда, докато не започна да вижда пътя си. Тогава стана и тръгна назад, по ленената нишка, която все така навиваше на лявата си ръка, докато не се върна.

Аз още бях в стаята и продължавах да плача. Майка ми я нямаше. Мушиците златоочици чакат с години, за да се родят, а след това живеят само един ден. Хората на погребалния агент тъкмо си тръгваха и се налагаше да тръгна с тях, и леля също дойде на погребението си, макар че никак не й се искаше да напусне къщата. Опита да вземе със себе си кълбото от ленената нишка, но нишката се скъса, щом прекрачи прага. Чух я да ругае под нос както винаги, когато скъсаше нишка или разсипеше захарта: „Проклятие!“ — шепнешком.

Погребението не хареса на никоя от нас. Леля ми се изплаши, когато започнаха да хвърлят буците пръст обратно в гроба. Извика силно:

— Не мога да дишам!

Това ме изплаши толкова много, защото си помислих, че аз викам, че аз се задушавам, и паднах. Наложи се хората да ми помогнат да стана и да се прибера у дома. Бях толкова объркана и засрамена пред тях, че загубих леля.

Една от съседките, която никога не бе проявявала особена добрина към нас, ме съжали и се държа много мило. Говори ми толкова мъдро, че събрах кураж да я попитам:

— Къде е леля ми? Ще си дойде ли?

Ала тя не знаеше и ми говореше само неща, които се очакваше да ме утешат. Не съм толкова умна, колкото повечето хора, но знам, че за мен няма утеха.

Съседката се увери, че мога да се грижа за себе си, и същата вечер изпрати едно от децата си с вечеря за мен. Хапнах и беше много вкусно. Не бях яла нищо, откакто леля ми отиде в другата част на къщата.

Вечерта по тъмно легнах сама в спалнята. Първо се чувствах добре и весела заради храната, която изядох, и се преструвах, че леля ми спи в същата стая, както винаги е било. След това се изплаших и страхът се засили с тъмнината.

Леля ми дойде през пода в средата на стаята. Червените плочки се надигнаха и се разчупиха. Косата и главата й се показаха през плочите, после тялото. Изглеждаше много тъмна — като кал, и беше много по-малка, отколкото преди.

— Оставете ме на мира! — каза тя.

Бях твърде ужасена, за да говоря.

— Оставете ме да си вървя! — каза леля ми. Но не беше всъщност тя. Беше само стара част от нея, върнала се под земята от гробището, защото аз я исках. Аз не харесвах тази част от нея, нито пък исках да е там. Извиках:

— Върви си! Върни се там! — и прикрих главата си с ръце.

Леля ми издаде пращящ звук, наподобяващ проскърцването на плетена кошница. Държах очите си закрити толкова дълго, че почти заспах. Когато отново погледнах, там нямаше никого, никакво по-тъмно място във въздуха и плочите не бяха спукани. Заспах.

На сутринта се събудих, слънцето грееше в прозорците и всичко беше наред, но не можех да стъпя на мястото, където леля ми се бе появила предишната нощ през плочите.

След онази нощ ме беше страх да плача, тъй като плачът ми можеше да я накара да се върне при сладостта и да ми се скара. Сега обаче в къщата беше самотно, след като нея я нямаше и беше погребана. Нямах представа какво да правя без нея. Съседката дойде и ми говори за намиране на работа, пак ми даде храна. На следващия ден дойде един мъж, който каза, че го изпраща кредитор. Взе раклата с дрехите и завивките. По-късно през деня, всъщност вечерта, се върна, защото беше видял, че съм сама. Този път не отключих вратата. В началото говореше меко, опитваше се да ме накара да го пусна вътре, после започна да ме заплашва с нисък глас, че ще си изпатя, но аз не отключих вратата и не отговарях. На следващия ден дойде друг, но аз бях подпряла вратата с леглото. Може да беше детето на съседката, но аз се страхувах да погледна. В задната стая се чувствах в безопасност. Идваха и други хора, чукаха, но аз не отговарях и те си отиваха.

Останах в задната стая, докато накрая не видях вратата, през която мина леля ми онзи ден. Отидох и я отворих. Бях сигурна, че тя ще е там. Ала стаята беше празна. Станът и вретената ги нямаше, и нямаше никого.

Отидох до коридора, който водеше нататък, но не по-нататък. Никога нямаше да намеря пътя назад или да разгадая рисунките на звездите. Толкова се страхувах и се чувствах толкова злощастна, че се върнах, пропълзях в собствената си уста, скрих се там.

Леля дойде да ме вземе. Беше много ядосана. Винаги подлагах търпението й на изпитание. Тя каза само:

— Хайде!

И ме задърпа за ръката. Веднъж каза: „Засрами се!“. Когато стигнахме до реката, тя ме огледа много строго. Изми лицето ми с тъмната вода на тази река и приглади косата ми с длани.

— Трябваше да се досетя — каза.

— Съжалявам, лельо — отвърнах.

— О, да — каза тя. — Идвай сега. Внимавай!

Защото лодката беше пристигнала и я привързваха към кея. Отидохме до кея през тръстиките в здрача. Беше след залез, нямаше звезди и луна, не духаше вятър. Реката беше толкова широка, че не се виждаше другият бряг.

Леля се скара с лодкаря. Оставих я да го направи, защото хората винаги ме мамеха. Беше извадила обола от устата си и говореше бързо:

— Това е племенницата ми, не виждаш ли какво е положението? Разбира се, че не са й дали пътни. Тя не е виновна! Дойдох, за да се грижа за нея. Ето пътните. Да, за двете ни са. Не, няма да стане — добави и дръпна ръката си, след като само му показа да зърне медната монета. — Не и преди двете да стигнем на другия бряг невредими!

Лодкарят изръмжа, но започна да отпуска въжето.

— Идвай — нареди леля ми. Качи се на лодката и ми подаде ръка. Аз я последвах.

Бракониерът

        … Нима една целувка само

ще сложи край на тишината у дома,

        на чуруликането в пущинака?[10]

Силвия Таунсънд Уорнър

Бях дете, когато за първи път стигнах до големия плет. Ловях гъби не за удоволствие, както съм чел, че правят дамите и господата, а по принуда. Ловът без нужда, казват, е привилегия на благородниците. Изглежда, това е едно от нещата, които правят от човека благородник, което само по себе си е привилегия. Да ловува от глад, е съдбата на простолюдието. И това прави човек по принцип бракониер. Та значи, бракониерствах гъби в Кралската гора.

Баща ми ме изпрати същата сутрин с кошница и заръка:

— Не се промъквай тук, ако не си я напълнил.

Знаех, че ще ме бие, ако не се върна с кошница, пълна с нещо за ядене — най-добре гъби по това време на годината или стръкчета папрат, които тъкмо започваха да се показват през студената пръст на места. Щеше да ме удари през раменете с дръжка на мотика или пръчка и да ме изпрати да спя без вечеря, защото е гладен и разочарован. Навярно така придобиваше чувството, че е по-добре поне от някого друг, като ме оставяше по-гладен от него, а освен това засрамен и ядосан. По-късно мащехата ми минаваше тихомълком покрай моя ъгъл в колибата и оставяше на сламеника ми нещо, което бе успяла да скъта от своята вечеря — половин коричка, бучка грахов пудинг. Очите й ми казваха красноречиво: Мълчи! Аз мълчах. Никога не й благодарях. Хранех се в тъмнината.

Баща ми често я биеше. Моята съдба, за добро или лошо, беше да не се чувствам по-добре, когато я биеше. Вместо това се чувствах по-засрамен от всякога, по-зле дори от разплаканата, съсипана жена. Тя не можеше да направи нищо и аз не можех да направя нищо за нея. Веднъж опитах да измета колибата, докато тя работеше на нивата, така че всичко да е наред, когато се върне, но от метенето ми прахолякът само се вдигна и покри всичко. Когато се върна от полската работа, изпоцапана и уморена, тя не забеляза нищо, а веднага се зае да запали огъня, да донесе вода и така нататък, докато баща ми, уморен и изпоцапан като нея, се отпусна на единствения стол, който имахме, с дълбока въздишка. А аз се ядосах, защото в края на краищата не бях направил нищо.

Спомням си, че когато баща ми се ожени за нея, аз бях съвсем малък и тя си играеше с мен като друго дете. Знаеше игри с хвърляне на нож и ме научи на тях. Научи ме на азбуката от една нейна книга. Бяха я отгледали монахини и знаеше да чете, горката. Баща ми си мислеше, че ако се науча да чета, може да ме вземат в мъжкия манастир и да направя семейството си богато. Нищо не излезе от това, разбира се. Тя беше дребна и слаба, не можеше да помага на баща ми в работата, както майка ми, така че охолството не идваше в нашето семейство. Уроците ми по четене приключиха бързо.

Тъкмо тя откри, че съм умен ловец, и ме научи какво да търся — златни и кафяви гъби, смръчкули, манатарки, диви кълнове, къпини, шипки в сезоните им, пореч в потоците. Научи ме да правя капани за риба. Баща ми пък ме научи как да правя примки за зайци. Скоро започнаха да разчитат на мен за сериозна част от прехраната, защото всичко, което отглеждахме на нашата нива, отиваше при барона, който беше неин собственик, а на нас беше позволено да обработваме само малка домашна зеленчукова градина, да не би усилията ни да се отклонят от работата за барона. Аз се гордеех с работата си и ходех с радост в гората, без страх. Не живеехме ли до самата гора, почти в нея? Не познавах ли всички пътеки, поляни и горички на миля от колибата ни? Смятах това за свое владение. Баща ми обаче продължаваше да ми заповядва да отивам всяка сутрин, като че ли беше нужно да ме командва, и подправяше заръките си с недоверие:

— И не се промъквай тук, ако не си я напълнил!

Понякога това не беше лесно — в ранна пролет, когато още нищо не е израсло, както в деня, когато за първи път видях големия плет. В сенките на дъбовете още сивееше стар сняг. Продължих нататък, без да открия гъба или друго. По храстите висяха мумифицирани плодове с вкус на гнило. В капаните нямаше риба, примките не бяха уловили зайци, а раците още се криеха в тинята. Стигнах по-далеч, отколкото бях стигал преди, с надежда да открия нови папрати или да намеря склад с ядки на катеричка, докато вървях по следите й във втвърдения, напомнящ кристали сняг. Придвижвах се с лекота, защото попаднах на широк като улица път, подобен на онзи, който водеше към замъка на барона. Между високите букове от двете му страни се стелеше слънчева светлина. В края му имаше нещо като жив плет, но висок, толкова висок, че първо го взех за облаци. Краят на гората ли беше? Краят на света?

Гледах, докато крачех, но не престанах да се движа. Колкото повече го приближавах, толкова по-изумителен ставаше — плет, по-висок от вековните буки, който се простираше вляво и вдясно, докъдето стига погледът. Като всеки жив плет, този също беше от храсталаци и дървета, преплели се заедно, докато са расли, но тези бяха много високи, гъсти и трънливи. По това време на годината клоните бяха черни и голи, но никъде не успях да открия пролука или дупка, за да надникна към другата страна. От огромните корени нагоре тръните бяха гъсто преплетени. Приближих лице и усърдието ми беше възнаградено с дълбоки драскотини, но не видях нищо, освен безкрайна тъмна плетеница от стъбла и заплашителни клони.

Е, казах си, ако са къпини, значи съм открил много плодове за лятото! Защото като малък мислех само за храна. Това беше работата ми и основният ми интерес.

Същевременно детският ум се рее. Понякога, когато имаше достатъчно храна за вечеря, лежах и гледах гаснещия огън в огнището и си мислех какво ли има от другата страна на големия жив плет от тръни.

Плетът наистина беше пълен с глогини и къпини, така че често ходех там през лятото и есента. Половината сутрин минаваше, докато стигна до него, но когато имаше плодове, можех да напълня кошницата си за много кратко време, после чак до следобеда можех да правя каквото си поискам, сам. Много често се разхождах покрай плета и похапвах чудесни къпини тук и там, фантазирах безформени мечтания. Тогава не знаех приказки, освен ужасно простата за баща ми, мащехата ми и мен, така че фантазиите ми нямаха сюжет или форма. През цялото време, докато ходех покрай плета, не преставах да търся с поглед отвор или пролука. Ако можех да разкажа на себе си някаква приказка, тя беше такава: Има проход през големия плет и аз го откривам.

Да се изкача по него не беше възможно — беше най-високото нещо, което някога съм виждал, и навсякъде тръните стърчаха големи като пръстите ми и остри като игли. Ако не внимавах, докато берях плодове, дрехите ми се закачаха и разкъсваха, а всяко лято ръцете ми бяха зачервени и изподрани.

Въпреки всичко обичах да ходя там и да се разхождам покрай плета. Един ден в началото на лятото, няколко години след като видях плета за първи път, отново отидох там. Беше рано за плодове, но когато трънаците цъфтяха, кичурите цветове се издигаха нагоре и нагоре като облаци в небето и обичах да ги гледам и да вдъхвам уханието им, плътно като на месо или хляб, но сладостно. Тръгнах надясно. Не беше трудно да се придвижвам — като че ли някога там бе имало път. Нашарените от слънцето клони на буките от гората не достигаха съвсем до трънената стена, чиито най-високи плодове бяха високо над короните им. Под стената беше сенчесто, миришеше силно на цветя, нямаше вятър, беше горещо. И винаги беше ужасно тихо — тишина, която проникваше през плета.

Отдавна бях забелязал, че от другата страна на плета не се чува чуруликане на птици, при все че те огласяха всички други кътчета в гората. Понякога виждах птици да прелитат над плета, но не съм сигурен, че съм видял някоя от тях да се връща.

И така, продължих напред в тишината по жилавата трева, без да преставам да се оглеждам за малките ръждивокафяви гъбки, които обичах най-много, когато долових нещо странно в тревата, гората и цъфналия плет. Струваше ми се, че никога преди не съм стигал толкова далече, и въпреки това изглеждаше така, сякаш съм виждал мястото много пъти. Нима не познавах онази туфа млади буки, една от които все още превита от дълго задържалия се тази зима сняг? И тогава видях недалеч от буките, под храст касис до тревистия път, кошница и завързан чувал. Някой друг беше дошъл на това място, на което дотогава не бях виждал жива душа. Някой бракониерстваше в моето владение.

Хората от селото се страхуваха от гората. Понеже нашата колиба беше почти под дърветата, страхуваха се и от нас. Така и не разбрах от какво точно се страхуваха. Говореха за вълци. Веднъж видях следа от вълк, а понякога съм чувал самотно виене в зимните нощи, но никакъв вълк не е доближавал къщите или нивите. Говореха за мечки. Никой от селото никога не е виждал мечка или меча следа. Говореха за опасностите в гората, за страшни магии, вдигаха очи към небето и шепнеха, а аз ги смятах за големи глупаци. Не бях срещал никакви магии. Ходех в гората и се връщах, разхождах се вътре все едно е зеленчуковата ни градина, и не бях попадал на нищо, което да буди страх.

И така, всеки път, когато се наложеше да измина половината миля от нашата колиба до селото, хората там ме гледаха особено и ме наричаха „дивак“. Може би щеше да е по-добре, ако ми се усмихваха и ме наричаха по име, но аз си имах моята гордост, моето владение, моя пущинак, където ходех само аз.

Сега гледах следите от натрапника, нахалника, съперника със страх и болка — докато не разпознах чувала и кошницата. Бяха моите. Бях направил пълна обиколка около плета. Беше кръгъл. Моята гора го заобикаляше от всички страни. От другата страна беше вътрешността — каквото и да имаше там.

От онзи следобед нататък ленивото ми любопитство се превърна в желание и решение да проникна и да видя с очите си онова скрито място вътре, онази тайна. Докато лежах вечер и гледах умиращите въглени, мислех какви инструменти ще са ми нужни, за да прорежа плета, и как бих могъл да се сдобия с такива инструменти. Малките мотички и търнокопчета, с които обработвахме нивата, нямаше дори да одраскат онези големи стволове и клони. Трябваше ми истинско острие и добър камък, на който да го наточа.

Така започна кариерата ми на крадец.

Стар дървосекач от селото умря — чух за смъртта му на пазара същия ден. Знаех, че живееше сам и че го смятаха за скъперник. Може би имаше каквото ми бе нужно. През нощта, когато баща ми и мащехата ми заспаха, аз се измъкнах от колибата и отидох до осветеното от луната село. Вратата на къщата беше отворена. В огнището, под дупката за дима, тлееше огън. В спалната част на къщата, вляво от огъня, две жени бяха положили трупа. Сега седяха край него, разговаряха, а когато се сетеха защо са тук, виеха жално и оплакваха. Промъкнах се до инструментите. Огънят беше между мен и жените, така че не ме видяха или чуха. Кравата преживяше храната си, котката ме наблюдаваше, жените от другата страна на огъня мърмореха и се кискаха приглушено, старецът беше проснат гол на сламеника и увит с плащаницата. Огледах инструментите му тихо, без да бързам. Имаше хубава брадвичка, груб трион и кръгло парче шмиргел, с ръчка и стойка за въртене. Нямаше как да взема стойката, но мушнах ръчката под ризата си, пъхнах инструментите под мишница, взех шмиргела с две ръце и излязох.

— Кой е там? — извика едната жена, без всъщност да се интересува, и нададе вял вой.

Шмиргелът едва не изтръгна ръцете ми, докато го занеса до колибата ни. Скрих го заедно с инструментите и ръчката в едни храсталаци в началото на гората. Промъкнах се обратно в безпрозоречния мрак на колибата и намерих опипом сламеника си, защото огънят беше изгаснал. Лежах дълго буден, сърцето ми биеше забързано, разказвах историята си. Бях откраднал оръжията си, сега щях да започна обсадата си пред големия трънлив плет. Но не използвах тези думи. Не знаех нищо за обсади, войни, победи и други подобни неща от голямата история. Не знаех друга история, освен моята собствена.

Би била много скучна, ако я прочетеш в книга. Не мога да разкажа много от нея. Цялото онова лято и есента, и зимата, и пролетта, и следващото лято аз водих моята война, стеснявах обсадата си — рязах, кастрих, кълцах гъстите къпинаци и трънаци. Секох дебели, масивни стъбла, но не можех да съборя дърво, докато не отрежа поне петдесет други клони, заплетени в неговите. Когато успеех да го освободя, измъквах го навън и започвах да се боря със следващото. Брадвичката ми се изтъпи хиляда пъти. Бях си направил стойка за шмиргела и на него точех брадвата хиляди пъти, докато острието не се изпили до дебелата част на метала и повече не можеше да се точи. През първата зима трионът потракваше по ствол, корав като кремък. През второто лято откраднах секира и бичкия от пътуващи дървосекачи, които си устроиха лагер в началото на гората, близо до пътя за замъка на барона. Те бракониерстваха дърва в моите владения. В отговор аз бракониерствах инструменти от тях. Смятах, че е справедливо.

Баща ми недоволстваше заради дългите ми отсъствия, но аз продължавах да излизам в гората и бях заложил толкова много примки, че можехме да ядем заек винаги когато пожелаем. Във всеки случай той вече не смееше да ме удря. Бил съм на шестнайсет или седемнайсет години, предполагам, и макар че изобщо не бях кой знае колко висок или здрав, бях по-силен от него — изтощен старец на четирийсет и повече. Биеше мащехата ми, когато му скимне. Тя вече беше дребна, беззъба старица със зачервени очи. Говореше много рядко. Когато казваше нещо, баща ми я фраскаше и проклинаше женската бъбривост, женското натякване.

— Никога ли няма да млъкнеш? — крещеше й и тя се дърпаше, свиваше глава в раменете си като костенурка. И все пак, понякога, когато се миеше вечер със затоплена в пепелта вода, одеялото й се плъзваше надолу и виждах на светлината на огъня, че има хубава кожа, меки гърди, закръглен ханш. Извръщах глава, защото тя се плашеше и се срамуваше, когато виждаше, че я гледам. Наричаше ме „сине“, макар че не бях неин син. В началото ме наричаше с името ми.

Веднъж забелязах, че ме гледа, докато се хранех. Реколтата онази есен беше добра и имахме репи през цялата зима. Наблюдаваше ме с особено изражение и си дадох сметка, че иска да ме попита, когато баща ми го няма, какво правя толкова време в гората, защо ризата, потникът и панталоните ми са вечно раздрани и скъсани, защо дланите ми са загрубели, а ръцете ми са покрити с десетки драскотини. Ако ме беше попитала, щях да й кажа. Но не ме попита. Наведе лице надолу в тъмнината и замълча.

Тъмнина и тишина изпълваха прохода, който прорязах в големия жив плет. Трънаците се извисяваха толкова гъсто нагоре, че през тях почти не проникваше светлина.

Когато първата година свърши, бях изсякъл и прорязал проход с около моята височина и два пъти ръста ми на дълбочина. Растителността пред мен беше все така непроходима, както и досега, и не даваше никаква възможност дори само да зърна какво има от другата страна, нито пък имаше признаци, че трънаците ще се разредят. Много често нощем, когато лежах и слушах хъркането на баща ми, си мислех, че когато стана старец като него, ще срежа и последния клон и ще изляза в гората — след като съм похабил живота си, за да направя проход през един голям кръг от трънаци, в който няма нищо освен тях. Разказвах си този край на моята история, но не вярвах в него. Опитах да измисля и други. Казвах си, че в шубраците ще открия зелена поляна… село… манастир… каменисто поле… Нямах представа какво друго би могъл да открие човек. Ала тези варианти не задържаха ума ми дълго. Скоро отново започвах да мисля как трябва да отрежа следващото дебело стъбло, изпречило се пред мен. Историята ми всъщност разказваше как прорязвам проход през безкраен гъсталак от трънливи клони и нищо повече. И за да я разкажа докрай, щеше да е нужно също толкова време, колкото и за да го направя.

Един ден към края на зимата, един от тези, в които ти се струва, че зимата няма никога да свърши, студен, влажен, тъмен, мрачен, гладен ден, режех с бичкията на дървосекачите заплетен, възлест трънак, с клони колкото бедрото ми, твърди като желязо. Клечах в малкото пространство, с което разполагах, и режех, без да мисля за нищо, освен за рязането.

Плетът израстваше неестествено бързо, и през лятото, и през зимата. Дори посред зима прохода препречваха бледи издънки, а през лятото всеки ден отделях време, за да разчиствам новите израстъци — бодливи зелени клонки, лепкави от щипеща мъзга. Проходът ми сега беше дълъг повече от пет метра, но само петдесетина сантиметра висок, освен в самия край. Бях се научил да се провирам пълзешком и поддържах прохода с височина на човешки ръст само в края, за да мога да размахвам брадвата и да боравя с триона. Промъквах се клекнал, отказах се от удобството да вървя изправен за сметка на по-бързото напредване. Стъблото на поредния глог се пукна изведнъж, за разлика от останалите в този гъсталак. Острието на триона полетя към бедрото ми, а когато дървото падна и се оплете в съседните, някакъв клон ме перна през лицето. Тръните раздраха челото и клепачите ми. Ослепен от кръвта, за момент си помислих, че са засегнати очите ми. Коленичих, избърсах кръвта с ръце, които трепереха от напрежението и внезапността на случилото се. Най-накрая изчистих едното си око, после другото, после запремигвах и видях пред себе си светлина.

При падането си глогът беше оставил пролука и зад плетеницата от тъмни клони видях разчистено място, през което можеше да се гледа като през пукнатина в стена — и в малкото светло пространство видях замък.

Сега знам как да го наричам. Онова, което видях тогава — не. Видях огряна от слънцето жълта каменна стена. Когато се вгледах по-внимателно, различих врата в стената. До вратата стояха фигури, мъже може би, неподвижни, в сянка. След малко си помислих, че са изсечени от камък, като онези, които бях виждал пред вратата на църквата на манастира. Не видях нищо друго — само слънчева светлина, огрян камък, вратата, сенчестите фигури. Навсякъде другаде клоните и стъблата, мъртвите листа на живия плет се преплитаха пред мен, както досега, вече две години, в непрогледен мрак.

Помислих си, че ако бях змия, щях да пропълзя през тази дупка! Обаче не бях, така че се заех да я разширя. Ръцете ми още трепереха, но взех брадвата и започнах да удрям преплетените клони. Вече знаех кой клон да отрежа, кое стъбло да отсека — всички, които се изпречваха между мен и онази златна стена, онази врата. Вече не се интересувах от височината и широчината на прохода, беше достатъчно да успея да се провра през него независимо от драскотините и раздраните дрехи. Въртях изтъпената брадва с такава сила, че клоните се разлетяха пред мен. И с напредването те ставаха по-тънки и по-слаби. Светлина заблестя през тях. От зимно черни и твърди, ставаха все по-зелени и меки, колкото повече напредвах, накрая успях да ги избутам настрана с ръка. Бутнах настрана последната преграда и изпълзях на четири крака на огряна от слънцето морава.

Небето горе беше в мекия син цвят на ранното лято. Пред мен, малко по-нататък от растителността, се издигаше къщата от жълт камък, замъкът, заобиколен от своя ров. На островърхите кули неподвижно висяха флагове. Въздухът беше застинал и топъл. Нищо не помръдваше.

Клекнах на място и останах неподвижен колкото всичко останало, ако не се брои дишането ми, което беше шумно и затруднено доста време. До запотената ми, изпоцапана с кръв длан на цветче детелина беше кацнала пчеличка, пияна от мед.

Надигнах се на колене и се огледах предпазливо наоколо. Знаех, че това трябва да е замък като на барона над селото и поради това опасен за всеки, който не живее или не работи там. Беше доста по-голям и по-солиден от замъка на барона, и много по-красив — по-голям и по-красив дори от църквата на мъжкия манастир. С жълтите стени и червени покриви приличаше, помислих си, на цвете. Не бях виждал много други неща, на които да го оприлича. Замъкът на барона беше сплескано имение с купчина колиби и плевни наоколо. Църквата беше сива и мрачна, издяланите фигури пред входа бяха безлики от старост. Тази къща, каквато и да беше, изглеждаше изящна, фина и свежа. Слънчевата светлина по нея ме накара да си спомня отблясъците на огъня по гърдите на мащехата ми.

Някъде към средата на широкия тревист склон към крепостния ров лежаха няколко крави в следобедна апатия, с вдигнати глави и затворени очи. Дори не преживяха. На по-далечния склон лежеше стадо овце, пръснато, а ябълкова градина тъкмо се освобождаваше от последните си цветове.

Въздухът беше много топъл. От другата страна на плета, където беше зимата, щях да треперя от студ с изпокъсаната си риза и палто, когато потта започне да съхне на мен. На онова място свалих палтото. Кръвта от драскотините ми се съсирваше, опъваше кожата и сърбеше, така че започнах да гледам с копнеж водата в рова. Синя и лъскава, много изкушаваща. А бях и жаден. Бутилката ми с вода беше някъде назад, в прохода, а и беше почти празна. Сетих се за нея, но дори не обърнах глава назад, за да погледна.

Никой не бе помръднал по моравата или в градините около къщата, нито пък по моста през рова, през цялото време, откакто бях коленичил в сянката на големия плет и пълнех очите си. Кравите лежаха неподвижно, като че ли бяха от камък, при все че от време на време виждах как някоя потрепва, за да прогони муха, или лениво помръдва върха на опашката си. Погледнах и видях, че пчелата още е на цветчето детелина. Докоснах крилото й с любопитство — зачудих се дали не е мъртва. Пипалцата й леко помръднаха, но не отлетя. Погледнах отново към къщата, към прозорците и вратата — странична врата, — която най-напред видях през клоните. Видях, без известно време да знам какво съм видял, че двете изсечени фигури отстрани са всъщност живи хора. Стояха от двете страни на вратата, сякаш очакваха някой да влезе откъм градината или конюшните — единият държеше жезъл, другият — пика. И двамата се бяха облегнали на стената, дълбоко заспали.

Това не ме изненада. Спят, помислих си. На това място изглеждаше съвсем естествено. Мисля, че вече знаех къде съм попаднал.

Не искам да кажа, че знаех историята, както я знаете вие. Нямах представа защо са заспали, как е станало така, че да заспят. Не знаех началото на историята им, не знаех и края. Нямах представа кой е в замъка. Вече знаех обаче, че всички са заспали. Беше много странно и ми мина през ум, че би трябвало да се страхувам. Но не изпитвах никакъв страх.

И така, още тогава, когато станах и тръгнах бавно по слънчевата морава към върбалака край крепостния ров, ходех не като насън, а като че ли аз самият съм сън. Не знаех кой ме сънува, след като не съм аз, но това не беше важно. Коленичих в сянката на върбите и потопих ръце в хладната вода на рова. Малко по-далеч, отколкото стигах с ръка, във водата стоеше шаран със златисти люспи, заспал. Водомерка беше застинала върху четири гънки на водата. Под моста, в гнездото си от кал спеше лястовица с малките си. По-нагоре на стената на замъка имаше отворен прозорец. Видях тъмна копринена глава, опряна върху възпълна ръка на перваза.

Съблякох се бавно и тихо в съня, и се натопих във водата. Макар че не умеех да плувам, често се къпех в плитките потоци в гората. Ровът беше дълбок, но се държах за камъните и се справях. След малко намерих върбов корен, който стърчеше напред и можех да седна на него така, че само главата ми да се показва, и да гледам как златолюспестият шаран е увиснал в бистрата, сенчеста вода.

След малко излязох освежен и чист. Изпрах потните си, изпоцапани от зимата дрехи — трих ги с камък, — после ги проснах да съхнат на тревата над върбите. Бях оставил палтото и дървените си обувки в гъстака. Когато панталонът и ризата ми поизсъхнаха, ги облякох — чудно хладни и миришещи на мокро — и пригладих косата си с пръсти. След това се изправих и отидох до края на подвижния мост.

Минах по него бавно и тихо, без страх и без припряност.

Старият портиер седеше край голямата порта на замъка с отпусната на гърдите брадичка и похъркваше меко.

Бутнах високата, обкована с желязо дъбова порта и тя се отвори с лек стон. Непосредствено до нея, на каменния под лежаха проснати две огромни кучета, които използват за лов на глигани, дълбоко заспали. Едното явно ловуваше насън, защото размърда рязко краката си, после пак се отпусна. Въздухът в замъка беше неподвижен и сумрачен, както навън беше неподвижен и светъл. Не се чуваше и звук — нито вън, нито вътре. Не пееха птички, нито жени, никой не говореше, нищо не помръдваше, камбани не отброяваха часовете. Готвачите спяха над казаните си в кухнята, прислужничките — над кърпенето или бърсането на прах, кралят и конярите му спяха край заспалите коне в конюшнята, а кралицата над бродерията си сред своите дами. Котката спеше край мишата дупка, а мишките — между стените. Молецът спеше върху вълната, музиката спеше в струните на арфата на музиканта. Нямаше часове. Слънцето спеше на синьото небе, а сенките на върбите върху водата от рова никога не мърдаха.

Знам, знам, че не аз бях омагьосан. Бях изсякъл, изрязал, проправил пътя си към това място. Знам, че съм бракониер. Не съм се учил да бъда каквото и да било друго. Дори моята гора, моето владение, както смятах, никога не е била моя. Беше кралска гора, а кралят спеше тук, в замъка си, в сърцето на своята гора. И беше минало дълго време, откакто някой беше разговарял с краля. Дребните барони се разпореждаха с гората, дървосекачи крадяха дърва от нея, селските момчета ловяха зайците с примки, странстващи принцове от време на време минаваха през нея на лов за елени, без дори да си дават сметка, че са в чужд имот.

Аз знаех, че съм в чужд имот, но не виждах някаква вреда от това. Опитах, разбира се, храната им. Паят с еленско месо, който главният готвач тъкмо вадеше от пещта, ухаеше толкова изкусително, че гладната плът не беше в състояние да се въздържи. Наместих готвача в по-удобна поза върху каменния под на кухнята и смачках шапката му за възглавница. После нападнах големия пай — отчупих с ръце един ъгъл и го натъпках в устата си. Още беше топъл, ароматен, сочен. Нахраних се обилно. Следващия път, когато отидох в кухнята, паят беше цял, неначенат. Магията държеше. Дали не беше, защото аз, като сън, не можех да променя нищо в тази дълбока реалност на съня? Ядях колкото исках и винаги казанът със супа оставаше пълен, а самуните чакаха в шкафа, цели-целенички. Червеното вино изпълваше до горе кристалната чаша край ръката на иконома, колкото и пъти да я вдигах пред него за благодарност и да пиех.

Когато изучавах замъка, неговите земи и пристройки — винаги без да бързам, спокойно, от стая в стая, като често спирах, често се заглеждах в някоя рисувана сцена или фантастично пано, или завидно майсторство, проявено в инструмент, аксесоар или мебел, често се изтягах в някое легло с балдахин или вън, на огряната трева, за да поспя (защото там нямаше нощ и спях, когато почувствах умора, а се будех, когато се чувствах отпочинал), — докато обикалях из залите, канцелариите, избите, коридорите, помещенията за прислугата, опознах, сякаш бяха част от обзавеждането, и хората, които спяха тук или там, седнали или легнали, в положението, в което ги бе сварила магията, когато клепачите им бяха натежали, дишането им бе станало леко, крайниците — меки и отпуснати. Овчар горе на хълма беше уринирал в дупка на съсел и се бе свлякъл на тревата, спеше доволно, както без съмнение и самият съсел долу, под земята. Главният готвач, както вече казах, лежеше сякаш повален против волята му, в разгара на изкусната му работа и всеки път, когато опитвах да го наместя в по-удобна поза, той се мръщеше, сякаш за да ми каже: „Не ме закачай сега, имам работа!“. В горния край на голямата ябълкова градина лежаха двама влюбени, селяни като мен. Той, със смъкнати груби панталони, лежеше настрани, с лице в осеяната с цветове трева, където бе застигнат миг след като се бе измъкнал от нея, потънал в сън и задоволство. Тя — ниска, едрогърда млада жена с алени устни и зърна, лежеше с разтворени крака и разперени ръце, с повдигнати до кръста поли, усмихната в съня си. Това беше нещо друго, на което гладната плът не можеше да устои. Спуснах се бавно върху нея, започнах да целувам онези гърди, потопих се в медената й сладост. Тя пак се усмихваше в съня си, когато го правех, и пъшкаше тихичко от удоволствие. После лягах до нея, партньор на приятеля й от другата страна, и задрямвах и се събуждах под вечните късни цветове на ябълковите дръвчета. Когато спях там, във вътрешността на големия гъсталак, никога не сънувах.

Какво можех да сънувам? Разбира се, разполагах с всичко, което можех да желая. И въпреки това с течение на времето, което не течеше, при все че бях свикнал да съм сам, започнах да се чувствам самотен. Компанията на заспалите започна да ме уморява. Колкото и кротки и безобидни да бяха, а и скъпи за мен, каквито мнозина станаха, защото живеех сред тях, присъствието им не се различаваше от дървените играчки за малкото дете, което трябва да им дава своя глас и душа. Търсех си работа не само за да им се отблагодаря за храната и подслона, но и защото бях свикнал, в края на краищата, да работя. Лъсках сребърните прибори, метях подовете, по които прахта се стелеше толкова неподвижна, решех спящите коне, подреждах книгите по лавиците. И това ме накара да отворя една книга, съвсем лениво, и да се удивя на думите в нея.

Не бях държал книга в ръце след онзи буквар на мащехата ми, нито пък бях виждал друга, освен книгата на свещеника в църквата, когато ходехме на литургия по коледните празници. Първо гледах само картинките, които бяха чудесни и много ме забавляваха. Прииска ми се обаче да знам какво казват думите за картинките. Когато се загледах във формите на буквите, започнах да си ги припомням: А — като седнала котка, кореместите Б и В, стълбичката Н и т.н. И п-р-и беше „при“, к-о-т-к-а беше котка и т.н. Имах предостатъчно време, за да се науча да чета, повече от достатъчно, колкото и да съм бавен. И така, започнах да чета — най-напред романите и историите от покоите на кралицата, където най-напред започнах да чета, после се пренесох в библиотеката на краля, където имаше книги за войни, пътешествия и прославени мъже, и накрая книгите с приказки на принцесата. Така научих какво е замък, крал, иконом, приказка, така че мога да напиша своя собствена.

Не обичах обаче да ходя в стаята в кулата, където бяха приказките. Първия път отидох там. След това ходех само до книгите на лавиците, край вратата. Вземах книга, без да поглеждам в стаята, и веднага се спусках отново по витата стълба. Погледнах я само веднъж, първия път, единствения път.

Беше сама в стаята си. Седеше край прозореца на малък стол с права облегалка. Нишката, която беше прела, минаваше през скута й и стигаше до пода. Беше бяла. Роклята й беше в бяло и зелено. Вретеното лежеше в отворената й длан. Беше проболо палеца й и връхчето все още беше забито над ставата. Ръцете й бяха малки и деликатни. Беше по-млада дори от мен, когато отидох там, почти дете, и никога не беше вършила някаква тежка работа. Личеше си. Спеше по-сладко от всички останали, дори от прислужничката с пълната ръка и копринената коса, дори от розовото бебе в люлката в къщата на вратаря, дори от бабата в малката южна стая, която харесвах най-много от всички. Когато се чувствах самотен, говорех на бабата. Седеше толкова тихо — сякаш гледаше през прозореца, и беше лесно да вярвам, че ме слуша и само се е замислила, преди да отговори.

Сънят на принцесата обаче беше по-сладък от всичко това. Беше като сън на пеперуда.

Разбрах, веднага щом влязох тази стая първия път, още като я видях, разбрах, че тя, само тя от целия замък може да се събуди във всеки момент. Разбрах, че само тя, единствена от всички тях, от всички нас, сънува. Давах си сметка, че ако проговоря в онази стая, тя ще ме чуе — може и да не се събуди, но ще ме чуе в съня си и сънищата й ще се променят. Знаех, че ако я докосна или дори само се доближа до нея, ще смутя сънищата й. Ако само докоснех онова вретено, ако го дръпнех така, че да не пронизва палеца й — а копнеех да го направя, защото беше болезнено да го гледам, — ако направех това, ако дръпнех вретеното, капчицата кръв щеше да нарасне бавно върху възглавничката на деликатния палец, малко над ставата. И очите ще се отворят. Очите й ще се отворят бавно. Тя ще ме погледне. И магията ще изчезне, сънят ще свърши.

Живях тук, сред големия гъстак, докато остарях повече от баща ми. Сега съм стар колкото бабата в южната стая, със сива коса. Не съм се изкачвал по витата стълба от много години. Вече не чета книгите с приказки, нито пък посещавам сладостната овощна градина. Седя в двора на слънце. Когато принцът дойде на кон и разчисти пътя си през гъсталака от тръни — това, което на мен отне две години — с един удар на своя привилегирован, блестящ меч, когато се изкачи по витата стълба на кулата към стаята горе, когато се наведе, за да я целуне, и вретеното падне от ръката й, а капката кръв се уголеми като малък рубин на фона на бялата кожа, когато тя отвори очи бавно и се прозине, ще вдигне поглед към него. И замъкът ще се раздвижи, листчетата ще започнат да падат, малката пчела ще забръмчи върху цветчето на детелината, принцесата ще погледне принца през мъглата и остатъците от съня, от сто години сънища, и се питам дали за момент няма да си помисли: „Това лице ли мечтаех да видя?“. Тогава обаче аз ще съм край бунището, заспал по-дълбоко от тях когато и да било.

Юг
Кратък доклад за експедиция „Йелко“ до Антарктида, 1909–1910 г.

Макар да нямам намерение да публикувам този доклад, мисля, че би било чудесно, ако мой или нечий друг внук някой ден го открие. Така че го оставям в кожения сандък на тавана, заедно с кръщелната рокля на Росита, сребърната дрънкалка на Хуанито, моите сватбени обувки и ботушите от еленова кожа.

Първото условие за организиране на експедиция — парите — обикновено се намира най-трудно. Тъжно ми е, че дори в доклад, който е предназначен за сандък на тавана на къща в много тихо предградие на Лима, не смея да напиша името на щедрия благодетел, благородната душа, без чието безкрайно свободомислие експедицията „Йелко“ щеше да е само празна екскурзия в света на мечтите. Това, че оборудването ни беше най-доброто и най-модерното, че провизиите ни бяха изобилни и отлични, че кораб на чилийското правителство, с неговите храбри офицери и прекрасен екипаж, беше изпратен два пъти до другия край на света за наше удобство — всичко това стана възможно благодарение на благодетел, чието име, уви, не мога да спомена и чийто най-щастлив длъжник ще бъда до смъртта си.

Когато бях съвсем малко дете, въображението ми беше пленено от материал във вестника за пътешествието на „Белгика“, плавал южно от Огнена земя и оказал се скован от лед в море Белингсхаузен, където прекарал цяла година в ледената маса, а екипажът страдал от недостиг на храна и бил ужасен от несвършващата зимна нощ. Четох и препрочитах този разказ, а по-късно следях с вълнение съобщенията за д-р Норденскьолд от Южните Шетландски острови, спасен от смелия капитан на „Уругвай“, Иризар, както и приключенията на „Скотия“ в море Уедъл. Всичките тези подвизи обаче за мен бяха само предшественици на Британската национална антарктическа експедиция от 1902–1904 година с „Дискавъри“, и на чудесния разказ за тази експедиция на капитан Скот. Книгата, която поръчах от Лондон и препрочетох хиляда пъти, ме изпълни с копнеж да видя със собствените си очи този континент, последния легендарен остров на юга, който се простира на картите и глобусите ни като бял облак, празнота, обграден тук и там с късчета брегова линия, съмнителни носове, фалшиви острови, суша, която може да е или да не е там — Антарктида. И желанието ми беше чисто като полярния сняг — да отида, да видя. Нито повече, нито по-малко. Дълбоко уважавам научните постижения на експедицията на капитан Скот и прочетох със страстен интерес откритията на физици, метеоролози, биолози и др. При положение обаче, че не съм обучена в никоя наука, нито имам възможност за такова обучение, невежеството ми ме принуди да се откажа от мисълта за принос към масата научни познания, засягащи Антарктида. Същото важи и за останалите членове на моята експедиция. Изглежда жалко, но не можем да направим нищо в това отношение. Целта ни се свеждаше до наблюдение и проучване. Надявахме се да стигнем малко по-далече може би и да видим малко повече. Ако не, просто да отидем и да видим. Проста амбиция, мисля, и по същество — скромна.

Така или иначе, това щеше да си остане нещо по-малко от амбиция, най-обикновен копнеж, ако не беше подкрепата и насърчението на моята скъпа братовчедка и приятелка Хуана (не използвам фамилни имена, защото докладът може да попадне в чужди ръце и по този начин да постави в неудобно положение и да навлече неприятности на неподозиращи съпрузи, синове и т.н.). Предоставих на Хуана моя екземпляр от „Пътешествието на «Дискавъри»“ и докато се разхождахме под чадърите си за слънце по Плаза де Аренас след литургия една неделя през 1908 г., тя каза: „Ако капитан Скот може да го направи, защо да не можем и ние?“.

Тъкмо Хуана предложи да пишем на Карлота във Валпарайсо. Чрез Карлота срещнахме нашия благодетел и така се сдобихме с пари, с кораб, дори с правдоподобно обяснение — оттегляне в боливийски манастир, което някои от нас бяха принудени да представят (докато останалите казахме, че заминаваме за Париж за зимния сезон). И тъкмо моята Хуана запази решимостта си и в най-мрачните моменти, волята й да постигнем нашата цел остана непоклатима.

 

 

А мрачни моменти наистина имаше, особено в първите месеци на 1909 г. — време, когато не виждах как експедицията ни ще се превърне в нещо повече от пропилян половин тон пресована пастърма и пожизнено съжаление. Толкова трудно се оказа да съберем нашия експедиционен корпус! Малко от тези, които канехме, изобщо имаха представа за какво става дума — повечето ни смятаха за луди или смешни, или и двете! А от онези малко, които споделяха лудостта ни, още по-малко можеха, когато заговорехме по същество, да изоставят всекидневните си задължения и да тръгнат на пътешествие, което ще трае минимум шест месеца, придружено от немалко несигурност и опасности. Боледуващ родител, разтревожен съпруг, затиснат от тревоги за бизнеса, дете у дома, което няма на кого да бъде оставено, освен на невежи и некомпетентни слуги — това са отговорности, които не могат лесно да бъдат загърбени. А и едва ли бихме желали човек, способен да ги загърби, да бъде наш спътник в тежък труд, опасности и лишения.

 

 

Тъй като усилията ни се увенчаха с успех обаче, защо да говоря повече за пречките и закъсненията или за жалките измислици и откровени лъжи, до които всички ние трябваше да прибягваме? Съжалявам единствено за приятелите, които желаеха да дойдат с нас, но нямаха възможност да се освободят чрез каквато и да било хитрост — тези, които трябваше да оставим, за да продължат живота си без опасности, без несигурност и без надежда.

 

 

На седемнайсети август 1909 година в Пунта Аренас, Чили, всички членове на експедицията се срещнаха за първи път: Хуана и аз, и двете перуанки; от Аржентина — Зои, Берта и Тереза; и нашите чилийки Карлота и приятелките й Ева, Пепита и Долорес. В последния момент дойде вест, че съпругът на Мария от Кито е болен и тя трябва да остане да се грижи за него, така че бяхме девет, не десет. Всъщност се бяхме примирили да сме осем, когато точно след мръкване пристигна несломимата Зои на пирога с индианци гребци, след като яхтата й получила пробойна малко след навлизането й в Магелановия проток.

 

 

Вечерта преди да отплаваме започнахме да се опознаваме. И се договорихме, докато се наслаждавахме на отвратителната вечеря в отвратителната пристанищна кръчма в Пунта Аренас, че ако възникне нетърпяща отлагане опасна ситуация, трябва да се слуша един глас, без да се задават въпроси, като незавидната чест на говорещия с този глас се падна първо на мен. Ако аз се окажа в неспособност, на Карлота, ако и тя, тогава Берта. Вдигнаха тост за нас, като ни нарекоха Върховен инка, Ла Араукана и Трети помощник сред много смях и весели подвиквания. Както се оказа, за моя голяма радост и облекчение, качествата ми на „лидер“ така и не бяха подложени на изпитание. Деветте решавахме проблемите заедно, без да се налага да се дават нареждания от никого, и само два-три пъти се стигна до гласуване — устно или с вдигане на ръка. Разбира се, спорехме много, но пък и имахме време да спорим. И по един или друг начин споровете винаги водеха до решения, които се изпълняваха. Обикновено поне една от нас недоволстваше заради едно или друго решение, при това горчиво, но какво е животът без недоволство, без възможността от време на време да тържествуваш: „Нали ви казвах“? Как може човек да понесе домакинската работа или грижите за бебетата, да не говорим за тегленето на тежки шейни в Антарктида, без недоволство? На офицерите, както научихме на борда на „Йелко“, е забранено да недоволстват, но ние деветте бяхме по рождение и възпитание, неизменно и неотменно, екипаж.

 

 

Макар че най-краткият път до южния континент — който капитанът на нашия чудесен кораб първоначално ни увещаваше да приемем — беше покрай Южните Шетландски острови и море Белингсхаузен или покрай Южните Оркнейски острови към море Уедъл, ние планирахме да плаваме на запад до море Рос, което капитан Скот бе изследвал и описал и от което храбрият Ърнест Шекълтън се бе върнал едва миналата есен. За този район се знаеше повече, отколкото за която и да било друга част от брега на Антарктида, и макар това „повече“ да не беше кой знае колко много, даваше някаква застраховка за сигурността на кораба, който смятахме, че нямаме право да излагаме на риск. След като изучи картите и курса, планиран от нас, капитан Пардо се съгласи напълно. И така, на следващата сутрин излязохме от протока и поехме курс на запад.

 

 

Пътешествието ни около половината свят беше придружено от добра сполука. Малкият „Йелко“ плаваше весело по вълните през буря и слънце, изкачваше се и се спускаше по талазите на Южния океан, който обикаля земята, непрекъсван от нищо. Хуана, която се бе борила с бикове и доста по-опасните крави във фермата на родителите й, наричаше кораба „la vaca valiente“[11], защото никога не се отказваше и атакуваше отново. След като преодоляхме морската болест, пътешествието започна да ни харесва, въпреки че от време на време се чувствахме потискани от високомерното покровителствено отношение на капитана и офицерите му, които смятаха, че сме в „безопасност“ само ако сме наблъскани една до друга в трите малки каюти, които те кавалерски бяха освободили заради нас.

 

 

Видяхме първия си айсберг доста по̀ на юг, отколкото очаквахме, и го отбелязахме с „Вдовицата Клико“ на вечеря. На следващия ден навлязохме в ледената маса, в пояса от айсберги и ледени плочи, откъснали се от леда на сушата и замръзналите през зимата морета на Антарктида, които се движат на север през пролетта. Съдбата продължаваше да ни се усмихва — малкият ни параход с неподсилен метален корпус, който не можеше да си пробива път през леда, се провираше през пролуките уверено и без колебание, така че на третия ден преодоляхме ледения пояс, с който корабите нерядко се бореха със седмици и се връщаха назад. Пред нас сега лежаха тъмносивите води на море Рос, а отвъд него на хоризонта беше далечният отблясък, отразената в облаците белота на шелфовия ледник Рос.

 

 

Навлязохме в море Рос източно от 160° западна дължина и видяхме ледника на мястото, където експедицията на капитан Скот намерила снижение в огромната ледена стена, слязла на брега и пуснала своя пълен с водород балон, за да разузнава и фотографира. Извисяващата се стена на ледника с нейните отвесни зъбери и виолетови, издълбани от водата пещери отговаряха на описанието, но местоположението се бе променило — вместо тясната пролука сега имаше доста голям залив, пълен с красивите и ужасяващи китове орка, които си играеха и изхвърляха фонтаните си с вода в слънчевите лъчи на онази искряща южна пролет.

 

 

Явно след преминаването на „Дискавъри“ през 1902 г. маса лед с огромна площ се бе откъснала от ледника (който — поне в по-голямата си част — не е върху земя, а е във водата). Това постави намерението ни да направим лагер на ледника в нова светлина. И докато обсъждахме възможностите, поискахме от капитан Пардо да отведе кораба на запад покрай ледника и към остров Рос и протока Макмърдо. Понеже морето беше свободно от лед и съвсем спокойно, той го направи с удоволствие, а когато видяхме дима над вулкана Еребус, се присъедини към празненството ни — още половин каса „Вдовицата Клико“.

 

 

„Йелко“ пусна котва в залива Арайвъл и слязохме на брега с лодката на кораба. Не мога да опиша емоциите си, когато стъпих на сушата, на тази суша, на голите, студени камъни в подножието на полегатия склон на вулкана. Изпитвах въодушевление, нетърпение, благодарност, благоговение, чувството, че всичко това ми е познато. Чувствах се у дома, най-накрая. Осем пингвини адели дойдоха веднага да ни посрещнат с множество възклицания от любопитство, нелишено и от укор. „Къде, по дяволите, се губите? Защо се бавите толкова? Хижата е натам. Минете оттук. Внимавайте на скалите!“ Настояваха да посетим Хът Пойнт, където беше голямата постройка, издигната от експедицията на капитан Скот. Изглеждаше точно както на рисунките и фотографиите, които илюстрират книгата му. Районът около нея обаче беше противен — нещо като бунище от тюленови кожи и кости, и боклук, овладяно от яростните, пищящи чайки скуа. Нашите придружители се доклатушкаха до хижата покрай кланицата съвсем спокойно, а единият лично ме отведе до вратата, макар и да не пожела да влезе вътре.

 

 

Вътрешността на хижата не беше така противна, но и тук имаше нещо потискащо. Сандъци с провизии бяха наредени един върху друг в нещо като стая в стаята. Не отговаряше на представите ми за мелодрамите и музикалните вечери, организирани от екипажа на „Дискавъри“. (Доста по-късно научихме, че сър Ърнест е променил нещата значително при посещението си година преди нас.) Беше мръсно и цареше зловещ безпорядък. Кутия от половин килограм чай беше оставена отворена. Наоколо се търкаляха празни кутии от месо. Подът беше осеян със сухари. Навсякъде имаше кучешки изпражнения — замръзнали, разбира се, но от това едва ли ставаха по-приемливи. Вън от всяко съмнение последните обитатели бяха напуснали набързо, може би дори при виелица. Все едно, биха могли поне да затворят кутията чай. Домакинството обаче, изкуството на безкрайността не е игра за аматьори.

 

 

Тереза предложи да използваме хижата за свой лагер. Зои направи контрапредложението да я подпалим. Накрая затръшнахме вратата и я оставихме така, както я заварихме. Пингвините дойдоха, за да одобрят, и ни изпратиха весело чак до лодката.

Протокът Макмърдо не беше скован от лед и капитан Пардо предложи да напуснем остров Рос и да стигнем до земя Виктория, където можехме да си устроим лагер в подножието на Западните планини на суха, твърда земя. Тези планини обаче, с техните притъмнели от бури върхове и надвиснали циркуси и ледници, изглеждаха също толкова ужасно, колкото и по времето на капитан Скот при западното му пътешествие, и никоя от нас нямаше желание да търси подслон сред тях.

 

 

Същата вечер на кораба решихме да се върнем и да устроим базата си, както възнамерявахме първоначално, на самия шелфов лед. Защото всички налични доклади сочеха, че чистият път на юг е през равната повърхност на шелфовия лед, докато не се изкачим по някой от спускащите се в него глетчери на високото плато, което, изглежда, оформяше вътрешността на континента. Капитан Пардо възрази остро срещу този план и попита какво би станало, ако ледникът се откъсне — ако парчето, върху което сме, се отдели и се понесе на север. „Ами тогава — каза Зои, — няма да се налага да идваш толкова далече на юг, за да ни вземеш.“ Но беше толкова убедителен по този въпрос, че убеди себе си да ни остави една от лодките на „Йелко“ като средство за спасение. По-късно се оказа полезна за риболов.

 

 

Първите ми стъпки на Антарктида — единственото ми посещение на остров Рос, не беше непомрачено удоволствие. Спомних си думите на английския поет[12]:

Какво ако всяка гледка е приятна

        и само човекът е зъл?

Обратната страна на героизма обаче често е много тъжна. Жените и слугите го знаят. Те са наясно също така, че въпреки това героизмът може да е не по-малко истински. Постигнатото все пак е по-малко, отколкото си мислят хората. Големи са небето, земята, морето, душата. Погледнах назад, докато корабът се отдалечаваше на изток онази вечер. Беше средата на септември и имахме десет и повече часа дневна светлина. Пролетният залез се задържа върху четирихилядния Еребус и оцвети в розово и златно дългата нишка пара на върха. Димът от малкия комин на нашия параход бледнееше в синьо над тъмнеещата вода, докато наближавахме извисяващата се стена от лед.

 

 

При завръщането ни до залива с орките — сър Ърнест, както научихме по-късно, го е преименувал на Залив на китовете — открихме закътана ниша, където ръбът беше достатъчно нисък, за да има лесен достъп от палубата на кораба. „Йелко“ пусна котвата си за лед и следващите дълги, трудни дни прекарахме в разтоварване на провизиите и устройването на лагера ни на половин километър навътре от ръба — задача, за чието изпълнение екипажът на кораба ни даваше безценни и безспирни съвети. Ние приемахме всяка помощ с благодарност, но повечето от съветите с едно наум. Времето дотогава беше меко за пролетта в онези географски ширини. Температурата още не беше падала под — 30° по Целзий, а докато устройвахме лагера си, имаше само една виелица. Капитан Скот обаче беше описал от собствен опит режещите южни ветрове на шелфовия лед и ние се подготвихме съответно. Лагерът ни беше открит за всеки вятър и затова не издигнахме трайни постройки над земята. Опънахме палатки, в които се подслонявахме, докато копаехме поредицата клетки в самия лед, докато ги изолирахме със слама и чамови дъски и им слагахме покриви от брезент на бамбукови пръти, покрити със сняг за тежест и изолация. Голямата централна стая веднага получи името Буенос Айрес от аржентинките, за които центърът, където и да си, е Буенос Айрес. Печката за отопление и готвене беше в Буенос Айрес. В тунелите за складове и тоалетната (наречена Пунта Аренас) проникваше малко топлина от печката. Кутийките за спане започваха от Буенос Айрес и бяха много малки, приличаха на тръби, в които пропълзяваш напред с краката. Бяха дебело изолирани със слама и скоро се затопляха от топлината на тялото ти. Моряците ги наричаха „ковчези“ и „къртичини“ и гледаха ужасени нашите леговища в леда. Ала нашето малко ледено жилище, подобно на дупка на прерийно куче или заек, ни служеше добре и ни осигуряваше топлината и уединението, които можеха да се очакват при тези обстоятелства. Ако се окажеше, че „Йелко“ не е в състояние да премине леда през февруари и се наложеше да прекараме на Антарктида и зимата, определено щяхме да се справим, макар и с много ограничени дажби. Защото през идващото лято нашата база — Sudamerika del Sur, Южна Южна Америка, но обикновено я наричахме само „базата“ — трябваше да ни служи най-вече като място за спане, за складиране на провизиите ни и за подслон при виелици.

Капитан Пардо не искаше да ни остави, но заповедите му не позволяваха да остане в море Рос безкрайно дълго, така че най-накрая, след множество заръки да сме нащрек — да не пътуваме, да не поемаме рискове, да се пазим от премръзване, да не използваме остри инструменти, да следим за пукнатини в леда, и искрено обещание да се върне в Залива на орките на двайсети февруари или възможна най-близо до тази дата, колкото ледът и вятърът позволят, се сбогува с нас, а екипажът му нададе вик на прощаване и вдигна котва. Същата вечер в продължителния оранжев полуздрач на октомври видяхме как мачтата на „Йелко“ се снишава зад хоризонта, зад края на света, и ни оставя на леда, тишината и полюса.

Следващият месец мина в кратки тренировъчни походи за полагане на депа със запаси. Животът, който бяхме водили у дома, макар и нелек посвоему, не беше подготвил никоя от нас за изпитанията, на които бяхме подложени, докато теглехме шейните при десет, двайсет градуса под нулата. Всички се нуждаехме от възможно повече тренировки, преди да се осмелим да предприемем дълъг преход. Най-дългото ми проучвателно пътешествие беше с Долорес и Карлота, на югозапад към планина Маркам, и беше кошмар — виелици и ледени валове по целия път натам, пукнатини и никаква видимост към планината, когато стигнахме, бяла пелена и режещи навявания по целия път назад. Преходът беше полезен обаче, защото можахме да оценим възможностите си. И защото бяхме тръгнали с много сериозни запаси провизии, които успяхме да разположим на 100 и на 130 мили на юг-югозапад от базата. След това други групи продължиха напред, докато не оставихме депа със запаси чак до 82° и 43’ южна ширина, където Хуана и Зои при проучвателен преход бяха открили нещо като каменна порта върху голям глетчер, водеща на юг. Направихме тези депа, за да съумеем да избегнем, ако е възможно, глада, който бе измъчвал южната експедиция на капитан Скот с последвалите слабост и злощастия. Освен това установихме за свое удовлетворение — много дълбоко удовлетворение, — че теглехме шейните не по-зле от хъскитата на капитан Скот. Разбира се, не можеше да се очаква да теглим толкова далече и толкова бързо, колкото неговите мъже. Това, че се справихме, се дължеше на факта, че имахме далеч по-благоприятно време, отколкото експедицията на капитан Скот когато и да било на шелфовия лед. Освен това количеството и качеството на нашата храна беше от голямо значение. Не се съмнявам, че петнайсетте процента сушени плодове в нашата пресована пастърма помогнаха да избегнем скорбута. И картофите, замразени и изсушени по стара рецепта на индианците от Андите, бяха много хранителни, но същевременно леки и компактни — идеални за превозване с шейна. Във всеки случай, когато най-накрая бяхме готови за южното си пътуване, бяхме дълбоко уверени в капацитета си.

Когато най-накрая се върнахме в базата, ни очакваше голяма изненада. Тереза беше бременна. Трябва да призная, че първата ми реакция, когато видях наедрелия корем и обърканото изражение на горкото момиче, беше гняв… яд… бяс. Никоя от нас не биваше да крие нищо от останалите, да не говорим за такива неща! Но Тереза не бе направила нищо подобно. Единствено онези, които бяха скрили от нея тъкмо нещата, които тя имаше най-голяма нужда да знае, носеха цялата вина. Отгледано от прислужници, посещавало четири години училище към манастир и омъжено на шестнайсет, горкото момиче все още беше толкова неуко, че смяташе „студеното време“ за причина да пропусне месечния си цикъл. Дори и това не беше чак толкова глупаво, защото всички ние имахме проблеми с цикъла си при досега със студа, глада и умората. Апетитът на Тереза бе започнал да привлича вниманието на всички. След това беше започнала, както се изразяваше тя, „да дебелее“. Останалите се тревожеха, защото бе теглила шейните доста, но тя се чувстваше чудесно и единственият проблем беше ненаситният й апетит. Доколкото можеше да се съди по срамежливото й описание на последната нощ, прекарана с мъжа й в хасиендата, бебето трябваше да се очаква горе-долу по същото време, по което и „Йелко“ трябваше да дойде — двайсети февруари. Ала не бяха минали и две седмици откакто се върнахме от южното пътешествие, когато, на четиринайсети февруари, тя започна да ражда.

През 1912 г. целият свят научи, че храбрият норвежец Амундсен е достигнал Южния полюс. После, доста по-късно, се появиха съобщения как капитан Скот с мъжете си е тръгнал след него, но не се върна повече у дома.

Тази година с Хуана писахме на капитана на „Йелко“, защото вестниците бяха пълни с разкази за храбростта му при опитите да помогне на хората на сър Ърнест Шакълтън, останали на Слонския остров, и искахме да го поздравим и да му благодарим още веднъж. Той не бе споменал и дума за нашата тайна. Луис Пардо е човек на честта. Добавям тази последна бележка през 1929 г. През годините загубихме връзка помежду си. Много трудно е жени да се срещат, ако живеят толкова далече една от друга. След смъртта на Хуана не съм виждала никоя от приятелките си по теглене на шейна, макар че понякога си пишем. Нашата малка Роза от Юга умря от скарлатина, когато беше на пет годинки. Тереза имаше още много други деца. Карлота отиде в манастир в Сантяго преди десет години. Сега сме стари жени, със стари съпрузи и пораснали деца, с внуци, които някой ден може да поискат да прочетат за експедицията. Дори и да се срамуват, че са имали такава луда баба, може да им е приятно да научат тайната. Но не трябва да казват на господин Амундсен! Той ще изпадне в ужасно неловко положение и ще се разочарова. Няма нужда той или някой друг извън семейството да знае. Не сме оставили никакви следи, дори от стъпки.

Тя ги разименува

Повечето от тях приеха липсата на име със същото съвършено безразличие, с което толкова дълго бяха приемали или пренебрегвали имената си. Китове и делфини, моржове и морски видри се съгласиха с особена елегантност и готовност, потопиха се в анонимността като в своя стихия. Част от яковете обаче възразиха. Казаха, че „як“ звучи както трябва и че почти всички, които знаят за съществуването им, ги наричат така. За разлика от вездесъщите създания, като плъховете и бълхите, наричани с хиляди различни имена още от времето на Вавилон, яковете можели да кажат, както изтъкнаха, че имат име. Обсъждаха въпроса цяло лято. Съветите на възрастните женски най-накрая се съгласиха, че макар и името да е полезно на други, от гледна точка на яковете то е безпредметно, защото самите те никога не го произнасят и следователно могат да минат и без него. След като представиха аргументи в тази светлина на своите мъжкари, пълният консенсус се забави единствено заради преждевременната поява на силни ранни виелици. Споразумението им стана факт в ранната пролет и наименованието „як“ беше върнато на дарителя.

Сред домашните животни малко от конете се интересуваха кой как ги нарича след неуспешния опит на Джонатан Суифт да им даде име от собствения им речник[13]. Крави, овце, свине, магарета, мулета и кози, заедно с пилета, гъски и пуйки с радост се съгласиха да върнат имената си на хората, на които — както се изразиха — те принадлежат.

С домашните любимци възникнаха някои проблеми. Котките, разбира се, упорито отричаха някога да са имали имена, различни от онези, приети самостоятелно, неизказани, неизразимо изразителни лични имена, които, както казва един поет на име Елиът, всеки ден съзерцават дълги часове — макар че никой от съзерцаващите никога не е признавал, че съзерцаваното всъщност е негово име, докато някои наблюдатели са се чудили дали обектът на този медитативен поглед не може да е всъщност Съвършената, или платоничната, мишка. Във всеки случай сега въпросът е безпредметен. Проблем възникна с кучетата, с някои папагали, неразделки, гарвани и скорци. Тези вербално надарени индивиди настояваха, че имената им са важни за тях и категорично отказаха да се разделят с тях. Веднага щом разбраха обаче, че става дума за индивидуален избор и че всеки, който иска да бъде наричан Роувър или Фру-фру, или дори Птичо, има пълна свобода за това в личен план, никой от тях не си и помисли да възразява срещу отпадането на имената с малка буква (или с главна в случая с немските същества) на общите названия, като пудел, папагал, куче или птица, и всички класификатори по таксономията на Карл Линей, които се влачат зад тях от двеста години като консервени кутии, завързани за опашките им.

Насекомите се разделиха с имената си на големи облаци или рояци, с ефимерни срички като жужене, жилене, бръмчене, прелитане, пълзене и копаене на проходи.

Колкото до рибите в морето, техните имена се отделиха от тях в тишина по всички океани като едва забележими, тъмни петна мастило от сепия и теченията ги отнесоха без следа.

Не остана повече никой за разименуване, а колко близка се почувствах до тях, когато ги виждах да плуват, да летят или подтичват, или пълзят през пътя ми или по кожата ми, или да ме дебнат през нощта, или да крачат до мен известно време през деня. Струваха ми се далеч по-близки, отколкото когато имената им стояха между тях и мен като ясна бариера — толкова близки, че моят страх от тях и техният страх от мен стана един страх. И привличането, което мнозина от нас изпитваха, желанието да подушим взаимно миризмите си, да докоснем или погладим, или погалим взаимно люспите си, кожата си, козината или перата си, да вкусим взаимно кръвта си или плътта си, да се топлим взаимно — това привличане сега беше едно със страха, ловецът не можеше да бъде различен от плячката, изяждащият — от храната.

Това беше повече или по-малко ефектът, който търсех. Беше някак по-силен, отколкото предвиждах, и сега не мога с чиста съвест да направя изключение за себе си. Решително се освободих от тревожността, отидох при Адам и казах:

— Ти и баща ти ми дадохте това… подарихте ми го всъщност. Беше наистина полезно, но напоследък като че ли не е съвсем по мярка. Но въпреки всичко благодаря. Беше много полезно.

Трудно е да върнеш подарък, без да изглеждаш дребнав или неблагодарен, а аз не исках да го оставям с такова впечатление за мен. Той обаче не обръщаше особено внимание и каза само:

— Остави го ей там, става ли?

И продължи да прави каквото правеше.

Една от причините да направя каквото направих беше това, че подобни разговори не ни водеха никъде. Въпреки всичко се чувствах леко разочарована. Бях готова да защитавам решението си. И си мислех, че когато забележи, може да се разтревожи и да поиска да го обсъдим. Подредих някои неща, останах там, но той продължи да прави каквото правеше и да не забелязва нищо друго. Накрая казах:

— Е, сбогом, скъпи. Надявам се ключът от градината да се намери.

Той сглобяваше нещо и отвърна, без да се обръща:

— Добре, чудесно, скъпа. Кога ще вечеряме?

— Не съм сигурна — отговорих. — Сега тръгвам. С… — Поколебах се и накрая го изрекох: — С тях, знаеш.

И тръгнах. Всъщност едва тогава разбрах колко трудно щеше да бъде да се обясня. Нямаше да мога да бърборя както обикновено, да приемам всичко за даденост. Сега думите ми трябва да са бавни, нови, предпазливи като стъпките, които направих надолу по пътеката от къщата между тъмноклоните високи танцьори на фона на зимния блясък.

Допълнителна информация

$id = 7635

$source = Моята библиотека

Издание:

Урсула Ле Гуин. Реално и нереално

Американска, първо издание

 

Велики майстори на фентъзи и фантастика

 

Ursula K. Le Guin

The Unreal and the Real

Volume 1: Where on Earth

Copyright © 2012, Ursula K. Le Guin

Volume 2: Outer Space, Inner Lands

Copyright © 2012, Ursula K. Le Guin

http://ursulakleguin.com

 

© Владимир Германов, превод, 2013

© „Megachrom“ — оформление на корица, 2013

© ИК „БАРД“ ООД, 2013

 

ISBN 978-954-655-444-4

 

Превод: Владимир Германов

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Десислава Петкова

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

 

Формат 60/90/16

Печатни коли 42

 

ИК „БАРД“ ООД — София

Бележки

[1] Flores Sorde (ит.) — името означава „заглушени, потиснати цветя“. — Б.пр.

[2] У уей, „десет хиляди ризи“ — у уей е даоистка концепция за съзерцателната пасивност. Буквално означава „неправене“, „бездействие“. „Десет хиляди ризи“ е алюзия за „десетте хиляди неща“, например Лао Дзъ пише: „Нещо невидимо се оформя, родено преди земята и небето. В тишината и бездната, самотно и непроменящо се… може би то е майка на десет хиляди неща. Не знам името му. Наричайте го Дао“. — Б.пр.

[3] Трябва да промениш живота си (нем.). — Б.пр.

[4] Пясъчен долар (Echinarachnius parma) — подобен на монета морски таралеж, разпространен в северното полукълбо. — Б.пр.

[5] Група преселници, мъже, жени и деца, отправили се с фургони на запад, през 1846–1847 г., измрели от глад в планините. — Б.пр.

[6] Игра, подобна на билярда. — Б.пр.

[7] Алюзия за Гъртруд Стайн и любовницата й Алис Б. Токлас. — Б.пр.

[8] Фестивал на австралийските аборигени, при който участниците взаимодействат с Времето на сънищата чрез танци, музика и костюми. — Б.пр.

[9] Състояние на сексуална активност според терминологията, която У. Ле Гуин използва в много свои произведения. — Б.пр.

[10]

Красавицата спяща се събуди:

и шишът пак се завъртя,

дърварите разчистиха шубрака,

градинарят закоси тревата.

Горката аз!

Нима една целувка само

ще сложи край на тишината у дома,

на чуруликането в пущинака?

— Б.пр.

[11] Храбра крава (исп.). — Б.пр.

[12] Реджиналд Хебър (1783–1826) — английски свещеник, пътешественик и автор на химни. Цитатът е от известен мисионерски химн, „От ледените планини на Гренландия“. — Б.пр.

[13] „Хоинъм“ от „Пътешествие в страната на хоинъмите“. — Б.пр.